antique lovech Grobnicite bg lovech calibre 2.8.0 3.2.2017 be96702e-08f4-4ebe-9a11-ad88b7051f19 1.0 0101 1. Панония, 453 г. Варварският лагер беше огромен. Приличаше на добре организиран град, който се мести от място на място според прищевките на своя владел. Ала сега в мъждивия сумрак на ранната утрин лагерът приличаше на разбунен мравуняк - лутаха се хиляди воини, пищяха жени, търчаха объркани деца. Стотици коне, крави, овце и кози цвилеха, мучаха и блееха сред общата суматоха и вдигаха шум до небесата. Смрадта на хората и животните се смесваше с дима от горящите огнища. Слугата на Приск събуди господаря си, убеден, че всеки момент може да загубят живота си насред тази орда от непредвидими варвари, а на всичкото отгоре и синът на върховния вожд беше дошъл с мрачна осанка, за да отведе господаря му. Приск забърза по неравната пътека, като се опитваше да избягва коловозите от каруците и многобройните дупки, за да не си изкълчи някой глезен. Toй с все сили се мъчеше да не изостава от Елак, но леките му сандали бяха пригодени за разходки по гладките константинополскн улици, а не за търчане по разкаляни пътища. За разлика от него, Елак беше воин, наследник на прочути предци доживял до зряла възраст благодарение на силата и ловкостта на мишците си. Щом наближиха огромната шатра на върховния вожд, която можеше да побере стотици хора, чуха отчаян вой и стенания. Приск вече беше разбрал от Елак какво се е случило през нощта. Той забави ход и изправи гръб – не биваше да изневерява на римското достолепие. Беше дипломат и по подразбиране на него се падаше задачата да опише историята на този изключителен ден. Беше ясно, че Елак дойде при него, защото Приск е най-ученият човек наоколо и може би щеше да успее да спаси живота на върховния вожд. Ала по стенаннята личеше, че са закъснели. Приск скри страха си. Варварите му се пречкаха, търчаха насам-натам и взаимно подклаждаха яростта си. Надушваха страха като кучета. Бяха опитни убийци по рождение и благодарение на вродената си свирепост бяха успели да завладеят огромни територии - от най-далечните кътчета на Азия чак до Европа. Събудени от виковете, воините бяха наизскачали от шатрите с оръжията си, с които спяха. Ако варварите усетеха страх у чужденеца, щяха да го разкъсат безмилостно. Елак въведе Приск в огромната шатра на вожда. Римлянинът стърчеше почти една глава над повечето мъже, които се бяха стълпили вътре. Те бяха варвари, идваха от Далечния изток, бяха ниски и широкоплещести като всички варвари, с мощни ръце и крака. Лицата им приличаха на грубо обработена кожа. Над главите на мъжете Приск виждаше вътрешните покои на владетеля. Сигурно там беше вожда. Воините, застанали пред покоите, вече вадеха къси ками и порязваха бузите си, за да поточе кръвта им като сълзи. Приск си запроправя път между обезумелите мъже. За миг зърна в дъното Илдико – младата невяста на вожда. Седеше на купчина пищни килими в ъгъла, колкото бе възможно по-далеч от съпруга си. Ридаеше, ала никой не я утешаваше. Всъщност никой не ѝ обръщаше внимание. Един от пазачите на вожда се обърна към струпалата се тълпа, за да го видят как в знак на безутешна скръб обезобразява лицето си с късия си меч. Приск използва този момент и се плъзна в покоите на вожда. Взря се в проснатото тяло и разбра защо момичето е толкова поразено. Великият варварин, „Бичът Божий“, лежеше по гръб на мекото легло с копринени чаршафи, устата му зееше като на хъркаш пияница. От носа и устата му бликаше кръв и се събираше в локвичка под главата. Приск пристъпи към Илдико и я вдигна на крака. Прибра един дълъг рус кичур зад ухото ѝ и прошепна: -      Всичко ще бъде наред! Спокойно! Отишъл си е, нищо повече не можеш да сториш. Ела! - Говореше, за да я успокои, за да чуе и тя човешки глас, без значение какво ѝ казва. Илдико беше седмата жена на вожда и въпреки красотата си, беше просто едно дете - дар за завоевателя от германското ѝ племе. Тя разбираше латинския на Приск също толкова добре колкото собствения си готски, но той не беше сигурен какви езици говорят пазачите, така че не посмя да ѝ каже нищо повече. Помогна ѝ да излезе на светло и на чист въздух. Под лъчите на изгрева момичето приличаше на призрак, тъй бледо и слабо беше. Приск се надяваше да я отведе далеч от тълпата, преди някой воин да я заподозре за смъртта на вожда. Невежите са подозрителни по природа - дори ако някой загине, ударен от мълния, те ще си помислят, че нарочно е призован гнева на боговете. Приск се огледа и забеляза няколко от жените, дошли с Илдико за сватбата. Те стояха встрани и наблюдаваха със страх случващото се. Той им я предаде и им нареди бързо да я изведат от увеличаващото се множество. Приск проследи с поглед жените, за да е сигурен, че никой няма да ги спре. В този момент изневиделица четири яки ръце се вкопчиха в неговите. Обърна се. за да види кои са мъжете, които го държат така здраво. Едва ги разпозна, макар да ги беше виждал на всяка среща с вожда. И двамата бяха нарязали лицата си и бяха почти неузнаваеми заради стичащите се кървави вадички. Нямаха почти нищо общо с мъжете, с които снощи се смя и пи в чест на сватбата. Двамата го повлякоха към шатрата на вожда. Тълпата се раздели, за да им направи път към покоите на владетеля. Тялото стоеше така, както го остави преди малко Приск. Над вожда се бяха надвесили Ардарих, вождът на гепидите и Онегезий, най-довереният другар на Атила. Ардарих приклекна и вдигна стомната вино, от която върховният вожд бе пил, преди да умре. -      Илдико му наля от това вино снощи, нали? - попита сухо той. Онегезнй вдигна бокала до вожда и го помириса, а Приск рече: -      От седмици носът му кървеше. Може би се е влошило, докато е спял, и се е удавил в собствената си кръв. На нещо подобно ми прилича... Ардарик изсумтя презрително. -      Никой не умира от разкървавен нос. Атила е водил битки цял живот. Ранявали са го много пъти и никога не е кървял до смърт. Било е отрова! -      Така ли мислиш? - попита Приск и ококори театрално очи. - Така мисля! - рече твърдо Ардарих. - И си мислех за теб! Император Теодосий те изпрати при нас преди четири години заедно с посланика Максимин. Преводачът ти Вигил бе заловен да крои убийството на Атила. Вместо да ви убие всички, Атила ви върна при императора ви. Може би е сгрешил. И може би Вигил не е бил единственият, който е искал ла убие вожда. Онегезий наля вино в бокала на Атила и протегна ръка. - Докажа че не си го отровил. Изпий го! Приск рече: - Не знам дали това вино е отровено или не. Ако е, това няма да докаже, че съм бил аз. Със сигурностне бях тук с вожда и невястата му в брачната им нощ. Единственото, което ще постигнете, като ме накарате да изпия виното, е да убиете и мен. -      Страхът ти те осъжда! – светнаха гневно очите на Онегезий и той посегна към меча си. Приск взе бокала. -      Ако умра, помнете, че съм невинен! - После го вдигна към устните си и го пресуши. Всички чакаха и наблюдаваха внимателно Приск. Елак пристъпи по-близо. -      Е, Приск? -      Не усещам нищо. Има вкус на вино. -      Горчиво? Кисело? -      Като всяко друго вино - сладко като плод, ала с няколко капки оцет. Ардарих подуши бокала, сложи малко вино на пръста си и го облиза. Кимна на Онегезий, пусна бокала до тялото на вожда, излезе и викна към воините: -      Нямало е отрова! Умрял е от болест! Приск последва Ардарих, излезе от покоите на вожда и си запроправя път през струпалите се воини. Те изглеждаха страховито с изпълнените си с болка очи и плувналите в кръв лица. Това бяха мъже, които не умееха нищо друго, освен да убиват. Биеха се, хранеха се и понякога дори спяха на конете си - това беше целият им живот. За три поколения тези мъже бяха подчинили всички племена от равнините оттатък река Волга, та чак до Галия. А тази сутрин загубиха най-великия си водач. Кой знае какво биха могли да сторят на непознат от чужда страна в скръбта и в гнева си? Приск крачеше бързо с наведена глава, като не поглеждаше в очите който и да било от воините, тълпящи се в шатрата на вожда. Щом се озова навън, незабавно се отправи към собствената си палатка и подготви олтар със запалени свещи, за да се помоли за душата на Атила. Все пак, бе ги слушал, когато той и останалите римляни му разказваха за християнството. Дори веднъж се срещна с папа Лъв в Мантуа. Приск таеше надежда, че нещо може и да посее семето на вярата в ума му. Във всеки случай беше по-добре да го жали, също толкова видимо, колкото и останалите. Приск се насили да повърне, изпи много вода и повърна отново. Стана му по-спокойно виното вече не беше в тялото му. Едва следобеда излезе от малката си шатра и се отправи към центъра на лагера. Шатрата на върховния вожд беше разглобена. Наблизо бяха разчистили обширно пространство. В средата му се издигаше нещо огромно, подобно на бяло привидение. Приближи се и го докосна. Беше гигантска шатра от бяла коприна. Нежната тъкан помръдваше и се издуваше от вятъра. Приск прекрачи прага и се огледа. В средата, на огромно ложе лежеше върховния вожд в цялото си великолепие - със скъпи пурпурни одежди както се полага на крал-воин, и най-скъпи оръжия, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни. Край ложето яздеха диви конници - най-добрите воини на Атила, мнозина от тях вождове на свои племена или на цели народи. Конниците не спираха да обикалят и да пеят за победите и подвизите му, а от лицата им капеше кръв като сълзи. Пееха, че Атила е най-великия вожд и заслужава не само прозрачните сълзи на жените, но и червените сълзи на воините. Кръвта беше попила в брадите и капеше по дрехите и конските гриви. Приск клекна и докосна с чело земята, за да видят воините, че и той отдава почит по своя си начин, след това се върна в палатката си. Следващите три дни не излезе и през цялото време описва живота на Атила като върховен вожд и смъртта му в нощта на сватбата му. Много хора посетиха Приск и споделиха чудовищните прояви на скръб, които бяха видели, а неколцина му разказаха за съперничеството между Елак, най-големият син, и Денгизик - вторият, както и за неприязънта на третият син, Емак, към двамата по-големи, задето не го уважавали. Други пък му споделиха презрението на Алдарих към всички тях, задето не изчакали с битките за власт поне докато погребат баща си. На четвъртия ден Приск отново влезе в бялата шатра и сред огнената светлина на стотици пламтящи факли завари да приготвят върховния вожд за погребение. Поставиха Атила в три ковчега. Най-големият беше железен. В него сложиха сребърен, а третият беше от чисто злато. Натъпкаха ковчезите с обсипаните със скъпоценности оръжия на стотиците царе, победени от Атила. Той беше завладял десетки азиатски племена, беше победил аланите, остготите, арменците, бургундците, беше преминал като ураган през Балканите, Тракия, Скития и Галия. Беше плячкосал Мантуа, Милано, Верона и беше превзел по-голямата част от Северна Италия. Беше победил легионите и на западната столица Рим, и на източната Константинопол. Виждаха се спиращи дъха купове скъпоценни камъни и злато, в които се отразява светлините на погребалните огньове. А и самите ковчези бяха цяло състояние. Приск си помисли, че най-вътрешният ковчег от близо тон злато е годишният налог на Източната Римска империя към Атила. Отвътре проблясваха студенозелени смарагди, кървави рубини, наситеносини сапфири, пламтяха и оранжеви гранати, жълт кехлибар, нефрит - толкова различни и толкова завладяващи, че окото не можеше да се спре на никой от тях за дълго. По смрачаване се събраха около хиляда конници от личните телохранители на Атила. Затвориха ковчезите, поставиха ги на огромна кола, единствена способна да поеме товара, и поеха на път без нито един факел. Седмици по-късно Приск товареше керван мулета за дългия път обратно към дома и към император Маркиан. Месец шеше да пътува от тези земи на неверници до константино- полските палати - всъщност, след всичко преживяно щеше с радост да се върне у дома. Следобед лагерът внезапно зажужа каго разбунен кошер - хората сочеха в далечината, викаха и ръкомахаха. Приск отиде да види какво става. Елитните конници от погребението се връщаха. Галопираха в далечината и прахолякът от копитата на жребците се носеше като огромен облак много преди да се покажат самите конници. Ардарих, Онегезнй и тримата синове на Атила - Елак, Денгизик и Ема, както и огромно множество воини, се бяха събрали в покрайнините на лагера да ги посрещнат. Шом конниците пристигнаха в лагера, те слязоха от седлата и се поклониха на събралите се вождове. В проява на рядка почит, вождовете също се поклониха. Елак, най-големият син на Атила, пристъпи до водача им Можу, постави длан на рамото му и каза: -      Разкажи ни! Можу отвърна: -      Откарахме върховния вожд до един завой на реката, далеч оттук, откъдето рядко минават хора. Построихме крипта дълбока колкото двамина изправени мъже, с вход под наклон и внесохме ковчезите вътре. След това покрихме криптата и входа. Обиколихме с конете много пъти, така че да не се разбере къде е криптата. След това отклонихме реката, така че да тече над гроба на върховния вожд завинаги. Елак прегърна Можу. След това се качи на една волска кола и произнесе благодарствена реч към хилядата, били се редом с баща му и защитили тялото му след смъртта му. Когато слезе, се провикна: -      Сега ги убийте! Хилядата бяха обградени от огромна армия. На Приск му се струваше, че мъжете изчезват като плувци под приливни вълна - ту се мяркаше някоя ръка, ту някоя глава. Хилядата конници сякаш потънаха под тежестта на цялата армия. Никой от тях не се възпротиви, никой не опита да се качи на коня си и да избяга. Приск се чудеше дали е защото са били изненадани, или защото са знаели, че ще загинат, задето са видели къде е погребан Атила. Зариха труповете на убитите там, където ги бе сварила смъртта. През цялото време водачите говореха за тяхната вярност, чест и смелост. На Приск му се струваше, че за варварите клането на невинни хора е неизбежна и естествена част от смъртта на велик владетел. Двете неща сякаш бяха свързани. Призори на следващия ден Прнск напусна лагера със сто и петдесет мулета, натоварени със запаси и скрити сред тях скъпи за него предмети - летописите му за времето, прекарано сред варварите, личните му книги и няколко спомени от приятели. Взе със себе си и Илдико, вдовицата на Атила, на която обеща да я върне при родителите ѝ в германските територии, когато успее да си уреди преминаване оттам. Вече се бяха отдалечили на ден от варварския лагер, когато той се приближи до мулето, което яздеше, и я заговори: -      Ето, дете, нали ти казах, че ще си в безопасност? Варварите се убедиха, че няма отрова и нито един от двама ни не би могъл да е отровител. -      Чух, че са те накарали да пиеш от виното. Защо си жив? -      Отровата трябва да се приема постепенно, ден след ден, преди да подейства. Давах я на Атила седмици наред. Трябваше да се натрупа достатъчно, за да може твоята доза да го довърши. Но сега си мисли за по-приятни неща. Скоро ще си много богата. -      Задръж си златото! - каза тя. - Направих го заради народа си. Просто ме прибери у дома. -      Императорът би искал да те върне у дома с награда. Стореното от нас навярно ще спаси империята. -      Не ме интересува империята! Приск продължи да крачи, умислен. Беше сторил всичко както трябва - събра сладката детелина сам, търпеливо я остави да престои, докато плесеняса и след това направи отрова, която имитира болест. Докато крачеше мълчаливо, той съчиняваше хрониката си за времето, прекарано при варварите. Щеше да опише всичко: мисията с Максимин отпреди четири години, когато планът за покушението беше приписан на преводача Вигил, действията на варварите, личността на върховния им предводител. Щеше, разбира се, да пропусне детайлите около смъртта на Атила. Всеки неразкрит трик може да бъде използван отново. Ясно беше, че скоро Западната Римска империя ще преклони глава пред враговете си. Легионите ѝ вече не можеха да отблъскват непрестанните нашествия - едно от друго по-свирепи и многобройни. Беше въпрос на количество. Източната Римска империя имаше по-фин подход, който не се осланяше на количеството - императорът прати един-единствен човек да сложи край на варварската заплаха и той успя. Затова и Източната империя щеше да просъществува още хиляди години. Илдико определено бе красива млада жена, помисли сн Приск, докато гледаше грациозната фигура, млечнобялата кожа и златистите коси на германката. Да я вземе за себе си би било върхът на тихия му триумф над великия Атила. Но не, каза си той. Един пратеник на Рим би сторил точно товач но не и пратеник на Константинопол. 2. Край Гранд Айл, Луизиана 2012 г. Реми Фарго се плъзгаше в топлите води на Мексиканския залив, като почти не помръдваше с плавници. Напълни мрежата с нащърбени парчета, заровени допреди малко в пясъка. Прецени, че оригиналния съд е бил около двайсет и пет сантиментра широк и дълбок около десет - струваше ѝ се, че е успяла да събере всичко. Не искаше да одраска емайла по парчетата, затова не сложи нищо друго в мрежата. Вдигна глава към дъното на лодката, черни фантомни очертания на двайсет метра над нея, понесли се по сребристата водна повърхност. Издиша, от мундщука изскочиха мехурчета и се издигнаха към слънчевите лъчи, които играеха във водата. Реми улови погледа на съпруга си Сам, посочи към мрежата и вдигна палец. Той вдигна нещо подобно на еленов poг и ѝ отдаде чест с него, след което кимна. Реми ритна лениво няколко пъти и мускулестото ѝ тяло се плъзна нагоре сред пасаж лъскави рибки, които се завихриха край нея като миниатюрна ледена буря, а после се отдръпнаха. Реми се показа на повърхността и зърна някаква друга лодка в далечината. Отново се гмурна, мина под тяхната лодка, излезе от другата ѝ страна и изчака Сам. Изпод нея забълбукаха мехурчета, първо се показа главата, а след това и маската му. Реми извади мундщука и пое няколко глътки въздух -      Пак са тук! Сам се скри под водата за малко и излезе при кърмата като се придържаше към витлото, за да се слее със силуета на лодката. -      О, да, те са - същата лодка, черен корпус, сив отгоре! - Погледна отново. - Същите пет... не, шест човека. -      Трети ден поред - отбеляза Реми. -      Сигурно си мислят, че сме открили Атлантида. -      Шегуваш се! Но може и да е така. Е, едва ли смятат, че сме открили Атлантида, но така или иначе не знаят какво правим тук. Това е брегът на Луизиана. Може би тършуваме из останките на стар испански кораб със съкровища, довлечен тук от някой ураган. Или кораб от Гражданската война, потопен при блокадата на брега. -      Или Шевролет от 2003 г., с който някой се е хвърлил от моста нагоре по течението. Намираме се във вода, дълбока двайсет метра. Сигурно просто пият бира и се мажат един друг с лосион против слънце. Реми остави течението да я отнесе при Сам и се хвана за рамото му, за да вижда по-добре другата лодка. - Благодаря за пълната липса на любопитство, господин Шегаджия. Следят ни и ни наблюдават. Видя ли? Слънцето се отрази в нечий бинокъл. -      Сигурно ме снима папарак. -      Давай в този дух, но помни, че е почти толкова опасно’ непознати да си мислят, че сме открили нещо ценно, колкото и това наистина да открием нещо ценно. Крадците напададат, докато си броиш парите. -      Добре - каза той. - Три дни са тук, но не се приближават. Ако го направят, ще си поговорим. Междувременно триябва да картографираме потъналото селище. Последните няколко седмици бяха интересни, но не бих посветил остатъка от живота си на морската археология. Сам и Реми винаги твърдяха, че репутацията им на търсачи на съкровища е плод на въображението на скучаещи репортери. Но си беше истина, че и двамата имат силен интерес към историята и желание да я наблюдават от първия ред. Ето защо тази пролет доброволно се посветиха на гмуркане в полза на щата Луизиана. Един местен археолог на име Рей Холбърт обхождал брега, за да види какви са щетите от скорошните нефтени течове след пожара на една от платформите, и случайно се натъкнал на парчета от съдове, довлечени от прилива. Определено били с местен произход, а също така и доста стари. Поискал субсидия от нефтената компания да проучи находките от, както по всичко личало, потънало селище. Когато Сам и Реми разбраха за проекта, предложиха да помогнат и сами да поемат своите разноски. Реми се обърна към съпруга си: -      Гмурни се с мен. Мисля, че намерих още едно огнище. Вземи и фотоапарата. Сам се протегна през борда, взе фотоапарата за подводни снимки и двамата отново се потопиха. Реми гореше в работата си. Заведе съпруга си до каменното огнище и го остави да го разгледа, докато самата тя снимаше от всички страни, за да се видят ясно разположението на парчетата от съдове край него. Сам наблюдаваше елегантните ѝ движения - в неопрена си тя приличаше малко на своя собствена сянка, и забеляза, че изпод качулата ѝ се подава кичурче червеникавокестенява коса. Улови искрящите ѝ зелени очи зад маската и с усилие на волята се съсредоточи върху подредените в кръг опушени камъни, коиго беше открила под пясъка. Напълниха мрежите си с още парчета за описване и картографираха мястото, където са ги открили. Ненадейно и Сам, и Реми, едновременно доловиха жуженето на витло. Шумът се усили и над тях се плъзна черен корпус, който плискаше вълни и пяна наляво и надясно. Вървеше устремно право към закотвената им лодка. Лодката им се разклати, веригата на котвата и се опъна, а след това отново се отпусна, когато другата лодка забави и запърпори на празен ход на метър разстояние. След минута-две черният корпус отново ускори и се отдалечи с висока скорост, като подскачаше по гребените на вълните. Сам посочи нагоре н двамата се изкачиха. Реми се качи в лодката, последвана от Сам. Свалиха водолазните костюми и Реми каза: -      Е? Сега се приближиха повечко, нали? Радвам се, че не излизахме на повърхността, докато машината им ръмжеше към нашата. Сам сякаш предъвкваше нешо мислено. -      Мисля, че дойдоха да видят какво вадим от дъното. -      Дано хубаво са огледали - отвърна Реми. - Не искам някое витло да ме разкъса заради парчета съдове и вмирисани мидени черупки. -      Да видим кои са - предложи Сам. После запали двигателя и пристъпи към носа. Реми пое руля и малко по малко доближи лодката до котвата, за да могат по-лесно да я освободят от пясъка. Сам я издърпа и я прибра. Реми завъртя руля, за да може Сам да вземе и шамандурата с флагчето, което предупреждаваше за гмурци - червено с бяла диагонална ивица, както и лампата, сигнализираща за закотвен кораб. Той ги прибра, а съпругата му настъпи газта и лодката полетя към пристанището на Гранд Айл. Сам отиде при Реми, подпря лакти на покрива на кабината и огледа хоризонта с бинокъла си. Дългата меднокестенявл коса на Реми се вееше на вятъра. Сам рече: - Не виждам лодката им. Сигурно са я прибрали в пристанището. Може и ние да поемем натам. Реми зави към пристанището с максимална скорост, точно пред входа му рязко намали. В далечината се показа кагер на бреговата охрана. -      На косъм! - засмя се Сам. - Можеше да се наложи да му правиш мили очи, за да не ни глоби. -      Не ме глобяват, защото не нарушавам никакви закони - отвърна закачливо тя и му направи мили очи. - Поеми руля! Сам намали още повече, до скоростта на ходещ човек. Реми се наведе и прокара пръсти през дългата си коса, за да я вкара малко в ред, изправи се и хвърли поглед към Сам. -      Още се оглеждаш за тях, нали? -      Най-вече съм любопитен. Чудя се докога ще ни следват навсякъде аматьори, иманяри и грабители на гробове. - Ами, май попрекали с интервютата напоследък. Особено с онази телевизионерка от Бостън, с дългата черна коса. - Тя му се усмихна. - Разбирам защо лапаше всяка нейна дума така. С онзи обработен глас въпросите ѝ звучаха много умно. Сам се усмихна на Реми, но не ѝ се върза. Оглеждаха кейовете за черно-сивата лодка, но не я забелязаха. Стигнаха до своята стоянка, спряха, привързаха лодката за големите кнехтове и окачиха фендерите отстрани. Докато миеха с маркуч неопрените си и вадеха резервоарите на палубата, за да ги занесат за пълнене в сервиза на Дейв Кармоди, не пропускаха да се оглеждат за другата лодка. -      Хей, Фарго! - викна им Рей Холбърт, който идваше към тях по кея, като го караше да се поклаща леко на понтоните си. Беше висок и червендалест, а от движенията му бликаше енергия. Винаги крачеше широко и жестикулираше оживено. -      Здрасти, Рей! - отвърна му с усмивка Реми. -      Намерихте ли нещо? Сам повдигна покривалото на един сандък до кърмата в него имаше няколко пълни мрежи. -      Оше няколко парчета, които открихме до едно каменно огнище, няколко меки кремъчни инструмента, еленов рог, от който някой е дялкал парчета, вероятно за върхове на стрели. Почти сме картографирали мястото. Реми му подаде фотоапарата. - Всичко е вътре. Може да ги свалиш на компютъра и да ги наложиш върху картата на мястото, откъдето е тинята - Страхотно! - зарадва се Рей. - Добре се движимл Мисля, че ще успеем да картографираме и трите селища в тази част на бреговата линия и да прегледаме всичко отново, преди да ни свършат парите. - Когато свършат, ще помогнем - обеща Сам. - Може и да удължим малко работата. -      Да почакаме и ще видим - намеси се Рей. -      Последвай ни с камиона до къщурката ни - каза Рени.. Ще ти предадем най-новите находки. Картите и снимките са подготвени, предметите и костите са надписани и маркирани в координатната мрежа. Ще ми е по-спокойно, ако всичко е при теб. - Добре - отвърна Холберт. - Научаваме много за тези хора. Доскоро не знаехме почти нищо. Въглеродното датиране показва, че и вашето селище като другите две е било потопено от надигащото се море около 700 г. Всички са с приблизително едни и същи размери - около пет-шест семейства в малки обиталища с каменни огнища. Препитавали са се от морето, но са ловували и на сушата. Тези първи няколко обекта бяха чудесни. -      Казваш ни, че е време за следващите? - полита Реми. -      Вдругиден искам да преместя всички на няколко километра на запад. Имаме пет-шест възможни обекта, а всеки гмуркачески екип е обходил само по един. Вдругиден искам всички да направят първоначално проучване на ново място по брега на нос Каминада. Така ще имаме по-добра представа какво ни предстои да свършим, преди да започнем да губим летните си доброволци. Вероятно ще елиминираме повечето обекти, когато стигнем до тях под вода. След десет минути тримата се озоваха пред къщурката, която Сам и Реми бяха наели на една пресечка от южната брегова ивица на Гранд Айл. Беше едноетажна, на подпори, с боядисани в бяло дъсчени стени и голяма веранда, където обичаха да сядат и да се наслаждават на бриза от Мексиканския залив. Сам и Реми обичаха да пътуват инкогнито и нищо в къщата не издаваше, че в нея е отседнала двойка мултимилионери. Верандата беше покрита с нисък покрив, а зад нея проблясваха два големи прозореца с почти пряка гледка към водата - по един за всяка от спалните, разделени от малка баня. Бяха превърнали едната спалня в склад за предметите от потъналото сслишс. Тримата влязоха вътре. Сам започна да му показва намереното на Рей Холбърт, докато Реми се изкъпе. Той подаде на учения картата, където старателно бяха отбелязали местата на находките. Даде му и карти памет, пълни със снимки, за да е ясно кой предмет как е разположен спрямо останалите. Холбърт огледа картата. -      Всички тези еленови рога и кости ми говорят, че водата доста е изменила релефа. Сигурно е имало залесени хребети преди приливните вълни да ги заличат. Сега има най-вече блатисти вирове и плитчини. -      Срамота е да продължаваме нататък толкова скоро - намеси се Реми, която се беше изкъпала и преоблякла във вечерен тоалет като за Гранд Айл: шорти, поло с широки ръкави и джапанки. - Макар че няма да ми липсват сенките ни. -      Какво искаш да кажеш? - попита Холбърт. -      Сигурно ние сме си виновни - каза Сам. - Следва ни някаква гмуркаческа лодка: гледат ни кьде ходим и ни зяпат с бинокли. Днес се доближиха на метър от нашата лодка, сякаш искаха да видят какво сме извадили. -      Странно... - промърмори Холбърт. -      Е, както казах, може ние да сме твърде подозрителни. Това е цената на снимките по вестниците - отвърна Сам и погледна към Реми. - Или по-скоро на снимките на Реми. Както и да е, ще ти помогна да натоварим всичко в камиона, преди да се изкъпя След двайсетина минути пикапът на Холбърт беше пълен и тримата отидоха да вечерят в един близък ресторант - белени стриди, скариди на скара със сос ремулад, прясно уловена риба и бутилка изстудено шардоне от лозята Кистлър в Калифорния. След като се нахраниха, Сам каза: -      Какво мислиш? Искаш ли да си разделим още една бутилка вино? - Не, благодаря - отвърна Рей. - И аз не искам - каза Реми. - Ако имаме само ден за онова селище, по-добре да започнем утре рано. Това ще е последния ни шанс да открием нещо интересно. -      Права си - съгласи се Сам. Пожелаха лека нощ на Рей, прибраха се в къщурката си, заключиха вратата и изгасиха лампите. Оставиха вентилаторът да се върти мързеливо над главите им и заспаха под шума на прибоя. Сам се събуди с първите слънчеви лъчи, които се промъкнаха през открехнатите завеси, като се надяваше, че ще успее да се измъкне от спалнята, без да събуди Реми. Но тя вече седеше с чаша кафе на верандата, облечена и готова за работа. Сам и Реми минаха през едно кафене да си купят кроасани и кафе, и се отправиха към кея. Щом доближиха лодката, спряха изненадани. -      Виждаш ли? - прошепна Реми. Сам кимна. Той събу обувките си и пристъпи на носа. Каютата беше затворена, но катинарът беше разбит. Той отвори плъзгащата се врата и надникна вътре. -      Екипировката ни е прецакана. -      Пипали са я? - Това не са точните думи. Прецакали са я. - Сам извали мобилния телефон и набра някакъв номер. - Ало, Дейв? Сам Фарго е. Явно имаме проблем тази сутрин. На кея сме й някой е разбил лодката ни. Счупили са регулаторите ни и са нарязали маските и плавниците ни. Не мога да ти кажа какво са направили с резервоарите ни, но много бих внимавал да не ги натоварвам. Още не съм проверил двигателя. Можеш ли да ни дадеш резервна екипировка веднага, за да не загубим този ден напълно. Междувременно аз ще повикам полицията. Дейв Кармоди отвърна: -      Няма проблем, Сам. Ще съм при вас след половинин с всичко необходимо. И по-добре аз да повикам ченгетата вместо вас. Гранд Айл е малък и ме познават. Знаят, че ще трябва да ме гледат в очите още двайсет години. - Благодаря, Дейв! Чакаме. Сам прибра телефона и седна на палубата. Известно време не помръдна, просто гледаше към водата. Реми внимателно наблюдаваше съпруга си. - Сам? -      Да? - Обещай ми, че не планираш нищо нелицеприятно. - Не и нелицеприятно. - Ще ми се наложи ли да нося пари за гаранция? -      Не е задължително - отвърна той. Тя изсумтя, без да го изпуска от поглед и извади телефона си. - Делиа? Реми Фарго е. Как си? О, чудесно! Хенри в съда ли е, зает ли е? Може ли да поговоря с него? Чудесно! Благодаря! - Докато чакаше на телефона, Реми закрачи към кърмата. - Хенри? Искам да те помоля за една малка услуга. - Тя извърна лице от Сам и понижи тон, така че Сам да не я чува. -      Благодаря ти, Хенри. Ако му кажеш предварително, ще се радва. Чао! -      Кой Хенри беше това? - попита Сам. -      Хенри Клей Барлоу, адвокатът ни. -      А, този ли? - Посъветва ме да не се готвим за гаранции. Вместо това ще се обади на приятел в Ню Орлиънс, който ще е готов да влети с хеликоптер и куфар пари и призовка за съда, за да установи дали сме законно задържани. Хенри казва, че този тип е истинска змиорка. -      Значи високо го цени. Какво ще ни струва? -      Зависи какво ще правим. - Да, има логикал - Сам чу шум от дпигател и се обърна към кея. -      Ето го и Дейв. Камионът иа Дейв спря на един от крайните кейове. От него се измъкна униформен полицай с кутия с инструменти. Полицаят беше едър, рус и широкоплещест, но с коремче, което заплашваше да изпокъса копчетата на ризата му. -      Здрасти, Сам! - каза Дейв и се поклони леко. Сам се изправи. -      Бързо дойде, Дейв. -      Това е сержант Рон льо Фавр. Реши, че трябва да огледа, преди да ви заменим екипировката. - Дейв плъзна поглед по лодката и почти веднага се разсея: - О, виж вратата на каютата! - възкликна той. - Това е внесена от чужбина твърда дървесина, така е лакирана, че може да се бръснеш пред като пред огледало. Сержант Льо Фавр сс качи на лодката. -      Радвам се да се запозная и с двама ви - каза той, извади фотоапарат от кутията и започна да снима щетите. През това време попита: - Господин Фарго, какво смятате, че се е случило? Нещо откраднато ли е? -      Не, не забелязвам да липсва нещо. Просто екипировката е повредена. -      Някой наоколо да ви е ядосан за нещо? -      Не, доколкото знам. До момента всички са се отнасяли приятелски с нас. -      Имате ли някакви предположения? Сам сви рамене. Реми го изгледа свирепо, объркана и недоумяваща. - Добре, ще напиша доклад - каза сержант Льо Фавр. Така Дейв ще може да съобщи на застрахователната компания. Първо ще се огледав наоколо да видя дали някой не е спал в близките лодки снощи. Може да е забелязал нещо. - Много благодаря, сеержант! – каза сърдечно Сам и се зае да помага на Кармоди да пренесе повредената екипировка до камиона и да донесе новата на лодката. След това запали двигателя и Дейв се заслуша, отвори капака и огледа маркучите и ремъците. Преди Дейв да си тръгне, Сам каза: - Дейв, това се е случило, вероятнозащото някой се е заинтересувал какво търсим под водата. Наскоро се появихме по медните и сега като че ли си плащаме за това. Просто ни пиши цената на сметката. Не ми се ще да те изиграят от застрахователната компанията. Дейв се ръкува с него. -      Благодаря, Сам! Много мило! Щом Сам и Реми останаха сами, тя каза: -      Нямаш предположения, така ли, Сам? Никакви? Ами хората в черно-сивата лодка, които ни следват от дни? -      Не съм казал, че нямам предположения, просто свих рамене. -      Ако се случи още нещо, не искаш ли все пак да уведомиш сержанта? -      Е, ако се е случило нещо, което да ги ядоса, не искам в полицейския доклад да пише, че съм ги подозирал. -      Разбирам - каза тя. - Е, очертава се интересен ден. Сам се разходи из лодката, за да огледа още веднъж всичко, преди да махне въжетата. Реми запали двигателя, бавно излезе от кея и сс упъти към залива. Светът пред тях беше едно тъмносиньо небе и тъмносиньо море, които се сливаха на хоризонта. Сам застана до жена си, докато заобикаляха вълнолома, и каза: -      Ще ми се да приключим с обекта днес и да сме спокойни, че сме открили каквото има за откриване, преди да преминем към следващия. -      Добре - рече тя. - Звучи като разумна цел. Движеха се западно покрай ниския, раззеленен луизиански бряг, към мястото на гмуркането. Но когато наближиха, Реми каза: -      По-добре погледни напред. Сам хвърли поглед в далечината. Черно-сивата лодка стоеше на котва отпред. -      Интересно съвпадение - каза той. - Някой саботира екипировката ни, а тези хора се гмуркат точно на нашето място. Сам извади бинокъла и погледа лодката няколко секунди. - Като че ли тъкмо излизат от водата. Прибират си шамандурите и флагчето. -      Разбира се - отвърна Реми. - Прочутите търсачи на съкровища Фарго, както се оказва, са се гмуркали за строшени съдини и еленови рога. Сега тези там най-сетне са го осъзнали. - Тя забави лодката. - Да им дадем възможност да се разкарат. Няма да се гмуркам на двайсет метра дълбочина и да оставя лодката близо до тях. -      Може би не си тръгват заради това. Ако ние ги виждаме, значи и те ни виждат. Да опитаме друго. Наглеждай ги за минутка. - Сам влезе в кабината и се върна с карта. Отвори я пред Реми и каза: - Тръгни насам, към езерото Вермилиън. Когато стигнем дотам, искам да поемеш по лъкатушещ маршрут към едно от разклоненията на езерото. -      Указанията ти са леко мъгляви. -      Не искам да потисна изобретателността ти. Да видим можеш ли да им се измъкнеш? Реми пое по показания от Сам маршрут, ориентира се по компаса и постепенно увеличи скоростта. Двигателят на лодката забоботи. Стрелнаха се покрай другата лодка на разстояние и продължиха със същата скорост. След няколко минути Сам потупа Реми по рамото и тя се обърна. Черно-сивата лодка вървеше след тях. -      Не са много потайни, нали? Ами, нека се състезаваме тогава - засмя се Реми. Тя натисна газта докрай, като дори удари ръчката, за да изтиска последния възел скорост от лодката. Докато подминаваха нос Каминада, Реми изглеждаше направо щастлива. От време на време лодката подскачаше по гребена на някоя вълна. Реми прегъваше колене като скиор по склон, стискаше руля и се привеждаше, за да не я опръска водата. Сам каза: - Вече може да намалиш. Ако толкова скоро ни изгубят от поглед, може и да се откажат. Искаме да се вживеят в прследването - Разбрано! - отвърна тя. Тя продължи, като се стараеше лодката им да остава в полезрението на преследвачите, докато Сам не каза: - Така, а сега към Вермилиън. Реми зави вдясно, почти летейки над водата, и се насочи към каналите на езерото. Щом ги доближиха, тя намали скоростта. - Хей, свърши нещо полезно! - викна тя към Сам. - Застани на носа и гледай да не се ударя в нещо живо или такова, което да ни потопи. -      С радост - отвърна Сам. Застана на носа и започна да насочва Реми към най-чистата част от канала. Оглеждаше водата за подводни корени и плитчини и насочваше лодката. Водата беше тъмна, почти непрозрачна, а бреговете на канала бяха задръстени с папрати. По дърветата висяха мъх и лиани. По-навътре към сушата растителността се сгъстяваше, а дърветата оформяха сводове над водата. След известно време Сам се обади: -      Дай на празен ход! Лодката преплава няколко метра почти беззвучно, след което спря под един сенчест шубрак. Някъде в далечината зад тях ревеше двигателят на черно-сивата лодка. Сам и Реми си кимнаха и тя отново ускори. Продължиха още двайсет минути и Сам отново ѝ махна. Реми отне почти цялата скорост. Сам се върна на кърмата и погледна картата. - Приготви се за котва. -      Сигурен ли си? -      Има ли му нещо на мястото? - Това е влажно, гъмжащо от комари блато, където алигаторите и редките американски крокодили водят битка на живот и смърт с отровни водни змии. Една бяла чапла току-що получи топлинен удар и падна от клона. -      Идеално е значи! - каза Сам. - Да си сложим неопрена. Ще ни пази от комарите. Вземи си и ботушите, защото ше ходим. А може и плавниците, ако ни е нужна скорост. Сам огледа картата н постави голям червен „X“ на около километър от сегашното им място. -      Не е ли малко недодялано? - Толкова упорито ше са сс трудили, за да стигнат до тази улика, че ще искат да и вярват. Щом се приготвиха, Сам притегли лодката към брега с една рибарска кука, докато слязат и направят няколко крачки в калта, после избута лодката, за да я върне в средата на канала. -      А сега какво? - попита Реми. -      Сега правим голям преход. -      Очарователно! Води! Тя закрачи след него през папратите и гниещата растителност. От време на време Сам се обръщаше да провери как се справя съпругата му. Тя вървеше в равномерен ритъм и се усмихваше. След около двайсет минути Сам спря. -      Досети се, нали? -      Може би... -      Защо само „може би“? -      Мислиш, че са сложили проследяващо устройство на лодката ни, нали? Той се ухили. - Намерих го. Зачудих се защо не са повредили двигателя и осъзнах, че не са, за да не се мотаем твърде дълго из двигателния отсек. - Да довършим разходката тогава и да видим дали са се подлъгали по „следата“. - Понякога ме изумяваш – каза Сам с усмивка. - Наистина ли? – каза тя. – Все още? Той поведе Реми още по-навътре в блатото и след това направиха широк десен завой, така че маршрутът им оформи огромен кръг. Върнаха се при своята лодка и продължиха още стотина метра до следващия завой на канала. Чуждата лодка беше закотвена там, за да не я видят Сам и Реми. Сам седна на един повален дънер, сложи си плавниците и надяна маската. Реми постави длан на ръката му. - Говорех за алигаторите само в преносен смисъл. -      Не им казвай, че съм тук. Той навлезе в мътната вода и изчезна. Показа се отново на кърмата на чуждата лодка. Направи няколко крачки към носа, вдигна котвата и остави лодката да се понесе по течението. Реми бързо се придвижи през плитчините до тяхната лодка, която се намираше до брега, сред мъртвите дървета. Избута я с куката, вдигна котвата и погледна към Сам в другата лодка, която бавно се носеше към нея. Съпругът ѝ сплиташе няколко жици, които бе оголил с ножа. Сам докосна две от тях, двигателят запали и той подкара лодката към съпругата си. Реми също запали двигателя на тяхната и пое по канала пред него, като разчиташе на паметта си, за да избягва потъналите дънери и плитчините. След няколко минути вече се намираше в езерото Вермилнън, а след това - в залива. След малко се появи и Сам с другата лодка. Когато стигнаха до откритите води, далеч от нос Каминада, съпрузите приближиха двете лодки и ги вързаха една за друга. Реми се прехвърли при Сам в черно-сивата. -      Лукаво! -      Благодаря! - отвърна съпругът ѝ. Запретърсваха лодката, като обърнаха най-голямо внимание на кабината. След няколко минути Реми вдиша синя папка със стотина страници. -      Ха, представляват компания. Чувал ли си за „Консолидейтед ентърпрайзис“? -      Не - отвърна Сам. - Доста мъгляво звучи. -      Явно не изключват никакви начинания - каза тя. -      В момента като че ли са ловци на съкровища. - Сам посочи един подводен детектор за метал, готов за употреба. - Но защо да го използват, ако могат просто да следят хора като нас, да им потрошат оборудването и да се възползват oт обекта им? Сам отново огледа кабината. -      Шестима са. -      Две жени. - Тя кимна и отвори папката. - Ето ги, целият „полеви екип“, с все снимки и имена. - Вземи папката - каза Сам. - Не е ли малко прекалено? - А не е ли малко прекалено да оставим шестима души сред блато на шейсет километра от населено място? - Предполагам, че си прав - тя затвори папката и излезе на палубата. - А какво ше правим с лодката им? -      Къде е главният им офис? -      В Ню Йорк. - По-добре да я върнем и да я закотвим на пристанище - каза Сам. Сигурно са я наели от някого, който не може да си позволи да я загуби. Реми преметна крака през борда и се прехвърли обратно в собствената им лодка. Сам ѝ подаде маската и плавниците си, свали неопрена и също го хвърли в лодката. Реми освободи въжето, което държеше двете лодки една за друга. -      Да се състезаваме до Гранд Айл. - Тя запали двигателя - Победителят се къпе пръв! Сам запали двигателя на черно-сивата лодка и бързо набра скорост. И двамата се вживяха в състезанието и пристигнаха почти едновременно на пристанището. Сам привърза черно-сивата лодка към кея и се отправи към съседния кей, облечен в задигнат от кабината анорак и вдигнал качулката му върху бейзболна шапка . Реми вдигна глава към съпруга си. - Много самодоволен изглеждаш с тази открадната премяна - подкачи го тя. Той поклати глава. - Просто обичам да се усмихвам, защото съм открит и дружелюбен. Тя приключи с въжетата, отиде до кабината подръпна новия катинар. - Открит? Прозрачен не е същото като открит. Но ако ме заведеш до някоя баня, след това в хубав ресторант, тогава може би ще си поговорим за дружелюбност. 3 . Ла Джола, Калифорния Селма Уондраш седеше на бюрото си в офиса на първия етаж на дома на Фарго в Голдфиш пойнт. В Калифорния бавно настъпваше вечерта и слънцето тъкмо потъваше в гладката повърхност на океана. Селма обичаше тези мигове - слънцето над хоризонта приличаше на жълтък на пържено яйце. Източените тихоокеански вълни се разбиваха в основата на скалите под къщата и от време на време тя се замисляше как са прекосили целия свят, преди да стигнат до нея. Рядко и се отдаваше да чете за удоволствие, но Фарго бяха в Луизиана почти от месец и работата им там не изискваше някакви специални проучвания от нейна страна. Селма прокара пръсти през късата си коса, затвори очи за миг и се сети за книгата която четеше - „По-голямото пътешествие“ от Дейвид Макълоу, в която се разказване за американци, посетили Париж през деветнайсети век. И те, като нея, били хора, влюбени в познанието. И за тях, и за нея, да учиш значеше да живееш. Мислеше, че поне за себе си можеше да твърди с увереност, че е намерила мястото си. Когато беше малка, Селма често си представяше самата себе си като портрет - сиво безинтересно създание. Беше нарекла този портре „Момиче на първия чин с вдигната ръкаьььь’. За всички тя беше дете-гений - научи се да чете на две години и не спря, както и не спря и да учи, да пресмята, да проучва... И ето, че точно с това се занимаваше и сега и бе една от най-добрите. Зърна отражението си в прозореца, зад които се стелеше океана - дребничка, набита жена на средна възраст (няма какво да се лъже за възрастта), облечена с тениска на хипарски цветя и панталони в камуфлажен десен (бяха японски панталони за градинарство и бяха стилни, пък). От доста време работеше за Сам и Реми Фарго. Наеха я почти веднага след продажбата на компанията си, още преди да построят тази къща. Тогава Реми ѝ каза: - Трябва ни човек, който да ни помага в проучванията. -      Какви проучвания? - попита Селма. -      Всякакви - отвърна Реми. - История, археология, езици, океанография, метеорология, компютърни науки, биология, медицина, физика, игри и пъзели... Искаме човек, който щом чуе въпрос, ше намери начин да му отговори. -      Точно това, което правя аз - каза тя. - Изучавала съм повечето от тези дисциплини, а някои съм преподавала. Докато работех като библиотекар, каталогизирах някои източници и познавам много експерти. Приемам работата. -      Но още не знаеш какво ще ти плащаме - намесн се Сам. -      Вие също не знаете - усмихна се Селма. - Приемам за три пробни месеца да ми плащате минимална заплата, след това вие ще предложите за каква сума да работя за вас. Уверявам ви, ще е много по-висока, отколкото си мислите сега- след три месеца ще сте по-наясно на какво съм способна. Селма никога не съжали за решението си. Правеше точно това, което обичаше, беше самата себе си, а на всичкото отгоре ѝ плащаха. През онези първи три месеца помогна на Сам и Реми да изработят плана на къщата. Зарови се в архитектурни особености и архитекти, материали и устойчиви конструкции, а понеже вече беше проучила Сам и Реми, им напомняше какво харесват и какво не, и какво трябва да предвидят, ча да има достатъчно място за всичко. Обясни им също така от какво оборудване има нужда самата тя, за да си върши добре работата. Телефонът иззвъня и я откъсна от мислите ѝ. Селма се подвоуми дали да не остави помощниците си Пийт и Уенди да вдигнат. Но кобеланието ѝ трая около половин секунда, преди както винаги, да стане жертва на собственото си любопитство. -      Здравейте! Домът на Фарго. На телефона Селма Уондраш. -      Селма! - долетя отговорът. - Meine Liehe , wo sind Ihr Chef und seine schöne Frau ? 11 -      Хер доктор Фишер! Sie sind tauchen im Golf von Mexiko 22 -      Немският ти се подобрява с всеки изминал ден. Направих удивително откритие и искам да го обсъдя с Реми и Сам. Има ли начин да се свържа с тях веднага? - Да, ако ми дадеш номера си, ще им кажа да ти се обадят, още щом излязат на повърхността. Селма записа номера му в Берлин. Явно ще трябва да зареже книгата на Маккълоу. Албрехт Фишер беше професор но археология в Хайделберг. Нямаше да е излишно да отдели малко време тази вечер и да прегледа публикациите му, за да види какво ще последва оттук нататък. -      Благодаря, Албрехт! Ще предам за обаждането ти на Сам и Реми, веднага щом мога. Беше вече късно след романтична вечеря в „Гранд Жат” - скариди върху ориз, раци и хлебен пудинг, и разходка по брега на лунна светлина. Сам и Реми тъкмо си бяха легнали, когато айфонът му иззвъня. Сам стана, за да го вземе от нощното шкафче, а Реми подпря глава на ръката сн. -      Моят си има копче за изключване. -      Извинявай! Забравих, че е включен. Той плъзна палец по екрана. - Ало? -      Сам? - Селма! - той огледна Реми. Тя се извърна и дръпна завивките до брадичката си. - Дано не звъня твърде късно. -      Разбира се, че не. - Той се усмихна на Реми. - Какво има? -      Обади се Албрехт Фишер. Направил е откритие, което иска да обсъди с теб и Реми. - В университета ли е? - Не. в Берлин. Даде ми номера си. Тя му продиктува номера, а той го записа на парче хартия и го пъхна в портфейла си. -      Мерси, Селма! Как са нещата вкъщи? -      Всичко е в пълен покой, независимо дали сте тук или не. -      Не би се обадила на някого посред нощ, само за да се бъзикаш с него, нали? -      Никога - каза Селма. - Приятни сънища! - И затвори. Сам отиде до кухнята и понечи да затвори вратата, но Реми стана и я задържа. -      Вече съм будна. Не искам само ти да си уморен утре. -      Колко е часът в Берлин? -      Сложи седем часа напред. -      Значи, осем сутринта. Сам набра номера и включи на високоговорител. - Здрасти, Сам. Wie geht es Ihnen? 31 - Добре, Албрехт. Селма каза, че имаш нещо за казване, и двамата слущаме. - Така е. Направих откритието едва преди седмица. Донесох няколко неща за изследване, резултатите вече пристигнаха и... -      Какво има? - Друже, мисля че съм открил нещо невероятно и трябва да го пазим в пълна тайна засега! Толкова е голямо, че не мога сам да го разкопая! Сам не мога дори да направя предварително проучване, зашото лятото започва след месец... Отново подчертавам много дебело - не бива засега да разгласяваме това. -      Разбираме, но може ли поне на нас да кажеш какво си открил? - попита Реми. -      Мисля... струва ми се, че съм открил древно бойно поле. Изглежда непокътнато. Сам написа на лист хартия: „Какво мислиш?" Реми взе химикалката и написа: „Да.“ Сам каза: -      Ще дойдем. -      Благодаря, Сам! В момента съм в Берлин, купувам някои неща и заемам други. Изпрати ми информация с кой полет пристигате и ще ви посрещна на летището. - Ще тръгнем още сутринта, но полетът вероятно ще отнеме цял ден. Доскоро! - Сам затвори и погледна към Реми. - Трябваше да попитаме за какво бойно поле става дума, нали? - Той каза „древно“. Така че няма нужда да се тревожим за неексплодирали амуниции. -      Ако е в Европа, може и да има такива. - Той е в Берлин, но останах с впечатление, че там прави само изследванията, а обектът е на друго място. -      По-добре да се подготвим за път. Сутринта, на път за Ню Орлиънс, Сам звънна на Рей Холбърт и каза: -      Съжалявам, но сноши се обади приятел, нужна му е спешна помощ по един проект, така че заминаваме. Извинявай, че тръгваме така неочаквано. Холбърт каза: -      Не го мисли. Дадохте ни страхотен материал за работа за месеци напред. Не сме имали други доброволци като вас, които сами да си покриват разходите, както и голяма част от нашите, но ще държим връзка и ще ви уведомявам за всичко, което се случва тук. - Мерси, Рей! - О, Сам! Ако някой тръгне да търси хората със сиво-черната лодка, откъде да започне? - Не съм съвсем сигурен, някъде из плитчините и каналите на езеро Вермилнън. На летището ги чакаше информация за маршрута, подготвен от Седма. Първият полет беше от Ню Орлиънс до Амстердам. Сам и Реми спаха на презатлантическия полет и се събудиха, тъкмо когато самолетът кацаше в Амстердам. Полетът до Берлин беше много по-кратък. Пристигнаха на летище „Тегел“ в Берлин в единайсет и двайсет на следващата сутрин. Там ги чакаше Албрехт Фишер. Фишер беше висок и слаб, с руса, вече побеляваща коса и светла кожа, загоряла от работа по обекти. Носеше тъмносиво спортно сако, което изглеждаше доста похабено. На врата му висеше тъмносин шал. Той се здрависа със Сам и целуна Реми по двете бузи. Щом се отправиха към изхода на терминала, Албрехт Фишер заговори за откритието сн. -      Извинете, че ви казах толкова малко по телефона. Мисля, че ще разберете, когато видите какво съм донесъл в Германия. -      Значи откритието не е оттук? - попита Реми. -      Не. На обекта усетих, че ме наблюдават. Трябваха ми изследвания в лаборатория, но не исках да ги правя там. Затова дойдох тук. Имам колеги в университета Хумболт и в Свободния университет, които ми позволиха да ползвам лабораториите им. Спя в офиса на един колега в отпуск и използвам душа в химическата лаборатория. -      А защо не използваш своята лаборатория в Хайделберг? - Реших да подлъжа тези, които може да се интересуват от работата ми. Имах странин подозрения, докато работех, а съм открил, че когато мислиш, че те наблюдават, обикновено наистина те наблюдават. Фишер ги изведе от терминала и взеха такси до хотел „Адлон Кемпински”. Докато Сам се оправяше на рецепцията, Реми се наслаждаваше на красотата наоколо - богато украсени килими, стилни мебели, сводест таван, но не пропусна да отбележи, че очите на Албрехт непрестанно шарят по хората в лобито на хотела. Очевидно беше притеснен, но имаше и още нещо. Като че ли беше уплашен. Сам изпрати пиколото с багажа до стаята им и се върна при Реми и Фишер. -      Ще се качваме ли? Реми поклати глава. - По-добре да видим върху какво работи професорът. Албрехт се оживи. - Да, елате. Сигурно сте уморени от целия този път, но вече почти съм се чалнал от мълчание и пазене на тайни, а и лабораторията не е далеч. Сам и Реми се спогледаха. -      Да вървим - каза Сам. Излязоха пред хотела и услужливият портиерът веднага даде знак на едно от чакащите таксита. Колата плавно спря пред тях и портиерът любезно им отвори вратата. Албрехт изчака всички да се настанят в колата и каза: -      Хумболт университ, моля. Таксито ги остави на няколко пресечки ог статуята на Фридрих Велики, точно пред главната сграда на университета. Влязоха, без да губят време и сякаш се озоваха в място, помещаващо единствено научни лаборатории всички врати бяха с матирани стъкла и номера по тях. Зад отворените врати младежи с бели престилки се суетяха край черни кутии, апаратура за химически експерименти и бюра с центрифуги и спектрометри. Сам се взираше във всяко помещение, край което минаваха. Реми го хвана под ръка. -      Сигурна съм, че наново изживяваш звездните си мигове в университета. -      Какво говорите? - подкачи ги Албрехт. - Мислех, че всички американски студенти само пият бира и купонясват. - Сам е учил в Калтек. Първо са работили в лаборатоии, а след това са пиели бира и са купонясвали. Просто си мислех за някои от хората, учили тук. Дойде ми на ум името на един обещаващ студент - Алберт Айнщайн. Реми допълни съпруга си: -      А преди него - Хегел, Шопенхауер, братя Грим... -      Днес ше се възползваме от специалността нa Реми - Албрехт. - Малко история и малко антропология. Той спря пред една от лабораториите, извади ключ и отвори вратата. Влязоха и Фишер включи осветлението. - Добре дошли. По протежението на стените се виеше широк черен рафт, прекъснат от една бяла дъска по средата и пет-шест стоманени маси. На едната сс виждаше полиран дървен ковчег. - Кой е умрял? - попита Реми. - Наричам го Фридрих - заговори Албрехт. - По-точно, на хартия е моят прапрачичо Фридрих фон Шлехтер. Когато го открих, не исках да събуждам любопитство, затова купих ковчег и наех погребален аген от близкия град, за да го сложи вътре, да уреди документите за превоз и да го пренесе до Берлин за погребението – той отвори капака. Показа се кафяв от времето скелет с няколко парчета изгнила обработена кожа по себе си и едно парче ръждив метал, навярно острие на меч. - Като че ли главата му се е откачила при пътуването – отбеляза Сам. Реми се вгледа по-внимателно. - Не е било при пътуването. Виж следата от удар по прешлена, ето тук. Това е от меч или от секира. -      Прекрасно наблюдение – каза Фишер. - Ако прекарате повече време с него, ще научите много неща за живота му. Ако съдя по износването на кътниците и доброто състояние на костите, бих казал, че е минал трийсет, но още не е навършил четирийсет. Ако разгледате лъчевата и лакътната кост на лявата му ръка, ще откриете още белези. Очевидно са били рани, заздравели преди да умре. Обезглавяването, разбира се, е била последната му рана. Но тези белези казват и друго. Бил е воин. Вероятно е използвал някакво двуръчно оръжие, когато противникът му е замахнал към ръката. Или, ако е използвал щит, щитът не го е предпазил. Оцелял е и раната е заздравяла. -      Мечовете и щитовете... - започна Реми. - Въглеродният анализ готов ли е? -      Да. Анализирахме парченце от бедрената му кост и парче от обувката му. Остават 82.813 процента въглерод 14. Взех проби и от други останки и също ги тествах. Същият резултат - живял е около 450 г. -      Четиристотин и петдесета - каза Сам. - А къде? -      На няколко километра източно от Сегед, Унгария. -      Еха! - възкликна Реми. - И мислиш, чс Фридрих е един от мнозина? -      Да, но още не знам колко. Всяко бойно поле е на практика един голям масов гроб. Телата обикновено се намират по-дълбоко от обкръжаващата ги почва, независимо дали са погребани, или скрити от времето. Успях да открия останки на разстояние до сто метра едни от други. Ето, вижте - Фишер отиде до друга маса и разгъна голяма, рисувана на ръка карта, разделена на сектори. - Това е река Тиса, а тук в нея се влива река Муреш. В този сектор открих Фридрих, а в този открих още останки на същата дълбочина. -      Кои биха могли да са? -      Изкушавам се да кажа, че са били хуни. Районът е бил твърдина на хуните по онова време. Били са се с остготите, вестготите, римляните - и римските, и константннополските - аварите, аланите, скитите, траките, арменците и с много други по-малки народи, погълнати по време на нашествията им. Често се съюзявали с един или друг народ срещу някои от останалите. Ще ми отнеме време да разбера кой с кого точно се е бил на онова поле. -      Разбира се - каза Сам. - Два скелета не са досатъчни. - Именно - потвърди Албрехт. - Нямам търпение да се върна там и да започна разкопките. Обаче има един голям проблем. - Какъв? - попита Реми. - Мястото е огромно открито поле, някога е било пасище, част от кооперативно селско стопанство под властта на комунистическия режим. Сега обаче стои незасято повече от десет години. Близо до път е. Сегед е процъфтяваш модерен град само на няколко километра от нето. Ако се разчуе, няма да можем да спрем тълпите, копнеещи да си изкопаят сувенир. А мълвата за съкровища там открай време е достатъчно силна, за да привлече хиляди. Можем да изгубим всичко само за един ден. -      Но засега всичко е тайна, нали? - попита Сам. -      Може и да си въобразявам, но няколко пъти ми се стори, че докато разглеждах района, някой ме шпионираше. -      Случва се - промърмори Реми. -      Какво имаш предвид? Сам каза: -      В Луизиана ни следяха всеки път, когато се гмуркахме. Оказа се екип на компания, наречена „Консолидейтет ентърпрайзис“. -      Не звучат като археолози, а като бизнес корпорация. - Може би, да - каза Сам. - Бизнес-планът им изглежда вклюочва това да намерят нечий чужд обещаваш обект и да се възползват от него. - Сам ги подмами дани последват в едно блато и след това взе лодката им. Албрехт се засмя. - Е, известни сте с това, че намирате злато и бижута. Аз съм беден академик, който изучава хора, живели отдавна, и чиято идея за съкровище е добра ечемичена реколта. Това бойно поле е най-голямото нещо, което съм откривал. Оглеждам контурите на територията и търся следи от римско поселище. Районът е бил римска провинция. Полето ми стана интересно най-вече с това, че не беше покрито със сгради. - Имаш ли предположения кой те е наблюдавал в Сегед? - попита Сам. - Един ден някой се вмъкна в хотелската ми стая. Добре, че бележките и лаптопът ми бяха с мен. Бяха претърсили багажа ми, но нищо не липсваше. Няколко дни поред обаче забелязвах голяма черна кола с четирима едри мъже в нея. Носеха тъмни костюми. По три-четири пъти на ден ги виждах да ме наблюдават, а понякога носеха бинокъл или фотоапарат. - Приличат на цивилни полицаи - каза Сам. - Може би са те подозирали в нелегална дейност, като например това, че ще изнесеш Фридрих от страната. Ако знаеха, че си археолог, биха те попитали какво си открил. Албрехт заби поглед в краката си. -      Наитина съм виновен за Фридрих. Но ако бях останал в Унгария, след ден всичко щеше да се разчуе. Винаги, когато обявиш нещо прекалено рано, намираш обекта си изпотъпкан и ограбен, всичко с историческа или научна стойност - унищожено. А този обект е още пo-уязвим: телата имат оръжия, дрехи, неща, които първи биха изчезнали. -      Разбира се, ще уважим нуждата ти да бъдем дискретни - каза Сам. - И ще ти помогнем доколкото можем. -      Бива ни в тайните - засмя сс Реми. - Но няма ли да е по-добре да включим и Селма? Тя обикновено винаги знае от какво имаме нужда, без ние самите да знаем. -      Разрешаваш ли ни? - обърна се към Фишер Сам. - Това означава да уведомим и другите двама от хората ни, но това ще са всички, които ще знаят. -      Разбира се! - съгласи се Фишер. - Колкото повече качествени умове са на наша страна, толкова по-добре. Засега ще скрия Фридрих. - А сега отиваме да си разопаковаме багажа и да си отдъхнем малко, но те чакаме в хотела за вечеряме - каза Реми. -      Сигурни ли сте, че не искате да сте си само двамата? - С удоволствие ше побъбрим с теб. Имаш още да ни разказваш за откритието си. -      Тогава, с радост приемам - каза Албрехт. - В колко часа? -      В осем. - Добре. Ще остана да заключа и ше се приготвя. Ще съм при вас малко преди осем. Сбогуваха се. Сам и Реми излязоха от сградата, подминаха огромната статуя на Фридрих Велики и поеха по булевард „Унтер ден линден“. В далечината на запад се издигаше Бран- денбургската врата, а почти до нея беше хотелът им. Докато вървяха по пешеходния булевард под липите, подминаваха една по една прочути улици - „Фридрихщрасе“. „Шарлотенщрасе“... Подминаха руското посолство, а съвсем близо до хотела им се оказа унгарското. Ранната привечер беше красива и Реми с наслада попиваше гледката. -      За какво си мислиш? - попита Сам. -      Чудя се защо ни следят. 4. Берлин -      Къде са? - попита Сам. -      Не реагирай няколко секунди - прошепна Реми, - след това погледни назад, на седем часа... Млада блондинка и висок мъж с бръсната глава. Реми докосна косата си. -      Млада блондинка в Берлин, а? Какво по-незабележимо? -      Престори се, че иска да оправи прическата си и извади пудриера с огледалце от чантата. Направи се, че се оглежда и прибра кичур зад ухото си. Една от жените от луизианския екип е. Мъжът... мъжът също е от тях. Как са се качили толкова бързо на самолет за Берлин? Пристигнахме едва преди няколко часа, а и знаехме точно къде отиваме. -      Може да имат фирмен самолет - сви рамене Сам. -      Дали да не започнем работа при тях? Кой знае още какви бонуси получават. -      Не са нацелили най-подходяшия момент да се покажат. -      Какво ще правим? -      Може да питаме някой немски адвокат дали е незаконно да ни следят. - Да го направим. Албрехт така се старае да запази тайната си. Много ще е жалко тези идиоти, които се влачат след нас, да превземат и неговия обект. Може би ще успеем да издействаме заповед за депортация. - По-добре да са с нас тук, отколкото в Унгария. - Прав си - съгласи се Реми. - Довечера ще поговорим с Албрехт. - Ще ми се да направим нещо друго преди това. - Какво? -      Виждам само двама. Да ги разделим. -      След всичкото това гмуркане и летене през последните дни, един козметичен салон ше ми дойде добре - усмихна се тя. Сам и Реми продължиха заедно по булеварда. Щом стигнаха до входа на хотела, Реми целуна Сам по бузата и влезе. Сам продължи по улицата няколко крачки и обърна глава назад, за да се увери, че русата жена е влязла след съпругата му. Високият плешивец спря рязко и се престори, че гледа в обратна на Сам посока. Сам продължи. Подмина Брандснбургската врата и влезе в Тиергартен, големия градски парк. Пое по пътечката под дърветата към Централната гара в Берлин, най-голямата гара на няколко нива в Европа. Влезе, докато плешивият още не го бе настигнал, вмъкна се сред тълпата и си купи билет за линия „С”, която пресичаше целия град. Забърза към платформата и пристигна точно когато се отваряха вратите на вагоните. Качи се, погледна, видя, че мъжът влиза в друг вагон, и бързо слезе. Изтича по платформата и изчезна надолу по ескалатора към междуградските влакове, които се движеха от изток на запад. Постоя под ескалатора няколко минути, търсейки с поглед преследвача си. Щом се увери, че мъжът няма да дойде, Сам се качи на ескалатора до приземното ниво, излезе от гарата, намери удобна пейка на сянка и се загледа в изхода. Мъжът излезе умърлушен чак след двайсет минути. Беше спрял да се оглежда за Сам и гледаше в земята на метщр пред себе си, пъхнал ръце в джобовете на тънкия си дъждобран. Сам стана и на свой ред започна да го следи. Мъжът тръгна по улица „Алт-Моабит“, стигна до хотел „Тиергартен“ и влезе вътре. Сам се вмъкна в един малък бар от другата страна на улицата, седна на масата до прозореца и впери поглед в хотела. Беше четириетажна сграда с не повече от шейсет стаи. Дойде сервитьорка, той се усмихна и посочи чашата бира на мъжа от съседната маса. Тя веднага му донесе. След около десетина минути се появи младата блондинка и също влезе в хотела. Сам продължи да наблюдава. Жената се появи на един от прозорците на четвъртия етаж, отвори го и дръпна завесите. Докато Сам си допиваше бирата, вратата на хотела се отвори и един по един се появиха другите четирима членове на луизианския екип - трима мъже и жената с късата черна коса. Явно и шестимата от екипа бяха в Берлин. Четиримата закрачиха по улицата. Сам ги последва. Докато вървеше след тях, си помисли, че приличат на група млади счетоводители, които са тръгнали кьм някоя кръчма след работа. Не се изненада, когато се насочиха към хотел „Кемпински“. Щом пристигнаха, двама от мъжете влязоха в един ресторант наблизо, а мъжът и жената влязоха в хотела. В началото изглеждаха малко объркани. Спряха в лобито и се огледаха, вдигнали глави към сводестия таван и кръстосващите се греди под него. Сам ги подмина, качи се на асансьора, без да поглежда назад и слезе на етажа над стаята им. След това се върна по стълбите до нея. Почука и Реми отвори. Носеше смарагдовозелена рокля на Дона Каран. Той много беше харесал роклята в магазина, но върху Реми тя изглеждаше направо хипнотична. Очите на съпругата му сякаш започваха да греяг още по-ярко. -      Еха! Тъкмо сънувах, че съм женен за жена точно като теб. Дано не се събудя. - С ласкателство ше постигнеш всичко! А и не забравяй, че през последните два часа здраво се поглезих. Ти докъде го докара с играта на шпионин от Студената война? - Приключих мисията, но новините не са добри - каза той. - Всички са тук, и шестимата. Двама наблюдават лобито, а двама вечерят малко по-надолу по улицата. Сигурно ще поемат втората смяна. Мисля, че плешивецът и русокоска ще се появят чак на сутринта. - Добре - каза тя. - Сега на мен се пада да се тревожа, докато ти се къпеш и обличаш. Костюмът и бялата ти риза висят в гардеробната. Албрехт ше е тук след половин час. - Супер! Докато се тревожиш, обади се отново на Хенри и разбери дали познава адвокати в Германия и Унгария. - Вече го направих и не познава. Ще ми прати имейл с препоръка от свой приятел, докато вечеряме. А това ми напомня, че умирам от глад! А ти? Мечтая си за пушена гъска, шампанско и марципанова торта, откакто чух някой да ги споменава в лобито. -      Стига! Огладнях още повече! Сам се изкъпа и облече. Албрехт се бавеше повече от петнайсет минути и Сам се обади на мобилния му, но телефонът беше изключен. Звънна и на администратора на хотела и попита дали някой не ги чака в лобито. После се обади в ресторанта, за да разбере дали Албрехт не е там. - Да се надяваме, че се е разсеял с приятеля Фридрих и е изгубил представа за времето. Ако някои от колегите му тук са правили въглеродните тестове, може би с резултатите са отклонили вниманието му от други негови задачи и сега довършва тях - рече притеснено Сам. - Да знъннем в къщи – преложи Реми и набра номера им в Калифорния. - Здрасти, Реми! – посрещна я спокойния глас на Селма. - Здрасти, Селма! Като че ли изгубихме дирите на Албрехт. - Как така сте изгубили дирите му? - Трябваше да се срещнем в хотела преди половин час, но той не се появи, не се е обадил и не си вдига телефона. Реших, че може да е оставил съобщение на теб, но явно не е. Имаме ли други негови номера? Временно живее в някакъв кабинет на свой колега в университета „Хумболт“. -      Имаме само домашния му номер и този в кабинета му в Хайделберг. -      Вероятно никой няма да ни вдигне там. -      Мога ли да направя още нещо? -      Всъщност, да. Виж какво можеш да откриеш за компанията „Консолидейтет ентръпрайзис“. -      Американска ли е? - Четох, че се помещават в Ню Йорк, но шестима от тях ни следват тук. -      Заемам се! -      Мерси, Селма! Ако опашките ни са забелязали Албрехт, може да имаме проблем. Толкова е параноичен, че като нищо ще реши да хукне пеш към Франция, за да им отвлече вниманието. -      Ще ви кажа, щом разбера кои или какво са тези хора. -      Лека вечер, Селма - Реми прибра телефона в чантата си и се обърна към Сам. - Други идеи? -      Е, може или да останеш тук и да оставиш красотата си тази вечер ненакърнена, или да навлечеш нещо удобно и да видим можем ли сами да го намерим. Реми сви рамене. -      Е, вече се показах на единствения, когото искам да впечатля. Огледай ме за последно, преди да сложа дънките и маратонките. Тя свали обувките, отвори малкия хладилник, взе си един шоколад и стръвно го захапа. -      Ето малко и за теб. Вечеряй нещо, докато се преоблека - тя му подаде шоколада и се обърна, за да и разкопчае роклята. След няколко минути Сам и Реми крачеха бързо по тротоара на „Унтер ден линден“, към университета „Хумболт” . Улиците бяха пълни с хора, които се разхождаха под липите в ранната лятна вечер. Сам за четвърти път погледна през рамо и каза: -      Никой не ни дебне. Реми се усмихна: - Сигурно знаят, че имаме резервация в ресторант със звезди „Мишлен“ 41 и са решили, че знаят къде да ни намерят в следващите три часа. -      Тревожиш ли се? - Все повече и повече - отвърна тя. - Албрехт Фишер не е разсеян професор. Свикнал е да управлява академични катедри, да преподава, да пише и да сглобява наум модели на невероятно сложни сгради от почти никакъв изходен материал. Не би помолил свои приятели да прекосят половината свят, само за да забрави за тях. -      Нека не правим прибързани заключения - опита се да я успокои Сам. - Почти стигнахме. Външната врата на сградата с лабораториите беше отключена. Част от лабораториите на горните етажи светеха, но лабораторията на Албрехт беше тъмна. - Дали не сме се разминали по пътя? - зачуди се Реми с плаха надежда в гласа. - Вероятно не сме. Макар че може да е отишъл да се преоблече за вечеря, и не знаем откъде би дошъл. Сам посегна предпазливо и натисна бравата – беше отключено. Отвори и опипом намери ключа за лампите. Ковчегът с останките на Фридрих липсваше. Прецизно подредените маси бяха разбутани, а две бяха преобърнати. Два стола бяха захвърлени насред лабораторията. По-навътре в стаята Сам и Реми се натъкнаха на няколко големи петна кръв и кървава диря, водеща към вратата. На пода лежеше шалът на Албрехт. Сам го вдигна и го сложи в джоба си. Реми извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. -      Полицията? - попита Сам. - Аха! В Германия са на 110... - От слушалката се чу глас, който каза нещо на немски и Реми заговори. – Здравейте! Може ли да говорим на английски? Чудесно! Мисля че наш приятел е бил отвлечен. Отвлечен, да. Със съпруга ми го чакахме в нашия хотел в осем, но той не дойде и сега сме в лабораторията му в университета „Хумболт“. Има кръв по пода, мебелите са преобърнати, липсват някои неща. - Тя се заслуша. - Казвам се Реми Фарго. Благодаря. Ще ги чакаме на входа на сградата. Изгасиха лампите и слязоха на входа. Пресекливият вой на европейски сирени се усили и от „Фридрихщрасе“ се показа полицейска кола, устремена към университета. Колата закова пред входа и от нея излязоха двама полицаи. -      Здравейте! - посрещна ги Сам. - Говорите ли английски? -      Малко - каза единият. - Вие ли сте хер Фарго? -      Да. Това е жена ми, Реми. Моля, влезте и вижте какво открихме. Сам и Реми заведоха двамата полицаи в лабораторията и светнаха лампите. Още щом видяха в какво състояние е помещението, полицаите се поуспокоиха. Вече бяха на своя територия - случило се беше престъпление и те поемаха контрола. Докато оглеждаха внимателно следите, полицаите задаваха въпроси и си записваха отговорите на съпрузите Фарго. -      Как се казва приятелят ви? Тук ли преподава? Защо има лаборатория тук, ако е от Хайделберг? С какво точно се занимава? Има ли съперници, които биха сторили това? Сам въздъхна. -      Професор Фишер е имал чувството, че в Унгария някои го следи. Четирима мъже го следвали в кола. Нямал представа кои са. -      Някой друг? -      Днес пристигнахме от подводни проучвания в Мексиканския залив край щата Луизиана в САЩ. Шестима души, работещи за компания „Консолидейтед ентърпрайзис" следваха лодката ни и повредиха екипировката ни. Когато днес следобед си тръгнахме оттук за хотела, видяхме двама от тях да следят и нас. - Как може да ги открием? - Отседнали са в хотел „Тиергартен" - каза Сам - На четвъртия стаж. Двамата полицаи си размениха по няколко реплики и после този, който говореше английски, каза нещо по радиото. След това се обърна към Сам и Реми: - Бихме искали да дойдете с нас. -      Къде? -      В хотел „Тиергартен“. Щом пристигнаха в хотела, там вече ги чакаха шест полицейски коли и един високопоставен офицер. - Господин и госпожа Фарго? - обърна се към тях офицера. - Аз съм капитан Клайн. Нашите хора вече разпитват американците. Сам каза: -      Не съм съвсем сигурен, че тези хора са отвлекли професор Фишер. Нямат етика, но не изглеждат склонни към насилие. Капитан Клайн сви рамене. - Казахте, че са повредели екипировката ви и така потенциално са изложили живота ви на риск. Последвали са ви от един континент на друг. Често престъпниците процъфтяват, защото не приличат на престъпници. Скоро ще разберем каквае работата. Радиото на Клайн изшумя. От другата страна се чу мъжки глас и Клайн отговори нещо кратко и рязко на немски, а после се обърна към Сам и Реми: - Приятелят ви не е в нито една от двете стаи. Част от хората ни претърсват останалата част от хотела – мазето, складове, килери за спално бельо, офиси и така нататът. - Ами откраднатото? Не биха могли да го скрият толкова бързо. В Европа са едва от няколко часа. -      Бихте ли могли да идентифицирате откраднатите предмети, ако ги видите? -      Някои от тях, да - отвърна Реми. - Професор Фишер ни показа скелета на древен воин. Имаше ръждясала част от меч или кама, част от кожен ремък. Професорът беше направил и карта, разделена на сектори, която показваше къде е намерил находките си. -      И къде ги е открил? -      Някъде в Унгария - отвърна Сам. - Капитане, ше се радваме, ако описанието на находките и мястото на намирането им не попаднат в публичния доклад. Професор Фишер много се старае да запази това в тайна. Ако се разчуе, обектът може да бъде изложен на риск. Лично ви обещавам, че находките ще бъдат обявени на унгарското правителство и ще получим всички нужни разрешителни. -      Благодаря ви за откровеността. Ще се постарая да запазя информацията в тайна. - Радиото отново зашумя и той се заслуша. - Благодаря! - а после се обърна към Ремн и Сам - Очакват ни горе. Тримата взеха асансьор до четвъртия етаж и поеха по коридора към една отворената врата, където ги чакаше полицай. Той отстъпи встрани и тримата влязоха. Шестимата американци от луизианската лодка седяха в стаята, трима на дивана и трима на малка маса до прозореца. Отблизо в осветената стая им личаха ухапванията от комари, белезите от слънчево изгаряне и одраскванията от храсталаците. -      Разпознавате ли тези хора? - попита Клайн. -      Да - отвърна Реми. -      И аз - потвърди Сам. -      Да - каза капитан Клайн. - Както ни казахте, всички носят идентификационни карти от „Консолидейтед ентърпрайзис“ в Ню Йорк и за съжаление всички са тук. Надявах се някой или някои от тях да са с липсващия ви приятел. Младата блондинка на масата се изправи ядосана. -      Какво правят тук тези хора? - Господни и госпожа Фарго нн съобщиха за свой изчезнал приятел. Познавате ли ги? - Да! Откраднаха лодката ни и ни изоставиха в едно луизианско блато. Като нищо можехме да умрем! - Но сега сте задържани в чужда страна за много сериозно престъпление. На ваше място щях да стоя далеч от семейство Фарго. - Неправомерно задържани! - възкликна високият мъж с бръснатата глава. - Искам адвокат! - Правомерно, неправомерно - задържани сте! - отсече Клайн. - Просто се опитваме да ви елиминираме като заподозрени. Вярвайте ми, ако успеем да го сторим, ще ни благодарите. Не искате в Берлин да ви съдят за отвличане на световноизвестен немски учен, нали? Клайн се отдалечи от шестимата и направи знак на двамата Фарго. Щом излязоха в коридора, той затвори вратата и каза: -      Хората ми претърсиха стаите им обстойно и не откриха нито кости, нито ръждиви предмети, нито бележки или карти. - Не смятам, че тези хора са отвлекли Албрехт Фишер - рече замислено Сам. - Двама от тях ни следяха по „Унтер ден линден“ до хотела. После дойдоха другите четирима и се разделиха на две двойки. Нямаха вид на хора, които планират нещо срещу Албрехт, но пък може да са го отвлекли малко след като излязохме от лабораторията. - А може просто да са съгледвачи и да са част от нещо по-голямо - отбеляза Клайн. - Още не са ни обяснили зашо ви следят. Приличат на хора, които търсят откритие за крадене, а Албрехт Фишер е направил откритие. Ще ги откарам в управлението и ще видя какво са си наумили. - Определено не възразяваме - засмя се Реми. - Ще уведомим необходимите хора да наблюдават границите на града. Ако похитителите са отвлекли Фишер преди повече от два часа обаче, вече може да са извън Берлин. – Клайн се взря в тях. – Но вие вече го знаете, нали? Вие също смятате да напуснете града. Сам отвърна: - Някой е отвлякъл Албрехт Фишер и е откраднал бележките, находките и снимките му. Не знам дали са били приятели на тези хора или някой друг, но знам къде ще го заведат. -      Тогава ви пожелавам късмет. Ако беше мой приятел, и аз щях да тръгна след него. Приятна вечер! 5. Сегед, Унгария Сам и Реми се отписаха от хотел „Адлон Кемпински“ късно същата вечер и взеха такси до Централна гара. Качиха се на междуградски влак в южна посока, но спряха на летище ..Шьонсфелд“, където хванаха самолет до Будапеща. До летище „Фернхеги“ беше само час и половина. От летището се качиха на влак до гара „Нюгати“ в Будапеща, а оттам - отново на влак за сто и седемдесетте километра до Сегед, близо до южната граница на страната. Излязоха от гарата на следващата сутрин. Отпред се бяха подредили таксита. Сам остави куфарите при Реми и отиде до редицата, питайки всеки шофьор дали говори английски. Видеше ли, че шофьорът клати глава или изглежда озадачен, отминаваше. На четвъртото такси се подпираше мургав, слаб мъж на средна възраст с тъжен поглед и мустак, подобен на четка. Около него имаше още трима шофьори, които се смееха на някаква история, която им разказваше. Щом чу въпроса на Сам, мъжът вдигна ръка. - Просто любопитствате или искате да си говорите с някого? - Искам да говоря - отвърна Сам. - Добре. Тогава ще ме поправяте, ако греша. Английският му беше отличен. По акцента му личеше, че е учил езика от британец. - Струва ми се, че не аз, а вие можете да ме поправяте. -      Закъде сте? - Първо, към хотела. След това бихме искали да разгледаме града. -      Добре. Значи хотел „Сегед“. -      Как разбрахте? - Хотел с добра репутация и отлични условия, а вие изглеждате умни хора - усмихна се мъжът под мустак, сложи куфарите в багажника на колата и тръгнаха. - Ще се радвате, че сте отделили време да разгледате Сегед. Най-добрите наденички и най-добрият червен пипер са оттук. -      Градът ми харесва - каза Реми. - Сградите имат много интересни цветове - пастелни, и този бароков стил с всички елегантни детайли... -      Градът отчасти е хубав, отчасти - не - отвърна шофьорът. А причината градът да изглежда така, не е особено хубава. През март 1879 г. река Тиса придошла и почти го унищожила. Хубавото е, че след това хората са мислели внимателно, преди да строят. -      И ето го резултатът. Като за град с по-малко от двеста хиляди души е прекрасен! - заяви Реми. -      Чела сте пътеводителите? Тя сви рамене. -      Нямаше какво да правя във влака. Шофьорът спря пред хотела, извади двата куфара и ги остави пред входа, а после подаде на Сам визитката си. - Казвам се Тибор Лазар. Попитайте администраторите на хотела за мен, ще ви кажат, че съм честен и надежден. Двама от тях са ми братовчеди. -      Благодаря! - усмихна се Реми. – Да ви се обадим ли, или ще ни изчакате? - Ще почакам. Пиколото вече носеше багажа им към рецепцията. Записаха се и се качиха в стаята си. Сам седна на леглото и се разрови из „Гугъл карти” на айпада си, а Реми шепнешком попита. -      Какво търсиш? -      Полето... Знаем, че рано или късно похитителите ще заведат Албрехт до мястото на находката, за да им покаже къде точно е копал. -      Виждаш ли го на тази карга? -      Опитвам се... Албрехт каза, че е източно от река Тиса, северно от река Мура. Помня координатите спрямо мястото, където двете се срещат. И той така си беше начертал картата. -      Имам нещо, което искаш - каза тя. - Когато в лабораторията го попитахме дали можем да кажем на Селма, снимах картата с телефона, за да ѝ я препратя после. - Реми извади телефона си и му показа картата. -      Идеално! - целуна я той по бузата. После се обади на Селма и включи високоговорителя. -      Селма на телефона. Давайте! -      Здрасти, Селма! Получи ли снощи от Реми рисунка на един археологически обект? -      Да. Предполагам, че там е работил Албрехт? -      Точно така - потвърди Сам. - Съгласи се и ти да се включиш, така че Реми ти е изпратила снимката веднага. Проблемът е, че Албрехт не дойде снощи на вечеря, защото са го отвлекли. Полициятa наблюдава гарите и летищата, но се боя, че са го извели от Германия, още преди да съобщим. - Онази от „Консолидейтед ентърпрайзис“ ли се оказаха? - Не съм сигурен. Не виждам как биха сторили нещо, което би могло да ги прати в чуждестранен затвор доживот. Но ченгетата за всеки случай са ги задържали. - В Сегед ли сте сега? - Да. -      В компютъра напаснах формата на рисунката с тази на географските форми от официални карти. Знаех, че ще се запътите натам. -      Вече нямаме избор - намеси се и Реми. - Никой не би отвлякъл Албрехт за откуп. Не е богат, но е умен. Сигурно искат да им покаже откритието си и да им каже какво е. -      С какво мога да ви помогна? Сам каза: -      Първо, прати ми на имейл някакъв маршрут и ми отбележи мястото на находката на Албрехт. -      Ще го имаш след минута. И още нещо. Не всеки престъпник отвлича професори. Трябва да знаем кой се интересува от археологически открития в този район, и в легален, и в нелегален смисъл. -      Ще проверя в Интерпол дали някой е търгувал с крадени артефакти от Унгария или от Централна Европа напоследък. Ще попитам и управители на музеи и търговци на антики. Ако не греша датата е 450 г., нали? -      Точно така! И още нещо... - Сам извади визитката на таксиметровия шофьор. - Искам да потърсиш информация за таксиметров шофьор от Сегед на име Тибор Лазар. Чакаше пътници пред гарата и говори английски като лондончанин. Провери дали не е мним шофьор. -      Заемам се. Още един въпрос за Интерпол, значи. -      Благодаря - включи се Реми. - Междувременно ще се опитаме да привлечем внимание върху себе си. -      Това добра идея ли е? -      В момента нямаме други - отвърна Реми. - Ако направим каквото и Албрехт, може би ще предизвикаме реакция от страна на похитителите му. -      Дано само не е същата реакция - каза Селма. - Ще ви изпращам необходимата информация, веднага щом я открия. Картата е вече на айпада ти, Сам, отбелязала съм мястото. Довиждане! Сам затвори телефона. -      Готов ли си за обиколката? - попита го Реми. - Нямам търпение. Тибор седеше в таксито си и ги чакаше. Щом ги видя излезе и им отвори задната врата. Щом се настаниха, той ги попита: - Казахте, че искате да разгледате града? - Да - отговори Сам. Може ли да започнем от реката. - Разбира се! Годината е добра за Тиса. Няма наводнения, суши, химически разливи - нищо такова. Миналата година имахме от всичко. Сам не откъсваше очи от телефона си, където беше отворил картата на Селма: -      Изглежда голяма река. - Извира северно от Унгария, в Украйна, и прекосява страната чак дотук, около хиляда километра. Влива се в Дунав при сръбската граница. Една от важните реки от древността, та досега. Тук, в южната част на голямата равнина, не вали много. Ала Тиса извира от високите части на Украйна, а Мура идва от изток, от Румъния, и носи разтопения сняг от трансилванските планини. Реми попита: -      Предполагам, че коритото на реката се е местило с времето? - Многократно. Първо е била бавнотечаща река, с много завои по равнината. През 1846 г. граф Ищван Сечени започнал да изправя коритото. Скъсил реката до хиляда километра, като просто копал напряко на завоите. Сега са останали около шестотин километра пресъхнали канали. Продължили са да променят коритото на реката в края на деветнайсети и началото на двайсети век. Може и още да е имало, но или не съм чувал за това, или съм забравил. Тогава, през 1937 г., се сетили, че ще е добре да оправят и частите, които са съсипали. Сега реката е доста права, но наводненията са по-големи отвсякога и каналите се пълнят с тиня. Но никога няма да спрат да оправят коритото ѝ, не и докато съществуват политици. - Може ли да прекосим моста и да видим реката от другата страна? – попита Сам. - Разбира се! - отвърна Тибор. - Наричаме тази част Уй-Сегед, „Нов Сегед”. От западната страна е само старият град. - Източната част наистина ли е нова? - Винаги с била тук, разбира се, но града се е разраствал към нея, запълвайки празните пространства. Таксито прекоси ниския, наскоро боядисан железен мост и двамата погледнаха надолу към реката. -      Може ли да покараме по протежението на този бряг още няколко километра? -      Разбира се - отвърна Тибор. - Прекрасен, слънчев ден е. Сегед е най-слънчевият град в Унгария. Не след дълго Сам установи, че наближават мястото на разкопките на Албрехт - голямо открито поле. -      Какво е това отдясно? - попита Реми. -      Това ли? Просто част от старо кооперативно стопанство от времето на комунизма. Някога, когато бях малък, там пасеше добитък. Но сега правителството се присъедини към обшо начинание на дунавските държави да почистят реката и стопанството не бе възстановено повторно. Отглеждането на животни е твърде мръсно, за да е толкова близо до реката. -      Може ли да спрем и да погледнем? -      Разбира се - отвърна Тибор и паркира кран пътя. Сам и Реми слязоха и се поразходиха нз полето. -      Е, тук сме - каза тя, - а не виждам никого. -      Нито пък има знаци от скорошно копане. Албрехт явно е запълнил дупките преди да замине и оттогава мястото е непокътнато. -      Как мислиш, дали Албрехт е убедил похитителите си, че обектът е на друго място? - Съмнявам се. На Селма ѝ трябваха само контурите на реката, за да открие мястото, а и Албрехт ни каза, че някои го е наблюдавал още тук. Имам силното подозрение, че го държат някъде наблизо. За да им е от ползва, трябва да го доведат, за да им каже къде и какво да търсят или да им е подръка, за да му носят намереното. -      Може би. Но как да намерим самия него? Сам погледна зад нея. - Не знам още, но мисля, че намериха нас. Реми погледна през рамо към тъмната кола, спряла далеч по двулентовия път край реката. Малко по-зорки очи биха могли да видят глави над седалките. Реми извади телефона си и снима няколко пъти полето, реката и след това пътя, в посока към колата. Сам каза: -      Албрехт спомена голяма черна кола с четирима мъже в нея. Мислиш ли, че ще уловиш регистрационна табела толкова отдалеч? -      Може би да, а може би не, но имам чувството, че ще можем да погледнем по-отблизо. Двамата се върнаха до колата. -      Познавате ли мъжете в черната кола? - попита ги директно Тибор. -      Не - отвърна Сам. - А ти? - Не мисля. Преди минута видях проблясък. Един от тях като че ли ни наблюдава с бинокъл. Това беше думата, нали? Оформи кръгове с показалците си и ги долепи до очите си - Това е думата - усмихна се Реми. - Сигурно просто се чудят защо крачим из старо пасище за добитък. - Добре - отвърна Тибор. Запали колата, обърна и пое към моста, който прекосиха преди малко, обратно към западната страна на реката. Редовно хвърляше по едно око в огледалото. - Сигурни ли сте, че не сте ги виждали? - Напълно! – отговори Реми. - Никога преди не сме идвали в Унгария. Стигнаха до площада с паметника на арадските мъченици – генералите, екзекутирани след провалилото се през 1848 г. възстание за независимостта на Унгария. По-нататък, все в центъра на града, преминаха покрай музикалния часовник с фигурки, площад „Клаузал” и площад „Сечени”. Цялата тази част на града беше пълна с цветя, дървета и барокови сгради в пастелни цветове. Докато Тибор ги развеждаше, Сам и Реми не изпускаха от поглед следващата ги черна кола. Спряха ненадейно близо до центъра на града и колата почти ги настигна. Реми отново я снима през задния прозорец. Тибор забеляза какво прави Реми. -      Тези мъже ми напомнят за времето на комунизма. Имаше хора, които си нямаха друга работа, освен да нн следят и да доносничат за нас. -      Искам да знам на кого съобщават наученото - рече Реми. -      Чудя се дали не може да се разбере - отвърна Сам. Полицията ще ни каже ли чия е колата, ако им дадем регистрационния номер? -      Може би. Реми увеличи снимката на черната кола. Преписа на лист хартия номера на колата и го подаде на Сам. -      Ще удвоя тарифата ти, ако откриеш чий е номерът - рече Сам и подаде листа на Тибор. Тибор паркира до полицейското управление и се скри вътре. Сам набра номера на Селма. -      Здрасти, Селма! - каза той. -      Здрасти, Сам! Тъкмо се готвех да ти се обадя с информацията, която ми поиска. -      Да спестим повечето за по-късно. Мисля, че е време да разберем добър или лош е Тибор Лазар. -      Имам нещо като отговор. Не е сторил нищо, за да му отворят досие или за да привлече вниманието на Интерпол. Притежава малка къща и малка таксиметрова компания - няма подозрения, че е параван. Има три таксита и все още ги изплаща. Твърде е беден, за да не е чсстен. -      Чудесно! - зарадва се Сам. - Благодаря, Селма! След около двайсет минути Тибор излезе. Седна на мястото си и запали двигателя. Докато излизаше на заден ход, каза: -      Бако. -      Бако? - Арпад Бако. - Знаеш ли кой е? - попита Реми. -      Ще ви разкажа, докато пътуваме. Тибор пое надолу по реката и зави на юг. Докато увеличаваше скоростта, току поглеждаше в огледалото за обратно виждане, сякаш очакваше, че някои ще ги следи. - Нека започнем с вас. Вие сте Самюъл и Реми Фарго от Ла Джола, Калифорния. - започна Тибор. - Не нн казваш нищо ново - рече Реми. - А знаехте ли, че местната полиция го знае? Действат по заповед от правителството да ви следят отдалеч - кога излизате от хотела, кога се връщате и така нататък?. Мислят, че търсите древни съкровища. Така ли е? Сам отвърна: -      Ние сме аматьори, които се вълнуват от история. Откривали сме ценни неща, в морето и на земята. Но някои от най-важните са били от дърво, бронз или стомана и са съкровища, само защото разкриват важни неща за миналото. Вярно е, че някои от артефактите, които сме открили, са били от злато или по тях е имало скъноцени камъни. Но търсачи на съкровища... това са глупости. Реми добави: - Никога не грабим от местата, които откриваме. Регистрираме ги в съответната страна. Получаваме одобрението на правителството и му съобщаваме за всички, което открием. На повечето места правителството получава находките ни. Тибор каза: - Казват, че сте станали много богати от това. Лъжа ли е? Реми се усмихна. - Не е лъжа, а недоразбиране. Сам е инженер. Преди години изобрети една машина. Лацерен скенер, с който се идентифицират смесени метали и сплави от разстояния. Заехме от една банка най-голямата сума, за която успяхме да получим одобрение, и направихме компания за производство и продажба на скенерите. Ако не бяхме успели, щяхме да дължим пари завинаги. Но компанията потръгна. Ние бяхме единственият производител на тези уреди. По-големите компании започнаха да ни питат дали не искаме да продаваме. Когато получихме подходящо предложение, я продадохме. Всичко това се случи, пречи да започнем да се занимаваме с нашето хоби. - Значи просто имате късмет - промърмори недоверчиво Тибор. - Поне засега - кимна Сам. - И ни се ще късметът да продължи да ни се усмихва. Може би трябва да поговорим с полицията, ако ни нямат доверие. -      По-добре недейте - отвърна Тнбор. - Засега не ги интересувате особено, така че нека нещата си останат така. -      Полицаи ли се оказаха онези четиримата в черната кола? -      Не. Те са твари на Арпад Бако. -      Кой е той? -      Описанието му ще дойде вповече на скромните ми познания по езика ви. Мога да кажа, чс е алчен и зъл човек. Това обаче не би било достатъчно. Той е крадец. Той е свиня, псе, плъх, змия, хлебарка! - Тибор премина на унгарски за едно-две изречения и после се поукроти. - Не звучи добре, прав си - отбеляза Реми. - Явно е цяла зоологическа градина. -      Съжалявам! - извини се Тибор. - Мразя го! Мразя го отпреди да се родя и оттогава го намразвам все повече! - А можеш лн да нн кажеш нещо за него? С какво се занимава? - попита Реми. -      Наследил е много семейни бизнеси. Най-големият е фармацевтична фабрика. Нали се сещате? Хапчета, ваксини, такива неща. Голяма е. Има такива като мен, които вярват, че е станала толкова голяма, като продава лекарства на хора,| чиято единствена болест е нуждата им от лекарства. -      Каза, че го мразиш отпреди да се родиш. Какво значи това? - попита Сам. - Семействата ни от стотици години са били от различни страни на барикадата. Неговото е било против въстаниетоот 1848 г. и заради тях членове на моето семейство са били арестувани за измяна. През Втората световна война Бако станали нацисти, само за да могат да сс сдобият със земя и предприятия. Правили са доноси срещу брата на дядо ми, за да бъде измъчван и застрелян, понеже искали малката му ферма. Следващото поколение Бако пък станали комунисти, за да използват привилегиите си на черния пазар. Когато комунизмът падна, подкупиха властта, за да получат фармацевтичната фабрика. Всски път, когато светът се обърне с главата надолу, някой Бако се озовава отгоре и тъпче останалите. Арпад е най-лошият от лошите. Бил е в колата си, когато шофьорът му блъска втория ми син с над сто километра в час. Бако си измисли, че синът ми е бил крадец и тъкмо бил задигнал нещо и изтичал на улицата, без да се огледа. Пет от тварите му „свидетелстваха“. Сам отвърна: -      Мразиш ли го достатъчно, за да рискуваш да му попречиш да се добере до нещо, което иска? Може би дори да го накажеш? -      Аз? Не бих се замислил дори! - Вчера в Берлин беше отвлечен немски археолог, добър наш приятел. Беше направил откритие в този район и изследваше находките си в Берлин, защото се страхуваше, че някой го следи - тези четирима мъже в черната кола. - Разбирам – каза Тибор. - Бако е от онези, които твърдят, че са преки потомци на Атила. Преди няколко години той и други изпратиха петиция до правителството да ги обяви за официално малцинство. Но всичко е просто алчност. -      Алчност? - почуди се Реми. -      Гроба. Иска да намери гроба и да го притежава. - Гроба на Атила? Няма да му се усмихне късметът. Един от най-известните неоткрити гробове в света е. Да не би този Бако да твърди, че е роднина и на Чингиз Хан? - Още не. Тя се обърна към Сам. - Какво мислиш, че трябва да сторим? - Какво би могъл да стори който и да било? – каза Тибор. – Бако има не само пари. Има малка армия пазачи, има собственост, фабрики... Изобщо не се съмнявам, че би убил, за да не се добере някой друг до гроба на Атила, и би отвлякъл приятеля ви, ако смята, че ще има полза от него. Сам рече тихо: - Въпреки юна няма просто да стоим и да бездействаме. -      Какво ще правите? - Ще намерим приятеля си и ще си го върнем - отвърна Реми. Тибор помълча. - Наистина ли? - Да - отвърна Сам. - Той ни се обади, защото мислеше, че може да има нужда от помощ. Оказа се прав. -      Сам - каза Реми. - Може би не бива... - Не, мисля, че Тибор е нашият човек, Реми. Тибор, вярвам, че можем да го направим, но ни трябва смел унгарец, който мрази Арпад Бако. Ще ти платим добре за причинените неудобства и времето. Ако те арестуват, ще ти осигурим най-добрия адвокат Няма да ни е проблем, защото ще трябва да защитава и нас. - По-добре да ви покажа какъв е този мъж, преди да правим каквото и да било. Първо ще отидем до гаража ми за друга кола. - Чакай! - каза Сам. Искам да се отървем от тези типове, които ни следят. Нека аз да карам. Ако повредя колата ти, ще платя за поправките. Тибор погледна скептично Сам, но спря и го пусна зад волана Самият той седна на мястото до шофьора. Сам направи бьрз обратен завой и после ляв, за да премине зад голямата черна кола. Тибор стисна таблото и натисна несъществуващата на неговото място спирачка. - Ще ти хареса да се возиш при Сам - засмя се Реми. – В четири страни му е забранено да кара. Сам увеличи скоростта. Когато черната кола ги последва и понечи да скъси разстоянието, той влезе с двете леви гуми по банкета. Във въздуха сс вдигна голям облак прахоляк и парченца чакъл. Шофьорът зад тях се опита безуспешно да свърне, за да избегне облака, почти изгуби контрол и колата залакатуши по пътя. Сам рече: - Не е много добър. Има ли наблизо тесни улици? -      На около три километра напред има много старо селнше Твърде е далеч от реката и наводненията не са го засегнали. Сам увеличи скоростта по дългата, права отсечка през равнината, но подобни пътища бяха правени за коли като тази на преследвачите им. Черната кола започна да ги настига отново. Сам спечели време като завъртя волана наляво н надясно няколко пъти, а след това премина в средата на пътя, за да не могат да застанат до него. Когато видя, че наближават селото, той рязко зави в лявата лента. Черната кола се премести отдясно. Сам наби спирачки и преследвачите им се изстреляха покрай тях. Сам зави бавно и спокойно по главната улица на селото, подмина няколко каменни сгради, преди да поеме по толкова тясна уличка, че таксито едва се побираше между сградите. - Внимателно, внимателно! – мърмореше Тибор. В края на уличката Сам спря. Тримата се загледаха през задния прозорец – черната кола профуча покрай началото на уличката. - Сега чакаме да видим достатъчно ли е ядосан или трябва да го обработим още – рече Сам. Гумите на черната кора изсвириха, тя се върна, зави и тръгна към таксито по уличката. Сам излизи на едно площадче, слезе от колата и се обърна към Тибор: - Поеми волана! После пристъпи обратно в края на уличката. Хвана една ръчна количка, пълна с камъни, и се приготви да я избута към малката уличка. Преди да го стори обаче, нешо изтрещя, последвано от силно пристъргване, което премина в металически писък и спря. Сам остави количката, изтича до таксито и влезе на задната седалка при Реми. Тибор погледна в уличката. Голямата черна кола се беше заклещила между първите две сгради. Липсваха страничните ѝ огледала и опираше в тухлите от двете страни. Двигателят ревеше, металът пищеше, но автомобилът не помръдваше. Тибор се върна по заобиколен път към главната улица. Стигнаха до нещо, което приличаше на малък склад. Пред него имаше петима мъже в работни комбинезони. -      Онези двамата - каза Тибор, - хубавците, са братята ми. Другите са братовчеди. Тибор излезе и отиде да поговори с мъжете и след малко ги доведе със себе си. Един от мъжете извади от гаража малък микробус и остави двигателя включен. Всички се усмихваха, ръкуваха се и изразяваха с жестове удоволствието си да се запознаят. Тибор седна на шофьорското място, а Сам и Реми се качиха отзад. С изненада установиха, че с тях се качва и оше един мъж. -      Аз съм Януш - каза мъжът. - Ще снимам. -      Благодаря! - отвърна Реми и прошепна на Сам: - Какви снимки? Януш я снима и каза: -      Няма защо. Тибор ги откара до източната част на града, а после по-нататък в тревистите равнини. След седем-осем километра стигнаха до голям комплекс от бели сгради, разположени в пет реда. Януш се зае да снима и не спря, докато караха по протежението на високата мрежеста ограда, по чийто горен край се къдреше бодлива тел. Подминаха портала - приличаше на вход към военна база, с въоръжени пазачи в сиви униформи. Реми попита: -      За какво са всички тези пазачи? -      Обяснението им е, че тук се произвеждат и съхраняват лекарства, които може да служат за наркотици, а също и че правят проучвания за нови лекарства, тъй че можело конкуренти да им откраднат тайните. Истинската причина е, за да може Бако да прави каквото си иска, без да му задават вьпроси. През цялото пътуване Сам мълчеше. Внимателно оглеждаше всичко, но не продумваше. Когато микробусът се върна в гаража, Сам помоли за лист хартия и каза на Тибор: -      Ще ти направя списък с неща, които ни трябват, и ще ти дам пари за тях. Ако нещо не е налично, кажи ми и ще си го набавя от чужбина. - Докато говореше, пишеше. - Четири сиви униформи като тези, които видяхме. Четири пистолета с по два допълнителни пълнителя - всеки от пистолетите в черен кобур. Оръжията на онези от фабриката бяха чешки CZ-75. Ако някой унгарски модел прилича на тях, и той ше ни свърши работа. Черни ботуши, четири чифта, високи до средата на прасеца. Ще трябва да изгладим униформите и да лъснем ботушите. И помни, единият чифт е за Реми, така че да е по-малък. Също така, една къса кожена каишка за куче, както и нашийник. -      Нещо друг? - попита Тибор. - Нещо към нашийника? -      Куче. -      Куче? -      Немска овчарка най-добре. Ако няма, може ротвайлер или доберман. Трябва да има добро обоняние, да е добре обучено и да се подчинява. - В Сегед има дресьор на кучета. - И ти е братовчед, нали? - попита Сам. - Не всички са ми братовчеди. Този е братовчед на жена ми. Веднага ще проверя дали има подходящо куче. - Може ли да заведеш Реми да избере? - Бих, но това са унгарски кучета, а Ремн не говори унгарски. - Мога да науча точно толкова думи, колкото и немска овчарка - намеси се Реми. - А и с Реми говорят всички кучета - добави Сам. - С Януш готови ли сте за това? Решихте ли? - По-скоро бих отвлякъл Бако и бих го разменил за приятеля ви! Но добре, нека първо опитаме каквото ти си намислил. -      Ако това не стане, ще приложим твоето решение. 6. Сегед, Унгария Реми стоеше на портата към двора за игри и гледаше ияколото немски овчарки. После се обърна към кучкаря и попита -      Онова там как се казва? - Гилкос - отвърна той. - Значи „убиец“. -      А това? -      Хасфел. Съкратено от „хасфелметсо“, „изкормвач“. Реми се приближи до портата и посегна към дръжката. -      Госпожо, да не би да искате да влезете? - Разбира се, че искам. Защо да ми вярват, ако аз не им вярвам? Реми без колебание прекрачи вътре и затвори решетестата врата зад гърба си. Уверено се приближи до всяко от кучетата, позволи им да подушат ръката ѝ, потупа ги по гъстата козина на врата и продължи. Обърна се към най-голямото куче - кафеникав мъжкар с черна козина по главата и опашката. Той стоеше настрана н наблюдаваше. После бавно я доближи и другите сякаш спряха да съществуват. - А ти кой си? - попита го тя. Кучето не откъсваше поглед от очите ѝ. Седна пред нея и близна ръката ѝ. Тя клекна и го погали, а той легна, за да може да го потърка по корема. Братовчедът каза: - Казва се Золтан, „султан“. -      Той е голямата клечка тук, така ли? Шефът? - Да, госпожо. Обикновено не прави така с непознати... Всъшност не прави така с никого. - Сигурно ме е разгадал. Знае, че си падам по такива като него. - Реми се наведе над кучето и рече тихо: - Какво мислиш, господин Золтан? Искаш ли да поработим заедно тази вечер? Тя като че ли получи отговора, който искаше. Изправи се, а с нея и кучето. Двамата тръгнаха към портата. -      Той е - каза Реми на дресьора, шом излязоха. - А сега ше ме научите ли на някои команди на унгарски, за да не го излагам? Дневната смяна във фармацевтичната компания „Бако“ приключи малко преди на портала да пристигне новият охранителен микробус. Беше тъмно и светлините над портала блестяха ярко. Микробусът спря пред портала и двама въоръжени пазачи пристъпиха към него. По-младият застана до Януш, шофьора, и огледа микробуса през рамото му, а по-старшият застана от дясната страна, при Тибор. Сам беше решил Тибор да получи по-висок чин, за да говори повече. Тибор имаше златни райета на десния си ръкав и златна звезда на бейзболната си шапка - другите нямаха видими разпознавателни знаци. Когато пазачът попита нещо, Тибор каза това, което бяха измислили - че са докарали куче-търсач, понеже една от лабораториите докладвала за нарушител. Когато другият мъж зададе втори въпрос, Тибор сякаш откри у себе си дремещия висшестоящ офицер. Изгледа пазача пренебрежително и отговори с досада. Мъжът понечи да продължи, но Тибор го прекьсна е хладен нетърпящ възражения глас. Направи жест към портата и извика нещо на унгарски, вероятно „Отваряйте! Губим си времето!” Другият пазач все така се взираше в микробуса и се усмихваше на Реми. Викът на Тибор го стресна, а огромната немска овчарка изръмжа гърлено и се наведе към отворения прозорец. Мъжът се отдръпна стреснато, пристьпи обратно към поста си и натисна ключ: портала се отвори. Януш подкара микробуса по една асфалтова алея и сви зад първия ред здания, така че микробусът да не се вижда от портала. Спря и всички излязоха. Реми и голямото куче бяха първи, след тях вървяха Януш и Сам, а Тибор застана малко встрани, все едно беше сержант, който наблюдава курсантите си. Групата изглеждаше внушително и професионално. Вниманието на Сам към всеки детайл - униформите, оръжията, ботушите, коланите и шапките, се отплащаше. Реми носеше и черна торба през рамо. Тя подаде на Золтан една бисквитка, потупа го по главата, промълви няколко думи на унгарски и бръкна в торбата. Извади шала на Албрехт и позволи на кучето да го подуши. После каза: -      На лов! Золтан задуши напред-назад по паважа между редиците сгради. Първо изглеждаше объркан, но след това се упъти уверено напред и задърпа Реми след себе си. Докато вървяха, тя му говореше на английски, почти му шепнеше: -      Хайде, великанчо? С този хубав голям нос ще намериш Албрехт! Сигурна съм, че ще го намериш! Тримата мъже следваха Реми и кучето на няколко метра, за да им дадат възможност да се връщат от време на време, за да поемат по други посоки - но Золтан неотклонно бавно и спокойно вървеше напред с вирната глава. Той не прояви особен интерес към кое да е от местата, край които минаха. На Сам това му се стори притеснително и той попита: - Изгуби ли дирята? -      Запомнил е миризмата и сега я търси – отвърна Реми. – Просто трябва да го оставим да я открие. -      Вижте там горе - посочи Януш. В края на комплекса, най-далеч от пътя се виждаше ниска правоъгълна сграда. Беше оградена с втора ограда, подобна на външната, а оттатък нея - още една, от по-плътно сплетена тънка тел. -      Електрическа е - отбеляза Сам и посочи към табелка на унгарски. - Какво пише? -      „Опасност. Лаборатория за проучване на заразни болести. Забранено за неупълномощен персонал. Да се носят предпазни костюми. Има аларма.“ -      Дали не е заблуда? - попита Януш. Ако отвлека някого, бих го скрил на такова място. -      Доведи Золтан - обърна се Сам към съпругата си. Голямото куче приближи оградата. Подуши старателно и отмина. Завиха зад една от редиците сгради и се сблъскаха лице в лице с двама пазачи със същите униформи като техните. На раменете им висяха автомати „Калашников“. По-близкият до Сам пазач светна с фенерче в очите му. Тренировките по джудо си казаха думата и Сам реагира мълниеносно. Ръката му се стрелна като атакуваща змия, грабна фенерчето от мъжа, а после Сам просна пазача на земята и светна с фенерчето в неговото лице. Тибор също се беше стреснал, но бързо се окопити и заговори високо и строго на унгарски - думите му не звучаха като комплименти. По жестовете му Сам и Реми отгатнаха, че става дума за униформите. Тибор взе фенерчето oт рьката на Сам и обходи лицата на двамата пазачи, като очевидно се караше за двудневните им бради, подръпна ризата на единия, защото кончетата не били в една линия с токата на колана и не хареса ботушите им. Накрая изсумтя заплашително и им махна да продължат. - Чудесно представление! – отбеляза Сам. - Благодаря! Но забелязахте ли че сме тук от десет минути и за втори път ни се изпречват мъже с автоматично оръжие? - Това е окуражително – отвърна Сам. – Твърде добре пазят това място, за да е почтена фармацевтична компания. Дано наред с другите неща, които крият и Албрех Фишер е някъде тук. Ненадейно кучето се спусна напред. Каишката се обтегна и животното задърпа Реми неудържимо напред. - Надуши нещо! - каза тя. Золтан дърпаше Реми по асфалтираната алея между няколко здания без прозорци, а тримата мъже ги следваха отблизо. Сам и Януш застанаха от двете страни на Золтан и Реми и се заоглеждаха наоколо с ръце на кобурите. Стигнаха до някаква сграда почти в края на комплекса - изглеждаше като помещение за техника или склад. Вратата беше стоманена и пред нея имаше стоманени клетка с втора врата, с четец зa магнитни карти на бравата. Золтан приближи клетката и задуши около нея, като се опитваше да намери пролука. Кучето ставаше все по-неспокойно Първо подуши земята в долната част на решетката, а след това опря предни лапи на нея. - Седни, Золтан - каза Реми. - Добро момче! - Тя потупа по земята и той седна. Реми се обърна към тримата мъже: - Тук е! - Сега имаме два варианта - каза Сам. - Може да почукаме или да причакаме някого с карта. -      Ще почукам - усмихна се Реми. - Дръпнете Золтан, така че да не се вижда. Тримата мьже и кучето се скриха в сенките от двете страни на вратата, а Реми натисна бутона до четеца зa карти. Звънецът изжужа силно. В стоманената врата, на нивото на очите сс отвори прозорче и носле се затвори. Вратата зейна и се появи пазач в обичайната сива униформа Мъжът попита нешо на унгарски. Реми се засмя кокетно, сякаш е казал нещо очарователно. Ненадейно появилата се привлекателна жена определено беше грабнала вниманието на пазача. Тя му се усмихна жизнерадостно и той натисна бутон на вътрешната стена. Вратата на клетката се отключи. Реми пристъпи вътре, а от тъмнината зад нея се появи силуетът на Золтан. Мъжът понечи да затвори стоманената врата, но Золтан беше по-бърз. Кучето изръмжа гърлено и захапа мъжа за предмишницата. Вратата тръгна да се затваря, но Сам я подпря с рамо и заедно с Тибор и Януш влязоха с извадени пистолети. Януш затвори вратата. Реми заповяда на кучето да седне Вместо него обаче седна пазачът. Щом мъжът се озова на земята, Золтан го пусна и също седна. -      Добро момче! - похвали го Реми. Мъжът не мръдна от бетонния под, докато Януш вземаше оръжието му. -      Сам! Всички се обърнаха по посока на гласа. В другия кран на празната сграда, в едно отраждение със стоманени решетки от пода до тавана и врата с катинар, стоеше Албрехт Фишер -      Албрехт! - викна радостно Сам. - Само този пазач ли с? -      Има още двама. И двамата са с автомати. Излязоха преди няколко минути за кафе. Докато тичаха към клетката, Сам каза на Тибор: -      Сигурно са били твоите приятели с фенерчето и мръсните ботуши. В клетката на Албрехт имаше легло със стоманена рамка и тънък матрак върху пружини - приличаше на военна койка, а в ъгъла се виждаше преносима тоалетна. Албрехт все така носеше дрехите си от Берлин, доста позахабенн и с изсъхнали петна кръв по ризата. Сам се обърна към Януш: - Доведи пазача! Януш каза нещо на мъжа и онзи се изправи. Золтан го следваше по петите и изръмжаваше от време на време. -      Да ни даде ключа! – нареди Сам. Тибор повтори заповедта на унгарски, но мъжът сви рамене и отвърна нещо. Януш го претърси и едва тогава преведе думите му: -      Не е у него. После изтича до бюрото на метър от входната врата и прерови и него. Откри втори катинар с ключ в него, върна се на бегом и го даде на Сам. Той пробва ключа от катинара, но не стана. - Кажи му да свали униформата и ботушите си. - После се обърна към Албрехт: - Ти също се съблечи. Двамата сс подчиниха, а Сам продължи. - Албрехт. крачка назад, скрий се зад нещо. Всички останали да направят същото. Щом стрелям по катинара, времето ни ще започне да изтича като вода. Ще трябва да действаме бързо. Ще преоблечем Албрехт и ще заключим този на неговото място. После бързо отиваме до микробуса и се махаме. Ако някой от тях насочи оръжие, стреляме без да мислим. Останалите се скриха зад няколко дървени сандъка. Реми взе кучето със себе си и покри ушите му с длани. Сам стреля и катинарът издрънча на пода. Всички скочиха. Януш бутна пазача в клетката и го накара да седне на леглото. Албрехт излезе и облече униформата. Докато Албрехт си връзваше обувките, Тибор му слагаше колана. С втория катинар Сам отново заключи клетката. Всички стигнаха до вратата тичешком. Тъкмо когато Реми се готвеше да я отвори, звънецът изжужа силно и тя подскочи. Золтан започна да ръмжи, но тя му зашепна и го успокои. - Двамата ни приятели сигурно са се върнали - каза Сам - трябва да ги пуснем. Тибор пристъпи до вратата, при бутона, с който пазачът беше отворил вратата на външната клетка. Прочете надписа и кимна. Останалите опряха гръб в стената с извадени пистолети в ръце. Тибор натисна бутона, за да пусне пазачите, а Реми бутна вратата навън. Двамината пристъпиха вътер, все с по две картонени чаши кафе и автомати на гръб. Още щом влязоха, Сам и Януш опряха пистолети в главите им. Тибор издаде няколко резки заповеди и мъжете оставиха чашите на земята, както и автоматите, направиха по една крачка встрани и легнаха по корем. Януш взе белезниците oт коланите им и закопча мъжете кьм два стоманени пилона, които подпираха покрива. Реми и кучето излязоха, последва ги Сам, а след него се казаха Албрехт, Тибор и Януш с двата автомата Сам погледна въпросително двамата унгарци и Тибор прошепна: -      По-добре у нас, отколкото у тях! Групичката се придвижваше бързо, почти в строй, към мястото, където бяха оставили микробуса. По алеята зад сградите вляво се чу камион, а после и втори - по павираната алея пред оградата. Сам и Реми надникнаха иззад ъгъла на едно от зданията, за да видят какво става. Беше камион с каросерия, с около петнайсетина души в нея, седнали на две пейки от двете страни, всички с униформи на пазачи и автомати между коленете си. Когато камионът се отдалечи, Сам каза на останалите -      Дотук с прескачането на оградата. Ненадейно чуха трополене на ботуши някъде вляво, оттатък следващата редица сгради. Сам, Реми и Золтан затичаха към портала, следвани от останалите. -      Не бива да им позволяваме да ни обградят! - каза Сам. Затичаха още по-бързо, докато не стигнаха до зданието с двойната ограда и табелата с многото предупреждения. Сам каза на Тибор: -      Минете към следващата редица от сгради и им попречете да ни обградят. Аз ще отвлека вниманието им. Той изчака останалите да се скрият от погледа му. Изтичa до сградата, където уж се проучваха заразни болести и се хвърли към оградата. Чу се аларма и изпищя електронна сирена Червените лампи над вратата светнаха, включиха се прожектори и осветиха външната част на сградата. Сам изтича по алеята, откъдето беше дошъл. Пред него изникнаха шестима охранители от съседните сгради. Един от тях подпря автомат на рамото си и Сам се хвърли зад най-близкия ъгъл. Извади пистолета и стреля бързо пет пъти в групичката охранители - двама се строполиха, а останалите трима се заеха да ги извлекат на безопасно разстояние. Последният ги прикриваше с автомата, засипвайки Сам с куршуми. Но той вече тичаше от другата страна на сградата, към следващата асфалтирана алея. Между постройките се виждаше движение на още отряди охранители, които се бяха насочили към сградата за изследване на заразни болести. Камионът, докарал допълнителните пазачи чакаше па петдесет метра пред Сам. Той го приближи внимателно отзад, плъзна се отляво и отвори рязко вратата на кабината, като насочи пистолета към лицето на шофьора Издърпа го от мястото му, взе оръжието му и му сложи белезници. После зае мястото му зад волана. Превключи на скорост, зави наляво, после надясно и видя Золтан, Реми, Януш, Тибор и Албрехт да притичват - Тибор сс обърна към камиона и понечи да вдигне автомата. Сам присветна с фарове, забави и размаха лявата си ръка от прозореца. - Аз съм! - извика той. - Качвайте се! Реми за секунда се озова до Тибор. Четиримата се затичаха към камиона, а Сам продължи бавно напред, за да ги срещне по-бързо. После спря и изчака да се качат в каросерията. Золтан тичаше напред-назад край камиона и скимтеше. Беше му твърде високо, за да скочи. Реми заудря по покрив на кабината. -      Спри, Сам! Той спря. Реми скочи долу, изтича до кабината и отвори дясната врата. Застана на степенката и извика: -      Скачай, Золтан! Кучето скочи на седалката до шофьора. Реми се завъртя, седна до него и затръшна вратата -      Давай! Докато Сам набираше скорост, тя извади пистолета си и свали прозореца. Минаваха през центъра на комплекса и от двете страни ги ограждаха постройки. На пътя пред тях се появи взвод охранители. Мъжете приклекнаха и се подготвиха за стрелба, ала Сам включи фаровете, а Тибор и Януш се изправиха в каросерията и откриха огън. Улучиха един от мъжете, а останалите се разпръснаха. -      Трябва да разбием портала - обърна се Сам към Реми - Кажи им да се подготвят. Реми се изправи на седалката, увисна до кръста от прозореца и извика: -      Трябва да разбием портала! Тибор и Януш се изправиха, подпряха сс на кабината, смениха пълнителите на автоматите и впериха очи напред. Реми хвана пистолета с две ръце и съшо се загледа напред. Сам вдигна оръжието си с лявата ръка. -      Ще премина колкото е възможно по-бързо. Ще е най-добре да принудим пазачите да се скрият. -      Добър план... като за план - отвърна съпругата му. -      Знам, че стреляш най-добре от всички ни, но предпочитам да не те виждат много-много, за да не стрелят по теб. Ти си ми единствената жена... -      Колко си мил! -      ...засега. Погледът на Золтан прескачаше объркано от единия към другия. Сам стигна до последната сграда преди портала, забави, за да завие, и подмина микробуса, с който дойдоха. Ненадейно отнякъде изскочиха двама охранители, но докато успеят ла извадят пистолетите и да стрелят към камиона, той вече бе твърде далеч. Щом наближиха портала, Сам превключи от трета на четвърта. Двамата дежурни бяха затворили бариерата и към тях се бяха присъединили още петима-шестима охранители. Изглежда смятаха, че никой няма да се опита да мине направо през портала. Носеха автоматите си на гръб и с нищо не бяха укрепили бариерата, въпреки че до нея беше паркиран оше един камеон. - Лека промяна в плана - каза Сам и превключи на дълги фарове. - Кажи на момчетата да залегнат. -      Залегнете! - извика Реми към двамата унгарци и Албрехт. Тримата легнаха по корем в каросерията. Албрехт в средата, а двамата братя от двете му страни с готови автомати. Сам натисна педала на газта. На двайсетина метра от портала Реми подпря десния си лакът с лявата си ръка и стреля. Мъжът в кабинката на пазачите падна. После Реми прати няколко куршума към групичката мъже пред кабинката, които трескаво сваляха автоматите си. Сам също стреля, но с пистолет не беше толкова добър колкото Реми, и единственото, което постигна, бе да накара пазачите да се изпокрият. Сам промени леко посоката на камиона, стабилизира волана, премина едва на метър вдясно от паркирания камион, пропусна портала и се заби в оградата. Тя беше толкова висока, че кабината на камиона премина точно под напречната греда, около която се виеше бодливата тел. Камионът повлечe сьс себе си дванайсетметрово парче от оградата. Част от телта да се заплете по неравната повърхност на земята и камионът я прегази. Пазачите сипеха куршуми след камиона, но улучваха само кабината на пазачите и паркирания камион, който скриваше бетълците от погледите им. Сам върна камиона на пътя. Албрехт и братята Лазар откриха силен огън по портала и никой от хората на Бако не смееше да надигне глава иззад прикритието си. Сам намали скоростта само колкото да завие по пътя. След няколко минути Тибор потропа по тавана на кабината и извика: -      Дай аз да карам! Не можем с този камион да минем през града. Знам едно място. Сам спря, качи се в каросерията и пусна Тибор на своето място. Унгарецът не караше по-бавно от Сам. Щом в далечината се показаха покрайнините на Сегед, той отклони камиона по тесен черен път, направи няколко завоя и се озова пред големия гараж, където ги беше завел по-рано. Спря камиона и всички слязоха. Золтан скочи от кабината и седна. Албрехт се обърна към приятелите си и рече: -      Благодаря ви от все сърце! Рискувахте живота си, за да ме спасите. Длъжник съм ви! -      По-добре да направим каквото можем, за да не ни хванат - каза Реми. - Сигурно простреляхме поне петима души днес. Някои може да са мъртви. -      А микробусът? Могат ли да го проследят? - попита Сам. - Нает е - отвърна Тибор. -      От кого? -      От един паркинг. -      Добре - каза Сам. а после се обърна към останалите: - Да се преоблечем в сервиза. Внимателно измиха следите от барут и прахоляк от лицата, ръцете и дланите си. Накрая всички се появиха с дрехи за разходка. Албрехт носеше дрехи на Тибор. -      Може ли да потопим камиона? - обърна се Сам към унгарците. – Знам, че не е добре за рибите, но ще заличи отпечатъците ни. Тибор отвърна: -      Януш ще кара камиона. Вие се качвайте в таксито. После и той ще дойде при нас и ще ви оставим в хотела. Сам, Реми и Албрехт се настаниха на задната седалка на таксито на Тибор, а Золтан се изтегна в скутовете им. Последваха откраднатия камион. После Януш свърна към едно възвишение над реката. Скочи от кабината, а инерцията на камиона го понесе на няколко метра оттатък върха на хълма. Оттам машината набра скорост по сипея надолу и се заби в реката. Завъртя се на една страна, кабината се напълни с вода и лека-полека се скри във вълните. Януш изтича до таксито, отвори вратата до шофьора и седна до брат си. Таксито се отдалечи. Следващата спирка беше кучкарникът. Реми излезе със Золтан и отвори вратата на ограждението. Няколко кучета лавнаха плахо, когато доловиха непознати миризми, но се успокоиха, щом разпознаха Золтан. Реми клекна, доближи лице до главата на кучето и прошепна нещо. Когато се върна в колата, Сам попита: - Какво му каза? - Казах му, че вероятно никога вече няма да се видим, но че винаги ше помня колко добро куче е и че го обичам. -      А той какво каза? -      „Искаш ли да ухапя онзи глупчо, преди да си тръгнете?“ ...и той ме обича. -      Явно и аз, и той, те ревнуваме - засмя се Сам. Тибор ги закара до хотела. Докато излизаха, Сам се обърна към него: -      Ето, Тибор. Написах това, преди да тръгнем - и му подаде един чек. Отнеси го в Швейцарската кредитна банка в някой от следващите два дни. Ще се обадят на американския ни банкер, за да потвърди, но парите ще са в сметката ти незабавно. -      Напускате ли страната? -      Още не. Но си помислих, че ако нещо се случи с нас, най-добре да ти дам това сега. Тибор сви рамене. -      Мерси! - Прибра чека в джоба си, без да го поглежда. - И още нещо. Оплачете се от хотелската си стая. Нека ви прехвърлят в друга. -      Тъкмо щях да го сторя - усмихна се Сам. - Ще ти се обадя след ден-два. Таксито се отдалечи. Докато караше, Тибор бръкна в джоба си и подаде чека на Януш. -      Не мога да карам и да чета. Какво пише? - Да се изплати на Тибор Лазар сумата от сто хиляди долара. Звучи като много форинти. -      Много са! – овърна ококорен Тибор. Сам, Реми и Албрех Фишер пристъпиха към входа на хотела, но Албрехт ги спря, за да не ги подслуша никой. - Онзи, който ме отвлече, ненормалникът Арпад Бако, смята, че сме по дирите на гроба на Атила. - Предполагам, чс съмненията му не са лишени от смисъл. Това е едно от най-големите неоткрити съкровища. - И най-вероятно сред тези, които никога няма да бъдат открити - допълни Албрехт. Сам сви рамене. - Поне не ни отвличат и не стрелят по нас за дребни неща. После отвори вратата и изчака Реми и Албрехт да влязат преди него. Обърна се и за последно погледна към улицата, оглеждайки внимателно потайните кътчета, където можеше да сс скрие някой. 7. Сегед, Унгария Сам, Реми и Албрехт седяха във всекидневната в новия си апартамент на последння етаж, изкъпани, преоблечени в чисти дрехи и тъкмо довършваха вечерята си от топъл хляб, меко сирене и колбаси с червена чушка. В чашите им проблясваше унгарско мерло „Балатон Барик“, реколта 91 г. - Излъгах, разбира се - разказаваше Албрехт. - Нямаше да споделя на някаква мутра, че съм направил едно от най-важните открития от десетилетия насам. Честно казано, оше не съм разбрал какво съм открил. Нямах време да правя анализи или да се съветвам с колеги, преди да ме отвлече Бако -      Какво му каза? -      Че търся следи от римска окупация на региона. Звучеше убедително, защото и бездруго търся точно това, винаги когато правя разкопки в Европа. Римляните винаги строели подредени лагери – едни и същи от Англия та чак до Сирия. А това е била Панония, римско владение преди да дойдат хуните. - И това      мина? – попита Реми. - Той е луд и през лудостта нищо не минава. Иска предметите от гроба на Атила. Смята, че му е наследник. Дори да не му е наследник, определено влиза в духа на „предшественика“ си и търси нещо голямо. В Унгария хората все още често си кръщават момчетата Атила. И ето ни в южните равнини на страната, където е била крепостта на Атила. -      Не си спомням много добре - намеси се Реми, - но не се ли предполагаше, че самите ковчези са съкровището? -      Да, те са част от него - съгласи се Албрехт. Има железен ковчег, в него има сребърен, а в него - златен. Самите те били пълни със скъпоценности - корони, оръжия и накити... всичко, каквото Атила е получавал от подчинените царе и сановници. Доста голяма купчина. -      Цялата история звучи като купчина - не се сдържа Сам. - Купчина големи... -      Сам! - прекъсна го Реми. -      Сам може би е прав - каза Албрехт. - Единствената хроника от онова време, с която разполагаме и която описва смъртта на Атила, е тази на Приск, пратеник на Източната Римска империя. Той описва скръбта и погребението, но не споменава съкровище. То се споменава за първи път от Йорданес, осемдесет години по-късно. Бил е варварин, навярно остгот. Хората търсят това съкровище от хиляда и петстотин години... засега безуспешно - Албрехт помълча. Но Арпад Бако няма да се откаже, нито заради здравия разум, нито заради огромната вероятност всичко да е измислица. Той е убеден, че неговата съдба е да открие гроба на Атила. И няма да позволи на никой друг да го направи. -      Да погледнем нещата от неговата гледна точка - предложи Реми. - Има ли каквато и да било възможност откритото от теб да е свързано с гроба?       Ал . -      Работата ми едва започва, но се съмнявам – каза Албрехт. Вярно, въглеродната датировка на останките сочи около 450 г., а Атила е умрял през 453 г. Възможно е някаква битка от това време в      центъра на хунската територия да има нещо общо със смъртта му. Всъщност Атила бил наследен от хаос. Всеки от тримата му сина имал своя клика, а генералите му са имали собствени владения и армии. Може да е имало неотразени в хрониките битки между тях. - Той сви рамене. – Знам само, че жертвите не са римляни. Нито имат високи качествени римски брони, нито пък гладиуси, късите мечове на римляните, нито път скути, големите правоъгълни щитове, с които оформяли стена срещу прииждащия враг. - Значи телата може да са на хуни и битката може да е свързана с гроба. - Твърде рано е, за да отписваме който и да било вариант, включително и този. И ако изобщо някой някога открие гроба, сигурно ще се случи точно така - ще търси друго, а ще открие него. -      Сега най-важното е да успеем да ти осигурим възможност да завършиш безопасно разкопките си - каза Сам. - Не виждам как може да стане това. Някои от хората на Бако бяха застреляни днес. Сам се усмихна. -      Това би ли било проблем за Атила? - Вероятно не. - Значи няма да е проблем и за Бако. Може дори да се опита да потули случката. Не може да каже на полицията, че някой е отвлякъл отвлечен от него човек. А и засега разкопките са най-добрата ти възможност да научиш нещо ново. Той също има интерес да се заемеш с тях. - Твърде е опасен. Не можем да започнем разкопки, докато е тук. - Може би ти можеш. Познаваш ли важни унгарски археолози? - Неколцина. Професор Еникьо Харсани, тя преподава в Сегедския университет, както и професор Имре Полаг. Мислех да ги потърся, преди да ме отвлекат. Те двамата познават историята на региона много по-добре от мен. - Тогава им се обади сега. Трябва не да крием начинанието, а да го огласим колкото е възможно по-широко. Трябва да въвлечем много хора, да сме на място и да помагаме. Трима чужденци в отдалечен район на Унгария са в опасност. Петдесетина местни учени са експедиция. -      Заедно със студенти - добави Албрехт. - Ама, разбира се! - Погледна телефона на масичката. - Ще им се обадя веднага... – О, забравих! Не си нося тефтерчето с номерата им. А те биха могли да помогнат и с опазването на обекта. Реми каза: -      Обади се на Селма и ѝ кажи какво ти е нужно. - После се прозя и погледна часовника си. - Там още е ден и ще е будна. Избирам онази спалня за мен и Сам и се оттеглям. Другата е за теб, Албрехт. Късмет с разговорите. На следващата сутрин Сам, Реми, професор Еникьо Харсани и професор Имре Полгар стояха до един автобус заедно с Тибор Лазар. Шестима други преподаватели водеха по десет млади студенти всеки и разделяха полето на сектори с прътове и връв. Малко по-нататък трима учени от Археологическия институт към Унгарската академия на науките вземаха проби от почвата. -      При псевдоподзолистите европейски почви скоростта на удебеляване на почвата е около милиметър за две години - говореше единият. - Тук може да очакваме около седемдесет и пет сантиметра натрупана почва. Но теренът е равен, а и реката наблизо го наводнява. Друг рече: -      Това би добавило още седемдесет и пет сантиметра нанос. -      Колко често е преливала Тиса от 450 г. насам? -      На всеки сто-сто и петдесет години... значи около десетина пъти. А по-скорошните наводнения като че ли са по-тежки от старите. Онова, което унищожава Сегед през 1879 г. е било най-тежкото. За да се подсигурим, може да очакваме останки на дълбочина от седемдесст и пет сантиметра до метър и осемдесет. Тибор се качи на автобуса, затова Сам остави другите и се качи при него. Докато Тибор се настаняваше с вестник на една от предните седалки, Сам му каза: -      Добро утро. Тибор. Как сме? - Оставил съм двама братовчеди на пътя в онзи край и двама в другия. Тежко ръжени са н носят телефони. Имаме и микробус с шест човека, които могат да подкрепят коя да е от двете групи - в него са братята на жена ми. -      Отлично! - засмя се Сам. - Трябва да пазим хората тук. Благодаря ти! -      Аз ви благодаря. -      За какво? -      За какво? Че ми дадохте шанс да отнема нещо от Бако. И защото чекът ти не беше фалшив. -      Нито пък помощта ти. Спаси живота на Албрехт. - Вие го спасихте. Аз само казах „Правете каквото ви казвам или този луд ще ви избие“. -      Е, явно добре си го казал. Тибор внимателно огледа Сам. - Замисляш нещо друго, нали? Какво? Сам се усмихна. - Не им трабвам за разкопките. Но мога да направя нешо, което ще заблуди Бако и ще отвлече вниманието на хората му, за да могат археолозите да свършат работата на спокойствие. - Арпад Бако е много влиятелен. Видя едно от предприятията му. Има пари и власт, има богати и властни приятели и тук, и другаде. Трябва да си много внимателен. -      Той търси гроба на Атила, както ти предположи. Тибор се засмя. - А не изворът на вечната младост? Или стълбата към небето? - Със сигурност си чувал историите. Атила бил погребан тайно заедно със съкровището си, а после отклонили коритото на Тиса, за да покрие гроба. -      Разбира се. Всички научаваме тази история още като деца. – каза Тибор. – Арпад Бако обаче сигурно е бил единственото дете, което се е вързало на историята. А и Тиса е дълга хиляди километра, преди е била още по-дълга. Големи части от нея са били отклонявани, а някои са пресушавани. - Това е хубавото на плана, Тибор. Реми и аз няма да открием гроба. Просто ще привлечем погледа на Бако към себе си, докато го „търсим“. -      Искам да ви помогна. -      Добре дошъл на борда. И като говорим за бордове, имаш ли роднини с лодки? -      Не роднина, а приятел. Би ни я заел за незначителна сума, да речем... безплатно. - Сигурен ли си, че искаш да си с нас? -      Ами, рискувахте живота си, за да спасите свой приятел от място, пълно с въоръжени мъже и ми платихте цяло състояние за едно денонощие с вас. Добре е за благосъстоянието ми да съм ви приятел. На следващата сутрин десетметровата рибарска лодка „Маргит“ пое по Тиса с пет-десет възела скорост. Лодката току спираше на едно място или едва се държеше срещу мързеливото течение на реката, а след това внезапно започваше да кръстосва коритото по диагонал. „Маргит“ влачеше нещо, но от брега не се виждаше какво, зашото товарът така и не се издигна на повърхността. Зорък наблюдател можеше да различи четирима души на борда - кормчия, двама мъже, които наблюдаваха брега и реката и слаба жена с кестеняво-червеникава коса, която се взираше в лаптоп върху една поставка в кабината. След по-малко от час един камион със закрита каросерия бавно пое по пътя над реката. В каросерията му четирима мъже седяха на пейка. Имаха фотоапаоат с телеобектив, телескопични бинокли за наблюдение и камера с мощно увеличение – обективите на всички тези уреди се подаваха през дупките на покривалото на каросерията. Начело на групата беше мъж на име Габор Шекели. Той седеше точно зад шофьора, за да контролира действията на останалите. Телефонът му иззвъня и той каза на унгарски: - Да? – Послуша известно време и отвърна: - Благодаря. – Прибра телефона и съобщи: - Мъжът на кърмата, с въжето в ръце, е Самюел Фарго. През нощта е получил екипировка: детектор за метал, няколко бинокъла за нощно виждане, магнетометър „Геометрикс Г-882“, който отчита слаби отклонения в магнитното поле на Земята, най-вече причинени от парчета желязо. - Железният ковчег - каза мъжът до него. Габор не счете за нужно да му обърне внимание. - Жената навярно е съпругата му, Реми Фарго. Отседнали са в хотел „Сегед“. Третият мъж каза: - Тук имаме далекобойни пушки. Лесно можем да отстраним всеки на борда. -      Още е рано - каза Шекели. - Фарго са опитни търсачи на съкровища. Намирали са важни находки в Азия, швейцарските Алпи и други места. Имат лодка и нужната екипировка -      Ще чакаме да го намерят? - Да, така ще направим. Когато открият най-външния ковчег, ще действаме, преди да са го вдигнали. Ще им се случи ужасна злополука и тогава ние ще открием гроба. Господин Бако ще е герой, откривател на национално съкровище. В лодката Реми изучаваше на магнитометъра на лаптопа. - Това е ненормално! - Какво? Нищо ли не долавя? - попита Сам. - Напротив! Долавя всичко. Дъното е пълно с метал. Имам образи, които приличат на потопени лодки, вериги от котви, оръдия, баласт, боклуци, арматура с излят около нея цимент. Мисля, че хванах и няколко велосипеда, котва, нещо подобно на стара печка... и всичко това за по-малко от пет минути. Сам се засмя. -      Е, поне не скучаем. Ако забележиш нещо на три метра дълбочина, което прилича на железен ковчег, може да си струва да го огледаме по-отблизо. - Предполагам, че ще се гмуркаме, каквото и да видим, нали? Колкото повече се правим пред Бако, че се доближаваме до подводния гроб, толкова повече няма да обръщат внимание на Албрехт и на останалите. Тибор каза: -      Засега може би успяваме да отвлечем вниманието на Бако, но не си мислите, че е толкова лесно да го заблудите. Има достатъчно хора, за да върши щуротии на няколко места едновременно. Няколко дни проучваха с магнитометъра долната част на реката. Всяка вечер посещаваха Албрехт и екипа му в сградата, която бяха наели за лаборатория. -      Определено е бойно поле - рече Албрехт. -      Какво друго може да е? - попита Еникьо Харсани. - До момента имаме шестстотин петдесет и шест тела на възрастни въоръжени мъже, убити на място и погребани, където са загинали. Имре Полгар допълни: -      Много от тях, може би повечето, носят белези на сериозни, но заздравели рани. Открихме фрактури от удари с тъпи предмети, рани от намушкване и посичане. Животът на тези мъже се е състоял само от битки. -      А кои са? - попита Реми. -      Хуни - отвърна Албрехт. -      Определено са хуни - съгласи се Харсани. - Всички намерени тела до момента са на хуни. - Как ги идентифицирахте? - попита Сам. - ДНК? Албрехт ги отведе до дълга редица стоманени маси, където в две редици бяха подредени скелети. - Хуните нямат изработен ДНК-профил. Ядрото от първи и втори век е дошло от Централна Азия. Докато се движели на запад, сключвали съюзи или се биели, побеждавали и претопявали всяко племе и царство по пътя си. Докато стигнат до Унгария, все още мнозина имали монголски гени, но имало и такива с черти на скити, траки и германци.обединявал ги не общ етност, а обща цел.все едно да търсим ДНК-профила на пират от седемнайсети век. - И как ги идентифицирате тогава? - Били са конници, пътували са, били са се, хранели са се и понякога са спели на конете си. По промените в скелетната структура си личи, че тези мъже са прекарали живота си на коне. Но имаме и по-категорично доказателство. -      Какво? - попита Сам. - Хуните не са били обикновена кавалерия, а конни стрелци. Развили са тази тактика в Азия с помощта на усъвършенстване на технологията на лъка и cтрелата. Той много внимателно вдигна едно почерняло парче дърво с неправилни извивки. - Ето! Това с сложно-съставен лък с отличителен стил. Виждате ли краищата, където се опъва тетивата? Наричат се сияхи. Твърди са, не се огъват. Дървената част не е просто парче дърво, а няколко слоя летви. Винаги има седем сияхи от рог, а дръжката е от кост. Получава се много по-къс лък, които можели да използват от кон, с много по-голяма обтяжна сила Този екземпляр е сред най-доброто, което сме открили до момента. И на бойното поле имаше над четиристотин такива лъка. - Срещу кого са се били? -      Това, боя се, е по-сложен въпрос. Жертвите са на едно място. По разположението не личат вражески страни. Телата просто са покрити с пръст там, където са паднали. Всички разполагат с хунско въоръжение, най-вече лъкове, но намерихме също дълги, прави, двуостри мечове в ножници и къси мечове или ками, запасани хоризонтално на колана. Носили са панталони от козя кожа и туники от вълна или плат. Някои имаха кожени елеци. - Все още има много загадки - намеси се професор Полгар. - Виждам част от тях - каза Реми. Никой не е ограбил бойното поле. - Да, това е една от тях - съгласи се професор Харсани. - Добре изработен меч е бил ценно притежание. Всеки един от тези сложно-съставни лъкове е изработен от умел занаятчия, за около седмица упорит труд и месеци сушене и обработване на кожените компоненти. Такова нещо не се оставя на бойното поле. Реми посочи най-близкия скелет - А и раните са необичайни, нали? Не са нанесени напосоки, като в истински бой. - Така е - съгласи се Албрехт. - Хуните са били стрелци, но не сме открили рани от стрели, заседнали в някоя кост или пробили нечий череп. И още не сме видели типичните за битка от онова време наранявания. Без отрязани ръце или рани по краката, от които да изтече кръвта. Всяко намерено тяло има по една голяма и смъртоносна рана. Близо четиристотин обезглавявания, а някои гърла са толкова дълбоко прерязани, че острието е оставило следи но предната част на вратните прешлени. Сам каза: -      Най-много прилича на масова екзекуция, нали? Не виждаме трупове от вражеска страна, защото убийците са погребали жертвите и са си заминали. -      Така изглежда наистина - каза Реми. - Но ако тези мъже са загинали толкова тежко въоръжени, защо са позволили това? -      Не знаем - отвърна Албрехт. - Работата ни едва ceгa започва, но непрекъснато си задаваме тези въпроси, докато обработваме намерените тела. Рано на следващия ден Сам и Реми пристигнаха на пристанището, където ги чакаше „Маргит“, за да влачи отново магнитометъра. Тибор седеше и четеше съсредоточено вестник. Щом ги видя, каза: -      Сам, Реми, трябва да видите тази статия. -      Какво има? - попита Реми. Тибор разстла вестника на палубата, за да гледат всички. На първа страница бяха снимани шестима души. Снимките приличаха на правени в полицейски участък. Реми приклекна. - Това са хората от „Консолидейтед ентърпрайзис”! какво пише за тях? - Шестима души, всички с американски паспорти, са бли арестувани от полицията в Сегед по подозрение, че са участвали във въоръжен набег срещу фармацевтичната фабрика „Бако“ преди седмица. Тогава загинаха осем души от персонала на „Бако”. -      Осмина? - почуди се Януш. - Сигурно са петимата, които пострадаха при портала, и тримата, които вързахме в онази сграда. Бако сигурно лично ги е убил. - Така изглежда - каза Сам. - Сигурен съм, че петимата бяха просто ранени, а другите трима не сме ги докосвали. -      Какво можем да сторим? - попита Реми. - Не може да позволим тези идиоти да поемат вината за убийствата. Сам извади телефона си и набра номера на дома им в Ла Джола. Телефонът звънна само веднъж, преди Селма да вдигне. -      Здрасти, Сам! Какво има? -      Здрасти, Селма! Шестимата от „Консолидейтед ентърпрайзис“ са били пратени в Сегед, за да продължат да ни шпионират. Арестували са ги за атаката над фабриката на Бако, но по това време те все още трябва да са били под опеката на капитан Клайн в Берлин. -      Искаш да оправя проблема ли? -      Нека го кажем така: ако останат в ареста за още трийсетина дни, няма да съм недоволен. Но ако ги осъдят за осем убийства, ще се чувствам ужасно, а Реми ще се погрижи да се чувствам още по-ужасно. - Разчитай на това! - обади се съпругата му. -      Чуваш ли я? - Чух - отвърна Селма. От наученото за „Комсолидейтед ми правят впечатление на кофти хора, но още не заслужили смъртно наказание. Ще се свържа с капитан Клайн в Берлин и ще получа нужното, за да ги освободим, но няма да го предам на централния офис на „Консолидейтед“, освен ако нещата не станат наистина грозни. Как ти звучи? -      Чудесно! Мерси, Селма! - Той затвори и погледна към Реми. - Надявам се, че не се превърнахме по своя воля в единствените заподозрени. -      Ние ли? Не мисля, че има за какво толкова да се тревожим - отвърна Реми. - Не помниш ли? Местната полиция има заповед да ни наблюдава. Ако ни арестуват, ще имат много да обясняват. -      Права е - каза Тибор. Изкопите по полето се множаха, докато студентите и преподавателите им работеха. През следващата седмица се появиха неколцина нафукани адвокати. Първи ги видяха съгледвачите на Тибор и му се обадиха на лодката. Адвокатите бяха петима-шестима души и дойдоха с две големи черни коли. Отбиха от пътя, паркираха до разкопките и излязоха. Всички носеха безупречни бели ризи, тъмни костюми и раирани вратовръзки. Внимаваха къде стъпват, за да не попада прах върху лъскавите им италиански обувки. Един oт тях, по-нисък, по-закръглен и по-възрастен, вървеше най-отпред. Приближи се до една руса студентка, която пресяваше пръст и ѝ нареди с нетърпящ възражение глас: - Отиди да доведеш шефовете си. -      Професорите? -      Такива ли са? Тогава им кажи, че започва часът. Студентката изтича по една от пътеките между секторите и спря там, където Албрехт Фишер, Еникьо Харсани и Имре Полгар се съвещаваха с техни колеги. Момичето предаде съобщението и тримата тръгнаха с нея. Първа пристигна Еникьо Харсани -      Здравейте! - каза тя. - Аз съм професор Харсани. Мога ли да ви помогна с нещо? Възрастният костюмар отвърна: -      Казвам се Донат Тот и съм адвокат. Нося съдебна заповед за прекратяване на дейността ви. Той ѝ подаде лист хартия. От групичката учени пристъпи още една жена, погледна документа и каза: -      Аз съм доктор Монрка Вос, регионален директор на Националната служба по културното наследство, която разреши тези разкопки. Албрехт Фишер на свой ред подаде на адвокатите официален на вид документ. Тот го взе, прегледа го и го подаде на друг от хората си, който съшо го прегледа и го предаде на следващия. Когато се върна в ръцете на Фишер, Тот каза: -      Това е със стара дата. Клиентът ми вече притежава земята и ще се възползва от правото си да не позволява на негова собственост да се правят разкопки. -      Земята е собственост на община Сегед - намеси се доктор Вос. -      Клиентът ми, господин Арпад Бако, е отправил много изгодно предложение на община Сегед и то е прието. - Усмихна се лукаво адвокатът и подаде още документи. Доктор Вос ги погледна, извади химикалка, написа нещо на един от тях и каза: -      Националната служба по културното наследство анулира продажбата. -      Не можете! -      Току-що го направих! -      Не можете! Платено е в брой! -      Върнете си парите. Всяко парче земя, съдържащо културни находки, е под юрисдикцията на службата ми. Прегледайте отново Постановление № 64 за закрила на културното наследство. -      И според кого това тук са културни находки? -      Определението на културна находка съшо е в закона - всякакви предмети на повече от петдесет години, включително такива, открити при археологически разкопки. Тук идентифицирах немалък брой точно такива предмети и никое местно тяло не може да пренебрегне оценката ми. -      Ще се съдим! - И с други сме се съдили. Губили са, ще загубите и вие! Двама от по-младите адвокати силно обезпокоени доближиха Донат Тот и му прошепнаха нещо. Той им махна с ръка. - Какво ме спира да скъсам това разрешително? Един от собствените му съветници се включи с извинителен тон: -      Три години в затвора, господин Тот. Той хвърли документа към професорите, но той само се понесе спокойно към земята. Един от студентите го вдигна, издуха прахта от него и го върна на Албрехт Фишер. Мъжете с тъмни костюми се върнаха в колите си и си заминаха. Точно тогава с таксито на Тибор пристигнаха Сам, Реми, Януш и самият Тибор. Когато чуха историята, Тибор рече на Сам и Реми: -      Да победиш адвокатите на Бако не е като да победиш Бако. - Трябва да спечелим оше време на археолозите - замисли се Сам. -      Колко още? -      Албрехт мисли, че ще привършат до седмица - каза Реми. - Отбелязали са местоположенията на телата, снимали са повечето и са ги отнесли. След седмица ще са прибрали всичко оттук. Сам погледа малко обекта и каза: -      Ето какво ще направим. Утре си избираме място. Спираме да сновем по реката, хвърляме котва и се гмуркаме. На следващия ден отиваме на същото място. Ще ни видят заедно с маркерите ни. -      А после? - попита Реми. -      След това продължаваме така. Правим всичко, което бихме правили, ако открием нещо голямо и ценно. Наемаме драга, качена на шлеп. Ще докараме булдозери и камиони, за да си построим път до брега, точно където се гмуркаме. Тибор рече: - Сигурни ли сте, че искате Бако да вярва, че сте открили съкровището? - Искам да вярва, че знаем къде е, но и че има много тежка paбота за вършене преди да го извадим. - Добре тогава. Ще потьрся чичо Геза. Той има строителна компании, а и oператорите на машини винаги си търсят работа. На следващия ден Сам и Реми стояха на палубата на „Маргит” в неопренови костюми за гмуркане, а на стойка до тях се виждаха кислородни бутилки и друга екипировка. Поставиха шамандури и вдигнаха червения флаг с бялата диагонални ивица, за да известят, че наблизо има гмуркачи. После се потопиха. Заедно проучиха дъното на реката и откриха разнообразни метални предмети - счупени тръби, вериги на котви и няколко петстотинлитрови варела, чието съдържание отдавна беше изтекло през отворени от ръждата дупки. Редом с тях имаше и неразпознаваеми неща - силно ръждясали метални предмети, които можеха да бъдат описани само като кръгли, или дълги и тънки, или кухи. Имената и употребата им отдавна нямаха значение, но точно от тях най-силно сс заинтересуваха Сам и Реми. Всичко много старо и тайнствено на вид беше находка. Събраха цяла купчина подобни железа и излязоха на повърхността. Оттатък реката, в каросерията ни паркирания камион, който не се отлепяше от лодката, към мъжете сс беше присъединил и Арпад Бако. Хората му стояха с изпънати гърбове и мълчаха, докато той оглеждаше гмурците през бинокъл Бако беше висок и мускулест, носеше къдравата си коса дълга, тъй че покриваше челото му и яката на бялата му риза. Носеше костюм, правен по поръчка в Италия. Тъмните му очи бяха нащрек. Габор Шекели, началникът на екипа, рече: - Виждате ли, господин Бако? Сега променят всичко. Чудим се дали онези разкопки в полето не ни отвличат вниманието от истинската операция тук. -      Казах им, че според мен гробът е близо - отвърна Бако. - Погребали са Атила до Тиса и после са отклонили реката, за да покрие гроба. Знаете това. -      Можем да ги застреляме, когато ни кажете. Ще се отървем от тях за секунди. -      Не ставай идиот! - сопна му се Бако. - Саркофагът може да е под седем метра наноси. Затова така се подготвят - ще копаят, ше го фиксират с въжета и вериги и ше го вдигнат на шлепа. После ще го преместят оттам на камион, някъде на онзи път. Но дотогава има месеци и ще им струва милиони. Нека свършат черната работа и после ще видим. Под погледите на Бако и Шекели хората на лодката завъртяха лоста на една електрическа лебедка над водата и опънаха въжето. То потрепери няколко пъти и след това започна да дърпа нещо изпод водата. Скоро се показа голяма силиконова мрежа, от която се стичаше вода. Вътре имаше неразпознаваеми ръждясали предмети. Арпад Бако запристъпва от крак на крак от вълнение. -      Виж! - извика той. - Виж! Вадят нещо! -      Прилича на купчина ръждясали боклуци. -      А на какво да прилича след хиляда и петстотин години под водата!? - извика той и удари силно ръката на Шекели. - Интересува ни всичко от хуните, каквото и да е. Тези глупаци ни вършат работата. Гледай ги! Наблюдавай ги! Нишо да не ти убягва! Бако се обърна към мъжа с фотоапарата. - Снимай ясно всичко, което извадят. Докато не преместят шлепа с крана над гроба, работят за нас. Когато го сторят, може да им прекратите договорите. 8. Сегед, Унгария -      Готови сме с всички сектори – каза Албрехт. - Артефактите и останките са извадени, опаковали сме и сме каталогизирали всичко. След няколко дни ще ги преместим във временен склад в Будапеща, докато музеят им приготви място. -      Невероятно постижение само за няколко седмици - отбеляза Реми. -      Знаехме, че нямаме месеци, камо ли години, на разположение, и съм страшно благодарен на унгарските си колеги и на студентите им. С петдесетима обучени помощници на ден, понякога дори сто, успяхме да се справим доста бързо. - Да не говорим, че благодарение на това бяхте и в безопасност - рече Сам. - Трудно е да извършиш престъпление пред толкова много хора. - Колко воини открихте? - попита Реми. - Хиляда - отвърна Албрехт, като избягваше погледите им. Наведе се над един от скелетите на близката маса и съсредсточено го заразглежда, сякаш нещо внезапно бе привлякло вниманието му. -      Имаш предвид, че още не сте ги преброили точно? - пита пак Реми. - Не. Точно хиляда са. Сам и Реми сс спогледаха и почти едновременно рекоха: -      Това не може да няма значение! -      Така е - почти прошепна Албрехт, като още се взираше в скелета. Накрая с неохота вдигна поглед. - Всъщност с Имре н Еникьо ги преброихме два пъти, за да сме сигурни. Засега сме на мнение, че тези мъже са били някакъв отряд. Хуните не са известни с отряди от по сто и хиляда души, като римляните. Но е възможно да са сформирали някакъв отряд за временна задача. Някой командир например е казал нещо от типа: „Искам хиляда съгледвачи и още хиляда за набег.“ -      Надявам се да не звуча прекалено нахакано - започна Реми. - но със Сам прочетохме доста за хуните, откакто ни повикахте. Не мога да не се запитам дали не пренебрегвате едно възможно обяснение, само защото звучи твърде хубаво. Албрехт въздъхна. -      Не искаме да прибързваме със заключението, за което намеквате, заради последствията от него. То не само ше окуражи Арпад Бако, но може и да подпали треска за злато сред мнозина. Помислете за последствията! -      Помислете за наличните факти! - контрира го Реми. - Хиляда мъже, всички хуни, убити - по всичко личи - н един и същи ден, около 450 г., но не в битка. Намират се в центъра на хунските владения по онова време. Убити са без съпротива. Сам допълни: -      И са погребани с принадлежностите и с оръжията си. He са обезчестени или обезобразени след смъртта им. Мисля, че Реми не греши. Това е била личната гвардия на Атила. Изпратени са били да го погребат, заедно със съкровищата му, на тайно място и да отклонят реката. Когато са се върнали, са ги убили, за да не разгласят тайната. Реми каза: - Нужни са им били поне хиляда души, за да отклонят реката - трябвало е да копаят здраво през някой от по-малките канали. Сам продължи мисълта на Реми: -      Били са тежко въоръжени, опитни воини със зараснали рани. Защо биха позволили ла бъдат убити, без да се съпротивляват, освен ако... -      Освен ако не са били фанатично предани на Атила - довърши Реми. - С радост биха загинали за водача си. -      Да, има смисъл... Пасва... - замърмори Албрехт. - Но ще направим ужасна грешка да приемем тази история за чиста монета. Гробът на Атила може да ни струва милиарди. Вижте сега, хуните помитат Азия и Европа като исполинска метла - от далечния бряг на Волга, та чак до Сена. Взимали са със себе си всичко ценно. Ако обявим, че сме открили хората, погребали Атила, целият регион ще бъде разоран за отрицателно време. Артефакти с неизмерима културна стойност ше бъдат унищожени и никой няма да е по-близо до гроба, отколкото сме ние в момента. Ако ще се придържаме към тази версия, не забравяйте, че работата на гвардията на Атила е била да отнесе тялото и съкровищата далеч оттук. -      Вие сте учени и знам, че нямате право да фалшицирате описанието на находката, когато я оповестявате. Щом го направите, и други ще разберат това, което разбрахме ние с Реми. Албрехт заби поглед в пода и поклати глава. - Арпад Бако мислеше, че съм на прага да потвърдя истината за мита за съкровището на Атила. За гений ли да го мисля? - Но за теб съкровището никога не е било важно, нали? - попита Реми. - Интересува те разкриването на миналото. Както вече каза, това не ни приближава до местонахождението на богатствата. Просто потвърждава част от историята, че телохранителите са били убити. -      Зная - каза Албрехт. - Просто не искам да помагам на престъпника, който ме отвлече, да се сдобие с може би най-голямото антично съкровище. -      Добре - каза Сам. - Аз и Реми помогнахме с каквото можахме, време е да се връщаме у дома. Можете да оповестите само това, което сметнете за нужно, и когато сметнете за нужно. Но трябва да ви напомня, че големите тайни често сами си намират начини дa се разкрият. Стотици студенти участваха в тези разкопки Повечето не са напреднали достатъчно в дисциплината си, за да изтълкуват видяното, но само след няколко години много от тях ще полюбопитстват и ще започнат да проучват. Албрехт вдигна ръце в знак на примирение. - Какво да сторя тогава? -      Каквото учените и академиците винаги правят в крайна сметка - отнърна Реми. Търсете, мислете с отворен ум и съобщете най-добрия извод, до който можете да стигнете. -      Прави сте - каза накрая Албрехт. - Знам това и ме е срам, че така се колебая. Моля ви, не си тръгвайте още! Ако разсеете Бако за оше няколко дни, ще успеем да откараме находките в Националния музей. На следващата сутрин Сам и Реми продължиха работата по реката. Те се гмурнаха в мътните води, докато приятелите и роднините на Тибор продължаваха да заравняват основата на път към реката. През целия ден Реми и Сам плуваха по дъното на реката, търсейки ръждясали предмети с различни размери и форми, а след това ги вдигаха на лодката. В края на деня, както обикновено, разтовариха лодката и прекараха предметите с камион в един склад на Сегедския университет, като ги покриха внимателно, за да подхранват любопитството на Бако и хората му. Вечерта Сам и Реми отидоха при Албрехт и колегите му при находките от полето. Останките вече бяха минали предварителен оглед - бяха снимани заедно с принадлежностите си. Част от тях бяха поставени в дървени сандъни, за да бъдат откарани в музея „Аквинкум”, клон на Историческия музей в Будапеща. Сам и Реми се разхождаха сред скелетите, положени на маси и платнища за първоначален преглед и снимки. Останките още не бяха подложени на подробен професионален оглед. Сам спря. Приклекна до един скелет и проточи врат, за да го разгледа от друг ъгъл. -      Какво има? - попита Реми. - Опитвала ли си да накараш някого да пази тайна? - Разбира се! - каза тя. Повечето момичета така прекарват времето си в шести клас. -      А успявала ли си? - Не. Щом кажеш на някого, че е тайна, тя става ценна разменна монета. Ако някой каже, че има тайна, той несъзнателно или съзнателно иска да я разкрие. Това е покана да го тормозиш, докато не ти я каже. - Тук има хиляда души с тайна. И никой не е казал ншцо на никого? -      Трябва да им го признем на хуните, чс са си свършили добре работата - рече Реми. - Трудно се говори без глава. В шести клас нямахме този избор. -      Да, разбира се. Но дори всеки от тези мъже да е знаел, че го чака смърт, е искал да подсигури живота на роднините си. Не мога да повярвам, чс са били толкова предани на Атила. Без него хуните са били разпокъсано общество. Нима нито един от тези типове не се е подсигурил? -      Явно не, или по история щяха да ни преподават за нов владетел, появил се на сцената с кораб, пълен със съкровнша -      Права си, предполагам - промърмори Сам. Вървяха сред скелетите, подминавайки десетки, стотици от тях. -      Чакай! - каза внезапно Реми. - Виж този! Сам отиде при нея. Скелетът имаше златна халка около врата, каквито някога носели келтите. До него имаше меч в ножница - върхът и беше обкован в сребро. Носеше елек от овча кожа. От вълната бяха останали само няколко кичурчета, а обработената кожа отдолу беше тъмнокафява. От другата страна на гръдния кош се виждаха няколко реда символи, а под тях - голяма, сложна фигура. Реми каза: -      Това не ти ли прилича на текст? А това отдолу е някаква рисунка, май. -      Странно! - отбеляза Сам. - Докато е носел елека, символите не са се виждали. - Приск пише, чс са носели дрехите си, докато не се разпаднат. Човек би видял това само през скелета на този мъж. Сам вдигна ръка. - Албрехт! Може ли за минутка? Албрехт прекоси голямото помещение. Погледна надолу. После приклекна до скелета и завъртя лице, така че да вижда между ребрата. Думите му прозвучаха почти като въздишка: - О, не! Реми попита: -      Не ти ли прилича на писмо? - Писмо е - отвърна Албрехт. - Трябва да свалим елека, за да видим всичко. Внимателно повдигнаха горната част на скелета, като оставиха главата на платнището. Сам придържаше торса, а Реми и Албрехт изхлузиха елека от раменете и ръцете и го опънаха на платнището. Албрехт внимателно се вгледа в символите. -      Готски е. Ранен германски език. Навярно половината воини на Атила са го говорели. - Можеш ли да разчетеш нещо? -      Мога да разчета доста - отвърна той. - Един благородник на име Улфилас поръчал превод на Библията на езика си, гope-долу около времето на смъртта на Атила, така че много от граматиката и речникът са ни познати. А и готският много прилича на останалите германски езици. На английски казвате „have 51 “. На немски е „haben“. На готски е „hаbаn“. Като цяло готският е запазил един звук „зет”, който в немския се с загубил. Такива ми ти неща... - Той се зачете. - „Два дни и половина на север, половин ден на запад. Той е там, където луната от четвъртата нощ е най-пълна.” Луна от четвъртата нощ... Нямам представа какво значи това. Сам каза: - Аз имам. Пълният цикъл на луната е двайсет и осем дни. Ако започнеш от новолуние или пълнолуние, на четвъртата нощ тя винаги е полумесец. -      Вижте картинката - подкани ги Албрехт. -      Това е намаляващ полумесец - рече С ам. - Левият край е осветен. - Дали е календар? - зачуди се Албрехт. -      Не - отвърна Реми. - Този тип е бил клетвопрестъпник. Не е проговорил, но е направил карта. Полумесецът е завоя на реката, който са пресекли, когато са я отклонили. Това ни показва къде е погребан Атила. 9. Сегед, Унгария Сам и Реми седяха в хотелския си апартамент, а Селма ги гледаше от екрана. -      Заедно с Пийт и Уенди миогократио сравнявахме, измервахме ъгли и пресмятахме координати и сме сигурни, че сме открили мястото от картата на елека. Римските войници от онази епоха са можели да изминат по четирийсет километра на ден пеша. Хуните са били конници. Можели са да изминат двойно повече. Само че са носели тежък товар, затова се спряхме на четирийсет. Значи имаме разстояние от стотина километра на север и двайсет на запад. С въздушни снимки и сателитни образи, открихме пресушен канал с подобно на полумесец натрупване на наноси по западната, външната му страна. По-нататъшните промени по коритото на реката не само са оставили мястото сухо, но и далеч от коритото на реката. -      Следваш нашата логика - каза Сам. Товарът е тежал няколко тона, значи е бил на огромна каруца. Дърпали са я няколко вола. Навярно са пресекли равнините източно от реката, където не им е трябвал път, и са страняли от реката до самия край на пътуването си. Навярно са имали съгледвачи и от двете страни, за да се уверят, че никой няма да се доближи. - Съгласна съм - отвърна Селма. - Тъй че когато сравних картата на елека с въздушните снимки, получаваме слелите координати: 46° 25' 55" с. ш. и 19° 29' 19” и. д. Това е на около двеста километра от Будапеща. - Какво има там? - Е, можеше и да е по-зле - каза с усмивка Селма. - Не е катедрала и не е ядрена електроцентрала, а Институт за проучване на лозята, в Кишкунхалаш. „Халаш“ значи „риба“. През Средновековието градът е бил обграден от езера, вероятно подхранвани от реката. Отдавна ги няма, но споменът останал, както и песъчливата почва, идеална за отглеждане на лозя. - И как да стигне дотам един съвременен човек? -      От Сегед тръгвате по магистрала №55, стигате до магистрала №53 и продължавате по нея. -      Ще ти се обадим, когато разберем как да го направим - каза Сам. - Сега сме заети с гмуркане в реката, за да заблудим Бако и хората му, че сме открили гроба под водата. - На ваше място бих продължила да се опитвам да го заблудя, но бих внимавала много. Арпад Бако е разследван за три убийства, без да броим това на сина на Лазар. Успех! Ако имате нужда от мен, обадете ми се. -      Ще се обадим. На следващата сутрин Сам и Реми отидоха до реката, както обикновено, и прекараха по-голямата част от деня под водата, за да поддържат преструвката. Едва след мръкване Сам, Реми и Албрехт видяха Тибор да пристига в осемгодишен „Мерцедес” лимузина. -      Това твоята кола ли е? - попита удивено Сам. -      Моята лична ли? Не! Тя е моя собственост, но я използваме за такси. Някои от редовните ни клиенти не искат на кoлата да има обозначения, че е такси. Водим ги на ресторанти и на партита. В Унгария трябва да не си пил изобщо, за да може да караш. Аз обикновено ходя пеш и не ми трябва лична кола. Сам натовари в багажника детектор за метал, три лопати с къси дръжки и бинокли за нощно виждане, след което се качи в колатa. Тибор тръгна на север покрай реката, като от време на време се взираше внимателно в огледалото за задно виждане - Следят ли ни? - попита Реми. - Не мисля - отвърна Тибор. - Но по тези пътища е трудно да се каже. Ако някой се окаже зад теб, когато тръгваш от града, вероятно ще стои зад теб чак до следващия град, просто няма избор. А и е тъмно, тъй че виждаш само фарове. -      Но не мислиш, че някой ни следва сега, нали? -      Не. Този зад нас кара като бабичка. Ако ни следеше, шеше да е по-дързък. Сам и Реми уловиха взаимно погледите си и се усмихнаха. Сам каза: -      При следващия град, нека се върнем и да видим дали и той ще го направи. -      Добра идея - съгласи се Тибор. Щом стигнаха следващия град, той спря при един ресторант, заобиколи по един тесен, лъкатушещ път, който побираше само една кола и отново се показа край ресторанта. Върна се на магистралата. Не виждаха кола пред себе си, нито зад себе си, така че се успокоиха. С GPS-a на телефона си Сам упътваше Тибор през останалата част от пътя. Когато наближиха края на огромен лозов масив в покрайнините на град Кишкунхалаш, Сам рече: -      Изключи фаровете. С фаровете угасна и пътят пред тях и колата намали и спря. Вляво, под лунната светлина, се виждаше ниско възвишение, което се издигаше леко във форма, подобна на амфитеатър. Лози се виеха по обрулени от дъждове, вятьр и слънце колове, свързани с тел. Сам. Албрехт и Реми излязоха, взеха от багажника приспособленията и тихо го затвориха. Сам се приведе до прозореца на Тибор и каза: - Чакай ни някъде скрит и си поглеждай телефона. Ако някой дойде или слънцето започне да изгрява, обади се. - Отпред има горичка. Ще ви чакам там - отвърна Тибор, бавно отмина, зави и се скри в нощта. Тримата се покатериха през една ниска дървена ограда и стигнаха по тяхна преценка, до средата на натрупалата се във формата на полумесец почва. Сам включи детектора за метал и започна да търси. Приведе се, за да не се откроява силуетът му и започна да обхожда редиците лозови насаждения Албрехт и Реми клечаха в двата края на всеки ред, където търсеше Сам, и през биноклите за нощно виждане оглеждала за хора. Oт време на време превключваха на инфрачервени настройки, оглеждайки за източници на топлина. Никой от тях не беше включил светлина, а единствените звуци бяха шумоленето на листата на лозите под слабият летен ветрец и тихите стъпки на Сам. Сам се движеше методично от горния край на полумесеца до заравнената площ надолу. Полумесецът очертаваше завой в реката, където водата бе текла по-бавно. Наносите тук бяха отпреди реката да промени курса си. В средата на полумесеца бяха най-плътни, а в краищата - по-рехави. Ненадейно всички показания на металния детектор сс промениха. Стрелката се заби в горния край на скалата. Сам направи няколко крачки и стрелката се върна. Сам обиколи, отново се озова на същото място и отново уредът отчете същото. Той се изправи, махна на Сам и Реми и пак приклекна. Двамата дойдоха и клекнаха до него. -      Тук ли е? - прошепна Албрехт. -      Може да са много неща - каза Сам, - Знам само, че е метално и е голямо. Реми се надигна и отиде до края на редицата. Върна се с лопатите. Започнаха да копаят с гръб един към друг. Работата вървеше с добро темпо и не след дълго стояха в изкоп, дълбок метър и половина, като хвърляха всяка пълна лопата зад раменете си. Лопатата на Сам издрънча в метал. След секунда Реми простърга по твърда, гладка повърхност. Оставиха лопатите и с ръце почистиха пръстта от металната повърхност. Беше плосък правоъгълник, метър и осемдесет дълъг и метър широк. Албрехт прошепна: -      Има ръжда. Материалът е сплав на желязо. Това може да е капакът. -      Да поразчистим още, за да огледаме по-добре - предложи Реми. Сам и Реми се преместиха в двата края, а Албрехт започна да чисти дългата страна. Копаеха смълчани, а общото предчувствие ги караше да работят по-бързо и по-методично. След малко обаче всеки от тях стигна до камък, точно под парчето желязо. Сам каза: -      Да видим можем ли да го помръднем. Застанаха от едната страна и опитаха с лопатите да помръднат метала. Напрегнаха сили, опитвайки се да подпъхнат върховете на лопатите си и да бутат нагоре. Металът помръдна на няколко милиметра. -      Движи се. Да изкопаем място до него и да избутаме похлупака настрани. Увеличиха размерите на дупката с около метър, за да има място за похлупака. Отново забутаха, но без голям успех. -      Да опитаме друго - предложи Сам. Той излезе от изкопа и отиде до най-близкия ред лози. В коловете на ранно разстояние бяха забити пирони, та да придържат телта. Сам започна да ги вади. Огледа всеки внимателно и го завъртя между пръсти. Постави някои в джоба си, а други върна по местата им. -      Колко ти трябват? - попита Реми. -      Трийсет-четирийсет. Не взимай неогънати. Албрехт и Реми събираха пирони, докато Сам не им каза: -      Тези стигат, за да проверим теорията ми. Върнаха се в изкопа. - Сега с лопатите ще повдигнем единия край. Половия сантиметър ще свърши работа. Сториха го и Сам се подпря с една ръка на лопатата си и се приведе, за да втъкне един от пироните странично между железния похлупак и каменната основа. След това вкара още двайсет без особени проблеми. Повториха процедурата и or другия край на капака. Албрехт каза: - Теорията ти звучи добре. Да се надяваме, че „колелцата” ти са достатъчно големи. Сам приклекна и лесно премести железния похлупак. Тримата се вгледаха през открилия се отвор с очилата си за нощно виждане. Албрехт каза: - Не очаквах това. Прилича на каменна стая. -      Да се надяваме, че не е бомбоубежище - каза Реми - или септична яма. Сам рече: -      Вижда се част от пода. Той свали колана си и го прекара през дръжката на лопатата, а после през токата. -      Хванете по един край на лопатата, аз ще се сниша малко и после ще скоча. Реми сложи длан на рамото му. - Сам, тежа с трийсет килограма по-малко от теб. Тя се хвана за края на колана и седна на ръба на отвора. Избута се и заслиза по колана. А после опъна ръце и увисна. Спусна се в мрака. Краката ѝ меко тупнаха върху каменен под. Настана тишина, докато Реми вървеше към ъгъла на каменното помещение, където двамата мъже не можеха да я видят. -      Реми, говори! - каза Сам. - Така ще знам, че стаята не пълна с въглероден диоксид или невротоксичен газ. -      Пълна е с... нищо. -      Иманяри? -      Не мисля - каза тя. - Те оставят бъркотия след себе си. Чакай! Тук има друго голямо парче желязо. Нещо е издълбано в него. Прилича на латински. - Римляните са ми специалност - каза Албрехт. - Трябва да го видя. -      Чакай! Хвани се - каза Сам. - Точно като Реми. Албрехт се хвана за колана, леко се пусна от ръба и се спусна внимателно надолу, като преодоля последния метър със скок. Сам наложи трите лопати една в друга, като лъжици, прекара колана си през тях и през токата и ги постави напреки на един от ъглите на отвора. После се спусна и той. Помещението беше облицовано с блокове едър речен варовик, грубо обработени като четвъртити канари. Бяха споени с хоросан, така че в стаята да не прониква вода. Албрехт сс беше вглъбил до Реми, зяпнал през очилата си за нощно виждане в голямото парче желязо, изкусно излъскано и надписано с римски букви. -      Може ли да ни го преведеш? - попита Сам. -      „Открихте тайната ми, но не сте започнали да я опознавате. Помнете, че съкровищата се погребват с тъга, не с радост. Погребвал съм съкровища не веднъж, а петкратно. За да намерите последното, трябва да достигнете първото. Петото е мястото, където беше загубен светът.“ -      Реми, телефонът ти има светкавица. По-добре снимай този надпис - рече Сам. -      Някой може да го види. -      Ако не искаш да носим тази буца желязо до Сегед, трябва да рискуваме. Тя свали очилата си за нощно виждане, вдигна мобилния си телефон и снима. После каза: -      Ще я изпратя на Селма, още щом се измъкнем оттук и получа покритие. Отгоре се чуха стъпки и тримата се вцепениха. Не смееха да дишат. Над тях се чу тих мъжки глас. После друг прихна, или пък може би се изкашля. Сам подскочи, хвана се за края на колана и го дръпна. Лопатите паднаха в скута му и издрънчаха глухо, но той се надяваше, че хората горе не са ги чули. Тримата приклекнаха в далечния край на стаята, встрани от входа, и зачакаха онези отгоре да отминат. Пред очите им тесният правоъгълник лунна светлина се смали и се превърна в цепка - някой беше върнал стоманената плоча на мястото ѝ. 10. Кишкунхалаш , У нгария После се чу как върху желязото се посипа пръст. В началото шума беше силен, после намаля. Беше напълно ясно, че връщат пръстта в изкопа. Сам прошепна: -      Не мърдайте и не използвайте повече кислород от нужното. Тримата седнаха на земята, подпряха се на каменната стени и зачакаха. Отмина половин час, след това един. -      Чувате ли нещо? - прошепна Реми. - Не - отвърна Сам. - Мисля, че са си заминали. - Той се изправи и застана точно под желязната плоча. - Мисля, че вече може да се измъкнем. - Как? - попита Албрехт. -      Копахме около два метра и половина. Дупката беше също толкова широка и около три метра дълга - това са около трийсет кубически метра пръст. Може да оставим пръстта да се свлече тук. Ще я разпределяме по пода и с нейна помощ след това ще се изкачим до ръба на изкопа. -      Толкова просто!? - учуди се Албрехт. - Мислиш като римлянин. - Само дано не са оставили часови - рече тихо Реми. Албрехт отвърна: - По-добре да рискуваме. Дишаме около шестнайсет пъти в минута и изразходваме по двайсет и четири литра въздух По-добре да започваме. -      Ясно! - каза Реми. - Да повдигнем Сам, за да стигне плочата. -      Не - отвърна Сам. - Мен можете да ме повдигнете само двамата, а аз мога да вдигна и двама ви едновременно. Ще се подпра на стената, вие ще стъпите на коленете ми, а след това на раменете ми. Ще вмъкнете лопатите си между стената и плочата и ще я пооткрехнете на няколко сантиметра. Това ще е достатъчно. -      Прав е - съгласи се Албрехт. - Двамата можем да приложим по-голям натиск от един човек. Сам избра място, опря гръб в стената и сви колене. Албрехт и Реми свалиха обувките си. Взеха по една лопата и първо Албрехт, после Реми, стъпиха на всяко от коленете му, а след това на раменете му. Вкараха лопатите в цепнатината между желязната плоча и каменния зид. Преместиха ръце в краищата на лопатите за максимална сила. Реми отброи до три и... на Сам не му се наложи да чака дълго, за да усети ефекта. Фината песъчлива почва, която беше рай за лозарството, започна да се процежда през тесния отвор. Скоро се заизсипва в плътна завеса. Реми слезе от рамото на Сам и помогна на Албрехт да стори същото. Сам се надигна и пристъпи покрай падащата пръст. Ставаше ли купчината висока около трийсет сантиметра, тримата щяха да я разнесат с лопатите към празния край на помещението, пред посланието на Атила. Минутите минаваха, а нивото на пода се издигаше равномерно. Тримата се приближаваха все повече до тавана. Само че оставаше все по-малко пространство с въздух. Когато подът се беше издигнал на около метър и половина, Сам вдигна лопатата си, вкара я в тясната цепнатина между камъка и желязната плоча и увеличи отвора. Количеството , което падаше, се увеличи. - Какво правиш? - попита Реми изненадано. - Опитвам се да ускоря процеса, преди въздухът съвсем да намалее. А и освободих няколко сантиметра пространство, накъдето да преместим плочата и да направим по-голям отвор от другата страна. Тримата застанаха на по един разкрач един от друг и избутаха плочата в другата посока. Тя се премести върху пироните, като първо затвори тясната цепнатина, която бяха направили, а след това помръдна на още няколко сантиметра. Oт другата ѝ страна се отвори много по-широк процеп и пръстта се посипа още по-бързо. -      Да си починем - рече Сам. Реми и Албрехт седнаха, а Сам започна да разпръсква падащата пръст. Когато купчината стигна на метър-два от тавана, пръстта секна. Сам вкара лопатата си в отвора и тя премина през остатъците от останалия слой пръст. Просветна слънце и огря понеслите се в помещението прашинки. Свалиха инфрачервените си очила и замижаха. Ослушаха се, но не чуха нищо. Цвърчаха птици и прехвърчаха от лоза на лоза. Нахлу свеж въздух. Тримата застанаха под отвора и разчистиха още от пръстта, така че да избутат плочата. Щом го сториха, се освободи достатъчно място, за да може Реми да се измъкне. Тя се промуши и се обади отгоре: -      Оше е ранна утрин. Не виждам никого. Подайте ми лопата. Сам ѝ я подаде и няколко минути тя разчистваше пръстта от плочата. -      Побутнете плочата още няколко сантиметра. Откри се достатъчно място, за да излязат и двамата мъже -      Не мога да повярвам! - рече Албрехт. - Вън сме! Покриха отново плочата с пръст, но не им стигна, за да подравнят изкопа напълно. Сам се огледа. -       Чувате ли? -      Кола - каза Реми. Тримата приклекнаха. След малко Реми надигна глава и погледна. - Тибор е! - рече радостно тя. Колата спря и Тибор излезе. -      Защо не се обадихте? - попита той. - Не го ли открихте? -      Ще ти обясним после. Просто ни махни по-бързо оттук! - каза Сам. - И не към Сегед. Качиха се в колата и Тибор потегли. -      Тогава към Будапеща - каза той. -      Чудесно! - отвърна Сам. - Трябва да разберем какво значи посланието. Това е добро начало. Когато онези мъже стигнат до подземната камера, ще очакват, както очаквахме и ние, да открият гробница. -      А не беше ли? - попита Тибор. -      Нещо повече е - отговори Албрехт. - Много повече! Колко има до Будапеща? -      Около осемдесет километра. Един час, ако настъпя газта. -      Тогава я настъпи - каза Сам. - Ще ти обясним по пътя. 11. Магистралата към Будапеща Тибор караше много над ограничнието на скоростта, но беше рано и почти не срещнаха други коли. Албрехт седеше до него, а семейство Фарго - на задната седалка. -      Реми и аз мислим да тръгнем по следите на петте съкровища - започна Сам. - Какво ще кажете да сс присъедините към нас? -      Това е работата на живота ми - отвърна Албрехт. - Разбира се, че съм с вас! -      Пет?! -възкликна удивено Тибор. - Пет съкровища? Аз също съм с вас, пет пъти! -      Какво ще правим оттук нататък? - попита Албрехт. Сам каза: -      Първо трябва да разгадаем посланието на Атила, за да сме сигурни, че го разбираме правилно. -      За щастие е на латински - каза Албрехт, - взе един вестник, който стърчеше между двете предни седалки, и изписа превода си. -      „Открихте тайната ми, но не сте започнали да я опознавате - зачете на глас той. - Помнете, че съкровищата се погребват я тъга, не с радост. Погребвал съм съкровища не веднъж, а петкратно. За да намерите последното, трябва да достигнете първото. Петото е мястото, където беше загубен светът.“ Тук ни казва къде е последното му съкровище. - А кое може да е мястото? - попита Реми. - Кога е бил загубен светът? -      Има няколко възможни отговора - каза Албрехт. - Помнете, че за Атила светът е бил от Уралските планини чак до Атлантическия океан. - Да се обадим на Селма - предложи Реми. - Може би заедно с Пийт и Уенди ще успеят да ни помогнат. Тя набра номера на Селма. -      Здрасти, Реми! -      Здрасти, Селма! Включваме те в много важна дискусия. Получи ли латинския надпис? -      Да. Звучи като гатанка, или по-скоро като началото ѝ. Ще я решавате ли? -      Да - отвърна Сам. - Първо, трябва да разберем къде е бил „изгубен светът“. Албрехт тъкмо казваше, че вариантите са няколко. Продължи, Албрехт. -      Ами, щом Албрехт... Албрехт прекъсна Селма. -      Обадихме ти се, защото искаме да потвърдиш фактите, а накрая ще поискаме и мнението ти. Познаваме историята достатъчно добре, за да имаме преимущество в това отношение. Но пък господин Бако е обсебен от живота на Атила. Сигурно го познава много, много по-добре от нас, в детайли и подробности. Подобни фанатици може да са мощни противници, когато работата стигне до произволни детайли. -      Каза, че това със загубения свят има две възможни значения - напомни му Реми. - Какви? -      Едното може да е битката при Шалон-ан-Шампан през 451 г. Хуните били завладели териториите на днешна Германия и по-голямата част от Франция, като унищожавали и грабели всичко по пътя си. Римляните, командвани от Флавий Аеций, заедно с много сьюзници, се опитали да спрат напора на хуните. Пресрещнали ги на шалонските поля. И от двете страни загинали мнозина, но категоричен победител нямало. Това била най-западната точка, до която успял да стигне Атила. При решителна победа би продължил през Париж и евентуално през останалата част от днешна Франция и така би завладял почти всичко от Урал до Атлантическия океан. -      А другият вариант? - попита Селма. - С него е по-сложно - отвърна Албрехт. - Започва година по-рано. през 450 г. Хонория, сестрата на римския император Валентиниан Трети, била в изгнание в Константинопол, столицата на Източната Римска империя, защото на шестнайсет години забременяла от слуга. Предстояло да я омъжат за сенатор, когото не харесвала и затова решила да напише писмо на Атила, с молба да я спаси. Атила приел писмото като предложение за брак. Мислел си, че зестрата ѝ ще е половината Римска империя. -      А тя това ли е искала всъщност? - попита Реми. - Няма значение какво е искала, защото брат и Валентиниан държал да не се случи и върнал Хонория обратно в Западната Римска империя, в Равена, където бил дворът му. -      Атила едва ли го е понесъл добре - каза Тибор. -      Не е - отвърна Албрехт. - През 452 г., една година след френското си разочарование, Атила и хората му поели на югоизток, към Северна Италия. Превзели Падуа, Милано и много други градове. Начело на огромната си армия, Атила тръгнал към Равена и принудил Валентиниан и придворните му да избягат в Рим. -      Атила последвал ли го е? - Да. Но го пресрещнали пратеници, южно от езерото Гарда, до Мантуа. Пратениците били римски аристократи, водлени от папа Лъв Първи. На колене го молили за милост, да пощади Рим. Според историята той се върнал в Панония. -      И това е всичко? -      Казах ви, че е сложно. Той успял да превземе Северна Италия почти без никаква съпротива. Не е християнин и не би следвало да го вълнуват увещанията на папата. Рим бил в краката му. Римляните нямали армия, която би могла да излезе срещу неговата. Мисля, че точно огромната му войска всъщност му е пречела да превземе Рим. Страната гладувала ужасно. Върлувала епидемия - според описанията било малария. Ако Атила беше продължил, нямало е да има храна за армията му и мнозина щели да загинат от болести. Затова обърнал гръб на днешна Италия и я оставил за друг път. Това ли мислиш, че е значението на „където е бил загубен светът“? - Да - отвърна Албрехт. - Той вече получавал годишен налог от Източната Римска империя. Владеел по-голямата част от Европа, от Урал до днешна централна Франция. Ако беше получил Западната Римска империя, гарантирана му с ръката на сестрата на императора, в собствените си очи той би бил господар на света. -      Ако мнението ми има значение, съгласна съм напълно с Албрехт - обади се Селма. -      Това е една година след битката във Франция - каза Сам. - В края на живота си, не мисля, че той не би определил тази битка като най-тежката си загуба, след като самият Рим му се е изплъзнал от ръцете. -      Именно! каза Албрехт. - Имаш ли Рим, имаш света! -      Атила казва, че е погребал съкровище. Значи тръгваме към Италия. -      Ще проучим внимателно това място, където е загубил света, но по всяка вероятност то е на юг от езерото Гарда. -      Добре - каза Сам. - Отсега нататък сме в състезание с Арпад Бако. Той ще разкопае отново изкопа, като ще очаква да ни намери мъртви вътре. Нас няма да открие, но ще открие посланието, ше го преведе и ще се запъти натам, накъдето и ние. Ако изтълкува посланието като нас уточни Реми. -      Така е. Какъв е планът ни? - попита Тибор. Сам отвърна: -      Мисля, че Бако повече от всякога има причина да се опита да ни отнеме Албрехт. Изключително важно е да изтълкува добре древните послания. Затова ще пратим Албрехт в Калифорния още със следващия полет, за да работи със Селма в Ла Джола. Също така ще е изключително важно дa знаем какво правят Бако и хората му, час по час. Само Тибор е способен да свърши това, затова той ще се върне в Сегед и ше събере подходящи доверени хора за тази задача. С Реми ще хванем следващия самолет за Италия и ще започнем да търсим около езерото Гарда. Други предложения? -      Няма - отвърна Албрехт. - Звучи идеално! -      Поласкана съм, че ще работим заедно, Албрехт - включи се Селма. Добре, билетите ще ви чакат на летището в Будапеща. Тибор, може ли да предложа да се прибереш у дома по друг маршрут? -      Разбира се, Селма. -      Селма? -      Да, Сам? -      Виж дали може да доставиш защитен сателитен телефон на Тибор, програмиран с нашите номера и твоя. -      Веднага! - Тя зачатка по клавиатурата. - Ще ви взема нови телефони и на вас. -      Добра идея! -      И нека никой не забравя - каза Реми. - Преди няколко часа хората на Бако опитаха да ни погребат живи. Трябва да сме постоянно нащрек. 12. Сегед, Унгария Арпад Бако седеше в офиса си с изглед към река Тиса и моста ѝ. От другата стрина на реката светеше Уй-Сегед. На Бако му се струваше, че светлините стават все по-ярки и все по-многобройни с всеки негов поглед. Настроението му бе така приповдигнато, че у него се запромъква тъга. Трябва да подготви някакво празненство. Миг като този не бива да остане неотбелязан. Габор Шекели и двама от хората му докладваха чудесни новини от един лозов масив край магистрала №53 при Кушкунхалаш. Двамата американци и Албрехт Фишер бяха успели да разгадаят извивките на Тиса от времето на Атила и бяха открили гробницата. Шекели получил доклада от екипа си в три сутринта, но бе така добър да изчака Бако да се събуди в седем. Екипът проследил Тибор Лазар през целия път до лозите на проследяващо устройство. Когато го настигнали, открили Фишер и двамата Фарго в самата гробница на Атила. Двамата мъже от екипа бързо съобразили да не се опитват да ги извадят. Просто върнали тежката желязна плоча обратно над входа, върнали пръстта на мястото ѝ и ги оставили да се задушат. Бако не можеше да повярва на късмета си. В ръцете му беше гробницата на Атила и едно от най-големите съкровища на Античния свят. А в нея се намираха единствените хора, способни да чу попречат и се сдобие с него. Защо се бавеше толкова Шекели? Телефонът иззвъня. Звънът му се стори много силен насред тъмнината и уединението на офиса му. Бако го извали от джоба. -      Да? -      Габор Шекели, сър. -      Очаквах те. -      Новините са... неочаквани - продължи Шекели. - Разровихме гробницата, но беше пълна с пръст. Внимателно я изпразнихме. Нямаше съкровище, нямаше тяло на Атила и никога не е имало. Хората му са погребали железен лист, изписан с латински текст. Снимахме го и току-що ви изпратих имейл с прикрепения файл. Бако се завъртя рязко на стола си. -      Ами Фарго и професор Фишер? -      Не са там, сър. Сигурно са избягали и затова помещението беше пълно с пръст. Докато се е пълнело, са успели да... -      Ако си сигурен, че сте открили всичко, затворете помещението и отново го заровете, така че да не го открие друг. Не искам който и да било да се включва в търсенето. - Да, господине! - После ела в офиса. Ще съм готов със следващите задачи. - Да, господине! Бако видя имейла със заглавие „Без заглавие“. Отвори снимката и я уголеми, тъй че да запълни целия му екран. Буквите бяха отчетливо вдълбани. Бе получил образование в най-добрите училища. Латинският му може би вече не бе достатъчно добър за Ливий или Светоний, но текстът пред него беше на недодялан войнишки латински. Когато го прочете, Бако се разсмя и махна с ръка. - Пет съкровища! - Щеше да е един от най-богатите хора в Европа. Умът му препускаше. Разбира се, че знаеше къде е изгубен светът. Всеки с малко повече информация за живота на Атила можеше да се досети. Поражението на Атила, бойното поле, където Аеций и вестготите се съюзяват, за да спрат настъплението му към Париж! След това си спомни нещо неприятно. Враговете му също бяха прочели посланието и се бяха измъкнали. Сигурно вече търчаха към Шалон. Нямаше време за губене. Бако грабна телефона и набра 0033, кода на Франция, а след това частен номер. Беше номерът на Етиен льо Клер. -      Альо? -      Етиен! - Здравей, Арпад - отвърна уморено мъжът. - Сварваш ме на вечеря. Проблем ли има? - Няма проблеми, има само възможности. Открих местоположението на едно от скритите съкровища на Атила. Лесно можеш да ми помогнеш да се сдобия с него. Но натам са тръгнали и други. - Значи ще ги изпревариш, като вкараш в играта човек, роден на финиша? Колко ще получа? -      Една трета от съкровището, но трябва да разгледам всичко от него - всичко, което откриеш, преди да си го поделим. Бако почти чуваше как льо Клер свива рамене. - Добре, но ще ми трябва точна информация. Няма да разкопая половин Франция. Кои и колко са съперниците? - Американска двойка. Сам и Реми Фарго. Любители търсачи на съкровища. И един археолог, професор Албрехт Фишер. Ще ти изпратя снимките им по имейл. О, и един унгарски таксиметров шофьор на име Тибор Лазар. Не мисля, че ше има други. Ще гледат да се вмъкнат незабелязано, да открият съкровището и да се измъкнат бързо. - А къде е съкровището? - Преди да ти кажа, сигурен ли си, че искаш и можеш да го направиш и че ще се съобразиш с условията им? - Трябва да го огледаш и след това да си го поделим поравно. - Казах, една трета за теб! -      Каза, че ше си го поделим. За мен това значи поравно. Поемам целия риск и върша цялата работа. А и го правя на своя територия. - Добре де, добре! Нямаме време да спорим, а и ще има достатъчно за няколко живота за всеки от нас. Половината за теб. Но каквото научиш, докато работиш, си остава тайна. - Добре. - Съкровището би трябвало да е някъде в Кагалаунските полета, при Шалон -ан-Шампан. Търси заровена камера в източната част на оголената скала насред полето, близо до река Марна. Би трябвало да го засекат металотърсачите. - Ще го сторя, друже. Когато го изкопаем, ще ти се обадя. -      Добре - каза Арпад. - А когато Фарго и техните хора пристигнат, направи каквото можеш, за да решиш и този проблем -      Жалко ще е да ги сполети фатален инцидент, но такива неща се случват. Очаквам да включиш и това в сметките, ако се стигне дотам. Хора, които могат и са готови да правят подобни неща, не струват евтино. - Ще чакам резултати. Благодаря, Етиен! Бако се чувстваше като велик пълководец, току-що разпределил отряд чуждестранни воини на далечен фланг на битката. Щеше да надхитри с фина маневра враговете си. Решителен, дори безскрупулен ход - напомняше на начина на действие на Атила. Бако се замисли за Етиен льо Клер. Французинът не беше бизнесмен, който от време на време ползва преки пътища, а си беше гангстер и се гордееше с това. Въртеше няколко схеми - переше пари, претопяваше бижута и продаваше скъпоценните камъни от тях, фалшифицираше няколко вида валута и ги разменяше за евро, контрабандираше лекарствата на Бако във Франция... сигурно имаше и други дейности, за които Бако не знаеше. Льо Клер разполагаше с десетки служители, дилъри, контрабандисти и хора за мокри порьчки вьв Франция, недалеч от мястото, където е бил „изгубен светът”. Великите завоеватели не се коват само в битки, помисли си Бако, а в разумни и далновидни сьюзи. Атила би разбрал и би познал у Бако сродна душа, свой достоен наследник. 13. Верона-Бреша, Италия Сам и Реми стигнаха до Рим, а оттам поеха към Верона. Качиха се в колата, която Селма им беше наела и стигнаха с нея до Пешиера дел Гард, на трийсетина километра от Верона и малко на юг от бреговете на езеро Гарда. Щом пристигнаха, Реми остави пътеводителя и предложи: -      Да слезем при онзи яхт-клуб и да продължим пеша. Край южния край на езерото меко се издигаха заоблени хълмове. Яхт-клубът беше голям, а мачтите на красиви платноходки се поклащаха като метрономи. Халки и скрипци звънтяха в алуминиевите мачти oт летния ветрец. Градчето наистина изглеждаше ваканционно. Сякаш цялото беше само лодки и хотели. -      Какво пише в пътеводителите? - попита Сам. -      Езерото е най-голямото в Италия, дълго над петдесет километра. Горният край е обграден от планини, но в долният има много плажове. Водата навлиза в него oт север, а после се влива в река Минчио тук, в Пешиера дел Гарда, а малко по-нататък - в река По. -      Значи сме близо - каза Сам. - Според имейла на Албрехт папа Лъв Първи отишъл с делегацията си да посрещне Атила южно от езеро Гарда, където Минчио се влива в По. По чакълестия бряг подминаха няколко пристана и едно кафене. Повечето сгради не надвишаваха четири етажа и изглеждаха стари, макар и в ярки цветове – бяло, розово, жълто. Около стария град имаше тухлена стена от шестнайсети век, по която можеше удобно да се върви. Вън от стените откриха паркинг с градина, в която с цветя беше изписано „Пешиера дел Гарда“, а след това - пешеходна улица с кафенета и магазини. -      Как ще намерим мястото? - попита Реми. -      По обичайните начини, предполагам. Започваме с нещата, които вече са били тук през 452 г. -      Градът е основан през 1-и век, така че вече е съществувал повече от триста години, преди да дойде Атила. -      Тогава е бил просто едно крайбрежно селце. Внезапно, без предупреждение от север връхлита не кой да е, а Атила, начело на огромна конна армия, след като току-що е опустошил по-голямата част от Северна Италия. -      Хората навярно са бягали и не са поглеждали назад - каза Реми. - На тяхно място аз така бих направила. -      И аз. Така е основана Венеция. Хората избягали от Атила, когато дошъл от север и се скрили на островите. Когато той си заминал, те останали. -Добре, умнико - засмя се Реми. - Градчетата наоколо са се променили. Но реката се оттича от езерото все от същото място, нали? -      Има логика. Реми продължи: -      Значи идва Атила и петдесет хиляди воини с конете и каруците си, натоварени с плячка от Северна Италия. Правят лагер южно от тук, където Минчио се влива в По. След това пристигат римските пратеници - папа Лъв, консулът Авиений, префектът Тригетий. Никои не знае какво са си казали с Атила. Всички описания са догадки. Знаем, че тази част на империята е гладувала, така че не е имало храна за крадене. Заради епидемията много от хуните са били болни. Маркиан, новият император на Източната Римска империя, наближавал Дунав и така поставил под заплаха укрепленията на хуните. Каквото и да се е случило тук, накрая Атила събрал хората си и се върнал на север, като се отказал от възможността да спаси Хонория от брат ѝ и да завладее Римската империя -      Да помислим - каза Сам. - Язди към дома си, но се надява след година-две да се върне и да си вземе своето. Натоварен е с плячка от Северна Италия. Оставя съкровище, за да има с какво да снабдява войниците си при следващия опит. Къде би го оставил? -      Там, където е спрял да лагерува - предположи Реми. - Това е най-южното място, до което е стигнал. Можел е спокойно да зарови каквото иска. И ако ще снабдява с негова помощ армията си, най-лесно би било да го стори край пътя за Рим. -      Значи сме съгласни. Там, където Минчио среща По? -      Така мисля. Там, където се е обърнал към дома, е мястото, където е бил изгубен светът. -      Да започнем от западната страна на Минчио. Ако го гледаме от страната на Гарда, е по-равнинната страна, така че ще ни е най-удобно да започнем оттам. -      Добре - съгласи се Сам. - Да се регистрираме в хотела. Пътьом ще кажем на Селма от какво оборудване имаме нужда По пътя към колата Реми се обади на Селма и я пусна из високоговорител. -      Здрасти, Реми! -      Здрасти. Селма! В Пешиера дел Гарда сме и мислим, че знаем откъде да започнем. Само че ще ни трябва ръчен магнитометър и добър метален детектор. - Чакат ви в хотела. Поръчах по две бройки. -      Много благодарим, Селма! - Реми не беше изненадана. -      Когато видях снимките на металните плочи, разбрах, ще ви трябват детектори. Звъннете ми, ако има друго. - Разбира се - отвърна Реми. - Албрехт пристигна ли вече? - Още ме. Самолетът каца след два часа, Пийт и Уенди ще го вземат. Подготвили сме стаята му, както и предостатъчно място за работа и компютърно оборудване. - Благодаря, Селма! - каза Сам. - Ние започваме работа този следобед. Реми добави: -      Ще ти се обадим, ако изникне нещо. Бако направил ли е вече ход? - Засега сте в безопасност. Тибор каза, че Бако и хората му са още в Сегед. Ако изобщо са разбрали посланието, не са се разбързали към Италия. -      Това е най-добрата новина засега - усмихна се Реми. -      Радвам се, че ви я съобщих. Ще ви уведомя, ако нещо се промени - каза Селма и затвори. Хотелът им беше варосана сграда на самия бряг, обградена or яркочервени плажни чадъри, с които изглеждаше като на няколко километра от Адриатическо море. Щом се регистрираха и разгледаха екипировката си, Реми и Сам отидоха на рецепцията, където седеше петдесетинагодишна жена с вталена сива униформа и хотелското лого на левия ревер. -      С какво мога да ви помогна? - леко матираните ѝ очила проблеснаха. -      Доколкото разбрахме, този район е пълен с велосипедни алеи - започна Сам. Има ли някоя по цялата дължина на Минчио? -      О, да. Започва на пристана и продължава през цяла Мантуа и оттатък. Много пъти съм минавала оттам. Около четиридесет километра е. -      Казахте и „оттатък“. Докъде продължава това оттатък? -      Има естествена спирка при Мантуа, където реката се разлива в три езера. Но бихте могли да продължите още дванайсет километра, където Минчио сс влива в По. - Тя подаде на Сам една карта. - Велосипедният маршрут е отбелязан тук. - Благодаря ви - отвърна Сам. Поклони се леко. - Millе grazie! 61 Жената се засмя. -      Добър италианец става от вас. Когато поопознаете мястото, може да не искате да се приберете. - Ще се опитам да съм добър гост - отвърна той, а после каза на жена си: - Да си намерим велосипеди. Тръгнаха по протежението на един стар речен канал, следвайки картата, и стигнаха до магазин за велосипеди. Отначало им се стори, че всичко вътре е като за професионални колоездачи. Но когато собственикът видя, че Реми подминава велосипед за три хиляди евро и пита за нещо по-удобно за туристически преходи, им показа няколко здрави, практични планински бегачи с дебели, възлести гуми и добре подплатени седалки. Купиха си два велосипеда, след като продавачът ги посъветва кои точно да вземат, заедно с две раници, както и два чифта слънчеви очила. Сам купи и фарове, рефлектори и още няколко допълнения за велосипеди, както и набор инструменти, в случай, че нещо се повреди. С новите си велосипеди двамата стигнаха до хотела и ги вкараха в асансьора, след което се качиха на етажа си. В стаята Сам прикачи магнитомерите към велосипедите така, че никой не би предположил, че не са част от тях. Приличаха на подсилени дръжки, а сензорите стигаха само на няколко сантиметра пред същинските дръжки. Сам извади двата детектора за метал от кутиите им, но ги прибра разглобени в раниците. Телефонът му иззвъня. Включи го на високоговорител. - Да? -      Сам? Аз съм, Албрехт. -      В Калифорния ли си? -      Да. В дома ви съм, със Селма. Известно време проучвах сателитните снимки и координатите от въздуха на мястото, където ще търсите. Проверих наново и някои от писмените източници. - Какво можеш да ни кажеш? - Версиите на историята са няколко, но не знаем много. Според една от тях Атила опустошил Северна Италия и се спуснал от запад. От изток не е имало пътища чак до 30-те години на двайсети век, така че е нямало как да мине оттам. - Реми стигна до същия извод - каза Сам. - И тъй като хуните са оставили писмена история, предполагаме, че най-надеждните източници са хората, описали живота на папа Лъв Първи. Според техните списъци с градове, плячкосани от Атила, Мантуа е последният. -      Лъв го е срещнал край Минчио, там, където се влива в По. Папата е дошъл от югоизток и понеже е имал за какво да моли Атила, е отишъл лично в лагера му. -      А откъде ше разберем къде е бил лагерът? -      Координатите ви са 45° 4' 17.91" с. ш. и 10° 58' и. д. Атила е разполагал с армия от петдесет или сто хиляди бойци. Това значи поне сто хиляди коня и неизброими глави добитък, овце и кози, разположени по бреговете на реката, за да пият и пасат. Лагерът би бил на относително равен терен, но и достатъчно висок, за да не се наводнява. Селма каза: - Смятаме, че лагера е бил на около двеста метра oт сливането на двете реки и се е простирал на запад от северната страна на По. Реми попита: - Защо северната страна? -      Атила тъкмо се е спуснал от север и е знаел, че зад тях ие е останал никой. Единствената възможна опасност би била римска армия от юг, затова се е разположил така, че реката да е като преграда. - Добре - съгласи се Реми. - Северно от По, западно от Минчио. Ранен терен, най-високата му точка. - Точно така - отвърна Албрехт. - Все още се опитваме да отгатнем как хората на Атила са успели да заровят съкровището тайно. - Имаме една-две идеи - каза Сам. - Ще ви кажем, ако сме познали. А нещо за Арпад Бако? - Няма движение. Тибор го е видял да отива до офиса си тази сутрин, а след това да се връща от обяд. Четирима бодигардове са били с него. - Чудесно! Уведоми ни, ако има промяна. Бако вече би трябвало да е прочел надписа във фалшивата гробница и да действа. - Може би просто не е добър колкото нас - отвърна Селма. - Само се надявам да не е по-добър. - Време е да тръгваме - подкани го Реми. -      Чух, чух! - каза Селма. - Оставяме ви. Ще чакаме новини. Рано на следващата сутрин Сам и Реми се облякоха като туристи - с шорти, тениски и маратонки. Сложиха си слънчевите очила и козирките срещу слънце. След пет минути вече караха към река Минчио. По протежението на реката минаваше път, любим на колоездачите. Сам и Реми се движеха по паветата с още десетки други и се любуваха на красотата на града н на също толкова красивия ломбардски пейзаж - нивите наблизо и ниските заоблени хълмове в далечината, както и редиците дървета по двата бряга на реката. Виждаха се къщи от Средновековието и стари лозови насаждения, увиснали от колове и парчета тел. Спряха на едно приятно място под дърветата и обядваха Стигнаха Лаго Супериоре, първото от езерата, в един и половина на обед и оттам по южния му бряг навлязоха в Мантуа. Седнаха в едно кафене с изглед към Лаго ди Мецо да си починат и да пият кафе, а после продължиха по моста Виа Ланяско, а оттам - по Виа Остиля. -      Още дванайсет километра - каза Реми. - Това е фантастично. Изобщо не се чувствам уморена. -      Следваме реката надолу по течението ѝ - отбеляза Сам. - Това говори ли ти нещо? -      Да. Че по целия път обратно ще караме по нанагорнище. Освен ако не намерим друг път. След още час вече виждаха крайната си цел. Реката По течеше от запад на изток и беше по-широка от Минчио. И от двете страни на Минчио се простираха зеленчукови градини и зърнени насаждения, докъдето стигаше погледът, с изключение на едно поле близо до сливането на двете реки, разорано, но незасято. Сам и Реми слязоха и се огледаха наоколо. -      Хубаво място, ако не искаш да те забележат - каза Реми. -      От тази страна не виждам дори сгради. Албрехт каза да стоим западно от Минчио и северно от По. Сега трябва само да открием следи от лагер на хиляда и петстотин години. -      Нека проверя джипиеса. - След минутка Сам рече: - На прав път сме. Биха поили конете си по дължината на реката. Ако бях конник-номад, бих се грижил много добре за коня си. - Извърна се с гръб към реката и с лице към полетата. - Петдесет-сто хиляди хуни значи около двеста хиляди коня. Трудно ми е да си представя как е изглеждало. Животните сигурно са се нареждали на по няколко километра по бреговете и на двете реки. Реми застана с велосипеда си под едно дърво наблизо, подпря го на ствола и се изкатери по него до един от ниските клони. Изправи се, хваната за втори клон точно над главата ѝ. -      Какво виждаш? - попита Сам. -      Оттук изглежда сякаш най-високата част на това поле е ей-там. - Тя посочи на около сто метра пред себе си. Сам ѝ помогна да слезе и разгъна краищата на магнитометрите, така че сензорите стърчаха на около метър от велосипедните дръжки. Забутаха велосипедите нагоре по лекия склон. Беше късен следобед и слънчевите лъчи падаха косо върху полето. Наблюдаваха магнитомерите. Нямаше много отклонения, докато не прекосиха най-високата част на полето, което наподобяваше на купол. След това стрелките внезапно скокнаха. -      Видя ли това? - попита Реми. -      Видях! Спряха. Сам каза: -      Нещо голямо е. Реми остави велосипеда си на земята, за да отбележи мястото, където започнаха по-сериозните смущения и после последва Сам. -      Ето там - каза той и остави велосипеда си на земята Заедно обходиха мястото, взеха велосипедите си и на тяхно място оставиха козирките си. -      Десет на петнайсет крачки е - каза Реми. -      Да - съгласи се Сам. - Шест на девет метра. Да опитаме с някой от металните детектори. Сам сглоби детектора от раницата на Реми и заобхожда с него мястото, което бяха отбелязали. Детекторът записука и не спря. Реми каза: -      Огромно е. Много по-голямо от първото помещение. План А или план Б? -      Ще трябва да го отбележим, за да можем да го намерим бързо втория път. Връшаме се в Пешиера дел Гарда и се подготвяме за разкопки утре след мръкване. - А къде ще съхраняваме златно съкровище с размери шест на девет метра? - Реката изглежда плавателна. -      Аха, значи план А - голяма лодка. Сам отбеляза мястото, като свали сензора от магнигометъра си и постави дългата алуминиева тръба на земята. След това поеха обратно към Пешиера дел Гарда под лъчите на залязващото слънце, а след това в приятната лятна привечер. Още щом стигнаха до хотела и се изкъпаха, се обадихиха на Тибор по засекретената честота. -      Тибор? -      Здрасти. Сам! -      Трябват ни тримата, които ни помагаха на лодката в Тиса. Трябва да са в хотела ни до утре вечер по мръкване. -      А лодка имате ли? - Не, но до утре вече ще имаме. -      Ще ги изпратя. -      Мерси, Тибор! -      Отивам да говоря с тях. Чао, Сам! Сам и Реми отново се обадиха на администраторката и докато тя им правеше резервация в един от най-хубавите ресторанти в Мантуа, те изминаха четирийсетте километра до града, за да напазаруват в най-добрите магазини вечерни дрехи. Започнаха със сив летен костюм „Армани“, а във „Фоли Фоли” Реми си купи семпла, но впечатляваща рокля „Фенди” със златни акценти по колана. Преоблякоха се и, като оставиха колата при градската стена, походиха десетина минути до „Окина Бианка“, ресторант северно от центъра на града. Поръчаха си „Ризото-ала-миланезе”, ухаещо на шафран, след това „Осо буко”, а виното им беше „Фелсина Фонталоро“ от 2004-а от Тоскана. Реми каза: -      Това е толкова хубаво. Да хвърляме монета, за да видим кой от нас ще ходи в кулинарно училище и ше ни готви това вкъщи. -      Не ме бива по тази част - отвърна Сам. - Аз съм по яденето и тренировките. Помагам ти да събереш сили за истинската ни работа утре. Всъщност, вече ми се струва, че ти трябва десерт. Един от местните специалитети е сабиоса - сливов пудинг, киснат в „Гинес“. Не е възможно да е лошо, нали? -      Нямам представа. Може би не е. - Всъщност, ще хапна и аз, за да сме сигурни, че покрива изискванията ти. -      Не се и съмнявам, че ще хапнеш и ти. После се върнаха до колата и тръгнаха по селския път към езерото Гарда. - Радвам се, че го направихме - каза Реми. -      Така ли? -      Да. Утре вечер по това време ще копаем дълбока дупка с лопати, така че ще мога да си напомням, че макар животът често да ми стоварва пръст и тежък труд, ме гощава и с перфектно ризото. -      И c перфектния човек, с когото да го споделиш. -      Много добър започваш да ставаш - отвърна Реми. - Ще те гледам изкъсо, да не се окаже, че си упражняваш комплиментите върху други жени. -      Няма проблем. Харесва ми вниманието ти. -      Знам! - Тя го целуна по бузата, докато караха към хотела под звездите. 14. Кръстопът на реките По и Ми н чио, Италия Сам и Реми стигнаха отново до полето чак в десет на следващата вечер, този път с кола. Сам я паркира под сенките на редица дървета и храсти и я покри с платнище. Носеха тьмни дрехи и мъкнеха в раниците си лопати и железни лостове, фенери, въжета за катерене и инфрачервени очила за нощно виждане. Бързо намериха металния прът и се заеха да копаят. Работеха по-лесно, отколкото Сам предполагаше, защото наскоро някой бе разорал земята на дълбочина почти половин метър. Следваше богата черна пръст от хилядите години приливи, земя, култивирана от етруските, после от римляните, от ломбардите и накрая от съвременните италианци. След два часа стигнаха до груба каменна повърхност. Разчистиха част от пръстта отгоре, достатъчно, за да достигнат до отвора. Този път нямаше желязна плоча, а три големи канари, поставени близо до отвора и споени със замазка. Реми огледа внимателно и каза: -      Струва ми се, че няма да можем да ги разместим сами. - Сами, не - отвърна мъжът ѝ. – Ей сега се връщам. -      Къде отиваш? - За колата - подхвърли през рамо той. След няколко минути колата заподскача по браздите в полето с изключени фарове. Сам наближи дупката на заден ход. Излезе, прикрепи катераческите въжета към халката за теглене и ги усука около първата канара. От багажника извади чук и длето, за да олющи по-голямата част от замазката. Когато беше готов, каза: - Ти ще караш. Аз ще помогна малко оттук. Реми влезе в колата и отвори прозореца, за да чува Сам. Той отиде при първия камък, плъзна изкривения край на лоста си под него и отиде да вземе желязната тръба, с която отбелязаха къде трябва да копаят. Плъзна я под дръжката на лоста. Тръбата беше дълга малко над два метра и той я хвана от единия кран. - Давай, Реми! Бавно! Тя подаде газ полека, а Сам избутваше камъка нагоре, за да го освободи от замазката. Нещо изпука, а след това простърга, когато колата успя да издърпа канарата. Тя остави празно място широко около половин метър и дълго около един. Сам остави настрана лоста и приклекна над отвора. Реми се върна при него и стори същото. Сам легна по корем и светна с фенерчето в дупката. На около два метра надолу нещо просветваше, като лъскав метал, като меко озарено злато. - Успяхме! Реми го целуна. -      Едно за Фарго, кръгла нула за Бако! Сам извади телефона. Натисна номер за бързо набиране и дочу „Да?“ от другата страна. - Открихме го, Тибор! Докарай лодката при устието на Минчио, където се среша с По. Спри на западния бряг. Ще те посрещнем там. Не използван никакви светлини. -      Щс сме там след пет минути. -      Мерси! - Сам изключи телефона. - Е? - попита Реми. - Докато с момчетата си играете на „Островът на съкровищата“, аз какво да правя? - Обади се на Селма н Албрехт и им разкажи. Кажи на Албрехт да се свърже с италианските си колеги, за да имаме къде да съхраняваме съкровището. - Искаш ли да преместя колата? -      Още не. Ще се върна. Сам стигна до реката и зачака на високата част на брега, докато на лунна светлина не изплува силует на лодка по водите на По. След миг се чу и пърпорещият двигател. Когато лодката се изравни с него, той извка: -      Изкарайте я на брега и ми хвърлете въже. Лодката се плъзна по пясъка и спря. На палубата до кърмата се появи човек и хвърли въже на Сам, който го привърза към някакво близко дърво. Един по един четиримата мъже от лодката скочиха на пясъка и се изкатериха по брега. Последният беше Тибор. Той потупа Сам по гьрба. -      Радвам се пак да те видя. Този път истинско ли е? -      Ще ти покажа. Сам пое към полето и останалите го последваха. Тибор каза: -      Помниш братовчедите ми Алберт и Каспер от лодката в Тиса. -      Разбира се! - Сам се ръкува с тях. - Благодаря, че дойдохте! -      А това е братовчед ми Паул. Той говори италиански. -      Радвам се да се запознаем - каза Сам и се обърна към Тибор: - Със семейство като твоето бих могъл да превзема света. -      В нашата част от света твърде много хора са правили такива опити. Ние, Лазар, си стоим вкъщи, ядем, пием, правим любов. Затова сме толкова много. Снигнаха до Реми и Тибор представи наново родата си. Мъжете ѝ се поклониха един по един. Тибор каза: -      Предупредих ги отрано, че жената ще е много красива, за да не се държат като отшелници, невиждали жена. -      Благодаря ти, Тибор! - отвърна Реми. - Да се залавяме за работа. Сам, Тибор и Паул се спуснаха в помещението долу с едно от въжетата. Помещението беше по-голямо от това в Унгария, а и съкровището се оказа по-голямо от очакванията на Сам. Пред очите им пробляшваше плячката на хуните от 452 г. Имаше хиляди златни и сребърни монети, златни вериги и гривни, златни кръстове и бокали, утвар от стотици църкви и манастири. И още - мечове и ками с инкрустирани със скъпоценни камъни дръжки, сапфирени пръстени, колиета и гривни. Списъкът продължаваше с фино обработени брони от метални брънки, брошки, всякакви други украшения, маслени лампи и свещници, както и огледала от полирано сребро в рамки от злато. Броят и разнообразието на предметите беше завладяващо. Повече предмети, отколкото Сам би имал време дори да разпознае бяха пръснати в безредие наоколо. Тибор носеше дървени сандъци, в които товареха съкровището. Напълниха багажника на колата, след това задната седалка, седалката до шофьора, както и пода. Реми подкара автомобила към реката с Каспар и Алберт и заедно я разтовариха на лодката. На връщане към съкровищницата Реми караше осем дървени сандъка с въжени дръжки. Обикновено се използваха за пренасяне на риба, затова понамирисваха, но с тяхна помощ товаренето вървеше лесно. Сам, Тибор и Паул пълнеха колата, а докато Реми караше към реката, пълнеха празните сандъци. Цялата работа им отне три часа. Когато изпразниха съкровищницата, Сам каза на Тибор: -      Време да тръгвате. Пуснете котва в езерото Гарда. Дотам са четирийсет километра, така че с колата ще сме навреме да ви посрещнем. -      Добре - каза Гибор. - Ами ако полицията ни спре и инспектират лодката? -      Тогава кажи на Паул да забрави, че говори италиански и да ми се обади. Сега лодката стоеше по-дълбоко във водата, натежала от съкровища. Наложи се Сам, Тибор и тримата братовчеди да избутат лодката обратно в спокойните води на Минчио. Тибор каза: - Надявам сс всяко късче злато да е сълза в окото на Арпад Бако. -      Това ми напомня - каза Сам. - Кой го наблюдава, докато си тук? -      Брат ми. Наблюдава и него, и петте му най-доверени хора по двайсет и четири часа. -      По-добре, отколкото можех да се надявам. Приятно плаване! Запалиха двигателя и лодката зави леко, за да може Тибор да се качи. После съдът заплава по тихата река. Сам и Реми направиха последен курс до отворената съкровищница. Спуснаха се с катераческите въжета и Сам обходи с фенерчето всяка от стените. Този път нямаше гравирана желязна плоча. Но по вече голия под се виждаше надписан каменен блок. Застанаха над него и Реми го снима няколко пъти с мобилния си телефон. Докато тя проверяваше дали снимките се четат, Сам преписваше съобщението на хартия. Когато Реми се загледа в него, той сви рамене: -      Ако изгубим телефона, няма да се връщам, за да го четем отново, нали? -      Не го съобразих. -      А за какво си мислеше? -      Че това не е като огромната плоча в Унгария. Обзалагам се, че с колата можем да го вдигнем и извадим. Сам приклекна и се опита да раздвижи камъка, но не успя. После поостърга замазката около него с джобното си ножче. -      Сега се връщам - каза той и излезе по въжето. След няколко минути се върна с другото въже, двата железни лоста и чука. Зае се с хоросана и не след дълго освободиха камъка. Сам го върза с въжето, първо откъм по-късата страна, а след това откъм по-дългата. Изкачи се и запали колата. Камъкът бе доста по-малък от тези в стените. Издърпаха го лесно. Реми се качи по въжето при Сам. Двамата повдигнаха камъка с лостовете си и го плъзнаха на пода пред задната седалка. - Беше права. Този път няма да оставим нищо за Бако. Огново с колата върнаха по-големия камък обратно в отвора и затвориха съкровищницата. Върнаха пръстта отгоре и входът отново потъна под метър и половина земя. Реми се обърна и огледа разораното поле. -      Еxa! Виж! Тъкмо се развиделяваше и започваха да си личат дълбоките бразди от гуми от съкровищницата до брега на реката и обратно. -      Ще ми се да можехме да се отървем от тях. -      Няма как. Можем само да се опитаме да го замаскираме като пиянско каране из полята. Качиха се в колата. Сам взе празната бутилка вино от обяда им, изтри отпечатъците и я хвърли на земята. Върнаха се на магистралата, успоредно на реката. Призори Реми изпрати снимките на Селма и Албрехт. Междувременно навън заваля. -      Радвам се, че не започна, докато работехме. Дъждът бавно се превърна в порой и Сам премина през всяка локва, за да отмие калта и пръстта. Когато стигнаха до място, където можеха да паркират близо до Минчио, спряха и пуснаха камъка с надписите в реката. -      Ще снимам мястото - реши Реми. - Когато вече не е опасен за живота ни, ще го извадим и ще го дарим на музей. След като направи няколко снимки, те продължиха. Пристигнаха в Пешиера дел Гарда преди шест сутринта и изчакаха в гаража до кейовете, докато голямата лодка на Тибор не премине под последния мост и не навлезе в езерото. Реми се обади в Калифорния на Селма. -      Здрасти, Реми - каза тя. - Получихме снимките. Това съкровище толкова голямо ли е, колкото изглежда? -      По-голямо. Разчетохте ли посланието? -      Албрехт го преведе, но сега обмисля ситуацията. - Селма направи пауза. - По-добре той да ви каже. След известно шумолене от другата страна се включи Албрехт. - Здравейте! - Здрасти, Албрехт! - каза Реми. - Разчете ли камъка? -      Да. Пак е на латински. Ето какво пише: „Имате петото ми съкровище. Четвъртото е там, където приятели се надпреварваха да са ми врагове. Докато го заравях, крал Торисмунд погреба дарове за мъртвия крал Теодорик.“ -      Какво означава това? - понита Сам. -      Отпратка към другата възможност, за която ви споменах, битката от 451 г. Приятелите са били Флавий Аеций, римският генерал, и Теодорик, кралят на вестготите. И двамата били приятели на Атила, но помежду си се мразели. Но когато Атила нахлул и плячкосал по-голямата част от Франция, двамата се съюзили при Шалон-ан-Шампан срещу него и му станали врагове. -      Ами даровете за Теодорик? -      Теодорик бил убит в битката, но както се случвало в подобни мащабни сражения, главатарите загубили връзка един с други и не намерили тялото му чак до следващия ден. Синът му Торисмунд го погребал, заедно с бронята, оръжията и личните му вещи и короната преминала у него. Реми се включи. -      А това беше и вторият ти вариант за мястото, „където е изгубен светът”. -      Точно така - потвърди Албрехт. - Най-западната точка, юято е достигнал Атила. Някъде около днешния град Троа във Франция. Мъжете от съюза срещу него някога му били приятели. Битката била тежка, и реално победител нямало. Когато се смрачило твърде много, Атила се оттеглил в лагера си. Аеций не тръгнал след хуните. Според някои историци се боял да ги унищожи, защото така вестготите нямало да имат други противници освен Рим, което естествено никак не било добре за западащата империя. Истината според мен е била, че хуните изобщо не са били омаломощени и Аеций не е искал да насилва късмета си. Това е последната голяма битка, за която може да се каже. че е била спечелена от Рим, защото Аеций още е бил на бойното поле, когато армиите на останалите вече ги нямало. Теодорик бил мъртъв, а синът му Торисмунд поел нетърпеливо към дома, зa да укрепи властта си. - Логично обяснение - каза Реми. - Значи знаем горе-долу къде да търсим. Но още сме в Италия. Свърза ли се с италианските власти? - Да. Разбират защо не искаме да се разчува и че бързаме Ще се свържат с вас след няколко часа, за да вземат предметите и да ги преместят в Рим. -      Добре - каза Сам. - Ще се радвам намереното да е нечия друга отговорност. Селма додаде: -      Щом приключите с италианските власти, можете да тръгнете към веронското летище. Там ще ви чакат билетите ви зa Франция. Просто вкарайте кредитна карта в разпознавател- ната машина и ще ви принтира бордните карти. Докато летите, ше ви приготвим още информация. -      Мерси, Селма! След час пристигна и лодката. Обадиха се на Тибор, съобщиха му плана и се върнаха в хотела. Едва успяха да се изкъпят и да хапнат, преди на вратата да се почука. В коридора стояха четирима мъже с тъмни костюми. -      Господин и госпожа Фарго? - попита един от мъжете и показа значката си. - Аз съм Серджо Боярди. Част сме от Тутела Патримонио Културале, подразделение на неаполските карабинери. Разбрах, че сте поискали помощта ни. -      Моля, влезте - покани ги Сам. Затвори вратата зад последния карабинер и продължи: - Направихме голямо откритие, съкровище от 452 г. -      Казаха ни, че искате да поемем нещата оттук нататък и да го регистрираме. -      Да. -      Наясно ли сте, че двустранното споразумение между САЩ и Италия включва находки от 9 в. пр. Хр. до 4 в. сл. Хр.? - Да. Строго погледнато, няма нужда да регистрираме съкровището, но доброволно искаме разрешение за транспортиране на артефактите, след като италианските власти ги опишат и фотографират. За да сме честни с вас, трябва да знаете, че някои лица активно се опитват да ни попречат, а насилието не им е чуждо. Част от намеренията ни е да сме сигурни, че няма да се опитат да ни откраднат находката. Боярди кимна. -      Къде са артефактите? -      На една лодка, която наехме. На котва е на един от кейовете. Възнамерявахме да наемем ремарке, да натоварим на него лодката и да я пренесем до безопасно място, където да ви предадем артефактите. Боярди каза: -      Добра идея. Можем да намерим някой обор в покрайнините, който да приюти камион и лодка за няколко часа, а после ше се разотидем, без да привличаме ненужно внимание. - Да го направим тогава - каза Сам. Всички отидоха до кея в белия камион на карабинерите. В една работилница за лодки намериха голямо ремарке с теглич и го наеха. Братовчедите на Тибор насочиха лодката към него, а камионът го издърпа до гаража. След няколко минути всички бяха готови за път. Един от хората на Боярди ги откара до голям обор в западната част на Лаго дел Гарда. Шофьорът вкара камиона и ремаркето, слезе, затвори вратите и се заловиха за работа. Под взора на Боярди поставиха сандъците със съкровището в еднакви кашони като тези, с които се пренасяха мебели. Когато вадеха предметите, за да ги опаковат наново, и Реми, и карабинерите снимаха. Кашони се редяха в каросерията на камиона. -      Това е стъписващо - промълви Боярди. - Много от тези предмети са по-стари от Атила и епохата му. В плячката му е имало много шедьоври, тогавашните еквиваленти на музейни експонати. Някои са от времето на създаването на Римската империя, някои са гръцки, други са от раннохристиянски църкви. Имаме голям късмет, че иманярите, които пъплят из цяла Италия, не са го открили преди вас. -      Никога не сме очаквали да е толкова ценно - каза Реми . Но може би е трябвало да го предвидим. Мислим, че Атила е заровил толкова много ценности, за да подсигури следващия си опит да нападне Рим. Сам, Реми, Тибор и тримата му братовчеди помагаха на карабинерите да опаковат и натоварят скъпоценните предмети. Работеха бързо и методично. Щом приключиха, Боярди каза: -      Ще откараме лодката обратно до кея и ще тръгнем към Рим, за да оставим предметите в Капитолийския музей. Всички се качиха в камиона и шофьорът запали двигателя. Двама от карабинерите отвориха вратите на обора и се оказаха пред дулата на няколко пистолета, насочени срещу тях. Камионът рязко спря. Боярди отвори задната врата и всички изкочиха от него, точно когато шестима мъже нахлуха в обора. Мъжете носеха обикновени дрехи, но въоръжението им беше професионално - автоматични пушки с къси цеви и сгъваеми приклади. Боярди пристъпи пред Сам и му прошепна: -      Вземи пистолета ми! Сам взе беретата на карабинера от малкия кобур отзад на колана му. Щом Боярди усети, че пистолетът му е в Сам, извика нещо на италиански. Сам не разбра всичко, но схвана основното: „Какво правите тук? Ние сме карабинери! Хвърлете оръжията незабавно!“ Вместо отговор един от мъжете изстреля откос към тавана. Двамата карабинери на мушка подскочиха, а нападателите се изсмяха. Те избутаха заложниците в обора и застанаха на разстояние един от друг, за да държат по-лесно на мушка групата карабинери, Реми, Сам, Боярди, Тибор и братовчедите му. Мъжът, който стреля в тавана, беше едър човек, на cpeдна възраст с широк гръден кош и гъста черна брада. Той се насочи към каросерията на камиона, качи се и разкъса няколко от кашоните. Наклони един, за да видят и останалите съдържанието му и извика: -      Е d'oro! Е tutto oro antico! 71 Сам лесно разбра това възклицание. Останалите бързо се спогледаха н сякаш се заразиха от екстаза на водача си. Той скочи от камиона и сс приближи до Боярди, който му каза нещо бързо и гневно. Брадатият се ухили. - Ci avete seguito. 82 Отиде при другите карабинери и ги претърси, докато приятелчетата му ги държаха на мушка. Намери пистолет у единия, взе му го и го цапардоса през лицето с пушката си. - Съжалявам! - прошепна Сам. - Явно са проследили мен и Реми. - Не, аз съжалявам! - тихо отвърна Боярди. – Каза, че не са последвали вас, а нас. Знаели, че нашият отдел се занимава само с антични находки, затова изчакали да излезем от Неапол и ни последвали. Крадците взеха белезниците на полицаите и ги закопчаха към отвесните греди. Двама от нападалетие и едрият им водач претърсиха и Боярди. Сам се възползва от това, че за известно време никой не го наблюдаваше. Заби левия си юмрук в лицето на брадатия, а с дясната ръка извади пистолета. Дръпна брадатия пред себе си като щит и насочи беретата към слепоочието му. Боярди реагира светкавично, грабна пушката, която едрият изпусна и я насочи към двамата крадци, които допреди малко го претърсваха. Те оставиха оръжията си на пода, пристъпиха назад и вдигнаха ръце. Двамата карабинери със свободни ръце приклекнаха, за да вземат собствените си оръжия. Един от още въоръжените крадци видя какво се случва и извика: - Не! – и стреля. Шефът на крадците се свлече пред Сам. Останалите нападатели вече нямаха причина да се предават. Обърнаха се и се опитаха да избягат. Двамата полицаи на Боярди стреляха и уцелиха единият беглец в крака. Като видяха това, останалите прекратиха съпротивата. Само онзи, който бе застрелял водача си, нямаше намерение да се даде лесно. Той стреля към Сам и Боярди, които се бяха прикрили зад ремаркето с лодката. Сам се покатери през перилата на лодката и допълзя до носа ѝ, стреля над планшира и улучи крадеца в ключицата. Мъжът изпусна пушката. Върху него веднага се хвърлиха двама карабинери, сложиха му белезници и го принудиха да седне до стената на обора при ранения си колега и застреляния от него едър водач. Скоро до малката групича се наредиха и останалите. Боярди се обади на местната полиция за помощ и им каза да дойдат с линейка и полицейски коли за затворниците. Докато чакаха помощта, разпитаха арестуваните. Отговорите на мъжете бяха предизвикателни и пълни с неприязън. Боярди тъкмо щеше да се откаже, когато Реми се намеси: - Бихте ли могъл да се опитате да разберете дали не ги е изпратил мъж на име Бако? Боярди попита и преведе отговора: - „Кой е този Бако? Сицилианец? Много сицилианци се намесиха в археологическия бизнес напоследък”. -      Явно подозренията ми са били напразни - каза Реми. - Златото просто привлича неприятности. След няколко минути се чуха сирени и край обора се подредиха няколко полицейски коли. Пристигна и линейката и екип парамедици отведе двамата ранени заедно с двама полицаи охрана. Качиха тримата оцелели крадци в полицейските коли, а трупът на водача - във фургона на съдебния патолог. Щом стигнаха до пристанището, Боярди отиде да си вземе довиждане със Сам и Реми. -      Това, което се случи, е много неприятно - започна той. - И показва развой, който никак не ми допада. Крадците откриха, че най-лесният път до древните съкровища е да следиш националната полиция, която отговаря за тях. Оттук нататък никой от отдела ни не е в безопасност. Който не се оттегли от служба, ще сглупи. -      Значи ще се пенсионирате? - попита Реми. - Аз ли? Не. Не и веднага. Не и след като съпругът ви ми спаси живота. Може би ще обсъдим всичко друг път, но засега имаме много работа. Довиждане, Фарго! Безопасно пътуване! 15. Летище Bepo н a, Италия Гласът на Селма се чу по високоговорителя от телефона на Реми. -      В градчето Шалон-ан-Шампан живеят само двеста двайсет и седем души, а мястото, което с Албрехт мислим, че е било бойното поле, е на седем километра северно, близо до селцето Кюперли, точно до магистрала Д 994 към Реймс. -      Какво да търсим? - попита Сам. Албрехт пое телефона. -      Близо до центъра на бойното поле е стърчала скала, висока и под ъгъл. Римската армия и като част от нея вестготите, аланите и келтите се втурнали напред, за да поемат контрол над високите части на полето, преди да пристигнат хуните. Когато хуните пристигнали на конете си, ги посрещнали стрели от скалата. Хуните опитали да прогонят защитниците, но се оттеглили на изток в по-ниското. Укрепили се и наредили около лагера си каруци, за да го защитят. -      Колко на изток от издигнатата скала е бил лагерът? - попита Реми. -      Извън обсега на стрелите - отвърна Албрехт. -      А това колко е? -      Ами, застанете на върха на скалата и стреляйте с лък под ъгъл четирийсет и пет градуса. -      Може и да го направим. -      Или преценете приблизително. Ако питате мен, бих казал около двеста и петдесет метра. -      Добре - каза Сам и после се обръна към Селма: - Моля те изпрати ни друг магнитомер и детектор за метал в хотела във Франция. -      Ще пристигнат още довечера. Ще отседнете в „Ласиет Шампеноа“ в центъра на града, старо имение с петнайсет декара градина и всички модерни удобства. -      Благодаря, Селма! - каза Реми. - Ако има и хубава вана, ще е съвършено. Мисля, че малко сън ще ни дойде добре. Напоследък работим само през нощта. -      Няма проблем. На първи терминал на „Шарл дьо Гол“ ще ви чака кола под наем. Тръгнете на изток по магистрала Н44 към Реймс. След като изминете около сто и деветдесет километра, тръгнете по Д994. -      Ясно! - отвърна Сам. - Албрехт, какво друго можеш да ни кажеш за битката? - попита Реми. -      Ами, след първото сражение Атила разбрал, че няма да успее да се добере до високата част на бойното поле. Върнал се назад, за да изчака развитието на битката. В онези дни това значело да наблюдаваш движението на противниковата войска, да разпориш няколко птици и да гадаеш по вътрешностите им какво ще се случи. Атила оставил враговете си да го чакат през по-голямата част от деня. В края на следобеда нападнал. Паднал мрак и битката била прекратена - хиляди лежали мъртви, поравно и от двете страни. Конниците на Атила не преодолели предимството на вражеското разположение и той се върнал в укрепения си лагер. Римският командир Аеций се изгубил в тъмното, разделил се от хората си и намерил убежище при вестготите, които били изгубили собствения си предводител Теодорик. Атила обаче не подозирал в колко лоша форма са враговете му и се приготвил п последен отпор. Събрал огромна купчина дървени рамки от седлата на хората си. Ако загинел, искал да изгорят върху тях тялото му. Тогава обаче хората му забелязали, че вестготите напускат полето. Като видял това, Атила също решил да напусне бойното поле и поел на изток през Рейн. -      Чудесно - каза Реми. - Чудесно ли? - попита Албрехт. -      Съкровището трябва да е там, където е бил лагерът -      Защо мислиш така? - Доста мислихме със Сам. Съкровищата винаги са заравяни в лош момент - при поражение в битка, при нечия смърт. Как са успявали? Вижте историите за смъртта на Атила - той е умрял в огромна шатра, в която хората му са можели да яздят. -      Продължавам да не разбирам - каза Селма. -      Рамките на седлата никога не са били изгорени. Били са за отвличане на вниманието. В шатрата на Атила са копаели съкровищница, подобна на тази, която открихме. Когато дупката е била готова, са влезли зидарите. Доверените телохранители на Атила са скрили съкровището, без изобщо да излизат от шатрата. После са затворили съкровищницата, покрили я с пръст и са събрали шатрата. Никой нищо не е видял. После сигурно са изпотъпкали с конете си целия лагер. Само неколцина са знаели къде е съкровището и дали изобщо съществува. -      Мисля, че си права - каза Албрехт. - От Шалон Атила продължил към Северна Италия и сс сдобил с нова плячка по пътя към Рим. Сигурно оше в деня на битката се е готвел да поеме на юг. Рим е бил най-голямата му цел, вероятно през цялото време се е стремял натам. Всички забравят, че не само враговете на Атила са го поставили в патова ситуация, но и той тях. -      Според източниците - намеси се Сам - Атила е отложил атаката за късния следобед, малко преди мръкваме. Може би е печелил време да изкопаят съкровищницата и да докарат камъните, навярно от Марна. -      Мисля, че си прав - каза Албрехт. - Ако разберете къде е била издигната шатрата му, ще откриете съкровищницата. Реми и Сам летяха два часа от Верона до Париж, взеха колата си под наем и се измъкнаха от парижките задръствания. Въпреки че Сам надвишаваше позволената скорост, им трябваха три часа да изминат сто и деветдесетте километра по Н44. Оттам намериха Шалон-ан-Шампан, пътя до Кюперли и изминаха седемте километра до селцето. Късно следобед вече караха сред земеделски полета, толкова плътно наредени едно до друго, че сякаш всеки сантиметър принадлежеше някому. -      Да се оглеждаме, докато видим скалната издатина или докато слънцето залезе - предложи Сам. -      Трябва да открием скалата. Само тя може да ни ориентира. Караха километър след километър по Д994, след това смениха с Д977, а после поеха на север по Д931. Най-накрая малко на североизток от Марна зърнаха скалата. Тя стърчеше под ъгъл и колкото повече наблюдателят се приближаваше от запад на изток, толкова по-висока изглеждаше. Сам спря край пътя, а Реми я снима с мобилния си телефон и изпрати снимките на Селма. -      Дано е това - каза тя. - Ако не, може би Селма, Питър и Уенди ще намерят съответствие между контурите и някакви сателитни снимки или нещо такова. - Определено мисля, че е това - каза Сам. Реми вдигна покрива на колата под наем, застана права на седалката, а после стъпи на едната врата, за да се повдигне още малко. -      Опа! - възкликна внезапно тя. -      Какво има? -      Трябваше да си вземем биноклите. Мисля, че някой е разкопавал полето. -      На изток от скалата ли? -      Да - посочи към мястото. - Мислиш ли, че е извън обсега на стрела? -      Да, така ми се струва - отвърна Сам, докато се изправяше до нея. - Виждаш ли? - каза тя. - Там и там... И там... Около дупките в огромното зелено поле се виждаха могилки пръст. -      Горе-долу така би изглеждало, ако Бако се е добрал дотук пръв. Малките дупки са били пробни, а в големите явно са смятали, че ше намерят съкровищницата. Реми натисна бутон за бързо набиране и включи високоговорителя. -      Тибор? Реми е. Знам, че само преди няколко часа си се прибрал. Но нещо променило ли се е в ситуацията с Бако? -      Не - отвърна Тибор. - Тук е с охраната си. Още щом се прибрах, проверих. Защо? Нещо случило ли се е? -      Във Франция сме, при следващия обект. Сякаш някой с копал. -      Не ми харесва това - отвърна Тибор. - Трябваше да се сетим и за друга възможност. -      Каква? -      Бако е тук, но има приятели къде ли не - клиенти, снабдители, законни и незаконни. Може да се е обадил на някого във Франция. На ваше място много бих внимавал. -      Ще внимаваме - каза Реми. - Кажи ни, ако нещо се промени. - После се обърна към Сам. - Е, чу го, нали? -      Тибор е прав. Трябваше да се сетим за това по-рано. Ако Бако има приятели из цяла Европа, тогава пък ние имаме сериозен проблем. На всеки от обектите приятелчетата му може вече да копаят. -      Добре, и сега какво ще правим? -      Ще се държим като победители, докато някой не ни докаже, че не сме. Отиваме до Реймс, регистрираме се в хотела и се подготвяме да се върнем тук след мръкваме. В офиса си в Сегед Арпад Бако седеше начело на дългата конферентна маса от палисандър и оглеждаше раболепните лица край себе си, докато слушаше доклада на директора по международните продажби. Използваше моменти като този, когато хората му бяха съсредоточени в друго, да ги изучава. Всички до един бяха умни. Някои бяха учени и работеха върху разнообразни лекарства на компанията. Други имаха лекарски дипломи: тестваха лекарствата и поддържаха връзките с болниците и университетите. Трети бяха адвокати. Бако беше ходил в университет, но не им бе равен по образование и интелект. Но за разлика от тях, той бе лукав. На всички тук трябваше да им е ясно, че слушат измислен доклад. Продажбите на болкоуспокояващите и упойките бяха безумно преувеличени. Във всеки европейски пазар лекарствата на Бако сс продаваха в абсурдно големи количества, дори в страни със стогодишни традиции във фармацевтиката като Германия и Швейцария. Ясно е, че това е невъзможно. На няколко пъти директорът по продажбите докладва за лекарства на Бако, продадени в отдалечени страни в по-големи количества от всички изписвани в тези страни лекарства, взети заедно. Ала на никого не му мигваше окото. Нищо не се криеше от никого. Всички тук бяха забогатели от фантомни продажби и Бако смяташе, че им се пада да слушат за тях. Ако предпочитаха мъдро да не се обаждат и да не възразяват, всичко би трябвало да е наред. Статуквото им харесваше. Мобилният на Бако изжужа. Няколко души подскочиха и се заоглеждаха, надявайки се да се окаже, че някой съперник е забравил да си изключи телефона. -      Моля, извинете ме, господа. Трябва да се обадя. Десетината мъже се изправиха незабавно, събраха се лаптопите и таблетите, моливите и чашите за кафе и излязоха. Последен беше човекът с доклада - изглеждаше облекчен. Бако натисна тъчскрийна. - Здравей, Етиен! Чудех се кога ще се обадиш. Добри новини ли имаш? Етиен льо Клер се позасмя. -      Толкова добри, че може да ги помислиш за лоши. Открихме съкровищницата където очаквахме, насред старото бойно поле. Съкровището е огромно. Атила като че ли си е тръгнал от Германия и Франция без пукнат грош. Ако беше се заел сам с това, щеше да си с още сто милиона евро по-богат. -      Толкова е много, така ли? А ти можеше да ми кажеш, че не си открил нищо и че някой ни е изпреварил, Льо Клер се разсмя. -      Значи и двамата сме почти почтени. -      Почти. Или си избираме жертвите внимателно. Новините са страхотни. Би ли ми изпратил снимка на надписа? - Надпис ли? -      Латинското послание. Във всяка съкровищница има послание от Атила. Не откри ли нешо подобно във Франция? -      Вероятно сме го прибрали с останалото. Още не ми е попадал. -      Трудно се пропускат тези надписи, повярвай ми. В гласа на льо Клер се запрокрадва леко предупреждение за буря, като облаче на хоризонта. Той изрече бавно и отчетливо: -      Не знаеш какво представлява онова помещение. Буквално тонове злато и сребро, повечето древни, предримски дори. Ако ти трябват латински надписи, имам цели книги със златни подвързии, инкрустирани със скъпоценни камъни. -      Съжалявам, друже! - рече помирително Бако. - Сигурно изглежда по-различно от предния. Той беше гравиран в метална плоча колкото врата. -      Нямаше нищо такова. Но ще се разтършувам. О, да не забравя! Каза да внимаваме за мъжа и жената, които щели да се опитат първи да стигнат до съкровището. Тук са - затова ти се обадих. Хората ми ги видели край полето в кола със свален гюрук. Оглеждали терена. -      Значи нещата се развиват още по-добре от очакваното. Ако можеш да ги убиеш, ще имаме цялото време на света да търсим надписа. -      Не се тревожи. Още имам хора на мястото, местят последните неща от съкровището. Ще намерим надписа. Междувременно онези двамата ще изчезнат. Още щом стигнаха в града, Сам разпита за камиони под наем. Откри една агенция и нае камион със закрита каросерия, широка два метра и половина и дълга почти седем. Реми снима една табела на зоомагазин и отиде в печатница, за да я уголемят. След това залепи надписите от двете страни на камиона. След това сс отправиха към хотела - шато с ограда и бариера. Настаниха се и поспаха няколко часа, преди да се подготвят. След като си починаха, Сам сглоби един метален детектор и магнитомер. Прибраха лопатите, лостовете и екипировката за нощно виждане в раниците. Хапнаха в хотела патица с портокалов сос, поръчаха си „Розе дьо Ресе“, местно вино, което било сред любимите на Луи Четиринайсети и разбира се, палачинки „Сюзет“ за десерт. В полунощ се качиха в камиона. Сам - зад волана, а Реми до него се опитваше да го насочва. Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. Не след дълго стигнаха до скалата. Сам спря край пътя. - Е, да видим какво са копали - каза Реми, докато си слагаше раницата на гърба. Сам отвърна: -      Да се надяваме, че във Франция просто къртиците им са големи. Прескочиха една каменна ограда и закрачиха през полето. Реми погледна снимките на телефона си от следобеда, за да се ориентира къде е първата дупка. И двамата си сложиха очилата за нощно виждане и приклекнаха до дупката. Гледката ги обърка, затова разчистиха част от пръстта с лопатите. -      Какво е това? - попита Реми. Посегна и докосна предмета -      Стомана... Прилича на оръдие. -      Прав си. Сам поразрови с ръка и разчисти цевта. -      Мисля, че е „Френч 75“. -      „Френч 75“ е коктейл, Сам - напомни му Реми. – Джин, шампанско, лимонов сок и захар, мисля. -      Да, но това е оръдието, на което са кръстили коктейла - отвърна той. - Май заради нещо общо с махмурлука след това. Затова трябва да копаем внимателно тук. Марна е малко по на юг и на изток оттатък полето. През лятото на 1918 г. генерал Лудендорф планирал голяма офанзива, за да превземе този район. Съюзниците се добрали до плана му, придвижили артилерията си и час преди немската атака открили огън с три хиляди дула. Това оръдие може би е прегряло, като гледам състоянието на цевта. -      Тези преди нас сигурно са го засекли с магнитомера си - каза Реми. -      Да преминем към следващата дупка. В следващата имаше останки от няколко дървени сандъка, потъмнели от времето и прогнили - а също и метален ръб на колело на каруца, заедно с главината. Сам побутна сандъците, меки като мокър картон. Видя и ред от пет снаряда с формата на огромни куршуми. Обшивката зеленееше. -      Ха, ето една находка. Неексплодирали снаряди. Да продължаваме. -      Трябва да се обадим на някого - каза Реми. -      Ще се обадим. Във Франция за това се грижат специални екипи - толкова са много изгубените от войната муниции. -      Сигурно доста са се изненадали френските приятелчета на Бако, докато са ровичкали. -      Е, последната дупка изглежда най-голяма. Каквото и да са открили, едва ли е било взривоопасно. Качиха се на могилата пръст край дупката. - Виж входа - отбеляза Реми. - Като другия е - от камъни, споени с хоросан. -      Да видим какво е останало вътре - каза Сам. Извади от раницата си силиконово катераческо въже, направи възел, прокара през него дръжката на лопатата и я подпря на ръба на входа. Настроиха очилата си за нощно виждане и Реми се спусна в помещението. След няколко секунди въжето се отпусна. Последваха още няколко секунди тишина. -      Какво виждаш? -      Не е празно, но мисля, че е плячкосано. Няма никакво злато. Ела да видиш. Сам се спусна лека-полека по вътрешната стена на съкровищницата. На дъното приклекна. -      Това е цимент - каза той. -      Римляните са имали. Защо не и Атила? - попита Реми. -      Знам. Ако са му трябвали зидари, като нищо е можел да плени хиляда. Като че ли са построили съкровищницата от дървени трупи и са я измазали с цимент, навярно и от двете страни. -      Виж - каза Реми. Стоеше на около четири метра от Сам, до купчина метал, която дори през очилата за нощно виждане не губеше лъскавината си. Сам се приближи до жена си. - Не е злато, но е невероятно - римски щитове, шлемове, нагръдници, мечове, копия за хвърляне. Сигурно са част от военните трофеи. -      Имат историческа стойност - каза Реми, но все пак ми е неприятно да разбера, че френските другарчета на Бако са ни изпреварили. - Да намерим надписа, освен ако не са взели и него. Огледаха стените за следи. След това, в края на античния арсенал откриха щит, който по нищо не приличаше на високите метър и петдесет римски скута. Този беше кръгъл със стоманена изпъкналост в средата, подобна на шип. От вътрешната страна по ръба имаше гравиран латински надпис. Реми го снима с мобилния си, а после помоли Сам да хване щита и отново го снима, за да изпъкнат по-релефно различните части от надписа. -      Така! Готово! - каза Реми. - Чакай малко... Това не би трябвало да е тук. Приятелите на Бако би трябвало да знаят, че този щит е може би по-важен от всичко останало. Защо са го оставили? Сам сви рамене. - Сигурно са се спуснали, видели са купищата злато, сребро и камъни, взели са ги и са си тръгнали. Имаме невероятен късмет. -      Да се махаме по-бързо оттук - рече неспокойно Реми. - Качи се и издърпай тези неща с въжето, а аз ще завържа слсдващите. Сам прокара въжето през ремъците на първите два римски скута и направи вързоп от наръч копия и гладиуси, стандартните римски къси мечове. Изкачи се на повърхността, подреди артефактите в купчини и хвърли въжето на Реми. След няколко минути тя се обади: -      Дърпай смело! Този път бяха неукрасени шлемове, два скута и четири нагръдника. С шлем на главата Сам се наведе през ръба и попита: -      Това ли е? -      Сърцето ми препуска, когато видя мъж в униформа. -      Какво беше това? -      Кое какво беше? -      Някаква светлина, лъч или нещо подобно, премина зад теб. Сам се отдръпна от отвора и се огледа във всички посоки. -      Сега не се вижда нищо. Вероятно сигналните светлини на приземяващ се самолет. Вече не сме 451 г. -      Toгавa си осъвремени гардероба. -      Хващай се за въжето, ще те издърпам. 16. Покрайнините на Кюперл и , Франция И двамата излязоха от изкопа и седнаха на могилата от пръст до входа. Реми каза: -      Може би трябва да откачим няколко части от оградата и да докараме камиона, както направихме в Италия. -      Не е лоша тази идея - призна Сам. - Честно казано не ми се разхожда напред-назад, за да товарим камиона. -      Много обичам, когато си достатъчно разумен да се съгласиш с мен. -      Наистина ли? Ще го запомня. -      Стига да не се опитваш да ме накараш да ти правя услуги като ме ласкаеш - добави тя. -      Хм, че това лошо ли е? -      Няма да ти се разсърдя, но със сигурност не би било най-доброто ти поведение. -      Със сигурност - отвърна той. - Но най-доброто ми поведение е твърде висока летва. - Дума да няма. Е, започваме ли? -      Добре. Идеята си беше много добра. -      Благодаря ти! Тя вдигна наръч копия, завърза около кръста на мъжа си един гладиус с ножница и вдигна щита с надписа. Изправиха се. Над главите им изписка куршум и те се хвърлиха обратно в основата на могилата. След секунда се чу втори изстрел. Реми показа глава над върха на своеобразния окоп и си сложи очилата за нощно виждане. -      Скрий се! - каза Сам. - Чу ли изстрела? Стрелецът е на около триста метра. Не може да уцели дори теб в цял ръст. -      Не и с първия изстрел, но вероятно вече е корегирал мерника си. В купчината пръст зад тях се вряза трети куршум и Реми залегна. -      Някакви идеи? - Може да се е настроил за разстоянието, но никак няма да му е лесно да улучи бягаща мишена. - Не ни трябват свободните ти размишления. Трябва ни план! Последваха оше три бързи изстрела, единият много високо, един встрани и един в пръстта зад тях. Сам се взря към далечните скали. - Виждам кола, прилича на „Рейндж Роувър“. Трима или четирима? Реми каза: -      Хрумва ли ти, че използват същата тактика като римляните и вестготите: настаняват се на високия терен и ни държат на място със стрелба отдалеч? -      Само че не използват стрели. Ето! Сложи това! Той сложи римски шлем на главата ѝ, сам взе един скута, потрона с кокалчетата на пръстите си по него, върна го на земята и избра друг. -      Този е по-добър. Има пласт метал отвън. Вдигна трети скута. -      Това няма да спре куршум - отбеляза Реми. -      Не, но няма да сме толкова уязвими. -      Щом казваш. -      Казвам го! Дръж го на гърба си, ето така. - Приличам на костенурка. -      Точно това е идеята. Достатъчно трудно е от това разстояние да улучиш тичаща в тъмното фигура, а с този щит ще им е още по-трудно да преценят кое си ти и кое - не. Да тръгваме, преди да се досетят какво сме намислили, че може и да се приближат. Сам взе копията, кръглия щит с посланието и няколкото скута и излезе от окопа. Затича се далеч от пътя, сякаш му беше хрумнало нещо ново, а после бързо мръдна встрани, когато стрелците откриха огън. Реми също се изправи и спринтира право към камиона. Сам смени посоката и последва жена си. Стрелците сякаш не забелязаха Реми и се опитваха да улучат Сам. Тя притича покрай най-близката от пробните дупки, пълната с артилерийски снаряди. Както се опасяваше, стреляха право в изкопа, за да взривят снарядите. Но пък както се надяваше, от това разстояние успяваха да уцелят само пръстта около нея. Дори след като отмина ги чуваше да стрелят по експлозивите, докато Сам бягаше покрай тях. След това всеки от мъжете отсреща като че ли редуваше изстрели по Сам и Реми. Значи никой от тях не беше специално обучен. Истинските професионалисти се концентрираха върху една мишена и нищо друго на света не ги интересуваше, докато не елиминират целта. Стандартът на американските снайперисти „Един изстрел, един свален“ е доста над възможностите на повечето други подобни служби по света, но всички те бяха много по-добри от тези на скалата. Докато Реми притичваше край дупката, един от изстрелите попадна в десния край на римския ѝ щит. Реми залитна вдясно и по шлема ѝ се посипаха части от щита, но тя успя да го задържи в ръка и не спря да тича. Извивката в горката част на щита бе отклонила по-голямата част от силата на куршума. Реми най-сетне успя да се скрие зад камиона. Внимателно отвори вратата откъм седалката до шофьора, качи се оттам и запали двигателя. Стрелците пренасочиха огъня към кабината и разбиха един от прозорците. После улучиха каросерията и рамката ѝ. Реми не смееше да мръдне вътре в кабината. Сам още тичаше през полето. Тя тъкмо се обнадежди, че всичко ще е наред и мъжьт ѝ ще успее и този път да се измъкне, когато един от изстрелите рикошира в нещо на ръба на изкопа с амунициите с ги взриви насред голямо огнено кълбо. Сам падна на земята със скута на гръб. На Реми сърцето ѝ спря. Но той почти веднага се вдигна на крака и отново затича, изпроводен първо от още три, а след това от още шест куршума. Миг по-късно Сам се скри зад камиона. За изненада на жена си той скочи в каросерията, затръшна вратата, показа се на прозорчето към кабината и извика: -      Измъкни ни! Реми седна на шофьорската седалка, освободи ръчната спирачка, натисна съединителя, включи на първа и подаде леко газ. Камионът тръгна с тласък напред, но не спря, така че тя натисна газта по-силно, докато трансмисията не ѝ подсказа, че трябва пак да смени скоростта. Реми стигна до четвърта, без да сваля крак от газта. Караше с почти осемдесет километра в тъмното, без фарове, така че просто се опитваше да се движи в средата на магистралата. Свали римския шлем и го хвърли на седалката до себе си. След това заобръща глава ту насам, ту натам, за да улавя по-лесно с поглед отражението на лунната светлина по гладката повърхност на пътя. Веднага щом скалата се скри от огледалото за задно виждане, Реми включи фаровете и натисна газта до дупка. Прехвърли сто километра в час и ускоряваше още. Надяваше се срещу нея да няма коли, но като че ли ги призова с надеждата си. Над хълма отсреща нещо просветна и след това над хребета се подадоха чифт фарове. Устремиха се право към нея. Реми се премести вдясно, доколкото смееше на тесния път, опитвайки се да не намалява скорост. Първата кола се размина с левия ѝ фар на не повече от пет сантиметра. Когато предните фарове отминаха и светнаха червените задни, шофьорът натисна здраво клаксона. Следващите три коли я подминаха без клаксони, може би защото пътят леко се беше разширил, или защото безумното ѝ каране ги стъписа. Тя току поглеждаше в огледалото за задно виждане, надявайки се, че стрелците няма да решат да ги последват. И отново сякаш надеждите ѝ предизвикаха това, от което се страхуваше. Зад тях бързо приближаваха чифт фарове. След поредния завой тя хвърли поглед в страничното огледало, за да види по-ясно преследвачите. Следваше ги роувърът, който видяха паркиран край скалата в полето. Следваше го по-голям автомобил - камион като нейния. Разбира се, че ще има камион, цялото това съкровище би дошло твърде тежко за джипа. Роувърът бързо се придвижи точно зад нея, следван от камиона. Реми знаеше, че ще се опитат да се изравнят, за да може някой да я простреля от прозореца. Колата приближаваше все повече и повече и Реми осъзна, че планират друго - да осветят задните ѝ гуми и да стрелят по тях. Сам правеше нещо със задната врата на каросерията. Реми стабилизира камиона и впери поглед в огледалото за странично виждане. Роувърът се приближи максимално, но в този момент вратите на камиона се отвориха. От каросерията полетя римско метателно копие. Стоманената част заемаше почти половината му дължина, а останото - около метър, беше от старо дърво. Копието се понесе спи- раловидно във въздуха. Реми погледна в огледалото за задно виждане. Шофьорът на роувъра се ококори и зяпна, докато металното острие фучеше кьм него. Върхът се заби в предното стъкло и го спука. Дървената част се заклатушка бясно от вятъра, а острието се въртеше пред лицата на шофьора и спътниците му. Роувърът залъкатуши, а шофьорът в паника се опитваше да го овладее. Не успя и колата се катурна на една страна. Камионът отзад не успя да избегне сблъсъка и завъртя роувъра, а после и двата автомобила спряха. Реми продължи. След около десет минути влязоха в Реймс и Реми паркира пред агенцията, откъдето наеха камиона. Със Сам прехвърлиха римските оръжия и броня в колата, която бяха оставили там, и се върнаха в хотела. Облечени в черно, целите в пръст, те внесоха тежките наръчи древни военни трофеи във фоайето. Имаха пръст по лицата и ръцете си. Когато Сам спря на рецепцията, мъжът го изгледа странно. -      Господине? -      Аз съм Самюъл Фарго от стая 27. - Да. господине. Всичко наред ли е? - Той хвърли поглед на копията и щитовете. -      А, това ли? Бяхме на маскен бал и малко се поувлякохме. -      Да, господине. Май всеки бал с римска тематика се превръща в проблем от един момент нататък. -      Да, сигурно сте прав. Сега обаче искам да наема нова стая. На друг етаж и в друг коридор. Възможно ли е? -      Възможно е. Рецепционистът погледна компютърния екран, разпечата документите за подпис и подаде ключа на Сам. -      Стая 315, господине. Сам и Реми занесоха оръжията в новата стая и подпряха щита с надписа на стената. Реми поклати глава. -      На много очевидно място е. Сам отвори прозореца и по фронтона сс покатери вз стръмния покрив. Подпря щита между един от комините и плочките край него. Върна се в стаята и заключи прозореца. После каза: -      Ще трябва да излезем и да се поогледаме. -      Мисля, че трябва да намерим хората, които се опитаха да ни убият - каза Реми. -      Наистина ли? - Сам се усмихна. -      Повтори какво казах и виж дали ти се струва добра идея. -      Не точно тях, обаче - отвърна той. - Трябва ни мястото, където ще скрият съкровището. -      И как ще го намерим? -      Да помислим кои биха могли да са тези хора. Струва ми се, че не крадат често антични артефакти. Не са забелязали щита с надписа и са оставили изключително ценни предмети, само защото не са били скъпоценни. -      Прав си - отвърна Реми. - Кои биха могли да са тогава? -      Приятели и съюзници на Арпад Бако, бизнес-партньори. А какъв е бизнесът на Бако? -      Според Тибор прехвърля лекарства през нелегални кавали. -      Значи, местни търговци на наркотици. -      Звучи логично. -      Да се обадим на Тибор. Сам извади телефона си. -      Да? - промърмори Тибор сънливо. -      Тибор, Сам е. -      Спях. Кое време е? Къде сте? -      Още сме във Франция. Бако явно се е свързал със свои хора тук, за да търсят гробницата, както и подозирахме. Изпреварили са ни, но надписът беше още в съкровищницата. -      Значи имаме добри и лоши новини. Има ли начин да вземете съкровището, преди да го преместят? -      Избягахме от стрелците, които ни погнаха. Мислим, че имат нещо общо с нелегалната дейност на Бако, така че вероятно са в търговията с наркотици. Дали има начин да научим на кои френски адреси Бако изнася законните си лекарства? -      Поинтересувах се, когато изникна възможността във Франция да имаме противници. Един братовчед работи за превозната компания, която Бако използва. Не изнася лекарства никъде във Франция. Смятаме, че законните му продукти влизат в страната през белгийска компания. Но във Франция има снабдителна фирма за химикали, казва се „Комани льо Клер”. Изпращат му химически съединения в специални контейнери, а когато ги разтовари, им връща контейнерите празни. Някои смятат, че когато извозва контейнерите за Франция, не са празни. - Имаш ли адреса на френската компания? - Да. Сам го записа на гърба на банкнота от пет евро. - Улица "Вой де ла либерте“ 6107, Троа. Върнаха се в агенцията за автомобили под наем и си взеха камиона обратно. -      Надявах сс да не се качваме повече в това нещо - промърмори Реми. - Колко им дължим за дупките? -      Още изчисляват. -      И да не забравят счупения прозорец. -      Аз ще карам - рече Сам. Излязоха от града. Реми намери маршрута на картата в телефона си. Двата града се намираха на около сто и двайсет километра един от друг, тъй че покараха малко над час и половина по магистрала Е17. Щом откриха точното място в Троа, се пооживиха. На адреса имаше комплекс от малък паркинг, гараж за камиони и склад със средни размери. Щом наближиха, Реми каза: - Намали, за да поогледам паркинга. Зърна роувъра със счупеното предно стъкло и до него камиона, в който се беше блъснал. На камиона му липсваше предната броня, а джантата на дясната предна гума на джипа беше изкривена. Сам спря на улицата, за да разгледат по-внимателно комплекса. Не се виждаха никакви прозорци нито по гаража, нито по сградата на склада. За сметка на това на покривите им проблясваха сигнални светлини. Никъде не светеше и никой не обхождаше комплекса. Сам се качи с камиона на черния асфалт близо до гаража. Постояха няколко минути с включен двигател, но никой не им отвори вратата, нито излезе да провери кои са. -      Дали пък не са си тръгнали? - зачуди се Реми. Сам огледа едната страна на склада и наклона на покрива, а след това паркира на задна камиона, така че каросерията се намести под стрехите. С Реми излязоха и се спогледаха. Не им трябваха думи, за да се заемат с плана си. Реми измъкна иззад седалките кутията с инструменти и извади крик и въже. Изкачиха се по предната броня, по капака, по тавана на кабината, след това върху каросерията и накрая върху покрива на склада. Открила няколко тавански прозореца, приклекнаха до най-близкия от тял и надникнаха. Почти до прозореца бяха натрупани бели пластмасови контейнери с размерите на четирийсетлитрови кутии за боя. От двете страни имаше пътечки, два самотоварача и офис. Сам нареди на жена си: -      Обърни се! После строши прозореца с крика и разчисти с ръка стърчащите от рамката стъкла. Върза здраво въжето за стоманената рамка на прозореца. - Я да видим - прошепна Реми и се плъзна по въжето до най-горния ред контейнери. - Пълни са! И са стабилни! Сам я последва. Последната купчина беше на височината на три контейнера. Щом стъпиха на земята, двамата се разделиха и се заеха ла претърсват склада. Продължиха, докато не провериха всяко кътче, както и канцеларията в дъното на помещението. Сам пристъпи по-близо до Реми. - Идеята беше обещаваща, но май само такава си остана. И аз бяx почти сигурен, че ще скрият съкровището там, кьдето си крият лекарствата. Реми сви рамене. -      И тях не сме намерили. Всичко това май че са химикали. - Тя пристъпи до най-близкия контейнер и прочете надписа, после го побутна и премина към следващия ред, стори същото и премина нататък, ред след ред. Сам стори същото. Всички контейнери изглеждаха еднакви, около петнайсет килограма всеки. Сам и Реми се движеха от ред на ред и отваряха контейнери напосоки. Накрая Сам отвори поредния с джобното си ножче - пред тях лъсна злато. Двамата бързо се оживиха и започнаха да отварят контейнерите, които изглеждаха по-тежки или по-леки от обичайното, или издаваха необичайни звуци. Сам избута наблизо един дървен палет и се зае да трупа контейнерите с артефакти върху него. След около двайсет минути палетът беше пълен и той донесе друг. Все по-бързо и лесно откриваха контейнерите с различно тегло и трупаха съкровищата по-бързо. Щом приключиха, Сам рече: -      Намери ключа, който отваря вратите. Междувременно той докара един мотокар, за да вдигне палетите. Реми намери бутона, повдигна вратата на склада и Сам излезе. Реми също изтича навън, за да докара камиона. Успяха да натоварят съкровището само за няколко минути. В каросерията на камиона се подредиха три палета - всеки с по четири редици контейнери един върху друг и четири един до друг. Сам върна мотокара. Затвориха вратата на склада и си тръгнаха Върнаха се в хотела в Реймс едва в четири сутринта. В асансьора Сам каза: -      Ще събера оръжията и броните, а ти приготви багажа ни. Тръгваме към Париж. Още щом посегна към бравата на стаята с оръжията, Сам усети, че нещо не е наред. Под вратата се процеждаше слаба светлина. След малко се появи Реми, която дърпаше общия им куфар. Сам тъкмо влизаше през прозореца. Бронята и оръжията бяха на място, но по изражението му личеше, че не всичко с наред. -      О, не! промълви Реми. - Взели ли са го? Сам вдигна празни ръце и затвори прозореца. -      Ние ги ограбвахме в Троа, а те нас - тук. Взели са го! 17. Летище „Шарл дьо Гол”, Париж -      „Най-скръбното съкровище от всички е третото. Намира се в гроба на моя брат Бледа, избран да загине при река Муреш, при Апулум.“ - Нямам представа къде е това - каза Реми иа Албрехт и Селма. -      Но не се съмнявам, че още щом го е прочел, Бако е разбрал къде е - отвърна Албрсхт. - Апулум е римското име на града-столица на Дакия, имперска провинция от времето на Адриан до около 271 г. Когато империята започнала да се разпада, се отказала първо от тази провинция. По времето на Атила Дакия е известна на всички жители на Централна Европа, така че със сигурност е позната и на всеки тип, обсебен от Атила. А Муреш, разбира се, е същата река, която се влива в Тиса в родния град на Бако Сегед. Апулум сега се нарича Алба Юлия и е в Трансилвания, Румъния. - Така или иначе, трябва да опитаме да изпреварим Бако - намеси се Сам. - Имаме още няколко минути преди да се качим на самолета до Букурещ. Сега е времето да ни разкажеш наквото можеш за гроба на Бледа. -      Атила го нарича скръбен и той наистина е такъв - отвърна Албрехт. - През 434 г. Атила и по-големият му брат Бледа станали вождове на хуните след смъртта на чичо им Руга Споделените управления като това са изключително редки, а това показва колко обаятелен човек, талантлив воин и далновиден управник е бил Атила. Двамата братя управлявали заедно десет години и то с огромен успех. Действали в пълно съгласие, сякаш били едно съзнание с две тела. Под властта им хуните укрепнали завоеванията им ставали все по-големи. Враговете им все повече сс страхували от тях. 444-445 г. били години, белязани с мир. Атила и Бледа, подобно на много други управници в мирни времена, се отдали на лова. В един ден през 445 г. Бледа и Атила яздили на изток през трансилванския лес на лов за глигани и сърни. Още се спори какво точно се е случило. Някои твърдят, че Атила използвал възможността да инсценира злополука с брат си и да остане единствен върховен вожд. Винаги съм предпочитал другата версия и надписът върху щита ми подсказва, че съм прав. -      Каква е другата версия? -      Че по време на лова Бледа се е опитал да заведе по-малкия си брат насред нищото, само с близките им телохранители наоколо, и да го убие. Опитът не успял, а се случило обратното. -      А защо смяташ, че именно това се е случило? -      Заради психологията на братята и сестрите. По-голямото дете е малък цар още по рождение. Всички в неговия свят му угаждат с каквото могат. Когато му се роди по-малък брат, първородният е изместен и се чувства заплашен. По-големият е този, който изпитва неприязън и се чувства накърнен и ограбен от собствения си брат, от семейството си и от всички около себе си. По-вероятно е той да посегне По-малкият е зло, заради самото си съществуване, ала рядко съзнава това и затова лесно може да бъде изненадан. Само че Атила нито е бил наивен, нито е бил лесен противник. Бил е роден воин. Прекарал е юношеството си в двора на римския император като заложник и е можел да надуши заговор от сто километра. -      А защо според теб надписът доказва твоята версия? - попита Реми. -      Пише, че Бледа бил „избран“ да умре. Съдбата или Създателят са решили кого да приберат. Това предполага, че и двамата са рискували живота си, вероятно в схватка. Това също така е най-трагичното събитие в живота на Атила дотогава. Макар да е загубил майка си, баща си, чичо си и две съпруги, скръбта му би била толкова голяма, само ако е бил принуден да убие лично брат си. -      Ужасно! - въздъхна Реми. - Но съм все по-сигурна, че точно така е станало. На летището прозвуча първото повикване на пътниците за Букурещ. Реми благодари на Албрехт и му каза, че ше се обадят, щом пристигнат. После набра Тибор. - Да? -      Реми и Сам сме - каза тя.- Адресът във Франция се оказча точен. Предадохме съкровището на френските власти. Следващото място е Трансилвания, при река Муреш до Алба Юлия. Вече пътуваме. Бако обаче също е чел надписа. Би ли могъл... -      Да ги наблюдаваме всяка минута - каза Тибор. - Няма проблем! Ще знаем къде са във всеки един момент. -      Благодаря, Тибор! Вече ни викат за полета. Ще ти звъннем от Букурещ. Тя изключи телефона и двамата със Съм се насочиха към изхода за качване. Щом самолетът се издигна, Реми откопча колана си, вдигна облегалката между себе си и Сам, облегна се на рамото му и незабавно заспа. Постоянните пътувания напоследък, тежкият нощен физически труд и детективската работа я бяха изтощили. След малко заспа и Сам. Събудиха се, когато пилотът обяви, че са над букурещкото летище. Пред терминала ги чакаше кола под наем. Докато караха към Алба Юлия, Реми четеше информацията за Атила и брат му Бледа, която бе свалила на телефона си още на парижкото летище. -      Пише, че в свитата си Бледа имал джудже-мавър на име Дзерко. Толкова бил привързан към него, че му поръчал миниатюрна броня, за да са заедно по време на походи. -      На мястото на Дзерко бих отказал тази „чест“ - подсмихна се Сам. - От неговия ръст това означава да се бие с четириметрови половинтонни гиганти. -      Може би рискът си е струвал заради закрилата и привързаността на вожда - вметна Реми. Сам помълча. -      Пише ли какво е правил Дзерко след смъртта на Бледа? -      Не. Но какво значение има, а и това е гид, а не историческо изследване. Спряха, чак когато стигнаха до хотела си в Алба Юлия. Регистрираха се и Сам сс обади на Тибор. - Да? -      В Алба Юлия сме. Нещо ново? -      Да, но все лошо. Бако е още тук. В момента работи в офиса си в завода. Петима отбрани телохранители обаче си стегнаха багажа за Румъния. Брат ми и двама братовчеди ги следят с колата. Засега се движат право към вас. -      Благодаря за предупреждението - каза Сам. -      С две коли са, американски джипове, нови, черни, с матови стъкла. Карат от рано сутринта, така че може вече да са пристигнали. Гледайте да не им се мяркате пред очите. -      Благодаря, Тибор. Ще се оглеждаме, преди да правим каквото и да било. -      Успех! - Тибор затвори. Реми каза: -      Може да си намерим удобно място за наблюдение в центъра. -      Този път не. Знаят, че и ние сме видели надписа, затова бързат толкова. Сигурно хората на льо Клер са им се обадили и онези са тръгнали веднага. Ако Бако не е с тях, няма да отсядат в хубави хотели в центъра. Мисля, че ще тръгнат ла търсят гроба незабавно, ако ще и да спят на земята в гората. Сам и Реми се качиха в колата, стигнаха до Муреш и последваха успоредния на реката път, като търсеха знаци за непокътната древна зидария, но напразно. Покараха два часа, обърнаха колата и се върнаха. Телефонът на Сам иззвъня. -      Сам, пак е Тибор. Бако тъкмо се прибра и веднага излезе с двама от хората си. Облечени са като за сафари. Дойде и камион. Мисля, че онези в Румъния са му се обадили, че са намерили гробницата. В момента ги следя от разстояние и скоро ще ме смени един приятел, за да не ме забележат. -      За втори път ни изпреварват! - промърмори ядосано Сам. -      И двата пъти вие взехте съкровището, може пак така да стане - окуражи го Тибор. - Тези неща трябва да са в музей, а не да бъдат претопени в кюлчета за трезора на Бако. -      Ще се опитаме да спасим, каквото можем. -      Сега ще се обадя на брат ми, за да видя какво са открили хората на Бако в Румъния. -      Ще чакам да ми кажеш - каза Сам. Затвори и се обърна към Реми: - Докато чакаме, може да хапнем. Влязоха в града и спряха в едно бистро, откъдето се виждаше катедралата от дванайсети век и две от седемте порти в стените на стария град. Римското влияние беше очевидно. Заоблените арки и четвъртитите кули не оставяха никакво съмнение. Сам остави мобилния си телефон на масата. Поръчаха си яхния с патица и зеленчуци и червено вино „Ба беашка Неагра“. Тъкмо довършваха баклавите си за десерт, когато телефонът на Сам иззвъня. Двамата се спогледаха. Сам вдигна. -      Здрасти, Тибор! -      В гората на изток от града са и като че ли са изкопали дупка. После спрели. Явно чакат Бако да пристигне, преди и влязат. Сигурно иска той да е пръв. -      Къде е той сега? - На около петдесетина километра от вас, караме по протежението на Муреш. Брат ми и братовчедите наблюдават онези при дупката, но не могат да направят нищо друго. Късно е да попречим на Бако да ни изпревари. Сам се замисли. -      Добре тогава. Да преместим силите си по-далеч от съкровището. -      По-далеч? -      Да. Дай ми точните координати, а вие се връщайте в Унгария. Реми и аз ще видим какво можем да сторим тук. -      А какво смятате да правите? -      Ако е твърде късно да му попречим да вземе съкровището, ше му попречим да го отнесе със себе си. -      Как? -      Ще измислим нещо. -      Вярвам в теб! Нито един от приятелите ми няма ум като твоя - машина за налудничави идеи. -      Разгадал те е! - прошепна с усмивка Реми. -      Благодаря, Тибор! Върни се с брат си и братовчедите си в Сегед. А! И се приберете по друг път. -      Ще ти се обадя с точните координати. -      Мерси! - Сам затвори и погледна към Реми. -      И за двама ни с Тибор „налудничаво“ е комплимент - целуна го тя по бузата. След малко Тибор звънна отново: -      Вече съм близо, виждам къде е спрял Бако. На пет километра източно от Алба Юлия. Силно залесен район, малко след началото на една туристическа пътека. Има паркинг и зона за пикник. Всичките им автомобили са там. -      Добре - отвърна Сам. - Тръгваме! -      Сигурен ли си, че не искате да остана с вас? -      Напълно! Изпрати ли останалите обратно? - Да. -      Чудесно! Сега намери друг път към границата. - Тръгвам! -      Успех! -      На вас ще ви е нужен повече... Сам и Реми подминаха мястото - пътеката и паркинга, които Тибор им описа, и продължиха. Попаднаха на втори паркинг и пътека с маркировки. Обърнаха отново към границата и отново подминаха паркираните автомобили. Прекосиха Алба Юлия и на няколко километра след градчето се озоваха в планински район. Магистралата се стесни в път, обграден от почти отвесни скални стени, стръмни канари, дървета, храсти и увивни растения. Сам оглеждаше терена и търсеше възможно най-доброто място. Накрая го откри. Стеснение на пътя, дълго около триста метра, което се виеше от ляво надясно, после се издигаше и се скриваше зад един хребет. Трансилванските планини са известни с най-обширните девствени гори, покривали някога по-голямата част от Европа, затова растителността и тук бе гъста и буйна. Сам спря, после на заден вкара колата в една отбивка, за да могат да минават други коли, изключи двигателя и отключи багажника. Реми излезе от колата и взе от багажника две лопати, катераческо въже и лост. Когато посегна към очилата за ношно виждане, Сам я спря: -      Можем и без тях. -      Чудесно! Значи ще приключим до стъмване! -      Като се замисля, май е по-добре да са с нас. После взе всички неща от ръцете и, като и остави само една от лопатите, и се закатери по канарите встрани от пътя, към скалистия склон над тях. Реми го последва. -      Докато се катерим - каза тя, - може да ми помогнеш със заглавието на мемоарите ми. Как ти звучи „Реми - една американка в трансилвански зандан“? Не, не! Липсва моментът на изненада Може би просто „Реми - момиче зад решетките.“ Или пък „Реми късметлийката - животът ми със Сам Фарго“? Тя се засмя и ускори крачка, за да го изпревари. Погледна надолу - издаденият скален отвес криеше колата под тях. Но пък това означаваше, че никой не може да види и тях от пътя. Ако някой случайно вдигнеше поглед, щеше да зърне само скали. След оше малко катерене, Сам спря. Огледа се и се отдалечи на около десетина метра току под хребета. После започна да копае. -      Надявам се така да подкопая канарата. Ако се претърколи надолу по склона, както е типично за кръглите тежки предмети, ще получим доста впечатляващо свлачище, ще блокираме пътя на Бако към Унгария и продължаваме с песен на уста. -      С песен на уста? Сигурен ли си? -      Ако планът ми сработи, да. Но преди това ще трябва да свършим доста работа за много кратко време... и да имаме голям късмет. Сам изцяло се съсредоточи върху пръстта и камъните, които задържаха канарата на петдесет метра над пътя. Реми застана от другата страна и съшо се зае да копае. С обши усилия двамата успяха да подкопаят долният край на канарата. Сам се огледа наоколо и взе един сух клон - около три метра дълъг и дебел десетина сантиметра. После дотъркаля един камък пред канарата - за опорна точка. -      Добре, Реми. Открий място, откъдето отдалеч се вижда кой идва. Махни ми с ръка кога да пусна канарата на пътя. -      Добре! - Тя затича към хребета, като от време на време спираше, за да прескочи някоя цепнатина в скалите или да заобиколи някое препятствие. Накрая застана далеч над пътя, вдигна ръка и махна. Сам подпря клона над опорния камък като лост и започна да натиска. Натисна отново и зад канарата нещо проскърца. Не успя от първия път, затова отново се зае да натиска, ала вдигна глава и видя Реми, която махаше диво с ръце. Спря. На пътя се появи автобус. Машината простена, когато шофьорът превключи на по-ниска предавка и пое нагоре към хребета. След минута Реми махна отново. Сам премести опорния камък по-близо до скалата, подпря с рамо клона и натисна отново. Канарата се заклати напред-назад, наклони се и се засвлича. Отначало се претърколи едва-едва, само веднъж, но после продължи да се плъзга надолу - почвата беше твърде рохка, за да ѝ позволи да се търкаля свободно. Канарата разора земята и рядката растителност. Стигна до отвесен склон, висок около два метра. Стовари се върху няколко други скали, разби ръба, на който стояха, и ги запрати надолу. Канарата беше тежка и голяма и устремно се понесе надолу, като подмина по-малките парчета скали. След тях се сурнаха камъни, чакъл, пръст и изкоренени дървета. Оглушителният шум бе последван от почти пълна тишина. Сам погледна надолу. Скалите бяха изпълнили тесния път. Още десетина секунди по-малки камъчета отскачаха по склона и накрая всичко утихна. Сам взе лопатата, въжето и лоста и отиде при Реми. Без да продумат, двамата заслизаха надолу, като си помагаха с лопатите и внимаваха да не паднат, за да не предизвикат второ свлачище. Стигнаха до колата, прибраха инструментите в багажника и поеха към Алба Юлия. На Реми ѝ се струваше, че има много повече коли и камиони, отколкото си мислеше в началото. Сега цялото движение бе срещу тях. Едва след петнайсетина минути настигнаха коли в тяхната посока. -      Дано всички братовчеди на Тибор са се измъкнали, преди да затворим пътя - каза Реми. -      Със сигурност, не се притеснявай. - отговори Сам. - Дадохме на Тибор достатъчно време. Сега ни трябва име и телефон на румънска организация, която се занимава с контрабанда на антични ценности. - Ще се обадя на Селма. -      Здрасти, Реми! - чу се гласът на Селма. - Тибор ми каза, че пак сте решили да работите сами. - Хората на Бако ни изпревариха при гроба на Бледа. Но Сам ми напомни, че едно е да намериш съкровище, а съвсем друго, да го задържиш. На кого можем да се обадим Румъния и да сьобщим, че Бако смята да прехвърли антики в Унгария? - По-добре Албрехт да го направи през негов посредник - каза Сам. - Румънската федерална полиция се управлява от т. нар. Генерален инспекторат в Букурещ. Ще се обадим, ще им кажем, че имаме случай за Интерпол и те ще изпратят гранична полиция Ще се обадим през компютър и през няколко препредавателни устройства, за да не могат да открият, че сме ние. - Благодаря. Селма! - Няма защо. Бако ще си навлече големи неприятности, ако го хванат. Според румънските закони всяка находка трябва да бъде описана и да получи сертификат от правителството. Считат антиките за част от „движимо културно наследство”. - Ще ти се обадя, щом довършим някои неща тук. - Не сте ли приключили? - Боя се, че не. Трябва да разгледаме гробницата. -      Пазете се! Сам и Реми поеха по пътя към Алба Юлия и спряха на паркинга след този, на който бяха видели автомобилите на Бако. Върнаха се до първия паркинг през гората. Щом наближиха, дочуха викове на унгарски, които звучаха като заповеди. Промъкнаха се по-наблизо, като се криеха зад ниските храсти. Бако седеше на ръба на гробницата. Четирима мъже стискаха въже, вързано под мишниците му. Пети дотича и му подаде фенерче. Бако се оттласна и се плъзна надолу. Въжето се усукваше - Бако се движеше, като се опитваше да освети цялата гробница. На няколко пъти хората му, изтощени от копаене и местене на камъни, като че ли щяха да изпуснат въжето. Накрая краката на Бако докоснаха пода. Мъжете се отпуснаха и разтъркаха схванатите си мускули. От гробницата се разнесе вик. Мъжете издърпаха празната примка, един от тях я закрепи на раменете си и останалите го спуснаха долу. Когато и той стигна до земята, останалите приклекнаха до отвора, за да чуят разговора на шефовете си. Спогледаха се слисани. Реми прошепна: -      Нещо не е наред! От изкопа се чу още един вик и мъжете бързо издърпаха колегата си. Той им нареди нещо и подадоха на Бако фотоапарат. Светкавицата просветна няколко пъти от дупката по околните дървета. Щом издърпаха Бако, той започна да снове с гневен вид и да мърмори. Внезапно излая няколко заповеди. Телохранителите прибраха екипировката в камиона, както и няколко предмета от гробницата - оръжия, някаква тъкан, съдове. Последва дълъг разговор на унгарски и Бако, шефът на телохранителите му и двама от мъжете се качиха в единия джип. Реми прошепна: -      Нито един от артефактите не е в колата на Бако. После един от охранителите отвори багажника на втория джип и повдигна панела, под който се намираха резервната гума и крика. Сложи там меч в ножница, колан с кама и стоманен шлем с формата на куршум. -      Слава Богу! - прошепна Реми. - Сега поне ще е виновен за нещо. Джипът тръгна на заден ход, обърна и пое покрай река Муреш към блокирания път. Двама от мъжете останаха, за да почистят и да върнат джипа с повечето предмети и камиона в Унгария. Реми и Сам изпълзяха през храстите и се върнаха при колата. Насочиха се към паркинга с автомобилите на Бако, като пуснаха радиото да гърми с пълна сила. Паркираха, излязоха, тръшнаха вратите и закрачиха по пътеката, като вдигаха колкото се може повече шум. Докато стигнат до гробницата, двамата гардове ги нямаше. Мъжете набързо бяха покрити входа с шума. Сам и Реми чуха как джипът и камионът се отдалечават. Сам бързо спусна Реми с въже в гробницата. Тя едва докосна пода и извика към съпруга си: -      Разбирам какво не с наред. Слез бързо! Двамата заедно обходиха помещението. Скелетът на Бледа лежеше на повдигнат одър. В ъгъла се намираше скелетът на джуджето Дзерко. И двамата бяха в погребални пози, и двамата със счупени черепи, очевидно от тежко оръжие Единствените съкровища бяха изгнили дрехи, кожени сбруи и седла. -      Албрехт се оказа прав - каза Реми. - Бледа е опитал да се отърве от Атила и е загубил. -      Така изглежда. Няма съкровище, просто нещата на Бледа и приятелят му Дзерко. Ако Бледа беше загинал в злополука, Атила не би екзекутирал и Дзерко. -      По-добре да намерим надписа - каза Реми. Тя огледа внимателно всяка от стените, а Сам разчисти пода, за да види дали може да открие нещо там. От време навреме Сам се ослушваше за шумове отвън. Поредния път, когато го стори, инстинктивно вдигна глава и видя надписа. Беше на каменния таван над главите им. Докосна Реми по ръката и посочи нагоре. -      Сякаш е искал Бледа да го вижда! Реми направи три снимки с мобилния си телефон и Сам разбра защо са видели светкавицата от фотоапарата на Бако - той също беше снимал надписа. Двамата се покатериха по въжето и бързо се върнаха при колата. Пътьом подминаха джипа и камиона, които се връщаха към гробницата, за да проверят дали могат спокойно да довършат работата си. Реми изпрати снимките на Селма и Албрехт в Ла Джола. Вече около половин час се движеха в посока Букурещ. Телефонът на Реми иззвъня. -      Ало? -      Реми, Албрехт е. -      Получихте ли снимките? - Да. -      Виля ли как е погребан Бледа? - Да. -      Погребението напълно подкрепя теорията ми. Не е било злополука. В противен случаи нямаше да убият и Дзерко. -      Така е. Но не доказва кой кого е нападнал. -      Новини от Бако? - попита Сам. -      Няколко обнадеждаващи знаци. Тибор се обади, двама от адвокатите на Бако се качили на самолет за Букурещ. Може би са го арестували. Но няма да го задържат дълго по обвинение за незаконно притежание на артефакти. -      А надписът? -      Всъщност най-вече за това се обадих. Там пише „Смъртта на брат ми бе най-скръбният ден в живота ми. А преди това - когато събрахме костите на дедите си.“ -      Трябва бързо да се върнем в Унгария - каза Реми. - Бако видя надписа и веднага пое натам. Трябва да сторим същото. Ако ли не, може пак да ни изпревари. 18. Трансилвания - Ако стигнем навреме, може би ще успеем да го надхитрим - каза Сам. - Бако ще поостане известно време в Румъния - Но пък няма проблем да се обади на хората си да започнат работа - възрази Реми. -      Опитай да се свържеш с Тибор и го помоли ла наблюдава хората на Бако внимателно. А! И го помоли да ни намери хеликоптер. -      Много ще му хареса - каза тя и натисна бутона за бързо набиране. -      Ало, Тибор? - Здравей, Реми. Да съжалявам ли, че вдигнах? - Може, но само за кратко. Единственото, което искаме, е да наблюдаваш хората на Бако - всички, не само петима и най-приближени. И ни трябва хеликоптер. -      Хеликоптер? - Да. Моля те, кажи ми, че имаш някой братовчед. - Имам приятел. Откъде да ви вземе? -      Може ли да лети в Румъния? - Да. - Тогава може да ни вземе от летището в Тимишоара. То е най-близо. Помоли го да донесе и два бинокъла. -      Сега ше му се обадя. -      Благодаря. Тибор! Реми затвори. На телефона ѝ нещо примигна. -      Селма ни е изпратила имейл - каза тя. - Прочети ми го. -      Добре, ето. „Следващото съкровище е било заровено през 441 г. на северния бряг на Дунава, на границата между Източната римска империя и хунските владения. От 438 г. до 440 г. хуните не са се мяркали в района. Римляните - поне оптимистите сред тях, решили, че са си тръгнали завинаги.“ -      Това сигурно е било едно от най-лошите предположения в историята на Рнм. -      Определено! - Реми продължи: - „Хуните отишли на изток, за да помогнат на арменците във войната срещу сасанидите. Когато през 440 г. се върнали към укрепленията си по Дунава, открили, че епископът на Марга е прекосил реката, за да ограби някои от царските гробове на хуните. -      Епископът направил какво?! -      Църквата явно е страдала от липса на добри кадри. Както и да е: „Хуните се върнали и не останали доволни. Атила и Бледа поискали от императора да им предаде епископа. Онзи явно е бил доста безскрупулен тип. Незабавно разбрал, че императорът няма да се поколебае да го предаде на хуните, затова тайно отишъл при тях и им предал града. Те го унищожили и превзели всички илирийски градове по поречието, като стигнали до днешните Белград и София. -      Не мога да ги виня, че са се разгневили. Ами епископът? -      Не пише какво се е случило с него. Може би са се съгласили да го пожалят, или са го убили, или първо едното, а после другото. „Погребали наново останките на предшествениците си. Предполага се, че за погребални дарове са използвали присвоеното от епископа, както и част от завоюваната плячка.“ Не пише чии са били царските гробове - каза Реми. – Но в посланието Атила ги нарича деди. - Какво се е случило след повторното погребение? - Настроените на хуните не се подобрило значително. През 443 г. плячкосали днешния Пловдив и после отново София, след което продължили на изток. Стигнали чак до Константинопол, където император Теодосий трябвало да им изплати хиляда деветстотин шейсет и три килограма злато, за да си тръгнат, както и да обещае да им плаща годишен налог от над тон злато. - Надявам се, че Бако все още чака да го извадят от ареста и с с възрани ръце. Сам и Реми стигнаха Тимишоара. Градът им се стори прекрасен. Хабсбургската архитектура им напомняше Виена. Пътни табели ги насочиха към международното летище „Траян Вуйа“, където върнаха колата под наем в местния офис на букурещката агенция. После потърсиха хеликоптерната площадка. Хеликоптерът вече ги чакаше, а пред него стоеше мъж на средна възраст с пясъчнорус мустак и коса, както и пясъчно-жълто кожено яке. - Господин и госпожа Фарго? - Да - отвърна Сам. Въпреки че мъжът им се усмихваше, Сам не пренебрегваше възможността да го е пратил Арпад Бако. Вероятно разпращаше хората си да ги търсят навсякъде. Ала едва ли знаеше, че ще наемат точно хеликоптер. Зачака мъжът да каже нещо, за да разбере дали не е подставено лице. - Тибор каза, че бързате, затова дойдох веднага. Аз съм Емил. - Говорите отличен английски - отбеляза Реми. - Универсалният език на летците. Ако пилотът е швед, а авиодиспечерът в Бутан е от същото шведско селце като пилота, пак говорят английски по радиото. Тибор и аз учихме езика заедно, за да получим пилотските си лицензи. - Тибор е пилот? - учуди се Реми. -      Много по-добър от мен. Беше самолетен пилот. Пенсионира се преди две-три години и започна таксиметровия си бизнес. -      Чудно! А защо не ни каза? Емил се позасмя. -      Той е от тези, които искат да знаят всичко за теб, но смятат, че ще ти загубят времето със собствената си история. После отвори вратата на хеликоптера. - Седнете на тези две места. Виждате, че има слушалки. Можете да ги използвате, но не се обаждайте, докато не ви кажа. Става ли? -      Добре - съгласи се Сам. Седнаха, закопчаха коланите и сложиха слушалките. Емил се свърза с контролната кула, каза им курса и незабавно включи перките. Шумът се усили, издигнаха се, наклониха се леко напред и поеха нагоре, далеч от летището и спретнатите писти. Емил пое на югозапад, като постепенно набираше височина. След малко стабилизира нивото на издигане, но на няколко километра от летището отново пое нагоре. -      Сега сме встрани от летателните коридори. Може да говорите. -      Може ли да се насочиш към северната част на реката, по брега? - попита Реми. - Търсим място, където някои копае. -      Където някой копае ли? -      Да - потвърди Сам. - Около шест-седем души с лопати. Ако стигнем достатъчно рано, може и оше да не са започнали, а само да проучват наоколо с електронно оборудване. Искаме хубаво да ги огледаме, но да не им създаваме впечатление, че са ни особено интересни. - О, сега си спомних - каза Емил. - Тибор каза, че искате бинокли. Пилотът отвори една жабка и извади два бинокъла за каишките. -      Благодаря, Емил - каза Реми. - Много се радваме, че си бил на разположение. - Аз също - отвърна той. - Обикновено нямам възможност да върша толкова интересни неща. През повечето време возя туристи да разглеждат забележителности, които вече са видели от земята ден по-рано. От време на време се появява някакъв бизнесмен и иска да го закарам набързо до Будапеща или някъде другаде. - Е, да се надяваме, че днешния ни полет няма да стане твърде интересен. След известно време Емил посочи реката и каза: - Точно на унгарската граница сме. Ще завием успоредно на Дунав. Реката беше широка и лъкатушеше, като заобикаляше по-високите части на сушата. По нея се движеха много лодки, а реката минаваше през гъстонаселени райони, с високи сгради почти до бреговете ѝ. - Реката е международна граница, но северната част е унгарска - уточни Емил. - Ако можеш, стой над сушата - каза Сам. - Търсим антични гробници. Смятаме, че ще са нависоко, по-далеч от реката, за да не ги достигат разливите. -      Разбрано! - каза Емил. Летяха от изток на запад. Над всеки район, който изглеждаше разкопан или където се виждаха камиони и екипировка, Сам и Реми молеха Емил да покръжи, за да огледат по- добре. На около сто метра северно от реката се показа старомодни сграда, масленожълта, с високи покриви и широка мрежа от пътеки през старателно оформени градини. Десетина души разкопаваха тревата с лопати, точно насред лехите и на места насред самите пътеки. Още десетина обхождаха мястото с детектори за метал, а двамина бутаха пред себе си като косачки магнитомери на колела. Емил прелетя повторно над имението и Сам н Реми зяпнаха от изненада. Хората на Бако вече бяха отворили няколко гроба. До зейналите дупки се виждаха безредно струпани кости, а мъжете пълнеха в сандъци купища метал. Сам се обади по телефона. - Ало? - Албрехт - започна Сам, - имаме лоши новини. Не знам как Бако е успял, но тактиката ни да го забавим не е успешна. Има трийсетина негови хора в едно имение от северната страна на Дунав. Разкопават гробове и ги плячкосват. Засега са отворили четири-пет. -      Трябва да действаме бързо - каза Албрсхт. - Ще се обадя на приятелите ни в университета в Сегед, ше извикаме властите и ще спрем това безчинство. Може ли да ми кажете къде точно се случва това? -      Приятелят ни Емил сигурно може. -      Кажете му, че е имението на граф Врати, южно от Сегед. Сега е музей. Сигурно по това време е затворен и са обезвредили пазача. -      Разбрах, благодаря ви - каза Албрехт и затвори. Сам отново се обади. -      Тибор, с Емил сме, в хеликоптера. - Трябваше да съм глух, за да не чуя перките. -      Хората на Бако са открили царските гробове на хуните при имението на граф Врати. Нещо ново за самия Бако и хората му в Румъния? -      Още не са се върнали от Трансилвания. -      Явно заменя качеството с количеството. Под нас копаят поне двайсет души. Трябва да им попречим да скрият съкровището. -      Сам! - възкликна Реми. - Задръж, Тибор! - Сам сс обърна се към Реми. – Какво има? - Докарали са голяма лодка. -      Тибор? Изглежда ще товарят намереното на лодка. Прилича на двайсетмстрова яхта. Ошс копаят, така че ще се позабавят. Но отсега нататък трябва във всеки един момент да знаем къде се намира лодката. -      Ще изпратя хора от двете страни на имението, за да наблюдават. -      Добре, благодаря ти! А на нас с Реми ще ни трябва екипировката от лодката в Тиса. Ще ни трябват гмуркаческите принадлежности, инструментите и камион със закрита каросерия. -      Ще се обадя на братовчед си. -      Нека провери дали бутилките с кислород са пълни. -      Когато сме готови, ще ви се обадя. Сам, Реми и Емил ту кръжаха над имението, ту се отдалечаваха, сякаш хеликоптерът возеше пътници и минава само пътьом. След около час и половина мъжете долу натовариха лодката и започнаха да прибират екипировката си в камионите, за да си тръгват. Сам се приведе напред, за да говори с Емил. -      Емил, ти свърши прекрасна работа! Ще се свържем с теб отново. Може ли сега да ни свалиш някъде на три-четири километра от тук, без да ни видят? - Да. До университета има площадка за приземяване. Хеликоптерът мина над града и кацна на голямо „X“ в края на един паркинг. -      Готово! - каза Емил. -      Какво ти дьлжим? - попита Сам. -      Нищо. Тибор вече ми плати. Сам му подаде петстотин долара. -      Моля те, приеми този малък израз на благодарността ни. Емил му връчи визитка. -      Знам че не разбираш унгарски, но телефонът ми се разчита лесно. Ако не мога лично да ти помогна, ше намеря някой, който може. После се сбогуваха. Сам и Реми излязоха и хеликоптерът излетя. Реми каза: -      Знаеш ли, не ми излиза от главата въпросът какво е станало с онзи епископ - грабителят на гробове. - Мисля, че репутацията чу на пресметливец е била преувеличена. - Мислиш, че Атила и Бледа са го убили? - За своите е бил предател. За хуните грабител на гробове. Едва ли е умрял от старост. - Да видим дали няма същото да сполети и Бако. Телефонът на Сам изжужа. -      Ало? -      Тибор е. Къде сте? -      На хеликоптерната площадка до Сегедския университет. - Стойте там! След пет минути бял камион с покрита каросерия мина през далечния вход, прекоси всички празни места за паркиране и закова до Сам и Реми. Двамата се качиха в кабината при Тибор. -      Братовчедите ми казват, че яхтата е закотвена далеч от брега - започна Тибор. - Хората на Бако натоварили петнайсет дървени кутии на една спасителна лодка, доплавали до яхтата и ги разтоварили. Мислим, че се готвят да отнесат артефактите по вода. Дунав минава през Германия, Австрия, Унгария, Румъния и България до Черно море. Много реки се вливат в него. Могат да стигнат къде ли не, без да стъпят на суша. -      Полицията пристигна ли вече? -      Никой не ги е виждал. - Добре - каза Сам. - Да видим можем ли да нарушим щастието на Бако. Тибор плесна Сам по рамото. - Радвам се, че доживях да ви срещна. С никого не съм се веселил така, откакто бях хлапе. Сам потърка смутено рамото си. -      Добре... Да отидем някъде, откъдето ще виждаме яхтата. Тибор подкара камиона по пътя, успоредно на реката, и зави на изток. След няколко минути пътят смени посоката си навътре към сушата, покрай редица стари имения по брега. Когато се върнаха близо до Дунав, Тибор посочи. -      Там. Виждате ли? - Онази с високия мостик? - Същата. Дванайсет метра дълга, с алуминиева спасителна лодка на кърмата. - Добре - каза Сам. - С Реми трябва да си сложим екипите за гмурканс. - В каросерията са няколко от племенниците ми. Ще им кажа да излязат, за да се преоблечете. Той спря край пътя, отвори задните врати и изкара младежите. Сам и Реми влязоха в каросерията, облякоха неопрените и подготвиха останалата екипировка. Сам изпробва подводното фенерче и разгледа инструментите, които бе поискал. Сложи ги в мрежеста торба и ги закачи на колана си. -      Ще се понесем по течението. Там ще трябва да ми държиш фенерчето, за да виждам какво правя. Ще се старая да съм бърз. Реми го изгледа подозрително. -      Няма ли да ми кажеш какво ще правиш? -      Знам колко обичаш изненадите. Но каквото и да се случи, в никакъв случай не изплувай. Стой колкото можеш по-надълбоко. Племенниците на Тибор им помогнаха да минат по една пътека до място край водата, където никой от яхтата не можеше да ги види. Сложиха си плавниците и се плъзнаха в тъмните дунавски води. Щом стигнаха подходящата дълбочина, се потопиха. Голямата бяла яхта беше на около сто метра от брега, на границата на водния канал, по който плаваха по-големи лодки н малки товарни кораби. Сам и Реми се приближиха, като от време на време светваха с фенерчето по дъното и пред себе си, за да проверят докъде са стигнали. Накрая Реми откри котвата, точно там, където очакваха да е, опъната диагонално от дъното до тъмния силует горе. Сам направи жест на Реми и бавно се издигна, току под корпус, но без да го докосва. Заплува край кила към кърмата и вдигна поглед към витлото, което стърчеше от оста си в долния край на кърмата. Реми стисна ръката на съпруга си и на светлината на фенерчето той я видя да поклаща глава. Погледът ѝ зад маската беше тревожен. Той постави длан на рамото ѝ, потупа я леко, хвана ръката ѝ и насочи фенерчето към витлото. И двамата знаеха какво ще се случи със Сам, ако мъжете в лодката включат двигателя. Той се захвана методично за работа. Намери щифта и го освободи от гайката с щипци. После махна клемите, поддържащи задържащия пръстен, върна щипците в мрежестата си торба и втъкна гаечен ключ между кърмата и витлото, за да не се завърти, докато с френския ключ развинтваше гайката. Подпря двата си крака на кърмата и издърпа бронзовата перка на витлото, след това я отнесе на няколко метра от яхтата и я пусна на дъното. Върна се при кърмата и изплува бавно. Свали си плавниците, бутилката и маската и ги окачи на оголената ос, след което изкачи стълбата към борда. Беше вече на задната палуба, когато улови движение вляво. Извъртя се и светкавично регистрира как някакъв мъж замахва с нещо като тръба. Сам се хвърли с раменете напред към тялото на мъжа и тръбата изсвистя над главата му. Послe нанесе бърз джиу-джицу удар в челюстта на противника си и преди той да се освести, преметна ръка през врата му и го притисна здраво. Мъжът се свлече в безсъзнание. Сам взе едно въже от кнехта и завърза мъжа, след което откъсна парче от ризата му, за да му запуши устата. Наблизо се виждаха дървените сандъци, а отгоре им хората на Бако бяха метнали покривало. Сам го отметна и тихо натовари десет от тях в спасителната лодка на кърмата. Тежаха много и му отне почти час усилен труд. След това хвърли във водата носовото въже на спасителната лодка и дръпна двата щифта, които я крепяха към яхтата. Лодката се свлече неочаквано шумно. Сам чу зад гърба си бързи стъпки и някой подвикна: -      Шташу? Сам скочи от кърмата, грабна бутилката, маската и плавниците, надяна ги и се гмурна. Реми видя как Сам освобождава носовото въже на лодката и се подготви да посрещне мъжа си. Сега двамата хванаха въжето и го задърпаха, като заедно с това набираха дълбочина. Сам се оглеждаше зад тях и около яхтата, за да е сигурен, че никой не е скочил след тях. Първо чуха приглушени изстрели и куршуми, които се врязваха във водата и оставяха диря от кипнала вода и мехурчета. На метър и половина дълбочина куршумите загубваха инерция и потъваха. Двигателят на яхтата изрева, но без перка на витлото цялата тази мощ бе просто шум. Кормчията явно не го разбираше, защото даде още повече газ, докато екипажът трескаво вдигаше котвата. В мига, в който котвата се отлепи от дъното, яхтата се понесе по течението, подвластна на капризите му и неспособна да направи дори и най-малък завой. Котвата все така се вдигаше, а яхтата - все така се отдалечаваше от Сам, Реми и спасителната лодка. По някое време двигателят на яхтата спря, но съдът толкова много се беше отдалечил, че Сам и Реми почти не го отличаваха от другите съдове в реката. Сам предположи, че пак ще спуснат котвата. Семейство Фарго се измъкнаха на брега и издърпаха лодката в калта. Двамата едри племенници на Тибор се появиха мигновено и се заеха да разтоварват тежките сандъци и да ги подреждат в каросерията на камиона. Сам и Тибор съшо им помогнаха. Само след десетина минути сандъците, пълни догоре с антични реликви, бяха натоварени. Сам и Реми скочиха в каросерията, племенниците на Тибор се качиха отпред в кабината и машината забоботи към големия, оживен град. Реми свали неопрена и докато нахлузваше панталоните си се обърна към Сам: -      Оше не сме приключили. Трябва ни посланието на Атила. Трябва да е в един от гробовете. -      Да се надяваме, че там ще ни чакат приятелите-учени на Албрехт, а не Арпад Бако. 19. Северната част на река Дунав Полицаят помогна на Реми да се измъкне от отворения гроб, тя се усмихна, махна на Сам и изтича до него през разораната градина. -      Беше на стената. Веднага ще изпратя снимките на Селма и Албрехт. -      Лошото е, че хората на Бако сигурно са го прочели още преди час. -      Знам! Тибор се включи: -      Ако го е прочел, или не се е впечатлил, или не го е разбрал. Седи си в офиса в завода - ни лук ял, ни лук мирисал. Сам каза: - Ако го арестуват, няма да можем нищо да докажем, освен ако и друг не е видял хората му да разкопават тук. А ако свърши в съда, и ние ще свършим там. Само че той може да изпрати хората си на следващия обект, където и да е той, а ние - не. -      По-добре да тръгвам - каза Тибор. - Мой ред е да поема наблюдението. Когато Селма и Албрехт преведат посланието, кажете ми. Тибор се качи в колата и се отдалечи по чакълестата алея към магистралата. Сам и Реми се върнаха при отворените гробове и огледаха отново мястото на безогледното опустошение. Явно Бако беше наредил на хората си да вземат само златото и да изхвърлят всичко останало. Из градините и моравите сс валяха човешки кости, петнайсетвековни парчета плат, съдове и различни предмети. Телефонът на Сам изжужа. -      Ало? -      Здрасти, Сам! Селма е. -      Какво научи? -      Ще ти дам Албрехт. -      Здравейте, Фарго - започна професорът, - ще ви прочета посланието на Атила: „Погребахме баща си Мунджук край реката при Талас. Гледа на запад, накъдето водеше армията ни. Сега води брат му Руга.“ -      Къде е Талас? - попита Сам. -      Талас е най-старият казахстански град. Един от предводителите на племената хунну, когото наричали Джиджи, е негов основател. Градът бил е важна спирка по Пътя на коприната. Унищожен е през 1209 г., но сега на негово място има модерен град, Тараз. Намира се на четирийсст и два градуса и петдесет и четири минути на север и на седемдесет и един градуса и двайсет и две минути на изток, северно от Киргистан и източно от Узбекистан. -      Изглежда лесно за намиране - каза Реми. - Подозирам, че дори може да летим дотам. -      Както сигурно сте забелязали, с всяко следващо съкровище се връщаме все по-назад в живота на Атила и сс придвижваме все по на изток. Навярно в Казахстан хуните са се превърнали в неудържимата номадска вълна, която превзема по-голяма част от познатия тогава свят. Оттам също така навярно са се хвърлили към Римската империя. „Казак“ значи „волен дух“, иначе казано - прериен номад. Една трета от страната са сухи степи, а разстоянията - огромни. Казахстан е по-обширен от цяла Западна Европа. Селма ще ви обясни за пътуването. -      Здравейте отново. Резервирах ви полет от Будапеща до Москва за тази вечер. Оттам ще летите до столицата на Казахстан, Астана. Ще си вземете визите оттам. После ще тръгнете от Астана към Алмати, най-големия град в страната, а оттам - към Тараз. -      Хм, звучи като доста дълго пътуване - промърмори Реми. -      Ще отнеме известно време, но пък след цялото тичане насам-натам, ще имате възможност да си починете и да се наспите в самолетите, преди да стигнете Тараз. На няколко километра от Сам и Реми Арпад Бако съдеше бесен в офиса си. Току-що беше научил, че цялото му усърдие и внимание, както и поемането на огромния риск да разкопае царските гробници в имението на графа, са отишли нахалост. Некомпетентните му, малоумни охранители бяха позволили на двама души, онова досадно семейство от Щатите, да му откраднат петнайсет сандъка злато и скьпоценности - фино обработени украшения, бокали и кръстове от най-старите европейски църкви, римски украшения от гарнизоните край Дунава... изобщо плячката на хуните от целите Балкани по онова време. Част от съкровището беше много по-старо и от по-далече - навярно скьпоценности на централноазиатски воини и съпругите им. Години наред Бако бе проучвал живота и историята на Атила и късметът му се усмихна точно навреме. Успя да открие гробниците. И отново го ограбиха, както във Франция. Дори не можеше да поиска да ги арестуват, защото и той вършеше същите незаконни дейности като тях. А глупавите му охранители дори стреляли по Фарго, та им се наложило да си изхвърлят оръжията през борда, за да не ги арестува полицията. От страната на номера, на който звънеше, се чу отсечен сигнал свободно, а след това нещо прищрака и избибипка. Накрая напевен женски глас каза на унгарски: -      Офисите на компания „Поляков“ са затворени днес. Ако искате да оставите съобщение, изчакайте сигнала. - Телефонният секретар бе програмиран на унгарските номера да отвръща на унгарски. Щом чу сигнала, Бако заговори: - Арпад Бако е. Обади ми се, моля те! Затвори, постави мобилния си на голямото полирано палисандрово бюро и го загледа очаквателно - телефонът иззвъня почти веднага. - Здрасти, Сергей! -      Изненадах се да те чуя, Арпад. Дебел, ленив плутократ такъв, да ми звъниш по никое време нощем. -      Главата ми прелива от идеи. Хващам добрите и не ги пускам, независимо кога ми хрумват. -      Идеите ми харесват. Сподели! Линията е безопасна! - Добре - каза Бако. - Открих съкровище, скрито от Атила. - Съкровище? Метафорично ли говорим? -      Не, използвам думата, както би я използвал Атила. Монети, бижута, произведения на изкуството, украшения... от злато и скъпоценни камъни. Намират се в една гробница. -      Тази на Атила ли? -      На баща му. Ако ми помогнеш, ше получиш една трета. -      Една трета от какво? -      От каквото намерим - отвърна Бако. - Вече открихме част от съкровищата - едно в Италия и едно във Франция Беше толкова голямо, че го пренасяхме с камион. В трансилванските гори изровихме едно по-малко, а на северния бряг на Дунав намерихме четвъртото - напълнихме десет сандъка със злато и скъпоценности. -      И всичко това е у теб? Изпрати ми снимки как стоиш до него и сложи една мостра в следващата доставка обезболяващи. Пръстен, огърлица... каквото и да е. Очаквам една твоя доставка утре. -      Ще ти изпратя мостра, но не повече. Докато бях насочил усилията си към съкровището във Франция, конкуренти отбиха това в Италия. Никога не го видях, само четох за него във вестниците. Съкровището във Франция го изкопа прителят ни Етиен льо Клср. Снима го, но същите конкуренти го откраднаха от склада. Хората ми изкопаха крайдунавското днес и също го снимаха. А сега е в ръцете на унгарското правителство. - Значи само знаеш, че тези съкровища съществуват, но всъщност те не са у теб. Кои са тези майстори на кражбата, за които говориш? -      Една американска двойка, Самюъл и Реми Фарго. Богати ловци на съкровища - откривали са какви ли не богатства по цял свят, но никога нещо подобно. А то и няма как да има нещо подобно - Атила е плячкосал стотици градове. А сега разбрах къде е скрил по-голямата част от плячката си. -      Твоите конкуренти са само двама души - възкликна Поляков. - При това едната е жена, и са откраднали от теб и льо Клер съкровища за милиони? -      За милиарди, ако трябва да сме точни. Но не са само двама. Когато на Фарго им трябват хора, те си ги наемат. Когато не им трябват, и двамата изчезват яко дим. Помага им и Албрехт Фишер, един от водещите специалисти по история на Римската империя. А когато Фарго решат, че ще загубят, сс обаждат на полицията и им предават намереното. -      Арпад, никога не разказвай това на никого! Ако някои от хората, с които работим, разбере, ще те помисли за слабак и ще се нахвърли върху теб като звяр. -      Интересуваш ли се, или не? -      О, ще свърша работата! - каза Поляков. - Къде е това невероятно съкровище? - В гробница в Тараз, Казахстан. Ще ти изпратя карта. - А къде са Фарго? Знаят ли къде да търсят? -      Следобеда бяха в Сегед, но са имали няколко часа да разгадаят посланието на Атила и сигурно ще дойдат вьзможно най-скоро. -      Разбери как мислят да стигнат до Казахстан и ми кажи веднага. Имаш ли техни снимки? - Мои хора наблюдават летищата и гарите, наблюдават и Фарго. Сeгa ще ти изпратя и снимки. - Обади ми се незабавно, щом разбереш номера на полета им и накъде летят. Всяка минута е от значение! – Поляков затвори. 20. Летище „Ферихеги”, Будапеща Сам и Реми вървяха по тунела, който ги отиеждаяе към самолета за Москва. -      Астана би трябвало да е нов и добре поддържан град - заговори Реми. - Ще ми е много ннтересво да го видя. Изцяло е бил издигнат наново през последните петнайсет години. -      Вероятно ше трябва да прекараме повече време в столицата и да се срещнем с държавните служители, които отговарят за антиките. Този път искам да ги предупредя и да ги уведомя за всичко, оше преди да започнем да копаем. -      Мислиш ли, че Бако ще ни изпревари отново? -      Не знам - отвърна Сам. - Понякога започва пръв. Този път със сигурност е имал възможност преди вас да обмисли план къде може да е съкровището на Атила. Но понякога пък възлага работата на хора, които нямат представа какво вършат. -      Връщаме се към младостта на Атила и към мястото, откъдето са тръгнали хуните. - Ще видим какво ше изникне - рече Сам От „Ферихеги” до „Шереметиево” летяха около три часа и четиридесет и пет минути Оттам най-бързият полет от Москва до Астана щеше да отнеме осем часа и пет минути Докато самолетът маневрираше по пистата, Реми леко постави дланта си върху ръката на Сам, както правеше винаги, преди да излети самолет. Щом машината набра височина и се изравни, тя дръпна ръката си и се зачете в книга за Казахстан. И двамата не продумаха през целия полет. Не можеха да са сигурни дали не ги наблюдават хора, изпратени от Бако, затова си разменяха само тихо прошепнати думи или докосвания. Веднага щом се озоваха в салона на летише „Шереметиево”, погледнаха таблото, за да видят кога е полетът им за Астана. Самолетът излиташе след три часа. Седнаха в чакалнята, недалеч от изхода, и Сам извади телефона си, за да разгледа картата на маршрута им. Реми наблюдава съпруга си няколко минути и каза: - Приличаш на човек, седнал върху бодливи храсти. Какво има? - О, не знам! - Погледът му се плъзна по група мъже в другия ъгъл на обширното помещение, които разговаряха тихо помежду си. - С течение на годините забелязах, че когато се чувствам неспокоен, обикновено има причина. -      Звучи ми като паранормална сила - подхвърли Реми. -      Знаеш, че не вярвам в такива неща. Причинно-следствените връзки са всичко за мен. Мисля, че постоянно долавяме и отчитаме безбройни неща, които от време на време се кон- фигурират в подобни на мъглявина предусещания. - За това си прав. Но в момента сме на летище, планирано и построено по време на Студената война от... хм, от правителство, обичащо контрола. На практика то е машина за наблюдение на хора. Вероятно просто регистрираш тези негови особености. -      Може би... Но би ли могла да ми угодиш и да станеш поне малко паранончна? - Ако това ще ти помогне, не се притеснявай - наблюдателна съм. И досега не съм видяла никакви подозрителни типове. Отивам до тоалетната. Реми прекоси салона към вратата на дамската тоалетна. Токчетата и зачаткаха по пода и зад нея се събраха още няколко млади жени. Тя се огледа леко в двете страни, за да се увери, че са просто млади момичета с пътни чанти и отвори вратата. В тоалетната имаше две едри жени на средна възраст в униформи и престилки. Едната раздаваше кърпи при мивките, а другата буташе към вратата кофа на колелца с парцал. Реми влезе, жената с парцала пусна и момичетата след нея и постави знак пред тоалетната, че е затворена за почистване. След това заключи и се зае да забърсва пода. Реми влезе в една от кабинките. Щом излезе, всичко се разви светкавично. Жените с униформите застанаха от двете и страни. Жената с парцала я стегна в тежка прегръдка, а тази с кърпите извади спринцовка и я заби в ръката и. Реми понечи да поеме дъх и да извика, но жената пред нея затисна лицето ѝ с кърпа. Викът премина в борба за глътка въздух. След миг Реми загуби съзнание. Сам седеше в чакалнята. Известно време наблюдаваше минувачите, след което разгърна книгата за Казахстан, прочете няколко страници, но не успя да се съсредоточи, затова се върна към предишното си занимание. Наколо се виждаха хора от всички краища на света. Но къде е Реми? Твърде дълго се бави. Сам извади мобилния си телефон и ѝ звънна. Механичен глас му съобщи, че телефонът на съпругата му е изключен. Сигурно още откакто се качихме на самолета в Будапеща, помисли си Сам. Той знаеше, че жените се бавят в тоалетната повече, отколкото мъжете, но въпреки това нещо не му изглеждаше съвсем наред. Сам се изправи, нарами сака на Реми и закрачи натам, накъдето я беше видял да се упътва. Стигна до тоалетните, като пътьом не спираше да се оглежда из близките магазини и преминаващите хора. Една едра жена, облечена като чистачка, излезе от тоалетната, като буташе количка с няколко големи контейнера. Тя прибра предупредителния знак, който бе сложила пред вратата. Излезе и втора жена и ѝ помогна да избутат количката Двете свърнаха в една ниша, която навярно водеше до някое от многобройните помещения, където външни хора не се допускаха. Това, че чистачките бяха затворили тоалетната за няколко минути, поуспокои Сам, но не съвсем. Застана пред вратата и зачака, като току завърташе глава, за да види дали Реми не е избрала друга тоалетна. Спомни си тоалетните на летище „О’Хеър“ в Чикаго, с по две врати във всеки край, към различни терминали. Може би и дамската тоалетна имаше два входа. От тази срещу него излезе жена, която говореше по телефона: - Извинете ме! - каза той. Тя спря, без да сваля телефона от ухото си. Сам попита: -      Тоалетната има ли два изхода? Погледът на жената прескочи от него към тоалетната и обратно, сякаш се чудеше какво я пита. -      Явно не - измърмори Сам и продължи. Беше изгубил твърде много време. Звънна отново на Реми, ала мобилният ѝ продължаваше да е изключен. Не доизслуша съобщението. На един от изходите две жени в униформи на летището разговаряха на руски зад едно гише. -      Здравейте! Говорите ли английски? -      Да, господине - отвърна едната. - С какво можем да ви помогнем? -      Съпругата ми отиде до тоалетната, но още не се е върнала. Не е типично за нея. Би ми се обадила по мобилния, ако отиде другаде. Опитах да ѝ звънна, но телефонът ѝ е изключен. Много съм разтревожен. Това поведение не е типично за нея. - Може би... навярно ѝ е лошо? - Преди малко пристигнахме от Будапеща. Може ли да се свържете с летищната полиция? Двете жени се спогледаха. - Да - отвърна едната. - От колко време я няма? Сам погледна часовника си. -      От около половин час. Знам, че не е дълго време, но ви уверявам, че не би се бавила толкова, без да ме уведоми. -      Летището е голямо. Дали не се е загубила? -      Възможно е. Но ако се беше загубила, щеше да ми се обади. -      Нека съобщя. -      Разбира се. Но уведомете и полицията, моля ви. Жената натисна бутона на телефона пред себе си и подпря слушалката на ръката си. -      Как сс казва? -      Реми Фарго. -      Моля госпожа Реми Фарго да вдигне който и да е от служебните телефони на летището или да отиде до гише на „Аерофлот“. Моля госпожа Реми Фарго да вдигне който и да е от служебните телефони. - Жената затвори и се усмихна успокояващо. - Сигурно ще се обади всеки момент. -      Моля, обадете се и на полииията. -      Нека ѝ дадем няколко минути. -      Имала е предостатъчно време досега да се обади по собствения си телефон! - гласът на Сам бе пълен с тревога. - Моля ви, обадете се на полицията! В този момент той забеляза двама униформени полицаи и забърза към тях. -      Извинете! - викна Сам, щом ги приближи. Двамата мъже го изгледаха през рамо, готови да се отбраняват. Той им се усмихна възможно най-мило и попита: -      Говорите ли английски? Полицаите го загледаха объркано. Сам махна с ръка и закрачи към гишето, като им направи знак да го последват. Помоли жената от гишето да им обясни какво се случва. Жената го стори на бърз руски, като веднъж посочи Сам, телефона и залата на летището, накрая сви рамене, заклати глава и заговори с извинителен тон. И двете ченгета говореха монотонно и формално, както говорят полицаите навсякъде по света. Жената се обърна към Сам: -      Имате ли снимка на госпожа Фарго? Caм вади една снимка на телефона си и я показа. Полицаят, който бе говорил повече, извади радиостанцията от колана си и заговори. Жената от летището преведе: -      Елате с нас. Ще се опитаме да ви помогнем. Сам благодари на жената и забърза след полицаите. Тримата влязоха в поредната неотличима и необозначена врата. Сам се озова в офис с неколцина полицаи зад бюра. Полицаите в офиса наблюдаваха множество монитори. Един от полицаите, русокос младеж с интелектуален вид, каза: -      Господине, седнете тук, за да запиша показанията ви. Сам беше доволен най-после да попадне на полицай, който говори английски. - Нямам намерение да попълвам документи. Жена ми е изчезнала! Нещо ѝ се е случило! - Трябва да започнем с доклада, едва след това ще можем да ви помогнем. - През следващите десет минути Сам разказваше случилото се, описваше Реми и показваше снимки от телефона си на полицая пред себе си и на останалите. -      Тази е отпреди няколко часа, точно преди да се качим на самолета в Будапеша. Младежът помоли Сам да му изпрати снимката по имейла и я свали. Обясняваше какво прави, докато я разпращаше из различни полицейски постове на летището, а след това на мобилните телефони на цивилните полицаи. Сам се обнадежди. Явно тези полицаи знаеха какво вършат и как да открият някого. Може би щяха да я забележат някъде и да я върнат. Почувства се малко глупаво заради недоверието си отпреди малко. Полицаят продължи да му задава още въпроси - за полета до Москва, откъде са влезли в летището Сам и Реми, кога точно Реми е отишла до тоалетната. Предаваше информацията на някого. Сякаш четеше мислите на Сам. - Следователите ни разглеждат записите or камерите на тези места, за ла разпознаят съпругата ви. В следващия половин час Сам седеше и чакаше. Разни полицаи влизаха и излизаха, вдигаха телефони и се съветваха помежду си. Никой не говореше с него, но oт време на време хвърляха скрити погледи. Сам с болка съзнаваше, че в подобна ситуация всяка секунда е от значение. Не искаше да говори с никого, искаше само да намерят Реми, затова просто седеше и чакаше. Измина час - измина още един. Обади се в Ла Джола и остави съобщение на Селма, като ѝ обясни какво се е случило. Изминаха два часа и половина. Появиха се полицаи в различни униформи - на полицията извън летището. Платът, ботушите, коланите и шапките бяха черни. Носеха и повече оръжия. Когато Сам пристигна с двамата полицаи от летището, другите му се усмихваха: „Не се тревожете. Това е най-важното руско летище. Като банков трезор е. Никой не може да открадне жена оттук.“ А друг добави: „Това място се охранява повече от което и да било във вашата страна. Дори да отвлекат някого, не могат да го изведат от сградата.” А след това тези реплики се превърнаха в: „Не биха могли да я прекарат през външните врати.” Когато дойде време за полета до Казахстан, Сам и двама от новодошлите полицаи отидоха до съответния изход и огледаха чакалнята, показаха на служителите снимки на Реми - но навсякъде ги срещаха свиване на рамене и извинителни усмивки. Останаха в чакалнята, докато не затвориха изхода и самолетът не излезе на пистата. Сам се огледа във всички посоки, като се надяваше да види някъде съпругата си, която тича, за да не изпусне самолета. Видя само хиляди пасажери, които се опитваха да не изгубят от поглед нито принадлежностите си, нито децата си, докато си проправяха път към изходите. 21. Нижни Новго р од, Русия Реми Фарго беше в полусъзнание. Още не беше будна, но излизаше от онова състояние на дълбока безпаметност, като гмурец, който се отправя към светлината, за да поеме жадуваната глътка въздух. Бе на място толкова тъмно и меко, че колкото и да буташе, сякаш не можеше да достигне до твърда повърхност. След огромно усилие на разума, осъзна, че се намира в голямо буре, върху дрехи и парцали, и че върху нея има още нещо. Сигурно дупки за дишане, каза си тя, макар да не се виждаха. От няколко минутните си усилия отново загуби съзнание. Изминаха часове преди Реми отново да се събуди. Този път, когато опита да отвори очи, успя. Сега вече съзнаваше, че е в буре, пълно с кърпи за ръце - същите, които двете жени предлагаха в тоалетната. Реми се изправи, така че коленичи на кърпите и опита да избута горния капак на бурето. Похлупакът му поддаде в средата, но страничните ръбове не помръднаха. Тя прокара длани по ръба и отново натисна нагоре, ала похлупакът бе здраво закован. -      Ехо? - извика Реми. Отговор не последва. -      Ехо? Има ли някой отвън? Отворете ми! Опита се да си спомни какво се е случило. Изглежда я бяха отвлекли! Невероятна дързост от тяхна страна! Но детайлите всъщност не я интересуваха. Знаеше, че двете едри жени са я упоили и са я пъхнали тук, извели са я от летището и са я натоварили на камион за доставка на тоалетни консумативи. Сигурно, когато Сам е започнал да сс тревожи, тя вече е пътувала. Клетият Сам! Сигурно вече се побъркваше. Представяше си го как крачи из чакалнята и наблюдава кой се качва на самолета за Казахстан, как се чуди какво ѝ се е случило. Най-вероятно вече побърква властите... Хубаво! Не би им позволил да забравят за нея - някаква неизвестна чужденка, забъркала се в неприятности, която само им вгорчава живота. Реми се зачуди дали да не се провикне отново, но реши да почака. Най-подходящият момент ще е, когато чуе някого или усети, че я местят. Ако пътуваха към склад, може би някой все пак ще я чуе. Час по-късно камионът свърна от досегашния гладък път и премина по друг - навярно посипан с чакъл или пръст. Седнала в тъмното, Реми запрехвърля различните възможности през ума си. Най-вероятно някой беше видял да показват американски паспорти и беше решил, че подобен заложник ще е от полза. Камионът спря. Двойните врати на каросерията се отвориха със скърцане. На Реми ѝ трябваха няколко секунди, за да прецени наличните възможности. Беше много по-силна, отколкото предполагаха, боравеше отлично с шпага и с пистолет. Можеше да изскочи и... и какво? Да ги принуди да я застрелят? Можеше да се престори, че още е в несвяст и да подслуша разговор на език, който не разбира. Накрая реши да се държи разумно, да не шикалкави и да изглежда така, сякаш не се страхува. Последното щеше да е трудно, но не и невъзможно. Някой отключи похлупака на бурето и го отвори. Отмести и дрехите върху нея. Реми се надигна. Изправи се лице в лице с двете жени от летището. Те вече нe бяха в униформи, а в гащеризони и бяха дръпнали косите си назад в стегнати кокове. Зад тях стояха двама мъже. Може би те бяха карали камиона и я бяха натоварили и разтоварили. Сега обаче държаха неприятни на вид автоматични пистолети „Стечкин". Знаеше, че полицейските сили на Русия все още ги използват, тьй като стреляха с евтини муниции, а откатът им беше слаб. И двата пистолета бяха със заглушители. Не бяха особено точни оръжия, но скоростта им беше шестотин куршума в минута и със сигурност можеха да улучат жена в буре от картон. Реми забеляза още двама души със сини дънки и анораци. Те държаха чешки късоцевни автомати „Скорпион“. А най-отзад стоеше мъж с очевидно ушит по поръчка светлосив костюм. С него трябваше да внимава най-много. Той кимна и се усмихна на четиримата мъже, а след това каза нещо на руски. Един от мъжете помогна на Реми да излезе от бурето и да слезе от камиона, а след това и сложи пластмасови белезници около китките. Мъжът с костюма се усмихваше вежливо през цялото време, необичайно, предвид войнишката дисциплина на подчинените му. На Реми той ѝ приличаше на предреволюционен аристократ, който летува в извънградското си имение. Носеше бяла риза и синя копринена вратовръзка. Запали цигара и обърна погледа си към нея. - Приличахте на Венера на Ботичели, госпожо Фарго, извадена от мидената черупка. - Почака няколко секунди и продължи: - Няма ли да говорите с мен? - Не искам да ви карам да мислите, че ще се наложи да ме убиете. Той кимна. - Много мъдър ход... по принцип. -      Отвличането в Русия е същото като в САЩ – ако ме заловят, съм мъртъв. Ще ви кажа каквото има нужда да знаете. Ще се отнасяме с вас добре и с уважение, но ще ви заключим в стаята ви. Всеки ден ще идва човек, ще ви кара да държите ежедневник, така че да се вижда датата чу, и ще ви снима. Ще поддържаме връзка със съпруга ви. Когато изпълни исканията ми, ще ви освободя. -      Какви са исканията ви? -      Аха, значи се заинтересувахте! -      Разбира се! -      Знам, че търсите петте съкровища на Атила. Със съпруга си сте открили едно край Мантуа, Италия. Откраднали сте това при Шалон-ан-Шампан, във Франция. Издействали сте да арестуват Арпад Бако, задето е открил предметите от гробницата на Бледа. Откраднали сте съкровището, открито край Дунав. Били сте на път да откриете петото съкровище, когато ви спрях. - Той я наблюдаваше внимателно. - Нищо ли няма да отречете? -      И да го сторя, ще ми повярвате ли? -      Значи със съпруга си притежавате три големи антични съкровища - от Италия, от Франция и от Унгария. Разбрах, че са толкова големи, че всяко е трябвало да бъде пренесено с камион. - Внимателно следеше реакциите ѝ. - Мисля, че съпругът ви би разменил трите съкровища за вас. Проста транзакция. -      В момента нито едно от трите не е у нас - отвърна Реми. - И преди сме откривали подобни неща. Можете да проверите. Винаги следваме международните спогодби и законите на страните, където откриваме находките. В повечето случаи има стриктни забрани за експортирането им. Когато позволяват продажбата им, даряваме процентите си на нашите фондации и не запазваме нищо за себе си. И трите находки са в ръцете на правителствата на съответната държава. Ще минат години, преди да стане ясно какво ще се случи с тях. - Тогава съпругът ви ще трябва да се свърже с официални лица от тези правителства, за да му помогнат нещата да се случат по-бързо. - Мъжът се усмихна - Това е добра възможност да проверите колко признателност сте си спечелили с щедростта си през годините. -      Какво ше се случи, ако съпругът ми не може ла ви даде каквото искате? Ще ме убиете ли? -      Дали аз ще ви убия? Разбира се, че не! Има си хора за тази работа. Нека ви кажа, не съм лунатик, не съм и глупак. Ако съпругът ви ми предостави достатъчно от тези съкровища, за да ми стане ясно, че се е постарал, ще ни пусна. -      Не ми приличате на човек, когото го е грижа за музейни експонати - започна Реми. - Защо просто не поискате от съпруга ми обикновен откуп? Със сигурност ще е готов да се раздели с милион долара заради мен. - Видя подигравателния му поглед. - Пет милиона, тогава. Рискът и главоболията ви ше са много по-малко. Ще ви прехвърли парите по елекронен път, а вие ше ги вкарате в друга сметка, в страна, която няма да позволи да бъдат проследени. Без камиони, без митнически проверки, без рискове, без продажба на откраднати антики за един процент от реалната им стойност. -      Благодаря ви за съвета, но може да спрете - прекъсна я мъжът. - Приятелите ми ще ви придружат до вашата стая. Независимо как ще се развият нещата, вероятно повече няма да се видим. Но ще се надявам съпругът ви да се справи със задачата си. - Мъжът се обърна и се отдалечи. Крачеше към голяма градина, на стотина метра от още по-голямо имение. Един от мъжете със „Скорпион“ поведе Реми и останалите. Двете жени я държаха под мишниците, а мъжете вървяха на няколко крачки зад тях. Преведоха я през пищно обзаведен дом, вероятно строен между 1850 г. и 1870 г. По стените висяха стари картини - драматични, бурни морски пейзажи, битки и портрети на брадати мъже и обсипани с бижута жени. Мебелите бяха елегантни, определено френски, с копринена тапицерия и лъскава дървесина. Влязоха в голяма кухня и подминаха килер за провизии. Реми предположи, че ще я отведат в подобно на тъмница мазе, ала вместо това се изкачиха по тясно стълбите, към най-високия четвърти етаж. Това беше коридор за прислугата и водеше към врати на множество малки стаички. Навярно тук живееха кухненският персонал и чистачките. Спряха по средата на коридора и едни от мъжете отвори врата вдясно. Стаичката нямаше прозорци, само единично легло, маса и стол, както и малка тоалетка. Втора врата водеше към баня. От опита си с архитектурата на стари къщи Реми предположи, че спалнята е била стая на високопоставен слуга, а банята - стая на друг, по-низш. Бяха префасонирали двете пометения в удобна затворническа стая, от която човек не можеше да излезе и не можеше да разбере дали е ден, или нощ. Двете жени изправиха Реми до едната стена и ѝ подадоха руски вестник. Един от мъжете я снима. Когато се увериха, че снимката е сполучлива, всички си тръгнаха. Щом затвориха вратата, Реми разбра, че дървото и е плътно, а не кухо. Издрънчаха ключове, но не и резе - все добри новини. Реми седна на леглото. Знаеше, че има всички основания да плаче, но не искаше. Правилният ход беше да претърси наетото за приспособления за наблюдение - камери, дупки в стената... Не откри нищо. След това разгледа обзавеждането, най-вече леглото и водопроводната инсталация, зa парчета метал, от които би могла да приспособи някакви инструменти или оръжие. Тези хора си нямаха представа с какво се забъркват. Този мъж, този тип като издънка на династия Романови, мислеше, че тя и Сам са жертви, че може да ги принуди да му дадат откуп или да ги убие - каквото той си реши. Но той не знаеше, че още преди десет години, когато бизнесът им потръгна, двамата със Сам се превърнаха в мишени за отвличане. И двамата знаеха, че в някакъв момент може да се случи, затова оше тогава изработиха план за действие от мига, в който ги разделят. Отвлеченият щеше постоянно да търси информация къде е и кой го е отвлякъл, винаги шеше да е готов да даде сигнал, когато настъпи подходящият момент А свободният никога нямаше да спре да тьрси, независимо колко време ще мине - година или двайсет. Сам никога нямаше да се откаже и да позволи да измине дори и един ден, без да се е доближил до истината за жена сн. Реми се замисли за него и очите ѝ се напълниха със сълзи. В този момент той сигурно се преструва, че е позволил на московските власти да решат проблема, но вече тихичко е започнал да притиска американските си връзки за помощ. 22. Москва Сам търпеливо седеше в чакалнята на американското посолство, като не си позволяваше да покаже никакъв признак на раздразнение. На кòсата следобедна светлина стаята приличаше на чакалня на лекар от Средния Запад - кожени кресла, диван и списания, макар останалата част от посолството да бе извънредно модерна и ефективно организирана осеметажна сграда с вид на кутийка. Знаеше, че го наблюдават и го проверяват набързо - за това им бе нужно време. Тъкмо докато се чудеше дали пък не са решили да не го допускат, вратата срещу него се отвори. Появи се мъж в тъмен костюм - не се усмихваше, ала по лицето му нямаше и враждебност. - Здравейте, господин Фарго. Аз съм Карл Хейгар от отдел Дипломатическа сигурност. Извинете, че ви накарахме да чакате. -      Благодаря, че се съгласихте да се срещнем! - каза Сам. -      Казаха ми какво се е случило - започна Хейгар. - Много съжалявам и съм много загрижен. В Москва такова нещо не се е случвало от Студената война насам. Самото допускане, че американски гражданин може да бъде отвлечен от „Шереметиево”... Имало е терористични атаки, от време на време никой е бил арестуван, влизайки в страната, но никой не е бил отвличан. - Не мисля, чс руското правителство има нещо обшо с това. По-вероятно е извършителят да е престъпна групировка, която е научила зa опитите ни да открием няколко съкровища от пети век. - И ние така мислим - отвърна Хейгар. - Вече сте започнали да проучвате изчезването на жена ми? - Още щом научихме. Винаги разследваме случаите с изчезнали американски граждани в Москва. Ала когато започнахме да разпитваме кои сте, разбрахме, че вие, господин Фарго, години наред сте бил част от Агенцията за изследователски проекти, свързани с отбраната. Вие сте потенциален ресурс за военното ни министерство. Руб Хейуърд е отбелязал досието ви и е поискал да бъде уведомен, ако изпаднете в беда. Сигурно можете да си представите какво значи това за нас. -      Определено не мога - отвърна Сам. - Познавам Руб от двайсет години, но каквото и да прави, не го споделя с цивилни. - Да кажем тогава, че имате високопоставени приятели. Свързахме се с контактите си в рускитс сили на реда и ги уведомихме, чс сме извънредно заинтересувани от случая и няма да го оставим неразрешен. - Той постави на масата една папка, отвори я и показа на Сам пет снимки. Бяха пикселизирани черно-бели кадри от летищните камери. Хейгар посочи първата. -      Ето я госпожа Фарго, която влиза в дамската тоалетна. След това виждаме две чистачки, които пускат след нея още две жени и поставят знак „Затворено за почистване”. После заключват. Ето какво се случва, когато отново отварят вратата. На снимката се виждаха чистачките, които бутат количка с две големи картонени бурета. -      Видях тези жени - каза Сам. - Какво по-точно? -      Излязоха, завиха зад първия ъгъл и после минаха през ненадписана врата. -      От руската полиция не знаят кои са тези жени. Увеличилиа са образите - не пасват на нито един служител. Разгледали са осем часа записи. Госпожа Фарго така и не излиза от тоалетната. Мислим, че в едно от буретата е била жена ви. -      Ужасно! - каза Сам. - Когато минаха покрай мен, още не бях много разтревожен. Не ми се стори необичайно, защото още не знаех какво е обичайно и какво - не. -      Разбира се. - Хейгар извали още една снимка. Вече извън терминала, жените товареха буретата на хидравличен лифт в задната част на камион. Управляваше го мъж с работен гащеризон. Отстрани имаше надпис на кирилица. -      Какво пише тук? -      „Служби по чистотата“. Качили са се в камиона, оставили са другото буре и количката и са заминали. Наистина има компания с подобни камиони, която снабдява летището с кърпи. Полицията обаче твърди, че този камион не е от техните. Сам каза: -      Имам предложение. Мисля, че тези хора са свързани с мъж на име Арпад Бако, собственик на фармацевтична фабрика в Сегед, Унгария. Опитва се да открие същите съкровища, които търсим ние и е показал, че не би се спрял пред нищо, за да го направи. Хората, които беше наел да търсят съкровището във Франция, стреляха по нас. Работеха за мъж на име льо Клер, един от купувачите на незаконни лскарства от компанията на Бако. Някой тук би трябвало също да внася лекарствата на Бако или да изнася суровини за тях до Унгария. -      Ще разбера кой е и ще ви съобщя - обеща Хейгар. - Благодаря! - И още нещо - каза Хейгар. - Откупа. -      Да. Ако искат да разменят госпожа Фарго за артефактите, скоро ще се свържат с вас. Може би вече ни наблюдават, тъй че знаят, че сте говорил с полицията, а навярно и че говорите с нас сега. Ще ви заплашат с убийството ѝ, ако продължите да общувате с нас. Ще се преструвате, че сте съгласен. - Да, досетих се за тази възможност. Хейгар извади мобилен телефон от джоба си. -      В някакъв момент ще ви вземат телефона. Дайте им нашия. По джипиеса на този ще следим къде се намирате. Ще се опитваме да ви следим и по други начини, в случай, че изгубите и този телефон. -      Добре - каза Сам и прибра телефона в джоба си. - Трябва да си намеря хотел и да изчакам да ми се обадят. Нямахме планове да оставаме тук. -      Ще ви настаним в „Хилтън-Москва-Ленинградски“. Сталин го е построил близо до Кремъл през 1954 г. и е голям, с много свободно пространство около него. Докато сте там и се регистрирате, ние ще ви наблюдаваме, за да видим кой ви следи. Това вероятно няма да помогне, но все ще свърши някаква работа. -      Несъмнено - съгласи се Сам. Стана и се ръкува Хейгар. -      Благодаря! -      Отвън има таксита. Хванете си първото, което спре. Ще ми се да се бяхме запознали при по-приятни обстоятелтва. Руб Хейуърд беше прав - каза ми, че ще сте хладнокръвен и няма да се страхувате от нищо. -      Благодаря на Руб за комплимента, но е грешал. Тези хора са открили най-големия ми страх още от първия път. Сам излезе от предния входа на посолството и видя редица таксита. Приведе се до прозореца на първото и попита: - Хотел „Хилтън-Ленинградски“? -      Да, да - отвърна шофьорът и направи знак на Сам да влезе. Изглежда бързаше за други поръчки. Сам седна и мъжът се включи в уличното движение Caм трябваше да се сдържа да не поглежда назад, за да търси с поглед руските си преследвачи и хората от американското посолство, които пък щях да следят тях. Не бе спал повече от двадесет и четири часа. Изтощението започваше да замъглява мислите му. Не можеше да се съсредоточи върху нещата, които му предстояха. Докато караха по улиците, вечерният светлик блестеше в очите му и му напомни, че Москва е много по на север от големите американски градове и слънцето щеше да се скрие по-късно. Може би ще успее да се възползва от това. Шофьорът спря пред високия хотел. -      Шестстотин рубли. Сам знаеше, че това са около двайсет долара. Подаде на шофьора седемстотин и излезе със своя багаж и с този на Реми. Шофьорът му подаде малък пакет. -      Какво е това? -      Вземи! - каза шофьорът. Сам го взе и се обърна към улицата, по която бяха дошли. .Ако някой го следеше, не се виждаше, а и дори Сам да знаеше коя е колата, това нямаше да му помогне. Зад него таксито пое с мръсна газ и Сам се обърна, за да види номера му. Задната табелка обаче беше покрита с кал. След малко осъзна, че навярно не е кал, а някаква смес, с която шофьорът нарочно беше скрил номера. Сам се регистрира в хотела и се качи в стаята си. Седна на леглото. Постави пред себе си пакета и се обади в Ла Джола. -      Здрасти, Сам! - каза Селма. - Някакви новини? -      Мисля, че всеки момент ше получа. Ще оставя телефона включен, докато отварям пакета, който получих току-що. Слушай какво се случва, но не говори, докато не ти кажа. - Добре! Сам разопакова кутията, като се вглеждаше внимателно в ръбовете за жички. Когато вдигна капачето, разгледа кутията отвътре, но не видя нищо подозрително. - Картонена кутия е, обикновена, като от шоколадови бонбони. Няма жички, няма експлозиви. Таксиметровият шофьор ми я подаде преди няколко минути. Има мобилен телефон. И снимка на Реми, държи руски вестник от днес. Носи дрехите си oт снощи и изглежда невредима. Това е. Телефонът в кутията иззвъня. Сам го вдигна. -      Ало! - Здравейте, господни Фарго! Щом вдигате този телефон, значи сте видял и снимката на жена си. Много е красива и изглежда и изключително интелигентна. Сигурно ужасно много ви липсва. - А вие какво искате ужасно много? - Право на въпроса, така ли? Добре! Открили сте три части oт плячката на Атила от завладени европейски градове. -      Нямам... - Не ме прекъсвайте и не спорете! Знам, че сте ги взели и сега вие ще ги предадете на мен. Искам тези находки! - Предадохме и трите находки на правителствата на страните, в които ги намерихме. Има спогодби и закони... - Казах ви да не спорите с мен. Звуча ли ви като човек, когото го е грижа за международни спогодби? Как ще се сдобиете с откупа е ваша грижа. Щом се сдобиете с трите съкровища, обадете ми се на номера, записан в телефона като „Реми" - А ако не мога да намеря и трите съкровища? - Защо ще си причинявате нещастие и тревоги с подобен въпрос? Надявам се да не ми се наложи да измислям ужасни решения на този проблем. Не искам да ви обещавам подробен последен видеозапис на съпругата ви, ако се провалите. Успейте! Предпочитам ви уверен и хладнокръвен, за да се сдобиете навреме със златото ми. - Дори да успея, ще ми трябва време. - Времето не е проблем. Ако не си я искате в следващата седмица, забавете се седмица. Месец или шест... - А къде мога... - Сам осъзна, че е продължил разговора максимално. Похитителят вече беше затворил. Изключи поредния си нов телефон, занесе го в банята и го уви в кърпа. Затвори вратата и се върна при своя. -      Селма? - Тук съм - каза тя. - Записах разговора ви. Но научих само, че е руснак, че говори английски добре и че не се бои. Сам попита: -      А вие, консуле? Имате ли нещо ново? Гласът, който чу отговори беше спокоен, тих, очевидно американец – не беше Хейгар, но човек като него. -      Установихме, чс руският търговски партньор на Арпад Бако се казва Сергей Поляков. От руската полиция събират данни и ше ни ги изпратят. -      Къде живее? -      Нижни Новгород. Занимава се с внос и износ, притежава имение западно от града. Руснаците не са ни дали никаква предварителна информация, така че ще чакаме досието му, но офицерът, с когото говорих, ми намекна, че този Поляков е доста мръсен тип. Имал хора къде ли не, дори в САЩ. -      Благодаря. Ще започна работа веднага. Ще оставя и двата телефона в стаята. Ако можете, вземете телефона от похитителя и карайте с него наоколо, изпратете го на свои хора във Франция и Италия дори. Поляков ще следи джипиеса, за да ме наблюдава. - А къде ше сте всъщност? Не може да пътувате сам тук. Дори не говорите езика. Не можете да общувате с руската полиция, значи трябва да работите с нас. Искам да ми обещаете, че няма да вършите каквото и да било на своя глава. - Мъжът, който се казваше Оуенс, спря и се заслуша. Никой не му отвърна. Оуенс превключи на вътрешна линия. -      Всеки момент ше изгубим Фарго от поглед. Напуснал е хотела. Сигурно ше се покаже край Нижни Новгород след седмица-две. Оставил е мобилния си телефон и този на похитителя в стаята. Изпратете някой да вземе и двата. Изпратете телефона от похитителя на ваканция в Рим, Париж и Будапеща. Така ще оставят жената на клетника на спокойствие, поне за известно време. 23. Нижни Новгород, Русия Сам идва! Сам ще дойде, независимо от всичко! Вече идва! Все ще е намерил нещо за проследяване. Реми лежеше в леглото, макар да подозираше, че е късна утрин. Беше чела някъде, че ако живееш в пещера без слънчева светлина или часовник, лека-полека ше удължиш цикъла на съня си, така че да пасне на двайсет и шест-часов ден. Чу тихото потропване на момичето, което ѝ носеше закуската. Чукаше, въпреки че имаше ключ, а Реми - не. Момичето се казваше Саша - момчешко име, но може би беше прякор или си го беше избрала, защото знаеше, че работи за престъпник и не искаше да бъде разпозната. Беше на около осемнайсет, слаба и руса, с бледозелени очи. Влизаше за пети или шести път. Реми не пропускаше да я заговори. Сега каза: -      Добро утро, Саша! Колко хубава закуска! Много ти благодаря! Саша остави храната на масичката и както винаги издърпа стола, за да може Реми да седне. Първите няколко пъти момичето не беше показало с нищо, че говори английски, но Реми я беше тествала. Не спираше да говори в компанията на момичето, все едно бяха стари приятелки. Веднъж и каза, че и липсва слънцето и най-вече цветята, като онези, които растат в градината край имението. Следващият път Саша беше поставила ваза на подноса ѝ, с една малка жълта роза. Реми ѝ благодари горещо, както и когото получи още едно цвете. На Реми и харесваше силният руски чай със захар. Вторият път, когато Саша и го донесе обаче, реши да го пожертва и каза: - Твърде ми е силен. Искаш ли го? - и ѝ го подаде с насърчителен жест. Реми каза, че най-много обича подсладено с мед кафе. На следващия ден Саша донесе чая, но го остави за себе си, а на Реми даде кафето с мед. Саша остана при Реми, докато се нахрани. Всяка закуска имаше и кафе, и чай, а всеки обяд - цвете. Реми питаше Саша за света отвън. Когато получи особено красиво мораво-бяло лале, Реми попита къде расте то и Саша направи карта на имението от купи, салфетка и чинии. Докато ги разполагаше по масата, говореше: „къща... градина... път... обор... пасище... гараж...“. С всяко посещение Реми се опитваше да заздрави приятелството между двете и да научи каквото може за къщата, за терена около нея и за обитателите ѝ. Саша не даваше информация охотно. Вместо това изслушвашс Реми, помисляше минута-две дали информацията може да е опасна и неизменно намираше начин да отговори така, че да не каже нищо, което би могло да я вкара в неприятности. Четири дни - дванайсет хранения, изминаха по този начин. Накрая Реми - отчасти от сутринта, когато я въведоха в имението и отчасти от Саша, знаеше приблизителния план на дома и постройките около него. Знаеше, че в момента тук има още двайсет мъже над обичайния персонал и работата на Саша била много повече, с цялото допълнително готвене, чистене, пране и миене на чинии. И били хора, от които Саша тръпки я побивали. Саша не знаеше обаче, че на втория ден Реми бе скрила вилица в ръкава си. Беше използвала една дупка в стоманената рамка на леглото, за да изкриви всичките ѝ зъбци с изключение на един. Съпругът ѝ я беше научил да разбива ключалки. На шестия ден от плена си Реми отвинти малка метална панта, която укрепваше ъгъла на шкафа в банята. Изпробва я, като почука по тръбите. След това даде десерта от вечерята си на Саша, а през цялото време говореха за това в кой град са и в каква посока е Москва. Когато се увери, чс всички в къщата са заспали, Реми отключи с вилицата вратата на стаята си. Сам би се удивил колко умело се справи, въпреки напрежението. Измъкна се и през около пет минути разучаваше притихналия, притъмнял коридор, докато откри стълбището, по което я доведоха тук. Погледна през два различни прозореца към имението и черната река оттатък и откри една стая в горния край на стълбището, където хъркаха двама пазачи. След това и се стори, че се е отдалечила колкото безопасността ѝ позволява, така че се върна в стаята, заключи отново вратата и заспа. На седмия ден упражни морзовия код, на който Сам я научи точно за подобни случаи, въпреки възраженията ѝ, че никоя военна организация вече не го използва. Тя съкрати съобщението си до „Реми 4 етаж“ и започна да го предава ритмично по тръбата на мивката. Стараеше се да е тиха и да почуква продължително, за да могат обитателите на къщата да свикнат с тези звуци и да не им правят впечатление. Със Саша поговориха за приятното, ясно време отвън и за хубавата гледка към Волга от стаята на момичето. Вечерта Реми отново отключи и излезе в коридора. Реми имаше координацията и баланса на фехтовач, а и съпругът ѝ я беше научил на някои неща за промъкването в тъмна сграда. Например, че дъските скърцат повече по средата на коридора и че е най-добре да пристъпиш леко, незабавно да спреш при първото проскърцване и да почакаш, за да не могат хората в сградата да направят верния извод, когато след това дъската проскърца отново. Повечето хора биха помислили, че причината за двете проскърцвалия не е човек - просто вятъра в стара къща или може би клон, простъргващ по външната стена. Всеки ден, докато правеше упражненията си, Реми преговаряше наум всичко свършено. Увери се, че не е пренебрегнала нито едно от приготовленията, за които се бяха разбрали със Сам. През дългите, щастливи дни в Ла Джола край Тихия океан ѝ беше трудно да взима насериозно подобна подготовка. С шеги и увещания Сам я бе научил на скучните неща, но сега, докато ги отмяташе наум едно по едно, Реми осъзна, че са ѝ помогнали да не се предава пред застигналия я ужас. Още от първия ден на пленничеството подготовката ѝ даде цел и ѝ помагаше по-лесно да преживява дългите часове. Всичко, което правеше, ѝ напомняше, че не бива да губи надежда. Но те ѝ напомняха и за Сам - тогава сълзите започваха да напират. Сам идва, приближава , мислеше си Реми. Трябва да съм готова! 24. Москва Сам вървеше самичък през Москва и бе неотличим от стотиците хиляди руснаци в края на работния ден. Някои разговаряха помежду си и се смееха гръмогласно. Навярно някои от тях бяха пийнали заедно. Други приличаха на Сам - уморени и сами се качваха на автобуси към отдалечените квартали, където живееха обикновените хора. Сам почака няколко души да се качат преди него, видя колко плащат за билет и плати същото. Беше оставил телефоните си в хотелската стая, за да ги прибере ЦРУ. Надяваше се похитителите на Реми да следят изпратения от тях мобилен телефон от една европейска страна в друга. Сам слезе на най-източната спирка на автобуса и последва отдалеч неколцина от пътниците. Те се насочиха към няколко високи блока насред квартал от подобни сгради. Мястото приличаше на бедняшките квартали в американските градове. Лятната вечер беше топла, така че Сам успя да си намери удобно място за спане в един строеж. Скоро бяха изкопали основите и край тях имаше голяма купчина пръст, а върху нея покривало. Сам предположи, че е там, за да не се разнася пръстта из въздуха, както и да не се превърне в планина oт кал, ако завали. Изкатери се до половината на купчината, така че да не се вижда от улицата, и легна. Не бе спал повече от денонощие, тъй че заспа незабавно и се събуди малко преди обед на следващия ден. Изправи се и се изтупа. Докато оглеждаше дрехите си, за да провери дали ги е почистил добре, осъзна, че бързо трябва да ги смени. Това бяха дрехи, купени в Германия и Унгария и с тях нинак не приличаше на мъжете от автобуса предната вечер. Сам слезе от купчината пръст и пое на изток, придържайки се към улици, които приличаха на пазарни зони. Появиха се тълпи работници и той се опитваше да стои сред тях. Малко по-късно откри уличен пазар. По двата тротоара се редяха многобройни магазинчета с масички пред тях. Купи си каскет, с който приличаше на американски работник от времето на Голямата депресия. По московските улици само възрастните мъже носеха такива, но трябваше с нешо да скрие лицето си. Купи си спортно яке от вълна и полиестер, ушито с бод във формата на рибена кост, защото беше видял много такива. Беше твърде късо и твърде широко в раменете и с него изглеждаше по-мускулест, отколкото беше. Купи си и панталони - и те бяха твърде широки като за него. Купи си и бледосиня риза, точно като на някои от мъжете от предната вечер, а накрая - чифт обувки с тъп връх, както и раница като на европейски ученик. Влезе в съблекалнята на едно от магазинчетата и се преоблече. Пред входа на друго магазинче в едно кошче видя книги втора употреба. Сам ги разгледа, като се преструваше, че ги прелиства от любопитство, а всъщност отчаяно търсеше нещо на език, различен от руски. Накрая попадна на туристически пътеводител на френски. Незабавно отиде при продавача. Няколко минути трескаво прелистваше новата книга, докато откри карта, която изглежда показваше тукашния район. Отдалечи се от пазара и откри едно паркче. Седна на разнебитена дървена пейка и се вглъби в картите на московския регион. Откри, че от различните гари в града тръгват влакове само за определени крайни дестинации. Този за Нижни Новгород тръгваше от Курската гара в източната част на града. Сам прегъна горния ъгъл на листа, за да намери лесно картата отново, прибра книгата в раницата при дрехите си и тръгна към гарата. Вървя равномерно, като спираше за храна и вода на места, където можеше да посочи какво иска и да подаде банкнота, разчитайки, че ще получи правилното ресто. Цял ден вървя, за да стигне до нужния квартал, а след това приближи едно семейство на улицата, показа им френската си карта и на френски ги попита къде е Курската гара. Избра семейство, защото изглеждаше най-безопасният вариант - сама жена можеше да се уплаши, а сам мъж можеше да се окаже полицай. Упътиха го в съответната посока с много дружелюбни думи на руски, които той не разбра. Вечерта Сам най-сетне стигна до гарата, все още оживена и многолюдна. Влакове редовно заминаваха за далечни градове. Откри табло с разписанието и дълго време се взира в него. За негово огромно облекчение, думите бяха написани и на латиница. Разпозна повечето имена - Санкт Петербург, Одеса, Владивосток, но не виждаше нищо за Нижни Новгород. Отначало си помисли, че от вълнение и изтощение е пропуснал името. Разгледа таблото отново, но все така не виждаше Нижни Новгород. Разходи се покрай гишетата, оглеждайки лицата на служителите. Дали да опита при жена, защото може да се смили над него - или просто щеше по-лесно да я раздразни? С по-хубавките трябваше да пофлиртува, а какво щяха да си помислят останалите тогава? След това чу английска реч. Зад едно гише седеше мъж с униформа на кондуктор. Обясняваше на американска двойка, че билетите им струват деветстотин рубли. Сам се огледа, за да се увери, че не прережда никого и застана пред мъжа. Той зачака Сам да каже нещо. Сам рече: - Господине, като че ли не мога да открия Нижни Новгород на таблото. - Горки - отвърна мъжът. - Едно време се казваше Горки и железниците така и не му смениха името. Всички руснаци знаят, така че само с чужденците имаме проблеми. - О, много ви благодаря! - каза Сам. Изпита истинско облекчение. Вече си представяше как губи още ден, за да стигне до следващата отдалечена гара. - Ще ви помогна. Кога искате да тръгнете? -      Възможно най-скоро. - Добре. В десет и четири има влак. Искате ли билет? - Да, много ви благодаря. - Деветстотин рубли. Сто и единайсет американски долара и петдесет цента за еднопосочен билет втора класа. Или петдесет и пет долара за трета класа. -      А първа класа? -      Съжалявам, там всички места са заети. Пътят е седемстотин километра, осем часа и десет минути, така че хората запазват места отрано. -      Тогава втора класа. - И добави: - Два билета. Не пропускай подлъгващите маневри , каза си Сам. Двойките са по-неподозрителни от сами мъже. -      Добре, господине. Сам отброи двеста и четирийсет долара. -      Много ви благодаря. Мъжът му подаде рестото в рубли. -      А може ли да видя паспортите ви? Паспортът на Сам беше в якето му, но реши, че не иска името му да фигурира тук, за да се доберат до него или руските полицаи - които биха го арестували, - или хората на Поляков, които биха го убили. Потупа си джобовете и изписа на лицето си ужасено изражение. - О, не! У жена ми са! - Обърна се и проточи шия, уж търсейки жена си. Също така установи, че опашката вече наброява петнайсет човека, които гледаха нервно пред себе си. - Няма значение - каза мъжът на гишето. - Ето! - Подаде му два билета и добави: - Ако някой във влака попита за паспортите ви, покажете му ги. - Отново много ви благодаря! Сам забърза към таблото. До тръгването на влака оставаха само двайсет минути, затова отиде на перона и намери латинския надпис „Горки“. Зачака нетърпеливо да се качи. Двама полицаи крачеха напред-назад по перона и от време на време заговаряха разни хора - понякога им искаха билетите. Сам си напомни, че те просто си вършат работата. В лосанджелиското метро обикновено бяха цивилни полицаи, които с полудружелюбен тон подпитваха: -      Нали не си си забравил билета? Най-важното беше човек да не изглежда уплашен или сякаш крие нещо. Щом вратите на влака се отвориха, той взе билета си в ръка и се качи. Прекоси няколко вагона, докато не откри този с написана двойка на него - надяваше се, че това значи втора класа. Намери си седалка до прозореца, в края на вагона. Почти веднага до него седна мъж на неговата възраст. Миришеше на алкохол, бе извънредно широкоплещест и заемаше по-голямата част от седалката. Сам се зачуди дали да не се премести, но не искаше да привлича внимание. Едно по едно местата се запълниха. Сам изчака няколко минути да се затворят вратите на влака и хората да се настанят. Подпря глава на прозореца и се загледа навън. Влакът бавно излезе от гарата и погледът на Сам се плъзна по няколкото успоредни жп-релси и към вечерното небе. Влакът смени рязко релсите и Сам получи странното усещане, че се движи с много висока скорост. Влакът се устреми на изток. Сам се надяваше, че мъжът до него няма да го заговори. Ако го стореше, Сам имаше намерение да му се усмихне глупаво, да му покаже американския си паспорт и да каже, че говори само английски. Но нямаше разговори. Мъжът скръсти ръце, облегна се на седалката и заспа. След няколко минути мощно захърка. Сам зяпа през прозореца около час, докато сивкавите сгради наоколо станаха oщe по-тъмни и накрая потънаха в нощта. Сам беше прекарал по-голямата част от деня в ходене, беше преживял много напрегнати моменти и накрая се намбираше на безопасно и удобно място, във влак, който го доближаваше към Реми. След известно време ритмичното потракване на стоманените колелета и полюшването на влака върху релсите го унесоха. След седем часа Сам се събуди - вагонът оше тънеше в мрак, пълен със спящи хора. На таблото в Москва пишеше, че ще пристигне в Горки в шест без петнайсет. Часовникът му показваше пет. Някъде далеч напред, в последните мигове преди утрото, небето тъмнееше повече, отколкото през нощта. Сам още не виждаше слънцето, но усещаше наближаващия изгрев. Имаше време да обмисли следващия си ход. Осъзна, че е бил глупав и отчаян, задето се е качил на влак право към града на врага. Поляков със сигурност имаше снимки на Сам и ги беше изпратил на всичките си хора. Влакът го приближаваше не само към Реми, но и към всичките му врагове, които го очакваха. От мига, в който си бе купил билета, на практика се бе превърнал в говедо, крачещо по коридорите на кланицата. Покрай влака се редуваха електрически стълбове и поля. Люцерновите полета изглеждаха меки и сякаш го канеха, ала Сам знаеше, че влакът се движи твърде бързо, за да скача. Може би ако има завой или някакво нагорнище... ала този район бе равен като американска степ. Нямаше причина влакът да прави нещо различно от това да свисти напред към яркото утро. И тогава влакът внезапно забави. Сам стисна билета в джоба си и се премести на ръба на седалката, гледайки навън, за да разбере какво става. Хората край него се разсънваха, побутваха се и шепнеха. По уредбата някой обяви името на гарата. Част от пьтниците се заизправяха, сваляха багажа си от багажните отеления над главите си и обличаха якетата си. Влакът спря на една гара с по един открит перон от всяка страна на релсите и неугледна тухлена постройка. Сам нямаше представа какво пише на табелата. Вратите се отвориха и хората се повлякоха измъчено навън с тежкия си багаж, децата си и собствените си схванати от осемчасово седене крака. Досега Сам инстинктивно се придържаше към тълпите, но това не беше тълпа. Малцината, които не приличаха много на него, пресякоха единия перон към селски път, наглед празен. Време е , помисли си Сам. Стана и излезе с ученическата раница на гръб и ниско нахлупения каскет. Зад него вратите се затвориха, гласът от уредбата приглушено обяви следващата гара и големият дизелов локомотив задърпа вагоните нататък. Сам продлъжи да крачи. Беше пет и осем минути. Ако влакът се движеше навреме, Нижни Новгород се намираше на трийсет и седем минути време с около сто километра в час. Сам знаеше, че го чака дълга разходка, но и че вероятно е спасил живота си. Замисли се за маршрута си. Часове наред влакът се бе движил право на изток и нямаше причина да не продължи. Слънцето изгряваше в източния край на пътя и Сам пое натам. Придърпа козирката на каскета си ниско над очите и се взря на три метра пред себе си. Отиваше да си прибере Реми. Знаеше, че няма да стигне скоро, но реши, че така е най-добре. Не искаше да привлича внимание върху себе си. Искаше да е като капка вода сред река. Поредният руски работник. 25. Ниж ни Новгород, Рус ия Късно вечерта Сам забеляза голямата ферма, към която го беше упътила една жена на пътя. Високи огради заобикаляха големи полета, в които обаче като че ли не растеше нищо ос- вен трева. На около седемстотин метра от пътя се виждаше голямото старо имение, както и бели постройки оттатък него, вероятно обори и конюшни. Не виждаше светлини. Сам предположи, че от задната част на фермата започва поток, който после се влива във Волга. По-голямата част от полето бе покрито с гъста тревиста растителност, която на тъмно не можеше да различи каква е, но на едно място растяха високи папрати, а пътят на потока бе белязан от гъсти храсти и дървета. Сам отиде до потока и закрачи край него към към имението. Знаеше, че растителността ше скрие силуета му. Също така предполагаше, че пазачите на имението ще очакват проблеми от пътя, а не от поточето. Сам вървете спокойно, слушаше и се оглеждаше. Внезапно се вцепени и сърцето му заблъска от рязък шум нагоре по потока, но осъзна, че просто някоя жаба е скочила във водата. Вслушваше се в зова на нощните птици, като се опитваше да долови някакъв знак дали пазачите са вдигнати на крак и го дебнат. Сам достигна нисък дървен мост, който водеше от ограденото поле до ливадата на имението. Покатери се към брега и седна до моста, за да не се вижда, докато оглежда зданието пред себе си. Сградата беше на четири етажа, с френски мансарден покрив. Все така не се виждаха светлини. Огледа се за пазачи и забеляза далеч вдясно двама мъже, които се появиха от нещо, което приличаше на декоративна градина и се отправиха кьм къщата. Подминаха къщата - и двамата носеха автоматични пистолети. Носеха и малки, но мощни фенерчета. Единият от мъжете светна към храстите в подножието на къщата. Светна и към втория етаж и Сам видя отворен прозорец, вероятно в края на някой коридор. Двамата свърнаха зад един ъгъл. Сам изчака няколко секунди и притича през ливадата до сградата на имението. Провери дали улукът край отворения прозорец може да издържи теглото му и се закатери. Стигна до втория етаж, постави ръка на рамката на прозореца и се прехвърли през перваза. Приклекна под прозореца и се ослуша. Не чу стъпки. Ала му се стори, че в пълната тишина чува слабо потракване на метал в метал. До него зееше врата. Водеше към спалня. Следващата врата беше на баня. Потракването се чуваше по-ясно и след миг разбра точно какво е. Реми 4 етаж Реми 4 етаж Реми тракаше с металната панта от шкафа сигурно вече за хиляден път. Всяка нощ, когато къщата си смълчиши, тя започваше. Първо отключваше с помощта на вилицата врататa си. Отваряше, ослушваше се внимателно, а после поглеждаше през прозореца, за да се увери, че е нощ и всички спят. После се връщаше и започваше със сигнала. Винаги оставяше вратата затворена, но отключена, за да е готова за Сам. Ще му е ужасно трудно да я намери, но Реми знаеше, че ще успее. Беше гениален и я обичаше, колкото обича въздуха. Веднъж и беше обещал, че ако подобни обстоятелства ги разделят, той ще я търси, докато я намери. Нищо не би го спряло, докато е жив. Тя нямаше представа как Сам ще стигне до това отдалечено имение, но знаеше, че вече е на път. През повечето вечери тя сигнализираше, докато не преценеше, че е около пет сутринта и навън почти се е развиделило. После излизаше в коридора, за да е сигурна, че е преценила правилно, затваряше и заключваше вратата и заспиваше. През последната седмица будуваше нощем и спеше дълго между храненията, освен когато се упражняваше, къпеше и разпитваше Саша за света навън. И тогава той дойде. Реми тракаше с пантата както обикновено, когато усети, че нещо се е променило. Беше прекарала толкова време в това малко помещение, че чуждо присъствие променяше всичко - въздуха, звуците, вибрациите по пода. Реми скочи незабавно, изтича при Сам и се хвърли на врата му. Десетина секунди го притискаше до себе си, колкото сили имаше, а очите ѝ се пълнеха със сълзи. Вдигна очи към него и прошепна: -      Какво те забави? Да не би да ти хареса да си необвързан? -      Не. Просто забрави да ми кажеш, че си тръгваш. -      О! Извинявай! - Готова ли си да се махаме? - Почти - прошепна тя. Седна на леглото и се обу. - Трябва да тръгнем към задното стълбище до втория стаж. Така ще подминем етажа на семейството и бодигардоветс После по витото стълбище ще стигнем до първия етаж и ще подминем кухнята, където нощните пазачи си почиват. -      Откъде знаеш? - Сприятелих се с едно момиче, което работи в кухнята. А ти как стигна дотук? - Видях, че са оставили отворен един прозорец на втория етаж. Оказа се коридор. Чух сигнала ти и се качих. - Чист късмет. Това е бил единствения неохраняван маршрут. - Тя се изправи. - Готова съм! Отвори вратата и излезе, изчака Сам и заключи вратата зад тях. Реми поведе мъжа си по спираловидните стъпала и два етажа по-долу тихо и внимателно стигнаха до широкото централно стълбище. Тя спря за секунда, дочу, че двамата пазачи спят в стаята си и заслиза по стълбите. По тях имаше килим така че стъпките им почти не се чуваха. Стигнаха до партера, до голямо фоайе с мраморен под с мозайка в средата. Щом пристъпиха върху нея, от едни сенчест портал до стълбището излязоха трима мъже. Един от тях дръпна предпазителя на автоматичния си пистолет, но този до него го стисна за рамото и каза нещо на руски и първият свали оръжието си. Сам каза на Реми: -      Трябваме им живи, за да им предадем съкровището. -      Сигурен ли си? Тримата се спуснаха към Сам и Реми, които се разделиха и отскочиха встрани. Сам подлъга първия, дръпна се в последния момент от пътя му и го остави да се понесе към перилата на стълбището. А втория удари отстрани по главата, докато онзи профучаваше покрай него. Реми отстъпи назад към голямата камина в единия край на фоайето и грабна ръжена, когато третият я доближа. Той пристъпи неохотно напред, но тя не помръдна. - Погна ме, само защото съм момиче, нали? Той се усмихна. - Лош избор! - Реми изпълни удар от фехтовката с ръжена, като го протегна на около половин метър повече, отколкото бе очаквал мъжът срещу нея. Улучи го право в стомаха. Той се преви на две, а тя замахна с ръжена и го халоса по главата. Той се изправи и се понесе към нея, сигурен, че отблизо може да я победи. Тя пристъпи встрани и го удари отново по тила. Мъжът се просна в несвяст. Другите двама се бяха възстановили от първоначалната си изненада и се готвеха да притиснат Сам. Реми мушна ръжена между глезените на по-близкия от двамата. Той се препъна, а тя го удари с ръжена по главата. Третият, този с автоматичния пистолет, понечи да го вдигне към нея, но Сам го срита в коляното. Мъжът се свлече, а Сам се хвърли отгоре му, за да му отнеме оръжието. Мъжът стреля, без да иска, и изпрати откос в пода, в отсрещната стена и стълбището. Сам го удари в лицето толкова силно, че главата на пазача отскочи от пода. Сам взе оръжието, извади празния пълнител и го замени с резервния. Реми вече беше прекосила фоайето към трапезарията. Чуха се на множество стъпки по стълбите от втория и третия етаж. Сам настигна съпругата си и двамата се втурнаха през огромната трапезария с десетметровата ѝ маса, след което се озоваха в кухнята. Сам прошепна: - Знаеш ли къде отиваме? - Трябва да се измъкнем, но не навън, защото тогава ще могат да стрелят по нас на воля. -      Значи ще опитаме да се изкъпем. - Сам пусна резето на вратата към трапезарията, изтича до другия край на кухнята и залости вратата към задното стълбище, а след това заключи и изхода. Отвън все така се чуваше тичане и шум, докато мъжете заемаха позиции. Сам отиде до голямата газова печка и включи дюзите. Всички шумове бяха утихнали, с изключение на електрическите стартери, които прищракваха, за да извадят искра. - Изключили са газта - каза Сам. - Електричеството работи, защото очакват да ни хванат на светло. Сам отвори вратата на кухненския килер и включи лампите, за да огледа Имаше буре, дълбоко метър и половина, метър в диаметър. Вдигна похлупака. - Брашно. - Наклони бурето и го изтърколи насред пода. - Какво правиш? - попита Реми. - Трябват ми петдесетина грама брашно за всски кубичен метър въздух - каза той. - Помогни ми! Той избута бурето, взе в шепи купчинка брашно и го хвърли във въздуха. Реми последва примера му. Сам изтича до далечния край на кухнята, където се намираше голям вентилатор на стойка, висока метър и половина. Включи го и го обърна към купчината разпиляно брашно. След няколко секунди брашното се вихреше във въздуха, обгръщайки вътрешността на кухнята като облак. - Влез в килера - каза Сам и взе две тавички за кекс от рафта, приклекна на пода и започна да ги пълни с брашно и да го хвърля във въздуха, колкото можеше по-бързо. Огледа се, прецени, че нещата се развиват според желанията му и изтича към килера при Реми. Затвори вратата, седна до нея под включената лампа, втъкна няколко кърпи под вратата и прегърна жена си. Тя каза: -      Брашнена бомба, Сам? -      Почти всичко експлодира, ако му помогнеш малко. Когато има достатъчно брашно във въздуха, дюзите от печката би трябвало ла го подпалят. Затвори очи, покрий уши и отвори уста. Не надигай глава. Застинаха. Настъпи ужасен миг, когато лампата в килера угасна. Вентилаторът спря, както и дюзите на печката. -      Е, дотук сме! -      Докъде сме? - Изключили са електричеството. Нямаме запалител. Вратите от двете страни на кухнята се тряснаха, атакувани от мъжете отвън с импровизирани тарани. Дочуха много стъпки отвън - други мъже тичаха към задния край на къщата. Сам сложи нов пълнител във взетия от пазача „Скорпион”. Посегна кьм кръглата брава и открехна вратата. Бялото брашно висеше в напълно неподвижния въздух, толкова плътно, че не се виждаше другият край на стаята и се дишаше трудно. За миг Сам предвиди какво ще се случи. Рязко затвори вратата, наведе главата на Реми, заслони тялото ѝ със С воето и и прошепна: - Не се надигай! Отвън по пода се пръснаха парчета от единия прозорец и изтрещя откос от автоматичен пистолет. Това беше достатъчно. Брашното във въздуха се възпламени в огромно огнено гълбо. Издуха навън вратите на кухнята, едната в трапезарията, а другата при задното стълбище. Седмината мъже, опитващи се да разбият вратите, се проснаха в несвяст. Тези в задния край на кухнята отнесоха най-тежката част от взрива, зашото освен прозорците бе избил и подпалил голяма част от стената. Горяха и оцелелите части от кухнята. Сам се надигна, избутвайки от гърба си вратата на килера. Реми стана с мъка. И двамата бяха покрити с брашно и приличаха на призраци. -      Можеш ли да тичаш? -      Като подплашен заек. Изскочиха от килера, към дупката, която допреди малко беше задна стена. Излязоха в нощта. Пожарът в имението се разрастваше и една след друга в хор запищяха алармите. Сам и Реми изтичаха през градината, към тъмнината. Реми хвана Сам за ръката и каза: -      Конюшната е там - и се насочи към дългото ниско здание. Сам затича още по-силно. Зад тях от изпълнената с дим сграда се показаха ранени мъже, които измъкваха тези, които не можеха да стоят прави. Много от тях кашляха, а почти всички бяха ожулени и изподрасканн. Реми и Сам се вмъкнаха в конюшнята, в която в редица от десет отделения цвилеха десет коня. Шумотевицата ги бе уплашила, затова мятаха гриви и въртяха очи към новодошлите. Надолу по реда един от конете риташе вратата на клетката си със звук, сякаш някой стреля с пушка. Реми закрачи сред конете, като им говореше. -      Здравей, моето момче! Колко си голям и умен! И хубав! - Галеше всяко от животните по носа и им говореше мило. Не след дълго животните като че ли се успокоиха, но навън продължиха притеснителните шумове - викове, тичане, противопожарни аларми. Сам хвана пистолета с една ръка и погледна през открехнатата врата. -      Не включват тока. -      А ти би ли? -      Навярно не. Тъмнината би трябвало да ни помогне да се измъкнем от задната част на тази сграда, а после в полето. -      А още повече ще ни помогне да си оседлаеш коня. -      Коня ли? - Не можем да ги надбягаме, нямаме кола и не може да се доберем доникъде, без да ни застрелят. Конете могат да тичат, където няма пътища. Саша твърди, че железопътните релси са натам и водят до гара. - Тя преметна едно седло на гърба на коня и го пристегна. - Дръж се добре, голямо момче. Спокойно! -      Ще се постарая - каза Сам. -      Не говорех на теб, но и ти бъди спокоен. Сам отиде до стената и избра седло, одеало и юзда. Когато доближи един от конете, животното зарита и се изпрани на задните си крака. - Насам! - извика го Реми. - Този ми харесва. Сам погледна избора ѝ и рече на коня: -      Добре, красиво чудовище такова. С теб ще сме най-добри приятели. - Оседла го. - Сега ще избягаме от хилядата развилнели се руснаци, преди да убият новите ти приятели Сам и Реми поведоха двата коня към задния край на конюшнята, по-далеч от къщата, от пожара и от суматохата. Реми изведе коня си навън, яхна го и зачака. Сам, много по-неопитен ездач, се качи на своя, който се завъртя в обратнате посока. Трябваше да държи юздите с двете си ръце, за да го овладее, затова прибра пистолета. -      Стой, друже! Приятели сме, нали не си забравил? - Конят като че ли реши, че ще се движи далеч от къщата и пое в тръст. Намираха се на голямо пасище, кьдето конете вероятно се разтичваха през деня, така че спокойствието на неговия вероятно просто бе, зашото познаваше мястото. Сам го потупа и му поговори. На следващото пасище имаше препятствия за скачане и Сам усети, че нещата няма да се развият добре за него. Имаше чувството, че само той няма представа какво прави. Сам отново чу викове, но този път сякаш бяха по-близо. На няколко пъти просвистяха куршуми и се чу автоматична стрелба. Конят на Реми ускори крачка и загалопира към оградата в края на полето - извиси се над нея в елегантна дъга. Сам успя за секунда да регистрира колко бяла е оградата, отразяваща светлината на пожара и как затова всичко зад нея изглежда черно. Не отличаваше Реми и коня ѝ. Опита се, макар разумът му да се бунтуваше, да си повярва, че е уверен и опитен, за да повярва и конят му. За негово изумление животното прескочи препятствието с лекота. Докато летяха във въздуха, Реми извика: -      Наведи се напред! - Сам се подчини мигновено и когато конят се приземи, успя да се задържи върху него. Конете продължиха галопа си, не толкова бързо, колкото в началото, но достатъчно, за да не му се иска на Сам да набират още скорост. Полето приличаше на безкрайно море от чернота. Три километра не срещнаха никакви препятствия. Далеч вдясно по пътя се движеха светлини. Сам и Реми не можеха да преценят имат ли нещо общо с преследвачите им, ала пътят така и не се приближаваше, светлините - също. Реми и Сам забавиха, а после слязоха от животните и ги поразходиха, за им позволят да отпочинат и да се охладят. Когато Реми прецени, че е достатъчно, отново ги яхнаха и продължиха да галопират. Сергей Поляков сновеше пред горящото имение, като гледаше да стои на десетина метра от огромните пламъци. Задната част на къщата беше изплюта на парчета навън от експлозията. Той нямаше представа що за експлозив е имало там. От началото на пожара се бяха взривили няколко сандъка муниции, но те представляваха просто бързи откоси, като фойерверки. Може би хората му не са изключили газта напълно Навярно никога нямаше да разбере. Случилото се беше безчинство, оскърбление - толкова шокиращо, че още не знаеше как да реагира. Лично подбраните му, сериозно обучени и платени бодигардове и други помощници се бяха провалили гръмко и не успяха да спрат един-единствен човек от друга държава, пристигнал пеша, да си върне съпругата. Думата съпруга веднага надигна други притеснения. Собствената му съпруга Ирена и децата му, за щастие, бяха в Москва на посещение при родителите ѝ. След няколко дни обаче се прибираха. А това нещо - тази грозна, ужасяващо осакатена сграда, беше домът им. Глупаците, които работеха за него, се бяха организирали в екипи и гасяха пожара с градински маркучи. Поляков ги наблюдаваше как се преструват, че контролират положението и се почувства обиден от леността и непрофесионализма им. След това, първо тихо, а след това все по-силно, се дочу вой на сирени. Хората му се спогледаха усмихнати, задето идва помощ, и продължиха да пръскат. Поляков притича през ливадата и стисна за ръката Котлов, шефът на бодигардоветс му. -      Чуваш ли сирените? -      Да. Ще се оправим с пожара за минути. -      Не, тъпо магаре такова. Не помниш ли какво има в мазето? Кажи на хората си да спрат с тези маркучи. Нека полеят с бензин каквото е останало от приземния етаж. Блокирайте пътя откъм магистралата, за да забавите пожарните. Трябва да оставим къщата да гори още, преди полицията да погледне „лекарствата“ там. Хората му спряха да се борят с огъня и се втурнаха да точат бензин от колите и камионите, зa да помогнат на пожара. И това беше част от безчинството Тези Фарго го бяха принудили да изгори собствения си дом. Що за унижение! Трябваше да убие жената, още щом я отвлече! На километри оттам, сред степта, Сам и Реми видяха проблясъка на релси оттатък пътя, до който бяха стигнали. - Саша беше права - каза Реми. - Да, но накъде е гарата? -      И в двете посоки има гари, глупчо. Така работят железниците -      Имах предвид, накъде е най-близката? Но може би няма значение. Нижни Новгород е насам, значи трябва да се движим в обратната посока. Докато превеждаха конете през пътя, видяха първите фарове от часове насам. Незабавно им стана ясно, че досега не са виждали такова превозно средство. Фаровете бяха три, третият - на носа, между двата обичайни. Колата забави и спря пред Сам и Реми. Беше тъмнобронзова, дълга и ниска, с вретеновидна форма, като космически кораб от комикс. Макар да изглеждаше нова, не можеше да не е ретро автомобил. Футуристичен дизайн от миналото. Караше я белокос мъж с добре оформена брада. На светлините на таблото в руската нощ мъждукаха цветовете на хавайската му риза. Мъжът излезе и приближи Сам и Реми. Беше много висок и ходеше изправен. -      Можем ли да ви помогнем? - попита тихо той на неособено добър руски. -      Американци сме - колебливо отвърна Сам на английски. -      Ако нямате нищо против, че ви го казвам, изглеждате, сякаш се нуждаете от помощ - отвърна шофьорът ни английски. Оказа се също американец. Сам и Реми си спомниха, че са покрити с брашно, сажди и прахоляк. Вратата на мястото до шофьора се отвори и се показа висока красива жена с коса, почти толкова светлоруса, колкото бяла беше тази на спътника ѝ. -      Какви прекрасни коне! - възкликна тя. - Откъде ги имате? -      Откраднахме ги - призна Реми. - Бягаме от руски гангстер и хората му. Бяха ме отвлекли. -      Клетите! - отвърна жената. - Ще ви измъкнем оттук. Но първо трябва да направим нещо с конете. - Джанет обича животните - обясни мъжът. - Онова пасище там е оградено, виждам как луната се отразява във вода. Можем да ги пуснем там. Мъжът им помогна да свалят двете най-горни летви. Вкараха уморените коне в пасището и отново вдигнаха летвите. Махнаха им седлата и юздите и ги оставиха на оградата. Сам и Реми прегърнаха животните си и ги потупаха по муцуните, а Реми им поговори шепнешком. Върнаха се на пътя и мъжът им отвори задните врати. Настаниха се и тръгнаха. - Каква кола е това? - попита Реми. -      „Тъкър” - радостно отвърна мъжът. Жената обясни: -      Той обича коли. -      Да, много - отвърна мъжът. - А и двамата обичаме да пътуваме. Когато научих, че тази се продава, решихме да си я вземем сами. Добре ще седи в колекцията ми. - Как се е озовал „Тъкър“ от 1948 г. насред Русия? - попита Сам. - Значи знаете за тях. -      Знам, че са се произвеждали само една година. Никога не съм виждал подобна кола на живо. -      Произведени са само петдесет и пет. Досега бяха открити четирийсет и четири. През 1948 г. някакъв високопоставен държавен служите в Съветския съюз решил, че моделът е специален и накарал да му се купи една кола от САЩ. Мисля, че е искал да я разглоби и да изкопира модела, но докато колата пристигне, той се забъркал в неприятности и го пратили и Сибир. Оттогава досега колата е била на склад. -      И как ще я върнете у дома? -      С влак от тук до Владивосток, с кораб до Лос Анджелис, а оттам ще я караме. Можете да слезете където решите по маршрута ни. - Прекрасно предложение - каза Реми. - Целта ни е източният край на Казахстан. - Знам, че ще прозвучи странно - каза Сам, но познаваме ли се? Мисля, че сме се срещали веднъж в Африка. Мъжът ги изгледа в огледалото за задно виждане. - Нямам спомен. Много хора мислят, че ме помнят отнякъде, но сигурно е заради брадата. Всеки може да си пусне брада. - Облегнете се и се наслаждавайте на пътуването - допълни жената. - Ако искате да хапнете или пийнете нещо, само кажете. - Много ви благодарим, но предпочитам да подремна - отвърна Реми. - Напоследък сутрините са ми времето за лягане. „Тъкър”-ът вървеше гладко към разпукващата се зора, задвижван от пренастроения си самолетен двигател. Сам седеше и се дивеше на чувството Реми отново да е до него и да спи на рамото му. Не след дълго също щеше да си позволи да заспи, но още не. Мигът бе твърде красив, за да го губи в сън. 26. Руските степи Сутринта стигнаха до малка гара източно от Волга, достатъчно далеч от Нижни Новгород, за да не достигне до неправилните уши новината за „Тъкър“-а. Високият мъж отвори багажника в предния край на колата и им показа два кожени куфара. - В този вид няма да ви пуснат на никои влак. По-добре си вземете дрехи оттук и се преоблечете в някоя тоалетна. Отвори куфара с монограм К.К. и подаде на Сам мъжка дрехи. В куфара „Дж.К” имаше женски дрехи за Реми. Господин К. затвори куфарите и багажника, а Сам и Реми се упътиха към гарата, за да се преоблекат. И двата чифта дрехи им бяха дълги, но навиха крачолите и ръкавите и излязоха в почти приличен вид. К. К. наблюдаваше как железничарите товарят колата му. Тъкьрът щеше да стои във вагон за пренасяне на тежки товари, да бъде прикрепен с вериги и покрит с непромокаем плат, който да го пази от дъжда и праха. Семейство Фарго и семейство К. изчакаха няколко часа на гарата за влак на име „Русия Номер 2“, който пътуваше от Москва към Владивосток. Щеше за седем дни да покрие девет хиляди километра. Новите им приятели, семейство К., които изглеждаха запознати с кажи-речи всяко местенце по света, но не споменаваха кога са пътували там, наблюдаваха как прикачат специалния вагон с колата им към влака и помогнаха на Сам да купи две места на спалния вагон първа класа до руския град Омск. Когато се качиха и влакът набра скорост през руските степи, Сам помоли К. К. да заеме мобилния му телефон. Седна до Реми в личното им купе и включи високоговорителя. Обади се на номера, който мъжът от американското посолство му бе дал и каза: -      Сам Фарго се обажда. -      Един момент, моля. Диспечерът незабавно го прехвърли на друга линия. -      Здрасти, Сам! Хейгар е. -      Здрасти! - каза Сам. - Благодаря, че се отзова толкова бързо. -      Къде си? -      Със съпругата ми сме във влак по транссибирския маршрут. Жива и невредима е. Също така ще е добре да знаеш, че домакинът ѝ господин Поляков се сблъска с леки неприятности. В къщата му имаше пожар и пострадаха някои от служителите му. Хейгар отвърна: -      Доколкото разбрах е изгоряла до основи, а полицията разследва някакви тайнствени субстанции в мазето му. -      Интересно! Е, много ти благодаря за навременната помощ. -      Щеше ни се да помогнем още, но май се оказва, че господин П. не е толкова голям и лош, колкото си е мислил. Общият ни приятел в Лангли изпраща поздрави и специални почитания на госпожа Фарго. -      Благодаря! - Сам затвори и набра дома им в Ла Джола. -      Сам! Ти ли си? -      Същият. И Реми е тук, във влак сме. -      Слава Богу! Накъде? -      Към следващата точка от маршрута. Накъдето бяхме тръгнали, преди да се случи всичко това. - Сигурни ли сте, че още искате да... - Не мислим, че трябва да се откажем, само защото играта е загрубяла. Най-малкото, значи сме на прав път. Просто маршрутът ни е малко по-непредсказуем. -      Да изпратя Пийт и Уенди на помощ? - Засега изпрати само малко оборудване. Намери ни хотел в Тараз, Казахстан, и изпрати всичко там. Ще ни трябва промишлен клас бороскоп с оптичен фибър и твърди телес- копиращи метални тръби. Ще ни трябва камера и лампичка, не по-широка от шест милиметра. Ще ни трябват около пет метра удължения. Също така лаптоп и магнитомер. -      Заемам се веднага! -      Качи на лаптопа всичко, което можеш да откриеш за град Тараз, бащата на Атила или археологически сведения за тази част на света. Ще трябва бързо да наваксаме със знанията, ако искаме да постигнем нещо. -      Веднага започваме работа - каза Селма. - Когато Реми изчезна, спряхме лова на съкровището. -      Благодаря ви! - каза Реми. - Но сега се връщаме към старата програма. -      Чудесно! - рече Селма. Ще съобщя на Албрехт и останалите добрата новина и ще се свържем пак при първа възможност. Сам върна телефона на К. К. След това с Реми се настаниха до прозореца и впериха погледи в степите. Земята край влака се плъзгаше с висока скорост, но гледката в далечината си оставаше същата. Степта бе изпълнена с движение - ветровете духаха през тревната шир, а тя се вълнуваше като повърхността на океан. Разстоянията бяха огромни. Сам и Реми заспиваха и, когато се събуждаха, ги срещаше същата гледка - тревисти равнини, голо небе и сякаш безкрайните релси, по които трополяха колелетата на влака. На всеки няколко часа, без предупреждение, влакът забавяше и спираше на някоя малка гара На перона жителите иа съответното място продаваха местни специалитети и храна – плодове, хляб, горещ чай и най-различни сладки. Когато спряха за пръв път, семейство К. почукаха на вратата на купето им. Жената каза: - Ще слезем да ви купим някои неща. Обешавам всичките да ви харесат. Мъжът прошепна на Сам: -      Стойте до прозореца и се оглеждайте за познати лица. Иззад пердетата на прозорците Реми и Сам наблюдаваха перона Семейства селяни предлагаха топлите си печива и пресните си плодове, както и много други храни. Новите приятели на Фарго пристигнаха с цял пикник. Няколко часа по-късно. на следващата спирка, повториха пазаруването. Сам и Реми не разпознаха нюсого, нито забелязаха някой да оглежда пътниците във влака След вечерята и след деветнайсет часа път. К. К. отново ги посети и подаде телефона си. -      Жена на име Селма е - каза той. Реми се обади: -      Здрасти, Селма! -      Здрасти. Реми! Съберете си принадлежностите, зашото слизате в Екатеринбург. -      Проблеми ли има? - Не. Просто възможност да стигнете по-бързо. Сам не спомена нищо за паспорта ти. У теб ли е още? -      Да. Багажът ми остана при него, когато ме отвлякоха. Изгубих си само телефона. Сам също. -      Лесно ще ги заменим. Ще имате по един нов в хотела. В Екатеринбург ше ви качим на самолет за Астана. Искаме да стигнете там възможно най-рано. - Какво има в Астана? - Там ви чакат документите ви. Искаме и по-бързо да ви измъкнем от Русия. На Поляков ще му е по-трудно да действа срещу вас на чужда територия. Там ще е чужденец, точно като вас. Обадете се, когато стигнете на летището в Екатиринбург. Сам и Реми нямаха много багаж. Отидоха в купето на приятелите си, казаха им, че слизат в Екатеринбург и отново им благодариха. Малко преди да спрат на гарата, Сам се обърна към високия белобрад мъж: - К. К., трябва да ти кажа, че не ми се вярва следващия път, когато сме в беда, двама добронамерени непознати да изникнат от нищото и да ме приберат в странната си кола. Мъжът го погледна замислено. - Мисля, че си прав, като се има предвид теорията на вероятностите. - От ЦРУ ли си? Мъжът поклати глава. - Просто имах намерение да закарам колата си до Владивосток, когато един познат от американското посолство в Москва ми се обади, за да ми каже, че по пътя може да срещна двама американци в нужда. -      Само това? - Само това! - Той погледна през прозореца. - По-добре да тръгвате. Хората ще се стълпят по перона след малко и е по-добре да сте сред тях. - Ще го сторим - каза Сам. - Благодаря за услугата, господин К.! Реми се показа на вратата и набързо целуна белобрадия мъж по бузата. После се измъкнаха на перона, като гледаха да се движат заедно с тълпата. Озоваха се на автобусна спирка, под табела с нарисуван самолет. Качиха се на автобуса и Сам плати колкото платиха и останалите пътници. Не след дълго бяха на летището. Без да го обсъждат или планират, бяха променили стила си на пътуване. Внимаваха повече от когато и да било. Заедно стигнаха до гишето, където на кирлица и латиница бяха изписани имената на крайните дестинации. Заедно си купиха билетите и отидоха до чакалнятa. Отидеше ли някой до тоалетната, другият заставаше пред вратата и наблюдаваше кой влиза и излиза, а също така се вслушваше в ставащото зад вратата. Самолетът за Астана излетя след пет часа. И двамата безмълвно, но дълбоко благодаряха, че най-после са във въздуха. Казахстан им изглеждаше някак по-далечен, никак встрани от обсега на заговора, в който бяха попаднали, откакто пристигнаха в Берлин преди седмиии. Астана беше нов и оживен град. Летището имаше два терминала - международен и местен, така че минаха през митницата, където ги чаках писмени покани за вливане в страната, както и визи, и резервираха полет на „Еър Астана“ за Алмати, старата столица в югоизточния край на огромната страна. Когато казаха на англоговорящия представител на самолетната компания накъде са тръгнали, той им обясни, че до Алмати ще стигнат лесно, но оттам до Тараз имало само по един полет седмично. Полетът на „Скат еър“ от Алмати до летище „Жамбил“ в Тараз бил два часа, но тръгвал в шест без десет вечерта само в четвъртък. Щом пристигнаха в Алмати, Сам и Реми си намериха хотел, за да изчакат следващия четвъртък. Обадиха се на Селма, за да ѝ кажат името на хотела: „Уърлдхотел Салтанат Алмати“. -      Съжалявам, че ще се забавите - каза Селма. Но засега не можем да направим нищо друго. Опитвам се през фирма за чартърни полети да ви уредя по-ранен полет, но се притеснявам да не привлечете твърде много внимание, когато кацнете. Може да ви уредя да пристигнете късно през нощта. Сам каза: -      Почти сме решили да наемем кола дотам. Деветстотин километра - това са два дни. -      Вижте какво можете да направите на място. Само не наемайте човек, който да ви закара насред пустошта и да ви заколи. -      Ще се опитаме - засмя се Реми. - Винаги проверяваме за петна от кръв ножовете на хората, които работят за нас. -      Ще помолим администратора на хотела да ни помогне - каза Сам. - Ако не ни свърши работа и четвъртък ще летим. - Добре - отговори Селма. - Успех! Ще видя какво мога да сторя със самолета. И веднага ще ви изпратя нови мобилни телефони. След час Сам и Реми си бяха уредили кола чрез администратора. Шофьорът бил на двайсет и три и се казвал Нурин Темиржан. Според администратора нямал търпение да закара някого до Тараз, но като повечето казахстанци, не говорел английски. Сам попита администратора дали е сигурен, че младежът знае какво се иска от него. -      Да, господине. Английският ми може да не е идеален, но казахстанският ми е доста по-добър. Ще ви откара до Тараз и ше ви чака една седмица, за да ви докара обратно в Алмати. Ако му се наложи да чака повече, сметката ви ще расте с една седма на ден. -      И за сметката ли успяхте да се разберете? -      Да, господине. Седемстотин долара на седмицата. - Администраторът изглеждаше притеснен. Сам се усмихна окуражително и се наведе към него. -      Нещо тревожи ли ви? - Направи пауза. - Кажете ми, по-добре е да го знам. -      Да, господине. Наскоро в Тараз имаше няколко инцидента. Ислямски фундаменталисти стреляха по хора, а един дори се взриви. Американският корпус на мира се изтегли заради проблеми с безопасността. - Благодаря ви за помощта и откровеността. - Сам подаде на администратора двестадоларов бакшиш и му остави новия си номер и този на Реми в случай на нужда. Сам и Реми обмениха долари за казахстански тенге и излязоха на пазap в Алмати. Един американски долар струваше сто четирийсет и седем тенге. Намериха улица „Арбат“, където Централният унинерсален магазин предлагаше голямо разнообразие от стоки. Купиха си дрехи, които не биха се сторили странни или чужди на местните. Внимаваха дрехите на Реми да не я очертават твърде плътно, нито да са с къси ръкави. Купиха и шал, за да покрие косата си, за да не обиждат мюсюлманскитe обичаи, а и за да се скрие от хората на Поляков. Купиха храна oт супермаркет, като избраха продукти, които и шофьорът им Нурин би ял - плодове, ядки, хляб, сирене, вода и чай, все неща, които не се нуждаеха от хладилник за двудневното пътуване. На следващата сутрин Нурин ги чакаше пред хотела с усмивка на лице. С жестове и дълъг монолог на родния си език ги покани да влязат в колата с раниците и храната. Колата, „Тойота” със странен златист цвят, беше на около десет години. Сам послуша двигателя десетини секунди и увери Реми, че е добре поддържан. Докато Нурин подреждаше багажника, Сам отвори предния капак за всеки случай и разгледа всички ремъци и маркучи. Нурин излезе от претъпкания град и пое на запад - зa облекчение на Сам и Реми караше добре и не твърде бързо, не кривваше от пътя, нито дори от лентата. Внимаваше за движението на ангомобили към Алмати, все още най-големият и оживен град в страната, въпреки че не беше вече столица. На всики три часа спираха в някое градче, Нурин купува бензин, когато можеше, и се разтъпкваше из централните пазари. Обичаше да държи резервоара пълен, да даде възможност на пътниците си да отидат до тоалетната и да купува по малко храна. Беше чернокос хубавец, със слабо жилесто тяло на човек, комуто физическият труд не е чужд. Само че изражението и поведението му бяха твърде сериозни за възрастта му, сякаш бе два пъти по-възрастен от двайсет и трите си години. Когато хората срещаха Нурин със Сам и Реми, се опитваха да им говорят на руски, но нямаше смисъл. В следващите два дни Сам и Реми разчитаха на думите, с които ги представяше шофьорът им. На една от спирките Сам показа на Нурин международната си и калифорнийската си шофьорска книжка. Нурин ги разгледа любопитно, но предпочиташе да продължи да кара лично. През първата нощ Нурин спря край малък мотел в западен стил, но отказа да влезе със Сам и Реми и спа в колата си. -      Защо ли предпочита така? - попита тя. -      Мисля, че се бои някой да не открадне гумите му или нещо такова. Спаха добре в стаята си на втория етаж, а на следващата сутрин, когато излязоха, Нурин също изглеждаше отпочинал. На втория ден Нурин се възползва от равния терен и увеличи скоростта. Караше здраво до късно следобед, когато слънцето увисна ниско над западния хоризонт и задачата му стана по-трудна. Малко след това обаче стигнаха до редици къщи, по-гъсти от тези в малките градчета, през които бяха минавали досега, а скоро се появиха и улици с тротоари. Накрая стигнаха до табела с надпис „Тараз” на кирилица и разбраха, че са навлезли в града. Нурин ги откара до хотел „Жамбил“ на улица „Толе Би”. Хотелът беше на четири етажа и приличаше малко на американска гимназия, ала когато влязоха вътре, откриха, че обзавеждането е много хубаво, както и дизайна на интериора. Народни казахстански черги бяха опънати върху под от мрамор с разноцветни жилки. Администраторът говореше френски и им обясни, че има и басейн, ресторант, салон за красота и пералня. Сам взе стая и за Нурин. Помоли администраторът да каже на Нурин, че може да записва на тяхна сметка престоя и храната си, докато двамата си свършат работата. Попита също дали има безопасно място за съхранение на колата. Договорките зарадваха Нурин. Той прегърна Сам, поклони се дълбоко на Реми и излезе, за да прибере колата в оградения паркинг. Администраторът им съобщи, че екипировката им е пристигнала и в момента я носят в стаята им. Беше пет часът и оставаха оше около три часа до залез, така че Сам и Реми помолиха администратора да ги упъти към пазара за храна. Мьжът им го отбеляза на една карта на града, благодариха му и поеха пеш, за да разгледат града, преди да се стъмни. Сам си сложи шапка и тъмни очила, както и Реми, която си сложи и шал на главата. Стигнаха лесно до пазара и се заразхождаха между масите и буретата с плодове и зеленчуци, печива и вино, като се преструваха, че разглеждат стоките, а всъщност оглеждаха самото място и посетителите му. Реми каза: - Сам, мислиш ли, че тук е било онова укрепление? -      Сьмнявам се. Мястото е твьрде ниско. Ако ще строиш укрепление, искаш да използваш всичко, което би ти дало предимство - височина, трудни подстъпи, вода. Мисля, че през трийсетте години на двайсети век археолозите са открити нещо тук, но не е било укрепление. -      И аз така мисля - съгласи се Реми. - По-добре да се обадим на Албрехт и Селма. Двамата продължиха разходката си с равномерен ход и лека-полека се върнаха откъдето бяха тръгнали. Не спираха да се оглеждат иззад слънчевите си очила и внезапно Реми каза: - Лоши новини на два часа! Трима мъже с панталони каки, ризи, ботуши и бейзболни шапки седяха на една открита маса с по едно питие пред себе си. Приличаха на работници. - Кои са тези? - попита Сам. - Част от гардовете на Поляков. Ниският с русата коса е един от четиримата, които ме откараха в Нижни в онова буре. А онзи, много високият, го видях през нощта, когато избягахме. -      Предполагам, било е неизбежно да пристигнат преди нас - каза Сам с въздишка. - Дали са ни видели? -      Едва ли. С нищо не го показват, а и никой от тях не ми прилича на човек, който ще се престори, че не ни вижда, за да ни заблуди. По-скоро биха хукнали веднага след нас. Върнаха се в хотела по заобиколен път, като от време на време спираха, за да проверят дали някой не ги следи. Когато стигнаха до стаята си, отвориха пакета с мобилния телефон на Реми, включиха го да се зарежда, почакаха и се обалиха в Лa Джола. Отговори им мъжки глас. -      Ало? - Здрасти. Албрехт! Ние сме. - В Тараз ли сте вече? -      Да. Наехме шофьор да ни докара, но не говори английски. -      А какво говори? -      Казахстански и малко руски. -      Нормално. Кажете ми какво става. -      Току-що се върнахме от пазара, където според историците е бил древният Тараз. Видяхме четирима от бандитите на Поляков пред едно кафене. Не мислим, че са ни видели. Също така не мислим, че пазарът е нашето място. Твърде ниско е, за да е бил укрепление. А и не се намира на река. Може би из града има извори или кладенци, но не сме ги видели. Албрехт зачатка по клавиатурата. - Дайте ми секунда, за да се ориентирам по компютърната карта. Така... Хм, мисля, че сте прави. Според старите китайски извори петстотин души са се трудили две години, за да построят укреплението. Китайците са били във война с хунну. Така са наричали хуните. Хунският водач Джиджи е очаквал вражеска армия от около триста хиляди души, така че укреплението трябвало да бъде много здраво - нависоко, с достъп до вода. Знаем, че стените са били високи, защото когато китайците пристигнали, видели, че могат да ги преодолеят, само ако натрупат пръст под стената, по която да се покатерят. Битката била свирепа и дори съпругите на Джиджи стреляли от бойниците. Китайците обаче преодолели защитата и спечелили битката. Тъй че руините под пазара по-вероятно са жилища или гробище. -      А какво би представлявал гробът на Мунджук? - попита Реми. - Какво да търсим? -      Изпращам ви снимки на всички известни погребения на раннохунски владетели и воини в Монголия. Погребвали са ги под могили. Обикновено има погребална камера от камъни, а отгоре се наслояват камък, почва и трупи от сибирска лиственица. -      Прилича на това, което открихме във Франция. Беше от дървени трупи, измазани с хоросан. -      Търсете релефни форми, които е възможно да са били могили. Навярно са били подравнени или умишлено, или от времето, климата и реката. Но няма как Мунджук да е в укреплението. Било е унищожено триста години преди неговото време. Помнете, търсим вожд, умрял по време на нашествията към Европа. Ако пазарът се намира над гробищен комплекс, гробът на Мунджук би бил сред последните там. Реми каза: -      Има ли начин да разберем как смъртта на този вожд се е отразила на сина му Атила? -      Знаем доста неща - каза Албрехт. - Мунджук е бил погребан през 418 г. Атила е роден през 406 г., тъй че е бил на дванайсет, когато е умрял баща му и чичо му Руга е станал вожл. Понякога си мисля, че може би още от това поколение вождовете са били двама - че Руга и Мунджук са споделяли властта, както Атила и Бледа по-късно. Мунджук загинал, точно когато хуните били на границата на грандиозен исторически скок. Великото преселение и завоюването на по-голямата част от Азия и Европа вече е било започнало. Знаем, че около 370 г. вече са имали контакт с римляните покрай Дунав, така че тялото на Мунджук е било върнато в родината му само за погребението. Атила навярно е пристъствал, а после се е върнал на запад. По онова време младите принцове били изпращани в Рим за няколко години, за да бъдат насърчени семействата им да подписват споразумения с Рим. На свой ред римляни са били изпращани като заложници в съседни царства. Когато бащата на Атила умрял, младият принц станал много подходящ за заложник и го изпратили в Рим. - Сигурно е било тежко преживяване за дванайсетгодишно момче - предположи Реми. - Несъмнено! Или преди, или по време на пътуването дотам Атила успял да научи латински, който за хуните бил езикът на войниците и го смятали за полезно знание за член на управляващия род. По-късно латинският му помогнал да общува със съюзници и поданици от стотици племена, както и с емисари на империята. Атила се е срещнал с мнозина римски аристократи, разбрал е как управляват и несъмнено е научил много и за римската армия. - Албрехт направи пауза. - Май малко се отплеснах, а? Трябва да открием гробницата на Мунджук. Имате ли представа как да го направим? - На първо място, внимателно - отговори Сам. - Намираме се в страна, чийто език не познаваме, а в този град малцина говорят нашия. Знаем, че тук действат антиамерикански групи. Току-що се връщаме от вероятното място, но е толкова претъпкано, че едва има къде човек да застане, камо ли да копае. Проблемът е, че Поляков и другарчетата му като нищо ще ни изпреварят, ще претопят намерените съкровища и ще ги обърнат в пари. Мисията ни е нещо като „спасителна” археология. Или се възползваме от шанса си сега, или може и да не получим друг. Това е последното съкровище, което Атила казва, че трябва да намерим, за да стигнем до гробницата му. - Знам - каза Албрехт. - Но нито едно съкровище не струва човешки живот, колкото и да е ценно. - Съгласен съм - отвърна Сам. - Вече насилихме късмета си твърде много. Но мисля, че има начин да го сторим още веднъж. 27. Тараз, Казахстан Същата вечер Сам отиде до стаята на Нурин и го покани на вечеря. Успя да го направи със смесица от пантомима и жестове, а накрая отиде до асансьора и даде знак на младежа да го последва. Когато Сам въведе Нурин в стаята им, Реми му подаде менюто на румсървиса. Помолиха го да направи поръчката по телефона. Бяха нарисували на лист хартия различни животни и зеленчуци. Той схвана и изпълни. Докато чакаха вечерята, Реми взе от масичката за кафе едно списание и му показа снимки на модерна казахстанска жена с обувки с плоска подметка, свободна рокля и покрита с хиджаб коса. Посочи към нещо, което приличаше на адреса на магазина, в който се продаваха тези дрехи. Показа му и реклама на магазин за бебешки консумативи и отново му посочи адреса. По-късно, когато се нахраниха, тя извади една тетрадка и му показа няколко картинки, нарисувани от Сам. Бяха ясни и точни, точно като от инженер като Сам, с числа, които показваха размерите. Първите картинки бяха на машиностроител, който оразмерява и оформя резбата на няколко тръби, за да мотат да се свържат една с друга. Сам извади металните тръби и ги показа на Нурин. Последва диаграма на голяма дървена кутия с посочени размери и мъж, който я боядисва в черно. Нурин огледа картинките и диаграмата. После Реми му подаде няколко хиляди тенге. Нурин прие задачата с удоволствие - навярно не му cе cтоеше затворен цяла седмица в xoтела, докато Сам и Реми ги няма. Сам и Реми се надяваха, че ще успее да изпълни зapъките им точно. Една сутрин два дни по-късно модерно облечена по казахстанската мода жена и съпругът ѝ с добре ушит бизнес костюм се разхождаха по улиците на града и бутаха голяма старомремска бебешка количка. Понеже беше топъл летен ден, върху количката беше метнат копринен шал, който пазеше бебето oт праха и слънцето. Двойката пое през пазара и мина покрай всяка сергия и дюкян. Прекосяваха всеки коридор между търговците от начало до край, обръщаха се и тръгваха по следващия. Бебето в количката беше изумително кротко. Проплака само ведпьж, когато майка му посегна под копринения шал, за дa оправи одеалцето. Тя посегна отново и го потупа и след около минута детето спря да плаче и отново заспа. Мъжът и жената разговаряха рядко, винаги много тихо, на френски или немски. Обходиха целия пазар и си тръгнаха. Обходиха и няколко пресечки около пазара и се върнаха в хотел „Жамбиз". С лед няколко минути Нурин излезе от оградения паркинг, cгъна количката и я сложи в багажника на колата. Двойката тръгна към стаята си в хотела. Ако някой се бе вгледал, би забелязал, че жената носи лаптоп, а мъжът магнитомер, увит в бебешко одеало. В стаята Сам и Реми пренесоха през лаптопа данните от магнитомера в магнита карта на централния таразки пазар. Изпратиха я на Селма и Албрехт в Ла Джола. После слязоха в ресторанта на хотела за обяд. В казахстанското меню преобладаваше месото. Сам и Реми успяха дa се разминат с конското месо, конската наденица, овчия мозък и кюрдака, ястие от смесените вътрешности на няколко животнн. Вместо това си поръчаха шишчета с нещо, което решиха, че е пилешко, както и тандир нан, вид хляб, и останаха много доволни. Когато се върнаха в стаята си, новият телефон на Реми завибрира. -      Ало? -      Здрасти. Реми! Селма е. И двамата ли сте там? -      Здрасти, Селма! Да, и двамата сме тук. - Много ми хареса идеята с ревящото бебе. Откъде го взехте? -      Намерих го в ютюб и го записах. Включих го веднъж и го изключих. - И Албрехт дойде. Става нетърпелив. - Добре - каза Реми. – Здрасти, Албрехт! - Здравей, Реми! Здравей, Сам! Постигнали сте невероятен успех. Картата е много добра. Не ви казах по-рано, но се боях, че Атила може да е имал предвид някакво гробище извън града. Ранните хуни в Азия са имали навика да подбират отдалечени долини за гробища. Ако се беше оказало така, можеше и никога да не намерим гробницата. Но за щастие, случаят не е такъв. -      Смяташ ли, че големият правоъгълник в средата на пазара може да е гробът на Мунджук? -      Забелязвам няколко форми - дълга стена, която в някакъв момент е била превърната в ред камъни, които човек би могъл да прекрачи, очертания на сгради и солидна правоъгълна каменна кутия. Сравних магнитните показтели с тези от Италия и Лозовите масиви в Унгария. Сравних и размерите на гробниците край Дунав с размерите на тази. Нямаме показалия за камерата във Франция и тази в Трансилвания, но настоящата отговаря на всички други, с чиито данни разполагаме. Същата магнитна аномалия. Подобно на тях, изглежда е кухо помещение, иначе магнитните показания щяха да са много по-силни. -      А успя ли да локализираш мястото точно? - Да. На третата си обиколка сте се движили отляво надясно. На четиристотин и седемнайсетия метър от този коридор в пазара сте подминали първата стена на криптата. На около два метра под повърхността е. На четиристотин двайсет и втория метър сте достигнали края на камерата. Реми попита: -      А знаем ли дали поначало е била под земята? - От тези данни няма как да разберем. Но камерата се намира под формите около нея, сякаш е била под земята по времето, когато те са били над нея. А и е единствената структура в този район, която пасва на това как са изглеждали хунските гробници от пети век. -      Имаш ли допълнителни въпроси към нас? - попита Реми. -      Докато обхождахте, забелязахте ли признаци земята наоколо да е била разравяна? -      Не - отвърна Сам. - Дори не знаем дали хората на Поляков търсят гробницата на Мунджук или само нас. -      Имате ли вече план? -      Работим по него - отвърна Сам. - Като стигнем донякъде, ще ти се обадим. Лека нощ! Сам и Реми отидоха в стаята на Нурин и разгледаха голямата дървена кутия, която бяха поръчали. Беше куб със страна метър и петдесет, а долната част се крепеше на шпилки и можеше да се маха. Сам обясни с жестове и сочене към часовника, че иска Нурин да ги откара до пазара и да им помогне да разположат кутията в един и трийсет след полунощ. Включи електронното оборудване да се зарежда и всички си легнаха. Сам и Реми се събудиха в един, облякоха се, опаковаха и прибраха в раниците оборудването си - компютър, бормашина с батерии, стоманени бургии, фенерчета, фибро-оптичния апарат и тръбите, и отидоха при Нурин. Той беше буден и готов за действие, а кутията, разглобена, вече се намираше в багажника. Откара ги до пазара и им помогна да пренесат екипировката до изоставеното място, което Сам и Реми си бяха избрали. Покривалата на сергиите си стояха, но самите сергии и дюкяни бяха празни. Магазините по края на пазара бяха заключени и със спуснати метални кепенци. По улиците оттатък магазините светеше по някоя светлинка, но това само караше пазарът да тъмнее още повече. Hурин помогна на Сам и Реми да сглобят кутията, след което Сам го потупа по ръката и му посочи колата. Нурин се отдалечи натам. Сам извали магнитомера, а Реми прикачи лаптопа към него. Разходиха се на няколко метра напред-назад, за да проверят точно къде се намира мястото, където магнитомерът отчита разлики в магнитните полета. Преместиха черната кутия точно над аномалията. Приличаше досущ на тезгях като тези на пазара. След това Сам повдигна подвижната част на кутията, за да пролази Реми вътре, а той прибра магнитомера в раницата и се мушна при съпругата си. Беше тясно, но Сам беше проектирал кутията, така че да има достатъчно място за нужните му движения. Прикрепи към бормашината дълга бургия, предназначена да преминава през дебели парчета дърво и започна да пробива. Земята на пазара беше най-вече фина песъчлива пръст, втърдена от хиляди стъпки. Сам лесно достигна до дълбочина около метър и двадетсет. Когато почти цялата бургия влезе в земята, той я отвинти и взе следващата, чиято резба позволяваше да се прикрепи към първата. Съедини двете, прикрепи ги кьм бормашината и продължи. На около метър и осемдесет достигна до по-твърд пласт. Сам издърпа внимателно съединените бургии, след което вкара твърдата фибро-оптична тръба в дупката. Образът се показа на лаптопа на Реми. В края откъм дъното имаше цветна видеокамера и ярка лампичка, тъй че образът беше много ясен. Реми донамести тръбата според картината. - Мисля, че имаме късмет. Стигнал си до върха на правоъгълника и или си пробил горната част на камъка, или си уцелил пролуката между два от тях. Следващият пласт прилича на дърво. Тя обърна екрана към него. -      И на мен ми прилича на дърво. Няма кора, така че може би са дебели летви, а не дънери. - Да се залавяме отново за работа тогава. Сам продължи да пробива. Дървото беше плътно и твърдо, но определено беше дърво, а не камък. Внимаваше, зашото нямаше резервни бургии. След около десет минути върхът на бургията рязко потъна на няколко сантиметра. - Пробихме дървото - заяви Сам. - Вътре сме! Разглоби бормашината и я остави настрана. Пуснаха оптичния апарат през новооформената дупка, а Реми наблюдаваше екрана. В дъното пространството рязко се разшири и образът се промени. -      Гробницата! - каза Реми. - Започвам да записвам. Сам с мъка се обърна в тясното пространство, за да наблюдава екрана. В дъното на стаята върху одър лежеше скелет. Беше облечен в пищни червени одежди с наметало, чифт високи ботуши и нещо на главата, което Сам и Реми за пръв път виждаха. Тази шапка или шлем - бе висока поне половин метър, оформена като тесен конус, със сложна златна плетеница, която се подаваше на пет-шест сантиметра пред челото. На колана висеше дълъг прав меч в ножница и кама, горе-долу наполовина толкова дълга. Премяната се крепеше от златни дискове, които обсипваха и останалата част от дрехата. Виждаха се доста оръжия, включително кръгъл шит с посребрена повърхност, лъкове и колчани, пълни със стрели - също нефритени и златни бижута, кутии от слонова кост, седла и юзди, украсени със злато. Сам и Реми настройваха апарата и образа на лаптопа в търсене на най-важната част от съкровището, думите на Атила. След двайсетина минути Реми промълви: -      Не видях нищо, което би могло да е послание, а ти? -      Не. Ще опитам нещо друго. - Сам издърпа апарата и зачовърка по него. Премахна твърдите тръби, в които беше оптичният кабел, а след това махна и удължението. Остана дългата черна изолирана оптична нишка. В далечния ѝ край беше заобления връх с мощната лампичка и камерата. Бавно и внимателно Сам вкара кабела в дупката. Многократно трябваше да го издърпва нагоре сантиметър-два, за да го изправи или да го усуче, така че да избегне някоя неравност. Накрая, след многобройни минути, върхът на кабела влезе в гробницата и се сви малко, така че виждаха идеално стените на каменната стая. - Чакай! Виждам нещо! - Ето! - възкликна Реми. - Ето го! Взе кабела от ръцете на Сам и го завъртя между палец и показалец, за да го насочи. Посланието беше поредица от дълбоки прорези в каменната стена, направени с нож. „Его Атила филиус Мунджуки...“ Надписът продължаваше - Реми се увери, че е записала всяка частица от него, изпрати го на Селма, после го копира и на харддиска на лаптопа, извади харддиска и го пусна в дълбокия страничен джоб на панталона на Сам. Започнаха да разглобяват екипировката си и да я прибират в раниците. Тъкмо понечиха да отворят подвижния панел на кутията, когато Сам спря. -      Чакай! - прошепна той. - Чувам нещо. Стъпки! Реми затвори лаптопа, изключи лампичката на оптичния кабел и го извади от дупката, а Сам го прибра заедно с бормашината и бургиите. Реми прибра лаптопа. Заслушаха се. Реми се наведе ниско над земята и се опита да надникне през отвора на ръба на кутията. - Мъже са. Петима... не, шестима. Идват точно насам. Стъпките станаха по-силни, както и гласовете на мъжете. Някой се засмя - силно и весело. Издрънча бутилка, хвърлена в празен стоманен варел. Сам и Реми все така не помръдваха и почти не смееха да дишат. Стъпките се чуваха толкова близо, че на Реми ѝ се струеше, че М оже да отличи всеки от мъжете. Един от тях сякаш имаше камък на подметката, защото току провлачваше крак, за да измъкне камъка изпод него.подвикна на приятелите си, докато се отдалечаваха. Последва проскърцване. Мъжът беше седнал на кутията. Свали си обувката и докато я тръскаше, за да извади камъка, шпилките проскърцаха отново. Обу се, завърза обувката и изтича след приятелите си. Реми най-после издиша и се подпря на Сам. Поседяха неподвижни няколко минути и тя отноно поледна навън. - Чисто е! Изпълзяха от кутията и я разглобиха. Сам извади еднa запушалка от фибро-оптичния апарат, вкара я на няколко сантиметра в дупката, отгоре допълни с пръст, след което стъпи няколко пъти върху мястото, та да го заравни. Двамата с Реми се oтправиха към края на пазара, понесли частите на кутията. Чуха как пали кола. Пристъпиха в сенките на една стена и изчакаха колата да спре до тях с изключени фароне. Нурин излезе и отвори багажника. Поставиха вътре разглобената кутия, а след нея и раниците. Качиха се в колата и поеха към хотела. Сам се обади по телефона. -      Сам? - Да. aз съм. При вас е около пет следобед, нали? - Да. А при нас е пет сутринта. -      Реми току-що ти изпрати записа от вътрешността на гробницата, включително и посланието. - Получихме го и е невероятно. Давам ви Албрехт. - Сам! Онези другите знаят ли кьде е гробницата? - Не. Когато ги видяхме, сякаш чакаха нещо, а не търсеха. Просто седяха на маса в едно кафене. - Тогава ви умолявам да не разкопавате нищо. Не е толкова важно ние да отворим гробницата на Мунджук, а ако опитате, може и двамата да зaгинете. Щом пристигнем, ще изпратя писмо и магнитната карта с локацията на Тapaзкия университет и на представители на правителството. Страната ужасно много се гордее с културното си наследство и заслужават това повече от нас. - Когато пристигнете къде? Тук? - В Рим, Сам. В Рим! - Какво? - Ето какво пише в посланието: „Аз съм Атила, син на Мунджук. Баща ми е мъртъв и ще ме изпратят при римляните, за да заздравят мира с тях, но един ден Рим ще е мой. Тук ще намерите баща ми, но мен ще погребат в Рим, гост на дъщеря на Флавиите.“ -      Това дава ли ти идея за точно местоположение? - Да, абсолютно! - отвърна развълнувано Адбрехт. - Бил съм там! Селма се включи. -      Сам? Вече съм уредила полета ви. Чартърният самолет ше ви чака на летище Тараз днес по обед. Изключително скъпо е, но ще ви откара до Рим, където ще ви чакаме. Ще сме отседнали в Гранд хотел “Сейнт Реджис“. Реми каза: - Ще се опитаме да го вместим в наситената си програма. Чао, Селма! Ще се видим там. Нурин ги остави пред хотела и върна колата в гаража. Сам и Реми се качиха в стаята си. Отвориха вратата и останаха вцепенени на прага. Стаята беше старателно претърсена. Матраците и рамките на леглата бяха подпрени на стената, а всички чекмеджета от шкафчетата - подредени в спретнати купчинки. Столовете бяха обърнати с краката нагоре. Всички възглавници бяха разрязани. Кърпите от шкафчетата сега висяха върху завесата на душа. Чергата стоеше навита до една от стените. Реми каза: - Изразът „преобърнаха ни стаята” няма да върви в случая, нали? Това е най-културният взлом, на който сме попадали. -      Професионалисти са. Били са тихи, за да не разберат нищо останалите гости и служителите. - Какво ще правим? Внезапно Сам възкликна: - Нурин! O, не! Затвориха вратата и побързаха към стаята на Нурин. Почукаха, но никой не отговори. Изтичаха навън, към задната част на сградата. Зърнаха го още отдалеч заедно с двама от хората на Поляков. Единият го държеше на мушка, а друтият го удряше. Нурин се беше сгънал на две и се опитваше с ръце да предпази главата си. Сам и Реми приближиха тихо, като се надяваха, че стенанията на Нурин ще заглушат стъпките им. У дома се бяха подготвяли с години за всякакви неприятни ситуации, за които можеха да се сетят. Знаеха, че най-сериозният риск ceга е мъжът с оръжието и че трябва да го атакуват едновременно. Щом приближи достатъчно, Реми се хвърли напред. Тя наклони лаптопа в ръцете си, така че острият му ръб да улучи мъжа по главата. В последния миг мъжът чу или долови движението на Реми. Обърна се и компютърът го халоса право във веждата Лаптопът продължи траекторията си надолу и счупи носа му. Междувременно мощният юмрук на Сам строши две от ребрата му и го накара да се превие одве. Сам сграбчи дланта с пистолета и усука ръката на мъжа зад гърба му, след това едновременно го заби в колата с лицето напред и изтръгна оръжието. Другият се отдръпна от Нурин с вдигнати ръце, ала младият шофьор се оттласна от колата с крака и заби глава в слънчевия му сплит, подобно на защитник от американския футбол, като го блъсна в стената на хотела. Онзи се свлече на асфалта, стиснал гръдния си кош, и запъшка. Нурин добави ритник в лицето му. Сам бързо изтича при Нурин и го избута по-далеч, като клатеше глава. -      Не, Нурин! Моля те! Не искаме да убиваме никого! Тонът на Сам поуспокои Нурин и като че ли го върна към обичайното му спокойствие. Той кимна, облегна се на колата и докосна окървавената си уста. Сам посочи към двамата руснаци и описа с жест, че иска да ги върже. Шофьорът извади от багажника силиконово въже. Сам върза ръцете и краката им едни за други, а после натъпка устите им с парцали и ги прикрепи с лепенки. Отвори шофьорската врата и побутна Нурин към нея. - Трябва да тръгваме веднага. Моля те, карай! Нурин запали колата и ги погледна, още замаян от побоя и несигурен дали е разбрал точно какво иска Сам от него. Двамата се качиха и Реми отвори лаптопа. - Изумително колко са здрави тези машинки - промърмори тя, докато пишеше „летище“ в търсачката. Появи се голяма цветна снимка на голямо летище - приличаше на Хийтроу, с разнообразни самолети един до друг на терминала. Тя потупа по рамото Нурин и наклони монитора към него. След това увереността му се възвърна и той бързо пое към летище „Тараз“, на югозападния край на града. Почти цялото движение беше към града - работници, търговци и хора от провинцията. Реми продължаваше да пише в търсачката. Намери карта на южен Казахстан, после нагласи екрана, така че да показва маршрута от Тараз до Алмати. Когато Нурин достигна летището, тя му го показа. Посочи картата и каза: - Връщай се у дома в Алмати, Нурин! - А после посочи себе си, Сам и накрая летището. - Ние си заминаваме. Описа с ръка излитането на самолет. Сам извади всичките тенге от портфейла и джобовете си, после почти всичките си американски пари, подаде ги на Нурин и го потупа по рамото. - Благодаря ти, Нурин! Ти си смел мъж. Сега се връщай в Алмати, преди някой да открие двамата руснаци. С Реми излязоха от колата, махнаха на Нурин и влязоха в летището. Реми спря, когато Сам отиде на гишето, и се върна до входа, за да погледне навън. Нурин излизаше от паркинга. Щом стигна завоя за магистралата, си сложи слънчевите очи и свърна на изток към Алмати. В късния следобед Сергей Поляков слезе от самолета в Тараз. Мразеше да напуска Нижни Новгород - не беше толкова млад вече, а и беше достатъчно богат. С удоволствие би отишъл с Ирена в Париж, Барселона или Милано, но не му се идваше в това забравено от Бога място, до което на всичкото отгоре пътува едно денонощие И ето го - насред купчина писък и скали. Преди да замине, разбра само, че Сам и Реми Фарго са били забелязани в Тараз. Не можеше да повярва, че продължават търсенето, сякаш нищо не им се е случило. Знаеше, че американците често искат помощ и дори физическа подкрепа от различни свои съюзници и от властите. Но да идват тук си беше чиста лудост. Сам Фарго току-що беше спасил жена си от Поляков и го беше принудил да изгори собствената си кьша. Не бяха ли чували за отмъщение? След като руските полицаи претърсиха останките от дома на Поляков, заключиха, че химическата струкура на пепелта в мазето им е непозната. Поляков се надяваше да нямат нужното търпение, за да я анализират. Знаеше как руските служби на реда могат да измислят на непозната субстанция химическо съдържание, дори по-страшно от реалното. Затова не позволи субстанцията да остане непозната. В показанията си беше описал бъркотията като остатъци от различни медицински химически съединения, по които е работил в лабораторията си, за да създава животоспасяващи лекарства. Биха открили двата коня на дъщерите му невредими, на едно поле на двайсет и пет километра от къщата, така че тази част мина добре. Но не можеше да се примири с мисълта, че Фарго му причиниха толкова големи щети, а и на всичкото отгоре, очевидно не се опасяваха, чс могат за втори път да попаднат в ръцете му. Но грешаха! От дни четирима от хората му оглеждаха града за тях, а екип, нает от нефтена платформа, разкопаваше хълмовете за гробницата на бащата на Атила. Двама от хората му го посрещнаха на летището. Русият участваше в отвличането на Реми Фарго, последното адекватно действие на служителите му, което си спомняше. - Някакви новини? - попита Полякои. -      Бяха тук - каза русият. - „Бяха“ ли? А сега кьде са? - Излетяха преди два часа. - Закъде? - За Одеса. - Одеса? Това не е крайната им спирка. Там само ще презаредят. - Той нистинктивно погледна към тавана на летището. Трябва да измисли начин да разбере накъде ще летят след това. -      Ето! - посочи русият. Данил и Лев идват. Те претърсваха хотелската им стая. Сигурно са открили нещо. Двамата споменати се измъкнаха от таксито и забързаха към шефа си. Лицето на единият беше подуто, а другият едвам ходеше. И без да разговаря с тях, Полякон разбра какво е станало. Беше облекчение да летят отново. Сам и Реми лежаха с отпуснати назад облегалки и вдигнати крака в големите кожени седалки. Когато частният самолет се приземи в Одеса, Сам впери поглед през прозореца, докато екипът на земята поставяше клинове под колелетата на машината и прикачаха към нея маркучи, за да я презаредят. Набра номера на Тибор Лазар в Унгария. -      Сам? - Да. -      Как върви търсенето? -      Приключихме. Подробностите ще ги оставим на друг път. Помниш ли онази сутрин в колата към Будапеща, когато всички се съгласихме да си партнираме? - Разбира се! -      Време е да го направим още веднъж. Разчетохме петото желание - каза Сам. - Ще открием и ще отворим гробницата на Атила. - Еха! - възкликна Тибор. -      Ела в Рим - продължи Сам. Ще ти уредим стая в гранд-хотелел „Сейнт Реджис“. Може да доведеш и Януш и който дpyг пожелаеш. Само внимавай хopaтa на Бако да не те последват и никой да не разбере къде отиваш. - Ще доведа Януш, но ще оставя другите тук, за да ни предупредят, ако Бако или хората му се раздвижат. - Добре. Ела възможно най-бързо! - Тръгваме още довечера. Не бих пропуснал това за нищо на света, ако ще да трябва да ходя до Рим. Сам затвори. - Звучеше доста ентусиазиран - промърмори той. -      Без този ентусиазъм Албрехт, ти, аз щяхме да сме мъртви -      Вярно е - съгласи се Сам. Служителите на летището откачиха маркучите от частния самолет. - Май сме почти готови за последната част от пътуването. -      Аз със сигурност съм - заяви Реми. - Искам хубава гледка към Рим в хубав хотел с хубава баня и рокля, която да показва колко малко съм яла от Москва насам. И искам поне една нощ да спя, вместо да копая дупки. -      Всичко това звучи напълно постижимо. Само една последна дупка и приключваме. 28. Над Рим Самолетът на Сам и Реми не кацна на международното летище „Леонардо да Винчи-Фюмичино“. Вместо това слязохта на „Чампиано“, на петнайсет километра югоизточно от града. Багажът им се състоеше само от един лаптоп, така че бързо минаха през митницата. Много повече време им отне да се преборят с движението в Рим, докато стигнат до хотела. Той беше скромен отвън, но пищен отвътре, с луксозни зали, украсена с вази. Администраторът ги посрещна със съобщение от Албрехт Фишер да се качат в апартамента му на десетия етаж. Реми каза: -      Ще си купя дрехи, ще се изкъпя и тогава ше съм готова да се срещам с когото и да било. - Погледна към Сам, а той не продума - По-добре да купя и за теб. Приличаш на куче, ровило за кокал. - Достойно занимание за достойно създание, но по-добре да дойда с теб. Регистрираха се и помолиха администратора да им осигури шофьор, който да ги откара до най-добрите магазини за дрехи. И двамата си взеха ежедневни дрехи. Сам си купи и костюм, а Реми - котейлна рокля, обувки и дамска чанта. Взеха такси до хотела и се оттеглиха в апартамента си за час, преди да почукат на вратата на Албрехт. Албрехт отвори и по всичко личеше, че в апартамента има парти. В другия край на стаята Селма разнасяше поднос с ордьоври. Пийт и приятелката му и колежка в проучванията Уенди бяха бармани, а Тибор Лазар и брат му Януш седяха на дивана. Голямата маса в средата беше подготвена за вечеря. -      Сам! Реми! - почти се провикна Албрехт, все едно обявяваше присъствието им. - Добре дошли в скромното ни обиталище! Всички присъстващи се изправиха, обградиха ги и в ръцете им се озоваха чаши вино. Реми прошепна в ухото на Сам: -      Все едно сънувам! -      Наистина! - отвърна той. Седнаха на голямата маса. - Извинете, че закъсняхме - започна Сам. - Пристигнахме с дрехите, с които участвахме в сбиване. - Нямаме търпение да поговорим за гробницата - каза Селма. Албрехт искаше да ви изчакаме. Албрехт се изправи. -      Добре - каза Сам. - Давай! Ученият започна: -      Е, вярвам, че ще открием камерата с останките на Атила. Посланието му към нас, открилите петте гробници, беше много ясно. Иска да бъде погребан като гост на дъщеря на Флавиите. -      Кои са били Флавиите? - попита Сам. -      Веспасиан, Тит и Домициан, баща и двама синове, управлявали Рим от 69 г. до 96 г. Построили са Колизеума. Весиасиан станал император като на практика се появил в Рим начело на армия. Трудно било да се спори с него при това положение. Тит и Домициан го наследили. -      А защо Атила ще го е грижа за тях? -      Не съм сигурен. Били са силни императори и са управлявали почти в зенита на римската мощ. Първо те се опитали да превземат Дакия и да я превърнат в колония - било е близко до хунските територии, но се е случило чак след смъртта на Флавиите. - Значи не разполагаме с особено полезна информация - каза Реми. - Логическите връзки са сложни. Както всички знаем римлянинът, воювал срещу Атила при Шалон, се е казвал Флавий Аеций. Не е бил римски аристократ, а се е родил в днешна България. Още млад са го изпратили като заложник при чичото на Атила, Руга. С Атила са били приятели. Името може да ги е сближило. Може би за Атила е символизирало управляващата римска класа. -      Ти каза, че Атила също е бил заложник - каза Реми. -      Да. Чичо му Руга го изпратил в Рим, когато е бил на дванайсет, през 418 г. Живял е там поне две години. Станал свидетел на огромно охолство и огромна корупция, както и убийствени заговори. Разбрал, че за един завоевател Рим е най-голямата награда. Също така наблюдавал и изучавал привичките и стратегията на най-добрата армия в света - силите ѝ, методите ѝ, слабостите ѝ. Понеже идвал от войнствен народ, това навярно му е било най-интересно. -      А какво го е накарало да поиска да го погребат като римлянин? -      За него подобно погребение е било второстепенна цел. По-важното е било да е в Рим - знак, че го е спечелил, че го е завладял. -      А ти каза, че знаеш точно къде е искал да го погребат. -      Много е важен фактът, че ранноримските императори не са били погребвани, а кремирани. Ако Атила е искал погребение, като баща си, чичо си, брат си и другите си роднини, вьзможностите за избор са били ограничени. През почти цялата римска история е било незаконно да погребеш някого в рамките на града. - Как е станало тогава? - попита Тибор. -      Катакомбите. Ранните християни са вярвали вьв възкресението, така че са искали да бъдат погребвани Копаели тунели в покрайнините на града и погребвали xopaтa си там. Първите катакомби били тези на Домицила, дъщеря на Флавиите - племенница на Веспасиан и пьрва братовчедка на Тит и Домициан. Земята ѝ принадлежала. Подобно и на следващите четирийсет катакомби, тези били прокопани покрай един от големите пътища. - Колко време ще ни отнеме да открием катакомбите на Домицила? - попита Тибор. -      Не много - отвърна Албрехт. - Адресът е „Виа деле Сете Киезе“ № 282. Малко на запад от „Виа Ардеатина“ и Апийския път. -      Само това ли? Искаш да кажеш, че е просто на няколко метра под земята до някакъв път? -      Не точно. С Атила никога нищо не е просто. В катакомбите на Домицила има сто и петдесет хиляди тела. Петнайсет километра подземни проходи на четири нива. Всеки тунел е около два метра широк и два метра висок, а телата се намират в ниши в стените. Има слепи проходи и стаи, всяка с още ниши. Скалата се нарича туфа, мек вулканичен камък, който се втвърдява при досег с въздуха. Под цял Рим е. Ако искаш да погребеш някого, трябва да намериш свободно място или да разшириш някой тунел, за да освободиш такова, а слел това да издълбаеш ниша и да поставиш починалия там. После да уплътниш мястото с каменна плоча. В нея да издълбаеш име, възраст и дата на смъртта. - Но защо Атила е избрал такава катакомба? - понита Реми. - И как изобщо е научил за тях? Албрехт рече: - До края на живота си ще се наложи да си обяснявам какво е правил Атила и защо. Рим е бил най-прочутото място в света. Хората постоянно говорили за него. Атила е бил научен да се възхищава на Флавиите, двама от които историците са включили в групата на „петимата добри императори”. Мнозина от Флавиите са били погребвани в най-старата част на тези катакомби. Знаел е също, че има риск да осквернят и плячкосат гроба му. Знаем, че е оставил изключително стриктни разпоредби относно гроба си. Знаем, че е бил много лукав. Рим е бил пълен с хора от всяка част на империята и Атила е знаел, че малка група хуни няма да изглежда подозрително, за да успеят да влязат в катакомба извън границите на града. Да скрие гроба си сред тези на сто и петдесет хиляди християни, които не притежават почти нищо, звучи точно като нещо, което Атила би сторил. А и той самият ни казва, че го е сторил. - Да, но тогава е бил на дванайсет. - Знаем, че хората, подценили Атила, обикновено са загивали. А и има друга причина да вярваме на младия Атила. - Каква? - Атила е бил избран за заложник, не по-големият му брат Бледа и не някой друг. Това е бил най-добрият шанс на Руга да има шпионин в най-важния владетелски двор в света. Също така е било възможност за римляните да установят връзка с младежа, за когото са вярвали, че един ден ще предвожда хуните. И двете страни са били на едно мнение кой ще е - дванайсетгодишният Атила. - Добре - каза Сам. - Знаем къде е гробницата и всички от екипа ни са тук. Да планираме как ще стигнем до нея. - Искам всички да сме там, когато я открием - каза Реми. - Дори ако сме закъснели с хиляда и петстотин години и някой е ограбил гробницата, всички ще последваме инструкциите му до последната буква. - Реми е права, че гробницата може и да е плячкосана. Някои от катакомбите са попаднали под ударите на вестготи, ломбарди и средновековни иманяри. Може и нищо да не открием. Но катакомбите на Домицила са най-запазени. Сам попита: - А как стоят нещата според закона? Селма отвърна: - Поинтересували сме се. До девети век римляните вече са изоставили катакомбите на Домицила и са забравили, че съществува. През 1873 г. катакомбите били преоткрити. Понеже по-голямата част от тях е било раннохристиянско гробище, е преминало към Католическата църква. През 2007 г папата назначава за администратори Мисионерите на светото слово, специално създадена за целта организация от свещеници и монаси. В момента са отворили за публиката около километър и половина, но се отнасят добре към проекти за проучване, картографиране и фотографиране на останалата част за исторически цели. Определено е най-големият и най-стар комплекс и в него още лежат костите на хиляди хора, погребани там. Обадихме се на капитан Боярди от Тутела Патримонио Културале. Съгласи се не само да ни осигури ескорт, но и да се застъпи за нас пред Мисионерите. Ще им разкаже как сте оставили съкровището от Мантуа на властите. -      Чудесно! - възкликна Реми. - Той ни е нужен на наша страна. -      Обади се преди известно време и поиска да говори с някой от вас двамата. Казах му, че работя за вас, и той поръча да предам, че ще е тук възможно най-скоро. Задействал е Министерството на културата да одобри проекта като съвместен. Всичко по-старо от 9 в. пр. Хр. или по-ново от 4 в. ще получи разрешение за износ към Щатите. Всичко друго се определя според случая. -      Щедри условия - отбеляза Сам. -      Хубаво ще е да имаме официална подкрепа - каза Албрехт. - Да проучваш катакомби е като пещерна експедиция. Подът е корав, гладък и относително равен и сух. Но оттатък публично достъпните райони не е много по-различен от този през четвърти век. Няма електричество. Всички мъртъвци ще са там, където са били в самото начало. Ще използваме каквото си носим и нищо няма да отнасяме със себе си. Това е петнайсеткилометров археологически обект. Картографираме и снимаме, но доколкото е по силите ни, не пипаме нищо. Трябва да сме много методични, внимателни и търпеливи, защото гробът на Атила със сигурност е скрит някак. Търсим едно от най-големите съкровища на Античния свят. Атила е започнал да планира погребението си на дванайсет и не е спрял до смъртта си - трийсет и пет години по-късно. Можем уверено да предположим, че трудно ще намерим гробницата. Сам се включи отново: - По-добре всички заедно да решим как ще действаме. Преди да слезем, нека всеки внимателно прецени възможностите си. Ако не мислите, че можете да ходите петнайсет километра по груба скала с раница на гръб, по-добре помнете, че отиването и връщането са трийсет километра. Ако сте дори малко клаустрофобични, по-добре си дайте ясна сметка за това още сега. Всеки в тази стая е заслужил да слезе. Но ще ни трябват и хора на повърхността, за да наглеждат автомобилите, както и всичко, което ще вземем оттам, да се оправят с властите и така нататък. Всички се спогледаха, но никой не продума. Накрая Селма рече: -      Ще съм по-ценна над земята. - Аз слизам! - заяви Тибор. -      И аз - добави Януш. -      Аз пък трябва да сляза - каза Албрехт. - Зная какво търсим. Сам и Реми също заявиха, че слизат. Уенди каза: - Оставам със Селма. -      Благодаря! - зарадва се Селма. - Започвах да се чудя сама ли ще ме оставите. -      И аз оставам - каза Пийт. Сам рече: -      Доколкото познавам Боярди, ще остави няколко от хората си с вас. Ако намерим съкровище, най-добре да го пази полицията. Така, а сега да планираме екипировката. Долу ще сме петима души. Боярди и още двама карабинери - осем. На всеки от нас ше му трябва ръчна количка. Колелетата трябва да са големи и гумени, като на малък велосипед. Така никои няма да носи трийсеткилограмова ранина и ще можем да товарим предметите при първия курс наобратно. - Ако не намеря колички, ще накарам някой да измайстори - каза Селма. - Кога мислиш, че ще сме готови? - Днес е четвъртък. Катакомбите са затворени за посетители всеки вторник. Ако дотогава се споразумеем с администраторите, вторникът е удобен ден. Някой почука на вратата и неколцина сервитьори им донесоха вечерята. Групичката се настани около масата и продължиха с плановете, докато вечеряха. Селма беше поръчала разнообразни ястия и вина - към тях морски дарове, телешко, агнешко, пилешко. Имаше паста и няколко вила салати. Десет минути след началото на вечерята се почука отново. Беше капитан Боярди, с тъмен цивилен костюм, вместо с черната си униформа. Сам го посрещна: -      Капитане! Радвам се, че успяхте да дойдете толкова бързо. -      Ако продължавате да спасявате живота на полицаи, ще продължаваме да се отзоваваме бързо. - Той прегърна здраво Сам и го тупна по гърба. - Радвам се да се видим пак, Сам! Целуна ръка на Реми и каза: - Реми, какво удоволствие е да те видя отново. Очите ми има на какво да се насладят след дългия път. - Моля, влезте и се присъединете кьм нас, капитане - отвърна мило Реми. - Хората ви с вас ли са? И те са добре дошли. - Не - рече капитанът. - Помните какви неприятности си навлякохме, заради това, че ни бяха забелязали. Този път се разделихме и си поделихме необходимите посещения по пътя. Аз си запазих иай-приятното. - Благодарим! - каза Сам. - Нека ви дадем нещо за ядене и пиене. Ако няма нищо по вкуса ви, ще поръчаме още. В хотел сме, все пак. -      Бих пийнал нещо газирано - каза той. - Ако нямате, ще пия вода. Имам още срещи тази вечер. Сам му подаде чаша джинджифилова бира и седнаха. Боярди продължи: - Министерството на културата одобри предложението ни за съвместен проект. Разрешиха и разкопки, осигуриха подкрепата и на Мисионерите на светото слово и изпратиха моя отряд за помощ. Кога започваме? - Ще ни се да е вторник, когато катакомбите са затворени за посетители. - Идеално! Предпочитам да не отделям хора за справяне с тълпи турист. - Как подсигурихте толкова бързо подкрепата на министерството? - Вие доброволно му предадохте първото съкровище и така показахте, че сте oтговорни и сериозни хора. Сражавахте се с престъпници, за да спасите карабинери и доказахте, че сте истински приятели на държавата, на историческата наука, а и мои. - Радвам се, че го сторихме - отговори Сам. - И този път ще помолим министерството да поеме попечителството над всичко открито. - Чудесно! Ще се подготвим да изпратим в Неапол всичко, каквото намерим. - Ще слезете ли с нас в катакомбите? - Разбира се! Заедно с още двамина. На входа ще имаме трима души с камиони и радиовръзка с римската полиция, както и с пост за първа помощ. - Благодаря! - каза Сам. - А ще бъдете ли готови за вторник? - Готови сме още утре. - Вторник ще е най-добре - каза Сам. - По кое време мислите, че трябва да започнем? - Четири сутринта. Движението по улиците в Рим е кошмарно от деня, в който убиват Цезар. Още чакаме да се оправи. 29. Под Рим Във вторник, в четири сутринта, членовете на експедицията се бяха събрали пред катакомбите на Домицила, на „Виа деле Сете Киезе“ № 282. Още не се беше развиделило, но мисионерът брат Паоло ги очакваше. Носеше кафяво монашеско расо, ала с очилатото си лице приличаше повече на бизнесмен - дори чорапите и обувките му подхождаха повече на такъв. Приличаше на офисен работник с хавлия за баня вместо костюм. Последваха го по тясно стълбище до предните порти на църква от четвърти век. Над земята се вижадха само покривът и един ред прозорци, а вътрешността изглеждаше много стара. Беше гола, повече реликва, отколкото място за богопочитане. Екипът докара екипировката си и брат Паоло им показа трите кораба на църквата, посочи им входа към катакомбите и ги остави да поемат надолу. На осмината изследователи им отне половин час да свалят количките си по първите три каменни стълбища, до нивото, откъдето щяха да започнат. В дните на подготовка лека-полека сведоха оборудването до най-основните неща - фенери, фотографска екипировка, инструменти, вода и храна. Всеки от изследователите прикрепи по едно фенерче към челото с еластична лента. Докато си проправяха път през първите тунели видяха празни ниши, няколко малки римски фрески, измазани или изрисувани върху скала или тухли, няколко празни стаи, предназначени за крипти. Имаше параклиси и изрисувани помещения, но по-голямата част oт тунелите бяха от лъскан, неукрасен камък туфа. Напредвайки, попадаха на все повече ниши с останки. Някои бяха запечатани и с големи камъни. Албрехт започна да изнася лекция. - Тук можем да се поотпуснем. Тези робове са oт 550 г. до 600 г., дълго след смъртта на Атила. Няма как да е в тунел, който по негово време още не е съществувал. Искаме дa стигнем до частите преди 453 г. Забележете, че на никои от камъните пред нишите не е изписана датата като число. В тази епоха римляните са използвали Юлианския календар, който започва през 45 г. пр. Хр. Годините не са били номерирани, а са именувани на двамата консули, поемащи властта на всеки първи януари. В годината на смъртта на Атила са се казвали Флавий Опилио и Йоханес Винкомал. Запомнете имената. Атила още е бил в лагера си при река Тиса, когато е умрял, значи е било твърде рано за война. Значи трябва да е умрял в някой от първите три месеца. Реми попита: -      А ще пише ли името му? - Почти със сигурност не, освен ако не е променено някак. Бил е много умен. Не би искал някои римлянин да открие гроба му. Но мисля, че е искал да бъде открит някой ден. - Определено ни даде всички насоки - каза Реми. - Накара ни да се придвижим от последното му съкровище към първото. Мисля, че е искал някой хун да свърши това и да използва богатствата, за да завладее света. Може би някой от потомците му. Явно никой от тримата му синове не е бил достоен за задачата и Атила го е знаел. - Започва да ми се струва, че сме пропуснали нещо, може би някаква улика кьм това да разпознаем гроба му сред останалите - промълви Реми. - Това също е част от изпитанието. Ще използваме каквото имаме - дата и възраст, и ще видим какво още може да открием. Катакомбите са били използвани между втори и седми век, така че ще е в някоя от по-ранните ниши. И предполагам, че ще има нещо, което случаен човек не би разпознал - може би някакъв езиков сигнал, нещо не на латински. -      Дано не го е направил твърде трудно за не-хуни. - Вярвам, че не е. Помисли през какво минахте със Сам. През цялото време ви показва какъв е бил. Накара ви да посетите всяко място, където животът му се е променял. Преведе ви от последнтие си дни, дните на най-голямата му мощ с неговата германска принцеса Илдико в лагера насред унгарските равнини, обграден от стотиците си хиляди фанатични последователи, чак до първите мигове на прохождането си като държавник. Сега знаем, че това начало не е било триумфално, а момент, когато осиротяло дванайсетгодишно момче е стояло край гроба на баща си, и е било готвено за заложник. Момче, което се е заклело да превземе Рим и да го погребат там. -      Но не е превзел Рим. -      Стигнал е до момента, когато е можел, но е избрал да запази това за друг ден. -      И е умрял, преди да се върне. - Да. Смъртта му е изненадала всички. В дългия период, докато е заравял плячкта си и е оставял тези послания, убеден съм, че не се е съмнявал в съдбата си - да завладее Рим и да се обяви за император. Когато отстъпва при река По през 452 г., е бил сигурен, че няма кой да го спре. Флавий Аеций, попречил му да разшири владенията си до атлантическия бряг, вече не е имал армия, с която да му се противопостави. Оказва се, че победата на Аеиий е последната победа на армията на Западната римска империя и мисля, че и Атила го е знаел. Мисля, че през късната пролет или ранното лято на 453 г. е щял да се върне и да атакува Рим. Но вместо това е умрял. Крачеха през мрачните катакомби, като си светеха само с челниците, освен когато оглеждаха с фенерчета някой надпис или снимаха. От края на групичката Сам се обади: - Четете всеки камък, който видите. Снимайте, за да си спомним после маршрута. Оставяха зад гърбовете си галерия след галерия. В един момент Тибор и Януш свърнаха в един страничен коридор и изтичаха обратно при групата, за да не я изагубят. Сам спря и им прошепна: -      И вие ли чухте нещо? Тибор рече: -      Приличаха на стъпки някъде в тъмното зад нас. И ти ли ги чу? Междувременно Реми питаше Албрехт: - Смяташ, че хората на Атила са слезли и са го поставили на мястото на по-ранно погребан човек? -      Точно така! Мисля, че са открили тунел или дори цяла част от катакомбите, достатъчно стара, за да не я посещава никой. Освободили са някоя ниша и са сторили нещо, което са правили и някои римски семейства - копали са по-дълбоко и са разширили много повече наличната ниша. Оставили са отвора малък, за да прилича на тези наоколо. Но ако съкровището е голямо, колкото очакваме, ще намерим много по-голямо помещение от досегашните. -      Трябва да помислим повече за това как да го открием - каза Реми. - Има ли някакъв фамилен символ, някаква игра на думи с името на Атила, някакъв прякор? -      Дори самото име е обект на спорове. Някои мислят, че името Атила има готски корени и значи „малък баща”, oт атил - баща, и ла - умалителна частица. Хуните са били с азиатска кръв и по-дребни от готите. Имаме и описанията на Приск, според които Атила е бил нисък. -      Приемаш ли тази версия? - включи се Тибор. - Не. Мисля, че противоречи на твърде много от информацията за него. Бил е харизматичен водач и абсолютен владетел на хората си - тиранин, ако щете, както и безмилостен воин. Понякога е използвал определени стратегии с цел да опази хората си, но понякога, ако такава е била целта му е запращал конницата си срещу силно укрепени позиции и е приемал огромните загуби като цена на победата. Не е бил човек, когото ще посмеят да нарекат „малкия баща“, и със сигурност сам не е използвал това име. -      А каква е твоята теория? -      Мисля, че хунският език е бил най-близо до този на дунавските прабългари. На този език „атила“ идва от „баща" и „земя“ и можем да си го преведем като „баща на земята“ или „баща на света“, вседържец. Подхожда на ролята на хунски предводител, който е трябвало да носи победи и благоденствие на народа си. Нищо в това значение не подсказва за влияния на западни гледни точки или езици. Групичката обходи първите три обещаващи галерии, но безрезултатно. Всички бяха отпреди 400 г. Имаше надписи, но нито един не съдържаше нужните елементи - правилните имена на консулите и възрастта четирийсет и седем, както и дата на смъртта в първите три месеца от г одината. Капитан Боярди попита: -      Защо предполагаме, че Атила казва истината за всичко това? Защо да не си постави фалшиво име, година и ден? Албрехт отвърна: -      Защото не отговаря на целта. Мислим, че е искал гробницата му да бъде открита от човек с нужната решителност, хитрост и неотклонност. Предвидил е богатствата за някой бъдещ лидер на хуните, който с тяхна помощ да владее света. Стигнаха до четвъртия район от списъка на Албрехт и Селма, където галериите се пресичаха като улици в подземен град. Хората от групичката четяха надписи и снимаха, както правеха вече часове наред и тогава, без особена изненада в гласа, Реми се обади в тъмнината: -      Мисля, че го открихме. Албрехт се закова на място. - Какво?! - обърна се той към нея. Реми стоеше до няколко ниши, скрити от камъни. Посочи една от тях и повтори: - Мисля, че това е Атила. Албрехт се приближи. Челникът му освети надписа пред Реми. Останалите също се скупчиха около тях. Албрехт зачете. - „Фиделис Милес“, което значи „верен воин“. „Обит дие анус Флавиус Опилио ет Йоханес Винкомалус вицесимо куинто Иануарий. XLVII.“ - Засмя се на глас и прегърна Реми през раменете. - Мисля, че си права! Всички започнаха да се тупат по гърбовете и да се прегръщат. Сам каза: - Нека се отдръпнем, та да снимаме камъка. Oтсега нататък ще документираме всяка стъпка, ще измерваме и ще снимаме всичко, преди да го докоснем. Албрехт ще ни ръководи. През следващите два часа усилено описваха камъка и внимателно го подготвяха за отстраняване. Накрая го махнаха. В нишата имаше скелет на хунскн воин от пети век, много подобен на тези, които Албрехт бе открил на полето в Сегед по-рано през лятото. - Този ще да е верният воин. По скелета висяха кожени панталони и туника. Носеше кама и дълъг, прав меч. Сам и Албрехт поставиха дъска под скелета, дрехите и оръжията му и внимателно го издърпаха с нея, а после с помощта на Януш и Тибор го поставиха в пластмасов контейнер, подобен на плосък ковчег. Отместиха контейнера. Албрехт и Сам заоглеждаха задната стена на нишата. Сам извади джобния си нож. - Може ли да пробвам нещо? - Разбира се! - отвърна Албрехт. - Би трябвало да е просто хоросан. Сам разчовърка стената и извади парче, дебело около три сантиметра. - Пласт хоросан, a зад него още скала. - Да го снимаме, преди да го премахнем – предложи Албрехт. Двамата със Сам отстъпиха встрани, а Реми снима. После внимателно се заеха да премахват парчетата и да ги оглеждат за боя или драскотини. Албрехт се наведе в отвора и впери поглед в парчето туфа, наместено зад хоросана. - Втори камък. О, да, това е! „Сепулкрум Суми Регис.“ Гробницата на Върховния вожд. „Магнус океанус“. Великият океан. „Рекс Хунорум“. Владетеля на хуните. Останалите заръкопляскаха, навярно най-силният шум в това място от хиляда години насам. Когато се поукротиха, Сам се приведе встрани към капитан Боярди. - Това ехо ли беше? Боярди се заслуша. - Да идем да проверим! - каза той и изключи челника си. Двамата се върнаха откъдето бяха дошли. Сам също беше изключил челника си. От време на време някой от тях се спираше, ослушваше се и продължаваше тихо напред. На втория завой стигнаха до по-голяма ниша, като за цяло семейство. Боярди включи челника, за да видят какво ги чака зад завоя. Чакаха ги четирима души, които изскочиха иззад ъгъла и се нахвърлиха отгоре им, като се опитваха да ги съборят. Тренировките по джудо на Сам си казаха думата. Той успя да повали първият нападател и да го обезвреди с удар в слънчевия сплит. Вторият се беше хвърлил на гърба му и не го пускаше. Сам се засили към стената и се извъртя, така че да я посрещне с гръб. Мъжът се свлече на пода. Капитан Боярди, разбира се, беше обучен в близък бой, а и бе по-висок и по-силен от своите двама противници. Повали единия с комбинация от удари в челюстта и корема и обезвреди втория със задушаващ хват. Сам приклекна да вземе фенерчето, изпуснато от Боярди, и видя две жени, свити в един тъмен ъгъл на нишата. Боярди извика нещо на италиански и като че ли ги уплаши. И двете вдигнаха ръце. - Не ви разбираме! - He стреляйте, капитане - каза Сам. Знам кои са. - Така ли? - Работят за компанията „Консолидейтед ентърпрайзис“ от Ню Йорк. - Откъде ги познавате? - попита Боярди. - Непрестанно следят мен и Реми. Уж са ловци на съкровища с търговска цел, но не съм убеден. - Зашо ще нападат карабинер? - Попитайте ги. Следваха ни, докато се гмуркахме в Луизиана, последваха ни и до Берлин, след това до Унгария. Не знам как са се измъкнали от ареста в Германия, но ще се обадя на капитан Клайн от берлинската полиция. - Натопихте ни! - възмути се младата жена с къса руса коса, която ги следваше в Берлин. - Разбира се, че свалиха обвиненията. Високият мъж с бръснатата глава се включи: - Държаха ни две седмици! Един от другите го скастри: - Мълчи, докато не повикаме адвокат. - Какво ви става на вас, американците? - зачуди се Боярди. - Само американски филми ли гледате? Никой друг по света няма нужда да му четат правата. Ако искате правен сьвет, ето ви един: не нападайте полицаи! Сам кимна. - Чудесен съвет, от опит го знам. Как изобщо стигнахте дотук? Жената с черната коса рече: - Последвахме ви. Влязохме в църквата, щом се уверихме, че сте слезли в катакомбите. Казахме на монаха, че сме от групата и че сме закъснели. Много беше услужлив. - Хитро! - каза Боярди. - Макар да е незаконно навлизане в територия с цел кражба на национални съкровища. - Какво ще правите? - попита плешивият. Боярди им махна да го последват: - Елате насам, ако искате да видите съкровище. Ще е най-голямата находка в живота ви. Сам и Боярди тръгнаха зад шестимата, за да не избягат, като ги насочваха към гроба на Атила. Когато сс върнаха, Януш, Тибор и двамата полицаи тъкмо поставяха втория камък на метър-два от входа. Сам погледна. Оттатък помещението бе много по-голямо, цяла стая. Таванът бе висок два метра и половина, а подът - метър и половина широк. Погребалната камера на Атила. Насред помещението, обграден от разхвърляни купчини златни монети, някога натъпкани във вече нзгнили чували и кошници, обграден от инкрустирани със скъпоценности мечове, колани, ками и украшения, се намираше железен ковчег с размери два метра и половина на метър и половина. Двамата редови карабинери останаха със арестуваните, а един по един Реми, Сам, Албрехт и Боярди се вмъкнаха в погребалната камера и се заеха да снимат и картографират всеки сантиметър от нея. След три часа започнаха да разместват предметите около ковчега. Прибраха ги в кутии, описаха ти и ги натовариха в осемте колички. Боярди пристъпи до арестантите, седнали на пода на тунела с умърлушени физиономии. -      Е, какво мислите? Блондинката сви рамене. - Радвам сс, че успях да го видя. Боярди отвърна: - Значи си любопитна и авантюрнстична душа. Аз също съм такъв. А останалите? Останалите петима закимаха и измърмориха някакво съгласие. -      Добре. Защото ще ви възложа една работа. Ще ви дам възможност да започнете да изплащате дълга си към народа на Италия. Може да ни помогнете да пренесем тези безценни артефакти на повърхостта. - Това не е законно! - каза плешивият. Не можете да ни карате да работим. Първо трябва да ни осъдите. - Добре. Този господин няма да работи. Прокурорът ще научи, че не е искал дa компенсира престъпленията си. Още не се разкайва. Сержант Балдаре, сложете му белезници. Останалите, какво да кажа на прокурора за вас? Всички останали приеха да работят. Плешивият се обади: - Чакайте! И аз ще помогна! Боярди кимна на сержанта, който му махна белезниците. - Предупреждавам ви, хората ми не са глупаци. Ще ви претърсим щателно, когато излезем на повърхността и ще сравним съдържанието на всички кутии със снимките. Ако нещо е залепнало случайно за вас, ви гарантирам живописен, старомоден италиански затвор. Ясно ли е? Всички казаха „да“. Час по-кьсно първите колички злато, скъпоценности и скъпи орьжия, принадлежали някога на покорени царе, си проправяха път по дългите коридори и стълбища към света, който не ги бе виждал от 453 г. Отне им пет дни внимателна и тежка работа да извадят съкровището на Атила. Горе, където Селма, Уенди, Пийт и тримата карабинери проверяваха и товареха артефактите, всичко вървеше гладко. Първият камион за Националния археологически музей в Неапол тръгна в три сутринта още през първата нощ, придружен от две цивилни полицейски коли. На негово място пристигна нов камион. Мисионерите на светото слово защитиха репутацията си и съобщиха публично само, че катакомбитс са обект на археологическо проучване и временно ще са затворени за посетители. На шестия ден екипът свали четири верижни лебедки и повдигна капака на железния ковчег. Вътре се показа сребърен ковчег, обграден от още съкровища - корони, скиптри, ками и личните символи на властта на десетки царе, принцове, вождове и ханове. Цял ден изпразваха ковчега и каталогизираха артефактите. На осмия ден екипът повдигна капака на сребърния ковчег. Старите легенди се оказаха верни - вътре имаше ковчег от чисто злато, обграден от скъпоценни камъни: смарагди, рубини, сапфири, гранати, нефрит, корал, лапис лазули, яспис, опал, кехлибар - скъпоценни камъни от всички краища на древния свят. В последния ден отвориха златния ковчег на Атила и откриха скелет на мъж, висок около метър и шейсет и пет, с туника от червена коприна и панталони в същия цвят, както и високи до коляното кожени ботуши и шапка, подплатена с козина. Държеше сложносъставен лък от рог, носеше кама и меч. От вътрешната страна на похлупака пишеше: „Открихте гробът на Атила, Върховен вожд на хуните. Щом стоиш пред мен, значи си смел и умен воин. Последното ми съкровище ще те направи богат и могъщ цар, но само времето, провалите и скръбта могат да те направят мъдър цар." 30. ГРАНД Хотел „Сейнт Редж и с“, Рим -      Моля всички да се подредят в три редици. Фотографът от „Ню Йорк Таймс“ ги подреди на местата им с много ръкомахане. На предния ред в средата седеше Албрехт, а от двете му страни - Селма и Уенди. На втория ред бяха Януш, Тибор и Пийт. А най отзад – Сам, Реми и капитан Боярди. Фотографът изщрака сложен фотоапаратен залп, съпроводен от светкавици. Репортерът от „Дер Шпигел" с удоволствие се възползваше от централното място на Албрехт Фишер. Представители на италианските „Джорнале ди Сицнилия“, „Ил Газетино“ от Венеция, „Ил Матино“ от Неапол, „Ил Месагеро“ от Рим, „Ил Ресто дел Карлино“ от Болоня и „Ла Национе" се бутаха взаимно, за да снимат изложената на показ частичка от величественото съкровище, наредена върху бял чаршаф на килима и обградена от високи, сериозни карабинери в парадни униформи. Те просто гледаха в една точка, сякаш короните, мечовете и скъпоценните камъни в краката им не съществуваха. След снимките започнаха интервютата. Сам и Реми се предвижиха към далечния край на конферентната зала, но репортери от „Льо Фигаро”, „Льо Монд“, „Дейли Телеграф” и „Гардиън” все пак ги настигнаха. Репортерката от “Гардиън“, жена на име Ан Дейд-Стантън, приклещи Сам. - Всички, с които съм говорила на четири очи твърдят, че вие сте водил поредицата експедиции и че през повечето време единствените участници сте били вие и съпругата ви. Това някакъв начин да избегнете данъчни задължения ли е, или някаква друга хитрост? - Всички, които са тук, са пътували, рискували и в някакъв момент са копали дупки. Някои помагаха, като проучваха, уреждаха пътуванията и екипировката. Други пък прекарваха повече време на терен. Но не съм водачът. Реми каза: - Със Сам считаме за свой водач в тази мистерия от древния свят професор Албрехт Фишер. Той е изучавал римската епоха през цялата си кариера. Обади ни се по телефона след първоначалното си откритие на едно поле в Унгария и ни помоли да отидем и да му помогнем. Отзовахме се. - Но вие сте световноизвестни приключенци и ловци на съкровища. А и доколкото разбрах, всички разходи са били ваши. -      С Албрехт Фишер и Тибор Лазар станахме пълноправни партньори от мига, в който открихме първата погребална камера в Унгария. Албрехт имаше най-много познания за историята и археологията на късната Римска империя. Тибор е роден в тази част на Унгария, кьдето Атила е построил укреплението си, така че можеше да ни осигури помощници, включително такива с нужното оборудване и превозни средства. Със Сам имаме малко опит с исторически проучвания и затова финансирахме част от заниманията. Всеки oт нас допринесе с каквото можеше и всички се възползвахме, в един или друг момент, от помощта и на други хора. - Точно така - съгласи се Сам. А междувременно културните министерства на няколко страни, където пътуванията ни отведоха – Унгария, Италия и Франция, ни оказаха съдействие, предложиха ни закрила, както и закрила на находките, така че да са на разположение на специалистите. Помогнаха ни и полицейските сили в Берлин и Москва. - Сам? - прошепна Селма. - Сайтът! - О, разбира се! - каза Сам. - Това е Селма Уондраш, главният ни специалист по проучванията. Селма обясни: -      Мислим да направим специален сайт, където да качим целия каталог с всички артефакти от петте съкровища и от гробницата на Атила. Ще има снимки на всички предмети, така както са били открити, както и в близък план в музейна среда. Ще има и секция с научни статии за тях. Възнамеряваме да подготвим и книга, под редакторството на професор Албрехт Фишер. Репортерите чинно записаха думите ѝ, а после се включиха в празнуването, което продължи до късно през нощта. Накрая капитан Боярди и хората му прибраха обратно мострите от съкровището и се приготвиха да си тръгват. - Сам, Реми - обърна се той към съпрузите Фарго, - утре новината ще е по всички големи вестници по света и затова трябва да пренесем последната част от съкровището в музея преди да излязат сутрешните броеве. - Време ли е да тръгваш? - попита Реми. -      Колкото повече чакаме, толкова повече рискуваме. Античните съкровища пленяват въображението на хората, а това не винаги е за добро. През 20-те години на миналия век гробницата на Тутанкамон е била изключително популярна. А кой е бил той в крайна сметка - богат тийнейджър, нищо повече. А сега става дума за Атила! - Капитан Боярди се усмихна, целуна ръка на Реми и разтърси ръката на Сам. - За мен беше невероятно удоволствие и най-голямото постижение в кариерата ми! -      За нас също - отвърна Реми. - Дано не си говорил сериозно, когато каза, че ще се оттегляш. - Няма да се оттегля преди вие да го направите. Искам да видя какво друго ще откриете. - Ще ти се обадим, когато сме наясно - засмя се Сам. Първо си трьгнаха карабинерите, а след тях репортерите и фотографите. Накрая останаха само Албрехт, Сам, Реми, Тибор, Януш, Селма, Пит и Уенди. Сам вдигна една лъжица и почука по чашата Всички замълчаха и погледнаха към него. - Беше страхотно парти! Сега с Реми отиваме да поспим. Ще се срещнем вън фоайето в девет часа сутринта с готов багаж. Наели сме шофьори да ни откарат до летището. Прибираме се у дома. Докато крачеха мързеливо към апартамента си, Реми се прозя: - Ще откараш всички до домовете им с частен самолет? Сам сви рамене. - Селма, Пийт и Уенди живеят с нас. Тибор и Януш ни спасиха живота по два пъти всеки, а Албрехт ни покани на страхотен лов на съкровища - заслужават го. А и са само две спирки допълнително. - Не искам да звуча като неблагодарна лигла, но отдавна не съм била насаме със съпруга си без лопата в ръка или стрелци по петите ни. Сам обгърна раменете ѝ с ръка, докато вървяха към асансьора. -      Права си. Радвам се, че съм се оженил за прекрасна жена като теб. Също така се радвам, че повечето престъпници стрелят толкова зле. Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. - Нямам търпение да стигнем вкъщи. - И аз никак не бих възразил да е час по-скоро. Сам отключи вратата на апартамента и влязоха. На следващата сутрин се срещнаха с останалите във фоайето и се качиха в наетите лимузини, които ги откараха до летите „Чампино” . Самолетът ги чакаше на пистата край малък частен терминал. Натовариха багажа и групичката се качи на борда. От Рим до Франфурт имаше само около осемстотин киломeтpa - там оставиха Албрехт. -      Е, дадохте ми храна за размисъл - каза той. - И за два живота не бих могьл да свърша с проучването на всичко открито. Благодаря на всички ви! До Сегед имаше още деветстотин километра. Когато се приземиха, Тибор и Януш Лазар се надигнаха от седалките и Тибор се обърна към Сам: -      Идваш ли? Сам хвана Реми за ръката и викна към останалите: -      Изчакайте ни, връщаме се след няколко минути! Реми изгледа изненадано Сам, но стана и двамата последваха братята Лазар. -      Тибор, Януш, дано скоро се видим пак - обърна се към тях Реми. - Винаги сте добре дошли в Ла Джола, имате телефонните ни номера и имейлите. Само се обадете. -      Може и да го направим някой ден, но няма да е сега - отвърна Тибор. - Ще поостанем у дома и ще си починем. Ще му ударим едно дълго лежане и само от време на време ще се надигаме от леглото, за да се присмеем на Арпад Бако. - Не знам каква част от съкровището ще получите - намеси се Сам. - По-голямата част, разбира се, ще остане в музея, но със сигурност ще получите милиони от продадените артефакти. - Ето! - засмя се Тибор. - Казах ви, че е добра идея да съм ви приятел. Четиримата влязоха в терминала. В другия край на чакалнята седеше мъж, който се стори познат на Реми. До него, върху количка за пренасяне на багаж имаше много голям пластмасов контейнер. Реми се зачуди: - Сам...? Мъжът сякаш я чу и се обърна. Реми се ококори и затича към него. Стигна до пластмасовия контейнер, погледна вътре, падна на колене и се разплака. - Добро момче! - промълви тя. Скочи на крака и се хвърли на врата на Сам. – О, Сам! Не мога да повярвам! - Реших, че заслужаваш подарък - отвърна той. - Но и Золтан заслужаваше награда, а доколкото разбрах, е искал само теб. Тибор, Януш и мъжът от кучкарника помогнаха на Сам да добута количката до самолета. В основата на стълбите Реми каза: -      Не може да го качим, затворен в тази кутия. Тя приклекна, отвори вратичката и Золтан излезе. Първо се показа черната муцуна, после - огромната глава, косматия врат и мускулестите рамене. Реми прегърна кучето. -      Добро момче! - прошепна тя. - Добро момче! Стани! Двамата заизкачваха стъпалата. Тибор помогна на Сам да качи контейнера и да го прикрепи с ремъци към един празен ред седалки. После се обърна към Сам и Реми: -      Скоро ще се видим пак, приятели! - и им махна за довиждане. Реми и Золтан влязоха в пътническия салон при останалите. Селма изгледа немската овчарка с недоверие. -      О, чудесно! - възкликна тя. - Сам най-накрая ти е кутил пони. -      Селма, това е Золтан - отвърна Реми. - Ела и му дай да подуши ръката ти. Няма нищо да ти направи. Селма протегна ръка и потупа Золтан по врата. -      ...освен ако не му кажа - продължи Реми. Селма рязко дръпна ръката си. а Пийт н Уенди не успяха да сдържат смеха си. -      Така като го гледам - отбеляза Пийт, - ако имаш път към Аляска, той може сам да ти дърпа шейната. -      Така, а сега е ваш ред - каза Реми. Золтан търпеливо остави Пийт и Уенди да го погалят. Реми седна до Сам и каза на Золтан „Седни!“. Кучето седна, а тя го почеса зад ушите. Наземния персонал приключи с презареждането и проверките преди полета и стюардесата затвори вратата на пилотската кабина. Сам отиде при контейнера и се върна с торба кучешки лакомства. -      Добра идея - засмя се Пийт. - Дават ни отсрочка, преди кучето да реши дали ще ни яде, или не. - Не се тревожи - отговори му Сам. - Золтан е по-възпитан от всички нас, взети заедно. Обучен е да разпознава кого изяжда и кого да пази. Реми прегърна нежно Золтан и му подаде няколко лакомства. Пилотьт запали двигателите и пасажерите пристегнаха коланите. Самолетът заманеврира по пистата. Золтан кротко си ядеше курабийката и се оглеждаше наляво и надясно. Самолетът стигна до края на пистата и се обърна срещу вятъра. Докато машината се издигаше, Реми държеше дланта си на гърба на Золтан, за да е спокоен. -      Не се тревожи, Золтан! С теб съм! - шепнеше му тя. Вибрациите и тракането спряха, самолетът се издигна и Золтан отпусна глава на килима и се приготви за дълъг полет Реми се наведе към Сам и прошепна: -      Обичам го! И теб също! Но това е... прекалено. Куче като него, с неговото обучение, струва колкото „Ролс Ройс“. -      „Ролс Ройсът” е страхотна машина, но не бих я заменил за живота ти. Сам се облегна назад, а Реми - на гърдите му. Золтан вдигна глава към тях, огледа помещението, легна и затвори очи. 31. Голдфиш Пойнт , Л а Джола Първи етаж Слънцето залязваше. Реми и Золтан излязоха на обичайния си вечерен крос по плажа. Откакто се върнаха от Европа, Реми посвети по-голяма част от времето си на Золтан. Искаше да му помогне по-лесно и бързо да свикне с тази част на света, която щеше да е в неговият дом оттук нататък. Засега Золтан като че ли харесваше Ла Джола и беше напълно спокоен и покорен. Когато Реми вървеше, вървеше и той. Когато тя тичаше - той не изоставаше. Днес тичаха до закътан плаж в южния край на Ла Джола, който всички наричаха „Детската лагуна“. Плажът и бетонният вълнолом бяха покрити с излежаващи се тюлени и морски лъвове. Реми знаеше, че Золтан не е виждал подобни животни в Унгария, но въпреки това не им обърна никакво внимание. Стигнаха до края на Детската лагуна и затичаха обратно по пътеката към Голдфиш пойнт, а после по зелената морава и покрай палмите в парка, към хотел „Валенсия“. Реми спря и се загледа в откриващата се пред очите ѝ гледка. Замисли сс какво невероятно място е Ла Джола. Името му означаваше „Бижуто” - напълно подходящо за това невероятно място. Двамата със Cам неслучайно избраха къщата да им е на Голдфиш пойнт, в северния край на малката област Ла Джола. Непосредствено до дома им започваше скалист бряг, с множество обливани от прибоя пещери. Мястото носеше името на златните рибки „гарибалди”, които се срещаха в тези води. Реми и Сам започнаха да проектират кьщата, след като шест години не бяха вдигали глава от работа в собствената им компанията за производство и продажба на аргоновия лазерен скенер, изобретен от Сам. След като продуктът се утвърди на пазара, получиха предложение да продадат компанията и патента за невероятна сума. Съгласиха се и след това не само можеха да си позволят голяма и скъпа къща, но и можеха да ѝ посветят нужното време и енергия. Къщата се простираше на сто и осемдесет квадратни метра в четири етажа, точно над Голдфиш пойнт. На най-горния етаж беше голямата спалня на Сам и Реми, две бани, два големи килера, малка кухня и всекидневна със стена от прозорци, които гледаха към океана. На третия етаж имаше четири спални за гости, основната кухня и трапезарията. Бяха решили вторият етаж да е фитнес-зала. Там имаше и басейн с изкуствено насрещно течение, катераческа стена и сто и осемдесет квадратни метра под от дървесина за фехтовката на Реми и джудото на Сам. Работните помещения се намираха в приземния етаж. Тук бяxa работните места на Сам, Реми и Селма плюс за още четирима души. Освен това имаше спални за гости и лаборатория, както и помещение за четириметровия соленоводен аквариум на Селма с колекцията ѝ от риби. Докато се прибираше, Реми забеляза две непознати яхти оттатък заливчето. Седяха на котва на около километър от брега. Бяха толкова близо, че изглеждаше, сякаш почти се докосват. И двете яхти бяха големи, бързи съдове. Реми бе виждала европейски знаметиности да наемат за пътуванията си в Средиземно море подобни яхти. Те развиваха скорост до шейсет морски възела, но някои бяха и по-бързи. Беше виждала няколко такива в пристанището на Сан Диего. Знаеше, че са изключително скъпи и по-подходяши за пътувания между гръцките острови или около френската Ривиера, а не за преходи в Тихия океан. Двамата със Золтан подминаха хотела и се упътиха нагоре по улицата към залесеното плато и дома им. Къщата беше кацнала на склона, а огромните ѝ прозорци гледаха към океана. Ярките ѝ светлини сякаш още отсега топлеха и приласкаваха Реми. Сам беше измайсторил и инсталирал система от сензори, които по здрач автоматично включваха няколко лампи на всеки етаж. Вътрешните стени бяха малко и по-голямата част от къщата сс озаряваше от златиста светлина. Реми тичаше нагоре по улицата - най-изнурителната част от кроса, когато забеляза, че със Золтан нещо става. Кучето внезапно скочи напред, а после рязко спря пред краката ѝ . Взираше се настойчиво пред себе си със златистите си очи. Реми също спря и се опита разбере накъде гледа кучето. Явно нещо отпред по лъкатушещата улица го тревожеше. Реми се изпълни с тревога. Прииска ѝ се вече да си е у дома. Знаеше, че Золтан не само има прекрасно обоняние, но и е обучен добре да открива скрити живи същества. Явно пред тях имаше нещо, което му се струва опасно. Зачуди се дали да не му сложи нашийника. Беше чувала за немски овчарки, които погват пощальони заради миризмата от химическото чистене на униформите им. Може би и Золтан реагираше на нещо подобно. Едва ли. Кучето беше изключително добре обучено, а с нашийннка само би демонстрирала липса на доверие в него. Золтан запристъпя бавно напред. Държеше муцуната си ниско, душеше въздуха и се взираше в нещо, което Реми не виждаше. Раменете му се напрегнаха и той започна да дебне. Сниши цялото си тяло и се сви като пружина. Реми не продума нищо, за да успокои Золтан, нито за да го повика. Той вече не се чудеше какво става. Беше сигурен, че пред тях дебне заплаха. Реми го последна внимателно, като не преставаше да се удивлява на невероятната му концентрация. Кучето спря и тогава тя чу нещо, - не, по-скоро усети, прищракването с тялото си. Познаваше този звук. Чуваше го твърде често, когато тя самата зареждаше пистолет. Золтан се спусна напред и се хвърли в шубраците край улицата. След малко се показа, като дърпаше със здравите си зъби един мъж за ръката. Разтърси го, докато мъжът не изпусна пистолета. Золтан притисна мъжа и го изтласка назад, за да не си вземе оръжието. Реми срита оръжието в мрака и затича към къщата. Золтан я настигна и я изпревари. Насочи се направо към боровия лес, а не както обикновено към автомобилната алея пред къщата. Реми последва кучето. На два пъти то се мушваше сред сенките край пътеката. След всяко негово отклонение, се чуваше кратък вик и ръмженето на Золтан. Кучето устремно тичаше напред. Реми не успяваше да го настигне. В този момент един мъжки силует се втурна през пътеката. Без да спира, Золтан се блъсна в него и го запрати в храстите. Реми и Золтан излязоха от гората и затичаха през моравата пред къщата, стигнаха до бетонната алея и се заизкачваха нагоре по стълбите. Мъжете тичаха зад тях. Бяха много бързи. Чуваше ускоронето им дишане едва на няколко крачки зад себе си. Золтан се обърна, изръмжа и се хвърли към преследвачите. През това време Реми отвори вратата и влезе в къщата. Золтан я последва. Тя тръшна вратата, сложи резето и изкрещя: - Сам! Отвън някой яростно блъсна вратата в опит да я отвори. Золтан излая, а Реми отново изкрещя: - Сам! -      Реми! Какво има? - чу се гласът на Селма от работните помещения. - Някакви мъже ме причакваха в засада в гората, а след това ме подгониха. Селма се показа, ала в миг спря и се втренчи ужасена в Золтан. От муцуната на кучето капеше кръв. То се обърна към вратата и приклекна, оголило зъби. Всички светлини в къщата угаснаха. Чуха се тичащите стъпки на мъжете отвън. После нещо избумтя по стоманената врата. Явно се оптиваха да я разбият. Ударът включи алармата и тя запищя пронизително и в равномерен ритъм. Таранът удари втори път. В този момент се задейства резервният генератор. Няколко нисковатови лампи разплъснаха тъмнината, достатъчно, за да виждат какво се случва. Воят на алармата не спираше. На първия егаж се спуснаха автоматичните стоманени кепенци. Целият етаж се осветяваше само от няколко крушки. Без лунната светлина и светлините на Ла Джола, които всяка вечер изпълваха панорамните прозорци, къщата заприлича на затвор. Сам влезе в стаята. Отвори една метална контролна кутия в стената, включи монитора за камерите над вратата и погледна какво става. -      Селма, обади се в полицията! - после викна по интеркома на мъжете отвън: - Вие, на верандата! Махнете тарана или ще съжалявате! В отговор мъжете удвоиха усилията си. Пристъпиха назад и се засилиха отново. Бум! Вратата хлътна, но не поддаде. Сам натисна някакъв покрит ключ в контролната кутия. Отвън нещо засъска. Мъжете вдигнаха очи да видят какво става, но изпуснаха тарана, покриха с ръце лицата си и се запрепъваха надолу. -      Какво стана? - понпта Реми. - Сълзотворен газ. Малка добавка към системата за сигурност. Бум! Бум! - С теб винаги е интересно - рече Реми, докато гледаше мъжете да се скупчват на моравата и помагат на пострадалите. - Телефоните са прекъснати - викна Селма. - Използвай мобилния! - Заглушават 850-мегахерцовата честота - каза Селма и дади друг телефон от бюрото си. Явно използват много добро приспособление - 1900-те мегахерца също не работят, както и 2100 и 2500. - Тогава изпрати имейл на някой познат да повика ченгетата вместо нас. - Безжичният интернет също е блокиран. - Така... - Сам натисна една ръчка на контролното табло, за да насочи камерите. - Еха! Май наистина сме в беда. Вижте колко са много! - Пийт и Уенди вкъщи ли са? - попита Реми. - Ще отида да им кажа какво става - каза Селма. - Кажи им да отворят оръжейния сейф - нареди Сам - и да ни донесат... -      Аз ще ида - каза Реми и затича по стълбите. Прескачаше по две, но Золтан с лекота я изпревари. Реми срещна Пийт и Уенди между втория и третия етаж. - Елате! Трябвате ми горе за минутка! Пийт и Уенди я последваха до четвъртия етаж. Точно отпред беше голямата спалня, а вляво - двата големи килера. Между тях на стената имаше панел, който не се забелязваше, освен ако човек не знае, че е там. Реми го натисна и той се отвори. Откри се тесен коридор с два сейфа за оръжия и трети, като от малка банка. Реми бързо набра комбинациите на двата оръжейни сейфа и каза: - Уенди, вземи пет глока - по един за всеки, и по два резервни пълнителя за всеки пистолет. Вземи и деветмилиметрови муниции - толкова, колкото можеш да носиш, и слез на първия стаж. Дай по един пистолет на мен и Пийт. - Какво става? - попита Уенди. - Още не съм съвсем сигурна. Мисля, че са хората, които оставихме в Европа - или поне си мислехме, че сме ги оставили. Пийт, вземи двете късоцеви пушки и двете полуавтоматични, 308-и калибър. И повече муниции. Отрупани с оръжия и муниции, Пийт и Уенди забързаха надолу, Реми затвори двата сейфа, без да ги заключва и след това затвори панела, който ги скриваше. Влезе в спалнята, усети присъствието на Золтан и му каза: -      Седни, Золтан! Той седна, тя го потупа нежно по главата, излезе заднишком и затвори вратата. Реми взе глока и свали предпазителя. След това сложи двата пълнителя в шортите си и затича надолу. Между третия и втория етаж внезапно спря. През прозореца видя нещо, което смрази кръвта ѝ. На стената на къщата беше подпряна стълба и краят ѝ стигаше точно над прозореца на втория етаж. По стълбата сс катереше мъж, облечен с черно поло и дънки. Той стигна до прозореца, извади чук и строши стъклото. Всеки момент щеше да влезе в къщата. Реми изтича до отсрещния прозорец и дръпна с все сила завесите, за да свали големия дървен корниз. Въоръжена с него, тя затича към натрапника. Мъжът я видя и посегна към автомата си, но Реми го изпревари. С все сила тя го блъсна в гърдите. Мъжът се опита да сс предпази, но при този инстиктивен жест пусна стълбата и оръжието и така улесни задачата на Реми. Тя успя да го избута назад, а след това събори и стълбата. Двама мъже веднага дотичаха до падналия нападател. Единият се наведе над него, а другия сс зае да изправя отново стълбата. Щом зърнаха Реми, която надничаше през прозореца, и двамата извадиха пистолетите си и я засипаха с куршуми. Реми се стрелна към другия край на етажа, без да изпуска корниза. Зa съжаление страховете ѝ се потвърдиха. На прозореца от тази страна също имаше стълба и мъж. Той счупи стъклото с нещо като брадвичка. Реми вече беше близо и успя да изненада нападателя. Със сила удвоена от инерцията на тичането тя заби корниза в гърдите на мъжа. Мъжът все още държеше брадвичката и в мига преди да падне я хвърли към нея. Реми се наведе, оръжието профуча над гливата ѝ и се заби в стената отзад. Реми пусна корниза и изтича до контролния панел на електронните системи на втория етаж. Натисна копчето за спускане на стоманените кепенци на прозорците. Моторът изхърка, крушките замигаха и отслабнаха, а кепенците се спуснаха едва на трийсетина сантиметра. Отдолу продължаваше да долита трясъкът на тарана. Реми изтича до края на стълбищната площадка и погледна надолу. Сам, Пийт, Селма и Уенди бяха барикадирали входната врата с две обърнати на една страна бюра и със стоманени рафтове за папки зад тях. Четиримата стояха в кръг и наблюдаваха вратата. Отляво беше Пийт, насочил пушка, Уенди - отдясно също с една пушка. Селма бе до Уенди, стиснала пистолет с две ръце, а Сам стоеше в средата с една от полуавтоматичните пушки. Здравата стоманена входна врата беше хлътнала в средата и според Реми всеки момент щеше да се измъкне от рамката си. Внезапно ударите спряха. Отвън долетя ръмженето на автомобилен двигател, което се усилваше с всяка изминала секунда, сякаш колата приближаваше. Тряс! Колата блъсна вра- тата и я отвори. Мебелите се плъзнаха на няколко метра назад, а от входа се показа муцуната на пикап със защитна броня. Сам стреля в мига, в който машината се появи, но мястото на шофьора и това до него бяха празни. Явно нападателите бяха подпрели педала за газта с някаква тежест. Зад пикала сс показаха мъже в черно и пуснаха няколко автоматични откоса. - На горния етаж! - извика Сам. Пийт, Уенди и Селма поеха заднишком към стълбите, като не спираха да стрелят. Сам насочваше изстрелите си внимателно, всеки път, когато видеше ръка, крак или оръжие иззад пикапа. Реми не можеше да гледа как Сам стои насред помещението и се опитва да забави нападателите. Тя слезе няколко стъпала и стреля с глока. Сам почти мигновено се озова до нея и я заизбутва нагоре. На Реми и свършиха патроните, точно когато стигнаха до втория етаж. Докато презареждаше, тя вдигна глава и видя Сам и Пийт да избутват пианото по стълбите. То се преобърна, плъзна се надолу с трясък и дрънчене и запречи стълбището. Десетина въоръжени мъже нахлуха през отворената предна врата. Сам и Пийт изтичаха към фитнес-залата, за да измъкнат още нещо, с което да барикадират стълбището. Битката за първия етаж беше загубена. 32. Вторият етаж Сам и Пийт избутаха надолу една тежка машина за комплексни тренировки, а след това и една пътека за тичане. Нападателите нямаха големи шансове да улучат някого със стрелбата си от първия етаж, а и щеше да мине време, докато се опитат да превземат втория. Реми приключи с презареждането и се прикри зад една обърната стоманена маса, без да изпуска от очи стълбището. Изведнъж от долния етаж се разнесе яростен автоматичен огън. Не стреляха по тях. -      Какво правят? - Опитват се да стрелят по нас през пода - обясни Сам. - Но няма да успеят. Подовете са покрити с бетон, иначе нямаше как да си направим басейна на втория етаж. Шумът отдолу стана различен. Сякаш там се водеше огнестрелна битка, която не след дълго се изнесе навън. Нещо се взриви. Пийт и Уенди погледнаха през прозореца. -      Вижте! - извика Уенди. Небето над океана червенееше, синееше, белееше, а разноцветни искри бавно гаснеха по пътя си надолу, срещаха отраженията си в черните води и изчезваха. -      Фойерверки! Златиста резка се изстреля от един сал, привързан към лодка в заливчето. Щом достигна зенита си, тя се взриви в безброй оранжеви звездички, които оставяха след себе си огненн следи. -      Прикриват стрелбата с фойерверки! - досети се Селма. - Хората ще си мислят, че стрелбата е част от празненство. -      Да - каза Сам. - Голям купон при Фарго! Поредния фойерверк, този път зелен, озари въздуха. Последва яркочервено, после жълто. Фойерверките избумтяваха, а след това запращяваха като кречетало - като автоматичен огън. Селма извика: - Прозореца! Не, няма да ти мине номерът, човече! На първия от двата счупени прозореца пак беше подпряна стълба и по нея отново се катереше един от нападателите. Селма стреля четири пъти по мъжа и накрая той падна. Пийт вдигна корниза и избута стълбата обратно на моравата. -      Трябва да пуснем стоманените кепенци - каза Сам. - Уенди, изключи всички лампи! Реми, ако видиш човек или дори част от човек да се подава от долния етаж, стреляй! Пийт, наглеждай прозорците! Ако се покаже някой, направи като Селма. Селма, пази ми гърба! Сам отвори малка стоманена врата в стената до прозорците. Изчака да угаснат лампите и дръпна една ръчка. Моторът простена и кепенците започнаха да се спускат, но в този момент моторът изхърка и спря. Без да губи време Сам извади малка ръчна манивела, приклекна до перваза, вкара я в едно гнездо и започна да върти. Металната щора бавно се спусна до долу. Той отиде до следващия прозорец и пусна и неговите кепенци. Тъкмо, когато привършваше, на съседния прозорец се появи стълба. По нея бързо се заизкачва един мъж, който счупи прозореца с чук и бързо насочи навътре автоматичен пистолет „Скорпион”. Реми светкавично стреля по ръката с пистолета. Мъжът изпусна оръжието и понечи да слезе, стиснал ранената си ръка. Пиит скочи към стълбата и я бутна с всички сили. Сам свали металните щори на счупения прозорец и се зае със следващите. Отдолу започнаха отново да стрелят. Прозорецът точно до Сам се пръсна. Той тръсна глава, за да изпо- падат посипалите се по косата му парченцата стъкло и продължи работата си. Затвори и последните кепенци. Настъпи тишина. Сам вдигна глава и изтича до другия край на къщата, за да затвори и там кепенците на прозорците. Там също се бяха появили стълби. Двама от нападателите успяха дори да стрелят, преди Реми и Уенди да ги прострелят. След тях Пийт методично събаряше стълбите. Чу се принизителния звук на дърво, простъргващо в метал и пианото на стълбището се помръдна. Сам извика: -      Хладилника! Пийт, Уенди и Селма изтичаха до отворената кухня и с мъка добутаха огромния стоманен хладилник на колелца. Сам взе оръжието си и застана до стълбището. Надникна между фитнес-уредите, но не видя никого. Пианото отново помръдва, сякаш някой се опитваше да го избута. Сам се прицели към един от краката на пианото и стреля. Долу настана тишина. Сам беше сигурен, че мъжете се прегрупират. Той стреля още два пъти на същото място. Обърна се, точно когато поредният нападател, качен на стълба счупи един от прозорците с все още с вдигнати кепенци. Сам стреля и го улучи, ала в противоположния край на къщата се показа още един мъж. Сам успя да го обезвреди, преди онзи да извади оръжието си. После стреля още два пъти през прекрасното, лъснато до блясък пианото. Хладилникът вече беше на края на стълбището. Сам даде знак на Селма и Уенди да изчакат и всички се събраха зад хладилника. Сам използва краткото затишие, за да затвори още кепенци. Отдолу отново се чу двигателят на пикапа. Сам изтича до края на стълбището, презареждайки пушката си. Пикапът изрева, а пианото изписка и пое надолу по стълбите c ужасяваш звук, повлечено от машината. Фитнес-уредите се свлякоха след него. Сам махна с ръка и четиримата избутаха хладилника. Той се преобърна с трясък, плъзна се надолу като стоманена шейна и блъсна неколцина от мъжете. -      Кушетките! - викна Сам и две големи кушетки последваха хладилника. Отдолу започнаха яростно да стрелят. - Селма, качи се на третия етаж и кипни вода - нареди Сам. - Колкото можеш повече и колкото можеш по-бързо. Вземи пистолет и пушка и провери дали са заредени. -      За какво ни е водата? - попита Реми. -      Когато разчистят стълбището, ше изгубим и този етаж. Може да ги накараме да платят скъпо за него, но така или иначе ше трябва да се качим на третия етаж. Поне стълбите им вече няма да могат да ни достигнат. Етиен Льо Клер, Сергей Поляков и Арпад Бако се бяха излегнали на удобни шезлонги на палубата на яхтата „Ибиса“ и пушеха скъпи кубински пури. Топлият бриз отнасяше ароматния дим към морето. Втората яхта, „Мазатлан“, беше закотвена на около километър вляво и екипажът ѝ стреляше с фойерверки от един сал, близо до брега. Бако наблюдаваше къщата над Голдфиш пойнт с мощен бинокъл. - Сигурно така се е чувствал човек, ако е можел да наблюдава как завоевател като Атила е превземал древен град – стълби слещу защитници с пръти, овладяване на подстъпите, изтикване на врага нагоре, докато не се предаде или не загине. Поляков впери нетърпелив поглед в часовника. - Дано нашите хора побързат, че фойерверките няма да могат да ни прикриват вечно. Някой наблизо ще се досети какво става. Льо Клер сви рамене. - Прекъснахме захранването и телефонните линии, а заглушителите неутрализират всякакви мобилни устройства и интернет. - А и имаме хора на кръстовищата, за да предупредят нашите щурмоваци, ако пристигне полиция - добави Бако. - Акое нужно, може дори да затворят пътя за няколко минути. - Дано само Самюъл Фарго разбере какво се случва - каза Поляков. - Правя с къщата му същото, което той направи с моята в Нижни Новгород. И когато всичко приключи, ако не са мъртви, ше ги взема със себе си и ще накарам Фарго да започне отначало - да вземе съкровищата от музеите и да ги положи в краката ми, за да оставя съпругата му жива. -      Не забравяй, че си един от трима! - отбеляза Льо Клер. -      Да, и аз щях да ти напомня същото - додаде Бако. - Съкровищата поначало си бяха мои. Аз просто ги споделих с вас. Поляков се усмихна и дръпна от пурата. -      Повикахте ме след като самите вие се провалихте. Направихте всичко по силите си и загубихте. Бако се позасмя неспокойно. -      Е, сега всички правим всичко по силите си и след няколко минути Фарго ще са в ръцете ни. От къщата долетяха още откоси, а от сала излетя още една ракета и се пръсна в кълбо от яркосини ивици и златни звезди, които изпукаха силно и се превърнаха в дъжд от искри в небето. Бако каза: - Изстрелите наистина са част от представлението, нали? Сам и Реми избутаха още един от фитнес-уредите на cтълбището, а Селма, Уенди и Пийт внимателно донесоха тенджерите с вряща вода до перилата. Изчакаха нападателите да извлекат по-голямата част oт мебелите и да се втурнат нагоре по стъпалата, за да си проправят път към фитнес-уредите. Сам махна с ръка и Селма, Пийт и Уенди изляха водата от тенджерите. Мъжете се разкрещяха от болка и изненада. Обърнаха се и се опитаха да слязат надолу, като се блъснаха в идващите след тях. Инерцията на настъпващите беше по-силна и няколко души паднаха по корем под парещия водопад. Сам стреляше отгоре и увеличаше бройката на бягащите за сметка на настъпващите. - Вървете! - извика той към останалите. Реми, Пийт, Селма и Уенди се втурнаха към третия етаж. На края на стъпалата Реми легна на пода и зачака. Сам също започна да се изтегля нагоре, а Реми го прикриваше със стрелба, за да не надигат глава нападателите. Селма, Пийт и Уенди избутаха един голям бюфет на стълбите. Той ги скри oт вражеския огън, но врагът вече безпрепятствено се разхождаше на втория етаж. 33. Тр е тия етаж Сам се обърна към Пийт: -      Не може да продължаваме така! Трябва да разхлабим стълбата от третия към четвъртия етаж и да ги спрем там. Тя се държи на шест стоманени болта. Провери дали наистина са толкова. Преди да направиш каквото и да било обаче, намбери катераческо въже, вържи го за нещо стабилно горе и го спусни при нас. -      Ясно! - каза Пийт. Бяха на третия етаж, точно пред спалнята на Пийт и Уенди. Пийт влезе в своята стая, а после в кухнята, взе необходимите инструменти и се качи на последния етаж. Сам хвана Реми за рамото. - Къде е Золтан? - В спарнята ни. Долу щяха да го убият. Не разбира концепцията за стратегическо отстъпление. Горе си мисли, че пази нещо важно. - Добре – каза Сам, после се обърна към Селма: - Да видим дали врялата вода ще ни помогне отново. Приготви отново, този път в кухнята на четвъртия етаж. – А на Уенди каза: - Уенди, качи се и свали още муниции. Презареди всички пълнители, тези на пушките също. Сам и Реми се взираха в бюфета на стълбището и чакаха да помръдне. - Какво правят? - прошепна тя. - Преди малко ги ударихме доста силно. Мисля, че се грижат зa изгорените и простреляните. Може би ги местят извън къщата. - И каква е стратегията ни сега? - попита тя. - Печелим време - отвърна Сам. - Не можем да извикаме полиция или да изпратим имейл, но все някой ще се досети, че това не са просто фойерверки. Навярно тези до нас също нямат телефони, но малко по-нататък телефоните би трябвало да работят. Реми взе една от полуавтоматичните пушки и се приближи до южните прозорци. Погледна към хотел „Валенсия” на склона. Пренастрои мерника на хиляда метра, взе предвид скоростта и посоката на вятъра и вдигна оръжието. Прицели се в големия осветен правоъгълник на трапезарията. Изчака, за да е сигурна, че няма хора и натисна спусъка. Без да мръдне нзблюдаваше строшеното стъкло през мощния телескопичен мерник. До прозореца изтичаха двама души. Жената беше окръглила уста в недоловим за ухото писък. Пристигнаха един келнер и управителката на салона, огледаха се уплашено и се скриха. -      Какво гледаш? - попита Сам. -      Хотел „Валенсия“. Убедена съм, че вече звънят на полицаите. -      Трябваше да се сетя по-рано за това. - От по-долните етажи хотелът не се виждаше. Пречеха ни дърветата. - Реми хвана на мушка един по-близък ресторант, също ярко осветен. След няколко секунди стреля. - Сега звънят от две места. Така историята им ще е по-достоверна. - Реми! - прошепна Сам. - Чувам някакво движение! Реми се приближи до Сам и се прицели, без да отделя поглед от бюфета. - Дали да не стреляме през него? - попита тя. Сам поклати глава. - Нужно ни е време, така че всяко забавяне е в наша полза. А и нямаме достатъчно патрони, за да стреляме по някого, само защото така му се пада. - В случай, че не успеем да си спечелим достатъчно време, дано съм ти благодарила, че ме спаси в Русия. - Да, благодари ми. -      И за Золтан. - И за него ми благодари. Всъщност, ти си ме изпреварила по благодарности. Благодаря ти за всичко, за което съм пропуснал да ти благодаря. Досега все бях зает с разни хора, които се опитваха да ни убият. -      Е, да... Исках да ти кажа, че онова в Русия беше много романтично и ако умрем тази вечер, не искам да смяташ, че съм се държала като темерут. Трябва да призная, беше си шпионска романтика от световна класа! -      Ако умрем, няма да те виня. Беше хубаво да си те върна. - Мерси! -      Разбира се, нямам планове да умирам тази вечер. -      И аз - тя се наведе и го целуна. Уенди и Селма се показаха по стълбите, понесли пълнители за пистолетите и пушките. -      Дръжте си очите отворени за хора, по които не си падате - предупреди ги Селма. - Всичко е презаредено, но това са последните ни муниции. Пийт слезе по стълбите, като се държеше за перилата, Пристъпваше леко. - Ако трябва да отстъпваме нагоре, внимавайте и се дръжте за въжето. Стълбището е почти разглобено. На всеки болт му остава един оборот до измъкването. - Уенди му подаде заредена пушка и пълнител за пистолета. - Мерси! – каза той. - Използвай го внимателно. Само това ни остана. Селма се приближи до стената от прозорци в южния край. -      Чувате ли? - Тя се заслуша. - Прилича на коли. Тя надникна навън. – О, не! Има едни от онези хидравлични кулички, като на електрическата компания. -      Какво? Сам погледна към Селма. Чу се шумна експлозия от фойерверки. -      Нещо ще стане - каза той. - Помнете, внимавайте как и по кого стреляте! Фойерверките със сигурност прикриваха ново нападение. Бюфетът започна да се надига и Сам стреля в открилия се отвор. Бюфетът падна обратно на земята. След две секунди Селма стреля три пъти към нещо отвън. Уенди и Пийт затичаха към нея. В този момент Селма се наведе и прозорецът над главата ѝ се пръсна на парченца от автоматичен огън. Пийт се скри зад стълбището и вдигна пушката. Пред прозореца един стрелец стоеше в гнездото на върха на хидравличната куличка, за която ги предупреди Селма. Пийт стреля, нападателят скочи от гнездото и изпусна оръжието си. Пийт изтича до прозореца. Прицели се, стреля, презареди и пак стреля. После отскочи назад и приклекна. Автоматичен откос беляза тавана точно над него. Селма тичаше към другата страна на къщата. Погледна навън. -      Имат още една! Двете с Уенди отвориха северните прозорци и стреляха към мъжа в гнездото, още докато сс издигаше на нивото на етажа. Не видяха дали са го уцелили, но хидравличната кула бързо се смъкна. От другата страна нападателите на стълбището решиха да опитат нова тактика. Един от тях стреля и направи голяма дупка в бюфета, а втори провря ръка и засипа третия етаж с куршуми, надявайки се да улучи някого. Сам беше близо и халоса с приклада на пушката си протегнатата ръка. Нападателят изпусна оръжието и бързо се отдръпна. На около половин метър се показа втори „Скорпион“. Сам ритна ръката, която го държеше. Автоматичният пистолет излетя чак в другия край на коридора. Сам се отдръпна от бюфета и зад гърба му изригнаха десетина изстрела. Сам и Реми бяха подготвени за следващия опит на нападателите. Три пистолета „Скорпион“ се показаха едновременно. Сам и Реми стреляха по две от ръцете, а Реми - и по третата. Сам ѝ рече: -      Вземи пистолетите от пода и се качи на четвъртия етаж. Той стреля още веднъж към бюфета, а след това към мястото, където подозираше, че се спотайват враговете. После се обърна към Селма и Уенди, видя още един мъж да се издига с хидравличната кула и стреля. Мъжът се свлече в гнездото. - Селма, Уенди! Веднага горе! Една по една! Стълбището е разхлабено. Първо Селма, а след това Уенди се заизкачваха нагоре, като се придържаха за въжето. Сам продължи да стреля от време на време по бюфета, за да не се показват мъжете зад него. В този монет се чу и пушката на Пийт. -      Пийт! Хайде и ти! И се приготви да събориш стълбището - обърна се към него Сам. В този момент той долови движение и се обърна към бюфета. От него се подадоха две ръце с автоматични пистолети и отново започнаха да стрелят. Сам скочи и се хвърли с краката напред върху бюфета. Тежката мебел се стовари върху двете ръце и те изпуснаха оръжията. С инерцията си Сам скочи втори път в далечния край на бюфета, стреля вътре три пъти напосоки, грабна автоматичните пистолети за ремъците им и се върна към стълбището нагоре. Пое по него. Усещаше как стълбището се тресе под краката му - болтове навярно поддаваха с всяка негова стъпка. Въпреки това спираше от време на време, защото знаеше, че трябва да стреля, за да попречи на нападателите да щурмуват третия етаж. Щом стигна до края на стълбището, Реми приклекна до него и стреля два пъти, за да забави нападателите. Сам остави пушката на пода и извади пистолета. -      Пийт! Пийт, легнал по корем, се пресегна и започна да разхлабва болтове с френски ключ. Сам се пресегна от другата страна на стълбището и също започна да развива болтовете. Бюфетът рязко се надигна и се плъзна встрани. Изпод него изпълзяха няколко души и се прикриха, така че да не са в обсега на оръжията от четвъртия етаж. Единият от мъжете пристъпи на стълбите. В този момент Пийт разви последния болт и стълбището се срина с ужасяващ трясък. Но третият етаж беше във властта на врага. 34. Четвъртият етаж Сам сграбчи Пийт за глезените и го издърпа от ръба, точно когато мъжете отдолу започнаха да стрелят бясно през зейналата дупка, където допреди малко беше стълбището. - Ей сега ще си донесат алуминиевите стълби - каза Сам. - С какво можем да запушим отвора? - Какво ще кажете за сейфовете? - попита Реми. -      Страхотно! Пийт, как си? - Жив съм. - Ела тогава да ми помогнеш със сейфовете. Приковани са към стената. Останалите стойте далеч от отвора, но не откъсайте поглед от него. От време на време стреляйте, за да им напомните, че сме тук. Сам отвори панела на стената пред скрития коридор и стигна до сейфовете. С Пийт ги освободиха от стената, а после Сам отвори третия сейф, където имаше документи. Пийт развинти болтовете му и двамата със Сам избутаха сейфовете един по един до ръба на стълбището. Докато прибутваха най-големия сейф, одраскаха дълбоко пода. Сам погледна виновно към Реми и рече: -      Опа! Извинявай! -      Късно ни е за корицата на „Архитектурен свят“, Сам - засмя се съпругата му. - Предекорирахме всичко в класически стил „Калашников“. А той никога не е бил особено модерен. Успяха почти напълно да запушат отвора със сейфовете. -      А сега какво? - попита Уенди. Сам отвърна: -      Свършиха етажите за отбраняване. Засега седни на ето този сейф. Нападателите не разполагат с нищо, с което дори да го одраскат, но в мига, в който усетиш, че помръдва, викай с пълно гърло. А ако се открие някаква пролука, стреляй. - Добре - кимна Уенди. Сам се огледа. -      Селма, познат ли ти е механизмът на чешкия автоматичен пистолет „Скорпион“? -      Разгледах няколко ръководства онлайн след проблема на Реми в Русия. -      Добре. Имаме пет такива пистолета. Виж пълнителите, провери колко патрона имат и ги събери на едно място. Трябват ни два напълно заредени. Може с тях да успеем да спечелим още малко време. -      Ами врялата вода? -      Намали котлоните - нека е гореща, но да не кипи. Ще я кипнем отново, когато се размърдат сейфовете. - После се обърна към Пийт: - Вземи ми пушката и пази прозорците. Тези хидравлични кули може и да успеят да стигнат дотук. -      А ти къде отиваш? -      С Реми се качваме на покрива. Селма? Имаме ли кибрит? -      В кухнята на долния стаж. -      Страхотно... -      Аз имам в раницата - обади се Реми. Тя взе от дрешника малка непромокаема кутийка, пълна с кибритени клечки, две бутилки шампанско от малкия хладилник и две от памучните си горнища без ръкави. -      Май си схванала идеята ми - засмя се Сам. - Разбира се! За съжаление ще трябва да излеем този „Дом Периньон” - и Реми подаде бутилките на съпруга си. Той отиде до мивката в банята и ги изпразни. - Мразя да гледам и да правя подобни неща... - Ако оживеем, в хладилника има още пет бутилки от същото и още три „Кристал”-а. Двамата отидоха до дъното на големия килер. На стената имаше метални степенки, а на тавана - капандура, заключена с ръчка. Сам се покатери, отпори капандурата и се огледа. - Чисто е! Реми му подаде нещата, които бяха взели със себе си. Той ги остави на покрива и се измъкна от капандурата. Сам се приведе под тентата над газовия резервен генератор, който работеше, откакто нападателите прекъснаха електричеството. Взе фунията, с която пълнеше генератора, сложи я в гърлото на първата бутилка и я напълни с бензин от една от червените кутии, които държеше до генератора. После напълни и другата бутилка. Реми се появи до него с полуавтоматична пушка в ръка. - Трябва ли ти да те прикривам? - Може би... Секунда да проверя. Сам натъпка едно от горнищата на Реми в бутилката и наклони бутилката, за да напои добре дрехата с бензин. Повтори същото и с втората. Отнесе една от бутилките в южния край на покрива, над входа, надникна предпазливо и се прибра, така че да не го видят. Един от мъжете се беше качил в гнездото на хидравличната кула и се издигаше нагоре. Сам драсна клечка кибрит и подпали влажния плат. Разнесе се гъст дим. Сам се приведе и хвърли коктейла Молотов. Пламъкът от фитила се paзтегна във въздуха. Бутилката падна върху покрива на кабината на камиона, който крепеше хидравлични кула. Огънят веднага се разпростря и обгърна кабината. Сам изтича в противоположния край на покрива с втората бутилка. Xвърли я и надникна. Бутилката се строши вьрху капака на камиона и огънят лумна високо нагоре. По-голяма част от бензина се стече по предните гуми и закапа по земята под двигателя. От двете страни на къщата се чу автоматична стрелба. Куршумите засвистяха около Сам и Реми, но нападателите само вдигаха шум и пилееха муниции, защото двамата Фарго седяха в средата на покрива и куршумите не можеха да ги достигнат. След минута стрелбата спря, но я последваха фойерверки от залива. -      Можем ли да направим още нещо? - попита Реми. -      Знаеш ли къде са резервоарите на тези камиони? - Не. -      Приличат на големи цилиндри и са точно под седалката на шофьора. -      Шегуваш се! Това е най-глупавото... -      Не съм ги проектирал аз. Но ако простреляме резервоарите, може да ги попритесним. -      Ще се попритесня, ако подпалим собствената си къща. -      Знам. Беше просто идея... Реми въздъхна, вдигна пушката и се придвижи внимателно към края на покрива, откъдето мъжете долу най-малко биха очаквали да се покаже. Изправи се, опря пушката на рамо и пристъпи към ръба. Щом и се откри видимост, стреля и незабавно сс оттегли. След секунда-две последваха викове и стрелба. -      Май го уцели. -      Дано. С размерите на бирена каца е. - Отиде в другия край на покрива и повтори упражнението по стрелба. Въздухът сс изпълни с още викове и бясна стрелба. След малко въздухът от противоположния край на покрива се озари от бензинови пламъци и избухна оглушителна експлозия. -      Не! - На палубата на „Ибиса” Арпад Бако скочи от стола и събори питието си. Чашата се търкулна по палубата. - Не! Какво правят? Какво си въобразяват? Льо Клер гледаше спокойно към Голдфиш пойнт. - Може да се опитват да ги изкарат с пламъци. Грубо е, но обикновено върши работа. Не мога да видя какво точно гори. - В къщата може да има ценности! - извика Бако. - Безценни артефакти може да се топят в локва злато, докато стоим и гледаме. Бижута на римските императори! Поляков също седеше спокоен. -      Според всичко, което знаем, съкровищата най-вероятно са в музеите. Ще си ги върнем, само ако отвлечем отново Реми Фарго и я разменим за тях. Този път ще изпратя на мъжа ѝ кутия с един от пръстите ѝ. Сам Фарго ме принуди да изгоря къщата си. Когато разбрах, че полицията и пожарникарите пристигат, трябваше да направя нещо - не можех да им позволя да намерят мазе, пълно с наркотици. Два дни след това жена ми пристигна, видя останките от дома ни и каза на шофьора да я върне в Москва, заедно с децата. Само за това Фарго трябва да страдат по всеки възможен начин. Дано изгорят къщата им! Льо Клер се усмихна лукаво. -      Оше ли не ти говори, Сергей? Спането сам не ти се отразява добре. -      Не е твоя работа - отвърна Поляков. Дръпна силно от пурата си и продължи: - Трябва да ускорят нещата. Ако скоро не изкарат Фарго, ще довтасат полицаи, пожарникари и крайбрежната охрана. Бако се подпираше на перилата и гледаше през бинокъла си. -      Пламъците са от двете хидравлични кули... Камионите горят... Единият се е взривил. - Пред очите му се взриви и вторият и се катурна на една страна. Звукът от експлозията ги достигна след миг. - И двата си заминаха. Льо Клер отбеляза: -      Наблюдателен си, Арпад. Наистина сме като Атила пред някоя крепост. Само че защитниците подпалиха обсадните машини. -      Това е лудост! - извика Бако. - Какво правят хора като тях с арсенал в дома си? -      Ако намираш съкровища, други хора започват да ти завиждат и се опитват да ти ги вземат. Поляков също се изправи, взе радиото от масата, натисна бутон и каза нещо на руски. Бако cе завъртя и посегна към радиото. - Не! – извика той. - Не казвай на собствените ни хора да бягат. Толкова сме близо! Фарго и xopата им са на най-горния етаж и треперят от страх. Поляков блъсна Бако и унгарецът се преви на две, опитвайки се да си поеме дъх. - Просто се свързвам с моя човек, зa да разбера защо се бавят. Цялата операция трябваше да отнеме пет минути. Удавен в бял шум глас каза нещо от другата страна. Поляков oтвърна: - Коцов! Защо се бавите? Мъжът му отвърна: - На четвъртия етаж са, но всеки сантиметър беше битка. Имаме мъртви и доста ранени. - Дай ми най-добрия си съвет. - По-добре дa не го правя, сър. - Да. Разбрах каквото ми трябва. Приберете мъртвите и ранените. Не изоставяйте никого. Връщаме всички на лодките. Откарайте ги до брега. - Поляков смени честотата. – Спрете с фойерверките. Пуснете сала да плава и поемете към брега. Хората ни ще ви чакат. Тръгваме веднага! - После се провикна кьм кормчията: - Вдигни котва и поемай към брега. Ще откараме всички в Мексико. - Не! - викаше Бако. - Не го прави! Не бъди страхливец! Поляков се обърна кьм Бако и почти допря лице в неговото. Очите му лъснаха от отразения пожар на брега. Бако извърна поглед, хвърли пурата си във водата и седна на ръба на стола. Притисна главата си с ръце. Котвата се заиздига, а големият двигател на яхтата я подкара напред, първо бавно, а после все по-бързо и по-бързо. Брегът започна да се приближава. Тишината в кьщата беше почти толкова плашеща, колкото шумът от преди малко. Сам и Реми се приближиха до ръба на покрива и предпазливо погледнаха надолу. Мъжете в черни дрехи си отиваха, като носеха жертвите на рамо или на импровизирани носилки от одеала върху части от стълбите. Вторият камион лежеше на една страна овъглен. -      Като че ли си тръгват - не повярва на очите си Реми. -      Така изглежда - отвърна Сам. - Но ще видим. Тя го изгледа. -      Толкова си предпазлив. Той сви рамене и я прегърна през кръста. -      Може би си чувала за една доста прочута обсада. Когато на нападателите наистина им писнало от провала им, един от най-умните казал: „Защо да не се престорим, че се връщаме по корабите си? Ще оставим един...” -      Голям дървен кон, пълен с войници... Сам, не се ли взимаме твърде насериозно, а? -      Казвам само, че няма да сляза, докато не видя поне пет полицейски коли. Не, по-скоро двайсет. Реми погледна към хотелите и големите търговски улици на юг. Дръпна Сам за ръката, за да погледне натам и му посочи върволицата полицейски коли по булевард „Ла Джола”. След миг воят на сирените стигна до тях. Сам и Реми обърнаха очи към океана. Двете яхти се бяха приближили до брега. Стояха малко по-далеч от пенливия прибой и пращаха лодки към сушата. От север, оттатък залива Ла Джола, наближаваха три полицейски моторни лодки и обхождаха водата с прожекторите си. Дългите лъчи хванаха двете яхти и спряха върху тях. От юг, от пристанището на Сан Диего, се зададоха два катера на Бреговата охрана. Катерите бяха около петдесетина метра дьлги, а екипажите им тичаха да заемат позиции зад оръдията на палубите. Бреговата охрана зае позиция на двеста метра от брега и блокира пътя на яхтите. - Не бягат - отбеляза Реми. - Не. Не биха сглупили чак толкова. - Лесно биха се измъкнали от полицейските катери... Както и от Бреговата охрата. - Не могат да се измъкнат от оръдията. - Значи най-вероятно ще разберем кой от европейските ни съперници не умее да губи - каза Реми. - Няма значение дали умее, или не, стига да си остане губещ. Двата катера на бреговата охрана стояха на позиция близо до закотвените яхти. Лодките, пуснати от яхтите, се връщаха, натоварени с ранените мъже от отряда. Когато здравите се изкачиха на яхтите, екипажите започнаха да помагат да качат останалите, наранени от падания, изгаряния или куршуми. Яхтите започнаха да се подготвят за отплаване. Откъм океана приближиха полицейските лодки и екипажите им се подготвиха за прехвърляне. На палубата на „Ибиса“ Арпад Бако гледаше полицейските лодки и хората си, които се опитваха да се качат на яхтата. -      Оставете бавните - извика той. - Няма време! Поляков се извъртя към него и очите му гневно блеснаха. - Първо искаш да останем, а после искаш да изоставиш хората ни? Кой е страхливецът, а? Бако извади пистолет от якето си и стреля. Поляков доби удивен вид. Отпред на бялата му риза разцъфтяваше червено петно. Очите му се зареяха далеч и при следващата вълна тялото му се строполи на палубата. Бако грабна радиото на Поляков, натисна бутона и извика: -      Отстъпление! Отдалечаваме се незабавно навътре в океана. - Сър? - изненада сс капитанът. - Господин Поляков каза... -      Поляков е мъртъв. Действайте! Бако се обърна. Льо Клер долови изражението му и се опита да избяга кьм мостика, ала Бако стреля три пъти и го просна мъртъв. Е, поне не останаха свидетели. От мостика капитанът виждаше, че повечето от здравите мъже са вече на борда, а останалите и бездруго щяха да са в тежест - виждаше и че ако иска да избягат, трябва да го сторят, преди първите полицаи да се качат на яхтата. Той включи на преден и натисна газта. Огромните двигагели оживяха и яхтата се спусна напред, оставяйки след себе си кипнала диря. Падналите във водата мъже закрещяха докато яхтата завиваше и ги удряше с перката си. Но така или иначе, вече нищо не можеше да се направи за тях. Яхтата набра скорост и остави една от лодките неподвижна във водата, докато другата се въртеше, повлечена от дирята. Когато „Ибиса“ се раздвижи, капитанът на „Мазатлан“ получи прозрение за близкото бъдеше. Ако бреговата охрана и полицията бяха изненадани и можеха да пропуснат първата яхта да им се изплъзне, със сигурност не биха сторили същото и с неговата. Щяха да извикат двойно повече подкрепления, за да не позволят на „Мазатлан“ да им се изплъзне. И щяха за всяко престъпление да обвинят най-високопоставения заловен - капитана. „Мазатлан“ пое напред, също като „Ибиса“. От единия катер се чу глас от високоговорител. Капитанът знаеше, че е предупреждение от типа на „Спрете или ще стреляме“ - беше му добре дошло. Колкото повече време викаха в мегафона, толкова по-малко време имаха за действие. Натисна газта докрай. Катерите сигурно не достигаха скорост повече от двайсет и пет възела. „Мазатлан“ можеше да стигне до шейсет. - Угаси всички светлини! - викна капитанът към кормчията. От покрива на къщата си Сам и Реми наблюдаваха случващото се в морето. Двете яхти набираха скорост в различни посоки - едната на североизток, а другата на югоизток. - Явно не мислят като теб - каза Реми. - Бягат. - Голяма грешка - отвърна Сам. От двете полицейски лодки откриха стребла с малокалибрени картечници, настроени на пълна автоматична стрелба. Поне четири картечници на всяка от лодките обсипаха двете яхти с куршуми. Двата катера останаха на позиция. От единия се издигна върволица червеникави искри, сякаш фойерверките бяха започнали отново. Последна проблясък, ала не угасна. Военната сигнална ракета увисна в небето и го озари почти като слънце. Оръдията на катерите се обърнаха, за да се прицелят и стреляха. Първите два изстрела отнесоха част от кърмата на „Ибиса“. Третият проби корпуса почти в центъра и явно уцели резервоара, защото цялата палуба излетя нагоре върху огромно огнено кълбо, което се разпръсна в езеро от горящ бензин, който погълна разлетелите се във водата останки от яхтата. Секунда по-късно кърмата на „Мазатлан“ заора водата, когато яхтата бе уцелена точно под мостика. Яхтата рязко спря и нещо голямо, навярно един от двигателите, се откъсна от гнездото си и премина като вършачка през плавателния съд. Последваха пет вторични експлозии. След малко на повърхността не остана нищичко. - Явно са улучили склада за амуниции - изкоментира Реми. По-малките и маневрени полицейски лодки бързо се приближиха кьм останките и плъзнаха прожекторите си по повърхността. До потъналите яхти нямаше признаци на живот. Катерите също изпратиха малки лодки. Сам и Реми наблюдаваха акцията - в крайна сметка нямаше оцелели за спасяване от океана. Всички бяха разстреляни, взривени, обгорени или удавени. *** Сам и Реми слязоха от покрива. Золтан наблюдаваше килера и останалата част от спалнята, за да се убеди, че никой враг няма да ги последва. Реми приклекна до кучето и го прегърна. - Ако не беше ти, никога не бих се добрала до къщата, Золтан. Щяха да ме върнат в Русия в буре. Благодаря, задето си толкова смел и верен. Сам потупа Золтан по главата и прошепна в ухото му. - Добро момче! Селма, Пийт и Уенди ги викаха. - Сам! Реми! Полицията! Като че ли са стотици! Дойдоха! Уф! Искахме полицията да е изненада. Сам се огледа. - Ще трябва да построим наново това място. - Нарисувай една скица на строителите - каза Реми. Може би, докато работят по къщата, ще дадем отпуска на останалите, ще заведем Золтан в Луизиана и може би ще се погмуркаме малко при Рей. Обещахме му да не го забравяме, когато се сбогувахме. - Разбира се - отвърна Сам с усмивка. - Че какво може да му се случи на човек на археологически разкопки? Бележки [ ←1 ] 1 Скьпа моя, къде са шефът ти и жена му? (нем.) – бел. ред. [ ←2 ] 2 Гмуркат се в Мексиканския залив (нем.). – бел. ред. [ ←3 ] 1 Как сте? (нем.) – бел. ред. [ ←4 ] 1 Звездите, присъждани от екипа на прочутия справочник „Мишлен”, са изключително признание за висша кухня – бел. пр. [ ←5 ] 1 Имам (англ.) – бел. пр. [ ←6 ] 1 Много благодаря (ит.) - бел. пр. [ ←7 ] 1 Злато! И всичкото е древно! (ит.) – бел. пр. [ ←8 ] 2 Последвахме ви (ит.) – бел. пр.