antique lovech Masata na car Solomon bg lovech calibre 2.55.0 12.5.2016 da94f2cc-28cf-49ef-9bbe-0f944e78f9bc 1.0 0101 И все пак нямаше какво друго да кажа; освен ако трябваше да си призная (което би било дори още по-маловажно), че ни­кой не би могъл да вярва повече в истинността на разказа при четенето му, отколкото вярвах аз при писането му. Чарлс Дикенс, „Дейвид Копърфийлд“ 11 Търсете и ще намерите.                                                 От Матея свето Евангелие На родителите ми Карол и Луис. На сестрите ми Карла и Алмуден и на брат ми Иниго Шем ха-Мефораш . Името на имената. Искаш ли да знаеш как започна всичко? Разбира се, бих мо­гъл да ти разкажа, но знам по-интересна история. Когато бях малък, баща ми имаше навика да ме води по му­зеи. Другите деца ги водеха по лунапаркове, в зоологическата градина или просто на кино, за да гледат някой филм. Прия­телите ми от училище идваха в понеделник в час и разказваха колко страхотно било да гледат „Костенурките нинджа“ или колко пъти са драйфали на влакчето на ужасите. Аз нищо не разказвах. Беше ме срам да призная, че съм прекарал края на седмицата в разглеждане на картини, на които имаше хора, об­лечени в странни одежди. Мисля, че и баща ми изживяваше нещо подобно. Нещо ми подсказва, че той също би предпочел да ме остави за деветде­сет минути пред огромен екран и по този начин да си намери извинение да не разговаря твърде много с мен. Но все пак постоянно ме водеше по музеите. Не разбирах защо. Не виждах баща си много често. Доколкото знам, двамата с майка ми така и не стигнали до съвместно съжителство. Той беше пилот. Майка ми е археоложка. Мисля, че има една любопитна история как се запознали посред нощ, направи­ли го без презерватив и след девет месеца съм се появил на света. И тази история бих могъл да ти разкажа, но знам по-интересна. Шем ха-Мефораш , вече знаеш. Родителите ми така и не бяха заставали пред свещеник или в кметството, документи нямаше, а само изречени на глас спо­разумения на една двойка, която се мислела за много модерна и цивилизована. Майка ми искаше да ме отгледа сама, но не се позоваваше на изключителни правомощия. Понякога онзи мъж, който си изкарваше хляба, като пилотираше самолети, и на когото виках „татко“ (по същия начин, по който бих могъл да му викам Фернандо, Мануел или даже Соломон), се появя­ваше у дома и ме извеждаше навън. Да разглеждаме музеи. Винаги разглеждахме музеи. Отегчавах се. Естествено. Бях само едно дете и нямах достатъчно доверие в онзи добър мъж, за да му призная колко мал­ко ме интересуват тези занимания. Дръж се добре, докато си с баща си, казваха ми обикновено. И аз правех точно това: дър­жах се добре. Бях послушно дете. Двамата заедно бродехме из безкрайните коридори на музея Прадо; баща ми - с вид на човек, който иска да каже нещо, но не знае точно какво, а аз - загледан в онези огромни картини с ококорените си детски очи, които изглеждаха по-големи от главата ми. Понякога баща ми показваше някоя картина и назоваваше нечие име: „Виж, това е на Веласкес... Това пък е на Рубенс... Онова там е на Гоя...“, а аз не можех да си обясня как така, след като тези картини вече си имаха собственици, не висяха закаче­ни в домовете им. Имаше една картина, която особено ме впечатляваше. Огромна като стена, на нея беше нарисуван гигантски кон, а върху него - момче. Много години но-късно разбрах, че това бил конният портрет на принц Балтасар Карлос, нарисуван от Веласкес, но по онова време виждах само някакво хлапе, което явно се заба­вляваше много повече от мен. Помня, че посочих картината и запитах баща си кое е това момче. -      Той е принц... -      И как се казва? Тогава баща ми клекна пред мен, за да ме погледне в очите, и ми отговори: -      Искаш ли да научиш историята му? Разбира се, бих могъл да ти я разкажа, но знам по-интересна. В онзи ден за пръв път чух за Масата на Соломон. Шем ха-Мефораш. Възможно е да си като онова момче, което бе чувало да се говори за цар на име Соломон. Син на Давид, от дома Иесеев, Иудино коляно. Третият цар на Израил и най-мъдрият и могъщ владетел за времето си. Или поне така твърдеше баща ми. Почти хиляда години преди Иисус Христос Соломон насле­дил трона Израилев. Искал да е най-великият от рода си, макар това да не било особено предизвикателство, предвид това, че повечето от предшествениците му не били властвали над нещо по-внушително от шепа кози. Йерусалим бил малко пустинно градче. Соломон си поста­вил за цел да превърне столицата на царството си в най-великолепния град на света. Въздигнал храм, пред чиито стени и до наши дни хората продължават да се молят с плач. Построил огромен дворец, в който поставил трон, издигнат върху девет стъпала и поддържан от двойка златни лъвове. Пред трона на­правил сребърен под, полиран като езерна повърхност. Така започваше историята. До този момент вече бях забра­вил за тъпото хлапе, качено на конския гръб. Славата на Соломон преминала границите на владенията му и достигнала до далечни царства. Веднъж той приел една ца­рица, чиито устни били като алена панделка, бузите ѝ - като половинки нарови, гърдите ѝ - като близначета от млада сърна. Така е писано в Песен на песните. Онази толкова красива царица идвала от една далечна земя, наречена Сава. Името ѝ било Лилит. При все това до Соломон достигнали слухове, че тази жена таи тъмни намерения към него; че не е такава, за каквато се представя, и става дума, ни повече, ни по-малко, за вещица, произхождаща от последните нефилими , исполините, с които Йехова населил земята, преди да създаде човека. Нефилимите били толкова свирепи, толкова жестоки и похотливи, че Господ възневидял първите Си творения и заповядал на ан­гелите Си да унищожат всички във война, която продължила хиляди години. В онзи момент момченцето с огромните очи вече беше на­пълно погълнато от историята. Такива неща не се преподаваха в часовете по вероучение в училище. За да провери дали Савската царица е нефилимска вещица, Соломон замислил да ѝ заложи капан. Изчакал царицата, сед­нал на трона си зад онзи сребърен под. Когато царица Лилит дошла пред Соломон, видяла чистото и блестящо сребро и го помислила за басейн с вода, така че повдигнала дрехата си, за да опита пода с крак и да се увери дали наистина е течност, или е просто илюзия. В този миг Соломон видял, че царицата няма човешки нозе, а ужасни плавници с ципи точно като на патица. Тоест, както често се случва в приказките, красивата дама не била друго, а лъжлива вещица. Накрая Соломон направил каквото всеки други мъж би сто­рил в неговото положение: забравил ужасния патешки плавник и се съсредоточил върху онова, което се намирало от глезените нагоре. Вещица или не, крайният резултат бил повече от при­влекателен. От друга страна, сега, когато открил, че царицата владее всякакви тайнствени сили, царят решил да ги употреби в своя изгода. Омаял царицата с приказки сладки („Из устата ти капе вощен мед, невесто, мед и мляко под езика ти...“ 21 ) и измъкнал от нея всички тайни на езотеричните ѝ изкуства. Царицата безна­деждно се влюбила в Соломон. Накрая той успял да получи от нефилимската вещица най-ценното ѝ заклинание. Кабалистичният инструмент, който щял да даде на владетеля сила, каквато никой никога не бил имал, откак Бог създал човека от шепа кал. Сила, каквато дори ни анге­лите, ни архангелите, ни останалите небесни сили притежавали. Шем ха-Мефораш ... Лилит изработила за Соломон маса, на чиято повърхност гравирала тайната на Шем ха-Мефораш . След като придобил онзи чуден предмет, царяг Израилев можел да господства над сили, каквито никога не си бил представял: придобил слава, мъдрост и богатство... както и власт над божествената тайна на Сътворението. Шем ха-Мефораш . В крайна сметка царицата не закъсняла да си даде сметка, че Соломон я е измамил, защото обичал не нея, а магията ѝ. От тази история получих единствения съвет, който баща ми даде за жените: никога не ги ядосвай. Нефилимската вещица използвала нощния мрак, за да осъ­ществи отмъщението си. Обвита в сенки, тя проникнала в Светая светих на храма Соломонов и откраднала най-ценното съ­кровище на народа на Израил: Ковчега на завета Господен. Не се задоволила с това Савската царица и проклела потомците на царя и всеки, който ще използва Масата. Само нещастие и смърт очаквали онзи, който ще се опита да се доближи до тайната на Шем ха-Мефораш. С Ковчега в своя власт и с проклятие на устата, царицата изоставила Соломон и повече нищо не се чуло за нея. Естествено, проклятието се изпълнило. Соломон видял как царството му се разпада от вътрешни междуособици и приклю­чил дните си, изяден от горчивина и угризения („суета на суе­тите“ написал в Еклесиаста). След смъртта му неговите синове Ровоам и Йеровоам се скарали за трона и някогашното цвету­що царство се разделило на две. Както знаем, след това евреите не видели кой знае колко добро. -      А какво е станало с Масата? - питаше винаги момченцето с големите очи, което вече ни най-малко не се интересуваше от портрета с коня. Тогава баща ми, хитрецът, поглеждаше часовника си, сла­гаше ръка върху главата ми и казваше, че вече било станало късно и че при друг случай ще довърши историята. След онзи ден започнах да изпитвам по-силно желание да виждам баща си. Появяваше се след няколко месеца отсъствие, понякога дори след повече от година, и ме водеше в някой му­зей. Показвах някоя изложена творба и питах първото, което ми идваше на ума. Отговорът му беше все един и същ. Искаш ли да научиш историята? Разбира се, бих могъл да ти разкажа, но знам по-интересна. Беше като игра. Векове след смъртта на Соломон (векове след последния път, когато баща ми ме беше водил в музей) Йерусалим бил покорен от Римската империя. Римляните опустошили Храма и отнесли всичките му съкровища: златни многосвещници, копринени платове, сребърни нагръдници, инкрустирани със скъпоценни камъни... и една маса. Маса, за която се говорело, че притежава тайна ( Шем ха-Мефораш ), способна да дарява необикновени сили. Масата била отнесена в Рим като ценна военна плячка. Най-мъдрите осъзнавали важността на този предмет, но за нещас­тие, на света не бил останал никой, който знае как да я накара да работи. Минало време и на източните граници на империята се по­явила заплашителна сянка: войска от мъже, които се обличали в кожи и се украсявали с черепите на своите паднали в битка врагове. Говорели неразбираем език, който за фините римски уши звучал като гротескно гъргорене. Римляните ги нарекли „варвари“. Варварите оплячкосали Рим. За пръв път от стотици години градът бил покорен от нашественическа войска. Жестокият им крал Аларих можел да има всички съкровища на онзи велик град, но се интересувал само от едно, чиято история бил слу­шал в далечните степи, които били родният му дом; история, която се шушнела пред огньовете, сред нощните изпарения и върху потните гърбове на конете. Шем ха-Мефораш . Аларих взел Масата. След това на Римската империя не ѝ отнело много време да изчезне. -      И какво станало после? - питаше момчето, което вече не беше съвсем дете. После ставаше време да се прибира вкъщи. Играта продължи известно време. Баща ми идваше внезап­но, без предупреждение, и ме водеше в някой музей, кой да е музей, а на мен ми беше все едно, защото знаех, че където и да се намираме, той ще ми разкаже единствената история, която, изглежда, се харесваше и на двама ни. Повтаряше я. Разказваше същото нещо два пъти и често трябваше да започне отначало, защото с времето посещения­та му ставаха все по-редки, а между тях и двамата забравяхме коя част от историята ми е разказвал за последно. При все това протоколът винаги беше един и същ. Играта си имаше правила. -      Знаеш ли какво представлява тази картина? Помня прекрасно, че онази конкретна картина беше „Сатурн изяжда един от синовете си“ от Гоя. Все още не знам дали това не беше някакъв вид космическа ирония. Този път баща ми не приклекна, защото вече можеше да ме гледа в очите, без да му се налага да го прави. -      Искаш ли да научиш историята? Разбира се, бих могъл да ти разкажа, но знам по-интересна. Векове след краха на Римската империя наследниците на Аларих, които се наричали вестготи, най-сетне се били устано­вили във Франция. Мирът в земите им постоянно бил застрашаван от съседите им, меровингите. Странни хора били тия меровинги - твърде­ли, че произхождат от морско чудовище. Те също били чули слухове за тайната на Шем ха-Мефораш и кралете им, на които им се носело славата, че са вещери, от доста време се опитвали да се докопат до Масата на Соломон. Вестготите били победени в голяма битка, но преди края ѝ група верни благородници успели да отмъкнат Масата от ал­чните ръце на меровингите и тайно да я пренесат през Пиренеите, за да я скрият на сигурно място. Там, далеч от враговете, вестготите възстановили кралство­то си и основали нова столица, която нарекли Толедо. Вестготите знаели, че рано или късно нови врагове ще дой­дат от другия край на морето или откъм планините, привлечени от тайната на Масата на Соломон, водени от желанието да се възползват от мощта ѝ. Съставили план, за да я оставят скрита навеки. Никой никога нямало да я използва и така отмъщение­то на Савската царица нямало да се изпълни. Свети Исидор, епископ на Севиля, човек твърде веш в исто­рията на Масата и запознат с много други легенди и мистерии, бил натоварен от кралете на Толедо да я укрие. Светият епископ си припомнил старо испанско предание, според което Херкулес, синът на Зевс, бил построил подземен палат от яспис и мрамор под Толедо. И там погребал отровния подарък, който Савската царица дала на Соломон. Масата щяла да остане скрита в най-дълбоката галерия в Пе­щерите на Херкулес, зад лабиринт от зали и коридори. Вратата към подземието щяла да е добре затворена, а всеки вестготски крал се задължавал да добавя по един катинар към портата. „И ако някой - написал Исидор, - дали от невежество, пора­ди жажда за власт или просто от глупост, се осмели да наруши тази тъй пазена тайна, нека знае, че в дълбините на пещерата не ще намери ни мъдрост, ни богатство, а само падението на Испания и ужаса на ужасите: lapidem unguibus . Баща ми не можа да ми обясни какъв е този „ужас на ужаси­те“, нито пък какво означава lapidem unguibus . Сега вече знам, а как го узнах, е доста интересна история. Но знам по-интересна. Въпреки предупрежденията на Исидор не след дълго се поя­вил владетел, който бил достатъчно амбициозен или тъп, за да ги пренебрегне. Това бил дон Родриго. Дон Родриго - тоест крал Родерик - бил последният крал на вестготите. Счупил катинарите, които предшествениците му тъй усърдно положили на портата към Пещерите, и се впуснал в земните дълбини в търсене на тайните на Соломон. Не се боял ни от падението на Испания, ни от Ужаса на ужасите, а може би е бил достатъчно отчаян, за да не обръща внимание на това: по онова време кралството му вече било застрашено. След самотно бродене из безкрайните тъмни коридори Роде­рик се озовал в кръгла зала, осветена от факли. Както бил писал Исидор, това била първата от четирите зали, предшестващи мястото, където се намира Масата. Това била и залата, в която се намирало Падението на Испания. Уплашен, но изпълнен с решимост, Родерик стигнал до оно­ва място, бегло съзирайки силуети сред сенките. Приближил факлата си към стената и там видял огромен стенопис, изобра­зяващ битка. В нея вестготската войска падала съсечена пред непознати врагове със забулени лица. След като преместил факлата, Родерик открил пиедестал в средата на залата. Това била стара римска колона, счупена по средата, толкова широка, че човек не можел да я обгърне с ръце. Върху колоната имало някакъв предмет. Родерик бавно приближил и осветил предмета. Оказало се сабя. Стара сабя и толкова ръждясала, че сигурно била преседяла върху колоната от времето, когато Земята изплувала във Все­лената. Била покрита с прах и паяжини. Острието било извито като полумесец. Родерик повдигнал сабята и внезапно абсолютен и задуша­ващ ужас обзел тялото и душата му. Изкрещял и пуснал оръжи­ето. Притиснал ръце към главата си и напуснал тичешком мяс­тото, преследван от страховити халюцинации. В тях се виждал победен в битка от мъже със забулени лица и тъмни очи, а сабя с извито лезвие разсичала тялото му на две. Щом се строполил по гръб на земята и преди очите му да се затворят завинаги, по­следното, което видял, бил полумесецът, който ярко озарявал небето. В историческите книги пише, че Родерик изчезнал след смазващата загуба, която войските му претърпели от мюсюл­маните в битката при Гуадалете. Все ми е едно какво пише в книгите - за мен станалото е съвсем ясно. Разказа ми го баща ми в една музейна зала пред гротескно платно на Гоя. Щом стигнахме до тази част от историята, запитах както ви­наги: -      А какво е станало с Масата? И баща ми, пак както винаги, отговори: -      Вече е малко късно, не ти ли се струва? По-добре да те заведа вкъщи. Ако тогава знаех, че повече няма да го видя, щях повече да настоявам да ми разкаже края. Няколко месеца по-късно баща ми загина, след като се блъс­на със самолета, който пилотираше. Малко неща си спомням за него и леко се срамувам да при­зная, че всъщност не плаках много заради загубата му. Много повече съжалявах, че не чух края на една интересна история, отколкото, че загубих баща, който никога не се бе проявявал по друг начин освен чрез редовните си посещения. Днес независимо от това ми е много мъчно за него. Сигурен съм, че щеше да бъде очарован да научи как завършва легенда­та за Масата на Соломон, а на мен би ми харесало този път аз да съм човекът, дето ще му я разкаже, защото вече я знам. Това е интересна история. Наистина. Ще искаш ли да я чуеш? Уверявам те, че по-интересна не зная. ПЪРВА ЧАСТ КЕНТЪРБЪРИЙСКИЯТ ДИСКОС 1. ПАЛАЧЪТ Кентърбъри, оловносиво небе. Тесни улички. Сянката на катедрала. Студенти, барове и велосипеди. Много велосипеди. Да живееш в Кентърбъри без велосипед е като да живееш в Арктика без шейна. А аз имах страхотен велосипед. Червен „Файърстоун“ от 1937 година. С извита рамка и с кормило, което му придаваше рогат силует. Открих го в дъното на вехтошарски магазин на Гилдхол Стрийт малко след като пристигнах в Кентърбъри. Та­рикатът от магазина ми взе почти сто паунда. Мислеше си, че е сключил добра сделка. Представа си нямаше какво съкровище ми е продал току-що. Логично беше да се предположи, че подобна прелест на ко­лела скоро ще се превърне в обект на алчност. Кентърбъри е един от най-сигурните градове в Обединеното кралство (поне така твърдят брошурите на студентските общежития). Обаче в един град, където всеки втори е студент, да паркираш велоси­пед с колекционерска стойност на улицата, си е нагла покана за кражба. За мое нещастие съжителствах с най-гадния крадец на вело­сипеди в целия град: Джейкъб, моя съквартирант. Той имаше едно от ония сгъваеми колела, дето се продават в големите спортни магазини. Грозно като протеза, то беше толкова изстрадало и очукано, че издаваше ужасяващи звуци, докато се търкаляше по паветата на пешеходните улици. Човек можеше да чуе идването на Джейкъб от километри разстояние: сякаш всеки миг щеше да бъде пометен от лавина боклук. Въ­преки че двамата работехме на едно и също място и по тази причина бяхме с едно и също работно време, той имаше навика да излиза много преди мен сутринта. Англичанин до мозъка на костите, Джейкъб не пропускаше добрата закуска, докато аз се задоволявах да си изплакна стомаха с малко сок и да карам така докъм обед. Ето защо съквартирантът ми ставаше много по-рано от мен и обикновено отиваше преди мен на работа. Изглежда Джейкъб смяташе, че файърстоунът от 37-а не принадлежи на законния си собственик, а на този, който излиза по-рано сутрин. Накрая въпреки стоте паунда, които с религи­озна преданост платих на оня тарикат от Гилдхол Стрийт, аз бях този, който се повличаше към работа с клатушкащата се развалина на съквартиранта си, докато той се надуваше из гра­да с колекционерския ми велосипед. -      Извинявай, толкова бях заспал, когато излизах, че дори не обърнах внимание на кой велосипед се качвам... Това беше любимото оправдание на оная горделива издънка на лорд Елгин. Графът на Елгин, разбира се, е бил англичани­нът, който си тръгнал от Атина с фризовете на Партенона. Но дори и той поне не ги беше отмъкнал вероломно от съкварти­ранта си. И така, онази сутрин, когато излязох през вратата на къщата на Тауър Уей, в която съжителствах с велосипедната версия на Арсен Люпен, за пореден път установих, че отново ще трябва да ходя на работа с онова сгъваемо чудовище, овързано с вери­га за един уличен стълб. Проклех Джейкъб под нос и реших да си отмъстя. Изкачих се тичешком в апартамента ни, влязох в стаята му и без ни­какви угризения си присвоих айпада му. Онзи безсрамник най- малкото ми дължеше поне музика за пътя до работа. Жалко, че музикалните му вкусове бяха толкова различни от моите. Докато слизах с дрънчене по наклона на Тауър Уей, стараейки се колелото му да не се разпадне между краката ми, веселият глас на Синди Лоупър ме уверяваше, че момичетата искали само да се забавляват. Беше осем без петнайсет, а трябваше да съм в музея в осем. Небето сияеше в елегантно британско сиво. Едва бях изминал няколко метра от пътя, а взе и да ръми. След девет месеца живот в Кентърбъри свикваш, че дъждът е толкова характерен за града, колкото катедралата или ордите туристи в края на седмицата, така че почти не обърнах внима­ние на дъждеца, докато се спусках надолу по Хай Стрийт. Движех се бързо. Не исках да закъснея, защото очаквах ранно посещение, така че избягвах пешеходците почти без да до­косвам спирачките и без да обръщам внимание на светофарите. Кентърбъри е място с достатъчно чар. Старата коруба на обградения със стена град е претъпкана с улички, обрамчени от ниски къщички с фасади от тухли и дърво. Много ан­глийско. Лесно беше да си представиш как зад коя да е от фасадите сбръчкана бабичка пие сутрешния си чай, докато се мъчи да разкрие кой е застрелял викария в библиотеката на полковника. През цялата година Кентърбъри е залят от туристи и гра­дът се възползва, като експлоатира кървавото си средновековно минало. Във всички хотели канят на тематични обиколки из катедралата и руините на замъка. Има десетки магазини за су­венири, в които срещу добра сума можеш да си купиш страхо­вита реплика на витража на катедралата, на който е изобразено убийството на Томас Бекет, неподзвързано издание на „Кентърбърийски разкази“ на Чосър (които, както се случва с повечето класически книги, всичко живо си купува, но никой не чете) или пък плакат с ликовете на английските крале от Уилям Заво­евателя до Елизабет Втора. Туристите обожават това. Последното хрумване на отдела по туризъм беше организи­рането на нещо, наречено Фестивал на Чосър. Оттогава улици­те взеха да се пълнят с афиши за програмата на празненствата, обещаващи истинско изживяване като пътуване във времето чак до тъмните дни на Средните векове. На Батър Скуеър бяха издигнали павилиони с платнени на­веси с цветни ресни. Там продаваха същите глупости като в обичайните магазини, само дето в този случай можеше да бъ­деш привлечен от някой, облечен като трубадур, или от жена, преструваща се на ханджийка. Освен това имаше и улични спектакли: шутове, акробати, включително и глашатай, който имаше навика да крещи винаги, когато се опитвах да си по­чина. Студенти от всички театрални трупи в града (а в Кентърбъри са много, повярвайте: там има три университета) се бяха посветили на Фестивала на Чосър с истински ентусиазъм. Чес­то импровизираха спектакли, които ги нямаше в програмата за празненствата. През последните дни беше обичайно да се раз­хождаш спокойно из центъра и да се сблъскаш челно с аутодафе, където забелязваш чифт маратонки да се подават под расо­то на монасите инквизитори; с дуели на благородници, носещи ръчни часовници; или пък с обикновена група от три-четири момчета, маскирани небрежно, които провеждат драматизира­ни четения на някой разказ на Чосър. Понякога искаха бакшиш след спектакъла, но обикновено го правеха само за забавление. Виждах ги за кратко, когато отивах на работа, качен на ко­лелото си. Онзи ден не беше по-различен. Докато прекосявах града, се натъкнах на мъж, преоблечен като палач, който дори носеше на рамото си картонена брадва. Излезе от една хлебар­ница, гризейки мазна поничка. Палачът беше толкова съсредоточен върху закуската си, че не видя как се приближавам. Дори не ме чу, което съвсем не бе за вярване, защото колелото на Джейкъб виеше като хиляди демони. Извиках му да се дръпне, но беше твърде късно. Връхлетях върху средновековния палач с целия устрем на XXI век и два­мата се изтърколихме на земята. Спомням си звука от частите на колелото на Джейкъб, смесен с гласа на Синди Лоупър и ругатнята от устата на палача. -      Мамка му...! Всеки чуждоземец се вълнува, като чуе ругатня на родния си език, още повече ако излиза от устата на палач от XIV век. -      Съжалявам! Добре ли си? - запитах на испански. Палачът се изправи и откри лицето си. Беше млад, но все пак изгледаше по-възрастен от участниците в театралните уни­верситетски трупи. Надявах се да не съм връхлетял върху ня­кой актьор, нает за честванията: можеше да го приемат като атака срещу обществен деец. -      Да... Да. Добре съм, благодаря - отговори той, само че този път на английски. После погледна към земята, към купчината разкашкани трохи в някаква локва. - Ох, дяволите да го вземат. Поничката ми... Отново говореше на испански. Гледах го в продължение на няколко мига. Бях малко обър­кан. След това чух някакъв часовник да бие осем. Мистерия­та на Палача Билингва трябваше да изчака по-добър момент. Подхвърлих някакво извинение и отново се покатерих на ко­лелото. По някаква причина му хвърлих последен поглед, преди да се отдалеча, въртейки педалите. Исках да запомня лицето му. Може би още тогава имах предчувствието, че това не е по­следният път, когато се виждаме. КЪЩАТА музей на сър Олдъс Уейнрайт-Суинбърн се на­мираше извън градските стени. Представляваше онова, което по тези земи наричат manor , което, изглежда, беше от особена важност, макар един кореняк мадридчанин като мен да бе не­способен да различи въпросния manor от hall или court 31 , въ­преки че дните ми минаваха във въпросната сграда. За един англичанин думата „имение“ е непоносимо мъглява. Работех в къщата музей, откакто бях пристигнал в Кентър­бъри, но все още ми беше невъзможно да произнеса правилно името на Олдъс Уейнрайт-Суинбърн. Повечето от английските ми приятели бяха в същото положение, така че говорехме за мястото просто като за музея на Олди. Служебните ми задължения налагаха да познавам живота и делото на сър Олдъс Итаканататък, все едно ми е бил личен познат. Сър Олди бил горделив британски полковник, който во­ювал под командването на дука на Уелингтън. При Ватерло сър Олди спечелил някаква битка, но загубил крак (или ръка, или друга някоя своя част, която в момента не мога да си спомня), след което се оттеглил в родния Кентърбъри, построил име­нието си и решил да посвети остатъка от дългия си живот на колекциониране на предмети с ниска художествена стойност. След няколко века на някакъв негов наследник му дошло до гуша да плаща твърде високите кралски данъци, които вървели с поддръжката на собствеността, и постигнал съгласие с прави­телството да превърне имота в малък музей. За петнайсетте паунда, които струваше входът, всеки заблу­ден турист би могъл да съзерцава със собствените си очи жи­вота на автентичен провинциален английски благородник. Все едно посещаваш декорите на някой филм по Джейн Остин. Освен огромното количество мебелировка в джорджиански стил, в имението се показваха някои от джунджуриите, които сър Олди бе събрал през живота си. Не беше особено впечатля­ваща колекция, но достатъчно добре се съчетаваше с мебелите. Имаше няколко картини с определена стойност, които придо­бил, след като се бил в Испания срещу Наполеон, а някои от старинните предмети определено будеха интерес. Един от тези предмети беше причината за пребиваването ми в Кентърбъри. Когато се дипломирах по история на изкуството, изкарах дълъг период без работа. След като разпратих автобиографи­ята си из най-добрите заведения за бързо хранене и големите магазини и се уверих, че дори и те не се впечатляват особено от дипломата ми, реших да последвам съвета на майка си и да защитя докторска степен. Знаех, че ми липсват качества за докторантура. Библиоте­ките ме отегчават и все още не мога да разбера как се цитира правилно. Но все пак, тъй като нямах особен избор, паднах в капана. Докторант, на когото не му е особено ясно върху какво да за­щити докторантурата си, е пушечно месо за отделните катедри. Различните професори и преподаватели, с които се консулти­рах, ме избягваха като заразна болест. Само един беше доста­тъчно честен да ме изгледа над очилата си и да ме посъветва: -      Господин Алфаро, очевидно е, че нямате и минимален ин­терес да защитите докторат. Липсва ви дисциплина. Нямате из­следователска жилка. Беше напълно прав. В моя университет на Катедрата по средновековно изкуство ѝ се носеше славата на крепост на загубените каузи. Озовах се там, след като бях отхвърлен от почти целия преподавателски състав. Майка ми имаше много съвипускници в онази катедра. Една от преподавателките, пристрастена към черния тютюн, която е била съквартирантка с майка ми по времето, когато заедно следвали в Рим, ме взе под крилото си, сякаш бях нейно лично предизвикателство. -      С какво изследване би ти харесало да се заемеш, момче? Не знам защо, но винаги ми викаше „момче“. -      Не знам... Нещо за катедралите. Добрата жена дръпна от цигарата си, сякаш искаше да стиг­не до филтъра с едно всмукване. Почти можех да прочета в по­гледа ѝ разкаяние, че някога е споделила квартирата си с майка­та на толкова несклонен към сътрудничество студент. -      Предлагам ти нещо по-добро - каза накрая. - Това е много добър проект и от доста време търся достатъчно заинтересуван студент, който да го изтика напред. Слушай: глазирана керами­ка от халифската епоха в Кордоба. Как ти се струва? -      Вдъхновяващо, разбира се. -      Чудесно. Ще ти кажа откъде да започнеш. Възможно е причината да вложа всичките си усилия в едно изследване, което мразех от цялата си душа, да се дължеше на някакъв вид стремеж към усъвършенстване или на желанието да докажа нещо на някого. Предполагам, че просто не съм имал друга възможност. Освен това ми беше писнало да снова между катедрите като някакъв просяк. Известно време след това онази пристрастена към черния тютюн преподавателка ме привика в задимения си кабинет. -      Момче, какво знаеш за Дискоса от Кентърбъри? По онова време знаех повече, отколкото ми харесваше. Това беше предмет, споменаван в повечето от книгите, с които бях имал възможността да се консултирам. Почти всички специа­листи споделяха мнението, че Дискосът от Кентърбъри е един от най-възхитителните образци на сръчността на кордобските майстори, изработвали глазирана керамика. Става въпрос за чиния с големи размери, по-скоро поднос. Цялата му повърхност е покрита със слой от стъклена глазу­ра в идеално запазено състояние: без пукнатини и олющвания. Твърдеше се, че в целия свят нямало подобен предмет. Опитите за датировката му не се бяха оказали убедителни. Някои експерти твърдяха, че е бил създаден към края на X век, други - по-малко - изказваха предположението, че може да ста­ва въпрос за много по-ранен артефакт. Бях чел статия от някой си Уорън Бейли, в която се твърдеше, че Дискосът бил израбо­тен през VIII век в ателие в Дамаск, а не в Кордоба. Когато го споменах пред преподавателката, тя издаде сумтене, обвито в тютюнев дим. -      Глупости - обяви. - Бейли не е бил нищо повече от дилетант, нямал е и бегла идея какви ги говори... И все пак пробле­мът с датировката си остава. Би било добре да изложиш някак­ва хипотеза в работата си. -      Сигурно е така, но за това би трябвало да мога да видя предмета лично, а не на черно-бели снимки. Предметът, незнайно как, се появил сред съкровището на катедралата в Севиля, където го използвали като дискос. Екс­пертите смятаха, че може да е бил част от съкровище, придо­бито от крал Фернандо III Светия, след като завзел Севиля от мюсюлманите през 1248 г. Онова, което се знаеше без всякакво съмнение, бе, че през XIX век крал Фернандо VII подарил Дискоса на херцога на Уелингтън в знак на благодарност за оказаната помощ във Вой­ната за независимостта. Очевидно „подарък“ е доста неточен термин: Уелингтън взел Дискоса от Севиля заедно с още реди­ца предмети, без да иска ничие позволение. Фернандо VII се ограничил да санкционира стореното дело. Във всеки случай херцогът на Уелингтън, изглежда, не по­казал голям интерес към онази купчина предмети, които ед­нолично отнесъл от Испания. Щом пристигнал в Англия, той подарил Дискоса, заедно с други образци на изкуството с по-малка стойност, на един от своите бойни другари с непроизносимо име. Правилно: самият сър Олди. Така че, доколкото знаех в момента, Дискосът събираше прах в някакъв неизвестен музей в Кентърбъри. -      Имам добра новина за теб - каза ми преподавателката. - Катедрата е подписала споразумение с Фондацията на сър Олдъс Уейн... Уорън... Абе с музея, където се излага Дискосът. Бих могла да ти издействам временен договор за практика на това място и позволение да проучваш и снимаш предмета. За теб това би било великолепна възможност, в най-широк смисъл. -      Ще имам ли някаква стипендия? -      Това не ти е Харвард, момче, това е държавен университет. -      Ясно, обаче, докато живея в Кентърбъри, ще трябва да ям три пъти дневно. -      Практиката ще е платена... Освен това, ако ще си изкарваш хляба като специалист по история на изкуствата, ти препоръч­вам да редуцираш до минимум броя на дневните си хранения. Приех. Какво друго бих могъл да направя? Преподавател­ката извърши всички необходими действия с бързина, която показваше до каква степен желае да ме изгуби от погледа си за достатъчно дълго време. Практиката в Кентърбъри щеше да продължи цяла година и щом се завърнех в Мадрид, щях да съм събрал целия необходим материал за завършването на доктор­ската си дисертация. Предполагам, че някой ден ще трябва да си уредя среща с онази преподавателка и да ѝ обясня спокойно какво точно се обърка в Кентърбъри и защо моята дисертация за глазираната керамика от халифската епоха в Кордоба продължава да хибернира на харддиска на компютъра ми. 2. ДАНИ Завързах колелото на Джейкъб с верига за решетката на вхо­да на музея на Олди, а междувременно заваля проливен дъжд. Тичах, прекосявайки антрето, като избягвах неумело малци­ната посетители, които чакаха на гишето. На вратата, ни лук ял, ни лук мирисал, стърчеше Джейкъб. Щом погледите ни се срещнаха, бавно изрекох: „Кретен“ и продължих пътя си. Той сви рамене и изви вежди. Никога не съм си правил големи илюзии за естеството на платената ми практика на онова място. Вече знаех, че не съм от оня тип, дето ще нахлузи бяла престилка и ще почне да се бута в големите риби, докато опипва предмети с неоценима стойност в някое ателие за реставрация. Работата ми в музея зависеше от така наречения Отдел по протокола, което беше просто претенциозната форма, с която бе известна Службата за внимание към посетителя. След подписването на договора ми връчиха ужасен костюм с черно сако с анаграмата на музея, избродирана на джоба: униформата беше приветлива като премяната на продавач на ковчези. След непрекъснатата употреба от десетки служители лактите на сакото и коленете на панталоните лъщяха като ла­кирани. През първите седмици работата ми се състоеше във висене до входната врата, поздравяване и от време на време упътване как да се качиш на първия етаж или откъде се стига до тоалет­ните. Нищо повече от онова, което една добре написана табела би могла да постигне, и то за много по-малко пари, отколкото ми плащаха. Шефовете ни постоянно използваха термина „проактивност“, което, преведено на обикновен език, означаваше да до­саждаш на посетителя, за да оправдаеш заплатата си. Аз, по- добно на повечето си колеги, се ограничавах просто да се появя и да извършвам отегчителни разходки надлъж и шир. Някои дори тайно слушаха музика, прокарали кабела на слушалките си под яката на сакото. Когато ръководството на музея помоли за доброволци, които да показват някои от залите на посетителите като екскурзоводи, се предложих, без да му мисля, макар това да не предполагаше никакъв бонус към заплатата. Всичко ми се струваше по-добро от неподвижното висене с часове в коридора. Групите в по-голямата си част се състояха от ученици без почти никакъв интерес, от клубове на домакини или на пенсио­нери. Последните бяха най-добри, тъй като понякога, ако те на­мерят за прекалено вдъхновен (или пък им напомняш за някой от внуците им), можеха да ти оставят бакшиш в края на оби­колката. Управата на музея категорично беше забранила прие­мането на бакшиши, но никой не обръщаше внимание, а освен това в действителност забраната не се контролираше особено. Онази сутрин имах уговорено посещение с Обществото на ветераните от Кентърбъри. Да показваш музея на куп ветера­ни от Дюнкерк изглеждаше достатъчно вълнуващо начало на деня. Отправих се към помещението на персонала. Представля­ваше мизерна стаичка с лоша вентилация и лошо осветление, с шкафчета, които въобще не се затваряха, и машина за вода, която винаги беше празна. Сложих си сакото и вратовръзката. После се върнах при гишето на входа, за да се срещна е гру­пата си. Билетите за музея на Олди се продаваха само от жени, а всички от „Внимание към посетителя“ бяха мъже. Така и не разбрах дали беше случайно, или се дължеше на някаква въ­трешна политика на управата. И едните, и другите бяха много млади, на челата им беше татуирана думата „временен“. Поч­ти всички бяха студенти от университетските центрове в гра­да, които изплащаха наема на квартирите си с работата си тук. Много малко бяха навършили двайсет, заради което аз, който наближавах трийсетака, се чувствах като дядо. Познавах всички продавачки от сутрешната смяна, която беше и моята. И въпреки това онази сутрин срещнах момиче, което ми беше напълно непознато. Сигурно беше наета току-що, защото бях уверен, че ако я бях видял преди това, щях да я запомня. Преживях момент на чисто физическо привличане. Не знам как да обясня какво имаше в нея, знам само, че изпъкваше като капка вино върху бяла покривка. Може би причината се криеше в това, че за разлика от бледите като мляко и безлични британки, които пъплеха около мен, нейната външност беше агресив­но средиземноморска: мургава кожа и абсолютно черна коса. Момичето ме загледа. Нито светът спря, нито сърцето ми се ускори, но идеално си спомням какво си помислих: „Леле...“. Усмихнах се. Приближих се до нея. -      Здравей. Нова ли си? Тя ме изгледа с пълна, абсолютна, окончателна и категорич­на липса на интерес. Очите ѝ бяха много големи, обградени от гъсти тъмни мигли като на филмова звезда. Зениците ѝ бяха с цвят на земна пръст. -      Ти ли си екскурзоводът на Дружеството на ветераните? -      Нали знаеш, че не е учтиво да отговаряш на въпроса с въ­прос? - казах ѝ аз, без да спирам да се усмихвам. Не знам защо, но това ми се стори крайно находчиво и очарователно. -      Това е друг въпрос - изтъкна тя. Спокойно би могла да добави и „идиот“. - Добре де, си или не си екскурзоводът на Дружеството на ветераните? Стоят и чакат на вратата. Стратегията ми за бързо завоевание бе разбита от тази пасивна враждебност. Усмивката ми се изпари и опитах някак да си възвърна самообладанието. -      Аз съм, аз съм... - признах си. - Казвам се Тирсо. Не обичах да произнасям името си толкова лековато. Мал­цина биха разбрали, че майка ми е влюбена в литературата от Златния век на Испания (при все това можех да се окажа Фран- сиско - като Кеведо - или Луис - също като Гонгора... Не мога да си обясня какъв дявол я бе довел до това Тирсо). Единстве­ното, което исках, беше да удължа колкото се може повече онзи първи контакт. За миг в очите ѝ проблесна искрица на любопитство. На уст­ните ѝ се появи лека подигравателна усмивка. -      Тирсо...? - Каза го с ясно натъртено „р“, не като всички англичани, които изяждаха звука без капка милосърдие. - Няма срок безкраен, нито дълг неизплатен. -      Какво? -      „Севилският измамник“. -      А, да, ясно... - Усмихнах се смутен. Разговорът поемаше странна посока. - Всъщност не съм го писал аз, нали се се­щаш? Бил е друг един Тирсо. -      Не думай... - прошепна тя, спокойна, и продължи да се държи, все едно съм част от обзавеждането. - Групата ти е на вратата. Заби поглед в нещо скрито зад гишето и сложи край на разговора. Върнах се в истинския свят и излязох да търся ве­тераните. По пътя се приближих до Джейкъб, който късаше билетите на главния вход. Реших, че ветераните са оцелели през цяла война и няма да ги убие, ако изчакат още две ми­нути. -      Коя е тази на гишето, новата? -      A? Aaa, тая... Представа си нямам. Беше тук отрано. Защо питаш? -      Много е хубава. -      Мислиш ли? - Джейкъб погледна към нея без особен енту­сиазъм. - Де да знам, може... Изглежда ми чужденка. Използва същия тон, е който би казал „сляпа“ или „куца по рождение“. Само един англичанин е способен да произнесе ду­мата „чужденка“ така, че да изкара жената по-малоценна. -      Тоест искаш да кажеш като мен? -      Не, ти не, не толкова - отговори той смутен. - Всъщност не исках да кажа, че... -      Остави. Сериозно, не си ли я виждал преди? Може пък да е следобедна смяна и сега да замества. -      Не вярвам. Познавам всички момичета от следобедната смяна. Тази не съм я виждал никога, докато не я намерих на вратата при идването си. Разговаряше с някакъв тип. -      Някакъв тип? Какъв тип точно? -      Представа си нямам. Мисля, че беше един от ония кретени от Фестивала на Чосър. Идиотът беше облечен като среднове­ковен палач. С черна качулка на главата и така нататък. Като ме видяха, че идвам, спряха да говорят и всеки си тръгна по пътя. Оня ѝ беше гадже. Последната фраза ме раздразни. Понеже не знаех как да от­говоря, реших да нападна вестоносеца. -      Отново си ми взел велосипеда. -      Затова ли ме нарече „кретен“ на идване“? -      Да. И освен това ти взех айпада. Трябва да ти кажа, че му­зиката ти е боклук. -      Никакво настроение нямаш тази сутрин. - Джейкъб отпра­ви поглед към една група старци, които изглеждаха ядосани и стояха от другата страна на входа. Ухили ми се лукаво. - Заба­влявай се е ветераните си от войната. -      Кретен. Той ми се усмихна весело и продължи работата си. Обърнах му гръб и отидох да поема групата си. ПРЕБРОДИХ коридорите на къщата на сър Олди, като реци­тирах механично дати и събития, следван от накуцваща армия бивши фронтоваци. Забелязах, че повечето от тях присъстват тук телом, но не и духом. Обикновено не се дразнех от такава липса на интерес, още повече че това беше обичайно. Обаче същия ден ми бяха от­краднали колелото, бях съборил палач от XIV век и едно пре­лестно момиче ми беше обърнало точно толкова внимание, колкото на някой молец. Бях в лошо настроение. Когато стигнахме в Северната галерия, където бяха изложе­ни повечето от важните картини на музея, спрях, за да изрецитирам обичайното си слово. -      Това, което виждате тук, е колекция испански картини. Сред тях има творби на Мурильо, Кареньо де Миранда, Клаудио Коейо и един натюрморт от Санчес Котан. Повечето от тези картини са били откраднати по време на Войната за неза­висимост на Испания, продължила от 1808... Един от ветераните, изпънат като пушка, с палто от „Барбур“ и карирано кепе, се окашля раздразнено. -      Простете - каза със снизходителния тон, характерен за хората на определена възраст. - Вероятно искахте да кажете „придобити“. -      Не, господине. Казах „откраднати“. Мисля, че това е правилната дума, когато никой от законните собственици не е пре­доставил доброволно творбите. -      Сигурно сте зле информиран, младежо. - Фантастично. Бях се натъкнал на някакъв умник. Във всяка група има такъв. - Доколкото знам, испанската държава е ратифицирала про­дажбата на всички тези творби някъде около 1860-а. Поне така пише тук. Ветеранът размаха като неоспоримо доказателство безплат­ната брошура, която даваха на входа. Беше чудесен момент да млъкна и да продължа с обиколка­та, но човекът ме беше улучил в лош ден. -      Позволете да направя едно уточнение: през 1808 година тези картини са били отмъкнати от различни манастири в Ис­пания. Извинението било, че се прави, за да ие попаднат във френски ръце, но когато войната свършила, изглежда на никого не му хрумнало да върне картините на първоначалните им мес­та. - Дядката с палтото от „Барбур“ поиска да каже нещо, но аз бях набрал скорост. - Шейсет години но-късно повечето от онези манастири вече не съществували, защото били продаде­ни като последица от закона на Мендисабал от 1837-а, така че нямало никой, който да предяви претенции към картините като техен законен собственик. -      Значи твърдите, че имам право. -      Не. Казах, че нямало официален собственик, който да поиска картините, а не че никой не ги е поискал. През 1860-а испанската държава представила официална молба на наследниците на сър Олдъс да върнат картините и те да станат част от националното музейно наследство. Започнал съдебен спор, който още от самото си начало бил фалшив, понеже наследниците на сър Олдъс никога не били имали и най-малкото намерение да се разделят с картините. След безкраен процес съдебното решение гласяло, че наследни­ците на сър Олдъс трябва да платят за всички картини су­мата от... седем хиляди и петстотин песети, което правело триста лири стерлинги. -      През 1860-а - прекъсна ме гневно старецът. - За времето си е била много голяма сума. -      Точно така. Вашите триста лири стерлинги от 1860-а днес се равняват на дванайсет хиляди. С други думи, тази карtинна колекция била оценена на същите пари, с които днес бихте си купили шевролет втора ръка. Но според вас тук не става въпрос за кражба. Бузите на оня тип пламнаха от възмущение. -      Разбира се, че не! Както току-що казахте, продажбата е била напълно законна. Сумата, платена за картините, колкото и ниска да е била, не превръща делото в кражба. - Поисках да от­говоря, но старецът не ми позволи. - Ако испанската държава в продължение на векове е била неспособна да опази наследство­то си, тогава то заслужава да попадне в ръцете на хора, които ще полагат по-голяма грижа за него. Някои от другарите му нададоха възгласи на подкрепа (точ­но така, много добре казано, така е...). Моите безволеви ветера­ни малко по малко започнаха да се превръщат в бойна група от екзалтирани патриоти. Двама обявиха на доста висок глас, че биха предпочели по-стриктен екскурзовод. Опитах да продължа обиколката, но групата ме игнорира изцяло и хората започ­наха да се разпръскват. Внезапно се озовах сам сред цял куп картини. Тогава зад гърба си чух леден глас: -      Бихте ли дошли за момент в кабинета ми, господин Алфаро? Разбрах, че денят може да тръгне още по-зле. Господин Люис Рон Хъбард беше прекият ми началник в музея. Той бе на около четиресет, четвъртит и студен. От типа бюрократи от средна величина, които мислят, че ако не са те да вършат работата, светът ще потъне в невъобразим хаос. Не ми беше симпатичен и съм сигурен, че и той изпитваше съ­щото към мен. Предполагам, фактът, че по някаква странна причина не можех да запомня името му (все му виках „госпо­дин Хауърд“), ни най-малко не допринасяше за взаимната ни почит. Господин Хъбард имаше отвратителния навик да се плъз­га тихо из залите на музея, за да наблюдава служителите си. Като дребен хищник, който си търси плячка из шубраците. Призове ли те в кабинета си, никога не беше знак за добри новини. -      Моля, седнете, господин Алфаро - каза ми той, докато ме гледаше с изпъкналите си сиви очи. - Току-що станах свидетел на нещо, което никак не ми допадна. -      Съжалявам, господин Хауърд. - Мамка му. - Хъбард. Направи се, че не ме е чул. -      Предполагам знаете, че на членовете на Фондацията на сър Олдъс Уейнрайт-Суинбърн - тоя никаквец произнесе име­то перфектно и без да се запъне - никак не би им харесало да узнаят, че наетите екскурзоводи използват думата „кражба“, когато говорят за музейния фонд. -      Знам, господине, вземам си бележка. Моля за извинение. -      Струва ми се, че това не ви е за пръв път. -      Уверявам ви, че беше само лапсус. -      С много страст защитавахте лапсуса си, господин Алфаро. За ваше добро се надявам групата да не подаде оплакване. - Господин Хъбард преплете пръсти върху бюрото си и монотон- но продължи: - За момента ще се огранича просто да ви обърна внимание, но ви съветвам да внимавате - второ предупреждение няма да има. Позволявам си да уточня, че в договора ви не влиза клаузата да си затваряме очите пред провинения. -      Разбира се, господине. Много благодаря. Мога ли да про­дължа работата си? -      Не още. Всъщност не това беше причината да ви помо­ля да дойдете. Тази сутрин получих отговор на молбата ви до управителния съвет да снимате Дискоса на Кентърбъри. Чле­новете на съвета дадоха разрешението си. Чудесно. Отне им едва девет месеца да го направят. Почти бях забравил причината да съм в Кентърбъри. -      Благодаря. Това е прекрасна новина. Кога мога да направя снимките? -      Не и през работното ви време, което е логично. Ще ос­тавя всичко подготвено, за да можете да влезете в музея, след като затвори. Човек от охраната ще ви придружава през цяло­то време. - Хъбард извади някакъв документ от чекмеджето на бюрото си и ми го подаде. - Ето тук са условията, по които ще се правят снимките, както и списък на материалите, които можете и не можете да ползвате. Ако нарушите което и да е от условията, музеят е в правото си да анулира разрешението и да забрани публикацията на каквото и да е изображение, което бихте могли да придобиете, под страх от съдебна отго­ворност. -      Уверявам ви, че ще внимавам много. -      Господин Алфаро, Дискосът от Кентърбъри е един от най-ценните предмети от нашите фондове. Надявам се да си давате сметка за огромното доверие, което ви се оказва с даването на това разрешение. Трудно беше да се разбере дали Хъбард споделя въпросното оказано доверие. Както си беше обичайно за него, не показва­ше никакви чувства. Още веднъж обещах, че ще внимавам, и побързах да изляза оттам. В онзи кабинет взе да става студено. -      КАКВО си им направил на ветераните? Изглеждаха, ся­каш някой им е откраднал пенсиите. Джейкъб ме нападна, щом се появих в преддверието. -      Както изглежда, тук никак не се толерират импровизации­те върху сценария. -      Трябва да внимаваш повече. Един от тях отиде на гишето да подаде оплакване срещу теб. - Подбелих очи. - Спокойно. Новата го спря... Ще ида да си взема първата почивка, идваш ли да изпушим по една цигара? -      Разбира се. Ти тръгвай. Сега ще те настигна... Искам да благодаря на новото момиче. Докато Джейкъб се отдалечаваше, се приближих до гишето. Зад него новото момиче четеше нещо. Изкашлях се два пъти, за да привлека вниманието ѝ. Тя ме изгледа и леко се усмихна. -      Леле, ама това е коварният чужденец. -      Я пак? -      Извинявай, така те нарече един от групата ветерани. Мно­го беше ядосан. Доста усилия положих да го успокоя. -      Благодаря ти. Щях да се забъркам в неприятности, ако беше подал оплакване. -      За мен беше удоволствие. Оня беше нахален старец. - Пог­ледна ме в очите; този път поведението ѝ беше много по-любезно от предния път, когато разговаряхме. - Разказа ми какво си говорил. Винаги ли правиш такива провокации по време на обиколките? Свих рамене. -      Все едно. Този глупав дядо по същество беше прав. Спо­ред пазара на онази епоха в по-голямата си част картините не са стрували много повече, отколкото са платили за тях. Почти всички от онези художници са били оценени чак след десети­летия. -      Знам. Тогава откъде дойде онова с „кражбата“? -      Все едно е дали някой е платил за картините. Те са били откраднати, нали така? Ако сър Олди не ги беше взел, сега щяха да са в някой испански музей. -      Смяташ ли, че би трябвало да бъдат там? -      Не знам... - Въздъхнах, малко уморен от темата. - Възможно е този старец да е бил прав: ако ние, испанците, не се гри­жим за съхранението им, може би не ги заслужаваме. Изглежда също, че не се интересуваме особено и от връщането им. Момичето се усмихна на себе си, сякаш току-що бях изре­къл някаква лична шега, която само то би могло да разбере. -      Всъщност няма как да си сигурен в това. -      А нима ти си сигурна? -      Изглеждаш ми умно момче, но трябва да си малко по-убеден в нещата, които говориш. -      Какво имаш предвид? -      Не ми обръщай внимание, само си мислех на глас... Мога ли да ти помогна с още нещо? -      Като го спомена, би ми било прнятно да науча името ти. Тъкмо щеше да ми отговори, но към гишето се приближи група ученици и тя спря да ми обръща внимание. Обърнах се, за да ида при Джейкъб. Едва бях направил ня­колко крачки, когато чух, че се удря по стъклото на гишето. Учениците още бяха там и създаваха хаос, но тя ме гледаше. Ръката, с която бе удряла по стъклото, за да привлече внимани­ето ми, посочи баджа на гърдите ѝ. ДОБРЕ ДОШЛИ. ИМЕТО МИ Е: Дани Кимнах и вдигнах палец. 3. ЖОНГЛЬОРСТВА По обед приключих смяната си и тръгнах към къщи, за да се нахраня и да си направя кратка почивка. Малко след пет следо­бед си взех велосипеда и потеглих обратно към музея. Почти се беше стъмнило и уличното движение беше спокой­но. Кентърбъри не е точно градът, който никога не спи. По пътя се натъкнах на две групи от Фестивала на Чосър, които играеха ролите си пред доста рехава тълпа зрители. Беше делничен ден, времето бе лошо, така че, изглежда, по-скоро се упражняваха за туристите, които щяха да дойдат в събота и градът малко да се оживи. Щом стигнах в музея, последните посетители бавно се из­низваха през вратата. Един от охранителите затваряше входа. Познавах го. Казваше се Роджър. Плешив, с шкембе и отпус­нати рамене. От време на време кашляше, сякаш гърлото му щеше да се разпори. -      Какво искаш? - запита ме, недоволен, че ме вижда. - Му­зеят е затворен. Извадих разрешението, което носех в джоба си, и му го по­дадох. -      Аз съм Тирсо Алфаро. Имам разрешение да направя ня­колко снимки на Дискоса. Господин Хъбард ми каза да дойда по това време. Роджър приближи документа кьм очите си, за да го види по-добре. -      Чакай малко. - Извади радиостанцията, която носеше за­качена на колана си, и я доближи до устата си. - Виктор 1 до Виктор 2. Тук е Виктор 1, приемаш ли? Приемам... Вместо отговор прозвуча неясно пукане. Роджър въздъхна. -      Виктор 2, приемаш ли? Приемам... Виктор 2? Приемам... Мамка му, Шон, отговори поне един шибан път! Апаратът още веднъж изпращя, след което от него се дочу глас: -      Тук е Виктор 2. Прието. Приемам. -      Време беше. Дойде оня със снимките на Дискоса. Ще го придружа. Поемаш охраната на обекта. Прието и край. - Добре. Прието, Роджър. Край. Ако човек слушаше разговора им, можеше да си помисли, че Роджър командва елитна група охранители, които са сра­ботени като часовник. Все пак това нарушение на междуна­родните правила за радиообмен не ме измами: всички, кои­то работехме за музея на Олди, знаехме, че управата пести откъм сигурност. През нощта, след като Музеят затвореше, само двама охранители пазеха сградата: трябваше от време на време да обикалят залите и да възпрепятстват подрастващи­те от градчето да не пресушават еднолитрови бутилки с бира пред входа. Роджър ме пусна да вляза и после затвори вратата. Отведе ме при едно бюро до гишетата за продажба на билети и ми по­даде папка с прикрепен към нея лист хартия. -      Ето тук си впиши името, идентификационния си номер и датата. Ще трябва да взема личната ти... Ей, лицето ти ми е познато. Да не си от ония, дето работят в Отдела по протокола през сутрешната смяна? След като си ме припомни, Роджър стана малко по-любезен. Подписах се в регистъра и после го придружих към подземията на музея. Старата изба в дома на сър Олди беше превърната в експо­зиционна зала посредством две стени от гипсокартон, някол­ко прожектора и безвкусни витрини. В една от тези витрини, която заемаше видно място в дъното на залата, беше изложен Дискосът от Кентърбъри. Останалото представляваше буламач от предмети с различна стойност: от колекция кутийки за енфие oт XVIII век до комплект статуетки от китайски яспис от Манджурската династия, не по-стари от къщата, в която бяха изложени. Според разрешителното, което ми беше дал Хъбард, можех да снимам и да докосвам Дискоса (единствено и само с памуч­ни ръкавици), но в никакъв случай не биваше да го местя от поставката му. Преди да монтирам триножника, за да направя снимките, реших да си отделя време, за да огледам отблизо предмета. След като се бях запознал с какви ли не образци на глазира­ната керамика, трябваше да призная, че това бе много забеле­жителен експонат. Изработката впечатляваше с хипнотичната си простота: обикновена кръгла чиния, покрита изцяло с емайл с изумруденозелен цвят, по който пробягваха червеникави ис­кри, когато към него се насочи светлина. Две неща привличаха внимание върху предмета: на първо място, пълната липса на украса. Повечето от образците, които бях изучавал, обикновено бяха украсени с флорални или гео­метрични мотиви или пък с гравирани надписи. Тук нямаше нищо такова - само идеална гладка повърхност без ни една драскотина. Около Дискоса имаше филигран от позлатено сре­бро с полускъпоценни камъни, вградени и обработени като кабошони 41 . От онова, което бях чел, знаех, че филигранът е по-късна добавка, от XVI или XVII век. Друг забележителен детайл беше прецизността, достигната при глазирането. Техниката на глазираната керамика е много древна - още вавилонците са я използвали за изработката на тухлите за храмовете и дворците си. Не е сложна техника: когато повърхността на керамична­та основа се нагорещи до необходимата температура, при­добива консистенцията на емайл, който може да се оцвети, като се прибавят различни окиси. Наситенозеленият цвят като този на Дискоса например се получава чрез добавка на меден окис. Повечето образци на глазираната керамика имат много кра­сив блясък, но този на Дискоса превъзхождаше всеки друг предмет, който бях виждал дотогава, и никоя снимка не би мо­гла да го предаде точно. Колкото и да се стараех, не можех да уловя онзи червеникав отблясък, който искреше върху наситенозелената повърхност. Сякаш освен медния окис майсторите бяха използвали някой друг таен елемент. Използвах времето си, като мерех Дискоса, водех си бележ­ки и сравнявах със снимки на други подобни предмети, които носех със себе си. Исках да извлека възможно най-голяма пол­за, тъй като не знаех дали друг път ще ми позволят да го изуча­вам от толкова близо. След известно време взех да чувам зад гърба си нетърпели­вото сумтене на Роджър. -      Остава ли ти още много? - запита ме той. -      Все още трябва да направя снимките. Роджър отново изсумтя. Прехвърли тежестта си от единия крак на другия и няколко пъти си погледна часовника. -      Виж, трябва да направя няколко обиколки наоколо. Пред­полагам, че мога без проблеми да те оставя тук сам, нали? Ис­кам да кажа, че няма да потрошиш някой експонат или нещо такова. И ти работиш тук - ако те оставя сам и стане нещо, и двамата ще ни одерат живи. -      Обещавам да внимавам. Ако ме питат, ще кажа, че през цялото време си бил е мен. Точно това искаше да чуе Роджър. -      Страхотно. Не се бави много. Като приключиш, остави всичко, както си е, и ме потърси в помещението на охраната, за да се подпишеш на излизане. На същия етаж е, в края на кори­дора, точно до стълбата. Не можеш да я пропуснеш. -      Разбрах. Благодаря, Роджър. Не се притеснявай, от охра­нителната камера ще можеш да видиш всичко, което правя. -      В тази зала няма охранителни камери. -      Че как така? -      Отде да знам? Питай ония отгоре. Сигурно са профукали парите за онези готини униформи, дето ги носите от Протокол­ния. - Изсмя се гърлено и се отдалечи, оставяйки ме сам. Нахвърлях още няколко бележки и после подготвих камера­та. Направих няколко снимки, докато получих резултат, който да ме удовлетвори. След известно време взех фотоапарата и се махнах оттам, като оставих всичко, както си беше. Отидох в помещението на охраната. Там заварих Роджър в компанията на друг охранител от нощната смяна: младеж на име Шон с индийски черти. Роджър стоеше пред стара метална офисна маса и четеше някаква спортна притурка, докато Шон наблюдаваше мониторите на охранителните ка­мери. -      Приключих - обявих аз. -      Чудесно. Подпиши документа. Подаде ми един списък и се зае да търси личната ми карта в някаква кутия. От време на време чувахме Шон, който се кико­теше, докато гледаше единия от мониторите. Роджър ми подаде личната карта, а аз му върнах листа. Шон се изсмя. -      Можем ли да разберем какво ти става? - запита Роджър. -      Роджър, човече, трябва да видиш това, гениално е... Гле­дай! Сега го прави с една ръка! -      Какви ги дрънкаш, по дяволите? Шон посочи единия монитор. -      Там навън, при входа. Тоя тип е гений. Роджър се приближи до монитора. Дискретно застанах зад гърба му, за да мога любопитно да надничам над рамото му. На монитора се виждаше изображението от една от външ­ните камери до входната врата. Показваше човек, който в този момент жонглираше с топки. Едната му ръка беше зад гьрба му, а с другата мяташе топките във въздуха и отново ги ловеше. Мъжът се беше пременил каго средновековен палач. Бях почти сигурен, че е същият, когото блъснах сутринта с вело­сипеда. -      Не е ли страхотен? Поне от десет минути прави това - каза развеселен Шон. - Сигурно е някой от ония актьори, дето са ги наели за фестивала. Все още не мога да си обясня защо на никого от двамата не се стори странно, че онзи тип се е заел да жонглира сам точно пред вратата на музея, по тъмно. Роджър се разсмя. -      Прилича на някой от „Цирк дю Солей“! Двамата охранители гледаха с почуда палача на монитора. Палачът спря с жонгльорските си изпълнения, застана не­подвижен и погледна към камерата. Поклони се. -      Виж, знае, че си има вярна публика - усмихна се Роджър. В този миг палачът извади ръката си иззад гърба и метна една от топките право към камерата. Образът се превърна в заснежен прозорец. -      Ама какво...? - възкликна Роджър. Шон скочи на крака. - Какво си мисли, че прави тоя кучи син! На входа на музея имаше две камери. Двамата охранители съсредоточиха вниманието си върху екрана, свързан с тази, ко­ято все още работеше. Палачът още беше там. Видяхме как от­ново се поклони. Приближи се към камерата и вдигна към нея средния пръст на дясната си ръка. Шон изруга и излезе от наблюдателната зала в коридора. Беше бесен. -      Ще му дам да се разбере на тоя, дето се бъзика с охрани­телните камери. -      Чакай, идвам с теб... - Роджър ме погледна, преди да послед­ва Шон навън. - Да не си мръднал оттук, ясно? И не пипай нищо! Пазачите излязоха. Бързо залепнах за монитора, който по­казваше другата камера. Палачът още беше там, спокоен, с ръце, скръстени на гърдите. Сякаш чакаше. Двамата пазачи се появиха. Шон се хвърли към палача и той отскочи с толкова бързо движение, че едва го видях. Озова се зад охранителя, срита го в задника и го повали на земята. Роджър крещеше и ръкомахаше. Шон опита да се изправи, но палачът се хвърли отгоре му и с котешки движения затисна гърба му с крак. Приличаше ми на сцена от нямото кино. По­сле се приземи пред Роджър, направи движение, подобно на змия, канеща се да ухапе, след което отскочи назад и вдигна ръка. Беше отнел пистолета на Роджър. Роджър, вън от себе си, го посочи и извика нещо. Шон се беше изправил. Опита да се хвърли върху палача, но тялото на онзи сякаш беше от гума. Избегна лесно младежа и преди паза­чът да се е усетил, насочи пистолета към тила му. Дъхът ми спря. Представих си как мозъкът на клетия Шон се разпръсква върху входната врата на музея. Палачът вдигна пистолета и се втурна да бяга. Шон продължи да седи на колене върху земята с невредима глава. Въздъхнах с облекчение. Роджър ръкомахаше и крещеше. Помогна на колегата си да се изправи и двамата хукнаха по следите на нарушителя. Из­чезнаха от обхвата на камерите и сцената остана пуста. Отстъпих няколко крачки назад, без да мога да отлепя по­глед от монитора. Не бях сигурен какво точно означава ста­налото. Внезапно чух стъпки извън помещението на охраната. Ня­кой слизаше по стълбата към избата. Надявах се да са охранителите. По-скоро с цялото си съще­ство желаех да са те, макар идеално да осъзнавах, че стъпките са твърде потайни. Беше човек, който не искаше да бъде видян. Нито чут. Вратата на стаята на охранителите беше притворена. Вни­мателно надникнах, опитвайки се да видя коридора. От мястото си виждах последните стъпала па стълбището. Рязко се отдръпнах, като видях два крака, които слизаха. Появи се дребна фигура, напълно облечена в черно. Глава­та беше покрита с черна маска, от която се виждаха само две блестящи очи. Не ме забеляза. Тръгна по коридора с бавни и отмерени движения, като се стараеше да вдига колкото се може по-малко шум. Умът ми изключи. Не можех да отделя поглед от тихия че­рен призрак, а главата ми сякаш отказваше да роди и най-елементарната мисъл. Чувствах се като животно, изненадано от кола, докато пресича пътя. Фигурата изчезна от погледа ми. Продължавах да стоя не­подвижно, без да мога да мисля. Стори ми се, че чух нещо, но не бях сигурен дали шумът идва от коридора, или е лудо биещото ми сърце, което пулсира в ушите ми. След известно време, което ми се стори безкрайно, черната фигура отново се появи пред очите ми. Само че този път носеше нещо в ръце. Нещо кръгло, което въпреки сумрака искреше в зелено и червено. Мозъкът ми най-сетне се задейства. Дискосът. Крадяха Дискоса. Действах, преди да се замисля какво правя: отворих вратата и се озовах право срещу черната фигура. -      Ей! Какво правиш с това? Очите ме прободоха изпод маската. Не разбрах дали погле­дът излъчва гняв, или безкрайна изненада. За миг застинахме мълчаливо загледани един в друг. Освен дето издадох присъствието си, нямах никаква пред­става какво се очаква да направя оттук нататък. Крадецът беше много по-наясно: извърна се и се втурна по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж и притискаше Дискоса към гърдите си. Затичах се след него, подчинявайки се на неразумен подтик. Пък и в края на краищата, крадецът не изглеждаше опасен, ма­кар и да беше осъдително бърз. Последвах го до входното антре и после през коридорите на първия етаж. Беше в много по-добра форма от мен, но носенето на Дискоса го забавяше. Щом се озовахме в една от залите в задната част на музея, го видях как се отправя към остъклената стена, която гледаше към външната градина. Едно от стъклата лежеше демонтирано на пода. Веднага предположих, че крадецът се е вмъкнал оттам, докато палачът отвличаше вниманието на пазачите. Крадецът изтича в градината. Последвах го до улицата. Жив човек не се виждаше и звукът от крачките ни отекваше по фасадите на къщите. Извиках с на­деждата да привлека нечие внимание, но в това безлюдно място никой не можа или не пожела да ме чуе. Гърдите ме заболяха. Тялото ми не беше свикнало на такива непредвидени физиче­ски натоварвания. Крадецът се шмугна в една тъмна уличка и аз го последвах, макар да бях съвсем сигурен, че никога не бих могъл да го стигна. Щом завих зад ъгъла, едва не се сблъсках лице в лице с него. Улицата се оказа задънена. Крадецът беше прилепил гръб в една стена, притиснал Дискоса към гърдите си, и дишаше учес­тено. Спрях. Притиснах ръце към коленете си и замаяно си поех въздух. -      Виж... - казах почти без дъх. - Виж, моля те... Аз само... Само... Крадецът се метна срещу мен. Блъсна ме с глава в ребрата и се озовах на земята по гръб. Опитах да се изправя колкото се може по-бързо, макар да имах чувството, че дробовете ми са на път да се разкъсат като стара торба. За щастие крадецът ня­маше намерение да ми тегли един бой, макар че би могъл да го направи без никаква съпротива предвид изтощението ми. Кога­то паднах на земята, го видях как отново избяга към улицата. Изправих се и поисках да подновя преследването, но вне­запно някой ме стисна за шията и ме принуди да се обърна. Беше палачът. Лицето му беше покрито от тъпата черна качулка. Нямах ни най-малка представа откъде бе изскочил. Може би ни беше сле­дил от известно време. Палачът ме блъсна силно и отново паднах, този път на зад­ника си. Онзи скръсти ръце на гърдите си и направи две крачки към мен. Тогава ме заговори. -      Наистина съжалявам, приятел - каза той, - но тази битка не е твоя. Спомням си как юмрукът му се стрелна право към лицето ми. Последва болезнено пътешествие към света на безсъзнани­ето, което нямам никаква представа колко продължи. СЛЕД известно време, което можеше да е три секунди или може би три часа, главата ми възстанови нормалните си функ­ции. Нямаше следа ни от крадеца, нито от палача. Само една страхлива котка, която, щом се изправих, хукна да се скрие зад контейнер за смет. Носът ме болеше много. Опипах го и установих, че поне не кърви. Героичният ми миг беше отминал и ми бе донесъл повече болка, отколкото слава. Беше време да оставя работата в ръцете на професионалистите. В Кентърбъри има няколко полицейски участъка (сигурно заради това се смята за най-сигурния град в Англия). Намерих един на няколко пресечки от мястото, където се намирах, и раз­казах историята си на един униформен, който не изглеждаше много по-възрастен от мен. Полицаят ме остави сам и след малко се върна с още един свой колега. Помолиха ме да ги придружа в музея, за да докажа твърденията си. Качихме се в една патрулна кола и след някол­ко минути стигнахме до къщата на сър Олди. Имението излъчваше обидно спокойствие, като че беше последното място на света, където на някого би му хрумнало да извърши престъпление. С полицаите излязохме от колата и позвънихме на вратата на музея. -      Вижте - казах и посочих към горната част на вратата. - Там е охранителната камера, която използваха крадците. Единият полицай ѝ хвърли поглед без особен интерес. -      Не изглежда да е счупена. Не знаех какво да отговоря. Вратата се отвори и на прага се появи Роджър, охрани­телят. -      А, ти ли си? Идваш за фотоапарата си ли? - каза ми той. После забеляза присъствието на двамата полицаи. - Какво ста­ва тук? -      Този човек току-що съобщи за обир в музея - обясни еди­ният. - Искаме само да се уверим, че всичко е наред. На лицето на Роджър се изписа удивление. -      Кражба? Съжалявам, господа, не знам какво да кажа... Преди малко имахме малка разправия с някакъв маскиран ху­лиган, но вече го изплашихме. Доколкото ми е известно, тук никой нищо не е крал. - Роджър ме изгледа. - Май си се поуплашил, момче. -      Сигурен съм. Аз самият го видях преди малко... Дори дос­та време преследвах крадеца! Роджър погледна полицаите, а после мен. Сетне поклати глава. -      Не. Уверявам ви, че нищо не са откраднали. Започнах да си въобразявам тъмни конспирации, в които охранителите на музея изпълняват зловеща роля. Единият полицай запита Роджър за разправията, която беше спо­менал. -      На вратата имаше един, дето вършеше глупости. Метна някаква дървена топка към камерата и от удара захранващият кабел се извади. Двамата с колегата ми излязохме при него и оня избяга. Нищо съществено. Беше пиян или нещо такова, но ви уверявам, че в нито един миг не е влизал в музея. -      Разбира се, че не - отвърнах аз. - Не този отмъкна Диско­са, беше друг, сигурно негов съучастник. Измъкна се през една от остъклените стени на галерията. -      Можем ли да влезем и да огледаме? - запита един от поли­цаите. Роджър ядосано се намръщи. -      Можете да влезете, щом искате. Но трябва да уведомя гос­подин Хъбард, управителя. А не вярвам да му хареса, че поли­цията души наоколо заради някаква си глупост. Полицаите ме помолиха да им покажа мястото, откъдето бе влязъл крадецът. Поведох ги към вътрешността на музея до ос­тъклената стена, която водеше към градината. Роджър, който ни следваше, запали осветлението. Остъклението беше непо­кътнато. -      За този ли прозорец твърдите, че бил демонтиран от крад­ците? - запитаха полицаите. Единият се приближи и опита да го отвори. -      Безполезно е - каза Роджър. - Този прозорец не може да се отвори. Дръжката е запечатана със силикон. От години е така. -      Те... Разглобен беше - изпелтечих аз. - Те го разглобиха. Уверявам ви: излязох точно оттук, след крадеца. -      А сега си е на мястото - изтъкна полицаят. -      Така изглежда - измърморих аз. -      Разбирам. Единият полицай се разходи из залата, оглеждайки напосо­ки. Колегата му ме запита: -      Какво казахте, че са откраднали? -      Един дискос. От глазирана керамика и позлатено сребро. Униформеният се обърна към Роджър. -      Знаете ли за какво говори? -      Да. Това е един от предметите в експозицията. -      Бихте ли ни посочили мястото, където обикновено е изло­жен? Роджър поведе групата към избата. Колкото повече прибли­жавахме, толкова по-нервен ставах. Започна да ме мъчи лошо предчувствие. Пазачът включи осветлението в избата и лампите над витрини­те обляха със силна светлина експонатите. В края на залата, върху най-голямата витрина, Дискосът от Кентърбъри изпъкваше блес­тящ и огромен, с вид на нещо, което открай време си е седяло там. Единият полицай се доближи до Дискоса. Огледа го. После се обърна към мен. -      Това ли е подносът, дето твърдиш, че са взели? Почувствах се като най-тъпия от всички хора. През ума ми запрепускаха десетки обяснения за случващото се, някои от ко­ито ужасяващо абсурдни. Приближих се до Дискоса внимателно, сякаш можеше да ме ухапе. Усещах върху себе си острия поглед на полицаите. Отворих уста в опит да кажа нещо. Очите ми отново се обърнаха към Дискоса. Приближих се и спокойно го огледах под светлината на прожектора. Започнах да въртя глава, търсейки нещо, което не можех да намеря. -      Е? - настоя полицаят. Изгледах го и много сериозно отговорих: -      Фалшив е. ВЯРВАМ, че в онзи ден поставих нов рекорд сред работе­щите в музея на Олди: бях привикан в кабинета на господин Хъбард два пъти за по-малко от двайсет и четири часа. Бяха го измъкнали от дома му посред нощ. Сигурно беше седял пред телевизора по долни гащи с паница супа в скута си. Само че проклетникът беше успял да се яви в музея за по-мал­ко от петнайсет минути във вид, сякаш бе преседял прилежно прибран в гардероб, пълен с камфор, от последния път, когато го видях, същата тази сутрин. Само дето сега изглеждаше доста по-ядосан. Полицаите си заминаха, след като разбраха, че няма ни­какво престъпление. Възможно беше да си спечеля някоя санкция, задето бях изгубил времето на силите на реда с из­мислиците си за крадци с бели якички. Не мислех за това. Единственото, което правех, беше да повтарям безспирно, че този Дискос е фалшив. Така си и беше. Не хранех никакво съмнение. Охранителите се върнаха по местата си, а господин Хъбард ме отведе в кабинета си. Седна срещу мен и ме изгледа с такъв поглед, който би могъл да разреже стъкло. -      Какво е ставало тук? -      Вече ви беше обяснено: тази нощ някой отмъкна Дискоса на Кентърбъри. Изражението на лицето на Хъбард не се промени. -      Господин Алфаро, току-що видях Дискоса със собствени­те си очи. Охранителите видяха Дискоса. Двама полицаи видя­ха Дискоса. Вие току-що видяхте Дискоса. Това да ви говори нещо? -      Онова, което е в избата, не е Дискосът, а е негово копие. -      Току-що огледах експоната заедно с полицията и мога да ви уверя, че е съвсем същият като онзи, който обичайно показ­ваме в експозицията. Можете ли по някакъв начин да подкре­пите твърденията си, господин Алфаро? Зеленият емайл на истинския Дискос блещукаше като ру­бин. Онова нещо, което заемаше мястото му, беше обикно­вена чиния с лъскаво зелено покритие. Толкова бях сигурен в това, че не можех да приема как никой друг не е открил разликата. Опитах се да го обясня на Хъбард, докато не ме осени, че в действителност впечатленията ми ни най-малко не го интере­суват. -      Добре, господин Алфаро. Допускам, че тази нощ е била твърде натоварена за вас. Препоръчвам ви да се приберете и да си починете. Надявам се, че утре... -      Утре тоя дискос ще продължи да си е фалшив. И рано или късно някой ще се усети, а тогава отговорността ще е ваша, а не моя. Не трябваше да го прекъсвам. Ако си бях с униформата, щях да си мълча както винаги. Само че в онзи момент не се чувствах като негов подчинен, а като някой, който показва по­вече гръбнак от Хъбард и не търпи да се отнасят с него като с глупак. Хъбард помълча и бавно издиша през носа си. -      Ще ви изясня ситуацията, господин Алфаро: никой не е обрал музея. Никой не е откраднал Дискоса. Предметът в изба­та не е фалшификат. -      Не е така, видях как го откраднаха. Предметът е фалшив. Хъбард сви устни. -      Разбирам - въздъхна той. - Вие страдате от сериозен по­веденчески проблем, господин Алфаро. Това е нещо, което наблюдавам още от деня, в който започнахте работа в музея. Не сте достатъчно активен, небрежен сте по отношение на за­дълженията си, провокирате посетителите ни, а сега... Честно казано, не разбирам какъв е смисълът да измисляте такава аб- сурдна история? - Поисках да отговоря, по не ми позволи. - Все едно, каквато и да е причината, не ме интересува. Не това е поведението, което сме склонни да толерираме у един отгово­рен служител. Съжалявам. -      Какво имате предвид? -      Имам предвид утре да не си правите труда да идвате. До­говорът ви е анулиран заради постоянните ви пропуски при изпълнението на задълженията ви. - Облегна се на стола си и ме изгледа в очите. За пръв път в дъното на зениците му ви­дях нещо, което наподобяваше чувство: беше радост. - Уволнен сте, господин Алфаро. 4. ПАРОЛА УВОЛНЕН. Само два месеца преди да изтече договорът ми за практиката. Не мислех, че съм се справял толкова зле. Първата ми реакция беше да си съчиня конспиративна ис­тория, в кояго господин Хъбард ръководеше нападението над собствения си музей и след като е разкрит, се отървава от един­ствения смел и интелигентен човек, способен да го разобличи. Аз де, в общи линии. След като преспах една нощ, осъзнах, че идеята ми е тъпа. На първо място, Л. Р. Хъбард не беше толкова интересен човек, че да прикрива сложната личност на крадец на творби на изку­ството. От друга страна, трябваше да призная, че отдадеността ми към работата в Протоколния отдел не беше особено задово­лителна. Накратко: от доста време си го търсех. Продължавах да съм убеден, че Дискосът е фалшив и че ня­кой истински крадец се поздравява за успеха на добре свър­шената работа. И все пак можех да направя по случая твърде малко - никой не вярваше на моята версия на историята, а аз пък нямах желанието да си играя на Дон Кихот срещу вятър­ните мелници. За кратко обмислих възможността да си потърся друга ра­бота в града, но не закъснях да осъзная колко малко ми се ще да продължа да живея в Кентърбъри. Онова, което наистина исках, беше да се върна в Мадрид. Взех си билет за самолета и си отделих само два дни, за да избера онези принадлежности, които щяха да се съберат в един куфар, и да кажа на Джейкъб да си потърси друг съквартирант. Той се показа страшно засегнат. Ядът му мина, когато му казах, че може да задържи файърстоуна ми. Деня преди заминаването си прекарах сам в апартамента на Тауър Уей, като си подреждах багажа. Беше петък и Джейкъб се беше прибрал в Лондон, за да прекара уикенда със семей­ството си. Изпращането ми щеше да е самотно, но ми беше все едно. На вратата се позвъни, Помислих си, че може да е Джейкъб, че някакъв необичаен изблик на сантименталност го е накарал да промени плановете си, за да ме изпрати до летището, махай­ки ми с бяла кърпичка. Не беше Джейкъб. Беше Дани, новата продавачка на билети в музея. Нямах представа как се бе сдобила с адреса ми. -      Здравей, Тирсо. - Стоеше на прага и изглеждаше малко притеснена. - В лош момент ли идвам? Несъмнено. Видът ми придаваше ново измерение на терми­на „домашно облекло“, понеже почти всичките ми дрехи бяха в куфара. -      Напълно. Моля, заповядай... - Отдръпнах се настрани, като се молех да не обърне внимание на купчината мръсни чи­нии в кухненската мивка. - Седни... Искаш ли нещо за пиене? Май в хладилника има останала една бира... Тя остана права, с ръце в джобовете на черното си кожено яке. -      Не, благодаря. Всъщност дойдох само за да се сбогуваме. Джейкъб ми каза сутринта. Наистина съжалявам. -      Благодаря... Пък и в крайна сметка това не е краят на света. Работата беше скапана. -      И все пак. Много е несправедливо. Не го заслужаваш. Хареса ми, че е любезна с мен. Макар че не спря да ми из­глежда странно - в края на краищата бяхме разговаряли едва два пъти. -      Какво мислиш да правиш сега? - запита ме тя. - Имаш ли някакъв план? -      Още не съм мислил. Ще се прибера вкъщи, ще завърша докторската си дисертация... Истината е, че не съм от тези, дето твърде много обмислят нещата - предпочитам да импровизи­рам. -      Не се съмнявам. Настана кратко мълчание, по време на което отчаяно се опи­тах да измисля нещо оригинално, което бих могъл да кажа. Тя беше дошла да се сбогуваме: това показваше, че поне малко я е грижа за мен... Съвсем малко поне. Не можех да пропусна тази възможност. -      Испанка си, нали? Също като мен. -      Много си наблюдателен. Как се досети? -      Никой англичанин не произнася името ми, без да изяде някоя буква, а ти не правиш така. Откъде си? От Мадрид ли? Питам, понеже може би бихме могли да се видим там някой път... Да пийнем по нещо, сещаш се. Усетих как се изчервявам. Хич не беше добре в тази ситуа­ция, а и гласът ми звучеше ужасяващо несигурен. Тя се усмих­на, без да ме погледне. -      Изкусително... Но не мисля, че идеята е добра. -      Разбирам. Няма проблем. -      Не ме разбирай погрешно, Тирсо. Би било чудесно да се видим някой път, обаче... - сви рамене, без да знае как да завър­ши изречението. После извади сгънат лист хартия от джоба на якето си и ми го подаде. - Вземи. Донесох ти това. Предложе­ние за работа, което видях преди малко. Реших, че може да те заинтересува. Надявам се, че не възразяваш. Леко объркан ѝ благодарих, че си е направила труда. Стори ми се мил жест. Странен, но хубав. -      Май по-добре да си тръгвам. Сигурно още имаш много багаж за прибиране. Понечих да опитам да я спра, но ми се стори, че вече не е останало нищо, което бихме могли да си кажем. Тя беше достатъчно ясна. Завинаги щеше да си остане Момичето от музея, което ме отряза. -Надявам се да пътуваш добре, Тирсо. И ти пожелавам мно­го късмет. Обърна ми гръб и си тръгна. Останах още няколко мига на вратата, без да знам какво да си мисля за това мимолетно по­сещение. Прибрах се в апартамента и седнах на дивана. Все още дър­жах листа, който Дани ми беше дала. Приличаше на изрезка от вестник. Обявата беше написана на испански. Обява за работа Ако сте меж д у 25 и 45 го д ини, имате д иплома или д окторат в областта на хуманитарните науки, знаете езици и имате готовност да пътувате, ПРЕАЛАГАМЕ: добре платена работа на д лъжно с т в обществения сектор. Проверете ин ­тернет страницата www.nct.gov.es , за да получите повече информация. „Длъжност в обществения сектор“, сиреч чиновническа ра­бота. Майка ми щеше да се гордее с мен. В изрезката нямаше повече данни за офертата. Отидох в спалнята си, включих си лаптопа и се свързах с интернет. После набрах адреса, който беше посочен в обявата. Появи се напълно черен екран, без никакви емблеми или други отличителни знаци. Единственото, което се виждаше на него, беше стерилно послание, написано с бели букви. АКО ОБИЧАТЕ, ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА ЗА ДОСТЪП В долния десен ъгъл на екрана с много дребни букви може­ше да се разчете: Адрес на уебмастъра: улица „Братя Бекер“ №1, Мадрид Нищо повече нямаше. Няколко пъти щракнах с мишката, но екранът не се проме­ни. Набрах няколко произволни думи, без да получа никакъв резултат. Заинтригуван прочетох няколко пъти изрезката, която Дани ми беше дала, като търсех нещо, което да прилича на па­рола за достъп, но нищо не открих. Като страница за получаване на информация имаше много какво да се желае от нея; ако беше шега, изглеждаше абсурдна. Тъпата обява приличаше на гавра, плод на отегчен мозък. Почувствах се измамен. Изключих лаптопа и отново се заех с куфара си. САМОЛЕТЪТ на „Изиджет“ по линията Лондон - Мадрид кацна в уречения час на летището Барахас. Бях излетял от Гетуик в шест и половина сутринта, така че все още ми се спеше, щом се приземихме. Освен това ми бяха заглъхнали ушите. Все още не се бях възстановил, когато влязох в залата за пристигащи на летището. Внезапно чух глас, който много ми се искаше да е продукт на въображението ми: -      Тирсо! Тук, момчето ми! Нямаше как да се скрия, нито пък можех отново да се върна в залата за вземане на багаж, така че вдишах дълбоко и се при­готвих за първата среща с майка ми. Доктор Алисия Хордан изглеждаше много добре за жена, преживяла повече от половин век. Все още си спомнях добре дните, в които, като ни видеха заедно, ни мислеха за брат и сестра. Когато преподаваше в университета, аулата винаги беше на­тъпкана до пръсване, имаше и силно присъствие на хора, които бяха там само заради удоволствието да я слушат. Освен това беше цитирана в благодарностите на десетки есета и публи­кации в областта на археологията, винаги с твърде ласкател­ни слова. От години вече не изнасяше лекции, но поддържаше връзки с повечето от студентите си, които я обожаваха. В края на краищата беше прекарала повече време с тях, отколкото с мен. Преди всичко трябва да изясня, че обичам майка си и съм сигурен, че не съм ѝ съвсем антипатичен. Главният проблем на доктор Хордан се състоеше в това, че не беше от типа жени със силен майчински инстинкт. Да кажем, че съм се появил в живота ѝ, без да съм бил по­канен. Ще преувелича, ако кажа, че съм онова, на което обик­новено викат „нежелано дете“, но наистина съм дошъл на този свят твърде непредвидено. Когато майка ми се запознала с баща ми, била на път да ста­не професор с блестящо бъдеще. Вече била публикувала ня­колко книги, които дори и днес продължават да присъстват във всички основни библиографии, като по този начин бе спечели­ла омразата на колегите си женомразци (непогрешим сигнал, че струва много повече от тях). Била млада и независима жена, отдадена телом и духом на кариерата си. А аз не съм влизал в плановете ѝ. Като вземам всичко това предвид, винаги ще съм благодарен на майка си, задето е решила да ми даде шанс. Вероятно друга жена в нейното положейие е щяла да ме върне оттам, откъдето съм дошъл. Тя не го направила. Допускам, че майка ми е решила, че с избора си ще изпълни всички задължения, които природата изисква от нея. Едва-що белегът ѝ от цезаровото сечение зараснал, започнало стран­стването ми из цял каталог далечни и измислени роднини, ко­ито се грижеха за мен, докато не навърших необходимата въз­раст, за да обикалям из различни интернати. Междувременно тя пътуваше от едно място на друго, грижейки се за развитието на кариерата си, която с толкова усилия бе изградила. Много скоро осъзнах, че работата е любимото ѝ дете, то обсебваше по-голямата част от любовта ѝ. Понякога, дали от скука, или защото някой гледан на кино филм бе докоснал чувствителна струна, забравяше за работата си и прекарваше продължителен период с мен, като си играеше на майка. Играта скоро я отегчаваше. Редуването между абсолютното пренебрежение и фалшивата обич не преставаше да ме обърква. Нямах никаква представа какво търсеше на летището онази сутрин. Нито я бях молил да идва, нито ми беше казвала, че ще ме чака. Приближи се към мен с притеснена усмивка. Беше много мургава, почти нямаше грим. Косата ѝ беше вързана на обик­новена опашка, носеше протъркани дънки. Започнах да се под­готвям психически. -      Радвам се, че те виждам, Тирсо. Добре изглеждаш. -      Благодаря. Ти също - отвърнах ѝ сухо. -      Това ли е всичкият ти багаж? Добре... Да тръгваме. Колата ми е на паркинга. Покорно я последвах през терминала, без почти да проду­мам. Тя компенсираше, като не спираше да говори: -      Предполагам, че си уморен от пътуването. Една солидна закуска ще ти се отрази добре. Вкъщи има всичко. Приготвила съм стаята ти, за да се настаниш удобно. -      Моята стая? Каква стая? - запитах аз. Не живеехме заедно, откак влязох в университета. Доколкото знаех, майка ми живе­еше в апартамент в центъра само с една спалня. -      Малко е дълго за обяснение... Защо преди това не ми раз­кажеш как мина престоят ти в Англия? -      Не много добре, предвид че се връщам, защото ме увол­ниха. -      А, да, това. Момчето ми, искам да знаеш, че въобще не те виня за станалото. Няколко пъти съм живяла в Лондон, както знаеш, и знам колко задръстени могат да бъдат тия ан­гличани. Безразлично ми беше дали ме вини или не, но доста ми олек­на, като се уверих, че не се кани да ми чете конско за отговор­ността, отдадеността или нещо подобно. Качихме се в колата. Майка ми е жена с пари не само за­щото има достатъчно високи доходи, а защото никога не бе имала скъпи вкусове, а умее и да пести. Все още продължа­ваше да кара стария си сеат „Ибиса“, който притежаваше от години. По пътя към града започнах малко по малко да разкривам детайлите от пребиваването си в Кентърбъри. Разказах накрат­ко за напускането на музея, защото не ми беше приятно да ѝ говоря за кражбата, на която станах свидетел или поне си ми­слех, че съм видял. Най-сетне стигнахме в центъра, където се намираше жили­щето на майка ми. Представляваше модерен апартамент под наем на улица „Фуенкарал“, точно срещу някакви мултиплекси и един „Тако Бел“. Майка ми паркира в един гараж и оттам се качихме до хубав апартамент с изглед към улицата. Вътре се долавяше интен­зивната миризма на ароматизиран дезинфектант. Апартаментът беше с безупречно, но безлично обзавеждане, сякаш някой беше копирал снимките от каталога на произволен мебелен магазин. Погърсих някоя своя снимка, закачена за стената или поставена върху лавица, но не открих. -      Харесва ли ти? - запита майка ми с влизането си. - Всяка седмица идва една жена да чисти. Мини оттук, ще ти покажа стаята ти. Отведе ме до една спалня, която също като останалата част от апартамента имаше вид на неизползвана досега. Мебелите бяха от светло дърво, стените бяха декорирани с макети на ко­раби в рамки и с огромни табла с нощни снимки на различни градове. Беше не по-уютно от хотелска стая. -      Всички тези гардероби са празни - каза майка ми. - Ако си донесъл мръсни дрехи, можеш да ги оставиш в коша в баня­та и прислужницата ще ги изпере. В този гардероб има чисти кърпи, ако поискаш да си вземеш душ. Банята е точно зад тази врата. Бях изкушен да ѝ дам бакшиш и да окача на бравата на вра­тата табелка „Не ме безпокойте“. Вместо това запитах: -      А твоята спалня къде е? Избягна погледа ми. -      А, ами аз няма да оставам... Виж, стана нещо... неочаква­но. Тъкмо се връщам от Барселона, за да участвам в семинар. Наех апартамента още с идването си. Предплатих за една годи­на напред. -      За цяла година? Това е много време... -      Възнамерявах да се отдам на писането на нова книга. Оба­че наскоро ми предложиха възможността да ръководя едни раз­копки край Толедо. Много вълнуващ проект и не знам колко време ще трябва да остана там... Ще се наложи за известно време да се преместя в Толедо. За съжаление вече не мога да си върна парите за този апартамент, така че реших, че може ти да живееш в него. Щеше да ми е много неприятно всички тези пари да се похарчат напразно. Всеки син би сметнал за привилегия майка му да му подари едногодишен наем. Но аз знаех, че ако не беше заплахата от прахосване (дума, от която майка ми се ужасяваше), точно сега нямаше водим този разговор. Нито пък щеше да дойде да ме търси на летището. В жеста ѝ нямаше обич, а единствено страх от ненужно пилеене на пари. -      Благодаря. Тук ще съм добре. -      Чудесно. Ще се радвам да ме оставиш да ти помогна, дока­то си стъпиш на краката. Това е мое задължение. Изречено от нея, звучеше като някаква мантра, на която искаше да повярва. Добре, имаше право. Истината беше, че действаше добронамерено, макар мотивите й никак да не бяха сантиментални. - Да. Добре... Много ми харесва... Апартаментът и всичко... Тя хвърли поглед на часовника си. -      Знаеш ли? Още имам време, за да закусим заедно, преди да се върна в Толедо. - Отидохме на барплота между дневната и кухнята и тя се разбъбри, докато търсеше тостера, сок и кафе. -      Може някой ден да решиш да дойдеш и да видиш разкопките. Проектът е много хубав. Когато заговореше за работа, лицето ѝ се озаряваше. Дори се подмладяваше. Разбирах защо студентите ѝ я обожаваха. Излъчваше такъв ентусиазъм, че в подобни моменти почти за­бравях годините, през които майчинството ѝ беше повече от спорно. Наистина беше тъжно - ако се бях запознал с майка си при други обстоятелства, сигурно щяхме да станем добри приятели. -      Какво ще разкопаваш? - запитах я аз. -      Находка в замъка на Монталбан. Знаеш ли го? -      Не е ли тамплиерската крепост край Мелке? -      Точно. В действителност тамплиерското присъствие е дос­та късно, от началото на XIII век. Винаги се е смятало, че кре­постта е съществувала още по време на арабското владичество, но нямаше никакъв документ, който да го докаже. Наскоро и съвсем случайно беше открито нещо, което прилича на нача­лото на тунел, който минава под основите на замъка и може да е от началния период на строителството му... Искаш ли малко чай? -      Не, благодаря. - Алергичен съм към чая, но естествено, тя не може да го запомни. — Само сок. -      Вземи, налей си. Добре че при първия анализ на терена беше открито, че всъщност тунелът не е само един, а цяла мре­жа. Сега правим различни изкопи, за да опитаме да разберем докъде стигат и колко са общо. -      Това изглежда доста интересно. -      Наистина ли? Помисли върху възможностите: не само би ни помогнало да определим прецизно кога е издигнат замъкът, а може и да подкрепя една теза, която защитавам от доста вре­ме. Спомняш ли си книгата, която написах по темата още преди години? „Изследване върху средновековния ансамбъл в Ла Пуебла де Монталбан - църквата „Света Богородица от Мелке“ и за­мъка на Сан Мартин“. Да, помнех го. В деня, когато майка ми представяше онази книга, ме бяха оперирали от апендицит. Бях на десет. Дойде да ме види в болницата след два дена. Донесе много снимки от представянето. -      Като че ли се сещам - отговорих. - В книгата твърде­ше, че църквата в Мелке и замъкът са свързани е подземни тунели. -      Точно - засмя се тя. - Половината от Катедрата по средно­вековно изкуство ми се нахвърли като глутница хиени, почти толкова ми казаха, че съм си въобразявала! Ако тези разкопки покажат това, което подозирам, няколко от ония дъртаци ще се задавят е кашичките си, убедена съм в това. -      Радвам се за теб. Надявам се да имаш много късмет. -      Благодаря, момчето ми. Много е важно за мен. Ще се гор­дееш с майка си. Всъщност вече се гордеех. Не бих могъл да го избегна, ма­кар донякъде да се опитвах. Като майка беше пълна скръб, но трябваше да съм наистина жалък, за да не призная, че е забеле­жителна жена. -      Но стига сме говорили за мен - смени темата тя. - Ти си този, дето току-що си пристигнал, а аз не правя друго, освен да ти отнемам ролята. -      Онова, което имам за разказване, със сигурност е далеч по-безинтересно. -      Не че искам да припирам, но мислил ли си какво ще пра­виш сега, когато си без работа? -      Мисля да дам тласък на докторската си дисертация - отго­ворих без капка ентусиазъм. Идеята да се гмурна надълбоко в света на керамиката от халифския период достатъчно ме потис­каше. - Междувременно нещо може да изскочи. -      Разбира се, дисертацията ти е много важна и се радвам, че искаш да се заемеш сериозно. И все пак съм наясно, че трябва колкото се може по-скоро да започнеш отново да получаваш заплата. Май мога да ти помогна с работата. Уплаших се. -      Благодаря ти, обаче не знам дали няма да попречи на раз­копките ти... -      Разбира се, че би попречило - понеже съм ти майка, могат да ме обвинят в непотизъм. Друго имах предвид. Взе чантата си и потърси нещо в нея. Извади лист хартия с разпечатан имейл на него и ми го подаде. -      Преди два дни някой пусна това по вътрешната мрежа на университета. Може би ще те заинтересува. Прочетох писмото, първоначално без особен интерес. После се учудих на онази странна случайност: беше съвсем същата оферта за работа, която Дани ми беше дала, преди да си тръгна от Кентърбъри. Използвани бяха същите термини, налице беше и същата липса на информация. -      Не мисля, че ще ми свърши работа. Вече видях тази обява и се боя, че не е нищо повече от някакъв спам. -      Сигурен ли си? Повечето от офертите, които ни пускат по вътрешната мрежа, са доста интересни. Не е обичайно да са спамове. -      Когато си получила тази обява, да си спомняш да е имало и някаква парола за достъп или нещо подобно? -      Парола за достъп? Не, нищо такова нямаше. Защо питаш? Извадих лаптопа от куфара и го занесох в кухнята. С майка ми гледахме екрана, докато го включвах и набирах интернет адреса на обявата в Гугъл. Тя изсумтя неодобрително. Бях се научил да различавам зву­ка като прелюдия към някоя критика. Саундтракът на майка ми. Мразех го. -      Какво има? - запитах я аз. -      Нищо, само дето... Още ли ползваш Гугъл? -      Проблем ли има? -      Никакъв, стига да си от онези, които се наслаждават на носталгията на миналото. За какъв дявол не ползваш Войнич като всички останали, които живеем в XXI век? И още си на Уиндоус? Трябва да си купиш компютър със Зипф. -      Да не си на комисиона към „Войнич“? Сигурно забеляза, че се ядосах. Прояви благоразумието да си затвори устата и ме остави да си работя с Гугъл на спокой­ствие. Не след дълго се появи онзи черен екран, който искаше парола, за да продължи. -      Колко странно... - отбеляза майка ми и загриза един кичур от косата си, който се беше измъкнал от опашката ѝ. - Наисти­на странно. Я чакай, нека опитам с... - набра нещо на клавиату­рата, но екранът не се промени. -      Какво написа? -      Паролата ни за достъп до вътрешната мрежа. Реших, че може да е това. Странно защо някой ще пуска из катедрата обя­ва за работа, до която може да се стигне само с неизвестен код за достъп? Няма никакъв смисъл. -      Вече ти казах: сигурно е спам. Майка ми не беше съвсем убедена. -      Видя ли това? - показа долния ъгъл на екрана. - „Адрес на уебмастъра: улица „Братя Бекер“ №1, Мадрид“. Това вече наистина ми изглежда странно: на този адрес се намира „Банк Насионал дьо Пари“. Тя е като малък дворец, който е заел поч­ти цялото каре. -      Сигурна ли си? -      Напълно. Една приятелка живее точно до нея, на улица „Серано“. Сума ти пъти съм минавала оттам, не е далеч оттук. -      „Банк Насионал дьо Пари“... Абревиатурата е БНП, а в интернет адреса имаше net. Но дали все пак обявата не е от тях? -      Не вярвам. Домейнът „.gov“ е държавен. Уеб адресът на частна банка не може да завърша по този начин. -      Имаш ли някаква представа на какво може да е съкраще­ние НКТ? Майка ми поклати глава. -      Никаква, или поне не е нещо, което би могло да дойде по вътрешната мрежа на университета... Де да знам, „Национален книжен трезор“?... Глупости! Такова чудо дори не съществу­ва... Това е най-интригуващото, не мислиш ли? Изследователската жилка на майка ми, хипертрофирала след десетилетия ровене из библиотеки и археологически на­ходки, изглежда беше възприела обявата като лично предизви­кателство. -      „Братя Бекер“... Улица „Братя Бекер“ - повтори на себе си, без да спира да гледа екрана. Като я слушах, нещо ми дойде наум. -      Сем. -      Моля? -      Една глупост, която току-що си спомних. Двамата братя Бекер, поетът Густаво Адолфо и брат му Валериано, художни­кът, имали навика да публикуват илюстрирани сатирични сти­хове, с които изобличавали корупцията на правителството на Исабел II. Подписвали са се с псевдонима „Сем“. -      Точно така. Сем... Улица „Братя Бекер“ №1. Номер едно! Нали се сещаш? Името на първородния син на Ной, номер едно, е било Сем 51 ... -      Знам ги: Сем, Хам и Яфет. И какво? -      Прекалено голямо съвпадение. Постави пръстите си върху клавиатурата. „Моля. наберете парола за достъп.“ Майка ми набра три букви. SEM Екранът се промени и се появи нова страница, върху която се открояваше заглавие: НКТ. ПРОЦЕС НА ПОДБОР НА ПЕРСОНАЛ. Моля, прочетете внимателно приложените изисквания. Майка ми триумфално плесна с ръце. -      Аха, ето го! - Изгледа ме и посочи с пръст. - Първото пра­вило на изследователя, Тирсо: дреболията, която търсиш, е точ­но под носа ти. Едва я чух. Спомням си, че се зазяпах в екрана с леко подо­зрение, витаещо в мен. Чудех се какъв ли тип работа предлага оферта, кояго можеш да разчетеш, след като си разрешил главоблъсканица. МАЙКА ми си тръгна, като даде мъгляво обещание, че ско­ро сме щели да се видим. Направих се, че ѝ вярвам, макар да знаех, че не е много вероятно това да стане. След припряното сбогуване най-сетне останах сам. Взех си душ и си облякох удобни дрехи. След това, вече по­освежен, хвърлих един поглед на онова, което двамата с майка ми бяхме открили. Новата страница не беше много по-ясна от предходната: за­главието се четеше на бял фон и следваше поток от изисквания. За работното място търсели динамичен човек с дълбоки по­знания в областта на хуманитарните науки, по възможност ма­гистър или доктор по история, история на изкуството или на изящните изкуства. Ако имал и друга диплома, щяло да е още по-добре. От кандидата се изискваше да е испански гражданин, над двайсет и пет годишен и по-млад от четиресет и пет, да не страда от заболяване или тежко увреждане, да владее идеално английски, френски или немски. Да няма криминално досие и да не е неспособен да упражнява обществени функции. Накрая имаше и клауза, написана с още по-малки букви: Ще бъде оценено положително, ако кандидатът/канди­датката е неженен/неомъжена и няма семейни отношения от никакъв вид. Любопитно. Накрая заинтересованите се призоваваха да се обадят на те­лефон с мадридски номер. Нямаше никакво обяснение за вида на работата, която се предлага, нито коя е организацията. Единствената следа бяха буквите НКТ, написани със синьо върху странна анаграма, представляваща класическа колона, разделена на две, върху която отворена длан с отворено око върху нея плуваше в пламъци. Колоната беше обградена от ве­нец от растения, а там, където венецът се събираше, се вижда­ше корона като онази, с която бяха щамповани официалните правителствени документи. Поколебах се, преди да се обадя на телефона, който предла­гаха. Продължавах да си мисля, че има нещо странно в обявата. Най-накрая набрах номера. Почти веднага от другата страна прозвуча глас. Беше женски. -      Национален археологически музей, добър ден. Нещата започнаха да се изясняват. Успокоих се, като раз­брах, че поне има ясна и очевидно сериозна институция зад всичко това. -      Добър ден, обаждам се за обявата за работа. -      Съжалявам, в момента музеят не предлага свободни работ­ни места. -      Извинете, трябва да има някаква грешка. Точно в момента чета обявата... -      Музеят е затворен заради реконструкция. Не се предпола­га да поднови дейността си до края на тази или до началото на следващата година. -      Вижте, имам предвид офертата, която е на страницата на НКТ. Гласът не отговори веднага. -      Не затваряйте, моля. Чух пращене. За известно време линията застина в мълча­ние, което ми се стори доста продължително. След това чух друг глас, този път мъжки. -      Добър ден. -      Добър ден. Обаждам се за... -      Знам. Бихте ли ми казали паролата? -      Такова... Сем? -      Как я разбрахте? Разговорът започваше да придобива нереални очертания подобно на диалог между двама герои на Джон льо Каре. - Добре... Имаше алюзия кьм братята Бекер, а „Сем“ е псев­донимът, който са използвали... Запънах се. - Освен това Сем е и първородният син на Ной... -      Правилно - прекъсна ме гласът. - Изпитът ще се проведе на четвърти от осем сутринта, и ще приключи следобед. Запишете си адреса: улица „Принсипе де Вергара“ 51. Записахте ли? -      Да, 51, точно така. -      Как ви е името? -      Тирсо Алфаро. -      Потвърждавате ли участието си в изпита, господин Алфаро? -      Да, разбира се, потвърждавам. -      В такъв случай трябва да носите копие от документа си за самоличност, от социалните осигуровки, копие на автобиогра­фията, от последната ви данъчна декларация и извлечение от банковите ви сметки, в които да са отбелязани трансакциите от последните три месеца. Ще успеете ли да съберете всичко това до четвърти? -      Да, да, мисля, че да, но... -      Когато се явите, просто дайте името и документите си на входа. Това е всичко -      Мога ли да знам в какво ще се състои, поне в най-общи рам­ки, въпросният изпит? Някакъв вид лично интервю ли ще е, или... -      Към момента не мога да ви предоставя тази информация. -      А нещо за вида на работата, която предлагате? В обявата не е съвсем ясно. -      И тази информация не мога да ви предоставя. Съжалявам. Човекът от другата страна затвори телефона. 5. „ВОЙНИЧ“ НОМЕР 51 на улица „Принсипе де Вергара“ се оказа ниска двуетажна сграда с еклектичен вид. В Мадрид има много по­добни сгради, почти всички са от началото на века и обикнове­но се намират в квартали, където съседите не си губят съня от мисли как ще изкарат до края на месеца. Щом се приближих до вратата, видях табела: Гимназия „Сан Антонио Мария де Лигорио“. Във въпросната гимназия няма­ше ученици - беше неделя сутрин. Твърде странен ден за под­бор на персонал. Позвъних на домофона и вратата се отвори. Озовах се в преддверие, типично училищно преддверие с обяви за извън­училищни дейности и с менюто в столовата, всичко закачено на стената заедно с образователни послания, изписани върху цветни картони: СИЛНИ В ДОБРОДЕТЕЛИТЕ, ДА ПРОКАРА­МЕ ПЪТИЩА... и други в същия стил. Арката с детектор за метали и охранителят не би трябвало да бъдат обичайни елементи в тази гимназия. Казах името си на охранителя, дадох му и документите, ко­ито ми бяха поискани по телефона. Взе също и мобилния ми телефон и ми каза, че мога да си го получа на излизане. Накрая ми показа откъде да мина, за да стигна до класната стая, където щял да се проведе процесът на селекция. Стаята беше доста голяма, по-скоро приличаше на актова зала. Имаше няколко реда с чинове, разположени на етажи, по­ставени пред подиум, на който имаше маса и зелена дъска от онези старите. На подиума не видях никого. От друга страна, почти всички чинове бяха заети от мъже и жени на различна възраст. Имаше около трийсет или четиресет човека. Всички мълчаха, оглеждаха се из залата или се споглеждаха прикрито. Отправих се към един празен чин в края, до младеж, обле­чен в риза с дълги ръкави и с дънки. Реших, че покрай него и моето облекло, също толкова неофициално, няма да привлече особено внимание. -      Свободно ли е мястото? - запитах го аз. -      Разполагай се. -      Благодаря. Върху чина имаше няколко бели листа и химикалка. Замъл­чах и зачаках. -      Знаеш ли колко е часът? - запита ме младежът с дънките. -      Съжалявам, нямам часовник, а телефона ми го взеха на вратата. -      Няма значение. - Усмихна ми се учтиво и протегна ръка. -      Казвам се Марк. Изгледах го по-внимателно, докато отговарях на поздра­ва му, и се представях. Изглеждаше на моите години. Носеше косата си много къса, почти обръсната, изражението му беше приветливо и спокойно. Големите му сини очи ме гледаха без никакъв признак на подозрение или недоверие - малко необи­чайно, когато двама кандидати за едно и също работно място се срещнат по време на селекцията. Имаше дебела шия и широки рамене, мускулите му се очер­таваха под ризата. От онзи тип мъже, които биха могли да се появят на някоя торба на „Абъркромби и Фич“, с очи като на кученце и с ясно очертани коремни мускули. Беше буквално заклещен в малкия чин и ръцете и краката му сякаш стърчаха отвсякъде. -      От Мадрид ли си, Тирсо? - запита ме той. Отвърнах утвър­дително. - Аз идвам от Барселона. Надявам се да имам късмет, не бих искал да съм пътувал напразно. -      Ти също ли видя обявата в интернет? -      Не. Някой я беше сложил на таблото в библиотеката на университета, където работя... Много ли ти отне да разгадаеш паролата? -      Не много, макар че си беше чиста случайност. -      Аз я разкрих почти веднага - каза той. Не ми се стори, че се хвали. - Стори ми се доста хитроумно да скриеш паролата за достъп... Все едно правиш първоначален подбор, нали? Си­гурен съм, че това е страхотна работа. От месеци очаквам този ден. -      Месеци ли? -      Да. Видях обявата през май. След като завърших, не успях да си намеря никаква постоянна работа. -      А какво учеше? -      Две специалности: антропология и биология на човека. -      Леле - възкликнах впечатлен. В сравнение с това моята скромна диплома по история на изкуствата изглеждаше също толкова значима, колкото и задочно обучение по шев и кройка. -      Не знаех, че в Барселона имат такава програма. -      Не, не в Барселона. Това е интердисциплинарен курс, който го има само в Станфорд. Учих там, макар че съм от Барселона. Извих вежди и учтиво кимнах. Ето ти един кандидат, дето си струва, казах си аз. Надявах се академичната биография да няма голямо влияние върху изпита, иначе нямах никакво място до тоя зубрач с вид на тийнидол. В този момент в залата влезе някой и се качи на подиума, за да привлече вниманието на присъстващите. Беше млад мъж, много висок. Тялото му имаше вид на обър­нат триъгълник, чертите му бяха сухи и изсечени, сякаш лице­то му бе направено от ъгли, с изключение на устата, която беше малка и с дебели устни. Мъжът беше мургав и ни гледаше през леко спуснати клепачи като човек, който току-що се е събудил от дълбок сън. Облечен беше с черен костюм, бяла риза, дълга и тясна вратовръзка с цвета на костюма. Качи се на подиума, откопча копчето на сакото си и седна на ръба на масата с отпусната стоика: -      Добър ден. Аз съм господин Бургос. Ще ви съпътствам през процеса на селекция и ще ви обясня всичко, което трябва да знаете, за да приключите успешно. Преди да започнем, ако обичате, обърнете листата, които са върху масите ви. - Дочу се шумоленето на десетки обръщащи се листове. - Това е спо­разумение за поверителност. Вътре се уточнява, че не бива да разгласявате публично никоя част от процеса, щом веднъж се­лекцията приключи. Задължени сте да го подпишете, ако же­лаете да продължите нататък, в противен случай се налага да напуснете сградата. Едно момиче, което седеше пред мен, вдигна ръка. -      Съжалявам, но няма да се отговаря на въпроси, освен ако не го изискам изрично - каза господин Бургос. Момичето за­срамено свали ръка. - Имате пет минути, за да прочетете и по­пълните документа. Хвърлих му поглед. Документът беше написан достатъчно сухо и директно минаваше към същината. Накратко, ставаше въпрос за договор за поверителност, издържан в юридически жаргон. Подписах го също както и останалите кандидати. След малко господин Бургос отново взе думата. -      Ако обичате, предайте си ги отзад напред, за да мога да ги взема. После ни обясни, че щял да ни даде да направим психо-технически текст. Щели сме да имаме петдесет минути, за да го попълним. Тестът беше малка тетрадка от няколко страници, на които имаше различни въпроси от всякакво естество: числови после­дователности, буквени, комбинирани, въпроси за синоними и антоними, аналогии, правопис, изчисления, пространствено мислене, дедукция... Някои бяха много лесни, а други - абсурдно заплетени. Не знам на колко точно успях да отговоря, преди да изтекат петде­сетте минути. След това, почти без да ни оставят да си починем психи­чески, се проведе езиков изпит: имаше част за оценяване ни­вото ни на владеене на английски, друга - на френски и още една - на немски. Можехме да изберем да се явим на всички или само на един. Ограничих се до изпита по английски. Беше препълнен с текстове, изписани на най-сложните технически жаргони, а много от въпросите се основаваха на познанието на разговорния език. След един час господин Бургос обяви трети изпит: общи по­знания. Разполагахме с деветдесет минути, за да се справим. Повечето от въпросите бяха от областта на историята и изку­ството. В тези води се почувствах много по-удобно: трудно е да зададеш въпрос от тези области на сина на доктор Алисия Хордан, на който той да не може да отговори. След този тест дойде нов. Много от присъстващите се тре­сяха от притеснение на местата си, а някои, изглежда, имаха спешна нужда да излязат на чист въздух. Питах се колко ли още време смятат да ни държат тук вътре. Четвъртият тест на пръв поглед изглеждаше лесен. Първо трябваше да попълним известно количество лични данни. Имаше някои въпроси от семейно естество: имена на баща­та и майката, както и работата им. Имена и брой на братя и сестри, в случай че имаш такива, на бабите и дядовците... По­сле увлечения и лични вкусове - от любимите книги до пред­почитаните филми; страни, в които сме пътували и дали е било по работа или за удоволствие; дали предпочитаме да пътуваме сами, или в компания на приятели или роднини... С напредването на времето взех да се натъквам на въпроси, които ми се сториха гю-чудати: Квалифицирайте и обосновете доколко сте съгласни със следните твърдения: „Целта оправдава средствата“, „Изкуството няма националност“, „Правото на собственост е сравнимо с правото на при­тежание“. И други такива със сходен смисъл. Беше доста странен и личен тест. Не можех да си представя каква точно ще е работата, която би изисквала отговорите на тези въпроси. След деветдесет минути господин Бургос събра въпросни­ците и ни информира, че изпитът е приключил и можем да си вървим. Повечето от присъстващите приеха новината с истинско задоволство. И аз бях сред тях. Изпитвах неистово нетърпение да изпуша една цигара и известно време да не мисля за нищо. Със съседа ми по чин излязохме заедно на улицата. Марк искаше да разбере как съм се справил с тестовете. Отговорих му неопределено и му зададох същия въпрос. -      Мисля, че се представих добре - отговори той. - Имам някои съмнения при езиковия тест. Занемарил съм езиците по­вече, отколкото си представях. -      Едва ли. В края на краищата си следвал в САЩ. -      А, не става въпрос за английския... То и френският не ми е проблем. Немският ме притеснява: от известно време не съм го говорил. В този миг осъзнах, че единствената ми роля на онзи изпит е била на статист. Единственият човек, с когото бях разговарял, беше изкарал две специалности в Станфорд и владееше три езика. Дори не исках да си представям какви ли гении са били насядалите по останалите чинове. -      Обаче беше странно изживяване, нали? - запита Марк, ко­гато вече се бяхме озовали на улицата. -      Напрегнато, по-скоро. Марк се засмя. -      Това не го оспорвам... Добре, тогава вече ще се виждаме тук. - Стисна ми ръката. - Довиждане, Тирсо. И късмет. -      Благодаря. Пожелавам ти същото. Разделихме се и си тръгнахме всеки по своя път. Не съжа­лих, когато го изгубих от поглед. Беше любезно момче, но си помислих, че всъщност май не ми е симпатичен. Не можех да преценя защо. Просто не ми допадаше. ДВА дни по-късно получих две обаждания по телефона. Първото беше сутринта. На екрана на мобилния ми се изписа номер с повече цифри от нормалното. -      Тирсо Алфаро? -      Аз съм. -      Обаждаме ви се, за да ви кажем, че сте избран, за да пре­минете през следващата фаза на избор за работа в НКТ. Следва­щият етап ще се проведе идния понеделник в единайсет преди обед. Трябва да се явите на този адрес. Запишете го. - Взех един молив и записах указанията върху рекламата с менюто на някакъв китайски ресторант. - Готов ли сте? - Да. Улица „Серано“ 13. -      Правилно. Просто кажете името си на влизане и ще ви ос­ведомят какво трябва да направите. Разбрахте ли? -      Напълно. Благодаря. -      Господин Алфаро. - Да? -      Съветвам ви да си носите удобни дрехи и обувки. Разговорът прекъсна. В гърлото ми заседнаха купища въпроси. Нещо ми се въртеше из главата. „Серано“ 13. Адресът ми беше познат. След като го проверих в един пътеводител, се оказа, че там се намира Националният археологически музей. Следобед получих второ обаждане. Беше от приятел от сту­дентските ми години, който в момента живееше във Валенсия. Каза ми, че е за два дена по работа в Мадрид и че би се радвал да се види с няколко стари приятели. Откак се бях върнал от Кентърбъри, доста бях занемарил со­циалния си живот, затова казах, че ще съм доволен да присъст­вам на срещата. Почти бях загубил контакт с бившите си състуденти: сватби­те и различните работни места бяха оказали пагубно влияние върху връзките ни, натоварвайки ни с ежедневни задачи, които бе невъзможно да съгласуваме. Старият ми приятел мимоходом спомена имената на хората, които тази вечер щяха да дойдат на срещата. Сред тях беше и Силвия. Силвия беше стар спомен. Не особено удобен. Първото гадже никога не се забравя. Ако е и единственото, тогава белегът, който оставя, е като дамга върху гърдите. Хубава беше тази Силвия. Косите ѝ бяха кестеняви, почти червени, очите - зелени и прелестни. Лицето ѝ беше кръгло и нежно, с лунички по носа и скулите. Веднъж, когато бях доста подпийнал, ѝ казах, че не са лунички, а петънца от канела, с която са я ръсили от малка и затова е толкова сладка. Избухна в смях и ме нарече глупак. И все пак си спомням, че когато за пръв път я целунах по устните, можех да се закълна, че имат вкус на канела. Останахме заедно четири години. Първите две бяха фан­тастични: дълги разговори сутринта, съгласие и секс на ори­гинални места. На третата година дългите разговори замряха, а сексът спря да е толкова изненадващ. На четвъртата година всичко тръгна на зле. Имах чувството, че онова весело и открито момиче е отстъ­пило мястото си на мълчалива и апатична жена. Имаше един доста лош период, по време на който смятах, че е на път да ме напусне. Мисля, че и тя не се чувстваше щастлива. Единият от двамата прекрати връзката. Няма значение кой беше. От много време не бях мислил за Силвия и не бях сигурен как ще реагирам, когато я видя. Нямаше я, когато пристигнах. Приятелите ми бяха заели маса в един бар с битова атмосфера на площад „Олавиде“. Уве­домиха ме, че Силвия още била на път. Седнах и започнахме да говорим за нас. Изглежда всички имаха много за разказване и скоро се оказах изтикан в удобната роля на слушател. Силвия дойде. Сама. Установих, че продължава да е все така красива, макар стилът ѝ на обличане да беше станал малко по-консервативен. Целунахме се два пъти. Радваше се да ме види. Седна до мен и си поръча бира. Разменихме няколко шеги. Не изглеждаше да се чувства неу­добно или притеснена, задето е тук, и това смъкна тежък товар от раменете ми. Успокоих се и започнах да се наслаждавам на вечерта. Смях се на разказите на приятелите си, припомних си някои анекдо­ти, а от бирите живнах. След известно време вече бях изпил достатъчно алкохол, за да ми се развърже езикът. Не си дадох сметка как отлетя времето. След полунощ по­вечето ми приятели си тръгнаха. Ясно беше, че старите гуляйджии от студентските времена вече не са същите. Почти без да разберем как, двамата със Силвия се оказахме сами. Спогледахме се и се разсмяхме, очаквайки мига, в който другият щеше да се извини, да си тръгне и официално да сло­жи край на срещата. Може би и тя като мен си мислеше, че откакто сме се разде­лили, двамата за пръв път сме заедно сами. Аз бях този, който предприе неизбежната стъпка. -      Май е малко късно, а? -      Да - съгласи се тя. - Рано ли ставаш сутрин? Поклатих отрицателно глава. -      Отпуска на безработен - признах аз. - Налага ми се да изгледам няколко предложения на Телешоп, преди да си легна. Тя се засмя. -      Звучи увлекателно. -      Ами ти? -      Свободен ден. -      Сериозно? Толкова големи ли бяха очакванията ти за тази нощ? -      Не, беше си чиста случайност: оставаха ми още няколко дена от отпуската и трябваше да си ги взема, за да не ги изгубя. -      Случайности не съществуват - това е просто знак да си поръчаш една последна бира, преди да се прибереш. Не знам защо казах това. Може би заради алкохола. Не че бях пиян, но настроението ми беше доста приповдигнато, а и не си прекарвах никак зле. Силвия ме изгледа сериозно. -      Ще се жертвам с една чаша, какво ще кажеш? -      Телешопът може да изчака. Напоследък японските ножове не ме впечатляват както навремето. - Изгледах я. - „Света Тереза“? -      А за теб - „Джони Уокър“. Вдигнах изпразнената си халба. -      За старите навици. -      Кого наричаш стар? Отиде на бара, за да вземе напитките. Върна се с пълните чаши и отново седна до мен. -      Искаш ли да знаеш нещо? - запита ме тя. -      Казвай. -      От сума време не пия в понеделник вечерта. -      Трудно ми е да ти повярвам. Преди често го правеше. Спомням си как винаги казваше, че да се напиеш в края на сед­мицата е хлапашка работа. -      А ние бяхме именно хлапета. Но признавам, че дълбоко в себе си продължавам да го мисля, макар че сега и през почив­ните дни не пия. -      Започваш да ме плашиш. Коя си ти и какво си направила със Силвия? -      Захванах се да работя в една противна мултинационална компания от осем до три, пет дни в седмицата. Мисля, че се мразя заради това. -      И мога ли да питам коя е гази противна мултинационална компания? -      „Войнич“. Сещаш се, интернет. Намръщих се. Внезапно се сетих за майка си. -      Напоследък само това име чувам. -      И още повече ще го чуваш, можеш да ми вярваш. Забра­ви за „Гугъл“, „Майкрософт“, „Мак“ и всички подобни. След няколко години „Войнич“ ще промени света на интернет та­къв, какъвто го познаваме. - В този миг на лицето ѝ се изписа отвращение. Отпи дълга глътка от чашата си, сякаш искаше да си изплакне небцето. - Боже мили, само ме чуй! Говоря като проклета шефка по маркетинг... Виждаш ли какво направиха с мен? Засмях се. -      Я ми кажи нещо! Как момиче, което се надяваше да пътува по света, като реставрира и оценява творби на изкуството, е свършило като рекламно лице на „Войнич“? -      С една дума: пари. Знаеш ли какво? Харесва ми да имам пари. Ако имах и време да ги харча, щеше да е страхотно. -      Ако са ти в повече, винаги можеш да ми направиш даре­ние. Не е чак толкова готино като да си осиновиш африканче, но със сигурност рисувам много по-хубаво. Тя отново се разсмя. Спомних си колко много ми харесваше да я разсмивам. Луничките по бузите ѝ блещукаха като брокат. -      Изкусително, но няма да мога. Всичко, което печеля, отива право в една сметка, предназначена за хубав апартамент, за ху­бава сватба и хубаво сватбено пътешествие. Едва не се задавих. - Ще се омъжваш ли? -      Някой ден ще го направя. Вече си имам и годеник. Липсва ми само всичко останало. -      И защо така? -      Защото искам - отговори тя. - Хората се женят, Тирсо. На­края откриваш, че се нуждаеш от някого, с когото по цял ден да спориш, иначе животът ти става извънредно скучен. -      А, ясно... - отговорих ѝ, малко объркан. - Ами тогава... Радвам се за теб. На добър час. -      Не отваряй още шампанското, дори нямаме обявена дата. Това е само един дългосрочен проект. Известно време никой от двама ни не проговори и това за­плаши да се превърне в прелюдия към неловко мълчание. Тя побърза да го предотврати, като смени темата. -      А какви са твоите очаквания за работа? Ходи ли вече на някое интервю, молба подал ли си? -      Всъщност, да. В момента участвам в някакъв процес на селекция. Мисля, че е свързано с Археологическия музей. - В този миг си спомних нещо. - Ти работи известно време там точно след като завършихме, нали? -      Да, ако на това му се вика работа... Беше само шестмесеч­на практика в отдела по консервация. Бях там, докато не затво­риха музея за ремонт. Когато се махнах, дори не бяха успели да ми научат името. -      Сещаш ли се да си чувала да говорят за нещо като НКТ? -      НКТ? - Силвия сбръчка леко чело в опит да си спомни. - НКТ... Колко странно. Сега, като го споменаваш... - Да? -      Напълно го бях забравила. Имаше нещо, което една от реставраторките в музея веднъж спомена - тя отпи от чашата си. - Не ѝ помня името, но беше доста приятна жена. Понякога пиехме кафе след работа. В деня, когато договорът ми изтече, оставаше много малко, преди музеят да затвори врати заради ремонта, така че говорихме за това. Тя беше много възмутена. -      И по каква причина? -      Доколкото разбрах, успяла да хвърли едно око на бюджет­ните средства, предвидени за отдела по консервация. Каза, че някой скандално бил надул цифрите. -      В какъв смисъл? -      Не помня добре детайлите... Каза, че ръководството било одобрило няколко хиляди евро, но когато се стигнало до раз­бивка на разходите, станало ясно, че само много малка част от парите са предвидени за придобивки и конкретни подобре­ния. Останалото било препратено към нещо, наречено НКТ. Сподели, че някои колеги от други отдели се оплакали от съ­щото. -      Не ти ли е хрумвало да питаш какво е НКТ? Тя сви рамене. -      И защо? Това е Националният музей, пълен е с раз­лични отдели, а повечето са известни със съкращенията на имената си. -      А онази реставраторка не е ли мислила да обяви въпрос­ните нередности? -      Не. Горкичката го прие с направо жалко примирение... Из­глежда, че в публичната администрация са свикнали с подоб­ни неща и никой не ги прави обществено достояние от чисто нехайство. Всъщност мисля, че беше по-скоро заинтригувана, отколкото притеснена. - Силвия въздъхна. - Малко е тъжно, не мислиш ли? Скапаната ми мултинационална компания има всички възможни дефекти, но никой не отмъква и стотинка на­страни, без да се знае за какво е предназначена. Иронично вдигнах чаша. -      Пия за „Войнич“ и тяхната честност. -      Същото казвам и аз. - Силвия погледна дъното на чашата си, - но за да пия, ми трябва нещо повече от въздух. Защо не идеш на бара и не поръчаш две последни чаши? НЕ БЯХА двете последни чаши, а първите няколко... Ми­нутите се топяха като лед в „Джони Уокър“ с кока-кола. С вся­ка глътка часовникът изоставаше все повече и след още доста чаши заприличахме на онези две хлапета, току-що навършили двайсет, които тъкмо започваха да се опознават. След последна­та чаша започнах да се питам дали устните ѝ все още имат вкус на канела, както когато я целунах за пръв път. Барът затвори. Вътре нямаше други освен нас. Излязохме на улицата. Улица в малките часове на понеделничната нощ: празна и тиха. Чуваха се само гласовете ни и смехът ни. Може и да беше студено, но не го усещах: алкохолът затопляше тялото ми. Тръгнахме без конкретна посока. Извадих цигара и я запа­лих. -      Мислех, че вече не пушиш - отбеляза Силвия. -      Слаб съм. Порокът отново ме победи. -      О, Тирсо, не - каза тя с лек укор. - Как е възможно? Поколебах се дали да отговоря на този въпрос. Ако бях пил по-малко, нямаше да го направя - така отварях една болезнена тема, която цяла нощ бяхме заобикаляли. -      Пропуших отново, когато скъсахме. Тя спря. Погледна ме в очите и намести кичур коса зад ухо­то ми. -      Съжалявам. -      Спокойно. Вината не беше твоя. За тютюна ли говорехме още? Обгърна ни боязлива тишина. Отново тръгнахме. Тишина­та не беше неудобна, предизвикана от неизречени думи, а по-скоро приличаше на отсрочка, за да преценим какво ще кажем оттук нататък. Дадох си сметка, че вървим към къщи. -      Излизаш ли с някоя, Тирсо? -      Точно в момента не. Кимна, сякаш очакваше този отговор. -      Често си спомнях за теб - казах аз. Беше глупост, но усе­щах необходимост да кажа нещо мило. -      Не, не си го правил, но все пак благодаря - усмихна се тя. -      Но пък аз наистина мислих за тебе. Понякога. -      Понякога? -      Чудех се дали си открил онова, което търсеше. Беше ми невъзможно да разбера думите ѝ. Твърде много уиски. Стигнахме до входа на блока ми и спрях. -      Тук ли живееш? -      Временно. Значи дойде моментът да се разделим. Не помръдна. Остана неподвижна до входа, без да спира да ме гледа. Не можех да откъсна поглед от зелените ѝ очи, нито от луничките ѝ с цвят на канела, които сякаш танцуваха по ли­цето ѝ. Затворих очи и я целунах. Целувката беше дълга и приятна. Устните ни бяха стари приятели, които се прегръщаха, след като дълго не бяха се виж­дали. Накрая спряхме и се загледахме един в друг, без да сме съв­сем наясно какво да правим. -      Искаш ли да се качиш? - запитах я аз. -      Мислех, че по това време се каниш да гледаш Телешоп... -      Майната му на тоя Телешоп. Вече имам достатъчно сокоизстисквачки. Тя се разсмя и нямаше как да не я целуна отново. Този път целувката не беше прегръдка, беше нещо по-сериозно. Отворих вратата и влязохме. Нямаше думи. Само целувки в асансьора, целувки в антрето на апартамента и още повече целувки, докато се отправяхме кьм спалнята, освобождавайки се от дрехите, които ни пречеха. После спрях да целувам устните ѝ и потърсих луничките по бузите ѝ. Целунах носа ѝ, шията ѝ, гърба ѝ. Целунах тялото ѝ и продължих по извивките с пълната увереност на човек, който вече е бил по тези места. Хубави места бяха. Удобни и госто­приемни. Всъщност си припомних, че в действителност тя цялата имаше вкус на канела. СЪБУДИХ се от шума в спалнята. Отворих очи и слънчев лъч премина през главата ми. Чувствах тялото си натежало, ус­тата ми беше пресъхнала, а черепът ми сякаш беше натъпкан с пясък. Махмурлук като по учебник. Все пак има видове махмурлук, ог които чак ти е приятно да страдаш. Онази сутрин се чувствах прекалено добре, за да поз­воля доброто ми настроение да бъде помрачено от едно нищо и никакво главоболие. Въпреки твърденията в митологията на пиянството, си спомнях всеки детайл от изминалата нощ. Или поне най-важните. Завъртях глава. Другата част на леглото беше празна. На­дигнах се. Силвия беше станала и стоеше до вратата. Вече се беше облякла и си подсвиркваше Come on Eileen на „Дексис Миднайт Рънърс“. Открай време това беше една от любимите ѝ песни. Като видя, че съм се събудил, тя се усмихна и седна на лег­лото до мен. Стори ми се добър знак. -      Добър ден - поздрави ме. Погали косата ми с ръка. Докос­ването беше много приятно. - Знаеш ли, че още хъркаш ужасно? -      Нима? Ти също. -      Не е вярно - каза тя и запрати възглавница в лицето ми. -      Ей, внимавай... Боли ме главата. Имам махмурлук. -      Какъв си симулант. - Наведе се и ме целуна по върха на носа. После стана и взе да претърсва спалнята. - Знаеш ли къде оставих вчера чантата си? -      Не знам... Някъде в антрето? -      Можеш да ми помогнеш да я потърся - изтъкна тя и излезе от спалнята. Станах от леглото и си облякох първото, което извадих от гардероба. Отидох в антрето и я заварих да мята чантата си на рамо. -      Тук беше. Предполагам, че всичко ми е вътре... Ако съм забравила нещо, ще ми се обадиш, нали? А аз ще мина да го взема, когато мога. -      Тръгваш ли? Няма ли да закусим, или... нещо? -      Мисля, че е по-добре да си вървя. -      Ясно. Разбирам. - Опитах се гласът ми да не прозвучи враждебно. Не исках да реши, че я упреквам. - Пийнахме мал­ко повече и му изтървахме края, нали? Тя се засмя. Това ме изненада. -      Хайде, ела тук. - Хвана ръката ми и ме поведе към дивана. Седна до мен и после отново намести някакъв кичур зад ухото ми. - Преди не носеше косата си толкова дълга. Харесва ми. Добре ти стои. - Поиска отново да ме погали по косата, но се дръпнах. - Притесняваш се от мен. -      Не е вярно. -      Напротив. Притесняваш се, защото мислиш, че бягам. Но нека ти кажа, че грешиш. От момента, в който те видях, като влизах в бара, разбрах, че накрая ще свърша в леглото с теб. И знаеш ли защо? Защото ми харесваш, Тирсо. Продължаваш много да ми харесваш. - Сви рамене и протегна ръце. - Влюбе­на съм в теб, нали виждаш. Горкичката аз. Ето затова си тръг­вам. Не искам отново да ме нараниш. -      Кога съм те наранявал? -      Нараняваше ме да съм с теб. В началото - не, признавам. После започна да се отегчаваш. Не го осъзнаваше, но беше така. - Замълча и се замисли. Започна да подбира всяка дума. - Виж, Тирсо, аз съм обикновено момиче. Само погледни: работя в офис и планирам сватба. Единственото, което искам, е годе­ник, който да се държи добре с мен, и един горе-долу стабилен живот. -      Това не е момичето, което помня от времето, когато ходе­хме заедно. -      Ти ходеше със студентка с глава, натъпкана с мечти. Това не бях аз, а по-младата ми версия. Но донякъде винаги съм била жена, която иска нормален приятел и живот без усложне­ния. Вътрешно ти го знаеше дори по-добре от мен и затова те отегчих. А това ме убиваше. -      Никога ли не ти хрумна да си помислиш, че аз също може да харесам момичето, което иска нормален приятел и живот без усложнения? -      Де да беше така. Ти не можеш да си ничие нормално га­дже, Тирсо. Носиш със себе прекалено много самота, за да зна­еш какво е това. Фразата беше твърде важна, за да бъде произнесена по тол­кова обикновен начин. Като че ли не си даваше сметка с каква тежест натоварва духа ми. -      Значи аз съм този, дето има проблем. -      Не, разбира се! - възкликна тя и ме погали по бузата. - Това не е проблем, много хора са като теб, Тирсо. Има и много жени, които биха искали да са с мъже като теб. Светът е пълен със самотни жени, които търсят самотни мъже. Това е всичко. Всъщност е много просто: само трябва да потърсиш. А ако те познавам добре, ще се насладиш на търсенето толкова, колкото и на срещата. Това си ти, Тирсо: търсач. Стана от дивана и ме целуна по устните. После се отдалечи от мен и ми отправи поглед, изпълнен с нежност. Не беше по­гледът на стара любима, беше поглед на стара приятелка. -      Не обичам да търся. Предпочитам да се задоволявам с как­вото имам. Останах седнал, докато малко по малко топлината от устни­те ѝ върху моите изчезваше. После я погледнах. -      И какво се предполага, че търся? -      Някоя като теб, скъпи - усмихна ми се отново Силвия. - Някоя като теб. Извади визитка от чантата си и ми я подаде. Взех я, без да я погледна - очите ми бяха впити в нейните. -      Обади ми се някой ден, когато се почувстваш твърде са­мотен - посъветва ме тя. - Да си говоря с теб е винаги забавно, напомня ми добрите времена. Отвори вратата. Застина за миг на прага и ме изгледа в очи­те, сякаш искаше да запомни добре лицето ми. После вдигна ръка, помаха ми и си тръгна. Погледнах визитката, която пръстите ми още стискаха. Ви­дях името ѝ. Силвия Кано. Беше написала мобилния си теле­фон с молив. Обърнах визитката и видях непропорционална емблема, чиято форма наподобяваше сплескана звезда, съста­вена от дванайсет червени и сини ресни. Отдолу имаше нещо написано. КОРПОРАЦИЯ „ВОЙНИЧ“ Тайни от бъ д ещето Паднал духом, пуснах визитката на пода. Бях убеден, че ни­кога вече няма да видя Силвия. 6. АРХИВИСТИКА ДОКЪМ средата на XIX век испанското археологическо на­следство се намирало разпръснато из различни колекции без никаква връзка между тях: Кралската колекция по естествена история, Висшето дипломатическо училище, Кралската акаде­мия по история... и още редица подобни институции с твърде дълги имена и с неясни функции. В Испания процесът се ръководел по начин, различен от ос­таналата част на Европа, така че докато повечето от съседите ни на континента вече разполагали с огромни и модерни му­зеи, в които да могат да излагат цялото си културно наследство (без значение дали е било придобито, закупено, изкопано или направо откраднато), по нашите земи положението било катастрофално. От друга страна, испанските археолози едва успели да драснат някой и друг ред по страниците на зараждащата се съвременна археология: не сме били там, когато са разкопавали Долината на царете; нямало ни е, когато Шлиман открил Троя, нито когато Едуард Хърбърт Томпсън купил хасиендата Чичен Ица и напълнил със съкровища Британския музей. Съкровища, създадени от ацтеките и обречени на вековна забрава от испан­ските конкистадори. Нямало ни е и когато група изпълнени със страст към при­ключения откриватели се натъкнали в Месопотамия на руи­ните на Ур Халдейски и променили завинаги историята на археологията. В нашата страна в това време сме били заети да пишем сарсуели. Към средата на XIX век нещата започнали да се променят. През 1867 година кралица Исабел II подписала кралски декрет, по силата на който всички исторически съкровища на нацията трябвало да се съберат, да се класифицират и да се изложат в музей, подобен на тези, каквито вече имало в Европа. Настъ­пил моментът Испания да се сдобие със собствен Национален археологически музей. Проектирането на новия музей било поверено на загадъчен архитект на име Франсиско Хареньо, нито по-добър, нито по-лош от мнозина други, които по онова време пълнели Мадрид с показни имитации. Творбата, която била наречена претенци­озно Дворец на библиотеките и музеите, не била завършена до 1895. Съвременниците ѝ твърде благочестиво обявили стила за неокласицизъм, но всъщност сградата е всмукала в себе си толкова моменти от историята на архитектурата, че всъщност представлява някакъв концептуален кошмар. В защита на Ха­реньо може да се изтъкне, че музеят бил построен съгласно тогавашната европейска мода. Много скоро залите на Националния археологически музей започнали да се пълнят с привличащи погледа съкровища: злат­ни вотивни корони 61 , римски статуи, хилядолетни гробове... Ис­панците започнали да правят първите си стъпки в археологията и да осъзнават, че по-голямо удовлетворение носи да сложиш етикет и да покажеш някоя находка, отколкото да я продадеш на онзи, който предлага най-добрата цена. Били необходими много години на големи усилия, но накрая Националният архе­ологически музей събрал достатъчно солиден фонд, за да стиг­не нивото на останалите големи европейски музеи. За нещастие в някакъв момент от съвременната история она­зи динамика била изгубена. И без това недостатъчният бюджет на музея все повече бил редуциран, докато накрая не достигнал ниво, което едва било достатъчно, за да го поддържа в състоя­ние близо до летаргията. Станало тъжно да гледаш как другите големи световни му­зеи били модернизирани с гигантски стъпки, докато в скъпия ни стар Археологически музей още имало етикети, набрани на пишещи машини, които отбелязвали момента, в който това е бил последният писък на технологията. Спомням си, че майка ми винаги се вкисваше, когато по някаква причина ѝ се налага­ше да го посети. -      Толкова е западнал! - възмущаваше се тя. - И една витри­на не са пипнали от смъртта на Франко насам, за бога! Преувеличаваше, несъмнено, но трябваше да се признае, че когато човек минаваше през залите, вътре витаеше определена атмосфера на нехайство и упадъчност. Вместо на музей, сгра­дата все повече заприличваше на склад. Явно някой с власт и възможности е споделял идеите на май­ка ми, защото почти внезапно музеят затвори врати и предприе свръхамбициозен проект за преустройство, чиято цел бе да го преобрази изцяло. Идеята беше приета с ентусиазъм. За нещас­тие обществената дейност е като любовта: един ден може да приключи, но без да се знае точната дата. Има обаче и любов, която трае вечно. Когато отидох да живея в Кентърбъри, музеят беше затворен от години. Върнах се, а положението беше същото. Ето защо, когато се явих на втората фаза от онзи мистериозен процес на избор на служители, се чувствах донякъде въодушевен заради възможността да се вмъкна в черупката на музея и лично да разбера до какво състояние е бил докаран толкова рекламира­ният процес на преустройство. В единайсет без петнайсет сутринта се озовах пред решетка­та, която ограничаваше достъпа до музея. Имаше сума ти обяв­ления, които съобщаваха, че предстоящото отваряне щяло да бъде на дата, минала преди месеци. Решетката беше спусната и никой не се виждаше зад нея. Появи се охранител с черен панталон и късо синьо сако. Обясних му причината за присъствието си и човекът, почти без да продума, ме пусна да вляза. Пресякох малката градинка, която се намираше зад решет­ката, и се озовах сред огромните колонади на музея. Посрещна ме жена на средна възраст с очила, с бяла престилка и пластма­сов бадж с името ѝ, овесен на шията. -      Здравей - поздрави и ми махна учтиво. - Как мога да ти помогна? -      Идвам, за да участвам в процес на подбор... -      А, да, ясно, за НКТ. Кажи си името, ако обичаш. Казах ѝ го, а тя се зачете в някакъв списък, където ме откри. -      Чудесно, Тирсо... Какво хубаво име! Вече не е много мо­дерно, нали? На някой роднина ли си кръстен? -      Не, било е спонтанно решение. -      Разбирам... Добре, аз съм доктор Хулия Вела, приятно ми е. Би ли ме придружил оттук, моля? Последвах доктор Вела през старинните музейни зали. Въ­трешността, все още в процес на ремонт, светеше в искрящо бяло и силно миришеше на боя. Навсякъде имаше покрити с найлон фигури и празни стъклени витрини. Озовахме се в огромно антре, високо няколко етажа. В цен­търа му имаше модерно стълбище, стените бяха покрити с по­лирано дърво. Впечатлих се: по нищо не приличаше на вехтата пещера, която преди се намираше тук и която помнех от по­следните си посещения, а ремонтът дори не беше приключил. Доктор Вела оцени удивлението ми. -      Харесва ли ти? Това ще е новият вход на музея. Подът е от травертински мрамор, а дървото е от Азиатския югоизток. Иде­ята беше да се създаде напълно различно пространство: чисто, светло, весело... -      Много се е подобрило наистина. -      И това не е всичко. Покрай ремонта бяха възстановени оригиналните покриви от стомана и стъкло на вътрешните дворове на музея... Добре де, всъщност не са оригиналните - махнали са ги през четиресетте, но е почти идентична ре­продукция. Това ще ни позволи да възстановим голяма излож­бена площ. Докторката ме придружи през зали и коридори, без да спира да ми разкрива детайли върху преустройството. Говореше с го­лям ентусиазъм, като че ли се перчеше с ремонта на новата си много скъпа кухня. -      Кога мислите, че ще е отворен за публиката? - запитах. -      Олеле, синко, де да знаех! Аз съм само обикновена служи­телка. Тук всеки ден ни казват различни неща. Доктор Вела, подобно на повечето служители, имаше склонността да говори лошо за администрацията. Не закъс­ня много, преди да разкритикува забавянето на ремонтите, и мимоходом подхвърли редица жлъчни коментари за високата им цена. -      Не казвам, че не се виждат похарчените пари - продължи тя, увлечена в клюки. - Но сумата е толкова голяма! Говори се, че бюджетът е надхвърлил двойно средствата, изхарчени за ре­монта на Прадо, а честно казано, не мога да си го обясня. Тук не ставаше въпрос да се строи нова сграда, трябваше само да се възстанови старата. Но в крайна сметка тия политици... Всички знаем... Винаги надуват цифрите. Дано никой не бъде сполетян от неприятна изненада, когато решат да направят проверка на фактурите. Доктор Вела спря да се оплаква от разходите и се зае да обяснява чудесата на преустройството на музея. -      Страхотно изглежда - казах аз. - Много би ми се искало да мога да работя тук. -      Тук ли? Не, от НКТ не работите в залите на музея. Видях възможност да измъкна някои данни от словоохотли­вата докторка. -      А къде точно работим? -      Нямам никаква представа. Единственото, което знам, е, че ми се обадиха по телефона и ме помолиха да ви посрещна. Всъщност съм малко любопигна. Какво, по дяволите, е това НКТ? Някаква аутсорсинг компания ли сте? -      Вие не знаете ли? -      Не, нито аз, нито който и да е друг, с когото съм говорила. Човек вижда наоколо онези странни хора със сините им про­пуски, мотаят се насам-натам, сякаш музеят им принадлежи, а шефовете на отдели ти казват, че трябва да изпълняваш всич­ко, което поискат, без да питаш... Много е интригуващо. Да ти кажа истината, очаквах, че някой от вас може да осветли любо­питството ми... -      Съжалявам - отговорих аз. - Обаче ни накараха да подпи­шем договор за поверителност. -      Ох, да, всички това казват... - въздъхна жената с примирение. Влязохме в един асансьор. Доктор Вела извади ключ от джо­ба си и го използва, за да приведе в действие едно от копчетата точно под последното ниво на подземието. Асансьорът заслиза и след няколко мига спря с леко раздрусване. Автоматичните врати се отвориха и се озовах в началото на дълъг коридор, кой­то завиваше надясно. -      Тук е - каза докторката. - Трябва да стигнеш до дъното на коридора и когато се озовеш пред вратата, да почукаш. Предпо­лага се, че не мога да те придружа. Желая ти късмет. Поех по тихия коридор, осветен от неонови тръби. Завих, щом стигнах до ъгъла, и в края на друг дълъг коридор видях обикновена врата без отличителни знаци. Отправих се към нея. Вратата се отвори рязко и се появи младо момиче, облечено с пола и сако. Смътно си го спомних като една от кандидатките от първия кръг. Косата му беше разрошена и плачеше истерично. -      Не можете да правите така! - извика на излизане. - Ще ви изоблича! Чувате ли? Ще ви издам на полицията! Затвори вратата с трясък и хукна по коридора. На минаване покрай мен се блъсна в рамото ми. -      Послушай ме и бягай оттук - подсмъркна тя. - Тия са пси­хопати! Изпит по архивистика, казаха, а... По дяволите! Избърса сълзите от очите си и си продължи по пътя, без да спира да хлипа. Спрях да чувам плача ѝ малко след като зави по коридора. Интересно. Надявах се да не участвам в нещо, с което откри­ват новините за произшествията в информационните емисии. Канех се да я последвам, за да опитам някак да я успокоя или поне да разбера какво точно е станало, но когато се обърнах, не я намерих. Реших, че се е качила в асансьора. Донякъде притеснен се обърнах и се върнах при вратата. Похлопах с кокалчетата на ръката си и вратата се отвори почти мигновено. * ГОСПОДИН Бургос ме поздрави, щом ме видя. Този път не беше с официално облекло, а носеше черно поло с подвита яка и сиви панталони. -      Срещнах едно момиче, което... - започнах и посочих с па­лец зад гърба си. -      Знам. Влезте. Озовах се в нещо като чакалня с пластмасови столове, зак­репени за стената. Вътре имаше още четирима души, всички -      кандидати за последния изпит. Сред тях беше и Марк, което не ме изненада. Марк се усмихна и ме поздрави, като леко повдигна ръка. Отвърнах на поздрава му и седнах на едно свободно място. Господин Бургос пък се настани зад сгъваема маса, която се намираше в един от ъглите на стаята, точно до металната врата. -      Все още остават няколко минути до единайсет - оповести той, - но предвид че всички извикани за този час са вече тук, можем да започваме. Това е последната фаза, така че само един от вас ще бъде нает. Искам да обърнете внимание на всичко, което предстои днес. - Странно. Изглежда съзнателно ни при­тискаше. - На днешния процес му викаме „изпит по архивистика“. Това е много прост процес, в който не би трябвало да има никакви рискове, но въпреки това ще бъдете задължени да попълните този документ, в който понасяте цялата отговорност за всичко, което може да стане отсега нататък. Ние, кандидатите, се спогледахме въпросително. Един, кой­то изглеждаше най-възрастен от всички ни, взе думата. -      Прощавайте, но бихте ли ни обяснили в какво ще се състои този „изпит по архивистика“, преди да подпишем? -      Не, не мога. -      Обаче... Не можете сериозно да искате да подпишем дого­вор за освобождаване от отговорност, без да знаем причините. -      Това е положението. -      Това е тъпо. Дори не вярвам, че е законно. Тоест няма нито едно отговорно лице, с което да поговоря и да поискам повече обяснения? -      Аз съм отговорното лице. Кандидатът ядно изгледа господин Бургос. Стана от мястото си и тръгна към вратата. Излезе от стаята, без да погледне на­зад. Още един кандидат се изправи, без да каже и дума, и също си тръгна. Господин Бургос почака малко и после се обърна към тези, които останахме. -      Още някой? Нещо вътре в мен ми казваше (или по-скоро ми крещеше), че разумното би било да последвам двамата си колеги и да се разкарам оттук. Онова, което ме накара да пренебрегна здравия разум и да си остана на мястото със затворена уста, беше любопитството да разбера какво се крие зад цялата тази тайнственост. -      Тогава да продължим - каза господин Бургос. Раздаде ни по лист хартия, напечатан само от едната страна и с пунк­тирана линия най-отдолу, и химикалка, която щяхме да си подаваме. След като събра документите, отново седна зад сгъваемата маса. -      Тирсо Алфаро - привика ме той. Изправих се, като се стараех да не изглеждам изплашен, и отидох до него. -      Вие сте пръв. Последвайте ме. Отвори металната врата до себе си и ме подкани да мина. Последното, което видях, беше Марк да вдига палец към мен, за да ми вдъхне кураж. НАМИРАХ СЕ в огромна зала, осветена от висящи от тава­на крушки. Докъдето ми стигаше погледът, залата беше пре­тъпкана с предмети от всякакъв вид. Повечето бяха обикнове­ни мебели: стари столове, офисни маси, кашони и прозрачно фолио за опаковане... Други, от своя страна, приличаха на старинни вещи, чиято цена не бих могъл да определя на пръв поглед. Таванът беше изключително нависоко, а на стените имаше метални етажерки, отрупани с още вехтории и остатъци от кан­целарски материали. Залата беше с правоъгълна форма. Не бях в състояние да преценя точната ѝ площ, но бях сигурен, че целият ми апар­тамент на улица „Фуенкарал“ щеше да се побере вътре и да остане още място. Вратата, през кояго току-що бях влязъл, беше блиндирана. Никъде не се виждаше чукче, но на стената имаше копче и ма­лък високоговорител. -      Какво е това място? - запитах. Господин Бургос ми подаде папката, която носеше под миш­ница. -      Това е стар склад на музея. Преди години се е използвал като хранилище, но сега тук се съхраняват само непотребни вещи. -      И какво се предполага да правя сега? -      Изпитът по архивистика определя способността и бързи­ната да оценявате ценни предмети. Огледайте се, Тирсо. Какво виждате? Напрегнах се. Мислех си, че изпитът ще започне с този въ­прос. -      Добре. Пред мен има метална маса; няколко дървени ку­тии, върху които стои компютърен монитор, според мен от стар модел 386... Господин Бургос леко и нетърпеливо въздъхна. -      Успокойте се, Тирсо. Беше просто един въпрос. -      Извинете. Предполагам, че лесният отговор е: зала, пълна с вехтории. -      Не се заблуждавате много. А сега се съсредоточете върху стените. Виждате ли някакви врати? -      Да. - Виждах общо три освен онази зад гърба ми. -      Всяка от тях е вход към малък склад освен тази, която е най-близо до нас, на стената отдясно. Тя води към храни­лище с книги. Онова, което трябва да направите, е много просто: в папката, която току-що ви връчих, има списък с два ценни предмета и три книги. Когато откриете всичко, което е в списъка, излезте оттук и се върнете в чакалнята. Ще отчета времето, което ви е отнело това, и дали сте взели правилните предмети и книги. В това се състои изпитът по архивистика. Изгледах го недоверчиво. Привидната простота на изпита не съвпадаше с подписването на документ за отказ от права и с кандидатка на ръба на истерията. -      И това е всичко? Сигурен ли сте? -      Сигурен съм. Моля, отворете папката и се уверете, че раз­бирате правилно списъка, който съм ви връчил. Направих го. Вътре имаше обикновен напечатан лист хартия. Книги: „Звезден пратеник". Галилей, Галилео. „Чукът на вещиците“. Крамер, Хайнрих и Шпренгер, Якоб. „Покореното неверие“. Гланвил, Джоузеф. Предмети: 1. „Ерос, изпъващ лъка си“. Акуисти, Луиджи, XVIII в. Ала­бастър. 25 см. 2. „Мъченичеството на свети Кирик и Богоявление“. Предна част от олтар. Каталунска школа. Дърво. XII в., 65x95 см. -      Всичко ясно ли е? - запита ме господин Бургос. -      Мисля, че да... „Ерос, изпъващ лъка си“ е статуетка, нали? -      Това не мога да ви кажа. Предполага се, че част от изпита е да го знаете. -      Когато намеря всичко... Само трябва да изляза оттук и го­тово? -      Точно така. До вратата има интерком. Когато поискате да си тръгнете, само трябва да натиснете бутона и да ми кажете. Ще ви отворя от другата страна. По същия начин, ако в някакъв момент решите да прекъснете изпита, само трябва да ми съоб­щите и ще ви пусна да излезете. -      Мисля, че разбрах всичко. -      Тогава ви оставям сам. Разбира се, съветвам ви да започне­те да търсите книгите в хранилището. Успех, Тирсо. Господин Бургос си излезе. Да пренебрегна съвета му ми се стори лоша идея, така че съгласно указанията му се отправих към вратата, която се на­мираше на стената отляво. Беше обикновена дървена врата с доста древна брава, от ония, дето все още имат големи клю­чалки. Завъртях бравата няколко пъти, но без резултат. Вратата беше заключена. Обиколих залата, докато стигнах до стената в дъното, където се намираше другата врата. Тя беше по-съ­временна. Опитах да я отворя. Заключена. Отидох и при тре­тата, последна врата, но нещо ми подсказваше на какво ще се натъкна. Също заключена, разбира се. Отправих се към интеркома, който беше до металната врата, и натисках копчето. Гласът на господин Бургос ми отговори от другата страна. -      Проблем ли има, Тирсо? -      Извинете, но и трите врати са заключени... -      Знам. Почаках няколко секунди, в случай че каже още нещо, но това беше всичко. -      Така. Ясно... Можете ли да ми дадете ключ или нещо подобно? -      Ключовете са в книгохранилището. -      Благодаря. Само че и вратата на книгохранилището е за­ключена. -      Желаете ли да прекратим изпита, Тирсо? -      Не! Не съм казал това. -      Тогава ви препоръчвам да влезете в хранилището и да се захванете с търсенето на предметите в списъка. -      Но вече ви казах, че вратата е заключена. -      Ще повторя въпроса. Желаете ли да прекратим изпита? Можете, ако искате. Поех си въздух. Нещата започнаха да ми се изясняват. -      Разбирам. Не, не желая да напускам за момента, благодаря. Разговорът приключи. Наложих си да не се обезкуражавам и опитах да помисля: имаше заключена врата и се предполагаше по някакъв начин да я отключа. Опитах да завъртя бравата в различни посоки, после нати­снах силно. Вратата малко се разтресе, но не се отвори. На­края блъснах два пъти с рамото си, доста силно, но макар и стара, вратата беше доста здрава. Спрях с това в момента, в който си казах, че никой не би желал да разбия вратата с рит­ници. Или поне така предполагах. Въздъхнах. Загледах се в проклетата врата, сложил ръце на кръста. Помислих си, че е възможно ключът да е скрит някъде из купищата вехтории. Огледах ключалката, за да се опитам да си представя какъв ключ търся: беше стара ключалка, с форма, достойна за готи­чески роман. Ключът, който отваряше тази врата, трябваше да е много голям. Наведох се и погледнах през дупката на ключалката. Нищо не видях. Веднага ме осени: щом не можех да видя нищо, значи нещо пречеше на погледа ми, което със сигурност означаваше, че ключът е в ключалката... но от другата страна на вратата. Бях напреднал с една крачка: вече знаех къде е ключът; про­блемът беше, че възможностите ми да се добера до него бяха също толкова нищожни, както и преди да го намеря. Дойде ми идея. Огледах вратата и се уверих, че процепът между нея и пода е достатъчно голям. След това обиколих на­тъпканата с вехтории зала, докато не намерих телескопична метална показалка, която приличаше на стара антена от радио - дядото на съвременните лазерни показалки. Можеше да свърши работа. Коленичих пред дупката на ключалката. После взех листа със списъка на предметите, които трябваше да открия, и го пъх­нах до средата под вратата. Разпънах показалката и внимателно я натиках в ключалката. Не исках да се замислям твърде дали това, което правя, е много умно, или е върховна глупост. Достигнах ключа с върха на показалката и леко подбутнах. Започнах да го изтиквам назад. Накрая спрях да усещам съпро­тивление и чух как от другата страна на вратата ключът пада на земята. Дойде времето да разбера дали идеята ми е послужила за нещо. Придърпах листа към себе си. Лесно премина под вра­тата. Видях ключа да се появява, спокойно настанен върху хартията, точно там, където беше паднал, след като го бях избутал. Почти не можех да повярвам, че е проработило. Почувствах се като най-хитрия мъж на земята, въпреки че трикът беше достатъчно древен. Взех ключа и без никакви трудности отворих вратата. ХРАНИЛИЩЕТО с книгите не беше по-голямо от килер. Малка стаичка с четири стени, покрити с метални лавици, из­кривени под тежестта на многобройни книжни томове. Трябваше ми само един поглед, за да разбера, че нито една книга не е с етикет. След като сверих със списъка, се уверих, че освен името на книгата и автора нямаше никаква друга ин­формация. Значи трябваше да преглеждам книга по книга, за да намеря онези, които търсех. Не ми се стори много сложно - искаше се само да проя­вя търпение и да не се подвеждам: изглежда книгите не бяха иодредени по някакъв определен модел. Просто ги бяха стру­пали там. Започнах да чета заглавията на кориците: „Appendix Probi“, „Assertio Septem Sacramentorum“, ,,De Serpentes et Reptilia“, „Monetae Cudendae Ratio“... На никоя не се виждаше името на автора. Всички бяха на латински, а в моя списък всички бяха на ис­пански. Усмихнах се накриво. Това беше прост езиков тест. Грубо­ват, но ефикасен. Не бях учил в Станфорд, нямах две дипломи, нито пък вла­деех три езика, обаче латинският не беше точно слабото ми място. Бях почнал да го уча оше в гимназията е катастрофални резултати: не успях да взема и един изпит от първия път. Опъ­ваше ми се точно както други се затрудняваха с математиката или химията. Макар че, да призная, математиката и химията също не ми бяха силата. Обаче на майка ми ѝ беше все едно, че синът ѝ е неспособен да вникне в същността на производните или на валентностите, но ѝ се струваше унизително да съм невеж в спреженията на латинските глаголи и да не мога да различа именителния от дателния или винителния падеж. След като ѝ дойде до гуша от провалите ми в изпитите по латински, тя ме задължи да се запиша на интензивни курсове, пет дни в седмицата. Това беше най-дългото лято в живота ми. Накрая намразих латинския от цялата си душа, но в интерес на истината признавам, че го овладях насила, и при това доста добре. След онова кошмарно лято бях в състояние да чета цели пасажи от „Речи против Катилина“ или „Галските войни“ поч­ти без запъване, като се затруднявах единствено на най-трудни­те части, а дори и така, с хубав речник подръка, се оправях без затруднения. В заключение: да преведа три прости заглавия не би ми представлявало проблем. Захванах се с най-лесното: „Чукът на вещиците“ от Крамер и Шпренгер. Дори не трябваше да се моря да го превеждам, тъй като беше относително добре позната книга. „Malleus Maleficarum“, написана през XIV век от двама параноични немски инквизитори, които навсякъде виждали ръката на нечестивия. Намерих я на една от долните лавици. Взех я и я оставих настрани. Следващото заглавие беше „Звезден пратеник“. Латински първо ниво. Порових се известно време из лавиците, докато не намерих томче със заглавие „Siderius Nuncius“ на гърба. Ос­тавих го до „Malleus Maleficarum“ и се съсредоточих върху от­криването на последната книга в списъка. „Покореното неверие“ от Джоузеф Гланвил. Това вече ме затрудни. Латинският ми беше достатъчно ръждясал, за да се поколебая за правилния превод на името. Това, че знаех автора, нямаше да ми помогне, понеже книгите в хранилището имаха само заглавие, което се намираше или на корицата, или на ня­коя от вътрешните страници. При буквален превод на заглавието получавах думите vicit discredere, но не открих нито една книга, чието заглавие дори бегло да се доближава до тях. Името на автора не ми беше съвсем непознато. В Кентърбъри бях прочел две книги на езотерична тематика. Беше под влиянието на Джейкъб, който е от онзи тип хора, падащи си по теориите, че пирамидите на маите са построени от марсианци или че човек може да заснеме призрак с камерата на мобилния си телефон. Аз съм далеч по-скептичен, но признавам, че онези книги бяха хубаво четиво за приспиване през нощта. В едната се споменаваше сър Джоузеф Гланвил като един от пионерите в спиритизма. Гланвил вярвал, че духовете оби­тават някакво четвърто измерение, от което могат да общуват с любимите си хора. Много от съвременниците му го мислели за чалдисан. Гланвил въвел термина „садукизъм“, за да говори за онези, които осмиват вярванията му. Взел името от библейски персо­наж: Садок, първосвещеника, който помазал Соломон за цар. Потомците на Садок, садукеите, не вярвали в съществуването на живот след смъртта. Това беше всичко, което знаех за автора. Достатъчно, но не толкова. Опитах да намеря някоя книга със заглавие, което поне ми- нимално да се доближава до онова, което търсех. Вече не се надявах на успех, когато внезапно погледът ми се спря на дебел стар том, подвързан с изкуствена кожа. На корицата се четеше „Saducismus Triumphatus“. Щях да го прескоча, ако не се бях сетил за измисления от Гланвил термин „садукизъм“. Достатъчно приличаше на една от думите в заглавието. Ако преведях triumphatus буквално, щях да получа „Победеният садукизъм“. „Победен“ може да е синоним на „покорен“... А нима Гланвил не обвинявал после­дователите на садукизма, че не вярват в безсмъртието на душа­та? Сиреч, че са неверници? С малко повече усилия „Saduceismus Triumphatus“ би могло идеално да мине за латинския превод на заглавието „Покоре­ното неверие“. След като не разполагах с нищо по-добро, се самоубедих, че разсъжденията ми са правилни. Взех книгата и я отворих, за да ѝ хвърля едно око с надеждата, че ще намеря в текста нещо, което да ме убеди, че именно това търся. След като я отворих, видях, че книгата е куха. В страниците ѝ имаше изрязана квадратна дупка, в която бяха поставени два обикновени метални ключа. Ключовете от другите врати в склада, допуснах. Не бих могъл да намеря по-добро доказателство, че това е книгата, която търся. Ухилих се широко от задоволство, взех трите книги и мислено ги зачеркнах от списъка. ПРЕКОСИХ склада и се отправих към вратата, която се на­мираше на стената срещу хранилището с книгите. Отворих я с един от ключовете, роито намерих в книгата на Гланвил. Озовах се в преддверието на зала, чиито стени бяха покрити с лавици. Върху различните рафтове имаше десетки изрисува­ни дървени плоскости във всички възможни размери и дебе­лина - от такива, които бяха не по-големи от цигарени кутии, до дъски, които можеха да се използват за направата на маса. Плоскостите бяха изрисувани във всевъзможни религиозни мотиви: руски икони; изображения от жития на светци; Хрис­тос Вседържител, заобиколен от апостоли със сериозни лица... Разликата в стиловете подсказваше, че произхождат от съвсем различни епохи. Не ми трябваше много ум, за да се сетя, че тук ще намеря предната част на олтара, споменат в списъка ми. Най-забележителното в тази стая не бяха изрисуваните дъски: цялото пространство се пресичаше от метални жици. Жици, които отиваха от едната до другата стена, разположени на различна височина и с различен наклон; кабели, свързващи тавана и пода, някои по права линия, а други - по диагонал. Пресичаха се един с друг, без да се докосват, и образуваха мре­жа от кръстосани линии. Единият от кабелите беше точно до вратата. Вдигнах ръка и го докоснах с пръст. Удари ме ток. Не беше много силен, но усещането бе доста­тъчно болезнено, за да отдръпна веднага ръка. Издишах през зъби, като притиснах ръка към хълбока си, докато гледах жицата, сякаш е невинно куче, което току-що ме е ухапало. Ако исках да вляза в стаята, би било добра идея повече да не докосвам кабелите. Наведох се и внимателно минах отдо­лу. Не прецених добре движението на десния си крак и без да искам, докоснах друг кабел с прасеца си. Подритнах и изсте­нах. Щом помръднах, докоснах с гърба си кабела, който се опитвах да избегна. Подскочих напред и ми се стори, че някой заби игла в челото ми - бях докоснал с главата си поредния кабел. Загубих контрол. Започнах да се движа като обезумял, опит­вайки се да се измъкна от тази електрическа паяжина, но един­ственото, което постигнах, беше да продължа да се блъскам в проклетите жици и да не спира да ме удря ток. Не знам колко успях да понеса: веднъж беше поносимо, два или три токови удара вече бяха твърде болезнени... Повече от пет си беше на­казание. Тялото ми се тресеше от неволни спазми и имах чув­ството, че милион иглички ме бодат под кожата, заедно със силната болка зад очите. В един момент успях да се измъкна от стаята. Лежах на пода, свит на кълбо, и целият се тресях. Челюстта ми се беше стегнала и не можех да си отворя очите, които сълзяха изпод клепачите ми. Усещането не продължи повече от две минути, но на мен те ми се сториха като вековни мъки. Спазмите отшумяха, болката намаля до дразнещо мравучкане. Изправих се и огледах мрежа­та от кабели с блеснали очи. „Кабели с ток - помислих си. - Колко болен трябва да е чо­век, за да му хрумне подобно нещо?“ Сетих се за разплаканото момиче в коридора. Нещата започ­наха да се наместват. Прииска ми се да включа комуникатора и да наругая госпо­дин Бургос, докато остана без глас. Онова, което ме спря, беше представата за апатичния му глас, който щеше да запита: „В такъв случай желаете ли да напуснете изпита, Тирсо?“. Каква ли ще е тази работа, която би трябвало да изпита спо­собността ти да те удря ток? Наистина ли беше работа, или се бях оставил да ме измами група от ексцентрични садистични шегаджии? Здравият разум ми нашепваше да се разкарам неза­бавно оттам, преди видеото „Идиот се изпържва като сардина по време на фалшив изпит за работа“ да достигне един милион гледания в Ютюб. Обаче друга част от мен, онази, която се втурна след крадец на произведения на изкуството в Кентърбъри, частта, която на­стояваше, че Дискосът, изложен в музея на Олди е фалшификаг, ми казваше, че зад всичко това трябва да има някакъв смисъл. Анализирах ситуацията. Предната част от олтара, която ми трябваше, се намираше някъде в оная стая, пълна с кабели, по които течеше ток. Онзи, който бе сътворил настоящия изпит, беше гледал твърде много филми за крадци. Сигурно от мен се очакваше да се промъкна между жиците като същинска сянка, докато не открия предмета. Бърз като газела, тих като котка и прочее дивотии. Това не ми беше в стила. Отдалечих се от стаята с биещите ток кабели. Сигурен бях, че някъде бях видял ролка опаковъчно фолио. Намерих го и го проверих - плътно и здраво, точно каквото ми трябваше. Някой герой би избегнал кабелите, танцувайки елегантно между тях, но аз не съм герой: аз съм практичен човек, който не се вълнува прекалено за външния си вид. Онова, което напра­вих, беше буквално да се омотая в пластмасовото опаковъчно фолио. Омотах цялото си тяло, после ръцете, накрая увих и една ивица фолио около главата си. Когато привърших, приличах на някакво извънземно от нискобюджетен филм. С груба походка се върнах в стаята с кабелите. Докоснах най-близкия до вратата с обвита в пластмасово опаковъчно фо­лио длан. Нищо не усетих. Ухилих се. Идеята вършеше работа. Уверих се, че жиците са не по-дебели от телефонен кабел. Важно беше да не са твърде дебели, предвид че в плана ми не влизаше да ги избягвам. Смятах да мина през тях. Вдишах дълбоко и се хвърлих с главата напред в стаята. Първият кабел се скъса лесно, при останалите трябваше да приложа сила, но също се предадоха. Най-отдалечените от вратата бяха и най-дебели. Внезапно се озовах заобиколен от опънати кабели, които се впиваха в защитната ми ризница от фолио, когато най-сетне се блъснах силно в стената в дъното на стаята. Кабелите се скъсаха едновременно. Инерцията ме накара да ударя главата си в стената пред мен, като пометох лавицата, на която се натъкнах. Настъпи хаос. Лавицата - мръсно метално съоръжение - се срути на земята е цялото си съдържание. Докато падаше, за­сегна най-близката до нея, която от своя страна рухна върху следващата... Лавиците паднаха отгоре ми и ме погребаха под лавина от дървени плоскости. Опитах някак да се предпазя е ръце, но това не попречи да получа два хубави удара по краката и тялото си. Едно от таб­лата ме удари с ъгъла си по веждата. Докоснах челото си и се натъкнах на кървяща рана. Изправих се, застанал насред купчина дървени плоскости. Видях, че някои са се счупили при падането. Надявах се никоя да не е твърде ценна. След това махнах импровизираната си дреха от фолио. Кабелите висяха жалки и скъсани от тавана и стените и вече не представляваха опасност, стига да не ги при­ближавам твърде много. Косата ми беше разчорлена, дрехите ми бяха покрити с прах, а насред челото си имах замърсена кървяща рана. Обаче се ус­михвах с огромно задоволство: бях успял. По моя си начин. Следващите минути посветих на това да се ровя из оная бъркотия и да издирвам предната част на олтара, който ми трябваше. След като отхвърлих няколко, защото не съвпадаха с архи­тектурния стил, който търсех, или защото изображението по нищо не напомняше на описаното в списъка ми, накрая избрах онова, което най-много се доближаваше до описанието. Въздъхнах от удоволствие, докато се наслаждавах на наход­ката си, чието намиране ми беше струвало толкова главоболия (съвсем буквално). За щастие падането на лавиците не я беше повредило. Стиснах таблото под мишница и излязох от стаята. След като го оставих до книгите, които бях взел от хранилището, се отправих към вратата, която ми оставаше да отворя. * ПОСЛЕДНАТА врата беше същата като предишната. Чудех се на какво ли заплетено препятствие щях да се натъкна от дру­гата ѝ страна. Имаше само един начин да го узная. Отворих вратата и влязох. Стаята беше съвършено празна, е изключение на простата дървена маса, която някой беше поставил в средата. Върху нея имаше картонена кутия за обувки. Приближих се много внима­телно, все едно очаквах или подът да пропадне под краката ми, или таванът да започне да се спуска. Огледах кутията. Върху нея бе залепен етикет, на който пишеше: „Ерос, изпъващ лъка си“. Акуисти, Луиджи. XVIII в. Алабастър. 25 см. Беше находката, която ми липсваше, точно както беше описана в списъка ми. Това ли беше всичко? Трябваше просто да отворя кутията? Де да бях почнал от тази стая, вместо от залата с електриче­ските кабели. Недоверието ме накара да изчакам, преди да отворя кутията. Огледах я внимателно от всички страни, като търсех пружини или нещо подобно. Побутнах я с връхчето на пръста си... Кути­ята не помръдна, сякаш беше закована за масата. Отворих я. Изкрещях. Хвърлих капака и излязох тичешком от стаята. Заблъсках по копчето на комуникатора няколко пъти, докато не чух от другата страна гласа на господин Бургос. -      Да. Слушам ви. -      От какво точно психично заболяване страдате? - изкрещях му аз. -      Искате ли да напуснете изпита, Тирсо? -      Не! Искам да влезете и да си вземете онова, което сте на­врели в оная кутия! -      Съжалявам. Невъзможно е. -      Моля? -      Ако искате съдържанието на кутията, трябва да си го взе­мете сам. Не мога да ви помогна. -      Моля? - повторих. - Но какво...? Какво? -      Ако предпочитате, мога да отворя вратата и да ви пусна да излезете. В този случай изпитът за вас ще приключи. -      Вървете по дяволите, господин Бургос! Блъснах комуникатора и се отдалечих. Започнах да обикалям в кръг из склада, блъсках се из пред­метите и не спирах да пъхам и да вадя ръце от джобовете си. От време на време поглеждах накриво към стаята с кутията, без да мога да потисна тръпките, които ме побиваха. Малко по малко възвърнах самообладанието си. Казах си, че се държа детински. Без да спирам да треперя, отново влязох в стаята. Бавно приближих кутията. Една стъпка. Вдишване. Друга стъпка. Издишване. Проклетата кутия продължаваше да си седи отворена на мястото, където я бях оставил. Когато се приближих колкото ми беше възможно, надникнах вътре. Фигурата на Ерос, който си опъваше лъка, беше вътре. Не това беше проблемът. Проблемът беше кораловата змия, която злокобно се гърчеше около статуетката. Мразя змиите. Ненавиждам ги. Яд ме е на Господ, че ги е създал. Само като си помисля за малките им триъгълни гла­вички и блестящите им тела, и плуввам в пот, усещам гъдел по тила си, сякаш всеки миг някоя ще ми падне от небето, ще се увие около шията ми и ще започне да ми ближе ушите с тъ­пичкия си раздвоен език. Имам повтарящи се кошмари, в които огромна змия се хвърля към очите ми, за да ми ги изтръгне с едно захапване, докато съска като изпуснат газ. Не можех да задържа погледа си върху онова противно съ­щество за повече от две секунди. Целия ме побиха тръпки и се отдръпнах. Змията, която съскаше в кутията, беше с яркочервен цвят, все едно бе покрита с кръв, а тялото ѝ беше украсено с черни и бели пръстени. Когато човек страда от ирационална фобия към някое създание, се научава добре да познава врага си: знаех, че тези цветове са характерни за кораловите змии. И да, отровни са. Много отровни. Да натъпчеш стая с жицн, по които тече ток, ми се струваше находчива шега в сравнение е това пред мен: в края на краища­та от тока болеше, но тая твар беше способна да те убие само с едно ухапване. Това не беше никаква шега. Изпитът се беше превърнал от предизвикателство в самоу­бийство. Сериозно помислих, че може би е дошъл моментът да се откажа. Идеята за провал ме вбеси. Бях изтърпял много, за да стигна дотук: беше се наложило да изровя от паметта си омразните ми уроци по латински, познанията си за загадъчен философ и спиритист; бях получих десетки токови удари по тялото; бях се увил в опаковъчно пластмасово фолио; бях се сдобил с рана на главата, след като отгоре ми рухнаха четири лавици, отрупани с дървени табла... И всичко това за едното нищо? Почувствах се губещ. Губещ и страхливец. И това усещане в миг стана по-силно от фобията ми към змии. Наклоних глава, опитвайки се да измисля как да взема ста­туетката, без да докосна змията. Не можех да обърна кутията, понеже беше закрепена за масата, чиито крака бяха приковани към земята с метални скоби. Хрумна ми нещо. Върнах се в стаята с кабелите и взех голя­мо парче опаковъчно фолио, което увих около ръката си. Няма­ше как да го прикрепя здраво към кожата си, трябваше ми само за да ми пази ръката за две секунди - времето, достатъчно, за да пъхна длан в кутията, да преодолея замайването, да сграбча статуетката и да избягам е писъци оттам. Надявах се, че пластовете фолио, с което бях увил ръката си, ще бъдат достатъчно плътни, за да ме предпазят, в случай че змията ме ухапе. За всеки случай добавих още фолио, докато едва можех да помръдвам пръстите си. Със свито сърце се върнах при кутията. Тананиках си наум една песен, за да изпразня главата си от всякакъв намек за разумна мисъл и да опитам да задуша паниката. Стигнах до кутията и вдигнах ръка. Треперех. Очите ми гледаха в празното, без да се фокусират, както, предполагам, би постъпил почти побъркан войник, преди да се втурне към вражеския батальон, въоръжен е обикновено мачете. Преброих до три, стиснах клепачи и пъхнах ръката си в кутията. Пръстите ми се свиха около статуйката и осъзнах, че нещо не е както трябва. Дали потта, която бе навлажнила дланта ми, или от нервност, не бях подсигурил фолиото както трябва... Ка­квато и да беше причината, елементарната ми защита против ухапване се беше изплъзнала от кожата ми и внезапно усетих злокобното и студено докосване до змийските люспи. Усетих и две пробождания върху горната част на дланта си. Изкрещях както не помня някога да съм го правил и изва­дих ръката си от кутията. Стисках статуйката здраво. Отворих очи и видях нещо ужасяващо: змията беше забила зъбите си в месестата част на палеца ми и сега висеше от ръката ми като някаква отблъскваща гирлянда. Истерично разтърсих ръка, но змията не беше склонна да ме нусне. Стори ми се, че от паника и отвращение мозъкът ми ще се пръсне като яйце. Внезапно, насред ужаса, имах проблясък на просветление. Стиснах змията за опашката със свободната си ръка и я дръпнах с всичка сила. Змията се изви като лента за художест­вена гимнастика и устата ѝ рязко се отвори, пускайки палеца ми. Метнах я на пода и започнах истерично да я мачкам. Още първият ми удар с крак случайно ѝ размаза главата; дру­гите десет или дванайсет практически я направиха на пихтия. След като истеричната ми криза отшумя, останах зяпнал в змията с оцъклени очи, запъхтян като някой бегач. После се наведох и повърнах всичко, което имах в стомаха си, докато накрая не започнах да плюя жлъчен сок. Излязох от стаята, залитайки като пияница. Ръцете ми тре­переха. В гърдите си чувствах тежест. Усещах бузите си леде­ни, сякаш цялата кръв в главата ми се беше изпарила. Погледнах ръката си и видях две малки дупчици, от които се стичаше струйка кръв. „Мамка му. Ще умра.“ Почти в безсъзнание доближих комуникатора и натиснах копчето. -      Господин Бургос - казах със странно спокоен, почти не­жен глас. - Искам да изляза. Моля, отворете ми вратата. -      Сигурен ли сте? Погледнах двете малки ранички на ръката си. Още кървя­ха. Зачудих се колко ли ще отнеме на отровата, за да постигне ефекта си. -      Да, мисля, че да. - Усмихнах се. Сигурен съм, че това беше смразяваща усмивка, може би подобна на тази, която щеше да се изпише на лицето на човек, преди да напъха дулото на пуш­ката в устата си. -      Разбрах. Чу се някакво бръмчене, после стържене като от дърпане на резе. Леко бутнах вратата и излязох от склада. 7. ПОНИЧКА ВМЪКНАХ се в чакалнята, влачейки си краката, докато притисках ранената си ръка към стомаха. Нямаше никого ос­вен господин Бургос, който ме чакаше изправен със скръстени ръце. -      Наред ли е всичко, Тирсо? Стреснах се. Логично беше: състоянието ми бе такова, че можех да се блъсна с главата напред в някоя стена, стига да бях чул жуженето на муха. Изгледах господин Бургос, сякаш се на­мираше на метри от мен, и бавно поклатих глава. -      Не. Истината е, че не... - Вдигнах разтрепераната си ръка. - Ухапа ме. -      Моля? -      Змията. Ухапа ме. Господин Бургос със сериозно изражение огледа раната ми. -      Да, виждам. Не се притеснявайте. Седнете. Незабавно ще взема мерки. Подчиних се покорно. Предполагам, че можех да му се раз­крещя, да го обидя и да го заплаша, че ще го зарина със съдеб­ни искове, както беше направило момичето в коридора. Обаче единственото, което в момента ми се щеше да правя, бе да броя минутите живот, които ми остават. Господин Бургос извади аптечка от бюрото си. Отвори я и прерови съдържанието ѝ, докато не откри памук, лейкопласт и шишенце медицински спирт. -      Нека ви видя ръката - каза той. Протегнах я към него. На­топи леко памука в спирта и почисти раната ми, после сложи върху двете дупчици още едно късче памук и го залепи с лей­копласт. - Готово. -      Моля? -      Ако искате, мога да направя нещо и за раната на челото ви... -      Спирт и памук? Това ли е всичко? - запитах, повишавайки глас. - Не мога да повярвам... Това... Това е... Невероятно! - Притиснах ръце към главата си в опит да открия точните думи. - Заплашва ме смъртна опасност! Налага се веднага да постъпя в болница! -      Заради едно ухапване? Изглежда нямате куче, нали? -      Това беше отровна змия! - Изритах един от столовете. - Коралова змия! Боже...! Всеки миг мога да се строполя мъртъв на земята! -      Успокойте се, Тирсо. Ако говорите за змията в кутията, тя не беше по-опасна от обикновен гущер. -      Мога да позная коралова змия, щом я видя! -      В този случай трябваше да си дадете сметка, че това беше една обикновена кралска змия, известна още като фалшива ко­ралова. Понякога се плаши и може да ухапе, но ви уверявам, че не е отровна. Изгледах го с пълен с недоверие поглед. -      Истина ли е това? -      Напълно. Пръстените на кораловата змия се редуват в чер­вено, жълто и черно. При фалшивата коралова змия са червени, черни и бели. Искате ли да се уверите? -      Според мен ще е трудничко. -      И по каква причина? -      Мисля, че... малко я стъпках. -      О, боже! Не сте я убили, нали? - Избегнах погледна му по твърде красноречив начин. - По дяволите... - въздъхна той. - Защо го направихте? -      Мислех, че змията е отровна! -      Моля ви, помислете малко! Наистина ли вярвате, че би­хме ви затворили в склад заедно с животно, което може да ви убие? -      Отде да знам, вие ми кажете! - сопнах се гневно. - Бях на път да се изпържа в едната стая! -      Не преувеличавайте, напрежението беше твърде слабо. Жиците не биха могли да убият и птиче. -      Но защо? Защо? Каква точно е тази работа? -      Такава, която изисква много самообладание, хладнокръвие и голяма доза способности - точно качествата, които трябваше да докажете на изпитанието. Само това е, Тирсо, преценка. Ни­кой не е искал да ви убива. -      Мамка му, а за какво беше психологическият тест? - из­съсках ядосано. - Няма ли по-нормални начини да прецените всичко това, без да карате хората да си мислят, че им остават минути живот? -      Не вие определяте какви да са изпитанията, Тирсо, а ние. -      А кои точно сте „вие“? -      Достатъчно - прекъсна ме господин Бургос. - Не мога да ви дам повече обяснения, отколкото на останалите кандидати. Не съм упълномощен за това. В този миг забелязах, че Марк и другия кандидат, който ос­тана в залата, преди да е започнал изпитът ми, ги няма. -      Къде са другите? -      Вече приключиха с изпита. Господин Виланова свърши преди доста време и си тръгна. Колкото до другия... - Господин Бургос се намръщи. - Изглежда, не понася паяци. -      Мисля, че трябва да ви закрият, които и да сте... Господин Бургос не отвърна на обидата. Застана зад сгъва­емата маса и възвърна леденото си поведение на изпитващ. -      Успяхте ли да намерите някой от предметите, които бяха в списъка ви? -      Да. Всичките - предизвикателно отговорих аз. -      Добре. Може би това малко ще облекчи крайния резултат. Мога ли да ги видя? Останах без думи. Осъзнах, че бях оставил книгите и пред­ната част от олтара в склада. Ухапването на змията ме беше накарало да забравя всичко друго, освен че трябва да хукна към болницата. Поставих статуйката на Ерос върху масата пред Бургос. За късмет още я стисках в ръка, когато избягах от склада. -      Това ли е всичко? - запита той. -      Намерих и останалите. Вътре са си. Ако отново ми отво­рите вратата... -      Не. Невъзможно. Щом не сте ги взели със себе си, не мога да призная резултата от изпита. -      Но аз ги намерих! -      Да, а после ги забравихте. Това с какво помага? -      Не е честно! - започнах да протестирам. - Намерих всички книги... Отгоре ми паднаха сума ти дървени табла, докато се опитвах да взема скапаната част от олтара. Само дето не ми се строши главата! Господин Бургос вдиша дълбоко. Събра ръце над масата и ме изгледа в очите. -      Съжалявам, Тирсо, но условията на изпита бяха ясни. -      Тоест съм дисквалифициран? -      Не съм казал това. Но признавам, че възможностите ви да продължите нататък рязко намаляват. -      Разбирам... И сега какво? -      Сега се приберете у вас, сложете си лепенка на челото и опитайте да забравите всичко това. Ще ви се обадим, за да ви уведомим дали сте назначен, или не. - Устните на господин Бургос леко се присвиха. - Сега не би трябвало да ви казвам нищо, но... В края на краищата... Единият от колегите ви се справи наистина добре. -      Разбирам - казах аз. - Благодаря. Предполагам, че мога да си тръгна оттам, откъдето дойдох. Обърнах се и тръгнах да излизам от чакалнята. Когато бях вече при вратата, господин Бургос ме повика. Обърнах глава към него. -      Не се справихте съвсем зле. Просто ви липсваше малко... финес. Мисля, че му благодарих, макар че похвалите му ни най-малко не ме интересуваха. * СЛЕДВАЩИТЕ дни прекарах в окаяно състояние на апатия. Опитвах се да забравя за катастрофалния си изпит за работа, за безцелното бъдеще, за празния си дом, за зарязаната ми по средата докторска дисертация... Не харчех много пари, но нямах и приходи, така че спестява­нията, които бях успял да направя в Кентърбъри, не спираха да се топят. Чувствах се в задънена улица и единственото, което исках, беше да оставя времето да си лети. Когато си лягах, точно преди да затворя очи, си давах обе­щание, че на следващия ден ще сложа край на продължаващото бездействие и ще започна да планирам бъдещето си. Винаги беше едно и също: „Утре, щом стана...“. И така - всяка нощ. За да отвърна същото на сутринта, както бе казал един мъдър човек в онази поема. 71 В една от онези сутрини на неизпълнени обещания ме събу­ди звъненето на телефона много по-рано от обичайния час. Не беше рано, само девет и половина, но от дни не ставах преди дванайсет. Оставих го да позвъни доста продължително, преди да вдигна. -      Да? - обадих се с дрезгав глас. -      Тирсо Алфаро? -      Аз съм. -      Господин Бургос е на телефона. - Напрегнах се. - Вече мога да ви съобщя резултата от изпита ви. Явете се в единайсет и трийсет на улица „Серано“ 13. -      В Археологическия? -      Правилно. Както и предишния път, кажете името си на входа и ще ви упътят къде да отидете. -      Добре, разбрах. - Запънах се. - Дали бихте ми казали...? -      Не. Не мога. Трябва да се явите тук и да получите лични­те документи, които предадохте за първата част от подбора. В този момент ще научите резултата. Господин Бургос затвори, без да каже „дочуване“. Метнах телефона на леглото и разтърках очи, за да се разсъ­ня. Помислих си, че щом искат да ми връчат личните документи, това би могло да означава единствено, че за в бъдеще няма да им трябват. Яд ме беше, че се налага да ходя до музея, за да ми съобщят лично лошата вест. Ако господин Бургос не ми беше затворил телефона, шях да му кажа, че могат да рециклират документите ми и да ме оставят да си спя на спокойствие. Излязох от къщи достатъчно рано, за да мога да стигна пеш до музея. През нощта беше валяло, но през деня небето се бе прояснило и духаше приятен хладен ветрец, характерен за сре­дата на февруари. Стигнах до музея няколко минути преди уречения час. Ре­шетката на входа беше отворена, защото някакъв камион раз­товарваше строителни материали. Промъкнах се дискретно и отидох до главния вход. Там ме спря един охранител. -      Съжалявам, но музеят е затворен за ремонт. Не можете да влезете. -      Аз съм Тирсо Алфаро. За НКТ съм - изтърсих механично. Вече добре си бях научил урока. Щом произнесох вълшебната дума (НКТ, абракадабра), ох­ранителят ме отметна в някакъв списък и после ме подкани да го придружа. Наоколо кипеше далеч повече дейност от последното ми пребиваване на това място. Различни хора в бели престилки се мотаеха из бъдещите експозиционни зали, а някои внимател­но поставяха разни творби във витрините. Усещаше се здравословна работна атмосфера. Въздъхнах тихо. Би ми харесало да съм част от това. Двамата с охранителя влязохме в един асансьор. Качихме се на по-горен етаж, където имаше много коридори и врати. Всич­ките бяха затворени и не се чуваше никакъв шум. Охранителят ме помоли да го последвам. Виждаха се стари офисни мебели, струпани по стените, както и различни изклю­чени автомати за продажба. Щом приближихме една от врати­те, човекът почука и глас отвътре ни покани да влезем. Влязох в малък кабинет. Четири бели стени и прозорец без пердета. Единствените мебели бяха обикновена метална маса и два стола. На единия седеше господин Бургос, с гръб към прозореца. Нямаше никакви шкафове, нито дори кошче за бок­лук. Създаваше се впечатление, че този кабинет не се използва често. -      Добър ден, Тирсо. Моля, седнете. Охранителят си тръгна и затвори вратата. Седнах на свобод­ния стол, поставен срещу масата, с лице към господин Бургос. Върху масата нямаше нищо друго, освен пластмасова папка, пълна с документи, и отворена кутия от „Дънкин Донътс“ с една-единствена поничка вътре, от онези, дето са покрити с лъскава розова глазура. Господин Бургос бутна папката към мен. -      Тук са документите ви: декларацията за финансовото ви състояние, банковите извлечения, копието от личната ви кар­та... Тоест всичко, което ви бяхме поискали. Моля, уверете се, че нищо не липсва. Отворих папката и погледнах в нея, без да виждам. Твърде малко ме интересуваше липсва ли нещо, или не. -      Всичко е тук. -      Добре. Преди всичко искам да ви напомня, че договорът за поверителност, който подписахте по време на първия кръг на подбора, все още е в сила. Предполага се, че не можете и не бива да разказвате нищо на никого за процеса, през който току-що преминахте. Разбирате ли това? -      Идеално. -      Чудесно. - Господин Бургос вдиша дълбоко и после по­стави ръце върху масата. При това движение, без да иска, по­бутна с лакът кутията с поничката. - Съжалявам много, че трябва да ви кажа това, Тирсо. Наясно съм какви усилия поло­жихте, а някои от изпитните ви резултати бяха много високи, но се боя, че не достигнахте нивото, което очаквахме за тази работа. Кимнах. -      Ясно. Разбрах. Сега мога ли да си ходя? -      Да, разбира се. Надявам се за в бъдеще да ви потръгне. Изправи се и протегна ръката си към мен. Докато се изпра­вяше, без да иска, удари крака на масата с коляното си. Масата се разтресе и кутията на „Дънкин Донътс“, която беше точно на ръба, падна на пода. Поничката с розова глазура се изтърко­ли до един ъгъл, изцапана с прахоляк и мръсотия. -      Ох, дяволите да го вземат. Поничката ми... - процеди през зъби господин Бургос. Почувствах се, все едно нещо ме халосва по главата. Застинах с широко отворени очи и се загледах как господин Бургос се навежда, взима поничката от земята и се опитва да изтръска прахоляка, полепнал по глазираната ѝ повърхност. Ох, дяволите да го вземат. Поничката ми. Почувствах го почти като свръхестествено преживяване. Внезапно се видях в Кентърбъри, как се спускам като мълния надолу по улицата върху раздрънкания велосипед на Джейкъб. Един пометен пешеходец. Купчина разкашкани трохи на земята. Ох, дяволите да го вземат. Поничката ми. Каза го на испански. Същият глас. Дяволите да го вземат. Поничката ми. Същото лице. -      Това сте вие - казах аз. - Палачът. Палачът от Кентърбъри. НЕ ЗНАМ как не го познах, когато го видях. Лицето на мъжа, когото съборих с велосипеда на Джейкъб, на човека, който жонглираше с дървени топки пред вратата на музея на Олди. Същият тип, който ме удари с юмрук, когато преследвах крадеца на Дискоса. Логично беше да не свържа веднага господин Бургос с оня палач. В Кентърбъри видях лицето му само за миг, точно преди да се отдалеча с велосипеда. Последното, което очаквах, беше да го срещна в друга страна, в официален костюм със сако. Но щом паметта ми се натъкна на онзи мимолетен спомен, вече нямах съмнения: това беше същият човек. Господин Бургос, или който и да беше този тип, застина, като ме чу. Все още държеше покритата с прахоляк поничка в ръката си. -      Какво казахте? - запита ме той. -      Вие бяхте в Кентърбъри - отговорих. - Видях ви. Блъснах ви с колелото. А после бяхте в музея на Олди нрез нощта и подразнихте охранителите... Ударихте ме в лицето! Сигурен съм, че бяхте вие! Господин (може би) Бургос замлъкна. Приближи се до ма­сата и остави поничката настрана. Изгледа ме изпитателно в очите. -      В лицето, казвате? Осъзнах, че той също току-що ме беше познал. Държанието му го издаде: ако се беше ограничил да се изсмее и да ми каже, че сигурно го бъркам с друг, щях да се усъмня, само че той го взе на сериозно. Много на сериозно. -      Тук. Точно тук - казах и посочих дясната си скула. - Леле, майко... Вие и другият човек, облеченият в черно... Двамата от­краднахте Дискоса на Кентърбъри! -      Боя се, че грешйте - каза той. Твърде късно. Не му повяр­вах. -      Не, не греша. Видях ви. -      Съмнявам се. Дискосът на Кентърбъри не е откраднат. Още си е на мястото. Още една грешка от негова страна. Дискосът на Кентърбъ­ри не беше особено известен експонат, а музеят на Олди беше само малък местен музей. Човек, който би трябвало да няма нищо общо нито с кражбата, нито с музея, въобще нямаше да има представа за какво говоря. -      Дискосът, който е в Кентърбъри, е фалшив. - Парченцата от пъзела взеха да се наместват в главата ми. - Сменили сте го с истинския. Не знам как... но го направихте. -      И откъде сте толкова сигурен, че е фалшив? Още грешки. От самото начало трябваше да заяви, че никога не е чувал за този дискос и че никога не е бил в Кентърбъри, вместо да се опитва да разбере какво точно знам. Предполага­емият господин Бургос се обвиняваше с всяка дума. -      Можах да видя истинския дискос от съвсем близо. Има много характерен отблясък - въпреки че е покрит със зелен емайл, светлината по него се отразява с червеникави искри. Това не е обичайно. А дискосът, който в момента е в Кентърбъ­ри, не прави така. Този, който твърдеше, че се казва господин Бургос, бавно издиша през носа. В продължение на дълги минути ме гледа мълчаливо. Внезапно заобиколи масата и тръгна към мен. Отстъпих назад. Той ме заобиколи и се отправи към вратата. Отвори я. -      Не мърдайте оттук - заповяда ми. Излезе от кабинета и затвори след себе си. Ясно чух звук от ключ, който се завърта в ключалката, точно от другата страна па вратата. Скочих към бравата и се опитах да отворя. Заключе­но. Прилепих ухо към вратата и чух нечии бързо отдалечаващи се стъпки. Бяха ме заключили в кабинета. ЗАКЛЮЧЕН. Затворник, по-точно. На някакъв странен гос­подин Бургос, който прекарваше свободното си време, като се маскираше като средновековен палач и крадеше произведения на изкуството от малки музеи в селски райони. Из главата ми започнаха да дефилират кадри от всички шпи­онски и криминални филми, за които се сещах да съм гледал. В един момент стигнах дотам да си мисля, че ще открият тя­лото ми, захвърлено в изкопа на някой строеж. Вече виждах некролога: „Тирсо Алфаро. Споминал се от голямата си уста в разцвета на живота си“. Надявах се поне майка ми да прояви доблестта да присъства на погребението. Не знам колко време престоях затворен в онзи кабинет. Не носех часовник, а ми взеха мобилния телефон, като влязох в музея. След като отхвърлих идеята да се спусна през прозореца или да се хвърля с главата напред към вратата, реших да остана и да чакам на стола си. След известно време, което ми се стори безкрайно, отново чух шума от превъртащ се в ключалката ключ. Скочих на крака и застанах зад масата, колкото се може по-близо до прозореца. Палачът господин Бургос отново влезе в кабинета, но този нът не беше сам. Човекът, който го съпровождаше, беше висок. Не по-висок от мнимия господин Бургос, но създаваше такова впечатление, понеже присъствието му беше по-внушително. Бръчките по лицето му издаваха, че е по-възрастен. Косата му, макар и гъста, беше толкова бяла, че почти сияеше, което помагаше всички погледи да се съсредоточат върху него. След това погледите неизбежно щяха да попаднат върху очите му, които бяха толкова прозрачно сини, че ирисите му приличаха на ледени мъниста. Макар да бяха защитени от стъклата на очила без рамки, очите му излъчваха такава леденина, че биха могли да изстудят чаша уиски посред лято. Онези очи, в съчетание с прилежно сресаната коса и фините бели мустаци, които увенчаваха горната му устна като натрупан по навес сняг, придаваха на новодошлия внушителна осанка. Носеше морскосин костюм от три части. В облеклото му имаше две необичайни цветови решения: както жилетката, така и папийонката, вързана под шията му (толкова изпъната, че изглеждаше направена от метал), бяха на шотландско каре. Новодошлият държеше под мишница кръгъл и гладък вър­зоп, обвит с бял плат. Щом влезе в кабинета, така нареченият господин Бургос затвори вратата и застана прав до нея, с гръб към стената. Мустакатият мъж постави вързопа на масата. По­сле ме погледна. Стори ми се, че някой току-що е включил кли­матика. -      Тирсо, нали така? - изрече с дълбок и тежък глас. - Радвам се да се запознаем. Седни. Малко ще поговорим. Държанието му беше на човек, свикнал да му се подчиняват. -      Успокой се - каза мустакатият, с което постигна точно об­ратния ефект. - Не се напрягай. Само искам да разменим някои впечатления. -      Не знам кой сте. -      Имената после. Сега бих искал да хвърлиш един поглед на това. - Махна белия плат, който покриваше вързопа. - Знаеш ли какво е това? - Изгледах го с крайно недоверие и след малко кимнах. - Да? Можеш да ми кажеш, давай. Не се бой. -      Това е Дискосът от Кентърбъри. -      Сигурен ли си? - Отново кимнах. - Според теб истинският ли е, или е фалшификат? -      Истинският е. -      Откъде знаеш? -      Блясъкът. Емайлът е зелен, но като го мърдате, искри в червено. Мустакатият ме гледа известно време мълчаливо, без да променя изражението си. После внимателно вдигна Дискоса и го завъртя в различни посоки, наблюдавайки резултата. Остави го на масата и се обърна към палача. -      Има право. Почти недоловимо е, но е там, а никой от нас ие е забелязал това. -      Разбираш, че червен отблясък върху зелена повърхност не е ефектът, който би се очаквало да видя - намръщено изтъкна палачът. -      Знам. Но майсторите би трябвало да са го забелязали. Нима не са го сравнили с оригинала? -      Направиха го. По думите им разполагали с десетки снимки. -      Ето я и грешката: не можем да се осланяме на снимките. Има детайли, които и най-хубавата снимка не може да улови. - Палачът отвори уста да каже нещо, но мустакатият му даде знак да замълчи. - Не, никакви извинения не се приемат, Ме­хур . А ако има такива, точно сега не ми се иска да ги слушам. Мехур? Що за име пък беше това? Мустакатият се обърна към мен. -      Добре, Тирсо... Предполагам, че си задаваш много въпро­си. Ще те оставя да формулираш два. Объркването ми беше пълно. Накрая избрах най-простия. -      Кой сте вие? -      Можеш да ме наричаш Нарваес . -       Разбирам, господин Нарваес ... -      Не, не. Никакъв „господин“. Само Нарваес . Подразбира се, че тук всички сме господа. Избягваме да го повтаряме, така че никой да не започне да вири нос. -      Ами господин Бургос? Споменатият ми отговори с режещ глас: -       Мехур . -      Какво? -      Така ми казват. Проблем? -      Никакъв - побързах да отговоря. - Струва ми се много... оригинално. -      Някога опитвал ли си се да уловиш сапунен мехур с ръце? - настървено ме запита той. -      Разбрах, Мехур . Добре. Няма проблем. Ще го имам предвид. В този момент се намеси Нарваес . -      Както вече си се досетил, не съществува никакъв госпо­дин Бургос, освен като прикритие. - Мъжът седна пред мен и ме погледна в очите. - Озовал си се в доста сложна ситуация, Тирсо. Не е лесно да разобличиш Мехур . Много хора, по-подготвени от теб, не са успели да го направят. - Нарваес обърна глава, за да заговори на Мехур . - Как се представи на изпитите? -      Приемливо, но нищо изключително. Високо ниво на ан­глийски и академични познания. Психологическият тест беше нормален, към среден. -      Ако обръщахме голямо внимание на психологическия тест, много от нас нямаше да сме тук... А архивистиката? -      Катастрофа. Намери книгите и предната част от олтара, но ги остави в склада. Освен това накъса електрическите кабели и стъпка до смърт Бриджит. -      Бриджит? -      Змията на Тесла . -      Ами пада му се, след като е сложил животното там вътре... А електрическите кабели... Какво се предполагаше да е всич­ко това? Изглеждаше като приключенска игра в детски лагер. Тези неща ми се виждат несериозни... И така, Тирсо, какво ще правим с теб? Нарваес потърка брадичката си, докато ме гледаше съсредо­точено, сякаш бях странен биологичен вид, гърчещ се под оку­ляра на микроскоп. Мълчанието натежа дотолкова, че започнах да си мисля, че бясното туптене на сърцето ми ще огласи стаята като биене на барабан. Най-сетне Нарваес отново заговори: -      Виж, Тирсо. Намираме се пред ситуация, която е, да ре­чем, необичайна. Процесът на подбор вече е приключил и сме избрали един кандидат, който е преминал успешно всички из­питания... Как се казваше? -      Марк Виланова - отговори Мехур . -       От друга страна, изпитните резултати показват, че не си най-подходящият да влезеш в нашата група. -      Значи ли това, че вече може да се прибирам? - запитах обнадежден. -      Нищо подобно. Току-що ти показах предмет, за който се предполага, че в момента е изложен на много километри оттук, а освен това позна Мехур като един от участниците в последната ни операция. Да те пусна да си идеш просто ей така най-малкото би било непростима липса на разум от моя страна. Устните му се извиха по обезпокоителен начин. Отново пре­дизвика поредната мълчалива пауза от онези, които така добре владееше. После много бавно пъхна ръката си в сакото. Ако някой си мисли, че съм параноик, защото бях убеден, че този човек се кани да извади пистолет и да изпразни пълнителя в главата ми, в своя защита мога да кажа само, че Нарваес ми изглеждаше точно от типа, способен да направи нещо подобно. От сакото си не извади пистолет, а кутия цигари и бих излъ­гал, ако кажа, че щом я видях, не изпитах неимоверно облек­чение. Стори ми се, че Нарваес потиска усмивка. -      Пушиш ли? - запита ме. Кимнах утвърдително. Той пъхна една цигара в устата си и я запали. После подаде и на мен. Благодарих му с цялата си душа. -      Алфаро... Да - рече той, след като издиша плътен бял дим. - Изпитите показват, че добре говориш английски и че имаш доста добри познания в академичната си област... Показа ини­циатива и дарби за наблюдение... А да се втурнеш след Мехур в Кентърбъри и после да го обвиниш в кражба право в лице­то, показва нещо: не знам дали е хладнокръвие, храброст, или просто липса на здрав разум. Във всеки случай разумът не е точно това, което преобладава у някои от нас. Няма да те лъжа: ако не беше познал Мехур , нямаше да водим тоя разговор. Но случаят е такъв, че сега сме тук, лице в лице, и нека ме обесят, ако не съм прекарал достатъчно време в тази организация, че да не разпозная един търсач, когато го видя. Накратко, на добър час, Тирсо Алфаро. Работата е твоя, ако още я искаш. Наложи ми се да обмисля спокойно тези думи. Да ги пов­торя наум два пъти, за да убедя сам себе си, че съм ги разбрал правилно. Протегнатата към мен ръка на Нарваес беше като бравата на врата, зад която се крие нещо ново, вълнуващо и изкусително. Трябваше само да я натисна и вратата щеше да се отвори. Беше лесно. Стиснах здраво ръката му, като го гледах в очите. Внезапно вече не ми изглеждаха толкова ледени. -      Да, разбира се, че я искам... - Усмихнах се. - Разбира се, че да. Нарваес кимна . -      Добре. Радвам се да го чуя. -      Момент... - обади се Мехур . - А какво става с Марк Виланова? -      Нищо. Имаме си двама нови търсачи. -      Съвсем начинаещи. Не ми се струва добра идея. -      Страхотно. Ще си го спомня в деня, в който подчинените ми поемат командването и хаосът се възцари в организацията ми. Дотогава ви препоръчвам да пазите мнението си за време­то, когато ще ви бъде поискано. - Нарваес ме изгледа. - Добре дошъл в НКТ, Тирсо Алфаро. Сега имаш ли някакъв въпрос? - Да, два... -      Давай. Слушам те. -      Някой може ли да ми каже какво, по дяволите, е НКТ? Ruksgevangenis (I) Затворникът от психиатричното крило в затвора „Термонд “ бе изкаран от килията си в странен час. Минаваше десет вечерта, което в затворническия микро­космос е еквивалентно на зазоряване. Още повече в затвора, намиращ се в самото сърце на Белгия, страна, в която много почтени граждани спят съня на невинния в подобни часове. Затворникът не спеше, когато дойдоха да го потърсят. Лежеше проснат на леглото си, без да е махнал покривката. Затворниците никога не махаха покривките на леглата си, освен ако няма наложителна причина: така човек пестеше досадното оправяне всяка сутрин. Това беше затворнически обичай, присъщ за най-старите ветерани. Какъвто беше онзи затворник. Прострян върху леглото, затворникът четеше захабен екземпляр от „Ренесанс и ренесанси в западното изкуство“. Една от значимите творби на Ервин Панофски. Затворникът можеше да я цитира почти по памет: беше я чел и препрочи­тал безброй пъти. Книгата му се струваше основополагаща. Беше убеден, че би трябвало да я включат като част от за­дължителния учебен материал във всички училища на страна­та или най-добре на света. Дълбокото познание на западните култура и изкуство щяха да направят чудеса с новите поко­ления. Затворникът беше сигурен, че съчетанието от повече Панофски и по-малко видеоигри драстично ще снижи нивата на престъпност в бъдеще. По този начин затворите нямаше да са толкова пренаселени и може би нямаше да му се налага да споделя килията си с човек като Рупърт. Сексуален прес­тъпник и компулсивен онанист. На затворника му беше дошло до гуша оная свиня да го буди посред нощ, пръхтейки като куче, дърпайки си го, докато не изкара кръв. Повече Панофски и по-малко видеоигри. Да. Това беше ре­шението. Като се възползваше от редкия момент, в който Рупърт не си търкаше чатала, затворникът се наслаждаваше на раз­съжденията на Панофски. Великолепният Панофски. Баща­та на съвременната иконография. Един от предпочитаните от затворника ерудити. Може би не толкова лиричен като Гомбрих и несъмнено не толкова дързък като Робърт Вентури, но дори и така, пак беше един от любимите му. Тъкмо се беше оставил четивото да го погълне напълно, ко­гато се появи един от надзирателите. Затворникът реши, че ще го накарат да загаси осветлението, и със сигурност щеше да се подчини. Тази нощ не му се спореше. -      Гелдерод - повика го надзирателят. - Стани и ела с мен. Имаш посещение. Затворникът реши, че не е чул добре. -      По това време? Кой е? - Ако искаш да разбереш, размърдай си задника най-сетне и ела. Затворникът не започна да спори. Рядко го правеше. Има­ше навика да уважава властта на надзирателите винаги ко­гато не злоупотребяваха с търпението му. Стана от леглото си и тръгна след надзирателя. Цялата работа му се струваше твърде странна. Беше събота, а в съ­ботите посещенията на роднини и близки приключваха в пет следобед. Само адвокатите разполагаха с привилегията да посещават затворници след този час, но дори и тогава никога не идваха по-късно от осем и половина. Започна да се бои, че това е някакъв капан. Вече беше виж­дал подобни неща: озлобени надзиратели, чието психично здраве едва ли беше по-добро от онова на затворниците, кои­то пазеха, развиваха враждебност към някой от подопечните си и му даваха да се разбере посред нощ. Едно фалшиво посе­щение изглеждаше като много добро извинение, за да изкараш затворника от килията, да го замъкнеш на някое затънтено място и да му осигуриш доста неприятно изживяване. Някои надзиратели много добре знаеха къде да те ударят, за да плю­еш кръв в продължение на два дни, без да ти оставят и една следа по тялото. Затворникът отхвърли тези мисли, когато видя, че всъщ­ност надзирателят поема към залата за посещения. Видя, че там няма никого освен някакъв човек, седнал на една от масите. Нямаше други надзиратели освен онзи, който го беше довел, и това му се стори още по-необичайно. Озадачението му скочи с още няколко степени, когато внезапно надзирателят го остави насаме с тайнствената личност. -      И да не правиш нищо стран но, разбра ли? - каза му, преди да си тръгне. - Ще се върна след половин час. Нито минута по-късно. Без белезници, без надзиратели и извън обичайния час. Ясно беше, че посетителят не е обикновен роднина, нито пък адво­кат. Затворникът недоверчиво се доближи до масата и седна срещу човека, който заемаше единия от столовете. Лицето не му беше познато. Посетителят се усмихна приятелски. -       Ruksgevangenis - каза, все едно поздравяваше. Затворни­кът запази мълчание, без да разбира. - Това пише над входа на тази сграда... Ruksgevangenis. Чудех се какво ли означава. -      „Кралски затвор" — отговори предпазливо затворникът. - На валонски е. Посетителят щракна с пръсти. -      О, да, разбира се! Фламандски... „Кралски затвор“, като Rijksgevangenis... само че това е на холандски, макар формата да изглежда твърде архаична. Не мислите ли? -      Затворът е стар. -      И аз така разбрах... Построен през 1860? -      1863. -      Разбирам. - Посетителят се огледа наоколо. - Радвам се да се уверя, че условията изглеждат по-добри от ония дни. От друга страна, е жалко: много ми харесват старите за ­твори - разбира се, от чисто туристическа гледна точка... Били ли сте в Шотландия? Има страхотен затвор в Инвърери... Но любимият ми е този в Мелбърн. Някой път трябва да го посетите, ако вече не сте били там... -      Австралия не е от любимите ми места. Посетителят се съсредоточи. -      Разбира се, каква нетактичност от моя страна. Не беше ли Австралия, където ви заловиха? -      Сидни - отвърна затворникът с напрегната усмивка. -      А така, Сидни. Преди четири години. Бяхте проникнали в Галерията на изкуствата в Нов Южен Уелс... Добра находка, както разбрах: „ Урок по анатомия“ от Франсоаз Сале... Ама че работа! Не се задоволявате с малко, нали? Но онова, което не разбирам, са пазачите. Защо сте убили двамата пазачи? Затворникът сви рамене. -      Беше по-лесно, отколкото да се опитвам да отклонявам вниманието им. - Да, ясно... Има смисъл, но така да обезобразите телата... Мога ли да запитам кое наложи тази касапница? -      Всичко е в полицейското досие, можете да прочетете. -      Разбира се, но исках да получа възможността да се за ­позная с цялата история от устата на самия Йос Гелдерод. - Посетителят го изгледа с фалшива боязън. - Защото вие сте Йос Гелдерод, нали? Не бъркам затворника. -      Артистичният ми псевдоним е Йос Валонеца, но вие го знаете. - Не особено веселата усмивка на Гелдерод леко раз­кри зъбите му. Посетителят го огледа за миг. Мъж на неопределена възраст, невзрачни черти... дори цветът на очите му беше неопределен: зениците му бяха бледо петно, което менеше цвета си според светлината. На главата му нямаше и един косъм, с изключение на веждите, които бяха толкова руси, че изглеждаха невидими. Цялото впечатление наглед не беше приятно. Лицето на Гелдерод беше бяло и месесто, сякаш беше оформено от восък, без кости. Очите бяха големи и из­пъкнали и гледаха изпод дебели клепачи, носът му беше чип и сплескан, устата представляваше дълга линия, почти без устни. Посетителят си спомни името, с което затворникът беше известен на нидерландски: Joos de Worm. Йос Червея. Много подходящо. Гелдерод не само наподобяваше бегло на дъждовен червей - едновременно с това умееше лесно да се изплъзва. -      Като стигнахме до представянето - рече Йос Червея, - не би било зле да ми кажете с кого точно разговарям. Посетителят се засмя през зъби. -      „Легион ми е името... ”. Познавате ли тази част от Биб­лията? Демоните от Гадаринската земя, на които им било позволено да се вселят в стадо свине. - Докато говореше, из­вади визитка от джоба си и я постави на масата пред себе си. Гелдерод я взе и я прочете. Имаше само една дума, написана на ръка. ЛИЛИТ -      Коя е Лил ит? -      „Из устата ти капе вощен мед, невесто, мед и мляко под езика ти... “ Обърнете визитката. Вижте отзад. Гелдерод последва съвета. На задната част на визитка­та имаше символ, по-скоро емблема: звезда с дванайсет лъча, сплескана, оцветена в червено и синьо. Имаше и напечатан текст. Корпорация „Войнич“ Тайни от бъ д ещето Нищо друго. Гелдерод погледна посетителя в очите. -      Как да разбирам това? -      Да речем, че в момента имате много важен приятел, господин Гелдерод. Някой, който желае да му окажете мал ­ка помощ в негов интерес. Знам какво се питате... „Дали може да си плати?" Вярвайте, отговорът е „да“. Както предположихте, тази среща не излезе евтино, но въпреки това ето ни тук: вие и аз, лице в лице, без камери, без над­зиратели, без недискретни уши... - Тайнствената личност срещу него показа широка усмивка на удовлетворение. - А, да! Новият ви приятел може да купи всичко. Включително и вас. -      В такъв случай се надявам, че може да купи и начина да бъда измъкнат оттук. -      О, вижте, работата е там, че ние очакваме и вие да да ­дете някакъв принос. Гелдерод остана безмълвен, внимателно изучавайки човека пред себе си. -      Нищо не казвате? Може би защото устата ви е малко пресъхнала... Посетителят отново пъхна ръка в джоба си и извади дъв­ка. Подаде я на Гелдерод, който понечи да махне станиолената ѝ обвивка. Посетителят го спря с един жест. -      Послушайте ме: запазете я за по-добър случай. Без да каже и дума, Гелдерод прибра дъвката под внима­телния поглед на госта си. -      Какво искате от мен? - запита най-сетне. - Първо да се уверя дали репутацията ви отговаря на исти­ната. Носи се слух, че работата в Сидни била само върхът на айсберга. Националната галерия в Лондон, центърът „Жорж Помпиду“ в Париж, галерия „Каподимонте“ в Неапол, ,, Уфици“, „Метрополитън“ в Ню Йорк... Доколко е истина всичко това? Гелдерод недоверчиво се облегна назад. -      Ни повече, ни по малко от онова, в което ви се ще да вяр ­вате. -      Ясно. Сам или с компания? -      Обичам да съм сам. Винаги. -      Твърди се, че сте завършили престижен университет. Че преди да се отдадете на колекциониране на произведения на изкуството, без да плащате за тях, сте били уважаван пре­подавател. -      И никой не е заявил, че ям човешко месо и се плаша от светена вода? Посетителят си позволи лека усмивка. -      Само от любопитство: всички ония хора, които казват, че сте убили... Удоволствие ли беше, или необходимост? -      Точно това се опитват да разберат психиатрите в за ­твора. Що не питате тях? -      Направихме го вече. Казват, че освен дето сте крадец, сте и социопат със склонност към убийство. Че сте опасност за себеподобните ои. Гелдерод показа озъбена усмивка. Зъбите му бяха малки и изтъркани, приличаха на линия от бели точки, които се пода­ваха от безцветните плътни венци. -      Че кой си няма проблеми в наши дни в това дехуманизирано и поробено общество? Докато милиони гинат от глад, други правят диети за отслабване. Всъщност не сме ли всички опасност за себеподобните си? -      Не съм аз човекът, който ще отсъди това. Новите ви приятели мислят, че целта оправдава средствата... Но има нещо, което ми се ще да изясня: харесва им и чистата рабо ­та. Цветът на кръвта твърде много бие на очи. Смятате ли, че сте способен да работите при тези условия? -      Преди това бих искал да знам за каква работа говорим. -      Нещо, което ви се удава много добре и което вече сте пра ­вили в „Тейт”, ,,Уфици“, „Каподимонте“ и така нататък. Да влизате, без да ви забелязват, и да вземате неща, които не са ваши. Повтарям: можете ли да го направите? -      Кажете къде трябва да вляза и ще намеря начина. Посетителят се усмихна с доволна усмивка. -      Чудесно. Но въпреки това, преди да споделя повече детай ­ли, трябва да ви предупредя, че няма да сте единственият, който ще търси онова, което искаме. В тази работа ще има­те съперници. - Ако говорим за Интерпол, те не са сериозен съперник. В Сидни имаха повече късмет, отколкото заслужаваха. А що се отнася до мафията зад черния пазар, това е само сбирщина от аматьори. Познавам всичките им трикове. -      Не. Говоря за хора с по-малко скрупули от Интерпол и много по-изобретателни от аматьорите, които търгуват с произведения на изкуството. - Посетителят събра ръцете си над масата и се наведе към Гелдерод. - Чували ли сте за Наци ­оналния корпус на търсачите? Гелдерод не отговори веднага. Устните му се сгърчиха в усмивка и той бавно поклати глава. -      Надявам се, че работата ще е много добре платена... - беше коментарът му. Очите на посетителя алчно заблестяха. -      Ще бъде. В това можете да сте сигурен: ще бъде. ВТОРА ЧАСТ МАСКАТА НА МУСА 1. РИЦАРИ НА СВЕТА има правдиви разкази и невъзможни разкази. Невъзможните са единствените, които си заслужават. До средата на XIX век Испания била рай за грабителите. По време на Войната за независимост французите и англичаните отмъкнали от страната творби на изкуството. Особено опусто­шителни били Наполеоновите войски, които унищожили оно­ва, което не успели да вземат със себе си. (Ако не може да е наше, няма да е на никого. Sacrebleu! 81 ) С края на войната положението не се оправило. От Франция, Великобритания, Германия, САЩ... от всички световни сили в нашата страна идвали пътешественици, чиито правнуци щели да превърнат Майорка в международна колония. Не търсели сангрия и паеля (или ако е било така, никъде не е отбеляза­но), а изживявания и авантюри, които биха могли да споделят с колегите си от Кралския клуб на джентълмените, докато раз­махвали чаша бренди в ръка. За тях Испания била по-лоша и от Дивия запад с бандитите с огромните бакенбарди и цивилна полиция, съставена от индианци и каубои. В невероятен пристъп на снизходителност дори си позволя­вали лукса да пренаписват собствения ни фолклор, както на­правили Проспер Мериме или Уошингтън Ървинг, и го насели­ли с коварни маври и циганки с ками, скрити под жартиерите. Когато се връщали в по-цивилизованата си родина, всички тези жадни за приключения пътешественици носели куфари, пълни със стереотипи... и произведения на изкуството. Било лесно: трябвало само да се намери точният купувач, защото в онази Испания миналото се продавало. Нямало средновековен заграден двор, вестготско съкровище, барокова картина и дори дворец или пък катедрала, които да не могат да бъдат закупени на добра цена. Никой не задавал въпроси. Никой не създавал спънки. Само приемали парите и пакетирали продукта, а кога­то дошъл моментът, в който разумът надделял, въпросното съ­кровище вече отдавна трупало прах в някоя витрина в Лондон, Париж или Ню Йорк. В опит да ограничи това източване правителството на Исабел II въвело боязлива политика на защита и покровителство на историческото и културно наследство на нацията. Били под­писани договори, построили се музеи, финансирали се раз­копки... Със задействането на необходимите правни стъпки за възвръщането на онова изгубено наследство била натоварена Комисията по древни паметници от Кралската академия по ис­тория. Имало един архетипен случай: Вестготското съкровище от Гуарасар. Открито през 1859 година и продадено евтино на френски колекционер. На Комисията по древни паметници ѝ се наложило да положи големи усилия и най-вече да вложи го­леми пари, за да успее да върне поне част от съкровището. До ден днешен има негови части, които са си останали в Париж, и силно се боя, че ще си останат там, докато Айфеловата кула не се превърне само в купчина ръждясала железария. Това е правдивият разказ. Невъзможният твърди, че имало граници, които Комисия­та по древни паметници не можела да премине - дали поради липса на пари, поради незнание, или защото съответният гра­бител отказвал да върне предметите. Кралица Исабел се отчая­ла и решила да предприеме решителни мерки. Исабел II била добронамерена, но не особено решителна. Поставила проблема в ръцете на човека с най-малко скрупу­ли от цялата нация: генерал Рамон Нарваес, дук на Валенсия, „Шпагата от Лоха“ и председател на съвета на министрите. Генералът не се издигнал толкова нависоко, използвайки точно честността си и доброто си възпитание - качества, които ще допуснем, че е притежавал, но и да ги е имал, не те са го направили известен. Нарваес бил войник, човек на действието; закален в потуша­ването на метежи, обезглавявайки интриги и интриганти. Чо­век, който заменил сабята с перото, с което подписвал декрети, ио и двете винаги били добре наточени и готови за защитата на трона на Исабел II. През 1860 година генерал Нарваес подписал най-странния декрет в кариерата си: за създаването на специална група ог агенти на служба на испанското правителство. Нарекъл я Крал­ски корпус на търсачите. Малцина историци са споменавали този кралски декрет, а ако са го правили, то е било, за да защитят тезата, че такъв не съществува. Градска легенда, казват те. Исторически мит. Из­мислица. Невъзможна история. Декретът съществува. Държал съм го в ръцете си. Датата му е 13 август 1860 година, подпечатан в Министерството на въ­трешните работи, с подпис на председателя на Министерския съвет. Подписът на Нарваес има формата на прорез от шпага. Целта на Кралския корпус на търсачите била само една: да откриват всички онези предмети и съкровища от испанското културно наследство, изнесени безнаказано от страната, и да ги връщат обратно у дома. Девизът на Корпуса е „Завръщане“. Без значение колко е далеч, без значение с колко ключа е за­ключено, не трябва да съществува нито едно съкровище в нито едно кътче от света, което Кралският корпус на търсачите да не може да открие и върне. По онова време никой не знаел за съществуването на Кор­пуса на търсачите освен кралицата и нейния генерал. Самият Нарваес подбрал и командвал първата група. Правителството им осигурило необходимото за дейността им прикритие, както и сумите, които биха могли да се отклонят, като винаги всичко било обвито в изключителна тайнственост. Имало нещо, което Корпусът на търсачите нямало как да забрави: дейността му била незаконна. Крадели. Ограбвали крадци, наистина, но в по­вечето съдилища по света това не се награждава със сто години опрощение. Ако някой търсач бивал заловен по време на ми­сия, испанското правителство не поемало никаква отговорност. Той щял да бъде третиран като всеки друг престъпник. Истинска кражба в името на държавата. Кралският корпус на търсачите напълнил клоаките на страната с произведения на изкуството... и после ги изложил в музей, за да могат всички да ги видят. Първоначалните действия на Корпуса били пестеливи, но ползотворни. Много от произведенията на изкуството, които днес са изложени в нашите музеи, навремето са били върнати от онези анонимни пионери. Нарваес починал през 1868 година. С краха на най-здравата опора в управлението на кралица Исабел II тронът ѝ рухнал. Кралицата недвусмислено била помолена да напусне страната и Испания отново се превърнала в кошер с интриги. За безстрашните търсачи настъпили лоши времена. Същест­вуването им било толкова тайно, а политическото положение - толкова нестабилно, че били на път да изчезнат. След кон- чината на Нарваес архивите на Корпуса представлявали доку­менти в насипно състояние и се предполага, че в продължение на известно време търсачите действали почти без подкрепа от страна на държавата. И все пак, благодарение на някакво странно чудо, Корпусът продължил да съществува, ръководен от собствените си члено­ве, всички от които били яростно предани на работата, с която били натоварени в онези дни. Никога не били повече от петима или шестима, понякога дори по-малко, всичките - идеалисти, луди или авантюристи. Крадци в благородни одеяния. Имената им в наши дни са изгубени, а с това - и възможността да се превърнат в герои, макар да съм сигурен, че никой от тях не би се интересувал от това. Крал Алфонсо XIII бил този, който в някаква степен „въз­кресил“ Корпуса. Твърди се, че баба му, кралица Исабел II, му разказвала за търсачите, когато Алфонсо бил още малък, и че бъдещият крал се запалил по онази приключенска и романтична история. Както и да е станало, един кралски декрет от 2 сеп­тември 1918 (също таен, разбира се) постановил нов статут за Корпуса и му осигурил по-добро прикритие. Със създаването на Втората република и последвалата я Гражданска война дейността на Кралския корпус на търсачите рязко прекъснала. Първото републиканско правителство на Алкала Самора временно разпуснало Корпуса, докато се редакти­рала новата републиканска конституция, а после, след 1931 го­дина, никой не се сетил да го възстанови. През 1939-а първото правителство по времето на диктатура­та на Франко решило да върне Корпуса на служба. Не е съвсем ясно чия точно е била инициативата. Според легендата, която се носи из Корпуса, зад идеята стоял министър Педро Саинс Родригес, екстравагантен персонаж, запален монархист и про­фесионален конспиратор, за когото се твърди, че бил слушал за съществуването на Корпуса от устата на самия Алфонсо XIII на чаша мартини в бара на Гранд хотел в Рим, където монархът линеел в изгнание. Кралският декрет от 1918-а отново влязъл в сила почти без никакви промени освен името на организацията, която била прекръстена на Национален корпус на търсачите... или НКТ. Оттогава същият този Кралски декрет, към който били доба­вяни нови правила с хода на времето, направлява дейността на Корпуса. Педро Саинс Родригес бързо изпаднал в немилост пред ге­нерал Франко поради необузданата си склонност към интригантстване (или към проститутките, както гласят други версии) и през същата тази 1939 г. дискретно изчезнал от управлението и заминал за Португалия. Изглежда наследниците му не били съвсем наясно какво да правят с Националния корпус на търса­чите... Някои дори мислели, че не е нищо повече от организа­ция на конспиратори срещу режима и че най-добре би било да се ликвидира завинаги. Генерал Франко се правел на разсеян винаги, когато му говорели за възможността да разпусне Кор­пуса. Не казвал нито „да“, нито „не“, увъртал постоянно. Или нямал представа какво му говорят... или знаел твърде добре. Факт е обаче, че малко по малко Корпусът започнал да полу­чава повече средства и по-добро прикритие. На теория не се от­читал за дейностите си на никого другиго освен на държавния глава, на премиера и на министъра на културата. Само на тях и на никого другиго. На практика било твърде трудно да се каже кои в действителност са били наясно със съществуването му. Възможно е точно този ореол на тайнственост да е спасил Корпуса след края на Диктатурата. Понеже никой не бил съв­сем наясно кой или какво стои зад въпросната институция, било трудно да бъде причислена към конкретна политическа групировка. Тъй като изглеждало, че онова, което търсачи­те вършат - каквото и да било то - го вършат добре, не били твърде досадни и почти не харчели пари, политиците на демо­крацията решили да оставят Корпуса както си е. И без него си имали достатъчно проблеми на главите. Било му предоставено централно седалище в Националния археологически музей и бил оставен да действа с почти пълна независимост, сякаш никой не искал да знае какъв е точно предметът му на дейност. Очи, които не виждат... Схемата на организация на Корпуса била опростена максимално: един директор, който бил единствен отговорник за дей­ността му и действал като свръзка с неясните правителствени учреждения, които достигали невъобразимо високо ниво. Мал­ко хора знаели откъде точно се пръква този директор, а от тези малцина повечето били убедени, че идва от военните среди, ма­кар това да било само необосновано подозрение. Парите за издръжката идвали от тъмни бюджетни сметки, за които никоя политическа партия не настоявала за обяснения. Тайната била основното им оръжие и защита, а търсачите, след дълго съществуване, се били научили да си служат с нея с ис­тинско майсторство. Били родени да оцеляват. Шпиони. Престъпници. Тайни агенти. Крадци. Елитни вой­ници. Авантюристи. Лунатици. Отритнати от обществото. Конспиратори... Наричани били по всякакви начини. И всичките - погрешни: те не били нищо от това. Били Търсачи. И се гордеели, че са такива. И сега аз щях да съм един от тях. ЗАБАВИХ СЕ доста време, за да се запозная с всички детай­ли по произхода и историята на Националния корпус на търса­чите, а дори и до ден днешен има твърде много, което не знам и може никога да не узная. Според мен е по-добре, че Нарваес не ми разказа всичко на­веднъж. Най-вероятно нямаше да му повярвам. Малко по малко започнах да разчепквам истинската същ­ност на Корпуса. Винаги го наричаше Корпуса, а понякога се изтърваше и го наричаше Кралски корпус на търсачите, сякаш по някакъв начин НКТ не беше част от това. И все пак от всич­ки изрази, които използва, онзи, който ми се стори най-цветист, беше „рицарите търсачи“. Понякога говореше по този начин за членовете на Корпуса. Стори ми се идиом, твърде характерен за военната сфера, така че се запитах дали Нарваес не бе имал военно минало. Обаче не се осмелих да му задам този въпрос. Не ми приличаше на онзи тип хора, които биха подминали еле­гантно някоя проява на недискретност. Задавах много въпроси. Понякога отговорите му бяха пря­ми, друг път - уклончиви, но никога не ме остави с впечатле­нието, че някой не е бил верен. Прекара много време, опитвайки се да ми обясни каква точ­но е работата, която ми предлага. Когато реши, че вече ми е дал достатъчно информация, ме погледна в очите и ми каза: -      Разбираш ли без всякакво съмнение същността на работа­та, която извършваме в Корпуса? -      Мисля, че да - отговорих. После се осмелих да добавя: - Връщаме си онова, което ни принадлежи. -      Много правилно обобщение - съгласи се Нарваес. - Чуй ме добре, Тирсо: ако ще ставаш рицар търсач, трябва да прие­меш, че действията ни се люшкат между законното и незакон­ното. Ние сме официален корпус, поддържан от държавата, но ако допуснем грешка, никой няма да се застъпи за нас... Нали, Мехур ? -      Предпочитам да не си спомням случилото се в Мароко... -      Вече си наясно - каза Нарваес . - Отговаряме за собстве­ните си действия. Никой не ни търси сметка, защото никой не иска да знае какво правим. Защитаваме се един друг, подкрепя­ме се и се пазим, защото зависим само от себе си. Това е повече от другарство или от обикновена работа в екип, разбираш ли, Тирсо? - Потвърдих пламенно. - Добре, защото ако не разби­раш това или не си в състояние да го приемеш, не можеш да бъдеш един от нас. Съществуват рискове. Истински рискове. Ще получиш пълно обучение, за да можеш да им се противо­поставиш, но има и нещо важно, на което не можем да те нау­чим: това е нещо, което трябва да излезе от теб. -      Ще положа всички усилия - уверих го аз. - Но за да бъда честен с вас, не вярвам да имам заложби за таен агент. -      Първо, тук всички си говорим на „ти“. Второ, никой не иска от теб да бъдеш Джеймс Бонд. В Националния разузна­вателен център си имаме предостатъчно шпиони. Огледай се, Тирсо: не си в някой таен бункер, нито има охранителни каме­ри. Намираш се в музей. Разбираш ли разликата? -      Да... Мисля, че да. -      Тогава не го забравяй. Нека не те заблуждават нито фал­шивите имена, нито всичкият останал реквизит: работата ни се основава на нещо много различно. -      В действителност сме по-скоро нещо като учени - обади се Мехур . -      Учени ли? - запитах. Мехур посочи гърдите си с палец. -      Две магистратури и един докторат. Задай ми какъвто и да е въпрос за изкуството и мога да ти отговоря на пет различни езика, като единият от тях е мъртъв. -      Я чакайте малко - казах аз. - Аз нямам две магистратури... И не съм завършил докторската си дисертация... -      Наистина ли? Аз също - каза Нарваес . - Това, което ще направим оттук нататък, Тирсо, е да се опитаме да разберем с какво можеш да допринесеш. Когато го установим, ще те на­правим най-добрия от търсачите. -      Вторият най-добър - поправи го Мехур . Искаше ми се да вярвам на думите на Нарваес , но вече не бях толкова сигурен в себе си. Щеше ми се да му благодаря за оказаното доверие, като му покажа цялата убеденост, на която съм способен. -      Ще положа всички усилия, за да съм от полза. -      Ще трябва да направиш още повече, само усилие не е достатъчно - изтъкна Мехур . Нарваес се изправи. Зад гърба му Мехур ми даде дискретен знак също да стана. След това Нарваес постави ръка на рамото ми и тържествено изрече: -      Рицарю търсач Тирсо Алфаро, заклеваш ли се или обе­щаваш да доведеш докрай всяка задача, която ще ти бъде въз­ложена от нашия Национален корпус на търсачите, по силата на Кралския декрет от 2 септември 1918 година, подписан от Негово Величество крал Алфонсо XIII, стига задачата да не на­рушава нормативите, изложени в споменатия Кралски декрет и разпоредбите в рамките на действащите закони и Конститу­цията? Произнесе всичко това, без да се запъне. Аз едва разбрах някоя и друга дума. Нарваес млъкна с ръка на рамото ми, очак­вайки отговор. Мехур ми се притече на помощ. -      Само кажи дали се заклеваш или обещаваш. -      Аз... Заклевам се. Нарваес си позволи суха и кратка усмивка, подобна на из­стрел. Кимна и здравата ме потупа по рамото. -      Чудесно. Нещо да добавиш, рицарю търсач Тирсо Алфаро? -      Желая да започна. Истина беше. Исках да стана част от тайна група с почти два века история, исках да извършвам достойната работа по въз­връщането на ограбеното ни наследство, да донеса справедли­вост там, където законът беше безсилен. И исках прякор. И да е по-хубав от Мехур . Нарваес ме огледа със задоволство. -      Добре, обаче си запази ентусиазма. По-нататък ще имаш повече нужда от него. - Погледна часовника си. - Съжалявам за неофициалността на акта: обичайно е да е по-тържест- вен, но според обстоятелствата е най-добре да приключим колкото се може по-бързо с церемониите и да се захващаме за работа. Мехур , заеми се с новия търсач. Искам утре да е готов, за да започнем. - Изгледа ни и двамата и ни кимна с глава. - Рицари. После взе Дискоса и се отдалечи с уверена походка. Стаята ми се стори странно празна, когато излезе през вратата. Щом останахме сами, Мехур не каза нищо. Остана прав, с гръб към стената, със скръстени на гърдите ръце и с втренчен в мен поглед. Изражението на лицето му не беше приятелско. След няколко секунди изпусна дълга въздишка и цъкна с език. -      Последвай ме. Излезе, без да ме чака. Започвах да си мисля, че не съм му особено симпатичен. МЕХУР не каза и дума, докато го съпровождах (или по-ско­ро следвах) към асансьора, нито докато слизахме до първия етаж на музея. Само от време на време ми хвърляше по някой мрачен поглед, за да се увери, че още съм там, а после леко поклащаше глава, сякаш беше силно разочарован, че не бях се стопил във въздуха. Следвах Мехур по протежението на целия музей. По пътя си срещахме работници и всякакъв персонал. На излизане от асансьора Мехур закачи на сакото си бадж без име и снимка. Представляваше обикновен син пластмасов правоъгълник с буквите НКТ на него. Отбелязах си, че някои от служителите на музея, щом видеха баджа, тутакси намира­ха нещо много по-интересно, към което да отклонят поглед, и обикновено то се оказваше на най-отдалеченото от нас място. Никой не ни поздрави, нито ни продума. Имах чувството, че сме невидими. Пресякохме един от покритите дворове, където бяха поста­вили импозантния надгробен паметник от Посо Моро. Оттам влязохме в зала с дървени стени. Около нас имаше различни витрини, толкова големи, че вътре лесио би се побрал човек. Някои бяха празни, други - покрити с черни платна. На видно място в залата стърчеше голяма и самотна витри­на, също покрита с плат. Мехур го махна извънредно внимател­но. Докато го правеше, съзерцаваше съдържанието с израже­ние, близко до екстаз. -      Здравей, скъпоценна моя - прошепна. - Липсвах ли ти? Очевидно беше, че не говори на мен. Мехур разкри прекрас­ната статуя, която се помещаваше във витрината. Изгледа я с усмивка. После с елегантно движение ѝ прати целувка с връх­четата на пръстите си. Стори ми се, че този обикновен жест е някакъв ритуал. След това Мехур скръсти ръце на гърдите си и се обърна към мен. -      Знаеш ли какво е това, новако? - запита ме с много по-леден тон от този, с който говореше на статуята. За късмет знаех отговора. Това беше едно от най-емблематичните съкровища на музея. В продължение на няколко се­кунди съзерцавах безизразното ѝ лице, обградено от две вели­чествени каменни колела, което ни гледаше с изяществото на хилядолетна фатална жена. -      Това е Дамата от Елче. - Дамата. Само Дамата - поправи ме той. - Може би вече знаеш историята ѝ: през 1897-а е била открита случайно, когато ратаи изсичали дърветата в земите на частен чифлик. Няколко месеца по-късно от Лувъра я купили за четири хиляди франка и я отнесли в Париж. - Мехур ядно сви устни. - Продадена като проститутка. Кражба, допусната срещу четири хиляди прокле­ти франка. -      Но накрая са я върнали, нали? Иначе нямаше да е тук. Мехур направи пауза, преди да отговори. -      При избухването на Втората световна война била отнесе­на в замъка в Монтобан, близо до Тулуза. През 1941 година испанското правителство поискало от френското правителство на Виши да върне Дамата. Франко и маршал Петен поддържа­ли сърдечни отношения и нашите решили, че могат да зало­жат на това. Но не им провървяло. Французите отказали да я върнат. Тогава сме се намесили ние. - Големите очи на Мехур проблеснаха ликуващо. - Четирима търсачи. Само четирима. Проникнали във Франция на Виши с фалшиви самоличности и без никаква подкрепа... Имаш ли представа какво са рискували, новако? Колаборационисти и нацисти навсякъде. Ако хванели четиримата търсачи, щели да ги обвинят в шпионаж. Предста­ви си най-жестокото наказание, което можеш да измислиш, и го умножи по две: това била Европа на Хитлер. Въобще не се шегували... Но успели. -      Измъкнали я - подсказах аз. Мехур се усмихна накриво. -      Добре си служиш с думите, новако. Да, било си е из­мъкване. Пленената Дама в замъка била спасена от четирима прекрасни принцове... В същата операция четиримата търса­чи успели да върнат и един от иберийските сфинксове от Ел Салобрал, части от съкровищата на Осуна и Гуарасар, както и „Непорочното зачатие“ на Мурийо, което маршал Султ взел от Севиля през 1813-а... А били само четирима! Четирима мъже като мен и теб, които се осланяли единствено на уменията си и на онова, което имали подръка! Господи, как ми се иска да съм бил един от тях. Това беше първият път в живота ми, когато слушах толкова спорна версия за превъплъщенията на Дамата от Елче. Сякаш прочел мислите ми, Мехур добави: -      За този подвиг няма да прочетеш в никоя книга. Ще ти кажат, че испанското правителство е сключило договор с французите и са разменили Дамата за портрет на Мариана Австрийска, приписван на Веласкес, и за картина от Ел Греко, идентична на друга, която се намира в Толедо. Лъжа е. Френ­ското правителство никога не би приело толкова неизгодна размяна. Дамата струва много повече от това. Двете картини били връчени впоследствие, когато Дамата вече била в Ис­пания, и то само за да се избегне дипломатически конфликт с тежки последствия. Французите се вбесили, когато си дали сметка, че сме измъкнали Дамата изпод носовете им. - Със същия ликуващ блясък в очите добави: - Било е удар по гор­достта им. Нищо не обижда повече крадеца от това да бъде ограбен, без да разбере. Мехур замълча, загледан в очите на Дамата, сякаш двама­та споделяха тайна. Което в определена степен си беше точно така. -      Ето това правим, новако - каза най-сетне. - Ние, рицарите търсачи, както ни нарича Нарваес . Мислиш ли се за способен да го направиш? Ще извършиш ли всичко това, като знаеш, че единствената ти награда ще са забвението и тайната? Никой за нищо не ще ти благодари, никой никога не ще узнае името ти, а ако разкажеш истината, ще те нарекат лъжец. Няма пари, нито слава, нито дори удовлетворението да получиш премия. Един­ственият ти стимул ще е емоцията от издирването... Наистина ли вярваш, че си способен да го направиш? В думите му имаше подчертано предизвикателство. Сякаш бях положил клетва само пред Нарваес , но не и пред него. Имах силното усещане, че Мехур желае да се проваля на последната стъпка. Искаше да ме уплаши. Но аз не се страхувах, само бях нетърпелив. -      Мога да го направя толкова добре, колкото който и да е от предшествениците ми. -      Ще видим това. От утре ще ти се наложи да го докажеш. - Махна синия си бадж, закрепен за капачето на джоба на сакото си, и ми го подаде. - Яви се в музея точно в осем. Покажи това на входа и ще ти кажат къде да идеш. Обърна ми гръб и се отдалечи от мен, марширувайки по дър­вения под с токовете на обувките си. Останах, загледан в баджа. Чувствах се объркан. -      Свърши ли? - запитах Мехур , докато се отдалечаваше. - Това ли е всичко? Без да забавя ход, той се извърна и отговори: -      Не всичко. Все още ти остава най-трудното. - Насочи по­казалеца си към мен. - Ще трябва да се срещнеш с Енигма . Усмихна се странно и за пореден път ми обърна гръб, преди да изчезне от погледа ми. 2. ЕНИГМА ОХРАНИТЕЛЯТ два пъти огледа баджа ми и от двете стра­ни. В този момент в музея влизаше група електротехници, кои­то мъкнеха ролки с дебели кабели. -      От НКТ ли си? - запита ме. -      Така пише на баджа. -      Да, ясно. Няма много такива тук... Син пропуск - отбеляза впечатлен, докато ми го подаваше обратно. - Ще ми позволиш ли да те снимам? -      Щом моментът е толкова важен за вас... -      Много остроумно. За архива за сигурността е. Онези, ко­ито имат пропуски от НКТ, ги имаме записани във файлове и им позволяваме да влизат и излизат от музея, когато искат и откъдето искат, без въпроси; обаче трябва да знаем как из­глеждат. Охранителят ме снима в профил и анфас с мобилния си. След като приключи, помоли да го последвам. Направи ми впе­чатление, че в нито един миг не пожела да узнае името ми. Отведе ме до един асансьор, толкова отдалечен, че би било трудно някой да го открие случайно. Нямаше копчета до врата­та, а само четец за карти. Охранителят ми го посочи. -      Следващия път, когато дойдеш, няма нужда да минаваш през охраната - обясни той. - Идваш тук, пъхаш си картата и го­тово. Асансьорът директно слиза във вашата пещера на Батман. Долових леко пренебрежение при споменаването на скри­валището на Батман. На него явно му се стори остроумно, тъй като се изсмя през зъби. Върна се на мястото си, а аз влязох в асансьора. В кабината също нямаше копчета. Когато вратите се затвориха, асансьорът заслиза сам. След известно време вратите се отвориха отново и се озовах в нещо като просторна приемна. Стените бяха в металносив цвят, а светлината от флуорес­центните лампи на тавана им придаваше блясък като току-що полирано сребро. Подът беше застлан с големи черни плочки, в които виждах собственото си отражение, обградено от тревож­ни тъмни тонове. Пред мен се намираше огромен метален герб, закачен за стената. Представляваше счупена класическа колона, върху ко­ято гореше пламък, а над всичко това се носеше кралска коро­на. Около герба в кръг бяха изписани думите НАЦИОНАЛЕН КОРПУС НА ТЪРСАЧИТЕ. Различих и гръцките букви ΠΙΔΩ, но нямах представа какво означават. В тази модерна обстановка на минимализъм и разкош един­ствената дисхармония представляваше таванът. Над главата ми висеше паяжина от кабели и дебели алуминиеви тръби, измеж­ду които висяха неоновите тръби, осветяващи помещението. Освен този детайл всичко друго изглеждаше ново, сякаш току-що построено, и ни една прашинка не се осмеляваше да нару­ши безупречната чистота на мястото. Точно под герба на стената бе разположено широко полукръг­ло бюро със стъклена повърхност. Зад него на стол седеше жена. Беше млада, може би на моите години. Кожата ѝ беше много бяла, косата ѝ с цвят на мед бе сресана на меки вълни, които се спускаха като водопад по раменете ѝ. Приближих се притесне­но към нея, но изглежда не беше забелязала присъствието ми. Беше много съсредоточена, загледана в монитора на един ком­пютър. Очите ѝ бяха зелени, много големи и едновременно с това леко дръпнати. Нямаше как да не си помисля, че в погледа ѝ има нещо елфическо. Това бяха очи на нимфа. Подпрях се на стъклената повърхност на гишето. Тя продъл­жи да не ми обръща внимание. -      Здрасти... - запънах се аз. - Добър ден. Девойката ми показа дланта си, без да отделя очи от мони­тора. -      Момент - каза ми. После с гърлен глас добави: - En meget dejllig ven. -      Моля? -       Jeg vil aldrig ryge... Да, ясно, това е лесно за произнасяне. Споходи ме дълбоко усещане за нереалност. Жената ме пог­ледна и веждите ѝ се надигнаха учудено. -      Кой си ти? - И преди да успея да ѝ отговоря, добави: - Hvad hedder dut -      Това също ли е част от въпроса? Жената наклони глава също като птиче, което току-що е ви­дяло нещо много интересно. -      Чакай да позная. Не говориш датски, нали? -      Ъъ... Не, боя се, че не, съжалявам. -      Колко жалко! Тогава не ми вършиш работа. - Изсумтя и тръсна къдрици. - Наистина е трудно да намериш някой тук, дето да говори датски. Английски, френски, немски, италиан­ски, руски... Дори класически гръцки, но датски - не. Питам се защо. На мен ми се струва много музикален език... Godaften! - възкликна внезапно, с което ме накара да подскоча. - Виждаш ли? Има много могъщ резонанс. -      Да не си датчанка? -      Аз ли? Как пък не. От Сантандер съм. -      Разбирам. -      Не вярвам. Много малко хора ме разбират веднага - въз­дъхна тя и завъртя стола си така, че да се озове с лице срещу мен. - Засега часът по езици приключи... Как да ти помогна, слънце? Изглеждаш ми малко изгубен. Въздържах се да изтъкна, че проведеният разговор доста беше допринесъл за това. Вместо това й показах синия си про­пуск и отговорих: -      Казвам се Тирсо Алфаро. Аз съм... новият, предполагам. -      Леле, боже. Не трябваше да казваш това... -      Кое? Че съм нов ли? -      Не, името си. Тук долу не произнасяме имена. Разбира се, аз съм Мариан. - Изглежда долови лекото объркване в погледа ми, защото побърза да добави: - Не, Мариан не е истинско­то ми име. Това е един полски математик, Мариан Рейевски, криптограф и създател на шифъра УЛТРА, който бил решаващ за победата във Втората световна война... Ако искаш, можеш да ми викаш Мариан или също Атбаш , име на метод за шиф­роване от еврейски произход, може би най-древният на света; друг път предпочитам да ми викат Дес : това е съкращение от Data Encryption Standard, алгоритъм за криптиране, използван в САЩ от 1976-а... И накрая, мисля, че мога да ти предложа още едно име. Истината е, че напоследък ми викат Енигма - на шифровъчната машина, използвана от германците през Втора­та световна война, чийто код, както знаем, е бил разбит от Ма­риан Рейевски. По този начин се връщаме до Мариан и кръгът се затваря. Говореше бързо и припряно, сякаш думите ѝ пареха небце­то. Щом свърши, кимна грациозно с глава и ми подари красива усмивка. -      Я чакай малко... - сетих се аз. - Ти си Енигма ? -      Мога да бъда, ако искаш. -       Мехур ми говори за Енигма вчера. Не очаквах, че е някой... като теб. -      Никой не очаква някого като мен. Затова съм толкова оча­рователна. - Енигма вдиша дълбоко, облегна се на облегалката на стола си и изпитателно ме изгледа от горе до долу. - Добре, значи ти си другият новак... Не изглеждаш кой знае какво. Но все пак нека видим какво ни е донесъл щъркелът. Изправи се и излезе иззад бюрото. Така успях да видя, че носи рокля в електриковосиньо, нито толкова къса, че да е не­ прилично, нито толкова дълга, че да не се вижда безкрайната извивка на краката ѝ. Известно време Енигма ме съзерцава със скръстени ръце. Изпитах усещане, че съм на медицински преглед гол като пуш­ка, точно преди да бъда подложен на унизителни процедури. -      Малко си слабоват. Въглехидрати. Ето това ти трябва: въ­глехидрати... А колкото до тая риза, не мисля, че има друго ре­шение освен бензин и огън... - Доближи лицето си към моето. -      Имаш красиви очи. -      Ами... Благодаря. -      Да видим дали знаеш как да ги ползваш. - Приближи се до бюрото си и извади тънко книжле. Остави го да падне върху стъклената повърхност и го почука с нокътя на показалеца си. -      На какво ти прилича? Беше испански паспорт. Вдигнах го и в продължение на минута-две разгръщах страниците му. -      Бих казал, че е фалшив паспорт. -      Не е зле. Защо мислиш, че е фалшив? -      На испанските паспорти има три изрисувани каравели от вътрешната страна на корицата, а тук има само две. Освен това страниците са трийсет и шест, докато нормалните са с по трий­сет и две; и накрая, кориците са сини, а не бордо. -      Точка за екипа на момчетата. - Взе паспорта от ръцете ми. -      Обаче можеше да ме впечатлиш, ако освен това беше споме­нал, че данните на собственика на паспорта не са подредени правилно. И ако беше добавил, че серийният номер е от четиресет и две цифри, вместо четиресет и една, че има грешка в броя на лилиите на герба на първа страница, и бе отбелязал, че датата на валидност е преди датата на издаване, тогава нямаше да съм само впечатлена, щях да полетя от вълнение. Това е лъжа. Никой не може да лети, поне не и на този континент. Но онова, което не е шега, е, че този фалшив паспорт е зле скалъ­пен, а ти намери само три грешки. Но въпреки това, понеже току-що си изпих латето и съм в добро настроение, ще ти дам още една възможност. Хвърли един поглед на това. Сега ми подаде лична карта. Огледах я от всички страни, докато ме заболяха очите. -      Тази е истинска. -      Днес не ти е ден, нали, слънце? Грешен отговор. Фалшива е. Точка за отбора на момичетата. -      Но няма никакви грешки! -      Естествено, че няма, защото аз съм я фалшифицирала. Съвършена е във всеки детайл. - Изгледа ме и изпусна дълга търпелива въздишка. - Ох, боже... Какво ще правим с теб? Не говориш датски, разкриваш ми името си, не успяваш да ме впе­чатлиш... и освен това тази риза. - Енигма направи отвратена гримаса. - Би трябвало да те отпратя в асансьора, за да се вър­неш там, откъдето си дошъл. За миг повярвах, че ще изпълни заплахата си. -      Обаче, за твой късмет, имаш красиви очи. Последвай ме. Ще ти покажа новото ти работно място. МАЛКО са хората, които знаят, че под Националния архео­логически музей отпреди повече от век съществува цяла мрежа от подземни тунели. Не цялата част от този подземен свят се намира под основи­те на музея. В действителност той заема площта между улици­те „Серано“, „Хорхе Хуан“, „Виянуева“ и булевард „Пасео де Реколетос“. Преди XVIII век цялото това пространство било зеленчукова градина, която принадлежала на свещениците ораторианци, последователи на свети Филип Нери. Мястото било известно като Солария. Върху зелките, картофите и репите в градината на Солария било издигнато примитивното ветеринарно училище на Мад­рид, което на свой ред било съборено през 1866-а, за да започне строежът на сградата, която щяла да приюти Археологическия музей и Националната библиотека. Голяма част от тези заровени помещения са принадлежали на ветеринарното училище. Понякога, когато се започне стро­еж по тези места, все още се появяват кости от кучета, крави и други животни, предизвикващи страх у работниците, които се сблъскват с тях, защото често вярват, че са се натъкнали на останки от общи гробове или забравени гробници от времето на Инквизицията. Както често се случва, истината е далеч по-тривиална. Националният корпус на търсачите използва за свое главно седалище въпросната мрежа от галерии и складове. По тази при­чина тези помещения са известни неофициално като Мазето. В продължение на много време Мазето, вярно на името си, било тъмна и мрачна дупка, в която търсачите работели при твърде критични условия. Около 1920 година при голяма тайн­ственост бил разработен проект за създаване на условия в поме­щенията, така че Корпусът да се сдобие с главна щабквартира, която да не се налага да бъде споделяна с плъхове и хлебарки. Реконструкцията не станала за един ден, нито дори за едно десетилетие: проектът бил твърде амбициозен за натоварените с изпълнението му хора. Накрая и благодарение на периода на икономически рас­теж, който споходил страната преди ипотечната криза, „Лемън Брадърс“ и останалите финансови катастрофи, правителството одобрило огромни бюджетни разходи за превръщането на Ма­зето в оперативен център от XXI век. Ремонтът трябвало да бъде таен (както всичко останало око­ло НКТ), затова било решено едновременно с това да се започ­не и преустройство на Археологическия музей. По този начин ремонтът на Мазето щял да остане незабелязан, а парите, пред­видени за него, можели да се замаскират в бюджета, отделен за музея. Според обясненията на Енигма истинската причина за по-голямото от предвиденото забавяне на преустройството на му­зея се дължала на забавянето на ремонта на Мазето. Докато главната квартира на НКТ не била завършена, не било одобре­но началото на ремонтните дейности в музея. Резултатът не би могъл да бъде по-удовлетворителен. Мазе­то, с което се запознах в компанията на Енигма , беше модерно място, в което сребристосивите стени, безупречните плъзгащи се стъклени врати, които подобно на прозрачни мембрани раз­деляха помещенията, блестящите като огледала подове те кара­ха да забравиш, че слънчевата светлина се намира много далеч от теб. Навсякъде се виждаха изображения с емблемата на цен­търа: колоната, пламъка върху отворената длан и короната. Запитах Енигма за значението ѝ, но отговорът ѝ, макар под­робен, обхвана толкова много теми, че накрая почти нищо не разбрах. Центърът на Мазето се оказа обширно помещение с грави­ран върху плочките на пода гигантски герб на Корпуса. Енигма ми показа някои от вратите от дърво и стькло, които се нами­раха около нас. -      Това е съвещателната зала. Невероятна е, ще те омагьоса. Мебелировката избрах аз... Никакви евтинии като от ИКЕА: италиански дизайн от най-високо качество. Обожавам Италия! Ти не я ли харесваш? Да видим, това е кабинетът на Мехур . Ако видиш да излиза дим изпод процепа на вратата, като минаваш оттук, и усетиш определен аромат, какъвто можеш да надушиш в университета, престори се, че не забелязваш, и подмини... Сещаш се. - Събра връхчетата на палеца и показалеца си и ги доближи до устните си. - Обаче аз нищо не съм ти казала. Мехур ми харесва много. И как само му стоят дрехите! А, да, оттук се минава за Демонтажната. По-скоро ние ѝ викаме Де­монтажната, но за Тесла е Ателието. Никога да не си го нарекъл Демонтажна пред него. Не му харесва. - Поисках да я питам кой е Тесла , но да се опиташ да спреш потока ѝ от думи беше все едно да опиташ да спреш валяк с голи ръце. - Тази врата е Светилището. Слушаш ли ме? -      Да, Светилището. Точно така. -      Светилището е кабинетът на Нарваес . - Спря внезапно и натика показалеца си в лицето ми. - Никой не влиза в Свети­лището, схвана ли? Никой. Забранено е. Там старецът си пази ковчега, в който спи през деня. Майтап бе. Не спи в ковчег. Но сериозно, не влизай в кабинета му. И не му викай старец. Мра­зи това. Запомняш ли всичко? -      Разбира се. Да не викам на Нарваес старец. Няма да го забравя. -      А дано. Общо взето, старецът е много разбран, но когато се ядоса, стените се опръскват с кръв. Да видим, какво още... Да, оттук се отива към стрелбището. Ако се държиш добре, може да ти покажа как да се целиш. Добра съм с „Байкал“ ка­либър .22, макар че състезателните пистолети не ми харесват особено. На мен ми дай „Дезърт Ийгъл“ калибър .50... но да е с шестинчова цев: другите не ми се побират в чантата. Обичаш ли да стреляш? -      Аз... Не знам, никога не съм стрелял... Търсачите имаме ли разрешение да носим оръжие? -      Добър въпрос. Ще се консултирам - каза тя. - Ако искаш да се упражняваш в стрелба, говори с Мехур . Той е пазачът на ключовете за стрелбището и оръжейната. Единствено той ги държи: въпрос на сигурност, сещаш се... Да видим. От този ко­ридор се отива в стаята за почивка. Имаме кафеварка, която произвежда течност, дето не знам как да ти я опиша, така че ти препоръчвам „Старбъкс“ зад ъгъла. Тоалетните са на края на този коридор. - Енигма рязко спря пред една от вратите. - Стигнахме. -      Къде? -      Това ще е каютата ти, моряко. - Отвори вратата и отстъпи настрани, за да мога да вляза. - Здравей, Дани. Не знаех, че си тук. Я виж какъв готин колет току-що пристигна с асансьора. Оставям ти го, за да го отвориш. Застинах на прага. Момичето, което беше вътре в кабинета, ме погледна и се усмихна накриво. -      Тирсо Алфаро - поздрави ме тя. - Колко е малък светът... ДАНИ, привлекателната продавачка на билети в Кентърбъри. Момичето от музея, което ме отряза. Един от малкото добри спомени, които пазех от престоя си в Англия. Мислех си, че никога вече няма да я видя, освен ако неве­роятна случайност не пожелае да ни срещне някой ден (пре­сичайки улицата или докато чакам на светофара...). В най-до­брия случай тя щеше да ме изгледа за миг и да се запита на кого ѝ напомням, след което щеше да отмине, без да ми каже и дума. Но въпреки това тя беше тук: в сърцето на Мазето. Усмихва­ше ми се с изражението на човек, който току-що си е направил сполучлива шега. Тя не беше единственото познато ми лице в този кабинет. Подпрян на масата стърчеше Марк, другарят ми в процеса на подбор, но не се зарадвах чак толкова, че го виждам. Енигма си тръгна и ни остави сами. Дани ми посочи един стол. -      Моля, седни. Подчиних се. Не спирах да я гледам мълчаливо и отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, че да не прозвучи като клише. Тя посочи Марк. -      Това е другият нов търсач. Той ми се усмихна приятелски. -      Вече се познаваме - обясни. - От изпитите... Как си, Тирсо? - Приближи се и ми стисна ръката. - Радвам се, че ни из­браха и двамата. -      Чудесно - каза Дани. - Не е ли късмет, че всички се позна­ваме? Ще е като прекрасна среща на стари приятели. -      Вие двамата вече се познавате? - запита Марк. -      Срещнахме се веднъж в Кентърбъри. Обаче това не е осо­бено интересна история. Добре, удоволствие е да имаме нови лица наоколо... Или поне почти нови. От доста време не бяхме попълвали малкото си голямо семейство. Двама нови членове с един удар си е събитие. Желая късмет и на двамата. Ще ви трябва. Дани ни обясни, че този кабинет щял да е нашето отделе­ние (да, използва думата „отделение“). Работното място, ко­ето щяхме да делим с Марк, беше пуста стая без други мебе­ли освен двете бюра със съответните офисни столове. Върху всяко бюро имаше затворен лаптоп с емблемата на Корпуса върху капака си. -      Ако ви потрябва нещо, говорете с Енигма . Тя се занимава с материалите - каза Дани. - Можете да си преустроите отде­лението както ви е удобно, макар че ви съветвам да не носите растения: тук долу не изтрайват много... Накрая, ако имате ня­какви въпроси... -      Честно казано, имам доста - признах аз. -      Съжалявам, Тирсо, това беше просто израз - отговори тя. После махна с ръка за довиждане. - Пожелавам ви приятен ден. -      Изгледа ни от горе до долу и с почти агресивна ирония в гласа добави: - Рицари търсачи. След това излезе от кабинета и двамата с Марк останахме сами. Спогледахме се. Той се усмихна и подсвирна одобрително. -      Страхотна жена... - беше коментарът му. - С колежки като нея нямам против да работя и през уикендите. Гледал ли си „Беднякът милионер“? Напомня ми на актрисата там... Как се казваше? -      Фрейда Пинто. -      Според теб дали излиза с някого? -      Нямам представа. Ще се наложи да провериш на сайта на „Холивуд Рипортър“. -      Да, много забавно. За Дани говорех. Дали ходи е някого? -      О, със сигурност... Момиче като нея, сещаш се... Бих се обзаложил, че има сериозна връзка, може дори да си пада по жени. -      Не... Не вярвам. Не ми направи такова впечатление... Зна­еш ли какво? Ще си затворя очите и... - Събра ръце и издаде звук като куршум. Мисля, че разбрах смисъла, който искаше да вложи. -      Може би идеята не е добра. Знаеш какво казват за връзките между колеги. -      Е, да, но това не е обикновена работа. А това момиче... Това момиче... Би било престъпление поне да не опитам. Имаше пълно право. Проблемът беше, че по отношение на тази конкретна точка, изглежда, и двамата бяхме на едно мне­ние. И това никак не помогна Марк да ми стане по-симпатичен. Не ми беше приятно да продължим да обсъждаме темата. Всъщност въобще не ми беше приятно да обсъждам с него как­вото и да е. Въпреки това се насилих да бъда любезен - щяхме да споделяме продължително време тези четири стени, така че най-умното би било да опитам да установя приятелски отношения. -      Имаш ли някаква представа какво се предполага да правим сега? - запитах. Той сви рамене. -      Никой нищо не ми каза. Мислех си, че на теб са казали. - Помълча малко. - Когато работех като стипендиант в катедрата по антропология в Станфорд, си имахме една максима: когато не знаеш какво да правиш, се прави, че си зает. Като каза това, отвори лаптопа си. Съветът ми се видя до­бър, така че последвах примера му. Включих монитора. Някой си беше дал труда да създаде по­требител с моето име, но щом опитах да вляза в операционната система, се сблъсках с неразгадаема бъркотия. -      Това пък какво е, да го вземат дяволите! - възкликнах. - Струва ми се, че нещо странно се случва с лаптопа ми. Марк се доближи до бюрото ми и хвърли един поглед на монитора. После се усмихна. -      Няма нищо необичайно. Това е Зипф. -      Кое? -      Зипф. Операционната система на „Войнич“. Предполагам, че си привикнал към Уиндоус или Мак. В Европа Зипф още не се използва много. В началото е малко суховат, но веднага свикваш и всъщност е много по-добър от всички останали. Ще ти покажа как да конфигурираш потребителя си. -      Благодаря - измърморих вкиснато. Отстъпих му стола си и той се зае с лаптопа ми. Докато се занимаваше, запита: -      Второто ти име е Хордан, нали? Видях го в деня, кога­то бяхме на изпита... Случайно да имаш нещо общо с Алисия Хордан, археоложката? -      Майка ми - отвърнах лаконично. Той ме изгледа с възхи­щение. -      Сериозно? Леле, това е невероятно. „Да, и тя мисли същото“, бях на ръба да изтърся. Предпоче­тох да не го правя. Нямах намерение да разкривам пред Марк семейните си тегоби. -      Участвах в семинара ѝ, който се проведе в кампуса ми - продължи той. - Възхитителна жена. Всеки ден след лекциите канеше някои от студентите на бира в бюфета на университе­та... Разговаряхме е часове! С колегите ми много я обичахме. Когато я видиш, да я поздравиш от мен. Може би още ме пом­ни... Дори си разменихме имейлите. Зад гърба му тайно го изгледах с омраза. Признавам, че нямаше голям смисъл внезапно да изпитам ревността на пренебрегнат син, но не можех да го избегна. През целия ми живот майка ми никога не ме беше канила да пийнем нещо, било то и безалкохолно, в някой бар, за да си поговорим, та дори и за няколко минути. А ето че е Марк и с още цяла тъл­па непознати се беше трудила да затваря университетските кръчми. Очевидно беше, че възможността двамата с Марк да постиг­нем разбирателство с всеки миг се отдалечаваше все повече. Запитах се дали би било възможно да измоля от новата си фир­ма отделение само за мен. -      Вече е готово - обяви той. - Искаш ли накратко да ти обяс­ня как да работиш с него? Прииска ми се да му кажа къде да си завре обясненията, ко­гато някой почука на вратата. Без да изчака отговора ни, Ени­гма се вмъкна в кабинета. Щом ни видя, кокетно нацупи устни. -      Леле, че хубаво: как само работят новите. Извинявам се, че ви прекъсвам, момчета, но старецът току-що пристигна. Всеки понеделник, когато Нарваес дойде, се събираме, за да обсъдим задачите за през седмицата. Така че разкрасете се и ако можете, ме последвайте. СЪВЕЩАТЕЛНАТА зала в Мазето беше обширно овал но помещение със стени, покрити със светла дървена ламперия. На някои места висяха репродукции от стари архитектурни планове и артистични разрези на части от монументални сгради. По-голямата част от помещението беше заета от елипсовид­на маса, чиято повърхност бе направена от цяло парче опушено стъкло. Наоколо имаше столове със сложен модерен дизайн. Реших, че са италианските столове, с които Енигма толкова се гордееше. Пред масата, на една от стените, висеше плазмен ек­ран с размер над четиресет инча. В момента показваше ембле­мата на НКТ върху син фон. Мехур и Дани вече бяха там, заели местата си. Мехур ни хвърли апатичен поглед, лишен от всякакъв интерес. Изглежда­ше така, сякаш току-що се бе събудил от дълбок сън. Двамата с Марк седнахме на два свободни стола. Енигма ос­тана права до вратата. Мехур се обърна към нея: -      Къде е старецът? Мислех, че току-що е дошъл. Внезапно Нарваес влезе в залата с маршова стъпка. -      Старецът вече е тук - натърти. Мехур подскочи, сякаш го бе ударил ток. Закопча копчето на сакото си и се изпъна на сто­ла си. Междувременно Нарваес зае централно място на маса­та. Също както и предишния ден беше облечен в костюм от три части, с жилетка и папийонка на шотландско каре. Постави върху масата куфарчето, което носеше със себе си, и изгледа присъстващите. -      Добър ден на всички - поздрави. - Момент, някой липсва. Къде е Тесла ? -      Тук! - обади се глас. - Тук, извинете, извинете... Идвам. Здравейте всички, добър ден. Извинете ме, извинете ме за за­къснението, извинете. Наистина съжалявам... Новопристигналият се извини още няколко пъти, докато раздаваше притеснени усмивки, и се настани на един от сво­бодните столове. Изглежда притежаваше способността да удря всичко, което би издало твърде много шум, дали с крака, или с плътната дънкова раница, която носеше през рамо. Човекът беше висок и слаб. От натоварените му рамене из­никваше мършава дълга шия, която той прегъваше като свенли­ва костенурка. Сигурно беше закръглил четиресетте, а може и да беше по-млад. Рехавата му брадица с цвят на пясък и започ­налата му да оредява коса го правеха да изглежда по-възрастен, отколкото беше в действителност. Това впечатление се компенсираше от очите му, младежки и сини. Носеше очила с червени рамки с дебели стъкла, за да ко­ригира късогледството си. Облечен беше в карирана риза, която носеше разкопчана и отдолу се виждаше черна тениска с напе­чатан отгоре ѝ надпис „Зов на дълга: призраци“ 91 . И тениската, и ризата на висок глас плачеха за едно хубаво гладене. Нарваес го изгледа строго. -      Сега, когато реши да се присъединиш към нас, имаме ли разрешението ти да започваме? Ушите на новодошлия придобиха същия цвят като рамката на очилата му. -      Разбира се. Съжалявам. Много съжалявам. Нарваес сви устни. Извади лаптоп от куфарчето си и го свърза е кабела, който излизаше от плазмения екран. На екрана се появи снимката на някакъв предмет. Огледах го внимателно. Беше маска, направена от блестящ метал, може би злато. Представляваше нещо като домино: покриваше само горната част на лицето, а устата и брадичката оставаха откри­ти. Повърхността беше гравирана със знаци, които разпознах като арабска калиграфия. Върху очните кухини имаше две про­зрачни зелени пластини; не разпознах от какъв материал са на­правени, но създаваше впечатлението, че е по-ценен от обик­новено стъкло. Нарваес ни огледа. -      Някой от вас знае ли какво е това? - Никой не отговори на въпроса му, така че продължи: - Това е церемониална маска, датирана от края на пети век преди Христа. Изработката и сти­лът са подобни на маските, открити в съкровището от Калмакарех, заради което експертите смятат, че може би е от ирански произход. В края на събирането ни Енигма ще ви предостави допълнителна документация за предмета. -      Имам въпрос - обади се Мехур . - Ако маската е от пети век преди Христа, защо е украсена с арабска калиграфия? -      Добро наблюдение. Всъщност надписите са фрагменти от Корана. От това заключихме, че маската е била преработена в ислямската епоха, но не е ясно точно кога... Някакви идеи? -      Калиграфията е много изчистена: изящен куфийски шрифт - отвърна Мехур . - Маската би трябвало да е преработена в ня­какъв период между VIII и X век след Христа. -      Това допускат и повечето от експертите - отбеляза Нар­ваес . - В този период бих добавил не само калиграфията, но и двете пластини, които покриват очите. Всъщност става въпрос за два шлифовани изумруда. Артефактът е известен под името Маската на Муса, тъй като се предполага, че е принадлежала на мюсюлманския предводител Муса ибн Нусаир. Не беше необходимо да уточнява допълнително за кого го­вори, тъй като всички бяхме достатъчно запознати с истори­ята му: през 711 година един воин на име Тарик преминал Гибралтарския проток с шепа бербери; на теория причината била да участва като съюзник в гражданската война, в която вестготският крал Родерик се бил с други кандидати за трона. Когато Тарик пристигнал на полуострова, открил такъв хаос в Толедското кралство, че видял прекрасна възможност да се превърне от съюзник в завоевател. Берберските войски на Тарик преминали през полуострова и вестгогското кралство рухнало като къщичката от карти, каквато и без това предста­влявало. Господарите на Тарик в Дамаск били изненадани от неочак­ваното завоевание, което по никакъв начин не фигурирало в плановете им. По онова време омаядските халифи били обсе­бени от идеята да проникнат в Европа през Византия, което им се струвало далеч по-изпълнимо начинание. Халифът решил да изпрати един чистокръвен арабин на име Муса ибн Нусаир, който да контролира действията на берберите в Испания. Съ­щият този арабин влязъл впоследствие в испанските хроники само като Муса. Не е съвсем ясно какво точно е станало, но изглежда, че когато Муса и Тарик се срещнали на полуострова, между тях възникнали сериозни пререкания заради подялбата на загра­бените от толедските крале богатства. Разтревожен заради но­вините за безогледно грабителство, които идвали от Испания, дамаският халиф подвел под отговорност двамата военачал­ници. Халифът мислел, че двамата са си присвоили голяма част от плячката. В Дамаск Муса бил осъден на смърт по обвинение в прис­вояване. Наказанието в крайна сметка било отменено след заплащането на щедър откуп и на военачалника му било заб­ранено да се връща в Испания, вече наречена Ал Андалус от новите завоеватели. Малко след произнасянето на присъдата Муса бил убит, докато се молел в една джамия. Доста обър­кана история. -      Не е известно със сигурност откъде Муса се е сдобил с тази маска - обясни Нарваес . - За първи път е спомената, кога­то след смъртта му я наследява синът му Абдаллах, който после я изгубил в Испания. Един кастилски регистър на документи от ХИ век споменава, че когато крал Алфонсо VI завладял отново Толедо през 1086 г., намерил сред съкровищата на джамията една маска, чието описание съвпада с това, което виждате на екрана. Следващото ѝ споменаване, което е известно, е сред инвентара на съкровището на Алкасар в Мадрид, което е опи­сано през XVII век. След това предметът изчезва. Експертите смятат, че маската е изгубена в пожара, разрушил Алкасар през 1734 година. -      Ясно - намеси се Дани. - И както изглежда, преди да изго­ри, са имали време да ѝ направят снимка. -      Смятам за очевидно, че експертите са се объркали - каза Нарваес . -      Откъде е тази снимка? - запита Дани. -      Аз я намерих - отговори Тесла . - Ровех се из „дълбоката мрежа“ с Еркюл. Неизвестен източник е качил това изобра­жение на анонимен сайт, наречен „Вангуардия“. Още не съм успял да разбера на кого принадлежи, но някои I2P 101 линкове са споделени с информационната система на Интерпол. Ще продължа да търся с Еркюл, да видя какво ще успея да от­крия. -      Можеш ли сега да обясниш като хората за какво говориш, понеже никой от присъстващите не владее жаргона ти от ком­пютърните игри, моля? - обади се Мехур . Тесла въздъхна. -      Става въпрос за донос. - Изгледа мрачно Мехур . - Така по-ясно ли е, или да ти го издиктувам буква по буква? -      Донос? -      Да. Някой е пратил донос до Интерпол посредством оно­ва вълшебно нещо, дето върви по компютрите и се нарича ин­тернет. -      Кретен... - процеди през зъби Мехур . Май само аз го чух, тъй като седях до него. -      Според доноса Маската ще се появи на разпродажба при таен търг - намеси се Нарваес . - Все още не знаем нито къде, нито кога. С изненада видях, че Марк вдига ръка, за да зададе въпрос. -      Извинете, може би питам глупости, но какво точно ще рече „таен търг“? -      Добре, радвам се да видя, че единият от новаците ни въз­приема по-активно поведение - коментира жлъчно Нарваес . Свих се притеснен в стола си. - Някой може ли да отговори на въпроса му? Дани обясни, че тайният търг е събитие, на което можеш да присъстваш само с покана, и че там като правило началните цени обичайно са много по-високи. В повечето случаи ги обя­вяват анонимни лица с подкрепата на големи аукционни къщи. В това няма нищо незаконно, но всичко е доста мътно, понеже намерението е да се избегне възможността обществените ин­ституции да наддават за предметите, които ще свършат в ръце­те на частни колекционери. Много престъпници се възползват от частните търгове, за да перат пари. От друга страна, по-голя­мата част от предметите за продан на тези търгове обикновено са получени чрез кражба или изземване, макар че това не впе­чатлява особено служителите там. -      Ако Маската е била измъкната от Алкасар в Мадрид, е ис­панско културно наследство и не ме интересува колко века са минали оттогава - обяви Нарваес . - Не можем да позволим да попадне в ръцете на някой наркобарон, за да си украси къща­та. От този момент искам да посветите всичките си усилия да планирате как да си върнем предмета. - Нарваес се наведе над масата с ръце, подпрени върху стъкления ѝ плот. - Дани, разчи­там на теб да разбереш кога и къде Маската ще се появи, за да бъде продадена. -      Дайте ми само два дни - отговори тя. -      Предпочитам да съкратиш времето наполовина. - Затръшна шумно лаптопа си. Останалите търсачи се наканиха да изля­зат от съвещателната зала. - Само още едно нещо... Маската е един от предметите, споменати в Списъка на Бейли. Реших да използвам възможността да отбележа точка. Не ми се щеше Марк да е единственият новак, създал добро впечат­ление. -      Какъв е този Списък на Бейли? Вместо да ми отговори, Нарваес се обърна към Тесла . -       Тесла , това е Тирсо. Двамата с Марк са новите ни търсачи. Заеми се да попълниш пропуските в знанията им. Дани. - Тя го погледна. - Искам Марк да те придружава, докато търсиш информация за Маската. Покажи му как работиш. Някой да има други въпроси? - Никой не си отвори устата. - Тогава стига сме дърдорили и да се захващаме за работа. Имаме съкровище, което трябва да върнем у дома. 3. Л Е ЦИОН ДОКАТО Нарваес и останалите търсачи излизаха от съве­щателната зала, Тесла се приближи до мен, усмихна ми се леко и ми стисна ръката. -      Значи си един от новите. За мен е удоволствие... Можеш да ми викаш Тесла . Предполагам, че си малко объркан от всичко това... Не се притеснявай, нормално е. Всички сме били така през първия си ден. Тесла никога не гледаше в очите, като говореше. Имаше навика да забива поглед в някоя точка като копчето на яката на ризата ти или ухото ти. Освен това пръстите му постоянно си играеха с нещо: обикновено химикалка с деформирано от гризане капаче или ключодържателя с формата на Звезда­та на смъртта от „Междузвездни войни“, който държеше в джоба си. Макар да беше срамежлив и малко нервен, ми се стори сим­патичен. Беше по-сърдечен от Мехур и не толкова смущаващ като Енигма . От друга страна, си казах, че никой мъж на годи­ните на Тесла , който продължава да носи гордо тениски с име­на от компютърни игри и ключодържатели от „Междузвездни войни“, не би могъл да бъде лош човек. Последвах го до вратата на кабинета му, докато той ми раз­казваше колко уплашен бил в деня, в който започнал да работи като търсач. Щом стигнахме, отключи с един от ключовете, които висяха от миниатюрната Звезда на смъртта. После ме пусна да мина пред него. Не така си представях един работен кабинет. Мястото на­помняше повече на ателие след земетресение. Навсякъде се търкаляха изкормени апаратури, инструменти, каквито нико­га не бях виждал, а в средата имаше работна маса, покрита с всевъзможни джунджурии. Преброих поне четири компютъра, разпръснати из цялата стая, от които излизаха повече кабели, отколкото коя да е машина би могла да понесе, без да се изпър­жи. Всички бяха включени и свързани към странни апарати. Където и да погледнех, виждах празни кутии кока-кола зеро и недоизядени пакети с чипс. Имаше и шокиращи декоративни елементи като кукла с формата на заек с малки еленови рогца на главата. Доста обезпокоително. -      Добре дошъл в офиса ми - каза ми той на влизане. - Дру­гите му викат Демонтажната. Каква липса на такт! Предпочи­там термина „лаборатория“... Седни, тук някъде трябва да има и друг стол... Ако не съм го разглобил за нещо де. Под купчина парчета полистирол открих табуретка. Загле­дах се в мониторите върху една маса до стената. На тях се виж­даха черно-бели изображения от различни кътчета на Мазето. Дори видях Мехур да си говори с Енигма в преддверието. -      Ами всички тези екрани? - запитах. -      Охранителни камери. Доколкото знам, никой никога не се е вмъквал тук, но не пречи да се предпазваме. Камерите покри­ват цялото Мазе, е изключение на кабинета на Нарваес . Ос­вен това, благодарение на някои малки подобрения, можем да включим и звука. Гледай. - Натисна едно копче на монитора, на който се виждаха Мехур и Енигма , и тенекиените им гласове ясно закънтяха. -      ... мислиш за новите? - Де да знам. Марк ми изглежда способен; другият - напро­тив... Тесла побърза да изключи звука и остави недовършено изре­чението на Мехур . -      По-добре да го оставим изключен - каза той, а ушите му пламтяха. После побърза да разсее вниманието ми, като запри­казва за други неща. -      Дадоха ли ти вече лаптоп? Надявам се добре да се справиш с него. Последен модел е, а аз направих някои корекции по дънната платка, за да е по-бърз. -      Много е добре, благодаря. Макар че тепърва ще трябва да свиквам с операционната система. -      А, да, Зипф... На всички им е малко трудно в началото, но когато го схванеш, почваш да се чудиш как си се оправял без него досега. Тук всичките ни програми са на „Войнич“: Зипф, Айкьн, Вимейл, Войнич Войсис, Агора... макар че последната е само за мобилни устройства... Най-добре ще е първо да се научиш да работиш с търсачката на „Войнич“ и после, като я овладееш, мога да те науча да работиш с Воутър. -      Воутър? -      Воутър, да - каза той. Взе недовършен плик с чипс и за­почна да обяснява. - Това е софтуер за търсене из „дълбоката мрежа“. -      „Дълбоката мрежа“... Преди малко на събранието каза, че там си намерил Маската на Муса. Какво е това? Нещо като уеб­страница? -      Не. То е... Как да ти обясня? Виж, представи си мрежата като огромен град. Уебстраниците са като магазини. Много от тях са на главната улица, нещо като насред виртуалното Пето авеню. До всички можеш да достигнеш чрез обичайните търсачки: Гугъл, Яху, Бинг... Обаче в огромната си част магазините в града не са на главната улица: някои се намират на малки забутани улички, до които не можеш да стигнеш, ако не зна­еш точния адрес, други са затворени или пък предлагат стоки, които хич не са за препоръчване, а няколко се отварят само за онези, които знаят съответната парола... Този подземен свят на­ричаме „дълбоката мрежа“. Той е двойно или тройно по-голям от интернет, който познаваш. Търсачки като Гугъл или Войнич не могат да търсят в него, затова са ти необходими специални търсещи машини - като Воутър например. Ще ти се наложи да се научиш да работиш с него, защото, както вече се убеди, за нас „дълбоката мрежа“ е ценен източник на информация. -      Дано не е много сложно... Не се оправям добре с компю­трите. Спомена и нещо, наречено Еркюл. И то ли е търсеща машина? -      Не точно. Еркюл е подобрение на Воутър. Аз съм го създал - каза той със зле прикрита гордост. - То е... нещо, дето про­следява връзки, но доста ще ми отнеме да ти обясня как точно действа. Най-вече е полезен, за да се промъкнеш в домейни, които имат защита срещу търсачки. -      Леле - възкликнах впечатлен. - Говориш за НАСА, ЦРУ и други подобни? - Тесла кимна утвърдително и аз добавих: - Искаш да кажеш, че с това мога да се промъкна, примерно, в мрежата на някоя банка и да прехвърля няколко милиона евро в сметката си? Тесла се разсмя. -      Би било хубаво, нали? За съжаление не може да стане. Ер­кюл само проследява връзки, не може да изменя или генерира изходен код. По-скоро е нещо като мрежов детектив. Затова и съм го нарекъл Еркюл: на Еркюл Поаро. Започнах да изпитвам истинско уважение към този търсач. Според мен Тесла беше гений. Запитах го за още няколко неща относно мистериозната „дълбока мрежа“ и за способностите на неговия Еркюл. Той ме покани да го питам за всичко, което би ме усъмнило, все едно дали ще е за способностите му на програмист, или за кой да е друг проблем на НКТ като цяло. Възползвах се, за да му измък­на малко повече информация за новите си колеги. За всички имаше добро мнение, макар че оценката му за Ме­хур беше смътна и неутрална. Стори ми се, че не изпитва голя­ма симпатия към него. За сметка на това за Нарваес говореше с неподправен ентусиазъм. -      Старецът е невероятен - каза той. - Знам, че може да из­глежда като сухар, но не се заблуждавай: би влязъл в огъня за кого да е от нас. За него това е целият живот. -      От колко време е начело? -      Не знам. Открай време е тук... Макар че за него се носят доста изненадващи истории. Например твърди се, че не бил ис­панец по рождение, че като млад е прекарал няколко години в затвора и че преди да стане търсач, е работил за Интерпол. -      Сериозно? Мислиш ли, че всичко това е вярно? -      Не, честно казано, не. Мисля, че голяма част са легенди. - Тесла замислено задъвка един чипс. - Обаче в едно можеш да бъдеш сигурен: старецът притежава повече способности от всеки, когото съм познавал. Трудно е да го хванеш неподгот­вен... Много неща знае. Запитах какви са тези неща, но вместо да ми отговори, Тесла почука с пръст по носа си с мистериозно изражение на лицето. Подхванах различна тема. -      В края на събранието Нарваес каза, че Маската на Муса фигурира в нещо, наречено Списъка на Бейли. Знаеш ли какво е това? -      Разбира се. Става въпрос за нещо важно, но е дълго за обяснение, преди това трябва да ти разкажа някои подробнос­ти. - Потърка ръце, за да ги отърси от остатъците на чипса. - Я приближи този лаптоп насам... Не, не този, оня, дето е точно до него, с емблемата на обществения колеж „Грийндейл“... Да, този. Благодаря. Подадох му лаптопа. Отвори го и си го сложи на коленете. -      Ще ти разкажа малко история, Тирсо. Внимавай много, за­щото, ако искаш да работиш тук, ще трябва да опознаеш прова­лите ни точно толкова добре, колкото и успехите ни. ТЕСЛА отвори архив с изображения и щракна върху едно от тях. На екрана на лаптопа видях черно-бяла снимка на дървени сандъци в някакъв склад. Тесла обърна лаптопа към мен, за да виждам по-добре. -      Знаеш ли какво е това? - попита ме той. -      Приличат на сандъци. -      Такива са, но същевременно виждаш и един от най-кървавите провали на Националния корпус на търсачите. - Те­сла почука с показалец по екрана. - Онова, което се намира в сандъците, е заграденият двор на цистерцианския манастир в Сакрамения. Тринайсети век. Разделен като пъзел на стотици части и съхраняван в склад в Бронкс, Ню Йорк. През 1925 го­дина бил купен от Уилям Рандълф Хърст. -      Купил е заграден двор на осем века... целия? Но защо? - Харесвал изкуството и можел да си го позволи. Хърст имал намерение да построи огромен музей в Калифорния. Когато ка­мъните стигнали в САЩ, Хърст фалирал, проектът за музея пропаднал и парчетата от двора останали забравени в Бронкс в продължение на години. През петдесетте НКТ бил на път да си ги върне, но двама мъже - Реймънд Мос и Уилям Еджмън - ги купили и ги отнесли в Маями. В момента представлява хуба­ва туристическа атракция за пенсионирани американци, които посещават Флорида, за да си пекат задниците. Както виждаш, за нас това е непростим провал. И за съжаление не е единствен. Натисна клавиш на компютъра, за да смени изображението. Показа ми поредица стари снимки и гравюри на различни сгра­ди и произведения на изкуството. -      Това е списъкът на срама: манастирът „Сан Франсиско де Куеяр“, купен и съборен камък по камък в периода 1907 и 1927. В момента някои части се излагат в Ню Йорк, а други служат за запълване на дупките в заградения двор от Сакрамения, който сега е в Маями. Невъзвратимо... Замъка на Бенавенте. Купен от Хърст през 1930-а. Настоящото му местонахождение е не­известно. Невъзвратимо... Манастирът на Овила: купен през 1931-ва. Останките му са някъде из парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско, натъпкани в дървени сандъци. Невъзвратимо... Ре­несансовите решетки от ковано желязо от катедралата във Ва- лядолид, продадени през 1922-ра. В момента се излагат в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк, но за да се поберат в залата, е трябвало да бъдат осакатени. Невъзвратимо... Колекцията от творби на изкуството на граф Де лас Алменас. Едно копеле на име Байн я отнесло в Щатите с извинението, че ще я покаже на изложба. Щом творбите преминали Атлантика, Байн разпродал всички части една по една, докато не съсипал цялата колекция. -      Това... Ужасно е. Нямах представа... -      Нито ти, нито почти никой друг. Натисна още един клавиш. На екрана се появи черно-бяла снимка на мъж със забележителна външност. Имаше бяла коса и широко лице, ог което стърчеше огромен извит нос. От дебе­лите му устни висеше пура. -      Кой е този? -      Това е най-големият от всички пирати: Бен ле Цион. На­трупал състояние от продажба на оръжия по време на Първата световна война и го използвал да измъкне от Испания всичко, до което успял да се докопа, между трийсетте и четиресетте го­дини. Щетите, които е нанесъл, все още не могат да се оценят. А този... - отново натисна клавиша на компютъра - бил дясната му ръка. Уорън Бейли. В момента на екрана се виждаше снимка до кръста на мъж на около трийсет години, макар че елегантният му мустак, по­добен на нарисувана с молив линия, го правеше да изглежда по-възрастен. Главата и раменете му бяха изправени. В очите му имаше нещо непостоянно. Не гледаше към камерата. -      Този човек ми се струва познат. -      Разбира се. Консултирай се с коя да е специализирана ен­циклопедия и ще видиш, че Уорън Бейли е бил известен ка­лифорнийски архитект, написал десетки статии и книги, пос­ветени на испанското изкуство. Загинал през 1936-а, блъснат от кола. Некрологът му бил отпечатан във всички тогавашни вестници. „Смъртта му - пишели - е истинско нещастие и не­поправима загуба за испанското изкуство“... Онова, което не пишело, било, че Бейли обиколил страната и отмъкнал всичко, което открил по пътя си. Чрез мошеничества и подкупи се сдо­бил с картини, съкровища, частни колекции и дори цели сгра­ди. Всичко - по заповед на неговия покровител, Бен ле Цион, който плащал покупките от имението си в Чикаго. Бейли му подбирал експонатите. Все още никой не знае със сигурност докъде е стигнал в грабежите си... Най-прелестното от всичко е, че е погребан тук, в Мадрид. Ще те заведа на гроба му, когато ти се прище да се изплюеш отгоре му. -      И този Списък е свързан с него? -      Точно така. Ле Цион бил вманиачен колекционер, инте­ресувал се от всичко, което миришело на древност. Понеже не бил повече от аматьор, Ле Цион дал на Бейли картбланш да му подбира най-скъпите предмети. Бейли имал много добри връз­ки в Испания и се възползвал от прикритието си на известен испанист, за да може да се придвижва удобно. -      Разбирам. Бейли е бил експертът и по тази причина е пре­поръчвал на Ле Цион какво да купи. -      Точно така, с изключение на Списъка. Тесла ми подаде лаптопа да го държа, а той се зарови в куп­чина листове хартия, натрупани нестабилно върху някакви ку­тии. След известно време измъкна оттам документ, прибран в пластмасова папка, и ми го подаде. -      Какво е това? - запитах го. -      Списъкът на Бейли. Можеш да му хвърлиш един поглед. Извадих документа и го зачетох. Представляваше сканира­но копие на ръкописна страница. В най-горната й част имаше дата: 3 септември 1929 г. Текстът беше на английски. МАКСИМАЛЕН ПРИОРИТЕТ -      Акбар Малжмуа от Ла Рабида (Библиотеката в мана­стира на Ла Рабида, Палос де ла Фронтера, Уелва). -      Хорография на Толедо от Педро Хуан де Ластаноса (Частна библиотека на граф де Талаюела). -      Chronicae Visigotorum от свети Исидор Севилски (Биб­лиотека към манастира Осес, Гуадалахара). -      Масата на Ал Махара (Дворец на маркизите Мирафлорес. Малпартида. Касерес). -      Надгробна плоча от Архона (Криптата в църквата „Сан Хуан Баутиста де Архона“, Хаен). -      Ключ-реликварий на свети Андрей (Параклис „Архан­гел Михаил“ в Катедралата на Овиедо). -      Дискосът от Кентърбъри (грешна следа). -      Маската на Муса (неизвестно местонахождение). Изненадах се много, като видях цитиран Дискоса от Кентърбъри. Поисках да знам защо се появява в този списък, защо е зачеркнат и надписан с думите „грешна следа“. -      И ние бихме искали да разберем - отговори Тесла . - Този списък е главоблъсканица, откакто сме го намерили. Списъкът не е редактиран от Бейли, а лично от Ле Цион. Защо Ле Цион е искал точно тези предмети? Защо ги е смятал за „максимален приоритет“? Защо единият е задраскан и какво ще рече „греш­на следа“? Нямаме никаква представа. Продължавах да мисля за Дискоса. В края на краищата ме засягаше лично. -      Затова откраднахте Дискоса от Кентърбъри, защото е бил в този списък... -      Не сме го откраднали, върнахме си го - уточни Тесла . - Но да, заради това беше. Нарваес е заинтригуван от тези предмети. Иска да знае защо са били толкова важни за Ле Цион, така че положи много усилия в опит да открие всички. -      Според този документ много от обектите вече са локали­зирани. -      В действителност не е така. Мястото, което е написано, е от 1929-а, когато Ле Цион е преработил списъка. Бейли имал възможността да се сдобие с голяма част от предметите и да ги изпрати на господаря си в Чикаго. -      Колко от тези предмети сте успели да върнете досега? -      Само един: Дискосът. - Изгледах изненадано Тесла . - Да, знам, това е провал. Създава се впечатлението, че скапаният Списък е урочасан. Винаги, когато сме се опитвали да върнем някой от предметите, някой ни е изпреварвал. -      Какво ще рече това? - Каквото чуваш. Изглежда не сме единствените, които имат интерес да съберат предметите от Списъка; има и друг, който ги търси. -      Това звучи твърде странно... -      Да, знам, а и не е нещо, на което сме свикнали. Обикнове­но не се налага да се изправяме срещу съперник, но в този слу­чай става въпрос за някой, който, изглежда, винаги е на стъпка пред нас. А най-странното от всичко е, че се изправя на пътя ни само когато става въпрос за проклетия Списък. -      За кого става въпрос? -      Не знаем. Някой със средства. - Тесла нервно се огледа, сякаш се боеше, че може да ни подслушват. - Обаче мисля, че старецът знае повече, отколкото иска да ни каже... Не питай как го знам: по-скоро е предчувствие. Отново прочетох Списъка. Имах усещането, че между тези наглед несвързани предмети има нещо познато. Не беше само заради присъствието на Дискоса. Ставаше въпрос за нещо по­вече: някакъв общ детайл, който не спираше да ме дразни, ся­каш беше дума на върха на езика ми. Исках да питам Тесла как Списъкът се е озовал в ръцете на търсачите, но в този момент някой отвори вратата на Демон­тажната. Беше Дани. Без да иска, блъсна купчина компютърни части, които се търкулнаха на всички страни между празните кутии от кока-кола и намачканите пликове от чипс. -      Ей, моля те! Чукай, преди да влизаш! - възкликна Тесла отчаяно, докато се опитваше да върне нещата по местата им. - Някои от тези уреди дори не съм ги използвал! -      Извинявай - рече Дани. - Мога ли да ти отмъкна новака за няколко минути? -      И виж това! Само от два дена го имам! Наложи се да си го поръчам през Ибей от един магазин в Сингапур. Сигурно пада­нето го е счупило! - продължи да се жалва Тесла . Дани извъртя очи и ми направи знак да тръгна с нея. Наложи се да прескоча Тесла , който пълзеше по земята в опит да събере компютърните части. -      ТРЪПКИ ме побиват, като влизам тук - призна Дани, след като вече бяхме излезли от Демонтажната. - Все едно сме в „Матрицата“, само че с купища боклуци по пода... Как се раз­бираш с Тес ? -      Добре. Той ми харесва. Симпатяга е. -      Чудесно, но не го оставяй да ти надува прекалено главата. Ако достатъчно се сближи с теб, накрая ще те убеди да му ста­неш партньор в „Уърлд ъф Уоркрафт“. Не можах да разбера дали е сериозна, или се шегува. Служе­ше си толкова ловко със сарказма, че често беше трудно да се намери границата. Дани ми подаде флашка с емблемата на Корпуса. -      Какво е това? Подарък за добре дошъл? -      Работа - отговори тя. Нарваес иска новаците да се зах­ванете с нещо практическо, докато по-големите се заемаме със сериозните задачи. -      Като търсене на карнавални маски. Дани се усмихна накриво. -      На тази флашка има архив, съдържащ всички лични дан­ни, които Марк ни каза по време на приемния изпит. На него му дадох същата с твоите данни. - Тя ме изгледа закачливо. - Наистина ли „Островът на съкровищата“ е една от любимите ти книги? -      Мислех, че отговорите на онзи тест са конфиденциални. Това не се ли доближава до незаконното? -      Ако имаш интерес да си дълго време сред нас, най-добре да преустроиш менталната си бариера относно кое е законно и кое - не. По-добре ще спиш през нощта. -      И какво се предполага да правя с това? -      Да разследваш. Нарваес иска да откриеш някакво несъот­ветствие между онова, което Марк е казал, и истината. Той го нарича „дисонанс“. Марк ще направи същото с теб. -      И как да го направя? -      Не знам. Това си е ваша работа. Покажете ни, че сте мом­чета със заложби. -      Това ми се струва нездраво. Не искам да шпионирам Марк. -      Не става въпрос за шпиониране, а да подложиш на тест способностите си за разследване. Най-вероятно нито ти, нито той сте скрили нещо при теста... - Тя ме изгледа въпросително. - А може би греша? -      Разбира се, че не - отговорих ѝ, издържайки на погледа ѝ. - Но ако беше така? -      Тогава Марк ще трябва да го открие и да го обяви. - Дани въздъхна. - Не го приемай като обида, Тирсо. Това е само уп­ражнение. Всички трябваше да го направим, когато постъпи­хме в Корпуса. -      Все ми е едно. Продължавам да мисля, че е... твърде при­крито. Няма да го направя. -      Съжалявам да ти го съобщя, но нямаш избор: това е запо­вед на Нарваес . Старецът не иска търсачите да имат тайни един от друг. Обърна ми гръб, за да си тръгне, но аз я хванах за ръката. -      Тогава ми кажи какво правеше в Кентърбъри и защо имам чувството, че оттогава ми се подиграваш? -      Защо говориш така? -      Дойде вкъщи само за да ми покажеш онази обява. Искам да знам защо го направи. Дани ме изгледа много сериозно. -      Обижда ме, като си мислиш, че ти се подигравам. -      Подиграваш се, шегуваш се с мен... Наречи го както си искаш. Тя присви очи. За миг ми се стори, че ще се обърне и ще си тръгне. Като че ли беше изкушена да го направи. -      Няма защо да ти давам обяснения, но щом искаш да знаеш, чувствах се виновна. -      Виновна ли? И за какво? -      Задето те уволниха. -      Но това не беше по твоя вина, беше... - Най-сетне вклю­чих. - Боже, едва сега разбирам, ти си била. Човекът, който от­мъкна Дискоса от музея онази вечер, когото преследвах. Била си ти. -      Нямам навик да извършвам подобна дейност на терен. Тези неща са повече в компетенциите на Мехур . Все имах усе­щането, че нещо няма да стане според предвиденото. - Тя отно­во изви очи. - Непредвиденият фактор се оказа ти. -      Добре. И с по-лоши думи са ме наричали. Значи съм тук само защото си искала да си облекчиш съвестта. -      Тук си, защото впечатли Нарваес , а това не се удава на все­ки - отвърна тя. - Освен това защо питаш, след като после не си готов да приемеш отговорите? Искаше да знаеш защо ти дадох обявата, а аз ти отговорих. - Разпери ръце с изцяло фалшива невинност. - Вече няма тайни между нас. -      Не. Остава още нещо: името ти. Все още не си ми казала името си. Не ми се струва честно: моето го знаеш, но аз не знам твоето. -      Вече знаеш как се казвам. -      Знам как те наричат тук, но не знам какво стои зад това. Тя се разсмя, сякаш бях изрекъл някаква много забавна глу­пост. -      Не, няма нищо скрито. Дани е умалително от Даниела. Това е и псевдонимът ми, и истинското ми име. Някои хора се нуждаят от прякор, за да скрият част от себе си, все едно е маска. А аз използвам истинското си име и като маска, и като примамка. -      Какво ще рече това? -      Ще рече, че знаеш само името ми, а в действителност нищо не знаеш за мен. Усмихна се накриво. Усмивката ѝ винаги беше крива. После ми обърна гръб и се отдалечи по коридора. Останах безмълвен, без да знам какво да мисля. Чувствах се като мишка, току-що хипнотизирана от змия. Накрая пови­ших леко глас, за да ѝ задам един последен въпрос, преди да си тръгне. -      Какво лошо има, че ми харесва „Островът на съкрови­щата“? -      Нищо, дори би ми се сторило привлекателно... - отгово­ри, без да се обърне или да забави ход. - Стига да бях осем­годишна. След това зави зад ъгъла и изчезна от погледа ми. 4. ДИСОНАНСИ ДАНИ беше обещала на Нарваес , че за два дни ще открие Маската. Направи го за ден. В началото на втория ми ден като търсач Нарваес отново ни събра в съвещателната зала, където Дани щеше да ни разкаже за откритията си. Този път тя и Марк застанаха начело на ма­сата. -      Да? - запита Нарваес . - Какво разбра? -      Нещо за промените на местонахождението на Маската от последното ѝ документирано споменаване до днес - отговори Дани. - Не е изчезнала в пожара на Алкасар, както се е мисле­ло, а по-късно. Маската е била част от Плячката на крал Хосе. Понеже в онзи миг не се осмелих да попитам какво е Пляч­ката на крал Хосе (все още страдах от притесненията на новак), се наложи по-късно сам да се информирам за това. Въпросният крал бил Жозеф Бонапарт, брат на Наполеон, когото императорът коронясал за монарх на Испания. След победата на испанците над французите през 1813-а крал Хосе трябвало да избяга през границата, без да се обръща. Преди да се отърве от крушението на властването си, събрал колкото скъпоценности и ценни предмети успял да отмъкне от испан­ското съкровище и ги отнесъл със себе си във Франция. Може би е гледал на постъпката си като на честно заплащане за служ­бата си. Ето това търсачите наричат Плячката на крал Хосе, която след два века продължава да е неизчерпаем източник на работа за Корпуса. -      Следователно Маската е във Франция - посочи Мехур . -      Не е толкова просто - каза Дани. - След падането на На­полеон брат му взел Маската при изгнанието си във Филадел­фия. Там я продал на местен земевладелец. Наследниците му я запазили, докато и последният не починал, без да остави по­томство, в Бейрут през 1975-а. Завещал цялата си колекция от антични вещи на Националния музей на Ливан, сред тях е и Маската на Муса. -      Ако Маската е била в музей в Бейрут, защо експертите са мислили, че е изчезнала в Мадрид през XVIII век? - запита Нарваес . -      Защото никога не е била изложена, нито каталогизирана. През 1975 година започва гражданската война в Ливан и На­ционалният музей е разграбен при боевете между християни и мюсюлмани. Оттам Маската е започнала обиколки из черния пазар за старинни вещи... - Дани изнесе обстоен доклад за ми­тарствата на Маската след изчезването ѝ от Бейрут. Толкова се унесох от препратките ѝ, че в един момент изгубих нишката на разказа ѝ и така и не я възстанових до края. Но все пак, в резю­ме, бяхме информирани, че след няколко дни Маската щяла да бъде продадена на търг в Португалия. Нарваес поглади мустака си с показалец. Изглежда новина­та го беше ядосала. -      Това ни оставя много малко време за действие... Сигурна ли е информацията ти? -      Марк е сигурен. Той я откри. Нарваес го изгледа и повдигна вежди . -      Мога ли да питам как? Марк се прокашля, преди да отговори. Дани леко му кимна с глава, за да го окуражи. Усетих първото си и много фино пробождане от ревност. -      Използвах Еркюл, за да проследя I2P линка към снимка­та, която Тесла е открил в „дълбоката мрежа“. То е... Добре де, сложно е да обясня как проследих линка... Имаше няколко грешни линка, някои пренасочваха един към друг, но след из­вестно време се натъкнах на източника. Става въпрос за анони­мен участник в търга, който се намира в Москва. -      Я чакай малко - прекъсна го Тесла . - Използвал си Еркюл... сам? -      Съжалявам, не знаех, че ми е забранено. -      На всички ни е разрешено да ползваме Еркюл - каза Ме­хур , - но не го правим, защото нямаме никаква представа как да работим с това чудо. -      Програма за проследяване, моля те - сряза го Тесла . После погледна Марк: - Кой те е научил да го използваш? -      Никой, аз сам... започнах да го ползвам, докато успях да свикна с функционирането му. Не е много сложно, ако вече мо­жеш да работиш с Воутър. -      Значи, казваш, че само си почнал да го ползваш и... гото­во? - запита Тесла . - Проследи I2Р линковете от „дълбоката мрежа“, избегна „счупените“ линкове и извади информация от онези, дето препращат помежду си, без никой да ти обясни как да го направиш! И не ти се е сторило трудно? -      Стана ни ясно, че Тесла е впечатлен от способностите ти - прекъсна го Нарваес . - Сега да продължим, Марк. Какво още откри при търсенията си? -      Разбрах, че търгът ще бъде организиран от Фондация „Гулбенкян“ и ще се състои в Лисабон. Двамата с Дани ви из­готвихме доклад, където е написана точната дата. Както може­те да видите, събитието ще е след няколко дни. Междувремен­но Маската се пази в сейф в банката „Еспирито Санто“. Това е всичко. -      Това е всичко? - повтори Тесла . Ясно беше, че информаци­ята му изглеждаше повече от достатъчна. Усетих второ пробождане от ревност. -      Това, което още не знаем, е къде точно в Лисабон ще се проведе търгът - добави Дани. - Не мисля, че ще е в седали­щето на Фондация „Гулбенкян“: твърде е показно за подобен търг. Предполагам, че от „Гулбенкян“ биха искали да бъде на колкото се може по-дискретно място. Мехур се обърна към Нарваес. -      Какво ще правим? Да се приготвим ли за пътуване до Пор­тугалия? Нарваес се изправи и си закопча сакото. Старецът даваше знак, че събранието е приключило. -      Не. Все още не. Преди това искам да преценя останали­те възможности, с които разполагаме. Продължете да следите ставащото в Лисабон, да видим какво още можете да измъкне­те. Марк е свършил чудесна работа, така че ще се възползваме максимално от резултатите му. Мехур беше следващият, който стана и излезе от залата, но преди това преднамерено изтърси нещо, уж напълно случайно: -      Да видим кога точно останалите новаци ще почнат да вър­шат някаква работа... Свих се в стола си, изпълнен е унижение. Третото пробождане на ревността ме заболя като нажежена игла. КОГАТО събирането приключи, се чувствах твърде объркан, за да се върна в отделението ни и да се срещна с Марк, така че излязох на улицата, за да пия едно кафе. Кратката разходка на чист въздух ми даде сили, за да се из­правя срещу остатъка от деня. Все още бях в лошо настроение, но поне не се чувствах толкова унижен, а ревността ми се беше поуталожила. Слязох в Мазето и използвах това, че Енигма е погълната от някаква книга (стори ми се, че е „Метаморфозата“ на френски), за да се промъкна дискретно покрай нея. Не бях в настроение за странностите ѝ. -      Стой на място - чух зад гърба си, когато вече мислех, че съм се измъкнал от опасната зона. - Лате макиато ли надушвам? - запита обвинително тя. Спрях на място с виновно изра­жение на лицето, а тя ме привика с пръст. Когато застанах до бюрото, изтръгна чашата с кафе от ръката ми и махна капачето. Хвърли един поглед вътре и прехапа устни. -      О! И има шоколадови стърготини отгоре! Лошо момче... - Сръбна си от кафето и въздъхна от удоволствие. Над устните ѝ остана мустаче от пяна, което тя облиза с връхчето на езика си. - Определено знаеш какво ми харесва. Идея нямаш колко съм ти благодариа. - Махна ми небрежно с ръка, също като императрица, която слага край на аудиенцията. - Можеш да си вървиш. След което отново се потопи в четивото си. Останах да чакам напразно да ми върне кафето. -      Още ли си тук? Да не би аз да съм единствената, която върши някаква работа тук? -      Кафето... Бях си го купил за мен... -      Да. Знам - отговори, без да вдига поглед от книгата. И по­вече нищо не каза. -      Може ли... Така де... Може ли да си го взема? -      Не, не може. - Затвори книгата и ме изгледа. - Ако си ис­каш кафето, трябва да ми кажеш защо си толкова вкиснат. -      Кое те кара да мислиш, че съм вкиснат? -      Езикът на тялото ти за мен е като отворена книга. Експерт по кинесика съм и никой не може да ме измами. Ръцете ти са в джобовете, устните ти са свити, гледаш изпод вежди... Какво са ти направили, миличък? Можеш да ми кажеш: много ме бива да повдигам духа на хората. Можех да се направя на разсеян и да я оставя сама с екстравагантностите ѝ, но ми беше невъзможно да откажа каквото и да е на тези зелени елфически очи, така подмамващо невинни. -      Събранието тази сутрин не мина много добре за мен. -      Разбирам... Всички потупвания по рамото са за Марк, а иищо за добричкия Тирсо, нали? -      Откъде знаеш? Дори не беше там. -      Ти може да ме виждаш само тук, но очите и ушите ми са навсякъде. - Енигма ме изгледа със съжаление. - Не се отчай­вай, миличък, все още е рано за това: едва от два дена си тук. Да, вече съм наясно, че Марк го бива повече от теб, по-инициативен е и дори изглежда по-добре... -      Мисля, че не те бива чак толкова много да повдигаш духа на хората, както си мислиш. -      ... Обаче нека ти издам една тайна - продължи тя, без да ме слуша. Наведе се към мен върху плота на бюрото си, приближи устни към ухото ми, докато едва не го докосна. После прошеп­на: - Ти ми харесваш много повече. Усещането беше толкова приятно, че дори за миг затворих очи. След това тя се отдръпна и ми се усмихна. Почувствах се много по-добре. В края на краищата, наистина я биваше да повдига духа на хората. -      Сериозно? -      Разбира се. Сега се връщай и ни накарай да се чувстваме горди. -      Ще опитам, но ще е трудно да надмина Марк след събра­нието тази сутрин. -      Определено, с това поведение. Така, нека помисля... Сетих се. Старецът ви зарича да прегледате изпитните си резултати, за да видите дали няма някой дисонанс, нали? Добре, заеми се изцяло с това. Изкарай мръсното му бельо. -      Тази тъпа задача... - въздъхнах. - От вчера ме тормози... Дори не знам откъде да започна! -      Знам, че е малко абсурдно, но старецът го намира за добра практика. Най-добре ще е да намериш нещо, защото в противен случай Нарваес ще реши, че не си го взел на сериозно. -      Ами ако няма никакви дисонанси в данните на Марк? Ни­какъв смисъл няма да лъже в отговорите си: аз не го направих, така че и той няма да намери нищо такова при мен. -      О, със сигурност има. Всички лъжем. Винаги. Понякога умишлено, друг път - поради незнание, но всички за нещо лъ­жат. Освен това грешиш. Знам, че Марк вече е открил несъот­ветствие в отговорите ти. -      Какво? Не може да бъде! На никой от отговорите не съм излъгал! -      Така казваш, но изглежда си го направил. Марк откри нещо за теб, докато проследяваше с Еркюл, за да търси Маската. И преди да си ме питал, не знам какво е. Това беше тъпо. Нямаше как Марк да е открил нещо. Не­възможно беше. С каквото и да разполагаше, със сигурност си го беше измислил. Вероятно с идеята да спечели повече точки пред Нарваес . Това ме вбеси. -      Трябва да ми помогнеш - започнах да ѝ се моля. - Трябва да намеря някой дисонанс в отговорите му. Ако можеш да ми удариш едно рамо... Тя поклати глава. -      А, не, това не ми е в стила. Подкрепям екипа си, обаче не мамя заради него. Но ако искаш да говориш с някого с по-малко скрупули, можеш да си опиташ късмета с Тесла ... Изглежда те харесва. -      Сигурна ли си? Откъде знаеш? -      Вече ти казах, скъпи: кинесика. Всичко е в езика на тялото. - Внезапно отново се превърна в Строгата императрица от рецепцията. - А сега се махай: скоро почва часът ми на тишина. -      Какво, по дяволите, е...? - започнах. Тя сложи пръст на устните си и изшътка. -      Шшшт! Помни, моят час на тишина. Направи ми жест да я оставя сама, за да се наслаждава на мълчанието си. Енигма. КОГАТО се връщах към отделението с чашата си лате макиато в ръце, минах покрай вратата на Светилището. Забелязах, че е притворена. Светилището беше светая светих на главната щабквартира. Никой не влизаше в кабинета на Нарваес , освен ако той не го привика изрично, а това бе нещо, което правеше твърде рядко. Когато Нарваес трябваше да поговори насаме с някой търсач, предпочиташе да го прави на друго място в Мазето. Легендата твърдеше, че в Светилището нямало нищо, че то било само една празна стая и самият Нарваес подхранвал тази мистична бариера около онези четири стени. Логично това не беше нищо повече от приказка за новаци, обаче от друга страна ми се предоставяше случаят да се уверя в огромната стойност, която Нарваес придаваше на изисканото отглеждане на тайн­ствеността. Във втория си ден като търсач още не знаех много за тези неща. Все пак, когато минах покрай Светилището, видях от­крехнатата врата и чух гласовете, които излизаха отвътре, ня­маше как да не спра, подтикван от болезнено любопитство, и да опитам да разкрия какво е онова, което толкова ревностно се пазеше от очите ни. Дискретно се приближих до вратата. Не беше достатъчно отворена, че да предостави обстоен поглед към вътрешността на Светилището, но стигаше, за да мога да чуя ясно гласовете. Като доближих окото си до тънката пролука, видях (или по-скоро почувствах интуитивно) Нарваес . Стоеше с гръб към вратата с ръце зад себе си, изпънат като восъчна фигура. С него имаше още някой, когото не можах да различа, тъй като беше встрани от погледа ми, но разпознах гласа му. Беше Мехур . Изглеждаше ядосан. Мина няколко пъти покрай процепа, явно кръстосваше стаята. Нарваес го слушаше, без да променя стойката си. -      ... че е грешка - казваше Мехур . - Знаеш, че никога не съм оспорвал решенията ти. Но в този случай не сме сигурни, че идеята ти е била добра. -      От името на колегите си ли говориш, или само се криеш зад множественото число, за да ме притиснеш? - запита Нар­ваес със спокоен глас. -      Никога не бих направил това! -      Тогава имай доблестта да отговаряш за собственото си мнение. Никога не си бил страхливец. Недей тепърва да ста­ваш такъв. -      Добре. Като господар на собственото си мнение ти казвам, че допусна огромна грешка. -      В това отношение се боя, че не съм съгласен с теб. -      За бога, отвори си очите и приеми действителността. Не му е мястото тук. Тирсо Алфаро не е търсач и не вярвам някога да стане. -      Ако не те познавах, щях да реша, че изпитваш лична враж­дебност към него - каза Нарваес , продължавайки да не помръд­ва. - Възможно ли е това? -      Разбира се, че не! Всъщност онова, което ме притеснява, е сигурността. Тази работа има рискове... Склонен ли си да пое­меш отговорността за онова, което може да му се случи? -      Категорично да. По същия начин, както съм отговорен за всеки от вас. За теб също. Чух как Мехур изпусна дълга и дълбока въздишка. -      Защо го правиш? За теб не е характерно да се доверяваш сляпо на хората. -      Не разбирам защо ми задаваш въпрос, чийто отговор вече мислиш, че знаеш. Мехур не каза нищо. Вместо това видях как примирено от­пусна рамене. -      Недей да се заблуждаваш. Да си търсач не е нещо, което е в кръвта. -      Учудвам се, че точно ти ми казваш подобно нещо. Настъпи напрегнато мълчание. Никъде не виждах Мехур , така че се доближих още повече до процепа, за да опитам да огледам по-добре. Вратата се отвори с трясък и Мехур изхвърча от кабинета, хващайки ме неподготвен. Сблъскахме се и чашата с кафе се изплъзна от ръката ми. Мехур я улови във въздуха, преди да е паднала на пода и без да разлее и една капка от съдържанието. Беше много впечатляващо. Подаде ми чашата с рязък жест. -      Гледай къде вървиш, новако - сопна ми се той. После се отдалечи, обгърнат в облак от лошо настроение. -      СЪЖАЛЯВАМ, Тирсо. но не мога да ти помогна. Упраж­нението по дисонанси е нешо, което новаците трябва да напра­вят сами. Тесла сви рамене извинително и после продължи да работи. Конструираше някакъв уред. На главата си носеше ластична лента с прикрепен към нея фенер и с две миниатюрни игли се опитваше да вмъкне тънък като конец кабел в нещо, което при­личаше на малък пластмасов конус, не по-голям от възглавнич­ката на пръст. -      Моля те, отчаян съм. Бях последвал съвета на Енигма и се явих в Демонтажна­та, за да търся помощ от Тесла . За нещастие той не показваше склонност да ми я окаже. -      Поставяш ме в трудно положение. Ако Нарваес разбере, че ти помагам, ще ни одере живи. И двамата. На стареца никак не му харесва някой да мами. - Тесла успя да вкара кабела в пласт­масовия конус с деликатността на човек, който плете паяжина. После въздъхна, махна фенера от главата си и ме изгледа. -      Защо му отдаваш такова значение? Това е тъпо упражне­ние, обикновена формалност. Когато аз постъпих тук, трябва­ше да го направя с Мехур и нито той, нито аз открихме нещо един за друг, но на стареца му беше все едно. Единственото, което иска, е да положиш усилие, нищо повече. -      Според Енигма Марк бил открил несъответствие в данни­те ми. -      Сериозно? Че какво си направил? Свалил си няколко годи­ни от възрастта си, за да изглеждаш по-млад или нещо такова? -      Всичките ми отговори са истина. Сигурен съм, че Марк си е измислил нещо. -      Това хич не е добре... - измърмори Тесла . - Вече преживя петте си минути слава тази сутрин, какво още иска? Първо из­ползва Еркюл зад гърба ми, а сега и това. В гласа му долових наранена гордост. Дадох си сметка, че Тесла е огорчен, задето някакъв новак беше разбулил тайните на творението му сякаш бе някаква програма, не по-сложна от морски шах. Реших да се възползвам от това. -      Използвал е Еркюл и за да открие несъответствия в отго­ворите ми... - вметнах преднамерено. Тесла сви устни. Можех да си представя етичните терзания в главата му като рояк от малки Х-изтребители, срещнали се с имперските сили в „Междузвездни войни“. -      Това определено не е никак, ама никак добре... - каза на­края. - Да използваш Еркюл, за да търсиш Маската - това бива. Но да се възползваш от него за собствена изгода... Предпола­гам, че в светлината на това няма да има никакъв проблем да ти помогна. По този начин силите ще се изравнят. Благодарих му сърдечно. Тесла включи единия от компю­трите си и ми поиска флашката с изпита на Марк, която Дани ми беше връчила предния ден. -      Да видим - каза, докато изследваше архива. - Разполагаме с малко време да открием нещо. Не се налага да е нещо важно; всъщност най-вероятно няма да има нищо, само някое дребно несъответствие... Откъде да започна? -      Отхвърляме резултатите от тестовете по общи познания, езици и психологическите тестове - отговорих, като си при­помних изпитите от онзи ден. - Там не би могло да има лъжи, а само неверни отговори на задачите. -      Значи остава ни личният тест. - Тесла отвори съответния архив и се зачете. - Така... Адрес, възраст, дата на раждане, име и професия на бащата, на майката, братя и сестри... - Започна да върти колелцето на мишката, докато напредваше по доку­мента. - Любими книги и филми, хобита... Боже, бях забравил за колко глупости ни бяха питали в тоя тест! Чудя се за какво ли е нужно всичко това. -      Няма смисъл. Тук няма да намерим нищо мътно... Освен ако по някаква тъпа причина Марк е писал, че любимата му книга е „Сто години самота“, за да скрие, че чете само клюкар- ски списания, няма как да открием несъответствие. Невъзмож­но е да се знае дали някой лъже във вкусовете и предпочита­нията си. Тесла въздъхна. -      На Дани ѝ се удават добре тези работи, за разлика от мен... - Известно време постоя замислен, докато накрая, изглежда, се натъкна на нещо, което би могло да ни свърши работа. Показа ми едии въпрос, който гласеше: „Посочете местата, до които сте пътували през последните 24 месеца“. -      Виж, тук може да има нещо. Обърни внимание на отгово­ра: Лондон, Мелбърн, Чикаго, Единбърг... Явно е страстен пъ­тешественик. За хората, които пътуват толкова, е нормално да забравят някои от местата, които са посетили през последните две години. Това може да е дисонансът, който търсим: място, където е бил, но го няма в отговора му. -      Има ли начин да го потвърдим? -      Така мисля. Когато човек пътува, винаги остават следи: самолетни билети, кредитни карти, хотелски резервации... Ще оставя Еркюл да работи и ще видим какво ще открие. -      Еркюл и това ли може? -      Естествено - отговори Тесла с гордост. - Той е най-добри­ят следотърсач на света. Най-добрият следотърсач на света беше толкова неясен и труден за разбиране, колкото и средновековен гримоар. Тесла ентусиазирано опита да ми обясни принципа му на действие, докато го караше да се рови из милиони уебстра­ници. След няколко минути спрях да му обръщам внима­ние. За мое собствено съжаление изпитах възхищение към Марк, задето бе успял да се научи да работи с него по чиста интуиция. Еркюл не беше толкова бърз, колкото си бях представял. За­бави се доста да намери нещо, което да ни е от полза. -      Мисля, че Еркюл се натъкна на нещо - обяви Тесла и почу­ка екрана на компютъра с пръст. - Виж това. Не видях нищо освен купища цифри на черен фон. -      И какво е това? -      Накарах Еркюл да проследи системата „Амадеус“ на раз­лични авиокомпани?!... -      Амадеус... Като композитора? -      Така се казва системата, която използват всички авиоли­нии по света за резервация на билети. Еркюл се натъкна на това във „Върджин Еърлайнс“. Приближих се още малко към екрана, но продължих да не виждам нищо интересно в онези поредици от числа. -      И какво точно пише тук? -      Според тези данни Марк е пътувал няколко пъти до Бел­гия и не само през последните две години, а много пъти преди това. Виж, летял е до Брюксел най-малко три или четири пъти в годината. - Тесла замислено поглади брадичката си. - Това е странно... В отговорите си на изпита не споменава никое от тези пътувания. А са прекалено много, че просто да ги е заб­равил. -      Мислиш, че ги е скрил преднамерено? -      Нямам обяснение защо би го направил обаче... - Сви ра­мене. - В края на краищата важното е, че най-сетне имаш не­съответствие. Сега няма да ти се наложи да се изправиш пред Нарваес с празни ръце. Благодарих му с целия ентусиазъм, на който бях способен, после си взех флашката и излязох от Демонтажната. МАРК работеше на бюрото си, когато влязох в отделени­ето ни. -      Здравей, колега - поздрави ме той, като ме видя. - Къде се губиш? Не съм те виждал от събранието сутринта. -      Бях наоколо - отвърнах лаконично, докато си сядах на мяс­тото. Щях да го питам какъв дисонанс е открил в отговорите ми от изпита. Бях нетърпелив да чуя от собствените му уста тъпа­та история, която смяташе да представи за истина. Не ми се удаде възможност. Точно в този момент Нарваес влезе при нас. -      Рицари - поздрави ни той. Двамата скочихме на крака поч­ти едновременно. Беше спонтанна реакция, каквато само някой като Нарваес би могъл да предизвика. - Моля, седнете. Тук не сме във флота. Старецът пристъпи право към целта. -      Не искам да ви отнемам много време. Вчера ви връчих по един архив с изпитните ви работи, за да откриете възможен дисонанс в отговорите. Имате ли вече какво да ми предложи­те? - Никой от двамата не искаше да е първи, така че той избра вместо нас. - Тирсо? Потиснах нов импулс да скокна на крака, след като си чух името. Избягвах да гледам Марк, докато разказвах на Нарваес за полетите до Белгия, които колегата ми не беше споменал в от­говорите си. Старецът ме изслуша с внимание и накрая кимна леко с глава в знак на одобрение. -      Това наистина прилича на дисонанс. Марк, имаш ли нещо да кажеш? Най-сетне се осмелих да го погледна, без да обръщам глава­та си. Видях, че се усмихва. -      Боже... - каза той. Въобще не изглеждаше притеснен. - Дори не помнех за това. Истина е. Пътувах няколко пъти до Брюксел, а не го отбелязах в отговора. Всъщност става въпрос за нещо дребно: майка ми е белгийка, така че чичовците и ле­лите ми, баба ми и дядо ми живеят в Брюксел. Винаги, когато мога, им ходя на гости. Не го включих в отговора, защото ре­ших, че въпросът се отнася за туристически или работни пъ­тувания. - Марк си позволи да се усмихне. - Толкова пъти съм ходил при баба и дядо в Белгия, че за мен е като ежедневие и дори не го смятам за истинско пътуване. Затова и не съм го споменал. Нарваес кимна . -      В такъв случай не съм много сигурен, че е дисонанс... По- скоро ще го отдадем на невнимание. Не бях сигурен дали това не е упрек към мен, но без съмне­ние не беше и похвала. Примирих се, че работата ми не е била много впечатляваща. Ако си бях дал труда да анализирам данните за семейството на Марк, сигурно и сам щях да си дам сметка, че няма никаква мистерия в пътуванията му до Белгия. Поне (утеших се) можех да забравя за проклетите дисонанси. -      Така, Марк, някакви дисонанси в отговорите на твоя ко­лега? Бях се приготвил да слушам глупости. Доста надхвърли очакванията ми. -      Само един - отговори Марк. - Сигурен съм, че не е важно, но в графата „професия на бащата“ Тирсо е отговорил „граж­дански пилот“. -      Защото баща ми беше граждански пилот - ядно отгово­рих аз. -      Работата е там, че не открих името му в базите данни на нито една авиолиния. Нито пък в регистрите на ИСЛП 111 . Няма и лиценз за пилот на името на Енрике Алфаро. Съжалявам, Тирсо, но според Еркюл баща ти не е бил граждански пилот. Щом чух това, реакцията ми беше прекалена. Може би ще бъде трудно да се оправдая, но бих искал поне да опитам. Макар като зрял човек да не създавах такова впечатление, през детството си бях доста агресивен. Включително в някои случаи необуздан. Не е нещо, с което се гордея, но за това си има причина или поне аз бих искал да вярвам в това. Израснах почти без семейство, с отсъстващ баща и с май­ка, която като цяло ме пренебрегваше. Нямах братя и сестри. Бях лишен от примери, които биха могли да смекчат характе­ра ми в онзи етап на хормонална революция, каквато е пубер­тетът. Онези години прекарах, преминавайки през различни интернати и училища, в които нямаше друга дисциплина ос­вен тази, наложена от непознати. За мен пубертетът се свеж­даше до форма на продължителна буря, по време на която ми беше по-лесно, по-удобно и по-бързо да се сбия, вместо да помисля. Успях (не знам как) да преодолея онзи етап без други по­следствия освен определена тенденция да действам импулсивно в най-неподходящите моменти... както например да хукна след тайнствен крадец в Кентърбъри. И все пак подрастващият кавгаджия така и не си отиде напълно и винаги е бил (и продъл­жава да е) задрямал в някое кътче от характера ми и изтощен от годините борба срещу всичко и всички. Когато чух Марк - Марк! - да произнася името на баща ми, сякаш някой събуди с ритници онзи юноша. И понеже това не беше достатъчно, Марк бе дръзнал да подложи на съмнение единственото нещо, което вярвах, че зная за баща си, човек, ко­гото познавах само откъслечно и споменът за когото все повече избледняваше. Никога не говорех за баща си. Не заради негодувание (или поне не мисля, че това бе причината), а просто защото нищо не знаех за него. Но все пак, когато в най-неизбежните моменти бях длъжен да го спомена, поне имах за какво да се захвана. Нещо, в което да съм сигурен по отношение на оня непознат човек: баща ми беше граждански пилот. Баща ми беше граждански пилот. Беше като мантра, която си бях повтарял много пъти през живота си, в миговете на най-голяма мъка, когато стигах дотам да си мисля, че той е бил само плод на въображението ми. Баща ми беше граждански пилот. А сега този нещастник, това разглезено хлапе с роднини от плът и кръв, пръснати из цяла Европа, този самозван герой, който, изглежда, се беше заел да ме засенчва от мига, в който се появи в живота ми, искаше да ми отнеме единственото, което знаех ( Баща ми беше граждански пилот ) за един призрак. Ето защо реагирах така. Усетих как в гърдите ми избухна ярост. Нахвърлих се върху Марк и го стиснах за яката на ризата. Приближих лицето си до неговото на такова разстояние, че можех да го захапя по бра­дичката. -      Чуй ме добре, защото мисля, че не си ме разбрал - изсъс­ках през зъби. И добавих, отчетливо отделяйки думите: - Баща ми беше граждански пилот. -      Тирсо! - Гласът на стареца избумтя като топовен изстрел. Това ме накара моментално да си върна контрола и да пусна Марк. Ако беше кой да е друг, а не Нарваес , нещата щяха да свършат с много по-сериозни последици. Вече освободен, Марк неуверено се отдръпна назад. -      По дяволите! Какво ти става? Ума ли си загуби? -      Достатъчно, Марк - отсече Нарваес . - Излез навън. Заповедта не позволяваше спорове. Марк си оправи дрехите и излезе от отделението ни, гледайки ме с неприязън. Отвърнах му със заплашителен поглед. За пореден път присъствието на Нарваес ми попречи да извърша нещо, за което после можеше да съжалявам. Вече насаме, Нарваес се приближи до мен. Излъчваше сту­денина като гигантски айсберг. -      Ще ти задам един въпрос и за твое добро се надявам от­говорът да ми хареса - каза той. - Ще трябва ли да гледам как един рицар търсач хваща за гърлото свой другар вътре в пове­рените ми помещения? Държанието му не беше чак толкова ледено, че да охлади яда ми. -      Онова, което той каза, е мръсна лъжа. Баща ми беше граж­дански пилот. -      Отговори на въпроса ми! Сведох очи и през зъби измърморих: -      Съжалявам. Няма да се повтори. -      Обещай, закълни се, татуирай си го на челото, за да не за­бравяш, ако искаш, но никога, никога повече да не си вдигнал ръка срещу друг търсач. И още по-малко в мое присъствие. - Из­бегнах погледа му и той, срещнал мълчанието ми, продължи: - Трябва да осъзнаеш къде се намираш. Някой ден сигурността ти, а може би и нещо друго, може да зависи от друг търсач. Въжето, което ни свързва, трябва да е здраво като стомана, в противен случай може да се наложи да заплатиш прескъпо. Разбра ли ме? Кимнах мълчаливо. Все още не се срамувах от държанието си. Продължавах да чувствам гняв, и то толкова силен, че едва разбирах думите на Нарваес насред ( баща ми беше граждан­ски пилот, баща ми беше граждански пилот, баща ми беше граждански пилот! ) помрачения си разсъдък. Може би той го долови. Както обичаше да казва Тесла , „ста­рецът знае разни работи“. Приближи се до мен и сложи ръка на рамото ми. Видя ми се не толкова студена, колкото очаквах. -      Тирсо. - Стори ми се, че на лицето му има сянка на загри­женост. - Онова, което Марк каза за баща ти... -      Баща ми беше граждански пилот - прекъснах го предиз­викателно. Струваше ми се почти невъзможно да мисля или да казвам нещо различно от тези пет думи. Нарваес кимна сериозно. -      Имаш право - каза той. - Нека го оставим да бъде такъв. Излезе от отделението, без да добави нищо повече. 5. БЛИЗНАЦИ КОГАТО се прибрах у дома, опитах да говоря с майка си, като се обадих по телефона на мястото, където провеждаше разкопките (не си направих труда да ѝ се обадя на мобилния - никога не го включваше). Наложи се да си опитам късмета няколко пъти. На третия или четвъртия опит ми се обади някой, който ме уведоми, че майка ми била заета и не можела да дойде на телефона. Няколко часа по-късно доктор Алисия Хордан прояви до­брината да проучи защо единственият ѝ син толкова много иска да разговаря с нея, и ми върна обаждането. -      Тирсо, какво има? - запита ме тя след лишен от сърдечност поздрав. Не изглеждаше разтревожена, само ѝ беше досадно. - Казаха ми, че цял следобед си ми звънял. -      Искам да те питам нещо за Енрике. За нас имаше само един Енрике . Не бяхме свикнали да из­ползваме думата „баща“ за него. Мисля, че и за двама ни изгле­ждаше неловко. -      И затова ли е целият този зор? Мислех, че е нещо важно. На какво се дължи този внезапен интерес? Не си дадох труда да ѝ отговоря. Имах си собствени въпроси и отговорите им ми изглеждаха по-належащи. -      Какво е работил? -      Моля...? Беше пилот. Граждански пилот, това го знаеш, от­както... -      Сигурна ли си в това? Не ме ли лъжеш? -      Естествено, че съм сигурна. Знаеш, че никога не съм те лъ­гала, а още по-малко за Енрике - отвърна обидено тя. - Освен това защо би ми трябвало да правя такова нещо? Казваше истината. Лесно беше да го разбера. За едно нещо майка ми беше права: никога не лъжеше. Не ѝ се удаваше: за­пъваше се, заекваше, променяше гласа си... Беше най-лошата актриса на света, така че щом твърдеше с такава увереност, че баща ми е бил пилот, то тя не таеше дори най-малкото съмне­ние по въпроса. Не знаех какво да кажа. Не бях и съвсем сигурен защо по­исках да разговарям с нея. Тя долови съмнението в мълчанието ми и добави: -      Тирсо, не знам какво ти се върти в главата, но бих била щастлива да го обсъдим на спокойствие в по-подходящ момент. В момента имам сума ти работа, която изисква цялото ми вни­мание. Моля те, следващия път, когато ми се обадиш, да бъде за нещо по-важно. Подчерта думите си със сбогуване набързо и затвори теле­фона. Винаги, когато нещо не я интересуваше, го избягваше без угризения. Спрях да се чудя дали онова, което Марк беше казал за баща ми, е истина: след разговора с майка ми бях сигурен, че той е допуснал грешка. Ето за това трябваше да помисля, преди да му се нахвърля пред Нарваес , казах си горчиво. Продължих да се мъча с тези мисли, когато неочаквано ня­кой позвъни на вратата. Отворих и видях Дани. Имаше лошия късмет да ме посети в момент, когато не бях особено весел, и се боя, че поздравът ми не беше най-сърдечният. -      Здрасти - поздравих сухо. - Какво правиш тук? -      Струва ми се, че идвам в лош момент. -      Извинявай. Не исках да съм груб... Ще влезеш ли? -      Не съм сигурна. Изглежда днес нервите ти са опънати, а Нарваес не е тук, за да те сдържа. -      Можеш да влезеш. Уверявам те, че днес нямам намерение да заплашвам други хора. Тя влезе и любопитно огледа наоколо. -      Значи тук живееш... -      Аз съм само случаен наемател... Да не си дошла да ми връ­чиш заповедта за уволнение? -      Защо? Заради станалото с Марк? Би било малко прекале­но, не мислиш ли? Не изхвърляме никого на улицата само за­щото кръвта му се е качила в главата. -       Нарваес изглеждаше много ядосан. -      Повярвай: когато видиш стареца наистина ядосан, ще раз­береш. - Без да чака поканата ми, се настани на дивана и ме изгледа мило. - Не обръщай толкова голямо внимание на ста­налото. Такива неща се случват между търсачите по-често, от­колкото предполагаш. -      Обаче Нарваес каза... -      Да, ясно: позната ми е проповедта за връзката, здрава като стомана. Повтаря я винаги, когато му се удаде възможност. От­към етично пожелание е много добра, много възвишена, но ко­гато малка група хора са задължени да прекарват заедно много часове на ден, винаги се получават пререкания. В работа като нашата караниците са обичайна форма да се освободи напре­жение. -      Много съжалявам за станалото - искрено казах аз. - Падна ми пердето, когато Марк спомена баща ми. Историята там е сложна. -      Няма защо да се оправдаваш. Не съм го искала. -      И все пак бих желал да го направя. -      Няма нужда. - Дани помълча, извади си цигара и запали. - Знам историята на едно момиченце. Щастливо и обикнове­но момиченце, като всички други момиченца. Обожаваше ро­дителите си, което също не беше нещо необичайно. Един ден майка ѝ си тръгна. Така и не стана ясно защо: просто изостави семейството си и повече не даде признаци, че е жива. Бащата на онова момиченце, след като не успя да го понесе, се самоу­би. - Дани се усмихна горчиво. - Вторичните ефекти от откри­ването на „истинската ти половинка“: ако някой ти я отнеме, се оказваш половин човек, а никой не може да живее, ако не е завършен. След тези думи Дани направи пауза. Загаси цигарата, без да я е довършила, и продължи: -      Знам едно нещо. Онова момиченце крие в себе си всеки спомен, който има за родителите си, като много скъпо съкрови­ще. Възможно е да не реагира много добре, ако някой се опита да го опетни. -      И кое е това момиченце? - запитах, макар да се досещах за отговора. На лицето ѝ се появи една от неразгадаемите ѝ усмивки. -      Можем да продължим този разговор по-нататък... или не. Не искам да се задържам прекалено, а още не съм ти казала защо съм дошла. Нарваес иска утре да ме придружиш до едно място. Става въпрос за очарователен бижутерски магазин, кой­то се намира на улица „Постас“. Много традиционен. Ще ти допадне. Зарадвах се да разбера, че въпреки всичко Нарваес все още ми се доверява достатъчно, за да ми повери някаква малка за­дача, била тя и само като придружител. -      Какво ще правим там? -      Ще проверим една поръчка. Покрай случката с Дискоса от Кентърбъри Нарваес мисли, че имаш добро око за фалшификатите, и иска да погледнеш нещо. Утре ще разбереш какво е. Докато говореше, се отправи към вратата и я отвори. Преди да си тръгне, ми каза: -      Утре ще се запознаеш с Алфа и Омега . Трябва да те преду­предя, че може да ги намериш за малко... особени. -      Кои са Алфа и Омега ? Други търсачи? -      По-скоро външни сътрудници... След това ми издиктува адреса, на който трябваше да се срещнем, и си взе довиждане. Останах известно време да се чудя що за особняци са онези, че чак се налага да бъда предупреден. УЛИЦА „Постас“ е една от онези типични тесни отсечки, които свързват Пуерта дел Сол с Пласа Майор. Малка уличка, която прилича на стар белег върху кожа и постоянно мирише на сандвичи с калмари. Старинно кътче от столицата на крал­ството, където - колкото и да е странно - единственото, което не е в изобилие, са мадридчаните. Двата тротоара на улица „Постас“ представляват дебел каталог от малки магазинчета и кръчми. Все едно колко са стари, всички изглеждат, все едно са там още от времето, когато на мода са били накъдрените яки около шията, а алебардата - последната технология в областта на оръжейната индустрия. Едно от тях изпъква с тясната си витрина, която повече при­лича на прозорец на склад. По полиците са изложени сребърни потири, отличителни знаци на различни сдружения, фигурки на женствени светци и девици като конуси, задушени под те­жестта на корони с формата на лук. Върху витрината виси го­ляма черна табела, на която с бели букви пише: МУНЬОС-КАМАРАСА. СРЕБЪРНА И ЗЛАТНА БИЖУТЕРИЯ А после, с по-малки букви, сякаш не е особено важно: Фир­мата е основана през 1864. Първия път, когато се озовах пред бижутерията „Муньос-Камараса“, ми се стори, че цялата витрина е покрита с плътен слой прах. Ако се изключи матовата железария, която се виж­даше зад стъклото, магазинът приличаше на бижутерия тол­кова, колкото и на месарница, магазин за пилета или всякакъв друг вид търговия, подходящ за непретенциозен квартал. Изгледах въпросително Дани, за да получа потвърждение, че не сме объркали мястото. -      Живописно е, нали? - каза тя. - Гледай да не се доближа­ваш много до стените, ако не искаш да се покриеш с прах. Отвори вратата на бижутерията. Дрънченето на камбанките, които висяха от горния праг, обяви присъствието ни. Отвътре мястото беше претъпкано с любопитни вещи: изо­бражения на светци, каталог с мостри на виолетови, червени и бели платове, медали, църковни медальони, дискоси... Мястото беше малко, донякъде потискащо и миришеше натрапчиво на восък и старо дърво. В дъното на магазина се отвори малка врата, от която се по­каза възрастен мъж. На ръст беше много дребен, приличаше по-скоро на прекалено високо джудже, отколкото на нисък чо­век. Носеше черни дрехи с изящна кройка, която се съчетаваше с вратовръзката му, тъмна като черен процеп насред хилавите му гърди. Косата му беше сива и гъста, доста разрошена, и в съчета­ние с миниатюрните очила, кацнали на върха на носа му, и пух­кавите му като памук мустаци му придаваше вид на дребничък смахнат професор с добър шивач. Щом видя Дани, дребничкият човечец се усмихна и муста­ците му се размърдаха. -      Дани, това си ти... Не те очаквахме толкова рано - каза той, докато окачаше на стъклото на вратата табелка, на която пишеше „Връщам се след един час“. - Не идваш сама, както виждаме. Кой е твоят придружител? Този не го познаваме. Вниманието ми беше привлечено от странния начин, по кой­то дребосъкът говореше за себе си в множествено число, сякаш имаше и друг човек, когото никой освен него не можеше да види. -      Представям ти Тирсо Алфаро - каза Дани. После се обър­на към мен. - Тирсо, това е Федерико Муньос-Камараса. Алфа . Един от нашите доставчици. -      От самото начало - добави споменатият с нотка на гор­дост. - Бащата на дядо ни бил един от първите сътрудници на Националния корпус на търсачите. Вербуван лично от са­мия генерал Нарваес, когато създавал Корпуса по времето на кралица Исабел II. Семейството ни винаги е било в услуга на каузата. -      Наистина ли? - впечатлих се аз. - Всички сте били тър­сачи? -      Не търсачи, а доставчици - уточни той. - Най-добрите в Европа: прадядо ни усъвършенствал изкуството си в ателието на самия Карл Фаберже в царския двор. Дядо ни е преподавал в Колежа по изкуство „Сиднъм“ в Лондон, където показал на великия Рене Лалик онази техника, която той по-късно щял да направи известна под името „опалово стъкло“. Същите тайни, които нашият баща наследил ог неговия и после с голямо май­сторство демонстрирал в ателието на Чарлз Луис Тифани в Ню Йорк. Във вените ни тече кръвта на потомствени бижутери без аналог в целия свят. Можехме да сме известни като Белперон, Боавен или Картие, обаче предпочитаме да предлагаме способ­ностите си в услуга на търсачите. Не се водим от жажда за сла­ва, а от желание да служим на поколенията. Произнесе тази малка реч, по-голяма от него самия, с така­ва жар, сякаш бе възкачен на пиедестал. Дани го слушаше без особен интерес, сякаш вече няколко пъти беше слушала това. -      И какво точно предлагате? -      Вашите пособия за работа, младежо - отвърна ми той. - Предполагам за какво сте дошли. Последвайте ме, ще ви пока­жем: пазим го в ателието. Алфа ни поведе в помещенията зад магазина и оттам слязо­хме в доста просторно мазе, пълно с работни маси и инстру­менти, за които реших, че са златарски пособия. Пред една от масите имаше човек. Наложи се да задържа погледа си върху него, за да се уверя, че не съм пред някаква оптическа илюзия: мъжът беше идентично копие на Алфа във всички детайли, с изключение на това, че костюмът му не беше тъмен, а много светло бежов. Приличаше на негатив на дребо­съка, който ни посрещна в магазина. Алфа ни представи: -      Тирсо, това е брат ми Анхел. Можеш да му викаш Омега . Еднояйчни близнаци. Алфа и Омега . Сега си обясних забав­ния навик на Алфа да говори в множествено число - мания, която, както по-късно установих, споделяше с брат си. Сякаш единият винаги носеше другия в сърцето си. Алфа се обличаше в наситеночерно, а Омега - в мръснобяло. Като ги гледаше човек заедно, беше истинско изкушение да запита кой е злият близнак. Не се доверявах достатъчно на вроденото си остроумие, за да го направя, така че се ограничих да поздравя Омега с любезното „радвам се да се запознаем“. -      Можеш да ми викаш и Анхел - каза той и протегна ръка. - Имената ни не са тайна за никого, а и в края на краищата ги има на вратата на ателието ни. -      Все пак, предвид че сме „на служба“ - намеси се Алфа , - мисля, че най-правилно би било да използваме нашите nomes d e guerre. -      „А те ще ме попитат: как Му е името? Какво да им кажа? И рече: тъй кажи на синовете Израилеви: вечно Съществуващи­ят ме прати при вас“ - каза Омега . После се усмихна. - Глава трета от Изход. -      Онова, което брат ми и аз искаме да разберем, е с какво име трябва да се обръщаме към теб... Или Тирсо е прякор? Дребосъците ми се сториха изключително любопитни. На­помняха ми смътно на близнаците Туидълдум и Туидълди от „Алиса в Страната на чудесата“. Симпатични, но и малко обез­покояващи. -      За съжаление Тирсо е истинското ми име. -      Разбрано - каза Омега . - Дани, не бива да се бавите много да му дадете име. Един истински търсач има име... - „Наистина не ще загине името ти никога. Душата ти е божествена, нераз­рушима е обвивката, която те запазва.“ -      Пак ли цитат от Изход? - запита Дани. -      Не. Книга на мъртвите. Погребален текст от Древен Еги­пет. 121 -      Ах, да - обади се Алфа. - Името на един търсач е като нашивката на военен: трябва да си я спечелиш в служба. Но стига - прекъсна се той. - Бавим се е второстепенни дела. Sed fugit interea, fugit irreparabile tempus 132 , както е казал Вергилий. Ще ви покажем онова, което сте дошли да търсите. Алфа използва ключето, което висеше на единия от ръка­велите на ризата му, за да отключи катинара на малкия гарде­роб в ъгъла. После, сякаш изпълняваше заучена хореография, Омега извади отвътре картонена кутия, която постави върху масата. Алфа я отвори, а Омега измъкна от нея предмет, увит в сатен. Протегна го пред брат си, който с театрален жест смъкна плата. -       Ecce Homo - каза Омега, - или по-скоро ecce larva . 143 Ето ви я. За втори път очите ми сякаш ме подвеждаха в онова ателие: предметът, който Омега държеше в ръцете си, беше същият, който Нарваес искаше да открием и върнем. -      Това е... Маската на Муса? - заекнах аз. -      Добра работа, момчета: измамихте нашия експерт по фалшификати - каза Дани с режеща ирония. -      Фалшификат ли е? -      Предпочитаме термина „реплика“ - поправи ме Алфа . Беше възхитително произведение на изкуството. Малко по-широко от човешка длан обикновено златно домино с две блес­тящи зелени инкрустации върху очните кухини. Цялата му по­върхност беше покрита с мрежа от арабски писмена. Малките вдлъбнатини, почти незабележимите недостатъци и постигна­тата патина на метала придаваха на маската вид на хилядолет­на старина. Човек трябваше да е голям експерт, може би дори пророк, за да си даде сметка, че предметът е бил направен едва преди няколко часа. -      Невероятно - възкликнах възхитен. - Перфектно копие. -      Радваме се да го чуем - каза Омега . - Не беше лесна рабо­та. Особено арабските надписи. За щастие разполагахме с ряд­ка гравюра от средата на XVII век, в която са възпроизведени и най-малките детайли. -      Оригиналът трябва да е великолепна творба - продължи Алфа . - Докато работехме по маската, се чудехме за произхода ѝ. Предполагаме, че сигурно е скитска. -      Всъщност използвахме за модел на изработка златните маски от съкровището на Калмакарех. Възможно е Маската на Муса да идва от Иран. -      Ами надписите? - запитах. -      Разбира се, те са добавени по-късно - отговори ми Омега . -      Също както и инкрустациите на очите. Калиграфия от омаядската епоха: изящен куфийски шрифт. Камъните за очите са изработени във формата на кабошони по византийски модел. Дамаските бижутери са научили страхотни неща от византий­ските си колеги. -      Инкрустациите са много успешни - отбелязах. - Какво е? Някакъв вид стъкло? Алфа изпъна гордо рамене, сякаш въпросът ми го беше скандализирал. -      Някакъв вид...? Това са изумруди, момченце! -      Изумруди? -      Така е! А маската е от злато. Точно като оригинала. Отдръпнах ръката си от маската, сякаш се боях, че ако я до­косна, ще се пръсне на чтарченца. -      Разбирам... - отвърнах аз. - Много скъп предмет. -      Разбира се, че е такъв. Всичките ни репродукции са такива - обади се Омега . - За любители ли ни имаш? Слушай, мом­ченце, ако някой реши да фалшифицира картина на Леонардо или на Ван Гог, не отскача до магазина на ъгъла, за да си купи две туби акрилна боя и найлоново платно. Не, господине: той изследва боите и материалите, които са се използвали в онова време, и ги пресъздава до най-незначителните детайли. Всеки може да направи копие на творба на изкуството, но да я репродуцира, да я клонира... О, не, за това е нужен експерт, а ние сме именно експерти. -      Не сме фалшификатори - вметна Алфа . - Ние сме творци. Че кой ли би бил по-добър от двама близнаци, за да се от­даде на деликатното изкуство на репродукцията на старинни вещи, помислих си аз. -      Според вас за какво може да е служила тази маска? - за­пита Дани. Опипваше я, без да влага такава почит като мен. Предположих, че е свикнала да вижда и по-невероятни неща в това ателие. -      И този въпрос си задавахме - отговори Алфа . - Древните скити използвали тези маски като церемониални или религи­озни украшения, но не можем да си представим за какво на един мюсюлманин от омаядската епоха би служил подобен артефакт. -      Възможно е да е била само украса. Затова са добавили изумрудите в очните кухини - допусна Омега . -      Обикновено маските служат, за да прикриват лицето - от­беляза Дани. - Доста скъпа маскировка, без съмнение... Макар че наисти­на перфектно пасва на лицето. Не устояхме на изкушението да я пробваме - призна Алфа . А Омега добави: -      Поражда много интересен ефект. Всичко се вижда в зе­лено. -      А знаете ли какво гласят куфийските писмена? - запита Дани. -      Разбира се - отговори Омега . - Много добре владеем кла­сически арабски. В действителност Алфа беше този, който го владееше, макар че заради навика на близнаците да говорят винаги в множест­вено число нещата изглеждаха иначе. Както ни обясни Алфа , изучавал арабски в Института по ислямистика, докато Омега от своя страна усъвършенствал по­знанията си по староеврейски. Както изглежда, близнаците си споделяха академичните области така, както малките деца си поделяха лакомства. Алфа започна да ни показва надписите по маската, докато ни правеше буквален превод: -      Става въпрос за свещен текст. Пише: Тази Книга; без съм­нение в нея; е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото. Ще ти низпосля ясни знамения. В тях не вярват само нечестивците.... - Тази фраза се повтаря няколко пъти. И после: - О, Аллах, Господи наш, спусни ни трапеза от небето! Тя ще е за нас празник, за първия и за последния от нас; знаме­ние от Теб. Това е всичко. Всички фрази от Втора и Пета сура на Корана - посочи фрагмент от писанията. - Тук има един биещ на очи детайл, във фразата Ще ти низпосля ясни знаме­ния. В тях не вярват само нечестивците. В Корана цитатът не е точно такъв, там пише: Вече ти низпослахме ясни знамения. В тях не вярват само нечестивците. -      Това има ли някакво значение? - запнта Дани. -      Не вярвам, но не престава да ни изглежда странно. Един мюсюлманин никога не би изменил написаното в някоя сура на Корана. Може би става въпрос за неволна грешка при изписва­нето. -      Уверени ли сте, че при оригиналната Маска текстът е про­менен? - настоя Дани. -      Разбира се. Това е точна репродукция - потвърди Омега . -       Вече знаете, че Нарваес не обича репродукции на творби, върху които е работено само по рисунки и снимки. -      Нима? Тогава кажи на дъртия мърморко да ни донесе ори­гинала... Но разбира се, само Господ знае къде е бил той през последните четиристотин години. - Алфа изсумтя възмутен. - Създава пречки. Единственото, което знае, е да създава пречки. Да не би ние да му казваме как да си върши работата? Дани се извини няколко пъти, докато уталожи раздразнение­то на дребничкия бижутер. След това близнаците ни опаковаха маската, за да можем да я отнесем в Мазето. Когато излязохме от магазина, и двамата ни махаха с ръка иззад витрината. ДАНИ заяви, че е гладна, и поиска да хапне нещо солидно в близкия бар. Нямах търпение да се върнем в Мазето - не се чувствах спокоен да се разхождам из Мадрид със златна маска с изумруди в найлонов плик, но тя настоя. -      Спокойно де. Един крадец не може да бъде ограбен. -      Не вярвам, че именно ти казваш това. Влязохме в едно кафене и поискахме нещо за ядене. Използ­вах момента да ѝ задам въпроса, който ми се въртеше из гла­вата, откакто близнаците ни показаха малкото си произведение на изкуството. -      За какво ни е фалшива маска? -      Мислех, че след опита ти в Кентърбъри вече си го разбрал - отговори ми тя, преди да отпие деликатно от чая, който си беше поръчала. - Ще я използваме, за да я сменим с истинска­та. Същото, което направихме с Дискоса. Дани ми разкри някои детайли около дейността на търсачи­те, които ми бяха неизвестни. Според нея замяната на оригина­лите с копия била обичайна система, затова и работата на близ­наците била толкова важна. Те снабдявали Корпуса с всички необходими репродукции. Самият аз можех да потвърдя ефикасността на метода в Кен­търбъри (с отрицателни последици за мен). Ако операцията премине успешно, фалшивата творба служи като прикритие за оттеглянето на търсачите: никой не се тревожи за кражба, която очевидно не се е състояла. След това автентичната творба преминава през нещо, което Дани нарече „зимен сън“: крие се в подземията на Археологи­ческия музей, а после, след благоразумен период от време, ня­кой от работещите в музея „случайно“ се натъква на нея. След­ва вдигането на известен шум в медиите, публикуват се две специализирани статии, мнението на някой експерт... Накрая се стига до заключението, че „случайно“ откритият предмет винаги си е бил в музея, а онзи, който навремето си е мислел, че се е сдобил с него, всъщност е получил копие. По този начин работата на търсачите оставаше обвита в анонимност. Системата ми се стори добра, макар и малко заплетена. Ко­гато го споделих с Дани, тя се ограничи да свие рамене и да попита дали се сещам за по-добър начин на действие. Добър въпрос. Глождеше ме и друго съмнение, което нямах търпение да разсея. -      Сега, когато имаме фалшивата маска, скоро ще трябва да се иде до Лисабон, за да се смени с истинската? -      Много е вероятно. Но няма да правим нищо, докато Нар­ваес не нареди. Старецът иска да се действа внимателно - вече сме си имали проблеми е подобни изделия. -      За какво говориш? -      За предметите, които са в Списъка. Не уточни кой списък има предвид, но нямаше и нужда: за търсачите имаше само един. Запитах я дали и тя като Тесла не мисли, че Списъкът е уро­часан. -      Възможно е... А може и да е просто съвпадение това, че някой ни изпреварва винаги, когато се опитваме да си върнем предметите от Списъка. Не сме единствените, които се инте­ресуват от придобиване на произведения на изкуството, макар конкуренцията да не се води от толкова възвишени цели като нашите. - Както винаги, в думите ѝ се долавяше нотка на сар­казъм. Но следващите произнесе с по-сериозен тон: - Групи­ровките, които се занимават с трафик на ценности, могат да бъдат опасни. Повечето от хората нямат представа на какво са способни. -      Не спира да ме озадачава това, че сте имали конкурен­ция единствено със Списъка на Бейли. Когато го прочетох, никой от предметите в него не ме остави с впечатлението, че е чак толкова ценен, та да събуди интерес в престъпните групировки. -      Понякога хората се вманиачават по странни неща. -      Може би ако успеем да открием какво е общото между предметите, по-ясно ще видим всичко. -      Няма съмнение, но вече сме изследвали Списъка по всеки възможен начин, а на никого не му хрумва защо Ле Цион е бил толкова вманиачен по оная купчина вехтории. Известно време помълчах, докато си припомнях Списъка. Първия път, когато го прочетох, ми се стори, че в него има нещо, което ми се видя познато, но все още не можех да кажа какво е то. Не успях и в този случай. -      Как открихте Списъка? - запитах накрая. -      Не знаеш ли? -      Ако знаех, нямаше да те питам. -      Леле, това ще е забавно. - Сплете ръце върху масата и заразказва: - Бъди внимателен. Уорън Бейли имал син, а Бен ле Цион - дъщеря. Двамата се оженили и им се родили куп деца. Някои останали да живеят в Чикаго, други - в Испания. Един от синовете, които заживели в Испания, първородният, се оже­нил за млада каталонка. Това е третото поколение Бейли. Сле­диш ли ми мисълта? -      Горе-долу. -      Добре. Третият Бейли и младата каталонка се преместили в Мадрид. Имали син, който се оженил за жена, чийто произход бил от САЩ. Малко след това им се родило прекрасно моми­ченце, чиито прелести не бих могла да ти резюмирам накратко. Минало време и това момиченце, вече пораснало, се опитва да възстанови всички произведения на изкуството, които негови­ят прапрадядо изнесъл от страната. Край на историята. -      Я почакай малко... Ти ли си това момиченце? -      Да, така изглежда. -      Значи си наследница на Уорън Бейли... -      И на Бен ле Цион. И двамата са ми прапрадядовци по ба­щина линия. Подобен род неща те карат да вярваш в онова, ко­ето хората наричат „Поетично правосъдие“: двамата ми пред­шественици се посветили да грабят нашето наследство, а сега аз съм се заела да го връщам. Няма как да бъде по-изящно. -      Значи си богата наследница... - отбелязах аз. - Впечатлен съм. -      Радвам се, че се впечатляваш от мен, но можеш да зачерк­неш „богата“: Бен ле Цион умрял разорен. - Това пък защо? -      Лесният отговор е, че си го е заслужавал. По-сложната версия казва, че по време на Втората световна война осъщест­вявал търговски сделки с нацистка Германия. След като война­та приключила, враговете му в Съединените щаги, които били много, успели да уредят да бъде подведен под отговорност за военни престъпления. Бил обвинен, че икономически е подпо­магал Холокоста... макар самият той да бил евреин. Успял да се освободи, но това му струвало състоянието. Починал през 1948 година в старчески дом, сенилен и забравен. На наследниците си не оставил нищо друго освен дългове и купища документи. - Ти какво наследи: дълговете или документите? -      Второто, за щастие. Цяла планина писма и лични доку­менти. Никой от наследниците не искал тези боклуци и те ри­кошираха при мен. Бяха си вкъщи и събираха прах, докато не открих, че биха могли да бъдат много полезни за дейността на Корпуса на търсачите. И наистина е така, особено що се отнася до писмата, които Бейли и Ле Цион са си разменяли през трийсетте и четиресетте. Между тези писма беше скрит и Списъкът. Дани погледна часовника си и като видя колко е часът, изпи набързо остатъка от чая си и плати сметката. Дойде моментът да се върнем в Мазето и да покажем на Нарваес онова, което близнаците бяха сътворили. КОГАТО стигнахме в Мазето, първото, което направих, бе да преглътна малко гордостта си и да помоля Марк за извине­ние заради вчерашното си държание. Той не само прие извинението ми, ами ми поднесе и своето. -      Не трябваше да си вра носа в семейните ти дела - каза. - Това винаги са деликатни неща. От моя страна всичко е заб­равено. След това сърдечно ме потупа по гърба. Благородството на духа му не ми достави удоволствие, а ме изнерви още повече. Изглежда беше невъзможно да откриеш в Марк слабост, колко­то и човешка да беше тя. Сега, в сравнение с него, се чувствах не само посредствен, а и жалък. Нарваес ни привика в Заседателната зала, за да ни съобщи какво трябва да правим, след като вече разполагаме с фалши­вата маска. -      Ще ви изпратя в Лисабон - каза той, без да увърта, както му беше навикът. - Времето ни гони и се налага да си върнем Маската, преди да я продадат. Предвид че не можем да я измък­нем от сейфа на банката, ще се наложи да намерите начин да се доберете до нея по време на търга и да я замените с копието, направено от близнаците. -      Искаш ли пак да идем? - запита Мехур . - Дани, Тесла и ти. Ще вземете и новаците за подкрепа. Нека наблюдават внимателно работата ви, но без да се намесват активно. Енигма и аз ще ви оказваме подкрепа от Мадрид. -      Все аз съм тази, дето остава вкъщи... - въздъхна Енигма . След това раздаде на всички ни по една пластмасова папка. В моята имаше самолетен билет за Лисабон, издаден на мое име. Романтичната ми нагласа се почувства леко разочарована, като разбрах, че няма да пътувам под някаква забулена фалшива са­моличност. Нарваес ни разясни накратко какво ще правим. Дани и Те­сла щяха да пътуват с кола, да носят фалшивата маска и да се настанят в хотел „Маркиз де Са“. Хотелът беше избран, защото се намираше близо до седалището на Фондация „Гулбенкян“. Мехур, Марк и аз щяхме да пътуваме със самолет, но не за­едно: Мехур излиташе същия следобед, а двамата с Марк зами­навахме на следващия ден с различни полети. С Марк щяхме да се настаним на различни места: той - в пансион в „Барио Алто“, а аз - в района на Белем. Мехур , от своя страна, щеше да се настани в квартира, която на жаргона на Корпуса се наричаше „гнездо“. Търсачите можеха да разчитат на гнезда, които им служе­ха за убежища, по местата, до които обичайно им се налагаше да пътуват. Както узнах по-късно, в Европа има общо седем гнезда, а четири от тях се намират в Лондон, Париж, Рим и Лисабон - места, където често се осъществяват мисии. Други три служат, за да покриват широки зони на действие. Търса­чите прибягват до гнездото в Берлин, за да работят в Северна Европа и Скандинавия (което не става твърде често), до гнездо­то във Виена, за да покриват централната част на континента, и гнездото в Истанбул за Балканския полуостров и Източното Средиземноморие. Гнездото представлява обикновен празен апартамент, често пъти не по-голям от студио. НКТ ги държи чрез фалшиви на­ематели, които редовно си плащат всеки месец, никога не се оплакват от отоплението, нито пък безпокоят съседите. По тази причина са мечтата на всеки хазяин, стига да не реши да потър­си повече подробности. Ако на работа на терен присъстват само един или двама търсачи, обичайното е да използват гнездото като място за отсядане. Ако са повече от двама, протоколът изисква да бъдат разпръснати и в този случай гнездото служи като явка. Гнездото в Лисабон се намира в „Барио Алто“ - място, в което изобилстват квартири за студенти, невинаги с добро по­ведение. Идеалното място да се представиш за човек в нужда. -      Ето какво искам да направите - каза Нарваес . - Да намери­те мястото, където ще се провежда търгът, и после да откриете начин да се внедрите и да размените маските. Нямате много време, така че действайте бързо. Дани, когато стигнеш в Ли­сабон, отиваш право във Фондация „Гулбенкян“, за да обслед­ваш. Тирсо ще ти е сянка. Останалите ще бъдете в готовност. Да си сянката на търсач означава да следваш действията му и да оказваш подкрепа, но без да поемаш инициативата. Във всеки момент сянката се подчинява на търсача, когото придру­жава, независимо дали се съгласява с действията му. Според Нарваес това бе единственият начин да се предотвратят без­плодни спорове между търсачите заради различия в критери­ите. Сянката може да дава съвети, но последното решение ни­кога не е нейно. В моя случай, като обикновен новак, щях да се огранича да си държа очите добре отворени и да попивам всичко, което мога, без да преча прекалено. В работата на терен организацията на търсачите следва пирамидална схема: всички са сенки на някой друг, който поема инициативата. В Лисабон двамата с Марк щяхме да заемаме най-ниското стъпало. Тесла и Дани щяха да са сенки на Мехур , който - в отсъствието на Нарваес - бе натоварен да държи юз­дите на операцията. Макар операциите да бяха изградени върху солидна осно­ва, нямаше как да не забележа, че търсачите винаги оставят и голямо пространство за импровизации. Всеки добър търсач би трябвало да е способен да поддържа съвършен баланс между инициативата, въображението и дисциплината. Само така ра­ботата на терен би могла да се увенчае с успех. След края на събранието Тесла помоли Марк и мен да го придружим до Демонтажната. Щом стигнахме, изрови четец за карти изпод купчина празни обложки от дивиди. Почти всички бяха от филми за бойни изкуства. Тесла свърза четеца с единия от компютрите си. -      Носите ли мобилните си телефони? - запита ни той. - До­бре. Отворете ги и ми дайте СИМ картите си. -      За какво са ти? - запитах. -      Ще ги клонирам. Взе картите и последователно ги пъхна в четеца. -      Мерки за сигурност - обясни. - Отсега нататък ще използ­вате винаги клонираните карти... Освен това е по-евтино, от­колкото да ви раздадем служебни телефони - добави и се на­муси. -      Не разбирам - обади се Марк. - Каква точно сигурност ни предлага използването на клонирана карта? -      По-голяма, отколкото си мислиш. Обикновено мобилните оператори използват Х-СИМ за клонирането на СИМ картите. Това служи просто за да се пренесат данните ти от една карта на друга, без да се налага да променяш телефонния си номер... Това е обичаен процес, когато си сменяш оператора например. -      А каква е разликата в този случай? -      Разликата е, че аз не се ограничавам само да клонирам кар­тите ви: добавям ви и серия подобрения. С новите карти никой не би могъл да локализира местонахождението ви от разгово­рите, които провеждате. Освен това възпрепятстват програми­те за подслушване и игнорират повечето от системите за сигур­ност, които служат за деактивиране на обикновените карти в места като посолства, военни обекти и други подобни. -      Сериозно? - удиви се Марк. - И всичко това го правиш с Х-СИМ? -      Разбира се, че не - отрече снизходително Тесла . - Използ­вам една програма на „Войнич“: ВиТуин, на която направих някои собствени подобрения, естествено. Х-СИМ се бави с ча­сове, за да прехвърли данните от една на друга карта. С тази прелест мога да го направя за секунди. - При тези думи ни върна картите. - Ето. Ще трябва да си изберете нов ПИН код, само че сега ще е от пет цифри, вместо от четири. Бъдете много внимателни, защото никога не бива да го забравяте: ако някой се опита да проникне в телефона ви с неправилен ПИН, при втория опит картата се изпържва като яйце в тиган... Метафо­рично казано де. - Тесла изключи компютъра. - Постарайте се да не ги губите, ако го направите, не се плашете прекалено, не е краят на света. Мога да ви клонирам нова карта във всеки мо­мент, със същия телефонен номер и същите данни. Сега всичко е добре съхранено. При тези думи потупа компютъра. Марк, който беше очарован от възможностите на подо­бренията на програмата ВиТуин, зададе няколко въпроса за функционирането ѝ, от които не разбрах нищичко. Тесла се захвана със сложни обяснения, щастлив, че може да сподели способностите си с някой, който, изглежда, ги оценяваше по­добаващо. Понеже от известно време двамата бяха спрели да говорят на моя език, дискретно се оттеглих, за да се върна в отделението ни. По пътя се срещнах с Енигма . -      Здравей, рицарю търсач - поздрави ме весело тя. - Нервен ли си заради неизбежната ти огнена кръщавка? -      Не твърде. Само обичайните пеперуди в стомаха. -      Ах, да... Първият път е винаги толкова вълнуващ! Не зна­еш как да започнеш, не си сигурен как ще го направиш, но не­търпението те изяжда отвътре. И накрая всичко става много по-бързо, отколкото си си представял, и оставаш с желание за още... Новаците сте толкова сладки, когато сте на ръба да го направите! В очите ви се появява специален блясък. Разроши косата ми и ми намигна. После продължи по пътя си. Нямаше как да не се запитам дали говорехме за едно и също нещо. 6. СЕНКИ ИЗКАРАХ нощта, като се въртях в леглото си, преследвайки съня, без да мога да го хвана. На следващия ден се отправих сам към летището със свит стомах. Докато чаках полета си, започнах да се чудя дали тази ра­бота е за мен. Не спирах да се оглеждам нервно с мисълта, че всеки мъж или жена, които се изпречват на пътя ми, ме шпионират с някаква зловеща цел. Усмихнах се насилено на стюардесата, когато ѝ подавах билета си, и бях уверен, че все­ки, който ме наблюдава, вижда в мене човек, криещ коварни помисли. По време на полета бях много неспокоен и все още бях на­прегнат, когато се приземихме в Лисабон едва около час след излитането. След като излязох от летището и се видях в една стъклена витрина, реших, че в края на краищата видът ми не е толкова подозрителен, колкото си мислех: както си бях с раница на ра­мото и с дънките, човек трябваше да е с голямо въображение, за да види в мен нещо различно от обикновен пътник. Това дос­та допринесе за успокояването ми. Излязох на улицата. Инструкциите бяха да се отправя към пансиона в Белем и да се държа като обикновен турист, до­като по някакъв начин получа нареждания от търсача, чиято сянка бях. Щом излязох от студената светлина на терминала на лети­щето, състоянието на духа ми претърпя радикална промяна. Вече не бях нито нервен, нито притеснен. Чувствах се превъз- буден, наистина, но от нетърпение. Горях от желание мисията да започне. Ликувах, сякаш криех най-важната тайна във все­лената и това ме възвисяваше над останалите пътници и техния скучен живот. Горкичките, мислех си. Пътуват насам-натам по някакви тривиални причини, докато аз, наглед същият като тях, участ­вам в страхотно приключение с неясен завършек. Подобно на човек, готвещ се да скочи от мост с ластично въже, привързано към кръста, се боях да направя първата крачка, но с цялото си същество желаех да изпитам онова, което щеше да последва. Това беше първият път, когато усетих, че наистина мога да се превърна в добър търсач. Излизането от летището в Лисабон. Нещо, което никога няма да забравя. Внезапно получих съобщение на мобилния. На гишето на „Херц". Не се бави. Д. Забързах към мястото, където се намираха компаниите за на­емане на автомобили. Не беше далеч. Пред „Херц“ видях Дани. Стоеше облегната на стената, с ръце в джобовете на черното си кожено яке. Носеше слънчеви очила. Приближих се. -      Слънчеви очила в терминала, а денят е облачен - отбеляз­ах. - Не е твърде дискретно, не мислиш ли? -      А ти кой си? Стилистът ми ли? - сопна се тя. - Целуни ме два пъти. -      Моля? Защо? -      Защото току-що кацаш и се радваш, че една приятелка е дошла да те посрещне. Целуни ме два пъти. Послушах я. Щом приближих лицето си до нейното, тя ми каза тихо: -      Трябва да се научиш да си по-естествен. Това не ти е „Ми­сията невъзможна“. Последвах я навън и тя ме отведе до един миниван, спрян на паркинга. -      Къде отиваме? -      Към Фондация „Гулбенкян“ - отговори ми тя. Метна ми ключовете над колата и аз ги улових. - Бъди добра сянка и ся­дай зад волана. От часове шофирам от Мадрид и съм изтощена. ПРЕЗ 1956 година петролният магнат от арменски произход Калуст Гулбенкян завещал цялото си имущество на португал­ския народ. Гулбенкян бил отдаден колекционер на произве­дения на изкуството, който обогатил лисабонската култура с музей, в който били изложени над шест хиляди образци с раз­личен произход. Фондация „Гулбенкян“, която оттогава управлява наслед­ството на филантропа, действайки като частна организация, разполага с музеи, библиотеки и зали, пръснати из цял Лиса­бон, както и с представителства в Лондон и Париж. В Лисабон седалището и музеят на фондацията се намират в центъра на града, насред пищен парк точно до площад „Испа­ния“ на брега на тихо езеро. Сградата, издигната през 1969 година, притежава строгите линии на характерната за модерното движение архитектура: големи бетонни структури, лъскава стомана, широки стъкле­ни повърхности... Всичко това, разположено под формата на повърхнини, които се пресичат една друга. Пред входа на седа­лището се намира статуя на самия Гулбенкян, седнал спокойно върху мраморен пиедестал под сянката на гигантски бетонен сокол. Неочакван, но в същото време и величествен начин да бъде пресъздаден този човек. Дани седна до статуята на Гулбенкян. Двамата представля­ваха странна двойка. Вдигна лице към слънцето, търсейки лъ­чите му. Приличаше на обикновена туристка, която си почива. -      Няма ли да влезем? - запитах аз. -      Не. Ще изчакаме някой да излезе. -      Кой? -      Мъж на име Гаетано Роса. Уредник на музея на фонда­цията. -      Среща ли имаме? -      Не знае, че го чакаме, а ако знаеше, най-вероятно щеше да излезе през задния изход. - Дани помълча малко, после, с по­ведението на човек, който дава повече информация, отколкото му е приятно, продължи: - Гаетано е стар познат. Контролира малък клон на португалската мафия, който действа тук и в Ис­пания. Специалността му е трафикът. -      На произведения на изкуството? -      Най-вече на жени. Контролира цяла мрежа от проститутки в Лисабон, която се захранва от жени, пленени от мафиотските групировки, занимаващи се с нелегална имиграция... Обаче из­глежда, че нашият приятел Роса притежава възвишен дух: ис­тинската му страст е трафикът на произведения на изкуството. Би се отдал изцяло на него, стига да не печелеше повече пари точно от проститутките. Не знам дали повече се скандализирах от хлъзгавите зани­мания на въпросния Гаетано Роса, или от пълната липса на емоция, с която Дани ми разказваше за гова, сякаш вместо за трафикант на жени ми говореше за невинен пчелар. -      И тоя тип работи като уредник в музей? -      Параван, удобен като всеки друг... Нещо те притеснява ли? Moгa ли да попитам какво? -      Не ми харесва, че ще трябва да работим със сутеньор, кол­кото и възвишен да е духът му. Този тип трябва да е в затвора. -      Предполагам, че е така, но в този случай щяхме да сме изгубили един от най-добрите си информатори в Португалия. -      Закриляте го в замяна на информация? - запитах с обви­нителен тон. -      Не го закриляме, просто пренебрегваме част от дейности­те му. - Дани въздъхна. - Какво искаш да ти кажа? Че е ужасно, дето се занимава с трафик на бели робини? Несъмнено е така. Това прасе отдавна трябваше да лежи мъртво в някоя канавка. Сега по-добре ли се чувстваш, като знаеш, че не ми е симпати­чен? -      Де да можех да гледам на това със същия цинизъм. Дани ме изгледа твърдо. -      В какво си мислиш, че си се забъркал, Тирсо? Не сме съд­ници, а крадци на държавна заплата. Ако си искал да се бо­риш срещу неправдите и да закриляш слабите, не трябваше да приемаш предложението на Нарваес . В полицията постоянно търсят хора. -      Знам... Просто ми е трудно да се приспособя към работа, която почти ежедневно подлага на изпитание етичността ми. -      Добре дошъл в клоаките. По-добре да започнеш да свик­ваш с вонята, преди да си се задушил в опит да задържиш дъха си. -      А какво ще правим, когато тоя Роса се появи? -      Ще трябва да го проследиш. -      Аз ли? -      Да, ти. Ти си моята сянка, така че ще правиш каквото ти кажа. -      Никога никого не съм следил. -      Трябва само да тръгнеш след него и да се постараеш да не те забележи. Наистина ли ти изглежда толкова сложно? Не бива да сваляш поглед от него, докато не ти се обадя. -      А ако го изгубя? -      Няма да го изгубиш, повярвай ми. Де и аз да бях толкова сигурен. Започнах да се изнервям. Мислех си, че подобен род дейности изискват предварителна подготовка, каквато нямах. Завладя ме неприятно притеснение, което ми отне желанието да продължа разговора. Минаха няколко минути, докато Дани не привлече внима­нието ми върху един мъж, който тъкмо излизаше от сградата на фондацията. Изглеждаше си съвсем нормален човек, нищо общо с образа на мафиота, който бях изградил в ума си: беше минал четиресетте, мургав, висок и добре изглеждащ, облечен със синьо сако и черни панталони. Човек, когото никой не би погледнал втори път. -      Ето го - обяви Дани. - Тръгвай след него. -      Какво да правя, ако се качи в кола? Тя нетърпеливо цъкна с език. -      В никаква кола няма да се качва. Тръгвай или ще го изпус­неш! Бутна ме, за да поема след него. Нямаше какво друго да пра­вя, освен да се подчиня. Ускорих стъпката си, докато не се озовах на благоразумно раз­стояние от Роса. Той вървеше разсеяно, явно без да съзнава, че някой върви по петите му. Опитах се да го следвам и да се държа естествено. След няколко минути взе да ми изглежда лесно. Следвах Роса доста време по булевард „Берна“, когато той сякаш започна да върви безцелно. От време на време се заглеж­даше в някоя витрина, което ме принуждаваше рязко да спра и да се престоря, че гледам някой афиш или си връзвам връзката на обувката. Роса се замота из улици и булеварди, както ми се стори, дос­та дълго. Изглеждаше, сякаш просто се разхожда. Купи си вест­ник от някаква будка и се отправи към просторен парк. Седна на слънце на една пейка и се зачете. Застанах до едно дърво на няколко метра от него и се престорих, че слушам близкия ули­чен музикант, който свиреше на саксофон. След около десетина минути Роса спря да чете вестника и продължи разходката си. Тръгна през парка към отдалечена зона, осеяна с дървета, растящи около павилион с вид на изос­тавен. Мина зад павилиона и аз го последвах, като забързах ход, за да не го изгубя. Щом заобиколих постройката, някой се метна на гърба ми и ми стисна китките така, че ме обездвижи. Усетих силна мириз­ма на пот и мръсни дрехи, докато нечии влажни ръце ми изви­ваха ръката и ми причиняваха болка. Нещо остро се притисна към хълбока ми. Не можех да повярвам на лошия си късмет: жертва на грабеж при първата си проследяваща мисия. Дани щеше да побеснее. Очаквах нападателят да започне да тършува из джобовете ми и да ми търси портфейла, но вместо това той остана мълча­лив и ме задържа така, че да не мога да помръдна. В този миг целта ми се появи отново. Роса се измъкна иззад изоставения павилион и ме доближи. Започнах да разбирам, че си нямам работа с обикновен гра­беж. -      О que temos aqui? Um batedor de carteiras ou algo mais serio? 151 - запита Роса. Нападателят ми намери портфейла в джоба ми. Извади го с едно движение и го метна на Роса, който го улови във въздуха. Прерови го, търсейки личната ми карта. -      Тирсо Алфаро... испански viado 162 . Няма да те питам защо ме следиш, щото хич не ми дреме за причината, но нека ти дам един съвет: следващия път го направи по-добре. Роса даде знак на мъжа зад гърба ми. Тогава получих юмрук в главата, толкова силен, че паднах на земята. Онзи, който ме бе заловил, се наведе над мен и ме вдигна, стискайки ме за ризата отпред. Беше мъж най-малко два метра висок, черен точно кол­кото и очакванията ми за изхода от тази ситуация. Чернокожият се обърна към Роса. - О que eu fa ç o com isso? 171 -        Дай му една-две причини друг път да не следи този, когото не трябва. Гигантът ме удари с юмрук в стомаха. Свлякох се на колене, очите ми се насълзиха от болка. -      Остави го на мира, Гаетано, това му е първият ден - чух глас. Отворих очи и видях Дани. Стоеше зад Роса с кама, опряна в шията му. -       Merda... Pesquisadores 182 - изсъска Роса. Даде знак на чернокожия да се отдръпне от мен. -      Добре ли си, Тирсо? - запита ме Дани. Успях само да ѝ дам знак с ръка, докато се изправях със залитане. Още не успявах да си поема дъх. -      Дани... - каза Роса. Вдиша дълбоко. - „Манифест“ на Ив Сен Лоран... Продължаваш да си вярна на парфюма си. Радвам се да те видя. -      Сигурна съм - отговори тя, без да го пуска. - Ще оставиш ли сянката ми на мира, или трябва да ти изтръгна гръкляна, за да те убедя? -      Моля те, сред приятели си... - Дани отдръпна камата си и Роса се обърна с чаровна усмивка, макар и не твърде любезна. - Не разбирам на какво се дължи тази враждебност. Ако искаше да се срещнем, можеше просто да ми се обадиш по телефона. Знам един прекрасен ресторант в Алфама... -      Бих била очарована, обаче много обичаш да увърташ, ко­гато се стигне до уговаряне на срещи. Ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ни избягваш. -      Нищо по-невярио от това, мила моя. Тези шпионски игрички ми се струват крайно чудновати... Наистина ли беше не­обходимо? -      Ако съдя по резултата, бих казала, че да. Намираш се точно на мястото, където те исках. -      Нима? И къде е това? -      Насаме и задължен да отговаряш на въпросите ми. -      Добър довод. Само се надявам колегата ти да не се сърди, че си го използвала като примамка. Можех да го нараня, а нищо не би ме натъжило повече. -      Не бери грижа за него, той е само новак. -      А, не думай. - Роса въздъхна и с достойнство оправи гън­ките на сакото си. - Предполагам, че бягството не е възмож­ност. - Напротив, стига да искаш да се прибереш със счупена ръка. Знаеш, че съм способна. -      Винаги съм смятал, че жена, която владее бойни изкуства, демонстрира печална липса на женственост... Колко жалко, Дани, с всичката ти красота и елегантните ти движения при не толкова насилствени обстоятелства. -      Не ти се отваря парашутът, Гаетано. Уморена съм и искам бързо да приключа с това, по един или друг начин. Роса вдигна длани в знак на помирение. -      Добре де, добре... Кажи най-сетне какво искаш. Скапани търсачи! Кога ще престанете да бъдете хроничното ми главо­болие? -      Частният търг на Фондация „Гулбенкян“. Къде ще се про­веде? -      Само това ли? Божичко! Мислех, че е нещо важно. Ще се проведе в четвъртък, в двореца Вентуроса, близо до Синтра. Би ми било приятно да те взема като придружителка, но има стриктни ограничения за присъстващите: никакви престъп­ници. -      Предполагам, че с теб са си запълнили бройката... Как мога да получа покана? -      Не можеш, вече ти казах. -      Обаче ти ще си там. -      Аз съм член на фондацията. Разбира се, че съм поканен. -      Чудесно. Ще ти кажа нещо: подозирам, че в този ден нео­чаквано ще се окажеш на легло, покосен от грип... Знаеш колко е непостоянен климатът в този град. И понеже няма да можеш да присъстваш, не е никакъв проблем да ми пратиш поканата си, така че някой от нас да си създаде неудобството да покрие отсъствието ти. -      Имам желязно здраве, скъпоценна моя. Защо ми е да правя това? -      Защото здравето ти ще се влоши ужасно, ако ни хрумне да осветлим португалската полиция за местата ти за развлечение на господа. Роса си позволи да сe намръщи. -      Каква липса на елегантност от твоя страна, да вадиш тази тема на светло... Добре де, ще изпратя поканата си в гнусното ви гнездо, но те предупреждавам, че за нищо няма да ти послу­жи: името ми е на нея. -      Нека ние да сме тези, дето ще се тревожим за това. -      Разбира се. Нещо друго? Разговорът взе да ми става доса­ден. -      Що се отнася до мен, друго няма. Винаги е било удоволст­вие да разговарям с теб, Гаетано. Роса не отговори на това. Даде знак на чернокожия, след ко­ето и двамата си тръгнаха, всеки по пътя си. Дани се приближи към мен. -      Нещо счупено? - попита ме. -      Само гордостта ми... Какво беше онова за примамката? -      Не се обиждай, Тирсо, но трябва да съм луда да натоваря новак с проследяваща мисия. Бях сигурна, че Гаетано ще те разкрие. Исках само да разсейваш бияча му, за да мога да го докопам без спънки. Невъзможно е да бъде заловен насаме. -      Изглежда, че това не ви е първата среща - казах подозри­телно. -      Това, новако, не ти влиза в работата. - Подари ми една от кривите си усмивки. Прииска ми се да открия по-топла нотка от обикновено. - Като за пръв път го направи добре. Бива те да поемаш удари... Може би това ще е специалното ти качество. Не бях сигурен дали говори сериозно, или се шегува. * ОТПРАВИХМЕ СЕ към гнездото, за да се срещнем с Ме­хур и да му предадем новата информация. Гнездото в Лисабон се намираше в една уличка, обградена от тесни и занемарени сгради. Влязохме в една от тях. Откъм жилището на портиера се но­сеше силна миризма на риба. Гнездото се намираше на петия етаж, асансьор нямаше. Докато се катерехме нагоре, видяхме две котки, които дремеха на стълбищните площадки. Щом стигнахме последния етаж, Дани почука на лявата вра­та. Дочу се шум от дърпането на резе и Мехур се появи пред нас. Стори ми се много шокиращо да го видя без тъмния му костюм, който носеше с такава елегантност в Мазето. Носеше обикновен анорак с емблемата на някакъв отбор по ръгби, дън- ки и чифт маратонки „Конвърс“. Изглеждаше така, сякаш току-що бе напуснал сбирка на някое студентско братство. Пусна ни да влезем. Гнездото се оказа обикновено студио, с кухня и баня. Ъглите на стените бяха покрити с петна от влага. Оскъдната мебелировка изглеждаше на ръба да се разпадне на купчина стърготини. Върху един стол видях пепелник, в който имаше две угарки от джойнт. -      Дом, сладък дом... - каза Дани. - Бях забравила каква дуп­ка е това място. - Подуши наоколо. Долавяше се лек аромат на тютюн, но не точно от онзи, който се продава по магазините. Дани изгледа Мехур . - Вече си успял да маркираш територията си? -      Само толкова, колкото да не пукна от скука, докато ви ча­кам - отвърна той. - Бездействието ме убива. Надявам се да си се добрала до нещо. -      Добрахме се до нещо - отговори му тя, натъртвайки на множественото число. - Търгът ще се проведе във Вентуроса. Това е дворец в близост до Синтра. Знаеш ли го? -      Че и отгоре. Около Синтра има десетки дворци. Този е като скапан кошмар на Уолт Дисни. - Мехур взе смачкана кутия „Кемъл“ от леглото и пъхна цигара между устните си. Докато я палеше, промърмори: - Как се държа новакът? -      Съвсем прилично. Много е послушен. -      Все е нещо - каза той и издиша дим. - Знаем къде е място­то. Остава ни само да разберем как да го направим. -      Да говорим с Нарваес ? -      Не, ще оставим стареца да си кара сиестата на спокой­ствие. Преди това ще разучим всичко възможно за този дворец. Новако. Отне ми няколко секунди да разбера, че се обръща към мен. - Да? -      Познаваш ли Лисабон? -      Достатъчно добре. Преди няколко години бях тук като сти­пендиант по „Еразъм“. Мехур се усмихна накриво и със сарказъм. За миг ми напом­ни на усмивката на Дани. -      Добре. Надявам ое, че ще останеш трезвен достатъчно време, за да научиш да се придвижваш из града. Знаеш ли Во­енната библиотека? Намира се в квартал Алфама, точно до ма­настира на Сан Висенте де Фора. Казах му, че познавам мястото. Той кимна. -      Утре рано отиваш там и откриваш всичко възможно за този дворец. Карта не би ни дошла никак зле. -      Искаш ли да го придружа? - запита Дани. -      Не. Ти и Марк ще си опитате късмета в Националнага биб­лиотека. Междувременно ще накарам Тесла да проследи нещо с неговите машинарии, да видим какво ще изкара. Аз ще потър­ся из архивите на двореца Сентено. Дворецът Сентено е седалището на Техническия универси­тет на Лисабон, където се помещава и факултетът по архитек­тура. Сигурен бях, че там Мехур ще открие далеч по-полезни неща от мен, на когото предстоеше да се ровя из прашасал во­енен архив, но се възпрях да го изрека па глас. Сенките не ос­порват заповедите. Мехур обяви срещата за приключила. Взех си довиждане. Дани остана с него, за да обсъдели, по техните думи, някои планове за действие. Докато слизах надолу, се сетих, че Мехур не беше уточнил какво да правя, в случай че намеря нещо важно за двореца. Обърнах се и се върнах на последния етаж. Щом стигнах до вратата, чух гласа му. Вратите в тази съборетина сигурно бяха тънки като картон, защото гласът му се чуваше толкова ясно, сякаш стоеше до мен. -      Мразя това, малчо... Спрях на място. (Малчо... ?) Подслушването на чужди разговори вече ми беше донесло разочарование, но не можах да се възпра. Гласът сякаш не беше на Мехур , а на много по-млад, по-уморен и най-вече, много по-слаб човек. -      Защо? Справяш се добре. Винаги се справяш добре. Гласът на Дани също звучеше различно. Не толкова студена и дистанцирана, както обикновено. -      И така да е, пак го мразя. Не ми харесва да върша работата на стареца. Не това е моят вид работа. Служа, за да изпълнявам заповеди, а не да планирам. - Нарваес вярва в теб повече, отколкото във всеки друг от нас. -      Да. Знам. Но старецът не винаги е прав. От един момент не чувах нищо повече. Само леки шумове, като търкане. И после гласът на Мехур , много слаб, почти шеп­нещ. Като беззащитно дете. -      Каквото и да става, ще си до мен, нали, малчо? -      Винаги. Не се съмнявай. Разговорът взе да ми се струва прекалено интимен, така че спрях да слушам. Тихо, но толкова бързо, колкото ми беше въз­можно, се махнах оттам. ЦЪРКВАТА на Сан Висенте де Фора увенчава квартала Алфама също като сочна череша върху торта от улички, които все още пазят хаотичното разпределение от мюсюлманските времена. Съвсем наблизо е Военната библиотека, разположена в мал­ка сграда, която сякаш неочаквано изниква на ъгъла на малък павиран площад в края на лабиринт от невъзможно наклонени улици. Появих се там рано сутринта с натежали за сън очи. Бях единственият посетител на библиотеката. Националният кор­пус на търсачите ме беше снабдил (както и всички останали) с карта от ЕУА 191 , с която си послужих, за да доведа безпрепят­ствено работата си докрай. Един любезен библиотекар се оказа очарован да запълни сутринта си, оказвайки ми помощ. Помолих го за всяка инфор­мация за двореца Вентуроса, която би могъл да ми даде, без прекалени очаквания да получа резултат. Неочаквано ме споходи късмет: дворецът Вентуроса бил превърнат в казарма по времето на Гражданската война в пери­ода между 1828 и 1834 година, така че архивите на библиотека­та съдържаха богати материали за сградата. Използвах цялата сутрин, за да изучавам фонда. Дворецът бил издигнат през 1740 година по проект на Жоао Фредерико Людовиче, архитект от немски произход и с ита­лианско образование. Докато анализирах детайлно бароковото изобилие на Вентуроса, ми беше трудно да си представя как един германец проектира подобна фриволност. Людовиче вече бил проектирал двореца манастир Мафра за крал Жоао V, творба с още по-големи мащаби и също толкова пищна като Вентуроса. Малко след това монархът получил ем­болия, която го оставила с наполовина парализирано тяло и го инвалидизирала доживот. Не е доказано, че има някаква връзка между проекта на двореца Мафра и емболията на Жоао V, но съвпадението е озадачаващо. Какъвто и да е бил случаят, дворът в Лисабон се видял за­дължен да отстрани монарха от публичната сцена: никак не било достойно един уж читав крал да председателства съвета на министрите си, докато точи лиги от изкривената си уста. Бразилският министър Александре де Гусмао се заел да удържа юздите на държавата, докато търсели подходяща рези­денция за меланхоличния монарх, в която да изживее дните си на принудително оттегляне. На Людовиче поверили проектира­нето на нов дворец. Дворецът бил построен във Вентуроса: достатъчно отда­лечен от столицата, за да не бъде виждан често кралят, но не толкова, че пътят на декретите, изискващи кралски подпис, да бави дейността на държавата. След смъртта на краля дворецът се използвал рядко, и то само за да подслони някой изтъкнат чуждоземец. През 1830 година, по време на Гражданската вой­на в Португалия, абсолютистките войски на Мигел I превър­нали двореца в казарма. Останал сериозно засегнат от бойни­те действия и в края на войната през 1834-та бил изоставен. През XX век сградата не била нищо повече от обвивка, докато Фондация „Гулбенкян“ не я закупила и не я реставрирала, за да представя дейности от културен характер и да я отвори за обществеността. Между различните документи, които прочетох във Военна­та библиотека, намерих книга, написана от военния архитект Фернандо Северим. Изданието беше от 1875 година и в него бяха изложени различни чертежи на двореца. Бяха достатъчно детайлни, точно каквото беше поискал Мехур предния ден. По­молих библиотекаря за разрешение да направя няколко копия и когато привърших, получих съобщение на мобилния. Яви се в гнездото. Незабавно. М. Беше дошло време за обяд и бях доста гладен, но заповедта не позволяваше интерпретации. Излязох от библиотеката и се върнах в гнездото пеш. Не беше далеч. Мехур и Тесла бяха там . Вратата ми отвори Мехур. И днес не беше с тъмните си дрехи, но облеклото му беше по-официално от вчерашното. Видях Тесла да седи на леглото с лаптоп на ко­ленете. Върху масата, точно до леглото, стояха отворени кутии с емблемата на някакъв китайски ресторант. -      Влизай - изкомандва ме Мехур . - Ако още не си ял, мисля, че има още останало от пилето кунг пао. Онова, което се намираше в кутиите, не миришеше особено добре, така че отклоних предложението. Запита ме дали съм открил нещо във Военната библиотека и аз, много доволен, му подадох флашката със сканираните чертежи на двореца. Тесла ги отвори на компютъра. -      Добра работа, Тирсо - похвали ме той. - Това доста ще ни помогне. -      Можеш ли да измъкнеш нещо от тези скици? - запита Мехур . -      Със сигурност. Имаме още два дни, за да се подготвим. Още този следобед ще ида в Синтра, за да проуча терена. -      Добре... Какво става с връзката? -      Почти е готова. Мехур ми обясни, че Нарваес щял да се свърже с него и ис­кал да съм там. Докато траеше работата на терен, Нарваес се свързваше рядко с търсачите, само от време на време пращаше лаконични есемеси. Щом старецът искаше да говори с Мехур , значи щеше да е нещо важно. За да се свържат с Мазето, търсачите използват система за конферентна връзка, подобна на тази, която се прилага във вой­ската. Всъщност си служат със същия сателит, който испанска­та войска използва за комуникациите си. Наричат го „пиратстване на униформените колеги“. Изглежда, че от Генералния щаб не знаеха, че НКТ редовно паразитира върху сателитните му връзки. -      Готово - обяви Тесла . - Ето ги и нашите хора от Мадрид... Обърна лаптопа към нас, за да ни покаже монитора. Видях Нарваес в съвещателната зала в Мазето. -      Най-сетне ви виждам - каза той вместо поздрав. - Защо се забавихте толкова? -      Съжалявам - отговори Тесла . - Отне ми доста време, дока­то изпиратствам сигнала от една свястна мрежа. Нямаше мно­го, от които да избирам. -      В гнездото ли сте? - запита Нарваес . - Жалка дупка... Ми­слех, че миналата година сме си наели ново гнездо в Лисабон. -      Боя се, че бъркаш. Това беше в Париж - отговори Мехур . - Тук продължаваме да ползваме все същата пещера от времето, когато ти си бил полеви агент. Нарваес присви устни в нещо, което можеше да мине за ус­мивка. -      Виждам. Надявам се, че ресторантът в края на улицата все още е отворен. Предлагаха най-добрата супа от морски дарове в целия град. -      Искаш ли да пратя новака да провери? -      Тирсо при теб ли е? - запита Нарваес и ме потърси с по­глед. - Добре, да не губим време. Енигма току-що прихвана важен разговор на Бригадата за историческото наследство на Гражданската гвардия. Разкрили са в Лисабон Орландо Лоурейро Акоста. Изглежда, че е на път да приключи сделка за продажба на откраднати ценности с анонимен купувач. -      Мамка му... - процеди Мехур . - Не може ли португалската полиция да се заеме? Нямаме достатъчно време, за да вършим и чуждата работа. -      Акоста още притежава дипломатическия си венецуелски паспорт и нито Гражданската гвардия, нито португалската по­лиция могат да се задействат навреме, за да предотвратят про­дажбата. Трябва да се направи бърза и експедитивна операция и това да стане още днес. Мехур изсумтя недоволно. -      Добре... Поне знаем ли къде ще приключи сделката? -      Не, но от Бригадата знаят къде в Лисабон се намира Акоста. Енигма ще ви прати данните по имейл. Възможно е Акоста да държи там предметите, които се кани да продава. - Нарваес направи кратка пауза. - Знам, че не е най-добрият момент да ви моля за това, но не забравяйте, че то също е част от задълженията ни. -      Знам, знам... Ще направим каквото можем. -       Мехур , заеми се. Вече познаваш Акоста и знаеш какво да правиш с него. Вземи Тирсо за сянка. -      Предпочитам да съм сам. Акоста може да стане опасен, ако се види застрашен. -      Това не е предложение, Мехур . Ще вземеш сянка. Новите търсачи трябва да научат как се върши работата по задържане и това ще е една добра възможност. Останалите да продължат да се занимават е Маската. -      Защо точно Тирсо? Не мога ли да взема Марк? - запита Мехур , без да се вълнува особено, че думите му биха могли да ме засегнат. -      Твоята сянка ще е Тирсо и това е всичко, което ще кажа по случая. Предполагам, че още не си забравил как да се подчиня­ваш на заповеди. Мехур прие мъмренето с примирение. Нарваес си взе до­виждане с нас и прекъсна връзката. - Страхотно - изсумтя Мехур и пъхна цигара между устните си. - Току-що ме назначиха за скапана бавачка на новаци... Тесла ме изгледа с разбиране, но не посмя да каже нищо. Нито пък аз - Мехур изглеждаше достатъчно ядосан. Дръпна два пъти от цигарата си и я изгаси в пепелника, без да я до­върши. -      Надявам се да си в състояние да си държиш очите отво­рени, а устата - затворена. Излизаме и не искам някой да ми подплаши дивеча. Тесла се подсмихна потайно, през зъби. 7. АКОСТА ПРИВЕЧЕР двамата с Мехур излязохме от гнездото. Последвах го до минивана, с който Дани ме беше взела от летището. В този случай отново се наложи шофьорът да съм аз. Адресът, койго Енигма ни бе предоставила от Мадрид, съ­ответстваше на сграда, намираща се на Руа Арена, близо до Асансьора на Санта Жуста, внушителна желязна структура с готическа атмосфера, щръкнала между кварталите Чиаду и Байша Помбалина. Сградата, към която се отправихме, беше жилищен блок с изоставени апартаменти, с упадъчен вид и с покрита с плочки фасада. Мехур тънеше в мрачно мълчание по време на целия път. Щом стигнахме Руа Ауреа, ме накара да поема по малка странична уличка, успоредна на Асансьора. Там паркирах колата. -      Сега какво ще правим? - запитах го аз. -      Нищо. Ще чакаме да се стъмпи. -      А този Орландо Акоста... Кой е той? -      Лоурейро - поправи ме Мехур . - Орландо Лоурейро Акоста. Той е трафикант на старинни вещи. Особено умел в изплъзването. Предполага се, че е културно аташе на консул­ството на Венецуела в Барселона, но това е само прикритие. От години се е посветил на нелегалната продажба на археоло­гически находки. Вероятно има важни приятели в страната си, защото когато венецуелското правителство получи оплакване срещу него, просто му сменят работното място. Последния път, когато се видяхме, отговаряше за връзките с обществеността в консулството в Билбао. -      Значи вече го познаваш? -      О, да. И съм сигурен, че и той ме помни. Писнало ми е да предотвратявам действията му. -      Каза на Нарваес , че може да стане опасен... - споменах аз, стараейки се да прикрия безпокойството си. -      По-скоро непредвидим. - Мехур ме изгледа. - Прави как­вото ти казвам и нищо лошо няма да стане. С малко късмет ще приключим с тая гадост, преди да е дошло време за вечеря. Останахме в колата, където всеки гледаше през прозоре­ца си. Мехур включи радиото и прехвърли радиостанциите. Спря на музикална станция, която излъчваше Spanish Bombs на „Клаш“. След като бяхме изслушали два големи хита на британския пънк и нощта вече бе паднала, Мехур спря радиото и излезе от колата. Последвах го. Отправихме се към вратата на сградата с плочките. -      Ще ни трябва ключ, за да влезем - отбелязах. -      Така изглежда - съгласи се Мехур . Извади мъничко метал­но ключе от джоба на панталона си и го пъхна в ключалката. После с много бързо движение леко го побутна и го завъртя. Вратата се отвори. -      Как го направи? - запитах впечатлен. Той ми подаде клю­ча, който току-що беше използвал. -      Това е бъмпинг ключ. Както виждаш, зъбците му са изпиле­ни максимално. С това метално парченце можеш да отключиш почти всяка секретна ключалка, на която се натъкнеш. Трябва ти само малко сръчност. Понечих да му върна ключа, но той ми отказа. -      Задръж го. Имам десетки такива. И ти можеш да си напра­виш такъв от нормален ключ, с пила и достатъчно търпение. Отвътре сградата изглеждаше по-добре, отколкото отвън. Входът беше старинен, но много запазен и излъчваше атмос­ферата на господарска къща. Използвахме асансьора, за да се качим на последния етаж. На площадката имаше само две врати. Отправихме се към дясната. Мехур огледа ключалката. -      Поредната секретна брава - изсумтя. - Защо упорстват да ме улесняват така...? Мехур ми показа как да използвам бъмпинга. Оказа се уди­вително лесно, изискваше се само малко сръчност, за да завър­тиш ключа почти едновременно с лекото му потупване отзад. На втория опит успях да я отворя. -      Виж! - възкликнах ентусиазиран. - Отворих я! -      И вселената спря, за да ти ръкопляска... - изсумтя Мехур . Влязохме в апартамента. Не изглеждаше вътре да има ня­кого. Търсачът запали лампите и мина през коридора, като се оглеждаше наоколо. Апартаментът беше празен. Обзаведен бе със съвременна мебелировка, която изглеждаше скъпа. Озовахме се в просторна дневна, снабдена с американска кухня. Почти цяла стена беше заета от прозорци, гледащи към улицата. Една от вратите водеше към спалнята, а друга - към банята. Всичко беше много чисто и подредено, едва се забелязваха знаци, които да подсказ­ват, че апартаментът е обитаван. -      Остани до входа - нареди ми Мехур . - Ако чуеш някой да доближава, предупреди ме. И се хвана за работа. Първо претърси щателно дневната, но не откри нищо, което да предизвика интереса му. После хвърли поглед на банята и накрая се насочи към спалнята. Тъкмо вече бях почнал да се отегчавам да вися до вратата, без да правя нищо, чух асансьора да спира на нашия етаж. Не се наложи да съобщавам на Мехур - той също го беше чул. Погледнах го въпросително. Той сложи показалец на устни­те си и с другата си ръка ми посочи барплота на кухнята. Раз­брах, че иска да се скрия там и да бъда тих. Подчиних се. Търсачът загаси осветлението и застана до входната врата точно в момента, в който чухме как в ключалка­та се пъха ключ. Вратата се отвори и закри Мехур . Скрит зад барплота, успях да хвърля един поглед на новодошлия. Оказа се мъж на средна възраст, с бял костюм и черна риза. Кожата му беше тъмна, чер­тите му издаваха смесена раса. Гелосаната му коса блестеше на светлината на уличните фарове, проникваше през огромния прозорец на дневната. Представих си, че всяка част от тялото ми е каменен блок, спокоен и тих задържах дишането си. Мъжът пусна ключовете си върху масата до вратата и влезе. Затвори, без да погледне зад себе си, заради което и не видя Мехур . Отправи се към банята. Тъкмо се канеше да пристъпи вътре, и замръзна на място. От скривалището си видях какво го бе подтикнало да спре: уличната светлина се промъкваше през прозореца така, че сян­ката на Мехур се открояваше върху затворената врата на баня­та. Нямах представа дали търсачът си даде сметка за това, но новодошлият определено го забеляза. И никак не му хареса. -      Но какво, мамка му...? - възкликна той. Обърна се рязко и като видя Мехур , очите му се оцъклиха така, че изненаданото му изражение стана почти смешно. Бързо сграбчи тежък мра­морен пепелник, който стоеше на близката маса, и го запрати към главата на търсача. Мехур се наведе навреме, за да избегне удара. Мъжът започна да го цели с всякакви предмети, но Мехур ги избягваше така, сякаш предварително знаеше траекторията им. Когато онзи остана без муниции, Мехур се хвърли към него. Изражението на лицето му не подсказваше нищо добро. Мъжът пъхна ръка под сакото си и с истерична нотка в гласа сч изврещя: -      На място! Въоръжен съм! Мехур се намръщи. -      Не ме карай да се смея, Акоста. Никога не носиш със себе си нещо по-опасно ог химикалка. Акоста извади ръката си. Между пръстите си стискаше пис­толет, и то толкова силно, че можех да видя побелелите му ко- калчета. Пулсът му бе болезнено ускорен. Мехур спря. Изви изненадано вежди и бавно вдигна ръце до раменете си. - Леле... Признавам, че това не го очаквах. -      Млъквай! - изкрещя Акоста. С другата си ръка извади от джоба си мобилен телефон и се опита да набере някакъв номер. - Сега ще обясниш на полицията как си успял да се промъкнеш в дома ми. -      Акоста, не бъди кретен. Никой от двама ни не иска тук купища полицаи да задават въпроси. Мъжът се поколеба. Продължи да стиска телефона и вдигна пистолета към лицето на Мехур . -      Ако не се изметеш още сега, ще стрелям. -      Добре де, ти печелиш. - Мехур тръгна гърбом към вратата. - Отивам си, виждаш ли? Вече ме няма. Направи още две стъпки, докато не доближи кухнята. Сграб­чи една метална табуретка и я метна към краката на трафиканта. Оня изпищя и натисна спусъка. Затворих очи в очакване да чуя гърмежа. Такъв не последва. Табуретката подсече Акоста в краката и той падна на земята по очи. Мехур скочи отгоре му със светкавичните движения на пантера. Вдигна го от пода, като го стискаше за врата, докато с другата си ръка му отнемаше пистолета. Акоста се гърчеше като червей, надянат на въдица. -      Ти си идиот - заяви Мехур и метна пистолета върху дива­на. - Един съвет: когато се целиш в някого с пистолет, увери се, че предпазителят е вдигнат. После хвърли и Акоста на дивана и застана срещу него, с лице към огромния прозорец. Втренчи се в трафиканта с ръце, скръс­тени на гърдите, и със силно заплашително изражение на лицето. Акоста се свлече на мястото си и ужасен се загледа в Мехур . -      Нямаш право да правиш така! - изкряка той. - Аз съм гражданин на Венецуела, с дипломатически паспорт! Никой представител на закона не може... -      Какъв лош късмет те споходи, приятелю. Аз не съм служи­тел на закона. Мехур заби юмрука си в мутрата му, бърз като изстрел. Трафикантът изкрещя от болка и покри лицето си с ръце. -      Носът ми! Носът ми! - изгъгна той. - Мамицата ти, счупи ми шибания нос, по дяволите! -      Продължавай да виеш така и следващият юмрук ще е в топките ти. - Акоста млъкна. - Така е много по-добре. Може би все още ще може да стане с добро... Новако, я ела тук. Излязох иззад барплота и отидох при тях. Акоста ме гледа­ше като хванато в капан животно. Беше сложил кърпа на носа си, дрехите му отпред бяха опръскани с кръв. -      А тоя пък кой е? - запита, като ме видя. -      Един приятел, който иска да знае къде си заврял стоката, която се канеше да продаваш. Ако му кажеш, всичко ще е на­ред, но ако не щеш... - Мехур изпука кокалчетата на пръстите си. - Вече знаеш какво следва. -      Нямам никаква представа какви глупости ми говориш. Мехур стисна Акоста за ухото така, сякаш иска да смаже хрущяла му на пихтия. Издърпа го, докато го принуди да се изправи. -      Чуй ме добре. Приличам ли ти на човек, който иска да си губи времето с тая помия? - изсъска в другото му ухо. -      Добре де, добре! - изквича Акоста, свит от болка. Мехур изви още повече ухото му Почти чух как изпуква хрущялът. За миг се уплаших, че ще му го изтръгне. -      В хладилника! - закрещя венецуелецът. - В хладилника е! Очите му сълзяха. Мехур го пусна и онзи се свлече на дивана, без да спира да хленчи. Търсачът посочи с глава към кухнята. -      Виж в хладилника - нареди ми той. Отидох там. Щом отворих вратата, не намерих храна. Има­ше само кутия от стиропор като ония, които използват в рибар­ските магазини. Взех я и я отнесох на Мехур . -      Да видим какво имаш за вечеря... - процеди той. Отво­ри кутията. Вътре имаше три предмета, увити в найлон, и две картонени тръби. Мехур отвори една от тръбите и извади отвъ­тре навита на руло карта. - Какво имаме тук? Леле... Една от картите на Птолемей, откраднати от Националната библиотека през 2007-а... Лошо момче... Ами това? - Разопакова единия предмет. Оказа се бронзова статуетка, изобразяваща младеж, който държи рог. - Откъде си взел всичко това? И да не си ме излъгал: ще разбера. -      Не знам, кълна се - запелтечи Акоста. - Продаде ми го едно келешче, дето ми каза, че ги е намерило при разкопките на Клуния. Нямах представа, че са крадени. -      Ама разбира се... - каза Мехур . Извади друг от увитите предмети и в продължение на няколко секунди го съзерцава с учудване. После ми го подаде. - Имаш ли представа какво може да е това? Представляваше странен предмет с форма на цилиндър. На дължина беше двайсетина сантиметра, изработен от някакъв позлатен метал. След като огледах внимателно, видях, че цяла­та му повърхност е гравирана във формата на люспи. В единия край имаше две малки блещукащи камъчета, зелени на цвят, и малка дупчица, от която стърчаха две метални жички. -      Прилича на някаква... риба - казах аз. Стори ми се, че ци­линдърът не е кух. Внимателно го доближих до ухото си и до­лових металическо звънтене. Внезапно Акоста стана много нервен. -      Оставете това! Мое е! Върнете ми го! Реакцията му ми се стори странна. Не показа почти никак­ви чувства, когато Мехур разглеждаше другите предмети, но конкретно този го изнерви изключително. -      Кажи какво е това и откъде си го взел - настоя Мехур . Акоста го изгледа предизвикателно. -      Представа си нямаш с кого се забъркваш, търсачо. Най-добре да спреш да си вреш гагата в тая сделка, ако не искаш да пострадаш зле. -      На кого мислеше да продадеш всичко това? -      На някой, който ще се ядоса много, ако не получи онова, което желае. -      В този случай се боя, че имаш проблем. - Мехур се добли­жи заплашително към него. - Кажи кой е. Трафикантът махна кърпата от носа си. Изкриви устни в не­приятна усмивка, изцапана с кръв. -      Искаш ли да научиш, педал нещастен? -      Започваш да ме изморяваш... Акоста се изсмя през зъби и изрече: -      Из устата ти капе вощен мед, мед и мляко под езика ти... Мехур го погледна объркано. В онзи миг видях, че погледът на Акоста се измества за миг към гърдите на търсача и усмив­ката му придоби увереност. Проследих погледа му и видях малка червена точка върху ризата на Мехур . Малка и ярка червена точка. Изкрещях. ( Внимавай! ) Издърпах рязко Мехур и в същия миг едното стъкло на прозореца се пръсна на парчета. Двамата паднахме на пода. Чух как търсачът възкликна от болка и внезапно стената зад нас бе осеяна с куршуми. Акоста започна да се смее като луд, докато стъклата на прозорците продължаваха да се пръскат като дъжд от кристални парченца. Стиснах Мехур за яката на ризата и го завлякох на сигурно място зад кухненския плот. Той притискаше рамото си с длан, оплескана с кръв. Акоста се надигна от дивана и избяга тичешком от апартамента. Двамата с Мехур останахме с гърбове, опрени в плота. Лицето на колегата ми беше сгърчено от болка. Над главите ни се пръсна някаква делва. Сетих се, че още държа онзи цилиндър с форма на риба. Натиках го в джоба си. Дишането ми беше спастично. Имах чувството, че сърцето ми иска да избяга от гърдите, да си пробие оттам път с ритни­ци. Обърнах се към Мехур . -      Добре ли си? -      Мамината му... - процеди той през зъби. Челото му беше покрито с пот, на ризата му имаше кърваво петно. - Какво ста­ва, дявол го взел? -      Отвън има стрелец... Мисля, че е в отсрещната сграда. - Видях, че лицето на Мехур става сивопепеляво, и се изплаших. -       Мехур , погледни ме... Погледни ме! Добре ли си? Той се насили да ме погледне в очите. -      Трябва да се измъкнем оттук, новако. -      Използва лазерен мерник. Ако ни нацели, ще го видим. Трябва само да прибягаме до вратата и... -      Не. Аз не мога да го видя. -      Какво? -      Не мога да видя скапаната червена точка! Трябва да измис­лим нещо друго. Умът ми се замъгли. Търсачът с всеки миг изглеждаше все по-зле. Куршумът не го беше уцелил в рамото, както си мислех, а в горната част на гърдите. Губеше много кръв. Хрумна ми само една глупост. -      Бягай, когато тръгна - казах. Преди да успее да ми отгово­ри, изскочих иззад барплота и се втурнах към вратата на баня­та, точно в обратната посока на изхода на апартамента. Точно влизах вътре, когато един куршум се заби в касата на вратата. Надникнах внимателно с надеждата, че Мехур е схванал зами­съла ми. С облекчение го видях да се движи бързо към вратата на апартамента. Бях успял да разсея стрелеца, но все още ми ос­таваше да изляза от скривалището си, без да отнеса някой кур­шум за спомен. Проклетият мерник, ярък и червен, продължаваше да стои като капка кръв върху касата на вратата в очакване да изляза. Така поне знаех докъде стига обсегът на стрелеца. Реших, че човек, който използва лазерен мерник, за да се цели, не е сигурен в собствената си точност, и си помислих да го използвам като предимство: щях да се превърна в подвижна мишена. Разстоянието между банята и барплота беше няколко метра. Излязох тичешком от банята и се укрих зад барплота. Един из­стрел откърти парче от стената, докато тичах. Вдишах дълбоко, преброих до три и отново излязох иззад укритието си, за да се отправя към вратата. Счупи се поредното стъкло от прозореца и усетих как покрай главата ми на косъм премина куршум. За късмет не бях сбъркал в преценката си: нашият нападател не беше добър в целенето по движещи се мишени. Излязох от апартамента. Мехур седеше на пода на стълбищната площадка. Лицето му беше бледо като луна, дишането му бе накъсано. Дясната част на гърдите му беше покрита с кръв. Наведох се и му помогнах да постави ръка на раменете ми. Изправих го и заедно се измъкнахме от онова място толкова бързо, колкото движенията ни позволяваха. За момента бяхме в безопасност. ВКАРАХ Мехур в колата. Мислех да се отправя към най- близката болница, когато осъзнах, че лекарите непременно ще поискат да разберат защо пациентът им е с куршум в гърдите. Не е лесно да представиш изстрел за битов инци­дент. -      Не карай към болницата - каза ми търсачът, с което по­твърди съмненията ми. Струваше му огромно усилие да каже и една дума. - Обади се на Дани. Веднага. Направих го. Обясних ѝ какво е станало толкова спокойно, колкото можах. Тя запази хладнокръвие. -      Колко е зле? - запита ме. -      Не знам... Раната е на нивото на гърдите. Той е в съз­нание. -      Ще ти кажа адрес, на който да го откараш. Запиши си. Адресът, който ми даде, беше на улица в квартал Москавиде, в северната част на града и близо до пристанище „Васко да Гама“. Не беше близо до мястото, където се намирахме. Имам смътни спомени от онези мигове. Умът ми още не беше асимилирал колко близо бяхме до смъртта. За пръв път в живота ми някой опитваше да ме убие, а това е изживяване, което трудно може да се възприеме. В душата ти остава странна смесица от ужас и възбуда, която само някой, преминал през нещо подобно, би могъл да разбере. От друга страна, животът на търсача зависеше от мен, а това не ми помогна да приема нещата със спокойствие. Когато стигнах на адреса в Москавиде, Дани вече ни очаква­ше там. От този миг тя пое инициативата. Мястото, на което бях завел Мехур , се оказа малка частна клиника, ръководена от лекар от испански произход. Не зада­де въпроси, когато завари Мехур почти в безсъзнание. Нямаше съмнение, че не за пръв път работи с търсачите. Пое го, а аз останах да седя в пустата чакалня. Главата ми сякаш беше празна. Дани се приближи. -      Много добре си се справил, Тирсо. Много добре. Без помощта ти вероятно Мехур нямаше да е тук, за да разказва. Изгледах я. Толкова бях смаян, че едва разбрах думите ѝ. Тя постави ръката си на рамото ми. -      Добре ли си? - запита ме. -      Извинявай... Трябва да... Избягах оттам почти тичешком и се вмъкнах в първата тоа­летна, която намерих. Там избълвах цялото съдържание на сто­маха си. Едва след това се почувствах като нещо подобно на герой. 8. ВЕНТУРОСА МЕХУР прекара нощта в клиниката. Раната му беше се­риозна, но не смъртоносна. Куршумът го беше уцелил в гър­дите, точно под ключицата, но без да засегне кост или важен орган. Като си помислех, че ако не го бях избутал навреме, изстре­лът щеше да го улучи в сърцето, вместо да се почувствам по-добре, ме побиваха тръпки. На следващия ден Мехур се завърна в гнездото с обездвижена ръка. От Мадрид Нарваес му нареди да напусне Лисабон, но търсачът настоя да продължи с мисията. След като бяхме изтървали Акоста, втори провал по историята с Маската му се виждаше унизителен. Ето как, докато Мехур продължи да ръководи операцията от гнездото, останалите търсачи се стараехме с всички сили да постигнем резултати. Беше като състезание с времето. В четвъртък, деня преди търга, Тесла влезе в контакт с Марк и мен и рано сутринта ни събра в хотела, в който беше отсед­нал. Когато се срещнахме, изглеждаше много доволен. -      Какво става? - запита Марк. - Някакви новини? Тесла се ухили. -      Вече знам как да го направим - каза той. - Знам как можем да вземем Маската. Не пожела да ни обясни нищо повече. Тримата се качихме в наетия миниван, за да идем в Синтра. Тесла искаше да ни пока­же интериора на двореца Вентуроса. Сцената на местопрестъплението. Дворецът Вентуроса се оказа малка барокова фантазия. Като го съзерцавах, не можех да не го сравня с торта, направена от камъни и орнаменти. Беше кубична конструкция на четири ета­жа, с бледожълти стени и бели прозорци, завършени с триъгъл­ни фронтони. Намираше се насред обширна морава до малко езерце. Входът отпред беше несъразмерно голям. Редица бели коло­ни, сякаш направени от захар, прикриваха вратата, а отгоре из­пъкваше екстравагантна спираловидна кула, покрита с изпък­налости, подобни на целувки. Накратко, доста трудносмилаема архитектура. Когато стигнахме във Вентуроса, неколцина неориентирани наглед посетители блуждаеха по чакълената алея, която свърз­ваше главния път с входа на двореца. Останахме в колата на паркинга за посетители и се подготвихме да влезем в сградата като обикновени туристи. Залите, отворени за хората, изглеждаха изоставени. Имаше малко мебели, които събираха прах по ъглите и бяха в стил, който не съответстваше на времето, през което крал Жоао V бе обитавал мястото. Освен мебелите няколко картини на не твърде известни художници завършваха експозицията. Или с други думи, нямаше нещо, което да създава усещането, че е от местата, задължителни за посещение, което се потвърждаваше и от малкия брой посетители, на които се натъкнахме. Отворените за разглеждане помещения не изискваха повече от двайсет минути, за да бъдат обхванати в цялост. Останалото бяха изложбени зали, които в момента бяха затворени заради подготовката за утрешния търг. Обиколката приключваше в знаменитата трапезария. Това бе голяма зала, чийто таван бе декориран с фреска на Мигел Антонио де Амарал. Представляваше сцена, претъпкана с бо­гове, алегории и дундести крилати деца. Както е характерно за почти всички подобни барокови фрески, персонажите сякаш се прескачаха един друг. Много по-декоративни изглеждаха широките френски прозорци, които водеха навън и предлагаха красиви гледки към езерото и градините на двореца. Тесла ни показа дървена маса, поставена върху някаква плат­форма в единия край на трапезарията. Беше съвсем обикновена маса без украшения, с изключение на извитите крака, които за­вършваха във формата на лапи. Изглеждаше като единствената мебел, която не беше тук само за да запълва интериора. -      Ето там е ключът - каза ни Тесла с поверителен тон. -      В тази маса? - запитах аз. - Какво ѝ е специалното? -      Открих го чрез плановете, които намери във Военната биб­лиотека - отговори пой. - Тази мебел има любопитна история. Крал Жоао V специално заръчал направата ѝ. Краката са прико­вани към платформата. Там, точно до стената, има механизъм, който при активирането си спуска масата до кухните върху ма­лък асансьор. Сега механизмът е електрически, но по времето на краля е представлявал система от манивели и скрипци като вид товароподемник. -      И кралят е наредил направата на тази подвижна маса? - уточни Марк. -      Жоао V страдал от хронична депресия. През 1742-ра пре­карал инсулт, който увредил ума му. Често не понасял никого около себе си, дори и децата си. Благодарение на този механи­зъм лакеите можели да сервират масата в кухнята и после да я качват в трапезарията. Когато кралят се нахранвал, задвижвал механизма и масата се връщала в кухнята, за да бъде разчисте­на. Има подобна система в замъка Нойшванщайн в Бавария, но тази е по-стара. -      Много находчиво - отбелязах. - Но не виждам как тази маса може да ни помогне. -      Ще ви обясня, но не тук. Нека идем първо на по-дискретно място. Нямаше какво повече да се гледа във Вентуроса, така че се качихме в колата и се върнахме в Лисабон. Щом стигнахме, Тесла ни отведе в малка кръчма в Барио Алто, близо до площад „Камоеш“. Вътре имаше няколко маси, заети от студенти, които вдигаха врява и пиеха бира и бутилки виньо верде без етикет. На една от масите видях девойка, много красива, която седеше сама и отпиваше от чаша вино. Погледна ни, като влизахме. Поздрави ме и си свали слън­чевите очила. Енигма. Повдигнах учудено вежди. С Тесла и Марк отидохме при нея и се настанихме на масата. Тесла ѝ се извини, че сме се забавили. -      Няма нищо - каза тя и се усмихна. - Направих си страхотна разходка по площада, пих чаша хубаво вино... Обичам да идвам в Лисабон. Все едно ходя на посещение на баба и дядо. - Енигма ни погледна двамата с Марк. - Какви са тези физио­номии? Обикновено хората се радват да ме видят. -      Мислехме, че си в Мадрид, с Нарваес - обясних аз. -      Така си беше, но отново се наложи да помогна с размяната. - Енигма сложи върху масата две торби, които стояха в краката ѝ. Обърна се към Тесла и му каза: - Тук е всичко, за което ме помоли. -      В тия торби? - изненада се той. -      Разбира се. Най-добрите хавлиени кърпи в цяла Порту­галия. Купих достатъчно за цял чеиз, а за теб избрах тази. - Извади малка кърпа за ръце и му я подаде, като му намигна. - Можеш да се увериш, че с нея може да се зачисти всяка следа, която желаеш да премахнеш. Тесла тайно надигна единия ръб на кърпата. За миг мярнах вътре скрит голям плик. Тесла се ухили и напъха кърпата в ра­ницата на гърба си, декорирана със знака на Батман. -      Благодаря. Нямам обяснение как си успяла да се сдобиеш с всичко за толкова кратко време. -      Защото съм най-добрата. Обижда ме, че се изненадваш. - Енигма вдигна грациозно ръка, за да погледне часовника си. - Обаче трябва да ви оставя. Самолетът ми излита след три часа. -      Тръгваш ли? - запитах я. Чувствах се странно натъжен от това. -      Да. Това беше светкавична визита. Точно като Седма ка­валерия се появявам, спасявам положението и се връщам в личния си Форт „Линкълн“. Сега на вас ви остава да свършите лесната работа. Енигма се изправи и взе торбите с кърпите. Преди да си тръгне, се обърна към Тесла. -      Поздрави Мехур от мен... Наистина ли е вън от опасност? -      Напълно. Но настроението му е отвратително. -      А, добре. На света няма толкова много хубави мъже, че да си позволим да ги губим. - Гласът ѝ доби философски тон. - Красотата е ефимерна, но вечна е болката от загубата ѝ... — Погледна ни усмихната. - Хубава фраза, нали? Току-що я из­мислих. -      Като видиш стареца, му кажи да не се тревожи, защото тук всичко е под контрол - заръча Тесла . -      Ще го направя. Ще му хареса да го чуе, той също е в от­вратително настроение. Някой от вас няма ли да се направи на кавалер и да ми помогне да отнеса торбите до някое такси? - Зададе въпроса, като гледаше мен, така че нямаше какво да направя, освен да я придружа до улицата, носейки кърпите. След като излязохме от бара, тя ми лепна целувка по бузата. Хвана ме напълно неподготвен. -      Ами това? - запитах. -      Задето си бил герой - обясни тя. - И сега никой няма да се осмели да ти вика новак в мое присъствие. Оставила беше яркочервена следа на лицето ми. Извади кър­пичка от чантата си и ме изчисти внимателно, докато ме гледа­ше в очите. -      Скулите ти са много очертани. Почти си порязвам устните, като ги целувам... - Енигма ме изгледа притеснено. - Много се пази, Тирсо. Тази работа става по-сложна, отколкото изглежда­ше. Нарваес е неспокоен. -      Ще си държим очите отворени. Мисля, че вече сме запъл­нили лимита си за неприятности в Лисабон. -      Никога не се знае, скъпи, никога не се знае... - Помълча малко, замислена. - Какво каза Акоста, когато Мехур го запита кой му е контактът? Не разбрах защо зададе този въпрос. Тя вече знаеше отго­вора: беше в подробния доклад, който направихме точно след нападението. -      Нещо много странно. Говореше за вощен мед, за мед под езика или нещо такова. Не помня добре. -      „Из устата ти капе вощен мед, невесто, мед и мляко под езика ти... И благоуханието на дрехите ти е като благоухание ливанско! Затворена градина е моята сестрица невеста, заклю­чен кладенец, запечатан извор.“ -      Точно това, да. -      Познати ли са ти тези думи? -      Не. Не съм ги чувал преди. -      Стихове от Песен на песните, писани от цар Соломон. Пи­там се... Защо ли онзи мъж ги е цитирал? -      Не знам. Може би просто е искал да ни обърка, за да спе­чели време. -      Да. Възможно е - каза тя с равен тон. После за втори път добави: - Пазете се, Тирсо. Има нещо странно във всичко това и то ме притеснява. Странните работи обикновено не ме при­тесняват. След като изрече това, видя свободно такси, което се добли­жаваше към площада. Махна с ръка, за да го спре. Помогнах ѝ да пъхне торбите си с кърпите в колата („Олеле, Боже, защо накупих толкова кърпи?“, каза тя). Отново си взе­хме довиждане и таксито потегли. Останах да гледам как изчезва в ненатоварения трафик на града. После се върнах в бара при другарите си. СЛЕД срещата с Енигма Тесла ни взе с Марк в хотела, къде­то беше отседнал. Влязохме в стаята му и там обсъдихме пла­на, който беше измислил за връщането на Маската, без да се притесняваме от недискретни подслушвачи. -      Търгът ще се проведе в същата зала, в която е механичната маса, която ви показах - обясни той. - Вещите се пазят в стари­те дворцови кухни, които в момента са складове и се намират под земята. Машинацията ще е много проста: масата се спуска в склада, отгоре се поставят вещите и после се задейства меха­низмът, за да се върне отново в трапезарията. Наддаването за­почва и като свърши, масата се връща долу, където се подготвя предметът, за да се връчи на купувача. Ето там е сляпото петно. -      В склада ли? - запитах. - Не, напротив. Складът и трапезарията ще са най-охраняваните места тази нощ. Имам предвид пътя на масата между двете помещения. - Тесла ни показа копие на плановете, които открих във Военната библиотека. Обърнете внимание: между трапезарията и кухните има друг етаж, някакво складово по­мещение. Там няма охранителни камери и е много лесно да се стигне до него, защото не е заключено. Започнах да схващам идеята на плана му. -      Мислиш, че можем да сменим маските, когато масата ми­нава през въпросното помещение. -      Да... И не. Виждате ли, предметите от търга ще бъдат под­редени и покрити с платно както на качване, така и на слизане. Със скоростта, с която се движи масата, няма да е възможно да се махне платното, да се смени фалшивата с истинската маска, да се уверим, че предметите не са разместени, и да покрием отново всичко с платното. -      Ще трябва масата да бъде спряна - вметна Марк. - Именно. Но има начин да се направи. В мазето, в едно коридорче, което се намира точно до хранилището, има кон­тролен панел. Ако мога да стигна до него, ще бъде лесно да го манипулирам, за да спра масата в точния момент. -      Ти го каза: ако успееш да стигнеш до него - натъртих. Тесла взе плика, увит в кърпата, която Енигма му беше дала в бара. Отвори го и отвътре извади документ, на който се виж­даше снимката му. -      С това ще успея да го направя - каза той. - Пропуск от службата по поддръжка, която работи за Фондация „Гулбенкян“. Утре следобед, преди да започне търгът, ще се промък­на в двореца, като се представя за електротехник. Контролното табло в мазето се намира на не особено посещавано място. Мога да се скрия там, докато търгът започне. -      Значи това ти донесе Енигма от Мадрид - каза Марк. Ог­леда пропуска. Наглед приличаше на истински. -      Не само това. - Тесла извади още няколко документа от плика. Подаде ни ги, за да ги разгледаме. Освен пропуска на Тесла имаше покана за търга на името на жена, както и билет за паркиране, на който фигурираше името на двореца и емблемата на Фондация „Гулбенкян“. -      За какво ни е всичко това? - запитах. -      Поканата е фалшифицирана благодарение на онази, коя­то ни даде Гаетано Роса. С нея Дани ще може да присъства на търга като поредния купувач. Другото е пропуск за паркин­га. Всички коли, които носят това на предното си стъкло, имат достъп до паркинга зад двореца, където паркират хората от персонала по време на търга. -      Ясно - казах аз. - Дани ще се вмъкне с покана, а ти - с про­пуска на електротехника. Двамата с Марк какво ще правим? -      Ти ще използваш пропуска за паркинга, за да откараш ко­лата зад двореца. Трябва да си там точно в седем. -      Ами аз? - запита Марк. -      Твоята работа е много важна. Налага се да доведеш докрай работата, която щеше да свърши Мехур , ако не го бяха ранили. Ще размениш маските. -      А как ще вляза в двореца? Не виждам повече пропуски, нито нещо подобно в плика... -      Няма да ти трябват. По време на търга един ресторант ще сервира кетъринг за присъстващите. От ресторанта са се въз­ползвали от услугите на фирма за работна ръка, за да си нае­мат сервитьори. Енигма те е включила в списъка. Трябва да се явиш в двореца утре в шест. -      Ще използвам ли фалшиво име или нещо такова? -      Няма опасност да използваш твоето. Просто ще си поред­ният младеж, който си докарва нещо отгоре, работейки като сервитьор. Никой не се заглежда в сервитьорите, а в онова, ко­ето носят на подноса. -      Разбирам. А щом веднъж се вмъкна вътре, какво трябва да правя? -      Да си много внимателен. - Тесла извади химикалка и на­черта правоъгълник върху лист хартия, после прокара две ли­нии надлъжно през правоъгълника и го раздели на три части. -      Представете си, че това са трите етажа, през които масата минава: най-отгоре е трапезарията, после, в средата, е складът, където ще спрем масата, и накрая е мазето, където са хранили­щето и контролното табло за масата. Виждате ли? - Марк и аз кимнахме. - За да доведем докрай размяната, са нужни трима души: Дани, Марк и аз. Дани ще е в трапезарията и ще държи под око търга. Аз ще съм в мазето и ще работя с контролния па­нел, за да задържа масата. И накрая, Марк, който ще е в склада. Ще трябва да се промъкнеш тук при първа възможност. Ако си внимателен, никой няма да ти обърне внимание: етажът е пра­зен и там няма никой, който да пази. Тесла извади пластмасова кутийка от джоба си. Вътре има­ше две конусчета, големи колкото възглавничката на кутре. Бяха изработени ог мек материал, подобен на восък. Вече ги бях виждал в Демонтажната, когато отидох да моля за помощ за упражнението по дисонанси. -      Какво е това? - запита Марк. - Тампони за уши? -      Слушалки. А това - показа ни нещо като карфица за вра­товръзка - са микрофони. Сам ги направих. Могат да измамят обикновен метален детектор, но обхватът не е много голям. Марк, Дани и аз ще носим по една от тия играчки в нощта на търга. С това Дани ще може да се свързва с Марк на долния етаж, но не и с мен, защото ще съм твърде далеч. По същия начин аз ще мога да чувам Марк, но не и Дани. -      Значи не само трябва да разменя маските, а ще съм и свръз­ка между Дани и теб - посочи Марк. -      Именно. -      За какво са микрофоните? - запитах аз. -      Защото предметите се вдигат и качват, покрити с платно, и Марк няма как да знае кое точно е Маската, ако Дани не му го каже. Аз също няма да знам кога масата идва на етажа на Марк, ако той не ми каже. Започна да ми става ясно. Така, както го обясняваше Тесла , планът изглеждаше много лесен. Идеята беше Дани да уведо­ми Марк кога наддаването за Маската свършва и масата ще се спусне в хранилището, а Марк щеше да се подготви да направи размяната, когато масата се появи на етажа му. Щом видеше масата, щеше да уведоми Тесла , който щеше да я задържи дос- татъчно дълго, за да може Марк да смени истинската маска с фалшивата. -      Трябва да си много бърз - каза Тесла на Марк. - Ще мога да задържа масата само за трийсет секунди. Ни една повече. Ако закъснее прекалено със завръщането си в хранилището, хората долу ще заподозрат, че има някакъв проблем. -      Разбрано. Трийсет секунди. Изрече го със завидна сигурност, сякаш бе роден да разменя фалшиви с истински маски за половин минута. Този път не из­питах никаква завист, че търсачите бяха избрали него да свър­ши работата, а не мен. Тесла кимна. -      Чудесно. Когато мине времето, ще задействам механизма и ще накарам масата да слезе в хранилището. С помощта на намерените от мен планове Тесла инструкти­ра подробно Марк как да се промъкне на етажа със склада, без никой да го забележи. После му обясни и как да вмъкне фалши­вата маска в двореца, макар че тази част беше лесна: благодаре­ние на извитата ѝ форма Марк можеше да я скрие под дрехите си, като я залепи с лепенка на хълбока си. След като детайлите бяха изяснени (Марк ги прие със завидно хладнокръвие), поиска да разбере какво ще стане, след като смени маските. -      За това не се тревожи - отговори му Тесла . - Не забра­вяй, че ако всичко мине добре, никой няма да си даде сметка за кражбата. Дани спокойно ще си тръгне след края на търга. Аз ще изляза от задната част и ще ида при Тирсо, който ще ме чака в колата. -      А аз? - запита Марк. -      Складът, където ще бъдеш, води до дворцовата изба. - Те­сла ни показа плана. - Щом вземеш Маската, ще се отправиш натам. Там има стълба, която отвежда до врата, от която можеш да излезеш в градината. Ще се погрижим да я завариш отклю­чена. Щом излезеш, идваш в колата при нас. -      Никой ли няма да забележи, че липсва един сервитьор? -      Не, докато не мине достатъчно време, а дори тогава, ако смяната на маските е минала успешно и никой не разбере, че истинската е открадната, отсъствието ти няма причина да при­влече внимание. Разбрах защо беше толкова важно да се замени оригиналната вещ с копие. Това беше доста добър modus operandi. Докато Маската си беше на мястото (все едно дали копието, или ис­тинската), кражба нямаше да има, заради което и всеки детайл извън обичайното щеше да мине незабелязано. Тесла ни каза почти като извинение, че това бил най-добрият план, който успял да измисли за толкова кратко време. На мен не ми се видя лоша идея. Всъщност беше почти иде­ален: съвършеното престъпление. Търсачът не беше оставил нищо на случайността. Жалко, че всичко излезе толкова стряскащо зле. КАТО отговорник на групата, Мехур трябваше да одобри плана на Тесла . Не беше ентусиазиран, но също както и оста­налите търсачи беше съгласен, че за толкова кратко време няма как да се измисли алтернатива. Остатъка от деня запълнихме, като запаметихме всички де­тайли по плана и предвиждахме всякакви рискове. Мехур ни накара да запомним и плановете на двореца. В гнездото Марк се зае да упражнява смяната на маските, докато не успя да го постигне за половината от необходимо­то време. Напрежението, че се налага да извърши най-важната част от плана, изглежда не го впечатляваше. Нямаше как да не се възхитя на самообладанието му - аз трябваше само да зака­рам колата до паркинга, а тревогата ме изяждаше отвътре. Дойде и ключовият ден. Цяла сутрин не осъществих контакт с никого от търсачите, нито те се свързаха с мен. Това беше част от плана. Следобед взех минивана и поех към Вентуроса. Беше точно седем, когато преминах през входа на двореца. Сърцето ми биеше лудо, когато охранителят погледна пропуска ми за паркинга. Паркирах колата на посоченото място и се подготвих да ча­кам. Представях си как Тесла вече е при контролното табло, как Марк се промъква като сянка на етажа със склада и как Дани влиза в трапезарията с надменна походка, с прекрасната си чер­на рокля с презрамки, която се вие около тялото ѝ. Мръкна се бързо. С всеки миг ставах все по-нервен. Включ­вах радиото. Изключвах го. Постоянно сменях позата си и не спирах да си гледам часовника, докато не ми се стори, че стрел­ките се движат назад. Опитах да запаля цигара, за да си успокоя нервите, и установих, че съм забравил запалката си в хостела. Излязох от колата. Беше прекрасна безлунна нощ, свежа, тъмна и осеяна със звезди, които трепкаха почти като мен. От­ново погледнах часовника си. Бих убил, за да мога да си запаля цигарата. В далечината видях движещ се силует. Беше един от охра­нителите на главния вход. Тесла ми беше казал да не се притес­нявам, ако видя някого от тях, защото имали навика да ходят в задната част на двореца и да пушат през почивките си. Напом­них си да не спирам да се държа естествено. Да си го помисля беше много по-лесно, отколкото да го на­правя. Де да не си бях забравял запалката в хостела. Охранителят ме поздрави с безразлично кимване. Сви зад един ъгъл и извади запалка, за да си запали цигара. Не можех да го избегна. Доближих се до него и го помолих за огънче. Беше момче, много по-млад от мен. Приличаше на тийней­джър с ушита у дома полицейска униформа. Сакото му бе раз­копчано до средата, защото липсваше едно копче, а козирката на шапката му беше отпрана и прикрепена с лепенка. Палката, която висеше от колана му, приличаше повече на пречка, от­колкото на заплаха. Момчето на няколко пъти се удари в нея, докато извади запалката от панталона си, за да ми подаде огън. Най-сетне успях да се насладя на няколко блажени дръпвания. Благодарих му и се върнах в колата. Не исках да се мотая прекалено около охранителите, колкото и безобидни да изглеж­даха. Спокойствието ми продължи толкова, колкото и цигарата. Още щом изхвърлих фаса от прозореца, отново ме обзе притес­нение. Пак си погледнах часовника. Изминалото време много ли беше, или твърде малко? Колко още трябваше да чакам? Затворих очи и вдишах дълбоко. Някой почука по стъклото на вратата. Подскочих. Канех се да запаля двигателя, мислейки си, че е Тесла , но не беше той. Беше Мехур . Отвори вратата до шофьора и се вмъкна в колата, без да каже и дума. Носеше ръката си привързана за рамото заради раната от куршума. -      Какво правиш тук? - запитах изнервен. - Мислех, че ще останеш в гнездото. -      Не ми е в стила да се мотая в някаква дупка, докато чакам новини. Искам да се уверя лично, че всичко ще е наред. -      Но... как стигна дотук? -      С такси. -      Това го нямаше в плана... - казах аз, все по-неспокоен. Той замълча. Изглежда нещо го притесняваше. Внезапно из­търси малко грубо: -      Исках този път да се погрижа да си добре. -      Този път? -      Онази вечер... Там, при Акоста. - Мехур вдиша дълбоко. - Не трябваше да те водя, със себе си. Беше опасно и го знаех. -      Добре – отговорих, без да съм съвсем наясно какво да кажа. - Но ако ме нямаше там, възможно беше всичко да свър­ши много по-зле. -      Знам - съгласи се той. Помълча малко, после добави: - Благодаря. Че ми отърва кожата. За пръв път ми благодареше официално. -      Няма защо. Просто имах късмет. Изглежда не ме чу. Май не ме и гледаше. -      Съжалявам... - започна, но после се запъна. Приличаше па човек, който е назубрил реч, но в момента на произнасянето ѝ я е забравил. - Исках да кажа, съжалявам, че се усъмних в способностите ти за тази работа. Мислех си, че не притежаваш качества. Сбърках. Това беше всичко. Като реч не беше много впечатляваща, но оцених искреността ѝ. Мехур не беше от хората, които са склонни към многословие, нито пък от ония, които признават грешките си. -      Защо мислеше, че нямам способности? - Де да знам... Беше предчувствие. Не ми изглеждаше много сръчен там, в Мазето. Марк ми се стори безкрайно по-добър от теб. - Явно си даде сметка, че думите му не прозвучаха твър­де добре, и реши да се поправи: - Нямам предвид „по-добър“ във всяко отношение... Освен това и изпитът по архивистика в мазето: изостави всички предмети от списъка, разкъса с глава всички онези кабели... И змията. Наистина ли я стъпка? -      Мразя змии. -      Нямам представа защо Тесла още не ти е откъснал главата: обожаваше тази змия. Само дето не беше почнал да я разхож­да из парка... - Мехур се усмихна и поклати глава. - Стъпкал я... Ама че шантаво... Но, боже, колко се радвам: беше шибано гнусно влечуго. Засмя се. За пръв път го чувах да се смее. Открих, че прите­жава заразителен смях, също като хлапе, което намира всичко за много забавно. Когато спря да се смее, замълчахме. Хрумна ми, че това е добър момент да разсея едно малко съмнение. -      Мога ли да те питам нещо? -      Давай. Най-малко това ти дължа. -      Онази вечер в апартамента на Акоста каза, че не можеш да видиш точката от лазерния мерник... -      Това ли ти е въпросът? Мислех, че ще е нещо по-компрометиращо. Не можех да видя лазера, защото е червен. - По­гледнах го неразбиращо. Мехур въздъхна търпеливо и добави: - Далтонист съм. Ясно ли ти е сега? Далтонист. Ясно. В това имаше смисъл. Спомних си, че сте­ните в апартамента на Акоста бяха в пастелен ябълковозелен цвят. Но очевидно Мехур нямаше как да знае и това: виждал е само голяма сива повърхност, върху която малката червена точка за него би била съвсем невидима. -      Леле... И как се живее с това? Той ме изгледа и се усмихна накриво, сякаш въпросът ми му се беше сторил забавен. -      Добре. Не е като да имаш три глави или хриле вместо дро­бове... За съжаление във войската не мислят така. -      Военен ли си бил? -      Опитах, но не успях да заблудя изискванията при меди­цинските тестове: бях идиот да си мисля, че ще мога да опазя в тайна малкия си проблем със зеленото и червеното. -      Съжалявам. -      Недей. - Усмихна се леко, малко меланхолично. - Намере­нията ми бяха да свалям вражески самолети и да съблазнявам жени с униформата си... Колко тъпо. -      Защо мислиш, че да си търсач е по-добре от онова? - запитах го. Съмнението ми си имаше основание: в края на краищата само дето не беше направен на решето заради ра­ботата си. -      Заради търсенето - отговори той. - Това е важното: търсе­нето. Винаги. Не разбрах отговора му. Не и през онази вечер, когато седях до него в стария миниван, но щях да го разбера по-късно, след като премина през всичко, през което беше преминал и той. Онова, което не си представях тогава, беше колко малко ми ос­тава да стигна до този момент. Разговорът ни замря. Макар че би ми било приятно да про­дължа да разследвам миналото на търсача, забелязах, че с все­ки миг той става все по-мълчалив, докато накрая не млъкнахме и двамата. Мехур не беше много разговорлив, когато той е те­мата на разговора. Извади цигара. -      Имаш ли запалка? - запита ме. -      Съжалявам, обаче си я забравих в хостела. Не пожела да използва запалката на колата, за да не му се на­лага да пали двигателя. Тъкмо се канеше да се откаже да пуши, когато отново се появи охранителят иззад един от ъглите на двореца. Познах го по разпраната козирка на фуражката му и по сакото с липсващото копче. -      Онзи охранител има запалка - посочих го аз. - Чакай тук, ей сега се връщам. Излезе от колата. Видях го как си разменя няколко думи с пазача. Малко след това се върна в колата. -      Кофти късмет. Тоя тип не пуши. -      Какви ги говориш? -      Помолих го за огънче, но ми каза, че не пуши. Сигурно си го объркал с друг. Отново погледнах охранителя. Сигурен бях, че е същият, ма­кар че заради разстоянието не виждах добре лицето му. Същата фуражка, същото сако... -      Странно... Бих се заклел, че сега носи палката си от дру­гата страна. -      Сигурен ли си? -      Напълно. Палката му беше от дясната страна. Помня, за­щото му пречеше, като си вадеше запалката от джоба. – Цъкнах с език и поклатих глава. - Същата униформа, сигурен съм в това, обаче... Видя ли лицето му? -      Естествено. -      Млад ли беше? Имаше ли акне? -      Не. - Погледът на Мехур стана подозрителен. - По-възрас­тен от мен е и лицето му е съвсем гладко, без белези. Много блед. Приличаше на червей. - Замълча. Нещо го притесняваше. -      Сигурен ли си, че е със същата униформа? Съвсем сигурен, без ни най-малко съмнение? Отговорих утвърдително. Казах му за липсващото копче на сакото и за козирката, поправена с лепенка. -      Някакъв проблем? - запитах. -      Не знам... Отвори вратата и се накани да излезе от колата. Охранителят беше изчезнал от погледа ни. -      Къде отиваш? -      Искам само да хвърля едно око. -      Идвам с теб. На паркинга нямаше никого. Цялото движение беше съсре­доточено около главния вход на двореца, на достатъчно разсто­яние от мястото, където се намирахме. -      Помниш ли накъде отиде охранителят, след като ти услу­жи със запалката си? - запита Мехур . -      Зави зад ето този ъгъл. Запътихме се натам. Озовахме се на една алея, празна и тъм­на като мястото, откъдето бяхме дошли. Мехур се оглеждаше внимателно, търсеше нещо. Клоните на близкия жив плет се размърдаха. Мехур се приближи внимателно. От тъмнината изскочи котка и мина тичешком през краката му, като успя да ме стресне. -      Тъпо животно! - възкликнах. - Видя ли го как...? Млъкнах. Мехур гледаше живия плет. Лицето му изглежда­ше като изваяно от камък. Приближих се и проследих погледа му, за да разбера какво е привлякло вниманието му. Беше същият пазач, който ми беше услужил със запалката си, никакво съмнение нямаше, само дето сега беше без унифор­ма. Лежеше проснат на земята, само по риза и чифт черни гащета. Обувките му бяха смъкнати, но стояха до него. Сигурно го бяха събули, за да му свалят панталона. Лицето му искреше като капка восък, паднала от небето. Очите му бяха изцъклени, безизразни, връхчето на езика му се подаваше от устните. Мехур докосна шията му с пръсти. Не посмях да си поема дъх. -      Клетото копеле е мъртво... - прошепна Мехур . Умът ми даде накъсо. Стори ми се, че цялото ми тяло се превърна в буца лед. Мехур се изправи и ме погледна. -      Имаме проблем. Бързо: влизаш в двореца и търсиш Дани. Отведи я в колата. -      Но какво...? -      Какво не ти е ясно? Трябва да прекратим мисията и да се измъкнем оттук! Тичай! Беше като да чуя изстрел. С всички сили се понесох към главния вход. БЕЗ да си поема дъх, стигнах до входа на двореца. Мъж в сако, върху чийто ревер имаше емблема на Фондация „Гулбенкян“, ми препречи пътя. -       Eu posso ajud á -lo ! 201 Бях задъхан и се опитах да възстановя дишането си. -      Закъснях ли за търга? -      Започна преди половин час... - отговори той на испански с тежък акцент. - Може ли да видя пропуска ви? Опитах да се държа естествено. За късмет се сетих, че пока­ните са валидни за двама души. -      Идвам като придружител. Приятелката ми каза, че ще ме чака на входа, но не я виждам. Трябва да е влязла. -      Как е името на приятелката ви? Казах му името на Дани. Мъжът прегледа списъка. Устоях на непреодолимото изкушение да му изкрещя да побърза. След цяла вечност видя името, което търсеше. -      Правилно. Можете да влезете. Отправете се към трапеза­рията, ако обичате. Смотолевих едно obrigado 211 и тръгнах към трапезарията тол­кова бързо, колкото бе възможно, без да привличам внимание. В трапезарията имаше столове, подредени в редици, кои­то гледаха към дървен пюпитър. Зад пюиитъра стоеше мъж в костюм и ръководеше наддаването. До него видях подвижната маса. Върху нея имаше картина с пейзаж. Всички столове бяха заети от мъже, които дискретно наддаваха за платното. В дру­гия край на залата имаше друга маса, откъдето човек от фонда­цията контролираше наддаванията по телефона. Потърсих Дани с поглед. Открих я на една от последните редици, седнала близо до коридора. Около нея имаше някол­ко празни месга. Дискретно се отправих натам и се настаних до нея. Тя ме изгледа. -      Какво правиш тук? - прошепна. Наддаването за картината продължаваше. - Трябваше да си в колата. -      Трябва да се махаме. Наддаването за картината свърши. В залата проехтяха дис­кретни ръкопляскания, към които се включи и Дани. Мъжът от пюпитъра даде знак на някой, който се намираше зад завесата, и масата започна да се спуска. -      Как така да се махаме? Полудя ли? Мъжът от пюпитъра каза нещо на португалски, което не раз­брах, после повтори думите си на английски. -      Предмет номер 8. Златна маска с инкрустации от изумру­ди, вероятно от ирански произход, датирана около средата на първото хилядолетие преди Христа. Позната още като Маската на Муса... Мъжът продължи да излага данни за предмета, докато маса­та бавно се изкачваше. -      Дани, да вървим. -      Не сега: вече качиха Маската. Масата спря. Върху нея имаше голям предмет, покрит с платно. Много по-обемист от една обикновена маска. Мъжът от пюпитъра погледна към масата объркан. Около нас започна да се чува леко мърморене. Под платното нещо се движеше. Мъжът от пюпитъра изгле­ждаше нервен, не знаеше какво да прави. Присъстващите раз­говаряха помежду си и сочеха плата. Дани проточи шия, за да види по-добре. -      Що за проклетия...? Служителят даде знак и две униформени девойки се при­ближиха и махнаха платното. Чуха се изненадани възгласи, както и нервен смях. Цялата зала се изпълни с жуженето на гласове. Върху масата лежеше Марк, със завързани ръце и запушена уста. Очите му бяха омотани с превръзка и той се мяташе като риба на сухо. Внезапно осветлението изгасна. Залата остана на тъмно и се възцари хаос. Всички се разкрещяха, хората започнаха да стават от местата си и се заотправяха към изхода. Гласът на мъжа от пюпитъра опитваше да пробие какофонията от шум и възклицания, призовавайки за спокойствие. Трудно беше да се придвижваш на тъмно насред такова без­редие. Различни хора ни бутаха. Някой ме удари в бъбреците. Някакъв мъж ме сграбчи за рамото и опита да ме отмести от пътя си. -      Какво става? - чух Дани. Опитахме да се доближим до Марк, но човешката лавина ни повлече извън трапезарията. Целият дворец беше без осветле­ние. Някои бягаха навън, а хора от охраната опитваха да влязат в залата на търга. Двамата с Дани забързахме към изхода. Вне­запно тя спря. -      Чакай малко! Маската! -      Какво? -      Оня, който е направил това на Марк, държи Маската. Тряб­ва да попречим да излезе от двореца. -      И как? -      Като му препречим пътя. Ще се опита да избяга от избата, точно както щеше да направи и Марк. Стиснах зъби. Не знаех колко ще отнеме на охранителите да открият тялото на колегата си, може би вече го бяха направили. Ако не напуснехме незабавно Вентуроса, щяхме да си имаме сериозни проблеми. Тя ме изгледа в очите. -      Не можем да ги оставим да вземат Маската. Не можем да се провалим. Прокарах ръце през лицето си. Трепереха. Изходът беше на няколко крачки. Около нас хората се измъкваха тичешком в мрака. Все още никой не се беше блъснал в нас, но знаех, че това няма да продължи дълго. А Мехур ни очакваше в ко­лата сам. -      Отивай в колата - казах. - Знаеш къде е. Мехур чака там. -      Какво прави той...? -      Не сега! Отивай в колата, той ще ти обясни! -      Ами ти? -      Отивам в избата. Щом се налага един от двама ни да пре­пречва пътя на някого, по-добре да е този, който не е с вечерно облекло. Тя се съгласи. -      Какво ще правим с Марк? - Де да знам! - сопнах се аз. Можех да мисля единствено как отивам бързо в избата. - Импровизирайте! Предполага се, че това ви се удава. -      Ще се видим след двайсет минути на входа на двореца при главната алея. Ако те няма там, ще се срещнем в гнездото - на­реди тя. Кимнах и тръгнах към стълбите, които се спускаха към дол­ните етажи. Дани се изгуби в група от хора, които бързаха с всички сили да излязат навън. ДВОРЕЦЪТ продължаваше да тъне в мрак. Наложи се да се придвижвам слепешком, като си помагах със светлината на мобилния си телефон, за да не се спъна. Цялата суматоха беше съсредоточена на главния етаж, меж­ду трапезарията и входа, където охранителите и служителите на фондацията се опитваха да въведат ред в хаоса. Не се натък­нах на никого, докато слизах по стълбите. Прекосих няколко коридора и най-сетне се добрах слепешката до един склад. Мъждивата светлина на телефона ми едва ми позволи да различа смътно изоставени вързопи около сте­ните. Обаче в замяна на това успях добре да видя металната струк­тура, която прекосяваше мястото от пода до тавана. Реших, че това са релсите, по които механичната маса се качва и слиза от трапезарията. Спомних си, че според плана, който бяхме научили наизуст, входът към избата се намира вдясно от релсата. Очите ми бяха свикнали с мрака, така че успях да ускоря стъпките си. Кракът ми се спъна в нещо. Наведох се да видя какво е и открих една от маските. Нямах представа истинската ли е, или фалшивата, а още по-малко щях да го разбера в тъмното. Вди­гнах я и я прибрах: която и от двете да беше, не бе добра идея да я оставям там. Вратата, от която се стигаше до избата, беше отворена. Сър­цето ми лудо заблъска в гърдите. Надникнах. Каменна спираловидна стълба се извиваше към бездънно черно пространство. Насочих екрана на телефона си към пода и започнах да слизам, като се подпирах с ръка към стената. Стигнах до метална врата, също отворена. Преминах я и се озовах в избата. Оказа се огромно помещение, чиито краища се губеха в мрака. Беше студено и въздухът миришеше на влажна пръст. Таванът беше каменен, с извити сводове. На някои по-високи места имаше малки прозорчета, които отвън бяха на едно ниво със земята. Слаби лъчи нощна светлина ми помагаха да се движа, без да се налага да продължавам да хабя батерията на телефона си. Избата беше заета от големи дървени поставки за бутилки. Всички бяха празни, обвити в паяжини и заринати в прахоляк. Изглежда бяха минали десетилетия, откакто някой беше пазил бутилка вино на това място. Приличаше на сцена от готически роман. Тръгнах бавно и без да вдигам шум към другия край на из­бата. Според плановете на двореца там трябваше да има друга стълба, водеща към градината. Пътят за бягство, който Марк щеше да използва, ако всичко не се беше объркало в последния момент. Внезапно спрях. В избата имаше още някого. Бях забелязал силует. Движеше се крадешком, също като мен. Сега приклекна пред вратата към стълбата за градината. Чух метален звук - опитваше се да насили вратата. Сигурен бях, че не съм издал никакъв шум, но въпреки това силуетът спря да се занимава с вратата и надигна глава. Изправи се и се обърна към мен. Беше мъж. Много висок мъж, може би почти два метра. Носеше униформата на мъртвия охранител, но без фуражката. Кожата на лицето му беше бяла и на светлината сияеше като пластмасова. Очите му бяха много големи и черни, носът - чип. Щом го видях, нямаше как да не го оприлича на дъждовен червей или медуза... Всъщност нещо пихтиесто и живо. Мъжът спря очите си на маската, която държах в ръка. Огромната му уста се изви в усмивка без устни. -      Носиш грешния трофей, търсачо - каза на испански. В акцента му се долавяха чуждестранни гърлени звуци. Пъхна ръката си в торбата, която носеше на рамо, и извади оттам мас­ка, същата като тази, която държах. Показа ми я с триумфален жест. - Тази точка е за Лилит, lieve vriend. 221 И тогава, преди да успея да реагирам, мъжът се метна към мен и ме повали на пода. Заби юмрука си в стомаха ми и ми из­кара въздуха. После нещо се стрелна към носа ми и лицето ми избухна от болка. Последва ритник в ребрата. Исках да изви­кам, но успях само да изкарам въздух. Мъжът ме възседна през гърдите и започна да ме налага с юмруци през лицето. Имах усещането, че ме пребиват с камъни. Отчаян, опитах да се измъкна от нападателя си, но краката му ме бяха стиснали като окови. Усещах мирис на кръв, не мо­жех да дишам. Мъжът заби юмрук в устата ми и устните ми се цепнаха. Парче от зъб ми влезе в гърлото и започнах да кашлям. Болката беше толкова силна, че ми се стори, че губя съз­нание. Нямах такъв късмет. Задвижих се по рефлекс и ръцете ми се свиха около фалшивата маска. Съсредоточих всичките си усилия да ударя човека в лицето с нея. Дадох всичко от себе си. Усетих как едната скула на мас­ката се блъска в нещо пихтиесто и хватката от краката му отслабна. Избутах го назад и го съборих на пода. Видях, че покрива едното си око с длан, между пръстите му се процеж­даше кръв. Нападателят ми оголи зъби от ярост. Зъби като на гризач. Надигнах се и хукнах да бягам. Оня се втурна след мен. Ли­цето ми гореше, сякаш го бях натопил във врящо олио, плътта ми пулсираше и вече бе започнала да се подува, едното ми око виждаше замъглено. Абсурдно беше да се опитвам да избягам при тези условия, нямаше да стигна далеч. Изхрачих кръв и се метнах с главата напред срещу една от поставките за бутилки. Поставката падна върху мъжа, после удари следващата по­ставка, а тя - онази до нея... Една след друга поставките започ­наха да падат като огромни плочки от домино, докато послед­ната не се срути върху вратата към стълбището за градината и я изкърти от пантите ѝ. Въздухът се насити с прахоляк. Очите ми сълзяха и не можех да спра да кашлям. При всяко изкашляне гърлото ми дереше така, сякаш опитвах да гълтам бръснарски ножчета. От сблъсъ­ка си с поставката бях получил поредната рана на главата и сега по челото ми шуртеше кръв, която влизаше в очите ми. Дори така успях да видя как мъжът изпълзява изпод една от поставките, издърпвайки се на лакти. Със залитане се изправи на крака. Имаше дълбока порезна рана на единия си клепач, ко­ято кървеше силно. Направи няколко крачки и видях, че куца. Мъжът забеляза, че пътят към стълбата е свободен. Без да ме погледне втори път, хукна към изхода, взе торбата си и изчезна от погледа ми. Бягаше към градината. Измъкваше се. Стиснах зъби и се изправих. Почти слепешката се втурнах след нападателя си. Можех да чуя отдалечаващите му се стъп­ки. Качих се по стълбата и излязох в градината. Свежият нощен въздух беше като милувка върху подпухналото ми лице, покри­то с многобройни рани. Мъжът тичаше все по-бързо и нощта го поглъщаше. Събрах всичките си сили, за да го последвам. Едва изминах два метра, когато някой изскочи от нищото и се хвърли отгоре ми. Лицето ми се удари в земята и изкрещях от болка. -       Nao se mova! Maos 11 a cabe ç a! 231 Един униформен беше насочил пистолета си към мен. Не ми беше трудно да си преведа думата policia , изписана върху униформата му. Още един полицай се появи зад мен и закопча ръцете ми с белезници. Двамата ме поведоха към паркираната пред вратите на двореца патрулна кола с мигащи светлини на покрива. Както изглежда, нощта за мен едва започваше. Ruksgevangenis (II) ПРОСТРЯН на леглото си (без да го раздига; никога не го раздигаше), Йос Гелдерод чакаше. Разсъмваше се и цялото отделение тънеше в тишина. Чу­ваше се само хъркането на другите затворници. Дори Рупърт, компулсивният онанист, беше потънал в дълбок сън, като по този начин бе дал почивка на гениталиите си. Гелдерод не знаеше какво точно чака. Нещо щеше да стане, но нямаше представа какво. По време на онова посещение му беше казано: ,, След десет дни си направи усилието да будуваш цяла нощ. Уверявам те, че ще си заслужава". Срокът тъкмо изтичаше. За да си запълни времето, Гелдерод отново преговори най-важните моменти от онова странно посещение. Като цяло нямаше навика да разсъждава върху мотивите на онези, ко­ито искат услугите му - повечето бяха мафиоти и „хора от бизнеса“ с тъмни източници на приходи. От изкуство разби­раха толкова, колкото и от етика. За тях Пикасо, Гирландайо или Мондриан бяха нещо, с което да спекулират или по-скоро средство за пране на пари. Имаше и оригинални поръчки, разбира се, макар да бяха по-малобройни. При един случай Гелдерод отмъкна шест аква­рела на Търнър от галерия „Тейт“ в Лондон за един арабски шейх, който бе проявил каприз да отвори художествен музей в малкото си емирство. Вече разполагаше със сграда, дело на архитект, спечелил наградата „Прицкер“, но все още нямаше материал, с който да я запълни. Накратко, Гелдерод беше свикнал да приема всевъзможни поръчки. Никога не му липсваше работа. Той беше най-добрият и целият свят знаеше това. Обаче сега беше различно. Тайнствената личност, която бе имала дързостта да го наеме насред затвора, в който из­лежаваше присъдата си, нито искаше да пере пари, нито да пълни музеи. Намеренията, от които се водеше, бяха далеч по-странни. Показа му онзи списък. „Списъкът на Бейли", както го на­рече. Гелдерод никога не беше чувал за него. Един поглед му беше достатъчен, за да го запомни. Не видя нищо в онази група вехтории без връзка помежду си, заради което би си струвало да измъкнеш от затвора най-добрия крадец на художествени произведения в света. Цялата тази работа приличаше повече на натрапчива фантазия на някой луд. И все пак, който и да беше лудият, който стоеше зад всич­ко това, имаше достатъчно власт, за да организира частно посещение в строго охраняван затвор. Това не беше шега ра­бота. От друга страна го имаше и онова с търсачите. Именно това го накара да приеме чудатата поръчка. Да се срещне лице в лице с Корпуса на търсачите беше прекалено интересно предизвикателство, за да го отхвърли. Гелдерод се питаше дали онзи тъп дъртак с ледените очи продължава да ръководи организацията. Предполагаше, че е така. Желаеше го с цялата си душа. Да разкрие на света всички онези негови „рицари търсачи“ щеше да е сладко от­мъщение. Студено като очите на дъртия. Гелдерод нямаше търпение да се залови за работа. Погледна часовника си. Беше четири и половина сутринта. Запита се колко още ще трябва да чака онова, което беше на път да се случи. И то най-сетне се случи. Воят на сирените прекъсна съня на затворниците. Алар­меното осветление на най-горната част на стените взе да премигва в оранжево. Затворниците от отделението на Гелдерод се разбудиха, объркани и ругаещи. Също и Рупърт. Пър­вото, което направи, беше да пъхне ръката си в панталона. Всички затворници от ,,Термонд“ знаеха какво да правят, когато засвири алармата. Заповедта изискваше да се проснат по очи на земята с ръце на врата. Гелдерод направи точно това, но първо се увери, че в джоба му е дъвката, която беше получил по време на онова посещение. Изчака да дойдат надзирателите и да изкрещят заповед­та си всички да останат на пода. Вместо това онези, които внезапно се появиха, бяха група затворници от съседно отде­ление. Единия Гелдерод го знаеше по физиономия: беше сла­вянин, който излежаваше присъда за нападение и убийство в някакво жилище. Казваше се Михай. Михай и другарите му нахлуха в помещението с крясъци. Всички бяха с източноевропейско произношение. Бяха се обе­динили в затворена и много опасна група. Знаеха ги като „мол­довците “, макар само двама да бяха от тази страна. Гелдерод видя, че носят импровизирани оръжия: един мък­неше желязна тръба с прикрепени към единия ѝ край гвоздеи; друг разнасяше нещо, което приличаше на гребен с ножчета за бръснене, завързани от едната страна: трети беше нахлузил някакви ръкавици с шипове... Всички оръжия бяха самоделни и можеха да бъдат направени от материали, свити от затвор­ническите цехове. Единственият, който носеше огнестрелно оръжие, беше Михай. Размахваше пистолет от същия модел, който използваха и надзирателите. Гелдерод се запита откъ­де ли го е измъкнал. Единият от молдовците започна да отваря вратите на ки­лиите в отделението. Затворниците се разбуниха и много от тях избягаха тичешком. Михай и молдовците му раздаваха заповеди с крясъци. Всич­ко беше пълен хаос. -      Имаме заложници! Имаме заложници! - крещеше еди ­ният. Значи ставаше въпрос за метеж. Един молдовец отвори килията на Гелдерод. Рупърт избя­га, без да вади ръката си от панталона. Гелдерод спокойно се изправи. -      Какво става? -      Имаме четирима надзиратели за заложници в стола - отвърна молдовецът. - Разкарваме се от тая шибана дупка. Гелдерод беше любопитен откъде молдовците се бяха сдо­били с оръжие и откога планират метежа. Щеше му се да знае дали новите му съюзници също имат пръст в това. Все пак реши, че за момента ще трябва да си остане с въпросите: имаше по-важни неща за вършене. Насред целия хаос Гелдерод успя да разбере, че планът на молдовците е да прескочат стените на затвора, докато дър­жат надзирателите под прицел. Тъп план, както го виждаше. За щастие разполагаше със собствен път за бягство. Бунтът на бандата на Михай щеше добре да му послужи като отвли­чаща маневра. Започна да вярва, че молдовците са само пешка, която ня­кой жертва, за да може самият той да се измъкне. Спокоен и като се стараеше да не привлича твърде много внимание, Гелдерод се отправи към баните. Движеше се по коридори, където имаше най-малко движение. Вероятно някъ­де в затвора Михай и бандитите му щяха да влязат в битка с надзирателите. Самият той смяташе да остане встрани: тази война не беше негова. В баните нямаше никого. Гелдерод се вмъкна в една от то­алетните и дръпна резето. После извади дъвката, която беше получил при посещението, и я освободи от опаковката. На­мачка я, докато не я превърна в меко топче. Беше запознат с повечето видове пластични експлозиви, които се произвеждат, но този, който му бе даден, маскиран като дъвка, не му беше познат. На пипане наподобяваше симтекс, но излъчваше силната миризма на пентрит. Гелдерод се надяваше да подейства според предвиденото. Внимателно постави топчето експлозив в един процеп в стената. Знаеше, че този зид води право навън. След това извади от джоба си и детонатора. Самият той го беше из­работил, като отмъкваше необходимите части от цеха: два кабела, батерия АА и превключвател от нощна лампичка. Вка­ра краищата на кабелите в експлозива и после ги разпъна на пода. Дължината им беше два метра. Излезе от тоалетната с превключвателя в ръка. Укри се зад една стена н задейства детонатора. След няколко секунди експлозията отекна в банята и ушите му заглъхнаха. Отново влезе в тоалетната, ушите му свиреха неприятно. Усмивка на удовлетворение раздели бледото като червей лице, когато видя отворилата се в стената дупка. Беше с точния размер, за да позволи на висок човек да премине през нея, ма­кар и с усилие. Експлозивът се оказа по-мощен, отколкото бе предполагал. Изпълзя през дупката. Към свободата. Щом се озова навън в нощта, отдели няколко секунди, за да подиша живителния свеж въздух. Чу стрелба, шумотевица, полицейски сирени и това му напомни, че още не е напълно в безопасност. Дупката, през която беше избягал, се намираше близо до черен път. Хукна натам. Както и очакваше, намери паркиран микробус със запален двигател и загасени фарове. Макар нощ­та да беше тъмна, Гелдерод успя да разчете емблемата. ВОЙНИЧ. Имаше няколко такива микробуса, които обикаляха из град Термонд (и още повече из различни градове по света). Превоз­ваха техническото оборудване за мрежата на „Войнич". Хо­рата се вглеждаха в тях толкова, колкото в градските авто­буси или пощенските коли. Щом приближи микробуса, предната врата до шофьора се отвори. Гелдерод се качи. Зад волана седеше мъж, облечен с работен комбинезон на ,, Войнич -      Добре ли мина всичко? Никой ли не ви следи? - запита той. Гелдерод поклати глава. Шофьорът подкара микробуса и се отдалечиха от затвора по черния път. -      Къде отиваме сега? -      Ще разберете, щом стигнем - отвърна шофьорът. После добави: - Не се безпокойте. Вече сте свободен човек. Гелдерод се ухили. Нямаше търпение да се залови за работа. ТРЕТА ЧАСТ СПИСЪКЪТ НА БЕЙЛИ 1. ПОДОЗРЕНИЕТО ОТВЕДОХА ме в полицейско управление в центъра и ми назначиха преводач, който би могъл да разбере какво е положе­нието ми. Точно както и по филмите, имах правото да получа служебен адвокат и да говоря само в негово присъствие. Помо­лих за такъв и ми казаха, че не било необходимо, защото моят вече се бил обадил по телефона и пътувал към управлението. Реших, че един от двама ни не е разбрал добре: или аз, или преводачът. За какъв адвокат говореха? Че аз нямах такъв. Заведоха ме в болница и там се погрижиха за подобряването на външния ми вид. Когато приключиха, целият бях в марли и лепенки. Дадоха ми някакви успокоителни, които облекчиха болката ми, но продължих да чувствам дясната страна на лице­то си толкова подута, сякаш кожата ми всеки миг щеше да се пръсне. После ме натикаха в килия заедно с някакъв тип, който спеше дълбоко на пода и вонеше силно на вкиснало вино. Не знам колко време прекарах на онова място. Взели ми бяха телефона, а не носех часовник. Не можех да спра да се питам какво е станало с останалите и да си представям най-страховитите възможности. Действието на успокоителните беше по-силно от притеснението ми и най-сетне заспах, седнал на пей­ката в килията с глава, облегната на стената. След известно време ме събудиха и ме отведоха в стая, в ко­ято имаше само метална маса и два сгъваеми стола. Бях замаян от лекарствата и силно ми се виеше свят. В стаята ме очакваше някакъв човек: мъж на средна възраст, с обръсната глава, което целеше да прикрие напреднало опле­шивяване, облечен с риза и сако. Седнах срещу него на масата и полицаят, който ме беше довел, ни остави сами. -      Как се чувствате, господин Алфаро? Бях твърде замаян, за да осъзная веднага, че човекът се бе обърнал към мен на моя език и по име, макар да ми беше съ­вършено непознат. -      Добре... Благодаря. Малко замаян... - отговорих неуве­рено. -      Можете да говорите спокойно. Тук никой не ни чува. Каз­вам се Уркихо и съм адвокат. Вашият адвокат. Примигнах два пъти, за да премахна усещането за замай­ване. -      Нямам никакъв адвокат. -      Вие не, но Корпусът има. Разбирате ли? - Кимнах трудно с глава. - Добре. Ще ви пуснат на свобода, без да ви предявят обвинения, уверявам ви, но преди това трябва да уточним ва­шата версия за станалото. Когато ви питат какво сте търсили във Вентуроса, ще кажете, че сте били шофьор на госпожица Ана Бернардо, която е присъствала на търга. -      Не познавам жена с такова име. -      Това няма значение. Ще се ограничите да споменете това име, разбирате ли? - Отново кимнах. - Продължаваме. После ще кажете, че когато е изгаснало осветлението, сте се объркали и сте се загубили, докато сте търсили изход и сте се озовали в избата. Там сте се натъкнали на нападател, чието лице не сте видели, който се е нахвърлил върху вас и ви е ударил. След това сте намерили изход към градината и там именно ви е за­държала полицията. Това е историята ви, господин Алфаро. Не добавяйте нищо, абсолютно нищо от себе си. Придържайте се плътно към тази версия и незабавно ще излезете оттук. -      Защо съм задържан? -      Защото полицаите са били изнервени, видели са някакъв тип да изскача от нищото с лице, направено на пюре, и с вид на човек, който иска да избяга от нещо. Повярвайте, задържат хора и за много по-малко. Освен това в избата на двореца - мястото, откъдето сте се появили - са открили маска точно като онази, която е щяла да бъде продадена на търга. -      Тази маска е фалшива. -      Това не съм го чул, нито вие някога сте го изричали. През живота си не сте виждали тази маска. Когато някой ви спомене думата „маска“, ще се правите, че дори не знаете какво озна­чава този термин. - Адвокатът се наведе към мен през маса­та. - Моля ви, господин Алфаро, съсредоточете се единствено върху версията, която току-що ви изложих. Извън нея не знаете нищо, нищо не сте видели, нито имате представа защо сте тук. Ясен ли бях? -      Да. Не се притеснявайте. - Адвокатът се изправи, за да извика охраната. - Почакайте. Какво стана с другите? Уркихо ме изгледа, без да мига. -      Кои други? На оня търг не е имало никой друг, когото да познавате. Само госпожица Ана Бернардо. -      Да. Разбирам. Адвокатът повика полицая, който ме беше довел в стаята. После дойде и един мъж, облечен в цивилни дрехи, придружа­ван от преводач. Каза, че бил инспектор, лейтенант или няка­къв там полицейски чин, който не съм в състояние да си спом­ня. Всъщност не знам как изобщо успях да се задържа буден. Ефектът от успокоителните още не беше отшумял напълно. Зададоха ми поредица въпроси. Придържах се здраво към версията, която бяхме отрепетирали с Уркихо. В повечето слу­чаи отговарях с две прости думи: „не знам“ и „нямам предста­ва“. След известно време прекратиха разпита и ме върнаха в килията. Спящия пияница вече го нямаше. Не прекарах дълго на онова място. Един полицай дойде да ме вземе, накара ме да попълня декларация и после ми върна вещите. Двамата с Уркихо излязохме от управлението тъкмо когато се разсъмваше. -      Чудесно - каза адвокатът. - Много добре се представихте. Освободен без обвинения. На добър час. -      Благодаря за помощта ви. Адвокатът ми протегна ръка. -      За мен беше удоволствие. Надявам се дълго време да не се срещнем отново или най-добре никога вече да не се видим. Разбирате ме. -      Можете ли да ме откарате в хостела? Нямам кола, пари, дори не знам къде съм. -      По-добре да не ни виждат заедно по-дълго от необходимо­то време. Съжалявам. Сигурен съм, че ще се оправите. Уркихо ми помаха и се качи в колата си. Запали двигателя и изчезна от живота ми. Останах сам насред улицата, без да знам какво да правя. ЧУХ свиренето на клаксон. Обърнах се натам и видях по­знатия нает миниван. Дани седеше зад волана със слънчеви очила и с черното си кожено яке. Зарадвах се, като я видях. Това означаваше, че поне един от нас се е измъкнал невредим от онази катастрофална нощ. Влязох в колата. Тя ме поздрави, без да ме погледне. Сигурно изглеждах доста страшно. -      Добре ли си? - запила ме. -      Да. Горе-долу. -      Нямаш такъв вид обаче. Огледалото ми показа лице, превърнато в пъзел от лепенки и марли. Освен това устната ми беше подута, а лявото ми око бе с цвета на нещо с отдавна изтекъл срок на годност. -      Искаш ли да минем през някоя болница? - запита Дани. -      Не, благодаря. В управлението ме изцериха. Нямам нищо счупено... поне доколкото разбрах. -      Няма значение. Ще пообиколим малко, за да се добли­жим до мястото, където се погрижиха за Мехур , след като беше прострелян. Подкара колата и продължи да шофира мълчаливо, без да ме поглежда. - Дани, съжалявам много. -      За какво? -      Задето ме задържаха. -      Не се коси за това. На всички ни се е случвало. Ако не беше така, нямаше да ни трябва щатен адвокат. - Най-сетне ме погледна. Изглеждаше разтревожена. - Здрав бой си отнесъл. Боли ли? -      Не. Само се чувствам малко замаян от обезболяващите. -      Кой ти причини това? Разказах ѝ всичко, което се случи, след като се разделихме в двореца. -      Не трябваше да те оставям да идеш сам в избата. -      Какво стана с другите? - запитах аз. Дани ми разказа накратко. След раздялата ни отишла в ко­лата при Мехур . Тесла също бил там. Точно тогава видели по­лицията. Решили, че не могат нищо да направят за Марк и че е най-добре да го изчакат в гнездото. Полицаите развързали Марк и му задали някои въпроси, но не открили нищо подозрително, така че го пуснали да си върви. Именно той видял как ме отвеждат и уведомил останалите тър­сачи. Мехур се свързал с Мадрид и Нарваес изпратил незабавно Уркихо в Лисабон. Според Дани всички били много загрижени за мен. -      Нищо не съм казал на полицията - уточних аз. -      Сигурна съм в това. Не това ни притесняваше, а дали си в безопасност. - Помълча малко, после с една от сладко-киселите си усмивки ми каза: - Направи голям дебют. Първо онова с Акоста, сега и това... Не вярвам, че някой вече ще се осмели да ти вика новак. За втори път ми казваха нещо подобно. Почувствах се малко по-добре, макар и не напълно. Усещането за провал все още беше твърде силно. -      Беше катастрофа, нали? - запитах отчаян. -      Не беше най-добрата ни акция, наистина, но не е и краят на света - отговори тя, макар да не изглеждаше много убедена в собствените си думи. - Онова, което ми се ще да разбера, е кое е копелето, дето отмъкна Маската. -      Някакви предположения? -      Никакви. Единственото, което знаем, е, че е убил един от охранителите, изненадал е Марк в гръб, на теб почти ти е пре­правил лицето и има зловещо чувство за хумор. Последната фраза привлече вниманието ми. Дани обясни: -      Да ни прати Марк, овързан върху масата, беше много де­белашка шега. Който и да е този, май му хлопа дъската. Това не го прави по-малко опасен. Дани ме отведе в клиниката в Москавиде. Диагнозата беше по-скоро цветиста, отколкото плашеща - най-сериозното нара­няване се оказа счупване на носа. Един любезен лекар се по­грижи за мен, без да задава въпроси. Каза, че след два дни ще съм много по-добре, макар че щял да ми остане за спомен нос като на боксьор. Не се притесних особено. Може би пък така щях да изглеждам опасен. След това Дани ме отведе в хостела ми, за да си събера не­щата. Както ми обясни, Марк, Мехур и Тесла щели да се върнат в Мадрид със самолет. Двамата с нея щяхме да пътуваме с кола. Натоварихме багажа ми и потеглихме. -      Ще те оставя у вас - каза тя. - Опитай да си починеш. За­служаваш го. Утре ще се притесняваме за отчета пред Нарваес . Останалата част от пътя беше дълъг и дълбок сън. НА СЛЕДВАЩИЯ ден, по време на събирането ни в Мазето, Нарваес изслуша мълчаливо доклада на Мехур . Докато търса­чът говореше, лицето на стареца беше ледено като глетчер. На­края направи собствено обобщение за работата ни в Лисабон. Не беше ядосан, а по-скоро разочарован. Не толкова от сво­ите „рицари търсачи“, колкото от себе си. Яд го беше най-вече, че една проста наглед мисия бе завършила със задържан тър­сач, със загубата на скъп фалшификат и като капак - със стрел­ба насред Лисабон. Нареди ни следващия път да сме бдителни. Що се отнася до Акоста, пое изцяло отговорността за случило­то се. Не трябвало да позволи една второстепенна наглед мисия да ни разсее от усилията да върнем Маската. -      Поне Бригадата за историческото наследство на Граждан­ската гвардия успя да си върне всички предмети, които Акоста се канеше да продаде - каза Тесла . В този миг си спомних нещо. -      Почти всички. Един от предметите е у мен. Обясних как, без да си давам сметка, се бях сдобил с онзи странен цилиндър във форма на риба. Все още беше в багажа ми от Лисабон. След всичко, което бе станало след това, го бях забравил напълно. -      Колко странно. В списъка с предметите, които Бригада­та за историческото наследство издирваше, не се споменава за нищо такова - отбеляза Нарваес . -      Може Акоста да е казал истината, когато твърдеше, че е негово - допуснах аз. -      Може. Но сега е наше - каза Нарваес . - Дай го на Алфа и Омега , когато имаш възможност. Да му хвърлят един поглед, да видим дали те няма да знаят какво е или откъде е дошло. Колкото до останалото, все още имаме много належащи дела в архивите си, така че няма да ви липсва работа. Трябва да по­ложим усилия и да заличим колкото се може по-скоро провала в Лисабон. -      Ще претърся „дълбоката мрежа“ с Еркюл - каза Тесла . - Възможно е човекът, който отмъкна Маската, да опита да я про­даде на черния пазар. Може би още можем да я върнем. -      Добре. Нека Марк ти помогне - нареди Нарваес . С това закри събранието. Търсачите излязоха от залата, а старецът си остана на мястото. Когато понечих да се отправя към нашето отделение, Нарваес ме помоли да остана. Изпитах леко безпокойство. Боях се, че ще ме мъмри, задето бях взел предмета от Акоста или защото бях позволил да ме хванат във Вентуроса. -      Затвори вратата и седни. Искам да поговоря насаме с теб. -      Какво има? Нещо лошо ли съм направил? -      Не. Доволен съм от работата ти. Добре се представи на първата си мисия. От тебе искам да ми опишеш човека, който те нападна във Вентуроса. Кажи ми всичко, което си спомняш. Направих каквото ме помоли. Случилото се още беше све­жо в паметта ми. Нарваес ме изслуша внимателно. След като свърших разказа си, той кимна. Стори ми се, че е притеснен от нещо. -      От това се боях... - каза сякаш на себе си. - Гелдерод. -      Кой? -      Онзи, който е взел Маската. - Нарваес извади снимка от джоба на сакото си и ми я показа. - Това той ли е? -      Да. Значи знаеш кой е? -      Знам, за съжаление. Йос Гелдерод. Опасен престъпник. Специалист по кражби на произведения на изкуството на висо­ко ниво. В продължение на години беше истинско главоболие за силите на сигурността в целия свят. Голям късмет си имал, че си успял да се отървеш само с няколко натъртвания. Други като теб вече не са живи, за да разкажат. Огледах снимката с чувство на страхопочитание. -      Откога знаеш, че е бил по следите ни? -      Никога не съм го знаел със сигурност, но подозирах. Чух, че избягал от белгийския затвор в Термонд преди две години. Страхувах се, че рано или късно пътищата ни отново ще се пре­секат. -      Отново? -      Да. - Нарваес сви устни. - Гелдерод прави същото, как­вото и ние, само дето целите и средствата ни се различават. В Корпуса знаехме за геройствата на Йос Валонеца от доста време, но тъй като дейностите ни никога не бяха влизали в конфликт, се ограничавахме мълчаливо да наблюдаваме дви­жението му. Гелдерод не беше наш проблем, а и ние не сме полицейски отряд. -      И какво стана? Нарваес въздъхна. -      Съвестта ми ме задължи да предприема стъпки. Преди пет или шест години разбрах, че Гелдерод се кани да направи удар в Сидни. Нито австралийската полиция, нито някоя друга зна­еха за това, само ние. Реших да уведомя Интерпол. Гелдерод беше заловен и изпратен в затвора. Операцията обаче беше истински провал. Имаше пълна лип­са на координация между Интерпол и австралийската полиция. Гелдерод уби двама охранители от Художествената галерия в Нов Южен Уелс и отмъкна две от най-скъпите картини. Поч­ти успя да избяга, но в крайна сметка бе задържан. Съдебният процес бе проведен по възможно най-лошия начин, а докато течеше, името ми беше споменато като източника, информи­рал за кражбата. Дори се наложи да свидетелствам. За щастие успях да прикрия Корпуса, обаче Гелдерод вече знаеше кой е виновен за залавянето му. -      Мислиш ли, че той се опитва да си отмъсти? Че затова се намесва в работата ни? -      Трудно е да следваш логиката на един престъпник, но аз по-скоро съм склонен да гледам на действията му по друг на­чин... В цялата тази работа има два детайла, които събуждат любопитството ми. На първо място, бягството на Гелдерод. Си­гурен съм, че е имал помощ отвън, но не знам от кого. И после Списъкът. Гелдерод се интересува от Списъка на Бейли. Де да знаех защо. -      Може би греша... Но оставам с чувството, че Гелдерод е само нечия маша. Изражението на Нарваес не се промени, но в погледа му проблесна интерес. -      Защо казваш това, Тирсо? -      Когато се сблъскахме във Вентуроса, спомена едно име... -      Знам. Лилит. Но това не ни води към нищо. Може да е било някаква негова шега. - Аз си замълчах, а Нарваес про­дължи да ме гледа изпитателно, сякаш можеше да прочете мислите ми. - Има още нещо, нали, Тирсо? Нещо ти се върти в главата. -      Няма нищо... Само интуиция, вероятно неоснователна... -      Инстинктът е най-ценното оръжие на търсача. Не се стра­хувай да го използваш. Уверявам те, че този разговор ще си остане между нас. -      Начинът, по който Гелдерод саботира работата ни в Лиса­бон... Сякаш знаеше предварително плановете ни. Включител­но как овърза Марк на онази маса: има вид на някакво съобще­ние, насочено към нас. -      Да, разбирам какво имаш предвид. Поискал е да ни пока­же, че е способен да обърка плановете ни и дори да се възполз­ва от тях. -      Именно. Това може да означава само едно: че ги знае. И в тази връзка не мога да не се питам... Някой би ли могъл да се добере до плановете ни? Нарваес ми отговори с друг въпрос: -      Кой беше в течение на плана ви да измъкнете Маската от Вентуроса? -      Никой освен нас, доколкото знам. -      А тук в Мадрид само Енигма и аз. Осъзнаваш ли какво означава това, Тирсо? Много добре осъзнавах, за нещастие. -      Че ако Гелдерод се е запознал с плановете ни поради изти­чане на информация, тя може да е дошла единствено от някой търсач. - Изгледах Нарваес почти умоляващо, с надеждата да отхвърли теорията ми с презрение. - Мислиш ли, че греша? Той не отговори веднага. Преди да го направи, се изправи, като по този начин обяви края на разговора ни. -      Онова, което мисля, е, че не трябва да споменаваш за това на никого. Абсолютно на никого. Ще говориш само с мен. - Изгледа ме в очите. - Ще разглеждаме детайлите според тяхната значимост. Ако преувеличаваме, ставаме параноици, ако ги омаловажаваме, сме безотговорни. А не сме нито едното, нито другото. -      Тогава какво искаш да направя? -      Само да си държиш очите отворени и да си дискретен. Ако видиш нещо, което привлича вниманието ти или те притеснява, уведоми ме. Само мен и никой друг. -      Трябва да действам, сякаш нищо не се е случило. -      Никой не те моли за това. Интелигентен си, така че мо­жеш да предположиш колко непродуктивно ще бъде, ако съз­дадем атмосфера на недоверие. - Нарваес закопча сакото си и тръгна да излиза от заседателната зала. - Междувременно опитай да се съсредоточиш върху нещо... Например защо не огледаш Списъка на Бейли? Може пък някой нов човек да успее да ни предложи друга гледна точка, която на нас ни е убягнала. СЕГА, след като семето на подозрението беше посято, ми беше трудно да пренебрегна вероятността някой от търсачите да се е отдал на опасна двойна игра. Опитвах да не мисля прекалено за разговора си с Нарваес . Мисълта, че някой от колегите ми би могъл да е предател, беше трудна за приемане. Дори не се осмелявах да добавя и лице. И все пак някакъв интригантски вътрешен глас нашепваше отровни мисли в едно кътче на съзнанието ми. Внезапно ме осени изненадващо предположение... Ами ако Нарваес подо­зира мен? Играта на детективи би могла да се окаже забавна в опреде­лени ситуации. Тази обаче не беше такава. Реших да се насиля и да последвам съвета на Нарваес да не позволя на подозрени­ето да заеме мислите ми. Ако някой от търсачите криеше нещо, рано или кьсно щеше сам да се издаде. Трябваше само да вни­мавам за момента, когато настъпи. Като минавах покрай Демонтажната, се натъкнах на спор между Мехур и Тесла . Не се изненадах: двамата не поддържаха най-добрите отношения помежду си и беше обичайно да се ка­рат, често заради почти детински причини. Дадох си сметка колко благоразумен беше съветът на Нар­ваес . Какво щеше да стане, ако при едни и без това напрегнати взаимоотношения като тези между Мехур и Тесла се добави и факторът на подозрението? Последиците щяха да са ужасява­щи при ежедневно съжителство, особено в работа като нашата, която толкова много зависи от доверието в колегата. Ако недо­верието плъзнеше, щеше да е все едно някой да зарови бомба с часовников механизъм някъде из Мазето. Може би Гелдерод свиреше на тази струна. Докато размишлявах над това, чух как Мехур нарича Тесла „емоционален дебил“, след което изхвръкна от Демонтажната. Почти се сблъскахме. Нищо не ми каза и се вмъкна в кабинета си. Надникнах в Демонтажната. -      Наред ли е всичко? - запитах. Тесла блъскаше клавиши­те на единия от компютрите си, изражението му беше мрачно. Почти виждах как от ушите му излиза пушек. -      Арогантен кучи син... - процеди той. Реши да си излее душата пред мен. - Мамка му, взе да ми писва да разтоварва от­горе ми провалите си. Нямам вина, че в Лисабон не се получи. Предполага се, че отговорникът беше той, нали? Влязох в Демонтажната и затворих вратата зад себе си. Те­сла продължи да говори срещу Мехур , процеждайки думите през стиснати зъби. -      Ако наистина имаше топки, нямаше да хвърля вината за некадърността си върху другите. Страхливец, това е той: про­клет страхливец. Такива мускули, такива стойки, а мозъкът му не е нищо повече от атрофирала маса... Уверявам те, че някой ден ще изгубя търпение и... - Стисна устни и блъсна клавиату­рата с юмрук. Всички джаджи върху масата му подскочиха, а една кукла на Доктор Кой с непропорционално голяма глава, прикрепена към тялото с пружина, падна на пода. Тесла изпус­на дълбока и дълга въздишка и внимателно я вдигна. - Обаче може би тоя кретен е прав, като каза, че тук има прекалено мно­го боклуци... -      Аз харесвам Доктор Кой... - признах неуверено. Тесла ми отправи вяла усмивка на благодарност. -      Не ми обръщай внимание. Мехур има способността да ме извади от кожата ми, но не говорех сериозно. Той е добър тър­сач... предполагам. -      За какво беше всичко това? -      Нищо важно... Всички сме с опънати нерви след случи­лото се в Лисабон. Стават такива работи. Дори не помня как точно се скарахме. Не можех да не се солидаризирам с Тесла . Допуснах, че дъл­боко в себе си се чувства комплексиран от Мехур . Нещо подобно на онова, което аз изпитвах към Марк. -       Mex у p теб ли вини за Лисабон? Тесла отново въздъхна. -      Не с тези думи... Обаче заяви, че планът ми бил тъпотия и заради това всичко се оплескало. -      Преди да ни разкажеш плана си, сподели ли го с някой друг? -      Не. Че защо да го правя? - Тесла отново съсредоточи вни­манието си върху компютъра. Бе успял да се успокои, но все още беше в лошо настроение. - След като му е изглеждал тол­кова тъп, да беше предложил той някой друг... Но разбира се, не би могъл. Тук само едни и същи хора мислим и ако нещата се получат, всички отнасят поздравленията, а ако нещо се обърка, никой не ще да е отговорен. Мамка му... Че тя идеята дори не беше моя... -      Какво, какво? -      Планът в Лисабон. Дори не беше мой. -      А чий е бил тогава? -      На бижутерите. - Изгледах го изненадан. - Говорих с Алфа . Същия ден, когато Нарваес ви нареди да се заемете с Акоста. Исках да ги питам дали има някакъв начин да прекара­ме фалшивата маска така, че да не бъде засечена от детектора за метали. Започнахме да обсъждаме начини да я вмъкнем в двореца, едното доведе до другото и в един момент на Алфа му хрумна да използваме подвижната маса. Идеята беше негова. -      Следователно близнаците са били наясно с детайлите на плана ни. -      Естествено де. Нали ти казвам, че предложението дойде от тях. Тази информация ми се стори много интересна. Това увели­чи кръга на възможните заподозрени. От друга страна човекът, на когото беше дошла идеята за лисабонския план, щеше да познава най-добре от всички слабите му страни и да знае как да се възползва от тях. Реших, че ще обсъдя това с Нарваес при първа възможност. 2. ВДЪХНОВЕНИЕ ЧУВСТВАХ СЕ изтощен, когато си тръгнах от Мазето за къщи. Седнах на дивана и след миг вече бях заспал. Когато от­ворих очи и си погледнах часовника, минаваше шест. Сигурно бях сънувал нещо странно, заради което по някаква причина, след като се събудих, мислех за онзи цитат от Песен на песните, който Акоста издекламира в апартамента си. („Из устата ти капе вощен мед, мед и мляко под езика ти...“) Заех се с вършенето на други неща, но онзи стих продължа­ваше да ме мъчи като ( из устата ти капе вощен мед ) натрап­чива мелодия, която не можеш да си избиеш от главата. ... мед и мляко под езика ти... Как продължаваше? Започнах да се дразня, че не мога да си припомня останалия текст. След като ми писна да повтарям постоянно едни и същи думи, потърсих в интернет. Открих го. „... и благоуханието на дрехите ти е като благоухание ли­ванско! Затворена градина е моята сестрица невеста, заключен кладенец, запечатан извор...“ Четвърта глава на Песен на песните. Написана от Соломон. Из устата ти капе вощен мед. Заключен кладенец. Запечатан извор. Коя би могла да вдъхнови Соломон за тези думи? Затворена градина е моята сестрица невеста. Заключен кладенец. Сестрица невеста. Запечатай извор. Сестрица невеста. Трудно ми е да обясня бурята от образи, която внезапно се разрази в главата ми. Онова, което изпитах, не беше в резултат на логически разсъждения, а вследствие на лавина от интуи­ция, примесена със спомени, които ме удариха като плесница в лицето. Сред всички онези сломени имаше един особено жив. Картината с момче на кон. Един мъж до мен, лицето му като избледняла снимка. Мъжът ме държеше за ръката. И говореше. Царицата се влюбила в Соломон, който я омаял със сладки приказки... Но не била истинска царица. Била вещица. И се казвала Лилит. ( Заключен кладенец. Запечатан извор .) И Лилит решила да отмъсти на Соломон, като му отмъкне най-ценното съкровище. Шем ха-Мефораш. Забравени спомени (заключени, запечатани) се завъртяха в главата ми толкова бързо, толкова силно, че за известно време дори не можех да помръдна. Седях вцепенен и гледах е невиждащ поглед екрана на компютъра. Успях да въведа ред в хаоса на мислите си и най-сетне реа­гирах. Все още пазех копие от Списъка на Бейли, който Тесла ми беше дал преди няколко дни. Намерих го между няколко документа и го прочетох отново. -      Акбар Маджмуа от Ла Рабида (Библиотеката в мана­стира на Ла Рабида, Палос де ла Фронтера, Уелва). -      Хорография на Толедо от Педро Хуан де Ластаноса (Частна библиотека на граф де Талаюела). -      Chronicae Visigotorum от свети Исидор Севилски. (Биб­лиотека към манастира Осес, Гуадалахара). -      Масата на Ал Махара (Дворец на маркизите Ми- рафлорес. Малпартида. Касерес). -      „Налгробна плоча от Архона (Криптата в църквата „Сан Хуан Баутиста де Архона“, Хаен). -      Ключ-реликварий на свети Андрей (Параклисът „Ар­хангел Михаил“ в Катедралата на Овиедо). -      Дискосът от Кентърбъри (грешна следа). -      Маската на Муса (неизвестно местонахождение). Отново ми направи впечатление, че Уорън Бейли беше от­белязал Дискоса от Кентърбъри като „грешна следа“. Това ме накара да се замисля, че ако Бейли смята Дискоса за грешна следа, следователно логично би било да се заключи, че остана­лите предмети също са следи, само че верни. Обаче какви следи? Какво са търсили Бейли и Ле Цион? Може би заключения кладенец? Запечатаният извор... Тай­ната на Лилит. Започнах да гледам на списъка с други очи. Малко по малко, след като мозъкът ми взе да бълва ( мед и мляко ) спомени, онази група предмети без връзка започна да придобива смисъл. Отделих няколко часа да се информирам за предметите, като търсех из различни интернет страници и някои от книгите ми. „Акбар Маджмуа“ се оказа берберска хроника от XI век, в която се разказваше за арабското нашествие на Иберийския по­луостров през 711 г. Най-старото запазено копие на „Акбар Ма­джмуа“ се намира в библиотеката в Париж, но някои експерти смятаха, че всъщност това е осакатено копие на друго, по-ста­ро, което било пазено в манастира на Ла Рабида и в момента е с неизвестно местонахождение. Много историци виждаха в тази хроника смесица между реалност и фантазия. Онова, което будеше най-голям интерес (или поне на мен така ми се стори), бе подробното изложение на споровете между Муса и Тарик заради подялбата на съкро­вищата на вестготските владетели. Според хрониката от цялата плячка двамата предводители най-много желаели „една маса, която принадлежала на Соломон и се намирала сред съкрови­щата на толедските царе“. В парижкото копие на „Акбар Ма­джмуа“ масата не се споменава повторно, но има хора, които смятат, че в екземпляра от Ла Рабида е имало пасаж, в който подробно се обяснявало къде са я намерили Тарик и Муса. Споменаването на Муса особено привлече вниманието ми, тъй като предполагаше връзка между „Акбар Маджмуа“ и Мас­ката, която се бяхме опитали да си върнем в Лисабон. В Списъка присъстваше и „Хорография на Толедо“ от Хуан Педро де Ластаноса. Ластаноса бил авторът на първата геоде­зична карта на Испания, направена посредством триангулация. Предполага се, че през XVI век по заповед на Филип II използ­вал познанията си, за да картографира мрежата от подземни тунели под Толедо и околностите му. Въпросните карти събрал в „Хорография на Толедо“. Подземните тунели били известни като Пещерите на Хер­кулес. Древна иберийска легенда разказва, че именно синът на Зевс бил този, който ги прокопал. Филип II със сигурност знаел легендата благодарение на наставника си Хуан Мартинес Гихаро, архиепископа на Толедо, останал в историята като кардинал Силисео. Човек с обширни познания и тесни възгледи, фана­тичен антисемит. Всъщност на него се дължат онези срамни закони за „чистотата на кръвта“, които се прилагали в Испания по време на управлението на Хабсбургите. Твърди се, че през 1546 г. кардинал Силисео изпратил гру­па от мъже с факли, за да изследват Пещерите на Херкулес. Експедицията се появила няколко дни по-късно. Членовете ѝ, измършавели и халюциниращи, разказали такива страхотии, че кардиналът наредил входът към пещерите да се запечата, а мястото му да бъде заличено от паметта. Продължението е разказано от августинския историк Енрике Флорес в творбата му от 1721 г. „Свещена Испания“. За Пещерите на Херкулес се говореше и в третата и послед­на книга в Списъка на Бейли: „Chronicae Visigotorum“ от свети Исидор Севилски. В този ръкопис, отнесен към VII век, свети­ят вестготски епископ разказва как крал Свинтила го натоварил с мисията да търси скривалище за едно съкровище, чиято стой­ност била неизмерима и принадлежала на толедските владете­ли, откак варварският предводител Аларих го отнесъл от храма на Юпитер в Рим през V век. Въпросното съкровище било една маса. Маса, принадлежа­ла на цар Соломон. Същата онази маса, спомената и в „Акбар Маджмуа“, която предизвикала кавгата между Муса и Тарик. Исидор скрил масата в Пещерите на Херкулес и почти хиля­да години по-късно Педро Хуан де Ластаноса получил заповед да ги картографира. Заповед, дадена от крал Филип II, който, както се говорело, бил запленен от личността на цар Соломон и всичко свързано с него. Масата. Всичко започна да се върти около Масата. Всъщност измежду предметите в Списъка имаше и маса: Масата на Ал Махара. Ал Махара било името на арабския лето­писец, редактирал „Историята на мохамеданските династии“. Част от писанията му е повторение на „Акбар Маджмуа“, ма­кар Ал Махара да твърди, че масата, която Тарик намерил в Испания, не била известната Маса на Соломон, а обикновена мебел с по-малки размери, която вестготите използвали за ол­тар. За да потвърди думите си, Ал Махара прилагаше в текста си подробно описание на фалшивата маса, макар да признава, че може да е била направена по подобие на истинската. Изглежда, че имало маса като онази, която Ал Махара опис­вал и която се озовала в ръцете на маркизите Мирафлорес. Въпросната маса беше свързана с друг предмет в Списъка: Надгробна плоча от Архона. Тя представляваше каменна плоча с издълбани върху нея символи и имаше хора, които смятаха, че може всъщност да е репродукция на масата на Ал Махара, а може би дори самата Маса на Соломон. В списъка имаше и два предмета, които по никакъв начин не можех да свържа с реликвата на Соломон. Единият беше Дискосът от Кентърбъри, но тъй като самият Бейли го беше от­хвърлил като незначителен, допуснах, че е попаднал в списъка по погрешка. За Ключа-реликварий на свети Андрей не открих нищо, нито пък имах спомен баща ми да го е споменавал в историите си. Но тъй като останалите предмети бяха свързани по някакъв начин с Масата на Соломон, и за миг не се поколебах, че въ­просният реликварий също е свързан с нея. Когато установих свързваща нишка между предметите в Списъка, вече се беше съмнало. Бях изтощен, най-вече емо­ционално. Наложи се да се потопя в стари спомени, зарове­ни толкова надълбоко в паметта ми, че връщането им беше почти болезнено - като изтръгването на стар тумор. Възста­новяването на цялата история, която баща ми беше разказвал къс по къс в музейните зали до смъртта си, ме бе оставило без дъх. Обаче усилието си беше струвало мъките. Вече ми беше ясно какво бе търсил Бен ле Цион. Знаех защо бе натоварил Уорън Бейли с издирването на онези предмети в Испания. Бен ле Цион беше търсил Масата на Соломон. Шем ха-Мефораш. Името на имената. ВИДЪТ ми явно не беше много добър, когато на следващия ден се появих в Мазето. Енигма ме разгада още щом ме видя. -      Кръгове под очите - отбеляза. - Какво си правил цяла нощ? Не, чакай! Не ми казвай. Има неща, които предпочитам да не знам. Ако в живота ти има жена или мъж, не ща да ми казваш. Много съм ревнива. Искаше ми се да споделя с някого онова, което бях открил, но не знаех кой е най-правилният човек за целта. Трябваше да е някой, който ще ме приеме сериозно (което беше трудно) и най-вече да е дискретен. Това изключваше Енигма и Мехур . Отхвърлих и Марк. Само заради антипатията ми към него, признавам си. Личният вкус на Тесла ме караше да мисля, че би приел ис­торията ми прекалено сериозно, а исках второ мнение, което да е справедливо и обективно. Това ми оставяше само една възможност: Дани. Търсих я из цялото Мазе. Понякога ми беше трудно да я от­кривам, защото нямаше кабинет или нещо подобно. Обикно­вено сновеше насам-натам. Запитах Енигма дали знае къде е. -      Пробвай в аквариума, слънце. Бих се заклела, че преди малко я видях там. Човек трябваше да е запознат с личния каталог на Енигма , за да разбере наставленията ѝ. За нея кабинетът на Мехур беше „подводницата“, съвещателната зала - „конгресът“, нашето от­деление беше „детската градина“... Освен това често сменяше наименованията според настроението си. „Аквариум“ Енигма наричаше стаята, в която се съхранява­ха архивите. Не съм съвсем наясно защо, но предполагам, че причината беше свързана с факта, че една от стените предста­вляваше огромен стъклен панел. Голяма част от документацията на Корпуса беше дигитализирана, но все още имаше огромно количество данни на хар­тия, които се пазеха в стари метални архивни шкафове. Всички се намираха на мястото, което Енигма наричаше „аквариума“. (А също и останалите търсачи: имената, които тя даваше, има­ха навика да стават част от езика ни). Намерих Дани там. Търсеше нещо за някакво платно на ренесансовия художник Хуан Инглес, попаднало в ръцете на полски колекционер, кое­то търсачите имаха желание да върнат. Дани мислеше, че това може да е рутинна мисия, достатъчно лесна, за да забравим фиаското в Лисабон, и искаше да я предложи на Нарваес . Обаче не беше твърде ентусиазирана, така че не се възпротиви, когато я прекъснах. -      Бих искал да поговорим... Насаме. -      Насаме? Малък съспенс. Добре де, говори. Тук няма да ни безпокоят. Никой никога не влиза в това гробище за документи. Извадих Списъка на Бейли от джоба си и ѝ обясних по възможно най-ясния начин какво предполагам, че съм открил. Тя ме изслуша, без да ме прекъсне, макар заради изражението ѝ да ми беше трудно да разбера дали ме взема на сериозно, или не. -      Значи... вълшебна маса - каза тя, след като приключих из­ложението си. -      Не е точно вълшебна маса - отговорих ѝ, леко неспокоен. - По-скоро е артефакт, който крие тайна. Тайната за Шем ха-Мефораш . -       Шем ха-Мефораш - повтори тя. Думите деликатно се из­плъзнаха от устните ѝ. - Името на имената. -      Значи знаеш за какво говоря. -      Всъщност не знам. Просто преведох термина буквално. Староеврейски, нали? И не ме гледай така: не говоря староеврейски, но учих малко преди години и помня това-онова. В какво точно се състои това Шем ха-Мефораш ? -      Това е истинското име на Господ. В равинските текстове пише, че името на Господ е тайна, която никой не би могъл да познае, тъй като човешкият разум е неспособен да я въз­приеме. Името на Господ е Логос , думата на Сътворението и двигател на вселената... Сещаш ли се как започва Евангелието от Йоан? -      Боя се, че спомените ми от вероучението са поръждясали. Учила съм в светско училище. -      „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ - изрецитирах аз. - Това е Логосът . Словото. Шем ха-Мефораш . Онзи, който го знае, ще получи власт над цялото познание. Лилит, Савската царица, разкрила на Соло­мон йероглифния начин на изписване на Шем ха-Мефораш и го издълбала върху повърхността на една маса. -      Същата маса, която Уорън Бейли е търсил в Испания... Кимнах. Дани замълча. Броях секундите до мига, в който щеше да избухне в смях. Не го направи. Вместо това ме изгледа в очите и запита: -      Вярваш ли в това? Вярваш ли в съществуването на маса, която дарява собственика си със силата на Сътворението? - Не - отрекох категорично. - Разбира се, че не. Никой с ума си не би повярвал в нещо такова. -      Радвам се да те чуя, че говориш така. Наистина. -      Обаче има нещо, в което вярвам: владетелите на Толедо пазели съкровище, за което вярвали, че е Масата на Соломон. Толкова убедени били в това, че я крили с векове, да не би ня­кой да я отмъкне. Мюсюлманите също знаели за съществуване­то на това съкровище и когато завладели полуострова, положи­ли големи усилия, за да го намерят. Ще ти кажа в какво вярвам: Масата е истинска. Може би нейните сили са най-обикновен мит, но не и самата Маса. -      Не знам дали разсъжденията ти са много убедителни. -      Защо? Съвсем логично си е. Помисли малко: целият свят мислел, че гробницата на Тутанкамон е прокълната, сума ти хора вярват, че в „Тайната вечеря“ на Леонардо се крие кабалистична тайна, а други твърдят, че Туринската плащаница е рентгенова снимка на тялото на Христос. Всички тези идеи са спорни, но това не пречи гробницата на Тутанкамон, „Тайната вечеря“ и Туринската плащаница да са истински. Защо и с Ма­сата да не е така? Дани отново замълча. После ме изгледа. -      Да знаеш, че си много убедителен, когато поискаш, но­вако... - каза накрая, като се усмихна накриво. - Започвам да си мисля, че имаш право и Бейли е търсел тази реликва за Ле Цион. Я ми кажи, ти откъде знаеш толкова за Масата на Соло­мон? Разказах на Дани за баща си. Оказа се по-лесно, отколкото мислех. -      Никога не говорехме за нещо друго освен за легенди като тази. Мисля, че това беше единственото, за което баща ми беше способен да разговаря с мен. Познаваше много... - Гласът ми стана неуверен и почувствах нещо особено (носталгия, яд, гор­дост?). - Беше добър разказвач. -      Несъмнено е имал добър слушател... -      Ако Масата съществува, вероятно все още е скрита някъде. -      А тук разполагаме с всички сведения, които биха ни по­могнали да я открием, както е мислел и Ле Цион. Да, има логи­ка, признавам, но ако се опитваш да ни накараш да се впуснем в епично издирване на съкровище, се страхувам, че отиваш твърде далеч. -      Защо го казваш? -      Не сме иманяри, Тирсо. Издирваме откраднати произведе­ния на изкуството, а не легенди. -      Връщаме онова, което ни принадлежи - казах аз, като пов­торих думите, които навремето беше изрекъл Нарваес . - Ми­слех, че това е, което дава смисъл на работата ни. Каквото и да е. Където и да е. Не съществува нещо, което един търсач да не успее да върне. И тази маса ни принадлежи. Била е наследство на крале, които са я пазели, за да не бъде открадната никога. Ако някой опита да го направи, нима не е наш дълг да му по­пречим? Ако не го направим ние, няма кой друг. -       Нарваес щеше да се разплаче от гордост, ако можеше да те чуе в момента. За съжаление аз не гледам толкова романтично на работата ни. -      Да, виждам - отговорих ѝ, без да мога да скрия разоча­рованието си. - В края на краищата... Ами ще те оставя да се ровиш в архивите. Предполагам, че съм позволил на въображе­нието си да се развихри: за миг реших, че сме някакъв елитен корпус. А пък сме били просто крадци на художествени произ­ведения... Извинявай, в действителност сме крадци на държавна заплата, затова предполагам, че това ни превръща в нещо дори по-прозаично - ние сме държавни служители. Обърнах ѝ гръб и тръгнах да излизам от аквариума. Тогава тя ме хвана за ръката. -      Чакай малко... Къде отиваш? -      В отделението, за да попълня едни формуляри, преди да дойде време за кафе... И може би ще изпратя искане да си взема свободен ден по лични причини. Сещаш се: нормалното еже­дневие на рицаря търсач. Внезапно Дани се разсмя. Смехът ѝ беше изненадващо от­кровен. Тя не се смееше често така. -      Боже, Тирсо, не бъди толкова... - Изгледа ме и леко покла­ти глава. - Добре де, ще ти помогна да откриеш някакви сведе­ния за тази прословута маса. Майчице, сигурно съм побъркана точно като теб... 3. О Л ИМПИЯ ДАНИ изложи свои собствени условия, за да ми помогне. Първото изискване беше да запазим историята за Масата в тай­на. Страхуваше се, че останалите търсачи ще ни се подиграват, задето сме се подвели по тази легенда. Беше съгласна да освет­ли колегите ни по темата само ако успеем да намерим доказа­телство, че Масата е истинска. Протестирах, защото мислех, че трябва да опитаме да убе­дим Тесла да работи с нас. -       Тесла ? - запита тя. - И защо точно той? -      Защото е единственият, който знае как да работи с Еркюл така, че да претърсва интернет и „дълбоката мрежа“. Може би там има информация за Масата, която може да ни е от полза. Трябва ни някой с неговия опит. -      Не, отказвам да работя с него, поне за момента. Тесла ми харесва, но има безгранично въображение. Не искам да го под­хранвам. Разбрах какво има предвид. Представих си Тесла , обладан от прекомерен ентусиазъм, да търси в Ибей камшик и каубой­ска шапка на добра цена. Аз приемах задачата съвсем сериозно и убедих и Дани да го направи; и двамата не бяхме поблазнени от идеята всичко това да дегенерира до младежка игра. Но все пак Дани се съгласи, че човек с умения да борави с Еркюл би ни бил от полза. За нещастие предложението ѝ беше неприемливо за мен. -      Марк? И защо Марк? -      Защото освен Тесла само той може да работи с Еркюл. Ми­слех, че това искаш. -      Да, обаче... Марк? Тъй като възражението ми се дължеше единствено на лична неприязън, нямаше как да се защитя. Накрая отстъпих и приех да споделим с Марк онова, което бяхме открили по Списъка на Бейли. Запазих малката надежда той да реши, че задачата е загуба на време, и да откаже да участва. Напълно сгреших. Марк беше запленен от историята за Ма­сата на Соломон. За разлика от Дани веднага повярва, че Бейли е бил по следите на артефакта и че е наша неизбежна мисия да го открием, преди да го направят други. Ето така стана, че тримата, Дани, Марк и аз, направихме първите стъпки за откриването на доказателства за съществу­ването на реликвата. Вършехме работата си дискретно, като се стараехме никой да не разбере за частното ни издирване. Вече повече от седмица се занимавахме с търсенето, когато една съботна сутрин се събрахме в приятно кафене близо до Ар­хеологическия музей. Настанихме се на маса в елегантно сепаре в стил ар нуво с изглед към булевард „Реколетос“, в компанията на богати туристи и мълчаливи сервитьори с бели сака и папийонки. -      Вчера през Еркюл се натъкнах на нещо интересно - спо­дели Марк. Изгледа Дани и я запита: - Познато ли ти е името Олимпия Голдман? -      Сигурна съм, че не. Щях да запомня толкова театрално име. Защо питаш? -      Твоя роднина е. Далечна. Не знаеше ли, че все още има жива внучка на Бен ле Цион? -      Нямам достатъчно информация за този клон от семей­ството. -      Ле Цион е имал три деца - обясни Марк. - Най-големият син, Абнър, загинал по време на Втората световна война, без да остави наследници. Останали двете му дъщери: Едит и Ребека. -      Едит била по-голямата - намеси се Дани. - Тя се омъжила за сина на Уорън Бейли. Едит е моята прабаба. -      Точно така - съгласи се Марк. - Сестра ѝ Ребека се омъ­жила за един от служителите на Ле Цион: някой си Джонатан Голдман. Имали две дъщери: Прудънс и Олимпия. Прудънс по­чинала от едра шарка като девойка, но Олимпия е още жива. -      Че тя на колко е? Стотина години? - запитах. -      На повече от деветдесет. Омъжвала се е два пъти, но не е имала деца. През петдесетте дошла в Испания и в момента е в старчески дом. Дани е единствената ѝ жива роднина. Но най- важно от всичко е, че тя е познавала Бен ле Цион. Като дете прекарвала дълго време в Чикаго в имението на дядо си. -      И всичко това го разбра чрез Еркюл? - поисках да уточня. -      Ще се изненадаш на какво е способен този юнак, ако се използва добре. В наши дни всичко е в мрежата. Абсолютно всичко. Дори мога да ви кажа в кой дом е Олимпия Голдман. И е точно тук, в Мадрид. -      Разбрах - казах аз. - Знаем къде да намерим Олимпия Голд­ман. Онова, което продължавам да не разбирам, е какво ще ни помогне, като говорим с нея. -      Очевидно е - отговори Дани. - Ако Олимпия е прекарва­ла продължително време с Ле Цион, възможно е да си спомни дали дядо ѝ е говорил за Масата. Става въпрос за вероятност, за каквато не бяхме мислили, но не можем да отхвърлим. -      Не знам дали трябва да се уповаваме на паметта на една деветдесетгодишна жена. -      Заслужава си да опитаме. Понякога хората на така­ва възраст са с учудващо добре запазени спомени от едно време: не могат да си спомнят какво са закусвали, но ще ти изрецитират имената на всичките си другарчета от детската градина. -      Освен това е най-стабилната следа, с която разполагаме за момента - добави Марк. Уговорихме се още същия следобед да посетим Олимпия Голдман в старческия дом и да ѝ зададем някои въпроси. С това решение приключихме срещата. СТАРЧЕСКИЯТ дом „Хуан Австрийски“ се намираше на улицата със същото име в центъра на Мадрид. Бяхме се раз­брали да се срещнем там в пет. Когато пристигнах, Дани ме очакваше на вратата. Марк го нямаше. -      Няма да дойде - обясни гя. - Изникнало нещо непредви­дено. -      И какво точно? -      Не ми каза. Прати ми съобщение по обед. Само това знам... А ти какво носиш тук? - запита, като посочи пакета в ръката ми. -      Кутия с ментови бонбони. Реших, че е добра идея да доне­сем нещо на горката жена. Дани се усмихна накриво. -      Колко мило... - И без да добави нищо повече, прекрачи вратите на сградата. Последвах я. „Хуан Австрийски“ не се вписваше в представата ми за стар­чески дом, макар никога да не бях посещавал такъв. Намираше се в модерна сграда на няколко етажа, която заемаше цялото улично каре. На влизане, след като преминахме автоматична стъклена врата, се озовахме в просторно фоайе с мраморни по­дове и дървени стени, покрити с живи увивни растения. Голе­ми саксии с бамбук и картини в авангарден стил завършваха украсата. В единия от ъглите малък декоративен фонтан огла­сяше пространството с ромона си. Мястото имаше вид на луксозен хотел за пътешественици в разцвета на силите си. Някои от старците седяха на удобни фотьойли, тапицирани с бяла кожа, и четяха вестници; други си хапваха или играеха на карти в кафенето в дъното на фоа­йето. Всичко изглеждаше безупречно чисто, атмосферата беше спокойна. Не изглеждаше като лошо място, където човек да се наслаждава на дните си в пенсия. Отидохме до едно гише, където две млади жени, облечени в бяло, обслужваха като рецепционистки. Дани се обърна към едната, която носеше на гърдите си бадж с името си: Елена. -      Дошли сме да посетим Олимпия Голдман. Аз съм ѝ пле­менница. -      Разбира се. Вие се обадихте днес сутринта, нали? Олим­пия е в градината в момента. Ще ви отведа. Последвайте ме, моля. Жената на име Елена излезе иззад гишето и ни поведе към един асансьор. Както Аи обясни, домът разполагал с малка от­крита градина на покрива. На Олимпия ѝ харесвало да прекар­ва там следобеда. -      Много ще се зарадва да ви види - каза тя. - Горкичката, не я посещават често... Казвате, че сте ѝ племенница? -      Всъщност далечна роднина. Баба ми е била нейна братов­чедка. -      Колко хубаво. От много време ли не сте разговаряли с нея? -      От доста, да. Живях в чужбина - импровизира Дани. -      В такъв случай се боя, че ще я намерите малко... - Елена се поколеба. - Угаснала. Нормално е, в края на краищата тя е на доста години... -      Не е добре със здравето ли? -      А, не, здравето ѝ е много добро, най-малкото достатъчно добро за жена на нейната възраст. Проблемът е с главата ѝ... Да речем, че в последните години се влоши значително. -      Колко значително? - запитах, притеснен, че посещението ни ще е напразно заради умственото състояние на Олимпия. -      Не се натъжавайте. Не си е загубила ума или нещо такова, и като цяло през повечето време е в състояние да води смислен разговор. Просто често обърква разни неща, отплесва се, забра­вя... Не бива да се притеснявате, ако не ви познае в началото. -      Ще го имаме предвид, разбира се. Горката леля Олимпия - каза Дани, не без определен цинизъм. Стигнахме до последния етаж. Последвахме Елена по стъл­бището и после се озовахме на покрива. Там имаше обширна зимна градина, пълна с цветя и различни растения, разположе­ни донякъде хаотично. През стъклата се виждаше живописен изглед към покривите в центъра на Мадрид. Макар следобедът да беше мрачен и облачен, тук беше топло и задушно. Намерихме Олимпия в средата на градината. Седеше на желязна пейка и гледаше малък декоративен фонтан, украсен със статуя на нимфа. Тънка струйка вода се стичаше от раковината, която нимфата нежно държеше в ръце. -      Доня Олимпия - поздрави Елена с пресилена любезност. - Вижте каква изненада: на гости ви е дошла племенницата ви. Много ще се зарадвате. Възрастната жена ни изгледа с отсъстващ поглед. Олимпия Голдман се оказа дребничка женица, изтощена от годините. Очите ѝ бяха безцветни и много големи. Кожата на лицето ѝ беше синкава и петниста, поне онази част, която не бе гротеск­но покрита с грим: устните ѝ бяха погребани под яркочервено червило, а очите - обградени от зеленикави размазани сенки, сякаш се беше гримирала, без да гледа. Главата ѝ едва беше покрита от няколко провиснали проску­бани кичура, боядисани в яркорусо. Приличаше на стара кукла, чиято коса бяха скубали с пълни шепи. Носеше рокля на цветя, която висеше от нея като от закачалка, а на раменете си бе на­метнала кашмирен шал, от който ми стана горещо само като го видях. От старицата се носеше силна миризма - смесица меж­ду евтин парфюм и затворен гардероб. Не показа никакво чувство, като ни видя, нито пък ни поз­драви. Дани взе от мен кутията с бонбони и се приближи. -      Здравей, лельо Олимпия. Аз съм Даниела, Даниела Бейли. Донесох ти бонбони. -      Колко изтънчено - обади се Елена. - Видяхте ли, доня Олимпия? Бонбони, каквито обичате! Старицата продължи да мълчи. Вяло пое кутията с бонбони­те и я постави в скута си. Елена ни изгледа извинително. -      Не се безпокойте, нормално е да се държи така... Е, оста­вям ви с нея, трябва да се връщам на рецепцията. Отиде си. Останахме сами с Олимпия в зимната градина. Старицата гледаше бонбоните и нещо си тананикаше. -      Искаш ли да отворя кутията, лельо Олимпия? Жената кимна. Дани махна опаковката, отвори кутията и ѝ я подаде. Олимпия си взе един бонбон с изкривените си пръсти и лакомо го лапна. Изяде го почти на една хапка и после си облиза пръстите. В продължение на известно време се зае да дъвче с наслада и със силно мляскане. Преглътна и си взе нов бонбон. Преди да го лапне, погледна Дани. В погледа ѝ се четеше безпокойство. -      Може ли да си взема още един, Пру? - запита с детско гла­сче. Говореше на английски. -      Пру? - запитах тихо. -      Прудънс... - прошепна Дани. - Сестра ѝ се е казвала Прудънс. Онази, дето умряла от вариола още като момиче. Според мен ме мисли за сестра си. -      Може ли да си взема още един, моля? - отново попита ста­рицата. - Само още един, моля, не казвай на дядо. Знаеш, че не иска да ядем сладко преди вечеря... -      Олимпия, не съм Пру, а Даниела. Правнучка съм на леля ти Едит. -      Едит...? Не... Леля Едит не е тук... Тя е в Испания, забра­ви ли, Пру? - Помълча малко, замислена, после продължи: -      Харесвам леля Едит, тя ни разрешава да ядем сладко... О, моля те, Пру, само още един. Обещавам да не казвам на дядо Бен. -      Стана тя - каза ми Дани. - Мисли си, че е в Чикаго, при Ле Цион. -      Така доникъде няма да стигнем. -      Ще видим. Дани седна на желязната пейка до старата жена и побутна още по-близо кутията с бонбоните. - Вземи си колкото искаш, Олимпия. Няма да кажем на дядо. -      Какви ги вършиш? - изсъсках. Дани ме накара да млъкна с поглед. Нямаше какво друго да направя, освен да я оставя да продължи, колкото и подмолно и неетично да ми изглеждаше държанието ѝ. Олимпия си взе още един бонбон с извитите си като пилеш­ки кости пръсти. Докато дъвчеше, изгледа Дани и ѝ се усмихна. -      Видя ли дядо Бен, Олимпия? -      О, не. Той си е в кабинета, винаги е там и не бива да го безпокоим. Ще се ядоса и ще започне да вика. Не ми харесва, като вика, плаши ме. -      Какво прави в кабинета? - запита Дани. - Търси... някакви неща ли? -      Да, търси неща. Хубави неща. Носи ги от Испания. - Взе си нов бонбон. - Спомняш ли си, като ни показваше онези хубави неща, Пру? Статуите, картините, онези златни чаши като на принцесите... Колко хубави бяха онези златни чаши, помниш ли ги, Пру? Питам се дали не можем пак да ги видим. -      Какво още ни показваше, Олимпия? Може би... Една маса? Една голяма маса, която... - Дани млъкна, не знаеше как да опи­ше Масата на Соломон. - Украсена със скъпоценни камъни, като чашите на принцесите? Лицето на Олимпия помръкна. -      Не, масата не - каза тя начумерена. - Не ща да виждам ма­сата. Масата не ми харесва. Мразя я. Дядо Бен винаги крещи, откак започна да търси масата, и никога не излиза от кабинета си, нито ни показва красиви неща. -      Виждала ли си масата, Олимпия? Тя при дядо ли е? Старицата се заинати точно като разглезено момиченце. -      Не ща да виждам масата. Казах ти. -      Няма да ти дам повече бонбони, ако не ми кажеш къде е масата - заплаши Дани. Стори ми се жестоко, но имаше ре­зултат. -      Ама ти знаеш, че не е при дядо - измрънка Олимпия. - За­това е все ядосан, защото не може да я намери. Не обичам, като е ядосан. Не ми харесва, като вика непрекъснато. Де да не му бяха споменавали изобщо за тази маса. -      Кой го направи, Олимпия? Кой каза на дядо за масата? Старицата се загледа във фонтана. Щом видя статуята на нимфата, поклати глава точно като птиче. -      Феите... - бавно каза тя. - Феите и демоните. Дойдоха вкъ­щи и казаха на дядо за масата. Феите и демоните... -      Феите ли? Какви феи? - запита Дани. Старата жена вдигна разтреперан пръст към наплесканите си с червило устни. -      Шшшт... Това е тайна... Внезапно се чу шум, сякаш някъде далеч някой бе махнал тапата от бутилка вино. Олимпия потрепна и кутията с бон­боните падна на пода. В средата на челото на жената се появи малка червена дупка и кървавата линия стигна до връхчето на носа ѝ. -      Олимпия! - изкрещя Дани. Наведе сс над нея и започна да вика името ѝ, сякаш искаше да я събуди. Изгледа ме с изпълне­ни с мъка очи. Отне ми няколко секунди, докато реагирам. Когато осъзнах какво е станало, се втурнах към мястото, откъдето бе дошъл изстрелът. Стигнах до вратата на зимната градина: намерих я отворена и чух стъпките на човек, бягащ по стълбите към дол­ния етаж. -      Тирсо! Бързо потърси помощ! - изкрещя Дани зад мен. Втурнах се към стълбището. Никого не видях. Някой тъкмо се беше качил в асансьора. Истерично започнах да натискам всички копчета, макар да знаех, че в това няма никакъв смисъл, и накрая блъснах вратата с юмрук. Върнах се в градината. Дани прегръщаше немощното тяло на старицата. Кръвта от дупката от куршума вече покриваше лицето ѝ като лепкав саван. На пода армия от мравки се беше събрала около отъпканите останки от ментовите бонбони. СТАНА голям скандал. Дойде линейка, но единственото, ко­ето успяха да направят, беше да отнесат в найлонов чувал тру­па на нещастната старица. Дойде и полицията. Зададоха много въпроси на двама ни с Дани. Провериха ни кои сме. Отново и отново повтаряхме какво е станало. Полицаите ни казаха, че куршумът бил изстрелян откъм вратата на зимната градина и че не са открили оръжието. Убиецът бил влязъл и излязъл необезпокоявано от дома. Съв­сем точно знаел коя е мишената му. Полицията се съмняваше в нас, но понеже нямаше никакъв начин да ни обвинят, ни оставиха да си идем. Щеше да започне разследване, а те щели да ни държат в течение. Помолиха да не напускаме страната, което доста ме обезпокои. След като си тръгнахме от управлението, отидохме у нас. И на двама ни щеше да дойде добре да пийнем по нещо, така че извадих две бири от хладилника и ги отворих. -       Нарваес трябва да научи за това. Мисля, че бяхме дотук с малката си тайна - каза Дани. После мрачно поклати глава. - Горката женица... Чувствам се толкова виновна. -      Нямаш причина. Невъзможно беше да предвидим нещо подобно. -      Но кой би могъл да направи такова нещо? И защо? Имах отговор на това. Гелдерод. Убеден бях, че по някакъв начин е проследил стъпките ни и е убил старицата, за да не може да ни каже за Масата. Това беше доказателството, което ми трябваше, за да се убедя, че Гелдерод е по следите на Соломоновата реликва. Не споделих подозренията си с Дани. Не исках, преди да съм говорил с Нарваес . От друга страна, имаше още нещо, ко­ето ме притесняваше: Гелдерод откъде знаеше, че ще се сре­щаме с Олимпия? Това беше нещо, за което си бяхме говорили само Дани, Марк и аз. Обаче Марк не дойде с нас в старческия дом. В последния момент реши да не се появява. Сякаш знаеше какво ще стане. Като обмислих детайлно, всички действия на Марк започна­ха да ми се виждат подозрителни. В Лисабон отрече да е видял нападателя си и се измъкна невредим след срещата си с Гел­дерод, докато аз едва не бях убит. Когато му казахме за Маса­та, въобще не се усъмни в съществуването ѝ, макар че беше нормално да да покаже определено недоверие спрямо толкова невероятна история. И най-сетне, не се яви за срещата с Олим­пия, без да даде никакво обяснение за това. Дали Марк не беше къртицата, която ни саботира, или просто се оставях неприязънта ми към него да ме подведе? Трябваше да съм напълно сигурен, преди да хвърля сериозно обвинение. За момента не исках да споделям подозренията си с Дани. -      Възможно е онзи, който застреля Олимпия, да е същият, който ни нападна с Мехур в Лисабон. -      Защо смяташ, че има връзка? Всъщност имах само смътно подозрение. Акоста беше ци­тирал онзи стих от Песен на песните, Гелдерод спомена Лилит... Твърде оплетено, за да е обикновена случайност. -      Не знам - отговорих. - Опитвам да намеря някакъв сми­съл, но не е лесно... Де да бях хванал стрелеца, когато хукнах след него в дома! -      Да се втурнеш след този тип беше много... -      Героично? Тя се усмихна. - Не. Тъпо. Който и да е бил, е носел оръжие, а ти - не. Как­во щеше да направиш, акo се бяхте срещнали? -      Амн знаеш... Такива неща не се планират. Само се оставяш на вдъхновението. Както когато хукнах след теб в Кентърбъри. Дани разбра, че се шегувам, и отново се усмихна. Отпи от бирата си, но се намръщи и остави бутилката. -      Не ти ли се намира нещо по-силно? - запита ме тя. Отидох в кухнята и извадих бутилка уиски от шкафа. Малък спомен от пребиваването ми в Кентърбъри. Дани я погледна недоверчиво. -      Ирландско? Махна капачката и отпи голяма глътка. После ми подаде ши­шето. -      Че какво му е лошото иа ирландското уиски? -      Ако Господ искаше да пием ирландско уиски, щеше да по­пречи на шотландците да се научат да го дестилират. -      Каза жената, която твърдеше, че е занемарила вероучени­ето. Дани се засмя. Понеже тъкмо отпиваше отново от бутилка­та, от устата ѝ потече малко уиски по брадичката. Тя го изчисти с опакото на ръката си. -      Не си такъв, за какъвто те мислех - изтърси внезапно. Ся­каш беше изрекла на глас мисъл, без да се усети. -      Какво означава това? -      Мислех си за Кентърбъри, когато ти дадох обявата за ра­ботата. Беше прав, Тирсо. Направих го от съжаление. Чувствах се виновна заради уволнението ти, гризеше ме съвестта. Но бях сигурна, че повече никога няма да те видя. Седнах до нея и отпих още една глътка уиски. -      И защо така? -      Мислех си, че дори няма да обърнеш внимание на обявата. И че ако се случи невероятното и го направиш, никога не би издържал изпита. -      В това не си сбъркала. Изпита не го издържах. -      Знам... Затова, когато те видях в Мазето, бях убедена, че няма да издържиш и една седмица. Обаче след това направи онези неща в Лисабон... Измъкна Мехур от апартамента на Акоста, втурна се след човека, който отмъкна Маската... И ся­каш това не беше достатъчно, не само откри връзката между предметите в Списъка на Бейли, ами и успя да ме убедиш да ти помогна в търсенето на митичен артефакт. Мен! - Дани ме пог­ледна и се усмихна. Усмивката ѝ беше малко мрачна. - Носиш светлина, Тирсо Алфаро. Знаеше ли го? Вътре в теб е... Караш ме да мисля за първите търсачи, онези, започнали всичко по времето на генерал Нарваес. Авантюристи и идеалисти... Ми­сля, че би могъл да си един от тях. -      Защото съм авантюрист и идеалист ли? -      Не. Заради онова, което направи в Кентърбъри, което сто­ри преди малко и в старческия дом. Когато не знаеш как да действаш, се втурваш след неуловимото. Дори самият ти не знаеш защо: просто го правиш. Думите ѝ ми харесаха. За пръв път някой намираше смисъл в действията ми. Хареса ми как представи онова, което бях на­правил, защото беше нещо наистина тъпо. Наведох се към нея и я целунах. Всъщност по-скоро само докоснах устни до нейните, защо­то тя не ми отвърна. Долових лекия мирис на ирландското уис­ки. Сякаш отпих последната капка от празна бутилка. Продължи само миг. Отдръпнах се и засрамено сведох по­глед. Известно време и двамата мълчахме. Тишината започна да ме задушава, така че я наруших, за да мога да дишам. -      Съжалявам. - Опитах да се усмихна. - Беше същото като да хукна след въоръжен човек, нали? -      Не. Беше... изненадващо. Погледнах я косо, срамувах се. -      Притесних ли те? -      Че защо? На никого не би му дошла зле една целувка след гаден ден. - Погледна ме нежно и намести зад ухото ми кичур от косата ми. - Беше изкусително, но най-добре да не продъл­жаваме нататък. -      Защо? Дани се изправи и сложи сакото си. Отиваше си. -      Ти си добър човек, Тирсо. - Усмихна ми се. Усмивката ѝ беше тъжна. - Лошото е, че аз не съм. После леко ми махна за довиждане и си тръгна. В МАЗЕТО настъпи известен смут, когато стана известно приключението ни в старческия дом на Олимпия Голдман. Нарваес събра Дани, Марк и мен в заседателната зала, за да се запознае с цялата история. Докато ни слушаше, очите му из­лъчваха такъв студ, че почти изгаряха. В редките случаи, когато проговори, го направи бавно и ди­ректно, което пък ни въздейства ужасяващо, тъй като ни оста­вяше с впечатлението, че ледената буря ще се разрази в най-неочаквания момент и от първа ръка ще се запознаем с гнева на Нарваес . Легендарният гняв на Нарваес , от който всички в Корпуса се бояха като от хекатомба. След като приключихме с изложението на нашата версия за станалото, Нарваес каза: -      Компрометирали сте сериозно Националния корпус на търсачите, като сте се замесили в убийство. Липсата ви на дис­кретност е непростима. От двама новаци бих могъл да очаквам нещо подобно, но от теб... - Изпепели Дани с поглед. - Ще се наложи да извърша истински чудеса, за да държа името на Корпуса далеч от този проблем. Ще трябва да моля за услу­ги... - Устните му се изпънаха. - Услуги - повтори със съскане. Бях на ръба да се разтреперя. - Знаете ли какво означава това? Съзнавате ли колко са хората, които биха желали да си намерят извинение, за да затворят това място и да ликвидират организа­цията ни? Всеки ден ми се налага да се боря за оцеляването ни пред разни политикани и тесногръди чиновници, а вие въобще не ме улеснявате . Стовари юмрука си върху масата. Двамата с Марк подскочи­хме. Нарваес вдиша дълбоко и разтърка слепоочията си. После насочи показалеца си към нас. -      Никога повече да не сте направили подобно нещо зад гър­ба ми. Никога. Това е последният път, когато отговарям за вас. Ясно ли е? Успях само да кимна. Марк беше толкова пребледнял, че почти светеше. От друга страна, Дани не изглеждаше ни най-малко притеснена. Нарваес въздъхна. Седна на стола начело на масата, облегна лакти на страничните облегалки и събра пръсти. -      Добре - каза много по-спокойно. Изглежда ледената буря се бе отдалечила внезапно, без да стовари цялата си ярост. - Сега трябва да решим какво ще правим със Списъка на Бейли. Натисна копчето на интеркома и помоли Енигма да събере останалите търсачи в залата. ОБРАТЪТ беше толкова ненадеен, че ми отне известно вре­ме да осъзная, че поне за момента сме се отървали от легендар­ния гняв на стареца. Бяхме опитали само малка част от него. Енигма доведе Мехур и Тесла и тримата се присъединиха към нас. Наложи се отново да разкажа какво бях открил за Спи­съка на Бейли и Масата на Соломон. Тримата реагираха точно така, както бях предполагал: Тесла се ентусиазира . Мехур про­яви скептицизъм, а Енигма показа само слаб интерес, сякаш издирването на библейски реликви за нея беше ежедневна и скучна дейност. По едно време Мехур запита: -      Да вярваме ли на тая история? Защото, честно казано, на мен ми се вижда доста шантава. Тесла се включи, като защити пламенно теорията ми. Мехур направи хаплив коментар относно менталната възраст на ко­легата си. Преди спорът да се задълбочи, Нарваес взе думата. -      И двамата грешите - каза студено. - Не ме интересува мне­нието ви относно съществуването на митичен артефакт. Онова, което трябва да се запитаме, е дали Бен ле Цион е търсил или не Масата на Соломон. Що се отнася до мен, убеден съм в това. Потвърждават го и последните думи на Олимпия Голдман. -      Ама разбира се, феите са му го казали - саркастично из­търси Мехур . - Нека се водим по свидетелствата на една побър­кана бабичка. Много умно ми се струва. -      Тя умря точно заради тези си свидетелства - отбелязах аз. -      Ти така мислиш - сопна ми се той. Въпреки всичко стана­ло в Лисабон, продължаваше да се държи снизходително с мен. Поне вече не ми викаше „новак“ така, сякаш беше обида. -      Феите и демоните... - каза Енигма . Всички я изгледахме учудени. Обикновено тя нямаше навика да говори по време на събиранията, освен ако Нарваес не я помоли изрично. - Каква симпатична идея... Откъде Ле Цион е научил за съществуване­то на Масата? От феите и демоните. - Енигма леко се засмя. - Чудя се какво ли би казал за това Луис Салвадор Кармона. Знаете какво имам предвид... Млъкна, явно решила, че е изяснила всичко. Изгледах я, ся­каш се беше побъркала. Мисля, че всички направиха като мен. -      Луис Салвадор Кармона... - повтори Мехур . Енигма кимна. Мехур започна да се изнервя. - Да ти кажа ли нещо? Понякога мислиш, че се изразяваш много добре, обаче... Тя въздъхна търпеливо. -      Ох, да бе, никой не ме разбира от първия път. Трябва да се запитате дали проблемът е в мен, или във вас. Два двореца: Кралският дворец в Мадрид и дворецът Ла Гранха в Сан Ил- дефонсо. И двата са прекрасни. Някои от залите им са декори­рани с впечатляващи скулптури, направени от Луис Салвадор Кармона. Не искам да кажа, че това е точно декорацията, която бих си сложила вкъщи, но те излъчват определен наивизъм, ка­къвто никога не излиза от мода. Предполагам, че именно това е видял в Кармона крал Фернандо VI, понеже го наел за придво­рен скулптор. Наистина е жалко, че много от скулптурите му свършили в ръцете на частни колекционери. Маркизите Мирафлорес имали една особено ценна скулптурна група: пред­ставлявала вакханалия с нимфи и сатири. Нимфите, облечени в ефирните си одеяния, а сатирите - със симпатичните си рогца и козите копита... Демони и феи. Тоест на демони и феи е щяло да ги оприличи едно момиченце, ако види въпросната скулп­турна група да украсява дома на дядо му в Чикаго. Защото Уорън Бейли купил скулптурата от маркизите Мирафлорес през 1928-а и я изпратил на Ле Цион. Сигурна съм, че го помните, защото си я върнахме преди четири години след мисия в Чикаг­ския институт по изкуствата. „Вакханалия с нимфи и сатири“ от Луис Салвадор Кармона, 1741 година. Феи и демони. - След целия този порой думи Енигма сви рамене и ни показа дланите на ръцете си. - И ето как се затваря кръгът. Изкуших се да изръкопляскам. Питах се дали Енигма наис­тина импровизира при разсъжденията си, или някакво шесто чувство я подтиква да се подготви предварително. Първата, която се хвана за думите на Енигма , беше Дани. -      Сега разбирам какво е искала да каже Олимпия. Ле Цион започнал да се интересува от Масата на Соломон по същото време, когато се сдобил с произведението на Кармона. -      Разбира се! - ентусиазирано възкликна Тесла . - Тази скулптурна група... Може би крие някаква тайна, например скрито съобщение. Дани поклати глава. -       Тес , моля те, опитай се да го приемеш сериозно. Сюжетът и без това е вече твърде театрален; нека не му прибавяме детай­ли от нас самите, че ще ни се изплъзне - помоли го тя. После ни предложи доста по-разумна теория: - Бейли е изпратил статуя­та на Ле Цион заедно с още редица произведения на изкуство­то, които е купил от Мирафлорес. Възможно е в пратката да е имало нещо... Реликва или пък книга... В крайна сметка, нещо, което е накарало Бен ле Цион да мисли, че Масата съществува наистина и има възможност да я открие. -      Да, това е! - отново възкликна Тесла . - В това има смисъл. Мехур въздъхна. -      Може. Де да знам. Всичко това е толкова... - Погледна Нарваес , сякаш търсеше помощ. - А ти какво мислиш? -      Мисля, че Дани трябва да провери, тъй като идеята е ней­на. Все още пазиш всички архиви, които си наследила от Ле Цион, нали, Дани? Предлагам ти да проследиш кореспонден­цията между Ле Цион и Бейли в датите, когато е била направе­на покупката от Мирафлорес. -      Значи да разбирам, че от сега нататък се заемаме да тър­сим тази маса с божествена мощ - каза Мехур , като даде ясно да се разбере колко малко му допада идеята. -      Не помня да съм казвал подобно нещо - сухо отговори Нарваес . - Онова, което искам, е от сега нататък всяко дейст­вие, свързано с Масата, да е под мой контрол. Няма да позволя да се случи друго нещастие като смъртта на Олимпия Голдман, а аз да съм последният, който ще разбере. Дотук с личната ини­циатива. И това се отнася до всички. Старецът се изправи. Това беше обичайният начин да пока­же, че срещата ни е свършила. 4. МАРКОСИЙ ИМАШЕ много неща, за които да говоря с Нарваес насаме, обаче старецът се вмъкна в кабинета си, преди да успея да го догоня. Отправих се към нашето отделение. Марк вече беше там и работеше на компютъра си. Беше отворил търсачката на „Войнич“. -      Май тоя път се отървахме - каза, като ме видя. - Мислех си, че старецът толкова ще се ядоса, че ще ни изхвърли на ули­цата. На ум ми дойдоха няколко определения, които да му изрека в лицето. Думите „лицемер“ и „страхливец“ се повтаряха ня­колко пъти. Сдържах се. Не исках Марк да разбере, че е първи в списъка ми със заподозрени. Седнах на бюрото си и като се постарах да не изглеждам мнителен, запитах: -      Защо не дойде на срещата? Предполагаше се, че и тримата трябваше да идем да говорим с бабата. -      А, това ли... Наистина съжалявам. Родителите ми се изтър­сиха от Барселона, без да предупредят. Наложи се да ида да ги взема от летището. - Ухили ми се съучастнически. - Не е ли изнервящо, когато родителите правят такива неща? Нямах представа. Баща ми беше мъртъв, а майка ми вече от седмици се бе заровила в някаква дупка край Толедо, без да дава признаци на живот. За мен родителите притежаваха много по-изнервящи пороци от едно учтиво посещение. Нямаше как да разбера дали ме лъже, или не. Реших засега да оставя нещата така. -      Какво правиш? - запитах, за да сменя темата. -      Търся данни за тези маркизи Мирафлорес. - Показа екра­на на компютъра си. - Виж, тук има нещо любопитно. Според тази страница Алфонсо Кирос и Патиньо, последният маркиз Мирафлорес, бил особено вещ в областта на езотериката. -      Защо трябва да ни интересува какви ги е вършил този чо­век? -      Алфонсо Кирос и Патиньо наследил титлата от баща си през 1915-а и се възползвал от това до смъртта си през 1943-та. Според датите това трябва да е бил маркиз Мирафлорес, с когото Уорън Бейли е правил сделки. Помолих да ми покаже сайта, който чете, за да мога и аз да му хвърля един поглед (най-сетне бях успял да се оправя с прословутата търсачка на „Войнич“). Установих, че маркиз Мирафлорес е бил доста чудноват персонаж. Дон Алфонсо Кирос и Патиньо бил единственият наследник на старата и западнала семейна титла. Личните му увлечения допринесли за пресушаването на семейното богатство, така че след смъртта му от него останали само трохи. Това обаче не би могло да го впечатли, тъй като никога не се оженил и съответно умрял, без да има на кого да остави наследство. Или в неговия случай, да му предаде дълговете си. Прецених, че някой като маркиз Мирафлорес би бил сочна плячка за пиратските набези на Уорън Бейли, който със сигурност бе придобил голяма част от колекцията му от творби на изкуството на смехотворна цена, възползвайки се от нещастния маркиз. Според страницата в интернет, която преглеждах (блог, на­речен „Окултна журналистика“, в който извънземни наблюда­тели споделяха ексклузивните вести наравно със статии за при­съствието на вампири сред нас), Мирафлорес бил последовател на Марио Росо де Луна, наричан Магьосника от Логросан - екстравагантен философ и член на литературните и научни об­щества в Испания на Алфонсо XIII, който ходел на сбирки с личности като Мигел де Унамуно и Вайе-Инклан. Росо де Луна бил страстен привърженик на теософията. Всъщност превел на испански цялото творчество на мадам Блаватска, създателка на онази странна религия, основана на спиритизма и източните учения. През първото десетилетие на XX век маркиз Мирафлорес се запознал лично с Росо де Луна и се превърнал в един от най-отдадените му последо­ватели. Мирафлорес посветил голяма част от живота си в търсене из целия свят на доказателства за съществуването на тайнствено и мистично познание, което според теориите му било предадено на човека от висши създания. Познание, което древните циви­лизации притежавали, но се изгубило в мъглите на вековете... Накратко, всичко това беше типичната бълвоч за определени забавни програми, характерни за малките часове на нощта. Нищо, което да предизвика интереса ми. Според блога „Окултна журналистика“ Мирафлорес умрял през 1943 година. Като куриоз беше споменато, че маркизът страдал от каталепсия - заболяване, което се придружава от толкова дълбоки загуби на съзнанието, че хората биха могли да помислят страдащите от него за умрели. Маркизът се ужа­сявал да не бъде погребан жив, поради което в завещанието си разпоредил, че не бива да бъде заравян под земята и че гробът му трябва да може да се отваря отвътре. Както се казва, пред­пазливостта никога не е излишна. Започнах да се отегчавам от делата на маркиза и от борбата с „Войнич“, разхождайки се от сайт в сайт. Не беше изследва­нето, с което би ми харесало да се занимавам, така че реших да доведа докрай своето собствено. Изключих компютъра и се изправих. -      Къде отиваш? - запита Марк. -      Навън. Искам да проверя нещо. -      Помни какво каза Нарваес . Никакви лични инициативи. -      Не е лична инициатива. Напротив: става въпрос за нещо, с което той ме беше натоварил преди време. Откачих палтото си от закачалката и излязох от стаята ни. Предполагам, че оставих Марк затрупан ст купчина съмнения. Което пък ми донесе огромно удовлетворение. ПЪРВО се прибрах у нас. Взех цилиндъра с формата на риба, който бяхме отнели от Акоста в Лисабон, и отидох в би­жутерията на близнаците на улица „Постас“. Беше преди обед, така че магазинът бе отворен. Влязох и за­варих вътре единия от близнаците, който обслужваше някаква жена, която си купуваше гривна. Близнакът носеше светлосин костюм с жълта вратовръзка. Не знаех дали е Алфа , или Омега . Бижутерът ми метна бърз поглед, без да разкрие дали ме е познал. Приключи с клиентката и когато тя си тръгна, се при­ближи до вратата, за да сложи табела, че е затворено. Едва ко­гато приключи с това, ми проговори. -      Тирсо, нали така? - каза ми, без да ме поздрави. - Днес не очаквахме никой търсач. Някакъв проблем ли има? -      Не. Идвам за една малка професионална консултация. Алфа (или Омега ) ме изгледа безизразно. -      Нещо лично ли е? -      За Корпуса е, разбира се - отговорих, изричайки истината наполовина. -      Добре, предполагам, че можем да ти отделим няколко ми­нути. За какво става въпрос? Стори ми се неучтиво да запитам с кого от братята разгова­рям, така че си пробвах късмета, като опитах да извъртя леко разговора. -      Брат ти в магазина ли е? -      Долу в ателието е. - Погледна ме и ми се усмихна мошени- чески под мустака си. - Аз съм Омега всъщност. -      О, добре... Това е... Хубаво е да го знам. -      Вратовръзките. -      Моля? -      Вратовръзките. Предпочитам светлите тонове, брат ми се увлича повече по тъмните. Когато се чувстваш объркан, пог­ледни вратовръзките. -      Благодаря. Ще го имам предвид. -      „Ах вие, музи лудооки, възпейте близнаците на Зевса...“ 241 Добре, какво можем да направим за теб? Подадох цилиндъра с форма на риба на Омега . Носех го увит в парче плат. -      Знаеш ли какво е това? Омега пое внимателно цилиндъра. Приближи го към свет­лината и го огледа, като го въртеше бавно между пръстите си. Докато го правеше, си мърмореше: -      Леле, леле... Какво имаме тук? Да не е Златната рибка като в приказката на Пушкин? Добре, бихме могли да я хвърлим в морето и току-виж ни изпълнила някое желание, какво ще ка­жеш? Това би било хубаво... Да... Много хубаво... - Омега почу­ка предмета в зъбите си. После извади от джоба си инструмент с формата на кука и много внимателно драсна по повърхността на цилиндъра. Най-накрая взе часовникарската лупа, която се­деше на тезгяха, и я сложи на дясното си око. - Скъпоценно е. Много скъпоценно. Златно, без съмнение. Очите са от зелен сапфир... „В полета сапфирени звездите изведе на паша...“ 252 Мога ли да запитам откъде се появи тази играчка? Разказах му как се бяхме сдобили с цилиндъра в Лисабон. -      Човекът, от когото го взехме, твърдеше, че бил купил ня­колко предмета, които идвали от разкопките в Клуния - обяс­них. - Би ли могло да е римско? -      Римско ли? Не, невъзможно е... Детайлите от украсата на главата на рибата по-скоро са с източен произход. Напомня ни на нещо... персийско. Може би сасанидско... Разбрал си, че ци­линдърът е кух, нали? -      Да. Дрънчи, сякаш вътре има нещо. В единия край на цилиндъра имаше малко отвърстие, което представляваше устата на рибата. Омега използва фенерче с размерите на химикалка, за да опита да погледне вътре. -      Виждат се две метални жички... и още нещо... Не мога да видя добре. Боя се, че този предмет изисква по-обстоен анализ. Можеш ли да ни го оставиш за известно време? -      Разбира се. Ако откриеш нещо, уведоми ме. Нарваес иска да знае какво е. -       Patientia in regula nostra, prim a virlus est... 263 Кажи на Нар­ваес да следва завета на свети Бенедикт и да почака, докато получим резултати. Това може да отнеме време: никога не сме виждали подобно нещо. - Омега отново уви цилиндъра в пар­чето плат. - Можем ли да ти помогнем с още нещо? -      Определено. Бих искал да знам дали си чувал да се говори за нещо, известно като Ключ-реликварий на свети Андрей. -      Реликвариите не са ми силата, това е по специалността на Алфа . Да слезем да го питаме, ако не бързаш. Последвах Омега в бижугерската работилница. Там беше Алфа , облечен в черен костюм и с вратовръзка във виненочер­вен цвят. Тъмна, разбира се. В онзи момент Тъмният близнак оглеждаше някакви скъпоценни камъни, които вадеше от ку­фарче, разделено на отделения. Омега му обясни причината за посещението ми. -      Ах, реликви! - възкликна бижутерът. Мустакът му се раз­мърда от широката усмивка. - Моето малко грешно удоволст­вие... Темата интересува ли те, Тирсо? Мога да ти препоръчам някои книги. -      Всъщност се интересувам от нещо съвсем конкретно. Из­вестно е като Ключ-реликварий на свети Андрей. -      А, да... Може би се сещам за какво говориш... Да видим... Мисля, че тук някъде имам... - Излезе за малко от работилни­цата и се върна с тежка книга с твърди корици, която прили­чаше на някой от ония томове, с които много хора украсяват масите в дневните си. Заглавието беше на немски. Алфа сложи книгата на една маса и започна да разгръща страниците, пълни с илюстрации и снимки, всичките - с много високо качество. Книгата, изглежда, беше доста специализирана. -      Преди години един колега от Берлин ни подари тази книга. Чудесен екземпляр, част от лимитирано издание по поръчка на Хумболтовия университет... Аха, ето го! Ключ-реликварий на свети Андрей... Нали за това говореше? Обърна книгата към мен, за да мога да видя огромната сним­ка, разположена на две страници. Виждаше се кръст, направен от сребрист метал и украсен с боя. В центъра му се намираше квадратна дупка, покрита със стъкло, през което се виждаше нещо като парченце от камък, поставено върху червен плат. -      Не съм сигурен, за пръв път го виждам... Но не ми прилича на ключ... -      Така е, но както казва Федър, non semper еа sunt quae videntur 271 . Очевидно става въпрос за ставротека във формата на кръст, тоест за реликварий, който от своя страна служи, за да съхранява парченце от Lignum Crucis. -       Истинският кръст - поясни Омега. -      Тук вътре има парченце от Христовия кръст? -       Bene curris, sed extra vium... Прощавай. Онова, което исках да кажа... -      Да, разбрах - прекъснах го. Започнах малко да се дразня от навика на бижутерите да ръсят латински изрази. Струваше ми се прекалено показно. - „Тичаш добре, но по грешния път“. -      А, разбираш латински... - каза Алфа , малко притеснен. -      Само малко... Сещаш се: quidquid latine doctum sit, ahum videtur 282 . Видях как Алфа леко се изчерви. -      Да, разбира се... Много вярно, много вярно... Така... Как­во говорехме? А, да! Кръстът. Да видим... Според тази книга обектът е бил част от личната колекция на крал Филип II, който го дарил на клира в катедралата в Овиедо през 1582-ра. - Би­жутерът посочи с малкия си пръст средата на снимката. - Това тук, което прилича на камък, всъщност е парче фосилизирано дърво. Принадлежи на кръст, но не на оня, върху който е бил разпнат Христос, а на кръста, върху който бил привързан свети Андрей. Свети Андрей е покровител на дома на Боргоня, към който принадлежали предшествениците на Филип II, заради което кралят хранел такава почит към реликвата. -      Разбирам - казах. - Дали случайно не би могла да се на­мери някаква връзка между този реликварий и цар Соломон? -      Любопитно е, че задаваш този въпрос. Има легенда за този предмет, която е описана и тук. Виж другата снимка... - Обърна страницата и ми показа снимка от задната част на кръста. Беше напълно гладка, нямаше следи от боя, но бе украсена с поре­дица от геометрични символи, гравирани с резец. - Повечето експерти смятат, че тези символи са си обикновена украса, но пък легендата твърди, че са кабалистични формули, извлечени от гримоар, наречен „Lemegeton Clavicula Salomonis“ - Алфа ме изгледа подозрително. - Предполагам знаеш какво означава. -      „Малкият ключ на Соломон“. -      Това е. Става въпрос за книга за демонология, която била много популярна в края на XVI и началото на XVII век. Наръч­ник за призоваване на демони. Мрачна идея, не е ли така? -      Малкият ключ на Соломон - повторих. - Затова ли нари­чат този предмет ключ-реликварий? -      Не. Чуй, има още нещо: както изглежда, тези кабалистич­ни символи служат за призоваване на един от най-могъщите дяволи на ада: великия херцог Маркосий. -      Велик херцог? - О, разбира се, sicut in caelo et in terra 291 ... По същия начин, както в Царството небесно съществуват ангелски йерархии, в ада има демонични такива... Или поне така пише в гримоара. -      И какво още пише за този велик херцог Маркосий? -      Командва трийсет легиона демони. Според легендата са­мият той всъщност не бил паднал ангел, а падналите ангели го измамили и го отвлекли в ада. Вместо да се върне на Небето, Маркосий останал в подземното царство като някакъв вид бо­жествен шпионин. Вещиците и магьосниците го призовавали, за да се защитят от най-опасните демони. Можел да се яви като крилат вълк или като каменен великан, способен да смачка все­ки враг. По тази причина понякога замествал демона защитник. -      И се предполага, че тези символи служат за призоваването на Маркосий? -      Така е... Според легендата де. -      А какво търсят върху кръста? Мислех, че демоните не оби­чат кръстове. -      Както вече ти казах, Маркосий не е обикновен демон, по-скоро е някъде между Небето и ада. Ако онзи, който го призове, е зъл, Маркосий ще извърши зли неща, ако не, деянията му ще са добродетелни. Вярва се, че е бил демонът, призован от Со­ломон, за да издяла и пренесе камъните, използвани за постро­яването на храма в Йерусалим. В „Малкият ключ на Соломон“ понякога се споменава като Lapidem Unguibus. -      Каменни нокти... - преведох автоматично. - Ужасът на ужасите. -      Да, именно. Понякога се споменава и като Ужас на ужаси­те. Виждам, че вече си запознат с легендата. -      Горе-долу... А защо ужас на ужасите? -      Защото Маркосий е непреклонен. Ако магьосникът е в състояние да го призове, демонът ще остане прикован към него като негов пазител и защитник и ще убива всеки, който се осмели да го предизвика. Според легендата този реликварий е ключът, който свързва магическата верига между демона и магьосника. Ключ-реликварий. -      И така кръгът се затваря... - измърморих, парафразирайки Енигма . - Откога е този реликварий? -      Много е древен. Виж емайла, формата на кръста... Според някои експерти предметът може да е остготски или византий­ски, според други може и да е вестготски. Трудно е да се каже: не се знае откъде точно се е сдобил с него крал Филип II. Най-вероятно е древен литиен кръст... А ти какво мислиш? - запита, като се обърна към Омега . -      Така изглежда - каза брат му. Нагласи на върха на носа си очила със синя рамка, които извади от джоба си. - При тези размери... Но има нещо, което привлича вниманието ми... Забе­ляза ли направата на ръбовете? Като назъбени са... Никога не съм виждал подобно нещо при остготските или византийските предмети... Още по-малко при вестготските. Омега имаше право. Назъбените краища бяха ясно забеле­жими в схемата, която придружаваше снимката. -      Интересно би било да можехме да видим оригинала - от­белязах. Припомних си какво пишеше за него в Списъка на Бейли. - Пази се в параклиса „Свети Архангел Михаил“ в Ови- едо, нали? -      Пазеше се, искаше да кажеш. За съжаление реликварият вече не съществува - отговори Алфа . -      Моля? -      През 1977 година параклисът бил нападнат от крадци. От­мъкнали Кръста на победата, Кръста на ангелите и Ключа-реликварий. Истинска трагедия. -      О, да... Помня - каза Омега . - Тъжна глава от историята на Корпуса на търсачите. Опитахме да върнем предметите, но крадците ги разглобиха и продадоха скъпоценните камъни от­делно. -      Кръстът на ангелите и този на победата могат да се въз­становят - добави Алфа . - Обаче Ключът-реликварий нямаше такъв късмет: изгуби се завинаги. Снимката, която виждаш в книгата, е направена преди кражбата. Това разкритие беше тежък удар. Означаваше, че една от следите, споменати от Бейли, по които да се достигне до Маса­та на Соломон, вече не можеше да се използва. Започнах да се боя, че това отвежда търсенето ни в улица без изход. Хрумна ми едно възможно решение. -      Можете ли да му направите репродукция? Имам предвид, на ключа. Можете ли да го възстановите, като използвате тези снимки и рисунките? Същото, което направихте с Маската на Муса. -      Разбира се, че бихме могли - отговори Алфа . - Но ще от­неме време и няма да е евтино. -      Няма нужда да е точна реплика на оригинална. Не се на­лага да е от същите материали, само да повтаря формата и де­тайлите. Двамата бижутери потъркаха мустаците си с недоверчиви изражения на лицата. Синхронът между тях беше толкова съ­вършен, че щеше да ми се стори възхитителен, ако си нямах други грижи на главата. -      Би било много лесно да се направи идентично копие, но с по-лошо качество - каза Омега . - Въпросът е за какво му е това на Националния корпус на търсачите. Винаги Нарваес е този, който ни възлага подобна работа. -      Направете го за мен, като лична поръчка. Ще ви платя. Омега въздъхна и мустаците му потрепериха. -      Младежо, услугите ни не се наемат. -      Молбата ти е недопустима - добави Алфа . -      Не разбирам защо. Управлявате бизнес. Ако някой случаен клиент ви поиска нещо подобно, ще го направите, стига да ви плати за услугата. -      Да, обаче това е нещо необичайно... - каза Алфа . Той из­глеждаше по-малко скандализираният от двамата, така че впрегнах усилията си да убедя първо него. Наложи се да помоля няколко пъти и да изслушам цяла по­редица латински поговорки, но накрая Алфа ми подаде ръка. Успях да се възползвам от увлечението му към реликвариите, за да приеме поръчката като лично забавление. Щом веднъж Алфа склони, брат му също бе въвлечен вследствие на генети­чен ефект на доминото. Цената, която поискаха за работата си, беше безумно висока. Щеше да е свирепа атака върху малките ми спестявания. Надявах се само разходите ми да си струват. В противен слу­чай приключението ми щеше да завърши със сметка на червено и грозно преспапие във формата на кръст-реликварий. 5. УБЕЖИЩЕ ДВА дена след посещението ми при бижутерите Дани от­кри сред книжата на Уорън Бейли важна информация за маркиз Мирафлорес. Ставаше въпрос за писмо от месец март 1928 година. На­писано бе от самия Бейли. Писмото изобилстваше от детайли. Бейли разказваше как е открил, че маркизът притежава забеле­жителна колекция от антични произведения на изкуството и че критичното му финансово положение изисквало да ги продаде на цена под действителната. Точно както и предполагах. По-нататък Бейли говореше за езотеричните интереси на маркиза. Според него Мирафлорес бил увлечен в разследва­не на местонахождението на Масата на Соломон. Бейли раз­казваше на Ле Цион историята на онази реликва и добавяше, че макар в началото интересът на Мирафлорес към нея да му изглеждал чиста химера, започнал да мисли, че може да има нещо вярно в историята на Масата. В заключителните думи на писмото Бейли споменаваше ре­дица детайли, които ми се сториха много интересни. Маркизът не знае със сигурност къде е скрит въпросният предмет, но вярва, че е открил ключа към намиране на место­нахождението му. Става въпрос за древна книга, написана от свети Исидор Севилски, която се съхранява в библиотеката на манастира в Осес, провинция Гуадалахара. Маркизът не притежава книгата, но е съумял да транскрибира онези нейни части, отнасящи се до Масата, в дневника, който винаги носи със себе си. Тъй като успях да спечеля доверието му, маркизът ми по­каза някои страници от този дневник. Признавам, че бях впе­чатлен от естеството и прецизността на данните, които намерих там. Нямам съмнение, господин Ле Цион: Масата съществува и маркизът знае как да я открие. Представете си за миг, скъпи ми приятелю, какво би представлявала за Вас, за нас, мощта, която би ни донесло това съоръжение. Не само, че е едно от най-големите съкровища на испанската култура, а на цялата история на човечеството. Името Ви, а и моето ще станат известни. И ето: тази възможност е на една ръка от нас. Опитах да проверя в книгата на свети Исидор в манастира на Осес, но монасите не ми позволиха. Както изглежда, мана­стирската библиотека е претърпяла кражби през последните месеци, тъй щото монасите са забранили напълно достъпа на чужди им хора. Маркиз Мирафлорес е един от последните, които са имали честта да се докоснат до „Chronicae Visigotorum “ на свети Исидор Севилски. Такова е заглавието на ръ­кописа. Единственият начин да се разбере какво пише в книгата за Масата на Соломон, е да се прочетат бележките, които Мирафлорес е записал в дневника си, ала за нещастие мар­кизът никога не се разделя с него. Дори е развил определени параноични чувства и поради това си въобразява, че много­бройни врагове дебнат за находките му с намерението да ги откраднат. Тъй натрапчива е тази му идея да не се разделя никога с дневника си, щото в множество случаи ми е признавал, че смя­та да го отнесе със себе си в гроба. Когато не е у него, маркизът пази дневника си в тайно чек­медже в писалището си. Както вече споменах, той сляпо ми се доверява, поради която причина почти е склонил да ми разкрие как се отваря въпросният тайник. Мисля, че ако използвам из­винението да пожелая да изкупя още предмети от неговата колекция, бих съумял да продължа престоя си в двореца му за време, достатъчно да препиша най-важните места от днев­ника му, без той да разбере. Толкова голяма е нуждата му от нашите пари, че с доволство ще посрещне възможността да продаде повече ценности от своята собственост. Колкото повече плащам за тях, толкова повече усилва доверието си в мен. Маркизът има навика да излиза рано сутринта, за да оби­каля земите си, и ми се струва, че тогава не носи дневника със себе си, понеже се бои да не би да го загуби. Бих могъл да се възползвам от отсъствията му, за да се промъкна в покоите му и да препиша страниците от дневника. Ще отнеме време и дори се виждам задължен да закупя някои евтини неща на по-висока от истинската им цена, но искрено вярвам, че си струва. Ако ми позволите да доведа до край плана си, бих се радвал да ме уведомите колкото е речено по-скоро. Още веднъж Ви уверявам, скъпи ми приятелю, че според мен се намираме пред неповторима възможност, която не бива да пропускаме. Писмото без никакво съмнение показваше, че Бейли и господарят му издирват Масата. Дани не беше открила отго­вора на Ле Цион сред книжата, но бе очевидно, че магнатът е дал одобрението си за разследването, извършвано от съ­дружника му. Тя не успя да открие и преписите ог дневника на маркиз Ми­рафлорес, които несъмнено Бейли беше изпратил на Ле Цион. Много от личните книжа на Ле Цион се бяха изгубили десети­летия преди Дани да се заеме с тях. Това ни поставяше в задънена улица: без дневника или пре­писаното от Бейли щеше да ни е почти невъзможно да разбе­рем как предметите от Списъка биха могли да ни отведат до Масата. Не можехме да проверим и оригиналния източник на маркиза, „Chronicae Visigotorum“ от свети Исидор: манастирът в Осес бил опожарен по време на Гражданската война и цялата му библиотека била погълната от огъня. Ръкописът на свети Исидор вече не съществуваше. Беше истинско разочарование да открием, че ценната информация е напълно недостъпна. Обсъждахме тези подробности по време на една неофици­ална среща в отделението ни. Бяхме Дани, Марк, Тесла и аз. Иначе казано, търсачите, които бяха показали най-голям инте­рес към откриването на Масата. Според Дани разследването вече се беше изчерпало. -      Тъжно е, знам - каза тя. - Но без този дневник или препи­сите на Бейли сме с вързани ръце. -      Всъщност знаем къде е дневникът - отбеляза Тесла . - На­писано си е в писмото: маркизът го е отнесъл в гроба си... - подчерта думите си с въздишка на разочарование. Никой от нас не беше склонен да стигне толкова далеч с тър­сенето, че да изравя тленни останки. -      Един момент - обадих се аз. - Маркизът е разпоредил в завещанието си, че не желае да е погребан в гроб, а в крип­та. Крипта, която освен всичко, трябвало да може да се отваря лесно, понеже се боял да не бъде заровен жив. Ако можем да разберем къде е криптата, остава една малка възможност да се сдобием с дневника. -      Ще плячкосваме гроб? - запита Марк. -      Защо са тези преструвки? - отвърна Тесла . - Археолозите по цял свят го правят постоянно и на никой не му изглежда като нещо лошо. Ще го приемем като някакъв вид археологическо проучване. -      Но ако искаме да се вмъкнем в гробницата на маркиза, ще ни трябват разрешителни, съгласие от наследниците... -      Ако бяхме археолози, може би, но ние сме търсачи - наме­си се Дани. - Освен това първото, което ни трябва, не е разре­шително да отворим гробницата, а да разберем къде е. Заехме се с това, всеки по свой начин. Не успях да открия нищо, което да ни е от полза. Дори не знаех откъде да започна търсенето (както съм споменавал и преди, не ме биваше за изследовател). Колегите ми проявиха по-голямо усърдие. Издирванията на другите търсачи редуцираха до две въз­можните места за вечния дом на маркиза. На първо място, собственият му дворец. Наследственото имение на маркизите Мирафлорес се нами­раше в Екстремадура. Там един от предшествениците на дон Алфонсо Кирос и Патиньо в края на XVIII век издигнал замък, в който имаше и параклис, където бе възможно да е бил погре­бан последният маркиз. От друга страна, открай време предшествениците на дон Ал­фонсо се придържали към обичая да бъдат погребвани в крип­тата на манастира на свети Илдефонсо, в Пласенсия. Изглежда Мирафлорес били важни ктитори за общността на сестрите от Ордена на Непорочното зачатие, чиято била обителта, и от XVII век всички от рода били погребвани в тамошната църква. Дон Алфонсо де Кирос би трябвало да е или в двореца, или в манастира. Трябваше само да идем дотам и да се уверим. -      Може да се окаже трудно да търсим из манастира, понеже това е затворен орден - каза Марк. - Обаче пък влизането в двореца не би трябвало да е проблем. -      На кого е сега? - запитах. Нямаше лесен отговор на този въпрос. Според Марк дон Ал­фонсо Кирос пожелал в завещанието си дворецът да бъде дарен на монахините от Ордена на милосърдието, за да бъде превър­нат в приют за бедни. Монахините направили точно това, кога­то по време на Гражданската война сградата била плячкосана от войниците, а сестрите били прогонени. След конфликта дворецът останал грохнала празна черупка. Състоянието му било такова, че монахините не пожелали да се върнат и да се заемат с него. И без това им било скъпо да поддържат сградата, когато я използвали като болница и при­ют, така че предали собствеността на цивилното управление на провинцията. То също нямало ясна идея какво да прави със замъка. Възстановяването щяло да струва цяло състояние, така че го оставили да си запада. Според Марк в момента имало административен конфликт между управата на Екстремадура, общината в Касерес и Министерството на културата, защото никоя от институциите не била съгласна с другите по отноше­ние на собствеността на имението. -      Карат се за него ли? - запита Дани. -      Напротив. Никой не го иска. Подхвърлят си го като топка един на друг. Сградата се нуждае от цялостна реставрация, за да може да се използва, а никой не иска да поеме необходимите за това разходи. Старият замък е затворен и изоставен. Всеки би могъл необезпокоявано да се шири из него. Решихме, че ще е най-добре да идем в Пласенсия, за да про­учим и двореца, и манастира. Откриехме ли гроба на някое от тези места, щяхме да решим какво да правим. В противен слу­чай щяхме да се откажем от търсенето на Масата. Следващата стъпка беше да информираме Нарваес за дейст­вията си. Старецът ясно беше дал да се разбере, че не иска по­вече изненади като с Олимпия Голдман. Първоначално не възрази да идем до Пласенсия, за да по­търсим следи, особено след като му казахме, че ако не открием нищо, завинаги ще забравим за проблема. Заподозрях, че дъл­боко в себе си Нарваес се надява да се върнем с празни ръце и историята с Масата да спре да ни отвлича вниманието. Старецът ни изложи условията си. -      Искам само двама от вас да работят по това - каза той. - Няма да позволя всичките ми търсачи да губят време в търсене на мъртъвци. Имаме много по-важни задачи, върху които да се съсредоточим. Не позволи и двамата новаци да се отправим към Пласенсия, без да бъдем наблюдавани от търсач ветеран. Тесла се предло­жи за доброволец да придружи Марк или мен, но Нарваес го отхвърли. Според него Дани щеше да е по-подходяща. В това отношение бях съгласен с него. -      Дани ще отиде в Пласенсия, а някой от вас двамата, Тирсо или Марк, ще я придружава като сянка - нареди старецът. - Отпускам ви само два дни и мисля, че съм повече от щедър със срока. Нарваес не пожела да каже кой ще иде с Дани. Разграничи се и остави ние да решим въпроса. Марк настоя (твърде много според мен) той да е сянката. По думите му ни го дължал, задето не присъствал на срещата с Олимпия Голдман. Дани се съгласи той да я придружи. На мен това ми се стру­ваше голям риск, но ако бях протестирал, щеше да се наложи да обясня мотивите си, а Нарваес ме бе задължил да обещая, че ще пазя тайната за вероятността в Корпуса да се е внедрил предател. Не можех да предотвратя Марк да стане сянка на Дани. Ос­тана ми само да се надявам, че тя ще бъде внимателна и този път няма да се случи нищо лошо. За нещастие надеждите ми бяха попарени. Единствената ми утеха, като си припомням впоследствие станалото, е, че не бих могъл да направя кой знае какво, за да го предотвратя. НА СЛЕДВАЩИЯ ден Марк и Дани отидоха в Пласенсия. Останах в Мадрид да се боря насаме с неприятното усещане за обреченост. Енигма, наблюдателна както винаги, разбра, че нещо ме тор­мози. -      Много сенки имаш на лицето си - каза ми тя, като размаха длан пред лицето ми, сякаш пъдеше мухи. - Самотният каби­нет ли ти се отразява, слънце? -      Мисля, че днес съм станал с левия крак - отвърнах уклон­чиво. -      В такъв случай не знам дали това ще те разведри: Нарваес иска да разговаря с теб. - Направи драматична пауза и после добави. - В Светилището. -      Имаш предвид кабинета му? -      А нима имаме друго Светилище? -      Ох, боже... - измърморих. - Това добре ли е или зле? -      Не знам. Обаче е сигурно, че е важно, така че аз не бих го карала да чака. Съветът беше добър. Незабавно излязох от малкия си каби­нет и тръгнах към Светилището. След всичко, което бях чувал за онова място, нямаше как да не се чувствам като някой, който е на път да скочи с главата напред в черна дупка. Почуках на вратата. Сериозният глас на стареца ми нареди да вляза. За пръв път, откакто бях станал търсач, можах със собстве­ните си очи да видя тайните на Светилището. Нямаше дракони, ковчези или уреди за мъчения. Но пък имаше огромно синьо знаме с бял диагонален кръст: знамето на Шотландия. Беше закачено зад стъкло на стената точно зад бюрото на Нарваес . Това не беше единственият шотландски символ в кабинета. На другата стена, също на почетно място, бяха окачени много­бройни гравюри и рисунки с пейзажи от Високата земя: замъ­кът Ъркърт, Единбург, заливът Фърт ъф Форт... и много други места, които ми бяха непознати. На друга стена имаше девиз, изписан върху дъска с готически букви. Nemo me impune lacessit, тоест Никой не ще ме оскърби безнаказано . 301 Около девиза бяха окачени множество снимки и на много от тях се виждаха групи от хора, облечени във военни униформи. Видях и парче плат, също поставено в рамка, на зелени и сини квадрати. Същият десен, който Нарваес използваше за папи­йонките и жилетките си. Нарваес седеше зад бюрото си. Голямо бюро от тъмно дърво с емблемата на Националния корпус на търсачите, гравирана отпред. Старецът ме поздрави и ме покани да седна срещу него. Погледът ми постоянно се отклоняваше към снимките - опитвах се да разпозная Нарваес сред хората на тях. Той раз­бра, но реши, че интересът ми е привлечен от сложения в рамка плат. -      Десенът ти се струва познат, нали? - запита той и посочи папийонката си. - Черната стража. -      Черната стража? -       Black Watch. Трети батальон на кралските шотландски сили. Най-старата дивизия на „планинците“. Мисията им е била - и още е - да защитават Високата земя от, а после и зара­ди англичаните. - Устните на Нарваес леко се изкривиха, изра­жението му стана горчиво. - „Никой не ще ме оскърби безнака­зано.“ Техният девиз... Никога досега не си бил в кабинета ми, нали, Тирсо? -      Не, за пръв път съм тук. -      Да не си помислиш, че имам нездравословна мания спря­мо шотландците. - Старецът тихо въздъхна. - Страхувам се, че носталгията е порфс, който се засилва с възрастта. -      Носталгия... по какво? - осмелих се да запитам. Той пренебрегна въпроса ми. -      Помолих да дойдеш в кабинета ми, защото искам да ми обясниш дали между теб и Дани има някакви търкания - изре­че той. Думите му ме изненадаха. -      Не, нищо такова - отвърнах незабавно. - Всичко е наред. -      Разбирам... В такъв случай не мога да си обясня защо в момента ти не си ѝ сянка в Пласенсия. Нова изненада. Напомних му, че самият той бе наредил само двама търсачи да идат да търсят гроба на Мирафлорес, а Марк настоя да придружи Дани, като по този начин се бях видял при­нуден да остана в Мазето. Той ме изслуша с ледено и безизраз­но лице. -      Разбирам. Грешка в сметките - добави, повече на себе си. Толкова бях сигурен, че ти ще идеш с нея, че не ми се стори необходимо да го уточня. Жалко. -      Съжалявам, но се страхувам, че не разбирам... -      Дани нищо няма да открие с Марк - прекъсна ме той. - Никога. Проектът си е твой. И ако тя, която е свикнала да про­явява повече независимост, е решила да се включи в него, това е, защото по някакъв начин си възбудил интереса ѝ. Казвам ти го, защото може би не си се замислял над това. Освен това бих искал да изясня, че ако някой от вас ще открива Масата на Со­ломон, то името му ще е Алфаро. Нарваес млъкна и се втренчи в мен с ледените си очи, очак­вайки реакцията ми. -      Аз... Ами мислех си, че не се интересуваш от търсенето на Масата. Останах с впечатление, че не вярваш в съществу­ването ѝ. -      Вярвам, не вярвам... Това всъщност има ли значение? - Нарваес сви рамене. - Лириката не е сред увлеченията ми, но някога през младостта си прочетох фраза от Лорка, която отто­гава не успях да забравя: „Единствено тайната ни вдъхва жи­вот. Единствено тайната“. Как ти се струва? -      Мисля, че е чудесна житейска мъдрост. Нарваес кимна, сякаш бях дал верен отговор. -      Всичко е тайна - каза, без да покаже някакво конкретно чувство. Сякаш произнасяше научна истина. - Търсенето е единственото, което придава смисъл на живота: да откриеш от­говор на тайната. -      Разбирам... Масата е тайна, която трябва да бъде разкрита. Нарваес поклати глава. - Не. Не го разбираш. Всичко е тайна - повтори. - Целта не е важна, само търсенето. Желанието да стигнеш до тайната винаги е по-удовлетворяващо от всичко друго, което се крие зад нея. Търси и ще намериш. Това е единствената истина. - Сигурно забеляза неразбирането, изписано на лицето ми, за­щото добави: - Няма значение. Ще го разбереш. Тогава ще се превърнеш в пълноправен търсач и ще можем да ти дадем име. -      Име ли? -      Именно, също като на колегите ти. Мисля, че имам добро име за теб, но все още е рано да го получиш. Преди това ми се ще да разбера как ще свърши цялата тази работа с Масата на Соломон. Като използвах, че по някаква необяснима причина Нарва­ес е по-разговорлив от обикновено, реших да му задам личен въпрос. -      А ти мислиш ли, че би могло да съществува подобно нещо? -      Онова, което най-много ме безпокои в тази Маса, е не дали съществува, а че тип като Гелдерод иска да се докопа до нея. Имам неприятното предчувствие, че зад Гелдерод стои някой, чиито намерения не са ми ясни. Някой, който на всичкото отго­ре е подкупил и един от търсачите ми. Това превръща проблема в нещо лично. -       Nemo me impune lacessit - казах, преди да успея да се спра. -      Виждам, че си го разбрал. Поисках да се възползвам и да споделя с него подозренията си към Марк, а също и да му кажа, че съм разбрал, че лисабон­ският план е бил идея на бижутерите. -      Относно къртицата има две неща, които бих искал да ти кажа. -      Това вече няма значение. -      Моля? -      Можеш да спреш да се тревожиш за това. Вече знам кой е къртицата. Изтърси го, без да покаже никакво чувство и сякаш без да разбира как ми въздействаха тези му думи. Накрая реших, че не съм разбрал правилно какво ми е казал току-що. -      Ти... Знаеш кой сътрудничи на Гелдерод? Нарваес бавно кимна. Замълчах, очаквайки да ми разкрие личността на предателя, но той не продума. -      Ако знаеш кой е, би трябвало да ни кажеш. -      Лъжеш се. Това е проблем, за който аз съм отговорен. Ста­ва въпрос за нещо, което аз и този човек трябва да разрешим. -      Да разрешите? Че какво разрешение би могло да се намери за това? Става въпрос за предател. -      Става въпрос за грешка в системата ни - поправи ме той. - Грешка, която трябва да се поправи, преди да се е превърнала в много по-сериозен проблем. Както вече съм ви споменавал, има много хора, които желаят Корпусът на търсачите да допус­не грешка. Говоря за политици - хора, които не вярват в струк­тури, които не могат да контролират. Все по-трудно ми става да запазя независимостта ни. -      Мислиш, че ако се разчуе, че тук има внедрено лице, ще го използват против нас? -      Сигурен съм в това. Високопоставени чиновници са жадни за кръв, а аз нямам намерение да утолявам жаждата им. За мо­мента единственият, който знае самоличността на предателя, съм аз и много скоро въпросната личност също ще го разбере. -      И какво ще стане след това? -      Ще ампутирам засегнатия придатък и ще продължим с ра­ботата си. -      Почакай малко. Ти... Възнамеряваш да му дадеш възмож­ност да се измъкне? - Той избегна да ме погледне в очите. - За това става дума, нали? Искаш да избяга, без да се наложи да го наказваш. -      Нека съдиите раздават наказания. Аз не съм съдия. Един­ственото, което ме интересува, е да запазя Корпуса. -      Но този човек ни изложи на опасност! Защо да заслужава възможността да избяга? Нарваес ме вкамени с един леден поглед. Разбрах, че вече е взел решението си, а не аз съм този, който ще го поставя под въпрос. Но все пак се ядосах. Вярвах, че допуска ужасна грешка. -      Съвсем наясно съм какво трябва да направя сега, Тирсо - каза ми той. - Надявам се ти също да си наясно, така че се заеми със задълженията си. Прозвуча категорично, край на разговора. Объркан и ядо­сан, отклоних очи от неговите и станах, за да си ходя. -      Разбрано. Връщам се в кабинета си, за да си продължа ра­ботата. -      Не ме разбра. Искам да идеш в Пласенсия и да се присъе­диниш към Дани и Марк. Това е пряка заповед. Излез оттук и я изпълни. ТОЗИ странен разговор с Нарваес ме остави в състояние на пълно объркване. Обаче, от друга страна, нямах време за раз­мишления: трябваше незабавно да отида в Пласенсия. В Мадрид не разполагах със собствена кола, но Енигма ми предложи решение: Корпусът имаше две коли на паркинга на Археологическия музей. Можех да използвам едната. Енигма искаше да знае какво сме си говорили със стареца в Светилището, но проявих дискретност. Още ми се цупеше, че не искам да ѝ разкажа подробности, когато излязох от Мазето. Намерих колите на посоченото място. Реших да използвам по-обикновената: фолксваген „Поло“ с три врати. Единственото, което знаех за плановете на Марк и Дани, беше, че ще започнат издирването от Пласенсия. Реших да ида направо там и да се свържа с тях, щом стигна в града. След пътуване без повече спирки от необходимите да заредя с гориво, се озовах в Пласенсия в един часа следобед. Оставих колата близо до катедралата и се обадих на Дани по телефона. Отвърна ми съобщение, че телефонът е изключен или извън обхват. Опитах късмета си с Марк. На втория опит отговори на обаждането ми. Обясних, че съм в Пласенсия но нареждане на Нарваес . И да го беше раздраз­нила новината, успя да го прикрие много добре. Запитах дали е с Дани. -      Точно в момента не - отговори той. - Мисля, че най-добре ще е да се видим. Можеш ли да дойдеш до вратите на катедра­лата след петнайсет мйнути? -      Старата или новата катедрала? -      Новата. Точно до централния вход ще видиш фонтан. Ча­кай ме там. Отправих се към мястото на срещата. Намерих споменатия от Марк фонтан на малък площад, точно срещу прекрасната предна част на катедралата в стил платереско, в сянката на пор­токалови дръвчета. Марк се забави достатъчно, за да мога да изпуша една цигара. Изглеждаше спокоен и безгрижен. Поздрави ме едва ли не сърдечно. Понеже беше студено, се пъхнахме в един бар наб­лизо. Запитах го за Дани. -      Разделихме се - започна да разказва той. - Тя прецени, че така ще спестим време. Отидох да търся в манастира на свети Илдефонсо, а тя - в двореца. Разбрахме се първият, който при­ключи, да се свърже с другия. -      Оттогава говорил ли си с нея? -      Опитах, но телефонът ѝ е изключен. Сигурно е на място с лош обхват. Надявах се тя да се свърже с мен, когато ти се появи. -      Защо не опита да идеш на мястото? -      И как да го направя? Тя взе единствената кола, а освен това инструкциите ѝ бяха изрични: чакай тук и не мърдай. Аз съм ѝ само сянка, нали се сещаш? Трябва да се подчинявам на нарежданията ѝ. - Марк отпи от бирата, която си беше поръчал, и после ме попита: - Тревожи ли те нещо? Да, тревожеше ме, но нямаше как да го обясня разумно. Из­бегнах отговора. -      Откри ли нещо в манастира? -      Нищо. Алфонсо Кирос не е погребан там. Доколкото схва­нах, маркизът е поддържал сърдечна вражда с монахините и с клира като цяло. Отказал да бъде погребан в манастира. -      Следователно гробът му е в двореца. -      Бих заложил на това. Да изчакаме да видим какво ще ни каже Дани, щом се върне. -      Че какво друго да направим... И двамата бяхме гладни, така че отидохме да хапнем. Вре­мето минаваше, а Дани продължаваше да не дава признаци на живот. Звъняхме ѝ два пъти, но ни отговори само онова дразне­що записано съобщение. След като се нахранихме, не знаехме какво повече да на­правим, за да убием времето. С всеки изминал момент ставах все по-мълчалив и замислен, но за щастие Марк беше от ония хора, които не търпят тишина, така че говореше и за двама ни, без да спира. Отведе ме до манастира на свети Илдефонсо, за да се уверя със собствените си очи, че гробът не е там. Дани продължава­ше да не се обажда. Посетихме катедралата, за да си запълним времето, а после и Епархийския музей при старата катедрала. Новини от Дани все още нямаше. Смрачи се. Слънцето залезе и отстъпи мястото си на мрачен и мъглив здрач. От Дани - нищо. Вече бях искрено притеснен. -      Трябва да е станало нещо - казах. - Минаха много часове, без да дава признаци на живот. -      Имаш право. Странно е. - Марк ме изгледа разтревожено. - Какво ще правим? Да уведомим полицията или нещо такова? -      Не. Никаква полиция, не можем да рискуваме да стане съ­щата бъркотия като последния път. Може би не ѝ се е случило нищо сериозно. -      Тогава? Беше очевидно, че Марк не е склонен да поеме инициатива­та, затова се наложи да го направя аз. -      Ще ида в двореца с колата. Ако е претърпяла инцидент или... или нещо, може още да е там. -      Идвам с теб. -      Не. Ти ще останеш. Ако до два часа не ти се обадя, опитай да ми звъннеш ти, а ако няма сигнал, се обади на Енигма или Мехур и им кажи какво става. Ще наемем стая в някой хостел, където да чакаш. -      Ако не се върнеш до два часа? - запита той, изплашен. - Майчице... Какво според теб може да е станало с Дани? -      Не знам, но ако имаш по-добър план, ще съм доволен да го чуя. План нямаше, така че потърсихме хостел, където наехме стая. Оставих Марк там и отидох да намеря колата си, за да отида до двореца. Беше едва шест следобед, но бе тъмно като посред нощ. 6. МА Л ПАРТИДА НИТО Марк, нито аз знаехме как се стига до двореца на Мирафлорес. На рецепцията на хостела също не можаха да ни помогнат, така че разпитах из близките барове и ресторанти. Най-накрая на същото място, където бяхме обядвали, ми дадо­ха информация. -      Вижте, много е лесно - каза ми барманът. - Трябва да изле­зете от Пласенсия по посока към Касерес. После, като видите знака, свийте по пътя към Навалморал де ла Мата. Карайте все по него, докато стигнете отклонението към Малпартида... Вни­мавайте да не се объркате! Защото има едно, което води към Малпартида де Пласенсия, но не е това, а следващото: само Малпартида. Трябва да внимавате, това са два различни града. -      Много ли е далеч? -      Малко повече от половин час. Обаче да знаете: пътят към Малпартида е малко лош, а по това време ще е целият тъмен, така че си отваряйте очите... Тук му викат „Малпарида“ 311 , няма какво да ви кажа повече... -      Благодаря, ще внимавам. Мястото, което търся, в Малпар­тида ли се намира? -      Не, боже мой... Забутано е насред планината, до язовира Валделинарес. Не знам как да ви го обясня точно. Най-добре ще е, като стигнете в Малпартида, да разпитате. Още на влиза­не в града има един бар, който според мен трябва да е отворен. Помолете собственика да ви упъти, защото градът е малък и не вярвам да намерите много хора, които да питате. Качих се в колата. Като следвах указанията на бармана, лес­но успях да намеря пътя за Малпартида. Разбрах защо хората в Пласенсия му викаха Малпарида: пъ­тят беше страховит, едва ли не пътека от отъпкана пръст, це­лият осеян от дупки и камънаци. Малкият фолксваген „Поло“ се люшкаше насам-натам като вана, попаднала насред тайфун. Отвратителното състояние на пътя съответстваше с тихия мрак, който ме заобикаляше. Включих радиото, за да чувам някакви звуци около себе си. Улових само статични шумове и откъслеч­ни гласове, така че го изключих. След няколко мъчителни километра успях да видя, или по-скоро да доловя, смътно скупчени къщи зад табелата, която ме уведомяваше, че съм пристигнал в Малпартида. На малък пло­щад една тъжна улична лампа разпръскваше болнава светлина и осветяваше врата, върху която висеше мърлява табела, рекла­мираща някаква марка безалкохолни напитки. Предположих, че това е барът, за който ми бяха говорили. Паркирах и тръгнах към вратата на бара. Минах през завеса от пластмасови ресни и се озовах на място, което миришеше на стърготини и старо дърво. Имаше бар, няколко талашитени маси и плетени столове. На стените видях залепени афиши, толкова избелели, че не можеха да се прочетат, както и снимки от мачове на местни футболни отбори. В единия ъгъл събираше прах изключен иг­рален автомат, до него имаше и автомат за ядки, който беше празен. Приближих се към бара. Зад него стърчеше мъж на неопре­делена възраст с дебели бакенбарди, каквито по тези места ве­роятно са били модерни по времето, когато горски разбойници са ограбвали пътниците. Макар да бях единственият клиент в заведението, мъжът ме удостои с поглед, не по-любезен от този, с който би посрещнал улично куче, промъкнало се през вратата. Усмихнах се колкото се може по-приятелски и поздравих: -      Добър вечер. - Реших, че най-добре би било да поръчам нещо, за да спечеля доверието на местните. - Може ли една бира? Без да пророни и дума, мъжът извади бутилка от хладилната витрина, отвори я и тръсна пред мен. Отпих. Бирата не беше добра. Ни най-малко. -      Търся едно място... Може би го знаете като Приюта на Сестрите на милосърдието. Познато ли ви е? Мъжът кимна. -      Да. Старият дворец на Мирафлорес. - Мъжът извади ци­гара без филтър от устата си и запита през зъби: - Там да не би някакъв празник да има или нещо такова? Вторият сте, дето ме пита за онуй бунище. Първата беше някаква жена, дето цъфна тая заран. Жена. Трябваше да е Дани, без съмнение. -      Минавала ли е оттук след това? -      Не и през бара. -      Можете ли да ме упътите към двореца? -      Мога, ама не ви препоръчвам да ходите там. По туй време нищо не се вижда на пътя, дето води натам. Ако не внимавате, колата може да пропадне в дупка, а наоколо покритието на те­лефоните е много лошо. Започнах да се чувствам неспокоен. Наложи се да положа усилия, за да изтикам от главата си мелодраматичните образи с Дани, закъсала на пътя, може би ранена и без връзка по мобил­ния си телефон... -      Много ли е далеч дворецът? -      С колата е на един хвърлей. Зад бара има път. Карайте все по него. Няма как да се загубите. Само дето не знам какво ми­слите, че ще видите там. Хич не е хубаво мястото. Само някак­ва порутена сграда. А и по туй време... -      Какво става по това време? -      Нищо. Ама не е точно мястото, дето бих отишъл там по­сред нощ, това е всичко. -      Защо? Призраци ли има? Мъжът се усмихна подигравателно. -      Де да знам. Със сигурност обаче има ловни кучета, дето се измъкват от хайките. Тия помияри са полудиви и се нахвърлят на всичко живо, дето им се изпречи. -      Обещавам, че ще внимавам. -      А, няма какво да ми обещавате на мен. Кожата си е ваша, не моя. Ама после да не кажете, че никой не ви е предупредил. Кимнах, платих бирата и се обърнах. Вече минавах през за­весата от пластмасови ресни, когато барманът ме повика. -      Чакайте. Ако наистина мислите да идете там, вземете това, ще ви потрябва. - Извади изпод тезгяха голям фенер и ми го подаде. - Ще ми го върнете, като се приберете. Благодарих му за жеста и излязох колкото се може по-бързо от бара, за да се кача в колата. Потеглих по пътя, който мъжът ми беше показал. Той беше кошмарен, виеше се по стръмен склон. Ако натиснех газта, рискувах да заседна на някой завой или дори да изхвърча в урвата. След напрегнато шофиране, по време на което въртях вола­на така, сякаш карам товар с динамит, най-сетне различих тъм­ния и масивен силует на някаква сграда. Спрях колата и слязох. Дворецът се намираше насред някаква дива наглед горичка. Нямаше нито огради, нито някакви решетки, които да държат посетителите настрани. Само архитектурна руина, наподобява­ща мавзолей. Открояваше се на фона на черното обсипано със звезди небе, като овехтяла грамада, паднала от космоса. Чувах песните на щурците и шума от клоните на дърветата. Надявах се вятърът да е този, който ги кара да се движат. Приближих се до двореца. Обкръжаваха го черни дървета като някакви скрити под качулките си участници в церемония, които го съзерцават, сякаш е древен олтар. От цялото си сърце благодарих на мъжа от бара, който ми беше заел фенера си. Но когато го включих, немощната му светлина, вместо да ме успокои, още повече ме изнерви - така мракът ставаше дори по-потискащ. Положих огромни усилия, за да изключа въображението си. Иначе рискувах навсякъде да почна да виждам призраци. Сградата нямаше добър вид. Може би преди много десети­летия е блестяла под слънчевите лъчи със семплата си неокласическа архитектура. Сега, проядена от растенията и сенките, приличаше на нещо деформирано и гротескно, прокопало си път от бездната. Двойната врата над стълбите с балюстради, покрита с повехнал бръшлян, се отваряше като пастта на някой звяр, който поглъща първата си плячка, след като се е измъкнал от земните дълбини. Изкушението да се махна беше твърде силно, но тогава ви­дях колата, паркирана до вратата. Не знаех дали е на Дани или не, но ако беше нейната, това означаваше, че тя е още в двореца. Това не беше добър знак. Тръгнах към входа. С всяка крачка имах усещането, че сгра­дата лакомо се накланя към мен. Изкачих стълбището и заста­нах пред вратата: мрачна хралупа, от която лъхаше силната ми­ризма на влага и мъртви листа. Влязох много внимателно. Озовах се в огромно антре. Над главата ми изпърхаха криле и се присвих. Нощна птица излетя през прозорец без стъкла. Осветих около себе си и фенерът ми показа късчета от опус­тошена панорама: стените бяха почернели, във всеки ъгъл се трупаше мръсотия. Към горния етаж водеше огромно дървено стълбище, но беше счупено по средата така, че достъпът прак­тически беше невъзможен. Направих няколко крачки напред, като оглеждах под лъча от фенера впечатляващия таван, украсен с розетки. В този миг подът изчезна под краката ми. ПАДАНЕТО от определена височина не е хубаво изживя­ване, но става още по-зле, ако към него се добави неприятният момент, в който не знаеш кога ще стигнеш земята. За щастие продължи кратко. Ударът беше болезнен, но без да причини травми. Нещо се заби в средата на гърба ми и ме заболя, но с облекчение установих, че мога да движа ръцете и краката си. Изправих се и се закашлях от прахоляка и мръсотията. Бях се приземил върху купчина от паднала мазилка и хоросан, за които реших, че някога са били част от пода на горния етаж. Намерих фенера до себе си. Батерията беше излязла, но след като успях отново да я поставя на мястото ѝ, апаратът се вклю­чи без проблем. Въздъхнах облекчен. Осветих около себе си: намирах се в стая с олющени стени, също толкова мръсна и мизерна като мястото, от което бях про­паднал. Може би някога е била спалня, кухня или котелно по­мещение, но не видях нищо, което би ми помогнало да разбера. Погледнах към дупката, през която се бях озовал тук. Сигурно беше на три или четири метра височина. Видях от нея да се спуска въже. Беше в ярки цветове, като въжетата, които се използват при катерене, и създаваше впечатлението, че е тук отскоро. Приех го като знак, че Дани е минавала оттук. Подръпнах въжето. Беше завързано здраво. Пред мен имаше врата, която безпомощно висеше на едната си панта. Водеше към мрачен коридор. Излязох, като внимателно гледах къде стъпвам, за да избегна нови неочаквани пропадания. Щом се озовах в коридора, осве­тих и двете му страни. Отляво имаше стена, отдясно коридорът продължаваше и завиваше зад ъгъла. Отправих се натам. Продължих да се натъквам на купчини пръст и мазилка. Имаше и останки от мебели: счупени столове, табли от маси, стари железни рамки за легла... Минах покрай обезпокоителен стол, снабден с изгнили каиши; предпочитах да не се замислям за предназначението му. След като завих зад ъгъла, се озовах в помещение, от което имаше разклонения към различни части от сградата. На пода, скрити под пластове прах и мръсотия, се виждаха плочки от розов гранит, а на стените имаше останки от гипсови розетки с форма на гирлянди от цветя. Видях и немалко празни рамки, много високи, в някои от които все още стърчаха останали пар­чета от огледала, които доста ме наплашиха, като ми показаха движещото ми се отражение. Насочих фенера към пода. В праха имаше следи, които не бяха от мен и изглеждаха скорошни. Последвах ги, сърцето ми биеше ускорено. Следите ме отведоха до началото на дървено стълбище. Стълбището тръгваше от една врата и слизаше надолу през коридор с каменни стени, покрити с мъх. Първите две или три стъпала бяха здрави, но останалите бяха изчезнали, оставяйки на местата си кухини, чието дъно на пръв поглед не се вижда­ше, но оттам се носеше миризма на кладенец. Направих няколко крачки назад, за да огледам вратата, от­където тръгваше стълбището. Горният праг и страните бяха каменни, от едната страна имаше две панти, покрити с ръжда. Видях, че на горния праг има гравирано послание. Душата ми очаква Господа, както стражът бди за зората. До текста беше изрисуван сложен благороднически герб. Започнах да мисля, че съм пред входа на гробница. Отно­во осветих с фенера около себе си и отбелязах някои детай­ли, които ми бяха убягнали, като малките метални съдинки за светена вода с форма на мида, окачени по стените; купищата разглобена дървения, всъщност останки от молитвени скамей­ки; кръстовете е римски цифри, нарисувани на някои места по стените... Това не беше обикновено помещение. Мястото беше парак­лис. Пли поне това, което беше останало от него. Върнах се до вратата с потрошеното стълбище. Там долу, някъде в онази бездна, може би се намираше гробът на послед­ния маркиз Мирафлорес. И внезапно, някъде от нищото, се дочу глас. -      Кой е там? Признавам, че първата ми реакция беше да побягна толкова надалеч, колкото страхът би могъл да ме отведе. Възможно е да го бях сторил, ако в миг на просветление не бях разпознал гласа. -      Дани! Ти ли си? -      Да. Дани съм. Кой, по дяволите... Един момент. Тирсо? Ухилих се от облекчение. -      Боже, благодаря Ти! - прошепнах. - Радвам се, че те на­мерих. -      Какво правиш тук? -      Не. Първо ти отговори на този въпрос. -      Влязох, за да огледам. Намерих криптата и когато слязох, стълбата се срути. Оттогава съм заклещена тук долу. Гласът ѝ създаваше впечатление, че не е загубила присъст­вие на духа, макар да долових известна нотка тъга. -      Ранена ли си? -      Не. Не паднах от много високо, обаче фенерът ми се счупи, а телефонът ми няма сигнал в тая дупка. Ти можеш ли да се обадиш? Погледнах телефона си. Нямаше покритие. -      И аз не мога. Обаче не се тревожи, мисля, че знам как да ти помогна да излезеш. Не мърдай оттам, връщам се след секунда. -      Хич да не те е грижа. Не смятах да ходя някъде. Върнах се назад по собствените си стъпки, докато не открих стълбище, което водеше на горния етаж. Щом се изкачих, оти­дох до дупката, от която бях паднал на влизане, и намерих въ­жето, което Дани беше оставила завързано там. Взех го и се върнах обратно в параклиса. -      Дани, донесох въже! - извиках. - Ще го вържа някъде и... В този момент нещо изръмжа зад гърба ми. Обърнах се бавно. На няколко метра от мен стоеше крастав черен мастиф, голям като глиган. С наведена глава, сбръчкана муцуна и оголени зъби, между които се процеждаха лиги, пе­сът ясно ми даваше да разбера, че не съм добре дошъл на това място. Издаваше ужасяващо ръмжене, което звучеше като купчи­на камъни, подскачащи на дъното на някой чувал; козината му беше мазна и настръхнала. На главата си имаше гнусна заздра­вяваща рана. Преглътнах и останах неподвижен като статуя. Внезапно мастифът се хвърли към мен. Покрих лицето и шията си с ръце и се свих на кълбо. Усетих как зъбите му се за­ключват като капан в ръката ми под лакътя. Животното започна да тръска глава, раздирайки плътта ми. Изкрещях и подскочих в опит да се освободя. Заблъсках слепешката около себе си, краката ми изритаха звяра в хълбока. Животното отвори уста, за да изреве от болка, което ми беше достатъчно, за да издърпам ръката си. Кучето веднага опита да ме захапе отново, но този път закачи само плата на палтото ми. Съблякох го и излязох тичешком. Лош ход: кучето загуби интерес към палтото ми и се втурна след мен. Внезапно усетих как зъбите му се забиват в глезена ми. Крачолът на панталона ми подгизна от собствената ми кръв. Изкрещях, докато падах по очи на земята. Със свободния си крак изритах песа в муцу­ната. Наложи се да го направя няколко пъти, докато го накарам да отпусне хватката на зъбите си. Повлякох се слепешком в търсене на път за бягство, оста­вяйки след себе си червена лепкава следа. Кучето отново се хвърли към мен. Успях да се предпазя, като стиснах парче дър­во от една от молитвените скамейки и го вклиних между зъбите на животното. Направи дървото на трески, като яростно мяташе главата си. Бях напълно уверен, че това животно ще ме разкъса. Опрях се на стената в опит да се изправя и усетих нещо остро върху дланта си. Кучето вече се беше отегчило от дървото и отново съсредоточи вниманието си върху мен. Изгледа ме със светещи очи, изръмжа като демон от ада и се хвърли към шията ми. Не­удържима лавина от зъби. Пръстите ми се сключиха около острото парче, което бях на­пипал преди малко. Инстинктът ме подтикна да го използвам за защита. Стиснах очи, протегнах ръце и усетих как косматата воняща грамада се спуска отгоре ми. Животното изквича и замлъкна. Сякаш някой триеше два гумени листа един в друг. Ръката ми потъна в нещо меко и усе­тих как краката на песа се сгърчват в спазъм. Топла зловонна течност оплиска лицето и гърдите ми. Неочаквано мастифът се беше превърнал в мъртво псе. Отворих очи. В дланта си стисках единия край от парче ог­ледало, дълго няколко сантиметра. Другият край бе потънал в гърлото на мастифа и оттам продължаваше да бълва кръв. Жи­вотното ме гледаше с угаснали учи и продължаваше да издава отблъскващо гъргорене. Езикът бе провиснал между зъбите му. Потрепери, изви се, най-сетне спря да диша и остана непод­вижно. Лицето ми се сбърчи в безкрайно отвращение. Изблъсках звяра далеч от себе си и се изправих. Цялото ми тяло беше оплескано с лепкавата кръв на кучето. Имах чувството, че усещам вкуса ѝ върху небцето си. Освен това кракът и ръката ми кървя­ха там, където проклетото животно беше впило зъбите си. Стомахът ми се разбунтува, усетих, че ми се повдига, и се превих на две. Взех си палтото, което мастифът беше превърнал в дрипа, и колкото можах, поизчистих кръвта от лицето си. В този миг дочух гласа на Дани от дъното на криптата. -      Тирсо! Какво става? Добре ли си? Никак не бях добре, но я уверих в противното. Не исках да я тревожа. Взех отново въжето, което бях открил, и го завързах за стабилно място. После го спуснах през входа на криптата. Постоянно хвърлях неспокойни погледи зад гърба си, тъй като се боях, че ще се появи друго куче, изпълнено с желание да довър­ши започнатото от другаря си. Много внимателно започнах да се спускам по въжето. На­ложи се да се боря с болката от раните си, което никак не беше лесно. Най-сетне краката ми докоснаха твърда земя. Ръцете ми трепереха, а кракът ми пулсираше като живо същество. -      Дани? - повиках я аз. Тя се появи от тъмнината. -      Какво ти се е случило? Покрит си с нещо... лигаво и вониш кошмарно. -      Мисля, че прерязах гърлото на Баскервилското куче. На лицето ѝ се изписа загриженост. -      Затова чух викове и шум от борба... Това кръв ли е? -      Да, обаче само част от нея е моя. Останалата е на прокле­тото копеле. -      Добре ли си? Ранен ли си? -      Ухапвания тук-таме... Бих се заклел, че тоя звяр не беше болен от бяс, но не можеш да си представиш с какво желание бих отпрашил в някоя болница, за да ми бият ваксина... А ти добре ли си? Усмихна ми се вяло. -      Много по-добре от теб, очевидно. - Изтри с длан кръвта от бузата ми. - Много те бива с появяването изневиделица, Тирсо Алфаро. Много те бива. Допирът от ръката ѝ върху кожата ми подейства като балсам. -      Признавам, че не бях подготвен за кучето... Тя мн се усмихна. -      Благодаря - каза ми. После ме целуна по бузата, близо до устните. След това се намръщи отвратено и се изплю. - Макар че, без да те обиждам, бих казала, че в момента си кошмарен на вкус. Изтрих лицето си с опакото на ръката си. -      Не се обиждам. Това е вкусът на героите. Тя се засмя. Досега ми беше толкова трудно да я накарам да се засмее така, че за миг бях в състояние да забравя тежкото ни положение, докато слушах този звук. Обясних ѝ какво съм правил в Пласенсия и къде съм оста­вил Марк. После Дани ме запита дали съм донесъл фенер. По­дадох ѝ го и тя освети пространството около нас. За пръв път успях добре да огледам криптата. Тя се оказа широко помещение с полирани под и стени. Фор­мата ѝ беше осмоъгълна, на всяка стена имаше различни ниши. Над главите ни се издигаше заострен свод в неоготически стил, който се подпираше на прикрепени към стената колони, раз­точително украсени с барелефи. Успях да различа растителни мотиви и антропоморфни фигури. -      Поне цялото това преживяване не беше напразно - каза Дани. - Гробът на маркиза е тук, виж. Освети една част от стената. Там имаше ниша, закрита от надгробна плоча с издълбан позлатен надпис. Успях да прочета името на маркиза - Алфонсо Кирос и Патиньо, датите на раж­дането му и на смъртта му и накрая текст, написан в стихотворна форма. Тук, Одисее възпяван, тук, гордост велика ахейска, кораба спри, песента и на двете ни слушай омаян. Никой край нас не минава на кораба свой                                     черноборлен, без сладкозвучния глас от лъките ни цветни да чуе, но насладен у дома се завръща и мъдрост научил. 321 -      Ама че странна епитафия - отбелязах. - Не ми прилича на свещен текст. -      Това е част от „Одисея“. Дванайсета песен, срещата на Одисей със сирените. Докоснах плочата с пръсти. -      Де да имаше начин да махнем оттук тоя камък. -      Не е камък, метал е. Виж. - Освети с фенера ръба на надгробната плоча. - Виж, не е зазидана в нишата и ако се вгле­даш, ще видиш малко пространство, сякаш е монтирана върху релса. Мисля, че е възможно да я отворим като плъзгащо се чекмедже. Напомних ѝ, че заради страха си да не бъде погребан жив, маркизът беше разпоредил гробът да може да се отваря от­вътре. -      В такъв случай може би вътре в нишата е възможно да има механизъм, с който да се отмести плочата - каза тя. - А щом може да се направи отвътре, предполагам, че би трябвало да има начин да се отвори и отвън. -      Предлагаш да почнем да опипваме стените и да търсим фалшива тухла или нещо подобно? Ще ни отнеме часове, а мен току-що ме нападна куче, за което още не знам дали не е било бясно. Дани не се трогна от тревогите ми. Продължи замислена да съзерцава надписа върху нишата. -      Нека приложим малко въображение... - каза тя. - Не ти ли се струва странно, че вместо епитафия маркизът е използвал текст от „Одисея“? Виж последния стих: ... но насладен у дома се завръща и мъдрост научил . Има предвид оня, който чуе пе­сента на сирените, то е ясно, а тази мъдрост... -      Може да има предвид „мъдростта“, събрана в дневника му, който е отнесъл със себе си в гроба. -      Да, в това има логика. -      Щеше да има, ако това беше разказ на Едгар Алън По, но в реалния живот никой не използва загадки, зад които да скрие някакъв таен механизъм. -      Искаш ли логика? Много добре, ето ти логично разсъжде­ние: говорим за човек, който е прекарал живота си в търсене на легендарен артефакт и е бил готов да бъде погребан с от­критията си. Ако приложа логика в този случай, бих казала, че маркиз Мирафлорес, изглежда, е от онези хора, които биха подсказали как може да се отвори гробът им чрез гатанка, ос­нована на текст на Омир. Нямаше какво друго да направя, освен да се съглася. -      Добре. Сирените ще ни научат на мъдрост. Става. И какво означава това? -      Не знам - призна Дани. После насочи фенера към една от колоните на стената и освети барелеф, на който се виждаше жена с рибешка опашка вместо крака. - Там има една сирена. -      Това не е сирена. -      Тяло на жена, опашка на риба... Бих казала, че прилича достатъчно. Поклатих глава. -      Не. Това тук е като русалката от приказката на Андерсен. А сирените, които Омир описва в „Одисея“, са с женски глави и тела на птици. - Осветих фигура в основата на едната от ко­лоните, която изглеждаше като това, което току-що бях описал. -      Ето това е сирена. Дани ме изгледа. -      Колко умно... -      Благодаря. -      Извинявай, обаче говорех за маркиза. Сигурно е предполо­жил, че повечето хора биха си помислили за русалката. Може би, но аз не бях паднал в капана, казах си с наранена гордост. Дани се приближи към барелефа на колоната и го натисна с решителен жест. Сирената потъна на няколко сантиметра. Прозвуча щра­кане, което проехтя из цялата крипта, и зад гърба си чухме звук от нещо метално, което стържеше. Обърнахме се почти едновременно, тъкмо навреме, за да видим как плочата от ни­шата на маркиза бавно се отваря. Отвратителна миризма на разложено обхвана криптата, но за нас беше като аромата на триумфа. Дани възкликна ентусиазирана. Приближи се до нишата и освети отвътре. Уплаших се, че ще се наложи да извадим раз­ложените останки на маркиза, за да изтръгнем дневника от мъртвите му пръсти. Не бях сигурен, че съм готов за такова нещо. За щастие дневникът се намираше в сребърна кутийка, коя­то маркизът бе пожелал да бъде поставена в краката му. Един­ственото, което успях да зърна от тленните му останки, беше потресаващата и бегла гледка на подметките на обущата му, патетично наклонени под формата на буквата V. Дани взе сребърната кутийка. Беше заключена. -      Ще се наложи да излезем, за да я отворим - каза разоча­рована тя. -      Нека опитам да те впечатля още един път... Пъхнах ръка в джоба си и извадих дъмпинг ключа, който Ме­хур ми беше дал в Лисабон. Отгогава винаги го носех със себе си. За късмет кутията не беше чак толкова древна и ключалката ѝ беше съвсем обикновена. Вече умеех да си служа с ключа, така че ми беше лесно да я отворя. Вътре имаше малка книга с изкривени корици, издута като древен ръкопис и украсена с кантове от потъмнял метал. Дани се усмихваше, сякаш беше намерила любовта на жи­вота си. -      Имаме дневника! - възкликна и силно ме прегърна. Почувствах се като Одисей, току-що завърнал се в Итака, покрит с кръвта на враговете си. ИЗЛЯЗОХМЕ от двореца, понесли възнаграждението за несполуките си. Сега най-важната ми цел беше да ида в бол­ница, за да ми бият ваксина срещу бяс, след което хубаво да се изкъпя. Всъщност не задължително в този ред. Качихме се всеки в колата си и поехме по пътя към Пласен­сия. Спряхме в първата клиника, която намерихме, и така успях да задоволя поне една от потребностите си. Докато се занимаваха подобаващо с ваксината и раните ми, Дани използва да се обади на Марк и да му съобщи новините. Когато излязох от кабинета, Дани ми каза, че Марк не отго­варя. Батерията на телефона ѝ падна, така че опитах да му се обадя аз. Нищо. Даваше сигнал, след което се включваше гласовата поща. Стори ми се странно, тъй като очаквах той да е нетърпе­лив да чуе новини от нас. Излязохме от клиниката и се отправихме към хостела, къде­то бяхме наели стаята. Марк не беше там. Отново се обадихме и отново не вдигна телефона. Започнах да се притеснявам. Запитах човека на рецепцията дали Марк ни е оставил съобщение, или поне дали го е видял да излиза. -      А, да, другият младеж, който беше с вас - каза ми мъжът. - Тръгна си преди доста време. Остави ключа от стаята си тук. -      Не каза ли къде отива, не остави ли съобщение? -      Не. Само ми даде ключа и си тръгна. Това ме вбеси. Бях дал на Марк много прости инструкции, сред които нямаше такава, която да включва внезапно изчезва­не, без да остави следи. Тъкмо щях да почна да беснея пред Дани, когато телефонът ми звънна. -      Марк ли е? - запита тя. -      Не - отговорих, като погледнах дисплея. - От Мазето е. Натиснах бутона. Беше Енигма . Не помня точните ѝ думи. Само усещането за пронизващ студ вътре в мен, когато чух новината. Това не можах никога да го забравя, колкото и да опитвах. Ruksgevangenis (III) ГОРДЪН Кокрън съзерцаваше здрача. В къщата си в покрайнините на Мадрид Кокрън имаше стая, от чийто прозорец се откриваше прекрасна гледка към планината. Стаята нямаше ясно предназначение (освен може би, че беше добро място, откъдето да се наблюдава залезът). Заради мебелировката можеше да мине за кабинет, макар Ко­крън никога да не я използваше за тази цел. Бездруго си имаше кабинет, в който определено прекарваше повече време, откол­кото у дома си. Но от кабинета си не можеше да гледа залеза. Вътре дори не влизаше слънчева светлина. Гордън Кокрън не беше човек, който ще се отдаде на мелан­холията на здрача. В повечето случаи местоположението на слънцето за него беше само природен феномен. Бързо се отег­чи от сладникавия здрач и обърна гръб на прозореца. На масата имаше стъклена бутилка с уиски, а до нея - ши­рока ниска чаша. Кокрън изсипа част от съдържанието на бутилката в чашата, наслаждавайки се на малкия кехлибарен водопад, който свързваше стъкло със стъкло. Тази гледка му се стори по-интересна от всеки залез на света. Отпи малка глътка уиски. На небцето му се отпечата шотландският вкус. Замисли се за залеза. Над мадридската планина здрачът беше деликатен като мед. Във Високата земя залезите бяха груби и примитивни - там сянката на нощта падаше над планините като острие­то на нащърбен нож. Понякога му липсваше. Толкова, че цялото уиски на света не би могло да удави носталгията. Но да си родом от Шотлан­дия те задължаваше винаги да носиш под кожата земята си: не спомен, а част от тялото ти. Кокрън опита да пресметне колко време е минало, откак беше напуснал Шотландия. Четиресет години. А може би по­вече. Уплаши се, като осъзна колко време е това. Често му беше трудно да се види като възрастен мъж. Не се чувстваше толкова далеч във времето от онова хла­пе, което дефилираше с камуфлажната си униформа и носеше гордо зелената барета с червеното перо на Черната стража. Към баретата беше прикрепено парче плат на сини и зелени квадрати и тънка червена лента. Тънка червена лента. Символизираше една тънка червена линия. Същата, която неговите предшественици бяха защи­тили в Балаклава през 1854 година (петстотин шотландци срещу вражеския конен отряд от две хиляди и петстотин руснаци). „Тънка червена линия, която завършва с лента от стомана". 93-ти полк. Черната стража. Гордън Кокрън би дал половината си живот, за да стане отново част от всичко това. Чувстваше се толкова горд от онова парче плат, дока­то си тананикаше мелодията на „ Униформата на стария гал”. 331 Гордостта го беше заслепила. Цялата любов към земята, която носеше в кръвта си, бе имала пагубни последици. Кок­рън, както мнозина o т неговото поколение, мечтаеше за неза­висима Шотландия. Но за разлика от другите се беше забър­кал прекалено, за да превърне тази мечта в реалност. Горчиви спомени. Лоша компания. Военен съд, прекалено пропит от политически страсти. Сигурен беше, че не е на­правил нищо лошо, но във времена, когато ИРА с кръв защита­ваше целите си, британският военен съд не прощаваше лесно прищевките за независимост. Кокрън беше пропъден. Вече ня­маше да защитава Тънката червена линия. Наложи се да остави униформата си, зелената си барета и червеното перо; не можа да остави парчето плат на зелени и сини квадрати. Винаги го носеше на гърдите и на шията си. Сърцето и дъха си - двете неща, които би дал за своята шот­ландска земя. Напускането на Черната стража за него беше тежък удар. Толкова непоносим, че реши да се оттегли от всичко, ко­ето му напомня какво бе изгубил. Гордън Кокрън имаше семей­ство в Испания. Името му по майка беше Валера (майка му твърдеше, че има далечно родство с известния Еймън де Ва­лера, създател на независима Ирландия, което за пореден път доказваше неустоимата сила на генетичното наследство). Кокрън напусна Шотландия и все още млад, се премести в Ис­пания, за да започне от нулата. Историята как бивш член на Черната гвардия свършва като глава на Националния корпус на търсачите би могла да изглежда неправдоподобна, но на Кокрън му се струваше съв­сем логична: в края на краищата, мисията на търсача е да възстановява онова, което е било откраднато от чужденци. По същата причина бе пожертвал кариерата си в Черната стража: защото искаше да възстанови онова, което според него чужденците си бяха присвоили. Родината, произведение на изкуството... Какво значение имаше? Кражбата си е кражба, все едно колко голям е обек­тът на престъплението. Тъй като не беше успял да върне страната си, поне можеше да помогне на други да си върнат наследството. Отдаде се на това с жар. Започна най-отдолу, като обик­новен търсач. Започна да изпитва такава страст към това, което вършеше, че почти успя да забрави озлоблението си за­ради грубото му изтръгване от Черната стража. Търсенето се превърна в единственото важно нещо. Търсете и ще намерите... В процеса на търсене Кокрън изгуби името си (винаги нещо се губи по време на истинското търсене). Спря да бъде Гордън Кокрън, за да стане известен с едно обикновено име, без фами­лия, корени и собствено минало. Нарваес. Създателят на Националния корпус на търсачи­те. На стария член на Черната стража му харесваше да носи това име, защото символизираше, че сега историята му е ис­тория на Корпуса. Животът му беше живот на търсач. През новия си живот срещна добри хора. Някои - по-до­бри от други, но всички - еднакво пристрастени към онова, с което се занимават. Незабравими колеги като старите му другари от Черната стража. Националният корпус на търса­чите също беше бойна част по свой си начин, също беше пълен с идеалисти. Сред всички тях имаше един, към който Кокрън започна да изпитва истинска привързаност. Много по-млад от него, толкова, че би могъл да му е син. Кокрън нямаше собствени деца, но ако имаше, би му харесало да приличат на този търсач. Гръм. Това беше името му, Гръм. Самият Кокрън го беше нарекъл така. Търсачът беше силен, непредсказуем, понякога хаотичен. Много свестен човек. Кокрън отпи още една глътка уиски. За миг успя да види лицето на Гръм толкова ясно, сякаш му се бе явил призрак: висок, привлекателен, с тъмноруса коса и кафяви младежки очи. Генетиката понякога проявява странни капризи, помисли си той. Все така продължаваше да е странно, че Гръм има син, който почти не прилича на него. Само при някой случаен жест, като начина, по който приглаждаше косата си, когато беше нервен, или как чоплеше долната си устна, когато слу­шаше някого с внимание. В тези кратки мигове Тирсо Алфаро издаваше, че е син на Гръм . Тирсо беше на същата възраст като баща си, когато Ко­крън се бе запознал с него. Съдбата понякога навестява едни и същи стопани, може би поради липса на оригиналност. Въ­преки това Кокрън помнеше Гръм като много по-спонтанен и сигурен в себе си човек. Предполагаше, че Тирсо се е метнал повече на майка си. Кокрън не я познаваше, а Гръм не му бе говорил често за нея. В онази връзка не бе имало любов, само един инцидент на име Тирсо. Още си спомняше как Гръм му разказа, че се е запознал с млада професорка, преподавателка в университета, която му хванала окото. И двамата бяха твърде независими, за да ис­кат нещо повече от секс от време на време. И двамата най-много от всичко обичаха работата си. Обаче единият от двамата (а може би и двамата) допус­нал невнимание и жената забременяла. Кокрън си спомняше историята под формата на части от разговори, които бе во­дил с Гръм . По време на тези разговори Гръм обикновено се обръща­ше към него със „старче”. На Кокрън тайно му харесваше, че насаме хората, към които бе привързан, му викат „старче“. Децата често се обръщаха така към бащите си. -      Искаш ли да научиш нещо страхотно, старче? - каза му Гръм тогава. - Ще имам дете. Новината го хвана неподготвен. Гръм обаче не изглеждаше нито притеснен, нито натъжен. За него бащинството беше някаква шега на Съдбата, а той винаги бе готов да откликне на една добра шега. Спокойно, сякаш това нямаше значение, Гръм разказа на Кокрън за станалото. Преподавателката в университета с блестящото бъдеще беше забременяла. Нямаше никакво съм­нение кой е бащата. Жената искаше да роди детето, а Гръм уважаваше решението ѝ. -      Ще напуснеш ли Корпуса? - запита Кокрън. Това му се стори най-логично, дори си имаше и протокол за подобни слу ­чаи. Ако някой търсач напуснеше Корпуса по собствена воля, му се предлагаше удобно чиновническо място някъде из обширната държавна администрация. Гръм го бе изгледан, сякаш си е загубил ума. - Да изоставя Корпуса ли? Но защо? Това е животът ми. -      Не е живот за един баща. -      Знам, но аз няма да ставам баща, само ще имам дете. Разбираш ли разликата? Кокрън я разбираше добре. Не осъждаше Гръм . Това си беше негово решение, а той не се смяташе за достоен да му дава оценки. -      Майката знае ли с какво се занимаваш? -      Не. Мисли, че съм пилот от гражданската авиация. Най-добре ще е да оставя нещата така. -      Обаче ще трябва да поемеш отговорността си. Предпо ­лагам, че най-малко това ще поиска тя от тебе. -      Вижда се, че не я познаваш, старче. Тази жена не иска нищо от никого, нито дори от бащата на детето си. - Гръм въздъхна и за миг Кокрън повярва, че се чувства разочарован, макар да не беше сигурен в това. - Ще му дам името си, раз­бира се, все едно дали иска или не. Няма да спя спокойно, като си мисля, че на детето ми ще му викат ,,копеле“ в училищния двор, или нещо такова. А колкото до останалото... В края на краищата тя беше достатъчно категорична: детето е нейно. Кокрън го познаваше достатъчно добре, за да знае, че ма­кар да се опитва да го прикрие, нещо го тревожи. Не след дъл­го разбра какво е то. Гръм не можеше да избегне желанието да поддържа връз­ка със сина си, макар и колкото се може по-рядко. И с времето започна да се привързва към малкия. -      Мисля, че допуснахме грешка, старче - каза му той един ден, когато Кокрън го намери прекалено тъжен. Много странно му беше да види Гръм паднал духом - изглеждаше, че нищо в този живот не би могло да го сломи. - Това дете... Прекалено е самотно. Не е честно спрямо него. Не е честно да плаща за глупостта на родителите си. -      Тревожиш се, че майка му не се грижи за него ли? -      Не се държи зле, нищо такова, ако за това ме питаш. Само че тя не... Ами да го кажа така, тя не е майка. Тя е просто жена, която отглежда дете. - На Гръм му липсваха думи. Беше човек повече на действието, отколкото на мисъл­та. - Не знам как да ти го обясня. Но горкото момченце има лош късмет. После започваше да говори за сина си и погледът му бляс­ваше. -      Умно е хлапето, знаеш ли, старче? Гледа те с онези огром ­ни очи и... Заклевам се, че момченцето е много интелигентно. И има закръглени детски бузки, нали разбираш какво имам предвид? Тези пухкави бузки, с чипото носле... Толкова е сла­дък, когато се смее! Трябва да го видиш, сериозно, ще бъдеш очарован. Детето ми е фантастично, в него има нещо. Кокрън си мислеше, че онова, което детето носи в себе си, само Гръм би могъл да оцени. Беше същото, което караше все­ки родител да се разтопява като маслено блокче на слънцето, когато говори за детето си. Започна да разбира колко много се обвинява Гръм за това, че отсъства от живота на сина си. Чувстваше се виновен, все по-малко съсредоточен върху работата си. Страхуваше се да се озове лице в лице с момчето и в същото време не мо­жеше да спре да говори за него. Беше раздвоен. Кокрън беше наясно, че не би могъл да изтърпи още дълго това положе­ние. Не сбърка. -      Ще го напусна - най-сетне обяви Гръм . - Корпуса. Всичко това. Ще го оставя и ще се посветя на Тирсо. На майка му ще ѝ е все едно, може дори да ми е благодарни. Не мога да я карам повече така, старче. Не мога да спра да мисля за него. Ако не предприема тази стъпка, ще полудея. В нарушение на собствените си навици, Кокрън сподели мнението си с него. -      Мисля, че така ще е най-добре. Ще ти помогна с всичко, което е по възможностите ми, и вратата винаги ще е отво ­рена, в случай че някой ден решиш да се върнеш. -      Благодаря. За мен това е много важно. - Гръм се усмихна, изгледа го дяволито и призна: - Знаеш ли, старче? Разказах на малкия за Масата. Тази история много му харесва. Като всеки мечтател ( Гръм определено беше такъв) той си имаше собствена химера. Веднъж беше чул да се говори за легендата за Масата на Соломон и силно вярваше в същест­вуването на реликвата. Кокрън не му се подиграваше за това - в края на краищата самият той също бе преследвал невъз­можното, и то с такава убеденост, че това му бе струвало живота в Шотландия. Усмихна се, когато Гръм направи това признание. -      Кой знае? Тази реликва може да се превърне в откритие ­то на баща и син... - пошегува се той. Много щеше да съжалява, че губи такъв добър търсач като Гръм , но наистина вярваше, че пътят, по който се канеше да поеме, е правилният. Де да беше протекло всичко по план. Преди да напусне Корпуса, Гръм пое една последна мисия. Беше опасна, достойна единствено за най-добрите. Кокрън го изпрати с друг негов колега в Колумбия, за да попречат на един наркобарон, въобразил си, че е колекционер, да купи крадени произведения на изкуството. Гръм не се завърна. Беше изтекла информация. Търсачът, който го бе съпро­вождал, успя да избяга и да се завърне в Испания жив и здрав, но от Гръм така и не получиха вести. Картелът го екзекути­ра. Кокрън изгуби един добър приятел, а Тирсо - последната си възможност да си има баща. И най-лошото от всичко бе, че никога не разбра колко близо е бил до това да се сдобие с различен живот. Проклет и мръсен лош късмет. Кокрън беше обещал на Гръм , че вратата винаги ще е от­ворена, ако някой ден реши да се върне. Вече нямаше как да из­пълни обещанието си, не и към него, но би могъл да го направи със сина му, с Тирсо. В нарушение на собствените си правила Кокрън прие Тирсо като търсач. Направи го, защото беше истински впечатлен от него, но би било лъжа да се твърди, че щеше да даде съща­та възможност на някой друг, който не носи името на Гръм . Нямаше представа дали старият му приятел би го одобрил, но беше сигурен, че най-малкото би се бил посмял здравата на тази неочаквана рокада на съдбата. Такъв си беше той: винаги готов да оцени добрата шега. Кокрън знаеше, че рано или късно на Тирсо ще му се нало­жи да узнае истината за баща си. За нещастие нито един момент не изглеждаше подходящ, за да му се поднесе подобно разкритие. Тази работа изискваше по-голяма деликатност, отколкото Кокрън мислеше, че притежава. Беше грешка да продължава да държи истината в тайна. Реши да не бави повече нещата. Щеше да говори с Тирсо, кога­то се върне от Пласенсия. Това беше моментът да се разреши висящият въпрос, колкото и неудобно да изглеждаше. Същия този ден бе провел труден разговор с един от търсачите си. Да каже на Тирсо истината за баща му не би могло да бъде по-зле. Кокрън се почувства много уморен. Много уморен и много остарял. За пръв път в живота си се усъмни дали ще има дос­татъчно сили, за да издържи цялата тежест, която се сто­варваше на плещите му. Помисли си не без горчивина, че на неговата възраст по­вечето хора се радват на спокойна и добре платена пенсия. В неговия случай това беше утопично желание: един търсач никога не се пенсионира. Търсенето няма край. Преследва те дори и след смъртта, когато след последния си дъх се подгот­вяш да последваш Истинската тайна. Ах, да, въздъхна той. Единствено тайната ни вдъхва жи­вот. Единствено тайната. Здрачът вече беше отминал и Кокрън неочаквано се видя заобиколен от сенки. Не помнеше колко време е минало, откак се бе скрил и последният слънчев лъч. Добре тренираният му слух долови неясен звук някъде из къ­щата. Мускулите му се напрегнаха. Беше очаквал нещо да се случи, не знаеше какво точно, но инстинктът му подсказваше, че моментът приближава. Разгада шума: бяха стъпки. Някой се движеше крадешком из дома му. Кокрън отвори чекмеджето на бюрото, зад което седеше. Отвътре извади пистолет: „Браунинг Р-35”, полуавтомати­чен, девет милиметра. Същият, който Черната стража из­ползваше във въоръжението си. Старите навици са силни. Без да издава и звук, Кокрън постави пистолета в скута си и дръпна предпазителя. Зачака. Вратата на кабинета се отвори и натрапникът се появи на прага. Кокрън запали малката настолна лампа и се откри пред на­трапника. Под бледата ѝ светлина можа да види неканения си посетител. Веднага разпозна голото бледо лице. Месестата мека глава не се забравяше лесно, приличаше на червей. -      Йос Гелдерод - каза Кокрън. - Не бъркам, нали? Новодошлият се усмихна и показа зъбите си. Приликата му с подземна твар се подчерта зловещо. -      Можете да ми викате и Йос Валонеца, ако предпочита ­те. От друга страна, не съм сигурен как да се обръщам към вас... Кокрън става ли? Или предпочитате Нарваес ? -      Това няма значение, понеже няма да водим никакъв раз ­говор. -      Колко жалко. Никога не отказвам добрата раздумка... До­бре де, тогава нека стане бързо. Гелдерод направи крачка напред. -      Не мърдайте. -      Защо? Да не съм задържан? -      Не съм полицай. Няма да ви арестувам, но и вие не мър ­дайте от мястото си. Кокрън извади пистолета и го насочи към Гелдерод. -      А, виждам. Малко е несъразмерно, не мислите ли? Боя се, че съм в неизгодно положение. - Гелдерод извади ловджийския нож, който носеше затъкнат в колана си, и го показа. - А сега какво? Ще се нахвърлим един на друг, или ще пробваме да ви­дим кой от двама ни е по-бърз? -      Най-разумното от ваша страна би било да се обърнете и да излезете от дома ми. Гелдерод нажалено поклати глава. -      Това е невъзможно. Когато имам задача, обичам да я из ­пълнявам. -      И каква е задачата? Отмъщение? - Да отмъстя на кого? На вас ли? О, не. Преди всичко аз съм практичен човек. Нямам навика да се въвличам в лични отношения, когато изпълнявам поръчка. Не, господин Кокрън, Нарваес или както там, по дяволите, ви харесва да се нари­чате. Това не е заради Сидни. Вие се превърнахте в пречка за един проект, който аз и съдружникът ми се опитваме да осъ­ществим, това е всичко. - Ако под „съдружник“ имате предвид един от търсачите ми, мисля, че трябва да забравите за тази сделка. Къртицата ви е разкрита. Току-що говорих с въпросната личност и ѝ съ­общих, че съм наясно за двойната ѝ игра. -      Знам. Вече ми каза. Затова съм тук. Но не, нямам предвид никое от вашите хлапета. Н най-малка идея си нямате сре ­щу кого се изправяте, нали? Съдружникът ми има очи и уши навсякъде по света. Владее могъщо оръжие, което го прави практически непобедим: парите. Вашият смехотворен Кор­пус на търсачите е Давид без прашка срещу Голиат, който го превъзхожда по възможности и разум. Трябваше да про­дължите с дребните си кражбички и да не се изпречвате на пътя ни. Може би за търсачите ви все още има време да се отдръпнат... За нещастие за вас вече е твърде късно. Лилит ви иска извън играта. -      Коя е Лилит? Гелдерод се изсмя подигравателно. - Жената с мед и мляко под езика... Знаете ли историята? Вещицата, която направила Масата за цар Соломон. -      И всичко това заради някаква митична реликва? -      Не, приятелю, заради власт е. Името на имената. Гелдерод направи две стъпки към Кокрън и надигна ножа си. -      Казах да не мърдате. Не допускайте грешката да мисли ­те, че не бих ви убил. -      Знам, че няма да го направите. -      Мислите, че не съм способен ли? -      Напротив, но се боя, че прашката ви е счупена, мой мъни ­чък стар Давид. Гелдерод направи още една крачка. Кокрън стреля. Тялото на Гелдерод подскочи и на гърдите му се отвори дупка. Падна назад и остана прострян по гръб на пода. Кокрън затвори очи и вдиша дълбоко. Бавно остави пистолета върху бюрото. От дулото още из­лизаше дим. Тялото на Гелдерод лежеше безжизнено в сенките. Кокрън се изправи и се приближи към трупа. Лицето беше също тол­кова бледо, както и приживе. Наведе се над него. Притисна пръсти към шията му, тър­сейки пулса. Внезапно очите на Гелдерод се отвориха. Пръстите му се сключиха около дръжката на ножа и преди Кокрън да разбере какво става, онзи вдигна ръка и заби острието в шията му, точно под челюстта. Кокрън изхрачи кръв и изхриптя. Гелдерод го изрита. Ста­рецът се олюля и падна по гръб. Притискаше длан към гърлото си. Между пръстите му продължаваше да извира гъста кръв. Гелдерод стисна китката му и го принуди да постави длан­та си върху гърдите му, върху дупката, отворена от куршума. Приближи лицето си до неговото. -      Дърт идиот. Усещате ли? Докосвате ли? Обикновена бронежилетка под якето. За толкова тъп ли ме мислите, че да ида на битка без щит? Кокрън изкашля кръв. Гелдерод пусна ръката му и старецът остана проснат на пода. Валонецът остана изправен до него, наблюдавайки мълчаливо как животът на противника му изтича през раната в шията му. В очите на Гелдерод се долавяше нездрава наслада, сякаш гледаше насекомо, изгарящо под някоя лупа. С блеснали очи по­срещна последните предсмъртни хрипове на Кокрън, след които тялото на стареца спря да се гърчи, а сините му очи се превърнаха в две мъртви стъклени мъниста. Старецът беше корав. Отне му няколко минути да умре, но за Гелдерод това бе твърде кратко. След като се увери, че Кокрън е вече обезкръвен труп, се приближи към бюрото и взе пистолета, с който неприятелят му беше стрелял. Отдели няколко секунди да го прецени. Беше добро оръжие. Щеше да е жалко да го остави. Затъкна го в задната част на панталона си. После, без да си дава труда да погледне за последен път Нарваес , си тръгна. Имаше нужда да хапне нещо. Гледката на кръв винаги му отваряше апетит. ЧЕТВЪРТА ЧАСТ МАСАТА НА ЦАР СОЛОМОН 1. АЛИБИ СМЪРТТА винаги е ненавременна. А смъртта на Нарваес дойде във възможно най-лошия момент. Ако трябва да съм честен, не успях да опозная стареца тол­кова добре, че да изпитам голяма мъка от загубата му. Обаче наистина изживях силно чувство на безпомощност. От момен­та, в който се запознахме, Нарваес се бе показал като солидна ледена основа, която поддържаше здрава структурата на Кор­пуса. Създаваше впечатлението, че е човек, неподвластен на времето. Неподвластният на времето човек беше открит мъртъв, убит с нож, на пода в дома си. Не знаех дали е имал време да изобли­чи предателя в Корпуса и ако това не беше достатъчно, от Марк продължаваше да няма следи. С Дани се върнахме в Мадрид толкова бързо, колкото ни беше възможно. Искахме да идем право в Мазето, но Енигма ни разубеди. Всичко още беше твърде объркано и най-доброто, което бихме могли да направим, беше да опитаме да си почи­нем през нощта. На следващия ден в залата за съвещания в Мазето обстанов­ката беше не толкова погребална, колкото напрегната. Въздухът сякаш се плъзгаше върху струните на пиано. Сред търсачите се долавяше нямо усещане за несигурност. Уркихо, адвокатът, който ми помогна в Лисабон, бе заел мястото начело на голямата овална маса, което беше отредено за Нарваес . Помня, че това ми се стори почти обидно. Дани седеше до мен и гледаше адвоката със сурово и невъз­мутимо изражение. Срещу нас беше Тесла , блед и разтреперан. Играеше си с ключодържателя си от „Междузвездни войни“ и го въртеше между пръстите си толкова спазматично, че за миг се притесних да не размести ставите си. До него седеше Ени­гма , мълчалива и мрачна. От всички търсачи най-зле изглеждаше Мехур . Приличаше на бледа сянка с червени очи; раменете му бяха увиснали, ся­каш някой бе поставил върху тях непоносима тежест. Марк го нямаше. Уркихо ни гледаше. Очите му бяха широко отворени и сухи, така че създаваше впечатлението, че никога не мига. Запита за Марк, но тъй като никой от нас не знаеше какво да отговори, реши да започне събранието без него. Започна, като изрази съболезнования, лишени от всякакво чувство. После с равен глас, сякаш четеше написан доклад, ни осведоми в детайли за обстоятелствата около смъртта на Нарваес . Докато прнвършваше изложението си, неочаквано в съве­щателната зала се появи Марк. Изглеждаше много изненадан, като видя всички ни там. Възцари се мълчание. Марк се приближи към групата. -      Какво става? - запита. - Къде е Нарваес ? Отговори му Уркихо. -       Нарваес е мъртъв. Убит е. -      Как...? - Кръвта напълно се оттече от лицето на Марк. - Нарваес ... Мъртъв? Невъзможно... -      Къде беше през цялото това време, Марк? - запитах с приглушен глас. - В Пласенсия ти казах да не мърдаш от хостела, докато не получиш вести от Дани или мен, но ти се изпари, без да оставиш следа. Кажи ми, Марк, къде беше, по дяволите? Уркихо му попречи да отговори на въпроса. Взе думата и каза: -      Преди да започнем да разпитваме, искам всички да сте на­ясно с положението: смъртта на Нарваес е убийство. Започнало е полицейско разследване, за да се разкрие престъплението. Това доведе до лек смут. Думите на Уркихо бяха предизвика­ли голямо безпокойство. -      Не можем да бъдем разследвани - обади се Дани. - Поли­цията няма правомощия за това. Дейностите ни са секретни. -      Точно така. И това усложнява нещата - съгласи се Ур­кихо. - От този момент ще действам като ваш адвокат. Поли­цията няма да разговаря с вас. През цялото време ще стоите настрана. Все пак, за да е възможно това, е необходимо да отговорите на всичките ми въпроси. По отношение на раз­следването аз ще съм единствената връзка между Корпуса и полицията. -      Полицията дори не би трябвало да знае за съществуването ни - каза Дани. -      Няма и да разбере. Но за съжаление има проблем. Важен проблем: вчера следобед един от вас е бил в дома на Нарваес и е говорил с него насаме. Крайно необходимо е да ми кажете кой е бил. Никой нищо не каза. След известно време Дани запита: -      Откъде сте сигурен в това? -      Защото той ми го каза. Сутринта говорихме. - Уркихо въз­дъхна и разтърка клепачите си с връхчетата на пръстите. - Това не е лесно, момчета, но трябва да го знаете. Нарваес се консул­тира с мен за някои правни въпроси, които засягат изтеглянето на един от членовете на Корпуса. -      Искал е да уволни някого? Кого? -      Не знам, Дани. Той не ми каза. Също така не знам и моти­ва. Разбрах само, че същия следобед е имал среща с въпросния човек, за да го уведоми лично. Веднага си дадох сметка, че става въпрос за къртицата. Ня­маше какво друго да е. -      Поне би трябвало да е казал дали човекът е мъж... или жена - осмелих се да се обадя. -      Не. Беше доста неясен в това отношение. Струваше ми голямо усилие да го накарам да сподели с мен най-основните детайли. - Уркихо подпря ръцете си на масата и ни изгледа. - Налага се да разбера кой от вас е бил вчера в дома на Нарваес . -      Защо? Мислиш, че този човек го е убил ли? - ядно запита Дани. -      Не съм казал нищо подобно. -      Надявам се да е така, адвокате - нахвърли му се Мехур . - Защото, ако ти или полицията си мислите това, най-добре да търсите в друга посока. Говореше почти през зъби. Стори ми се, че всеки момент ще се нахвърли върху Уркихо в пристъп на гняв. Може би адвока­тът се притесни от същото, защото вдигна ръцете си в помири­телен жест. -      Няма защо да сте толкова враждебни. Аз съм ви адвокат, а не враг. Винаги съм полагал усилия да ви помагам и сега няма да е по-различно; обаче ако някой от вас е бил при Нарваес вче­ра, най-добре да ми го каже сега. Единственият отговор, който Уркихо получи, беше оловно мълчание. Адвокатът изчака да мине известно време и накрая въздъхна уморено. -      Добре. Както искате. Поне се надявам да науча къде е бил всеки от вас вчера следобед. -      Защо не започнем с Марк? - веднага казах аз. - Много ис­кам да разбера защо избяга от Пласенсия, след като имаше ясни указания да не мърда от мястото си. -      Не съм избягал - бързо отговори той. - Подчиних се на есемеса, който ми прати Мехур . Споменатият подскочи, като чу името си. -      За какъв есемес говориш? -      Оня, който получих вчера следобед. Ето. Показа ни мобилния си телефон. Имаше есемес, изпратен от номера на Мехур . Има проблем - пишеше там. - Незабавно се яви в Мазето. Където и да си. Не си вдигай телефона, все едно кой те търси. М. -      Проклятие! Никога не съм ти изпращал това! - извика Ме­хур . Изгледа всички ни. - Истина е! - Но това е твоят номер - отбеляза Тесла . -      Твърдиш, че лъжа ли? Тесла се отдръпна назад, за да се защити. -      Не, не... Само казвам, че... Това е твоят номер. Това е всичко. За кратко настъпи мълчание. Стори ми се, че погледите, от­правени към Мехур , са станали подозрителни. Адвокатът взе думата. -      По-късно ще изясним историята с есемеса. Какво направи, след като го прочете, Марк? -      Последвах инструкциите, естествено. -      Как се върна в Мадрид? Нямаше кола - казах аз. -      Успях да си наема. Стори ми се важно да се подчиня на пряка заповед, дадена ми от Мехур . -      Не съм изпращал това съобщение - настоя Мехур . - Не ми дреме чий номер се показва там: не съм го пращал аз. Уркихо му направи жест да млъкне и продължи да разпитва Марк: -      В нито един момент ли не ти хрумна да се обадиш на Мехур , за да говориш с него? -      Не. Такъв беше протоколът, който следвахме в Лисабон: ако някой от нас получи съобщение с пряка заповед, се огра­ничава да се подчини, без да се обажда. Реших, че тук случаят е идентичен. Опитах обаче да се свържа с Тирсо и Дани, но телефоните им бяха извън покритие. -      Разбирам. Тогава си се върнал в Мадрид. Какво направи след това? -      Дойдох право тук. Беше много късно и нямаше никого. Тогава реших да се обадя на Мехур, но той не ми вдигна. -      Имаш ли обаждане от Марк в телефона си? - обърна се Уркихо към Мехур . -      Бога ми, имам обаждания от кого ли не - ядосано отвърна той. - Всички, които бяха научили за смъртта на Нарваес , ми звъняха десетки пъти през цялата нощ. Спрях да отговарям на обажданията, когато ми се стори, че главата ми ще гръмне, ако получа само още едно съболезнование. -      Марк, как така не знаеше, че Нарваес е мъртъв? - запита Дани. -      Аз също не отговорих на ничие обаждане. Такова беше нареждането в съобщението, което получих. Като видях, че в Мазето няма никого, реших да изключа телефона си и да се прибера. Предположих, че ако има нещо важно, на сутринта ще го разбера. Гледах Марк, преглъщах версията му за станалото, но не вярвах и на една думичка в този низ от противоречия. Бях убе­ден, че лъже. Имах желание да скоча на крака и да му го изкре­щя в лицето пред всички. Не ми хрумна да помисля, че този, който не казва истината, може да е Мехур . От първия миг повярвах, че онова съобще­ние не е пратено от неговия телефон. Сериозна грешка от моя страна. Оттогава не спирам да се питам дали нещата щяха да се развият различно, ако тогава не бях толкова уверен и бях решил да разровя въпроса. -      Добре - каза Уркихо. - Имаме есемес, който никой не е пратил, но който, изглежда, е изпратен от съвсем конкретен те­лефон: твоя, Мехур . Можеш ли да ми кажеш къде беше вчера следобед? Мехур сви устни. Изглеждаше, сякаш ще откаже да отгово­ри, но накрая каза: -      Тук, в Мазето. Упражнявах се в стрелба в галерията. -      Сам ли беше? -      Не. Тес беше с мен. -      Истина ли е това? Тесла се сви на мястото си. Въртеше истерично ключодър­жателя между пръстите си. Изгледа ни всички като хванат в капан. После погледна Мехур. -      Да. Да. Бях с него. През цялото време. -      До колко часа, приблизително? -      Аз... Не помня. -      По дяволите! Как така не помниш? - възкликна Мехур . - Сигурно десет пъти те питах колко е часът, защото не си носех часовник. Беше почти девет, като излязохме оттук. - Да... Разбира се... Девет. Точно така. Бях забравил. -      Имаше ли още някой в Мазето? - запита Уркихо. -      Никой - отговори Мехур . - Дойдох следобед. Понеже беше петък, Енигма се беше прибрала след обяда. Старецът... Нарва­ес също го нямаше. Намерих Тесла да работи в Демонтажната и го попитах дали иска да постреляме. Изхабихме десет или дванайсет мишени, още трябва да са на стрелбището. Енигма добави, че макар да не ги е видяла, те ще се покажат на записа от охранителните камери в стрелбището. Там дори щеше да е отбелязано времето, през което двамата са се упраж­нявали в стрелба. -      Много би ми помогнало да видя записите - каза Уркихо. -      Имам достъп до охранителните камери - обади се Тесла . - Веднага ще ти направя запис. -      Защо имам усещането, че сме разпитвани, сякаш сме запо­дозрени в нещо? - запита Мехур . -      Защото е така. Аз съм искрен. Това е разпит. Провеждам го, за да предотвратя необходимостта да го прави полицията. Разликата е там, че целта ми не е да ви обвиня. Ако открия някое несъответствие в показанията ви, няма да го използ­вам срещу вас, а ще потърся начин да го обясня. Напомням ви, че съм вашият адвокат. - Изгледа ни един по един с из­пъкналите си очи. - Искате ли да ви държа далеч от бурята? Тогава ще се наложи да ми се доверите. Поне го направете за стареца. Той рискува кожата си за вас и мисля да направя същото. УРКИХО пожела да говори с всеки от нас насаме. Бях от последните, които отидоха при него. Разговаряхме в съвещателната зала. Седнахме един срещу друг. Адвокатът ме запита без заобикалки къде съм бил следо­беда предишния ден. Разказах му действията си. -      Дани ми каза, че не е трябвало да отиваш в Пласенсия с Марк и с нея - каза ми адвокатът. В Лисабон все още не ми го­вореше на „ти“, за разлика от сега. Не знаех дали това е добър, или лош знак. - Как така реши внезапно да се появиш там? -      Решението не беше мое. Нарваес ми нареди. -      Разговарял си с него насаме вчера сутринта? - Не отрекох. - Сподели ли с теб нещо в онзи разговор, което мислиш, че може да е... важно? Изгледа ме със сухите си изпъкнали очи. Имах чувството, че ме разпитва мъртва риба. -      Нищо, за което да се сещам. Не исках да говоря за предателя. Не се осмелих. Доверието ми в адвоката, на когото знаех единствено името, трябваше да е много по-голямо, за да бъда напълно искрен с него. За миг дори се усъмних дали целият този разпит не е обикновено от­клоняване на вниманието. Кой би могъл да ме увери, че Уркихо не е внедрената къртица? Самият Нарваес не бе пожелал да сподели с него всичко, което знаеше, а не исках да съм по-неблагоразумен от стареца. Може би беше лошо решение. Във всеки случай нямах достатъчно време, за да преценя вероятностите. -      Добре - каза адвокатът. - Когато стигна в Пласенсия, оти­де да се срещнеш с Марк. Не видя ли Дани? Разказах му сбито как бяха протекли събитията. Адвокатът от време на време си вземаше бележки, без да ме поглежда. -      Кога пристигна в Пласенсия? -      Беше към един. -      Колко време ти отне пътят дотам? -      Малко повече от два часа. Спрях само за да заредя бензин. -      Разбирам. Значи около два часа... - Уркихо си записа нещо в една тетрадка. - Така че в един си се срещнал с Марк. Колко време прекарахте заедно? -      Достатъчно. Пет-шест часа. После, като мина шест, оти­дох в Малпартида да търся Дани. -      В колко часа се срещна с нея? -      Не мога да кажа с точност - отговорих раздразнен. - Няма­ше време да си гледам часовника, докато се борех с подивяло псе. Трябва да съм стигнал в двореца някъде между седем и осем. Когато с Дани се върнахме в Пласенсия, минаваше еди­найсет вечерта. -      Разбирам... А колко време Дани е прекарала в капан в дво­реца, докато дойдеш? -      Не знам. Часове. Предполагам, че на този въпрос тя ще отговори по-добре от мен. -      Да. Обаче питам теб. -      Добре. Ясно е, че искате да стигнете донякъде. Ако ми ка­жете къде точно, може би ще си спестим много време. -      Единственото, което се опитвам, е да намеря начин да по­крия всички ви: Тесла и Мехур са покрити за целия следобед, ти също: първо от Марк, а после от Дани. С Енигма нямах такъв късмет. Според нея от три часа следобед си била сама вкъщи. Марк го водим изчезнал от шест следобед до днес сутринта. А Дани... -      Дани е била в една дупка, откакто се е разделила с Марк сутринта, докато я намерих. -      Така изглежда. За нещастие дупката няма как да го потвър­ди. Тя казва, че е влязла в двореца в единайсет преди обед и е останала заклещена там, докато не си дошъл. -      Барманът от бара в Малпартида я видял да идва сутринта. -      Именно. В бара, не в двореца. - Уркихо сплете пръстите си над масата и ме погледна в очите. - Може да е отишла в Малпартида, да е влязла в бара и после, вместо да продължи към двореца, да е отпътувала за някое друго място. Биха ѝ били необходими два часа, за да стигне до Мадрид. Би могла да е тук към два и да е тръгнала обратно в пет, дори може би в шест. Може да е стигнала в двореца навреме, за да я намериш. Хипотезата ми се стори толкова тъпа, че не знаех дали да се ядосам, или да се изсмея. -      И за какъв дявол ѝ е било нужно да прави нещо толкова абсурдно? -      Три часа в Мадрид. Достатъчно, за да се срещне с Нарваес в къщата му. -      Това е пълна глупост - презрително изрекох аз. Адвокатът не промени изражението си. -      Също както и колегите ти си мислиш, че искам да ви по­ставя някакъв капан. Не е така, Тирсо. Трябва да знам с какво разполагам. Ако никой не може да ми каже какво е правила Дани във времето, през което е била сама, работата ми в момен­та е отчаяно да открия начин да докажа, че ѝ е било невъзмож­но да се върне в Мадрид през това време. -      Запазете усилията си за Марк. На него ще са му много по-нужни, отколкото на нея. А може би сте повярвали на глупавата му история с есемеса? -      Ни повече, ни по-малко, отколкото вярвам, че Дани, търсачка, добре тренирана да се справя с трудни ситуации, е пре­карала повече от шест часа в някаква крипта, без да намери начин да се измъкне оттам. Не ми хрумна как да възразя, а това ме вбеси много. -      Приключихме ли, или имате още въпроси? Уркихо ме гледа мълчаливо известно време, преди да ми от­говори. -      Не. Можеш да си вървиш. Моля те, предай на Тесла от мен, че колкото може по-скоро ми трябват записите от охранителна­та камера. Излезе оттам, без да каже и дума. Зарадвах се, че се разде­лих с безизразните очи на адвоката. ОНЗИ макиавелист успя да напълни главата ми с подозрени­ята си. Колкото и да настояваше, че се държи така за доброто на Корпуса, не бях толкова сигурен. Бях съвсем наясно, единственият, който крие нещо, беше Марк. С всички сили бях прегърнал тази идея. Дълбоко в себе си знаех, че причината да подозирам Марк, е твърде лична. От друга страна, не исках да развия и нездра­ва параноя към всички, които ме заобикалят. Марк беше най-лесната възможност. Най-удобната. Не исках да приема никоя друга. Отидох да търся Тесла , за да му предам заръката на Уркихо. Намерих го в Демонтажната. Седеше пред мониторите, свърза­ни с охранителните камери в Мазето. По изражението на лице­то му личеше, че нещо не върви добре. Пръстите му танцуваха върху клавиатурата на компютъра пред него. Гледаше екрана и кълнеше през зъби. -      Нещо лошо ли става? - запитах. -      Не... или пък да... Не знам... Ох, мамка му! - Ръката му пробяга по клавиатурата като изнервен паяк, а на екрана не спираха да се показват системни съобщения за грешки. Мамка му, мамка му, мамка му... Това не е добре. Никак даже не е добре... -      Знаеш ли, че почваш да ме тревожиш? -      Ако ще се тревожиш, нека ти дам добра причина: вчераш­ния запис от охранителните камери го няма. -      Как така го няма? -      Изчезнал е. Безследно. Изтрит е. - На екрана се появи по­редното съобщение за грешка. Тесла блъсна по клавиатурата и се облегна назад на стола си. С другата си ръка стискаше конвулсивно ключодържателя си със Звездата на смъртта. - По дя­волите! Не разбирам как е могло да се случи. -      Уркихо ми каза, че този запис му трябва. -      Ами няма да го получи. Някой го е изтрил. -      Не можеш ли някак да го възстановиш? -      Именно това се опитвам да направя, обаче е невъзможно. Записа го няма. -      Но как е могъл да изчезне внезапно? Няма смисъл. -      Знам, че няма. Предполага се, че тези архиви се запазват автоматично в паметта. Щом са изчезнали, някой трябва да ги е изтрил. -      Може ли да се направи? -      Толкова е лесно, колкото да изтриеш обикновен файл от компютъра си. Дори не иска парола... - Тесла изтощен покри лицето си с ръце. - По дяволите... Защо не сложих парола? Ста­рецът преди месеци ме помоли за това... -      Добре де, не се тревожи сега за това. На Уркихо ще му се наложи да се примири. И какво от това? Тесла въздъхна . -      Трябва да ти кажа нещо важно... Тонът, с който произнесе тези думи, ми се стори особен. -      За какво става въпрос? Внезапно Тесла стана много нервен. Изправи се и затвори вратата на Демонтажната. -      Излъгах. -      Кого? -      Уркихо. Излъгах го. Казах му, че съм прекарал следобеда на стрелбището с Мехур , а това не е истина. Беше много блед. Приличаше на изплашено дете. За миг дори ми стана жал. -      Но, Тесла , защо го направи? Ако си бил някъде другаде, трябваше да кажеш. Това може да създаде проблеми. -      Не, не разбираш. Аз бях на стрелбището, но бях сам. Ме­хур въобще не се е появявал. -      Ама... Защо каза обратното? -      Той ме помоли - отговори Тесла почти шепнешком. - Тази сутрин. Преди да дойде Уркихо. Говори с мен насаме и ми каза, че ако някой ме пита, трябва да кажа, че вчера цял следобед съм бил с него и съм се упражнявал в стрелба. -      Защо се съгласи да излъжеш заради него? -      Практически ме заплаши, Тирсо! Аз... Много мразя да се карам с него. Понякога ме плаши... Губи контрол, разбираш ли? Не можеш да си представиш на какво е способен, когато се вбеси. Сетих се за Лисабон. Как Мехур разби носа на Акоста, без изобщо да се замисли. Акоста, с покритите с кръв гърди, свит на дивана в апартамента си, беше гледал Мехур със същия ужас, който в момента се четеше и в погледа на Тесла . -      Ако Мехур е излъгал, трябва да кажеш на Уркихо. Тесла изнервено поклати глава. -      Не смея. Той ще разбере, че аз съм го издал. Обаче ако ти... Намекът му ме ужаси. -      Няма начин. Не мога да стана доносник. Това си е между Мехур и теб. -      Добре. Мислех си, че мога да разчитам на помощта ти, но както искаш. Нищо не съм ти казал - изрече той, видимо при­теснен. Отново седна пред мониторите. - Обаче нека ти дам един съвет: стой настрана от това копеле. Нарваес му вярваше сляпо и виж как свърши. Кръвта на Бейли е развалена. -      Какво имаш предвид? -      Само каквото ти казвам, нищо повече. Затвори се в себе си, обърна ми гръб и продължи да работи, все едно ме няма там. Реших, че ще е най-добре да го оставя сам. На излизане от Демонтажната силните ми подозрения към Марк бяха започнали да се разколебават. 2. ХРИЗОПРАЗ НАРВАЕС беше погребан в интимна обстановка, почти тай­но. По изрично негово желание тялото му щяло да бъде поло­жено някъде в Шотландия, уведоми ни Уркихо. Стори ми се много изненадващо. След деня, в който ни разпита, не видяхме адвоката да се появява в Мазето. Останалите си бяхме по местата както обик­новено, макар обстановката да подтикваше към бездействие. Някой беше нанесъл силен удар в сърцето на Корпуса на търса­чите и все още не можехме да се възстановим. Проведохме събрание, за да съставим план за действие, но нямахме голям успех. Липсата на човек, който да стисне юзди­те и да взема решения, силно ни тежеше. След като Нарваес го нямаше, не съществуваше никаква йерархия в Корпуса, а ни­кой не се осмеляваше да заеме мястото на стареца. Единственото решение, което се взе, беше да ми се предос­тави дневникът на маркиз Мирафлорес, за да го изследвам. Основната причина за това бе, че никой не искаше да го направи, а изглежда имаше и мълчаливо съгласие, според което всичко, свързано с Масата на Соломон, е от моята компетентност. След края на събранието бяхме паднали духом. После всеки от нас се оттегли някъде из Мазето - не толкова за да работим, колкото да очакваме някакво събитие, което да ни извади от комата. В края на същата седмица Уркихо се върна в Мазето и отно­во ни привика на събрание. Понеже появата му беше неочаква­на, всички предположихме, че ще ни съобщи някоя новост за смъртта на Нарваес . Обаче грешахме. -      За момента няма промяна - каза адвокатът. - Причината да искам да разговарям с вас, е друга. Получих някои обаждания... Важни хора... Има определена неяснота за бъдещето ви. Онези, които ви плащат заплатите, желаят да имат човек за връзка. Ис­кат някого, с когото да разговарят. -      Мислехме, че ти се занимаваш с това - каза Мехур . -      Аз съм временно решение. В края на краищата съм ваш адвокат, а не търсач. Нямам правото да се заема с това, а ако ми позволите да добавя, нямам и намерение да го правя. -      Струва ми се логично - обади се Дани. - Очевидно е, че ни трябва нов директор, за да продължим работата си. -      Така е - съгласи се адвокатът. - За щастие, понеже личните документи на Нарваес излязоха на бял свят, открихме, че той вече е предвидил тази възможност. Оставил е писмена препо­ръка за човека, който трябва да го наследи. -      И кой е той? -       Нарваес би искал това да си ти, Мехур . Лицето на търсача пребледня. Изглеждаше, сякаш току-що бяха прочели смъртната му присъда. Устните му потрепериха. -      Не... Не. Не искам да го правя... Трябва да има и друг... -      Няма друг. Нарваес е искал теб. Мехур ни изгледа отчаян като корабокрушенец, който очаква някой да му хвърли спасителен пояс от палубата на кораба. -      Вие не искате да съм аз, нали? Знаете, че идеята не е добра. -      Не се страхувай, скъпи - каза Енигма и го хвана за ръката. - Ще се справиш съвсем добре: старецът вярваше в теб. Той издърпа ръката си като опарен. -      Това е лудост! - възкликна. - Старецът грешеше. Няма да го направя. Отказвам. Трябва да си потърсите друг. Уркихо се намръщи. -      Никой не може да те задължи да приемеш поста, но искре­но те съветвам поне да отделиш време, за да помислиш. Поло­жението ви не е лесно. Хората, които в момента разполагат с възможността да решат бъдещето ви, не разбират защо трябва да продължат да наливат пари в организация, чиято дейност им е напълно неясна. В този конкретен случай тайнствеността, която ви обгръща, въобще не ви помага. -      Но все пак би трябвало да има някакъв протокол по за­местването на Нарваес - изтъкна Дани. - Ами ако старецът не беше оставил препоръка, какво щеше да стане? -      В този случай щеше да ви бъде спуснат човек отгоре. Енигма взе думата: -      Може и да греша, но ако старецът е посочил изрично своя наследник, подозирам, че го е направил, за да попречи други да вземат решението. Винаги се е тревожил много да не би външ­ни лица да се намесят в делата ни. -      Имаш право. Нарваес се боеше от политиците и от онова, което биха могли да направят с Корпуса - съгласи се Дани. По­сле изгледа Мехур . - Налага се да приемеш. Гледаше го в очите с необикновена нежност. Мехур изглеж­даше като уплашено дете. Погледите ни бяха насочени към него като дулата на взвод за разстрел. Устните му отново потрепериха. Никога не си бях предста­вял, че ще го видя толкова стреснат. Внезапно се изправи. С неуверен жест закопча сакото си. Изгледа Дани в очите. -      Съжалявам, малчо... Не мога да го направя. Просто... Не мога. И сякаш бягаше от нещо, Мехур ни обърна гръб и излезе от залата. Известно време всички мълчахме. Уркихо въздъхна и бавно завъртя глава. Дани се изправи. -      Ще говоря с него. Ще приеме, уверявам ви. След тези думи излезе след Мехур . Отново настъпи мълчание. Уркихо въздъхна и се зае да при­бира документите си. -      Дано да стане. Положението много ще се усложни, ако Ме­хур не пожелае да поеме юздите. Това може напълно да парали­зира работата ви или... нещо по-лошо. -      Няма ли алтернатива? - запита Тесла . -      Ще проверя. Дотогава ви съветвам да се опитате да го убе­дите. Ще се свържа с вас, ако имам някакви новини. Адвокатът си тръгна. Никой от нас, които останахме в за­лата, не беше съвсем наясно какво да прави или да каже след това. -      Няма да приеме - внезапно каза Тесла . - Той е страхливец, винаги съм го знаел. Нищо не струва без стареца. Просто ще ни зареже. И знаете ли какво? Радвам се. Предпочитам да се махна оттук пред това да му стана подчинен. -      Не бъди жалък, Тес - сурово изрече Енигма . - Уплашен е и това ми се струва нормално. Никой от нас не би искал в момен­та да е на негово място. Тесла се направи, че не я е чул. -      Ама че скапана ситуация... - процеди през зъби. Блъсна ръба на масата с ръце и си тръгна. Марк ни изгледа объркан. Изглеждаше сякаш се кани да каже нещо, но вместо това стана от мястото си и дискретно излезе, забил поглед в пода. Двамата с Енигма останахме сами. Тя гледаше в празното и си играеше с кичур от косата си. Изглежда не смяташе да ходи никъде. -      За какво мислиш? - запитах я. -      За любовта. За живота. За смъртта... Толкова много неща има, за които да мисля! - въздъхна философски тя. - Но най-вече мисля, че ако Дани не го убеди, ще си имаме проблем. -      Мислиш ли, че ще успее? -      О, да. Той я обожава. Много малко неща би ѝ отказал. Тъй като самото съществуване на Корпуса беше в опасност, допускам, че от моя страна изглеждаше много егоистично, за­дето в онзи момент изпитах ревност. Дани още ме привличаше, макар че, изглежда, аз твърде малко я интересувах. Въпреки това все си мислех, че за нас съществува поне някаква мъничка надежда. Думите на Енигма обаче я убиха. Дани и Мехур . Трябваше да го предположа, особено след като ги бях чул в Лисабон. Енигма ме изгледа. -      Както ти става, слънце? Защо толкова внезапно стана се­риозен? -      А, нищо. Притеснен съм, както и всички останали. -      Не, ние сме притеснени. А ти си тъжен. Това са две различ­ни чувства. Кажи ми какво ти има. Можех да си тръгна в онзи момент. Щеше да бъде най-добре. Положението беше прекалено сериозно, за да обръщам внимание на собствената си наранена гордост. Само че беше трудно човек да избегне Енигма : елфическите ѝ очи виждаха твърде много. -      Дани. Тя ми харесваше. -      Знам. Тези неща се забелязват... Или поне аз ги забелязвам. Но при все това продължавам да не схващам какъв е проблемът. -      Че не аз съм този, който ѝ вика „малчо“, нито пък съм чо­векът, след когото се втурва, когато той е уплашен. Енигма ме изгледа и повдигна вежди. -      Ами много ясно. Ти не си ѝ брат. -      Не съм ѝ какво? -      Брат. Те са брат и сестра. Не го ли знаеше? Мехур е по-големият, а Дани е малката. Тъжна история: майка им ги изоста­вила, а баща им се самоубил малко след това. Оттогава са сами на света. Много са привързани един към друг. Забравих гордостта и ревността си, дори забравих трудното положение на Корпуса на търсачите. Забравих всичко в мига, в който една мисъл избухна в съзнанието ми, когато Енигма ми разкри, че Мехур е брат на Дани. Една и съща кръв. Кръвта на Бейли. Развалена кръв. Изправих се и изненадах Енигма . -      Къде е Дискосът от Кентърбъри? -      Какво...? Чакай малко. Не говорехме ли за дълбоките ти чувства? Канех се да ти дам някои много добри съвети. Много съм веща по емоционалните теми. -      Сигурен съм в това, но ще се възползвам по-късно - пре­къснах я нетърпеливо. - Трябва да видя Дискоса. Налага се да се уверя в нещо. Тя въздъхна. -      А после аз съм била тази, дето не я разбират... За какво ти е да гледаш в момента този експонат? -      Току-що разбрах, че не е грешна следа, а най-важното е, че знам как да я разчета. -      Нима? Би ми харесало да видя това, но за нещастие Дискосът не е тук: при близнаците е. -      Страхотно. Тръгвам си. Ако някой те пита, кажи, че съм при тях. -      Чакай! Не се подлъгвай: те няма да ти покажат експонат на съхранение само защото си им го поискал. Трябва им изрична заповед от Нарваес за това. -      Кого имаш предвид? Човека, който беше убит, или оня, дето си е в кабинета и умолява да изберат някой друг? -      Добре де, може би сме изправени пред правна неяснота. Но дори и да е така, никога няма да ти позволят достъп до пред­мет, оставен на съхранение. Трябва да си с някой ветеран, за да опиташ да ги убедиш. Изгледах я. -      Ти би ли...? Тя рязко махна с ръка и ме прекъсна: -      Млъквай най-сетне и да вървим. Вече си мислех, че никога няма да ме помолиш. ИЗЛЯЗОХМЕ от Мазето, без да даваме обяснения на никого (ползите от временната липса на началство) и малко след това стигнахме в магазина на бижутерите. Заварихме единия от тях да реди пръстени на витрината върху парче черен атлаз. Първото, което направих, беше да погледна вратовръзката му: небесносиня, така че това беше Омега . Сбърчи чело, като ме видя да влизам, но когато пред очите му се появи и Енигма , лицето му се озари. Излезе иззад тез­гяха и се отправи към нея така усмихнат, че чак мустаците му щръкнаха. -      Енигма ! Какво приятно посещение, Ти, незачената невясто на времето и на покоя! 341 -      Не е ли невероятно? Сигурна съм, че това е единствена­та бижутерия в Мадрид, в която ме посрещат със стихове на Кийтс... Радвам се да те видя, Омега . -      Радостта е взаимна. Напоследък като че ли си говорим само по телефона. Би ни било приятно да те виждаме в нашия малък Лакедемон 352 . -      Познаваш ме: повече наблюдавам, отколкото действам. Как върви всичко тук? -      Все още сме съкрушени от смъртта на Нарваес . - Омега сведе поглед и изражението му стана сериозно. - Каква ужасна трагедия. Acta est fabula 363 , както е казал Октавиан Август. Имате ли някакви новини от следствието? Никой нищо не ни казва... Имаме неприятното чувство, че Уркихо ни държи на­страна. - Адвокати. Знаеш ги... -      Да. Изчадия от Осмия кръг на ада. Не ни карай да гово­рим... Прокашлях се леко, за да привлека вниманието на Енигма . Исках да ѝ напомня причината да сме в бижутерията, преди Омега да се изгуби из лабиринт от цитати и пословици. Тя разбра знака ми. Запита Омега дали ще е възможно да погледнем Дискоса от Кентърбъри. Бижутерът показа неохота, но заради Енигма се съгласи да го обсъди с брат си. Отправихме се към ателието. Алфа (носеше черна врато­връзка) работеше над нещо върху тезгяха си. Беше си сложил изящни очила, чиито стъкла приличаха на малки телескопи. Махна ги, като ни видя, и също като брат си поздрави Енигма с изключителна церемониалност. Изглежда двамата малки би­жутери бяха платонически влюбени в придружителката ми. После поздрави и мен, но с далеч по-малко жар. -      Ако идвате заради цилиндъра с форма на риба, се боя, че все още не сме стигнали доникъде - уведоми ни той. - Напо­следък сме заети с някои частни поръчки. Стори ми се, че ме изгледа с укор. Енигма отново спомена Дискоса. Алфа също като брат си в началото демонстрира неохота да ни го покаже. После си дадох сметка, че ако се бях появил с друг търсач или пък сам, близнаците никога нямаше да се съгласят да извадят предме­та. Обаче почти безсрамно се оставиха да бъдат убедени от Енигма . Алфа ни помоли да изчакаме в ателието, докато иде за Ди­скоса. Запитах дали е обичайна практика близнаците да пазят предметите, върнати от Корпуса. -       Нарваес предпочиташе така - отговори Омега . - Когато Корпусът на търсачите върне някой предмет, започва деликатен процес, по време на който трябва да се подготвят обществе­ността и академичният свят, така че никой да не се изненада, че оригиналът е в наши ръце. Това може да отнеме време: по­някога дори години. Най-добре е да ги съхраняваме тук, а не в Археологическия музей, за да избегнем възможността някой от служителите там да ги намери случайно. Това би провалило цялата операция. -      Тук са на сигурно място, така ли? -      Разбира се. Разполагаме с бронирана стая. Не забравяйте, че това е бижутерски магазин: през цялото време получаваме заявки за скъпоценни камъни, които идват от всички краища на света. Диаманти ог Холандия и Южна Африка, изумруди от Бразилия, рубини и сапфири от Китай и Шри Ланка... Подобно на грифоните на Аполон, сме свикнали да пазим съкровища в малкия си магазин. Алфа се върна отново, понесъл Дискоса. Постави го много внимателно върху една маса, която преди това Омега беше по­крил с парче черен плат. - Внимателно... Внимателно! - казаАлфа, когато понечихме да помогнем. - Не бива да претърпи и най-малкото нараняване. Отново можех да видя Дискоса от Кентърбъри със собст­вените си очи. Имах странно усещане, сякаш присъствах на затварянето на кръг. Интензивният зелен цвят на предмета, украсяван от червеникавите отблясъци, продължаваше да привлича вниманието ми с изключителната си техника на из­работка. -      Много добре. Енигма , ето ти го - каза Алфа . - И сега какво? -      Не знам, но допускам, че както е казал Хауърд Картър пред гробницата на Тутанкамон, ще видим прекрасни неща. - Тя ми намигна развеселена. - Тирсо ни е подготвил нещо. Бижутерите ме изгледаха въпросително. -      Прекрасен е... - казах замислено. - Прилича на проста голяма чиния с красив цвят, но в този предмет се крие много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Онези, които са го направили, са били истински майстори в работата си. -      Дано не сме извадили тази купа само за да ни кажеш колко е красива - изсумтя Омега . -      Не. Става въпрос за нещо много по-изненадващо. Помни­те ли думите, гравирани върху Маската на Муса? Онзи цитат от Корана, който беше различен от оригиналния текст? Ще ти низпосля ясни знамения. В тях не вярват само нечестивците. Сега вече знам защо са променили текста. -      Защо? - запита Омега . -      Ще ви покажа, но ми трябват два изумруда. По възмож­ност големи. Алфа се навъси. -      Никой не ни е споменавал нищо за никакви изумруди. -      Необходимо е... Или поне два камъка, които да са подобни на онези, които запълваха очните кухини на Маската на Муса. -      Нищо не разбираме. Какво общо има Маската на Муса с всичко това? -      Много - отговорих. - Ще ти низпосля ясни знамения. В тях не вярват само нечестивците. .. Ето това прави Маската: показва онова, което е скрито. Всъщност предметът сам по себе си за нищо не служи, важни са изумрудите. Това каза и единият от вас, когато призна, че е пробвал Маската: всичко се вижда зелено. За това става въпрос: да виждаш всичко в зелено... Енигма ми се притече на помощ. -      Хайде де, момчета, не ми казвайте, че не сте поне малко любопитни. Алфа въздъхна и сви рамене. Погледна брат си и той кимна. После излезе от ателието и след малко се върна с тънко черно куфарче. Отвори го. Вътре куфарчето беше разделено на малки ква­дратни участъци, а във всеки от тях имаше скъпоценни камъни, достатъчно, за да се заплати откупът за някой принц. -      Точно в момента не разполагаме с изумруди, големи като онези на Маската - обясни Алфа . - Обаче е възможно това да ти свърши работа. Избра два камъка с размерите на монети, шлифовани като кабошони. Бяха зелени и прозрачни, с много красив блясък. -      Какви са тези камъни? - полюбопитства Енигма . -      Хризопраз. Халцедон с малко съдържание на никел, зара­ди който има този зелен цвят. Според двайсет и първа глава на Апокалипсиса това е един от дванайсетте камъка, които укра­сяват основите на небесния Йерусалим. -      Александър Велики винаги носел хризопраз, преди да се впусне в битка. Audaces fortuna iuvat ... 371 - заключи Омега . - Не са изумруди, но доста приличат. Всъщност са дори по-трудни за намиране. - Подаде ми камъните. - Мислиш ли, че ще ти свършат работа? -      Можеш и сам да провериш: сложи си ги на очите. -      Какво? -      Послушай ме, постави ги на очите си и погледни през тях Дискоса. После ми кажи какво виждаш. Омега неуверено се приближи до Дискоса. Погледна ме и аз му кимнах окуражително. Бижутерът с очевидно съмнение постави камъните на очите си, сякаш бяха стъкла на очила, и погледна през тях към Дискоса, както му бях казал. Внезапно възкликна от изненада. -      Боже мили! Виждам го! - Махна хризопразите от очите си и ме изгледа удивен. - Тук, на Дискоса... -      Какво говориш? - запита Алфа. - Там няма нищо. -      Разбира се, че има! Но се вижда само през камъните... Виж! - Омега му ги подаде и брат му огледа Дискоса през тях. Веднага взе да издава ентусиазирани възгласи. -      Истина е! Истина е! Погледнете всички! -      Може ли...? - скромно запитах аз. -      Но разбира се, скъпи ми Тирсо! Вземи. Погледни. Почти не мога да повярвам... Най-сетне имах възможността да проверя сам дали инту­ицията ми е правилна. Погледнах повърхността на Дискоса, използвайки хризопразите като филтър, и видях онова, което толкова бе изненадало бижутерите. Зеленият цвят изчезна, неутрализиран от цвета на камъните. Вместо него съвсем ясно можеха да се прочетат думи, изписа­ни на арабски с яркочервен цвят. Под думите се виждаше на­чертаният план на някаква сграда. Махнах камъните от очите си и символите изчезнаха. Изненадващо елементарен трик, а в същото време изключи­телно находчив. Енигма, която беше нетърпелива да ѝ дойде редът, практи­чески изтръгна камъните от ръцете ми и ги използва, за да ог­леда и тя Дискоса. -      Виж, за да повярваш! - възкликна тя. - Прилича на една играчка, която имах като малка! Слагаше се парче червен цело­фан върху хартия в същия цвят и се виждаха рисунки. -      Всъщност това е много стар трик: цитира се в трактати­те по оптика на Птолемей, заради това мюсюлманите също са го знаели - обясних аз. - Изключително е, че онези, кои­то са изработили този предмет, са успели да го направят по толкова впечатляващ начин... Заради това Дискосът искри в червено. -      Невероятно. Мислех си, че тия работи стават само в рома­ните - каза Енигма . - Не мога да си обясня как Уорън Бейли не е разбрал: мислел е, че Дискосът е фалшива следа. -      Ето тук е скрит най-големият парадокс в този случай. Зара­ди това, че Бейли е мислел следата за фалшива, успях да стигна до заключението, че не е било така. -      Не разбирам. -      Знаеш ли за теста на Ишихара? Много е любопитен... Със­тои се от поредица карти, на които има червени и зелени кръ­гове и точки, които от своя страна се комбинират и образуват различни символи. Използва се, за да се диагностицира далтонизмът. Един далтонист би видял точките, но не и символите. Трикът на Дискоса ми напомня на този тест, защото доказва, че ако някой страда от далтонизъм, не може да види тайната, коя­то предметът крие. Бейли вероятно е използвал правилно Мас­ката или пък някой подобен метод, както направихме и ние, но не е видял нищо... Боя се, че е било невъзможно: той е бил далтонист. -      Това пък откъде го разбра? - запита Енигма . -      Не бях сигурен, но беше логично предположение. Мехур е далтонист, не може да различава червения цвят. Далтонизмът е наследствено заболяване и се предава предимно по мъжка ли­ния. Когато разбрах, че Мехур е брат на Дани и следователно потомък на Уорън Бейли, реших, че е много възможно да е на­следил именно от него зрителния си дефект. -      И така се затваря кръгът - добави Енигма . - Скъпи, но това беше много впечатляващо. Толкова рядко е да видиш мъж, който проявява гениалност! Усмихна се и погали бузата ми с връхчето на показалеца си. Допирът се просмука в главата ми като електрически заряд и чак гръбнакът ми потръпна. Алфа отново си беше сложил камъните на очите и оглежда­ше скритата рисунка върху Дискоса. -      Има послание на арабски около плана на сградата... -      Можеш ли да го прочетеш? - запита брат му. -      Да. Само две прости изречения са: „Под манастира се крие Името на имената“. И после: „В околностите на Тулайтула“. Сърцето ми лудо заби в гърдите. Ако това означаваше какво­то си мислех, откритието ми беше много по-значимо, отколкото бях предполагал в началото. -      Какво е „Тулайтула“? - запитах. -      Така мюсюлманите наричали Толедо - обясни Алфа . - Онова, което не разбирам, е какво ще рече „Името на имената“. Освен това ме озадачава и планът... Прилича на сграда. Може да е манастирът, за който се говори в текста. Енигма се канеше да каже нещо, но я изпреварих, преди да е успяла да проговори. -      Много странно всъщност. Ще направим копие на плана и текста и ще го отнесем в Мазето. Може някой от другите търса­чи да предложи нещо. Енигма ме изгледа учудено. За щастие не каза нищо. Прерисувахме на ръка колкото можехме по-точно символи­те върху Дискоса, понеже нямаше как да ги заснемем. После благодарихме на бижутерите за помощта им и излязохме от ма­газина им. Щом се озовахме на улицата, Енигма запита: -      Защо не им разказа нищо за Масата на Соломон? Знаеш толкова добре, колкото и аз какво значи „Името на имената“. Добър въпрос. Може би заради злокобния проблем с преда­теля, свързан със смъртта на Нарваес , бях станал изключително недоверчив. Докато не си изясня напълно кой предава тайните ни, ми се струваше благоразумно да не ги разкривам прекалено. -      Опитвам се само да постъпя така, както Нарваес би смет­нал за правилно - сухо казах аз. -      И от мен ли криеш тайни? След всичко, през което преми­нахме? -      Не бих могъл, дори да исках. -      Умен си. Вижда се, че започваш да ме опознаваш. Сега, ко­гато сме далеч от недискретни уши, би ли ми казал какво точно открихме върху този Дискос? -      Не съм сигурен. Имам си теория, обаче е доста объркана. -      Любимите ми. Казвай. -      Според хрониката на Акбар Маджмуа Муса открил мяс­тото, където вестготските крале криели Масата. Опитал да я запази за себе си, но когато слуховете за откритието му стигна­ли до ушите на халифа, на Муса му се наложило да се върне в Дамаск и да даде обяснения. Според хрониката той отказал да разкаже на халифа каквото знаел и заради това бил осъден да не се завърне в Испания, а впоследствие бил убит. Онова, което си мисля, е, че може би, преди да умре, Муса е успял да опази скривалището на Масата от хората на халифа и да го каже на сина си Абдаллах, на когото оставил управлението на Ал Андалус. Възможно е Муса да е използвал Маската и Дискоса като инструменти, с които да подскаже на сина си мястото, където се намирала Масата на Соломон. -      Като кръстче върху карта... Забележително! Според Ди­скоса Масата се намира под един манастир в Толедо. Несъм­нено е същият манастир, чийто план е нарисуван върху онази чиния. Не ти ли се струва прекалено лесно? -      А защо да не е? Ако Муса е искал да каже на сина си къде е Масата, би се опитал да го направи по възможно най-ясния на­чин. Важното е било да скрие посланието, а не значението му. - Добре. Да допуснем, че Масата е под манастир в близост до Толедо. Не знаем под кой обаче. -      Не, Масата не - казах аз. - Пещерите на Херкулес. Спомни си легендата: вестготските крале скрили Масата в Пещерите на Херкулес. Подозирам, че Дискосът посочва входа към тях. -      В Толедо има Пещери на Херкулес, но в тях няма нищо ле­гендарно. Това е обикновено водохранилище от римско време. Освен това са точно под Толедо, на височината на улица „Сан Гинес“. Според Дискоса входът към пещерите е някъде в окол­ностите на града. -      Под някакъв манастир, да - съгласих се аз. - Ако можехме да разберем под кой... -      Това не би ли трябвало да е упоменато в оня дневник, дето го намерихте с Дани? Отговорих, че не. Почти не бях имал време, нито пък жела­ние да изследвам дневника освен отгоре-отгоре, но бях сигурен, че маркизът въобще не бе стигнал до откритието, че комбина­цията между Маската на Муса и Дискоса може да представлява важна следа. Но все пак наистина трябваше да изуча основно дневника му. Заради всичко, което се беше случило след връщането ми от Пласенсия, бях оставил тази задача настрани. Ясно беше, че е време отново да се заема. Енигма се съгласи с мен. -      Не трябва да отлагаш повече. Все още имаш дневника, нали? -      Пазя го у нас. -      Тогава отивай още сега и се залавяй за работа. Аз пък ще ида в Мазето и ще разкажа на всички какво сме открили. Внезапно се почувствах обезсърчен. -      Какъв е смисълът, наистина? Нарваес го няма. Мехур не иска да заеме мястото му... Няма никой, който да ни казва какво да правим или как трябва да действаме. -      Точно сега аз ти казвам какво трябва да правиш, скъпи, и ти препоръчвам да ме послушаш. Не знам колко гадна мога да стана, когато се ядосам, но съм сигурна, че ти не искаш да раз­береш. - Енигма стисна устни с решително изражение. - Умо­рих се да оплаквам мъртвите. До гуша ми дойде от това усеща­не за поражение, което сякаш ни сломи. Това не е продуктивно. Не е забавно. Все едно каква е ситуацията, време е да започнем да се държим като търсачи. Така че не ми отговаряй и започвай да търсиш. Нямаше как да я разубедя. -      Знаеш ли? Може би Нарваес се е объркал за търсача, който трябва да заеме мястото му - казах аз, без да съм съвсем наясно дали говоря сериозно, или не. Тя се засмя. -      О, не слънчице. Уверявам те, че не е сбъркал. Корпусът на търсачите ще потъне в хаос, ако се наложи да го ръководя аз. Не е в стила ми да се изправям срещу проблемите. - Спря да върви и помълча известно време. - Нали се сещаш за онази крилата фраза, според която зад всеки велик мъж има една ве­лика жена? Е, добре, аз съм тази жена. И след тези думи вирна брадичка към слънцето и вдигна царствено ръка, за да повика такси. 3. БРУНО ПРИБРАХ се право вкъщи, за да изуча обстойно дневника на маркиз Мирафлорес. Възможността да се отдалеча от тежка­та и напрегната обстановка в Мазето ми дойде добре. До този момент бях разгърнал едва няколко страници. Да се потопя в четенето на дневника не беше лесна задача и изисква­ше голяма концентрация. Въпросното книжле беше прекарало десетилетия наред, напъхано във влажна гробница в близост до разлагащо се тяло: много от страниците бяха проядени от червеи или се разпадаха. Не беше лесно и да се разчете написаното върху не толкова повредените страници: маркиз Мирафлорес имаше отвратите­лен почерк. Неведнъж ми се наложи да използвам лупа, за да успея да различа някоя дума сред този заплетен набор от букви. Прекарах много часове в проучване, догадки и водене на бе­лежки. Накрая се сдобих с неприятна болка в главата и очите, но пък усилията ми не бяха съвсем напразни. От онова, което успях да видя, маркизът не се беше ограни­чил да превежда текстове от „Chronicae Visigotorum“ на свети Исидор, но беше излял на страниците на дневника си цял един живот с разследвания за скривалището на Масата на Соломон. Клетият човек е бил обладан от страстта да я открие. Бе про­пътувал много места и посетил много библиотеки в търсене на следи, много от които - фалшиви. Беше ми любопитно да установя, че в началото Мирафло­рес бе отхвърлил възможността Масата да е в Толедо. Ми­слел, че вестготите не са я донесли в Испания, защото техните врагове - меровингите - им я взели в битката при Вуйе през 507 г. Една древна окситанска легенда твърдяла, че вестготският крал Аларих II носел Масата в боя, за да донесе чрез мощта си победа на войските му. Според окситанците глупа­вият крал изгубил битката, кралството си и реликвата. Пълен погром. Мирафлорес вярвал, че меровингският крал Хлодвиг отне­съл Масата и я скрил в крепостта Разес в Каркасон. Маркизът отишъл на мястото и изследвал някакъв кладенец, в който спо­ред местните имало древно съкровище от времето на готите, обаче открил само прахоляк и влажна пръст. Провалът го подтикнал да последва други хипотези. Една от тях го отвела до рицарите тамплиери. Не се сдържах да не направя физиономия, като прочетох това: досега ми се струва­ше странно, че тамплиерите не са замесени в тази хилядолетна езотерична мистерия. Клетите рицари Божии бяха като мерудията на окултното: прибавяха ги на всяко гърне. Обаче Мирафлорес изоставил и тамплиерската теза. На една от страниците на дневника беше задраскал няколко абзаца, посветени на Ордена, а после с главни букви бе добавил с ярос­тен почерк: ЛЪЖА. НИКОГА НЕ СА ИМАЛИ И НАЙ-БЕГЛАТА ИДЕЯ ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА МАСАТА. ЛЪЖА! Какво беше станало, та Мирафлорес толкова категорично да отхвърли тамплиерската хипотеза? Много просто: откриването на окончателната следа. „Chronicae Visigotorum“ на свети Исидор Севилски. Свети Исидор се родил в Картахена през 560 г. Протоколите на Осмия толедски събор от 688 г. го описват като „изключите­лен учен, чудно украшение на Католическата църква, най-ерудирания човек на времето си“. Може тези думи да са малко преувеличени, но онова, за ко­ето няма съмнение, е, че Исидор е бил най-добросъвестният дилетант за времето си. Като мислител не го бивало особено (теоретичните му писания са по-скоро преписи и преразкази на по-ранни творби от неговите), но като събирач нямал съперни­ци. Натрупал и събрал голяма част от познанието на античната класика в десетки томове, за да не се загуби. Неговият съвре­менник Браулио, епископ на Сарагоса, дори заявил, че свети Исидор е Божият избраник, който щял да избави Испания от варварското нашествие, заплашващо да задуши римските ѝ ко­рени. Неговите „Етимологии“, сбор от всички познания на оно­ва време, несъмнено са една от най-важните творби, написани след падането на Римската империя. Освен това са и причината през 1999 г. папа Йоан Павел II да обяви свети Исидор за по­кровител на интернет, понеже се смята за създател на първата база данни в историята. Истински визионер. Според дневника на Мирафлорес Свети Исидор бил задъл­бочен познавач на тайните, обгръщащи Масата на Соломон, заради което кралете на Толедо решили, че той е най-подходя- щият да я скрие и да я опази. Маркизът разказваше, че по време на едно посещение в цистерцианския манастир в Осес в Гуадалахара открил вехта книга, скрита в тамошната библиотека. Монасите смятали, че е ръкопис от мосарабската епоха, сътворен от неизвестен автор, подписал се като Исидор Севилски. Заглавието на книгата било „Chronicae Visigotorum“: „Хроника на вестготите“. Мирафло­рес бил убеден, че ръкописът е бил написан от ръката на самия севилски светец. Знаело се за историята на готите, вандалите и свевите, писа­на от светеца в края на VI век, но маркизът вярвал, че е открил различна книга. Според него „Chronicae Visigotorum“ била не­известно дотогава допълнение към „История на готите, ванда­лите и свевите“. Монасите не позволили на Мирафлорес да изнесе книгата, така че му се наложило да прекара дълго време в манастира, където проучвал и превеждал намерения от него ръкопис. Стори ми се възбуждащо да узная, че описаната от светеца история съвпада по няколко точки с легендата, която баща ми беше разказвал, като бях малък. В началото на VII век вестготският крал Свинтила наредил на свети Исидор да скрие Масата. Епископът решил да я затво­ри в стая под земята, до която се достигало, след като се преко­сят три помещения. Нарекъл мястото Пещерите на Херкулес, но в дневника си Мирафлорес добавяше с огромно разочаро­вание, че в книгата на свети Исидор не се посочвало изрично къде се намират въпросните пещери. Мирафлорес пишеше: В различни легенди се споменава, че светият епископ Иси­дор, един от най-мъдрите и благочестиви мъже на своето време, е бил способен да си послужи с магията на Масата, за да задържи надалеч онези, които я искали само за да задово­лят тъмните си амбиции. Силата Господня пази съкровище­то на Соломон. Невярващо повдигнах вежди. Проблемът взе да приема екс­травагантни измерения. Свети Исидор написал, че онзи, който се осмели да проник­не в пещерите, за да дири Масата, ще намери единствено паде­нието на Испания. Знаех легендата за крал Родерик и за онова, което според баща ми владетелят намерил в онези катакомби. Маркиз Мирафлорес, който очевидно беше човек с богато въ­ображение, бе убеден, че легендата е истинска и Родерик ста­нал жертва на Божия гняв. Чудех се как да обясня всичко това на останалите търсачи, без да решат, че съм пиян. Според ръкописа, за да стигне човек до Масата, трябвало да прекоси три подземни помещения, които свети Исидор бе нарекъл Молитвената зала, Церемониалната зала и Ковчежната зала. Масата се намирала в четвърта зала, наречена Стражевата зала. За първите три помещения ръкописът не даваше никакви сведения. Повече неща бяха споменати за Стражевата зала, но онова, което светецът бе писал за нея, беше твърде сму­щаващо. Ето го сърцето на Шеол. - Шеол е името на Ада в Стария завет. - Заключено от Маркосий, Ужасът на ужасите, Камен­ните нокти. От Ключа е призован, чрез Ключа е пленен. Само Ключът ще отключи пътя за Името на имената. И Ключът ще е тоя, дето ще пробуди Твореца. Нека кръв и гибел да по­разят оня, що е приносител на Ключа на Протоклетос, понеже не ще има мир ни на тоя, ни на оня свят за оногова, който призове Твореца. Не познавах значението на думата Протоклетос, но ми се стори гръцка. След като проверих, открих, че буквалният пре­вод е Първозван. Разбрах, че така Църквата нарича свети Ан­дрей, понеже съгласно преданията бил първият ученик, призо­ван от Христос. Ключът на Първозвания е Ключът на свети Андрей. В Спи­съка на Бейли имаше предмет, известен под почти същото име. Както изглеждаше, според свети Исидор този ключ бил от първостепенна важност, за да „отключи пътя за Името на имената“, сиреч да отведе до Масата. За нещастие според тек­ста използването на ключа вещаеше и трагични последици за приносителя си. Нещата взеха да стават интересни. Последната част от дневника беше почти нечетивна, а освен това липсваха и страници. Надявах се да не се е изгубила цен­на информация. Последният откъс от „Chronicae Visigotorum“, който успях да разчета, гласеше: В края на пътя няма богатство. Няма мъдрост. Само бол­ка и лудост. Нека се пази неразумният и да не възжелава мощ, която не му се полага. Нему се пада само нещастие, Ужас на ужасите. Да се върне при Бога онова, що на Бог принадлежи. Затворих дневника и постоях известно време в мълчание, загледан в мрака. Питах се защо внезапно ме обхвана тревога, като че ли това не е нещо повече от невероятна легенда. ГОВОРИХ с Дани в Мазето, за да ѝ обясня какво съм наме­рил в дневника на маркиз Мирафлорес. Когато приключих, из­ползвах да задам директно въпроса, чийто отговор очаквахме всички. -      Вече знаем ли как ще постъпи брат ти? -      Още не. - Дани ме изгледа накриво, докато прехвърляше страниците от дневника. - Брат ми... Значи някой най-сетне ти е казал. -      Не знаех, че е тайна. -      И не е, но ми беше забавно, че не знаеш. Повечето хора разбират веднага: казват, че си приличаме. В действителност имаше определена семейна прилика меж­ду двамата. Най-вече в навика да се усмихват накриво, влагай­ки в това различни нюанси. -      Щом не е било тайна, защо не ми каза? -      Ами ти така и не си ме питал... Освен това не съм забе­лязала да тръбиш надлъж и шир, че майка ти е Алисия Хордан, жената, написала половината учебници, които се цитират в библиографиите на дипломните ни работи по средновековна история. -      Това е различно. Не е родство, с което да се гордея. Освен това не обичам особено да говоря за себе си. -      По това си приличаме. -      Както и да е - настоях. - Някой от двама ви можеше да ми каже. Бях почнал да си мисля, че... - Млъкнах. Не ми се стори добра идея да довърша изречението си. Уплаших се, че ще из­глеждам като идиот. -      Какво си почнал да мислиш? -      Нищо. Забрави. Сега ми се струва тъпо. Тя се усмихна иронично. -      Успял си да си съчиниш мръснишки сценарий с инцест? -      Не знаех, че ти е брат. -      А ако не беше? Щеше ли да те е грижа? -      Не разбирам какво искаш да кажеш с този въпрос. -      Просто ми е любопитно. Онзи път у вас, когато ме целуна, не изглеждаше този факт да те притеснява особено. Изненадах се, че го спомена. Не бяхме говорили за това, от­както се случи. -      Не ми хрумна да си го помисля - свих рамене. - Прииска ми се да те целуна и го направих. Стана ясно, че с теб не ми­слим еднакво. Мислех си, че това вече е останало зад гърба ни. Тя се изкикоти. Запитах я кое ѝ е толкова смешно. -      Струва ми се впечатляващо, че човек, способен да стигне толкова далеч в търсенето на митична реликва, толкова лесно се отказва, когато преследва далеч по-достижими цели. -      Какво искаш да кажеш с това? -      Нищо конкретно. - Погледна ме в очите и ми върна днев­ника. -      Мога ли да те питам нещо? -      Давай. -      Как е да работиш с брат си? -      Ужасно е. -      Толкова зле ли се разбирате? -      Точно обратното и в това е проблемът. Онази нощ, кога­то стреляха по вас в Лисабон... Понякога сънувам кошмари, че Мехур няма да извади такъв късмет и куршумът ще пробие главата му. В тази работа опасността е нещо реално. Да се тре­вожиш за собствената си сигурност е трудно, но знаеш, че до някаква степен би могъл да контролираш нещата. Обаче когато някой, който ти е скъп, е подложен на същия риск и единстве­ното, което можеш да направиш за него, е да желаеш да не му се случи нищо лошо... - Дани сведе поглед. - Трудно е да се живее с това всеки ден. -      Да. Мисля, че разбирам. -      Съжалявам, Тирсо, но се боя, че не разбираш. - Погледна ме в очите. - Да обичаш търсач е трудно. Да съм привързана и към двама ви е нещо, което ми е невъзможно да понеса. С Бруно не можех да избирам, но няма да повторя грешката си с друг човек, ако мога да го избегна. - Усмихна ми се тъжно. - Разбираш ли ме сега? Кимнах мълчаливо. -      Радвам се. Не искам да мислиш, че не те ценя, защото не е така. Но е само това. Нищо повече. -      Само още един въпрос. - Тя ме погледна недоверчиво. - Истинското име на Мехур е... Бруно? -      Да... Защо това те впечатлява толкова? -      А, нищо особено, сетих се, че Бруно Бейли е господин Бургос, когато е инкогнито... Каква е тая мания на брат ти към буквата Б? Някаква пристрастеност? Дани се засмя и си тръгна, без да ми отговори. НЯМАШЕ какво толкова да се прави в Мазето онази сутрин. Макар всички търсачи да бяха щастливи заради откритото по­край Дискоса, никой не се осмеляваше да поеме инициатива но случая. Всички дебнеха за цвета на метафоричния дим, който би оповестил решението на Мехур . Той, от своя страна, дори не си беше дал труда да се появи в Мазето. Дори собствената му сестра нямаше представа къде би могъл да бъде. По тази причина се намирахме в неприятно състояние на очакване, без нищо друго за правене, освен да заемаме пространство. Понеже не ми се щеше да убивам времето в малкия си ка­бинет в компанията на Марк, реших да се кача в музея и да се разходя из залите. Дейностите по ремонта бяха почти на при­ключване и голяма част от колекцията вече беше изложена във витрините си. Стори ми се добър момент да задоволя любопит­ството си, преди музеят да се напълни с посетители. Датата на отварянето още не беше известна, но не изглеждаше да е много далеч. Признавам, че изпитах определено удоволствие, когато вър­вях сред персонала на музея с яркия си син пропуск, закачен на гърдите. Забавно ми беше да усещам любопитните погледи зад гърба си и да наблюдавам как дискретно се отдръпват от пътя ми. Караше ме да се чувствам важен. Музеят изглеждаше много добре. Все още се долавяше ми­ризмата на полирано дърво и боя. Най-сетне изглеждаше като модерно и важно място. Насладих се искрено на разходката си, докато съзерцавах почти насаме съкровищата, приютени в бляскавите витрини. Изпитах огромна гордост при мисълта, че голяма част от експонатите са тук благодарение на Национал­ния корпус на търсачите. Щом стигнах залата на иберийското изкуство, срещнах още някого. Не беше някой от обичайните служители, които бързо изчезваха при вида на синия пропуск. Беше Мехур . Търсачът стоеше пред голямата витрина, в която се нами­раше Дамата от Елче. Съзерцаваше Дамата мълчаливо, със скръстени на гърдите ръце, сякаш провеждаше с нея ням раз­говор. Дори не се обърна, като чу стъпките ми. Канех се да си оти­да и да го оставя сам, но вместо това се приближих до него и също загледах Дамата, опитвайки се да чуя какво ли му говори с древните си очи. Помислих си, че Мехур ще ме приеме с недоволство. Не беше така. Просто остана мълчалив, загледан в невъзможната си любов. -      Какво търсиш тук? - запита ме най-сетне, без да спира да гледа Дамата. -      Просто съм само още един посетител... Ами ти? Отново замълча. Реших, че няма да ми отговори. -      Мисля - каза накрая. - Често идвам тук, за да го правя. Обичам да мисля, докато я гледам в очите. Създава впечатлени­ето, че знае всички отговори. -      Разбирам... Жалко, че камъните не могат да говорят, нали? -      Може би. Все едно, не съм сигурен, че онова, което ще ми каже, би ми харесало. -      Ако бях на нейно място, щях да съм съвсем ясен. -      О, нима? -      Само една дума. Приеми. Мехур се намуси. После отново потънахме в съзерцателно мълчание. След малко го чух да вдишва дълбоко. -      Помниш ли как ти разказах за четиримата търсачи, които върнали Дамата? Най-големият подвиг на Корпуса. -      Помня. И помня също как каза, че би дал всичко, за да си един от тях. Той кимна. -      Истина е... - Завъртя главата си към мен и ме погледна. - Енигма ми разказа как си открил, че Дискосът от Кентърбъри крие послание. Наистина ли се сети заради това, че съм далто­нист? -      Това много ми помогна, така е. -      Най-сетне... Радвам се, че поне веднъж тази гадост пос­лужи за нещо - изсумтя той. - Старецът имаше право: при­тежаваш инстинкт. Отговори ми на един въпрос. Сериозно ли вярваш, че някъде е скрита реликва, принадлежала на цар Со­ломон? -      Вярвам, че най-малкото си заслужава да опитаме да я от­крием. - Докоснах с пръсти пиедестала, върху който почи­ваше Дамата. - Помисли си за ония четирима търсачи. Те не са се съмнявали. Не са се питали дали е възможно да върнат съкровище, пазено от десетки врагове насред една окупирана страна, без помощ и без средства... Просто са го направили. Може би ако бяха тръгнали да премислят, щяха да си останат у дома. - Мехур ме изгледа въпросително. - Това, което пра­вим, е толкова невероятно... Непрактично. Нелогично. Сами­ят ти ми го каза тук, на това място: никой няма да благодари, никой няма да ни помогне, дори няма да ни повярват, ако се опитаме да разкажем. Обаче въпреки това го правим. Защо? Това е тайна... -      Единствено тайната ни вдъхва живот... - каза Мехур, сякаш разсъждаваше на глас. - Единствено тайната. Настръхнах, като се сетих как Нарваес произнася същите думи. Сякаш зад мен застана призрак. -      Знаеш ли? - казах аз. - Мисля, че никой добър търсач не трябва да мисли прекалено. Ако го прави, никога няма да тръг­не да търси. Много по-удобно е да си седиш и да не правиш нищо. Да мислиш. Мехур отново замълча, обмисляйки думите ми. После пог­ледна Дамата в очите. -      Онези четирима търсачи намерили нещо голямо... - каза. -      Но не си бил един от тях. Може пък сега да ти се отвори такава възможност... Или пък не. Но ако мислиш прекалено, никога няма да разбереш. Погледнах го. Продължаваше да стои загледан в очите на Дамата. Въздъхна. Затвори очи и наведе глава. После се обърна и тръгна към изхода на залата с решителна походка. -      Къде отиваш? - запитах го. -      В Мазето - отговори, без да забавя крачка. - Ще заема поста. Усмихнах се широко. Преди да последвам нашия нов Нарва­ес , метнах бърз поглед към Дамата. -      Благодаря... - прошепнах. И да имаше някакво изражение в каменните ѝ очи, не бях способен да го разгадая. 4. КОШМАР -      НЕ ИСКАМ поздравления - обяви Мехур и ни огледа, както беше седнал начело на масата в заседателната зала. - Нито искам да ми пожелавате късмет, да ме потупвате по гърба, никакви такива глупости. За мен това не е добра но­вина. Да се направим, че това е нещо нормално, и да се за­лавяме за работа. Въпреки привидната си неохота, изглежда, Мехур се адапти­раше добре в ролята си на върховна власт. Будещата му завист физическа форма помагаше доста, за да вдъхва респект. Може би вярваше, че му липсват качества за поста, но поне изглежда­ше така, сякаш ги притежава. Съобщи ни намерението си да ни впрегне да търсим Масата на Соломон. Дори на някого това решение да се бе сторило оза­дачаващо, не го показа. Нямаше и възражения. -       Енигма , имаш ли копие от посланието върху Дискоса на Кентърбъри? - запита Мехур . Тя извади лист хартия, върху кой­то бяха прекопирани арабските писмена, преводът им и планът на сградата. Всички търсачи бяха имали възможността да ги огледат, но въпреки това отново започнаха да си предават листа от ръка на ръка, за да му хвърлят още един поглед. -      Допускаме ли, че това е указание как да се стигне до Ма­сата? - запита Марк. -      Засега е единственото, с което разполагаме - отговорих. После, по покана на Мехур , разказах накратко какво бях от­крил, докато четях дневника на Мирафлорес. -      Заключението е - каза Дани, като се обърна към мен, - че ако съществува нещо, което бн могло да ни помогне да наме­рим входа на Пещерите на Херкулес и съответно и Масата, то е посланието от Дискоса, нали? Не знам кога точно станах Единственият и Абсолютен екс­перт по Масата на Соломон, но поведението на колегите ми по­казваше, че вече са ми присъдили тази титла, без да се съветват с мен. Вече никой не говореше за Масата на Соломон. Тя беше моята Маса. -      Не точно. Ако си спомняте, в Списъка на Бейли се цити­раше книга със заглавие „Хорография на Толедо“, написана от Педро Хуан де Ластаноса. Според дневника Мирафлорес е ми­слел, че Ластаноса е успял да картографира вътрешността на Пещерите с всичките им входове и изходи. -      Има ли някакъв начин да видим тази книга? - запита Мехур . -       За нещастие, не - отговори Тесла . - Проверих. До 1950-а книгата е била в частна колекция, след което изгоряла при пожар. -      Следователно единственото, което ни остава, е следата от Дискоса. -      Това е добра следа - обади се Дани. - Трябва само да раз­берем на коя сграда е планът. Две неща са ни известни: това е манастир и е близо до Толедо. Марк се загледа в рисунката. -      Ако приемем, че е била направена по времето на Муса, рисунката е на около хиляда и триста години. Възможно е ма­настирът, за който се отнася, вече да не съществува... Имате ли представа колко църкви и манастири около Толедо са били по­строени, разрушени или са сменили името си през последните хиляда години? - Марк поклати глава. - Не можем да търсим на сляпо. Трябва да разберем коя точно е сградата. -      Някакви предположения? - запита Мехур . -      Така доникъде няма да стигнем - внезапно изтърси Тесла . Взе рисунката от масата. - Дайте ми това. Ще се опитам да ви спестя усилията. Стана от мястото си и излезе от залата. -      Ей! Къде отиваш? - викна след него Дани. -      Към ателието си - отговори той, като подаде глава през вратата. - Ще направя малко информационна магия. Елате, ако искате: може пък да научите нещо. Последвахме го до Демонтажната. Макар помещението да беше обширно, имаше толкова чаркове и кабели, че едва се по­брахме, без да докосваме купищата предмети, които се крепяха на магия, без да падат. -      Моля ви да не пипате нищо - каза Тесла . - Тъкмо почистих и всичко е подредено. -      Сериозно? - запита Дани и побутна с връхчето на обувката си празна опаковка от чипс. Тесла не си даде труд да ѝ отговори. Седна срещу единия от настолните компютри - онзи, който беше най-голям и с най-много неща, свързани към него. Приличаше на машина, която би могла да управлява космическа совалка. Тесла сканира рисунката от Дискоса. Когато се появи на екрана на компютъра, той кликна върху икона с емблемата на „Войнич“ (синьо-червената звезда), заобиколена от рамка, ся­каш беше картина. Марк позна програмата. -      За какво ти е Айкън? - запита той. -      Използвам го само като основа. Към оригиналната програ­ма добавих алгоритъм за търсене на изображения чрез сравня­ване. Работи като Еркюл, само че с формати .jpg и .png. Мисля да добавя възможност и за повече формати. -      И това за какъв дявол ще ни послужи? - заяде се Мехур . Тесла сви устни. Изглежда се колебаеше между желание­то си да отговори с нещо грубо и уважението, дължимо към новия шеф. Щеше да бъде интересно да разберем резултата от тази вътрешна борба, но Марк побърза да отговори на въ­проса: -      Ако съм разбрал добре, Тесла ще използва Айкън, програ­мата за обработка на изображения на „Войнич“, като средство, за да сравни плана от Дискоса с други изображения в мрежата. -      Благодаря ти, човече - каза начумерено Тесла . - Истинско облекчение е да видя, че поне един ог вас живее в XXI век... Наистина ще търся в мрежата изображения, които да приличат на този план. Ако имаме късмет, може да разберем коя е начер­таната тук сграда само няколко секунди след като натисна тоя клавиш. Придружи думите си с действие. Екранът на компютъра се раздели на две: от лявата страна се виждаше сканираното изо­бражение на плана, а от дясната с голяма скорост започнаха да се редуват снимки. На определено време някоя от тях се осве­тяваше и после нейна миниатюра се вмъкваше в папка в ком­пютъра. -      Готово. Свърши - обяви Тесла след около минута. - Ето го резултата: 83 съвпадения. -      Толкова много? - запитах. -      Спокойно. Сега ще профилирам малко параметрите на търсенето. - Въведе някакви цифри върху един прозорец на ек­рана и после отново пусна програмата. - Добре. Намалихме ги до двайсет... Ако изключим изображенията, които не са архите­ктурни планове, и онези, които са планове на сгради близо до Толедо... Крайният резултат е следният. - Тесла увеличи разме­ра на едно от изображенията. - Това е е най-голямата прилика. Църквата „Света Богородица от Мелке“, в района на Сан Мар­тин де Монталбан. Това е вратата към Пещерите на Херкулес. НА ВРЪЩАНЕ от заседателната зала Мехур сравняваше плана от Дискоса с копието от плана на „Света Богородица от Мелке“, което Тесла беше принтирал. -      Не са съвсем еднакви... - беше коментарът му. Имаше право. Църквата беше с форма на гръцки кръст с две малки помещения от двете страни на олтара. Планът от Ди­скоса като цяло беше доста подобен, но имаше много повече елементи около кръста, сякаш беше вписан в по-голяма сграда. -      И така да е, пак няма съмнение, че са от едно и също мяс­то - каза Дани, надничайки към изображенията над рамото на брат си. - Виж абсидата: кръгла отвътре и квадратна отвън, със същия брой кухини, разположени на същите места. - И защо тогава сградата от Дискоса, изглежда, се състои от повече елементи? -      Защото през VIII век, откогато е рисунката върху Диско­са, църквата в Мелке е била много по-голяма - отговорих нео­хотно. - С други думи, първоначално не е било само църква, а манастир. -      Сигурен ли си? - запита Дани. - Доколкото разбрах, църква­та „Света Богородица от Мелке“ е храм от мосарабската епоха. Бях много по-сигурен, отколкото би ми се искало: въпросната църква беше изследвана от майка ми от основите до по­следния камък на зидовете ѝ. Това беше темата на докторската ѝ дисертация (която ми се наложи да изчета съвестно по нейно нареждане) и основа на две или три от книгите ѝ, посветени на вестготската археология. Да, много добре я познавах. Майка ми беше прекарала в църквата повече време, отколкото с мен през целия ми живот. Дори изпитвах към тази църква известна неприязън като към по-голям брат, който се радва на всички ласки. -      Не е мосарабска - казах. - А ако доктор Алисия Хордан те чуе да твърдиш това, ще ти се нахвърли като разярена лъви­ца. Прекара цели години от живота си, за да защити тезата, че храмът е бил построен между VII и VIII век. Всъщност тя се кълне, че това е било манастир. -      Ясно... - проточи Мехур . - Древен манастир, който при това се намира в околностите на Толедо. Изглежда е точно това, което търсим. Тирсо, изглежда ти добре познаваш тази сграда. Мислиш ли, че е възможно достъпът до Пещерите на Херкулес да се намира там? -      Възможно е. Някои експерти твърдят, че под храма може да има подземни коридори. Започнахме да спорим дали е разумно да идем до църквата, за да проучим. Марк и Тесла искаха да отпътуват колкото се може по-скоро. От своя страна Дани и Мехур се съмняваха. По навик на тези събирания Енигма дискретно стоеше на заден план. Не можех да спра да мисля, че когато старецът ръководе­ше, такава размяна на гледни точки не беше обичайна. Нарваес като че ли винаги беше наясно с плановете ни, докато Мехур се въздържаше да взема решения, ако не е сигурен, че може да разчита на подкрепата на всички търсачи. Много муден начин на действие. Дори донякъде изнервящ. След много колебания Мехур склони да отпътува до църк­вата в Мелке. Няколко пъти попита дали на всички ни се стру­ва добра идея. Мисля, че накрая хората се съгласиха повече от отегчение, отколкото по убеждение. От сума време бяхме за­циклили на едно място. После Мехур запита за доброволци, които да идат в Мелке. Всички освен Енигма пожелаха да участват. -      Мисля, че трябва да подходим към нещата по-спокойно - казах аз. - Не съм сигурен, че ще бъде практично всички да се изсипем в Мелке. Възможно е в църквата да няма нищо. -      Какво предлагаш в такъв случай? - запита Марк. -      Майка ми е писала много книги за тази църква. Мисля да ги прегледам обстойно. -      Не ми харесва идеята да стоя със скръстени ръце, докато ти си четеш книги. -      Не, чакайте - обади се Мехур . - Мисля, че предложението на Тирсо си го бива. Можем да съставим две работни групи: едната ще иде в църквата и ще разследва на терен, а другата ще събере цялата възможна библиографска информация. Така ще разширим полето си на дейност. -      Добре - съгласи се Дани. - Кой ще иде в Мелке и кой ще си остане вкъщи да чете книги? Вече познавах достатъчно добре колегите си, за да знам, че никой не би искал да пропусне една интересна задача на терен с бляскави възможности. Всички пожелаха да участват в гру­пата, която щеше да ходи в Мелке. Бях единственият, който се писа доброволец да остане в Мазето и да чете. Енигма също щеше да остане в Мадрид: тя никога не изпълняваше опера­тивни задачи, ако можеше да го избегне. Чувстваше се много по-удобно зад бюрото си. По-късно в отделението нн Марк сподели, че му се сторило странно, задето не бях настоял да съм част от групата, която ще отиде в църквата. Мислеше, че ще съм най-заинтересован от всички колкото се може по-скоро да ида там. -      Все някой трябва да остане - отговорих. - Ако не бях по­желал да съм доброволец, сигурно още щяхме да обсъждаме. -      Не се притеснявай. Нищо няма да пропуснеш. Ако наме­рим входа към Пещерите, ще се върнем за теб. -      Изглеждаш много сигурен, че ще намериш нещо. -      Разбира се. Нима ти не си? Отговорих утвърдително с цялата убеденост, която ми беше възможно да покажа. Обаче излъгах. Знаех, че няма да намерят нищо. Ето защо беше толкова важно всички да идат в Мелке, а аз да остана в Мазето. МИСЛЯ, че са малко онези, които познават толкова задълбо­чено публикациите на майка ми като мен, освен може би онези нейни колеги, които изчитат всяка буква от трудовете ѝ в опит да намерят начин да дискредитират хипотезите ѝ. До днес ни­кой не беше имал този късмет. Докторската дисертация на майка ми за църквата „Света Богородица от Мелке“ съвсем категорично е най-детайлното и солидно проучване, извършено някога по отношение на тази сграда. Ако тя ме познаваше наполовина толкова, колкото оно­ва място, щеше да е най-добрата майка във вселената. А ако човечеството изоставеше прогреса, изпаднеше в не­вежество и започнеше да гори клади от книги по улиците като по времето на Инквизицията, би било много вероятно аз да ги подхранвам с всички екземпляри на докторската дисертация на майка ми, до които бих могъл да се докопам. И междувременно щях да си подсвирквам весела песничка. Не само защото през цялото ми детство тази книга ме кара­ше да се чувствам по-малко обичан от купчина камъни насред толедското плато. Освен всичко, майка ми ме беше задължила да я изчета и да я обсъждам, защото според нея това щяло да подсили образованието ми. Излишно е да изтъквам, че в съ­щото време беше напълно безразлична към онази част от него, която ѝ беше скучна. Ето защо мога да кажа без излишна скромност и за мое съ­жаление, че благодарение на доктор Алисия Хордан не мисля, че има много хора, които да знаят повече от мен за църквата „Света Богородица от Мелке“. По същата причина бях толкова сигурен, че от онази църква е невъзможно да се проникне в Пещерите на Херкулес. Според майка ми църквата била построена в много ранни времена. Радиовъглеродното датиране, направено върху остан­ки от тръстика, открити в сградата, ѝ даде основание да кон­кретизира времето на построяването ѝ в периода между 668 и 711 година. Светата ми майка безжалостно раздаваше шамари на всич­ки, които предполагаха по-късни години на строеж. Напълно отхвърляше мосарабската теория, като изтъкваше, че мюсюл­манските завоеватели забранявали строежа на християнски храмове на цялата си територия и освен това имало заповед на султан Мохамед 1 от 855 г., в която било наредено разрушава­нето на всички църкви, построени напоследък, което пък щяло да засегне и „Света Богородица от Мелке“. В дисертацията ѝ пишеше, че църквата е построена върху останките от стара римска вила. След това била храм от важен манастирски комплекс, голяма част от който понастоящем се намира под земята. Монасите би трябвало да са многобройни. Майка ми дори мислеше, че са разполагали и със собствено водохранилище. Онова, което беше останало от манастирския комплекс, беше храм със солидна конструкция, с големи колони и с под­ковообразни арки - нещо необичайно за времето на построява­нето му, което доказваше, че вестготските архитекти без сянка на съмнение са били отлични ученици на римските си деди. Камъните бяха идеално одялани, симетричните подковоо­бразни арки бяха образец на виртуозност, а елегантното раз­положение във форма на гръцки кръст, увенчан с абсида във формата на свод, свързваше храма с приказните постройки в Ориента, издигани от творците във Византийската империя. В наши дни „Света Богородица от Мелке“ е руина, но въпреки това е внушителна. Свидетелство на повече от хиляда години, което разказваше за вестготите, които, макар да са били неспо­собни да създадат трайно кралство, се заявили чрез каменните си творения като най-дръзките строители на Запада след пада­нето на Римската империя. В изследванията си майка ми защитаваше тезата, че под църквата има проходи и коридори, много от които са от рим­ската епоха. Според нея монасите ги използвали като пътища за бягство по време на арабското нашествие. Тази подробност наглед подкрепя теорията, че църквата би могла да е построена върху входа към Пещерите на Хер­кулес. Обаче в дисертацията си майка ми казва нещо инте­ресно: Още при влизането в храма, на южната стена може да се види голяма ниша с квадратна форма. Допуска се, че в тази ниша може да е имало колона или друга опора, чиято функция била да поддържа огромен каменен блок. Под тази стена се намирала една от гореспоменатите подземни гале­рии. Когато се изправели пред заплаха, монасите можели да отместят колоната от нишата, освобождавайки каменния блок, който завинаги щял да затвори достъпа до подземните помещения. Проведени напоследък проучвания показват, че това е най-вероятната теория. Посредством георадар бе доказано, че всъщност под южната стена на храма има огромен издялан каменен блок, който затваря входа към един коридор. Удо­влетворението, което това откритие предизвиква, контрас­тира с огромното разочарование, предполагано от факта, че би било напълно невъзможно камъкът да бъде отстранен, без да се наруши структурата на храма. По тази причина под­земният коридор е завинаги затворен. Монасите от „ Света Богородица от Мелке “ били много вещи по отношение опазва­нето на тайните си. Въпросният подземен коридор би могъл да е входът към Пе­щерите на Херкулес, споменати от свети Исидор. За съжаление онова, което майка ми доказваше без място за съмнение, бе, че входът е затворен кой знае откога. Ето защо нямаше начин да се стигне до Масата на Соломон. Поне не и от църквата в Мелке. Аз го знаех, но не и останалите търсачи. Щях да ги оставя да го открият сами. Дотогава нямах никакво намерение да остана в Мазето и да чета книги, които знаех наизуст. Щях да вляза в Пещерите на Херкулес. Сам. Макар входът в Мелке да беше запечатан, следата от Дискоса имаше за мен трансцендентално значение, защото ми по­сочи начина, по който може да се проникне в подземията на църквата, като се избегне огромният каменен блок, който ги запечатваше. Иначе казано, знаех друг вход към Пещерите, а моите колеги - не. Беше предимство, от което смятах да се възползвам. Не ми беше приятно да действам зад гърба им, но успях да се самоубедя, че това е най-доброто, което бих могъл да напра­вя. Понякога беше лесно да се забрави, че единият от търсачите е предател, но мисълта нито за миг не беше спряла да се върти в главата ми. Преди бях сигурен, че това е Марк, но бях започнал да се съмнявам. Не знаех кого да подозирам, а дълбоко в себе си не исках да е никой от тях. Но все пак това нямаше да ми попречи да взема някои основни предпазни мерки. Нека предателят да придружава останалите търсачи в Мел­ке. Нека си мисли, че сме открили входа към Пещерите и нека продаде информацията на онзи, който ще плати най-много, ако това беше гнусното му намерение. Той и съучастниците му, ко­ито и да бяха, щяха да получат хубава изненада. А междувременно моят план беше съвсем ясен: щях да из­ползвам входа, който мислех, че знам само аз, за да вляза в Пе­щерите и да намеря Масата. В края на краищата тя беше моята Маса. 400 Планът ми беше неразумен? Несъмнено. Опасен? Сигурен бях в това. Но нито за миг не се поколебах да го доведа докрай. Щеше да е моето отмъщение, а също и реванш за целия Кор­пус на търсачите заради провала на операцията в Лисабон. Може би щях, а може би нямаше да намеря една вълшебна маса. Вече не ме интересуваше особено. Единственото, от което се водех, беше желанието да върна достойнството на търсачите. Стори ми се добра причина да рискувам. ОНАЗИ нощ сънувах кошмари. Може би бяха породени от угризенията на съвестта ми. Духаше силен вятър и щорите блъскаха по стъклата на прозорците в спалнята ми, сякаш ня­кой ме викаше посред нощ. Това бяха странни кошмари, съставени от несвързани виде­ния. В едното бях в Мазето. Беше тъмно, с изключение на бледа­та светлина, която се виждаше през процепа на вратата на каби­нета на Нарваес . Влизах вътре, макар да не желаех, защото знаех какво ще заваря: директорът на НКТ щеше да е мъртъв, главата му щеше да е клюмнала върху бюрото насред локва кръв. Отварях вратата, но трупа го нямаше. Върху бюрото имаше зелено ковчеже, което искреше, сякаш бе обсипано с изумруди. Нещо ме караше да го отворя, макар да знаех, че идеята не е добра. Приближавах се с бавни стъпки. Докосвах повърхността на ковчежето. Беше ледена под пръстите ми. Внезапно чувах глас. Приличаше ми на гласа на Дани, после пък на Марк, след това на Мехур ... всъщност звучеше като всеки от колегите ми тър­сачи. Да се върне при Бога онова, що на Бог принадлежи. Отвори ковчежето и ще погинеш. И така се затваря кръ­гът. Отварях капака на ковчежето и внезапно от мрака изниква­ше сарацински ятаган, стискан от пръстите на призрак, и се насочваше към шията ми. Усещах стоманата върху кожата си толкова живо, че изкрещявах. Събудих се потънал в пот. Дишах тежко като куче. Реших, че още сънувам, защото продължавах да усещам ос­трието върху гърлото си. -      Не мърдайте, господин Алфаро. Гласът, натежал от гърлен акцент, дойде до мен от сенките. Пред очите ми се материализира месесто кръгло лице като топ­ка от восък. Затворих очи и отново ги отворих, надявайки се да се събудя от поредния кошмар. Само че не беше възможно: това тук беше истинско. Острието на ножа се притисна още повече към шията ми и усетих как по кожата ми се плъзга нещо влажно, твърде гъсто, за да е пот. Извърнах глава към лицето, което ме съзерцаваше с изцъклените си очи. -      Все още нямам намерение да ви коля - изрече видението. - Станете. Тихо. Времето за почивка приключи. Сега е време за разговор. Станах разтреперан от леглото. -      Страх ли ви е? -      Треперя от студ. Целият съм потен. Човекът се ухили. Устата му беше гротескно широка и без устни, като разрез насред пихтиеста плът. -      Добър отговор, но е плагиатство. Същото казал генерал Мирамон на войниците, които го разстреляли в Керетаро заед­но с император Максимилиан. - Усмивката на огромната уста стана още по-широка. - Имам впечатлението, че разговорът с вас ще ми допадне много. Изправих се срещу натрапника. -      Кой сте вие? -      Разочароващо. Много разочароващо. Мислех, че съм ви оставил ярък спомен в Лисабон. Вие определено го направи­хте. - Посочи ми клепача си, където имаше малък белег. Мястото, където го бях ударил с фалшивата Маска на Муса. -      Гелдерод. -      Най-сетне. Сега ще излезем от спалнята. Нямам намере­ние да придавам на срещата ни толкова интимен нюанс. Ми­нете напред, alstublieft 381 - Побутна ме по гърба с върха на лов­джийския си нож, който стискаше в дланта си. Отидох до дневната. Страхът ми пречеше да мисля ясно. Спомням си, че огледах всички прозорци и входната врата, като се питах как този мъж бе успял да се промъкне в дома ми. -      Не се мъчете да се чудите как съм влязъл - каза Гелдерод, разчел погледа ми. - Никога няма да разберете. Обичам да пазя малките си професионални тайни. Много съм добър в работата си, господин Алфаро. Ако още не го знаете, скоро няма да има­те съмнения. Сега седнете, ако обичате. Запали малката настолна лампа, която стоеше върху бюрото. Кимна ми към един стол. Седнах. Той се настани пред мен, като държеше ножа си така, че да е винаги пред очите ми. Не можех да откъсна поглед от ножа. Все едно това блес­тящо широко острие бе единствената вещ в стаята. В едната си част беше назъбено като трион и бе дълго като длан. Изгле­ждаше леко като перце. Би могло да пререже шията ми, сякаш плътта ми е от желатин. -      Харесва ли ви ножът ми? - запита Гелдерод. - Да, харесва ви. Виждам, че не можете да откъснете очи от него. Разбирам ви. Аз също намирам нещо хипнотизиращо в блясъка на хлад- ното оръжие... Предпочитам го пред огнестрелното. Нямам до­бър мерник, но мисля, че вече знаете това. -      Защо го казвате? -      Лисабон. Не помните ли? Апартаментът на Акоста. -      Вие сте стреляли по нас... -       Ja. Бях точно на прозореца на сградата отсреща. Този тъп Акоста! Никога не се доверявам на латиноамериканците. - Гел­дерод притисна върха на ножа към шията ми, точно под че­люстта. - И за миг не си помисляйте, че не съм могъл да ви убия в Лисабон, господин Алфаро. Двамата бяхте като плъхове в кутия за обувки. Имахте късмет, че намерението ми беше да излезете колкото се може по-скоро от апартамента. -      А сега? Пак ли ще имам късмет? -      Това зависи от вас... Но да се върнем на Лисабон. Някой ме информира, че мислите да посетите Акоста. Успях да се на­станя навреме в наблюдателния си пункт. Стрелях, избягахте тичешком... И знаете ли какво направих след това? Отидох спо­койно в апартамента на Акоста, за да си взема онова, което оня гаден латиноамериканец трябваше да ми продаде, както се бя­ме уговорили. Беше неприятна изненада да открия, че стоката я няма. Много неприятна. - Гелдерод бавно прокара острието през брадичката ми, сякаш искаше да ме обръсне. - Първата ми мисъл: латиноамериканецът ме е излъгал. Потърсих го и си поговорихме. Не спираше да пищи, пищи и пищи; кле се във всичко свято, че не е взел нищо от апартамента. - Гелдерод очерта устните ми с върха на ножа. - Продължи да пищи и ко­гато езикът му падна между краката. Издаде звук... Като риба, която подскача върху палубата на кораб. Но рибата, която тър­сех... Не, нея я нямаше. После осъзнах, че можех да си спестя много време, ако се бях сетил да питам моя човек в Корпуса на търсачите. Глупак. Понякога се отплесвам. Така че точно това направих. И моят човек ми каза едно име: Тирсо Алфаро. И ето ни отново заедно. Лице в лице, вие и аз. Така че ще ви питам същото, което запитах Акоста, преди котката да му изяде езика: къде е Батерията от Кербала? Побиха ме тръпки от ужас, защото нямах никаква представа за какво ми говори и се страхувах колко ли жестока ще е ре­акцията му, ако го призная на глас. Гелдерод беше убеден, че каквото и да е онова, което търси, то се намира у мен. Единственото, което ми хрумна, беше да опитам да печеля време, макар да нямах представа с каква цел. -      Батерията от Кербала... -      Да. Мисля, че това казах. -      Защо сте толкова сигурен, че е у мен? Членовете на Корпу­са не задържат при себе си предметите, които са върнали. -      Знам, че е при вас. Моят човек ми го потвърди. Знае, че сте я задържали. Мозъкът ми работеше трескаво в опит да разгадае за кой предмет ми говори Гелдерод. Ако според него това чудо се на­мираше при мен, трябваше да е свързано по някакъв начин с Масата на Соломон. -      Мога да ви я дам, но за нищо няма да послужи - импрови­зирах. - Следата към входа на Пещерите на Херкулес не е там. Гелдерод ме изгледа объркан. -      Пещерите...? Бедничкият глупав търсач. Arme dwaas еп dom... Разполагам с всичко необходимо по тоя въпрос. Ма­сата ще е моя след няколко часа, но вие ми губите времето и не можете да си представите колко ме вбесява това. - Забоде върха на ножа в гърлото ми, точно до адамовата ми ябълка. Усетих пробождането и кървава нишка се спусна по шия­та ми. Гелдерод завъртя ножа, сякаш искаше да го завинти. Стиснах зъби. - Къде е Батерията от Кербала? Питам за по­следен път. Заби още по-надълбоко острието в гърлото ми. Реших, че няма да спре. -      В банята! - избълвах трескаво. - В банята е! Гелдерод спря. Ухили ми се блажено. -      Добре... Heel goed... Ликувам, че решихте да сътрудничи­те. - Отмести ножа от гърлото ми и посочи гърдите ми. - Из­правете се. Време за тоалетна. Подчиних се. Като стигнахме до вратата на банята, Гелдерод ми нареди да спра. -      Къде е? Назовах първото място, на което попадна погледът ми. -      В казанчето на тоалетната. През ума ми премина луда мисъл: ако успея да използвам капака на казанчето, за да ударя Гелдерод, може би ще получа възможността да го обезоръжа. Но това изискваше да действам бързо, а ръцете ми в онзи момент трепереха ужасно. -      А, много умно... Добро скривалище е, да. Направих крачка към казанчето, но Гелдерод ме спря. -      Не, не, господин Алфаро, за идиот ли ме вземате? Батери­ята от Кербала може да се използва като оръжие, ако човек знае как... Ако нямате нищо против, аз ще я взема. Вие останете тук, до вратата, за да мога да ви виждам. Направих каквото ми каза. Той мина покрай мен и със свободната си ръка, с която не държеше ножа, махна капака на казанчето. Налагаше се бързо да предприема нещо, ако не искам да видя реакцията на Гелдерод, когато открие, че в „скривалище­то“ има единствено вода и синьо кубче за дезинфекция. Направих единственото, което ми се стори възможно: сграб­чих бравата на вратата и затворих. Последното, което видях, беше изненаданото лице на Гелдерод. Останах в коридора, стискайки с всички сили бравата и с двете си ръце. Гелдерод започна да блъска по вратата от друга­та страна. -       Damn idioot ! Какво си въобразявате, че правите? - изкре­щя. - За умник ли се мислите? Не можете да ме задържите тук! -      Мога, докато успея да удържа вратата! Гелдерод започна да крещи ругатни на език, който не разби­рах, докато блъскаше вратата и я караше да се тресе. -      Глупак! Достатъчно е да приложа повече сила, отколкото вие отвън! Не го ли осъзнавате? - изрева той. Разяряваше се все повече. Това беше добре: колкото по-ядосан беше, толкова повече сила щеше да използва, за да опита да отвори вратата. Завъртях бравата, за да освободя езичето, като се стараех да го задържа на мястото му. Гелдерод незабавно започна да дърпа от вътрешната страна. Използвах всички сили, за да задържа вратата на мястото ѝ, без да позволя на бравата да се завърти и езичето да помръдне. Гелдерод продължаваше да дърпа, без да спира да ми крещи обиди. Ръцете ми бяха мокри от потта и бравата ми се изплъзваше. Изчаках Гелдерод да дръпне силно и я пуснах. Вратата рязко се отвори. Видях как Гелдерод политна назад от собствената си инерция. Краката му се подхлъзнаха и той падна по гръб, като си удари главата в ръба на мивката. Остави гадно кърваво петно със залепнало парче кожа. И най-важното, ножът падна от ръката му. Скочих върху оръжието и го взех. Преди Гелдерод да е успял да се изправи, притиснах острието към шията му -      Ако мръднеш, ще ти разпоря гърлото - изсъсках. Въобще не бях сигурен, че ще мога да го направя, но се постарах да звуча убедително. Остана неподвижен. Дишаше тежко. От дъното на очните кухини зениците му ме пробождаха с омраза. Изрече нещо на своя език, което прозвуча като демонично проклятие. Под тила му започна да се образува локвичка от гъста кръв. Явно ударът в мивката е бил доста силен. Последното, което ми се щеше в онзи момент, бе той да изгуби съзнание в банята ми. -      Изправи се. С огромно усилие успя да стане. Вдигна ръка към раната на тила си, която не спираше да кърви. -      Батерията я няма - изрече с безкрайна омраза. - Излъга ме. -      Естествено, че излъгах! Дори не знаех за какво говориш! -      Отново ме лъжеш... - За миг погледът му се замъгли и краката му се подкосиха. Наложи се да се хване за завесата на душа, за да не падне отново. - Трябва ми лекар. Ако при­падна... -      Ако припаднеш, ще заключа вратата на банята и ще те ос­тавя там, докато не ти изтече кръвта или докато полицията не дойде. А аз ще стоя от външната страна и ще стискам ножа. И се надявам да не продължаваш да си мислиш, че лъжа. Гелдерод ме изгледа с присвити очи. Направи отчаян опит да ме удари, но успях навреме да се отдръпна, без да спирам да държа ножа насочен към стомаха му. -      Идеята не е добра - казах. - При бой предимството обик­новено е у този, който държи оръжие. Устата му се изкриви в усмивка. -      Лъвовете на дъртия Давид... Ако беше наполовина хитър като тебе, още щеше да е жив. Verdomme gelukkig... - Яростно стисна зъби. - Това не е краят, господин Алфаро. Следващия път, когато се срещнем, няма да се оставя да ме изненадаш. Очите му бързо се отместиха към вратата на банята. Преди да разбера какво смята да прави, Гелдерод избяга в коридора. Хвана ме неподготвен и се оказах твърде бавен, за да го спра. Хукнах след него, но той беше по-бърз. Отвори вратата на апар­тамента ми, излезе на стълбището и побягна към улицата. Не го последвах. За момента се имах за голям късметлия, задето бях успял да се измъкна жив, и нямах никакъв интерес да се забъркам в среднощно улично преследване по пижама. Затворих вратата и известно време останах така, с облегнат отгоре ѝ гръб. Пуснах ножа на пода и после също се свлякох надолу, докато не се озовах седнал на пода. Цялото ми тяло трепереше, имах усещането, че съм погъл­нал стоманено гюле. Гледах оцъклено стъкления аквариум, пъ­лен с растения, който красеше една лавица. Стъклен аквариум. Думите на Гелдерод проехтяха в част от съзнанието ми. Продължи да пищи и когато езикът му падна между крака­та. Издаде звук... Като риба. която подскача върху палубата на кораб. Но рибата, която търсех... Рибата, която търсех... Най-сетне осъзнах каква беше тази Батерия от Кербала, за която Гелдерод говореше, и знаех къде точно се намира. 5. ХЕРЕС В ранни зори, с натежали клепачи и тъмни кръгове под очи­те, се озовах пред бижутерията на улица „Постас“. Алфа и Омега бяха вътре, тепърва отваряха магазина си. Алфа беше с виненочервена вратовръзка, а тази на Омега беше с цвят на слонова кост. Близнаците силно се изненадаха, като ме видяха. -      Тирсо - рече Омега . - Виждаме, че следваш максимата на Сервантес, че онзи, който не става със слънцето, не изпитва сладостта на деня. 391 -      Дойдох по спешност. Трябва да говорим. -      Щастлива случайност, в такъв случай. Ние също имахме намерението да говорим с теб. -      Какво има? -      Поръчката, която ни направи. Готова е. Затова ли искаше да се видим? -      Не, но се радвам, че е готова. Исках да разговаряме за ци­линдъра, който ви донесох преди няколко дни. -      А, да, цилиндърът - каза Алфа . - Много интересен пред­мет, без никакво съмнение. Направихме няколко любопитни открития по него. -      Още ли е при вас? -      Да, разбира се. Успях да се сдържа да не въздъхна от облекчение. Алфа и Омега забавиха отварянето на бижутерията, докато се занимаваха с мен. Тримата се отправихме към ателието. Близна­ците най-напред ми поднесоха копието на Ключа-реликварий на свети Андрей. Беше много добро. -      Ограничихме се до договорения бюджет - каза Алфа . - Как­то ще забележиш, материалите не са от най-добро качество, но вложихме голямо внимание да повторим всички детайли от ори­гинала. Дори тези неравни изпъкналости, които го обграждат. -      Отдаваме го на производствен дефект - добави Омега . - Обаче щом ги има при оригинала, репликата трябва да е съща­та. Надяваме се да си доволен от резултата, макар да нямаме представа за какво би ти послужило нещо такова. -      Надявам се скоро да разбера - отговорих, докато пъхах Ключа в раницата, която висеше на рамото ми. - Искате ли да ви платя още сега? -      Но моля те, тук всички сме почтени хора - отвърна Алфа с достойнство. - Предполагаме, че не носиш толкова пари у себе си. Можеш да платиш и по-късно. В брой, ако не те затруднява прекалено. -      „Защото работникът заслужава своята заплата...“ - изрецитира Омега . -      Евангелие от Лука, глава десета - допълни брат му. -      Амин - добавих. - Благодаря. Колкото до цилиндъра... Ня­кой да се е опитал да го ви го вземе, след като ви го предадох? -      Не. Но все едно, би му било невъзможно. На сигурно място е в бронираната ни стая - обясни Омега . - Има ли нещо, което да те тревожи, скъпи Тирсо? Струваш ни се малко неспокоен... „С душа загрижена и неспокойна като буй, понесен от вълна, Албано гледаше полето, дето Троя е била...“ Прекъснах рязко рецитацията, преди да започне да се раз­множава като „седем глави с шии високи, кънтеше екот с писък ужасяващ“. Отново Лопе де Вега. Злото на близнаците беше заразно. 402 -      Открих, че този цилиндър може би е по-важен, отколкото мислехме в началото. Омега потърка мустака си. -      Това не е изненадващо... Предметът е много любопитен, знаеш ли? Много любопитен. Все още ли нямаш представа кога или къде е направен? -      Не, но може би съм научил името му - отговорих. - Бате­рията от Кербала. Алфа ентусиазирано щракна с пръсти. -      Кербала! - възкликна с изражението на Архимед, излизащ гол от ваната си. - Ирак! Знаех си! Аз казах ли ти го, слепи ми братко? 411 Омега раздразнено потърка мустака си. -      Никога не съм твърдял, че не може да е от Средния изток, а само, че не ми се струва вероятно. -      Името говори ли ви нещо? -      Мястото - да. Кербала - отговори Алфа . - Градът е близо до езерото Разаза, в самия център на Ирак. -      Следователно предметът е арабски. -      Това е теорията ми. В изработката на цилиндъра има под­робности, които ми напомнят за определени техники, характер­ни за сасанидските златари. -      Ти го нарече „батерия“ - намеси се Омега. - Сякаш прови­дението те подтикна да употребиш този термин. -      Защо? -      Ще ти покажем. Мисля, че ще ти се стори... изненадващо. Алфа излезе от ателието и след малко се върна с метална кутия. Отвътре извади цилиндъра с форма на риба, който Гел­дерод беше нарекъл Батерията от Кербала. Единият от бижутерите постави върху масата стойка, коя­то представляваше обръч, снабден с три крака. После пъхна цилиндъра в обръча, за да го застопори вертикално. Малката дупка в единия край на устройството, откъдето излизаха двете метални жички, беше насочена нагоре. Омега посочи дупката с върха на една химикалка, докато брат му търсеше нещо из шкафовете и чекмеджетата в ателието. -      Нали виждаш тези жички? - запита Омега . - Медни са. Намират се в много добро състояние, заради което предпола­гаме, че не са сложени много отдавна. Смятаме, че заместват други, които са били в по-лошо състояние. -      Защо? -      Просто интуиция. Сега ще разбереш... - Омега извади от джоба си едно много тънко фенерче и освети дупката на цилин­дъра. - Не мисля, че ще можеш да го видиш добре, но вътре има нещо. Предполагаме, че са подредени един след друг малки ме­тални дискове. Ако разтърсиш силно цилиндъра, се чува слабо дрънчене. Досега не сме имали възможността да му направим радиография, но намерението беше включено в графика ни. Алфа сложи на масата бутилка херес. -      Малко е раничко за алкохол, не мислите ли? - заядох се. -      Запази кристалните си чаши, в червено оцветени, и бокалите божествени на Балтазар 422 - каза Алфа . - Това не е за пиене. Всъщност вкусът на хереса ни е ненавистен. Пазим тази бутил­ка отпреди шест или седем Коледи. -      Тогава? -      За експеримент е. Алфа отвори бутилката. После натика малка фуния в дупката на цилиндъра и изсипа много внимателно в нея струйка херес. За да извърши тази процедура, си беше сложил гумени ръкавици. След като приключи с изливането на течността, махна фу­нийката. -      Готово. Мисля, че количеството ще е достатъчно, за да из­вършим експеримента. -      Или поне така се надяваме... - добави Омега . -      А сега какво? - запитах. -      Сега пипни жичките. И двете едновременно. Приближих се до масата. Видях как близнаците едновре­менно отстъпват назад. Не ми подейства успокояващо. С палеца и показалеца си стиснах жичките, които стърчаха от цилиндъра. Удари ме ток. Изстенах, пуснах жичките и притиснах ръка към гърдите си. Близнаците ме гледаха като деца, току-що из­вършили някоя пакост. -      Какво беше това, по дяволите? - запитах. -      Усети го, нали? - каза Омега . - И при това сипахме съвсем малко херес. Представи си какво щеше да стане, ако беше пъ­лен догоре. -      Но... Какво? -      Нека ти обясним - намеси се Алфа . - През 1936-а работ­ници от Държавните иракски железници открили малки гли­нени делви близо до Багдад. Били датирани към края на трети век преди Христа. По-късно, през 1939-а, археологът Вилхелм Кьониг обявил, че след обстойно проучване успял да докаже, че въпросните делвички са... електрически батерии. -      Или по-точно акумулаторни батерии - добави Омега . - Мо­жели да произвеждат електричество, ако им се добави правил­ният електролит. През 1940-а Уилърд Грей, инженер от Лабора­торията по високи волтажи на „Дженерал Илектрик“, подложил на проверка хипотезата на Кьониг, като напълнил делвичките с малко количество меден сулфат. Делвичките произвели около един-два волта електричество. Според Грей същият резултат щял да се получи, ако за електролит се използва вино. Алфа посочи цилиндъра във форма на риба. -      Мислим, че това може да е нещо подобно. Действа на съ­щия принцип като батериите. И както сам се увери, може да произвежда достатъчно силни електрически заряди. -      Онова, което усетих, беше повече от само някакви си два волта. Как е възможно? -      Още не знаем, но последствията са... впечатляващи! - отговори Алфа . - Какво има в цилиндъра? Как е възможно да генерира ток с по-високо напрежение, отколкото багдадските батерии? Може би онези, които са го направили, са по­знавали тази древна технология и са успели да я подобрят... Кой знае? -      Струва ми се много трудно да повярвам, че преди повече от две хиляди години са били използвани електрически бате­рии - казах аз, въпреки че личио бях изпитал възможностите на уреда. - Какви апарати биха могли да захранват? -      Може би никакви - отговори Алфа . - Една такава батерия би могла да има и други предназначения освен захранването. Може да е била обикновен трик, за да имитира мистични про­явления, или пък да се е прилагала като пособие за позлатяване на сребърни предмети. Но от двете възможности съм склонен да предположа религиозното предназначение. Спомних си, че според Гелдерод Батерията би могла да се използва като оръжие. -      Какво напрежение може да достигне според вас? -      Още не сме установили - отвърна Омега , - но може би доста голямо. Несъмнено е забележителен артефакт. Де да има­хме повече информация кой го е използвал и за какво. Може би се намираме пред уникално за света откритие. Бях съгласен с това. Освен това беше откритие, заради което едва не ме заколиха в собственото ми легло. Започнах да се боя за сигурността на бижутерите. Гелде­род нямаше да се забави да открие, че те пазят предмета. Или щеше да се досети сам, или доносникът в Корпуса щеше да му го каже. Цилиндърът явно беше много важен за него. Достатъчно, за да нахлуе в дома ми посред нощ и да ме заплаши със смърт. Може би бижутерите вярваха, че при тях батерията е в безопас­ност. Аз обаче, след като започнах да опознавам методите на Гелдерод, не изпитвах такава увереност. Хрумна ми само един начин да задържа Гелдерод далеч от батерията: той вече се бе убедил, че не е при мен. Нямаше да се върне да я търси на същото място. Да пазя лично Батерията от Кербала взе да ми се струва единственият възможен начин да предотвратя кражбата ѝ. Налагаше се да я взема. Проблемът беше, че не знаех как да го направя, без бижутерите да разберат. Още се чудех какво да направя, когато Алфа погледна часов­ника си и каза: -      Ако не възразявате, мисля да се кача и да отворя магазина. Колкото и да е приятно събирането ни, не бива да пренебрегва­ме основното си средство за прехрана. Излезе от ателието и ни остави сами с Омега . Близнакът, който предпочиташе светли вратовръзки, изля хереса от Бате­рията и отново я прибра в металната ѝ кутия. Трябваше бързо да измисля нещо, преди да отнесе кутията в бронираната стая. -      Можеш ли да ми направиш една услуга? - примолих се аз. Омега ме изгледа. - Бих искал отново да видя онази книга, в която бяха снимките на Ключа-реликварий на свети Андрей. Само... Само искам да сравня разликите между копието, което купих от вас, и оригинала. Просто да видя, нали разбираш... Устните на Омега се присвиха под мустака му. Стори ми се, че се колебае. -      Искаш да прецениш качеството на покупката си ли? - каза накрая. - Добре, струва ми се честно. Почакай тук, отивам да я потърся. Омега излезе от ателието. Щом останах сам, отворих ме­талната кутия и извадих Батерията. Не чаках бижутерът да се върне. Излязох оттам почти тичешком. Алфа беше в магазина и почистваше витрините с кърпа. -      Тръгваш ли вече, скъпи Тирсо? -       Tempus fugit. Сещаш се - отговорих, без да спирам. Отво­рих вратата към улицата, но преди да изляза, получих внезапен пристъп на угризение на съвестта. Извърнах глава към бижуте­ра. - Ще се върна веднага щом мога. Заклевам се. Той ме изгледа объркан. -      Добре... Радвам се да го чуя, младежо... Излязох колкото се може по-бързо от магазина. След като се отдалечих достатъчно, се втурнах да бягам. КАТО ме видя да влизам в Мазето, Енигма възкликна упла­шена. -       Quel dommage! 431 Изглеждаш ужасно! Задъхан, потен, ос­вен това изглежда, че няколко пъти си се порязал при бръсне­не... Каква е тая гадна рана на шията ти? -      Някой от близнаците да се е обаждал да ме търси? - за­питах. -      Не, никой не те е търсил. И да, добър ден и на теб. Би трябвало да се грижиш повече за външния си вид и не само за­ради достойнството на Корпуса, ами най-малкото за да опиташ малко да зарадваш погледа ми сутринта. - Сбърчи нос. - От раницата ти на херес ли мирише? -      Трябват ми ключовете от някоя от колите. -      Ама разбира се, защо да не дам кола на човек, който, из­глежда, я е подкарал отрано в бара на ъгъла? -      Мога да обясня миризмата на херес. -      Надявам се също да можеш да ми обясниш и опърпаната раница, омачканите панталони и пуловера, който явно е пъту­вал във времето от осемдесетте, та чак до гардероба ти. - Ениг­ма подпря брадичка с юмрук и ме изгледа. - Скъпи, ако искаш да ти дам кола, трябва да си по-убедителен. Предлагам да за­почнеш, като ми кажеш за какво ти е. -      Трябва да пътувам извън града. -      А стига бе. Никога нямаше да ми хрумне. И къде по-точно? -      Не мога да ти кажа. Тя се намръщи. -      Знаеш ли какво? Според протокола нямам право да откажа кола на търсач, но не можеш да си представиш колко нараня­ваш чувствата ми, като не ми се доверяваш. - Извади връзка ключове от едно чекмедже на бюрото си и ми ги подаде с жест на безкрайно пренебрежение. - Вземи. Закъдето и да си тръг­нал, те съветвам преди това да идеш и да се преоблечеш. Взех ключовете. Беше се оказало по-лесно, отколкото очак­вах. Тъкмо излизах, когато почувствах върху гърба си изпъл­нения с болка поглед на Енигма . Обърнах се, наведох се над бюрото ѝ и я целунах по бузата. -      Ще се пазиш, нали? - казах ѝ аз. После с всички сили забързах към асансьора. -      Можеше поне да ме оставиш да те придружа. Тук ще ми е много скучно сама! -      Повярвай, не искаш да идваш с мен - казах, без да спирам. -      Но... къде отиваш? Качих се в асансьора и пъхнах синия пропуск в процепа, за да го задействам. -      Ще се видя с майка си. Точно след като казах това, вратите на асансьора се затво­риха. МАЛКО повече от час и половина след като излязох от музея, стигнах до Сан Мартин де Монталбан, малко градче недалеч от Толедо. След това изминах пет километра по те­сен селски път. Стигнах до разклонение, на което видях два знака, сочещи срещуположни посоки: вдясно беше църквата „Света Богородица от Мелке“, вляво се намираше замъкът на Монталбан. Поех по левия път. Замъкът на Монталбан беше стара арабска крепост, преми­нала под контрола на тамплиерите през XIII и XIV век. По-късно, през XV век, кастилските крале го предали на дон Алваро де Луна, безценния първи министър на крал Хуан II Кастилски. Оттогава крепостта била наследявана от поколения благородни кастилци, които се грижели за нея, докато пора­ди съображения за удобство заменили каменните коридори с градски имения без ровове и вътрешни дворове, но с централно отопление и кранове, от които течала топла вода. Векове след като бил изоставен, замъкът Монталбан пред­ставлява забравена върху хълм крепост. Времето беше подко­пало стените му по същия начин, както термитите поглъщат дърво. По цялото му протежение има крепостни стени, наблюда­телни кули, барбикани и бойници, принесени в жертва на раз­рухата. Целият надупчен сякаш от топовни изстрели, могъщи­ят замък, който не чак толкова отдавна е бил пазен от храбри кастилски войници, бе предоставил защитата си на скорпиони­те и смоковете. Подкарах колата нагоре по стръмния склон, на който се издигаше замъкът, заобиколен от многоъгълна крепостна стена. Окачването на колата беше подложено на проверка по път, който не беше асфалтиран докрай. Най-сетне стигнах до портите на външната стена. От тази височина можах да се насладя на величествения изглед към долината на река Торкон, която представлява естествен ров за замъка откъм три от страните му. Една решетка препречваше входа към крепостта. Зад нея се виждаше движение. Мъже и жени, почти всички много млади, се мотаеха от другата страна на стената. Излязох от колата и един млад мърляв дангалак се прибли­жи. Носеше очила с дебели рамки, с едната си ръка придържа­ше рибарската си шапка, за да не излети от вятъра. -      Добър ден - поздрави любезно. - Имаш ли уговорена сре­ща, за да видиш замъка? -      Не, нямам среща. -      За да посетиш замъка, трябва да си уредиш среща, като се обадиш по телефона - поясни младежът. - Съжалявам, но ако нямаш среща, не мога да те пусна да влезеш. -      Идвам при доктор Алисия Хордан. -      О, боже... Мисля, че в момента е много заета при един от изкопите. Помоли да не я прекъсваме, освен ако не е заради нещо важно... Приятел ли си ѝ? -      Аз съм синът ѝ - отговорих неохотно. Момчето ме изгледа изненадано. -      Сигурен ли си? - запита ме той. Несъмнено това беше най-тъпият въпрос, който бе успял да измисли. Сигурно беше сту­дент последна година, дошъл на практика. -      Повече, отколкото би ми било приятно. -      Добре... Ще ѝ кажа, че си тук. Може да ти се наложи да изчакаш малко, докато свърши... -      Кажи ѝ, че няма да чакам. Искам да я видя сега. И че дори женските шимпанзета обръщат поне малко внимание на децата си, когато имат нужда от тях. Момчето се усмихна нервно, сякаш му бяха казали шега, ко­ято не разбира. Усмивката замръзна на устните му, като видя изражението на лицето ми. Обърна се, докато пелтечеше нещо, и се отдалечи. Пъхнах ръце в джобовете си и изсумтях мрачно. Няколко минути по-кьсно видях майка ми да се задава от­далеч. По изражението на лицето ѝ можех да заключа, че не се рад­ва да ме види. -      Тирсо, за бога, какво правиш тук? Можеше да ме преду­предиш, че ще идваш. Хващаш ме във възможно най-лошия момент. Зарината съм с работа. И какви са тия приказки за шимпанзета, дето си ги наговорил на студента ми? Достатъчно малко са годните за нещо, които ми пращат тук, че да ги обър­кваш допълнително. -      Ама че съм глупак. Мислех, че след като си прекарала сед­мици без новини от мен, ще имаш повече желание да ме видиш. -      Не си дошъл дотук само за да ме упрекваш, че не ти се обаждам, нали? -      За твой късмет, не. Моля те, би ли отворила тази проклета решетка? Бих се почувствал по-добре да разговарям с майка си, без да имам усещането, че го правя, заключен в клетка. -      Това е място, където се работи, а не търговски център. Хо­рата, които нямат нищо общо с разкопките, не трябва да влизат и да си излизат ей така. -      Спокойно, ще ти се наложи да пуснеш само собствения си син. Не мисля, че някой би ти го натяквал. Може да се изнена­даш, но на хората това дори би им се сторило нормално. -      Да не започваме, Тирсо, моля те. Нямам настроение. Ама че новина. Никога не беше в настроение. -      Идеално. Аз също. Поколеба се за миг, но най-сетне ми отвори. Влязохме в кре­постта и прекосихме мястото, където работеха археолозите. С желанието да създам колкото се може по-приятна обстановка, запитах майка си за разкопките. -      Напредваме, но не толкова бързо, колкото бих искала - от­говори тя. - Мислех си, че това е обикновен проект, но въобще не е такъв. Спонсорите ме побъркват. -      Спонсори? Мислех, че проектът е университетски. -      Не. Капиталът е частен. Винаги съм мислила, че ще е пре­красно да се работи при такива условия, но съм грешала. Имам администратор, който е по-гаден и от плъх. Контролира все­ки цент, който похарчвам, и всичко му се струва разточително. Ако знаех по-рано това, щях да откажа да участвам. -      Кой плаща всичко това? -      Основно са собствениците на замъка: херцозите Осуна чрез една фондация. Убедена съм, че са сътворили цялата тази машинация само за да получат данъчни облекчения. Не ги ин­тересуват резултатите, единственото, за което ги е грижа, е да не им излезе скъпо... Пълна лудница. Все едно да тръгнеш на лов с пушка без патрони. Уверявам те, че има нощи, когато не мога да мигна от напрежение. Започнах да чувствам вина за първоначалната си враждеб­ност. Имах си своите тревоги, разбира се, но изглежда и тя си имаше нейни. -      Можеше да ми се обадиш, ако си имала проблеми... - ка­зах. -      И за какво? Това са си мои работи, няма как да ги оправиш. -      Но най-малкото щях да те изслушам. -      Познаваш ме добре, синко. Не съм от тези, дето обичат да се оплакват. Влязохме сред останките на една от кулите на замъка, отда­лечени от мястото на разкопките. Там можехме да говорим, без някой да ни чуе. Майка ми се облегна на една стена и кръстоса ръце. -      Добре, Тирсо. Вече сме насаме. Мога ли да знам защо си дошъл? Поех си въздух. Откъде да започна? От кражбата на Дискоса от Кентърбъри? От елитния корпус, който връща произведения на изкуството? От скритото съкровище на Соломон? Осъзнах, че щеше да е разумно да бях подходил към разговора с предва­рително начертан план. Реших, че ще е най-добре да подходя по същество. -      Беше ми казала, че целта на тези разкопки е да се откри­ят подземни галерии, които свързват замъка с църквата „Света Богородица от Мелке“, нали така? -      Да. Казах ти за това в Мадрид, когато се върна от Англия. -      Бих искал да разбера дали си осъществила напредък върху тези предположения. -      Интересен въпрос... Но не можеше ли да ме питаш и по телефона? -      Моля те, просто ми отговори. Тя въздъхна. -      Добре. Винаги ми е харесвало, когато показваш интерес към работата ми. Ами да видим. Проектът започна със случайното откриване на опората на свода на галерия под основите на една от кулите на замъка. Започнахме да копаем оттам и засега развитието е обещаващо. -      В какъв смисъл? -      Открихме, че галерията се разклонява на редица по-малки коридори. Общо четири: единият е запушен заради срутване; друг води навън, от другата страна на река Торкон. Останалите два още не сме проучили, но мисля, че единият също излиза от другата страна на реката. -      А другият? -      Той е най-интересният от четирите. Много е дълъг и голя­ма част от стените му са направени от каменни блокове, беля­зани от каменоделец. Изглежда прекалено прецизно изработен, за да е обикновен път за бягство в случай на обсада. -      Какви са тия белези от каменоделец? -      Само един белег, който се повтаря няколко пъти. Това не е толкова странно, защото целият замък е пълен с такива. Обаче знакът в коридора е звездата на Давид. -      Не е звездата на Давид - казах аз, докато се опитвах да прикрия чувствата, които това разкритие породи в мен. - Това е печатът на Соломон. Майка ми махна с ръка. -      Да, разбира се, същият символ, няма значение как ще го наречеш... - Погледна ме заинтригувана. - На какво се дължи този внезапен интерес към разкопките ми? -      Мисля, че си намерила каквото търсеше. Тази галерия се свързва с подземието на църквата в Мелке. -      Добре. Не мисли, че не съм ти благодарна за подкрепата, сине, макар да съм изненадана, че си толкова убеден. -      Успя ли вече да проучиш галерията? -      Не. Дори не знам дали бих могла да го направя - тя въз­дъхна раздразнено. - Хората си мислят, че тези неща са лес­ни: намираш тунел, вземаш фенер и давай да изследваме!... Не, нещата не стават така. Трябва да се провери състоянието на подземието, да се вземат мерки за сигурност, да се получат разрешения... Всичко това отнема ужасно много време и пари. А аз нямам ни едно от двете. Много се боя, че спонсорите на проекта никак не ги интересува какво има в края на галерията и не искат да изпуснат юздите на изкопните работи. Както ти казах, интересуват се единствено от данъчните си декларации. Всеки ден се питам дали няма да е последният, преди да ни спрат кранчето и да ни изпратят по къщите. -      Това никак не звучи добре. -      Знам, момчето ми, знам. -      Мисля, че някой трябва да изследва тази галерия. -      Напълно съм съгласна с теб. -      Фантастично. Ще го направя аз. Майка ми подскочи така, сякаш я беше ударил слаб ток. -      Какво? -      Ще изследвам галерията. Ще го направя дискретно, без никой да разбере. Единственото, което ми трябва, е да ми оси­гуриш достъп. Майка ми остана без думи. Предполагам, че в главата ѝ маршируваше цял взвод от възражения, така че за момент не знае­ше кое да изтъкне първо. Избра да сведе глава и да въздъхне. -      Тирсо, синко, не знам дали ми се подиграваш, или си се побъркал. Наистина ли смяташ, че ще приема сериозно това, което току-що ми каза? -      Дай ми една причина, поради която не можеш да ме пус­неш в галерията. -      Не, няма да се обяснявам! Отказвам. Мислех те за здравомислещ човек, а ти внезапно идваш тук, без да предупре­диш, изглеждаш ужасно и освен това ме молиш да ти поз­воля да се промъкнеш в разкопките ми. Това разумно ли ти изглежда? -      А ако ти кажа, че в определена степен става въпрос за пра­вителствени дела? -      Достатъчно, Тирсо, моля те. Лош подход, признавам. Технически беше вярно, но дори на мен ми прозвуча тьпо. Опитах да започна отново, преди да се ядоса достатъчно и да прекрати разговора. -      Слушай... Просто ми обърни малко внимание за мо­мент, става ли? Все едно те моля за пръв път за това. Налага се да вляза в тази галерия. Не е някакъв каприз. Наистина се налага. И мисля, че си задължена да ме оставиш да го направя. -      Задължена? Как така задължена? -      Защото знаеш, че никога не съм те молил за нищо без до­бра причина, понеже... всъщност знаеш, че никога не съм те молил, ако съм можел да го избегна. Защото съм ти син и ми го дължиш. -      Дължа ли ти го? -      Да, дължиш ми го! Ако желаеш, мога да ти обясня защо, обаче мисля, че ти много добре го знаеш, а аз не искам да ти причинявам това. В края на краищата ти си ми майка. Може да ти се струва странно, но не ми харесва идеята да те нараня. Така че имаш две възможности: да ме изслушаш как си изли­вам душата пред теб, тук и сега, с всичката свинщина, която трябваше да изтърпя от теб, след като съм се появил на света по невнимание, или да оставиш нещата както са си, да затво­риш очи и да кажеш: „Да, сине, добре, влез в тая дупка, щом наистина искаш“. Когато млъкнах, се чувствах толкова зле, сякаш току-що ѝ бях зашлевил шамар, но в същото време това беше освобожда­ващо изживяване в повече от един смисъл. За пръв път в живо­та си ѝ говорех така. След напрегнато мълчание тя отговори: -      Добре... Влез в тази... дупка, щом наистина искаш. Вдишах дълбоко. Тя гледаше надолу. Изглеждаше засраме­на. -      Най-добре да оставим нещата както са си, нали? - осмелих се да кажа. -      Не е ли това, което искаш? -      Искам само да вляза в онази галерия. Тя кимна. Останах с впечатлението, че се чувства облекчена. После ме погледна в очите и се почувствах, все едно се оглеж­дам в огледало. -      Тирсо... - Да? Изглеждаше, сякаш има нещо наум. Отвори уста, но не каза нищо. Накрая затвори очи и бавно завъртя глава. -      Нищо... Майка ми въздъхна и изправи рамене. Малката ранима же­ница внезапно се бе изпарила. -      Ела с мен. Ще ти обясня как можеш да влезеш в галерията, без никой да разбере. 6. КРЕПОСТТА МАЙКА ми ме заведе на мястото, откъдето започваше гале­рията. Около нас имаше няколко студенти, така че се наложи да подходи дискретно. От един голям изкоп тръгваше неравно каменно стълбище, укрепено с метални съоръжения от археолозите. Стълбището слизаше до засводено подземно помещение. Малка група архе­олози с предпазни каски се мотаеха наоколо. После майка ми ми показа доста голям свод, от който тръг­ваше коридор. По протежението му беше закачена елементарна осветителна система. Коридорът се спускаше на няколко метра и стигаше до по­мещение с груб кръстовиден свод. От него тръгваха още че­тири тунела. Три от тях бяха издълбани в скалата. Четвъртият започваше от внимателно укрепена кухина, стените му бяха от дялани гранитни блокове. Както беше казала и майка ми, някои от тях бяха маркирани със символа на два пресечени триъгъл­ника, образуващи звезда с шест лъча. Тунелът продължаваше в непрогледна тъмнина. Двамата спряхме пред укрепения вход. -      Това е коридорът - каза ми тя, след като се отдръпнахме настрани, така че никой да не може да ни чуе. - Беше затворен с желязна решетка, която беше в толкова лошо състояние, че се счупи, когато се опитахме да отворим. Можеш да видиш остан­ките ѝ тук, на земята. -      Създава се впечатлението, че тунелът се спуска надолу. -      Така ми се струва. Не знам какво има нататък в тъмнината и се надявам да не е опасно... Никак не ми харесва, че трябва да правиш това. Поне можеш да ми кажеш защо е този интерес да го изследваш. -      Ако открия каквото очаквам, ти обещавам, че ще получиш всички обяснения, които бих могъл да ти дам. Тя въздъхна. -      Трябва да съм се побъркала... Добре, чуй ме. Приключва­ме работа в шест, когато слънцето започне да залязва. По това време целият екип се връща в Толедо, където сме наели кварти­ри. При разкопките остава само един пазач, който трябва да ги пази през нощта. Трябва да изчакаш до шест и половина най-малко, за да се промъкнеш тук. Нито минута по-рано. -      А как да вляза при разкопките? -      Ще ти покажа. Последвай ме. Взе мощен фенер от една кутия с инструменти и после се вмъкна в малък тунел, който се намираше вдясно от най-голямата галерия. Беше един от ония, дето бяха издълбани в скала­та, без дялани камъни. Последвах я внимателно по коридора. След няколко мину­ти стигнахме до отвор, през който влизаше слънчевата светли­на. Не беше по-широк от човешко тяло, но бе малко по-нисък. Майка ми излезе оттам и аз продължих след нея. Излязохме навън точно в подножието на някакъв склон. Сигурно бяхме близо до река, защото се чуваше звукът от течаща вода. Погледнах зад гърба си. Върху склона видях силуета на замъка. -      Ето - каза тя. - Така можеш да влизаш и излизаш от разкопките. Това е един от тунелите, изкопани нрез Средно­вековието, за да може дворецът да се евакуира в случай на обсада. Видях, че достъпът се намира на доста скришно място, подслонен зад скално образувание, до което можеше да се стигне единствено пеш. За случайния минувач щеше да е лес­но да мине покрай входа, без да го види, ако не знае къде да го търси. Върнахме се по обратния път и влязохме в двореца. Майка ми ме изведе от мястото на разкопките. -      Внимавай много, Тирсо, моля те - каза ми тя, преди да ми отвори решетката на входа. -      Не се тревожи. Няма да докосна нищо от разкопките и ни­кой няма да разбере, че съм бил тук. -      Не. Искам да кажа ти да се пазиш. Коридорът може да е сигурен, а може и да се срути, когато направиш и две стъпки. Обещай ми, че и при най-малкия намек за опасност ще се обър­неш и ще се махнеш оттам. Направих го, макар да не бях сигурен, че ще мога да изпълня обещанието си. След това майка ми подаде бузата си, за да я целуна. Тя никога не ме целуваше. -      Благодаря - казах ѝ, след като изпълних ритуала. - Задето ме остави да вляза. -      Наистина вече можеш да ми благодариш. Това е удар по професионалната ми етика. - Намръщи се, на лицето ѝ се из­писа примирение. - Мисля, че и аз трябва да ти благодаря до­някъде... -      Защо? -      Задето не отвори гардероба със скелетите, предполагам... Макар че беше емоционален шантаж от най-гадния тип. Не ми­слех, че си способен на подобно нещо. -      Честно казано, и аз не вярвах. Очевидно фамилните връз­ки ме вълнуват слабо, освен ако не се налага да задоволя лична потребност. Чудя се от кого ли съм го наследил. -      Не бъди жесток, Тирсо. Вече имаш каквото искаш. -      Съжалявам. Нямах намерението да превръщам това в се­мейна разправия. Както вече ти казах, искам единствено да вляза в тази галерия. Тя въздъхна с примирение. -      Не се извинявай. Предполагам, че имаш правото да ми ка­жеш някои неща в лицето... За щастие не си човек, който пре­калено много се увлича по мелодрамата. -      Откъде си толкова сигурна? -      Защото мразя мелодрамите, а с теб много си приличаме. Впечатлих се, като чух това. Още повече - от нея. Според на­чина ѝ на мислене това можеше да се смята за похвала. Мисля, че беше първата ѝ похвала към мен от много време. Видях се задължен да ѝ я върна. Поех си въздух много дълбоко, сякаш щях да изкачвам твър­де стръмен хълм, след което проговорих: -      Искаш ли да ти кажа нещо? -      Не съм сигурна, но след като сме стигнали дотук, давай. -      Винаги съм мислил, че не осъзнаваш не само лошото, което си ми причинилата също и доброто, което си ми на­правила. Може би не беше най-голямата похвала, която може да се направи на една майка, всъщност може би дори не беше и пох­вала, но бе единственото, което можех искрено да кажа. Тя се усмихна саркастично. -      Доброто, което съм ти направила. Браво, сине, не знаеш колко съм благодарна за думите ти. Мога ли да знам кое е било толкова добро? Свих рамене. -      Не знам... Но все има нещо, в противен случай сега щях да имам толкова травми, че нямаше да мога да ставам от легло­то сутринта. - Поставих нежно ръка на рамото ѝ. Стори ми се много кокалесто и слабо. - Можеш да направиш проучвания. Винаги си била добра изследователка. Взех си довиждане. Тя затвори решетката и се върна при разкопките. СЯНКАТА на замъка Монталбан взе да нараства с набли­жаването на залеза. На хоризонта малкото зимно слънце сякаш потъваше в земните дълбини. Същото, което се канех да направя и аз. Бях изключил телефона си. Може би близнаците вече бяха открили кражбата на Батерията от Кербала и целият Корпус на търсачите се опитваше да ме открие. Ако беше така, не исках да го знам. Не исках да мисля за нищо освен за непосредстве­ната работа, която ме чакаше. След като се разделих с майка си, отидох в Толедо, за да убия времето до идването на часа да се промъкна в замъ­ка. Не знаех какво ме очаква в мрака на онзи тунел, така че купих някои неща, за които реших, че могат да ми свършат работа. Сдобих се с мощен и скъп фенер. Освен това купих компас, сгъваем нож и въже за катерене. С малкото останали пари си взех пакет дъвки и бутилка вода. Напъхах всичко това в рани­цата си при копието на Ключа на свети Андрей, дневника на Мирафлорес и Батерията от Кербала. После се върнах в колата и отново се отправих към замъка Монталбан. Паркирах на едно поле близо до входа, който ми беше по­казала майка ми, и изчаках там светлината да угасне напълно. Когато видях да се показват първите звезди, излязох от кола­та и се отправих към тунела за бягство. Включих фенера и се вмъкнах във вътрешността на замъка. Едва бях направил няколко стъпки, когато се препънах в го­лям камък, щръкнал насред тунела. Бях сигурен, че го нямаше сутринта, когато минавах оттам с майка си. Осветих го с фене­ра и видях, че върху него има нещо. Малка бутилка гроздов сок с прикрепена към нея сламка, увита в целофан. Отдолу имаше бележка, затисната с камък. Прочетох я. Реших, че може да ожаднееш. Беше подписана с А. От Алисия. Бях на път да избухна в смях. Не знаех дали това не е неу­мел и закъснял знак на нежност, последствие от днешната ни среща, или е шега, продукт на странно чувство за хумор. Като познавах майка си, повече клонях към второто. Пъхнах сока в раницата си и продължих напред. Озовах се във вътрешността на замъка. Намирах се в кръг­лото помещение, от което тръгваха четирите тунела, сред тях и онзи, който бях използвал, за да проникна. Всичко около мен беше тъмно като в ада, въздухът бе наситен със задушаващата миризма на пръст и влага. С помощта на фенера открих входа към галерията с камен­ните стени, върху които имаше белези с формата на шестолъча звезда. Намираше се точно пред мен. Излязох от тунела за евакуация. Движех се с огромно внима­ние. Внезапно чух шум някъде до мен. Преди да успея да предприема нещо, нечия ръка ме хвана за шията и една длан запуши устата ми. Фенерът падна от ръцете ми. Някой ме стисна и ме изправи с гръб към стената. Долових движещи се сенки. Нечий глас произнесе в ухото ми: -      Не издавай шум, да не си посмял да опиташ да избягаш. ВЕДНАГА разпознах гласа. Ръката, която запушваше устата ми, се отдръпна. Някой вди­гна фенера от пода и освети мястото, където се намирахме с човека, който ме беше заловил. Лицето под лъча светлина беше на Мехур . Търсачът ме гледаше, безизразен като скала. Още ме стиска­ше за шията и явно нямаше намерение да ме пусне. -      Той ли е? - запита някой зад гърба му. Стори ми се, че е Дани. -      Да, той е - отговори Мехур . После се обърна към мен. - Ще ти се наложи да ми обясниш много неща, новако. И се надявам да ми хареса онова, което ще кажеш, защото не можеш да си представиш колко съм бесен в момента. -      Добре де, добре... Но ще е по-лесно, ако ме пуснеш. -      Още не съм решил дали да не ти строша проклетия врат, или само да ти зашия един шамар. -      Пусни го, Мехур - каза Дани. - Остави го да обясни. Мехур ме пусна. Останах прилепен до стената и заразтривах врата си, който ме болеше. Имаше още два включени фенера. Видях, че не само Дани и Мехур са там. Придружаваха ги Марк и Тесла . Фантастично. Бях успял да въвлека в издирването и залавянето си почти це­лия Корпус на търсачите. За миг почти изпитах гордост. -      Как ме намерихте? - запитах. -      Тъп новак - ночти изплю думите Мехур . Притесних се мно­го, като видях, че за него отново съм станал „новак“. - Всички коли на Корпуса са снабдени със система за проследяване чрез сателит, малоумен кретен такъв. -      Нито съм крал нещо, нито съм бягал с плячка. -      Не това казват Алфа и Омега . Дани ме изгледа със скръстени ръце. Изражението на лице­то ѝ никак не беше мило. -      Защо си го направил, Тирсо? -      Мога да обясня... -      Ами тогава най-добре вече да започваш - заплаши Мехур . Тесла сякаш щеше да каже нещо. Изглеждаше много нервен. -      Моля ви, по-тихо. Могат да ни чуят. -      Добре, открили сте колата - казах аз. - Обаче откъде раз­брахте, че ще влизам в замъка? И как, по дяволите, сте се вмъ­кнали? -      Не ние сме тези, които трябва да ти даваме обяснения, по-скоро е точно обратното - изтъкна Дани. - Доколкото ми е из­вестно, ти си откраднал предмет от нашето хранилище, избягал си с една от колите ни и се опита да стигнеш сам до Масата на Соломон, без да ни кажеш и дума. Не знам каква история ще ни пробуташ, но се надявам най-сетне да го направиш и тя да си струва. Наистина да си струва. Поведението ѝ беше враждебно. Чувстваше се предадена, което ми се стори логично. На нейно място щях да си помисля ужасни неща. Беше дошъл моментът да кажа част от истината. Започнах с проникването на Гелдерод в дома ми, но не спо­менах нищо за внедрения му съучастник в Корпуса. Възможно беше въпросният съучастник в момента да ме слуша и ми се стори най-добре да го оставя да мисли, че не зная за съществу­ването му. Онова, което казах, беше, че Гелдерод си има начин да пред­вижда действията ни, но не ми е казал какъв е той. Когато ме запитаха защо съм взел Батерията от Кербала и съм тръгнал сам да търся Масата, отговорих отново с половината истина и казах, че не съм искал да разкрия плановете си, за да не ги разбере Гелдерод. Търсачите ме слушаха мълчаливо, без да реагират по ника­къв начин. Трудно ми беше да реша дали разказът ми им се струва достоверен. Когато приключих, колегите ми си размениха погледи. -      Е? Как ви се струва? - запита Мехур . -      Аз му вярвам - обяви Марк. Бих предпочел да имам подкрепа с повече тежест, но беше добро начало. -      Не знам какво да мисля... - каза Тесла . - Ако лъже, можеше да измисли десетки по-смислени истории от тази. -      Не лъже - обади се Дани. При тези думи ме изгледа в очи­те. - Казва истината... Или поне по-голямата част от нея. -      Откъде знаеш? - запита я брат ѝ. -      Защото съвпада с всичко, което е направил: кражбата от ателието на близнаците е толкова нескопосана, че би могла да е единствено плод на импровизация. И би било много глупаво да се върне в Мазето, преди да е довършил започнатото. А Тирсо не е глупав. Освен това е казал на Енигма къде смята да иде с колата ни. -      Направил ли съм го? - запитах. -      Казал си ѝ, че отиваш при майка си. Затова знаехме, че рано или късно ще се появиш край замъка. Марк се сети, че доктор Хордан ръководи някаква експедиция тук. - Дани изгледа брат си. - Има и нещо, което не ни казва. Ясно е, че е искал да ни държи настрана. Онова, което не разбирам, е защо. -      Вече ви казах. От съображения за сигурност. -      Откога знаеше, че входът към Пещерите е недостъпен от „Света Богородица от Мелке“? -      Не ми беше хрумвало до снощи, кълна се - излъгах. -      В това е трудно да се повярва. Бяхме там, видяхме, че няма никакъв достъп към подземията, тогава Марк се сети, че док­торската дисертация на майка ти е за църквата. Проверихме и открихме, че тя още преди време е установила, че под храма е имало галерия, но е затворена от каменен блок. -      Така е, но не си дадох сметка до вчера, когато се прибрах и изчетох дисертацията. Мислех да ви го кажа днес сутринта. -      А вместо това си дошъл да търсиш Масата сам - допълни Мехур . -      Нападението на Гелдерод ме подтикна да променя плано­вете си. От нещата, които ми наговори, разбрах, че вече знае как да проникне в Пещерите на Херкулес. Реших, че нямам време за губене. -      Даваш ли си сметка колко неразумно е било това? - из­бухна гневно Мехур . - Ти сам нямаш право да вземаш такива решения! Аз отговарям за проклетата ти кожа! Ако изгубиш живота си тук долу, вината пада върху мен, не върху теб! -      За бога, наложително ли е да викаш толкова? - притеснен се обади Тесла . - Пазачът ще ни чуе. -      Как влязохте в замъка? - запитах. -      През една от стотиците дупки в стените на тази руина - от­говори Мехур . - Единственият пазач е тип, който не помръдва от главния вход. -      И как разбрахте, че ще ме намерите тук долу? -      Може и да си умник, но още ти липсва много, за да бъдеш професионалист, новако. Оставил си следи навсякъде. И колата е само една от тях. Както се оказа, Дани дискретно беше подпитала студентите, които работеха по разкопките. Няколко ѝ казали, че са ни виде­ли с майка ми да оглеждаме галериите, и дори бяха дочули част от разговора ни. Никой от търсачите не беше толкова глупав, че да не успее да проследи нишката на мисълта ми, и предположили, че търся подземен достъп към Пещерите на Херкулес, който да тръгва от двореца, а не от Мелке. За тях промъкването в порутения замък се оказало много по-лесно, отколкото за мен. Разполагаха с повече опит и много повече възможности. Направили го, когато археолозите се от­теглили. После се отправили към подземните галерии и просто ме изчакали да се появя. Детска игра. -      Коя е галерията, през която мислеше да влезеш? - запита Дани. Посочих ѝ знака върху дяланите камъни. -      Мисля, че чух нещо - каза Тесла . -      Ставаш параноик. Казах ти, че пазачът не мърда от място­то си - сопна се Мехур . -      Не, аз също го чух... - каза Марк. После ни изгледа. - Може да е пазачът, а може да е само вятърът, но при всички положе­ния не ми се струва добра идея да стоим тук още дълго време. Изкушаваме съдбата. Мехур стисна зъби. -      Ще говорим как ще постъпя с теб, когато се върнем в Ма­зето - обеща ми той. - Сега имаме галерия за проучване. -      Няма да се напъхаме там... нали? - Тесла ни огледа всички. Като видя, че никой не му отговаря, отново стана неспокоен. - Не знаем какво може да има вътре! -      Аз обаче знам - каза Мехур . - Работа. След тези думи взе един фенер и влезе в галерията. Остана­лите го последвахме. Тесла изруга. Поколеба се няколко мига, преди да тръгне след нас. 7. ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЯ ПЪТЯТ се спускаше надолу и ставаше все по-стръмен. Тряб­ваше да вървим внимателно, за да не се подхлъзнем. Около нас мракът беше непрогледен като катран, дочуваха се странни зву­ци. Вървяхме в мълчание и много предпазливо. Благодарение на фенерите можехме да видим, че коридорът е с форма на полусвод и че и стените, и таванът са изградени от каменни бло­кове, покрити с прах и мъх. Малки създания се скриваха в цеп­натините на камъните, когато осветявахме пътя си. Повечето бяха насекоми, но два-три пъти ми се стори, че виждам космати същества със светещи очи. С напредването - или по-скоро със спускането ни - гале­рията се разширяваше. Обработката на камъните изглеждаше по-груба, в някои участъци стената беше изградена от гола скала. Температурата спадаше, в същото време ставаше все по-влажно. По едно време погледнах часовника си. Бяха минали почти двайсет минути от влизането ни в галерията. Дяланите камен­ни блокове бяха изчезнали и бяхме започнали да прекосяваме нещо, което приличаше на доста широка пещера. Осветих та­вана с фенера и видях сталактити и малки крилати сенки, вися­щи от кухините в скалата. Мехур спря. -      Какво има? - запита Дани. -      От доста време се спускаме. Бих искал да съм сигурен, че вървим в правилната посока. -      Следвахме единствения възможен път - изтъкна Марк. - Аз поне не видях никакво разклонение. -      Нито пък аз, но ме притеснява, че тук липсват каменни блокове. Това прилича на естествена пещера. Иска ми се да от­крием някакъв знак, че се намираме в онова, което свети Исидор е наричал Пещерите на Херкулес. Осветихме с фенерите си стените и пода и затърсихме нещо, което би могло да се приеме като знак. Чухме гласа на Марк някъде из сенките: -      Погледнете това. Мисля, че е интересно. Беше опрял коляно в земята и осветяваше нещо на пода: плоча от дялан камък. На плочата имаше звезда с шест лъча, а около нея - текст, написан на латински. Марк го прочете на висок глас. -       Hoc signaverum Salomonis et fans sapientia... Това е Печа­тът на Соломон и изворът на мъдростта. - Извърна глава, за да прочете и останалата част от текста. - Iter usque ad extremum spiritus... Пътят към... края на духа? -      Пътят до последния дъх... Смъртта - подсказах аз. - Това е идиом, не може да се преведе буквално. Целият текст каз­ва: „Това е Печатът на Соломон, извор на мъдрост и път към смъртта“. Приветствие за добре дошли. -      Това прилича ли ти на знака, който търсеше? - запита Дани. Не можах да видя изражението на Мехур в мрака, но отгово­рът му прозвуча рязко: -      Да продължаваме нататък. Подновихме похода си през пещерата, като се оглеждахме внимателно наоколо, в случай че открием и други интересни подробности. Видяхме, че по земята се появяват подобни пло­чи като онази, на която се бяхме натъкнали, всички със същия символ и същия надпис. Изглежда се намираха на равни раз­стояния една от друга. След известно време се озовахме пред стена, изградена от каменни блокове, която препречваше пътя ни. Насред стена­та имаше кухина, около два метра висока, която представля­ваше подковообразна арка. От двете ѝ страни имаше малки каменни постаменти. Кухината беше затворена с дървена врата. Спряхме се пред вратата и я осветихме с фенерите си. -      Тези постаменти сигурно са служили да се поставят на тях лампи или факли - казах аз. - А тази врата може би е входът към първата от трите стаи, които се споменават в „Chronicae Visigotorum“. -      Има много лесен начин да разберем - каза Мехур . Придру­жи думите си с ритник по дървената врата и я накара да изпука. Подскочих. -      Какво правиш? Не бива да я нараняваш. Тя е на стотици години. -      Имам една новина за теб: не сме археолози и бързаме. Бях единственият, който имаше възражения. Мехур продъл­жи да рита вратата, докато дъските на гнилото дърво се разпад­наха на парчета и се откачиха от пантите. След като преминахме вратата, се озовахме във вътреш­ността на кръгла засводена зала. Имаше вид на помещение, изградено насред пещерата. Каменните стени бяха обли­цовани с неравна зидария, а тухленият свод беше пълен с дупки, през които можеше да се види естественият таван на пещерата. Залата имаше три входа: единият беше този, през който току-що бяхме влезли, другият - точно срещу нас - отново се свързваше с пещерата. Третият, разположен встрани, водеше към тесен коридор. Съзерцавахме изумени гледката, която се разкриваше на светлината от фенерите ни. Залата не беше особено просторна. Петимата се събирахме, но без да има много място. Като осве­тихме стените, разбрахме, че има останки от стенописи, които в по-голямата си част бяха унищожени от влагата. Рисунките бяха схематични и приличаха на скици. Тук-таме имаше цветове, макар и потъмнели, а на много места бяха и неразличими. Всички цветове бяха чисти, без оттенъци: оран­жево, червено, зелено, жълто... Изглежда художникът бе решил да използва всяка достъпна му хроматична гама. Трудно беше да се отличи конкретна тема в рисунките. Виж­даха се човешки фигури, всичките еднакви, с безизразни очи и огромни ръце. Някои яздеха коне, други носеха оръжия... Сто­ри ми се, че наблюдавам бойна сцена. Фигурите бяха изрисува­ни на разноцветен фон. С фенера си осветих една от тях. Представляваше забулен мъж, който държеше бойно знаме, върху което бе изрисуван полумесец. - Невероятно... - прошепнах. Марк, който стоеше до мен, подсвирна удивен. -      Ако хората знаеха какво има тук! Откога са тези рисунки? Стилът напомня на набожните мосараби. -      Не това ми привлича вниманието - казах аз. - Това мяс­то... Същото е, както е описано в легендата. Вестготският крал Родерик поискал да използва Масата срещу враговете си, но като слязъл в Пещерите, намерил зала като тази, изри­сувана с бойни сцени. А в центъра ѝ... - насочих светлината към една счупена колона в средата на залата. Върху колоната се виждаше някакъв предмет, покрит с прах и паяжини. - Вижте. -      Какво е това? - запита Марк. Вдигнах предмета, за да го покажа. Беше ятаган. Нащър­бен и разяден от ръждата, но извитото острие не можеше да се сбърка. -      Падението на Испания - отговорих. Оставих ятагана върху колоната и се отправих към тесния страничен тунел. Направих няколко крачки и открих каквото търсех. Извиках другарите си и насочих фенера към онова, което исках да видят: тежка дървена врата с железен обков. По нея имаше десетки катинари, големи колкото юмрук, всичките от­ворени, също както и вратата. -      По един катинар за всеки крал на Толедо - обясних. - Все­ки поставял по един след помазването си, за да задържи Маса­та в безопасност. Така казва легендата. - Насочих фенера към вътрешността на тунела. - Сигурен съм, че този коридор води право в „Света Богородица от Мелке“. -      Изглежда сякаш това те притеснява... - каза Дани. -      Не... Обаче се питах... Ако легендата не лъже за този де­тайл, какво ли още може да съвпада с действителността? За момент всички замълчахме. На светлината от фенерите виждах в сенките лицата им, които ме гледаха сериозно. -      Трябва ли да вярваме, че крал Родерик е дошъл тук, открил ятагана и след това мюсюлманите нападнали кралството му? - запита Дани. -      Маркиз Мирафлорес е написал, че свети Исидор е можел да използва Масата, за да... - започнах аз. Мехур ме прекъсна: -      Достатъчно. Да оставим легендите за друг път. Беше трудно да се направи. В момента се намирахме в една. -      Не разбирам защо вестготите са направили два тунела и са заключили само един с катинари - рече Марк. -      Нито пък аз, но бих се осмелил да допусна, че тунелът на замъка е бил отворен след падането на Толедското кралство, когато входът към „Света Богородица от Мелке“ е бил запеча­тан - отговорих. Върнахме се в кръглата зала. Тесла освети колоната в цен­търа. -      Не мисля, че това е ятаган - каза той, макар да ми се стори, че не е много убеден. - Може да е всякакво друго оръ­жие: фалшион или нещо такова... И може да са го оставили тук както преди хиляда, така и преди сто години, няма как да разберем. -      Какъвто и да е случаят, това място е изключително - каза Марк и освети около себе си. - Вижте свода, рисунките... Доне­сли са целия материал отгоре? Невероятно... Ако наистина ста­ва въпрос за строеж от вестготската епоха, се намираме пред историческо откритие. Дори само заради това си струваше да дойдем тук. -      Да, обаче не това искаме, нито пък Гелдерод - изтъкнах аз. - Най-добре ще е да продължим напред. Тесла посочи тунела, където се намираше вратата е катина­рите. -      Сигурен ли си, че това води към Мелке? - запита ме той. -      Не, но предполагам. Някъде тунелът от двореца трябва да се среща с онзи от църквата и според легендата може би място­то е именно тук. -      Добре. Ти си този, който знае легендата. Кажи накъде да вървим. -      Оттук - казах и посочих третия изход от залата. - Продъл­жаваме през пещерата, по пътя, отбелязан с плочите с печата на Соломон. Молитвената зала няма да е далеч оттук. -      Става - каза Дани. - Само се надявам, че като тръгнем натам, няма да причиним повторното „падение на Испания“. -      Спокойно. Не мисля, че на този етап някой ще ни обвини в това - отговорих. Излязохме от кръглата зала и се върнахме в естествената пе­щера. Открихме друга плоча с печат само на няколко крачки, което ни подсказа, че сме на прав път. Мълчаливо продължи­хме по единствения пьт, който се отваряше пред нас, докато не се натъкнахме на втора стена с врата на нея. Върху вратата имаше плоча с издълбан надпис на нея. LO ­CUS ORATION1BUS. Молитвената зала. Пулсът ми се ускори. -      Ето я. Първото препятствие по пътя - казах аз. -      Няма да е тук още дълго - отвърна Мехур , който явно се канеше да разбие и тази врата с ритници. Дани го спря. -      Чакай. Тирсо има право. Да действаме като търсачи, а не като иманяри. Извади от джоба си шперц и го използва, за да отключи вра­тата. -      Моят метод е по-бърз... - изсумтя Мехур . Преминахме вратата с очакването, че ще се озовем в друга зала като онази, която бяхме оставили, но не стана така: все още бяхме в пещерата. Направих няколко крачки, когато внезапно чух зад гърба си вик. -      Внимавай! - Дани ми стисна ръката и ме дръпна назад. Освети с фенера си краката ми: подът рязко изчезваше и следваше пропаст. -      Благодаря - уплашено казах аз. - Това беше доста близо. -      Гледай къде вървиш, става ли? -      Къде се навряхме, по дяволите? - запита Тесла . Осветихме с фенерите около нас и пред очите ни се разкри впечатляваща гледка. ПЕЩЕРАТА се разширяваше и образуваше естествена ка­верна с размери като катедрала, с огромни сталагмити и сталак­тити като стълбове и колони. Намирахме се на ръба на дълбока пропаст, чието дъно не можехме да видим. Размерите на пещерата бяха огромни в мрака, нарушаван единствено от фенерите ни и от проблясъците на слюдата вър­ху скалната повърхност. Най-впечатляващото се намираше по-нататък от ръба, на който стояхме. Над пропастта, окачени за свод, който не може­хме да видим, висяха подредени една до друга гигантски кам­бани. Всяка беше с размерите на голяма кола и всички висяха на дебели железни вериги. Най-близката до нас камбана беше на няколко метра от ръба на бездната. Следващата беше на същото разстояние. Между мястото, на което се намирахме, и доста широката скална из­датина от другия край на каверната имаше три камбани. Онези бронзови грамади, висящи мълчаливо в мрака, ни оставиха без думи. Тесла пръв наруши тишината. -      Ама... какво е това? -      Молитвената зала - отговорих. -      А всички тези камбани? Не съм виждал такова нещо през живота си! -      Вижте. Тук има надпис. Дани осветяваше една плоча, прикрепена към каменния зид. Приближихме се. Върху плочата бе издълбан печатът на Соло­мон и една фраза на латински. В превод означаваше: СЛЕДВАЙ ПЪТЕКАТА НА КАМБАНИТЕ. -      Това пък какво означава? - запита Марк. -      Не знам. Сигурно е начин да се стигне до другия край на пропастта - отговорих. Мехур се наведе над ръба на бездната и насочи фенера към дъното. -      Чуйте... Чувате ли? Запазихме мълчание и се заслушахме. -      Да... - каза Марк. - Чува се ехо, нещо капе. Може би има подземно езеро. -      Пещерите на Херкулес - процеди Мехур със сарказъм. - Това не е създадено от никакъв син на Зевс. Вестготите са из­ползвали природно образувание, за да скрият тук Масата си. -      И как се предполага да продължим? - запита Дани. -      Имам въже и кука за катерене - отговорих. - Може би ще можем с него да се спуснем до дъното и... Дани поклати глава. -      Боя се, че идеята не е такава. Камбаните са тук по някаква причина, а надписът сочи, че трябва да се следва пътеката им. -      В такьв случай виждам само един начин - каза Мехур . - Камбаните са наредени в редица. Ще ги използваме, за да стиг­нем до другия край. -      Ти да не си се побъркал? - избухна Тесла . - Ако паднем, можем да се убием! Трябва да има и по-лесен начин да се мине. -      Не, няма защо да го има - обадих се аз. - Вестготите не са искали да осигурят лесен достъп до Масата. Слагали са пречки по пътя. Може би и аз съм си загубил ума, но наистина мисля, че в идеята на Мехур има смисъл. -      Разстоянието е твърде голямо, че просто да подскачаме от една камбана на друга! - настоя Тесла . -      Кой е говорил за скачане? - отвърна му Мехур . - Можем да ги залюлеем с телата си, докато не ги приближим достатъчно една до друга, и... -      Не! - прекъсна го Тесла . Беше толкова блед, че лицето му беше почти видимо и без фенер. - Това е лудост! Ами ако кам­баните не издържат тежестта ни? -      Всяка виси на четири железни вериги. Ще издържат - от­говори Мехур . - А ако не издържат... Добре, тогава ще паднем. Но това няма да се случи. -      Откъде знаеш? -      Защото съм голям късметлия. Тесла стисна челюст и поклати глава. -      Побъркано копеле - процеди през зъби. - Ще го направиш, нали? Все едно ти е какво мислят останалите. Искаш да подска­чаш като някоя маймуна. Добре, претрепи се, щом искаш. Няма да те последвам. -      Днес нямаш късмет, Тес . Идваш с нас, защото ти нареж­дам. Не забравяй кой ръководи в момента. -      А ако откажа? В сенките виждах как Тесла гледа предизвикателно Мехур . Беше напразен опит от негова страна да се покаже твърд пред колегата си. Мехур без никакво усилие издържа на погледа му и дори в мрака изглеждаше много по-едър и силен от Тесла . -      Ще се откажеш ли? Тесла потрепери като умиращо от студ пиле. Спря да се взира в Мехур и отчаяно се загледа в нас, търсейки помощ. След като не откри нищо освен мрак, раменете му се отпус­наха. -      Ще ни докараш до погром, знаеш ли? - процеди той през зъби. - Ти и твоята липса на здрав разум. Ще ни отве­деш до катастрофа. Възложиха ти задължение, което е непо­силно за теб. А останалите сте твърде слепи, за да си дадете сметка. Помислих си, че ще се обърне и ще ни остави, но не го на­прави. Остана на място, загледан в земята. Човек, който беше твърде слаб, за да вземе драстично решение. В този миг Мехур направи нещо неочаквано. Приближи се до търсача и положи ръка на рамото му. -      Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Ела с мен, Тесла . Ще ми трябваш от другата страна. Тесла се усмихна горчиво. Усмивката му не се задържа дълго. -      Че нима имам избор? Убеден съм, че група от по-благоразумни хора никога не би направила това, което се канехме да предприемем. Само че ние не бяхме благоразумни. Нарваес вече го беше казал: добрият търсач се отличава по това, че притежава повече дързост, от­колкото разум. Подадох на Мехур въжето и куката, които бях купил в Толе­до. Той ги завърза със здрав възел. После застана колкото може по-близо до края на пропастта. Завъртя куката над главата си и я метна към веригите на най-близката камбата. След няколко опита успя да закачи въжето за една от четирите вериги, които поддържаха камбаната. -      Помогнете ми с дърпането. Трябва да я приближим колко­то се може повече. Четиримата здраво хванахме въжето. Преди да започнем да дърпаме, Мехур ни даде последни нареждания: -      По мой знак скачате върху камбаната и се хващате за вери­гите. Ще трябва да се люлеем едновременно, така че да балан­сираме камбаната и да я приближим до следващата. Никой да не скача, преди да съм казал! Готови ли сте? Давайте, дърпайте въжето на три: едно, две... три! Подчинихме се на заповедта в съвършен синхрон. В начало­то камбаната не помръдна, но след няколко опита започна да се движи и от нея се посипаха пръст и прахоляк, които паднаха в пропастта. Също като пробуждащ се от дълбок сън звяр, започ­на малко по малко да идва към нас. Установихме, че е по-лека, отколкото изглежда. -      Дърпайте! Дърпайте! Още малко! - викаше Мехур . Кам­баната се приближаваше над пропастта. - Внимание, по мой знак! Сърцето ми лудо биеше в гърдите, при всеки негов удар на­прегнатите ми мускули пулсираха. Камбаната се приближи и докосна ръба на пропастта. -      Скачайте! - нареди Мехур . Беше като да те удари ток. Мускулите ми се задействаха, без да чакат мозъкът ми да им нареди. В продължение на една безкрайна секунда успях да задържа дъха си и се мет­нах към камбаната. Стиснах веригата така, сякаш животът ми зависеше от това, което всъщност си беше истина. Друга­рите ми се струпаха около мен. Получих силен удар с лакът в лицето. И петимата бяхме успели да се качим на камбаната. Освободена от въжето, бронзовата грамада се залюля в дру­гата посока. Усетих гъдел в стомаха си, придружен от усещане за замайване, когато всичко се завъртя около мен. Стиснах очи. Чух гласа на Мехур : -      Движение! Отляво надясно! Люлейте я тая вехтория! Опитахме да съгласуваме движенията си и камбаната се зад­вижи по-бързо. Внезапно бронзовата повърхност затрепери като разтърсена от земетресение и чухме мощен звук, който прокънтя из цялата каверна. Камбаната биеше. Уплаших се. Беше звук, който сякаш извираше от земните дълбини, древен и ужасен като титан. Чу се и по-слаб звук, също като пукащ се камък, после и плясък под краката ни. Камбаната заби още по-силно. Бронзът затрепери и краката ми се подхлъзнаха. Стиснах веригата с всички сили. Мехур извика: -      Приближаваме втората камбана! Когато ви кажа името, скачайте! Камбаната отново проехтя. Мехур извика името на Дани. Тя скочи и се хвана за веригата. После дойде ред на Тесла , който също успя лесно да се прехвърли. -      Тирсо! Отново изпитах усещането, че тялото ми се задвижва само. Краката ми се присвиха и се метнах напред почти слепешком. Ударих се в Тесла , който ме стисна за якето. Мехур извика име­то на Марк. Погледнах го. Беше блед и неподвижен. Камбаната отно­во звънна и внезапно се дочу ужасяващо пращене. Огромен сталактит се отчупи от основата си и се понесе към про­пастта като гигантска стрела, придружен от по-малки скални отломки. -      Сводът се руши! - извика Дани. -      Скачай, Марк! Скачай най-сетне! - нареди Мехур . Марк скочи. Беше хубав скок и успяхме да го хванем за ръ­цете още щом докосна камбаната. После Мехур го последва с пъргави движения. Изглеждаше лек като перце. Най-сетне се събрахме всички. Остана само още една кам­бана, а след нея - другият край на пропастта. -      Хайде! Започвайте да движите тази! - извика Мехур . От­ново започнахме да се люлеем, за да задвижим несигурната си опора. Тя започна да се клати бавно, когато камбаната, която бяхме освободили, се приближи към нас със свистене. Двете камбани се блъснаха. Около мен всичко се разтресе и адски звук изпъл­ни каверната с кошмарно ехо. Някой до мен изкрещя, а може и да бях аз. Изглеждаше, сякаш цялата пещера рухва отгоре ни в съпровода на камбанен звън, достоен за Страшния съд. Пещер­ният свод се разпадаше. Един камък ме удари по рамото при падането си, по главата ми се посипа пръст. Около нас заваля дъжд от сталактити. Камбаната ни неспирно се люлееше. Загубих представа за пространство. Камбаните отново се удариха и видях как Дани изпуска веригата. Изпищя. Помислих, че ще падне, но Мехур успя да я хване навреме. -      Скачайте! Скачайте! Проклятие! Това се руши! - изкрещя някой! Отново ударихме съседната камбана и бруталното сътре­сение едва не ме събори. Скочих, без да чакам заповед, во­ден от първичен инстинкт за оцеляване. За миг ми се стори, че пропадам в бездната, когато се блъснах в бронзовата по­върхност. Истерично опитах да се заловя за нещо, но изви­тата влажна повърхност на камбаната не ми предложи нищо, за което да се хвана. Плъзгах се бавно, но неудържимо към пропастта. Някой ме стисна за шията, друга ръка ме хвана за косата, трета се сви около челюстта ми и ми причини болка. Издърпа­ха ме и успях да се изправя. Най-сетне стиснах веригата както корабокрушенец се улавя за спасителен пояс. Около мен бяха Марк, Дани и Мехур . Камбаните не спираха да звънят и пеще­рата сякаш всеки момент щеше да се срути. -      Добре ли си? - изкрещя ми Марк. Кимнах замаян. Камбаната, на която стояхме, се люлееше диво. Погледнах зад гърба си: Тесла още беше върху втората камбана. -      Скачай вече, Te с! Скачай най-сетне! - изкрещя Мехур . Тесла изглеждаше ужасен. Двете камбани се приближиха и той използва момента, за да скочи. Точно в същото време двете се блъснаха и отново разтресоха пещерата. Отгоре ни се поси­паха камъни. Камък с големината на глава удари Тесла и пре­късна скока му. Също като мен Тесла падна по лице върху извитата повърх­ност на камбаната. Отчаяно опита да се залови за нещо. По­нечихме да го хванем, но езикът на камбаната ни се блъсна в бронзовата си стена и я накара да завибрира, така че се наложи да се заловим за веригата, за да не полетим надолу. Другата камбана се приближи към нас. Тесла опита да се изкатери, но беше прекалено късно. Камбаната го удари в гърба. Той извика от болка и ръцете му изтърваха бронзовата повърх­ност. Камбаните се разделиха. И Тесла падна. -       Тес ! - изкрещя Мехур . - Не! Не! Стори ми се, че е напълно възможно да скочи след него, ако Дани не го беше задържала. Камбаните пак се удариха и отново върху нас се посипаха камъни. -      Трябва да се измъкнем оттук, преди сводът да ни размаже! - извика Марк. Камбаната, върху която се намирахме, се доближи до дру­гия край на пропастта достатъчно, за да можем да скочим. И при този случай не чакахме сигнал, за да го направим. Всички бяхме загрижени за сигурността си и единственото, което иска­хме, беше да се измъкнем от тази адска люлка. Метнах се с всички сили напред. Когато краката ми най-сетне докоснаха твърда земя, реших, че сънувам. Огледах се. Дани и Мехур бяха до мен. Марк обаче не беше преценил добре разстоянието и лежеше на ръба на пропастта, като от кръста надолу тялото му висеше в празното. Втурнахме се да му помогнем да се качи и успяхме да го издърпаме точно преди камбаната да се удари в мястото, на което се намира­ше току-що. Точно преди да го сполети същото като Тесла . Биенето на трите камбани отекваше в главите ни. Каверната изглеждаше на ръба да рухне върху нас. Без да се замисляме, се втурнахме слепешком, като избягвахме скалните късове, които се сипеха около нас. Сякаш бягахме от края на света. Най-сетне някой запали фенер и успяхме да видим пред себе си стената от дялани камъни с кухината, където този път няма­ше дървена врата. Втурнахме се вътре и се озовахме в коридор, изграден от каменни плочи. Зад нас камбаните продължаваха да звънят и градушката от камъни се усилваше. Легнах на пода и покрих глава с ръце. Не знам колко време останах в това положение. Знам само, че не се осмелих да помръдна, докато малко по малко не чух       как камбанният звън затихва и звучи все по-нарядко. И най-накрая камбаните замлъкнаха. МЕХУР се втурна кьм каменната издатина, от която бяхме дошли. Марк, Дани и аз го последвахме. След като преминахме през кухината в каменната стена, ви­дяхме, че камбаните още се люлеят бавно, но вече не издават никакъв звук. След като те заспаха, тишината и спокойствието бавно се завръщаха в този подземен кът. Мехур се надвеси от издатината и погледна надолу. -      Тесла! - изкрещя той. - Te с! Извика няколко пъти. Никой не отговори. Затвори очи и наведе глава. Свлече се на пода, седна и закри лицето си с ръце. Дани се приближи до него. Постави ръка на рамото му и той се наведе към нея, търсейки допира ѝ. -      Вината е моя. -      Беше нещастен случай. -      Обещах му, че нищо няма да му се случи... Обещах му. - Мехур погледна сестра си с безкрайно отчаяние в очите. - Как­во ще правя сега? Беше мъчително да го гледам така. Изпитвах мъка, която заглушаваше мислите ми. Дори не се осмелявах да си пред­ставя как ли се чувства той, убеден, че е отговорен за смъртта на Тесла . -      Трябва да се изправиш и да продължиш - каза му Дани. - А ние ще те последваме. -      И защо? За да ви отведа към погром, както направих с Те­сла ? Боже... Той имаше право... -      Не мисля да се отправям към погром - намесих се аз. - Ще ида да търся Масата на Соломон. Това е целта ми. Търсенето е целта ни . Мехур не каза нищо. Гледаше с празен поглед към мрака в пропастта. Поведението му ме подразни. -      Мислиш се за отговорен за станалото? Добре, нека ти кажа нещо: отговорен си. Но искаш ли да знаеш какво си ми­сля? Направи каквото трябваше, като нареди на Тесла да скача по камбаните! Това е задължението на водача. Би предпочел да го беше направил някой друг? Разбирам, но реалността, проклетата реалност е, че друг няма! Само ти си! Разбираш ли? Само ти си, все едно дали ти харесва, или не. Приеми го веднъж завинаги! Мехур ме изгледа. Приклекнах до него. -      Моля те, Бруно, изправи се. Аз съм скапаната ти сянка и не мога да направя нищо, докато не ми наредиш. Търсачът погледна сестра си. Тя кимна. После, сякаш тялото му беше направено от олово, бавно се изправи на крака. Про­кара длан през лицето си и след като ни изгледа един по един, изрече с тежък глас: -      Невъзможно е да се върнем назад. Ще трябва да следваме пътя, докъдето ни отведе. Отправи се към вратата зад нас. Марк го последва. Дани се доближи до мен. Прегърна ме силно и притисна ли­цето си към моето. -      Имах голям късмет, че те открих в Кентърбъри. Събрах всичките си сили, за да успея да ѝ отвърна с бледо подобие на усмивка. Стори ми се истински триумф, че успях да го постигна в този момент. -      Предвид настоящото си положение, още не знам дали мога да кажа същото. - Усмивката ми угасна. - Ти добре ли си? -      Не. - Тя погледна тъжно към пропастта. - Ще ми липсва. Тесла беше добър човек. Не заслужаваше да свърши така. Нямаше как да не си помисля, че това е едва първата пречка, измислена от свети Исидор, за да запази Масата. Все още оставаха две зали. Тогава нямаше как да знам, че в следващата ще изгубим още двама от групата. ОСТАВИХМЕ зад себе си Молитвената зала и продължи­хме по малък коридор, който тръгваше от огромната каверна. Новият път не беше част от естествената пещера, а бе изкопан от човешки ръце. Стените на коридора бяха покрити с тухли, сводът беше гола скала. Благодарение на фенерите можехме да видим остатъци­те от хоросан по тухлите. На пода открихме поредната грави­рана плоча. Мехур и Марк вървяха напред. Напредвахме мълчаливо, без да разговаряме, страхувайки се от онова, което бихме могли да намерим при следващата си крачка. Двамата спряха. Бяха открили още един зид с дървена врата. Върху горния ѝ свод бяха издълбани две думи: LOCUS CAEREMONIARUM. Входът към Церемониалната зала. Ключалката на вратата беше ръждясала, а дъските - про­гнили. Беше достатъчно да я блъснем малко по-силно, за да се отвори. Влязохме в кръгло помещение, по вид и размери подобно на онова, в което бяхме намерили ятагана. Пред изумените ни очи се разкри приказно съкровище. Експертите по вестготско изкуство щяха да се разплачат, ако можеха да видят онова, което гледахме ние: десетки коро­ни, покрити със скъпоценни камъни и с разноцветна украса. Всички корони приличаха на калимавки и наподобяваха онези от Съкровището на Гуарасар в Археологическия музей, макар пред тази колекция въпросното съкровище да изглеждаше жал­ко като останки след иманярски набег. Някои корони бяха една педя високи, оцветени изящно, с блестящи цветни камъни, големи като пъдпъдъчи яйца, обрамчени с перлени нанизи в основата и при върха... Каталог на бижутерското изкуство на Вестготското кралство. Други бяха по-обикновени: златни диадеми без или с много малко украса. Имаше и сребърни, и бронзови корони, както и такива от по-обикновени материали. Всички висяха от тавана, закачени за вериги. Сталактити от благородни метали и скъпоценни камъни, които хвърляха от­блясъци на светлината на фенерите ни. В сърцето на Пещерите на Херкулес бяхме открили версия на Градината на Хесперидите, в която златните ябълки бяха във вид на кралски корони. В началото единственото, което можехме да направим, беше да въздишаме от удивление. Осветихме с фенерите си този под­земен музей, наслаждавайки се на почти мистичните отблясъ­ци на короните. Светлите искри, които отскачаха от скъпоцен­ните камъни, почти можеха да бъдат чути. Мехур беше първият, който наруши удивеното ни мълчание: -      Добре. Радвам се, че не са камбани. В единия край на залата видях каменна врата, която беше затворена. Върху нея бе издълбан печатът на Соломон, същият като на каменните плочи в пещерата. Много се страхувах, че ще се наложи да открием начин да отворим вратата, ако искаме да продължим нататък. Осветих стените с фенера си. По тях нямаше рисунки, нито украса, само странни дупки, които по някаква причина ми се сториха обезпокоителни. Нещо ми подсказваше, че би било по-добре да не знам с каква цел са били направени. Видях, че Марк вдига ръка към една от короните. Попречих му, воден от предчувствие. -      Чакай. Не пипай нищо. Поне докато не се уверим, че мо­жем да го направим. Марк дръпна ръката си бавно и я скри зад гърба си. -      Предполагам, че се налага да отворим това - каза Дани и освети каменната врата. - А можем и да забравим за Масата, да вземем съкровището и да го дарим на музея. Никой никога повече няма да се усъмни в ползата от Корпуса на търсачите. Уркихо ще припадне, ако ни види да се появяваме с всичко това. Докато обикалях залата, намерих друга плоча с надпис на нея, също както в залата с камбаните. Опитах да прочета тек­ста, но не успях. -      Някой от вас може ли да чете на гръцки? - запитах. Марк поклати глава. Дани посочи брат си. -       Мехур може. Изгледах го. -      Сериозно? -      Когато постъпи в Корпуса, ти казах, че говоря един мъртъв език. Класически гръцки - отговори той с равен глас. Все още изглеждаше сломен от падането на Тесла . -      Трябва да преведеш това. Аз не мога. Той прокара ръка през лицето си, вдиша дълбоко и събра сили. Приближи се до плочата и започна да чете на висок глас. -       „Άγιος ο Θεός, Άγιος ισχυρός, Άγιος Άθανατος, ελἐησον ημάς“. После има нещо и на латински. -      „Трябва да се молиш в правилния ред“ - преведох аз. - А какво означава написаното на гръцки? -      „Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмъртни, помилуй нас“. Източноправославно славословие, така нареченият Трисагион или Трисвета песен. При ранните християнски бого­служения молитвата е била четена на гръцки, докато не била преведена на латински под формата на Sanctus 441 . В испанска­та литургия дълго време се е употребявала гръцката молитва. Нормално е вестготиге да са я ползвали. - Изгледах го удивен. Не очаквах подобни познания от негова страна. - Защо си тол­кова изненадан? Казах ти, че имам две магистратури и един докторат. Обяснението на Мехур беше от голяма полза, но продължа­вахме да не знаем каква е връзката между Трисагиона и коро­ните. След като ги проучихме по-внимателно, видяхме, че всяка корона има висящи украшения във формата на букви, също като вотивната корона на Рекесвинт от Съкровището от Гуара- сар. Марк откри, че ако буквите се подредят правилно, образу­ват думи. -      Вижте тук - каза той и освети една бронзова корона, укра­сена със зелени камъни. - Може да се прочете Deus... И на тази тук също. Но на тази се чете Fortis, а на тази - Inmortalis . 452 Това е латинският превод на Трисагиона. Марк беше прав. Всички корони бяха украсени с латинския превод на Трисветата песен. Трите стиха се повтаряха отново и отново на различни места. Видях, че веригите, от които висяха короните, не са закаче­ни за тавана, а са спуснати през малки дупки. -      Мисля, че са пружини - казах. - Короните, пружини са. Ако ги издърпаме надолу, е възможно да активираме някакъв механизъм... „Трябва да се молиш в правилния ред“, така пише на плочата. Предполагам, че ако издърпаме трите правилни ко­рони в реда, посочен в молитвата, вратата ще се отвори. Помислих си, че някой ще възрази на хипотезата ми, но никой не го направи. Пребиваването ни в пещера със златни корони и скъпоценни камъни ни караше да обмисляме дори и най-невероятната възможност. -      Може - каза Дани. - Знаем реда: Dens. Fortis. Inmortalis. Ако короните бяха само три, щеше да е лесно. Обаче вижте, на повече от една може да се прочете Dens, същото е и с ос­таналите. Как да знаем коя е правилна? Ще ни трябва и друго напътствие. Опитах се да мисля с логиката на вестгот от VII век, което, както човек може да се досети, не беше никак лесно. Имахме някакво начало. Знаехме - или поне си мислехме, че знаем, - че първата корона, която трябваше да активираме, трябва да е с думата De u s ( Άγιος ο Θεός от гръцката молитва). След като проверих, установих, че три корони отговарят на ус­ловието. И трите бяха различни, но нямаше начин да знаем коя е правилната. -      Може би всяка става - каза Марк. - Да опитаме всички и да видим какво ще стане. -      Не мисля, че това е добра идея - отвърнах аз, като си по­мислих за притеснителните дупки по стените. Продължих да гледам трите корони, които висяха една до друга, и си напъвах мозъка, за да открия някакъв знак. Едната корона беше златна, украсена с кръгли бели топчета, може би перли. Втората беше от сивкав метал, подобен на же­лязо, инкрустирана със зелени камъни, които ми заприличаха на изумруди или нещо подобно. Последната беше сребърна, ук­расата ѝ представляваше гравюри с растителни мотиви. Едната от тях беше короната на Светия Бог. Само една. Марк освети втората корона. -      Мислите ли, че камъните може да са изумруди? -      Не знам - отговори Дани. - В момента би ми се искало близнаците да са тук. Те щяха да знаят. Защо питаш? -      Върти ми се една мисъл... В Станфорд карах курс по се­миотика. Спомням си, че ни учеха, че берилът е свещен камък, защото според Книгата на Иезекиил това бил материалът, от който бил направен Божият престол. Изумрудът е вид берил, така че ако това са изумруди... -      Алюзия със Светия Бог чрез материала, от който е напра­вен небесният Му престол - казах аз. - Струва ми се доста не­сигурно предположение... Обаче за нещастие нямаме друго. Продължихме да гледаме короната, сякаш беше бомба, коя­то се кани да избухне. Накрая Мехур направи крачка напред, хвана короната и силно я издърпа. Стиснах очи в очакване на някакъв катаклизъм. Дочу се силно изщракване от вътрешността на пещерата. После нещо се разтресе и внезапно каменната врата се повдиг­на на няколко сантиметра от земята. Дълбоката ми въздишка на облекчение се обедини с тази на тримата ми другари. -      Добра работа, Марк - похвали го Дани. - Вече имаме на­пътствие. Надявах се да не е било просто чист късмет. Следващият стих от молитвата гласеше „Свети Крепки“, което на латински беше Deus Fortis. Имаше четири корони с този надпис. Двете бяха златни, боядисани в червено и синьо. Третата беше сребърна, украсена с перли и тъмносини блестя­щи камъни. Четвъртата беше обикновена бронзова корона без украса. -      Марк, да се сещаш нещо от курса си по семиотика, което да ни е от полза? - запитах аз. Той поклати глава. -      Свети Крепки... - каза той. - Някоя от тези корони трябва да е направена от материал, който да загатва за силата на Гос­под, обаче не се сещам коя може да е. -      Едната е бронзова. Бронзът е бил свещен материал в много антични култури и се използвал за изработка на оръжия - оба­ди се Мехур . - Бих пробвал с нея. Беше логично предположение, но по някаква причина не ми се виждаше много убедително. Понеже не ми хрумна никакво възражение, не казах,нищо, докато Мехур вдигаше ръце към бронзовата корона. Тъкмо когато се канеше да я издърпа, Дани го спря. -      Чакай! Чакай малко... Сетих се за нещо: в съкровището на катедралата в Мюнхен има статуя на свети Георги, който се бие със змея. Бронята му е украсена със сапфири. -      Да - обади се и Марк. - Сега си спомням. Сапфир. Във видението на Иезекиил блясъкът на сапфира представлява си­яйната мощ на Божието царство... Бронзовата корона не е пра- вилната: трябва да издърпаме онази със сините камъни. -      Обаче има две с такава украса - посочи Мехур . -      Да, но едната е синя от боята по нея, докато по другата има камъни с този цвят. Може да са сапфири. - Марк не изчака да получи разрешението ни. Приближи се до третата корона и я издърпа. Отново се чу щракането на механизма. Каменната врата се повдигна още малко, но недостатъчно, за да се промъкнем, дори и да пълзим по корем. Трябваше да активираме третата и последна корона. Последният стих от молитвата отговаряше на латинското Inmortalis. Свети Безсмъртни. Имаше три корони с тази дума. Първата беше златна, украсена с релефни изображения на лозя и равностранни кръстове с разширяващи се краища. Вто­рата представляваше обикновен обръч от безцветен метал. Ин­крустиран беше с червеникави камъни, шлифовани като кабошони. Според Дани бяха гранати. Третата и последната беше оцветена в зелено и инкрустирана с прозрачни камъни. -      Свети Безсмъртни... - казах аз. - Тази ми се струва ясна: една от короните има лозови листа и грозде, което е символ на евхаристията, и кръстове. И двете представляват Христос, кой­то ни води към вечния живот. Другарите ми бяха съгласни с мен. Успехът ни при двата предишни опита ни бе направил уверени, така че не се заба­вихме, докато се решим. Мехур хвана короната с релефните изображения и я издърпа. Очаквах да чуя познатия звук от пружината. Вместо това до ушите ни стигна силен удар като от тежък камък, който пада някъде зад стените. Последваха го и други шумове, наподобя­ващи скърцане и триене, сякаш някакви гадини пъплеха по сте­ната от другата страна. Това никак не ми хареса. Зад гърба си долових странен шум, сякаш някой свири на бутилка. Обърнах се навреме, за да видя, че нещо се изстрелва от една от дупките в стената. Чух вик на болка и видях Мехур , който притискаше ръка към коляното си, където се бе забила дървена стрела, дебела като палец. -      На земята! Всички на земята! - изкрещях незабавно. Бутнах Дани и Марк, които стояха до мен. Точно в мига, в който лицето ми се удари в земята, стените около нас започнаха да бълват десетки стрели от зловещите дупки. Усетих пробождане в рамото. Последва дъжд от дървени стрели, които отскачаха от стените и свистяха отвсякъде подобно на рояк насекоми. Това продължи едва няколко секунди, но бяха кошмарни - също като при пропадане в пропаст. Обстрелът от дупките в стените спря. Въпреки това останах още известно време на пода по лице, като криех главата си с ръце и вдишвах прахоляк и страх. След като сърцето ми се успокои, се осмелих да надигна гла­ва и да се огледам. -      Всички ли сте добре? - запитах. -      По дяволите! Какво беше това? - възкликна Марк. -      Наказанието за грешна корона. Докоснах рамото си и изкривих лице от болка. Една от стре­лите. Беше пробила дебелото ми яке, но поне не ми беше при­чинила дълбока рана. Уверих се, че другарите ми бяха имали същия късмет. Марк и Дани изглеждаха невредими. Мехур обаче беше отнесъл най-лошата част. Видях, че в крака му са се забили поне три стрели. Едната беше от вътрешната страна на коляното, а другите - в дясното бедро. Имаше и доста неприятна рана на бузата си, която неспирно кървеше. Явно капанът беше нагласен така, че онзи, който издърпа грешната корона, да получи най-много стрели. Онова, което изглеждаше истинско чудо, бе, че останалите бя­хме успели да залегнем, преди да пострадаме по-зле. Допус­нах, че след векове на бездействие дяволският механизъм в онази зала беше позагубил от силата си. Мехур лежеше прострян на земята, лицето му беше изкри­вено от болка. Приближихме се кьм него. Никой не се осмели да докосне стрелите, забити в крака му. Липсваха ни дори най- основни материали, за да окажем поне първа помощ. -      Мамка му. Това не е добре... Никак не е добре - каза Мехур , стискайки зъби, докато гледаше простреляния си крак. -      Не мърдай. Ще се опитам да ти направя турникет - обади се Дани. Свали си якето и с помощта на ножа ми го наряза на ивици. След това ги овърза около крака на брат си, малко под слабините. -      Не смея да извадя стрелите. Може да се счупят. -      Трябва да го направиш, иначе раните ще се инфектират. Краищата на стрелите са само заострени, нямат прикрепени остриета към тях - каза Мехур . Тримата се спогледахме упла­шени, без да знаем какво да правим. Тогава той стисна зъби, хвана едната от стрелите на хълбока си и я издърпа. После на­прави същото и с другата. Не издаде нито стон, но лицето му се изкриви болезнено. Дани бързо постави две импровизирани превръзки върху кръглите рани. Мехур опита да извади стрелата от коляното си. На мен почна да ми се вие свят. -      Не мога - простена той. - Това копеле се е забило здравата. -      Трябва да те измъкнем оттук и да те заведем на лекар - каза Дани. - За бога... Защо винаги ти трябва да си този, който накрая кърви? Усмивката, с която ѝ отговори, беше като на мъртвец. -      Защото съм най-смелият, малчо... - Опита да стане, но не можа. На лицето му отново се изписа болка. - Трябва да про­дължиш и да намериш изход. Аз не мога да вървя. -      Ще те носим - казах аз. Той поклати глава. -      Само ще преча. Важното е да побързате, а с мен това ще е невъзможно. -      Все още не сме излезли от залата - напомни Марк. - Има две корони: едната отваря вратата. Имах чувството, че още един провал ще е фатален. Нало­жително беше да изберем внимателно. Едната от короните ни откриваше пътя, другата ни превръщаше в беззащитни мишени. -      Глупак - казах аз и се плеснах по челото. - Безмозъчен кретен, това съм аз. Камъни. Ключът е в камъните. Изумрудите представляват Бог, сапфирите са Силата... -      А безсмъртието? - запита Марк. -      Гранатите. В Средновековието мъжете носели амулети с гранати в битката, защото вярвали, че това ги държи далеч от смъртната опасност. Гранатите са камъните на безсмъртието. Марк понечи да се приближи до една от короните и да я из­дърпа, но го спрях. -      Нека бъда аз - казах. - Идеята беше моя. Справедливо е аз да поема последствията. Преди някой да успее да ме спре, стиснах решително коро­ната. Наложи се да се изправя на пръсти, за да я достигна, ко­ето ми струваше повече, отколкото предполагах, предвид раз­трепераните ми крака. Затворих очи, затаих дъх и дръпнах. Не се наложи да приложа голяма сила. Короната първо оказа лека съпротива, после дочух щракване, последвано от силно дрънчене, и най-сетне каменната врата се повдигна достатъч- но, за да успеем да преминем. Вдишах дълбоко и отстъпих назад. -      Добра работа - похвали ме Мехур . - Обаче можеше още в началото да се сетиш за гранатите. Нe оспорих думите му. С Марк тръгнахме към изхода. Дани не ни последва. -      Вие продължете - каза тя. - Оставам с Мехур . -      Аз съм си добре. -      Не подлежи на обсъждане. Няма да те оставя сам и ранен. Брат ѝ запротестира, но беше напразно. Дани не изглеждаше склонна да промени решението си, което пък ми се стори логично. Понеже Мехур нямаше много време, предпочетохме да не спорим напразно и да продължим. Оставаше ни само една зала, а вече бяхме загубили повече от половината група по пътя. 8. ПРИЗОВАВАНЕ СЛЕД като преминахме каменната врата и изминахме крат­ко разстояние, влязохме във втора зала. Беше кръгла, но този път нямаше корони, нито някакви други съкровища. Единственото, което се намираше в нея, беше каменен пие­дестал, обикновен, без никаква украса освен издълбан кратък надпис. На пиедестала имаше малко ковчеже, върху което бяха изрисувани цветя с шест листа. Ковчежето не беше снабдено с никакъв механизъм за заключване. Едно обикновено ковчеже, самотно в средата на празна зала. Приближих се да прочета надписа, издълбан върху пиедестала. LOCUS CAPSAE. Ковчежната зала. Зад пиедестала се намираше желязна врата, в средата на ко­ято имаше огромна ключалка. Единственото място в залата, където би могъл да се крие ключът, беше вътрешността на изрисуваното ковчеже. Човек не трябваше да е гений, за да се сети. Изглеждаше твърде лесно. -      Каква е следващата стъпка? - запита Марк. -      Мисля, че е очевидно. Има врата с ключалка и ковчеже. Смятам, че на първо място трябва да отворим ковчежето и да видим дали в него не се намира ключът. Никой от двама ни не пожела да поеме инициативата. Марк също като мен не вярваше, че решението може да е толкова просто. Стояхме мълчаливи и съзерцавахме ковчежето на светлина­та на фенерите ни. Злокобен предмет, който сякаш се носеше из сенките. Марк го доближи и го побутна с ръка. Ковчежето помръдна. Не изглеждаше да е тежко. -      Проклет да съм, това е само една кутия - заяви той. - Как­во би могла да ни причини? Няма дупки в стените, нито вися­щи камбани, нито пък някакъв заплетен механизъм, който да направи така, че от пода да изскочат подострени колове или нещо такова... Само една проклета кутия... -      Добре. В такъв случай я отвори. Марк не помръдна. Светлината на фенера обвиваше лицето му със сенки. Ви­дях, че е стиснал решително устни. -      Не ме е страх от някаква си кутия... Протегна ръце към ковчежето, докато пръстите му го докос­наха. -      Чакай! - възкликнах. Лицето на Марк замръзна. -      Предпочиташ да го направиш ти ли? Не отговорих. Исках, но не бях способен. С Марк стояхме един срещу друг, разделени от каменния пиедестал, без да можем да откъснем очи от ковчежето. При­личахме на двама ловци, озовали се в бърлогата на заспал звяр, звяр, който всеки миг може да се пробуди. Помислих си, че това е глупаво положение: двама възрастни мъже, преминали през всякакви възможни опасности, парали­зирани от страх пред предмет, който наглед беше безобиден. Достатъчно беше да се пристъпи напред и да се отвори. Самият аз бях готов да го направя. Обаче не можех. Бях парализиран от ирационален и особен страх, като дете, боящо се от чудовищата в гардероба. Сигурен бях, че в ков­чежето ще открием ужасни неща. Виждах се как го отварям и се озовавам пред гнездо отровни змии с преплетени тела, хлъзгави, блестящи, пулсиращи като изтръгнато сърце. Змии, които скачат към очите ми и забиват отровните си зъби в ли­цето ми. Затворих очи и потреперих. Не можех да прогоня този образ от главата си. Запитах се дали и Марк не се бори с подобни видения. Гласът му ме извади от мислите ми. -      В името на всички... - процеди той. Преди да успея да го спра, се приближи към пиедестала и рязко отвори капака. Може би сенките ме измамиха. Може би светлината на фе­нера бе объркала възприятията ми, или пък въображението ми изигра лоша шега, но можех да се закълна, че за времето, кол­кото трае един удар на сърцето, на лицето на Марк се бе изпи­сало най-чистото изражение на неподправен ужас. Само за миг. Изражението беше мимолетно и изчезна, ако въобще някога го бе имало. Вместо това Марк се загледа във вътрешността на ковчежето, без да продума, без лицето му да показва каквото и да е чувство. Само ми се стори, че е малко по-блед, но това би могло да се дължи на слабото осветление. -      Марк...? - запитах. - Има ли нещо там? Приближих се до него. Осветих вътрешността на ковчежето и видях ключ, голям като човешка длан. Нямаше нищо друго. От вътрешната страна на капака видях дума, изписана с боя. Само една дума. Moris. Латински. „Ти умираш“. Имаше зловещо предопределение в това послание. Заповед, скрита в продължение на векове в земните недра в очакване някой да насочи поглед към нея. Ти умираш. И това е всичко. За един миг, за един кратък и мъчителен миг очаквах тава­нът да се срути отгоре ни, дъното на ковчежето да забълва отровна мъгла или Марк просто да се срути на пода, поразен от ефекта на кой знае каква хилядолетна магия. Не стана нищо такова. Марк ме погледна и се усмихна. Забулена от сенките, усмив­ката му изглеждаше всякаква друга, само не и весела. Изглежда му бе струвало огромно усилие да я изобрази на устните си. -      Очаквах нещо по-зрелищно. - Стисна ключа и го извади от ковчежето. - Да продължаваме. Отправи се към вратата и пъхна ключа в ключалката. За по­следен път погледнах с опасение онова ковчеже. Надписът от червена боя проблесна за миг, преди да изчезне в сенките. Moris. Няма път назад. Ти умираш. По гръбнака ми пробягаха тръпки, които сякаш се бяха про­смукали през краката ми от земните дълбини. Марк успя да завърти ключа в ключалката му. Наложи се да бутаме едновременно, за да отворим вратата. Пантите бяха покрити с плътен слой ръжда. Оставихме зад гърба си Ковчежната зала и се озовахме в по­редния участък от естествената пещера. Пред нас се простира­ше тъмен път. От другата страна на мрака ни очакваше последният етап от търсенето ни. УЧАСТЪКЪТ от пещерата се разширяваше с всяка крачка. С приближаването на края му започнахме да долавяме странен мирис. Стените и сводът на пещерата изчезнаха от погледите ни и се озовахме заобиколени от абсолютна тъмнина. Раздвижихме фе­нерите, чиято светлина вече беше доста отслабнала, но успяхме да доловим единствено неясни форми и силуети около нас. Марк се препъна и чухме някакъв плясък. -      Какво, по дяволите... - каза той. Освети краката си и ви­дяхме нещо като малък канал, изкопан в пода на пещерата. Беше пълен с нещо течно и продължаваше по права линия напред в мрака, по-далеч, отколкото можехме да осветим с фенерите си. -      Какво е това? - запитах. Марк потопи пръсти в течността. Подуши, после опита с връхчето на езика си накрая се изплю настрани. -      Мирише на бензин. -      Може да е нефт? -      Не знам, но каквото и да е, не е тук случайно. Виж, намира се само в канала, който е твърде прав, за да говорим за прищяв­ка на природата... Идва ми нещо наум. Имаш ли запалка? Подадох му я. Марк я запали и внимателно я приближи към канала. Течността вътре изпращя и пред очите ни се възпламени в огнена линия, която продължи през тунела и освети пътя, който трябваше да следваме. -      Пътят с жълтите плочки... - каза Марк. - Да видим дали в края му няма някой Изумруден град. Последвахме огнения знак. Фенерите вече не бяха необ­ходими, така че ги изгасихме. Ускорихме крачка по пътя от пламъци. Започнаха да се появяват разклонения и малки пе­щери, но не се отделяхме от посоката, начертана от пламтя­щата линия. Каналът се раздели на две и пламъците продължиха в сре­щуположни посоки. Започна да се образува огнен кръг, който освети каверната, в която се бяхме озовали. Всяка играеща сянка ни разкриваше нещо необикновено. Спряхме рязко, сдържайки дъха си, поразени от гледката, която се разкриваше пред очите ни. Каверната беше огромна. От свода ѝ висяха толкова огром­ни сталактити, че щяха да са необходими двама мъже, за да ги обгърнат. Огънят, който гореше из многобройните канали във вътрешността на каверната, изпълваше пространството с треп­каща непостоянна светлина също като вътрешността на кате­драла с витражи по стените. Обиколих каверната и видях четири колосални статуи. Главите им докосваха пещерния свод, гърбовете им бяха оп­рени в стените, сякаш върху тях лежеше цялата тежест на това място. Никога през живота си не бях виждал подобни фигури. Представляваха странни създания, изработени от неодялани каменни блокове. Фигурите им бегло наподобяваха човешки същества. Лицата им бяха деформирани и гротескни. Устите им, отворени в безкраен вик, показваха неравни редици от зъби, а отвътре излизаха раздвоени езици. Лицата нямаха очи, а кухини с различни размери. Четирите титанични създания хищно се накланяха към центъра на каверната с вдигнати на височината на главите им ръце, които бяха протегнати напред: все едно всяка статуя искаше да стисне ръцете на онази срещу нея. Статуите бяха приковани към стените на каверната чрез дебели вериги, окачени за китките им. В центъра на каверната, под погледите на четирите гиганта, се издигаше скално образувание в пирамидална форма, върху чиято повърхност бяха издялани стъпала. Върху пирамидата имаше висока метална решетка, зад която се намираше съкро­вището, което толкова жадувахме да открием. Най-сетне можехме със собствените си очи да видим как из­глежда Масата на Соломон. Масата бе поставена върху пиедестал от бял дялан камък. От мястото, където се намирах, ми беше трудно да преценя раз­мерите ѝ, макар да си спомням как си помислих, че е много по-малка, отколкото очаквах. На пръв поглед беше по-висока от половин метър. Целият предмет беше изработен от метал, който сияеше като злато. Нямаше крака, а четири малки статуи, които пред­ставляваха обърнати с гръб волове така, че образуваха кръст. Върху рогата им лежеше табла с овална форма, изработена от някакъв черен блестящ камък, който приличаше на обсидиан. Ръбовете на масата бяха украсени с редица сферични форми, също златни. Да я гледам беше изживяване, което ми е невъзможно да опиша. Предмет, пропътувал хиляди години във времето, за да се срещне с нас. Вълшебен или не, могъщ или не, самата пред­става за съществуването му беше чудо. Но още по-голямо чудо бе, че търсачите, бяхме успели да го намерим. От всички мисли, които изригнаха в главата ми, докато съ­зерцавах Масата, има само една, която си спомням ясно. Беше за баща ми. Благодарях му, че ми е разказал онази история. Той ми бе подарил това издирване, а то вече беше приключило. Това беше единственото, което ни бе свързвало. И връзката прекъсна в мига, в който успях да видя Масата със собствените си очи. От него вече не ми бе останало нищо. Единственото, което щях да имам, бе една абсолютна липса. Сега знам, че онова, което открих в края на търсенето, беше само загуба. Може би така и трябва да бъде: едно търсене не приключва с откриването, защото търсенето всъщност никога не свършва. Защото в действителност на търсача не му е необ­ходимо да открие нещо: важно е самото търсене. Това придава смисъл на живота ни. Тогава осъзнах, че съм търсач. Винаги съм бил. И се чувствах горд от това. МАРК започна да подскача и да вика от радост. Споделях еуфорията му, макар дълбоко в себе си да усещах странна ме­ланхолия. Не си позволихме да се радваме дълго на успеха си. Все още ни предстоеше да намерим изход, за да изведем Мехур навън. -      Може да има някой таен изход или нещо подобно - пред­положи Марк. - Онези, които са издълбали тази зала, е трябва­ло да предвидят и възможност за бърз изход. Може би ако зао­биколим тези огромни статуи... Но наистина, какво би трябвало да представляват, дявол ги взел? -      Всъщност са точно дяволи. Lapidem unguibus... Каменни нокти - отговорих. - Предполагам, че изобразяват демона Маркосий, когото свети Исидор нарича Ужас на ужасите. Според него те охраняват Масата. В мига, в който произнесох тези думи, видяхме някой да се появява иззад каменния олтар. Двамата с Марк замръзнахме на местата си, сякаш пред нас се беше материализирало привидение. Сравнението беше съвсем подходящо, тъй като въпросният тип смущаващо наподобяваше призрак: бледото му, потопено в сенките лице би изглеждало съвсем на място в някой ковчег... А и честно казано, на мен много би ми харесало да се намира именно в ковчег. Вече познавах този призрак. Последният път, когато се срещнахме, беше в дома ми. Тогава се появи посред нощ и прекъсна кошмарите ми. Йос Гелдерод. На светлината на огъня подобното му на червей лице прили­чаше на адска маска. Гелдерод беше насочил пистолет към нас и се хилеше. Усмивката му беше ужасяваща. -      Ужас на ужасите... Така е, господин Алфаро. Но вие допус­нахте грешка. Никакъв демон не пази това съкровище. Сега е мое и аз съм този, който бди над него. -      Какво прави този човек тук? - запита объркан Марк. -      Изпреварих ви. Винаги изпреварвам. Моят съдружник ме осведоми, че сте планирали да отнесете масата ми, господин Алфаро. Най-добре ще е да забравите за това. Стиснах зъби. Вях вбесен. -      Твоят съдружник... - изрекох. - Проклет да е. Кой е! Кажи най-сетне! Къде е? -      Където винаги е бил, приятелю: точно до вас. Усмивката на Гелдерод стана още по-широка. А аз поглед­нах Марк. Той уплашено направи крачка назад. -      Какво... Какви са тези глупости? Червен пулсиращ гняв замъгли разсъдъка ми. Точно както при изпита за търсене на дисонанси, когато Марк постави под съмнение професията на баща ми. Само че сега Нарваес го ня­маше, за да ме удържи. Нахвърлих се отгоре му и забих юмрук в лицето му. Нападнат изненадващо, Марк падна на земята, седна и ме изгледа с широко отворени очи. -      Продал си ни, кучи син! Ти си му бил съучастникът! -      Какви ги говориш? Лъже! Дори не знам за какво говорите! -      Млъквай! Щях отново да го ударя, но Гелдерод заби дулото на писто­лета си в гърдите ми. -      Достатъчно, господин Алфаро. Всичко това е ненужно. Премести дулото към лицето на Марк. И после стреля. Moris. Ти умираш. Изстрелът отекна из стените на пещерата, умножавайки се стократно. Бум. На лицето на Марк се изписа смесица между страх и изненада ( бум ). На челото му се появи тъмна червена дупка ( бум ), от която се изстреля струя кръв и опръска бузата ми ( бум ). Марк се свлече по гръб, мъртвите му очи останаха отворени ( бум ...), загледани завинаги в небето от каменни ста­лактити. Под главата му се оформи локва кръв, която изцапа подмет­ките на обувките ми, докато ехото от изстрела умираше между колосалните статуи на Гигантите. Усетих как ме обкваща вледеняващ студ. Отстъпих крачка назад, после погледнах Гелдерод. -      Господи... Какво направихте? -      Спестих ви едно усилие. Услугите на моя съдружник вече не са ми необходими. И сега, като приключихме с дре­болиите, господин Алфаро, да преминем към истински важното. ДУЛОТО на пистолета на Гелдерод беше насочено към гър­дите ми като дяволска метална змия с отворена челюст, готве­ща се да изплюе отровата си. -      Изглеждате смутен от загубата на колегата си. Мога ли да запитам защо? Мислех, че ще се зарадвате да получи справед­лива отплата за своето... verraad . 461 -      Не съм искал да го убивам. -      Непростима демонстрация на слабост. Нима забравихте всичко, което този човек извърши? Съобщи ми в Лисабон за плановете ви, благодарение на което успях да ги проваля; раз­кри ми, че възнамерявате да разговаряте с Олимпия Голдман, което не ми остави друга алтернатива, освен да я убия... Тя умря точно като него: с куршум в челото. На мен това ми се струва като поетична справедливост. Би трябвало да ми бла­годарите. Затворих отвратен очи. -      Защо е всичко това? -      Ах, тайни от бъдещето, приятелю, тайни от бъдещето... - каза той подигравателно. - Затварям един кръг. Кръг, отворен от Уорън Бейли и Бен ле Цион преди десетилетия. Знам, че за вас и вашите хора те са били двама крадци, двама престъпни­ци. Не бихте могли да грешите повече, повярвайте ми: казва ви го професионалист. Бейли и Ле Цион са били обикновени аматьори. И попаднали на лъжица, твърде голяма за устата им. - Гелдерод се усмихна неприятно. - Завърших започнатото от тях. Масата е моя... или почти. -      Почти? -      Както вече ви казах в дома ви, от известно време разпо­лагам с всичко необходимо, за да стигна до реликвата. Разпо­лагах с писмата на Бейли, в които дума по дума описваше на Ле Цион съдържанието на дневника на Мирафлорес. Благода­рение на съдружника ми, споминал се наскоро, се уверих, че Пещерите на Херкулес са под църквата „Света Богородица от Мелке“. Наистина се показахте голям умник, господин Алфа­ро: gefeliciteerd. - Гелдерод ми отправи гротесков поклон. - Ко­гато разбрах тази подробност, вече разполагах с всички козове в ръката си. Всъщност разполагах с жизненоважен триумф, който ми даде превъзходство над Корпуса на търсачите, за да стигна дотук. Гелдерод пъхна ръка в една кожена торба, която висеше на рамото му. Извади книга, която изглеждаше доста стара. Вди­гна я пред очите ми, за да видя заглавието. -      „Хорография на Толедо“ от Ластаноса - казах тихо. -      Именно - потвърди той и отново прибра книгата. - Не е оригиналът, разбира се. Той изгорял в пожар, както вече знаете; това е издание от 1845-а, идентично е с оригинала. Книгата е изключителна: Ластаноса успял да картографира Пещерите на Херкулес почти до последния милиметър: всяка галерия, всеки тунел, всеки вход и изход... Съвършена е във всеки детайл. От много време знам как да влизам и излизам оттук, без да се налага да преминавам през онези глупави па­наирджийски капани. -      В такъв случай защо още не сте взели Масата? Гелдерод изсъска и щракна с пръсти. -       Een slag van pech... Мислех, че разполагам с всичко необ­ходимо, обаче бърках. Има един предмет, само един, който ми трябва. И този предмет е у вас. -      Сега разбирам: Батерията от Кербала. - Nee ! Забравете за тази батерия. И тя ми трябва, да, но не и сега, не заради това. Батерията е много важна за мен, но няма нищо общо с Масата. -      За какво служи в такъв случай? -      Ще бъда откровен, господин Алфаро. Не знам. Нямам ни­каква представа. Знам само, че новите ми шефове я искат на всяка цена. Изненадах се да науча, че Гелдерод действа по нечия поръч­ка. Изглежда Нарваес беше прав да го подозира, че е нечий инструмент. Мрачно съзнание, за чието съществуване досега не бяхме подозирали. -      За какви нови шефове говорите? Гелдерод ми показа една от беззъбите си усмивки. -      Колко сте любопитен, приятелю... Не можете ли да пред­положите? Лилит, разбира се! Тайни от бъдещето, вече ви го казах... Тези думи нищо ли не означават за вас? Няма значение. Мисля, че твърде много се разприказвах... За какво говорех? А, да. Когато дойдох у вас, още не знаех, че ми липсва нещо, за да се сдобия с Масата. Установих го днес, когато тук при­състващият ми съдружник говори с мен и сподели две много любопитни неща: едното - че вие сте откраднали Батерията от бижутерите на Корпуса и второто, че сте взели и копие на пред­мет, което сте им поръчали преди няколко дни. Според съдружника ми търсачите били убедени, че смятате сам да стигнете до Масата... Колко хитро! В този миг осъзнах, че ако възнамерявате да правите това, то е, защото мислите, че разполагате с всичко необходимо, за да довършите работата докрай: Батерията от Кербала и копието, изработено от бижу­терите. Аз съм наясно, че Батерията тук е ненужна и така се сетих, че онова, с което не разполагам и което притежавате, е... - Гелдерод млъкна и ме изгледа, подканяйки ме да довърша изречението. -      Ключът-реликварий на свети Андрей... -      Да! Точно това! Колко сте умен, господин Алфаро. Ключът-реликварий. Помните ли какво е казал свети Исидор за тази зала? Сигурно го знаете, защото разполагате с дневника на Мирафлорес. Хайде. Отговорете. - Бутна ме с дулото на писто­лета в гърдите. -      Ключът призовава твореца - казах през зъби. -      Призовава Твореца. С главна буква. Маркосий, дяволският архитект, пазителя на Масата. Ja... Нямам идея какво конкрет­но е замислил за тази зала онзи потаен епископ, но е очевидно, че до Масата не може да се стигне без този ключ. Както сам можете да се уверите, реликвата се намира зад бариера. Знам, че ключът е откраднат преди години, но вие имате копие, на­правено от двама експерти. -      Ако искате ключа, ще се наложи да ме убиете. -      Естествено, че ше ви убия, господин Алфаро: мислех, че това е очевидно. Но ви давам възможността да живеете достатъчно дълго, за да останете в историята, да докоснете Масата на Соломон със собствените си ръце. Защо го правя ли? Защото ви уважавам, приятелю. Ja, het is waar ! Стигнахте много далеч, а аз имам една слабост: възхищавам се на хора­та, способни да използват ума си... Това е тъй рядко срещана добродетел в човешкия род! Онези, които сме надарени с пре­възходство на разума, понякога се чувстваме твърде самот­ни, твърде неразбрани. Не заслужавате да умрете, преди да сте докоснали наградата на вашето търсене. Знам, че няма да ми благодарите, но не ме интересува. Върша го за свое лично удовлетворение. -      И в такъв случай какво се предполага да стане сега? -      Ще ви кажа: сега ще оставите ключа на пода, в краката си. Ще го взема и заедно ще се качим на олтара, където е Ма­сата, и ще потърсим съответната ключалка. Щом Масата стане достъпна, ще ви оставя да я докоснете, да я почувствате, а по­сле ще ви застрелям точно тук - потупа челото си с пистолета. - Нищо няма да усетите. Ще бъде бърза смърт. Последното, което ще видите, ще е онзи, който ще прибере Naam van de Naamen, Името на имената. Какъв възвишен начин да умреш! Почти ви завиждам, господин Алфаро... За миг пламъците, които горяха в пещерата, осветиха очите му. Светеха с погледа на луд човек. Нямах друга възможност, освен да се подчиня на откачения му план. Ако опитах да избягам оттам, щях да получа куршум в главата, преди да съм направил и една стъпка. Не можех и да викам за помощ и да се надявам напразно, че Дани и Мехур биха могли да ме чуят: намираха се твърде далеч. Ето защо много бавно отворих раницата си и извадих оттам ключа, който близнаците бяха направили. Поставих го на земя­та и го приближих към Гелдерод, побутвайки го с крак, докато той не спираше да ме държи на прицел. Взе го с доволна усмивка. -      Прекрасно изделие... Много красиво. Дело на истински експерти, без съмнение. Повярвайте, разбирам от това. - При­бра ключа в кожената си торба и после посочи към каменния олтар с дулото на пистолета. - Идеално. А сега, напред. Ще вървя след вас. Започнах да изкачвам стъпалата на олтара, усещайки зад гърба си черното око на дулото на пистолета. Колкото по-нагоре стигахме, толкова по-страховити изглеждаха гротескните статуи на каменните демони. В онзи момент инстинктът ми на търсач мигаше като алар­ма. Не се дължеше на прицеления в мен пистолет, нито пък на това, че няма да сляза жив от олтара. Причината беше в погледа на каменните гиганти. Събужда­ха в мен ирационално безпокойство, което надделяваше дори над страха от смъртта. Страх от нещо диво и древно. От мрака. От нетленното. Най-сетне стигнахме до горната част на олтара. За пръв път Масата на Соломон се озова на няколко крачки разстояние. Беше малко по-голяма, отколкото изглеждаше отдалеч, но не твърде. Успях да различа някои детайли, които преди това не можех да забележа, като геометричните символи и еврейските букви, украсяващи повърхността ѝ. Може би в тях се криеше тайната на Шем ха-Мефораш . Никога нямаше да узная. Бях очаквал, че предмет, който притежава едва ли не бо­жествени сили, ще сияе със специален блясък или пък ще из­лъчва някакво наелектризиращо усещане. Нямаше нищо та­кова. Масата на Соломон не ме впечатляваше повече от онези корони в Церемониалната зала, нито пък създаваше по-голя­мо страхопочитание от гигантските статуи, дебнещи ни над главите ни. Ако в онзи предмет имаше някаква магия, тя бе скрита мно­го добре. Не можехме да достигнем Масата, защото бе напълно об­градена от ограда от златист метал. На едно място до оградата имаше малък каменен пиедестал, върху чиято повърхност се виждаше кухина със същата форма като на Ключа-реликварий. В кухината се виждаха редица дълбеи с неправилна форма. Съвпадаха с металните неравности, които обграждаха Ключа- реликварий на свети Андрей и които бяха объркали бижутери­те с предназначението си. Сега вече беше ясно. Това бяха зъбци на ключ. Всичко беше толкова очевидно, че нямаше как да предиз­вика недоверие: досгатъчно беше реликварият да се сложи в кухината и... да чакаме. Гелдерод беше стигнал до същото заключение. -      Ето я ключалката - каза, загледан в пиедестала. - Вдлъб­натините съвпадат с неравностите по ключа. Колко изненадва­що просто... Ще ви предоставя още една привилегия, понеже животът ви вече изтича. - Подаде ми ключа. - Имате честта, господин Алфаро. Статуите на гигантите ни гледаха от високото. Наблюдаваха. Изглеждаха така, сякаш очакваха някой нещастник да пъхне ключа в дупката на пиедестала. -      Ако искате Масата, ще трябва сам да стигнете до нея. -      Както желаете. Тогава се дръпнете настрани. Направих няколко крачки назад. Гелдерод внимателно огле­да реликвария. Сложи го в кухината на пиедестала и подпря ръката си върху него. После ме погледна. -      На прага на този исторически момент ми позволете да кажа, че когато се наложи да го разкажа, ще отдам дължимото на величието на този миг. Натисна реликвария с дланта си. Под краката ни нещо се разтресе. Чу се щракане, последва­но от последователни удари, които сякаш идваха от всичките ни страни. След това над главите ни се разнесе тьтен. Погледнах нагоре и видях, че веригите, които оковаваха ги­гантите, се тресяха. Долових опасността, сякаш беше силна миризма, бълваща от недрата на земята. Гелдерод като че ли въобще не се трогна. С алчен поглед наблюдаваше как металната ограда около Ма­сата започна да се спуска. Дочу се нов грохот, придружен от шум на удрящи се камъни. Гелдерод протегна ръка към Масата. Каверната се разтресе, страховито бучене отекна из цялото пространство. Погледнах напред и видях как веригата на еди­ния от гигантите се откача от стената. В края ѝ бе закачен ог­ромен камък. Той се залюля към нас, разсичайки въздуха със свистене. Отскочих бързо, но за Гелдерод беше твърде късно. Ли­цето му се изкриви от изненада, преди да бъде пометен от гигантския камък. Дочух нечовешки крясък, който рязко заг­лъхна. Камъкът помля тялото на Гелдерод и го вдигна във въздуха. Падна с цялата си тежест върху стълбите на пие­дестала и се изтърколи до подножието му сред звук на пот­рошени кости. Огромната каменна топка не спря хода си. Блъсна се в стома­ха на отсрещния гигант и отприщи лавина от камъни. Гигантът се разтресе. Друг камък, окачен на верига, падаше от стената и се отправяше към олтара. После нов и нов... Веригите, висящи от ръцете на гигантите, се откачиха от стената и превърнаха пещерата в бална зала на смъртоносни млатила. Чух се как крещя точно когато отскочих, преди един от ка­мъните да ме смаже също като Гелдерод. Щом премина покрай мен, разцепи въздуха с рев като някой звяр. Камъкът удари Масата и тя излетя. Запрепъвах се надолу по стълбите на олтара, докато каменните топузи се блъскаха в гигантите и стените на каверната и рушаха всичко около мен. Огромен сталактит се откъсна от тавана и падна върху олта­ра, а после се затъркаля по стълбите точно зад мен. Затичах се с всички сили, за да не бъда сплескан от каменната колона като тесто под точилка. Чувах я как подскача по стълбите всеки път все по-близо до мен. Отчаян покрих главата си с ръце и отско­чих настрани. Паднах, не знам от каква височина, но късметът беше на моя страна, така че се приземих върху потрошеното тяло на Гелдерод. Изправих се. За миг видях кошмарната мешавица от плът и строшени кости, която преди представляваше тялото му. Нямах време да се ужасявам: цялата каверна се рушеше, блъскана от каменните млатила. Главата на единия гигант падна само на сантиметри от мен. Вдигна облак прах, който ме заслепи. Пре­пънах се и паднах на земята. Някакъв камък ме удари по гърба. Извиках от болка. Отворих очи. Точно пред мен се намираше Масата на Соло­мон, силно вдлъбната на мястото, където камъкът я бе ударил. Без да разсъждавам, я взех и се втурнах да бягам слепешком. В далечината видях малка цепнатина. Втурнах се към нея, за да се скрия на безопасно място, и тогава чух апокалиптичен пукот, сякаш целият свод на каверната се бе разделил на две. За миг си помислих, че адът се е отворил пред мен, само че не бе от пламъци и сяра, а буря от хищни каменни лапи. Прахът влизаше в очите ми. Почти нищо не виждах. Само тичах. Отново чух шум от пукащи се скали. Струваше ми се, че цялата вселена се тресе около мен. Направих още една крачка и се препънах. Паднах по очи на земята. Изпуснах Масата на Соломон и тя се изтърколи пред мен. Нещо падна и ме удари по главата толкова силно, че почти изгубих съзнание. Събрах всичките си сили и се изправих. Сграбчих Масата и скочих към цепнатината, която беше само на няколко крачки от мен. Беше като да се хвърля с главата напред към сърцето на ада. 9 . ОТКРОВЕНИЕТО НЕ ЗНАМ колко време останах проснат на земята, свит на кълбо, покрил главата си с ръце, докато около мен светът сякаш се рушеше. Стори ми се цяла вечност. Всеки път, щом подът се разтреперваше или се чуваше уда­рът на някоя скала, тялото ми се сгърчваше като в предсмъртна агония и сдържах дъха си, питайки се дали някога ще мога да вдишам отново. Толкова ме беше страх, че започнах да си ми­сля, че не би било толкова зле, ако умра, смазан от някоя скала - щях да изоставя ужасеното си и обзето от болка тяло. След онова преживяване все още не мога да вляза в подземие, без да усетя неприятно присвиване в стомаха. Грохотът от каверната започна малко по малко да заглъхва, докато изчезна напълно. Когато събрах достатъчно смелост, за­почнах да се движа. Тялото ми представляваше каталог на болките: пулсиращи, тъпи, леки, силни... На челото си усещах силно парене. Вни­мателно го докоснах с ръка и напипах разкъсана кожа и живо месо. Погледнах пръстите си - бяха покрити с кръв. Успях да се изправя и се уверих, че мога да движа всичките си крайници. После опитах да запаля фенера си. Работеше. Намерих до себе си Масата на Соломон, която не знам как бях успял да спася от току-що разразилия се катаклизъм. Да­леч от пиедестала си не изглеждаше толкова внушителна. Беше ударена на няколко места и бе покрита с прах. Нямах време да се питам дали тайната на IIIем ха-Мефораш е в моя власт. Първо трябваше да се съсредоточа и да намеря изход. Не исках да се разхождам с Масата, така че я оставих настрани с надеждата по-късно да я взема. Осветих около себе си, за да видя къде се намирам. Беше обикновена пещера, тясна и тъмна като гърлото на кит. Краят ѝ се губеше в мрака. Направих няколко крачки и кракът ми по­тъна в някаква локва. Осветих надолу с фенера си и видях, че на пода се бе съ­брала вода и бе образувала локва с размери поне два метра в диаметър. Водата, която я пълнеше, се стичаше на ивици от стените. Видях отражението си в локвата и разбрах, че имам дълбока рана на челото си, цялото покрито в кръв. Почти мо­жех да се закълна, че е възможно да видя черепа си, но не знам дали просто не си въобразявах. Сега ми беше ясно защо ме боли толкова. Почистих раната си колкото можах с помощта на няколко хартиени кърпички, напоени във вода. При всяко докосване имах чувството, че ме дамгосват с нажежено желязо. Понеже не можех да направя нищо повече, реших да про­дължа да търся някакъв изход. Открих нещо като коридор с издълбани в него ниши. Пове­чето бяха празни или заети от плътни завеси от паяжини. От цялата си душа се надявах обитателите им да са твърде сра­межливи, за да се покажат. Имаше десет-дванайсет ниши. В три от тях видях издути ке­рамични делви. Две бяха непокътнати, но едната беше с голяма пукнатина, от която се процеждаше гъсто вещество с цвят на кехлибар. Приближих се. Веществото имаше познат мирис. Докоснах го внимателно с връхчето на показалеца си и усетих, че е леп­каво. После се осмелих да приближа пръста към езика си. Имаше вкус на мед. Не можех да си обясня защо някой би заровил на това място делви, пълни с мед. Воден от любопитството вдигнах съдината, за да я изуча по-отблизо. Щом направих това, усетих между пръстите си някакви гадни крачета. Подскочих, изтървах дел­вата на пода и тя се пръсна на парчета. Побутнах я с крак. В нея имаше не само огромно количество мед, но и нещо кръгло и голямо, покрито с лепкавата сладост. Осветих го с фенера си, за да видя какво е. Издадох звук на отвращение и отскочих назад. Беше глава. Мумифицирана глава, обвита в мед. Съвсем ясно се виждаха затворените клепачи, устата без устни, овална и разкриваща тесни стиснати зъби, двете дупки, които бог знае преди колко време са представлявали нос. Косата още бе запа­зена, превърната в медени струпеи върху черепа. Запитах се дали и в другите делви ще открия същото от­вратително съдържание. Нямах никакво намерение да проверя­вам, така че се отдалечих оттам. Лъчът от фенера ми попадна на по-голям огвор във формата на погребална ниша. Видях, че вътре има някакъв предмет, но този път не беше делва с непри­ятни изненади в нея. Онова, което се намираше в нишата, беше цилиндър с раз­мер от около един лакът. Беше направен от почернял метал и върху повърхността му имаше някакви гравюри. Взех го, пи­тайки се дали няма да е нещо подобно на Батерията от Кербала, която още беше в раницата ми. Докато го оглеждах, видях, че единият му край може да се маха. Направих го. В него имаше нещо, завито на руло, което излъчваше миризма на плесен. Не се осмелих да го извадя и отново поставих капака на цилиндъра, който явно служеше за калъф. Осветих повърхността му и видях, че гравюрите всъщ­ност са букви. Разчетох надписа. Беше на латински. Urbs Hominum Sanctorum. Градът на светите хора. След като се поколебах, се осмелих да извадя рулото от ка­лъфа. Беше пет сантиметра в диаметър. Материалът, от кой­то бе направено, ми заприлича на пергамент. Не го развих, но успях да видя, че е изписан със сбит почерк на азбука, която ми беше непозната. Не беше нито латински, нито гръцки, нито друг език, който бих могъл да разпозная. Имах чувството, че е нещо важно. Върнах пергамента в хра­нилището му и го затворих, после го прибрах в раницата си. И без това изследването на тези пещери бе довело до толкова жертви, така че мислех да взема оттам всяко нещо, което би могло да оправдае усилията ни. Тъкмо затварях ципа на раницата си, когато чух шум. Бяха стъпки. Приближаваха се към мен. Видях светлината от фенер, коя­то осветяваше стените на пещерата. Скочих, готов да се отбра­нявам. Внезапно дочух глас. -      Има ли някой тук? Вече не бях сам. ПОЗНАХ гласа, но ми се стори, че умът ми си играе е мен. Останах тих като уплашено животно, очаквайки всеки миг пред очите ми да изникне призрак. И това не закъсня. Видях Тесла . Той беше, нямаше съмнение. Блузата с емблемата на Зеле­ния фенер беше залепена на кокалестото му тяло като току-що извадена от водата дрипа, точно както и панталоните му. Цели­ят беше покрит с кал и прахоляк като мъртвец, току-що изля­зъл от гроба си. Помислих си, че всъщност точно на това съм свидетел. Тесла носеше фенер. Освети ме с него и за миг ме заслепи. -      Тирсо! Ти ли си? Забързано тръгна към мен. Малко накуцваше, като върве­ше. Прегърна ме през раменете и на лицето му цъфна щастлива усмивка. Бях толкова слисан, че не можех да произнеса и една дума. -      Слава на Бога! Мислех, че ще остана завинаги изгубен тук! Къде са останалите? Мехур , Дани...? И какво беше това земетресение, от което стените се разтресоха? Всички ли са до­бре? Имаш рана на челото си! Изрече всичко това на един дъх, като изяждаше края на вся­ко изречение и го застъпваше с началото на следващото. От време на време ме разтърсваше за раменете. Най-сетне успях да кажа нещо. -      Жив си... Ти... Жив си! -      Да, жив съм, но по чудо. -      Видяхме те да падаш от онази камбана... Мислехме, че си загинал. -      Имах невероятен късмет. Безкраен, невероятен и нечуван късмет. На дъното имаше езеро. Паднах с главата надолу във водата, затова съм толкова мокър. -      Езеро... -      Да, подземно езеро или нещо такова, де да знам, но благо­дарение на Господ, на късмета или на все едно коя благослове­на вселенска сила, беше точно там. Можех да си разбия главата в някоя скала, но не стана така. -      А какво стана? -      Не си счупих врата, но почти се удавих. Успях да доплувам до някакъв бряг, загубил бях ориентация, нямах никаква пред­става къде съм. Виках ви, но не ме чухте. -      И ние те викахме. -      И аз не съм ви чул... Знаеш ли колко дълбока беше оная проклета пропаст? Аз нямам никаква представа, но те уве­рявам, че падането ми продължи дълго... Дори не знам колко време ми трябваше, за да изляза от онова езеро, докато се борех да не се удавя. Мислех, че няма да успея... После, ко­гато излязох, открих, че раницата ми е непокътната и почти суха отвътре. Никога през живота си не съм се радвал толко­ва, че съм похарчил малко повече пари и съм си взел непро­мокаема раница... - Ухили ми се нервно, почти истерично. -      Боже... Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя! -      Аз също, наистина... Как стигна дотук? -      Там долу, покрай брега на онова езеро, имаше цял куп ту­нели и галерии. Започнах да ги следвам на сляпо, опитвах се да намеря някакъв изход... Може и да не беше най-разумното, обаче бях умрял от страх, признавам си. Всичко бих направил, за да намеря изход. Идея си нямам колко време обикалях. Ска­паният ми часовник за сто евро не бил водоустойчив, можеш ли да си представиш? - отново се усмихна нервно. - Внезапно усетих, че цялата пещера се тресе, сякаш имаше проклето зе­метресение. Втурнах се да бягам. После то спря. Продължих напред и те чух... Слава Богу! Когато те видях, помислих, че сърцето ми ще изскочи от радост... Къде са останалите? Тряб­ва да се измъкнем от тази отвратителна дупка. Искам да видя слънцето, да вдишам чист въздух... Боже. Наистина се нуждая от това. Разказах му накратко всичко, което бе станало, след като се разделихме. Целият ентусиазъм, който бе изпитал, като ме видя, малко по малко се изпари, докато се запознаваше с под­робностите от разказа ми. Особено като чу какво е станало с Марк, когото Гелдерод беше посочил като предател с помощта на дупка от куршум. Белегът на Каин. -       Мехур и Дани още ли са в онази зала с короните? - запита, когато приключих разказа си. -      Надявам се, че да. Дано не се е срутила като пещерата, в която беше Масата на Соломон. -      Масата... Намери ли я? -      Да. Успях да я взема, преди да я затисне една скала. -      Бих искал да я видя. Ще ми се да разбера дали си е заслу­жавала да рискуваме живота си за нея. Молбата му беше разумна. Поведох Тесла към мястото, къ­дето я бях оставил. Като я видя, не се впечатли. -      Това ли е всичко? - запита се сам. - Минах през ада за... това? - Изрита Масата, която беззащитно се катурна настрани. Тесла изглеждаше много ядосан. - Проклета да е! Че тя дори не е по-голяма от скапаната ми нощна масичка! - Отпусна рамене сломен и след като помълча малко, ме погледна. -      Да излезем оттук, Тирсо, моля те. Наистина имам нужда да изляза оттук. -      Ще го направим, обещавам ти. Мисля, че имам нещо наум, но трябва да се върнем в пещерата, където се намираше Масата. -      Защо? -      За да вземем „Хорография на Толедо“ от тялото на Гелде­род. Представлява карта на Пещерите на Херкулес. Използвал я е, за да влезе тук, без да му се налага да прекосява залите с капаните. -      Фантастично. Ами тогава да вървим натам. Излязохме от пещерата, в която се намирахме. Надявах се тленните останки на Гелдерод да не са затрупани от огромна купчина камъни. Пещерата, в която намерихме Масата, се бе превърнала в нещо подобно на лунен пейзаж след астероиден дъжд. От огромните статуи на Маркосий бяха останали само каменни късове, всичко наоколо бе покрито с пръснати камъни и скали, някои - големи като менхири. Тук-там все още в каналите, които обграждаха пещерата, го­ряха разпръснати пламъци, поради което мястото изглеждаше дори още по-апокалиптично. Единственото, което бе останало непокътнато, беше каменният олтар, където доскоро се нами­раше Масата на Соломон. Не ни отне много време да открием трупа на Гелдерод. Всяка прилика на тлейните му останки с човешко същество беше чиста случайност. Ударите го бяха смазали, костите му бяха разместени в невъзможни и неприятни пози. Лицето му приличаше на деформиран кратер като образа на ужасяващ кошмар. Като полагах огромни усилия да не го гледам, потърсих в торбата, която още висеше на рамото му. Открих „Хорография на Толедо“ и останките на нещо, което може би беше предста­влявало фенер. Нямаше нищо друго. -      Виж - чух Тесла. - Тук има пистолет. -      Неговият е. -      Ще го взема, може да ни потрябва. Канех се да му кажа, че идеята не ми изглежда добра, когато внезапно Тесла издаде стон. Беше открил тялото на Марк. Лежеше на същото място, където бе паднал мъртъв в крака­та ми. Загледах се в жалките останки. Мислех си, че ще остане тук, докато земята не го погълне. Това беше тъжен гроб. Дори и за предател. Осъзнах, че не чувствам омраза. Вече не. В живота Марк беше победител: умен, харизматичен, привлекателен... При­тежаваше всичко, което би му осигурило завидно битие. И го беше захвърлил по причини, които вече никой никога ня­маше да узнае. В замяна бе получил само куршум в челото и най-неприятния гроб, който някой би могъл да си пред­стави. Стана ми много мъчно за него. -      Ужасно, нали? - обади се Тесла , сякаш бе прочел мислите ми. Кимнах мълчаливо. - Предател... Никога не бих си го по­мислил. -      Много добре си изигра ролята, но накрая Гелдерод беше този, който го изигра. Тъжно е, че свърши така. -      Може би си го е заслужавал - каза Тесла толкова студено, че ме изненада. - Чувствам се измамен. Никой от нас не успя да разбере. -       Нарваес е разбрал. Разкрил го е. В деня, когато беше убит, е разговарял с Марк. Затова си е тръгнал от Пласенсия, без да ни каже нищо. -      Смел лицемер... - изплю думите Тесла . - Може дори той да го е убил. Кой знае? И нещастникът имаше достатъчно хлад­нокръвие, за да се върне в Мазето на следващия ден, въпреки че старецът му бе дал възможността да си тръгне, без да го издаде. Обърнах се към Тесла и го изгледах втренчено. (... въпреки че старецът му бе дал възможността да си тръгне, без да го издаде .) Усетих ледена вълна да облива тялото ми. -      Откъде знаеш това? - запитах. Бавно. Като отделях отчет­ливо думите. Тесла също ме изгледа, без да отговори. Отстъпих назад. - Точно това ми каза Нарваес в кабинета си в деня, в който загина. Никой друг не знаеше, че той възнамерява да ос­тави предателя да напусне корпуса, без да го издаде. Но ти го знаеш... Откъде знаеш, Тесла? Той се усмихна неуверено. -      Какво? О... Старецът ми каза, естествено. Разговаря и с мен. Поклатих глава. - Лъжеш... - Мислите започнаха да просветват в ума ми като карти от тесте, които се обръщат една по една. Всяка мисъл ме отвеждаше до следваща, а тя - до друга, следвайки логическа нишка, толкова здрава, че не можех да си обясня как никой не бе успял да я види досега. - Лъжеш... Както когато каза, че си бил онзи следобед на стрелбището, а Мехур не е бил с теб. Това не е истина, Тесла . Не би могъл да си там без Мехур . В деня, в който постъпих в Корпуса, Енигма ми каза, че единственият ключ от стрелбището е у Мехур от съображения за сигурност. Ако си бил там в онзи ден, той би трябвало да е с теб, иначе е нямало как да влезеш. Отстъпих още една крачка назад, без да спирам да го гледам. Усмивката на Тесла се разшири дотолкова, че загуби всякаква изразителност. -      Ама че глупост! За какво ми е да казвам, че не е бил с мен, ако не е истина? -      Защото ти си изпратил съобщението до Марк. Онова съоб­щение, което е получил в Пласенсия и в което му е било наре­дено да ни остави с Дани. Не е бил Мехур , ти си бил. -      Сигурно здравата си си ударил главата, човече - каза той. Вече не се усмихваше. - Марк ни показа онова съобщение: съв­сем ясно се виждаше, че е от телефона на Мехур . -      Не. Не е било от телефона му, а от СИМ картата му. Имаш копия от всичките ни карти, каза ми го преди мисията в Лиса­бон. Използвал си картата на Мехур , за да изпратиш съобщени­ето до Марк. После ми каза, че Мехур не е бил с теб, и изтри записите от охранителите камери, за да не може никой да раз­бере, че лъжеш. Направи всичко това, за да могат подозренията да паднат върху един от двамата, без значение кой... Стига ни­кой да не се сети за теб. -      Подозрения за какво? За бога, Тирсо, ставаш параноик. -      Ти си бил търсачът, с когото Нарваес се е срещнал в онзи следобед. Ти си бил този, когото е щял да изгони от Корпу­са, затова знаеше за предоставената от стареца възможност за бягство. - Погледнах Тесла в очите, но не открих нищо ос­вен страх. - Как никой не е разбрал досега? От мониторите в кабинета си можеш да следиш всеки разговор в Мазето, с из­ключение на кабинета на Нарваес , който не е под наблюдение. Благодарение на това си можел да предаваш на Гелдерод всяка информация, която му е била необходима. Ти си този, който са­ботира мисията в Лисабон. Ти беше единственият освен Марк, който знае как да работи с Еркюл. Ето как си разбрал, че Марк го е използвал, за да открие Олимпия Голдман, и после си го казал на Гелдерод, който я уби. Ти си предателят. Тесла запази мълчание. Направи крачка към мен. Отдръпнах се назад. -      Не мислиш какво говориш. Ако аз съм предателят, защо Гелдерод ти е казал, че е бил Марк? -      Не знам... Може просто да е искал да ме измами, в случай че се измъкна жив. Така щеше да останеш извън подозрение и да продължиш да шпионираш за него. Обаче бях глупак. Про­клет глупак. Трябваше да се сетя, че Гелдерод лъже. В Лиса­бон той бе разбрал от предателя, че ще ходим в апартамента на Акоста, а това Марк не го знаеше. Ти обаче - да. - Отново го изгледах. - Само едно ще те питам. Ти ли уби стареца? Устните на Тесла потрепериха. Бях учудващо спокоен и не свалях поглед от него. -      Никого не съм убивал... -      Откъде да знам, че не е поредната лъжа? Не си нищо друго освен подъл страхливец. Предател. -      Млъкни! Престани да повтаряш това! За какъв се мислиш? Ти си само проклет новак! -      Аз съм новак, но ти си предател и убиец. И ако изляза от­тук, ти се кълна, че ще се погрижа всички да го разберат. -      Никого не съм убивал! - изкрещя той, вън от себе си. Из­вади от джоба си пистолета на Гелдерод и го насочи към мен. Изглеждаше сякаш оръжието ръководи него, а не обратното. - Те го направиха! Те и Гелдерод! Тоя белгийски психопат! Казах им, че старецът ме е разкрил... Щях да се откажа. Не исках да продължа. Разполагах с достатъчно пари. Но те имаха други планове. Не искаха да ме пуснат да изляза толкова лесно от играта... Проклети да са! Ако можех, щях да го предотвратя: никой не трябваше да умира. Никой. Нито пък ти. Последните му думи ме уплашиха. Вдигнах бавно ръце. -      Какво ще правиш, Тесла ? -      Не знам... Не знам! Остави ме да помисля! Просто си за­твори шибаната уста и ми дай една минута... - Затвори очи и стисна зъби, сякаш полагаше огромно усилие. - Трябва да по­мисля! -      Свали оръжието. -      Не можеш ли поне веднъж да млъкнеш? -       Тесла , свали оръжието. Пристъпих към него. -      Отдръпни се! -      Не искаш да ме застреляш. Това стигна твърде далеч. -      Проклет да си, Тирсо! Остани на шибаното си място! Пре­дупреждавам те! -       Тес , моля те... В този миг Тесла натисна спусъка. ПИСТОЛЕТЪТ не произведе изстрел. Може би за мой къс­мет някой удар с камък го беше повредил, с което ми спаси живота. Като видях, че оръжието засече, се хвърлих върху Тесла в опит да му го взема. Двамата паднахме на земята и се сборичкахме. Тесла здраво държеше пистолета. С едната си ръка сграбчи голям камък от земята и ме удари по главата. Извиках и за миг пуснах оръжието. Тесла ме изрита в ребрата и продължи да ме налага с камъка. В този миг чух изстрел. Пистолетът отново беше проработил. Втурнах се да бягам с всички сили. Отново чух изстрел и в краката ми избухнаха каменни отломки. Тесла не беше улучил на косъм. Метнах се зад една огромна скала и останах там за­пъхтян и с прилепен към стената гръб. -      Дявол да те вземе, Тирсо! - чух Тесла да вика. - Защо ти трябваше да усложняваш всичко? Толкова лесно беше да си държиш затворена шибаната уста! Бях се изправил срещу човек, който нямаше какво да губи и който бе много по-изплашен от мен, способен на всичко. Не­възможно беше да предположа реакциите му, но бях убеден, че времето за разумни доводи е изтекло. Вдигнах един заоблен камък и го метнах настрани, далеч от мен. Тесла стреля към мястото, където падна, а аз използвах момента, за да се измъкна иззад скалата и да си потърся по-сигурно убежище. Пещерата беше тъмна, а Тесла разполагаше единствено с фенера си, за да ме открие. Надявах се това да ми даде извест­но предимство. -      Излез от скривалището си, Тирсо! Изругах го през зъби. Защо просто не избяга и не ме остави на мира? Тогава осъзнах причината: в раницата ми беше „Хорография на Толедо“, а Тесла имаше нужда от нея, за да намери изход от Пещерите. Ако исках някога отново да видя слънчевата светлина, тряб­ваше да намеря начин да го неутрализирам. А това щеше да е почти невъзможна задача, докато оръжието е у него. -       Тесла ! - обадих се от мрака. - Няма нужда да правиш това! Ако онова, което искаш, е „Хорографията“, ще ти я дам! Само пусни оръжието! -      Няма да те оставя да излезеш жив оттук! Твърде много знаеш! Ако разберат, че съм те оставил да се измъкнеш, аз ще съм този, който ще понесе последиците! -      Гелдерод е мъртъв, Тесла ! Сам си! -      Нищо не разбираш, нали? Тъп новак! Гелдерод беше ши­бана марионетка! Също като мен! Те го извадиха от затвора, за да вземе Масата. Те ми плащат. И ми плащат много повече, отколкото бих могъл да получа някога! -      Кои са те, Тес ! -      Виждат всичко и чуват всичко. Навсякъде са. По целия свят. - Тесла се засмя истерично. От смеха му ме побиха тръпки. Нещо ставаше в главата му. - Тайни от бъдещето, Тирсо! -      За бога, Тес ... Повтарям ти: вземи книгата! Вземи и Маса­та, ако искаш! Просто ме остави да си ида! Чу се изстрел. Куршумът се заби много близо до укрити­ето ми. -      Стига приказки, Тирсо! Търсеше си го! Всички си го тър­сехте! Мислиш, че ще поема риска да те пусна да излезеш от тая дупка и да разкажеш за мен? Не ми трябва да сключвам сделки с теб! Ще ти пръсна мозъка и после ще си взема скапа­ната книга! - Чух поредната порция притеснителен смях. - А после ще потърся Мехур и... бум! Това ще е отмъщението ми, задето ме принуди да се навра в тая проклета яма! Ще взема Масата и ще стана неприлично богат! Чуваш ли? За тая вех­тория ще ми платят цяло състояние! Приключи се завинаги с Националния корпус на търсачите! Очаква ме златно пенси­ониране! Отново придружи думите си с истеричен смях, неестествен като безсмислиците, които говореше. Надеждите ми да успея да се разбера разумно с него се изпариха. Отчаян отворих раницата си и опипом претърсих съдържа­нието ѝ. Търсех ножа, който бях купил. Много слаба защита срещу пистолет, но друго нямах. Пръстите ми докоснаха предмет с цилиндрична форма. Нещо, за което напълно бях забравил, че нося със себе си. Започнах да виждам изход от тази задънена улица. Най-сетне намерих ножа. Стиснах го и с всички сили го хвърлих колкото се може по-далеч от мен. Издаде силен шум при падането си и подведе Тесла . Търсачът стреля два пъти натам. Излязох тичешком от убежището си и с подкрепата на мрака се заизкачвах по стъпалата към олтара на Масата. Щом стигнах до върха, се свих зад пиедестала, който слу­жеше за ключалка на Ключа-реликварий на свети Андрей. Без да искам, сритах купчина камъни, които се затърколиха по стъ­палата на олтара. Затворих очи и тихо изругах, проклинайки несръчността си. -      Знам къде си! - каза Тесла . Лъчът от фенера освети олтара и мина много близо покрай мен. - Глупак! Само трябва да се кача там и да те хвана! Чух го как се приближава към олтара и започва да се изкач­ва, без да спира да ме обсипва с несвързани заплахи. Трябваше да действам бързо и слепешком. Постарах се да не се оставя на паниката. От раницата си извадих пакета с дъвки­те, които си бях купил в Толедо. Напъхах няколко в устата си и задъвках усилено. Гласът на Тесла се чуваше все по-близо. Пъхнах ръка в раницата и извадих Батерията от Кербала. Беше с мен, откакто я бях отмъкнал от ателието на близнаците. Опипах краищата ѝ, докато открия двете медни жички и мал­ката дупка. Чух как Тесла се спъна в едно стъпало. Това ми даде още няколко допълнителни секунди. Отново затьрсих из раницата си най-сетне открих послед­ния елемент, който ми беше необходим. Извадих бутилката гроздов сок, която майка ми бе оставила при входа на замъка. С разтреперани ръце отлепих пластмасо­вата сламка от нея. Изплъзна се между пръстите ми и падна. -      Не, не, не, не... Моля те, не... - прошепнах отчаян. Чувах Тесла само на няколко крачки от мен. -      Идвам при теб, Тирсо! Най-добре не мърдай от мястото си! Истерично взех да опипвам пода. Напипвах само пръст и камъни. Внезапно пръстите ми докоснаха сламката. Усетих та­кова облекчение, че бях на път да се разрева от щастие. Взех я, разкъсах със зъби опаковката ѝ и я пъхнах в бутилката със сока. До носа ми достигна лек аромат на грозде. Тесла се изкачи на олтара и взе да го обикаля, за да ме на­мери. Очите ми бяха насълзени, главата ми пулсираше, сякаш че­репът ми ще избухне. Опитах да вкарам сламката от бутилката в дупката на Батерията. Не успях от първия опит. На втория сламката влезе лесно в цилиндъра. Стиснах бутилката така, че цялата течност да се изсипе в Батерията. Светлината от фенера на Тесла ме освети целия. -      Ето те! Извадих дъвката от устата си и я залепих за цилиндъра, за да запуша дупката. В мига, в който Тесла насочи пистолета към главата ми, скочих на крака и долепих медните жички от Бате­рията до шията му, точно над адамовата му ябълка. Тесла изпищя от болка и тялото му се разтресе в конвул­сии. Токът, който го беше ударил, сигурно бе по-силен от онзи, който удари мен в ателието на близнаците, поради това, че бях напълнил цялата Батерия със съдържанието на бутилката си. Видях как очите му се оцъклят и заприличват на гротескни стъклени топчета. Стисна зъби и се чу шум на счупена кост. При това прехапа езика си и видях как от устата му изпада мал­ко парче плът. Две дебели ивици кървава слюнка се стекоха от устните му. Изплаших се. Не исках да го нараня необратимо, само да го изкарам от строя. Отдръпнах Батерията от шията му, преди да е станало късно. Тесла , объркан и разтреперан, направи две крачки назад. За негово нещастие се оказаха твърде много. Десният му крак за миг пропадна в празното отвъд ръба на последното стъпало на олтара. Ако не трепереше заради токо­вия удар, вероятно щеше да успее да запази равновесие. Вмес­то това тялото му залитна назад, той размаха безпомощно ръце и падна по гръб от олтара, преди да успея да го хвана. Не го видях как се търкаля по стълбите, но видях как хаотично се движи светлината от фенера, който още стискаше в ръката си. После чух как пластмасовият му корпус се троши на парчета, а след това - гадния звук от счупен клон, когато вратът на Тесла се скърши. И после вече не чувах нищо. Отделих известно време, за да успокоя дишането си. След това много внимателно махнах дъвката от Батерията и я обър­нах, докато целият гроздов сок се изля от нея. Слязох от олта­ра, като почти пълзях по стълбите като някой гущер. Най-сетне краката ми докоснаха твърда земя. Видях фенера на Тесла точ­но в подножието на стълбището. Корпусът му беше строшен, но крушката беше здрава и още светеше. Вдигнах го. С него осветих тялото на Тесла , който прилича­ше на захвърлен вързоп. Главата му беше неестествено извита, а очите - широко отворени и сухи, бяха впити в мрака, засти­нали в безкрайно учудване. Брадичката му бе покрита от гъста каша от кръв и слюнка. Не му отделих повече време от необходимото, за да се уверя, че е мъртъв. Нищо не почувствах. Дори презрение. Все едно гледах трупа на онова диво куче, което ме бе нападнало в дво­реца на Мирафлорес. Отдалечих се от него и тръгнах из пещерата, докато не от­крих тялото на Марк. Погледах го мълчаливо и очите ми се насълзиха. Не заплаках за него, признавам. Не Марк бе причината за онези сълзи. Това бе просто начин да се отърва от цялото напре­жение, от целия страх и непоносимата мъка, които последните събития бяха събудили в мен. От това, че видях трима души да умират пред очите ми. От това, че бях причинил смъртта на единия от тях. От това, че за толкова кратко време животът ми се бе оказал толкова пъти в опасност. От това, че не знаех дали другите ми двама другари все още са добре и дали самият аз ще успея да се измъкна някога от тези пещери. Чрез плача душата ми се очистваше от травмиращите преживявания и аз събирах сили да продължа. Не плачех за Марк, но пожелах да му посветя сълзите си. Това беше най-малкото, което можех да направя, за да почета загиналия търсач. ОТПРАВИХ СЕ към Церемониалната зала. Молех се Дани и Мехур да са в безопасност, особено той. Не можах да не потреперя, когато минах покрай зловещо­то ковчеже, което толкова сигурно бе предсказало съдбата на Марк. ( Moris. Ти умираш.) Дори не се осмелих да го погледна. Най-сетне стигнах до мястото, където бях оставил двамата търсачи, и разбрах, че още са живи. Когато Дани ме видя да се появявам, почти се нахвърли отгоре ми. На лицето ѝ беше изписана тревога. -      Тирсо! Най-сетне... Какво стана? Усетихме някакво земе­тресение! Изпитах огромно облекчение да се уверя, че тя е добре, но то продължи кратко. -      Как е Мехур ? Не беше добре, доколкото можех да видя. Кракът му бе подгизнал от кръв, увит в импровизирани превръзки, направени от ленти от разрязани дрехи. Лицето му беше сивкаво, сякаш излято от олово. Доколкото можех да преценя на светлината на фенерите, цветът му не беше по-добър, отколкото на труп. Всъщност точно така изглеждаше, като изключим обляното му в пот чело и учестеното дишане. Но като ме видя, все пак успя да ми се усмихне вяло. -      Как мина разходката, новако? От начина, по който всичко се разтресе, явно сте пипнали нещо, което не е трябвало. Приближих се до него. Установих, че има силна треска. Това беше лошо. Много лошо. -      Къде е Марк? - запита Дани. Състоянието на Мехур не предполагаше да изпадам в обяс­нения. Вместо да отговоря, извадих от раницата си „Хорография на Толедо“. -      Тук има карта на Пещерите. Ще ни покаже как да намерим бързо изход. - Подадох ѝ книгата. - Можеш ли да я разчетеш? Тя прегледа страниците. -      Не съм сигурна... Ще ми трябва компас или нещо такова. -      Имам един в раницата си. Купих го в Толедо. -      Я ми дайте това - помоли Мехур . - Щом се налага да се разчита карта, най-добре да го направи някой, който знае как. Във войската съм се учил на това. Взе ни книгата, а аз му подадох компаса. Няколко минути чете. От време на време присвиваше очи, сякаш му е трудно да се съсредоточи. -      Знаеш ли къде сме? -      Мисля, че да. Картата си я бива... Ако не греша, наблизо има галерия, която извежда навън. Можете ли да ми помогнете да вървя? Вдигнахме го от земята и го подкрепихме. Мехур беше ви­сок, но тежеше по-малко, отколкото бях предполагал. -      Да побързаме - подкани ни той. - Не искам да притесня­вам никого, но признавам, че не съм в най-добрата си форма. -      Ти само се постарай да не губиш съзнание - казах аз. - Ще излезем оттук. Уверявам те. С огромно усилие Мехур тръгна. -      Тирсо, къде е Марк? Защо не е с теб? - отново запита Дани. Дори не знаех откъде да започна да отговарям на въпроса ѝ. Единственото, за което можех да мисля, беше трескавата то­плина, която излъчваше тялото на Мехур , и се чудех дали ще сме достатъчно бързи, за да го отведем в болница, преди да е станало късно. Погледнах Дани. Не бях в състояние да кажа нещо, само по­клатих глава. В този миг Мехур изстена, след като без да иска се подпря на ранения си крак. Дани отново съсредоточи вниманието си върху брат си. С големи усилия двамата му помагахме да се придвижва малко по малко, стъпка по стъпка. Знаех, че ще се наложи да им разкажа всичко, което стана, само че не сега. Не и докато не направим всичко възможно, за да попречим още един търсач да остане завинаги заровен в тази сенчеста дупка, а тялото му да прави компания на муми­фицираните глави в делвите с мед, на предателите и престъп­ниците... И на мъчениците на съкровищата. Другарите ми щяха да узнаят цялата истина, когато му дой­де времето. Когато над нас нямаше да има каменен свод. На някое място, където слънчевата светлина ще превърне думите ми в необикновен разказ за миналото. Но не сега, когато все още е невъзможно да знаем кои от нас ще останат живи, за да могат да го изслушат. С онази твърда решителност в душата си продължих с дру­гарите си търсачи по пътя към сигурността. Фар НАЦИОНАЛНИЯТ археологически музей в Мадрид отпраз­нува повторното си отваряне с церемония, която събра екипи от всички медии. Не само защото краят на ремонтните дейности сам по себе си беше забележителна новина, нито дори заради очакванията, които този ремонт бе успял да провокира. Онова, което привлече най-голямо внимание по време на събитието, бе представянето пред публика на новата и подо­брена колекция на вестготско изкуство от Толедското кралство. Колекция, за която целият академичен свят бе съгласен, че е единствена по рода си. Церемонията по отварянето беше уважена от медии от цял свят, дойдоха важни личности с внушителни официални коли и дори имаше някой и друг експерт по археология. Не се пестеше от разходи. Всички без изключение искаха да видят новата звезда в музейната колекция. Обект, който бе изложен в Националния археологически музей като един от най-важните предмети от световно културно значение; задължителна спирка сред културната съкровищница на Мадрид. В отзивите пишеше: Легендарен предмет... Предмет с безценна историческа стойност... Съкровище, мислено за изгубено в продължение на векове... Масата на Соломон. За тази необикновена реликва беше отделена цяла зала. Ма­сата бе поставена върху изкуствен дървен олтар, осветен отго­ре, което ѝ придаваше ореол на тайнственост и величие. Зала­та, разбира се, носеше името „ Нарваес “. Повече от справедливо отдаване на почит, макар в огромната си част посетителите на залата да нямаха представа на кого е посветена. Музейните експерти извършиха забележителен сценограф­ски подвиг по представянето на Масата на Соломон. Благода­рение на това хората, които силно впечатлени наблюдаваха съ­кровището, не разбраха, че в действителност не изглежда кой знае колко ефектно. Или ако бяха разбрали, предпочетоха да не го признават. Разбира се, Масата беше внимателно реставрирана, а излъсканата ѝ повърхност искреше под изкуствените светлини, ко­ито приличаха по-скоро на тайнствен отглас от миналото. Все пак благоразумното ѝ разположение над погледа на посетителя прикриваше малкия ѝ размер (или поне малък като за предмет, за който се предполага, че крие в себе си тайната на Сътворени­ето). Освен това е редно да се посочи, че умелото разполагане дискретно държеше на втори план силно вдлъбнатата част на експоната. Пристигнах, когато церемонията вече беше започнала. При­чината за закъснението ми беше едно телефонно обаждане, ко­ето отлагах, откакто по чудо се измъкнах жив от Пещерите на Херкулес. Тайни от бъдещето . Тези три думи ме бяха обладали. Бяха името на един враг. Враг, който бе измъкнал Гелдерод от бърлогата му и бе корум­пирал съзнанието на Тесла , докато го унищожи напълно. Все още си бях вкъщи, безупречно облечен, за да присъст­вам на тържественото откриване на Археологическия музей. В едната си ръка държах мобилния си телефон, а в другата - ви­зитката с номера на Силвия. От другата страна на визитката имаше емблема с форма на сплескана звезда. А под нея едно име: Корпорация „Войнич“. И накрая, със съвсем дребни букви, имаше девиз. Тайни от бъдещето. Набрах номера на Силвия и след продължително звънене чух гласа ѝ. Поздравихме се. Радваше се, че съм ѝ се обадил. -      Тирсо! Колко време мина! Представа нямаш колко се рад­вам да те чуя. Имаш ли някакви новини? Не знаех какво да отговоря на този въпрос. Дори не бях съв­сем наясно защо ѝ се обаждам. -      Здравей, Силвия... Удобно ли е? -      За теб винаги е удобно, макар че, ако трябва да съм от­кровена, в момента ме заварваш малко заета. Подреждам си багажа. -      Ще пътуваш ли? -      Горе-долу. Местя се временно по работа. Заминавам за Калифорния, за да заема място в седалището на фирмата, за която работя... Противната мултинационална компания, сещаш ли се? Да. Спомнях си я твърде добре. „Войнич“. Тайни от бъдеще­то. Само дето в момента изразът „противна мултинационална компания“ не ми изглеждаше толкова симпатичен. -      Добре... Това е... Много хубаво. Радвам се за теб. -      Съжалявам, че не успяхме да се видим преди това. Щеше да ми е много приятно. -      И на мен също. Млъкнах, което доведе до неудобна пауза. -      Мога ли да направя нещо за теб, преди да тръгна, Тирсо? Най-вероятно, не. Внезапно това обаждане ми се стори тъпа идея. Не бях съвсем сигурен какво точно бях очаквал... Да пи­там Силвия дали компанията ѝ не стои зад заговор, целящ при­добиването на библейска реликва? Дали е възможно плановете на „Войнич“ да включват затриването на таен корпус, който връща откраднато културно наследство? Всичко това беше толкова абсурдно, че бях готов просто да затворя телефона без обяснения. Обаче... -      Каква ще е работата ти в Калифорния? Нещо важно? -      Да, така изглежда. Много се гордея със себе си, знаеш ли? Изглежда е проект на компанията, в който са включени работе­щи за „Войнич“ от цял свят. Истински късмет е, че ме избраха да бъда част от това. -      Радвам се за теб... За какво точно е този проект? -      Не искаш да знаеш. Обяснението е дълго, техническо и отегчително... Обаче ми плащат цяло състояние. Нарича се Проект „Лилит“. Сърцето ми прескочи. Почти изтървах телефона. -      Проект „Лилит“ ли каза? -      Да, малко е театрално, знам. Но американците са си таки­ва. Обичат да наричат всичко с екстравагантни имена. -      Силвия, знаеш ли какво? Наистина би ми било много при­ятно да се видим и да ми разкажеш подробно за тази твоя нова работа. Не може ли да се срещнем, пък дори и само да пийнем нещо набързо? -      О, много съжалявам, Тирсо, но потеглям утре рано, а още не съм приготвила багажа си. Но ще държим връзка, нали? Ще ти изпратя адреса си... И да знаеш, че винаги ще имаш къде да отседнеш в Калифорния. Може дори да ти покажа сградите на „Войнич“. Казват, че са нещо, което си заслужава да се види. -      Сигурен съм, че е така... Тайни от бъдещето, нали? -      Моля? -      Не ми обръщай внимание. Надявам се да си добре на ново­то място. Дръж ме в течение, чуваш ли? -      Разбира се... Ей, какво стана с онова твое интервю за рабо­та? Наеха ли те? -      Ще ти разкажа на спокойствие, когато се видим. -      Това е обещание. Сбогувахме се. Затворих телефона. Ръцете ми трепереха. Погледнах часовника и видях, че закъснявам. Излязох от къщи и забързах към музея. Благодарение на специалната си покана влязох в сградата и се отправих към зала „Нарваес“, в която новият директор на Археологическия музей изнасяше цветиста реч пред присъст­ващите. Почти не слушах думите му. Не правех друго, освен да гле­дам Масата там, където беше повредена. Питах се с нездрав интерес какво ли щеше да стане, ако скалата, причинила онази вдлъбнатина, се беше стоварила върху главата ми. Все още съ­нувах кошмари, в които сводът на пещерата, в която намерих Масата, ме сплесква като насекомо. С изключение на този детайл, останалите последици, които откритието остави върху мен, бяха изцяло физически. Видим беше обаче само твърде грозният белег, който пресичаше цяло­то ми чело и ми придаваше вид на претърпял лоботомия паци­ент, чиято операция не са довършили. Опитах да го скрия, като си пуснах бретон, но въпреки това белегът си се виждаше. В речта си директорът изказваше благодарности на доктор Алисия Хордан, задето е намерила входа към подземната пе­щера, където екипът ѝ е открил Масата на Соломон наред с купища безценни вестготски съкровища. Залата избухна в аплодисменти. Видях майка ми да застава до директора и да обяснява как екипът ѝ се бил натъкнал на Масата. Беше много красива и цялата сияеше. За частица от секун­дата погледите ни се срещнаха. Прояви достатъчно доблест, за да отмести очи. След като свърши с краткото си изложение, присъстващите отново ръкопляскаха. Когато речите приключиха, група официално облечени сервитьори се материализираха сред хората, понесли подноси с ордьоври. Бяха по-добре посрещнати от ораторите. Поканените присъстващи на откриването се разпръснаха, за да разгледат свободно новостите в Музея. Логично по-голямата част от тях се скупчиха около най-важния експонат. Почувствах се малко изгубен с черния си костюм и с еле­гантната вратовръзка, която стягаше шията ми. Огледах се нао­коло, търсейки някое познато лице, когато видях гледка, много по-привлекателна от всеки изложен експонат. Енигма носеше синя рокля, спускаща се по тялото ѝ като за­веса, зад която се криеха впечатляващи гледки. Платът на рок­лята се виеше около нея като воден воал. Щом ме видя, тя се усмихна и се приближи. -      Господин Тирсо Алфаро, предполагам - каза. - Почти не мога да те позная в този костюм. Много си хубав. -      Благодаря. Ти също. -      Кажи ми нещо, което не знам, скъпи. Така, нека те огле­дам... - Изгледа ме от глава до пети, а после се зае да наглася възела на вратовръзката ми. - Истинско бедствие... Значи не знаеш какво е УИП? -      Моля? -      Един широко скроен мъж, какъвто предполагам, че вече си станал, знае поне три различни начина да си върже вратовръзка­та: Уиндзор, италиански, Прат. УИП. Този, който носиш, е твър­де грозен дори за да завържеш чувал с картофи. Нека ти помогна. Развърза вратовръзката ми и отново ми я постави с поредица от сръчни движения и завъртания като опитен моряк, завърз­ващ корабно въже. Притесних се, без да знам от какво. След като приключи, огледа одобрително творбата си. -      Ето това е. - Намигна ми и леко чукна с пръст връхчето на носа ми. - Вече мога да позволя да те видят в компанията ми. Хвана ме под ръка и се приближихме до Масата. Майка ми също беше там, заобиколена от хора, жадни да научат повече подробности за това съкровище от устата на откривателката му. Не можах да не се усмихна. -      Много е привлекателна. Притежава определена харизма... - отбеляза Енигма . - А ти имаш същите очи. -      Да, всички така казват. -      Не искаш ли да идеш да говориш с нея? -      По-добре не: ще умре от срам. Знае, че говори купища лъжи. -      Идеята не беше нейна. Практически я задължиха да бъде прикритие. -      Именно. И тя мрази това. Чувства се виновна, задето си приписва заслуга, каквато не ѝ принадлежи. Послушахме я няколко минути. Тъкмо разказваше за емоци­оналния миг, в който за пръв път зърнала Масата на Соломон. Наистина умееше да задържа вниманието на публиката си. -      Сигурен ли си, че не искаш поне да я поздравиш? - отново запита Енигма . -      Сигурен съм. - Изгледах я. - Вече съм с жената, с която точно сега бих искал да разговарям. -      Колко мило. Знаеш, че обичам галантността. - Покрай нас мина сервитьор с поднос с аперитиви. - Освен това обичам и рулцата от пушена сьомга, а за нещастие не виждам такива. Така че ще се впусна в епично издирване на Масата със сьомга­та. - Смехът ѝ прозвуча чист като кристал. - Съжалявам, но не можах да се спра. От много време очаквах подходящия момент, за да го кажа. 471 -      Не мисля, че изобщо има подходящ момент за толкова нес­копосана шега. -      Каква липса на чувство за хумор. - Наведе се към ухото ми с поверително изражение на лицето. С глас като на героиня на Джейн Остин ми каза: - Не се обръщайте, господин Алфаро, но ми се струва, че двамата Бейли вървят към нас. -      Да, видях. -      Сигурна съм, че на тях би им допаднала хитроумната ми игра на думи. Не бих се обзаложил, но се въздържах да ѝ го кажа. Енигма беше впечатляваща, но и Дани не ѝ отстъпваше в нищо. Елегантната черна рокля, която идеално прилепваше към тялото ѝ и се съчетаваше с цвета на косата и очите ѝ, я превръщаше в неизбежна цел за всеки поглед. До нея Мехур представляваше съвършеният придружител. Бяха мъжката и женската версия на еднаква привлекателност. Гените на Бейли притежаваха високо качество. Мехур се беше възстановил добре от раните си, въпреки че това се оказа сериозно предизвикателство за иначе тренираното му тяло. Успяха да измъкнат забитата в коляното му стрела, но той не можа избегне инфекцията. Това го принуди да прекара доста време в болницата, водейки мълчалива битка срещу ми­кроскопични врагове. Все още не знам дали беше късмет, или сила на волята, но търсачът излезе победител от тази война. Дълго трябваше да ходи с патерици, а подвижността на крака му явно беше доста силно засегната. Понякога се наблюдаваше леко накуцване при ходене, което Мехур опитваше да прикрие с огромни усилия и чрез жестоки тренировки. Поздравихме се. Четиримата си разменихме банални думи за величието на онзи момент. За щастие Енигма не каза шегата си за сьомгата. Макар да изглеждаше доволен, Мехур имаше причина да се оплаче. Дамата, неговата любима Дама, бе преместена в по-малка зала, за да отстъпи мястото си на Масата и новата колек­ция от образци на весгготското изкуство. Той още не бе успял да преглътне това оскърбление. Известно време четиримата наблюдавахме Масата в мъл­чание. -      Твърде е малка, за да е предмет с божествени сили - отбе­ляза Дани. - Вярвате ли, че това наистина е Масата, за която се говори в легендите? -      Не знам - призна Енигма . - А и не ме интересува кой знае колко. Каквато и да е, ние я намерихме. Това ме кара да се чувствам добре. Не искам божествени сили, които да ми пре­доставят всички отговори във вселената... Ако ги имах, какво щеше да ми остане да търся? Би било много скучно. Кимнах мълчаливо. Нямаше как да съм по-съгласен с ду­мите ѝ. Отново млъкнахме и се загледахме в Масата. Не знам какви мисли пробуждаше тя сред колегите ми: може би си спомняха за Тесла , за когото рядко се говореше на глас, сякаш върху него бе паднало проклятие, осъдило го на забрава. А аз, докато съзерцавах Масата на Соломон, си мислех за Марк. Всичко, което ме бе сполетяло в Пещерите на Херкулес, мо­жеше да подхранва кошмарите на всеки здравомислещ човек в продължение на десетилетия, но при все това само един спо­мен от онези събития ме будеше посред нощ и ме преследваше с тревожните си страхове. Само един. Moris. Ти умираш. Марк беше първият, който прочете онази дума и от двама ни само той загина. Никога няма да разбера дали това беше сляпа случайност, или нещо по-зловещо. А и не искам да знам. Истината е, че твърде често сънувам кошмар, в който не Марк, а аз отварям онова ковчеже. Че моето тяло е останало да лежи, смазано под скалите в дълбините на Пещерите на Херкулес. Каква беше фразата, която Нарваес някога бе изрекъл? „Единствено тайната ни вдъхва живот. Единствено тай­ната.“ Най-добре тайните да си останат неразбулени. Без тайни не може да има търсене, а без търсенето всичко би било много скучно, както бе казала и Енигма . -      Добре, търсачи - каза Мехур и ни изтръгна от мислите ни. - Да не забравяме, че това тържество не е за нас. Имаме работа за вършене. -      Сега ли? - запита Дани. -      Да, сега. Трябва да ви кажа нещо важно. Отиваме в Ма­зето. Групата ни се измъкна дискретно от отворените за посети­тели зали. В онзи миг видях в единия край огледалните образи на Алфа и Омега . -      Ще ме извините ли за малко? - казах аз. - Трябва да говоря с някого. -      Чакаме те долу. Не закъснявай - отговори Мехур . Затегнах решително възела на вратовръзката си и пресякох залата, за да ида при близнаците. Чувствах се нервен. Още не бях отишъл да ги посетя лично, откакто бях избягал от магази­на им. Близнаците съзерцаваха короните, изложени в голяма вит­рина. Застанах зад тях и се изкашлях, за да привлека внимани­ето им. Обърнаха се почти едновременно към мен, в идеален синхрон. -      Леле, ама това наистина е Тирсо Алфаро... - каза единият. Погледнах към гърдите му: черна вратовръзка. Беше Алфа . -      Така изглежда, действително - съгласи се брат му. - Както е казал Цицерон: ecce confitentem r еит . 481 Може би трябва да си пазим портфейлите... Шегата беше твърде неделикатна, но предполагам, че си я заслужавах. -      Исках само лично да ви помоля за извинение. Уверявам ви, че в намеренията ми не влизаше да ви ограбя и че действах единствено в интерес на вашата сигурност, понеже знаех, че един престъпник е готов на всичко, за да се добере до Батери­ята от Кербала. -      Да, Мехур вече ни обясни - каза Омега. - Exitus acta pro ­bat 492 , предполагам. Приемаме извиненията. В края на краища­та, ти съвестно си изплати поръчката и ни върна Батерията. -      А и онази интересна кутия с пергамента - довърши Алфа . Имаше предвид предмета, който намерих в Пещерите, при му­мифицираните глави в делвите с меда. Запитах ги дали са разбрали нещо за него. -      Малко неща, честно казано - призна Омега . - Кутията е от позлатено сребро, с релефни изображения. Техниката изглежда свойствена за готите. Пергаментовото руло вътре е дълго метър и половина и е покрито със странни писмена. Не можахме да ги идентифицираме. -      Изпратихме образец до наш познат в Националния съ­вет за научни изследвания 501 , експерт палеограф. За съжале­ние не е от онези, които отговарят незабавно. Ще трябва да изчакаме. -      Какво друго ни остава - въздъхнах. - А какво стана с ци­линдъра с форма на риба? Още ли го пазите? -      Да, откакто ни го върна. Ако ти трябва отново, препоръч­вам ти този път да ни го поискаш. -      За момента не ми трябва. Достатъчно ми е да знам, че е добре охраняван... Мисля, че този предмет е много по-важен, отколкото предполагаме, но още не знам за какво служи. -      Надяваме се скоро да откриеш отговора, младежо - каза Алфа. - Опитът сочи, че откритията ти са твърде забележи­телни. Омега надигна чашата шампанско, която държеше. -      Междувременно, както е казал великият Хораций, nunc est bibendum! 512 За успеха на Националния корпус на търсачите. И за теб също, скъпи Тирсо. -      Няма да позволим от малката свада да се роди голяма не­навист - рече Алфа . -      „Книга за добрата любов“, Хуан Руис, протопрезвитер на Ита - поясни брат му. Получих уважение и благодарност, след което ги оставих да си разменят цитати, пословици и латински изрази, игра, с която вече бяха свикнали. Не за пръв път си помислих, че сигурно още от деца са били много атрактивни. Представях си ги като малки, с разрошени коси и с малки вратовръзки в различни цветове. Отправих се към Мазето. Открих останалите търсачи в засе­дателната зала. Мехур заемаше мястото начело на масата, а до него седеше Уркихо. Изненадах се да го видя там. -      Всички ли сме вече? Чудесно - каза адвокатът, като ме видя. Седнах. - На първо място, искам да ви пожелая на до­бър час от името на началниците ви. Скорошното ви откритие успя да благоразположи важни хора. Допускам, че дълго време никой няма да постави под съмнение ползата от Корпуса на търсачите. -      И сега идва неприятната част... - добави Мехур . Доло­вих саркастичната нотка в гласа му. Уркихо изглеждаше малко смутен. -      Добре... Аз не бих се изразил така обаче... - каза той. -      Какво става? - запитах. -      Да речем, че възстановяването на толкова важно съкро­вище осигури бъдещето ви, но в същото време предизвика и голям интерес към вас. На хората, които ви отпускат бюджета, би им харесало да притежават по-директен контрол върху дей­ността ви. -      Прескочи увода, адвокате. Работата е много по-проста - прекъсна го Мехур и после ни изгледа. - Ще ме сменят. -      Какво? - възкликна Дани. - Не могат да направят това. Нарваес те препоръча за поста. -      Вярно е, но администрацията не е задължена да следва препоръките му - обясни адвокатът. -      Особено сега, когато старецът не може да се възпротиви - добави Мехур . - Няма значение, малчо. Няма да оказвам съпро­тива. Всички знаете, че никога не съм искал това. Тук е нужен човек, който притежава качества на водач, а аз не съм такъв. Запротестирахме вяло. Мисля, че ни оскърби повече външната намеса, отколкото смяната на Мехур . Той имаше право: не беше добър ръководител. Прекалено се съмняваше и му струва­ше много да взема решения. Беше бърз и ефикасен механизъм, когато някой го активира, но му липсваше инициативност. На­кратко: превъзходен войник, но посредствен генерал. Може би смяната на ръководството щеше да е за добро, но повече щеше да ни хареса, ако ни бяха дали право на мнение по въпроса. -      Кой ще те замести? - запитах. Отговори Уркихо. -      Още не е решено, но вече се споменават няколко кандида­ти. След няколко дни ще разберете. Думите му бяха посрещнати с гробовно мълчание. -      Не искам да виждам тъжни физиономии - каза Мехур . - Трябва да се радвате за мен. Това е най-добрата новина, която биха могли да ми съобщят. Не можех да говоря от името на другите, но в моя случай се чувствах не толкова тъжен, колкото неспокоен. Надявах се но­вият ни директор да е поне наполовина ефикасен като Нарваес . Освен това се притеснявах, че губим автономността си, без да можем да направим нищо, за да го предотвратим: нещо, от кое­то старецът винаги се бе притеснявал. Сложихме край на събранието. Уркихо ни подкани да се върнем в Музея и да се насладим на откриването. В края на краищата, каза той, това непряко би могло да се смята и за празненство в наша чест. Първи излязоха Дани и Енигма , придружени от Уркихо. Ка­нех се да ги последвам, когато Мехур ме повика. -      Тирсо, почакай малко. Искам да поговоря с теб насаме. -      Какво има? -      Нищо лошо, новако, не почвай да трепериш - пошегува се той. Още ми викаше „новако“ от време на време, но вече без да влага обиден подтекст. Или поне така се надявах. - Преди да се превърна отново в обикновен полеви агент, има едно послед­но решение, което бих искал да взема. От официално естество, знаеш. -      За какво става въпрос? Мехур извади един плик от вътрешния джоб на сакото си и го постави върху масата. -      Ще ти дам име. Погледнах развълнуван плика. Беше ме срам да призная, но това, че Нарваес загина, без да е успял да ми даде име на тър­сач, ми бе донесло огромно разочарование. Напоследък се бях примирил и бях приел унизителната си липса на псевдоним, но да продължавам да се наричам Тирсо в свят, пълен с Енигми , Мехури, Алфи и Омеги, ме караше да се чувствам като прида­тък, все едно че още ми липсва нещо, за да спра да бъда обик­новен новак. -      Тук... вътре ли е? Мехур потвърди. Обзе ме абсурден страх да отворя плика. Ами ако новото ми име не ми хареса? Взех го и изгледах Мехур. -      Ти ли го избра? -      Горе-долу. Преди да бъде убит, старецът вече бе обмислил някои имена за теб. Това е едно от тях. Ако трябва да съм от­кровен, той не клонеше kъм него, но на мен ми се струва най- уместното. Продължих да протакам мига на отварянето на плика. -      Как искаше да ме нарече? -       Нарваес смяташе да те нарече Гръм . -      Гръм? - повторих и изкривих лице. - И защо? Мехур нетърпеливо цъкна с език. -      Не искаш ли най-сетне да отвориш проклетия плик? Бих искал да се върна горе и да се насладя на свободната си вечер. Подчиних се. С леко разтреперани ръце извадих лист хар­тия от вътрешността на плика. Върху него Мехур бе написал на ръка една дума точно под емблемата на Корпуса на търсачите. ФАР Навъсих се. -      Не ти ли харесва? - запита Мехур . -      Харесва ми... - казах неуверено. - Не е зле... Доста наподо­бява на фамилното ми име. -      Така е. Не ми беше хрумвало. Но си мисля, че ти пасва много добре... Фар ... Светлината, която напътства корабите в мрака. Всеки търсач има нужда от фар, може пък ти да се ока­жеш нашият. Както бе казал и той, всъщност никак не звучеше зле. Дори много добре звучеше. Фар . Повторих го наум. Започваше да ми харесва. -       Фар ... Да, мисля, че мога да свикна с това име. Той се изправи от стола си и сложи ръка върху рамото ми. Изглеждаше доволен. -      Идеално. Сега си истински търсач. -      Това означава ли, че ще спреш да ми викаш новак? Мехур ме погледна и се усмихна накриво. Много позната ус­мивка. -      Ще видим. Фар. Ще видим. Тръгна си и ме остави сам. Останах известно време, загледан в новото си име, написа­но на онзи лист. Вдигнах поглед и видях голямата емблема на НКТ, изработена от метал, която украсяваше стената на залата. Счупената колона, пламъкът, ръката и короната. Продължа­вах да не знам значението на тези символи. Все още не знаех и много неща около странното приключение, което наскоро бях изживял в Корпуса на търсачите. Продължавах да не знам какво, кой или коя е Лилит, каква беше зловещата роля на „Войнич“ в историята, защо Гелдерод толкова силно искаше да се сдобие с Батерията от Кербала или какъв беше онзи странен пергамент, който бях открил дълбо­ко под земята, обкръжен от глави на мъртъвци, балсамирани в мед. Все още имахме тайни за разгадаване... Добре е човек да знае, че още има въпроси без отговор. Това те подтиква да имаш цел. Кара те да се чувстваш жив. (Единствено тайната ни вдъхва живот...) Единствено тайната. Обратът, по който пое животът ми след онзи ден, беше из­ключителен. Бих могъл да ти разкажа, ако искаш: това е хубава история. Може да не е най-добрата, която знам, но е единствената, която никога не ще забравя. Бележка от автора Голяма част от събитията, описани в тази история, са измис­лени. Други почиват на действителността. Мисля, че няма при­чина да ги посочвам изрично. Нека читателите да решат кое е истина и кое - продукт на въображението ми. Може би ще се изненадат, когато го разберат. Въпреки това бих искал да изтъкна, че за съжаление „закон­ният“ грабеж на испанското културно наследство си е съвсем истински. В това отношение всички данни, изложени в книга­та, в същността си са истина. Изгубените из чужди пристанища сандъци, пълни с камен­ни блокове от средновековни манастирски градежи; кастилските обители, които украсяват невероятни карибски градове; съкровищата, осакатени или разпилени, за да заемат място в далечни музеи или частни имения... Всичко това е тъжна действителност и скромното ми мнение е, че трябва да се обър­не внимание на проблема. Много испански учени са писали по темата много по-обстойно, отколкото съм го направил аз в скромното си повествование. Особено препоръчително е есето на Хосе Мигел Мерино де Касерес и на Мария Хосе Мартинес Руис „Разрушаването на испанското културно наследство: У. Р. Хърст, големият прекупвач“, което често съм използвал като източник на информация при написването на този роман. Бих искал да благодаря лично на всички онези, които чето­ха черновите на книгата. Търпението и искреността им бяха безгранични, а идеите им - изключително ценни. Голяма част от достойнствата, които би могъл да притежава този роман, несъмнено се дължат именно на тези хора. Грешките са изця­ло мои. Изказвам огромни благодарности на Мария Бетес. Благодаря на Родриго Каретеро (на когото всъщност се дължи включване­то на Л. Р. Хъбард вследствие на изгубен облог в Австралия. Той знае за какво говоря). Благодаря на Карлос Морено и сес­тра му Марта. Благодаря на Исаак Посо. Благодаря на Барбара Сан Мартин, Игнасио Ирисар, Виктор Лопес Патиньо, Хавиер Бансо. Благодаря на всички тях. Наистина го заслужават. Специални благодарности отправям към сестра ми Карла. Мнението | е особено ценно, тъй като тя, като писателка, го­вори и език, който мнозина бихме искали владеем: този на чи­тателя. Много е вероятно без нея този роман никога да не бе видял бял свят. Във време, в което начините един автор да публикува творби­те си стават все по-многобройни, наличието на добър редактор по мое мнение е по-важно от когато и да било. Добрият редактор е търпелив, притежава интуиция, честност и шесто чувство, с ко­ето да насочи повествованието по верния път. Или поне така си мисля, откакто се запознах с Алберто Маркос, на когото изказвам благодарности заради голямата помощ, която ми оказа по време на творческия процес. Всеки писател се нуждае от редактор като Алберто. И накрая, един спомен: когато бях на десет години, кръстни­цата ми Тереса ми подари книга, принадлежала някога на баба ми Мерседес. Беше „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи. Мисля, че това беше първата книга, която изчетох на един дъх. Винаги съм си мислел, че това е била първата стъпка по пътя ми дотук. Благодаря ти, кръстнице. Благодаря и на всички вас, задето стигнахте до тази страни­ца. Надявам се пътешествието да ви е било забавно.                                                              Л. М. Notes [ ←1 ] 1 „Дейвид Копърфийлд“. Прев. Нели Доспевска. - Б. пр. [ ←2 ] 1 Библейските цитати са от Свещеното писание, издадено от Св. синод на БПЦ, 1993 г. - Б. ред. [ ←3 ] 1 Manor (англ.) - голямо феодално имение, hall (англ.) - голяма къща, замък, court (англ.) - дворец. Б. пр. [ ←4 ] 1 Плоски скъпоценни или полускъпоценни камъни, оформени във вид на кръг или овал с гладка полирана повърхност. - Б. пр. [ ←5 ] 1 В българския превод на Библията името на първородния син на Ной е Сим. Б. пр. [ ←6 ] 1 Вотивна корона - жертвен дар за Църквата, характерен за Византия, като тради­цията впоследствие била усвоена и от вестготските владетели. След коронацията владетелят принасял като постоянна жертва на Църквата короната, използвана по време на церемонията. - Б. пр. [ ←7 ] 1 Приблизителен цитат от поемата на Лопе де Вега „Какво ли имам, че приятел­ството мое дириш?“. - Б. пр. [ ←8 ] 1 По дяволите! (фр.) - Б. пр. [ ←9 ] 1 „Call of Duty: ghosts“ - популярна компютърна игра на компанията Infinity Ward. - Б. пр. [ ←10 ] 1 I2P - съкращение от Invisible Internet Project или „Проект за невидим интернет“. Представлява софтуер, който позволява да се предава трафик от потребител на потребител, като е осигурена допълнителна криптографска защита, което прави изключително трудно проследяването на даден източник на информация. - Б. пр. [ ←11 ] 1 Испански синдикат на летците пилоти. - Б. а. [ ←12 ] 1 Всъщност Омега преиначава стихове от Глава 85 на „Книга на мъртвите на древните египтяни“. На български книгата е в превод на Йордан Ватев. - Б. пр. [ ←13 ] 2 А междувременно лети, лети необратимо времето (лат.). - Б. пр. [ ←14 ] 3 Ето Човекът! (Йоан, 19:5). Ето я маската, (лат.). - Б. пр. [ ←15 ] 1 Какво имаме тук? Джебчия или нещо по-сериозно? (порт.) - Б. пр. [ ←16 ] 2 Педераст (порт.). - Б. пр. [ ←17 ] 1 Какво да правя с това? (порт.) - Б. пp. [ ←18 ] 2 По дяволите... Търсачи (порт.) - Б. пр. [ ←19 ] 1 Европейска университетска асоциация. - Б. а. [ ←20 ] 1 Мога ли да ви помогна? (порт.) - Б. пр. [ ←21 ] 1 Благодаря (порт.). - Б. пp. [ ←22 ] 1 Скъпи приятелю (хол.). - Б. пр. [ ←23 ] 1 Не мърдай! Ръцете на главата! (порт.) - Б. пр. [ ←24 ] 1 Из химна на Омир „Кастор и Полидевк“, преведен на английски от Пърси Биш Шели през 1818 г. - Б. пр. [ ←25 ] 2 Из „Трета самота“ от Луис де Гонгора. - Б. пр. [ ←26 ] 3 Търпението в постоянството е наша най-главна добродетел (лат.). - Б. пр. [ ←27 ] 1 Невинаги е това, което изглежда (лат.). - Б. пр. [ ←28 ] 2 Всичко, изречено на латински, звучи мъдро. (лат.). - Б. пр. [ ←29 ] 1 Както на небето, така и на земята (лат.). - Б. пр [ ←30 ] 1 Някогашният девиз на шотландските крале. Днес се използва от кралете на Обе­диненото кралство по време на пребиваването им в Шотландия. - Б. пр. [ ←31 ] 1 От malparido - нежелан (исп.) - Б. пр. [ ←32 ] 1 „Одисея“, Дванадесета песен. Прев. Георги Батаклиев. - Б. пр. [ ←33 ] 1 The Garb of Old Gaul - шотландски боен марш от XVIII век по музика на генерал Джон Рийд и текст на сър Хари Ърскин. Написан е по повод участието на Вели­кобритания в Седемгодишната война. - Б. пр. [ ←34 ] 1 Из „Ода на гръцката ваза“ на Джон Кийтс, превод Моис Бело. - Б. пp. [ ←35 ] 2 Другото име на Спарта. Според древногръцката митология: родното място на близнаците Кастор и Полидевк. - Б. а. [ ←36 ] 3 Представлението свърши (лат.). - Б. а. [ ←37 ] 1 Щастието спохожда смелите (лат.). - Б. пр. [ ←38 ] 1 Ако обичате (хол.). - Б. пp. [ ←39 ] 1 „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“, част втора, глава 43. Превод: Тодор Нейков и Стоян Бакърджиев. - Б. пр. [ ←40 ] 2 Цитатите са от Сонет 172 и Сонет 93 на Лопе де Вега. - Б. пр. [ ←41 ] 1 Алфа се позовава на Гонгора и поемата му „Стига вече, слепи ми братко, стига вече“. - Б. пр. [ ←42 ] 2 Приблизителен цитат от поемата на Франсиско де Кеведо, посветена на цар Балтазар, който по време на прочутия си пир осквернява свещените чаши от Соломоновия храм. - Б. пр. [ ←43 ] 1 Срамота! (фр.) - Б. пр. [ ←44 ] 1 „Sanctus“ в католическата литургия или Серафимска песен в източноправославната. Различна е от Трисветата песен и се състои от думите: Свят, свят, свят, Господ Саваот, изпълнил цялата земя със своята слава . - Б. пр. [ ←45 ] 2 Бог; крепък (силен), безсмъртен, (лат.). - Б. пр. [ ←46 ] 1 Предателство (нид.). - Б. пр. [ ←47 ] 1 Игра на думи. Salomon - Соломон. Salmon - сьомга (исп.). - Б. пр. [ ←48 ] 1 Ето го призналия се за виновен (лат.). - Б. пр. [ ←49 ] 2 Целта оправдава средствата (лат.). - Б. пр. [ ←50 ] 1 Centre National de la Recherche Scientifique - френска организация, съответства­ща на Висшия съвет за научни изследвания на Кралство Испания. - Б. а. [ ←51 ] 2 Сега да пием (лат.). - Б. пр.