Клайв Къслър
	Циклопи



	Посвещава се на осемстотинте американци, които потънаха с „Леополдвил“ край Шербург, Франция, в навечерието на Коледа 1944 година. Забравени от мнозина, останали в спомена на малцина.



	Пролог

	_9 март 1918, Карибско море_
	На „Циклопи“ му оставаше по-малко от един час живот. След четирийсет и осем минути той щеше да се превърне в масов гроб за 309 пътника и екипаж — една предизвестена от злокобни предчувствия трагедия, на която безлюдното море и кристално ясното небе гледаха с насмешка. Дори чайките, следващи дирята му през последните седмици, се спускаха и стрелваха нагоре с пълно безразличие и с притъпени от топлото време сетива.
	От югоизток духаше слаб вятър и едва-едва къдреше американското знаме на кърмата. Беше четири и половина сутринта и свободните от вахта членове на екипажа, както и пътниците, все още спяха. Само неколцина, които не можеха да се унесат в дрямка от непоносимата жега, се бяха облегнали на бордовата ограда и наблюдаваха как носовата част на кораба съска и се издига върху големите, бавни вълни. Морското вълнение беше под гладката повърхност, а огромната енергия се натрупваше в дълбините под нея.
	В кормилната рубка на „Циклопи“ лейтенант Джон Чърч гледаше с празен поглед през един от големите кръгли илюминатори. Беше застъпил последната нощна смяна — от полунощ до четири часа сутринта — и нямаше какво друго да прави, за да стои буден. Той забеляза нарастващата височина на вълните, но тъй като разстоянието между тях не се скъсяваше, а склонът им беше полегат, не виждаше причина да намали скоростта.
	Тежко натовареният кораб за превозване на въглища се носеше тромаво едва с девет морски мили в час. Машинните му части плачеха за основен ремонт и дори сега той се движеше само с левия си двигател. Малко след потеглянето от Рио де Жанейро десният двигател излезе от строя и главният инженер съобщи, че не може да бъде поправен, преди да стигнат до пристанището на Балтимор. Лейтенант Чърч бе повишаван неколкократно, докато бъде произведен в офицерски чин. Той беше слаб, с преждевременно прошарена коса — само след няколко месеца щеше да навърши трийсет години. Бе служил на много и най-различни кораби и бе обиколил света по море четири пъти. Но през дванайсетте си години служба във военноморските сили на САЩ не бе срещал по-странен плавателен съд от „Циклопи“. Това беше първото му пътуване с осемгодишния морски съд, което бе съпътствано от доста странни случки.
	Откакто напуснаха пристанището за домуване, първо, един моряк падна зад борда и бе направен на пихтия от лявото витло. След това дойде сблъсъкът с крайцера „Рали“, който нанесе незначителни щети и на двата съда. В арестантската килия бяха затворени петима затворници. Единият от тях, с присъда за жестоко убийство на свой спътник по море, трябваше да бъде закаран във военноморския затвор в Портсмут, Ню Хампшир. Пред входа на пристанището на Рио корабът се размина на косъм с един риф и когато помощник-капитанът обвини капитана, че е застрашил кораба с промяната на курса, капитанът го постави под арест в каютата му. После се установи, че екипажът не е достатъчен, че десният двигател е повреден и че капитанът се напива до забрава. Когато Чърч пресметна злощастните произшествия, се изпълни с чувството, че е изправен пред задаващо се бедствие.
	Мрачните му мисли бяха прекъснати от шума на тежки стъпки зад него. Обърна се и се смрази, като видя капитана да влиза в кормилната рубка.
	Капитан трети ранг Джордж Уорли приличаше на герой от „Островът на съкровищата“. Липсваше му само превръзка на окото и дървен крак. Беше як като бик. Почти нямаше врат — главата му като че ли излизаше направо от раменете. Чърч не бе виждал по-големи ръце от неговите. Те висяха до тялото му, дълги и дебели като томове от енциклопедия. Уорли изобщо не спазваше военноморския устав и униформата му на борда на кораба обикновено се състоеше от домашни чехли, спортна шапка с козирка и дълги долни гащи. Чърч виждаше капитана с униформа само когато „Циклопи“ влизаше в пристанище и Уорли слизаше на брега по служебна работа.
	Със сумтене вместо поздрав, Уорли влезе и удари барометъра с месестото кокалче на пръста си. Погледна стрелката и кимна.
	— Не е много зле — каза той с лек немски акцент. — Добро показание за следващите двайсет и четири часа. С малко късмет можем да разчитаме на спокойно плаване, поне докато не попаднем в ада, минавайки покрай Кейп Хатерас.
	— Всеки кораб попада в ада край Кейп Хатерас — отбеляза с равен глас Чърч.
	Уорли отиде в помещението за морските карти и проследи с поглед отбелязаната с молив линия на курса на „Циклопи“ и приблизителното му местонахождение.
	— Промени курса с пет градуса на север — нареди той, след като се върна в рубката. — Ще се движим покрай брега на Грейт Бахама.
	— Ние вече сме на двайсет мили западно от главния проток — каза Чърч.
	— Имам си причини да искам да избегнем морските пътища — сопна му се Уорли.
	Чърч само кимна на кормчията и „Циклопи“ започна да се завърта. От леката промяна на посоката вълните започнаха да се разбиват в левия борд на носовата част и движението на кораба се промени.
	— Много ме безпокои вида на морето — каза Чърч. — Вълните започват да стават по-отвесни.
	— В този район това не е нещо необичайно — отвърна Уорли. — Наближаваме мястото, където Северното екваториално течение се среща с Гълфстрийма. Така, както понякога съм виждал повърхността там гладка като пусто сухо езеро, така неведнъж съм виждал и вълни, високи шест метра — прекрасни дълги вълни, които се плъзгат под кила.
	Чърч понечи да каже нещо, но само отвори уста и се заслуша. В кормилната рубка долетя звук на стържене на метал в метал. Уорли се държеше така, сякаш не бе чул нищо, но Чърч отиде до задната отвесна преграда и огледа товарната палуба на „Циклопи“.
	За времето си той се считаше за голям кораб, с обща дължина 165 метра, а в най-широката си част — 20 метра. Беше построен през 1910 година и се ползваше от спомагателната служба в състава на военноморските сили в Атлантическата флота. Огромните трюмове побираха 10 500 тона въглища, но този път корабът пренасяше 11 000 тона манганова руда. Корпусът му бе затънал цели трийсет сантиметра над търговската марка Плимсол*. Според Чърч той бе опасно претоварен.
	[* Търговска марка във вид на линия и кръг с хоризонтална черта по средата, нанесени по дължина на двата борда на кораб, които посочват допустимото газене на товарен кораб. (англ. от собс.). — Б.пр.]
	Лейтенантът погледна към кърмата и видя двайсет и четирите чернеещи се в тъмнината дерик-крана, чиито гигантски кошове, наподобяващи затворени мидени черупки, бяха здраво обезопасени срещу бурно време. Но видя и още нещо.
	Средната част на кораба се издигаше и спускаше, следвайки движението на вълните, минаващи под кила.
	— Боже мой! — промълви той. — Корпусът като че ли се огъва по извивките на вълните.
	Уорли не си направи труда да погледне, само каза:
	— Няма защо да се безпокоиш, синко. Той е свикнал на малки сътресения.
	— За пръв път виждам кораб да се огъва така — настоя на своето Чърч.
	Уорли се тръшна в един широк плетен стол, който държеше на мостика, и вдигна крака върху стойката за компаса.
	— Синко, не го мисли стария „Циклопи“. Той ще продължи да пори моретата дълго след като нас няма да ни има на тоя свят.
	Безгрижието на капитана не разсея мрачното предчувствие на Чърч. Напротив, още повече го засили.


	След като предаде следващата вахта на колегата си от офицерския състав Чърч си тръгна от командния мостик и се отби в радиостанцията, за да изпие едно кафе с дежурния радист. Спаркс*, както наричаха оператора на безжичния телеграф на борда на всеки кораб, отмести поглед, като го видя да влиза.
	[* Искри (англ.) — жаргон за радист сред моряците. — Б.пр.]
	— Добрутро, лейтенант!
	— Има ли някакви интересни вести от минаващи наблизо морски съдове?
	Спаркс свали слушалката от едното си ухо.
	— Моля?
	Чърч повтори въпроса си.
	— Чух само двама радиста от търговски кораби да си разменят шахматни ходове.
	— Защо не се включиш и ти, та да разсееш скуката?
	— Предпочитам играта на дама — отвърна Спаркс.
	— Колко близо са тия два търговски кораба?
	— Сигналите са доста слаби… вероятно са най-малко на сто мили от нас.
	Чърч яхна един стол и подпря ръце и брадичка върху облегалката.
	— Свържи се с тях и ги попитай какво е морето там.
	Спаркс сви безпомощно рамене и рече:
	— Не мога.
	— Защо, да не би предавателят да ти прави номера?
	— Ами! Откликва като шестнайсетгодишна хаванска проститутка.
	— Тогава не разбирам.
	— Нареждане на капитан Уорли — поясни Спаркс. — Когато потеглихме от Рио, той ме извика в каютата си и ми нареди да не подавам никакви съобщения без негово знание, докато не влезем в док в Балтимор.
	— Изтъкна ли някаква причина?
	— Не, господине.
	— Много странно.
	— Подозирам, че е нещо, свързано с онази важна клечка, дето взехме като пътник от Рио.
	— Генералният консул ли?
	— Ами нареждането получих веднага след като той се качи на борда.
	Спаркс млъкна и нагласи отново слушалките си. След това започна да записва в бележник пристигащите съобщения. Изведнъж вдигна глава — лицето му имаше мрачен вид.
	— Сигнал за бедствие!
	Чърч скочи на крака.
	— Местоположение?
	— На двайсет мили от Ангуила Кейс.
	Чърч веднага направи изчисление.
	— Значи се намират на около петдесет мили от носовата ни част. Нещо друго?
	— Името на морския съд е „Кроган Касъл“. Носът се продънил. Надстройката също била силно повредена. Пълнел се с вода. Искат незабавна помощ.
	— Носът им се продънил? — повтори Чърч озадачен. — От какво?
	— Не съобщиха, лейтенант.
	Чърч се упъти към вратата.
	— Ще уведомя капитана. Предай на „Кроган Касъл“, че тръгваме към тях с пълна пара.
	Лицето на Спаркс се изкриви от ужас.
	— Моля ви, господине, не мога!
	— Направи го! — заповяда му Чърч. — Аз поемам отговорността.
	Той се обърна и се затича по пътеката, изкачи се по стълбата и влезе в кормилната рубка. Уорли продължаваше да седи на плетения стол, който се поклащаше с ритъма на движението на кораба. Беше свалил очилата си ниско на върха на носа и четеше сгънато списание „Либърти“.
	— Спаркс улови сигнал за бедствие — съобщи Чърч. — На по-малко от петдесет мили оттук. Наредих му да потвърди съобщението и да предаде, че променяме курса си, за да се притечем на помощ.
	Уорли отвори широко очи, скочи от стола и сграбчи стреснатия Чърч за бицепсите.
	— Да не си луд? — изрева той. — Кой, по дяволите, ти е дал правото да отменяш заповедите ми?
	Ръцете на Чърч изтръпнаха от болка. Имаше чувството, че огромните лапи на капитана, впити като менгеме, щяха да направят на пихтия мускулите му.
	— За бога, капитане, не можем да подминем кораб, изпаднал в бедствие.
	— Можем, и още как, щом тъй съм наредил!
	Чърч онемя от избухването на Уорли. Видя как очите му кървясаха и се замъглиха, лъхна го силната миризма на уиски от устата му.
	— Това е основно правило в морето — не отстъпи Чърч. — Трябва да окажем помощ.
	— Потъват ли?
	— Съобщението гласи: „Пълним се с вода“.
	Уорли отблъсна лейтенанта от себе си.
	— Много важно! Нека си изпомпват водата, докато някой друг кораб им спаси задниците, само не и „Циклопи“.
	Кормчията и дежурният офицер наблюдаваха с безмълвно изумление как Чърч и Уорли се бяха вторачили един в друг, без да мигат; атмосферата в рубката ставаше все по-напрегната. Разривът, настъпил между двамата през последните седмици, се задълбочи напълно.
	Дежурният офицер пристъпи към тях с намерение да се намеси. Уорли извърна глава към него и му се озъби:
	— Гледай си работата и наблюдавай кормилото!
	Чърч разтърка насинените си бицепси и загледа кръвнишки капитана.
	— Възразявам срещу отказа ви да се отзовете на сигнала за помощ и настоявам това да бъде вписано в корабния дневник.
	— Предупреждавам те…
	— Освен това искам да се отбележи, че сте заповядал на радиста да не подава никакви съобщения.
	— Поведението ти е нетърпимо, господинчо — заговори Уорли с леден глас, през стиснати устни и с плувнало в пот лице. — Считай се под арест в каютата си.
	— Продължавате ли да арестувате офицерите си — не му остана длъжен Чърч, давайки воля на гнева си, — ще трябва сам да управлявате този кутсуз кораб.
	Изведнъж, преди Уорли да отговори, „Циклопи“ рязко пропадна в една дълбока бразда между вълните. Всички в кормилната рубка по инстинкт, изострен от годините, прекарани по море, се хванаха за най-близкия, здраво закрепен предмет, за да се задържат на крака. Плоскостите на корпуса изскърцаха от удара, след което се чу шум от няколко пропуквания.
	— Света Богородице! — промълви кормчията с паника в гласа.
	— Млъквай! — изръмжа Уорли, докато „Циклопи“ възстанови положението си. — Корабът е издържал и на по-бурно море.
	Изведнъж Чърч ужасен проумя положението.
	— „Кроган Касъл“, корабът, който изпрати сигнал за бедствие, съобщи, че носът му се продънил и надстройката му била разбита.
	— Е, е какво? — погледна го Уорли.
	— Нима не разбирате, сигурно някоя огромна вълна се е разбила в него.
	— Пълни глупости дрънкаш. Я си върви в кабината, господинчо! И не ми се мяркай пред очите, докато не стигнем до пристанище.
	Чърч не помръдваше, само стисна ръце в юмруци. После ги отпусна, съзнавайки, че е безполезно да спори с Уорли. Обърна се и без да каже дума, напусна кормилната рубка.
	Излезе на палубата и погледна над носовата част. Морето изглеждаше измамно кротко. Вълните се бяха смалили до три метра и вече не заливаха палубата. Той тръгна към кърмата и забеляза, че паропроводите, които движеха лебедките и допълнителните съоръжения, се отъркваха във фалшбордите при всяко издигане и спускане на кораба върху дългите, тежки вълни.
	Чърч слезе на долната палуба и се отби в два от товарните трюмове, където, под светлината на фенерчето си, провери състоянието на масивните крепежни елементи и стойки, с които беше застопорен мангановият товар. Чу ги как скърцаха под натиска му, но изглеждаха стегнати и надеждни. Не видя никаква следа от разместване на товара от клатушкането на кораба.
	Въпреки това обаче се изпълни с безпокойство и се почувства уморен. Напрегна цялата си воля, за да не се изкуши да се върне в уютната си кабина и с удоволствие да затвори очи пред мрачната поредица от проблеми, свързани с кораба. Продължи към машинното отделение, за да види дали не се просмуква отнякъде вода. Обиколката, която направи, като че ли потвърди вярата на Уорли в „Циклопи“.
	Докато вървеше по коридора към каюткомпанията, за да изпие чаша кафе, вратата на една от кабините се отвори и на прага, говорейки с някого вътре, се застоя американският генерален консул в Бразилия Алфред Готшолк. Чърч надникна над рамото му и видя корабния лекар надвесен над легнал в леглото мъж. Лицето на пациента имаше уморен вид и жълтеникав цвят, но изглеждаше младежко, в пълно противоречие на гъстата бяла коса над челото. Очите му бяха отворени и изпълнени със смесица от страх, болка и скръб, очи на човек, преживял много неща. Гледката прибави още един странен елемент към пътуването на „Циклопи“.
	Докато беше на палубата, преди корабът да потегли от Рио де Жанейро, Чърч видя, че на кея пристигна керван от автомобили. Генералният консул слезе от лека кола с шофьор и даде нареждания да натоварят на кораба пътническите му сандъци и куфари. После вдигна глава и огледа всяка подробност на „Циклопи“, от грозния му, напълно отвесен нос до изящната извивка на кърмата. Въпреки че беше нисък и закръглен, мъжът имаше вид на човек, който заема високо обществено положение. Сребристорусата му коса беше подстригана съвсем ниско, в прусашки стил. Грижливо поддържаните му мустачки бяха тънки почти колкото веждите му.
	Второто превозно средство беше линейка. От нея бе свален човек на носилка и качен на борда. Чърч не успя да види лицето, тъй като то бе покрито с гъста мрежа против комари. Макар че човекът на носилката беше несъмнено от антуража на Готшолк, консулът не му обърна почти никакво внимание и отиде при товарния автомобил, който завършваше шествието.
	Генералният консул загледа с безпокойство как стрелата на един от товарните кранове на кораба повдигна от него огромен продълговат сандък, завъртя се и го спусна в предния товарен отсек. Точно в този момент се появи Уорли и лично започна да нарежда как да се закове люка. После отиде да посрещне на борда Готшолк и го съпроводи до каютата му. Почти веднага след това корабните въжета бяха освободени, корабът се оттласна от дока и пое през изхода на пристанището към открито море.
	Сега Готшолк се обърна и видя спрелия се в коридора Чърч. Той пристъпи през прага и затвори вратата на кабината след себе си. В погледа му се четеше подозрение, когато попита:
	— Мога ли да ви услужа с нещо, лейтенант…?
	— Чърч, сър. Току-що привърших с проверката на кораба и отивам в каюткомпанията да пийна кафе. Искате ли да дойдете с мен?
	По лицето на генералния консул премина лек израз на облекчение и той се усмихна.
	— Защо не? Така и така не мога да спя повече от два-три часа. Нещо, което влудява жена ми.
	— Тя в Рио ли остана?
	— Не, изпратих я у дома в Мериленд. Мисията ми в Бразилия приключи. Надявам се да прекарам остатъка от службата си в Държавния департамент във Вашингтон.
	На Чърч му се стори, че Готшолк е прекалено неспокоен. Той оглеждаше от горе до долу коридора и непрекъснато допираше ленена носна кърпа до малката си уста. В един момент хвана Чърч за лакътя и рече:
	— Преди да пием кафе, ще бъдете ли така любезен, лейтенант, да ме придружите до товарния трюм?
	Чърч го погледна леко изненадан.
	— Да, сър, щом искате.
	— Благодаря ви. Трябва да взема нещо от един от моите сандъци — поясни Готшолк.
	Макар да сметна молбата му за странна, Чърч не каза нищо, само кимна и тръгна към предната част на кораба, следван от пълния, нисък генерален консул. Те стигнаха до горната палуба, оттам продължиха по пътеката, водеща от задните каюти към жилищните помещения на моряците в носовата част, и минаха под надстройката на командния мостик, който висеше заплашително върху наподобяващите кокили стоманени стойки. Една лампа, провесена между двете предни мачти, служещи и като подпора за решетката, свързваща дерик-крановете, хвърляше тайнствена светлина и придаваше зловещ вид на прииждащите вълни.
	Чърч спря пред един от люковете, дръпна резетата на бравите и махна с ръка на Готшолк да го последва надолу по стълбата, като я осветяваше с фенерчето си. Когато двамата стигнаха най-долната палуба на товарния трюм, Чърч намери ключа за осветлението и лампите на тавана изпълниха помещението с неземна жълтеникава светлина.
	Готшолк мина покрай Чърч и се запъти направо към сандъка, омотан с вериги, чиито крайни брънки бяха закачени с катинар за стърчащите от пода шарнирни болтове. Той се спря пред него за миг и по лицето му се изписа израз на благоговение, а мислите му като че ли зареяха на друго място, в друго време.
	Чърч за първи път огледа сандъка отблизо. Върху яките му страни нямаше никакви надписи. Беше дълъг към три метра, висок около метър и широк метър и двайсет. Той не си направи труда да прецени и теглото му, но беше сигурен, че е много тежък. Спомни си как се опъна лебедката, докато го качваше на борда. Любопитството му надделя над преднамерения израз на незаинтересованост.
	— Ще бъде ли нелюбезно от моя страна, ако ви попитам какво има вътре?
	Готшолк не отмести поглед от сандъка.
	— Археологически артефакт, пътуващ за един музей — отвърна той неопределено.
	— Сигурно е много ценен — опита се да узнае нещо повече Чърч.
	Готшолк не отговори. Беше забелязал нещо с крайчеца на окото си. Извади чифт очила за четене и се вгледа през стъклата. Ръцете му се разтрепериха, тялото му се вдърви.
	— Бил е отварян! — възкликна с ужас той.
	— Не е възможно — рече Чърч. — Капакът му е толкова здраво завързан с веригите, че те дори са се врязали в ръбовете му.
	— Но я вижте тук — посочи той. — Вижте следите от откъртване там, където капакът е бил насилван нагоре.
	— Тези драскотини вероятно са станали, когато сандъкът е бил запечатван.
	— Не, нямаше ги, когато преди два дни го огледах — каза напълно убеден Готшолк. — Някой от екипажа ви се е изкушил да види какво има в него.
	— Напразно се безпокоите. Кой от екипажа ще прояви интерес към стар артефакт, който вероятно тежи най-малко два тона? Освен това нали само вие имате ключ за катинарите?
	Готшолк коленичи и дръпна един от тях. Халката се отскубна и остана в ръката му. Внезапно лицето му доби изплашен вид. Като хипнотизиран той бавно се изправи, зашари с обезумял поглед из товарния отсек и изрече една дума:
	— Занона!
	Имаше вид, като че изживява кошмар. В следващите шейсет секунди стана нещо ужасно. Смъртта на генералния консул настъпи толкова бързо, че Чърч изпадна в шок, а съзнанието му не проумяваше това, което виждаха очите му.
	В тъмнината от сандъка внезапно бе изникнала фигура на мъж. Макар и облечен с униформа на моряк от американските военноморски сили, расовите му белези се набиваха в очи: грубата, права черна коса, изпъкналите скули, необикновено тъмните, безизразни очи.
	Без да отрони дума, южноамериканският индианец заби в гърдите на Готшолк копиеобразен прът, чийто заострен връх щръкна почти трийсет сантиметра от гърба му. Генералният консул не падна веднага. Той бавно обърна глава и загледа Чърч с широко отворени очи, без обаче да го вижда. Опита се да каже нещо, но думи не излязоха, само нещо като болезнена, бълбукаща кашлица, от която устните и бузите му почервеняха. Той започна да се свлича надолу и в същия момент индианецът сложи крак върху гърдите му и издърпа копието.
	Чърч за първи път виждаше убиеца. Индианецът не беше от екипажа на „Циклопи“, но не беше и пътник без билет. По кафявото му лице не се четеше нито злоба, нито гняв, нито омраза — беше напълно непроницаемо. С небрежен жест той хвана копието и скочи от сандъка.
	Чърч мигом се приготви за нападение. Ловко отскочи встрани от замаха на копието и метна фенерчето в лицето на индианеца. Чу се тъп звук от счупване на кост и разклатени зъби — металната тръба бе улучила дясната му челюст. Тогава Чърч сви ръка в юмрук и го заби в гърлото на индианеца. Копието падна на пода и Чърч бързо взе дървения прът и го вдигна над главата си.
	Изведнъж лейтенантът почувства, че полага усилия да запази равновесие. Подът се наклони почти до шейсет градуса. Той успя да се задържи на крака и се затича по наклона, докато стигна до извитата напред отвесна преграда. Тялото на индианеца се затъркаля зад него и спря в краката му. В следващия миг онемя от ужас и безпомощност, когато видя как сандъкът, освободен от веригите си, се плъзна по пода, премаза индианеца и затисна краката на Чърч в стоманената стена. От удара капакът се изкриви нагоре и разкри съдържанието на сандъка.
	Със замаяна глава Чърч надникна вътре. Невероятната гледка, разкрила се пред очите му под мъждукащите лампи на тавана, беше последната картина, която се запечата в съзнанието му през няколкото секунди преди смъртта му.


	В кормилната рубка капитан Уорли стана свидетел на още по-потресаваща гледка. Изпита чувството, че „Циклопи“ пропадна в бездънна дупка. Носовата част се заби дълбоко в една огромна бразда и изхвърляйки кърмата във въздуха толкова отвесно, че витлата щръкнаха над водата. В мрака наоколо светлините на „Циклопи“ се отразиха в кипящата водна маса, която, надигайки се все по-високо, накрая закри звездите.
	Дълбоко от вътрешността на товарните трюмове се разнесе ужасяващо боботене като от земетресение, последвано от тресене, което премина от носа до кърмата на кораба. Уорли нямаше време дори да изрече гласно сигнала за тревога, който му мина през ума. Крепежните механизми се бяха разкъсали и прекатуреният товар с манганова руда увеличи инерцията на „Циклопи“ надолу.
	От левия команден мостик кормчията гледаше в безмълвно изумление как водната стена, достигаща височината на десететажна сграда, се понесе към тях с грохота и скоростта на лавина. Горната й половина образува гребен и се подви. Милиони тонове вода се изсипаха зверски върху предната част на кораба и наводниха изцяло носа и надстройката. Вратите на командния мостик отхвръкнаха и водата нахлу в кормилната рубка. Уорли се хвана здраво за междинния парапет, парализираното му съзнание не беше способно да си представи неизбежното.
	Вълната помете кораба. Стоманените бимси се скъсаха, килът се изметна и цялата носова част се изви на една страна. Здраво занитените листове от обшивката на корпуса се разкъсаха, сякаш бяха картонени. Той хлътна по-дълбоко под огромния натиск на вълната. Витлата отново загребаха водата и тласнаха кораба в очакващите го дълбини. „Циклопи“ не успя да изплува обратно нагоре.
	Той продължи да потъва все по-дълбоко и дълбоко, докато накрая разбитият му корпус, заедно с хората, които държеше в плен, докосна неспокойните пясъци на морското дъно, оставяйки на повърхността само ято объркани чайки да сочат гибелния му път.
	{img:prolog.png}


	Първа част
	Проспъртиър

	1.

	_10 октомври 1989_
	_Кий Уест, Флорида_
	Дирижабълът висеше в тропическия въздух, неподвижен и спокоен, като риба, застинала в аквариум. Пазеше пълно равновесие върху единичния си колесник за кацане, а носовата му част бе опряна в жълта котвена мачта. Това беше стар, грохнал на вид въздушен кораб. Някогашният му сребрист кожух беше набръчкан и избелял, с много кръпки по него. Гондолата му — кошът за управление, която висеше под коремната част, наподобяваше старинна лодка, а стъклените прозорци бяха пожълтели от времето. Единствено двигателите му „Райт Уърлуинд“, с 200 конски сили, изглеждаха като нови след старателното възстановяване до първоначалното им състояние.
	За разлика от по-младите си събратя, които задръстваха небето над футболните стадиони, неговата херметическа обвивка беше направена от алуминий, със занитени шевове, вместо от полиестер, покрит с гумен слой, и се поддържаше от дванайсет кръгли рамки като гърба на риба. Имаше форма на пура, с дължина 45 метра и съдържаше 6 хиляди кубически метра хелий. Ако насрещен вятър не брулеше заобления му нос, той можеше да цепи облаците с близо сто километра в час. С първоначалното обозначение ZMC-2 — цепелин с метална обшивка номер две* — той беше построен в Детройт и предаден на Военноморските сили на САЩ през 1929 година. Докато повечето въздушни кораби имаха четири масивни стабилизатора, този имаше осем малки, монтирани върху заострената му опашка. Изключително модерен за времето си, дирижабълът бе служил вярно и сигурно до 1942 година, когато бил разглобен и забравен.
	[* Zeppelin Metal Clad (англ.). — Б.пр.]
	В продължение на четирийсет и седем години ZMC-2 събирал праха в един изоставен хангар до пистата на запустяло малко летище близо до Кий Уест във Флорида. През 1988 година правителството продава летището на някаква финансова къща, ръководена от заможния издател Реймънд Лебарон, който възнамерявал да го превърне в курорт.
	Малко след като пристигнал от дирекцията на корпорацията, за да огледа новозакупената си военноморска база, Лебарон се натъкнал на прашните и ръждясали останки от ZMC-2 и проявил интерес към тях. Наредил да бъде сглобен отново по-лекият от въздуха летателен апарат, да бъдат ремонтирани основно двигателите и го кръстил „Проспъртиър“ — на името на търговското си списание, явяващо се основата на финансовата му империя, и поръчал то да бъде изписано върху едната страна на ризата.
	Лебарон се научи да управлява „Проспъртиър“, овладявайки до съвършенство променливите настроения на летателния апарат и непрестанните настройки, необходими за поддържането на равномерен полет при капризния характер на вятъра. В него нямаше автопилот, който да облекчава еднообразието в управлението — да наклонява носа срещу внезапно извилия се порив на вятъра и да го издигне отново, когато вятърът стихнеше. Способността да се задържа във въздуха се изменяше до голяма степен в зависимост от атмосферните условия. Пластът от влага след лек дъжд утежняваше с над сто килограма голямата площ на кожуха на въздушния кораб и намаляваше способността му да се издига, а сухият вятър, духащ от северозапад, принуждаваше пилота да се преборва с напора на летателния апарат да се издигне на нежелана височина.
	Но Лебарон се наслаждаваше на предизвикателството. Въодушевлението от опитите да отгатне настроенията на прастария, пълен с газ въздушен кораб далеч надхвърляше удоволствието, което той получаваше, когато летеше с който и да е от петте си реактивни самолета, принадлежащи на корпоративните му дружества. Всеки път, когато му се удадеше случай, той се измъкваше от заседателната зала и заминаваше за Кий Уест, за да полети с цепелина над Карибските острови. Скоро „Проспъртиър“ стана позната гледка над Бахамските острови. Един местен работник, обработващ поле със захарна тръстика, вдигайки поглед към въздушния кораб, спонтанно го бе описал като „малко прасе, тичащо заднешком“.
	Лебарон обаче, като повечето магнати от елита на властта, имаше неспокоен ум и нестихващ порив да подеме всеки нов проект, който му се изпречеше пред очите. След близо година интересът му към стария дирижабъл започна да се уталожва.
	Една вечер в една крайбрежна кръчма той се запозна със стар „плажен плъх“ на име Бък Сийзар, който ръководеше дружество за спасителни операции в лагуните с гръмкото наименование „Екзотични самолетни авантюри“.
	По време на разговора, съпътстван от няколко чашки ром с лед, Сийзар изрече магическата дума „съкровище“, която от пет хиляди години насам е взривявала човешкото съзнание до полуда и вероятно е причинявала повече скръб от половината войни, водени в света.
	След като изслуша разказите на Сийзар за испански галеони, сновящи по Карибско море, чиито товари от злато и сребро сега били смесени с корали, дори такъв прозорлив и опитен финансов магнат с остро чувство за търговия като Лебарон, се хвана на въдицата. Двамата си стиснаха ръце, обявявайки съдружничество.
	Интересът на Лебарон към „Проспъртиър“ се възобнови. Дирижабълът се явяваше незаменима платформа за откриване от въздуха потенциални места на потънали кораби. Самолетите се движеха прекалено бързо за разузнаване от въздуха, а хеликоптерите пък не само имаха ограничено летателно време, но и разпенваха водната повърхност с въздушната струя от перките на витлото. Въздушният кораб можеше да остане във въздуха в продължение на два дни и да се движи със скоростта на човешки ход. От височина 120 метра острото човешко око можеше да види правите линии на изработен от човека предмет на дълбочина трийсет метра при спокойно и бистро море.
	Когато събраният около „Проспъртиър“ десетчленен наземен екип започна да извършва предполетните проверки, над флоридския проток вече се разсъмваше. Първите слънчеви лъчи докоснаха огромната, покрита с утринна роса риза на летателния апарат и тя заблестя с цветовете на дъгата като сапунено балонче. Въздушният кораб стоеше в средата на бетонна писта, чиито широки пукнатини бяха обрасли с бурени. Откъм протока духаше лек вятър и той се извъртя около котвената мачта, докато закръгленият му нос застана срещу нея.
	Повечето от наземния екип бяха млади мъже, със силно загорели от слънцето лица, облечени небрежно — кой с къси панталони, кой с бански гащета или със скъсени дочени панталони. Не обърнаха голямо внимание на дългата лимузина „Кадилак“, която се приближи по пистата и спря до големия фургон, служещ едновременно за ремонтна работилница на дирижабъла, за канцелария на шефа на екипа и за свързочен пункт.
	Шофьорът отвори вратата и от задната седалка слезе Лебарон, последван от Бък Сийзар, който веднага се отправи към гондолата на дирижабъла с руло морски карти под мишница. Лебарон имаше стегната и пращяща от здраве фигура и с близо двуметровия си ръст стърчеше над всички останали. Имаше светлокафяви очи, прошарена коса, сресана назад, и далечен, разсеян поглед, характерен за хора, чиито мисли са с няколко часа напред в бъдещето.
	Той се наведе и поговори няколко минути с една хубава жена, която се бе подала от колата. После я целуна леко по бузата, затвори вратата и тръгна към „Проспъртиър“.
	Към него се запъти ръководителят на наземния екип — спретнат на вид човек, с безупречно чиста работна престилка — и пое протегната ръка на Лебарон.
	— Резервоарите за гориво са пълни догоре, господин Лебарон. Предполетният проверочен списък е готов.
	— Каква е степента на задържане във въздуха?
	— Ще трябва да се регулира предвид допълнителните 225 килограма влага по ризата.
	Лебарон кимна замислен.
	— Той ще се олекоти, когато настъпи жегата през деня.
	— Уредите за управление ще увеличат чувствителността си на задействане. Забелязах ръжда по подемните кабели и наредих да ги подменят.
	— Какви са изгледите за времето?
	— Ниска разкъсана облачност почти през целия ден. Малка е вероятността от дъжд. При издигането ще имате насрещен вятър със скорост осем километра в час от югоизток.
	— И попътен вятър на връщане. Това го предпочитам.
	— Същата ли честота ще използвате, както миналия път?
	— Да. През половин час ще съобщаваме местоположението ни и условията чрез обичайната връзка. Ако забележим обещаваща цел, ще предадем кодово съобщение.
	— Разбрано — кимна шефът на наземния екип.
	Без да каже дума повече, Лебарон се качи по стълбата в гондолата и се настани на пилотското място. Щеше да го придружава вторият му пилот Джо Кавила — шейсет и шест годишен, с тъжни очи и мрачно лице, който рядко си отваряше устата, освен когато се прозяваше или кихаше. Семейството му емигрирало в Америка от Бразилия, когато бил на шестнайсет години и малко след това той се записал да служи във Военноморските сили като летец на дирижабли. Летял, докато и последното подразделение за въздушни кораби официално било разпуснато през 1964 година. Кавила просто се появил един ден, взел акъла на Лебарон с познанията си върху по-леките от въздуха летателни апарати и бил нает на работа.
	Третият член на екипажа беше Бък Сийзар. По неговото кротко лице на средна възраст, с груба кожа, вечно играеше усмивка, но погледът му беше проницателен, а тялото му бе набито като на боксьор. Той се бе надвесил над малка масичка и съсредоточено изучаваше морските карти, като междувременно отбелязваше с квадратчета сектор в близост до Бахамския пролив.
	Лебарон включи двигателите и от изпускателните тръби избълва синкав дим. Наземният екип отвърза от гондолата няколко брезентови чувала с баластра. Единият от мъжете — „ловецът на пеперуди“ — подаде на Лебарон дълъг прът с ветрен конус, по който можеха да определят точната посока на вятъра.
	Лебарон даде сигнал с ръка на ръководителя на наземния екип. Двама от хората му издърпаха дървения клин изпод колесника, други освободиха свързването на носа от котвената мачта, а мъжете, които държаха въжетата, се отместиха настрани и ги пуснаха. „Проспъртиър“ вирна комичната си зурла нагоре под петдесет градуса и бавно започна да се издига към небето.
	Наземният екип проследи с поглед как огромният въздушен кораб постепенно се смаляваше над синьо-зелените води на пролива. После интересът им се пренесе към лимузината и неясната женска фигура зад тъмните стъкла.
	Джеси Лебарон споделяше страстта на съпруга си към приключения на открито, но тъй като беше жена на реда и точността, предпочиташе да организира благотворителни балове и да набира средства за политически кампании, отколкото да си губи времето в преследването на съмнителни съкровища. Бликаща от енергия и живот, с репертоар от десетки усмивки за различни случаи, тя изглеждаше на не повече от трийсет и шест-седем годишна, а само преди шест месеца бе чукнала петдесетте. Джеси имаше малко тежко, но стегнато тяло, кожата на лицето й беше гладка като кадифе, а косата й бе оставена да се прошарва естествено с годините. Очите й бяха големи и тъмни, без никакви следи от безизразността, които обикновено оставаха след пластична хирургическа намеса.
	Когато дирижабълът се изгуби от погледа й, Джеси заговори по вътрешната уредба на колата:
	— Анджело, ако обичаш, закарай ме обратно в хотела.
	Шофьорът, навъсен кубинец с набраздено като пощенски печат лице, докосна с два пръста ръба на фуражката си и кимна.
	Мъжете от наземния екип изпратиха с погледи кадилака, който направи кръг и се отправи към запустелия портал на някогашната военноморска база. После някой подхвърли волейболна топка и те бързо очертаха граници на игрище и опънаха мрежа. След като хвърлиха чоп за начало на играта, те започнаха да подават и отбиват топката над мрежата, за да убият скуката от чакането.
	В снабдения с климатична инсталация фургон наземният ръководител и радистът потвърждаваха и записваха сведенията, подавани от дирижабъла. Лебарон се включваше добросъвестно на всеки половин час, без да просрочва времето с повече от няколко секунди, като описваше приблизителното им местонахождение, всяка промяна на атмосферните условия и плавателните съдове под тях.
	В два и половина часа следобед обаче съобщенията спряха. Радистът се опита да се свърже с „Проспъртиър“, но не получи никакъв отговор. Стана пет часа, без долу да чуят и пукот за свръзка. Навън мъжете от наземния екип, вече изтощени, преустановиха играта и се скупчиха пред вратата на фургона, обхванати от нарастващо безпокойство. Когато и в шест часа все още нямаше връзка с дирижабъла над морето, наземният ръководител се обади на бреговата охрана.
	Онова, което никой не разбра, или вероятно само предполагаше, беше, че загадката за изчезването на Лебарон и приятелите му на борда на „Проспъртиър“ далеч надхвърляше обичайното търсене на съкровище.


	2.

	Десет дни по-късно президентът на Съединените щати гледаше замислен през прозорците на лимузината отминаващия пейзаж и разсеяно барабанеше с пръсти по коляното си. Той не виждаше живописните имения сред коневъдния район край Потомак в Мериленд. Само от време на време погледът му за кратко се плъзгаше по блестящите от слънцето гърбове на чистокръвните коне, които бродеха по хълмистите пасища. Образите, изпълващи съзнанието му, се въртяха около странните събития, които буквално го набутаха в Белия дом.
	Беше вицепрезидент, когато трябваше да положи клетва, за да встъпи в най-високата длъжност на държавата, след като предшественикът му, признат за душевноболен, бе принуден да се оттегли от поста. От състрадание медиите не предприеха пълно журналистическо разследване на случая. Разбира се, последваха обичайните разпити на помощниците му в Белия дом, на ръководителите на партиите в Конгреса и на видни психиатри, но наяве не излезе нищо, намирисващо на интрига или заговор. Бившият президент напусна Вашингтон и се уедини в имението си в Ню Мексико. Обществеността продължи да проявява съчувствие към него, но истината остана заключена в съзнанието на съвсем ограничен брой хора.
	Новият държавен глава беше енергичен човек, висок малко над метър и осемдесет и тежеше цели деветдесет килограма. Лицето му имаше квадратна челюст, твърди черти и чело, почти неизменно набраздено от свити в размисъл вежди, а наситеносивите му очи понякога изглеждаха измамно прозрачни. Носеше грижливо поддържаната си коса разделена на път от дясната страна, в стила на канзаски банкер. Макар да беше професионален политик, често гледаше наивно на правителството като на огромен отбор, а на себе си като негов треньор, който няма време да си поеме дъх по време на играта. Високо уважаван като новатор и реформатор, той предпочете да се заобиколи с кабинет и персонал от способни мъже и жени, които да дават всичко от себе си, за да работят в съгласие с Конгреса, отколкото да подбере банда близки приятели, които щяха да мислят повече как да подсилят основата на личната си власт. Шофьорът му от тайните служби намали скоростта и мислите му бавно започнаха да се съсредоточават върху местния пейзаж. Колата отби от пътя и мина през голям портал между бяла дъсчена ограда. От будката излезе униформен пазач, последван от агент на тайните служби, който носеше стандартни тъмни очила и тъмен костюм. Двамата надникнаха в колата и разпознавайки пътника, само кимнаха. После агентът заговори в малкия си радиопредавател, закачен на китката му като часовник.
	— Шефът идва.
	Лимузината продължи по трилентовата кръгла алея на извънградския клуб на Конгреса, подмина тенискортовете от лявата страна, от които я проследиха с поглед няколко от съпругите на конгресмени, и спря пред верандата на клубната сграда.
	Елмър Хоскинс, един от авангарда му, се приближи до колата и отвори задната врата.
	— Денят изглежда чудесен за голф, господин президент.
	— Нямаше да играя по-лошо, дори да имаше сняг — отвърна с усмивка президентът.
	— Така ми се ще да смъкна резултата си с няколко точки под осемдесетте.
	— Аз също — отвърна президентът и последва Хоскинс покрай съблекалните и специализирания голф магазин. — Откакто поех Овалния кабинет, завършвам игрите с пет удара по-малко.
	— Пак добре за човек, който играе веднъж седмично.
	— Както и факта, че става все по-трудно да се съсредоточавам върху играта.
	Учителят по голф ги посрещна и се ръкува.
	— Реджи е приготвил стиковете ви и ви чака на първата площадка.
	Президентът кимна и всички се качиха в голф кара, който потегли по пътеката, завиваща покрай голямо изкуствено езеро, за да стигне до най-дългото игрище за голф в страната. Реджи Салазар, нисък и як човек от латиноамерикански произход, седеше облегнат на огромна кожена торба, пълна със стикове, които стигаха до гърдите му.
	Външният вид на Салазар мамеше. Досущ като дребните магарета от Андите той можеше да носи двайсет и пет килограмова торба със стикове с железни глави до осемнайсетте дупки, без да се задъха или изпоти. Бил само на тринайсет години, когато нарамил на гръб болната си майка и тригодишната си сестричка и изминал така близо петдесет километра до Сан Диего, прекосявайки границата с Калифорния. След като през 1985 година бе дадена амнистия за незаконно пребиваващите чужденци, той започнал да работи на игрищата за голф. На един турнир за професионалисти се изявил като най-добрият помощник на играчите. Имаше дарба да усеща ритъма на терена, караше го едва ли не да му подсказва и беше несравним в подбирането на точния стик за някой по-труден удар. Освен това Салазар беше съобразителен и с чувство за хумор — току подмяташе разни поговорки, нещо, на което би завидял и самият Кейси Стенджъл*. Президентът го бе поканил на един конгресен турнир преди пет години и оттогава те станаха добри приятели.
	[* Един от играчите членове на Салона на бейзболната слава. — Б.пр.]
	Салазар винаги се обличаше като полски работник — с дочени панталони, карирана риза, войнишки ботуши и фермерска широкопола шапка. Това облекло бе станало негова търговска марка.
	— Saludos, господин президент! — поздрави го той на пограничния „английски“ език и тъмнокафявите му очи заблестяха. — Как искате, пеша ли да вървим, или да се качим на голф кара?
	Президентът стисна ръката на Салазар.
	— Предпочитам да се поразтъпча малко, така че, дай първо да повървим, а до деветата дупка може да идем с голф кара.
	Той замахна и с кос удар запрати високо топката, която след 180 метра тупна на земята, търкулна се и спря близо до границата с окосена част на игрището. В мига, в който направи началния удар, проблемите, свързани с управлението на страната се изпариха и умът му започна да обмисля следващия удар.
	Той игра мълчаливо, докато събра необходимия за добрия играч среден брой удара. След това се отпусна и подаде стика си на Салазар.
	— Е, Реджи, имаш ли някакви идеи как да се оправя с Капитолийския хълм?
	— Много са черните мравки там — каза Салазар и разтегли устни в усмивка.
	— Черни мравки ли?
	— Ами всички носят тъмни костюми и се щурат насам-натам. Не правят нищо друго, освен да трупат пари и да дърдорят. Ако ме питат, бих издал закон, според който конгресмените да се събират веднъж в годината. Така ще причиняват по-малко беди.
	Президентът се разсмя.
	— Сигурен съм, че поне двеста милиона гласоподаватели биха приветствали идеята ти.
	Те продължиха по игрището, следвани дискретно от двама агенти от тайните служби в голф кара, докато най-малко десетина други оглеждаха зорко терена наоколо.
	Играта на президента вървеше гладко, с шеговити подмятания от време на време. След като извади топката от чашката на деветата зеленина, резултатът му стана трийсет и девет точки. Той го определи като малка победа.
	— Хайде да си починем, а после ще атакуваме деветата дупка — предложи президентът. — Смятам да отпразнувам победата с бира. Ще ми направиш ли компания?
	— Не, благодаря. Ще използвам почивката да почистя тревата и стиковете ви.
	Президентът му подаде късия стик.
	— Както желаеш. Но настоявам да изпиеш едно питие с мен, след като атакуваме и последната, осемнайсетата дупка.
	Лицето на Салазар светна като фар.
	— Ще бъде чест за мен, господин президент. — И той се запъти към бараката със съоръженията за поддържане на игрището.
	Двайсет минути по-късно, след като разговаря по телефона с началника на кабинета си и изпи бутилка „Коорс“, президентът излезе от съблекалнята и отиде при Салазар, който седеше в спрелия до десетата площадка голф кар, нахлупил ниско над очите широкополата си шапка. Беше отпуснал ръце върху кормилото, на които този път бе нахлузил кожени работни ръкавици.
	— Е, да видим сега, дали ще мога да остана под осемдесет точки — каза президентът и очите му заблестяха в очакване на успешна игра.
	Салазар не продума нищо, само му подаде стика с дървена глава.
	Президентът го пое и озадачен го огледа.
	— Но този е за къси удари. Не мислиш ли, че номер три ще е по-подходящ?
	Забил поглед в земята и с лице, напълно скрито от шапката, Салазар безмълвно поклати глава.
	— Е, ти знаеш по-добре — каза любезно президентът.
	Той отиде до топката, вдигна стика, изви назад тяло и удари топката, но замахът му се оказа несполучлив. Топката полетя право над окосената част и се приземи на значително разстояние оттатък зеленината.
	Лицето на президента доби объркан израз; той се отдръпна от площадката и се качи в електрическата кола.
	— За пръв път ми подаваш погрешен стик.
	Салазар не отвърна нищо, натисна педала и подкара към десетата зеленина. На половината път по окосената част той се протегна и постави малък пакет върху командното табло на голф кара, точно пред президента.
	— Носиш си сандвичи, в случай че огладнееш ли? — попита добродушно президентът.
	— Не, господине, това е бомба.
	Веждите на президента леко трепнаха от раздразнение.
	— Без глупави шеги, Реджи…
	Думите му внезапно секнаха, когато широкополата шапка се повдигна и той видя насреща си индиговосините очи на напълно непознат мъж.


	3.

	— Задръжте ръцете си в това положение — заговори непознатият с разговорлив тон. — Знам какъв сигнал с ръката са ви казали да направите на вашите хора от тайните служби, ако сметнете, че животът ви е в опасност.
	Президентът седеше като пън и не можеше да повярва какво става. Изпълни го повече любопитство, отколкото страх. Отначало не посмя да заговори пръв след това, което чу, не беше сигурен дали ще подбере точните думи. Погледът му остана прикован към пакета.
	— Глупава постъпка — реши се той накрая. — Няма да доживеете, за да останете доволен.
	— Не става дума за убийство. Няма да ви се случи нищо лошо, ако изпълнявате нарежданията ми. Приемате ли условието?
	— Не ви липсва смелост, господине.
	Непознатият подмина забележката и продължи да говори с тон на учител, изброяващ на класа си правилата за поведение:
	— Бомбата е от типа, който се пръсва на парчета и ще разкъса всяка плът и кост в радиус от двайсет метра. Ако се опитате да предупредите вашите телохранители, ще я детонирам с електронното задействащо устройство, завързано за китката ми. Ако обичате, продължете си играта на голф, все едно че нищо необичайно не се е случило.
	Мъжът спря колата на около метър от топката, слезе и огледа предпазливо агентите. Със задоволство забеляза, че вниманието им е насочено повече към гората около игрището. После бръкна в торбата и извади стик с желязна глава, номер шест.
	— Явно, че нямате и понятие от голф — отбеляза президентът, леко облекчен, че успя да овладее донякъде положението. — Необходим ми е стик за къс удар. Подайте ми номер девет, с желязна глава.
	Нашественикът се подчини и застана настрана, докато президентът подаде къса висока топка към зеленината и я побутна леко към дупката. Когато поеха към следващата площадка, той огледа седналия до него мъж.
	Изпод сламената шапка се подаваха няколко кичура прошарена коса, а бръчките около очите му говореха за възраст към шейсет години. Имаше слаба, почти крехка фигура с тесен ханш — пълно подобие на Реджи Салазар, само дето беше с няколко сантиметра по-висок от него. Чертите на лицето му бяха дребни и донякъде го оприличаваха на скандинавец. Имаше школуван глас, сдържани маниери, а квадратните рамене говореха за човек, който е свикнал да властва, макар че в погледа му нямаше и следа от ярост или злоба.
	— Останах с налудничавото впечатление — каза спокойно президентът, — че нахлувате тук с намерението да изразите становище.
	— Не е чак толкова налудничаво. Много сте проницателен. Но не съм очаквал нещо по-малко от човек с вашата власт.
	— Кой, по дяволите, сте вие?
	— Докато разговаряме, наричайте ме Джо. И ще ви спестя въпроса за какво е всичко това, веднага щом стигнем до площадката. Там има обществена тоалетна. — Той извади една папка изпод ризата си и я плъзна по седалката към президента. — Влезте вътре и се запознайте набързо със съдържанието. Няма да ви отнеме повече от осем минути. Забавите ли се повече от това време, ще възбудите подозрението на телохранителите ви. Не е нужно да ви обяснявам последствията.
	Електрическата кола бавно спря. Без да каже дума, президентът влезе в помещението, седна на тоалетната чиния и започна да чете. Точно след осем минути излезе със смутен вид.
	— Що за умопомрачителен номер кроите?
	— Не е никакъв умопомрачителен номер.
	— Не разбирам защо трябваше да стигнете дотам, че да ме карате да чета тази комична, научнофантастична измислица.
	— Не е измислица.
	— Тогава трябва да е някакъв вид изнудване.
	— Колонията Джърси съществува — каза търпеливо Джо.
	— Да, колкото и Атлантис*.
	[* Митичен остров, споменат за първи път от Платон, според когото е съществувал в Атлантическия океан на запад от Гибралтар, но впоследствие потънал. — Б.пр.]
	Джо се усмихна накриво.
	— Току-що бяхте приет в клуб за подбрани хора. Вие сте вторият президент, запознат с проекта. Сега предлагам да ударите топката, а аз ще ви обрисувам картината, докато играете. Няма да е пълна картина, защото не разполагаме с много време. Освен това не ви трябва да знаете някои подробности.
	— Първо искам да ви задам един въпрос. Дължите ми го.
	— Добре.
	— Къде е Реджи Салазар?
	— Спи дълбоко в бараката.
	— Бог да ви е на помощ, ако лъжете.
	— Кой стик? — попита нехайно Джо.
	— За къс удар. Дайте ми номер четири с желязна глава.
	Президентът замахна механично, но топката полетя по права и точна линия, тупна на земята и се търкулна на около трийсет сантиметра от дупката. Той хвърли стика към Джо и се отпусна тежко на седалката на колата.
	— Добре тогава… — подхвана Джо, подкарвайки към зеленината. — През 1963 година, само два месеца преди да бъде убит, президентът Кенеди се срещна с група от деветима души в дома си в Хаянис Порт. Те му изложиха строго поверителен етапен проект, който да бъде осъществен зад кулисите на новата програма „Човек в космоса“. Групата представляваше „тайно ядро“ от блестящи млади учени, крупни бизнесмени, инженери и политици, всеки с изключителни заслуги в своята област. Кенеди възприе идеята им и стигна дотам, че създаде правителствена агенция, която служеше за прикритие, за да се източват пари от федералните данъчни постъпления за нуждите на проекта под кодовото название „Колонията Джърси“. Сумата растеше и благодарение на бизнесмените, които създадоха фонд, от който всеки долар да съответства на правителствения. Научноизследователската апаратура се създаваше в съществуващи сгради, обикновено стари складови постройки, пръснати из цялата страна. Така бяха спестени милиони от първоначалните разходи, както и се избегнаха въпроси на любопитни, в случай че се построеше нова сграда на център за разработка и усъвършенстване на проекта.
	— Как се е запазила операцията в тайна? — попита президентът. — Не може да е нямало изтичане на информация.
	Джо сви рамене.
	— Много просто. Научноизследователските екипи се занимаваха със свои собствени проекти. Всички работеха на различни места. Прилагаше се старата приказка: „Едната ръка да не знае какво прави другата“. Изработването на апаратурата беше възложено на дребни производители. Толкова просто беше измислено. Трудната част беше да се съгласуват действията под носа на НАСА, без да се даде възможност на хората там да узнаят какво се върши. Затова в космическите центрове в Кейп Канаверал и Хюстън бяха внедрени военни офицери, както и един в Пентагона, който да оказва съдействие за всички неудобни проби.
	— Искате да кажете, че Министерството на отбраната не е знаело нищо по въпроса?
	— Това беше най-лесното — усмихна се Джо. — Един от членовете на „тайното ядро“ беше щабен офицер с високо звание, чието име не е важно за вас. За него не представляваше трудност да вмъкне още една военна мисия в лабиринта на Пентагона.
	Стигнаха до топката и Джо млъкна. Президентът нанесе още един удар така, сякаш му се спеше. Върна се при колата и загледа Джо.
	— Не ми се струва възможно НАСА да е била чак толкова сляпа и глуха.
	— В нея един от ключовите директори на космическата администрация беше член на „тайното ядро“. Освен това неговото виждане беше да има постоянна база с неограничени възможности, а не съсредоточаването върху няколко временни кацания на човек на лунната повърхност. Но му беше ясно, че НАСА не може да провежда едновременно две сложни и скъпи програми, затова стана член на „Колонията Джърси“. Проектът се държеше в пълна тайна от президентството, Конгреса и военните. Това решение се оказа мъдър ход.
	— И основната идея е Съединените щати да стъпят здраво на луната.
	— Да, господин президент — кимна Джо, — точно така.
	Президентът не беше в състояние да възприеме необятността на това схващане.
	— Невероятно е, че един толкова обхватен проект е могъл да се изпълнява зад непробиваемата завеса на сигурността, без да се разбере за него в продължение на двайсет и шест години.
	Джо се загледа в окосената част на игрището.
	— Ще ми отнеме цял месец, за да ви опиша проблемите, спънките и трагедиите, които са го съпътствали, научните и инженерни открития при разработките на процеса водород-редукция за получаването на вода, апаратурите за извличане на кислород и завода за производство на енергия, чиито турбини се задействат чрез течен азот, както и за събирането на материали и съоръжения, пускани в определена орбита от частна космическа агенция, спонсорирана от „тайното ядро“, за конструкцията на лунните превозни средства, предназначени да ги пренасят от земната орбита до колонията Джърси.
	— И всичко това става под носа на нашата цялостна космическа програма?
	— Рекламирани като големи съобщителни изкуствени спътници, всъщност те бяха замаскирани секции на лунните превозни средства, във всяка от която имаше човек във вътрешна капсула. Няма да навлизам в десетте години, през които беше замислян този момент, нито ще се спирам на изключителната сложност на свързването им една с друга и с една от нашите изоставени космически лаборатории, използвана като база за сглобяването на превозните средства. Оставям настрана и научното постижение в конструирането на лек, надежден слънчев електрически двигател, използващ за гориво кислород. Но работата беше свършена.
	Джо спря колата, за да даде възможност на президента да направи поредния удар.
	— После трябваше само да се съберат системите за поддържане на жизнените функции с изстреляните вече в орбита продоволствия и всичко да бъде транспортирано, или по-точно теглено като с влекач, до предварително определения обект на луната. До колонията Джърси са пратени дори една стара съветска орбитална лаборатория и всякакви годни за употреба парчета от космически отпадъци. От самото й начало операцията се явява пионерското преселване на човека от своя дом на земята, най-значимата стъпка, откакто първата риба е изскочила на сушата преди повече от триста милиона години. Но, боже мой, ние я направихме! Сега, докато си седим и разговаряме, десет души живеят и работят във враждебно обкръжение на 380 000 километра оттук.
	Докато Джо говореше, погледът в очите му доби израз на месия. После видението му изчезна и той погледна часовника си.
	— Трябва да побързаме, за да не почнат телохранителите да се чудят защо се заседяваме толкова. Във всеки случай това е същността на въпроса. Ще се постарая да отговоря на въпросите, докато играете.
	Президентът го гледаше с благоговение.
	— Господи! — промълви той. — Не съм сигурен, че ще мога да възприема всичко това.
	— Моите извинения, че ви засипах с цялата тази информация за толкова кратко време — измъкна се Джо. — Но няма как, налагаше се.
	— В коя точно част на луната се намира тази колония Джърси?
	— След като изучихме снимките, направени от сондите на лунния изкуствен спътник и мисиите на „Аполо“, открихме гейзер от пара, излизащ от вулканичен район в южното полукълбо на луната. След по-задълбочени проучвания се оказа, че това е огромна пещера — съвършено скривалище за разположение на първоначалните инсталации.
	— Казахте, че там имало десет души.
	— Да.
	— На ротационен принцип ли, на смени ли?
	— Не, никакъв ротационен принцип.
	— Божичко! Значи първоначалният екип, който е сглобил лунното превозно средство, е в космоса от шест години?!
	— Точно така — потвърди Джо. — Един умря, а нови седем души бяха изстреляни, след като базата бе разширена, за да поеме още хора.
	— Ами семействата им?
	— Всички са ергени. Всички са запознати и са приели трудностите и рисковете.
	— Казахте, че аз съм вторият президент, който научава за проекта.
	— Така е.
	— Но това, че не разрешавате на държавния глава на нацията да участва в проекта, е обида към институцията.
	Тъмносините очи на Джо станаха още по-тъмни, той загледа президента с неприкрита злоба.
	— Президентите са политически хищници. Броят на гласоподавателите става по-ценен от съкровище. Никсън може би е използвал колонията Джърси като димна завеса, за да се избави от аферата Уотъргейт. Картър също, с провала с иранските заложници. А Рейгън — да затвърди образа си, докато властва над руснаците. Но още по-жалка е мисълта какво би направил Конгресът с проекта. Партизанската му политика, която би се наложила когато започнат разгорещени безсмислени дебати за това дали не е по-добре парите да се изразходват за отбраната, или за изхранването на бедните. Аз обичам страната си, господин президент, и се считам за по-голям патриот от повечето хора, но вече нямам вяра в правителството.
	— Но вие харчите парите от данъците на хората.
	— Те ще бъдат върнати с лихви от резултатите от научните постижения. Не забравяйте обаче, че половината от парите са дадени от частни лица и техните корпорации, и то без никакъв помисъл за печалба или лична облага. Министерството на отбраната и космическите институти не могат да се похвалят с подобно нещо.
	Президентът не възрази. Постави безмълвно топката на площадката и я запрати към осемнайсетата зеленина.
	— Щом нямате вяра в президентите — рече той с горчивина в гласа, — защо паднахте от небето, за да съобщите всичко това именно на мен?
	— Може да възникнат проблеми. — Джо извади една снимка от папката и му я подаде. — Чрез нашата връзка получих снимка, направена тайно от самолет на Военновъздушните сили, извършващ разузнавателни полети над Куба.
	Президентът сметна за по-разумно да не пита Джо как е попаднала снимката в ръцете му.
	— И какво трябва да гледам?
	— Моля да изучите района над северното крайбрежие на острова и под флоридските Кий Уест.
	Президентът извади очила за четене от джоба на ризата си и се вгледа в снимката.
	— Прилича ми на въздушния балон на „Гудиър“.
	— Не, това е „Проспъртиър“, стар дирижабъл, собственост на Реймънд Лебарон.
	— Но той не изчезна ли преди две седмици над Карибско море?
	— По-точно, преди десет дни, заедно с дирижабъла и другите двама от екипажа.
	— Значи снимката е правени преди изчезването на Лебарон.
	— Не, филмът е свален от самолета само преди осем часа.
	— В такъв случай Лебарон е жив.
	— Ще ми се да вярвам, но всички опити за радиовръзка с „Проспъртиър“ са безрезултатни.
	— Какво общо има Лебарон с колонията Джърси?
	— Беше член на „тайното ядро“.
	Президентът се наклони към него.
	— А вие, Джо, да не би да сте един от първите деветима, съставили проекта?
	Джо не отговори. И не беше нужно. Президентът, вперил поглед в него, не се усъмни в отговора. Със задоволство се облегна назад и се отпусна.
	— Добре тогава, какъв ви е проблемът?
	— След десет дни руснаците ще изкарат от хамбара най-новата си самоходна пускова установка и ще я изстрелят в космоса с десантен лунен кораб, който е шест пъти по-голям и по-тежък от управляемия от човек модул, използван от астронавтите от програмата „Аполо“. Знаете подробностите от разузнавателните сводки на ЦРУ.
	— Да, държаха ме в течение за мисиите до луната — не отрече президентът.
	— Знаете също така, че през изминалите две години те са изстреляли в орбита три сонди да обикалят луната, за да проучат и снимат удобни за кацане места. Третата и последна сонда се разби на лунната повърхност. Втората имаше повреда в двигателя и горивото й избухна. Първата обаче се справи успешно, поне в началото. Тя обиколи луната дванайсет пъти. После стана нещо. След като започна да се връща, преди да влезе в земна орбита, тя изведнъж отказа да приема всякакви команди от земята. През следващите осемнайсет месеца съветските космически диспечери положиха усилия да свалят невредим летателния апарат. Няма как да разберем дали са успели да възобновят визуалните му данни. Накрая те изстреляха ретро ракети. Но вместо в Сибир, лунната им сонда „Селенос 4“ се приводни в Карибско море.
	— Каква е връзката на Лебарон с всичко това?
	— Той тръгна да търси съветската лунна сонда.
	По лицето на президента се изписа съмнение.
	— Според докладите на ЦРУ руснаците са извадили летателния апарат от дълбоките води на Куба.
	— Димна завеса! Те дори изиграха цяло представление как уж изваждат сондата. Но истината е, че изобщо не са могли да я открият.
	— А вашите хора имат предположение къде се намира тя, така ли?
	— Да, знаем точното й местоположение.
	— Защо искате да изземете от руснаците няколко снимки от луната? Такива снимки има с хиляди и са на разположение на всеки, който иска да ги проучва.
	— Да, но те всички са правени, преди да бъде създадена колонията Джърси. Новите въздушни снимки на руснаците положително ще открият местонахождението й.
	— С какво ще навреди това?
	— Сигурен съм, че ако Кремъл се добере до истината, първата мисия на СССР до луната ще има за цел да нападне и превземе колонията ни и да я използва за техни цели.
	— Не ми се вярва. Кремъл би държал цялата си космическа програма открита, за да ни предизвика.
	— Забравяте, господин президент, че нашият лунен проект е обгърнат в тайна. Никой не може да обвини руснаците, че са откраднали нещо, за което не се предполага, че съществува.
	— Ръгате с нож в тъмното — отсече рязко президентът.
	Погледът на Джо стана твърд.
	— Няма значение. Нашите астронавти стъпиха първи на луната. Ние ще бъдем първите, които ще я колонизираме. Луната принадлежи на Съединените щати и ние ще се опълчим срещу всяко нашествие.
	— Това не е четиринайсети век — изуми се президентът. — Не можем да грабнем оръжие и да държим руснаците или който и да е друг далеч от луната. Освен това Обединените нации постановиха, че никоя държава няма власт над луната и планетите.
	— Дали Кремъл щеше да се съобрази с това, ако беше на наше място? Не мисля. — Джо се размърда и извади от торбата друг стик. — Осемнайсетата зеленина. Последният ви тур, господин президент.
	Със замаяна глава президентът застана до зеленината и вкара топката в дупката от шейсет сантиметра разстояние.
	— Бих могъл да ви попреча — рече студено той.
	— Как? НАСА няма готови технически средства, за да изстреля взвод от морски пехотинци на лунната повърхност. Благодарение на вашата и на предшествениците ви недалновидност, всичките им сили са съсредоточени в орбиталната космическа станция.
	— Не мога да стоя настрани и да ви оставя да започнете война в космоса, която може да се изсипе и върху земята.
	— Ръцете ви са вързани.
	— Може и да грешите по отношение на руснаците.
	— Да се надяваме, че е така — отвърна Джо. — Но подозирам, че вече са убили Реймънд Лебарон.
	— И затова ли ме посветихте в тайната ви?
	— Ако се случи най-лошото, поне ще сте предупреден за положението и ще можете да подготвите стратегия как да действате сред хаоса, който ще последва.
	— Ами ако наредя на телохранителите ми да ви арестуват като душевноболен убиец и после разглася тайната за колонията Джърси?
	— Арестувате ли ме, Реджи Салазар ще бъде мъртъв. Разкриете ли проекта, тогава двойната задкулисна игра, ножовете в гърба, измамата и лъжите, както и жертвите, взети по време на изпълнението му, ще паднат върху политическите ви плещи още от времето, когато положихте клетва за влизането ви в Сената. Ще изхвърчите от Белия дом с по-голяма скорост от Никсън, ако разбира се, доживеете дотогава.
	— Заплашвате ме с изнудване ли? — До този момент президентът сдържаше гнева си, но сега кипеше от ярост. — Животът на Салазар ще бъде малка цена, с която ще се плати за запазване целостта на президентството.
	— Дайте ми две седмици и след това обявете пред света съществуването на колонията Джърси. Тогава с фанфари и барабани можете да поемете ролята на голям политически герой. Две седмици, и ще можете да покажете доказателство за най-огромното научно постижение на тази страна.
	— След две седмици? И защо точно тогава?
	— Защото за тогава е планирано първоначалният екип да напусне колонията Джърси и да се върне на земята със събираните в продължение на две десетилетия данни от проучването на космоса: доклади за метеорологическите и лунните сонди, научните резултати от хилядите биологически, химически и атмосферни опити, безбройните снимки и километрите видеоленти на първото човешко присъствие на планетарна цивилизация. Първата фаза на проекта е завършена. Мечтата на „тайното ядро“ се осъществи. Сега колонията Джърси принадлежи на американския народ.
	Президентът си играеше замислено със стика. След малко попита:
	— Кой сте вие?
	— Разровете се в паметта си. Познаваме се отпреди много години.
	— Как да се свързвам с вас?
	— Ще ви уредя нова среща, когато преценя, че е необходима. — Джо вдигна торбата със стиковете от багажника на електрическата кола и тръгна по тясната пътека към клуба. След няколко крачки спря и се върна.
	— Между другото, излъгах ви. В този пакет няма бомба, това е подарък от „тайното ядро“ — кутия с нови топки за голф.
	Президентът го изгледа с чувство на безсилие.
	— Да те вземат мътните, Джо!
	— О, и още нещо… Моите поздравления.
	— Поздравления? За какво?
	Джо му подаде картата за отбелязване на резултата.
	— Следих внимателно играта ви. Направихте седемдесет и девет точки.


	4.

	Лъскавият корпус на уиндсърфа пореше развълнуваната вода с изяществото на стрела. Гладката му и нежно извита форма беше както приятна гледка за окото, така и благоприятстваше за набиране на висока скорост по вълните. Имаше може би най-опростената ветроходна система — дъската му беше направена от полиетиленова обвивка, отлята върху сърцевина от втвърдена пластмасова пяна, което я правеше лека и гъвкава. Под кърмата беше монтирана стабилизаторна дъска, или перка, служеща за странично управление, а в средната част отдолу излизаше дървена плоскост във формата на кама, която предпазваше лодката да се измества странично от вятъра.
	За алуминиева мачта, монтирана на борда със сферичен шарнир, бе опънато триъгълно платно, боядисано в пурпурночервено с широка тюркоазносиня лента. Метална тръба опасваше мачтата и платното и бе здраво хванато от дълги тънки ръце с груба и мазолеста кожа.
	Дърк Пит беше изморен, по-изморен, отколкото притъпеното му съзнание можеше да понесе. Имаше чувството, че мускулите на краката и ръцете му са покрити с олово, болката в гърба и раменете ставаше все по-силна с всяка маневра на уиндсърфа. Поне една трета от последния един час той се преборваше с все по-неудържимия копнеж да се отправи към най-близкия бряг и да се просне върху пясъка.
	Погледна през изрязания в платното прозорец към шамандурата, отбелязваща последния наветрен етап от състезанието по ветроходен маратон от Бискейнския залив до фара на Кейп Флорида на Кий Бискейн. Внимателно зае положение, за да заобиколи шамандурата. Обръщайки платното — най-изящната маневра в уиндсърфинга, той започна да си проправя път през натовареното движение, като прехвърли товара си върху кърмата на дъската и насочи носа й по новия курс. После, хванал здраво мачтата с една ръка, завъртя такелажа по посока на вятъра, измести крака и освободи гика с другата ръка, а след това опъна плющящото платно срещу вятъра. Подет от свежия вятър, духащ от север със скорост двайсет възела, уиндсърфът побягна по разбуненото море и скоро достигна скорост трийсет километра в час.
	Пит с изненада установи, че от общо четирийсет и един състезатели, повечето от които бяха поне петнайсет години по-млади от него, той беше трети — само на двайсет метра зад първите двама.
	Многоцветните платна от флотилията уиндсърфи проблясваха върху синьо-зелената вода като бясно въртяща се призма. Финалът вече се виждаше. Пит внимателно наблюдаваше сърфиста пред него, изчаквайки удобен момент да щурмува. Но преди да предприеме опит да го изпревари, съперникът му прецени погрешно една вълна и цопна във водата. Сега Пит стана втори на оставащите до финала само осемстотин метра.
	В този момент по безоблачното небе премина зловеща, тъмна сянка и той чу шума от изпускателните тръби на витлови самолетни двигатели. Погледна нагоре и отвори широко очи от изумление.
	На височина не повече от сто метра, закривайки слънцето като при затъмнение, от небето се спускаше дирижабъл, чиято носова част бе насочена право към флотилията от уиндсърфи и се създаваше впечатлението, че е изпуснат от контрол. Двата му двигателя се въртяха едва-едва на празен ход, но той бясно цепеше въздуха благодарение на силния вятър. Уиндсърфистите наблюдаваха безпомощни как огромният нашественик пресича пътя им.
	Гондолата му се удари в гребена на една вълна и дирижабълът отскочи отново нагоре, задържайки се на метър и половина над водната повърхност пред водещия уиндсърфист. Младежът, на възраст не повече от седемнайсет години, не успя да обърне навреме платното и се хвърли във водата миг преди мачтата и платното му да бъдат съдрани на парчета от дясното витло на дирижабъла.
	Пит ловко издърпа под остър ъгъл платното си и пое курс, успореден на развилнелия се въздушен кораб. С крайчеца наоколо си мерна името — „Проспъртиър“, изписано с огромни червени букви на едната му страна. Вратата на гондолата беше отворена, но той не забеляза никакво движение вътре. Извика, но гласът му се изгуби в шума на изпускателните тръби на двигателя и вятъра. Тромавият летателен апарат препускаше по морската повърхност, сякаш преследваше своя собствена цел.
	Изведнъж Пит почувства ледени тръпки по гърба си. „Проспъртиър“ се бе устремил към намиращия се само на четиристотин метра бряг, и то право към просторната тераса на хотел „Сонеста Бийч“. Макар че ударът на по-лекия от въздуха летателен апарат в солидна постройка нямаше да причини големи щети, съществуваше голяма опасност от пожар, който щеше да избухне от пробитите резервоари за гориво и да обхване стаите на унесените в сън гости или на хранещите се на терасата.
	Забравяйки за вцепеняващото го изтощение, Пит изви уиндсърфа си по посока, която щеше да пресече пътя на огромния заоблен нос на дирижабъла. Гондолата подскочи върху друга голяма вълна и въртящото се витло хвърли облак солени пръски в очите му. За миг зрението му се замъгли и той за малко да загуби равновесие. Приклекна и овладя малкия си плавателен съд, докато скъсяваше разстоянието. На плажа тълпи от хора махаха възбудено с ръце и сочеха към необикновената гледка, която стремително се приближаваше към полегатия бряг в подножието на хотела.
	Пит трябваше да прецени точно времето — втори път шанс нямаше да има. Пропуснеше ли мига, витлата щяха да разкъсат тялото му на парчета. Главата му се замая, издръжливостта му беше на път да го напусне. Почувства, че мускулите му вече не откликват на командите на мозъка му. Напрегна последни сили, когато уиндсърфът му се плъзна под носа на дирижабъла.
	И точно тогава отскочи.
	Ръцете му сграбчиха едно от предните въжета на „Проспъртиър“, но се плъзнаха по мократа им повърхност и одраха кожата на пръстите и дланите. Докаран до отчаяние, той усука крак около въжето и с последни сили успя да се задържи на него. От тежестта му носът се наклони надолу и го повлече под повърхността на водата. Той се закатери по въжето и подаде глава над нея. Пое си въздух и изплю солената вода. Ролите се размениха — преследвачът стана пленник.
	Плаващото тяло на Пит не беше достатъчно да спре въздушното чудовище, още по-малко да намали инерцията му от вятъра. Беше вече на път да се пусне от рискованата си опора, когато краката му опряха в дъно. Понесен от дирижабъла по високите вълни, той имаше чувството, че се вози в увеселително влакче. След миг се намери изхвърлен върху топлия пясък на плажа. Вдигна поглед и видя, че ниската крайбрежна дига на хотела отстоеше само на трийсет метра.
	Боже мой, ужаси се Пит, след няколко секунди „Проспъртиър“ щеше да се разбие в хотела и вероятно да избухне. И не само това — въртящите се витла щяха да се разтрошат от удара и металните парчета щяха да се посипят върху слисаните хора със смъртоносната сила на шрапнел.
	— За бога, помогнете ми! — извика Пит.
	Струпаните на плажа хора стояха вцепенени, с отворени уста, и прехласнати като деца наблюдаваха странния спектакъл. Изведнъж две девойки и едно момче припнаха към дирижабъла и грабнаха едно от влекалните въжета. След тях се затича спасителят, следван от една възрастна пълна жена. Тогава бентът от хора се отприщи и още двайсетина зяпачи се втурнаха след тях и се скупчиха между влекалните въжета. Все едно че полуголи аборигени предизвикваха разбеснял се бронтозавър на решителна борба.
	Голи ходила затъваха в пясъка и оставяха дълбоки бразди, докато упоритото тяло над главите им ги влачеше по плажа. От дърпането на носовите въжета корпусът се завъртя и огромната перкообразна опашка се изви в дъга от 180 градуса и застана с лице към хотела, колесникът под гондолата се вряза между храстите, издигащи се върху горната част на дигата и витлата минаха на косъм над бетона, поваляйки клони и листа.
	Силен порив на вятъра откъм морето тласна „Проспъртиър“ над терасата и той, мачкайки по пътя си плажни чадъри и маси, устреми кърмата си право към петия етаж на хотела. Въжетата се отскубнаха от ръцете и вълна от безпомощни хора се затъркаля по пясъка. Битката изглеждаше загубена.
	Пит успя с мъка да се изправи на крака и ту тичайки, ту препъвайки се, се добра до най-близкото палмово дърво. С последни отчаяни усилия върза за него въжето, което държеше, и трескаво се замоли то да издържи на напъна.
	Въжето пое хлабината и се изопна докрай. Петнайсетметровата палма потръпна, полюшна се и се преви за няколко секунди. Множеството едновременно затаи дъх. После дървото мъчително бавно започна да се изправя и зае първоначалното си положение. Плитките корени се оказаха здраво впити в земята и дирижабълът спря, перките се задържаха на около метър и половина от източната стена на хотела.
	Двеста души нададоха радостни викове и започнаха да ръкопляскат. Жените подскачаха и се смееха, мъжете с гръмогласни викове вдигаха палци един към друг. Едва ли някой печелещ спортен отбор се е радвал на толкова спонтанни овации. Охранителите на хотела изникнаха като призраци и започнаха да отстраняват хората от все още въртящите се витла.
	Целият в пясък, Пит стоеше до дървото и докато си поемаше дъх, започна да чувства болката в ожулените си от въжето ръце. Вдигна поглед и за първи път огледа подробно въздушния кораб — смая се от старинната конструкция. Нямаше съмнение, че тя предшестваше съвременните въздушни балони на „Гудиър“.
	Той тръгна между прекатурените маси и столове и се качи в гондолата. Екипажът вътре беше все още привързан за седалките си — никой не помръдваше, нито издаваше звук. Пит се наведе над пилота, намери ключовете за запалването и изключи двигателите. Те изпукаха един-два пъти и замлъкнаха, витлата се завъртяха още веднъж по инерция и застинаха неподвижно.
	Настъпи гробна тишина.
	Пит сбърчи вежди и огледа вътрешността на гондолата. Не видя следи от повреда, измервателните уредите и механизмите за управление изглеждаха напълно в ред. Онова, което го удиви, беше прекомерната електроника. Градиометърът за откриване на желязо, хидролокаторът за странично сканиране и поддънният профилограф за изследване на морското дъно — всички те бяха уреди, необходими за подводна изследователска експедиция.
	Пит не забеляза морето от човешки лица, които надничаха през отворената врата на гондолата, нито чу пулсиращия вой на приближаващите се сирени. Чувстваше се напълно отдалечен от действителността и дезориентиран за миг. Горещината и влагата бяха натежали от зловеща тайнственост и от противната миризма на разлагащи се човешки тела.
	Единият от екипажа стоеше приведен над малка масичка, захлупил лице върху кръстосаните си ръце, сякаш спеше. Дрехите му бяха влажни и изцапани. Пит постави ръка върху рамото му и леко го разтърси. Плътта му не беше втвърдена, напротив, усети я мека и пихтиеста. Ледени тръпки го побиха и кожата му настръхна, а в същото време по цялото му тяло се стичаха струйки пот.
	Той отново насочи вниманието си към призрачните фигури, седнали пред командното табло. Лицата им бяха покрити с дебел пласт мухи, разлагането бе унищожило всякакви следи от живот. Кожата им се бе свлякла от плътта като спукани мехури след изгаряне. Челюстите им висяха, устата им зееха, а езиците им бяха изсъхнали и влезли дълбоко в гърлото. Очите бяха отворени и гледаха в нищото, очните им ябълки бяха матови и замъглени. Ръцете им с посинели нокти стояха върху механизмите за управление. Необуздавани от ензими, бактериите бяха образували газове, които по отвратителен начин издуваха коремите им. Влажният въздух и високите температури на тропика ускоряваха неудържимо процеса на гниенето.
	Разложените трупове в „Проспъртиър“ бяха долетели от незнаен гроб — страховит екипаж във въздушен кораб костница, поел към призрачна мисия.


	5.

	Голото тяло на чернокожа жена лежеше проснато на масата за изследване в ярко осветената стая за аутопсии. Беше съвършено запазено, не се забелязваха никакви следи от насилие. За опитното око състоянието на трупа сочеше, че смъртта е настъпила преди по-малко от седем часа. На възраст мъртвата жена изглеждаше между двайсет пет и трийсет години. Вероятно преди време тялото й е привличало мъжките погледи, но сега лежеше недохранено, опустошено и излиняло от десетгодишна употреба на наркотици.
	Областният съдебен лекар от Дейд, доктор Калвин Руни, не беше особено доволен, че извършва аутопсията. В Маями имаше достатъчно мъртъвци, които да запълват времето на работещия му на смени екип, затова той предпочиташе да се занимава с по-тежки и загадъчни аутопсични изследвания. Случаи на свръхдози с различни видове наркотици не привличаха особено интереса му. Но този труп бе намерен захвърлен на тревната площ пред дома на областния комисар и той нямаше как да не го прегледа.
	Руни носеше синя лекарска престилка, защото ненавиждаше стандартната бяла униформа. Беше местен флоридец, ветеран от сухопътните войски на САЩ и възпитаник на Харвардския медицински институт. Той пъхна нова касета в портативен касетофон и сухо започна да излага общото състояние на трупа.
	Взе скалпел и се приготви за дисекция, като започна на сантиметри под брадичката и продължи надолу към костта на венериния хълм. Изведнъж Руни спря да реже над гръдния кош и се наведе, за да огледа по-отблизо мястото през очилата си с големи стъкла и рогови рамки. През последните петнайсет минути той изряза и изследва сърцето, без да прекъсва монолога си за касетофона.
	Минута преди да направи последните си наблюдения, в залата за аутопсии влезе шериф Тайлър Сует. Той беше среден на ръст, мрачен човек, с леко заоблени рамене и лице, което издаваше меланхолия и непоколебима решителност. Методичен и изключително честен, той се ползваше с огромно уважение от страна на подчинените си, и мъже, и жени.
	Шерифът хвърли безизразен поглед към разрязания труп, кимна за поздрав на Руни и попита:
	— Ново парче месо, а?
	— Жената от двора на комисаря — поясни Руни.
	— Поредната свръхдоза ли?
	— Де да беше това! Отваря ми се повече работа. Била е убита. Открих три пробождания в сърцето.
	— От пикел за лед ли?
	— По всичко личи, че са от такъв инструмент.
	По челото на плешивия дребен човек беше избила пот. Той имаше толкова благ вид, че приличаше повече на енорийски свещеник, отколкото на главен съдебен лекар.
	— Не могат да те заблудят, докторе.
	— Какво води страшилището за злодеите в двореца на съдебната медицина? — попита приветливо Руни. — Любопитството ли?
	— Не, разпознаване на труп от страна на важни персони. Бих искал ти да присъстваш.
	— На някой от труповете в дирижабъла — отгатна Руни.
	Сует кимна.
	— Госпожа Лебарон е тук, за да види останките.
	— Не й препоръчвам. Онова, което е останало от съпруга й, не е приятна гледка за човек, който не вижда смъртта всеки ден.
	— Опитах се да я убедя, че разпознаването на личните му вещи ще бъде достатъчно за изискванията на закона, но тя настоя. Дори доведе със себе един помощник от канцеларията на губернатора, за да ускори процедурата.
	— Те къде са?
	— Чакат в моргата.
	— А журналисти има ли?
	— Цял полк от телевизионни и вестникарски репортери кръжат наоколо като смахнати. Наредих на помощниците ми да не ги пускат по-навътре от фоайето.
	— Странно е как е устроен светът — каза Руни, изпадайки в едно от философските си настроения. — Известният Реймънд Лебарон ще изпълни първите страници на вестниците, а тази клетница ще бъде спомената в два реда в колонката за криминалната хроника. — Той въздъхна, свали си престилката и я метна на стола. — Да вървим да свършим тая работа, че следобед ме чакат още две аутопсии.
	Докато говореше, тропическата буря стихваше и звукът на гръмотевица изтрещя през стените. Руни си сложи спортно сако и стегна вратовръзката си. Двамата тръгнаха един до друг; Сует бе забил замислен поглед в шарките на килима в коридора. По едно време попита:
	— Някакво предположение за причината за смъртта на Лебарон?
	— Още е много рано да се каже. Лабораторните резултати не са заключителни. Искам да направя допълнителни тестове. Доста неща не се връзват. Не се притеснявам да призная, че случаят е пълна загадка.
	— Имаш ли поне някакви съмнения?
	— Никакви, които да изложа писмено. Проблемът е в невероятно бързото разложение. Не съм виждал тъкан да се разпада толкова бързо, освен може би веднъж през 1974 година.
	Не остана време Сует да чуе спомена на Руни, тъй като двамата стигнаха до моргата и влязоха. Помощникът на губернатора, тип мазник с костюм от три части, веднага скочи на крака. Още преди да чуе гласа му, Руни мислено му лепна определението „мижитурка“.
	— Бихме ли могли, шерифе, веднага да пристъпим към процедурата? Госпожа Лебарон се чувства много съкрушена и желае час по-скоро да се върне в хотела.
	— Съчувствам й — проточи думите шерифът. — Но не е нужно да напомням на един обществен слуга, че има известни закони, които трябва да се спазват.
	— Не е нужно пък аз да ви напомням, че губернаторът очаква вашето управление да й окаже възможно най-голямо внимание, за да облекчи скръбта й.
	Руни вътрешно се възхити на волското търпение на Сует. Шерифът просто подмина помощника, сякаш подминаваше кошче за боклук на тротоара.
	— Това е нашият главен съдебен лекар, доктор Руни. Той ще присъства на разпознаването.
	Джеси Лебарон съвсем не изглеждаше съкрушена. Седеше на един оранжев стол, отлят от пластмаса, със спокоен, хладнокръвен израз и високо вдигната глава. Въпреки това обаче, Руни долови крехкост, подсилвана от дисциплина и самообладание. Той имаше опит в председателстването на разпознаване на труп от близките му. Стотици пъти бе преминавал през това мъчително изпитание и неволно говореше тихо и се държеше любезно.
	— Госпожо Лебарон, знам на какво се подлагате и ще се постарая да го изтърпите възможно най-безболезнено. Но преди всичко, искам да сте наясно, че дори да разпознаете само личните вещи по телата, това ще е достатъчно за законите, постановени в щата и страната. Второ, за мен лично ще бъде в огромна помощ всяка физическа характеристика, за която можете да си спомните, като: белези, зъболекарска работа, счупени кости или хирургическа намеса. И трето, най-почтително ви моля да не виждате останките. Макар лицевите черти да са все още разпознаваеми, разложението си е казало думата. Мисля, че ще се чувствате по-добре, ако запомните господин Лебарон такъв, какъвто е бил в живота, а не във вида му в моргата.
	— Благодаря ви, доктор Руни — каза Джеси. — Признателна съм за загрижеността ви. Но държа сама да се уверя, че съпругът ми наистина е мъртъв.
	Руни кимна унило, след това посочи към работната маса, върху която бяха подредени няколко части от дрехи, портфейли, ръчни часовници и други лични вещи.
	— Разпознахте ли вещите на господин Лебарон?
	— Да, разпознах ги.
	— И сте сигурна, че са принадлежали на него?
	— По отношение на портфейла и съдържанието му нямам никакви съмнения. А часовникът му е подарък от мен по случай първата годишнина от сватбата ни.
	Руни се приближи до масата и взе часовника.
	— Златен „Картие“ със съответната верижка и римски числа от… прав ли ще бъда, ако кажа, че са от диаманти?
	— Да, от рядка форма черен диамант. Това беше камъкът според рождената му дата.
	— През април, предполагам.
	Тя само кимна.
	— Освен вещите на съпруга ви, госпожо Лебарон, разпознахте ли някои от нещата, принадлежащи на Бък Сийзар или Джоузеф Кавила?
	— Не помня какво са носили по себе си, но съм сигурна, че точно с тези дрехи видях за последен път Бък и Джо.
	— Нашите следователи не можаха да открият никакви близки роднини на Сийзар и Кавила — намеси се Сует. — Ще ни помогнете много, ако посочите кои дрехи на кого са.
	За първи път Джеси Лебарон се поколеба.
	— Не съм съвсем сигурна… Мисля, че късите дочени панталони и ризата на цветя са на Бък. Вероятно другите са на Джо Кавила. — Тя замълча, после попита: — Сега вече мога ли да видя тялото на съпруга ми?
	— Не е ли възможно да променя решението ви? — попита Руни със съчувствен глас.
	— Не, дори настоявам.
	— Най-добре правете това, което ви казва госпожа Лебарон — обади се помощникът на губернатора, който още не се бе представил.
	Руни стрелна с поглед Сует и сви пораженчески рамене.
	— Последвайте ме, ако обичате. Тленните останки се държат в хладилното помещение.
	Всички послушно го последваха до дебела врата с малко прозорче, изрязано на нивото на очите, и зачакаха мълчаливо Руни да дръпне тежкото резе. От вратата лъхна студен въздух и Джеси неволно потръпна, когато Руни им направи знак да влязат. Към тях се приближи един от обслужващия персонал на моргата и ги поведе към една квадратна врата в стената. Той отвори крилото, издърпа напред плъзгаща се маса от неръждаема стомана и се отмести настрани.
	Руни хвана единия ъгъл на чаршафа, покриващ трупа, и застина така. Това беше единствената част от работата си, която мразеше. С реакциите си при вида на мъртвец хората обикновено се деляха на четири типа: които повръщаха, които припадаха, които изпадаха в истерия. За Руни четвъртият тип беше най-интригуващият — хората, които застиваха като вкаменени и не изразяваха никакво чувство. Беше готов да даде цялата си месечна заплата, за да разбере какви мисли минаваха през съзнанието им в такъв момент.
	Той повдигна чаршафа.
	Помощникът на губернатора погледна веднъж, нададе жален стон и припадна в ръцете на шерифа. Противното действие на разложението се бе разкрило с цялата си сила.
	Руни се изуми от реакцията на Джеси. Тя задържа дълго и неотклонно погледа си в грозния труп, който лежеше изгнил върху масата. Пое си въздух и изопна цялото си тяло. После вдигна очи и без да мигне, заговори със спокоен, овладян глас:
	— Това не е моят съпруг!
	— Сигурна ли сте? — попита тихо Руни.
	— Вижте сам — каза тя с равен глас. — Линията на косата не е същата. Структурата на костите също. Реймънд имаше ъгловато лице. Това е по-закръглено.
	— Разлагането на плътта променя лицевите черти — поясни Руни.
	— Ако обичате, огледайте зъбите.
	Руни се вгледа.
	— Какво им е?
	— Имат амалгамени пломби.
	— Не ви разбирам.
	— Пломбите на мъжа ми бяха златни.
	Не мога да я оборя по този въпрос, помисли си Руни. Заможен човек като Реймънд Лебарон не би си позволил евтина зъболекарска работа.
	— Но нали разпознахте часовника, дрехите му…
	— Изобщо не ми пука какво съм казала! — извика силно тя. — Това противно нещо тук не е Реймънд Лебарон!
	Руни онемя от избухването й. Дълго след като тя напусна като фурия хладилното помещение, той остана като замаян на мястото си, без да е в състояние да отрони дума. Шерифът предаде припадналия помощник в ръцете на санитаря и се обърна към патолога.
	— Дявол го взел, как си обяснявате тая работа?
	Руни поклати глава.
	— Нямам обяснение.
	— По моему тя изпадна в шок. Вероятно е била на ръба и почна да бълнува. Ти по-добре от мен знаеш, че повечето хора не могат да приемат смъртта на любим човек. Тя умишлено замижава пред истината и отказва да я приеме.
	— Жената не бълнуваше.
	Сует го изгледа недоумяващо.
	— Как тогава ще определиш реакцията й?
	— Тънка наблюдателност.
	— Откъде го измисли това?
	— Часовникът — отвърна Руни. — Един от екипа ми работил вечер при един бижутер, за да се издържа, докато следвал медицина. Той веднага позна, че скъпият часовник „Картие“, който госпожа Лебарон подарила на съпруга си, е имитация, една от онези нескъпи репродукции, които се произвеждат незаконно в Тайван или Мексико.
	— Но защо жена, която може да напише чек за милиони долари, ще подарява евтин фалшификат?
	— Реймънд Лебарон си го е бивало по отношение на стила и вкуса. Не може да не е разпознал измамата. По-логично е да си зададем въпроса: защо се е унижил да го носи?
	— Значи мислиш, че тя направи театър и излъга за разпознаването на трупа?
	— Смелото ми твърдение е, че тя се е подготвила какво да очаква — отвърна Руни. — Ще си позволя да отида дори още по-далеч, готов съм да заложа новия си мерцедес-бенц, че генетичното проследяване, зъболекарският доклад и резултатите от гумените отливки на останките от отпечатъците на пръстите, които направих и изпратих в лабораторията на ФБР, ще докажат, че тя е права. — Той се обърна и погледна трупа. — Това там не е Реймънд Лебарон.


	6.

	Детектив лейтенант Хари Виктор, главен следовател в областното главно полицейско управление в Дейд, седеше облегнат назад на въртящия се стол и изучаваше няколкото снимки, направени в командния кош на „Проспъртиър“. След няколко минути той повдигна очилата над покритото си с руса коса чело и разтърка очи.
	Виктор беше прибран човек; всичките му книжа бяха прилежно картотекирани по азбучен ред и номерирани — единственото ченге в историята на управлението, което с истинско удоволствие пишеше полицейски доклади. Докато повечето мъже гледаха спорт по телевизията през почивните си дни или си почиваха край плувния басейн на някой курорт през отпуската си и четяха детективските романи на Рекс Бърнс, Виктор преглеждаше папките на неразкритите престъпления. Същински твърдоглавец, той предпочиташе да разнищва объркани случаи, отколкото да печели присъди.
	Случаят „Проспъртиър“ не приличаше на нито един от случаите, с които се бе сблъсквал през осемнайсетгодишната си служба в полицията. Трима мъртви мъже, паднали от небето в старинен дирижабъл, съвсем не се вместваше в рутинното полицейско разследване. Не съществуваха никакви улики. Трите трупа в моргата не разкриваха никакви следи, които да доведат до мястото, където са се крили мъжете в продължение на седмица и половина.
	Той отново сложи очилата си и тъкмо се накани да проучи за пореден път снимките, телефонът върху бюрото му иззвъня. Вдигна замислен слушалката.
	— Да?
	— Някакъв свидетел иска да ви види, за да даде показания — съобщи администраторката.
	— Прати ми го — каза Виктор.
	Затвори папката със снимките и я постави върху металното бюро, чиято повърхност беше безупречно чиста, по нея нямаше нищо, освен малка табелка с името му и телефонния апарат. Той държеше слушалката до ухото си, сякаш продължаваше да говори и се извъртя настрани, задържайки поглед през просторната зала на отдела „Убийства“ към вратата, водеща към коридора.
	На прага се появи униформена администраторка и посочи по посока на Виктор. Висок мъж й кимна, мина покрай нея и влезе в кабинета. Виктор му посочи стол срещу бюрото и започна да мънка в слушалката еднопосочен разговор, монотонно, като сигнал за свободна телефонна линия. Това беше стар номер при разпит, който му даваше минута време без прекъсване, за да проучи свидетеля или да заподозре и мислено да си състави психологически профил за него. Най-важното беше, че така получаваше възможност да наблюдава някои навици и странни маниери, които можеха да му послужат по-късно.
	Мъжът, който седна срещу Виктор, беше около трийсет и седем-осем годишен, висок приблизително метър и осемдесет и осем, тежеше около осемдесет килограма, имаше черна коса, леко чуплива, без нито един бял косъм. Кожата му беше загоряла от целогодишно излагане на слънцето. Вежди — тъмни и малко рунтави, прав, тесен нос, стегнати устни, извити нагоре в краищата във вид на лека, но постоянна усмивка. Светлосиньото спортно яке, широките памучни панталони в сивкавобял цвят и бледожълтото му поло с разкопчана яка издаваха добър вкус към облеклото, непретенциозно и не ултраскъпо, по-скоро купено от „Сакс“, отколкото от лъскавите магазини за мъжка мода. Беше непушач, тъй като не се забелязваше кутия цигари да издува джоба на якето или полото му. Седеше със скръстени ръце, което говореше за спокойствие и безразличие, а самите му ръце бяха тънки, дълги и загрубели от атмосферните условия. Не носеше никакви пръстени или други накити, само един стар водолазен часовник с оранжев циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана.
	Мъжът не се вместваше в общата характеристика на свидетелите. Другите, които сядаха на същия стол, скоро започваха да се въртят притеснено. Някои прикриваха нервността си с арогантност, други неспокойно оглеждаха помещението, задържаха поглед в прозорците, в картините на стената, в другите служители, задълбочени в работата си, сменяха положението си, кръстосваха и откръстосваха крака. За първи път, доколкото си спомняше, Виктор се почувства неудобно и в неизгодно положение. Рутинното му поведение беше изместено в друга посока, първоначалните му намерения — бързо осуетени.
	Посетителят с нищо не показваше някакво смущение. Гледаше Виктор през матовозелените си очи, излъчващи хипнотично качество, с особен интерес. По едно време погледът му като че ли мина през детектива, но явно нищо не привлече вниманието му и предпочете да разгледа картината на стената зад него. После падна върху телефона.
	— Повечето полицейски управления използват свързочната система „Хоризонт“ — отбеляза той с равен глас. — Ако искате да говорите с онзи, който ви търси по телефона, препоръчвам ви да натиснете бутона.
	Виктор погледна към апарата. Един от четирите бутона светеше, но не беше натиснат.
	— Много сте наблюдателен, господин…?
	— Пит, Дърк Пит. Ако вие сте лейтенант Виктор, значи с вас имам среща.
	— Да, аз съм Виктор. — Той постави слушалката обратно на мястото й. — Вие сте бил първият, който е влязъл в гондолата на „Проспъртиър“, така ли?
	— Точно така.
	— Благодаря ви, че дойдохте, и то в такъв ранен час в неделя. Оценявам съдействието ви да изясним някои въпроси.
	— Няма защо. Много ли време ще отнеме?
	— Двайсетина минути, най-много половин час. Бързате ли за някъде?
	— След два часа трябва да отлетя за Вашингтон.
	Виктор кимна.
	— Ще ви оставя достатъчно време, за да успеете. — Той издърпа едно чекмедже и извади портативен касетофон. — Да отидем на по-уединено място.
	Лейтенантът поведе Пит по дълъг коридор до малка стая за разпити. Беше обзаведена спартански: едно бюро, два стола и пепелник. Виктор седна и пъхна нова касета в записващия апарат.
	— Ще възразите ли, ако запишем разговора? Ужасно държа да си водя бележки. Никоя от секретарките обаче не може да разчита почерка ми.
	Пит сви равнодушно рамене в знак на съгласие.
	Виктор премести касетофона в средата на бюрото и натисна червения бутон за запис.
	— Как се казвате?
	— Дърк Пит.
	— Среден инициал?
	— Е като Ерик.
	— Адрес?
	— Еърпорт Плейс 266, Вашингтон, окръг Колумбия, 20001.
	— Телефон за връзка?
	Пит каза телефонния номер в службата си.
	— Занимание?
	— Ръководител на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания.
	— Можете ли да опишете на какво точно сте бил свидетел следобеда в събота, 20 октомври?
	Пит описа как бе видял неуправляемия дирижабъл по време на състезание с уиндсърфове, как бе хванал котвеното въже и бясно се бе понесъл с летателния апарат и как в последната минута, на метри от потенциалното бедствие, успял да го удържи и накрая, как бе влязъл в гондолата.
	— Пипахте ли нещо?
	— Само ключовете за запалването, за да изключа двигателите и батерийните комутатори. Също така разтърсих леко по рамото тялото, седящо край масичката на навигатора.
	— Нищо повече?
	— Единственото друго място, на което може да съм оставил отпечатъци от пръсти, е бордовата стълба.
	— А по задната облегалка на седалката на втория пилот? — попита Виктор със самодоволна усмивка. — Нищо чудно, щом сте се навели да завъртите ключовете за запалването.
	— Недомислена работа. Следващия път ще си сложа хирургически ръкавици.
	— ФБР оказа голямо съдействие.
	— Свалям шапка на компетентността.
	— Взехте ли нещо оттам?
	Пит стрелна Виктор с остър поглед.
	— Не.
	— Възможно ли е някой друг да е влизал и да е взел някакви вещи?
	Пит поклати глава.
	— След като слязох от гондолата, хотелската охрана я запечати. След мен влезе само униформен полицейски служител.
	— После какво направихте?
	— Платих на един от спасителите от хотела да извади от водата уиндсърфа ми. Той имаше малък пикап и беше много любезен да ме закара до къщата, в която бях отседнал с приятели.
	— В Маями ли?
	— В Коръл Гейбълс.
	— Мога ли да ви попитам какво правехте в града?
	— Тъкмо бях приключил един крайбрежен проучвателен проект за НЮМА и реших да си взема една седмица почивка.
	— Разпознахте ли някой от труповете?
	— Ни най-малко. И собствения си баща не бих разпознал в такова състояние.
	— Имате ли представа кои може да са били тези хора?
	— Мисля, че единият от тях е бил Реймънд Лебарон.
	— Значи знаете за изчезването на „Проспъртиър“, така ли?
	— Медиите писаха за това най-изчерпателно. Само някой отшелник в затънтена гора може да не е чул за това.
	— Да имате свое предположение къде би могъл да е бил скрит дирижабълът в продължение на десет дни?
	— Нямам представа.
	— Дори най-смели помисли? — настоя Виктор.
	— Би могло да е плод на колосална сензационна новина, медийна кампания за популяризиране на издателската империя на Лебарон.
	В очите на Виктор проблесна засилен интерес.
	— Продължавайте.
	— Или пък да е находчив план за манипулиране на цените на акциите на сдружението от фирми на Лебарон. Да продаде големи пакети акции, преди да изчезне и да ги купи, когато цените паднат. И после пак да ги продава, докато те се повишават по време на съживяването му.
	— Как си обяснявате смъртта им?
	— Планът е пропаднал.
	— Защо?
	— Питайте съдебния лекар.
	— Питам вас.
	— Вероятно са яли развалена риба на някой пуст остров, ако са се заврели на такъв — отвърна Пит, започвайки да се отегчава. — Откъде да знам? Ако ви трябва сценарий, наемете си сценарист.
	Интересът в очите на Виктор угасна. Той се отпусна на стола и мрачно въздъхна.
	— За миг си помислих, че можете да ми кажете нещо, нещо необичайно, което да помогне на мен и управлението да разкрием загадката. Но и вашата теория се оказа вятър работа, като на останалите.
	— Не съм изненадан — каза Пит с безразлична усмивка.
	— Как успяхте да изключите мощността секунди след като сте влезли в командния кош? — попита Виктор, връщайки назад разговора.
	— При положение, че съм пилотирал двайсет различни самолета по време на службата си във Военновъздушните сили и в цивилния живот, просто знаех къде да погледна.
	Виктор доби доволен вид.
	— Още един въпрос, господин Пит. Когато за първи път видяхте дирижабъла, от коя посока летеше?
	— Носеше се свободно по посока на вятъра от североизток.
	Виктор се пресегна и изключи касетофона.
	— Това е достатъчно. Ще ви намеря ли през деня на служебния ви телефон?
	— Ако ме няма, секретарката ще се свърже с мен.
	— Благодаря ви за помощта.
	— Не беше съществена за съжаление — отвърна Пит.
	— Трябва да разнищим всяка нишка. Много ни притискат отгоре заради Лебарон, нали беше голяма клечка. Това ще се окаже най-странният случай, с който се е сблъсквало управлението.
	— Не ви завиждам в търсенето на развръзката. — Пит погледна часовника си и стана. — Трябва да поемам към летището.
	Виктор също стана и му подаде ръка през бюрото.
	— Ако ви хрумне някаква друга насока на плана, господин Пит, моля, обадете ми се. Много обичам хубавата фантазия.
	Пит се спря на вратата и се обърна, по лицето му се изписа лукав израз.
	— Следа ли искате, лейтенант? Ето ви една: за да се издигнат във въздуха, въздушните кораби имат нужда от хелий. На такава антика като „Проспъртиър“ ще са му нужни поне няколко хиляди кубически метра газ, за да се издигне във въздуха. След седмица газът ще се е изпарил дотолкова, че ще се е наложило да се приземи. Следите ли мисълта ми?
	— Зависи накъде биете.
	— Няма начин дирижабълът да се появи изневиделица край Маями, ако четирийсет и осем часа преди това не е бил презареден с необходимото количество газ.
	Виктор гледаше като човек, комуто предстоеше да приеме първото причастие.
	— Какво предлагате?
	— Да проверите някоя приятелска съседна газостанция, която е в състояние да напомпа шест хиляди кубически метра хелий.


	7.

	— Мразя корабите — изсумтя Руни. — Не мога нито да плувам, нито да се задържам на повърхността на водата и ми прилошава дори само като погледна през прозорчето на пералнята.
	Шериф Сует му подаде чаша с двойно мартини.
	— Заповядай, това ще разтовари натрапчивите ти мисли.
	Руни погледна с печален поглед водите на залива и погълна половината от питието си.
	— Предполагам, няма да излезеш в открито море.
	— Не, просто ще направя една обиколка из залива. — Сует се приведе, за да влезе в предната кабина на блестящата си бяла рибарска лодка и включи двигателя. Единичният газотурбинен дизелов двигател с 260 конски сили заработи ритмично. От кърмата забоботиха изгорелите газове и палубата под краката им запулсира. Сует прибра въжетата, оттласна лодката от дока и започна да си проправя път през лабиринта от яхти, за да излезе в Бискейнския залив.
	Докато лодката се плъзгаше покрай шамандурите на канала, на Руни му се припи още една чашка.
	— Къде държиш стимуланта?
	— Долу, в предната кабина. В месинговата водолазна каска има лед.
	Руни се появи отново и попита:
	— За какво е всичко това, Тайлър? Днес е неделя. Сигурно не ме изкара от къщи посред чудесен футболен мач само за да ми покажеш как изглежда Маями Бийч откъм морето.
	— Истината е тази: научих, че снощи си завършил доклада за труповете от дирижабъла.
	— По-точно в три часа сутринта.
	— Помислих си, че може би ще искаш да ми кажеш нещо.
	— За бога, Тайлър, толкова ли е спешно, та не можа да почакаш до утре сутринта?
	— Преди около час ми се обади някой си Фед от Вашингтон — отвърна Сует и побутна леко дросела напред. — Каза, че бил от някаква местна разузнавателна агенция, за която никога не съм чувал. Няма да те занимавам с откровения му агресивен тон. Не мога да разбера защо всички в Севера си въобразяват, че могат да изместват южняците? В заключение той поиска да прехвърлим труповете от дирижабъла на федералните власти.
	— Кои федерални власти?
	— Отказа да ги назове. Взе да ми говори неопределено, когато го попитах.
	Руни изведнъж прояви интерес.
	— Не намекна ли с нещо защо искат труповете?
	— Заяви, че било въпрос на предохранителни мерки.
	— Сигурно си му отказал.
	— Казах му, че ще си помисля.
	Обратът на събитията и мартинито накараха Руни да забрави страха от водата. Започна дори да забелязва отличния външен вид на лодката от фибростъкло. Тя се явяваше второ работно място на шериф Сует, когато от време на време се налагаше да служи като помощна полицейска лодка, но по-често се използваше за развлечение и риболов на областните и щатските служители през почивните им дни.
	— Как си я нарекъл? — попита Руни.
	— Коя?
	— Лодката.
	— А, нея ли? „Саутърн комфорт“*. Дълга е десет метра и вдига скорост до петнайсет морски възела. Строена е в Австралия от една фирма на име „Стибъркрафт“.
	[* „Южен комфорт“ (англ.). — Б.пр.]
	— Да се върнем на случая с Лебарон — предложи Руни и отпи глътка мартини. — Ще им се дадеш ли?
	— Изкушавам се да го направя — усмихна се Сует. — Убийството тепърва ще става водеща новина. Журналистите вече правят цирк от нея. Всички ме притискат в ъгъла — от губернатора надолу. А на всичкото отгоре има вероятност престъплението да не е извършено в района на моите правомощия. Майчице, как се изкушавам да прехвърля отговорността на Вашингтон! Там е работата обаче, че се заинатих да си мисля, че тъкмо ние може и да разнищим тия заплетени конци.
	— Добре, какво искаш от мен?
	Шерифът извърна глава от кормилото и задържа поглед в него.
	— Искам да ми кажеш какво си писал в доклада си.
	— Разкритията ми усложниха още повече загадката.
	Малка платноходка с четирима тийнейджъри се накани да пресича пътя им и Сует намали ход, за да ги пропусне.
	— Кажи ми за тях.
	— Да започнем отзад напред, става ли?
	— Давай!
	— В първия момент се шашнах. Преди всичко, защото такава мисъл изобщо не ми беше минавала през ума. Преди петнайсет години имах подобен случай. Женски труп беше намерен на стол на верандата откъм задния двор. Съпругът твърдеше, че предишната вечер той и жена му си пиели питиета там. Той се прибрал, за да си легне, като мислел, че тя ще го последва. Когато на сутринта се събудил сам в леглото, потърсил я и я заварил там, където я бил оставил вечерта, само че била мъртва. По всичко личеше, че е починала от естествена смърт. Нямаше никакви следи от насилие или от отрова, само голямо количество алкохол в кръвта й. Органите й изглеждаха напълно здрави без никакви показания за предишни заболявания или смущения. За четирийсетгодишна жена тя имаше тяло на двайсет и пет годишно момиче. Случаят страшно ме озадачи. Но постепенно нещата се навързаха. Следсмъртното посиняване — това е промяната на цвета на кожата вследствие на просмукването на кръвта поради земното притегляне — кожата обикновено добива моравосин цвят. Докато нейната беше червеникаворозова, което говореше за смърт, причинена от отравяне с цианид или въглероден окис, или от хипотермия. Открих също и кървене на панкреаса. В процеса на елиминирането първите две предположения отпаднаха. Последният гвоздей, който трябваше да се забие, се оказа занятието на съпруга. Доказателството не беше от най-неоспоримите, но беше достатъчно за съдията да му лепне петдесет години зад решетките.
	— С какво се е занимавал съпругът?
	— Работел като шофьор на товарна кола към фирма за замразени храни. Изпипан план. Наливал жената с твърд алкохол, докато тя изпаднала в несвяст. Занесъл я в товарната кола, която вечер и през почивните дни домувала в двора им, включил хладилната уредба и изчакал жената да се вкочаняса. След като нещастницата издъхнала, той я върнал обратно на градинския стол и отишъл да си легне.
	Сует го изгледа озадачен.
	— Но не допускаш, че труповете в дирижабъла са премръзнали до смърт.
	— Точно това допускам.
	— Да няма някаква грешка?
	— По скалата на абсолютната сигурност от едно до десет, моето предсказание е осем.
	— Съзнаваш ли как ще прозвучи това?
	— Налудничаво, предполагам.
	— Трима мъже изчезват над Карибско море при температура над трийсет градуса и премръзват до смърт? — запита риторично Сует. — Подобно твърдение никога няма да издържи, докторе. Особено след като наблизо не е намерена никаква хладилна товарна кола за замразени храни.
	— Но ти изобщо нямаш някакво твърдение, което да издържи.
	— В какъв смисъл?
	— Пристигна докладът на ФБР. В него се набляга на разпознаването, извършено от Джеси Лебарон. Трупът в моргата не е на съпруга й. Другите два трупа също не са на Бък Сийзар и Джоузеф Кавила.
	— Божичко, нови двайсет! — изстена Сует. — Кои са тогава?
	— В досиетата за отпечатъци на пръсти във ФБР те не фигурират. Най-вероятното е да са чужденци.
	— А ти откри ли нещо, което да наведе на техните самоличности?
	— Мога да ти дам данни за ръста и теглото им, мога да ти покажа рентгенови снимки на зъбите и предишни счупвания на кости. Черните дробове и на тримата говорят за погълнато огромно количество твърд алкохол. Белите им дробове ги издават като страстни пушачи, а по зъбите и пръстите на ръцете може да се съди, че са пушили цигари без филтър. Обичали са също и да си похапват. Последната им храна се е състояла от черен хляб, цвекло и различни плодове. Двама от тях са подкарали трийсетте си години, третият е бил над четирийсет, ако не и повече. Физическото им състояние е било над средното ниво. Не мога да ти кажа почти нищо повече, което да установи самоличността им.
	— Това е началото.
	— Но то продължава да нарежда Лебарон, Сийзар и Кавила сред изчезналите.
	Преди Сует да отговори, женски глас даде сигнал на лодката по високоговорителя. Той отговори и настрои радиото на честотата, на която му бе казано.
	— Извинявай за прекъсването — обърна се той към Руни, — но ме търсят спешно по телефона, свързан с брега.
	Руни кимна, влезе в предната кабина и си наля още една чаша мартини. В тялото му се разнесе приятна топлина. След малко тя щеше да обхване и главата му. Когато се върна в кормилната рубка, Сует тъкмо окачваше слушалката, лицето му беше зачервено от ярост.
	— Мръсни гадове! — изсъска той.
	— Какво е станало? — попита Руни.
	— Присвоили са си ги! — и удари юмрук в кормилото. — Проклетите федерални ченгета са влезли в моргата и са си присвоили труповете от дирижабъла.
	— Но трябвало е да спазят законния ред — възмути се Руни.
	— Дошли шестима мъже в цивилни облекла и двама федерални маршали, показали необходимите документи, натъпкали труповете в метални сандъци, пълни с лед, и отлетели с хеликоптер на Военновъздушните сили.
	— Кога е станало?
	— Само преди десет минути. Хари Виктор, главният следовател на случая, се оплака също, че те претършували бюрото му в отдел „Убийства“, докато бил в тоалетната, и задигнали папките му.
	— А моя доклад за аутопсията?
	— И него го свили.
	Вермутът бе повдигнал настроението на Руни и той рече:
	— О, я погледни нещата от друг ъгъл. Ами те избавиха теб и полицейското управление от затруднението.
	Гневът на Сует започна да стихва.
	— Не отричам, че ми направиха услуга, но се вбесих от начина, по който действат.
	— Остана една малка утеха — смънка Руни; чувстваше, че краката му вече не го държат. — Чичо Сам не взе всичко.
	— Като какво например?
	— Нещо, което не е вписано в доклада ми. Един лабораторен резултат, доста противоречив, за да бъде изложен писмено и прекалено безумен, за да се споменава за него извън домовете за душевноболни.
	— За какво говориш? — настоя да узнае Сует.
	— За причината на смъртта.
	— Нали каза, че е хипотермия?
	— Така е, но пропуснах най-важното. Видиш ли, не отбелязах времето на настъпването на смъртта. — Руни започваше да слива думите.
	— Ами то е в рамките на няколко дни.
	— О, не. Горките хора са били замразени много по-отдавна.
	— Колко отдавна?
	— Ами някъде между една и две години назад.
	Шериф Сует загледа Руди напълно изумен. Но съдебният лекар му се хилеше насреща като хиена. И както се хилеше, подгъна колене и се прекатури зад борда.


	8.

	Домът на Дърк Пит не се намираше на улица в предградие, нито в някой висок жилищен блок с изглед към гъстите върхари на Вашингтон. Той нямаше живописен двор или съседи с пискливи деца и лаещи кучета. Не беше и къща, а стар самолетен хангар, разположен в края на столичното международно летище.
	Отвън постройката изглеждаше запустяла. Покрай стените й бяха избуяли плевели, а по мазилката им, на места издута, на места паднала, нямаше и следа от боя. Единственият признак, по който, макар и трудно, можеше да се предположи, че хамбарът е обитаем, бяха прозорците под огромния заоблен покрив. Въпреки че бяха зацапани и покрити с прах, нито един от тях не беше счупен като на изоставените складове.
	Пит благодари на мъжа, обслужващ летището, задето го докара от терминала дотук. После, след като се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, извади малък предавател от джоба на якето си и издаде гласно няколко команди, които изключиха алармените системи, и отвори една странична врата, чийто вид предполагаше, че виси на пантите си от трийсет години.
	Прекрачи прага и стъпи върху циментов под, запълнен целия с близо три дузини лъскави класически автомобили, един старинен самолет и един железопътен вагон от началото на века. Спря се и с нежност загледа шасито на едно френско спортно купе „Талбот-Лаго“, което се намираше в първия етап на възстановяването му. Колата беше почти изцяло разрушена от експлозия и Пит бе твърдо решен да възобнови усуканите останки до първоначалната им елегантност и красота.
	Той помъкна куфара и пътната си чанта нагоре по витата стълба към апартамента си, разположен в горната част в другия край на хамбара. Часовникът му показваше 2:15 следобед, но съзнанието и тялото му се чувстваха така, сякаш наближаваше полунощ. Разопакова багажа си и реши първо да се позанимае няколко часа с талбот-лагото, а после да си вземе душ. Преоблече се в стар работен комбинезон и тъкмо отвори чекмеджето с инструментите, когато хангарът се огласи от силен звън. Той извади от дълбокия си джоб безжичен телефон.
	— Ало?
	— Господин Пит, ако обичате — чу се женски глас.
	— На телефона.
	— Един момент.
	След като изчака близо две минути, Пит изключи телефона и започна да сваля дистрибутора на талбота. Минаха нови пет минути, преди звънецът отново да звънне. Той включи телефона, но не се обади.
	— Още ли сте там, господине? — попита същият глас.
	— Да — отвърна равнодушно Пит и затисна телефонния апарат с рамото до ухото си, за да освободи и двете си ръце.
	— Обажда се Сандра Кабот, личната секретарка на госпожа Джеси Лебарон. С господин Пит ли разговарям?
	Пит винаги се изпълваше с неприязън към хора, които не набират сами съответния телефонен номер.
	— С него.
	— Госпожа Лебарон иска да се срещне с вас. Можете ли да дойдете в дома й в четири часа?
	— Много бързо се възползвате от случаите, а?
	— Моля?
	— Извинете, госпожице Кабот, но трябва да прегледам една ранена кола. Ако госпожа Лебарон пожелае да дойде тук, ще можем да разговаряме.
	— Съжалявам, но не е възможно. Довечера тя дава официален коктейл в лятната си градина, на който ще присъства и държавният секретар, и просто няма как да се отскубне.
	— Тогава някой друг път.
	Последва мълчание, после госпожица Кабот пак заговори:
	— Но вие не разбирате…
	— Права сте, не разбирам.
	— Нищо ли не ви говори името Лебарон?
	— Не по-различно от Шагнасти, Куагмир или Смит — излъга добродушно Пит.
	Секретарката като че ли се обърка за миг.
	— Господин Лебарон…
	— Да спрем с шегите и закачките — прекъсна я Пит. — Много добре знам кой е Реймънд Лебарон. И за да спестя времето и на двама ни, ще ви кажа, че не мога да добавя нищо към загадката около изчезването и смъртта му. Предайте на госпожа Лебарон моите съболезнования. Това е всичко, с което мога да съм ви от полза.
	Кабот пое дълбоко въздух и го изпусна.
	— Моля ви, господин Пит, сигурна съм, че тя ще ви бъде много благодарна, ако се срещнете с нея.
	Пит едва ли не си представи как Кабот произнесе „моля ви“ през стиснати зъби.
	— Добре — рече той. — Мисля, че ще успея. Какъв е адресът?
	Арогантността й мигом се възвърна.
	— Ще изпратя кола да ви вземе.
	— Ако нямате нищо против, предпочитам да дойда със собствената си кола. Хваща ме клаустрофобия в лимузини.
	— Щом настоявате — отвърна тя надменно. — Къщата се намира в края на Бийкън Драйв, имението Грейт Фолс.
	— Ще го потърся на пътната карта.
	— Между другото, каква кола карате?
	— Защо се интересувате?
	— За да уведомя пазача на портала.
	Пит замълча и погледна към пода на хангара, където до главния вход беше паркирана колата.
	— Стар кабриолет.
	— Стар ли казахте?
	— Да, от 1951 година.
	— Тогава бъдете така любезен да го паркирате на паркинга до къщата на прислугата. Намира се вдясно от алеята, по която ще влезете.
	— Не се ли чувствате неудобно понякога да командвате хората?
	— Не чувствам неудобство от нищо, господин Пит. Чакам ви в четири часа.
	— Ще приключите ли с мен, преди да почнат да пристигат гостите? — попита Пит с подчертан сарказъм в гласа. — Не ми се иска да притеснявам никого, като видят, че бричката ми замърсява двора.
	— Не се безпокойте — отвърна тя сприхаво. — Коктейлът е чак в осем. Дочуване!
	След като Сандра Кабот затвори телефона, Пит отиде до колата си и я загледа. После повдигна задната седалка и защипа кабелите на уреда за зареждане за полюсите на акумулатора. След това се върна при талбот-лагото и спокойно продължи да работи по него.

	* * *

	Точно в осем и половина часа пазачът на главния портал на имението на Лебарон посрещна една млада двойка в жълто ферари, провери имената им в списъка на поканените и им направи знак да влязат. След тях се появи лимузина „Крайслер“, в която бяха главният съветник на президента Даниел Фосет и съпругата му.
	Пазачът бе добил имунитет към екзотични коли и известните им пътници. Той вдигна ръце нагоре, за да се протегне от скуката и се прозя. В същия момент ръцете му замръзнаха в това положение и устата му се затвори, когато опули очи в най-голямата кола, която бе виждал някога.
	Колата беше същинско чудовище, дълга седем метра от броня до броня и тежеше над три тона. Капакът на багажника и вратите бяха боядисани в сребристосиво, калниците — в тъмночервен металик. Когато беше сгънат, подвижният й покрив изобщо не се виждаше. В плавните, елегантни очертания на каросерията си личеше високото качество на работа — истински пример на безупречна, майсторска изработка, която рядко се срещаше.
	— Това се казва кола! — продума накрая пазачът. — Каква е?
	— Даймлер — отвърна Пит.
	— Звучи като английска.
	— Английска е.
	Пазачът заклати глава от възхищение и погледна в списъка.
	— Как се казвате, моля?
	— Пит.
	— Нещо не виждам името ви. Имате ли покана?
	— Госпожа Лебарон ми определи среща за по-ранен час.
	Пазачът влезе в будката си и погледна закачен на стената списък.
	— Да, господине, срещата ви е била за четири часа.
	— Когато й се обадих да й се извиня, че закъснявам, тя ми каза, че мога да дойда на коктейла.
	— Е, щом ви очаква — рече пазачът, все още прехласнат по даймлера, — значи всичко е наред. Приятно прекарване.
	Пит кимна и подкара безшумно огромната кола по виещата се алея за коли към къщата на Лебарон. Основната постройка бе разположена на ниско възвишение над тенискорт и плувен басейн. Архитектурата беше обичайната за района — триетажна тухлена сграда в колониален стил с няколко колони, поддържащи покрива на дълга предна веранда с по едно крило от двете страни. Отдясно група борови дървета закриваха друга постройка с гараж под нея, в която Пит предположи, че се намират жилищата на прислугата. Оттатък и отляво на господарската къща се издигаше огромна стъклена конструкция, осветена от кристални полилеи, спускащи се от тавана. Сред цъфнали екзотични цветя и храсти бяха подредени за вечеря над двайсет маси, а на подиум пред водопад свиреше малък оркестър. Пит имаше на какво да се удиви. Надали имаше по-подходящо място за прием в студената октомврийска вечер. Реймънд Лебарон получаваше най-високата оценка за оригиналност. Той спря даймлера пред входа на оранжерията, където облеченият в ливрея прислужник, паркиращ колите, го зяпна като дърводелец, заплеснат по трупи от секвоя.
	Докато слизаше от колата и изпъваше сакото на смокинга си, Пит забеляза, че зад прозрачната стена на зимната градина започнаха да се тълпят хора, които сочеха и жестикулираха към колата. Той поясни на прислужника как да превключва скоростите, след това прекрачи прага на стъклената врата. Оркестърът свиреше потпури от произведения на Джон Бари, в които струнните инструменти надделяваха над духовите. На няколко крачки навътре от входа стоеше елегантна жена, облечена по последната мода, и посрещаше гостите.
	Пит не се усъмни, че това е Джеси Лебарон. С явното присъствие на духа, с олицетворението на изящество и стил, тя представляваше живо доказателство, че жените могат да бъдат красиви и след петдесетте си години. Беше облечена в блестяща туника със зелени и сиви мъниста върху дълга, права кадифена пола.
	Пит се приближи до нея и леко се поклони.
	— Добър вечер! — каза той и пусна най-пленителната си усмивка на неканен гост.
	— Каква е тази сензационна кола? — попита Джеси, поглеждайки над рамото му през вратата.
	— Даймлер, харчи пет и четири на сто, с мощен двигател и купе, изработено от „Хупър“.
	Тя се усмихна мило и протегна ръка.
	— Благодаря ви, че дойдохте, господин…? — Джеси го изгледа с любопитство. — Простете ми, но нямам чувството, че се познаваме.
	— Защото никога не сме се срещали — отвърна той, удивен от гърления й, леко дрезгав глас. — Името ми е Пит, Дърк Пит.
	Тъмните очи на Джеси го изгледаха по най-странния възможен начин.
	— Вие закъсняхте с цели четири и половина часа, господин Пит. Да не би да ви се случи някакво произшествие по пътя?
	— Не, нищо подобно, госпожо Лебарон. Обмислих най-старателно часа на пристигането си.
	— Но вие не сте поканен на приема — възрази тя с равен глас. — Така че ще трябва да си тръгнете.
	— Жалко — отвърна със скръбен тон Пит. — Толкова рядко ми се удава случай да облека смокинга си.
	По лицето на Джеси се изписа презрение. Тя се обърна към една жена със старомомински вид и очила, която стоеше на крачка зад нея, и Пит предположи, че е секретарката й Сандра Кабот.
	— Намери Анджело и му кажи да изведе оттук този господин.
	В зелените очи на Пит проблеснаха лукави пламъчета.
	— Изглежда, много ме бива да подбуждам зложелателство. Как предпочитате да си тръгна — мирно и тихо, или да направя шумна сцена?
	— Мисля, че мирно и тихо е за предпочитане.
	— Тогава защо искахте да се срещнете с мен?
	— По въпроси, засягащи съпруга ми.
	— За мен той е напълно непознат човек. Не мога да ви кажа нищо повече за смъртта му от това, което вече знаете.
	— Реймънд не е мъртъв — заяви твърдо тя.
	— Онзи, когото видях в дирижабъла, страхотно приличаше на него.
	— Не е бил той.
	Пит я изгледа скептично, но не каза нищо.
	— Не ми вярвате, нали?
	— Всъщност изобщо не ме интересува.
	— Надявах се да ми помогнете.
	— Имате странен начин да искате услуги.
	— Това е официална благотворителна вечеря, господин Пит. Нямате място тук. Да си определим час за утре.
	Пит прецени, че гневът му няма да помогне, затова го потисна.
	— Какво е правил съпругът ви, преди да изчезне? — неочаквано попита той.
	— Търсеше съкровището Елдорадо — отвърна тя и огледа с притеснение гостите си в зимната градина. — Беше сигурен, че е потънало с един кораб, наречен „Циклопи“.
	Пит не успя да продължи разговора, тъй като в този момент Кабот се върна, придружена от шофьора кубинец — Анджело.
	— Довиждане, господин Пит — каза Джеси, обърна се и пристъпи към новопристигнала двойка.
	Пит сви рамене и повдигна лакът към Анджело.
	— Хвани ме, та да се види ясно как ме извеждаш. — После се обърна към Джеси. — И още нещо, госпожо Лебарон. Аз не търпя подло отношение към мен. Не си правете труда да ме търсите отново.
	Пит се остави на Анджело да го изведе от зимната градина и да го съпроводи до алеята за коли, където го чакаше даймлера. Джеси се загледа след огромната кола, докато я загуби от поглед в нощта. След това се смеси с гостите си.
	Като я видя да се приближава, Дъглас Оутс, държавният секретар, прекъсна разговора си с президентския съветник Даниел Фосет и рече:
	— Великолепно празненство, Джеси!
	— Да, наистина — подкрепи го Фосет. — Никой във Вашингтон не е давал по-чудесно угощение.
	Очите на Джеси светнаха и на устните й цъфна сърдечна усмивка.
	— Благодаря ви, господа.
	Оутс посочи с брадичка вратата и попита:
	— Въобразих ли си, или наистина видях Дърк Пит да излиза оттук?
	Джеси го погледна със смутен израз.
	— Нима го познавате? — изненада се тя.
	— И още как! Пит е номер две в НЮМА. Той е този, който извади „Титаник“ по поръчка на Министерството на отбраната.
	— И спаси живота на президента в Луизиана — добави Фосет.
	Джеси видимо пребледня.
	— Не знаех това.
	— Надявам се, че не си го разгневила — подхвърли Оутс.
	— Може би се показах малко груба — призна тя.
	— Не те ли интересува морско сондиране под Сан Диего?
	— Интересува ме. Сеизмичните проучвания сочат за голямо непокътнато находище. Едно от нашите дружества може би ще получи правото за сондиране. Защо питате?
	— Знаеш ли кой оглавява сенатската комисия за сондиране на нефт върху държавна собственост?
	— Сигурно това е… — Гласът на Джеси се загуби и самообладанието й се стопи.
	— Бащата на Дърк — отговори вместо нея Оутс. — Сенатор Джордж Пит от Калифорния. Без неговата подкрепа и благословията на НЮМА по въпросите с опазването на околната среда, няма да имаш никакъв шанс да получиш права за сондиране.
	— Май всичко отиде по дяволите — вметна саркастично Фосет.


	9.

	Половин час по-късно Пит остави даймлера си на мястото му на паркинга пред високата остъклена сграда, в която се намираше управлението на НЮМА. Подписа се на пропуска и взе асансьора за десетия етаж. Когато вратата се отвори, той пристъпи в огромен електронен лабиринт, обхващащ съобщителната и информационната мрежи на морската агенция.
	Хирам Йегър вдигна поглед от подковообразното си бюро, чийто плот не се виждаше от джунглата от компютърна апаратура, и се усмихна.
	— Здрасти, Дърк! Какво, издокарал си се, а няма къде да отидеш ли?
	— Домакинята на приема ме обяви за персона нон грата и ме изхвърли.
	— Познавам ли я?
	Сега Пит на свой ред се усмихна на Йегър. Компютърният магьосник беше старомоден индивид от времето на хипитата в началото на седемдесетте години. Носеше дългата си руса коса вързана на опашка на тила си. Ситно къдравата му брада беше оставена да расте на произвола. Неизменната му униформа за работа и почивка беше яке „Ливай“ и панталони, напъхани в износени каубойски ботуши.
	Пит каза:
	— Не мога да си представя ти и Джеси Лебарон да се движите в едни и същи социални среди.
	Йегър подсвирна силно.
	— Нима си бил изритан от джабула в дома на Джеси Лебарон?! Абе, човече, та ти си нещо като герой на унизените.
	— Имаш ли настроение да се поразровиш малко?
	— За нея ли?
	— Не, за него.
	— За съпруга й? Оня, дето изчезна?
	— Да, Реймънд Лебарон.
	— Поредната операция на тъмно ли?
	— Както искаш го наречи.
	— Дърк — Йегър го погледна над очилата си, наследени сякаш от баба му, — много обичаш да си вреш носа там, дето не ти е работа, но въпреки това те обичам. Моето задължение тук е да създам компютърна мрежа от световна класа и да събирам архив за морските науки и история, но всеки път когато измайсторя нещо, ти се появяваш и искаш да използваш моето творение за тъмни цели. Защо не ти отказвам ли? Добре, ще ти кажа: защото чувството ми за кражба е много по-силно развито от твоето. И тъй, казвай сега колко надълбоко да ровя?
	— До дъното на миналото му. Откъде е той, с какви пари е основал империята си.
	— Реймънд Лебарон беше доста потаен относно личния си живот. Може и да е заличил следите.
	— Това ми е добре известно, но ти си вадил скелети и от гардероб.
	Йегър кимна замислен.
	— Да, случая с Бугейнвилския търговски флот преди няколко месеца. Беше чудесна малка лудория, ако мога така да се изразя.
	— И още нещо.
	— Думай!
	— Кораб на име „Циклопи“. Можеш ли да извадиш всички данни за него?
	— Без капка пот. Нещо друго?
	— Засега това ще ми свърши работа — отвърна Пит.
	Йегър го погледна с любопитство.
	— Каква е работата този път, стари приятелю? Не вярвам да си подгонил Лебаронови само защото са ти тръшнали вратата под носа на техен прием. Повярвай ми, мен пък са ме изхвърляли от най-долнопробните вертепи в града, но аз съм подминавал това.
	Пит се разсмя.
	— Не е никакво отмъщение. Просто ми е любопитно. Джеси Лебарон ми каза нещо във връзка с изчезването на съпруга й, което ми се стори странно.
	— Четох за случая във „Вашингтон Поуст“. В материала те споменават като героя на деня заради номера, с който си успял да спасиш дирижабъла, като си го вързал за една палма. Е, тогава къде е примамката?
	— Джеси Лебарон твърди, че съпругът й не е сред труповете, които открих в коша за управление.
	Йегър онемя за миг и го загледа с недоумение.
	— Нещо не ми се връзва. Ако старчето Лебарон е излетяло със същия мех, пълен с газ, естествено е да се намира в коша, когато се е появил дирижабълът.
	— Но не и според опечалената съпруга.
	— Мислиш, че тя има ангел пазител, било то застрахователен или финансов?
	— Може и да има, а може и да няма. Но тъй като мистерията е станала над водно пространство, съществува възможност да бъде отправена молба към НЮМА да участва в разследването.
	— А дотогава ние ще бъдем вече на първа линия.
	— Нещо такова.
	— Къде е мястото на „Циклопи“ в цялата картина?
	— Госпожата ми каза, че Лебарон търсел него, когато изчезнал.
	Йегър стана от стола си.
	— Добре тогава, да запретваме ръкави. Докато аз съставям проучвателна програма, ти провери какви данни имаме за кораба в нашите файлове.
	Той заведе Пит в една малка зала за прожекции с огромен монитор, монтиран на едната стена и му посочи да седне зад пулта за управление с компютърна клавиатура. После се наведе над рамото на Пит и подаде няколко команди от клавиатурата.
	— Миналата седмица монтирахме нова електронноизчислителна машина. Терминалът е свързан с гласов синтезатор.
	— Говорещ компютър? — попита Пит.
	— Да, машината разбира над десет хиляди устни команди, дава съответните отговори и практически провежда разговори. Гласът звучи малко странно, подобно на Хал, гигантския компютър от филма „2001 година“, но ще му свикнеш. Нарекохме системата Хоуп*.
	[* Надежда (англ.). — Б.пр.]
	— Хоуп.
	— Да, защото се надяваме да ни дава правилните отговори.
	— Интересно.
	— Ако имаш нужда от помощ, аз ще бъда на главния терминал. Само вдигни телефона и набери четири-седем.
	Пит вдигна поглед към екрана, който имаше синкавосив оттенък. Предпазливо взе микрофона и заговори в него:
	— Хоуп, казвам се Дърк. Готова ли си да проведеш едно проучване за мен?
	Божичко, почувства се като идиот — все едно че говори на дърво и чака отговор от него.
	— Здравей, Дърк! — отвърна неясен женски глас, който като че ли излизаше от хармоника. — Готова съм да започваме.
	Пит пое дълбоко въздух и „се гмурна“.
	— Хоуп, искам да ми кажеш нещо за един кораб на име „Циклопи“.
	Последва петсекундно мълчание, след което електронноизчислителната машина отговори:
	— Трябва да бъдеш по-конкретен. Паметните ми устройства съдържат данни за пет различни кораба с името „Циклопи“.
	— Става дума за онзи, който е имал съкровище на борда си.
	— Съжалявам, но нито един от тях не е вписал съкровище в митническата си декларация.
	Съжалявам? Пит все още не можеше да повярва, че говори с машина.
	— Ако ми разрешиш да се отклоня за миг, Хоуп, позволи ми да ти кажа, че ти си много умна и изключително приятна електронноизчислителна машина.
	— Благодаря ти за комплимента, Дърк. Ако те интересува, ще ти кажа, че мога да издавам и звукови ефекти, да имитирам животински звуци, да пея — е, не особено добре — и да изговарям бързо „чичковите червенотиквеничковчета“, макар да не ми е програмиран точният му смисъл. Искаш ли да ти го кажа отзад напред?
	Пит се разсмя.
	— Някой друг път. Хайде да се върнем на „Циклопи“. Корабът, който ме интересува, вероятно е потънал в Карибско море.
	— Така остават два. Един малък параход, който заседнал в плитчина в залива Монтего, Ямайка, на 5 май 1968, и товарният кораб на Американските военноморски сили — за превозване на руда или въглища, потънал безследно между 5 и 10 май 1918 година.
	Реймънд Лебарон не би тръгнал да облетява място на потънал кораб в оживено пристанище, и то потънал само преди двайсет години, прецени наум Пит. В паметта му изплува разказът за военноморския кораб — въглищар. Изчезването бе шумно разгласено като една от големите загадки на митическия Бермудски триъгълник.
	— Ще се занимаем с въглищаря.
	— Ако искаш да ти разпечатам данните, натисни командния бутон на клавиатурата пред теб и натисни буквите РТ. Също така, ако наблюдаваш екрана, мога да ти прожектирам всички налични снимки за него.
	Пит направи каквото му бе казано и принтерът се задейства. Спазвайки обещанието си, Хоуп изобрази на екрана снимка на „Циклопи“, пуснал котва в неназовано пристанище.
	Макар корпусът му да изглеждаше строен със старомодния си, напълно отвесен нос и нежно извитата като бутилка за шампанско кърма, надстройката му приличаше на разбъркани строителни елементи от детски комплект. Лабиринт от дерик-кранове, оплетени в паяжина от кабели и вързани за високи подпори, се издигаха от средата на кораба като мъртва гора. На горната палуба в кърмовата част, над машинното отделение, се виждаше дълъг салон с два комина и няколко вентилатора върху покрива му. В предната част кормилната рубка, щръкнала на главната палуба като тоалетна масичка на четири крака, бе надупчена от ред илюминатори и един отвор под тях. Две високи мачти с напречни греди се издигаха от команден мостик, който можеше да мине за футболна врата. Корабът изглеждаше тромав, същинско грозно патенце, което никога нямаше да се превърне в лебед.
	Имаше нещо призрачно във вида му. Отначало Пит не можа да установи на какво се дължи това впечатление, но след миг проумя: по палубите нямаше жива душа, сякаш корабът бе изоставен.
	Пит извърна глава от монитора и проучи разпечатката със статистическите данни на кораба:

	Пуснат на вода: 7 май 1910 г. от корабостроителницата „Уилям Крамп & синове“, Филаделфия
	Водоизместимост: 19 360 регистър-тона
	Дължина: 165 метра (всъщност по-дълъг от тежковъоръжените бронирани кораби по това време
	Широчина: 20 метра
	Газене: 8 метра и 44 см
	Скорост: 15 морски възела (с 3 възела по-бърз от корабите от типа „Либърти“ от Втората световна война)
	Въоръжение: четири 102-милиметрови оръдия
	Екипаж: 246 души
	Капитан: Дж. У. Уорли, Военноморска спомагателна служба

	От вниманието на Пит не убягна фактът, че Уорли е бил капитан на „Циклопи“ от момента, в който е поел службата, до изчезването на кораба. Той се облегна назад и съзнанието му зарея другаде, докато разглеждаше снимките.
	— Имаш ли други снимки на кораба? — попита той Хоуп.
	— Още три, снимани от този ъгъл, една на кърмата и четири на членове на екипажа.
	— Дай да хвърля поглед на екипажа.
	За миг мониторът потъмня и след малко на екрана се появи образът на мъж, застанал до бордовата ограда, хванал за ръка малко момиченце.
	— Това е капитан Уорли с дъщеря си — поясни Хоуп.
	Мъжът беше огромен на ръст, с оредяваща коса, тънки мустачки и месести ръце. Беше облечен с тъмен костюм, с връзка, небрежно изместена на една страна и извадена над сакото, и лъснати обувки; гледаше в обектива, който бе запечатал образа му преди седемдесет и пет години. Малкото русо момиченце до него носеше дълго до коленете сукманче и малка шапка и притискаше до себе си кукла с очертания на бутилка.
	— Истинското име на капитана е Йохан Вишман — съобщи Хоуп, без да й беше подадена команда. — Бил роден в Германия и влязъл незаконно в Съединените щати, като скочил от търговски кораб в Сан Франциско през 1878 година. Как е фалшифицирал досието си, не се знае. Докато е бил капитан на „Циклопи“, живеел в Норфолк, Вирджиния, със съпругата си и дъщеря им.
	— Има ли вероятност да е работил за германците през 1918 година?
	— Не съществува такова доказателство. Искаш ли докладите на военноморското разследване на трагедията?
	— Само ги разпечатай, после ще ги проуча.
	— Другата снимка е на лейтенант Дейвид Форбс, помощник-капитана — продължи Хоуп.
	Фотоапаратът бе заснел Форбс в униформа, изправен до една кола, която според Пит беше кадилак от 1916 година. Мъжът имаше лице като на хрътка, дълъг, тесен нос, светли очи, чийто цвят не можеше да се определи от черно-бялата снимка. Лицето му бе гладко избръснато, с извити вежди и леко издадени напред зъби.
	— Що за човек е бил Форбс? — поинтересува се Пит.
	— Военноморското му досие е било безупречно до момента, в който Уорли го поставил под арест в кораба за неподчинение.
	— Причината?
	— Капитан Уорли променил курса, определен от лейтенант Форбс и за малко не ударил кораба, навлизайки в Рио. Когато Форбс го запитал защо прави това, Уорли кипнал и го затворил в каютата му.
	— Форбс през цялото пътуване ли е бил под арест?
	— Да.
	— Кой е следващият?
	— Лейтенант Джон Чърч, вторият офицер.
	На снимката се виждаше дребен, едва ли не крехък мъж в цивилно облекло, седнал край маса в ресторант. Лицето му имаше уморения вид на фермер, прекарал дълъг ден на полето, но очите му като че ли наблюдаваха нещо забавно. Прошарената му коса над високото чело беше сресана назад над малки уши.
	— Изглежда по-стар от другите — отбеляза Пит.
	— А е бил само на двайсет и девет — уточни Хоуп. — Постъпил във военната флота на шестнайсетгодишна възраст и постепенно бивал повишаван в чинове.
	— Имал ли е неприятности с Уорли?
	— Нищо не е отбелязано във файла.
	Последната снимка изобразяваше двама мъже в съдебна зала. По лицата им не се четеше страх, а по-скоро враждебност и предизвикателност. Единият беше висок и дългокрак, с яки, мускулести ръце. Другият можеше да се оприличи на мечка гризли.
	— Тази снимка е правена във военен съд по време на процеса срещу огняря първи клас Джеймс Коукър и огняря втори клас Барни Девой, обвинени в убийството на огняря трети клас Оскар Слоарт. Тримата служили на борда на американския крайцер „Питсбърг“. Коукър, вляво, бил осъден на смърт чрез обесване и присъдата била изпълнена в Бразилия. Девой, вдясно, бил осъден да излежава присъда от петдесет до деветдесет години във военноморския затвор в Портсмут, Ню Хампшир.
	— Каква връзка имат те с „Циклопи“?
	— Убийството било извършено по времето на престоя на „Питсбърг“ в Рио де Жанейро. Когато капитан Уорли влязъл в същото пристанище, получил нареждане да закара Девой и четирима други затворници в Съединените щати, като ги затвори в арестантската килия на борда си.
	— Значи накрая те са били качени на кораба.
	— Да.
	— Няма ли още снимки на екипажа?
	— Вероятно се намират в семейните албуми и у други частни лица, но в моята библиотека има само тези.
	— Кажи ми нещо за събитията, довели до изчезването.
	— Устно или разпечатано?
	— Можеш ли да разпечатваш, докато говориш?
	— Съжалявам, но мога да изпълнявам тези функции само в последователен ред. Как предпочиташ да започна?
	— Устно.
	— Много добре. Един момент да събера данните.
	На Пит започна да му се приспива. Денят се оказа дълъг. Използва паузата да се обади на Йегър и да го помоли за чаша кафе.
	— Как се погаждате двамата с Хоуп?
	— Започвам да си мисля, че тя е живо същество — отвърна Пит.
	— Гледай да не развинтиш фантазията си за несъществуващото й тяло.
	— Все още не съм на този етап.
	— Да я опознаеш, значи да я обикнеш.
	— Докъде стигна с Лебарон?
	— Опасенията ми се оправдаха — отвърна Йегър. — Много неща от миналото си е заровил. Няма нищо лично, само статистика до момента, в който е станал „факирът“ на Уолстрийт.
	— Нещо интересно в нея?
	— Не особено. Произхожда от доста влиятелно семейство. Баща му притежавал верига от складове за железария. Струва ми се, че Реймънд не се е разбирал с баща си. Откакто става финансов факир, вестниците не са поместили никакви биографични данни за него.
	— Разкри ли как е натрупал първите си големи пари?
	— И това е доста замъглена работа. В средата на хиляда деветстотин и петдесетте години той и съдружникът му на име Кронбърг имали дружество за морски спасителни операции. Изглежда, едва са свързвали двата края и в последна сметка са фалирали. Две години по-късно Реймънд пуска първото си печатно издание.
	— „Проспъртиър“?
	— Точно така.
	— Споменато ли е откъде идва подкрепата му?
	— Не — отвърна Йегър. — Между другото, Джеси му е втора съпруга. Първата се е казвала Хилари. Починала преди няколко години. За нея няма никакви данни.
	— Продължавай да ровиш.
	Пит затвори телефона, защото Хоуп заговори:
	— Готова съм със сведенията за злополучното пътуване на „Циклопи“.
	— Да ги чуем.
	— Тръгнал от Рио де Жанейро на 16 февруари 1918 година на път за Балтимор, Мериленд. На борда били редовният екипаж от 15 офицера и 231 моряка, 57 души от крайцера „Питсбърг“, които трябвало да застъпят на смяна във военноморската база в Норфолк, петимата затворници, включително Девой, и американският генерален консул в Рио, Алфред Л. Морийн Готшолк, който се връщал във Вашингтон. Товарът на кораба се състоял от 11 000 тона манганова руда. След кратък престой в пристанището на Бая за взимане на пощата, на 4 март корабът спрял извън разписанието в залива Карлайл на островите Барбадос и хвърлил котва. Там Уорли натоварил още въглища и провизии с обяснението, че били необходими, за да продължи до Балтимор. По-късно се установило, че били напълно излишни. След изчезването на кораба американският консул в Барбадос съобщил за доста подозрителни слухове, свързани с необичайната постъпка на Уорли, със странните случки на борда на кораба и предполагаем бунт. На тази дата, 4 март 1918 година, когато потеглил от Барбадос, „Циклопи“ и хората на борда му били видени за последен път.
	— Никой ли не се е свързал с него след това?
	— Двайсет и четири часа по-късно един товарен кораб „Кроган Касъл“, превозващ дървен материал, подал сигнали, че огромна вълна пробила носа му. На сигналите за помощ отговорили от „Циклопи“. Последните думи от него били номерът му за повикване и съобщението: „Намираме се на петдесет морски мили право на юг от вас и тръгваме с пълна пара“.
	— Нищо повече?
	— Нищо.
	— А „Кроган Касъл“ дал ли е координатите си?
	— Да, намирал се е на двайсет и три градуса и трийсет минути северна ширина и на седемдесет и девет градуса и двайсет и една минути западна дължина, което го поставя на около двайсет мили югоизточно от крайбрежие с плитки рифове, наречено Ангуила Кейс.
	— „Кроган Касъл“ също ли е потънал?
	— Не, съобщенията гласят, че успял да се добере до Хавана.
	— Намерени ли са някакви останки от „Циклопи“?
	— Продължителното претърсване от страна на военноморските сили не е дало никакъв резултат.
	Пит замълча, като видя Йегър да влиза в прожекционната зала с чаша кафе, която само постави върху пулта за управление и веднага си тръгна. След като отпи глътка, поиска от Хоуп да му покаже отново снимката на „Циклопи“. На екрана се появи корабът и Пит замислен го загледа.
	След малко вдигна телефонната слушалка, набра някакъв номер и зачака. Цифровият часовник на пулта показваше 11:55, но гласът, който се обади, прозвуча бодро и весело.
	— Дърк! — изгърмя в слушалката доктор Рафиъл О’Мийра. — Какво става там при вас? Хващаш ме тъкмо навреме. Тази сутрин се прибрах от разкопки в Коста Рика.
	— Успя ли да напълниш цял камион с късове от глинени съдове?
	— Не, само най-богатото скривалище под земята за художествени предмети от времето преди Колумб, откривано досега. Удивителни неща, някои от които датират отпреди триста години преди новата ера.
	— Колко жалко, че не можеш да ги запазиш за себе си.
	— Всичките ми находки ще отидат в „Музео Насионал де Коста Рика“.
	— Щедър човек си ти, Рафиъл.
	— Аз не ги подарявам, Дърк. Държавите, в които са изработени находките ми, запазват артефактите като част от тяхното национално наследство. Но какво съм седнал да отегчавам стара, подгизнала от вода реликва като теб? На какво дължа удоволствието от обаждането ти?
	— Имам нужда от твоя опит в съкровищата.
	— Знаеш, разбира се — каза О’Мийра с малко по-сериозен тон, — че „съкровище“ е отвратителна дума за уважавания археолог.
	— Всеки от нас си има слабости — подхвърли Пит. — Ще можем ли да се срещнем за по едно питие?
	— Сега ли? Имаш ли представа колко е часът?
	— Случайно научих, че си нощна птица. За да ти е по-удобно, кажи някое място близо до теб.
	— Какво ще кажеш за „Олд Енглърс Ин“ на булевард „Макартър“ след половин час?
	— Чудесно.
	— Мога ли да знам какво е това съкровище, което те интересува?
	— Такова, за което всеки човек мечтае.
	— О? И какво е то?
	— Ще ти кажа, като се видим.
	Пит затвори телефона и вдигна поглед към снимката на „Циклопи“. От него се излъчваше някаква неестествена самота. Не можа да не се запита какви ли тайни е отнесъл той със себе си във водния гроб.
	— Да ти дам ли още сведения — прекъсна мрачните му мисли гласът на Хоуп, — или искаш да приключим?
	— Мисля, че е най-добре да спрем дотук — отвърна той. — Благодаря ти, Хоуп. Да можех, щях да ти дам една огромна целувка.
	— Много ти благодаря за комплимента, Дърк. Но физиологически не съм способна да приемам целувки.
	— Въпреки това си оставаш моя любима.
	— Идвай и ме използвай по всяко време.
	Пит се засмя.
	— Лека нощ, Хоуп!
	— Лека нощ, Дърк!
	Ех, да беше истинска! — въздъхна той замечтан.


	10.

	— „Джак Даниълс“, чисто — поръча развеселен О’Мийра. — Нека да е двойно. За мен това е най-доброто лекарство за прочистване на мозъка, загнил в джунглата.
	— Колко време прекара в Коста Рика?
	— Три месеца. Валя през цялото време.
	— За мен бомбайски джин с лед и лимонов сок — обърна се Пит към бармана.
	— Значи влизаш в редиците на лакомите морски боклукчии — подметна О’Мийра през гъстата си брада, закриваща лицето му от носа надолу. — Дърк Пит, търсачът на съкровища! Не съм си и помислял, че ще доживея този ден.
	— Интересът ми е чисто академичен.
	— О, да, те всички така казват. Послушай съвета ми и се откажи. Хвърлят се сума ти мангизи за търсенето на подводни съкровища без някакъв резултат. На пръстите на едната ръка се броят онези щастливци, които през последните осемдесет години са открили съкровище. Приключенията, възбудата и богатствата са чиста проба преувеличение и мит.
	— Съгласен съм.
	О’Мийра събра стърчащите си като бодлива тел вежди.
	— Тогава какво искаш да знаеш?
	— Чувал ли си за Реймънд Лебарон?
	— Богатият и безразсъден Реймънд, финансовият гений, който издава „Проспъртиър“ ли?
	— Същия. Той изчезна преди няколко седмици при полет с дирижабъл край Бахамските острови.
	— Как е възможно някой да изчезне в дирижабъл?
	— Ами той е успял по някакъв начин. Сигурно си чул или чел за случая.
	О’Мийра поклати глава.
	— Деветдесет дни не съм гледал телевизия, нито съм чел вестници.
	Поднесоха им питиетата и Пит накратко изложи странните обстоятелства, съпътстващи мистерията. Хората в бара започнаха да оредяват и двамата останаха почти сами.
	— И предполагаш, че Лебарон е летял със стар мех, пълен с газ, за да търси потънал кораб, натъпкан с рудна жила?
	— Така твърди съпругата му Джеси.
	— Кой е корабът?
	— „Циклопи“.
	— Чувал съм за него. Изчезналият преди седемдесет и една години военноморски въглищар. Не помня да са писали за някакви богатства на борда му.
	— Но очевидно Лебарон е смятал, че е имало.
	— Какво е било съкровището?
	— Елдорадо.
	— Я не се занасяй.
	— Само повтарям това, което ми казаха.
	О’Мийра се смълча, погледът му се отнесе някъде далеч.
	— El hombre dorado — продума той най-накрая. — На испански това значи „златният човек“ или „позлатеният“. Легендата — а за някои проклятието — е подпалвала човешкото въображение в продължение на четиристотин и петдесет години.
	— Почива ли на някаква истина? — полюбопитства Пит.
	— Всяка легенда почива на някакъв факт, но като всяка друга легенда преди и след нея тази се е преиначавала и разкрасявала до превръщането й в приказка. Легендата за Елдорадо е източникът, който най-продължително време е вдъхновявал търсачите на съкровища. Хиляди хора са загинали в опитите си поне да го зърнат.
	— Разкажи ми как е възникнала приказката.
	Пристигнаха по още една чаша „Джак Даниълс“ и бомбайски джин. Пит се разсмя, като видя как О’Мийра пресуши на един дъх първо предишната си чаша с остатъка от разводненото питие. После археологът се настани удобно и се пренесе в друго време.
	— Испанските конквистадори били първите, които чули за позлатен мъж, който управлявал невиждано богато кралство някъде в планинските джунгли на изток от Андите. Според слуховете той живеел в уединен град, построен от злато, с улици със смарагдова настилка, който бил пазен от свирепа армия красиви амазонки. Вълшебникът от Оз е бедняк в сравнение с него. Е, това, разбира се, е преувеличено. В действителност обаче съществували много елдорадовци — дълга поредица от крале, прекланящи се пред един зъл бог, който живеел в езерото Гуатавита в Колумбия. Когато нов монарх поемел управлението на племенната империя, тялото му било намазвано със смола и после покривано със златен прах — така той ставал „позлатен мъж“. След това го поставяли върху церемониален сал, отрупан със злато и скъпоценни камъни, и гребци го откарвали до средата на езерото. Там той започвал да хвърля богатствата във водата в знак, че ги подарява на техния бог… в момента не се сещам за името му.
	— Било ли е изваждано съкровището оттам?
	— Правени са много опити да се пресуши езерото, но без никакъв успех. През 1965 година колумбийското правителство обявява Гуатавита за обект на отдих и развлечения и забранява всякакви подобни операции. Жалко, тъй като според изчисленията богатството, което лежи на дъното на езерото, възлиза между сто и триста милиона долара.
	— А златният град?
	— Той така и не бе открит — отвърна О’Мийра и направи знак на бармана за по още едно питие. — Мнозина го търсиха и мнозина загинаха. Николаус Федерман, Амброзиус Далфингър, Себастиан де Белалказар Гонсало и Ернан Хименес де Кесада — всички те търсиха Елдорадо, но намериха единствено проклятието. Същото постигна и сър Уолтър Рейли. След втората му безуспешна експедиция крал Джеймс буквално сложи главата му върху ешафода. Легендарният град на Елдорадо и най-големите му съкровища останаха потулени завинаги.
	— Дай да се върнем за малко назад — каза Пит. — Съкровището на дъното на езерото не е потулено.
	— То е пръснато на части. Другото, огромната плячка, големият късмет — да минеш под дъгата след дъжд — си остава скрито до ден-днешен. С може би две изключения нито един иманяр не е зървал съкровището. Единственото описание идва от един монах, който през 1675 година, след като пребродил джунглата, накрая се озовал в едно испанско селище край река Ориноко. Седмица по-късно, преди да умре, казал, че участвал в португалска експедиция, търсеща диамантена мина. От осемдесетте души оцелял единствено той. Твърдял, че се били натъкнали на запустял град, заобиколен от високи стръмни скали и пазен от някакво племе, което се наричало занона. Експедицията се установила в града за три месеца, но скоро членовете й един по един започнали да умират. Много късно разбрали, че заноните не били толкова дружелюбни, както се представили отначало — били людоеди. Отравяли португалците и ги изяждали. Монахът обаче успял да избяга. Той разказал за масивните храмове и постройки в града, за странни надписи и за легендарното съкровище, изпратило толкова много иманяри в гроба.
	— Сигурно е истински златен мъж, статуя — предположи Пит.
	— Близо си до истината — отбеляза О’Мийра. — Адски си близо, защото сбърка само пола.
	— Пола ли?
	— La mujer dorada — златната жена — отвърна археологът. — Или както е по-разпространено, Ла Дорада. Видиш ли, отначало името се отнасяло за мъж и церемония, после за град и накрая за империя. С годините то става определение за всяко място на земята, където може да се открие богатство. Но както често се случва с определенията, които феминистките мразят, определението от мъжки род се налага, а от женския бива забравено. Още една чашка?
	— Не, благодаря. Ще си допия тази.
	О’Мийра си поръча още едно уиски.
	— Всъщност, знаеш историята на Тадж Махал — богато украсената гробница, издигната от монголски владетел като паметник на съпругата му. Е, същото сторил и един южноамерикански крал преди Колумбовото време. Неговото име не е вписано в хрониките, но според легендата от стотиците жени в двора си една му била най-любима. Веднъж на небето се появило странно явление. Вероятно затъмнение или Халеевата комета. Тогава свещениците му казали да принесе в жертва най-любимата си жена, за да умилостиви разгневените богове. В ония дни животът съвсем не е бил забавен. И така, убили я те и извадили сърцето й с пищна церемония.
	— Мислех, че само ацтеките са вадили сърца.
	— Ацтеките не са имали монопол над човешкото жертвоприношение. Накрая кралят събрал скулпторите си и им заповядал да й направят статуя, за да я възхваля като богиня.
	— Монахът споменал ли е за нея?
	— С най-големи подробности, доколкото може да се вярва на думите му. Била гола, висока почти метър и осемдесет, поставена върху пиедестал от розов кварц. Тялото й било от чисто злато. Майчице, това трябва да тежи поне един тон. На мястото, където е трябвало да бъде сърцето, бил вграден голям рубин, който според изчисленията, вероятно е хиляда и двеста карата.
	— Нямам претенциите, че съм експерт — каза Пит, — но съм чувал, че рубините са най-ценните от всички цветни скъпоценни камъни и трийсеткаратовият е голяма рядкост. Не ми се вярва да има чак хиляда и двеста каратов.
	— Но още не си чул и половината от историята — продължи О’Мийра. — Цялата глава на статуята била издялана от гигантски смарагд, с тъмен синьо-зелен цвят и без никакъв дефект. Няма да се наема да гадая каратите му, но положително ще е някъде около дванайсет-тринайсет килограма.
	— По-вероятно е да е към осемнайсет, ако включиш и подобието на коса.
	— Колко е най-тежкият открит смарагд?
	Пит се замисли.
	— При всички случаи не повече от четири килограма.
	— Можеш ли само да си представиш статуята, осветена от прожектори в централното фоайе на вашингтонския природонаучен музей — рече замечтан О’Мийра.
	— Мога само да немея пред стойността й на днешния пазар.
	— Спокойно може да се каже, че е безценна.
	— Някой друг виждал ли е статуята? — попита Пит.
	— Полковник Ралф Морхаус Сиглър, колоритен екземпляр от старата изследователска школа. Като инженер в английската армия той обходил Британската империя, за да инспектира граници и крепости в цяла Африка и Индия. Тъй като бил и опитен геолог, отдал живота си на златотърсачеството. Или е извадил късмет, или просто е бил голям професионалист, тъй като открил огромен залеж от хромит в Южна Африка и няколко жили от истински цветни камъни в Индокитай. Станал богат, но нямал време да се радва на богатството си. Кайзерът нахлул във Франция и той получил заповед да се върне на Западния фронт, за да гради укрепления.
	— Значи е отишъл в Южна Африка едва след войната.
	— Не, през лятото на 1916 година слязъл от кораб в Джорджтаун, столицата на тогавашната Британска Гаяна. Изглежда, на някого от британската хазна му хрумнала гениалната идея да изпрати експедиции по света да търсят и разработват златни мини за финансирането на войната. Сиглър бил отзован обратно от фронта и пратен във вътрешността на Южна Америка.
	— Мислиш ли, че е знаел за историята на монаха? — попита Пит.
	— Нищо в дневниците и книжата му не навежда на мисълта, че е вярвал в изчезналия град. Той съвсем не е бил от иманярите с обезумели погледи. Него са го интересували необработени минерали, а не исторически артефакти. Гладен ли си, Пит?
	— Да, особено като ме подсети. Днес най-безцеремонно бях лишен от вечеря.
	— Времето за сервиране на храна отдавна мина, но ако помолим любезно, сигурен съм, че все ще ни спастрят по някоя хапка.
	О’Мийра махна на една сервитьорка и след като използва като претекст скорошното си завръщане, успя да я склони да им сервира плато със скариди със сос.
	— Улучи ни вкуса — отбеляза Пит.
	— Мога да ям тия животинчета по цял ден — съгласи се О’Мийра. — И тъй, докъде бяхме стигнали?
	— Сиглър на път да открие Ла Дорада.
	— А, да. Сиглър събрал група от двайсет души, предимно английски войници, и навлязъл в неизвестната пустош. Месеци наред не се чуло нищо за тях. Англичаните започнали да предчувстват нещастие и изпратили няколко спасителни екипа, но никой не открил и следа от изчезналите мъже. Най-сетне, след близо две години, една американска експедиция, проучваща път за строеж на железопътна линия, се натъкнала на Сиглър на осемстотин километра от Рио де Жанейро. Бил сам, единственият оцелял.
	— Това е невероятно отдалечено от Британска Гаяна.
	— Над три хиляди километра по права линия от мястото, където е слязъл от кораба.
	— В каква форма са го заварили?
	— Ни жив, ни умрял — отвърна О’Мийра. — От Британското консулство казали, че изобщо не били уведомени за появяването на Сиглър. Според слуховете лично американският консул отишъл да го разпита. Какво е станало след това, не се знае, но повече никой не видял Сиглър. Предполага се, че е избягал от болницата и се е върнал обратно в джунглата.
	— Не звучи правдоподобно да е обърнал гръб на цивилизацията след две мъчителни години — вметна Пит.
	— Знае ли човек? — сви рамене археологът.
	— Преди да изчезне, Сиглър разказал ли е какво се е случило с другите от експедицията?
	— Почти през цялото време бълнувал. По думите на свидетели говорил несвързано, че открил огромен град, заобиколен от стръмни скали сред гъста джунгла. Описанието му доста съвпадало с това на португалския монах. Сиглър дори драснал груба скица на златната жена. Една медицинска сестра запазила скицата и сега тя се намира в Бразилската национална библиотека. Отидох да я видя, когато бях там по друга работа. Оригиналът трябва да е нещо зашеметяващо.
	— Значи статуята е останала скрита в джунглата.
	— Е, това вече не е сигурно — въздъхна археологът. — Сиглър казал, че той и хората му откраднали статуята и я влачили цели трийсет километра до река, като през целия път воювали с индианците занона. После построили сал, качили на него Ла Дорада, но междувременно останали живи само трима. След като потеглили, единият починал от раните си, а другият се удавил в един бързей.
	Пит слушаше с опиянение разказа на О’Мийра, въпреки че едва държеше очите си отворени.
	— Естественият въпрос е, къде е скрил Сиглър златната жена?
	— Ех, да знаех само! — въздъхна археологът.
	— Не е ли намекнал нещо?
	— Доколкото си спомняла медицинската сестра, той казал, че салът се разцепил на две и статуята паднала в реката, на стотина метра от мястото, където го намерили железопътните земемери. Но не възлагай много на това. Сиглър е бръщолевил глупости. Години наред иманяри са търсили с метални детектори нагоре-надолу по реката, без уредите им да цъкнат дори.
	Пит разклати кубчетата лед в чашата си. Разбра какво е станало с Ралф Морхаус Сиглър и Ла Дорада.
	— Американският генерален консул ли е бил последният — заговори бавно той, — който е видял жив Сиглър?
	— Тук загадката се забулва напълно, но доколкото със сигурност може някой да каже, отговорът е „да“.
	— Чакай да видя дали аз мога да попълня останалите парченца от мозайката. Това се е случило през януари и февруари 1918 година, така ли?
	О’Мийра кимна и изгледа Пит със странен поглед.
	— И генералният консул се е казвал Алфред Готшолк, който потънал с „Циклопи“ няколко седмици след това, така ли?
	— Нима знаеш това? — опули се от изненада О’Мийра.
	— Вероятно Готшолк е научил за мисията на Сиглър от своя колега в английското консулство. След като получава съобщението от железопътните земемери, че Сиглър е жив, той запазва вестта за себе си и поема към вътрешността на страната, с надеждата да разпита пътешественика и да изпревари англичаните, като предаде ценните сведения на своето правителство. Онова, което е научил, вероятно е потиснало напълно чувството му за етика и Готшолк решава да заграби плячката за себе си. Намира и изважда златната статуя от реката, после я закарва, заедно със Сиглър в Рио де Жанейро. Заличава следите си, като подкупва всеки, който може да спомене нещо за Сиглър и ако предположенията ми са верни, убива мъжете, които са му помогнали да извадят статуята. После, използвайки влиянието си във Военноморските сили, промъква Сиглър и статуята на борда на „Циклопи“. Корабът потъва и отнася тайната със себе си.
	Очите на археолога се изпълниха с нарастващо любопитство.
	— В това вече не можеш да си сигурен — рече той.
	— Какво друго е тръгнал да търси Лебарон, ако не Ла Дорада?
	— Разказът ти звучи много правдоподобно — призна О’Мийра, — но оставя вратичка за един спорен въпрос: защо Готшолк просто не е убил Сиглър, след като е взел статуята? Защо е държал жив англичанина?
	— Много просто. Генералният консул е бил обхванат от треска за злато. Искал е не само Ла Дорада, но и смарагдения град. А Сиглър е бил единственият жив човек, който е можел да го упъти или заведе дотам.
	— Харесва ми начина, по който разсъждаваш, Дърк. Твоята невероятна теория подтиква към още едно питие.
	— Вече е късно, затвориха бара. Май искат да ставаме, за да могат хората да почистят и да се прибират по домовете.
	Лицето на О’Мийра посърна.
	— Има едно хубаво нещо в примитивния начин на живот — никакво работно време, никакъв полицейски час. — Той допи последната глътка в чашата си. — Е, какви са ти плановете?
	— Не са сложни — усмихна се Пит. — Просто ще намеря „Циклопи“.


	11.

	Президентът беше от ранобудните хора; ставаше в шест сутринта, правеше трийсетминутна гимнастика, после си взимаше душ и хапваше нещо леко за закуска. Навремето, като младоженец, се измъкваше предпазливо от леглото и безшумно се обличаше, докато жена му още спеше. Тя беше „нощна птица“ и той не искаше да я насилва да става преди 7:30.
	Сега облече спортен екип и отиде в дневната стая, за да извади от един шкаф малко кожено куфарче. След като целуна нежно жена си по бузата, слезе по черното стълбище в гимнастическия салон, намиращ се под западната тераса на Белия дом.
	В просторната зала, оборудвана с най-различни гимнастически уреди, нямаше никой, освен един набит мъж, който лежеше по гръб върху една пейка и вдигаше щанги. С всяко повдигане изпъшкваше тежко, като жена по време на раждане. Пот се стичаше по кръглата му глава с гъста, ниско подстригана коса с цвят на слонова кост. Коремът му беше огромен и космат, ръцете и краката му изглеждаха като същински кютуци. Спокойно можеше да мине за застаряващ цирков борец.
	— Добро утро, Айра — поздрави го президентът. — Радвам се, че успя да дойдеш.
	Дебелият мъж остави щангата върху чифт куки над главата му, стана от пейката и стисна ръката на президента.
	— Драго ми е да те видя, Винс.
	Президентът се усмихна. Никакъв поклон, никакво раболепничене, никакво обръщение „господин президент“, все същият си беше този Айра Хейгън, рече си наум той, непреклонен и решителен.
	Твърдоглавият някогашен таен агент не отстъпваше пред никого.
	— Надявам се, не възразяваш, че се срещаме тук.
	Хейгън се разсмя и гръмкият му, дрезгав смях отекна в стените на гимнастическия салон.
	— Получавал съм инструкции и на по-кофти места.
	— Как върви ресторантският ти бизнес?
	— Печелим добре, откакто сменихме континенталната кухня с американска. Цените на ястията живи ни изядоха. Двайсетте вида ордьоври със скъпи сосове и подправки ни излизаха доста соленичко. Затова се ограничихме само с пет вида специалитети, които не се предлагат в скъпите ресторанти — шунка, пилешко, печена риба в гювече, задушено и месно руло.
	— Звучи чудесно — отбеляза президентът. — От дете не съм се натъквал на вкусно месно руло.
	— Клиентите ни харесват заведението, особено откакто подобрихме обслужването и създадохме интимна обстановка. Сервитьорите ни са облечени със смокинги, на масите ни има свещници, стилни прибори, а храната се поднася по европейски маниер. И най-хубавото е, че хората приключват по-бързо с вечерята и така по-често се освобождават маси.
	— И приключваш без загуба от храната, а печелиш от твърдия алкохол и виното, нали?
	Хейгън пак се разсмя.
	— Я стига, Винс. Аз да не би да се интересувам какво пишат вестниците за теб. Когато станеш „някогашен“ политик, обади ми се и двамата ще открием верига от евтини ресторантчета.
	— Липсват ли ти криминалните разследвания, Айра?
	— Понякога.
	— Ти беше най-добрият таен оперативен работник, с който е разполагало някога Министерството на правосъдието — отбеляза президентът и добави: — Докато не почина Марта.
	— Събирането на доказателства за правителството като че ли вече няма значение за мен. Освен това трябваше да се грижа за трите си дъщери, а подобна работа изискваше да отсъствам със седмици от къщи.
	— Как са дъщерите ти?
	— Много добре. Както вече знаеш и трите ти племеннички се омъжиха щастливо и ме дариха с общо пет внука.
	— Жалко, че Марта не доживя да ги види. От четирите ми сестри и двамата ми братя, тя беше любимката ми.
	— Предполагам, не ме накара да долетя със самолет на Военновъздушните сили от Денвър, за да си говорим за старото време — смени темата Хейгън. — Как вървят нещата тук?
	— Загубил ли си тренинга си?
	— А ти забравил ли си да караш велосипед?
	Сега президентът на свой ред се разсмя.
	— Що за глупав въпрос ти зададох…
	— Рефлексите ми са поотслабнали малко, но сивото вещество продължава да щрака сто процента.
	Президентът му подаде коженото куфарче.
	— Ориентирай се в това тук, докато аз навъртя няколко километра.
	Хейгън избърса потта от челото си с хавлиена кърпа и седна на неподвижния велосипед, чиято рамка заплашително се огъна под тежестта му. Той отвори куфарчето и не вдигна глава от четивото в него, докато президентът не „навъртя“ 2 500 километра.
	— Какво ще кажеш? — попита го след малко президентът.
	Хейгън сви рамене, продължавайки да чете.
	— Става страхотно въведение за поредица от развлекателни телевизионни предавания. Непробиваема обезопасителна завеса, тайна дейност в огромен мащаб, неоткрита лунна база. Материал, който би въодушевил Х. Дж. Уелс*.
	[* Хърбърт Джордж Уелс (1866 — 1946) — английски писател и историк. — Б.пр.]
	— Мислиш ли, че това е някакъв номер?
	— Да речем, че ми се иска да е така. Какво не би искал данъкоплатецът? Да си мисли, че нашата разузнавателна общност се състои от глухи и слепи мутанти. Но ако е някакъв номер, къде е мотивът?
	— Освен че е някакъв грандиозен план да се измами правителството, друго не ми идва наум.
	— Чакай да го дочета докрай. Съдържанието на последната папка е писано на ръка.
	— Това са бележките ми по спомен за това, което ми бе казано на голф игрището. Съжалявам, че пиша с краката си, но така и не се научих да си служа с машина.
	Хейгън го изгледа въпросително.
	— Нали не си казал никому за това, дори и на съветника ти по охраната?
	— Сигурно съм параноид, но въпросният тип „Джо“ се беше промъкнал през кордона от агенти от тайните служби като лисица в кокошарник. И твърдеше, че членовете на „тайното ядро“ били високопоставени служители в НАСА и Пентагона. В такъв случай, естествено, те са внедрили агенти в разузнавателните отдели и сред персонала на Белия дом.
	Хейгън прочете внимателно записките на президента от срещата му на игрището за голф, като от време на време се връщаше и на папката за колонията Джърси. Накрая слезе от колелото, седна на една пейка и вдигна поглед към президента.
	— На тази увеличена снимка мъжът, седнал до теб в колата, Джо ли е?
	— Да. Когато се връщах към сградата на клуба, мярнах един фотограф от „Вашингтон Поуст“, който снимал играта ми с телеобектив. Помолих го да увеличи снимките и да ми ги прати в Белия дом, за да ги подаря с автограф на помощника си на игрището.
	— Добре си го измислил. — Хейгън се взря по-отблизо в снимката, после я остави настрана. — Какво искаш да направя, Винс?
	— Да научиш имената на „тайното ядро“.
	— И нищо повече? Никаква информация, никакви факти за колонията Джърси?
	— Когато разбера кои са те — отвърна с глух глас президентът, — ще ги повикам да ги разпитам. Тогава ще сме наясно докъде стигат пипалата им.
	— Ако искаш мнението ми, бих окачил медал на всеки от тия момчета.
	— Може да направя точно това — усмихна се студено президентът. — Но не и преди да ги спра да започнат кървава битка за луната.
	— Значи това довежда до сложна ситуация. Ти не вярваш на никого в истинските разузнавателни среди и наемаш мен да стана твой личен разузнавач.
	— Да.
	— Какъв е крайният срок?
	— Руският космонавтски екип е готов да кацне на луната след девет дни, считано от днес. Необходим ми е всеки час, който мога да открадна, за да предотвратя битка между техните космонавти и нашите лунни колонизатори, която може да се разрази в такъв космически конфликт, че никой няма да е в състояние да го разреши. „Тайното ядро“ трябва да бъде убедено да отстъпи. Нужно ми е да се явят пред мен под секрет, Айра, най-късно двайсет и четири часа преди руснаците да са стъпили на луната.
	— Осем дни не е много време за откриването на девет души.
	Президентът сви безпомощно рамене.
	— Нищо не става лесно.
	— Това, че съм ти зет, няма да е достатъчно, за да мина през законните и бюрократични препятствия. Ще ми трябва бетонно прикритие.
	— Оставям на теб да си създадеш такова. Разрешително за получаване на секретна информация „Алфа 2“ ще те пропусне през повечето врати.
	— Това е добре — рече Хейгън. — Щом вицепрезидентът има „Алфа 3“…
	— Ще ти дам номера на обезопасена телефонна линия. Обаждай ми се денем или нощем. Ясно?
	— Ясно.
	— Някакви въпроси?
	— Реймънд Лебарон жив ли е, или мъртъв?
	— Не се знае още. Съпругата му отказва да признае, че трупът, намерен в дирижабъла, е негов. И е права. Помолих директора на ФБР, Сам Емет, да вземе на тяхно разположение тленните останки от областното управление в Дейд, Флорида. Сега те се намират във военната болница „Уолтър Рийд“, където също ще им се извърши аутопсия.
	— Мога ли да се запознат с доклада на съдебния лекар?
	Президентът зачуден заклати глава.
	— Ти май никога не оставяш да ти се изплъзне някоя измама, а, Айра?
	— Повече от ясно е, че такава има.
	— Ще се погрижа да ти осигуря копие.
	— И на лабораторните резултати от „Уолтър Рийд“.
	— И на тях също.
	Хейгън прибра папките в куфарчето, но задържа снимката от голф игрището. Може би за четвърти път изучи отново заснетите лица.
	— Вероятно допускаш, че Реймънд Лебарон може и изобщо да не бъде намерен.
	— Взех предвид и тази вероятност.
	— Девет малки индианчета. А после, осем… не, да кажем седем.
	— Седем?
	Хейгън вдигна снимката пред очите на президента.
	— Не си ли го разпознал?
	— Откровено казано, не. Макар да ми каза, че сме се познавали отпреди много години.
	— Спомни си бейзболния ни отбор в гимназията. Ти играеше на първа база. Аз бях ляв филдер, а Ленард Хъдсън — кетчер.
	— Хъдсън?! — изуми се президентът. — Въпросният Джо е Лио Хъдсън?! Но Лио беше дебелак. Тежеше най-малко деветдесет кила.
	— Но после стана атлет. Свали трийсет килограма и спортуваше маратон. Ти никога не си бил носталгично настроен към старата тайфа. Аз обаче поддържам връзки с някои от тях. Не помниш ли, Лио беше мозъкът на училището. Печелеше всякакви награди за научни разработки. После завърши с отличие Станфордския университет и стана директор на Националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“ в Орегон. Изобрети и въведе ракетните и космически системи, преди още някой да работеше в тази област.
	— Доведи ми го, Айра. Хъдсън е ключът към останалите.
	— Ще ми трябва лопата.
	— Искаш да кажеш, че е погребан?
	— Мъртъв и погребан.
	— Кога е станало?
	— През 1965 година. При самолетна катастрофа над река Колумбия.
	— Тогава кой е Джо?
	— Ленард Хъдсън.
	— Но нали казваш…
	— Трупът му изобщо не бе намерен. Много удобно, нали?
	— Значи е фалшифицирал смъртта си — каза бавно президентът. — Кучият му син е фалшифицирал смъртта си, за да осъществи подмолно проекта „Колония Джърси“.
	— Блестящо хрумване, като се размислиш. Пред никого не отговаря. По никакъв начин не може да бъде свързан с тайната програма. В състояние е да се преправя на всеки, който може да му е от полза. Един несъществуващ човек има възможност да върши къде-къде повече неща от всеки среден данъкоплатец, чието име, рождена дата и лоши навици се съхраняват в хиляди компютри.
	Настана мълчание. След малко се чу суровият глас на президента:
	— Намери го, Айра. Намери и ми доведи Ленард Хъдсън, преди адът да се е взривил.


	Държавният секретар Дъглас Оутс дочете трийсетата, последна страница на писмото и вдигна поглед над очилата за четене. Той щателно бе изучил строежа на всяко изречение, като се опитваше да чете и между редовете.
	— Според мен е гениално — каза той на заместника си Виктор Уайкоф.
	— Нашите експерти са на същото мнение по въпроса — отбеляза Уайкоф. — Семантиката, несвързаната мисъл, непоследователните изречения — всичко това се вмества в обичайната характеристика.
	— Не може да се отрече, че звучи като реч на Фидел — вметна Оутс. — Безпокои ме обаче тонът на писмото. Човек остава с впечатлението, че е умолителен.
	— Не мисля така. По-скоро той се опитва да изтъкне изключителна секретност с огромна доза спешност.
	— Обстоятелствата на предложението му са изумителни.
	— Моите хора изучиха писмото от всички страни — каза Уайкоф. — Кастро няма да спечели нищо от такава измама.
	— Казваш, че не се е спрял пред нищо, за да се добере до този документ.
	Уайкоф кимна.
	— Колкото и налудничаво да звучи, но нашите двама куриери, които са го доставили в разузнавателния ни отдел в Маями, казват, че са се промъкнали от Куба в Съединените щати с дирижабъл.


	12.

	Голите планини и тъмните хребети на лунните кратери изведнъж изникнаха пред погледа на Анастас Риков, който се бе вторачил в двойните лещи на стереоскопа. Под нивото на очите на съветския геофизик самотният лунен пейзаж се разстилаше в три измерения и ярки цветове. Наблюдавани от височина петдесет и четири километра, детайлите се открояваха поразително ясно. Не беше трудно да се видят дори отделни камъчета с размери не повече от два сантиметра.
	Риков наведе лице и започна да изучава фотомонтажа, който бавно се развиваше под стереоскопа поставен върху две широки макари. Процесът наподобяваше на действията на режисьор, преглеждащ филмова лента, само че този беше по-удобен. Ръката на Риков лежеше върху малък команден блок, който можеше да спре макарите и да увеличи изображението на изучавания от него район.
	Образите се получаваха от усъвършенствани уреди на руски космически кораб, обикалящ луната. Подобни на огледала радиолокационни антени отразяваха лунната повърхност в призма, която разлагаше в спектър дължините на вълните. Те от своя страна преобразуваха в цифрови кодове 263 различни нюанси на сивото, като черното започваше от 263 и свършваше до бяло на нулата. После компютърът в космическия кораб ги превръщаше в капитонирана картина от елементи, записана на лента с висока плътност. След като данните се върнеха от обикалящия космически кораб, те се разпечатваха от лазер в черно-бяло върху негатив и се филтрираха със сини, червени и зелени дължини на вълните. Оттам те биваха компютърно подсилени в цветове върху два дълги листа фотографска хартия, които се застъпваха, за да бъдат разчетени от стереоскопа.
	Риков вдигна очилата си над челото и разтърка кървясалите си очи. Погледна часовника си — беше 11:57 вечерта. Вече девет денонощия, с кратки прекъсвания за лека дрямка, той анализираше върховете на хълмовете и долините на лунната повърхност. Свали отново очилата си и прекара пръсти през гъстата си, мазна коса — смътно му мина през ума, че не се е къпал и преобличал, откакто започна изпълнението на проекта.
	Надви изтощението си и с чувство за дълг се върна към работата си — предстоеше му да изследва малка площ върху далечната страна на луната, която имаше вулканичен произход. Едва се извъртяха пет сантиметра от филмовата лента, и тя най-загадъчно свърши. Никой от началниците му не го уведоми за причината, затова той реши, че се дължи на неизправност в механизма за сканиране.
	През силна лупа повърхността се виждаше груба и набръчкана като пъпчасала кожа, а цветът й изглеждаше повече кафеникав като жълъд, отколкото сив. Непрестанното й бомбардиране от метеорити векове наред беше дълбало кратер върху кратер, бразда върху бразда.
	Риков насмалко да изпусне неестествената гледка — погледът му я улови, но изтощеното му съзнание пропусна да чуе сигнала. Със забавени от умора движения той върна изображението и увеличи с още една степен ръба на стръмно било, което се издигаше от подножието на малък кратер. На силен фокус се появиха три мънички обекта.
	Онова, което видя, беше невероятно. Риков се отдръпна от стереоскопа и пое дълбоко въздух, опитвайки се да прочисти мъглата, обгръщаща съзнанието му. После пак погледна.
	И трите обекта си стояха там, само че единият се оказа скала, а другите два — човешки фигури.
	Риков се вцепени от гледката. После дойде шокът; ръцете му се разтрепериха, стомахът му се сви на топка. Той отиде до бюрото и отвори малък бележник, който съдържаше телефонните номера на съветския военен космически команден център. Два пъти сбърка, преди да набере правилния номер.
	Неясен, пиянски глас попита:
	— Какво има?
	— Генерал Максим Есенин?
	— Да, кой се обажда?
	— Не ме познавате. Казвам се Анастас Риков. Работя като геофизик по космическия лунен проект.
	Командирът на съветските военни космически мисии не си направи труда да потисне раздразнението си.
	— Защо, по дяволите, ме безпокоите в този късен час?
	Риков напълно съзнаваше, че бе престъпил границите на приличието, но не се смути.
	— Докато анализирах снимките, направени от „Селенос 4“, се натъкнах на нещо, което не е за вярване. Реших, че трябва да уведомя първо вас.
	— Да не би да сте пиян, Риков?
	— Не, генерале. Уморен съм, но напълно трезвен.
	— Трябва да сте пълен глупак, ако не знаете, че си навличате големи неприятности, задето действате през главите на преките ви началници.
	— Случаят е особено важен, за да го споделям с някого под вашето ниво.
	— Я си поспете сега и на сутринта няма да вършите необмислени неща — каза Есенин. — Ще ви направя услуга и ще забравя за случилото се. Лека нощ!
	— Почакайте! — настоя Риков, подминавайки предупреждението. — Ако вие не обърнете внимание на обаждането ми, няма да имам друг избор, освен да уведомя за разкритието си Владимир Полевой.
	Думите на Риков бяха посрещнати с ледено мълчание. Най-накрая Есенин заговори:
	— Защо сте толкова сигурен, че началникът на държавната сигурност ще се вслуша в бръщолевенията на луд човек?
	— Когато провери досието ми, ще се увери, че съм уважаван член на партията и учен, който няма нищо общо с лудостта.
	— Нима? — възкликна Есенин; раздразнението му бе изместено от любопитството. — Добре, ще ви изслушам. Какво толкова жизненоважно за интересите на Матушка Русия е станало, та да не може да мине по каналния ред?
	Риков заговори много бавно:
	— Имам доказателство, че на луната има хора.


	Четирийсет и пет минути по-късно генерал Есенин влезе във фотолабораторията на геофизическия космически център. Беше огромен на ръст, набит, с червендалесто лице и с измачкана униформа, която блестеше от нашивки. Имаше сива коса и очи, които гледаха твърдо и неумолимо. Вървеше спокойно, с издадена напред глава, сякаш дебнеше плячка.
	— Вие ли сте Риков? — попита той направо.
	— Да — отвърна геофизикът кратко, но твърдо.
	Двамата впиха очи един в друг и никой от тях не направи опит да подаде ръка. Накрая Риков прочисти гърлото си и посочи стереоскопа.
	— Насам, генерале. Ако обичате, легнете по очи върху кожената възглавница и погледнете през окуляра.
	Есенин се настани и попита:
	— Какво трябва да гледам?
	— Фокусирайте си малката площ, която съм оградил с кръгче — отвърна Риков.
	Генералът нагласи обектива според зрението си и се вгледа надолу. В продължение на цяла минута лицето му остана безизразно. След това той изведнъж се отдръпна и погледна нагоре със странен поглед, после отново се наведе над стереоскопа. Накрая стана бавно и извърна глава към Риков с нескривана почуда в очите.
	— Това да не е фотографска измама? — попита той с объркан израз.
	— Не, генерале, не е никаква измама. Видяхте две истински човешки форми в капсуловани костюми, насочили някакъв уред към „Селенос 4“.
	Есенин не можеше да повярва на онова, което видяха очите му.
	— Това не е възможно. Откъде са се взели?
	Риков сви безпомощно рамене.
	— Не знам. Ако не са американски астронавти, значи са някакви пришълци от друга планета.
	— Не вярвам в свръхестествени приказки.
	— Но тогава как американците са изстреляли хора на луната, без да изтече информация за това събитие към световните медии или към нашите разузнавачи?
	— Ами да речем, че са оставили хора и са трупали материали по време на изпълнението на програмата „Аполо“. Такава задача не е невъзможна.
	— Последното им кацане на луната беше с „Аполо 17“ през 1972 година — припомни Риков. — Никой човек не може да оцелее при суровите лунни условия в продължение на седемнайсет години, без да бъде периодически запасяван.
	— Нищо друго не може да бъде — настоя на своето Есенин.
	Той се обърна към стереоскопа и внимателно огледа застаналите на кратера човешки форми. Отдясно ги огряваше слънцето и хвърляше сенките им наляво. Костюмите им бяха бели, на скафандрите им имаше тъмнозелени отвори за наблюдение. Облеклото им беше напълно непознато на Есенин. Той видя и ясни отпечатъци от стъпки, водещи към черната като смола сянка на ръба на кратера.
	— Знам какво търсите, генерале — обади се Риков, — но вече проучих повърхността в подножието на кратера и не открих никакви следи от техен космически кораб.
	— Може би са слезли от върха му.
	— Но той е стръмен и висок над триста метра.
	— Не съм в състояние да си обясня всичко това — призна кротко генералът.
	— Моля, вгледайте се в уреда, който всеки държи в ръцете си, насочен към „Селенос 4“. Прилича на голяма снимачна камера с прекомерно дълъг телеобектив.
	— Не — възрази Есенин. — Отклонявате се от моята теория. Това не е камера, а оръжие.
	— Лазер?
	— Не чак толкова съвременно. По-скоро е ръчна пускова установка земя-въздух, американско производство. „Лариат“, тип 40, струва ми се. Насочва се с направляем лъч с обхват на земята 16 километра, който обаче при разредената лунна атмосфера може и да е по-голям. Влезе в употреба на военните сили на НАТО преди шест години. С това отпада теорията за същества от друг свят.
	Риков го гледаше с благоговение.
	— Но в космическия полет всеки грам тегло е от значение. Защо са понесли нещо толкова тежко и безполезно като гранатохвъргачка?
	— Мъжете на кратера са извлекли полза от нея. Използвали са я срещу „Селенос 4“.
	Риков се замисли за момент.
	— Значи това е причината за блокирането на радиолокационните антени. Били са улучени от…
	— От реактивен снаряд — довърши мисълта му Есенин.
	— За щастие радиолокационните антени успяха да предадат цифровите данни, преди да излязат от строя.
	— Жалко, че екипажът не е имал този късмет.
	Риков се вгледа в генерала, защото не беше напълно сигурен, че го е разбрал правилно.
	— Но в „Селенос 4“ нямаше хора.
	Есенин извади тънка златна табакера от вътрешния джоб на сакото си, избра си цигара и я запали с вградената в табакерата запалка. После я прибра обратно в джоба и рече:
	— Да, разбира се, че нямаше хора.
	— Но нали казахте…
	— Нищо не съм казал.
	Съобщението беше ясно. Риков ценеше много работата си, за да си усложнява положението и само кимна. После попита:
	— Искате ли доклад за това, което видяхме сега?
	— Утре до десет сутринта искам на бюрото си оригинала. И никакви копия. Риков, считайте това за държавна тайна от особено значение.
	— Ще се доверявам само на вас, генерале.
	— Послушно момче. Партията може да те удостои с отличие за това.
	Риков не възнамеряваше да чака със затаен дъх наградата, но въпреки това се изпълни с гордост от работата си.
	Есенин се върна при стереоскопа, привлечен от изображението на нашествениците на луната.
	— Значи прословутите звездни войни започват — смънка той под носа си. — И началният удар дойде от американците.


	13.

	Пит отхвърли всякаква мисъл за обяд и отвори една от няколкото овесени вафли, които държеше в бюрото си. Докато разкъсваше несръчно опаковката над кошчето за боклук, за да изтърсва в него трохите, вниманието му беше насочено върху голяма морска карта, разгърната върху бюрото. За да не се навива обратно, той я бе затиснал в краищата с един настолен бележник и две книги за потънали исторически кораби, отворени на главите, съдържащи данни за „Циклопи“. Картата обхващаше голям район на Стария бахамски канал, ограден на юг от архипелага Камагуей, група пръснати острови край брега на Куба и плитчините край Грейт Бахама на север. Горният ляв ъгъл на картата бе зает от Кей Сал Банк, чиято най-югоизточна точка включваше Ангуила Кейс.
	Той се облегна назад и отхапа от вафлата. После отново се наведе над картата, подостри молива си и взе един измервателен пергел. Забоде върховете му върху мащабната скала в долния край на картата, измери двайсет морски мили и внимателно отбеляза с точица разстоянието от най-крайната точка на Ангуила Кейс. Оттам очерта къса дъга за разстоянието от петдесет мили в югозападна посока. Обозначи горната точица с „Кроган Касъл“, а долния край на дъгата с „Циклопи“, добавяйки до него въпросителна.
	„Циклопи“ трябва да е потънал някъде над дъгата, реши той. Логическо предположение, като се вземе предвид местонахождението на товарния кораб, превозващ дървен материал, в момента, в който е подал сигнал за бедствие, и разстоянието, на което се е намирал „Циклопи“, съобщено в неговия отговор.
	Единственият проблем беше, че елементът „Реймънд Лебарон“ в пъзела не пасваше там.
	От опита си в издирвания на потънали кораби Пит беше убеден, че Лебарон е правил същото стотици пъти, само че се е гмуркал по-надълбоко в течението, познавал е атмосферните условия в момента на потъването и скоростта на превозващия въглища военен товарен кораб. Ала едно заключение му се набиваше непрекъснато в съзнанието: „Циклопи“ трябва да е потънал насред канала под 260 фатома* вода на дълбочина 457 метра — прекалено дълбоко, за да се види отгоре нещо повече от някоя риба.
	[* Фатом — мярка за дължина, равна на 182 см. — Б.р.]
	Пит се отпусна на стола и се загледа в бележките върху картата. Ако Лебарон не е измъкнал информация, неизвестна никому другиго, тогава какво може да е търсил? Положително не „Циклопи“, и то с дирижабъл. Едно претърсване с хидролокатор със странично действие от надводен плавателен съд или дълбоководен апарат щеше да е по-подходящо за тази работа.
	И още нещо: първоначалният район за облитане се намира на двайсет морски мили от бреговете на Куба. Едва ли това е подходящо място да се лети бавно с газов мех. За канонерските лодки на Кастро той е щял да бъде лесен обект за прицел.
	Беше потънал в размишления и хрупкаше от вафлата, напрягайки се да открие вероятността, която му се изплъзваше от плана на Реймънд Лебарон, когато вътрешната уредба изпиука. Той натисна бутона „разговор“.
	— Да?
	— Сандекър. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми?
	— След пет минути, адмирале.
	— Гледай да е след две.
	Адмирал Сандекър беше директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания. Наближаващ шейсетте, той имаше дребна фигура, но тялото му, макар и слабо и жилаво, беше яко като стомана. Правата му коса и брадичката му в стил Вандайк бяха яркорижи. Като любител на фитнеса, той спазваше строг режим на спортуване. Въпреки че не се нареждаше сред любимците във вашингтонските социални кръгове, политиците го уважаваха заради честността и организаторските му качества.
	Адмиралът поздрави влизащия в кабинета му Пит само с рязко кимване, после посочи с ръка седналата в едно кожено кресло жена.
	— Дърк, както разбрах, вече си се срещал с госпожа Джеси Лебарон.
	Жената вдигна поглед и се усмихна, но това беше подкупваща усмивка.
	— Съжалявам — заговори Пит равнодушно, — но предпочитам да забравя, че съм се срещал с госпожа Лебарон.
	Сандекър събра вежди.
	— Пропуснал ли съм нещо?
	— Вината е моя — обади се Джеси, впила поглед в очите на Пит, където виждаше само зелени ледени топчета. — Снощи се отнесох грубо с господин Пит. Надявам се той да приеме извиненията ми и да ми прости за отвратителното ми държане.
	— Не е нужно да говорите толкова официално, госпожо Лебарон. Тъй като сме стари познайници, хич няма да се разсърдя, ако ме наричате Дърк. Колкото до прошката, какво ще ми струва тя?
	— Имам намерение да ви наема — отвърна тя, подминавайки подигравката.
	Пит погледна с изумление Сандекър.
	— Странно, аз пък все си мислех, че работя за НЮМА.
	— Адмирал Сандекър най-любезно даде съгласието си да ви освободи за няколко дни, стига, разбира се, вие да нямате нещо против — поясни тя.
	— Какво трябва да направя?
	— Да потърсите съпруга ми.
	— Няма да стане.
	— Мога ли да ви попитам защо?
	— Имам си други задачи.
	— Отказвате да работите за мен, защото съм жена, нали?
	— Полът не влияе на решенията ми. Ще ви кажа направо, че не работя за човек, когото не уважавам.
	В стаята настъпи неловко мълчание. Пит хвърли поглед към адмирала. Той беше свил устни, но в очите му трепкаха леки пламъчета. Старият хитрец се забавлява, помисли си той.
	— Зле си ме разбрал, Дърк. — Лицето на Джеси пламтеше от смущение, но погледът й режеше като кристал.
	— Моля, моля — вдигна ръце Сандекър. — Нека установим примирие. Предлагам вие двамата да се уговорите да идете на вечеря някой път.
	Пит и Джеси заковаха погледи един в друг. След малко устните на Пит се отвориха в широка заразителна усмивка.
	— Съгласен съм, при условие, че аз черпя.
	Противно на волята си Джеси също се усмихна.
	— Позволи ми малко самоуважение. Какво ще кажеш да си разделим сметката?
	— Дадено.
	— Е, значи може да продължим служебния разговор — обади се Сандекър със сериозен глас. — Преди да дойдеш, Пит, ние обсъждахме предположения за изчезването на господин Лебарон.
	Пит се обърна към Джеси.
	— Не се ли усъмнихте поне за миг, че труповете в дирижабъла са на господин Лебарон и на екипажа му?
	— Ни най-малко — поклати глава Джеси.
	— Аз ги видях. Не беше останало много плът по тях, за да се разпознаят самоличностите им.
	— Тялото в моргата беше по-мускулесто от това на Реймънд — поясни Джеси. — Освен това на ръката му имаше имитация на ръчен часовник „Картие“, от онези евтини фалшификации, които се произвеждат в Тайван. А аз бях подарила на съпруга си скъп, оригинален часовник по случай една година от сватбата ни.
	— Аз лично се обадих тук-там — допълни Сандекър. — Съдебният лекар от Маями подкрепя твърдението на Джеси. Физическите характеристики на трите трупа в моргата не съвпадат с тези на трите тела, свалени от „Проспъртиър“.
	Пит отмести поглед от Сандекър към Джеси Лебарон, съзнавайки, че бива въвличан в нещо, което предпочиташе да избегне: емоционалното обвързване, което усложняваше всеки проект, чието осъществяване зависеше от солидно проучване, практическо инженерство и стегната организация.
	— Телата и дрехите не съвпадат, личните вещи са заменени с фалшиви — рече Пит. — Имате ли някакви предположения за мотивите, госпожо Лебарон?
	— Не зная какво да предполагам.
	— Знаехте ли, че в промеждутъка от време от изчезването на дирижабъла и появата му отново над Кей Бискейн газовите мехове под обвивката е трябвало да бъдат презаредени с хелий?
	Тя отвори чантата си, извади книжна кърпичка и с изящно движение попи ноздрите си, колкото да намери работа на ръцете си.
	— След като полицията освободи „Проспъртиър“, ръководителят на наземния екип прегледа всеки сантиметър от него. Имам доклада му, ако пожелаете да се запознаете с него. Много сте проницателен. Той установи, че меховете настина са били пълнени повторно. Но не с хелий, а с водород.
	Пит я погледна изненадан.
	— С водород? Че той не се използва за въздушни кораби, откакто „Хинденбург“ се запали.
	— Не се безпокой — намеси се Сандекър. — Меховете на „Проспъртиър“ са били пренапълнени с хелий.
	— Как да разбирам това? — попита предпазливо Пит.
	Сандекър задържа поглед в него.
	— Подочувам, че искаш да търсиш „Циклопи“.
	— Да, не е тайна — призна Пит.
	— Ще трябва да го вършиш през свободното си време без персонал и съоръжения на НЮМА. Конгресът ще ме изяде с парцалите, ако се разчуе, че съм одобрил търсене на съкровище с държавни пари.
	— Наясно съм с това.
	— Готов ли си да чуеш друго предложение?
	— Готов съм.
	— Няма да те заливам с празни приказки за това, че ще ми направиш голяма услуга, ако запазиш този разговор за себе си. Излезе ли дума от него, аз отивам на кино, което си е мой проблем. Така ли е?
	— Щом го казвате, значи е така.
	— За следващия месец си определен да ръководиш изследване на морското дъно в Берингово море край Алеутските острови. Ще повикам Джак Харис от дълбоководния минен проект да те замества тук през това време. За да се предотвратят всякакви въпроси или по-късни разследвания на бюрократични закононарушения, ще прекъснем връзките ти с НЮМА. Считано от този момент, ти излизаш в отпуск, докато не намериш Реймънд Лебарон.
	— Докато не намеря Реймънд Лебарон — повтори с насмешка Пит. — Колко му е: следата се е изстудила преди две седмици и продължава да се изстудява с всеки изминал час, няма мотиви, няма улики, няма нито едно предположение на какво се дължи изчезването, кой го е извършил и как. По-невъзможно от това, здраве му кажи!
	— Ще направиш ли поне един опит? — попита го Сандекър.
	Пит заби поглед в тиковата облицовка на пода и си представи тропическо море на три хиляди километра оттук. Никак не обичаше да се обвързва с гатанка, ако не е в състояние да предположи поне приблизително разрешаването й. Знаеше, че Сандекър е уверен, че той ще приеме предизвикателството. Да преследва задалото се на хоризонта поредно неизвестно, беше примамка, на която Пит никога нямаше да устои.
	— Ако се наема с това, ще ми е нужен най-добрия научноизследователски екип на НЮМА за управление на първокласен плавателен съд, ресурси и политическо влияние зад гърба ми, военна подкрепа, в случай че нещо се обърка.
	— Дърк, ръцете ми са вързани. Не мога да ти предложа нищо такова.
	— Какво?!
	— Добре ме чу. Ситуацията изисква издирването да се проведе възможно най-безшумно. Ще трябва да се справиш без никаква помощ от страна на НЮМА.
	— Нима сте предрешил всичко? — попита Пит. — И очаквате от мен да свърша сам-самичък половината работа, която военноморските сили, военновъздушните сили и бреговата охрана не успяха да свършат? Не можаха да открият цял четирийсет и пет метров въздушен кораб, докато той сам не се появи. Какво очаквате от мен да използвам, лескова пръчка и кану ли?
	— Идеята е — заговори търпеливо Сандекър — да прелетиш по последния известен курс на Лебарон с „Проспъртиър“.
	Пит бавно се отпусна на дивана.
	— Това е най-налудничавият план, който някога съм чувал — рече смаян той, после се обърна към Джеси: — Вие съгласна ли сте с него?
	— Ще направя всичко, което трябва, за да открия съпруга си — отвърна тя с равен тон.
	— Кукувичо гнездо — подхвърли мрачно Пит; изправи се и тръгна да се разхожда из кабинета, забивайки юмрука на едната си ръка в дланта на другата. — Защо е нужна тази тайнственост? Съпругът ви беше видна личност, известен, тясно свързан с високопоставени правителствени лица, финансов гуру на изпълнителните органи на големите корпорации. Аз ли, за бога, съм единственият човек в тази страна, който може да го издири?
	— Дърк — започна меко Сандекър, — финансовата империя на Реймънд Лебарон засяга стотици хиляди хора. Точно сега тя виси на косъм, тъй като той е все още сред изчезналите. Не може да се докаже жив ли е, или мъртъв. Правителството прекрати всички по-нататъшни търсения, защото бяха изразходвани пет милиона долара от военни спасителни екипи без резултат, без дори някаква следа, че може да е изчезнал. Конгресмените, треперещи над бюджета ще нададат вой до небето, ако се отпуснат още държавни пари за безплодни усилия.
	— Ами частния сектор и търговските дружества на Лебарон?
	— Много водещи бизнесмени са уважавали Лебарон, но по едно или друго време той е триел носа на повечето от тях в изданията си. Те няма да дадат и стотинка, нито ще си помръднат пръста да го търсят. Колкото до приближените му, те дори ще спечелят от смъртта му.
	— Както и самата Джеси — подметна Пит, отмествайки поглед към нея.
	Тя се усмихна леко.
	— Не отричам. Само че огромна част от състоянието му отива за благотворителност и за други членове на семейството му. Но и аз ще получа значително наследство.
	— Сигурно имате яхта, госпожо Лебарон. Защо не съберете свой екип от следователи и не издирите съпруга си?
	— Имам си причини, Дърк, поради които не мога да проведа широко оповестено издирване, причини, които не е нужно да знаеш. Ние с адмирала смятаме, че има вероятност, много слаба вероятност, трима души да тръгнат тихомълком по следите на полета на „Проспъртиър“ при същите условия и да открият какво се е случило с Реймънд.
	— Има ли смисъл? — попита Пит. — Всички острови и рифове в обсега на полета на „Проспъртиър“, докато е имал гориво, са били претърсени от първите екипи. Аз ще се натъкна на същите следи.
	— Те може да са пропуснали нещо.
	— Като Куба ли например?
	Сандекър поклати глава.
	— Кастро щеше да огласи, че Лебарон прелита над кубинска територия по нареждане на ЦРУ и нямаше да пропусне случая да се изперчи пред света, че е заловил дирижабъла. Не, отговорът сигурно е друг.
	Пит се приближи до ъгловия прозорец и с копнеж загледа флотилия от малки платноходки, които провеждаха регата по река Анакостия. Белите им ветрила блестяха на фона на зелената вода, докато лодките препускаха към плаващите указатели.
	— Как да разберем над какво да се съсредоточим? — попита той, без да се обръща. — Имаме площ на търсене поне хиляда квадратни мили. Ще са нужни седмици, за да я претърсим щателно.
	— Имам всички дневници и карти на съпруга ми — поясни Джеси.
	— Нима не ги е взел със себе си?
	— Не, бяха намерени в дирижабъла.
	Скръстил ръце, Пит продължи мълчаливо да наблюдава платноходките. Мъчеше се да установи мотивите, да проникне в интригата, да вземе предохранителни мерки. Мъчеше се да постави всяко от тези неща в отделна ниша.
	— Кога трябва да тръгнем? — попита той накрая.
	— Утре при изгрев-слънце — отвърна Сандекър.
	— И вие двамата продължавате да настоявате аз да ръководя експедицията, така ли?
	— Да, настояваме — рече равнодушно Джеси.
	— Искам двама опитни помощници. И двамата са на щат в НЮМА. Без тях няма да тръгна.
	Лицето на Сандекър помръкна.
	— Но нали ти обясних…
	— Имате луната, адмирале, а питате за Марс. С вас сме приятели достатъчно дълго, за да не знаете, че не работя на половинчата основа. Пуснете в отпуск и хората, които са ми нужни. Всъщност не ме интересува как ще ми ги осигурите.
	Сандекър не се разгневи, дори не се подразни. Ако имаше човек в тази страна, който можеше да свърши успешно нещо немислимо, то това беше Пит. Адмиралът беше изиграл всичките си карти, затова се огъна.
	— Добре — рече тихо той. — Ще ги имаш.
	— Но има нещо друго.
	— Какво е то? — попита Сандекър.
	Пит се обърна с мрачна усмивка. Погледът му се замести от Джеси към адмирала и обратно. Накрая сви рамене и отвърна:
	— Никога не съм управлявал дирижабъл.


	14.

	— Струва ми се, че вършите нещо зад гърба ми — започна направо Сам Емет, директорът на федералното бюро за разследване.
	Президентът, седнал зад бюрото си в Овалния кабинет, му се усмихна приятелски.
	— Напълно си прав, Сам. Точно така е.
	— Признателен съм ви, че не го отричате.
	— Не се тревожи, Сам. То по никакъв начин не засяга теб или ФБР.
	— Тогава защо не ми кажете за какво става дума? — попита Емет, обуздавайки негодуванието си.
	— На първо място, въпросът касае външните работи.
	— Мартин Броган от ЦРУ запознат ли е?
	— С Мартин нищо не е обсъждано, уверявам те.
	— А на второ място?
	Президентът не се оставяше да го притискат.
	— Това си е моя работа.
	Емет се стегна.
	— Ако искате оставката ми…
	— Нямам и помисъл за подобно нещо — прекъсна го той. — Ти си най-способният и най-подготвеният човек за ръководния пост на Бюрото. Справяш се великолепно с работата и аз винаги съм бил твой най-горещ поддръжник. Ако ти обаче искаш да си вземеш партакешите и да си вървиш у дома само защото си мислиш, че тщеславието ти е накърнено, тогава прав ти път. И значи съм се лъгал в теб.
	— Но ако вие нямате доверие…
	— Почакай малко, Сам. Дай да не казваме неща, за които утре и двамата ще се разкайваме. Аз не поставям под съмнение твоята преданост или честност. Никой не ти забива нож в гърба. Не говорим за престъпление или шпионаж. Въпросът не засяга пряко ФБР, нито някое разузнавателно управление. Важното е ти да имаш доверие в мен, поне през следващата седмица. Да разчитам ли на това?
	Себелюбието на Емет бе временно поласкано. Той сви рамене и омекна.
	— Печелите, господин президент. Статукво*. Както винаги на ваше разположение.
	[* Съществуващото положение (лат.). — Б.пр.]
	Президентът въздъхна дълбоко.
	— Обещавам, че няма да те измамя, Сам.
	— Радвам се да го чуя.
	— Чудесно. А сега да започнем от началото. Какво узнахте за труповете от Флорида?
	Явното притеснение по лицето на Емет изчезна и той видимо се отпусна. Извади от дипломатическото си куфарче една папка с кожена подвързия и я подаде на президента.
	— Това е подробен доклад от патологичната лаборатория на „Уолтър Рийд“. Техните изследвания ни насърчиха изключително много в работата ни по разпознаването на самоличностите.
	Президентът го погледна изненадан.
	— Какво, разпознахте ли ги?
	— Анализът на боршовата паста ни отвори очите.
	— На боршовата какво?
	— Нали си спомняте, че областният съдебен лекар определи като причина за смъртта хипотермия, тоест премръзване?
	— Да.
	— Боршовата паста е отвратителна хранителна добавка, която се дава на руските космонавти. Е, стомасите и на трите трупа бяха пълни с тази гнусотия.
	— Искаш да кажеш, че Реймънд Лебарон и екипажът му са били подменени с трима мъртви съветски космонавти?
	Емет кимна.
	— Дори успяхме да научим имената им чрез един изменник, бивш военен хирург, работил в руската космическа програма. Той неколкократно прегледа и трите трупа.
	— Кога е избягал от родината си?
	— Минал на наша страна през август, осемдесет и седма.
	— Преди малко повече от две години.
	— Точно така — потвърди Емет. — Имената на космонавтите, намерени в дирижабъла на Лебарон са: Сергей Зоченко, Александър Юденич и Иван Ронски. Юденич бил „заек“, докато Зоченко и Ронски били ветерани с по два полета в космоса всеки.
	— Какво ли не бих дал, за да разбера как са се озовали в проклетия дирижабъл.
	— За съжаление не попаднахме на нищо, което да е свързано с тази част от загадката. В момента единствените руснаци, които обикалят земята, са четирима космонавти на борда на космическата орбитална станция „Салют 9“. Но хората от НАСА, наблюдаващи полета, казват, че и четиримата са в добро здраве.
	Президентът кимна.
	— При това положение отпада всеки космонавт в космоса, остават онези, които са на земята.
	— Тук е странното противоречие — продължи Емет. — Защото според съдебните патолози в „Уолтър Рийд“ тримата мъже, които те са изследвали, вероятно са замръзнали до смърт още в космоса.
	Президент вдигна вежди.
	— Могат ли да го докажат?
	— Не, но твърдят, че няколко фактора сочат в тази посока, като се почнело с боршовата паста и се стигнело до анализите на другите кондензирани храни, за които се знае, че руснаците консумират по време на космически полети. Също така неоспоримо доказателство били физиологическите признаци — мъжете са поемали въздух от висока кислородна константа и са прекарали доста дълго време в безтегловна среда.
	— Не за първи път руснаците изпращат хора в космоса, а после не могат да ги върнат на земята. Нищо чудно тримата да са престояли в космоса с години и да са паднали на земята само няколко седмици след като са излезли от орбита.
	— Знам само два случая, в които руснаците претърпяха провал — каза Емет. — С космонавта, чийто кораб се оплете в разкъсания си парашут за навлизане в плътните слоеве на атмосферата и се разби някъде в Сибир със скорост осемстотин километра в час. И втория, с тричленния екипаж на „Союз“, който загина след изтичане на кислорода им поради дефектен люк.
	— Да, това бяха нещастни случаи, които те не можаха да потулят — потвърди президентът. — ЦРУ има записани най-малко трийсет загинали космонавти от началото на космическите им мисии. Деветима от тях продължават да кръжат някъде горе в пространството. Ние не можем да огласим този факт, тъй като с това ще застрашим нашите разузнавателни източници.
	— Нещо като „Ние знаем, но те не знаят, че ние знаем“.
	— Точно така.
	— Което ни връща отново към тримата мъртви космонавти, които сега са тук, във Вашингтон — каза Емет.
	— И със стотиците въпроси, които повдигат те, като се започне с този, откъде са дошли.
	— Направих някои проверки в командния център за космическа отбрана. Там ми казаха, че единствените кораби, достатъчно големи, за да поберат на борда си хора, които руснаците са изпращали в космоса — освен орбиталните совалки — били лунните сонди „Селенос“.
	При споменаването на думата „лунни“ нещо в съзнанието на президента щракна.
	— Какво е станало с тия сонди „Селенос“?
	— Три от тях били изстреляни, но нито една не се завърнала. Момчетата от центъра за космическа отбрана смятат, че е крайно необичайно за руснаците да се провалят три пъти подред при толкова обикновени полети до луната.
	— И ти мислиш, че на борда им е имало хора?
	— Сигурен съм — отвърна Емет. — Руснаците тънат в измами. Както казахте, те рядко признават свой провал в космоса. Вече им стана практика да пазят в тайна предстоящото си кацане на луната.
	— Добре, ако приемем теорията, че трите трупа са били в един от космическите кораби „Селенос“, къде тогава се е приземил той? Положително не се е спуснал към плътните слоеве на атмосферата по установения маршрут над степите на Казахстан.
	— Моето предположение е, че това е станало някъде на територията на Куба или близо до нея.
	— Куба. — Президентът бавно изговори двете срички, после поклати глава. — Руснаците никога няма да позволят националните им герои, мъртви или живи, да бъдат използвани за налудничав разузнавателен план.
	— Може би не знаят.
	— Не знаят? — Президентът погледна изумен Емет.
	— Да речем, че космическият им кораб се е повредил и е паднал във или край Куба. Почти по същото време Реймънд Лебарон и дирижабълът му се появяват на това място и биват заловени. После, по необяснима причина, кубинците заменят труповете на космонавтите с Лебарон и екипажа му и изпращат дирижабъла по курс към Флорида.
	— Чуваш ли се колко нелепо звучи това?
	Емет се засмя.
	— Разбира се, но от фактите, с които разполагам, само това мога да предположа.
	Президентът се облегна назад и се загледа в богато украсения таван.
	— Знаеш ли, ти май попадна на жила.
	По лицето на Емет се изписа недоумяващ израз.
	— Как така?
	— Опитай дали ще излезе нещо, ако си представиш, само ако си представиш, че Фидел Кастро иска да ни каже нещо.
	— Значи ще е избрал странен начин да ни подаде сигнал.
	Президентът взе писалка и започна да драска нещо в бележника.
	— Кастро никога не се е придържал към дипломатическите любезности.
	— Искате ли да продължа разследването? — попита Емет.
	— Не — отвърна рязко президентът.
	— Ще продължите да държите Бюрото в неведение, така ли?
	— Това не е вътрешен въпрос, за да уведомявам Министерството на правосъдието. Благодарен съм ти за съдействието, но ти прекалено много се вживя.
	Емет затвори шумно дипломатическото си куфарче и се изправи на крака.
	— Мога ли да ви задам един малко неудобен въпрос?
	— Казвай!
	— Сега, когато направихме връзка, макар и доста слаба, с вероятното отвличане на Реймънд Лебарон от кубинците, защо президентът на Съединените щати я запазва за себе си и не разрешава на разузнавателните му служби да я проследят?
	— Уместен въпрос, Сам. Може би след няколко дни и двамата ще узнаем отговора.
	След като Емет излезе от Овалния кабинет, президентът извъртя стола си и се загледа през прозореца. Устата му беше пресъхнала, пот течеше от подмишниците му. Беше обзет от лошото предчувствие, че между колонията Джърси и съветската лунна сонда има някаква връзка.


	15.

	Айра Хейгън спря взетата под наем кола до будката при портала и показа правителствения си пропуск. Портиерът позвъни по телефона в отдела за посрещане на външни лица на националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“, след това направи знак на Хейгън да минава.
	Той продължи по алеята за коли и намери празно място в просторния паркинг, претъпкан от многоцветни автомобили. Площта около лабораторията беше красиво оформена с група борови дървета и покрити с мъх камъни, поставени сред хълмиста морава. Сградата не се отличаваше от другите технически центрове, които никнеха като гъби из страната — съвременна архитектура, наблягаща силно на бронзираните стъкла и тухлените стени, заоблени в ъглите.
	Хубава администраторка, седнала зад бюро във формата на подкова, вдигна поглед и му се усмихна, като го видя да влиза във фоайето.
	— С какво мога да ви бъда полезна?
	— Томас Джъдж, за среща с доктор Муни.
	Тя повтори процедурата с телефонното обаждане, после кимна.
	— Да, господин Джъдж, влезте в сектора по охраната зад гърба ми. Оттам ще ви упътят.
	— Преди това мога ли да ползвам тоалетна?
	— Разбира се — и тя посочи с ръка, — вратата вдясно под стенописа.
	Хейгън й благодари и мина под огромното пано, изобразяващо футуристичен междузвезден кораб, устремен към пространството между две призрачни синьо-зелени планети. Влезе в една от кабинките, затвори вратата и седна върху тоалетната чиния. Отвори дипломатическото си куфарче, извади жълт бележник и го отвори в средата. После, върху гърба на едната страница надраска няколко неразбираеми бележки и скицира местата на алармените системи, които бе забелязал още с влизането си в сградата. Добрият таен агент никога не би оставил нещо, записано на хартия, но Хейгън можеше да си позволи да се отнесе безотговорно към работата си, защото беше сигурен, че президентът ще го спаси, ако бъде разкрит.
	След няколко минути напусна тоалетната и влезе в остъклено помещение, заето от четирима униформени охранители, които наблюдаваха редица от двайсет телевизионни монитора, монтирани на стената. Единият от мъжете стана от пулта за управление и се приближи до преградния плот.
	— Кажете, господине.
	— Имам среща с доктор Муни.
	Охранителят прегледа списъка на външните лица.
	— Да, господине, вие трябва да сте Томас Джъдж. Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?
	Хейгън му подаде шофьорската книжка и правителствения си пропуск. После любезно бе помолен да отвори дипломатическото си куфарче. Охранителят опипа набързо съдържанието му, след това безмълвно направи знак на Хейгън да го затвори, подаде му да се разпише на лист за регистриране на часа на влизане и излизане и му връчи пластмасова картичка с името му, която да закачи върху малкия джоб на сакото си.
	— За кабинета на доктор Муни вървете все направо по коридора до двойната врата в дъното.
	По пътя Хейгън извади очилата си за четене и се спря пред две бронзови паметни плочи, всяка изобразяваща релефен профил на мъж. Едната беше посветена на доктор Харви Патъндън, основател на лабораторията, с кратко описание на завоеванията му в областта на физиката. Другата обаче заинтригува Хейгън.
	На нея пишеше:

	В памет на
	д-р Ленард Хъдсън
	1926 — 1965
	чиито творчески гений е вдъхновение за последователите му

	Не е много оригинално, помисли си Хейгън. Но не можеше да не признае на Хъдсън хитростта да изиграе номера си на мъртвец до последната подробност.
	Влезе в преддверието и се усмихна сърдечно на секретарката — сдържана възрастна жена с тъмносин костюм в мъжки стил.
	— Господин Джъдж — рече тя, — моля, влизайте направо. Доктор Муни ви очаква.
	— Благодаря.
	Ърл Дж. Муни беше трийсет и шест годишен, по-млад, отколкото бе очаквал Хейгън, преди да проучи биографията на доктора. С изненада бе установил, че миналото му почти не се отличаваше от това на Хъдсън: същият блестящ ум, същата отлична академична характеристика, дори същият университет. Дебел юноша, който отслабва и става директор на лабораторията „Патъндън“. Муни имаше борово зелени очи под заплашително надвиснали вежди и мустачки а ла Панчо Вила. Беше облечен небрежно с бял пуловер и сини джинси и съвсем не се вместваше в представата за сухия интелектуален тип.
	Той стана от стола зад бюрото, отрупано с книжа, бележници и празни бутилки от „Пепси“, и раздруса ръката на Хейгън.
	— Седнете, господин Джъдж, и ми кажете с какво мога да ви услужа.
	Хейгън настани едрото си тяло върху един стол с права облегалка и заговори:
	— Както ви споменах по телефона, аз работя в главната финансова инспекция и ни бе възложено да извършим ревизия на счетоводството ви и разходите ви за научните изследвания.
	— Кой ви натовари с тази задача?
	— Сенатор Хенри Калтънбак.
	— Надявам се, той не смята, че лабораторията ни е замесена в някакви измами — каза отбранително Муни.
	— Ни най-малко. Но нали знаете, сенаторът е известен с надушването си на злоупотреби с държавни средства. Неговите издирвания на заподозрени му направиха добра реклама в предизборната му кампания. Ще ви кажа нещо, но да си остане между нас: мнозина от нашата инспекция мечтаят той да се затрие нанякъде, та да престане да ни праща да си губим времето по рутинни проверки. Трябва обаче да призная, че сенаторът все пак има право, защото ние наистина сме откривали доста несъответствия в други подобни институти.
	Муни побърза да го поправи:
	— Ние предпочитаме да ни смятат за научноизследователска лаборатория.
	— Разбира се. Но така или иначе, работата ни е да правим внезапни проверки.
	— Имайте предвидя, че нашата дейност е строго поверителна.
	— Проектиране на ядрени ракети и ядрено оръжие трето поколение, чиято мощност е съсредоточена в тесни снопове лъчи, които се движат със скоростта на светлината и могат да разрушат цели много навътре в пространството.
	Муни го изгледа учудено.
	— Много добре сте осведомен.
	Хейгън сви рамене.
	— Това е съвсем общо описание, което получих от началника си. Аз съм счетоводител, докторе, а не физик. Мозъкът ми не работи с абстрактни понятия. В гимназията пропаднах на изпита по висша математика. Вашите тайни са гарантирани. Моята работа е да помагам да се следи дали данъкоплатецът има полза от финансирани от държавата програми.
	— С какво мога да ви помогна аз?
	— Бих искал да разговарям с вашия финансов инспектор и счетоводителите ви. Както и с персонала, който се занимава с финансовите отчети. Екипът ми от ревизори ще пристигне от Вашингтон след две седмици. Ще ви бъда признателен, ако ни осигурите по-спокойно място, за предпочитане да е по-близо до счетоводните ви документи.
	— Ще получите пълно съдействие. Разбира се, ще трябва да осигуря на вас и хората ви специални пропуски.
	— Естествено.
	— Лично ще ви разведа и представя на финансовия ни инспектор и счетоводния състав.
	— И още нещо — каза Хейгън. — Разрешавате ли да се остава след работно време?
	Муни се усмихна.
	— За разлика от чиновниците, работещи от девет до пет, физиците и инженерите нямат определено работно време. Много от нас работят на смени. И на мен често ми се е случвало да работя по трийсет часа без прекъсване. Това дава възможност и да се редуваме на компютрите.
	— Ще възразите ли, ако още сега започна с някои предварителни проверки и остана, да речем, до към десет вечерта?
	— Не виждам никаква пречка — любезно отвърна Муни. — На долния етаж има денонощен бюфет, ако огладнеете. Наблизо винаги има и охранител, който да ви упъти.
	— И да ме държи далече от тайните помещения — подметна през смях Хейгън.
	— Сигурен съм, че сте запознат със средствата за безопасност.
	— Така е — призна Хейгън. — Щях да стана милионер, ако получавах по стотинка за всеки час, прекаран в ревизиране на различните отдели на Пентагона.
	— Тогава заповядайте оттук — покани го Муни и тръгна към вратата.
	— Да ви попитам още нещо, просто от любопитство — задържа го Хейгън, без да става от стола. — За Харви Патъндън съм чувал. Доколкото знам, той работеше с Робърт Годард.
	— Да, доктор Патъндън изобрети няколко от нашите първи ракетни двигатели.
	— Но Ленард Хъдсън ми е непознато име.
	— Много умен човек — каза Муни. — Той проправи пътя, като извърши проектантско-инженерната работа за изработването на повечето от нашите космически кораби, години преди те практически да започнат да се изработват и изпращат в космоса. Ако не беше загинал в разцвета на силите си, не е за разправяне какво още можеше да постигне.
	— Как е загинал?
	— При катастрофа с частен самолет. Отиваше на семинар в Сиатъл заедно с доктор Гунар Ериксън, когато самолетът им избухна във въздуха и падна в река Колумбия.
	— А кой е Ериксън?
	— Голям учен. Може би най-умният астрофизик, който се е раждал в страната ни.
	В съзнанието на Хейгън светна мъничка лампа.
	— Той работел ли е върху нещо по-специално?
	— Да, върху геолунна синоптична морфология за индустриализираната народност.
	— Бихте ли го превели на по прост език.
	— Разбира се — засмя се Муни. — Ериксън беше завладян от идеята да изгради колония на луната.


	16.

	С десет часа напред, в 2 часа сутринта в Москва, четирима мъже седяха до камината, която отопляваше малка дневна в Кремъл. Стаята беше слабо осветена и създаваше мрачна атмосфера. Цигарен дим се смесваше с дима на една-единствена пура.
	Съветският президент Георги Антонов гледаше замислен в трепкащите пламъци. След леката вечеря беше сменил сакото си със стар рибарски пуловер. Беше свалил и обувките си и сега бе изпънал обутите в чорапи крака върху тапицирана отоманка.
	Владимир Полевой, началникът на Комитета по държавна сигурност, и Сергей Корнилов, ръководителят на съветската космическа програма, бяха облечени в тъмни костюми, ушити по поръчка в Лондон, а генерал Есенин беше в пълната си униформа, окичена с медали.
	Полевой подхвърли доклада и снимките върху ниската масичка и заклати глава от изумление.
	— Не ми е ясно как са успели да го осъществят, запазвайки пълна тайна.
	— Струва ми се направо невероятно — съгласи се Корнилов. — Не мога да го повярвам, докато не видя още доказателства.
	— Какви повече доказателства от снимките — вметна Есенин.
	— Докладът на Риков не оставя никакво място за съмнение. Огледайте подробностите. Двете фигури, изправени на лунната повърхност, са действителни. Не са някакви измамни сенки, нито са плод на дефект в системата за сканиране. Те съществуват.
	— Космическите им костюми не приличат на костюмите на американските астронавти — възрази троснато Корнилов. — Скафандрите им също са различни.
	— Няма да обсъждам тези незначителни подробности — не отстъпваше Есенин. — По-важното е, че оръжието в ръцете им не може да бъде сбъркано с нищо. Със сигурност мога да го определя като стартова уредба за ракети земя-въздух, американско производство.
	— Тогава къде е космическият им кораб? — не се предаваше Корнилов. — Къде е луноходът им? Астронавтите не са се появили от въздуха.
	— Споделям съмненията ви — обади си Полевой. — Абсолютно е невъзможно американците да изпратят хора и продоволствия на луната, без нашата разузнавателна мрежа де не засече някакво странно движение към или от космоса.
	— Още по-странното е — добави Антонов, — защо американците изобщо не са огласили това забележително постижение? Какво печелят, като го държат в тайна?
	Корнилов кимна леко.
	— Още една причина да се постави под съмнение докладът на Риков.
	— Всички подминавате един много важен факт — каза Есенин с равен тон. — „Селенос 4“ изчезна веднага след като приборите ни за наблюдение регистрираха фигурите на снимките. Според мен космическата ни сонда е била разрушена от ракетен огън, който е засегнал корпуса, оттам налягането в модула е спаднало и е причинило смъртта на нашите космонавти.
	Полевой подскочи от изненада.
	— Какви космонавти?
	Есенин и Корнилов си размениха смаяни погледи.
	— Има някои неща, които дори КГБ не знае — отвърна генералът.
	Полевой погледна Корнилов право в очите.
	— Нима в „Селенос 4“ е имало хора?
	— Да, както и в „Селенос 5“ и „6“. Във всеки от тях имаше по трима космонавти.
	Той се обърна към Антонов, който спокойно пуфкаше хаванската си пура.
	— Вие знаехте ли за това?
	Антонов кимна.
	— Да, бях уведомен. Но запомни, Владимир, не всички въпроси, свързани с космоса, са работа на държавната сигурност.
	— Как е възможно никой от вас да не си е направил труда да дойде при мен, когато лунната ви сонда е паднала и изчезнала в Карибския басейн! — избухна Полевой.
	— Непредвидено обстоятелство — поясни търпеливо Есенин. — След като „Селенос 4“ излетя от луната, с нея не можа да се осъществи връзка за навлизането й в плътните слоеве на атмосферата. Инженерите в космическия команден център я зачеркнаха като негодна сонда. Близо година и половина тя продължи да се движи в орбита и тогава бе направен още един опит да влязат във връзка с нея. Този път насочващите й системи реагираха, но маневрата за навлизане в плътните слоеве на атмосферата бяха само отчасти успешни. „Селенос 4“ падна на шестнайсет хиляди километра от мястото за приземяване. Беше наложително да запазим смъртта на космонавтите ни в пълна тайна. Тогава естествено, се обърнахме за съдействие към КГБ.
	— Колко космонавти станаха вече жертви? — поинтересува се Полевой.
	— Налага се да се дават жертви за обезпечаване съдбата на Съветския съюз — смънка философски Антонов.
	— И да прикриваме провалите в космическата ни програма — добави с горчивина Полевой.
	— Нека да не спорим — продължи Антонов. — „Селенос 4“ внесе своя огромен принос, преди да потъне в Карибско море.
	— Където тепърва ще трябва да я търсим — вметна Полевой.
	— Вярно — отвърна Есенин, — но ние спасихме данните за лунната повърхност, а именно това беше целта на мисията.
	— Мислите ли, че американските системи за разузнаване в космоса са я прихванали и са установили мястото, където е паднала? Защото ако са си наумили да извадят „Селенос 4“, считайте, че те вече са я скрили в някое обезопасено съоръжение.
	— Положително са прихванали траекторията й на падане — каза Есенин, — но няма причина разузнавателните им аналитици да смятат, че „Селенос 4“ е нещо повече от сонда за изследване на далечния космос, програмирана да се приводни в кубински води.
	— Има пукнатина в прецизно изложения ви сюжет — възрази Полевой. — Няколко дни след като „Селенос 4“ излезе от орбита, аварийно-спасителните отряди на Съединените щати извършиха изтощително претърсване по въздух и море в същия район, за да открият изчезналия капиталист Реймънд Лебарон. Имам дълбокото подозрение, че претърсването им е прикритие за откриването и изваждането на нашия космически кораб.
	— Четох доклада и анализите ти за изчезването на Лебарон — каза Корнилов. — И не съм съгласен с твоето заключение. Никъде не срещнах и ред, че те са провели подводна операция. Много скоро спасителната им мисия е била прекратена. Според американската преса Лебарон и екипажът му продължават да се смятат за изчезнали и се предполага, че са мъртви. Това е чисто съвпадение и нищо повече.
	— Значи всички сме на мнение, че „Селенос 4“ и космонавтите в нея лежат някъде на дъното на морето — обади се Антонов и изпусна кръгче дим. — Въпросите, пред които сме изправени са: допускаме ли възможността американците да имат база на луната и ако е така, как ще действаме.
	— Аз смятам, че имат база — рече убеден Есенин.
	— Не можем да подминем подобна възможност — изсумтя Полевой.
	Антонов загледа с присвити очи Корнилов.
	— А ти, Сергей?
	— „Селенос 8“, първият ни кораб за кацане на човек на луната, е предвиден да бъде изстрелян след седем дни — отвърна той бавно. — Не можем да отменим тази мисия, както направихме, когато американците ни засенчиха с тяхната програма „Аполо“. Тъй като нашите държавни ръководители отхвърлят славата да сме втората нация, пратила хора на луната, ние все подвиваме опашка и се спотайваме. Беше огромна грешка, че поставихме политическата идеология над научните постижения. Сега разполагаме със стартова уредба, способна да изстреля цяла космическа станция с екипаж от осем души на лунната повърхност. Облагите от гледна точка на пропагандата и военните изгоди са неизмерими. Ако нашата последна цел е да постигнем постоянно превъзходство в космоса и изпреварим американците с кацане на Марс, то тогава трябва да изпълним замисъла си. Аз подкрепям плана да програмираме насочващите системи на „Селенос 8“ да прилунят екипаж на пешеходно разстояние от мястото, където се намират американските астронавти и да го унищожим.
	— Напълно подкрепям Корнилов — вметна Есенин. — Фактите сами говорят. Американците подготвят активно империалистическо настъпление в космоса. Снимките, които проучихме, доказват, че те вече са разрушили един от нашите космически кораби и са убили екипажа му. Според мен същата участ е застигнала и космонавтите в „Селенос 5“ и „Селенос 6“. Те са им отнели техните колониални претенции за луната и са ги присвоили като свои собствени. Доказателството е неопровержимо. Нашите космонавти ще биват нападани и убивани всеки път, когато направят опит да забият червената звезда на лунна почва.
	Настъпи продължителна тишина. Никой не изрази гласно мислите си.
	Потискащото мълчание наруши Полевой.
	— Значи вие и Корнилов предлагате ние първи да ги атакуваме.
	— Да — потвърди Есенин и заговори с въодушевление: — Помислете какъв голям късмет ще извадим. Превземем ли американската лунна база и цялостната им научна технология, нашата космическа програма ще напредне с цели десет години от раз.
	— Белият дом положително ще подеме пропагандна кампания и ще ни заклейми пред света, както сториха след инцидента с полета 007 на КАЛ — възрази Полевой.
	— Бъди сигурен, че ще си замълчат — увери го Есенин. — Как могат да разгласят превземането на нещо, за чието съществуване никой не знае.
	— Генералът е прав — обади се Антонов.
	— Сигурно сте наясно, че можем да бъдем обвинени в предприемане на война в космоса — предупреди ги Полевой.
	— Съединените щати започнаха първи. Наш свещен дълг е да им отвърнем със същото. — Есенин се обърна към Антонов: — Решението трябва да дойде от вас.
	Държавният глава на Съветския съюз отмести поглед към огъня в камината. После остави пурата си в пепелника и погледна с почуда треперещите си ръце. Иначе червендалестото му лице сега беше сиво. Поличбата беше ясна. Демоните превъзхождаха по численост силите на доброто. Отприщеха ли се веднъж, те щяха да се устремят напред и да излязат извън неговия контрол. И все пак той не можеше да позволи страната му да получи плесница от империалистите. Най-сетне се обърна към останалите мъже в стаята и уморено кимна.
	— В името на Матушка Русия и партията — заговори той тържествено — въоръжете космонавтите ни и им заповядайте да нападнат американците!


	17.

	След като бе представен от доктор Муни на осем души и проведе три изморителни разговора, Хейгън бе настанен в малка стая, където трескаво заудря по сметачната машина. Учените боравеха с компютри, инженерите не се разделяха с цифровите калкулатори, но счетоводителите си оставаха старомодно племе. Те все още предпочитаха традиционните сметачни машини с бутони, широки колкото палец, и с книжна лента, която изкарваше напечатани сборовете.
	Инспекторът беше дипломиран експерт-счетоводител, завършил икономическия факултет на Тексаския университет и бивш военноморски офицер. Като доказателство на всичко това на дъбовата ламперия в кабинета му висяха научните му степени и снимки на корабите, на които бе служил. Хейгън забеляза безпокойството в очите на мъжа, но и не очакваше нещо друго от финансов директор, който трябваше да изтърпи правителствен финансов ревизор да навира носа си в неговата територия.
	В погледа на Хейгън нямаше и следа от подозрение или колебание, когато го осведоми, че иска да направи бърза проверка на телефонните разговори за последните три години. Макар счетоводният му опит в Министерството на правосъдието да се ограничаваше до фотографиране на счетоводните книги в малките часове на нощта, той знаеше достатъчно термини от професионалния жаргон, за да не събуди подозрение. Който и да погледнеше случайно през стъклената стена на стаята му и го видеше как си води бележки и съсредоточено проверява книжната лента на сметачната машина, щеше да го вземе за дългогодишен професионалист.
	Върху лентата се отпечатваха цифри, нищо повече. Но бележките, които си водеше, представляваха методична схема на разположението и ъгъла на наблюдение на телевизионните камери за охрана, намиращи се между неговата стая и кабинета на Муни. Той също така написа и две имена, като добави до тях по няколко означения с цифри и знаци. Първото име беше Реймънд Лебарон, а второто — Ленард Хъдсън. Но междувременно се появи и трето: Гунар Ериксън.
	Беше сигурен, че Ериксън е инсценирал смъртта си заедно с Хъдсън и се е заличил от живите, за да работи по проекта „Колонията Джърси“. Не се съмняваше също, че Хъдсън и Ериксън никога нямаше да прекъснат напълно връзките си с „Патъндън“. Тази лаборатория, наред със свръхпредприемчивия състав от млади учени, представляваше огромно предимство, за да бъде пренебрегнато. Беше наложително да имат подмолен канал към „тайното ядро“.
	Отчетите за телефонните разговори за лаборатория с персонал от три хиляди души се съхраняваха в няколко мукавени кутии. Имало е строг контрол. Всеки, който е използвал телефона — за лични или служебни цели, е бил длъжен да си води дневник на проведените разговори. Хейгън нямаше намерение да проверява всички тези дневници. Това щеше да му отнеме няколко седмици. Вниманието му бе насочено само към месечните разговори на Муни, и то най-вече междуградските.
	Хейгън не беше психолог, не беше и от хората, които имаха дарбата да откриват бързо нередности, но пък имаше набито око и силно развити инстинкти за укривани неща и те рядко са го подлъгвали.
	Той записа няколко телефонни номера, които Муни е набирал повече от един път през последните деветдесет дни. Два от тях беше вписал като лични разговори, четири — като служебни. Всичките бяха междуградски. Това беше единственият начин, който можеше да отведе Хейгън до друг член на „тайното ядро“.
	Спазвайки правилата, той вдигна слушалката, набра номера на телефонистката на лабораторията и я помоли да му даде външна линия, като й обеща, че ще запише разговорите си. Беше късен следобед, а повечето от номерата, които беше извадил, имаха кодове на селища в Средния запад и по източното крайбрежие. Техните часови пояси бяха с по два или три часа напред и вероятно работното им време беше изтекло, но той упорито започна да набира.
	— „Стогодишно снабдяване“ — обади се отегчен мъжки глас.
	— Да, здравейте, мога ли да говоря с някой от шефовете?
	— Фирмата е затворена. Тук е денонощният отдел за поръчки.
	— Казвам се Джъдж и съм от федералното правителство — продължи Хейгън, използвайки фалшивото си име, в случай че разговорът се записва. — Извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“ в Бенд, щата Орегон.
	— Обадете се утре сутринта, в работно време.
	— Да, ще се обадя, но можете ли да ми кажете с какво точно се занимава фирмата?
	— Доставяме специализирани резервни части и електроника за записващи устройства.
	— С какво приложение?
	— Предимно търговско. Видео за записване на съвещания, за лабораторни опити, за охранителни системи. Също и секретарски уредби. От тоя род неща, нали разбирате.
	— Колко души персонал имате?
	— Около дванайсет.
	— Благодаря ви — рече Хейгън. — Много ми помогнахте. О, и още нещо, много ли поръчки получавате от „Патъндън“?
	— Не особено. През два-три месеца поръчват по някоя част за осъвременяване или модифициране на видеосистемите си.
	— Още веднъж ви благодаря. Дочуване.
	Хейгън зачеркна този номер и продължи нататък. На следващите два номера се включи автоматичен секретар. Единият беше на химическа лаборатория към университета „Брандейс“ в Уолтхам, другият — на някаква фирма към Националната научна фондация във Вашингтон. Той си отбеляза да позвъни отново на другата сутрин и набра следващия номер — частен.
	— Ало?
	Хейгън бързо погледна името в дневника на Муни.
	— Доктор Доналд Фримонт?
	— Да.
	Хейгън се представи и на него по същия начин.
	— Какво точно ви интересува, господин Джъдж? — Гласът на Фримонт звучеше като на възрастен човек.
	— Правя проверка на телефонните разговори. Обаждал ли ви се е някой от „Патъндън“ през последните три месеца? — попита Хейгън, като гледаше пред себе си датите на обажданията и се правеше на ударен.
	— Да, да. Доктор Ърл Муни. Той беше мой студент в „Станфорд“. Аз се пенсионирах преди пет години, но ние продължаваме да поддържаме връзка.
	— А случайно да сте имал студент на име Ленард Хъдсън?
	— Ленард Хъдсън — повтори той, сякаш се опитваше да си спомни. — Срещал съм се с него два пъти, но той не е от моя клас. Това стана преди моето назначение в „Станфорд“. Когато той беше студент, аз преподавах в Колумбийския университет.
	— Благодаря ви, докторе. Няма да ви безпокоя повече.
	— Моля. На вашите услуги.
	Четири задраскани номера. Следващото име в дневника беше Ансън Джоунс. Той набра номера с пълното съзнание, че нищо не става лесно и че за да направи удар, му трябваше 99 процента късмет.
	— Ало?
	— Господин Джоунс, обажда се Джъдж.
	— Кой?
	— Томас Джъдж. Работя във федералното правителство и в момента извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“.
	— „Патъндън“ не ми говори нищо. Сигурно бъркате номера.
	— А името „доктор Ърл Муни“ говори ли ви нещо?
	— Изобщо не съм го чувал.
	— Той ви се е обаждал три пъти през последните два месеца.
	— Вероятно е било телефонна грешка.
	— Но нали вие сте Ансън Джоунс и телефонът ви е с код три-нула-три, номер пет-четири-седем…
	— Грешите и номера, и името.
	— Преди да затворите, имам съобщение.
	— Какво съобщение?
	Хейгън замълча, после заговори бързо:
	— Кажете на Лио, че Гунар иска да му плати за аероплана. Добре ли ме разбрахте?
	За няколко секунди в другия край на линията настъпи мълчание. После се чу:
	— Това изфабрикувано обаждане ли е?
	— Сбогом, господин Джоунс!
	Златна мина!
	За всеки случай той набра и шестия номер. Включи се автоматичен секретар на фирма за стокови комисионерски услуги. Суха яма.
	Въодушевление — това изпитваше в момента. Въодушеви се още повече, когато допълни и бележките си. Муни не беше от „тайното ядро“, но имаше връзка с него — беше един от подчинените на върховното командване.
	Хейгън набра номер в Чикаго и зачака.
	След четири позвънявания се обади нежен женски глас:
	— Хотел „Дрейк“.
	— Казвам се Томас Джъдж и искам да потвърдя резервация за стая за утре вечер.
	— Един момент да ви свържа с „Резервации“.
	Хейгън повтори молбата си и на администраторката. Когато му поискаха номера на кредитна карта, за да задържат стаята за късното му пристигане, той продиктува телефонния номер на Ансън Джоунс отзад напред.
	— Резервацията ви е потвърдена, господине.
	— Благодаря ви.
	Колко стана часът? Бърз поглед към часовника му показа, че остават осем минути до полунощ. Той затвори куфарчето си и навлече сакото си. Извади от джоба запалка и изтръгна работните й механизми от кожуха й. После измъкна от задната цепка на сакото си тъничка метална пръчка със зъболекарско огледалце в единия й край.
	Тръгна към вратата. Притиснал между коленете си куфарчето, Хейгън спря на самия праг, наклони навън огледалцето и огледа с него коридора от единия до другия край. Беше празен. Завъртя огледалцето, докато то отрази телевизионния монитор, окачен в дъното на коридора. После разположи запалката така, че едва да се подава от касата на вратата и натисна лоста за камъчето.
	Вътре в помещението на охраната, в другия край на главното фоайе, екранът на един от телевизионните монитори изведнъж се покри със снежинки. Охранителят зад командния пулт бързо започна да проверява лампите на електрическата верига.
	— Имам проблем с номер дванайсети — съобщи той.
	Шефът на смяната стана от едно бюро и се приближи до монитора.
	— Това е смущение. Сигурно някой в електро-физическата лаборатория пак е бърникал нещо.
	Най-неочаквано смущението се изчисти, но се прехвърли на другия монитор.
	— Много странно — измърмори шефът на смяната. — Друг път не е ставало в такава последователност.
	След няколко секунди и този екран се изчисти и не изобразяваше нищо друго, освен празен коридор. Двамата охранители само се спогледаха и свиха рамене.
	Хейгън изключи миниатюрната станция за умишлени смущения веднага щом влезе в кабинета на Муни и затвори вратата. Отиде тихо до прозореца и спусна пердетата. Сложи си чифт тънки найлонови ръкавици и запали осветлението.
	Хейгън беше майстор в техниката по претърсване на помещение. Не си губеше времето с очевидни неща: чекмеджета, папки, тефтери с адреси и телефонни номера. Запъти се направо към един от рафтовете за книги и намери онова, което се надяваше да намери, за по-малко от седем секунди.
	Муни може и да беше един от водещите физици в страната, но Хейгън го „прочете“ като илюстровано списание. Малкият бележник беше скрит в една книга със заглавие „Небесната механика в истинска перспектива“ от Хорас Делизо. Съдържанието му беше написано с кодови уравнения. Хейгън не разбра и бъкел от него, но важността на записките нямаше да го възпре. В такива случаи обикновено фотографираше страниците и ги връщаше обратно на мястото им, но този път той просто ги пусна в джоба си, съзнавайки, че те изобщо нямаше да бъдат дешифрирани навреме.
	Охранителите продължаваха да се занимават с мониторите, когато Хейгън се появи иззад ъгъла.
	— Трябва ли да се разпиша за часа на излизане? — попита той с усмивка.
	Сменният ръководител се приближи до него с питащ израз на лицето.
	— От счетоводството ли излязохте?
	— Да.
	— Не ви видяхме на мониторите.
	— О, не знам защо — отвърна невинно Хейгън. — Излязох от стаята и по коридора дойдох направо дотук. Нищо друго не мога да ви кажа.
	— Видяхте ли някого? Или нещо необичайно?
	— Не. Само лампите по едно време започнаха да мигат в продължение на няколко секунди.
	Охранителят кимна.
	— Електрическо смущение от електро-физическата лаборатория. Мисля, че на това се дължеше.
	Хейгън се разписа и излезе в безоблачната нощ, тананикайки си тихичко под носа.


	Втора част
	Циклопи

	18.

	_25 октомври 1989_
	_Кий Уест, Флорида_
	Пит лежеше по гръб върху студения бетон на самолетната писта и оглеждаше „Проспъртиър“. Слънцето се надигаше от хоризонта и бавно обагряше овехтелия му кожух с мека оранжева ивица светлина. От дирижабъла лъхаше нещо неземно, или поне така го виждаше въображението му — алуминиев призрак, който не знае къде трябва да се появи.
	Почти през целия полет от Вашингтон до Кий Уест не беше мигнал — задълбочено изучаваше района на протока Олд Бахама на една от морските карти на Бък Сийзар и проследяваше старателно отбелязания въздушен маршрут на Реймънд Лебарон. Със затворени очи се бе опитал да си представи картинно призрачното блуждаене на „Проспъртиър“. Ако газовият мех не бе напълнен отново от борда на кораб — нещо почти невъзможно, единственият отговор за местонахождението на Реймънд Лебарон оставаше Куба.
	Една мисъл зачовърка съзнанието му, мисъл, която непрекъснато се връщаше колкото и пъти да я пропъждаше, част от картина, която все повече се избистряше, когато той започна да се съсредоточава върху нея. И изведнъж тя изкристализира.
	Полетът, имащ за цел да се проследи пътя на Лебарон, беше нагласен.
	Това рационално и логическо заключение остана като смътно очертание в гъста мъгла. Номерът беше да се опита да го вмести в схема. Съзнанието му вече затърси отчаяно указания откъде да започне проучванията, когато Пит почувства, че върху него падна сянка.
	— Я виж ти! — чу познат глас. — Изглежда, Снежанка пак е отхапала от ябълката.
	— Или просто спи дълбок зимен сън — добави друг глас, който Пит разпозна.
	Той отвори очи, засенчи ги с ръка от слънцето и видя две усмихнати лица, надвесени над него. По-ниският от мъжете — с гръден кош като бъчва, мускулест, с черна къдрава коса и с непоколебимия поглед на човек, който с удоволствие си похапва тухли за закуска, беше старият приятел на Пит и помощник-ръководител на специалните проекти в НЮМА Ал Джордино.
	Ал пое протегнатата ръка на Пит и го издърпа да стане на крака с лекотата, с която уличният чистач вдига празна бирена кутия от тревата в парка.
	— Време за излитане — след дванайсет минути.
	— Нашият неназован пилот пристигна ли вече? — поинтересува се Пит.
	Другият мъж, малко по-висок, но много по-слаб от Джордино, поклати глава и отговори:
	— Няма и следа от такъв.
	Това беше Руди Гън, който го гледаше със сините си очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. Приличаше на недохранен помощник-счетоводител, който се претрепва от работа, за да си купи златен часовник. Но външният му вид лъжеше. Гън беше инспектор по океанографските проекти на НЮМА. Докато адмирал Сандекър водеше редовни битки с Конгреса и федералната бюрокрация, Гън следеше всекидневната дейност на Агенцията. Това, че измъкна изпод носа на Сандекър Джордино и Гън, за Пит беше голяма победа.
	— Ако искаме да спазим часа на излитането на Лебарон, ще трябва сами да се преборим с дирижабъла — отбеляза безгрижно Джордино.
	— Предполагам, че ще се справим — каза Пит. — Нали изучи инструкциите за полет?
	Джордино кимна.
	— Трябват ми петдесет часа теория и летателно време, за да си взема разрешително. Основното управление не е трудно, но изкуството да задържиш в стабилно положение при силен вятър изисква практика.
	Пит попита:
	— Съоръженията качени ли са на борда?
	— Качени и здраво завързани — увери го Гън.
	— В такъв случай можем да потегляме.
	Когато се приготвиха да се качват в „Проспъртиър“, от коша за управление по стълбата слезе ръководителя на наземния екип на Лебарон. Той каза няколко думи на един от подчинените си, после махна за приятелски поздрав.
	— Готов е за излитане, господа.
	— Доколко съвпадат атмосферните условия с тези на предишния полет? — попита го Пит.
	— Господин Лебарон потегли при насрещен вятър, духащ от югоизток със скорост осем километра в час. Вие ще се издигнете с дванайсет, така че трябва да се опитате да я компенсирате. Над островите Търк и Кайкос ще се разрази ураганна буря. Метеоролозите са я кръстили Малката Ева, защото струята й е тясна, с диаметър не повече от стотина километра. Синоптиците прогнозират, че тя ще се извие на север от Каролинските острови. Ако се върнете най-късно до 14:00 часа, външната струя на Малката Ева ще ви осигури достатъчно плътен попътен вятър, който да ви избута до дома.
	— Ами ако не успеем?
	— Ако не успеете какво?
	— Да се върнем до 14:00 часа?
	Ръководителят се усмихна леко.
	— Не ви препоръчвам да се бавите, защото ще ви хване тропическа буря със скорост осемдесет километра в час, а този шейсетгодишен дирижабъл едва ли ще издържи.
	— Приведохте убедителни аргументи — призна Пит.
	— Като вземем предвид насрещния вятър — намеси се Гън, — трудно ще стигнем до района за претърсване преди 10:30 часа. При това положение няма да ни остане много време да го огледаме.
	— Да — обади се Джордино, — но след като знаем пътя на Лебарон, значи ще се движим право към целта.
	— Сбита програма — изказа гласно мислите си Пит пред никого определено, — и то доста сбита.
	Тримата мъже от НЮМА тъкмо се наканиха да се качват на борда на дирижабъла, когато до него спря лимузината на Лебарон. От нея слезе Анджело и отвори пътническата врата. Оттам се появи Джеси и тръгна към мъжете. Беше облечена в изработен по поръчка костюм за сафари, а косата й бе вързана отзад с тънко шалче по модата на трийсетте години. Носеше кожена пътна чанта.
	— Готови ли сме? — попита тя жизнерадостно, подмина групата и пъргаво се качи по стълбата в командния кош.
	Гън хвърли мрачен поглед към Пит.
	— Не ни спомена, че отиваме на пикник.
	— И на мен никой не ми е споменавал подобно нещо — отвърна Пит и погледна към Джеси, която се беше обърнала към тях в рамката на вратата.
	— Вината е моя — подвикна Джеси. — Забравих да ви предупредя, че аз ще бъда пилотът.
	Джордино и Гън я гледаха така, сякаш бяха глътнали жива сепия. По лицето на Пит играеше весела усмивка.
	— Без шегички — рече той.
	— Реймънд ме научи как да управлявам „Проспъртиър“ — поясни тя. — Имам над осемдесет летателни часа зад уредите за управление и притежавам и разрешително.
	— Без шегички — повтори Пит, вече заинтригуван.
	На Джордино не му беше до смях и попита:
	— А можете ли да се гмуркате, госпожо Лебарон?
	— При въздушни скокове или под вода? Защото имам сертификат и за двата вида.
	— Не можем да вземем жена с нас — отсече решително Гън.
	— Моля ви, госпожо Лебарон — намеси се наземният ръководител. — Не знаем какво се е случило с вашия съпруг и полетът може да се окаже опасен.
	— Ще използваме същия план за връзка, какъвто е използвал и Реймънд — продължи Джеси, подминавайки молбата на ръководителя. — Само че ако открием нещо любопитно, този път ще предаваме с обикновена реч, без никакви кодове.
	— Но това е глупаво — не отстъпи Гън.
	Пит сви рамене.
	— Не знам, но аз съм за нея.
	— Не говориш сериозно, нали?
	— Защо пък не? — отвърна Пит със саркастична усмивка. — Твърдо вярвам в равноправието. Тя има точно толкова право да загине, колкото и ние.


	Мъжете от наземния екип стояха притихнали като мишки, докато проследяваха с поглед как старият дирижабъл поема към огряното от изгряващото слънце небе. Изведнъж той започна да се спуска обратно. Всички затаиха дъх, когато колесникът докосна гребена на една вълна. После въздушният кораб бавно отскочи нагоре и тромаво започна отново да се издига.
	Някой промълви тревожно:
	— Давай, миличък, давай!
	„Проспъртиър“ мъчително набираше височина с неравномерни тласъци нагоре от по няколко метра, докато най-накрая постигна равновесие на безопасно равнище. Мъжете долу не помръдваха от местата си и не отместваха погледи от дирижабъла, който постепенно се превърна в мъничка тъмна точка над притихналия хоризонт. Те останаха неподвижни дълго след като го загубиха от поглед, без да продумват, със свити от страх сърца. Днес нямаше да се играе волейбол. Всички се наблъскаха във фургона, обременявайки климатичната инсталация, и се скупчиха около радиоприемника.
	Първото съобщение дойде в 07:00 часа. Пит обясни на какво се е дължало неравномерното издигане. Джеси пропуснала да компенсира липсата на подемна сила, причинена от допълнителния полезен товар, който Джордино и Гън бяха качили на борда.
	Оттам нататък Пит държеше честотата отворена и поддържаше почти непрекъснат диалог с наземния екип, като съпоставяше наблюденията си с тези, описани в дневника на Лебарон по време на неговия полет.
	Наземният ръководител взе микрофона.
	— „Проспъртиър“, тук старата база. Край.
	— Продължавай, стара база.
	— Можеш ли да ми дадеш последното си местоположение?
	— Разбрано. Местоположение Н3608 на Т8090.
	Ръководителят бързо отбеляза местоположението на картата.
	— „Проспъртиър“, изглежда, всичко е наред. Отчитам те на осем километра южно от Гуинчос Кей на Бахама Банк. Край.
	— Аз отчитам същото, база.
	— Как са ветровете?
	— Съдейки по гребените на вълните, бризът е достигнал сила 6 по скалата на Бофорт.
	— Чуй ме, „Проспъртиър“. Бреговата охрана е издала нов бюлетин за Малката Ева. Тя е удвоила скоростта си и се извива от изток. Предупрежденията за ураганната буря се отварят до целия район на южните Бахамски острови. Ако тя задържи сегашната си посока, значи по някое време тази вечер ще засегне източното крайбрежие на Куба. Повтарям: Малката Ева се извива от изток и се насочва към вашата посока. Смятай работата си за приключена, „Проспъртиър“, и поемай обратно към дома.
	— Слушаме, стара база. Обръщаме по нов курс към Кий.
	През следващия половин час Пит не проговори. В 14:35 часа наземният ръководител ги повика отново.
	— „Проспъртиър“, обади се, моля те. Край.
	Никакъв отговор.
	— Обади се, „Проспъртиър“. Тук старата база. Чуваш ли ме?
	Отново мълчание.
	Душният въздух във фургона като че ли изведнъж стана студен — страх и лошо предчувствие обзе екипа. Докато ръководителят правеше отчаяни опити да се свърже с дирижабъла, секундите едва се нижеха и като че ли след цяла вечност отброяваха минутите.
	Но „Проспъртиър“ не се обаждаше.
	Ръководителят тръшна микрофона и изхвърча от фургона пред смаяните погледи на помощниците си. Затича се към паркираната лимузина и възбудено отвори задната врата.
	— С тях е свършено. Загубихме ги, както стана последния път!
	Мъжът, който седеше сам на задната седалка, кимна и отвърна спокойно:
	— Продължавайте опитите да се свържете с тях.
	Докато наземният ръководител забърза обратно към радиото във фургона, адмирал Джеймс Сандекър вдигна телефонната слушалка в малкото полирано шкафче и набра номер.
	— Господин президент.
	— Да, адмирале.
	— Те изчезнаха.
	— Разбрах и уведомих адмирал Клайд Монфорт от карибската обединена оперативна група. Той вече е вдигнал под тревога кораби и самолети в района на Бахамските острови. Веднага щом приключим нашия разговор, ще му наредя да предприеме операция за претърсване и спасяване.
	— Моля ви, изтъкнете на Монфорт, че е нужно да побърза. Казаха ми още, че „Проспъртиър“ е изчезнал в района на предполагаемия път на урагана.
	— Върнете се във Вашингтон, адмирале, и не се безпокойте. Само след няколко часа вашите хора и госпожа Лебарон ще бъдат открити и спасени.
	— Ще се постарая да споделя оптимизма ви, господин президент. Благодаря ви.
	Едно от малкото неща, които Сандекър вярваше с цялото си сърце, беше: „Никога не разчитай на дума, дадена от политик“. Той набра още един номер.
	— На телефона е адмирал Джеймс Сандекър. Бих искал да разговарям с адмирал Монфорт.
	— Веднага, господине.
	— Джим, ти ли си наистина?
	— Здрасти, Клайд! Радвам се да чуя гласа ти.
	— По дяволите, последният път беше преди близо две години. Какво има?
	— Кажи ми, Клайд, предупредиха ли те за една спасителна операция край Бахамските острови?
	— Откъде го научи?
	— От фабриката за слухове.
	— Сега го чувам. Повечето от карибските ми групи провеждат тренировъчни занятия на Ямайка.
	— На Ямайка?
	— Трябва да позаякчат малко мускулите си, за да проявят военните си качества и да поразтърсят руснаците и кубинците, ако се наложи. Това изкарва Кастро от равновесие, защото си е наумил, че в някой от близките дни ще го нападнем.
	— А това вярно ли е?
	— От какъв зор? Куба е най-добрата рекламна кампания, водена от нас, която представя огромния провал на комунизма. Освен това е по-добре Съветският съюз да хвърля по дванайсет милиона на ден за Куба и Кастро, отколкото ние.
	— Значи не си получавал никакви нареждания да наблюдаваш един дирижабъл, предприел полет от Кий тази сутрин?
	В другия край на линията настъпи неловко мълчание.
	— Може би не биваше да ти казвам, Джим, но наистина получих писмено нареждане относно дирижабъла. Казаха ми да държа нашите кораби и самолети далече от Бахамските крайбрежия и да заглушавам всички връзки, идващи от този район.
	— От Белия дом ли дойде нареждането?
	— Джим, не предизвиквай съдбата си.
	— Благодаря ти за откровеността, Клайд.
	— Как иначе, Джим? Хайде да се видим следващия път, когато дойда във Вашингтон.
	— Ще те очаквам с нетърпение.
	Сандекър затвори телефона; лицето му беше почервеняло от гняв, от очите му бълваше огън.
	— Бог да им е на помощ! — измърмори той през стиснати зъби. — Всички сме изиграни.


	19.

	Гладкото, с високи скули лице на Джеси беше напрегнато от усилията й да се преборва с поривите на вятъра и с дъжда, който плющеше в кожуха на дирижабъла. Ръцете и китките й отмаляха от непрестанното боравене с дроселите и с огромната ръчка за автоматичното степенно повдигане. Ставаше все по-трудно да се задържи равновесието и стабилността на подмятания насам-натам дирижабъл поради допълнителната тежест от дъжда. Тя започна да чувства ледените тръпки на страха.
	— Трябва да се отправим към най-близката суша — каза тя с грапав глас. — Не мога да го удържам вече във въздуха при тази турбулентност.
	Пит я погледна и рече:
	— Най-близката суша е Куба.
	— По-добре арестувани, отколкото мъртви.
	— Изчакай още малко — предложи Пит, който седеше вдясно и малко зад нея. — Бурята ще ни изтласка обратно към Кий Уест.
	— Без радиовръзка долу няма да знаят къде да ни търсят, ако сме принудени да се приводним в морето.
	— Трябваше да помислиш за това, преди да разлееш кафето си върху предавателя и да причиниш късо съединение.
	Джеси му хвърли скришом поглед. Помисли си: божичко, влудяващо е! Пит се беше навел през десния прозорец и най-нехайно се взираше с бинокъл в морето под тях. Джордино пък бе забил поглед надолу от лявата страна, а Гън следеше показанията на компютъра ВИКОР за навигационно определяне на координатите и ги нанасяше на морската карта. От време на време Гън спокойно разчиташе обозначенията на стрелката върху записващото устройство на градиометъра „Шонстед“ — уред за откриване на желязо чрез измерване интензивността на магнитното поле. И тримата мъже изглеждаха така, сякаш нищо на тоя свят не ги безпокоеше.
	— Не чухте ли какво ви казах? — попита раздразнено Джеси.
	— Чухме — отвърна Пит.
	— Не мога да го овладея в този вятър. Стана много тежък. Трябва или да изхвърлим част от баласта, или да се приземим.
	— Преди час изхвърлихме и последния баласт.
	— Тогава облекчете дирижабъла от тия боклуци, които качихте на борда — нареди тя, посочвайки малката купчина от алуминиеви кутии, закрепени за пода.
	— Съжалявам, но тези „боклуци“, както ги нарече, могат да ни послужат.
	— Но ние губим височина.
	— Справяй се, доколкото е по силите ти.
	Джеси посочи през предното стъкло.
	— Онзи остров от дясната ти страна е Кайо Санта Мария. Сушата оттатък него е Куба. Ще насоча дирижабъла по курс на юг и ще си опитаме късмета с кубинците.
	Пит се извърна от прозореца и изцъкли срещу нея зелените си очи.
	— Ти доброволно тръгна на тази мисия — напомни й с рязък тон той. — Искаше да влезеш в ролята на мъж. Тогава продължавай в същия дух.
	— Прояви разум, Пит! — сопна му се на свой ред тя. — Ако изчакаме още половин час, бурята ще ни разкъса на парчета.
	— Струва ми се, че мярнах нещо — извика Джордино.
	Пит се надигна от мястото си да погледне от лявата страна.
	— В коя посока?
	— Току-що минахме над него — посочи Джордино. — На около двеста метра зад кърмата.
	— И то много голямо! — възкликна възбуден Гън. — Скалата не може да го обхване.
	— Завий малко наляво — заповяда Пит на Джеси. — Върни назад по същия курс.
	Джеси не възрази. Внезапно обхваната от откривателски плам, тя почувства, че изтощението й се изпари. Избута рязко дроселите напред и насочи дирижабъла наляво, като използва вятъра да го изтласка назад. Силен порив шибна алуминиевата обвивка, разтресе въздушния кораб и разклати коша за управление. След като отмина, осемте опашни перки влязоха в ролята си и полетът се успокои, а вятърът задуха откъм кърмата.
	В коша за управление стана тихо като в крипта на катедрала. Гън започна да развива въжето от датчика на градиометъра, провесвайки го надолу, докато докосне вълните. После върна вниманието си отново към записващото устройство и зачака стрелката да отбележи върху милиметровата хартия хоризонталното си максимално отклонение. След малко тя започна да трепти и да се движи напред-назад.
	— Приближаваме целта — съобщи Гън.
	Джордино и Пит не обърнаха внимание на вятъра и се надвесиха още повече през прозорците. Морето беше развълнувано и пръските от разпенените гребени на вълните пречеха на видимостта в прозрачните дълбини. Сега на Джеси й стана по-трудно. Трябваше непрекъснато да настройва уредите за управление, за да намали силното клатене и люлеене на дирижабъла.
	— Видях го! — извика Пит. — Лежи по посока север и юг, на стотина метра вдясно от нас.
	Джордино се премести на отсрещната страна и погледна надолу.
	— Да, и аз го виждам.
	— Различавате ли части от дерик-кранове? — попита Гън.
	— Очертанията са ясни, но подробности не мога да различа. По моему лежи на около двайсет и четири метра под повърхността.
	— По-скоро на трийсет — обади се Пит.
	— Възможно ли е да е „Циклопи“? — попита възбудено Джеси.
	— Още е рано да се каже. — Той се обърна към Гън. — Отбележи координатите от ВИКОР.
	— Координатите отбелязани — потвърди Гън.
	Пит кимна на Джеси.
	— Добре, пилоте, да минем над него още веднъж. Този път, като ни отмине вятърът, опитай да ни задържиш над обекта.
	— А случайно да искаш да превърна олово в злато? — иронизира тя.
	Пит се наведе и я целуна леко по бузата.
	— Справяш се отлично. Опитай да издържиш още малко, а после аз ще те сменя на уредите.
	— Я не се дръж снизходително с мен — отвърна му сприхаво тя, но погледът й се смекчи, бръчките от напрежение около устните й се загладиха. — Само ми кажи кога да спра това чудо.
	Ама че е своеволна! — заключи в себе си Пит и за първи път изпита завист към Реймънд Лебарон. Върна се на кърмата и сложи ръка на рамото на Гън.
	— Опитай с клинометъра да определиш грубо размерите на кораба.
	— Добре — кимна Гън.
	— Ако е „Циклопи“ — вметна развеселен Джордино, — значи много те бива в догадките.
	— Всичко е въпрос на голям късмет и на малко умуване — призна Пит. — Както и на факта, че Реймънд Лебарон и Бък Сийзар ни насочиха към целта. Остава загадката обаче, защо „Циклопи“ лежи встрани от главния морски път.
	Джордино сви безпомощно рамене.
	— Вероятно никога няма да я разгадаем.
	— Връщам назад над целта — съобщи Джеси.
	Гън установи разстоянието с клинометъра, после погледна през окуляра, за да измери дължината на тъмния обект под водата. Докато Джеси водеше успешна битка с вятъра, той успя да удържи уреда.
	— Няма начин да измеря с точност ширината му, защото е невъзможно да се види дали лежи изправен, или на една страна — предупреди той, докато проверяваше градуирането.
	— А цялата дължина? — попита Пит.
	— Тя е между сто и шейсет и сто и седемдесет метра.
	— Изглежда обнадеждаващо — отбеляза Пит с видимо облекчение. — „Циклопи“ е дълъг сто шейсет и пет метра.
	— Ако се спуснем още, вероятно ще отчета по-точни показания — каза Гън.
	— Опитай още веднъж, Джеси — провикна се Пит.
	— Надали ще успея — каза Джеси и посочи предното стъкло. — Имаме си посрещачи.
	Лицето й беше спокойно, дори прекалено спокойно, а мъжете се обърнаха и загледаха с лека почуда хеликоптера, който изникна от облаците на триста метра над дирижабъла. Той като че ли за миг увисна неподвижен в небето като ястреб, зърнал гълъб. После, докато се приближаваше и размерите му се увеличаваха, направи вираж и се изравни с „Проспъртиър“. Мъжете в дирижабъла ясно видяха през биноклите си мрачните лица на пилотите и двата чифта ръце, сграбчили автоматични оръжия, които стърчаха от отворената странична врата.
	— Водят си и приятели — подметна Гън. Той беше насочил бинокъла си надолу и наблюдаваше една кубинска канонерска лодка, на около осем километра от тях, която пореше вълните с широки криле от водни пръски.
	Джордино не се обаждаше. Беше се заел да освобождава алуминиевите кутии от ремъците, с които бяха завързани, и да изсипва възможно най-бързо съдържанието им върху палубата. Гън му се притече на помощ, а Пит започна да майстори странно на вид прикритие.
	— Вдигнаха табела, изписана на английски — съобщи Джеси.
	— Какво пише на нея? — попита Пит, без да вдига поглед.
	— „Последвайте ни и не използвайте радиото си“ — прочете я тя на глас. — Какво да правим?
	— То е ясно, че не можем да използваме радиото, затова им се усмихни и им махни с ръка. Да се надяваме, че няма да стрелят, като видят, че си жена.
	— Аз не бих разчитал на това — измърмори Джордино.
	— И продължи да кръжиш над потъналия кораб — добави Пит.
	На Джеси не й се понрави това, което ставаше в коша за управление. Лицето й силно пребледня и тя рече:
	— Най-добре е да им се подчиним.
	— Ще ги пратим за зелен хайвер — рече студено Пит. Той откопча предпазния й колан и я вдигна на ръце от седалката. Джордино му подаде чифт резервоари със сгъстен въздух и Пит бързо ги нагласи на раменете й. Гън й напъха в ръцете маска за лице, плавници и спасителна жилетка.
	— Бързо ги слагай! — нареди й Пит.
	Джеси стоеше напълно слисана.
	— Но какво правите?
	— Мислех, че си разбрала вече — отвърна Пит. — Ще поплуваме малко.
	— Какво?! — Тъмните й цигански очи бяха широко отворени, но не от страх, а от почуда.
	— На защитата не й остана време за заключителната реч — каза спокойно Пит. — Приеми го като безумен план за оцеляване и се залавяй да го изпълняваш. Прави каквото ти се каже. А сега лягай на пода зад прикритието.
	Джордино изгледа подозрително дебелата два сантиметра преграда.
	— Дано ни свърши работа! Не ми се ще да съм наблизо, ако някой куршум улучи някоя от бутилките под налягане.
	— Няма страшно — успокои го Пит, докато тримата мъже стягаха ремъците на водолазните си костюми. — Направена е от силно разтеглива пластмаса. Гарантирана защита срещу всяка гилза с размер до двайсет милиметра.
	Останал без управление, дирижабълът залитна на една страна под новата яростна атака на вятъра и хлътна надолу. Всички в гондолата изпопадаха на пода и се хванаха за най-близката опора. Кутиите от водолазните принадлежности се плъзнаха по пода и с всичка сила се блъснаха в пилотските седалки.
	От страна на вертолета нямаше повече изчаквания и опити за връзка. Кубинският командир на полета, който взе внезапното неравномерно движение на дирижабъла за опит за бягство, нареди на екипажа да открие огън. Дъжд от куршуми се изля върху дясната страна на „Проспъртиър“ от разстояние не повече от трийсет метра. Командният кош мигом бе разпердушинен. Старите пожълтели прозорци се пръснаха на ситни парченца и покриха пода. Таблото с уредите за измерване и управление се превърна в усукани вторични суровини и изпълни разнебитената кабина с дим от късото съединение в електрическата верига.
	Пит лежеше проснат върху Джеси, прикриван от Гън и Джордино, които ясно чуваха как гилзите със стоманени върхове се забиваха с тъп удар в непробиваемата от куршуми преграда. Тогава въоръжените мъже в хеликоптера съсредоточиха стрелбата си в двигателите. Унищожителната стрелба разкъса алуминиевите обтекатели и остатъците им бяха издухани от въздушната струя. Двигателите се задавиха, изкашляха един-два пъти и замлъкнаха; главите на цилиндрите им бяха отнесени, между гъстите дири от дим потече гориво.
	— Резервоарите за гориво! — чу собствения си глас Джеси над невъобразимата шумотевица. — Те ще се взривят!
	— Това е последната ни грижа — извика в ухото й Пит. — Кубинците не използват възпламенителни куршуми, а резервоарите са направени от самолепящ се неопренов каучук.
	Джордино допълзя до купчината от разбитите кутии от екипировките и измъкна, доколкото можа да види Джеси, нещо като цилиндър. Постави го пред себе си и го притисна в силно наклонения под.
	— Имаш ли нужда от помощ? — провикна се Пит.
	— Стига да може Руди да ме удържи… — Гласът му постепенно заглъхна.
	Гън нямаше нужда от обяснения. Той подпря крака в отвесната преграда, за да запази равновесие и обгърна здраво с ръце коленете на Джордино.
	Дирижабълът бе вече напълно неуправляем, носовата му част бе наклонена под четирийсет градуса към морето. Подложен на атаката на кубинците, заобленият му оголен кожух загуби подемната си сила и започна да се спуска от небето към водната повърхност. Стабилизаторните перки продължаваха да се протягат към облаците, но старият „Проспъртиър“ беше вече в предсмъртна агония.
	Но той нямаше да умре сам.
	Джордино отвори с мъка тръбата, извади от нея ракетна стартова уредба М-72 и я зареди с 66-милиметров реактивен заряд. Много бавно и предпазливо положи накрайника на наподобяващото „базука“ оръжие върху назъбеното парче стъкло, останало в рамката на прозореца, и се прицели. Мъжете в патрулната лодка, отдалечена на по-малко от километър и половина, трудно повярваха на очите си, когато видяха как вертолетът ненадейно се превърна в огромна огнена гъба. Звукът от експлозията се разнесе във въздуха като гръмотевица, последвана от дъжд от горящи парчета усукан метал, които изсъскваха и вдигаха облаци пара при съприкосновението им с водата.
	Дирижабълът продължаваше да виси във въздуха, въртейки се около оста си. През съдрания кожух от много места изтичаше хелий. Кръглите подпори в него започнаха да се прекършват като сухи клони. Сякаш изпускайки последния си дъх, „Проспъртиър“ се сгърчи, напука се като яйчена черупка и се стовари върху разпенените вълни.
	Пълната яростна разруха настъпи мигновено. За по-малко от двайсет секунди и двата двигателя се откъснаха от рамите си, подпорните греди, поддържащи командния кош, се разлетяха на всички страни, съпътствани от зловещ звук. Занитените връзки се пропукаха и вътрешната конструкция се разпадна с пронизителен шум като крехка играчка, захвърлена на улицата от пакостно дете.
	Кошът за управление продължи да потъва и да се пълни с вода през разбитите прозорци. Сякаш гигантска ръка натискаше надолу дирижабъла, докато водата го погълна напълно и той изчезна от поглед. Тогава кошът се откъсна и се понесе като мъртво листо, теглен от усукани едни в други жици и кабели. След него се завлачиха остатъците от дуралуминиевия кожух, плющейки неукротимо като криле на летящ пиян прилеп.
	Пасаж от жълтоопашати риби се пръсна във всички посоки изпод потъващата маса миг преди тя да се просне на морското дъно и да вдигне големи облаци фин пясък.
	После всичко притихна като в гроб; единствено тихото бълбукане на издишвания въздух нарушаваше мъртвия покой.
	Върху развълнуваната повърхност изуменият екипаж на канонерската лодка обхождаше нагоре-надолу мястото на произшествието и търсеше някаква следа от оцелели хора. Но те не виждаха нищо друго, освен уголемяващи се петна от гориво и машинно масло.
	Ветровете на приближаващата се буря задухаха със сила 8. Височината на вълните достигна пет метра, което направи невъзможно всякакво по-нататъшно претърсване. На капитана на лодката не му остана друг избор, освен да промени курса и да поеме към някое тихо пристанище на Куба.


	20.

	Мътният облак тиня, който забулваше разкъсаните останки на „Проспъртиър“, се разнесе бавно от слабото водно течение на дъното. Пит се надигна на четири крака и огледа съборетината, която допреди малко представляваше кош за управление. Вътре, изправен и облегнал гръб на една изметната отвесна преграда, стоеше Гън. Левият му глезен бе издут като пашкул, но той, лапнал накрайника на дихателната тръба, вдигна ръка и с два пръста направи знака V.
	Джордино упорито полагаше усилия да се изправи, като внимателно притискаше дясната страна на гърдите си. Дотук имаме един счупен глезен и вероятно няколко пукнати ребра, помисли си Пит. Можеше да бъде и по-лошо. Той се наведе над Джеси и повдигна главата й. През стъклата на леководолазната й маска очите й изглеждаха безизразни. Глухото свистене от регулатора и повдигането и спускането на гърдите й говореха, че дишането й е нормално, макар и малко по-учестено. Той прекара пръсти по ръцете и краката й, но не установи никакви пуквания. С изключение на няколкото тъмни синини, които щяха да изпъкнат още повече през следващите двайсет и четири часа, нямаше други наранявания. Сякаш да потвърди мислите му, тя хвана ръката му и здраво я стисна.
	Удовлетворен, Пит насочи вниманието към себе си. Всичките му стави се сгъваха както подобава, мускулите му функционираха, нямаше нищо изкълчено. Въпреки това не се бе отървал невредим. На челото му се издуваше моравочервена цицина, а вратът му беше странно вдървен. Той пропъди чувството си за неразположение с утехата, че поне няма кървящи рани. Едно разминаване на косъм със смъртта за деня е достатъчно, рече си той. Сега последното нещо, което им трябваше, беше появата на някоя акула.
	Пит съсредоточи мислите си върху следващия проблем: излизането им от коша за управление. Вратата беше заяла — малко чудо, като се имаше предвид удара, на който бе подложена. Той седна, хвана се здраво с две ръце за изкривената каса и ритна вратата. „Ритна“ беше доста преувеличено. Водното налягане спъваше силата на изхвърлянето на краката му. Все едно че се опитваше да изрита дъното на огромен буркан, пълен с лепило. На шестия опит, когато ходилата и петите му отмаляха, металната спойка поддаде и вратата започна бавно да се отваря.
	Пръв излезе Джордино, изпускайки облак мехурчета от регулатора за дишане, който обгърна цялата му глава. Той заби крака в пясъка, притисна ръка в гърдите си в очакване на нов пристъп на болка и силно се оттласна. Тогава Пит и Гън изтикаха отвътре огромен, трудно преносим товар, който бавно се промуши през вратата и падна в пясъка. След това двамата започнаха да подават един по един осемте метални резервоари, съдържащи по три кубически метра въздух, към протегнатите ръце на Джордино.
	Сред безпорядъка в командния кош Джеси се мъчеше да изравни налягането в ушите си с водното. Кръвта й бучеше и остра болка прободе главата й, надделявайки болката от натъртванията й при падането. Тя защипа носа си и се напъна силно да изкара въздуха през ушите си. При петия опит ушите й изпукаха и от огромното облекчение тя чак се просълзи. Захапа здраво накрайника на регулатора и пое дълбоко въздух. Колко хубаво щеше да бъде да се събуди в собственото си легло, помисли си тя. Нещо докосна ръката й. Беше друга ръка — твърда и груба. Вдигна поглед и видя вторачените в маската й очи на Пит, които като че ли й се усмихваха. Кимна й да го последва.
	Пит я изведе навън в необятната водна пустош. Джеси вдигна глава и проследи с поглед въздушните мехурчета, които съскаха тихичко и поемаха нагоре към неспокойната повърхност. Независимо от вълнението отгоре, видимостта на дъното достигаше почти шейсет метра и цялата дължина на основната конструкция на въздушния кораб, който лежеше близо до коша за управление, се виждаше съвсем ясно. Но от Гън и Джордино нямаше и следа.
	Пит й направи знак да изчака до бутилките под налягане и странния товар до тях. След като погледна компаса на лявата си китка, той се гмурна в синкавата мъгла. Джеси се поклащаше на място, в безтегловност, и усещаше главата си лека от азотната наркоза. Обзе я неудържимо чувство на самота, но то мигом се изпари, като видя Пит да се връща. Той й направи знак да го последва, след това се обърна и заплува бавно. Джеси размаха тежко крака, преодолявайки водното налягане, и скоро го настигна. Дъното от бял пясък отстъпи пред гроздове от корали, населени с различни по форма риби. Естествените им ярки цветове бяха потъмнели до светлосиво от разсейването и поглъщането им от водните частици, които филтрираха червените, оранжевите и жълти цветове, и оставяха само тъмнозелените и сините тонове. Размахвайки плавници, двамата се движеха на една ръка разстояние над необикновената и екзотична подводна джунгла, наблюдавани с подозрение от отделни групи малки, причудливи по форма риби. Пит сравни забавната гледка с деца, които наблюдават огромни балони във формата на различни герои от рисувани филми, издигнати във въздуха над Бродуей по време на парад по случай Деня на благодарността.
	Изведнъж Джеси заби пръст в крака на Пит и посочи нагоре и назад. Там, на около пет метра от тях, плуваше лениво и апатично стадо баракуди. Трябва да наброяваха около двеста, всяка дълга не по-малко от метър и двайсет. Като по даден знак те се обърнаха едновременно и започнаха да кръжат около водолазите, хвърляйки им любопитни погледи с кръглите си като мъниста очи. После вероятно решиха, че Пит и Джеси не са плячка, за която си заслужаваше да си губят времето, защото за част от секундата промениха посоката си и изчезнаха от поглед.
	Пит се обърна назад и видя Руди Гън да изниква от мътната синкава завеса. Гън се спря и им махна да тръгнат бързо към него. После им направи знака за успех — V.
	Значението беше ясно. Гън се оттласна силно с единия си плавник, бързо се плъзна нагоре под ъгъл и спря на около девет метра над група корали. Пит и Джеси доплуваха минута след него.
	Те изминаха почти триста метра, когато Гън внезапно спря и изви тялото си във вертикално положение, после издаде напред едната си ръка и посочи с леко свит пръст.
	Като замък на призраци, очертаващ се в мъглата над йоркширско тресавище, във водния сумрак изплува призрачната форма на „Циклопи“, зловещ и мрачен, сякаш някаква невъобразима сила се спотайваше в утробата му.


	21.

	Пит се бе гмуркал до много потънали кораби — той дори бе първият човек, видял „Титаник“ на морското дъно, но сега гледката на потъналия тайнствен легендарен кораб го вцепени до почти суеверно благоговение. Мисълта, че плавателният съд се бе превърнал в гробница на триста души още повече засилваше злокобното му излъчване.
	Разбитият кораб лежеше на левия си борд с наклон от двайсет и пет градуса, а носовата му част бе насочена на север. Не приличаше на нищо, което обикновено се среща на морското дъно, и майката природа се бе заела да покрие с було от утайка и морски организми стоманения нашественик.
	Целият корпус и надстройката бяха напластени с всевъзможни видове морски свят — стъкловидни гъби, ракообразни животинчета, цветисти актинии, морска папрат и тънки плевели, които изящно се поклащаха от водното течение като ръце на балерини. Като се изключеше изкривената носова част и падналите три дерик-крана, корабът бе изненадващо запазен.
	Завариха Джордино да остъргва малка част от пласта под бордовата ограда. Като ги видя до себе си, той им показа резултата от труда си. Беше извадил на показ изпъкналите букви на името на кораба — „Циклопи“.
	Пит погледна водолазния си часовник „Докса“ с оранжев циферблат. Имаше чувството, че дирижабълът беше потънал преди цяла вечност, но установи, че са минали само девет минути, откакто изплуваха от коша му за управление. Налагаше се да пестят въздуха си. Тепърва щяха да претърсват корабокруширалия плавателен съд и макар че засега имаха достатъчно количество в резервните бутилки за изравняване на налягането, безопасната граница можеше да се окаже опасно тънка.
	Той провери въздушния манометър на Джеси и огледа очите й. Видяха му се бистри и живи. Дишането й беше равномерно. Тя му направи знак с вдигнати палци и кокетно му намигна. Мигът, в който се бе разминала със смъртта, засега бе забравен.
	Пит също й намигна в отговор и си помисли: „За нея това явно е забавление“.
	Използвайки ръцете си за общуване, четиримата заплуваха в редица над кораба и започнаха да го оглеждат по дължина отзад напред. Вратите на салона на кърмата и тиковата палуба бяха изгнили. Всяка равна повърхност бе покрита с утаечен слой и създаваше впечатлението за прашен покров.
	Гюйсщокът беше оголен — от американското знаме не бе останала и следа. Двете кърмови оръдия бяха насочени назад, неми и запуснати. Двата комина се издигаха като часовои над ръждясалите остатъци от вентилаторите, вързалата и бордовите огради; намотките от жици и кабели все още бяха притиснати в прегръдките на ръждясалите лебедки. Като в бедняшки квартал всяко кътче от разнебитения кораб предоставяше гнездо за бодливи морски таралежи, раци и други морски създания.
	Пит, който бе проучил плана на вътрешността на „Циклопи“, знаеше, че претърсването на кърмовата секция ще бъде загубено време. Комините се намираха над машинното отделение и жилищните помещения на обслужващия го персонал. Ако възнамеряваха да открият статуята Ла Дорада, трябваше да проверят в общото товарно помещение под командния мостик и бака. Той им направи знак да продължат да търсят напред, към носовата част.
	Всички заплуваха бавно и внимателно по преходния мост, който се простираше над разпилените капаци на въглищните люкове, заобиколиха огромните товарни двучелюстни кофи, наподобяващи мидени черупки, и се спуснаха под ръждясалите дерик-кранове, протягащи отчаяно стрели към пречупените лъчи над тях. Беше очевидно, че „Циклопи“ е бил застигнат от бърза и насилствена смърт. Изгнилите останки от спасителните лодки бяха застинали завинаги в лодбалките си, а по-голямата част от надстройката изглеждаше така, сякаш е била смазана от чудовищен юмрук.
	От синьо-зеления сумрак бавно изплуваха очертанията на странната, наподобяваща кутия форма на командния мостик. Две от високите й подпори откъм десния й борд бяха разкривени, но наклонът наляво на корпуса компенсираше ъгъла и не им позволяваше да паднат. На фона на полуразрушения кораб, командният мостик стоеше на съвършено хоризонтална плоскост.
	Тъмнината от другата страна на вратата на кормилната рубка беше зловеща. Пит включи водолазното си фенерче и бавно навлезе навътре, като внимаваше да не разбърка утайката върху палубата с плавниците си. През покритите с тиня отвори на предната отвесна преграда се процеждаше слаба светлина. Той изтри калта от стъклото на корабния часовник. Потъмнелите стрелки бяха спрели на 12:21. После хвърли поглед към големия компас, все тъй изправен върху стойката си. Във вътрешността му не бе проникнала вода и стрелката продължаваше да сочи предано към магнитния север. Пит видя, че курсовият ъгъл на кораба показва 340 градуса.
	Срещу компаса, от пода се издигаха два стълбовидни предмета с ветрилообразни върхове, целите покрити със стъкловидни гъби, които под светлината на фенерчето на Пит добиха ярък червен цвят. Озадачен, Пит избърса натрупания слой от морски организми от левия стълб и отдолу се показа стъклена повърхност, върху която едва се четяха думите: „ПЪЛНИ ОБОРОТИ“, „СРЕДНИ“, „НИСКИ“, „СЪВСЕМ НИСКИ“, „СТОП“ и „ПРЕКЪСВАНЕ НА ДВИГАТЕЛИТЕ“. Това беше телеграфът на командния мостик за машинното отделение. Месинговата стрелка сочеше на „ПЪЛНИ ОБОРОТИ“. Пит се оттласна по-нататък и изчисти стъклото и на десния телеграф. Стрелката беше замръзнала на положение „ПРЕКЪСВАНЕ НА ДВИГАТЕЛИТЕ“.
	Джеси се намираше на около два метра от Пит, когато нададе силен писък, от който косата му настръхна. Той рязко се обърна с мисълта, че е нападната от акула. Тя обаче енергично му сочеше нещо, което стърчеше от дънната утайка.
	Два човешки черепа, пълни до ноздрите с кал, го гледаха с празните си очни ябълки. Неприятното чувство, че е наблюдаван, притесни Пит. В подножието на кормилото лежаха костите на друг моряк, едната ръка от скелета все още стоеше втикната между спиците на кормилното колело. Пит се запита дали това не бяха тленните останки на капитан Уорли.
	Нямаше какво друго да гледат там, затова той поведе Джеси навън от кормилната рубка и по един коридор двамата продължиха към пътническите жилищни помещения. Почти в същото време Гън и Джордино изчезнаха от поглед в един люк, който се спускаше към малък товарен трюм.
	В тази част на кораба утаечният слой беше тънък, не повече от два сантиметра. Вътрешната стълба водеше към дълъг коридор с малки отсеци от двете страни. Във всеки един имаше легла, порцеланова мивка, разхвърляни лични вещи и кости от скелетите на обитателите им. Пит вече загуби броя на мъртъвците. Спря и допълни с въздух плавателния си компенсатор, за да задържи тялото си в свободно хоризонтално положение. И най-слабото докосване с плавниците където и да е щеше да вдигне огромни облаци заслепяваща утайка.
	Пит потупа Джеси по рамото и насочи лъча на фенерчето си към малко помещение с вана и две тоалетни. Направи й въпросителен жест. Тя се усмихна през накрайника си и му отвърна с комичен, но отрицателен жест.
	Запаленото фенерче на Пит случайно попадна върху един паропровод, минаващ по тавана, и той мигом го загаси. Внезапно настаналото царство на непрогледен мрак ги изпълни с чувството, че двамата са попаднали в ковчег, чийто капак мигом хлопна върху тях. Пит нямаше никакво желание да остава заобиколен от вечната тъма в гроба на „Циклопи“, затова побърза отново да светне с фенерчето. Светлината разкри колонията от жълти и червени стъкловидни гъби, прилепнали към отвесните прегради на коридора.
	Скоро стана ясно, че тук няма да намерят никакви следи от статуята Ла Дорада. Те минаха по коридора на смъртта и излязоха отново на палубата на бака. Там чакаше Джордино и им направи знак да доплуват до един полуотворен капак на люк. Пит се провря през него, остъргвайки в рамката му бутилките си под налягане, и се спусна над силно разядената стълба.
	Влезе в помещение, което приличаше на багажно отделение, и заобикаляйки купчините от разбъркан и гниещ боклук, продължи към неземната светлина от фенерчето на Гън. Мина над струпани отделни кости и черепи, чиито зейнали челюсти като че ли надаваха викове на ужас.
	Пит завари Гън да проучва съсредоточено прогнилата вътрешност на огромен товарен сандък. Между сандъка и една от преградните стени бяха заклещени скелетните останки на двама мъже.
	За миг сърцето на Пит се разтуптя от вълнение и предчувствие, съзнанието му беше сигурно, че са открили най-ценното съкровище в морето. В този момент Гън вдигна поглед и Пит прочете горчиво разочарование в очите му.
	Сандъкът беше празен.
	Претърсването на товарния трюм доведе до смайващо откритие. В черния мрак, като разкъсана гумена кукла, бе проснат дълбоководен водолазен костюм. Ръкавите бяха разперени настрани, крачолите бяха прибрани в тежки ботуши в стил Франкенщайн. Потъмнял месингов шлем и нагръдник покриваха съответно главата и гърдите. Отстрани, като мъртва сива змия, лежеше основният кабел с маркуча за сгъстен въздух и спасителното въже. Те се намираха на около два метра от съединенията на шлема.
	Пластът утайка и тиня върху водолазния костюм показваше, че той е престоял тук много години. Пит извади нож, завързан за десния си глезен и сряза гайката с крила, която крепеше нагръдника на шлема. Отначало се затрудни, но след малко тя се разхлаби достатъчно и той я махна. Отвори нагръдника и насочи лъча на фенерчето си под него. Запазена от опустошенията на разрушителното море чрез гумения костюм и предпазните вентили на шлема, по главата все още беше останала коса и тук-там плът.
	Оказа се, че Пит и групата му не са първите, които са се ровили в страховитите тайни на „Циклопи“. Някой друг вече бе идвал и отнесъл съкровището Ла Дорада със себе си.


	22.

	Пит погледна стария си часовник „Докса“ и изчисли спиранията им за изравняване на налягането. Добави по една минута за всяко спиране като безопасна граница за отстраняване на газовите мехурчета от кръвта и тъканта им и за предотвратяване мъките при навеждането им.
	След като напуснаха „Циклопи“, те подмениха почти празните си бутилки под налягане с резервните, които бяха складирали в коша за управление на дирижабъла, и започнаха да се издигат към повърхността. Гън и Джордино изостанаха с няколко метра и заредиха с още въздух компенсаторите си, за да могат да се задържат на необходимата дълбочина, докато пренасят неудобния за хващане товар.
	Във водния мрак под тях остана да лежи „Циклопи“, самотен и обречен на забрава. Преди да измине още едно десетилетие, проядените му стени щяха да почнат да рухват навътре, а век по-късно неспокойното морско дъно щеше да покрие клетите му останки с було от тиня и само някои отделни части, образували кора от корали, щяха да сочат мястото на гроба му.
	Над тях повърхността представляваше кипящ живак. На следващото спиране за изравняване на налягането те започнаха да чувстват съкрушителната инерция от огромните вълни и полагаха усилие да се поддържат заедно във водната бездна. Не им мина и мисъл да спрат на ниво шест метра под повърхността. Въздухът им бе на привършване и оттам нататък ги чакаше само смърт в дълбините. Нямаха друг избор, освен да излязат на повърхността и да изпробват късмета си с вилнеещата там буря.
	Джеси изглеждаше спокойна и непоколебима. Според Пит тя просто не подозираше каква опасност ги чака на повърхността. Нея я вълнуваше единствено да види отново небето.
	Пит направи последно изчисление на времето им и им даде знак с вдигнат палец да продължат нагоре. Те започнаха да се издигат като един — Джеси увисна на крака на Пит, а Гън и Джордино влачеха тежкия товар. Светлината се увеличи и когато Пит погледна нагоре, с изненада видя пенлива вихрушка само на метър над главата му.
	Той излезе на повърхността през една бразда между вълните и бе повдигнат от широка отвесна стена от зелена вода, която с такава лекота го понесе нагоре върху гребена на висока вълна, сякаш той беше плаваща играчка за вана. Вятърът виеше в ушите му, а морските пръски шибаха бузите му. Той свали маската си и измига водата в очите си. Небето на изток беше потъмняло от вихрещи се облаци, черни като въглен на фона на сиво-зеленото море. Скоростта на приближаващата буря беше обезпокоителна. Тя като че ли скачаше от един хоризонт на друг.
	Джеси изскочи до него и загледа смаяна, с широко отворени очи застрашителното заоблачаване над тях. Тя изрече през накрайника на тръбата си за дишане:
	— Какво е това?
	— Ураганът — надвика вятъра Пит. — Приближава се по-бързо, отколкото очаквахме.
	— О, боже! — ахна тя.
	— Свали си колана с тежестите и бутилките — посъветва я той.
	Другите нямаха нужда от подобен съвет. Те вече бяха се освободили от екипировката си и разкъсваха опаковката на тежкия си товар. Облаците се струпваха над тях и те се озоваха в свят на сумрак, който заличи всички цветове. Яростният израз на атмосферното могъщество беше изумителен. Вятърът ненадейно удвои силата си, изпълни въздуха с пяна и поройни пръски и разпени гребените на вълните.
	Изведнъж товарът от „Проспъртиър“, който те упорито мъкнеха със себе си, се превърна в надуваема лодка с компактен извънбордов мотор с двайсет конски сили, обвит с непромокаем пластмасов калъф. Джордино се прехвърли на борда, последван от Гън, и двамата трескаво се заловиха да срежат калъфа. Яростният вятър мигом изтласка лодката далеч от Пит и Джеси. Скоростта, с която я отдалечаваше от тях, беше плашещо висока.
	— Котвата! — изкрещя Пит. — Хвърлете котвата!
	Гън едва чуваше Пит сред воя на вятъра. Той метна през борда един брезентов конусовиден сак, от чийто разширен край се подаваше желязна кука, после разви въжето, което бе завързал здраво за вертикалната стойка на носа на лодката. Когато котвеното съпротивление бе овладяно, лодката се извъртя спрямо вятъра и забави хода си.
	Докато Джордино се оправяше с двигателя, Гън подхвърли въже на Пит, което той завърза под мишниците на Джеси. Гън започна да я тегли, а Пит заплува след нея сред разбиващите се над него вълни. Силата им отскубна маската от лицето му и солените пръски зашибаха очите му. Той удвои сили, когато видя, че бушуващото море отнасяше лодката по-бързо, отколкото той можеше да плува.
	Джордино протегна мускулестите си ръце към водата, хвана Джеси за китките и я издърпа в лодката с лекотата, с която би издърпал петкилограмов костур. Почти през цялото време Пит стискаше очи и не толкова видя, колкото почувства въжето около раменете си. Но успя да различи захиленото лице на Джордино, който намотаваше въжето около огромните си ръце. След малко Пит лежеше на дъното на бясно клатещата се лодка, дишаше тежко и измигваше солта от очите си.
	— Още една минута, и нямаше да успееш да хванеш въжето — извика му Джордино.
	— Времето наистина лети, когато човек се забавлява — извика в отговор Пит.
	Джордино само извъртя очи на самомнителната му забележка и се върна обратно при двигателя.
	Сега срещу тях се задаваше непосредствена опасност. Докато не пуснеха двигателя в действие, за да стабилизират до известна степен лодката, първата по-огромна вълна щеше да я преобърне с дъното нагоре. Пит и Гън започнаха да спускат зад борда баластовите чували, което временно щеше да намали тази опасност.
	Силата на вятъра беше безбожна. Той шибаше главите и телата им и запращаше в тях водни пръски, които жулеха лицата им като пясъчна вихрушка. Малката надуваема лодка се огъваше под напора на разбеснялото се море, а халата я завърташе във всички посоки, но тя успяваше по някакъв начин да се задържи на повърхността.
	Пит коленичи върху твърдия гумен под, държейки здраво с дясната си ръка спасителното въже, и се обърна с гръб към вятъра. После изпъна напред лявата си ръка. Това беше стар моряшки номер, който винаги действаше безпогрешно в Северното полукълбо. Лявата му ръка щеше да посочи центъра на бурята.
	Намираме се малко встрани от центъра, прецени той. Нямаше да могат да си поемат и глътка въздух в зоната на относителното затишие в центъра на урагана. Основният му път минаваше на цели осемдесет километра на северозапад. Най-лошото тепърва предстоеше.
	Една вълна се разби в тях, след нея още една; две вълни в такава бърза последователност щяха да пречупят гръбнака на по-голям и по-твърд плавателен съд. Но малката жилава надуваема лодка само се отърси от водата и се изправи върху повърхността като игрив тюлен. Всички успяха да се хванат здраво и никой не бе изхвърлен зад борда.
	Най-накрая Джордино направи знак, че е задействал двигателя. Никой не чуваше шума му от силния вой на вятъра. Пит и Гън започнаха бързо да вдигат котвата и баластовите чували.
	Пит сви длани пред устата си и извика в ухото на Джордино:
	— Карай по посока на бурята!
	Беше невъзможно да се отклонят встрани от курса. Събраните ведно сили на вятър и вълни щяха да ги изхвърлят от лодката. Да поемат челно срещу бурята, означаваше да се подложат на жестока атака, от която никога нямаше да оцелеят. Единствената им надежда беше да се движат по пътя на най-малкото съпротивление.
	Джордино кимна мрачно и избута лоста на дросела. Лодката направи остър завой в една бразда и се устреми напред по морето, което бе станало напълно бяло от поройните пръски. Всички се проснаха по корем на пода, освен Джордино. Той седеше омотал едната си ръка със спасително въже, а с другата бе хванал здраво лоста за управление на извънбордовия двигател.
	Светлината на деня бавно чезнеше и след час щеше да настъпи нощ. Въздухът беше горещ и задушен и затрудняваше дишането. Почти плътната водна стена намаляваше видимостта до по-малко от триста метра. Пит взе водолазната маска на Джордино и надигна глава над носовата част. Изпита чувството, че е застанал в подножието на Ниагарския водопад и гледа нагоре.
	Ледени тръпки побиха Джордино, когато ураганът изля яростта си върху тях. Това, че бяха оцелели толкова дълго време, беше истинско чудо. Той се преборваше с бушуващото море с обуздано безумие и отчаяно се опитваше да опази крехкия им оазис да не бъде залят от някоя вълна. Непрекъснато променяше положението на дросела, като се стараеше да направлява лодката непосредствено зад издигащите се високо гребени на вълните и в същото време през няколко секунди поглеждаше през рамо към дълбоката бразда, която ги следваше на десетина метра зад кърмата.
	Джордино знаеше, че до края им оставаха броени минути или минимум час, ако щастието им се усмихнеше. А щеше да е толкова лесно да извие лодката напреки морето и всичко да приключи още сега. Позволи си да хвърли бърз поглед към спътниците си и видя широка насърчаваща усмивка по устните на Пит. Ако приятелят му, с когото го свързваше близо трийсетгодишна дружба, чувстваше, че са близо до смъртта, той с нищо не се издаваше. Пит му махна бодро с ръка и продължи отново да се взира напред. Джордино се запита какво ли толкова гледаше.
	Пит изучаваше вълните. Те се надигаха все по-високо и по-високо и ставаха все по-отвесни; вятърът запращаше пенливи „бели зайчета“ във върховете на всяка следваща. Той изчисли разстоянието между гребените и прецени, че те се струпваха нагъсто като при маршируваща колона, чиито предни редици внезапно са намалили ход.
	Видя дъно. Вълнението ги избутваше към плитчина.
	Пит напрегна очи, за да погледне по-дълбоко през хаотичната водна стена пред лодката. Много бавно, като при проявяване на черно-бяла снимка, тъмните образи започнаха да добиват форма. Първият образ, който проблесна в съзнанието му, се очерта във вид на зъби, на почернели кътници, намазани с бяла паста за зъби. След малко образът изкристализира и той видя тъмни скали, в които вълните се разбиваха като безкрайни бели фойерверки. Прииждащата вълна се удряше в отдръпващата се и вследствие на този сблъсък към небето се изстрелваха високи бели пръски. В един миг, когато настъпи кратко затишие, Пит мерна нисък риф, успореден на скалите, които образуваха естествена стена пред широк, стръмен бряг. Това трябва да е кубинският остров Кайо Санта Мария, предположи той.
	Никак не му беше трудно да си представи вероятностите на новия кошмар: телата им, разкъсани на парчета от кораловия риф, или размазани върху назъбените скали. Избърса солта от стъклата на маската си и отново се вторачи напред. И тогава видя шанса им, шанса едно на милион да оцелеят сред този водовъртеж.
	Джордино също го видя — тесен проток между скалите. Той насочи лодката натам със съзнанието, че по-лесно ще вдене игла във въртяща се шевна машина, отколкото да улучи пролуката.
	През следващите трийсет секунди извънбордният двигател и бурята ги приближиха към брега с още сто метра. Водата над рифа кипеше с мръсна пяна, скоростта на вятъра се увеличи дотолкова, че поройните пръски и тъмнината намалиха почти напълно видимостта. Лицето на Джеси пребледня, тялото й се вдърви. Очите й срещнаха за миг погледа на Пит — в тях се четеше страх, но и доверие. Ръката му обгърна кръста й и здраво го стисна.
	Една пенеста вълна поде лодката и я запрати като лавина надолу по отвесната си стена. Витлото на двигателя щръкна над водата и се завъртя с бясна скорост, но оглушителният шум от вълните погълна бръмченето му. Гън отвори уста, за да ги предупреди, но не успя да издаде и звук. Устремената към тях вълна изви гребен над тях и се стовари върху лодката с невъобразима сила. Спасителното въже се изтръгна от ръката на Джордино и Пит видя как приятелят му отхвръкна във въздуха като откъснало се от връвта си хвърчило.
	Лодката бе запратена върху рифа и изчезна под морската пяна. Коралите така нарязаха гумираната материя на въздушните резервоари, както и ливада от бръснарски ножчета нямаше да го стори. За няколко мига всички се намериха под водата. После вярната малка надуваема лодка изскочи отново на повърхността и те се озоваха далеч от рифовете, само на петдесетина метра от назъбените скални крепости, които се издигаха тъмни и мокри пред тях.
	Гън подаде глава на около метър от лодката и пое дълбоко въздух. Пит се протегна, сграбчи го за презраменния ремък на компенсатора му и го издърпа на борда. Избавлението им не продължи дълго. Следващата вълна се засили към рифа като стадо полудели животни, подгонени от горски пожар.
	Намръщен, Джордино не се отделяше от двигателя, който непоколебимо пърпореше с всяка конска сила, изтласквана от буталата му. На всички беше ясно, че крехкият плавателен съд е срязан на много места и се задържаше на повърхността само благодарение на малкото останал въздух в резервоарите.
	Вече наближаваха пролуката между скалите, когато ги пое следващата вълна. Браздата след предишната вълна се плъзна под основата й, увеличи двойно височината й и тя с огромна сила се разби в скалистия бряг.
	Пит вдигна поглед. Острите върхове се извисяваха заплашително над тях, водата кипеше в подножието им като врящ казан. Вълната понесе лодката пред себе си и за миг Пит си помисли, че тя ще ги метне върху острите върхове, преди да се разбие. Но тя изведнъж изви гребена си и с оглушителен грохот се изля върху скалите срещу тесния залив. Разкъсаната лодка и пътниците в нея изхвърчаха във въздуха и се пръснаха във водовъртежа.
	Някъде от далечината Пит чу писъка на Джеси, който едва проникна във вцепененото му съзнание. Опита се да й отвърне, но след миг всичко се замъгли. Лодката падна с такава съкрушителна сила, че двигателят й се откъсна от кърмовата греда и се изтъркаля на брега.
	Оттам нататък Пит не помнеше нищо. Пред него зейна черен водовъртеж и го погълна.


	23.

	Мъжът, който беше движещата сила зад „Колония Джърси“, лежеше на дивана в кабинета в тайната главна квартира на проекта. Той затвори очи и се съсредоточи върху срещата си с президента на игрището за голф.
	Ленард Хъдсън знаеше много добре, че президентът няма да стои със скръстени ръце и търпеливо да чака следващата изненадваща среща. Върховният глава беше амбициозен човек и никога нямаше да залага на късмета си. Макар източниците на Хъдсън в Белия дом и разузнавателните служби да докладваха, че не забелязват никакви признаци за разследване, той беше сигурен, че президентът обмисля начин да вдигне завесата около „тайното ядро“.
	Хъдсън имаше чувството, че мрежата е хвърлена.
	Секретарката му почука тихо на вратата и я отвори.
	— Извинете, че ви безпокоя, но господин Стайнмец е на екрана и иска да говори с вас.
	— Идвам след минутка.
	Хъдсън подреди мислите си, докато си връзваше обувките. Точно като компютър той съхраняваше в съзнанието си даден проблем и веднага извикваше друг. Не очакваше да влезе в схватка със Стайнмец, въпреки че мъжът се намираше на стотици хиляди километри от него.
	Илай Стайнмец беше от типа инженери, които преодоляват пречките, като измислят механично решение и после го осъществяват на практика със собствените си ръце. Именно талантът му за импровизация беше причината, поради която Хъдсън го избра за водач на „Колонията Джърси“. Възпитаник на Масачузетския технологически институт, с научна степен, той бе инспектирал строителни обекти в половината държави в света, включително Русия.
	Когато „тайното ядро“ му предложи да построи първата родина на човека на лунна почва, на Стайнмец му беше нужна близо седмица, за да вземе решение, а през това време умът му се преборваше с изумителния замисъл и с невероятните изчисления, нужни за осъществяването на такъв проект. Най-накрая прие, но при положение, че той ще диктува условията.
	Той и само той подбираше екипа, който щеше да живее на луната. На местопребиваването нямаше никакви пилоти и космонавти „примадони“. Всички космически полети се управляваха от земята или с компютри. В тях участваха само онези, чиято специална квалификация беше свързана с изграждането на базата. Освен Стайнмец първите, които основаха колонията, бяха тесни специалисти по слънчевата енергия и лунната структура. Месеци по-късно пристигнаха един доктор по биология, един инженер геохимик и един специалист по градинарство. Останалите учени и техници биваха повиквани, когато се наложеше да се използват уменията и знанията им.
	Отначало срещу Стайнмец имаше възражения заради напредналата му възраст. Когато за първи път стъпи на луната, беше петдесет и три годишен, а сега беше на петдесет и девет. Но след като Хъдсън и другите членове на „тайното ядро“ претеглиха на везните предимствата и недостатъците, опитността му надделя над възрастта и никой не съжали нито веднъж за избора им.
	Хъдсън погледна изображението на Стайнмец на видеомонитора. Стайнмец вдигна бутилка с ръчно нарисуван етикет. За разлика от другите колонизатори, лицето на Стайнмец не беше скрито под брада, дори главата му беше гладко обръсната. Кожата му имаше тъмен цвят, който се допълваше от черните му очи с лилав оттенък. Стайнмец беше четвърто поколение американски евреин, но спокойно можеше да мине незабелязан и в мюсюлманска джамия.
	— Какво ще кажеш за това? — попита Стайнмец. — Шардоне „Лунен замък“ от 1989-та. Е, не е година с най-добрата реколта. Имах грозде само за четири бутилки. Трябваше да оставим лозята в оранжерията да остареят с още една година, но нямахме търпение.
	— Както виждам, сам си си изработил и бутилката — отбеляза Хъдсън.
	— Да, опитната ни химическа станция в момента работи с пълна мощност. Увеличихме продукцията дотолкова, че сега за петнайсет дни преобработваме близо два тона материали от лунната почва в деветдесет килограма фалшив метал или двеста двайсет и пет килограма стъкло.
	Доколкото се виждаше, Стайнмец седеше зад дълга маса в средата на малка пещера. Беше облечен с тънка памучна риза и къси спортни панталони.
	— На теб май ти е прохладно и удобно там — каза Хъдсън.
	— Нали това беше първата ни задача, след като се прилунихме — усмихна се Стайнмец. — Не помниш ли?
	— Да, да запечатаме входа на пещерата и да херметизираме вътрешността й, за да можеш да работиш в благоприятна атмосфера, без да те затруднява капсулираният костюм.
	— След като живях осем месеца в такъв неудобен костюм, нямаш представа как се чувствам сега с обикновено облекло.
	— Мърфи внимателно следеше температурата и каза, че стените на пещерата увеличават скоростта на топлинното поглъщане. Препоръчва ти да изпратиш човек навън, за да намали ъгъла на колекторите на слънчева енергия с половин градус.
	— Ще го имам предвид.
	След кратко мълчание Хъдсън продължи:
	— Малко остава, Илай.
	— Настъпиха ли големи промени на земята, откакто я напуснах?
	— Почти никакви, само смогът, автомобилното движение и хората са повече.
	Стайнмец се усмихна.
	— Да не би да се опитваш да ме натовариш с нова задача, Лио?
	— И през ума не ми е минавало. Ти ще бъдеш най-видният учен, след Линдберг*, когато „паднеш“ от небето.
	[* Чарлз Огъстъс Линдберг — американски авиатор, извършил сам първия непрекъснат трансатлантически полет през 1923 г. — Б.пр.]
	— Двайсет и четири часа преди излитането си ще оставя всичките си записки и данни на сигурно място в космическия кораб.
	— Надявам се, няма да отвориш бутилка от лунното вино на път за дома.
	— Не, тук ще си направим прощално празненство много преди тръгването, за да има време да се прочистя от всякакви алкохолни остатъци.
	Хъдсън се опитваше да стигне по странични пътища до съществения въпрос, но после реши, че ще е по-добре да го постави веднага.
	— Ще трябва да се справиш с руснаците малко преди да тръгнеш — започна той с равен глас.
	— Приключихме с тази задача — отвърна решително Стайнмец. — Няма причина да смятаме, че те ще се прилунят по-близо от три хиляди километра от колонията Джърси.
	— Тогава, открийте ги и ги унищожете. Имате оръжия и съоръжения за такава експедиция. Техните учени няма да са въоръжени. Последното нещо, което биха очаквали, е да бъдат нападнати от хора на луната.
	— Ние с момчетата на драго сърце ще защитим лунния си участък, но не възнамеряваме да излизаме и стреляме по невъоръжени хора, които не подозират за подобна заплаха.
	— Чуй ме добре, Илай — настоя умолително Хъдсън. — Опасност има, и то голяма. Ако по някакъв начин руснаците научат за съществуването на колонията Джърси, те веднага ще предприемат действия. Ако ти и хората ти се върнете на земята по-рано от двайсет и четири часа, преди космонавтите им да кацнат на луната, колонията ще опустее и всичко в нея ще се превърне в лесна плячка.
	— Съзнавам го не по-малко от теб — сопна му се Стайнмец, — дори го виждам в по-лоша светлина. Но бедата е там, че ние не можем да отлагаме тръгването си. Силите ни се изчерпаха. Не мога да заповядам на тези хора да останат още шест месеца или година, или докато твоите приятели изстрелят друг кораб да ни вземе от космоса за меко кацане на земята.
	— По право луната принадлежи на нас — възрази сърдито Хъдсън. — Американците първи стъпиха на лунната почва и ние сме първите, които трябва да я колонизираме. За бога, Илай, не я отстъпвай на банда крадливи комунисти.
	— Я стига, Лио, на луната има достатъчно място за всекиго. Освен това тук не е райска градина. Вън от тази пещера дневните и нощните температури стигат до двеста и петдесет градуса по Целзий. Съмнявам се дали и казино може да потръгне тук. Виж какво, дори космонавтите им да се натъкнат на колонията ни, те няма да открият никаква важна информация. Всички данни, които сме събрали, се връщат на земята заедно с нас. Можем да унищожим всичко след себе си.
	— Не говори глупости. Защо да се унищожава нещо, което може да се използва от следващите колонизатори, от постоянно живеещите колонизатори?
	На монитора пред себе си Стайнмец видя от стотиците хиляди километра как лицето на Хъдсън почервеня.
	— Мисля, че изразих ясно становището си, Лио. Ако се наложи, ще отбраняваме колонията Джърси, но не очаквай от нас да организираме хайка за убийство на невинни космонавти. Едно е да стреляш в космическа сонда без екипаж, и съвсем друго — да убиеш човек, задето е нарушил граници на територия, на която има пълното право да върви.
	След думите му настъпи потискащо мълчание, но Хъдсън не очакваше нещо друго от Стайнмец. Мъжът не беше страхливец. Ни най-малко. Хъдсън беше чувал за много стълкновения и разправии, в които е бил въвличан Стайнмец. Бивал е притискан и повалян на пода, но щом се е изправял на крака, кипящ от ярост, е продължавал да се бие като десет въплъщения на дявола.
	Хъдсън наруши мълчанието.
	— Да предположим, че съветските космонавти кацнат на осемдесет километра от колонията. Това ще ти докаже ли, че възнамеряват да я превземат?
	Стайнмец се измести в издълбания от камък стол, твърдо решен да не отстъпва.
	— Ще трябва да изчакаме и да се уверим.
	— Никой не е печелил битка, като е поддържал отбранително положение — каза Хъдсън. — Ако кацнат в обсега на удара и покажат намерения да нападнат колонията, ще направиш ли компромис да атакуваш?
	Стайнмец наведе глава в знак на съгласие.
	— След като държиш да ме притиснеш в ъгъла, не ми оставяш голям избор.
	— Рисковете са огромни — рече Хъдсън. — Нямаш никакъв друг избор.


	24.

	Мъглата в съзнанието на Пит се разпръсна и сетивата му започнаха да се съживяват като светващи една след друга контролни лампи на електрическа верига. Той бавно повдигна клепки и фокусира поглед в най-близкия обект. В продължение на половин минута остана вторачен в набръчканата от вода кожа на лявата си ръка, после загледа оранжевия циферблат на водолазния си часовник така, сякаш го виждаше за първи път.
	В сумрака светещите стрелки показваха 6:34 — само два часа, откакто се бяха измъкнали от коша за управление на дирижабъла, а му се струваше, че е минала цяла вечност, изпълнена със събития, всички от които като че ли се бяха случили на сън.
	Вятърът от морето все още бушуваше със скоростта на експресен влак, а морските пръски, заедно с дъжда, шибаха още по-силно гърба му. Той се помъчи да се повдигне, но краката му като че ли бяха нагазили в бетон. Обърна глава и ги погледна — до половината бяха заровени в пясъка, натрупван от приливните вълни.
	Пит полежа още няколко минути, за да събере сили — чувстваше се като изхвърлен на брега разбит и очукан плавей. От двете му страни, като високи жилищни сгради с изглед към алея, се издигаха големи скални блокове. Първата му съзнателна мисъл беше за онова, което направи Джордино — успя да ги преведе през игленото ухо на скалната бариера.
	В този момент дочу през воя на вятъра немощния глас на Джеси. Изрови краката си и запълзя на четири крака през халата, като плюеше и изтръскваше солената вода, пълнеща ноздрите, устата и гърлото му.
	Пълзейки и залитайки през бръскащия пясък, най-сетне откри Джеси. Тя седеше замаяна, влажната й коса падаше на клечки върху раменете, а в скута й бе подпрял глава Гън. Щом зърна Пит, очите й мигом се разшириха от облекчение.
	— О, слава богу — промълви тя и бурята отнесе думите й.
	Пит обгърна с ръце раменете й и я притисна утешително към себе си. После погледна към Гън.
	Той беше в полусъзнание. Счупеният му глезен беше издут като футболна топка. На челото му, под линията на косата, имаше грозна цепнатина, а на няколко места тялото му бе разкъсано от корали. Но той бе все още жив и дишаше дълбоко и равномерно.
	Пит сложи ръка над очите си и огледа брега. Джордино не се виждаше никъде. Отначало Пит не можеше да повярва. Секундите минаваха, а той се мъчеше да се задържи изправен във фучащата хала и се взираше отчаяно в бушуващия мрак. По едно време във водовъртежа на една оттичаща се вълна му се мерна нещо оранжево и той веднага разпозна срязаната на парчета гумена лодка. Вълната я повлече със себе си към морето, но следващата приливна вълна я грабна и я понесе обратно към брега.
	Пит нагази тромаво до кръста във водата, без да се съобразява с разбиващите се около него вълни. Гмурна се под разпарцалената лодка и заопипва наоколо като слепец. Пръстите му докосваха само разкъсаната гумирана материя. Някакво дълбоко предчувствие го подтикна да се увери докрай и той задърпа лодката към брега.
	Една огромна вълна го изненада и се стовари върху гърба му, но той успя да се задържи на крака и изтегли лодката в плитчината. Когато покривката от пяна се разнесе и оттегли, изпод нацепената лодка щръкнаха два крака. Шок, неверие и неудържим отказ да приеме смъртта на Джордино изпълниха съзнанието му. Въпреки вилнеещия ураган, той трескаво започна да доразкъсва остатъците от гумената лодка и накрая откри тялото на Джордино, което се поклащаше изправено нагоре, с глава, заклещена в един от поплавъците.
	Имаше вероятност Джордино все още да е жив!
	Пит разкъса вътрешната обшивка на лодката и със сърце, свито от опасението да не би да го види посиняло от безжизненост, се наведе над лицето на Джордино. Но то не само че не беше посиняло, ами от устата се долавяше и дихание — неравномерно и повърхностно, но дихание. Якият, дребен италианец бе оцелял като по чудо благодарение на въздуха, останал затворен в поплавъка.
	Пит изведнъж се почувства изтощен до смърт — и физически, и емоционално. Олюляваше се от силата на вятъра, който се стремеше да го повали на земята. Крепеше го единствено твърдото му решение да спаси всички. Бавно и сковано поради безбройните си рани, той пъхна ръце под тялото на Джордино и го вдигна. Осемдесетте килограма тежаха колкото цял тон.
	Гън се бе посъвзел и седеше сгушен до Джеси. Вдигна питащ поглед към Пит, който носейки тежкия си товар, се преборваше с поривите на вятъра.
	— Трябва да се скрием някъде на завет — извика му Пит с дрезгав от солената вода глас. — Можеш ли да ходиш?
	— Аз ще му помогна — провикна се в отговор Джеси и обви с две ръце кръста на Гън, вкопа крака в пясъка и го изправи.
	Задъхвайки се от товара си, Пит тръгна към една редица от палми покрай брега. На всеки пет-шест метра се обръщаше назад. Джеси бе успяла по някакъв начин да опази водолазната си маска, така че беше единствената, която можеше да държи очите си непрекъснато отворени и да гледа напред. Крепеше почти половината от теглото на Гън, който смело накуцваше до нея със затворени от пясъчната вихрушка очи, влачейки лошо счупения си крак.
	Стигнаха до дърветата, но ураганът не ги пожали. Той огъваше върховете на палмите почти до земята и разкъсваше широките им листа като машина за нарязване на хартия. Кокосови орехи се откъсваха от гроздовете и обстрелваха земята със смъртоносната скорост на артилерийски гюлета. Един бръсна рамото на Пит и черупката му разкъса оголената му кожа.
	Пит вървеше с наведена глава, гледаше пътя пред краката си и от време на време хвърляше бърз поглед настрани. И изведнъж, преди да се усети, се сблъска с телена ограда. Джеси и Гън го застигнаха и спряха до него. Той огледа оградата отдясно и отляво, но никъде не видя пролука. Да се прехвърлят през нея, беше невъзможно — височината й стигаше най-малко три метра, а най-отгоре завършваше с плътна бодлива тел. Пит забеляза малък порцеланов изолатор, което подсказваше, че по нея тече ток.
	— Сега накъде? — извика Джеси.
	— Поеми водачеството — отвърна Пит в ухото й. — Аз трудно виждам.
	Тя посочи с глава наляво и тръгна с накуцващия до нея Гън. Крачка след крачка те се преборваха с безмилостния вятър.
	След десет минути бяха извървели едва петдесетина метра. Пит чувстваше, че силите му се изчерпват. Ръцете му изтръпнаха и той започна да се опасява, че ще изпусне Джордино. Затвори очи и слепешката започна да брои крачките, стараейки се да поддържа права линия, като опираше рамо в оградата. Беше сигурен, че ураганът е прекъснал електрическото захранване.
	Чу Джеси да вика нещо и леко повдигна единия клепач. Тя настоятелно сочеше напред. Пит се свлече на колене, положи внимателно Джордино на земята и погледна натам. Изкоренена от свирепия вятър палма прелетя във въздуха като чудовищно копие, заби се в оградата и я повали върху пясъка.
	Внезапно настъпи нощ и небето почерня като катран. Те запристъпваха слепешката по срутената част от оградата, препъваха се и падаха, но подтиквани от инстинкт и някаква вътрешна дисциплина, пак се изправяха, твърдо решени да не се предават. Джеси смело водеше групата. Пит бе нарамил Джордино и се държеше за колана на водолазния костюм на Гън не толкова за опора, а за да не загуби посоката.
	Така изминаха сто метра, после още сто метра и изведнъж Гън и Джеси пропаднаха надолу, сякаш земята ги погълна. Изпускайки колана на Гън, Пит се прекатури назад. Джордино се стовари върху него с цялата си тежест и изкара въздуха от дробовете му. Пит с мъка се измъкна изпод него и заопипва с ръка в пълния мрак. Не напипа нищо.
	Джеси и Гън се бяха изтърколили по двуметрова стръмнина на хлътнал път. Пит успя да различи само неясните очертания на скупчените им тела.
	— Наранихте ли се? — извика им той.
	— Още не можем да преценим колко по-ранени сме отпреди. — Гласът на Гън бе заглушен от бурята, но въпреки това Пит долови, че мъжът говореше през стиснати зъби.
	— Джеси?
	— Добре съм… предполагам.
	— Можеш ли да ми помогнеш за Джордино?
	— Ще се опитам.
	— Спусни го — обади се Гън. — Ние ще го поемем.
	Пит избута отпуснатото тяло на Джордино до ръба на наклона, хвана го за ръцете и внимателно го спусна надолу. Джеси и Гън го задържаха за краката, докато Пит се пързулна до тях и пое тежкия товар. След като настаниха удобно Джордино на земята, Пит се огледа наоколо.
	Хлътналата част от пътя им предоставяше заслон срещу силния вятър. Тук не се надигаха облаци пясък и Пит вече можеше да държи очите си отворени. Пътната настилка беше направена от натрошени мидени черупки и изглеждаше здраво утъпкана и рядко използвана. В никоя посока не се виждаше светлина, което не беше изненадващо, като се имаше предвид, че всички местни жители по крайбрежието са били евакуирани, преди да връхлети ураганът.
	И Джеси, и Гън бяха напълно изтощени — дишаха трудно и мъчително. Пит чувстваше и собственото си дишане учестено и тежко, а сърцето му биеше като локомотив под пълна пара. Но колкото и да бяха грохнали и обезсилени, помисли си той, поне щяха да бъдат защитени отчасти от вилнеещата хала.
	След малко Джордино изстена. После бавно се надигна, седна и се огледа, без да вижда нищо.
	— Господи, каква тъмнина! — промълви той и почувства как мъглата, обгърнала съзнанието му, започна да се вдига.
	Пит коленичи до него и рече:
	— Добре се завърнал в страната на крачещите мъртъвци!
	Джордино вдигна ръка и докосна в мрака лицето му.
	— Дърк, ти ли си?
	— От плът и кръв.
	— А Джеси и Руди?
	— И двамата са тук.
	— Къде е това „тук“?
	— На километър и половина от брега. — Пит не си направи труда да му разкаже как са оцелели при кацането и как са стигнали до този път. Имаше време за това. — Къде си ранен?
	— Навсякъде. Гръдният ми кош като че ли се пече на огън. Лявото ми рамо май че е изхвръкнало от ставата, единият ми крак се е усукал в коляното, а да не ти казвам как ми щрака основата на черепа отзад. — Той изруга от възмущение. — Дявол да го вземе, толкова бях сигурен, че ще мога да мина през скалите! Простете ми, задето се надцених.
	— Ще ми повярваш ли, като ти кажа, че сега всички щяхме да сме станали храна за рибите, ако не беше ти? — Пит се усмихна и внимателно опипа коляното му, предполагайки, че става дума за скъсано сухожилие. — Не мога да ти помогна нито за гръдния кош, нито за коляното, нито за главата ти, но ако си в настроение, мога да наместя изметнатото ти рамо.
	— Сега си спомних, че ми направи същото по време на футболен мач в гимназията. И докторът на отбора вдигна врява до небето. Накара ти се, задето не си го оставил той да свърши тази работа.
	— Е, да, ама той беше като садист — отвърна Пит и хвана Джордино за ръката. — Готов ли си?
	— Хайде, давай, откъсни я.
	Пит дръпна силно ръката му и ставата се върна на мястото си със силен пукот. Джордино изохка високо и звукът бавно премина в тиха въздишка на облекчение. Пит заопипва в тъмнината земята край пътя. Накрая намери прекършен от бурята боров клон и го даде на Гън да му служи като патерица. Джеси пък го хвана под другата мишница, а Пит изправи Джордино на здравия му крак и обгърна с ръка кръста му.
	Този път Пит поведе групата, като преди това мислено хвърли ези-тура и пое надясно по пътя, придържайки се плътно до високия насип, който ги предпазваше от нестихващата ярост на вятъра. Сега придвижването ставаше по-лесно. Вече не затъваха в дълбок пясък, нито се препъваха в нападали клони, дори и дъждът не се лееше върху тях, тъй като вятърът го отвяваше от ръба на склона над главите им. Вървяха само по наклонен утъпкан път, който ги отвеждаше към все по-гъст мрак.
	След един час Пит изчисли, че накуцвайки, са извървели около километър и половина. Тъкмо реши да даде знак да спрат за почивка, и Джордино изведнъж се изопна и така рязко се закова на място, че загуби опората си в Пит и се строполи на земята.
	— Барбекю! — извика той. — Долавяте ли миризмата? Някой пече месо на барбекю.
	Пит подуши въздуха. Наистина долови мирис, макар и слаб. Изправи Джордино на крака и двамата продължиха напред. Уханието на печено върху жар месо ставаше все по-силно. След още петдесетина метра те се изправиха пред масивен железен портал, чиито решетки бяха изработени във формата на преплетени делфини. От двете му страни в тъмнината се простираше зид, покрит отгоре със счупени стъкла. До портала в стената беше вградена караулка, която, естествено, беше празна поради урагана.
	Порталът, издигащ се на цели четири метра към абаносовото небе, беше заключен, но външната и вътрешната врати на караулното помещение бяха отворени и те влязоха през тях. След няколко метра пътят свършваше в кръгла алея, която, доколкото можеше да се види в тъмнината, минаваше покрай нещо като огромна могила. Когато се приближиха, видяха, че това е постройка, наподобяваща замък, върху чийто покрив, покрит с песъчлива почва, растяха малки палмови дървета и саморасли храсти. Единствено лицевата страна на постройката беше оголена и по нея нямаше нито един прозорец. Имаше само една огромна махагонова врата с художествено изработена дърворезба, наподобяваща риба.
	— Прилича ми на заровен египетски храм — отбеляза Гън.
	— Ако не беше украсената врата — рече Пит, — щях да предположа, че е някакъв военен склад за припаси.
	Джеси сложи край на догадките им.
	— Това е къща, вкопана в земята, която се явява чудесен изолатор срещу температурите и атмосферните влияния. Построена е на същия принцип като землянките в някогашните американски прерии. Познавам един архитект, който проектира такива къщи.
	— Изглежда изоставена — каза Джордино.
	Пит пробва топката на бравата. Тя превъртя и той побутна вратата. От вътрешността го лъхна миризма на печено месо.
	— Но не мирише на изоставена — отбеляза той.
	Преддверието имаше под от плочки с испански мотиви и се осветяваше от няколко свещи, поставени върху висока поставка. Стените бяха изградени от дялани отломъци от черна лава и единствената им украса беше един ужасен портрет на мъж, който висеше от озъбената уста на змиеобразно морско чудовище. Всички влязоха и Пит затвори вратата след тях.
	Колкото и да беше странно, воят на вятъра навън и тежкото им дишане още повече напрегна мъртвата тишина на къщата.
	— Има ли някой? — провикна се Пит.
	Повтори въпроса си още два пъти, но в отговор получи само призрачно мълчание. В дъното го подканваше тъмен коридор, но Пит се поколеба. Друга миризма нахлу в ноздрите му. На тютюнев дим. По-силна от почти смъртоносната миризма от пурите на адмирал Сандекър. Пит не беше познавач, но беше чувал, че скъпите пури миришат по-отвратително от евтините. Предположи, че димът е от хавански пури. Той се обърна към спътниците си.
	— Какво ще кажете?
	— Имаме ли някакъв избор? — попита вяло Джордино.
	— Дори два — отвърна Пит. — Или да се измъкнем оттук, докато можем и да рискуваме да продължим в урагана, а после, когато той стихне да се опитаме да откраднем някоя лодка и да се върнем във Флорида, или…
	— Да се оставим на благоволението на кубинците — прекъсна го Гън.
	— Ами май дотук се свежда всичко.
	Джеси поклати глава и го загледа с мек, нежен поглед.
	— Не можем да се върнем — каза тя тихо, без нотка на страх. — Дни ще минат, преди бурята да стихне, а никой от нас не е в състояние да издържи навън и четири часа. Предлагам да опитаме късмета си с правителството на Кастро. Най-много да ни хвърлят в затвора, докато държавният департамент води преговори за освобождаването ни.
	Пит погледна Гън.
	— Руди, какво ще кажеш?
	— Ние сме напълно изтощени, Дърк. Логиката е на страната на Джеси.
	— Ал, а твоето мнение?
	Джордино сви рамене.
	— Само да кажеш, друже, и съм готов да доплувам до Щатите. — Нещо, в което Пит не се съмняваше. — Но истината е, че няма да издържим дълго. Мъчно ми е да го призная, но мисля, че ще е най-добре да се предадем.
	Пит ги огледа един по един и си помисли, че надали би могъл да случи с по-добър екип от този. Това бяха хора, готови да се изправят пред всякаква трудност. А че им предстояха трудности, можеше да се предвиди и без гадател.
	— Добре тогава — рече той с мрачна усмивка, — хайде да развалим пиршеството.
	Те тръгнаха по коридора и след малко минаха под свод, отворен към просторна дневна, украсена с испански антики от ранна епоха. На стените висяха огромни гоблени, изобразяващи галеони, плаващи по залез-слънце, или в плен на силна буря, която ги отнасяше към скалисти брегове. От цялата мебелировка лъхаше морска атмосфера. Стаята беше осветена от старинни корабни фенери, изработени от мед и стъкло. Камината гореше и огънят стопляше стаята.
	Никъде не се виждаше жива душа.
	— Ужасно — промълви Джеси. — Нашият домакин има отвратителен вкус по обзавеждането.
	Пит вдигна ръка в знак да замълчат.
	— Чувам гласове — прошепна той. — Идват от онзи там сводест проход между двете ризници.
	Те продължиха по следващия коридор, който бе слабо осветен от свещници, високи по три метра. Звуците на смях и неясният говор — и мъжки, и женски — ставаха все по-силни. Насреща си видяха завеса, под която се процеждаше светлина. Те спряха за миг пред нея, после я дръпнаха настрана и прекрачиха навътре.
	Озоваха се в дълга трапезария, пълна с най-малко четирийсет души. Всички млъкнаха насред разговорите и се втренчиха в Пит и спътниците му с изражението на тълпа от селяни, посетени от пришълци от космоса.
	Жените бяха елегантно облечени с вечерни рокли, докато част от мъжете носеха смокинги, а други — военни униформи. Няколко прислужници бяха застинали на място до масата като на снимка. Беше толкова тихо, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Гледката наподобяваше сцена от холивудска мелодрама от трийсетте години.
	Пит можеше да си представи каква смайваща картинка представляват в момента той и групата му — мокри до кости, с парцаливи дрехи, целите в синини и рани, с изпотрошени кости. Със сплъстените си коси те вероятно приличаха на удавени и току-що извадени от реката плъхове.
	Пит се обърна към Гън и го попита:
	— Как се казва на испански „Извинете за безпокойството“?
	— Нямам никаква представа. В училище изучавах френски.
	И точно тогава на Пит му щракна нещо в главата. Повечето от униформените мъже бяха високопоставени съветски офицери. Само един като че ли носеше кубинска военна униформа.
	Но най-неочаквано Джеси се притече на помощ. В очите на Пит тя повече от всякога изглеждаше величествена, независимо от парцаливия си костюм сафари.
	— Дали между вас ще се намери джентълмен, който да предложи стол на една дама? — попита тя.
	Още преди да получи отговор, десетима мъже с автоматични пистолети, на вид руско производство, се спуснаха към тях и ги оградиха. С лица като на сфинкс, те насочиха оръжията си право в коремите на четиримата. Очите им бяха студени като лед, а устните им плътно стиснати. Няма съмнение, помисли си Пит, че са добре обучени да стрелят при първа заповед.
	Джордино, който имаше вид на изпаднал от боклукчийска кофа, с мъка се изправи с целия си ръст и разговорливо попита:
	— Да сте виждали някога по-усмихнати лица?
	— Скоро не съм — отвърна Пит и бавно разтегли устни в усмивка, изразяваща: „Я вървете по дяволите!“.
	Джеси не ги слушаше. Като в транс тя изблъска с рамо въоръжената охрана, спря до челото на масата и сведе поглед към висок мъж с прошарена коса и официален вечерен костюм, който я зяпаше с отворена от изумление уста.
	Тя отметна назад мократа си сплъстена коса и зае изискана, предизвикателна поза. После заговори с тих, заповеднически глас:
	— Бъди така любезен, Реймънд, да налееш на съпругата си чаша вино.


	25.

	След като тръгна от центъра на Колорадо Спрингс и измина трийсет километра по главен път 94, Хейгън стигна до Инок Роуд. Сви надясно и след малко се озова пред главния вход на центъра за обединени космически операции.
	Съоръжението, на стойност два милиарда долара, бе построено върху 540 акра земя и се обслужваше от 5 000 души униформен и цивилен персонал. Оттук се контролираха всички полети на военните космически кораби и совалки, както и програмите за спътниково подслушване. Около центъра се ширеше цяла космическа общност. Върху хиляди акри площ се издигаха жилищни сгради, научни и промишлени паркове, заводи за високотехнологично проучване и производство и тренировъчни центрове на Военновъздушните сили. За десет години някогашното пасище за малки стада добитък се бе превърнало в „космическа столица на света“.
	Хейгън показа пропуска си, продължи навътре към паркинга и спря срещу един страничен вход на масивното здание. Преди да слезе от колата, отвори коженото си куфарче и извади овехтял бележник. Отвори го на страница, в която бяха изписани три имена, и добави още едно.

	Реймънд Лебарон | Местонахождение: неизвестно
	Ленард Хъдсън | също
	Гунар Ериксън | също
	Генерал Кларк Фишър | Колорадо Спрингс

	Обаждането на Хейгън в хотел „Дрейк“ от лабораторията „Патъндън“ бе кодово съобщение за стар негов приятел от ФБР, който бе открил, че телефонният номер на Ансън Джоунс е поверителен телефонен пост в офицерска квартира на военновъздушната база „Питърсън“, разположена в околностите на Колорадо Спрингс. Там живееше генерал с пет звезди Кларк Фишър, началник на обединеното военно космическо командване.
	Представяйки се пред съпругата на генерала за инспектор от институт за борба със селскостопански вредители, Хейгън бе допуснат да огледа къщата. За негово щастие жената дори прие неочакваното му посещение като паднал й от небето случай да се оплаче от войнството паяци, завзели жилището. Той я изслуша внимателно и обеща да атакува насекомите с всеки препарат от арсенала си. После, докато тя се разправяше в кухнята с наетата готвачка, която пробваше нова рецепта за скариди със сос от кайсии, Хейгън претършува кабинета на генерала.
	В крайна сметка откри само, че Фишър е педант по отношение на безопасността си. Хейгън не намери нищо в чекмеджетата, папките и в тайните ниши, което да го уличи, че е съветски агент или във връзка с такъв. Реши да изчака навън, докато генералът се прибере, и тогава да отиде да претърси кабинета му в космическия център. Когато тръгна да излиза през задния вход, госпожа Фишър говореше по телефона и само му махна за довиждане. Той се застоя за миг на вратата и я чу да поръчва на генерала да купи бутилка шери на път за вкъщи.
	Хейгън прибра бележника си в куфарчето и извади оттам кутия диетична кока-кола и дебел сандвич със салам и маринован копър в плик от восъчна хартия с рекламата на кулинарния магазин, откъдето го беше купил. Температурата в Колорадо спадна, след като слънцето се скри зад Скалистите планини. Сянката на издигащия се над равнините Пикс Пийк хвърли тъмно було върху лишения от дървета пейзаж.
	Хейгън не обръщаше внимание на красивата гледка, която се разстилаше през предното стъкло на колата. Безпокоеше го, че още няма твърди улики за нито един от членовете на „тайното ядро“. Три от имената в списъка му оставаха скрити бог знае къде, а четвъртото беше все още невинно до доказване на вината му. Не разполагаше със солидни факти, имаше само един телефонен номер и вътрешно чувство, че Фишър е част от заговора „Колонията Джърси“. Трябваше да е напълно сигурен и, най-важното, имаше отчаяна нужда да хване нишка, която да го отведе до следващия мъж.
	Пропъди блуждаещите си мисли и съсредоточи поглед в огледалото за обратно виждане. От страничния вход излизаше мъж с тъмносиня офицерска униформа, а вратата му държеше отворена един сержант с пет нашивки — или какъвто там ранг получаваха в днешно време редниците и сержантите от Военновъздушните сили. Офицерът беше висок, с атлетическо телосложение, с по пет звезди на пагоните и хубавец — от типа на Грегъри Пек. Сержантът го придружи до чакащия син седан на военновъздушните сили и изискано му отвори задната врата на колата.
	Нещо в този епизод включи червена лампичка в съзнанието на Хейгън. Той се обърна и най-открито загледа през страничния прозорец. Фишър тъкмо се навеждаше, за да седне на задната седалка. Носеше кожено куфарче. Ето какво било! Мъжът не го бе хванал за дръжката, както обикновено се носи куфарче, а го стискаше под мишница като футболна топка.
	Хейгън не се поколеба да промени внимателно обмисления си план. Импровизира на място, забравяйки, че се канеше да претърси служебния кабинет на Фишър. Но ако внезапно проблесналата искра не доведеше до нищо, той винаги можеше да се върне към плана си. Включи двигателя и потегли през паркинга след колата на генерала.
	Шофьорът на Фишър намали на светофара и зави на жълта светлина по главен път 94. Хейгън следваше от разстояние колата, докато движението оредя. После ускори и се приближи дотолкова зад синята военна кола, че да можеше да наблюдава лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане. Запази това положение, изчаквайки погледите им да се срещнат. Но това не стана. Явно, сержантът не подозираше нищо и нито веднъж не погледна опашката си. Хейгън правилно предположи, че младежът не е обучен на отбранителни тактики при шофиране, в случай на евентуално терористично нападение.
	След лек завой на главния път се показаха светлините на търговски център. Хейгън погледна скоростомера си. Сержантът караше с осем километра в час под разрешената скорост. Хейгън мина във външната лента и го изпревари. Продължи да кара бързо, после намали, за да отбие в алеята за търговския комплекс, залагайки на вероятността, че в някой от магазините се продава алкохол и че генерал Фишър не е забравил заръката на жена си да купи бутилка шери.
	Военната кола обаче отмина.
	— Дявол да го вземе! — изруга под носа си Хейгън. И тогава му мина през ума, че всеки военнослужещ ще предпочете да си купи алкохол от гарнизонната лавка на базата си, където цената е много по-ниска от тази в магазина.
	Хейгън изчака една жена да изкара колата си на заден ход от паркинга и когато пътят му се освободи, отпраши със свирещи гуми към главното шосе. За щастие шофьорът на Фишър бе спрян от червената светлина на светофара на следващото кръстовище и Хейгън успя да го настигне и отново го изпревари.
	Натисна педала за газта до пода, за да се отдалечи колкото можеше повече от генералската кола. След три километра сви по тесен път, водещ към главния портал на военновъздушната база „Питърсън“. Показа пропуска си на военния полицай, който стоеше като истукан, с бяла каска, с копринено шалче на врата и черен кожен кобур със стърчаща от него седефена дръжка на пистолет.
	— Къде се намира гарнизонната лавка? — попита го Хейгън.
	Полицаят посочи пътя и поясни:
	— Карайте все напред до втория знак „стоп“. После завийте наляво към водната кула. Ще видите голямо сиво здание. Няма как да я подминете.
	Хейгън му благодари и се отдалечи тъкмо когато колата на Фишър се появи зад него и с елегантен жест бе пропусната през портала. Той спокойно продължи да кара в рамките на разрешената за базата скорост и отби към паркинга пред гарнизонната лавка — само на петнайсетина метра пред колата на Фишър. Спря между един джип и лекотоварен „Додж“ с ремарке, което чудесно прикриваше почти цялата му кола. Измъкна се от мястото си, като преди това изгаси светлините, но остави двигателя да работи.
	Генералската кола беше спряла и Хейгън бавно тръгна право към нея. Запита се дали Фишър сам ще слезе, за да купи шерито, или ще прати сержанта.
	Хейгън се усмихна вътрешно — трябваше да се досети, че това е било предварително уговорено. Естествено, че генералът изпрати сержанта.
	Хейгън стигна до военната кола в същия момент, в който сержантът влезе в гарнизонната лавка. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че някой скучаещ в паркирана кола не гледа безцелно към него, или излязъл от лавката клиент не бута количката си с покупки до колата си. През ума му мина старото клише: „Пътят е чист“.
	Без никакво колебание или излишно движение Хейгън измъкна от специално пришития вътрешен джоб под мишницата на анорака си една гумена палка, бързо отвори задната врата на колата и с къс замах изви назад ръката си. Нямаше нито дума за поздрав, нито обичайните празни приказки. Палката улучи Фишър точно под челюстта.
	Хейгън грабна куфарчето от скута на генерала, хлопна вратата и с нехайна походка се запъти към колата си. Цялата акция, от началото до края, бе изпълнена за не повече от четири секунди.
	Докато се отдалечаваше от лавката по посока към главния портал, Хейгън изчисляваше наум времето на последствията. Фишър щеше да е в безсъзнание двайсет минути, а може би и час. На сержанта му трябваха от четири до шест минути да намери лавиците за алкохолни напитки, да плати и да се върне при колата. Ще минат още пет минути, преди да бъде даден сигнал за тревога, при положение че сержантът изобщо забележи състоянието на генерала.
	Хейгън се чувстваше доволен от себе си. Докато военновъздушната полиция осъзнае какво се е случило, той ще е минал през портала и ще е преполовил пътя до летището на Колорадо Спрингс.


	Малко след полунощ над южен Колорадо заваля ранен сняг. Отначало, когато докоснеше земята, той веднага се стопяваше, но не след дълго се образува леден пласт и върху него започна да се натрупва бяла покривка. От изток се надигнаха ветрове и поради виелицата колорадската пътна полиция затвори по-тесните второстепенни пътища.
	Разположен зад бюро в един малък реактивен „Лиър“ без отличителни знаци, Хейгън изучаваше съдържанието на коженото куфарче на генерал Фишър. То се състоеше предимно от строго поверителни материали за всекидневните операции на космическия център. Една папка съдържаше документи, свързани с полета на космическата совалка „Гетисбърг“, изстреляна само преди два дни от военновъздушната база „Ванденберг“ в Калифорния. Стана му забавно, когато в едно от отделенията на куфарчето се натъкна на порнографско списание. Но голямата му находка беше един бележник с черна кожена подвързия, съдържаща общо трийсет и девет имена и телефонни номера. Нямаше адреси или бележки — само имена и телефонни номера, групирани в три отделни колонки. Първата колонка включваше четиринайсет имена, втората — седемнайсет, третата — осем.
	Нито едно от имената не му говореше нещо. Вероятно това бяха просто приятели и колеги на Фишър. Загледа се в третата колонка и буквите започнаха да се размазват пред погледа му от преумора.
	Изведнъж в очите му се наби най-горното име. Не презимето, а малкото име.
	Изуми се, като установи, че беше пропуснал нещо толкова просто — един толкова очевиден код, на който никой нямаше да обърне внимание. Преписа списъка в бележника си, и поправи имената, които имаше, с правилните.

	Гунар Мънро/Ериксън
	Ървин Дюпай
	Ленард Мърфи/Хъдсън
	Даниел Клайн
	Рей Сампсън/Лебарон
	Дийн Бийгъл
	Клайд Уорд

	Осем имена вместо девет. И Хейгън заклати глава, упреквайки се мислено за бавното си проумяване на очебийния факт, че генерал Кларк Фишър едва ли би включил името си в телефонен списък.
	Почти беше улучил целта, но умората потискаше въодушевлението му. Цели двайсет и два часа не бе мигнал. Рискът да открадне куфарчето на генерал Фишър му осигури неочаквани дивиденти. Вместо една нишка, бе разнищил пет — всички членове на „тайното ядро“. Сега оставаше да съгласува първите имена с телефонните номера и щеше да получи цялостна картина.
	Но това си остана само пожелателна мисъл. Беше допуснал аматьорска грешка като се раздрънка по телефона пред генерал Кларк Фишър, наричан още Ансън Джоунс, когато му се обади от лабораторията „Патъндън“. Беше сметнал това за хитър ход, с цел да предизвика заговорниците да допуснат грешка и да му предоставят удобен случай за действие. Сега обаче разбра, че не беше проявил нищо друго освен самонадеяност, примесена с огромна доза глупост.
	Фишър щеше да предупреди „тайното ядро“, ако вече не го беше сторил. Хейгън не можеше да направи нищо повече. Станалото, станало. Нямаше друг избор, освен да продължи напред.
	Гледаше тъпо в пространството, когато от пилотската кабина в главния салон влезе командирът на самолета.
	— Извинете за безпокойството, господин Хейгън, но снежната буря се засилва. Току-що получих съобщение от диспечерската кула, че ще затворят летището. Ако не тръгнем веднага, няма да получим разрешение за отлитане по-рано от утре следобед.
	Хейгън кимна.
	— Добре. И без това няма смисъл да висим още тук.
	— Ще ми дадете ли някакво местоназначение?
	Хейгън погледна написаните на ръка записки в бележника си. Реши да остави Хъдсън последен. Ериксън, Хъдсън и Даниел Клайн, или които и да бяха те, имаха един и същ телефонен код. Обърна внимание на кода след името на Клайд Уорд и се спря на него по простата причина, че мястото се намираше само на няколкостотин километра южно от Колорадо Спрингс.
	— Албакърки — рече той най-накрая.
	— Да, господине — отвърна пилотът. — Моля, затегнете колана си, защото след пет минути ще сме във въздуха.
	Веднага щом пилотът хлътна в кабината си, Хейгън се съблече по долни гащета и се просна върху мекото легло. Докато колелата на самолета оставяха дири по заснежената писта, той вече спеше дълбоко.


	26.

	Страхът, който началникът на кабинета на президента — Дан Фосет — всяваше в Белия дом, бе огромен. Той заемаше един от най-могъщите постове във Вашингтон. Беше пазачът на светая светих. На практика всеки документ или паметна бележка, изпратени до президента, минаваха през него. И никой, включително членовете на кабинета и водачите на конгресните партии, не биваха допускани в Овалния кабинет без одобрението на Фосет.
	Времето, когато някой от по-висок или по-нисък ранг отказваше да приеме думите „Не може“ като отговор, беше отминало. Затова сега той не знаеше как да постъпи, когато вдигна поглед от бюрото си към стаилите ненавист очи на адмирал Сандекър. Фосет не помнеше да е виждал толкова разгневен човек и остана с впечатлението, че адмиралът полага всички сили, за да се владее.
	— Съжалявам, адмирале — заговори Фосет, — но програмата на президента е претоварена. Няма начин да ви вмъкна в нея.
	— Ще ме вмъкнеш — процеди през стиснати зъби Сандекър.
	— Не е възможно — заяви твърдо Фосет.
	Сандекър бавно и най-кощунствено опря длани върху пръснатите на бюрото документи и се наклони на милиметри от носа на Фосет.
	— Кажи на кучия син — озъби му се адмиралът, — че той току-що уби трима от най-добрите ми приятели. И ако не ми даде нужното обяснение, тръгвам си оттук и свиквам пресконференция, на която ще разкрия мръсни тайни, достатъчни да опетнят администрацията му до края на мандата му. Ще му предадеш ли това, Дан?
	Фосет седеше и чувстваше, че дори нарастващият гняв не можеше да потисне изумлението му.
	— Само ще съсипеш кариерата си. Какъв смисъл има?
	— Ти май не слушаш какво ти говоря. Президентът е отговорен за смъртта на трима от най-скъпите ми приятели. Ти познаваше единия от тях. Казваше се Дърк Пит. Ако не беше Пит, сега президентът щеше да е на дъното на океана, а не в Белия дом. Чуй ме добре. Искам да узная защо загина Пит. Дори това да коства длъжността ми като шеф на НЮМА, направи го, да те вземат дяволите!
	Фосет беше готов да се закълне, че рижата брадичка на Сандекър потръпваше със своя собствена жизнена сила — толкова близо беше лицето на адмирала до неговото.
	— Пит е мъртъв? — промълви той. — Не съм чул…
	— Просто съобщи на президента, че съм тук — прекъсна го Сандекър с режещ като стомана глас. — Той ще ме приеме.
	Новината дойде толкова внезапно, че Фосет остана като гръмнат.
	— Ще уведомя президента за Пит — рече бавно той.
	— Не си прави труда. Щом аз знам, значи и той знае. И двамата използваме едни и същи разузнавателни източници.
	— Трябва ми време, за да разбера за какво става дума — каза Фосет.
	— Нямаш никакво време — отвърна Сандекър. — Законопроектът на президента за ядрената енергия ще бъде представен за гласуване в Конгреса утре. Помисли си само какво ще стане, когато сенатор Джордж Пит научи, че президентът има пръст в убийството на сина му. Не е нужно да ти описвам последствията, след като онзи оттегли подкрепата си към политиката на президента и започне да я атакува.
	Фосет беше достатъчно прозорлив, за да не усети задаващата се опасност. Той се отдръпна назад, събра длани и се загледа за миг в тях. После стана и тръгна към вратата.
	— Ела с мен, адмирале. В момента президентът разговаря с министъра на отбраната Джес Симънс. Вече трябва да са привършили.
	Сандекър остана да чака в преддверието на Овалния кабинет, а Фосет влезе, извинявайки се, и прошепна няколко думи в ухото на президента. След две минути Джес Симънс излезе, поздрави сърдечно адмирала и си тръгна. След него на вратата се появи Фосет и му направи знак да влезе.
	Президентът стана, заобиколи бюрото си и се ръкува със Сандекър. Лицето му беше безизразно, стойката му отпусната и спокойна. Будните му очи срещнаха твърдия, кръвнишки поглед на посетителя. Той се обърна към Фосет.
	— Ще ни извиниш ли, Дан? Искам да говоря насаме с адмирала.
	Фосет безмълвно напусна кабинета и затвори вратата след себе си.
	Президентът посочи едно кресло и се усмихна.
	— Хайде да седнем и да се отпуснем.
	— Предпочитам да остана прав — заяви равнодушно Сандекър.
	— Както желаете. — Президентът се настани удобно в едно меко кресло и кръстоса крака. — Съжалявам за Пит и за другите — рече той без предисловия. — Никой не е предполагал, че ще се стигне дотам.
	— Мога ли най-почтително да ви попитам какво всъщност става?
	— Отговорете ми, адмирале, ще ми повярвате ли, като ви кажа, че когато помолих за вашето съдействие да изпратите екипаж за дирижабъла, нещата далеч не са се свеждали до обикновено търсене на изчезнал човек?
	— Само ако получа задоволително обяснение от ваша страна.
	— Ще повярвате ли също, че като оставим настрана търсенето на съпруга си, госпожа Лебарон се оказа част от добре разработен план, имащ за цел да се установи пряка връзка между мен и Фидел Кастро?
	Сандекър го изгледа и мигом кипна вътрешно от гняв. Не изпитваше никакво страхопочитание пред държавния глава. Бе свидетел на много президенти, които идваха и си отиваха, познаваше много от човешките им слабости. Не помнеше да е издигал някого от тях на пиедестал.
	— Не, господин президент, не мога да го повярвам — отвърна той със сарказъм в гласа. — Ако не ме лъже паметта, вие имате много способен държавен секретар в лицето на Дъглас Оутс, който е подкрепян от експедитивния понякога Държавен департамент. Трябва да подчертая, че той е далеч по-добре оборудван за общуване с Кастро чрез съществуващите дипломатически канали.
	Президентът се усмихна кисело.
	— В някои случаи се налага преговорите между неприятелски страни да излизат извън рамките на общоприетите държавнически стандарти. Положително вярвате в това.
	— Вярвам.
	— Вие, адмирале, не се месите в политиката, в държавни дела, избягвате вашингтонските приеми, сбирки на близки хора и приятели в тесен кръг, нали?
	— Точно така.
	— Но ако ви дам заповед, ще я изпълните.
	— Да, господине, ще я изпълня — отвърна без колебание Сандекър. — Ако, разбира се, не е незаконна, неморална или противоконституционна.
	Президентът остана доволен от думите му и кимна. После отново посочи едно кресло и рече:
	— Моля ви, адмирале, времето ми е ограничено, но ще ви обясня накратко какво става. — Той изчака Сандекър да седне и продължи: — Така… Преди пет дни от Хавана бе внесен тайно в Държавния департамент строго поверителен документ, изготвен от Фидел Кастро. В основата си той представлява предложение за проправяне на път за приятелски и конструктивни взаимоотношения между Куба и Америка.
	— Какво толкова чудно има в това? — попита Сандекър. — Той се стреми да установи по-тесни връзки с нас, откакто президентът Рейгън го изрита от Гренада.
	— Така е. Досега единственото споразумение, което постигнахме на масата за преговори, беше относно емиграционните квоти за кубински дисиденти, пристигащи в Америка. Но сегашната му нова позиция отива твърде далеч. Кастро иска от нас да му помогнем да отхвърли руското владичество.
	Сандекър го погледна скептично.
	— Омразата на Кастро към Съединените щати се е превърнала в идея фикс. Не разбирам защо непрекъснато говори за нашествие. Руснаците няма да се махнат оттам. За тях Куба е единствената им опора в Западното полукълбо. Дори и в момент на лудост да решат да оттеглят помощта си, островът ще затъне в икономическо блато. Аз не бих повярвал на Кастро, дори и самият Христос да е на негова страна.
	— Кастро е непостоянен — призна президентът, — но не подценявайте намеренията му. Самите руснаци тънат в собственото си икономическо блато. Параноята на Кремъл спрямо външния свят раздува военния им бюджет до астрономически размери и едва ли още дълго ще издържат така. Стандартът на живот на населението им е най-ниският сред индустриализираните страни. Земеделските реколти, промишленото производство и нефтеният им износ са спаднали до най-ниско ниво. Те вече нямат средства, с които да оказват масирана помощ на страните от Източния блок. А по отношение на Куба са стигнали до дотам, че искат повече, а дават по-малко. Мина времето на отпусканите й милиарди долари субсидии, заеми и евтино оръжие. Свърши се с авантата.
	Сандекър поклати глава.
	— И все пак, ако бях на мястото на Кастро, щях да погледна на това като на лоша търговия. Няма начин Конгресът да гласува отпускане на милиарди долари за субсидиране на Куба, а дванайсетте милиона жители на острова едва да свързват двата края без вносни стоки.
	Президентът погледна към часовника върху полицата над камината.
	— Разполагам само с още няколко минути. Във всеки случай най-големият страх на Кастро не идва от икономическия хаос или от контрареволюция. Той се дължи на бавното, но неотстъпно руско влияние, обхващащо всяко кътче на страната му. Онези от Москва оттук откъртват по нещо, оттам открадват по малко и изчакват търпеливо да предприемат навременен ход, за да завладеят правителството и да сложат ръка на ресурсите на страната. Едва сега Кастро осъзна факта, че приятелите му в Кремъл се опитват да си присвоят държавата под носа му. Брат му Раул останал като гръмнат, когато го предупредили, че негов съратник водел засилена подривна дейност сред офицерите в корпуса, като ги настройвал в преданост към Съветския съюз.
	— Това ме изненадва. Кубинците не обичат руснаците. Гледните им точки за живота напълно се разминават.
	— Естествено, Куба никога не е имала намерение да става пионка на Кремъл, но от революцията насам хиляди кубински студенти се учат в руски университети. Мнозина от тях, вместо да се върнат в родината си и да започнат работа, наложена им от държавата, работа, която може и да не им харесва или да ги води до задънена улица, се поддават на изкусителни руски предложения за престижни и добре платени длъжности. По-хитрите, които поставят бъдещето си над патриотизма, тайничко се отричат от Кастро и се кълнат във вярност към Съветския съюз. Трябва да им се признае на руснаците, че изпълняват обещанията си. Като използват влиянието си над кубинското правителство, те вграждат новите си субекти в етажите на властта.
	— Кубинският народ продължава да почита Кастро — отбеляза Сандекър. — Не съм сигурен, че тези хора ще стоят и ще наблюдават как той ще се остави да бъде поробен от Москва.
	Лицето на президента помръкна.
	— Истинската заплаха е, че руснаците ще убият братята на Кастро и ще хвърлят вината върху ЦРУ. И няма да им е трудно, след като се знае, че Управлението е правило няколко опита за покушение над Кастро през шейсетте години.
	— Значи Кремъл ще влезе през отворена врата и ще състави правителство от марионетки.
	Президентът кимна.
	— Което обяснява предложението на Кастро за американско-кубински пакт. Той не иска да плаши руснаците с настояването си да се оттеглят, преди да има съгласието ни да подкрепим сценария му да ги прогони от Карибите. За нещастие, след като предприе началния си ход, той остана глух за всички отговори от мен и от Дъг Оутс.
	— Нещо като примамка, за да възбуди апетита ви.
	— И аз така го виждам.
	— Тогава къде е мястото на Лебарон в тази работа?
	— Той сам им падна в ръцете — отвърна президентът с лека ирония. — Запознат сте със случая. Реймънд Лебарон излетя с дирижабъла си да търси потънал кораб със съкровище. Всъщност е имал предвид друга цел, но тя не засяга НЮМА или вас лично. Но за зла участ, Раул Кастро бил на обиколка за проверка на отбранителните съоръжения на острова извън Хавана, когато кубинските разпознавателни системи прехванали дирижабъла. На Раул веднага му минало през ума да се възползва от тази връзка и наредил на охраната си да пресече пътя на дирижабъла и да го ескортира до летище, близо до град Карденас.
	— Досещам се за останалото — вметна Сандекър. — Кубинците са презаредили дирижабъла с гориво, скрили са пратеник на борда му с американско-кубинския документ, смятайки, че преобладаващите ветрове ще отнесат въздушния кораб към Щатите.
	— Близо сте до истината — усмихна се президентът. — Само че изобщо не са залагали на променливите ветрове. Близък приятел на Фидел и един пилот се промъкнали на борда с документа. Те насочили дирижабъла към Маями, където скочили във водата на няколко километра от брега и били качени на чакаща ги яхта.
	— Любопитно ми е да узная как са се озовали трите трупа в командния кош — заопипва почвата Сандекър.
	— Това е мелодрама, съчинена от Кастро, за да докаже добрите си намерения, които аз нямах време да оповестя.
	— Значи руснаците не са заподозрени?
	— Още не. Заслепени от високомерното си държане към кубинците, руснаците не са забелязали нищо, което да ги доведе до мисълта за латинска изобретателност.
	— Значи Реймънд Лебарон е жив и се намира някъде в Куба.
	Президентът разпери ръце.
	— Мога само да предполагам. Източниците от ЦРУ съобщават, че руското разузнаване искало да разпита Лебарон. Кубинците им направили тази услуга и оттогава никой не е виждал Лебарон.
	— Не сте ли се опитвал дори да преговаряте за освобождаването му? — поинтересува се Сандекър.
	— Положението и без това е деликатно, за да поставяме мъжа на масата за преговори. Не се съмнявам, че когато получим окончателно съгласие от кубинците и подпишем американско-кубинския пакт, Кастро ще освободи Лебарон от руснаците и ще ни го върне.
	Президентът замълча и отново погледна към часовника над камината.
	— Закъснявам за съвещание с комисията по бюджета. — Той се изправи и тръгна към вратата, после се обърна към Сандекър. — Ще приключа с това бързо. Джеси Лебарон е запозната с положението и е запаметила отговора ни към Кастро. Планът включва дирижабълът да бъде върнат заедно с Лебарон на борда. До Кастро е изпратен сигнал, че ще получи отговора ми по същия начин, по който бе получено и предложението му. Но нещо се е случило. Нали се разминахте с Джес Симънс, преди да влезете тук. Е, той ми показа снимки, направени от нашето въздушно разузнаване. Вместо да препречи пътя на дирижабъла и да го насочи към Карденас, кубинският патрулен хеликоптер открил огън по него. После, по необясними причини, хеликоптерът се взривил и двата въздушни съда паднали в морето. Трябва да ме разберете, адмирале, не можех да изпратя спасителни групи поради деликатното естество на мисията. Искрено съжалявам за Пит. Много съм му задължен, но не мога да му се отплатя. Трябва само да се молим Джеси Лебарон и другите ви приятели да са оцелели по някакъв начин.
	— Никой не може да оцелее при катастрофа по пътя на ураган — язвително отбеляза Сандекър. — Извинете ме, господин президент, но дори Мики Маус би извършил по-добре такава операция.
	Болезнен израз набразди лицето на президента. Той понечи да каже нещо, но размисли и отвори вратата.
	— Съжалявам, адмирале, закъснявам за съвещанието.
	Без да каже дума повече, той излезе от Овалния кабинет и остави Сандекър сам, с объркано съзнание.


	27.

	Ураганът Малката Ева премина с всичката си сила покрай острова и изви на североизток към Мексиканския залив. Ветровете стихнаха до шейсет и пет километра в час, но щяха да минат два дни, преди от юг да задуха лекият пасат.
	Кайо Санта Мария не даваше никакви признаци на живот — животински или човешки. Преди десет години, в изблик на щедро приятелство, Фидел Кастро бе прехвърлил острова на комунистическите си съюзници като жест на добра воля. Тогава бе зашлевил плесница на Белия дом, като провъзгласи острова за руска територия.
	Местните жители бяха тихомълком, но насилствено прехвърлени на големия остров, а на Кайо Санта Мария се настаниха инженерни войски на ГРУ (Главно разузнавателно управление) — военната ръка на КГБ — и започнаха да строят строго секретни подземни съоръжения. Работата се вършеше на етапи и под прикритието на мрака и комплексът бавно започна да добива форма под пясъка и палмовите дървета. Шпионските самолети на ЦРУ извършваха разузнавателни полети над острова, но анализите на данните не разкриваха нито някакви отбранителни съоръжения, нито пренасяне на големи товари по море или по суша. Изследванията на увеличените снимки не показваха нещо повече от разбити пътища, които привидно не водеха доникъде. Не бе открито нищо, което да предполага заплаха за сигурността на Съединените щати.
	Пит се събуди в малка стерилна стая, намираща се някъде под повърхността на бруления от ветровете остров. Лежеше на легло с пухен дюшек под непрекъснато светеща флуоресцентна лампа. Не помнеше да е спал някога върху пухен дюшек, но го намери за много удобен и „си записа“ наум да потърси и да си купи такъв, ако или когато се върне във Вашингтон.
	Като се изключеха раните, болките в ставите и лекото тупкане в главата, той се чувстваше добре. Загледа се в боядисания в сиво таван и започна да си припомня събитията от миналата нощ: Джеси откри съпруга си, охраната отведе него, Джордино и Гън в някаква лечебница, където една руска лекарка се погрижи за раните им, после ядоха задушено говеждо в трапезария, на която Пит даде шест пъти по-ниска категория от тази на крайпътна закусвалня в източен Тексас, и накрая бе заключен в стая с тоалетна и умивалник, едно легло и тесен дървен гардероб.
	Пъхна ръка под завивката и заопипва тялото си. Освен няколкото метра бинт и лепенки, то беше голо. Свали босите си крака на циментовия под, стана и се замисли за следващия си ход. Сигнал от пикочния мехур му напомни, че е все още човек и той тръгна към тоалетната. Прииска му се да изпие чаша кафе. Те, които и да са, не бяха свалили часовника му. Той показваше 11:55. Тъй като никога не му се бе случвало да спи повече от девет часа, правилно прецени, че е предобедно време.
	След минута вече беше наведен над мивката и плискаше лицето си със студена вода. Единствената хавлиена кърпа беше груба и трудно попиваше влагата. Отиде до гардероба, отвори го и откри вътре риза и панталони, закачени на закачалка, и чифт сандали. Преди да се облече, свали няколко превръзки от рани, които бяха хванали вече коричка, и се почувства по-свободен в движенията си. Облече се и тръгна към тежката метална врата. Оказа се, че е все още заключена и той заудря по плътния метал. Глухите удари отекнаха в бетонните стени.
	След малко вратата се отвори и на прага застана младеж, не по-възрастен от деветнайсет години. В ръка държеше автоматичен пистолет, голям колкото домакински чук, насочен право в корема на Пит. Младежът му направи знак да тръгне вляво по дълъг коридор и Пит се подчини. Двамата минаха покрай няколко метални врати и Пит се запита дали зад някоя от тях не се намираха Джордино и Гън.
	Спряха пред асансьор, чиито врати се задържаха отворени от друг пазач. Влязоха в кабината и Пит почувства леко налягане в краката си, когато тя потегли. Погледна светлинното табло над вратата и видя на него лампички за пет нива. Мащабен проект, помисли си той. Асансьорът спря и вратите се отвориха автоматически.
	Пит и пазачът му прекрачиха в застлана с килим стая със сводест таван. Двете странични стени бяха заети от полици, претъпкани със стотици книги. Повечето бяха на английски език, като много от тях бяха романи от едни от най-продаваемите съвременни американски автори. Огромна карта на Северна Америка изпълваше цялата насрещна стена. Помещението приличаше на частен кабинет. Върху голямо бюро със старинна резба и мраморен плот бяха натрупани текущи издания на „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ю Ес Ей Тудей“. От двете страни на вратата имаше маси с купчини от технически списания, сред които се виждаха „Компютър Текнолъджи“, „Сайънс Дайджест“ и „Еър Форс Джърнъл“. Върху дебелия виненочервен килим бяха подредени на еднакво разстояние един от друг шест стола, тапицирани със зелена кожа.
	Запазвайки мълчание, пазачът влезе отново в асансьора и остави Пит сам насред празната стая. Сигурно им трябва време, за да понаблюдават маймуната, помисли си той. Не си направи труда да огледа помещението за видеокамера. Не се съмняваше, че е скрита някъде и записва действията му. Реши да пробва. Олюля се като пиян, обърна очи и се строполи върху килима.
	След петнайсет секунди една замаскирана врата, чиито ръбове съвпадаха напълно с линиите на ширините и дължините на огромната стенна карта, се отвори и в стаята влезе нисък, спретнат мъж в съветска военна униформа с елегантна кройка. Той коленичи до Пит и се вгледа в полуотворените му очи.
	— Чувате ли ме? — попита мъжът на английски.
	— Да — промълви Пит.
	Руснакът отиде до една от масите и наклони кристална гарафа над кристална чаша. Върна се при Пит и повдигна главата му.
	— Изпийте това — заповяда му той.
	— Какво е то?
	— Коняк „Курвоазие“, остър и тръпчив на вкус — отвърна руснакът с безупречно американско произношение. — Ще се отрази добре на състоянието ви.
	— Предпочитам по-силния и по-мек „Реми Мартен“ — каза Пит и вдигна чашата си. — Наздраве!
	Изпи коняка на няколко глътки, след това с лекота се изправи на крака и седна на един от столовете.
	Офицерът се усмихна и подметна:
	— Много бързо се възстановихте, господин…
	— Снодграс. Елмър Снодграс от Молин, щата Илинойс.
	— Каква приятна среднозападна нотка в говора — отбеляза руснакът, докато се настаняваше зад бюрото. — Аз съм Пьотър Великов.
	— Генерал Великов, ако правилно съм запомнил руските военни нашивки.
	— Съвсем правилно — потвърди Великов. — Искате ли още коняк?
	Пит поклати глава и продължи да изучава мъжа зад бюрото. Доколкото можа да прецени, Великов не беше по-висок от метър и седемдесет и четири, тежеше около шейсет килограма и наближаваше петдесетте години. Излъчваше добронамереност, но въпреки това Пит долови и прикрита студенина. Косата му беше ниско подстригана и черна, леко прошарена само на слепоочията и оредяваща в средата над челото. Имаше очи, сини като алпийско езеро, и лице със светла кожа, чиито черти го оприличаваха повече на римлянин, отколкото на славянин. Ако си сложеше тога и венец на главата, представи си Пит, Великов спокойно можеше да послужи за модел на мраморен бюст на Юлий Цезар.
	— Надявам се, няма да възразите, ако ви задам няколко въпроса — каза любезно Великов.
	— Ни най-малко. Никакви ангажименти не ме притискат до края на деня. Времето ми е на ваше разположение.
	В очите на Великов проблеснаха студени пламъчета, но само след миг изчезнаха.
	— Предполагам, ще ми кажете как се озовахте на Кайо Санта Мария.
	Пит разпери безпомощно ръце и отвърна:
	— Няма смисъл да ви губя времето. Най-добре е да направя пълни самопризнания. Аз съм главен директор на Централното разузнавателно управление. Заедно със съвета на директорите решихме да направим страхотна реклама, като наемем един дирижабъл и пуснем валидни купони за тоалетна хартия по цялата дължина на Куба. Казаха ми, че там имало остър недостиг от нея. За нещастие обаче, кубинците не ни разрешиха да осъществим тази рекламна стратегия и откриха огън срещу нас.
	Генерал Великов наблюдаваше Пит търпеливо, но раздразнено. После сложи на върха на носа си очила за четене и отвори една от папките върху бюрото.
	— От досието ви, господин Пит, Дърк Пит, ако правилно го произнасям, научавам, че в профила за характера ви е отбелязано „склонност към сдържано остроумие“.
	— А не пише ли, че съм патологичен лъжец?
	— Не, но, както изглежда, имате богата история и жалко, че не сте на наша страна.
	— О, я стига, генерале, какво бъдеще може да има един неконформист в Москва?
	— Кратко, опасявам се.
	— Поздравявам ви за откровеността.
	— Защо не ми кажете истината?
	— Стига да пожелаете да повярвате в нея.
	— Съмнявате ли се?
	— Да, ако се придържате към комунистическата мания да виждате зад всеки камък някаква конспирация на ЦРУ.
	— Май изпитвате огромно пренебрежение към Съветския съюз.
	— Кажете ми едно нещо, направено от хората ви през последните седемдесет години, което да е спечелило награда за хуманност. Това, което ме смайва, е, защо руснаците се правят на разсеяни, че светът гледа на тях като на посмешището на света. Вашата империя е най-патетичната шега на историята. Двайсет и първият век вече чука на вратата, а вашето правителство действа така, сякаш сме още в трийсетте години.
	Очите на Великов не трепваха, но Пит забеляза, че по лицето му изби червенина. Беше ясно, че генералът не е свикнал да му се говори така от човек, на когото той гледа отвисоко като на враг на държавата му. Очите му изучаваха Пит с непогрешимия поглед на съдия, който претегля на везните живота на осъден убиец. После изведнъж лицето му доби замислен вид.
	— Ще се погрижа коментарите ви да бъдат предадени в Политбюро — рече той сухо. — А сега, ако сте приключил с речта си, господин Пит, чакам с интерес да чуя как попаднахте тук.
	Пит посочи с брадичка гарафата на масата.
	— Мисля, че сега имам нужда от още коняк.
	— Моля, обслужете се.
	Пит си наля половин чаша и седна отново на стола си.
	— Това, което ще ви кажа, е самата истина. Искам да разберете, че нямам причина да ви лъжа. Доколкото знам, не съм пратен от правителството на никаква разузнавателна мисия. Да разчитам ли, че сте ме разбрал дотук, генерале?
	— Да.
	— Включено ли е скритото ви записващо устройство?
	Великов любезно кимна.
	— Да.
	И Пит се впусна да разказва подробно за изчезналия дирижабъл, за срещата на Джеси Лебарон с адмирал Сандекър, за последния полет на „Проспъртиър“ и накрая, за отърваването им по чудо от урагана. Не спомена обаче нищо за сваления от Джордино патрулен хеликоптер, нито за гмуркането им до „Циклопи“.
	Великов не вдигна поглед, когато Пит свърши и млъкна. Прегледа няколко страници от досието, без за миг да промени изражението си. Имаше вид на човек, който е на светлинни години оттук и не е чул нито една дума от разказа.
	Пит реши и той да се включи в играта. Взе чашата си с коняк и стана от стола. Приближи се до купчината с вестници и с лека изненада видя, че най-горният „Вашингтон Поуст“ е с днешна дата.
	— Изглежда имате много експедитивна куриерска служба — отбеляза той.
	— Моля?
	— Вестниците ви са остарели само с няколко часа.
	— С пет, казано по-точно.
	Конякът приятно стопли празния стомах на Пит. Опасните последствия от положението му се стопиха след третата чаша. И той предприе атака.
	— Защо държите в плен Реймънд Лебарон?
	— Засега той ни е гост.
	— Това не обяснява защо присъствието му се пази в тайна вече две седмици.
	— Не съм длъжен да ви давам никакви обяснения, господин Пит.
	— Защо Лебарон получава вкусна вечеря, облечен в официално облекло, а аз и приятелите ми сме принудени да ядем и да се обличаме като обикновени затворници?
	— Защото сте точно такива, господин Пит, обикновени затворници. Господин Лебарон е много богат и влиятелен човек и разговорът с него носи само полза. Докато вие сте просто неудобен. Това задоволява ли любопитството ви?
	— Ни най-малко — отвърна през прозявка Пит.
	— Как свалихте патрулния вертолет? — попита ненадейно Великов.
	— Като го замервахме с обувките си — отвърна сприхаво Пит. — Какво очаквате от петима цивилни, сред които и една жена, пътуващи в четирийсет и една годишен газов мех?
	— Вертолетите не се взривяват във въздуха без причина.
	— Сигурно го е ударил гръм.
	— Добре тогава, господин Пит, ако вие сте на най-обикновена мисия за откриване на следи от изчезването на господин Лебарон и за търсене на съкровище, как ще обясните доклада на капитана на патрулния катер, в който е записано, че командният кош на дирижабъла е бил така надупчен от артилерийски огън, че не е било възможно някой да оцелее? Че миг преди вертолетът да се взриви, от дирижабъла е присветнала огнена ивица и че при претърсването над мястото на експлозията не са намерени никакви следи от оцелели? А ето че вие се появявате като с магическа пръчка на този остров по време на ураганна буря, и то когато охраната ни е потърсила убежище от силните ветрове. Навременна поява, не смятате ли?
	— Какво е вашето обяснение?
	— Че дирижабълът или е бил управляван от разстояние, или в него е имало друг екипаж, който стрелците на борда на вертолета са простреляли. А вие и госпожа Лебарон сте били докарани близо до брега с подводница, но излизайки на повърхността, всички сте били изхвърлени върху скалите и оттам са дошли и раните ви.
	— Получавате добра оценка по съчинение, но ви липсва точност. Дотук само излизането ни на повърхността е вярно. Пропускате най-важното — мотива. Защо според вас четирима невъоръжени корабокрушенци ще нападат това, което имате тук?
	— Още не съм получил отговорите — отвърна Великов с иронична усмивка.
	— Но възнамерявате да ги получите, предполагам.
	— Не съм от хората, които се примиряват с провалите, господин Пит. Разказът ви, колкото и да е плод на фантазия, не е убедителен. — Той натисна бутон на вътрешната разговорна уредба върху бюрото. — Скоро пак ще си поговорим.
	— Кога да очакваме правителството ви да се свърже с нашето за преговори за освобождаването ни?
	Великов му хвърли покровителствен поглед.
	— Моля да ме извините. Забравих да ви кажа, че преди един час уведомихме вашето правителство.
	— Че сме спасени ли?
	— Не, че сте мъртви.
	В първата секунда Пит не осъзна думите му. После те бавно започнаха да проникват до съзнанието му. Той стисна челюсти и впи очи във Великов.
	— Говорете по-ясно, генерале!
	— Нищо по-лесно от това — отвърна Великов с такъв приятелски тон, сякаш разговаряше с пощенски раздавач, колкото да убие времето. — Дали случайно, или целенасочено, но вие се озовахте в най-чувствителното военно съоръжение извън пределите на Съветския съюз. Не можем да си позволим да ви пуснем. След като науча достоверните факти, ще трябва да умрете.


	28.

	Отдавайки се на любимото си развлечение — храненето — Хейгън си открадна един час, за да се нагости с мексикански обяд от енчилада с яйце, сопайпила и коктейл с текила.
	Плати си сметката, излезе от ресторанта и отпраши с колата към адреса на Клайд Уорд. Агентът му от телефонната компания бе открил, че телефонният номер, записан в черния бележник на генерал Фишър, е на служебен телефон на бензиностанция. Погледна за часа. След шест минути пилотът му щеше да позвъни там от паркирания реактивен самолет.
	Бензиностанцията се намираше в индустриална част, близо до железопътно депо. Беше на самообслужване и продаваше неизвестна търговска марка бензин. Той се приближи до колонката, чиято червена боя беше напластена с дебел слой мръсотия, и пъхна накрайника на маркуча в резервоара на колата си, като се стараеше да не поглежда към платения телефонен апарат в канцеларията на бензиностанцията.
	Малко след като се бе приземил на летището на Албакърки, Хейгън взе кола под наем и източи четирийсет и пет литра от резервоара с цел спирането му за зареждане да изглежда правдоподобно. Задържаният в резервоара въздух изгъргори, той завинти капачката и окачи маркуча на мястото му. Влезе в канцеларията и тъкмо бъркаше със забавени движения в портфейла си, когато монтираният на стената телефон иззвъня.
	Единственият продавач, който в това време поправяше вътрешна гума, избърса ръцете си с парцал и вдигна слушалката.
	— Бензиностанция „Мел“… Кой?… Тук няма никакъв Клайд… Да, сигурен съм. Сбъркали сте номера… Точно така, това е номерът, но аз работя тук от шест години и не съм чувал за никакъв Клайд.
	Мъжът окачи слушалката, приближи се до касовия апарат и се усмихна на Хейгън.
	— Колко отчетохте? — попита го Хейгън.
	— Четирийсет и пет точка деветстотин. Това прави тринайсет долара и петдесет и седем цента.
	Докато продавачът му връщаше рестото до двайсет долара, Хейгън огледа помещението. Не можа да не се възхити на професионално направения декор, а точно това представляваше бензиностанцията — чудесен декор. Канцеларията и каналът за смяна на масло не бяха виждали метла от години. От тавана висяха паяжини, инструментите бяха покрити повече с ръжда, отколкото с машинно масло, а дланите и ноктите на продавача съвсем не изглеждаха захабени от работа с петролни продукти. Учуди го обаче системата за наблюдение. Опитното му око забеляза изкусно поставената електрическа жица, която нямаше място в най-обикновена бензиностанция със сервиз. По-скоро усети, отколкото видя „бръмбарите“ и камерите.
	— Ще ми направите ли една услуга? — попита Хейгън, когато получи рестото си от продавача.
	— Какво ви трябва?
	— Появи се странен шум в двигателя. Бихте ли погледнал под капака и да ми кажете на какво може да се дължи?
	— Разбира се, защо не. И без това нямам кой знае колко работа.
	Хейгън обърна внимание на прическата на мъжа и се усъмни, че скоро е била пипана от бръснар. Забеляза също и издутината на единия му крачол — от външната страна на прасеца, точно над глезена.
	Хейгън беше спрял колата от външната страна на островчето на колонката, по-далеч от канцеларията. Запали двигателя и вдигна капака му. Продавачът сложи крак върху предната броня и надникна над радиатора.
	— Не чувам нищо особено.
	— Елате от тази страна — каза Хейгън. — Оттук се чува по-силно. — Беше застанал с гръб към улицата, а колата и отвореният й капак го прикриваха от всякакво електронно наблюдение, вградено в бензиновата колонка.
	Когато обслужващият бензиностанцията се наведе над калника и завря глава в отделението на двигателя, Хейгън извади пистолет от кобура си, закачен отзад на колана и притисна цевта между задните части на мъжа.
	— В задника ти е опрян боен магнум, калибър 357. Разбра ли ме добре?
	Продавачът се напрегна, но не показа, че се е изплашил.
	— Да, разбрах те, приятел.
	— А знаеш ли какво може да направи такъв магнум от близко разстояние?
	— Да, известно ми е.
	— Добре, значи можеш да си представиш какъв хубавичък тунел ще се получи от задника до мозъка ти, ако натисна спусъка.
	— Какво целиш, приятел?
	— Къде отиде преправеният ти акцент на необразован човек? — продължи с въпросите си Хейгън.
	— Ами изпари се.
	Хейгън се наведе и измъкна изпод крачола му малък, 38-калибров автоматичен „Берета“.
	— И тъй, приятел, къде мога да намеря Клайд?
	— Не съм чувал това име.
	Хейгън заби с такава сила цевта на магнума в края на гръбнака му, че платът на панталона се сцепи и мъжът изохка от болка.
	— Ти за кого работиш? — промълви той.
	— За „тайното ядро“ — отвърна Хейгън.
	— Не е вярно.
	Хейгън отново го сръга с цевта на оръжието си. Лицето на мъжа се изкриви от болка.
	— Кой е Клайд? — попита отново Хейгън.
	— Клайд Бут — промълви през стиснати зъби продавачът на бензин.
	— Не те чух добре, приятел.
	— Цялото му име е Клайд Бут.
	— Кажи ми какъв е.
	— Изглежда е някакъв гений. Изобретява и произвежда научна апаратура, използвана в космоса. Тайни системи за правителството. Не знам какви точно. Аз съм само член на охраната.
	— Местоположение?
	— Зданието се намира на шестнайсет километра западно от Санта Фе. Нарича се Технически институт — ФЗ.
	— Какво значи това „ФЗ“?
	— Футболен защитник — поясни мъжът. — Бут е бил най-добрият американски футболист в щата Аризона.
	— Знаеше ли за моята поява?
	— Предупредиха ни да следим за дебел мъж.
	— Колко още има край бензиностанцията? — попита Хейгън.
	— Трима. Единият се намира в аварийната кола надолу по улицата, другият е на покрива на склада зад бензиностанцията, а третият седи в червения фургон, паркиран до съседния ресторант.
	— Те защо не предприеха нищо?
	— Заповедта е само да те следим.
	Хейгън отдръпна пистолета си и го пъхна обратно в кобура. После изпразни от патроните автоматичното оръжие на мъжа, пусна го на земята и го ритна под колата.
	— Добре — рече му той. — Сега върви, но без да тичаш, и се прибери в канцеларията.
	Продавачът не бе изминал и няколко крачки по пътеката до канцеларията, когато Хейгън вече завиваше зад ъгъла на следващата пресечка. Направи още четири бързи завоя, за да се изгуби от аварийната кола и фургона и отпраши към летището.


	29.

	Ленард Хъдсън слезе с асансьора право в сърцето на главното управление на „Колонията Джърси“. Носеше чадър, от който се стичаха капки дъжд, и луксозно куфарче, изработено от лъскаво орехово дърво.
	Вървеше, без да поглежда наляво или надясно, и отвърна на поздравите на персонала с кратко вдигане на ръка. Хъдсън не беше нервен или обезпокоен, а само угрижен. Докладите, пристигащи от другите членове на „тайното ядро“, предвещаваха опасност. Някой методично проследяваше всеки един поотделно. Външно лице бе направило пробив в грижливо разработените им тайни операции.
	Сега цялото им старание за създаването на лунна база, включващо изобретателността, планирането, хората, парите и труда, вложени в „Колонията Джърси“ — беше заплашено от незнаен нашественик.
	Той влезе в просторния си, но скромен кабинет и завари Гунар Ериксън да го чака.
	Ериксън седеше на дивана, отпиваше от чашата си горещо кафе и пушеше извита лула. Закръгленото му, изопнато лице имаше мрачен израз, но очите му гледаха меко. Беше облечен с всекидневно, но спретнато облекло — скъпо кашмирено яке, жълто-кафяв пуловер с шпиц деколте и вълнени панталони. Нямаше да изглежда не на място, ако продаваше ягуари или ферарита.
	— Говорил си с Фишър и Бут — подхвана направо Хъдсън, след като окачи чадъра и остави куфарчето си до бюрото.
	— Да, говорих.
	— Имаш ли представа кой може да е той?
	— Не.
	— Странното е, че изобщо не оставя отпечатъци — продължи Хъдсън, като се настани на дивана до Ериксън и си наля чаша кафе от стъкления кафеник.
	Ериксън изпусна кълбо дим към тавана.
	— Не по-малко странно е също, че всеки негов образ, който получаваме на видеолентата, е размазан.
	— Сигурно носи със себе си някакво електронно устройство за изтриване. И знае точно къде да отиде, показва безпогрешни документи за самоличност и пропуски. Това, че се е представил на Муни като ревизор от Главната финансова инспекция, е хитро измислено. И аз щях да се хвана на въдицата.
	— С какви сведения за него разполагаме?
	— С куп описания, от които нищо не съвпада, освен външния му вид. Всички са единодушни, че е дебел човек.
	— Възможно ли е президентът да е пуснал разузнавач след нас?
	— Ако беше така — отвърна Хъдсън със съмнение в гласа, — сега щяхме да сме изправени пред армия от тайни агенти. По всичко личи, че мъжът действа сам.
	— Не си ли допускал възможността президентът тихомълком да е наел агент извън правителството? — попита Ериксън.
	— Минавала ми е такава мисъл, но не съм напълно убеден в това. Нашият приятел в Белия дом е проникнал до Овалния кабинет. Всеки, който се обажда по телефона или влиза и излиза оттам, се следи. Разбира се, президентът има частна телефонна линия, но не вярвам да обсъжда по телефона задача от такова естество.
	— Интересно — каза Ериксън, — дебелакът е започнал проучванията си от лабораторията, в която за първи път ни хрумна идеята за „Колонията Джърси“.
	— Наистина — потвърди Хъдсън. — Претършувал е кабинета на Ърл Муни в „Патъндън“ и е говорил по телефона с генерал Фишър, като дори му е подхвърлил за теб, че си ме чакал да ти платя за самолета.
	— Явен намек за оповестената ни смърт — отбеляза замислен Ериксън. — Което говори, че прави връзка между нас двамата.
	— Оттам отишъл в Колорадо и задигнал от Фишър бележник с имената и телефонните номера на най-важните хора, свързани с проекта „Колонията Джърси“, включително и тези от „тайното ядро“. После явно е надушил капана, който му поставихме в Ню Мексико, и е избягал. Разполагаме само с една малка улика. Човек от охраната ни, наблюдаващ летището на Албакърки, забелязал дебел мъж да слиза от частен реактивен самолет без отличителни знаци и само два часа по-късно да излита обратно с него.
	— Вероятно е наел кола, като е представил документ за самоличност.
	Хъдсън поклати глава.
	— И това не ни върши работа. Представил е шофьорска книжка на името на Джордж Гудфлай от Ню Орлиънс, а такъв изобщо не съществува.
	Ериксън изтръска пепелта от пурата си в една стъклена чинийка.
	— Струва ми се странно, че не е отишъл в Санта Фе, за да опита да проникне в операцията на Клайд Бут.
	— Според мен целта му е да открива само факти.
	— Кой ли може да му плаща? Руснаците?
	— Положително не и КГБ — отвърна Хъдсън. — Те не изпращат тайни съобщения по телефона, нито се движат из страната с частни самолети. Не, този мъж действа бързо. Бих казал, че е притиснат от краен срок.
	Ериксън се загледа в чашата си с кафе.
	— По график съветската мисия трябва да осъществи кацане на луната след пет дни. Може би това е неговият краен срок.
	— Мисля, че си прав.
	Ериксън го погледна.
	— Сега вече ще се съгласиш, че зад гърба на натрапника стои президентът — рече той тихо.
	Хъдсън закима бавно.
	— Затварях си очите пред тази възможност — каза той с глух глас. — Щеше ми се да вярвам, че президентът няма да допусне сигурността на „Колонията Джърси“ да бъде застрашена от руско нашествие.
	— От това, което ми каза за срещата ви, подразбирам, че той не е склонен да намери извинение за битка на луната между нашите хора и съветските космонавти. Нито пък ще са зарадва, като научи, че Стайнмец е свалил три съветски космически кораба.
	— Едно нещо ме безпокои — каза Хъдсън. — Ако приемем намесата на президента, тогава защо, след като има всякакви възможности, ще праща само един човек?
	— Защото, приел ли е веднъж „Колонията Джърси“ за действителност, той не може да не съзнава, че нашите съмишленици ще дебнат всяка негова стъпка и несъмнено е сметнал, че сме способни да отвлечем вниманието му така, че да насочим разследването в грешна посока. Умен човек е президентът. Вкарал е състезател от лявото поле, който е пробил стената ни, преди да се усетим какво става.
	— Положително все още има време да го пратим в глуха линия.
	— Твърде късно е. Дебелакът притежава бележника на Фишър — отбеляза Ериксън. — Той знае кои сме и къде да ни открие. И вече представлява много сериозна заплаха. Започнал е от опашката и върви към главата. Когато дебелият мъж прекрачи прага на тази врата, Лио, бъди сигурен, че президентът ще е предприел стъпка за предотвратяването на всякакъв сблъсък между съветските космонавти и хората ни в колонията Джърси.
	— Да не би да намекваш да елиминираме дебелия? — попита Хъдсън.
	— Не — отвърна Ериксън. — По-добре да не настройваме враждебно президента. Просто ще оставим мъжа на мира за няколко дни.
	— Любопитно ми е къде ли ще се озове следващия път — изказа гласно мислите си Хъдсън.
	Ериксън старателно напълни отново лулата си.
	— Той започна издирването си от Орегон, оттам в Колорадо и стигна в Ню Мексико. Моето предположение е, че следващият му ход ще бъде в Тексас, в кабинета на нашия човек в НАСА в Хюстън.
	Хъдсън започна да набира телефонен номер от апарата върху бюрото си.
	— Жалко, че няма да съм там, когато негодникът падне в капана ни.


	30.

	Следващите два часа Пит прекара в леглото, легнал по гръб и заслушан в звуците от отварянето и затварянето на метални врати и на стъпките вън от килията си. Младият пазач му носеше храна и го изчакваше да я изяде, за да е сигурен, че всички прибори ще са налице, когато си тръгнеше. Този път младежът изглеждаше в по-добро настроение и не беше въоръжен. Освен това остави вратата отворена, докато Пит се хранеше и така му предостави възможност да огледа бравата.
	Пит с изненада откри, че тя беше най-обикновена брава с топчеста дръжка. Явно, че помещението никога не е служило за затворническа килия. Най-вероятно е било склад.
	Той разбърка с лъжицата купата с противната на мирис задушена риба и я върна на пазача. Повече го интересуваше да види затварянето на вратата, отколкото да погълне тази помия, която със сигурност беше първата стъпка към психологически ход, целящ да понижи душевните му защитни механизми. Пазачът излезе и рязко дръпна крилото на вратата след себе си. Пит нададе слух и чу ясно единично щракване веднага след хлопването.
	Коленичи и внимателно огледа процепа между вратата и металната пластинка на страничната част на касата. Процепът беше широк 1/6 от сантиметъра. После претършува килията, за да намери някакъв предмет, който да е толкова тънък, че да влезе в процепа и да избута езичето на бравата.
	Леглото с пухения дюшек беше направено изцяло от дърво. По него нямаше никакъв метал, повърхностите му бяха съвсем гладки. Крановете на мивката бяха порцеланови, а тръбите под нея и на казанчето на тоалетната не му предлагаха нищо, което да можеше да се извие и откърти с ръце. Извади късмет с гардероба. Всяка от пантите щеше да му послужи чудесно, само че беше невъзможно да свали винтчетата с ноктите на пръстите си.
	Тъкмо размишляваше над този проблем, когато вратата се отвори и младият пазач застана на прага. Огледа внимателно килията, после рязко махна с ръка на Пит да го последва. Поведе го през лабиринт от бетонни коридори и най-накрая спря пред врата, номерирана с числото 6.
	Пит бе грубо избутан да влезе в малка като кутийка стая с противна миризма. Подът беше циментов, с канал в средата. Стените бяха боядисани с мрачен червен цвят, който още повече подсилваше зловещите на вид петна по тях. Единственото осветление идваше от една слаба жълта крушка, която висеше от тавана. Това беше най-потискащата стая, в която бе попадал Пит.
	В стаята нямаше никакви мебели, освен един обикновен, олющен дървен стол и бюро. Вниманието на Пит бе привлечено от мъжа, който седеше на стола. Имаше безизразни като кубчета лед очи. Беше трудно да се определи височината му, но гръдният му кош и раменете бяха толкова масивни, че изглеждаха изкривени от собствената си тежест — като на тяло, подлагано на хиляди часове тежък физически труд. Главата му беше обръсната, а лицето можеше да мине и за хубаво, ако не беше кривият нос, който стоеше напълно чужд на останалите черти. Мъжът носеше гумени ботуши и памучни къси панталони. Като се изключеха мустачките му в стил Бисмарк, лицето му се стори странно познато.
	Без да вдига поглед, мъжът започна да чете списък от престъпления, в които бе обвинен Пит. Те започваха с нарушаване въздушното пространство на Куба, стрелба по хеликоптер, довела до убийството на екипажа; че е агент на Централното разузнавателно управление, влязъл незаконно в страната. Монотонно изброяваните обвинения завършваха с незаконно влизане в забранена военна зона. Мъжът говореше като американец с лек западняшки акцент.
	— Какво ще кажете?
	— Напълно виновен.
	Огромната ръка му подаде лист и писалка.
	— Моля, разпишете признанията си.
	Пит взе писалката и разписа листа върху стената, без да прочете съдържанието.
	Разпитвачът погледна подписа му и свъси вежди.
	— Май че допуснахте грешка.
	— Каква грешка?
	— Името ви не е Бенедикт Арнолд.
	Пит щракна с пръсти.
	— Божичко! Прав сте. Това беше за миналата седмица. Тази седмица съм Милард Филмор.
	— Много забавно, няма що!
	— Тъй като генерал Великов вече е уведомил американските власти за смъртта ми — заговори сериозно Пит, — не виждам смисъл от признания. Все едно да биеш пеницилин в скелет. Кому са нужни тия признания?
	— Застраховка срещу злополука, пропагандни причини, дори за някоя сделка — отвърна любезно разпитвачът. — Много причини могат да се намерят. — Той замълча и сведе поглед към разтворената върху бюрото папка. — От досието, което ми даде генерал Великов, научавам, че сте ръководил операцията по изваждането на „Емприс ъв Айрланд“ от река Сейнт Лорънс.
	— Точно така.
	— Аз също участвах в тази операция.
	Пит се вгледа в лицето му. Беше му познато, но не можеше да се сети откъде. Поклати глава.
	— Не помня да сте работил в екипа ми. Как се казвате?
	— Фос Глай — бавно отвърна мъжът. — Работих от страна на канадците, с цел да осуетя операцията ви.
	В съзнанието на Пит мигновено изплува спомена за влекача, вързан за дока в Римуски, Квебек. Тогава беше спасил един английски таен агент, като цапардоса Глай по главата с гаечен ключ. Спомни си също с огромно облекчение, че тогава Глай беше с гръб и не видя приближаването на Пит.
	— Значи не сме се срещали лице с лице — рече спокойно Пит, вторачвайки се в Глай, за да види дали онзи ще го разпознае, но той дори не мигна.
	— Вероятно не.
	— Много сте далеч от дома.
	Глай сви огромните си рамене.
	— Работя за онзи, който плаща най-много долари за специалните ми услуги.
	— В случая машината за пари бълва рубли.
	— Превърнати в злато — поясни Глай. Той въздъхна, стана и се протегна. Кожата му беше толкова опъната, че вените му неприятно изпъкваха. Както бе изправен, голото кубе на главата му стигаше до нивото на брадичката на Пит. — Ще ми се да си поприказваме още за миналите събития, господин Пит, но ми трябват отговорите на други няколко въпроса и подписа ви под тях.
	— Ще говоря на каквато тема пожелаете само когато получа уверението, че Лебарон и приятелите ми няма да пострадат.
	Глай не отговори, по лицето му бе изписано безразличие.
	Пит почувства, че ще последва удар и напрегна тялото си, за да го отбие. Но вместо това Глай бавно протегна ръка и хвана Пит за основата на врата откъм меката част на рамото. Отначало стискаше леко, после постепенно пръстите му се впиха яко и болката го запари като огън.
	Пит хвана с две ръце Глай през кръста и се опита да се отскубне от железните му клещи, но все едно че се опитваше да изтръгне с корените шестметров дъб от земята. Стисна толкова здраво зъби, че за моментен помисли, че ще ги счупи. Пит слабо дочу гласа на Глай.
	— Добре, Пит, не е нужно да се подлагаш на всичко това. Просто ми кажи кой ти нареди да нахлуеш в този остров и с каква цел. Не е нужно да се подлагаш на мъчения, освен ако не си мазохист. Уверявам те, че никак няма да ти бъде приятно. Кажи на генерала всичко, което иска да узнае. Каквото и да криеш, то няма да промени хода на историята. Защо трябва костите ти ден след ден да се трошат, ставите ти да се превръщат в пихтия, а сухожилията ти — в картофено пюре? Защото точно това ще ти се случи, ако не играеш играта. Ясен ли съм?
	Безбожната болка се поуспокои, когато Глай охлаби хватката си. Пит се олюля на краката си и с полуотворени очи се втренчи в издевателя си, като в същото време разтриваше с една ръка основата на врата си. Знаеше, че каквато и история да разкаже, била тя истинска или измислена, никой няма да й повярва. Мъчението щеше да продължи, докато физическите му сили се изчерпят и тялото му стане безчувствено.
	Той попита любезно:
	— Получавате ли допълнително възнаграждение за всяко признание?
	— Аз не работя с комисионна — отвърна шеговито Глай.
	— Печелите — рече непринудено Пит. — Имам нисък праг за болка. Какво искате да призная — опит за убийство на Фидел Кастро или заговор за превръщане на руски съветници в демократи?
	— Просто истината, Пит.
	— Вече я казах на генерал Великов.
	— Да, имам записани думите ти.
	— В такъв случай знаете, че госпожа Лебарон, Ал Джордино, Руди Гън и аз се опитахме да открием следи от изчезването на Реймънд Лебарон, тръгнал да търси потънал кораб с предполагаемо съкровище на борда. Какво толкова страшно има в това?
	— Генерал Великов го вижда като параван за по-секретна мисия.
	— Като например?
	— Опит за контактуване с правителството на Кастро.
	— „Смехотворно“ е първата дума, която ми дойде в главата. Положително има по-лесни начини за преговори между правителствата.
	— Гън ни разказа всичко — продължи Глай. — Вие сте замислили операция да се отклоните в кубински води, където сте щели да бъдете заловени от техен патрулен катер и ескортирани до острова. След като се озовете там, сте щели да предадете жизненоважна информация, свързана с тайни взаимоотношения между САЩ и Куба.
	Пит изглеждаше искрено объркан. Все едно че му говореха на патагонски.
	— Това е най-тъпата небивалица, която съм чувал.
	— Тогава защо сте били въоръжени и сте взривили кубинския патрулен хеликоптер?
	— Изобщо не бяхме въоръжени — излъга Пит. — Хеликоптерът внезапно избухна пред очите ни. Не знам каква е била причината.
	— Тогава ми обясни защо кубинският патрулен катер не е открил никакви оцелели на мястото на бедствието?
	— Ние бяхме във водата. Беше тъмно, а морето — силно развълнувано. Явно не са ни видели.
	— И все пак вие, четиримата, сте преплували заедно десет километра в разбуненото от урагана море и сте се озовали невредими на Кайо Санта Мария. Как е било възможно?
	— Просто сме извадили късмет, предполагам.
	— Е, кой сега говори небивалици?
	Пит дори нямаше време да отговори. Най-ненадейно Глай замахна и стовари юмрук в кръста му, близо до левия бъбрек.
	Болката и внезапното проумяване изригнаха в него едновременно. Докато потъваше в черното езеро на безсъзнанието, той протегна ръка към Джеси, но тя само се засмя, без дори да помръдне.


	31.

	Дълбок, вибриращ глас говореше нещо почти в ухото му. Думите долитаха неясни и далечни. Армия скорпиони пълзеше по ръба на леглото и всички забиваха отровните си опашки отстрани в тялото му. Той отвори очи. Ярката флуоресцентна светлина го заслепи и той бързо спусна клепачи отново. Чувстваше лицето си мокро. Предположи, че плува и замахна с ръце. Тогава чу гласа по-ясно.
	— Лежи спокойно, партньоре. Аз само почиствам лицето ти с мокра гъба.
	Пит отвори отново очи и ги фокусира в лицето на възрастен мъж с прошарена коса, с меки, загрижени очи и добродушно, интелигентно лице. Погледите им се срещнаха и мъжът се усмихна.
	— Много ли те боли?
	— Е, боли ме малко.
	— Искаш ли вода?
	— Да, ако обичаш.
	Когато мъжът се изправи, косата му почти опря в тавана. Той извади чаша от малка брезентова торба и я напълни от чешмата.
	Пит притисна с ръка едната си страна и бавно се надигна до седнало положение. Чувстваше се като изгнил и усети вълчи глад. Кога ли беше ял за последен път? Сънливото му съзнание не можеше да си спомни. Пое с благодарност чашата с вода и я пресуши на един дъх. После вдигна поглед към благодетеля си.
	— Богатият и безразсъден Реймънд, ако не греша.
	Лебарон се усмихна леко.
	— Тези определения не ми се нравят особено.
	— Не е лесно да те открие човек.
	— Жена ми ми разказа как си й спасил живота и искам да ти благодаря.
	— По думите на генерал Великов избавлението е само временно.
	Усмивката на Лебарон изчезна.
	— Какво ти каза той?
	— Каза ми… Цитирам: „Всички вие ще умрете“.
	— Изтъкна ли някаква причина?
	— Според него били сме попаднали в най-деликатния съветски военен обект.
	Лицето на Лебарон прие замислен вид. След малко рече:
	— Великов лъже. Първоначално това съоръжение е било построено с цел да събира свързочни данни от микровълнови предаватели из САЩ, но поради бързото развитие на подслушвателните изкуствени спътници то станало ненужно още преди да бъде завършено докрай.
	— Откъде знаеш това?
	— Позволиха ми да обиколя острова. Нещо, което нямаше да е възможно, ако мястото беше секретно. Никъде не видях някакви усъвършенствани съобщителни съоръжения или антени. Междувременно се сприятелих и с неколцина кубинци, които неволно се изпуснаха, та понаучих някои неща и от тях. Така си изградих предположението, че това място служи за убежище на бизнесмени, за скривалище на отговорни служители, които идват тук да обсъждат и планират пазарната стратегия за следващата година. Единствено тук се събират, за да определят политическия и военен курс, и високопоставени съветски и кубински длъжностни лица.
	На Пит му беше трудно да се съсредоточи. Левият му бъбрек го болеше нетърпимо, главата му се маеше. С несигурни крачки се дотътри до тоалетната. Урината му розовееше от кръв, но не много, затова реши, че не е пострадал сериозно.
	— Предлагам да преустановим този разговор — рече той. — По всяка вероятност килията ми се подслушва.
	Лебарон поклати глава.
	— Не, не вярвам. Това ниво на постройката не е било предвидено за затвор със строга охрана, тъй като от него няма никакъв излаз. То наподобява старата френска каторжническа колония на Дяволския остров, откъдето не е било възможно бягство. Остров Куба се намира на трийсет и два километра оттук. Водата гъмжи от акули, а теченията отвеждат навътре в морето. От другата страна най-близката суша е Бахамските острови, на сто и осемдесет километра на север. Ако си намислил да бягаш, съветът ми е да се откажеш.
	Поободрен, Пит седна отново на леглото.
	— Срещна ли се и с другите?
	— Да.
	— Какво им е състоянието?
	— Джордино и Гън са настанени в една стая на десетина метра оттук по коридора. Поради сериозните им рани, бяха пощадени от посещение в стая номер шест. Засега с тях се отнасят много добре.
	— А Джеси?
	Лицето на Лебарон едва забележимо се изопна.
	— Генерал Великов беше тъй любезен да предложи на двама ни стая, определена за важни личности. Дори ни разреши да се храним с офицерите.
	— Радвам се, че и на двамата ви се е разминало привикването в стая номер шест.
	— Да, Джеси и аз имахме късмет. С нас наистина се отнасят съвсем човешки.
	Гласът на Лебарон не звучеше много убедително, в думите му се долавяше бездушие и монотонност. В очите му не се забелязваше светлина. Той не приличаше на човека, станал прочут с дръзките си и безгрижни приключения и с шумните си провали във и извън света на бизнеса. Нямаше нищо общо с онази енергична личност, към която за съвет се обръщаха и финансисти, и световни лидери. Приличаше повече на унил фермер, пропъден от земята си от безскрупулен банкер.
	— А какво стана с Бък Сийзар и Джо Кавила? — попита Пит.
	Лебарон сви съкрушено рамене.
	— По време на физически упражнения извън постройката Бък се изплъзна от пазачите и се опита да избяга по вода, като използва един паднал палмов ствол за сал. Тялото му, или онова, което бе останало от него след угощението на акулите, бе изхвърлено на брега след три дни. Колкото до Джо, след няколко посещения в стая номер шест изпадна в кома и почина. Много жалко. Нямаше причина да не се спогоди с генерал Великов.
	— А теб никога ли не са те водили при Фос Глай?
	— Никога. Това преживяване ми бе спестено. Защо, и аз не знам. Може би генерал Великов си мисли, че съм прекалено ценен като инструмент за сделка.
	— Мен обаче избраха — мрачно рече Пит.
	— Много ми се иска да ти помогна, но като имам предвид, че генерал Великов отхвърли всичките ми молби да пощади Джо, сигурен съм, че ще постъпи така и с твоя случай.
	Пит несъзнателно се запита защо Лебарон винаги говори за Великов с подобаващото уважение към руския военен чин.
	— Не мога да си обясня жестокостта при разпитите. Какво са могли да спечелят от убийството на Кавила? Какво очакват да изкопчат от мен?
	— Истината — отвърна простичко Лебарон.
	Пит му хвърли остър поглед.
	— Истината, такава, каквато я знам, е, че ти и екипът ти сте тръгнали да търсите „Циклопи“ и сте изчезнали. Ние заедно със съпругата ти тръгнахме по следите на потъналия кораб, надявайки се да открием нещо, което да ни подскаже какво се е случило с вас. Кажи ми къде ти кънти на нещо фалшиво дотук?
	Лебарон избърса с ръкав новопоявилите се капки пот по челото си.
	— Не е нужно да убеждаваш мен, Дърк. Аз не съм този, който не ти вярва. Манталитетът на руснаците е такъв, че те зад всяка истина виждат лъжа.
	— Ти си разговарял с Джеси. Тя не може да не ти е разказала как открихме „Циклопи“ и как се озовахме на острова.
	Лебарон видимо трепна при споменаването на Пит за „Циклопи“. Изведнъж рязко се отдръпна от Пит, взе брезентовата си торба и се запъти към вратата. Миг след като почука, тя се отвори и затвори след него.


	Фос Глай чакаше, когато Лебарон отвори врата номер шест. Седеше мрачен и зъл — същинска машина за убиване на хора — имунизиран против страдания и смърт. От устата му лъхаше на развалено месо.
	Лебарон застана треперещ пред него и мълчаливо му подаде брезентовата торба. Глай бръкна вътре и извади малко записващо устройство. Пренави лентата и се заслуша внимателно няколко секунди, за да се убеди, че гласовете се чуват ясно.
	— Довери ли ти се? — попита той.
	— Да, не направи никакъв опит да скрие нещо.
	— За ЦРУ ли работи?
	— Не ми се вярва. Попадането му на острова е чиста случайност.
	Глай излезе иззад бюрото, сграбчи Лебарон отстрани за кръста и започна да извива и усуква захванатата плът. Очите на издателя се изцъклиха и той онемя от пронизалата цялото му тяло болка. После бавно се свлече на колене на циментовия под.
	Глай се наведе на милиметри от очите на Лебарон и го загледа със злобен поглед.
	— Не ме баламосвай, нищожество такова — засъска той заплашително, — иначе сладката ти женичка ща бъде следващата, която ще плати с осакатено тяло.


	32.

	Айра Хейгън отметна имената на Хъдсън и Ериксън и подмина Хюстън. Не беше нужно да ходи дотам. Компютърът на борда на реактивния самолет му предаде всичко, което му бе нужно да знае. Проверката на тексаския телефонен номер от черния бележник на генерал Фишър разкри, че това е кабинетът на ръководителя на космическите полети в НАСА Ъруин Мичъл, наричан още Ъруин Дюпай. Проверка на друго име в списъка — Стив Ласън — показа, че то всъщност е на Стив Буш, ръководител на Центъра за изследване на полетите към НАСА в Калифорния.
	Девет малки индианчета, а после още четири…
	Сега „тайното ядро“ според списъка на Хейгън се състоеше от:

	Реймънд Лебарон | Последно известно местонахождение — Куба
	Генерал Марк Фишър | Колорадо Спрингс
	Клайд Бут | Албакърки
	Ъруин Мичъл | Хюстън
	Стив Буш | Калифорния
	Дийн Бийгъл (?) | Филаделфия (Самоличност и местонахождение непроверени)
	Даниел Клайн (?) | Вашингтон (Като по-горе)
	Ленард Хъдсън | Мериленд (Местоположение непроверено)
	Гунар Ериксън | Мериленд (Като по-горе)

	Крайният му срок изтичаше след шейсет и шест часа. Бе държал непрекъснато в течение президента за развоя на нещата и накрая го предупреди, че е на път да приключи разследването. Президентът вече подбираше доверени хора, които да съберат членовете на „тайното ядро“ и да ги закарат до място, което предстоеше да бъде определено. Козовата карта на Хейгън се свеждаше приблизително до последните три имена в списъка. Той предполагаше, че и тримата са в един кюп.
	Хейгън промени обичайната си практика и реши да не губи време с наемането на кола, след като самолетът му кацне на международното летище на Филаделфия. Малко преди приземяването пилотът му поръча от самолета една лимузина „Линкълн“ и тя вече го чакаше пред стълбичката на самолета. Докато изминаваха трийсет и осем километровия път покрай река Скайлкил до парка Вали Фордж, той написа доклада си до президента и състави план за ускоряване издирването на Хъдсън и Ериксън, чийто общ телефонен номер се оказа закрит телефонен пост в празна къща близо до Вашингтон.
	Хейгън затвори куфарчето си тъкмо когато колата минаваше покрай парка, където армията на Джордж Вашингтон бе лагерувала през зимата на 1777–78 година. По много от дърветата все още се виждаха златни листа, а близките хълмове тепърва щяха да покафеняват. Шофьорът отби по един път със стари каменни стени от двете му страни, който се виеше по хълма и откриваше красива гледка към парка.
	Историческата странноприемница „Конница и артилерия“ бе построена през 1790 година като спирка за дилижанси и гостилница за пътниците. Беше разположена сред просторни ливади до малка горичка. Представляваше живописна триетажна постройка със сини кепенци и внушителна предна веранда. Странноприемницата се явяваше оригинален образец на едновремешна фермерска постройка, изградена от варовик, и на нея имаше плоча, отбелязваща, че е включена в националния регистър за исторически паметници.
	Хейгън слезе от лимузината, изкачи стъпалата до верандата с няколко старомодни люлеещи се столове и влезе в преддверието, обзаведено със старинни мебели. Уютът се подсилваше от камина, в която пращеше голяма цепеница. На входа на залата за хранене го посрещна момиче, облечено в колониален стил и го заведе до една маса.
	— Тук ли е Дийн? — подметна той нехайно.
	— Да, господине — отвърна с усмивка момичето. — Сенаторът е в кухнята. Искате ли да се видите с него?
	— Ще му бъда много благодарен, ако ми отдели няколко минути.
	— Желаете ли междувременно да прегледате картата с менюто?
	— Да, моля.
	Хейгън хвърли бърз поглед на менюто и откри, че предлаганите стари американски ястия бяха доста изкушаващи. Умът му обаче съвсем не беше в яденето. Възможно ли е Дийн Бийгъл да се окаже сенаторът Дийн Портър, който навремето председателстваше влиятелната комисия по външните връзки и който само с няколко пункта загуби предварителната президентска надпревара срещу Джордж Макгъвърн? Като член на Сената близо трийсет години пенсионираният вече от две години Портър бе оставил незаличима следа в американската политика.
	От летящата врата на кухнята, бършейки ръце с края на престилката си, се появи плешив мъж, наближаващ осемдесетте години. Изглеждаше най-обикновен човек с лице като на дядо. Той спря до масата на Хейгън и го погледна безизразно.
	— Искал сте да ме видите.
	Хейгън стана на крака.
	— Сенатор Портър?
	— Да.
	— Аз съм Айра Хейгън. Също съм собственик на ресторант, предлагащ само американски ястия, но не чак толкова разнообразни като вашите.
	— Лио ми каза, че може би ще дойдете — изтърси направо Портър.
	— Няма ли да седнете, моля?
	— Ще хапнете ли нещо, господин Хейгън?
	— Такова беше намерението ми.
	— Тогава разрешете ми да ви предложа бутилка местно вино за сметка на заведението.
	— Благодаря ви.
	Портър направи знак на сервитьорката и й даде поръчката, после се обърна отново към Хейгън и го погледна право в очите.
	— Колко от нашите хора успяхте да разкриете?
	— С вас, шестима — отвърна Хейгън.
	— Имал сте късмет, че не сте отишъл в Хюстън. Лио ви беше подготвил група посрещачи.
	— От самото начало ли сте в „тайното ядро“, сенаторе?
	— Станах член през 1964 година и помагах в тайното финансиране.
	— Поздравявам ви за първокласната ви работа.
	— Доколкото разбирам, работите за президента.
	— Точно така.
	— Какво възнамерява той да прави с нас?
	— Да ви връчи най-сетне наградите, които тъй много ви се полагат. Но основната му грижа е да попречи на хората ви на луната да предприемат война.
	Портър замълча, когато сервитьорката донесе бутилката с изстудено бяло вино. Сръчно извади тапата и отля в една чаша. Отпи голяма глътка, задържа я за малко в устата си, преди да я глътне и кимна.
	— Доста е добро — рече и напълни чашата на Хейгън. — Преди петнайсет години, господин Хейгън, нашето правителство извърши глупавата грешка да подари космическата ни технология по недомислен начин, който бе оповестен като „ръкостискане в космоса“. Ако си спомняте, това беше шумно разгласена съвместна мисия между американските и руските космически програми, която призова космонавтите на „Аполо“ да се срещнат в орбита с космонавтите на „Союз“. Още от самото начало аз се обявих против това, но събитието стана в годините на разведряване и гласът ми се чу като вик в пустиня. Тогава нямах никакво доверие в руснаците, нямам им доверие и сега. Цялата им космическа програма е основана на политическа пропаганда и на нищожно техническо постижение. Ние запознахме руснаците с американската технология, която беше с двайсет години по-напред от тяхната. Мина толкова време, а съветската космическа апаратура е все още само подобие на всичко, създадено от нас. Профукахме четиристотин милиона долара за един научен подарък. Тогава си дадох дума никога да не допусна това да се повтори. Затова сега няма да стоя със скръстени ръце и да оставя руснаците да обират плодовете на „Колонията Джърси“. Ако те ни превъзхождаха в техническо отношение, нямаше да се усъмня, че щяха да възпрепятстват достъпа ни до луната.
	— Значи сте съгласен с Лио, че първите руснаци, които кацнат на луната, трябва да бъдат унищожени.
	— Те ще направят всичко по силите си, за да заграбят от лунната ни база всяко научно изобретение, което им падне. Погледнете действителността, господин Хейгън. Да сте виждал наши тайни агенти да купуват руска технология на високо ниво и да я изнасят контрабандно на Запада? Руснаците не могат да не се осланят на нашия прогрес, защото са твърде глупави и късогледи, за да прогресират самостоятелно.
	— Нямате високо мнение за руснаците — отбеляза Хейгън.
	— Когато Кремъл реши да създаде по-добър свят, вместо да го разделя и владее, може и да променя мнението си.
	— Ще ми помогнете ли да намеря Лио?
	— Не — отвърна откровено сенаторът.
	— Най-малкото, което „тайното ядро“ може да направи тогава, е да изслуша президента, докато той излага становището си.
	— Затова ли ви е изпратил?
	— Той се надява да открия всички вас, докато все още има време.
	— Време за какво?
	— След по-малко от четири дни първите съветски космонавти ще кацнат на луната. Ако хората ви от колонията Джърси ги убият, руското правителство може с пълно право да изстреля космическа совалка или космическа лаборатория.
	Сенаторът вдигна очи към Хейгън и погледът му стана леден.
	— Интересно предположение. Сигурно ще трябва да чакаме и да видим какво ще стане, така ли?


	33.

	Пит свали винтовете на пантите на гардероба, като използва закопчалката на верижката на часовника си за отвертка. След това плъзна плоската страна на едната панта между бравата и металната пластинка на касата. Тя влезе почти цялата. Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака пазачът да дойде с вечерята.
	Прозя се и се излегна на леглото, връщайки мислите си към Реймънд Лебарон. Образът на известния издателски магнат изплува в съзнанието му някак неясен и напукан. Лебарон не отговаряше на представата за личност от такава величина. Приличаше повече на сплашен човек. Нито веднъж не спомена дума, казана от Джеси, Ал или Руди. А те положително бяха предали по него нещо насърчаващо за Пит. Държането на Лебарон му се стори доста подозрително.
	Пит чу ключалката да се превърта и седна на леглото. Влезе пазачът и му подаде подноса, който държеше с едната ръка. Пит го пое и го постави в скута си.
	— Какво лакомство си ми донесъл тази вечер? — попита го с ведър глас Пит.
	Пазачът изви презрително устни и само сви рамене. Пит не обвиняваше младежа. Подносът съдържаше една тестена кнедла, резен безвкусен хляб и купа отвратително пилешко задушено.
	Пит беше гладен, а и по-важното беше да поддържа силите си. Погълна помията, въздържайки се да не повърне, и върна подноса на пазача, който го взе безмълвно и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.
	Пит мигом скочи от леглото, падна на колене и плъзна пантата между бравата и страничната част на касата, за да попречи на езичето да влезе в отвора на металната пластинка. Едновременно с това притисна рамо във вратата и тропна по нея с другата панта, за да имитира щракването на влязлото на мястото си езиче.
	Веднага щом чу стъпките на пазача да се отдалечават по коридора, той открехна вратата, махна една лепенка, покриваща рана на ръката му и я залепи върху отвора за езичето на бравата.
	След като свали сандалите си и ги напъха в колана на панталона, затвори вратата и залепи напряко на процепа между вратата и касата един косъм. Тръгна безшумно по празния коридор с гръб, плътно опрян до стената. Нямаше следи от други пазачи или охранителни системи.
	Първата цел на Пит беше да открие приятелите си и да разработи план за бягство. Но след двайсетина крачки по коридора се натъкна на тясна, кръгла аварийна шахта със стълба, която водеше нагоре към пълен мрак. Реши да провери докъде ще го изведе. Изкачването му се стори безкрайно и той разбра, че стълбата води към горните нива на подземното съоръжение. Най-накрая ръцете му напипаха дървен капак над главата му. Той се приведе и бавно започна да го повдига с гръб. Капакът изскърца шумно, докато се отваряше.
	Пит стаи дъх и замръзна на място. Минаха пет минути и нищо не се случи, никой не извика. Когато най-после повдигна капака достатъчно, за да огледа наоколо, пред очите му се разкри циментов под на гараж с няколко военни и строителни транспортни средства. Помещението беше просторно — двайсет и пет на трийсет метра, с таван, висок пет метра, укрепен с няколко стоманени греди. Площта за паркиране беше тъмна, но от канцеларията в дъното струеше силна светлина. Вътре седяха край маса двама руснаци в армейски работни дрехи и играеха шах.
	Пит се измъкна от шахтата, тръгна покрай паркираните коли, запълзя на четири крака под прозореца на канцеларията и стигна до портала. Да се отдалечи на такова голямо разстояние от килията си, се оказа изненадващо лесно, но поражението дойде точно тогава, когато най-малко го очакваше. Вратата беше електрическа. Не беше възможно да я задейства, без да вдигне на крак шахматистите.
	Придържайки се в сянката, той продължи да се движи покрай стената, за да провери за друг изход. Дълбоко в себе си знаеше, че е безсмислено. Ако сградата се намираше на повърхността, вероятно представляваше още една могила, чийто портал за големи превозни средства се явяваше единственият вход и изход.
	Той направи пълен кръг около стените и се върна на мястото, откъдето беше тръгнал. Обезсърчи се и вече мислеше да се откаже, но когато вдигна глава забеляза на тавана въздушен вентилатор. Прецени, че е достатъчно широк, за да се провре през него.
	Пит безшумно се покатери на покрива на един товарен автомобил и се повдигна на една от подпорните греди. Оттам бавно се промуши през дългия деветдесет сантиметра отвор на вентилатора и подаде глава навън. Свежият, влажен въздух, който го лъхна му подейства ободрително. Предположи, че стихващият вятър на урагана духа с не повече от трийсет километра в час. Облачността беше разкъсана и изгрялата четвърт луна му предоставяше видимост до стотина метра.
	Следващият му ход беше да се прехвърли през високия зид, опасващ съоръжението. Караулното помещение при портала вече не беше празно, така че нямаше как да се мине през него, както преди две вечери.
	Но ето че късметът отново му дойде на помощ. Той тръгна покрай един малък дренажен водопровод, който минаваше под зида. Наведе се под него, но се натъкна на решетка от метални пръчки. За щастие те бяха силно разядени от тропическия солен въздух и той лесно успя да ги извие настрани.
	След три минути Пит се озова извън обекта и се запъти тичешком през палмовите дървета, ограждащи хлътналия път. Наоколо не се виждаха пазачи или електронни наблюдателни камери, а ниските храсти прикриваха силуета му на фона на светлия пясък. Той продължи да тича към брега и стигна до електрифицираната ограда.
	Продължи покрай нея и откри онази част, която беше повалена от урагана. Оградата беше възстановена, но той разпозна мястото по падналите наблизо палмови дървета. Коленичи и започна да копае с ръце пясъка в основата на оградата. Но колкото и дълбоко да копаеше, пясъкът се свличаше по стените на окопа му и отново запълваше дъното. Почти час мина, преди най-сетне да издълбае дупка, достатъчно дълбока, за да се провре по гръб и да се измъкне от другата страна.
	Раменете и единият му бъбрек го боляха, цялото му тяло беше подгизнало в пот. Имаше намерение да стигне до мястото, където бяха изхвърлени на брега, като се ориентира по камъните на пясъка. Но сега, на слабата лунна светлина, пейзажът бе съвсем различен — нямаше нищо, което да му напомни как изглеждаше, когато ураганът го просваше на земята и го принуждаваше почти през цялото време да държи очите си затворени.
	Пит обходи брега нагоре-надолу, взирайки се между скалните формации. Беше вече готов да се откаже, когато с крайчеца на окото мерна нещо да проблясва на лунната светлина. Посегна към него и напипа резервоара за горивото на извънбордовия двигател на надуваемата им лодка. Валът и витлото бяха заровени в пясъка на около метър от линията на прилива. Той започна да изравя мокрия пясък около двигателя. Измъкна го, вдигна го на рамо и тръгна по брега в посока, противоположна на руския военен лагер.
	Пит нямаше представа нито накъде върви, нито къде ще може да скрие двигателя. Ходилата му затъваха в пясъка, а близо трийсеткилограмовият товар още повече затрудняваше движението му. На всеки стотина метра се налагаше да спира и да си почива.
	Беше изминал около три километра, когато стигна до буренясал път, който се виеше между няколко редици от изоставени и рушащи се къщи. Повечето от тях приличаха на колиби, сгушени край малка лагуна. Не можеше да знае, че това е едно от селищата, чиито жители са били насилствено прокудени на големия кубински остров след настаняването на руснаците тук.
	Той с облекчение свали двигателя от плещите си и тръгна да претърсва къщите. Стените и покривите им бяха направени от стоманени плоскости и дървени отпадъци. В тях нямаше почти никаква покъщнина. Видя завързана на брега лодка, но на нея изобщо не можеше да се разчита. Цялото й дъно беше проядено.
	Пит си помисли дали да не направи сал, но това щеше да отнеме много време, а той не можеше да се подлага на риска да сглобява нещо под двойното усилие да работи на тъмно и без инструменти. Крайният резултат нямаше да предложи кой знае колко душевно спокойствие в бурни води.
	Светещите цифри на часовника му показваха 1:30. Ако искаше да намери Джордино и Гън и да говори с тях, трябваше да тръгва. Запита се как може да се снабди с гориво за извънбордния двигател, но веднага реши, че сега не му е времето да мисли за това. Изчисли, че ще му трябва цял час, за да се върне обратно в килията си.
	Под срутен навес намери стара чугунена вана. Остави двигателя на земята и го захлупи с ваната.
	После нахвърли отгоре няколко автомобилни гуми и един прогнил дюшек и тръгна по обратния път, като в продължение на двайсет и пет метра заличаваше стъпките си по пясъка с едно палмово листо.
	Промъкването обратно в района на военния обект беше по-лесно, отколкото излизането от него. Не трябваше само да забравя да изправи отново металните пръчки над дренажната тръба. Със закъснение се запита защо обектът на малкия остров не се охраняваше отвън, но веднага му мина през ума, че районът е непрекъснато облитан от американски шпионски самолети, чиито камери имаха невероятната способност да правят толкова ясни снимки, че на тях можеше да се разчете дори и марката на топка за голф.
	Руснаците сигурно бяха предпочели да поддържат сигурността си, като създават впечатлението за пуст, изоставен остров. Кубинските дисиденти, бягащи от правителството на Кастро, нямаше да дойдат тук. А след като никой не идваше и никой не бягаше от острова, руснаците нямаше от какво да се пазят.
	Пит се провря през вентилаторния отвор, прекоси крадешком гаража и слезе по аварийната стълба. Коридорът долу беше тих. Огледа вратата на килията си и видя, че косъмът си стои на мястото.
	Планът му сега беше да намери Джордино и Гън. Но той не искаше да насилва късмета си. Макар да не изтърпяваха затвор със строг режим, винаги съществуваше опасност да бъде разкрит. Ако сега го хванеха извън килията му, краят му щеше да е предрешен. Великов и Глай положително щяха да го затворят под силна охрана, или дори направо да го ликвидират.
	Но той чувстваше, че трябва да рискува. Едва ли щеше да му се предостави друга такава възможност. По бетонния коридор отекваше всеки звук. И да чуеше стъпки, щеше да има достатъчно време да се прибере обратно в килията, ако не се отдалечеше много.
	Стаята в съседство до неговата бе заета от лични шкафчета. Отдели няколко минути, за да ги претърси, но не откри нищо, което можеше да му бъде от полза. Двете стаи отсреща бяха празни. Третата съдържаше водопроводни части. Накрая превъртя бравата на следващата врата и видя насреща си изненаданите лица на Джордино и Гън. Бързо се вмъкна вътре и притвори вратата така, че да не се заключи.
	— Дърк! — възкликна Джордино.
	— Говорете тихо — прошепна Пит.
	— Радвам се да те видя, друже.
	— Проверихте ли стаята за „бръмбари“?
	— На трийсетата секунда, след като ни хвърлиха тук — отвърна Гън. — Няма нищо.
	Едва тогава Пит забеляза тъмните сенки под очите на Джордино.
	— Ти май си се срещал с Фос Глай в стая номер шест.
	— Проведохме доста интересен разговор. Предимно едностранен, но както и да е.
	Пит огледа Гън, но не видя белези по него.
	— А ти?
	— Той е достатъчно умен, за да ми избие мозъка — отвърна Гън с пресилена усмивка и посочи счупения си глезен. Превръзката му я нямаше. — Но си направи удоволствието да извие крака ми.
	— А какво стана с Джеси?
	Гън и Джордино се спогледаха.
	— Опасяваме се, че й се е случило най-лошото — каза Гън. — Когато с Ал слизахме от асансьора късно следобед, чухме женски писък.
	— Връщахме се от разпит при оня долен мръсник Великов.
	— Такава им е системата — поясни Пит. — Генералът пипа с кадифени ръкавици, а после те предава на Глай за разправа с железен юмрук. — Той гневно закрачи из стаята. — Трябва да намерим Джеси и да се пръждосваме оттук.
	— Как? — попита Джордино. — Лебарон беше при нас и изрично подчерта, че е безнадеждно да правим опит да бягаме от острова.
	— Не вярвам и дума на въпросния Лебарон — процеди през зъби Пит. — Според мен Глай го е превърнал в мекотело.
	— Сигурно.
	Както лежеше, Гън се извърна на една страна и намести удобно счупения си крак.
	— Как смяташ да напуснем острова?
	— Намерих извънбордовия ни двигател и го скрих за всеки случай, ако успея да открадна някоя лодка.
	— Какво?! — Джордино изгледа смаян Пит. — Излизал си оттук?
	— Е, не беше точно градинска разходка — отвърна Пит, — но все пак намерих път за бягство до брега.
	— Да се открадне лодка е невъзможно — обади се равнодушно Гън.
	— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?
	— Повърхностните ми познания за руснаците ми дойдоха на помощ. Започнах да се усъвършенствам в измъкването на „партенки“ от пазачите. Освен това успях да понасъбера малко сведения от документите на Великов в кабинета му. Една от интересните информации е, че островът се снабдява с припаси нощно време от подводници.
	— Защо си усложняват живота? — смотолеви Джордино. — Колко по-лесно е да го вършат по повърхността.
	— Това изисква докерски съоръжения, а те ще бъдат видени от въздуха — поясни Гън. — Каквото и да се върши тук, те явно искат да го пазят в тайна.
	— И аз съм на това мнение — рече Пит. — Руснаците са хвърлили много труд, за да създадат впечатлението, че островът е необитаем.
	— Нищо чудно, че се смаяха, като ни видяха да влизаме през главния вход — каза замислен Джордино. — Затова са и тия разпити и мъчения.
	— Още една причина да избягаме и спасим живота си.
	— И да бъдат уведомени разузнавателните ни агенции — добави Гън.
	— Кога смяташ да осъществиш бягството? — попита Джордино.
	— Утре вечер, веднага след като пазачът донесе вечерята.
	Гън изгледа продължително Пит.
	— Ще трябва да вървиш сам, Дърк.
	— Заедно дойдохме и заедно ще си тръгнем.
	Джордино поклати глава.
	— Няма как да носиш Джеси и мен на гръб.
	— Той е прав — намеси се Гън. — Двамата с Ал не сме в състояние да пропълзим и два метра. По-добре да останем, отколкото да напакостим и на теб. Вземи двамата Лебарон и доплувайте до Щатите.
	— Не мога да рискувам да се доверя на Реймънд Лебарон. Сигурен съм, че ще ни издаде. Той нагло излъга, като ми каза, че островът не служел за нищо друго, освен за място за уединение на бизнесмени.
	Гън заклати глава от почуда.
	— Къде се е чуло и видяло място за уединение, пазено от военни, които измъчват гостите си!
	— Отпиши Лебарон — рече Джордино и очите му потъмняха от ярост. — Но, за бога, спаси Джеси, преди оня кучи син Глай да й е видял сметката.
	Пит стоеше объркан.
	— Не мога да си тръгна и да ви оставя и двамата да умрете.
	— Ако не го сториш — мрачно каза Гън, — ти също ще умреш и тогава няма да има кой да разкаже какво става тук.


	34.

	Настроението беше тържествено, но лишено от патос поради дългия промеждутък от време. На сутрешната церемония се бяха събрали не повече от стотина души. Независимо от присъствието на президента, само една телевизионна мрежа си бе направила труда да изпрати снимачен екип. Малката тълпа стоеше смълчана в усамотения ъгъл на парка Рок Крийк и слушаше завършека на краткото обръщение на президента.
	— … И ние сме се събрали тази сутрин, за да отдадем закъсняла почит на осемстотинте американци, които загинаха на връх Бъдни вечер през 1944 година, след като транспортният им кораб „Леополдвил“ бе торпилиран край пристанището на Шербург, Франция… Нито една такава трагедия по време на война не е била лишавана от честта, която заслужава. Нито една подобна трагедия не е изпадала в такова пълно забвение.
	Той замълча и кимна към покритата статуя. Покривалото бе свалено, за да разкрие самотна фигура на гордо изправен войник, с решителност в очите, облечен с войнишки шинел, пълно полево снаряжение и карабина М-1, метната през рамо. В бронзовата скулптура на боеца в човешки ръст се долавяше накърнено достойнство, подсилено от водата, която се плискаше в глезените му.
	След продължилите минута ръкопляскания президентът, който бе служил в Корея като лейтенант в артилерийска част на морската пехота, започна да се ръкува с оцелелите от „Леополдвил“ и други ветерани от войната. Както се ръкуваше и в същото време се приближаваше към лимузината на Белия дом, той изведнъж се закова на място, когато подаде ръка на десетия мъж от редицата.
	— Беше трогателна речта ви, господин президент — каза познат глас. — Може ли да поговорим насаме?
	Устните на Ленард Хъдсън бяха разтеглени в иронична усмивка. От приликата му с помощника на игрището за голф Реджи Салазар нямаше и помен. Косата му беше гъста и посивяла като заострената му сатанинска брада. Беше облечен с пуловер с висока яка и туидено спортно сако. Памучните му панталони бяха с цвят на печено кафе, а обувките му от английска кожа блестяха като огледало. Изглеждаше така, сякаш беше излязъл от реклама за коняк в луксозно списание.
	Президентът се обърна и каза нещо на агента от тайните служби, който стоеше на по-малко от крачка от лакътя му.
	— Този човек ще ме придружи до Белия дом.
	— Това е голяма чест за мен, господин президент — отбеляза Хъдсън.
	Президентът го изгледа и реши да продължи шарадата. По лицето му се разля приятелска усмивка.
	— Не мога да пропусна случая да разменя спомени за войната със стар приятел, нали, Джо?


	Президентската автоколона си проби път през натовареното движение с мигащи червени светлини и сирени и зави по Масачузетс авеню. В продължение на близо две минути никой от двамата мъже не проговори. Най-сетне Хъдсън наруши мълчанието.
	— Спомнихте ли си откъде се познаваме?
	— Не — излъга президентът. — Нямам никакъв спомен да съм ви виждал преди срещата ни на игрището.
	— Сигурно се срещате с толкова много хора, че…
	— Откровено казано, имам на главата си много по-важни дела.
	Хъдсън подмина неприкритата враждебност на президента.
	— Като да ме хвърлите в затвора ли например?
	— Имах предвид нещо по-лошо.
	— Вие не сте паяк, господин президент, и аз не съм муха. Може и да изглежда, че сам съм влязъл в капана — в този случай в кола, заобиколена от цяла армия телохранители от тайните служби, но знайте, че мирното ми излизане е гарантирано.
	— Пак ли ми пробутвате стария номер с бомбата?
	— Този път измамата е друга. Под маса в един от ресторантите, категория четири звезди, е поставен пластичен експлозив. Точно преди осем минути сенатор Ейдриън Горман и държавният секретар Дъглас Оутс седнаха на въпросната маса на работна закуска.
	— Блъфираш.
	— Може би, но ако не блъфирам, едва ли залавянето ми ще си струва касапницата в препълнения ресторант.
	— Какво искаш този път?
	— Приберете си хрътката.
	— Говори по-ясно, за бога!
	— Махнете от гърба ми Айра Хейгън, докато все още диша.
	— Кого?
	— Айра Хейгън, някогашен ваш съученик, който е работил в Министерството на правосъдието.
	Президентът се загледа без да вижда през прозореца, сякаш се мъчеше да си спомни.
	— Имам чувството, че от цял век не съм разговарял с Айра.
	— Не е нужно да лъжете, господин президент. Вие сте го наел да разкрие „тайното ядро“.
	— Какво? — Държавният глава изглеждаше искрено изненадан. После се засмя. — Ти забравяш кой съм. Та нали само с едно телефонно обаждане мога да пусна по петите ти ФБР, ЦРУ и още поне пет други разузнавателни служби.
	— Тогава защо не го направихте?
	— Защото се допитах до научните си съветници и някои доста уважавани хора от космическата ни програма. Всички бяха единодушни — колонията Джърси е въздушна кула. Ти, Джо, ми изложи чудесен план, но всъщност си един измамник, който продава халюцинации.
	Хъдсън бе напълно объркан.
	— Кълна се в Бога, че колонията Джърси съществува.
	— Да, и се намира на пътя между Оз и Страната на чудесата. Как ли не!
	— Повярвай ми, Винс. Когато първите ни заселници се завърнат от луната, твоето съобщение ще взриви въображението на света.
	Президентът подмина мълчаливо дръзкото му преминаване на малко име и продължи:
	— Онова, което искаш от мен да съобщя, е измислена битка с руснаците на луната. Всъщност, какви са ти намеренията? Да не си някой холивудски агент по печата, който се опитва да направи шумна реклама на космически филм, или си избягал от лудницата пациент?
	Хъдсън не можа да сдържи яростта си.
	— Ти си идиот! Не можеш да обръщаш гръб на най-голямото научно постижение в историята на човечеството.
	— Ами виж тогава дали не мога. — Президентът грабна слушалката на телефона в колата. — Роджър, намали и спри. Моят гост иска да слезе.
	От другата страна на стъклената преграда шофьорът от тайните служби вдигна ръка от кормилото и кимна за потвърждение. После предаде нареждането на президента на останалите коли. След минута кортежът сви по една тиха уличка от страната на резиденцията и спря до тротоара.
	Президентът се протегна и отвори вратата.
	— Това е краят на пътя, Джо. Не знам какви си ги фантазираш за Хейгън, но чуя ли за смъртта му, пръв ще свидетелствам на делото ти, че си отправял заплахи за живота му. Ако разбира се, междувременно не са те екзекутирали за извършване на масово убийство в шикозен ресторант.
	Заслепен от гняв, Хъдсън бавно слезе от лимузината. После се наведе навътре в колата и рече укорително:
	— Правиш голяма грешка.
	— Няма да ми е за първи път — отвърна президентът и дръпна вратата, за да го отпрати.
	Облегна се назад и се усмихна под мустак. Великолепно изпълнение беше, помисли си той. Хъдсън бе изваден от равновесие и щеше да вдига барикади не на улиците, на които трябва. Решението му да изтегли с една седмица напред откриването на статуята в памет на „Леополдвил“ се оказа хитър ход. Може би причини неудобство на ветераните, които присъстваха, но пък даде предимство на стар призрак като Хейгън.
	Хъдсън застана на затревената площ и проследи с поглед отдалечаващата се президентска автоколона. После тръгна по съседната пресечка с объркано съзнание.
	— Мътните да го вземат този тъп бюрократ! — извика той силно.
	Една жена, която разхождаше кучето си по тротоара, му хвърли презрителен поглед.
	В този момент закрита товарна кола „Форд“ спря до него и той се качи в нея. Вътрешността му беше луксозно обзаведена с кожени столове, разположени край лъскава маса от секвоено дърво. Двама мъже, облечени безукорно в костюми, го загледаха очаквателно, когато той се тръсна уморено на близкия стол.
	— Как мина? — попита единият.
	— Тъпият негодник направо ме изрита — отвърна той с изтощен глас. — Твърди, че не бил виждал Айра Хейгън от години и изобщо не го е грижа, че ще го убием или ще вдигнем във въздуха ресторанта.
	— Не съм изненадан — рече другият мъж, който имаше твърд поглед, квадратно лице и нос като на кондор. — Той е прагматик, та се къса.
	Гунар Ериксън седеше със загаснала лула, втъкната между зъбите му.
	— И какво друго? — попита той.
	— Бил сигурен, че колонията Джърси е пълна измама.
	— Разпозна ли те?
	— Мисля, че не. Все ме наричаше Джо.
	— Може да е нарочно.
	— Изглеждаше напълно сигурен.
	Ериксън се обърна към другия мъж.
	— Как си го обясняваш?
	— Хейгън остава загадка. Следях отблизо президента и не открих двамата да поддържат някаква връзка.
	— А не допускаш ли Хейгън да е бил въвлечен от някой от шефовете на разузнаването?
	— Положително не и по установените канали. Единственият човек от разузнаването, с когото се срещна президентът, беше Сам Емет от ФБР. Не можах да се добера до доклада, но той трябва да е бил свързан с трите трупа, намерени в дирижабъла на Лебарон. Нищо повече не е правил.
	— Не вярвам. Със сигурност е направил нещо повече. — Гласът на Хъдсън беше тих, но категоричен. — Опасявам се, че подценихме проницателността му.
	— В какъв смисъл?
	— Той е предположил, че аз пак ще се свържа с него и ще го предупредя да отстрани Хейгън.
	— Какво те доведе до това заключение? — попита Носът на кондора.
	— Самият Хейгън — отвърна Хъдсън. — Никой опитен оперативен работник не привлича вниманието към себе си. А Хейгън беше един от най-опитните. Така че трябва да е имал основателна причина, за да известява за себе си чрез онзи телефонен разговор с генерал Фишър и да се среща лице с лице със сенатор Портър.
	— Но каква е тогава целта на президента да извива ръцете ни, щом като не поставя никакви изисквания, никакви желания? — попита Ериксън.
	Хъдсън поклати глава.
	— Тъкмо това ме плаши, Гунар. За нищо на света не мога да проумея какво очаква да спечели.


	Незабележима сред градското движение, една стара, прашна каравана с регистрационен номер на щата Джорджия следваше на дискретно разстояние товарния автомобил. Отзад, зад малка маса за хранене, седеше Айра Хейгън. На главата му имаше наушни слушалки с микрофон, а до него — отворена бутилка с каберне совиньон „Мартин Рей“. Беше я оставил настрани, докато настройваше копчето за тона на гласа на микровълновия приемник, включен в магнетофона. После измести комплекта слушалки, за да открие едното си ухо.
	— Изплъзват ни се. Приближи се малко повече.
	Шофьорът, който носеше изкуствена рехава брада и бейзболна шапка на „Атланта Брейвс“, отговори, без да поглежда назад.
	— Намалих, защото едно такси се провря пред мен. Ще наваксам разстоянието след следващата пресечка.
	— Дръж ги под око, докато паркират.
	— Какво целим? Обиск за наркотици ли?
	— Чак такава екзотика, не — отвърна Хейгън. — Заподозрени са в игра на покер в превозни средства.
	— Хм, чудо голямо! — изсумтя шофьорът, без да подозира, че го будалкат.
	— Хазартът все още не е узаконен.
	— Проституцията също, ама е далеч по-голяма забава.
	— Ти не откъсвай поглед от товарния автомобил — нареди му Хейгън с официален тон. — И не ги пускай да се отдалечават повече от една пресечка разстояние.
	Радиото изпука.
	— Телешка пържола, тук е Гостилница „Портър“.
	— Слушам те, Гостилница „Портър“.
	— В полезрението си виждаме Говеждото филе, но предпочитаме да слезем по-ниско. Ако онзи се смеси с други превозни средства с подобни на неговите цветове под дървета или зад някоя сграда, можем и да го изпуснем.
	Хейгън се обърна и погледна през прозореца на задната седалка на караваната към хеликоптера над тях.
	— На каква височина сте?
	— Ограничението за въздухоплавателни съдове над тази част на града е четиристотин метра. Но това е само половината от проблема. Говеждото филе се отправя към алеята на Капитолия. Но на нас не ни е разрешено да летим над този район.
	— Изчакай малко, Гостилница „Портър“. Ще ти осигуря достъп.
	Хейгън проведе разговор по клетъчния телефон и след минута се свърза отново с пилота на хеликоптера.
	— Тук Телешка пържола, Гостилница „Портър“. Имате разрешение да летите над града на всякаква височина, стига да не застрашавате хората. Разбрахте ли?
	— Човече, ти май имаш голяма власт!
	— Шефът ми познава когото трябва. Не изпускай от поглед Говеждото филе.
	Хейгън повдигна капака на купената от скъп магазин пълна кошница за пикник, извади консерва с гъши пастет и я отвори. После си наля чаша вино и продължи да слуша разговора в товарния автомобил отпред.
	Нямаше съмнение, че единият от мъжете в него беше Ленард Хъдсън. Гунар Ериксън също бе споменат няколко пъти с малкото му име. Самоличността на третия мъж обаче оставаше загадка.
	Непознатият не даваше мира на Хейгън. Осем мъже от „тайното ядро“ бяха разкрити, но номер девет все още се губеше в мъглата. Мъжете в товарния автомобил пътуваха за… къде ли? Какъв ли тип апаратура се помещаваше в главната квартира на проекта „Колонията Джърси“? Какво тъпо име — „Колонията Джърси“. Значеше ли нещо? Имаше ли някаква връзка с щата Ню Джърси? Трябва да съществува някакво обяснение за това, как така никаква информация за установяването на лунната база не е стигнала до знанието на някой високопоставен правителствен служител. Ключът вероятно ще се окаже някой с повече власт от Хъдсън и Ериксън. Може би той да е последното име в списъка на „тайното ядро“.
	— Тук Гостилница „Портър“. Говеждото филе свърна на североизток по Роуд Айланд авеню.
	— Записвам — отвърна Хейгън.
	Той разгърна върху масата карта на окръг Колумбия и разви още една — на щата Мериленд. Прекара една линия с червен молив, после когато пресякоха окръга и навлязоха в областта Принц Джордж, я продължи. Роуд Айланд авеню беше станал главен път 1 на САЩ и се виеше на север към Балтимор.
	— Имаш ли представа накъде се отправят? — попита шофьорът.
	— Ни най-малка — отвърна Хейгън. — Освен ако не… — смотолеви той под носа си. Университетът в Мериленд! На по-малко от двайсет километра от центъра на Вашингтон. Хъдсън и Ериксън сигурно поддържат тясна връзка с някой академичен институт, за да се възползват от научноизследователските лаборатории.
	Хейгън заговори в микрофона:
	— Гостилница „Портър“, отваряй си очите на четири. Телешкото филе може би ще се насочи към университета.
	— Разбрано, Телешка пържола.
	Пет минути по-късно товарният автомобил отби от главния път и навлезе в малкото градче Колидж Парк. После, след около два километра, пое към голям търговски център, задънен в двата си края от известни универсални магазини. Няколкото акра паркингова площ беше запълнена с коли на пазаруващите. Разговорите в товарния автомобил секнаха, което неприятно изненада Хейгън.
	— По дяволите! — изруга той.
	— Тук Гостилница „Портър“ — долетя гласът на пилота на хеликоптера.
	— Чувам те.
	— Телешкото филе току-що мина под голям навес над главния вход. Нямам визуална връзка.
	— Изчакай, докато се появи отново — нареди Хейгън, — и го следвай по петите. — Той стана от масичката и отиде зад шофьора. — Настигни го и карай непосредствено зад него.
	— Не мога, между нас има най-малко шест коли.
	— Видя ли някой да слиза и да се запътва към магазините?
	— При тая навалица, не съм много сигурен. Но ми се стори, че мярнах двама, а може би и трима да слизат от автомобила.
	— Успя ли да огледаш добре мъжа, когото качиха в града? — попита Хейгън.
	— Прошарена коса и брада, слаб, висок около метър и осемдесет. Пуловер с висока яка, туидено сако, кафяви панталони. Да, ще го позная.
	— Обиколи паркинга и гледай за него. Има вероятност той и спътниците му да се прехвърлят в леки коли. Аз отивам в търговската част.
	— Телешкото филе тръгва — съобщи пилотът на хеликоптера.
	— Следвай го, Гостилница „Портър“ — рече Хейгън. — Аз ще глътна малко въздух.
	— Прието.
	Хейгън скочи от караваната и забърза през тълпата към вътрешната търговска алея. Имаше чувството, че търси игла в купа сено. Знаеше как изглежда Хъдсън, имаше и снимки на Гунар Ериксън, но възможно беше и двамата да са останали в автомобила.
	Той бързешком влизаше от магазин в магазин, оглеждаше лицата на хората, задържаше поглед във всеки мъж, който стърчеше над множеството от жени. Защо се падна съботен ден, помисли си той. Ако беше делник, в този ранен час на деня оръдие да изстреляше в търговската улица, нямаше да улучи никого. След близо час безплодно търсене той излезе от комплекса и спря до караваната.
	— Видя ли ги? — попита, макар да знаеше отговора.
	Шофьорът поклати глава.
	— Отне ми почти десет минути, за да направя пълен кръг. Движението е толкова натоварено, а повечето карат като зомбита, когато търсят място за паркиране. Твоите заподозрени са могли като едното нищо да се измъкнат от друг изход и да са отпрашили нанякъде, докато съм бил в другия край на сградата.
	Хейгън яростно заби юмрук в караваната. Да стигне толкова близо, и да се препъне точно пред финалната линия!


	35.

	Пит разреши проблема с непрекъснато светещата флуоресцентна лампа, която му пречеше да спи, като просто се качи на гардероба и откачи жичките в тръбите. Събуди се едва когато пазачът му донесе закуската. Чувстваше се бодър и се нахвърли на овесената каша с такъв апетит, сякаш това беше любимото му ядене. Пазачът се показа обезпокоен, като видя, че осветителното тяло е тъмно, но Пит само разпери ръце в знак на безпомощност и довърши кашата си.
	След два часа бе заведен в кабинета на генерал Великов. Както предполагаше, последва безкрайно чакане, имащо за цел да бъдат пречупени емоционалните му задръжки. Господи, колко прозрачни били руснаците! Реши да ги избудалка и започна да крачи нагоре-надолу, създавайки впечатлението, че е нервен.
	Следващите двайсет и четири часа бяха, меко казано, критични. Беше сигурен, че ще може да избяга отново от военния обект, но не бе предвидил, че по пътя му можеха да се издигнат нови пречки, нито дали щеше да има достатъчно физически сили след още едно „събеседване“ с Фос Глай.
	Не биваше да има никакво отлагане, никакво падане по гръб. По някакъв начин още тази вечер той трябваше да изчезне от острова.
	Великов влезе най-после в стаята и изгледа продължително Пит, преди да го заговори. От него лъхаше неприкрита студенина, очите му гледаха сурово. Той кимна на Пит да седне на един твърд стол, който не беше в кабинета предишния път. Гласът му прозвуча заплашително.
	— Ще подпишете ли достоверно признание, че сте шпионин?
	— Стига това да ви удовлетвори.
	— Няма да спечелите нищо, като ми се правите на остроумен, господин Пит.
	Пит не можа да сдържи гнева си, който надделя над разума му.
	— Не се отнасям любезно с отрепки, подлагащи на мъчения жени.
	Великов вдигна вежди.
	— Бъдете по-ясен.
	Пит повтори думите на Джордино и Гън, все едно че бяха негови.
	— Звуците се пренасят ясно в бетонен коридор. Така че чух писъците на Джеси Лебарон.
	— Така ли? — Великов приглади косата си със заучен жест. — Струва ми се, че няма да е лошо да прозрете предимството на сътрудничеството. Ако ми кажете истината, може и да направя нещо, за да облекча неудобството на приятелите ви.
	— Вие знаете истината. Затова стигнахте до задънена улица. Четирима души ви казват едно и също. Това не е ли странно за един професионален разпитвач като вас? Четирима души, измъчвани поотделно физически по различно време, всеки път да ви дават едни и същи отговори на едни и същи въпроси. Пълната липса на дълбочина в руския манталитет слага равенство между закостенялото ви заслепение и признанията. Ако подпиша признание за шпионаж, вие ще поискате ново — за престъпления срещу безценната ви държава, последвано от още едно, че плюя на тротоара например. Тактиките ви са толкова несъвършени, колкото и архитектурата и готварските ви рецепти. Едно изискване води до друго. Истината ли? Та вие няма да приемете истината дори ако тя се надигне от земята и ви цапардоса по главата.
	Великов седеше мълчалив и оглеждаше Пит с онова презрение, каквото може да изрази само един славянин към монголец.
	— Още веднъж ще ви призова към сътрудничество.
	— Аз съм само един морски инженер. Не знам никакви военни тайни.
	— Интересува ме единствено какво са ви казали вашите шефове за острова и как попаднахте тук.
	— Какъв е процентът? Нали вече ми дадохте ясно да разбера, че приятелите ми и аз ще умрем.
	— Може и да удължим бъдещето ви.
	— Това е без значение. Вече ви казахме всичко, което знаем.
	Великов забарабани с пръсти по бюрото.
	— Значи продължавате да твърдите, че сте попаднали случайно на острова.
	— Да.
	— И очаквате да ви повярвам, че от всички острови и плажове на Куба госпожа Лебарон е била изхвърлена на брега точно на мястото — без да е знаела предварително — където се намира съпругът й?
	— Честно казано, аз също трудно бих го повярвал. Но се случи точно това.
	Великов го изгледа кръвнишки, но като че ли долови нотка на честност в гласа на Пит, макар да му беше трудно да я приеме.
	— Разполагам с цялото време на света, господин Пит. Убеден съм, че просто отказвате да дадете важна информация. Ще си поговорим пак, когато не сте толкова самонадеян. — Той натисна един бутан върху бюрото си, с който повика пазача. По лицето му имаше усмивка, но не и задоволство. Усмивката всъщност беше тъжна.
	— Трябва да ме извините за внезапните ми действия — каза Фос Глай. — Но от опит знам, че неочакваното дава по-добри резултати от дългото очакване.
	Дума не бе изречена повече, след като Пит влезе в стая номер шест. Едва прекрачи прага, и Глай, който стоеше зад открехнатата врата, заби юмрук в гърба му, точно над бъбрека. Той изпъшка от болка и за малко не припадна, но успя някак да се задържи прав.
	— И тъй, господин Пит, сега, когато съм удостоен с вниманието ви, може би ще пожелаете да ми кажете нещо.
	— Някой да ви е казвал, че сте психопат? — промълви Пит през стиснати зъби.
	Видя изхвърлянето на юмрука — очакваше го — пое удара и се претърколи назад към стената, просна се на пода и се направи на припаднал. Усети вкус на кръв в устата си и почувства, че лявата страна на лицето му започва да изтръпва. Държеше очите си затворени, а тялото — отпуснато. Трябваше да се справи с този набит садистичен подлец, да прецени реакциите му и да предугади кога и къде ще нанесе следващия си удар. Не беше възможно да спре жестокостта му. Единствената цел на Пит беше да издържи на разпита, без да бъде осакатен.
	Глай отиде до мивката, напълни кофа с вода и я плисна върху Пит.
	— Хайде, господин Пит. Доколкото умея да преценявам хората, сигурен съм, че ще можете да издържите на още юмруци.
	Пит непохватно се изправи на четири крака, изплю кръв върху циментовия под и убедително, дори жално изохка.
	— Не мога да ви кажа нищо повече от това, което вече казах — промълви той.
	Глай го вдигна с лекота, сякаш вдигаше дете, и го тръшна на стола. С крайчеца на окото Пит забеляза приближаващия се със силен замах юмрук на Глай. Сви се, за да намали силата на удара и юмрукът го улучи малко над едната му буза, под слепоочието. Той застина неподвижен за няколко секунди, за да поеме зашеметяващата болка, после се престори отново на изпаднал в несвяст.
	Нова кофа с вода го обля и той пак започна да стене. Глай се наведе ниско над лицето му.
	— За кого работите?
	Пит вдигна ръце и притисна тупкащата си от болка глава.
	— Джеси Лебарон ме нае да открия какво е станало със съпруга й.
	— И сте излезли на брега от подводница.
	— Излетяхме от Флорида Кий с дирижабъл.
	— Целта на идването ви тук е била да съберете информация за прехвърляне на военна сила в Куба.
	Пит изглеждаше напълно объркан и сбърчи вежди.
	— Прехвърляне на военна сила ли? Нямам представа за какво говорите.
	Този път Глай удари Пит в горната част на корема и изкара и последния кубически сантиметър въздух от него. После спокойно седна и зачака реакция.
	Пит се вцепени, докато се мъчеше да си поеме дъх. Стори му се, че сърцето му е спряло. Усети вкус на жлъчен сок в гърлото си, по челото му избиха капки пот, а белите му дробове сякаш се бяха свили на топка. Стените на стаята затрепкаха и се разлюляха пред очите му. Глай като че ли се усмихваше в края на дългия тунел.
	— С какви заповеди дойдохте на Кайо Санта Мария?
	— С никакви — едва чуто отвърна Пит.
	Глай стана и се приближи за нов удар. Пит мъчително се изправи на крака, олюля се и започна да се свлича с клюмнала на една страна глава. Беше разбрал колко струва Глай и улучи слабото му място. Като повечето садисти, и Глай беше в основата си страхливец. Сега щеше да се сепне и заблуди.
	Глай се приготви да замахне, но изведнъж замръзна от изумление. Пит вдигна юмрук от пода, извъртя рамо и с всичката си останала сила го стрелна напред. Ударът попадна в носа на Глай, скашка хрущяла и раздроби костта. Последваха два леви удара и един кос удар в тялото. Изпита чувството, че удря каменния ъгъл на Емпайър Стейт Билдинг.
	Всеки друг би се проснал по гръб на пода. Глай обаче само помръдна назад с няколко сантиметра и остана прав с лице, започващо да почервенява от ярост. От носа му течеше кръв, но той не обърна никакво внимание. Вдигна юмрук и го стовари върху Пит.
	— Ще те убия за това.
	— Ето ти още — отвърна Пит враждебно, грабна стола и го запрати към него.
	Глай просто го отби с ръка настрани. Пит долови хитростта в очите му и разбра, че скоростта на замаха му щеше да отстъпи пред животинската сила.
	Глай изкърти мивката от стената, като буквално я изтръгна от водопроводните тръби и я вдигна над главата си. Направи три крачки напред и я метна към Пит. Пит отскочи настрани и се наведе. Докато мивката летеше към него като сейф, падащ от високо здание, той разбра, че се е забавил с част от секундата. Вдигна инстинктивно ръце в безпомощен жест, за да отблъсне летящата маса от желязо и порцелан.
	Спасението на Пит дойде от вратата. Единият ъгъл на мивката се удари в бравата и я изби. Вратата се отвори и Пит изхвръкна заднешком в коридора и се просна в краката на слисания пазач. Остра болка в слабините и дясната ръка прониза едната страна на тялото и главата му. С посивяло лице и с напъни за повръщане, той успя да се удържи да не припадне и се изправи на крака, подпирайки ръце на стената.
	Глай вдигна мивката от вратата и загледа Пит с поглед, който можеше да се определи единствено като убийствен.
	— Ти си мъртъв, Пит. Ще умираш бавно, малко по малко, и ще се молиш да те освободя от мъките ти. Когато се видим следващия път, ще натроша всяка кост на тялото ти и ще изтръгна сърцето ти.
	В очите на Пит не се четеше страх. Болката започваше да стихва и да се сменя с въодушевление. Беше оцелял. Имаше много рани, но пътят му бе разчистен.
	— Когато се видим следващия път — каза той отмъстително, — ще нося голяма бухалка.


	36.

	Пит заспа веднага след като с помощта на пазача се върна в килията си. Събуди се точно след три часа. Полежа още няколко минути, давайки възможност на съзнанието си постепенно да влезе в ритъм. По тялото и лицето му нямаше място, което да не е наранено, но поне костите му бяха здрави. Беше се избавил.
	Той стана, прехвърли крака на пода и постоя малко така, изчаквайки да премине световъртежа му. После стана и започна да прави гимнастика, за да разкърши схванатото си тяло. Почувства се отмалял, но се насили да продължи упражненията и постепенно мускулите и ставите му възстановиха гъвкавостта си.
	Пазачът дойде с вечерята и си отиде, но и този път Пит ловко успя да блокира ключалката — беше усъвършенствал действията си така, че да не му треперят пръстите и да не оплеска нещо в последната минута. Ослуша се и след като не чу стъпки или гласове, излезе в коридора.
	Времето му беше скъпо. Имаше да върши много неща, а разполагаше само с няколко часа мрак, за да успее. Дълбоко съжаляваше, че няма да може да се сбогува с Джордино и Гън, но всяка минута задържане в обекта намаляваше шансовете му за успех. Първата му работа беше да намери Джеси и да я вземе със себе си.
	Откри я зад петата врата, която пробва да отвори. Тя лежеше на циментовия под само върху едно мръсно одеяло. По голото й тяло нямаше никакви белези от рани, но красивото й лице беше цялото в тъмночервени подутини. Глай хитро си бе изкарал злобата, унижавайки достойнството й и осакатявайки най-ценното предимство на красивата жена — лицето й.
	Пит се наведе и повдигна главата й с двете си ръце. Лицето му изразяваше нежност, но погледът му беше обезумял от гняв. Целият се изпълни с мъст. Не помнеше някога да е изпитвал такова необуздано чувство за отмъщение. Изскърца със зъби и леко я разтърси, за да я събуди.
	— Джеси, Джеси, чуваш ли ме?
	Устните й трепнаха, очите й се отвориха и се заковаха върху лицето му.
	— Дърк? — изстена тя. — Ти ли си?
	— Да, дойдох да те изведа оттук.
	— Да ме изведеш…? Но как?
	— Намерих начин да избягаме.
	— Но ние сме на остров. Реймънд каза, че не е възможно бягство от острова.
	— Скрил съм извънбордния мотор от надуваемата ни лодка. Ако успея да направя сал…
	— Не! — прошепна тя непреклонно.
	Джеси се помъчи да се надигне до седнало положение. Подпухналото й лице доби съсредоточен израз. Пит нежно я хвана за раменете и й попречи.
	— Не се движи — каза й той.
	— Трябва да вървиш сам — рече тя.
	— Няма да те оставя в това положение.
	Тя немощно поклати глава.
	— Не. Аз само ще увелича вероятността да те заловят.
	— Съжалявам — отвърна с равнодушен глас Пит, — но искаш, не искаш, ще тръгнеш с мен.
	— Нима не разбираш — примоли се тя. — Ти си единствената ни надежда да бъдем спасени всички. Ако се върнеш в Щатите и разкажеш на президента какво става тук, Великов ще ни остави живи.
	— Какво общо има това с президента?
	— Повече, отколкото предполагаш.
	— Значи Великов е прав — има заговор.
	— Не губи време да гадаеш. Върви, моля те, върви! Твоето спасение ще бъде спасение и за нас.
	Пит се изпълни с огромно възхищение към Джеси. Сега тя приличаше на захвърлена кукла, осакатена и ненужна, но той разбра, че външната й красота се допълва и от вътрешна — съчетание от смелост и решителност. Той се наведе и я целуна нежно по подутите й, разтворени устни.
	— Ще се справя — увери я той. — Но ми обещай да издържиш, докато се върна.
	Джеси се постара да се усмихне, но устните й не се подчиниха.
	— Ти си направо полудял. Не можеш да се върнеш в Куба.
	— Не бъди толкова сигурна.
	— Желая ти успех — прошепна тя. — Прости ми, че обърнах живота ти с краката нагоре.
	Пит се захили, но в очите му бликнаха сълзи.
	— Точно затова мъжете харесват жените — защото никога не ги оставят да скучаят.
	Той я целуна още веднъж по челото и се отдалечи със стиснати до побеляване на кокалчетата юмруци.


	Изкачването по стълбата във вентилационната шахта засили болките в ръцете му и когато стигна последното стъпало, Пит се спря да си почине, преди да отвори капака и да се промъкне в тъмния гараж. И този път двамата войника бяха увлечени в игра на шах. Явно това им беше станало навик, с който убиваха скуката по време на дежурството си. Те рядко поглеждаха към превозните средства, паркирани извън канцеларията им. Нямаше причина да се случи нещо непредвидено. Момчетата вероятно са механици, помисли си Пит, а не пазачи.
	Той огледа по-основно гаража: поставки за инструменти, рафтове за туби с масло, склад за бензин и резервни части, товарни автомобили и строителни машини. Отстрани на товарните автомобили се виждаха резервните двайсетлитрови туби за бензин. Пит внимателно започна да отваря капачките и накрая се натъкна на една пълна туба. В останалите бензинът беше до половината или по-малко. Той затърси пипнешком по една от поставките за инструменти и напипа гумена тръба. Използва я, за да източи бензин от резервоара на един от товарните автомобили. Не беше в състояние да носи повече от две туби с по двайсет литра гориво. Сега проблемът беше как да ги прекара през вентилационния отвор на покрива.
	Пит взе въжето за теглене, което висеше на едната стена и завърза двата му края за дръжките на бензиновите туби. Хвана средата му и се покатери върху гредите. С поглед към механиците, за да следи дали вниманието им е съсредоточено върху играта на шах, той бавно издърпа една по една тубите до тавана и ги избута пред себе си във вентилационната шахта.
	След две минути вече ги тътреше през двора на обекта към дренажния канал, минаващ в подножието на оградата. Бързо раздалечи пръчките на металната решетка и изскочи навън.
	Небето беше ясно и сред морето от звезди плуваше четвърт от луната. Чуваше се само лек шепот на вятър, а нощният въздух беше студен. Трескаво се замоли морето да е спокойно.
	Без определена причина този път тръгна покрай отсрещната страна на пътя. Придвижваше се бавно. Много скоро започна да чувства, че тежките туби ще откъснат ръцете му от ставите. Краката му затъваха в пясъка и се налагаше да спира на всеки двеста метра, за да си поеме дъх и да изчака болките в ръцете му да се уталожат.
	Пит се препъна и се просна на земята пред едно широко сечище, заобиколено от гъста палмова горичка, толкова гъста, че стволовете на дърветата почти се опираха едни в други. Протегна ръка напред и заопипва наоколо. Пръстите му докоснаха метална мрежа. Тя се сливаше с пясъка и почти не се виждаше.
	Воден от любопитство, той остави тубите и запълзя предпазливо по периферията на сечището. Металната решетка стърчеше с около пет сантиметра над земята и минаваше през целия диаметър на откритата площ. В средата се изгубваше и образуваше вдлъбнатина като купа. Той прекара ръце по стволовете на палмите, обточващи периферията.
	Те се оказаха изкуствени. Стъблата и листата бяха направени от алуминиеви тръби, покрити с калъфи, излети от зърнеста пластмаса. Бяха над петдесет, боядисани с камуфлажни цветове, за да измамят американските шпионски самолети и силните им снимачни камери.
	Купата представляваше огромна радио и телевизионна антена във формата на чиния, а фалшивите палми се явяваха хидравлични лостове, които я издигаха и спускаха. Пит остана удивен от случайно направеното си откритие. Сега вече знаеше, че заровен под пясъка, на острова се намира голям свързочен пункт.
	Но с каква точно цел?
	Нямаше никакво време да размишлява. Беше твърдо решен да избяга оттук. Продължи да върви в мрака. Селището се оказа по-далече, отколкото си спомняше. Целият подгизнал от пот и тежко задъхан от изтощение, той най-сетне прекрачи в двора, където беше скрил двигателя на лодката. С облекчение остави тубите за бензин, просна се върху захвърления дюшек и подремна около час.
	Не можеше да си позволи по-дълга почивка, но и тази доста го ободри. Освен това помогна и на мисловния му процес. Така му хрумна една идея, която беше толкова проста за осъществяване, че той дори се зачуди как не се е сетил за нея по-рано.
	Занесе тубите с бензин до лагуната. После се върна да вземе двигателя. Започна да тършува в купищата от отпадъци и намери съвсем запазена къса талпа. Остана да свърши най-неприятната работа. Неволята е майка на изобретателността, започна да се насърчава Пит.
	След четирийсет и пет минути той вече теглеше старата вана по пътя за морето.
	Използвайки талпата за напречна греда, Пит закрепи двигателя в единия край на ваната. След това почисти филтъра и продуха тръбопроводите за горивото. Парче ламарина, огънато във вид на конус, му послужи за фуния, с която напълни резервоара на двигателя. Като запушеше с палец долния край на фунията, можеше да загребва с нея и вода. Последното нещо, което му оставаше да направи, преди да запуши с парцал изпускателния отвор на ваната, беше да откърти четирите й мрежести крака с един железен прът.
	Наложи се да дърпа стартерното въже дванайсет пъти, преди двигателят да изпращи, да зацепи и да запърпори. Тогава избута ваната до по-дълбоки води и когато тя заплува, той се метна вътре. Баластовото тегло на тялото му и двете туби с бензин я правеха изненадващо стабилна. После спусна вала на витлото във водата и избута лоста за скоростта до положение „Напред“.
	Чудноватият плавателен съд бавно излезе от лагуната и пое към главния канал. Сноп лунни лъчи показваше, че морето е спокойно и вълните не са по-високи от половин метър. Пит насочи цялото си внимание в тях. Трябваше да мине през крайбрежните вълни и до изгрев-слънце да увеличи колкото се можеше повече разстоянието между себе си и острова.
	Той намали скоростта и започна да следи движението на вълните и да ги брои. Девет тежки вълни се разбиха една върху друга, като оставиха дълга бразда, преди прииждането на десетата. Той избута дросела до „Пълен напред“ и се настани в кърмовата част на ваната. Следващата вълна беше ниска и се разби непосредствено пред него. Ваната се заклатушка, витлото възпря водата и съдът се издигна върху гребена на следващата вълна, миг преди тя да успее да се извие.
	Пит нададе дрезгав вик, когато остави крайбрежните вълни зад себе си. Най-опасното беше минало. Знаеше, че ако бъде открит, щеше да е само чиста случайност. Ваната беше прекалено малка, за да бъде засечена от радар. Той намали скоростта, за да пести гориво. Потопи ръка във водата и прецени, че се движи със скорост около четири морски мили. Би трябвало до сутринта да излезе от кубински води.
	Вдигна поглед към небето, определи местоположението си, избра си звезда, по която да се води, и пое курс към Бахамския канал.


	Трета част
	Селенос 8

	37.

	_30 октомври 1989_
	_Казахстан, СССР_
	Като огнено кълбо, по-ярко от сибирското слънце, „Селенос 8“ се издигна към мразовитото синьо небе, носейки на борда си 110-тонна лунна станция с екипаж. Супер ракетата с четири стартови двигателя, произвеждащи 6 340 000 килограма тяга, изхвърли след себе си оранжево-жълт пламък, дълъг 300 метра и широк 90 метра. Бял дим обгърна стартовата площадка и ревът на двигателите раздрънча стъклата на прозорците в радиус от двайсет километра. Отначало ракетата пое нагоре толкова тромаво, че беше трудно да се каже дали изобщо се движи. После обаче набра скорост и с грохот се вряза в небето.
	В бункер с армирани стъкла съветският президент Антонов наблюдаваше изстрелването през бинокъл, поставен върху статив. До него стояха Сергей Корнилов и генерал Есенин и напрегнато слушаха говорната връзка между космонавтите и космическия център за управление.
	— Каква внушителна гледка! — промълви с благоговение Антонов.
	— Изстрелване като по наръчник — отбеляза Корнилов. — След четири минути ще достигнат скорост за катапултиране.
	— Добре ли върви всичко?
	— Да, другарю президент. Всички системи функционират нормално. И следват точното направление.
	Антонов продължи да гледа след дългата огнена опашка, докато не я загуби от поглед. Едва тогава въздъхна и се отстрани от бинокъла.
	— Е, другари, този космически спектакъл трябва да отклони вниманието на света от поредния полет на американската совалка към новата им орбитална станция.
	Есенин кимна в знак на съгласие и стисна рамото на Корнилов.
	— Поздравявам те, Сергей. Успя да отнемеш тържествуването на янките за сметка на Съветския съюз.
	— Заслугата не е моя — отвърна Корнилов. — Благодарение на механиците ни по извеждане в орбита успяхме да осъществим изстрелването с няколко часа преди тяхното.
	Антонов се загледа в небето като хипнотизиран.
	— Предполагам, американското разузнаване не подозира, че нашият екипаж не се състои от истински космонавти.
	— Измамата е безпогрешна — рече без заобикалки Есенин. — Подмяната на петимата космически физици със специално обучени войници малко преди излитането мина съвсем гладко.
	— Надявам се да можем да кажем същото и за програмата за унищожение, която ще замени изпитателните съоръжения с оръжия — вметна Корнилов. — Учените, чиито опити бяха отменени, едва не вдигнаха бунт. А инженерите, на които бе наредено да прередят вътрешността на орбиталната станция, за да вместят нови тегловни коефициенти и да складират допълнителни оръжия, вдигнаха врява, задето им се казва причината за промените в последния момент. Недоволството им положително ще се разчуе.
	— Не се тревожи за това — разсмя се Есенин. — Американските космически власти няма да заподозрат нищо, докато връзката им с драгоценната им лунна база не замлъкне.
	— Кой оглавява нашата ударна група? — поинтересува се Антонов.
	— Майор Григорий Левченко. Специалист по водене на партизанска война. Печелил е много победи срещу бунтовниците в Афганистан. Лично гарантирам за качествата му като лоялен и отличен войник.
	Антонов кимна замислен.
	— Добър избор, генерале. Но нека той да има предвид, че лунната повърхност е малко по-различна от тази на Афганистан.
	— Не се и съмнявам, че майор Левченко ще проведе успешна операция.
	— Забравяте американските астронавти, генерале — отбеляза Корнилов.
	— В какъв смисъл?
	— Снимките показват, че те също са въоръжени. Моля се да не се окажат някои фанатици, които ще бранят до последен дъх лунната си база.
	Есенин се усмихна снизходително.
	— Молиш ли се, Сергей? И на кого се молиш? Положително не и на някой бог. Защото той и на американците няма да помогне, когато Левченко и хората му предприемат атака. Изходът е предрешен. Физиците няма да могат да отблъснат професионални войници, обучени да убиват.
	— И все пак не ги подценявай. Само това имам да добавя.
	— Престанете! — скастри ги Антонов. — Не желая да слушам повече за поражение. Майор Левченко има двойно предимство: на изненадата и на превес във въоръжението. След по-малко от шейсет часа ще започне първата истинска битка за космоса. И не очаквам Съветският съюз да я загуби.


	В Москва Владимир Полевой седеше зад бюрото си в централата на КГБ, намираща се на площад „Дзержински“, и четеше доклад от генерал Великов. Той не вдигна поглед, когато в кабинета му влезе Лев Майски и седна без покана. Майски имаше обикновено лице — безлично и безизразно като самия него. Той беше заместник-началник на ръководеното от Полевой Първо главно управление — ръката на КГБ за задгранични операции. Майски проявяваше сдържано отношение към Полевой, но и двамата се уважаваха взаимно.
	Най-накрая Полевой прониза с поглед Майски.
	— Държа да чуя обяснение.
	— Присъствието на Лебаронови беше непредвидено — рече кратко Майски.
	— На госпожа Лебарон и екипажа й, може би, но в никакъв случай не и на съпруга й. Защо Великов го е взел от кубинците?
	— Генералът сметнал, че Реймънд Лебарон можел да се окаже полезна пионка при преговорите с Държавния департамент на САЩ, след като братята Кастро бъдат отстранени.
	— Добрите му намерения са довели до опасна игра — отбеляза Полевой.
	— Великов ме увери, че Лебарон се държи под силна охрана и му се подават фалшиви сведения.
	— Въпреки това винаги съществува вероятност Лебарон да разбере за действителното предназначение на Кайо Санта Мария.
	— Тогава той просто ще бъде заличен от лицето на земята.
	— А Джеси Лебарон?
	— По мое мнение тя и приятелите й ще се окажат полезни наивници, чрез които да стоварим вината за запланувания от нас нещастен случай на прага на ЦРУ.
	— Дали Великов или някой от постоянните ни агенти във Вашингтон са разкрили някакви планове на американското разузнаване да внедрят техни хора на острова?
	— Не — отвърна Майски. — Проучването на членовете на екипажа на дирижабъла показа, че никой от тях няма настоящи връзки с ЦРУ или с военните им.
	— Не искам повече проучвания — заяви твърдо Полевой. — Вече сме съвсем близо до успеха. Предай думите ми на Великов.
	— Ще му бъде наредено.
	На вратата се почука и влезе секретарката на Полевой. Без да каже дума, тя му подаде лист хартия и излезе от кабинета.
	Изведнъж лицето на Полевой почервеня от гняв.
	— По дяволите! Тъкмо споменах за опасност и ето ти я налице!
	— Моля?
	— Дойде спешен сигнал от Великов. Един от затворниците е избягал.
	Майски нервно размърда ръце.
	— Това е невъзможно. На Кайо Санта Мария няма лодки, а ако онзи е имал глупостта да реши да плува, то или ще се удави, или ще бъде изяден от акулите. Който и да е той, няма да стигне далече.
	— Името му е Дърк Пит и според Великов е най-опасният от всички.
	— Опасен или не…
	Полевой му направи знак с ръка да замълчи и започна да се разхожда по килима с лице, изразяващо дълбока тревога.
	— Не бива да допускаме нищо непредвидено. Крайният срок за кубинската ни авантюра трябва да се изтегли с една седмица напред.
	Майски поклати глава в знак на несъгласие.
	— Корабът няма да стигне навреме в Хавана. Освен това не можем да променяме датите на честването. Фидел и всеки високопоставен член на правителството му ще присъстват на речта. Колелата на операцията по експлозията са задвижени. Нищо не може да се направи за промяна на избрания вече подходящ момент. „Ром и кока-кола“ трябва или да бъде прекратена, или да продължи да следва графика.
	Измъчван от нерешителност, Полевой събираше и отделяше длани.
	— „Ром и кока-кола“! Ама че глупаво име за операция от такава величина!
	— Още една причина да не я отменяме. Дезинформационната ни програма за заговор на ЦРУ, целящ разрухата на Куба, вече е започнала да се разчува. Изразът „Ром и кока-кола“ е американски патент. Правителството на никоя друга държава няма да заподозре, че операцията е тайно подготвена в Москва.
	Полевой сви примиренчески рамене.
	— Много добре, но не ми се мисли за последствията, ако въпросният Пит оцелее по някакво чудо и се завърне в Съединените щати.
	— Той вече е мъртъв — заяви самонадеяно Майски. — В това съм сигурен!


	38.

	Президентът надникна през вратата на кабинета на Даниел Фосет и махна с ръка.
	— Не ставай. Искам само да ти кажа, че се качвам горе да обядвам тихо и кротко с жена си.
	— Не забравяйте, че след четирийсет и пет минути имаме среща с началниците на разузнаването и Дъг Оутс — напомни му Фосет.
	— Ще дойда навреме.
	Президентът си тръгна и взе асансьора за жилищните помещения на втория етаж на Белия дом. В апартамента на Линкълн го чакаше Айра Хейгън.
	— Имаш уморен вид, Айра.
	Хейгън се усмихна.
	— Нощи наред не съм мигнал.
	— Докъде я докарахме?
	— Открих самоличността на деветимата члена на „тайното ядро“. За седем от тях научих всичко. Само Ленард Хъдсън и Гунар Ериксън са все още извън мрежата.
	— Не им ли хвана следата от търговския център?
	Хейгън отговори след кратко мълчание.
	— Нямах този късмет.
	— Съветската лунна станция бе изстреляна преди осем часа — продължи президентът. — Не мога да отлагам повече. Днес следобед ще издам заповед за задържането на всички членове на „тайното ядро“, до които можем да се доберем.
	— Кой ще ги задържи, военните или ФБР?
	— Нито едните, нито другите. Мой стар приятел от морската пехота ще има тази чест. Вече му предадох списък с имена и адреси. — Президентът изгледа продължително Хейгън и добави: — Казваш, че си разкрил самоличността и на деветимата мъже, Айра, но в доклада си споменаваш само осем имена.
	Хейгън се намръщи, но бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия.
	— Пазех последното име, докато не се уверя напълно, че е замесен. Но анализатор на гласа потвърди подозренията ми.
	Президентът пое листа, разгъна го и прочете едно-единствено име, написано на ръка. Свали очилата си и започна да бърше стъклата, сякаш не можеше да повярва на очите си. После прибра листа в джоба си.
	— През цялото време го подозирах, но отказвах да повярвам, че е съучастник.
	— Недей да съдиш толкова сурово, Винс. Всичките тези мъже са патриоти, а не предатели. Единственото им престъпление е мълчанието им. Вземи случая с Хъдсън и Ериксън. Толкова години са се правили на мъртви. Помисли колко са страдали за приятелите и семействата си. Държавата никога няма да може да им се отплати за направените от тях жертви, нито да оцени напълно резултатите от постижението им.
	— Наставляваш ли ме, Айра?
	— Да, друже, наставлявам те.
	Президентът изведнъж проумя вътрешната борба на Хейгън. Разбра, че сърцето на приятеля му не е склонно на крайна конфронтация. Лоялността на Хейгън запазваше равновесие на ръба на бръснача.
	— Премълчаваш нещо, нали, Айра?
	— Няма да те лъжа, Винс.
	— Значи знаеш къде се крият Хъдсън и Ериксън.
	— Да речем, че имам някакво силно интуитивно чувство.
	— Мога ли да разчитам, че ще ги доведеш?
	— Да.
	— Ти си чудесен скаут, Айра.
	— Къде искаш да дойдат и кога?
	— На Камп Дейвид — отвърна президентът. — Утре в осем сутринта.
	— Ще бъдем там.
	— Но не мога да включа и теб, Айра.
	— А би трябвало, Винс, в знак на любезност от твоя страна. Приеми го като вид възнаграждение. Дължиш ми участие във финала.
	Президентът се размисли над думите му.
	— Прав си. Това е най-малкото, което ще мога да направя за теб.


	Мартин Броган, директорът на ЦРУ, Сам Емет от ФБР и държавният секретар Дъглас Оутс станаха на крака, когато президентът влезе в заседателната зала, следван от Дан Фосет.
	— Моля, седнете, господа — покани ги с усмивка президентът.
	В продължение на няколко минути, докато изчакваха появата на съветника по националната сигурност, разговорът се състоеше от общи приказки.
	— Извинете, че закъснях — каза с влизането си съветникът Алън Мърсиър и побърза да седне. — Нямах време дори да измисля някакво основателно извинение.
	— Ето един честен човек — разсмя се Броган. — Какъв ужас!
	Президентът извади писалка и я сложи върху бележника си.
	— Докъде стигнахме с кубинския договор? — попита той, поглеждайки към Оутс.
	— Докато не започнем тайни разговори с Кастро, ще продължим да тъпчем на едно място.
	— Има ли някаква вероятност Джеси Лебарон да му е предала последния ни отговор?
	Броган поклати глава.
	— Много се съмнявам, че е осъществила връзка. Откакто бе свален дирижабълът, нашите източници нямат никакви сведения за нея. Предполага се, че е загинала.
	— А някакви сведения за братята Кастро?
	— Също никакви.
	— Какви са новините от Кремъл?
	— Вътрешната борба, която се води между Кастро и Антонов, е на път да излезе на повърхността — отвърна Мърсиър. — Нашите хора в кубинското военно министерство съобщават, че Кастро се готвел да изтегли войските си от Афганистан.
	— Това решава въпроса — обади се Фосет. — Антонов няма да стои със скръстени ръце и да позволи това да се случи.
	Емет се наведе напред и събра ръце върху масата.
	— Значи трябва да се върнем с четири години назад, когато Кастро поиска да бъде освободен да изплаща дори символично десетте милиарда долара дълг към Съветския съюз от заеми, натрупвани непрекъснато от шейсетте години насам. Той се оказа икономически притиснат в ъгъла и трябваше да превие врат, когато Антонов поиска от него да изпрати войски в Афганистан. И то не само няколко малки роти, ами почти двайсет хиляди мъже.
	— Какви са изчисленията на ЦРУ за броя на жертвите? — поинтересува се президентът, отмествайки поглед към Броган.
	— Цифрите ни говорят за приблизително хиляда и шестстотин загинали, две хиляди ранени и над петстотин изчезнали.
	— Милостиви боже! Това прави цели двайсет процента!
	— Още една причина, поради която кубинците мразят руснаците — добави Броган. — Кастро е като удавник, който потъва между пробита гребна лодка, чийто екипаж е насочил оръжие към него, и луксозна яхта, пътниците на която му махат с бутилки шампанско в ръце. Ако ние му хвърлим въже, ония от Кремъл ще го гръмнат.
	— Работата е там, че те при всички случаи ще го гръмнат — вметна Емет.
	— Имаме ли някаква представа къде и кога ще се извърши убийството? — попита президентът.
	Броган неспокойно се размърда на стола си.
	— Нашите източници не можаха да се доберат до някаква програма.
	— Те я държат в такава строга тайна, както нищо друго досега — каза Мърсиър. — Компютрите ни не успяха да дешифрират никакви данни от космическите ни подслушвателни системи, настроени за тази операция. Само отделни думи и срички, които не ни дават твърдо потвърждение за плановете им.
	— Знаете ли кой е натоварен с тази задача? — не отстъпваше президентът.
	— Генерал Пьотър Великов от ГРУ, считан за нещо като магьосник по внедряването и манипулирането на правителства от третия свят. Той е архитектът на плана, по който бе свалено нигерийското правителство преди две години. За щастие марксисткото правителство, което после качи на власт, не издържа дълго.
	— Той извън Хавана ли действа?
	— Толкова е потаен, че няма накъде — отвърна Броган. — Съвършен образ на човек, който все ти се изплъзва. Великов не се е показвал пред обществото от четири години насам. Ние сме сто процента сигурни, че той дърпа конците от тайно място.
	Очите на президента като че ли помръкнаха.
	— Значи разполагаме само със смътното предположение, че Кремъл крои план да убие Фидел и Раул Кастро, да стовари вината върху нас, а после да поеме управлението, като използва кубински подставени лица, които да изпълняват заповеди, идващи право от Москва. Вижте какво, господа, не мога да се осланям на разните там „ако…“. Нужни са ми факти.
	— Но става дума за предположение, основано именно на достоверни факти — заяви с твърд глас Броган. — Имаме имената на кубинците, които работят за руснаците и чакат отстрани, за да поемат властта. Сведенията ни напълно потвърждават намерението на Кремъл да убие двамата Кастро. ЦРУ се явява изкупителна жертва, тъй като кубинският народ не е забравил нескопосаните опити на Управлението за покушение над Фидел чрез мафията при управлението на Кенеди. Уверявам ви, господин президент, всичко това съм го предвидил. Шейсет агента на всяко ниво във и извън Куба са съсредоточили усилия да пробият тайната стена на Великов.
	— И пак не можем да стигнем до Кастро за открит диалог, чрез който да си помогнем взаимно.
	— Така е, господин президент — обади се Оутс, — защото той отказва всякакъв контакт по официалния канален ред.
	— Нима не разбира, че времето му изтича? — попита президентът.
	— Той се движи във вакуум — отвърна Оутс. — От една страна, се чувства сигурен, като знае каква огромна маса от кубинците го издига в култ. Малцина държавни глави могат да се похвалят с такова благоговение и привързаност, каквито изпитва народът му към него. От друга страна обаче, той не може да проумее напълно огромната съветска заплаха, надвиснала над живота и правителството му.
	— С други думи — заговори с мрачно лице президентът, — искате да ми кажете, че ако не направим разузнавателен пробив или не пратим наш човек да проникне в убежището на Кастро и да го убеди да се вслуша в разума, няма да ни остане нищо друго, освен да седим и да гледаме как Куба затъва под пълното съветско владичество.
	— Да, господин президент — обади се Броган. — Точно това искаме да ви кажем.


	39.

	Хейгън вървеше безцелно по пешеходната алея на търговския център и нехайно хвърляше поглед към продавачките в магазините. Миризмата на печени фъстъци му напомни, че е гладен. Той спря пред един фургон, боядисан във весели тонове, и си купи пакетче печени ядки.
	После, за да отмори краката си, седна за малко на дивана в един магазин за битови уреди и загледа двайсетте телевизора, изпълващи цялата стена и настроени не един и същ канал. Изображението показваше повторното изстрелване — с промеждутък от един час — на космическата совалка „Гетисбърг“ от Калифорния. От първия полет на совалката през 1981 година в космоса бяха летели над триста души и вече никой не обръщаше особено внимание на тия полети, освен медиите.
	След като повървя нагоре-надолу по алеята, Хейгън се спря да погледа през витрината един дисководещ, който пускаше грамофонни плочи за радиоточката на търговския център. После продължи да отрива рамене в тълпата от жени, като задържаше обаче поглед върху рядко срещаните мъже. Изглежда, повечето от тях бяха излезли в обедна почивка и купуваха първото нещо, което видеха, за разлика от жените, които неуморимо сновяха между щандовете с надеждата да намерят нещо по-хубаво на по-ниска цена.
	Вниманието му бе привлечено от двама мъже, които ядяха сандвичи в една закусвалня. Не носеха пазарски чанти, нито униформи на персонала от магазините. И двамата бяха облечени с всекидневни дрехи в стила на доктор Муни от лабораторията „Патъндън“.
	Хейгън ги последва в един универсален магазин. Те слязоха по ескалатора в сутерена, прекосиха търговската площ и влязоха в заден коридор, на чиято врата пишеше: „Служебен вход“.
	В главата на Хейгън звънна предупредителен сигнал. Той се върна на щанда, предлагащ спално бельо, свали си сакото и пъхна един молив зад ухото си. Изчака продавача да съсредоточи вниманието си в приближилия се клиент, взе няколко комплекта чаршафи и се запъти обратно към служебния коридор в дъното.
	Три врати водеха към складови помещения, две — към стаи за почивка, а на друга имаше табела с надпис: „Опасно — високо напрежение!“. Той рязко отвори последната врата и се шмугна вътре. Стресналият се пазач вдигна поглед над бюрото, на което седеше.
	— Ей, тук не може да се…
	Но Хейгън не го остави да продължи. Метна чаршафите в лицето му и с една хватка от джудо му нанесе кос страничен удар по врата. Зад следващата врата имаше други двама пазачи и Хейгън само за четири секунди ги повали на пода. После приклекна и зашиба въздуха с ръце в очакване на нова заплаха.
	Стотина чифта очи го гледаха, застинали от изумление.
	Хейгън се бе изправил пред зала, чийто край като че ли се губеше в безкрайността. От стена до стена тя беше изпълнена с хора, кабинети, компютърна и съобщителна техника. Той постоя една дълга секунда, смаян от необятността на помещението. После пристъпи крачка напред, сграбчи за раменете една изплашена секретарка и я повдигна от стола й.
	— Търся Ленард Хъдсън! — каза рязко той. — Къде мога да го намеря?
	От страх очите на жената заблестяха като два прожектора. Тя килна глава надясно и запелтечи:
	— В к-к-кабинета с-с-ъс синята в-в-врата.
	— Много ви благодаря — усмихна се широко Хейгън.
	Пусна жената и забърза през притихналия комплекс. Лицето му беше изкривено от злонамереност, сякаш подканваше някой да се опита да го спре.
	Никой обаче не направи ни най-малък опит за това. Все по-гъстата тълпа по главната пътека се разделяше като Червено море, за да го пропусне да мине.
	Когато стигна до синята врата, Хейгън спря и се обърна да огледа мозъчния тръст и съобщителния център на програмата „Колонията Джърси“. Не можеше да не се възхити на Хъдсън. Прикритието беше великолепно измислено. Прокопано по време на строежа на търговския център, помещението слабо, или дори изобщо не будеше подозрения. Научните работници, инженерите и секретарките спокойно идваха и си отиваха заедно с пазаруващите хора, а колите им се смесваха със стотиците други коли на паркинга. Радиоточката също беше гениално хрумване. Кой би се усъмнил, че оттук се предават и приемат съобщения от луната, докато пусканите грамофонни плочи свиреха за колежанската общност наоколо.
	Хейгън побутна вратата и влезе в нещо като команден пулт на студио.
	Хъдсън и Ериксън седяха с гръб към него и наблюдаваха голям видеомонитор, изобразяващ лицето и бръснатата глава на мъж. Мъжът от екрана спря насред изречението и попита:
	— Кой е онзи човек зад вас?
	Хъдсън погледна с любопитство през рамо.
	— О, Айра, здравей! — Гласът съответстваше на погледа му; беше като звук от трошене на ледени късове. — Чудех се кога ли ще се появиш.
	— Заповядайте — покани го Ериксън със същия леден глас. — Идвате тъкмо навреме, за да поговорите с нашия човек на луната.


	40.

	Пит беше излязъл от кубински води и се намираше на главния морски път на Бахамския канал. Но късметът му го изоставяше. Единствените кораби в полезрението му не го забелязаха. Един голям танкер, развяващ панамски флаг, мина покрай него на не повече от миля. Пит се изправи почти с целия си ръст — внимаваше все пак да не се прекатури през ваната — и размаха ризата си, но малкият му плавателен съд остана незабелязан от екипажа на танкера.
	Да очаква от един офицер на вахта на командния мостик да насочи бинокъла си точно към мястото и точно когато ваната се издигаше от браздата и се изкачваше до гребена на вълната, преди да се спусне отново и да се загуби от поглед, беше облог, който никой уважаващ себе си букмейкър не би направил. Страшната истина порази Пит — той се явяваше прекалено малък обект.
	Вече всичко вършеше механично. Краката му бяха изтръпнали от близо двайсетчасовото клатушкане по водата в тясната вана, а на задните му части излязоха болезнени пришки от непрекъснатото им триене в твърдата й повърхност. Тропическото слънце го прежуряше, но той вече имаше тен, така че слънчевото изгаряне беше най-малкият му проблем.
	Морето се бе задържало спокойно, но въпреки това Пит непрекъснато полагаше усилия да поддържа носа на ваната право към вълните и в същото време да изгребва водата от нея. След като изля в извънбордовия мотор и последните капки бензин, напълни тубите с морска вода за баласт.
	Очакваше двигателят да поработи още петнайсет-двайсет минути, преди да зажадува за гориво. Тогава всичко щеше да е свършено. Без управление ваната бързо щеше да се наводни и да потъне.
	Съзнанието му започна да се притъпява — не бе спал от трийсет и шест часа. Преборваше се със съня, за да поддържа управлението и да изхвърля вода с натежали като олово ръце и сбръчкани от непрекъснатата влага длани. В продължение на безкрайно дълги часове той обхождаше с поглед хоризонта, но не зърваше нищо, което да се задава към мъничката му водна площ. Няколко акули се блъснаха в дъното на бавнодвижещата се вана, а една имаше неблагоразумието да се приближи до въртящото се витло и перката й бе сдъвкана. Пит ги гледаше безстрастно. За миг вяло му мина през ума да им се предложи за храна, като отвори уста и се метне във водата, но бързо осъзна колко е глупава подобна мисъл и веднага я пропъди от съзнанието си.
	Вятърът постепенно започна да се усилва. Над главата му се изля кратък пороен дъжд и покри дъното на ваната с двусантиметров пласт вода. Не беше от най-чистата, но все пак беше по-добра от нищо. Той жадно погълна две-три шепи и се почувства ободрен.
	Вдигна поглед към блещукащия хоризонт на запад. След час щеше да настане нощ. Със залязващото слънце умираше и последната му искрица надежда. Дори да се задържеше по някакъв начин на повърхността, в тъмнината никой нямаше да го види.
	Да беше откраднал фенерче… Късно е вече за умуване, заключи той мислено.
	Изведнъж извънбордовият двигател изпращя един-два пъти, после отново възстанови ритъма си. Пит се престраши да намали малко притока на гориво, съзнавайки, че забавя неизбежното само с минута-две.
	Пропъди обгърналия го облак на морален срив и напрегна сили, за да изгребва водата от дъното, докато не му отмалеят ръцете или някоя вълна не се разбие в средната част на носената от течението безпомощна малка вана и не я потопи. После изля морската вода от едната туба за бензин. Когато ваната потъна по-надълбоко, му мина през ума, че може да използва тубата като поплавък. Е, докато можеше да движи и последния си мускул, няма да се предаде.
	Преданият малък извънбордов двигател се задави веднъж, два пъти и замря. След като от миналата нощ насам бе чувал непрекъснато ритмичното му биене, Пит почувства, че внезапната тишина го задушава. И той се спотаи в обречения малък плавателен съд върху необятното и безразлично море под ясното и безоблачно небе.
	Успя да го задържи на повърхността още един час в здрача. Беше толкова уморен, толкова обезсилен, че не забеляза слабото движение на петстотин метра от него.


	Капитан III ранг Кърмит Фултън се отдръпна от окуляра на перископа и по лицето му се изписа питащ израз. Той вдигна поглед към помощник-капитана в другия край на командния пункт на ударната подводница „Денвър“ и попита:
	— Засичаш ли нещо с датчиците?
	Помощникът му заговори в един от телефоните на командния пункт.
	— На радарния екран няма нищо, капитане. От хидролокаторната съобщиха за малък обект, но преди минута връзката е прекъснала.
	— Как го определиха?
	Отговорът се забави и въпросът бе повторен.
	— Операторът казва, че приличал на малък извънбордов двигател, не повече от двайсет конски сили.
	— Много е съмнително това нещо — каза Фултън. — Искам да го провериш. Намали скоростта до една трета и дай пет градуса наляво.
	Той отново доближи око до окуляра на перископа и увеличи изображението. После, изумен, бавно се отдръпна.
	— Дай заповед за излизане на повърхността.
	— Видяхте ли нещо?
	Той кимна безмълвно.
	Всички в командния пункт загледаха очаквателно Фултън. Пръв се обади помощникът му.
	— Ще ни кажете ли какво е, капитане?
	— Вече двайсет години съм по море — заговори Фултън — и си мислех, че съм видял почти всичко. Но да пукна, ако там горе, на стотина мили от най-близката суша, в една вана за къпане, няма човек!


	41.

	Откакто дирижабълът изчезна, адмирал Сандекър рядко напускаше кабинета си. Беше се затрупал с работа, която скоро загуби всякакво значение. Родителите му, макар и вече доста възрастни, бяха все още живи, живи бяха и брат му, и сестра му. Така че практически Сандекър не бе преживявал лична трагедия.
	Годините, прекарани във военноморските сили, бяха развили чувството му за всеотдайност към задълженията си. Малко време му оставаше за задълбочени връзки с жени, а добрите му приятели — предимно от средите на военноморските сили — се брояха на пръсти. Издигаше стена около себе си, между началниците и подчинените си и запазваше средно положение. Зае командващ пост, преди да навърши петдесет години, но в общи линии бездействаше.
	Когато Конгресът одобри назначаването му за главен директор на Националната агенция за морски и подводни проучвания, той живна отново. Завърза топли приятелски връзки с трима коренно противоположни мъже, които дълбоко го уважаваха, но не се отнасяха към него по-различно от всеки посетител в бара, седнал на съседния стол.
	Предизвикателствата, пред които се изправяше НЮМА, ги събираха непрекъснато. Ал Джордино — общителен човек, който с необяснима радост предлагаше услугите си да участва в най-неблагодарните проекти и тайно отмъкваше от скъпите пури на Сандекър. Руди Гън, който изпипваше всичко до съвършенство, беше роден за организатор на програмите и не можеше да си създава врагове, дори и да искаше. И накрая Пит, който беше направил повече от всекиго, за да разбуди творческия дух на Сандекър. Двамата скоро станаха близки като баща и син.
	Безгрижното отношение на Пит към живота и саркастичното му остроумие оставяха следи след него като опашка на комета. Той не можеше да влезе някъде и да не разведри атмосферата. Колкото и да се опитваше, Сандекър не успяваше да пропъди спомените за тях тримата, да загърби миналото. Той се облегна назад на стола, затвори очи и се отдаде на скръбта си. Да загуби и тримата наведнъж, беше толкова потресаващо, че умът му не можеше да го побере.
	Докато мислеше за Пит, сигналният бутон на частния му телефон светна и последва приглушен звън. Сандекър разтри набързо слепоочията си и вдигна слушалката.
	— Да?
	— Джим, ти ли си? Взех частния ти номер от общ приятел в Пентагона.
	— Съжалявам, но съзнанието ми витае другаде и не мога да разпозная гласа.
	— Обажда се Клайд. Клайд Монфорт.
	Сандекър се напрегна.
	— Клайд? Какво се е случило?
	— Току-що получих съобщение от една наша ударна подводница, завръщаща се от десантни учения в Ямайка.
	— Какво общо имам аз с това?
	— Капитанът на подводницата съобщава, че преди двайсетина минути взел на борда корабокрушенец. Качването на борда на непознати не е обичайна процедура за ядрените ни подводници, но въпросният човек твърдял, че работел при теб и страшно се разгневил, когато капитанът не му разрешил да изпрати съобщение.
	— Пит!
	— Позна — отвърна Монфорт. — Точно така се е представил. Дърк Пит. Ти откъде знаеш?
	— Слава богу!
	— Твой човек ли е?
	— Да, да. Не е излъгал — потвърди нетърпеливо Сандекър. — Ами другите?
	— Няма други. Пит е бил сам във ваната.
	— Къде?
	— Капитанът се кълне, че го е намерил във вана с извънбордов двигател.
	Познавайки Пит, Сандекър нито за миг не се усъмни в думите на Монфорт.
	— Кога най-рано ще можеш да го качиш на хеликоптер и да го свалиш на най-близкото летище, за да бъде превозен до Вашингтон?
	— Знаеш, че това е невъзможно, Джим. Не мога да наредя да го освободят, преди подводницата да влезе в док в базата си в Чарлстън.
	— Не затваряй, Клайд. Сега ще се обадя в Белия дом и ще получа разрешение.
	— Нима разполагаш с такава власт? — усъмни се Монфорт.
	— Дори и с нещо повече.
	— Ще ми кажеш ли какво става там, Джим?
	— Повярвай ми, няма да ти се прииска да бъдеш въвлечен в тази работа.


	В Белия дом се даваше официална вечеря в чест на министър-председателя на Индия Раджив Ганди, който беше на обиколка на добра воля из Съединените щати. Актьори и профсъюзни лидери, спортисти и милиардери — всички те се бяха отърсили от мненията и различията си и се събраха заедно като съседи на неделна забава.
	Бившите президенти Роналд Рейгън и Джими Картър разговаряха и се държаха така, сякаш никога не са напускали Западното крило на Белия дом. Застанали в един ъгъл, изпълнен с цветя, държавният секретар Дъглас Оутс и Хенри Кисинджър си разправяха случки от войната, а защитникът с шампионска титла от „Хюстън Ойлърс“ стоеше пред камината и най-открито се бе вторачил в бюста на говорителката на новините по Ей Би Си Сандра Малоун.
	Президентът вдигна тост в чест на министър-председателя Ганди, а после го представи на Чарлс Мърфи, който наскоро бе прелетял над Антарктика в балон с горещ въздух. Съпругата на президента се приближи до тях, хвана мъжа си под ръка и го поведе към дансинга.
	Един от помощниците на президента улови погледа на Дан Фосет и му кимна да излезе от залата. Фосет го последва, изслуша го, после се отправи към президента. Веригата на издаване на заповеди беше добре смазана.
	— Моите извинения, господин президент, но току-що пристигна куриер с фактура от Конгреса, която трябва да разпишете преди полунощ.
	Президентът кимна с разбиране. Не ставаше дума за никаква фактура. Това беше код за спешно съобщение. Той се извини на жена си и се запъти към един малък частен кабинет. Изчака Фосет да затвори вратата и тогава вдигна слушалката на телефона.
	— Президентът слуша.
	— Обажда се адмирал Сандекър, господин президент.
	— Да, адмирале, какво има?
	— На другата ми линия е началникът на Военновъздушните сили в Карибско море. Той току-що ме уведоми, че един от моите хора, който изчезна с Джеси Лебарон, е бил спасен от една наша подводница.
	— Знае ли се кой е?
	— Да. Дърк Пит.
	— Този човек трябва да е или неунищожим, или голям късметлия — каза президентът с нотка на облекчение в гласа. — Кога най-рано ще бъде тук?
	— Адмирал Клайд Монфорт чака на телефона за разрешение да му осигури незабавен транспорт.
	— Можете ли да ме свържете с него?
	— Изчакайте така, господин президент.
	Настъпи кратко мълчание, последвано от прещракване, след което президентът заговори:
	— Чувате ли ме, адмирал Монфорт?
	— Да, чувам ви.
	— Насреща е президентът. Познахте ли гласа ми?
	— Да, господин президент.
	— Искам Пит да пристигне във Вашингтон възможно най-бързо. Разбрано?
	— Разбрано, господин президент. Ще се погрижа реактивен самолет на Военновъздушните сили да го докара до военновъздушната база „Андрюс“ преди разсъмване.
	— Осигурете пълна безопасност на тази задача, адмирале. Задръжте подводницата в морето и поставете пилотите и всеки, който е на сто метра от Пит, под строга охрана за три дни.
	След кратко мълчание се чу:
	— Заповедите ви ще бъдат изпълнени.
	— Благодаря ви. А сега, моля, дайте ми отново адмирал Сандекър.
	— Слушам ви, господин президент.
	— Чухте ли? Адмирал Монфорт ще достави Пит в базата „Андрюс“ призори.
	— Ще отида лично да го посрещна.
	— Добре. Оттам го закарайте с хеликоптер до главното управление на ЦРУ в Лангли. Мартин Броган и представители на кабинета ми и на Държавния департамент ще чакат там, за да го изслушат.
	— Той може и да не е в състояние да ги осветли върху нещо.
	— Вероятно имате право — рече уморено президентът. — Очаквам прекалено много. Винаги очаквам прекалено много.
	Той затвори телефона и изпусна дълбока въздишка. Постоя за миг, докато събере мислите си, а после ги избута в една ниша в съзнанието си за по-късна употреба — техника, която всеки президент рано или късно усвояваше. Да се прехвърлят мислите от дадена кризисна ситуация към всекидневни задачи и обратно, с лекотата на щракане на ключ за лампа, беше изискване, което работата налагаше.
	Фосет познаваше всяко настроение на президента и търпеливо го изчака. Накрая рече:
	— Няма да е лошо и аз да присъствам на разпита.
	Президентът го погледна с унил поглед.
	— Ти ще дойдеш с мен в Кемп Дейвид след изгрев-слънце.
	Фосет го погледна тъпо.
	— Не съм записал нищо в програмата, което да включва отиване в Кемп Дейвид. По-голямата част от сутринта ви е запълнена със срещи с лидери на конгресни партии във връзка с предложения бюджет.
	— Те ще почакат. Утрешната среща ми е по-важна.
	— Като началник на кабинета ви мога ли да попитам с кого ще се срещнете?
	— С група мъже, които се наричат „тайното ядро“.
	Фосет изгледа продължително президента, свивайки бавно устни.
	— Не ви разбирам.
	— А би трябвало, Дан. Нали си един от тях.
	Преди смаяният Фосет да успее да каже нещо, президентът напусна кабинета и се върна на приема.


	42.

	Силният удар на колелата на колесника в пистата събуди Пит. Небето около военноморския реактивен самолет беше все още тъмно. Но през малкия прозорец се виждаха първите оранжеви ивици, известяващи за новия ден.
	Пришките му от постоянното триене във ваната не му позволяваха да заеме седнало положение и през цялото време Пит спа свит на една страна. Чувстваше се ужасно и жадуваше за нещо друго, освен безкрайните количества плодов сок, с който го бе наливал загриженият лекар в подводницата.
	Запита се как ли ще постъпи, ако някога отново се срещне с Фос Глай. И най-жестокото наказание, което му минаваше през ума, му се струваше недостатъчно. Мисълта за мъченията, на които Глай е подлагал Джеси, Джордино и Гън, не му даваше мира. Изпитваше вина, задето избяга.
	Воят на реактивните двигатели затихна и вратата се отвори. Той заслиза сковано по стълбичката и се озова в прегръдките на Сандекър. Адмиралът дори рядко се ръкуваше, затова неочакваният му израз на чувства изненада Пит.
	— Май приказката за черния гологан ще се окаже вярна — заговори със сипкав глас Сандекър.
	— И е добре, че не се губи — отвърна усмихнат Пит.
	Сандекър го хвана за ръка и го поведе към спрялата наблизо кола.
	— В главната квартира на ЦРУ в Лангли те чакат, за да те разпитат.
	Пит рязко спря и кратко оповести:
	— Те са живи.
	— Живи? — изуми се Сандекър. — Всички ли?
	— Руснаците ги държат в плен, а един изменник ги измъчва.
	По лицето на Сандекър се изписа недоумение.
	— Нима си бил в Куба?
	— На един от външните й острови — уточни Пит. — Трябва час по-скоро да уведомим руснаците за бягството ми, за да им попречим да…
	— Говори по-бавно — прекъсна го Сандекър. — Не мога да следя мисълта ти. Или най-добре изчакай да разкажеш всичко, когато стигнем в Лангли. Подозирам, че си паднал във вира и си излязъл с джобове, пълни с пъстърва.


	По време на полета над града започна да вали. Пит оглеждаше през плексигласовото предно стъкло разположената върху 219 акра площ постройка от сив мрамор и бетон, приютяваща шпионската армия на Америка. От въздуха тя изглеждаше запустяла, жива душа не се виждаше по алеите. Дори само четвърт от паркинга бе зает. Единствената човешка форма, която мерна Пит, беше статуята на най-известния шпионин на страната Натан Хейл, който бе допуснал грешката да бъде заловен и впоследствие бе обесен.
	На летището за хеликоптери чакаха двама висши офицери с разтворени чадъри.
	Всички забързаха към сградата, където Пит и Сандекър бяха въведени в просторна заседателна зала. Вътре имаше шестима мъже и една жена. Мартин Броган пристъпи напред и подаде ръка на Пит, след което го представи на останалите. Пит само кимаше и мигом забравяше имената им.
	Броган продължи:
	— Научих, че сте имали тежко пътуване.
	— Не бих го препоръчал на никой турист — отвърна Пит.
	— Искате ли нещо за ядене или пиене? — любезно предложи Броган. — Може би чаша кафе или закуска?
	— Ако е възможно бутилка студена бира…
	— Разбира се. — Броган вдигна телефона и направи поръчка. — Пристига след минута.
	Заседателната зала беше обзаведена стандартно. Стените и килимът бяха с един и същ неутрален бежов цвят, а мебелите изглеждаха като закупени от разпродажба. Нямаше никакви картини или някаква украса, които да й вдъхват живот. Беше зала, предназначена единствено за делова работа.
	На Пит му бе предложен стол в единия край на масата, но той отклони поканата. Задните чу части все още не му позволяваха да сяда. Всички погледи бяха насочени към него и той се почувства като обитател на зоологическа градина в неделен следобед.
	Броган му се усмихна предразполагащо.
	— Моля, разкажете ни всичко, което сте чули и видели от самото начало. Разказът ви ще се записва на магнетофон и на ръка. След това ще започнем да ви задаваме въпроси. Не възразявате, нали?
	Бирата пристигна. Пит отпи дълга глътка и започна да излага събитията от излитането от Кий Уест до въодушевлението му от появата на подводницата над повърхността на водата на няколко метра от потъващата вана. Не спестяваше нищо, говореше бавно, като описваше всяка подробност, колкото и маловажна да беше тя. Разказът му отне близо час и половина, но всички го слушаха съсредоточено, без да го прекъсват за въпроси. Когато най-сетне свърши, той настани внимателно натъртеното си тяло на ръба на стола и спокойно загледа как всеки от присъстващите сведе глава към записките си.
	Броган обяви кратка почивка, докато бъдат донесени въздушните снимки на Кайо Санта Мария, папките с данни за Великов и Глай и копия на записа от изложението на Пит. След четирийсетминутното проучване на материалите, Броган пръв започна с въпросите.
	— Носили сте оръжия в дирижабъла. Защо?
	— От прожекции на мястото на потъналия „Циклопи“ се видя, че той лежи в кубински води. Решихме, че ще е разумно да вземем за всеки случай устойчив на куршуми параван и ракетна пускова уредба.
	— Съзнавате, разбира се, че своеволното ви нападение над кубински патрулен хеликоптер е било нарушение на правителствената политика. — Въпросът бе зададен от един мъж, за когото Пит си спомни, че работи в Държавния департамент.
	— Следвах по-висш закон — отвърна Пит със саркастична усмивка.
	— И какъв е този закон, ако смея да попитам?
	— Идва от някогашния Див запад, определяли са го като закон за самозащита. Кубинците първи откриха огън, с близо хиляда изстрела — някъде толкова ги преброих — и чак тогава Ал Джордино ги свали.
	Броган се усмихна. Почувства, че Пит му допада.
	— Главният ни интерес сега е насочен към описанието ви на руското съоръжение на острова. Казвате, че островът не се охранява.
	— Единствените пазачи, които видях над земята, са поставени на портала на обекта. На пътищата и на плажовете няма патрули. Като предохранителна мярка служи само електрифицираната ограда.
	— Това обяснява защо инфрачервените снимки не са открили никакви признаци на човешка дейност — обади се един анализатор на разузнавателни данни, който разглеждаше снимките.
	— Това не е присъщо на руснаците — изрази мнението си друг служител на ЦРУ. — Те почти винаги издават някоя тайна база, като я претрупват с мерки за безопасност.
	— Не и този път — отбеляза Пит. — В случая са заложили на другата крайност и са спечелили. Генерал Великов изтъкна, че това е най-чувствителното им военно съоръжение извън Съветския съюз. И доколкото подразбирам, никой от вашето управление не е подозирал до момента за съществуването му.
	— Признавам, че е възможно да сме били измамени — каза Броган. — Стига това, което ни разказахте, да е вярно.
	Пит го изгледа с леден поглед. После мъчително стана от стола и се запъти към вратата.
	— Щом тъй мислите, добре. Излъгах ви. Благодаря за бирата.
	— Мога ли да попитам къде отивате?
	— Да свикам пресконференция — отвърна Пит, обръщайки се право към Броган. — Заради вас губя ценно време. Колкото по-бързо съобщя за бягството си и поискам освобождаването на Лебаронови, Джордино и Гън, толкова по-бързо Великов ще бъде принуден да преустанови мъченията и да не ги убива.
	Настъпи неловка тишина. Никой от насядалите край масата не можеше да повярва, че Пит ще си тръгне. Никой, освен Сандекър. Той седеше и се подсмихваше като съдържател на печеливш бейзболен клуб.
	— Не е лошо да си мериш думите, Мартин — рече той. — Току-що ти бе предоставена важна информация и ако никой в тази зала не осъзнава значението й, предлагам всички да намерите друг подход на работа.
	Броган може и да беше груб егоист, но съвсем не беше глупак. Той бързо скочи на крака и спря Пит на вратата.
	— Простете на стария ирландец, който се е парил неведнъж. След трийсет години на тази служба и вие щяхте да станете Тома неверни. Моля ви, помогнете ни заедно да разгадаем загадката. После ще обсъдим какво да направим за приятелите ви и Лебаронови.
	— Това ще ви струва още една бира — каза Пит.
	Броган и останалите се разсмяха. Ледът беше стопен и въпросите заваляха от всички страни на масата.
	— Този ли е Великов? — попита анализаторът, вдигайки високо една снимка.
	— Да, това е генерал Пьотър Великов. Говори английски с безпогрешно американско произношение. О, щях да забравя — той разполага с мое досие, включващо и профил на личността.
	Сандекър отмести поглед към Броган.
	— Май намирисва, че Сам Емет има молец в отдела за досиетата в ЦРУ.
	Броган се усмихна саркастично.
	— Сам няма да се зарадва да го чуе.
	— Бихме могли да напишем книга за проучванията на Великов — обърна се към Пит един едър мъж. — Ще ми се по-нататък да ми представите профил на начина му на действие.
	— С удоволствие — отвърна Пит.
	— А това ли е разпитвачът с тежката ръка Фос Глай?
	Пит кимна, като видя втората снимка.
	— Сега е с цели десет години по-възрастен, отколкото на снимката, но е самият той.
	— Американски наемен войник, роден в Аризона — уточни анализаторът. — Казахте, че двамата сте се срещали и преди.
	— Да, по време на операцията за изваждането на Северноамериканския договор от потъналия „Емприс ъв Айрланд“. Сигурно си спомняте случая.
	Броган кимна.
	— Да, много добре.
	— Да се върнем на разположението на съоръжението — намеси се жената. — На колко нива е построено?
	— Според бутоните на асансьора — на пет, и всичките са под земята.
	— Някаква представа за площта?
	— Не видях друго освен килията си, коридора, кабинета на Великов и автобаза. А, да, и входа за горните жилищни помещения, украсен като испански замък.
	— Дебелина на стените?
	— Около шейсет сантиметра.
	— Качество на строежа?
	— Добро. Не видях пукнатини или да тече отнякъде.
	— Типа на колите в автобазата?
	— Два военни камиона. Другите бяха строителни машини — булдозер, автокран и автоплатформа.
	Жената вдигна поглед от бележките си.
	— Извинете, каква, казахте, е последната?
	— Автоплатформа — повтори Пит и поясни: — Това е специална кола с повдигаща се платформа за работа на високо. Виждали сте ги да се използват от телефонни техници и от паркови работници за подрязване клоните на дърветата.
	— Приблизителните размери на антенната чиния?
	— Трудно беше да се прецени в тъмното. Някъде около триста метра дълга и двеста метра широка. Издига се до действащо положение чрез два хидравлични лоста, замаскирани като палмови дървета.
	— Плътна или решетъчна?
	— Решетъчна.
	— Имаше ли електрическа схема, съединителни кутии, релета?
	— Не видях нищо такова, но това не значи, че няма.
	Броган слушаше въпросите и отговорите, без да се намесва. Сега вдигна ръка и погледна към един мъж с вид на учен.
	— Какво ще кажеш, Чарли?
	— Техническите подробности не са достатъчни, за да установя точното й предназначение. Но съществуват три възможности. Първата: може да е подслушвателна станция, способна да заглушава телефонни, радио и радарни сигнали в Съединените щати. Втората: мощно заглушаващо устройство, поставено там в очакване на някой критичен момент като например да обърка всички наши жизненоважни военни и граждански съобщителни връзки, в случай че ненадейно бъде предприет първият ядрен удар. Третото предположение е, че тя може да е в състояние да предава и захранва с фалшиви сведения всички наши съобщителни системи. Най-тревожното е обаче, че размерът и сложната конструкция на антената предполагат способност да извършва и трите функции.
	Мускулите на лицето на Броган се изпънаха. От факта, че такова свръхсекретно съоръжение е било построено на не повече от триста километра от бреговете на Съединените щати, шефът на Централното разузнавателно управление трудно можеше да остане равнодушен.
	— Пред какво сме изправени, ако се случи най-лошото?
	— Опасявам се, че това, пред което сме изправени — отвърна Чарли — представлява електронно усъвършенствано и мощно съоръжение, способно да заглушава радио и телефонни връзки, а после, като използва технологично разликата във времето, да дава възможност на ново поколение компютризиран синтезайзер да имитира гласове и да променя разговорите. Ще се удивиш, когато чуеш как думите ти могат да бъдат манипулирани по телефона, без да усетиш промяната. Всъщност Управлението за национална сигурност има същия вид съоръжение на борда на един кораб.
	— Значи руснаците са ни изпреварили — рече Броган.
	— Вероятно тяхната технология е по-груба от нашата, но както изглежда, те са с една крачка по-напред.
	Жената от разузнаването се обърна към Пит.
	— Казахте, че островът се запасява с продоволствия от подводница.
	— Така ме увери Реймънд Лебарон — отвърна Пит. — А доколкото успях да видя от бреговата линия, там нямаше пристанище.
	Сандекър въртеше между пръстите една от пурите си без намерението да я пали. Посочи с нея Броган и каза:
	— Очевидно, Мартин, руснаците пред нищо не са се спрели, за да попречат на вашето разузнаване над Куба.
	— Страхът им от разкриване излезе наяве по време на разпита — уточни Пит. — Великов беше убеден, че сме платени ваши агенти.
	— Тогава не бива да виним прекалено негодника — каза Броган. — Сигурно появата ви здравата го е стреснала.
	— Господин Пит, можете ли да опишете хората, които сте заварили на официалната вечеря? — попита един мъж с вид на научен работник, облечен с шарен пуловер.
	— Грубо казано, имаше някъде към шестнайсет жени и дванайсет мъже…
	— Жени ли казахте?
	— Да, жени.
	— Какъв тип? — попита жената.
	Пит трябваше да уточни:
	— В какъв смисъл?
	— Ами, нали разбирате… — заговори сериозно жената, — съпруги ли, хубави неомъжени момичета или проститутки.
	— Всичко друго, но не и проститутки. Повечето носеха униформи и вероятно бяха от персонала на Великов. Онези, които имаха брачни халки, изглежда, бяха съпруги на присъстващите кубински цивилни и военни.
	— Какви ги върши Великов? — възкликна Броган, без да се обръща към някого. — Кубинци и жените им на свръхсекретен обект? Направо е неразбираемо.
	Сандекър се загледа замислен в ръба на масата.
	— Разбираемо е — рече той, — ако Великов използва Кайо Санта Мария за нещо друго, освен за електронен шпионаж.
	— Какво имаш предвид, Джим? — попита Броган.
	— Островът представлява чудесна база за действия, насочени към свалянето на правителството на Кастро.
	Броган го изгледа смаян.
	— Откъде знаеш за това?
	— Президентът ме уведоми — отвърна надменно Сандекър.
	— Разбирам — каза Броган, но по всичко личеше, че нищо не разбира.
	— Вижте какво, наясно съм, че работата е изключително важна — намеси се Пит, — но с всяка минута, в която разсъждаваме, приближаваме Джеси, Ал и Руди все по-близо до смъртта им. Очаквам вашите хора да направят всичко, за да ги спасят. Като начало можете да уведомите руснаците, че сте научили за задържането им от мен, тъй като съм избягал оттам.
	Призивът на Пит бе посрещнат с тягостно мълчание. Никой, освен Сандекър, не го гледаше. Най-явно избягваха погледа му хората от ЦРУ.
	— Извинявайте — обади се с леден тон Броган, — но не смятам, че това ще е разумен ход.
	Очите на Сандекър изведнъж засвяткаха от гняв.
	— Внимавай какво говориш, Мартин. Знам, че в съзнанието ти се оформя макиавелски заговор. Но се вслушай в предупреждението, приятелю. Ще си имаш работа с мен, а аз нямам намерение да оставя приятелите си да бъдат буквално хвърлени на акулите.
	— Изправени сме пред много рискована игра — отвърна Броган. — Ако държим Великов в тайна, можем да извлечем по-голяма полза.
	— И да пожертвате няколко живота в името на разузнавателна игра ли? — жлъчно вметна Пит. — Няма да стане.
	— Моля ви, имайте малко търпение — продължи с умолителен глас Броган. — Съгласен съм да пуснем версия, че знаем, че Лебаронови и хората от НЮМА са живи. А после ще обвиним кубинците, че са ги задържали в Хавана.
	— И очаквате Великов да се хване на въдицата, след като знае, че това е лъжа?
	— Изобщо не очаквам да се хване на въдицата. Той не е кретен. Но ще надуши измамата и ще има да се чуди доколко знаем за острова. А само това можем да направим — да го оставим да се чуди. Освен това ще му размътим водата, като заявим, че сведенията ни идват от фотографски доказателства, от които се вижда, че надуваемата ви лодка е била изхвърлена на големия остров Куба. Това ще намали натиска върху пленниците им и ще накара Великов да гадае. La piece de resistance* ще бъде разкритието, че трупът на Пит е бил намерен от бахамски рибар.
	[* Основното, най-важното от поредица събития, случки и др. (фр.). — Б.пр.]
	— Как, по дяволите, да разбирам предложението ти? — попита настоятелно Сандекър.
	— Още не съм го измислил докрай — призна си Броган, — но основната ми идея е да промъкна тайно Пит обратно на острова.


	След като разпитът на Пит приключи, Броган веднага се върна в кабинета си и вдигна телефона. Обаждането му мина през обичайната процедура на междинно свързване и накрая се чу гласът на президента.
	— Моля те, Мартин, бъди кратък, защото тръгвам за Кемп Дейвид.
	— Току-що приключих с разпита на Дърк Пит.
	— Той успя ли да хвърли повече светлина?
	— Даде ни важните разузнавателни сведения, които ни бяха нужни.
	— За главната квартира на Великов ли?
	— Насочи ни право към златната жила.
	— Чудесно. Значи сега хората ти ще могат да предприемат операция за проникване в тила на противника.
	— Мисля, че трябва да се направи нещо още по-трайно.
	— Имаш предвид да се осуети заплахата от съоръжението, като бъде разгласено за съществуването му пред световната преса ли?
	— Не. Имам предвид да проникнем в него и да го разрушим.


	43.

	След като пристигна в Кемп Дейвид, на президента му бе предложена лека закуска. Времето беше топло за сезона — последните дни на циганското лято — и той беше облечен с памучни панталони и риза с къси ръкави.
	Седнал в широко кресло, с няколко папки в скута, той изучаваше биографиите на членовете на „тайното ядро“. След като прегледа и последната папка, затвори очи и се размисли над възможностите си, като се питаше какво да каже на мъжете, които се бяха събрали в главната трапезария.
	В студиото влезе Хейгън и безмълвно го изчака да отвори очи.
	— Ние сме готови, Винс.
	Президентът бавно стана от креслото.
	— Може пък и да се разберем накрая.
	Мъжете бяха насядали около дългата маса за хранене, както бе наредил президентът. Не присъстваше никаква охрана — не беше и нужно. Това бяха добронамерени хора, които не възнамеряваха да вършат престъпление. Всички почтително станаха на крака, когато президентът влезе, но той бързо им махна с ръка да седнат.
	Присъстваха осем души. Генерал Фишър, Бут, Мичъл и Буш седяха от едната страна на масата срещу Ериксън, сенатор Портър и Дан Фосет. Хъдсън беше заел далечния край на масата. Липсваше само Реймънд Лебарон.
	Всички бяха облечени с всекидневно облекло и се бяха разположили удобно като играчи на голф, отпочиващи в клуба си. Изглеждаха напълно самоуверени, без никакви признаци на напрегнатост.
	— Добро утро, господин президент! — поздрави го бодро сенатор Портър. — На какво дължим честта за това загадъчно събиране?
	Президентът прочисти гърлото си и заговори:
	— На всекиго от вас е известно защо ви повиках тук. Затова не е нужно да си играем на криеница.
	— Но нямате намерение да ни поздравите, нали? — попита Клайд Бут саркастично.
	— Зависи, може и да има похвали, а може и да няма — отбеляза студено президентът.
	— От какво зависи? — попита безцеремонно Ериксън.
	— Мисля, че това, което президентът иска да измъкне от нас — обади се Хъдсън, — е да благословим руснаците с разрешение да предявят претенции за част от луната.
	— Както и признание за масово убийство.
	Ролите се размениха. Всички онемяха и загледаха президента с очи като на риби във фризер.
	Сенатор Портър, известен с бързия си ум, пръв предприе атака.
	— Организирано или с отрова в чая като в „Арсеник и стари дантели“? Разрешете да ви попитам, господин президент, за какво, по дяволите, говорите?
	— За „дребния“ инцидент с деветимата мъртви съветски космонавти.
	— Онези, които изчезнаха при по-раншните мисии на „Союз“ ли?
	— Не — отвърна президентът. — Деветимата руснаци, които бяха убити на лунните сонди „Селенос“.
	Хъдсън сграбчи ръба на масата и загледа така, сякаш електрически ток го разтърси.
	— Космическите сонди „Селенос“ не бяха с екипаж.
	— Руснаците искаха светът да мисли така, но всъщност във всяка сонда имаше по трима души. В моргата на нашата болница „Уолтър Рийд“ лежат труповете на един от екипажите, така че, ако искате, можете да огледате останките.
	Никой от мъжете нямаше подобно намерение. Те се считаха за граждани с нравствено съзнание, които работят за родината си. Последното нещо, което всеки очакваше да види, поглеждайки се в огледало, беше отразеният образ на хладнокръвен убиец. Това, че президентът държеше присъстващите в ръцете си, щеше да е слабо казано.
	Хейгън седеше като вцепенен. Това беше ново за него.
	— Ако проявите търпение — продължи президентът, — ще си позволя да смеся фактите с предположения. Първо, вие и вашите лунни колонизатори извършихте невероятно постижение. Моите поздравления, а в близките седмици и на целия свят, за постоянството и таланта ви. Вие обаче несъзнателно сте извършили ужасна грешка, която лесно може да хвърли петно върху успеха ви. В стремежа си да развеете знамето със звездите и ивиците, сте пренебрегнали международния договор за използване на космоса, ратифициран през 1984 година от Съединените щати, Съветския съюз и други три държави, като на своя глава сте обявили луната за американска суверенна собственост и фигуративно казано, сте поставили знак „По нарушителите ще се стреля“. Единствено вие стоите зад унищожаването по някакъв начин на трите съветски лунни сонди. Едната от тях — „Селенос 4“ — е успяла да се върне до земята и в продължение на година и половина, до възстановяването на управлението й, е обикаляла в орбита около нея. Съветските космически инженери се опитали да я приземят в степите на Казахстан, но корабът се повредил и паднал близо до Куба. Под прикритието, че тръгва да търси потънало съкровище, вие сте изпратили Реймънд Лебарон да открие сондата преди руснаците. Издайническите белези на повредата, причинена от колонизаторите ви, е трябвало да бъдат заличени. Кубинците обаче изпреварват и вас, и руснаците и изваждат потъналия космически съд. Вие едва сега научавате за това, а руснаците все още нищо не подозират. Освен ако…
	Президентът замълча за миг и додаде:
	— Освен ако Реймънд Лебарон вече не е признал вследствие на мъчения, че знае за „Колонията Джърси“. Научих от високо място, че кубинците са го заловили и са го предали на съветското военно разузнаване — ГРУ.
	— Реймънд няма да проговори — вметна гневно Хъдсън.
	— Може и да не се наложи — каза президентът. — Защото преди няколко часа анализаторите на разузнавателни данни, които бях помолил да изследват отново съветските космически сигнали, получени от „Селенос 4“ при навлизането й в плътния атмосферен слой, са открили, че данните на сондата на лунната повърхност са били предавани на наземна станция за следене на цели, намираща се на остров Сокотра, близо до Йемен. Осъзнавате ли последствията, господа?
	— Осъзнаваме накъде биете. — Думите бяха изречени от генерал Фишър. — Руснаците може и с очите си да видят колонията Джърси.
	— Да, и вероятно вече са събрали две и две и са стигнали до заключението, че нашите хора там имат нещо общо с гибелта на сондите им „Селенос“. И бъдете сигурни, че ще си отмъстят. Без обаждания по горещата линия, без съобщения, пускани по дипломатически път, без съобщения за ТАСС или за „Правда“. Битката за луната ще се води тайно и от двете страни. Когато съберете точките, господа, резултатът ще бъде, че вие сте предприели война, която по всяка вероятност няма да може да бъде спряна.
	Мъжете около масата седяха смаяни и объркани, зашеметени и разгневени. Но разгневени само защото не бяха предвидили последствията, за които едва сега научаваха. Трябваха им няколко минути, за да проумеят жестоката истина.
	— Споменахте за съветско отмъщение, господин президент — заговори Фосет. — Като как я виждате тази вероятност?
	— Ами поставете се на мястото на руснаците. Цяла седмица преди тяхната лунна станция „Селенос 8“ да бъде изстреляна, те са по следите ви. Ако бях президентът Антонов, щях да наредя мисията да бъде трансформирана от научно проучване във военна операция. Почти не се съмнявам, че когато „Селенос 8“ се прилуни след двайсет часа, броени от този момент, специален отряд съветски командоси ще обкръжи и нападне колонията Джърси. Кажете ми тогава, ще може ли базата да се отбранява?
	Генерал Фишър стрелна с поглед Хъдсън, после отново погледна президента и сви рамене.
	— Не мога да кажа. Никога не сме предвиждали въоръжено нападение над колонията. Доколкото си спомням, единственото оръжие на базата се състои от две пушки и ракетна пускова уредба.
	— Между другото, за кога е определено колонизаторите ви да напуснат луната?
	— Трябва да излетят след около трийсет и шест часа — отвърна Хъдсън.
	— Любопитно ми е — продължи президентът, — как смятат да преминат през плътния атмосферен слой на земята? Лунното им транспортно средство положително няма тази способност.
	Хъдсън се усмихна.
	— Те ще се върнат на космодрума „Кенеди“ на Кейп Канаверал с космическа совалка.
	Президентът въздъхна.
	— С „Гетисбърг“ значи. Глупаво е, че не се сетих за това. Тя вече се е скачила с космическата ни станция.
	— Екипажът й още не е уведомен — каза Стив Буш от НАСА, — но в мига, в който видят внезапната поява на колонизаторите на транспортното средство, те с охота ще пожелаят да вземат още пътници на борда си.
	Президентът замълча и огледа един по един членовете на „тайното ядро“. Лицето му внезапно доби мрачен израз.
	— Парещият въпрос, пред който сме изправени, господа, е дали колонизаторите от Джърси ще оцелеят, за да предприемат обратното пътуване.


	44.

	— Наистина ли очаквате да се справите успешно? — попита Пит.
	Полковник Рамон Клайст, офицер от запаса към морската пехота на САЩ, се поклати на пети и се почеса по гърба с късия си бастун.
	— Доколкото можах да преценя обстоятелствата, да, вярвам, че мисията ще бъде изпълнена успешно.
	— Съмнявам се, че толкова сложна задача може да протече напълно безпрепятствено — отбеляза Пит. — Според мен разрушаването на обекта и антената, плюс убийството на Великов и персонала му е твърде голяма лъжица за устата ви.
	— Вашите показания като очевидец и нашите тайно направени въздушни снимки потвърждават, че са нужни само леки отбранителни мерки.
	— От колко души се състои отрядът ви? — попита Пит.
	— С вас, от трийсет и един.
	— Ще разбутате гнездо на стършели. Руснаците положително ще открият кой се рови в тайната им база.
	— Това сме го предвидили — отвърна безгрижно Клайст.
	Полковникът стоеше изправен като бастун, гръдният му кош заплашваше да се пръсне под ризата на цветя. Пит предположи, че мъжът е някъде към шейсетте си години. Имаше леко тъмна кожа, беше роден в Аржентина, единствено дете на бивш офицер от Ес Ес, избягал тук след войната, и на дъщерята на либерийски дипломат. Бил изпратен да учи в частно училище в Ню Йорк, но скоро след това прекъснал и решил да прави кариера в морската пехота.
	— Мисля, че има негласно споразумение между ЦРУ и КГБ: „Ние няма да пипаме вашите агенти, ако и вие не пипате нашите“.
	Полковникът хвърли невинен поглед към Пит.
	— Какво ви кара да мислите, че ние ще вършим мръсната работа?
	Пит не отговори, гледаше Клайст и го чакаше да продължи.
	— Мисията ще бъде изпълнена от кубинските специални войски по охраната — поясни Клайст. — Те са нещо като нашите „тюлени“. И ако трябва да съм честен, това са добре обучени изгнаници, облечени в истинско кубинско бойно облекло. Дори бельото и чорапите им ще бъдат стандартно кубинско военно производство. Оръжията, ръчните часовници и останалата екипировка ще бъдат съветско производство. И за да поддържаме впечатлението докрай, приземяването ще стане откъм кубинската страна на острова.
	— Всичко е много точно изпипано.
	— Стараем се да си вършим отлично работата.
	— Вие ли ще ръководите мисията?
	Клайст се усмихна.
	— Не, вече съм стар, за да скачам от вълните на брега. Ударният отряд ще бъде воден от майор Анджело Кинтана. Ще се запознаете с него в лагера ни на Сан Салвадор. Аз ще бъда на ПССП.
	— На какво?
	— Подводен съд със специално предназначение — поясни Клайст. — Това е вид подводница, построена специално за мисии от този род. Малко хора знаят за съществуването й. Ще се уверите, че е направена много хитро.
	— Но аз не съм, както се изразявате, „обучен за битки“.
	— Вашата задача е просто да заведете отряда до военното съоръжение и да му покажете вентилационната шахта на гаража. После се връщате на брега и стоите под прикритие до приключването на мисията.
	— Имате ли график на нападението?
	Клайст болезнено изкриви лице.
	— Предпочитаме определението „тайна операция“, а не „нападение“.
	— Извинете, никога не съм чел наръчника ви по семантика.
	— В отговор на въпроса ви, приземяването е определено за два часа сутринта след четири дни, броени от днес.
	— След четири дни може да се окаже много късно за спасяването на приятелите ми.
	Клайст се показа истински загрижен.
	— Работим по сбита програма и сме свели практическото обучение до минимум. Трябва ни време, за да предвидим всяка подробност, всяка особеност. Планът трябва да бъде непробиваем, както са го разработили компютърните ни тактически програми.
	— Ами ако се стигне до човешка грешка в плана ви?
	И последната отсянка на приятелско благоразположение по лицето на Клайст се стопи и се смени с леден, суров израз.
	— Ако се стигне до човешка грешка, то тя ще се дължи на вас, господин Пит. Като се изключи безупречно замисленото нападение, успехът или провалът на мисията ще се стовари с цялата си тежест на вашите рамене.


	Хората от ЦРУ проявяваха особено старание в работата си. Водеха Пит от кабинет в кабинет, подлагаха го на интервю след интервю, като спазваха времетраенето с точност до секундата. Изпълнението на плана за неутрализиране на Кайо Санта Мария напредваше с бързината на пожар в прерия. Разпитът на Пит от полковник Клайст продължи близо три часа, след което го пое Мартин Броган. Пит стигна до заключението, че съществуват хиляди резервни планове за завладяване на всеки един остров в Карибско море и на всеки един народ от Централна и Южна Америка. Компютризираните военни игри предоставяха серия от възможности. Всички специалисти по тайните операции трябваше да подберат програма, която да се доближава най-много до характера на обекта, а после и да се усъвършенства.
	Пит бе подложен на пълен физически преглед и чак след това му бе разрешено да обядва. Лекарят заключи, че е годен, натъпка го с високо ефикасни витамини и му заръча да си ляга рано, преди сънливото му съзнание да се е размекнало.
	Повериха го на грижите на бавачка — стройна жена, с високи скули и сплетена коса. Тя неизменно го съпровождаше до съответната стая в съответния час. Представи му се с името Алис — без презиме, без длъжност. Беше облечена с лек светлокафяв костюм и дантелена блуза. Пит я намери за доста хубава и се улови, че се пита как ли би изглеждала излегната върху сатенени чаршафи.
	— Господин Броган е уредил да се храните в служебната трапезария — уведоми го тя с маниера на истинска екскурзоводка. — Ще вземем асансьора.
	Пит изведнъж си спомни нещо.
	— Трябва да се обадя по телефона.
	— Съжалявам, но не е възможно.
	— Мога ли да попитам защо?
	— Забравихте ли, че сте считан за мъртъв? — попита Алис със сериозен тон. — Едно обаждане на приятел или любима жена ще провали цялата операция.
	— Да бе, „Една изтървана дума може и кораб да потопи“ — отвърна ехидно Пит. — Слушайте, трябва ми информация от един съвършено непознат човек. Няма да му казвам истинското си име.
	— Съжалявам, не е възможно.
	Пит я оприличи на издраскана грамофонна плоча.
	— Заведете ме до телефон, иначе ще направя нещо непростимо.
	Жената го погледна въпросително.
	— Като какво например?
	— Ще си ида вкъщи.
	— Тук господин Броган дава заповедите. Не може да напускате сградата, преди да е станало време да тръгнете за лагера ни в Сан Салвадор.
	Пит тръгна след нея по коридора. В един момент изведнъж се обърна и влезе в стая, на чиято врата не пишеше нищо. Мина спокойно покрай стъписаната секретарка и продължи към вътрешния кабинет. Дребен мъж с ниско подстригана бяла коса и увиснала от единия край на устата му цигара нанасяше странни маркировки върху една диаграма. Той вдигна глава и го загледа с вид на приятно изненадан човек.
	Пит пусна най-очарователната си усмивка и рече:
	— Моля да ме извините, може ли да използвам телефона ви?
	— Ако работите тук, значи знаете, че използването на чужд телефон противоречи на разпоредбите на Управлението.
	— Е, в такъв случай разпоредбите не се отнасят за мен — отвърна Пит, — защото не работя тук.
	— Все едно, няма да ви дадат външна линия.
	— Ще видим.
	Пит вдигна слушалката и помоли телефонистката да го свърже с кабинета на Мартин Броган. След секунди се обади личната секретарка на Броган.
	— На телефона е Дърк Пит. Ако обичате, уведомете господин Броган, че ако до една минута не ми разреши да използвам телефона, ще направя грандиозна сцена.
	— Кой се обажда?
	— Вече ви казах.
	Пит се заинати. Отказвайки решително да приеме „не може“ за отговор, в продължение на двайсет минути той руга, крещя и направо се държа отвратително, докато накрая Броган се съгласи да му дадат външна линия, но само при условие, че Алис стои до него и подслушва разговора.
	Алис го въведе в малък частен кабинет и му посочи телефонния апарат.
	— Тук сме с вътрешна централа. Кажете номера на телефонистката и тя ще ви свърже.
	Когато Пит чу гласа на телефонистката, първо я попита:
	— Извинете, как се казвате?
	— Джени Мърфи — отвърна секси глас.
	— Джени, да започнем с информация от Балтимор. Нужен ми е телефонния номер на фирмата за морски изделия „Уихокън“.
	— Само секунда и ще ви го набера.
	Джени взе номера от „Справки“ в Балтимор и свърза Пит.
	След като изложи проблема си последователно на четирима души, най-накрая Пит бе свързан с изпълнителния директор на управителния съвет — длъжност, заемана обикновено от ръководители на някогашни дружества, които са се оттеглили от корпоративна дейност.
	— На телефона е Боб Конд. С какво мога да ви услужа?
	Пит погледна към Алис и й намигна.
	— Господин Конд, обажда се Джак Фармър. Работя в един федерален археологически институт. В потънал кораб открих стар водолазен шлем, за който, надявам се, ще можете да ми дадете сведения.
	— Ще направя всичко възможно. Дядо ми е започнал тази дейност преди осемдесет години. Пазим доста добре подреден архив. Имате ли серийния му номер?
	— Да, изписан е на табелката с основните данни. — Пит затвори очи и извика в съзнанието си представата за шлема на главата на трупа в „Циклопи“. — „Уихокън Продъктс“, Марк V, сериен номер 58-67-С.
	— Военноморски стандартен водолазен шлем — каза без колебания Конд. — Произвеждат се от 1916 година. Изработени са от мед с бронзови съединения. Има четири уплътнени стъклени отвора за наблюдение.
	— И сте ги продавали на Военноморските сили, така ли?
	— Повечето от поръчките ни са били от Военноморските сили. Всъщност и досега е така. Марк V, Мод 1 все още се използва много за определен вид водолазни работи с подаване на въздух от повърхността. Само че шлемът, за който питате, е бил продаден на търговец.
	— Простете за въпроса, но как го разбрахте?
	— По серийния номер. Числото петдесет и осем означава годината на производство, шейсет и седем е поредната бройка, а „С“ означава търговска продажба. С други думи, това е шейсет и седмият поред шлем, излязъл от фабриката ни през 1958 година и продаден на търговско дружество за морски спасителни операции.
	— Дали ще можете да проверите кой точно го е купил?
	— Това ще ми отнеме около половин час. Още не сме си направили труда да запишем всички стари архиви на компютърни дискети. Така че нека да ви се обадя след малко.
	Алис поклати глава.
	— Правителството може да си позволи дълги телефонни разговори, господин Конд, така че е по-добре да ви изчакам на телефона.
	— Както желаете.
	Конд правилно бе преценил времето. Върна се на телефона точно след трийсет и една минути.
	— Господин Фармър, един от счетоводителите ни намери това, което ви интересува.
	— Слушам ви.
	— Шлемът, заедно с водолазния костюм и маркуча за сгъстен въздух са били продадени на частно лице. По една случайност познавам човека. Казва се Ханс Кронбърг. Гмуркач от старата водолазна школа. Хващал е аероемболия по-често от всеки друг водолаз, когото познавам. Ханс получи тежки увреждания, но въпреки това не се отказа от гмуркането.
	— Знаете ли какво е станало с него?
	— Доколкото си спомням, купи тази екипировка, за да извършва спасителни работи някъде близо до Куба. Подочух, че в крайна сметка аероемболията го е довършила.
	— Спомняте ли си кой го е наел за тази работа?
	— О, не, беше толкова отдавна — отвърна Конд. — Знам, че беше станал съдружник на човек, започнал дейността си само с няколко банкноти. Водолазният екип на Ханс беше стар и износен. Костюмът му имаше поне петдесет кръпки. Работеше ден за ден и изкарваше толкова, колкото да живее сносно. Но след време дойде направо тук и купи чисто нов пълен водолазен костюм, като плати в брой.
	— Много ви благодаря за помощта — рече Пит.
	— Няма защо. Радвам се, че се обадихте. Ако нещо ви интересува, на ваше разположение съм. Мога ли да ви попитам къде точно намерихте шлема?
	— В една отдавна потънала стоманена развалина близо до Бахамските острови.
	Конд разбра каква е работата. Замълча за миг, после рече:
	— Значи горкият Ханс така и не е изплувал на повърхността. Е, предполагам, че е предпочел да свърши по този начин, отколкото в легло.
	— Сещате ли се за някой друг, който може би помни Ханс?
	— Не. Всички гмуркачи от онова време вече не са между живите. Мога да ви насоча единствено към вдовицата на Ханс. Тя продължава да ми праща коледни картички. Живее в старчески дом.
	— Знаете ли как се казва този дом и къде се намира?
	— Мисля, че се намира в Лийсбърг, щата Вирджиния. Но нямам спомен за името му. Като стана дума за имена, вдовицата му се казва Хилда.
	— Благодаря ви, господин Конд. Направихте ми голяма услуга.
	— Ако дойдете някой път в Балтимор, господин Фармър, отбийте се тук. Ще можем по-дълго да си побъбрим за старото време.
	— С удоволствие — отвърна Пит. — Дочуване.
	Пит затвори телефона и набра отново номера на Джени Мърфи. Помоли я да се обади на всички домове за стари хора в района на Лийсбърг и да пита за Хилда Кронбърг.
	— Какво всъщност търсите? — попита го Алис.
	Пит се усмихна.
	— Търся Елдорадо.
	— Много смешно!
	— Това им е лошото на хората от ЦРУ — рече Пит, — че изобщо не разбират от шега.


	45.

	Лекотоварният автомобил „Форд“ отби по алеята за коли на частния старчески дом „Уинтроп“ и спря пред служебния вход. Автомобилът беше боядисан в яркосиньо, с изрисувани букети цветя от двете страни. Златни букви рекламираха „Дом на цветята“.
	— И не се бавете, ако обичате — предупреди го нетърпеливо Алис. — След четири часа трябва да сте в Сан Салвадор.
	— Ще се постарая — отвърна Пит и скочи от автомобила, облечен с униформа на шофьор на фирмата и с букет от рози в ръка.
	— Още се чудя как успяхте да предумате господин Броган да ви разреши тази разходка.
	Пит се усмихна и преди да затвори вратата, подметна:
	— Беше прост начин на изнудване.
	Частният старчески дом „Уинтроп“ представляваше идилично място за прекарване на годините в залеза на живота. Тук имаше игрище за голф с девет дупки, закрит плувен басейн, елегантна трапезария и оформени от естествения пейзаж пищни градини. Основната сграда приличаше повече на хотел с пет звезди, отколкото на безличен санаториум.
	Очаквах да видя овехтял дом за бедни стари хора, помисли си Пит. „Уинтроп“ издаваше изискан вкус и беше предназначен за заможни старци. Пит се зачуди как тъй вдовицата на един гмуркач, който едва е свързвал двата края, може да си позволи такъв лукс.
	Той влезе през страничната врата, приближи се до рецепцията и повдигна букета.
	— Имам доставка за госпожа Хилда Кронбърг.
	Момичето го погледна право в очите и се усмихна. Пит я намери за много красива с тъмночервената коса, дълга и блестяща, сиво-сините очи и тясното лице.
	— Оставете ги тук, на плота — каза тя мило. — Ще повикам санитаря да й ги занесе.
	— Трябва лично да й връча букета — отвърна Пит. — Придружен е с устно съобщение.
	Момичето кимна и посочи една врата в дъното на фоайето.
	— Проверете край басейна, вероятно госпожа Кронбърг е там. Но не очаквайте от нея бистър ум, тя живее в свят извън действителността.
	Пит й благодари и съжали, че не направи опит да я покани на вечеря. Той мина през вратата и тръгна покрай басейна. Остъкленото помещение беше оформено като хавайска градина — с камък от черна лава и водопад.
	След като попита две възрастни жени за Хилда Кронбърг, той я намери седнала в инвалидна количка, с поглед във водата и с реещи някъде другаде мисли.
	— Госпожа Кронбърг?
	Тя вдигна глава и засенчи очите си с една ръка.
	— Да?
	— Казвам се Дърк Пит. Извинете, мога ли да ви задам няколко въпроса?
	— Господин Пит, тъй ли? — попита тя с тих глас и огледа униформата му и букета. — Какви въпроси има да ми задава момче, доставящо цветя?
	Пит се усмихна на определението „момче“ и й подаде букета.
	— Свързани са с покойния ви съпруг Ханс.
	— С него ли сте тук? — усъмни се тя.
	— Не, сам съм.
	Хилда беше болнаво слаба и кожата й прозираше като пергаментова хартия. Лицето й беше силно гримирано, косата умело боядисана. С диамантените й пръстени можеше да се купи малък парк автомобили „Ролс-ройс“. Пит предположи, че е поне петнайсет години по-млада от седемдесет и петте, на които изглеждаше. Хилда Кронбърг имаше вид на жена, която чака смъртта си. И все пак, когато се усмихна, споменавайки името на съпруга си, очите й като че ли също се усмихнаха.
	— Изглеждате твърде млад, за да се познавате с Ханс — рече тя.
	— Господин Конд от „Уихокън“ ми разказа за него.
	— А, да, Боб Конд. Той и Ханс бяха стари ортаци на покер.
	— Омъжвала ли сте се повторно след смъртта му?
	— Да, омъжих се.
	— Но продължавате да носите неговото име.
	— Това е дълга история, която не би ви заинтересувала.
	— Кога за последен път видяхте Ханс?
	— Беше един вторник. Видях го, като отплува с парахода „Монтерей“ за Хавана на десети декември, петдесет и осма. Ханс винаги гонеше недостижимото. Тръгна със свой партньор да търси поредното съкровище. Закле се да намери достатъчно злато, за да ми купи къщата, за която цял живот съм мечтала. За жалост обаче, той повече не се върна.
	— Помните ли кой беше партньорът му?
	Меките й черти на лицето изведнъж се сковаха.
	— Какво искате да узнаете, господин Пит? Кого представлявате?
	— Ръководител съм на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания — отвърна той. — Докато проучвах един потънал кораб на име „Циклопи“, се натъкнах на труп, който вероятно е на съпруга ви.
	— Намерили сте Ханс?! — възкликна изненадана тя.
	— Не мога да твърдя със сигурност, че трупът е негов, но водолазната каска на главата ме доведе до това предположение.
	— Добър човек беше Ханс — рече старицата замислено. — Може и да не печелеше много, но двамата водехме приличен живот, докато… докато той не се спомина.
	— Одеве ме попитахте дали не съм с него — припомни й Пит предпазливо.
	— Това е неприятна семейна тайна, господин Пит. Но едно ще ви кажа: за мен се полагат големи грижи тук. Той следи как се отнасят с мен. Не се оплаквам. Оттеглянето ми от действителния живот си е лично мой избор… — Гласът й се загуби, погледът й стана далечен.
	Пит реши, че трябва да я разпита докрай, преди да се е затворила в черупката, която сама си бе изградила.
	— Той ли ви каза, че Ханс е убит?
	Клепките на Хилда трепнаха за миг, после тя поклати безмълвно глава.
	Пит приклекна до нея и хвана ръката й.
	— Спасителното му въже и маркуча за сгъстен въздух са били прерязани, докато е работил под водата.
	Тя видимо потръпна.
	— Защо ми казвате всичко това?
	— Защото е самата истина, госпожо Кронбърг. Повярвайте ми. Онзи, който е работил заедно с Ханс, го е убил, за да открадне дяла му от съкровището.
	В продължение на една минута Хилда изглеждаше като изпаднала в транс.
	— Значи знаете за съкровището Ла Дорада — рече най-накрая тя.
	— Да. Знам и как е попаднало на „Циклопи“. Знам още, че Ханс и партньорът му са го извадили.
	Хилда започна да си играе с един от диамантените си пръстени.
	— Дълбоко в себе си винаги съм подозирала, че Рей е убил Ханс.
	По лицето на Пит бавно се изписа израз на късно проумяване. Той предпазливо реши да рискува.
	— Наистина ли мислите, че Рей Лебарон е убил Ханс?
	Тя кимна.
	Неочакваното просветление дойде изненадващо за Пит и му бяха нужни няколко мига, за да подреди мислите си.
	— И мотивът е бил съкровището, така ли? — попита той тихо.
	— Не — поклати глава старицата. — Мотивът бях аз.
	Пит не каза нищо, изчака я да продължи.
	— Навремето — подхвана тя шепнешком — бях млада и хубава. Можете ли да повярвате, че съм била хубава, господин Пит?
	— Вие и сега сте хубава.
	— Май имате нужда от очила, но благодаря за комплимента.
	— Освен това имате и пъргав ум.
	Тя посочи към основната сграда.
	— Не ви ли казаха, че съм малко изкуфяла?
	— Е, служителката от рецепцията ми намекна, че не сте напълно с ума си.
	— Обичам да се преструвам. Така заблуждавам хората. — Очите й проблеснаха за миг, после пак приеха замечтан израз. — Ханс беше хубав мъж, със седемнайсет години по-възрастен от мен. Любовта ми към него се смесваше със състрадание поради осакатеното му тяло. Бяхме женени три години, когато веднъж той доведе на вечеря у дома Рей. Тримата бързо станахме добри приятели, а Рей и Ханс образуваха екип и тръгнаха да търсят потънали кораби, за да изваждат от тях артефакти, които после продаваха на антиквари и морски колекционери. В ония дни Рей беше красив и енергичен и не след дълго двамата с него се влюбихме. — Тя замълча и погледна Пит. — Случвало ли ви се е да обичате дълбоко две жени едновременно, господин Пит?
	— За съжаление не мога да се похваля с подобен случай.
	— Най-странното беше, че не чувствах никакво угризение. Да мамя Ханс, за мен се превърна във вълнуващо приключение. Не че бях нечестна. Просто никога не ми се бе случвало да лъжа близък човек и затова не изпитвах никаква вина. Сега благодаря на Бога, че Ханс умря, без да разбере нищо.
	— Какво можете да ми кажете за съкровището Ла Дорада?
	— След като завърши университета Станфорд, Рей прекара няколко години в бродене из джунглата на Бразилия, за да търси злато. За първи път чул за Ла Дорада от някакъв американски изследовател. Много неща съм забравила, но помня колко беше сигурен, че съкровището се намира на борда на потъналия „Циклопи“. В продължение на две години двамата с Ханс кръстосваха нагоре-надолу из Карибския басейн с някакъв инструмент за откриване на желязо. Най-накрая попаднаха на потъналия кораб. Рей взе назаем пари от майка си, за да купи водолазен екип и малка спасителна лодка. Тръгна сам за Куба, за да разположи междувременно базата за операцията, докато Ханс си довършеше започнатата работа край Ню Джърси.
	— След като Ханс отплава на „Монтерей“, писа ли ви, обади ли ви се по телефона?
	— Един-единствен път ми се обади по телефона от Куба. Каза само, че двамата с Рей тръгват на другия ден за мястото на потъналия кораб. След две седмици Рей се върна и ми съобщи, че Ханс починал от аероемболия и бил погребан в морето.
	— А съкровището?
	— Рей го описа като огромна златна статуя — отвърна тя. — Успял по някакъв начин да я натовари на спасителната лодка и я закарал в Куба.
	Пит стана, протегна се и отново клекна до Хилда.
	— Странно е, че не е докарал статуята в Съединените щати.
	— Страхуваше се, че Бразилия, щатът Флорида, федералното правителство, други златотърсачи и морски археолози ще я конфискуват или ще повдигнат обвинение в съда за присвояване на Ла Дорада и той ще остане с празни ръце. Освен това нали е трябвало да мине и през митницата. Рей не можеше да си представи да внесе милиони долари мито в отдела за държавните приходи. Затова не каза на никого за откритието си, освен на мен.
	— И какво стана със статуята?
	— Рей свали един гигантски рубин от сърцето й, наряза го на малки камъни и един по един ги продаде.
	— И това е началото на финансовата империя на Лебарон.
	— Да, но преди Рей да нареже смарагдовата глава и да разтопи златото, на власт дойде Кастро и Рей бе принуден да скрие статуята. Само че този път дори на мен не каза къде.
	— В такъв случай Ла Дорада е все още заровена някъде в Куба.
	— Сигурна съм, че Рей изобщо не е успял да се върне и да си я прибере.
	— Оттогава виждали ли сте се с господин Лебарон?
	— О, и още как! — възкликна тя с грейнало лице. — Та ние се оженихме.
	— Нима вие сте първата госпожа Лебарон?! — изуми се Пит.
	— В продължение на трийсет и три години.
	— Но в досието му пише, че първата му съпруга се е казвала Хилари и че е починала преди няколко години.
	— Когато забогатя, Рей предпочете името Хилари пред Хилда. Реши, че е по-изискано. А след като се разболях, използва удобния случай да ме пише за умряла — да се разведе с инвалид, за него беше нещо позорно. И така той погреба Хилари Лебарон, а остави Хилда Кронбърг да линее тук.
	— Но това е нечовешка жестокост.
	— Съпругът ми беше щедър, дори състрадателен. Двамата тръгнахме по различни житейски пътища. Но нали ви казах, нямах нищо против. Джеси също идва да ме вижда от време на време.
	— Втората госпожа Лебарон ли?
	— Да, много очарователна и здравомислеща жена.
	— Как се е омъжила за него, след като вие сте още жива?
	Тя се изсмя късо.
	— Това е единствената несполучлива сделка на Рей. Докторите му казаха, че ми остават само няколко месеца живот. Аз обаче успях да заблудя всички и ето, вече седем години оттогава продължавам да кретам.
	— Но в такъв случай той е не само двуженец, но и убиец и крадец.
	Хилда не възрази.
	— Рей е доста особен човек. Взима много повече, отколкото дава.
	— На ваше място бих го разпънал на най-близкия кръст.
	— За мен вече е твърде късно. — Тя погледна Пит и изведнъж в очите й заиграха пламъчета. — Но вие може да направите нещо вместо мен.
	— Кажете какво.
	— Намерете Ла Дорада — отвърна тя пламенно. — Намерете статуята и я дайте на света. Погрижете са да бъде изложена на публично място. Това ще нарани Рей повече, отколкото ако изгуби списанието си. И което е най-важно, такова щеше да бъде и желанието на Ханс.
	Пит взе отново ръката й и я задържа в своята.
	— Хилда — рече той тихо, — нищо няма да ме спре да не го направя.


	46.

	Хъдсън регулира яснотата на образа и кимна в знак на поздрав на лицето, което го гледаше от екрана.
	— Илай, тук съм с един човек, който иска да говори с теб.
	— Винаги ми е приятно да видя ново лице — отвърна весело Стайнмец.
	На мястото на Хъдсън, под видеокамерата и монитора, застана един мъж и загледа като хипнотизиран изображението.
	— Наистина ли се намирате на луната? — заговори той най-накрая.
	— Веднага ще ви го докажа — отвърна Стайнмец с подкупваща усмивка. Той се отдръпна от екрана, вдигна преносимата камера от триножника й и промушвайки я през един кварцов прозорец, я постави на лунната повърхност. — Съжалявам, че не мога да ви покажа земята, но ние се намираме от другата страна на земното кълбо.
	— Вярвам ви.
	Стайнмец върна камерата на мястото й и отново застана пред нея. Наведе се напред и впери поглед в монитора. Усмивката му бавно изчезна, очите му загледаха въпросително.
	— Наистина ли сте този, за когото ви мисля?
	— Познахте ли ме?
	— Приличате и говорите също като президента.
	Сега президентът се усмихна на свой ред.
	— Не бях сигурен, че ще ме познаете. Когато сте напуснали земята, аз бях сенатор, а не вярвам там горе да са ви доставяли вестници.
	— В дадено положение на орбитата на луната около земята ние можем да се включваме към повечето съобщителни спътници. Така например по време на последната си почивка екипажът гледа един филм с Пол Нюман. Освен това поглъщаме програмите на Си Ен Ен като гладни кучета.
	— Колонията Джърси е невероятно постижение. Признателната нация ще ви бъде задължена завинаги.
	— Благодаря ви, господин президент, макар че Лио хвърли бомбата и обяви успеха на проекта, преди да сме се върнали на земята. А това не влизаше в плана.
	— Това още не е станало обществено достояние — отвърна със сериозен тон президентът. — Аз съм единственият, освен „тайното ядро“, който знае за съществуването ви, и може би руснаците.
	Стайнмец го изгледа изненадан от 384 хиляди километра разстояние.
	— Откъде са могли да научат за колонията Джърси?
	Преди да отговори, президентът хвърли поглед към Хъдсън, който стоеше извън обсега на камерата. Хъдсън поклати глава.
	— От лунните снимачни сонди „Селенос“ — уточни президентът, като премълча, че в тях е имало екипаж. — Една от тях е успяла да изпрати данните си в Съветския съюз. Според нас направените от тях снимки изобразяват колонията Джърси. Освен това имаме причина да вярваме, че руснаците подозират, че вие сте разрушили сондите им от лунната повърхност.
	В очите на Стайнмец се появи безпокойство.
	— И мислите, че кроят планове да ни нападнат ли?
	— Да, Илай — потвърди президентът. — „Селенос 8“, съветската лунна станция, влезе в орбита около луната преди три часа. Компютрите на НАСА са я програмирали да отмине безопасното място за кацане на лицевата страна и да се прилуни на тъмната страна в съседство до вас. Рискован ход, освен ако нямат строго определена цел.
	— А именно колонията Джърси.
	— В лунния им десантен кораб има седем души — продължи президентът. — За управлението му са нужни двама пилоти инженери. Значи останалите са за битка.
	— Ние сме общо десет — каза Стайнмец. — Двама срещу един не е чак толкова плашещо това неравенство.
	— Само че те ще са въоръжени и добре обучени. Тези мъже ще представляват най-смъртоносният екип, който руснаците ще хвърлят в сражение.
	— Много мрачна картина рисувате, господин президент. Какво ни предлагате да правим?
	— Вие постигнахте много повече работа, отколкото някой от нас е имал правото да очаква. Но картите са подредени във ваш ущърб. Затова разрушете колонията и се махайте оттам, преди да се е проляла кръв. Искам вие и хората ви да се върнете благополучно на земята, за да бъдете удостоени с почестите, които заслужавате.
	— Явно, не сте съвсем наясно на какво сме се подлагали, за да изградим всичко това тук.
	— Каквото и да сте направили, то не струва колкото живота ви.
	— Шест години живяхме между живота и смъртта — рече бавно Стайнмец. — Още няколко часа няма да имат значение.
	— Не се погубвайте заради една безумна битка — възрази президентът.
	— Съжалявам, господин президент, но вие разговаряте с човек, който загуби баща си на един малък пясъчен атол, наречен Уейк. Готов съм да поставя предложението ви на гласуване, макар че вече знам какъв ще е резултатът. Другите момчета също няма да си плюят на петите. Така че, оставаме и ще се бием.
	Президентът се изпълни едновременно с гордост и с чувство на поражение.
	— С какво оръжие разполагате? — попита той с уморен глас.
	— Арсеналът ни се състои от една употребявана пускова уредба за ракети, в която има само един снаряд, една пушка „Нешънъл Мач“ М-14 и един двайсет и два калибров пистолет. Купихме ги, за да направим няколко експеримента с гравитацията.
	— Руснаците ще ви превъзхождат, Илай — отчаян рече президентът. — Толкова ли не го проумяваш?
	— Не, сър. Отказвам да напускам заради техническата страна на въпроса.
	— Каква техническа страна?
	— Ами руснаците са гостите, а не ние.
	— Е, и?
	— Това ни прави играчи на собствен терен — измъкна се хитро Стайнмец. — А играчите на собствен терен винаги имат предимство.


	— Те кацнаха! — изрева Сергей Корнилов и удари юмрук в дланта си. — „Селенос 8“ е вече на луната!
	Под залата за наблюдение, определена за специални гости, на етажа, на който се намираше съветският космически команден център, космическите инженери и техници избухнаха в диви крясъци и ръкопляскания.
	Президентът Антонов вдигна чаша с шампанско.
	— За славата на Съветския съюз и партията!
	Тостът беше повторен от високопоставени служители от Кремъл и военни от висок ранг, които изпълваха залата.
	— За нашия трамплин към Марс! — вдигна чашата си генерал Есенин.
	— Точно така, точно така! — отвърна хор от гърлени гласове. — Към Марс!
	Антонов остави празната си чаша върху подноса до него и се обърна към Есенин. Лицето му изведнъж доби сериозен вид.
	— Кога най-рано майор Левченко ще се озове до лунната база? — попита го той.
	— Като пресметнем времето за обезопасяване на системите на космическия кораб, за запознаване с терена и за разположението на хората ни за атака, според мен ще са нужни четири часа.
	— На какво разстояние се намира базата от мястото за кацане?
	— „Селенос 8“ е програмирана да кацне зад верига от ниски хълмове на по-малко от три километра от мястото, където „Селенос 4“ откри астронавтите — отвърна генералът.
	— Доста близо ми се струва — каза Антонов. — Ако американците проследят спускането, Левченко губи всяка възможност да ги изненада.
	— Те едва ли са разбрали какво им готвим.
	— Не си ли обезпокоен?
	— Предимството ни е в опита на Левченко и превъзходството ни на бойната сила, другарю президент. — По лицето на Есенин се изписа израз, наподобяващ израза на боксов треньор, който току-що е пратил на ринга боксьора си да се бие срещу еднорък противник. — Американците са изправени пред ситуация, в която е невъзможно да победят.


	47.

	Майор Григорий Левченко лежеше проснат върху финия сив прах на лунната повърхност и наблюдаваше мрачната пустош, ширнала се под черното като катран небе. Оприличи смълчания, призрачен пейзаж на безплодната Сейстанска падина в Афганистан. Чакълестите равнини и хълмистите възвишения имаха неясни очертания. Наподобяваха огромно море от пемза и колкото и да беше странно, изглеждаха някак познати.
	Той потисна пристъп на гадене. И на него, и на хората му непрекъснато им се повръщаше. Полетът им от земята дотук не им даде достатъчно време да се нагодят към безтегловната среда, за разлика от космонавтите на „Союз“, чиито мисии траеха по цели седмици или месеци. Те получиха само неколкочасови инструкции как да работят със системите за поддържане на жизнените функции на скафандрите им, кратко описание на условията на луната, които трябваше да очакват, и запознаване с местоположението на американската колония.
	Една ръка го стисна за рамото през костюма. Без да се обръща, той заговори във вградения в шлема си предавател.
	— Какво откри?
	Лейтенант Дмитрий Петров посочи наляво към плитка долина между полегатите стени на два кратера, намиращи се на около километър от тях.
	— Следи от превозно средство и стъпки, събиращи се в онази тъмна част под ръба на левия кратер. Различих три-четири малки постройки.
	— Това са херметизирани парници — поясни Левченко. Той постави един бинокъл във формата на кутия върху малък статив и допря широкия окуляр до прозорчето за очите на шлема си. — От склона на кратера като че ли излиза пара. — Нагласи фокуса и продължи: — Да, сега се вижда по-ясно. В скалата има вход, вероятно преддверие към съоръжението им. Но не виждам признаци на живот. Външният участък изглежда безлюден.
	— Може да са си направили прикритие за засада — предположи Петров.
	— Къде ще го направят? — усъмни се Левченко и обходи с бинокъла откритото пространство. — Пръснатите скали са твърде ниски, за да прикрият човек. Не виждам пукнатини по терена, нито някакво отбранително съоръжение. Астронавт в огромен бял скафандър ще се откроява като снежен човек сред пепелище. Не, сигурно са се барикадирали в самата пещера.
	— Не е много умен избор за отбранителна позиция. Това ни дава предимство.
	— Те все още разполагат с пускова уредба за изстрелване на ракети.
	— Тя ще има малък ефект срещу мъже, разположени в свободен боеви строй.
	— Така е, но ние няма да имаме прикритие, а за тях не сме сигурни дали нямат и друго оръжие.
	— Масивно съсредоточение на огън във входа на пещерата ще ги принуди да действат прибързано — отбеляза Петров.
	— Нямаме заповеди да разрушаваме съоръжението, ако не се наложи — каза Левченко. — Ще трябва да се…
	— Нещо се движи там! — извика Петров.
	Левченко погледна през бинокъла. Иззад един от парниците се появи странно на вид открито превозно средство и тръгна към тях. Бяло знаме, закачено за антената му, висеше отпуснато в безвъздушната атмосфера. Когато превозното средство се приближи на петдесет метра, спря и от него слезе една фигура.
	— Странно — рече замислен Левченко. — Американците приканват за преговори.
	— Може и да е някакъв номер, уловка, за да проучат военната ни сила.
	— Не вярвам. Едва ли биха установили контакт под флага на примирието, ако действаха от позиция на силата. Разузнавателните агенти и наземните им системи за следене на цели са ги предупредили за пристигането ни и те са разбрали, че ще бъдат победени. Американците са капиталисти. На всичко гледат като на бизнес. Ако не могат да се сражават, ще се опитат да сключат сделка.
	— Нима ще откликнете на поканата им?
	— Един разговор няма да навреди. Онзи не изглежда въоръжен. Може да го склоня да разменят живота си за непокътнатата им колония.
	— Нямаме заповеди да взимаме пленници.
	— Не съм забравил — отвърна остро Левченко. — Ще се занимаем с този въпрос по-късно, след като постигнем целта си. Кажи на хората ни да не изпускат от очи американците. Вдигна ли лявата си ръка, нареди им да открият огън.
	Той подаде автоматичното си оръжие на Петров и с лекота се изправи на крака. Космонавтският му костюм, пушката и системата за поддържане на жизнените функции във вид на раница, съдържаща резервоари за презареждане с кислород и с вода за охлаждане, увеличаваха теглото на Левченко с 88 килограма, което на земята възлизаше общо на 136 килограма. На луната обаче това тегло се равняваше само на 27 килограма.
	Майорът се запъти към странния луноход с походка, представляваща нещо средно между крачене и подскачане — съвсем обичайна за движение при лекото гравитационно привличане на луната. Той бързо стигна до лунохода и спря на пет метра от него.
	Американският колонизатор стоеше облегнат безгрижно на предното колело. После се изправи, приклекна на едно коляно и написа в оловносивия прах едно число.
	Левченко го разбра и настрои радиопредавателя си на посочената честота. После му кимна.
	— Приемате ли? — попита американецът на развален руски език.
	— Аз говоря английски — отвърна Левченко.
	— Чудесно. Това ще ни спести евентуални недоразумения. Казвам се Илай Стайнмец.
	— Вие ли сте ръководителят на американската лунна база?
	— Да, аз оглавявам този проект.
	— Аз съм майор Григорий Левченко от Съветския съюз.
	Стайнмец се приближи и двамата се ръкуваха.
	— Изглежда, имаме проблем, майоре.
	— Такъв, какъвто никой от нас не е в състояние да разреши.
	— Вие можете да се обърнете и да се качите обратно на космическата ви станция — каза Стайнмец.
	— Вече съм получил заповеди — отвърна с твърд глас Левченко.
	— Да нападнете и завладеете моята колония.
	— Да.
	— Има ли начин да предотвратим кръвопролитие?
	— Ако се предадете.
	— Странно — рече Стайнмец, — тъкмо това щях да ви предложа и аз.
	Левченко беше сигурен, че Стайнмец блъфира, но лицето зад златисто оцветената защитна козирка остана скрито. Левченко виждаше само собственото си отражение.
	— Трябва да сте наясно, че вашите хора не отговарят по численост на моите.
	— О, да, в случай на съкрушителна, проточена огнева атака, победата ще е ваша — съгласи се Стайнмец. — Само че вие можете да останете извън космическия ви кораб само няколко часа, защото след това трябва да се върнете и да презаредите кислородните си апарати. Ако не греша, вече два пъти досега сте го правили.
	— Имаме достатъчно кислород, за да изпълним задачата си — отвърна уверено Левченко.
	— Длъжен съм да ви предупредя, майоре, че ние имаме тайно оръжие и всички вие със сигурност ще загинете.
	— Доста плитък блъф, господин Стайнмец. Очаквах повече от един американски учен.
	Стайнмец го поправи:
	— Инженер съм, което е доста по-различно.
	— Няма значение. — Левченко вече губеше търпение. Като войник той не беше в стихията си при водене на многословни преговори. Гореше от желание да действа. — Безсмислено е да продължаваме този разговор. Ще постъпите разумно, ако наредите на хората си да излязат и ни предадете базата. Гарантирам благополучното ви завръщане на земята.
	— Лъжете, майоре. Знаете, че или вашите, или моите хора трябва да бъдат изтребени. Не бива да остава нито един, който да разкаже на света какво е ставало тук.
	— Грешите, господин Стайнмец. Предайте се и ще бъдете изпратени по живо по здраво.
	— Съжалявам, не сте познали.
	— Тогава няма да има пощада.
	— Не съм и очаквал подобно нещо — отвърна съвсем сериозно Стайнмец. — Но нападнете ли ни, на вашия гръб ще легне отговорността за напразно отнет човешки живот.
	Левченко се изпълни с гняв.
	— За човек, отговорен за смъртта на деветима съветски космонавти, най-малко вие, господин Стайнмец, имате право да ме обвинявате за отнет човешки живот.
	Левченко не беше напълно сигурен, но му се стори, че Стайнмец се напрегна. Без да дочака отговор, той се извъртя на пети и се отдалечи с широки крачки. Извърна глава през рамо и видя, че Стайнмец постоя още малко на мястото си, после бавно се качи на лунното превозно средство и пое обратно към колонията, оставяйки след себе си малък облак сив прах.
	Левченко се усмихна под мустак. Още два или най-много три часа и мисията му ще бъде успешно изпълнена. След като се върна при хората си, взе бинокъла и отново огледа набраздената повърхност пред лунната база. Когато най-сетне се увери, че между скалите не се спотайват американски колонизатори, той даде заповед за свободно разгърнат боеви строй и придвижване напред. Елитната съветска бойна група потегли, без изобщо да подозира, че предварително приготвеният капан на Стайнмец беше вече нагласен и ги очакваше.


	48.

	След като стигна до входа на „подлунната“ база на колонията Джърси, Стайнмец спокойно паркира лунохода и бавно се промъкна в съоръжението. Не бързаше, защото почти осезателно чувстваше как погледът на Левченко следи всяко негово движение. Но щом се изгуби от полезрението на руснаците, той спря досами шлюзовата камера и бързо се провря през един малък страничен тунел, който плавно прорязваше нагоре вътрешната страна на кратерния склон. Всяка негова стъпка вдигаше облак прах, който изпълваше тесния проход и той трябваше постоянно да избърсва защитната си козирка, за да може да вижда.
	След петдесет крачки Стайнмец приклекна и запълзя през един отвор с излаз към малък шелф, който бе замаскиран с голямо парче сив плат и напълно се сливаше с повърхността наоколо. Там друга фигура със скафандър лежеше по корем и гледаше през телескопичния мерник на пушката си.
	Уили Шей, геофизикът на колонията, усети присъствието на Стайнмец едва когато последният застана до него.
	— Не мисля, че им направи голямо впечатление — каза той с лек бостънски акцент. — Славяните са на път да атакуват базата.
	Отвисоко разположената си позиция Стайнмец ясно виждаше как майор Левченко и хората му напредват през долината. Движеха се като ловци, дебнещи плячката си, и не си правеха труда да използват за прикритие склоновете на кратера. Рохкавата почва от шисти щеше да забави придвижването им. Вместо това те ту подскачаха на зигзаг по равната повърхност, ту залягаха по очи през един-два метра, използвайки за прикритие всеки по-голям скален блок или пукнатина на терена. Един добър стрелец едва ли би сметнал тези непрекъснато местещи се насам-натам и изплъзващи се фигури за лесни мишени.
	— Изстреляй един патрон на три метра пред водача им — нареди Стайнмец. — Искам да видя реакцията им.
	— Ако засекат честотата ни, ще издадем всяка наша стъпка — възрази Шей.
	— Те нямат време да търсят честотата ни. Млъквай и стреляй!
	Шей сви рамене под скафандъра си, взря се през нишковия кръст на оптичния уред и натисна спусъка. Изстрелът се чу странно тих, тъй като на луната нямаше въздух, който да пренесе звуковите вълни.


	Облак прах се вдигна пред Левченко и той се просна върху лунната почва. Хората му веднага го последваха и загледаха над мерниците на автоматичните си оръжия в очакване на още изстрели. Но такива не последваха.
	— Някой видя ли откъде се стреля? — попита Левченко.
	Отговорите бяха отрицателни.
	— Те се прицелват, за да измерят обхвата — каза сержант Иван Островски. Кален ветеран от афганистанските боеве, той не можеше да повярва, че на луната ще се води битка. Мъжът посочи с пръст на двеста метра напред и попита: — Според вас какви са онези цветни скали там, майоре?
	Едва сега Левченко забеляза няколкото скални блока, пръснати в разпокъсана редица из долината и боядисани с оранжево-жълта боя.
	— Съмнявам се, че имат нещо общо с нас — отвърна той. — Може би са поставени тук за някакъв експеримент.
	— Струва ми се, че изстрелът дойде от долен ъгъл — обади се Петров.
	Левченко извади бинокъла от джоба на бедрото си, нагласи го на статива и внимателно обходи с поглед склона и ръба на кратера. Слънцето беше ослепително бяло, но без въздуха, необходим да разпръсне светлината, астронавт, застанал в сянката на скалната формация, щеше да е почти невидим.
	— Нищо не се вижда — рече той накрая.
	— Ако ни чакат да се приближим до пукнатината, ще получат малка дажба амуниции.
	— След още триста метра ще знаем що за посрещане са ни устроили — смънка под носа си Левченко. — Стигнем ли веднъж до парниците, ще ги използваме за прикритие и изобщо няма да се виждаме от входа на пещерата. — Той се изправи на едно коляно и махна с ръка напред. — Разгърнете се и бъдете нащрек.
	Четиримата съветски воини скочиха заедно с него на крака и се втурнаха напред. Тъкмо стигнаха до оранжевите скали, и нов куршум се заби във финия пясък пред тях. Всички тутакси залегнаха по очи — неравна редица от бели фигури, чиито защитни козирки пред лицата им проблясваха от силните слънчеви лъчи.
	Само стотина метра ги деляха от парниците, но честите им повръщания изсмукваха енергията им. Бяха издръжливи като всички воюващи мъже в света, но сега, редом с чуждата заобикаляща ги среда, трябваше да се преборват и с космическата болест. Левченко знаеше, че хората му са способни да проявят твърдост, надхвърляща далеч нормалните граници, и разчиташе на тях. Но ако до един час не стигнеха до безопасната вътрешност на колонията, вероятността да се върнат обратно до космическия им кораб, преди да са се изчерпали системите им за поддържане на жизнените функции, беше много малка. Той обяви едноминутна почивка, докато извърши нов оглед на терена пред тях.
	Майорът беше особено вещ в надушването на капани. На три пъти на косъм се бе измъквал от засади, поставени от афганистанските въстаници, така че от собствен опит бе научил тънкото изкуство да предугажда опасността.
	Предугаждаше я без помощта на очите си. Онова, което те не виждаха, задействаше предупредителен сигнал в главата му. Двата изстрела не бяха случайни. Според него бяха съвсем преднамерени. Дали не се явяваха като нескопосано предупреждение? Не, положително значеха нещо друго, разсъждаваше той. Да са някакъв сигнал?
	Шлемът и скафандърът ограничаваха движенията му и това го притесняваше. Той закопня за удобното си бойно облекло, макар да съзнаваше напълно, че то не можеше да предпази тялото му от знойната жега и космическите лъчи. Най-малко за четвърти път му се повдига.
	Положението е отвратително, заключи той, изпълвайки се с гняв. Нищо дотук не се вместваше в представите му. Хората му нямаха прикритие. Той не беше получил никакви сведения за оръжията на американците — уведомиха го само, че разполагали с пускова уредба за ракети. А ето че ги атакуваха с по-малко оръжие. Единствената утеха на Левченко беше, че по всяка вероятност колонизаторите са снабдени само с пушка или дори само с пистолет. Защото ако имаха автоматично оръжие, можеха да ги сразят от сто метра. Ами пусковата им ракетна уредба? Защо не я използваха досега? Какво ли чакат?
	Най-много го безпокоеше, че не забелязва никакво движение от страна на колонизаторите. Парниковите постройки, съоръжението и малките лабораторни модули, разположени до входа на пещерата, изглеждаха пусти.
	— Ако не видите жива мишена, не стреляйте, преди да сме стигнали до някакво прикритие — нареди той. — Тогава ще се прегрупираме и ще нападнем основната база в пещерата.
	Левченко изчака всеки един от четиримата мъже да потвърдят, че са чули заповедта и след това им направи знак да продължат напред.
	Ефрейтор Михаил Юшчук се намираше на трийсетина метра зад и малко встрани от другаря си вляво. Той се надигна и започна да притичва в приведено положение. Едва направил няколко крачки, и почувства пареща болка в единия си бъбрек. След малко внезапната болка се повтори. Той изви назад ръка и се хвана за кръста, точно под раницата със системата за поддържане на жизнените функции. Зрението му се замъгли, дишането му стана трудно, на пресекулки — херметизираният му скафандър беше започнал да изпуска въздух. Ефрейторът се свлече на колене и загледа тъпо ръката си. Ръкавицата му беше подгизнала от кръв, която мигом се изпаряваше и съсирваше от силната слънчева топлина.
	Юшчук се опита да предупреди Левченко, но гласът му се загуби. Той се строполи в сивия прах, очите му смътно различиха една фигура в странен космически скафандър, надвесена над него с нож в ръка. После всичко наоколо стана черно.


	От изгодната си позиция Стайнмец видя с очите си смъртта на Юшчук и издаде поредица бързи команди през предавателя в шлема си.
	— Хайде, Досън, твоят човек се намира на три метра вляво и на два и половина метра пред теб. Галахър, същият се пада на шест метра вдясно от теб и се придвижва напред.
	Стайнмец видя как двамата колонизатори изникнаха внезапно, като с магическа пръчка, и атакуваха единия от руснаците, който беше изостанал с няколко крачки от другарите си.
	— Двама са повалени, остават още трима — измърмори под носа си Стайнмец.
	— Аз съм насочил мерника си във водача — обади се Шей, — но ако той не застане поне за миг на едно място, не съм сигурен, че ще попадна право в целта.
	— Пусни им един изстрел, само че по-близък този път, за да ги накараш отново да залегнат. После се цели само в него. Защото ако се усети, ще види сметката на нашите момчета, преди да са успели да се приближат до него. Пръсни му задника, ако много си върти главата.
	Шей мълчаливо се прицели с оръжието си и изстреля още един куршум, който се заби на по-малко от метър от ботушите на водача.
	— Купър, Снайдър! — прогърмя гласът на Стайнмец. — Вашият човек се просна на земята на около шест метра вляво и пред вас. Довършете го! Веднага! — Той млъкна, за да огледа местоположението на следващия руснак. — Същото се отнася и за Ръсел и Пери, на девет метра точно пред вас. Давайте!
	Третият член на съветската бойна група така и не разбра какво го улучи. Умря веднага, докато се притискаше плътно в лунната почва в опит да се прикрие. Осмина от колонизаторите сега затягаха обръча откъм гърба на руснаците, чието внимание беше съсредоточено напред, към колонията.
	Изведнъж Стайнмец замръзна на място. Мъжът зад водача отскочи встрани в мига, в който Ръсел и Пери се нахвърлиха върху него като нападатели, опитващи се да отнемат топката от защитника.


	Лейтенант Петров тъкмо се изправяше на крака за последна стремителна атака на парниците, когато забеляза приближаващите се сенки. Той инстинктивно се завъртя и се изплъзна от Ръсел и Пери миг преди те да го повалят. Като истински професионалист той трябваше най-хладнокръвно да стреля и да ги покоси. Но изненадата го забави за части от секундата. Американците сякаш изникнаха като призрачни демони от лунната повърхност. Все пак успя да изстреля един куршум, който улучи един от нападателите му в ръката малко над лакътя. После видя да проблясва нож.
	Погледът на Левченко бе устремен напред, към колонията. Той нямаше никаква представа за клането, което ставаше зад него, докато не чу предупреждението на Петров. Мигом се обърна на пети и слисан се закова на място.
	Четиримата му мъже лежаха проснати в безжизнени пози върху лунната чакълеста почва. Осем американски колонизатори бяха изникнали незнайно откъде и бързо го обкръжаваха. Внезапна омраза забушува в него и той вдигна оръжието си в положение за стрелба.
	Един куршум се заби в бедрото му и той се наклони настрани. Стегнат от внезапната болка, той изстреля наведнъж двайсет куршума. Повечето надупчиха лунната пустиня, но други два попаднаха право в целта. Един от колонизаторите падна по гръб, а другият се свлече на колене, стискайки с ръка рамото си.
	В следващия миг друг куршум бръсна врата на майора. Пръстът му натисна спусъка, докато пълнителят се изпразни, но куршумите летяха напосоки.
	Левченко изруга и се строполи в прахта.
	— Проклети американци! — изкрещя той в шлема си. За него те бяха демони, които не спазваха никакви правила на играта. Лежеше по гръб, вторачен във фигурите без лица, изправени до него.
	В следващия момент фигурите се разделиха, за да направят път на колонизатора, който се приближи и коленичи до Левченко.
	— Стайнмец, чуваш ли ме? — попита с немощен глас майорът.
	— Да, аз съм на вашата честота — отвърна американецът, — чувам ви.
	— Какво беше това ваше тайно оръжие?… Откъде тъй изневиделица се появиха хората ви?
	Стайнмец разбра, че разговаря с човек, който след секунди ще е мъртъв.
	— Най-обикновена лопата — отвърна той. — Тъй като всички ние трябва да носим херметизирани скафандри със самостоятелни системи за поддържане на жизнените функции, не беше никак трудно да заровя хората си в меката почва.
	— И сте отбелязали местата им с оранжеви камъни?
	— Да. А от едно равно място в склона на кратера ги направлявах кога и къде да ви нападнат в гръб.
	— Не искам да бъда погребан тук — промълви Левченко. — Кажете на съотечествениците ми… кажете им да ме върнат у дома някой ден.
	Едва ли имаше някакъв шанс, но Стайнмец рече:
	— Вие всички ще се приберете у дома. Обещавам ви.

	* * *

	В Русия Есенин с мрачно лице се обърна към президента Антонов.
	— Чухте ли? — процеди той през стиснати устни. — Те са мъртви.
	— Те са мъртви — повтори механично Антонов. — Имах чувството, че последните думи на Левченко прозвучаха от другия край на стаята.
	— Съобщенията му се предаваха от двама космонавти на борда на лунния кораб за кацане директно в нашия център за космическа връзка — поясни Корнилов.
	Антонов се отдалечи от прозореца, който гледаше към командната зала, и се отпусна тежко на един стол. За едър човек като него той изглеждаше смален и изпит. Погледна ръцете си и тъжно поклати глава.
	— Недомислена работа — рече той тихо. — Погубихме живота на майор Левченко и хората му, без да постигнем нищо.
	— Не разполагахме с достатъчно време, за да обмислим мисията както трябва — рече неуверено Есенин.
	— При тези обстоятелства направихме всичко възможно — подкрепи го Корнилов. — Все още е наша славата за първите съветски космонавти, стъпили на луната.
	— Блясъкът й вече помръкна. — Гласът на Антонов беше изпълнен с пораженчески тон. — Невероятното американско постижение ще засенчи всяка пропагандна стойност на нашето.
	— Може би все още можем да им попречим — подметна мрачно Есенин.
	Корнилов погледна генерала.
	— Как? Като изпратим по-подготвена бойна сила ли?
	— Точно така.
	— А не е ли по-добре да ги изчакаме да се върнат?
	Антонов погледна с любопитство Корнилов.
	— Какво имаш предвид?
	— Говорих с Владимир Полевой. Той ми каза, че подслушвателният център на ГРУ в Куба е засякъл и разшифровал разговори и видеопредавания от американската лунна колония с обект, разположен някъде извън Вашингтон. Ще изпрати копия от записите по куриер. В един от разговорите се споменавало за заплануваното вече завръщане на колонизаторите на земята.
	— Нима се връщат? — попита Антонов.
	— Да — отвърна Корнилов. — Според Полевой след четирийсет и шест часа те възнамерявали да се скачат с американската космическа станция, а после да се приземят на космодрума „Кенеди“ в Кейп Канаверал със совалката „Гетисбърг“.
	Лицето на Антонов просветна.
	— В такъв случай наистина все още има шанс да им попречим, нали?
	Есенин кимна.
	— Можем да ги унищожим в далечния космос, преди да са се качили на космическата станция. Те няма да посмеят да ни върнат със същото. Ще ги възпрат престъпленията, които извършиха срещу нас.
	— Най-добре да запазим отмъщението си като средство за упражняване на влияние — отбеляза многозначително Корнилов.
	— В какъв смисъл влияние?
	Корнилов се усмихна загадъчно.
	— Както казват американците, „топката е в нашето поле“. Сега те са в отбранително положение. Белият дом и Държавният департамент вероятно вече пишат отговор на очаквания протест от наша страна. Предлагам да заобиколим установения ред и да си мълчим. Да не играем ролята на засегната нация. Вместо това да упражним влиянието си и да се възползваме от случая.
	— От кой случай?
	— Да заграбим огромното количество данни, които ще вземат със себе си завръщащите се лунни колонизатори.
	— По какъв начин? — попита Есенин.
	Усмивката по лицето на Корнилов изчезна и се замени с напълно сериозен израз.
	— Като принудим „Гетисбърг“ да се разбие на територията на Куба.


	Четвърта част
	Гетисбърг

	49.

	_3 ноември 1989_
	_Остров Сан Салвадор_
	Пит беше на път да полудее. Двата дни бездействие се оказаха най-мъчителните в живота му. Времето му минаваше предимно в хранене, гимнастика и спане. Тепърва щяха да го викат да участва в практическо обучение. Час по час проклинаше полковник Клайст, който понасяше яростните нападки на Пит със стоическо безразличие, и през стиснати зъби търпеливо му обясняваше, че сам щял да прецени кога неговият кубински специален отряд е достатъчно подготвен, за да нападне Кайо Санта Мария. Не, изобщо не възнамерявал да съкрати определения срок.
	Пит изкарваше раздразнението си, като преплуваше дългото разстояние до външния риф, а после изкатерваше стръмната стена на една скала, чието било се надвесваше над морето.
	Старите моряци наричаха Сан Салвадор, най-малкия от Бахамските острови, остров Уотлинг, на името на морски разбойник, фанатичен радетел на спазването на обичаите, който биел с камшик всеки член на екипажа си, който не зачитал Сабата*. Освен това те смятали, че именно на този остров Колумб стъпил за първи път в Новия свят. Едва ли някой от туристите, прехласващи се по живописното му пристанище и пищна растителност, осеяна със сини сладководни езера, би предположил, че тук се намира огромен комплекс за военно обучение и съоръжение за наблюдение на ракети.
	[* Или Шабат (евр.) — седмият ден от седмицата (събота), ден за почивка и религиозни ритуали сред евреите и някои християнски църкви. — Б.пр.]
	ЦРУ беше заградило с колове участъка си, разположен на брега на така наречения френски залив в най-южната точка на острова. Никакъв път не свързваше тайния тренировъчен център с град Кокбърн и главното летище. Единственият начин да се влезе или излезе от него беше или с малка лодка между стръмните скали, или с хеликоптер.
	На третия ден от пребиваването си на острова Пит се събуди малко след изгрев-слънце и преплува близо километър навътре в морето, след което се върна обратно на брега, като междувременно се гмуркаше между кораловите рифове. След два часа излезе от топлата вода и се просна на брега. Чувство за безпомощност го изпълни, докато гледаше към Куба.
	Върху тялото му падна сянка, той се надигна и седна на пясъка. До него стоеше тъмнокож човек, облечен със свободно падаща памучна риза върху къси панталони. Имаше гладко сресана гарвановочерна коса и огромни мустаци. От набръчканото му от вятъра и слънцето лице гледаха тъжни очи, а когато се усмихна устните му едва помръднаха.
	— Господин Пит?
	— Да.
	— Не сме се запознавали официално, аз съм майор Анджело Кинтана.
	Пит стана и двамата се ръкуваха.
	— Вие ще ръководите мисията, нали?
	Кинтана кимна.
	— Полковник Клайст ми се оплака, че непрекъснато му вадите душата.
	— Оставих приятели, които сигурно с последни сили се борят за живота си.
	— Аз също оставих приятели в Куба, господин Пит. Само че те изгубиха битката с живота. А и брат ми и баща ми умряха в затвора само защото един член на техния местен комитет, който дължеше пари на семейството ми, ги обвини в противореволюционна дейност. Съчувствам на загрижеността ви, но не си присвоявайте монопол над скръбта.
	Пит не му отвърна със същото съчувствие. Кинтана правеше впечатление на човек, който не мислеше дълго за скръбта.
	— Докато вярвам, че все още има надежда, няма да престана да пришпорвам нещата — заяви той твърдо.
	Кинтана му се усмихна непринудено. Хареса му онова, което видя в погледа на Пит. Прецени, че на Пит може да се разчита, в случай че положението стане опасно. Упорит човек, който не допуска да се стига до провал.
	— Значи вие сте този, който е извършил гениално бягство от главната квартира на Великов.
	— Цял тон късмет изигра огромната роля.
	— Как ще опишете духа на войските, които пазят военния обект?
	— Ако имате предвид душевното им състояние, според мен те са отегчени до мозъка на костите си. Освен това руснаците не са свикнали на изтощителната влажност на тропиците. В общи линии са лениви.
	— Колко души патрулират на острова?
	— Доколкото видях, николко.
	— А на караулката до главния портал?
	— Само двама.
	— Доста хитър е този Великов.
	— Предполагам, че го уважавате за приумицата му да направи така, че островът да изглежда безлюден.
	— Правилно предполагате. Очаквах малък взвод от пазачи и обичайните съветски предохранителни мерки. Великов обаче не мисли като руснак. Той мисли по американски, изпипва нещата като японец и действа бързо като германец. Проницателен човек.
	— И аз така съм чувал.
	— Но доколкото знам, вие сте се срещали с него.
	— Проведохме няколко разговора.
	— И какво е впечатлението ви от него?
	— Обича да чете „Уолстрийт Джърнъл“.
	— Само това ли?
	— Говори английски по-добре от мен. Ноктите на ръцете му са чисти и грижливо изрязани. И ако е прочел половината от книгите и списанията в библиотеката си, значи знае повече за Съединените щати и данъкоплатците им, отколкото половината от политиците във Вашингтон.
	— Вероятно вие сте единственият западняк на свобода, който се е срещал лице с лице с него.
	— Уверявам ви, не беше никак приятно.
	Кинтана замислено разрови пясъка с палеца на крака си.
	— Да се остави толкова жизненоважен обект с лека охрана си е чиста покана за влизане в него.
	— Не и ако Великов узнае, че сте на път за там — рече Пит.
	— Добре, кубинската локаторна мрежа и руските разузнавателни спътници могат да откриват всеки самолет и кораб в обсег от осемдесет километра. Но подводният подстъп лесно може да се изплъзне от координатната им мрежа за откриване на цели. — Кинтана се усмихна. — Във вашия случай плавателният ви съд е бил твърде малък, за да се появи на екрана на локатора.
	— Наистина, нямах богат инвентар от океански плавателни съдове — подхвърли шеговито Пит, после стана сериозен и допълни: — Но вие пренебрегвате нещо.
	— Какво?
	— Умът на Великов. Сам казахте, че е проницателен човек. Не с построил крепост, гъмжаща от мини и бетонни бункери по една проста причина — просто не се е налагало. Вие и полковник Клайст сте наивни оптимисти, ако си мислите, че една подводница или вашето петесе, или както там го наричате, може да пробие охранителната му мрежа.
	Кинтана събра вежди.
	— Продължавайте.
	— Не пропускайте вероятността от подводни датчици — поясни Пит. — Великов сигурно е обточил дъното под острова с датчици, които могат да отчитат всяко движение на водната маса, причинено от корпус на подводница, и всяка водна вдлъбнатина, образувана от витлата й.
	— Нашето ПССП е конструирано да се промъква през такива системи.
	— Едва ли ще може, ако морските инженери на Великов са поставили датчиците на сто метра един от друг. Тогава нищо освен стадо риби не може да мине край тях. Видях камионите в гаража на обекта. В порядъка на десет минути след подаден предупредителен сигнал Великов е в състояние да изкара охранителна войска на брега, която ще размаже хората ви още преди да са стъпили на сушата. Предлагам ви двамата с Клайст да препрограмирате електронните си военни игри.
	Кинтана потъна в мълчание. Прецизно разработеният му план започна да се пропуква и разбива на парчета пред очите му.
	— Трябвало е компютрите ни да предвидят това — свъси вежди той.
	— Те не могат да създадат нещо, на което не са научени — отвърна философски Пит.
	— Нали разбирате, че това означава да отменим мисията. Без елемента на изненадата няма ни най-малка надежда да разрушим обекта и да спасим госпожа Лебарон и останалите.
	— Не съм на същото мнение.
	— Мислите, че сте по-умен от компютрите ни?
	— Избягах от Кайо Санта Мария, без да бъда разкрит. Мога да преведа хората ви дотам по същия начин.
	— С флотилия от вани за баня ли? — изсмя се жлъчно Кинтана.
	— Дойде ми наум по-съвременен метод.
	Кинтана погледна Пит дълбоко замислен.
	— Нима имате предвид някаква друга хитрина?
	— И още как!
	— И можем да спазим определения срок?
	— Да.
	— И да успеем?
	— По-добре ли ще се почувствате, ако ви подпиша застрахователна полица?
	Кинтана се почувства напълно убеден от тона на Пит. Той се обърна и тръгвайки към лагера, подвикна през рамо:
	— Хайде, елате, господин Пит. Време е да ви натоварим с работа.


	50.

	Фидел Кастро седеше прегърбен на рибарския стол и гледаше замислен над кърмата на дългата дванайсет метра моторна лодка с кабини. Раменете му бяха препасани с предпазен ремък, а облечените с ръкавици ръце държаха отпуснато тежката въдица. Една минаваща баракуда отнесе стръвта за делфини, но Кастро като че ли не обърна внимание. Мислите му не бяха съсредоточени в улова.
	Мускулестото му тяло, което навремето му бе спечелило славата на „най-добрия училищен атлет на Куба“, с възрастта се бе отпуснало и наедряло. Къдравата коса и острата му брада вече се прошарваха, но революционният пламък в тъмните му очи продължаваше да свети ярко, както преди трийсет години, когато слезе от планините на Сиера Маестра.
	Облеклото му се състоеше само от къси спортни гащета, стари гуменки, бейзболна шапка и слънчеви очила. От единия край на устата му висеше загаснала недопушена хаванска пура.
	Той се обърна и засенчи очите си от силното тропическо слънце.
	— Значи искаш да престана да говоря за internacionalismo*, така ли? — надвика той рева на двата дизелови двигателя. — И да изоставя политиката ни за разширяване на кубинското влияние в чужбина? Това ли искаш?
	[* Интернационализъм (исп.). — Б.пр.]
	Раул Кастро седеше в шезлонг и държеше бутилка бира.
	— Не да изоставиш тази политика, а тихомълком да спуснеш завесата пред поетите ни в чужбина задължения.
	— И това го казва брат ми, твърдолинейният революционер! Какво те доведе до този обрат на убежденията ти?
	— Времената се променят — отвърна Раул простичко.
	Хладнокръвен и сдържан пред хората, по-малкият брат на Фидел беше остроумен и привлекателен. Имаше черна коса, гладко пригладена и ниско подстригана над ушите, закачлив израз на лицето и очи, тъмни и блестящи като мъниста. Поддържаше грижливо тънки мустачки, чиито заострени краища свършваха точно над краищата на горната устна.
	Фидел избърса с опакото на ръката си няколкото капки пот, които се бяха събрали над веждите му.
	— Не мога току-така да зачеркна огромната цена в пари и кръв на войниците ни. А приятелите ни в Африка и Америка? И тях ли да зачеркна като жертвите в Афганистан?
	— Цената, която Куба плати за въвличането ни в революционни движения далеч надхвърля печалбите. Ето, спечелихме приятели в Ангола и Етиопия. Но какво ще направят те за нас в замяна? И двамата с теб знаем, че отговорът е: нищо. Време е да погледнем истината в очите, Фидел, и да признаем грешките си. Аз съм първият, който ще признае своите. За бога, дай да сложим край на загубите и да се заемем отново да изградим от Куба велика социалистическа нация, на която целият Трети свят да завижда. Ще постигнем повече, ако ги накараме да изкопират примера ни, отколкото ако проливаме заради тях кръвта на народа ни.
	— Искаш от мен да обърна гръб на честта и принципите ни.
	Раул прекара почти празната студена бутилка по потното си чело и отвърна:
	— Нека да погледнем каква е истината, Фидел. И преди сме загърбвали принципите си, когато е било в интерес на революцията. Ако час по-скоро не сменим тактиката си и не съживим буксуващата ни икономика, недоволството на народа може да се превърне в бунт, независимо от обичта му към теб.
	Фидел изплю остатъка от пурата си върху напречната греда на лодката и направи знак на един моряк да му донесе нова.
	— Американският Конгрес ще се зарадва особено много, ако види, че народът се обръща срещу мен.
	— Притеснява ме не толкова Конгресът, колкото Кремъл — каза Раул. — Накъдето и да погледна, виждам предател сред обкръжението на Антонов. Дори на собствената си охрана нямам вече доверие.
	— Постигнем ли веднъж споразумение с американския президент за американско-кубински договор и подпишем ли го, нашите съветски приятели, приятели само за ядене и пиене, ще бъдат принудени да отпуснат пипалата си около вратовете ни.
	— Как ще постигнеш това, след като отказваш да седнеш и преговаряш с американския президент?
	Фидел млъкна, за да запали новата си пура, която му донесе морякът.
	— Вероятно той вече е решил, че предложението ми да скъсам връзките си със Съветския съюз срещу икономическа помощ от Съединените щати, е искрено. Ако се покажа прекалено нетърпелив за среща с него, той само ще ми постави невъзможни предварителни условия. Нека го повъртя известно време на шиш. Когато разбере, че не съм се затичал толкова към Белия дом, ще свали малко мерника си.
	— Напротив, президентът ще прояви по-голямо нетърпение, когато научи за дръзкото намърдване на близките приятели на Антонов в нашето правителство.
	Фидел отговори, ръкомахайки с ръката, с която държеше пурата си.
	— Точно затова бездействах и позволих това да се случи. Използвам страха на американците от съветски марионетен режим в наша полза.
	Раул пресуши бутилката с бира и я метна зад борда.
	— Само гледай да не изчакваш прекалено дълго, братко, за да не се окажем изведнъж без работа.
	— Това никога няма да се случи. — Лицето на Фидел се набръчка от самонадеяна усмивка. — Аз съм лепилото, което запазва целостта на революцията. От мен се иска само да изляза пред народа и да разкрия предателите и руските заговорници, възнамеряващи да подкопаят основите на свещения ни суверенитет. А после ти, като президент на Съвета на министрите, ще обявиш скъсването на всички връзки с Кремъл. Всяко недоволство ще бъде заменено с всенародна радост. С един замах на секирата ще отсека огромния ни дълг към Москва и ще премахна американското търговско ембарго.
	— Направи го час по-скоро.
	— Ще го чуеш в речта ми, посветена на Деня на образованието.
	Раул погледна датата на часовника си.
	— Точно след пет дни.
	— Много удобен случай.
	— Ще ми се да проверим как е настроен американският президент към предложението ти.
	— Оставям на теб да се свържеш с Белия дом и да уредиш среща с негови представители по време на празненствата по случай Деня на образованието.
	— Но да се състои преди речта ти, надявам се.
	— Разбира се.
	— Не предизвикваш ли съдбата, като изчакваш до последния момент?
	— Той ще ме принуди да потвърдя предложението си — отвърна Фидел през облак дим. — Като му поднеса като подарък ония трима съветски космонавти, ще се убеди в добрите ми намерения.
	Раул се намръщи.
	— Възможно е вече да ни е изпратил отговора си.
	Фидел се обърна и се втренчи в него.
	— Това е нещо ново за мен.
	— Не ти казах, защото е все още само предположение — отвърна неспокойно Раул. — Но подозирам, че президентът е използвал дирижабъла на Лебарон, за да промъкне тайно в страната ни пратеник, зад гърба на съветското разузнаване.
	— Боже господи! И наш патрулен хеликоптер го свали, нали?
	— Да, беше глупава постъпка — призна Раул. — Никой не е оцелял.
	По лицето на Фидел се изписа смут.
	— Но защо тогава Държавният департамент обвинява нас за залавянето на госпожа Лебарон и екипажът й?
	— Нямам представа.
	— Защо ме държат в неведение по тия въпроси?
	— Беше ти изпратен доклад, но и той, като много други, не бе прочетен. Стана трудно да се добере до теб човек, братко. Вече не обръщаш внимание на подробностите, както някога.
	Фидел бясно започна да навива влакното на макарата и освободи ремъка от раменете си.
	— Кажи на капитана да върне лодката в пристанището.
	— Какво смяташ да правиш?
	Фидел се усмихна широко с пурата в уста.
	— Отивам на лов за патици.
	— Сега? Днес?
	— Още щом слезе на брега. Отивам да се скрия в убежището си извън Хавана и ти идваш с мен. Ще се уединим там, без да вдигаме телефона, без да се срещаме с никого до Деня на образованието.
	— Мислиш ли, че е разумно да оставим американския президент в недоумение и да се изолираме от съветската заплаха за намеса във вътрешните ни работи?
	— Какво толкова може да стане? Колелата на американските външни връзки се въртят със скоростта на каруца. След като тайният му пратеник е мъртъв, на президента не му остава нищо друго, освен да гледа в една точка и да чака следващата ми размяна. Колкото до руснаците, моментът им да предприемат хода си още не е назрял. — Той потупа леко Раул по рамото. — Горе главата, братко! Какво може да се случи през следващите пет дни, което ти и аз да не можем да контролираме?
	Раул разсеяно се запита същото. Запита се обаче и още нещо: защо го побиха ледени тръпки под палещото карибско слънце?

	* * *

	Беше малко след полунощ, когато вратите на асансьора се отвориха и в кабинета на генерал Великов пристъпи Лев Майски. Генералът застана вдървен до бюрото си и го поздрави хладно.
	— Другарю Майски? Какво неочаквано удоволствие.
	— Моите почитания, другарю генерал.
	— Да ви предложа нещо освежително за пиене?
	— Тази проклета влага не се издържа — отвърна Майски, като избърса с ръка челото си и огледа потта по пръстите си. — Чаша изстудена водка ще ми се отрази добре.
	Великов вдигна телефонната слушалка и направи поръчката. После му направи знак да седне.
	— Моля, настанете се удобно.
	Майски се отпусна тежко в мекото кожено кресло, чувстваше се уморен и отегчен от дългото пътуване.
	— Съжалявам, че не бяхте предупреден за пристигането ми, генерале, но другарят Полевой реши да не рискува да ви съобщи новите инструкции по телефона, опасявайки се, че подслушвателните средства на американското управление за национална сигурност могат да ги засекат и разшифроват.
	Великов вдигна едната си вежда и се вгледа внимателно в Майски.
	— Нови инструкции ли?
	— Да, касаещи много сложна операция.
	— Надявам се, че шефът на КГБ не ми нарежда да отложа плана за убийството на Кастро.
	— Съвсем не. Всъщност натовариха ме да ви предам, че корабите с необходимия за изпълнението на задачата товар ще пристигнат в пристанището на Хавана половин ден по-рано от графика.
	Великов кимна с облекчение.
	— Една възможност да разполагаме с повече време.
	— Имахте ли някакви проблеми? — попита Майски.
	— Всичко върви съвсем гладко.
	— Всичко ли? — усъмни се Майски. — Другарят Полевой не остана доволен, като научи, че един от пленниците ви е избягал.
	— Нека да не се тревожи. Един рибар хванал в мрежата си трупа на беглеца. Тайната за този обект още не е разкрита.
	— Ами останалите? Трябва да ви кажа, че Държавният департамент настоява пред кубинските власти за освобождаването им.
	— Чист блъф — отвърна Великов. — ЦРУ няма никакво доказателство, че нашествениците са още живи. Фактът, че Вашингтон изисква освобождаването им от кубинците, а не от нас, говори, че те стрелят напосоки.
	— Въпросът е: в какво стрелят. — Майски замълча и извади от малкия джоб на сакото си платинена табакера. Запали дълга цигара без филтър и изпусна кълбо дим към тавана. — Нищо не бива да забавя „Ром и кока-кола“.
	— Кастро обеща да говори.
	— Сигурен ли сте, че няма да промени решението си?
	— Ако историята се повтаря, значи сме стъпили на твърда почва. El jefe maximo — големият началник — още не е пропускал възможност да произнася речи.
	— Освен в случаи на злополука, болест или ураганна буря.
	— Някои неща са извън контрола на човека, но аз няма да допусна провал.
	В кабинета влезе униформен пазач с изстудена бутилка водка и празна чаша с бучки лед.
	— Защо само една чаша, генерале? Няма ли да ми правите компания?
	— Може би по-късно, с малко бренди.
	Великов изчака търпеливо Майски да задоволи жаждата си с една трета от бутилката, после възобнови разговора.
	— Като заместник-началник на Първо главно управление бихте ли ме осветлили относно въпросната нова операция?
	— Разбира се — отвърна приятелски Майски. — Ще трябва да използвате всички възможни електронни средства под ваш контрол, за да принудите американската совалка да катастрофира на кубинска територия.
	— Добре ли чух? — попита смаян Великов.
	— Заповедите до вас, които идват от другаря Антонов, са да се намесите в компютризираните датчици за направление на совалката „Гетисбърг“ по пътя й в отсечката между плътния атмосферен слой и подстъпа й към Кейп Канаверал и да я отклоните да се приземи на едно от нашите военни летища в Санта Клара.
	Напълно изумен, Великов сбърчи вежди и изгледа Майски така, сякаш заместник-началникът на КГБ не е с ума си.
	— Ако ми разрешите да изразя мнението си, това е най-налудничавият план, който Първо главно е изготвял някога.
	— Независимо от това, той е разработен от нашите космически физици — отвърна нехайно Майски и като подпря единия си крак върху широкото кожено куфарче пред себе си, допълни: — Данните за програмиране на компютрите ви и за обучение на персонала ви са тук.
	— Хората ми са свързочни инженери — уточни Великов, все още объркан. — Те не разбират нищо от динамика на космическия полет.
	— И не е нужно. Компютрите ще работят вместо тях. Важното е, че съоръжението ви тук, на острова, е в състояние да заглуши командния космически център в Хюстън и да поеме управлението на совалката.
	— И кога трябва да стане това?
	— Според НАСА „Гетисбърг“ ще започне да навлиза в земния атмосферен слой след около двайсет и девет часа броени отсега.
	Великов само кимна с глава. Шокът постепенно се разнесе и той напълно възвърна контрола, спокойствието, здравия разум и целия си професионализъм.
	— Разбира се, че ще направя всичко по силите си, но не мога да не ви предупредя, че ще е необходимо нещо повече от обикновено чудо, за да осъществя невъзможното.
	Майски пресуши още една чаша водка и пропъди с ръка песимизма на Великов.
	— Вяра е нужна, генерале, вяра, но не в чудеса, а в умовете на съветските учени и инженери. Това именно ще приземи най-съвременния космически кораб на Америка на кубинската писта.


	Джордино гледаше подозрително чинията в скута си.
	— Отначало ни хранеха с помия, а сега ни поднасят говежда пържола с яйца. Не им вярвам на тия мръсници. Сигурно са я подправили с арсеник.
	— Евтин номер, за да ни подсилят, преди да продължат да ни одират кожите — каза Гън, нахвърляйки се лакомо над месото. — Аз обаче ще се направя на тапа.
	— Вече трети ден наемният убиец не ни е закачал. Има нещо гнило в това.
	— Какво, да не плачеш за още едно счупено ребро? — изфъфли Гън с пълна уста.
	Джордино разрови с вилицата си яйцата, предаде се и ги опита.
	— Може би ни угояват, преди да ни довършат.
	— Дано само да са оставили на мира и Джеси.
	— Садисти като Глай се вдъхновяват от побой над жени.
	— Не си ли се запитвал защо Великов никога не присъства на кървавата забава, която устройва Глай?
	— Ами типично е за руснаците да оставят чужденци да им вършат мръсната работа или пък човекът сигурно не може да гледа кръв, знам ли.
	В този момент вратата рязко се отвори и в килията нахълта Фос Глай. Дебелите му, издадени напред устни се разтеглиха в усмивка, но погледът в очите с наситеночерни зеници беше празен.
	— Хареса ли ви вечерята, господа?
	— Забравихте виното — отвърна презрително Джордино. — Освен това не обичам толкова препечена пържола.
	Глай пристъпи към него и преди Джордино да долови намеренията му, яростно заби юмрук в гръдния му кош.
	Ударът изкара въздуха от Джордино и тялото му се сгърчи от силен спазъм. Лицето му стана пепеливо, но колкото и да беше невероятно, устните му се изкривиха в усмивка. Той прехапа силно долната си устна и през космите на наболата му брада потече струйка кръв.
	Гън се надигна на лакът от нара и запрати чинията си в главата на Глай. Яйцата полепнаха по едната страна на лицето на изтезателя, а наяденото месо го улучи право в устата.
	— Това беше глупава постъпка — прошепна Глай, загубил гласа си от ярост, — за която ще съжаляваш. — Той се наведе, сграбчи счупения глезен на Гън и болезнено го изви.
	Гън стисна юмруци, очите му заблестяха от болка, но не издаде никакъв звук. Глай се отдръпна и го изгледа.
	— Виж ти, каква издръжливост от дребосък като теб.
	— Връщай се в дупката си, червей такъв! — изрече на пресекулки Джордино, опитвайки да си поеме дъх.
	— Ама че упорит човек! — въздъхна отегчен Глай. За миг очите му добиха замислен вид, после черната им празнота се възвърна — студена и зловеща като на статуя. — А, да, разсеяхте ме, та щях да забравя. Дойдох да ви съобщя вест за вашето приятелче Дърк Пит.
	— И каква е тя?
	— Опитал се е да избяга и се е удавил.
	— Лъжеш! — озъби му се Гън.
	— Един бахамски рибар го е намерил. От американското консулство вече разпознали трупа или онова, което са оставили от него акулите. — Едва сега Глай избърса яйцата от лицето си, после взе пържолата от чинията на Джордино, пусна я на пода и я смачка с ботуша си. — Бон апети, господа!
	Той излезе от килията и заключи вратата след себе си.
	Джордино и Гън се изгледаха продължително и изведнъж проумяха думите на Глай. Лицата им светнаха от широки усмивки и двамата избухнаха в буен смях.
	— Успял е! — изкрещя Джордино и въодушевлението му надви болката. — Дърк се е прибрал благополучно у дома!


	51.

	Блестящите експерименти на космическата станция „Кълъмбъс“ се съсредоточаваха върху производството на необичайни лекарства, получаване на чисти кристали за компютърни полупроводникови чипове и наблюдения с гама-лъчи. Но всекидневната дейност на тази четирийсеттонната лаборатория се състоеше в ремонт и поддръжка на изкуствени спътници.
	Джак Шърман, командир на станцията, се намираше в цилиндричния модул за поддръжка и помагаше на екип от инженери да поставят един изкуствен спътник върху ремонтната рама, когато от централния високоговорител долетя глас.
	— Там ли си, Джак?
	— Да, тук съм.
	— Можеш ли да дойдеш в командния модул?
	— Какво има?
	— Някакъв шегаджия се намесва в канала ни за връзка.
	— Препредай го насам.
	— По-добре ти ела тук.
	— Ей сега.
	След като закрепиха спътника и затвориха въздушната тапа, Шърман свали херметизирания си скафандър и пъхна ботушите си в чифт жлебовани релси. После с плъзгащи се крачки тръгна през безтегловното пространство към главния център на станцията.
	Като го видя да се приближава, главният свързочен и електронен инженер му кимна и рече:
	— Слушай — и заговори в микрофон, монтиран в командното табло. — Моля, представете се отново.
	След кратко мълчание се разнесе глас:
	— „Кълъмбъс“, тук колонията Джърси. Искаме разрешение да се качим на станцията ви.
	Инженерът се обърна и погледна Шърман.
	— Какво ще кажеш? Сигурно е някой хахо от земята.
	Шърман се наведе над таблото.
	— Колония Джърси или както там се наричате, това е секретен канал на НАСА. Вие се намесвате в процедури за космически връзки. Моля, излезте от тази честота.
	— Невъзможно — отвърна непознатият глас. — След два часа лунната ни платформа за прехвърляне ще се скачи с вас. Моля, дръжте ни в течение за процедурите по скачването.
	— Лунната какво? — Лицето на Шърман се изопна от гняв. — Център Хюстън, записвате ли?
	— Записваме — отвърна глас от космическия команден център в Хюстън.
	— И как си го обяснявате?
	— Опитваме се да определим местонахождението им, „Кълъмбъс“. Моля, не прекъсвайте връзката.
	— Не знам кой си, момче — изстреля остро Шърман, — но здравата си го загазил.
	— Казвам се Илай Стайнмец. Моля ви, пригответе се да ни окажете медицинска помощ. Имам двама ранени на борда си.
	Шърман удари с юмрук задната облегалка на стола на главния инженер.
	— Това е лудост!
	— С кого разговарям? — попита Стайнмец.
	— Тук е Джак Шърман, командир на „Кълъмбъс“.
	— Извинете ме за ненадейната намеса, Шърман, но мислех, че вече са ви уведомили за пристигането ни.
	Преди Шърман да успее да отговори, в разговора се включи командният център в Хюстън.
	— „Кълъмбъс“, сигналът им не идва от земята… не идва от земята. Идва от космоса, недалеч от вас.
	— Слушайте, момчета, що за шега е това?
	Този път се намеси гласът на директора по летателните операции на НАСА.
	— Не е никаква шега, Джак. Говори Ъруин Мичъл. Приготви екипажа си да посрещне Стайнмец и колонизаторите му.
	— Какви колонизатори?
	— Най-сетне някой от „тайното ядро“ да се обади — вметна Стайнмец. — В един момент си помислих, че ще се наложи да счупим вратата на станцията.
	— Извинявай, Илай. Президентът реши да си мълчим, докато не се приближите до „Кълъмбъс“.
	— Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво става? — обади се раздразнен Шърман.
	— Илай ще ти обясни, като се видите — отвърна Мичъл, после заговори на Стайнмец: — Как са ранените?
	— Настанени са удобно, но единият ще има нужда от сериозна хирургическа намеса. Куршумът се е загнездил близо до основата на мозъка.
	— Чу ли, Джак? — продължи Мичъл. — Предупреди екипажа на совалката. Може да се наложи да избързат с тръгването си.
	— Ще се погрижа — отвърна Шърман. Гласът му се бе успокоил, но той беше достатъчно интелигентен, за да остане равнодушен към същността на този разговор. — Откъде, по дяволите, идва тази колония Джърси?
	— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че идва от луната? — попита Мичъл.
	— Не — отвърна Шърман с категоричен глас. — За нищо на света!


	Навремето залата „Теодор Рузвелт“ в западното крило на Белия дом се наричаше „Рибената зала“, защото в нея се намираха аквариумите и риболовните трофеи на Франклин Делано Рузвелт. По времето на управлението на Ричард Никсън тя бе прередена и обзаведена в стил от епохата на кралица Ана и Чипъндейл и се използваше за събрания на персонала, а понякога и за пресконференции.
	Стените и килимът бяха в светлите и тъмни тонове на препечена глина. На източната стена над камина с резбована дървена полица висеше в рамка ръчно изписана Декларацията за независимостта. От окачения на южната стена портрет, рисуван в Париж от Тед Стайка, Теди Рузвелт, качен на кон, гледаше залата със строг поглед. За по-важни съвещания настоящият президент предпочиташе тази зала пред официалния кабинет, защото тя имаше повече прозорци.
	Сега той седеше на челното място на заседателната маса и си записваше нещо в бележник. От лявата му страна седяха министърът на отбраната Джес Симънс, директорът на ЦРУ Мартин Броган, Дан Фосет и Ленард Хъдсън. Местата вдясно от него бяха заети от Дъглас Оутс, държавния секретар, Алън Мърсиър, съветника по национална сигурност, и генерала от Военновъздушните сили на САЩ Алън Поуст, който му бе връчил военната космическа програма.
	На Хъдсън му отне повече от час, за да запознае хората на президента с историята на колонията Джърси. Отначало мъжете седяха изумени и безмълвни. После, обзети от нарастващо вълнение, започнаха да засипват Хъдсън с въпроси, на които той отговаряше изчерпателно, докато президентът не поръча да сервират обяда в залата.
	Пълното удивление отстъпи място на ентусиазираните похвали към Хъдсън и неговото „тайно ядро“. Настроението обаче започна бавно да помръква, когато бе изслушан докладът за сблъсъка със съветските космонавти.
	— Веднъж само колонизаторите от Джърси да кацнат благополучно в Кейп Канаверал — заговори президентът, — и ще опитам да умиротворя Антонов, като му предложа да си поделим някои от огромното количество данни, събрани от Стайнмец и екипа му.
	— От къде на къде ще им даваме данни? — попита Симънс. — Те и без това крадат достатъчно от технологията ни.
	— Не отричам кражбата им — отвърна президентът, — но ако местата ни бяха разменени, аз не бих ги пуснал да се измъкнат безнаказано за убийство на четиринайсет наши космонавти.
	— Напълно ви подкрепям, господин президент — обади се държавният секретар Оутс.
	— Да речем, че сме на тяхно място, тогава какви наказателни мерки бихте предприели?
	— Съвсем прости — отговори генерал Поуст. — Ако бях на мястото на Антонов, щях да разпоредя „Кълъмбъс“ да бъде унищожен във въздуха.
	— Доста жестока мисъл, но трябва да я приемем на сериозно — каза Броган. — Съветските водачи положително ще сметнат, че са в пълното си право да разрушат станцията ни и всеки космонавт на борда й.
	— Или пък совалката и целият й екипаж — допълни Поуст.
	Президентът вторачи поглед в генерала.
	— Възможно ли е „Кълъмбъс“ и „Гетисбърг“ да бъдат опазени?
	Поуст едва забележимо поклати глава.
	— Нашите отбранителни системи с рентгенови лазери няма да проработят по-рано от година и два месеца. Докато са в космоса, и станцията, и совалката са уязвими към съветските разрушителни спътници „Космос 1400“. Можем да осигурим сигурна защита на „Гетисбърг“ едва след като тя навлезе в плътната земна атмосфера.
	Президентът се обърна към Броган.
	— Ти какво ще кажеш, Мартин?
	— Не мисля, че те ще вземат на прицел „Кълъмбъс“, защото по този начин ще ни предизвикат да им направим същото с новата им космическа станция „Салют 10“. По-скоро ще насочат вниманието си към совалката.
	Смразяваща тишина се слегна над залата „Рузвелт“ — всеки от присъстващите се вглъби в собствените си мисли. След малко лицето на Хъдсън просветна и той почука с писалката си върху масата.
	— Пропуснахме нещо. — Гласът му прозвуча с равен тон.
	— Какво е то? — попита Фосет.
	— Истинската им цел, скрита зад нападението над колонията Джърси.
	Броган пръв изрази предположението си:
	— Да си запазят достойнството, като разрушат всички следи от нашето важно научно постижение в космоса.
	— Не да го разрушат, а да го откраднат — разгорещи се Хъдсън. — Убийството на колонизаторите не е с цел отмъщение око за око. Джес Симънс е прав. За кремълския начин на мислене е от жизненоважно значение да превземат базата непокътната, за да си присвоят технологията, данните и резултатите от нашия двайсет и пет годишен труд на стойност милиарди долари. Това им е целта. А отмъщението им е на второ място.
	— Добре обосновано твърдение — отбеляза Оутс. — Само че след като колонизаторите са на път към земята, колонията Джърси остава незащитена от завземане.
	— Разполагаме с лунна платформа за скачване, така че до две седмици можем да изпратим нов екип в базата — каза Хъдсън.
	— А двамата космонавти, намиращи се в „Селенос 8“? Кой ще ги спре да влязат най-спокойно в изоставената колония и да я превземат? — попита Симънс.
	— О, извинете — рече Хъдсън. — Забравих да спомена, че Стайнмец е натоварил на борда петимата мъртви руснаци обратно на космическия им кораб и принудил оцелелите от екипажа да се върнат на земята, като ги е заплашил, че в противен случай ще взриви кораба им с последния снаряд, останал в пусковата му ракетна уредба.
	— Шерифът разчиства града — вметна възхитен Броган. — Чакам с нетърпение да се запозная с този човек.
	— Но скъпо му е струвало — добави тихо Хъдсън. — Стайнмец има на борда си двама сериозно ранени мъже и един труп.
	— Кой е убитият? — попита президентът.
	— Доктор Кърт Пери, блестящ биохимик.
	Президентът кимна към Фосет.
	— Погрижи се да бъде извършена подобаваща церемония.
	Настъпи кратко мълчание, след което Поуст възобнови разговора.
	— Да речем, че руснаците не превземат колонията Джърси. Тогава какво друго им остава?
	— „Гетисбърг“ — отговори Хъдсън. — Те все още имат възможност да заграбят огромно съкровище от научни данни.
	— Като откраднат совалката във въздуха ли? — подметна саркастично Симънс. — Не знаех, че Бък Роджърс* е на тяхна страна.
	[* Герой от научнофантастичния роман на Филип Ноулън „Армагедон 2419“, издаден през 1929 г. — Б.пр.]
	— Той не им е нужен — отвърна му троснато Хъдсън. — Технически е възможно да се програмира отклонение в системите за насочване на полета. Компютрите могат да бъдат заблудени да изпращат неверни сигнали за управление на „Гетисбърг“. Има хиляди начини да се отклони совалката от пътя й с няколко градуса. В зависимост от разстоянието до пистата за кацане, тя може да бъде отдалечена с неколкостотин километра от космодрума „Кенеди“ в Кейп Канаверал.
	— Но пилотите може и да изоставят автоматичната система и да кацнат на ръчно управление — възрази Поуст.
	— Само ако бъдат подмамени, че командният център в Хюстън ръководи пътя на обратния им полет.
	— А това може ли да се случи? — попита озадачен президентът.
	Алън Мърсиър кимна.
	— Да, ако руснаците имат местни предаватели с капацитет да се набъркат във вътрешната електронна апаратура на совалката и да заглушат сигналите от центъра в Хюстън.
	Президентът и Броган си размениха мрачни погледи.
	— Кайо Санта Мария — измърмори унило Броган.
	— Това е остров на север от Куба, на който е разположена мощна предавателна и подслушвателна система с необходимия брой мускули, които да я обслужват — поясни президентът на останалите.
	— Те може още да не знаят, че нашите колонизатори са напуснали луната — изрази надеждата си Фосет.
	— Знаят — рече Хъдсън. — Откакто подслушвателните им спътници са насочени към колонията Джърси, те следят всеки наш разговор.
	— Ще трябва да излезем с план за неутрализиране на съоръжението на острова — предложи Поуст.
	Броган се усмихна.
	— Случи се така, че в момента се подготвя подобна операция.
	Поуст също му се усмихна в отговор.
	— Ако намекваш за това, за което си мисля, искам само да знам кога.
	— Говори се, но държа да подчертая, това е само слух, че кубински военни части ще предприемат разрушително нападение довечера, някъде след полунощ.
	— А кога тръгва да се прибира совалката? — попита Алън Мърсиър.
	— Утре в пет сутринта — отвърна Поуст.
	— Това е добре — обади се президентът. — Уведомете командира на „Кълъмбъс“ да задържи „Гетисбърг“ на платформата за скачване, докато не й осигурим безопасно завръщане.
	Всички около масата изглеждаха доволни за момента, с изключение на Хъдсън. Той имаше вид на момче, на което кучкарите току-що са задигнали кученцето му.
	— Ще ми се да вярвам — смънка той, без да се обръща към някого определено, — че всичко ще мине лесно, както е на думи.


	52.

	Великов и Майски стояха на балкон, намиращ се на три нива над електронния подслушвателен център, и гледаха малката армия от мъже и жени, които обслужваха сложния електронен приемник. По двайсет и четири часа на ден гигантската антена на територията на Куба подслушваше гражданските телефонни разговори в Съединените щати и военните радиосигнали и ги препредаваше на компютрите, разположени на Кайо Санта Мария, които ги разшифроваха и анализираха.
	— Съвършено изпипана работа, генерале — отбеляза Майски. — Прекалено скромно описвате съоръжението в докладите си.
	— Ден не минава, без да не разширяваме обекта — поясни гордо Великов. — Освен работния сектор в комплекса има добре снабдявана кухня с трапезария и център за физическа подготовка, оборудван със съответните уреди и сауна. Имаме дори зала за развлечения и бръснарница.
	Майски вдигна поглед към двата екрана, всеки с размери три на четири метра, монтирани на две срещуположни стени. Левият екран бе предназначен за компютърно генерирани индикации, а десният показваше различни данни и сложни графики.
	— Вашите хора успяха ли вече да открият какво е положението с лунната колония?
	Генералът кимна и вдигна слушалката на окачения наблизо телефон. Докато говореше в мембраната гледаше надолу към запълнения с апаратура етаж. Един мъж, седнал зад командното табло, вдигна глава към него и му махна с ръка. След малко двата екрана потъмняха за миг, после отново светнаха, изобразявайки този път други данни.
	— Напълно е изоставена — поясни Великов и посочи десния екран. — Можем да контролираме почти всичко, което се предава между техните астронавти и командния център в Хюстън. Ето, както виждате, лунната платформа на колонизаторите се е скачила с космическата станция преди три часа.
	Докато погледът на Майски се местеше по изобразената информация, той се изпълваше с нарастващо възхищение. Трудно му беше да приеме факта, че американското разузнаване несъмнено знае много, ако не и повече, отколкото можеше да се предположи, за съветските космически опити.
	— Зашифровано ли предават? — попита той.
	— Понякога, ако е военно съобщение, но НАСА обикновено разговаря с астронавтите си напълно открито.
	— Както се вижда на екрана за данни, наземният команден център в Хюстън е наредил на „Гетисбърг“ да отложи заплануваното си завръщане за утре сутринта.
	— Това никак не ми харесва.
	— Не виждам нищо подозрително. Вероятно на президента му трябва още време за широка пропагандна кампания, за да разгласи поредния американски космически триумф.
	— Или пък са осведомени за нашите намерения — рече Майски и потъна в мисли. В очите му се появи безпокойство и той нервно заудря длани една в друга.
	Великов го погледна развеселен.
	— Ако това по някакъв начин обърква плановете ви, мога да се намеся в честотата на командния център в Хюстън и да издам фалшива заповед.
	— Наистина ли?
	— Наистина.
	— Можете да симулирате нареждане до совалката да се отдели от космическата станция и да предприеме навлизане в плътния атмосферен слой?
	— Да.
	— И да измамите командирите на космическата станция и на совалката така, че те да повярват, че чуват познат глас?
	— Те изобщо няма да усетят разликата. Нашите компютризирани синтезайзери имат достатъчно записани съобщения, чрез които ще можем да имитираме гласа, акцента и начина на изразяване на най-малко двайсет различни служители на НАСА.
	— А как може да се попречи на командния център в Хюстън да отмени издадената от вас заповед?
	— В състояние съм да объркам трансмисиите им, докато изпуснат момента да спрат отделянето на совалката от станцията. После, ако инструкциите на нашите космически физици, които ни дадохте, са точни, ние ще прекъснем системите им за управление на полета на совалката и ще я насочим да кацне на Санта Клара.
	Майски изгледа Великов дълго и проницателно. После рече:
	— Тогава действайте!

	* * *

	Президентът спеше дълбоко, когато телефонът върху нощното му шкафче тихо иззвъня. Той се обърна и погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Беше един и десет сутринта. Вдигна слушалката.
	— Казвай.
	Гласът от другата страна на линията беше на Дан Фосет.
	— Извинете, че ви събуждам, господин президент, но се случи нещо непредвидено и реших, че трябва да ви уведомя.
	— Слушам. Какво е станало?
	— Току-що ми се обади Ъруин Мичъл от НАСА да ми предаде, че „Гетисбърг“ се е отделила от „Кълъмбъс“, излязла е в орбита и се готви да навлезе в плътния атмосферен слой.
	Президентът подскочи в леглото, от което жена му се събуди.
	— Кой е наредил това? — попита той.
	— Мичъл няма представа. Всички съобщителни връзки между Хюстън и космическата станция били прекъснати поради някакво странно смущение.
	— Тогава откъде е сигурен, че совалката се е отделила?
	— Откакто Стайнмец напусна колонията Джърси, генерал Фишър следи и контролира пътя на „Кълъмбъс“ от Центъра за космически операции в Колорадо Спрингс. Чувствителните камери в центъра са заснели момента, в който „Гетисбърг“ е напуснала борда на космическата станция. И веднага след като Мичъл бил уведомен за това, той ми се обади.
	Ужасен, президентът силно удари юмрук в матрака.
	— По дяволите!
	— Предупредих на своя глава Джес Симънс. Той вече е дал заповед за бързо излитане на две тактически ескадрили на Военновъздушните сили, които да ескортират и бранят совалката веднага щом навлезе в атмосферата.
	— С колко време разполагаме до приземяването на „Гетисбърг“?
	— Броени от началото на подготовката й за спускане до кацането — около два часа.
	— Само руснаците имат пръст в тая работа.
	— Това е общото заключение — потвърди Фосет. — Още не сме напълно сигурни, но всички признаци сочат Куба като източник на проблемите със заглушаването на радиосигналите от Хюстън.
	— Кога групата на Броган ще атакува Кайо Санта Мария?
	— В два часа тази сутрин.
	— Кой ще ги води?
	— Момент така, да проверя името във вчерашния доклад на ЦРУ. — Фосет остави настрана слушалката за не повече от трийсет секунди, после отново я взе и продължи: — Мисията се ръководи от полковника от Морската пехота Рамон Клайст.
	— Знам го. Беше награден с медал за храброст.
	— Има и още нещо.
	— Какво?
	— Хората на Клайст ще бъдат вкарани в обекта от Дърк Пит.
	Президентът изпусна тъжна въздишка.
	— Той вече даде много от себе си. Толкова ли е наложително присъствието му?
	— Трябвало да бъде или Пит, или никой — отвърна Фосет.
	— Дали ще успеят да разрушат навреме подслушвателния център?
	— Право да си кажа, въпрос на късмет.
	— Предай на Джес Симънс да отиде да чака в стаята за телеграфна свръзка — нареди му мрачно президентът. — Опасявам се, че ако се случи нещо, единствената ни алтернатива да задържим „Гетисбърг“ и ценния й товар далеч от съветски ръце ще бъде ние да я свалим. Разбра ли ме, Дан?
	— Да, сър — отвърна Фосет с пребледняло лице. — Ще му предам нареждането ви.


	53.

	— Стоп машини! — заповяда Клайст, после провери отново показанията на уредите на изкуствения спътник „Навстар“ и потупа с измервателния пергел опънатата морска карта. — Намираме се на седем мили източно от Кайо Санта Мария. Дотолкова най-много можем да се осмелим да се доближим с ПССП.
	Майор Кинтана, облечен с камуфлажно военно облекло, погледна жълтото кръгче на картата.
	— Ще ни трябват четирийсет минути, за да завием на юг и да излезем на суша откъм кубинската страна.
	— Вятърът е умерен, а вълните са едва половин метър високи. Другото щастливо обстоятелство е, че няма луна. Над повърхността е черно като в рог.
	— Само че то си има и лоша страна — въздъхна тежко Кинтана. — Това, че тъмнината ще ни прикрива, е добре, но пък ние няма да можем да виждаме дали навън не се разхождат патрули. Според мен основният ни проблем е, че не разполагаме с точните координати на обекта. Има вероятност да излезем на сушата на километри от него.
	Клайст се обърна и погледна към открояващата се висока фигура, облегната на отвесната преграда. Мъжът беше облечен със същите нощни военни дрехи като тези на Кинтана. Пронизителните зелени очи срещнаха погледа на Клайст, който попита:
	— Все още ли не можете да определите местоположението?
	Пит се изправи, пусна обаятелната си, нехайна усмивка и отвърна кратко:
	— Не.
	— Не ни окуражавате много — сопна му се Кинтана.
	— Възможно е, но поне съм откровен.
	Клайст заговори със снизходителен тон:
	— Съжаляваме, господин Пит, че по време на бягството ви не сте имали идеални условия да огледате добре всичко. Ще ви бъдем обаче много признателни, ако ни дадете малко по-точни указания.
	Усмивката на Пит изчезна.
	— Вижте какво, бях изхвърлен на брега посред нощ и сред бушуващ ураган. Както това, така и бягството ми се случиха от другата страна на острова, където би трябвало и сега да излезем на суша. Не съм мерил разстоянията, нито съм пускал трохи, за да бележа дирите си. Брегът беше равен, без никакви възвишения или потоци. Имаше само палмови дървета, храсти и пясък. Антената се намираше на около осемстотин метра от селцето. А обектът — почти на километър и половина оттатък него. Излезем ли на шосето, обектът ще ни се падне отляво. Толкова мога да ви кажа.
	Кинтана смирено кимна.
	— При тези обстоятелства не можем да искаме повече.
	В този момент в командния пункт влезе моряк, облечен небрежно с джинси и тениска. Той безмълвно подаде на Клайст разшифровано съобщение и си излезе.
	— Дано не е отменяне на задачата в последния момент — подхвърли остро Пит.
	— Нищо подобно — смънка под носа си Клайст. — По-скоро е нова задача, при това нелека.
	Той прочете повторно съобщението и иначе безизразното му лице се помрачи. После подаде листа на Кинтана, който след като се запозна с текста, сви гневно устни, преди да го връчи на Пит. Съобщението гласеше:

	Космическата совалка „Гетисбърг“ се е отделила от космическата станция, обикаля в орбита и се приготвя за спускане към земната атмосфера. Всички връзки с нея са прекъснати. Електронната апаратура на целта ви е проникнала в компютрите за насочване на полета и е поела управлението. Очаква се отклонение на курса, за да бъде приземена на кубинска територия в 03:40. Скоростта критична. Бедствени ще са последиците, ако обектът не бъде разрушен навреме.

	— Много мило от тяхна страна, че ни уведомяват за това в последния момент — подметна мрачно Пит. — До три и четирийсет остават по-малко от два часа.
	Кинтана погледна строго Клайст.
	— Възможно ли е руснаците наистина да го сторят и да се измъкнат безнаказано?
	Клайст обаче не го слушаше. Бе съсредоточил отново поглед в картата и начерта къса линия с молив до южния бряг на Кайо Санта Мария.
	— Къде горе-долу може де се намира антената?
	Пит взе молива му и отбеляза малка точица в основата на „опашката“ на китообразния остров.
	— Това е най-смелото ми предположение.
	— Добре. Ще ви дадем малък водоустойчив радиопредавател и приемник. Ще отбележа новото местоположение на картата и ще го програмирам в компютъра на „Навстар“, после ще засека сигнала ви и ще ви насочвам.
	— Може и да не сте единственият, който ще засече сигнала ми.
	— Има известен риск, но поне ще ни спести ценно време. Би трябвало да успеете да взривите антената и да прекъснете връзката им с „Гетисбърг“ за по-кратко време, отколкото ако се опитате да влезете в обекта и да унищожите главния център.
	— Това е разумно.
	— Щом сте съгласни, господа — продължи спокойно Клайст, — предлагам да поемаме.


	Подводният съд със специално предназначение не приличаше на нито една от подводниците, които бе виждал Пит. Беше дълъг над деветдесет метра и имаше формата на длето. Хоризонталната клиновидна носова част се изтъняваше до почти квадратен корпус, който рязко свършваше в отделена с преграда кърма. Горната палуба беше съвършено гладка, без никакви издатини.
	На кормилото нямаше човек. Подводният съд беше напълно автоматизиран, ядрената му енергия привеждаше в действие две витла или — ако се наложеше — безшумни помпи, които се снабдяваха с вода от предното количество на движение и тихо я изхвърляха през клапи от двете страни на корпуса.
	Конструираният специално за ЦРУ ПССП беше предназначен да подпомага контрабандно внасяне на оръжие, да внедрява тайни агенти и да извършва внезапно нападение и бързо изтегляне. Плаваше на дълбочина до двеста и петдесет метра със скорост петдесет морски възела, но можеше да се движи и по брега, като разперваше двойната си носова част и изхвърляше десантна част от двеста мъже с бойна техника.
	Подводницата излезе над повърхността, подавайки равната си палуба само половин метър над черната вода. Групата от кубински изгнаници, водена от Кинтана, изскочиха от люковете и бързо започнаха да изваждат подаваните отдолу водни дашери.
	Пит беше карал „Дашер“ в един мексикански курорт. Задвижваният с водни струи морски съд беше произведен във Франция за крайбрежни развлечения. Наричана спортната кола на морето, гладката малка машина приличаше на две скачени едно до друго торпеда. Човек сядаше в нея, облягаше се назад, изпъваше крака, всеки в съответния корпус, и въртеше кормилото, тип автомобилно, в желаната посока. Мощността се произвеждаше от високоефективен акумулатор, който можеше да движи плавателния съд посредством водни струи със скорост до двайсет възела в продължение на три часа, преди отново да бъде зареден.
	Предложението да се използват тези съдове, за да се мине под кубинската локаторна мрежа, беше на Пит и Клайст на бърза ръка направи специална поръчка директно в завода, а после уреди да бъдат доставени по въздуха с транспорт на Военновъздушните сили, което се осъществи за петнайсет часа.
	Въздухът на ранното утро беше топъл и влажен от ръмящия ситен дъжд. След като всеки от мъжете се настанеше в дашера си, той биваше избутван по мократа палуба над ниския парапет и оттам — във водата. Отзад на всяка кърма бяха монтирани сини лампи със сенници, за да може мъжете да се движат един зад друг.
	Пит постоя известно време загледан в тъмнината към Кайо Санта Мария, с отчаяната надежда, че още не е късно да спаси приятелите си. Ранобудна чайка прелетя с крясък над главата му, но остана невидима на фона на тъмното небе.
	Кинтана го стисна за рамото.
	— Ваш ред е — подкани го той и напрегна очи в мрака. — Господи, какво е това?
	Пит държеше в ръка нещо като дървен кол.
	— Бейзболна бухалка.
	— За какво ви е? Нали ви дадоха АК-74.
	— Подарък ми е от един приятел.
	Кинтана поклати глава в недоумение, после рече:
	— Хайде да тръгваме. Вие ще водите, аз ще бъда най-отзад и ще следя да не изостане някой.
	Пит кимна, зае мястото си в дашера и си сложи малкия приемник в едното ухо. Миг преди екипажът на подводницата да го избута зад борда, полковник Клайст се наведе и се здрависа с Пит.
	— Заведете ги право в целта — пожела му той с напрегнат глас.
	Пит се усмихна сдържано.
	— Това е и моето намерение.
	После дашерът му се озова във водата. Той включи на ниска предавка и се отдалечи от подводницата. Не беше нужно да се обръща да види дали другите го следват — все едно не можеше да ги види в мрака. Единствената светлина идваше от звездите, но те бяха доста забулени, за да обсипват с блясък водната повърхност.
	Пит увеличи скоростта и погледна светещият циферблат на стегнатия с каишка на китката му компас. Продължи курс право на изток, докато не чу гласа на Клайст през приемника си.
	— Поемете по азимут 270 градуса.
	Пит извърши корекцията и в продължение на десет минути поддържа този курс със скорост няколко възела по-ниска от пълната скорост на дашера, за да даде възможност на останалите мъже да го настигнат, ако са се отклонили от редицата. Беше сигурен, че чувствителните подводни датчици ще засекат настъплението на ударната група, но разчиташе руснаците да решат, че записващите им устройства са регистрирали минаващо стадо риби и да не обърнат внимание.
	В далечината, някъде към четири мили на юг откъм Куба, светна лъч от прожектор на патрулна лодка и обходи водната повърхност, прорязвайки нощта с откос като от коса, за да търси неканени плавателни съдове. Далечната светлина ги освети слабо за миг, но те бяха прекалено малки цели, плаващи ниско във водата, за да бъдат забелязани от такова разстояние.
	Пит получи нови координати от Клайст и промени курса си в посока север. Нощта беше черна като катран и той можеше само да се надява, че трийсетината мъже го следват плътно. Двойната носова част на дашера се заби в поредица от надигащи се вълни, запрати пръски в лицето му и той усети вкуса на силно солената вода.
	Леко развълнуваната от движението на дашера вода образуваше искрящи фосфорни точици, които светваха за миг като армада от светулки и угасваха в дирята му. Най-накрая Пит се поотпусна малко, когато отново чу в ухото си гласа на Клайст:
	— Намирате се на около двеста метра от брега.
	Пит намали скоростта на малката си лодка и предпазливо продължи напред. След малко спря и се остави на течението. Напрегна очи в тъмнината и зачака, ослушвайки се. Изминаха пет минути и тогава пред него изникнаха неясните очертания на Кайо Санта Мария — черни и заплашителни. Вътрешните води на острова образуваха съвсем леки вълни, чиито тих плясък беше единственият звук, който се чуваше.
	Той леко натисна педала за ускорение и съвсем бавно продължи напред, готов веднага да обърне и отпраши в открито море, ако бъдеха открити. След секунди дашерът му се вряза безшумно в пясъка. Пит веднага скочи и изтегли лекия морски съд по брега до на близкия храст под редица от палмови дървета. В това време Кинтана и хората му започнаха един по един да изникват като призраци и го наобиколиха в тесен кръг — мъгляви фигури в мрака, благодарни, че краката им отново са стъпили на твърда почва.
	Като застраховка срещу закона на Мърфи, Кинтана си позволи да изхаби ценно време, за да преброи мъжете и да провери екипировката си. Най-накрая, доволен от прегледа, се обърна към Пит.
	— След теб, амиго.
	Пит погледна компаса си и поведе групата навътре в острова под лек ъгъл наляво. Вървеше, протегнал ръка напред с бейзболната бухалка като слепец с бастун. След около шейсет метра върхът на бухалката удари електрифицираната ограда. Пит спря рязко и следващият го по петите мъж се блъсна в него.
	— Спокойно! — прошепна Пит. — Предай назад, че се намираме пред оградата.
	След малко двама мъже с лопати се приближиха до него и започнаха да копаят мекия пясък. За кратко време бе изкопана широка дупка, през която спокойно можеше да се вмъкне малка ръчна количка.
	Пит пръв се провря през нея. Изправи се и за миг се подвоуми в коя посока да тръгне.
	— Оплескахме я — прошепна той на Кинтана. — Сградата на военния обект се намира на неколкостотин метра вляво оттук, а антената — най-малко на километър и половина в обратната посока.
	— Как разбра?
	— Използвайте обонянието си. Ще надушите миризмата на изгорели газове от дизеловите двигатели, които движат генераторите.
	Кинтана въздъхна дълбоко.
	— Прав си. Бризът го носи от северозапад.
	— Дотук ни беше бързото изпълнение на задача. На хората ви ще им трябва поне половин час, за да стигнат до антената и да поставят зарядите.
	— А оттам да се отправят към сградата.
	— Най-добре е да се разделим на две групи. Пратете най-добрите си бегачи да взривят антената, а ние, останалите, да поемем към центъра с електронната апаратура.
	Кинтана на секундата взе решение. Той отиде при хората си и бързо подбра петима души. Върна се с един нисък, безличен мъж, който едва стигаше до рамото на Пит.
	— Това е сержант Лопес. Ще му трябва упътване как да се стигне до антената.
	Пит свали компаса от китката си и го подаде на сержанта. Лопес не говореше английски и Кинтана трябваше да превежда. Но дребничкият сержант се оказа схватлив. Повтори безгрешно инструкциите на Пит на испански. След това се усмихна, даде кратка заповед на групата си и изчезна в нощта.
	Пит и останалите от хората на Кинтана също тръгнаха бегом. Времето започваше да се разваля. Облаци закриха звездите, дъждът се усили и капките му забарабаниха по широките палмови листа. Мъжете се промъкваха между дърветата, които леко се огъваха от усилващия се вятър. От време на време някой се препъваше и падаше, но другите бързо го вдигаха и продължаваха напред. Скоро започнаха да се задъхват, а телата им се обляха в пот. Пит закрачи бързо, подтикван от силното предчувствие, че ще завари все още живи Джеси, Джордино и Гън. Притеснението и засилващото се изтощение отиваха на заден план, като си представеше огромните мъки, които вероятно им е причинил Фос Глай. Зловещите му мисли внезапно прекъснаха, когато излизайки изпод един храст, се озова на шосето.
	Той се обърна наляво към военния обект, без да се старае да се прикрива. Повървя известно време по равната почва и започна да я чувства някак по-позната. Забави крачки и шепнешком подвикна на Кинтана. След миг почувства ръка на рамото си и посочи една мъждукаща светлина, която едва се забелязваше между дърветата.
	— Ей там е порталът с караулката.
	Кинтана го потупа по гърба в знак на потвърждение и даде нареждания на испански на следващия мъж от редицата, който мигом се отдалечи в нощта.
	Пит нямаше нужда да задава въпроси. Веднага разбра, че на пазачите на портала им оставаха само няколко минути живот.
	Той тръгна покрай стената и запълзя под решетката на отводнителната тръба. С облекчение видя, че металните пръчки са все тъй извити настрани, както ги бе оставил. Мъжете го последваха. Пит ги съпроводи до вентилационната шахта над автобазата и ги изчака да се вмъкнат през нея. Според нарежданията на Клайст той не биваше да продължава нататък — трябваше да се върне сам до мястото на брега, където излязоха на суша, да изчака групата и заедно с нея да се изтегли обратно към подводницата.
	Клайст обаче трябваше да предположи, че когато на Пит не му се предлагаха обосновани аргументи, той не изпълняваше заповеди. Но полковникът имаше на главата си достатъчно много проблеми да разрешава, за да заподозре Пит в подобно нещо. А и нали добрият стар Пит по най-естествен начин се бе показал същински образец на помощник, когато им начерта план за влизането в обекта.
	И преди Кинтана да успее да го задържи, Пит се вмъкна през шахтата и по подпорната греда над паркираните автомобили изчезна като сянка надолу по стълбите към килиите.


	54.

	Дейв Джъргънс, командирът на „Гетисбърг“, беше леко обезпокоен. Присъедини се обаче към всеобщото въодушевление в космическата станция от непредвиденото пристигане на Стайнмец и хората му от луната. Не намери нищо нередно и в неочакваната заповед да превози колонизаторите до земята веднага щом багажът им от научни данни бъде натоварен в отсека за полезен товар на совалката.
	Това, което го обезпокои, беше настоятелното изискване на командния център в Хюстън да извърши нощно кацане в Кейп Канаверал. Молбата му да изчака няколко часа до изгрев-слънце беше приета с хладен отказ. Не получи и никакво обяснение защо, след като от близо трийсет години космическите кораби неизменно са се приземявали денем, сега ръководителите на полети в НАСА изведнъж са сменили твърдата си политика.
	Той се обърна към втория си пилот, Карл Бъркхарт, който имаше двайсетгодишен стаж в космическата програма.
	— Този път, по време на подстъпа ни към земята, няма да видим много от флоридските блата.
	— Видиш ли един алигатор, значи си видял всичките — отвърна лаконичният Бъркхарт.
	— Успяха ли да се поберат нашите пътници?
	— Да, натъпкаха се като сардели.
	— Компютрите програмирани ли са за навлизане в земна атмосфера?
	— Всички до един.
	Джъргънс набързо обходи с поглед трите телевизионни екрана в средата на главното командно табло. Единият показваше състоянието на всички механични системи, а другите два предоставяха данни за системите за управление и за насочването по траектория.
	— Ние сме готови, Хюстън.
	— Добре, Дон — отвърна наземният команден център. — Бъдете готови за навлизане в орбита.
	— Далеч от очите, далеч от сърцето — рече Джъргънс, — така ли стана?
	— Не те разбрах, повтори.
	— Ами, като напуснах земята, се казвах Дейв.
	— Извинявай за грешката, Дейв.
	— Кой е насреща? — попита Джъргънс с нарастващо любопитство.
	— Мърв Фоули. Не разпозна ли звучните ми гласни?
	— Как не те е срам да забравиш името ми след толкова много разговори в ефира!
	— Беше грешка на езика — отвърна познатият глас на Фоули. — Хайде да преустановим тия празни приказки и да се върнем към процедурите по полета.
	— Както кажеш, Хюстън. — Джъргънс веднага натисна бутона на вътрешната разговорна уредба. — Готови ли сте за връщане у дома, господин Стайнмец?
	— Изгаряме от нетърпение — отвърна Стайнмец.
	Специалистите по управление на совалката и колонизаторите от Джърси се бяха събрали в спартанските жилищни помещения под ракетната палуба и пилотската кабина, изпълвайки всеки свободен сантиметър празно пространство. Зад тях две трети от осемнайсетметровия отсек за полезен товар беше зает от записи с данни, геоложки образци, сандъци, съдържащи резултатите от над хиляда медицински и химически опити — за това богатство, събрано от колонизаторите, на учените щяха да са нужни две десетилетия, за да го анализират докрай. В отсека се намираше също и трупът на доктор Кърт Пери.
	„Гетисбърг“ се движеше в космическото пространство заднешком и с дъното нагоре със скорост 15 000 възела в час. Малките реактивни двигатели изтласкваха кораба от орбита, а дроселите го издигаха до пределна височина, за да може изолираната му долна част да поеме триенето при навлизането в плътния атмосферен слой. Над Австралия бяха задействани за малко двата спомагателни двигатели, за да бъде намалена орбиталната скорост на совалката. След трийсет минути те навлязоха в атмосферата недалеч от Хаваи.
	С нарастването на плътността горещината нажежи долната част на „Гетисбърг“ до яркооранжево. Ефективността на дроселите намаля и елероните и кормилото започнаха да зацепват по-тежкия въздух. Компютрите управляваха целия полет, така че Джъргънс и Бъркхарт нямаха друга работа, освен да следят телевизионните данни и индикаторите на системите.
	Изведнъж в наушните им слушалки прозвуча предупредителен сигнал и главната алармена лампа светна. Джъргънс светкавично подаде команда чрез компютърната клавиатура, за да извика на екрана подробности за проблема, а Бъркхарт уведоми наземната диспечерска кула.
	— Хюстън, при нас светна предупредителен сигнал.
	— Тук не отчитаме нищо необичайно, „Гетисбърг“. Всички системи изглеждат наред.
	— Нещо става, Хюстън — настоя Бъркхарт.
	— Сигурно е компютърна грешка.
	— Невъзможно. И трите компютъра за определяне на координатите и посоката работят нормално.
	— Виждам какво е — обади се Джъргънс. — Имаме индикация за грешка в курса.
	Студеният глас в командния космически център „Джонсън“ отвърна:
	— Не обръщай внимание на това, Дейв. Вие сте право по лъча за насочване. Разбра ли ме?
	— Разбрах те, Фоули, но поддържай връзка с мен, докато проверя и резервния компютър.
	— Добре, щом това ще те успокои. Но всички системи са в изправност.
	Джъргънс бързо подаде команда на резервния компютър, за да провери навигационните данни. След по-малко от трийсет секунди отново предаде в Хюстън:
	— Мърв, става нещо съмнително. Дори резервният компютър показва, че се спускаме на шестстотин километра южно и осемдесет километра източно от Канаверал.
	— Уверявам те, Дейв — отвърна с отегчен глас Фоули. — Данните на всички станции за следене на полета сочат, че се движите по курса.
	Джъргънс погледна през страничния си прозорец и видя под себе си само непрогледна тъмнина. Изключи радиото и се обърна към Бъркхарт.
	— Не ме интересува какво казва Хюстън. Ние сме се отклонили от курса. Под нас няма нищо друго, освен вода, а би трябвало вече да виждаме светлините на полуостров Калифорния.
	— Нищо не разбирам — рече Бъркхарт и нервно се размърда на мястото си. — Какво ще правим?
	— Ще изчакаме да минем на ръчно управление. Ако не бях толкова благоразумен, щях да се закълна, че Хюстън ни насочва да се приземим в Куба.


	— Ето я, идва право насам — каза Майски с хищен израз на лицето.
	Великов кимна.
	— Още три минути, и „Гетисбърг“ няма да може да се върне.
	— Да се върне ли? — повтори Майски.
	— Да направи завой и да се насочи към пистата на космическия център „Кенеди“.
	Майски потри ръце от възбуда.
	— Една американска космическа совалка — в съветски ръце! Това може да се нарече разузнавателният удар на века.
	— Във Вашингтон ще започнат да крещят като изнасилени селски девици, настоявайки да им я върнем.
	— Те ще си получат обратно суперлетателната си и прескъпа машина, но не и преди нашите космически инженери да са проучили и заснели всеки сантиметър от нея.
	— Да не говорим за богатството от информация, събрано от лунните колонизатори — напомни му Великов.
	— Това е голям подвиг, генерале. Няма да се разминете с ордена на Ленин.
	— Още не сме излезли от гората, другарю Майски. Не сме предугадили реакцията на американския президент.
	Майски сви рамене.
	— Ако му предложим преговори, ръцете му ще бъдат вързани. Доколкото разбирам, проблемът ни е с кубинците.
	— Не се безпокойте. Генерал Колчак е поставил охрана от хиляда и петстотин съветски части около пистата на Санта Клара. И тъй като наши хора командват самолетните защитни средства на Куба, совалката ще има чист път за кацане.
	— В такъв случай тя ни е в ръцете.
	Великов кимна.
	— Мисля, че можем спокойно да се изразим така.


	Президентът седеше по халат зад бюрото си в Овалния кабинет с наведена брадичка и лакти, подпрени на облегалките на стола. Лицето му изглеждаше унило и изпито.
	Изведнъж той вдигна глава и попита:
	— Сигурно ли е, че Хюстън не може да направи връзка с „Гетисбърг“?
	Мартин Броган отвърна:
	— Така твърди Ъруин Мичъл от НАСА. Сигналите й се заглушават от външно смущение.
	— А Джес Симънс чака ли в Пентагона?
	— Имаме връзка с него по прекия телефон — отвърна Дан Фосет.
	Президентът помълча малко, после заговори почти шепнешком:
	— В такъв случай не е лошо да му съобщите да нареди на пилотите на изтребителите горе да имат готовност.
	Фосет кимна тежко и докато се пресягаше за телефонната слушалка, се обърна към Броган.
	— Мартин, има ли някакви вести от твоите хора?
	— Последното съобщение е, че са слезли на брега — отвърна с нотки на безпомощност в гласа Броган. — Нищо повече.
	Президентът се чувстваше потопен в отчаяние.
	— Боже мой, сякаш са ни затворили в преддверието на ада.
	Един от четирите телефона звънна и Фосет бързо вдигна слушалката.
	— Да, да, тук е. Добре, ще му кажа. — Той затвори телефона и лицето му доби мрачен израз. — Беше Ъруин Мичъл. „Гетисбърг“ се е отклонила много на юг на път за Кейп Канаверал.
	— Значи все още има възможност поне да се приводни — отбеляза без ентусиазъм Броган.
	— Стига да бъде предупредена навреме — допълни Фосет.
	Президентът поклати глава.
	— Лошо. Скоростта й на кацане е над триста и двайсет километра в час. Направо ще се разбие на парчета.
	Другите мълчаха и търсеха в ума си подходящи думи. Президентът се извъртя със стола си към прозореца. Сърцето му бе свито.
	След малко се обърна към мъжете, които стояха в очакване до бюрото.
	— Бог да ми е на помощ, задето ще подпиша смъртните присъди на тези храбри мъже.


	55.

	Пит напусна изходната стълбищна клетка и се затича с всичка сила по коридора. Стигна до килията, в която бяха затворени Джордино и Гън, завъртя бравата и блъсна вратата навътре с такава сила, че едва не я изкърти от пантите.
	Малкото помещение беше празно.
	Шумът обаче го издаде. Иззад ъгъла на един страничен проход се втурна пазач и смаян се закова на място пред Пит. Това забавяне за част от секундата му излезе скъпо. Макар че миг след това той вдигна оръжието си, бейзболната бухалка го изпревари и го улучи странично по главата. Пит хвана униформения пазач през кръста и го затътри към празната килия. Метна го върху едно от леглата и се наведе да огледа лицето на младия руснак — беше същият, който редовно го отвеждаше при Великов. Младежът дишаше нормално и Пит прецени, че е получил само мозъчно сътресение.
	— Имаш късмет, момче, че никога не убивам човек под двайсет и една години.
	Кинтана излезе от стълбищната шахта точно когато Пит заключи пазача в килията и продължи тичешком по коридора. Изобщо не се стараеше да се крие. Беше готов да цапардоса по главата всеки, който се изпречи на пътя му. Стигна до вратата на килията на Джеси и я отвори с ритник.
	И Джеси я нямаше там.
	Тръпка на ужас пропълзя по тялото му. Той се втурна по коридорите към стая номер шест. Вътре нямаше нищо, освен смрад на мъчения.
	Ужасът му отстъпи място на коравосърдечен, необуздан гняв. Пит изведнъж стана друг човек, човек без съвест, без морални задръжки, неспособен да въздържа чувствата си, човек, за когото опасността беше просто някаква сила, на която не биваше да обръща внимание. Страхът му от смъртта изчезна напълно.
	Кинтана дотърча до Пит и го хвана за ръката.
	— Да те вземат дяволите, веднага се връщай на брега! Знаеш, че заповедта беше…
	Но не успя да продължи. Пит допря тъпата цев на АК-74 в корема на Кинтана и бавно избута мъжа назад до стената. Майорът много пъти се бе озовавал лице в лице със смъртта, но сега, вторачвайки се в леденото изражение на набръчканото лице и виждайки смъртоносното равнодушие в зелените очи, разбра, че е с единия крак в гроба.
	Пит не каза нищо. Отдръпна оръжието си, нарами бейзболната бухалка и си проправи път през хората на Кинтана. Изведнъж спря, обърна се и тихо каза:
	— Асансьорът е ей там.
	Кинтана направи знак на войниците да го последват. Пит ги преброи набързо, включвайки и себе си — бяха общо двайсет и петима. Той забърза към асансьора за горните нива. Други пазачи не се появиха по пътя им. Коридорите бяха празни. След като затворниците му са вече мъртви, заключи наум Пит, Великов е решил, че е достатъчен само един пазач за складовете на долния етаж.
	Стигнаха до асансьора и Пит тъкмо понечи да натисне бутона, когато моторът забръмча. Той направи знак всички да се облегнат на стената. Заслушаха се и чуха, че асансьорът спря на етажа над тях и оттам долетяха приглушени гласове и смях. Всички замръзнаха на местата си, когато след малко кабината продължи надолу и от процепа между вратите й просветна светлина.
	Всичко това продължи десет секунди. Вратите се разтвориха и от асансьора излязоха двама мъже с бели престилки. И двамата умряха, без да се чуе никакъв звук от ножовете, които прободоха сърцата им. Пит остана удивен от прецизното изпълнение. В очите на нито един от кубинците нямаше и следа от угризение.
	— Време е да вземем решение — заговори Пит. — Асансьорът побира само десет души.
	— До приземяването на космическата совалка остават само четиринайсет минути — съобщи бързо Кинтана. — Трябва да намерим и прекъснем захранването на обекта.
	— Над нас има още четири нива. Кабинетът на Великов е на най-горното. Там са и жилищните помещения. Съветът ми е да се разделим на три групи за всяко ниво. Така ще покрием повече територия за по-кратко време.
	— Звучи смислено — съгласи се Кинтана. — Стигнахме дотук, без някой да ни посрещне, така че те няма да очакват ненадейна поява на посетители по едно и също време на различни места.
	— Аз ще се кача с първите осем души на второто ниво и ще изпратя асансьора обратно за следващата група, която ще слезе на третото ниво и ще направи същото за групата за последното ниво.
	— Добре — не възрази Кинтана и бързо подбра осем човека, като им нареди да последват Пит в асансьора. Миг преди вратите му да се затворят, той рязко додаде: — И да се опазите живи, дяволите да ви вземат!
	Пътуването нагоре като че ли нямаше край. Никой от мъжете не поглеждаше в очите другите. Неколцина избърсаха потта по лицето си. Другите се почесваха там, където не ги сърбеше. Всеки беше сложил пръст на спусъка на оръжието си.
	Най-накрая асансьорът спря и вратите се отвориха. Кубинците нахлуха в един оперативен пункт, обслужван от близо двайсет служители на ГРУ и четири жени, също в униформи.
	Повечето бяха покосени на местата си зад бюрата от градушка от куршуми, издъхвайки със застинал израз на огромна почуда в очите. Само след секунди помещението заприлича на костница, потънала в кръв и с пръсната навсякъде разкъсана плът.
	Пит нямаше време да оглежда повече. Натисна бутона за асансьора и се качи сам на етажа, където се намираше кабинетът на Великов. С гръб, опрян плътно до стената, и с оръжие, насочено за стрелба, той хвърли бърз поглед във вътрешността на стаята. Гледката го изпълни едновременно с въодушевление и дива ярост.
	Седем офицера от ГРУ бяха седнали в полукръг и наблюдаваха с опиянение садистичното изпълнение на Фос Глай. Явно, не чуваха приглушената стрелба на етажа под тях. Вероятно сетивата им бяха притъпени, както заключи Пит, от погълнатото съдържание на няколкото бутилки вино.
	На пода лежеше на една страна Руди Гън, с лице, превърнато в пихтия, но подтикван от несломима гордост, отчаяно се опитваше да показва презрително високомерие. Един от офицерите бе насочил малък автоматичен пистолет към окървавения Ал Джордино, който бе вързан за метален стол. Главата на якия, нисък италианец висеше почти до коленете му и той бавно я тръскаше ту на една, ту на друга страна, сякаш искаше да прочисти зрението си и да пропъди болката си. Друг мъж вдигна крак и ритна отстрани Джордино, който се прекатури заедно със стола. Малко встрани зад Глай седеше Реймънд Лебарон. Някогашният финансист сега се бе превърнал в подобие на сянка, сякаш духът бе изтръгнат изцяло от тялото му. Очите му бяха безвзорни, лицето му не издаваше никакъв израз. Глай го бе превърнал в разлагащ се вегетиращ човек.
	Джеси Лебарон беше коленичила в средата на стаята и гледаше Глай с нескрито пренебрежение. Косата й бе грубо подстригана късо. Държеше събрани пред себе си краищата на одеялото, покриващо раменете й. По откритите крака и ръце се виждаха червени белези от камшик и тъмни синини. Като че ли бе претръпнала пред страданието и пред всяка следваща болка. Въпреки жалкия си външен вид, пак изглеждаше невероятно красива със спокойствието и стойката си.
	Фос и другите мъже се обърнаха, когато чуха асансьора да спира, но като видяха, че е празен, възобновиха заниманията си.
	В мига, в който вратите на асансьора започнаха да се затварят, Пит прекрачи в стаята с почти нечовешко ледено спокойствие. Цевта на вдигнатото на нивото на очите му оръжие забълва огън.
	Първите му внимателно премерени изстрели уцелиха мъжа, който бе ритнал Джордино на пода. Вторите попаднаха в гърдите на окичения с два медала офицер, седнал до Гън, и го изхвърли назад до един шкаф за книги. Следващите изстрели покосиха тримата мъже, които седяха плътно един до друг. Пит движеше дулото на пистолета в полегата дъга, но когато го насочи към Фос Глай широкоплещестият изменник реагира по-бързо от другите.
	Глай сграбчи Джеси и я изправи на крака пред гърдите си като щит. Пит закъсня толкова, колкото седмият руснак, който седеше почти до него, да успее да извади от кобура автоматичния си пистолет и да произведе напосоки един изстрел.
	Куршумът засегна задната част на цевта на оръжието на Пит, проби я и рикошира в тавана. Пит вдигна безполезния си пистолет и отскочи настрани в мига, в който видя насреща си пламъка в цевта от втория изстрел. Всичко като че ли започна да забавя темпо. Страх се изписа по лицето на руснака, когато натисна спусъка за трети път, но изстрел не последва. В следващия миг негодното тяло на АК-75 проряза въздуха и проби главата на руснака отстрани.
	Отначало Пит помисли, че вторият летящ към него куршум го е подминал, но после почувства струйка кръв да се стича по врата от лявото му ухо, откъдето липсваше парченце. Той се закова на място и нова вълна на ярост го обля, когато видя как Глай грубо блъсна Джеси обратно върху килима.
	По злобното лице на Глай се появи ехидна усмивка и той подхвърли подигравателно:
	— Върна се значи.
	— Каква схватливост от един кретен.
	— Обещах ти, че ще умреш бавно, като се срещнем отново — заплаши го Глай. — Забрави ли?
	— Не, не съм забравил — отвърна Пит. — Дори се сетих да си взема голяма тояга.
	Пит не се съмняваше, че Глай възнамерява да отнеме живота му с огромните си ръце. Но знаеше, че единственото му предимство освен бухалката беше пълната липса на страх. Глай беше свикнал да вижда жертвите си безпомощни и беззащитни, сплашени от бруталната му сила. Устните на Пит изкопираха ехидната му усмивка и той започна да дебне Глай, изпълвайки се с коравосърдечно задоволство при вида на смущението в очите на противника си.
	Пит приклекна в бейзболна стойка и целейки се ниско, замахна с бухалката и удари Глай по коляното. Ударът раздроби капачката му и Глай изохка от болка, но не падна. След секунда се възстанови и се нахвърли върху Пит, но получи нов удар, този път в гръдния кош, който изкара целия въздух от тялото му. За миг остана неподвижен, без да изпуска Пит от поглед, опитвайки да си поеме въздух на пресекулки, поради болката от пукнатите му ребра.
	Пит отстъпи назад и свали бухалката.
	— Името Брайън Шоу говори ли ти нещо?
	Изкривеното от омраза лице на Глай бавно се отпусна и по него се появи израз на изумление.
	— Английският агент ли? Нима го познаваш?
	— Преди шест месеца спасих живота му на един влекач по река Сейнт Лорънс. Не помниш ли? Малко оставаше да го пречукаш до смърт, когато се появих зад гърба ти и те цапардосах по главата с гаечния ключ.
	Пит с удоволствие наблюдаваше кръвнишкия поглед в очите на Глай.
	— Ти ли беше?
	— Това ще е последната ти мисъл — усмихна се сатанински Пит.
	— Изповедта на един смъртник. — В гласа на Глай нямаше презрение, нито дързост, само увереност.
	Без нито дума повече двамата мъже започнаха да се дебнат в кръг като два вълка — Пит с вдигната високо бухалка, Глай, влачейки ранения си крак. В стаята настъпи неземна тишина. Преборвайки се със силните си болки, Гън се опита да стигне с ръка отхвръкналия на пода автоматичен пистолет. Глай обаче забеляза движението му с крайчеца на окото си и изрита оръжието далеч от него. Безпомощният Джордино, все още вързан за стола, се мъчеше непохватно да се освободи от въжетата, а Джеси лежеше неподвижно и гледаше като омагьосана.
	Пит пристъпи крачка напред и тъкмо да замахне, кракът му се подхлъзна в кръвта около един издъхнал руснак. Бухалката щеше да улучи Глай отстрани по главата, но описаната дъга се оказа няколко сантиметра по-висока. Глай инстинктивно вдигна ръка и пое удара с масивния си бицепс.
	Дървената дръжка потрепери в ръцете на Пит, сякаш бе ударила броня на автомобил. Глай стрелна напред ръка, сграбчи края на бухалката и го повдигна като щанга. Пит се вкопчи здраво за дръжката, когато усети как краката му се отлепват от пода и той увисна във въздуха като малко момче. В следващия миг полетя през стаята и се залепи в стена от библиотечни шкафове, откъдето се стовари на пода сред лавина от книги с кожена подвързия.
	Джеси и останалите със свити сърца решиха, че Пит никога няма да се съвземе от смазващия сблъсък със стената. Дори Глай се отпусна и спокойно закрачи към проснатото на пода тяло. По лицето му се четеше тържествуващ израз, устните му бяха разтеглени в усмивка на хищническо предчувствие за предстоящия смъртоносен край.
	Изведнъж Глай се закова на място и загледа с изумление как Пит се надигна изпод планината от книги като проснат на ринга боксьор — замаян, леко дезориентиран, но готов за следващия рунд. Никой освен Пит не знаеше, че всъщност книгите омекотиха удара му в шкафа. Изпитваше непоносими болки, но не чувстваше да има разкъсана плът или счупена кост. Той повдигна бухалката, за да посрещне приближаващия се железен мъж и с всичка сила стовари тъпия й край в подигравателно захиленото му лице.
	Но подцени безбожната сила на гиганта. Глай отскочи настрани, изби с юмрук бухалката от ръцете му и възползвайки се от инерцията на Пит, обви стоманените си ръце около гръдния му кош. Пит успя да се извърне и заби коляно в слабините на Глай — всеки друг мъж би се превил надве от такъв яростен удар, но не и Глай. Той само изохка леко, замижа и затегна още повече свирепата си мечешка прегръдка, която трябваше да изцеди живота от тялото на Пит.
	Глай загледа Пит в очите от педя разстояние, без да мига. По лицето му не се долавяше и следа от физическо усилие, само устните му бяха запазили презрителната си усмивка. Той повдигна Пит, като продължаваше да го стиска, с предчувствието, че жестоката болка ще се появи по лицето на жертвата му миг преди края.
	Целият въздух от дробовете на Пит беше изкаран и той се мъчеше да си поеме дъх. От парещата болка в гърдите стаята започна да се замъглява пред погледа му. Чуваше как Джеси пищи, а Джордино крещи нещо, но не можеше да различи думите. Въпреки болката, съзнанието му остана будно и ясно. Той отказваше да приеме смъртта и хладнокръвно изнамери начин да я измами.
	Едната му ръка беше свободна, но другата, с която държеше бейзболната бухалка, беше заклещена от безмилостната хватка на Глай. Пред очите му за последен път започна да се спуска черна завеса и след като разбра, че само секунди го делят от смъртта, реши да направи последен отчаян опит.
	Повдигна свободната си ръка на нивото на лицето на Глай и с цялата си сила заби палец в едното му око, натискайки навътре през черепа чак до мозъка му.
	Шокът заличи усмивката на Глай, шок от зверска болка и силна изненада. Тъмните черти на лицето му се изкривиха като маска на страданието, той инстинктивно отпусна ръце и ги вдигна към очите си, надавайки чудовищен вик.
	Въпреки непоносимата рана Глай остана на крака и се замята насам-натам из стаята като полудяло животно. Пит не можеше да повярва, че чудовището е още живо, дори беше готов да се закълне, че Глай е ненараняем. И тъкмо тогава оглушителен грохот погълна виковете на болка.
	Веднъж, два пъти, три пъти, спокойно и напълно хладнокръвно, Джеси натисна спусъка на падналия до нея автоматичен пистолет и улучи Фос Глай в слабините. След всеки забит в тялото му куршум той отстъпваше по крачка, после застина за няколко секунди в уродлива поза като кукла на конци. Накрая се сгърчи и се строполи на пода като отсечено дърво. Едното му око остана отворено — черно и зловещо в смъртта, каквото беше и в живота.


	56.

	Страх обзе майор Гас Холиман. Пилот от кариерата във Военновъздушните сили, с близо триста летателни часа зад гърба си, сега той бе пронизан от дълбоко съмнение, а съмнението беше един от най-върлите врагове на всеки пилот. Липсата на доверие в себе си, в самолета или в наземните ръководители на полети можеше да се окаже фатална.
	Беше му трудно да повярва, че задачата му да свали космическата совалка „Гетисбърг“ е нещо повече от налудничаво учение, измислено от някакъв ексцентричен генерал с култ към необичайни военни игри. Сигурно е някаква лоша шега, повтори в себе си той за сетен път, някаква лоша шега, която ще приключи в последната минута.
	Холиман погледна към звездите през стъкления капак на изтребителя си за нощно нападение F-15 и се запита дали наистина да се подчини на заповедта да взриви космическата совалка и всички хора на борда й.
	Погледът му се върна върху светещите уреди на командното табло пред него. Летеше на височина над 15 000 метра. След по-малко от три минути щеше да се приближи до бързо спускащата се совалка и щом се изравнеше с нея, трябваше да изстреля насочваната от локатор ракета „Модок“. Той автоматически прехвърли в съзнанието си реда на процедурата, надявайки се всичко да си остане дотам.
	— Има ли вече нещо? — попита той наблюдаващия локатора лейтенант Реджис Мърфи.
	— Още сме извън обхвата — отвърна Мърфи, дъвчейки дъвка. — Според последните данни от космическия център в Колорадо височината й е четирийсет и две хиляди километра, скоростта — около шест хиляди възела, постепенно намалява. Ще стигне до нашия сектор след пет минути и четирийсет секунди със скорост около хиляда и двеста.
	Холиман се обърна и огледа черното небе зад гърба си. Видя слабо светещите изгорели газове на двата изтребителя, които го следваха.
	— Чухте ли, Фокс-две?
	— Прието, Фокс-водач.
	— Фокс-три?
	— Чухме.
	Потискаща атмосфера изпълни пилотската кабина на Холиман. Не е честно. Той не бе посветил живота си в защита на страната си и не бе прекарал години в интензивно обучение само за да разруши във въздуха един невъоръжен въздушен кораб с невинни учени на борда му. Имаше нещо ужасно нередно в тази работа.
	— Команден център Колорадо, тук Фокс-водач.
	— Говорете, Фокс-водач.
	— Искам разрешение да приключа с учението. Край.
	Настъпи продължително мълчание. После се чу:
	— Майор Холиман, тук генерал Алън Поуст. Чувате ли ме?
	Ето кой бил въпросният дървен философ, рече си наум Холиман.
	— Да, генерале, чувам ви.
	— Това не е учение. Повтарям, това не е учение.
	Без да се церемони, Холиман го попита:
	— Съзнавате ли добре какво ме карате да направя, сър?
	— Не ви карам, майор. Давам ви директна заповед да свалите „Гетисбърг“ във въздуха, преди да се е приземила в Куба.
	Когато Холиман получи заповед за бързо излитане, нямаше никакво време да му разяснят подробно задачата. Затова остана като гръмнат, когато после Поуст му каза за какво става дума.
	— Извинете за въпроса, генерале, но по нареждане от по-високо ли действате?
	— Ще се задоволите ли, като ви съобщя, че нареждането идва от Белия дом, пряко от вашия главнокомандващ?
	— Да, сър — изрече бавно Холиман, — би трябвало.
	Господи, помисли си той, обзет от отчаяние, значи няма как да се измъкна!


	— Височина трийсет и пет километра, девет минути до приземяване — съобщи на Джъргънс показанията на уредите Бъркхарт. — Вдясно от нас имаме светлини.
	— Какво става долу, Хюстън? — попита Джъргънс с намръщено лице. — Къде, по дяволите, ни насочвате?
	— Запазете спокойствие — отвърна бездушният глас на ръководителя на полетите Фоули. — Дотук изпълнихте всичко както трябва. Сега просто затегнете коланите и ние ще ви приземим.
	— Радиолокационните и навигационни индикатори сочат, че ще кацнем насред Куба. Моля, извършете повторна проверка.
	— Не е нужно, „Гетисбърг“, вие сте на финалния участък за подстъп.
	— Хюстън, изглежда не ме разбрахте. Повтарям, накъде ни насочвате?
	Отговор не последва.
	— Чуйте ме — заговори отново Джъргънс, доведен почти до отчаяние. — Минавам на пълно ръчно управление.
	— Недей, Дейв. Остани на автопилот. Всички системи на мястото на кацане са задействани.
	Джъргънс сви юмруци от безпомощност.
	— Защо? — попита той. — Защо правите това?
	Пак не последва отговор.
	Джъргънс погледна Бъркхарт.
	— Върни аеродинамичната спирачка до нулев процент. Ще минем на ТАЕМ*. Искам да задържа този въздушен кораб колкото е възможно по-дълго във въздуха, докато не получим по-ясни отговори.
	[* Съкр. на Terminal Area Energy Management — процес за запазване скоростта и височината (англ.). — Б.а.]
	— Само ще удължиш неминуемото с няколко минути — каза Бъркхарт.
	— Но не можем просто да седим и да приемем всичко това.
	— То е извън нашите ръце — отвърна унило Бъркхарт. — Няма къде другаде да отидем.


	Истинският Мърв Фоули седеше пред едно от командните табла в командния център в Хюстън, изпълнен с гняв от безпомощност. Удари юмрук в ръба на таблото и смотолеви безнадеждно:
	— Изпуснахме ги!
	Ъруин Мичъл от „тайното ядро“ стоеше непосредствено зад него.
	— Свързочниците ни правят всичко възможно, за да осъществят връзка с тях.
	— Адски късно е! — избухна Фоули. — Те вече са предприели последните процедури за подстъп. — Той се обърна и сграбчи Мичъл за ръката. — За бога, Ър, склони президента да им разреши да кацнат. Нека даде совалката на руснаците, нека ги остави да вземат каквото искат от нея. Само не допускай хората да загинат.
	Мичъл гледаше бездушно в екраните за индикация на данните.
	— Така е по-добре — рече той с глух глас.
	— Но лунните колонизатори… Та нали те до един са твои хора. След всичко, което постигнаха, след годините, в които се преборваха, те просто трябва да останат живи в една смъртоносна среда. Не можеш с лека ръка да ги отпишеш сега, когато са толкова близо до дома.
	— Ти не познаваш тези хора. Те никога няма да позволят резултатите от техните усилия да бъдат предадени на вражеска страна. Ако аз бях горе, а Илай Стайнмец тук, на мое място, той не би се поколебал да превърне „Гетисбърг“ в пепел.
	Фоули изгледа продължително Мичъл. После се обърна и сломен от скръб, зарови глава между ръцете си.


	57.

	Джеси вдигна поглед и се втренчи в Пит. Кафявите й очи бяха замъглени от сълзи, които се стичаха по разранените й бузи. Цялата трепереше, трепереше от смъртта около нея и от огромно облекчение. Пит най-безцеремонно я прегърна и без да каже дума, внимателно взе пистолета от ръката й. После я пусна, бързо сряза въжетата около Джордино, стисна окуражително Гън по рамото и се приближи до огромната стенна карта.
	Потупа я с кокалчетата на юмрука си, за да прецени дебелината й, после се отдръпна и ритна средата на Индийския океан. Закритият дървен панел поддаде, изви се на пантите си и се разцепи от удара в стената.
	— Сега се връщам — съобщи той и хлътна в един коридор.
	Мястото беше добре осветено и застлано с килим. Той се затича, без да се озърта, държейки оръжието пред себе си. Коридорът беше прохладен от работеща климатична инсталация, но Пит чувстваше как потта струи от порите му по-силно от всякога. Вдигна ръка и избърса с ръкав челото си. За части от секундата това движение попречи на видимостта му и за малко не сложи край на живота му.
	Точно в този момент беше стигнал до един страничен коридор и също като в сцена от стар ням филм се сблъска с двама пазачи, които изникнаха иззад ъгъла.
	Пит мина през тях, като ги изрита настрани, после се завъртя и падна на пода. Предимството на изненадата беше негово. Пазачите изобщо не очакваха да срещнат враг толкова близо до кабинета на генерал Великов. Пит обаче очакваше. Автоматът в ръката му избълва четири пъти, преди стреснатите пазачи да успеят да натиснат спусъка на оръжията си. В момента, в който те се свличаха на пода, той вече беше отново на крака.
	В продължение на две или може би три секунди — които му се сториха цял час — той изгледа неподвижните фигури. Не се трогна от смъртта им, а по-скоро се удиви, че всичко стана толкова бързо. Беше изтощен душевно и емоционално, но физически се чувстваше съвсем добре. Пое дълбоко няколко глътки въздух, за да прочисти мъглата в съзнанието си и се напрегна да прецени кой от коридорите води към електронния център на военния обект.
	Страничният коридор беше с циментов под, затова той реши да продължи по застлания с килим коридор. Бе изминал едва петнайсетина метра и почувства, че мозъчните му клетки се възстановяват и тогава се наруга вътрешно, задето не помисли навреме да задигне едно от оръжията на пазачите. Издърпа патронника на автомата си. В него имаше само един патрон. Отчете грешката си и продължи напред.
	След няколко крачки видя отражение на светлина и чу гласове. Намали ход и тихо се промъкна до един портал. Надникна вътре с предпазливостта на мишка, която се измъква от дупката си след гонитба с котка.
	На около два метра встрани зърна парапет на балкон, издигащ се над просторна зала, пълна с компютри и командни табла, подредени в редици под два големи екрана за индикация на данни. Най-малко десет техници и инженери седяха пред тях и наблюдаваха електронните системи, а други пет-шест стояха прави и водеха оживен разговор.
	Няколкото униформени пазачи вътре бяха залегнали в единия край на залата с насочени към тежка стоманена врата оръжия. От другата й страна се лееше градушка от куршуми и Пит разбра, че Кинтана и хората му са на път да проникнат вътре. Тъкмо се накани да се обърне, за да иде при тях, когато силен грохот отекна в залата, последван от огромен облак от прах и отломъци — разбитата врата се бе пръснала на парчета.
	Преди облакът да се разнесе, кубинците нахлуха през отвора и оръжията им засвяткаха. Руснаците като че ли се стопиха сред убийственото клане. Врявата в бетонното помещение беше оглушителна, но въпреки това Пит чуваше виковете на ранените. Повечето от компютърните оператори се изпокриха под командните табла. Онези, които се съпротивляваха, бяха най-безпощадно застреляни.
	Пит тръгна по балкона, като притискаше плътно гръб в стената. На десетина метра от него стояха като хипнотизирани от ужас двама мъже и наблюдаваха сечта долу. Той разпозна в единия генерал Великов и с дебнещи стъпки тръгна към плячката си. Не беше направил и няколко крачки, когато Великов се отдръпна от парапета и се обърна. Погледна безизразно Пит, но в следващия миг го позна и широко отвори очи, после, колкото и да бе невероятно, се усмихна. Този мъж като че ли изобщо нямаше нерви.
	Пит вдигна оръжието си и се прицели.
	С котешка бързина Великов избута другия мъж пред себе си част от секундата преди ударникът да падне върху патрона.
	Куршумът улучи Лев Майски право в гърдите. Заместник-директорът на КГБ остана за миг напълно неподвижен от шока, после, със застинала почуда в очите, се олюля назад и се преметна през парапета към пода долу.
	Пит несъзнателно натисна спусъка отново, но оръжието беше празно. Метна го към Великов, който сръчно го улови с една ръка.
	Лицето на Великов изразяваше повече любопитство, отколкото страх, когато закима и рече:
	— Вие сте удивителен човек, господин Пит.
	Преди Пит да успее да отговори или направи крачка, генералът отскочи настрани към една отворена врата, шмугна се през нея и я тръшна след себе си. Пит се спусна натам, но твърде късно. Ключалката беше отвътре и Великов превъртя резето. През тази врата не можеше да се влезе с ритник. Масивният заключващ език на бравата влизаше дълбоко в метална каса. Той вдигна юмрук, за да го удари в крилото, но размисли, обърна се и заслиза по стълбите към долния етаж.
	Прекоси обърнатата наопаки зала, прекрачвайки труповете, и се приближи до Кинтана, който изпразваше своя АК-74 в една редица от компютри.
	— Оставете това! — извика Пит в ухото му и посочи към пулта за радиовръзка. — Ако хората ви още не са разрушили антената, ще опитам да се свържа със совалката.
	Кинтана свали оръжието си и го погледна.
	— Бутоните са с руски надписи. Ще можеш ли да боравиш с тях?
	— Не знам, още не съм пробвал — отговори Пит, седна пред командното табло и бързо огледа морето от контролни лампи и бутони, надписани на кирилица.
	Кинтана се наведе над рамото на Пит.
	— Трудно ще откриеш точната честота навреме.
	— Католик ли сте?
	— Да, защо?
	— Ами тогава призовете светеца, който направлява загубените души, и се молете всичко това тук да е настроено на честотата на совалката.
	Пит притисна малката слушалка до едното си ухо и започна да натиска бутоните. Когато най-накрая чу тон, нагласи микрофона и натисна друг бутон, за който предположи и силно се надяваше да е превключвателят за предаване.
	— Здравей, „Гетисбърг“, чувате ли ме? Край.
	После натисна друг бутон, за който беше сигурен, че е превключвателят за приемане.
	Нищо.
	Той пробва други два бутона за предаване.
	— „Гетисбърг“, чувате ли ме? Край.
	Натисна четвърти.
	— „Гетисбърг“? „Гетисбърг“, моля, обадете се — настоятелно заговори Пит. — Чувате ли ме? Край.
	Мълчание и след малко:
	— Тук „Гетисбърг“. Кой, по дяволите, си ти? Край.
	Внезапният отговор, толкова ясен и силен, така изненада Пит, че за миг той не можа да проговори.
	— Това няма значение, казвам се Дърк Пит. За бога, „Гетисбърг“, отклонете се от курса. Вие планирате към Куба.
	— Е, и какво му е новото тук? — отвърна Джъргънс. — В състояние съм да задържа тази птица във въздуха само още няколко минути, след което ще трябва да направя опит да се приземя на най-близката писта за кацане. Всичките ни други възможности са изчерпани.
	Пит не отговори веднага. Затвори очи и напрегна мисълта си. Изведнъж нещо му просветна.
	— „Гетисбърг“, можете ли да опитате към Маями?
	— Невъзможно. Край.
	— Опитайте военноморското летище на Кий Уест. Намира се в най-крайната точка на Кий.
	— Компютрите ни показват, че това е на сто и осемдесет километра на север и малко на изток от нас. Доста е съмнително да успеем. Край.
	— По-добре е да се приводните, отколкото да предадете кораба на руснаците.
	— Много ти е лесно да го кажеш. Ние имаме цяла дузина хора на борда. Край.
	Пит се пребори за кратко със съвестта си — да влезе ли в ролята на бог, или не. После припряно заговори:
	— Давайте, „Гетисбърг“, давайте направо към Кий!
	Той не можеше да знае, че Джъргънс се канеше да вземе същото решение.
	— Защо не? Какво имаме да губим, освен въздушен кораб на стойност милиарди долари и живота на десетина души! Стискай ни палци!
	— Когато изляза от ефира, вие ще можете да възстановите съобщителните си връзки с Хюстън — допълни Пит. — Късмет, „Гетисбърг“! Благополучно завръщане у дома! Изключвам.
	Пит остана седнал — беше напълно изтощен. Необикновена тишина цареше в разрушената зала, тишина, нарушавана единствено от стоновете на ранените. Той погледна към Кинтана и леко се усмихна. Моята част от задачата приключи, помисли си той, не ми остава нищо друго, освен да подбера приятелите си и да се връщаме у дома.
	После обаче мислите му отскочиха към Ла Дорада.


	58.

	Както планираше* безшумно в нощта, „Гетисбърг“ представляваше изключително удобна цел. От отворите за изпускане на отработените газове на загасените й двигатели не се виждаше никаква светлина, но мигащите й навигационни светлини я осветяваха от носа до опашката. Намираше се на не повече от четиристотин метра пред и малко под щурмовия изтребител на Холиман, който вече знаеше, че нищо не може да спаси совалката и хората в нея. Само секунди я деляха от огнената й смърт.
	[* Planer (фр.) — слизам бавно с безмоторен самолет. Приземявам се. — Б.р.]
	Холиман направи няколко механични движения. Показанията на уредите на командното табло сочеха необходимата скорост и навигационните данни, както и положението на системите за доставяне на ракетите до целта. Дигитален компютър следеше автоматически космическата совалка, така че той трябваше само да натисне един бутон.
	— Команден център Колорадо, преминавам в режим на автоматично съпровождане на целта.
	— Разбрано, Фокс-водач. Четири минути до приземяване. Предприеми атака.
	Холиман се разкъсваше от нерешителност. Изпълваше го такова огромно отвращение, че не беше в състояние да помръдне, съзнанието му отказваше да проумее ужасяващото действие, което щеше да предприеме. През цялото време се бе надявал, че всичко това е някаква грешка и „Гетисбърг“, като осъден на смърт престъпник в стар филм, ще бъде „помилвана“ в последния момент от президента.
	Неопетнената кариера на Холиман във военновъздушните сили приключи. Независимо от факта, че в момента изпълняваше заповеди, той завинаги щеше да остане човекът, който взриви във въздуха „Гетисбърг“ и хората на борда й. Не помнеше да е изпитвал някога толкова страх и гняв както сега.
	Не можеше да приеме, че има зла участ и че съдбата му е отредила ролята на екзекутор. Тихо прокле политиците, които взимат военни решения и които го доведоха до това положение.
	— Повтори, Фокс-водач. Като че ли имаше смущение в предаването ти.
	— А нищо, команден център, нищо не казах.
	— Защо се бавиш? — попита генерал Поуст. — Започвай незабавно атака!
	Пръстите на Холиман се поколебаха над пусковия бутон.
	— Прости ми, Боже! — промълви той.
	Най-неочаквано цифрите на екрана за следене на целта започнаха да се променят. Любопитството му го накара да ги провери набързо. После погледна към космическата совалка. Тя като че ли се отдалечаваше.
	— Център Колорадо! — извика той в микрофона. — Тук Фокс-водач. „Гетисбърг“ се отклони от курса за подстъп. Чухте ли ме? „Гетисбърг“ завива наляво и поема на север.
	— Чухме те, Фокс-водач — отвърна Поуст и в гласа му се долови облекчение. — Ние също отчитаме на нашия индикатор промяна на курса. Заеми позиция и се придържай близо до совалката. Момчетата в нея ще имат нужда и от най-малката морална подкрепа, която могат да получат.
	— С удоволствие — радостно отвърна Холиман и повтори, подчертавайки: — С най-голямо удоволствие.


	В залата на космическия команден център „Джонсън“ цареше потискаща тишина. Наземният екип от четирима диспечери и нарастващата група от научни работници и служители на НАСА нямаха представа за фаталната драма, която се готвеха да разиграят изтребителите на ВВС, и всички бяха потънали в униние. Данните от мрежата им за проследяване пътя на космическата совалка сочеха, че тя внезапно се е насочила на север, но това можеше да значи просто широк или зигзагообразен завой за подготвяне за приземяване.
	Всички се стреснаха, когато неочаквано гласът на Джъргънс проряза тишината.
	— Хюстън, тук „Гетисбърг“. Чувате ли ме? Край.
	Залата мигом се оглуши от буйни викове и ръкопляскания.
	Мърв Фоули реагира веднага и отвърна:
	— Прието, „Гетисбърг“! Добре сте се завърнали в стадото.
	— С истинския Мърв Фоули ли говоря?
	— Ако сме двама, надявам се другият да бъде заловен час по-скоро, преди да е изписал имената ни на безброй чекове.
	— О, Фоули, това вече си ти.
	— Какво ви е положението, Дейв? Край.
	— Проследявате ли пътя ни?
	— Откакто напуснахте космическата станция, всичките ни системи са в изправност, с изключение на тези за свръзка и насочване.
	— В такъв случай знаете, че височината ни е тринайсет хиляди и четиристотин метра, скоростта — хиляда и сто. Ще се опитаме да кацнем на военноморското летище на Кий Уест. Край.
	Фоули вдигна поглед към Ъруин Мичъл и лицето му се изопна.
	Мичъл кимна и леко потупа Фоули по рамото.
	— Тогава да използваме всички средства, за да върнем тия момчета у дома.
	— Но совалката се намира на цели шестстотин и четирийсет километра извън обхвата ни — отбеляза с мрачно лице Фоули. — Имаме стотонен въздушен кораб със скорост на снижаване три хиляди метра в минута, с наклон на планиране седем пъти по-стръмен от пътнически самолет. Никога няма да се справим.
	— Никога не казвай „никога“ — отвърна Мичъл.
	— А сега им предай да се подготвят. И се опитай гласът ти да звучи бодро.
	— Бодро? — Фоули пое дълбоко въздух, за да се стегне, после натисна бутана за предаване. — Добре, Дейв, ще поработим над въпроса и ще ви приземим на Кий Уест. На ТАЕМ ли сте? Край.
	— Ще използваме всеки трик от наръчника, за да задържим височината. Ще трябва да нарушим нормалната си схема за подход, за да удължим спускането. Край.
	— Разбрано. Всички спасителни съоръжения в района са в готовност.
	— Може би няма да е лошо да уведомите военноморската база, че ще им се изтърсим на закуска.
	— Считай го за сторено — отвърна Фоули. — Бъдете в готовност.
	Той изведе на екрана данните за проследяване на пътя. „Гетисбърг“ се бе снижила до 12 000 метра, а й предстоеше да измине още 128 километра.
	Мичъл отиде до огромния стенен екран, за да види индикацията на траекторията. Нагласи наушните си слушалки и повика Джъргънс.
	— Дейв, тук Ъруин Мичъл. Мини отново на автоматично управление. Чуваш ли ме?
	— Чувам те, Ър, но това не ми харесва.
	— По-добре е компютрите да извършат този етап на подстъпа. А на двайсет километра преди кацането можеш да минеш отново на ръчно.
	— Прието, изключвам.
	Фоули погледна очаквателно Мичъл.
	— Колко близо са? — само това попита той.
	Мичъл пое дълбоко въздух и отвърна:
	— На един хвърлей разстояние.
	— Ще се справят ли?
	— Ако вятърът не се разлудува, ще успеят на косъм. Но промени ли посоката си и задуха странично със скорост пет възела, спукана им е работата.


	В пилотската кабина на „Гетисбърг“ не витаеше страх. Нямаше време за това. Джъргънс много внимателно следеше на компютърните екрани пред себе си траекторията на спускане. Огъваше пръстите си като пианист пред концерт и с нетърпение чакаше момента, в който щеше да поеме ръчното управление за последните маневри за приземяване.
	— Имаме си компания — отбеляза Бъркхарт.
	За първи път от дълго време насам Джъргънс отмести поглед от уредите към прозореца. Различи един изтребител F-15, който летеше на около двеста метра редом до тях. Докато го наблюдаваше, пилотът му включи навигационните светлини и разклати крилата. Други два изтребителя го следваха във формация. Джъргънс пренастрои радиото си на военна честота.
	— Откъде изникнахте, момчета?
	— Просто обикаляме квартала да търсим девойки и мярнахме летателната ви машина — отвърна Холиман. — Можем ли да ви помогнем с нещо? Край.
	— Да имате влекачно въже? Край.
	— Преди малко го скъсахме.
	— Благодарим ви все пак, че се навъртате наоколо. Край.
	Джъргънс почувства известно облекчение. Ако не улучат пистата на Кий Уест и се разбият, пилотите на изтребителите ще знаят поне накъде да насочат спасителите. Той върна вниманието си отново към показанията на полета и някак между другото се запита защо ли Хюстън не го свързва с военноморското летище на Кий Уест.


	— Какво, по дяволите, значи, че летището на Кий Уест е затворено? — изкрещя Мичъл в пребледнялото лице на инженера до него, който държеше телефонна слушалка. Без да дочака отговора, той грабна слушалката и попита: — С кого разговарям?
	— С капитан втори ранг Редфърн.
	— Съзнавате ли напълно колко е сериозно положението?
	— Обясниха ни всичко, сър, но нищо не можем да направим. Преди няколко часа цистерна с гориво се блъсна в стълба за главното електрическо захранване и прекъсна тока на летището.
	— А аварийните ви генератори?
	— Захранващият блок продължи да работи нормално в продължение на шест часа, после излезе от строя поради механична повреда. Сега го оправят и вероятно до час ще заработи отново.
	— Адски късно! — сопна му се Мичъл. — „Гетисбърг“ е на две минути от вас. По какъв начин можете да я насочвате по отсечката на финалния подстъп?
	— По никакъв — отвърна капитанът. — Нито едно съоръжение не работи.
	— Тогава оградете пистата със запалени фарове на автомобили и камиони, изобщо с всичко, което може да я освети.
	— Ще се постараем, сър, но както сме само четирима дежурни в кулата в този час сутринта, едва ли ще успеем. Съжалявам.
	— Не сте единственият, който съжалява — изръмжа Мичъл и тръшна слушалката.


	— Пистата трябваше да е вече в полезрението ни — отбеляза неспокойно Бъркхарт. — Виждам светлините на Кий Уест, но от летището няма и следа.
	За първи път по челото на Джъргънс се появиха капчици пот.
	— Много странно, че от диспечерската кула не ни се обаждат.
	В този момент се разнесе напрегнатият глас на Мичъл.
	— „Гетисбърг“, електрозахранването на летището на Кий Уест е прекъснато. Опитват се да осветят пистата с фарове на автомобили. Ръководим подстъпа ви от изток, за да кацнете по западно направление. Пистата ви е дълга две хиляди и четиристотин метра. Ако преминете отвъд нея, ще заорете в едно спортно игрище. Разбрахте ли? Край.
	— Прието, кула. Разбрахме.
	— В момента сте на три хиляди четиристотин и петдесет метра, скорост четиристотин и десет. Една минута и десет секунди до приземяване. Минете на пълно ръчно управление.
	— Прието, минавам изцяло на ръчно.
	— Виждате ли вече пистата?
	— Все още не.
	— Извинете, че се намесвам „Гетисбърг“. — Холиман се бе включил в честотата на НАСА. — Мисля, че ние с момчетата можем да влезем в ролята на пътеводна звезда. Ще минем пред вас, за да ви осветяваме пътя. Край.
	— Много мило, приятел — отвърна с облекчение Джъргънс.
	След малко видя как трите F-15 изпревариха совалката, забиха носове надолу и ги поведоха към Кий Уест. Подредиха се в редица и включиха светлините си за кацане. В първия момент ярките лъчи се отразиха само във вода, но после осветиха равно крайбрежие и накрая — военноморското летище.
	Лицето на Джъргънс издаваше напрежение от пълното му съсредоточаване. Совалката се подчиняваше точно на командите му, но никога не е била предвидена да се рее във въздуха като книжно самолетче. Бъркхарт отчиташе на глас въздушната скорост и височината, за да може Джъргънс да посвети вниманието си изцяло на полета.
	— „Гетисбърг“, ти си на деветдесет метра под минимума — предупреди го Фоули.
	— Ако я издигна, тя ще загуби скорост и ще блокира.
	Като че ли трябваше да мине цяла вечност, преди пистата да добие по-големи размери. Совалката беше само на шест километра от нея, а все едно че беше на сто и шест. Джъргънс не се съмняваше, че ще успее. Трябваше да успее. Всяка клетка на мозъка му искаше „Гетисбърг“ да се задържи във въздуха.
	— Скорост триста и двайсет, височина две хиляди и шестстотин, пет километра до пистата — съобщи Бъркхарт. Гласът му бе сипкав.
	Джъргънс вече виждаше мигащите лампи на пожарните коли и спасителните съоръжения. Изтребителите летяха над него и осветяваха със светлините си за кацане бетонната лента, дълга два километра и четиристотин метра и широка шейсет метра.
	Совалката беше вече към края на наклона на спускане. Светлините й за кацане се отразиха в крайбрежната водна повърхност на не повече от трийсетина метра под нея. До последната възможна секунда Джъргънс се въздържа да натисне бутона за спускане на колесника. Нормалната процедура за кацане изисква първият досег на колелата с пистата да стане на осемстотин и четирийсет метра от челото й, но Джъргънс със затаен дъх се надяваше на чудото да им помогне поне да стигнат до бетона.
	Брегът се изниза скоростно под ослепителните светлинни лъчи и се загуби някъде в тъмнината зад тях. Бъркхарт се хвана здраво за страничните облегалки на креслото си и започна монотонно да отчита метрите в низходящ ред:
	— Скорост 205, главният колесник е на три метра… два метра… един метър… половин… досег.
	Четирите огромни колела на главния колесник тупнаха върху твърдата повърхност и изсвириха от внезапното триене, изпускайки облачета пушек. По-късното измерване щеше да покаже, че Джъргънс е приземил совалката едва на четиринайсет метра и трийсет сантиметра от началото на пистата.
	Той внимателно наклони носа й надолу, докато носовия колесник докосне бетона, после натисна до дъно спирачните педали. Когато спря космическия кораб до пълна неподвижност, до края на пистата му оставаха още триста и пет метра.
	— Те успяха! — изкрещя по радиото си Холиман.
	— „Гетисбърг“ вика командния център Хюстън — заговори Джъргънс със силна въздишка. — Колелата спряха да се движат.
	— Великолепно! Великолепно! — извика възбудено Фоули.
	— Поздравления, Дейв! — присъедини се и Мичъл. — Никой не би се справил по-добре.
	Бъркхарт се обърна към Джъргънс, но не каза нищо, само му направи знак с вдигнати палци на юмруците си.
	Джъргънс стоеше на мястото си, обхванат от възбуда и се наслаждаваше на победата си. Изтощеното му съзнание започна да блуждае и той се запита кой ли беше този Дърк Пит. После натисна бутона на вътрешната разговорна уредба.
	— Господин Стайнмец?
	— Да, командире.
	— Добре дошли отново на земята! Вече сме си у дома.


	59.

	Пит се върна в кабинета на Великов и го обхвана с бърз, но щателен поглед. Всички бяха коленичили около Реймънд Лебарон, който лежеше проснат по гръб на пода. Джеси държеше ръката му и тихичко му говореше. Гън вдигна поглед към приближаващия се Пит и поклати глава.
	— Какво му е? — попита той бездушно.
	— Скочи на крака, за да ти се притече на помощ, но го улучи куршумът, който отнесе парче от ухото ти — поясни Джордино.
	Преди да клекне, Пит огледа за миг смъртоносно раненият милионер. Платът, покриващ горната коремна част, бе напоен с уголемяващо се червено петно. Очите, все още живи, бяха приковани към Джеси. Дишаше учестено и повърхностно. Помъчи се да надигне глава и да й каже нещо, но това се оказа огромно усилие за него и той отново се отпусна на пода.
	Пит бавно приклекна на едно коляно до Джеси. Тя обърна мокрото си от стичащите се сълзи и обезцветено лице и го погледна. Той срещна погледа й, без да проговори. Не можеше да измисли какво да й каже — съзнанието му бе напълно изтощено.
	— Реймънд се опита да те спаси — заговори тя със сипкав глас. — Знаех си, че те никога няма да изтръгнат от него всичко.
	Лебарон се закашля. Вдигна поглед към Джеси; очите му бяха мътни, лицето бяло, обезкървено.
	— Грижи се за Хилда — промълви той. — Оставям всичко в твоите ръце.
	Преди да продължи, стаята се разтресе от силна експлозия някъде под тях — групата на Кинтана бе разрушила електронните съоръжения вътре в обекта. Те трябваше бързо да напуснат мястото, но не можеха да вземат и Лебарон.
	Пит си спомни за всички журналистически материали във вестниците и списанията, които величаеха умиращия тук мъж като търговец, твърд като стомана, който можел да издига или сваля шефове на огромни корпорации или високопоставени политици от правителството, наричаха го „магьосник“ в манипулирането на финансовите пазари в света, но и отмъстителен и хладнокръвен човек, чийто път бе осеян с „костите“ на конкурентни фирми, които бе сринал напълно, изхвърляйки хилядите им служители на улицата. Пит бе чел всичко това, но сега виждаше пред себе си само един умиращ мъж, парадокс на човешкото прегрешение, който бе откраднал жената на най-добрия си приятел, а него бе убил заради огромно съкровище. Пит не можеше да изпита нито жал, нито съчувствие към такъв човек.
	Сега тънката нишка, поддържаща живота на Лебарон, беше на път да се скъса. Той се наведе и допря устни до ухото на стария мощен магнат.
	— Ла Дорада — прошепна той. — Какво направи с нея?
	Лебарон го погледна, очите му проблеснаха за миг, когато замъгленото му съзнанието се върна за последен поглед към миналото. Събра малкото си останали сили, за да отговори. Думите му, изречени със слаб глас, излязоха заедно с последния му дъх.
	— Какво каза? — попита Джордино.
	— Не съм сигурен — отвърна Пит с почуда по лицето. — Долових само нещо като: „Търси на мен…“.


	На кубинците в отсрещния залив на главния остров детонацията им прозвуча като далечен гръм и те не й обърнаха внимание. Никакъв вулкан от червено и оранжево не освети хоризонта, никакъв огнен стълб, висок стотици метри, не проряза черното небе, за да привлече любопитството. Звуците се чуваха странно приглушени, докато руският военен обект се сгромолясваше отвътре. Дори последвалото по-късно разрушение на огромната антена мина безшумно.
	Пит крепеше Джеси до брега, следван от кубинците, които носеха на носилка Джордино и Гън. Настигна ги и Кинтана и изоставяйки всякаква предпазливост, освети с тънкото си като писалка джобно фенерче лицето на Пит.
	— Трябва да си превържеш ухото.
	— Ще оцелея, докато стигнем до ПССП.
	— Наложи се да оставя двама от хората си заровени на място, където никой да не може да ги открие. И въпреки това сме повече хора, отколкото дойдохме. Някои от нас ще трябва да качи на дашера си по един човек. Дърк, ти вземи госпожа Лебарон. Господин Гън може да пътува с мен. Сержант Лопес да…
	— Сержантът ще бъде сам — прекъсна го Пит.
	— Сам?
	— И ние оставихме човек — допълни Пит.
	Кинтана бързо обходи с лъча на фенерчето останалите.
	— Реймънд Лебарон ли?
	— Той няма да тръгне с нас.
	Кинтана сви леко рамене, сведе глава към Джеси и каза само:
	— Съжалявам. — После се обърна и започна да събира хората си за обратното пътуване към подводницата със специално предназначение.
	Пит притисна Джеси към себе си и тихо заговори:
	— Той те помоли да се грижиш за първата му жена, Хилда, която е все още жива.
	Пит не видя изненадата по лицето й, но усети как тялото й се напрегна.
	— Откъде знаеш? — попита тя недоумяваща.
	— Преди няколко дни отидох при нея и си поприказвахме.
	Джеси като че ли прие отговора му, без да попита как се е озовал в старческия дом.
	— Реймънд и аз минахме през брачна церемония и играехме ролите на съпрузи, но той не изостави Хилда, нито се разведе с нея.
	— Пример за мъж, който обича две жени едновременно.
	— По различен и своеобразен начин. Тигър в бизнеса, но агънце вкъщи, Реймънд се почувства безпомощен, когато влошаващото се здраве на Хилда започна да засяга ума и тялото й. Той използва връзките си, за да я пише за умряла и я настани в старчески дом под предишното й брачно име.
	— И тогава дойде твоят ред да излезеш на сцената. — Пит не искаше да прояви студенина, но и не съжали за думите си.
	— Аз вече бях станала част от живота му — продължи тя, без обида в гласа. — Бях един от главните редактори на списанието „Проспъртиър“. С Реймънд отдавна бяхме в интимни отношения. Чувствахме се добре заедно. Отначало предложението му за брак беше на делова основа, просто едно удобство, но скоро прерасна в нещо повече, много повече. Ще повярваш ли?
	— Не ме бива много в раздаването на присъди — отвърна спокойно той.
	Кинтана се приближи и докосна Пит по рамото.
	— Ние потегляме. Аз ще взема радиопредавателя и ще водя колоната. — Наведе се към Джеси и гласът му омекна. — Още един час, и ще бъдете в безопасност. Мислите ли, че ще издържите?
	— Няма страшно, благодаря ви за загрижеността.
	Дашерите бяха изтеглени по брега на вода. Под командата на Кинтана всички се качиха и отплаваха навътре по черната водна повърхност. Този път Пит завършваше колоната, а Кинтана, с наушни слушалки на главата, ги водеше към подводницата, следвайки координатите, които му предаваше полковник Клайст.
	Скоро островът на смъртта остана зад гърба им. Огромният военен обект се беше превърнал в дебели отломъци бетон, хлътнали навътре. Дългата редица от електронна апаратура и мебелировката тлееха като гаснеща сърцевина на вулкан, дълбоко под избелелия от слънцето коралов пясък. Огромната антена беше пръсната на хиляди усукани парчета и едва ли би могла да бъде възстановена. След няколко часа стотиците руски войници, водени от агентите на ГРУ, щяха да плъзнат сред руините, за да ровят и пресяват пясъка в търсене на доказателства, уличаващи виновниците за разрухата. Но единствените следи, на които щяха да се натъкнат, щяха да ги заведат право към лукавото съзнание на Фидел Кастро, а не към ЦРУ.
	Пит бе приковал поглед в засенчената синя лампа на дашера пред него. Този път те плаваха срещу течението и малкият морски съд забиваше нос в браздите между вълните и подскачаше върху гребените като влакче в увеселителен парк. Теглото на Джеси забавяше скоростта и Пит държеше педала за газта натиснат докрай, за да не се преобърнат.
	Бяха изминали около километър и половина, когато Пит усети, че ръцете на Джеси около кръста му се отпуснаха.
	— Добре ли си? — попита я той.
	В отговор почувства в гърба си студеното дуло на пистолет. Той бавно наведе глава и погледна под мишница. Видя черните очертания на автоматичен пистолет — „Макаров“, деветмилиметров — притиснат в гръдния му кош отзад, а ръката, която го държеше, не трепваше.
	— Ако не е много нахално от моя страна — заговори той с искрена изненада, — мога ли да попитам какво си намислила?
	— Промяна в плана — отвърна тя с нисък, напрегнат глас. — Работата ни е наполовина свършена.

	* * *

	Клайст крачеше напред-назад по палубата на подводния съд със специално предназначение и изчакваше ударния отряд на Кинтана да бъде качен на борда. Всеки освободен дашер бързо бе вкарван през голям люк и по рампата биваше прибиран в товарния отсек. Кинтана обиколи подводницата, за да провери дали не е останал някой във водата и чак тогава се качи на долната палуба.
	— Как мина? — попита го нетърпеливо Клайст.
	— Както казват на Бродуей, с грандиозен успех. Разрушението беше до основи. Можеш да съобщиш в Лангли, че предаването на ГРУ е прекъснато.
	— Чудесно — отвърна Клайст. — Очаква те тлъсто възнаграждение и дълга отпуска. Жест от страна на Мартин Броган.
	— Пит заслужава по-големия дял от наградата. Закара ни право в бърлогата, преди руснаците да осъзнаят какво става. Освен това успя да включи радиото и предупреди космическата совалка.
	— За нещастие не е предвиден духов оркестър за почасова помощ — каза неопределено Клайст, после попита: — Какво стана с генерал Великов?
	— Предполага се, че е мъртъв и заровен под отломъците.
	— Има ли жертви?
	— Аз загубих двама души. — Той замълча за миг и добави: — Загубихме също и Реймънд Лебарон.
	— Президентът няма да се зарадва на тази новина.
	— Беше по-скоро нещастен случай. Направи много смел, но безразсъден опит да спаси живота на Пит и беше прострелян смъртоносно.
	— Значи кучият му син ще мине за герой. — Клайст отиде до края на палубата и се втренчи в мрака. — А Пит как е?
	— Леко е ранен, нищо сериозно.
	— А госпожа Лебарон?
	— След няколко дни почивка и малко козметика, за да скрие синините й, ще изглежда като нов човек.
	Клайст изведнъж се обърна рязко и попита:
	— Кога ги видя за последен път?
	— Когато напускахме брега. Пит я качи на дашера си. Движех се бавно, за да не изостанат.
	Кинтана не можеше да види, но очите на Клайст се изпълниха със страх, страх от внезапното проумяване, че нещо не е наред.
	— Но Пит и госпожа Лебарон не са на борда.
	— Не е възможно — отвърна притеснен Кинтана. — Аз се качих последен.
	— Не, не ги видях да пристигат, значи са все още някъде в морето. И понеже Пит няма радиоприемник, не можем да ги насочваме.
	Кинтана притисна ръка в челото си.
	— Вината е моя. Аз отговарям за всички.
	— Може и да е твоя, може и да не е. Ако нещо нередно се е случило, ако нещо е станало с дашера му, Пит щеше да извика и ти положително щеше да го чуеш.
	— Да опитаме да ги открием чрез радара — предложи обнадежден Кинтана.
	Клайст сви ръце в юмруци и ги удари един в друг.
	— Трябва да побързаме. Ще бъде самоубийство да се задържаме дълго тук.
	Двамата с Кинтана забързаха надолу по рампата към командния пункт. Операторът на радиолокатора седеше пред празен екран. Вдигна поглед към влизащите офицери и видя напрегнатите им лица.
	— Вдигни антената — нареди му Клайст.
	— Но всеки радиолокатор на кубинския бряг ще ни засече — възрази той.
	— Вдигни я! — повтори рязко Клайст.
	Една секция от горната палуба се раздели и на върха на една мачта се разгъна и издигна насочена антена, висока почти петнайсет метра. Долу шест чифта очи наблюдаваха как екранът мигна и светна.
	— Какво търсим? — попита операторът.
	— Двама от хората ни липсват — поясни Кинтана.
	— Това са прекалено малки цели, за да бъдат изобразени на екрана.
	— А ако извършим компютърно увеличение?
	— Мога да опитам.
	— Действай тогава.
	След половин минута операторът поклати глава.
	— В радиус от три километра няма нищо.
	— Увеличи обсега до десет километра.
	— Пак нищо.
	— Петнайсет.
	Операторът отмести поглед от екрана на локатора и насочи цялото си внимание в увеличеното компютърно изображение.
	— А, ето. Виждам един мъничък обект. На четиринайсет километра югозападно, пеленг два-два-два градуса.
	— Сигурно са се загубили — смънка Клайст.
	— Само ако са слепци или пълни глупаци — поклати глава операторът. — Небето е ясно като кристал. И начинаещ бойскаут ще види къде е Северната звезда.
	Кинтана и Клайст се изправиха и се загледаха, онемели от почуда. Никой от тях не беше способен да проумее напълно дали това, което чуха, е истина. Клайст пръв зададе неизбежния въпрос:
	— Но защо? Защо умишлено са поели към Куба?


	Пета част
	Ейми Бигълоу

	60.

	_6 ноември 1989_
	_Северното крайбрежие на Куба_
	Пит и Джеси успяха да избягат от полезрението на една кубинска патрулираща лодка и вече се намираха на не повече от хиляда метра от кубинския бряг, когато акумулаторът на дашера се изтощи. Пит издърпа изпускателните пробки и докато малкият спортен плавателен съд се скриваше под повърхността и поемаше към дъното, двамата се хвърлиха във водата и заплуваха. Бойните ботуши на Пит бяха здраво стегнати около краката му и почти не пропускаха вода, но той не само затова не ги свали — знаеше, че ще са му особено необходими, когато стъпи на суша.
	Водата беше приятно топла, вълните — ниски. На хоризонта в ранното утро, два часа преди слънцето, грееше четвърт луна. Светлината й помагаше на Пит да вижда Джеси по-добре. Тя се закашля, сякаш бе погълнала вода, но плуваше без видимо усилие.
	— Как си с плуването по гръб? — попита я той.
	— Справям се. — Тя изплю вода и продължи: — Бях трета в едно междущатско гимназиално състезание.
	— Ти кой щат представляваше?
	— Уайоминг.
	— Не знаех, че Уайоминг разполага с плувен басейн.
	— Много смешно!
	— Има прилив, което е в наша полза, тъй че давай да го използваме, преди да почне да се оттегля.
	— Скоро ще стане светло — отбеляза тя.
	— Още една причина да побързаме да намерим прикритие.
	— А акулите?
	— Те не закусват преди шест часа — отвърна той нетърпеливо. — Хайде, давай, и без повече приказки.
	Двамата се обърнаха по гръб и заплуваха с прости движения на ръцете и краката.
	Прииждащите вълни ги изтласкваха със скорост около един възел и те напредваха с добро темпо. Джеси се оказа отлична плувкиня. Замахът на ръцете й съвпадаше с този на Пит и тя нито за миг не изоставаше от него. Вътрешно той се възхищаваше на издръжливостта й след всичко, което й бе минало през главата през последните шест дни, и й съчувстваше за болките и изтощението, които изпитваше в момента. Но не можеше да й позволи да се отпуска сега, поне докато не стигнеха брега и не намереха някое малко безопасно място.
	Джеси не му даде никакво обяснение, задето го принуди да тръгне към Куба, а и той не я попита. Не беше нужно да е ясновидец, за да разбере, че тя има точно определена цел, надхвърляща границите на лудостта, и упорство, което й помагаше за изпълнението й. Пит можеше да я обезоръжи, ако бе преобърнал дашера по време на бързото спускане по ската на някоя вълна, но в същото време беше напълно сигурен, че тя нямаше да натисне спусъка, ако бе отказал да й се подчини.
	Пит обаче неведнъж беше изпадал в подобно положение. „Любовта движи света“, припомни си той стих от песен. Само че той не изпитваше любов. Привличане — да, но не до главозамайване. Любопитството му надделя над чувствата. Никога нямаше да устои да не надникне през вратата на непознатото. Освен това го блазнеше и мисълта за съкровището Ла Дорада. Думите на Лебарон останаха недоизречени, но според Пит статуята трябва да се намира някъде в Куба. Единственото препятствие беше, че лесно можеше да бъде убит.
	Той спря да плува и се гмурна право надолу. Напипа дъно, което по негова преценка беше на три метра. Докато се изтласкваше обратно нагоре, без да иска докосна крака на Джеси. Тя изписка, мислейки, че я напада нещо огромно с триъгълна перка, невиждащи очи и уста, на която само зъболекар би се възхитил.
	— Тихо! — сряза я с приглушен дрезгав глас Пит. — Всеки патрул в радиус от километър ще те чуе.
	— О, боже, ти ли си! — изстена тя, замаяна от страх.
	— Говори тихо — прошепна той близо до ухото й. — Звукът се разнася лесно над водата. Сега ще починем малко и ще наблюдаваме дали няма някакво раздвижване.
	Тя не продума, само го докосна леко по рамото в знак, че е разбрала. После продължиха да плуват още няколко минути, взирайки се в тъмнината. Слабата лунна светлина осветяваше брега на Куба, тясната ивица бял пясък и тъмните храсти отвъд нея. На около три километра вдясно от тях се движеха коли по път, който минаваше съвсем близо покрай брега. На десетина километра навътре от него ярки светлини разкриваха малък пристанищен град.
	Пит не забеляза никакво движение. Направи знак на Джеси да го следва и продължи напред, без да отмества поглед от отсрещните светлини. Височините и формите, ъглите и очертанията ставаха все по-близки. След петдесет метра той спусна крак надолу и докосна пясък. Стъпи на дъното и водата му стигна до гърдите.
	— Можеш да се изправиш — предупреди я тихо той.
	След миг тя уморено прошепна:
	— Слава богу, защото ръцете ми са като от олово.
	— Щом стигнем до брега, ти ще полежиш да си починеш, а аз ще ида да поразузная наоколо.
	— Моля те, бъди предпазлив.
	— Не се безпокой — рече той и лицето му се озари от широка усмивка. — Вече му хванах цаката, нали това ми е второто стъпване на вражески бряг за една вечер.
	— Говорил ли си някога по-сериозно?
	— Само когато обстоятелствата го налагат. Като в момента например — дай ми оръжието си.
	Тя не помръдна.
	— Май го загубих.
	— Май?
	— Когато скочихме във водата…
	— Ти го изпусна.
	— Да, изпуснах го — повтори тя с невинно съжаление.
	— Нямаш представа какво удоволствие е да се работи с теб! — иронизира я Пит, кипящ от гняв.
	Двамата изминаха разстоянието до брега в мълчание, докато леките вълни изчезнаха и дълбочината стана само няколко десетки сантиметра. Пит направи знак на Джеси да остане на място и самият той се отпусна неподвижен на повърхността на водата. После, без да каже дума, скочи на крака, притича по пясъка и изчезна в храстите.
	Джеси едва съумяваше да се задържи на повърхността. Цялото й тяло се бе сковало от изтощение, но тя с облекчение почувства, че болката от синините, причинени от ръцете на Фос Глай, постепенно стихваше. Водата нежно обливаше леко облеченото й тяло и това й действаше успокоително.
	В следващия миг тя застина от ужас, пръстите й се забиха в мокрия пясък, сърцето й се качи в гърлото.
	Един от храстите се размърда. На десет-дванайсет метра встрани от нея от сянката се отдели тъмна фигура и тръгна по брега, точно покрай ръба на водата.
	Не беше Пит.
	Бледата светлина от луната освети фигура в униформа, с оръжие през рамо. Джеси лежеше като парализирана, съзнавайки напълно безпомощността си. Тя притисна тяло в пясъка и сантиметър по сантиметър започна да се изхлузва към дълбокото в напразен опит да стане по-незабележима.
	Изведнъж лъч от фенерче проряза тъмнината и заигра по брега досами ръба на водата. Кубинският патрул обхождаше с лъча пътя пред себе си, докато вървеше към Джеси, и внимателно оглеждаше пясъка. Вцепенена от ужас, Джеси разбра, че той търси стъпки. Изведнъж изпита силен гняв към Пит, задето я заряза и остави отпечатъци от стъпките си, които водеха право към нея.
	Кубинецът се приближи на десет метра от нея и щеше да види очертанията на горната половина на тялото й, ако се беше обърнал право в нейната посока. Но лъчът спря да се движи и се закова върху стъпките, оставени от Пит, когато побягна навътре към сушата. Патрулът се извъртя надясно и клекна, насочвайки фенерчето си право към храстите. После, по необяснима причина, се обърна обратно и лъчът освети Джеси с цялата си сила. Светлината я заслепи.
	За секунда кубинецът я загледа втрещен, после свободната му ръка вдигна автоматичното оръжие, което висеше от рамото му и насочи цевта право към Джеси. Тя беше толкова изплашена, че не можа дори да гъкне и само стисна здраво очи, сякаш така щеше да прогони ужаса и удара на куршума.
	Тогава чу слаб, тъп удар, последван от проточен стон. Изстрели не проехтяха. Настъпи странна тишина, после почувства, че ослепителната светлина угасна. Отвори очи и видя с неясен поглед чифт крака, затънали до глезените във водата, а през тях — неподвижното тяло на кубинския патрул, проснато на пясъка.
	Пит се наведе и внимателно изправи Джеси на крака. Заглади назад мократа й коса и рече:
	— Изглежда, че не мога за миг да обърна гръб, без да ти навлека неприятност.
	— Помислих, че съм мъртва — промълви тя и ударите на сърцето й постепенно забавиха ритъм.
	— Навярно такава мисъл ти е минавала най-малко десет пъти, откакто напуснахме Кий Уест.
	— Иска се време, за да свикнеш със страха от смъртта.
	Пит взе фенерчето от ръката на кубинеца и започна да съблича униформата му.
	— За щастие този негодник е нисък почти колкото теб. Вероятно ще плуваш в ботушите му, но по-добре е да са ти по-големи, отколкото да те стискат.
	— Мъртъв ли е?
	— Получи малка вдлъбнатина от камък в черепа. След няколко часа ще се свести.
	Джеси сбърчи нос, когато я лъхна миризмата на униформата.
	— Май че никога не е помирисвал баня.
	— Изплакни я в морето и я навлечи мокра — подкани я той. — И побързай, нямаме време да си играем на модно ревю. Часовият на следващия пост ще има да се чуди защо никой не идва да му предаде дежурството и скоро ще довтаса тук с помощник-началника на караула.
	Пет минути по-късно Джеси беше вече с подгизналата униформа на охраната на кубинските въоръжени сили. Пит се оказа прав — ботушите бяха с два номера по-големи. Тя събра мократа си коса и я напъха под баретата. Обърна се и видя, че Пит излиза от храстите, нарамил оръжието на кубинеца и с едно палмово листо в ръка.
	— Какво направи с него? — попита го тя.
	— Скрих го под един храст по-навътре от брега. — В гласа на Пит се прокрадваха нотки на нетърпение. Той посочи към един тъничък лъч светлина на около осемстотин метра по брега. — Ето ги, идват. Хайде да вървим, нямаме време за празни приказки.
	Той грубо я избута към дърветата и тръгна след нея заднешком, като заличаваше стъпките им с палмовото листо. След около седемдесет метра хвърли листото и двамата забързаха през гъстите шубраци, за да увеличат колкото се може повече разстоянието между тях и брега, преди да е съмнало.
	Бяха изминали към осем километра, когато черното източно небе започна да избледнява и да става оранжево. От чезнещия мрак пред тях изникна поле със захарна тръстика и те тръгнаха по пътя край него, който ги заведе до павирано шосе с две платна. Продължиха по банкета и видеха ли фарове на приближаваща се кола или товарен автомобил, бързо се шмугваха в храстите. По едно време Пит забеляза, че Джеси започна да забавя ход, дишането й се учести. Той спря, покри с носна кърпа фенерчето и го насочи в лицето й. И без да е спортен лекар, веднага разбра, че е пребита от умора. Хвана я през кръста и я придържаше, докато стигнаха до ръба на стръмен склон на малко дефиле.
	— Поеми си дъх, аз ей сега се връщам.
	Той се спусна по склона в сухото корито на поток, което криволичеше около нисък хълм. От него стърчаха големи скални блокове и ниски борове. Мина под шосето през една бетонна тръба с диаметър деветдесет сантиметра, която продължаваше към оградено пасище от другата страна. Изкачи се обратно на пътя, хвана Джеси за ръка и я повлече надолу към каменистото дъно на дефилето. Светна фенерчето и освети вътрешността на отводнителната тръба.
	— Това е единствената свободна стая в града — подхвърли той с възможно най-бодрия при тези обстоятелства глас.
	Заобленото дъно на тръбата бе запълнено с петсантиметров пласт мек пясък и макар да нямаше други удобства, за Пит това беше по-безопасно място от всяко друго, което си бе представял.
	Двамата успяха да си намерят удобно положение в ограниченото тъмно пространство. Пит остави оръжието и фенерчето до себе си и едва тогава се отпусна.
	— Е, мадам — заговори той и думите му отекнаха в тръбата. — Мисля, че дойде време да ми разкажеш какво, по дяволите, правим тук.
	Но Джеси не му отговори.
	Без да обръща внимание на влажната и неудобна униформа, нито дори на болките в краката и ставите си, тя се беше свила на кълбо и вече спеше дълбоко.
	{img:peta_chast.png}


	61.

	— Мъртви ли? Всички са мъртви? — повтори гневно шефът на Кремъл. — Добре ли чух, че целият обект е разрушен и няма нито един оцелял?
	Полевой кимна тежко.
	— Капитанът на подводницата и командващият охранителните части полковник, които бяха пратени на брега да огледат мястото, съобщиха, че не са открили жив човек. Намерили са трупа на моя заместник — Лев Майски, но от генерал Великов няма и следа.
	— Липсват ли тайните кодове и документи?
	Полевой нямаше намерение да си слага главата на гилотината и да поема отговорността за провал в разузнаването. И без това беше на косъм да изгуби високия си пост и бързо да стане забравен чиновник, отговарящ за трудов лагер.
	— Всички секретни данни са били унищожени от персонала на Великов, преди да загинат, сражавайки се до последен дъх.
	Антонов повярва на лъжата.
	— ЦРУ — рече той замислен, — само ЦРУ стои зад тази гнусна провокация.
	— Не мисля, че в случая можем да подозираме ЦРУ. Предварителните данни сочат към действия от страна на кубинците.
	— Не е възможно — възрази рязко Антонов. — Нашите приятели сред военното обкръжение на Кастро щяха своевременно да ни предупредят за всеки план за нападение над острова. Освен това такава смела и добре измислена операция далеч надхвърля латинския ум.
	— Възможно е, но най-добрите ни разузнаватели не вярват, че ЦРУ има и най-малката представа за съществуването на наш подслушвателен център на Кайо Санта Мария. Не сме открили никакви следи от наблюдение. ЦРУ е добро като управление, но хората му не са богове. Те не са в състояние да обмислят, планират и извършат нападения в порядъка на няколкото часа от момента, в който космическата совалка се отдели от станцията до внезапното й отклонение от програмирания от нас летателен маршрут до Куба.
	— Значи и совалката изпуснахме, така ли?
	— Подслушването ни на командния космически център „Джонсън“ разкри, че тя се е приземила благополучно на Кий Уест.
	— Заедно с американските лунни колонизатори — добави бездушно Антонов.
	— Да, те са били на борда й.
	Антонов беше толкова разярен, че за няколко секунди остана безмълвен, със стиснати зъби, загледан без да мига в празното пространство.
	— Как са го постигнали? — заговори той бавно най-накрая. — Как са успели да спасят безценната си космическа совалка в последния момент?
	— Само по щастлива случайност — отвърна Полевой, следвайки обичайната комунистическа догма да се хвърля вината другаде. — Спасили са си главите благодарение на непочтената намеса на братята Кастро.
	Антонов заби поглед в Полевой.
	— Вие сам често ми напомняте, другарю директор, че братята Кастро не могат да отидат и до тоалетната, без КГБ да не узнае колко точно квадратни сантиметра тоалетна хартия са изхабили. Кажете ми тогава, как тъй изведнъж са се промъкнали в спалнята на президента на Съединените щати, без агентите ви да са научили за това.
	Полевой сам бе паднал в капана и сега се опита да се измъкне оттам, като измести темата на разговора.
	— Операцията „Ром с кола“ е все още в действие. Може и да ни изиграха с космическата совалка и с богатия източник на научни данни, но това е приемлива загуба в сравнение с тоталното завладяване на Куба.
	Антонов обмисли думите на Полевой и се хвана на въдицата.
	— Имам известни съмнения. Без Великов, шансовете за успех на операцията се свеждат до половина.
	— Присъствието на генерала за осъществяването на „Ром с кола“ вече не е решаващо. Корабът ще пристигне в пристанището на Хавана утре вечер, а речта на Кастро е определена за сутринта на другия ден. Слуховете за нов заговор на ЦРУ да убие Кастро вече са плъзнали из целия западен свят и ние сме приготвили доказателство, сочещо участието на Америка. Остава само да се натисне бутонът.
	— Уведомени ли са нашите хора в Хавана и Сантяго?
	— Готови са да предприемат действия и да сформират ново правителство веднага след като бъде потвърдено убийството.
	— А кой ще бъде следващият водач?
	— Алисия Кордеро.
	Антонов зяпна с уста.
	— Жена?! Казвате ми, че жена ще застане начело на Куба след смъртта на Кастро?!
	— Това е най-добрият избор — заяви твърдо Полевой. — Тя е секретар на Централния комитет и секретар на Държавния съвет. Най-важното е, че е близка довереница на Фидел и народът я издига в култ заради успеха на семейната й икономическа програма и пламенното й ораторство. По обаяние и способност да увлича масите не отстъпва на Фидел. Лоялността й към Съветския съюз не подлежи на съмнение, а освен това тя ще има и подкрепата на цялата кубинска армия.
	— Която работи за нас.
	— По-точно, която ни принадлежи — поправи го Полевой.
	— Значи всичко това е уредено.
	— Да, другарю Антонов.
	— А после? — настоятелно го подкани Антонов.
	— После идва ред на Никарагуа, Перу, Чили и… да, на Аржентина — отвърна Полевой, въодушевен, че са дошли на темата му. — Край на безразборните революции, край на проклетите партизански движения! Ние внедряваме наши хора в правителствата им и тихомълком ги подкопаваме отвътре, като внимаваме да не раздухаме враждебността на Съединените щати. Когато те най-сетне разберат какво става, ще е вече много късно. Южна и Централна Америка ще са станали солиден придатък към Съветския съюз.
	— А не включвате ли и партията? — попита някак обиден Антонов. — Забравихте ли славата на нашето комунистическо наследство, Полевой?
	— Партията е основата, на която градим всичко. Но ние не можем повече да се обвързваме с една отживяла марксистка философия, за която трябваше да минат сто години, за да се докаже колко е неприложима. Само десет години ни делят от двайсет и първия век. Денят на трезвия реализъм е днес. Ще цитирам думите ви, другарю президент: „Аз виждам новата ера на социализма, която ще заличи омразната капиталистическа напаст от лицето на земята“. Куба е първата стъпка към изпълнението на вашата мечта за световно общество, доминирано от Кремъл.
	— Но Фидел Кастро е пречка по този наш път.
	— Да — отвърна Полевой със зловеща усмивка, — но за не повече от четирийсет и осем часа.


	„Еър Форс 1“ излетя от военновъздушната база „Андрюс“ и пое на юг над историческите хълмове на Вирджиния. Небето в ранното утро беше ясно и синьо, само тук-там се виждаха малки бели облачета. Полковникът, който бе пилотирал реактивния боинг за три президента, набра височина 10 000 метра и съобщи по вътрешната уредба часа на кацане на Кейп Канаверал.
	— Ще закусим ли, господа? — попита президентът и посочи малкия, наскоро преоборудван отсек за хранене. Съпругата му бе купила абажур от „Тифани“ за лампата над красивата маса, който внасяше приятна домашна атмосфера. — Камбузът ни предлага и шампанско, ако някой иска да празнува.
	— Аз не бих отказал чаша силно кафе — каза Мартин Броган, след като седна и извади една папка от коженото си куфарче.
	Дан Фосет зае мястото до него, а Дъглас Оутс седна срещу тях, до президента. Сержант с бяла военна униформа им поднесе любимия на президента сок от гуава и кафе. Всеки от четиримата му каза поръчката си и се отпусна в очакване на президента да подхване разговора.
	— Е — усмихна се той, — имаме доста работа да свършим, преди да кацнем на Канаверал и да поднесем поздравленията си. Така че, да почваме. Дан, запознай ни с положението на „Гетисбърг“ и с лунните колонизатори.
	— Цяла сутрин поддържах връзка с хората от НАСА — заговори Фосет с вълнение в гласа. — Както вече знаем, Дейв Джъргънс приземи на косъм совалката на Кий Уест. Забележително постижение, като се има предвид, че военноморското летище бе затворено за въздушно и автомобилно движение. Порталите и оградата имаха подсилена охрана от морски пехотинци. Президентът бе наложил временно информационно затъмнение по случая, преди да оповести съществуването на новата лунна база.
	— Репортерите сигурно ще надигнат вой до небето — вметна Оутс, — настоявайки да узнаят защо совалката се е приземила не на предварително оповестените място и време.
	— То се знае.
	— Кога възнамерявате да направите съобщението?
	— След два дни — отвърна президентът. — Трябва ни време, за да систематизираме резултатите и да дадем някои инструкции на Стайнмец и хората му, преди да ги предадем в ръцете на медиите.
	— Ако се забавим много — каза Фосет, — някой от пресцентъра на Белия дом може да надуши нещо.
	— Къде са сега лунните колонизатори?
	— Подложени са на прегледи в медицинската лаборатория на космическия команден център „Кенеди“ — отвърна Фосет. — Закараха ги със самолет заедно с екипажа на Джъргънс малко след като „Гетисбърг“ кацна на Кий Уест.
	Броган погледна към Оутс.
	— Има ли някакви новини от Кремъл?
	— Засега — пълно мълчание.
	— Интересно, как ли ще реагират там на случилото се.
	— Антонов е хитра лисица — каза президентът. — Той ще се въздържи да ни обвини публично за убийството на техните космонавти за сметка на поверителни разговори с нас, в които ще поиска обезщетение във формата на подялба на научните данни.
	— А вие ще приемете ли това?
	— Президентът е морално задължен да приеме — побърза да отговори Оутс.
	Броган не скри изумлението си, както и Фосет.
	— Но това не е политически въпрос — възрази тихо Броган. — Никъде не пише, че трябва да издаваме тайни, жизненоважни за националната ни отбрана.
	— Този път ние минаваме за негодници, а не руснаците — не отстъпи Оутс. — А тъкмо сме на път да подпишем САЛТ IV за прекратяване на разположението на ядрени ракети в бъдеще. Ако президентът подмине предложението на Антонов, преговарящите руснаци ще станат от масата и ще предприемат една от известните си разходки само часове преди подписването на договора.
	— Може и да си прав — обади се Фосет, — но никой, свързан с колонията Джърси не е отдавал силите си цели две десетилетия, за да даде резултатите от труда си на Кремъл.
	Президентът следеше размяната на мнения, без да се намесва. Но сега вдигна ръка, за да прекрати спора.
	— Господа, съвсем нямам намерение да „разпродавам магазина“. Но ние имаме такова огромно богатство от информация, че спокойно можем да я поделим с руснаците и останалия свят в интерес на човечеството. Медицинските открития, геоложките и астрономически данни трябва да се разменят свободно. Но бъдете спокойни. Аз няма да направя компромис с нашите космически и отбранителни програми. Тази област ще остане единствено в наши ръце. Ясно ли се изразих?
	В отсека за хранене настъпи мълчание, което се удължи и от появилия се стюард. Той поднесе три чинии с горещи порции шунка с яйца и палачинки, напълни отново чашите с кафе и напусна помещението. Тогава президентът въздъхна и погледна към Броган.
	— Нищо ли няма да хапнеш, Мартин?
	— Обикновено не закусвам. Обядът е яденето на деня ми.
	— Не знаеш какво пропускаш. Палачинките са толкова леки и пухкави.
	— Не, благодаря. Кафето ми е достатъчно.
	— Тогава, докато останалите омитаме чиниите си, защо не ни запознаеш с операцията на Кайо Санта Мария.
	Броган отпи глътка кафе, отвори папката си и предаде сбито съдържанието й.
	— В два часа тази сутрин на острова е слязъл специален ударен отряд под командването на полковник Рамон Клайст и воден от майор Анджело Кинтана. В четири и трийсет съветският обект за радиозаглушаване и подслушване, включително антената му, са разрушени и персоналът избит. Операцията е била извършена съвсем навреме, тъй като последното радиосъобщение е предупредило „Гетисбърг“ за отклонението й само минути преди да предприеме кацане на кубинска земя.
	— Кой е направил предупреждението? — прекъсна го Фосет.
	Броган хвърли поглед над масата и се усмихна.
	— Представил се е с името Дърк Пит.
	— Боже господи, този човек е навсякъде! — възкликна президентът.
	— Джеси Лебарон и двамата от НЮМА са били спасени — продължи Броган. — Реймънд Лебарон е бил убит.
	— Това потвърдено ли е? — попита президентът и лицето му помръкна.
	— Да, сър, потвърдено е.
	— Много жалко. Той заслужаваше признание за заслугите си към колонията Джърси.
	— Въпреки това мисията е минала изключително успешно — каза тихо Броган. — Майор Кинтана намерил богатство от разузнавателни материали, както и последните съветски кодове. Те пристигнаха преди час. Анализаторите в Лангли вече ги пресяват.
	— Ред е на поздравленията — каза президентът. — Твоите хора са направили голям удар.
	— Няма да бързате с похвалите, господин президент, като чуете цялата история.
	— Добре, Мартин, продължавай.
	— Дърк Пит и Джеси Лебарон… — Броган млъкна и безпомощно сви рамене — не са се върнали на подводницата заедно с майор Кинтана и хората му.
	— Какво, да не са убити и те като Реймънд Лебарон?
	— Не, сър. Тръгнали са с другите, но по пътя са се отклонили и са поели към Куба.
	— Куба? — повтори президентът едва чуто. Хвърли поглед към Оутс и Фосет, който опули очи срещу него. — Милостиви боже, Джеси ще се опита да предаде нашия отговор за предложения от Кастро американско-кубински договор.
	— Възможно ли е тя да се свърже по някакъв начин с Кастро? — поинтересува се Фосет.
	Броган поклати глава в знак на съмнение.
	— Островът гъмжи от охрана, от полицейски и военни отряди, които проверяват всеки километър от пътищата. Само за час ще бъдат арестувани, ако предположим, че са се промъкнали през патрулите на брега.
	— Може пък Пит да извади късмет — смотолеви под носа си Фосет.
	— Не вярвам — каза мрачно президентът. — Той вече използва целия си късмет.


	В един малък кабинет в главната квартира на ЦРУ в Лангли Боб Торнбърг, шеф на отдела за анализи на документи, седеше с кръстосани върху бюрото си крака и четеше папка с материали, донесени от Сан Салвадор. Той изпусна облак синкав дим от лулата си и продължи да превежда руския текст.
	Прегледа набързо три папки и взе четвърта. Надписът й го заинтригува. Звучеше съвсем по американски. Беше тайна операция с наименование на смесена напитка. Той я прехвърли до края и онемя. После остави лулата в пепелника, свали краката си и започна да чете съдържанието внимателно, изречение по изречение, като междувременно си водеше бележки в бележник с жълти страници.
	След близо два часа Торнбърг вдигна телефона и набра вътрешен номер. Обади се женски глас.
	— Айлийн, тук е Боб Торнбърг. Там ли е Хенри? — поинтересува се той за заместник-директора.
	— Говори по другия телефон.
	— Кажи му веднага да ми се обади, спешно е.
	— Ще му кажа.
	Торнбърг прегледа бележките си и започна да препрочита за пети път съдържанието на папката, когато телефонът му иззвъня. Той въздъхна и вдигна слушалката.
	— Боб, Хенри е. Какво има?
	— Можем ли да се срещнем веднага? В момента проучвам част от разузнавателни данни, доставени от Кайо Санта Мария.
	— Имали нещо ценно?
	— По-скоро е нещо като бомба.
	— Ще ми намекнеш ли за какво става дума?
	— За Фидел Кастро.
	— Сега пък какво е скроил?
	— Нищо. Предвидено е вдругиден да умре.


	62.

	Пит се събуди и първо погледна часовника си. Часът беше 12:18. Чувстваше се ободрен, в добро настроение, дори изпълнен с оптимизъм.
	Когато обаче се замисли, дойде до заключението, че бъдещето му съвсем не е розово. Нямаше нито кубинска валута, нито документи за самоличност. Намираше се в комунистическа страна без никаква приятелска връзка или извинение за пребиваването си тук. А и с тази униформа… Щеше да го припише на късмета си, ако изкараше деня, без да бъде разстрелян като шпионин.
	Протегна се и побутна Джеси за рамото. После изпълзя от отводнителната тръба, огледа внимателно района и започна да прави гимнастика, за да раздвижи схванатите си мускули.
	Джеси отвори очи и бавно се събуди от дълбокия си, здрав сън, осъзнавайки постепенно къде се намира. Протегна ръце и крака като котка и изстена леко от болка, но се благодари, че именно от нея съзнанието й се размърда.
	Първите й мисли бяха за глупости — кого да покани на следващия си прием, да обсъди с готвача си какво да бъде менюто, да напомни на градинаря да подстриже храстите от двете страни на пътеката. Но в следващия миг пред очите й изплуваха спомени за съпруга й. Запита се как е възможно да е работила и живяла цели двайсет години с него и още да не е в състояние да се пребори с вътрешните си настроения. Тя повече от всеки друг виждаше Реймънд Лебарон просто като човек, по-добър или по-лош в сравнение с другите, който можеше да проявява съчувствие, дребнавост, остроумие или безскрупулност в съответния момент.
	Затвори очи и силно ги стисна, за да прогони спомена за смъртта му. Мисли за нещо друго или за другиго, заповяда си тя. Мисли как да оцелееш през следващите няколко дни. Мисли за… Дърк Пит.
	Кой всъщност е той, запита се Джеси, що за човек е? Обърна глава към отвора на тръбата и докато го гледаше как се навежда и извива тялото си, за първи път от запознанството им изпита сексуално привличане към него. Но това е нелепо, смъмри се тя, та той е най-малко петнайсет години по-млад от мен. Освен това нито веднъж не е проявявал интерес към мен като към желана жена, никога не е намеквал или правил опит дори за флирт. Тя заключи, че Пит е загадка, че е от типа мъже, които се харесват на жените, дава вид, че води безгрижен живот, но никога не би се оставил да бъде впримчен или завладян от някоя жена.
	Джеси мигом се върна в действителността, когато Пит се наведе пред отвора на тръбата и й се усмихна.
	— Как се чувстваш?
	Тя притеснено извърна поглед настрани.
	— Като пребита, но съм готова да посрещна деня.
	— Съжалявам, че закуската още не е пристигнала — продължи той с глух глас през тръбата. — Много се бавят тия от румсървиса.
	— Душата си давам за чаша кафе.
	— Според една табела, която зърнах на няколко метра край пътя, намираме се на десет километра до населено място.
	— Колко е часът?
	— Един без двайсет.
	— Ами то половината ден се е изнизал — рече тя и изправяйки се на четири крака, залази към светлината. — Трябва да потегляме.
	— Остани там, където си.
	— Защо?
	Пит не отговори, влезе навътре в тръбата и седна до нея. Нежно обгърна лицето й с ръце и я целуна по устата.
	Джеси разшири очи от почуда, после му върна целувката със страст. След един продължителен миг той я отдели от себе си. Тя остана в очакване, но Пит не предприе нищо повече — просто седеше и я гледаше в очите.
	— Желая те — промълви тя.
	— Добре.
	— Сега.
	Той я притегли отново към себе си и пак я целуна. После я пусна и рече:
	— Всяко нещо по реда си.
	— Кое е първото например? — изгледа го тя с наскърбен, но любопитен поглед.
	— Първото например е защо ме отвлече в Куба?
	— Много подходящо време за подобен въпрос, няма що!
	— Освен това обикновено не си падам по любовни игри в отводнителна тръба.
	— Какво искаш да знаеш?
	— Всичко.
	— Ами ако не ти кажа?
	Той се разсмя.
	— Ще си стиснем ръце и… всеки по пътя си.
	Тя постоя известно време облегната на стената на тръбата, размишлявайки колко далеч може да стигне без него. Вероятно не по-далеч от следващия град, от първия срещнат подозрителен полицай или патрул. Пит беше изключително находчив човек. Неведнъж го бе доказвал. Не биваше да пренебрегва факта, че тя има повече нужда от него, отколкото той от нея.
	Потърси подходящите думи, за да започне със смислено предисловие. Най-накрая се отказа и изтърси направо:
	— Президентът ме изпрати да се срещна с Фидел Кастро.
	Зелените му очи я огледаха с откровено любопитство.
	— Това е добро начало. Искам да чуя останалото.
	Джеси пое дълбоко въздух и продължи. Разказа му за договора, предложен от Кастро, и за необикновения начин, по който го е пратил, за да се изплъзне от зорките очи на съветското разузнаване.
	Описа му тайната си среща с президента след неочакваното завръщане на „Проспъртиър“ и как той поискал от нея да предаде на Кастро отговора му, като й предложил да предприеме полет с дирижабъла по следите на съпруга й — прикритие, за което Кастро е бил уведомен.
	Призна му, че си е послужила с измама, за да наеме него, Джордино и Гън и го помоли да й прости, задето планът се провалил поради неочакваното нападение от страна на кубинския хеликоптер. И накрая му каза, че генерал Великов е заподозрял истинската цел за попадането й в Куба и искал да изтръгне признанията й чрез мъченията на Фос Глай.
	Пит изслуша разказа й, без да прави никакъв коментар.
	Отговорът му я плашеше до смърт. Опасяваше се какво ще й каже или направи сега, след като научи как е бил използван, лъган и подвеждан, как е бил измъчван и на няколко пъти за малко не беше убит, изпълнявайки мисия, за чиято цел не знаеше нищо. Мина й през ума, че той е в пълното си право да я удуши.
	Но тъй като не знаеше какво друго да каже, завърши с една дума:
	— Съжалявам.
	Пит не я удуши. Протегна ръка, която тя сграбчи и той я притегни към себе си.
	— Значи през цялото време си ме мамила.
	Господи, тия зелени очи! Идеше й да се гмурне в тях.
	— Не мога да те виня, че ми се сърдиш.
	Той я прегърна и известно време не продума.
	— Е? — подкани го тя.
	— Какво?
	— Няма ли да кажеш нещо? — попита тя плахо. — Не кипиш ли поне вътрешно от гняв?
	Той разкопча куртката й и леко я погали по гърдите.
	— Имаш късмет, че не съм от хората, които държат карез.
	После двамата се любиха под шума на автомобилното движение по шосето над тях.


	Невероятно спокойствие изпълваше Джеси. Това чувство не я напусна нито за миг през последния час, докато вървяха открито по банкета на пътя. Действаше й като упойка, притъпяваше страха й и в същото време подсилваше увереността й. Пит бе приел разказа й и се бе съгласил да й помогне да стигне до Кастро. И сега той вървеше през вътрешността на Куба, сякаш беше негова собственост, а тя се чувстваше сигурна и приятно възбудена до него след интимността им.
	Пит откъсна няколко плода манго, един ананас и два полуузрели домата, които изядоха, без да спират. Подминаха ги няколко автомобила, предимно открити камиони, натоварени със захарна тръстика и цитрусови плодове. От време на време профучаваше и военна кола с войници. Джеси се напрягаше и навеждаше глава към здраво вързаните си ботуши, а Пит пък вдигаше пушката си високо и извикваше:
	— Saludos amigos!*
	[* Здравейте, приятели! (исп.). — Б.пр.]
	— Добре че не те чуват ясно — подметна тя.
	— Защо? — попита той с престорено възмущение.
	— Испанският ти е ужасен.
	— Винаги ми е помагал по време на кучешки надбягвания в Мексико.
	— Тук няма да мине. По-добре ме остави аз да говоря.
	— Мислиш, че говориш испански по-добре от мен ли?
	— Говоря като местен жител. Освен това мога свободно да го превеждам на руски, френски и немски.
	— Ти непрекъснато ме удивляваш с талантите си — призна искрено Пит. — Великов разбра ли, че знаеш руски?
	— Ако беше разбрал, всички щяхме да сме мъртви.
	Пит понечи да каже нещо, но изведнъж посочи напред. Те вървяха покрай завой и той сочеше към спряла до пътя кола. Капакът на двигателя беше вдигнат и някакъв човек се бе навел над калника и главата и раменете му не се виждаха.
	Джеси спря, но Пит я хвана за ръка и я дръпна да върви.
	— Ще трябва да се справиш — каза й той тихо. — Само не се плаши. И двамата сме във военни униформи, моята е на елитен специален отряд.
	— Какво трябва да кажа?
	— Измисли нещо. Това може да се окаже възможност да продължим с кола.
	Преди Джеси да възрази, шофьорът чу стъпките им по чакъла и погледна към тях. Беше нисък човек на около петдесет години, с гъста черна коса и тъмна кожа. Не носеше риза, само къси панталони и сандали. Военните униформи се срещаха толкова често в Куба, че не му направиха никакво впечатление. Той се усмихна широко и поздрави:
	— Hola!
	— С двигателя ли сте го закъсали? — попита го Джеси на испански.
	— За трети път този месец — сви той безпомощно рамене. — Сега просто спря.
	— Знаете ли причината?
	Той й показа късо парче електрически проводник, което бе изгнило на три различни места и едва се държеше на изолационната си обвивка.
	— Свързва бобината с разпределителя.
	— Ами трябва да го смените с нов.
	Той я изгледа подозрително.
	— Части за толкова стари коли изобщо не се намират. Нима не знаете?
	Джеси осъзна грешката си, усмихна се мило и бързо заговори:
	— Ами нали съм жена, какво разбирам от коли.
	— Е, да — усмихна се той любезно и добави: — При това хубава жена.
	Пит почти не обръщаше внимание на разговора. Обикаляше колата и я изучаваше. По едно време се наведе и хвърли поглед и на двигателя. После отстъпи крачка назад.
	— Шевролет, петдесет и седма — с възхищение каза той на английски. — Адски добър автомобил. Питай го дали има нож и малко изолирбанд.
	Долната челюст на Джеси увисна от изумление.
	Шофьорът го изгледа колебливо, не знаеше как да постъпи.
	После заговори на развален английски.
	— Ти не говори испански?
	— Не, но какво от това? — отвърна гръмогласно Пит. — Ей, не си ли виждал ирландец досега?
	— Защо ирландец носи кубинска униформа?
	— Майор Пади О’Хара от Ирландската републиканска армия, назначен за съветник в запасната ви армия.
	Лицето на кубинеца грейна като осветено от светкавица на фотоапарат и на Пит му стана драго, че направи огромно впечатление на мъжа.
	— Ерберто Фигуероа — представи се той и подаде ръка. — Учих английски много отдавна, когато американците бяха тук.
	Пит се ръкува и кимна към Джеси.
	— Това е полковник Мария Лопес, моя помощничка и преводачка.
	Фигуероа наведе глава и забеляза венчалната халка на Джеси.
	— Приятно ми е, сеньора Лопес. — Той се обърна към Пит. — Тя разбира английски?
	— Малко — отвърна Пит. — А сега, ако ми дадеш нож и малко изолирбанд, мисля, че мога да ти помогна.
	— Разбира се, разбира се. — Фигуероа извади едно джобно ножче от жабката на колата и намери малка ролка изолационна лента в кутията за инструменти в багажника.
	Пит се наведе над двигателя, отряза няколко излишни дължини от електрическия проводник за свещите и ги снади. После повтори същото и с повредените парчета и получи здрав проводник с необходимата дължина от бобината до разпределителя.
	— Така, я опитай сега.
	Фигуероа завъртя ключа и мощният осемцилиндров V-образен двигател се закашля веднъж, два пъти и забоботи равномерно.
	— Великолепно! — възкликна на испански Фигуероа, после продължи на английски. — Искате ли да ви кача?
	— За къде си?
	— За Хавана. Там живея. Съпругът на сестра ми почина тук, в Нуевитас. Дойдох да й помогна за погребението. Сега се връщам у дома.
	Пит кимна на Джеси — днес беше щастливият им ден. Той се опита да си представи очертанията на Куба и правилно прецени, че Хавана се намира на не повече от триста и двайсет километра на север, измерено по въздуха, и около петстотин — по шосе.
	Той седна до шофьора, а Джеси се качи отзад.
	— Много сме ти благодарни, Ерберто. На моята кола пък се проби маслената помпа и ме остави на три километра оттук. Ние сме тръгнали към тренировъчния лагер на изток от Хавана. Ако ни оставиш пред Военното министерство, ще се погрижа да ти се плати за любезността.
	Джеси отново опули очи и загледа Пит с класическия израз на отвращение. Той беше сигурен, че наум тя го нарича „самонадеян гадняр“.
	— Вашият лош късмет е мой добър късмет — отвърна Фигуероа, зарадван, че ще изкара допълнително някое и друго песо.
	Колата изхвърли няколко камъчета чакъл, когато стъпи на асфалта и след смяната на скоростите се установи на обичайните 100 километра в час. Двигателят работеше гладко, но каросерията тракаше на няколко места, а през проядения под навлизаше дима от изгорелите газове.
	Пит погледна Джеси в огледалото за задно виждане. Тя изглеждаше напрегната и неспокойна. Пит определено се чувстваше доволен. За миг страстта му към стари коли пропъди всички мисли за предстоящите опасности.
	— На колко километра е? — попита той.
	— Над шестстотин и осемдесет хиляди — отвърна кубинецът.
	— Ама още тегли добре.
	— Ако някой ден янките вдигнат това ембарго, може би ще мога да си купя резервни части и да продължа да я карам. Но тя не може да е вечна.
	— Имаш ли си неприятности с постовете?
	— Ами! Само им махвам и продължавам!
	— Сигурно си известен човек. С какво се занимаваш в Хавана?
	Фигуероа се разсмя.
	— Шофьор съм на такси.
	Пит не се опита да потисне усмивката си. Това надмина всичките му очаквания. Облегна се назад и се отпусна, наслаждавайки се на пейзажа като турист. Опита да насочи вниманието си към тайнственото съкровище Ла Дорада на Лебарон, но мислите му се помрачиха от угризение на съвестта.
	Знаеше, че по някое време, някъде по пътя може би щеше да се наложи да вземе малкото пари, които Фигуероа имаше в колата си. Пит се надяваше да не стигне дотам, че да трябва дори да убие дружелюбния човечец.


	63.

	Президентът се върна от космическия център в Хюстън късно вечерта и се качи право в Овалния кабинет на Белия дом. След като проведе тайна среща със Стайнмец и лунните колонизатори и изслуша ентусиазираните доклади върху проучванията им, настроението му се повиши. Дори не помисли за сън, когато влезе сам в кабинета си, обзет от въодушевлението да състави план за осъществяването на нови космически цели.
	Седна зад голямото си писалище и отвори долното чекмедже, откъдето извади орехова кутия за пури с овлажнител и взе една пура. Махна целофана й, загледа се в плътно навитите тъмнокафяви листа и вдъхна силния им аромат. Това бяха най-хубавите пури, произвеждани в Куба — „Монтекристо“, но забранени да се внасят в Америка поради ембаргото над кубински стоки.
	Президентът разчиташе на свой доверен съученик още от колежа да му доставя контрабандно по една кутия всеки месец. Дори жена му и най-близките му помощници не знаеха за тайния му склад. Той подряза единия край на пурата и равномерно запали другия, като се запита — за кой ли път — какъв ли вой щеше да надигне обществеността, ако научеше за тайната му и донякъде незаконна привилегия.
	Но точно тази вечер той не даваше пукната пара за това. Беше на върха на успеха. Икономиката беше стабилизирана и Конгресът най-сетне реши да приеме съкращенията на бюджета и данъчния закон. Международната сцена се намираше в период на изчакване, макар и временно, а рейтингът му се бе покачил с пет пункта. И ето че сега той беше на път да извлече политически дивиденти от предвиждането на предшественика си, както направи Никсън след успеха на програмата „Аполо“. Изумителният успех на лунната колония щеше да се яви кулминационната точка в управлението му.
	Следващата му стъпка беше да си спечели добро име в отношенията с Латинска Америка. Кастро беше открехнал вратата с предложението си за договор. Сега, ако президентът можеше да прекрачи прага преди вратата да се е затръшнала отново, имаше изгледи да успее да неутрализира марксическото влияние в страните на Латинска Америка.
	За момента тези изгледи бяха доста смътни. Съществуваше вероятност Пит и Джеси Лебарон да са или убити, или арестувани. А ако още не е станало едно от двете, само часове ги делеше от неизбежното. Единственият начин на действие беше да изпрати някой друг да се промъкне нелегално в Куба и да осъществи връзка с Кастро.
	Вътрешната разговорна уредба звънна.
	— Да?
	— Извинете, че ви безпокоя, господин президент — разнесе се гласът на телефонистката на Белия дом, — но господин Броган се обажда и казва, че трябва спешно да говори с вас.
	— Няма нищо, свържи ме с него.
	Чу се прещракване и Мартин Броган заговори:
	— В леглото ли сте вече?
	— Не, не още. Какво е това толкова спешно, което не може да почака до утрешната ни среща?
	— Все още съм в базата „Андрюс“. Заместникът ми чака с един преведен от руски документ, взет от Кайо Санта Мария. Съдържа направо абсурден материал.
	— Можеш ли да ми кажеш за какво става дума?
	— Руснаците се готвят да убият Кастро вдругиден. Операцията се нарича „Ром с кола“. Има за цел да подмени кубинското правителство изцяло с руски агенти.
	Президентът проследи с поглед пътя на синкавия дим от хаванската си пура към тавана.
	— Значи ще предприемат хода по-рано, отколкото предвиждахме — рече замислен той. — И как смятат да елиминират Кастро?
	— Това е най-безумната част от плана — отвърна Броган. — Ръката на КГБ — ГРУ — смята да извърши внезапно нападение над града едновременно с убийството му.
	— Над Хавана?
	— Над голям район от нея.
	— Боже господи! Говориш като за водородна бомба.
	— Откровено казано, в документа не се споменава точното средство, но става напълно ясно, че от кораб в пристанището е внесено контрабандно взривно устройство, което може да покрие площ от десет квадратни километра.
	Униние обзе президента и попари доброто му настроение.
	— В документа пише ли името на кораба?
	— Говори се за три кораба, но и трите са без имена.
	— И за кога е заплануван взривът?
	— За Деня на образованието. Руснаците разчитат Кастро да се появи по някое време и да произнесе обичайната си двучасова пламенна реч.
	— Не мога да повярвам, че Антонов е участник в такова зверство. Защо не изпрати екип от местни наемници, които да стрелят в Кастро? Какво ще спечели, като покрай него загинат още хиляди невинни хора?
	— Кастро е култова фигура за кубинците — поясни Броган. — За нас може да е комунист от комиксите, но за тях е нещо като бог. Едно обикновено убийство ще възпламени огромното недоволство срещу подкрепяните от руснаците партии, докато експлозия от такъв мащаб ще даде на новите лидери причина да подбуди хората да стегнат редиците си около новото правителство, особено ако се докаже, че виновници са Съединените щати и по-специално — ЦРУ.
	— Умът ми не го побира този чудовищен план.
	— Уверявам ви, господин президент, че всичко е написано черно на бяло. — Броган замълча и прелисти една-две страници от документа. — Странното е, че подробностите за взрива са доста бегли, докато пропагандната кампания, целяща да се хвърли цялата вина върху нас, е описана стъпка по стъпка. Изброяват се дори имената на руснаците и постовете, които ще заемат, след като завземат управлението. Вероятно ще ви е любопитно да научите, че се предвижда новият президент на Куба да бъде Алисия Кордеро.
	— Бог да ни е на помощ! Тя е два пъти по-изявена фанатичка от Фидел.
	— Във всички случаи руснаците печелят, а ние губим.
	Президентът остави пурата си в пепелника и затвори очи. Проблемите нямат край. Единият поражда друг. Победите не траят дълго. Напрежението и безпокойството никога не свършват.
	— Не могат ли нашите военноморски сили да препречат пътя на тия кораби?
	— Според плана им два от тях вече са хвърлили котва в пристанището на Хавана — отвърна Броган. — Третият трябва да пристигне там всеки момент. И аз си помислих същото, но малко сме закъснели.
	— Трябва да научим имената на тези кораби.
	— Вече съм наредил на моите хора да проверят всички пристигащи кораби в пристанището на Хавана. До един час ще имам резултати.
	— Сега ли точно намери Кастро да се крие! — не скри яда си президентът.
	— Открихме го къде е.
	— Къде?
	— В извънградското си убежище. Прекъснал е всякакви връзки с външния свят. Дори най-близките му съветници и руските „влиятелни другари“ не могат да се доберат до него.
	— Кой от екипа ни може да се срещне лично с него?
	— Никой — измърмори Броган.
	— Все трябва да има някой, когото да изпратим.
	— Ако Кастро е настроен да се среща с хора, мога да ви посоча поне десет души, работещи за нас, които са в състояние да влязат през главния вход. Но нещата не стоят така.
	Президентът въртеше пурата между пръстите си, очаквайки да го осени някоя подходяща мисъл.
	— На колко кубинци, които работят на хаванското пристанище и са опитни моряци, можеш да се довериш?
	— Ще трябва да проверя.
	— Горе-долу.
	— Грубо казано, някъде около петнайсет-двайсет.
	— Добре, използвай ги — каза президентът. — Прати ги да се качат на борда на въпросните кораби и да открият на кой от тях е натоварена бомбата.
	— Онзи, който знае какво търси, ще трябва да я обезвреди.
	— Ще се занимаем с този проблем, когато открием къде точно се намира.
	— Ден и половина съвсем не е много време — рече обезсърчен Броган. — По-добре да се съсредоточим върху последствията от хаоса след това.
	— Ти си върши задачите. Дръж ме в течение на всеки два часа. Уведоми всички твои хора от кубинското разузнаване по въпроса.
	— А да предупредим ли Кастро?
	— Остави на мен, това е моя работа.
	— Успех, господин президент!
	— На теб също, Мартин.
	Президентът затвори телефона. Пурата му беше загаснала. Той я запали, вдигна отново телефонната слушалка и набра номера на Айра Хейгън.


	64.

	Часовият беше младо момче на не повече от шестнайсет години, ревностен привърженик на Фидел Кастро и закърмен с революционен плам. С оръжие през рамо той важно и наперено се приближи до страничния прозорец на колата и поиска документите за самоличност.
	— Не можеше да не се случи — смотолеви под носа си Пит.
	Часовите на предишните три караулни постове лениво махваха с ръка на Фигуероа да продължава, когато той бързо им показваше разрешителното си за таксиметров шофьор. Това бяха campesinos*, предпочели всекидневието на военната кариера пред доживотната работа на полето или в някоя фабрика. И те, като войниците във всяка армия на света, намираха патрулното дежурство за скучно, особено при липса на подозрителни лица, и се стягаха само когато пристигнеха началниците им.
	[* Селянин, фермер в Латинска Америка (исп.). — Б.пр.]
	Фигуероа подаде разрешителното си.
	— То важи само в рамките на Хавана. Какво сте правили в провинцията?
	— Зет ми почина — отвърна спокойно Фигуероа — и бях на погребението му.
	Часовият се наведе и погледна през отворения прозорец на шофьора.
	— Кои са тези?
	— Сляп ли сте? — почти му се сопна Фигуероа. — Военни като вас.
	— Имаме заповед да бъдем нащрек за мъж, облечен в открадната военна униформа. Предполага се, че е империалистически шпионин, слязъл на суша на сто и шейсет километра източно оттук.
	— И жената е с военна униформа — каза Фигуероа, сочейки през рамо Джеси на задната седалка. — Да не мислите, че янките са изпратили жени да ни нападат?
	— Искам да видя документите им за самоличност — настоя часовият.
	Джеси смъкна стъклото на задния прозорец и подаде глава навън.
	— Това е майор О’Хара от Ирландската републиканска армия, назначен като съветник. Аз съм ефрейтор Лопес, негова помощничка. Хайде престанете с тези глупости и ни пуснете да продължим.
	Униформеният младеж задържа поглед върху Пит.
	— Щом е майор, къде са му отличителните знаци?
	Едва сега Фигуероа обърна внимание, че по униформата на Пит няма никакви звезди и нашивки. Той впери поглед в Пит и по лицето му се изписа израз на съмнение.
	Пит, който до този момент само седеше без да взима участие в разговора, се обърна, погледна часовия право в очите и му се усмихна приятелски. Когато заговори, гласът му бе мек, но издаваше авторитетност.
	— Вземи името и чина на този младеж. Искам да получи похвала за бдителността си по време на дежурство. Генерал Раул Кастро неведнъж е казвал, че Куба има нужда от такива хора.
	Джеси преведе думите му и с облекчение видя как часовият изпъна тяло и се усмихна.
	После тонът на Пит стана леден, както и погледът му.
	— А сега му кажи да не ни бави повече, в противен случай ще настоя да бъде изпратен като доброволец в Афганистан.
	Младият човек като че ли видимо се смали, когато Джеси повтори казаното от Пит на испански. Изведнъж доби объркан вид и тъкмо се чудеше как да постъпи, когато към караулката се приближи дълъг черен автомобил и спря зад старото такси. Пит веднага позна, че това е „Зил“ — седемместна луксозна лимузина, която се произвеждаше в Русия специално за висшите правителствени и военни служители.
	Шофьорът на зила натисна нетърпеливо клаксона и часовият като че ли се смрази на място от нерешителност. Шофьорът на лимузината отново натисна клаксона и извика през прозореца си:
	— Отдръпнете тази кола встрани и направете път да минем!
	Тогава Фигуероа се намеси и започна да крещи на руснака отзад:
	— Ей, руски глупак, я млъквай и върви да се изкъпеш, че оттук надушвам вонята ти!
	Руският шофьор отвори вратата, изскочи иззад кормилото и избута часовия настрани. Беше огромен, с набито тяло и малка глава. Нашивките му показваха, че е сержант.
	— Идиот такъв! — изрева той в лицето на Фигуероа със злобен поглед. — Бързо разкарай тая таратайка оттук!
	Фигуероа размаха юмрук пред лицето на руснака.
	— Ще тръгна, когато моят сънародник ми каже.
	— Моля ви, моля ви — разтърси Джеси рамото на Фигуероа. — Не искаме да си навличаме неприятности.
	— Благоразумието не е кубинско качество — прошепна Пит. Той хвана здраво картечния си пистолет, насочи го към руснака и отвори вратата на шевролета.
	Джеси се обърна и предпазливо погледна към лимузината през задния прозорец. В този момент един съветски офицер, следван от двама въоръжени телохранители, слезе от задната седалка и загледа с весела усмивка сцената, която се разиграваше до таксиметровата кола. Джеси зяпна от изумление и ахна.
	Генерал Великов, уморен и измършавял на вид, с униформа, която явно не беше негова, защото не му стоеше добре, тръгна към шевролета. Джеси понечи да предупреди Пит, но той междувременно бе слязъл от мястото си и заобикаляше колата отпред.
	Вниманието на Великов беше съсредоточено върху разправията между двамата шофьори и погледът му само се плъзна върху войника с кубинска униформа, който слезе от другата страна на шевролета. Спорът се разгорещяваше все повече и той се намеси на чист испански:
	— Какво става тук?
	Отговорът не дойде от шофьора му, а от съвършено неочакван източник.
	— Нищо, което можем да разрешим по джентълменски — каза ехидно Пит на английски.
	Великов го изгледа продължително, веселата му усмивка изчезна, лицето му възвърна безизразния си вид. Единственият признак, че го бе разпознал, беше внезапно появилият се твърд поглед в студените му очи.
	— Ние сме от оцеляващите, нали, господин Пит?
	— По-скоро сме от късметлиите — отвърна Пит със спокоен глас.
	— Поздравявам ви за бягството ви от острова. Как успяхте?
	— Със саморъчно направена лодка. А вие?
	— С хеликоптер, скрит близо до обекта. За щастие вашите хора не го откриха.
	— Голям пропуск.
	Великов отмести за миг поглед настрани и видя с крайчеца на окото отпуснатите стойки на телохранителите си.
	— Какво ви води в Куба?
	Ръката на Пит стисна по-здраво пистолета, чието дуло бе насочено към небето, малко над главата на Великов, а пръстът му не помръдваше от спусъка.
	— Защо питате, след като ме обявихте за закоравял лъжец?
	— Знам, че лъжете само ако има причина. Знам също, че не сте дошъл в Куба просто да си пийнете ром и да се излежавате на слънце.
	— Е, и какво от това, генерале?
	— Ами огледайте се, господин Пит. Едва ли може да се каже, че силата е на ваша страна. Кубинците не се отнасят любезно с шпионите. Ще постъпите разумно, ако сложите оръжието си и се оставите под моето покровителство.
	— А, не, благодаря. Вече бях под ваше покровителство. То действаше под името Фос Глай. Добре го помните. Много го биваше да забива юмруци в човешка плът. Но с радост ще ви съобщя, че той вече не е в бизнеса на мъченията. Една от неговите жертви го простреля там, където боли ужасно.
	— Хората ми могат да ви застрелят още сега на място.
	— Видно е, че те не разбират английски и нямат представа за какво си говорим. Но не се опитвайте да ги насъсквате. В Мексико това се нарича нерешено положение. А сте им направили знак, а съм ви пуснал куршум.
	Пит се огледа. Кубинският часови и съветският шофьор слушаха с тъпи изражения водения на английски разговор. Джеси се бе свила на две на задната седалка на шевролета и от страничния прозорец се виждаше само върхът на униформената й барета. Телохранителите на Великов стояха отпуснато, погледите и вниманието им бяха насочени към пейзажа, автоматичните им пистолети лежаха стегнати в кобурите.
	— Влезте в колата, генерале. Ще пътувате с нас.
	Великов изгледа студено Пит.
	— Ами ако откажа?
	Пит отвърна на погледа му с непоколебима увереност.
	— Тогава вие ще умрете пръв. После — вашите охранители, след тях — часовите… Аз съм се подготвил да убивам. А те — не. Така че, ако обичате…
	Съветските телохранители изобщо не помръднаха, само гледаха като хипнотизирани, когато Великов безмълвно се подчини на жеста на ръката на Пит и се качи на предната пътническа седалка. След това обърна глава назад и опули очи срещу Джеси.
	— Госпожа Лебарон?!
	— Да, генерале.
	— И сте тръгнали с този безумец?
	— Точно така.
	— Но защо?
	Фигуероа отвори уста да каже нещо, но Пит грубо изблъска настрани съветският шофьор, хвана здраво кубинеца за ръката и го смъкна от колата.
	— Ти си дотук, амиго. Съобщи на властите, че сме те похитили и сме задигнали таксито ти. — После подаде през прозореца пистолета си на Джеси и намести дългото си тяло зад кормилото. — Ако генералът почне да буйства, пусни му един куршум в главата.
	Джеси кимна и допря дулото на оръжието в тила на Великов.
	Пит превключи шевролета на първа и подаде леко газ, сякаш потегляше на неделна разходка. Отдалечавайки се, хвърли поглед към караулката в огледалото за задно виждане. С удовлетворение видя как часовите се засуетиха насам-натам и недоумяваха какво да направят. Едва тогава шофьорът и телохранителите на Великов осъзнаха какво става, хукнаха към черната лимузина и потеглиха след шевролета.
	Пит спря колата, грабна пистолета от ръката на Джеси и изстреля няколко куршума в чифт телефонни жици, които излизаха от изолаторите на върха на един стълб. Гумите на шевролета вече се триеха в асфалта, когато откъснатите краища на жиците паднаха на земята.
	— Това ще ни спести поне половин час — рече той.
	— Лимузината е само на сто метра зад нас и все повече се приближава — съобщи с висок, напрегнат глас Джеси.
	— Изобщо няма да им избягате — рече спокойно Великов. — Шофьорът ми е специалист по високите скорости, а двигателят на колата е четиристотин двайсет и пет конски сили.
	Въпреки че говореше нехайно и без много да се замисля, Пит създаваше непогрешимото впечатление на човек, който знае точно какво прави.
	Той хвърли дръзка усмивка на Великов и рече:
	— Руснаците още не са произвели кола, която да засенчи шевролет от петдесет и седма.
	И сякаш да потвърди думите си, той натисна педала за газта до пода и насили износените части на старата кола да произведат мощност, каквато не познаваха от трийсет години насам. В огромната бучаща маса от желязо още имаше живот. Тя набра скорост и запоглъща километър след километър главното шосе с равномерно боботещия си осемцилиндров V-образен двигател.
	Цялото внимание на Пит бе насочено в шофирането и оглеждането на пътя два, дори три завоя напред. Зилът го следваше неотлъчно зад димната завеса, която изпускаше ауспухът на шевролета. Пит умело взе поредица от остри завои, когато заизкачваха гористи хълмове. Колата беше на ръба да изхвърчи от пътя. Спирачките й почти не вършеха работа, само пускаха миризма и дим всеки път когато Пит ги използваше. Накладките им бяха протрити и металът стържеше върху метал в барабаните.
	При скорост сто и петдесет километра в час предните колела „заиграха“ заплашително, кормилото се тресеше в ръцете на Пит. Амортисьорите отдавна се бяха износили и шевролетът поднасяше на завоите, накланяше се опасно, а гумите издаваха звук, наподобяващ крясъци на диви патици.
	Великов седеше вдървен, с поглед насочен право напред. Държеше здраво дръжката на вратата, сякаш беше готов да скочи миг преди неминуемата катастрофа.
	Джеси беше изплашена до смърт и стискаше очи, докато колата препускаше по пътя. Беше подпряла колене в гърба на предната седалка, за да не бъде лашкана от една на друга страна от движението на колата и да не измества оръжието от тила на Великов.
	Дори и да предполагаше на какво изтезание подлага пътниците си, Пит с нищо не го показваше. Половинчасова преднина беше най-многото, на което можеше да се надява, преди кубинските часовои да се свържат с началниците си и да съобщят за отвличането на съветския генерал. Хеликоптерът щеше да е първият знак, че кубинските военни са вдигнати на крак и готвят капан. Кога и след колко километра щяха да блокират пътя беше въпрос само на предположение. Достатъчно беше след някой завой да изникне танк или няколко бронирани коли и всичко щеше да приключи. Единствено присъствието на Великов щеше да предотврати гибелта им.
	Шофьорът на зила наистина показа умение. Той настигаше Пит на завоите, но изоставаше на правите отсечки, където старият шевролет рязко увеличаваше скоростта. С крайчеца на окото Пит мерна пътна табела, сочеща, че наближава пристанищният град Карденас. Край пътя се появиха къщи и движението на хора и автомобили започна да се увеличава.
	Пит погледна скоростомера. Трепкащата стрелка сочеше 130. Той намали до 110, но задържаше зила на разстояние, докато се провираше между колите, натискайки час по час клаксона. Един полицай направи неуспешен опит да го спре, когато заобикаляше Плаза Колон с издигащата се високо бронзова статуя на Колумб. За щастие улиците бяха широки и Пит успяваше да лавира безпрепятствено между пешеходците и превозните средства.
	Градът беше разположен досами равния, заоблен залив и Пит прецени, че докато морето му остава от дясната страна, значи кара в посока към Хавана. Той успя по някакъв начин да се задържи на главния булевард и след не повече от десет минути колата напусна централната част на града и се насочи към магистралата.
	Докато шевролетът профучаваше с висока скорост по улиците, зилът успя да скъси разстоянието до петдесетина метра. Един от телохранителите се наведе през прозореца и натисна спусъка на пистолета си.
	— Стрелят по нас — съобщи Джеси с глас на човек, напълно изпразнен от емоции.
	— Не по нас — отвърна Пит, — а по гумите.
	— Няма накъде да мърдате — обади се Великов за първи път след изминатите осемдесет километра. — Предайте се. Не можете да се измъкнете.
	— Ще се предам само мъртъв. — Хладнокръвието на Пит беше изумително.
	Най-малко такъв отговор очакваше Великов. Ако всички американци бях като Пит, помисли си той, на Съветския съюз лошо щеше да му се пише. Великов винаги се е чувствал горд от умението си да манипулира хората, но този явно беше човек, който не се огъва.
	Шевролетът прелетя над една дупка на пътя и се приземи заплашително на едната си страна. Ауспухът изхвръкна и внезапният рев на газоизпускателната система буквално проглуши ушите им. Очите им започнаха да сълзят от дима, купето се превърна в парна баня под смесицата от горещината от двигателя и влагата навън. Подът се беше нагорещил дотолкова, че размекваше подметките на Пит. Той изпита чувството, че работи извънредни часове в котелно помещение.
	Шевролетът се превръщаше в механичен хаос. Зъбите на скоростната кутия се бяха изхабили и стържеха от високите обороти. Странно чукане започна да се чува от вътрешността на двигателя. Но колата продължаваше да упорства и със стария си гърлен звук пердашеше напред, сякаш знаеше, че това ще е последното й пътуване.
	Пит предпазливо бе започнал да намалява по малко скоростта и така даде възможност на руския шофьор да се приближи на три коли разстояние. Междувременно лъкатушеше по пътя, за да избегне прицела на телохранителя. По едно време отдръпна леко крака си от педала за газта и изчака зила да скъси разстоянието до половин метър.
	И тогава натисна спирачките.
	Руският сержант, който шофираше, имаше добри реакции, но не чак толкова. Той изви кормилото наляво и за малко щеше да се измъкне невредим, но не му достигна време, а още по-малко разстояние. Зилът се блъсна в задницата на шевролета със силен трясък на стомана и с фонтан от стъкла и вряза радиатора си в двигателя, чийто заден край рязко се изметна настрани.
	Останал без контрол, превърналият се в три тона метал зил се завъртя, удари се странично в едно дърво, плъзна се напреки шосето и със скорост над сто километра се удари в един празен повреден автобус край пътя. Оранжев пламък изригна от колата, докато тя се преобръщаше надлъжно и след стотина метра спря върху покрива си с въртящи се във въздуха колела. Оранжевият пламък се превърна в гъст облак черен дим и заклещените вътре руснаци нямаха никаква надежда да се измъкнат живи.
	Верният очукан шевролет продължи по пътя си почти на механична сила. Изпод капака на двигателя излизаха на струйки пара и масло. Втората скорост, както и спирачките вече не действаха, откачилата се усукана задна броня се влачеше по асфалта и изхвърляше пръски искри.
	Стълбът дим щеше да привлече преследвачите. Обръчът се затягаше. След всеки следващ километър, зад всеки следващ завой можеше да се появи блокада на пътя. Пит беше сигурен, че до броени минути над върхарите на дърветата покрай пътя щеше да закръжи хеликоптер. Нямаше смисъл да залага повече на късмета си. Беше време да „смени конете“.
	Зададоха се покрайнините на град Матанзас и той намали скоростта. Видя завод за изкуствени торове и сви към паркинга. Спря издъхващия шевролет под голямо дърво, огледа се и след като не видя никого наоколо, изключи двигателя. Оглушителният грохот от отработените газове се замени с пукота от горящ метал и съскане на пара.
	— Какъв ти е следващият план? — попита Джеси, възвърнала вече равновесието си. — Надявам се да си намислил нещо.
	— И много правилно се надяваш — отвърна Пит с насърчителна усмивка. — Не мърдай от мястото си. Ако нашият приятел, генералът, почне да хълца, виж му сметката. — И той тръгна през паркинга.
	Беше работен ден и мястото беше пълно с коли на работниците. От завода се носеше неприятна миризма, която изпълваше въздуха в радиус от километри. Пит спря близо до портала и изчака влизащата в завода колона от камиони, натоварени с амониев сулфат, калиев хлорид и животински тор да се размине с няколкото други камиони, натоварени с книжни чували преработена тор, които пък излизаха от завода. Беше си наумил нещо и тръгна нехайно по черния път, водещ към магистралата. Изчака петнайсетина минути и видя, че се задава друг товарен автомобил, руско производство, пълен с животински тор, който отби и пое към завода. Пит застана на средата на пътя и започна да му маха да спре.
	Шофьорът, който пътуваше сам, подаде глава от кабината и го погледна въпросително. Пит му направи настойчив знак да слезе, сочейки нещо под камиона. Озадачен, шофьорът скочи на земята и клекна до Пит, който гледаше втренчено водещия вал. Шофьорът обаче не видя нищо обезпокоително и тъкмо да обърне глава към Пит, силен кос удар по тила го повали на земята.
	Пит нарами изпадналия в безсъзнание кубинец, набута го в кабината и бързо се качи на шофьорското място. Двигателят работеше и той веднага превключи на скорост и отпраши към дървото, приютило под сянката си шевролета.
	— Хайде, качвайте се — каза той и скочи от кабината.
	Джеси се отдръпна от отвращение.
	— Господи, с какво е пълен?
	— Изисканата дума е „тор“.
	— И очаквате от мен да стъпя в тази гадост?
	— Не само да стъпите — отвърна Пит, — ами и да се заровите в нея. — Той грабна пистолета от ръката на Джеси и без да го щади, го заби в бъбреците на Великов. — Хайде, генерале, качвайте се. Сигурно немалко жертви на КГБ сте карали да се въргалят в мръсотия. Сега е ваш ред.
	Великов хвърли злобен поглед към Пит и се качи отзад в каросерията. Джеси с неохота го последва, а в това време Пит се зае да разсъблича шофьора. Дрехите му бяха с няколко номера по-малки и той трябваше да остави ризата незакопчана, а ципа на панталона отворен, за да се побере в тях. После бързо преоблече кубинеца с военната униформа и го качи отзад при другите. Върна пистолета на Джеси, която нямаше нужда от напомняне и веднага опря дулото о тила на Великов. Пит видя лопата, закачена отстрани на каросерията, свали я и започна да затрупва спътниците си.
	На Джеси й се повдигна и тя едва се въздържа да не повърне.
	— Не вярвам, че ще издържа дълго така.
	— Благодари се, че е конски и говежди тор, а не от градската канализация.
	— Лесно ти е да го кажеш, нали ще бъдеш зад волана!
	Когато ги покри целите, освен лицата им, за да могат да дишат, Пит се качи в кабината и подкара камиона обратно към магистралата. Преди да излезе на нея, спря и проследи с поглед трите военни хеликоптера над тях и конвоя от въоръжени армейски части, който профуча в посока към преобърнатия зил.
	Пит потегли наляво по главния път. Наближаваше границите на Матанзас, когато се натъкна на блокада от бронирана кола и близо петдесет войника с мрачни и строги лица.
	Той спря и изпъна навън ръка с документите, които бе взел от шофьора. Планът му действаше по-успешно, отколкото очакваше. Войниците дори не се доближиха до противно смърдящия камион. Само му махнаха да минава, доволни, че отново могат да си поемат чист въздух.
	Час и половина по-късно слънцето вече се бе спуснало ниско на запад и първите светлини на Хавана заблестяха. Пит пристигна в града и пое по Виа Бланка. Освен вонята от камиона, той почувства безопасната анонимност на шумното, претоварено автомобилно движение в пиковия час. Освен това се чувстваше по-сигурен, влизайки в града вечер.
	Без паспорт и пари нямаше друг избор, освен да осъществи връзка с американската мисия в швейцарското посолство. Там можеха да се погрижат за Джеси, а на него да му дадат убежище, докато паспортът му и необходимите му документи за пребиваване в страната бъдат изпратени от Вашингтон по дипломатически куриер. Веднъж станеше ли обикновен турист, той спокойно можеше да предприеме търсенето на загадъчното съкровище Ла Дорада.
	Великов не беше проблем. Жив, генералът представляваше голяма заплаха — можеше да продължи да убива и измъчва. Но мъртъв, той щеше да е само спомен. Пит реши да го убие с един изстрел на някоя безлюдна алея. Всеки, който проявеше любопитство, щеше просто да получи куршум от камиона.
	Той сви по една тясна улица между запустели складове близо до пристанището и спря. Остави двигателят да работи и отиде зад камиона. Свали подвижния капак на каросерията и докато се качваше по него, вида от купчината тор да се подават главата и ръцете на Джеси. От малка цепнатина в слепоочието й течеше кръв, а подутината около дясното й око синееше. Единствените следи от Великов и кубинския шофьор бяха празните вдлъбнатини в тора.
	Тях ги нямаше.
	Пит изрови Джеси и избърса лицето й. Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Загледа Пит и след малко поклати глава.
	— Съжалявам, провалих всичко.
	— Какво стана?
	— Шофьорът се свести и ме нападна. Не извиках, защото се опасявах да не привлечем вниманието и да не ни спре полиция. Заборичкахме се за пистолета, който изхвръкна от камиона. После генералът ме хвана за ръцете, а шофьорът започна да ме бие, докато не припаднах. — Изведнъж нещо й мина през ума и тя се огледа наоколо. — Ама те къде са?
	— Сигурно са скочили от камиона — отвърна Пит. — Можеш ли да си спомниш къде и преди колко време стана това?
	По лицето й се изписа съсредоточен израз.
	— Мисля, че вече навлизахме в града, защото помня, че чувах шума на автомобилното движение.
	— Значи преди двайсетина минути.
	Той й помогна да слезе.
	— Най-добре ще е да оставим камиона и да вземем такси.
	— Къде ще ходя така вмирисана? — изненада се тя. — Ами я се погледни и ти на какво приличаш, цялата ти разголена предница е навън.
	Пит сви рамене.
	— Е, няма да ме арестуват за неприлично облекло. Все още съм със собствените си долни гащета.
	— Не можем да се качим на такси — възрази тя троснато. — Нямаме кубински пари.
	— Американската мисия в швейцарското посолство ще се погрижи за това. Знаеш ли къде се намира?
	— Нарича се Секция със специални интереси. Сградата гледа към океана и е разположена на крайбрежния булевард „Малекон“. Куба също има такава секция във Вашингтон.
	— Ще се скрием, докато стане тъмно. Ще потърсим чешма да се измиеш. Великов ще предприеме търсене из целия град. Нищо чудно да наблюдават и посолството, така че ще трябва да помислим как да се вмъкнем вътре. Чувстваш ли се достатъчно силна, за да вървиш пеша?
	— Знаеш ли, ужасно ме уморяваш с подобни въпроси — отвърна тя с измъчена усмивка.


	65.

	Айра Хейгън слезе от самолета и влезе в залата на летище „Хосе Марти“. Беше се приготвил да се сдърпа със служителите на имиграционната служба, но те само погледнаха дипломатическия му паспорт и го пуснаха да мине без излишни формалности. Докато вървеше към лентата за багажа, до него се приближи мъж с памучен костюм.
	— Господин Хейгън?
	— Да, същият.
	— Том Кларк, директор на Секцията със специални интереси. Лично Дъглас Оутс ме уведоми за пристигането ви.
	Хейгън измери с поглед Кларк от горе до долу. Дипломатът беше атлетично сложен, около трийсет и пет годишен, с обгоряло от слънцето лице, тънки мустачки, оредяваща червеникава коса, сресана грижливо напред, за да прикрива оголяващото чело, сини очи и нос, чупен нееднократно. Той раздруса сърдечно ръката на Хейгън точно седем пъти.
	— Надали посрещате често американци тук — каза Хейгън.
	— Да, малко идват, откакто президентът Рейгън ограничи посещенията на туристи и бизнесмени на острова.
	— Предполагам, че знаете причината за пристигането ми.
	— По-добре да говорим за това в колата — каза Кларк и кимна към седналата наблизо безлична на вид пълна жена с малко куфарче в скута си.
	Хейгън нямаше нужда от повече подробности, за да разпознае в нея полицейски сътрудник със замаскиран предавател, записващ всяка тяхна дума.
	След близо час куфарът на Хейгън най-сетне се появи и двамата мъже се отправиха към колата на Кларк — линкълн седан с шофьор. Ръмеше ситен дъжд, но Кларк бе предвидил да вземе чадър. Шофьорът сложи куфара в багажника и потегли към швейцарското посолство, където бе настанена американската секция със специални интереси.
	Хейгън беше прекарал медения си месец в Куба няколко години преди революцията и сега Хавана му се стори почти същата, каквато я помнеше. Пастелните цветове на сградите, украсяващи булевардите с палмови дървета от двете им страни, бяха само избледнели. Налегна го носталгия. Улиците, изпълнени с автомобили от петдесетте години — кайзъри, студебейкъри, пакарди, хъдзъни, дори един-два едсъли — събудиха стари спомени. Сред тях можеха да се видят и по-нови фиати от Италия и лади от Русия.
	Градът процъфтяваше, но не със страстта от времето на Батиста. Просяците, проститутките и бедните квартали вече ги нямаше, но като цяло навсякъде се забелязваше онази занемареност, характерна за комунистическите страни. Марксизмът е нещо като брадавица върху ректума на човечеството, заключи наум Хейгън.
	Той се обърна към Кларк.
	— Откога сте на дипломатическа служба?
	— Никога не съм бил — отвърна Кларк. — Работя в Управлението.
	— ЦРУ.
	— Може и така да се каже — кимна Кларк.
	— Споменахте Дъглас Оутс.
	— Заради летищните подслушватели. Всъщност за пристигането ви ме уведоми Мартин Броган.
	— Докъде стигнахте с откриването и обезвреждането на взривното устройство?
	Кларк се усмихна мрачно.
	— Спокойно можете да го наречете бомба. Няма съмнение, че това е нископродуктивна бомба, която обаче е в състояние да срине със земята половин Хавана и да възпламени пожар, който да изпепели всяка къща и колиба в предградията. Само че още не сме я открили. Имаме таен екип от двайсет мъже, които проверяват района на доковете и въпросните три кораба. Засега все още удрят на камък. Възможно е да търсят обувка в блато. До празничните церемонии и парада остават по-малко от осемнайсет часа. Ще е нужна армия от две хиляди души, за да бъде открита бомбата навреме. И което е още по-лошо, малката ни група трябва да заобикаля мерките за безопасност както от кубинска, така и от руска страна, което спъва работата им. Както изглежда, детонацията според мен е неизбежна.
	— Ако успея да се свържа с Кастро и да му предам предупреждението на президента ни…
	— Кастро няма да говори с никого — прекъсна го Кларк. — Нашите най-доверени служители в кубинското правителство, а ние разполагаме с петима такива, които заемат най-високи постове, изобщо не могат да се свържат с него. Не ми е приятно да го кажа, но задачата ви е по-безнадеждна от моята.
	— Ще евакуирате ли вашите хора?
	Очите на Кларк се изпълниха с тъга.
	— Не. Всички оставаме тук до края.
	Хейгън не каза нищо повече. Колата отби от „Малекон“ и продължи към портала на някогашното американското посолство, където сега бе настанено швейцарското. Двама стражи с униформи на швейцарската армия отвориха високите железни крила.
	В същия момент най-неочаквано зад лимузината изникна таксиметрова кола и мина непосредствено зад нея през портала, преди стъписаните стражи да реагират и да го затворят. Колата още не бе спряла напълно, когато от нея изскочиха жена с военна униформа и мъж в опърпано облекло. Стражите бързо се съвзеха и се затичаха към тях, но непознатият мъж ги посрещна приклекнал в поза отчасти като на боксьор, отчасти като на джудист. Те спряха на място и посегнаха към кобурите с автоматичните пистолети. Закъсняха да ги извадят толкова, колкото жената да отвори рязко вратата на линкълна и да се качи в него.
	— Американци ли сте или швейцарци? — попита тя.
	— Американци — отвърна Кларк, слисан както от противната миризма, която лъхаше от нея, така и от внезапната й поява. — Какво искате?
	Отговорът й беше съвсем неочакван. Жената прихна да се смее истерично.
	— Господи, говоря така, сякаш питам за сирене.
	Едва сега и шофьорът осъзна положението, скочи от мястото си и хвана жената през кръста.
	— Чакайте! — възпря го Хейгън, като видя насиненото лице на жената. — Какво става тук?
	— Аз съм американка — изрече тя, овладявайки се. — Казвам се Джеси Лебарон. Моля ви, помогнете ми.
	— Милостиви боже! — смотолеви Хейгън. — Да не би да сте съпругата на Реймънд Лебарон?
	— Да, точно така. — Тя посочи настоятелно към борбата, която се водеше на няколко метра пред тях. — Спрете ги. Мъжът там е Дърк Пит, ръководител на специални проекти в НЮМА.
	— Веднага отивам — каза Кларк.
	Докато да се намеси, Пит вече бе проснал на земята единия от стражите и се преборваше с другия. Около тях подскачаше кубинският шофьор, размахваше ръце и крещеше да му се плати. Като капак на цялата суматоха от външната страна на затворения портал изневиделица се появиха неколцина полицаи и настояха да им бъдат предадени Пит и Джеси. Кларк не им обърна внимание, разтърва биещите се и плати на шофьора. После поведе Пит към линкълна.
	— Откъде, по дяволите, идвате? — попита го Хейгън. — Президентът реши, че сте или мъртви, или арестувани…
	— Не тук — прекъсна го Кларк. — Нека първо се махнем от очите на полицаите, преди да са забравили за неприкосновеността на посолството и си позволят нещо повече.
	Той бързо избута всички в сградата и през един коридор ги въведе в американската секция. На Пит му бе посочена баня, където той се изкъпа и обръсна. Един от персонала на посолството имаше почти неговия ръст и му услужи с дрехи. Униформата на Джеси бе изгорена на боклука и тя с облекчение изми под душа цялата си миризма на тор. Лекарят на швейцарското посолство я прегледа и проми раните й. Поръча да й донесат питателна храна и й нареди да си почине няколко часа, преди да бъде разпитана от служителите на секцията със специални интереси.
	Въведоха Пит в малка заседателна зала. С влизането му Хейгън и Кларк станаха и се представиха официално. Посочиха му стол и тримата се настаниха край масата с тежки, ръчно резбовани крака.
	— Нямаме време за дълги обяснения — подхвана Кларк без предисловия. — Преди два дни началниците ми в Лангли ме уведомиха за тайното ви нападение над Кайо Санта Мария. Посветиха ме в тайната, за да бъда готов, ако нещо се провали и даде отражение тук, в Хавана. Не знаех, че всичко е минало успешно, докато господин Хейгън…
	— Айра — прекъсна го Хейгън.
	— Докато Айра не ми показа строго секретни документи, взети от съоръжението на острова. Освен това той ми предаде, че Мартин Броган и президентът са ме натоварили със задачата да потърся вас и госпожа Лебарон и незабавно да им съобщя, в случай че сте заловени и арестувани.
	— Или екзекутирани — вметна Пит.
	— Да, и това — потвърди Кларк.
	— Е, значи знаете защо Джеси и аз се отделихме от групата и дойдохме в Куба.
	— Да. Тя носи спешно съобщение от президента за Кастро.
	Пит се отпусна на стола.
	— Така. Моята част от задачата е изпълнена. Ще ви бъда благодарен, ако уредите завръщането ми във Вашингтон, след като прекарам тук няколко дни, за да свърша една лична работа.
	Кларк и Хейгън си размениха погледи, но никой не посмя да погледне Пит право в очите.
	— Съжалявам, че ще объркаме плановете ви — заговори Кларк, — но ни предстои да се справим с много критично положение и вашият опит с корабите може да бъде от полза.
	— Няма да ви свърша кой знае каква работа. Изтощен съм до смърт.
	— Може ли да ви отнемем още няколко минути и да ви обясним за какво става дума?
	— С желание ще ви изслушам.
	Кларк кимна с явно задоволство.
	— Добре. Айра идва право от президента. Той най-добре ще ви изложи положението. — Кларк се обърна към Хейгън. — Твой ред е, Айра.
	Хейгън свали сакото си, извади от джоба на панталона си носна кърпа и избърса потното си чело.
	— Ето как стоят нещата, Дърк. Може ли да те наричам направо Дърк?
	— Това ми е името.
	Хейгън умееше да преценява хората и това, което виждаше сега, му се понрави. Мъжът срещу него не беше от хората, които можеха да бъдат баламосвани. Освен това видът му говореше, че на него може да се разчита. Хейгън свали картите на масата и разказа за руския заговор за убийство на братята Кастро и завземането на властта над Куба. Изложи сбито подробностите около тайното вмъкване на ядрения експлозив в пристанището и предвиденото време за детонацията му.
	Когато Хейгън свърши, Кларк описа операцията по откриването на бомбата. Нямало никакво време да докара добре обучен екип за откриване на ядрено оръжие, а и да имаше, кубинците нямаше да го допуснат да припари в града. Разполагал само с двайсет мъже и възможно най-примитивното средство за откриване на радиация. Върху неговите плещи лежала ужасяващата отговорност да ръководи претърсването, но не му трябвало голямо въображение, за да прозре безплодните резултати от недостатъчните му постижения. Той замълча за миг и додаде:
	— Следиш ли мисълта ми, Дърк?
	— Да — отвърна бавно Пит, — следя я.
	— Имаш ли въпроси?
	— Няколко, но един е от особена важност. Какво ще се случи на всички нас, ако това чудо не бъде намерено и обезвредено?
	— Мисля, че сам можеш да си отговориш — рече Кларк.
	— Да, но искам да го чуя от вас.
	Лицето на Кларк доби израза на опечален по време на погребение.
	— Всички ще загинем — отвърна той кратко.
	— Ще ни помогнеш ли? — попита Хейгън.
	Пит погледна към Кларк.
	— С колко време разполагаме?
	— Грубо пресметнато, с шестнайсет часа.
	Пит стана от стола и закрачи из стаята, инстинктите му започнаха да разграничават най-същественото в лабиринта от сведения. След минута мълчание, през която Хейгън и Кларк го наблюдаваха очаквателно, той внезапно се наведе над масата и каза:
	— Необходима ми е карта на пристанищния район.
	Един от персонала на Кларк тутакси му я достави.
	Пит я приглади върху масата и започна да я проучва.
	— Казвате, че не можете да предупредите кубинците, така ли? — попита той, докато оглеждаше пристанищните съоръжения край залива.
	— Не — потвърди Хейгън. — Правителството им гъмжи от съветски агенти. Ако ги предупредим, те няма да обърнат внимание и направо ще смажат операцията ни.
	— А Кастро?
	— Аз имам задачата да проникна през охраната му и да го предупредя — каза Хейгън.
	— И вината да се стовари върху Щатите.
	— Съветската дезинформация положително ще се погрижи за това.
	— Бихте ли ми дали един молив?
	Кларк изпълни желанието му и седна отново на мястото си, впервайки мълчаливо очи в ръката на Пит, която отбеляза едно кръгче на картата.
	— Моето предположение е, че корабът с бомбата е акостирал в пролива Антарес.
	Кларк повдигна вежди.
	— Откъде знаеш?
	— Това е най-очебийното място за експлозия, която да причини най-големи разрушения. Проливът е вдаден в сушата почти до сърцето на града.
	— Разумно предположение — отбеляза Кларк. — Два от заподозрените кораби са хвърлили котва там, а третият е на отсрещната страна на залива.
	— Дайте ми повече сведения за корабите.
	Кларк прегледа страницата от документацията, отнасяща се до пристигащите кораби.
	— Два от тях принадлежат на търговския флот на Съветския съюз. Третият плава под панамска регистрация и е собственост на корпорация, основана от кубински изгнаници антикастровисти.
	— Това е корпорация, която действа под прикритие за КГБ — вметна Хейгън. — Руснаците ще заявят, че кубинските изгнаници са маша на ЦРУ, с цел да ни изкарат главните виновници за разрушението. Нито една държава в света няма да повярва, че не сме замесени.
	— Добре обоснован план — каза Кларк. — Те едва ли ще използват някой от собствените им плавателни съдове за пренасяне на бомбата.
	— Да, но защо им е да разрушават напразно два кораба заедно с товара им? — почуди се Пит.
	— Признавам, че е съвсем безсмислено.
	— Кажете ми имената на корабите и вида на товара им.
	Кларк извади друга страница от документацията и зачете на глас:
	— Единият се казва „Озеро Зайсан“, съветски товарен кораб, пренасящ военни продоволствия и съоръжения. Другият, „Озеро Байкал“ е 200 000-тонен петролен танкер. Мнимият кубински кораб се нарича „Ейми Бигълоу“ и е транспортен кораб, превозващ 25 000 тона амониев нитрат.
	Пит се загледа в тавана като хипнотизиран, после попита:
	— Петролният танкер ли се намира от другата страна на залива?
	— Да, до петролната рафинерия.
	— Разтоварен ли е някой от корабите?
	Кларк поклати глава.
	— Около двата товарни кораба досега не е забелязана никаква дейност, а корабът цистерна все още лежи ниско във водата.
	Пит седна отново и хвърли студен, твърд поглед на двамата мъже.
	— Господа, били сте подлъгани.
	Кларк погледна Пит с мрачен израз.
	— Какво имаш предвид?
	— Надценили сте публичната тактика на руснаците, а сте подценили коварността им — отвърна Пит. — На никой от въпросните кораби няма ядрена бомба. Защото за онова, което са намислили, те нямат нужда от такава.


	66.

	Генерал-полковник Виктор Колчак, командващ петнайсет хиляди съветски военни части и съветници, разположени на кубинска земя, стана от бюрото си и сърдечно прегърна Великов.
	— Генерале, нямате представа колко се радвам, че ви виждам жив!
	— Чувствата са взаимни, генерал-полковник — каза Великов, отвръщайки на мечешката прегръдка на Колчак.
	— Сядайте, сядайте, имаме да обсъждаме много неща. Който и да стои зад разрушението на наблюдателното ни съоръжение на острова, ще си плати за това. В това ме уверяват и думите на президента Антонов, че той няма да приеме безропотно това безчинство.
	— Едва ли някой го подкрепя повече от мен — подчерта Великов. — Но сега трябва да обсъдим по-спешен въпрос.
	— Искате ли чаша водка?
	— Ще мина и без нея — отвърна рязко Великов. — „Ром с кола“ влиза в действие утре в десет и половина сутринта. Приключихте ли с приготовленията?
	Колчак наля малко водка за себе си.
	— Съветските служители и кубинските ни приятели се изнизват дискретно от Хавана на малки групи. Повечето от военните ми части вече се разположиха на осемдесет километра от града, за да започнат мними маневри. До разсъмване целият персонал, заедно със съоръженията и важните документи, ще бъде тихомълком евакуиран.
	— Оставете някои от тях — подхвърли с безразличие Великов.
	Колчак го погледна над очилата си без рамки като баба, която чува неприлична дума от дете.
	— Колко трябва да оставя, генерале?
	Насмешливият израз от лицето на Великов изчезна.
	— Петдесет съветски цивилни със семействата им и двеста от военните ви части.
	— Съзнавате ли какво говорите?
	— Напълно. Не можем да хвърляме вината на ЦРУ за стотици хиляди човешки живота, без самите ние да сме дали също жертви. Редом с кубинци трябва да умрат и руснаци. Така пропагандата ни ще пожъне по-големи успехи по пътя на новото ни правителство.
	— Умът ми не го побира, като си помисля, че трябва да отнема живота на двеста и петдесет сънародника.
	— Баща ви изобщо не е имал угризение на съвестта, когато е погубвал свои хора при разчистването на немски минирани полета.
	— Но това е било по време на война.
	— Сега само врагът е друг — каза с леден глас Великов. — Ние сме във война със Съединените щати от четирийсет и пета година насам. Цената на жертвите е малка в сравнение с целта ни да увеличим влиянието си в западното полукълбо. Тук няма място за спор, генерале. От вас се очаква да изпълнявате дълга си.
	— Не съм стигнал дотам, че да чакам КГБ да ми дава наставления как да изпълнявам дълга си към отечеството — отвърна без злоба Колчак.
	Великов равнодушно сви рамене.
	— Всеки върши своята работа. Да се върне на „Ром с кола“. След взрива вашите части ще се върнат в града и ще помагат на ранените и във възстановителните работи. Моите хора ще наблюдават съответните смени в правителството. Аз от своя страна ще уредя да бъде излъчен по международния обмен на информация материал, показващ как доброжелателни съветски войници се грижат за ранените.
	— Като войник трябва да кажа, че намирам цялата тази операция за отвратителна. Не мога да повярвам, че другарят Антонов е замесен в нея.
	— Той си има основателни причини и аз лично не ги поставям под съмнение.
	Колчак се облегна на бюрото си с отпуснати рамене.
	— Ще направя списък на тези, които ще останат.
	— Благодаря ви, генерал-полковник.
	— Да считам ли, че подготовката е приключила?
	Великов кимна.
	— Ние с вас ще придружим братята Кастро до парадната трибуна. Аз ще нося джобен предавател, който ще детонира експлозивите в главния кораб. Когато Кастро започне обичайната си дълга реч, ние ще се изнижем безпрепятствено до чакаща служебна кола. Когато излезем извън обсега на действие на взрива — на трийсетина километра, което е половин час път с кола — ще подам сигнала и ще последва взрив.
	— Как ще обясним после оцеляването ни по чудо? — попита саркастично Колчак.
	— Първите съобщения ще бъдат, че сме загинали и изчезнали. По-късно ще бъдем намерени сред ранените.
	— До каква степен ще бъдем ранени?
	— До такава, че да изглежда убедително. С разкъсани униформи, малко кръв и няколко превързани с бинт изкуствени рани.
	— Като двама хулигани, опустошили гримьорните на театър.
	— Едва ли метафората е подходяща.
	Колчак се обърна и се загледа тъжно през прозореца на кабинета си в главната квартира към оживения град Хавана.
	— Не мога да повярвам, че утре сутринта по това време — заговори той с болезнено треперещ глас — всичко това ще се превърне в море от тлеещи развалини и трупове.


	Президентът се бе застоял до късно зад бюрото си. Нямаше нищо предварително подготвено, нищо черно или бяло. В работата на държавния глава един компромис водеше до друг. Победите му над Конгреса бяха разводнени от допълнителни поправки в законите, външната му политика бе така разнищена от световните лидери, че почти нищо не бе останало от първоначалните предложения. Сега той се опитваше да спаси живота на един човек, който в продължение на трийсет години бе виждал в лицето на Съединените щати враг номер едно. Запита се каква ли щеше да бъде разликата след двеста години.
	Дан Фосет влезе с кана с кафе и сандвичи.
	— Овалният кабинет никога не спи — подметна той с пресилена веселост. — Любимите ви сандвичи с риба тон и бекон. — Той постави пълна чиния пред президента и наля кафе. — Мога ли да ви помогна с нещо?
	— Не, благодаря ти, Дан. Достатъчно е да редактираш изявлението ми за утрешната пресконференция.
	— Нямам търпение да видя лицата на журналистическото тяло, когато разкриете съществуването на лунната колония и представите Стайнмец и хората му. Прегледах някои от видеокасетите с лунните им експерименти. Невероятни са.
	Президентът избута настрани чинията със сандвичите и замислен отпи глътка кафе.
	— Светът се е обърнал с краката нагоре.
	Фосет тъкмо отхапваше залък.
	— Моля?
	— Помисли само каква нелепост. В момента, в който ще оповестя на света най-съвременното постижение на човека, Хавана ще бъде заличена от географската карта.
	— Има ли нещо ново от Броган, откакто Пит и Джеси Лебарон са се появили в Секцията със специални интереси?
	— От един час насам — нищо. Той също будува в кабинета си.
	— Чудно ми е как са успели да се доберат дотам.
	— Това са триста и двайсет километра навътре в една вражеска страна. Наистина не е за вярване.
	Звънна телефонът, свързан директно с Лангли.
	— Да?
	— Мартин Броган се обажда, господин президент. От Хавана съобщават, че претърсването още не е открило положителни радиоактивни показания в нито един от корабите.
	— Качили ли са се на борда?
	— Не. Охраната е много засилена. Хората ни могат само да обикалят с кола край двата кораба, вързани за дока. Третият, петролният танкер, е пуснал котва навътре в залива. Него обикалят с малък катер.
	— Какво искаш да ми кажеш, Мартин? Че бомбата вече е разтоварена и скрита в града?
	— Корабите са под силно наблюдение, откакто са пристигнали в пристанището. Никакъв товар не е разтоварван досега.
	— Може би радиацията не може да проникне през стоманените корпуси на корабите.
	— Експерти от Лос Аламос ме уверяват, че може да проникне. Проблемът е там, че нашите хора в Хавана не са професионалисти по откриване на радиация. Освен това те използват търговски гайгер-броячи, които спъват работата им, тъй като не са достатъчно чувствителни, за да измерват по-ниски стойности.
	— Защо не сме пратили квалифицирани експерти с подходяща апаратура? — поинтересува се президентът.
	— Едно е да се изпрати сам мъж с дипломатическа мисия и малко куфарче в ръка, като вашия приятел Хейгън, но съвсем друго да се вкара тайно цял екип с товар от двеста и петдесет килограма електронна апаратура. Ако имахме повече време, сигурно щяхме да уредим нещо. Но таен десант на лодки и парашути трудно би могъл да мине незабелязано през отбранителната мрежа на Куба. Проникването с кораб щеше да е най-добрият метод, но за това е нужна най-малко едномесечна подготовка.
	— Говориш така, сякаш става дума за човек, болен от непозната болест, за която няма лек.
	— Ами да, нещо такова, господин президент — отвърна Броган. — Както изглежда, не ни остава друго, освен да чакаме и… да гледаме какво става.
	— Не, само това не! В името на човечеството ние трябва да направим нещо. Не можем да оставим да загине толкова народ. — Президентът замълча и почувства как стомахът му се връзва на възел. — Господи, не мога да повярвам, че руснаците наистина ще взривят ядрена бомба в града! Нима Антонов не съзнава, че ни потапя в дълбоко тресавище, от което излизане няма.
	— Повярвайте ми, господин президент, нашите анализатори проучиха всяка евентуална възможност. Отговорът не е лесен. Нищо няма да постигнем, ако предупредим кубинците по радиомрежите ни да евакуират града. Те просто няма да обърнат внимание на предупреждение, дошло от нас.
	— Все още има надежда Айра Хейгън да се свърже навреме с Кастро.
	— Наистина ли вярвате, че Фидел ще вземе Хейгън на сериозно? Малко е вероятно. Той ще реши, че това е просто заговор, за да бъде дискредитиран. Съжалявам, господин президент, но ще трябва да стиснем зъби и да посрещнем бедствието, защото нищо друго не можем да направим.
	Президентът вече не го слушаше. Лицето му помръкна от дълбоко отчаяние. Основахме колония на луната, помисли си той, а жителите на земята все още продължават да се унищожават едни други по толкова глупави причини.
	— Утре, преди да обявя съществуването на лунна колония, ще свикам съвещание на кабинета — каза той с примиренчески тон. — Ще трябва да съставим план, за да парираме съветските и кубинските обвинения.


	67.

	Излизането от швейцарското посолство стана смешно лесно. Под него имаше изкопан отпреди двайсет години тунел на дълбочина около три метра под улиците и тръбите на канализацията, доста под всички шахти в квартала, до които кубинската охрана можеше да проникне. Стените му имаха защитно покритие срещу вода, но и безшумни помпи работеха непрекъснато, за да изсмукват евентуалните течове.
	Кларк поведе Пит надолу по дълга стълба, а оттам по проход, който минаваше под близо две пресечки и свършваше в шахта. Те се изкачиха по стълбата на шахтата и се озоваха в пробната на магазин за дамско облекло.
	Работното време на магазина беше приключило преди шест часа, а витрините напълно закриваха вътрешността му. В складовото помещение седяха трима изтощени на вид мъже, които почти с нищо не показаха, че познаха Кларк, когато го видяха да влиза заедно с Пит.
	— Не е нужно да се знаят истинските имена — каза Кларк. — Това са Мани, Моу и Джак.
	Мани, огромен чернокож, с дълбоко набраздено лице, облечен със стари, избелели светлокафяви панталони и зелена риза, запали цигара и само погледна Пит с пълна незаинтересованост. Имаше вид на човек, който е изпитал най-лошото в живота и вече за нищо не хранеше илюзии.
	Моу беше забил поглед през очилата си в руски разговорник. Приличаше на академик — погълнат от мисли, с разрошена коса и брадичка. Той кимна безмълвно и устните му за миг се изкривиха в нещо като усмивка.
	Джак беше стереотип на южноамериканец от филм от трийсетте години — блестящи очи, набито телосложение, искрящи от белота зъби и триъгълни мустачки. Липсваше му само малък африкански тъпан. Той единствен даде да се разбере с думи, че е познал Кларк.
	— Хола, Томас! Какво, идваш да навиваш за работа войската ли?
	— Господа, това е… ъ-ъ-ъ… Сам. Идва с друга гледна точка, която хвърля нова светлина на работата ни по претърсването.
	— Ще си струва повече, ако вземе да ни закара до проклетите докове — изсумтя Мани. — Нямаме излишно време да слушаме празнословни теории.
	— Не сте напреднали в откриването на бомбата повече, отколкото бяхте преди двайсет и четири часа — отвърна търпеливо Кларк. — Предлагам ви да го изслушате.
	— Майната ти! — сопна му се Мани. — Тъкмо намерихме начин да се промъкнем на борда на един от товарните кораби, и ти ни караш да се връщаме.
	— И да претърсите сантиметър по сантиметър тия кораби, пак няма да намерите и следа от тежащото сто и половина тона ядрено устройство — намеси се Пит.
	Мани прехвърли вниманието си към него и го измери с поглед от главата до петите като защитник, който преценява на какво е способен противниковия полузащитник.
	— Добре, умнико, къде тогава е бомбата?
	— Трите бомби — поправи го Пит. — При това нито една от тях не е ядрена.
	В помещението настъпи тишина. Всички, с изключение на Кларк, изглеждаха скептично настроени.
	Пит измъкна изпод ризата си карта и я разгърна. Взе няколко топлийки от един манекен и я забоде за стената. Привидното безразличие на групата от агенти на ЦРУ не го смути. По очите им разбра, че това са бдителни, точни и способни мъже. Знаеше, че са добре подготвени за най-различни дейности и са изпълнени с решителност, която не им позволява да приемат с лека ръка провала.
	— „Ейми Бигълоу“ е първата брънка в унищожителната верига. Товарът му от двайсет и пет хиляди тона амониев нитрат е…
	— Нищо друго освен обогатен тор — прекъсна го Мани.
	— … също така бързо изпаряващ се химикал — продължи Пит. — Ако това количество амониев нитрат се взриви, силата му ще бъде много по-голяма от тази на бомбите над Хирошима и Нагасаки. Те бяха пуснати от въздуха и голяма част от разрушителната им сила се е загубила в атмосферата. Когато „Ейми Бигълоу“ избухне на нивото на земята, повечето от мощността му ще премине през Хавана като ураган от течна лава. Вероятно товарните трюмове на „Озеро Зайсан“, който според митническата му декларация превозва военни продоволствия, са претъпкани догоре с бойни припаси. Той ще отприщи унищожителния си погром със сродна на „Ейми Бигълоу“ експлозия. Към цялото това опустошение ще се включи с петрола си и третият кораб цистерна „Озеро Байкал“. Резервоарите за гориво, рафинериите, химическите заводи и фабриката с бързо изпаряващи се химикали ще хвръкнат във въздуха. Огромният пожар като нищо може да продължи няколко дни.
	На външен вид Мани, Моу и Джак изглеждаха така, сякаш нищо не проумяват, лицата им бяха неразгадаеми. Вътрешно обаче и тримата бяха изумени от адската картина, която им описваше Пит.
	Моу се обърна към Кларк.
	— Знаеш ли, той май не се шегува.
	— Така е. В Лангли са изтълкували погрешно съветския замисъл. Същите резултати могат да бъдат получени и без да се прибягва до ядрено насилие.
	Мани стана и стисна с огромните си длани раменете на Пит като в менгеме.
	— Човече, не мога да не те поздравя. Наистина много ти сече пипето.
	Джак се обади за първи път.
	— Не е възможно да разтоварим корабите до началото на утрешното честване.
	— Но можем да ги изместим — каза Пит.
	Мани премисли за миг думите му.
	— Колкото до товарните кораби, да, ще ги отдалечим от пристанището, но се съмнявам, че ще успеем да потеглим с петролния танкер навреме. Ще имаме нужда от влекач, за да обърнем носа му към канала.
	— С всеки километър, с който можем да отдалечим корабите от пристанището, спасяваме стотици човешки живота — отбеляза Пит.
	— Трябва да предвидим допълнително време и за откриването на детонаторите — вметна Моу.
	— Ако ги намерим, преди да сме излезли в открито море, толкоз по-добре.
	— Ако не — смотолеви навъсен Мани, — значи сме обречени на самоубийство.
	— Тъкмо ще спестиш на жена си разноските по погребението — подхвърли Джак с усмивка като на мъртвец. — Нищо няма да остане от теб.
	Моу изглеждаше замислен.
	— Малко хора сме.
	— Колко корабни инженери можете да съберете? — попита Пит.
	Моу посочи с брадичка към Мани.
	— Мани е бил главен инженер. Кого друг можеш да посочиш, Мани?
	— Енрико е запознат с пътя до машинното. Както и Хектор, когато е трезвен.
	— Дотук, трима — каза Пит. — А моряци?
	— Петнайсет, като прибавим Моу и Джак, стават седемнайсет — отвърна Кларк.
	— Значи двайсет, плюс мен — двайсет и един — пресметна Пит. — А лоцмани?
	— Тия копелета до един са хора на Кастро — отвърна с презрение Мани. — Сами ще трябва да изведем корабите от пристанището.
	— Не бързайте толкова — намеси се Моу. — Дори и да обезвредим охраната на доковете, ще остане да се преборим с корабните екипажи.
	— Лично аз ще водя една ударна група — поясни Кларк. — Но ми е любопитно как вие смятате да извършите своята задача.
	— Считайте я за изпълнена — обади се Пит с широка усмивка. — Корабите са изоставени. Аз ще се погрижа екипажите да бъдат евакуирани тихомълком на безопасно място извън зоната на разрушението.
	— Руснаците може и да спасят живота на своите хора — каза Моу, — но едва ли ще ги е грижа за чуждестранния екипаж на „Ейми Бигълоу“.
	— Естествено. От друга страна обаче, те не са рискували да оставят някой любопитен моряк да се мотае наоколо, докато са разполагали детонаторното устройство.
	Джак се замисли за малко, после каза:
	— Две и две прави четири. Този човек има ум като бръснач.
	Мани изгледа Пит с новооткрито уважение в погледа.
	— Ти от Управлението ли си?
	— Не, от НЮМА.
	— Докъде я докарахме, съвети от аматьор! — въздъхна Мани. — Май е време да се пенсионирам.
	— Според теб колко души патрулират корабите? — обърна се към него Кларк.
	Мани извади зацапана носна кърпа и преди да отговори, шумно изсекна носа си, все едно че дива гъска изкряка.
	— Около десетина души охраняват „Бигълоу“. Горе-долу толкова има и около „Зайсан“. Малък патрулен катер е хвърлил котва близо до петролния танкер. В него едва ли има повече от шест-седем души.
	Кларк заговори, крачейки напред-назад.
	— Тогава това е всичко. Събирайте екипите си. Моята група ще извади от строя охраната и ще брани операцията. Мани, ти и твоите хора потегляте с „Ейми Бигълоу“. Моу, заеми се с „Озеро Зайсан“. Влекачът остава за теб, Джак. Само гледай да не настане паника, когато го отвлечеш. Разполагаме с още шест часа дневна светлина. Нека да използваме всяка минута от нея. — Той спря да крачи и огледа лицата на мъжете. — Някакви въпроси?
	Моу вдигна ръка.
	— Какво ще стане с нас, след като излезем в открито море?
	— Задействай корабния двигател и отпрашвай колкото можеш по-бързо, преди началото на взривовете.
	Никой не направи коментар. Всички знаеха, че шансовете им граничат с безнадеждността.
	— Предлагам да тръгна с Мани — обади се след малко Пит. — Много ме бива на кормилото.
	Мани стана на крака и удари Пит с длан по гърба, което изкара въздуха му.
	— За бога, Сам, май ще почнеш да ми харесваш.
	Пит го погледна със сериозно лице.
	— Да се надяваме, че ще живеем достатъчно дълго, та да се убедя в това.


	68.

	„Ейми Бигълоу“ беше хвърлил котва край модерен пристан, построен от съветски инженери. Оттатък него, на неколкостотин метра от доковия канал, се издигаше светложълтият корпус на „Озеро Зайсан“ — сега тъмен и безлюден. Светлините на града блещукаха в черните води на пристанището. Няколко облака откъм планините минаха над града и продължиха над морската шир.
	Командирската машина, руско производство, отби от булевард „Десемпарадос“, следвана от два тежкотоварни военни камиона. Конвоят се придвижваше бавно през пристанищния квартал и накрая спря до товарната рампа на „Ейми Бигълоу“. Един часовой излезе от будката и предпазливо се приближи до колата.
	— Имате ли пропуск за влизане в района? — попита той.
	Кларк, облечен с униформа на кубински полковник, му хвърли надменен поглед.
	— Изпратете да повикат началника на охраната — нареди той строго и добави: — И използвайте „сър“, когато се обръщате към офицер!
	Разпознавайки ранга на Кларк в светлината на жълтеникавите натриеви лампи, часовоят застана мирно и отдаде чест.
	— Тъй вярно, сър. Ще доложа.
	Часовоят изтича обратно в будката и вдигна портативния предавател. Кларк се размърда притеснен на мястото си. Измамата беше жизненоважна, тактиката на твърдата ръка — фатална. Ако бяха нападнали корабите със святкащи оръжия, алармените системи на всички военни гарнизони в града щяха да проехтят. Тогава руснаците, притиснати до стената, щяха да бъдат принудени да задействат експлозивите по-рано от определеното време.
	От вратата на близкия склад излезе един капитан, спря се за миг да огледа чакащата колона, след това се приближи откъм пътническата страна на командирската машина и отдаде чест на Кларк.
	— Капитан Роберто Херас — представи се той. — На вашите услуги, сър.
	— Полковник Ернесто Перес — отвърна Кларк. — Имам заповед да сменя вас и хората ви.
	По лицето на Херас се изписа смущение.
	— На мен ми е наредено да охраняваме корабите до утре до обед.
	— Има промяна — отвърна рязко Кларк. — Съберете хората си за оттегляне обратно в казармата.
	— Ако не възразите, полковник, бих искал да чуя потвърждението на заповедта от моя командир.
	— А той пък ще трябва да се обади на генерал Мелена, който обаче е в леглото си и спи. — Кларк го загледа с присвити, студени очи. — Едно писмо, свидетелстващо за вашето неподчинение, няма да ти е от полза, когато дойде време за повишаването ви в майорско звание.
	— Моля ви, сър, съвсем не отказвам да се подчиня на висшестоящ началник.
	— Тогава ви съветвам да приемете пълномощието ми.
	— Да, полковник. Аз… аз не се съмнявам в думите ви… — отстъпи той. — Ще събера хората си.
	— Направете го.
	Десет минути по-късно капитан Херас доведе под строй отряда от двайсет и четирима охранители. Кубинците приеха смяната на дежурството на драго сърце. Всички се радваха, че ги освобождават и ще се върнат в казармата, за да се наспят. Изглежда, Херас не обърна внимание, че хората на полковника останаха скрити в тъмнината на водещия камион.
	— Това ли е целият ви отряд? — попита Кларк.
	— Да, сър. Всички са налице.
	— Заедно с мъжете, които охраняват и другия кораб?
	— Извинете, полковник, но оставих часовои на товарната рампа, за да не се качи някой, докато вашите хора заемат местата си. На тръгване ще минем да ги вземем.
	— Много добре, капитане. Задният камион е празен. Наредете им да се качат в него. А вие може да използвате моята кола. По-късно ще пратя помощника си в щабквартирата ви, за да я върне.
	— Много любезно от ваша страна, сър. Благодаря ви.
	Кларк държеше едната си ръка в джоба на панталона, където се намираше 25-калибровия автоматичен пистолет със заглушител, но не я помръдна. Кубинците вече се качваха по сваления заден подвижен капак на камиона под напътствията на един сержант. Кларк отстъпи мястото си на Херас и с нехайна походка тръгна към смълчания камион отзад, където бяха Пит и кубинските моряци.
	Камионите направиха завой и вече излизаха от района на пристанището, когато една служебна кола с руски офицер се приближи и спря. Офицерът подаде глава от прозореца на задната седалка, по лицето му беше изписано подозрение.
	— Какво става тук?
	Кларк пристъпи бавно до колата, заобиколи я отпред и се увери, че единствените й пътници бяха руснакът и шофьорът му.
	— Смяна на охраната.
	— Не знам да има такава заповед.
	— Дойде от генерал Великов — отвърна Кларк и спря на не повече от половин метър от задната врата. Сега видя, че руснакът също е полковник.
	— Идвам направо от щабквартирата на генерала, за да направя проверка на охраната. Не ми каза нищо за смяна. — Полковникът отвори вратата, възнамерявайки да слезе. — Трябва да има някаква грешка.
	— Няма никаква грешка — отвърна Кларк, после натисна с коляно вратата, за да я затвори отново и стреля между очите на полковника. След това най-невъзмутимо пусна още два куршума в тила на шофьора.
	След минути колата бе включена на скорост и бе избутана към тъмната вода между пристаните.


	Мани вървеше начело, следван от Пит и четиримата кубински моряци. Те се качиха забързано по товарната рампа на главната палуба на „Ейми Бигълоу“ и се разделиха. Пит тръгна нагоре по една стълба, а другите слязоха на долната палуба и продължиха към машинното отделение. Кормилната рубка тънеше в мрак и Пит я остави така. В следващия половин час провери с джобно фенерче електронните табла за управление на кораба и високоговорителя и се постарая да запомни добре всяка подробност.
	Взе корабния телефон и позвъни в машинното. Мина цяла минута, преди Мани да се обади.
	— Какво, по дяволите, искаш?
	— Само проверявам — отвърна Пит. — Аз съм готов.
	— Ще има да чакаш, господинчо.
	Преди Пит да отговори, в кормилната рубка влезе Кларк.
	— С Мани ли говориш? — попита той.
	— Да.
	— Кажи му да се качи.
	Пит предаде бързата команда на Кларк и в отговор бе залят от водопад от неприлични думи.
	Не мина и минута, и Мани нахълта в помещението, плувнал в пот и машинно масло.
	— Хайде, говори, че имам проблем — обърна се той към Кларк.
	— И Моу има, и то по-голям.
	— Разбрах. Двигателите са изключени.
	— А твоите в нормално състояние ли са?
	— Защо да не са?
	— Защото съветският екипаж е изпочупил всички възможни вентили на „Озеро Зайсан“ — отвърна мрачно Кларк. — Моу каза, че ще му трябват две седмици, за да го ремонтира.
	— Джак ще трябва да го изтегли в открито море с влекач — добави Пит.
	Мани се изплю през вратата на рубката.
	— После влекачът по никой начин няма да успее да се върне, за да изтегли и петролния танкер. Руснаците не са слепи. Щом изгрее слънцето, ще им стане ясна картинката.
	Кларк закима бавно в знак на разбиране.
	— Опасявам се, че си прав.
	— Какво да правим тогава? — обърна се Пит към Мани.
	— Ако това корито имаше дизелови двигатели, след два часа щях да го подкарам. Но то е с парни турбини.
	— При това положение колко време ти трябва?
	Мани заби поглед в пода и започна да прехвърля в съзнанието си продължителните и сложни процедури.
	— Започваме с мъртъв агрегат. Първото нещо, което трябва да направим, е да пуснем в действие дизеловия генератор и да загасим горивните камери в пещта, за да загреем горивото. Тръбите трябва да бъдат подсушени от кондензация, котлите да се запалят и да се пуснат спомагателните устройства. После ще изчакаме налягането на парата да се повиши достатъчно, за да задейства турбините. За всичко това ще са ни нужни четири часа, при условие че всичко върви нормално.
	— Четири часа?! — Кларк почувства, че му се завива свят.
	— Значи „Ейми Бигълоу“ не може да напусна пристанището преди разсъмване — каза Пит.
	— Така излиза. — В гласа на Кларк се долови нотка на отчаяние.
	— Не, не излиза така — възрази решително Пит. — Ако успеем да изтеглим дори един кораб от входа на пристанището, ще намалим броя на жертвите с една трета.
	— И всички ние да умрем — добави Кларк. — Няма как да се спасим. Преди два часа щях да дам петдесет процента шанс за нас да се спасим. Но не и сега, не и когато твоето старо приятелче Великов види чудовищния си план да дими на хоризонта. И да не забравяме, че не след дълго липсата на съветския полковник, който лежи на дъното на залива, ще бъде забелязана и цял полк ще довтаса тук да го търси.
	— Ами и онзи капитан на охраната — допълни Мани. — Много бързо ще му дойде ума в главата, след като си изпати, задето е прекъснал дежурството без съответната заповед.
	Звук на тежки дизелови двигатели бавно се усилваше навън и корабната камбана отби три приглушени удара.
	Пит се вгледа през прозореца на командния мостик.
	— Джак идва насам с влекача.
	После се обърна и погледна светлините на града. Заприличаха му на огромна кутия за бижута. Замисли се за множеството деца, които се приготвяха да си лягат, очаквайки с нетърпение утрешните празнични церемонии. Запита се колко ли от тях нямаше да се събудят никога.
	— Все още има надежда — каза той след малко и започна да описва какво според него ще бъде най-доброто разрешение за намаляване на разрушението и спасяването на колкото се може повече от Хавана. Когато свърши, замести поглед от Мани към Кларк и обратно.
	— Е, приложимо ли е?
	— Дали е приложимо ли? — попита слисан Кларк. — Как ни виждаш мен и още трима да държим настрана кубинската армия в продължение на три часа? Това е равносилно на самоубийство.
	— А според теб, Мани?
	Мани се вгледа в Пит, мъчейки се да прочете нещо в набразденото лице, което едва се виждаше на светлината от лампите на пристана. Защо един американец иска да жертва живота си за хора, които биха го разстреляли, без да се замислят? Разбра, че никога няма да узнае отговора в тъмната кормилна рубка на „Ейми Бигълоу“ и бавно сви рамене в подкрепа на окончателното си изказване.
	— Само си губим времето — рече той и се запъти обратно към машинното отделение.


	69.

	Дългата черна лимузина намали ход и спря безшумно пред главния портал на тайната ловна хижа на Кастро, намираща се сред хълмовете на югоизток от столицата. Едното от двете знаменца на колата символизираше Съветския съюз, а другото означаваше, че пътникът в нея е военен от висок чин.
	В къщата за гости извън ограденото имение се помещаваше главната квартира на отряда от елитни телохранители на Кастро. Един мъж в униформа, но без отличителни знаци, тръгна бавно към лимузината. Той погледна фигурата на седналия в мрака на задната седалка едър съветски офицер и документа за самоличност, подаден от прозореца.
	— Генерал-полковник Колчак, не е нужно да ми се представяте — каза мъжът и отдаде чест. — Хуан Фернандес, началник на охраната на Фидел.
	— Никога ли не спите?
	— Аз съм нощна птица — отвърна Фернандес. — Какво ви води насам в тази глуха доба?
	— Внезапно възникнал спешен случай.
	Фернандес изчака да чуе подробности, но такива не последваха и той се почувства неловко. Знаеше, че само критично положение би довело тук съветски представител от най-високо ниво в три и половина часа сутринта. Но не беше сигурен как да постъпи.
	— Съжалявам, сър, но Фидел даде изрично нареждане никой да не го безпокои.
	— Уважавам желанията на президента Кастро, но аз трябва да разговарям с Раул. Моля, кажете му, че съм дошъл по изключително спешен въпрос, който трябва да обсъдим насаме.
	Фернандес размисли за малко над думите му, после кимна.
	— Ще се обадя в хижата и ще съобщя на помощника му, че сте на път към него.
	— Благодаря.
	Фернандес махна на невидимо лице във външната къща и електронно задействаният портал започна да се отваря. Лимузината пое по виещия се почти четири километра път, опасващ хълмовете. Най-накрая колата спря пред голяма вила в испански стил с изглед към хълмист терен, осеян тук-там с далечни светлини.
	Шофьорът слезе и чакълестата алея захрущя под ботушите му, докато той заобикаляше колата, за да отиде до пътническата врата. Застана до нея, но не я отвори, само хвърляше по някой разсеян поглед към охраната пред вилата. Минаха пет минути и най-сетне, прозявайки се, началникът на кабинета на Раул Кастро се появи на вратата.
	— Генерал-полковник, какво неочаквано удоволствие — каза той без ентусиазъм. — Моля, заповядайте. Раул сега ще слезе.
	Без да каже нищо, съветският офицер измъкна огромното си туловище от колата и последва помощника по широката веранда и оттам във фоайето на резиденцията. Шофьорът му вървеше на няколко крачки след него. Помощникът на Кастро се отдръпна настрани и ги покани с жест на ръката да влязат в трофейната зала.
	— Моля, настанете се удобно. Ще поръчам кафе.
	Останали сами, офицерът и шофьорът застанаха мълчаливо с гръб към отворената врата и обходиха с поглед множеството глави на глигани по стените и десетките препарирани птици върху поставки.
	След малко в залата влезе Раул Кастро по пижама под халат от индийска коприна. Изведнъж спря на място, когато гостите му се обърнаха с лице към него. Той събра вежди от изненада и любопитство и попита:
	— Кои, по дяволите, сте вие?
	— Аз съм Айра Хейгън и ви нося много важно съобщение от президента на Съединените щати. — Хейгън млъкна и посочи с брадичка шофьора си, който свали баретата си и остави събраната под нея гъста коса да се разпилее по раменете. — Разрешете да ви представя госпожа Джеси Лебарон. Тя изтърпя сума ти несгоди, за да връчи лично на брат ви отговора от президента относно предложения от него американско-кубински приятелски пакт.
	За миг в залата настъпи такава тишина, че Хейгън чуваше тиктакането на закачения на отсрещната стена красиво изработен часовник. Тъмните очи на Раул се отместиха от Хейгън към Джеси.
	— Но Джеси Лебарон е мъртва — каза той с леко изумление.
	— Оцелях след свалянето на дирижабъла във въздуха и след мъченията, на които ме подложи генерал Пьотър Великов. — Гласът й беше спокоен и заповеднически. — Носим документирано доказателство, че той възнамерява да убие вас и брат ви утре, по време на честванията на Деня на образованието.
	Прямотата на твърдението и властният й тон направиха впечатление на Раул. Той слушаше замислен, после кимна и рече:
	— Ще събудя Фидел и ще го помоля да дойде и да чуе това, което имате да му казвате.


	Великов наблюдаваше как една от кантонерките в кабинета му бе натоварена върху една ръчна количка и качена в асансьора, за да бъде свалена в огнеустойчивия сутерен на съветското посолство. Вторият по длъжност в КГБ офицер влезе в кабинета му, избута на земята няколко папки върху един стол и седна.
	— Жалко е, че трябва да изгорим всичко това — каза той с уморен глас.
	— Нова и по-хубава сграда ще бъде издигната от развалините — отвърна Великов с лукава усмивка. — Подарък от признателното кубинско правителство.
	Телефонът иззвъня и Великов бързо вдигна слушалката.
	— Какво има?
	Гласът на секретарката му отговори:
	— Майор Борчев иска да говори с вас.
	— Свържи ме.
	— Генерале?
	— Да, Борчев, казвайте.
	— Капитанът, командващ охраната на доковете, е напуснал поста заедно с хората си и се е върнал в базата си извън града.
	— Оставили са корабите неохраняеми?
	— Ами… не съвсем.
	— Последно, напуснали ли са постовете, или не?
	— Той казва, че бил сменен от пост от отряд под командата на полковник Ернесто Перес.
	— Не съм издавал такава заповед.
	— Знам, генерале. Защото, ако бяхте, нямаше как да не науча.
	— Кой е този Перес и къде служи?
	— Хората ми провериха кубинските военни файлове. Данни за такъв човек няма.
	— Лично аз изпратих полковник Микоян да извърши проверка на мерките за сигурност около корабите. Обадете му се и го питайте какво, по дяволите, става там.
	— От половин час правя опит да се свържа с него — отвърна Борчев, — но никой не отговаря.
	Звънна другата линия и Великов каза на Борчев да изчака на телефона.
	— Какво има? — попита рязка той.
	— Обажда се Хуан Фернандес, генерале. Сметнах за необходимо да ви уведомя, че генерал-полковник Колчак току-що пристигна тук за среща с Раул Кастро.
	— Не е възможно.
	— Лично аз го пропуснах да мине през портала.
	Новото откритие подсили смута на Великов. По лицето му се изписа израз на недоумение и той изпусна шумна въздишка. Беше спал само четири от последните трийсет и шест часа и съзнанието му бе замаяно.
	— Там ли сте, генерале? — попита Фернандес, разтревожен от мълчанието му.
	— Да, да, чувам те, Фернандес. Върви в хижата и разбери какво правят Кастро и Колчак. Подслушай разговора им и ми докладвай след два часа.
	Без да дочака отговор, той натисна бутона, за да включи отново Борчев.
	— Майор Борчев, формирайте отряд и вървете на пристанището. Сам поемете командването. Проверете кои са въпросният Перес и отряда му и ме уведомете веднага след като научите нещо.
	След това Великов натисна бутона за секретарката си.
	— Свържи ме с щабквартирата на генерал-полковник Колчак.
	Заместникът на Великов изправи рамене на стола си и го загледа с любопитство — никога не беше виждал Великов в нервно състояние.
	— Нещо лошо ли се е случило?
	— Още не знам — смотолеви Великов.
	Изведнъж от другата страна на линията се разнесе познатият глас на генерал-полковник Колчак.
	— Великов, как вървят нещата с ГРУ и КГБ?
	Великов остана като онемял за няколко секунди и след като се съвзе, попита:
	— Къде се намирате?
	— Къде се намирам ли? — отвърна Колчак. — Ами събирам си документите и вещите от кабинета, като теб. Защо, къде мислиш, че се намирам?
	— Току-що ми съобщиха, че сте на среща с Раул Кастро в ловната му хижа.
	— Съжалявам, но още не съм развил способността да бъда на две места едновременно — каза невъзмутимо Колчак. — Изглежда, на твоите разузнавачи започват да им се привиждат призраци.
	— Много странно. Съобщението дойде от напълно доверен източник.
	— В опасност ли е „Ром с кола“?
	— Не, продължава както е замислена.
	— Добре. Тогава приемам, че операцията протича гладко.
	— Да — излъга Великов със страх, примесен с несигурност, — всичко е под контрол.


	70.

	Влекачът беше наречен „Писто“ на името на испанско ястие от задушени червени пиперки, тиквички и домати. Името напълно му подхождаше, тъй като и двете страни на корпуса бяха нашарени със струйки червеникава ръжда, а месинговите му части бяха зеленясали. Но независимо от занемарената му външност, огромният дизелов двигател с мощност 3 000 конски сили, който туптеше във вътрешността му, беше чист и лъскав като бронзова скулптура.
	Хванал здраво кормилото от тиково дърво, Джак гледаше през замъгления от мокри ивици прозорец към огромното тяло, което изникваше в гъстия мрак. То беше студено и тъмно като другите два товарни кораба на смъртта, завързани за доковете. Никаква навигационна светлина не издаваше присъствието му в залива, само патрулният катер, който обикаляше корпуса му дълъг 335 и широк 50 метра, служеше за предупреждение към другите плавателни съдове да спазват разстояние.
	Джак изравни „Писто“ с „Озеро Байкал“ и внимателно го насочи към котвената верига. Патрулният катер ги забеляза и веднага се приближи. Трима мъже бързо излязоха от командния мостик и насочиха разположеното на носовата част скорострелно оръдие. Джак подаде сигнал в машинното за „стоп машини“ — команда, единствено за привличане на вниманието, защото вълната пред носа на влекача вече се стопяваше на повърхността.
	Млад лейтенант с брада се надвеси през прозореца на кормилната рубка на патрулната лодка и заговори през рупор.
	— Това е забранена зона. Нямате работа тук. Отдалечете се!
	Джак сви длани пред устата си и извика:
	— Генераторите ми загубиха мощност и дизелът ми току-що спря. Можете ли да ме вземете на буксир?
	Лейтенантът поклати раздразнен глава.
	— Това е военен катер. Ние не вземаме кораби на буксир.
	— Тогава мога ли да се кача на борда и да използвам радиото ви, за да уведомя шефа? Той ще прати друг влекач да ме изтегли.
	— Какво му е на аварийния ви акумулатор?
	— Изтощи се. — Джак разпери ръце в знак на безпомощност. — Нямам и резервни части. В списъка на чакащите съм. Знаете как е.
	Плавателните съдове бяха толкова близо един до друг, че почти се докосваха. Лейтенантът остави настрана рупора и отвърна с хриплив глас:
	— Не мога да допусна това.
	— В такъв случай ще трябва да хвърля котва точно тук до сутринта — ядосан рече Джак.
	Лейтенантът пораженчески вдигна ръце и му се сопна:
	— Добре, качете се и се обадете.
	Джек спусна стълба до палубата на катера и прескочи 120-сантиметровото разстояние между двата морски съда. Огледа се бавно, с моряшко безразличие наоколо, но не пропусна да забележи отпуснатите стойки на тричленната оръдейна команда, помощник-капитана, който, застанал до кормилото, палеше нехайно цигара, и уморения израз по лицето на лейтенанта. Стана му ясно, че липсваше само един член от корабния екипаж — машинният инженер, който беше долу.
	Лейтенантът се приближи до Джак.
	— Действайте по-бързо, защото се намесвате във военна операция.
	— Простете ми — сервилно отвърна Джак, — но това не е по моя вина.
	Той се протегна, сякаш искаше да се ръкува и пусна от автоматичното си оръжие със заглушител два куршума в сърцето му. После спокойно застреля и кърмчията.
	Троицата около оръдието на носа се строполиха и издъхнаха от съвършено точните три прицела на стрелите, изстреляни от арбалетите на моряците на Джак. Машинният инженер изобщо не усети куршума, който го улучи в слепоочието. Той падна върху дизеловия двигател на катера, стискайки в безжизнените си ръце парцал и гаечен ключ.
	Джак и моряците му отнесоха труповете долу, после бързо отвориха всички изпускателни пробки и кранове. Върнаха се обратно на влекача и повече не обърнаха никакво внимание на потъващия патрулен катер, който бе понесен от течението в тъмнината.
	Нямаше стълба, затова през бордовата ограда на петролния танкер бяха хвърлени две абордажни куки. Джак и още двама се изкатериха по корпуса, а после изтеглиха портативни резервоари с ацетилен и горелка.
	След четирийсет и пет минути котвените вериги бяха срязани и малкият „Писто“, подобно на мравка, която се опитва да отмести слон, заби плътния си въжен носови кранец в огромната кърма на „Озеро Байкал“. Отначало почти незабележимо, сантиметър по сантиметър, а после метър по метър, влекачът започна да избутва кораба цистерна настрани от рафинерията и към средата на залива.


	Пит наблюдаваше ленивото движение на „Озеро Байкал“ през очила за нощно виждане. За щастие отливът работеше в тяхна полза и отдалечаваше „бегемота“ от сърцето на града.
	Пит беше намерил един самостоятелен дихателен апарат и беше проверил трюмовете за детониращ механизъм, но не откри такъв. Дойде до заключението, че вероятно е заровен някъде под амониевия нитрат в някой от средните трюмове. След два часа се качи на главната палуба и с облекчение вдъхна студения бриз, духащ от морето.
	Часовникът на Пит показваше 4:30, когато „Писто“ се появи и започна да се връща към доковете. Беше се насочил право към кораба с муниции. Джак го направляваше на заден ход, а Моу и хората му хвърлиха влекалното въже, което се развиваше от огромната кърмова лебедка на влекача, и го завързаха здраво за кърмовите кнехти на „Озеро Зайсан“. Хвърлиха въжета, но точно когато „Писто“ бе готов да потегли, един военен конвой от четири товарни автомобила се зададе шумно по пристана.
	Пит се спусна надолу по подвижното корабно мостче и с всичка сила се затича по дока. Заобиколи един товарен кран и спря до кърмовото въже. Издърпа дебелото, омаслено въже от боларда и го метна във водата. Не му остана време да направи същото и с носовото въже. От военните камиони вече слизаха тежковъоръжени мъже и се групираха в бойни групи. Той се качи обратно по мостчето и включи електрическата лебедка, която го изравняваше до нивото на палубата, за да предотврати нападение от пристана.
	Грабна телефонната слушалка на мостика и позвъни в машинното.
	— Мани, те са тук — беше краткото му съобщение.
	— Имам вакуум и достатъчно пара в един от котлите и мога да го размърдам.
	— Чудесно се справяш, приятелю. Спести цял час и половина.
	— Тогава да си надигаме задниците.
	Пит отиде до корабния телеграф и премести стрелките на положение „в готовност“. Завъртя кормилото така, че кърмата първо да се измести от кея. После подаде сигнал за „много бавен назад“.
	Мани му се обади за потвърждение от машинното и в следващия миг Пит почувства вибрация под краката си.
	С внезапен страх Кларк осъзна, че малката му група е превъзхождана по численост и че пътят й за бягство е пресечен. Откри също, че не са изправени пред обикновени кубински войници, а пред елитна част от съветската морска пехота. В най-добрия случай той можеше да спечели само няколко минути — време, достатъчно за корабите да се отдалечат от доковете.
	Той бръкна в една брезентова торба и извади граната. Излезе от сянката и метна гранатата в задния автомобил. Взривът се чу като глухо тупване, последвано от ярък пламък, вследствие на възпламеняването на резервоара за горивото.
	Камионът като че ли се разцепи навън и мъжете се пръснаха по дока като пламтящи кегли.
	Той се затича между зашеметените и объркани руснаци, стъпвайки по викащите от болка ранени, които се търкаляха около дока в отчаяни опити да намокрят горящите си дрехи. Кларк хвърли още три гранати под останалите камиони и детонациите им последваха в бърза последователност, огласяйки залива.
	Нов пламък и облаци дим изригнаха от покривите на складовите постройки. Морските пехотинци напускаха като обезумели превозните средства и побягваха да спасят живота си от тази клада. Неколцина бяха подтикнати към действие и започнаха да стрелят в тъмнината към всичко, което смътно наподобяваше на човешка фигура. Накъсаната стрелба се смеси със звука от счупени стъкла, когато бяха взривени и прозорците на складовете.
	Малката група от шестима бойци на Кларк поддържаше огъня. Няколкото куршума в тяхна посока изсвистяха над главите им. Те преустановиха стрелбата, когато Кларк се втурна сред пълната бъркотия и зад прикритието на кубинската си униформа започна да ругае на руски и да издава заповеди за престрояване и нападение на пристана.
	— Строй се! Строй се! — викаше той възбуден. — Те се разбягват. Хайде, действайте, да ви вземат дяволите, преди да са избягали тия предатели!
	Но изведнъж млъкна — беше се озовал лице с лице срещу Болчев. Съветският майор отвори уста от пълно изумление, но преди да я затвори отново, Кларк го хвана за ръката и го блъсна във водата. За щастие в неразборията никой не обърна внимание на това.
	— След мен! — провикна се Кларк и затича към дока, който минаваше между два склада.
	Един по един или на групи от по четирима-петима съветските морски пехотинци се втурнаха след него, като с добре обучени движения приклякаха или лъкатушеха по кея, без да спират масирания огън, докато напредваха.
	Те като че ли превъзмогнаха парализиращия шок на изненадата и бяха решени да отмъстят на невидимия враг, без да знаят, че бягат от един кошмар, за да се натъкнат на друг. Никой не се усъмни в заповедите на Кларк. След като го нямаше командирът да им нареди друго, подофицерът призова подчинените си да следват офицера в кубинска униформа, който водеше атаката.
	Когато морските пехотинци стигнаха до складовете, Кларк се просна на земята като прострелян. Това беше сигнал за хората му да открият огън. Руснаците бяха обстрелвани от всички страни. Мнозина биваха посечени на мига. Те представляваха лесни мишени, както се очертаваха на фона на превърнатите в горяща клада товарни автомобили. Онези, които се избавяха от ръката на смъртта, откриваха огън. Насеченият звук на изстрелваните куршуми, забиващи се в дървените стени и човешка плът, беше оглушителен, а онези, които пропускаха целта или рикошираха, прорязваха със свистене нощта.
	Кларк се търкулна с всичка сила към капака на един сандък, но бе улучен в бедрото и миг след това друг куршум мина през двете му китки.
	Макар и тежко ранени, съветските пехотинци започнаха да отстъпват. Те направиха безплоден опит да се измъкнат от района на доковете и да стигнат до прикритието на бетонната стена, която минаваше покрай главния булевард, но двама от хората на Кларк откриха огън и им пресякоха пътя.
	Кларк лежеше зад сандъка, от разкъсаните му вени шуртеше кръв. Животът му изтичаше, но той не беше в състояние да го задържи. Ръцете му висяха като счупени клони, пръстите му бяха станали безчувствени. Пред очите му вече причерняваше, когато той се примъкна до края на кея и се загледа в залива.
	Последната гледка, която видяха очите му, беше очертанията на два товарни кораба на фона на отсрещния бряг. Те се измъкваха от доковете и се обръщаха към входа на пристанището.


	71.

	Докато на пристана битката се разгаряше, малкият „Писто“ взе на буксир „Озеро Зайсан“ и започна да го тегли отначало с кърмата напред. С огромно усилие грамадното единично витло се заби дълбоко в мазната вода и я разбърка като вряща пяна.
	20 000-тонният морски съд започна да се движи и докато се плъзгаше към открито море, по сливащия се с тъмнината корпус заиграха отраженията на огнените пламъци. След като излезе от доковете, Джак направи широк завой от 180 градуса и започна да върти кораба с муниции, докато носът му застана с лице към входа на пристанището. Тогава влекалното въже бе освободено и издърпано с лебедка.
	В кормилната рубка на „Ейми Бигълоу“ Пит сграбчи кормилото и се надяваше намерението му да се осъществи. Така се беше напрегнал, че не смееше дори да диша. Здраво вързаното носово въже започна да се изпъва и скърца от огромния напън, на който бе подложено от движещия се на заден ход плавателен съд, но упорито отказваше да се скъса. Като куче, дърпащо се на каишката си, „Ейми Бигълоу“ заби леко нос във водата, което увеличи още повече напъна. Въжето остана непокътнато, но болардът бе изтръгнат от основата си с острия звук на разцепващо се дърво.
	Корабът потръпна и постепенно започна да се движи заднешком. Пит прехвърли кормилото на другата страна и носовата част бавно описа полукръг, докато корабът се обърна напречно към отдалечаващия се док. Вибрацията от двигателя стихна и скоро морският съд се понесе безшумно по повърхността с кърмата напред, изхвърляйки тънка струя дим от комина.
	Като че ли целият пристан се бе подпалил. Пламъците от горящите товарни автомобили хвърляха неземни, трепкащи отблясъци в кормилната рубка. Всички моряци с изключение на Мани се качиха от машинното отделение и застанаха на носовата част. Сега, когато имаше място за маневри, Пит прехвърли докрай кормилото на десния борд и подаде по телеграфа команда „бавен напред“.
	Мани потвърди и „Ейми Бигълоу“ престана да завива надясно и започна бавно да пълзи напред.
	Звездите на източното небе вече бяха загубили блясъка си, когато отстрани на кораба се очерта тъмният корпус на „Озеро Зайсан“. Пит изчака влекача да се доближи под носа на кораба му и нареди „стоп машини“. Моряците на „Писто“ хвърлиха леко въже, което бе вързано за няколко снадени и степенувани по дебелина въжета. Пит наблюдаваше от командния мостик как биват изтеглени на борда. После дебелото влекално въже беше вдигнато с предната лебедка и здраво завързано.
	Същата процедура бе извършена и на кърмата, само че този път с лявата котвена верига от смълчания и дрейфуващ „Озеро Зайсан“. След като веригата бе разположена напреки на борда, брънките й бяха вързани за кърмовите метални части. Беше направено двупосочно свързване. Сега трите плавателни съда бяха вързани един за друг, като „Ейми Бигълоу“ остана в средата.
	Джак изсвири веднъж с въздушната свирка на „Писто“ и влекачът потегли напред, изопвайки хлабавината на въжетата. Пит стоеше на крилото на мостика и гледаше назад. Когато един от хората на Мани му направи знак, че влекалната верига на кърмата е изпъната, Пит натисна леко парната свирка и съобщи по телеграфа за „пълен напред“.
	Последната стъпка от плана на Пит бе приключила. Петролният танкер бе оставен да се носи свободно по течението по-близо до запасните резервоари за гориво на отсрещната страна на пристанището, но с километър и половина по-отдалечен от гъсто населения център на града. Другите два кораба и смъртоносните им товари вече набираха скорост и се устремяваха към открито море, като влекачът подсилваше мощта на „Ейми Бигълоу“, за да увеличи скоростта на морския керван.
	Зад тях огромният стълб дим и пламък се виеше нагоре към ранната синева на утрото. Кларк им бе спечелил достатъчно време, за да се отдалечат, но бе заплатил за това с живота си.
	Пит не погледна повече назад. Погледът му бе привлечен като с магнит от фара над сивите стени на Моро Касъл, мрачната крепост, която пазеше входа на хаванското пристанище. Фарът се намираше на пет километра, но сякаш беше на петдесет.
	Зарът беше хвърлен. Мани увеличи мощта на другия двигател и двата гребни винта разпениха силно водата. „Ейми Бигълоу“ започна да набира скорост. Двата възела станаха три. Трите станаха четири. Той препускаше към канала под фара като шотландски расов кон по време на надбягване.
	Намираха се на четирийсет минути от благополучното си завръщане у дома. Но предупреждение нямаше и немислимото тепърва предстоеше.

	* * *

	Майор Борчев заобикаляше живите въглени, които падаха и съскаха във водата. Плувайки под пилоните, той чуваше гърмежите на автоматичните оръжия и виждаше как пламъците изригват към небето. Мръсната вода между доковете беше хладка и вонеше на мъртва риба и дизелово гориво. Повдигна му се и той повърна гнусната вода, която бе нагълтал, когато непознатият кубински полковник го бутна от дока.
	Едва след като преплува около километър и половина, видя стълба и се качи на един изоставен кей. Изплю събралата се отвратителна на вкус слюнка и се затича към горящия автомобилен конвой.
	По дока бяха пръснати изгорели до черно и тлеещи тела. Стрелбата беше спряла, след като неколцината оцелели от хората на Кларк избягаха с малка лодка с извънбордов двигател. Борчев тръгна предпазливо сред касапницата. Освен двама ранени, които бяха намерили убежище зад един самотоварач с вилкова хватка, всички останали бяха мъртви. Целият му отряд беше ликвидиран.
	Почти полудял от гняв, Борчев залъкатуши между жертвите и както ги оглеждаше, разпозна тялото на Кларк. Обърна агента на ЦРУ по гръб и се вгледа в безвзорните му очи.
	— Кой си ти? — попита ненужно той. — За кого работиш?
	Отговорите си бяха отишли заедно с Кларк.
	Борчев хвана отпуснатото тяло за колана и го завлачи до края на дока, след което го изрита във водата.
	— Да видим сега дали ще ти хареса! — изкрещя той като обезумял.
	После тръгна безцелно между труповете. Минаха десетина минути, преди да дойде на себе си. И тогава съзна, че трябва да докладва на Великов. Единственият предавател, с който бе дошъл, се беше разтопил в челния камион и той хукна да обикаля пристана, за да открие телефон.
	На една от постройките видя табела, обозначаваща стая за почивка и забавление на докерите. Блъсна я два-три пъти с рамо и я отвори. Напипа на стената ключа за осветлението и запали лампата. Помещението беше обзаведено със стари зацапани дивани. Върху няколко маси имаше шахматни дъски и игри на домино. В дъното се виждаше хладилник. На едната стена висяха постери с ликовете на Кастро, Че Гевара, който с надменен израз пушеше пура, и на Ленин със сериозен израз.
	Борчев влезе в съседния кабинет и се втурна право към телефона на бюрото. След няколко безуспешни опита да набере номера, се свърза с телефонистката, изливайки ругатни по адрес на неефикасната кубинска телефонна система.
	Когато най-накрая успя да се свърже със съветското посолство, облаците над източните хълмове вече оранжевееха и воят на сирените на противопожарните автомобили огласяше пространството над пристана.


	Капитан Мануел Пинон стоеше на крилото на командния мостик на руската фрегата, клас Рига, и гледаше през бинокъл. Първият му офицер го бе събудил веднага след като в пристанищния район бе започнало сражението и пожарът. Той почти нищо не виждаше, тъй като плавателният му съд беше пуснал котва край военноморския док, намиращ се точно в края на водния канал и зданията пречеха на видимостта му.
	— Не трябва ли да проверим какво е станало? — попита първият офицер.
	— Полицията и пожарникарите ще разберат — отвърна Пинон.
	— Намирисва на стрелба.
	— По-вероятно пожар в някой склад е възпламенил военни боеприпаси. Най-добре да стоим настрана от противопожарния катер. — Той му подаде бинокъла. — Ти продължи да наблюдаваш, аз отивам пак да си легна.
	Пинон вече наближаваше каютата си, когато първият му офицер го настигна тичешком в коридора.
	— Сър, не е лошо да се върнете на мостика. Два кораба правят опит да напуснат пристанището.
	— Без разрешение?
	— Да, сър.
	— Да не би просто да се изместват другаде?
	Първият офицер поклати глава.
	— Посоката им на движение ги извежда към главния канал.
	Пинон измърмори кисело.
	— Боговете се противопоставят на съня ми.
	— Истинският комунист не вярва в богове — изсмя се саркастично първият офицер.
	— Опитай се да убедиш в това белокосата ми майка.
	Прозявайки се, Пинон се върна на командния мостик и се вгледа през леката мъгла на ранното утро. Два кораба на буксир бяха на път да влязат в канала, отвеждащ към открито море.
	— Какво, по дяволите… — Пинон пренагласи фокуса на бинокъла. — Не се вижда никакво знаме, никакви навигационни светлини, никакъв наблюдателен пост на мостика…
	— Нито пък отговарят на запитванията ни чрез радиосигналите за намерението им. Като че ли искат да се измъкнат тайно.
	— Измет от контрареволюционери, които се опитват да се доберат до Съединените щати — изсумтя презрително Пинон. — Ами да, това е. Друго обяснение няма.
	— Да дам ли заповед да отплуваме натам?
	— Да, и то веднага. Ще минем пред тях и ще пресечем пътя им.
	Още докато говореше Пинон, първият офицер се пресегна и натисна бутона за сирената, която вдигна на крак целия екипаж.
	Десет минути по-късно трийсетгодишният плавателен съд, изваден от употреба от руските военноморски сили, след като бе заменен с по-нов и модифициран клас фрегата, потегли напречно на канала. Стомилиметровите му оръдия бяха обърнати и насочени право в бързо приближаващите се кораби фантоми.


	Пит забеляза мигащата сигнална лампа на фрегатата. Изкуши се да включи радиото, но спази предварителната уговорка конвоят да остане смълчан, за да не би някой бдителен дежурен от пристанищните власти или охраната да се включи случайно на същата честота. Пит беше позабравил морзовата азбука, но успя да дешифрира съобщението, подадено от фрегатата, което гласеше: „Спрете незабавно и се легитимирайте!“.
	Той не изпускаше от поглед „Писто“. Съзнаваше, че за всеки уклончив ход трябва да се допитва до Джак. Обади се в машинното отделение и предупреди Мани, че фрегатата ще блокира пътя им. Но месинговите телеграфни стрелки останаха на положение „пълен напред“.
	Фрегатата вече беше толкова близо, че Пит ясно виждаше кубинския мичман втори ранг, който стоеше скован от духащия от морето бриз. Сигналната лампа започна отново да светва и угасва. „Спрете незабавно или ще стреляме!“
	На кърмата на „Писто“ се появиха двама мъже и трескаво започнаха да развиват още от въжето. В същото време влекачът промени посоката си, описа остър завой надясно и застана на дрейф. Тогава Джак излезе от кормилната рубка и се провикна към фрегатата през рупор.
	— Дай път бе, скапан морж! Не виждаш ли, че тегля на буксир?
	Пинон подмина обидното обръщение. Не очакваше нещо повече от капитан на влекач.
	— Нямате разрешение за отплаване. Пращам ви абордажен екип.
	— Проклет да съм, ако допусна някой военноморски задник да стъпи на кораба ми.
	— Тогава всички ще умрете — отвърна Пинон с весел глас.
	Вече не беше сигурен дали това е масов опит за бягство на дисиденти, но странното поведение на влекача и корабите без светлини трябваше да се провери.
	Той се надвеси от бордовата ограда на мостика и заповяда на моторния катер на фрегатата и абордажния екипаж да се спуснат на вода. Когато се обърна отново към неизвестния конвой, замръзна от ужас.
	Беше твърде късно. В сумрака той не бе видял добре, че корабът зад влекача не беше на буксир. Движеше се самостоятелно и се приближаваше към фрегатата със скорост цели осем възела. В продължение на няколко секунди той само гледаше като ударен. След като се съвзе, изкрещя:
	— Пълен напред! Огън!
	Заповедта му беше последвана от оглушителен взрив. Снарядите прорязаха тясното пространство между корабите, забиха се в носа и надстройката на „Ейми Бигълоу“ и експлодираха в пламъци и строшени стъкла. Лявата страна на кормилната рубка изчезна, сякаш бе откъртена и смляна от пресата на машина за отпадъци. Стъкла и отломки се сипеха като дъжд от оръдията. С решителност, граничеща със сляпо упорство, Пит се бе навел над кормилото и не го изпускаше от ръце. Имаше късмет, че се отърва само с няколко порязвания и натъртено бедро.
	Вторият залп отнесе отсека с морските карти и разсече на две предната мачта. Горната й половина падна зад борда и продължи да се влачи два-три метра, преди въжетата да се откъснат и да заплават свободно на повърхността. Коминът беше разбит и превърнат в куп отпадъци. Един снаряд избухна в отделението за дясната котва и пръсна ръждясалите от солената вода звена на веригата й като шрапнели.
	Трети залп не последва.
	Пинон стоеше напълно неподвижен, с ръце, вкопчени в бордовата ограда на мостика. Гледаше как черната предна част на „Ейми Бигълоу“ заплашително се издигна с цялата си тежест над фрегатата. Лицето му пребледня, очите го заболяха от гледката, която предвещаваше неминуемата смърт на плавателния му съд.
	Гребните винтове на фрегатата биеха усилено водата, но нямаше да могат да я избутат навреме настрани. Беше повече от ясно, че „Ейми Бигълоу“ ще я улучи, съвсем ясни бяха и намеренията на Пит. Той компенсираше и сечеше ъгъла по посока средата на фрегатата. Онези от екипажа й, които бяха на горната палуба и виждаха приближаващото се бедствие, се вцепениха за миг и започнаха да се хвърлят зад борда.
	Високият осемнайсет метра нос на „Ейми Бигълоу“ се вряза във фрегатата малко пред задната й оръдейна кула, разкъса плочите на облицовката и навлезе в корпуса почти шест метра навътре. Корабът на Пинон можеше да издържи на сблъсъка и да стигне до брега, преди да се е напълнил с вода, но носът на „Ейми Бигълоу“ с пронизителен звук от стържене на стомана се издигна толкова високо от зейналата рана, че откри кила си с полепнали по него ракообразни животинчета, увисна за миг неподвижно във въздуха и отново се строполи върху фрегатата, разцепвайки я на две. Кърмовата й част мигом се загуби от поглед под водната повърхност.
	Водата бързо нахлу през отвора на откъснатата кърма, зашуртя през изкривените отвесни прегради и наводни откритите отсеци. Когато корпусът на обречената фрегата бързо бе превзет от буйния поток, той започна да се накланя назад. Предсмъртната му агония не продължи дълго. Докато „Озеро Зайсан“ бе изтеглен от мястото на сблъсъка, фрегата вече беше потънала, оставяйки няколко моряка да се преборват с водата.


	72.

	— Влязъл си в капан?! — прозвуча по телефона гласът на Великов.
	Борчев се почувства неудобно. Не можеше току-така да признае, че от всичките четирийсет души той беше сред единствените трима оцелели, при това без нито една драскотина.
	— Незнаен отряд от най-малко двеста кубинци откриха огън с тежко въоръжение, преди да успеем да евакуираме камионите.
	— Сигурен ли си, че са били кубинци?
	— Че кой друг би могъл да го извърши? Командващият им офицер носеше кубинска униформа.
	— Перес ли?
	— Не знам. Нужно ни е време за разпознаването.
	— Може да е гаф от страна на зелените части, които да са открили огън от глупост или паника.
	— Съвсем не изглеждаха глупави. Мога да разпозная бойни части още като ги видя. Те са знаели за пристигането ни и са устроили добре подготвена засада.
	Лицето на Великов доби напълно объркан вид, после почервеня. Нападението над Кайо Санта Мария стана пред очите му. Едва сдържаше яростта си.
	— Каква им беше задачата?
	— Задържащи действия с цел завземането на корабите.
	Отговорът на Борчев слиса Великов. Изпита чувството, че тялото му се превръща в лед. Въпросите сами се изплъзнаха от устата му:
	— Завладени ли са корабите от операцията „Ром с кола“? Още ли са на котва край доковете си?
	— Не. Един влекач взе на буксир „Озеро Зайсан“. „Ейми Бигълоу“ потегли на собствена мощност. Изгубих ги от поглед, след като навлязоха в канала. Малко по-късно чух нещо като оръдейна стрелба близо до входния канал.
	Великов също бе чул тътен от тежки оръдия. Той се загледа в една празна стена и изпълнен с неверие, се опита да си представи кръга от мъже, преследващи сложно планираната му операция. Не можеше да повярва, че разузнавателните подразделения, предани на Кастро, имат такива знания и опит. Единствено дългата ръка на американците и тяхното ЦРУ биха могли да разрушат Кайо Санта Мария и да осуетят плана му за слагане край на режима на Кастро. Само един-единствен човек би могъл да е отговорен за изтичането на информация.
	Дърк Пит.
	Лицето на Великов се изопна от дълбокото му съсредоточаване. Калта се утаяваше от водата. Вече знаеше как да действа през малкото му останало време.
	— Корабите още ли са в пристанището? — поинтересува се той.
	— Ако се опитват да избягат в открито море, според мен вече са навлезли в канала Ентрада.
	— Намери адмирал Чеколдин и чу кажи, че настоявам корабите да бъдат спрени и върнати обратно в пристанището.
	— Мислех, че всички съветски военни кораби са в открито море.
	— Адмиралът и флагманският му кораб няма да тръгнат преди осем часа. Не използвай телефон за връзка. Предай му молбата ми лично и подчертай, че е спешно.
	Преди Борчев да отговори, Великов затвори телефона и забърза към главния вход на посолството, без да обръща внимание на персонала, който се приготвяше за евакуация. Затича се към лимузината на посолството и издърпа навън шофьора, който чакаше да закара съветския посланик на безопасно място.
	Завъртя ключа за запалването и включи на скорост веднага щом двигателят заработи. Задните колела се извъртяха и изсвириха силно, когато колата подскочи и излетя от двора на посолството на улицата.
	След две преки Великов спря.
	Военна блокада препречи пътя му. Две бронирани коли и група кубински войници се бяха разположили напречно на широкия булевард. Един офицер се приближи до лимузината и светна джобно фенерче в прозореца.
	— Мога ли да видя документите ви за самоличност, моля?
	— Аз съм генерал Пьотър Великов, аташиран съм към съветската военна мисия. Трябва много бързо да стигна до щабквартирата на полковник Колчак. Отдръпнете си и ме пуснете да мина.
	Офицерът огледа лицето на Великов и като че ли остана доволен от това, което видя. Изключи фенерчето и махна с ръка на двама от хората си да заемат задната седалка. После заобиколи колата и се настани отпред на мястото до Великов.
	— Тъкмо вас чакахме, генерале — каза той със студен, но любезен тон. — Моля да следвате инструкциите ми. Тръгвайте и на следващото кръстовище завийте наляво.


	Пит седеше прав, с леко разкрачени крака, хванал с две ръце кормилото. Набръчканото му лице бе издадено напред, докато наблюдаваше как фарът край входа на пристанището се изнизваше болезнено бавно назад. Цялото му съзнание, тялото, нервите му бяха съсредоточени в изтеглянето на кораба възможно най-далече от населения град, преди да бъдат детонирани мунициите.
	Цветът на водата се промени от сиво-зелен в изумруденозелен и корабът започна леко да се клатушка, когато започна да пори вълните, прииждащи от морето. „Ейми Бигълоу“ се пълнеше с вода от откъснатите носови плочи, но въпреки това се подчиняваше на кормилото и следваше по петите влекача.
	Пит се чувстваше изтощен до болка от главата до петите. Крепеше се благодарение единствено на волята си. Кръвта от порязванията, които получи по време на оръдейната стрелба от фрегатата, се беше втвърдила във вид на тъмночервени резки по лицето му. Изобщо не обръщаше внимание на потта, която прилепваше дрехите по тялото му.
	Затвори за миг очи и му се прииска да си е отново в апартамента в хангара, с коктейл от мартини и бомбайски джин, излегнат в гореща вана. Господи, колко е уморен!
	Внезапен порив на вятър нахлу през счупените прозорци на командния мостик и той отново отвори очи. Огледа бреговата ивица отляво и отдясно. Платформите с оръдия, скрити покрай пристанището, останаха смълчани. Все още нямаше признаци за приближаването на самолети или патрулни морски съдове. Независимо от битката с военната фрегата, тревога не бе вдигната. Объркването, липсата на проницателност сред кубинските военни сили по охраната работеха в тяхна полза.
	Все още спящият град създаваше впечатлението, че се влачи след тях, сякаш беше вързан за кърмата на кораба. Слънцето вече се бе показало и конвоят се виждаше от крайбрежието незащитен от нищо.
	Само още няколко минути, няколко минути, повтаряше си Пит.


	На Великов му бе наредено да спре на един тих ъгъл близо до Площада на катедралата в старата част на Хавана. После го отведоха в едно порутено здание с мръсни и пукнати прозорци. Минаха покрай стъклени витрини, излагащи избелели постери на филмови звезди от 40-те години, седнали на бара, с погледи, насочени към камерата.
	Някогашното заведение, посещавано от заможни американски знаменитости, сега беше напълно запустяло, забравено от всички с изключение на малцина възрастни хора. От едната страна на загубилия блясъка си и занемарен бар седяха четирима души.
	Вътрешността беше тъмна и миришеше на дезинфекционни средства и мухъл. Великов не позна домакина, преди да се доближи на няколко крачки от него. После се закова на място и не можеше да повярва на очите си. Изведнъж му се повдигна.
	Джеси Лебарон седеше между един непознат дебел мъж и Раул Кастро. Четвъртият гледаше заплашително.
	— Добро утро, генерале! — заговори Фидел Кастро. — Радвам се да ви видя сред нас.


	73.

	До слуха на Пит достигна бръмчене на самолет. Той пусна щурвала и отиде до вратата на крилото на командния мостик.
	Два бойни хеликоптера се задаваха от север над бреговата ивица. Погледът му се отмести към пристанищния вход. Сив военен кораб навлизаше през канала с пълна скорост и хвърляше високи носови вълни. Това беше съветски ескадрен миноносец, тънък като молив, чиито предни оръдия бяха насочени към пълзящите беззащитни смъртоносни кораби. Преследването, от което никой нямаше да излезе победител, беше в ход.
	Джак излезе на палубата на влекача и погледна към разрушения команден мостик на „Ейми Бигълоу“. Почуди се, че там все още има оцелял, който дори управлява кормилото. Той сви длан като фуния пред ухото си и в отговор видя ръка да му маха в знак, че жестът му е разбран. В този момент един моряк забърза към кърмата на товарния кораб и направи същия жест на намиращия се на „Озеро Зайсан“ Моу. След това Джак се прибра отново вътре и включи радиото.
	— Тук „Писто“. Чувате ли ме? Край.
	— Да, високо и ясно — отвърна Пит.
	— И аз приемам — потвърди гласът на Моу.
	— Сега е моментът да завържете щурвалите си и да напуснете корабите — продължи Джак.
	— Прав им път! — озъби се Моу. — Нека да се самоунищожат тия проклети гемии.
	— Ще оставим двигателите да работят на ход пълен напред — вметна Пит. — А какво ще правиш с „Писто“?
	— Ще го управлявам още няколко минути, за да съм сигурен, че корабите ви няма да завият към брега — отвърна Джак.
	— Гледай да не се забавиш. Момчетата на Кастро навлизат през канала.
	— Виждам ги — потвърди Джак. — Успех! Изключвам.
	Пит блокира кормилото на положение „пълен напред“ и позвъни на Мани. Якият главен инженер нямаше нужда от подканване. След три минути той и хората му вече изтегляха корабната моторна лодка, за да я плъзнат надолу по лодбалките й. После се покатериха на борда и започнаха да я спускат във водата. В същия момент Пит прескочи бордовата ограда и скочи при тях.
	— За малко да те оставим — извика Мани.
	— Обадих се по радиото на ескадрения миноносец и съобщих, че ако не стои настрана, ще взривим кораба с мунициите.
	Преди Мани да отговори, се разнесе силен грохот. След секунди един снаряд се заби във водата на петдесетина метра пред „Писто“.
	— Не са се вслушали в думите ти — изсумтя Мани.
	Той задейства двигателя и включи скоростната кутия, за да изравни лодката с движението на кораба, когато се спуснат на вода. Отвързаха въжетата на талията и цопнаха напречно в килватера. „Ейми Бигълоу“ пое своето последно пътуване — изоставен и обречен на забрава.
	Мани се обърна и видя, че Моу и екипажът му спускаха моторната лодка на „Озеро Зайсан“. Тя се вряза в една огромна вълна и беше тръшната в стоманения корпус с такава сила, че спойките на десния й борд отхвръкнаха и дъното й се напълни до половината с вода, заливайки двигателя.
	— Трябва да им помогнем — каза Пит.
	— Наистина трябва — съгласи се Мани.
	Преди да предприемат действие, Джак беше преценил положението и извика през рупора си:
	— Оставете ги. Аз ще ги взема, след като освободя въжетата си. Погрижете се за себе си и поемете към брега.
	Пит смени моряка, който си бе премазал пръстите между въжетата на лодбалката, и зае пилотското място. Насочи лодката към високото здание край пристана на „Малекон“ и избута дроселите докрай.
	Мани бе отправил поглед към влекача и дрейфуващата лодка, в която се намираха Моу и екипажът му. Лицето му посивя, като видя, че миноносецът даде още един залп и два водни стълба изригнаха и се стовариха върху горните съоръжения на „Писто“. Влекачът обаче се отърси от потопа и продължи напред.
	Моу извърна глава, изпълнен с огромен страх, без обаче да го показва. Беше разбрал, че никога повече няма да види приятелите си живи.
	Пит преценяваше разстоянието между оттеглящите се кораби и брега. Все още са много близо, прекалено близо до Хавана и експлозивите ще разрушат по-голямата част от града, мрачно заключи той.


	— Президентът Антонов одобрява ли плана ви за моето убийство? — попита Фидел Кастро.
	Великов стоеше със скръстени ръце. Стол не му бе предложен. Гледаше Кастро с открито презрение.
	— Аз съм високопоставен военен офицер в Съветския съюз. Настоявам за подобаващо отношение към мен.
	Черните очи на Раул Кастро заблестяха с гневни пламъчета.
	— Тук е Куба. Не можете да настоявате за нищо. Вие сте само една отрепка от КГБ.
	— Стига, Раул, стига — предупреди го Фидел и се обърна към Великов. — Не ни баламосвайте, генерале. Проучих документите ви. „Ром с кола“ не е вече тайна.
	Великов продължи играта си.
	— Добре съм запознат с операцията. Тя е поредният злонамерен опит на ЦРУ да подкопае приятелството между Куба и Съветския съюз.
	— Щом е така, защо не ме предупредихте?
	— Нямах време.
	— Но сте намерили време да евакуирате вашите сънародници — засече го Раул. — Защо бягате в този ранен утринен час?
	По лицето на Великов се изписа надменност.
	— Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Нужно ли е да ви напомням, че имам дипломатически имунитет? Нямате право да ме разпитвате.
	— Как възнамерявахте да задействате експлозивите? — продължи спокойно Кастро.
	Великов мълчеше. Ъгълчетата на устата му леко се извиха в усмивка, когато в този момент се разнесе далечен тътен от тежка оръдейна стрелба. Фидел и Раул си размениха погледи, без да продумват.
	Джеси потрепери от нарастващото напрежение в малкия локал. За миг й се прииска да е мъж, за да изтръгне с юмруци истината от генерала. Изведнъж й се повдигна и й идеше да изкрещи при мисълта, че тече ценно време.
	— Моля ви, кажете им каквото искат да узнаят — примоли се тя. — Не можете просто да стоите и да допуснете хиляди деца да загинат заради някаква безсмислена политическа кауза.
	Великов не каза нищо. Продължи да стои неподвижен.
	— Ще се радвам да му го върна тъпкано — обади се Хейгън.
	— Не е нужно да си цапате ръцете, господин Хейгън — каза Фидел. — Навън го чакат мои хора, специалисти по насилствените разпити.
	— Няма да посмеете да ме пипнете — повиши тон Великов.
	— Мой дълг е да ви предупредя, че ако не спрете взривяването, ще бъдете подложен на мъчения. И то не просто с инжекции, както практикувате със затворниците във вашите заведения за душевноболни в Русия, а с невъобразими денонощни мъчения. Нашите най-добри лекари ще ви поддържат жив. Страданията ви няма да могат да се сравнят с никакъв кошмар, генерале. Вие ще крещите, докато имате сили да крещите. После, когато ще сте се превърнали в нищо повече от вегетиращо същество без взор, говор и слух, ще бъдете закаран и захвърлен в някой порутен квартал в Северна Африка, където или ще оцелеете, или ще умрете и където никой не спасява, нито се смилява над осакатен дрипльо, тънещ в мръсотия. Вие просто ще се превърнете в нищожество.
	Черупката на Великов се пропука, но съвсем леко.
	— Губите си времето. Вие сте мъртви. Аз съм мъртъв. Всички сме мъртви.
	— Грешите. Корабите, натоварени с муниции и амониев нитрат, са изтеглени от пристанището от хората, върху които искате да хвърлите вината. В този момент агенти на ЦРУ ги насочват към открито море, където взривната сила ще унищожи само риба.
	Великов бързо използва слабото си предимство.
	— Не, сеньор президент, вие грешите. Тътенът от оръдия, които чухте преди малко, идва от съветски плавателен съд, който ще препречи пътя на корабите и ще ги върне обратно в пристанището. Те може да експлодират по-рано от часа на речта ви по повод празника, но в крайна сметка ще постигнат целта си.
	— Лъжете — каза притеснен Фидел.
	— Вашето господство като велик баща на революцията свърши — продължи Великов с лукав и хаплив глас. — Аз с удоволствие ще дам живота си за отечеството си. Вие бихте ли се жертвали за Куба? Може би някога, когато сте бил млад и не сте имал какво да губите. Сега вече сте отпуснат и отдавна ви е станало навик да карате другите да вършат мръсната работа вместо вас. Водихте добър живот досега и не сте склонен да се откажете току-така от него. Но той свърши. От утре вие ще бъдете само една снимка на стената, а на ваше място ще застане нов президент. Президент, верен на Кремъл.
	Великов отстъпи няколко крачки назад и извади от джоба си малка кутийка.
	Хейгън мигом разбра предназначението й.
	— Това е електронен предавател. Той ще изпрати оттук сигнал за детониране на експлозивите.
	— О, боже! — проплака отчаяно Джеси. — Той ще го направи, божичко, наистина ще го направи.
	— Не си правете труда да викате телохранителите си — предупреди Великов. — Те няма да успеят да реагират навреме.
	Фидел го загледа със студени, мрачни очи.
	— Помнете какво ви казах.
	Великов му отвърна с презрителен поглед.
	— Наистина ли си представяте как крещя от болки в някой от вашите затвори?
	— Дайте ми предавателя и ще бъдете свободен да напуснете Куба невредим.
	— И да се върна в Москва като страхливец? Няма да стане.
	— От вас зависи — каза Фидел и по лицето му се изписа странна смесица от гняв и страх. — Знаете съдбата си, ако детонирате експлозивите и останете жив.
	— Едва ли ще има такава вероятност — озъби му се Великов. — Тази сграда е разположена на по-малко от сто метра от пристанищния канал. Нищо няма да остане от нас. — Той замълча и лицето му заприлича на каменна статуя. После добави: — Сбогом, сеньор президент!
	— Изчадие такова… — Хейгън прескочи масата с невероятна за огромното си туловище сръчност и само сантиметри го деляха от ръката на Великов, когато в същия момент тя натисна задействащия бутон на предавателя.


	74.

	„Ейми Бигълоу“ се изпари.
	„Озеро Зайсан“ изчака още част от секундата, след което се взриви и изчезна от поглед. Комбинираната сила на товарите от летливи вещества във вътрешността на корабите изхвърли към тропическото небе огромен стълб от огнени отломки и дим, висок километър и половина. В морето се разрази необятна вихрушка, когато гигантски гейзер от буйна вода и пара изригна сред дима и се пръсна във всички посоки.
	Ярката червено-бяла светлина обля водната повърхност с ослепителната сила на десетки слънца, последвана от внезапен оглушителен грохот.
	Гледката на красивия малък „Писто“, който изхвърча на пет метра нагоре и се пръсна във въздуха като парадна ракета, се вряза завинаги в съзнанието на Пит. Той гледаше като онемял как отломъците от нея, заедно с Джак и екипажа му, падаха във водовъртежа като горящи факли.
	Моу и хората му в дрейфуващата моторна лодка просто изчезнаха от водната повърхност.
	Взривната вълна пръсна във въздуха двата военни хеликоптера. В радиус от три километра чайките бяха пометени от взривната вълна. Витлото на „Озеро Зайсан“ излетя над водата и се разби в командния мостик на съветския ескадрен миноносец, помитайки всеки, който се намираше там. Усукани стоманени плочи, болтове и нитове, звена на вериги и палубни принадлежности се посипаха върху града, пробивайки стени и покриви като оръдейни снаряди. Телефонни и електрически стълбове се прекатурваха, пречупени в основите си.
	Стотици хора загинаха, както спяха в леглата си. Мнозина бяха надупчени от хвърчащи стъкла или смазани от срутени тавани. Хора по улиците биваха повдигани от земята и тръшвани в сградите.
	Ударната вълна засегна града със сила, два пъти по-голяма от опустошителния регистриран ураган. Дървените постройки край брега бяха сринати до основи, сякаш бяха картонени; стотици хиляди прозорци бяха натрошени, паркирани автомобили бяха запратени в сградите.
	Навътре в пристанищните води се взриви и чудовищният „Озеро Байкал“.
	Отначало от корпуса му започнаха да излитат пламъци. После целият кораб цистерна избухна във вид на огромно огнено кълбо. Вълна от пламнало гориво заля крайбрежните постройки и причини верижни експлозии на леснозапалимите товари, подредени на доковете. Горящи парчета метал паднаха върху складовете за течни горива в източната част на пристанището и те започнаха да експлодират един след друг като фойерверки, изхвърляйки гигантски облаци черен дим над града.
	Избухна нефтена рафинерия, след нея и химически завод. Последваха взривове във фабриката за бои и завода за торове. Два товарни кораба в близост до тях, които се отправяха към открито море, се сблъскаха, предизвикаха пожар и бяха обгърнати от пламъци. Голямо парче горяща стомана от разрушения кораб цистерна отхвръкна към един от десетте железопътни вагона, съдържащи пропан, и ги вдигна във въздуха като наниз от фишеци.
	Последва нов взрив… После още един… И още един.
	Почти шесткилометров пояс навътре от брега се превърна в пепелище. Пепел и сажди покриха града като черен снеговалеж. Само неколцина от пристанищните докери оцеляха. За щастие рафинериите и химическият завод бяха почти безлюдни. Човешките жертви щяха да са много повече, ако всичко това не беше станало в навечерието на национален празник.
	Най-страшното от бедствието в пристанището мина, но кошмарът за останалата част от града тепърва предстоеше.


	Огромна, петнайсетметрова вълна се надигна от водовъртежа и препусна към брега. Пит и останалите мъже гледаха със страхопочитание как зелено-бялата водна планина бучи зад тях. Те седяха и без паника чакаха да видят как крехката малка моторница ще бъде разбита на парчета, а водата ще се превърне в техен гроб.
	Дигата покрай „Малекон“ отстоеше само на трийсетина метра, когато хоризонталната водна лавина погълна лодката. Гребенът на вълната се нави и се пръсна върху пасажерите й. Мани и трима от мъжете изхвърчаха от местата си и Пит ги видя как летят през унищожителните пръски като отнесени от торнадо греди на покрив. Дигата вече беше по-близо, но инерцията на вълната повдигна моторната лодка, прехвърли я над нея и я запрати върху широкия булевард.
	Пит тъй здраво стискаше кормилото, че то се откъсна от арматурата и остана в ръцете му. Той реши, че това е краят, но със съзнателно усилие на волята пое дълбоко въздух и го задържа, докато пропадаше във водната пропаст. Отвори очи и като на сън видя през неочаквано чистата и вихреща се вода как автомобилите се преобръщат с бясно спираловидно движение, сякаш ги търкаляше невидима гигантска ръка.
	Дълбоко под кипящия водовъртеж Пит се почувства странно независим. През ума му мина абсурдната мисъл, че е на път да се удави на някоя улица. Жаждата му за живот го крепеше силно, но той не се бореше безразсъдно и пестеше ценния кислород. Отпусна се и напразно се опита да погледне през пяната. Чувстваше, че съзнанието му работи изненадващо ясно. Знаеше, че ако вълната го блъсне в някое от бетонните здания, връхлитащите тонове вода ще го превърнат в същата каша, в която ще се превърне и пъпеш, хвърлен от самолет.
	Страхът му щеше да нарасне, ако беше видял как лодката се сплеска в стената на втория етаж на една жилищна сграда, в която бяха настанени съветски технически специалисти. Ударът раздроби корпуса така, сякаш дъсчената облицовка не беше по-здрава от черупка на яйце. Водната каскада запрати един четирицилиндров двигател през счупен прозорец и го стовари в един отвор за стълбище.
	Пит благосклонно беше отнесен в една тясна уличка като дънер, пуснат по улей. Излязлата от брега вода носеше огромна маса преобръщащи се отломки. Но колкото и да проникваше между сградите, които бяха достатъчно здрави и можеха да издържат на яростната атака, вълната вече започваше да се стопява. След секунди периферията й щеше да достигне предела си и щеше да почне да се отдръпва и да повлича със себе си човешки тела и късове развалини обратно в морето.
	Мозъкът на Пит вече изнемогваше от липса на кислород и от очите му започнаха да изскачат искри. Сетивата му постепенно се притъпяваха. Силен удар го разтресе, когато рамото му се блъсна в нещо неподвижно. Той заопипва с ръка, опитвайки се да се хване за него, но силата на вълната го избута напред. Пред него се изпречи друга равна повърхност и този път той се протегна и се хвана здраво за нея, без да разбира, че това е табела над бижутерски магазин. Мислещите и сетивни органи на тялото му отслабнаха и един по един преставаха да работят, сякаш електрическата им верига беше изключена. В главата му бучеше, черна пелена закри искрите пред очите му. Животът му се крепеше единствено на инстинкт, който също щеше скоро да го напусне.
	Вълната достигна крайния си външен предел и започна да се връща стремглаво обратно към морето. Но за Пит беше късно. Той вече изпадаше в безсъзнание. Мозъкът му успя да изпрати едно последно съобщение. Едната му ръка непохватно се провря между табелата и стената на сградата и се заклещи там.
	Препълнените му дробове не бяха в състояние да поемат повече въздух и той започна да се дави.


	Силният тътен от експлозиите отекна между хълмовете и над морето. Над града нямаше слънчева светлина, истинска слънчева светлина. Тя беше скрита от невероятно гъста завеса от черен дим. Цялото пристанище беше подпалено — доковете, корабите, складовете и почти цяла миля от покритата с петрол вода бяха обгърнати от оранжеви и сини пламъци, които се издигаха към тъмното покривало.
	Тежко пострадалият град започна да се отърсва от шока и да се изправя на крака. Сирени завиха в унисон с шума на пукащите огньове. Огромната вълна се бе прибрала отново в Мексиканския залив, влачейки след себе си огромна маса от развалини и човешки тела.
	Зашеметените и ранени оцелели започнаха да изпълват улиците като объркани овце и немееха пред огромните разрушения край тях, търсейки обяснение на този погром. Някои изпаднаха в такъв шок, че вървяха, без да чувстват раните си. Други гледаха вцепенени голямо парче от щурвала на „Ейми Бигълоу“, което беше ударило навеса на автобусна спирка и беше смачкало четири автомобила и няколко души, чакащи автобус.
	Част от предната мачта на „Озеро Зайсан“ беше намерена забита в средата на футболното игрище на централния хавански стадион. Еднотонна лебедка се бе стоварила върху едното крило на Университетската болница и бе смазала единствените три свободни легла от четирийсетместното болнично отделение. За случката щеше да се говори като едно от стотиците чудеса, които бяха станали тогава — дар за католическата църква и малко поражение за марксизма.
	Събралите се на пристанището огнеборци и полицаи започнаха да сформират спасителни групи. На помощ дойдоха и армейски и военни части. Отначало сред хаоса настъпи паника. Военните обърнаха гръб на спасителните работи и се приготвиха за отбрана на острова, решавайки погрешно, че е започнало нападение от страна на Съединените щати. Ранените бяха навсякъде — едни викаха от болки, други, накуцвайки, бягаха от горящото пристанище.


	Земетресението спря заедно с ударните вълни. Таванът на занемарения локал беше паднал, но стените си останаха на място. Помещението се превърна в пълна разруха — дървени греди, паднала мазилка, прекатурени столове и маси и счупени бутилки лежаха пръснати под дебел облак прах. Летящата врата се беше откачила от едната панта и висеше под застрашителен ъгъл над телохранителите на Кастро, които стенеха, затрупани под малка купчина от тухли.
	Айра Хейгън се надигна мъчително на крака и тръсна глава, за да избие от нея бученето от сътресението. Избърса очите си, за да вижда през облака прах и се подпря на близката стена. Вдигна глава и видя, че таванът липсва и че на стената на горния етаж още висяха картини.
	Първата му мисъл беше за Джеси. Тя лежеше свита на една страна под единствената задържала се в изправено положение маса в средата на помещението. Хейгън коленичи до нея и я обърна по гръб.
	Тя не помръдна; изглеждаше безжизнена под праха от бяла мазилка, но по тялото й нямаше кръв или видими сериозни рани. Очите й бяха полуотворени и след малко тя изстена. Хейгън се усмихна от облекчение и свали сакото си. Сгъна го и го сложи под главата й.
	Джеси протегна ръка и го сграбчи неочаквано силно за китката.
	— Дърк е мъртъв — прошепна тя.
	— Не се знае, може и да е оцелял — каза тихо Хейгън, но в тона му не се долови оптимизъм.
	— Дърк е мъртъв — повтори Джеси.
	— Не се движи. Лежи спокойно, а аз ще ида да проверя как са двамата Кастро.
	Той се изправи тромаво и започна да оглежда развалините. Чу от лявата си страна някой да кашля и тръгна натам, покатери се по една купчина от отломки и се озова до барплота.
	Изпаднал в шок и замаян, Раул Кастро се държеше с две ръце за плота и се мъчеше да прочисти гърлото си от прахта. От носа и от дълбока рана на брадичката му течеше кръв.
	Хейгън се зачуди как тъй всички се бяха пръснали на различни страни, след като преди експлозията седяха един до друг. Той изправи един стол и помогна на Раул да седне.
	— Добре ли сте, господине? — попита той искрено загрижен.
	Раул кимна немощно.
	— Добре съм. А Фидел? Къде е Фидел?
	— Стойте спокойно, ще ида да го потърся.
	Хейгън продължи да обхожда развалините и накрая намери и Фидел Кастро. Кубинският лидер беше проснат по корем, с едната ръка под рамото си. Хейгън се закова на място от гледката.
	Погледът на Кастро беше насочен към обърнатото нагоре лице, на сантиметри от него. Генерал Великов лежеше по гръб с разперени ръце и премазани от тежка греда крака. Изразът по лицето му представляваше смесица от предизвикателство и мрачно предчувствие. Той гледаше Кастро с очи, помръкнали от сянката на поражението.
	— Оживяхме, генерале — промълви триумфиращо Кастро, — и двамата оживяхме.
	— Не е честно — процеди през стиснати зъби Великов. — И двамата трябваше да умрем.
	— Дърк Пит и хората му са успели все пак да минат с корабите през вашите военни части и да ги изведат към открито море — поясни Хейгън. — Разрушителната сила на експлозиите беше само една трета от онази сила, която щеше да се получи, ако бяха останали в пристанището.
	— Вие се провалихте — добави Кастро. — Куба си остава Куба.
	— Толкова близко бяхме… — заклати примирено глава Великов. — И сега за отмъщение ще си изпълните обета.
	— Вие ще умрете заради всеки човек, убит от вас — обеща Кастро с леден глас. — Все едно дали са хиляди или стотици хиляди. Ще бъдете подложен на мъчения заради всички тях.
	Великов изкриви устни в нещо като усмивка. Той като че ли изобщо нямаше нерви.
	— Пак ще бъдеш убит, Фидел, от някой друг човек, някой друг път. Повече от сигурен съм. Лично помогнах да бъдат съставени пет алтернативни плана, в случай че този не успее.


	Шеста част
	Еврика! Ла Дорада

	75.

	_8 ноември 1989_
	_Вашингтон, окръг Колумбия_
	Мартин Броган влезе със закъснение в кабинета за ранното сутрешно заседание. Президентът и останалите мъже, насядали около масата във форма на бъбрек, го погледнаха очаквателно.
	— Корабите са били взривени четири часа по-рано от определеното време — уведоми ги той, преди да седне.
	Съобщението му бе прието с гробно мълчание. Всички присъстващи знаеха за невъобразимия план на руснаците да премахнат Кастро и новината ги беше поразила повече като неизбежна трагедия, отколкото като катастрофално бедствие.
	— Какви са последните данни за човешките жертви? — попита Дъглас Оутс.
	— Още е много рано да се каже — отвърна Броган. — Цялото пристанище е обгърнато в пламъци. Твърде е вероятно броят им да достигне хиляди. Разрушенията обаче не са толкова, колкото се е предвиждало. Очевидно нашите агенти в Хавана са превзели два от корабите и са успели да ги отдалечат от пристанището, преди да бъдат детонирани.
	Всички изслушаха замислени първоначалните доклади, изпратени от Секцията със специални интереси в Хавана, които им прочете Броган. Той изложи подробностите на плана за изтегляне на корабите и на действителната операция. Още не беше свършил, когато един от помощниците му влезе и му подаде току-що получен доклад. Той му хвърли безмълвно бърз поглед, после прочете на глас първото изречение:
	— Фидел и Раул Кастро са живи. — Броган замълча и погледна към президента. — Вашият човек Айра Хейгън съобщава, че е в пряка връзка с двамата Кастро и че те поискали всякакъв вид помощи при бедствено положение, която можем да им окажем, включващи медицински персонал и лекарства, противопожарни съоръжения, храна и дрехи, както и специалисти по аутопсии и балсамиране.
	Президентът се обърна към генерал Клейтън Меткалф, председател на комитета на началник-щабовете.
	— Какво ще кажете, генерале?
	— След снощното ви обаждане веднага вдигнах под тревога командването на въздушния транспорт. Можем да започнем въздушните превози още щом хората и продоволствията пристигнат на съответните летища и бъдат натоварени на борда.
	— Всяко подхождане на американски военен самолет към въздушното пространство на Куба трябва да бъде координирано, иначе кубинците ще пуснат в действие ракетите си „земя-въздух“ — напомни министърът на отбраната Симънс.
	— Ще се погрижа да установим открита съобщителна връзка с тяхното Външно министерство — каза държавният секретар Оутс.
	— Няма да е лошо да поясните на Кастро, че всяка помощ, която изпращаме, е организирана под чадъра на Червения кръст — добави Дан Фосет. — За да не го изплашим дотам, че да ни тръшне вратата под носа.
	— Да, не бива да пренебрегваме такава гледна точка — съгласи се президентът.
	— Почти е престъпление да се възползваме от катастрофално бедствие — рече замислен Оутс. — И все пак не можем да отречем, че от небето ни пада тази възможност да заздравим връзките си с Куба и да овладеем революционната треска в цяла Южна Америка.
	— Интересно, дали Кастро е изучавал Симон Боливар? — Въпросът на президента не беше отправен към никого определено.
	— Великият освободител на Южна Америка е един от идолите на Кастро — уточни Броган. — Защо питате?
	— В такъв случай той най-сетне се е вслушал в един от цитатите на Боливар.
	— Кой цитат имате предвид, господин президент?
	Държавният глава огледа последователно лицата на всички присъстващи и тогава отговори:
	— „Който служи на революция, разорава море.“


	76.

	Хаосът бавно стихна и съвзелото се от шока население на Хавана започна спасителните работи. Бяха пуснати в действие спешните процедури след ураганно опустошение. Армейски и военни части, заедно с медицински работници, проникваха между развалините и изваждаха затрупаните хора, като ранените качваха в линейките, а мъртвите — в камиони.
	Манастирът „Санта Клара“, построен през 1643 година, беше превърнат във временна болница и бързо се изпълни. Отделенията и коридорите на Университетската болница също бяха претъпкани. За морга послужи елегантният стар президентски дворец, превърнат впоследствие в музей на революционното движение.
	Ранени хора с кървящи рани вървяха по улиците, гледаха с празни погледи или търсеха отчаяно любимите си близки. Часовникът на едно от зданията на Площада на катедралата в старата част на Хавана беше спрял на 6:21. Някои жители, които бяха побягнали от домовете си по време на разрушенията, започваха да се прибират. Други, останали без подслон, сновяха из улиците с малки вързопи, съдържащи част от спасено имущество.
	От стотици километри към града прииждаха противопожарни коли и напразно се опитваха да угасят разрастващите се из цялото пристанище пламъци. Експлодира резервоар с хлорна газ и добави отровните си изпарения към опустошенията на огъня. На два пъти стотиците огнеборци трябваше да потърсят прикритие, когато промяната на вятъра запрати силната гореща вълна в лицата им. Дори по време на организирането на спасителните операции, Фидел Кастро предприе чистка сред нелоялните правителствени служители и военни офицери. Лично Раул ръководеше арестуването на заподозрените лица, но повечето бяха напуснали града, предупредени за операцията „Ром с кола“ от Великов и КГБ. Един по един те бяха заловени и не скриваха изумлението си, че братята Кастро са живи. Всички бяха закарани под засилена охрана в таен затвор, намиращ се навътре в планинската местност, където никой нямаше да ги види повече.
	В два часа следобед първият тежкотоварен самолет на американските военновъздушни сили кацна на международното летище на Хавана. Малко по-късно той бе последван от непрекъснат поток от самолети. Фидел Кастро лично посрещаше лекарите и медицинските сестри доброволци, като преди това се бе погрижил кубинските комитети за подпомагане при бедствия да са налице, за да получат помощите и да съдействат на пристигналите американци.
	В късния следобед от задимения хоризонт се зададоха кораби на бреговата охрана и на противопожарната служба от пристанището на Маями. Булдозери, тежки съоръжения и специалисти по нефтени пожари от Тексас нахлуха между горящите развалини на пристанището и без да губят време, започнаха да щурмуват пламъците.
	Независимо от дотогавашните си политически различия, Съединените щати и Куба се обединиха покрай случая и американци и кубинци дружно полагаха усилия по спешните медицински и възстановителни работи.


	Късно следобед от реактивния самолет на НЮМА слязоха адмирал Сандекър и Ал Джордино. Двамата веднага се качиха на един товарен камион, натоварен със спално бельо и военни походни легла, и бяха закарани до един автомобилен гараж, откъдето Джордино взе един изоставен фиат.
	Докато наближаваха гигантския облак дим и бушуващото огнено море, изкуственият залез от пламъците багреше лицата им в червено през предното стъкло.
	След като близо половин час лъкатушеха из града, упътвани от полицаи, за да избегнат излишните заобикаляния и затрупаните от разрушението улици, най-накрая стигнаха до швейцарското посолство.
	— Спукана ни е работата — измърмори Сандекър, като видя руините на сградите и отломките, разхвърляни по широкия булевард „Малекон“.
	Джордино тъжно кимна с глава.
	— Може би никога няма да го намерим.
	— И все пак сме му задължени и трябва да опитаме.
	— Да — въздъхна тежко Джордино, — и то много сме задължени на Дърк.
	Те свърнаха към порутената сграда и влязоха през портала, където им бе обяснено как да стигнат до свързочния пункт на Секцията със специални интереси.
	Пунктът беше препълнен с нови кореспонденти, които чакаха реда си, за да предадат съобщенията си за бедствието. Сандекър си проби път навътре и зърна един едър мъж, който диктуваше на един радист. След като го изчака да свърши, Сандекър го потупа по рамото.
	— Вие ли сте Айра Хейгън?
	— Да, аз съм. — Дрезгавият му глас съответстваше на бръчките от умора на лицето му.
	— Така си и помислих. Президентът ми описа подробно как изглеждате.
	Хейгън потупа заобления си корем и се насили да се усмихне.
	— Не е трудно да бъда различен сред тълпата. — След това замълча и изгледа особено Сандекър. — Споменахте президента…
	— Срещнах се с него преди четири часа в Белия дом. Казвам се Джеймс Сандекър, а това е Ал Джордино. Ние сме от НЮМА.
	— О, да, адмирале, знам ви по име. С какво мога да ви услужа?
	— Ние сме приятели на Дърк Пит и Джеси Лебарон.
	Хейгън затвори за миг очи, после погледна Сандекър.
	— Госпожа Лебарон е голяма жена! Като се изключат няколко порязвания и натъртвания, тя се отърва от експлозията невредима. В момента помага в спешната болница за деца, настанена в старата катедрала. Но ако търсите Пит, със съжаление трябва да ви кажа, че си губите времето. Той беше на щурвала на „Ейми Бигълоу“, когато корабът избухна.
	Джордино веднага почувства пробождане в сърцето.
	— Няма ли никаква вероятност да е успял да се спаси?
	— От хората, които отблъснаха руснаците на доковете, докато корабите плаваха към морето, оцеляха само двама. От екипажите на борда на корабите и влекача няма никаква следа. Дори и да не са загинали от взривовете, положително са се удавили от приливната вълна.
	Джордино сви ръце в юмруци от безсилие. След това се обърна, за да даде воля на сълзите си, без да го видят.
	Сандекър заклати скръбно глава.
	— Искаме да проверим в болниците.
	— Без да ви звучи безсърдечно, адмирале, по-добре търсете в моргите.
	— Ще проверим и там.
	— Тогава ще помоля швейцарците да ви издадат дипломатически пропуски, за да се придвижвате свободно в града.
	— Благодаря ви.
	Хейгън изгледа и двамата мъже със съчувствие.
	— Ако това може да ви утеши, ще ви кажа, че вашият приятел Пит спаси стотици хиляди хора.
	По лицето на Сандекър се изписа израз на гордост.
	— Ако познавахте добре Дърк Пит, господин Хейгън, нямаше да очаквате нещо по-малко.


	77.

	Сандекър и Джордино започнаха да търсят Пит в болниците без особен оптимизъм. Налагаше се да прескачат безброй ранени, които лежаха на пода поради липса на свободни легла. Медицински сестри правеха каквото можеха, за да им помогнат, докато екипи от изтощени лекари се бореха за живота на тежко ранените в операционните помещения. Десетки пъти двамата прекъсваха обиколката си, за да помогнат в пренасянето на пълни носилки.
	Не намериха Пит сред живите.
	Продължиха да търсят в импровизираните морги, пред някои от които чакаха камиони, пъпни с трупове, по четири, по пет реда един върху друг. Малка група от балсаматори работеше трескаво, за да предпази избухването на епидемии. Мъртвите лежаха навсякъде като дървени трупи, с открити лица и празни погледи, насочени към тавана. Много от тях бяха толкова обгорени и осакатени, че беше невъзможно да се разпознаят и затова биваха погребвани церемониално в масов гроб в гробището „Колон“.
	Санитар в една от моргите им показа тленните останки на мъж, за когото имало сведения, че бил изхвърлен от морето. Не беше Пит и те не можаха да установят, че това е Мани, защото не го познаваха.
	Ранното утринно слънце изгря над опустошения град. Все повече ранени биваха откривани и откарвани в болниците, все повече трупове — в моргите. Военни отряди с байонети кръстосваха улиците, за да предотвратяват плячкосване на домове и обществени сгради. На пристанището пламъците продължаваха да бушуват, но огнеборците вече ги овладяваха. Огромният черен облак все още висеше над града. Според съобщенията на въздушните пилоти източният вятър го носел към Мексико сити.
	Потиснати от гледките, на които бяха станали свидетели през нощта, Сандекър и Джордино с облекчение посрещнаха новия ден. Те продължиха с колата, но на три пресечки от Площада на катедралата затрупана от разрушенията улица блокира пътя им. Тръгнаха пеша за временната детска болница, за да потърсят Джеси.
	Завариха я да утешава едно малко момиченце, което плачеше, докато лекарят гипсираше тънкото му кафяво краче. Джеси вдигна поглед към приближаващите се Сандекър и Джордино. Очите й несъзнателно се разшириха, но изтощеното й съзнание не ги разпозна.
	— Джеси — заговори тихо адмиралът, — аз съм Джим Сандекър, това е Ал Джордино.
	Едва след секунди думите му проникнаха в съзнанието й.
	— Адмирале! Ал! О, слава богу, че дойдохте! — Тя прошепна нещо в ухото на момиченцето, после стана и прегръщайки и двамата едновременно, заплака неудържимо.
	Докторът кимна на Сандекър.
	— Тя работи като вол по двайсет и четири часа непрекъснато. Не е лошо да я откъснете за момент оттук, за да си поеме дъх.
	Двамата мъже я хванаха за ръка и я изведоха навън. После внимателно я настаниха да седне на едно от стъпалата пред катедралата.
	Джордино седна по-долу с лице към нея и я огледа. Тя все още беше облечена в бойната униформа. Сега камуфлажните шарки бяха покрити с петна от кръв. Косата й беше влажна от пот, разчорлена, очите й — зачервени от проникващия навсякъде дим.
	— Толкова се радвам, че ме открихте — заговори тя най-сетне. — Сега ли пристигате?
	— Снощи — отвърна Джордино. — Търсим Пит.
	Тя загледа безцелно гъстия черен облак.
	— Вече го няма — промълви тя като в транс.
	— Черен гологан не се губи — измърмори под носа си Джордино.
	— Всички загинаха: съпругът ми, Дърк и още много други. — Гласът й се загуби.
	— Можем ли да намерим някъде кафе? — попита Сандекър, за да смени темата. — С удоволствие бих пийнал една чаша.
	Джеси кимна уморено към входа на катедралата.
	— Една клета жена, чиито деца са пострадали тежко, прави кафе за доброволците.
	— Ще ида да взема — предложи Джордино, стана и изчезна вътре.
	Джеси и адмиралът постояха известно време, заслушани във воя на сирените и загледани в подскачащите пламъци в далечината.
	— Като се върнем във Вашингтон — заговори пръв Сандекър, — ако мога да ти помогна с нещо…
	— Много сте мил, адмирале, но все ще се оправя някак. — След кратка пауза попита: — Мислите ли, че тялото на Реймънд може да бъде намерено и пренесено в Америка, за да го погреба?
	— Сигурен съм, че след всичко, което ти направи, Кастро ще удовлетвори молбата ти.
	— Странно е, че бяхме въвлечени във всичко това заради съкровището.
	— Ла Дорада ли имаш предвид?
	Погледът на Джеси беше паднал върху една група хора, които вървяха към тях, но не показа никакви признаци, че ги вижда.
	— От петстотин години тя примамва хората да я търсят и повечето от тях са се погубвали от страстта си да я притежават. Глупаво е… много е глупаво да жертваш живота си заради една статуя.
	— Тя все още се счита за най-голямото съкровище в света.
	Джеси уморено затвори очи.
	— Слава богу, че е скрита. Кой знае още колко хора ще убиват заради нея.
	— Дърк никога не би се покатерил върху нечии кости за пари — отбеляза Сандекър. — Познавам го много добре. Той тръгна заради самото приключение и предизвикателството да разгадае една мистерия, а не за собствена облага.
	Джеси не каза нищо. Отвори очи и едва тогава забеляза приближаващата се група. Не виждаше ясно лицата. Единият от тях изглеждаше висок през жълтеникавата мъгла от дима. Другите бяха по-дребни на ръст. Всички пееха, но тя не долавяше мелодията.
	Джордино се върна с малка дъска, върху която димяха три чаши. Той спря и се вгледа продължително в групата, която си проправяше път между развалините пред катедралата.
	Фигурата в средата съвсем не беше над два метра висока, мъжът просто бе качил на раменете си малко момченце. То имаше изплашен вид и здраво бе обгърнало с ръце челото на мъжа, закривайки част от лицето му. В едната си мускулеста прегръдка мъжът носеше малко момиче, а с другата водеше още едно момиченце на не повече от пет години. Непосредствено зад тях в редица вървяха десетина-единайсет деца, които пригласяха неуверено на английски. До тях подтичваха кучета и лаеха в акомпанимент.
	Сандекър погледна озадачен Джордино. Едрогърдият италианец измига влагата от очите си, сълзящи от дима, и с недоумяващ израз се вгледа в странната и патетична гледка.
	Мъжът приличаше на изтощен до крайност призрак. Куцаше, дрехите му висяха на парцали, очите му бяха хлътнали, измършавялото му лице беше нашарено с кръв. Той обаче беше вирнал брадичка и пееше с ехтящ глас, а децата повтаряха след него.
	— Трябва да се връщам на работа — каза Джеси и едва-едва се надигна, за да стане. — Ония деца вътре имат нужда от помощ.
	Групата беше вече близо и Джордино чу ясно песента, която пееха.

	Аз съм смел, безстрашен янки…

	Челюстта на Джордино увисна, очите му щяха да изскочат от изненада. Той изхвърли напред едната си ръка и засочи като онемял към групата. После хвърли през рамо дъсчицата с чашите и се втурна като луд надолу по стълбите на катедралата.
	— Това е той! — изкрещя Джордино с пълно гърло.

	Един жив племенник на чичо Сам.
	Роден на четвърти юли.

	— Какво? Какво каза? — извика след него Сандекър.
	Джеси мигом скочи на крака и без да обръща внимание на смазващата я умора, се затича след Джордино.
	— Той се върна! — викна тя.
	Тогава и Сандекър хукна надолу по стълбите.
	Децата спряха насред песента и се скупчиха около мъжа, изплашени от внезапната поява на тримата души, които викаха и тичаха към тях. Кучетата застанаха в редица пред краката на мъжа и залаяха с всичка сила.
	Джордино спря безмълвен на половин метър от групата — не знаеше какво по-смислено нещо да каже. Усмихна се и лицето му засия от задоволство и облекчение. Най-накрая езикът му се отвърза.
	— Добре си се завърнал при живите, Лазаре!
	Пит се захили дяволито.
	— Здрасти, приятел! Да се намира в джоба ти шишенце със сухо мартини?


	78.

	Шест часа по-късно Пит спеше като пън в една празна ниша в катедралата. Беше отказал да ходи където и да било, докато за децата не се положат грижи и кучетата не бъдат нахранени. После настоя Джеси също да си почине малко.
	Сега двамата лежаха на около метър разстояние един от друг върху две одеяла, проснати на твърдия под от керамични плочки. Преданият Джордино седеше пред нишата на един плетен стол и пазеше никой да не нарушава съня им; от време на време пропъждаше по-надалеч някои групи деца, които се заиграваха наоколо и вдигаха шум.
	Той замръзна на място, когато видя Сандекър да се приближава, следван по петите от няколко униформени кубинци.
	Сред тях беше и Айра Хейгън. Стори му се по-стар и по-уморен от последния път, когато го видя, а това беше само преди двайсет часа. Джордино веднага позна мъжа, който вървеше до Хейгън непосредствено зад гърба на адмирала и стана от стола. Сандекър кимна към спящите и каза тихо:
	— Събуди ги.
	Джеси се размърда в дълбокия си сън и изстена. Джордино трябваше да я разтърси няколко пъти за рамото, за да не заспи отново. Все още сънена и изморена до смърт, тя се надигна до седнало положение и тръсна глава, за да прочисти замъгленото си съзнание.
	Пит се събуди почти веднага и съзнанието му заработи като будилник. Той се обърна, подпря се на лакти и накрая седна, зоркият му поглед обхвана набързо мъжете, застанали в полукръг около него.
	— Дърк — заговори Сандекър, — това е президентът Фидел Кастро. Тръгнал е на обиколка из болниците и аз му казах, че ти и Джеси сте тук. Той пожела да говори с вас.
	Преди Пит да каже нещо, Кастро пристъпи напред, хвана го за ръката и с изненадваща сила го издърпа да стане. Магнетичните кафяви очи се срещнаха с пронизващите млечнозелени. Кастро беше облечен със спретната колосана масленозелена бойна униформа с отличителните знаци на главнокомандващ, докато Пит все още беше с парцаливите си и мръсни дрехи, с които дойде в катедралата.
	— Значи това е мъжът, който направи за смях моите хора от охраната и спаси града — каза Кастро на испански.
	Джеси преведе и Пит махна с ръка в знак на отрицание.
	— Аз просто бях един от по` късметлиите мъже, които оцеляха. Най-малко двайсет човека загинаха в опит да предотвратят трагедията.
	— Но ако корабите бяха взривени, докато са стояли на док, сега почти цяла Хавана щеше да представлява изравнена със земята пустош. Щеше да се превърне в гроб както за мен, така и за половин милион души. Куба ви е признателна и иска да ви направи Герой на революцията.
	— Само това ми липсваше — измърмори Пит.
	Джеси му хвърли пренебрежителен поглед и не преведе думите му.
	— Какво каза той? — попита Кастро.
	Джеси прочисти гърлото си.
	— Ами… каза, че това било голяма чест за него.
	След това Кастро помоли учтиво Пит да опише как е станало превземането на корабите.
	— Разкажете ми какво видяхте. Всичко, което ви е известно, от самото начало — допълни той.
	— От момента, в който напуснахме швейцарското посолство ли? — попита Пит с присвити от лукавство очи.
	— Откъдето искате — отвърна Кастро, забелязвайки погледа му.


	Докато Пит разказваше за отчаяната битка на доковете и за усилията да бъдат изтеглени „Ейми Бигълоу“ и „Озеро Зайсан“ от пристанището, Кастро го прекъсваше с водопад от въпроси. Любопитството на кубинския лидер беше ненаситно. Разказът на Пит продължи почти толкова дълго, колкото действителните събития.
	Пит излагаше фактите възможно най-точно и безстрастно, съзнавайки, че никога няма да успее да изрази с думи огромната заслуга на невероятно смелите мъже, които дадоха живота си за народа на друга държава. Разказа за великолепните задържащи действия на Кларк срещу надделяващата по численост военна част, затова как Мани и Моу и хората им са проникнали във вътрешността на корабите, за да ги превземат и отдалечат от пристанищния район, знаейки, че всеки момент ще бъдат взривени и пръснати на парчета. Описа как Джак и екипажът му взели на буксир двата кораба, но не успели навреме да излязат в открито море. Допълни, че много искал и те да са тук сега и лично да разкажат преживелиците си, дори се почуди как точно биха го представили с думи. След това се усмихна в себе си при мисълта, че Джак положително щеше да ругае с цветисти определения през цялото време.
	Най-накрая Пит описа как една огромна приливна вълна го изхвърлила навътре в града, как изпаднал в безсъзнание и когато се свестил, осъзнал, че виси надолу с главата от една табела над бижутерски магазин. После тръгнал през разрушенията и по едно време чул детски плач — малко момиченце и братчето му били затрупани под развалините на срутена жилищна сграда и той ги извадил. Оттам нататък започнал да привлича деца като магнит. Работниците по спасителните работи увеличавали „колекцията“ му от деца. След като не намерили други оцелели деца, един полицай го насочил към детската болница и центъра за раздаване на помощи, където се натъкнал на приятелите си.
	Изведнъж гласът на Пит се загуби и ръцете му увиснаха надолу.
	— Това е всичко.
	Кастро го гледаше, без да мига, по лицето му се бе изписало вълнение. Той пристъпи към Пит и го прегърна.
	— Благодаря ви — каза той развълнуван. После целуна Джеси по двете бузи и се ръкува с Хейгън. — Куба благодари на всички вас. Няма да забравим делата ви.
	Пит погледна някак свенливо Кастро и попита:
	— Не знам дали да не ви помоля за една услуга.
	— Само кажете каква е тя — побърза да го подкани Кастро.
	След кратко колебание Пит заговори:
	— Има един таксиметров шофьор на име Ерберто Фигуероа. Ако успея да намеря един възстановен шевролет от петдесет и седма година, като се върна в Щатите, и му го пратя, възможно ли е да получи пратката? И двамата с Ерберто ще ви бъдем много благодарни.
	— Разбира се. Лично аз ще се погрижа човекът да получи вашия подарък.
	— И още една молба — продължи Пит.
	— Не насилвай късмета си — прошепна Сандекър.
	— Каква е тя? — попита любезно Кастро.
	— Дали ще е възможно да наема един катер с кран?


	79.

	Телата на Мани и трима от екипажа му бяха разпознати. Кларк беше изваден от водите на канала с рибарска лодка. Тленните му останки бяха върнати със самолет във Вашингтон. От Джак, Моу и останалите нямаше и следа.
	Четири дни след пълното унищожение на смъртоносните кораби пожарът бе овладян. Последните, най-упоритите пламъци щяха да угаснат не по-рано от шест-седем дни. Минаха още шест седмици, преди да бъде открит и последният труп.
	Кубинците най-добросъвестно водеха отчети и накрая представиха пълен списък на жертвите. Техният брой достигна 732. Ранените наброяваха 3769, а липсващите бяха изчислени на 197.
	По настояване на президента на САЩ Конгресът одобри спешна помощ от 45 милиона долара за кубинците за възстановяването на Хавана. Освен това като жест на добра воля той вдигна трийсет и пет годишното ембарго. Най-сетне американците отново можеха да пушат законно хавански пури.
	След като руснаците бяха прогонени, единственото им представителство в Куба се явяваше Секцията за специални интереси в полското посолство. Кубинският народ не проля нито сълза при заминаването им.
	Кастро си остана марксистки революционер по душа, но вече не беше чак толкова краен. След като се съгласи по принцип с американско-кубинския пакт, той без никакво колебание прие поканата да посети президента в Белия дом и да говори пред Конгреса, въпреки че изнегодува, когато бе помолен да ограничи речта си в рамките на двайсет минути.


	Призори на третия ден след експлозиите един олющен и износен от употреба плавателен съд хвърли котва почти в средата на пристанищните води. Противопожарните и спасителните лодки минаваха покрай него като покрай закъсал насред магистрала автомобил. Това беше тумбест ремонтен катер, широк, с изпъкнали скули, дълъг осемнайсет метра. На кърмата му беше монтиран дерик-кран с изпъната над водата стрела. Екипажът му като че ли не обръщаше никакво внимание на трескавата дейност наоколо.
	Повечето от пламъците в пристанищния квартал бяха потушени, но пожарникарите продължаваха да обливат с литри вода тлеещите останки от складовите постройки. Няколко обгорени до черно склада за течни горива все още изхвърляха пламъци, а гъстият облак дим изпълваше въздуха с парливата миризма на изгорели горива и гума.
	Пит стоеше върху обезцветената палуба на ремонтния катер и се взираше през димната жълтеникава мъгла в разрушения петролен танкер. От „Озеро Байкал“ не беше останало нищо, освен обгарялата надстройка на кърмата, която стърчеше грозно и разкривено над покритата с петрол вода. Той върна вниманието си към малкия компас в ръката си.
	— Това ли е мястото? — попита го адмирал Сандекър.
	— Отчитам допълващи се данни върху знаците за ориентиране — отвърна Пит.
	Джордино подаде глава от прозореца на кормилната рубка.
	— Магнитометърът пощуря. Намираме се точно над плътна метална маса.
	Върху един от люковете седеше Джеси. Беше облечена със сиви къси панталони и бледосиня блуза и отново приличаше на себе си.
	Тя хвърли любопитен поглед към Пит и го попита:
	— Още не си ми казал защо мислиш, че Реймънд е скрил Ла Дорада на дъното на пристанищните води и откъде знаеш къде точно да я търсиш?
	— Не ми стигна ума да схвана веднага какво ми казва — поясни Пит. — Думите му бяха същите, но тогава ми прозвучаха безсмислено, нещо като „Потърси н-а м-е-н“. А той всъщност се е опитал да каже „Потърси на М-е-й-н“.
	Джеси го гледаше объркана.
	— „Мейн“ ли?
	— Спомни си за Пърл Харбър, „Аламо“ и „Мейн“. Някъде тук през хиляда осемстотин деветдесет и осма година бойният кораб „Мейн“ бе взривен и това постави началото на Испанско-американската война.
	Джеси почувства, че я обзема възбуда.
	— Искаш да кажеш, че Реймънд е хвърлил статуята върху потъналите останки на стария кораб?
	— На мястото, където е потънал — поправи я Пит. — Защото през хиляда деветстотин и дванайсета година разрушеният корпус на „Мейн“ е бил изваден и закаран на буксир в открито море с развяващ се флаг.
	— Но защо точно там Реймънд е хвърлил съкровището?
	— Всичко започва от момента, в който той и партньорът му в спасителните операции Ханс Кронбърг откриват „Циклопи“ и изваждат Ла Дорада. Трябва да е било луда радост за двамата приятели, когато са успели заедно да откраднат от властното море най-търсеното съкровище в историята на човечеството. И това би трябвало да има щастлив край. Но нещата се опорочили. Реймънд Лебарон бил влюбен в съпругата на Кронбърг.
	По лицето на Джеси се изписа прояснение.
	— Хилда.
	— Да, Хилда. Той е имал два мотива, за да се освободи от Ханс — съкровището и жената. Но някакъв начин е успял да склони Ханс да се гмурне отново, след като Ла Дорада е била вече извадена. Тогава му прерязва носещото спасително въже и оставя приятеля си да умре от мъчителна смърт. Можеш ли да си представиш как се е борил за живота си дълбоко в стоманената крипта на „Циклопи“?
	Джеси извърна поглед настрани.
	— Не мога да повярвам на думите ти.
	— Но ти си видяла трупа на Кронбърг със собствените си очи. Ключът на загадката беше Хилда. Тя ми разказа в основни линии за тази мръсна работа. Аз трябваше само да допълня някои подробности.
	— Реймънд не би могъл да извърши убийство.
	— Могъл е и го е извършил. След като Ханс вече е вън от играта, той предприема следващата си стъпка. Подвежда отдела за държавните приходи — кой би го винил, след като помним, че в края на петдесетте години федералното правителство облагаше с над осемдесет процента доходите над сто и петдесет хиляди долара — и избягва един продължителен съдебен процес в Бразилия, която с пълно право би твърдяла, че статуята е откраднато национално съкровище. Реймънд си замълчава и се отправя към Куба. Голям хитрец е бил любимият ти. Проблемът му после бил как да се отърве от статуята. Кой ми могъл да си позволи да плати дори част от двайсет до петдесет милиона долара за художествено произведение? Той се страхува до смърт, че ако се разчуе за намерената статуя, тогавашният кубински диктатор Фулхенсио Батиста, изнудвач от класа, ще я заграби. Или ако Батиста не я заграби за себе си, то мафиотските гангстери, които лично той бе поканил в Куба след Втората световна война, са щели да го сторят. Затова Реймънд решава да изсича по малко от Ла Дорада и да я разпродава на малки парчета. За негово нещастие времената били лоши. Той навлиза с кораба си в пристанището на Хавана в деня, в който Кастро и неговите бунтовници нахлуват в града, след като са свалили корумпираното правителство на Батиста. Революционните сили веднага затварят пристанищата и летищата, за да попречат на приятелите на Батиста да избягат от страната с невероятни богатства.
	— И Лебарон не е взел нищо ли? — попита Сандекър. — Изгубил е всичко?
	— Не съвсем. Разбира, че е попаднал в капан и че е само въпрос на време, преди революционерите да претърсят спасителния му кораб и да открият Ла Дорада. Единственият му избор е да вземе всичко, каквото може със себе си и да хване следващия самолет за Щатите. Вероятно под прикритието на нощта е навлязъл с кораба си по-навътре в пристанището и е хвърлил статуята зад борда там, където „Мейн“ е бил взривен преди седемдесет години. Естествено, той имал намерение да се върне отново и да я прибере, след като бъркотията в Хавана стихне, но Кастро не играел според правилата на Лебарон. Меденият месец на Куба и Съединените щати свършил скоро и той вече не можел да се върне и да извади тритонната безценна статуя пред очите на охраната на Кастро.
	— Кои места от статуята е изсякъл? — попита Джеси.
	— Според думите на Хилда извадил рубиненото сърце. После, след като тайно го занесъл вкъщи, внимателно го нарязал на малки парчета, които шлифовал и продал чрез брокери. Вече имал достатъчно средства, за да постигне високия финансов пиедестал с Хилда до себе си. Реймънд Лебарон вече бил достатъчно богат.
	Настъпи дълго мълчание. Всеки се умисли и си представи как преди трийсет години отчаяният Лебарон хвърля зад борда златната женска статуя.
	— Но теглото на Ла Дорада — наруши мълчанието Сандекър — не може да не я е забило дълбоко под меката утайка на пристанищното дъно.
	— Адмиралът има право — вметна Джордино. — Лебарон не е взел предвид, че за да я намери, е трябвало да предприеме солидна операция.
	— Признавам, че и на мен не ми дава мира тази мисъл — каза Пит. — Той вероятно е знаел, че след като инженерите от Армейския корпус са разглобили и свалили основната секция на корпуса на „Мейн“, стотици тонове развалини от кораба са останали заровени в дънната тиня, които трудно биха се намерили. И най-съвършеният детектор за откриване на метал не би засякъл нищо от затрупаните отломки.
	— Значи статуята ще остане да лежи там завинаги — отбеляза Сандекър. — Освен ако някой ден някой не реши да прочисти половината пристанищно дъно и не удари случайно на нея.
	— А може и да не е точно така — отвърна Пит замислен, с поглед, зареян към нещо, което само той виждаше. — Реймънд Лебарон е бил голям хитрец, освен това е владеел до съвършенство спасителните операции. Убеден съм, че е знаел много добре какво прави.
	— Накъде биеш? — попита Сандекър.
	— Че е хвърлил статуята зад борда, хвърлил я е. Но бас ловя, че я е спуснал така, че тя да стъпи първо с краката и да остане изправена на дъното.
	Джордино заби поглед в палубата.
	— Възможно е — рече той бавно, — твърде е възможно. Колко е висока?
	— Около два и половина метра с пиедестала си.
	— И все пак три тона, забити в кал… — изрази гласно мислите си Сандекър. — Но кой знае, може би все още някой и друг сантиметър от нея стърчи от дъното.
	По лицето на Пит се появи странна усмивка.
	— Ще видим дали е така, когато двамата с Джордино се гмурнем и огледаме мястото.
	Сякаш по даден знак всички замълчаха и се загледаха във водата зад борда, покрита с петрол и пепел, тъмна и потайна. Някъде в злокобните зелени дълбини Ла Дорада ги очакваше.


	80.

	Облечен в пълна водолазна екипировка, Пит стоеше и наблюдаваше мехурчетата, които се надигаха от водните дълбочини и се пукаха на повърхността. Погледна часовника си, за да засече времето. Джордино се бе гмурнал преди петдесет минути на дълбочина 12 метра. Пит отново отмести поглед към мехурчетата и видя как постепенно те се местят в кръг. Знаеше, че Джордино има достатъчно въздух за още една пълна обиколка около спускателното въже, завързано за буя.
	Малкият екипаж от кубинци, които бе събрал Сандекър, не издаваха звук. Пит обходи с поглед палубата и ги видя, че са застанали край бордовата ограда до адмирала и гледат като хипнотизирани искрящите мехурчета.
	Пит се обърна към Джеси, която стоеше до него. От пет минути тя не беше отронила дума, нито беше помръднала от мястото си; лицето й имаше напрегнат израз, очите й светеха от възбуда. Преливаше от предчувствие, че ще види една легенда. Изведнъж тя извика:
	— Виж!
	От дълбините, сред облак от мехурчета се издигаше тъмна фигура и след миг главата на Джордино се показа на повърхността, близо до шамандурата. Той се обърна по гръб и леко замаха с плавниците, за да стигне до стълбата. Преди да се качи на палубата, се освободи от колана с тежестите и бутилките под налягане. След това свали маската за лице и се изплю зад борда.
	— Как мина? — попита го Пит.
	— Добре — отвърна Джордино. — Ето какво е положението. Направих осем обиколки около мястото, където е закотвено въжето за спускане, вързано за буя. Видимостта е не повече от метър. Може и да извадим малко късмет. Дъното е смесица от пясък и кал, така че не е толкова меко. Има вероятност статуята да не се е прекатурила.
	— А водното течение?
	— Скоростта му е около един възел. Не е силно.
	— Някакви препятствия?
	— Няколко ръждясали отломки от кораба стърчат от дъното, така че трябва да внимаваш да не оплетеш въжето си в тях.
	Сандекър се приближи и застана зад Пит, за да направи последна проверка на снаряжението му. Пит мина през вратичката на бордовата ограда и стисна между зъбите си накрайника на въздушния си регулатор. Джеси го стисна леко за рамото през защитния му костюм.
	— Успех! — пожела му тя.
	Той й намигна през маската за лице и направи широка крачка. Зелените дълбини го погълнаха и ярката слънчева светлина се разпръсна от внезапно появилия се грозд от мехурчета. Той заплува към шамандурата и погледна надолу към въжето за спускане. На двайсетина сантиметра от повърхността жълтата найлонова плитка избледняваше и се загубваше в матовата тъмнина.
	Пит внимателно и без да бърза се спусна по въжето. Спря веднъж, за да отпуши ушите си. След по-малко от минута дъното като че ли ненадейно се надигна към него и се допря до разперените му ръце. Той отново спря, за да засече времето по часовника си, да погледне компаса за посоката и да провери въздушния манометър. После се хвана за другото въже, което Джордино бе закрепил за спускащото се с една скоба и се оттласна радиално.
	След около седем метра ръката му напипа възела на въжето, който Джордино бе направил, за да измери външния периметър на последната си обиколка. След кратко разстояние Пит мерна оранжев кол, забучен в дънната кал, който отбелязваше началната точка на схемата за кръгово претърсване. После измина още два метра, изпъна въжето и започна обиколката си при видимост от двете страни деветдесет сантиметра.
	Водата изглеждаше необитавана и безжизнена и миришеше на химикали. Той мина над колонии от мъртъв морски свят — резултат от взривения петролен танкер — чиито останки, носени от течението, се търкаляха по дъното като подухвани от лек вятър листа. Пит се беше изпотил под водолазния си костюм, докато стоеше на палубата под слънцето, изпотяваше се и сега на дванайсет метра под повърхността. Чуваше шума на спасителните катери, които кръстосваха пристанищните води, с увеличен от гъстотата на водата грохот от изпускателните им тръби.
	Метър по метър той обходи с поглед запустялото пристанищно дъно, докато направи пълен кръг. Премести навън маркиращия кол и започна нова обиколка в обратната посока.
	Водолазите често изпитваха огромна самота, когато плуваха в подводна пустош, без да виждат нищо по-далеч от една ръка разстояние. Действителният свят с хора, намиращ се на не повече от петнайсет метра на повърхността, преставаше да съществува. Обхващаше ги безгрижно увлечение и равнодушие към неизвестното. Възприятията им се изкривяваха и те започваха да си фантазират какво ли не.
	Пит обаче не изпитваше нищо подобно, може би само донякъде даваше воля на въображението си. Той дотолкова се бе опиянил от претърсването и се опитваше да повика в съзнанието си образа на статуята, да я види как блести в златно и яркозелено, че за малко да пропусне да види смътния силует, който изплува от мътилката вдясно от него.
	Той бързо размаха плавниците и заплува нататък. Обектът беше заоблен, неразличим и отчасти заровен в дъното. Шейсетте сантиметра, които се виждаха от него, бяха покрити с тиня и с морска растителност, която се полюшваше от течението.
	Стотици пъти Пит се е питал как ли ще се почувства, как ли ще реагира, когато се натъкне на златната жена. Но това, което наистина чувстваше, беше страх да не се окажеше фалшива тревога и търсенето да продължи вечно.
	Бавно и внимателно той махна тинестата растителност. Мънички представители на морска флора и тиня се надигнаха във вид на кафяв водовъртеж и закриха обекта. Той изчака под неземната тишина облакът да се разнесе във водния мрак.
	Приближи се още малко, плувайки съвсем близо до дъното и тогава лицето му се озова на сантиметри от загадъчния обект. Напрегна очи иззад маската си, устните му изведнъж пресъхнаха, сърцето му заудря като барабан.
	Отсреща го гледаха чифт изумруденозелени очи.
	Пит беше открил Ла Дорада!


	81.

	_4 януари 1990_
	_Вашингтон, окръг Колумбия_
	Публичното изявление на президента за съществуването на колонията Джърси и за подвига на Илай Стайнмец и лунния му екип наелектризира нацията и се превърна в световна сензация.
	В продължение на седмица всяка вечер на телевизионните зрители им се показваха зрелищни сцени на лунната повърхност, невиждани по време на краткото кацане на „Аполо“. Борбата за оцеляването на мъжете, докато строят годно за живеене селище, също бе показана в драматични подробности.
	Стайнмец и хората му станаха герои на деня. Те биваха празнично посрещани навред в страната, даваха безброй интервюта за различни телевизионни предавания, бяха поканени на традиционния парад в Ню Йорк.
	В приветствията за триумфа на лунните колонизатори се долавяше тонът на старомоден патриотизъм, но въздействието беше по-дълбоко, по-всеобхватно. То надминаваше по конкретност краткотрайните, демонстративни полети над земната атмосфера — показваше установеност в космоса, солидно доказателство, че човек може да живее много по-далеч от родната си планета.
	Президентът преливаше от гордост на вечерята в тесен кръг, дадена в чест на „тайното ядро“ и колонизаторите. Настроението му беше съвсем различно от първия път, когато се срещна с мъжете, които бяха замислили и основали лунната база. Той вдигна чаша с шампанско към Хъдсън, който гледаше разсеяно през хората, изпълнили залата, сякаш наоколо нямаше никой и цареше пълна тишина.
	— В космоса ли се реят мислите ти, Лио?
	Погледът на Хъдсън се задържа за миг върху президента, после той кимна и рече:
	— Моля за извинение. Имам лошия навик да изключвам съзнанието си по време на приеми.
	— Обзалагам се, че вече чертаеш планове за ново селище на луната.
	Хъдсън се усмихна кисело.
	— Трябва да призная, че си мислех за Марс.
	— Значи колонията Джърси не е краят.
	— Никога няма да има край, винаги ще се поставя начало на ново начало.
	— Конгресът ще се присъедини към настроението на страната и ще гласува бюджет за разширение на лунната колония. Но за установяването на Марс… Затова ще са нужни много пари.
	— Дори ние да не го осъществим, ще го осъществи следващото поколение.
	— Имаш ли име на проекта?
	Хъдсън поклати глава.
	— Още не съм мислил за това.
	— Често съм се питал — продължи президентът, — откъде ти хрумна да дадеш на колонията името „Джърси“.
	— Не се ли сетихте?
	— Мина ми през ума, че има щат Ню Джърси, остров Джърси край френския бряг, пуловери с марката „Джърси“…
	— Както и порода крави.
	— Какво?
	— В една песничка за деца се пее: „Котка свири на цигулка/ кравата прескочи пък луната“.
	За миг по лицето на президента се изписа объркан вид, после той прихна да се смее. Когато се съвзе, каза:
	— Боже мой, как можа да вложиш толкова ирония в цялата тази работа! Да кръстиш най-великото постижение на крава от песничка на Мадър Гус.


	— Тя е наистина изключителна! — възкликна Джеси.
	— Да, великолепна е — съгласи се Пит. — Не ти омръзва да я гледаш.
	Те не можеха да откъснат поглед от Ла Дорада, която вече се намираше в централния вътрешен двор на Националната галерия във Вашингтон. Блестящото златно тяло и лъскавата изумрудена глава светеха под слънчевите лъчи, които нахлуваха през огромния стъклен покрив. Ефектът беше поразителен. Незнайният й индиански скулптор я бе изваял с неустоима красота и изящество. Тя стоеше в отпусната поза с единия крак пред другия, с ръце леко свити в лактите и с разперени навън длани.
	Пиедесталът й от розов кварц беше поставен върху солиден блок от бразилско палисандрово дърво, висок метър и половина. Липсващото сърце беше заменено с ново, изработено от тъмночервено стъкло, което почти се доближаваше до блясъка на оригиналния рубин.
	Хората се тълпяха и немееха пред зашеметяващата гледка. Навън пред галерията се виеше опашка, дълга някъде към четиристотин метра. Ла Дорада надмина рекорда по посещения дори на артефактите на цар Тутанкамон.
	Всеки сановник в столицата отдаде почитта си. Президентът и съпругата му придружиха Хилда Кронбърг-Лебарон, за да разгледа статуята в деня преди официалното откриване. Тя седеше в инвалидната си количка — доволна възрастна дама с искрящи очи — и се усмихваше ли, усмихваше, докато слушаше президента да засвидетелства уважение към двамата мъже в живота й в кратката си реч. Когато след това той я повдигна от количката, за да пипне статуята, очите на никого от присъстващите не останаха сухи.
	— Странно е, като си помисли човек — прошепна Джеси, — как всичко започна с потъналия „Циклопи“ и завърши с потъналия „Мейн“.
	— Но само за нас — отвърна сдържано Пит. — За статуята всичко е започнало преди четиристотин години в една бразилска джунгла.
	— Трудно е да си представя, че такова красиво нещо е причинило смъртта на толкова много хора.
	Пит не я слушаше и не каза нищо.
	Джеси му хвърли любопитен поглед. Той гледаше съсредоточено статуята, съзнанието му блуждаеше в друго време, на друго място.
	— „Богато съкровище, сладко удоволствие“ — изрецитира тя.
	Пит бавно извърна глава и я погледна и тогава погледът му се върна в настоящето. Магията беше развалена.
	— Съжалявам — рече той.
	Джеси не можа да сдържи усмивката си.
	— Кога смяташ да опиташ?
	— Какво да опитам?
	— Да побързаш да потърсиш изчезналия град на Ла Дорада.
	— Не е нужно да бързам — отвърна той и се разсмя. — Той няма да избяга.


	$source = Моята библиотека
	$id = 37239
	$book_id = 7863

	__Издание:__
	Клайв Къслър. Циклопи
	ИК „Димант“, Бургас, 1998
	Редактор: Тодор Димов
	Коректор: Росица Спасова
	Художник на корицата: Буян Филчев
	ISBN: 954-731-019-4