antique


lovech

Taynite na maite



bg




lovech

calibre 2.8.0
3.5.2017
d8d854cc-f8b3-4472-b8c1-d2d084d17e2d
1.0


0101






1.




Рабинал, Гватемала, 1537 г.


Преваляше полунощ, но монахът Бартоломе де Лас Касас все още бе в кабинета си в мисията в Рабинал, където работеше на свещи. Преди да си легне, той трябваше да прибави текущите си записки към отчета, който щеше да бъде представен на епископ Марокин. Висшите духовници щяха да повярват, че дейността на Доминиканския орден в Гватемала е успешна, единствено ако тя бъдеше документирана правилно. Свали черното си расо и го окачи на един чеп до вратата. Застина за миг, заслушан в нощните звуци - нежното гукане на птичките, цвърченето на насекомите в притихналата околност.
Той отиде до дървения шкаф на стената, отвори го и извади ценната книга. Кукулкан - човек с царско потекло, известен с големите си познания, - бе донесъл тази и други две книги на Бартоломе, за да може монахът да се запознае със съдържанието им. Лac Касас остави книгата на масата. Бе изучавал написаното месеци наред и тазвечершната работа щеше да е важна. Постави лист пергамент на плота, след което отвори възхитителната творба.
Тази страница бе разделена на няколко части. Имаше рисунки на шест чудати човекоподобни създания, които явно бяха божества, всичките седнали и гледащи наляво, както и шест колони със сложни писмени символи отдолу. Кукулкан му бе споменал, че това е писмо на маите. Хартията бе чисто бяла, а образите бяха изрисувани в червено, зелено и жълто, като тук-там имаше и синьо. Символите бяха черни. Монахът Лас Касас подостри перото си, за да го направи възможно най-фино, раздели листа си на шест колони и започна да копира символите. Тази работа бе трудна, изискваща много усилия, но той я възприемаше като свое задължение. Точно както, като монах доминиканец възприемаше като свое задължение да носи отдолу бели одежди, символизиращи чистота, а върху им - черно расо, символизиращо разкаяние. Той нямаше представа какво означават символите, нито как се казват митичните божества, но знаеше, че образите съдържат важна информация, чрез която Църквата ше може да разбере новопокръстените.
За Лас Касас внимателното, търпеливо покръстване на индианците маи бе личен дълг, покаяние. Бартоломе де Лас Касас не бе дошъл в Новия свят с мир. Бе дошъл с меч. През 1502 г. той бе пристигнал на остров Испаньола заедно с губернатора Николас де Овандо и бе приел ен-комиенда - парче завоювана земя и правото да поробва всички индианци, които открие на нея. Дори през 1513 г., след десетилетие на жестокост от страна на конквистадорите и след ръкополагането му за свещеник, той взе участие в завладяването на Куба, като същевременно получи нова субсидия от краля, тоест част от плячката - земи и живеещите на тях индианци. Сега, като се замислеше за нещата, които бе вършил на младини, му се повдигаше от срам и съжаление.
Когато най-накрая призна пред себе си, че е бил съучастник в извършването на голям грях, той реши да се разкае и да влезе в правия път. Лас Касас никога нямаше да забрави онзи паметен ден през 1514 г., когато се разграничи от предишните си деянията и върна индианците-роби на губернатора, Припомняното на въпросния ден го караше да се чувства така, сякаш докосва стар белег от изгаряне. След това той се върна в Испания, за да помоли властимащите да защитят индианците. И вече двайсет и три години работеше неуморно, за да поправи прегрешенията, които бе вършил и насърчавал.
Няколко часа по-късно той приключи с копирането на страницата. Мушна листа пергамент на дъното на една кутия с проповеди, при другите преписи. Докато крачеше в малкото помещение, огънчето на свещта потрепваше. Сложи на масата нов лист хартия, изчака огънчето да се успокои и излъчваната от него светлина отново да стане постоянна, след което се зае със следващата задача. Потопи перото в мастилницата и започна с датата - 23 януари 1537 г. В този момент перото замръзна на няколко сантиметра над листа.
Монахът чу познати звуци, които веднага предизвикаха гняв у него. Войнишки ботуши жвакаха във влажната почва, подрънкваха шпори, ножници потракваха, удряйки се в долната част на ризниците.
- Не - промърмори той. - Стига вече, Боже. Не тук.
Това бе нарушение, предателство. Губернатор Малдонадо бе нарушил обещанието си. При положение, че монасите доминиканци успяваха да умиротворят и покръстят местите, не трабваше да се появяват заселници, настояващи за енкомиенда, още по-малко пък войници. Войниците, които не бяха успели да покорят със сила индианците в района, не биваше сега да идват да ги поробят, тъй като монасите се бяха сприятелили с тях.
Лас Касас навлече черното си расо, отвори вратата и се спусна надолу по дългия коридор: кожените му сандали шляпаха по тухления под. Видя взвод испански кавалеристи, готови да вкарат в действие сабите и пиките си. Ризниците и каските им от толедска стомана блестяха на светлината на кладата, която те издигаха на площада срещу църквата.
Лас Касас изтича при тях, като размахваше ръце я крещеше:
-      Какво правите! Как смеете да палите огън насред площада на мисията! Покривите на тези сгради са от слама!
Войниците го видяха и го чуха, неколцина дори му се поклониха вежливо, но това бяха професионалисти, конквистадори, които осъзнаваха, че пререканията с главата на мисията няма да им донесат повече богатства и власт.
Когато той се спусна към тях, те отстъпиха, очевидно не им се занимаваше с божи служител.
-      Къде е командирът ви? Аз съм отец Бартоломе де Лас Касас. - Той рядко използваше свещеническия си ранг, но все пак наистина бе свещеник, и то първият, ръкоположен в Новия свят. - Искам да говоря с началника ви!
Двама от близкостоящите се извърнаха към висок мъж с тъмна брада. Лас Касас забеляза, че неговата броня е по-богато украсена от тези на останалите войници. Ясно се виждаше филигран със златна инкрустация. Когато Лас Касас се приближи, мъжът извика:
-      Строй се! - Мъжете се строиха в четири редици. Монахът застана между него и строя.
-      Защо войници нахлуват в мисия на Доминиканският орден посред нощ? Какво търсите тук?
Мъжът го изгледа с отегчен поглед.
- Имаме работа, отче. Отнесете оплакванията си към губернатора.
- Той се зарече, че тук никога няма да стъпят войници.
-      Вероятно тогава не е знаел за дяволските книги.
-      Дяволът няма нищо общо с книгите, идиот такъв! Нямате право да припарвате тук!
-      Въпреки това сме тук. Тук са забелязани езически книги, информацията е достигнала до отец Торибио де Беневенте, който поиска съдействие от губернатора.
-      Беневенте? Той няма власт над нас. Той дори не е от Доминиканския орден. Францисканец е.
-      Тези вътрешни борби са си ваша работа. Моята е да открия и унищожа злите книги.
-      Не са зли. Съдържат познанието на местните хора и информация за всичко свързано с тях, техните предци, съседи, философията им, езикът им, разбиранията им за вселената. Те са живели тук хиляди години и книгите им са дар за бъдните поколения. От тези книги научаваме неща, които няма как да научим по друг начин.
-      Нещо сте се объркали, отче. Лично аз съм виждал някои от тях. Там е пълно с рисунки и символи на демоните и духовете, които индианците боготворят.
-      Тези хора сменят вярата си, лека-полека, доброволно. Не по начина, налаган от францисканците, които покръстват хиляди хора наведнъж. Старите богове на маите вече са сведени до обикновени символи. Постигнахме голям напредък за кратко време. Не заличавайте усилията ни, доказвайки им, че сме диваци.
-      Ние? Диваци?
- Да, хора, които унищожават произведения на изкуството, горят книги, убиват онези, които са различни тях и поробват децата им.
Военачалникът се извърна към подчинените си.
-      Разкарайте го оттук - каза.
Трима войници сграбчиха Лас Касас и възможно най-внимателно го изтласкаха извън площада. Единият от тях подметна:
- Моля ви, отче, искрено ви моля, стойте далеч от командира. Получил е заповеди и е готов да рискува живота си, за да ги изпълни. - Те го пуснаха, обърнаха се и се върнаха тичешком на площада.
Лас Касас хвърли последен поглед към уголемяващата се клада. Войниците се щураха напред-назад, чупеха всичко дървено, изпречило се пред очите им, и хвърляха парчетиите в яркия огън, който пускаше езиците си високо към небето; изглеждаха по-демонични от божествата, описани в книгите на маите. Той се обърна и се отправи към задната част на кирпичените сгради на мисията, потъвайки в сенките. Прекоси сечището и тръгна по една пътека в джунглата. Растителността наоколо бе толкова гъста, че той имаше чувството, че върви в пещера. Пътеката водеше надолу към реката.
Когато стигна до брега на реката, Лас Касас видя, че много от индианците са излезли от колибите си и че насред селото гори огън. Те бяха разбрали за пристигането на войниците и се бяха събрали в центъра на поселището, за да обсъдят какво трябва да се предприеме. Обърна се към тях на кинчей - езикът на маите в този район.
-      Аз съм, брат Бартоломе - провикна се той. - В мисията дойдоха войници.
Забеляза Кукулкан, който седеше на прага на колибата си. Той бе важен вожд в Кобан преди да се присъедини към мисията и сега всички други очакваха неговото решение. Индианецът каза:
-      Видяхме ги. Какво искат? Злато? Роби?
- Дошли са за книгите. Не ги разбират, освен това някой им е казал, че там пише само за злини и магии. Канят се да издирят и изгорят всички книги, които притежавате.
Хората замърмориха, на лицата им се изписа смайване. Новината им се струвашс абсолютно неразбираема, сякаш някои бе дошъл да отсече дърветата, да пресуши реките или да затъмни слънцето. Очевидно смятаха, че това е проява на чиста злоба, която няма да донесе нищо хубаво на войниците.
-      Какво да направим? - попита Кукулкан. - Да се бием?
-      Можем единствено да се опитаме да спасим някои от книгите. Вземете най-важните от тях и ги скрийте далеч оттук.
Кукулкан махна на сина си Тепеу - трийсетина годишен воин. ползващ се с голямо уважение. Двамата си побъбриха шепнешком. Тепеу кимна. Кукулкан се обърна към Лас Касас:
-      Нещата са ясни. Трябва да спасим онази, която ти дадох да разгледаш. Тя струва повече от всички други взети заедно.
Лас Касас се обърна и понечи да тръгне no пътеката. Тепеу внезапно се озова до рамото му.
-      Да побързаме, иначе ще я намерят - каза Тепеу. - Гледай да не изоставаш! - Хукна по пътеката.
Тепеу тичаше така, сякаш можеше да вижда в тъмното, а фактът, че силуетът му бе сравнително ясно различим, даваше възможност на Лас Касас също да напредва бързо. Не пестяха сили и скоро щяха да стигнат до мисията. Когато излязоха на равното, Лас Касас видя, че група войници вървят по главния път към индианското поселище.
Лас Касас не изпитваше никакво желание да гледа войниците. Той бе участвал в изтреблението на индианците тайно на Испаньола и имаше представа какво ще последва. Първата група войници нахлу в една от хижите.
Минута по-късно бе открита книга на маите. Някакъв човек каза на езика чолан:
-      Спасих тази от град Копан! - Изстрел на аркебуз разтресе земята и ято папагали излетя във въздуха сред суматоха от размахващи се криле и писъци. Мъжът падна мъртъв пред колибата си.
Когато Лас Касас и Тепеу навлязоха в слабоосветения район зад мисията, монахът се замисли за семейството на Тепеу. Кукулкан бе висш жрец, учен. Семейството му имаше царско потекло. Когато болест уби предишния водач, той бе избран за негов заместник. При напускането на родното място той и Тепеу се бяха отказали от красивите си, украсени с пера одежди, но Тепеу продължаваше да носи тъмнозелени обеци от нефрит, гривни и огърлица, каквато се полага само на аристократ.
Докато тичаха зад сградите, към жилищните помещения на доминиканците, видяха, че от мисията излизат войници, мъкнещи различни езически предмети - книги, церемониални пособия и дърворезби - право към кладата.
Книгите на маите представляваха дълги, нагънати ивици, изработени от вътрешната кора на дива смокиня. Повърхността за писане бе бяла, а използваните багрила имаха естествен произход. Войниците хвърлиха в огъня намерените от тях книги. По-старите бяха много сухи и лумнаха веднага - стотици страници, кътани старателно столетия, отидоха за миг в небитието. Лас Касас знаеше, че в тези книги има какви ли не неща. Кукулкан му бе казал, че някои съдържат математически трактати, астрономически наблюдения, карти на изгубени градове, забравени езици, укази на крале. За нула време старателно вписваната информация се превърна в искри и дим, издигащи се към нощното небе.
Тепеу се придвижваше бързо и уверено в мрака. Той отвори голямата дървена порта на църквата и се вмъкна вътре. С черното си расо Лас Касас бе почти невидим в сенките. Малко по-късно монахът настигна индианеца.
Поведе Тепеу по пътечката към олтара, а после надясно. Там бе вратата, водеща към хранилището за церемониални одежди. Осветени от мъждивата лунна светлина, процеждаща се през високите прозорци, те крачеха покрай висящите на стените роби. Подминаха сандъка, където се съхраняваха най-неустойчивите на влага дрехи. Монахът заведе Тепеу до малката врата в другия край на помещението.
Напуснаха църквата и влязоха в сводестото помещение, където бяха килиите на монасите. Минаха боси по тухления коридор, защото се опасяваха някой да не чуе шляпането на сандалите им. Когато стигнаха да кабинета на Лас Касас, Тепеу отиде до грубото работно бюро, където лежеше книгата. Вдигна я внимателно и се вторачи в нея с набожен поглед, сякаш приветстваше човек, когото е смятал за загубен вовеки.
Тепеу огледа стаята. Лас Касас разполагаше с индианско гърне, на което бяха изобразени сцени от ежедневието на крал на маите. Монахът го бе завъртял така, че да се вижда ритуалното къпане, а не пробождането на езика с цел жертвоприношение. Гърнето, където той държеше запасите си от прясна вода, бе снабдено с ремъци, които позволяваха на прислужника-индианец да го носи.
Тепеу изля водата в умивалника, после подсуши вътрешността на съда с парцал. Постави ценната книга вътре.
Лас Касас отиде до шкафа на стената, където бяха писмените проекти, върху които работеше. Извади други две книги и ги подаде на Тепеу.
- Трябва да спасим колкото се може повече.
Тепеу отвърна:
- Няма да се поберат. Първата струва колкото стотици от тези.
-      Ще загубим всички други.
Тепеу каза:
- Така ще скрия книгата, че войниците никога няма да могат да я намерят.
-      Гледай да не те хванат. Те мислят, че това са послания от дявола.
-      Знам това, отче. Дай ми благословията си! - Той коленичи.
Лас Касас положи дланта си върху главата на Тепеу и каза на латински:
-      Господи, нека праведността на този човек да е достатъчна. Той не иска нищо за себе си, иска само да запази мъдростта на дедите си за бъдните поколения. Амин. - Отиде до шкафа и извади от него три къса злато. Подаде ги на Тепеу.
-      Само толкова имам. Използвай го, за да си набавяш онова, което ще ти е нужно по пътя.
-      Благодаря ти, отче. - Тепеу тръгна към вратата.
-      Чакай. Не излизай още. Чувам ги. - Лас Касас отиде до вратата и прекрачи прага. Блъсна го остра миризма на изгоряло. Откъм селото долитаха писъци. Застана с гръб към вратата, когато група войници отстрани от пътя си тримата доминикански монаси, които се опитваха да им попречат да влязат в мисията. Четирима войници нахълтаха в килера в дъното и започнаха да го претърсват.
Лас Касас се присегна назад и отвори вратата на кабинета си. С периферното си зрение видя как Тепеу се измъква навън. Гърнето за вода лежеше на гърба му, прикрепено с ремъци, които минаваха през кръста и челото му. За секунди, без да вдига никакъв шум, той прекоси бегом поляната и влезе в гората.


2.




Край остров Гуадалупе, Мексико:




настоящето



Хиляди сребристи рибки плуваха покрай Сам и Реми Фарго, като проблясваха, докато се извъртаха едновременно в различни посоки, управлявани сякаш от единен разум. Водата беше бистра и топла и Сам и Реми можеха да виждат надалеч през стоманените пречки на клетката.
Сам държеше еднометров алуминиев прът с малък шип накрая. Това бе приспособление за поставяне на етикетчета - през седмиците след включването им в експедицията той бе станал експерт в маркирането. Стрелна с очи Реми, после отново зарея поглед в далечината.
По едно време им се стори, че някъде отпред изниква тъмна сянка, сякаш дребните частици във водата се сливаха в единно цяло. Това беше акула. Както и очакваха, тя се извърна към тях. Приближи се под ъгъл, привлечена вероятно от гъстия пасаж рибки, които плуваха покрай клетката, а понякога дори влизаха в нея. Обаче акулата явно усещаше Сам и Реми.
Фарго бяха опитни водолази и отлично разбираха, че в който и океан да се топнат, все отнякъде ше се появи акула. Бяха виждали много акули през годините, обикновено малки сини, които се приближаваха, за да разгледат страните натрапници, плуващи недалеч от дома си в Сан Диего, сред купищата кафяви водорасли. Сините акули бързо разбираха, че плячката не е подходяща за тях и се отдалечаваха. Тази риба обаче бе въплъщение на другата възможност - кошмарният хищник непрекъснато се движеше, за да може през хрилете му да минава вода, бе снабден със зрение, обоняние и слух, с гъста мрежа от нерви по цялото тяло, които засичаха дори най-малките вибрации във водата, както и електрическите импулси, резултат от мускулните контракции на жертвите.
Извивайки мързеливо огромната си опашка, акулата се приближи. Контурите на тялото ѝ вече се виждаха съвсем ясно в бистрата вода и тя сякаш растеше с всяка изминала секунда. В далечината бе изглеждала просто голяма, а сега бе същинско чудовище. На Сам и Реми точно това им трябваше - голяма бяла акула с дължина повече от шест метра.
Акулата небрежно разцепи пасажа риба на две, но той бързо възстанови целостта си. Стрелна се напред с един мощен мах на опашката. Тъпата ѝ муцуна се приближи, после сви настрани. Туловището ѝ премина толкова близо до стоманената клетка, че ако бяха протегнали ръце, Сам и Реми щяха да могат да го докоснат. Беше доста дебела, а гръбната ѝ перка вероятно бе дълга човешки бой.
Аулата не си тръгна. Отново мина покрай тях. Сам и Реми не помръдваха в клетката. Въпреки че много пъти се бе гмуркал край острова, в тези дълги минути Сам се замисли за стоманените пръти, от които бе изградена клетката. Дали бяха заварени добре? Всичко бе изглеждало наред, когато кранът ги потопи във водата. Сега заварките изглеждаха къси, вероятно бяха направени небрежно. Заварчикът едва ли е могъл да си представи размера и мощта на съществото, което сега се плъзгаше покрай тях.
Животното бе дошло край остров Гуадалупе да търси слонски тюлени и риба тон, а Сам и Реми не приличаха на нито едно от двете. Със своите черни водолазни костюми обаче, те приличаха на калифорнийски морски лъвове, така че не бе изключено голямата бяла акула да ги помисли за апетитна хапка. Както се бе появила, така и изчезна, просто внезапно размаха опашка и остави клетката зад себе си. За секунда Сам се почувства силно разочарован. Въпреки размера и свирепостта си, белите акули понякога бяха изненадващо предпазливи. Беше ли пропуснал единствения си шанс да регистрира този гигант?
Акулата се появи отново, размахваше бясно опашката си. Блъсна със страшната си паст широката част на стоманената клетка, демонстрирайки няколко реда триъгълни зъби. Сам и Реми са хванаха за задните пръти, а в това време акулата правеше опити да захапе клетката - не ѝ се удаваше.
Под напора на акулата клетката се наклони и тогава Сам видя своя шанс. Заби алуминиевия прът в основата на гръбната перка и веднага го извади, издърпвайки го обратно в клетката. Акулата като че ли не усети нищо. Шипът се бе забил и яркожълтото етикетче с шестцифрен номер стърчеше от основата на перката; изглеждаше съвсем мнниатюрно на фона на туловището.
Акулата плуваше наблизо, а Сам и Реми чакаха. Представяха си как рибата се обръща, набира скорост и блъска отново клетката, натрошавайкн мижавите заварки... и двамата се озовават незащитени пред озъбената ѝ паст.
Но тя се помота известно време, после бавно се отдалечи. Сам се протегна нагоре и дръпна сигналното въже три пъти, след това още три пъти. Някъде горе, в другия свят, забумтя мотор и клетката след кратко разтрисане започна да се издига.
Не след дълго изскочиха от водата и се озоваха на огряната от слънчеви лъчи палуба на яхтата. Реми свали маската си и каза на Сам:
-      Какво пък беше това? Не пожела да се занимава повече с нас, защото не изглеждаме достатъчно вкусни?
-      He се притеснявай - отвърна той. - Ти изглеждаш много вкусна даже. Знаеш ли колко време ми коства да се науча да си давам вид на несмилаем?
-      Моят герой!
Ухилен до уши, той дръпна назад качулката на водолазния си костюм.
-      Невероятно беше!
-      Благодарение на теб никога няма да ми липсва материал за кошмари. - Тя го целуна по бузата, когато излязоха от клетката и тръгнаха към каютата си, за да се преоблекат.
Няколко минути по-късно Сам и Реми се появиха на предната палуба на взетата под наем двайсет и пет метрова яхта „Марлоу Експлорър”. Тя беше модерна и луксозна, и можеше да се движи с двайсет и четири възела в час, но през двете седмици, които бяха прекарали на борда, на капитан Хуан Сандовал не му се бе налагало да разкрива възможностите на двата дизелови двигателя „Катерпилар С30”. Фарго не бързаха за никъде, просто обикаляха океанската шир в търсена на места, където има бели акули, като от време на време се отбиваха в приятни мексикански пристанища, за да си набавят гориво и провизии. Яхтата бе твърде голяма за нуждите им. Разполагаше с три самостоятелни кабини с бани към всяка, както и c отделни каюти за тричленния екипаж. Капитан Сандовал, помощникът му Мигел Колера и готвачът Хорхе Моралес бяха от Акапулко - „домашното” пристанище на лодката. Сам и Реми я бяха взели под наем, защото искаха да стигнат до Гуадалупе - остров, отстоящ на около сто и шейсет мили от Баия Калифорния, - тъй като мястото бе свърталище на големи акули.
Бяха се включили като доброволци в едно биологично изследване, ръководено от Калифорнийския университет в Санта Барбара, чиято цел бе да се натрупа повече информация за придвижването и навиците на големите бели акули. Работата по маркирането им бе започнала преди доста години, но като цяло резултатите не бяха обнадеждаващи, защото повечето от маркираните акули рядко биваха забелязвани отново. Проследяването на отделните екземпляри бе свързано с редица трудности. Тези същества не се задържаха на едно място, трудни бяха за улавяне и представляваха сериозна опасност за хората. Но Гуадалупе като че ли бе специален район. Тъкмо там ежегодно се появяваха зрели екземпляри с огромни размери. А ако членове на експедиции проявяха готовност да влязат във водата, скрити в предпазни клетки, ставаше възможно да се извърши маркиране без да се улавя съответния екземпляр. По сателитния си телефон Сам докладва за номера на поставения маркер и описа днешната акула.
Докато яхтата пореше откритите води по посока към Баия Калифорния, Реми даде възможност на вятъра да изсуши дългата ѝ кестенява коса. Сам се присламчи до нея.
-      Все още ли ти е забавно?
-      Разбира се - отвърна тя. - Когато сме заедно, винаги се забавляваме.
-      Обаче нещо се е загнездило в главата ти. Нещо те тревожи.
-      Честно казано, мислех си за дома ни.
-      Съжалявам - отвърна той. - Надявах се, че времето ще минава по-бързо, ако работим по някакъв изследователски проект. Стори ми се, че ти е писнало от ремонти и преустройства.
Допреди няколко месеца бяха търсили заровената през пети век от хуните плячка. Трима конкурентни търсачи на съкровища смятаха, че Фарго са завлекли част от ценните артефакти вкъщи или просто искаха да си отмъстят, задето са били изпреварени. Те бяха организирали въоръжено нападение срещу четириетажната къща на Фарго в Голдфиш Пойн, Ла Хоя, и на практика я бяха разпарчетосали. Ето защо сега Фарго се занимаваха с ремонти и реконструкции.
-      Беше ми писнало - каза тя. - Строителите направо ме побъркваха. Първо трябва да отидеш с тях в магазина за санитария, за да им кажеш какво точно предпочиташ. После са оказва, че въпросните артикули са спрени от производство и се налага да избереш друг модел. Тогава...
-      Знам, знам - каза той и вдигна ръце.
-      Мразя ремонтите, но ми липсва кучето ни.
-      Золтан е добре. Селма се отнася към него като към крал. - Замълча за момент, после добави: - Когато преди месец се включихме в това изследване, те се надяваха, че ще успеем да маркираме десет акули. Онова едро парче, което току-що боцнахме, е номер петнайсет. Май е време да окачим копието и да се връщаме.
Реми се дръпна леко настрани, за да може да го погледне директно в очите.
-      Не ме разбирай погрешно. Обичам океана, обичам и теб. А и кой би отказал пътуване със скъпарска яхта из такива прекрасни места.
- Но?
- Вече дълго време скитосваме.
-      Може би си права. Свършихме предостатъчно работа, така че няма да е зле да се приберем вкъщи, да довършим ремонтите и да се заемем с нов проект.
Реми поклати глава.
-      Нямах предвид на момента. Вече пътуваме към Баия и ще стигнем сушата при лагуната Сан Игнасио. Винаги сме мечтали да видим къде се чифтосват сивите китове.
-      Може след това да отидем право в Акапулко и да хванем самолет.
- Може - каза тя. - Ще говорим за това по-късно.
На следващия ден стигнаха в лагуната Сан Игнасио и пуснаха на вода пластмасовите си океански каяци. Сам и Реми се настаниха на седалките, Хорхе Моралес им подаде греблата и те се отправиха към лагуната. Не след дълго пред тях изплува сив кит, който изхвърли от ноздрите си струя вода и отново се гмурна, оставяйки пенеста диря на повърхността. За няколко секунди загубиха ум и дума - животно с размерите на градски автобус бе направило превъртане под носа им, оставяйки малките им оранжеви каяци сами в лагуната.
Фарго прекараха и следващия ден в каяците си. При всяка среща сивите китове се приближаваха, за да задоволят любопитството си. Сам и Реми ги потупваха по главите и гърбовете, а после наблюдаваха отдалечаването им.
Вечерно време Фарго сядаха на масата на задната палуба на яхтата и в компанията на екипажа се наслаждаваха на вечеря, състояща се от прясна риба и мексикански деликатеси, закупени от някой от ресторантите в градчето Сан Игнасио. До късно разговаряха за морето и неговите обитатели, за живота си, за семействата и приятелите си, гледайки как нощното небе постепенно се изпълва с ярки звезди. След като се оттеглеха в каютата си, зa да поспят, понякога продължаваха да чуват как китовете бълват фонтани в мрака.
След това поеха на юг към Акапулко. Когато пристигнаха в курорта, се обадиха на Селма Уондраш, техния главен сътрудник. Бяха пуснали в едномесечен отпуск нея и младата двойка, работеща под нейно ръководство - Пит Джефкоут и Уендн Кордън, но Селма бе настояла да остане в Ла Хоя, за да наглежда строителите.
Селма отговори:
-      Здрасти, Реми, Золтан е много добре.
-      И двамата сме на телефона - каза Сам. - Радвам се да чуя това. Как вървят ремонтните работи?
-      Нали знаеш, че катедралата в Шартър е била строена няколкостотин години.
-      Надявам се, че се шегуваш - каза Реми.
-      Така е. По дървенията вече не се виждат дупки от куршуми. Долните два етажа са почти готови, всичко там е наред. На третия етаж има още малко за боядисване, но на вашия апартамент на четвъртия етаж ше му трябват още минимум две седмици работа. Знаете какво означава това.
-      Значи, че най-накрая ще има достатъчно шкафове, където да държа обувките си - отвърна Реми.
-      Да - промърмори Сам. - А на езика на строителите две седмици означава четири седмици.
-      Обичам да работя за песимист. Когато нещо се получи идеално, ти се изненадваш. Между другото, къде сте?
Сам отговори:
-      Приключихме с маркирането на акули. В Акапулко сме.
-      Всичко наред ли с все още?
-      Възхитена съм - каза Реми. - Прясна риба, пиле с мексикански сос, танци под звездите и тъй нататък. Не е приятно да си стръв за акули. Но смятаме да се прибираме скоро.
- Само ми кажете. Моментално ще ви уредя самолет. Ще ви чакам на летището в Ориндж Каунти.
-      Благодаря, Селма - каза Реми. - Ще те държим в течение. Чака ни още едно забавление. Ще вечеряме, резервирали сме маса за след десет минути. Обади се, ако ти потрябваме.
-      Разбира се, дочуване.
Бяха отседнали в едната от двете кули на хотела и през нощта, малко след като си легнаха, усетиха разтрисане. Сградата се клатушка няколко секунди, чу се и леко тракане, но нищо повече. Реми се притисна към Сам и прошепна:
-      Една от причините, поради които те обичам е, че винаги ме водиш в хотели, които издържат на земетресения.
-      Малко жени ценят това качество, но приемам похвалата ти.
На следващия ден напуснаха хотела и се отправиха към пристанището. Още щом стъпиха на дока, усетиха, че нещо става. Капитан Хуан стоеше на мостика на яхтата, така бе надул едно радиопредаване на испански, че чуха говора, веднага след като слязоха от таксито. Хорхе се бе подпрял на перилата и гледаше към тях с ококорени от уплаха очи. Когато се качиха на борда, Сам чу думите: „сизмо, тембльор и вулкан”.
- Какво става? - попита Сам. - Ново земетресение?
- Преди пет-десет минути казаха. Хуан вероятно знае повече.
Сам, Реми и Хорхе се качиха на мостика и се присъединиха към капитан Хуан. Когато ги видя, той каза:
-      Ударило е бреговете край Тапачула, в Чиапас. Точно до границата с Гватемала.
-  Силно ли е било? - попита Реми.
- Силно - oтвърна той. - Осем цяло и три, осем цяло и пет, казват. След това Таканя - вулканът, намираш се северно от града е започнал да изхвърля дим. Свлачища са затрупали пътищата. Има ранени, убити сьщо, но не се знае колко. - Той поклати глава. - Ще ми се да можехме да направим нещо.
Сам погледна Реми, а тя му кимна.
- Трябва да проведем един телефонен разговор. Приготви яхтата за отплаване. Няма да ти пречим да си вършиш работата.
Сам извади мобилния си телефон и отиде на предната палуба. Набра номер.
-      Селма?
-      Здрасти, Сам - каза тя. - Вече се връщате?
- Не, възникнаха проблеми. Станало е голямо земетресение в Тапачула, южно от нас. Хората имат нужда от помощ, а пътищата са затворени - целият район е блокиран, вероятно. Нямам представа какво е летището в Тапачула, но искам да се обадиш на доктор Евънс. Помоли го да приготви стандартен медицински пакет, който да бъде превозен по въздуха до някоя тамошна болница - всичко, от което ще имат нужда хора, пострадали от земетресение. Кажи му, че ние черпим. Осигури му банков кредит за сто хиляди долара. Можеш ли да свършиш тази работа?
-      Да. Ако успея до се добера до моя доктор, ше го накарам да стане гарант. Летището е друг въпрос, но ще разбера дали пратката може да бъде доставена нормално, или ще трябва да се пусне с парашут.
- Ние ще тръгнем на юг, веднага щом натоварим яхтата.
- Ще поддържам връзка. - Тя затвори.
Сам изтича на мостика, за да поговори с капитан Хуан.
Каза му:
-      Отваря ни се работа, която е по-важна от маркирането на риби.
-      Какво имаш предвид?
-      Пътищата за Тапачула са непроходими, нали?
-      Така казаха по радиото. Разчистването щяло да отнеме месеци.
-      След пристигането ни тук ти вече попълни запасите ни с храна и вода и зареди с гориво, нали? Искам да натоварим тази яхта, колкото може да носи, и да отидем там. Вероятно щe стигнем за ден-два.
-      Ами, да - отвърна той. - Може и малко повече време да ни отнеме. Но компанията, която е собственик на яхтата, няма да плати подобно пътуване, нито припасите. Не могат да си го позволят.
-      Ние можем - каза Реми. - Освен това сме тук. Да тръгваме, трябва да накупим много неща.
Сам, Реми, капитан Хуан, Хорхе и Мигел се захванаха за работа. Сам нае един голям микробус, с който тръгнаха да обикалят Акапулко. Купиха бутилирана вода, консерви, одеала и спални чували, професионални комплекти за първа помощ и важни медицински консумативи. Натовариха закупеното на яхтата и направиха още един курс. Купиха туби с бензин, петнайсет помощни генератора, фенерчета и батерии, радиоапарати, палатки, дрехи с различни размери. Когато натъпкаха с провизии каютите, трюма, бака и дори мостика, започнаха да трупат на палубите контейнери с вода, бензин и храна, като ги завързваха за перилата, за да не се лашкат при вълнение.
Докато приключваха с товаренето, Реми накара Хорхе и Мигел да се обадят в болниците в Акапулко и да проверят от какви материали и лекарства се нуждаят хората в Тапачула. Болниците изпращаха в района на бедствието обезболяващи, антибиотици и шини за обездвижване на счупени крайници. Началникът на едно от медицинските заведения помоли Фарго да закарат до Тапачула трима лекари със специалност „спешна медицина”.
Лекарите пристигнаха в ранния следобяд, мъкнеха със себе си доста консумативи и лекарства. Доктор Гарза и доктор Таламантес бяха млади жени, работещи в спешното отделение, а доктор Мартинес беше хирург, прехвърлил шейсетте. Те веднага качиха багажа си на борда и започнаха да помагат при разтоварването на микробуса, който бе направил последния си курс, след което се настаниха в двете свободни каюти.
В четири следобяд, по заповед на Сам, яхтата напусна пристанището и навлезе в открити води - трябваше да пропътуват петстотин и десет мили. Капитан Хуан включи двигателите на пълна мощност и пое право към района на бедствието, като гледаше да избягва плитчините. Тримата членове на екипажа и Сам и Реми даваха вахтa на руля. През свободното си време те работеха под ръководството на лекарите, разделяйки част от медицинските материали на малки пакети, които да бъдат предоставени на клиники, спешни отделения и частнопрактикуващи лекари.
Когато на следващата вечер мернаха бреговата линия, разбраха, че са се приближили до района на бедствието. На миля от тях имаше населено място, но не се виждаха никакви светлини. Сам отиде на руля и прегледа картите.
-      Къде се намираме?
- Салина Круз - отвърна Мигел. - Градът не е малък, но нищо не свети.
- Можем ли да се приближим, за да огледаме?
- Има пясъчни плитчини, а ние сме много натоварени и трябва да внимаваме.
-      Добре - каза Сам. - Приближи се възможно най-близо и хвърли котва. Ще отидем на брега със спасителната лодка, ще проверим какво може да се направи, после ще се върнем.
-      Става. - Мигел приближи яхтата да брега, без да поема излишни рискове, след което хвърли котвата. След няколко минути, докато Сам, Реми и Хорхе приготвяха лодката, доктор Таламантес излезе на палубата. Загледа се как Сам и Хорхе прехвърлят в лодката един генератор и няколко туби бензин. Каза:
-      Ще оставите малко място за мен и за чантата ми, нали? Останалото трябва да е за храна и вода.
Сам отговори:
-      Може да се наложи да направим няколко курса, но така е добре като за начало.
Спуснаха лодката във водата и Реми, Сам, доктор Таламантес и Мигел се качиха в нея. Мигел запали извънбордовия двигател и се приближи под ъгъл към брега. Когато стигнаха до прибоя, той изключи двигателя и го вдигна, изваждайки витлото от водата. Лодката се понесе напред, тласкана от една вълна, след което се заби в пясъка.
Сам и Реми скочиха от носа и задърпаха лодката напред. Доктор Таламантес и Мигел слязоха да им помогнат. Мигел метна котвата на брега, за да не може приливът да достигне до нея.
Започнаха да разтоварват лодката и група местни хора им се притече на помощ. Мигел и доктор Таламантес им заговориха на испански, а Реми започна да превежда на Сам.
-      Има няколко човека с леки и средни телесни повреди - каза доктор Таламантес. - Настанили са ги в училището, което се намира няколко пресечки по-нагоре. Ще ги прегледам и ще се върна. - Тя взе медицинската си чанта и едно фенерче и изтича на пътя, придружена ог две жени.
Другите разтовариха кашоните с бутилирана вода, а Мигел си поговори с един мъж и каза:
-      Този човек работи в частната медицинска клиника. Пита какво ще правим с генератора.
-      Нищо не пречи да започнем оттам - каза Сам. Огледа се и видя. че някой е домъкнал от улицата червена детска каручка. Натовариха генератора на каручката и го закараха в клиниката, която се намираше в центъра на града. Сам за няколко минути го монтира и го приведе в действие. Лампите засветиха, първо плахо, после почти с нормален интензитет, захранвани с електричество от бумтящия отвън генератор.
Когато клиниката започна да приема пациенти, се появи доктор Таламантес. Тя каза:
-      Вече прегледах доста хора в училището. Няма тежко ранени, за шастие. Чух, че правите всичко вьзможно да приведете нещата в действие.
-      Някой знае ли какво става близо до епицентъра?
-      Тапачула очевидно е пострадал сериозно. Няколко лодки, превозващи ранени, са стигнали дотук. Хората в най-засегнатия район имат нужда от провизии.
-      Хайде тогава да направим още един курс, а после да отидем в Тапачула. Ти може да ни изчакаш тук, ако искаш.
-      Добра идея - каза тя. - Междувременно ще прегледам неколцина пациенти.
-      Мигел, ти остани с доктор Таламантес. - Хорхе и Хуан ще ни помогнат при товаренето и разтоварването.
Сам и Реми изтичаха при лодката. Когато Сам вдигна котвата, Реми се приближи:
-      Романтично пътешествие за двама на лунна светлина ли искаш или целта ти е да ми докажеш, че си добър лодкар?
-      И от двете по малко - отвърна той. - А и колкото са по-малко хората, толкова повече провизии ще можем да превозим.
Избутаха лодката във водата, после Реми скочи вътре и седна на носа с лице към Сам. Той обърна лодката, изтласка я още по-навътре, седна на централната пейка и хвана греблата. Преодоля с гребане две вълни, след което прибра греблата и запали двигателя. Лодката преряза следващата вълна, прескочи още една нейна посестрима и навлезе в по-спокойни води.
Сам се загледа в закотвената в дълбокото яхта и видя, че една малка моторница се е лепнала до борда ѝ. На мостика имаше трима мъже, други двама стояха на задната палуба. Когато спасителната лодка се приближи до яхтата, единият от непознатите слезе по стълбите и се отправи към каютите.
Сам изключи извънбордовия двигател и в настъпилата тишина Реми попита:
-      Какво има?
-      Обърни се и погледни към яхтата! Имаме гости. Бих предпочел да се приближим без да вдигаме много шум, защото не съм сигурен дали са приятелски настроени. Дръж ги под око, докато греба.
Сам се премести на средната седалка, а Реми зае позиция на носа. Бяха на стотина метра от яхтата и новата ѝ дружка. Когато се приближиха на петдесет метра, Сам направи завой и, минавайки покрай десния борд, за да е далеч от моторницата, се насочи към кърмата. Привърза лодката за един от кнехтовете. Прошепна:
- Не бива да оповестяваме присъствието си преди да се уверим, че всичко е наред.
Сам и Реми се заслушаха. Някой крещеше на испански. Дори Реми не разбра думите, но си личеше, че човекът е ядосан. Сам се набра на прикрепената към кърмата стълба и надникна предпазливо. Няколко секунди по-късно наведе глава.
- На мостика при Хуан има трима мъже. Хорхе лежи завързан на пода, със запушена с парцал уста. Току-що единият от мъжете удари Хуан. Мисля, че се опитват да го принудят да подкара яхтата.
- Какво ще правим?
- Провери какво има в комплекта за спешни случаи на лодката. Аз ше претърся помощния склад на задната палуба. - Той се изкатери по стълбата, докато Реми отваряше комплекта.
Прошепна:
-      Виж, намерих пистолет. - Тя го вдигна. Висококачествен сигнален пистолет, направен от метал, не от пластмаса. Извади пакет ракети, разкъса опаковката му, после отвори пистолета и го зареди. Останалите ракети прибра в джоба на якето си.
Сам прошепна:
-      Добре е като за начало. Да видим какво ше открия там горе.
Той тихомълком се промъкна на задната палуба, отиде до нишата под стълбите, водещи към мостика, и отвори вградения там стоманен шкаф. Зад спасителните жилетки имаше сигнален пистолет. Зареди го. В комплекта за първа помощ откри голям сгъваем нож. Мушна го в джоба си.
Реми вече бе до него и сочеше стълбите.
-      Тръгваме ли?
Сам кимна и двамата се качиха горе. Реми приклекна от лявата страна на мостика, а Сам - от дясната. Заслушаха се, наблюдавайки трепкащите на тавана на мостика сенки, които бяха резултат от светенето на контролните уреди. Единият от мъжете удари капитан Хуан, който политна и се строполи до Хорхе.
Сам стана и се втурна напред. Насочи пистолета си към човека, който бе ударил Хуан. Със спокоен глас каза:
-      Хвърли оръжието!
Онзи се ухили.
-      Това е сигнален пистолет.
-      Това у мен също - каза Реми, която бе изникнала зад другите двама мъже. Единият понечи да се извърне; явно смяташе да открие огън по нея. Сам му даде допълнително ускорение и го изтласка на палубата. Мъжът се пльосна и изпадна в несвяст. Сам стреля по човека, стоящ до Реми, а Реми - по водача на нападателите.
Кабината се изпълни със задушлив, миришеш на сяра дим, но пурпурните искри, струящи от ракетите, се виждаха съвсем ясно. Дрехите на мъжете се подпалиха и засмърдя на опърлена кожа. Улученият от Сам мъж изтърва пистолета си и, докато тичаше надолу по стълбите, с длани се опита да загаси огъня, обхванал дрехите му. Падна на палубата, после се надигна и се метна зад борда. Главатарят се опита да запази равновесие, но Сам го ритна в кръста и го запрати към задната палуба. Мъжът се строполи до припадналия си приятел, но бързо се изправи и се хвърли във водата.
Сам подаде на Реми сгъваемия нож.
-      Освободи Хорхе. - Хвана се за перилата и се плъзна надолу към палубата.
Сам погледна през рамо и видя, че Реми е коленичила на входа на мостика и държи в ръката си единия от пистолетите, захвърлени от нападателите. Сам се наведе и взе пистолета на лежащия на палубата мъж и застана пред стълбището, водещо към каютите. Провикна се:
-      Излизай оттам! Хайде! Трябва ни работна ръка. - Докато говореше, събу обувките си. Промъкна се до люка зад стълбището. Един мъж се изкачваше по стълбите, явно не бе забелязал Сам. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата - компютъра на Реми.
-      Хвърли пистолета, само пистолета, компютъра не! - каза Cам. - Остани го много внимателно!
-      Трябва ли да ти се подчинявам?
-      Да, защото съм насочил пистолета на приятеля ти към тила ти.
Мъжът осъзна, че са го издебнали в гръб и бавно вдигна ръце, за да остави пистолета и компютъра на палубата. После извърна глава и видя, че един от другарите му лежи в безсъзнание.
Сам каза:
-      Другите отидоха да поплуват. Какво правиш на тази яхта?
Мъжът сви рамене.
-      Знаехме, че пристигащите плавателни съдове ще са натоварени с провизии. Едва ли някой би дошъл тук на почивка.
- Смятахте да откраднете храната и лекарствата, предназначени за бедстващите хора?
-      Ние също имаме нужда от храна и лекарства - отвърна мъжът.
-      И за какво са ви?
-      Смятахме да изкараме някой и друг долар от продажбата им. След земетресение хората са готови да платят добри пари за такива неща. Там на юг са най-щедри. Има недостиг на храна и вода. Пътищата са блокирани, а и поради липсата на електричество храната в хладилниците се разваля.
Сам каза:
-      Е, от нас нищо няма да получите.
Мъжът сви рамене.
-      Може и да си прав, може и да не си. - Облегна се на перилата и кръстоса ръце.
Чу се троноленс по стълбите. Появи се доктор Mapтинес, беше вдигнал високо ръцете си. След него вървеше доктор Гарза, и тя бе вдигнала ръцете си. Отзад изникна млад мексиканец с модерна прическа, скъпи дънки и каубойски ботуши, които изглеждаха съвсем не на място на яхта. Беше хванал лекарката за рамото и притискаше дулото на пистолета си в тила ѝ.
Младият мъж каза:
-      Ако свалиш пистолета, няма да я застрелям.
- Внимавай! - каза Сам. - Жена ми много се дразни от такива приказки.
Реми стоеше горе на мостика и държеше на мушка главата на младия мъж.
Мъжът, който се бе облегнал на перилата, я изгледа снизходително. Каза:
-      Вземи му пистолета.
Лежащият на палубата мъж се изправи и се втурна към Сам. Сам го гръмна в стъпалото и онзи пак се пльосна, като започна да се клатушка напред-назад, скимтейки от болка и стискайки с две ръце простреляния си крак.
Когато младежът със скъпите дънки отмести пистолета си от главата иа доктор Гарза, за да може да се прицели в Сам, Реми се провикна:
-      Последен шанс да го хвърлиш!
Сам изрева:
-      Тя е шампион по стрелба с пистолет. Разбираш ли? Ако иска, ще те уцели право в окото.
Младежът вдигна очи към Реми, която държеше пистолета си с две ръце, готова да открие огън. Той се поколеба за момент, после положи оръжието си на палубата. Доктор Гарза изприпка нагоре по стълбите.
-      А сега отиди при приятелите си! - заповяда Реми. - Младият мъж се качи на палубата и се присъедини към двамата си колеги.
-      Отлично! - провикна се Сам - Хайде всички във водата!
Стоящият до перилата мъж подхвана:
- Ама...
- Няма ама, иначе беда голяма - каза Сам.
Мъжът преведе казаното на другите. Двамата невредими бандити помогнаха на ранения си колега да се прехвърли над перилата и скочиха след него във водата.
Когато чу последното цопване, Сам взе туба с бензин от кърмата, отиде до кнехта, където бе завързана малката моторница, и започна да залива палубата ѝ с бензин. После отвърза моторницата и я изтласка настрани от яхтата. Петимата мъже заплуваха към малкия плавателен съд. Когато той се отдалечи на десетина метра от яхтата, Сам извади сигналния пистолет и изстреля една ракета към палубата. Лумнаха ярки оранжеви пламъци. Хората на яхтата нададоха одобрителни възгласи.
Сам закрачи към мостика.
-      Хуан!
-      Да, Сам?
-      Ти и Хорхе достатъчно здрави ли сте, за да работите?
- Да.
-      Тогава запалете двигателите и вдигнете котвата. Искам да отидем ей-там на онзи док. Ще приберем Мигел и доктор Таламантес и ще се разкараме оттук.


3.




Салина Круз, Мексико



Няколко минути по-късно доктор Таламантес и Мигел се качиха на борда. Те бяха изтичали на брега, когато се разчу, че нещо гори в морето. Когато видяха, че яхтата се е отправила към общинските докове, те отидоха там и я изчакаха да акостира. Не след дълго яхтата пое на югоизток, следвайки контурите на бреговата линия.
Още три пъти спираха в тънещи в мрак крайбрежни градчета, за да раздават вода, консерви, фенерчета, генератори и бензин. Всеки път тримата лекари слизаха първи на брега, носейки стандартните си медицински комплекти.
След няколко часа лекарите обявяваха, че на всички тежко пострадали е оказана помощ и че местните хора вече разполагат с необходимото, за да се погрижат за леко ранените. Сам извикваше всички на брега, след което Мигел ги прибираше със спасителната лодка. Сам и Реми винаги си тръгваха последни. Веднага щом те се качеха на борда, екипажът вдигаше котвата и яхтата отплаваше по посока към Тапачула.
Заранта на четвъртия ден Мигел разбуди Сам и Реми, като почука на вратата на каютата им. Сам стана, за да отвори.
- Какво има?
- Тапачула вече се вижда. Хуан смята, че ще е добре да дойдете на мостика.
Сам и Реми се облякоха набързо и се качиха на палубата. Когато стигнаха до мостика, разбраха защо Хуан ги е извикал. В далечината се виждаше смътният силует на Таканя - втория по височина връх в Мексико. Той представляваше тъмносиня пирамида, изпъкваща на фона на небето. Тази сутрин изхвърляше облаци сивкав дим, който пъплеше бавно на изток.
Хуан каза:
- На практика е активен, но не е имало голямо изригване от 1950 г.
- По радиото предупредиха ли, че има опасност от изригване? - попита Реми. Казаха ли на хората да се евакуират?
- Май все още не са наясно какво става. Само съобщиха, че вследствие на земетресението са се отворили пукнатини. Пътищата са блокирани, така че едва ли учените са успели да се доберат дотам и да направят нужните измервания.
- Вулканът на какво разстояние е от брега? – попита Сам.
- Много по-далеч е, отколкото изглежда на пръв поглед - отвърна Хуан. Планината е висока четири хиляди метра, затова разстоянието не изглежда голямо. Но вулканът е последната ни грижа. След двайсет минути ще сме в Тапачула.
Реми слезе долу и започна да чука по вратите ип каютите»
- Почти стигнахме в Тапачула - провикна се тя.
Пет минути по-късно екипажът, лекарите и семейство Фарго си спретнаха на палубата бърза закуска, състояща се от кафе, яйца и плодове. Трудно им бе да откъснат поглед от стелещия се в далечината дим. Когато се приближиха до града, видяха какви са последиците от труса - полуразрушени сгради, около които се издигат купчини тухли; паднали телефонни стълбове, чиито жици са се оплели в паркираните автомобили. Тук-там бушуваха огньове, предизвикани вероятно от пробивите в газопреносната мрежа. Един по един станаха от масата и започнаха да се приготвят за акостиране.
Вече бяха посетили немалко засегнати градове и бяха усъвършенствали подхода си. Тримата лекари, които вече бяха попълнили липсите в медицинските си комплекти, метнаха на гърбовете си по две големи раници с провизии. Заради пожарите взеха повече мехлеми и обезболяващи. А заради множеството паднали сгради - повече медицински шини и инструменти за извършване на ампутации. Сам, Реми и Хорхе подредиха кашоните с храна н вода, и натовариха първите генератори и туби с бензин. От опит знаеха, че пристигането им на брега ще привлече вниманието както на хора, желаещи да помогнат, така и на пострадали, ето защо взеха кашони с фенерчета, аптечки и инструменти за копаене и изграждане на временни подслони.
Към седем часа, докато пакетираха материалите, видяха, че на брега вече се събират хора. Натовариха на лодката най-тежките предмети, после направиха човешка верига и прехвърлиха останалите неща от ръка на ръка. Лодката се претовари, поради което трябваше много да внимават къде ще седнат.
При първия курс се качиха тримата лекари и Сам, Реми и Мигел, които имаха грижа за управлението и безопасността. Мигел се възползваше майсторски от вълните, насочвайки лодката така, че да се носи напред без риск от преобръщане. Когато наближиха брега, той изключи двигателя и го вдигна, за да предпази витлото. Веднага щом килът застърга в дъното, Сам и Реми скочиха във водата и задърпаха лодката към пясъчната ивица.
Местните много се зарадваха, когато видяха какво ще получат. Около тримата лекари веднага се скупчиха хора, горящи от желание да ги заведат в местната болница и да пренесат медицинските им принадлежности. Сам, Реми и Мигел стовариха останалото на пясъка и изтласкаха лодката обратно в морето, за да може Мигел да направи още един курс.
Сам и Реми отидоха в болницата, за да монтират първия генератор, после се върнаха на брега, за да вземат втория. Трябвате да закарат и него във все още крепящото се медицинско заведение в другия край на града.
Работата продължи през целия ден и през по-голямата част от нощта. Докато прехвърляха продоволствието в различни части на населеното място, чуха какви ли не истории. Доброволци разчиствали пътищата с помощта на лопати, булдозери и камиони. Хората, чиито домове били оцелели, приютявали останалите без покрив над главите си.
През следващите пет дена имаше много вторични трусове. Първите няколко бяха силни, с доста неприятна продължителност, но като че ли земята постепенно се укротяваше.
Вечерта на шестия ден капитан Хуан посрещна на задната палуба Сам, Реми и останалите, които тъкмо се бяха върнали от поредния курс. Лицето му бе мрачно.
Реми смушка Сам с лакът.
-      Май има лоши новини.
Сам, Реми, тримата лекари, Мигел и Хорхе се изправиха пред Хуан, който нервничеше, прочиствайки час по час гърлото си.
- Този следобед получих по радиото съобщение от собствениците. Смятат, че са проявили достатъчно търпение и искат да върнем яхтата им в Акапулко.
- Защо? - попита Реми. - Готови сме да я наемем за още време, а и не сме нанесли никакви повреди, нали?
-      Това е ясно - каза Хуан. - Нервничат, защото използваме луксозна яхта, за да превозваме провизии, но разбират, че това се налага и че можем да покрием евентуалните щети. Проблемът е, че има график. След четири дена в Акапулко ще пристигне друга група хора и яхтата трябва да е на тяхно разположение. Има договори. - Той вдигна ръце, за да покаже, че нищо не може да се направи по въпроса.
-      С колко време разполагаме? - попита Сам.
- Искат да тръгнем тази вечер. Така ще имат на разположение един ден, през който да почистят и излъскат палубите, да прегледат двигателите и да натоварят новите материали. Съжалявам.
-      Добре - измънка Сам. - Разтоварихме всички провизии, които превозвахме, така че вече не се нуждаем от яхтата. Какво мислиш, Реми? Искаш ли да се върнем с яхтата в Акапулко и да се приберем вкъщи със самолет?
-      Не - отвърна тя. - Мисля, че трябва да останем още няколко дена. Чух, че хората, живеещи в близост до вулкана, имат нужда от медицински грижи и провизии.
- Сигурна ли си? - подхвърли Хуан. - Пътуването няма ла е лесно. Не ме разбирайте погрешно. Вие работехте здраво, а аз бях на път да се откажа. За мен е чест да ви познавам.
-      И за нас също - вметна Хорхе.
-      И вие сте страхотни - каза Сам. - Но трябва да се опитаме да помогнем на хората в планината. Ей сегичка отиваме да си съберем багажа, така че скоро ще можете да отплавате.
Доктор Мартинес каза:
-      Аз също смятам ла се прибирам в Акапулко. Не мога да отсъствам повече от работното си място.
Сам се извърна към другите.
-      Доктор Гарза?
Доктор Гарза каза:
-      Двете с Таламантес ще останем още няколко лена. Между другото, наричайте ме Мария. Доста неща преживяхме заедно и имам чувството, че ви познавам от години.
-      А към мен се обръщайте с Кристина - помоли доктор Таламантес.
Малко по-късно групичката оставащи се събра на задната палуба, всички бяха с раници на раменете. Хорхе и Мигел им помогнаха да се качат на спасителната лодка и ги откараха на брега. След това Сам и Реми изтласкаха празната лодка обратно в морето.
-      Ще ни липсвате - обяви Мигел.
-      Нормално - каза Реми. - И на нас ни е кофти, та нали сме приятели. Но когато се срещнем отново, ще си разказваме много приключенски истории.
Когато спасителната лодка отплава кьм яхтата, Сам вдигна раниците и, следван от Реми, се отправи към училището, където временно бяха приютени пострадали хора. Сам каза:
-      Наясно си, че оставаме сами, нали?
-      Оставам сама в крайбрежно тропическо градче, в компанията на мъжа, когото обичам. Няма лошо.
-      Доста романтично ми звучиш, като се има предвид, че до неотдавна попълваше с чакъл и асфалт дупките по пистата. Само се надявам приключенията, за които намекна пред Мигел, да донесат само положителни емоции.
Тя се надигна на пръсти и го целуна.
-      Всичко ще бъде наред, а и ще имаме възможност да направим някоя и друга добрина. Ако сега бяхме у дома, щяхме да се джафкаме с електротехниците и дърводелците, и ремонтите нямаше да вървят.
-      Права си - каза той. - Хайде да проверим дали в училището има местенце, където да преспим. Ще се обадим на Селма, за да не се тревожи, а на сутринта ще поразпитаме как може да се организира отряд, който да помогне на хората в планината.


4.




Вулкан Таканя, Мексико



Към обяд на следващия ден Сам и Реми се возеха, заедно с още от десетина други доброволци, в напечената от силното слънце каросерия на един камион, който подскачаше по разбития път към вулкана Таканя. До тях седяха лекарките Кристина Таламантес и Мария Гарза, а oт другата страна - хора, с които се бяха запознали преди няколко дни. Имаше двама млади мъже, братята Раул и Пол Мендоса, които бяха отрасли в околностите на вулкана, и един висок, мълчалив адвокат на име Хосе, чийто офис в Тапачула бе разрушен от земетресението. Хосе Санчес имаше дебели мустаци, които толкова плътно покриваха устата му, че човек трудно можеше да разбере дали се усмихва или се мръщи.
Когато оставиха зад себе си култивираните земи край града, Реми впери поглед в синия триъгълник на Таканя. Кристина Таламантес подхвърли:
-      Като че ли престана да бълва дим. Може би се е успокоил и няма да има проблеми поне сто години.
- А може би си пази силите за нас и смята да ни засипе с огън и жулел и да ни залее с лава.
Хосе каза:
-      На езика на маите „таканя” означава „къща от огън”.
- Да се надяваме, че няма да оправдае наименованието си - каза Сам.
Час по-късно стигнаха до едно градче, което се казваше Унион Хуарес. До главната улица имаше две полуразрушени тухлени сгради, както и други две, които бяха загубили част от керемидите си. Шофьорът и испаноговорящите доброволци слязоха на площада, за да поговорят с мотаещите се там хора. Сам и Реми не се отделяха от Кристина, която си направи труда да им превежда. След като си побъбри с едно семейство с индиански черти, Кристина каза на Фарго:
-      Пътят свършва след около седем километра.
-      А после какво? - попита Сам.
- После пеш - отвърна тя. - Дамата казва, че има главна пътека, от която се отделят други пътеки, водещи към планинските села.
Реми каза:
- Спомена ли какво става там горе?
-      Предупреди ме, че е студено. Четири хиляди метра надморска височина е това.
-      Подготвили сме се - каза Реми. - Всъщност, мога да ти дам някои неща. Взех якета с вълнени подплати от яхтата, нали знаеш, че нощем в Пасифика става студено, особено когато задуха вятър.
-      Благодаря ти - рече Кристина. - Аз също съм си взела топли дрехи, и Мария е взела, защото знаехме, че може да се наложи да нощуваме на открито. Но нищо чудно след ден-два да се възползваме от предложението ти.
- Жената каза ли нещо друго?
-      Трусът е предизвикал свлачища, а много от водоизточниците са замърсени. Двете с Мария ще успеем да помогнем на част от ранените, но не на всички. Хората трябва да бъдат евакуирани.
Сам каза:
-      Ще проверим къде могат да кацат хеликоптери.
- Благодаря. Сега отивам при Мария в църквата. Искам да разпитам хората, които са слезли от планината, за да търсят подслон тук. Идваш ли с мен?
В църквата Мария и Кристина се срешнаха с пет семейства, дошли от планинските села. Децата се присламчиха към Реми и седнаха в скута и. Бяха се впечатлили от дългата и кестенява коса и им бе приятно да слушат как пее песнички на английски език. Тя им даде протеинови блокчета, ядки и шоколад.
След известно време шофьорът на камиона се появи пред входа на църквата и всички наскачаха в каросерията, готови за последния етап от пътуването. На мястото, където пътят бе пропаднал, имаше камък, обозначаваш началото на пътека. Доброволците слязоха от камиона и метнаха на рамене натъпканите си с провизии раници. Помогнаха си един на друг при нагласяването на ремъците и поеха по пътеката.
Придвижваха се с мъка по стръмния склон. Тук гората не бе изсечена и над главите им бяха надвиснали клони. Направиха си лагер на една равна поляна, около която растяха дървета, чиито плодове много приличаха на малко авокадо - братята Мендоса обясниха, че това са криоло. Спаха до сутринта, когато бяха разбудени от първите слънчеви лъчи. С увеличаването на надморската височина широколистните дървета постепенно биваха измествани от вид борове, наречен пинабете.
В продължение на три дена правеха едно и също - сутрин разтуряха лагера, после се придвижваха до следващото село и от жителите му се информираха от каква помощ има нужда. Кристина и Мария преглеждаха болните и ранените, а Реми им оказваше съдействие, като следеше как се изразходват лекарствата и провизиите, правеше превръзки и биеше инжекции. Сам и другите доброволци помагаха на местните фермери да укрепят къщите, да заменят повредените тръби и кабели, и да монтират генератори.
Към края на петия ден от пребиваването им в планината, докато лежаха в палатката си, която бяха издигнали край село, намиращо се на две хиляди и петстотин метра надморска височина, Сам каза:
- Признавам, доволен съм, че се включихме в това мероприятие.
- Аз също - отговори Реми. - Рядко съм се чувствала толкова удовлетворена.
-      Имаш чудесен вкус.
-  Имам чудесна самооценка. А сега смятам да поспя.
На следващата сутрин Сам и Реми поведоха групата към последното село. Поеха по малката странична пътека, която им бе показал кметът, и скоро след това увеличиха доста разстоянието между себе си и останалите. Изчакаха те да се появят, след което продължиха напред. Но не след дълго отново увеличиха дистанцията.
Сам и Реми стигнаха до едно свлачище, което бе затрупало пътеката с пръст и късове базалтов камък. Заобиколиха от горната страна, като се придвижваха внимателно между скалите. Изведнъж се заковаха на място.
Един от огромните базалтови късове, лежащи на пътеката, изглеждаше странно. Имаше правоъгълна форма, а в горната част краищата му бяха заоблени. Приближиха се без да обелят дума. Видяха, че в скалата е издялан профил на мъж с орлов нос и издължен череп, характерни за аристократите на маите. Накит от пера покриваше горната част на главата. Забелязаха колони със символи, явно индиански. Двамата се загледаха в планинския склон, към мястото, откъдето бе тръгнало свлачището.
Подтиквани от емоциите си, се закатериха нагоре. Стигнаха до едно равно място, приличащо на площадка: беше около десет метра дълго и около седем широко. Наоколо растяха дървета, но на самата площадка нямаше нито едно. Личеше си, че част от конструкцията се е отчупила, повлечена от свлачището.
Сам поразчисти пръстта с ножа си и ясно се чу как острието застърга в камък.
Реми се огледа.
-      Двор? Или вход?
Впериха очи в планинския склон. Различиха място, покрито с пласт свлечена пръст, както и нещо като ниша.
-      Това май се е свлякло при падането на голямата скала - каза Сам. - Забоде ножа си в земята, после свали раницата си и извади от нея сгъваемата си лопата. Започна да изстъргва полепналата по каменната стена пръст.
-      Внимавай! - предупреди го Реми. - Нали не искаш да предизвикаш ново свлачище! - Въпреки това тя извади от раницата си брадвичката, с която бяха цепили подпалки, и се присъедини към него. Когато разчистиха мръсотията, видяха черна вулканична скала. Сам я удари няколко пъти с лопатата си. Беше крехка и пореста като пемза и се чупеше лесно. Той кимна към брадвичката на Реми.
-      Може ли?
-      Заповядай. - Тя му подаде брадвичката.
Сам заудря слоя вулканична скала.
-      Явно тук се е стекла лава, която е покрила всичко като завеса.
-      Вход?
-      Няма как да съм сигурен - рече той. - Но определено прилича на вход. След един негов силен удар парче скала хлътна навътре и се появи дупка.
-      Значи е трябвало да удряш здраво - вметна Реми. - Какво е това според теб? Гробница?
-      На такава надморска височина? По-скоро свещено място. Храм на бога, който е отговарял за вулканите.
Сам разшири отвора, извади фенерчето си от раницата, включи го и влезе в кухината.
-      Заповядай, влез! Това е древна постройка.
Вътре имаше помещение със стени от дялан камък, по които бяха изрисувани цветни изображения на мъже, жени и богове - всичките те подредени като в процесия. Виждаха се рисунки на хора, правещи разрези по телата си или пробождащи езиците си в знак на жертвоприношение. Но една фигура доминираше - скелет с изхвръкнали от черепа очни ябълки.
Сам и Реми не губиха много време в оглеждане на сцените. Пристъпиха навътре в помещението, привлечени от тъмния силует, изпъкваш на фона на варосания под - изсъхнал човешки труп с препаска и сандали от лико. На ушите му имаше големи нефритени обеци. На шията му висеше нефритена огърлица и диск от същия материал. Беше мъж. Двамата прокараха лъчите на фенерчетата си по мумифицираното тяло. До мъжа лежеше гърне с широко гърло, покрито с капак.
Реми завъртя пръстена в горната част на фенерчето си, за да направи лъча по-широк.
-      Трябва да пощракам с телефона си преди да се приближим.
-      Или преди следващият вторичен трус да събори покрива.
Реми подаде фенерчето си на Сам, после направи снимки с телефона си. Заобиколи мъртвия човек, за да не пропусне нито един ъгъл. Засне четирите стени, покрива и пода, а след това и гърнето.
- Мумифицирал се е. Напомня ми за планинските погребения на инките, както и на тези на цивилизациите моче и чиму по бреговете на Чили.
-      Права си - рече Сам. - Но това не е погребение.
-      Не е - потвърди Реми. - Изглежда, че е потърсил подслон тук, а после е умрял. В онези дървени съдове ей там има костилки. Плодовете просто са изгнили. А онова вероятно е съд за събиране на дъждовна вода.
-      На колана му са прикрепени нож от обсидиан и парченца дърво, които е дялкал.
Реми засне гърнето, върху което бяха изобразени сцени от ежедневието на някакъв мъж - докато се храни; държащ щит и бойна тояга; коленичил пред страховито божество, представляващо нещо средно между котка и трол.
-      Чудя се какво ли е имало вътре - подхвърли Сам.
-      Каквото и да е имало, вероятно все още е там. Струва ми се, че капакът е залепен. По-добре да не се опитваме да го отваряме, за да не повредим нещо. Излизай оттам. Искам да изпратя снимките на Селма преди батерията ми да падне.
-      Добра идея - Сам се измъкна през дупката във вулканичната скала, с телефона си засне входа и планинския склон над и под него. Докато снимаше надолу, към пътеката и купищата камъни, които я бяха блокирали, видя, че останалите доброволци се приближават. - Хей! - провикна се. - Тук сме!
Хората погледнаха нагоре, а той размаха ръце, за да могат те да го забележат. Поколебаха се за момент, ала започнаха да се катерят. Докато Сам ги чакаше, Реми излезе от входа на светилището и се приближи.
-      Какво правиш?
Той посочи към другите.
- Подканих ги да дойдат тук горе и да хвърлят едно око.
- Предполагам, че няма как да запазим това за нас.
- Да, дори за ден. Още повече, че долу на пътеката лежи страничната колона на портал. Ще се нуждаем от тяхната помощ, за да подсигурим мястото, докато не се отвори възможност да предадем находката на властите.
-      Прав си - каза тя. - Тази находка може да се окаже важна. Не съм чувала за други мумифицирани маи.
Няколко минути по-късно Кристина, Мария, братята Мендоса и Хосе Санчес се присъединиха към тях. Кристина се огледа.
-      Какво е това?
-      Не сме съвсем сигурни - отвърна Реми. - Но има руини от времето на маите, и всичко е било залято с лава. Смятаме, че е нещо като светилище, вероятно свързано с планината. Маите са имали и богове, живеещи на небето и в земните недра. На вулкан и двата варианта са възможни. Чувал съм за един такъв бог - Бакаб.
Мария погледна входа.
-      Дали ще можем да влезем без да повредим някой артефакт?
-      Ние бяхме вътре - каза Сам. - Няма да има проблеми, ако не пипате нищо. Вътре има останки на човек. Мумифицирал се е вследствие на специфичните условия. Голямата надморска височина и сухият въздух са го запазили, затова е досущ като мумиите в Перу и Чили. В някакъв момент потоците от лава са запечатали входа и това вероятно е оказало съществено влияние.
Доброволците извадиха фенерчетата си и влязоха вътре един по един. Когато един излезеше, друг влизаше. След като всички се запознаха с находката, настана мълчание, пропито сякаш със страхопочитание.
- Какво ще правим c него? - попита Раул Мендоса
Хосе Санчес казa:
- Ще разпространим новината. После хората ще плащат, зa да бъдат допуснати до тук.
- Не - възрази Мария. - Трябва да извикаме органите на властта. Археолозите...
- В момента археолозите не могат да направят почти нищо - подхвана Кристина. Пътищата са затворени, освен това когато движението бъде възобновено, ще е пълна лудост да се евакуира труп, а ранените да чакат да бъдат транспортирани до болниците.
- Той не е просто труп - каза Санчес. - Той е национално богатство.
- Дали е умрял вчера или преди 1100 години, все тая. Важното е, че е мъртъв - отсече Мария. - Той не е в опасност, за разлика от хората, които чакат за операция. Единственото, което можем да направим, е да консервираме помещението.
Сам вдигни ръка.
- Моля да ме изслушате. Досега не е ставало на въпрос, но двамата с Реми имаме известен опит с подобни находки. Участвали сме в археологически експедиции в различни части на света. Все още не знаем кога този мъж се е появил в светилището. Но на колана му виси нож от обсидиан, не видяхме никакви железни предмети. Храмът явно е от класическия период на маите - между 300 и 900 година след Христа. Носи бижута от нефрит, следователно е от висшата класа. Вероятно е бил жрец или благородник Учените ще си кажат думата по въпроса. Не сме чували да са откривани толкова добре запазени останки от класическия период на маите.
- Според вас какво трябва да се направи? - попита Пол Мендоса.
- По принцип трябва да се запечата входът и да се извикат археолози - заяви Реми. - Но се намираме в район на бедствие. Ще им отнеме доста време да се доберат дотук. А и няма как да скрием находката при положение, че онази дялана колона лежи долу на пътеката.
Сам каза:
-      Мисля, че трябва да охраняваме мястото през нощта. Когато убедим кмета на близкото село във важността на откритието, ще можем да разчитаме на помощ от негова страна и от страна на селяните. Други части на Мексико и Централна Америка са извличали икономически ползи от археологическото богатство. Хората ще идват тук да правят изследвания и допълнителни разкопки. Но ако информираме външни лица сега, преди учените да са направили своите проучвания, има опасност да стане беля. Ще плъзнат крадци, които ще започнат да ровят навсякъде.
-      Наясно си с всичко, а? - попита Санчес. Беше ядосан.
-      Да, поне на тази тема - отвърна Сам. - Ставали сме свидетели на такива неща. Безценни артефакти са били плячкосвани преди учените да успеят да ги проучат, да не говорим за разрушаването на постройки и за разпиляването на човешки останки.
-      И какво, ако стане така? Ние сме собствениците, не ти. Всичко от древността принадлежи на мексиканците. Наше е по закон и морално право. Става въпрос за нашите предци.
-      Абсолютно прав си - каза Сам. - Всеки мексиканец притежава една сто и тринайсет милионна част от намереното. Копнеем всеки гражданин да получи своя дял, а това означава да предадем мумията на мексиканските власти.
Кристина вметна:
-      Хосе, престани да се държиш като говедо. Това е частица от мексиканската история. Разбира се, че ще се погрижим да бъде запазена.
- Ти си в ужасно добри отношения със Сам Фарго, нали? Онова пътуване с яхтата сигурно е било доста приятно.
Сам отвърна:
- Лекарите дойдоха с нас, защото трябваше по някакъв начин да стигнат дотук, зa да помогнат на пострадалите, а пътищата бяха затворени. Моля те, не ги обиждай с намеците си.
Мария изсъска нещо на испански през стиснатите си заби.
Хосе Санчес изглеждаше стреснат и леко засрамен.
-      Съжалявам, не биваше да говоря така. Моля, приемете извиненията ми. Готов съм да се включа в опазването на находкити.
- Благодаря ти, Хосе - каза Реми. А сега да направим лагер, където да пренощуваме. Трябва да е встрани от това място, за да не привличаме любопитни погледи.
-      Аз ще потърся подходяща полянка - каза Хосе. - Отдалечи се, оглеждайки платото. Минута по-късно се скри зад един хълм.
Братята Мендоса като че ли копнееха да тръгнат след него, включвайки се в търсенето на място, където може да се вдигне бивак.
- Нека го оставим сам за малко - предложи Сам . - Ще се върне, когато премисли.
-      Хубаво - отвърна Раул.
Сам се извърна към лекарите:
- Кристина, Мария, възможно е двамата с Реми да сме причинили проблем, разбивайки покривалото от лава. Лежащият вътре мъж вероятно е бил във вакуум, а това е възпирало процесите на разлагане, но там вече има въздух. Някакъв съвет?
- Най-добре ше е да го замразим, само че в момента няма как - каза Кристина.
Мария добави:
-      Според мен сте прави, че специфичните условия са го предпазили. Сухите хладни дни и студените нощи при надморска височина над три хиляди метра са идеални за консервиране. Така че тук вероятно ще е добре. Рискове ще възникнат при преместването му в ниското, където има тропически гори.
Сам каза:
-      Можем да се опитаме да направим нещо като контейнер.
- Добра идея - рече Мария.
- Къде най-близо има лед? - запита Кристина.
-      Над нас - отвърна Сам. - Над четири хиляди метра височина има ледени полета. Мернах такива вчера. Мога да пробвам да се добера до тях.
-      Торбите за трупове - каза Кристина.
-      Торбите?
Мария поясни:
-      Когато влизат в район на бедствие, медицинските екипи трябва да прибират някъде труповете, за да не плъзнат зарази. Така че ние носим няколко торби. Слагайки три, четири една в друга, ще можем да осигурим постоянна температура за тялото. Херметични са и са здрави. Ако го положим в една торба, а после го покрием с лед и го мушнем в други две торби, ше го запазим свеж.
-      Идвам с теб - обяви Реми, която бе изникнала зад рамото на Сам.
Той поклати глава.
-  Не е разумно да рискуваме и двамата.
-      Още по-неразумно е човек да се катери сам по ледено поле.
- Налага се, та нали искаме да спасим този ценен образец.
- Ти също си ценен образец, освен това двама човека могат да носят двойно повече лед. А обори ме де!
- Останала си с впечатлението, че обичам да се налагам?
- Напротив - излъга гя.
- Добре тогава. Отиваме и двамата.
Тя подметна:
- Ако нещо се оплеска, поне имаме качествени торби за трупове.
Сам и Реми изпразниха раниците си и напъхаха в тях две торби за трупове, брадвичка, лопата, шишета с вода и якета. Слънцето все още бе високо, когато поеха нагоре по склона.
Напредваха бавно, но не им се налагаше да използват инструменти за катерене, защото каменистите сипеи предлагаха добри опори за краката им. След известно време преодоляха дървесния пояс и стъпиха на гола земя, обдухвана от ветрове. Чувстваха се изморени и се задъхваха.
- Радвам се, че прекарахме няколко дена на надморска височина над три хиляди метра преди да предприемем това - каза Реми.
- Аз също. Дано да се получи. Ще ми се преди мръкване да сме успели да намерим лед.
- Ако поддържаме това темпо, ще се справим.
-      Ама разбира се - измърмори той. - Всеки би се справил, ако поддържа това темпо.
Засмяха се, а после дори успяха да ускорят крачка. Скоро обаче пак се задъхаха и загубиха ищах да говорят. Сам от време на време се обръщаше, за да попита: „Добре ли си?”, а Реми отговаряше: „Засега да."
Късно следобяд стигнаха до заснежен участък от планината и спряха да огледат. По-нагоре имаше голяма калдера - вулканично образувание с формата на казан, - както и три по-малки отстрани по хребета. Сам посочи белите ивици.
-      Виждаш ли? Снегът е само по върховете на хребетите, тръгващи от калдерата.
- Калдерата вероятно е гореща - каза Реми.
-      Е, да видим дали ще можем да вземем малко лед и да се изнижем бързо.
Минаха по каменистите сипеи между калдерите, за да стигнат до заледените участъци. Разровиха снега и под него откриха масивен лед. С помощна на лопатата и брадвичката започнаха да отчупват парчета. Набутаха в торбите за трупове колкото лед можеха да носят, после го завиха с якетата, сложиха го в раниците и тръгнаха надолу.
Докато крачеха бързо към пътеката, се чу грохот и земята под краката им започна да се тресе. Разбраха, че няма да успеят да запазят равновесие. Отпуснаха се на колене, после седнаха, свалиха раниците от раменете си и зачакаха земетресението да спре. Изминаха минути преди земята да се успокои.
-      Страх ли те е? - попита Реми.
-      Разбира се, че ме е страх - отвърна Сам. - Нямам прсдстава дали това е вторичен трус или вулканът ще изригне и ще ни изстреля в стратосферата.
-      Просто проверявам дали си с всичкия си.
Когато тътенът затихна, чуха нов, непознат звук - свистене, прерастващо във вой като този на самолетен двигател. Огледаха се объркано наоколо, а в това време над заснежения склон се издигна облак бяла пара. Парата щвно излизаше под налягане от земните недра.
Отново метнаха на рамо раниците с лед и продължиха да слизат. Крачеха бързо, а от време на време, когато теренът позволяваше, дори подтичваха.
Когато стигнаха пътеката, слънцето вече беше ниско и хоризонталните му лъчи светеха право в очите им откъм Мексико на запад, заливайки c огромни сенки зелените гори на  Гватемала на изток. Продължиха надолу без да се мотаят, подминавайки места, които вече познаваха. Много внимаваха инерцията да не ги понесе и да не изгубят равновесие.
Тогава видяха източника на шума и облаците пара. Планинският склон се бе пропукал и процепите бълваха струи вода и нагорещен въздух. Отдръпнаха се от парата, но така и не се почувстваха в безопасност. Слизайки по-надолу, изпитаха плахо облекчение. Обаче час по-късно, докато преодоляваха няколко скални образувания, наподобяващи замръзнали водопади, земята се разтресе отново.
-      Дръж се! - подвикна Сам и двамата приседнаха: Реми подпря главата си на рамото на Сам. Грохотът се засили, цялата планина се тресеше. На десетина метра от тях започнаха да се свличат камъни, които се заблъскаха един в друг като билярдни топки, а после с трясък се стовариха в склона по-долу.
Настана тишина и двамата продължиха спускането си. Сега се налагаше да вървят по-бавно, защото на места падналите свлачища бяха образували купчини нестабилни камъни. Когато падна мрак извадиха фенерчетата си и насочиха лъчите им към краката си. Последва още един трус, но те бяха на открито място, където лесно можеха да станат жертва на падащи камъни, затова просто продължиха по пътя си.
Сам и Реми стигнаха до полуразрушеното светилище някъде към един часа след полунощ. Когато наближиха малкото плато, забелязаха изкуственото сияние на екранчето на клетъчен телефон.
- Някой явно има сателитен телефон - каза Реми.
- Хосе трябва да е - отвърна Сам. Тя се провикна:
- Хей, вие долу, пристигнахме!
Екранчето угасна и една човешка фигура се плъзна напред.
- Насам! - Гласът на Хосе. Той включи фенерчето си и освети пътя им. - Сигурно сте изморени. Ще ви съпроводя до лагера.
-      Първо трябва да сложим нашия приятел в лед - каза Сам.
Сам, Рами и Хосе влязоха в светилището. Внимателно положиха мумията в торба за трупове и затвориха ципа.
-      Много лек ми се видя - рече Хосе.
-      Ами той е почти скелет - обясни Реми. - Костите са петнайсет процента от теглото на жив човек. - Отрупаха торбата с лед, после я мушнаха в други две торби.
Чуха се стъпки отвън. Раул Мендоса се привикна:
-      Мой ред е да стоя на пост. - Главата му се появи на входа. – О, Фарго! Радвам се да ви видя! Когато започнаха трусовете, се разтревожихме за вас.
- Добре сме - успокои го Реми. - Подремнем ли, още по-добре ще сме.
Хосе поведе семейство Фарго по някаква стара пътека н не след дълго стигнаха до поляната, където бяха вдигнати палатките. Сам плъзна лъча на фенерчето си нагоре по склона.
-      Какво има горе? - попита.
-      Няма надвиснали скали. Нищо не се свлече по време иа трусовете.
-      Браво, Хосе. И ти благодаря, че ни помогна да сложим в лед мумията.
-      Лека нощ. - Фарго пропълзяха в палатката си и спуснаха покривалото на входа, за да отблъснат утринното слънце, което щеше да изгрее съвсем скоро.


5.




Вулкан Таканя



Сам се събуди от жуженето на сателитния телефон на Реми и видя, че слънцето вече е доста високо. Опипом се добра до телефона, който лежеше на пода на малката палатка.
-      Ало?
-      Сам? - каза Селма Уондраш. - Къде сте?
-      На над три хиляди метра надморска височина, на склона на един активен вулкан, наречен Таканя. Днес слизаме. Някакви проблеми?
-      Ще те оставя ти да прецениш - отвърна тя. - Току-що ти изпратих статията, която се появи тази сутрин в един вестник от Мексико Сити.
- Добре. Ще ти звънна, когато я прегледаме.
Той прекъсна връзката, влезе в интернет и отвори пощата си. Кликна върху прикачения файл и пред очиге му изникна снимка на вътрешността на светилището на маите. Съвсем ясно се виждаха тялото и изрисуваното гърне.
-      Опа - измънка той.
Реми отвори очи и се надигна.
-      Какво?
Той извърна малкото екранче към нея и тя изпъшка.
- Как стана тази работа?
Сам прегледа останалите изображения. Имаше снимка на цялата група, от пребиваването им в последното планинско село. Показа я на Реми.
-      Помниш ли кога бе заснето това?
-      Разбира се. Ние се наредихме и после...- Тя замълча за момента. - Хосе подаде клетъчния си телефон на брата на кмета.
-      Който после го върна на Хосе, естествено. Така че знаем кой е източникът.
-      Хосе е изпратил информацията на някой репортер. Ще ми трябва хубав превод. - Тя взе телефона от Сам и се измъкна от палатката.
Сам тръгна след нея и не след дълго двамата седяха до Кристина, която им превеждаше.
-      Откритието бе направено от Сам и Реми Фарго, членове на доброволчески отряд, оказващ помощ на селата в подножието на Таканя. - Тя замълча. - Признава, че заслугите са ваши, обаче не скрива нито една подробност. Споменати са трите имена на всички, а описанията като че ли са точни.
-      Уважавам го заради честността - каза Реми. - Обаче ни се искаше новината да не се разчува толкова бързо.
-      Е, нищо вече не може да се направи - каза Сам. - Трябва да решим какво да правим. - Той плъзна погледа си към лагера. - Къде е Хосе?
Реми стана и се огледа.
- Снощи, когато дойдохме, той пазеше светилището.
Сам се затича. Прекоси платото, спусна се по тясната пътека и секунди след това се озова пред входа на светилището. Там стоеше Раул Мендоса.
- Добро утро, Сам. Буенос диас.
- Буенос диас - отвърна на поздрава Сам. Надникна през отвора и видя, че всичко е по местата си. Тялото все още беше в торбите за трупове, гърнето не бе местено, дървените съдове бяха непокътнати. Върна се при Раул. - Хосе да е наминавал тази сутрин?
-      Не - отвърна Мендоса. - За последно го видях с вас, снощи.
-      Да оставим храма за няколко минути. Трябва да се съберем, за да поговорим.
-      Добре.
Върнаха се в лагера, където другите скатаваха палатките, прибираха вещите си в раниците и загасяваха огньовете. При пристигането на Сам и Раул, Реми каза:
-      Очевидно Хосе е тръгнал сам. Палатката и принадлежностите му ги няма.
-      Трябва да поговорим.
-      Ние вече обсъдихме някои неща - каза Реми. Всички са на мнение, че няма как да скрием светилището. Можем да заровим онази каменна колона, но не и да я преместим. Трябва да заснемем всичко, до последната подробност, и да вземем нашия приятел и вещите му с нас.
-      Освен това трябва да обясним на селяните какво има тук.
Заведоха селския кмет и двама негови близки приятели в светилището, а после им показаха статията във вестника. Сам ги предупреди, че ще започнат да прииждат хора. Обясни им, че онези от правителството и от университетите трябва да получат добър прием, а всички останали - да бъдат държани настрана, поне засега.
Когато кметът потвърди, че е разбрал, доброволците напуснаха светилището. Сам носеше индианското гърне, придържайки го пред гърдите си с помощта на ремък, а братята Мендоса носеха тялото в импровизирана носилка. Лекарите прибраха дървените съдове и намиращите се в тях останки от плодове и зеленчуци в стерилни найлонови торби.
През два-три часа Сам спираше, за да източва водата от топяшия се лед и да проверява дали торбите за трупове са непокътнати. След два дена усилено трамбоване по дългата пътека стигнаха до село Унион Хуарес. Мария се обади по сателитния телефон на Реми и уреди камион, който да ги откара в Тапачула.
Пътят за Тапачула бе осеян с дупки и Сам държеше гърнето в скута си, за да го предпази. Братята Мендоса бяха подпрели носилката на коленете си, за да не се опира мумията в каросерията. Сам каза на останалите:
- Мисля, че поне докато общественият интерес не затихне, трябва да пазим в тайна местоположението на нашия приятел. Кристина, Мария, бих искал да ви помоля за една услуга.
Последваха дискусии, след което Сам накара шофьора да ги закара в болницата в Тапачула. Доктор Таламантес и доктор Гарза влязоха сами вътре. Малко по-късно те се върнаха с носилка на колелца и тялото бе откарано в моргата. Междувременно пристигнаха добри новини. Градът бе започнал да се възстановява. Вече имаше електричество, пътищата на изток и на запад бяха отворени, а летището приемаше търговски полети.
Четиримата хванаха такси, което, минавайки по току-що разчистени улици, ги откара на летището. Докато плащаше на шофьора, Кристина Таламантес каза:
- Сам, Реми, много ще ни липсвате. - Тя ги прегърна. После и Мария Гарза стори същото. - Но се налага да се върнем на работните си места в Акапулко.
- И вие ще ни липсвате много - каза Реми. – До няколко седмици хора от нашата фондация ще се свържат с вас.
Кристина изглеждаше озадачена.
-      Защо?
-      Това няма да е последното бедствие - каза Сам - но може би нашата фондация ще направи така, че следващия път хората да са по-подготвени. Бихме искали двете с Мария да ни кажете какво трябва да се предприеме и как трябва да се харчат парите.
Мария, която обикновено бе доста свитичка, взе Сам в прегръдките си и го целуна по бузата. После го пусна и се втурна към терминала. Кристина се подсмихна и каза:
-      Както може би се досещаш, с удоволствие ще помогнем. - Тя се обърна и изприпка след колежката си.
Сам и Реми отидоха в бара на летището. Сам каза:
-      Знаеш ли какво искам? Искам да пийна нещо леденостудено. Отдавна не се е случвало това.
Той поръча две бутилки бира и звънна на Селма.
-      Здравейте - каза тя.
-      Здрасти, Селма - каза Сам. - В Тапачула сме, на летището, и е време да отидем някъде другаде. Би ли могла да ни намериш курорт на тихоокеанския бряг, който да не е пострадал от земетресение?
-      Ще се постарая. Дръжте телефона близо до вас.
Още не бяха изпили бирите си, когато сателитният телефон на Сам иззвъня.
-      Селма?
-      Същата. Имате билети зa полет на „Аеромексико” до Хуатулко, след четиридесет и  пет минути излитате Близо е, но няма никакви разрушения. Хотелът ви е „Лас Брисас”, чудесно местенце, а стаята ви е с балкон, гледа към океана. Наех ви кола, ще си я вземете от летището.
-      Благодаря, Селма.
В Хуатулко двамата потвърдиха, че наемат колата и отпрашиха към хотел „Лас Брисас”. Накиснаха се в басейна, после легнаха на шезлонги и засмукаха коктейлите си „Маргарита”. Час по-късно Реми се извърна към Сам, махна слънчевите си очила и каза:
-      Ако получа от теб покана за вечеря, ще се опитам да намеря дупка в натоварения си график.
Купиха си дрехи от магазините в хотела и отидоха в ресторанта в седем. Сам си поръча фазан в бадемов сос, а Реми - супа от морски деликатеси, съдържаща риба снапер, треска и скариди. За пиене избраха аржентинско вино малбек и чилийско совиньон блан. За десерт си поръчаха мексиканска торта „три млека” и курабийки с канела.
След като се нахраниха, отидоха на бара на плажа, където си поръчаха текила „Кабо уно" с дъх на ванилия. Реми каза:
-      Благодаря ти, Сам. Хубаво ми става като видя, че помниш, че съм момиче, а не стар боен другар.
-      Бих могъл да забравя, единствено ако получа удар по главата. - Той отпи от силната ароматна текила. - Хубаво е, че се разнообразихме. Понякога на човек му писва да живее в палатка и да монтира канализационни тръби от сутрин до здрач.
Допиха текилата си. Реми стана, мина зад Сам, постави дланите си върху раменете му и се наведе да го целуне по главата, оставяйки кестенявата си коса да се спусне за секунда покрай ушите му като завеса.
-      Тръгваме ли? - попита.
Хванати за ръце, прекосиха фоайето и се качиха в асансьора Сам отвори вратата на стаята и замръзна. Протегна ръка назад, за да попречи на Реми да влезе. Включи лампата и прекрачи прага. Някой бе тършувал в стаята. Съдържанието на раниците им бе разхвърляно върху леглото. Вратите на шкафовете бяха отворени и допълнителните възглавници и одеала бяха разхвърляни на пода. Сам каза:
- За щастие не използвахме сейфа в стаята. Какво липсва от раниците?
Реми разбута настрани част от дрехите си, дръпна ципа на един от джобовете, после отстъпи крачка назад и се огледа.
-      Нищо не липсва. Когато отивам иа екскурзия с лодка, не взимам със себе си скъпи бижута. Единствените ни скъпи вещи са сателитните телефони и водолазните часовници. А те са у нас.
-      И от мен нищо не са откраднали.
- Моля те, кажи ми, че бележката от служителя на паркинга все още е у теб. Гърнето е в багажника на колата.
- Ето я. - Той ѝ я показа.
- Хайде все пак да проверим.

Слязоха с асансьора в подземния паркинг, отидоха до

наетата кола и отвориха багажника ѝ. Гърнето и компютърът на Реми бяха там, там бяха и опакованите с найлон индиански дървени съдове.

-      Няма липси - обяви Реми.
-      Крадецът очевидно не е видял колата или не е знаел, че я ползваме, или не е успял да я отвори.
-      Според теб какво става?
-      Не ми прилича на обикновен обир на хотелска стая. Смятам, че някои е прочел статията във вестника или нейната интернет версия и ни е разпознал. Помислил си е, че у нас има ценни вещи от светилището.
-      Гърнето? - попита тя.
-      Може и да е ценно, но крадецът как би могъл да знае това.
-      Когато стане време да си ходим, ще трябва да се постараем да не ни проследят.
-      Ще се преместим в друг хотел.




-      Къде?
- В другия край на страната.
- Това ми звучи достатъчно далеч.
-      Чакай ме тук. Ще уредя сметката по електронен път, после ще сваля багажа, минавайки по аварийното стълбите.
-      Аз междувременно ще се обадя на Селма и ще ѝ кажа къде отиваме. - Тя замлъкна. -  Къде всъщност отиваме?
-      Канкун. - Той влезе с бърза крачка в хотела.
Половин час по-късно вече бяха тръгнали към Канкун, предстоеше им да изминат деветстотин мили. Беше се свечерило, така че трафикът не бе натоварен. Сам караше бързо, като от време на време хвърляше по едно око в огледалата за обратно виждане, за да се увери, че никой не ги е проследил. Два часа по-късно Реми го смени зад волана. Към четири спряха пред една затворена бензиностанция в Тукстла Гутиерес и спаха до отварянето ѝ в осем, после напълниха резервоара и се отправиха към Сентро на Мексиканския залив. Цял ден се сменяха зад волана, докато не стигнаха в Канкун. Наеха си стая в „Краун Парадайз Клъб”, изкъпаха се и спаха до сутринта.
На сутринта отидоха в Ел Сентро - централната част на града, - за да напазаруват. Откриха множество малки магазинчета, чиито архитектура и зареждане подсказваха, че са предназначени за американски туристи. Купиха си много сувенири, всички евтини копия на индиански артефакти - гърнета, купи, гоблени, черги - все неща, претендиращи да представят изкуството и писмото на маите. Навсякъде имаше образи на индиански крале, жреци и богове, но изобразени по груб и кичозен начин. От един хоби магазин си купиха водоразтворима акрилна боя със сребрист и златист цвят, както и четки.
В хотела Сам започна да работи върху оригиналното гърне от храма. Омаца го така, че да заприлича на евтините сувенири, които бяха купили. Бижутата на краля на маите боядиса в яркозлатисто, а щита и бойната му тояга подчерта със сребриста боя.
Когато боята засъхна, Сам и Реми попитаха портиера на хотела къде биха могли да намерят куриерска фирма, която да изпрати сувенирите им у дома. Той отговори, че хотелът ще се погрижи за това нещо. Сам и Реми го гледаха как слага подплата на един голям кашон, прибира в него гърнето, а празните места попълва с черги, гоблени и топчета стирофоум, след което запечатва капака с тиксо. С помощта на портиера Сам и Реми попълниха митническите документи, декларирайки, че пратката съдържа „сувенири от Мексико” на цена по-малко от сто долара.
Поръчаха сувенирите да бъдат закарани в къщата им в Ла Хоя, дадоха на портиера щедър бакшиш и отидоха да се гмуркат с шнорхели в плитчините. След горещата сутрин в града, плуването им се отрази добре.
Вечерта се обадиха на Селма от стаята си.
- Здрасти и на двамата - каза тя. - Какво стана този път, наводнение?
-      Все още няма наводнение - отвърна Сам. - Просто искаме да знаеш, че изпратихме няколко сувенира от Юкатан в къщата в Ла Хоя.
-      Ще се погрижа за тях. Голям кашон, нали?
- Точна така - каза Реми. - Има някои грънчарски изделия, които много държим да не се счупят.
Последва много кратка пауза, по време на която те усетиха, че Селма е разбрала какво съдържа пратката.
- Никакви грижи нямате. Ще се прибирате ли вкъщи?
-  Веднага щом си купим самолетни билети - каза Сам
-      Мислили ли сте къде ще спите, когато пристигнете в Сан Диего? Ремонтите на четвъртият етаж на къщата все още не са завършени.
-      До вчера спяхме до активен вулкан - вметна Реми, така че няма проблеми.
-      Можете да отседнете в хотел „Валенсия”. Мога да резервирам апартамент или дори вила. Къщата е на един хвърлей разстояние, прекосявате ливадата или минавате по брега и сте там.
-      Звучи ми добре - отбеляза Реми. - Ако наемем вила, ше ни позволят ли да вземем Золтан при нас?
-      Ще проверя това. Мога дори да им го закарам, за да им покажа какво примерно животно е.
-      Тази идея май не е много добра - каза Сам. - Петдесет и пет килограмово куче, което сяда, когато му кажеш „седни”, пак си е страховита гледка.
-      Тогава ще започна да го превъзнасям и ще предложа да дам депозит за покриване на евентуални щети.
-      Гледай да е достатъчно голям, за да покрие изядените от него дечица.
-      Сам! - тросна се Реми.
-      Ще ти звъннем преди да се качим на самолета.
Сам използва компютъра на Реми, за да купи самолетни билети. После разрови за имена на американски професори по археология, специализирани в изкуството на маите. Приятно се изненада, когато разбра, че един от най-изтъкнатите в тази област като че ли е професор Дейвид Кейн от Калифорнийския университет в Сан Диего. Сам прати имейл на Кейн, в който спомена, че двамата с Реми са попаднали на интересна находка в подножието на вулкана Таканя и приложи статията на мексиканския вестник. Молеше Кейн за среща след завръщането им у дома. А Реми помоли да си каже мнението за писмото.
Тя само рече:
-      Мисля, че можеш да натиснеш „изпрати”.
-      Няма ли да е хубаво да споменем нещо за нас? Да изброим местата, където сме правили разкопки?
-      Това вече не е необходимо. Веднага шом прочете писмото, ще седне пред компютъра. Чрез Гугъл ще може да намери повече, отколкото би искал да знае.
-      Вероятно.
Професор Кейн отговори след по-малко от час. Личеше си, че гори от желание да се срещне с тях и да научи повече за тяхната последна находка. Реми посочи екрана.
-      Видя ли това? „Нашата последна находка”. Веднага ни е проверил в Гугъл.
Същия следобед Сам и Реми напуснаха хотела и спряха такси, за да отидат на летището, което се намираше южно от града. Шофьорът сложи раниците им в багажника. Реми посегна към вратата на таксито, но се поколеба.
-      Какво? - попита Сам. - Някакъв проблем?
Тя поклати глава.
- Един човек висеше пред главния вход. Когато ние излязохме, той се затича.
-      Накъде?
-      Нямам представа. Просто се втурна надолу по улицата.
-      Може да е бил хотелски служител, бързащ да докара нечия кола от паркинга.
-      Вероятно. Сигурно е така. Май съм прекалено нервна днес. Някои от нещата, които ни се случиха напоследък...
Седнаха на задната седалка н шофьорът попита на английски:
-      Коя аеролиния?
- „Аеромексико”.
Таксито мина по дългата алея и се насочи към федералната магистрала. Движението не бе натоварено, така че се придвижваха бързо. Загледаха се в прекрасните гледки, които предлагаше Мексиканския залив.
Тъкмо когато видяха сградата на летището, една черна кола изникна зад тях. Мъж с мрачно изражение на лицето, облечен в тъмен костюм, направи знак на шофьора на таксито да отбие вдясно.
Шофьорът измърмори „полиция” и започна да се оглежда за място, подходящо за спиране. Сам погледна през задното стъкло и видя как черната кола се заковава на няколко крачки от задната броня на таксито. Излязоха двама мъже. Единият отиде до таксиметровия шофьор и протегна ръката си. Той му подаде разрешителното си. Мъжът върна документа и се вторачи в семейство Фарго.
Вторият мъж стоеше до багажника на таксито с ръка опряна на кобура. Реми прошепна:
- Онзи отзад! Това е човекът, който се затича, когато напускахме хотела.
Стоящият до шофьора мъж каза:

-
Abra

el

maletero
. - Шофьорът натисна копчето за отваряне на багажника. Онзи отзад дръпна циповете на раниците им.

-      Какво търсите? - попита Сам.
Първият мъж го стрелна с поглед, но не благоволи да отговори. Сам отвори вратата, понечвайки да излезе, но мъжът я блъсна с бедро и я затвори, след което извади пистолета си и го насочи към Сам.
Сам се отпусна в седалката си, като държеше дланите си в скута. Мъжът се отдръпна от прозореца.
Таксиметровият шофьор тихичко прошепна:
-      Моля ви, сеньор! Тези хора не са полицаи. Като нищо ще ни гръмнат.
Мъжете прехвърлиха раниците им в багажника на черната кола, после се качиха в нея и отпрашиха нанякъде. Сам попита:
- Какви бяха тези?
- Нямам представа - отвърна шофьорът. - Рядко си имам работа с такива хора. Обаче всеки знае, че са тук - наркотрафикантите прехвърлят пратки на това място. Членовете на синдиката „Зета“ често търсят разни хора из града. Вие предизвикахте интерес у онези двамата. Може би ще ми кажете с какво?
Сам и Реми се спогледаха мрачно.
-      Просто ни закарай на летището - подкани го Сам - Има опасност да изтървем полета.
Когато спряха на сърповидната алея пред терминала Сам даде на шофьора голям бакшиш.
-      Заповядай, заслужи си го.
На влизане в летището Реми каза:
- Досещаш се какво търсеха, нали?
- Ъ-хъ. Ако отново срещна Хосе Санчес, обезателно ще му благодаря за цялата тази безплатна публичност, с която ни дари. Хайде да се качваме преди някой да се опита да ни убие заради онази тъпа статия.
Полетът продължи осем часа, като се включи престоят във Форт Уърт, Тексас. През нощта, докато летяха над Сан Диего, се загледаха в светлините долу. Реми хвана Сам за ръката.
-      Липсваше ми това място. Липсваше ми кучето. Искам да видя как вървят ремонтите на къщата.
-      Хубаво е човек да си почива между отпуските - подхвърли Сам.
Тя се отдръпна леко назад и го погледна.
-      Вече обмисляш следващото пътуване, нали?
-      Радвам се, че съм у дома. Нямам конкретни планове.
Тя отново се облегна на рамото му.
- Това върши работа за момента. „Нямам конкретни планове” значи, че не тръгваме утре.
-      Така е. А що се отнася до днешния ден, дори нямаме личен багаж.


6.




Ла Хоя



В дена след завръщането си от Мексико Сам и Реми излязоха от хотел „Валенсия” и, придружени от немската овчарка Золтан, се отправиха към къщата си в Голдфиш Пойнт. Учудиха се колко много неща са свършени. Едва ли мнозина биха предположили, че само преди няколко месеца къщата е била атакувана от трийсетина мъже, въоръжени с автомати. От хилядите дупки от куршуми по стените и дървенията, десетките счупени прозорци и входната врата, която бе разбита от пикап, нямаше и следа. Всичко бе ново.
Съдейки по подобренията обаче, хората с набито око биха се досетили, че тук е имало битка. Някогашните метални жалузи, чието предназначение бе да защитават постройката от тихоокеански урагани, бяха заменени с дебели стоманени плоскости, които бяха проектирани така, че да се спускат и заключват при натискането на определен бутон. Охранителната система сега включваше камери, поставени на всички ъгли на къщата, както и по високите борове край оградата на парцела. Селма звучеше като туристически гид.
-      Моля обърнете внимание, че всички прозорци са от двойно, нечупливо стъкло. Увериха ме, че могат да издържат на удари с ковашки чук.
Селма отиде до библиотеката, извади една от книгите и рафтовете се плъзнаха настрани. Тримата минаха през отвора, след което върнаха рафтовете на мястото им.
-      Видяхте ли? - каза Селма. - Лампите се включват, когато се дръпне библиотеката. Останалото е направено както заръчахте. - Съпроводи ги до стълбище, водещо към стоманена врата със секретна брава. Набра кода и вратата се отключи. Отвори я и ги поведе към една бетонна камера. - Сега сме под предния двор. - Посочи тавана. - Ще забележите, че вентилацията и осветлението се включват автоматично. За направата на стрелбището са използвани седемдесет метра бетонни тръби с диаметър двеста и двайсет сантиметра.
-      Предпочитаме термина „полигон за стрелба” - каза Реми.
-      Точно така - подкрепи я Сам. - Ако наречем това „стрелбище" ще трябва да предоставяме на хората шанс да печелят кукли и плюшени мечета.
-      Както желаете - отвърна Селма. - Ако погледнете назад, ще забележите, че съм ги накарала да монтират два големи сейфа за съхраняване на оръжие и амуниции. А ето там, зад поставката, има тезгях, където да се почиства и настройва оръжието.
Реми каза:
-      Като че ли проявяваш голям интерес към този проект. Преди не се интересуваше от оръжие.
-      Опитът ни с господата Бако, Поляков и Ле Клерк, и техните приятели, събуди у мен любов към огнестрелното оръжие.
- Е, много ти благодаря, чс контролираше строителните дейности - каза Реми. - Какво има в другия край? - Реми посочи към дъното на тунела.
- Стоманена плоча, монтирана под ъгъл четиридесет и пет градуса, за да рикошират куршумите към пясъчното легло долу.
Сам попита:
- Допълнителният вход готов ли е?
-      Да. Зад стоманената плоча има стълбище, водещо към боровата горичка до улицата.
-      Чудесно! - възкликна Сам. - Хайде да се качим горе и да проверим дали промените в електрическата система пасват на новата електроника.
-      Мисля, че ще останеш доволен. Месеци наред работих по този въпрос, миналата седмица всичко бе готово. Аварийните генератори вече са четири, със самостоятелно окабеляване заради това, че изпълняват различни функции. На практика няма как да се прекъсне електрозахранването.
Минаха по един къс коридор, после през плъзгащата се врата-библиотека, и се върнаха в офиса. Селма каза:
-      Странна работа, това го нямаше преди.
Сам и Реми погледнаха към обекта, който тя сочеше - голям кашон.
-      Нашите сувенири от Мексико - обясни Реми.
Уенди Кордън работеше на един от компютрите в другия край на помещението.
- Това дойде преди няколко минути. Подписах се и го приех.
- Благодаря - каза Сам. - Сложи кашона на работнатга маса и го разклати предпазливо. - Май нищо не се е счупило.
-      Не ми говори такива работи - каза Селма. – Още не мога да повярвам, че го пратихте по такъв начин, сякаш е... обикновен глинен съд.
-      Нямахме избор. Някакви хора непрекъснато се опитваха да го откраднат.
Селма бръкна в едно чекмедже и извади канцеларски нож, подаде го на Сам.
-      Може ли да го видим?
Сам отвори кашона. Разбута топчетата стирофоум, а после извади няколко гоблени и черги.
Селма разгърна част от тях.
-      Тези са направо ужасни - каза. - Този крал прилича на Елвис, всъщност... като се замисля, Елвис е Кралят. - Разопакова едно малко гърне. - А вижте това - лъскава боя, за да изглежда господин войнът по-готин.
Реми се засмя.
-      Мисля, че това вдъхнови Сам да направи някои подобрения по истинското гърне.
Сам бръкна вътре и внимателно извади истинското гърне. Постави го изправено на тезгяха. Селма изпъшка.
-      Ужас! Златна и сребърна боя. Това е вандализъм.
-      Лесно ще се махне - увери я той. - Преди време четох, че голяма част от произведенията на древното египетското изкуство са стигнали до Европа дегизирани като евтини копия. Номерът все още минава.
Сам извади клетъчния си телефон и набра номера на кабинета на доктор Дейвид Кейн в университета.
-      Доктор Кейн?
- Да.
-      Доставката, която чаках, пристигна. Ще хвърлите ли едно око?
-      С удоволствие. Кога ще е удобно да дойда?
-      По всяко време. До довечера съм тук. - Сам каза адреса.
- След час пристигам.
Сам прекъсна връзката и се обърна към другите.
-      Ще дойде след час. Смятам да отстраня тази отвратителна боя, защото иначе той ще се втрещи, подобно на Селма.
Час по-късно гостът пристигна. Доктор Дейвид Кейн беше прехвърлил четирийсетте, беше добре сложен и имаше слънчев загар. Носеше дънки и леко спортно сако, под което се виждаше черно поло. Веднага щом прекрачи прага и се озова в обширното офис пространство, очите чу се заковаха в гърнето на тезгяха. Ръкува се със Сам.
-      Вие трябва да сте Сам. Аз съм Дейв Кейн.
Реми се приближи.
-      Името ми е Реми. Елате тук. Виждам, че горите от желание да разгледате гърнето.
Той закрачи след нея по дъсчения под, но когато се приближи на два метра от гърнето, спря и се вторачи в него, после го заобиколи, оглеждайки го от различни ъгли.
-      Прочетох статията и разгледах снимките, които ми изпратихте, но да видиш такова нещо лично си е невероятно изживяване. Винаги се вълнувам. В керамиката и рисунките по нея винаги се съдържа част от личността на грънчаря. Когато видя кана за вода с формата на малко дебело кученце, сякаш се връщам назад във времето и се срещам с твореца.
-      Напълно ви разбирам - каза Реми. - И аз се радвам, когато двама човека осъществяват връзка, въпреки че ги дели хилядолетие.
Кейн пристъпи към масата и огледа отблизо гърнето.
- Но това е различно. Невероятен образец, от класическия период. Ден от живота на крал на Копан. - Изправи се и погледна семейство Фарго. - Наясно сте, че подобно откритие трябва да бъде обявено пред мексиканските власти?
- Разбира се - каза Сам. - Обаче районът бе ударен от природно бедствие и нямаше разумен, безопасен начин да се разгласи новината, а и на властите не им бе до археологически находки. Ще върнем гърнето, веднага щом го проучим.
- Радвам се, че сте запознати със законите - каза той.
Реми се намеси:
- Сигурен ли сте, че е от Копан? Намерихме го в Таканя, северно от Тапачула, Мексико. Това е на най-малко четиристотин мили от Копан.
Кейн сви рамене.
- Индианците често са преодолявали oгромни разстояния пеш. И са търгували доста.
- На колко години е?
Кейн наклони глава и се загледа.
- Ами... кралят е Якс Пасан Чан Йопаат, шестнайсетият водач на Копан. Пише го тук. - Той посочи вертикалните колони със заоблени символи, приличащи на печати.
Сам подметна учудено:
- Можете да четете това?
- Да. Всяка от тези колони съдържа между един и пет глифа, а всеки глиф е дума или фраза, или обозначение за мястото в изречението. Четеш от горе вляво надясно, но само при първите две колони, после слизаш един ред надолу и четеш лявата и дясната, и така нататък. Досега са известни осемстотин шейсет и един глифа.
- Майте са имали над двайсет езика - каза Реми. - Тази форма на писане при всичките ли важи?
- Нe, единствените, достигнали до нас, са чолан, целталан и юкатек.
Сам се вторачи в гърнето.
- Значи това идва от Копан. Чудя се как е минало през Хондурас и Гватемала и с стигнало до границата на Мексико.
- И кога - допълни Реми.
- Точно това се чудех и аз - каза Кейн. - Бихме могли ла направим въглеродно датиране на всички органични материали, свързани с находката, и на самия човек. Това ще свърши работа.
- Ще се обадя на доктор Таламантес и доктор Гарза и ще ги попитам дали могат да уредят мумията да бъде тествана. Тя е в моргата на една болница в Тапачула. Успяха да я вкарат там, защото си изградиха добро име в медицинските среди след земетресението.
-      И те ли са археолози? - попита Кейн.
-      Не, обикновени лекари са - отвърна Сам.
-      Ще имате ли нещо против да помоля двама мои мексикански колеги да свършат тази работа? Те са опитни, уважавани учени.
-      Нищо против нямаме, разбира се - увери го Реми.
- Тогава ше им се обадя следобяд. Хубаво е, че сте запазили в тайна местоположението му, така че да няма наплив на тълпи хора, желаещи да го видят. Но съм убеден, че доста хора чакат и се ослушват - не само учени, но и щураци и шарлатани, както винаги.
Сам каза:
- За изтичането на информация е виновен един доброволец, който бе с нас там горе. Той не споделяше мнението, че трябва да се пази тайна. Според него при положение, че находката принадлежи на хората, те трябва да бъдат запознати с нея. Мислехме си, че сме го убедили да изчака, но той без да ни пита се свърза с един вестник и разгласи всичко. След това предприехме мерки, чиято цел бе научната общност да има шанс да види артефактите, преди туристите и ловците на сувенири да ги разрушат.
-      Правилно сте постъпили. Тук има ли нещо, бихме могли да датираме по въглерод?
Реми каза:
-      Доста. Нашият човек си е правил чинии от дърво, в една от тях имаше остатъци от плодове.
-      Чудесно - каза Кейн. - Всяко живо нещо започва да губи въглерод 14 от минутата на смъртта си.
-      Ще ги донеса. - Тя отиде в другия край на помещението и изчезна зад една врата. Върна се, носейки найлонови торби, пълни с дървени съдове, семена и костилки.
Кейн насочи вниманието си към гърнето.
-      Това гърне има капак. Запечатката изглежда полупрозрачна, сякаш е от восък. Отваряли ли сте го?
-      Не - отвърна Сам. - Разчупвайки изстиналата лава и правейки дупка в светилището, или каквото там е въпросното място, подложихме човека и вещите му на влиянието на въздуха и на практика часовникът започна да тиктака. Не искахме да рискуваме да повредим гърнето. Влачихме го насам-натам, така че знаем, че не съдържа нито течност, нито каменни или метални предмети, но не е празно. Усеща се как нещо помръдва вътре при разклащане.
-      Защо да не го отворим сега? - попита Кейн.
-      Разполагаме с подходящо място - подхвърли Реми. - Тук вече е изградено помещение с контролирана среда - ниска температура, ниска влажност, отсъствие на естествена светлина. Прилича на стаите за редки книги в библиотеките.
-      Чудесно! - възкликна Кейн.
-      Елате с мен. - Тя ги поведе към вратата, откъдето преди малко бе излязла, отвори я и включи лампата. В стаята имаше дълга работна маса, няколко стола, в една от стените - множество стъклени шкафове, всичките празни в момента. В ъгъла лежеше червено шкафче на колелца, като тези в магазините за авточасти.
Професор Кейн внесе гърнето в стаята и го постави на масата. Сам придърпа шкафчето и отвори горното му чекмедже, откъдето извади комплект фини инструменти - четки, пинсети, ножове, зъболекарски и обикновени шила, лупи и мощни фенерчета. Имаше също така и кутия със стерилни хирургически ръкавици.
Кейн си сложи ръкавици, с помощта на шило и пинсети отчупи парченце от запечатката на капака. Огледа го под лупа.
-      Това ми прилича на лепило, направено от дървесна смола. - Взе един нож и старателно разряза полупрозрачната материя около капака.
- Вътре едва ли има храна. При положение, че е залепено ... - подхвана Реми.
-      Не ми се правят предположения - каза Кейн. - Археологията гъмжи от големи надежди и от гърнета, които в крайна сметка се оказват пълни с кал. - Хвана капака и го завъртя. - Интересно. Мога да го завъртя, но не и да го вдигна. Струва ми се, че е нагрял леко гърнето, после го е запечатал и го е оставил да изстине. Така се е създал частичен вакуум. Добро запечатване.
-      Същинска консерва - каза Реми. - Може пък да има храна.
-      Сега се чудя как да го отворя без да го счупя.
Сам каза:
-      Можем да го нагорещим леко, за да се разшири въздухът вътре. Или да го занесем на по-голяма надморска височина, където налягането е по-ниско.
- Как да го нагорещим без да го повредим?
- Ако нагряването е постепенно, гърнето няма да се счупи - каза Сам.
-      Съгласен съм - отвърна Кейн.
-      Още едно от подобренията в къщата - вече си имаме сауна обяви Реми.
Качиха се на втория етаж. Сам влезе в сауната, сложи гърнето на дървената пейка, после включи нагревателя, увеличавайки постепенно температурата. След десет минути влезе в сауната, зави гърнето с кърпа и го изнесе Подаде го на Кейн, който отново пробва капака, който се вдигна и налягането се изравни. Само постави капака на мястото му, след което се върнаха в помещението с контролирана среда.
- Големият момент настъпи - каза Реми.
- Да не се разочароваш, ако вътре има органнчна материя, която някога е била храна - предупреди я Кейн. - Понякога най-ценната информация не изглежда важна на пръв поглед.
Сам постави гьрнето на масата. Кейн, който все още носеше xиpypгически ръкавици, си пое дълбоко въздух и бръкна вътре. Извади нещо, което приличаше на изсъхнали плевели.
-      Изолационен материал? - Взе едно малко фенерче и насочи лъчът светлина към вътрешността на гърнето. - О! - Надигна се и надникна. - Възможно ли е това?
Какво има?
-      Прилича ми на книга - каза той. - Книга на майте.
-      Можеш ли да я извадиш?
Кейн бръкна с две ръце в съда и извади дебел кафеникав предмет с правоъгълна форма. Положи го на масата. С показалец внимателно побутна нагоре външния му слой. Гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот.
-      Непокътната. Не мога да повярвам. - Застина за момент, потънал в мисли, - отдръпна пръста си и сякаш чак тогава осъзна, че е в компанията на семейство Фарго. Лицето му грейна.
- Това е книга на майте, сборник. Като че ли не е пострадала. Трябва да я проучим веднага, защото може да е много крехка и няма как да знаем дали всяко докосване и обръщане на страница не съкращава живота ѝ неимоверно.
-      Чувала съм, че са много редки - каза Реми.
-      Най-редките артефакти в западното полукълбо и определено най-ценните - заяви Кейн. - Маите са единствените хора в Америка, успели да развият сложна писмена система Те можели да записват всичко, което изказвали. Ако бяха имали необходимост от това, щяха да пишат романи, епични поеми, исторически трактати. Всъщност може и да са писали такива неща. Едно време е имало стотици хиляди такива сборници. До нас са достигнали само четири и те се намират в различни европейски музеи - в Дрезден, Мадрид и Париж. Сборникът от Гролие е с по-ниско качество от другите и мнозина експерти го смятат за фалшификат. Но първите три съдържат много ценно знание - за математиката, астрологията, вселената като цяло и календарите. Нищо чудно това да е петият.
-      Имало е хиляди, казваш? - попита Реми.

-      Стотици хиляди, по-точно - отвърна той. - Но са възникнали два проблема. Информацията е била записана на хартия, направена от кора на дива смокиня - това е
Ficus
glabrata
. Материята била нагъвана на страници, а самите страници били боядисвани с бяла микстура, нещо като мазилка. Така майте получавали бяла повърхност, на която да пишат. Тази хартия била добра, по-добра от папирус.

-      И какви са били проблемите?
- На първо място климата. Голяма част от земите на маите представлявали влажна джунгла. Когато се намокрели, книгите изгнивали. Някои сборници били заровени в гробници в Копан, в Алтун Ха в Белиз, в Уаксактун Гайтан. Кората от смокиново дърво изгнивала, оставяйки купчинки от парченца боядисана мазилка, твърде малки и фини, за да се свържат някога. Но най-големият проблем дошъл с корабите.
-  Испанските конквистадори - каза Сам.
-      Най-вече свещениците. Те си поставили за цел да унищожат всичко, свързано с местните религии. Боговете на маите им приличали на дяволи. Изгаряли всяка книга, която откриели, като претърсвали всички скришни места, за да не би случайно някоя да оцелее. Този погром продължил от началото на конкистата докъм 1690 г., когато били превзети последните градове. Ето защо са останали само четири.
-      Вече са пет - подхвърли Реми.
-      Невероятна находка - потвърди Кейн. - Имате ли сигурно местенце, където да я приберете?
-  Да - каза Сам, - Ще я заключим в шкаф.
-      Добре. Смятам сега да се заема с датирането, а утре да се върна и да започна да проучвам сборника. Става ли?
-      Даже е задължително, бих казал - рече Сам. - И ние, подобно на теб, горим от любопитство, но няма как да задоволим любопитството си без теб.


7.




Л


a





X


оя



Следващия следобед Сам и Реми чакаха с нетърпение пристигането на Дейвид Кейн. Когато той се появи, го заведоха в стаята с контролирана среда. Реми си сложи хирургически ръкавици, извади книгата от един от стъклените шкафове и я сложи на масата. Кейн приседна за момент, взирайки се в корицата.
- Преди да започнем... - подхвана той. - Готово е въглеродното датиране на семената, костилките и дървените купи. Всички образци имат 94,29 % от техния въглерод 14. Дървото и растенията са загинали горе-долу по едно и също време, преди четиристотин седемдесет и шест години, през 1537 г.
-      Малко късничко за класическия период на маите, нали? - попита Реми.
-      Това е в края на цивилизацията. Повечето главни градове от въпросния период са били изоставени към хилядната година. Останалите оцелели до пристигането на испанците някъде към 1524 г., когато Педро де Алварадо атакувал маите с огромна армия от местни съюзници от Тлакскала и Чолула. Но много oт царствата на маите продължили да съществуват още дълго време, последните няколко паднали през 1697 г., повече от сто и петдесет години по-късно.
Реми каза:
-      Значи сме открили аристократ, който е взел гърнето от района на Копан в Хондурас. Сложил е книга вътре и е тръгнал пеш. Изминал е около четиристотин мили, после се е изкатерил по склона на вулкана Таканя в Мексико и го е сложил в намиращото се там светилище.
- Да, нещо такова се е случило. Но защо го е направил, засега можем само да гадаем.
-  Имаш ли предположение? - попита Сам.
-      Мисля, че целта му е била да скрие изключително ценна книга от испанците. Съдейки по снимките, които сте направили, стигам до извода, че става въпрос за малко каменно светилище. Вътре има рисунки на Сизин, бог на земетресенията и смъртта. Говоря за танцуващия скелет с изхвръкнали очни ябълки.
-      А после какво?
-      Това е само предположение, нали разбираш? В някакъв момент вулканът е залял светилището с лава. Възможно е мъжът нарочно да е сложил книгата в храма, знаейки, че вероятно ще бъде залята с лава и вярвайки, че Бог му предоставя чудесен шанс да я скрие.
-      Той се е жертвал?
Кейн сви рамене.
- Майте са вярвали в задгробния живот и че в отвъдното ще ги чака или награда или наказание. Вярвали са също така, че равновесието във вселената зависи от собствените им дела. Повечето от натрупаните в книгите знания за математиката и астрономията е трябвало да обяснят какво трябва ла се направи, за да не се разбишка и саморазруши вселената, подобно на нерегулирана машина. До 1537 г. светът на този човек вече е показвал доста признаци на разпадане. Имало е ужасна суша между 750 и 900 г., множество войни между градовете, болести. А после са дошли испанците. Пристигането им през 1524 г. било като атака на извънземни от филм на ужасите. Те притежавали непознати, страховити оръжия. Те били твърдо решени да унищожат цивилизацията на маите и да избият или поробят всички местни хора. Това било последното от дълга поредица проклятия. Този човек е бил от кралски произход и е гледал на нещата в перспектива. Календарът на маите е включвал цикли от по 5,125 години. Мъжът вероятно е вярвал, че спасената от него книга съдържа информация, която би помогнала на света да оцелее и да се възстанови в бъдеще.
-      Значи той не би се поколебал да жертва живота си, за да спаси книгата.
Кейн обясни:
-      Представи си, че тук с космически кораби пристигнат всесилни човекоподобни същества, които започнат да избиват и поробват всички хора и да издирват и унищожават всички компютри, до които се докопат. Хоп, и цялото изкуство изчезва за миг. Висшата математиката, алгебрата и дори аритметиката изчезват. Те изгарят всички религиозни книги – Библията, Корана, еврейския Талмуд, всичко. Ще пожалят ли философията? Не, цялото богатство отива в огъня. Всички поеми и разкази се превръщат в дим. Физиката, химията, биологията, медицината; историята на гърците, римляните, китайците и египтяните. Всичко това е унищожено.
-      Същински ужас - каза Реми. Това би означавало връщане в каменната ера.
- Любопитството ми към книгата се засили още повече - каза Сам. - Какво е спасил нашият приятел от пламъците? Какво има тук?
Кейн сви рамене.
-      Ето това ме държа буден цяла нощ.
Някой почука на вратата.
-      Влизай! - провикна се Сам.
Появи се Селма.
-      Закъснях ли много?
-      Не - каза Реми. - Професор Кейн, това е Селма Уондраш, която е така добра да работи за нас като главен изследовател. Каквато и да е темата, ако не знае отговорите, Селма поне е наясно къде могат да бъдат намерени
Кейн се изправи и двамата се ръкуваха.
-      Уондраш, рядко име. Да не би да сте роднина на С. И. Уондраш, която направи много за каталогизирането на кипу - възловото писмо на инките?
-      Аз съм С. И. Уондраш, но проектът „Кипу" приключи преди доста време.
-  И оттогава не се наблюдава прогрес при дешифрирането - каза Кейн. - Вървите и възлите, с помощта на които инките са записвали информация, все още са неразбираеми за нас.
-      Продължавам да се надявам, че някой ше открие стар испански документ, съдържащ обясненията на инка, относно това как трябва да се интерпретират различните възли и цвета и дължината на вървите.
-      И ние се надяваме - каза Кейн. - Испанците са изгорили хиляди кипу. До нас са достигнали само няколкостотин, но, благодарение на теб, поне знаем какво е налично.
Селма погледна лежащата на масата книга.
-      Междувременно се сдобихме с това.
-      Така е - потвърди Кейн. - Готови ли сте?
Всички кимнаха. Кейн сложи ръкавиците си и внимателно отгърна корицата. На първата страница имаше удивителна рисунка. Множество маи, носеши кошници, а край тях войници, облечени в одежди с пера и позлатени ризници. В ръцете си те държаха щитове и дървени тояги с парченца обсидиан но краищата. На пътя им бяха изобразени растения, обозначаващи вероятно джунгли. По-нататък се виждаше планина, а отвъд нея - речна долина. Колони глифове покриваха горната една трета от страницата.
-      Невероятно! - възкликна Кейн. - Тази страница е нещо като стилизирана карта. Обозначава пътя от Копан до долината на река Мотагуа, която е в Гватемала. Виждате ли този глиф? Това е яакс чич, терминът на маите за „нефрит”.
- Да не би тези хора с кошниците да търсят нефрит? - попита Реми.
-      По-скоро купуват нефрит - отвърна Кейн. – Да, става въпрос за търговия. Те заменят ценни продукти от джунглата - птичи пера, кожи от ягуар, кока - за нефрит.
Селма добави:
- Този минерал е бил смятан за много ценен в Америка. Най-големите находища са в Бирма, Русия и долината Мотагуа. Картата явно посочва тукашните залежи.
Кейн каза:
- След пристигането на испанците, маите престанали да ходят там и не казвали откъде идва нефритът. А и испанците искали само злато и сребро, така че източникът бил забравен. Дълго останал в тайна. През 1952 г. обаче ураган помел долината Мотагуа и по отмитите склонове на хълмовете се появили парчета нефрит с размер на автомобил.
Сам каза:
- До 1952 г. никои не е знаел за находището?
-      Абсолютно - отвърна Кейн. - Това е била една от най-важните тайни на маите.
-      А сме разгледали само първата страница! - ахна Реми.
Докато Кейн отгръщаше внимателно страниците, те гледаха слисано образите. Имаше богове и герои, въвлечени в епични истории за сътворение и разруха. Имаше исторически данни за войната между Тикал и Калакмул, в която Копан бил на страната на Тикал. Кейн не превеждаше всичко, гледаше само да им изясни каква е основната тема.
След около трийсет страници Кейн попадна на част от рисунка. Тъй като книгата бе нагъната като акордеон, той можеше да разгъва две страници, които да слага хорнзонтално, а после и още две, образувайки по този начин „четворка”. Имаше рисунки на гори, езера, планини. И цялото това нещо бе отрупано с малки рисунки на сгради на маите.
Сам рече:
-      Явно е карта. - Посочи един издатък. - Това ми прилича на полуостров Юкатан.
Някои сгради биеха иа очи, поради по-големия си размер.
-      Това пък какво е? - запита Сам.
-      Глифът казва, че това е Чичен Ица. Това на брега е Зама - древното име на Тулум. По-надолу е Алтун Ха, така че тази секция е Белиз. Тук в Гватемала е Тикал. Ето и Паленке в Мексико.
-      Всички места ли са ти известни? - попита Реми.
-      Някои са ми известни – Бонампак, Келапак, Копан. Но тук има много повече имена. Има такива, които никога не съм виждал. Според текущата оценка около шейсет процента от градовете на маите са известни и картографирани, тоест над сто. Но това показва... какво? Най-малко триста големи сгради... градове? За много от тях дори не съм чувал. Да не говорим, че са посочени и множество села. Трябва да ги сравня с настоящия опис на населените места.
Кейн погледна часовника си.
-      О, не мога да повярвам, че са изминали пет часа, откакто се заехме с книгата. Трябва да се върна в офиса си, за да взема някои неща, а после да се прибера вкъщи и да започна да преглеждам съществуващите места, за да видя кое не е включено. Какво ще кажете да продължим утре?
-      Става - каза Реми.
- Ще дойда към обяд. Сутринта имам лекции.
- До тогава - каза Сам. Реми, Сам и Золтан изпратиха до вратата професор Кейн, който се качи на колата си и си замина.


8.




Ла Хоя



В десет часа на следващата сутрин Сам и Реми бяха на първия етаж н работеха на компютрите си. Проучваха различните аспекти на цивилизацията на маите. Докато обмисляше прочетеното току-що, Сам стрелна с очи Реми. Тя носеше нефритенозелена рокля от лен и памук, която подчертаваше очите и косата ѝ, и чифт кожени сандали „Маноло Бланик”. Золтан лежеше в краката на Реми, примигвайки доволно. Кучето изведнъж изръмжа гърлено и се изправи. Мина по коридора, застана пред двойната врата и впери очаквателен поглед в нея. Реми го последва, като докато вървеше, хвърли едно око npез прозореца.
-      Сам! - провикна сс тя. - Имаме посетители.
-      О, да не би Дейв Кейн да е подранил?
-      Някакви хора с черна лимузина. - Сам вече крачеше към входната врата, когато звънецът иззвъня.
Реми отвори.
- Здравейте, с какво мога да ви помогна?
Отвън стояха жена и трима мъже в черни костюми. Жената беше много привлекателна, с наситено сини очи и златисторуса коса, прибрана в стегнат кок. Беше облечена в скъп син костюм. Пристъпи напред, протегна ръката си и каза:
-      Аз съм Сара Алърсби. Госпожа Фарго. Реми, предполагам? - От британския ѝ акцент лъхаше висока класа.
-      Ами, да - смънка Реми. - Мога ли с нещо...?
Сара Алърсби каза:
-      Моля наричайте ме „Сара”. А тези господа са мои адвокати - Роналд Файф, Карлос Ескобедо и Джейми Салазар. Може ли да влезем?
Реми отстъпи назад и се ръкува с адвокатите, после четиримата влязоха във фоайето на първия етаж.
Сам чакаше пред отворения портал.
- Аз съм Сам Фарго. Мога ли да попитам какво ви води насам?
- Очарователно. Надявам се, че не възразявате срещу това мое необичайно наминаване, но нещата са неотложни. Живея в Гватемала Сити, но така се случи, че бях по работа в Лос Анджелис миналата вечер, когато чух новините, а не беше удобно да ви звъня по бизнес дела в такъв късен час.
-      Ние вече не се занимаваме с бизнес - каза Сам.
-      О, какви щастливци! Аз съм аматьор археолог и колекционер, специализиран в Централна Америка, но имам и редица досадни отговорности.
-      Какво сте чули? - попита Реми.
- Чух, че сред откритите от вас неща край вулкана Таканя в Мексико има едно скъпоценно гърне от Копан. - След кратко мълчание добави: - Както и книга на маите.
- Интересно. - Сам едва успя да прикрие изненадата си. - И къде чухте това?
Тя се подсмихна лекичко.
- Ако започна да разкривам конфиденциалните си източници, те не само ще престанат да са конфиденциални, но и източници ще престанат да бъдат. Ще ме намразят.
-      А техните източници ще намразят тях - каза Сам.
-      И така надолу по веригата. Трябва да защитаваме цяла екосистема.
Реми усети как неловкият момент се проточва, превръщайки се в същинско изпитание, освен това нещо в тона или миризмата на жената бе накарало Золтан да настръхне. Реми го потупа по главата, за да го успокои, и каза на жената:
- Моля, заповядайте.
Сара Алърсби погледна часовника си, докато, следвайки Реми, вървеше към голямата дневна на първия етаж. Сам подкани гостите да се настанят на кожените кушетки, разположени около голяма стъклена маса за кафе, на няколко крачки от която имаше панорамен прозорец, гледаш към Пасифика.
-      Питие?
-      Чай за всички нас, бих предположила - каза Сара. Тримата адвокати си затраяха, може би бяха свикнали тя да им се налага. Сам усети, че тя иска да разкара Реми от стаята, за да може да заговори за бизнес.
Реми отсъства не повече от минута. Когато се върна каза:
- Селма ще донесе чая. - Золтан бе излязъл заедно с нея. Когато тя седна, той зае поза сфинкс в краката ѝ, с изправена глава и наострени уши, следейки случващото се с немигащите си жълточерни очи. Реми усети, че е напрегнат и го почеса по врата, но той си остана на тръни - беше готов за атака. Тогава Реми улови погледа на Сам.
Сам кимна лекичко. Двамата знаеха, че при такива посетители Золтан няма как да не е нащрек.
-      Това е Золтан. Не се смущавайте от него. Много е послушен. Какво можем да направим за вас, госпожице Алърсби?
- Дойдох при вас, защото реших, че няма да имате нищо против да ми покажете какво сте открили край вулкана. - Тя се подсмихна. - Имам предвид сборника, разбира се.
-      Че кой е казвал, че има сборник? - каза Реми.
Сара Алърсби стрелна с поглед единия от адвокатите си, а Сам и Реми доловиха в жеста ѝ леко раздразнение, което би убягнало на повечето хора.
-      Ще бъда пределно открита - подхвана тя. - От различни източници имаме потвърждение, че сте се сдобили с истински сборник на маите. - Усмихна се и погледна Реми.
Реми срещна погледа ѝ, но не каза нищо. Золтан реагира по същия начин.
Сара продължи да упорства:
-      Докато вие се спотайвахте, доктор Кейн се е обадил на няколко местни и чуждестранни учени - лингвисти, археолози, историци, геолози и биолози. Той им е разказал какво е видял и какво би могло да се открие в останалата част от сборника. Така че знам горе-долу толкова, колкото и вие знаете. Той на практика е обявил публично, че не става въпрос за фалшификация, а за оригинална пета книга.
Реми попита:
- Защо някои от тези хора са споделили тъкмо с вас какво са си говорили с Кейн?
- Не съм останала с впечатлението, че са споделили само с мен. Аз просто действам по-бързо от другите - каза Сара Алърсби. - Аз и моето семейство контролираме голяма част от парите, отиващи за субсидии и дарения за университетите. Понякога давам ясно да се разбере че имам интерес към притежанието на определени неща, ако такива се появят. Естествено, без значение кой е собственикът на обектите, те ще бъдат съхранявани в музеи и университети. За някои хора е от значение кои са избраните.
-      Професор Кейн наясно ли е, че неговите колеги са предали на вас информацията, която им е споделил? - попита Реми.
Тя се засмя.
-      Няма как да знам това. Предполагам, че той има свои лични покровители и източници на финансиране, на които е казал каквото е сметнал за необходимо. - Усмивката ѝ приличаше на гримаса. Очите ѝ ставаха още по-студени, когато погледнеше Реми.
Сам стигна до извода, че госпожица Алърсби е смятала да го заслепи с красотата си и да остави „невзрачната” му съпруга на заден план. Тя не бе успяла да се нагоди към това да е втората по красота в стаята, а и не ѝ харесваше, че двама човека я обсипват с въпроси. Като че ли се опитваше да накара егото си да се спихне леко.
- Не си въобразявам, че съм единственият непрофесионалист, който знае. Тъкмо затова дойдох незабавно. Доста дълго пътувах. Бихте ли ми я показали, моля? Смятам стана ясно, че няма основания да криете от мен. Тайната е разкрита. А аз съм човек, който дава мило и драго за опазването на незаменимите съкровища - похарчила съм милиони долари за това.
Сам погледна Реми, която кимна лекичко.
-      Добре - рече той. - Но трябва да сме много предпазливи. Само първите страници бяха разлистени. Не бива да разлистваме повече, защото има опасност повърхностите да се слепят, а това от своя страна да доведе до увреждания. Тези няколко страници ще свършат работа.
-      Съгласна - каза тя. Къде е книгата? - Тя заоглежда обширното помещение с такава страст в очите, че Сам се почувства неловко.
-      Гърнето и сборникът са в стая с контролирана среда - каза Реми. - Там долу е. - Тя и Золтан тръгнаха към вратата. Отключи я. - Опасявам се, че има място само за двама човека. Можем да влезем на смени.
Сара Алърсби каза:
-      Не се притеснявайте. Те не са тук за това. Не им трябва да я виждат.
Тя влезе, следвана от Сам и Реми, която секунда по-късно затвори вратата. Реми си сложи ръкавици, отиде до шкафа и извади гърнето.
Очите на госпожица Алърсби се разшириха.
-      Невероятно! Явно е класика от Копан. - Погледна редиците шкафове със стъклени вратички; приличаше на разглезено дете, което вече се е отегчило от подаръка, който е получило. - А сборника?
Сам и Реми се спогледаха, сякаш си задаваха взаимно въпроса: „Наистина ли трябва да направим това?”. Сам отиде до един от шкафовете, отключи го и извади сборника. Занесе го на масата, а тялото на Сара Алърсби се извърна към него като привлечено с магнит. Тя се приведе над артефакта, още малко и идеше да го докосне.
-      Моля внимавайте, не го докосвайте - каза Реми.
Сара само изсумтя.
-      Отворете го!
Сам нахлузи ръкавици, като ги огледа, за да се убеди, че по тях няма гънки.
- Отворете го! - повтори Сара.
Сан отмести корицата и отдолу се показа страницата с нефритените находища в долината Мотагуа.
- Какво е това? - попита Сара. - Нефрит ли е? Вероятно група хора от джунглата отиват в долината Мотагуа да купуват нефрит.
Когато преминаха към следвашата страница, тя показа нови признаци на въодушевление.
-      Мисля, че това е част от Попол Вух - каза тя. - Митът за сътворението и т.н. Ето три змии с пера. Ето трима небесни богове.
Когато стигна до края на секцията, Сам спря, затвори книгата и я прибра в стъкления шкаф, заключвайки го старателно. На Сара Алърсби ѝ отне известно време да се окопити, връщайки се бавно от света на сборника.
Отидоха в дневната, където Селма сервираше на адвокатите чай и малки сладки. После Селма сервира и на Алърсби и на Фарго. Золтан приседна до Реми и се вторачи в четиримата посетители.
-      Е, много вълнуващо беше - подхвърли Сара. - Чак такова нещо не бях очаквала. Дори всичко останало да е само бели листа, пак е впечатляващо. - Отпи от чая си. - Бих искала да направя първоначална оферта. Пет милиона долара как ви се виждат?
-      Не продаваме нищо - отговори Реми.
Сара Алърсби настръхна. И второто от двете и най-добри оръжия не бе довело до резултат. Не бе успяла да впечатли с външния си вид. А сега, на всичкото отгоре, ссмейните пари не предизвикаха страхопочитание. Реми безцеремонно бе отхвърлила офертата.
-      Защо не, по дяволите!
-      Първо на първо не принадлежи на нас. Принадлежи на Мексико.
-      Вие май се шегувате. Прекарахте я незаконно през границата. Във вашата къща е, във ваше владение. Защо сте си навличали неприятности, защо сте рискували да бъдете вкарани в затвора, ако не я искате?
Сам обясни:
- Ситуацията бе критична. Направихме каквото е по силите ни да предпазим находката. Можехме единствено да изнесем всички движими вещи от светилището, преди то да бъде опоскано от крадци или разрушено от земетресения н вулкани. Убедихме местните хора, че трябва да защитават мястото. След като експертите проучат и консервират сборника, той ще бъде върнат обратно в Мексико.
Сара Алърсби се приведе напред, сякаш се канеше да се изплюе.
- Седем милиона?
- Може ли? - попита Файф, британският адвокат. - На практика никой не знае, че сборникът е у вас. Само трябва да подпишете договора за продажба и съглашението за конфиденциалност, и парите ще бъдат прехвърлени в банка или група банки, по ваш избор, през следващите няколко часа.
-      Не продаваме нищо - каза Реми.
- Внимавайте - изсъска Сара. - Когато изляза през онази врата, това ще означава, че не можем да се споразумеем. Тъй като не се посвенихте да изнесете находката тайно от Мексико, приемам, че драпате за по-висока цена.
Мексиканският адвокат, Ескобедо, каза:
-      Уверявам ви, тази процедура е най-правилната. В някакъв момент мексиканското правителство ще прояви интерес. А ние сме по-добри в преговорите от вас. Появили сте се в мексиканските вестници. Щом сборникът с у вас, значи сте го откраднали от светилището край Таканя. Ако госпожица Алърсби стане собственик, тя ще ;оже да каже, че го е придобила от другаде, например от някоя от плантациите си в Гватемала. А Таканя е близо до границата с Гватемала. Няколко метра насам или натам и пренасянето на сборника става абсолютно законно.
Салазар добави:
- Ако си мислите, че сборникът ще бъде заключен някъде и учените няма да имат възможност да го проучат, жестоко се лъжете. Сборникът ще бъде изложен в музей и учените ще могат да кандидатстват за достъп до него, както е навсякъде по света. Госпожица Алърсби просто иска да е законният собственик и е готова да ви плати, така че срещу вас да не бъдат завеждани дела.
- Много съжаляваме - каза Сам, - но не можем да продадем нещо, което не е наше. Сборникът трябва да отиде при мексиканското правителство. Вярвам, че в него има информация, която, попадайки у крадци, грабители или археолози любители, може да доведе до унищожаването на важни археологически обекти. Ние не просто отхвърляме вашата оферта, ние отхвърляме всички оферти.
Сара Алърсби погледна часовника си.
- Време е да тръгваме, за съжаление. - Тя въздъхна. - Направих ви такава шедра оферта, защото не ми се чака години, за да купя на търг книгата от някоя мексиканска институция. Но шом се налага да чакам, ще чакам. В един момент рационалността надделява и бюрократите разбират, че по-добре да имаш цяла нова библиотека, отколкото някаква стара, разпадаща се книга. Благодаря за чая.
Тя се обърна и с бърза крачка излезе. Адвокатите се втурнаха след нея, едва успяха да стигнат навреме до лимузината, за да отворят задната врата пред шефката си.
Реми каза:
- Имам странно чувство по отношение на нея.
-      Аз също.
Золтан погледна през прозореца, фиксира лимузината и изръмжа.
Сам и Реми се върнаха в стаята с контролирана среда, сложиха си отново хирургическите ръкавици, взеха гърнето и сборника и ги изнесоха. Минаха през тайната врата библиотека, слязоха по стълбището и отидоха в новопостроения стрелкови полигон. Сам отвори шкафа за оръжие, сложи в него гърнето и книгата, затвори вратичката и завъртя диска на ключалката.
Когато се върнаха горе, Реми попита Селма:
- Новите охранителни системи действат ли вече?
- Да.
- Добре. Но не нощувай тук. Задействай всички системи и се прибери в апартамента си. Тази нощ ще има опит за влизане с взлом.
Беше едва единайсет без петнайсет, така че Сам и Реми се качиха на колата си и се отправиха към кампуса на Калифорнийския университет. Паркираха на паркинга пред департамента по антропология.
Когато се приближиха до кабинета на Дейвид Кейн, вратата се отвори и излезе студент, който се взираше мрачно в някакъв документ. Кейн каза на студента:
-      Просто оправи библиографията и бележките преди да го предадеш. - Видя семейство Фарго и рече:
- Сам! Реми! Какво става? - Направи им знак да влязат в кабинета, затвори вратата и разчисти купчините книги, струпани на седалките на двата стола. - Мислех да се срещнем в къщата ви.
Сам каза:
-      Преди около час ни посети жена на име Сара Алърсби.
-      Не, не.
-      Познаваш ли я? - попита Реми.
- Знам само каква репутация има.
Сам продължи:
-      Явно е била захранена с информация от най-малко един от твоите колеги. Предложи ни седем милиона долара за сборника. Знаеше какво има в него.
- О, не! - изпъшка той. - Споделих само с хора, които мислех за сигурни. Не взех под внимание изкушенията, които човек като нея може да предложи.
-      Какво знаеш за нея? - запита Реми.
-      Знам повече, отколкото ми се иска. Тя е от типа хора, които вече над сто години пълнят гигантските си къщи в Европа и Северна Америка с откраднати артефакти. През деветнайсети век те посещаваха слаборазвитите страни и изземаха оттам каквото си поискат. През двайсети век плащаха на галериите огромни суми за обекти, изровени от обирджиите на гробове. Купувайки част от предметите, те създадоха пазар за още. Не им пукаше какви са предметите, откъде са взети и как са придобити. В днешно време, който се стреми да открие нещо свято, не копае и не обикаля музеите. Той отива в домовете на знатните фамилии, забогатели преди стотици години.
-      Алърсби такива ли са? - попита Реми.
-      Те са от най-лошите - каза Кейн. - Занимават се с такива неща, откакто британците завзеха Индия. Допреди трийсет години никой не гледаше с лошо око на тях. Дори сега, ако един ценен предмет е напуснал страната-източник преди подписването на договора на Обединените нации през 70-те години, можеш да правиш с него каквото си поискаш - да го задържиш, да го продадеш или да го сложиш в басейна за птици в градината си. Тази вратичка в закона съществува, защото богаташите, в това число Алърсби, упражняват влияние върху правителствата на страните си.
-      Сара като че ли приемаше за нормалиа идеята, че сме изнесли сборника от Мексико, за да го продадем - каза Реми.
Той поклати глава.
- Каква ирония! Чувал съм, че британските таблоиди са изхабили доста мастило, за да разкажат какви простотии е правила в Гърция и на Лазурния бряг. Но стореното от нея в Гватемала е направо нетърпимо.
-      Защо?
-      Между I960 и 1996 г. в Гватемала имаше гражданска война. Загинаха двеста хиляди човека. Старите испански фамилии продадоха земите си и се преселиха в Европа. Огромните парцели бяха изкупени предимно от чужденци. Един от тях е бащата на Сара Алърсби. Той купи имот, наречен Естанция Гереро, от последния наследник, който живееше нашироко в Париж и пръскаше пари из казината в Монако. Когато Сара навърши двайсет и една, баща ѝ прехвърли на нейно име доста неща - сгради в няколко европейски столици, предприятия, Естанция Гереро.
-      Така правят обикновено богатите фамилии - констатира Реми.
-      Е, това двайсет и една годишно момиче, изучило се наскоро в Англия, изведнъж се превърна в една от най-важните персони в Гватемала. Някои хора пророкуваха, че тя ще е позитивен фактор и ще подкрепя бедните селяни - маи. Но стана тъкмо обратното. Тя хареса имението си в Гватемала и се премести да живее там. Точна така, тя харесваше Гватемала такава, каквато е. Превърна се в част от новата олигархия - чужденците, притежаващи осемдесет процента от земята и дори още по-голям дял от всичко останало. Те експлоатират селяните по същия начин, както старите испански земевладелци, чието място заеха.
-      Много разочароващо.
-      Не и за селяните, които вече са обръгнали. Новият шеф, точно копие на стария. Тя жадува за артефактите на древните маи, но не изпитва никаква привързаност към живите маи, които работят из земите и и в предприятията ѝ за мижави заплати.
-      Е - подхвана Сам, - ние нищо няма да ѝ продадем. А сега какво следва?
-      Трябва да направим нещо по въпроса с моите колеги. Трябва да разбера кой е честен и кой не. Ще ми се да кажа на всеки, който съм информирал за сборника, различна лъжа по отношение на това какво има на останалите страници, и след това ще видим на коя лъжа ще се хване Сара Алърсби.
-      Опасявам се, че е твърде късно за този подход - каза Реми. Попитахме я кои са източниците ѝ, но тя не ги издаде. Вероятно предполага, че ще се разровим.
-      Налага се да действаме в две направления - каза Кейн.
-      В смисъл? - попита Сам.
-      Сборникът трябва да бъде проучен, преписан и преведен. Важно е да разберем какво има в него.
- Тук нямам никакви възражения - каза Реми.
- Другото направление е малко рисковано. В някакъв момент ше се наложи да проверим дали сборникът не съдържа измислици. Единственият начин е да се отиде в Централна Америка и да се види дали всичко е истина.
-      Да посетим някое от описаните в книгата места? попита Сам.
-      Ще се наложи, да. Щеше ми се да поведа научна експедиция към едно място, за което се споменава единствено в този сборник. Но до края на пролетния семестър остават девет седмици. Не мога да зарежа лекторската си работа сега. А и е нужно време, за да се организира голяма експедиция. При положение, че на пътя ни е Сара Алърсби, времето е оскъдно. Колкото повече се мотаем, толкова повече трудности ще ни създава тя. Тя е способна да проследи всяка организирана от нас експедиция: не би се посвенила да ни арестува, да ни принуди да прода- дем сборника или да ни лиши от достъп до него.
-      Ние ще сме експедицията - обяви Реми. - Сам и аз.
-      Какво? - каза стреснато Сам. - Нали ти бе писнало да пътуваш?
- Чу го, Сам. Има две неяа, които трябва да се направят. Ние не можем да разчитаме писмото на маите, тези осемстотин шейсет и един глифа за нас са пълна мъгла, освен това не знаем базирания на тях език. Как се наричаше?
- Чолан. - рече Кейн
- Точно така. Чолан. Как си с чолан?
- Разбирам какво имаш предвид – каза Сам. – Дейв, трябва ни мясъо, което да отговаря на критериите - да е споменато само в този сборник, да не е проучено и да е сравнително малко, заяото иначе щe се наложи да използваме много помояници, а така ще се набиваме на очи. Искам да се промъкнем там, да направим нужните проверки и да се изнижем.


9.




Ла Хоя



Рано на следващата сутрин Сам, Реми и Золтан пристигнаха в къщата над Голдфиш Пойнт - преди електротехниците и дърводелците, които все още имаха работа на четвъртия етаж. Когато закрачиха по алеята, Селма отвори входната врата и излезе да ги посрещне. Опря длани на кръста си и каза:
-      Полицаите си тръгнаха преди малко.
Реми каза:
-      Значи сме имали посетители снощи?
-      Да - потвърди Селма. - Крадците са опитали да отворят входната врата, но не са успели. Вследствие на блъскането и опитите да изкъртят с лостове ключалките стоманените кепенци на първия и втория етаж са се спуснали автоматично. Тихата аларма от външните камери и сензорите за движение вече са били предупредили полицията. На записите се виждат двама облечени в черно човека със скиорски маски на лицата.
- Предполагаше, че са по-печени ли? - попита Реми.
- Не. Вероятно са подозирали, че ще им е доста трудно.
- О? - възкликна Селма. - Намекваш, че са идвали тук и преди.
Сам сви рамене.
-      Нишо чудно вчера да си им сервирала чай. Не казвам, че Сара Алърсби е дошла тук с лост. Просто мисля, че не ни е разбрала правилно - решила е, че ако някой ни покаже, че е опасно да държим ценни предмети, ше приемем моментално офертата ѝ.
- И още нещо - каза Селма. - Снощи Дейв Кейн остави съобщение на стационарния телефон. Иска тази сутрин да поговорите за предстоящата екскурзийка.
Два часа по-късно бяха в стаята с контролирана среда в компанията на Дейвид Кейн. Бяха се струпали около работата маса и сравняваха картата от сборника с топографската карта, изведена на монитор. Кейн маркира със стрелкичка едно място в джунглата.
-      Това отговаря на нашите критерии. Не е включено в никой от документите, посочващи местоположението на изоставени индиански обекти. Явно не става въпрос за населено място. Хубавото е, че се намира във високопланинска част на Гватемала, която не е гъсто населена.
-      Какво според теб е това?- понита Реми.
-      Глифът казва, че е свещено езерце. Мисля, че е сенот - дупка във варовиковия пласт, образувана под въздействието на водата.
- Нещо като кладенец?
- Точно. Маите много са ценели водата, най-вече в края на класическия период. Човек би си помислил, че в джунглата има много вода, но не е така. А след като маийте изсекли и изгорили множество гори, за да освободят площи за земеделие, климатът станал по-горещ и сух. По онова време много градове зависели силно от водата от подобни езерца. В Ел Миродор дори открихме изкуствени системи за водохващане - сеноти, направени от хората.
Сам каза:
- Искаш да търсим някакъв гьол?
- Сенотите не са обикновени гьолове. Те са портали към подземния свят. Чак, богът на дъжда и времето понякога е живеел на такова място. Трябва да разберете, че маите са вярвали, че от действията им зависи правилното функциониране на вселената. Ако искаш дъжд, хвърляш жертвенн предмети в сенотите като дар за боговете.
-  И това е най-доброто място?
-      На картата има нови градове. Дали са въображаеми или изгубени, не се знае. Но вие не можете да отидете там, придружени ог огромна група помощници, и без подготовка да започнете да правите разкопки и да картографирате. Сенотът може да е скрит или обрасъл с растителност, но ще успеете да го откриете без да привлечете голямо внимание. Тъкмо поради тези причини смятам, че изборът е добър.
Реми подхвърли:
- Усещам, че има и негативи.
-      Права си. Близо е до голям имот, притежание на чуждестранен земевладелец. Нарича се Естанция Гереро.
-      Сара Алърсби? - запита Реми.
-      Да. Лошо стечение на обстоятелствата. Но навсякъле в Гватемала ще сме на територията на или близо до подобен имот. Това са стотици квадратни мили, голяма част от които необработени.
-      Може да има и плюсове - изтъкна Сам. - Докато се опитва да докопа сборника, тя няма да е в имението си и съответно няма да може да ни създава неприятности.
- Съмнявам се, че прекарва много време там. Води активен социален, политически и икономически живот в Гватемала Сити.
- Това ми звучи добре - вметна Сам. - Ще поддържаме връзка, въпреки че ти ще работиш по сборника, а ние ще обикаляме пущинаците. Селма и нейните асистенти, Пит и Уенди, са готови да ти окажат съдействие. Селма вече я познаваш. Пит и Уенди са млади, но имат задълбочени познания по история и богат археологически опит
Кейн сведе поглед към лежащия на масата сборник.
-      Селма ми спомена за кражбата.
-      Чак пък кражба - изпръхтя Сам.
-      Чудя се дали е безопасно да държим сборника тук.
-      Имаш ли по-добра идея? - попита Реми.
-      Дали няма да е по-правилио да го преместим в кампуса?
-      По принцип не е проблем да си стои в къщата - подхвана Реми, - но на горните етажи ремонтите продължават, по цял ден влизат и излизат работници, а сега Сара Алърсби и нейните аматьори в краденето знаят къде е книгата ... - Тя замлъкна. - В университета по-сигурно ли ще е?
-      В университетските кампуси има много ценни предмети - суперкомпютри, известни произведения на изкуството, всякакви експериментални устройства. Освен това университетът разполага с неща, каквито вие нямате. Полицейски патрули, например.
-      Идеята ми изглежда добра - каза Сам. - Провери каква е възможността да я заключим в кампуса. Ако прецениш, че няма опасност, ще го направим. Ако ли не, ще наемем обща депозитна кутия в банка и ти ще работиш там.
-      Добре - отвърна Кейн. - Ще поговоря с декана и ще ви предам какво е казал. Кога можете да отидете в Гватемала?

- Утре - отговори Сам. - Ще потвърдим, че обектът

съществува и ще се приберем.

- Ако всичко върви по план, това лято ще можем да организираме голяма експедиция, чиято цел ще е да открие някой от големите градове, посочени в картата. Няма да е зле и вие да дойдете. Вашето присъствие ще е чест за мен.
-      Ще помислим по въпроса - каза Реми, - След края на настоящата проучвателна мисия.
Сам и Реми прекараха остатъка от деня в подготовка на пътуването до Гватемала. Приготвиха багажа си, поръчаха подходящо водолазно оборудване и планираха всички етапи. По едно време се появи Селма.
- Сдобих се с разрешителните, които искахте.
- Какви разрешителни? - попита Реми.
- За носене на огнестрелно оръжие в Гватемала. Това са копията, оригиналите ще ви чакат в хотела ви в Гватемала Сити. Между другото става въпрос за скрито носене, под дрехите. На онези, които демонстрират, че са въоръжени, не се гледа с добро око. Вероятно заради приключилата наскоро гражданска война.
- Благодаря, Селма - рече Реми.
- Освен това прехвърлих джипиес карти на района Алта Веракруз във вашите сателитни телефони. Трпбва да запомните координатите на мястото, защото тях не исках да ги вкарвам. Записах номерата на американското посолство, на консулството в Гватемала Сити и на местната полиция. Напоследък в района се извършват много престъпления, а и някои американци изглеждат апетитни хапки, що се отнася до отвличания за откуп.
- Ще внимаваме - обеща Реми.
- Моля, постарайте се. Не се обиждайте, но вие двамата дори изглеждате богати. Радвам се, че взехте дрехите, които използвахте по време на доброволческата мисия в Мексико. Не показвайте екипировката си.
-      Благодаря за напомнянето - каза Сам.
-      И още нещо - продължи Селма. - Дейв Кейн казва, че от университета са му предоставили подходящо място, където да работи по сборника. Истински сейф в архиварския отдел и прилежащата към него стая. Вечер, след като приключи работата си, ще може да заключва книгата.
-      Идеално - каза Сам.
Реми обяви:
-      Сега е наш ред да ти напомним, че трябва да внимаваш.
-      Точно така - потвърди Сам. - Ако някой от вас усети, че го наблюдават или следят, никакво ходене в университета, палите колата и право в полицейското управление.
-      Не се тревожи - отвърна тя. - Приятна екскурзия! Обаждайте се често, и се върнете възможно най-скоро. Обещавам, че Золтан ше се чувства като на курорт.
След по-малко от дванайсет часа Сам и Реми се качиха на самолета за Гватемала Сити.


10.




Гватемала Сити



След кацането в Гватемала Сити Сам и Реми минаха през митницата. Тъкмо се канеха да напуснат самолетния терминал, когато сателитният телефон на Реми зазвъня. Тя отговори, казвайки:
-      Здрасти, Селма. Май си проследила самолета ни.
-      Разбира се. Открихме нещо невероятно, за което държа да ви информирам.
-      Какво е то?
-      Спомняш ли си издатината от вътрешната страна на корицата на сборника?
-      Да. Беше с правоъгълна форма. Помислих си, че е кръпка.
-      Не, лист хартия е, сгънат, мушнат под външния слой и покрит с кора от смокиново дърво. Двамата с Дейвид го извадихме преди два часа. Писмо, написано с черно мастило, на испански. Ето текста: „До всички мои сънародници, бъдете благословени. Настоящата книга и другите книги на маите се отнасят до историята им и наблюденията им за света. Те нямат нищо общо с дявола. Трябва да бъдат опазени, за да можем да разберем нашите подопечни - маите.
-      От кого е? - попита Реми.
-      Ето я и изненадата. Подписано е така: „Брат Бартоломе де Лас Касас, игумен от Рабинал, Алта Верапаз...
-      Лас Касас? Онзи Лас Касас?
-      Да, мъжът, който убеди папата, че индианците са разумни същества, притежаващи души. На практика той въведе термина „човешки права”. Дейв Кейн се разтрепери от вълнение.
-      Посочена ли е дата?
-      Да. 23 януари 1537 г. Все още не знаем всичко за сборника, но вече имаме двойно потвърждение за това кога е бил скрит. Лас Касас явно е държал книгата да бъде запазена, а човекът, когото открихте в светилището, е бил преносител.
-      Фантастично! - извика Реми. - Непременно да направите копие.
-      Лек път. Просто трябваше да ви информирам за това. Между другото колата ви е паркирана на паркинга на хотела, за сеньор де Ла Хоя. Поръчах я онлайн, така че я огледайте добре преди да напуснете цивилизацията.
-      Непременно - потвърди Сам. - Ще се чуем пак скоро.
Сам и Реми се настаниха в хотелския апартамент, резервиран от Селма, и прибраха документите и екипировката, които ги чакаха там. После слязоха на паркинга зад сградата, за да огледат колата. Десетгодишен джип чероки, доста очукан. Беше боядисан с четка в мастилено-зелено, но под олющената боя се виждаше оригиналният цвят - червен. Подкараха го и обиколиха с него квартала - със затворени прозорци, за да могат тренираните уши на Сам да доловят евентуални „лоши” шумове. Накрая спряха, вдигнаха капака и огледаха ремъците, кабелите и акумулатора, и провериха нивата на течностите. Сам пропълзя под шасито, инспектира го, след което каза:
- Не е прекрасно, но не е и зле.
Задната седалка и багажника предлагаха предостатъчно място за екипировката, която възнамеряваха да вземат със себе си. Спряха на една бензиностанция, заредиха с гориво, купиха две метални туби с вместимост пет галона, които също напълниха.
Вечерта вкараха в картите маршрута си - по магистрала 14 Н към Кобан, в северната част на областта Верапаз, а после към Ксуктзул в областта Рио Канделария.
Рано сутринта натовариха екипировката си, включително водолазната, и големите раници, натъпкани с чисти дрехи и провизии. Бяха се въоръжили с по два деветмилиметрови пистолета „Смит енд Уесън”, единият от които лежеше в джоба на раницата, заедно с шест заредени барабана, а другият бе мушнат зад колана, под размъкнатата риза.
Старият джип като че ли се задъхваше по пътя. Надморската височина на Алта Верапаз варираше от 300 до 3000 метра. От време на време така се разтрисаше, сякаш за осите му бяха завързани въжета, дърпащи го нагоре. Друг път се накланяше напред и Сам стискаше здраво кормилото. Спираха в малки градчета да похапнат и да се облекчат. Реми, на която напоследък често ѝ се налагаше да използва испанския си, разпитваше какви са пътищата. При едно от спиранията Сам попита:
- Какво мислиш за досегашните ни приключения? Хубаво е, че изкачихме вулкан и че бачкахме като луди в различни населени места.
-  Защо?
-      Сега тялото ми знае, че каквото и да е изтърпяло до момента, трябва да се наслаждава на всяка секунда, защото когато всичко приключи, животът може да стане много по-труден.
В Кобан пренощуваха в един малък хотел. Спаха като къпани. Станаха рано, за да се приготвят за пътуването до Ксуктзул. Хората, с които се срещаха, очевидно бяха метиси - потомци на маи и испански нашественици. Знаеха, че колкото повече се отдалечават от големите градове, толкова по-често ще попадат на места, където не само не се говори английски, но дори испански не се говори. С всяка изминала миля пътищата ставаха все по-неравни и по-тесни.
Реми погледна картата, а след това и часовника си.
-  Скоро ще стигнем в Ксуктзул.
Пет минути по-късно прекосиха селото. Беше дълго не повече от сто метра.
В края му спряха, слязоха от джипа и застанаха на чакълестия път. Спогледаха се. Тишината бе всепоглъщаща. Някъде в далечината излая куче и магията се развали. Няколко човека излязоха от къщите си и се вторачиха в тях - явно им бе любопитно. Не след дълго загубиха интерес и се прибраха по домовете си.
Чакълестият път постепенно се превърна в път с коловози.
-      Надявам се, че джипът ще се справи. Поне има път, но скоро ни очаква голямо друсане - каза Сам.
-      Дано се движим в правилната посока. Не ми се ще да си проправям път през джунглата. Мачете се носи само за шоу, нали? - Реми вдигна очи към небето, после се загледа в Сам. - Слънцето е високо, до залеза остават поне шест часа.
Пиха вода от манерките си, извадиха две мачетета и ги сложиха до себе си. Обаче все още можеха да използват джипа.
Сам периодично поглеждаше джипиеса на телефона си, за да се увери, че се движат в правилната посока. Пътят се виеше нагоре, отвеждайки ги към високопланинските части на Алта Верапаз. Малко преди мръкваме спряха и опънаха палатката си, като покриха входа ѝ с мрежа, за да се предпазят от насекомите. Сготвиха две дехидратирани порции на малкия огън, хапнаха и си легнаха. На сутринта тръгнаха да търсят вода. Намериха няколко галона в един кух пън. Напълниха две пластмасови туби, после пуснаха в тях пречистващи таблетки военно производство. Метнаха тубите в багажника на джипа.
В продължение на пет дена правеха едно и също - пътуваха, като често хвърляха по едно око на джипиеса, за да се уверят, че не са се отклонили. Вече бяха далеч от населени места и единствената им компания бяха тълпи бърборещи маймуни, виснали на дърветата, ята едри птици, прелитащи на зазоряване и по здрач, и множество дребни пиленца, цвъртящи в шубраците. На третия ден пътят ги отведе на върха на един висок хълм. Долу се виждаше долина, обградена от по-ниски хълмове, а отвъд нея - нещо като сечище.
На места растяха високи дървета, нападалите долу листа гниеха, превръщайки се в хумус. Имаше и много изсъхнали дребни растения, засенчени от по-високите си съседи. Изобщо бе пълно с разлагаща се растителност. Но на това място земята бе равна - бе пипала човешка ръка. Реми и Сам погледнаха ниските хълмове, издигаши се отдясно, а после и тези отляво. Излязоха от джипа.
Сам сложи компаса на равно място, вдигна огледалцето му и го насочи към основата на хълмовете вдясно.
-      Съвсем хоризонтално - отбеляза.
Прекоси равното място между два от хълмовете.
-      Петдесет крачки - каза. - Хайде да пробваме и по-нататък. Аз ше взема раницата с мачететата и сгъваемите лопати.
Сам и Реми изминаха двеста метра, после отново нагласиха компаса и го насочиха към следващия хълм и този зад него. Сам закрачи по равната просека.
-      Петдесет, нали? - попита Реми.
-      Естествено.
-      Какво са били хълмовете според теб?
-      Съдейки по това, което съм чел, може да са били всичко. В ранния период са издигали сгради върху тях.
-      Какво предлагаш? Дали да не разкопаем под краката си и да проверим дали има път? Или да се качим на някой от хълмовете и да видим дали няма обрасла с растителност сграда?
-      Ако се качим горе, ще можем да огледаме околността.
-      И аз това си помислих. Няма да е зле да погледнем над върховете на дърветата.
Оставиха раниците си, взеха мачететата и сгъваемите лопати и се закатериха. Хълмът, който си избраха, бе разположен в средата на дясната редица. Като че ли бе най-високият - висок над четирийсет метра - и имаше стръмен склон. Беше обрасъл с храсталаци и малки дървета, за които се хващаха, докато се промъкваха напред.
Когато стигнаха на върха, Сам разгъна лопатата и започна да копае. След четири загребвания, остриета удари камък. Заудря наоколо с мачетето и се чу същият звук. Реми заобиколи групичката фиданки, растящи на върха на сградата.
-      Не се загубвай - предупреди я Сам.
-      Ела тук. Трябва да видиш това.
Той взе мачетето и лопатата и се запромушва през храсталаците, вървейки подир Реми. Погледна над върховете на дърветата долу. Оттук растителността изглеждаше доста гъста, но се виждаха и пролуки. Тя посочи ранното пространство, което бяха оставили зад себе си.
-      Прилича на широк път. Започва оттук и минава по права линия между хълмовете. Но общата му дължина е само няколкостотин метра.
-      А ето там - подхвана Сам - друг път се включва под ъгъл.
-      Виждам още един. О, пет, не, шест пътя се сливат в една точка.
-      Прилича на звезда с висока кръгла стена в центъра - каза Сам.
-      Човек може да прелети стотици пъти със самолет над района и да не забележи нищо - обяви Реми. - Дърветата скриват всичко. Формите са заоблени, но се обзалагам, че хълма, на който сме в момента, всъщност е пирамида.
-      Нещо голямо е, със сигурност. Предполагам, че ти е ясно къде трябва да отидем.
-      Разбира се - отвърна той. - На мястото, където се събират пътищата.
Когато слязоха долу, Реми каза:
-      Това е зловещо.
-      Кое е зловещо?
-      Това не са хълмове, а огромни сгради, покрити с пръст и храсталаци. А тези дървета около нас са единственото нещо. което не е зловещо, като изключим факта, че растат насред пътя. Имам чувството, че хората, които са живели тук, ни наблюдават.
-      Повярвай ми, не ни наблюдават. - Той погледна през рамо. - Не. Нито един призрак. Но за всеки случай да оставим джипа тук.
Докато крачеха, Реми каза:
-      Погледни онези дървета. Оттук вече се вижда. Растат в права редица.
Сам застана до нея и впери поглед напред. Наистина бе така - дървета с различни размери и от различни видове бяха подредени като по конец. Спря, метна раницата си на земята и започна да копае дупка в мислената права линия. Почвата бе глинеста, богата на хумус и се поддаваше лесно на лопатата. За нула време той изкопа дупка с размери метър на метър на метър.
-      Погледни! – каза, докато излизаше от дупката.
Реми скочи вътре, наведе се и с помощта на мачетето разчисти пръстта.
-      Има V-образна форма и каменно покритие. Прилича на напоителен канал.
Сам се огледа, извъртайки леко тялото си.
-      Може нещо друго да е.
-      Какво?
- Замислѝ се. Дейв каза, че каквото и да е ставала в света на маите в края на класическия период, засушаванията са били основен фактор - продължили са над двеста години.
-      Какво е това тогава?
- Тази равна повърхност не е път. Маите не са имали каруци, нито пък впрегатни животни, така че за какво да правят магистрала, широка петдесет метра. Освен това този участък не води до никъде. Прилича на площад, но има още шест такива. Мисля, че това е съоръжение за събиране на дъждовна вода.
-      Ама разбира се! - възкликна тя. - Личи си, че двете страни са под лек наклон, за да може водата да се събира в канала по средата.
-      А това обяснява защо шестте просеки водят към едно място. Центърът е басейн за съхраняване на вода. Шестте просеки не са бивши пътища. Те са канали за събиране и отвеждане на дъждовна вода.
-      Хайде да проверим! - предложи Реми. Двамата се спуснаха към центъра на съоръжението. На места растителността бе гъста и предвижването им се забавяше, но на други нямаше дори листа - всичко бе разчистено от пороите по време на дъждовния сезон.
Най-накрая се добраха до центъра. Просеката свършваше пред каменна стена, висока около пет метра - V-образният канал влизаше в едно трийсетина сантиметрово отвърстие в основата на стената. Заобиколиха кръглата стена и видяха, че останалите пет канала се включват по съшия начин. Откриха, че стената всъщност не е кръгла, с отвори за врати или порти, а има формата на спирала. Ето защо се образуваше тесен, извит коридор, който се оказа, че води до вход. След като се придвижиха по коридора, Сам и Реми стигнаха до басейн с вода.
Застанаха на ръба и погледнаха надолу. Басейнът беше дълбок около десет метра и водата в него бе доста чиста. До дъното не достигаше светлина, защото слънцето бе ниско. Покрай каменното ограждение около басейна минаваше пътечка, до която се стигаше посредством стълбище.
-      Зашо ли са построили стената? - попита Реми.
-      Нямам представа. Може би, когато градът е западнал, се е наложило да се пази водата. Може това да е последната защитна система на града. Когато има обсада, най-нормалното нещо е да вземеш под контрол водата. А и това място е широко едва десетина метра. Лесно може да се отбранява. Стените са два метра широки при основата. - Мина покрай стената и измъкна един хлабав камък. Огледа се. - Този камък вероятно е играел ролята на запушалка. В другите дупки също са набутани подобни камъни. Така са пазели водата от отрова.
-      Май е време да кажем на Селма и Дейв какво сме открили - подхвърли Реми.
-      Права си. Нека обаче първо направим няколко снимки и им ги изпратим. Дейв ще ни разясни какво сме намерили.
Реми засне басейна и коридора, после се качи на бойницата и направи още снимки. Прибави заснетото току-що към изображенията на пирамидата и просеката, и изпрати файловете. Изчака една минута и се обади на Селма.
-  Селма на линия, стреляйте!
-      Намерихме го. Намерихме мястото и току-що ти изпратих снимки. Кажи на Дейв Кейн, че картата е точна. Тук има басейн, ограден с висока каменна стена. Водата е чиста, и е сравнително дълбоко - поне десет метра.
-      Какви са тези равни участъци, пътища?
-      Това са наклонени повърхности, дълги няколкостотин метра, чието предназначение е да отвеждат водата в канали, а след това тя отива в басейна.
Сам се приближи до Реми и добави:
-      Смятаме, че хълмовете от двете страни са сгради. Има една доста голяма.
-      Значи това е град?
-  Не знам дали е град, но на това място е вложен много труд.
-      Приключихте мисията си - каза Селма. - Поздравления! Добра работа! Прибирате ли се?
-      Все още не - отвърна Реми. - Смятаме утре сутринта да се гмурнем в басейна и да се разтършуваме. Че за какво мъкнахме водолазна екипировка из джунглата.
-      Не мога да ви виня. Веднага ще препратя снимките на Дейвид Кейн, ще му предам и описанията ви.
-      Чудесно - каза Сам. - Ще се чуем по-късно.
Сам затвори и каза:
-      Трябва да донесем останалия си багаж тук. Ще докараш ли джипа или все още те е страх от призраци?
- Джипът да си стои там, багажът обаче ни трябва. Ще се наложи да направим няколко курса.
Те вдигнаха малката си палатка досами басейна, събраха дърва за горене от близката гора и накладоха огън, за да могат да стоплят вода за дехидратираната си храна. След като похапнаха, се възползваха от оскъдната светлина на залеза, за да заснемат мястото от близките хълмове.
Тъкмо се канеха да си лягат, когато телефонът на Сам иззвъня.
-      Ало?
-      Сам! Дейв Кейн е.
-      Здрасти, Дейв. - Включи спикърфона.
-      Снимките са фантастични. Доказахте, че сборникът съдържа точна информация, а не е набор от митове и смътни исторически слухове. Като гледам, мястото нищо чудно да е церемониален център. Камъкът ми се струва варовик, оронването близо до басейна потвърждава това предположение. С разтварянето на варовика дупката става все по-голяма и по-голяма.
-      Утре ще се гмурнем и ще огледаме подробно.
-      Пригответе се за интересна гледка. Маите са вярвали, че всичко зависи от връзките им с пантеона на боговете. Със сигурност са хвърляли скъпоценности в басейна, в знак на жертвоприношение към Чак, богът на дъждовете.
-      Каквото и да се е оплескало тук, не е поради липсата на вода.
-      Чакаме да ни информирате.
-  Приятна вечер.


11.




Гватемала



Сам и Реми се събудиха призори и веднага шом закусиха, започнаха да се приготвят за гмуркането. Облякоха водолазните си костюми и взеха фенерчета, мрежести чанти и ножове.
-      Горя от нетърпение да сляза долу - каза Реми.
-      И на мен ми е адски любопитно - отвърна Сам. - Но не се самозабравяй. Каквото и да има там долу, трябва да стоим близо един до друг.
-      Съгласна. Може и да ми падне ентусиазма, ако видя купчина скелети.
-      Наистина?
- Да.
Сложиха маските, захапаха мундщуците и скочиха в басейна. Водата бе студена и изненадващо чиста. Сега слънцето бе високо и лъчите му съвсем скоро щяха да осветят дъното.
Бързо стигнаха до дъното, което представляваше гол, сивкав варовик. Нямаше и помен от предметите, за които им бе споменал Дейвид Кейн, така че разшириха претьрсването, осветявайки пространството около себе си с фенерчетата. Сам откри някакъв диск, вдигна го и отстрани полепналата по него утайка. Забеляза, че е направен от нефрит и че е гравиран. Показа го на Реми и го прибра в чантата.
Нещо проблесна вляво и Реми докосна Сам по рамото, след което се насочи към обекта. Имаше чувството, че се придвижва прекалено лесно, сякаш бе подпомагана от течение. Навлезе в район, до който не достигаха слънчеви лъчи.
Първият предмет, на който попадна, бе широка златна гривна. Вдигна я и я показа на Сам, а той кимна. Придвижиха се по дъното, събирайки всичко, което видеха. Имаше много нефритени и златни предмети - дискове, маски, огърлици, обеци, гривни, нагръдници.
По едно време Сам докосна Реми по рамото и посочи нещо. Кръгът светлина, който в началото бе гочно над тях, вече бе на трийсетина метра зад тях. Залисани в събирането на предмети, те неусетно сс бяха отдалечили доста.
Заедно заплуваха назад, мъкнейки торбите със себе си. Когато стигнаха до осветеното място, бавно се издигнаха нагоре и секунди по-късно пробиха сребристата повърхност. Свалиха маските си и се хванаха за ръба на басейна. Сам вдигна чантата си и я сложи на земята, после повтори упражнението с чантата на Реми. Излезе от басейна и подаде рька на Реми, за да ѝ помогне.
-      Много беше забавно - каза тя. - Просто се гмуркаш и събираш предметите, които хората са хвърлили.
-      Напомня ми за традицията да се търси великденското яйце.
-      Обаче долу има леко течение. Затова предметите са се преместили.
- Това място е било изоставено в края на класическия период, доста са киснали тези неща. За хиляда години едно леко течение може да доведе до сериозни промени.
-      Обзалагам се, че някои от скъпоценностите са се преместили малко след падането си -  каза тя.
-      Възможно е. Хората поглеждат надолу и виждат, че даровете ги няма. Сигурно са мислели, че боговете са ги приели и това ги е радвало.
Наредиха находките върху варовиковата повърхност и ги фотографираха, после изпратиха снимките на Селма. Прибраха всичко в една торба с цип, а нея набутаха в раницата на Сам.
-      Там долу има още неща - каза Реми. - Искаш ли следобед пак де се гмурнем?
-      Каквото и да е било това място - укрепление, град или церемониален център - няма как да претърсим всичко по време на тази експедиция. Археолозите ще човъркат тук годни наред. Най-добре ще е да проверим каквото можем, а сетне да се махаме.
-      Прав си. Тук става въпрос за сборника, а не за това да се правим на откриватели на съкровищата на Гватемала.
- Предлагам днес и утре да се занимаваме с измерване, картографиране и фотографиране на комплекса. А после трябва да си тръгваме, защото провизиите ни свършват.
-      В джунглата има тапири. Мога да ги направя чудесен сандвич от тапирско месо.
-      Нищо чудно след някой и друг ден да опрем до тапирите.
След като се преоблякоха, обходиха всяка една от просеките. Почти се бе свечерило, когато откриха две каменни колони - намираха се в края на третата просека и вероятно бяха изпълнявали ролята на портал. Бяха високи около два метра и половина и по тях имаше гравюри. На едната бе изобразен мъж с пера по главата, щит и царска бойна тояга, а на другата - жена, държаща стомна, с кошница до краката. Около двете фигури бяха изписани много глифове. Реми фотографира композицията от различни ъгли и изпрати снимките на Селма.
Тя вдигна очи от екрана на телефона си.
- Вече няма достатъчно светлина. Ще направя още няколко снимки със светкавица, за да сме сигурни, че написаното се вижда ясно.
Реми снимаше, когато Сам я сграбчи за ръката и посочи нещо.
-      Реми, виж!
По пътеката, по която бяха дошли, пъплеше върволица от мъже. Бяха петнайсетина на брой. На около половин километър бяха, но вече се спускаха по хълма пред руините.
- Опа! Май снимането със светкавица не бе добра идея.
-      Не знам. Но още по-лоша бе идеята да оставим джипа на открито, така че всеки да може да го види. Не знам дали са ни забелязали, не знам и дали са приятелски насетроени. Може би ще успеем да се доберем до сенота и да се скрием преди да са цъфнали тук.
Те се затичаха, придвижвайки се бързо към групичката дървета, растящи в центъра на просеката. Реми хвърли поглед назад. Един от мъжете, стоящи на хълма, бе опрял пушка в рамото си.
- Сам! Бягай!
Чу се свистене, когато куршумът профуча над главите им, а секунда по-късно гърмежът достигна до ушите им. Следващият шум дояде от експлозията на джипа, огнено кълбо освети вечерното небе. Сам и Реми вече тичаха с всичка сила, като се старасха между тях и мъжете да има повече дървета и храсти. Имаха предимството да са на равно, сравнително обезлесено място, където опасността да се спънат в нещо бе минимална, докато мъжете трябваше да се спускат косо по склона, за да не се пребият, понесени надолу от инерцията.
Сам погледна през рамо, тъкмо когато един друг мъж спря и вдигна пушката си.
-      Още един! Прикрий се!
Двамата се снишиха и потърсиха укритие зад групичка дървета. Последва изстрел и куршумът се заби в едно от дърветата, разпръсквайки парченца кора във всички посоки. Сам надникна иззад дънера и видя, че човекът нагласява оптическия мерник на оръжието си.
- Давай, давай!
Двамата отново се спуснаха в бяг, вече приближаваха високата стена, ограждаща сенота. Минаха отзад, шмугнаха се между стените на спиралата и влязоха в ограденото място. Сам започна да трупа камъни пред входа, за да го блокира, а Реми отиде при раниците и извади четирите пистолета, пълнителите и кутиите с амуниции. Подготвиха оръжията си за стрелба.
-      Не мога да повярвам - каза Реми. - Кои са пък тези?
-      Определено не са ни приятели. Явно са ни проследили. Откриха огън, веднага щом ни забелязаха.
-      За какви ни смятат?
-      За кандидат мъртъвци. - Плъзна ръката си около кръста ѝ и я прегърна. - Да видим дали тази стена ше ни помогне да оцелеем.
-      Ще се кача горе, за да видя какво правят.
- Дръж главата си ниско - предупреди я той.
Тя нахлупи бейзболната си шапка плътно над очите.
- И преди се е случвало такова нешо.
-      Ако и този път оцелеем...
Тя опря показалеца си в устните му.
-      Шт! Джакузи и спа процедури. Вече сме си дали достатъчно обешания. - Тя взе два пистолета, качи се на пътечката, минаваща покрай върха на стената, и откри място, където зидът бе леко оронен и снишен, после вдигна глава, за да види дали мъжете се приближават.
Сам я видя как намести ръката си в процепа и се подготви за стрелба. Помнеше тези движения от състезанията. Сам беше добър стрелец още от времето, когато един член на тайните служби го тренира цял месец в секретна база да води престрелка от близко разстояние и да си служи със снайпер. Но Реми беше друга бира. Тя ходеше по състезания от дванайсетгодишна възраст и беше шампион, за когото изразът „заковавам” не е просто метафора.
Сам застана под нея и тихичко рече:
-      Лягай долу и си трай, докато не чуеш изстрели.
Сам отиде до входа, прекрачи преградата, която бе издигнал, мина по тясното коридорче между стените и изтича до близката горичка. Проправи си път през гъсталака покрай просеката, приближавайки се до мястото, през което мъжете шяха да минат, ако решаха да атакуват укреплението. Опитваше се да запомни пътя, защото знаеше, че много скоро ще му се наложи да бяга в обратната посока. Зае позиция в един храсталак, намираш се на метър от сечището, но далеч от пътечката.
Мъжете се приближиха, подтичвайки. Носеха пушките си пред гърдите. Приличаха на ловци, преследващи дивеч, явно не очакваха да се сблъскат с въоръжен противник.
Сам приклекна и зачака. Беше преброил петнайсет човека, но сега виждаше само дванайсет. Носеха панталони с цвят каки и ризи и фланели с къс ръкав. Неколцина имаха ловни винтовки с оптически мерници - вероятно с четирикратно увеличение, защото в гъстите джунгли рядко се налага да се стреля надалеч. Двамина бяха въоръжени с „помпи” - оръжие, с което вероятно си изкарваха прехраната. Други двама бяха с пистолети, а останалите - с американски полуавтоматични пушки AR-15, които може би бяха попаднали тук по време на гражданската война.
Мъжът, който бе най-близо до Сам, държеше ловна пушка. Той я вдигна и се прицели в горния ръб на стената, ограждаща басейна. Сам беше сигурен, че мъжът не вижда Реми, просто я чакаше да си покаже главата.
Един от мъжете, въоръжени само с пистолет, извика на английски:
-      Знаем, че сте там. Излезте веднага и няма да имате проблеми.
Сам извърна глава настрани и се провикна към хълмовете:
-      Не ви мислим лошото. Махайте се!
Трима от мъжете хвърлиха погледи назад, опасявайки се, че някои може да ги изненада в гръб, а един се обърна, готвеше се да стреля.
Говорителят добави:
-      Нямаме никакво намерение да се махаме. Излезте и ще можете вие да се махнете.
Сам усещаше, че мъжът лъже. Тези хора мислеха, че са попаднали на лесна плячка - невъоръжена, напълно безпомощна американска двойка. Вероятно вече преценяваха какъв откуп би било разумно да поискат. Но дори и да си получеха парите, животът им изобщо не бе гарантиран.
Сам се прицели в близкостоящия мъж, онзи, който бе взел на мушка горния ръб на стената и чакаше да се появи нечия глава. Говорителят размаха ръка и мъжете тръгнаха към стената. Сам ги последва, защото се опасяваше ла не му отрежат пътя към входа.
Вървящият наблизо мъж явно чу шум от стъпки, защото насочи пушката си към Сам. Сам го застреля в гърдите, после се хвърли зад храстите. Мъжът падна и изгуби съзнание, беше тежко ранен. Другите бяха видели строполяването му и започнаха да стрелят напосоки - не бяха сигурни откъде е дошъл изстрелът. Двама отгатнаха правилната посока и от храсталаците край Сам се разхвърчаха откъснати листа.
Когато се престраши да вдигне глава, Сам забеляза, че още един мъж е паднал - един от малцината, въоръжени с AR-15. Явно Реми го бе застреляла, възползвайки се от настаналата суматоха.
Водачът изтича до поваления и взе пушката и раницата му. Насочи оръжието към стената, но Реми вече се бе прикрила, знаейки, че мъжете само чакат отново да открие огън.
Но Сам бе изправен пред нов проблем. Човек с пушка крачеше към храсталака с намерението да провери дали там има труп или тежко ранен, който само трябва да бъде довършен. Под грубите му обувки пукаха сухи клонки. Сам локализира шума и стреля три пъти. Пушката на онзи изтрещя, но се чу и падане на тяло. Сам запълзя към него с готов за стрелба пистолет. Откри го проснат, с дупка в челото. Взе пушката, дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта, и се промъкна до края на шубрака. Разбутa с дулото клонките, които му пречеха да вижда.
Мъж с помпа се промъкваше покрай основата на стената. Сам се прицели и стреля, мъжът падна мъртъв. Сам презареди и се огледа за нова мишена. Някакъв тип със снайпер се катереше по едно дърво в опит да намери удобна позиция, от която да обстрелва укреплението. Сам натисна спусъка. Мъжът се отпусна и падна от четири метра височина. Не помръдна повече.
Сам презареди отново и тогава осъзна, че му е останал само един патрон. Запълзя към трупа на мъжа, чиято пушка бе взел. Но в това време някой го забеляза и се разкрещя, за да предупреди другарите си. Сам нямаше време за губене. Стреля и хукна към джунглата. Направи завой и се насочи към укреплението. Зад себе си не чуваше трополене на стъпки. Без да спира да тича извади затвора на оръжието и го метна в един гъст храсталак. След двайсетина метра захвърли и пушката.
Мина зад укреплението и сс запромъква покрай стената. Когато стигна до коридора, видя, че наблизо пълзи мъж с помпа на рамо. Сам го гръмна в тила с пистолета, коленичи и взе оръжието му, после чу как куршум рикошира на сантиметри ог главата му. Скри се в прохода, точно когато един AR-15 превърна мястото, което току-що бе напуснал, във фонтан от каменни късове. Покатери се над купчината камъни, препречваща входа, и влезе в укреплението.
-      Скъпа, прибрах се вкъщи! - провикна се той.
-      Време беше. Тревожех се.
Сам се изкачи по стълбите, мъкнейки помпата със себе си.
-      Преброих ги. Първоначално бяха дванайсет, сега са шест.
-      Знам - отвърна тя. Накарахме ги да се позамислят.
-      И не само. Бих казал, че за момента печелим.
Тя бавно поклати глава.
-      Първоначално бяха повече. Поне двама изтичаха в гората едновременно с теб. Помислих си, че са тръгнали по петите ти, но после ги видях да се катерят нагоре по хълма, откъдето дойдоха. Вероятно отидоха да търсят помощ.
-      Май сега е моментът да се чупим оттук - каза Сам. - Да вземем най-необходимото и да се изнасяме.
-      Нямаме други варианти. Да се надяваме, че главният им лагер е далеч.
Той остави пушката до нея.
-      Стой на пост. Използвай това, ако някой сс приближи. - Той заряза водолазната екипировка, палатката и повечето от провизиите. Прибра в своята раница амунициите, мачететата и предметите, които бяха открили в басейна. Отказа се от раницата на Реми. Качи се горе на стената и взе пушката.
-      Изтичай в гората и ме изчакай там. Ще хвърля още едно око, за да проверя дали ще мога... - Той замлъкна, загледан в лицето на Реми, което бе придобило странно изражение. - Какво?
Тя сочеше към хълма На избледняващата светлина си виждаше дълга върволица от мъже, приближаващи по пътеката.
-      Вече не са шест, а трийсет и шест. Вероятно са чули изстрелите и са решили да проверят какво става. Или сме толкова далеч от цивилизацията, че те могат да използват радиостанциите си без риск да бъдат чути.
-      Съжалявам, Реми. Наистина си мислех, че имаче добри шансове.
Тя го целуна по бузата.
- Знаеш ли, можем да постъпим като пчелите. Когато някой разруши кошера им и им вземе меда, те на практика са загубили. Но правят всичко възможно да стъжнят живота на нападателя. Смятам, че това е достойно за уважение.
-      Естествено, че е.
-      Да заредим всички оръжия, докато все още се вижда нещо. И не забравяй пушката.
-      Добре - каза Сам. Той слезе по стълбите, пропълзя до тялото на мъжа, когото бе застрелял, и взе раницата му. В нея имаше кутия с десетина патрона за пушката, но останалото на пръв поглед бе безполезно - манерка, шапка, дрехи и почти пълно шишенце с уиски. Сам събра още камъни от едно ерозирало място в края на басейна и ги струпа на входа, после нахвърля на купчина останалите им дърва - можеше да им се наложи да запалят огън.
Взе мощните фенерчета, които бяха използвали при гмуркането в сенота, след което се качи горе на стената при Реми. Провери своите и нейните пистолети, за да се увери, че са напълно заредени. Прегледа десетте резервни барабана и сложи патрони в двата, които бяха изпразнили.
-      Вече виждаш ли нещо?
-      Виждам, но все още са далеч от обсега на пистолета. Мисля, че ще изчакат да се стъмни напълно, а после ше се приближат и ще започнат да ни дебнат с надеждата, че ще си покажем носа.
-      Това е изпитан метод.
-      Как ще му противодействаме?
-      В момента обмислям друг изпитан метод.
Чуха се шест, а после още осем пушечни гърмежа. Куршумите попаднаха в горната част на стената, на около метър един от друг.
-      Твърде късно е - каза тя. - Опитват се да ни накарат да се прикрием, за да могат безпроблемно да стигнат до входа.
Сам сграбчи пушката и изтича долу. Легна зад купчината камъни, която бе издигнал. Двама мъже изникнаха пред него. Той стреля, презареди и стреля отново. След второто презареждане хвана за дулото едно от оръжията и го издърпа при себе си. Беше къс картечен пистолет, с който бе добре запознат - „Инграм МАС -10". Модел отпреди повече от десет години, но определено щеше да свърши работа.
Появи се още един мъж и Сам стреля отново. Презареди и се скри зад камъните. Горе затрешя пистолет, четири бързи изстрела.

Вдигна глава и видя как Реми се прикрива. Двайсетина куршума попаднаха в мястото, където тя бе

допреди секунда. Без да вдига глава тя пропълзя няколко метра встрани.

Сам се качи горе, погледна над ръба на стената и видя, че четирима мъже тичат към коридора. Вдигна картечния пистолет и ги обстреля. Наведе се, но чак след като се увери, че и четиримата паднаха. Обаче затворът на картечният пистолет зееше. Беше изстрелял всички патрони. Буря от куршуми заблъска стената. Той лежеше неподвижно на пътечката, чакайки атаката да отслабне. Мина доста време преди да настане тишина.
-      Колко? - провикна се Реми.
-  Седем, мисля.
-      Аз свалих само двама - отвърна тя. - Кога смяташ да изпробваш новата стратегия? Преди или след като ни свършат амунициите?
-      Май сега му е времето. - Слезе долу и огледа пространството около стената, не забеляза никакви врагове. Пренареди купчината дърва, които бе струпал в коридора, изля върху тях част от уискито и ги запали с помощта на клечка кибрит. Докато огънят се разрастваше, той държеше под прицел прохода. Когато огнените езици се издигнаха високо, взе четири пропити със смола клона, горящи като факли, и ги понесе тичайки към пътечката горе. Хвърли клоните един по един над стената, като гледаше да паднат на възможно най-голямо разстояние един от друг. Приседна и се заслуша в свистящите над главати му куршуми.
Реми се възползва от концентрираната стрелба. Изстреля три патрона и се сниши отново.
-      Станаха трима - каза.
-      Ще предам на човека, който отчита резултата.
-      Как е стратегията ни... олеле... - измърмори, когато погледна към частта от стената, където беше Сам.
Сам надникна. Небето като че ли просветляваше. Той взе пушката и се изправи, за да огледа по-добре, но последвалият залп го принуди да се сниши.
Импровизираните факли бяха подпалили околността и огнените езици се надигаха, поглъщайки гъстите шубраци, където се бе крил Сам. Чуваше се пукот, в небето летяха искри. Чуваше се и друго - викове на испански. Сам изтича долу, взе три все още горящи клона и се върна. Хвърли клоните от другата страна на укреплението.
-  Какво правиш? Там няма никого.
-      Правя така, че да се сдобием със светлина и пространство.
-      Защо?
-      Ще лишим тези хорица от укрития и ще ги направим по-лесна мишена, като ги осветим.
Тя го потупа по рамото и се усмихна, после посочи другата страна на укреплението. Двамата приклекнаха, изпълзяха дотам и се приготвиха. Надигнаха се едновременно, готови за стрелба. Колкото и да се взираха на светлината на разрастващите се огньове, не забелязаха никого.
Реми дръпна задната част на колана му.
-      Не им давай възможност да се прицелят в теб.
Сам се приведе.
-      Чуй! Отблъснахме ги.
-  Само временно. Когато огънят погълне храсталаците. ще се върнат.


Сам сви рамене.
-  Е, поне спечелихме малко време.
-      Благодаря ти, Сам. Ще те обичам поне още два часа.
-      А после какво?
-      Ще видим. Зависи от това колко са точни.
Седнаха на пътечката и се хванаха за ръцете. През няколко минути единият се отдалечаваше, избираше си местенце и надникваше. Огънят поглъщаше дървета и храсти, но не се разпространяваше настрани заради преградата от пирамиди.
Когато луната залезе, Сам погледна към просеката.
-  Мисля, че скоро ше дойдат. Струва ми се, че са пристигнали подкрепления. Да се чуди човек какви са тези. Вече става депресиращо - каза тя.
Той започна да бърника из джобовете си.
-  Как си с амунициите?
-      Двайсет патрона. По осем патрона във всеки пистолет и резервен барабан с четири.
-      Аз имам петнайсет. И пет патрона за помпата. - Той я прегърна. - Не ми се ще да го казвам, но... дотук сме.
Приседнаха, облегнали гърбове на стената; мълчаха.
Реми се надигна.
-      Сам!
-      Какво?
-  Басейнът. Това не е сенот, не прилича на кладенец.
-  И?
-      Имаше течение. Едва се усещаше, но всички предмети се бяха преместили в една посока, а ние се придвижвахме с лекота. Долу има подземна река.
Той я погледна в очите.
-      Искаш да поемем този риск?
Тя кимна.
-      Ако останем тук, ще ни свършат амунициите и онези ще ни спипат. Не искам да става така. Предпочитам да се удавя.
-      Добре. Ще се пробваме.
Тя хвърли едно око над стената.
-      Пожарът загасва. Забелязвам раздвижване. Не разполагаме с много време.
Сам и Реми се спуснаха по стълбите. Подготвиха екипировката си и облякоха водолазните си костюми. Сам извади от раницата си непромокаемата торба, в която бяха жертвените предмети.
-  Сложи тук пистолетите, телефоните и амунициите.
Докато Реми изпълняваше заръката му, Сам напъха шорти, фланелки и обувки в мрежестата чанта и пусна раницата във водата.
-      Това е всичко - каза той. - Може би ще си помислят, че сме се измъкнали, възползвайки се от пожара.
Реми разклати чантата.
-      Ще можеш ли да носиш това?
-      Сериозен баласт стана. - Махна оловните тежести от колана си и закачи на него чантата.
Сам и Реми си сложиха останалите водолазни приспособления, взеха фенерчетата и седнаха на ръба на басейна. Той каза:
-      Съжалявам, че се налага да поемем такъв риск.
Тя се наведе и го бутна с рамо.
-      Не е чак толкова рисковано. Най-вероятно съществуват и други басейни. Просто трябва да пазим въздуха си, зa да имаме време да намерим някой от тях. Разполагаме с около двайсет и пет минути.
Той кимна. В същото време затрещяха десетки оръжия и от върха на стената, от три страни, изхвърчаха безброй парченца зидария и мазилка. Сам и Реми се извърнаха един към друг и се целунаха. После надянаха маските, захапаха мундщуците и скочиха във водата. Преплуваха три-четири метра налолу и после усетиха как лекото течение ги подхваща и започва внимателно да ги изтласква настрани.


12.




Гватемала



Сам и Реми плуваха предпазливо в сгъстяващия се мрак, като трийсетина метра просто следваха течението, докато не се убедиха, че хора, стоящи над сенота няма как да забележат светлината на фенерчетата им, после увеличиха скоростта и продължиха по каменния коридор на подземната река. Водата стигаше до тавана на пещерата, на практика нямаше въздушен джоб. Отначало стените бяха на шест-седем метра една oт друга, а разстоянието между пода и тавана бе над десет метра. Всеки път, когато проходът се стесняваше, сърцата и на двамата изтръпваха от ужас. А когато станеше по-широчко, чувстваха неимоверно облекчение.
Размахваха равномерно плавниците си, зa да задържат скоростта, а течението им даваше по едно рамо. Държаха фенерчетата си насочени напред и гледката пред очите им не се менеше - все един и същ извиващ се тунел. Когато тунелът се стеснеше, Сам си задаваше въпроса дали той не е просто обикновена пукнатина в скалите, резултат от честите земетресения в района. При това положение отворът някъде можеше да е едва двайсет сантиметра в диаметър, а това за тях би означавало едно - удавяне.
Сам час по час поглеждаше часовника си. Вчера сутринта двамата бяха прекарали под водата петдесетина минути. Алуминиевите им бутилки съдържаха въздух за около двайсет и пет минути. Това означаваше, че ако срещнеха препятствие през първите дванайсет минути, щяха да имат възможност да се върнат в сенота и да излязат на повърхността. Междувременно преследвачите им можеше да са влезли в ограждението, да са видели, че ги няма и да са тръгнали да ги търсят другаде. Сам осъзнаваше, че тази мисъл е отчасти фантастична, отчасти кошмарна - животът им зависеше от това дали подземната река има стеснение.
А после тринайсетата минута изтече и Сам вече бе наясно, че ако тръгнат да се връщат, въздухът вероятно няма да им стигне. Пет минути по-късно опцията за врьщане окончателно отпадна.
Изминаха двайсет минути и остана въздух само за пет. Дори тази прогноза бе оптимистична. Бяха плували постоянно, така че с ускорено темпо бяха изразходвали въздуха. Сам се опитваше да оцени разумно шансовете за оцеляване. Нямаше сериозни основания да вярва, че в рамките на пет минути ще попаднат на друг отвор в земята. Реми беше по-лека от него и изразходваше по-малко въздух. Ако ѝ прикачеше своя резервоар, тя щеше да разполага с двойно повече време за търсене на изход.
Сам измести бутилката встрани, за да може да затвори вентила, но това не остана незабелязано за Реми. Тя стисна китката му с изненадваща сила и започна да клати отривисто глава. Сам разбра, че си е помислила същите неща, че е изпитала същите страхове и е очаквала Сам да се опита да ѝ прехвърли своята бутилка.
Когато Реми хвана Сам за китката, фенерчето му освети пространството над тях. Нещо не бе както преди. Той погледна назад и нагоре. Беше свикнал с гледката на издигащи се нагоре към тавана балончета, които после се събират в някоя издатина, образувайки пихтиест мехур. Балончетата вече ги нямаше. Той заплува нагоре. Реми все още не бе пуснала китката му.
Разцепиха повърхността едновременно и насочиха фенерчетата си нагоре. На няколко метра над главите им имаше варовиков купол. Сам махна мундщука си и предпазливо вдиша глътка въздух.
-      Въздухът е добър - обяви той.
И Реми махна мундщука си. Вдигнаха маските си и се огледаха.
-      Страхувах се да няма въглероден окис или сероводород, заради вулканичната дейност -  каза тя.
-      Не, само въздух. Сладък, чист въздух.
-      Как ли влиза тук?
-      Хайде да изгасим фенерчетата, за да видим дали няма естествена светлина.
Оказа се, че естествена светлина няма. Изчакаха очите им да свикнат с тъмнината, но пак не откриха нищо. Отново включиха фенерчетата си.
-  Поне ще поплуваме на повърхността известно време - каза Сам.
Затвориха вентилите и потеглиха.
Таванът не се снишаваше, така че дишаха въздух и плуваха със стабилно темпо по течението.
По едно време Сам спря и подхвърли:
-      Мисля, че знам какво е това.
-      Наистина?
-      Дъждовната вода, която се влива в сенотите или се просмуква през пукнатините, захранва реката. Нивото на водата вероятно е много високо след дъжд и през целия дъждовен сезон. - а после, с течение на времето, пада.
-      Звучи ми логично - отвърна тя. - Това обяснява защо маите са построили тези големи каменни канали, искали са да хванат дъждовните води и да ги насочат към басейна.
-      Когато не е валяло известно време, нивото на подземната река пада и над нея излиза въздух. Когато реката се надигне отново, въздухът бива хванат в капан на места като това. Трябва възможно най-дълго време да стоим на повърхността, за да пестим запасите си от въздух.
-      Между другото - подхвана Реми - повече не прави опити да ми връчиш бутилката си. Вече разбрах, че кавалери все още има.
-      Проявих здрав разум. Ти изразходваш по-малко въздух от мен, следователно можеш да стигнеш по-далеч.
-      И какво от това. И двамата да умрем сами, така ли? Планирам да умра пред публиката, която избрах преди години. Тази публика си ти.
-      За да не ти се налага да разпращаш много покани.
-      Естествено. Дори и жив те издържам трудно. Просто стой близо до мен и си обуздай благородството.
Цял час плуваха в лъкатушещия тунел, докато не стигнаха до вертикална стена. Спряха, хванаха се за стената и се целунаха непохватно. После сложиха маските на лицата си и отвориха вентилите на бутилките с въздух. Реми каза:
-      Запомни, или и двамата, или никой.
След като се гмурнаха, видяха пред себе си дълъг проход, подобен на онзи, който бяха преодолели. Докато плуваха, Реми съжали, че не бе погледнала часовника си преди гмуркането. При влизането им във въздушния джоб бе засякла петнайсет минути, но колко точно време бе изминало? И дали в бутилките наистина имаше въздух за девет минути? Двамата със Сам досега не бяха изпразвали бутилките си напълно. Бе рисковано и глупаво да стоят долу с толкова малък резерв от въздух при положение, че можеха просто да излязат на повърхността и да вземат заредени бутилки от лодката.
Нищо друго не ѝ оставаше, освен да плува. Минутите летяха, а проходът отстъпи място на обширна галерия. Незнайно защо дъното тук бе доста неравно, много по-неравно отпреди. Тогава осъзна, че вижда отвъд обхвата на фенерчетата - отгоре се процеждаше естествена светлина. Заплуваха нагоре. Когато светлината стана по-ярка, Реми са засмя, издавайки звук, наподобяваш цвъртене на делфин. Видя, че Сам изхвърля голям облак мехурчета в отговор на смеха ѝ. Излязоха на повърхността, ухилеви до уши.
Обаче Реми бързо скри усмивката. Намираха се в помещение, наподобяващо купол, а през кръглата дупка точно над главите им гледаше обсипано със звезди небе. Дупката се намираше в центъра на купола и бе недостижима, защото отстоеше на поне два метра от повърхността на реката.
-      Сега вече загазихме - каза Сам.
-      Какво ще правим?
-  Слизам долу да огледам. Ти не мърдай оттук. - Тои отново сложи маската, гмурна се. Реми зачака. Когато той се появи, попита:
-      Как е?
Сам доплува до края на речното корито и стъпи на нещо като възвишение; водата стигаше до кръста му.
-      Стоя върху купчина камъни. Явно тук част от стената е пропаднала. Купчини има и в центъра, точно под дупката.
-      Много драматично - отвърна тя. Ди не би да намекваш, че няма да ходим в отвъдното?
Сам вдигна очи към дупката в купола.
-  Точно това имам предвид, но ще трябва здравата да се потрудим, за да можем да се спасим. Приготви се за мъкнене на камъни.
Гмурнаха се до основата на купчината, върху която допреди малко бе стоял Сам, и започнаха да преместват камъните до мястото, намиращо се точно под отвора. Сам търкаляше големи камъни към централната купчина с цел да увеличи височината ѝ. Не след дълго свали плавниците си. Очевидно пробивът в покрива бе довел до образуването на сенота. Сам и Реми вече се гмуркаха свободно, като от време на време спираха да си поемат дъх.
Когато преместиха цялата купчина камъни на желаното от тях място, те поспряха за момент на повърхността.
-  Свършват ни камъните - каза Реми.
-      Предлагам да изразходваме и останалия си въздух в търсене на още камъни. Нужна ни е по-голяма камара.
- Да, трябва да поемем риска. Едва ли ще ни се отвори друг шанс.
Отново надянаха маските и огледаха далечните краища. Намериха парчета варовик, коиго вероятно бяха резултат от други срутвания. Не си правеха труда да вдигат камъните нависоко, просто ги оставяха и се връщаха за още, осъзнавайки, че въздухът в бутилките е на свършване. Няколко минути по-късно Сам изплува и свали маската си. Скоро и Реми стори същото.
-      Свърши ли?
Тя кимна.
-      Ясно. Сега ще трябва да подредя донесеното възможно най-добре. - Сам се гмурна, вдигна един голям камък и го стовари на върха на купчината. Реми донесе друг камък. Поемаха си въздух, гмуркаха се, вадеха камъни и отново си поемаха въздух. Тежка работa, уфято налагаше все по-често и по-често ди спират за почивка. Но върхът на купчината вече почти достигаше до повърхността; Сам дори бе вградил в нея празните бутилки.
Накрая, след часове бъхтене, Сам приседна за момент.
-      Добре.
-      Какво добре?
-      Ще те вдигна. После ти ще стъпиш на раменете ми. Би трябвало да успееш да се хванеш за ръба на дупката
- Ще направя каквото е по силите ми.
Сам присви колене, а Реми се хвана за ръцете му, стъпи на коленете му, а после и на раменете му. Той се изправи, повдигайки Реми. Усещаше как тя се протяга нагоре и прави отчаяни опити да се захване за нещо, но без резултат.
-      Стъпи върху ръцете ми - подкани я той и вдигна дланите си над раменете. Реми погледна надолу, стъпи внимателно на едната му длан, а после и на другата.
-      Опитай отново! - настоя той. Тя се набра, а той затласка нагоре в опит да изпъне лактите си. И тогава торсът ѝ се озова над земята отгоре. Тя се хвана за някакви коренища и се издърпа напред. Погледна надолу към Сам.
-      Горе съм, Сам! Измъкнах се!
- Това е добра новина, разбира се - каза Сам. - Ще чакам с нетърпение твоите ежеседмични посещения, когато ще идваш да ми хвърляш сандвичи.
-      Много смешно, какво бихме могли да използваме вместо въже?
-  Ще нарежа водолазния си костюм на ленти, които ше свържа една с друга. Ти потърси нещо стабилно, за което да завържем въжето.
-      Добре.
Вече не чуваше Реми, тя явно се бе отдалечила. Свали горнището на водолазния си костюм, извади ножа от колана и започна да реже. Наряза ръкавите на ленти, които завърза една за друга, а към тях привърза спираловидното парче, което бе изрязал от торса. Свали долнището и го наряза, после добави парчетата към спиралата.
Реми погледна над ръба на дупката.
-      Хвърли ми въжето, когато си готов! Тук горе има едно подходящо дърво.
-      Вземи първо това - отвърна той. - Откачи непромокаемата торба от колана, хвана я с две ръце и я изстреля като баскетболна топка през дупката. Завърза неопреновото въже за колана и се провикна:
-      Готова ли си?
-      Готова съм - потвърди тя.
Той завъртя във въздуха другия край на въжето и го метна към Реми.
-      Хванах го! - Тя изчезна, издърпвайки въжето. Трийсетина секунди по-късно се върна при ръба. Държеше водолазния си нож. - Ще ни трябва още малко. Потрай минутка.
Няколко минути по-късно Сам отново видя Реми, беше се надвесила над отвора.
-      Завързах го. Време е да действаме.
Сам се закатери по гуменото въже. То се разтегна, поемайки тежестта на тялото му, така че първият метър „изкачване” не доведе до реално придвижване нагоре. Стигна до дупката, набра се на ръба ѝ и се прехвърли на земята. Изтърколи се по гръб, впери поглед първо в небето, а после в Реми. Очите му се ококориха.
-      С голямо удоволствие установявам, че си използвала и твоя водолазен костюм.
-      Спри да се пулиш, голчо! Или поне примигвай от време на време. - Тя отвори торбата и метна гащета и фланелка върху гърдите му. Извади своите дрехи и се облече. - Хайде, обличай се, време е да потърсим цивилизацията.
Той се надигна и се огледа.
-  Мисля, че вече сме в нея.
Чак тогава тя забеляза редиците високи тъмнозелени растения, които се точеха във всички посоки, докъдето стигаше погледа ѝ на светлината на звездната нощ.
Сам рече:
-      Струва ми се, че се намираме насред най-голямата плантация за марихуана в света.


13.




Сан Диего



Професор Дейвид Кейн седеше в архиварената стая в библиотеката на университета и се опитваше да дешифрира глифовете на третата страница на сборника. Беше виждал и преди почти всички глифове в първите две колони. Те бяха сред онези осемстотин шейсет и един, които се срещаха в други книги или в надписи на различни археологически обекти, свързани с маите. На първата страница обаче бе открил два невиждани до този момент глифа. В старите езици и писмени системи винаги има думи, подлежащи на различни интерпретации. Дори в оцелелите текстове на староанглийски има думи, появяващи се инцидентно, думи, за които учените спорят вече столетия наред.
Кейн се приведе над осветената лупа, която бе закрепена над страницата от сборника. Той беше фотографирал всички страници, но когато съществуваха съмнения относно някой глиф, се налагаше да оглежда възможно най-старателно оригинала, включително всички мацвания на четка. Двата глифа вероятно бяха заемки от други езици на маите или имена на исторически личности, или дори две наименования на един и същи човек. Възможно бе и да са варианти на термин, който по принцип знаеше, но все още не бе разпознал.
Чу се мошно блъскане по вратата, което го стресна и разби концентрацията му. Идеше му да изкрещи: „Разкарайте се!”, но си даде сметка, че е гост в тази сграда. Стана, отиде до вратата и я отвори.
На прага стоеше Алберт Стром, заместник ректорът по академичните въпроси, а зад него - няколко мъже, облечени в костюми. Стром бе енергичен, ефективен ръководител, на практика тъкмо той управляваше кампуса, докато ректорът имаше грижа предимно за връзките с обществеността и набирането на средства. Днес обаче Стром изглеждаше много смачкан.
С възможно най-мил глас Кейн каза:
-      Здрасти, Алберт. Влизай, влизай. Аз тъкмо...
-  Благодаря, професор Кейн - отвърна Стром. С поглед сякаш се опитваше да предаде някакво съобщение предупреждение? Кейн бе сигурен, че това има нещо общо с мъжете отвън. Стром добави:
- Нека ти представя тези господа. Това е Алфредо Монтес, министър на културата на Република Мексико, господин Хуарес, негов асистент; Стивън Вандерман, специален агент от ФБР; и Милтън Уелс от митническата служба на САЩ. Докато представяше агентите, те показаха идентификационните си значки.
- Моля, влезте - каза Кейн. Мозъкът му работеше на пълни обороти. Формалното държане на Стром бе предупреждение, идещо да покаже, че трябва да си наляга парцалите и да не говори неща, които биха могли да го инкриминират. А може би не ставаше въпрос за него, а за позициите на университета от законова гледна точка. Бе чувал за Алфредо Монтес, така че протегна ръка към него.
-      Сеньор Монтес, за мен е удоволствие да ви видя. Чел съм монографиите ви за олмеките, дори съм ползвал част от тях в работата си, особено онези за синия нефрит.
-      Благодаря - отвърна Монтес. Той бе висок мъж с тъмна, сресана назад коса. Носеше скъп сив костюм и лъснати до блясък обувки и Кейн се почувства неудобно, защото бе облечен в старо спортно сако и панталони с цвят каки. Монтес не благоволи да се усмихне.
Монтес каза:
-      Идваме право от Мексико Сити. Тръгнахме веднага шом властите в Чиапас ни информираха за ситуацията. - Той забеляза, че сборникът лежи отворен на работната маса. - Това е книгата на маите, нали? - Не изчака да получи отговор. - Намерена в светилище близо до вулкана Таканя?
-      Да - призна Кейн. - Било е скрито в едно гърне от класическия период на маите. Откривателите преценили, че е добре гърнето да бъде изнесено от земетръсния район, после някакви хора се опитали да го откраднат и те го пренесли тук за временно съхранение. Открихме сборника, чак след като разпечатахме гърнето. Ако разполагате с време, с удоволствие ще ви разкажа за светилището и за самия сборник.
Монтес отстъпи назад, сякаш за да подкани агента на ФБР и митничаря да вземат думата.
-      Не, за съжаление ще се наложи да отклоня това предложение. Вече чух достатъчно.
Представителите на закона като че ли бяха чакали Кейн да направи грешка. Агентът на ФБР, митничарят и асистентът пристъпиха към масата. Кейн веднага се усети. При положение, че беше признал, че сборникът е открит в Мексико, всичко, казано от него впоследствие би било без значение. Но трябваше да се опита да им попречи да го конфискуват.
- Господа, моля почакайте. Този сборник бил поставен в гърне от класическия период, а до гърнето лежало тялото на преносителя - човека, които го укрил в светилището. Храмът бил залят от лава, но земетресенията от миналия месец разместили земните пластове и всичко излязло на показ. Става въпрос за спешна ситуация, за бедствие. Откривателите са били там като членове на хуманитарна мисия, не са търсели древни артефакти. Единствената им цел е била да предпазят находката.
Специален агент Вандерман каза:
-      Сигурно сте наясно, че законът и международните съглашения изискват от тях да докладват за находката пред местните власти, а не да я изнасят извън страната.
- Да, наясно съм. Но тези хора се предпазили гърнето и сборника от крадци в Мексико. Тук не става въпрос за теоретичен спор. Книгата отдавна да е потънала в черния пазар.
-      Е. ние вече сме тук, така че носената от откривателите отговорност да я защитават отпада - заяви Монтес. - И вашите ангажименти отпадат.
Кейн обезумя.
-      Не можете да конфискувате сборника сега! Дори не съм го проучил още!
-  Фотографирахте ли го? - попита Уелс, митничарят.
-      Едно от първите неща, които направих, бе това - отвърна Кейн. - Като предпазна мярка, за да съхраня информацията.
- Ще ни трябват и снимките - каза Уелс. - Както и всички копия. Във вашето куфарче ли са?
-      Да. Защо?
-      Те могат да послужат като доказателства при евентуално федерално разследване. Те доказват, че сте се отнасяли към сборника като към своя собственост и не сте си дали зор да го декларирате пред тукашните власти или пред властите на страната-собственик.
-      Но това е абсурдно! - възрази Кейн. - Винаги съм декларирал всичко, открито от мен, където трябва. Никога преди не е имало такова бързане, поне аз не си спомням да е имало. Сборникът е тук от няма и месец.
Вандерман, агентът на ФБР попита:
-      Ще предадете ли всичко доброволно или да започваме да претърсваме?
Кейн постави куфарчето си на масата и извади от него дебел плик, пълен със снимки. Извърна се към Стром, който изглеждаше така, сякаш му се гади.
-      Алберт...
-      Съжалявам, професор Кейн. Университетските юристи казват, че законът е пределно ясен. Сборникът принадлежи на страната, в която е намерен. Нямаме друг вариант, освен да се съобразим с официалното искане за незабавно връщане на вещта.
Агент Вандерман хвърли едно око на снимките в плика, после взе куфарчето на Кейн. Каза:
-      Трябва ни и лаптопа ви. - Той посочи лежащия до сборника компютър.
-      Защо? - попита Кейн. - И той ли принадлежи на мексиканското правителство?
Вандерман заобяснява кротко:
-      Ще ви го върнем, веднага щом техниците ни прегледат харддиска. - Вторачи се за момент в Кейн, очите чу придобиха студен блясък - подозираше нещо. - И един приятелски съвет. Ако в паметта има информация, свързана с криене, продаване или преместване на книгата на маите, ще се наложи да си наемете добър адвокат. Сигурен съм, че заместник ректорът Стром ще ви каже, че университетските адвокати не могат да ви защитават ако бъде заведено дело за престъпление.
Стром отбягна погледа на Кейн.
Кейн стана и безпомощно проследи как прибират сборника, снимките, бележките му и компютъра му. Обърна се към двамата мексиканци:
-      Министър Монтес, сеньор Хуарес, моля повярвайте че това не е схема за извършване на неморални действия. Хората, които намериха сборника, рискуваха живота си, за да го предпазят по време на бедствието. Те предупредиха кмета на близкото село. Те ми се обадиха и aз моментално започнах консултации с учени от различни страни, включително мексиканци.
Монтес каза:
-      Трябва да знаете, че нито аз, нито мексиканското правителство бихме могли да одобрим стореното от вас тук. От стъпките, предприети от вас и вашите приятели, лъха пренебрежение към законовите собственици на артефактите. А твърдението, че единственият начин зa предпазване на сборника е той да бъде изнесен в Съединените щати, е изключително арогантно. - Мина покрай Кейн и останалите, следван по петите от асистента си
След това изказване агентът на ФБР и митничарят сс почувстваха неловко. Отне им не повече от минута дз приберат всичко, после си тръгнаха, оставяйки Стром и Кейн сами в стаята.
-      Съжалявам, Дейвид - каза Стром. - В ситуация като тази университетът няма друг избор, освен да сътрудничи. Естествено ще те подкрепяме по всякакъв възможен начин. Но, да знаеш, онова, което каза агент Вандерман си струва да се обмисли.
-      Намекваш, че трябва да си намеря адвокат по наказателно право?
Заместник ректорът сви рамене.
-      Много по-добре е съдът да отсъди веднага в твоя полза, отколкото да се разчита на обжалване.

***

Официалните лица се качиха на обикновен черен линкълн и потеглиха. Включиха се в магистралата и завиха на юг, към центъра на Сан Диего, после обаче продължиха по магистралата, като я напуснаха при изхода за „Балбоа Парк” и влязоха в обширния паркинг на зоологическата градина на Сан Диего. Придвижиха се към участъка, който бе далеч от входа за пешеходци; там чакаше друга черна кола. Паркираха до нея, после двамата шофьори свалиха задните стъкла.
Откъм задната седалка на другата кола долетя женски глас с аристократичен английски акцент.
-      Предполагам всичко е минало гладко?
-      Да, госпожо - отвърна специален агент Вандерман. Той излезе от колата, стиснал в ръце голямо куфарче, отвори задната врата на другата кола и седна до Сара Алърсби. Постави куфарчето на седалката помежду им, отвори го и ѝ показа опакования в найлон сборник.
-      Всичко ли взехте? Снимките, бележките, другите неща?
-      Да, госпожо. Администраторите ни съдействаха изцяло, а когато се намъкнахме при Кейн, той здраво се спече. Даде ни всичко без да се опъва много-много. Предполагам, че си мислеше, че шефовете му са проверили кои сме.
-      Може и да са проверили - отвърна Сара. - Изписаните на идентификационните ви карти имена са на истински хора. - Тя огледа внимателно куфарчето. - Това всичко ли е?
-      Не. - Той излезе, взе един компютър от задната седалка на другата кола и ѝ го занесе. - Това е лаптопът му. Друго няма.
- Значи е време вие четиримата да се разкарате. Ето ви новия маршрут. - Тя му подаде четири самолетни билета. Унищожете фалшивите документи преди да отидете на летището. Утре в специалните ви банкови сметки ще цъфнат доста приятни бонуси.
-      Благодаря ви - каза той.
-      Няма ли да попиташ колко са парите?
-      Не, госпожо. Нали казахте, че бонусите са приятни. Нямам причини да се съмнявам в това, а дори и да греша, пазарлъците няма да помогнат.
Тя се усмихна, показвайки съвършените си, професионално избелени зъби.
-      Много си мъдър. Продължавай да работиш за нашата компания и ще забогатееш.
-      Това и смятам да направя. - Излезе, качи се в другата кола и кимна на шофьора. Колата веднага потегли.
Сара Алърсби проследи с поглед отдалечаващото се превозно средство, после затвори куфарчето и го остави на пода. Не можа да се въздържи да не се усмихне, докато лимузината ѝ бавно напускаше паркинга. Идеше ѝ да се разсмее с пълно гърло, да вдигне телефона и да се похвали на неколцина приятели колко хитро е постъпила. Току-що се бе сдобила с книга на маите, с незаменим, безценен артефакт, плащайки сума, с която би могло да се купи нова американска кола от среден клас. Ако се включеше цената на фалшивите документи и значки, на самолетните билети и на бонусите, общата сума се удвояваше - тоест две коли, най-много.
Може би довечера, когато се прибереше в Гватемала Сити, щеше да се възползва от безопасната телефонна линия до Лондон. Баща ѝ много щеше да се зарадва. На него не му пукаше особено за изкуството и културата на неевропейците - той казваше за тях: „нашите кафяви братя”, сякаш бе колонизатор, излязъл от книга на Киплинг, единствената му цел бе да прави изгодни сделки.


14.




Гватемала



Канабисът растеше в редици, подобно на царевица, а отделни растения достигаха височина човешки бой. Напоителната система представляваше множество надупчени маркучи.
Реми седна на земята и обу маратонките, които бе извадила от непромокаемата торба. После измъкна два от пистолетите, подаде единия на Сам и мушна другия под ластика на шортите си. Покри оръжието с полите на ризата си и каза:
-      Мисля, че знам какви са хората, които ни нападнаха.
-      Аз също се досещам - отвърна Сам. - Те са охранители, чиято задача е да не допускат външни лица до полето.
-      Да пробваме да звъннем вкъщи - предложи Реми. Пробва своя телефон, а после и този на Сам. - Батериите са на нула. Ще се измъкваме пеш.
-      Да, стига фермерите да ни позволят - каза Сам. - Едва ли ще ни харесат повече, oтколкото ни харесаха онези при сенота.
Чу се бръмчене на двигател. Беше едва доловимо в началото, но бързо се засили. Малко по-късно до ушите им достигна скърцане на ресори и след това видяха как един камион подскача по прашния път между две от нивите.
Сам и Реми се шмугнаха в гората от високи канабисови стъбла и се отдалечиха на безопасно разстояние. Приклекнаха и се загледаха. Камионът спря и един мъж на средна възраст със сини дънки, каубойски ботуши и бяла риза отвори вратата до пасажерското място и слезе. Навлезе в полето и си избра едно от растенията. Огледа внимателно една от пъпките, явно проверяваше нещо. Извърна се към камиона и кимна, след което десетина мъже се надигнаха от каросерията и скочиха на земята. Хванаха по един ред и започнаха да берат узрелите пъпки.
Беритбата вървеше бързо. Сам и Реми стояха далеч от берачите. Когато те си тръгнаха, прекосиха бегом пътя и отидоха в съседната нива. Тъкмо се бяха скрили и отново чуха боботене на приближаващо се превозно средство. Този път това бе трактор, дърпаш натъпкано с хора ремарке. Хората слязоха и започнаха да берат.
Часове наред Сам и Реми се придвижваха от нива на нива, като се криеха от работниците и техните камиони и трактори.
Камионите вече се движеха в обратната посока. Сам и Реми минаха покрай една дълга редица от растения в средата на полето, спазвайки здравословна дистанция от пътищата. Стигнаха до храсталаци, които се издигаха на два-три метра над терена.
-      Интересно - прошепна Реми. - Приличат на трънки, нали?
-      Може и да са - отвърна Сам. - За трънките знам само, че от тях ирландците правят сопи. И че приличат на дървото кока. А това е кока. - Той откъсна едно листо. - Виждаш ли? Търсиш две успоредни линии от всяка страна на реброто.
-      Откъде знаеш тези неща?
Сам сви рамене и се подсмихна лукаво.
Когато стигнаха до края на горичката от кока, забелязаха редица от около двайсет камиона и трактора, чакащи пред портите на няколко сгради, които приличаха на хамбари. Вървейки през полето, Сами и Реми предпазливо заобиколиха сградите.
Сам посочи с пръст камионите и прошепна:
-      Това е начинът ни за спасение.
Реми отвърна:
-      Може би, но виж пазачите. Районът се охраняваше от мъже, въоръжени с автомати Калашников. - Сам и Реми ясно виждаха извитите пълнители, съдържащи по трийсет патрона.
-      Интересно - каза Сам. - Всички гледат в една посока, към хората, товарещи марихуаната. Те не пазят обекта, а следят дали някой от работниците няма да открадне част от продукцията. Нещо като вътрешен контрол.
-      Може би просто трябва да се промъкнем до пътя и да продължим пеш.
Сам сви рамене.
-      Смяташ ли, че хората, които се опитаха да ни убият, ще пропуснат да сложат постове на пътищата?
-      Вероятно не. Значи ще опитаме с камион.
-      Хайде да изберем някой, който вече е натоварен и покрит.
Сам и Реми направиха широк завой около двора, криейки са зад високите растения, като същевременно следяха какви дейности се извършват. Избягваха местата, където завиващ камион можеше да ги освети с фаровете си, и стояха далеч от сградите, където се сушеше, балираше и товареше марихуана.
Подминаха паркираните камиони. Задачата изглеждаше много трудна. Въоръжен пазач стоеше до предната броня на първия камион в редицата, който бе напълно натоварен и със спуснат и завързан за каросерията брезент. Отпуснатата стойка на мъжа подсказваше, че той е уморен или отегчен. Автоматът висеше на рамото му, така че щяха да са му нужни не повече от една - две секунди да го насочи и да стреля.
Сам и Реми си прошепнаха нещо, отдалечиха се на няколко метра един от друг и излязоха от укритието сн. Придвижваха се безшумно, но бързо, ето защо скоро се озоваха зад пазача с готови за стрелба пистолети в ръце. Пазачът се обърна, видя Реми и веднага понечи да свали автомата от рамото си, но Сам го изпревари и опря дулото на пистолета си в главата му. Реми се приближи и измъкна ловко оръжието от ръцете му. Сам мушна лявата си ръка под шията му в задушаваща прегръдка и човекът бързо изпадна в безсъзнание. Хванаха го за глезените и го завлякоха в близката горичка. Сам свали панталоните му и ги обу, после нахлупи на главата си сламената му шапка. Стиснала автомата, Реми оглед камиона, а Сам свали ризата на нещастника, разкъса я и набута едно парче в устата му, после го завърза за едно дърво.
Излязоха заедно от горичката. Сам носеше автомата по характерния за пазачите начин. Минаха между два от вече натоварените камиони, после си избраха трети камион и силуетите им бързо се сляха с неговия. Огледаха се във всички посоки, но от това място не забелязаха други пазачи.
Тогава иззад камионите изникна втори пазач.
-      Пазач - прошепна Сам. Реми приклекна до една от гумите. С лявата си ръка Сам хвана автомата за ложата, а показалецът на дясната му ръка легна до спусъка. Дръпна предпазителя и излезе пред камиона, крачейки мудно, с отпусната стойка на тялото, но очите му следяха всяко движение на пазача.
Пазачът спря, вдигна дясната си ръка и помаха на Сам.
Сам се постара да повтори жеста му, който вероятно означаваше, че всичко е наред, възможно най-точно. Престори се, че не го наблюдава, просто се приближи да предницата на камиона и зачака. Ако възникнеше престрелка, щеше да използва двигателя на камиона като щит. Вдиша няколко глътки въздух и се приготви. Пазачът му обърна гръб и се отдалечи.
Сам се върна при Реми. Вървейки приведени, двамата отидоха зад камиона, качиха се на каросерията и дръпнаха брезентовото покривало, за да могат да се промушат под него. Скриха се. Разместиха част от балите марихуана. за да си направят легла.
Не след дълго чуха стъпки и гласове, приближаваха се хора. Ресорите изскърцаха, когато шофьорът се намести зад волана, чу се и как друг човек сяда отдясно в кабината. Вратите се затръшнаха и двигателят заработи. Потеглиха. Много бавно се приближиха към опашката от камиони, чакащи на чакълестия път.
Сам се заслуша в бръмченето на двигателите, после долепи ухо до покривалото. Прошепна:
-      Май пет тръгват едновременно. - Камионът измина трийсет метра и спря.
Този път Реми се приближи до покривалото.
-      Спрели сме до един знак - каза.
-      Можеш ли да прочетеш какво пише на него?
-      „Естанция Гереро”.
Внезапно настана шумотевица. Сам сграбчи автомата, а Реми извади пистолета си. Вторачиха се в покривалото.
Няколко мъже насядаха върху бордовете на каросерията, бяха точно зад брезента, зад който се криеха Сам и Реми. Мъжете се смееха и разговаряха, а Сам и Реми чакаха, опрели пръсти в спусъците на оръжията си.
Шофьорът включи на първа скорост и камионът тръгна, набирайки бавно обороти. Малко по-късно включи на втора. И другите камиони като че ли бяха потеглили. Когато скоростта се увеличи още, работниците се наместиха по-удобно - облегнаха гърбове на брезента и провесиха крака пред страничните бордове.
Реми, а след това и Сам, свалиха оръжията си и застинаха в изнервяща неподвижност. Камионите продължаваха да набират скорост, подскачайки по неравния път, а мъжете си бъбреха на испански, щастливи, че е дошъл краят на работния ден. След десетина минути камионът спря и половината от тях слязоха в центъра на малко село. Потеглиха, но след още десетина минути отново спряха, този път близо до една двойна редица от сгради. Слязоха няколко човека. Малко по-късно още работници наскачаха на пътя.
Сам и Реми се ослушваха известно време, за да се уверят, че са сами. Реми повдигна леко покривалото и надникна навън. Сам повдигна другия край.
-      Всички ли слязоха? - попита той шепнешком.
-      Да - потвърди тя. - Голям късмет! За малко щях да кихна заради този прахоляк.
-      Сега трябва да слезем от камиона и да се доберем до някой град.
-      Горя от нетърпение. Надявам се, че ще успеем да скочим преди да сме стигнали до мястото за разтоварване.
Дръпнаха настрани покривалото и се вторачиха в треволяците край тесния път, а камионът продължи да криволичи през гористата местност. След това прекосиха плато и за момент видяха обсипаното с ярки звезди небе. Дистанцията между камионите се бе увеличила. От време на време мярваха фаровете на движещия се половин миля по-назад камион.
Накрая стигнаха стръмен склон и пътят започна да се вие нагоре. Шофьорът включи на по-ниска предавка. Реми се надвеси над задния капак, огледа се и каза:
-      Горе на високото има град.
-      По-добре да се изнасяме преди да сме стигнали до него. Приготви се за скачане! - Преместиха се от дясната страна на камиона и погледнаха навън. Край пътя имаше ниски растения и храсталаци, които в тъмното не изглеждаха клонести, тоест едва ли представляваха голяма опасност. Застанаха до задния капак се приготвиха. Камионът навлезе в завой, така че шофьорът вероятно гледаше напред. Усетил удобния момент, Сам каза:
-      Сега!
Реми скочи и се претърколи, Сам скочи след нея. Шмугнаха се в храсталаците край пътя и се загледаха в камиона, който продължи да се изкачва нагоре по склона, боботейки силно. На върха на хълма имаше църква с две ниски квадратни кули отпред. Камионът стигна до рав- ното място горе и се скри от погледите им.
Сам и Реми се изправиха и закрачиха нагоре. Тя сведе очи.
-      Кракът ти? Това кръв ли е? - Наведе се, за да огледа раната. Той също се наведе.
-      Май да. Явно съм се одрал при падането. Драскотина, няма страшно.
Когато стигнаха на върха на хълма, заобиколиха църквата и седнаха на едно осветено от лунна светлина място. Раната бе дълга, от коляното до глезена, но кръвта вече засъхваше.
-      Нищо работа - обяви той.
Двамата се спотаиха в сенките край страничната стена на църквата и се загледаха във втория камион, който ги подмина и отпрати по главната улица на града. В края на първата пресечка, след редицата от затворени магазини и ресторанти, пътят свиваше леко и се спускаше надолу, така че камионът веднага изчезна.
Сам и Реми седяха до църквата и чакаха колоната от камиони да се изтегли. Техния малък конвой се състоеше от пет камиона, но Фарго останаха по местата си, защото в тъмнината се появиха още фарове. Преброиха двайсет камиона преди пътят отново да опустее. Малко преди зазоряване напуснаха скривалището си и видяха, че в някои от магазините вече има хора. Минаха покрай фурна; един мъж палеше голямата пещ на дърва зад сградата. В дворовете на къщите също имаше хора - хранеха кокошките си, събираха яйцата, палеха огньове.
Сам каза:
-      Гладен съм.
-      Аз също. Дали някои от гватемалските ни куетзали са оцелели? Все пак голямо цамбуркане беше.
-      Надявам се. Ще погледна в торбата. - Той отвори непромокаемата торба и след кратко ровичкане извади портфейла си. - Добра новина. На портфейла ми му няма нищо. - Надникна вътре. - На банкнотите също. Да видим дали ще можем да се уредим със закуска.
Отправиха се към фурната и тогава забелязаха, че двамина от местните хора също са се запътили натам. Единият носеше костюм от крепон, а другият - черно свещеническо расо. Те крачеха по средата на улицата, бъбрейки си приятелски. Поздравиха пекаря, а после свещеникът се извърна към семейство Фарго и каза на английски:
-      Добро утро, аз съм отец Гомес. А това е доктор Карлос Хуерга, местният лекар.
Сам се ръкува с тях.
-      Сам Фарго, а това е съпругата ми Реми.
-      О - подхвана тя, - свещеникът и лекарят заедно сутринта. Надявам се, че никой не е предал Богу дух нощес.
- Не е - отвърна свещеникът. - Преди малко се роди бебе, момченце. Семейството ме извика с молба да го кръстя веднага, така че решихме да започнем деня с хубава закуска. Мигел Алварес ни видя, че идваме. А на какво дължим удоволствието да сте в нашата компания?
- Бяхме на екскурзия северно от Кобан, но се отклонихме oт маршрута и се загубихме - каза Сам. - Наложи се да изоставим повечето от принадлежностите си. Но за щастие попаднахме на пътя, водещ до този град, и ето ни на тук, в безопасност.
-      Така е - каза доктор Хуерта. Ще ни правите ли компания на закуска?
-      С удоволствие - отговори Реми.
Заприказваха се, а в това време пристигнаха жената на собственика и двама от синовете му и се заеха с готвене. Сервираха им тортили, ориз, черен боб, пържени яйца, папая, резени сирене и запържени банани.
След като направи няколко коментара, касаещи района, климата и местните хора, отец Гомес попита:
-  Откъм църквата ли дойдохте?
-      Да - отвърна Реми.
-      Отбихте ли се в „Естанция Гереро”?
Реми се почувства неловко.
-      Не ни се стори приятно място.
Свещеникът и лекарят размениха многозначителни погледи. Хуерта каза:
-  Инстинктите ви не са ви подвели.
Сам погледна Реми, после вметна:
-  Опасявам се, че видяхме доста неща. Причината да изоставим екипировката си е в това, че едни хора се опитаха ла ни застрелят.
-  И друг път сме чували подобни истории - каза отец Гомес. - Голям срам.
Хуерта продължи:
-      Двамата с отчето от години се мъчим да направим нещо по въпроса. Първо писахме на жената, която е собственик на плантацията, англичанка на име Сара Алърсби. Помислихме си, че ще иска да узнае, че някои от имотите и се използват за отглеждане на наркотични растения.
Сам и Реми се спогледаха.
-      И какво отговори тя? - попита Сам.
-      Нищо. Отговорът дойде от местната полиция, която заяви, че не можем да направим разлика между захарна тръстика и марихуана и само губим времето на всички.
Реми подхвърли:
-      Познавате ли госпожица Алърсби?
-      Не, никога не сме я виждали - отвърна свещеникът. - Но какво ли знае тя при положение, че живее в Гватемала Сити, Лондон и Ню Йорк?
Лекарят добави:
-      А междувременно тежковъоръжени мъже обикалят из горите и камиони, натоварени с наркотици, минават нощем през града. Много младежи от близките села работят там. Някои се прибират вкъщи, други не. Дали са добре? Едва ли някой знае.
-      Съжалявам - каза Реми. - Бихме могли да информираме властите в Гватемала Сити. Понякога полицията обръща по-голямо внимание на външни хора.
-      Мислил съм за това - промърмори доктор Хуерта.
-      Щом онези са ви видели и са стреляли по вас, значи в момента може би ви издирват. Не е безопасно да стоите тук. Имам кола, тази сутрин ще ходя в съседния град. Ще ви закарам дотам, а после вие ще хванете автобуса за Гватемала Сити.
-      Благодаря - каза Сам. - Много сме ви задължени.
-      Да, така е - потвърди Реми. - Оттук не минава ли автобус?
-      Вече не - отвърна свещеникът. - Санта Мария де лос Монтаняс не е голямо населено място. Само двеста човека сме, а и мнозина работят другаде.
Доктор Хуерта предложи:
-  Да изчакаме половин час, за да сме сигурни, че всички камиони с наркотици са минали.
-      Междувременно ще ви покажа църквата ни - рече отец Гомес. - Тя е построена през шестнайсети век, от първите покръстени, под ръководството на доминиканците.
-      С удоволствие ще я разгледаме - каза Реми.
Отправиха се към църквата. Отпред се издигаха две камбанарии, помежду им имаше равна фасада. Пред масивните дървени врати се простираше площадче, чийто край опираше в пътя. Реми си помисли, че архитектурният стил е подобен на този на някои от малките калифорнийски храмове. Вътре, над олтара, имаше статуя на Дева Мария и Младенеца, а от двете ѝ страни - статуи на ангели с щитове и копия.
-      Статуите са внесени от Испания през осемнайсети век - обяви отецът. - Тези пейки са изработени от енориашите, пак по това време. - Той седна на първата редица, семейство Фарго се присъедини към него. - А сега това пропито със славна история място се е превърнало в раи за наркотрафикантите.
-      Трябва да потърсите помощ - каза Сам. - Националната полиция в Гватемала Сити вероятно ще се заинтересува повече. Както вече спомена Реми, можем да ги информираме какво сме видели.
-      Ако успеете да предадете съобщение на Сара Алърсби - жената, която е собственик на „Естанция Гереро”, ползата може би ще е по-голяма. Двамата с доктора таим надежди, че тя е такава, каквито са повечето земевладелци, неживееши в имотите си. Тя не е особено заинтересована, но когато разбере какви неща се вършат в земите ѝ, щe реагира.
Реми въздъхна.
-      Бихме могли да опитаме.
-  Като че ли се колебаете. Защо?
-  Неотдавна имахме среща с нея, така че вярвам, че ще приеме писмо или обаждане от нас. Но личните ни впечатления и това, което сме чували за нея, ни навеждат на мисълта, че тя би помогнала, само ако има лична изгода.
-  Смятате, че знае за контрабандата с наркотици?
-  Не можем да сме сигурни - поясни Реми. - Тя ни направи лошо впечатление, но това не означава, че е престъпница. Според нас е разглезена и егоистична млада дама, на която не ѝ пука особено за правилата.
-  Разбирам - каза отец Гомес. - Все пак, моля опитайте. Ужасно е да гледаш как тези бандити патрулират из района. Ако наркотиците изчезнат, и те ще изчезнат.
-  Ще се опитаме да поговорим с нея - обеща Сам.
-  Благодаря. Хайде да отиваме при доктор Хуерта. В съседното градче го чакат пациенти. - Станаха от пейката и тръгнаха след отец Гомес. Той открехна вратата и надникна навън. Каза:
-  Чакайте!
Сам и Реми проследиха погледа му и видяха, че се е появила групичка тежковъоръжени войници. Те бяха спрели колата на доктор Хуерта, а сержантът им разговаряше с него. Докторът говореше с неохота и като че ли бе силно раздразнен. Накрая той излезе от колата, пресече улицата заедно със сержанта, отвори вратата на едно от помещенията отсреща и отстъпи настрани.
Сержантът и двама от подчинените му влязоха вътре. Огледаха, после излязоха. Докторът заключи вратата след тях. Той се върна при колата, а сержантът го накара да отвори багажника. Войниците не откриха нито интересно там. Сержантът кимна на доктора, след което се качи в полицейската камионетка, която малко по-късно отпраши към „Естанция Гереро”.
Хуерта влетя в църквата.
-      Същият този полицейски взвод се появи, когато стана ясно, че сме писали на госпожица Алърсби относно случващото се в земите ѝ.
Отец Гомес попита:
-      Какво искаха от теб?
-      Търсели двама човека, замесени в контрабанда с наркотици, двама чужденци, вероятно американци, мъж и жена. Те били забелязани на няколко мили оттук, а в лагера им било открито голямо количество кокаин.
Сам погледна Реми.
-      Ама че история.
-      Трябва да се махате оттук - заяви Гомес.
-      Да - каза доктор Хуерта. - Хайде, ще ви закарам.
Реми каза:
-      Не искаме да ви създаваме проблеми. Ако нас ни опанздизят, и други хора вероятно ще бъдат опандизени, нищо чудно и вие да пострадате.
-      Те ми казаха каквото имаха да ми казват, така че едва ли скоро пак ще се занимават с мен. А и сержантът е наясно, че някой ден може да му се наложи да ползва медицинска помощ. Аз съм единственият лекар в района
Реми каза:
-  Отче, ще ви информираме как е протекъл разговорът ни със Сара Алърсби.
-      Дано всичко се нареди. Бог да ви пази!
Качиха се в колата на доктора, който подкара в посоката, която бяха следвали камионите с наркотици. Веднага щом напуснаха късата главна улица, паважът отстъпи место на чакъл. Пътят се виеше надолу към гориста долина.
Хуерта каза:
-      Градчето Санта Мария де лос Монтаняс някога е било поселище на маите. Било е построено няколкостотин години след изоставянето на големите градове. Както видяхте, намира се на възвишение и през него минава един-единствен път. Вероятно е служело за убежище след началото на упадъка на тогавашното общество.
-      Испанците едва ли са го завладели лесно.
-      Не са успели. Местните индианци са били много войнствени. Но пристигнали доминикански мисионери, предвождани от Лac Касас, и индианците доброволно приели християнството.
-      Бартоломе де Лас Касас? - попита Реми.
- Да. Той е национален герой. Той основа мисия в Рабинал. умиротвори индианците и ги покръсти един по един. Тъкмо затова този район се нарича Лас Верапасес. Това означава „земи на истинския мир”.
Сам забеляза, че изражението на доктора се промени.
-      Какво има?
Доктор Хуерта поклати глава.
-      Извинете. Замислих се за Лас Касас и ми стана тъжно. Мечтата му маите в Гватемала да имат равни права с останалите така и не се осъществи. Маите дълго време страдаха. Когато има гражданска война, бедните са тези, които обират пешкира.
Реми попита:
-      Затова ли практикувате медицина тук?
Той сви рамене.
-      Логиката налага да работя за хората, които имат най-голяма нужда от мен. Когато ми се прииска да се махна, се замислям за това.
-      Какво е това отпред? - възкликна Реми. – Прилича ми на някой от онези камиони, с марихуаната.
- Наведете глави! Трабва да се измъкнем!
Сам и Реми сс снишиха. Сам легна странично на пода, а Реми се изпъна на седалката и покри и него и себе си с одеало, като опита да си придаде вид на болна.
Стиснал здраво волана, доктор Хуерта караше напред. Камионът бе спрял по средата на пътя; шофьорът и пазачът бяха излезли от кабината и махаха на доктора да спре.
-      Май имат проблеми с двигателя, искат да спра - каза Хуерта.
-  Нямате избор - каза Сам. - Спрете.
Доктор Хуерта спря зад камиона, а шофьорът се приближи и каза нещо на испански. Докторът отговори, после махна с ръка към лежащата на задната седалка Реми. Мъжът бързо отстъпи назад и направи знак на доктора да продължи.
Малко по-късно Реми попита:
-  Какво е „паротидас"?
-  Често срещано вирусно заболяване. Вие му казвате „заушка”. Обясних му, че сте силно заразна. При възрастните мъже болестта може да причини импотентност.
Реми се разсмя.
-  Бърза мисъл! - Дръпна одеалото настрани и Сам се надигна и седна на седалката.
Час по-късно доктор Хуерта ги остави в едно по-голямо населено място. Хванаха автобус за Кобан. Разстоянието от Кобан до Гватемала Сити бе 133 мили, тоест оставаха им още пет часа път.
Когато пристигнаха в Гватемала Сити, си взеха стая в хотел „Рийл Интерконтинентал” в Зона Вива, където имаше хубави ресторанти и нощни заведения. След като се настаниха в стаята си и включиха телефоните си да се зареждат, Сам се обади в клона на една американска банка, в която имаше сметки, и пожела да наеме депозитна кутия.
Фарго отидоха в банката, която бе на три пресечки от хотела, платиха за кутията и сложиха в нея предметите, открити от тях в подземната река.
На връщане си купиха дрехи и два куфара, и се обадиха на Селма.
-      Къде бяхте? - понита тя. - От два дена се опитвам да се свържа с вас.
-      Батериите на телефоните ни сдадоха багажа, когато влязохме в сенота да поплуваме - обясни Реми. Тя даде на Селма името на хотела и номера на стаята, и набързо ѝ разказа какво са преживели. Приключи с въпроса:
-      Как са нещата вкъщи?
-      Лошо - отвърна Селма. - Направо не ми се говори.
-      Ще включа говорителите, за да може и Сам да чува.
-      Добре. Четирима мъже са отишли в университета и са се представили за агент на ФБР, митничар, министър на културата на Мексико и асистент на министъра. Показали са документите си, а университетските администратори са проверили имената и са се уверили, че такива хора съществуват. Ето защо...
-      Взеха ли сборника?
-      Да. Съжалявам. Надявам се, че няма да обвините Дейвид Кейн. Университетските юристи са казали, че книгата трябва да бъде върната на легитимните ѝ собственици, така че заместник ректорът е завел въпросните измамници право в архиварската стая, където Дейвид е работел по разгадаването на символите. Разбрахме, чс администраторите дори са поискали съдействие от университетската полиция, защото са се опасявали, че Дейвид може да се възпротиви.
-      Дейвид не е виновен - каза Сам. - Опитай се да разбереш къде е била Сара Алърсби по това време. Фактът, че имаше опит за влизаме с взлом малко след като тя и адвокатите ѝ ни предложиха да откупят книгата, я прави основен заподозрян.
-      Личният ѝ самолет е излетял от Лос Анджелис в нощта след кражбата - каза Селма. - Според първоначалния план е трябвало да си замине в деня, когато посети къщата ви, но е имало отлагане.
-      Къде е отишла? - попита Сам.
-      В Гватемала Сити.
-      Значи е тук - промърмори Реми. - Донесла е сборника тук?
- Така изглежда - отвърна Селма. - Ето затова е хубаво човек да има частен самолет. Не ти се налага да криеш откраднатото в багажа си.


15.




Гватемала Сити



Имението на Сара Алърсби в продължение на повече от двеста години бе дом на богатото семейство Гереро. Това бе испански замък с каменни стълбища, украсена с орнаменти фасада и двойна входна врата. Двете крила на двуетажната сграда обгръщаха големия вътрешен двор.
Вратата отвори висок мускулест мъж на около трийсет и няколко години, който имаше лице и стойка на боксьор, така че вероятно не бе иконом, а по-скоро шеф на охраната.
-      Господин и госпожа Фарго?
-      Да - потвърди Сам.
- Очакват ви. Моля, заповядайте. - Той отстъпи назад, за да им направи място да минат, после огледа внимателно улицата и затвори вратата. - Госпожица Алърсби ще ви чака в библиотеката. - Във фоайето имаше две двумерови каменни плочи, на които бяха изобразени зловещо изглеждащи божества на маите, които сякаш пазеха къщата. Мъжът поведе Фарго по един коридор, в горната част на който минаваше украсена с орнаменти греда, очевидно взета от сграда иа маите. В дъното имаше библиотека, каквато може да се види в английска провинциална къща - ако къщата е достатъчио стара и собствениците ѝ са достатъчио богати. Мъжът изчака Сам и Реми да се настанят на една голяма старомодна кожена кушетка и излезе.
От помещението дъхаше иа консерватизъм и социално благополучие. Имаше старинен глобус с диаметър над метър. В античните поставки за книги близо до стените бяха наредени отворени книги - едната бе стар речник на испански, а другата - изрисуван на ръка атлас от седемнайсети век. Високите рафтовете на стените съдържаха хиляди книги с кожени подвързии. Над рафтовете висяха портрети на испански благороднички с дантелени воали над главите и на испански благородници, облечени в черни костюми. Реми си помисли, че това помещение не е дело на Сара Алърсби. Тя просто бе придобила къщата на Гереро и се бе нанесла в нея. Убеди се, че е права, когато видя изписаните със златни букви на испански заглавия на книгите.
В далечния край на стаята се издигаше стъклен шкаф, съдържащ златни и нефритени орнаменти от костюм на индиански благородник, глинени гърнета с формата на жаби, кучета и птици, а също и осем фигурки от масивно злато.
Чуха как високите токчета иа Сара Алърсби чаткат по полирания каменен под на фоайето. Тя влезе с бърза крачка в стаята, ухилена до уши.
-      О, това наистина са Сам и Реми Фарго! Честно казано не очаквах, че ше ви видя отново, камо ли пък в Гватемала. - Носеше черна пола, част от костюм, но без сакото, черни обувки и бяла копринена риза с жабо – облекло, което пораждаще впечатлението, че се е занимавала с бизнес дела в някоя друга част от къщата. Погледна часовника си, сякаш за да засече време, а после се вторачи в тях.
Сам и Реми сс изправиха.
-  Здравейте, госпожице Алърсби.
Сара Алърсби не помръдна от мястото си, нито протегна ръка да се ръкува с тях.
-  Хареса ли ви нашата страна?
- След срещата ни в Сан Диего дойдохме тук, за да проучим Алта Верапас - каза Реми. - Сборникът засили интереса ни към маите, така че решихме да хвърлим едно око
-  Какви авантюристи сте само! Сигурно е прекрасно да можеш да зарежеш всичко, когато ти скимне, и да тръгнеш да задоволяваш любопитството си. Завиждам ви.
-      Е, ние се пенсионирахме - каза Сам. - И вие трябва дa прекарвате повече време навън, а не само да придобивате ценни предмети.
-      Не, все още не - възрази Сара. - Все още съм на етап изграждане. Значи дойдохте тук в Гватемала и веднага решихте да ме посетите. Поласкана съм.
-      Да - потвърди Сам. - Причината да сме тук е, че експедицията ни ни отведе до място, което е ваша собственост - „Естанция Гереро”.
-      Много интересно. - Изражението и си остана безизразно, но си личеше, че е нащрек.
- Причината да се озовем там е, че ни преследваше група тежковъоръжени мъже. Те откриха огън, веднага шом ни видяха, така че се наложи, в опитите си да се спасим, да минем през имота ви. Там попаднахме на голяма плантация с марихуана. Стотици работници се занимаваха с бране, сушене, балиране и превозване.
-      Какво лудо приключение! Как успяхте да се спасите, моля, кажете?
-      Не е ли по-нормално да ни попитате: „Какво, за Бога правят тези престъпници в ранчото ми?”?
Сара Алърсби се подсмихна снизходително.
-      Замислете са за националния парк „Евърглейдс” във вашата страна. Той се простира на милион и половина акра. „Естанция Гереро” е почти двойно по-голяма. Да не говорим, че притежавам още имоти в различни части на Гватемала. Няма как да попреча на недобронамере- ни хора да използват земите ми. До част от тях се стига единствено пеш. Селяните често се самонастаняват, а явно много от тях са с лоши намерения. Наела съм хора да предотвратяват изсичането на редки дървета, избиването на защитени животински видове и плячкосването на археологически обекти. Но въоръжената борба с наркобандите е работа на правителството, не моя.
Сам каза:
-      Решихме да ви информираме, че в имота ви се извършват незаконни дейности.
Сара Алърсби се приведе напред и за момент заприлича на котка, готвеща се за скок.
-      Като че ли имате някакви съмнения.
Реми сви рамене.
-      Това, в което съм абсолютно сигурна е, че вече сте информирана. - Подаде ръка на Сара и тя я пое. - Благодаря, че ни отделихте от времето си. - Те се отправиха към вратата, водеща към фоайето, а Сара застана зад тях.
-      Това едва ли ще се повтори - каза тя. Докато вървеше в обратната посока, добави: - Предположих, че сте дошли тук за да споделите нещо интересно, свързано с моя сборник на маите.
Реми спря и се извърна.
-      Вашия сборник?
Сара Алърсби се засмя.
-      Наистина ли това казах? Каква глупачка съм само!
Тя продължи да крачи и малко по-късно изчезна зад един ъгъл. Входната врата се отвори и се появи служителят, който ги бе посрещнал. Сега той бе придружен от други двама мъже в костюми. Те задържаха тежката входна врата, за да могат Фарго да излязат по-бързо.
Веднага щом излязоха, Реми каза:
-      Е, това изобщо не ме устройва.
-      Хайде да пробваме друг метод за предизвикване на действия - предложи Сам.
Сам и Реми слязоха по стълбите и стъпиха на улицата. Завиха надясно и повървяха стотина метра преди Сам да спре такси.
-      Авенида Реформа, посолството на Съединените щати.
Рецепционистката в посолството ги помолила изчакат и тръгна да търси член от персонала, който би могъл да им обърне внимание. Пет минути по-късно вратата зад бюрото на рецепционистката се отвори и във фоайето влезе някаква жена. Тя се приближи към тях и каза:
-      Аз съм Ейми Коста, от Държавния департамент. Елате в кабинета ми. - Когато отидоха там, тя добави:
-      С какво мога да ви бъда полезна?
Сам и Реми ѝ разказаха какво се бе случило в „Естанция Гереро” и близките на нея околности. Разказаха ѝ за мъжете, които ги бяха проследили и нападнали, за огромната плантация с марихуана и горичката от дървета кока, за колоната от камиони. Споменаха ѝ за доктора и свещеника, за тяхната молба Сара Алърсби да бъде информирана и за отговора на Сара. Накрая Сам ѝ каза за сборника на маите.
-      Ако сборникът е у нея, или се окаже, че по някое време е бил у нея, тогава тя го е придобила чрез кражба, подтиквайки четирима мъже да се представят за дьржанни служители в Калифорнийския университет в Сан Диего.
Докато слушаше, Ейми Коста започна да пише доклада си, като от време на време спираше, задавайки уточняваши въпроси. Когато и обясниха всичко, тя рече:
-  Ще предадем тази информация на правителството на Гватемала. Но не очаквайте бързи резултати.
-  Защо? - поин герссува сс Реми.
-      Правителството храбро се бори с наркотрафикантите, които покрай основната си дейност изсичат гори, най-вече в района Петен, за да могат да изградят огромни ферми за отглеждане на говеда. Но бандитите са многобройни и добре въоръжени. През последните няколко години полицията е отнела от наркобароните над триста хиляди акра, но това е малка част от общата територия.
-      А Сара Алърсби?
-  Осведомихме се за нея, когато пристигна в страната, разбира се. Тя е позната с изявите си на европейската сцена. Красива, богата, превзета, без особени задръжки. Тя е нещо като знаменитост в този град. Изобщо няма да се изненадам, ако стои зад кражбата на книгата. Тя смята, че законите са местни обичаи, отнасящи се само до тъпаците и хората без въображение. Но, подобно на всички аристократи по света, не си цапа ръцете. Наема си хора, като онези измамници, които са свили сборника. Цяло чудо ще е, ако ѝ бъдат повдигнати обвинения тук. Тя замълча за момент. - За каквото и да е.
-  Наистина! възкликна Реми. - Но тя е чужденка, също като нас.
-      Има разлика. - След кратък размисъл добави: - Ще ви кажа нещо, но да си остане между нас. Тя е тук вече от доста време и подпомага различни хора от висшите ешелони на властта. Тя е едър земевладелец и макар че социалният статус на старитe собственици не може да се купи със земя, очебийното богатство е добър начин за получаване на покани. Тя винаги е подпомагала предизборните кампании на потенциалните победители и, което е дори още по-важно, на сигурните губещи, които имат връзки. Тя може да постигне много с едно телефонно обаждане, и дори още повече с намек, пуснат на някое парти.
Сам каза:
-      Дали ще успеем поне да накараме гватемалската полиции да огледа имението? Трудно е да се скрият хиляди акри насаждения и тонове суха маса в складовете. А ако пpетърсят офисите и къщите ѝ, няма как да не открият...
- Сборника на майте?
- Да, би ни се искало. Ако не това, то доказателства, че извлича печалби от търговия с наркотици.
Ейми Коста бавно поклати глава.
- Това би било страшно трудна задача. Властите знаят, че на север и на запад картелите използват огромни пространства пустош. Полицията много иска да ги спре. Но това, за което говорите, няма да стане. Дори и всяка от думите ни да получи потвърждение, Сара Алърсби пак няма ла бъде арестувана. Не разбирате ли? Тя ще влезе в ролята на жертва. Ще го отнесат хилядите бедни индианци, работещи в наркоплантациите. Всички важни неща - мръсните сделки, прехвърлянето на пари - стават в нечия луксозна къща тук в столицата. В Гватемала, ако си богат и притежаваш милиони акри земя, не можеш да си позволиш да живееш в провинцията.
- Но ще предадете информацията на полицията?
- Естествено - отвърна тя. - Това не е едно престъпление, това е война. Ние продължаваме да опитваме. Информацията ви може да се окаже полезна, дори важна, някой ден. Някоя едра риба може да бъде отстранена.
Сам попита:
-      Дали да не се обърнем и към федералната полиция?
-      Би могло. Ако искате, ще дойда с вac. Имате ли свободно време?
-      Естествено.
-      Само минутка да звънна един телефон и тръгваме. – Тя набра някакъв номер, след което заговори бързо на испански. После се обади на рецепционистката и каза:
-      Моля те, осигури ми кола. Тръгваме веднага щом е готова. - Обясни на семейство Фарго: - Намира се а зона 4, далечко е пеш.
Отидоха във федералното полицейско управление в Авенида З-II. Полицейският служител на вратата разпозна Ейми Коста и веднага им направи знак да влязат. Качиха се с асансьора до някакъв офис.
Униформеният служител стана при пристигането им, беше млад, с проницателен поглед.
-      Това е командир Руеда. Това са Сам и Реми Фарго, американци, които станаха свидетели на някои интересни събития. Господин Фарго?
Сам разказа историята, а Реми направи редица уточнения и предостави джипиес координатите на описаните места. Когато командирът се облещеше неразбиращо, Ейми Коста превеждаше думите им на испански. Накрая полицаят каза:
-      Благодаря, че доведохте тази информация до знанието ни. Ще напиша доклад, който ще предам на началниците си. - Той се изправи в опит да сложи край на посещението.
Сам остана на мястото си.
-      Ще има ли реакция? Имотите на Сара Алърсби ще бъдат ли претърсени, банковите ѝ сметки ще бъдат ли проверени?
Командирът прояви разбиране и седна на стола си.
-      Съжалявам, но това няма да се случи. Въоръжената банда със сигурност е била част от патрулите, които охраняват северните райони, където се отглеждат наркотични растения. Марихуаната е издръжлива култура и в отдалечените райони всеки би могъл да я отглежда. Но няма доказателства, че Сара Алърсби е замесена. Въпросните престъпници проникват навсякъде в джунглата, дори и в националните паркове. Прогонваме ги от едно място, а те веднага отиват на друго. Когато си тръгнем, те се появяват отново. Дали плащат на земевладелците наем? Не винаги. Честно казано най-много ме тревожи фактът, че сте видели кока. Досега тук не е имало такива насаждения Досега сме били просто спирка по пътя от Южна Америка.
- Ако имате основателна причина да проверите къщите, банките и предприятията на Алърсби за едно нещо, а откриете друго, ще я арестувате ли?
- Да, стига да имаме законово основание за претърсването. Засега нищо не подсказва, че тя е замесена. - Замисли се. - Ще ви споделя нещо конфиденциално. Подобно на повечето богати и активни бизнесмени, тя от време на време бива разследвана. Всъщност, доколкото знам, това се е случвало два пъти. Нищо не открихме.
Реми каза:
-      Никакви пари с неясен произход? Никакви ценни артефакти на маите? Тя нарича себе си колекционер, в дома ѝ видяхме много предмети.
Полицаят отвърна:
-      Нищо чудно да разполага с пари, които не е декларирала тук. Тя има бизнес дела в много страни и е от богато семейство. Ако наистина притежава артефакти от времето на цивилизацията на маите, тя може да каже, че са били в имението, когато го е купила от семейство Гepepo, или че някои от нещата са открити наскоро от работниците ѝ и все още не ги е декларирала. Тук няма нищо незаконно, стига тя да не продаде предметите и да не ги изнесе от страната.
- Какво ще ни посъветвате да направим? - попита Реми.
- Каквото госпожица Коста, вярвам, ви е посъветвала. Приберете се у дома. Ако искате, проверете дали на оилайн пазарите се продават сборници или части от тях. Често пъти предметите се продават на части. Ако сборникът се появи, ще повдигнем обвинения и ще го конфискуваме.
-      Благодаря ви - каза Реми.
Сам стисна ръката на полицая.
- Оценяваме високо готовността ви да ни изслушате.
-      Благодаря за предоставените данни. И моля не губете кураж. Правораздаването понякога е бавно.
Ейми Коста заръча на шофьора си да ги закара в хотела. Когато се прибраха в стаята си, се обадиха на Селма и я помолиха да им уреди самолетни билети за полет до Съединените щати. Докато чакаха отговора ѝ, отидоха в една книжарница, където се продаваше литература на английски искаха да си вземат книги за из път
Маршрутът включваше спиране в Хюстън, но времето на полета бе само седем часа и четиридесет и една минути. Сам спа през по-голямата част полета до Хюстън, а Реми чете книга за историята на Гватемала. След това Реми спа, а Сам чете. Когато самолетът започна да се спуска към летището в Сан Диего, Реми отвори очи и каза:
- Знам къде сгрешихме. Не се усетихме кой е най-добрият ни съюзник в това начинание.
- И кой е той?
-      Бартоломе де Лас Касас.


16.




Сан Диего



Сам и Реми излязоха от сградата на летището и видяха, че Селма ги чака, седнала зад волана на волвото. Золтан се бе наместил удобно на задната седалка. Реми се шмугна отзад и седна до Золтан, който я близна по лицето в отговор на прегръдките и потупванията ѝ.
-      Золтан, хианиозтал.
-  Какво каза? - попита Селма.
-      Казах, че ми липсваше. Ти също ми липсваше, но ти не си унгарско куче.
-  Определено - отвърна Селма. - Здрасти, Сам.
-  Здрасти, Селма. Благодаря, че дойде да ни посрещнеш.
-      За мен е удоволствие. Двамата със Золтан се изнервихме от киснене вкъщи след кражбата на книгата. Дейв Кейн сс обажда всеки ден, но му казах, че ще се свържете с него, когато се приберете.
-      Като стана дума за прибиране, няма да стоим дълго тук. Отиваме в Испания - обяви Сам. - Но първо трябва да поговорим с теб и Дейвид. Трябва да си сверим часовниците и да се подготвим за следващата стъпка.
-  Добре. Когато се приберем вкъщи, ще ви уредя резервациите - каза Селма. - Жалко, че пак заминавате. Докато бяхте в Гватемала, работниците приключиха с довършителните работи. Вашата къща отново е, така да се каже, вашата къща.
-      Вече няма дърводелци, бояджии и електротехници? - попита Реми.
-      Нито един. Дори наех фирма за почистване. Вече няма нито едно стъкълце и нито едно петънце от кръв. Всичко е ново.
-      Благодаря, Селма - каза Реми. - Задължени сме ти.
Сам подметна:
-      Ще се постараем да не разваляме хубавината, стреляйки с огнестрелни оръжия в дневната.
Реми каза:
-      Селма, предлагам да си поговорим на четири очи преди срещата с Дейвид Кейн. Искам да изровиш всичко за Бартоломе де Лас Касас и за четирите открити до момента сборници на маите.
-      С удоволствие. Трупам информация по тези теми още от времето, когато бяхте в Мексико.
Шест часа по-късно всички бяха насядали около конферентната маса в сутерена. На плота лежеше фотокопие от писмото на Бартоломе де Лас Касас.
Сам каза на току-що пристигналия Дейвид Кейн:
-      Мисля, че Реми би искала да започне.
-      Благодаря на Селма, че снима писмото преди да ми го предаде - вметна Дейвид.
Реми подхвана:
-      Когато широката общественост научила за съществуването на дрезденския сборник, един италиански учен го копирал. Преди мадридският сборник да се озове в „Музео Америка де Мадрид”, един френски игумен направил препис. Парижкият сборник бил копиран от италианския учен, за когото споменах преди малко. Всъщност някакъв служител на Националната библиотека изхвърлил оригинала в кофа за боклук и това нанесло сериозни повреди върху книгата, така че е хубаво, че има копие.
-      Интересна поредица от съвпадения - каза Дейвид Кейн. - Накъде биеш?
Реми продължи:
-      Знаем, че този сборник в някакъв момент е бил в ръцете на Бартоломе де Лас Касас. Писмото доказва, че той е бил в досег с него, знаел е за важността му и е искал да го спаси.
Селма каза:
-      Знаем, че той е бил отявлен защитник на правата на местните хора, че е вярвал в ценността на тяхната култура и че е изучавал техните езици.
Дейвид Кейн се плесна по челото.
-  Ама разбира се! Намеквате, че има голяма вероятност Лас Касас да е направил копие.
-      Няма как да сме сигурни - каза Реми. - но си струва да проверим.
-      Трудна работа. Доколкото знам, никъде в неговите писания не се споменава да е правил копие на книга на маите. Той е ставал свидетел на изгарянето на книги.
-      Може би тъкмо затова не е споменал за копието - каза Селма. - По онова време са били изгаряни и други неща.
Реми добави:
-      След като напуснал мисията в Рабинал, Лас Касас станал епископ в Чиапас, Мексико. След това се присъединил към испанския съд и се превърнал във важен съветник по въпросите, касаещи индианците в колониите. А ето и обещаващата част. След смъртта му през 1566 г., съгласно завещанието, голяма част от книгите му станали собственост на колежа „Сан Грегорио” във Валядолид.
Дейвид Кейн започна да размишлява на глас:
-      Наблюденията ви относно човешката природа ми се струват правилни. Като че ли всеки един от европейците, които са осъзнавали важността на сборниците на маите, е правел копие. Дори аз направих фотографски копия. Всъщност това бе първата работа, която свърших. Жалко, че предадох всичко на онези измамници.
Селма бързо смени темата:
-      Значи сме на едно мнение. Знаем, че Лас Касас е бил просветен и че със сигурност е искал да има копие. Ако е направил такова, то със сигурност се намира сред неговите лични книжа, а не в архивите на испанския съд, например. Неговите лични книжа са в испанския град Валядолид. Ако копие съществува и е съхранявано в библиотека в Испания, а не в горещите влажни джунгли на Гватемала, значи има основания да се смята, че то е добре запазено.
Дейвид Кейн каза:
-      Много „ако” станаха. Но в подкрепа на тази теза ще кажа, че той едва ли би оставил такъв инкриминираш документ в Новия свят, под носовете на враговете си францисканците и робовладелците. Със сигурност би го занесъл в Испания.
Реми подхвърли:
-  Да, има много „ако”, но всички те са подкрепени от много аргументи „за”.
-  Нека наречем това „обосновано” предположение - каза Селма. - Струва си да се направи проверка.
Сам сложи точка с думите:
- Добре, Селма. Уреди ни пътуване до Валядолид. Ще ни трябва и копие от писмото на свещеника, за да можем да разпознаваме почерка му, когато го видим.

***

Сара Алърсби беше в големия офис на „Емпреса Гереро”, в старата част на Гватемала Сити. Някога той бе бизнес офис на влиятелното и богато семейство Гереро. Те ползваха сградата още от времето на колонизацията, чак до приключилата неотдавна гражданска война, която обезкръви много от предприятията им и накара младите генерации да потърсят спокойствие в Европа. Офисът се намираше близо до Паласио Национал, защото богатите земевладелци се чувстваха задължени да се включват в управлението на страната.
През деветнайсети век и през по-голямата част на двайсети век мъж от семейство Гереро би се надигнал иззад голямото махагоново бюро, би взел шапката и бастуна си от поставката до вратата и би се отправил пеш към сградата на Министерския съвет, за да защити интересите на притежаваните от семейството компании. Сградата имаше впечатляваща, но сравнително ниска барокова фасада, двойна входна врата, която бе толкова тежка, че Сара Алърсби трудно се справяше с нея и затова нареди да бъде монтиран електрически механизъм за отваряне, и подове със старинни плочки, поставени от същите майстори, които бяха работили по катедралата „Иглесня де Ла Мерсед”. Таваните бяха високи повече от три метра, а под тях се въртяха големи мързеливи вентилатори, които продължаваха да раздвижват субтропическия въздух, макар че цялата сграда бе климатизирана.
Сара използваше масивен телефон от трийсетте години на миналия век, като линията бе подсигурена срещу подслушване и хората от охраната два пъти дневно проверяваха съпротивлението ѝ, за да не би някой да се е „закачил”. Сара каза:
-      Добро утро, Ръсел. Тази линия е сигурна, така че можеш да говориш свободно.
Мъжът имаше договор с „Естанция Гереро”, но семейството на Сара се бе възползвало многократно от услугите му още преди придобиването на имотите в Гватемала. Това бе човекът, който се бе представил за агент на ФБР в Сан Диего.
-      Какво мога да направя за вас, госпожице Алърсби?
-      Възникнаха проблеми във връзка с предмета, с който се сдобихме в Сан Диего. Сам и Реми Фарго са били тук в Гватемала и дори са минали през „Естанция”. Те позорят мен и моята компания. Изглежда смятат, че плантацията с марихуана е моя, сякаш аз съм някаква смотана нарко- дилърка. Настояли са полицията да претърси къщата и земите ми, представяш ли си!
-  Има ли някаква вероятност полицията да направи това?
-      Разбира се, че не. Но не мога просто да си кажа „майната им”. Вчера са се прибрали в Съединените шати. Знам, че няма да стигнат доникъде с тукашните власти, но няма как да разбера какви ги вършат там. Искам да бъдат държани под око известно време.
-      Добре - отвърна той. - Два са възможните подходи. Можем просто да наемем неколцина частни детективи от Сан Диего. Това означава да оставим следи и да поемем риска след време те да разкрият пред съда кой ги е наел. Другият вариант...
-      Другият вариант, моля. Това, което направихме в Сан Диего, може да ни докара ужасни проблеми със закона. А и този Сам Фарго ме дразни. Много е отмъстителен. Няма да остави така нещата. Дори и да реши да ги оставни, жена му няма да му позволи. Мисля че тя ревнува от мен и ме смята за заплаха за брака ѝ. Тя разчита само на външния си вид и щом мерне някоя по-хубава от нея, започна да се спича.
-  Добре. Фарго не са ме виждали. Аз и един от моите хора ще свършим тази работа. След няколко часа тръгваме за Сан Диего.
-  Благодаря ти. Ръсел. Ще ти пратя пари, с които да покриеш първоначалните разходи.
-      Благодаря.
-      Знаейки, че ти лично си се заел с проблема, ще мога да спя спокойно. Аз съм самичка и не мога да се справям без чужда помощ с гаднярите, които се опитват да ми навредят.
-      Желаете ли да поставите някакъв лимит на разходите?
-      Не. Ако напуснат Съединените шати, прати хора по петите им. Искам да знам къде са. Страх ме е да не цъфнат отново на прага иа къщата ми. Но не искам да се знае, че съм заповядала да бъдат следени. Няма да им позволя да разрушат репутацията ми.
Разговорът все още не бе приключил, но Ръсел вече се приготвяше за пътуването. Извади куфар от гардероба и го сложи на леглото.
- Ще ви докладвам веднага щом науча нещо интересно.
- Благодаря ти, Ръсел.
Ръсел веднага се обади на Джери Руис - човекът, който по време на конфискуването на книгата се бе представил за министър на културата на Мексико.
-  Здрасти, Джери. Ръсел е. Искам да дойдеш с мен, стана въпрос за следене.
-      Къде?
- В Сан Диего, но може да се наложи и да попътуваме доста. Трябва да проследим едно семейство. Ще си поделим поравно хонорара, предоставен от Сара.
- За нея? Добре, включвам се.
- Ще мина да те взема след половин час.
Ръсел затвори и се зае да приготви багажа си. Набута в куфара дрехите, които обикновено използваше в такива случаи - черни дънки, светлосин найлонов анорак, черни маратонки, бейзболни шапки с различни цветове, синкави туристически панталони със скъсяващи се крачоли, две спортни сака - синьо и сиво, панталони с цвят каки. Двамата с Руис щяха да отидат със самолет в Америка, после щяха да наемат кола, а след няколко дена да я сменят с друга. В течеиие на годините бе научил, че дори минималните промени във външния вид имат съществено значение. Слагаш шапка и обличаш друго сако, и веднага се превръщаш в нов човек. Същият ефект имаха смяната на шофьорите и излизането от колата и сядането на ресторантска маса.
Взе и няколко технически средства - снайперистка оптика с шейсеткратно увеличение, малка тринога, личните си оръжия, амуниции. Знаеше, че Руис ще дойде подготвен. Руис обикновено носеше пистолет, дори и в Лос Анджслис, както и нож, втъкнат в ножница на ботуша. Като тийнейджър той бе събирач на дългове към една улична банда, а след това бе работил известно време като полицай. Наближавайки средна възраст, той все повече заприличваше на мексикански политик или съдия. Външният му вид бе от полза, когато ставаше въпрос за следене. Просто той изглеждаше достолепно. Освен това говореше перфектно испански, което в много случаи бе от важно значение.
Когато се заемаше с такъв тип работа, Ръсел предпочиташе да има повече време за подготовка, но щеше да се справи. Метна в куфара паспорта си, пет хиляди долара в брой и един лаптоп. Затвори го и излезе. След като заключи къщата, поспря за секунда, чудейки се дали не е забравил нещо важно. Влезе в колата и подкара към къщата на Руис, размишлявайки върху възложената му задача.
Сара Алърсби бе на път да осъзнае каква всъщност е. Така гледаше той на нещата. Той беше служил на различни господари и бе ставал свидетел как те се учат. Те тръгваха с нагласата, че са по-добри от другите хора и съответно носят отговорност за управлението им. В замяна на тази своя храброст те прибираха по-голямата част от наличните богатства. Щом се сдобиеха с богатствата, те получаваха правото да ги защитават и да се възползват от тях. После стигаха до извода, че имат правото да трупат още богатства по същия начин, а и по някои други, специфични начини, в това число чрез заграбване. Те се забъркваха в дейности, които индиректно водеха до смъртта на хора. Диего Сан Мартин, наркобаронът, който плати на Сара за възможността да отглежда марихуана в земите на богата, уважавана дама, убиваше хора. Вероятно винаги бе убивал хора. Лека-полека тя свикваше с идеята, че това няма значение. Ръсел се бе срещал с бащата на Сара, когато той вече бе преминал границата. Първата работа на Ръсел за стария Алърсби бе да убие един човек - конкурент в бизнеса, който се канеше да заведе дело за патентни нарушения.
Сара все още не бе прекрачила границата, но Ръсел знаеше, че тя е много близо до идеята да поръча смъртта на семейство Фарго. Това можеше да стане всеки момент. Мина му през акъла, че няма да е зле да се отбие в офиса и да вземе някои допълнителни неща. Паркира зад сградата, качи се горе по външното стълбище, отключи вратата и светна лампите.
Отиде до един заключен шкаф. Отключи го и го отвори. Извади два остри като бръснач керамични ножа, които не можеха да задействат детекторите за метал, както и комплект за диабетици, съдържаш спринцовки и капсули с инсулин. Всъшност инсулинът бе заменен с анектин - лекарство, което хирурзите използваха, когато искаха да спрат сърцето. Те го съживяваха отново с адреналин, но, разбира се, съживяването на спрели сърца не влизаше в работата на Ръсел. Отвори малката кожена кутия и погледна датата на рецептата. Рецептата бе нова, отпреди месец. Извади комплекта и го прибра в куфара си. Докато караше към къщата на Руис, Ръсел се почувства още по-добре. Когато Сара най-накрая осъзнаеше какво в действителност иска, двамата с Руис щяха да могат да свършат работата сигурно и без разтакаване. Клиентите от висшето общество мразеха несигурността и забавянето. Те искаха да наложат волята си моментално, все едно са богове.


17.




От Сан Диего до Испания



Два дена по-късно Сам и Реми хванаха самолета за Ню Йорк. Късно вечерта се качиха на друг самолет, този за Мадрид. Кацнаха на летище „Барахас” рано сутринта.
По време на екскурзията им в Гватемала се бяха старали да приличат на екотуристи или на ентусиасти на тема история, така че бяха натъпкали в раниците си само износени тропически дрехи. Този път те се представяха за богати американски туристи, които нямат сериозни интереси.
Бяха си купили еднакви сакове, който изглеждаха точно толкова скъпи, колкото бяха. Към саковете бяха пришити кожени етикетчета, на които пишеше „Фарго”. В единия бяха костюмите „Бриони”, които Сам бе закупил преди няколко месеца от Рим, а в другия - някои от модните рокли на Реми, както и обувки и бижута. Реми бе взела рокля от перфорирана кожа „Фенди”, която без ръкави и имаше бежова подплата от коприна; рокля „Долче & Габана” на цветя, и къса копринена рокля „Дж. Мендел” с кръгло деколте, от която Сам се бе впечатлил много, докато Реми я пробваше, крачейки в салона на магазина.
В саковете освен това имаше малки шпионски камери; две бяха вградени в часовници, а други две - в очила. Фарго знаеха, че дори и да съществува копие на сборника, няма да могат да го изнесат от сградата, а и едва ли ще получат позволение да го снимат. Да не говорим, че ако поискаха разрешение да направят снимки, целият свят щеше да разбере, че копие съшествува и информацията в него щеше да стане публична.
Летяха в първа класа до Мадрид, а когато пристигнаха, хванаха такси до гара „Чамартин” и се качиха на влака-стрела „Алта Велосидад Еспаньола” за Валядолид. Влакът преодоля разстоянието от сто и трийсет мили за час и десет минути, като седемнайсет минути пътуваха в тунел. Селма бе направила резервация на тяхно име в хотел „Зенит Империал” - замък от петнайсети век, намиращ се близо до кметството и централния площад. Освен това бе качила дигитална версия на пътеводителя за Валядолид в айпада на Реми.
През първия ден след пристигането си Сам и Реми oгледаха града демонстрирайки навсякъде, че са богати туристи, разполагащи с много време за губене. Модерният град Валядолид е индустриален и комуникационен център, и има голям пазар за зърнени храни, но те насочиха вниманието си към стария град, където все оше витаеше духът иа средновековието.
Реми четеше пътеводителя, докато се придвижваха пешком от обект иа обект.

- Испанците пропъдили маврите от града през десети век. За

съжаление забравили да ги питат какво значи „Валядолид”, така че не знаем.

- Благодаря за информацията - каза Сам. - Нещо друго?
- О, много неща има. Валядолид е бил главното седалище на кралете на Кастилия, Фердинанд и Изабела са се оженили тук. Колумб е починал тук. Сервантес е написал част от „Дон Кихот” тук.
- Впечатлен съм, наистина.
Последната спирка от обиколката им бе колежа „Сан Грегорио”, където Лас Касас бе пребивавал няколко години след пристигането си от Новия свят. Изправиха се пред великолепната каменна сграда и Реми се зарови в пътеводителя.
-      Порталът към параклиса - сградата, пред която стоим в момента - е построен през 1488 г. от Алонсо де Бургос, изповедник на кралица Изабела. Самият параклис е завършен през 1490 г. - Тя се вторачи в паважа. - Оттук вероятно са минавали Колумб, кралица Изабела и Фердинанд.
-      Да не говорим за Бартоломе де Лас Касас - вметна тихичко Сам. - Невероятна архитектура.
-      Лас Касас дошъл да живее тук през 1551 г. Наел килии в колежа. По това време той имал голямо влияние в двора на император Чарлз V. Починал през 1566 г. в Мадрид, но оставил голямата си библиотека на колежа. Следващата ни мисия е да открием книгите.
На отсрещния тротоар имаше група германки туристи, предвождани от висока руса екскурзоводка. В центъра на групата стояха двамата мъже, които бяха проследили Сам и Реми до Испания - Ръсел и Руис. Когато Сам и Реми се отправиха към входа, Ръсел и Руис се отделиха от германските туристи и тръгнаха надолу по улицата, за да могат да наблюдават параклиса от разстояние.
Сам и Реми влязоха в параклиса. Той бе същинско съновидение от бял камък, издялан и полиран преди петстотин години, но съхранен в ехтящата тишина, сякаш времето тук бе спряло.
-      Стаята на Лас Касас сигурно е била на горния етаж – каза Сам. - Там той е написал последните си книги.
Докато обхождаха колежа, Реми хвърляше по едно око в пътеводителя.

-      Имало е и тежки моменти тук - каза тя. - През 1559 г. инквизицията изгорила двайсет и седем човека във Валядолид. В един момент враг натопил Лас Касас пред инквизиторите, но обвиненията не били потвърдени. Лас Касас предал правата на своята „История на инките” на колежа. но поставил условие книгата да се публикува чак след четиридесет години. Казал, че ако Бог унищожи Испания заради греховете ѝ, иска бъдните поколения да знаят

какви точно са въпросните грехове - жестокостите спрямо индианците.

-      Хайде да търсим. Ако открием библиотеката му, може би ще успеем да си уредим оглед за утре - каза Сам.
Малко по-късно се озоваха в музей на испанската скулптура. Приближиха се до мъжа, който седеше до входа.
- Дойде моментът! - прошепна Реми.
Реми заговори на испански:
-      Господине, знаете ли къде можем да намерим библиотеката, която епископ Бартоломе де Лас Касас е дарил на колежа „Сан Грегорио”?
- Да, знам - отвърна човекът. - Трябва да сте наясно, че всичко е собственост на Университета на Валядолид.
- Предполагам, че книгите са преместени в модерен университет.
Човекът се усмихна.
- Университетът е основан през 1346 г. Но да, модерен е. В момента има трийсет и една хиляди студенти. Колежът „Сан Грегорио” е част от него, но сега се използва главно като музей на изкуството и архитектурата. Няма монаси. Това, което търсите, вероятно е в историческата библиотека.
- Как ла стигнем до нея?
- Тръгнете по улица Гондомар, към главната сграда на университета. Отпред има двор. Ще видите триетажна постройка с осмоъгълни колони. Отдясно е параклисът, а отляво има порта с полукръгъл връх. Тръгнете наляво. Историческата библиотека е на първия етаж.
Докато вървяха към библиотеката, Сам забеляза, че двама човека крачат зад тях по улица Гондомар. За момент се зачуди дали не ги следят. В крайна сметка двамата с Реми бяха дали ясно да се разбере, че няма да забравят грабежа, извършен по заповед на Сара Алърсби. Но в момента бяха далеч от Гватемала Сити и току-що бяха пристигнали във Валядолид. Възможно ли бе тези мъже да са ги проследили? Тогава сигурно са тръгнали по петите им още след пристигането им в Сан Диего? Вероятно са хванали същия самолет, или този след него?
Стигнаха до историческата библиотека и Реми попита на испански дали могаг да видят книгите, които Бартоломе де Лас Касас е завещал на колежа „Сан Грегорио”. Приятно се изненадаха, когато разбраха, че ако се представят като гостуващи учени, библиотекарят ще ги пусне да разглеждат без да ги тормози с формалности. Трябваше само да докажат самоличността си и да оставят паспортите си и дамската чанта на Реми на входа. Когато влязоха в обширната читалня, видяха, че неколцина студенти четат стари книги на масите.
Друг библиотекар им показа помещението за редки книги, даде им ръкавици и ги пусна да разглеждат томовете от колекцията на Лас Касас. Всички томове бяха подвързани или преподвързани в стара кожа. Някои бяха преписани на ръка, други бяха старопечатни - отпечатани преди 1500 г., със средновековен готически шрифт и изрисувани на ръка илюстрации. Повечето бяха на религиозна тематика, на латински. Имаше коментарии на Библията, сборници с проповеди, множество копия на молитвеници. Откриха и препис на работите на Аристотел. Видяха и книги, изписани със същия почерк, като този от скритото в сборника на маите писмо. Когато попаднеха на документ, написан от ръката на Лас Касас, сърцата им се разтуптяваха, но така и не откриха това, за което бяха дошли. Търсеното от тях трябваше да съдържа индиански рисунки и глифове, а не текстове на испански.
Късно следобяд, малко преди да дойде време посетителите да напуснат библиотеката, библиотекарят обяви, че книгите трябва да бъдат върнати. Фарго незабавно върнаха всичко, Реми си взе чантата, след което си тръгнаха. Когато излязоха на двора пред сградата, Реми прошепна:
-      Онези двамцата виждал ли си ги преди?
Сам спря, давайки си вид, че се наслаждава на средновековната испански архитектура, и стрелна с поглед мъжете, за които говореше Реми. Те вече се отдалечаваха.
- Забелязах двама подозрителни типове на улица Гондомар, но не съм сигурен дали тези са същите. Какво правеха?
-      Имах чувството, че ни оглеждат.
Сам се подсмихна.
-      Тебе са оглеждали, вероятно. Не свикна ли вече?
Вечерта Сам и Реми решиха да обиколят заведенията.
Започната от главния площад, който се простираше пред хотела. Опитаха хотелското кафе, после отидоха в ресторант „Загалес” да похапнат шишчета. Шишчетата съдържаха наденица, червен лук и свинска кожа, като всичко това се слагаше в резен франзела.
На сутринта отидоха пак в библиотеката, за да проучат следващата партида петстотингодишни книги.
След като библиотеката пусна кепенците, Сам и Реми се върнаха в хотела, та да подремнат, а после, към десет, излязоха на вечерна обиколка. Този път отидоха в „Таберна Прадера”, където сс предлагаха пресни калмари в собствен сос. Следващата вечер пробваха „Фортуна 25”, чийто специалитет бе свободно отглеждани пилета, пълнени с миди и водорасли. След това дойде ред на „Таберна дел Зурдо”. Пиха руеда, рибера дел дуеро и други качествени испански червени вина. Скачаха от място на място, сякаш всяка вечер бе празник.
През деня те изучаваха усърдно колекцията на Лас Касас, като едновременно с това опознаваха човека, притежавал всичките тези книги. Повечето от тях бяха от рода на „Правилото на Свети Бенедикт” - творба, която изясняваше какъв трябва да е монашеският живот, „Молариум Либри на папа Григорий I” и някои други, които са били подходящи за монах от шестнайсети век. Фарго откриха няколко копия от работите на Тома Аквински и написано на ръка томче с коментари за тях.
На осмия ден двамата попаднаха на интересна находка - продълговати томове на испански, чиито пергаменгови страници бяха изписани от ръката на Бартоломе де Лас Касас. Първата книга бе написана в Мексико и съдържаше опитите му да състави речник на езика кийчей. Имаше и наблюдения за другите езици на маите, от 1536 г. Следващият том на практика представляваше дневник, в който бе описано ежедневието в доминиканските мисии, които той бе основал в Рабинал, Сакапулас и Кобан. Сред данните за разходите и реколтата се срещаха бележки, касаещи изграждането на църквите в района, и имената на маите, приели християнството и заселили се край Рабинал. Реми прочете, че той е бил против масовото покръстване на индианците и че е вярвал, че всеки кандидат католик трябва ла бъде обучен, за да може да вземе информирано решение. Така че имаше логика в записването на имената на новопокръстените.
Следващият том обхващаше периода от октомври 1536 до април 1537 г. Той започваше с вече познатите колони от цифри и обозначения, разделени от вертикални линии. Много такива страници имаше, като в един момент качеството на хартията се променяше.
Първите страници бяха с нормално качество, изработени от фина животинска кожа. След петдесетина такива листа се появяваше секция от друг тип хартия. Въпросните страници бяха изтъркани старателно с пемза или дpyг подобен абразивен материал, вследствие на което се бе получила фина, полупрозрачна повърхност за писане.
Сам обърна първата страница от тази секция и пред очите му се появи стряскаща гледка. Това бе точно копие на писмото, скрито от Лас Касас в корицата на сборника на маите. Побутна Реми, след което и тя се вторачи в познатите слова на испански:
“A todos mis compatriotas, benediciones. Este libro y otros de los maya se refieren a su historia y sus observaciones acerca del mundo natural. No tienen nada que vcr con el Diablo. Ellos deben ser preservados como una manera de entender nuestras tareas con los maya.”
- Разпознавам повечето думи и направо ми е трудно да повярвам - каза Сам.
- А аз се задъхвам от вълнение. Страх ме е да обърна страницата.
Сам вдигна ръка и внимателно обърна страницата. Появи се началната страница на сборника на маите, които бяха открили край мексиканския вулкан. Заразгръщаха нататък, бавно, внимателно. След всяко разгръщане пред очите им изникваше позната гледка. Четиристраничната карта бе там, предадена в цялата си сложност.
Илюстрираната история за създаването на света също бе там. Историята за войните между градовете също бе там. Всички глифове бяха изписани с тънко перо, като сложните им детайли бяха предадени точно.
Сам се изправи.
-      Извини ме. - Отиде в мъжката тоалетна и след като се увери, че е празна, извади сателитния си телефон и се обади на Селма в Сан Диего. - Селма?
-      Да?
-      Намерихме го. Включи всичко и се приготви да получаваш видеофайлове. Няма да можем да разговаряме с теб по време на процеса.
-      Ясно. Осигурявам връзка с четирите камери.
-      Трябва да тръгвам.
Сам се върна при Реми и ѝ прошепна:
- Очите ти май се пренапрегнаха. Не бъди суетна, сложи си очилата.
Сам и Реми сложиха очилата, в които бяха вградени камери, и насочиха вниманието си към първата страница. Видеофайловете започнаха да се прехвърлят. Направи им впечатление, че Лас Касас е проявил голямо усърдие при преписването. Той не бе правил опити да предаде цветовете на оригинала, но всичко останало бе едно към едно. Подобно на оригинала, и тук страниците бяха разделени с линии на шест или осем колони. Страниците не бяха номерирани с арабски цифри, но Сам и Реми бяха почти сигурни, че редът е същият. Гласът на Селма зазвуча в миниатюрните слушалки, вградени в страничните рамки на очилата.
-      Получавам всичко ясно. Продължавайте.
Сам и Реми продължиха да обръщат страниците и да филмират, докато не стигнаха до последната 136-та страница. После направиха снимки с камерите на часовниците си.
Когато приключиха, Сам сгъна очилата си и ги мушна в джоба на якето си.
- Вече се изморих. Хайде да се прибираме в хотела.
Върнаха тома на библиотекаря, после Реми си взе дамската чанта, а Сам куфарчето. Благодариха на библиотекаря и напуснаха сградата.
Докато слизаха по стълбите, по посока към улицата, която щеше да ги отведе в хотела, Сам напомни на Реми:
- Каквото и да стане през следващите няколко минути, не се стряскай и пази очилата и часовника си.
Отправиха се към главния площад; двама американски туристи, заобиколени от стотици други хора. Когато наближиха средата на площада, чуха необичаен звук - бръмчене на мотоциклетен двигател. Шумът се засили, когато мотоциклетът сви зад ъгъла на намиращата се зад гърбовете им сграда. Реми понечи да погледне през рамо, но Сам я подхвана през кръста и прошепна:
-      Не се обръщай, за да не ги подплашиш.
Моторът летеше право към тях. Сам се извърна рязко. Двама мъже, с каски с тъмни визьори. Водачът се опита да изтръгне куфарчето на Сам от ръцете му, но не успя. Инерцията на мотора подпомагаше крадеца, но Сам подтичваше до седалката и не се даваше. Когато видя, че Сам упорства, седящият отзад мъж се намеси. Сграбчи куфарчето с две ръце и го задърпа с все сила. Моторът изрева и се стрелна напред, секунди по-късно изчезна в тясната уличка между две високи сгради.
Сам вдигна празните си ръце пред Реми.
- Сам! Той открадна новото ти куфарче!
Той се усмихна.
- Малък машинен проект.
- Какви ги дрънкаш? Онези хора откраднаха куфарчето ти! Трябва да се обадим в полицията!
- Няма нужда - отвърна той. - Това са същите двама, които забелязахме преди седмица близо до „Сан Грегорио”. След това няколко пъти ги засякох, че ни наблюдават. Бяха твърде заинтересовани, зa да са обикновени туристи. Така че купих куфарчето и започнах моя проект.
- Куфарчето е машинен проект?
- Нали това ти казах.
- Престани с недомлъвкитe и ми кажи какво си направил.
- Нали си чувала зa онези фалшиви торби с пари, които банките дават иа обирджиитс?
- Онези, които гърмят и опръскват крадците с незаличимо мастило? О, не! Как може да носиш експлозив в самолет?
- Aз не използвам експлозиви. Тази джаджа е с пружина. Отключваш ключалката и първата пружина изтласка капака нагоре, а в това време втората пружина освобождава едно бутало. Цилиндърът е пълен с мастило. Купих куфарчето, пружините и мастилото оттук.
- А какво щеше да стане, ако библиотекарят бе надникнал?
- Той не отвори нищо през първите два дена, защо да го прави след това?
- Щеше ли да пострада?
- Лицето му щеше да придобие яркосин оттенък.
- Можеше просто да наблюдаваш тези хора, без да им правиш гадни номера?
- Аз ги наблюдавах. Направи ми впечатление, че разговарят на английски помежду си. Единият говореше на испански с всички останали - бърз, свободен испански. Зачудих се кой би ни следил дни наред без да предприеме нищо. Стигнах до извода, че Сара Алърсби ги е пратила.
- Защо? Сборникът е у нея. Не ѝ трябва копие.
- За да разбере какво правим и какво сме постинали
- И?
-      И сега вече знае. При положение, че хората ѝ са ни проследили до Валядолид, тя вероятно ше се досети какво има тук. За момента важното е да ги познаем, ако ги видим през следващите няколко дена.
Прибраха се в хотела, свалиха снимките от камерите в лаптопа на Реми, после изпратиха на Селма две копия от файловете. Докато чакаше трансферът да приключи, Реми направи резервации за нощен полет до Сан Диего.
Докато си приготвяха багажа, телефонът на Реми иззвъня.
-      Здрасти. Селма. Снимките добри ли са? Чудесно. Прибираме се вкъщи. - Последва пауза. После Реми добави:
-      Защото двама мъже откраднаха куфарчето на Сам. Когато го отворят, ще им се прииска да ни убият. Ако не успеят, ше се видим утре вечер.


18.




Валядолид, Испания



Ръсел стоеше в банята на хотелския апартамент и търкаше синьото си лице с памук, напоен с ацетон. Тежката миризма на лакочистител дразнеше синусите му. Още се усещаше смрадта на изопропилов алкохол и терпентин, които първоначално бе изпробвал, така че в малкото затворено пространство не се дишаше. Погледна се в огледалото над мивката.
-      И с това не става. А и щипе.
-      Може би трябва по-силно да търкаш - каза Руис. - Беше забелязал, че брадата на Ръсел е станала на петна и се е възпалила, но не искаше повече да обикаля Валядолид в търсене на химикали и разтворители.
Рьсел му подаде бутилката и отми ацетона със сапун и вода.
- Намери нещо друго!
Руис каза:
- Това нещо почти винаги действа. Преди години го използвахме за изтриване на чекове. Ще заличи мастилото за няколко минути.
- Сега не изтриваме чекове – изсъска Ръсел. – Става въпрос за моето лице. Но ти ме подсети нещо. Има една тайна при триенето на чекове. Ако боята е полярна, за премахването ѝ е най-добре да се използва полярен разтворител, като алкохол или ацетон. Е, тях ги пробвахме. Хайде да видим дали ще се получи с неполярен разтворител, като толуол например.
- Толуол? - измънка Руис. Друго наименование има ли?
-      Метилбензен.
-  Къде мога да намеря такова нещо?
- В магазините за бои; тези, които използват художниците.Там трябва да има. Поискай да ти дадат разтворител за боя. Вземи от всеки вид, който предлагат. Това първо. Ако видиш ателие за химическо чистене, и там попитай. Кажи им, че си разлял мастило върху кушетката и ги помоли да ти дадат малко от препарати, който използват за отстраняване на мастилени петна.
- Започвам да огладнявам - смутолови Руис.
- Купи си нещо по пътя тогава. Аз не мога да излизам в такова състояние, за да търся разтворители, освен това от тези миризми ми се гади, така че не ми е до ядене, Просто намери нещо, което да премахне мастилото. Трябва да решим този проблем незабавно.
Руис взе якето си от облегалката на стола и се отправи към тесния, наподобяващ клетка асансьор. Когато чу, че решетката на вратата ни асансьора се плъзна настрани, Ръсел изплакна отново лицето си и се вторачи в огледалото. Имаше чувството, че лицето му гори - явно се бе възпалило.
„Бомбата” се бе задействала, когато той отключи куфарчето и едната пружина изстреля капака нагоре, а другата изтласка буталото на напълнения с мастило цилиндър. Отгоре имаше само лист восъчна хартия, така лицето и гърдите му веднага бяха облети с мастило.
Дяволско изчадие! Що за човек би измислил такава гадост? Фарго явно е знаел, че някой ще се опита да му вземе куфарчето. Ръсел бе сигурен, че не са го забелязали. Да не би Руис да е направил някоя тъпа грешка?
Или пък Фарго винаги обикалят чуждите градове с куфарчета-бомби в ръце?
Ръсел намаза лицето и шията си с крем в опит да успокои разранената кожа. Взе сателитния си телефон и набра един номер.
-      Здрасти - каза Сара Алърсби.
-      Аз съм. Отидохме в Сан Диего и ги проследихме до летището. Отлетяха за Испания. Оттам звъня сега, по-точно от Валядолид.
-      Какво правят там?
-      Следихме ги няколко дена. В началото обикаляха забележителностите, като всяка вечер киснеха в скъпи ресторанти.
-      Сигурно вече са ходили във всички - предположи Сара Алърсби.
-      Може да се каже. От осем дена насам посещават Университета на Валядолид. Всеки ден са там. Много се зазяпват в старите сгради. Но очевидно правят някакво проучване.
-      Започвам да се изнервям. Успокой ме. Какво проучват?
-      Посещават историческата библиотека и ровят в някакви стари книги. Тя винаги мъкне със себе си голяма кожена чанта. Преди няколко дена той започна да носи куфарче. Не влизахме с тях в библиотеката, тръгвахме по петите им, когато излезеха оттам.
-      Какво носеха в чантите си?
-      Помислих си, че готвят някаква измама. Хората, които ходят в такива стари библиотеки, за да крадат гравюри, карти или илюстрации, обикновено процедират по един и същ начин. Влизат в помещението за редки книги и четат. После, когато никой не ги гледа, отрязват с бръснач желаните страници и ги скриват под дрехите си. Но не съм забелязал да правят нещо нередно.
-      Много ме разтревожи с тези приказки. Разбра ли какви книги четат?
-      Веднъж Руис отиде там, малко след като те излязоха, и хвърли едно око. На корицата на книгата пишело „Лас Касас”. Това означава „къщите”, нали?
Тя въздъхна тежко, едва се въздържа да не го нарече „малоумник”. Със спокоен глас каза:
-      Това е името на доминиканския монах, който е колонизирал района Алта Верапас в Гватемала. Той е живял по времето, когато земетресение е затрупало сборника на маите. Не мога да разбера защо са чели такива книги.
-      Днес се опитах да разбера какво са намислили. Двамата с Руис взехме един мотор и ги атакувахме, докато пресичаха площада. Успях да измъкна куфарчето от ръцете на Фарго. В Испания и Италия често стават такива кражби. Мотористите изчезват преди жертвата да е имала време да се опомни.
-      Имаше ли страници в куфарчето?
-      Не.
-      Какво пишеше в бележките?
-      Нямаше бележки. Куфарчето беше капан. Веднага щом го отворих, една пружина изтласка нагоре буталото на цилиндър, пълен с мастило. Сега цялото ми лице е синьо.
-      О, Боже! Значи той е разбрал, че ги следите!
-      Не е задължително - отвърна Ръсел. – Куфарчето може да е било предпазна мярка.
-      Но той вече знае за вас, нали?
-      Знае само, че са го обрали. Няма как да знае защо. Цяла седмица щъкат вечерно време. Носят скъпи дрехи, отседнали са в тузарски хотел, хранят се в изискани ресторанти. Това привлича крадците.
-      Не разчитай на това - измърмори Сара. Ръсел имаше чувството, че тя говори на себе си. - Тези хора няма да ме оставят на мира. Продължават да натискат, да натискат. Казах ли ти, че ме наклепаха пред федералната полиция? Да, така направиха. Непреклонни са, същински мравки. Когато им преградиш пътя, намират друг път. Тормозят ме. Предложих им справедлива цена. Но те я отхвърлиха.
- Съжалявам, че не ги спряхме в Сан Диего. Или тук.
Сара вече започваше да се самосъжалява.
-      Изчисти ли си лицето?
-      Все още не. Използвахме различни разтворители, но засега ефект няма. Току-що пратих Руис за още химикали.
-      Ръсел, искам някой да ме отърве от тези хора. Вече станаха много злобни, и са опасни не само за репутацията и бизнеса ми, но и за самия теб. Вместо мастило можеше да има киселина, или дори експлозив.
- Той явно искаше да ме сплаши. Всяка несмъртоносна атака е предупреждение.
- Това не може да продължава така - каза тя. - Когато някой застрашава живота ти, имаш правото да се защитиш.
-      Съмнявам се, че местните власти биха погледнали на нещата по такъв начин - обясни той. Каза си наум: Тя май иска да убия семейство Фарго безплатно?. Беше възнамерявал да поиска висока цена за услугите си.
-      Няма значение какво мислят властите. Някои права са естествени, така да се каже.
-      Извинете, но ако прецените, че трябва да прибегнем към агресивна защита, ще поискам допълнителен хонорар. Трябва да плащам на Руис, а и други разходи има. - Той зачака отговора.
Сара звучеше объркано, резервирано, когато каза:


-      О, да. Щеше ми се отношенията ни да са като на равен с равен. Но, разбира се, нямам право на това. Ти работиш за мен и трябва да мислиш за пари. Какво ще кажеш за още пет хилядарки?
-      Мислех си, че ще е нормално да са десет - отвърна той.
-      О, Ръсел. Започвам да си мисля, че се опита да ме разстроиш, споменавайки за това, което са ти сторили, и възползвайки се от съчувствието ми, искаш да вдигнеш цената.
-      Не, госпожице Алърсби. Няма такова нещо. Споменатата цифра е минимумът, от който ще се нуждая. Трябва да си изчистя лицето, за да не бия на очи, когато ходя иа улицата. Трябва да купя оръжие за еднократно използване в европейска страна, където има строг контрол. Трябва да се отърва от телата и да намеря безопасен начин да се върна обратно в Съединените щати. На Руис трябва да платя.
-      Добре тогава, десет.
-      Благодаря - отговори той.
-      Но трябва да свършиш работата, не само да обещаеш, взимайки парите предварително.
-      Да не прибързваме. Още не съм се отървал от синьото си лице.
-      Не знам дали знаеш, но козметичните компании продават непрозрачен грим, който се използва за прикриване на белези и синини. Ако синята боя не се изчисти, можеш да се намацаш временно с грим.
-      Благодаря. Ще го имам предвид.
-      Имай го. Когато тези ужасни Фарго изчезнат от живота ми, ще се постарая да се зарадваш от този факт. - Чу изщракване, когато тя затвори.
Сара се намираше в големия офис в старата част на Гватемала Сити. Защо търпението ѝ биваше поставяно на изпитание? Тези нещастни хорица, тези нищожества, правеха живота ѝ непоносим. Диего Сан Мартин бе дошъл в дома ѝ за да я информира, че Фарго са убили неколцина от хората му, а после са се скрили в джунглата.
Не е никак приятно на гости да ти дойде разярен наркобарон. А и се наложи да обсъдят някои проблеми, касаещи персонала. Ако работещите за Диего мъже биваха избивани, той трябваше да плаща големи обезщетения на съпругите им. Ако не платеше, другите ставаха плахи и губеха мотивация за работа. Ако Диего Сан Мартин не можеше да държи под контрол късчето земя, където отглеждаше марихуана, той нямаше да печели и съответно щеше да спре да плаша комисионна на Сара. А при настоящата икономическа криза тъкмо този постоянен паричен поток задържеше останалия ѝ бизнес над водата.
Сара отвори компютъра си и написа в търсачката .,Бартоломе де Лас Касас” Бързо изчете част от резултатите. Лас Касас бе оставил цялата си лична библиотека на колежа „Сан Грегорио” във Валядолид. Какво ли е имало в личната библиотека на монах през 1566 г.? Той е бил първият колонизатор на северна Гватемала, приятел и учител на кралете на маите. Дали не е оставил карта, чрез която може да се открие някой изоставен град? Гробница, съдържаща съкровища? Сара бе смятала, че пътят кьм следващото голямо откритие ще бъде проправен от сборник на маите, но дали същата работа не можеше да свърши някой дневник на испански монах? Досега не и бе хрумвала тази идея, но маите са уважавали Лас Касас и вероятно са споделяли с него своите тайни. Той е бил техен изповедник и защитник.
Проклетите Фарго може би се опитваха да я объркат. Разбира се фактът, че бяха стигнали преди нея до хитра идея, не означавате, че от въпросната идеята ще излезе нещо. Идеята зависеше от допускания, които вероятно не бяха верни. Добрал ли се бе Лае Касас до някакви тайни? Нищо чудно. Дали ги е записал и ги е оставил в библиотеката, съдържаща предимно химни, кагехизиси и трактати? Защо не?
Време бе да се размърда, да избере целта и да започне да организира първата си експедиция. Вероятността двойка любопитни, завистливи и злопаметни парвенюта да направят голямо откритие преди нея направо я побъркваше.
Тя вдигна телефона и се обади на вицепрезидента, отговаряш за финансовите дела на компанията ѝ.
-      Да, госпожице Алърсби? - Испаноговорящите ѝ служители бяха инструктирани да не се обръщат към нея със „сеньорита”, защото това звучеше неуважително за свикналите ѝ с английския език уши.
-      Рикардо, би ли ми направил една услуга?
-      Разбира се, госпожице Алърсби. Всъщност моята работа е да ви правя услуги.
-      Искам да направиш кредитна проверка на едни американци. Имената са Самуел и Реми Фарго. Живеят в Голдфиш Пойнт, Ла Хоя, Калифорния. Това е в района на Сан Диего. Искам да знам какви суми теглят от кредитните си карти и откъде.
-      Разполагате ли с по-точна информация? Номера на социалноосигурителните карти, рождени дати?
-      Не, но ти можеш да ги купиш от банките им, нали?
-      Разбира се, госпожице Алърсби, или от посредници.
-      Действай тогава. Те бяха тук в Гватемала преди няколко седмици. Служителите от хотела, в който са били отседнали, вероятно са направили копия на паспортите им и със сигурност имат номерата на кредитните им карти.
-  Да, госпожице Алърсби. Ще разбера къде са и какво правят и ще ви се обадя.
-      Добре. Прави проверки всеки ден, за да сме наясно с промените.
-      Разбира се, госпожице Алърсби.
Тя затвори и насочи вниманието си към организирането на експедицията. Направи дълъг списък с нещата, които трябва да се свършат, а под него вписа изпълнителите. Два часа по-късно клетъчният ѝ телефон нззвъня.
- Ало?
-      Госпожице Алърсби. Рикардо Ескориал е. Самуел и Реми Фарго преди няколко часа са купили самолетни билети. Летели са от Мадрид до Ню Йорк. Следобяд ще отлетят за Сан Диего.
-      Сигурен ли си, че са се качили на самолета в Мадрид?
- До голяма степен. Иначе досега щеше да има връщане на пари или допълнително таксуване заради смяна на резервациите.
- Добре. Обади ми се утре, за да ми кажеш актуализациите.
Тя затвори и набра някакъв номер.
- Ало? - Ръсел. Звучеше сънен.
- Здравей, Ръсел. Аз съм. След като те боядисаха в синьо, Фарго отлетяха за Ню Йорк. Късно следобяд тръгват за Сан Диего. Така че не губи време в претърсване на баровете. Прибирай се и се готви да отмъщаваш.


19.




Ла Хоя



Беше рано сутринта и Реми и Сам седяха на външна маса с гледка към океана. Намираха се в хотел „Валенсия”, на няколкостотин метра от къщата си. Закусваха в компанията на Золтан, тяхната немска овчарка. Бяха потичали за здраве по брега и сега похапваха пушена сьомга, хлебчета с каперси и лук и кафе. Золтан бе ял вкъщи преди излизането и сега се задоволяваше с купа вода и бисквитите, които Реми от време на време му подхвърляше. Когато приключиха със закуската, Сам и Реми платиха сметката и тръгнаха към обширната ливада, граничеща с къщата им.
Золтан, който винаги бе нащрек, спря и се загледа към брега, после отново ги поведе към дома. Реми каза:
-      Какво има, Золтан? Забеляза ли човека, който Сам боядиса в синьо? Ще ми се да вапцаш в синьо Сара Алърсби - добави тя. Погледна часовника си, после се загледа в ширналата се пред очите им ливада. - Няма да е зле да побързаме. Дейвид Кейн ще пристигне след няколко минути.
-      Селма ще го посрещне - каза той. - Трябва да обсъдим какво трябва и какво не трябва да се прави във връзка с този проект.
-      А дадохме ли адекватен отговор относно боядисването на Сара Алърсби синя? Според мен не - обяви тя.
-      Идеята ми се струва добра. Но, ако говорим сериозно, стигаме до момент, в който определен ход ни се вижда логичен, но не желаем да го предприемем. Ако един човек поема прекалено много рискове, в един момент ше загуби.
-      Кой си ти и какво си направил със съпруга ми?
Сам се усмихна.
- Да, обикновено аз съм този, който избира безразсъдните действия. Но не мога да забравя какво ми беше, когато се оказа, че единственият начин за спасение е да се гмурнем в подземна река.
-      Аз също помня. Между другото много бе романтично, когато се опита да ми прехвърлиш своята бутилка с кислород. Все си мисля, че не съм те хвалила достатъчно за това. Кой да знае, че пътят към сърцето на една дама минава през белите ѝ дробове.
-      Хайде да поговорим с Дейвид. Да изслушаме предложенията му, но да вземем решение чак след внимателно обмисляне.
- Става - отвърна тя. Загледа се в Сам, после изведнъж се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
- Това пък защо?
-      Знаеш, знаеш.
Золтан ги поведе към входната врата и точно тогава колата на Дейвид Кейн спря пред къщата. Той излезе. Носеще под мишницата си голям плик, завързан с върви. Стисна ръката на Сам, прегъна Реми и потупа Золтан по гърба.
Когато влязоха вътре, той каза:
-      Страхотни сте! Първо се сетихте, че може да има копие, после го открихте. Винаги съм бил голям почитател на Бартоломе де Лас Касас, но сега той се издигна още повече в очите ми. Преписът, който е направил, ми се вижда почти перфектен. Сигурно му е отнело месеци да копира тези сто трийсет и шест страници с изображения и символи, които не е разбирал. Струва ми се, че нищо не е пропуснал.
Отидоха до дългата маса, разположена в офисната част на първия етаж, и Кейн извади снимките, направени от Сам и Реми в библиотеката. Беше ги увеличил, така че се виждаше всяко мацване на четката и всяко петънце по хартията, включително порите от задната страна.
Сам и Реми разпознаха картата с градовете на маите от четвъртата страница, където имаше и глифове и стилизирани изображения.
Реми посочи проученото от тях място.
-      Ето го нашият плувен басейн, сенотът, край който водихме престрелка.
След това Кейн показа серия от уголемени сателитни снимки на същата територия, като мушна въпросните снимки под картата на маите.
-      Ето как тези места изглеждат от птичи поглед.
Извади още една снимка.
-      А това тук много ме развълнува, развълнува и разтревожи.
-      Какво е то? - попита Реми.
-      Вероятно си спомняте, че в началото казах, че на картите има няколко големи групи сгради.
-  Да - каза тя.
- Е, с помощта на въздушни фотографии и сателитни изображения проверих дали нещо в тези райони кореспондира на рисунките. Представям ви част от резултатите.
-Това тук със сигурност са сгради - каза Сам, посочвайки една от снимките. - Тези хълмове, тук и тук, са прекалено стръмни и високи. Големи пирамиди, това са те всъшност.
Кейн сложи на масата три двойки снимки.
- Ето четири големи комплекса, за които съвременните учени дори не са чували.
-      Колко голям е градът? - попита Сам
-      Трудно ми е да преценя, базирайки се само на снимките - отвърна Кейн. - На миля-две около тях се издигат именни руини. Означава ли това, че сме открили град с диаметър между три и пет мили? Вероятно не. Но какво сме открили тогава? Има само един начин да разберем.
Реми се вторачи във въздушните и сателитните снимки.
-      Всичко това е скрито под дървета и храсти. Човек може да е на самото място и пак да не забележи нищо.
- Точно затова толкова много обекти тънат в неизвестност - каза Кейн. Cградите приличат на обрасли с растителност хълмове. Но сборникът ни показва кои хълмове са хълмове. Вие двамата имате много голям принос.
-      Добре, че усилията ни не отидоха непразно – каза Сам.
- С помощта на сборника, който открихте в Мексико и на копието, което открихте в Испания, изнамерихме най-малко пет важни обекта - комплекса около сенота, който вие проучихте, и четири древни селища. Последните петнайсет години са най-продуктивния период в науката за маите. Вашата находка в скоро време ще предизвика цяла серия разкопки. Самото изучаване на копието на сборника ще хвърли много светлина върху писмените езици. Но процесът ще продължи години, разбира се. Лингвистичните проучвания изискват голям брой хора да работят по разгадаването на специфичните граматически чудатости и необичайните лексикални термини, а после други хора, на базата на откритията, да разчитат текстове. А разкопките трябва да се извършват внимателно, с четки и сита, не с булдозери. Едва ли ще доживеем да видим всички важни открития, които вие направихте възможни.
-      Въпреки това не ми изглеждаш особено щастлив - подметна Реми.
-      Тревожа се. Ние имаме копие на сборника, но оригиналът е у Сара Алърсби. Ако плати на правилния човек, ще се сдобие с превод. Когато прочете превода, ще научи всичко, което аз току-що ви казах.
-      Намекваш, че тя ще разбере къде се намират тези градове? - попита Сам.
-      Както и всички други градове - потвърди Кейн. - Докато бяхте в Испания, поговорих с един колега. - Кейн забеляза, че Реми се напрегна. - Не с човека, на когото не биваше да се доверявам. Става въпрос за един стар приятел. Казва се Рон Бингам и е професор в Университета на Пенсилвания. Специалността му е „Технологии на маите”. Освен това е един от най-добрите геолози в света. Когато разгледа дадено парче обсидиан, той може да ти каже откъде идва то и как е било използвано. Види ли сграда, веднага определя кога е строена, къде е ка- меноломната, откъдето е взет материалът, и дори колко преустройства са направени.
-      Интересна специалност - каза Сам.
-      Репутацията му е безупречна. Честността не се продава и не зависи от ситуацията. С готовност би се присъединил към експедиция в Централна Америка и където и да е другаде. Не би се изкушил от предложение на Сара Алърсби.
-  Ако ти му вярваш, и ние му вярваме - каза Сам. - Какво каза той?
-      Споменах му, че възнамерявам да посетя част от обектите това лято. Той каза, че Сара Алърсби му е споделила - на него и на неколцина други учени, - че в скоро време тръгва на голяма експедиция. Намекнала, че знае къде трябва да се отиде и какво може да бъде намерено. Тя вече наема хора.
-      Какви хора? - попита Реми.
-      Различни от Рон. Хората като него работят сами. Но това, според нея, било нещо специално. Тя наема опитни водачи, гватемалски работници, участвали в археологически разкопки, готвачи, шофьори, изобщо всякакви хора. Можете да бъдете сигурни, че никой от тях няма да се противопостави на исканията ѝ и на методите, които прилага спрямо сградите и другите артефакти. Това е нейното шоу.
-      Намирането на сборника си има своите отрицателни страни - каза Сам. - Дори и тя да не го бе откраднала, не след дълго всичко щеше да стане обществено достояние.
- Не е редно това - каза Кейн. - На практика ние предоставихме на най-опасната личност в областта на историята на маите монопол върху най-големите открития, които ще бъдат направени през следващите двайсет и пет години. Възползвайки се от личното си богатство, тя може да действа на терен, а легитимните учени са принудени да пишат молби за субсидии. Предоставихме ѝ преднина и сега тя може да плячкоса поне четири големи града на маите и безброй други обекти. Вероятно никога няма да разберем какво е продала тихомълком из Европа, Азия и Съединените щати. Историята ще загуби много.
- Това не бива да става - каза Реми. - Трябва да ѝ попречим.
Сам и прегърна през раменете.
- Чакай малко - каза той. Говореше както на Кейн, така и на Реми. - В Гватемала едва се измъкнахме живи. Рядко ми се е случвало да се зарадвам толкова от напускането на дадено място. Когато се спуснахме в сенота, си помислих, че ще умрем. Извадихме луд късмет.
- Така е - каза тя. - Опитвам се да забравя, но не ми се удава. Ала фактът, че донесохме тук гърнето с книгата, ни натоварва с отговорности. Чу Дейвид. Благодарение на нас една подла, разглезена, крадлива и лъжлива жена се сдоби с oгромно поле за проучвания.
Дейвид Кейн каза:
-      Всъщност отговорността е моя. Планирах експедицията си за лятото, но до лятото тя ще е опоскала доста неща. Когато изляза на сцената с група почтени колеги, ще мога да предотвратя най-големите ексцесии. Тя се опитва да си купи титла на археолог. Ако присъстват десетина добре известни археолози, тя едва ли ще може да плячкосва.
-      Тя вече се е разбързала. - Реми се извърна към Сам. - Няма да мога да си простя, ако поне не направим опит да я спрем. Става въпрос за единственото нещо, което са ни оставили маите - историята си. Ако Сара Алърсби открадне и това, вината ще е наша. Как ще се почувстваме след година, когато тя публикува фалшиви разкази за „откритията си” и подведе хората.
Сам въздъхна, но не възрази.
-      Това вече е ясно - продължи тя. - Просто трябва да хвърлим едно око на четирите големи селища, които Дейвид ни показа. Знаем как разсъждава тя. Тя е алчна. Ще започне с най-големия обект.
Сам погледна Реми, а после Кейн.
- Трябва да призная, че това звучи логично. Кой от градовете е най-голям?
- Отивам да приготвя багажа - каза Реми. - Този път обаче ше взема много повече амуниции.


20.




Ла Хоя



Рьсел и Руис стояха на края на павираната алея, под която се простираше брегът на Голдфиш Пойнт. Те виждаха голямата къща, където живееха Сам и Реми Фарго. Досега не бяха постигнали съгласие кой план ще им помогне да осъществят целта си или поне да се приближат на по-малко от четвърт миля.
Проблемът бе, че Ръсел все още не изглеждаше нормално. Лицето му бе покрито с непрозрачен грим, който скриваше незаличимото синьо мастило, обаче цветът не бе естествен. Това бе цвят на пластмасова кукла. А когато Ръсел се потеше, както в момента, синята боя започваше да прозира отдолу. Той изглеждаше много, ама много странно.
Когато тръгнеше да избира грим, Руис никога не уцелваше правилния оттенък, просто забравяше какъв цвят е кожата на Ръсел и купуваше не това, което трябва.
Предният грим бе досущ като кожата на Руис и лицето на Ръсел заприлича на кафява маска, поставена над розова шия, а ушите му направо сияеха. Новият грим, розовият, придаваше на Ръсел нечовешки вид. А като се има предвид, че след инцидента лицето на Ръсел обикновено изразяваше подтиснат гняв, дори и закоравелият Руис се изплаши.
Макар че бяха сигурни, че Фарго не бяха видели лицата им, като се изключи мяркането на неясни образи зад визьорите на каските в Испания, синьото и дори гримът, биха привлекли тяхното внимание, както и вниманието на всички останали.
Те чакаха на високото, като се извръщаха към океана при всяко приближаване на минувачи, докато слънцето не се скри зад хоризонта. Падналият мрак окуражи Ръсел и той сметна, че е безопасно да се приближат още повече до къщата на Фарго. Той носеше малка раница, както повечето туристи, решили да се поразтъпчат край брега, само че в неговата раница имаше пушка Щаер с калибър 5,56 мм - оръжието имаше къс приклад и пълнител, съдържаш 42 патрона. Пушката в момента бе на части, но сглобяването ѝ едва ли щеше да отнеме повече от няколко секунди. Към нея имаше фабричен заглушител, който можеше да понижи шума от изстрелите до слабо пукане.
Ръсел и Руис се отправиха към улицата, от която започваха частните къщи. Къщата на Фарго представляваше масивен четириетажен куб с балкони и прозорци от три страни. Прозорците, гледащи към океана, бяха по-големи от другите и отдалеч постройката приличаше на стъклена кутия. Но когато се приближиха, Ръсел и Руис забелязаха, че всички прозорци са снабдени със стоманени кепенци.
Те стигнаха да имота на Фарго и се шмугнаха в боровата горичка. Приседнаха в сенките и впериха очи в прозорците. На първия етаж имаше късокоса жена на средна възраст, облечена в скъпа фланелка на цветни петна и японски градинарски панталони. Тя седеше пред екрана на компютър с необичайно голям екран. Недалеч от нея на компютрите си работеха дребна руса жена на около двайсет и няколко години и висок, слаб, късо подстриган мъж на същата възраст.
И кучето бе там. Госпожица Алърсби бе споменала за него, когато се чудеха как да се докопат до книгата на маийте. Тъкмо заради тази немска овчарка тя реши, че трябва да се направи само вял опит за кражба, за да разберат тези аматьори, че е рисковано да държат в къщата си артефакти, струващи милиони долари. Тогава Ръсел се бе зарадвал, че кучето не е наблизо.
Той знаеше, че къщата разполага с охранителни системи, сензори, камери и аларми, така че не смееше да се приближи прекалено много и определено нямаше намерение да влиза вътре. Единственото, което искаше, бе Фарго да му се „открият” за изстрели.
По едно време кучето прекоси помещението и легна в краката на жената на средна възраст. Добър екземпляр беше, притежаваше стандартните за породиста овчарка характеристики. Овчарките се славят с острото си обоняние и със силната си преданост. Кучето бе доста едричко. А тя бе споменала, че е добре обучено. Номерът с подхвърлянето на кокал и потупването по главата нямаше да мине. Ако кучето се приближеше, трябваше моментално да получи куршум, защото скочеше ли...
Когато жената на средна възраст отиде до един шкаф, кучето стана и я последва. Като че ли бе получило заповед да я защитава. Ръсел се приведе към колегата си.
-      Не виждам двамата Фарго.
-      Аз също - каза Руис.
-      Ще изчакаме още малко. Ако тя се засили да пуска кучето навън, по-добре да се изнасяме. - Той бе смутен. Чудеше се къде са Фарго. Беше дошъл чак тук, покрит с тонове грим, с единствената цел да ги убие. Трябваше да са тук. Трябваше.
Кучето се надигна рязко и вече стоеше на силните си крака. Отиде до прозореца и се вторачи в мрака. Вероятно ги бе чуло или видяло. Зъбите му се оголиха, вероятно ръмжеше.
Жената отиде до прозореца и погледна към мястото, към което гледаше кучето. Отдръпна се, а в това време Ръсел и Руис излязоха от горичката и се спуснаха тичешком надолу по улицата. Ръсел откачи деветнайсетинчовата цев от приклада и набута двете части в раницата си. Когато стигнаха до океана, боровата горичка бе обляна от ярка светлина. Като че ли на всяко дърво имаше прожектори. Бяха насочени към местата, които допреди малко бяха смятали за сигурни скривалища.
Минута по-късно стигнаха до бетоновата алея, виеща се над брега. Руис погледна Ръсел и направи кисела физиономия.
- Трябва да стоиш на тъмно, човече. Приличаш на син вампир.
Ръсел сведе очи и видя, че потта по ризата му е примесена с розов грим. Прескочиха парапета и тръгнаха по пясъка.
-      Как може да ги няма? - измърмори Ръсел. - Къде може да са отишли? - Но той знаеше, че не са тук. Беше Убеден в това. След пристигането си от Испания пак бяха отпрашили нанякъде. Отново му се бяха изплъзнали. Те бяха там, където можеха да причинят най-големи неприятности, в Гватемала.
Когато стигнаха до колата, която бяха паркирали на един паркинг близо до брега, видяха, че под чистачката има квитанция. Бяха пресрочили времето за паркиране. На осветената от уличните лампи табела пишеше: „Паркингът работи до 20 часа”. На идване Ръсел не бе обърнат внимание нз предупреждението.
Вероятно трябваше да е доволен, че не откри Фарго и не ги застреля - квитанцията от паркинга бе доказателство, че е бил тук. Но в момента не можеше да е доволен от нищо. Нова пречка изникваше на пътя му, сякаш не му стигаше, че е син като смърф.
Огледа се, но не видя полицейски коли, въпреки това реши да шофира изключително внимателно. Знаеше, че е рисковано да разчита на късмет, когато нещата са тръгнали на зле. Ако се мотаеше или в гнева си натиснеше прекалено газта, ченгетата щяха да го спрат, да осветят с фенерче синьото му лице и да започнат да задават неудобни въпроси. Излезе от паркинга и подкара към магистралата.
Извади сателитния си телефон и набра. Знаеше, че тя не изключва телефона си, дори когато спи, така че не се изненада, когато чу: Да?”
-      Здравейте. Бях близо до къшата на Фарго. Там са онази жена, която срещнахте при посещението си, голямото куче и двама младежи - служители някакви явно. Фарго ги няма.
-      Няма ги?
-      Да, няма ги. Обаждам се, за да ви предупредя. Опасявам се, че може да са се върнали в Гватемала.
-      Какви ги вършат според теб?
-      Нямам представа. Чудя се дали не са намерили нещо в онази испанска библиотека. Може да са скрили находката в чантата на жената, а куфарчето да е било за отвличане на вниманието.
-      Възможно е - отвърна тя.
-      Е, само исках да ви информирам, че има опасност да цъфнат там.
- Искам те тук. Можеш ли да хванеш самолет късно тази вечер или утре рано сутринта?
- Ами... не горя от желание. Лицето ми все още е синьо.
-      Не си успял да отстраниш боята?
-      Използвах какви ли не разтворители и почистващи препарати. Синьото не изчезва. Гримът помага, до известна степен.
-      Ще накарам един от лекарите ми да ти се обади. Той е много добър и ще е наясно с проблема, така че не му затваряй. Ще ти уреди преглед при негов колега от Лос Анджелис.
-      Какво пък може да направи лекар?
-      Според мен става въпрос за отстраняване на външния слой на кожата с помощта на химически препарати. Отдолу трябва да се покаже чиста кожа. Но аз не съм лекар, той обаче е. Казва се Лейтън. Каквото и да се случи, искам в четвъртък да си в Гватемала. Искам да дойде и твоят приятел Руис, за да ти превежда.
- Хубаво. Ще бъдем там. Благодаря за помощта.
-      Не гледай на това като на услуга, Ръсел. Трябва ми човек, на когото може да се разчита, защото Фарго са на път да провалят тази страхотна възможност. Става въпрос за най-важния проект в живота ми, а тези хора са същинска напаст. Отнасях се мило с тях, и в тяхната къща, и в моята, отправих им щедра оферта, но те предпочетоха да са ми врагове. Искам да ги накараш да осъзнаят, че са сгрешили.


21.




Белиз



Сам и Реми нямаха представа какво влияние има Сара Алърсби над властите в Гватемала, но решиха, че е малко вероятно в Белиз да ги дебне някой. С частен самолет стигнаха до Пунта Горда, Калифорния, а после се качиха на автобуса за Ливингстън. Платиха на един рибар да ги закара с лодката си (по река Рио Дулче) до езерото Лаго де Изабал. Човек можеше да влезе във всяка от четирите страни в района, като само веднъж мине през митница.
С друга лодка прекосиха езерото, което представляваше сивосиня шир, над която кротко се рееха облаци. В далечината се издигаше стена от синкави планини. Беше им приятно, отдавна не се бяха качвали на лодка.

Сам и Реми бяха по-добре подготвени за преход през високопланинската част на централна Гватемала. Предварително си бяха осигурили подкрепата на своите съмишленици -Ейми Коста от посолството на Съединените щати в Гватемала Сити и Руеда от гватемалската национална полиция. Ако откриеха доказателства, че Сара Алърсби нарушава законите на страната - пренася антики през

границата или е във владение на книгата на маите, намерена в Мексико, - Руеда щеше да я арестува. При нужда той беше готов да ангажира взвод рейнджъри.

Бяха провели конферентен разговор с Ейми Коста:
-      Той се съгласи. Защо си промени мнението?
-      Трудно ми е да преценя - отвърна Ейми Коста. - Искахме съдействие и винаги се надяваме, че ще го получим. Този път постигнахме своето.
След като затвориха, Реми забели очи.
-      Наистина ли не забеляза?
-      Явно не. Какво не забелязах?
-      Тя ни преведе покрай трийсет кабинета, пълни с дърти, женени ченгета, и влезе право при младия хубавец, който не откъсваше големите си кафяви очи от нея.
- Намекваш, че служител на Държавния департамент другарува с гватемалско ченге.
-      Не, намеквам, че тя е точно толкова умна, колкото изгдежда. .
Вече бяха в Гватемала. В сателитните им телефони бяха вкарани номерата на посолството и на офиса на командир Руеда. Езерото бе дълго трийсет и една мили и широко шестнайсет и когато стигнаха в Ел Естор, Сам и Реми се почувстваха добре. Преодоляването на трийсет мили по суша, особено когато теренът е високопланински, отнема няколко дена.
В Ел Естор наеха малка лодка, за да могат да се приложат нагоре по течението на реката Полочик, която се вливаше в езерото откъм запад. Реката бе дълга сто и петдесет мили и се виеше покрай стената от растителност, издигаща се на бреговете. Беше плавателна до градчето Панзос, оттам нататък трябваше да поемат по черен път.
Когато навлязоха в централните части на района, горите станаха още по-гъсти, а малкото населени места през които минаха, изглеждаха изградени на случаен принцип - сякаш хората бяха останали без бензин или ентусиазъм и бяха решили да построят къщи и да се установят.
Сам и Реми и този път бяха въоръжени. Носеха гватемалските си разрешителни, а Селма бе уредила в Пунта Горда да получат четири полуавтоматични пистолета. Както и при предишното пътуване, бяха затъкнали по един пистолет под коланите си, така че да не се виждат, а другите два държаха в раниците си. Носеха много повече амуниции отпреди.
Намираха се в централна Гватемала, така че това, което беше в раниците им, трябваше да им стигне. Нямаше откъде да пазаруват. Най-близкото място, където Селма можеше да достави нещо, бе Гватемала Сити.
Когато слязоха от лодката в Панзос, Сам и Реми видяха камион, натоварен с кафе - беше паркиран до черния път, водещ на запад. Помолиха лодкаря да попита шофьора на камиона дали би ги откарал. Оказа се, че двамата са приятели. Шофьорът се съгласи и получи няколко куетзала за превоза.
Кандилкането по изровените коловози щеше да продължи два дена. Шофьорът имаше айпод, който бе свързал с говорителите на радиото. Плейлистата му съдържаше песни както на испански, така и на английски и не след дълго тримата запяха с пълно гърло.
Към обяд на втория ден спряха пред склад, от който тръгваше по-голям път, също черен. Камионите, идващи от всички части на областта, разтоварваха върху конвейер товара си от кафе за претегляне, преброяване и повторно натоварване в тракторни влекачи, които впоследствие тръгваха по по-големия път. Поблагодариха на шофьора, който скоро щеше да мине през везната, да получи надницата си и да тръгне обратно към дома.
Тръгнаха пеш на запад, като преди това засякоха местоположението си на джипиесите на сателитните си телефони. Бяха на двайсет мили от целта. Късно следобяд поеха по една пътека, която улесняваше придвижването им, но за жалост се отклоняваше прекалено на север. Растителността бе гъста и короните на дърветата се надвесваха над пътеката като чадъри. Вятърът бе съвсем слаб, но сянката ги спасяваше от жегата.
Често проверяваха местоположението си. Когато се приближиха до мястото, което търсеха, намалиха приказките. Щом трябваше да си споделят нещо, присядаха на някой пън или изкривен клон, привеждаха се един към друг и зашепваха. Заслушваха се в чуруликането на птиците и крясъците на маймуните, опитвайки се да преценят дали някъде отпред няма хора.
Сам и Реми много пъти бяха скитали из подобни пущинаци, така че не се смутиха. Ритмите на гората бързо се превърнаха в техни ритми. Сутринта станаха преди изгрев слънце. Хапнаха набързо и тръгнаха отново, защото искаха поне три-четири часа да пътуват по хлад. Спряха, когато слънцето започна да клони към залез, и си направиха лагер. При всяка удобна възможност попълваха запасите си с вода - преваряваха и пречистваха водата от изворите и потоците. Палеха огън в малките дупки, които Сам изкопаваше. Ако дървата бяха прекалено влажни и пушеха, се отказваха от огъня и ядяха консерви. Сутринта на третия ден джипиесите показаха, че се намират близо до изоставения град. Използваха телефона на Реми, за да се свържат със Селма.
- Добро утро! - каза Селма. - Как вървят нещата?
- Много сме близо, така че това е последното обаждане. После само ще си пишем. Не бива да вдигаме шум - каза Реми.
-      Видяхте ли хора?
- Не. Не сме мяркали жива душа, откакто напуснахме пътя преди три дена. Дори тогава нашият камион беше сам на пътя. Проследяваш ли джипиес сигналите на телефоните ни?
-      Да. И то много ясно. Знам точно къде сте.
-  Ще ти изпратим съобщение, ако научим нещо.
-      Много ще съм ви благодарна. Изръсих се здраво за електронни книги и съм на път да избледнея като призрак, защото се опасявам, че ако отида до книжарницата, може да пропусна някое от обажданията ви.
-      Съжалявам - каза Реми. - Целуни Золтан от мен.
-      Добре.
-      Чао.
После се чу шум, който бе толкова шокиращ на фона на предишната тишина, че те се стреснаха и извърнаха глави. Хеликоптер, нейде в далечината. Не го виждаха, защото се намираха в малка долчинка, покрита от балдахин от листа и клони. Бръмченето на двигателите постепенно се засили и заглуши естествените звуци на гората.
Сам и Реми знаеха, че не бива да се показват. Минута по-късно хеликоптерът профуча над главите им, разклащайки горните клони на дърветата, и изчезна в северна посока. В продължение на около две минути чуваха постоянно бумтене, после всичко утихна.
-      Мисля, че кацна - каза Реми.
-      И аз съм на това мнение. Какво ще кажеш да огледаме?
-      Май е по-добре ние тях да открием, отколкото те нас.
Сам и Реми сложиха в ред раниците си. Заредиха резервните си пистолети и ги преместиха в затваряшите се с ципове външни отделения. Сам прибра телефона си в един от външните джобове на раницата си. Взеха със себе си само по един пистолет, взеха и телефона на Реми. Скриха раниците в едни гъсти шубраци, сложиха знак на близкото дърво, после тръгнаха по пътеката.
Не paзговаряха, общуваха помежду си чрез кимвания и жестове. На всеки двайсетина метра спираха и се ослушваха, но не чуха нищо по-различно oт звуците на гората. На четвъртото спиране обаче доловиха човешки гласове. Неколцина мъже рзговаряха шумно на испански, като гласовете им се припокриваха. Бързият водопад от думи остана неразбираем за Сам.
След това гората пред тях изсветля. Зад стената от дървета имаше голяма поляна. Група мъже сваляше сандъци от хеликоптера и ги пренасяше до една тента. Мернаха няколко алуминиеви куфара, две видеокамери, триноги и още много други неща.
Пилотът стоеше до отворената врага на хеликоптера. Hа ушите му имаше слушалки, свързани чрез кабел с контролното табло. Той разговаряш с някого по радиото.
Сам и Реми предпазливо се приближиха до края иа гората. Внезапно Реми вдигна очи и посочи надясно. В края ва голямото открито пространство, обрасло с ниски треви, се издигаше странен горист хълм. Пo едно време двамата забелязаха каменно стълбище, което тръгваше от основата и стигаше чак до върха. Частичните разкопки бяxa показали, че естествените на пръв поглед неравности са всъщност слоеве на пирамида. Те бяха обрасли с дървета и храсти, но на места корените бяха разместили камъните и цялостният профил приличаше по-скоро иа хълм, отколкото на сграда.
Това несъмнено бе пирамидата, посочена в картата на сборника, същата, която бяха видели и на вьздушните фотографии. Стотина работници атакуваха постройката с брадви, кирки, мотики и лопати, отстранявайки шумата, почвата и живите растения. Работеха със замах, без да се помайват много много, явно не разбираха нищо от археология. Други работници режеха и изгаряха храсти в различните части на комплекса. Вече ясно се виждаха и други каменни постройки. Сам взе телефона на Реми и започна да прави снимки.
Реми прошепна:
-      Ако Дейвид Кейн види как тези хора поругават града, направо ще припадне.
Минута по-късно тя забеляза взвод въоръжени мъже, вървящи в индианска нишка. Излизаха от джунглата и другия край на комплекса. Бяха двайсетина, всичките с пушки. По горните нива на сградите също имаше въоръжени мъже. Неколцина от тях махнаха на пристигащите.
Сам продължаваше да снима с телефона на Реми. Прегледа заснетото, след което го изпрати на Селма. Прибра телефона и потупа Реми по рамото. Бавно, вървейки приведени, се отдалечиха от разчистения район. Когато прецениха, че са на безопасно разстояние, Сам набра един телефонен номер.
-      Policia federales.
-      Здравейте, обажда се Сам Фарго.
-      Командир Руеда на телефона. Държах тази линия свободна, чакайки обаждането ви.
-      Благодаря. Намираме се на координатите, които ви дадохме преди да тръгнем за насам. Както показва сборникът на маите, тук има голям град с комплекс от храмове. Стотина мъже премахват мръсотията и растителността с възможно най-бързи темпове. Има и въоръжена охрана. Преди малко кацна хеликоптер, натоварен с техника за филмиране.
-      Извършват ли незаконни действия?
-      Разчистват сградите с помощта на кирки, мотики и лопати, без да им пука, че може да нанесат сериозни повреди. Обаче основният проблем е този, за който вече упоменахме. Сара Алърсби не би могла да открие това място без сборника на маите. Явио тя го е откраднала от Калифорнийския университет.
- Ако изпратя въоръжен отряд на това място, той ще намери ли улики срещу нея?
- Вероятно ще попадне на бележки, посочващи откъде е научила местоположението; може дори да има копие oт страница от книгата. Във всеки случай полицията ще накара работниците да работят по-внимателно.
- Добре, ще изпратя хеликоптер с полицаи, които да огледат разкопките. Друго не мога да обещая.
-      На мен това ми стига. Благодаря. - Подаде телефона на Реми.
Реми се обади на Селма.
-      Здрасти, Селма. Бяхме на мястото. Погледна ли снимките? Кажи на Дейвид, че градът наистина е голям. Сам току-що се обади на ченгетата и ги извика да видят какви безобразия се вършат тук. Надяваме се, че ще намерят доказателства, че тя е използвала картата от сборника.
-      Полицаите не бива да забравят, че информацията може да е в компютър или телефон, или да е замаскирана като нещо друго.
-      Не се тревожи. Като опитни рибари, умеем да правим разлика между различните рибета.
- Късмет.
-  Благодаря. Връщаме се там.
Сам и Реми излязоха на пътеката и тръгнаха към поляната. Когато приклекнаха зад храсталаците и се вторачиха в равното пространство, което явно някога е било площад на древния град на маите, чуха бумтенето на хеликоптер. И този идваше от юг, но двигателят му звучеше  по-различно. Хеликоптерът прелетя над джунглата, задържа се за момент над площада, след което кацна.
Четиримата мъже, които до момента се криеха под тентата, грабнаха техниката си, изтичаха до хеликоптера, чийто перки все оше се въртяха, и започнаха да снимат. Сред тях имаше звукооператор, носещ микрофон на дълъг прът, видеооператор с камера на рамото, осветител с бял чадър, поставен на тринога. Четвъртият носеше на гърба си раница, от която излизаше кабел, свързан с една поставена под тентата кутия.
Двигателят на вертолета спря и страничната врата се отвори. Прьв излезе охранителят на Сара Алърсби, който имаше вид на кечист. Беше широкоплещест, носеше тъмнозелени панталони и риза с цвят каки, а до хълбока му висеше картечен пистолет. Той застана с гръб към вратата, чакайки ла излезе шефът.
Златисторусата коса на Сара Алърсби бе вързана на опашка, която сияеше на гърба на ръчно изработената ѝ светлосиня риза. Млалата жена носеше бежови панталони, очевидно пипнати от добър шивач. Обувките ѝ приличаха на кубинки, но бяха от фина кафява кожа, излъскана до блясък. Дрехите ѝ изглеждаха чудесно, някак си авантюристични, но едва ли биха свършили добра работа при преход в джунглата.
Видеооператорът и помощникът му се заеха да увековечат пристигането на Сара Алърсби, сякаш тя беше генерал Макартьр, слизаш от десантен кораб на брега на остров Лейте. Мъжете, които я чакаха, се приближиха и и заговориха почтително, като ѝ се кланяха и сочеха извисяващите се над главите им пирамиди.
Групата отиде до голямото стълбище и изкатери първите няколко стълби. Видеооператорът каза нещо и Сара Алърсби спря. Размениха няколко думи. После всички се върнаха обратно при хеликоптера.
Началната сцена бе заснета отново. Сара Алърсби скочи чевръсто от хеликоптера, побъбри си с надзирателите на разкопките, след което с героична решителност се отправи към пирамидата. Видеооператорът спря действието, поговори със Сара Алърсби, като ѝ показа част от заснетото, посочвайки явно различни аспекти от него. Върнаха се при машината и представлението бе повторено отново.
След като първата сцена, в която тя символично влезе във владение на пирамидата, бе изпипана, бяха заснети още няколко сцени. Capa Алърсби седна на маса под тентата. Тя и колегите ѝ разгледаха някакъв документ, чиито краища бяха застопорени за плота с четири камъка, взети от близкия храм. Тя посочи различни точки на картата, или диаграмата, сякаш разясняваше план за атака на групичка лейтенанти.
Сам и Реми не чуха какво се говореше, а и да бяха чули едва ли щяха да разберат много, защото разговорите очевидно бяха на испански, но наблюдаваха, очаровани, как Сара Алърсби дава да се разбере, че тя е открила древния град на маите.
Снимките продължиха няколко часа. В почивките една жена, която Сам и Реми бяха взели за археолог, отваряше голямо черно куфарче и оправяше грима и косата на Сара Алърсби. По едно време двете влязоха в една палатка. Излязоха половин час по-късно. Сара си бе сменила тоалета, сега носеше дизайнерски дънки и копринена блуза. Видеооператорът засне как тя изкопава плитка дупка (всъщност дупката бе изкопана много преди идването ѝ) и я разделя на части с помощта на върви, прикрепени към колчета. Имаше и близки кадри на работата ѝ с четка - почисти инструментите от обсидиан, които предварително бяха сложени в дупката.
Междувременно Сам и Реми направиха няколко  клипчета. Но докато насочваше телефона на Реми към нагласената разкопка, Сам видя във визьора, че главата на елин от гардовете, стоящи от другата страна иа площада, внезапно се извърна към него. Мъжът започна да сочи с пръст и изкрещя нещо на колегите си. Сам свали телефона.
- Опасявам се, че онзи човек видя отблясък от телефона - прошепна той.
Сам хвана Реми за ръката и заотстъпва назад към джунглата. Можеха лесно да се измъкнат от въпросните гардове, защото те бяха на стотици метри, но онези при пирамидата също вдигнаха тревога и мъжете, които бяха само на няколко крачки от Сам и Реми чуха сигнала и се спуснаха към тях.
-      Хвърляй пистолета - каза Сам. Двамата мушнаха оръжията си в храсталаците и ги покриха с дебел слой шума.
-      А сега какво? - попита Реми.
-      Сега ще направим изненадваща визита на нашата приятелка Сара, вместо да влизаме в престрелка с трийсет охранители.
Сам и Реми излязоха от джунглата и се отправиха към мястото, което някога бе изпълнявало ролята на площад. Закрачиха към пирамидата, ухилени до уши, като сочеха различни обекти и коментираха оживено. Реми попита:
-      Какво ще им кажем?
-      Каквото ни дойде на ум. Ще бавим времето в очакване да дойде подкреплението. - Посочи дългото стълбище и каза:
Храмът е невероятен, нали?
-      Може да ги помолим да ни принесат в жертва, вместо да ни застрелят, за да подобрим следващата реколта.
Тъкмо се приближаваха към плитката дупка, когато Сара Алърсби вдигна глава и ги видя. Захвърли четката, изправи се и опря длани на кръста си. Лицето и бе изкривено от гняв. В това време въоръжените мъже обградиха Сам и Реми.
Фарго просто стояха и чакаха Сара Алърсби да си проправи път през пръстена от охранители.
-      Вие двамата! - възкликна тя. - Какво трябва да направя, за да ме оставите на мира?
Сам сви рамене.
- Би могла да върнеш сборника и ние да го предадем на мексиканското правителство, с твоите благопожелания, разбира се. Това вероятно ще свърши работа. - Извърна се към Реми. - Твоето мнение какво е? Доволна ли ще си, ако тя върне сборника?
-      Ами... да. Само не разбирам, госпожице Алърсби, зашо смятате, че ви нарушаваме спокойствието? Как бихме могли да знаем, че ще сте тук днес?
Въоръжените мъже се споглеждаха мрачно. Те едва ли знаеха английски, но като че ли бяха забелязали, че казаното от Реми бе разгневило работодателя им.
Сам вметна:
-      Тъй и тъй сме тук, би ли ни развела из обекта? Любопитни сме какво са открили хората ти досега? Тъй като ти си заета със снимките, предлагам да вървим зад филмовия екип.
Сара Алърсби бе толкова ядосана, че мускулите на челюстта ѝ се свиваха и отпускаха неконтролируемо. Загледа се за момент в земята, после вдигна глава и извика:
- Ръсел!
Иззад нея, откъм снимачния екип, долетя глас:
-  Да, госпожице Алърсби?
Мъжът, който се появи, имаше яркочервено лице, външният слой на кожата му, от линията на косата до долната част на шията, бе отстранен. Лицето му изглеждаше толкова силно възпалено, че на човек му се свиваше сърцето от гледката. Беше се намазал обилно с вазелин. Носеше широкопола шапка, за да се предпазва от слънчевите лъчи.
Сара Алърсби каза:
-      Тези посетители искат да разгледат обекта. Би ли ги развел?
-      C удоволствие,  госпожице Алърсби.

Мъжът се извърна и блъсна в гърба Сам, който се запрепъва напред. Друг мъж пристъпи до Реми и тя се долепи до съпруга си
.
Вторият мъж извика нещо на испански и десетина от гараовете се приближиха.

Мъжът с червеното лице носеше на колана си пистолет четтирийсет и пети калибър, от време на време докосваше дръжката с палеца на дяската си ръка, сякаш зa да се убеди, че оръжието е все още там.
Един от гардовете заговори на испански колегата на мъжа с червеното лице.
Той каза на червения си приятел:
-      Хей, Ръс, човекът казва, че умират от скука. Ако ти не искаш да го направиш, те ще го направят.
-      Благодаря, Руис. Кажи им да се връщат по местата си. Това си е наша работа.
-      Защо смяташ така?
-      Има неша, които държа да свърша сам. Ако ти не се чувстваш готов, отивай с другите.
-      Не, с теб съм. - Руис отпрати гардовете, като преди това един от тях му подаде лопата с къса дръжка. Групата се върна при пирамидата, а Сам, Реми и двамата мъже, дьржащи ги в плен, тръгнаха към джунглата.
- Може би трябваше да ги оставиш да свършат работата - каза Сам. - По-лесно е да се измъкнеш от двама човека, отколкото от десет.
-      Какви ги дрънкаш? - изръмжа Ръсел.
-      Току-що Сара ти позволи да ни убиеш - каза Реми. - Ако го направиш, попадаш в ръчичките на всички, които знаят за това, включително на мъжете, които преди малко  си тръгнаха.
- Не - отвърна Ръсел. - Понадим им в ръчичките само ако ме видят.
- О, я стига - каза Сам. - Ти ни отвеждаш в гората, те чуват изстрели, и после само ти се връщаш,  Нe бих нарекъл това перфектно престъпление.
- Продължавай да вървиш - настоя Руис.
Реми добави:
-      Ние сме прекалено добре подготвени, така че не можеш просто да ни пречукаш и никой да не зададе въпроси. Посолството на Съединените щати знае на кои джипиес координата ще сме днес.
-      Не се тревожи за нас - каза Ръсел. - Ще се оправим някак.
-      Между другото какво му има на лицето ти?
-      Вие сте виновни за това.
-      Наистина? - каза Сам. - Как така ние?
-      Вашата малка бомба в Испания. Синьото мастило не падна, така че се наложи химическа обработка.
-      Боли ли? - попита Реми.
- Разбира се, че боли. Но вече се чувствам по-добре. Болката по-лесно се понася, когато други хора страдат заедно с теб.
Той ги поведе през джунглата. Поеха по пътека, която прекоси няколко канавки, които по време на дъждовния сезон вероятно са били пълноводни потоци. Когато се отдалечиха на повече от миля от археологическия обект, пред очите им изникна суха долчинка. Ръсел каза на Руис:
- Дай му лопатата!
Руис метна малката зеленикава лопата в краката на Сам.
- Копай! - заповяда Ръсел.
Сам погледна Ръсел и Руис, но не и Реми. Искаше да ги накара да забравят за нея. Сам и Реми от доста време знаеха, че на местата, които посещават, могат да станат обект на престъпление. Бяха обсъдили и тренирали различни тактики за напечени ситуации, като много от тях включваха това, противникът да бъде накаран да подцени Реми.
Тя бе слаба, красива жена. Но беше и умна. Сега чакаше подходящ момент за да приложи това, което бе научила по време на атлетическите състезания - как да противопоставя рефлексите, баланса, скоростта и гъвкавостта си на противник, който не е наясно с нейните предимства и който си въобразява, че държи всичко под контрол.
Сам започна да копае. Той бе десняк и забиваше лопатата с десния си крак, а пръстта хвърляше наляво, близо до кандидат убийците. Не гледаше директно към тях или към Реми, но бе забелязал, че тя вече си е избрала подходящ камък. Камъкът беше в краката ѝ и тя вече го бе разместила, докато седеше и се правеше на съкрушена.
На Сам му се стори, че чува шум от хеликоптер. „Не -      помисли си - този път не е само един.” Звукът бе по-дълбок и гърлен, не приличаше на този, който издаваха хеликоптерите на Сара Алърсби.
Руис погледна нагоре, но короните на дърветата затуляха небето. Каза:
-      Този шум може да заглуши изстрелите.
Сам и Реми веднага осъзнаха, че е прав. Ръсел ги стрелна с очи, докато обмисляше предложението на Руис.
Сам замахна с лопатата по същия начин, както предните петдесет пъти, само че по-бързо и по- на високо. Към възпаленото лице на Ръсел полетяха няколко килограма песъчлива пръст. После Сам изскочи от плитката дупка и замахна с лопатата към краката на Руис.
Ръсел вдигна ръце, за да се предпази от летящата към него пръст - нямаше как да посегне към пистолета си, който бе в кобура на колана. Реми метна камъка по него и скочи на крака.
Камъкът уцели Ръсел в слепоочието и го извали от равновесие. Реми се хвърли напред и, докато Ръсел се свличаше, измъкна пистолета от кобура му.
Междувременно Сам заби острието на лопатата си в десния крак на Руис. Руис се опита да отскочи, но загуби равновесие и падна на земята. Руис се опита да извади пистолета си, който бе затъкнат под колана, но Сам перна ръката му с лопатата, опря коляно в гърдите му, измъкна пистолета и, отстъпвайки назад, се прицели.
Перките на вертолетите бумтяха все по-оглушително, а Сам и Реми стояха над ранените си противници.
-      Обезвредихме ги, но какво ще ги правим? - попита Реми.
-      Дръж това! - Сам ѝ подаде пистолета си и тя вече бе с по едни пистолет във всяка ръка. Сам коленичи, събу двамата мъже, измъкна дългите кожени връзки на ботушите им и върза ръцете и краката им. Изправи се.
-      Нищо повече не можем да направим за момента. Трябва да се върнем в града на маите. Ще сме от помощ на претърсващите, защото само ние сме виждали сборника.
Сам закрачи по пътеката, носейки двата чифта ботуши. Реми хвърли едно око на обезоръжените мъже, после изприпка след съпруга си.


22.




Изоставения гpaд



Сам и Реми се приближиха до гористия край на площада и спряха за момент за бърза прегръдка. Реми каза:
-      Напомняй ми никога да не се избелвам с химикали.
-      Съмнявам се, че ще забравиш, но според мен това неговото беше много лош вариант - отвърна Сам.
-      Да. Учудвам се на какво са способни да се подложат някои мъже за малко повече красота.
Сам се изкиска. Два големи военни хеликоптера „Чинук” СН 47 бяха кацнали в двата края на откритото пространство. Войници в бойни униформи бяха заели позиции в различни части на руините, като една групичка охраняваше тентата, където Сара Алърсби и хората ѝ разговаряха с командир Руеда
Сара Алърсби се втрещи, когато видя, че Сам и Реми пристигаг. Беше разчорлена, потна и мръсна.
- Здрасти, Сара - каза Реми.
- Как смеете да идвате пак тук? - Сара Алърсби се извърна към Руеда. - Преди малко изпратих неколцина човека да изведат тези натрапници от това уязвимо място.
Сам обясни:
- Иска да каже, че даде разрешение на двама от бандитите си  да ни убият в джунглата.
- Това е абсурдно! Аз? Пълна смехория! - За по-достоверно Сара дори се насили да се засмее.
Командир Руеда каза:
- Моля, спестете тези разговори за после, когато отидем в щаба. - Той се обърна към един лейтенант: - Ти и твоите хора претърсете всичко - палатките, хеликоптерите, торбите, сандъците.
- Нямате право - запротестира Сара Алърсби.
- Ще имате шанс да оспорите методите ни в съда.
-      Ще запомня думите ви - отвърна студено тя.
Сам каза:
- Командире, оставихме двамата мъже, които се опитаха да ни убият, завързани в джунглата. Трябва някой да ги доведе.
-      Разбира се. - Руеда отново се извърна към лейтенанта. - Трима човека да отидат с Фарго и да задържат заподозрените.
Реми понечи да тръгне към джунглата, но Сам я задържа.
- Ти си заслужи почивка. - Загледа се в мъжете, които претърсваха лагера на Сара Алърсби.
Реми кимна и Сам я целуна по бузата.
- Хубава работа свърши там. Ще се видим след малко.
Сам прекоси площада в компанията на трима войници. Направи му впечатление, че хората на Руеда са строили гардовете на едно сенчесто място близо до пирамидата. Пушките на задържаните бяха струпани на купчина на трийсетина метра встрани.
Cам поведе войниците по пътеката. Леко се изненада колко далеч ги бяха отвели Ръсел и Руис. При първата „екскурзия” той се бе старал да върви възможно най-бавно, защото чакаше да дойде федералната полиция. На връщане двамата с Реми бяха преодолели разстоянието бегом. Този път преходът от една миля му се стори цяла вечност. Най-накрая стигнаха до малката долчинка.
Ръсел и Руис ги нямаше. Войниците се вторачиха в Сам, който посочи с пръст.
-      Ето тук ги оставихме, завързани. Явно не съм се справил добре с връзването.
Сержантът попита:
- Сигурен ли си, че това е мястото?
-      Ето гроба, който те ме накараха да изкопая.
Един от войниците приклекна.
-      Открих нещо - каза той. - Единият се е изтърколил до другия. - Вдигна една кожена връв от земята и я огледа внимателно. - Прегризал е връвта, с която е бил вързан приятеля му.
-      Трябваше да се сетя за това и да ги завържа за дървета - промърмори Сам. - Дали да не се опитаме да ги проследим?
Войникът, който имаше следотърсачески умения, огледа наоколо, опипвайки от време на време шумата. Вторачи се в джунглата, върна се, отиде на друго място, после пак се върна.
-      Не открих никакви следи. Не знам накъде са тръгнали.
-      Те са по чорапи - обясни Сам. - Взехме им ботушите, така че следи от ботуши няма да има.
Сержантът сви рамене.
-      Няма да стигнат далеч така. Или ще се върнат в лагера, или ще умрат в джунглата.
Сам заби поглед в земята, не искаше да се отказва. Тримата войници тръгнаха по пътеката и Сам понечи да ги последва. Спря, мина през храстите около полянката, но не откри нищо. Накрая въздъхна тежко и тръгна след войниците.
Когато Сам и придружителите му се върнаха на площада, вратите на военните хеликоптери бяха отворени. Войници товареха двете цивилни машини с видеотехника, палатки и провизии. Снимачният екип, асистентите на Сара Алърсби и надзирателите на разкопките се качиха.
Окованата в белезници Сара Алърсби бе съпроводена от командир Руеда до един от двата големи военни хеликоптера.
Реми се изправи на крака и изтича да посрещне Сам.
-      Къде са те?
-      Единият се е изтърколил до другия и е прегризал връзките. Измъкнаха се.
-      Обзалагам се, че е бил Руис. Той има хубави зъби. - Сержантът каза, че без обувки са обречени. От друга страна много хора в тези части на света нямат обувки. Какво става тук?
-      Руеда каза, че Сара Алърсби е имала копия от четирите страници на сборника, съставящи картата. Били са в куфарчето ѝ и градът е бил маркиран. Намерени са въздушни фотографии на четирите обекта, които ние открихме, както и такива на други обекти. От сборника няма и следа, но тя очевидно е била в досег с него.
- И в крайна сметка я арестуваха?
Реми кимна.
- Ще и бъдат повдигнати обвинения за притежание на откраднато имущество и разрушаване на археологически обект. Мисля, че Руеда планира някаква публична изява, чиято цел е да стресне иманярите и археолозите – ментета.
- Ако ще пътуваме до цивилизацията, по-добре да си вземем раниците - вметна Сам.
- Свърших тази работа, докато те нямаше - прошепна тя. - Също така взех пистолетите, които оставихме в гората. Разглобих ги и сложих частите в раниците. Всичко вече е на борда.
- Добре разсъждаваш. Благодаря. - Сам се огледа, докато войниците се качваха на хеликоптерите. Шестима от тях си бяха направили лагер край пирамидата, очевидно задачата им бе да охраняват обекта. - Хайде да си намерим места, за да не останем на сухо.
Реми се качи, Сам я последва. Край стените имаше седалки от найлонова мрежа. Настаниха се и си сложиха коланите. Минута по-късно двигателят зарева и големият хеликоптер се издигна към небето.

***

Джери Руис впери очи в небето. Хеликоптерите излитаха - един, втори, трети, четвърти. Прецени, че се отправят на юг, към Гватемала Сити.
-      Вече можем да се върнем при пирамидата - каза Ръсел. - Военните се разкараха.
- Добре. Да тръгваме - каза Руис. - Отваряй си очите, ботушите ни може да са някъде наблизо.
Рьсел направи няколко крачки, стъпи върху остър камък, заподскача на един крак, след което падна върху някакъв чепат клон.
-      Ох, ох! - проплака той, после седна на пътеката и се вгледа в табаните си. Изправи се и закуцука предпазливо напред. Възпаленото му лице изглеждаше дори по-зле отпреди. Част от песъчливата пръст, която Сам Фарго бе метнал, бе полепнала по намазаната с вазелин кожа. След връзването лицето на Ръсел бе поело още мръсотия, трева и парченца от клонки.
Руис мъдро си замълча. Нямаше смисъл да напомня на Ръсел, че лицето му на нищо не прилича, че пътеката е осеяна с остри камъни и че ниските храсти от двете страни имат тръни. За последните десетина минути Ръсел бе изпсувал поне шест-седем пъти.
Руис съшо имаше проблеми. Лопатата бе причинила повърхностен разрез и голяма подутина точно над коляното, дясната ръка го болеше, а и дишането му бе затруднено заради контузия на ребрата. Въпреки това бе успял да се изтърколи до Ръсел и да прегризе връзките. Не му бе лесно, но знаеше, че на всяка цена трябва да се освободят, иначе ще бъдат завлечени в затвора в Гватемала Сити и обвинени в опит за убийство. От друга страна ако войниците не ги откриеха, лесно можеха да опънат петалата в тази пустош.
Руис бе израсъл в едно отдалечено от цивилизацията село в Мексико. Той знаеше, че двама кървящи, безпомощни мъже, едва ли ще останат незабелязани за ягуарите, скитащи из джунглата нощем. Знаеше и че най-големите опасности не винаги изглеждат най-големи. Ухапванията от насекоми можеха да причинят малария, тропическа треска или болест „Чагъс”. Така че той бе направил всичко необходимо да се освободят. Те бяха лежали неподвижно в джунглата, покрити от паднали листа, докато войниците не се разкараха. Може би всичко щеше да се нареди. Но той се тревожеше за Ръсел, който се бе смахнал леко, след като го боядисаха в синьо. Той постоянно се гневеше, измъчван от болката в лицето и от факта, че е прецакан.
Руис се тревожеше. Лошата преценка бе слабост. Грешките, които човек можеше да пренебрегне в града, често водеха до фатален край в джунглата. Куцукайки, Руис излезе от пътеката и си избра две фиданки, растящи до едно паднало дърво. Счупи ги и направи от тях бастуни.
-      Ето! Това ще ти помогне.
Подпирайки се на бастуните, те се придвижваха безмълвно напред. Вече се чувстваха по-стабилии, а и по-лесно избягваха острите камъни. Отне им около час да стигнат до древния град. Тогава забелязаха, че там са останали шестима войници, които се мотаеха край стълбите на голямата пирамида. Войниците си бяха наклали малък огън и бяха издигнали три двойни палатки.
Ръсел пристъпи към откритото пространство, но Руис го задържа.
-      Чакай! - каза Руис. - Това са войници.
-      Виждам.
-      Ами ако са ги оставили тук, за да ни изчакат? - попита Руис.
Ръсел спря и се замисли, но като че ли не успя да стигне до решение.
Руис продължи:
-      Фарго сигурно са казали на всички, че сме се опитали да ги убием.
Ръсел изръмжа:
-      Това няма значение. В радиус от сто мили няма населено място. Ние нямаме обувки, вода и храна. Те имат.
-      Имат и оръжия, автомати - каза Руис.
-      Ще ги изчакаме да заспят и ще им прережем гърлата.
-      Те са шестима, по двама във всяка палатка. Дори да започнем да убиваме палатка по палатка, все някой ше успее да вдигне тревога. А и остават хората от третата палатка. Да не говорим, че нямаме ножове.
-      Няма как да се измъкнем оттук боси - каза Ръсел. - Насред нищото сме.
-      Чакай! - възкликна Руис. - Виж там! Оставили са тентата. Можем да омотаем краката си с брезент и да избягаме.
Ръсел се блещеше като ранено животно, но когато разбра какво има предвид Руис, като че ли се поуспокои.
- Добре. Да опитаме. Аз също не искам да се бия с тях.
Руис въздъхна с облекчение.
- Ще отида да взема брезента. - Без да чака отговор, той се изправи на крака и тръгна. Неравната земя мъчеше краката му, но той успя да стигне. Погледна към пирамидата, за да се убеди, че войниците не са го забелязали. После, с помощта на заострения край на една от алуминиевите подпори, отряза голямо парче брезент.
Когато се върна при Ръсел, отрязаха четири къса и с остатъците от връзките ги привързаха към краката си. Погледнаха следобедните сенки, които хвърляха сградите, за да се ориентират за посоките, после взеха импровизираните си бастуни и закуцукаха на юг през джунглата.
- Следващия път няма да се правя на много изискан - обяви Ръсел. - Никакво копаене на гробове, никакво извеждане на отдалечено място. Видя ли ги, откривам огън. Ако има свидетели, и тях застрелвам.
Докато се влачеха по обраслите с растителност пътеки, Руис бе принуден да слуша оплакванията на колегата си. Всеки път щом си отвореше устата, Ръсел се кълнеше, че ще убие Сам и Реми Фарго по бавен и мъчителен начин. Руис не обелваше и дума. Може би ако говореше, болката в краката, ребрата и ръката щеше да отслабне. От дpyгa страна обаче болката отклоняваше вниманието му от оплакванията на Ръсел, и това засега му стигаше. По- късно, ако двамата с Ръсел успееха да се измъкнат от този зелен затвор, и ако все още можеше да използва крайниците си, с удоволствие би обсъждал убийството.


23.


Гватемала Сити

Делото бе гледано няколко дена по-късно в сградата на Централния съд в Гватемала Сити. Сам и Реми бяха придружени от Ейми Коста от посолството. Когато се настаниха на местата си, Коста смутолеви:
- Ох, това не ми харесва.
- Какво има? - попита Реми.
- Все още не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че нещата едва ли ще вървят според очакванията ни. Погледнетe редицата от мъже, седящи зад ответника.
Реми вдигна пудриерата си, уж за да провери дали всичко с грима ѝ е наред, и с помощта на огледалцето разгледа мъжете. Бяха шестима, носеха скъпи костюми, шити по поръчка. Почти половината от гнатемалците са чистокръвни индианци, а повечето от останалите са метиси. Но тези хора имаха вид на испанци - не бяха по-различни от жителите на Валядолид, с които Сам и Реми се бяха срещали по време на проучването на документите на Лас Касас.
-      Кои са тези?
-  Министъра ма вътрешните работи, главния съдия, двама важни търговци, двама старши политически съветници на президента.
-      Какво означава това?
- Като при сватба е. Едните са от страната на булката, другите от страната на жениха. Тези мъже подкрепят ответника.
- Изненадана ли си?
- Да, а не би трябвало. През 2008 г. бе създадена Комисия срещу безнаказаността. Целта ѝ бе да изчисти съдебната система и да отърве страната от нелегалните военни формирования - като тези, с които се сблъскахте в Алта Верапас. Поне трима от тези мъже са членове на комисията. Предполагам обаче, че не са против безнаказаността, когато са замесени техни приятели.
Малко по-късно страничната врата на залата се отвори и се появи Сара Алърсби, ескортирана от двама полицаи. Зад нея вървяха адвокатите ѝ. Реми смушка Сам.
-      Изглеждат ли ти познати ?
Сам прошепна на Ейми:
-      Онези тримата отпред дойдоха в къщата ни, за да ни направят оферта за сборника. Мексиканецът, американецът и гватемалецът бяха придружени от други трима адвокати.
-      Другите трима са съдружници в уважавана местна юридическа фирма - обясни Ейми.
Сара Алърсби и адвокатите ѝ останаха прави. Малко по-късно съдебният пристав обяви началото на заседанието. Съдията влезе и отиде на мястото си, после удари няколко пъти с чукчето по масата. Всички седнаха. Точно когато робата на съдията докосна стола, адвокатите и прокурорите изприпкаха напред. В продължение на няколко минути обсъждаха нещо със съдията. Сам прошепна:
-      Струва ми се, че не спорят.
-      На мен също - отвърна тихичко Ейми. - Май бе постигнато споразумение.
-      Как е възможно? - попита Сам.
-      Щом е така, какво правят тези важни клечки тук? - попита Реми.
-      Предполагам, че изразяват подкрепа си към печелившата страна, така че дори и да е сляпо, правосъдието да не прояви глупостта да създаде проблеми.
Съдията махна нетърпеливо на адвокатите, които се разбягаха като пилци и бързо насядаха по местата си.
- Съдът получи предложение за споразумение от страна на госпожица Сара Алърсби. Въпросното предложение е подкрепено от народа на Гватемала.
-      Защо прокуратурата е клекнала? - запита Сам. Неколцина от седящите наблизо хора го изгледаха неодобрително.
Съдията прегледа бележките си и продължи да говори. Ейми преведе:
-      Обвинението в притежание на сборник на маите се отхвърля поради липса на доказателства. Не бе открита подобна книга. Обвиненията в насилие спрямо хора се отхвърлят. Двамата заподозрени не бяха открити.
-      Това е абсурдно! - възкликна Сам. - Полицията не съумя ли да представи доказателства? - Чу се ропот. Неколцина се извърнаха към него и му хвърлиха остри погледи.
Съдията заудря с чукчето си и изгледа строго Сам. Ейми Коста прошепна:
-      Той се чуди дали да не опразни съдебната зала. Моля те, кротувай, иначе ще изхвърли всички ни и ще се наложи да чакаме седмици за преписите.
Съдията остави настрана листа, който четеше, и взе друг. Отново зачете на испански.
- Нищо не разбрах - измърмори Сам. - Какво казва?
- Госпожица Алърсби твърди, че е единственият и неоспорим откривател на изоставения град. Моли да получи земята под аренда за срок от деветдесет и девет години срещу сума, която да се използва за защита на дивата природа в района на Алта Верапас.
-      Невероятно!
Ейми Коста прошепна:
-      Той описва уговореното споразумение. Но това не означава, че ще го приеме. Колкото и да протестираш, нищо няма да се промени.
Сам седеше неподвижно и мълчеше.
Ейми прошепна:
-      А сега за командир Руеда. Тя настоява той да бъде преместен на друга работа, за да не може да прилага репресивни мерки спрямо нея.
Сзм трепна и се вторачи във върховете на обувките си, но си замълча.
Ейми се заслуша в говорещия на висок глас съдия. Преведе:
-      Одобрявам клаузите в споразумението и обявявам това дело за приключено. - Той удари с чукчето си.
Ейми Коста се изправи и измърмори:
- Хайде!
Сам каза:
- Какво? Свърши ли? Няма да можем да свидетелстваме и да предоставим доказателства? - Той се изправи.
Половината от присъстващите в залата се вторачиха в него. Сара Алърсби също го погледна. Едва доловима усмивка на задоволство трепна на устните ѝ, после тя отново се загледа напред.
-      He - отвърна Ейми Коста. - Всичко бе уговорено предварително. Такава е практиката.
-      Този път става въпрос за измама. Богаташката не просто спечели, та те дори не ѝ повдигнаха обвинения!
На Сам не му бе нужен превод, когато съдията посочи с чукчето си и заповяда:
- Изведете този човек от залата!
Той стана и излезе на пътеката между скамейките.
-      Не си правете труда. Аз сам ще си изляза.
Бе твърде късно, заповедта вече бе издадена. Двама едри полицаи го сграбчиха. Единият изви ръката му зад гърба, а другият приклещи врата му в здрава хватка. Избутаха го надолу по пътеката, отвориха двойната врата на залата с главата му и го поведоха по коридора. После със свободните си ръце отвориха входната врата и го изтласкаха към стълбите.
Когато се озова извън импозантната зала, сред шума от трафика и бърборенето на хората, Сам изпита облекчение. Вече се бе настроил, че ще прекара нощта в гватемалски затвор. Зачака. Реми и Ейми се появиха секунда по-късно.
Докато слизаха по стълбите, Реми каза:
-      Знам, че ти е приятел. Съжалявам, че му докарахме неприятности. Доказателствата срещу Сара Алърсби наистина бяха убедителни. Не можеш да заснемеш нещо, което не е при теб.
-      Не се тревожи - отвърна Ейми. - Командир Руеда знаеше какво прави. He го мисли, голямо момче е. Той също има съюзници и след седмица, когато нещата поутихнат, ще се върне на работа. Ето така от корумпирано блато се става модерна нация. На страната е нужна подкрепата на хора като командир Руеда и вас двамата. - Изгледа остро Сам и Реми. - Не изпускайте Сара! - Тя се обърна и закрачи към американското посолство, оставяйки Сам и Реми да стърчат пред съдебната зала.
- Хайде, да тръгваме - настоя Реми. - Не искам да съм тук, когато Сара Алърсби излезе. Или желаеш да видиш злорадата ѝ усмивка?
Реми и Сам се отправиха към хотела.
-      Какво ще правим сега? - попита тя.
Сам сви рамене.
-      Не можем да я оставим да си развява байрака, нали?
-      Не можем, но какво ще правим?
-      Ще използваме копието на Лас Касас, за да разберем какъв ще е следващият ѝ ход. Ще я изпреварим. - Той се усмихна. - После пак, и пак, и пак.


24.







Алта Верапас, Гватемала



Сам и Реми седяха на пасажерската седалка на хеликоптера „Бел 206 В3” с включени слушалки, за да не чуват шума, а Тим Кармайкъл - президентът и главен пилoт на превозваческата фирма „Корморан I” – плъзггаще мащината над безкрайната шир от гъсти гори. Кармайкъл заговори по радиото с австралийски акцент:
-      След няколко минути ше сме на следващите координати от списъка ви.
-      Чудесно - каза Сам- - Прекарваме един ден на всяко място. В края на деня се качваме на хеликоптера и се махаме от джунглата за през ношта. На следвашия ден отлитаме до ново място.
-      Перфектна работа за превозвач - каза Кармайкъл. - Кацаме, дремваме, излитаме.
-      Всички места са доста отдалечени - обясни Рими. - И се намират в гористи високопланински райони.
Кармайкъл се усмихна.
- Няма проблеми. В този бизнес сме от шейсетте години на миналия век и не сме загубили никого тази седмица.
- Мен това ме устройва - каза Сам. - Ето въздушната снимка. - Той подаде на Кармайкъл уголемена фотография с отбелязани отдолу координати.
Кармайкъл я погледна, вкара координатите в джипиеса си и я върна.
- След по-малко от пет минути сме там.
Загледаха се през прозорците. В далечината имаше синкави планини, небето бе лазурно, а облаците - безобидно бели и пухкави. По-рано бяха забелязали няколко пътя и малки градчета, но от доста време нямаше и следа от човешка дейност. Кармайкъл погледна джипиеса.
-      Ето там. - Реми посочи един сивкав камък, който се извисяваше над върховете на дърветата. - Точно там е.
Кармайкъл наклони машината и започна да обикаля около мястото.
-      Наистина има нещо с цвят на варовик - каза той. - Стърчи над дърветата.
-      Това е обектът - обяви Сам. - Да потърсим място, удобно за кацане.
Кармайкъл направи широк кръг, отдалечавайки се от руините. Няколко минути по-късно каза:
- Не виждам поляни.
-      Да, няма - отвърна Реми. - Само гори навсякъде.
Кармайкъл се отдалечи доста преди да успее да намери подходящо за кацане място - участък от джунглата, унищожен от пожар. Кармайкъл каза:
- Най-накрая. Това ще свърши работа.
- Там като че ли е имало пожар - каза Сам. - Всичко е овъглено.
- Да - потвърди Кармайкъл. - При последния порой явно е паднала мълния. Руините са далеч, опасявам се, че ще се наложи доста да походите.
-      Хрумна ми идея - каза Реми. - Онова спасително оборудване работи ли? - Тя посочи страннчната врата и монтираната до нея електрическа лебедка.
-      Със сигурност - каза Кармайкъл.
-      Можеш ли да направляваш лебедката, докато си зад шурвала?
- Тук има още елин комплект уреди за управление. Мога да ви закача и да ви спусна долу, ако наистина това искате. Но ви предупреждавам, страшничко е.
Реми отвърна:
-      Знам, но нямаме нищо против.
Кармайкъл зачака реакцията на Сам. Сам каза:
-      Ние сами ще се закачим. Ще успееш ли да ни спуснеш върху горната част на онази сива скала? Всъщност това вероятно е покрив на сграда.
- Днес вятърът не е силен. Бих опитал.
-      Реми, нека аз да съм пръв - каза Сам.
-  Не. Помогни ми да се овържа.
Сам и Реми откопчаха коланите си и отидоха в задната част на вертолета. Сам приготви Реми за спускането.
-      Добре, Тим. Да видим къде ще я спуснем.
Вертолетът се сниши и увисна над сивата скала, стърчаща над върховете на дърветата.
-      Готови ли сте? - попита Кармайкъл.
Сам отвори страничната врата. Реми седна на ръба и провеси крака във въздуха. Махна с ръка на Сам и се плъзна навън. Вързаната ѝ на опашка коса се мяташе диво, блъскана от вихрите, които създаваха перките.
-      Сега! - каза Сам. Лебедката заработи и Реми започна да се спуска надолу под погледа на Сам. - По-ниско, по-ниско, по-ниско. Дръж така, Тим. - Реми стигна до каменната повърхност, след което откачи спасителните въжета. - Добре, тя се откачи. Сега вдигай.
Когато празните ремъци се появиха, Сам се овърза и взе двете раници. Седна на пода и каза:
- Добре, Тим, ела да ни вземеш към пет.
- Така да бъде.
Сам се спусна надолу. С приближаването върхът на пирамидата постепенно се уголеми. Горе имаше малък храм и той трябваше да се оттласне с крака от него, зa да не се удари, после стигна равното и въжето се отпусна. Освободи се от ремъците и махна на Тим.
Тим издигна хеликоптера и, навивайки лебедката, се отправи на запад към овъглената поляна. Сам и Реми започнаха да ровят в раниците си. Реми каза:
- Доста тихо стана изведнъж, а?
Той я взе в прегръдките си и я целуна.
-      Хубаво е, че сме сами.
-      Така е, но ако не побързаме да заснемем това място, ще се наложи утре пак да идваме.
- Да действаме тогава. - Отвориха раниците си, извадеха пистолетите и ги мушнаха под коланите си. Приготвиха дигиталните си фотоапарати.
Работеха методично, правейки снимки от всяка страна на пирамидата, така че от четири посоки да хванат околния градски комплекс, който приличаше на съвкупност от стръмни хълмове, покрити с дървета. Влязоха в храма отгоре, който бе с размерите на къща, и заснеха пода, стените и тавана. Храмът се състоеше от две помещения, чиито фрески бяха в доста добро състояние. Виждаше се процесия от хора, които носеха купи и чинии към една зловеща на вид фигура, вероятно бог.
Бавно се спуснаха към основата на пирамидата, като заснеха стълбите и близките сгради. Често се хващаха един-друг в кадър, за да се види мащабът, а и за да имат доказателства, че са били тук.
Когато стигнаха долу, се отдалечиха на четвърт миля от пирамидата н направиха снимки на околността от всички посоки. Късно следобяд се върнаха при пирамидата и поспряха край източиата ѝ страна. Сам извади от раницата си едно трийсетсантиметрово парче PVC тръба, затапено и запечатано в двата края. Вътре имаше навити на руло обяви на английски и испански. В тях пишеше, че Сам и Реми Фарго са били на тези джипиес координати и са изследвали и картографирали град на маите. Имаше също така и телефонни номера, имейл адреси и улични адреси за връзка с Дружеството за американска археология, Световния археологически конгрес и Дружеството за историческа археология - всички тези организация, както и гватемалското правителство, бяха уведомени за откритието. Сам изкопа дупка и зарови тръбата пред източните стълби, после маркира мястото с червено пластмасово флагче, като тези, с които газовите компании маркират тръбите.
-      Стига толкова - каза Реми. - Заприличахме на онези старовремски изследователи, които са забивали флагчета в чужд имот и са заявявали, че е техен.
-      Трябва да свикнем с идеята, че само регистрираме откритията, за да могат правилните хора да направят проучвания и да разберат повече - каза той. - На мен това ми стига.
-      Това ни е петият град. Четири големи града за десет дена.
-      Ние сме най-великите туристи в света.
Реми погледна часовника си.
-      Минава четири. Хайде да се качим в нашето гнезденце и да се свържем със Селма, за да ѝ изпратим снимките.
Закатериха се по величествената постройка, която бе обрасла с не по-малко величествени дървета. На върха Реми включи сателитния си телефон, свърза го с камерата си и изпрати папките със снимки на компютъра на Селма в Сан Диего. Още при първия обект се бяха разбрали Селма до архивира всички данни, а после да ги препраща към Дейвид Кейн в университета. Той от своя страна уведомяваше международните организации, че е открит неизвестен досега град на маите, като са направени снимки и груби карти.
Реми изпрати своите снимки, след което се зае да изпрати и тези на Сам. Погледна отново часовника си и каза:
-  Почти пет е. Тим нали каза, че ще дойде в пет?
-      Да. - Сам извади телефона си и се обади на Тим Кармайкъл. Цяла минута слуша сигнала „свободно”, после затвори. - Не отговаря.
-      Вероятно лети и не може да чуе звъненето, защото е със слушалки.
Изчакаха десетина минути, но не чуха шум от хеликоптер.
-      Нищо - каза Реми.
Сам пробва отново, но Тим не вдигна. Обади се в офиса на фирмата „Корморан I” в Белиз, като включи на спикърфон, за да може и Реми да чува.
- „Корморан”, Арт Боуен.
-  Господин Боуен, не сме се срещали с вас. Обажда се Сам Фарго. Тим Кармайкъл ни закара на едно място във високопланинската част на Гватемала. Трябваше да дойде да ни вземе в пет, но не дойде. Не вдига телефона си. Ще можете ли да се свържете с него по радиото и да проверите дали е добре?
-      Ще опитам - каза Боуен. - Изчакайте.
Боуен отиде някъде. Времето си минаваше, а Сам и Реми чуваха само приглушени гласове. Боуен или говореше с някого в офиса или се бе свързал с колегата си по радиото. Няколко минути по-късно той се включи и каза:
-      Не отговаря и по радиото. Ще изпратим друг хеликоптер. за да проверим какво е станало. Бихте ли ми дали точното си местоположение?
-      Изчакайте. - Сам подаде телефона на Реми, която вече вадеше бележките от ранината си. Тя продиктува координатите на Боуен, после ги повтори. Даде му номера на телефона си, както и този на телефона на Сам.
- Тим трябваше да ни чака на пет мили на запад от сегашното ни местоположение, на една поляна, образувала се в резултат на пожар.
-      Дали ще можем да ви видим от въздуха?
-      Стоим на върха на една пирамида на маите. Тим ни спусна с лебедката, и трябваше да ни вземе по същия начин.
-      Лично ще дойда да ви взема. Но в момента тук няма хеликоптер, разполагащ с подобна техника. Има ли наблизо място, удобно за кацане?
-      Ще трябва да отидем пеш до поляната, където кацна Тим. Всичко наоколо е покрито с гори.
-      Щом това е единствената възможност, добре. Но бъдете внимателни. Не си мислете, че всеки, койго срещнете там, е свестен. В тези пущинаци гъмжи от престъпници, а армията и полицията не могат да направят нищо по въпроса. Взимам двама човека с мен, ще бъдем въоръжени.
-      Благодаря за предупреждението. Ще се постараем да не влизаме в контакт с никого. Веднага тръгваме към поляната.
-      Вероятно ще стигнем там по едно и също време. Довиждане.
Сам и Реми се спуснаха по склона на пирамидата и се отправиха на запад.
Реми каза:
-      Може да е закачил някой клон и да се е разбил. Дано да не е станало така.
- Дано. Не видях дим oт пирамидата, но не е задължително дa има дим. Всичко може да е станало.
- Мразя да се тревожа, когато съм твърде далеч, за да знам дали има основания да се тревожа.
- Аз също не обичам да се спичам, но е хубаво човек да носи комплект за първа помощ и зареден пистолет.
Когато слязоха от пирамидата, Сам и Реми ускориха крачка. Подтичваха, ако теренът позволяваше, но често пъти гьстата растителност ги забавяше. Ориентираха се по отблясъците на следобедното слънце, чиито лъчи не успяваха да пробият балдахина от листа. Стигнаха до извода, че се движат с три мили в час, така че половин час след като напуснаха пирамидата, засякоха джипиес координатите си.
Седнаха да си починат на една оголена скала, пиха вода и провериха дали се движат в правилната посока. Бяха на средата на пътя, затова решиха след четвърт час пак да сверят координатите.
Тичаха известно време, като продължиха да се ориентират по отблясъците на слънцето. Първоначално се бяха концентрирали върху бързината на придвижване, но постепенно започнаха да обръщат по-голямо внимание на бсзшумността. Знаеха, че Кармайкъл не е от хората, които имат навика да закъсняват, и че като професионалист не би тръгнал с неизправна машина или незареден до горе резервоар. Освен със сателитен телефон, той разполагаше и с радио. Чак когато стигнеха до поляната, щяха да разберат какво се е случило, но не вярваха, че става вьпрос за дребен проблем. Молеха се наум Тим да е жив.
Вече бяха съвсем близо до мястото, където бе кацнал Тим Кармайкъл. Не се чуваше шум от хеликоптер, което означаваше, че Арт Боуен все още бе далеч. Тишината бе някак гъста и зловеща.
Сам и Реми бяха допрели глави, за да могат да общуват възможио най-безшумно. Постигнаха съгласие по плана за приближаване, пиха вода и тръгнаха.
Вървейки приведени, те се приближиха до изгорялата земя. Надникнаха през гъстите шубраци, които бяха пощадени от огъня, и видяха вертолета на Кармайкъл. Беше кацнал на равно място, далеч от дърветата, представляващи опасност за перките му. Всичко изглеждаше нормално, по корпуса нямаше дупки от куршуми. Но Тим не бе там.
Сам и Реми започнаха бавно да обикалят поляната. Като изминаха стотина метра, спряха и се заслушаха. Чуха говор. В първия момент си помислиха, че това е радиото на хеликоптера. Обаче се говореше на испански, и звуците идваха откъм гърбовете им.
Сам и Реми се извърнаха с лице към звуците. В момента се намираха между хеликоптера и група непознати. Забелязаха пътека, наскоро проправена през храсталаците. По прегънатите и пречупени стъбла все още имаше зелени листа.
Реми даде знак на Сам, че ще заобиколи мъжете отдясно. Сам кимна и се придвижи наляво, за да могат да се позиционират от двете страни на групата. Спазваха благоприлична дистанция, защото се опасяваха, че някой може да ги чуе или види.
Сам описа деветдесетградусова дъга около звуците, после спря и зачака. Знаеше, че Реми вече е на позиция. Нейното гъвкаво тяло бе по-добре пригодено за преодоляване на гъста растителност. Той знаеше и че има предимство и близкия бой, докато Реми, шампионката по стрелба, бе най-опасна oт средно разстояние. Измъкна пистолета си и запълзя към гласовете. Стори му се, че са шестима и че са застанали близо един до друг, в кръг. Може би бяха насядали около огън... не, не бе усетил мирис на изгоряло. Все пак бяха в кръг. Какво ли правеха тук?
И тогава ги видя. Всъщност бяха петима. Млади, брадати мъже, облечени в дънки, долнища на стари военни униформи и тениски. Пред себе си бяха опънали кафеникаво найлоново платнище. На платнището лежаха принаддежностите на Тим Кармайкъл - сателитния му телефон, трите му чифта слушалки, картите от хеликоптера, портфейл, ключове, слънчеви очила, джобно ножче.
Бяха въоръжени с белгийски пушки FN FAL 7.62 мм. Сам се приближи още, чудейки се какво е станало с Тим Кармайкъл, и тогава го видя. Тим бе на няколко метра встрани, до едни храсталаци.
Стоеше изправен, краката и ръцете му бяха вързани.
На врата му имаше примка. Въжето бе преметнато над елин дебел клон и завързано здраво за дънера. Дори и да се умореше, Тим трябваше да остане на крака. Ако се отпуснеше, примката щеше да се стегне и да го задуши. Лявото му око бе насинено и подуто: по лицето му имаше драскотини, а по дрехите му - зелени петна от трева. Косата на темето му бе сплъстена от кръв, явно бе получил силен удар в главата.
Сам продължи да обикаля, правейки всичко възможно ла остане незабелязан. Когато се озова точно зад Кармайкъл, бавно запълзя през гъстата джунглова растителност. Криейки се зад дърветата и тялото на Кармайкъл, Сам извади ножа си, пресегна се и преряза въжетата, с които бяха овьрзани ръцете и краката му. Измъкна резервния си пистолет и, след като свали предпазителя му, го подаде на пилота. После изпълзя още по-напред и преряза въжето, водещо към примката. Втъкна края на въжето в частта, която бе омотана около дървото, за да не си личи, че има срязване.
Сам се запромушва назад през гъсталаците. Отне му време да избере местата, от които той, Реми и Тим можеха да подложат на кръстосан огън бандитите. Or време на време някой oт мъжете се обръщаше, за да се увери, че пленникът не прави опити да се измъкне. Но Тим си стоеше изправен, с ръце зад гърба и примка на шията.
Когато прецени, че той, Реми и Кармайкъл са разположени в кръг, на равни разстояния един от друг, Сам вдигна пистолета си и пристъпи напред, като се прикри зад дънера на едно дърво, показвайки само дясното си око и пистолета.
- Хей, вие! - извика на испански. - Оставете оръжията на земята и отстъпете назад!
Стреснати, мъжете извърнаха глави към Сам. Един от тях понечи да вдигне пушката си, но Сам го застреля. Мъжът се катурна назад.
Кармайкъл изкрещя:
-      Хвърлете оръжията!
Неколцина забелязаха, че той някак си се е освободил и е насочил пистолет към тях. Те не докоснаха оръжията си. Един обаче прецени, че тази ситуация е неприемлива и се извърна с пушка в ръце, канейки се да гръмне Кармайкъл, но Кармайкъл вече се бе скрил в храстите. Мъжът се прицели, но бе прострелян от Реми в ръката и изтърва пушката.
Другите мъже проявиха разум и положиха дланите си на вратовете. Сам се показа, знаейки, че Реми и Кармайкъл го прикриват. Държейки бандитите на мушка, той взе пушките им и ги струпа на купчина в единия край на полянката.
След като Сам обезоръжи противника, Тим Кармайкъл изникна иззад дърветата, стиснал в ръка резервния пистолет на спасителя си.
Сам попита:
-      Ранен ли си?
-  Съвсем леко. Все пак никой от тези клоуни не ме застреля.
-  Знаеш ли кои са?
-  Бърбореха като разпрани, но така и не казаха нищо важно. Предполагам, че просто са видели хеликоптера и са решили да отмъкнат нещо.
-  С хеликоптера наред ли е всичко?
-  Нищо му няма. Реших да подремна под едно дърво, събудиха ме с удар по главата.
В този момент чуха шум от приближаваш се хеликоптер. Бумтенето се засили, листата на дърветата затанцуваха и машината висна над полянката. През върховете на дърветата Сам и Реми забелязаха, че до страничната врата стои мъж с пушка М16 в ръце.
-  Добре ще е да му се покажеш, Тим - каза Сам.
Кармайкъл се приближи до своя хеликоптера и размаха ръце, а Сам и Реми продължиха да държат под око бандитите. Радиото на хеликоптера на Тим изпищя.
- Виждаме те. Тим. Добре ли си? - Гласът на Арт Боуен.
Тим дрънна микрофона към устата си.
- Да. Семейство Фарго са тук с мен. Държим в плен петима човека, двама от тях са ранени.
-  Стойте там. Идваме.
Хеликоптерът се приземи и от него изскочиха трима мъже, въоръжени с пушки М 16. Пилотът - мъж на средна възраст с едро телосложение също слезе, но не толкова чевръсто. И той бе въоръжен. Когато Арт Боуен и хората му качиха петимата бандити на хеликоптерите, Реми каза:
-  Предполагам, че Тим би желал да си вземе няколко дена отпуск.
Кармайкъл се настани на пилотската седалка и намести на носа си току-що спасените си слънчеви очила.
-  Да ти кажа право няма да е зле. Докато слушах какво си говорят онези петимата, разбрах, че единствената причина да ме оставят жив е че никой от тях не може да пилотира хеликоптер.


25.







      


Изгорелия участък в Алта Верапас,




      


три седмици по-късно



Сара Алърсби се отдалечи от хеликоптерите и навлезе в гъстата гватемалска гора. Храстите бяха превзели тази пътека преди хиляда години, така че нямаше да ѝ е лесно да демонстрира на гостите, че това е пътека на маите, макар да бе сигурна, че е права по този въпрос. Проправяше си път с мачете, като гледаше в краката си, търсейки доказателство.
Погледна назад през рамо. Следваха я петнайсет журналисти, всички те носещи сложна видеотехника, записвачки и сателитни телефони. Те бъбреха помежду си Бог знае за какво. Не обръщаха внимание на специалното място, на което тя ги бе завела. Сapa сведе глава, спря и се провикна:
-      Намираме се на нещо като индианска магистрала. Това е павирана пътна артерия. - Тя се отдръпна настрани, за да даде възможност на журналистите да заснемат плочите. Неколцина апатично защракаха към земята, която бе покрита c бели камъни, но повечето предпочитаха да снимат как Сара си проправя път през шубраците с мачете в ръка. „Това също не е лошо” помисли си тя.
Тя продължи напред, като хвърли един поглед към дългата редица въоръжени с белгийски пушки мъже, които бе довела в джунглата. Беше се изръсила здраво, но искаше да paзполага с военна сила, способна да държи всичко под контрол. След изчезването на петимата мъже, които Ръсел бе изпратил да подготвят площадката за кацане, тя бе решила да не оставя нищо на случайността. Знаеше, че руините са съвсем близо, така че крачеше упорито напред, посичайки изпречващата се на пътя ѝ растителност. Най-накрая храсталаците свършиха и тя се озова на големия площад.
-  Тук! - изкрещя тя. - Това е градът, изгубеният град, който аз намерих.
Тя пристъпи храбро напред. От двете ѝ страни на обширния площад се издигаха огромни пирамиди, като най-голямата пирамида бе точно до Сара. Репортерите нямаха представа каква е тази постройка, но Сара вече бе виждала прекрасните фрески в храма, намиращ се горе на върха. Архитектурата и изкуството подсказваха, че става въпрос за богата, сложно устроена цивилизация. Това място бе изоставено много отдавна, още преди норманите да завладеят Англия.
Със сигурност в гробниците на кралете имаше огромно количество безценни артефакти. Невероятно място. Тя вече бе открила няколко предмета, които засилиха неимоверно апетитите ѝ. Но не по-малко важно бе тези журналисти да видят как тя прави разкопки. Снимките и видеоматериалите, които щяха да бъдат показвани по телевизиите в Европа и Северна Америка, щяха да спомогнат за развитието ѝ. До момента всички я пренебрегваха, смятаха я за поредната богата наследница със страннн вкусове. Когато откритията ѝ излезеха наяве, тя щеше да се превърне във важна сила в света на археологията. Никой нямаше да знае, че откритията ѝ се дължат на сборника на маите и тя години наред щеше да „изстисква“ книгата, печелейки овации.
Беше облечена в стилен „изследователски" костюм - светлокафява риза с еполети и навити ръкави, ръчно изработени панталони със същия цвят и лъснати до блясък ботуши. Вървеше с героична крачка към голямата пирамида, към звяра, който бе на път да обуздае, когато зад нея внезапно се надигна вълна от бърборене. Тя погледна през рамо.
Журналистите бяха навлезли на трийсет метра навътре в площада. Всички като че ли бяха потресени от огромните размери и импозантността на сградите, които бяха доста буренясали, но не чак толкова, колкото сградите в другите изгубени градове, които Сара бе посещавала. Контурите им ясно се виждаха.
Нещо не бе наред. Те не се спускаха към нея, проправяйки си път с лакти, за да могат да я поздравят и да я обсипят с въпроси относно града. Бяха се струпали един до друг и или говореха по телефоните си или се взираха в екранчетата им. Неколцина разговаряха помежду си, сякащ обсъждаха някаква удивителна новина.
Фотографите стояха по-встрани, но незнайно защо не кимаха чудото на индианската култура, а шокираните или може би възмутени репортери, които възклицаваха, жестикулираха и задаваха въпроси.
Сара се загледа в един от журналистите. Това бе Джъстин Фрейкър от лондонския „Таймс” - съученик на брат ѝ Теди от Итън. Той бе дошъл, защото Теди му бе обещал нещо, вероятно покана за прием на Даунинг Стрийт 10 .
Тя таеше надежди, че Джъстин ще ѝ даде едно рамо у дома. Взираше се в него, защото той бе най-близкостоящият англоговорящ и можеше лесно да разчете думите му по движението на устните. Той като че ли казваше: „Това е лудост. Тя сигурно се шегува. Не е сериозно.” Сара се зачуди кого има предвид той. Въздъхна тежко, вече не бе център на вниманието. Вероятно някоя американска актриса бе сторила нещо възмутително, ангажирайки всички със себе си.
Обърна се и тръгна към тълпата от новинари. Мишел Форет, дописничката на „Пари Мач” се бе съгласила да дойде заради склонността на Сара Алърсби да купонясва. Тя се приближи към Сара, като се провикна:
-  Сара! Сара! - В ръката си държеше малка видеокамера.
Сара Алърсби изпита облекчение. Блазнеше я идеята да придобие още по-голяма известност. Приятно ѝ бе да е най-богатото момиче, притежаващо мистериозни имоти в Централна Америка, което понякога посещава партита в Южна Франция и на средиземноморските острови. Усещаше, че е на път от „интересна” да се превърне в „очарователна”. Усмихна се и каза:
-      Какво има, Мишел?
-      Те казват, че си измамница. Казват, че това място вече е регистрирано във всички археологически организации - че не ти си го намерила. Някой друг го е намерил.
На Сара хич не ѝ стана приятно, че докато Мишел дрънка тези неща, червената лампичка на видеокамерата свети. Монтира на лицето си весела усмивка.
-      Това са глупости, не бих направила подобно нещо.
-      Погледнете това! - възкликна Емил Бош, немският журналист. Той вдигна айпада си, на чийто екран имаше пирамида. - Тази снимка е на сайта на Дружеството за американска археология. Цялото това място вече е било заснето и картографирано.
Джим Харгроув, американец от „Нешънъл Джеографик”, попита:
- Как е станало това? Не сте ли се консултирали с някоя от археологическите организации?
-  Как да не съм! - Всъщност напоследък Сара не бе го правила. Защото бе твърде заета.
-  Очевидно не достатъчно често. Тези руини са в списъка със съществуващи находки.
-      Изобшо не разбирам за какво говорите - изсъска Сара Алърсби. - Това да не е някаква шега? Поканих тук неколцина репортери с идеята те да видят неща, каквито рядко се виждат. Да не би да ме обвинявате, че съм нагласила всичко. - Тя размаха ръка към древните сгради наоколо. - Да не искате да кажете, че аз съм ги построила с цел да ви измамя? Тези сгради са същински шедьоври, тук не е стъпвал човешки крак от хиляда години.
-      Не е стъпвал човешки крак от три седмици - обяви Джъстин Фрейкър. - Градът е вписан и в британския каталог на откритията. - Посочи снимката, изведена на екрана на сателитния му телефон. - Има пълно описание. Координатите са идентични. За маркирането те са използвали обозначена с червен флаг капсула, която е забита в земята пред стълбището.
-      Кои пък са тези хора, които са били тук прели три седмици? - попита Сара Алърсби.
-  Имената им са ... Самуел и Реми...
-      Фарго! - прекъсна го с възклицание тя. - Те са преселници, хора които нямат никаква квалификация, нито пък академични стремежи. Те са търсачи на съкровища. Измамници!
-      Находката е регистрирана като съвместен проект с Калифорнийския университет - каза Ван Мъкърджий, кореспондентът на „Ню Йорк Таймс”. Струва ми се, че Калифорнийския университет има академична квалификация и академични стремежи.
-      Няма какво повече да кажа за тези хора - изсумтя тя. - Тръгвам до половин час. Съветвам ви възможно най-скоро да се отправите към площадката за кацане. Пилотите няма да летят след залез слънце. - Тя се обърна и закрачи по пътеката.
Сара вървеше, вдигнала наперено русата си глава: не каза нищо повече. Избраните журналисти заприпкаха след нея. А фотографите вече бяха изтичали напред с надеждата да хванат някоя и друга злобна гримаса или дори сълза. Подобни снимки продаваха много вестници.



Гватемала Сити



Следобяд на следващия ден Сара Алърсби беше в спалнята си. Седеше пред компютъра и гледаше видеоклип по „Ютюб”. Прекрасната Сара Алърсби си проправи път през гъстата растителност и излезе триумфално на големия градски площад. И тогава изведнъж нещата се промениха. Новннарите вече се готвеха да я наобиколят, казвайки на няколко езика, че тя е измамница. Нямаше значение дали зрителят разбира добре въпросните езици, зашото крясъците на репортерите предаваха пределно ясно опростената версия: „Обектът е открит от другиго. Този град вече е известен на археолозите. Всичко е регистрирано в международните организации. Ти се опита да ни измамиш.”
Koгатo обвиненията заваляха с още по-голяма сила и честота, Сара тихомълком се измъкна от тълпата гневни репортери. Репортерите се затичаха след нея, а после я изпревариха, като непрестанно щракаха с фотоапаратите си и я обвиняваха в какви ли не прегрешения. Мъчението нямаше край. Докато гледаше клипа, на Сара ѝ идеше да се разплаче за нещастната, изтормозена женица на екрана. Видеото свърши и тогава тя видя заглавието; „Британска наследница хваната в измама”. Гледания: 330 129. Картината бе замръзнала, Сара също. Междувременно броят гледания достигна 339 727. Тя натисна хиксчето в горния десен ъгъл на прозореци, за да се отърве от ужаса, после стана и се отдалечи от компютъра.
Вдигна телефона си и набра номера на човек, когото бе търсила само няколко пъти. Този път тя беше нервна.
- Ало? - Млада жена, вероятно някоя от компаньонките на Диего Сан Мартин, които той сменяше като носни кърпички на партитата и благотворителните балове.
-  Здравейте - каза с мек глас Сара Алърсби. Испанският ѝ бе уверен, почти перфектен. - Обажда се Сара Алърсби. Сеньор Сан Мартин там ли е?
-      Ще проверя - отвърни небрежно жената. Чу се изтракваие, явно остави телефона на твърда повърхност.
Сара се опита да си представи жената. Той винаги ходеше с модели, актриси или победителки в конкурси за красота от Мексико или южноамериканските държави. Невероятно голям брой бяха, сякаш се точеха в редичка през Гватемала Сити.
- Сара? - Тонът на Сан Мартин бе рязък, но от него лъхаше доброжелателство.
- Здравей, Диего. Какво ше кажеш утре да поговорим?
-      Ще дойдеш ли тук?
-      Бих предпочела срещата да е в моята къща. В момента в публичното пространство текат лоши неща за мен. Възможно е на някой да му скимне да ме проследи. Гледам да не се набивам на очи.
-      Добре.
-      Ела за обяд в дванайсет.
На следващия ден в единайсет и трийсет тя вече се бе приготвила. Масата бе сложена в градината. Върху бялата ленена покривка бяха подредени кристални чаши и старинни сребърни прибори, останали от семейство Гереро. Чиниите бяха кремави, „марка „Уеджууд”, с мотиви с формата на листа от лавандула и златен ръб. Бяха от осемнайсети век, взети от един магазин в Мумбай, който бе принадлежал на семейството ѝ. Когато бе тийнейджърка, тя обичаше да спасява подобни неща - стар порцелан и керамика от минаващите през Индия пратки, до които се бе добрал неин прародител; стари картини и книги от испански и френски къщи, закупени от семейството по време на икономически кризи. Много от предметите биваха превозвани до складовете на компанията в лондонските докове, други оставаха на местата си, за да са от полза на компанията, която отдаваше под наем къшите или ги преустройваше в хотели.
Цветята във вазите бяха от лехите, намиращи се на трийсетина метра от масата. Старата къща в испански стил на Гереро бе перфектното място за провеждане на частни разговори  - двуетажна тухлена постройка с двор по средата. Мястото бе заобиколено от стени и засенчено от короните на дърветата. Тук сензорите и телеобективите не вършеха работа.
Сара огледа критично всичко със студените си очи. Храната, подредбата на приборите, местоположението на масата, дори вероятният път на слънцето трябваше да са перфектни. Хора като Диего Сан Мартин не можеха да понасят неудобствата.
Точно по пладне нейният иконом - Виктор - преведе Сан Мартин през фоайето и отвори френските врати, през които се излизаше в двора. Наркобаронът бе прехвърлил петдесетте, но бе суетен и се поддържаше в добра форма. Носеше панамена шапка с черна лента отгоре, бежов ленен костюм, бледожълта риза и синя вратовръзка. Изглеждаше спокоен и благ, същинско бонбонче. По петите му вървяха двама бодигардове.
Сара се възхищаваше на небрежния начин, по който Мартин се движеше в компанията на бодигардове. Не се спичаше от присъствието им. Когато той пристигнеше до някоя сграда, единият влизаше, оглеждаше обстановката, след което му отваряше вратата. Когато Сан Мартин бе в стая, единият заставаше до вратата, за да следи какво става, а другият се позиционираше на също толкова стратегическа позиция - до прозорец или до стълбище, но далеч от други хора. Сан Мартин винаги се държеше така, все едно двамата убийци с хладни погледи са невидими.
Той се ръкува със Сара и я целуна по бузата.
-      Винаги е приятно човек да види красива и благородна дама, но да бъде поканен в нейния дом за обяд... това е невероятна привилегия. А светлината тук ти пасва чудесно.
Сара Алърсби никога не би си признала, че се е постарала да ѝ пасва. Тя бе заповядала дългата маса да бъде заменена с кръгла, защото не искаше да възникват мисли за преимущество. Хора като Сан Мартин бяха свикнали да стоят начело на масата, но бе опасно да допусне това тук. Инстинктите му го караха да държи нещата под контрол, но тя не биваше да му позволява да гледа на нея като на подчинена, а на къщата ѝ - като на територия.
-      Заповядай, седни - каза тя и издърпа един от столове. Намести се на съседния стол, знаейки че той ще е доволен от мястото, което тя е избрала за него.
Когато се настаниха удобно един до друг, тя кимна на сервитьора, който наля вино в чашите им. Тя отпи глътка, после каза:
-  Остави ни насаме. Ще ти звънна по-късно. - Сервитьорьт се отправи към кухнята. Сара каза:
-      Поканих един доверен сътрудник. Той чака в библиотеката. Името му е Ръсел. Мога ли да го повикам?
- Добре. - Той се извърна към бодигардовете си, за да се убеди, че те са го чули. Без да обелят и дума те влязоха в къщата и прекосиха фоайето. Минута по-късно се върнаха с Ръсел и застанаха по местата си.
Сара каза:
-      Това е господин Ръсел, а това е господин Сан Мартин. Диего, господин Ръсел многократно е помагал на мен и на членовете на семейството ми и дискретността му е абсолютна. Нямаше да го поканя тук днес, ако не бях готова да поверя живота си в ръцете му.
Диего Сан Мартин извади бутилката вино от кофата с лед и се вторачи в Ръсел. Сара съшо се вторачи в Ръсел, досещаше се какво си мисли Сан Мартин. Струваше ѝ се, че лицето му продължава да синее леко.
Ръсел вдигна чашата си и я доближи до Сан Мартин. Двамата се погледнаха в очите, лицата им не издаваха никакви емоции. Ръцете им не трепваха.
-      Благодаря - каза Ръсел, когато Сан Мартин му наля вино.
-      Е, господа - подхвана Сара, - Предлагам докато си пийваме да ви запозная с проблема си, а после ще звънна да сервират храната.
-      Чудесна идея - каза Сан Мартин. - Никакво мотаене.
-      Преди няколко седмици двама американци - Сам и Реми Фарго - започнаха да ме шпионират. Нахлуха без предупреждение в „Естанция Гереро”. Това са същите хора, които охранителите ти са засекли край свещения сенот и край руините на церемониалния център. Смятам, че те са убили или ранили десетки твои служители.
-  Да - потвърди Сан Мартин. - Тяхната визита ме удари в джоба.
-      Освен това видяха насажденията с марихуана и кока. Дойдоха тук, в тази къща, за да се оплачат, че в земите ми се отглеждат наркотици.
- Интересно
- Направиха всичко възможно да бъда арестувана и обвинена, че съм откраднала от тях сборник на маите и че  съм се опитала да ги убия чрез господин Ръсел. Обвиненията бяха отхвърлени, но чак след като изтърпях унижението да бъда изправена пред съд.
Сан Мартин отпи глътка.
- Сигурно е било много неприятно.
- Да. Тe са потенциална заплаха за мен, така че не ми се щe да ги останя да продължат в съшия дух. Но зa теб те са още по-голяма заплаха. Вече са видели какво става в „Естанция”. Знам, че смяташ, че всеки сам трябва да си решава проблемите, вместо да се обръща към теб, но по мое мнение тези особи са общ проблем.
Той се засмя.
- Много добре си ме опознала. Имаш усет. Може би си перфектната жена.
Тя съшо се засмя.
- Разбира се, че съм. Всъщност просто съм жена, това е. - Тя допълни чашите с вино.
- Добре. Кажи ми как мога да ти стана оше по-добър приятел. А после щe хапнем. Обещавам да ти дам отговор, когато приключим с обяда.
- Ръсел? Би ли ми помогнал да обясня?
Ръсел оцени високо нейната хитрост. Знаеше, че Сан Мартин би предпочел да гледа на нея като на нежно същество, на което не му е работа да се занимава с гадостни. Знаеше също така и че Сан Мартин не се интересува oт неговата особа, така че трябва да е конкретен и точен.
- Госпожица Алърсби притежава списък с индиански обекти, които планираше да посети. На един от тези обекти пратихме петима мъже, чиято цел бе да подготвят площадка за кацане на хеликоптери, така че госпожица Алърсби да може да доведе журналисти, които да се запознаят с руините. Мъжете бяха добре въоръжени. Въпреки това изчезнаха преди пристигането на госпожица Алърсби. А сега вече знаем, че Фарго са посетили мястото преди нея.
-      Благодаря ти - каза Сан Мартин и се обърна към Сара: - Нека сега да отдадем дължимото на прекрасната масата, която си приготвила, и да похапнем.
Сара разклати сребърното звънче и обядът бе сервиран. Имаше задушена сьомга със сос от каперси и аспержи. Виното бе „Вьов Клико“ от 1998 г. Прочистиха небцата си със сорбе преди сервирането на салатата, по френски маниер, след основното ястие, а после ядоха пасти и пиха силно еспресо.
Когато допи кафето си, сеньор Сан Мартин се отпусна назад в стола си. Сара Алърсби погледна сервитьорите и махна лекичко с длан, при което те изчезнаха зад страничните врати, водеши към кухнята и килера. Наля още кафе на Сан Мартин.
Сан Мартин изгледа Ръсел. Очите му бяха толкова студени, че направо изглеждаха мъртвешки.
-      Ще се опитам да разбера какво е станало с въпросните петима мъже. Гората е опасно място и не всеки, който носи оръжие, работи за мен. При положение, че Фарго са замесени, онези петимата вероятно са в затвора. - Даде на Ръсел визитката си картичка. - Ето, господин Ръсел. Елате да се видим утре следобяд. Ще ви предоставя групичка професионалисти, за които двама американски туристи не биха представлявали проблем.


26.




Алтa





Верапас, Гватемала



Cам и Реми натовариха раниците си в джипа. Въпросната машина бе под наем и няколко години по-нова от предишната. Подкараха по тесния криволичещ път, който водеше към Санта Мария де лос Монтаняс - градчето, където получиха помощ от свешеника и доктора, след като скочиха от камиона с марихуана.
Реми попита:
- Мислиш ли, че ѝ повлияхме по някакъв начин?
- Сара Алърсби? Със сигурност. Посетихме шестте най-големи и вероятно най-важни неизвестни обекта, споменати в сборника, и ги регистрирахме. Тя ги изтърва. Няма основания да претендира, че ги е открила. - Сам помълча около минута, после добави: - Полицията в Белиз казва, че петимата мъже, които нападнаха Тим, все още не са проговорили, но нищо чудно Сара да ги е наела да контролират достъла до изгубения град.
Реми каза:
-      Знам, че е ядосана. Не стига, че плановете ѝ пропаднаха, ами и стана за смях в пресата. Хората завиждат на богатите и известни момичета, които винаги са в таблоидите, а има голяма разлика между завистта и възхищението. Става въпрос за сложна смесица от чувства. Когато някое от тези момичета бъде оплюто, много от хората, които до момента са му се подмазвали започват да злорадстват.
-      Тя е доста сложна натура. Капризите на тълпата едва ли биха я изненадали.
-      Прав си - потвърди Реми. - Просто си мислех за нея. Нещата не вървят на добре Влезли сме в схватка с нея и, колкото и да ми се иска, не виждам как ще се стигне до хепиенд.
Сам каза:
-      Идеалният вариянт е тя да престане да се прави на археолог и да изпрати откраднатият от нея сборник на мексиканското правителство.
-      Разбира се. Но наистина ли вярваш, че тя ще се откаже?
-      Малко е вероятно.
-      Може би трябва да помислим как да отмъкнем  сборника от нея и да го върнем лично на законните му собственици - каза Реми.
-      Минавало ми е това през акъла.
-      Наистина? Някакви идеи?
-      Зациклих на първия етап – как да открием къде държи книгата.
Следобяд Сам и Реми се приближиха до Санта Мария де лос Монтаняс по единствения възможен път – онзи, който тръгваше от долината и се виеше нагоре по стръмните склонове. Джипът се справи с острите завои (край тях нямаше мантинели) и се заизкачва по правия, горист участък, предшестващ хребета. Дърветата пречеха на шофьорите да виждат далеч напред.
Тогава Реми посочи една обрасла с храсталаци полянка.
- Мисля, че това е мястото, където скочихме от камионите с марихуана. Защо не скочиш отново? Искам да имам снимка за спомен от това събитие, нали се сещаш.
-      Благодаря за офертата, но аз лично едва ли някога ще го забравя.
-      Както желаеш. Дали да не отскочим до църквата, за дa видим как е отец Гомес.
-      Да, няма да е зле. Обещахме да го информираме как е минала срещата ни със Сара Алърсби.
Паркираха на площадчето пред старата църква и отидоха пеш до къщичката отзад, която свещеникът ползваше за жилище и офис. Почукаха на вратата.
Секунди по-късно Гомес се появи на прага. Усмихна се.
-  Сеньор и сеньора Фарго. Радвам се да ви видя отново.
-      Благодаря, отче - отвърна Сам. - Решихме да се отбием, за да си поговорим.
Отец Гомес каза:
-      Като ви гледам сериозните физиономии, стигам до извода, че едва ли носите добри новини. Но наистина трябва да поговорим. Имате ли време за чай?
-      Разбира се - отвърна Реми. - С удоволствие ще пийнем чай.
-      Влизайте, влизайте. - Той ги въведе в обикновения си, обзаведен с дървени мебели офис. Ако не бе отворения лаптоп, помещението щеше да прилича на килия на монах от шестнайсети век. Заведе ги в малка старомодна трапезария, където имаше дълга маса от тъмно дърво. Появи се възрастна жена с кафява кожа, индиански черти и вързана на опашка сива коса.
Отец Гомес каза:
- Сеньора Веласкес, това са сеньор и сеньора Фарго Те ще пият чай с нас.
Жената донесс лъжички и чаши от обикновен бял порцелан, които отец Гомес и Фарго сложиха на масата. Веласкес донесс чай и курабийки и се върна в кухнята.
- Сеньора Веласкес няма ли да се присъедини към нас? - попита Реми.
- Навиците и са други. В малка енория непознатите, които се срещат със свещеника, обикновено държат на уединение. Реми, би ли наляла?
-  С удоволствие - каза Реми. Тя прие церемониалната роля, като разпредели чашките и чинийките.
- А сега - подхвана отец Гомес - кажете какво стана на срещата с госпожица Алърсби?
Реми и Сам му разказаха всичко, като се почне от посещението на Сара в дома им и предложението за закупуване на сборника и се стигне до нападението срещу Тим край града на маите.
-      Научихме много неща за Сара Алърсби. Тя възнамерява с помощта на картата от сборника на маите да локализира важните археологически обекти и да се представи за техен откривател. Ние използвахме същата информация - от копието на Лас Касас - и я изпреварихме. Един професор oт Калифорнийския университет в Сан Диего на базата на направените от нас снимки и джипиес данните регистрира обектите в международните археологически организации.
Отец Гомес изглеждаше притеснен.
- Съжалявам, че тази жена се оказа толкова егоистична и заблудена. Дали властите ще я принудят да пропъди наркотрафикантите от земите си?
Сам въздъхна.
- Отговорни хора в Гватемала Сити ме информираха, че с течение на времето нещата ще се подобрят. Вече е известно, че до полетата има град на маите. А и националната полиция бе информирана за насажденията. Процесът обаче е изключигелно бавен, освен това госпожица Алърсби има влиятелни приятели, които го забавят още повече.


- Много мило от ваша страна, че дойдохте чак тук, за да ме информирате - каза отец Гомес.
Сам вдигна ръце.
-      Не, не. Има и други причини да сме тук.
Реми обясни:
- Вече знаеш, че потвърждаваме съществуването на индианските обекти и ги регистрираме. Затова дойдохме.
-      Тук? - Отец Гомес изглеждаше шокиран. - Че какво има в Санта Мария де лос Монтаняс?
-      Не в градчето - поясни Сам. - Някъде горе, на високопланинско плато. Картата показва нещо, което прилича на кула или укрепление.
-      Много интересно - отвърна отец Гомес. Изглеждаше нервен. - Имате ли нещо против да ви наема водач? Страх ме е да не се изгубите из тези хълмове.
- Не, благодаря, отче. Разполагаме с точни джипиес координати и въздушни снимки - отвърна Реми. - Вече натрупахме доста опит. Но ще ни трябва сигурно място, където да оставим колата си.
- Ще уредя това. Гаражът на Пепе Рубио е идеален за тази цел. Той е градския механик и често държи чужди коли при себе си.
- Отлично - каза Сам. - Хем ще смени и маслото.
Реми стана и започна да прибира масата, докато Сам и отец Гомес си бъбреха. Когато влезе в кухнята, видя, че сеньора Веласксс се дръпва рязко от вратата, сякаш бе подслушвала. Реми ѝ се усмихна и ѝ подаде чиниите, но Веласкес не се усмихна в отговор.
Когато излязоха от къшата на свещеника, Реми каза на Сам за Всласксс:
-      Сигурна съм, че тя подслушваше.
-      Голяма работа. И без това се канехме да я поканим да дойде при нас.
-      Така е. Обзалагам се, че много от местните се чудят как се разпространяват тайните им.
Не слел дълго откриха гаража на Пепе. Гледайки паркираните пред къшата коли, стигнаха до извода, че са на правилното място. Пепе в момента сменяше гуми. Сам му плати да обслужи джипа и да го държи на сигурно място.
Пепе ги прати при съседите- семейство Перес, - които предлагаха стаи под наем. Вечерта хапнаха в малкото ресторантче, където, при първото си посещение, бяха закусили с отец Гомес и доктор Хуерта.
На следващата сутрин, когато слънцето се издигна високо над хоризонта, тръгнаха пеш към обекта, посочен в картата на маите. Денят бе прекрасен. Прекосиха нивите, подготвени за засаждане на царевица и боб, и навлязоха в гората. След кратко обикаляне откриха пътека, водеща към платото.
Тъкмо бяха тръгнали по нея и Реми се закова на място.
-      Виж това.
Пътеката свиваше наляво и ставаше стръмна. По протежението ѝ бяха наредени хоризонтални каменни плочи и се образуваше нещо като стълбище.
-      Това май означава, че сме намерили правилната пътека - подметна Сам. Заизкачваха се. Малко по-нагоре имаше завой.
- Точно така - каза тя. - Но предишните пъти камъните бяха покрити с растителност. Сега всичко е чисто.
Продължиха да крачат нагоре.
Сам каза:
- Тук, за разлика от предишните пъти, сме близо до населено място. А и защо да проправяш нова пътека, като можеш да се възползваш от съществуваща такава.
Нямаше нито гъсти храсталаци, нито места, поразени от свлачища. Реми рече:
- Честно казано, озадачена съм.
- Знам - отвърна Сам. - Може пък горе да има нещо друго. Плодородни ниви, например.
- Едва ли е приятно да мъкнеш чували със зеленчуци надолу - вметна Реми.
- Тогава?
- Надявам се това да е пряк път към друго село, където има спа курорт с климатици и ресторант.
-      Добра работна теория. Приемам я, докато не измъдрнм нещо по-добро. Така процедираме ние учените.
След десет минути излязоха на равно плато. Огледаха се. Имаше няколко възвишения, които вероятно бяха сгради. Но възвишенията не бяха много високи и стръмни, а и самото плато, заради малките си размери, не позволяваше мащабно застрояване. Диаметърът му бе едва стотина метра.
Едновременно забелязаха, че външния край на платото е леко издигнат. Минаха покрай издатините и направиха снимки, после Сам спря до един пропаднал участък. Личеше си, че това, което бяха открили, е всъщност стена, изградена от камъни и пръст.
-      Стена. Като тези на старите римски укрепления, които ти откри в Европа. По-скоро ниско огражденне от камъни, чиято цел е да спира вражеските атаки. Това е военно съоръжение.
-  Не прилича на другите руини, които открихме - каза Реми.- По-различно е, някак си не е празно.
Обиколиха външния край на платото. В средата на равното пространство се издигаха ниски възвишения от земя и камъни, всички те обрасли с ниска растителност. Единствените звуци, които чуваха, бяха шумоленето на листата, поклащани от нежния ветрец, и чуруликането на птиците. В определени моменти бе толкова тихо, че шумът от стъпките им се набиваше на уши.
Реми каза:
- На такова място не биха живели хора. Прилича ми на сенота, който е на няколко мили оттук. Стената има защитни функции.
-      Разбирам какво имаш предвид. Това и сенота са реликви от войната между градовете.
Попаднаха на ров, дълбок около метър и широк около седемдесет сантиметра. Той тръгваше от каменната стена на ръба на платото и водеше право към едно от възвишенията.
-      О-хо! - възкликна Ремн.
-      Знаеш ли какво е това?
-      Мисля, че тук са копали иманяри. Опитвали са се да намерят подземни камери и ниши.
Сам извади сателитния си телефон, направи няколко снимки и ги изпрати на Селма. Двамата минаха покрай рова и го огледаха хубаво.
-      Ако е така, иманярите са се провалили. Щеше да има голяма дупка, ако бяха извадили нещо.
Краят на рова опираше в основата на възвишението. Когато стигнаха до мястото, Реми каза:
-      Едва ли свършва тук. Камъните, които са струпани покрай възвишението, са различни. Мисля, че някой е прокопал проход, а после е покрил дупката.
-      Странно - каза Сам.
-      Правилната дума е „тайнствено” - поправи го Реми.
-      Тайнствено тогава. - Той се наведе и започна да хвърля настрани камъните, покриващи отвора.
- Смяташ да влезеш вътре? Не за това сме дошли тук. Ние само локализираме обектите, снимаме ги и описваме какво има в тях, за да може Дейвид Кейн да ги регистрира.
-      Как да опиша какво има тук, ако не знам? - отвърна Сам. - Не е ясно какво е това.
-      Може да е гробница. Като че ли онзи, който ни е изпреварил, е смятал така.
-      А може да е нещо като склад за камъни - нищо чудно индианците да са ги мятали по нападателите.
Реми въздъхна, коленичи до Сам и се зае да му помогне в разчистването. Не след дълго се показаха равните очертания на вход.
-      Вход - обяви тя. - Дотук с теорията за метателното оръжие.
-      Все оше ли имаш лошо предчувствие?
-      Имам, и то дори се задълбочава. Вързах ти се, само за да ти покажа колко съм добричка.
-      Още малко остана - каза Сам.
Реми се отдръпна и остави Сам да отмести последните камъни, затулящи отвора. Малко по-късно той каза:
-      Вътре сме. - Стана, извади фенерче от раницата си, освети пространството зад входа и пропълзя вътре.
Настана тишина. Реми седеше неподвижна и се ослушваше. Накрая любопитството ѝ надделя над предпазливостта. Извади фенерчето си, включи го и влезе.
Помещението бе голямо и празно. Лъчът на фенерчето ѝ заигра по стените, които бяха покрити с реалистични индиански фрески. Имаше много глифове, а помежду им -      изображения на мъже с дрехи от кожа на ягуар и с пера по главите. Някои носеха къси копия, кръгли щитове, бойни тояги с остри зъби от обсидиан. Отиваха на бой.
Когато лъчът на фенерчето ѝ се плъзна по пода, Реми подскочи и изписка. В отсрещния ъгъл на помещението лежеше труп. Много приличаше на мумията, която двамата със Сам бяха открили край вулкана Таканя в Мексико. Кожата му бе кафеникава, сбръчкана, под нея прозираха кости. Виждаха се парчета плат, жълт колан и ботуши; до главата му се търкаляше широкопола шапка. Отзад имаше втори вход.
Сам изникна пред втория вход.
-      Съжалявам, трябваше да те предупредя.
-      Напоследък всеки ден е Хелоуийн - отвърна тя. - Коленичи до мъртвия човек и го огледа внимателно. - Какво ли го е докопало? Ягуар? Дрехите му са разкъсани, има дълбоки рани.
-      Виж револвера .му.
Реми видя старовремски револвер с дълга цев, лежеше точно до дясната му длан. Приведе се, огледа барабана, после го завъртя.
-      Изстрелял е всичките шест патрона.
-      Точно така. А не виждам кости от ягуар.
-      Револверът какъв е?
-      Прилича ми на колт, модел 1873 г.
Тя каза:
-      Лявата страна на черепа му е смазана.
-      Смятах да те информирам за това, когато излезем на дневна светлина.
-      Този човек е бил убит. - Тя се изправи, после двамата влязоха в задното помещение. Вътре имаше ниска маса от дялан камък. На нея лежеше скелет със златен нагръдник, корона от злато и нефрит и нефритени обеци. До него бяха наредени нож от обсидиан, тояга и голям брой предмети от нефрит и злато.
-      Гробницата е непокътната - каза Реми. - Много странна работа. Онзи, който е убил човека отвън, не може да не знаел, че тук има злато.
Сам и Реми чуха шум от тътрене на крака. Излязоха на входа. Вън се бяха насъбрали шестима човека, все местни хора - сеньора Веласкес, механика Пепе, Алварес - собственика на ресторанта, сина му и други двама, които не познаваха. Трима държаха в ръцете си пистолети, останалите трима - ножове. Всички изглеждаха бесни.
Сам каза:
-  Здравейте, дами и господа!
Сеньора Веласкес изсъска:
-      Излизайте оттам, много бавно и внимателно!
-      Нямахме лоши намерения - взе да се оправдава Реми. - Просто видяхме, че...
-  Млъквай, или ще умреш като онзи вътре.
Сам и Реми минаха покрай въоръжените хора и излязоха на слънчева светлина. Отвън, наредени в широк кръг, чакаха петдесетина други жители на Санта Мария де лос Монтаняс. Някои от тях носеха мачетета, други - брадви и сатъри. Имаше и няколко бейзболни бухалки, както и ловни пушки и револвери - почти толкова стари, колкото онзи в гробницата.
Заплахата бе почти осезаема. Пушките бяха насочени към Сам и Реми. Двама мъже държаха въжета, които изглеждаха дори по-страшни от оръжията.
Един мъж, когото не бяха виждали преди, излезе напред. Имаше загоряло от слънцето лице и жилести ръце на фермер. Изгледа Сам и Реми с леден поглед.
-      Аз ше се включа в изкопаването на гробовете. Можем да хвърлим телата оттук и да ги заровим, където паднат. Кой ще ми помогне?


27.




Санта Мария де лос Монтаняс



-      Аз също ще участвам в изкопаването на гробовете - друг мъж пристъпи напред и застана до първия доброволец. Малко по-късно се появиха още кандидат гробари.
Пепеч механикът, излезе няколко крачки напред.
-      И помнете, нямаме основания да караме тези хора да страдат. Някой да ги гръмне в главите с пушка и да се свършва работата.
Сам заговори на висок глас:
-      Бихме искали да знаем защо смятате да ни убиете. - Прошепна на Реми: - Помогни ми с езика!
Реми се провикна:
-      За втори път идваме във вашия град. И двата пъти обявихме на всеослушание какво правим тук. Вчера казахме на отец Гомес къде отиваме. Намеренията ни са добри.
Алваpec, собственикът на ресторанта, каза:
- Съжалявам, че се налага да умрете. Никой от тези хора тук не ви мрази. Но вие намерихте това място. То е свещено за нас. Ние не сме богати, но имаме богато мннало.  Нашият град е бил основат преди две хиляди години, като съставна част от този комплекс. Тук са намирали убежище претърпелите поражение хора от града, намираш са на двайсет мили на изток. Това плато е едно от най-високите в Алта Верапас. Кралят и част от неговите приближени дошли тук. Стотици години по-късно избухнала нова война. После още една. Всеки път, щом загубел войната, кралят, заедно със свитата си, се оттеглял тук. Тук са останките на петима велики крале. Когато испанките войници дошли за пръв пъг, кралят подготвил мястото. Но маите победили испанците, и то няколко пъти, и не се наложило да се установяват тук. Плюс това се помирили със свещениците. Наблюдателницата на хълма била преустроена в църква. Никой от жителите на този град не е предавал неговите тайни.
Сам каза:
-      Това място няма да остане тайна вовеки. То е отбелязано в книгата на маите, която открихме в Мексико. Вижда се на сателитните снимки и университетските професори знаят за него.
-      Няма да ви позволим да изровите нашите предшественици и да окрадете вещите им - заяви сеньора Веласкес. - Вие сте като Колумб и испанците. Мислите, че щом откриете нещо, то е ваше.
Реми се намеси:
-      Не е задължително да ни позволите да проучим това ваше свято място. Можехте, още когато бяхме при отец Гомес, да ни кажете, че не желаете да идваме тук. Мислехме, че сме открили обект, за който никой друг не знае.
Чу се подигравателен смях. Хората се спогледаха, подхилквайки се ехидно. Едни от тях изглеждаше много ядосан.
- Значи виждате гробове на сателитна снимка и решаватеч че няма никакъв проблем да ги разкопаете? И през ум не ви минава, че ние знаем всичко за местата, където сме родени и отгледани. Нашите предци са изградили тези гробници, нашите предци са превърнали платото в крепост. От малки посещаваме това място. Да не мислитеч че не сме забелязали стените и гробищните могили? Щом не сме извадили нашите прадеди и не сме продали техните съкровища, значи сме невежи, така ли? - Той обърна гръб на Сам и Реми и взе пушката на стоящия наблизо мъж. Дръпна затворач зa да зареди патрон.
- Спрете! - Гласът бе мощен, но някак напрегнат. Докато всички се извръщаха, главата на отец Гомес се показа над ръба на платото. Секунда по-късно свещеникът излезе на равното. Задъхваше се от продължителното катерене. Вдигна ръцете си и извика:
- Спрете! Недейте! Артуро, остави пушката! Онова, което се каните да извършите, е убийство. Безсмислено убийство на невинни хора.
Разгневеният мъж сведе глава, после върна пушката на собственика ѝ.
Отец Гомес като че ли се поуспокои, но изражението на лицето му подсказваше, че е наясно, че все още не се е разминало.
Пепе, механикът, заговори:
-      Ти не си от този град, отче. Не си един от нас. Не разбираш.
Един мъж, който явно бе роднина на сеньора Веласкес каза:
-      Още от времето на кралете не притежаваме нишо друго, освен това място. Край стените храбри мъже и жени са се били до смърт. Телата на велики водачи лежат във всяка една от тези могили. Никой няма право да осквернява гробниците и да взима намиращите се в тях предмети. Вторият крал, довел хората си тук, не посегнал на останките на предшественика си, а онзи след него също постъпил почтително.
Той замълча за момент, после посочи разкопаната от Сам и Реми могила.
-      Само веднъж чужденец е влизал там, до днес. Тялото му лежи вътре вече повече от сто години, а онези наши съграждани, които са го виждали, вече не са измежду живите. Всеки знае, че той е бил убит от местните хора с мотики и брадви. И тайната е била запазена.
-      Не! Не! Не! - каза отец Гомес. - Може и да не съм роден в Санта Мария, но съм прекарал дълги години тук и съм отговорен за състоянието на душите ви. Мислите ли, че хората, убили иманяря преди сто години, не се пържат в ада?
Неколцина сведоха глави, други се прекръстиха. Имаше и такива, конто се изплюха на земята.
Пепе каза:
-      Столетия наред сме били зависими от началниците в Мадрид или Гватемала Сити; подписвали сме документич на базата на които, непознати нам хора ни държат в подчинение. Това не може да продължава вечно. Ние просто се опитваме да защитим телата на предците си от хора, които живеят на другия край на света и притежават всичко.
Отец Гомес понечи да възрази, но Сам го спря:
-      Задръж, отче! - Извърна се към обградилите го граждани. - Двамата със съпругата ми нямахме намерение да взимаме нищо оттук. Ние работим с университетски професори, чиято единствена цел е да научат повече за маите. Единствената причина да сме тук е тази. Има хора. притежаващи карти, на които е отбелязано това място. Сред тях е Сара Алърсби, собственичката на „Естанция Гереро”. Дори и да ни убиете, тя и наемниците ѝ ще дойдат тук. Тя ще разрови всичко и ще остави нещата така. - Той се извърна и кимна към рова.
Хората бяха смутени, изпълнени със съмнения, и разговаряха оживено помежду си. В очите на неколцина блещукаха гневни пламъчета. Избухна спор.
- Сеньор Фарго е прав. Послушайте го. - Хората извърнаха глави и видяха дошлия току-що доктор Хуерта. Стоеше до една от могилите.
-      Какво правиш тук? - попита Лопес, магазинерът.
Доктор Хуерта сви рамене.
-      Забелязах, че сте зачезнали и разпитах някои от децата ви. От опит знам, че когато на едно място се струпат много хора, носещи остри предмети и огнестрелни оръжия, се отваря работа за лекар.
-  Какви са тези? Твои приятели? - попита Лопес.
-      Виждам ги едва за втори път - каза Хуерта. - Но започвам да ги харесвам все повече и повече. Ще ви покажа защо.
Той се приближи до Сам, вдигна ризата му и измъкна затъкнатия под колана му полуавтоматичен пистолет. Вдигна го. В тълпата се надигна ропот. Извади пълнителя, погледна го, после го върна на мястото му и мушна пистолета под колана на Сам. Повдигна лекичко ризата на Реми, за да се види и нейният пистолет.
-      Вече дълго време практикувам, така че съм развил способност да забелязвам нещата, които не са част от човешкото тяло. - Той се вторачи в застаналите в кръг местни хора. - Някои от вас копнеят да убият тези двама американци. Ако бяха пожелали, те можеха да очистят мнозина от вас. Но не пожелаха. Те имат добри намерения, и вашето грубо отношение не успя да промени това.
Постави лявата си длан върху рамото на Сам, а дясната върху рамото на Реми. Поведе приятелите си към пътеката.
-  Спрете! - Те спряха и бавно се обърнаха. - Пак Лопес. - Може би си прав, че тези хора трябва да бъдат освободени. Но ни трябва време, за да решим какво да правим.
Хората закимаха одобрително - все още не бяха готови да вземат решение. Струпаха се около доктор Хуерта и Фарго и ги ескортираха до града.
Когато излязоха на главната улица, тълпата поведе Сам и Реми към една стара тухлена постройка. Зад тежката дървена врата на вестибюла, чието обзавеждане се състоеше от маса и няколко стола, имаше три килии с дебели решетки и катинари. Сам и Реми бяха набутани в една от килиите, а някой заключи вратата и взе ключа. После всички се изнизаха навън.
Минута по-късно отец Гомес влезе помещението с килиите.
-      Сам, Реми, ужасно съжалявам. Моля да ги извините. Те са добри хора и много скоро ще им дойде акълът.
-      Надявам се - каза Сам. - Би ли се погрижил раниците ни да не изчезнат?
-      Вече са във външния офис. Ако ви потрябва нещо, Веласкес ще ви го донесе.
-      Благодаря - каза Реми.
-      И още нещо - продължи свещеникът. - Протегна ръцете си и ги промуши покрай решетките. Сам и Реми извадиха пистолетите си и му ги подадоха. Той ги прибра в джобовете на палтото си. На излизане каза: - Благодаря. Ще ги държа на сигурно място в църквата.
След минута Веласкес отвори голямата дървена врата, подпря я и тръгна нанякъде. Върна се с поднос, на който имаше бутилки с безалкохолни напитки и чаши. Мушна подноса в отвора за „хранене”, намиращ се под решетките.
-      Благодаря, сеньора Веласкес - каза Реми.
-  След час ще ви донеса вечеря и ще стоя пред вратата цяла нощ. Ако ви потрябва нещо, просто ме извикайте.
-      Не е нужно да стоите при нас - подметна Сам.
-      Напротив - отвърна тя. Бръкна в джоба на престилката си и извади един стар (вероятно бе от трийсетте години на миналия век), но добре смазан револвер с дълга цев. - Та нали някой ще трябва да ви застреля, ако се опитате да избягате. - Прибра оръжието, взе празния поднос и излезе. След това тежката дървена врата се затръшна.


28.




Санта Мария де лос Монтаняс



На разсъмване слънчевите лъчи проникнаха в затвора през вентилационния отвор, запречен единствено от неподвижните перки на вентилатор. По едно време през нощта Сам и Реми бяха успели да заспят на койките, които представляваха плоскости с панти. Койките можеха да се вдигат и свалят, като в хоризонтално положение ги задържаха вериги.
Сам се събуди и видя, че Реми седи на койката си и си клати краката.
-      Добро утро - рече той. - Защо ме гледаш така?
-      Много сладичък изглеждаш, сгушен върху това подобие на легло. Жалко, че телефонът не е у мен да те снимам. Би могъл да станеш Съкилийник на месеца в женския затвор.
Сам се надигна, облече ризата си и започна да я закопчава.
-  Поласкан съм, мисля.
-  Просто гледах, и без това нямаше какво друго да правя - обясни тя. - Струва ми се, че не използват често този затвор. Няма драсканици по стените, всъщност боята е почти непокътната.
- Мерна ли някого вече?
- Не, но чух входната врата да се отваря и затваря няколко пъти, така че още сме под охрана.
Секунда по-късно някой почука силно на дървената врата. Реми се подсмихна и извика:
-      Влезте!
Сеньора Веласкес отвори вратата и влезе. Носеше поднос, на който имаше две покрити със салфетки чинни, чаши със сок от портокал и други хубави неща.
-      Много мило, че почука - подхвърли Реми.
-      Никой не е казал, че нямате право на уединение - каза възрастната жена. - Просто все още нямате право да излизате.
-      Все още?
- Хората изслушаха отец Гомес и доктор Хуерта, които казаха добри думи за вас. Ще имаме среща следобяд, после ще можете да си ходите.
- Чудесно - каза Сам. - Аз лично съм доволен, че не ни пуснаха преди закуската. Храната ухае прекрасно.
- Да, така е - потвърди Реми. - Много си мила.
Сеньора Веласкес мушна подноса под решетките. Сам го взе и го сложи на койката.
-      Жалко, че нямаме столове. Не очаквахме посетители. Благодаря ти за всичко, което правиш за нас.
Сеньора Веласкес излезе, след което ясно се чу изчакване на резе.
Тъкмо бяха приключили със закуската, когато утринната тишина на градчето бе нарушена от буботенето на камион, изкачващ се по хълма. Трансмисията виеше, оборотите на двигателя се увеличаваха заради стръмнината. Машината стигна до църквата. Чуха се викове, а после и трополене на ботуши - хора наскачаха от каросерията, а след това явно се затичаха нанякъде.
Сам и Реми се спогледаха. Сам застана под високото прозорче, присви колене и направи „столче” с ръце. Тя стъпи на дланите му и той я повдигна. Реми се хвана за решетките на прозорчето и надникна навън.
Група въоръжени мъже, облечени в камуфлажни униформи, фланелки и сини дънки, се спусна по главната yлица. Те чукаха на вратите на сградите и с крясъци принуждаваха хората да излязат на улицата.
-      Събират местните жители - каза тя.
Мъжете, жените и децата, напускащи домовете си, изглеждаха объркани и притеснени. Насъбралата се на улицата тълпа ставаше все по-голяма и по-голяма. Наемниците плъзнаха по страничните улички и доведоха още хора.
- Събират целия град!
От кабината на камиона излязоха двама мъже.
- Онези двамата - прошепна Реми.
-      Кои?
-      Онези, които се опитаха да ни убият по заповед на Сара Алърсби. Онези от Испания. Боядисаният в синьо и приятелят му.
-      Как изглежда той?
-      Хванал е слънчев загар, но лицето му все още има синкав оттенък. Прилича на мъртвец.
-  Нямам търпение да го видя.
Ръсел и Руис се качиха на каросерията на камиона, очевидно смятайки да я използват като трибуна. Ръсел извади дебела папка с документи, подаде я на Руис и заговори през мегафон.
-      Проба. - Думата заехтя над хълмовете. Ръсел подаде мегафона на Руис, който зачете на испански:
-      Граждани на Санта Мария де лос Монтаняс, вашият град се намира в район, който е обявен за археологически резерват. До пет дни ще бъдете преселени в друг град, намиращ се на пет мили оттук. В замяна на съдействието ви, ще получите жилища и работа.
Един възрастен мъж се отдели от тълпата. Беше облечен в торбесто сако и стари панталони с цвят каки. Той застана до камиона и заговори на висок глас:
-      Аз съм Карлос Падиля, кмет на Санта Мария. - Извърна се към съгражданите си. - Тези хора искат да се преселим в „Естанция Гереро”. Предлагат ни да отглеждаме марихуана и да живеем в казармите, които бяха построени преди години, когато дойдоха бандитите. Ще ни взимат за наема повече пари, отколкото ще ни плащат за работата, така че винаги ще сме задлъжнели и няма да можем да си тръгнем. Собственици сме на тази земя от две хиляди години. Дадете ли им я, ще се превърнете в роби.
Руис извика в мегафона:
-  Ще подпишете, че се съгласявате с преместването и приемате новата работа. И така на практика ще се откажете от всякакви претенции към земите в и около Санта Мария де лос Монтаняс.
Ръсел скочи от каросерията, държеше лист хартия. Отиде до Карлос Падиля, извади химикалка от джоба си и я подаде на възрастния човек.
-      Ето. Ти ше имаш честта да подпишеш пръв.
-      Той се опитва да принуди кмета да подпише - прошепна Реми.
Отговорът бе светкавичен. Кметът гръмко каза:
-      По-скоро бих умрял, отколкото да подпиша това.
Един човек, явно началник, размаха ръка и четирима мъже сс спуснаха към кмета. Метнаха примка върху му и я пристегнаха под мишниците му. Преметнаха другия край на въжето над един дебел клон, вдигнаха стареца и го оставиха да виси във въздуха.
-      Не! - прошепна Реми. - Не!
-      Какво правят?
Мъжът, който бе размахал ръка, извади пистолета си и застреля кмета в главата. Всички свидетели, включително Реми, изстенаха от ужас.
Сам попита:
-      Какъв беше този изстрел?
-Убиха кмета.
Руис заговори по мегафона:
-      Никой да не мести тялото. Ще се върнем след пет дена. Ако тогава то не е тук, ще убием петима от вас. Aко всички до един не подпишете документа, ще убием десетима от неподписалите.
-      Разбра ли това? - прошепна Реми на Сам.
-  Опасявам се, че да.
Ръсел се отправи към църквата. Закова документите на входната врата. После той и наемниците се качиха на камиона. Шофьорът обърна пред църквата и подкара обратно кьм „Естанция”.
Плачът на жените достигна до килията. Реми промърмори:
-      Тръгнаха си. - Скочи на пода.
Половин час по-късно чуха стъпки във вестибюла. Вратата се отвори и на прага се появиха няколко човека - Веласкес, отец Гомес, доктор Хуерта, Пепе, Алварес и дваамата фермери, които бяха проявили желание да изкопаят гробовете им. Отец Гомес рече:
- Разбрахте ли какво стана?
-      Да - отвърна Реми.
Веласкес отключи килията и всички отидоха в предното помещение. Раниците на Сам и Реми бяха там. Доктор Хуерта отида в кабинета си, който се намираше през две къщи, и донесе носилка на колелца. Избута носилката под висящото във въздуха тяло на кмета. Двамата със Сам задържаха вьжето изпънато, а един от фермерите го преряза отзад, за да могат да положат трупа на носилката. Покриха тялото с одеало и го закараха в кабинета на доктор Хуерта. Мнозина от местните ги бяха последвали.
Реми попита:
-  Има ли местно правителство, което да се заеме с това?
-      He и такова, което разполага с въоръжени отряди - каза отец Гомес.
-      Полицията?
-  Знаеш ги какви са - подхвана доктор Хуерта. – Нали предния път, след като опукахте онези бандити, които ви нападнаха, се опитаха да ви арестуват за контрабанда на наркотици.
-  Значи трябва да се обърнем към националната полиция в Гватемала Сити - каза Сам.
Доктор Хуерта обясни:
-      Току-що говорих с тях по сателитния си телефон. Казаха, че до месец-два ще изпратят инспектор, който да снеме показания.
-      Един инспектор? възникна Сам.
-  Да.
-      О, между другото... - подхвана свещеникът - донесох това. Той извади от джобовете на палтото си двата пистолета и двата резервни пълнителя и ги подаде на Сам и Реми.
-      Благодаря ти - каза Реми.
-  Колата ви е готова - обяви Пепе. - Нищо не ми дължите. Съжалявам, че се отнесохме зле с вас. Може би, когато cе върнете в големия свят, щe кажете, че не сме лоши.
Вратата се отвори и тълпата се отдръпна, за да направи път на малка      групичка местни хора. Сам и Реми познаваха мнозина от тях. Алварес, ресторантьорът, явно изпълняваше ролята на говорител:
-      Сеньор и сеньора Фарго, случи се точно това, което казахте. Онези типове дойдоха от „Естанция Гсреро”. Вместо смирено да ни помолят да ги пуснем да огледат крепостта, те убиха кмета пред очите ни. Ще ни отнемат крепостта и дори домовете и семействата ни. Няма да можем да се оплачем, защото ще ни тикнат в „Естанция”. Ако се опитаме да потърсим помощ, ще ни избият до крак и всичко ще бъде потулено. Нямаме право да ви молим за това, но дали няма да ни помогнете да ги отблъснем?
Реми каза:
-  След това хладнокръвно убийство? Разбира се, че ще ви помогнем.
-      Трябва да ви предупредя, че ние не сме войници - вметна Сам. - Но ще направим каквото е по силите ни.
Доктор Хуерта каза:
- Вие се изправихте срещу бандитите, които охраняваха нивите с марихуана, и ги победихте, сам самички.
- Те ни нападнаха, ние се защитихме, а после се изнизахме. Това не е победа.
-  Избихте десетки от тях, а нямате и драскотина - каза Хyepта. - Победа е, и то голяма.
Сам започна да обяснява:
- Смятам, че няма да имаме големи шансове в битка срещу тези хора. Те са тежко въоръжени, като оръжията им са модерни, добре тренирани и организирани са и определено имат опит. Най-разумният ход е да се опитаме да накараме властите да защитят града.
-      Съгласен съм - каза доктор Хуерта - Дано да успеем да ги накараме да ни помогнат. Но трябва да се готвим за бой .
-  Да - рече Алварес. - Всички ние ще се бием. Но те ще дойдат след пет дена, така че нямаме много време я подготовка.
-      Първо трябва да проведа няколко телефонни разговора - каза Сам. Хвана Реми за китката и двамата излязоха отвън.
-      Но ще останете? - попита Хуерта.
Реми отвърна:
-      Със сигурност. Щом е толкова намусен, значи е приел нещата присърце.

***

-      Благодаря - каза Сам.
-      Гледайте засега да не си навличате повече неприятности.
-      Да, имаме си предостатъчно.
Сам затвори, след което набра номера на американското посолство в Гватемала. Представи се и помоли да го свържат с Ейми Коста.
След изненадващо кратко време чу гласа на Ейми.
-      Сам! Радвам се да те чуя. Всичко наред ли е?
-      Опасявам се, че не. Намираме се в градчето Санта Мария де лос Монтаняс, на около двайсет мили западно от „Естанция Гереро“. - Той ѝ разказа за пристигналия камион с въоръжени наемници, за ултиматума и за yбийството.
-      О, Сам! Направо не е за вярване. Ултиматум казваш. Какъв?
-      Заявиха, че ще се върнат след пет дена, за да вземат подписаните документи. Вероятно смятат и да превозят местните хора до казармите в „Естанция”. Но на тези типове като че ли не им пука как ще бъде опразнен градът. Застреляха кмета пред двеста свидетели.
-      Пет дена. Ужасно неподходящ момент. Командир Руеда е единственият човек, който би могъл да реагира адекватно, но през следващите трийсет дена той е в принудителна отпуска.
-  Сигурен съм, че това не е съвпадение.
- Сара Алърсби е нагласила нещата - каза Ейми.
- Можеш ли да ни съдействаш по някакъв начин?
- Ще се опитам. Но висшите полицаи видяха какво се случи, когато Руеда се нави да погне Сара Алърсби. Ще ми отнеме време да намеря човек, който е склонен да рискува.
Сам каза:
-      Трябва ни оръжие, с което да защитаваме града. Можеш ли да направиш нещо по въпроса?
-      Оръжие? Съжалявам, но участието в незаконно снабдяване с огнестрелно оръжие, може да доведе до закриване на посолството. А и трябва да се мине през редица формалности, за да се получи разрешение от висшето ръководство. Някои от моите шефове смятат, че не бива да се занимаваме със Сара Алърсби. Според тях местните трябва да се погрижат за нея.
-  Дано тукашните хора доживеят това да се случи.


29.




„Естанция Гереро”



Сара Алърсби чакаше в старата кантора, реликва от времето на семейство Гереро. Тя седеше зад най-голямото от старинните бюра, точно под таванния вентилатор, който едно време се задвижваше от човешка сила, чрез система от оси и ремъци, а сега от електрически двигател. Облегна се назад в стола си, притвори очи и няколко пъти си пое дълбоко въздух, за да може да се отпусне. Ръсел ѝ бе телефонирал преди половин час, така че очакваше скоро да пристигнат. Не след дълго чу бучене на камион - той напусна главния път и сви по алеята. Все още се изненадваше колко тихо е понякога в „Естанция”. Шумно ставаше, когато имаше работа - засаждане, прибиране на реколтата, превозване на продукцията, но иначе седмици наред тишината бе почти пълна. Тя стана, пристъпи към прозореца, гледаш към гората, и се вторачи в отражението си в стъклото.
Носеше бяла копринена блуза, черни панталони, черни каубойски ботуши до коляното и черна широкопола шапка, която в момента бе на гърба ѝ, виснала на ремъците Намести черния си кожен колан, така че пистолетът да увисне още по-надолу, сякаш се канеше да се включи в каубойска престрелка. Излезе на дървената веранда, токовете на кожените ѝ ботуши затракаха по дъските.
Камионът мина по чакълестата алея и спря пред входа на сградата. Мъжете наскачаха от каросерията. Струваха ѝ се интересни. Всички носеха автомати Калашников, на коланите на повечето бяха закачени бойни ножове. Строиха се до камиона и впериха очаквателни погледи в нея. Ръсел и Руис излязоха от кабината и се приближиха.
Тя каза:
-      Като те слушах по телефона, останах с впечатлението, че е минало добре.
-      Може да се каже - отвърна Ръсел. - Събрахме ги на улицата и им предадохме съобщението.
-      Добре.
С кротък глас добави:
-      Някакъв дъртак, който се представи за кмет, се опита да дръпне реч относно подписването. Гръмнахме го и оставихме тялото му да виси на един клон. Заявихме им, че ако след пет дена, когато се върнем, тялото не е там, и други ще получат куршум.
Сара плесна с ръце.
-      Никога не бих се сетила за това. Брилянтно. Обзалагам се, че са се ужасили.
-      Трудно ми е да преценя. Израженията им бяха едни такива каменни.
-      Е, като погледат как кметът им гние на въжето, ше омекнат. - Извърна се към наемниците, стоящи зад Ръсел. Каза на испански: - Свободни сте, господа. Руис ще ви плати. Господин Руис, парите са в черното куфарче на бюрото.
Сара и Ръсел се отправиха към колата ѝ - черен майбах, който бе паркиран встрани от къщата.
-      Без теб усилията ми, както и значителна сума пари, щяха да отидат на вятъра. Наясно съм с какви трудности се сблъскваш по време на работата си. Ще бъдеш възнаграден щедро. Доверието, което си спечели, ще ти донесе дивиденти.
-      Надявам се поетият от вас риск да е оправдан.
-      Изключително важно е да успеем. Тези селяни владеят земи с голяма археологическа стойност, а на нас ни трябва свобода на действие, за да можем да проучим обекта. Трябва да бъдат отстранени бързо, преди нещата да се разчуят и те да се сдобият със съмишленици.
-      Имам притеснения относно това какво ще се случи, когато ги доведем тук. Сан Мартин ще ви позволи ли да задържите откритото? Благодарение на наемниците си той е по-силен от нас.
-      Вярвай ми. Диего се нуждае от мен повече, отколкото аз от него. Фактът, че земята, на която отглежда наркотици, е моя, го прави недосегаем. Обещавам ти, че докато си лоялен към мен, ще бъдеш в безопасност. - Тя спря насред алеята. - Шофьорът ми е нов, а и не съм си- гурна дали вече мога да му вярвам. Ако имаш да казваш нещо, кажи го сега.
За секунди тя замръзна неподвижно и Ръсел видя доста неща, включително красотата ѝ, която тя владееше точно както колите, земите и банковите си сметки. Осъзна, че след този момент няма да му се отвори друга възможност да проговори и да промени нещо. Скоро нямаше да има измъкване. Той не продума и тя се обърна и тръгна към черната кола. Отвори вратата и се настани на задната седалка, затвори вратата. Лицето ѝ и дори силуетът ѝ вече не се виждаха, тъй като стъклата бяха затъмнени. Шофьорът направи широк завой и подкара по алеята



Санта Мария де лос Монтаняс



Целият град присъстваше на погребението на кмета, най-вече заради героичната му смърт. Карлос Падила имаше доста поддръжници, защото се занимаваше предимно с попълване и подписване на документите, които всяка година трябваше да се изпращат в Гватемала Сити. Той бе удобен кмет, всъщност обаче имаше съмнения дали мандатът му не е изтекъл. От години не бяха провеждани избори, той вероятно не искаше да създава грижи на хората, като ги кара да гласуват отново.
Отец Гомес каза подходящите неша за него по време на богослужението, после поведе опечалените към големия църковен двор, където мъртвите биваха погребвани вече столетия наред. Кметът получи своето място в редицата, предвидена за починалите тази година. Отец Гомес изрече още няколко стандартни слова и се помоли добротата, храбростта и самопожертвователността на Карлос да му осигурят място в рая.
Докато старият Андреас, братът на кмета, хвърляше пръст в гроба, отец Гомес помоли съгражданите си да се върнат в църквата.
Когато хората се струпаха в храма (мнозина се наложи да останат отвън, пред отворените врати, откъдето все пак можеха да чуят изказванията), той даде думата на доктор Хуерта.
Доктор Хуерта заговори с прости и откровени думи
-      Разговаряхме с правителствени служители и хора от посолствата. Помощ можем да получим най-рано след месец.
- Но ние имаме само пет дена - иткрешя една жена. - Какво ще правим?
- Вариантите са два. Или подписваме документите и отиваме да работим на полетата в „Естанция”, или оставаме тук и се бием. Но всички ние видяхме, че тези хора застреляха Карлос. Няма причина да им вярваме. Когато ви набутат в „Естанция”, където няма да има къде да се скриете и ще сте съвсем беззащитни, животът ви гарантиран ли ще е?
Чуха се викове: „Трябва да се бием!” и „Нямаме избор!”.
-      Всъщност има и трети вариант - намеси се отец Гомес. - Можем да си вдигнем чукалата и да се преместим в друг град. Можем да се опитаме да удържим месец или два с надеждата, че правителството ще се задейства.
-      При това положение ще загинат два града, не един - рече Пепе. - А и като си тръгнем те ще вземат всичко ценно, ше осквернят гробницата, ше изгорят къщите и посевите ни. Няма да можем да се върнем никога.
Дискусията продължи, но изказващите се общо взето говореха едно и също - бягството е безсмислено, тъй като ще донесе повече вреди, отколкото ползи: немислимо е да предадат града; единственият начин да оцелеят е съпротивата. Накрая доктор Хуерта обяви:
-  Време е да изслушаме Сам и Реми Фарго.
Сам и Реми, които до момента бяха мълчали, се изправиха. Сам каза:
-      Ако искате да се биете, ще ви помогнем с каквото можем. Предлагам утре в седем да направим една среща пред църквата. Вземете всички оръжия и амуниции, с които разполагате. Ще започнем да изграждаме стратегия.

***

В седем сутринта Сам и Реми седнаха на стълбите пред църквата и зачакаха. Първи дойдоха няколко от лудите глави, които участваха в залавянето на Сам и Реми на платото. После се появиха хората с високо обществено положение - предприемачите, независимите фермери и техните съпруги, синове и дъщери. Накрая пристигнаха работниците и ратаите, които продаваха труда си срещу процент от реколтата.
Към седем и половина на улицата имаше повече хора, отколкото по време на „събранието”, организирано от наемниците. Сам се изправи и накара хората да се подредят в редица.
-      Идвайте един по един, а после изчакайте в църквата.
Сам и Реми интервюираха хората на испански:
„Притежавате ли оръжие? Покажете ми го, моля. Ловец ли сте? Какъв дивеч ловувате? Стреляте ли добре?" Ако човекът нямаше оръжие, ге питаха:
„Здрав ли сте? Можете ли да пробягате миля без да спирате? Искате ли да се биете? Ако се налага да се биете с ягуар, какво оръжие бихте избрали?"
Жените като че ли предпочитаха да разговарят с Реми, може би заради местните стандарти за благоприличие. Нейните въпроси не бяха много по-различни:
„На каква възраст сте? Омъжена ли сте? Имате ли деца? Готова ли сте да ги защитавате? Какво е здравословното ви състояние? Стреляли ли сте някога с пистолет?
Тийнейджърите бяха най-трудни за интервюиране, но Сам и и Реми проявиха настойчивост. В миналото всички армии са разчитали на момчета на възраст между петнайсет и двайсет години, за да попълнят редиците си.
В десет приключиха с набирането на информация. Огневата мощ на града се състоеше от седем винтовки със средно стотина патрона към всяка и осем ловджийски пушки с по една кутия oт двайсет и пет патрона, предимно за летящ дивеч. Имаше и седем пистолета, в това число четири револвера 38-ми калибър, явно излязло от употреба полицейско въоръжение, колта на сеньора Веласкес и два малки пистолета 32-ри калибър.
Сам и Реми се изправиха и се вторачиха в кандидат-войниците, чиито лица бяха изопнати от отчаяние.
-      Благодаря на всички - каза Сам. - Сега вече имаме по-ясна представа за нещата. Вашите предци не са можели да се противопоставят на модерни оръжия и военни тактики. Вие също не можете. Вие и вашите жени и деца ще загинете още в началото на първата атака.
Ремн веднага забеляза как очите на измъчените хорица потъмняха от мъка. Майките придърпаха децата си към себе си, а мъжете се заоглеждаха, хвърляйки разочаровани погледи към приятелите и съседите си.
Сам не се стресна от факта, че шансовете да успеят са минимални. Кимна на доктор Хуерта и отец Гомес.
-      Може ли да поговорим в църковната канцелария?
Влязоха вътре и насядаха на грубите дървени столове, разположени около голямата маса. Отец Гомес се обърна директно към Сам:
-      Имаш ли стратегия? - попита той.
Сам поклати глава.
-      Нишо, за което да гарантирам.
-      Нямаш план, нямаш стратегия, не можеш да помогнеш на хората ми? - попита с леден глас свещеникът.
-      Нищо, което бих могъл да обсъждам - настоя Сам.
-  Какво искаш да направим? - измърмори Хуерта.
-      Отведете хората в планината, в старото укрепление на маите.
Отец Гомес изгледа кръвнишки Сам.
-      Те по-скоро биха умрели, отколкото да се оставят да бъдат завлечени в ,,Естанция” и поробени. Ами децата? Там е същински концентрационен лагер.
Реми, която се бе притаила до входа, се опули неразбиращо в съпруга си.
- Какви ги говориш! Изпращането на хората в старата крепост е равносилно на това да им дадем еднопосочен билет към оня свят.
- Камионите не могат да минат по тясната планинска пътека - заяви Сам.
-      Но сто, въоръжени до зъби наемници, няма как да бъдат спрени от няколко ръждясали пушки - възрази Реми.
Сам сви рамене.
-      Не виждам друг изход.
Реми се приближи до Сам и го загледа с изтерзано изражение на лицето.
-      Кой си ти бе! - изсумтя тя. - Определено не си човекът, когото обичам.
Той ѝ хвърли безразличен поглед, какъвто тя никога преди не бе виждала.
Реми понечи да каже нещо, но Сам напусна канцеларията, обръщайки гръб на прекрасната си съпруга.


30.




Санта Мария де лос Монтаняс



На следващия ден Реми заведе жените, децата и старците в разрушената крепост на платото. Там те трябваше да съберат камъни, с които да бъдат замеряни наемниците, опитващи да се изкачат по тясната пътека. Реми определи най-подходящите огневи позиции.
Реми, която се опитваше да не мисли за странното поведение на Сам, накара подопечните си жени и деца да направят чучела, като напълнят стари дрехи с листа. Каза на жените:
- Ако синовете ви стрелят с пушки, със сигурност ще искате врагът да хаби амунициите си по няколкото чучела, които сте поставили наблизо.
Накара други хора да донесат празни бутилки, туби с бензин и парцали и да направят коктейли Молотов. Каза им:
-      Това ще забави нападателите, а ако е тъмно, ше ги освети и те ще станат по-лесна мишена.

***

По здрач Сам сс качи на върха на хълма, издигаш се до древната крепост, и провери какви подготвителни мероприятия са провели местните хора. Виждаше, че покрай пътеката и стените са издигнати стотици чучела. Имаше много ями, следствие от изграждането на старата крепостна стена. Храната и водата щяха да стигнат за няколко седмици. Бяха сковани навеси, където да се подслонят децата. Запасите от камъни и коктейли Молотов бяха впечатляващи.
В един момент Сам усети, че Реми е застанала до него.
-      Не мога да живея без теб - каза с мек глас тя. - Страх ме е, че ако останеш в селото, ще загинеш.
Сам поклати глава и се вторачи във върховете на обувките си.
-      Никога не съм искал от теб сляпо да следваш инструкциите ми. Сега обаче те моля за това. Довери ми се.
Тя се обърна към него и потърси нещо в очите му.
-      Никога не сме имали тайни помежду си.
-      Съжалявам, Реми, обаче преди много години дадох клетви, която непременно трябва да спазя. Трябва да си свърша съвестно работата.
- Знам, че имаш скрит коз, но ще проработи ли той?
Той прокара пръсти през косата ѝ.
- Дойде време за последното хвърляне на зарове, а аз дори не мога да ти кажа на какво се надявам.
Сам впери очи в обагрените от слънцето планински върхове.
- Трябва да тръгвам.
Сам прегърна любимата си и я поведе към пътеката, която се виеше надолу по склона.
Тя зарони лице в рамото му.
- Не може да постъпваш така. А ако не те видя никога повече...
Целувката му бе нежна като приглушен шепот.
- Направих резервации за обяд в любимия ни тукашен ресторант.
Когато влязоха в крепостта, Реми спря, за да хвърли последен поглед към съпруга си. Но Сам бе потънал в размисъл и сякаш не виждаше какво става около него.



Санта Мария де лос Монтаняс



На разсъмване Сам отиде в църквата и се качи на камбанарията. Бе уцелил точния момент.
Извади немския си военен бинокъл и се загледа в облаците прах, издигащи се над пътя. Бяха на около пет мили оттук.
Замислен, седна в една ниша и впери поглед в изгрева. Малко по-късно отново насочи вниманието си към приближаващата се колона.
Сам не се готвеше за битка. Неговата работа бе да наблюдава. Извади малката старомодна радиостанция, която бе взел назаем от доктор Хуерта, нагласи честотата и натисна бутона за повикване.
- Пепелянка едно, тук Кобра едно, край.
Почти веднага до ушите му достигна ясен глас.
-      Кобра едно. Тук Пепелянка едно. От дълго време не съм чувал гласа ти. Край.
-  Шест години и седем месеца, ако трябва да бъдем точни.
-      Много ни липсваше, Кобра едно.
-      Това Пепелянка две ли е?
-      На двеста метра вляво от теб, на една горска поляна.
-  Дълго време те нямаше - каза през смях Пепелянка две. – Ей, колко неопитен беше някога!
- Трябва да знаеш - подхвана Пепелянка едно, - че фирмата положи големи усилия, за да може да включи това парти в графика си.
- Наясно съм - отвърна Сам. - Бих казал, че съм единственият тук, който знае резултата.
- Добре - каза Пепелянка едно. - Защо не ни го кажеш тогава? Край.
- Прието - отвьрна Сам. - Малка армия от наемници, работеша за местен наркобарон, планира да превземе градчето и да принуди хората да работят в една плантация, намираща се на двайсет мили оттук.
- Това ми намирисва на робство.
- Това е робство - каза Сам. - Също така изнудване, кражба, отвличане и убийство. Когато хората се озоват в полетата с марихуана, никой повече няма да ги види и да чуе за тях. Край.
-      Хубаво е, че ние сме добрите - вметна Пепелянка едно. - Задръж. Забелязвам колона от седем превозни средства. Приближават се.
Сам добави:
- Във всеки от покритите с брезент камиони има двайсет и пет човека, въоръжени с автомати Калашников. Ескортират ги два бронирани автомобила. Единият води колоната, другият е ариергард.
- Забелязваме и ескорт от два вертолета Ми 8 руско производство.
- Откъде знаете всичко това? Та нали се намирате зад обрасла с гори планина?
- Откакто ти напусна групата, сензорите ни претърпяха редица доусъвършенствания.
Сам насочи бинокъла си към последния завой преди селото.
- Пепелянка едно. Спряха в подстъпите на града.
- Нищо изненадващо. Не виждат жива душа. Това вероятно ги е озадачило.
-      .Двамата с жена ми пратихме местните в една древна крепост, намираща се над града.
Пилотите и стрелците на хеликоптерите „Апачи" нагласиха шлемовете си така, че оптиката да застане пред дясното око. Това бе революционна система за прихващане. Пилотът или стрелецът можеше да насочва оръдието, помръдвайки главата сн. На мушка бе това, към което гледаше даденият човек.
-      Пепелянка едно. Тук Пепелянка две. Готови сме за бой.
-      Време е да им поднесем ада за закуска.
Пепелянка едно направи остър завой с вертолета си „Апачи" и позиционира машината на двайсет метра над градския площад.


31.




Санта Мария де лос Монтаняс



Амандо Герваис и неговият помощник-пилот и стрелец Рико Сабас седяха един до друг в просторната кабина на вертолета МИ-8, който бе част от въздушната флотилия на Сан Мартин, състояща се от общо пет вертолета.
МИ-8 бе руско производство и бе доста стар, но като цяло бе добра машина. Руснаците продължаваха да ги произвеждат, въпреки че първото въздухоплавателно средство от този тип бе излетяло в небето преди петдесет и една години. Използван от половината армии в света, МИ-8 бе считан за една от най-успешните разработки в света на вертолетостроенето.
Герваис леко побутна лоста за управление и издигна МИ-8 на пет метра над земята. Заобиколи църквата и се отправи към площада. Герваис и Сабас внезапно замръзнаха от ужас. Вместо пред тълпа селяни, въоръжени с вили и чифтета, те се озоваха пред зловещите ракетни установки на един от най-опасните бойни хеликоптери в арсенала на Съединените щати.
За спотайващия се в камбанарията Сам Фарго нямаше по ужасяващо привидение от „Апачи" АН 64-Е, особен погледнат фронтално. Той приличаше на гигантска, гротескна буболечка, която сякаш не би могла да полети.
- Санта Мария - промърмори Сабас. - Откъде се взе това?
- Черен е и няма обозначителни знаци -  простена тихичко Герваис.
- Какво прави тук?
Отговор така и не дойде.
Те пребледняха, загубили ума и дума, когато за частица от секундата мернаха проблясване под вертолета „Апачи”, после бяха разкъсани на парчета.
- Целта отстранена, Пепелянка две.
- Вече чухме. Задръж. Прихванахме нашата цел ... и стреляме.
Нещо избухна на няколко мили встрани, към небето се издигнаха oгнени езици и голям облак дим.
- Пепелянка едно, втората въздушна цел е елиминирана.
- Дотук с военновъздушните им сили, Пепелянка две. А сега да се заемем с пехотата.
- Тук Кобра едно - намеси се Сам Фарго. - Камионите и бронираните коли се насочват към градчето.
- Да не би да си мислят, че все още разполагат с въздушна подкрепа?
- Тe не видяха какво мазало направихте. Вие сте скрити в градчето, а Пепелянка две е зад гористото било.
- Благодаря, Кобра - каза пилотът на Пепелянка едно. - Продължавай да следиш ситуацията.
-  Естествено - отвърна Сам. - Много ми е приятно, че отново участвам в операция.
- Добре, Пепелянка едно. Ще започнем от краищата на колоната, където са бронираните коли, и ще вървим към камионите в средата.
-      Да нападаме преди да са се окопитили. С какво искаш да ги обработим?
- Започни с ракетите „Хидра”, с тях удари бронираните коли, а срещу камионите и пехотата използвай оръдието М 230. Пепелянка две, ти поемаш предната бронирана кола, аз -  задната.
-      Само следи линията на огъня, за да не се опаткаме взаимно.
-      Прието, Пепелянка две. Ще бъдем внимателни като дами на чаено парти.
-      Прието, Пепелянка едно.
С едно докосване на бутон той изстреля ракета „Хидра” към бронираната кола, която тъкмо бе изпълзяла на върха на хълма. Огньове обгърнаха разпадащата се машина, а последвалата експлозия изпари всичко, което бе останало.
Сам се засмя.
-      Момчета, ще удрям камбаната всеки път, щом уцелите камион.
-      Не съм забравил чувството ти за хумор.
-      Все си е същото - каза Сам.
-      Готов ли си да смачкаш тиквата, Пепелянка едно?
-      Да яхваме дракона - отговори колегата му.
Двата хеликоптера „Апачи” демонстрираха техническите си характеристики, правейки двойно превъртане над хълма и профучавайки над селото; едва не закачиха наблюдателницата на Сам.

***

- Къде са нашите вертолети Ми-8? - попита Ръсел и се прибра в бронираната кола. - Не ми харесва тази работа. Няма и следа от тях, а към небето се издигат два стълба черен дим.
- Дали не са се сблъскали?
Ръсел поклати глава.
-      Влязоха в селото от срещуположни посоки. Димът вероятно е от целите, които са поразили.
-      Тогава защо не отговарят по радиостанцията.
-      Това не мога... Преди Ръсел да се доизкаже зловещият AH - 64Е изникна отгоре. Рееше се на трийсетина метра над пътя, а пилотът се усмихваше и махаше с ръка. Хеликоптерът изведнъж се наклони напред и зае позиция за стрелба. Не само изглеждаше смъртоносен, той беше смъртоносен.
- Излизай! - изрева Ръсел. - Скачай!
Руис не се нуждаеше от още подканяния. Двамата изскочиха от бронираната кола, зарязвайки стрелците вътре. Паднаха на земята и се изтърколиха в канавката край пътя.
Три секунди по-късно Ръсел чу краткия писък на ракетата „Хидра 70”, която удари бронираната кола и разпарчетоса купола и. Стрелецът на черния летящ убиец насочи дулото на автоматичното оръдие М 230, което бе монтирано под носа на корпуса, към първия камион от колоната. Оръдието можеше да изстрелва шестстотин снаряда (калибър 530 мм) в минута. Снарядите попаднаха в покритите с брезент каросерии на първия и втория камион, всеки от които превозваше по двайсет и пет въоръжени убийци, наети от Сан Мартин. Наемниците загинаха на място в огнения ад.
Нямаше никакво време за реакция. Третият камион излезе от пътя и се преобърна в канавката, хората нападаха наоколо. Някой вдигна брезента на четвъртия камион, отдолу се показа картечница, която затрака към хеликоптера.
- Стрелят по мен, Пепелянка две. Ще ми трябва помощ.
- Ще го пратя в страната на сънищата този. Продължавай да стоиш от тази страна на колоната!
Пепелянка едно чуваше как куршумите удрят перките и корпуса, който бе предпазен от броня, тежаща повече от два тона.
Пепелянка две се шмугна под Пепелянка едно и откри огън, превръщайки картечаря в кървава каша.
- Задължен съм ти, Пепелянка две.
-      Цял ли си все още?
- Да. Заемам се с петия камион.
-      Да приключваме играта.
Въздухът продължаваше да кънти от експлозии, когато последният камион се опита да се измъкне през полето. Но моментално бе надупчен и спря. Оцелелите наскачаха на земята под дъжда от снаряди, който се сипеше като из ведро.
Двата хеликоптера „Апачи” започнаха да обикалят и да покосяват оцелелите, които не бяха захвърлили оръжието си и не бяха вдигнали ръце.

***

Ръсел и Руис бяха залегнали в канавката, едва дишаха от жегата, бълвана от горящата бронирана кола. Гледаха с ужас разрушенията, които бяха причинили призрачните черни хеликоптери.
- Нещо не мога да схвана - измънка Ръсел. - Кои са тези и откъде се взеха?
- Не са гватемалски военни - рече Руис. - Да се махаме - изръмжа Ръсел и запълзя към крайпътните шубраци.  - Трябва да се скрием някъде и да изчакаме да падне мрак.
-  Добра идея, приятелю - отвърна Ръсел. – Следвай ме и не се надигай много-много.
-      Накъде?
-      Естанция Гереро - каза Ръсел. - Трябва да се доберем до госпожица Алърсби преди другите оцелели. Нужна ни е история, която да спаси кожите ни.

***

Сърцето на Реми се сви, когато тя чу експлозиите и видя черните облаци, издигащи се над градчето. Помагаше на майките с деца, като се опитваше да ги разсее.
Последвалата тишина и действаше дори по-зле. Страхът и тревогата накрая я завладяха и в отчаянието си тя напусна укреплението и се затича надолу по пътеката. На площада откри тлеещи останки от хеликоптер. Загледа ги втрещено.
Нямаше и следа от Сам и Реми затвори очи, за да не се разплаче от мъка. В главата ѝ се въртяха само лоши мисли.
В един момент усети, че се приближава някой. После чу гласа на Сам.
-      Възможно ли е любовната ни връзка да няма щастлив край?
Реми се обърна, очите ѝ блестяха от вълнение. Той я целуна жадно по устните, после я прегърна и всичките ѝ страхове се стопиха.
-      О, Сам - промълви тя в ухото му, докато гледаше останките на Ми-8.
В този момент Пепелянка едно и Пепелянка две се приземиха на площада, перките им се повъртяха още малко, после застинаха. Сам се ухили на четиримата мъже, които излязоха от кабините и се приближиха.
Първият се здрависа със Сам.
- Липсваше ми, стари партньоре.
- Учудвам се, че дъртак като теб все още обикаля земното кълбо и се забърква в неприятности.
Пилотът на Пепелянка две се засмя.
- Нямаше да сме тук. ако ти не бе толкова добър в машинациите.
Реми се отдръпна настрани, а петимата мъже се прегърнаха и започнаха да си разказват военни истории и да си припомнят старите времена. На Реми и се стори странно, че те не се обръщат един към друг по име. Накрая тя погледна Сам и подметна:
- Няма ли да ни запознаеш?
Изненадани, те се спогледаха, после прихнаха да се смеят. Сам взе обърканата Реми в обятията си и каза:
-      Това е една много, ама много необичайна групичка. Извършва какви ли не операции по целия свят. Пред теб са членове на една от най-секретните военни организации на САЩ.
- Затова пазим в тайна имената си и професионалния си опит - каза пилотът на Пепелянка две.
- Освен това, когато постъпихме на работа, дадохме клетва да не разпространяваме вътрешна информация.
Стрелецът на Пепелянка едно погледна Реми и каза:
-      Заради тази прекрасна жена ли напусна отряда?
Сам се усмихна, очите му блещукаха.
- Не е ли пределно ясно това. - Той плъзна ръка около талията и. - Съжалявам, обаче не мога да ви кажа името и.

***

Хората се прибраха по домовете си. Много се изненадаха, когато видяха вертолетите „Апачи“ и останките на Ми-8. Зарадваха се, че градчето не е пострадало. Отец Гомес и доктор Хуерта бяха много впечатлени.
Стрелецът на Пепелянка едно кимна към насъбралата се тълпа и каза:
- Май е време да си събираме партакешите и тихомълком да отлитаме към залеза.
- Благодаря ви - рече Сам, докато се ръкуваше с бившите си колеги. - Спасихте живота на над двеста мъже. жени и деца, и прекратихте операция на един от най-големите наркокартели в Централна Америка.
-      Дано скоро организираш друг турнир - каза Пепелянка едно и козирува.
- Не си сменяй номера на телефона - отвърна Сам, докато целуваше Реми по бузата. Тя го погледна право в очите и рече:
-      Когато се запознахме, ми каза. че си работил за ЦРУ.
Сам сви рамене.
- Идеята ми се стори разумна тогава.


32.




Пътят за „Естанция Гереро”



Руис и Ръсел седяха в кабината на камион.
- Чувствам се така, все едно съм паднал от самолет - каза мексиканецът. - Боли ме рамото от стреляне на автоматична по нищото. А коляното ми не ми дава мира след скока в канавката. Направо не е за вярване.
Ръсел бе забил поглед в пътя.
-      Добре че успяхме да прилапаме камиона на онзи производител на тютюн. Много неприятна ситуация. Загубихме деветдесет човека, а може и повече да са. Все подчинени на Диего Сан Мартин. Ще ти кажа и нещо друго. Трябва да оправим нешата преди Сан Мартин да се е усетил, или да се изнесем бързичко от страната.
Руис се вторачи в него.
- Приключихме, човече. Самоубийство е да се връщаме в онзи град.
Час и половина по-късно те пристигнаха в „Естанция Гереро“. Докато минаваха но дългата чакълеста алея пред кантората, Ръсел забеляза Сара Алърсби - седеше до прозореца на кабииега си. Тя видя камиона и изтича отвън.
- Къде са те? - попита тя - Хеликоптерите не се върнаха, камионите също.
Ръсел я изгледа през страничното стъкло на кабината.
- Оказа се, че не е проста работа да ги натоварим на камионите и да ги докараме тук. Попаднахме в засада. Загубихме повечето от наемниците, а малцината оцелели попаднаха в плен.
- Загубили сте ги? Сто професионалисти са се дали на банда невежи селяни? Как можахте да ми причините това!
Ръсел и Руис се спогледаха и вдървено излязоха от кабината. Руис се облегна на калника, а Ръсел застана пред Сара Алърсби.
- Госпожице Алърсби, моля за извинение. Бяхме разгромени. Но не от селяните, а от два мистериозни черни хеликоптера, които нямаха отличителни знаци. Те взривиха нашите хеликоптери, бронираните коли и камионите.
Сара Алърсби усети как гневът на Ръсел набира сила. Стресна се леко. Обаче, тъй като бе доста интелигентна, успя да предугади какво ше последва.
Ръсел добави:
- Мисля, че вече няма полза от нас тук. След няколко минути си тръгваме. Пожелавам ви късмет. Той се обърна.
- Чакай. Съжалявам, Ръсел. Осъзнавам, че думите ми прозвучаха грубо. Моля те не се разстройвай. Знам, че нещата не изглеждат хич добре в момента, но изход има, вярвам в това.
Ръсел и Руис се опулиха в нея.
Тя продължи:
- Диего Сан Мартин ни предостави онези бойци. Ако вие двамата си тръгнете и ме оставите да се оправям сама с него, той ще ме убие. А после ще прати наемни убийци по петите ви. Не знаете ли, че той е наркобарон? Има връзки в Съединените щати и Европа. Не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да спасим положението, като замажем лошите новини с добри. Не бива да се предаваме точно сега.
- Ситуацията е трагична.
-      Ще удвоя хонорара ви. Ще ви дам и процент от това, което ще изкарам от артефактите. В сборника пише, че там горе има крепост, в която са намирали убежище бегълци от близкия град. Тези хора едва ли са оставяли съкровищата си на врага. Находките ще са невероятни.
-      Госпожице Алърсби - подхвана Ръсел, - днес загинаха много хора. Ако полицията научи за случая, замесените може да бъдат обвинени в убийство. Ние сме организаторите, а и сме чужденци.
- Освен това не знаем кой ни нападна - допълни Руис.


33.




Пътят за Гватемала Сити



Два дена по-късно Ръсел и Руис бяха арестувани и приковани с белезници към скамейката в каросерията на един военен камион, който сега се клатушкаше по пътя за Гватемала Сити. Ръсел бъбреше тихичко в дясното ухо на Руис.
- Хубаво е, че ще ни заведат право в столицата. Не искам шест месеца да гния в някой провинциален затвор, докато прокурорите бавно и мъчително подготвят обвинението. Ако сме в Гватемала Сити, Сара може да ни освободи под гаранция преди да сме излежали дори една нощ, или две. А после ще направи така, че съдът да отхвърли обвиненията. Точно това трябва да стане. Ако ни обвинят като главни организатори на претърпелия фиаско неин проект, вероятно никога повече няма да видим дневна светлина.
-      Диего Сан Мартин се е покрил. Това е плюс.
- Така е, но няма да ни прости. Те ни мразят. А и ние сме единственнте американци. Аз поне съм американец. Ти приличаш на местните и говориш испански. Обзалагам се, че те мислят за гватемалец.
- Когато става въпрос за големи престъпления, по-добре е да си чужденец. Ще помислят, че работиш за някое правителство и няма да те екзекутират.
-      Дано адвокатите и да ни чакат в столицата - каза Ръсел. - Вярвам, че тя ще си погрижи за нас.
-      Тя каза, че няма опасност да ни арестуват, но ето ни на тук, с белезници.
Ръсел помълча няколко секунди, после каза:
-      Няма да е зле да се задейства, защото ние затрихме личната армия на Сан Мартин.
-      Знам - отвърна Руис. - Ще се наложи да спим на смени, за да не ни докопа някой от тези главорези.
Миля след миля околните пейзажи се изнизваха назад. Ръсел се опитваше да не мисли за неколцината оцелели наемници, които седяха до него в камиона. Небръснатите им лица имаха мрачни изражения, от камуфлажните им униформи лъхаше на пот, а в очите им гореше гняв.
Насочи мислите си към Сара Алърсби. Представи си я облечена в една от онези безупречни бели копринени блузи, с черна пола и обувки на висок ток. Тя се намираше в двестагодишната сграда с дебели греди и вентилатори на тавана, стоеше до тежкото дървено бюро. Paзкошната и златна коса бе вързана на опашка, като всеки косъм бе на мястото си. В едната си ръка държеше диамантена обеца, а в другата - телефонна слушалка, която притискаше към ухото си. Тя впрягаше цялата си енергия и богатството, влиянието и репутацията си в опитите да освободи него и Руис. Тя щеше да каже нещо абсурдно на правителствените служители, а те с готовност щяха да и повярват. Ръсел и Руис бяха просто двама невинни американци, нейни подчинени, който се бяха загубили по пътя за „Естакция Гереро”. Тя щеше да направи така, че след освобождаването им да не възникват проблеми - щеше да ги изведе незабавно от страната с личния си самолет. Щеше да е доволна, че ги е спасила.



Гватемала Сити



В същия момент Сара Алърсби се намираше в господарската спалня в голямата къща на Гереро. Носеше бяла копринена блуза, черни панталони и черно сако, шито по поръчка. Избра чифт перлени обеци и колие от перли, защото щеше да си има работа с британската митница. Всеки, чиято работа бе да оценява стойността на бижутата, шеше да разбере какво е това - кръгли, сребристобели, шестнайсетмилиметрови естествени перли с изключителен блясък. Те бяха открити през четиринайсети век в Арабско море от гмуркачи. По изключение този безценен накит не бе придобит от предците на баща й чрез плячкосване в Индия. Перлите бяха принадлежали на семейството на майка й. Баща й бе купил обеците преди четирийсет години в Париж.
Британските чиновници бяха големи сноби. Дори и името й да не им говореше нищо, те трябваше да се досетят, че тя принадлежи към класата, която не бива да бъде тревожена с дребнави правила.
Тя не носеше много багаж. Повечето от дрехите и вещите й все още се намираха в шкафовете и в сейфа. Взе само нещата, които можеше да събере набързо - широката плоска кутия, съдържаща най-ценните бижута, пачка пари (в нея имаше различни валути) и сборника на маийте, запечатан в пластмасовата си кутия. Всичко това се побра в един куфар. Тя заключи куфара, вдигна го на колелцата му и се отправи кьм стълбището.
Портиерът чу потракването и се завтече да и помогне. Тя се зачуди дали той знае. В куфара имаше предмети и валута на стойност десетки милиони долари. Неговите предци едва ли бяха изкарали толкова откакто свят светува. При тази мисъл тя се усмихна. Хубаво бе, че служителите, включително лоялните, не подозираха за тези моменти на уязвимост. Не се и съмняваше, че той би я убил за много по-малко, отколкото носеше сега.
Тя се качи в колата, проследи с поглед как портиерът слага куфара в багажника и затръшва капака. Каза на шофьора:
-      Към летището.
Той управляваше умело черния Майбах 62 S, като не настъпваше прекалено газта и почти не използваше спирачката. Знаеше, че Сара обича спокойното пътуване. Докато гледаше градските улици, тя изпита лека душевна болка. Беше успяла да придобие сборника на маите - вероятно последния оцелял. Досега трябваше да е станала известна. Трябваше да е напълнила цял склад със злато и безценни грънчарски изделия.
Налагаше се да убеди Диего Сан Мартин, че не е виновна за загубите на жива сила. Щеше да му каже. че проблемът е в човека, с когото бяха обядвали заедно. Ръсел я бе убедил, че всичко ще мине гладко Нямало опасност Диего Сан Мартин да се разочарова, защото Ръсел държал нещата под контрол. Какво друго би моглa дь направи млада жена като нея? Как би могла да знае, че Ръсел е некадърник?
Тя се заслуша в собствената си безмълвна репетиция и прецени, че планът е добър. Диего щеше да излее гнева си върху някого, но този някого нямаше да е Сара Алърсби. Тя си оставаше много полезен съюзник, чиято липса би довела до много парични загуби и неприятности. Сан Мартин просто се нуждаеше от извинение да направи онова, което очевидно е в негов интерес.
Майбахът пристигна на летището, мина покрай оградените с вериги терминали и се насочи към специалния вход за хангарите за частни самолети. Пазачът отвори портата, веднага щом забеляза колата. Нямаше как в кола, струваща почти половин милион долара, да има луд революционер, възнамеряващ да взриви самолет. Шофьорът подкара към хангара и тя видя, че самолетът вече бе изтеглен отвън. Пилотът, Фил Джеймисън, извършваше нужните проверки. Камионът-цистерна се бе насочил към следващия клиент. Стюардът на Сара Алърсби, Мор- ган, който ясно се виждаше през прозорците, зареждаше хладилника и бара.
Манбахът спря и тя каза на шофьора:
-      Ще отсъствам поне месец. Ще си получиш заплатата и ще излезеш в отпуск. Когато ми потрябваш отново, ще ти звънна.
-      Да, госпожице. - Той отвори багажника, извади куфара и го повлече към самолета. Морган излезе да го вземе.
Той качи куфара по стълбите, сложи го в шкаф, закрепи го с ремъци и затвори вратичката.
-      Да взема ли палтото ви?
-      Да - отвърна тя и го свали. Няколко минути по-късно вратата на салона бе затворена и пилотът насочи машината към пистата.
Самолетът набра скорост по пистата и се издигна във въздуха. Сара погледна през прозорчето и видя как малката централноамериканска страна се стопява под нея заедно с доскорошните съперничества, разочарованията и неприятните нищожни хора, които бяха направили всичко възможно да осуетят плановете и. Когато самолетът се издигна над слоя пухкави бели облачета и остана под притъмнялото небе, тя се почувства по-лека, по-чиста и някак необременена. Прибираше се вкъщи, в Лондон. Копнееше да се скрие под крилото на влиятелния си баща. Лондон си оставаше Лондон. Може би това пътешествие щеше да бъде забавно.



Фрайханес, Гватемала



Камионът, в който бяха Ръсел и Руис, пристигна в големия и отблъскващ затвор „Павон”, който се намираше близо до столицата, в град Фрайханес. Когато се присъединиха към мъжете, които току-щобяха свалени от камиона, Руис каза:
-      Не виждам никакви адвокати.
Ръсел отвърна:
- Ще дойдат. Тя не би ни оставила да гнием на такова място.
Войниците ги преведоха през една висока решетъчна порта, над която бе опъната бодлива тел. Руис прошепна:
-      Дори няма цивилни пазачи. Мисля, че това е едно от онези места, където затворниците контролират всичка
-      Не се тревожи - каза Ръсел. - Да не е луда да ни изостави.
- Да се надяваме, че не е. Във всеки случай, трябва да сме готови да се погрижим сами за себе си.

Лондон

Призори самолетът на Сара Алърсби се спусна към летище „Бигин Хил”, което се намираше в югоизточната част на Лондон.
Самолетът се приземи гладко и започна да рулира, придвижвайки се кьм мястото, където трябваше да слезе единственият пасажер. Спря и наземиият екипаж запъна колесниците му и го заземи. После бе спусната стълбата.
Сара вдиша хладния и влажен британски вьздух, който влизаше през отворения люк. Изправи се, чак когато се появиха британските митничари. Те взеха митническите декларации, които стюардът Морган бе попълнил и подписал вместо нея. Тя както винаги носеше петдесет кубински пури за баща си (декларираната стойност бе едва триста паунда). Старателно зареденият бар в самолета уж съдържаше по-малко от два литра питиета.
Главният митничар попита:
-      Това вашият куфар ли е, госпожице?
-      Да - потвърди Сара Алърсби.
- Може ли да погледна вътре?
Тя се поколеба, после го изгледа с немигащ поглед, като отвори леко уста. Митничарите обикновено не проявяваха такава усърдност. Сара бе важна особа, от семейство с традиции. Не би си позволила да превозва експлозиви или кокаин. Прииска й се да каже: “Преди не правехте такава проверка“. Обаче усети, че колебанието може да й изяде главата.
Главният митничар отвори куфара й върху вградената маса. Вдигна капака на кутията за бижута и очевидно стигна до извода, че в едновремешните испански галеонн е имало по-малко скъпоценности. Забеляза пачката пари и я премести настрана. Разбира се, че ще носи пари. Голяма работа. Но какво е това?
Митничарят отвори пластмасовия контейнер и огледа листовете, направени от кора на смокиня. Хвърли едно око на изображенията, после затвори книгата.
-      Госпожице Алърсби, това ми прилича на древен артефакт. Сборник на маите, предполагам.
Тя се вторачи в мъжа, който явно бе образован. Нямаше намерение да го убеждава, че сборникът всъщност не е сборник, а обикновено копие или сувенир-украшение. Той беше прав и го знаеше.
Три часа по-късно адвокатите на баща й, които бяха известни със способността си да  отклоняват всякакви неудобни въпроси, я измъкнаха. Обаче и бе забранено да напуска страната. И паспортът и бе отнет. Но най-неприятното бе, че сборникът, нейният скъп сборник, бе конфискуван и щеше да послужи като доказателство, че тя е нарушила международните закони, забраняващи пренасянето на исторически ценности.
Докато прекосяваха с лимузина града, тя каза на най-важния от адвокатите - Антъни Брент Грийвс:
- Антъни, твърде изморена съм и не желая да се настанявам на неуютно място. Закарай ме в къщата на баща ми в Найтсбридж.
- Съжялявам – отвърна Грийвс. - Той ме помоли да ти кажа, че за момента това е невъзможно. Организирал е вечерно парти, на което ще присъстват хора, интересни за медиите.
- О! Той не иска да ме види!
- Не бих казал. Ти си човекът oт семейството, който познава навиците и табутата на далечни страни. Но той има опит в джунглите на Лондон. Той ще обработи много внимателно  редица важни клечки, за да ти съдейства.
- Разбирам.
Грийвс бе постигнал своето. Каза на шофьора:
- Ще закараме лейди Сара в къщата и в Бромптъм.


34.




Санта Мария де лос Монтаняс



Гватемалската армия пристигна в Санта Мария де лос Монтаняс в понеделник. Във вторник един хеликоптер кацна в нива, намираща се на миля от градчето. От него излезе командир Руеда.
Руеда и лейтенантите му дойдоха на площада, където бяха приветствани от Сам, Реми и група местни хора. Сам каза:
-      Радвам се да ви видя, командире. Какво ви води насам?
Руеда сви рамене, но не можа да скрие усмивката сн.
-      Изглежда, че Сара Алърсби е била арестувана в Лондон. Вкарала е незаконно сборник на маите в Обединеното кралство. Така че някои важни хора трябваше бързо да променят позициите си по въпроса. Назначиха ме за началник на правителствените сили в района.
-      Поздравления - каза Реми. - Дали ще бъде неучтиво от моя страна, ако ви попитам какво смятате да правите?
- Съвсем не. Държа да няма никакви недоразумения. В момента войници претърсват „Естанция Гереро” за наркотици. Други претърсват дома и офисите на Сара Алърсби в Гватемала Сити, проверяват дали тя е плячкосвала археологически обекти.
-      Браво на вас! възкликна Реми.
-      Надявам се, че въодушевлението ви няма да спадне, ако ви помолим да свидетелствате - каза Руеда.
-      С удоволствие ще свидетелстваме - отвърна Сам. - Така ще имаме повод да се върнем тук. Сдобихме се с добри приятели. - Огледа се. - Ето двама, с които непременно трябва да се запознаете. Отец Гомес и доктор Хуерта. Това е командир Руеда, приятели мои. Той е честен, наясно е с проблемите на района и, за щастие на всички, поема нещата в свои ръце.
Руеда се поклони по военен маниер.
-      Чувал съм за вас двамата. Знаем, че сте се опитали да спрете контрабандата с наркотици и мога да заявя, че народът на Гватемала се прекланя пред храбростта ви.
Реми се извърна, бс забелязала, че в далечината се рее ниськ черен облак.
-      Вижте! Пожар!
Руеда само стрелна облака с очи.
-      Моите хора извършват контролирано изгаряне на насажденията от марихуана в „Естанция Гереро“. Оказа се, че сте прави и за коката. Наистина има кока. Оставихме известно количество, което ще послужи като доказателство, всичко останало ше бъде унищожено. - Той погледна двамата си подчинени. - Май е време да тръгваме. Чака ни много работа.
Сам и Реми изпратиха Руеда и лейтенантите до хеликоптера. Руеда дръпна Сам и Реми настрани.
- Това вероятно не означава нищо, но трябва да ви кажа, че двамата мъже, които преди няколко седмици cе опитаха да ви убият, бяха заловенн. Те прекараха няколко дена в затвор, близо до столицата, след което убиха двама отиващи на работа затворници,  за да заемат техните места. Предполагаме, че са напуснали страната, но това не е сигурно.
- Ще си отваряме очите на четири - каза Сам. Когато перките се завъртяха, той и Реми се отдръпнаха, за да избегнат мощните въздушни струи. Сам извади клетъчния си телефон и се обеди на Селма.
- Сам, Реми, тревожех се за вас - каза тя. - Свърши ли работата?
- Да - потвърди Сам.
- Дейвид Кейн пристигна ли вече?
- Дейвид Кейн? Той е тръгнал зa насам?
- Много държеше да дойде. Последните изпити са петък. Юни е, Сам. Проучвате маите, а нямате календар.
- О, голям пропуск от наша страна.

***

Дейвид Кейн беше в челото на колоната от лендроувъри, която сравнително лесно изкачи хълма, а после спря пред църквата. Кейн изкочи от джипа си и запрегръща Сам и Реми.
- Чух какво сте направили. Невероятни сте.
- Благодаря - отвърна спокойно Реми. - Онова, което ще намерите ти и твоите колеги, е още по-невероятно. Но преди да почнете да ровите ни оставете да подготвим хората. Междувременно усмихвайте им се и разговаряйте с тях за всичко, освен зa археология. Бъдете търпеливи. Вече организирахме среща, на която ще бъдете представени.


35.




Лондон



Сара Алърсби се отегчи в Лондон. В Гватемала Сити тя бе в центьра на вниманието. Докато пребиваваше в Европа, я канеха къде ли не - тя познаваше добре Рим, Берлин, Атина и Прага. Беше посещавала повечето елитни заведения в Париж, движейки се в компанията на из- вестни млади хора.
Но сега, заради абсурдното разпореждане на съда, не можеше да напуска дъждовния, студен и влажен Лондон. На всичкото отгоре социалният климат в Лондон не бе добър. През последните няколко месеца хулите по неин адрес в пресата не спираха. Обвиняваха я, че е плячкосвала гробници на маите, че се представяла за откривател иа обекти, които вече са регистрирани и че незаконно е придобила и използвала сборник на маите.
Предният ден бяха тръгнали слухове, че е свързана с наркомрежата, разбитата наскоро в Централна Америка. Хората вече отхвърляха поканите за вечерното парти, което тя организира по случай завръщането си. Тя долавяше страх в гласовете им. Те се опасяваха, че безценната им репутация може да бъде опетнена от едно евентуално лапване на ордьовър при лудата, лоша Сара Алърсби. А преди година те бяха готови да дойдат на нейно парти дори и пълзешком, ако се налагаше.
Тя застана пред голямото огледало до вратата и се огледа, докато закопчаваше тъмносиньото си палто. Копчетата бяха златни, а самото палто приличаше на мундир на морски офицер от осемнайсети век. Тя се извърна настрани, за да се види в профил, после се приближи до вратата и я отвори. 7,8 милиметровият куршум проби челото й и излезе през тила й, като размаза мозъка й толкова бързо, че тя дори не чу изстрела.
През оптическия мерник на пушката Ръсел видя, че Сара пада назад и че тежката входна врата бавно започва се притваря. Вратата остана открехната, защото се бе опряла в изпруження крак на Сара. Човек можеше да си помисли, че някой се с канел да излезе, но се е присетил, че е забравил нещо и се е върнал да го вземе.
Ръсел свали пушката, а Руис затвори прозореца и дръпна завесата. Ръсел чевръсто разглоби оръжието и го прибра в куфара си. Двамата се спуснаха бързо по задното стълбище, прекосиха кухнята и излязоха на двора. Беше късна утрин, така че улиците гъмжаха от коли и хора, но като че ли никой не бе забелязал нищо.
Къщата, в която се бяха скрили, бе обявена за продажба. Намираше се на отсрещната страна на улицата, но не точно срещу дома на Сара. Хубаво местенце, собствениците и искаха четири милиона паунда. Ръсел и Руис бяха прекарали в нея не повече от час, освен това бяха с гумени ръкавици.
Докато прекосяваше тичешком задната градина – красива типично по британски, той изпита задоволство. Сара бе нарушила обещанието си и бе допуснала той и Руис да бъдат набутани в гватемалски затвор. Но вече си бе получила заслуженото. Двамата се качиха в колата, като Руис седна зад волана. Мексиканецът се справяше по-добре с шофирането в насрещното плагно. На няколко пъти спираха, зa да може Ръсел да хвърли частите на пушката в различни кофи за боклук.
Паркираха пред станция „Ватерло’', после отидоха в мъжката тоалетна, където се преоблякоха и си измиха ръцете. Хванаха жълтобелия влак „Юростар“ за Париж. Чакаше ги тричасово пътуваме до френската столица, но си бяха взели билети за първа класа, така че вярваха, че ще могат да отпочинат. Всичко бе стотици пъти по-добро от гватемалския затвор, от който бяха избягали.
Влакът бавно прекоси лондонските предградия, след което набра скорост. Час по-късно влезе в тунела под Лааманша и прозорците притъмняха.

***

Сантяго Обрегон наклони глава към пътеката и огледа двамата американски граждани, пътуващи в първа класа. Те като че ли спяха. На Обрегон му бе трудно да повярва, че тези двамата си мислят, че Сан Мартин ще преглътне загубата на почти сто от най-преданите си бойци и ще ги остави да си развяват байрака из Европа. Той им бе благодарен, че убиха Сара Алърсби, защото иначе щеше да се наложи той да свърши тази работа.
Обрегон се намърда в купето на американците и седна срещу тях. Бръкна в куфарчето си и извади оръжието - пистолет CZ Р-07 с фабрично нарязана цев и специален висок мерник, позволяващ да се прави прицел над заглушителя. Бързо застреля двамата американци в гърдите, за да не би случайно да окажат съпротива.
Изправи се и за по-сигурио гръмна първия американец в главата, а после насочи пистолета към втория. Мъжът заговори на испански:
- Кой си ти? Защо ни убиваш?
- А ти защо убиваш? - попита Обрегон. - За пари. - Натисна спусъка. Притисна пистолета към дясната ръка на мъртвеца. Излезе и се премести в друг вагон. Не след дьлго влакът щеше да спре на Северната гара на Париж.

36.




Санта Мария де лос Монтаняс



Градското събрание се проведе в църквата, като председателстващ бе отец Гомес. Накрая той каза:
- Всички ние чухме аргументите за и против това археолозите да разкопаят гробниците. Сега ще напишете “да“ или „не“ на лист хартия, който ще пуснете в урната.
Хората се наредиха на опашка и започнаха да гласуват. Когато приключиха, отец Гомес, доктор Хуерта и Андреас - новия кмет, преброиха гласовете. Градът с голямо мнозинство бе решил да позволи на професор Кейн да прави разкопки.
На сутринта, в седем часа, към членовете на експедицията се присъедини отец Гомес, който предвождаше делегация от местни хора. Когато се заизкачваха по тясната пътека, свещеникът каза:
- Професор Кейн, мисля, че моментът е подходящ да ви разясня някои неща. Знаете, че това място е свещено за местните. Владетелите, погребани там горе, не са някакви си непознати, те са наши предци. Те са управлявали град Киксчент и са оцелели след голямата война срещу намиращия се на трийсет мили на изток град. Това било през 790 г. след Христа. Когато станало ясно, че врагът ги превъзхожда по численост и поражението е неизбежно, те събрали група предани войни и взели със себе си всичко ценно. Донесли съкровищата си тук.
-  Смятали са тук да дадат последен отпор?
-      Точно така. Построили укрепена наблюдателница на мястото, където сега е църквата. После завели хората си горе на платото и изградили там укрепление. Врагът се опитал да превземе укреплението, но не успял. Владетелите умрели и били погребани там заедно с множество ценни предмети - оръжия, украшения и какво ли още не.
-  Значи всичко, което е там, е от война, водена по време на класическия период?
-      Не всичко. Двеста години по-късно, през 950 г., се наложило хората от града отново да се оттеглят в укреплението. Случило се горе-долу същото. Врагът пак не успял да превземе добре защитеното място. След време хората се върнали по домовете си. После дошло ред на испанците да изживеят разочарование - индианците от Алта Верапас оказали сериозна съпротива и ги отблъснали. Но, като предпазна мярка, ценните вещи били скрити горе в крепостта.
Дейвид Кейн попита:
-      И никой не е копал тук?
-      Да - отвърна отец Гомес. Неколцина се опитали да крадат. Местните хора обаче ги убили. Минало време. Индианците приели християнството. Наблюдателницата била разрушена и на нейно място била издигната църква. Светът забравил за светилището. Но хората помнят всичко.
Кейн каза:
- Виждам, че много държат на това укрепление.
- Трябва да знаете, че ви се довериха, защото обичат Реми Фарго и биха направили всичко, което те поискат. Ако не спазите обещанията си и проявите неуважение към техните древни крале, лошо ви се пише.
Групата стигна до платото и видя каменните стени и гробищните могили.
Кейн насочи вниманието си към могилата, в която бяха проникнали Фарго. Там имаше гърнета, чиито капацни изглеждаха запечатани. Кейн коленичило едно от тях, но отец Гомес го докосна по рамото.
- Чакайте.
Кейн се надигна и го изгледа с питащ поглед.
Отец Гомес каза:
- Още не съм приключил. Трябва да ви обясня какво обещах на хората. Всеки път, когато се скривали тук, маите донасяли със себе си големи съкровища. Оръжия от обсидиан, нефритени и златни украшения, красиви грънчарски изделия, доста такива неща има тук. Но древните най-много ценели книгите.
-      Книги?
- Стари книги, като онази, която намериха Сам и Реми.
Кейн запази самообладание, макар че на Сам и Реми за момент им се стори, че той ще припадне.
- Дали някои от тях са запазени?
- Виждал съм само няколко - онези, които са били разлиствани от мъжа, убит в гробницата. В добро състояние са, вероятно заради голямата надморска височина. Но става въпрос за стотици бройки. Древните маи сложили книгите в гърнета и ги донссли тук. Само в тази гробннца има сто четиридесет и три гърнета. В някои от другите могили вероятно също има книги. Така че откраднатото от Capа Алърсби е нищо в сравнение с това, което не й бе позволено да открадне.
Отец Гомес заобиколи мъртвеца и гърнетата, и поведе Кейн към гробищната камера, където, върху варовикова плоча, лежаха покритите със злато и нефрит кости на краля.
-      Трябва да видите и още нещо - подхвана той. - Помогнете ми да преместя плочата. - Когато Кейн се поколеба, той добави: - Останките няма да пострадат. Правили сме това и преди.
Отец Гомес, Кейн и Сам Фарго избутаха настрани тежкия камък. Отдолу имаше кухина. Кейн я освети с фенерчето си. Отразената светлина жълтееше - вътре имаше статуи на богове, хора и животни, нагръдници и шлемове, гривни за ръце и глезени, обеци, украшения за нос. Това бе помещение, пълно със злато. Откриха също така и брадви и чинии от нефрит, обеци, огърлици и церемониални върхове на копия с всякакви цветове - от тъмнозелено и синьо до бяло. Предметите се отличаваха с майсторската си изработка. Кейн възкликна:
-      Удивително! Тази находка е уникална!
Отец Гомес рече:
-      Кралете са се чувствали задължени да донесат съкровищата си тук, явно са вярвали, че така ще ги спасят от враговете. Под всяка от гробниците има тайна камера, защитавана от тялото на краля. Ще ги разгледате всички.
-      И хората от градчето ни позволяват да разкопаем и проучим целия комплекс?
- Да, позволяват. Отчасти защото са много благодарни на семейство Фарго, които спасиха живота им и опазиха домовете им, отчасти защото Фарго дадоха обещание.
-      Какво обещание? - Кейн се извърна към Сам и Реми.
Реми обясни:
-      Зарекохме се да им помогнем да построят музей в Санга Мария де лос Монтаняс, музей, където да се съхраняват тези прекрасни находки.
Сам добави:
-      По тозн начин светът ще научи за това място, и няма да е нужно останките на кралете и съкровищата да бъдат преместени. Предметите ще бъдат давани назаем на различни музеи и университети, но винаги ще принадлежат на потомците на древните маи.