Клайв Къслър
	Изхвърлени в морето



	На кръчмата на Туби в Алхамбра,
	свърталището на Ранд на булевард Уншър,
	„Черният Рицар“ в Коста Меса,
	и барът на Шемър в Денвър.
	Изчезнали, но не забравени!



	Встъпление
	„Сан Марино“


	_15 юли 1966_
	_Тихият океан_
	Момичето засенчи от слънцето кафявите си очи и се загледа в едрия буревестник, който кръжеше плавно над кърмовата товарна стрела на кораба. То се полюбува известно време на изящния полет на птицата и след като му доскуча, се изправи до седнало положение, откривайки почернелия си гръб, нашарен равномерно с червени черти, оставени от летвите на шезлонга на стария параход.
	Младата жена огледа палубата за следи от екипажа, но не видя никого и тогава плахо намести гърдите си в сутиена на банския си в по-удобно положение.
	Тялото й беше горещо и потно от влажния тропически въздух. Тя прокара ръка върху стегнатия си корем и почувства как потта извира от кожата й. Излегна се отново в шезлонга, успокоена и отпусната, а ритмичното туптене на двигателите на стария кораб и силната горещина на слънцето я унесоха в дрямка.
	Страхът, който кипеше в нея, когато се качи на борда, се бе изпарил. Тя вече не осъмваше будна, заслушана в ударите на сърцето си, не търсеше да открие подозрение, изписано по лицата на екипажа, нито пък чакаше капитана да я уведоми с мрачен израз, че се намира под арест на кораба. Бавно заравяше в съзнанието престъплението си и започваше да мисли за бъдещето. С облекчение установи, че в крайна сметка вината й се оказа едно краткотрайно вълнение.
	Тя зърна с крайчеца на окото бялата куртка на азиатеца сервитьор, който слизаше по стълбата. Той тръгна боязливо към нея с поглед, забит в палубата, сякаш се притесняваше от полуголото й тяло.
	— Извинете, госпожице Уолас — рече той, — капитан Мастърс ви кани най-учтиво да вечеряте с него и неговите офицери тази вечер… ако се чувствате по-добре.
	Естел Уолас се почувства благодарна, че слънчевият й загар прикри изчервяването й. Откакто се качи на борда от Сан Франциско, беше се престорила на болна и се хранеше сама в каютата си, за да избегне всякакви разговори с корабните офицери. Накрая реши, че не може вечно да стои затворена. Време беше да започне да живее в лъжа.
	— Предайте на капитан Мастърс, че вече се чувствам много по-добре. С удоволствие ще вечерям с него.
	— Той ще се зарадва да чуе това — отвърна сервитьорът с широка усмивка, която разкри дупка в средата на горния му ред зъби. — Ще кажа на готвача да ви приготви нещо по-специално.
	Момчето се обърна и се отдалечи с походка, която се стори на Естел прекалено раболепна, дори за един азиатец.
	Уверена в решението си, тя се загледа безцелно в трипалубната надстройка в средата на „Сан Марино“. Небето над черния дим, който се виеше от единствения комин, беше необикновено синьо и в пълен контраст с олющената бяла боя на преградните стени.
	Много здрав кораб, бе се похвалил капитанът, докато я отвеждаше до кабината й. Разказваше историята му и някои статистически данни, като й вдъхваше увереност, сякаш Естел беше изплашена пътничка, на която й предстоеше да се вози с кану по бързей.
	Построен през 1943 година по стандартния проект на военен кораб от Втората световна война, „Сан Марино“ пренасял боеприпаси за Англия по Атлантическия океан, като го прекосил шестнайсет пъти в двете посоки. Веднъж, когато се отклонил от конвоя, бил улучен от торпедо, но не потънал и успял на собствен ход да се добере до Ливърпул.
	От войната насам той пребродил световните океани под панамска регистрация — един от трийсетте кораба, собственост на параходното дружество „Манкс“ в Ню Йорк, извършващи редовни курсове от и до затънтени пристанища.
	Дълъг 135 метра, със скосен нос и остра кърма, той порел вълните на Тихия океан с единайсет възела в час. След оставащите му още няколко полезни години, „Сан Марино“ щял да завърши пътя си на боклука.
	Ръжда шареше стоманената му обшивка. Имаше мърлявия вид на проститутка от бедняшки квартал, но в очите на Естел Уолас той изглеждаше неопетнен и красив.
	Миналото на Естел вече се заличаваше. С всеки оборот на износените двигатели пропастта между сивия, себеотрицателен живот на Естел и пламенно търсената фантазия се задълбочаваше.


	Първата стъпка към преобразяването си в Естел Уолас Арта Касилайо направи, когато намери загубен паспорт, заклещен под седалката на градски автобус, пътуващ по булевард „Уилшир“ във върховия вечерен час на Лос Анджелис. Без всъщност да знае защо, Арта го пусна в чантата си и го занесе вкъщи.
	Минаха дни, а тя все още не бе предала документа на автобусния шофьор, нито го бе пратила по пощата на законния му собственик. Арта разглеждаше с часове всяка страница с чужди печати. Заинтригува я лицето от снимката. Въпреки че беше по-модно гримирано, то поразително приличаше на нейното. И двете жени бяха почти на една и съща възраст — по-малко от осем месеца деляха рождените им дни. Еднакъв беше и кафявият цвят на очите им и като се изключеха различните им прически и някои сенки в грима, те спокойно можеха да минат за сестри.
	Тя започна да се гримира така, че да заприлича на Естел Уолас — едно второ аз, което можеше, поне мислено, да избяга в екзотичните места на света, където свенливата, кротка Арта Касилайо не бе допускана.
	Една вечер след работното време на банката, в която работеше, тя се улови, че погледът й се задържа върху пачките новонапечатани банкноти, доставени същия следобед от Банката на федералния резерв, намираща се в центъра на Лос Анджелис. По време на четиригодишната си практика тя толкова бе свикнала да борави с огромни суми пари, че имаше имунитет към подобна гледка — апатия, която рано или късно обземаше всеки банков касиер. Но ето че този път най-неочаквано купчините от зелени банкноти я примамиха. Подсъзнателно тя започна да си представя, че са нейни.
	В края на работната седмица Арта се прибра и се затвори в апартамента си, за да затвърди решението си и да планира престъплението, което възнамеряваше да извърши, както и да упражнява всеки жест, всяко движение, докато ги овладее, без да трепне. В неделя цялата нощ лежа плувнала в студена пот и не мигна до иззвъняването на будилника, но твърдо решена да осъществи плана си.
	Парите пристигаха всеки понеделник с бронирана кола и обикновено възлизаха между шестстотин и осемстотин хиляди долара. След като се извършеше преброяването им, те се задържаха до сряда, когато се разпращаха по клоновете на банката, пръснати из целия регион на Лос Анджелис. Арта беше решила да предприеме действия в понеделник следобед, когато оставаше чекмеджето си с парите в хранилището.
	На сутринта тя се изкъпа, гримира се и си обу чорапогащи. Нави цяла ролка двустранно залепваща се лепенка около краката си — от прасците до горната част на бедрата, без да маха защитното фолио върху външната страна на лепилната лента. Това странно изобретение бе покрито с пола, стигаща почти до глезените и само със сантиметри по-дълга от края на лентата.
	После тя взе грижливо подрязани пачки от качествена облигационна хартия и ги пъхна в обемиста, подобна на торба чанта. Всяка пачка бе стегната с оригинална синьо-бяла бандерола на Банката на федералния резерв и от двете й страни се виждаха по една чисто нова петдоларова банкнота. За необиграното око пачките изглеждаха напълно истински.
	Арта застана пред огледало в цял ръст и повтори няколко пъти: „Арта Касилайо вече не съществува. Сега ти си Естел Уолас“. Измамата като че ли минаваше. Тя почувства мускулите си отпуснати, сърцебиенето й стана по-бавно, по-повърхностно. После пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна за работа.
	В старанието си да изглежда естествена тя без да иска пристигна в банката десет минути по-рано — за почуда на всички, които я познаваха добре — но тъй като беше понеделник сутрин, никой не обърна внимание на този факт. От мига, в който седна зад гишето си, всяка минута й се струваше час, всеки час — вечност. Изпитваше странното чувство, че е някак откъсната от познатото й обкръжение, но въпреки това бързо потискаше всякаква мисъл за зарязване на този рискован план. За нейна утеха страхът и паниката продължаваха да дремят в нея.
	Когато най-сетне стана шест часът и един от помощник подпредседателите затвори и заключи масивните външни врати, тя бързо уравни парите в чекмеджето си и тихомълком се шмугна в тоалетната, където в уединението на кабината отмота външното защитно фолио от краката си и го пусна в тоалетната чиния. След това взе фалшивите пачки и ги залепи върху лепилната лента, после разтъпка крака, за да провери дали някоя няма да падне, докато върви.
	Доволна, че всичко е готово, тя излезе от тоалетната и се помота във фоайето, изчаквайки другите касиерки да оставят касовите си чекмеджета в хранилището и да се разотидат. Бяха й нужни само две минути да остане сама зад огромната стоманена преграда и получи тези две минути.
	Тя вдигна сръчно полата си и с точни движения размени фалшивите пачки с пачките, съдържащи истински банкноти. Когато излезе от хранилището и се усмихна за довиждане на помощник подпредседателя, който кимна в отговор, докато я пропускаше през една странична врата, не можеше да повярва, че номерът й е успял.
	Секунди след като влезе в апартамента си, изхлузи полата си, отлепи пачките от краката си и започна да ги брои. Общата сума възлизаше на 51 000 долара.
	Не напълно достатъчно.
	В нея пламна разочарование. Беше й нужна поне два пъти по-голяма сума от тази, за да избяга от страната и да поддържа минимално охолен живот, докато увеличи лъвския пай чрез вложения.
	Леснината на операцията замая главата й. Запита се дали ще посмее да извърши нов грабеж в хранилището. Парите в Банката на федералния резерв бяха вече преброени и до сряда нямаше да се разпращат по клоновете. На другия ден беше вторник. Все още имаше възможност да повтори удара си, преди липсата да бъде разкрита.
	Защо не?
	Мисълта да ограби една и съща банка два пъти за два дни я изпълни с възбуда. Може би на Арта Касилайо й липсваше такава смелост, но Естел Уолас изобщо не се нуждаеше от увещания.
	Същата вечер тя купи голям старомоден куфар от магазин за употребявани вещи и му направи двойно дъно. Уви с дрехи парите и взе такси до международното летище на Лос Анджелис. Там тя остави куфара на съхранение за една нощ в багажна клетка с ключ и си купи билет за Сан Франциско за ранния вечерен полет във вторник. После уви във вестник неизползвания си билет за понеделник вечер и го хвърли в кошчето за боклук. Вече нямаше какво друго да прави, прибра се вкъщи и заспа като пън.
	И втората кражба мина гладко като първата. Три часа след като си тръгна за последен път от банката на Бевърли-Уилшир, тя вече броеше парите в един хотел в Сан Франциско. Общата сума се оказа 128 000 долара. Съвсем не смайваща печалба според инфлационните проценти, но за нейните нужди тя беше повече от тлъста.
	Следващата стъпка беше относително проста. Провери във вестниците за заминаващи кораби и попадна на „Сан Марино“ — товарен кораб, който тръгваше за Окланд, Нова Зеландия, в шест и половина на следващата сутрин.
	Час преди отплаването му тя изкачи дъсченото мостче. Капитанът заяви, че рядко взимал пътници, но любезно се съгласи да я качи срещу взаимно договорена такса — която сигурно щеше да влезе в джоба му, вместо в хазната на параходното дружество, предположи Естел.


	Естел пристъпи прага на офицерската столова и се спря нерешително за миг пред преценяващите погледи на седящите в салона мъже.
	Боядисаната й в медночервен цвят коса падаше под раменете и доста подхождаше на тена на лицето й. Беше облечена с дълга розова рокля с къси ръкави, прилепнала по тялото й там, където трябваше. Единственото й допълнение беше една бяла костена гривна. Семплата елегантност на външния й вид направи впечатление на офицерите, които станаха на крака при появата й.
	Капитан Ъруин Мастърс, висок мъж с прошарена коса, се приближи до нея и взе ръката й.
	— Госпожице Уолас — каза той, усмихнат сърдечно. — Радвам се, че изглеждате в добра форма.
	— Мисля, че най-лошото мина — отвърна тя.
	— Няма да скрия, че бях започнал да се безпокоя. Това, че не излязохте от кабината си пет дни, доста ме изплаши. Както нямаме доктор на борда, щяхме да се окажем в затруднение, ако се наложеше някакво лечение.
	— Благодаря ви — тихо рече тя.
	Той я погледна леко изненадан.
	— За какво ми благодарите?
	— За вашата загриженост. — Тя леко стисна ръката му. — От доста време насам никой не е бил загрижен за мен.
	Той кимна и намигна.
	— Ами капитаните са за това. — После се обърна към останалите офицери. — Господа, разрешете ми да ви представя госпожица Естел Уолас, която ще ни удостои с любезното си присъствие до пристанището в Окланд.
	Офицерите й се представиха. Стана й забавно, че повечето от мъжете бяха „номерирани“ — първи офицер, втори офицер… дори имаше и четвърти. Всички се ръкуваха с нея така, сякаш ръката й беше от фин порцелан, всички освен инженера — нисък, широкоплещест човек, със славянско произношение. Той се наведе сковано и целуна върховете на пръстите й.
	Първият офицер й посочи с ръка сервитьора, който стоеше зад малък махагонов барплот.
	— Какво ще пийнете, госпожице Уолас?
	— Възможно ли е да бъде дайкири? Пие ми се нещо сладко.
	— Готово — отвърна първият офицер. — „Сан Марино“ може и да не е луксозен пътнически лайнер, но ние поддържаме най-добрия бар за коктейли в този район на Тихия океан.
	— Бъди по-откровен — добродушно го смъмри капитанът. — Пропусна да споменеш, че ние вероятно сме единственият кораб на тази географска ширина.
	— Това е подробност — сви рамене първият офицер. — Ли, направи едно от твоите прословути дайкирита за младата дама.
	Естел наблюдаваше с интерес как момчето сръчно изстиска лимон и добави останалите съставки. Вършеше всичко с елегантни жестове. Пенестото питие беше много вкусно и тя едва удържа желанието си да го изпие наведнъж.
	— Ли — каза Естел, — вие сте истинско чудо.
	— Така е — вметна Мастърс. — Извадихме късмет, че го наехме.
	Естел отново отпи глътка.
	— Както виждам, имате доста азиатци в екипажа.
	— Нови попълнения — поясни Мастърс. — Десет души от екипажа напуснаха кораба, след като влязохме в док в Сан Франциско. За щастие Ли и още девет негови приятели корейци дойдоха от морската трудова борса малко преди да отплаваме.
	— Адски тъмна работа, ако питате мен — изсумтя вторият офицер.
	Мастърс сви рамене.
	— Членове на екипажа напускат кораби в пристанищата, откакто човек от кроманьонската раса е построил първия сал. Няма нищо странно в това.
	Вторият офицер поклати глава, изпълнен със съмнения.
	— Да са един, двама, разбирам, ама десет…! „Сан Марино“ е солиден кораб, а и капитанът му е опитен шкипер. Не виждам причина за масово бягство.
	— Изискванията на морето — въздъхна Мастърс. — Корейците са чисти, трудолюбиви моряци. Не бих ги заменил и за половината товар в трюмовете си.
	— Доста висока цена — смънка инженерът.
	— Много ли ще е неуместно — смело се намеси Естел, — ако попитам какъв товар превозвате?
	— Съвсем не — с готовност отвърна много младият четвърти офицер. — В Сан Франциско нашите трюмове бяха натоварени с…
	— Титанови блокове — прекъсна го капитан Мастърс.
	— На стойност осем милиона долара — допълни първият офицер, поглеждайки строго четвъртия офицер.
	— Още едно, ако обичате — обърна се Естел към момчето на бара и му подаде празната си чаша, после заговори на Мастърс. — Чувала съм за титан, но нямам представа за какво се използва.
	— Когато се обработва както трябва в чиста форма, титанът става по-здрав и по-лек от стоманата и поради това си качество се търси много от производителите на реактивни самолетни двигатели. Той също така се използва широко в производството на бои, изкуствена коприна и пластмасови изделия. Предполагам, че дори и във вашата козметика ще се открият следи от него.
	Готвачът, анемичен на вид азиатец с искрящо бяла престилка, надникна през една странична врата и кимна на Ли, който на свой ред чукна по стъклена чаша с дълга лъжица.
	— Вечерята е готова за сервиране — обяви той с твърдо английско произношение и се усмихна, откривайки дупката от липсващия си преден зъб.
	Яденето беше толкова превъзходно, че Естел си обеща никога да не го забрави. Нищо повече от това да бъде заобиколена от шестима внимателни мъже в красиви униформи не можеше да иска женската й суета за една вечер.
	След кафето капитан Мастърс се извини и се упъти към мостика. Един по един и другите офицери се оттеглиха, за да поемат задълженията си, а Естел направи една разходка по палубата с инженера. Той я забавляваше с приказки за морски суеверия, за неземни чудовища и със смешни пикантни клюки за екипажа, които я разсмиваха.
	Най-накрая двамата стигнаха до кабината й и той отново й целуна галантно ръка. После я покани да закусят заедно на другата сутрин и тя прие.
	Естел влезе в тясната каюта, заключи вратата и запали лампата. След това спусна плътно пердето на единствения прозорец, извади куфара изпод леглото и го отвори.
	Горната преграда съдържаше гримовете и небрежно нахвърляното й бельо и тя я извади. Под нея се намираха грижливо сгънатите й блузи и поли. Извади и тях и ги остави настрана, за да изправи по-късно гънките им на парата от душа. Пъхна внимателно пиличка за нокти покрай ръба на фалшивото дъно на куфара и го повдигна. После седна и въздъхна с облекчение. Парите си бяха там, подредени и стегнати с бандеролите на Банката на федералния резерв. Тя почти нищо не бе изхарчила от тях.
	Естел стана и изхлузи роклята си през глава — най-дръзко под нея не носеше нищо — хвърли се на леглото и сгъна ръце под главата си.
	Затвори очи и опита да си представи изумените лица на контрольорите й, когато са открили, че парите и благонадеждната малка Арта Касилайо са изчезнали по едно и също време. Беше ги изиграла всички!
	Тя изпита странна, почти сексуална възбуда при мисълта, че ФБР ще я включи в списъка си на най-търсените престъпници. Следователите ще разпитват всички нейни приятели и съседи, ще претърсят всичките й любими места, които е посещавала, ще проверят хиляда и една банки за неочаквано големи влогове от последователно номерирани банкноти — но ще ударят на камък. Арта, наричана още Естел, нямаше да е там, където очакваха да бъде.
	Тя отвори очи и огледа познатите й вече стени на кабината. Но странно, стаята започна да се отдалечава от нея. Предметите ту изпъкваха ясно, ту се замъгляваха и губеха очертания. Пикочният й мехур й даваше сигнал да отиде в тоалетната, но тялото й отказваше да се подчини на всякаква команда за размърдване. Като че ли всеки неин мускул се бе вледенил. В този момент вратата се отвори и Ли, сервитьорът, влезе с още един азиатски моряк.
	Ли не се усмихваше.
	Как е възможно такова нещо, помисли си тя. Сервитьорът няма право да нахлува в кабината й, докато се е уединила и лежи гола в леглото. Сигурно сънува някакъв налудничав сън, породен от обилното ядене и пиене, някакъв кошмар, подклаждан от пожара в стомаха й поради лошо храносмилане. Ли я пренесе внимателно през вратата и по коридора я изнесе на палубата.
	Там видя неколцина корейски моряка, чиито кръгли лица бяха ярко осветени от високите прожектори. Те повдигаха обемисти денкове и ги пускаха зад бордовата ограда. Изведнъж един от денковете се вторачи в нея. Това беше пепелявото лице на младия четвърти офицер, с очи, разширени от изумление и ужас. После и той изчезна зад борда.
	Ли се беше навел над нея и правеше нещо с краката й. Тя не чувстваше нищо, само някаква летаргична скованост. Оказа се, че кореецът увива около глезените й ръждясала верига.
	Защо ли го правеше, запита се тя със замъглено съзнание. Продължи да го гледа безразлично и когато той я повдигна. После я пусна и тя полетя в мрака.
	Почувства силен удар, който изкара дъха й от дробовете. Над нея се затвори вълна от нещо студено и гъвкаво. Безмилостно налягане обгърна тялото й и я повлече надолу, притискайки вътрешностите й като в гигантско менгеме.
	Тъпанчетата й се спукаха и в същия този миг на неописуема болка съзнанието й се избистри напълно и тя разбра, че не сънува. Отвори уста, за да нададе истеричен вик.
	Не излезе никакъв звук. Малко след това увеличаващата се плътност на водата смаза гръдния й кош. Безжизненото й тяло се понесе надолу към разтворените обятия на бездната, дълбока три хиляди метра.
	{img:avgustin.png|Положение на Пайлъттаун на остров Августин}


	Първа част
	„Пайлъттаун“

	1.

	_25 юли 1989, залива Кук, Аляска_
	Черни облаци се носеха заплашително над морето откъм остров Коудиак и превръщаха наситения синьо-зелен цвят на повърхността в оловносив. Оранжевото зарево на слънцето угасна като духната свещ. За разлика от повечето бури, които нахлуваха от залива Аляска и пораждаха ветрове със скорост от осемдесет до сто и шейсет километра в час, тази донесе умерен бриз. Заваля дъжд, отначало слаб, после се превърна в порой, който зашиба морето до бяла пяна.
	Застанал на крилото на капитанския мостик на катера на бреговата охрана „Катауаба“, лейтенант командир Еймос Доувър се взираше през бинокъла, напрягайки се да проникне с поглед през проливния дъжд. Имаше чувството, че гледа в блещукаща театрална завеса. Видимостта бе намаляла до четиристотин метра. Усещаше дъжда по лицето си студен и още по-студен, когато се процеждаше през високо вдигнатата яка на шубата му и капеше във врата му. Накрая той изплю подгизналата цигара през борда и влезе в сухата и топла кабина на щурвала.
	— Радар! — извика той рязко.
	— Виждам го на шестстотин и петдесет метра право напред и приближава — отвърна операторът, без да вдига поглед от мъничките изображения върху екрана.
	Доувър разкопча шубата си и избърса мокрия си врат с носна кърпа. Последното нещо, което очакваше, беше да си има неприятности в умерени атмосферни условия.
	Рядко се случваше някой кораб от риболовна флота или частен плавателен съд да изчезне посред лято. Сезонът, в който заливът ставаше опасен и непрощаващ, беше зимата. Тогава леденият арктически въздух се сблъскваше с по-топлия, който се надигаше от течението Аляска и активизираше невероятни ветрове и яростни вълни, които разбиваха корпусите и заледяваха палубните конструкции, докато плавателният съд станеше неустойчив, прекатурваше се и потъваше като тухла.
	От плавателен съд, представил се като „Ейми Мари“, се бе получил сигнал за бедствие. След едно набързо изпратено SOS бе съобщено местоположението по системата „Лоран“ и думите „… мисля, че всички умират“.
	На повторните повиквания с искания за допълнителна информация радиото на борда на „Ейми Мари“ остана глухо.
	За търсене по въздуха не можеше и дума да става, докато времето не се изяснеше. Всички кораби в радиус от сто морски мили промениха курса си и се задвижиха с пълна пара, за да откликнат на сигналите за помощ. Доувър сметна, че поради по-високата си скорост „Катауаба“ ще стигне пръв до нуждаещия се съд. Мощните му дизелови двигатели вече изпревариха един товарен кораб и един риболовен, оставяйки ги да се клатушкат далеч зад него.
	Доувър беше огромен като мечка и бе отдал дължимото си в морски спасителни операции. Прекарал дванайсет години в северни води, той упорито даваше отпор на всяка садистична прищявка от страна на Северния ледовит океан. Беше жилав и издръжлив човек, с бавни и тромави движения, но умът му работеше като сметачна машина и екипажът му винаги благоговееше пред него. За време по-малко, отколкото му отнемаше да програмира корабните компютри, можеше да изчисли фактора вятър и отклонението на водното течение и да определи местоположението на даден кораб, на останки от кораб или на всеки оцелял, и то с безпогрешна точност.
	Буботенето на двигателите под краката му като че ли ставаше все по-неудържимо. Подобно на отвързана хрътка „Катауаба“ сякаш беше надушила следата на набелязаната си жертва. Лошо предчувствие изпълни моряците. Без да обръщат внимание на дъжда, те се струпаха на палубите и на крилата на мостика.
	— Четиристотин метра — долетя гласът на радарния оператор.
	Тогава един моряк, вкопчен за носовия флагщок, размаха енергично ръка, сочейки нещо в дъжда.
	Доувър надникна през вратата на кормилната рубка и извика през мегафона:
	— На повърхността ли е?
	— Плава като гумено пате във вана — провикна се в отговор морякът през събрани като фуния длани.
	Доувър кимна към лейтенанта на вахта.
	— Намали оборотите.
	— Обороти на една трета — потвърди дежурният лейтенант, докато раздвижваше няколко лоста на автоматичното табло на кораба.
	„Ейми Мери“ бавно изплува през завесата от дъжд. Всички очакваха да видят плавателния съд наполовина във водата в потъващо положение. Но той стоеше гордо на повърхността, полюшвайки се върху леките вълни, без никакви признаци, че е в беда. Имаше нещо неестествено в тишината, която го обгръщаше, нещо необичайно, почти призрачно. Палубите му бяха безлюдни, а и поздравът на Доувър през мегафона остана без ответ.
	— Прилича ми на кораб за ловене на раци — смотолеви под носа си Доувър. — Стоманен корпус, дълъг около трийсет и три метра. Вероятно е от някоя корабостроителница в Ню Орлиънс.
	Радистът подаде глава от радиорубката и направи знак на Доувър.
	— Съобщение от служба „Регистри“, сър. Собственикът и шкиперът на „Ейми Мари“ е Карл Кийтинг. Домуване — пристанището на Коудиак.
	Доувър отново приветства странно смълчания кораб, като този път извика Кийтинг по име. Пак нямаше отговор.
	„Катауаба“ бавно се завъртя и се отдалечи на стотина метра, после спря машините и се понесе по течението успоредно на кораба.
	Металните кошове за раци бяха прилежно подредени върху пустеещата палуба, а от комина излизаше тънка струйка дим, която подсказваше, че дизеловите двигатели работят на празен ход в нулево положение. През страничните отвори и прозорци на кормилната рубка не се забелязваше никакво движение на хора.
	На борда на кораба щяха да се качат двама водоспасители — мичман Пат Мърфи и лейтенант Марти Лорънс. Без обичайните кратки размени на думи, двамата надянаха защитните си облекла, които щяха да ги предпазят от ледената вода, ако случайно паднеха в морето. Не помнеха вече колко пъти бяха извършвали рутинни проверки на чуждестранни риболовни плавателни съдове, отклонили се по-навътре от дългата двеста мили риболовна граница на Аляска, но тази проверка нямаше нищо общо с рутинната. Те се качиха в малка гумена лодка „Зодиак“ с извънбордов двигател и потеглиха.
	Само след няколко часа щеше да се мръкне. Пороят се бе превърнал в лек ръмеж, но вятърът се бе усилил и морето стана бурно. Над „Катауаба“ се слегна зловеща тишина. Никой не продумваше; сякаш всички се страхуваха да издадат звук поне докато не се развалеше магията, направена от неизвестността.
	Моряците наблюдаваха как Мърфи и Лорънс вързаха малкия си плавателен съд за кораба за лов на раци, качиха се на палубата и изчезнаха през вратата на главната кабина.
	Изминаха няколко дълги минути. От време на време някой от водоспасителите се появяваше на палубата за миг и пак хлътваше в един от люковете. Единственият звук от кормилната рубка на „Катауаба“ идваше от атмосферните смущения по отворения високоговорител на радиотелефона, пуснат на най-силно и настроен на аварийна честота.
	Изведнъж толкова неочаквано, че дори Доувър трепна от изненада, в кормилната рубка отекна гръмко гласът на Мърфи.
	— „Катауаба“, тук е „Ейми Мари“.
	— Продължавай, „Ейми Мари“ — отвърна Доувър в микрофона.
	— Всички тук са мъртви.
	Думите прозвучаха толкова сурово, толкова ясно, че в първия момент никой не можа да ги възприеме.
	— Повтори.
	— Никой от тях няма пулс. Дори и котката е пукясала.
	Спасителната група не открила нищо друго, освен кораб с мъртъвци. Тялото на шкипера Кийтинг лежало върху палубата с главата облегната на преградната стена, под радиотелефона. Труповете на екипажа на „Ейми Мари“ били разпръснати из целия кораб — в камбуза, в столовата, в спалните помещения. Лицата им били застинали в изкривен от ужас израз, крайниците им — в най-причудливи пози, сякаш насилствено са изкарали от себе си последните минути на живота си. Кожата им добила особен черен цвят, а кръвта им изтекла от всеки отвор на тялото. Сиамската котка била просната до дебело вълнено одеяло, разнищено от нея в предсмъртната й агония.
	Докато слушаше описанията на Мърфи, по лицето на Доувър се изписа повече почуда, отколкото шок.
	— Можеш ли да определиш причината? — попита той.
	— Не ми идва на ум дори предположение — отвърна Мърфи. — Няма признаци за насилие. Няма белези по телата, а кръвта им е шуртяла като на заклани свине. Изглежда, каквото и да ги е убило, то е поразило всички едновременно.
	— Бъди в готовност.
	Доувър се обърна и огледа лицата около себе си, за да открие корабния хирург, капитан трети ранг Исак Тейър.
	Доктор Тейър беше най-известният човек на борда. Ветеран от бреговата охрана, той отдавна бе заменил луксозните кабинети и високия доход от лекарската практика на сушата за тежките изпитания на морските спасителни операции.
	— Какво е твоето мнение, докторе? — попита Доувър.
	Тейър сви рамене и се усмихна.
	— Както изглежда, ще трябва да направя посещение на място.
	Доувър закрачи нетърпеливо по мостика, а доктор Тейър се качи във втора лодка „Зодиак“ и прекоси водното пространство, което разделяше двата плавателни съда. Доувър нареди на кърмчията да разположи „Катауаба“ така, че да е готов да вземе другия кораб на буксир. Беше се съсредоточил в маневрата и не забеляза радиста, застанал до него.
	— Току-що дойде съобщение, сър, от пилот, превозващ продоволствия за група учени на остров Огъстин.
	— Това после — грубо отсече Доувър.
	— Спешно е, капитане — настоя радистът.
	— Добре, прочети само същественото.
	— „Цяла група учени мъртва.“ После следва нещо неразбираемо, което разчитам като „Спасете ме“.
	Доувър го погледна безизразно.
	— Това ли е всичко?
	— Да, сър. Опитах се отново да установя радиовръзка с него, но не получих отговор.
	На Доувър не му беше нужно да поглежда картата, за да научи, че Огъстин беше необитаем вулканичен остров, намиращ се само на трийсет морски мили северно от настоящото местоположение на кораба му. Внезапно болезнено прозрение прекоси съзнанието му. Той грабна микрофона и изкрещя в мембраната.
	— Мърфи! Чуваш ли ме?
	Никакъв отговор.
	— Мърфи… Лорънс… Чувате ли ме?
	Пак мълчание.
	Той погледна през прозореца на мостика и видя, че доктор Тейър вече се прехвърля през бордовата ограда на „Ейми Мари“. За човек с великански ръст като Доувър той можеше да се движи много пъргаво. Бързо грабна мегафона и се втурна навън.
	— Докторе! Върни се, слез от този кораб! — прогърмя над водата подсиленият му глас.
	Но беше късно. Тейър вече слизаше по стълбата и се загуби от поглед във вътрешността на кораба.
	Моряците на мостика гледаха с недоумение капитана. Мускулите на лицето му бяха изопнати и по него бе изписан израз на отчаяние, когато той се затича обратно в кормилната рубка и отново взе микрофона.
	— Докторе, тук е Доувър, чуваш ли ме?
	Минаха две минути, две безкрайни минути, докато капитанът се опитваше да установи връзка с хората си в „Ейми Мари“. Дори оглушителният писък на сирената на „Катауаба“ не успяваше да изтръгне отговор.
	Най-сетне гласът на Тейър се разнесе над мостика със странно ледено спокойствие.
	— С прискърбие трябва да съобщя, че мичман Мърфи и лейтенант Лорънс са мъртви. Не откривам никакви признаци на живот. Каквато и да е причината, тя ще порази и мен, преди да успея да се измъкна. Трябва да поставиш този кораб под карантина. Разбираш ли, Еймос?
	— Не, не разбирам, но ще го направя.
	— Добре. Ще опиша симптомите по реда на появата им. Започвам вече да чувствам замайване. Пулсът ми се увеличи до петдесет. Вероятно съм прихванал заразата чрез кожата. Пулс седемдесет.
	Тейър замълча. После заговори на пресекулки.
	— Започва да ми се повдига. Краката ми… не ме държат… повече. Силно парещо усещане… в областта на синуса. Вътрешните ми органи са на път да се взривят.
	Като по даден знак моряците на мостика на „Катауаба“ наведоха глави по-близо до високоговорителя. Не можеха да повярват, че един човек, когото те познаваха и уважаваха, умира недалеч от тях.
	— Пулс… над двеста, болката е… мъчителна. Черна завеса закрива зрението ми. — Последва ясен стон. — Кажи… на жена ми…
	Високоговорителят замлъкна.
	Шокът в разширените очи на потресения от ужас екипаж беше видим, беше осезаем.
	Стиснал юмруци от безпомощност и отчаяние, Доувър гледаше вцепенен гробницата, наречена „Ейми Мари“.
	— Какво става — промълви той глухо. — Какво, за бога, покосява там всекиго?


	2.

	— Аз казвам да се обеси това копеле!
	— Оскар, мери си приказките пред децата.
	— Те са чували и по-неприлични думи. Това е безумие. Тая отрепка убива четири деца, а някакъв си съдия кретен изхвърля делото от съда, защото подсъдимият бил прекалено надрусан, за да съзнава правата си. Божичко, за вярване ли е?
	Каролин Лукас наля първото за деня кафе на съпруга си и тръгна да изпраща двете им малки дъщери до спирката на училищния автобус. Оскар размаха заплашително пръст към телевизора, сякаш водещият новините беше виновен, че убиецът се разхожда на свобода.
	Оскар Лукас винаги разговаряше с ръкомахане, което донякъде приличаше на жестовете на глухонемите. Седеше с приведени рамене на масата в кухнята — поза, която прикриваше дългурестото му, високо метър и осемдесет и два тяло. Като се изключеха редките прошарени кичури покрай слепоочията, плешивата му глава беше гладка като яйце, а над светлокафявите му очи бяха надвиснали рунтави вежди. Беше облечен със спортни панталони и сако.
	Едва прехвърлил четирийсет години, Лукас можеше да мине за зъболекар или счетоводител, но не и за специалния агент, завеждащ президентския отдел „Охрана“ към Тайните служби. През всичките двайсет години като агент той бе успял да заблуди с външния си вид на добрия съсед мнозина, като се почнеше от президентите, чийто живот охраняваше, та се стигнеше до потенциалните убийци, на които слагаше крак още преди да имат възможността да действат. По време на работа той се показваше агресивен и сериозен, докато вкъщи обикновено беше весел и закачлив — освен ако не му повлияеха новините в осем вечерта.
	Лукас допи кафето си и стана от масата. Разгърна сакото си — той беше левичар — и нагласи на хълбока си кобура, съдържащ магнум на „Смит и Уесън“, калибър 357, модел 19, с шестсантиметрова цев. Стандартно произведеният револвер му бе предоставен от Службата след като приключи обучението си и започна работа като начинаещ агент в денвърския участък, разследващ фалшификатори и измамници. Беше си служил само два пъти с него по задължение, но се е налагало да дърпа спусъка и извън района на стрелба.
	Каролин вадеше съдовете от машината за миене, когато той застана зад гърба й, повдигна гъст сноп от русата й коса и я целуна по врата.
	— Тръгвам.
	— Не забравяй, че довечера сме на билярд у семейство Хардингови отсреща.
	— Ще се прибера навреме. По програма шефът няма да излиза от Белия дом днес.
	Тя го погледна и се усмихна.
	— Погрижи се да спази програмата си.
	— Първата ми задача ще бъде да уведомя президента, че жена ми се мръщи, когато оставам да работя до по-късно.
	Тя пак се засмя и облегна за миг глава на рамото му.
	— В шест да си тук.
	— Печелиш — отвърна той с престорена умора и изчезна през задната врата.
	Лукас излезе на заден ход на улицата с дадената му под наем служебна кола — буик седан с плюшена тапицерия — и се отправи към центъра на града. Преди да стигне първата пресечка, той се обади по радиотелефона в колата на главния команден пункт на Тайните служби.
	— Краун, тук е Лукас. На път съм за Белия дом.
	— Приятно пътуване — отвърна металически глас.
	Беше вече почнал да се изпотява. Включи климатичната инсталация. Струваше му се, че лятната жега в столицата на страната никога няма да намалее. Влажността беше в границите на деветдесетте процента и знамената на посолствата по Масачузетс авеню висяха отпуснато и безжизнено в знойния въздух.
	Той намали и спря пред контролно-пропускателния пункт откъм Уест екзекютив авеню. Униформеният караул на Службата му кимна и го пропусна през портала. Лукас паркира колата и влезе през западния служебен вход на по-ниското ниво на Белия дом.
	Отби се в командния пункт с кодово обозначение W-16, за да си поприказва с мъжете, които правеха контролно прослушване на комуникационните съоръжения. После изкачи стълбите за кабинета си на втория етаж в източното крило.
	Всяка сутрин първата му работа, след като седнеше зад бюрото, беше да провери програмата на президента заедно с предварителните доклади на оперативните работници, отговарящи за планирането на безопасността.
	Лукас прегледа повторно папката, съдържаща предстоящите „движения“ на президента и лицето му добиваше все по-ясен израз на смайване. Имаше допълнение в програмата, и то сериозно. Затвори с раздразнение папката, обърна се с въртящия си стол към стената и се загледа в нея.
	Повечето президенти си имаха изградени навици, съставяха сбити програми и стриктно се придържаха към тях. По влизанията и излизанията на Никсън човек можеше да сверява часовника си. Рейгън и Картър рядко се отклоняваха от предварително уточнените планове. Но не и новият човек в Овалния кабинет. Той гледаше на разпорежданията на Тайните служби като на досадни задължения и нещо по-лошо — беше страхотно непредвидим.
	За Лукас и неговите заместници опитите да бъдат една крачка пред „Човека“, да гадаят къде ли ще му хрумне да отиде и кога и какви посетители ще покани, без да остави време да се вземат съответните мерки за безопасност, представляваше една двайсет и четири часова игра. Игра, която Лукас често губеше.
	За по-малко от минута той слезе по стълбите и се озова в западното крило пред втория с най-голяма власт човек в административния отдел — началника на канцеларията на президента, Данийл Фосет.
	— Добро утро, Оскар — усмихна се любезно Фосет. — Тъкмо си мислех, че всеки миг ще нахълташ тук.
	— Май че пак има отклонение от програмата — заговори Лукас с делови тон.
	— Съжалявам за това. Но има предложение да се гласува за оказване на помощ на страните от Източния блок и президентът иска да пусне в ход чара си пред сенатор Ларимър и говорителя на Белия дом Моран, за да получи подкрепата им за това предложение.
	— И затова ще ги заведе на разходка с яхта.
	— Защо не? Всеки президент от времето на Хърбърт Хувър е ползвал президентската яхта за разговори на високо ниво.
	— Не възразявам за причината — отвърна твърдо Лукас. — Протестирам срещу подбрания момент.
	Фосет му хвърли невинен поглед.
	— Че какво лошо има да е в петък вечер?
	— Знаеш много добре какво е лошото. Разполагаме само с два дни дотогава.
	— Е, и?
	— На моя екип по подготовката ще са му нужни пет дни, за да планира безопасността на една разходка по Потомак с престой за нощуване на пристанището на Маунт Върнън. Съответните места трябва да бъдат оборудвани с цяла мрежа от съобщителни и алармени системи. Яхтата трябва да бъде проверена за взривни и подслушвателни устройства, крайбрежната ивица също — а и на бреговата охрана ще й е нужно време, за да осигури катер по реката като ескорт. Не можем да си свършим добре работата за два дни.
	Фосет беше решителен, енергичен човек с остър нос, квадратно червендалесто лице и напрегнат поглед; имаше неизменния вид на специалист по разрушаванията, който оглежда изоставена сграда.
	— Не смяташ ли, че малко повече се престараваш, Оскар? Убийствата стават на оживени улици или в театри. Да си чувал някога да е бил нападан държавен глава на яхта?
	— Това може да се случи навсякъде, по всяко време — отвърна Лукас с непоколебим поглед. — Забрави ли за момчето, на което попречихме в опита му да отвлече самолет с намерението да се блъсне в „Еър Форс 1“? Факт е, че повечето опити за убийство се предприемат, когато президентът е извън обичайните места, които посещава.
	— Президентът е категоричен за деня — рече Фосет. — Щом работиш за него, ще правиш това, което ти бъде наредено, както и аз. Ако му се прииска да гребе лодка сам до Маями, негова работа.
	Фосет засегна чувствително място. Лицето на Лукас се изопна и той закрачи към завеждащия личния състав на Белия дом, докато върховете на обувките му опряха в неговите.
	— Преди всичко, със заповед от Конгреса, аз не получавам заплата от президента, а от Министерството на финансите. Така че той не може да ми каже да се пръждосам и да си върви където си иска. Моето задължение е да му осигурявам най-голяма безопасност с най-малкото неудобство в личния му живот. Когато той вземе асансьора за жилищните си помещения, моите хора и аз оставаме долу. Но от мига, в който стъпи на първия етаж, и докато не се върне в покоите си, задникът му принадлежи на Тайните служби.
	Фосет имаше усет към личните качества на мъжете, които работеха в пряка близост до президента. Веднага разбра, че е преминал границата с Лукас и тъй като беше достатъчно мъдър, прекрати войната. Знаеше, че Лукас е отдаден на работата си и безусловно лоялен към мъжа в Овалния кабинет. Но двамата в никакъв случай не можеха да бъдат близки приятели — може би добри колеги, сдържани, но винаги нащрек един с друг. Тъй като не бяха съперници за власт, никога нямаше да станат врагове.
	— Недей да се разстройваш, Оскар. Аз приемам укори. Ще уведомя президента за твоята загриженост. Съмнявам се обаче, че той ще промени решението си.
	Лукас въздъхна.
	— Ще направим всичко възможно, за да се справим с времето, с което разполагаме. Но на него трябва да му се втълпи, че е длъжен да съдейства на хората от охраната.
	— Какво да ти кажа? Знаеш по-добре от мен, че всички политици си мислят, че са безсмъртни. За тях властта е по-силна от половия нагон — тя е нещо като наркотично упоение и алкохолна мъгла, сбрани заедно. Нищо не възбужда или не възпламенява егото им така, както тълпа от хора, които ги приветстват и се блъскат да се ръкуват с тях. Затова всички са уязвими спрямо убиец, застанал на подходящо място в подходящ момент.
	— На мен ли ми го казваш — рече Лукас. — Грижил съм се за четирима президента.
	— И нито един не си загубил — допълни Фосет.
	— За малко да изпусна на два пъти Форд и веднъж Рейгън.
	— Не можеш да предвидиш с точност схемата им на поведение.
	— Възможно е. Но след всичките тези години препитание чрез охраняване човек развива силно предчувствие. Затова съм притеснен за тази разходка по реката.
	Фосет се стегна.
	— Мислиш, че някой се готви да го убие ли?
	— Някой винаги е готов да го убие. На ден ние разследваме по двайсет вероятни откачалки и поддържаме действащ списък на две хиляди души, които считаме за опасни или способни да извършат убийство.
	Фосет сложи ръка на рамото на Лукас.
	— Не се безпокой, Оскар. За разходката в петък пресата няма да узнае до последния момент. Твърдо ти го обещавам.
	— Ще ти бъда признателен, Дан.
	— Освен това, какво може да се случи по Потомак?
	— Може би нищо, може би най-неочакваното — отвърна Лукас със странно равнодушие в гласа. — Именно най-неочакваното предизвиква у мен кошмари.


	Меган Блеър, секретарката на президента, забеляза, че Дан Фосет стои на вратата на стаята й и му кимна над пишещата машина.
	— Здравей, Дан. Не те видях веднага.
	— Как е шефът тази сутрин? — попита той както винаги, опипвайки почвата, преди да влезе в Овалния кабинет.
	— Изморен — отвърна секретарката. — Снощният прием в чест на филмовата индустрия продължи до един след полунощ.
	Меган беше хубава жена в началото на четирийсетте си години, с типичната си за малкия град ведра дружелюбност. Носеше черната си коса късо подстригана и имаше възслаба фигура. Беше огън човек, който обичаше работата и шефа си повече от всичко. Идваше рано, тръгваше си късно и работеше и през почивните дни. Неомъжена, с две краткотрайни интимни връзки зад гърба си, тя явно се наслаждаваше на независимия си самостоятелен живот. Фосет винаги й се чудеше как успява едновременно да води разговор и да пише на машината.
	— Ще действам внимателно и ще сведа срещите му до минимум, за да е по-спокоен.
	— Много е късно. При него е вече адмирал Сандекър.
	— Кой?
	— Адмирал Сандекър. Директорът на НЮМА — Националната агенция за подводно и морско корабоплаване.
	По лицето на Фосет се изписа досада. Той приемаше сериозно ролята си на пазител на времето на президента и мразеше да се нахлува в територията му. Всякакво проникване в защитния му обръч заплашваше основите на властта му. Дявол го взел, как тъй се е промъкнал Сандекър през главата му, запита се той.
	Меган прочете мислите му.
	— Президентът повика адмирала — поясни тя. — Мисля, че очаква и теб на срещата.
	Омиротворен до известна степен, Фосет кимна и влезе в Овалния кабинет. Президентът се бе разположил на дивана и преглеждаше някакви листове хартия, пръснати по широката масичка за кафе. Срещу него седеше нисък, слаб мъж с рижа коса и брадичка а ла Вандайк.
	Президентът вдигна поглед.
	— Дан, добре че дойде. Познаваш ли адмирал Сандекър?
	— Да.
	Сандекър стана и се ръкува с него. Ръкостискането на адмирала беше твърдо и кратко. Той кимна безмълвно към Фосет. Това не беше проява на грубост от страна на Сандекър. Той създаваше впечатление на човек, готов да съдейства, но затворен в непристъпна, здрава черупка и не се кланяше никому. Във Вашингтон не го обичаха и му завиждаха, но иначе го уважаваха защото той никога не вземаше страна и винаги осигуряваше всичко, което искаха от него.
	Президентът покани с ръка Фосет на дивана, потупвайки мястото до него.
	— Сядай, Дан. Помолих адмирала да ме запознае с критичното положение, възникнало във водите край Аляска.
	— Нищо не съм чул за това.
	— Не ме учудва — отвърна президентът. — Докладът и на мен бе предоставен преди час. — Той млъкна и посочи с върха на молив район, отбелязан с червено кръгче на голяма морска карта. — Ето тук, на сто и осемдесет морски мили югозападно от Анкъридж, в залива Кук, някаква неустановена отрова убива всичко живо в морето.
	— Да не би да става дума за разлят петрол?
	— Много по-лошо — отбеляза Сандекър и се облегна назад в креслото. — Тук имаме неизвестно вещество, което причинява смърт на човешкия и морски живот за по-малко от минута след контакт с него.
	— Как е възможно такова нещо?
	— Повечето отровни елементи проникват в тялото чрез поглъщане или вдишване — поясни Сандекър. — А в случая си имаме работа с нещо, което убива чрез просмукване през кожата.
	— То трябва да е високо концентрирано в малък район, за да е толкова силно.
	— Не знам дали смятате, че хиляда квадратни метра открита водна площ е малък район.
	Президентът го погледна изумен.
	— Не мога да си представя каква ще е тази субстанция с такова внушително действие.
	— С какви данни разполагаме засега? — обърна се Фосет към адмирала.
	— Катер на бреговата охрана открил риболовен кораб от Коудиак, носен по течението с мъртъв екипаж. Изпратили на борда му двама водоспасители и един лекар, които също починали там. Някакъв пилот, пренасящ продоволствия по въздуха, съобщил за група мъртви геофизици на остров, намиращ се на трийсет мили от кораба. Той също умрял, докато изпращал сигнал за помощ. Няколко часа по-късно един японски риболовен траулер предал, че станал свидетел как пасаж от близо сто сиви кита веднъж се обърнали с корема нагоре. После траулерът изчезнал. Нямало и следа от него. Леговища на раци, тюленови колонии били напълно унищожени. Но това е само началото. Вероятно има много повече фатални поражения, за които още не сме чули.
	— Ако разпространението продължи необуздано, какво най-лошо можем да очакваме?
	— Пълно измиране на целия морски живот в залива Аляска. И ако то навлезе в Японското течение и продължи на юг, може да отрови всеки човек, риба, животно или птица, до които се докосне по протежението на западното крайбрежие чак до Мексико. Човешкият смъртен данък сигурно ще достигне до стотици хиляди жертви. Това ще са рибари, плувци, хора, разхождащи се по заразено крайбрежие, или яли заразена риба — нещо като верижна реакция. Не ми се иска дори да си помисля какво може да се случи, ако то се изпарява във въздуха и пада с дъждовете във вътрешността на страната!
	На Фосет му беше невъзможно да възприеме този грандиозен обхват.
	— Господи! Какво може да е това?
	— Още е много рано да се каже — отвърна Сандекър. — Комитетът за опазване на околната среда съхранява в компютрите си маса данни и обработваща система, която съдържа подробна информация за двеста приложими характеристики на близо хиляда и сто химически съединения. Там могат само за секунди да определят последиците от някоя опасна субстанция, когато се разсипе, търговското й име, формулата, главните производители, начина на транспортиране и заплахата за околната среда. В случая заразата край Аляска не отговаря на нито една от данните в техните компютърни файлове.
	— Но те положително имат някаква представа.
	— Не, господине, нямат. Съществува една много малка възможност, но без докладите от аутопсиите тя почива само на предположения.
	— Ще ми се да я чуя — каза президентът.
	Сандекър си пое дълбоко дъх.
	— Трите най-опасни отровни субстанции, познати на човека са плутония, диоксина и химическо военно оръжие. Първите две не се вместват в схемата. Остава третата и тя, поне според мен е главното подозрение.
	Президентът погледна Сандекър с изписан по лицето израз на проумяване и шок.
	— Нервнопаралитичното вещество ли? — бавно изрече той.
	Сандекър безмълвно кимна.
	— Значи затова Екокомитетът няма данни за него — продължи замислен президентът. — Формулата е ултрасекретна.
	Фосет се обърна към него.
	— Съжалявам, но не съм запознат…
	— Нервнопаралитичното вещество е безбожно химическо съединение, което учените в арсенала край Скалистите планини създадоха преди двайсет години — побърза да обясни президентът. — Четох доклада за пробите. То убива за секунди при допир с кожата. Явно, съвършено разрешение за враг, екипиран с газови маски или защитни облекла. Полепва се по всичко, до което се докосне. Но свойствата му са нож с две остриета — опасни както за войските, които го разпръскват, така и за онези, за които е предназначено. Армията се отказа от него и го зарови в пустинята в Невада.
	— Не виждам връзка между Невада и Аляска — вметна Фосет.
	— По време на пренасянето му по релсов път от арсенала в околностите на Денвър — намеси се Сандекър, — един от закритите товарни вагони, съдържащ близо четири хиляди литра нервнопаралитично вещество, изчезна. Все още не е намерен и не е ликвидиран.
	— Ако наистина е разпръснато това нервнопаралитично вещество, в случай че бъде открито, какъв е процесът на премахването му?
	— За нещастие — сви рамене Сандекър — настоящото ниво на методите в ограничаването и в пречиствателната технология, както и физикохимическите характеристики на нервнопаралитичното вещество S е такова, че веднъж то влезе ли във водата, много малко може да се направи, за да се мелиоризира тя. Единствената ни надежда е да пресечем източника, преди той да изпусне толкова отрова, че да превърне океана в помийна яма, лишена от всякакъв живот.
	— Има ли някакви сведения откъде е дошло? — попита президентът.
	— По всяка вероятност от кораб, потънал между остров Коудиак и бреговете на Аляска — отвърна Сандекър. — Нашата следваща стъпка е да проследим назад течението и да направим мрежа от претърсвателни операции.
	Президентът се наведе над масичката за кафе и огледа червеното кръгче на морската карта. После вдигна преценяващ поглед към Сандекър.
	— Като директор на НЮМА, адмирале, предстои ти мръсната работа да обезвредиш това чудо. Имаш моето пълномощие да изискваш необходимата експертиза от всяко ведомство — Националната научна академия, Военното министерство, бреговата охрана, Екологичния комитет и откъдето още е необходимо. — Той се замисли за миг, после попита: — Колко точно е силата на нервнопаралитичното вещество S в морска вода?
	Сандекър изглеждаше уморен, лицето му се бе удължило.
	— Една чаена лъжичка от него може да убие всеки организъм в близо петнайсет милиона литра морска вода.
	— Значи трябва да го открием — каза президентът с известно отчаяние в гласа. — И то час по-скоро!


	3.

	Дълбоко под тъмните води на река Джеймс край бреговата ивица на Нюпорт Нюз, Вирджиния, двама водолази се преборваха с течението, за да си проправят път през боклуците, струпани до прогнилия корпус на потъналия кораб.
	В черната, неизмерима водна маса човек губеше всякакво чувство за посока. Видимостта се измерваше в сантиметри, когато двамата напипаха тръба на въздушна помпа, която изсмукваше гъстата тиня и я изхвърляше върху шлеп на двайсет метра над тях. Те действаха пипнешком, почти като със системата на Брайл* — единственото им осветление идваше от слабото мъждукане на подводните лампи, монтирани на ръба на ямата, която двамата полека-лека бяха изкопали през предишните няколко дни. Виждаха ясно единствено малки частици, увиснали във водата, която бръснеше маските на лицата им като брулен от вятъра дъжд.
	[* Брайл — система за писане и четене с изпъкнал шрифт, пригодена за слепи хора. — Б.пр.]
	Трудно им беше да повярват, че над тях има свят, има небе и облаци, дървета, полюшващи се от летния бриз. В кошмара на вихреща се кал и вечен мрак почти не изглеждаше възможно, че само на петстотин метра от тях, по крайбрежната алея и улиците на малкото градче, се движеха хора и коли.
	Някои твърдят, че човек не може да се изпотява под водата, но се оказа, че може. Водолазите чувстваха как потта напира през порите под прилепналите по тялото им неопренови костюми. Започна да ги наляга умора, макар че бяха престояли на дъното едва осем минути.
	Сантиметър по сантиметър те се промушиха през зеещата дупка в дясната страна на носа на разбития кораб. Дъсчената облицовка, ограждаща пещерообразния отвор, беше разбита и изкривена — сякаш гигантски юмрук се бе стоварил върху кораба. Водолазите започнаха да откриват артефакти: обувка, панта от стара ракла, месингов дебеломер, инструменти, дори парче плат. Имаше нещо призрачно в това да докосваш предмети, изработени от човешка ръка, които в продължение на 127 години никой не е виждал.
	Единият от мъжете спря, за да провери въздушните им манометри. Изчисли, че могат да работят още десет минути и пак да им остане достатъчно количество въздух, за да се издигнат на повърхността.
	Двамата затвориха вентилите на въздушната помпа, за да спрат изпомпването, докато изчакат речното течение да отнесе облака от разбъркана тиня. Освен звука от регулаторите, изпускащи издишания въздух, наоколо настъпи пълно спокойствие. Видимостта до кораба се увеличи още малко. Палубните греди бяха счупени навътре. Размотани въжета се виеха като тъмни, покрити с кора от кал змии. Вътрешността на разбития корпус изглеждаше гола и страховита. Двамата водолази едва ли не усещаха присъствието на неспокойните души на хората, потънали заедно с кораба.
	Изведнъж те чуха странно буботене — не беше звук на извънбордов мотор на малка лодка, а по-силен, като далечно бръмчене на самолетен двигател. Не беше възможно да се определи посоката му. Двамата се заслушаха — звукът се усилваше, преувеличен от гъстотата на водата. Идваше от повърхността и не ги засягаше, затова те задействаха отново въздушната помпа и продължиха работата си.
	След по-малко от минута краят на всмукателната тръба удари на нещо твърдо. Мъжете бързо затвориха вентила за въздуха и възбудени избърсаха калта от ръцете си. След малко разбраха, че напипват някакъв предмет, но не дървен, а по-твърд, много по-твърд и покрит с ръжда.


	За помощния екипаж на шлепа, намиращ се над потъналия кораб, времето като че ли се върна назад. Всички наблюдаваха като омагьосани как един старовремски хидроплан „Каталина“ извърши стремителен наклон от запад, продължи успоредно на реката и се плъзна по повърхността й с изяществото на тромава и опиянена гъска. Слънцето проблясваше върху зеленикавосинята боя, покриваща алуминиевия корпус, а буквите НЮМА ставаха все по-големи с рулирането на тежкия водосамолет към шлепа. Двигателите спряха, от странична врата излезе вторият пилот и хвърли котвено въже на един от мъжете на шлепа.
	След него се появи жена и скочи леко на изтърканата дървена палуба. Имаше слаба и стройна фигура и беше облечена в дълга жълтеникавокафява риза, падаща върху стесняващи се надолу памучни зелени панталони и препасана ниско на ханша с тесен колан. Носеше ниски обувки, тип мокасини. Беше в средата на четирийсетте си години и висока около метър и седемдесет. Косата й имаше трепетликово златист цвят, а кожата й беше медночервен загар. Лицето й беше хубаво, с високи скули — лице на жена, което не се вместваше в никакъв калъп, освен в неин собствен.
	Тя си проправи път сред лабиринта от въжета и спасителни съоръжения и спря, когато се озова заобиколена от множество мъжки погледи, изпълнени със съзерцание и възхищение. Тя вдигна слънчевите си очила над челото и ги огледа с виолетово-кафявите си очи.
	— Кой от вас тук е Дърк Пит? — попита тя без предисловия.
	Един набит мъж, по-нисък от нея, но с рамене два пъти по-широки от талията й, пристъпи напред и й посочи реката.
	— Ще го намерите там долу.
	Тя се обърна и проследи с поглед ръката му. Върху накъдрената водна повърхност се полюшваше оранжева шамандура, чието въже се спускаше косо в мръсните зелени дълбочини. На десетина метра зад нея се виждаха издигащите се към повърхността мехурчета, изпускани от водолазите.
	— След колко време ще излезе?
	— След около пет минути.
	— Така — отвърна жената и се замисли за миг, после попита: — А Албърт Джордино с него ли е?
	— Той е пред вас и с него разговаряте.
	Разчорлената от вятъра черна, къдрава коса на Джордино бе в пълно съответствие на опърпания му вид — мръсни гуменки, разръфани джинси и скъсана тенис фланелка. Той не се вместваше по никакъв начин в представите й за един заместник-директор по специалните проекти на НЮМА.
	Жената изглеждаше повече развеселена, отколкото изненадана.
	— Казвам се Джули Мендоса, от Комитета за опазване на околната среда. Трябва спешно да разговарям с вас двамата, но нека да изчакаме и господин Пит.
	— Както ви е удобно — сви рамене Джордино, после разтегли устни в дружелюбна усмивка. — Ние не сме се запасили тук с кой знае какво, за да се чувства човек охолно, но поне студена бира имаме.
	— С удоволствие ще изпия една, благодаря.
	Джордино извади от кофа с лед кутия „Курс“ и й я подаде.
	— Какво прави представител… ъ-ъ… представителка на еко комитет в хидроплан на НЮМА?
	— Изискване на адмирал Сандекър.
	Мендоса не поясни нищо повече и Джордино си замълча.
	— Какъв е този проект? — попита Мендоса.
	— „Къмбърланд“.
	— Кораб от времето на Гражданската война, нали?
	— Да, с огромно историческо значение. Това е фрегата на Съюзените щати, потопена през 1862 година от конфедеративния броненосец „Меримак“, известен в Юга и като „Вирджиния“.
	— Доколкото си спомням, тя е потънала, преди „Меримак“ да е обстрелвал „Монитор“, считан оттогава за първият кораб потопен от броненосец.
	— Добре сте запозната с историята — отбеляза възхитен Джордино.
	— И НЮМА ще я извади, така ли?
	Джордино поклати глава.
	— Това е доста скъпо. Нас ни интересува само таранът.
	— Таранът ли?
	— Било е жестока битка — поясни Джордино. — Екипажът на „Къмбърланд“ се сражавал, докато водата започнала да влиза в тялото на оръдията им, но въпреки това изстрелите им се сипели върху каземата на конфедеративния кораб като изхвърляни от количка топки за голф. Накрая „Меримак“ блъснал с тарана си „Къмбърланд“ и го изпратил на дъното, а той до последно развявал флаг. Но докато „Меримак“ се оттеглял назад клинообразният му таран се заклещил във фрегатата и се счупил. Та тъкмо този таран търсим сега.
	— Каква стойност може да има такова парче старо желязо?
	— Може би в очите на хората да няма парична стойност като съкровище от испански галеон, но от историческа гледна точка то е безценно — частица от военноморското наследство на Америка.
	Мендоса понечи да попита още нещо, но вниманието й бе привлечено от две глави с черни гумени шлемове, които изскочиха от водата в близост до шлепа. Те доплуваха до него, изкачиха се по ръждясалата стълба и свалиха тежкото си снаряжение. По блестящите от слънцето водолазни костюми се стичаше вода.
	По-високият от двамата свали гуглата си и прокара пръсти през гъстата си абаносовочерна коса. Лицето му беше силно почерняло от слънцето, а очите му имаха най-яркия зелен цвят, който Мендоса бе виждала досега. Създаваше впечатлението, че е човек, който се смее често и непринудено, който предизвиква живота и приема победите и загубите с еднакво безразличие. Изправен в цял ръст височината му стигаше метър и осемдесет и седем, а мускулите на източеното му жилаво тяло изпъкваха по леководолазния костюм. Без да пита, Мендоса веднага разбра, че тъкмо той е Дърк Пит.
	Мъжът махна на пристъпващия към него екипаж на шлепа и се усмихна широко.
	— Намерихме го.
	Джордино, зарадван, го потупа по гърба.
	— Добре го даваш, приятел!
	Всички започнаха да обсипват водолазите с въпроси, на които те отговаряха между глътките бира. Най-подир Джордино си спомни за Мендоса и я прикани с ръка да се приближи.
	— Това е Джули Мендоса от Комитета за опазване на околната среда. Иска да си поговори с нас.
	Дърк Пит протегна ръка и я измери с преценяващ поглед.
	— Джули.
	— Господин Пит.
	— Ако ми дадете минута да сваля костюма си и да се изсуша…
	— Опасявам се, че закъсняваме — прекъсна го тя. — Можем да говорим по време на полета. Адмирал Сандекър реши, че ще е по-бързо да ползваме хидроплана вместо вертолет.
	— Напълно ме объркахте.
	— Не искам да губя време да ви обяснявам сега. Трябва да тръгнем веднага. Мога само да ви кажа, че ви е възложен нов проект.
	В гласа й се долавяше дрезгавина, която заинтригува Пит — не беше точно мъжка, но такъв глас подхождаше напълно за роман на Харолд Робино.
	— Защо е това лудешко бързане? — попита той.
	— Не му е времето да говорим нито тук, нито сега — отвърна Мендоса, обхождайки с поглед мъжете от спасителния екип, надали ухо на разговора им.
	Пит се обърна към Джордино.
	— Какво мислиш, Ал?
	Джордино се престори на смаян.
	— Трудно ми е да кажа. Дамата изглежда напълно непоколебима. От друга страна, този шлеп ми стана нещо като дом и някак не ми се ще да го напускам.
	Мендоса усети, че двамата мъже я поднасят и пламна от гняв.
	— Моля ви, минутите текат.
	— Няма ли да ни кажете поне къде отиваме?
	— Във военновъздушната база Лангли, където ни чака военен реактивен самолет, за да ни закара до Коудиак, Аляска.
	Все едно че им каза, че отиват на луната. Пит се вгледа в очите й, търсейки да открие нещо, което не беше сигурен, че ще намери. В тях прочете единствено пълна сериозност.
	— Струва ми се, че за мое успокоение ще е най-добре първо да се свържа с адмирала и тогава да потвърдя.
	— Можете да го направите и докато пътуваме за Лангли — отвърна тя с неотстъпчив тон. — Погрижих се за някои ваши лични неща. Дрехите ви и каквото там друго може да ви е необходимо за двуседмична операция, са вече опаковани и натоварени на борда. — Тя замълча за миг и го погледна право в очите. — Да престанем с тези празни приказки, господин Пит. Докато ние стоим тук, другаде умират хора. Това, разбира се, не го знаете, но аз ви давам думата си. Ако сте наполовина от това, което ми описаха, че представлявате, то ще престанете да се мотаете и ще се качите на хидроплана, и то веднага!
	— Ама вие май наистина не си поплювате, нали, госпожо?
	— Когато се наложи.
	Настъпи смразяващо мълчание. Пит пое дълбоко въздух, после шумно го изпусна. Обърна се към Джордино.
	— Чувал съм, че по това време на годината Аляска е много красива.
	Джордино успя да докара замечтан поглед.
	— Ще трябва да проверим и някои славни пивници в Скагуей.
	Пит направи знак на другия водолаз, който си сваляше неопреновия костюм.
	— Целият кораб е твой, Чарли. Продължавай да действаш и извади тарана на „Меримак“, а после го предай в лабораторията за съхранение.
	— Ще имам грижата.
	Пит кимна, след което тръгна заедно с Джордино към „Каталина“. Двамата се заприказваха така, сякаш Мендоса повече не съществуваше.
	— Надявам се да ми е взела и рибарските принадлежности — говореше Джордино на висок глас. — Сьомгата трябва вече да е излязла.
	— Мен пък ми се ще да се повозя със северен елен — рече Пит. — Чувал съм, че те можели да надбягат кучешка шейна.
	Докато Мендоса вървеше след тях, в съзнанието й изплуваха думите на адмирал Сандекър: „Не ти завиждам, че ще си имаш работа с тия двама дяволи, особено Пит. Той е в състояние да накара огромна акула да стане вегетарианка. Така че дръж си очите отворени и краката кръстосани“.


	4.

	В женските среди на вашингтонското общество Джеймс Сандекър минаваше за изгодна партия. Заклет ерген, чиято постоянна любовница беше работата му, той рядко допускаше някоя интимна връзка с противоположния пол да продължи повече от няколко седмици. Сантименталността и романтиката, качества, които се харесваха на жените, му бяха чужди. Вероятно в предишния си живот е бил отшелник — или скъперник според някои.
	Като страстен привърженик на физическите упражнения, въпреки че наближаваше шейсетте, той все още поддържаше спортна фигура. Беше нисък и мускулест, а в рижавите му коса и брада едва се забелязваха следи от прошарване. Притежаваше надменност и грубост, която привличаше жените. Много от тях хвърляха стръв, но малцина успяваха да го хванат на въдицата си.
	Бони Кауан, пълномощничка в една от най-уважаваните адвокатски кантори в града, считаше себе си за щастливка, задето го е склонила да излезе на вечеря с нея.
	— Много си замислен тази вечер, Джим — каза тя.
	Той не гледаше в нея. Погледът му се отплесваше към другите посетители в спокойната обстановка на ресторанта на дружеството „Инкуел“.
	— Питах се колко ли хора щяха да дойдат да вечерят, ако тук не се предлагаше морска храна.
	Тя го погледна учудено, после се засмя.
	— След като цял ден съм си имала работа със скучни правни умове, трябва да призная, че да бъда с някого, който се рее в безцелни мисли, то е все едно че вдишвам планински въздух.
	Сандекър върна погледа си над свещта на масата към очите й. Бони Кауан беше трийсет и пет годишна и изключително привлекателна. Отдавна бе разбрала, че красотата е предимство в работата й и съвсем не се опитваше да я прикрива. Имаше мека като коприна коса, покриваща раменете й. Гърдите й бяха малки, но добре оформени; стройните й крака се виждаха достатъчно под късата пола. Освен това беше и високоинтелигентна и отстояваше позициите си в съдебната зала. Сандекър се укори мислено за разсеяността си.
	— Роклята ти е страшно хубава — подхвърли той, правейки плах опит да се покаже внимателен.
	— Да, мисля, че червеният й цвят много отива на русата ми коса.
	— Хубаво съчетание — потвърди той нехайно.
	— Ти си безнадежден случай, Джим Сандекър — поклати глава жената. — Щеше да кажеш същото, дори и ако седях тук гола.
	— Хмм?
	— За твое сведение роклята е кафява, каквато е и косата ми.
	Той тръсна глава, сякаш да избистри съзнанието си.
	— Извинявай, но нали те предупредих, че съм лош събеседник.
	— Явно умът ти е на хиляди километри оттук.
	Сандекър се протегна някак боязливо през масата и постави ръка върху нейната.
	— До края на вечерта ще съсредоточа мислите си изцяло върху теб. Обещавам ти.
	— Жените си падат по малки момчета, за които да се грижат. А ти си най-трогателното малко момче, което съм срещала.
	— Внимавай в приказките си, жено. На адмиралите никак не им допада да се отнасят с тях като с трогателни малки момчета.
	— Добре, Джон Пол Джоунс, тогава какво ще иска да хапне един огладнял моряк?
	— Всичко, което може да предотврати бунт — отвърна той и за първи път тази вечер се усмихна.
	Сандекър смело поръча шампанско и най-скъпите морски деликатеси от менюто, сякаш това щеше да е последната му такава възможност. Попита Бони какви дела е поела и успя да прикрие липсата си на интерес, докато тя му разправяше последните клюки във Върховния съд и как Конгресът лавира между законите. Бяха приключили с предястието и вече опустошаваха задушените в червено вино круши, когато един мъж с телосложение на централен защитник на денвърския „Бронко“ влезе в залата, огледа се и след като зърна Сандекър тръгна към масата му.
	Мъжът се усмихна на Бони.
	— Моите извинения, госпожо, че се натрапвам. — После заговор нещо в ухото на Сандекър.
	Адмиралът кимна и вдигна печален поглед към Бони.
	— Моля те, прости ми, но трябва да тръгвам.
	— Правителствени дела ли?
	Той потвърди безмълвно с глава.
	— Е, добре — отвърна тя примирена. — Поне до десерта те имах само за себе си.
	Сандекър заобиколи масата и я целуна братски по врата.
	— Пак ще имаме такава вечер.
	Той плати сметката, помоли салонния управител да поръча такси за Бони и напусна ресторанта.


	Колата на адмирала намали ход и спря пред специалния тунелообразен вход на Центъра за сценични изкуства „Кенеди“. Вратата отвори мъж със сериозно лице, облечен с официален черен костюм.
	— Моля да ме последвате, сър.
	— От Тайните служби ли сте?
	— Да, сър.
	Сандекър не зададе повече въпроси. Слезе от колата и тръгна след агента по застлания с килим коридор, водещ към асансьора. След като вратите се отвориха, той бе поведен по нивото на балкона покрай ложите на операта към една малка съвещателна зала.
	Даниъл Фосет, с лице като плътен мрамор, само вдигна ръка за поздрав.
	— Извинете, че прекъснах срещата ви, адмирале.
	— В съобщението се подчертаваше „спешно“.
	— Току-що получих ново съобщение от Коудиак. Положението се е влошило.
	— Президентът знае ли?
	— Не още — отвърна Фосет. — Реших да изчакаме антракта. Ако той изведнъж напусне ложата си по време на второто действие на „Риголето“, може да подпали много подозрителни умове.
	В стаята влезе мъж от персонала на Центъра „Кенеди“ и остави поднос с чаши кафе. Сандекър се самообслужи, а Фосет закрачи безцелно из стаята. Адмиралът се преборваше с неудържимото си желание да запали пура.
	След осем минути президентът се появи. В краткия промеждутък между отварянето и затварянето на вратата се чуха ръкоплясканията на публиката след края на действието. Президентът беше облечен в официален костюм с втъкната в малкото джобче на сакото му синя кърпичка.
	— Де да можех да ти кажа колко се радвам да те видя отново, адмирале, но всеки път, когато се срещнем, все сме забъркани в някакви критични обстоятелства.
	— Така изглежда — отвърна Сандекър.
	Президентът се обърна към Фосет.
	— Какви са лошите новини, Дан?
	— Капитанът на ферибота за коли пренебрегнал заповедите на бреговата охрана и поел по обичайния си курс от Суърд за Коудиак. Преди няколко часа фериботът бил намерен заседнал край остров Мармот. Всички пътници и екипажът били мъртви.
	— Господи! — възкликна президентът. — Колко души общо?
	— Триста и дванайсет.
	— Пълен провал — вметна Сандекър. — Представям си какво ще стане, когато медиите надушат.
	— Нищо не можем да направим — отвърна Фосет безпомощно. — Телеграфическото обслужване вече е обхванало целия свят.
	Президентът седна в едно кресло. На телевизионния екран той изглеждаше висок и се държеше като висок човек, а беше само с пет сантиметра по-висок от Сандекър. Линията на косата над челото му се бе отдръпнала назад и сивееше, по тясното му лице бе изписан твърд и сериозен израз — израз, който рядко показваше на публично място. Той се радваше на огромна популярност, подсилвана от сърдечността и заразителната му усмивка, която можеше да разтопи и най-враждебната публика. Успешните му преговори за сливането на Канада и Съединените щати в една нация допринесоха да си създаде образ, имунизиран срещу пристрастни критики.
	— Не можем да се бавим нито минута повече — каза той. — Целият залив Аляска трябва да бъде поставен под карантина и всички, живеещи в района на трийсет километра от брега, да бъдат евакуирани.
	— Възразявам — обади се тихо Сандекър.
	— Бих искал да чуя защо.
	— Доколкото знам, заразата се е задържала в открито море. Не са забелязани следи от нея на сушата. Евакуация на населението изисква време и внушителна операция. Жителите на Аляска са много упорити, особено рибарите, които живеят в региона. Съмнявам се, че ще склонят да го напуснат при каквито и да са обстоятелства, най-малкото след като им е наредено от федералното правителство.
	— Твърдоглавци такива!
	— Да, но не и глупави. Всички сдружения на рибарите са се съгласили да задържат плавателните си съдове на пристанището, а консервните фабрики са започнали да изгарят всеки техен улов, доставен през последните десет дни.
	— Ще имат нужда от икономическа помощ.
	— Предполагам.
	— Какво предлагаш?
	— На бреговата охрана не й достигат хора и кораби, за да патрулира целия залив. Военноморският флот ще трябва да я подкрепи.
	— Това ще създаде проблем — рече замислен президентът. — Изпращането на повече хора и кораби там увеличава заплахата от повече жертви.
	— Не е задължително — възрази Сандекър. — Екипажът на катера на бреговата охрана, пръв открил заразата, не е пострадал, защото корабът за лов на раци бил отнесен от течението извън смъртната зона.
	— Ами групата водоспасители, лекарят? Те са починали.
	— Заразата вече е била проникнала на палубите, по бордовите огради и по почти всичко, до което те са се докоснали във вътрешността на кораба. В случая с ферибота, цялата му централна секция е била отворена, за да побере колите. Пътниците и екипажът не са били защитени. Съвременните военноморски кораби са построени така, че да бъдат затваряни в случай на радиоактивност при ядрено нападение. Те могат да обхождат заразени водни течения с много малка, допустима степен на риск.
	Президентът кимна в знак на съгласие.
	— Добре, ще се разпоредя за помощ от страна на Министерството на военноморските сили, но не съм склонен да се отменя планът за евакуацията. Независимо дали жителите на Аляска са инати, или не, трябва все пак да имаме предвид жените и децата там.
	— Другото ми предложение, или ако щете молба, господин президент, е да забавим началото на евакуацията с четирийсет и осем часа. Това може и да даде време на оперативната ми група да открие източника на заразата.
	Президентът потъна в мълчание. Загледа Сандекър със засилващ се интерес.
	— Кои хора са натоварени със задачата?
	— Координаторката на място и ръководителка на регионалната оперативна група за извънредни положения е доктор Джули Мендоса, главен биохимически инженер в Комитета за опазване на околната среда.
	— Не ми е познато името.
	— Тя е считана за най-добрият специалист в страната в определянето и контролирането на опасно заразяване на води — отвърна без колебание Сандекър. — А подводното търсене на потъналия кораб, за който предполагаме, че съдържа невропаралитичното вещество, ще бъде оглавено от моя директор за специални проекти Дърк Пит.
	Очите на президента се разшириха.
	— Знам го Дърк Пит. Той оказа голяма помощ в канадския случай преди няколко месеца.
	Искаш да кажеш, че ти е спасил кожата, рече си наум Сандекър, преди да продължи:
	— Ние разполагаме с близо двеста други експерти по замърсяванията, които са призовани да помогнат. На всеки един от тях е възложено да проведе в съответния промишлен отрасъл опити и да подаде технически данни за успешното прочистване от заразата.
	Президентът погледна часовника си.
	— Налага се да прекъснем разговора. Третото действие няма да започне без мен. Във всеки случай имаш въпросните четирийсет и осем часа, адмирале. След това ще наредя да се извърши евакуация и ще обявя национално бедствено положение в района.


	Фосет придружи президента до ложата му. Той седна малко по-навътре, но все пак така, че двамата да могат да разговарят тихо, докато се правят, че слушат с интерес представлението.
	— Искаш ли да отменим разходката по реката с Моран и Ларимър?
	Президентът незабележимо поклати глава.
	— Не. Комплексното ми споразумение за икономическо оздравяване на страните сателити на Съветския съюз има по-голямо предимство от всичко друго.
	— Твърдо се противопоставям на това. Водите безнадеждна битка за загубена кауза.
	— Най-малко пет пъти миналата седмица си ми натяквал това. — Президентът повдигна програмата пред лицето си, за да прикрие прозявка. — Какво е разпределението на гласовете?
	— Срещу вас се надига вълна от безпристрастни, консервативни гласове. Необходими са ни петнайсет гласа в Белия дом и пет, дори шест, за да се прокара постановлението през Сената.
	— Били сме изправени и пред по-голяма разлика в гласовете.
	— Да — прошепна мрачно Фосет. — Но ако загубим този път, вашата администрация може и да не види втори мандат.


	5.

	Зората изпълзя от изток във вид на ниска тъмна черта и започна да се издига над хоризонта. През илюминаторите на вертолета черното размазано петно прие симетрична конусообразна форма и скоро се превърна в планински връх, заобиколен от море. Зад него се виждаше полумесец в последна четвърт. С изгряването на слънцето светлината променяше цвета си от слонова кост в индиговосиньо, после в оранжево сияние и постепенно разкри покритите със сняг склонове.
	Пит погледна към Джордино. Той спеше — състояние, което можеше да си нахлузва и изхлузва като стар пуловер. Беше заспал от мига, в който напуснаха Анкъридж. Пет минути след като се прехвърлиха във вертолета, той отново потъна в сън.
	Пит се обърна към Мендоса. Тя се бе курдисала зад пилота. По лицето й бе изписан изразът на малко момиченце, очакващо нетърпеливо парадно шествие. Седеше, заковала поглед в планината. В ранната светлина на деня чертите на лицето й изглеждаха смекчени. Изражението й не беше чак толкова делово, а извивките на устните й издаваха нежност, каквато дотогава липсваше.
	— Вулканът Огъстин — отбеляза тя, без да подозира, че вниманието на Пит бе насочено към нея, не навън. — Името му е дадено от капитан Кук през 1778 година. Може би щяхте да пропуснете да го видите, но той е най-активният вулкан в Аляска — изригвал е шест пъти през последното столетие.
	Пит с неохота извърна глава и погледна надолу. Островът изглеждаше напълно лишен от човешко присъствие. Дълги, виещи се потоци от вкаменена лава се спускаха по склоновете на планината чак до морето. Над върха му се виждаше малък облак.
	— Много живописна гледка — каза той през прозявка. — Вероятно има възможност да се превърне в скиорски курорт.
	— Не разчитайте на това — засмя се жената. — Онзи облак над билото му е пара. Огъстин е постоянно действащ. Последното му изригване през 1987 година надвиши по височина планината Сейнт Хелънз във Вашингтон. Падналите пепел и пемза бяха стигнали чак до предградията на Атънз.
	— Какво му е състоянието сега? — трябваше да попита Пит.
	— Последните данни сочат, че топлината около билото му се увеличава, което вероятно предполага заплашително изригване.
	— Вие, естествено, не можете да кажете кога.
	— Естествено — сви рамене тя. — Вулканите са непредвидими. Понякога почват да буйстват без никакво предупреждение, понякога им трябват месеци, за да натрупат сила до грандиозна степен, която обаче не се проявява. Ще изригнат леки пръски, ще побоботят малко и пак ще заспят. Онези геолози, за които ви казах, че са починали от нервнопаралитичното вещество, бяха отишли на острова, за да проучат заплашителната активност.
	— Ние къде ще се установим?
	— На около десет мили от брега — отвърна Мендоса, — на борда на катера на бреговата охрана „Катауаба“.
	— „Катауаба“… — повтори той, сякаш зареян в спомени.
	— Да, знаете ли го?
	— Преди няколко години кацах с вертолет на площадката му.
	— Къде?
	— В Северния ледовит океан, близо до Исландия. — Сега погледът му бе отправен отвъд острова. Той въздъхна и разтри слепоочията си. — Бяхме с един мой добър приятел и търсехме заседнал в айсберг кораб.
	— И намерихте ли го?
	Той кимна.
	— Изгорял до основи. После вълнение разби кораба ни край исландския бряг. Приятелят ми загина.
	Мендоса долови, че в съзнанието му оживяват спомените. По лицето му се изписа лека тъга. Тя смени темата.
	— Ще трябва да се сбогуваме, след като се приземим… временно имам предвид.
	Пит отпъди миналото и я погледна.
	— Напускате ли ни?
	— Вие и Ал ще останете на „Катауаба“, за да търсите местонахождението на нервнопаралитичното вещество. Аз отивам на острова, където групата за бързо реагиране на място е разположила база за обработка на данните.
	— И част от работата ми ще бъде да изпращам водни проби от кораба за лабораторията ви, така ли?
	— Да. Измервайки степента на следите на заразяването, ще можем да ви насочваме към повърхността.
	— Като по пътека от хлебни трохи.
	— Може и така да се каже.
	— Какво ще стане, след като го открием?
	— Веднага щом спасителната ви група извади бидоните с нервнопаралитичното вещество, сухопътните войски ще го ликвидират, като го заровят в дълбок кладенец на един остров близо до Полярния кръг.
	— Колко дълбок е този кладенец?
	— Хиляда и двеста метра.
	— Всичко е приготвено и изпипано.
	Откритият делови израз се върна в очите й.
	— Това се оказа най-ефикасният метод, достъпен за нас.
	— Вие сте оптимистка.
	Тя му отправи питащ поглед.
	— В какъв смисъл?
	— По отношение на спасителната операция. Тя може да продължи с месеци.
	— Не можем да си позволим дори със седмици да продължи — разпалено възрази Мендоса.
	— Вече навлизате в моя територия — отбеляза Пит, сякаш я смъмряше. — Водолазите не могат да рискуват да работят във вода, капка от която ще ги убие. Единственият сравнително безопасен начин е да се използват подводници — адски бавен и досаден процес. А подводниците изискват високо обучен екипаж, със специално построени плавателни съдове, които да служат за работни платформи.
	— Но аз вече ви казах — не се стърпя тя, — че президентското пълномощие ни дава картбланш за всякакво съоръжение, от което имаме нужда.
	— Това е лесната страна на въпроса — продължи Пит. — Независимо от указанията на водните ви проби, да търсиш корабокруширал кораб е все едно да търсиш монета във футболно игрище със свещ в ръка. В случай че извадим късмет и го открием, не е изключено да се окаже, че корпусът е разбит на части и товарът му е пръснат наоколо или бидоните са прекалено корозирали, за да бъдат местени. Законът на Мърфи може да ни атакува от всички посоки. Нито една дълбоководна оздравителна операция не може да се подготви предварително.
	Лицето на Мендоса почервеня.
	— Искам да изтъкна…
	— Не си правете труда — прекъсна я Пит. — Никак не си падам по патетични речи. Вече ги чух. Няма да изтръгнете от мен припев на бойната песен „Нотър Дам“. И се въздържайте от натякването за „безбройните човешки живота, които висят на косъм“. Разбрах това. Не е нужно да ми го напомняте през пет минути.
	Тя го погледна, раздразнена от надменното му обаяние и с чувството, че той като че ли я изпробваше.
	— Виждали ли сте човек, поразен от нервнопаралитичното вещество S?
	— Не.
	— Гледката никак не е приятна. Човек буквално се удавя в собствената си кръв, тъй като вътрешните му ципи се спукват. Кръвта тече от всяко отвърстие на тялото като река. После тялото почернява.
	— Много сте описателна.
	— За вас всичко това е игра — кипна тя. — Но не и за мен.
	Пит нищо не отговори. Само кимна към предното стъкло на пилотската кабина, през което се показа „Катауаба“.
	— Кацаме.
	Пилотът разбра, че корабът се е обърнал с носа към вятъра по развяващия се на фала флаг. Той снижи вертолета над кърмата, покръжи малко и кацна на площадката. Едва-що витлата спряха да се въртят и на площадката се появиха две фигури, облечени от главата до петите в костюми, наподобяващи астронавтските. Докато се приближаваха, развиваха една пластмасова тръба с диаметър метър и петдесет, която приличаше на огромна пъпна връв. Те я закрепиха здраво около изходната врата и почукаха три пъти. Пит откопча предпазния колан и отвори вратата навътре. Мъжете отвън му подадоха платнени качулки със стъкла за очите и ръкавици.
	— Не е лошо да си сложите тия неща — препоръча приглушен глас.
	Пит сръга Джордино, за да го събуди и му подаде качулка и чифт ръкавици.
	— Това пък за какво ми е? — измърмори Джордино, излизайки от сънното си състояние.
	— Подаръци от санитарния отдел за добре дошли.
	В пластмасовия тунел се появиха още двама моряка и поеха екипировката им. Все още сънен, Джордино слезе непохватно от вертолета. Пит спря за миг и погледна Мендоса в очите.
	— Каква ще ми е наградата, ако открия вашата отрова за четирийсет и осем часа?
	— Каква искате да бъде?
	— Толкова ли сте строга, колкото се представяте?
	— По-строга съм, господин Пит, много по-строга.
	— Тогава вие решете.


	6.

	Колите от президентската автоколона се бяха подредили в редица покрай южния портал на Белия дом. Веднага щом отрядът от Тайните служби зае позиции, Оскар Лукас заговори в мъничък микрофон, чийто кабел се виеше покрай часовника на ръката му и вървеше нагоре по ръкава на сакото му.
	— Кажи на шефа, че сме готови.
	След три минути президентът, придружен от Фосет, слезе забързано по стълбите и се качи в президентската лимузина. При тях се качи и Лукас и колите потеглиха през южния портал.
	Президентът се отпусна на задната кожена седалка и загледа безцелно отминаващите сгради. Фосет седеше с отворено дипломатическо куфарче върху скута си и си записваше бележки в най-горната папка. След кратко мълчание той въздъхна, затвори шумно куфарчето и го остави на пода.
	— Тук са записани аргументите от двете страни на оградата, статистиките, преценките на ЦРУ за бъдещи възможности и последните доклади от вашия икономически съветник относно дълговете на комунистическия блок — всичко необходимо, за да привлечете на своя страна Ларимър и Моран.
	— Американският народ не се интересува много от плана ми, нали?
	— Ако трябва да съм напълно откровен, не, сър — отвърна Фосет. — Общото мнение е червените да бъдат оставени да си къкрят в собствените си проблеми. Повечето американци се радват на факта, че Съветите и неговите сателити са изправени пред глад и финансова разруха. Това за тях е неопровержимо доказателство, че марксистката система е една трогателна шега.
	— Няма да е шега, ако кремълските ръководители въстанат срещу икономическа стена и изпадайки в отчаяние, започнат да настъпват в Европа.
	— Вашата опозиция в Конгреса разбира, че рискът се компенсира от действителната заплаха от глад, което ще намали способността на Русия да поддържа военната си машина. Да не забравяме и онези, които разчитат на покварения морал на руския народ да кристализира в активна съпротива срещу управляващата партия.
	Президентът поклати глава.
	— Кремъл стига до фанатизъм по отношение на военното си укрепление. Те никога няма да охлабят позициите си, независимо от икономическата им дилема. А и хората никога няма да се разбунтуват или да предприемат масови демонстрации. Нашийникът на партията е доста стегнат.
	— Крайният резултат — продължи Фосет — е, че както Ларимър, така и Моран решително се противопоставят на предложението Москва да бъде облекчена от бремето й.
	Президентът изкриви лице от отвращение.
	— Ларимър е пияница, а Моран е затънал в поквара.
	— И все пак не може да се заобиколи фактът, че вие трябва да ги склоните да приемат вашето мислене.
	— Не отричам техните мнения — призна президентът, — но съм убеден, че ако Съединените щати спасят народите от Източния блок от пълно разпадане, всички те ще се отдръпнат от Съветския съюз и ще се присъединят към Запада.
	— Мнозина определят това като „гладна кокошка просо сънува“, господин президент.
	— Французите и германците разсъждават като мен.
	— Естествено, и защо не? Те играят в двата края на игрището, като се осланят на силите на НАТО да поддържат сигурността, докато те разширяват икономическите си връзки с Изтока.
	— Забравяш немалкото редови американски гласоподаватели, които застават зад плана ми за съдействие — отбеляза президентът, вирвайки брадичка. — Те дори виждат в него възможност да бъде намалена заплахата от ядрено унищожение и завинаги да бъде премахната Желязната завеса.
	Фосет разбра, че е безсмислено да се опитва да влияе на президента, когато той е в настроение да води кампания и е пламенно убеден, че е прав. Да премахваш врагове с добро си беше своего рода добродетел, напълно цивилизована тактика, способна да размърда съзнанието на разумните хора, но Фосет продължи да е песимистично настроен. Той се вглъби в мисли и потъна в мълчание. Лимузината зави по Ем стрийт, навлезе в района на вашингтонското военноморско пристанище и спря върху един от дългите докове.
	Когато Лукас слезе от колата, до тях се приближи тъмнокож мъж с каменния израз на американски индианец.
	— Добър вечер, Джордж.
	— Здравей, Оскар. Как върви голфа?
	— Слаба работа — отвърна Лукас. — Не съм пипвал топка близо две седмици.
	Докато разговаряше, Лукас се вглеждаше проницателно в тъмните очи на Джордж Блакаул — временно изпълняващия длъжността инспектор и главен разузнавателен агент, отговарящ за движението на президента. Блакаул беше висок почти колкото Лукас, с пет години по-млад от него и имаше излишно тегло най-малко четири килограма. Не се разделяше с дъвката си — устата му непрекъснато работеше. Беше половин сиукс и често го поднасяха за ролята на дедите му в поречието на Литъл Бигхорн.
	— Безопасно ли е да се качваме на борда?
	— Яхтата е проверена за експлозиви и подслушвателни устройства. Преди десет минути леководолазите приключиха с проверката на корпуса, а охраняващият катер, който ще се движи непосредствено след яхтата, е в пълна готовност да потегли.
	Лукас кимна.
	— Трийсет и три метров катер на бреговата охрана ще бъде на разположение, когато пристигнете в Маунт Върнън.
	— Е, значи сме готови за шефа.
	Лукас поостана още малко, за да обходи с поглед пристанищния район. След като не забеляза нищо подозрително, той отвори вратата на президентската кола. Президентът слезе и агентите направиха ромбовидна защита около него. Блакаул тръгна пред патрула, който вървеше непосредствено пред президента. Лукас мина от лявата страна и малко назад, тъй като беше левак и така щеше да му е по-удобно да си послужи с пистолета, ако се наложеше. Фосет ги следваше на няколко метра най-отзад и встрани.
	Когато стигнаха площадката за качване, Лукас и Блакаул се отдръпнаха да сторят път на другите да минат.
	— И тъй, Джордж, той е изцяло твой.
	— Щастливец си ти — усмихна се Блакаул. — Ще бъдеш свободен през почивните дни.
	— За първи път този месец.
	— Оттук направо вкъщи ли се прибираш?
	— Не. Първо трябва да се отбия в кабинета и да поразчистя бюрото си. При последното пътуване до Лос Анджелис възникнаха известни неуредици, та искам да прегледам отново съставения план.
	Двамата се обърнаха едновременно, когато друга правителствена лимузина се приближи и спря на пристана. От нея слезе сенатор Маркъс Ларимър и тръгна към президентската яхта, следван от помощника си, който покорно носеше чантата му с багаж за една нощ.
	Ларимър беше винаги облечен в кафяв костюм с жилетка. Един от неговите законодатели му беше подметнал, че е роден за такъв вид облекло. Косата му имаше пясъчен цвят и беше сресана в строга прическа. Беше едър и грубоват в телосложение, но с вид на човек, който върши механична работа и се опитва да отреже привилегиите на известните личности.
	Той само кимна на Блакаул и подметна на Лукас стандартния поздрав между политиците:
	— Драго ми е да те видя, Оскар.
	— Изглеждате в добро здраве, сенаторе.
	— Нищо не лекува по-добре от бутилка скоч — отвърна Ларимър с гръмогласен смях. После забърза по площадката и изчезна в главния салон.
	— Приятно прекарване — рече с ирония Лукас на Блакаул. — Не ти завиждам за това пътуване.
	Минути по-късно, докато излизаше с колата си от пристанището към Ем стрийт, Лукас се размина с шевролет, в който беше конгресменът Алън Моран. Лукас не обичаше говорителя на Белия дом. Макар и не толкова нафукан като предшественика си, Моран наподобяваше герой на Хорейшо Алджър, който е преуспял не благодарение на интелигентност и усет, а защото се е навирал в средите на конгресната власт и повече е правил, отколкото е искал услуги. След като беше обвинен в съставяне на план за петролен лизинг върху държавни земи, той успя да се измъкне от предстоящия скандал, като призова за съдействие политическите си длъжници.
	Докато колите се разминаваха, сенаторът не гледаше нито наляво, нито надясно. Сигурно измисля начини да бръкне във влиятелния джоб на президента, заключи Лукас.
	След по-малко от час, докато екипажът на президентската яхта се приготвяше да потегли, на борда се качи вицепрезидентът Марголин с пътна чанта, метната през рамо. Той се огледа и видя президента, който седеше сам в един шезлонг на палубата и наблюдаваше залеза на слънцето. Появи се стюард и освободи Марголин от чантата му.
	Президентът вдигна поглед и го загледа така, сякаш не можеше да го познае.
	— Винс?
	— Извинявай, че закъснях — рече Марголин, — но един от помощниците ми забутал някъде поканата ти и я намерих едва преди час.
	— Не вярвах, че ще успееш — смотолеви президентът.
	— Моментът е напълно подходящ. Бет заминава със сина ни в Станфорд и ще се върне чак във вторник, а аз нямам нищо в програмата си, което да не може да се отложи.
	Президентът стана и се насили да се усмихне приятелски.
	— На борда са също сенаторът Ларимър и конгресменът Моран. В момента са в трапезарията. — Той кимна в нейна посока. — Защо не идеш да ги поздравиш и да му удариш едно питие.
	— Виж, от питие няма да се откажа.
	На вратата Марголин се сблъска с Фосет и двамата си размениха по няколко думи.
	Лицето на президента доби гневен израз. Колкото той и Марголин бяха различни в обноските и външния вид — вицепрезидентът беше висок и добре сложен, без излишна тлъстина по тялото, с привлекателно лице, яркосини очи и сърдечен, отзивчив характер — два пъти повече се различаваха те в политическите си разбирания.
	С вдъхновяващите си речи президентът поддържаше високо ниво на популярност като личност. Идеалист и мечтател, той отделяше по-голямата част от времето си, за да създава програми, от които щеше да има глобална полза в близките десет-петнайсет години. За съжаление повечето от тях не отговаряха на себичната същност на вътрешната политика.
	Марголин, от своя страна, стоеше встрани от обществеността и медиите и насочваше енергията си повече към вътрешните проблеми. Той се противопоставяше на президентската програма за подпомагане на комунистическия блок с довода, че е по-добре тези пари да се използват за нуждите на страната.
	Вицепрезидентът беше роден политик. Конституцията беше в кръвта му. Бе извървял труден път, минавайки през различни длъжности, като се почнеше от законодателната власт, накрая стана губернатор, а след това влезе в Сената. Веднъж укрепил се в коридорите на властта, той се заобиколи с влиятелен персонал от съветници, които имаха нюх към стратегически компромиси и нови политически схващания. Докато президентът беше този, който предлагаше законите, Марголин от своя страна проправяше пътя им през лабиринта от комисии, като доста често правеше служителите на Белия дом да изглеждат като неопитни аматьори — положение, което не се нравеше на президента и предизвикваше значителни вътрешни дрязги.
	Марголин може и да беше избор на народа за място в президентството, но не и избор на партията. В нейните среди почтеността и образът му на „новатор и изпълнител“ работеха срещу него. Той често отказваше да застане зад пристрастни решения, ако смяташе, че има и по-добър път — беше отцепник, който следваше собствената си съвест.
	Президентът проследи с поглед запътения към главния салон Марголин; раздразнение и ревност пламнаха в него.
	— Какво прави Винс тук? — попита го ядосан Фосет.
	— Откъде да знам — солна му се президентът. — Каза, че бил поканен.
	Фосет се слиса.
	— Господи! Някой от чиновниците е оплескал работата.
	— Вече е много късно. Не мога да му кажа, че е нежелан и да го помоля да си тръгне.
	Фосет продължаваше да изглежда объркан.
	— Нищо не разбирам.
	— Аз също, но няма как да се отървем от него.
	— Той може да оплеска всичко.
	— Не вярвам. Независимо какво мислим за Винс, той никога няма да направи изявления, които ще очернят името ми. Малко президенти биха могли да кажат подобно нещо за вицепрезидентите си.
	Фосет се примири с положението.
	— Тъй като няма достатъчно кабини, ще преотстъпя моята и ще остана на брега.
	— Оценявам жеста ти, Дан.
	— Мога да остана на яхтата до довечера, а после да отскоча до някой близък мотел.
	— При създалите се обстоятелства — заговори бавно президентът — може би ще е по-добре изобщо да не тръгваш с нас. След като Винс вече е тук, не искам гостите ни да си помислят, че се съюзяваме срещу тях.
	— Ще оставя документите, подкрепящи вашите становища, в каютата ви, господин президент.
	— Благодаря. Ще ги прегледам преди вечеря. — Президентът замълча за миг, после попита: — Да има някакво съобщение за положението в Аляска?
	— Само това, че търсенето на отровното вещество е вече в ход.
	В очите на президента се прокрадна израз на безпокойство. Той кимна и стисна ръката на Фосет.
	— Довиждане до утре.
	Малко по-късно Фосет стоеше на пристанището сред наежените агенти на Тайните служби, изпратени да охраняват вицепрезидента. Докато наблюдаваше как застаряващата бяла яхта пресича река Анакостия, за да завие на юг и да се насочи към Потомак, в стомаха му започна да се стяга възел.
	Не бяха пращани никакви писмени покани!
	Нямаше никакъв смисъл от подобно нещо.


	Лукас тъкмо си обличаше сакото, за да си тръгва от кабинета, когато телефонът, свързан с командния пункт, иззвъня.
	— Лукас слуша.
	— Тук е яхта „Любов“ — каза Джордж Блакаул, използвайки кодовото название на започналото пътуване.
	Обаждането беше неочаквано и също като баща, чиято млада дъщеря е отишла на среща, Лукас веднага си помисли най-лошото.
	— Продължавай — рече той кратко.
	— Изпаднахме в особено положение. Не е критично, повтарям, не е критично, но излезе нещо, непредвидено в пътуването.
	Лукас изпусна въздишка на облекчение.
	— Слушам те.
	— „Шекспир“ е на борда — продължи Блакаул, служейки си с кодовото име на вицепрезидента.
	— Къде каза че е? — ахна от изненада той.
	— Марголин изникна отнякъде и се качи на борда малко преди да отплаваме. Дан Фосет му преотстъпи кабината си и слезе на брега. Поисках от президента да ми обясни какво е това включване на пътници в последния момент, но той ми каза да не се занимавам с този въпрос. Аз обаче надушвам някаква каша.
	— Къде е Райнман?
	— На яхтата. Точно до мен.
	— Дай ми го.
	След кратка пауза Ханк Райнман, инспекторът, оглавяващ отряда за сигурността на вицепрезидента, заговори в слушалката:
	— Оскар, имаме посещение извън програмата.
	— Разбрах. Как го изпуснахте?
	— Той се втурна направо от кабинета си и каза, че трябвало да присъства на спешна среща с президента на яхтата. Не уточни, че ще бъде с преспиване за една нощ.
	— Замълчал си е пред теб?
	— „Шекспир“ е дяволски потаен. Трябваше да се досетя, когато видях пътната му чанта. Страшно съжалявам, Оскар.
	Вълна на безсилие обля Лукас. Божичко, помисли си той, лидерите на водещата суперсила в света се държаха като деца, когато се стигнеше до собствената им безопасност.
	— Станалото, станало! — остро отсече Лукас. — Ще направим всичко по силите ни. Къде са хората ти?
	— Стоят на пристанището — отвърна Райнман.
	— Изпрати ги в Маунт Върнън и подкрепи хората на Блакаул. Искам яхтата да бъде оградена от кордон, по-плътен от кожата на тъпан.
	— Ще бъде изпълнено.
	— И при най-малкото подозрение за нещо нередно, обади ми се. Аз ще прекарам нощта в командния пункт.
	— Да не би да имаш някакви съмнения? — попита Райнман.
	— Нищо определено — отвърна Лукас с глух глас, който сякаш идваше от някакъв далечен източник. — Но като знам, че президентът и другите трима мъже, които са на ред да заемат поста му, са на едно и също място по едно и също време, не мога да не се плаша.


	7.

	— Обърнахме се срещу течението. — Гласът на Пит беше тих, дори нехаен, докато гледаше в цветния видеоекран на хидросканиращия локатор „Клайн“, който отчиташе морското дъно. — Увеличи скоростта с около два възела.
	Облечен в избелели джинси, пуловер с висока яка, кафяви гуменки и бейзболна шапка с емблемата на НЮМА под сресаната си назад коса, той изглеждаше самоуверен и спокоен, дори малко отегчен и безразличен.
	Щурвалът под ръцете на кърмчията леко се завъртя и като се накланяше напред-назад, „Катауаба“ бавно избутваше като косачка еднометровите вълни. Влачейки се зад кърмата като консервена кутия, вързана за опашката на куче, датчикът на хидролокатора със странично сканиране пореше дълбините и изпращаше сигнал до видеодисплея, който го превръщаше в подробно изображение на морското дъно.
	Бяха предприели търсенето на източника на нервнопаралитичното вещество в южния край на тесния залив Кук и откриха надигащи се остатъчни частици, докато работеха в залива Камишак. Водни проби се взимаха на всеки половин час и се изпращаха с вертолет в химическата лаборатория на остров Огъстин. Еймос Доувър философски сравни проекта с детската игра да намериш скрит предмет с подсказването „топло — студено“.
	Докато денят се точеше, нервното напрежение, което се трупаше върху „Катауаба“, стана непоносимо. На екипажа му бе невъзможно да излезе на палубата за глътка въздух. Единствено на химиците от Комитета по опазване на околната среда им бе разрешено да напускат пределите на външните преградни стени, тъй като носеха херметически облекла.
	— Още нещо? — попита Доувър, надничайки през рамото на Пит в екрана с голяма разделителна способност.
	— Нищо, пипнато от човешка ръка — отговори Пит. — Дънният терен е грапав, неравен, предимно от вкаменена лава.
	— Каква хубава и ясна картина.
	— Да — кимна Пит, — изпъкват и най-малките подробности.
	— Какво е онова тъмно петно там?
	— Рибен пасаж. Вероятно група тюлени.
	Доувър се обърна и се загледа през прозорците на мостика във вулканичния връх на остров Огъстин, отдалечен сега само на няколко мили от тях.
	— Хубаво ще е, ако направим скоро някой удар, вече доста се доближаваме до брега.
	— Лабораторията вика кораба — разнесе се по високоговорителя на мостика женственият глас на Мендоса.
	Доувър вдигна радиотелефона.
	— Продължавай, лаборатория.
	— Дръжте курс нула-седем-нула градуса. Оказа се, че в тази посока елементите в остатъчните следи имат по-висока концентрация.
	Доувър хвърли загрижен поглед към близкия остров.
	— Ако задържим този курс в продължение на двайсет минути, ще спрем на прага ви за вечеря.
	— Доближете се колкото можете до нас и вземете проби — продължи Мендоса. — Показанията ми сочат, че на практика вие се намирате над източника.
	Доувър затвори без други възражения и се провикна:
	— На каква дълбочина сме?
	Дежурният офицер потупа една кръгова скала върху пулта с измервателните уреди.
	— Четирийсет и два метра и нагоре.
	— До каква далечина хващаш на екрана? — обърна се Доувър към Пит.
	— Виждаме дъното на шестстотин метра от двете страни на нашия корпус.
	— Значи отцепваме една ивица широка около две трети миля.
	— Почти — допусна Пит.
	— Трябваше да сме открили кораба досега — раздразнен продължи Доувър. — Сигурно сме го подминали.
	— Не е нужно да изкрейзваме — рече Пит. Той млъкна, наведе се над клавиатурата на компютъра и направи фина настройка на изображението. — На света няма нищо по-неуловимо от корабокруширал кораб, който не е готов да бъде открит. Проследяването на убийство в роман на Агата Кристи е фасулска работа в сравнение с откриването на изчезнал под стотици квадратни мили вода кораб.
	— Много поетично, няма що! — каза сухо Доувър.
	Пит остана загледан дълго и замислено в горната преградна стена.
	— Каква е видимостта под водната повърхност?
	— Водата става кристалночиста на петдесет метра от брега. По време на прилив съм виждал на трийсет метра, че и повече.
	— Ще ми се да заема вертолета ви и да направя въздушни снимки на този район.
	— Защо да си правиш този труд? — сопна му се Доувър. — „Семпер паратус“ — „Винаги готов“ не е мотото за смях на бреговата охрана. — Той посочи с ръка вратата. — Имаме морски карти, които показват в цветове и в невероятни подробности близо пет хиляди метра от крайбрежието на Аляска, благодарение на сателитно разузнаване.
	Пит даде знак на Джордино да заеме мястото му пред екрана на хидролокатора, стана и последва шкипера на „Катауаба“ в малко отделение, претъпкано с шкафове с чекмеджета, съдържащи морски карти. Доувър огледа обозначителните етикети, издърпа едно чекмедже и зарови в него. Накрая извади голяма карта с надпис: „Сателитна снимка номер 2430А, южен бряг на остров Огъстин“, сложи я на масата и я разгърна.
	— Това ли имаше предвид?
	Пит се наведе и огледа заснетия от птичи поглед изглед на морето край брега на вулканичния остров.
	— Чудесно. Имаш ли лупа?
	— На рафта под масата е.
	Пит взе дебелата квадратна лупа и се взря през нея в мъничките тъмни петна на снимката.
	— Шансовете ти да откриеш аномалия в този геоложки кошмар на морското дъно са нулеви.
	— Не гледам дъното.
	Доувър добре чу думите на Пит, но не разбра значението им. В очите му проблесна леко любопитство, но преди да зададе естествения въпрос, високоговорителят над вратата изпука.
	— Шкипер, пред нас има пенести вълни. — Гласът на дежурния офицер звучеше напрегнато. — Дълбокомерът отчита деветдесет сантиметра вода под корпуса… и се покачва страшно бързо.
	— Стоп машини! — нареди Доувър. След миг промени нареждането си: — Не, дай заден ход до скорост нула.
	— Кажи му да изтегли нагоре датчика на хидролокатора, преди да е заорал в дъното — безцеремонно се намеси Пит. — А после предлагам да пуснем котвата.
	Доувър отправи особен поглед към Пит, но изрече заповедта. Палубата затрепери под краката им, докато двойните корабни витла обръщаха посоката на движението си. След малко вибрациите спряха.
	— Скорост нула — съобщи дежурният офицер от мостика. — Котвата е пусната.
	Доувър потвърди съобщението му, после седна на едно високо столче, обгърна с длани чашата си кафе и погледна право към Пит.
	— И тъй, какво виждаш?
	— Корабът, който търсим — отвърна Пит бавно и отчетливо. — Не може да бъде друго. В едно отношение бъркаш, Доувър, но в друго си прав. Майката природа рядко създава скални формации със съвършено прави линии, дълги по няколкостотин метра. Следователно очертанието на кораб може да бъде открито в неестествена за него среда. Прав си обаче, като казваш, че шансовете ни да го открием на морското дъно са нулеви.
	— Говори по същество — вметна Доувър нетърпеливо.
	— Търсеният обект е на брега.
	— Искаш да кажеш, че е в плитчините?
	— Искам да кажа, че е на брега, заседнал на сухо.
	— Не можеш ли да бъдеш по-сериозен?
	Пит подмина въпроса и подаде лупата на Доувър.
	— Виж сам. — Той взе молив и очерта с кръгче част от скалите над линията на прилива.
	Доувър се наведе и доближи лупата до окото си.
	— Виждам само скали.
	— Погледни по-отблизо. Вгледай се в релефа от долната част на склона до морето.
	По лицето на Доувър се изписа недоверчивост.
	— О, господи! Та това е кърма на кораб!
	— Могат да се различат дори ветрилообразната опашка и горната половина на кормилото.
	— Да, да, и част от задната палуба. — Обезсърчението на Доувър изведнъж се изпари и отстъпи място на нарастващата възбуда от откритието. — Невероятно! Забил е нос в брега, сякаш лавина го е заляла. Съдейки по кърмата и балансираното перо на кормилото, по моему това е стар товарен кораб от типа „Либърти“. — Той вдигна поглед, изпълнен със засилващ се интерес. — Мисля си, да не би да се окаже самият „Пайлъттаун“?
	— Звучи ми смътно познато име.
	— Една от най-упоритите загадки на северните морета. „Пайлъттаун“ извършваше курсове между Токио и западното ни крайбрежие допреди десет години, когато екипажът му съобщи, че е потънал при буря. Бе предприето търсене, но от кораба нямаше и следа. Две години по-късно един ескимос се натъкнал на „Пайлъттаун“, който бил заседнал в айсберг на деветдесет мили над нос Ноум. Той се качил на борда и видял, че корабът е изоставен — нямало следа нито от екипажа, нито от товара му. След месец ескимосът се върнал заедно с племето си, за да вземат от кораба каквото можело да им послужи, но него вече го нямало. Минали близо две години, преди да се получи съобщение, че той се носел свободно по течението под Беринговия проток. Бе изпратен катер на бреговата охрана, но не го откриха. В продължение на осем месеца за „Пайлъттаун“ не се чу нищо повече. После един риболовен траулер го забелязал и моряците се качили на борда му. Установили, че е в доста добро състояние. След това той отново изчезнал, вече за последен път.
	— Започвам да си спомням, че май четох нещо… — Пит замълча за миг и продължи: — О, да, „Вълшебният кораб“.
	— Точно така го кръстиха журналистите — потвърди Доувър. — Те определиха появите и изчезванията му с израза „има кораб, няма кораб“.
	— Голям ден ще бъде за тях, когато излезе наяве, че той години наред е плавал свободно с товар, съдържащ отровно вещество.
	— Не може да се предвиди ужасът, ако корпусът му се е сцепил от айсберга или се е разбил в скалистия бряг и товарът му се е разпилял веднага — допълни Доувър.
	— Трябва да проникнем в товарните му трюмове — каза Пит. — Свържи се с Мендоса, съобщи й за местоположението на разбития кораб и й кажи да изпрати по въздуха група химици на място. Ние ще отидем до него по вода.
	— Ще имам грижата — кимна Доувър.
	— Приготви и ацетиленовия резач, в случай че се наложи да си пробиваме път във вътрешността му.
	Доувър се наведе над масата с картата и съсредоточи поглед в центъра на отбелязаното кръгче.
	— И за миг не ми е минавало през ума, че някой ден ще стъпя на палубата на Вълшебния кораб.
	— Ако излезеш прав — рече Пит, загледан в чашата си с кафе, „Пайлъттаун“ ще изнесе последното си представление.


	8.

	„Катауаба“ потегли при спокойни води, но когато стигна на четвърт миля от самотния неприветлив бряг, вятър със скорост трийсет морски възела разбуни морето. Заразените с отровното вещество пръски биеха в стъклата на кабината със силата на навяващ пясък. В същото време обаче там, където разбитият кораб се бе врязал в брега, водата изглеждаше приемливо кротка, закриляна, тъй да се каже, от назъбените островърхи скали, които се издигаха на сто метра навътре от брега като комини, оцелели от опожарени къщи.
	Далеч над развълнуваното море вулканът Огъстин излъчваше спокойствие и ведрина в късния слънчев следобед. Той беше едно от най-красиво изваяните планински възвишения в Тихия океан и си съперничеше само с класическото очертание на планината Фуджи в Япония.
	Мощният катер се задържа за миг върху една огромна вълна с бял връх, после се плъзна по гребена й. Пит изпъна крака, хвана се здраво за бордовия парапет и продължи да изучава с поглед приближаващия се бряг.
	Разбитият кораб беше наклонен на двайсет градуса, а кърмовата му секция беше покрита с ръжда. Кормилото беше обърнато докрай надясно; от черния пясък стърчаха двете лопатки на гребния винт, с полепнали по тях морски черупки. Буквите на името и домопристанището му бяха доста зацапани, за да се прочетат.
	Пит, Джордино, Доувър, двамата химици от Екологичния комитет и един от младите офицери на „Катауаба“ бяха облечени във въздухонепроницаеми костюми, които ги предпазваха от смъртоносните водни пръски. Те общуваха помежду си чрез мънички предаватели, намиращи се в предпазните им каски. Всеки разполагаше със сложна система за пречистване на поемания въздух, закрепена за колана на кръста му.
	Водата около тях беше покрита с всякакъв вид риба. Два кита се носеха безжизнени напред-назад с движението на прилива и отлива, споени от процеса на разлагането с делфини, големи тюлени и с по-дребните им петнисти събратя. Сред противната мърша плуваха птици, хиляди на брой. Нито едно същество, обитаващо района, не е било пощадено.
	Доувър ловко провираше катера между крайбрежната бариера от стърчащи скали — останки от някогашна брегова линия. Той намали скоростта, за да изчака едно краткотрайно затишие на вълните и да използва благоприятния момент, като в същото време внимателно оглеждаше дълбочината. После, след като вълната се разби на брега и обратното й течение се разля в прииждащата след нея, той насочи носа на катера към леката пясъчна издутина, образувана около основата на заседналия кораб, и бутна дросела напред. Като кон, напрягащ сили за последното препятствие в състезанието „Гранд Нешънъл“, катерът се издигна върху гребена на вълната и се понесе върху нея през водовъртежа от пяна, докато килът се спусна надолу и остърга пясъчната издутина.
	— Много добре се справи — похвали го Пит.
	— Улучих подходящия момент — отвърна Доувър и под защитната маска на лицето му се видя усмивка. — Разбира се, лесно е, когато акостираш по време на най-ниската точка на отлива.
	Двамата вдигнаха глави и отправиха поглед към издигащия се над тях корабокруширал кораб. Сега избледнялото име на кърмата можеше да се разчете — „Пайлъттаун“.
	— Донякъде е жалко — каза благоговейно Доувър — да напишеш „край“ на една загадка.
	— Колкото по-бързо, толкоз по-добре — отвърна Пит със сериозен тон, имайки предвид огромния смъртоносен заряд в кораба.
	В продължение на пет минути съоръженията бяха разтоварени, катерът бе здраво завързан с кормилото за „Пайлъттаун“ и мъжете тежко заизкачваха стръмния склон откъм лявата страна на кърмата. Пит водеше колоната, следван от Джордино и останалите, а най-накрая вървеше Доувър.
	Склонът не беше образуван от плътна скала, а по-скоро от вулканична пепел, примесена с кал и плътна маса ронлив чакъл; всеки един от групата пробваше с обувка да открие някъде вдлъбнатина, за да стъпи, но в повечето случаи се подхлъзваше две крачки назад от трите, които бе успял да направи. От пепелта се надигаше прах и полепваше по облеклата им, образувайки тъмносив слой. Скоро по кожата им изби пот и засилващото им се тежко дишане се чуваше все по-високо по микротелефонната гарнитура под защитните им каски.
	Пит им извика да спрат в една тясна издатина, широка не повече от метър и двайсет и дълга толкова, колкото да побере шестимата. Изтощен, Джордино побърза да седне и пренагласи ремъците на ацетиленовия балон на гърба си. Накрая, макар и задъхан, успя да скалъпи свързано изречение:
	— Как тъй се е заклещила тази ръждясала гемия тук, да я вземат дяволите!
	— Вероятно течението я е изтласкало към някой тесен залив, който е съществувал през 1987 година — отвърна Пит. — Според Мендоса тъкмо тогава е било последното изригване на вулкана. Сигурно изхвърлените газове са разтопили леда наоколо и са го превърнали в милиони литри вода. Потокът кал заедно с облака пепел са се стекли от планината до морето и са затрупали кораба.
	— Странно, че досега кърмата не е била забелязана.
	— Не е толкова странно — отвърна Пит. — От нея се подава толкова малко, че е почти невъзможно да се открие по въздуха, а от два километра от брега тя се слива с назъбената брегова ивица и става почти незабележима. Единствената причина, че част от кърмата се показва, се дължи на последните бури.
	Доувър се изправи, притискайки тяло в стръмния насип, за да запази равновесие. Той отвърза тънко найлоново въже от кръста си и го размота — единият му край завършваше с кука. После погледна надолу към Пит.
	— Ако ми държиш краката, ще се опитам да прехвърля куката през бордовата ограда на кораба.
	Пит хвана левия му крак, а Джордино се намести удобно и хвана десния. Едрият шкипер от бреговата охрана се наведе назад над издатината, разлюля куката в разширяваща се дъга и я метна във въздуха.
	Тя прелетя над кърмата и я захапа. По-нататъшното изкачване отне само няколко минути. Изтегляйки се нагоре, ръка върху ръка, групата се изкачи на палубата. Дебели пластове ръжда, примесена с пепел, се отронваха под краката им. Малкото, което се виждаше от „Пайлъттаун“, представляваше отвратителна гледка.
	— Няма и следа от Мендоса — каза Доувър.
	— Най-близкото равно място за кацане на вертолет е на километър оттук — отвърна Пит. — Тя и групата й ще трябва да вървят пеша дотам.
	Джордино се приближи до бордовата ограда покрай корозиралия междинен вал и погледна надолу към водата.
	— Отровата сигурно се е просмукала през корпуса по време на връхната точка на прилива.
	— А може и да е складирана в задния товарен трюм — добави Доувър.
	— Товарните люкове са затрупани под тонове от проклетата лава — отбеляза с отвращение Джордино. — Ще ни трябва цял парк булдозери, за да проникнем вътре.
	— Запознат ли си с корабите тип „Либърти“ от Втората световна война? — обърна се Пит към Доувър.
	— Може да се каже. В течение на годините съм проверявал немалко от тях за незаконно пренасяне на товари. — Той коленичи и започна да чертае контур на кораба. — Би трябвало в кърмовата кабина на горната палуба да има капак за авариен изход, който води към тунела на водещия винт. На дъното има малка ниша. Бихме могли оттам да си проправим път към товарния трюм.
	Всички продължиха да мълчат след думите на Доувър. Би трябвало да ги изпълва чувството за изпълнена задача, след като бяха открили източника на нервнопаралитичното вещество. Но вместо това те бяха обзети от мрачно предчувствие — реакция, предположи Пит, произтичаща от разочарование след възбудата от търсенето. Към това се добавяше също и скрит ужас от мисълта какво ли всъщност щяха да открият зад стоманените преградни стени на „Пайлъттаун“.
	— Може би… може би ще е по-добре да изчакаме хората от лабораторията — предложи един от химиците колебливо.
	— Те могат да бъдат уведомени — отвърна Пит любезно, но със студен поглед.
	Джордино мълчаливо взе един лост от куфарчето с инструменти, окачено на гърба на Пит и започна да разбива стоманената врата, водеща към кабината на задната горна палуба. За негова изненада тя изскърца и поддаде. Той впрегна мускулната си сила, упоритите панти се предадоха и вратата се отвори. Вътрешността беше съвсем празна — никакви приспособления, никакви уреди, нито дори парченце отпадък.
	— Тук като че ли са идвали носачи на покъщнина — отбеляза Пит.
	— Странно, че никога не е била използвана — замислен рече Доувър.
	— Къде е аварийният изход?
	— Оттук.
	Доувър ги поведе през друго отделение, което също беше празно. Той спря пред кръгъл капак на люк в средата на палубата. Джордино пристъпи напред, отвори с лоста капака и се отдръпна назад. Доувър насочи фенерче към зейналия тунел и лъчът проряза мрака.
	— Свърши се с това предположение — отчаян въздъхна той, — шахтата на тунела е затрупана от отпадъци.
	— Какво има под палубата?
	— Отсекът за кормилния механизъм. — Доувър замълча, съзнанието му продължи да работи. После той изговори гласно мислите си: — Точно пред кормилния механизъм има помещение за заден кормилен механизъм. Практика, останала от военните години. Възможно е, но само предполагам, че е възможно да има достъпен изход към товарния люк.
	Те тръгнаха обратно и се върнаха в първия отсек. Бяха изпълнени със странно чувство, че вървят из призрачен кораб и се питаха какво ли се е случило с екипажа му, който го е напуснал. Намериха светлия отвор на люка, слязоха по стълбите в отсека за кормилния механизъм и покрай старите все още омаслени съоръжения стигнаха до предната преградна стена. Доувър огледа с фенерчето стоманените плочи. Изведнъж трептящият светлинен лъч се закова на място.
	— Дявол да го вземе! — измърмори той. — Капакът е тук, но е затворен чрез заваряване.
	— Сигурен ли си, че сме там, където трябва? — попита Пит.
	— Напълно — отговори Доувър и удари облечения си в ръкавица юмрук в преградата. — От другата страна е товарен трюм номер пет — най-вероятният склад на отровата.
	— Ами другите трюмове? — попита единият от химиците.
	— Много са напред, за да изтече нещо в морето.
	— Добре, да се залавяме за работа тогава — подкани ги нетърпеливо Пит.
	Те бързо сглобиха резача и го свързаха с ацетиленовата бутилка. Пламъкът от върха на горелката изсъска, когато Джордино регулира газовата смес от кислород и ацетилен. Излезе син пламък и защурмува стоманената плоча, нажежавайки я отначало до червено, после до оранжево-бяло. Появи се тясна пролука, която постепенно се разширяваше, като пукаше и се стопяваше от високата температура.
	Джордино беше вече изрязал достатъчно голям отвор, за да се провре през него, когато се появиха Мендоса и хората от лабораторията с апаратура за химически анализи, тежаща близо двеста и трийсет килограма.
	— Намерили сте го значи — каза Мендоса.
	— Още не сме сигурни — предупреди я Пит.
	— Но анализите ни на пробите показват, че водата в този район е пропита с нервнопаралитичното вещество S — възрази Мендоса.
	— Разочарованието идва бързо — отвърна Пит. — Аз никога не си броя пилците преди есента.
	Разговорът им прекъсна, когато Джордино се изправи и изгаси горелката за рязане. Той я подаде на Доувър и взе сигурния си лост.
	— Отдръпнете се — нареди Джордино. — Това чудо е нажежено до червено и е адски тежко.
	Той захвана с единия край на желязото назъбения нагорещен ръб и го напъна. Скърцайки, стоманената плоча се изви от преградата и се стовари върху палубата с тежко дрънчене като изхвърли стружки разтопен метал.
	В тъмния отсек настъпи пълна тишина, когато Пит взе фенерчето и се наведе внимателно, за да мине през отвора, стараейки се да не се допира до парещите му ръбове. Той насочи лъча в утробата на тъмния товарен трюм и го задвижи по дъга от 180 градуса.
	Всички имаха чувството, че мина доста време, преди той да се изправи и да застане пред странно облечените фигури без лица, които се скупчиха около него.
	— Е? — попита нетърпеливо Мендоса.
	Пит й отвърна само с една дума:
	— Еврика!


	9.

	На шест хиляди километра и с разлика във времето пет часа напред, в друг часови пояс съветският представител в Световната здравна организация бе останал до късно над бюрото си. В кабинета му в сградата на секретариата на Обединените нации нямаше нищо претенциозно — мебелировката беше евтина и спартанска. Вместо обичайните снимки на руски върховни ръководители, мъртви и живи, единствената украса на стените беше една малка любителска акварелна картина на къща сред природата.
	Лампичката на личния му телефонен апарат замига и последва тих звън. Той загледа дълго и подозрително апарата, преди да вдигне слушалката.
	— Луговой слуша.
	— Кой?
	— Алексей Луговой.
	— А там ли е Уили? — попита глас със силно нюйоркско произношение, което винаги дразнеше слуха на Луговой.
	— Тук няма никакъв Уили — отвърна грубо той. — Сигурно грешите номера. — И рязко затвори телефона.
	Луговой имаше безизразно лице, но сега то леко пребледня. Той сви юмруци, пое дълбоко въздух и погледна телефона в очакване.
	Лампичката замига и телефонът отново иззвъня тихо.
	— Луговой.
	— Ама сигурен ли сте, че Уили не е там?
	— Уили не е тук! — отвърна той, подражавайки на произношението на гласа и тръшна слушалката на мястото й.
	Близо трийсет секунди Луговой остана напълно неподвижен, с притиснати една в друга длани върху бюрото, с наведена глава и поглед, зареян в пространството. После неспокойно потърка с ръка плешивата си глава и нагласи по-удобно очилата си с рогови рамки. Все тъй потънал в мисли, той стана, изгаси съвестно лампите и напусна кабинета.
	Слезе с асансьора в главното фоайе и закрачи покрай паното от цветно стъкло на Марк Шагал, символизиращо борбата на човека за мир. Както винаги не му обърна внимание.
	На стоянката пред сградата нямаше таксита и той спря едно на Първо авеню. Съобщи адреса на шофьора и седна скован на задната седалка — беше толкова напрегнат, че дори не се облегна назад.
	Луговой не се безпокоеше, че може да е следен. Той беше уважаван психолог, спечелил възхищението на развиващите се страни с постиженията си в областта на душевното здраве. Трудовете му върху мисловните процеси и умственото поведение се изучаваха в повечето висши учебни заведения. През шестте месеца, откакто работеше в Обединените нации в Ню Йорк, той се бе опазил „чист“. Не се бе забърквал в никаква шпионска дейност и не поддържаше преки връзки с тайните агенти на КГБ. Негов приятел от посолството във Вашингтон му бе намекнал дискретно, че за ФБР той не е обект на особено внимание и затова го следят само от време на време, и то чисто формално.
	Луговой не беше в Съединените щати, за да краде поверителни сведения. Неговата задача далеч прехвърляше всичко, което на агентите от американския контрашпионаж им е идвало наум. Телефонното обаждане беше сигнал, че планът, замислен преди седем години, е вече в ход.
	Таксито спря на ъгъла на улиците „Уест“ и „Либърти“, пред хотел „Виста Интернешънъл“. Луговой плати на шофьора, запъти се към хотела и през пищно обзаведеното фоайе излезе на пресечката отзад. Спря и вдигна поглед към внушителните кули на Световния търговски център.
	Луговой често се питаше какво прави тук, на това парче земя със стъклени постройки, безброй автомобили, вечно забързани хора и ресторанти и магазини за хранителни стоки на всяка крачка. Това не беше свят, който му допадаше.
	Той показа личната си карта на пазача, застанал до един частен експресен асансьор в южната кула, и натисна копчето за стотния етаж. Вратите се плъзнаха настрани и Луговой се озова в откритото фоайе на обединението Морски линии „Бугейнвил“, чиито канцеларии заемаха целия етаж. Обувките му потънаха в дебел бял килим. Стените бяха облицовани с ламперия от ръчно излъскано палисандрово дърво, а богатата украса се състоеше от старинни ориенталски предмети. В ъглите бяха поставени стъклени витрини с антикварна стойност, които съдържаха изящни керамични коне, от тавана висяха редки образци на тъкани с японски рисунки.
	Привлекателна жена с големи тъмни очи, нежно, овално азиатско лице и гладка кожа с кехлибарен цвят му се усмихна, докато той се приближаваше.
	— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?
	— Казвам се Луговой.
	— О, да, господин Луговой — каза тя, произнасяйки точно името му. — Мадам Бугейнвил ви очаква.
	Тя заговори тихо в интеркома и след малко в сводестата рамка на една врата се появи висока жена с гарвановочерна коса и евразийски черти на лицето.
	— Ако обичате, последвайте ме, господин Луговой.
	Луговой беше дълбоко поразен. Като повечето руснаци той възприемаше наивно западните начини на делово общуване и погрешно предположи, че служителите в обединението са останали до по-късно на работните си места заради него. Той последва жената по дългия коридор с окачени по стените картини и товарни кораби, развяващи знамето на Морски линии „Бугейнвил“, а носовете им пореха тюркоазносините вълни. Водачката му почука леко на една сводеста врата, отвори я и пристъпи навътре.
	Луговой прекрачи прага и се закова на място от удивление. Стаята беше просторна — под с мозайка в сини и златни флорални шарки, масивна заседателна маса, поддържана от десет изваяни фигури на дракони, които сякаш се протягаха към безкрайността. Но онова, което му взе дъха, бяха разположените в меко осветени ниши керамични воини в доспехи и в естествена големина, и конете, изправени на задните си крака в безмълвно величие.
	Той веднага разпозна в тях пазачите на гробницата на някогашния китайски император Чин Ших Хуанг Тай. Ефектът беше изумителен. Луговой се почуди как ли са се изплъзнали от правителството на Китай и са попаднали в частни ръце.
	— Моля, приближете се и седнете, господин Луговой.
	Той бе толкова слисан от великолепието на стаята, че не бе забелязал крехката азиатка, седнала в инвалидна количка. Пред нея имаше абаносово кресло с възглавници от златиста коприна и малка масичка с чайник и чаши върху нея.
	— Мадам Бугейнвил — каза той. — Най-после се срещнахме.
	Тази жена — главата на корабоплавателната династия Бугейнвил, беше осемдесетгодишна и тежеше почти на половината от същото число килограми. Блестящата й прошарена коса бе прибрана назад в кок. Лицето й изглеждаше изненадващо гладко за възрастта й, която обаче много старото й и слабо тяло издаваше. Луговой бе погълнат от очите й. Те бяха наситеносини и блестяха със свирепост, която го притесни.
	— Много сте бърз — кратко отбеляза жената. Гласът й беше тих и ясен, без присъщата за напредналата възраст колебливост.
	— Дойдох веднага щом получих кодовото телефонно обаждане.
	— Готов ли сте да изпълните проекта си за промиване на мозъка?
	— „Промиване на мозъка“ е грозен израз. Предпочитам определението „умствена интервенция“.
	— Теоретичната терминология е неуместна — отвърна тя равнодушно.
	— От месеци съм готов с екипа си. При наличието на подходяща апаратура можем да започнем след два дни.
	— Започвате от утре сутринта.
	— Толкова скоро?
	— Внукът ми ме уведоми, че идеалните условия са се обърнали в наша полза. Прехвърлянето ще стане довечера.
	Луговой несъзнателно погледна часовника си.
	— Не ми отпускате много време.
	— Удобният случай трябва да се сграбчи веднага щом се появи — каза тя твърдо. — Сключих сделка с вашето правителство и съм на път да изпълня първата половина от нея. Всичко зависи от бързината. Вие и вашият екип разполагате с десет дни, за да довършите вашата част от проекта…
	— Десет дни?! — ахна той.
	— Десет дни — повтори жената. — Това е крайният ви срок. След него ви оставям на произвола на съдбата.
	По гърба на Луговой полазиха тръпки. Не му бяха необходими допълнителни уточнения. Планът беше такъв, че ако някъде се получеше засечка, той и хората му щяха просто да изчезнат — вероятно в океана.
	В огромната заседателна зала настъпи тишина. После мадам Бугейнвил се наклони напред.
	— Искате ли чай?
	Луговой ненавиждаше чай, но кимна.
	— Да, благодаря.
	— Най-хубавата смес от китайски билки. На дребно на пазара струва двеста долара килограмът.
	Той пое предложената му чаша и отпи глътка от учтивост, преди да я сложи на масичката.
	— Уведомена сте, предполагам, че работата ми е все още в проучвателен стадий. От петнайсет опита само единайсет излязоха успешни. Не мога да гарантирам безпогрешни резултати в границите на точно определено време.
	— По-умни умове от вашия изчислиха колко дни най-много съветниците от Белия дом могат да избегнат журналистите.
	Луговой повдигна вежди.
	— Но аз разбрах, че обектът ми ще бъде по-обикновен конгресмен, чието временно отсъствие ще остане незабелязано.
	— Бяхте нарочно подведен — обясни тя с делови тон. — Вашият генерален секретар и президент реши, че ще е по-добре да не узнаете самоличността на обекта ви, докато не сме напълно готови.
	— Ако ми бяхте дали време да изуча характерните му черти, щях да съм по-подготвен.
	— Не ми е работа да изнасям лекции по изискванията за сигурност на един руснак — отвърна тя с поглед, който го изгаряше. — Защо, мислите, не се срещнах с вас досега?
	Не знаейки какво да отговори, Луговой отпи дълга глътка чай. За селския му вкус беше все едно, че гълта разреден с вода парфюм.
	— Трябва да зная кой ще бъде обектът ми — рече той след малко, събрал смелост и отстоявайки на погледа й.
	Отговорът й избухна като бомба в пещерообразната зала, отекна в мозъка му и го стъписа. Той имаше чувството, че са го хвърлили в бездънна яма без никаква надежда за бягство оттам.


	10.

	Блъскани дълги години от бурите в морето, бидоните, съдържащи нервнопаралитичното вещество, бяха скъсали веригите, с които са били вързани за дървените си гнезда, и сега лежаха пръснати по палубата на товарния трюм. Еднотонните стандартни корабни контейнери, одобрени от Министерството на транспорта, бяха дълги точно двеста и три сантиметра и имаха диаметър седемдесет и шест сантиметра. Бяха с вдлъбнати дъна и сребристи на цвят. Върху всеки контейнер се четяха грижливо изписани със зелена блажна боя военните кодови букви „GS“.
	— Преброих двайсет бидона — обади се Пит.
	— Точно толкова съдържа липсващата пратка по описа — поясни Мендоса с ясно доловимо облекчение в гласа.
	Двамата се намираха в товарния трюм, сега ярко осветен от прожектор, свързан към портативен генератор от „Катауаба“. Близо трийсет сантиметра вода заливаше пода и звуците, които издаваха краката им, докато газеха между смъртоносните бидони, кънтяха в ръждясалите прегради на трюма.
	Един от химиците изведнъж изпъна напред облечената си в ръкавица ръка.
	— Ето го бидона, причинил теча! — сочеше той възбудено. — Вентилът се е откъснал от резбата.
	— Е, Мендоса, доволна ли сте? — попита Пит.
	— И още как! — възкликна тя зарадвана.
	Пит се доближи до нея дотолкова, че каските им почти се докоснаха.
	— Измислихте ли каква ще бъде наградата ми?
	— Награда ли?
	— Нали сключихме сделка — отвърна той, стараейки се гласът му да прозвучи искрено. — Намерих нервнопаралитичното вещество трийсет и шест часа по-рано от уговореното време.
	— Нима ще ме принудите да направя някакво глупаво предложение?
	— Ще бъде наивно от моя страна, ако не го сторя.
	За нейно облекчение той не можеше да види изчервяването й под шлема. Те бяха на открита радиочестота и всички в помещението чуваха разговора им.
	— Избирате странни места за определяне на срещи.
	— Мислех си — продължи Пит — за вечеря в Анкъридж. Първо по един коктейл със ситно смлян лед, после пушена сьомга, лос по ремингтънски, печено месо „Аляска“. А след това…
	— Достатъчно — прекъсна го тя с нарастващо смущение.
	— Ходите ли по приеми?
	— Само когато случаят го изисква — отвърна Мендоса спокойно. — А това определено не е такъв случай.
	Той вдигна ръце, после ги пусна обезсърчен.
	— Тъжен ден за Пит, щастлив — за НЮМА.
	— Какво общо има тук НЮМА?
	— Ами заразяването е на суша. Няма нужда от подводни спасителни операции. Екипът ми и аз можем да си прибираме багажа и да си вървим у дома.
	Шлемът й се поклати едва-едва.
	— Хитро отстъпление, господин Пит, да прехвърлите проблема право в ръцете на военните.
	— А те знаят ли? — попита сериозно Пит.
	— Секунди след като вие съобщихте, че сте открили „Пайлъттаун“, военното командване в Аляска бе уведомено за случая. Група за обезвреждане на химическо военно оръжие вече е тръгнала от сушата, за да отстрани отровата.
	— Светът винаги аплодира експедитивността.
	— Но за вас това не е от значение, нали?
	— Разбира се, че е от значение — възрази Пит. — Само че моята работа приключи и ако нямате някъде другаде разливане и още мъртви тела, аз потеглям към къщи.
	— Ама че упорит циник!
	— Кажете „да“.
	Удар, отбиване, удар. Той я бе хванал натясно. Тя се чувстваше като в капан, оградена отвсякъде, и се ядоса на себе си, че това й харесваше. Отговори му, преди да успее да оформи някакъв отказ:
	— Да.
	Мъжете в товарния трюм преустановиха работата си сред количеството отрова, достатъчно да убие половината от населението на земята и заръкопляскаха глухо поради ръкавиците си, завикаха насърчително и засвириха в микропредавателите си. Мендоса изведнъж проумя, че акциите й на борсата Дау Джоунс скочиха. Мъже изразяваха възхищението си от жена, която можеше да върши мръсна работа, без да е кучка.


	По-късно Доувър завари Пит да оглежда замислен с фенерчето си малък люк. Навътре в мрака светлината намаляваше и хвърляше само матови отблясъци върху мазната вода, която се просмукваше от товарния трюм.
	— Какво си си наумил? — попита го Доувър.
	— Смятам да извърша малко проучване — отвърна Пит.
	— Няма да стигнеш много далеч оттук.
	— Накъде ли води този люк?
	— Към тунела на гребния вал, но той е наводнен почти догоре. Ще ти трябва резервоар за сгъстен въздух, за да минеш през него.
	Пит задвижи фенерчето си по предната преграда, докато лъчът попадна върху малък капак на люк над горното стъпало на стълба.
	— Къде се излиза оттук?
	— Би трябвало към товарен трюм номер четири.
	Пит само кимна и се заизкачва по ръждясалите стъпала, следван плътно от Доувър. Отмести със сила залостващите капака резета, отвори го и слезе в следващия трюм, последван отново от Доувър. Бързо обхождане с фенерчетата им установи, че трюмът е съвсем празен.
	— Корабът трябва да е пътувал с баласт — изрази гласно мислите си Пит.
	— Така изглежда — отвърна Доувър.
	— Сега накъде?
	— Нагоре по още една стълба към пасажа, минаващ между резервоарите за питейна вода, който ще ни отведе в складовете за провизии.
	Двамата бавно си запроправяха път през вътрешността на „Пайлъттаун“ с чувството, че са гробокопачи, проучващи гробище посред нощ. Едва ли не очакваха зад всеки ъгъл да изскочат скелетите на екипажа. Но нямаше никакви кости. Предполагаше се, че жилищните помещения на моряците ще изглеждат като при годишна разпродажба в „Маси“ — дрехи, лични вещи и разни други принадлежности трябваше да лежат пръснати наоколо от моряците, напускащи бързо кораба. Вместо това непрогледно тъмната вътрешност на „Пайлъттаун“ наподобяваше на тунелите и кухините на пустееща пещера. Само дето плъхове не се мяркаха.
	Шкафовете за хранителните припаси бяха празни. По рафтовете в каюткомпанията не бе останала нито една чиния или чаша. Дори тоалетната хартия в тоалетните липсваше. Пожарогасители, брави, мебелировка — всичко, което е могло да бъде отвинтено от болтовете или е представлявало някаква стойност, беше изчезнало.
	— Чудна работа — измърмори под носа си Доувър.
	— И аз си помислих същото — каза Пит. — Корабът явно е бил опоскван систематически.
	— Сигурно вехтошари са се качили на борда и са отнесли всичко в годините, когато той е плавал без посока.
	— Вехтошарите оставят след себе си пълна бъркотия — изрази несъгласие Пит. — А който и да стои зад тая работа, е бил човек с култ към реда.
	Имаше нещо зловещо в обиколката им из кораба. Сенките им пробягваха по тъмните стени на коридорите и ги следваха покрай смълчаните и изоставени машинарии. Пит закопня да види отново небето.
	— Невероятно — промълви Доувър, все още поразен от онова, което откриха или по-точно не откриха. — Взели са дори вентилите и измервателните уреди.
	— Ако бях комарджия — рече замислен Пит, — щях да се обзаложа, че сме се натъкнали на застрахователна измама.
	— Не би бил първият кораб, обявен за изчезнал за пред лондонския „Лойд“ — отбеляза Доувър.
	— Каза ми, че според съобщението на екипажа, те са напуснали „Пайлъттаун“ по време на буря. Че са го напуснали, това е ясно, но не са оставили след себе си нищо, освен гола, безстойностна черупка.
	— Лесно може да се провери — каза Доувър. — Има два начина да офейкаш от кораб в открито море. Отвърташ водните кранове и го оставяш да се пълни с вода или пък взривяваш дъното му с експлозиви.
	— Ти как би постъпил?
	— Наводняването през крановете може да отнеме двайсет и четири часа, че и повече. Достатъчно време, за да бъде забелязан от минаващ плавателен съд. Аз бих избрал взривяването. Бърз и подъл начин — пращаш го на дъното само за минути.
	— Понякога трябва да предпазиш експлозивите от детонация.
	— Това е само на теория.
	— Следващ въпрос — продължи Пит. — Къде ще разположиш зарядите?
	— В товарните трюмове, в машинното отделение — предимно на онези места в корпуса, които са дълбоко под водолинията.
	— В задните трюмове няма следи от взривени заряди — отбеляза Пит. — Значи остават машинното и предните трюмове.
	— Стигнали сме точно до тях — каза Доувър. — Няма да е зле да хвърлим по едно око.
	— Ще стане по-бързо, ако се разделим. Аз ще претърся машинното, а понеже ти познаваш по-добре кораба от мен…
	— Да ида в предните трюмове — изпревари го Доувър.
	Огромният гвардеец от бреговата охрана пое по един люк, подсвирвайки си тихичко бойна песен. Силуетът на едрото му тяло и мечешката походка, очертаван от трепкащата светлина от фенерчето, ставаше все по-малък и накрая изчезна.
	Пит започна да оглежда лабиринта от парни тръби, водещи към стари, отживели времето си парни бутални двигатели и котли. Пътеходните решетки над съоръженията бяха почти целите проядени от ръжда и той стъпваше внимателно по тях. Във въображението му машинното отделение като че ли оживя — сякаш чуваше скърцане и стенене, жужене, идващо от вентилаторите, шепнещи звуци.
	Откри два водни крана. Ръчните им колела бяха замръзнали в затворено положение.
	Теорията за крановете отпада, помисли си Пит.
	Ледени тръпки полазиха по гърба му и обхванаха цялото му тяло и той схвана причината — батериите, захранващи нагревателя в защитния му костюм, бяха на път да се изтощят. Той изключи за миг фенерчето. Непрогледната тъмнина като че ли го задуши. Светна го отново и бързо задвижи лъча наоколо, сякаш очакваше призраците на екипажа да протегнат ръце към него. Само че нямаше никакви призраци. Нямаше нищо, освен влажни метални стени и износени съоръжения. Можеше обаче да се закълне, че почувства тресене, придружено със стържещ звук, сякаш извисените над него двигатели заработиха.
	Пит тръсна глава, за да прогони фантомите в главата си и започна методично да изучава стените на корпуса, като пълзеше между помпите и покритите с азбест тръби, които се виеха през черния мрак към никъде. Той се срути по една стълба в дълбока метър и осемдесет мазна вода. Успя с мъка да се хване за стълбата и се измъкна от видимите прегръдки на смъртта и на противната воняща трюмна вода. Костюмът му почерня от машинно масло. Останал без дъх, той увисна за миг на стълбата, полагайки съзнателно усилие да се съвземе.
	Едва тогава забеляза предмет, слабо открояващ се в бледнеещия край на светлинния лъч. Това беше корозирала алуминиева кутия с размер почти колкото двайсетлитрова туба за бензин, завързана с жица за една греда, заварена върху вътрешните плочи на корпуса. Пит бе зареждал експлозиви при изпълнение на морски спасителни проекти и веднага разпозна детонаторния механизъм, закрепен на дъното на алуминиевата кутия. От нея през решетката се проточваше електрически проводник към палубата отгоре.
	Пот обливаше тялото му, но той трепереше от студ. Остави взривното устройство на мястото му и се закатери обратно по стълбата. После започна да проверява двигателите и котлите.
	Не се виждаха никакви обозначения — нито името на производителя, нито щемпел с дата, поставен от инспектор. Където и да е имало метална табелка за разпознаване, тя бе свалена. Където и да е имало букви или номера, щамповани в метала, те бяха изпилени до основи. Най-накрая, след като провери безбройните ъгълчета и пролуки, щастието му се усмихна и той напипа през ръкавицата си лека издатина. Беше малка метална пластинка, под един от бойлерите, скрита отчасти от натрупана грес. Той изстърга мръсотията и насочи светлината върху вдлъбнатата повърхност. На нея пишеше:

	НАЛЯГАНЕ 220 фута/кв. цол
	ТЕМПЕРАТУРА 230°С
	НАГОРЕЩЕНА ПОВЪРХНОСТ 5,017 кв. фута
	ПРОИЗВЕДЕН ОТ ЗАВОДА ЗА ЧУГУН И ПАРНИ КОТЛИ „АЛХАМБРА“
	ЧАРЛСТЪН, ЮЖНА КАРОЛИНА
	СЕРИЕН №38874

	Пит запомни серийния номер, после се върна там, откъдето бе почнал да проверява. Отпусна се изтощен на палубата и опита да си почине, въпреки че зъзнеше от студ.
	След по-малко от час се върна и Доувър. Носеше под мишница кутия с експлозиви толкова нехайно, сякаш носеше огромна консерва с праскови. След всяко подхлъзване по омаслената палуба изругаваше красноречиво, докато се приближаваше, после спря и седна тежко до Пит.
	— Има още четири такива от носа дотук — каза той уморено.
	— И аз намерих още една на около дванайсет метра от кърмата — добави Пит.
	— Чудно ми е защо не са експлодирали?
	— Вероятно часовниковият механизъм не е бил нагласен.
	— Часовников механизъм ли?
	— Екипажът е трябвало да скочи от кораба, преди да се е взривило дъното на корпуса. Проследи кабелите от кутиите и ще видиш, че те се събират в часовниковия механизъм, скрит някъде на горната палуба. Но когато моряците са разбрали, че става нещо нередно, сигурно е било късно да се върнат обратно на борда.
	— Или са се изплашили, че взривът ще избухне в лицето им.
	— Това е било.
	— И така старият „Пайлъттаун“ започнал легендарното свободно плаване по течението. Изоставен кораб в безлюдно море.
	— Как официално се разпознава един кораб?
	— Защо питаш?
	— От любопитство.
	Доувър се задоволи с отговора и вдигна поглед към тънещите в мрак двигатели.
	— Ами разпознаването може да стане по много неща — по спасителните жилетки, спасителните лодки, а много често и името му на носа и кърмата се наварява, за да изпъкват буквите. После имаш и металните пластинки на производителя — една външна върху надстройката и една в машинното. А, да, и официалният номер на кораба също е врязан в една от гредите около външната основа на капаците на люковете.
	— Ще се обзаложа на една заплата, че ако би могъл да изкопаеш кораба от полите на планината, няма да намериш нито номера му врязан върху люка, нито пластинката на производителя.
	— Тогава остава другата, в машинното.
	— Проверих. И тя липсва, заедно с обозначенията на производителя.
	— Това не е почтено — каза тихо Доувър.
	— Адски си прав — отсече Пит. — Не е почтено, и то повече спрямо „Пайлъттаун“, отколкото спрямо задигнатата морска застраховка.
	— Не съм в настроение да разнищвам сега загадки — рече Доувър и се изправи тромаво на крака. — Замръзвам, умирам от глад и съм капнал. Предлагам да се връщаме.
	Пит се обърна към него и го видя, че продължава да стиска под мишница кутията с експлозиви.
	— И нея ли ще вземеш?
	— Като доказателство.
	— Да не я изпуснеш — подметна Пит с ехидна нотка в гласа.
	Те изкачиха стълбището на машинното и забързаха през корабния продоволствен склад, нетърпеливи да се махнат от влажния мрак и да излязат отново на дневна светлина. Изведнъж Пит се закова на място и Доувър, който вървеше с наведена глава, се блъсна в него.
	— Какво има?
	— Чувстваш ли нещо?
	Преди Доувър да отговори, палубата под краката им затрепери и преградните стени зловещо заскърцаха. Звук, наподобяващ приглушен грохот на далечна експлозия, все по-близо и по-близо се приближаваше към тях и миг след това последва невероятно силна ударна вълна. „Пайлъттаун“ се разтресе и запоените му шевове се разцепиха с пронизителен стържещ звук под огромното налягане. Ударната вълна отхвърли двамата мъже в стоманените прегради. Пит успя да се задържи на крака, но Доувър загуби равновесие поради тежкия си товар и се сгромоляса като отсечено дърво върху палубата, като междувременно обаче обгърна металната кутия с две ръце и я притисна плътно към тялото си, за да не я изпусне. Изстена от болка, когато усети, че си е навехнал рамото и коляното. Все още замаян, с мъка се надигна до седнало положение и вдигна поглед към Пит.
	— За бога, какво беше това? — задъхан попита той.
	— Вулканът Огъстин — отвърна Пит едва ли не равнодушно. — Сигурно е изригнал.
	— Господи! Ами сега?
	Пит помогна на огромния мъж да стане. Усети напрежението в ръката на Доувър през тежкия му защитен костюм.
	— Лошо ли се удари?
	— Леко изкълчване, но не вярвам да имам счупване някъде.
	— Можеш ли да провериш с напипване?
	— Добре съм — излъга Доувър през стиснати зъби. — Ами доказателството?
	— Остави го — настоя Пит. — Давай да се измъкваме от този ад.
	Без дума повече двамата излязоха от складовото помещение и поеха по тесния пасаж между резервоарите за питейна вода. Пит обгърна с ръка кръста на Доувър и къде с влачене, къде с повдигане, продължи да напредва с него в тъмнината.
	Имаше чувството, че пасажът никога няма да свърши. Започна да се задъхва, а сърцето му лудо биеше в гръдния му кош. Едва успяваше да се задържи на краката си, когато старият „Пайлъттаун“ се разтрисаше и разлюляваше от земните трусове. Най-сетне стигнаха до товарен трюм номер четири и едва-едва заслизаха по стълбите. Ръката на Пит се изхлузи от кръста на Доувър и мъжът се стовари на пода. Скъпоценните минути, изгубени, за да завлече Доувър до отсрещната стълба, му се сториха години.
	Той тъкмо заизкачва люспестите стъпала, когато силен трясък като от гръмотевица приглуши тъпанчетата му и нещо прелетя покрай него и се удари в палубата. Пит насочи лъча от фенерчето нагоре. В същия миг капакът на люка се откачи и в товарния трюм се изсипаха тонове камъни и скални отломки.
	— Качвай се, бързо се качвай! — извика той на Доувър. Дишането му се учести, кръвта бучеше в ушите му. Напрегна цялата си сила и избута нагоре по стълбата деветдесет и девет килограмовия Доувър.
	Изведнъж някой извика. Светлинният лъч открои фигура, надвесена от горния люк, нечии ръце сграбчиха Доувър и го изтеглиха нагоре в задния трюм. Пит инстинктивно разбра, че това е Джордино. Дребният набит италианец притежаваше изострено чувство винаги да се появява на подходящо място в подходящия момент.
	Веднага след това и Пит се озова горе и пълзешком стигна до трюма, в който бе складирано отровното вещество. Капакът на люка бе все още непокътнат, тъй като наклонът при кърмовата секция не беше толкова стръмен. Когато слезе от стълбата, видя как две ръце с готовност помогнаха на Доувър да се довлече до каютата на горната палуба на относително безопасно място. Джордино хвана Пит под мишница.
	— Дадохме жертви по време на труса — съобщи той с мрачно лице.
	— Колко души? — попита Пит.
	— Четирима ранени, предимно със счупени кости, и един смъртен случай.
	Джордино замълча и Пит разбра.
	— Мендоса ли?
	— Един от бидоните смаза краката й — поясни Джордино с неприсъщ за него сериозен глас. — Получила е фрактура с разкъсване на кожата. Парче кост е пробило костюма й. — Думите му заглъхнаха.
	— И отровното вещество е проникнало в кожата й — довърши вместо него Пит и се изпълни с чувство за безпомощност и шок.
	Джордино кимна.
	— Изнесохме я навън.
	Пит отиде при Джули Мендоса, която лежеше върху кърмовата палуба на „Пайлъттаун“. Огромен облак вулканична пепел се издигаше към синьото небе и се понасяше на север, далеч от кораба.
	Мендоса лежеше сама, обърната на едната си страна. На ранените им се оказваше първа помощ. Единствено младият офицер от „Катауаба“ стоеше до нея и превиваше конвулсивно тяло, докато повръщаше неудържимо във филтъра си за пречистване на въздуха.
	Някой бе свалил шлема на Мендоса. В разпиляната й върху ръждясалата палуба коса блестяха оранжеви искри от залязващото слънце. Очите й бяха отворени и насочени с поглед към небитието, издадената й напред челюст бе застинала в неописуема агония. Кръвта, струяла от отворената уста, от носа и ушите й, вече бе засъхнала в обагрени от слънцето медночервени потоци. Личеше, че е текла дори от ъглите на очите й. И малкото останала незасегната кожа на лицето й вече добиваше синьо-черен цвят.
	Единственото чувство, което обзе Пит, беше чувството на коравосърдечен гняв. То се надигна в него, когато той коленичи до жената и заудря юмруци в палубата.
	— Това няма да свърши дотук! — озъби се той злобно. — Аз няма да го оставя да свърши дотук!


	11.

	Оскар Лукас седеше загледан унило в бюрото си. Всичко го потискаше — киселият вкус на кафето в студената чаша, бедно обзаведеният му служебен кабинет, дългите работни часове. За първи път, откакто стана специален агент, отговарящ за президентската охрана, той се улови, че копнее да се пенсионира, да кара ски по пресечена местност в Колорадо, да си изгради планинско убежище със собствени ръце.
	Той тръсна глава, за да разсее фантазиите си, отпи глътка диетично безалкохолно питие и се зае, може би за десети път, да изучава плановете на президентската яхта.
	Построена през 1919 година за богат филаделфийски бизнесмен, „Игъл“ бе закупена от Министерството на търговията през 1921 година за президентски нужди. Оттогава по палубите й са се разхождали тринайсет президента.
	Хърбърт Хувър хвърляше на борда й тежка кожена топка, за да поддържа физиката си. Рузвелт си правеше коктейли с мартини и обсъждаше военни стратегии с Уинстън Чърчил. Хари Труман играеше покер и свиреше на пианото. Джон Кенеди празнуваше там рождените си дни. Линдън Джонсън разхождаше с нея английското кралско семейство, а Ричард Никсън канеше Леонид Брежнев да му гостува.
	Със старовремски отвесен нос, обточената с махагон яхта имаше водоизместимост сто тона, дължина трийсет и три метра и напречна корабна греда шест метра. Газенето й стигаше метър и петдесет и тя можеше да пори вълните със скорост четиринайсет възела.
	Първоначалната конструкция на „Игъл“ беше запазена и тя разполагаше с пет луксозни кабини, четири бани и голям остъклен салон на горната палуба, който се използваше и за хранене, и като всекидневна. За управлението на яхтата по време на разходки и за поддържането на жилищните помещения и камбуза, разположен отпред, се грижеше екипаж от тринайсет гвардейци от бреговата охрана.
	Лукас прегледа досиетата на членовете на екипажа, за да провери отново тяхното минало, семейно положение, отличителни белези и резултатите от психологическите събеседвания. Не откри нищо, което да поражда съмнения.
	Той се облегна назад и се прозя. Часовникът му показваше 21:20 часа. „Игъл“ е хвърлила котва в Маунт Върнън преди три часа. Президентът беше нощна птица и сутрин ставаше късно. Лукас не се съмняваше, че той ще задържи гостите си във всекидневната с разговори на правителствени теми, без дори да му мине мисъл за сън.
	Лукас извърна глава и погледна през прозореца. Падащата мъгла беше добро знамение. Намалената видимост ограничаваше шансовете на снайперист — най-голямата заплаха за живота на президента. Започна да се убеждава, че преследва призраци. И най-малкото нещо, което можеше да бъде защитено, беше защитено.
	Ако предстоеше опасност, то източникът и начин на действие му убягнаха.


	Мъглата още не бе стигнала до Маунт Върнън. Лятната нощ беше ясна и светлините от близките улици и ферми танцуваха върху водата. В този участък реката се разширяваше до почти два километра и от двете страни бе обточена от дървета и храсти. На сто метра от брега стоеше закотвен катерът на бреговата охрана, с носовата част насочена към течението и с постоянно въртяща се антена на локатора.
	Президентът се бе разположил в едно кресло на носовата палуба и настойчиво се опитваше да поощри Маркъс Ларимър и Алън Моран да приемат програмата му за подпомагане на Източна Европа. Изведнъж той стана, отиде до бордовата ограда и се заслуша с наведена на една страна глава. От близкото пасище долиташе мучене на крави от малко стадо. Атмосферата мигом го завладя, проблемите на нацията се изпариха и в него изплува селското момче. След малко се обърна и седна отново.
	— Извинете ме, че прекъснах разговора — каза той с широка усмивка. — За миг се изкуших да взема една бака и да ида да издоя малко мляко за закуска.
	— Репортерите щяха да имат успешен ден, ако можеха да ви снимат как доите крава посред нощ — засмя се Ларимър.
	— Нещо повече — вметна язвително Моран, — можехте да продадете млякото на руснаците срещу тлъста печалба.
	— Не е чак толкова невероятно, колкото звучи — намеси се Марголин, който стоеше отстрани. — Млякото и маслото почти са изчезнали от държавните магазини на Москва.
	— Това е факт, господин президент — сериозно потвърди Ларимър. — Само двеста калории делят средния руснак от гладната диета. Поляците и унгарците са още по-зле. А нашите прасета плюскат повече, отколкото трябва.
	— Точно това ми е мисълта — каза пламенно президентът. — Ние не можем да обърнем гръб на гладуващи жени и деца само защото живеят под комунистическо господство. Окаяното им положение прави програмата ми за помощ още по-значима и ще подчертае хуманната щедрост на американския народ. Помислете само за ползата, която тази програма ще извлече доброжелателно от страните от Третия свят. Помислете какво вдъхновение може да представлява за бъдещите поколения такъв жест. Потенциалното възнаграждение е неоценимо.
	— Позволете да не се съглася — каза студено Моран. — Според мен това, което предлагате, е глупава, наивна игра. Милиардите долари, които те изразходват годишно, за да подпомагат техните страни сателити, почти изчерпват финансовите им ресурси. Обзалагам се, че парите, които те ще спестят от вашия план за избавянето им от затруднение, ще влязат право във военния им бюджет.
	— Възможно е. Но ако затрудненията им растат необуздано, Съветите ще станат по-опасни за Съединените щати — възрази президентът. — Исторически погледнато, нации с дълбоки икономически проблеми са прибягвали до нападение на чужди държави.
	— Като завземането на контрола над нефта в Персийския залив ли? — подхвърли Ларимър.
	— Те постоянно заплашват със завладяване на някой залив. Но много добре знаят, че западните страни ще се намесят със сила, за да запазят от пресъхване източника на икономиката им. Не, Маркъс, техните погледи са насочени към много по-близка цел. Такава, каквато ще им предостави пълно господство над Средиземноморието.
	Ларимър повдигна вежди.
	— Имате предвид Турция ли?
	— Точно така — уверено потвърди президентът.
	— Но Турция е членка на НАТО — възрази Моран.
	— Да, но мислиш ли, че Франция ще тръгне да воюва с Турция? Или Англия, Западна Германия? И още нещо, запитай се дали ние ще пратим американски момчета да умират там, и то повече, отколкото пратихме в Афганистан. Истината е, че Турция има малко природни ресурси, за които да си заслужава да се биеш. Съветската бойна техника може да помете страната до Босфора за няколко седмици, а Западът ще протестира само на думи.
	— Говорите за далечна възможност, а не за съществуваща вероятност — отбеляза Моран.
	— Присъединявам се към казаното — обади се Ларимър. — По моему, ако се погледне външно тяхната нестабилна система, по-нататъшното съветско разширение е въпрос на много далечно бъдеще.
	Президентът вдигна ръка в знак на несъгласие.
	— Но това е нещо съвсем различно, Маркъс. Всеки вътрешен катаклизъм в Русия положително ще се разпростре отвъд нейните граници, и най-вече в Западна Европа.
	— Аз не съм поддръжник на изолацията, господин президент. Бог ми е свидетел, че репутацията ми в Сената показва точно обратното. Но що се отнася до мен, направо се поболявам и ми идва до гуша, като си помисля, че Съединените щати непрекъснато гледат да угодят на прищевките на европейците. Ние оставихме на тяхна почва повече от предполагаемите жертви в две войни. Така че ако руснаците искат да погълнат и останалата част от Европа, оставете ги да се задавят и прав им път!
	Ларимър се облегна доволен назад. Направи излияние на мисли, които не можеше да изрече на обществено място. Въпреки че разпалено проявяваше несъгласие, президентът все пак се запита колко ли обикновени американци споделят същите мисли.
	— Нека да бъдем реалисти — продължи той кротко. — Вие знаете и аз знам, че не можем да изоставим нашите съюзници.
	— Добре, ами нашите избиратели? — вметна рязко Моран. — Как ще наречете това да бръкнете в обременения от превишен дефицит бюджет, за да вземете парите от удържаните им данъци и да ги използвате за храна и помощи на враговете ни?
	— Ще го нарека хуманен жест — отвърна уморено президентът. Беше разбрал, че води битка с безуспешен край.
	— Съжалявам, господин президент — каза Ларимър, ставайки от мястото си, — но аз не мога да подкрепя с чиста съвест вашия план за подпомагане на Източния блок. А сега, ако ме извините, смятам да се метна в леглото.
	— Аз също — каза Моран, прозявайки се. — Едва държа очите си отворени.
	— Добре ли се настанихте? — попита ги президентът.
	— Да, благодаря — отвърна Моран.
	— Щом досега не ми прилоша — полуусмихнат каза Ларимър, значи ще задържа вечерята си в стомаха до сутринта.
	Двамата пожелаха лека нощ на президента и изчезнаха заедно надолу по стълбите на път за кабините си. Щом се отдалечиха достатъчно, че да не се чува, президентът се обърна към Марголин.
	— Какво ще кажеш, Винс?
	— Ако трябва да съм откровен, сър, мисля, че говорите на вятъра.
	— Значи смяташ, че е безнадеждно?
	— Да погледнем нещата от друг ъгъл — започна Марголин. — Вашият план включва закупуването на излишъка от зърно и други земеделски продукти, които да се дадат на комунистическия свят, на цени по-ниски от тези, които нашите фермери получават на външния пазар. Само че поради неблагоприятните атмосферни условия през последните две години и инфлационната спирала на цените на дизеловото гориво, фермерите ще фалират до най-високата степен от 1934 година насам… И ако вие настоявате да окажете тази парична помощ, тогава най-почтително ви предлагам да го сторите тук, а не в Русия.
	— Благотворителността започва от дома, това ли искаш да кажеш?
	— Има ли по-добро място? Освен това трябва да вземете предвид факта, че вие скоростно губите партийната подкрепа… и бележите катастрофален спад в анкетите на общественото мнение.
	— Не мога да стоя безучастен, докато милиони мъже, жени и деца умират от глад — поклати глава президентът.
	— Благородно становище, но доста непрактично.
	Лицето на президента помръкна.
	— Толкова ли не разбираш — продължи той, загледан отвъд тъмните води на реката. — Нали ако покажем провала на марксизма, тогава никое партизанско движение в света няма да бъде оправдано, задето използва тази теория като боен вик за революция.
	— Което ни довежда до последния аргумент — рече Марголин. — Руснаците _не искат_ нашата помощ. Знаете, че се срещнах с техния външен министър Громико. Той ми каза без капка колебание, че ако Конгресът приеме програмата ви за оказване на помощ, всяка пратка с хранителни продукти щяла да бъде спирана на границата им.
	— И все пак трябва да опитаме.
	Марголин едва забележимо въздъхна. Всяко негово възражение беше губене на време. Президентът не можеше да бъде убеден.
	— Ако си изморен — продължи президентът, — моля те, не се притеснявай да ми кажеш и върви да си лягаш. Не е нужно да седиш само за да ми правиш компания.
	— Всъщност не съм настроен за лягане.
	— Тогава какво ще кажеш за още едно бренди?
	— Звучи примамливо.
	Президентът натисна един звънец отстрани на шезлонга и след малко на палубата се появи стюард в бяла куртка.
	— Да, господин президент? Какво ще обичате?
	— Моля те, донеси ни по още едно бренди.
	— Да, сър.
	Стюардът се обърна, за да иде да изпълни поръчката, но президентът вдигна ръка.
	— Един момент.
	— Да, сър?
	— Ти не си Джак Клоснър, стюардът на постоянна служба.
	— Не, господин президент, аз съм моряк първи клас Ли Тонг. Моряк Клоснър бе сменен в двайсет и два часа. Аз съм дежурният до утре сутринта.
	Президентът беше един от малцината политици, чието его се нагаждаше към хората. Той разговаряше благо както с едно осемгодишно момче, така и с осемдесетгодишна старица. Искрено обичаше да предразполага непознати, като ги назоваваше с малките им имена, сякаш ги познаваше от години.
	— Ти от китайско семейство ли си, Ли?
	— Не, сър, корейско. Родителите ми емигрираха в Америка през петдесет и втора година.
	— Защо постъпи в бреговата охрана?
	— От любов към морето.
	— Приятно ли ти е да обслужваш стари бюрократи като мен?
	Моряк Тонг се запъна, явно притеснен.
	— Ами… ако имах избор, бих предпочел да служа на ледоразбивач.
	— Не съм сигурен, че ми харесва да бъда поставян на второ място след ледоразбивач — засмя се добродушно президентът. — Напомни ми утре да говоря с комендант Колинс за евентуално прехвърляне. С него сме стари приятели.
	— Благодаря ви, господин президент — смотолеви развълнуван моряк Тонг. — Отивам да изпълня поръчката ви.
	Миг преди да се обърне, Тонг се усмихна широко и откри голяма дупка в средата на горния си ред зъби.


	12.

	Гъста мъгла се стелеше над „Игъл“ и обгръщаше корпуса й с влажна, зловеща тишина. Червените предупредителни светлини на една радиоантена на отсрещния бряг постепенно избледняха и се скриха. Някъде отгоре изписка чайка, но звукът беше глух, призрачен — не можеше да се определи от коя посока долетя. Тиковите палуби се оросиха и добиха матов гланц под забулената от мъглата светлина на прожекторите, извисени над набивните пилоти на стария скърцащ кей, анкерно закрепен за брега.
	Малка група агенти от Тайните служби, поставени на стратегически постове около озеленения скат, който плавно се издигаше към елегантната къща в колониален стил на Джордж Вашингтон, охраняваха почти невидимата яхта. Те поддържаха говорна връзка помежду си чрез настроени на къси вълни миниатюрни радиоприемници. А за да им бъдат свободни през цялото време и двете ръце, агентите носеха наушни слушалки, комплект батерии върху колана и мъничък микрофон на китката.
	На всеки час агентите разменяха местата си, премествайки се в следващия, предварително определен за охраняване район, а в това време техният ръководител смяна обхождаше терена и проверяваше ефективността на мрежата за наблюдение.
	В една каравана, паркирана в алеята за коли до старата къща на имението, седеше агент Блакаул и наблюдаваше подредените в редица няколко телевизионни монитори. Друг агент обслужваше свързочната апаратура, а трети следеше предупредителните светлини, свързани със сложна алармена система, разположена около яхтата.
	— Мислех, че Националната метеорологична служба може да предвижда точно поне на петнайсет километра от сградата си — измърмори Блакаул и отпи глътка от четвъртото си за нощта кафе. — Казаха „лека мъгла“. Ако това наричат лека мъгла, любопитно ми е как ще нарекат мъгла, толкова гъста, че с нож да я режеш?
	Агентът, отговарящ за радиовръзката, повдигна наушните си слушалки и рече:
	— Ескортният катер, следващ яхтата, съобщава, че не вижда по-далеч от носовата си част. Иска разрешение да се приближи до брега и да хвърли въже на пристана.
	— Не мога да ги виня — отвърна Блакаул. — Потвърди разрешение. — Той стана и разтри врата си, после потупа агента радист по рамото. — Аз ще поема радиовръзката. Ти върви да поспиш.
	— Като главен агент ти би трябвало да полегнеш малко.
	— Не съм уморен. Освен това на мониторите не виждам пукнато петънце.
	Агентът вдигна поглед към стенния часовник.
	— Два без десет. Десет минути до следващата смяна на постовете.
	Блакаул кимна и се настани на освободения стол. Едва-що нагласи слушалките на главата си и чу повикване от катера на бреговата охрана, закотвен близо до яхтата.
	— Команден пункт, тук е речният патрул.
	— Тук командният пункт — отвърна Блакаул, разпознавайки гласа на командира на катера.
	— Имаме проблем с апаратурата за наблюдение.
	— Какъв проблем?
	— Сигнал с голяма енергия на честотата на нашия локатор се намесва в приемането.
	Сянка на безпокойство пробягна по лицето на Блакаул.
	— Възможно ли е някой да ви заглушава?
	— Не вярвам. Наподобява повече на преплитане. Сигналът се появява и изчезва, все едно че се предават съобщения. Подозирам, че някой радиолюбител се е включил случайно на нашата честота.
	— Осъществяваш ли някакви връзки?
	— По това време на нощта няма никакво движение на плавателни съдове — отговори командирът. — Единственият белег, който се появява на осцилоскопа ни през последните два часа, е от влекача за хигиенизиране на града, тръгнал да изхвърля негодни баржи в морето.
	— В колко часа отмина влекачът?
	— Не е отминал. Белегът се сля с речния бряг на няколкостотин метра нагоре по течението. Вероятно шкиперът на влекача е спрял, за да изчака разсейването на мъглата.
	— Добре, речен патрул, дръж ме в течение на проблема с локатора.
	— Разбира се, команден пункт. Речният патрул изключва.
	Блакаул се облегна назад и прехвърли наум потенциалните опасности. Със замряло речно движение рискът някой кораб да се блъсне в „Игъл“ беше малък. Радарът на катера на бреговата охрана, независимо от смущенията, все пак работеше. А всякакво покушение от брега се изключваше, тъй като поради липсата на видимост улучването на яхтата ставаше почти невъзможно. Изглежда, мъглата се оказа всяко зло за добро.
	Блакаул погледна към часовника. Оставаше една минута до смяната на постовете. Той бързо препрочете плана за сигурност, включващ имената на агентите, района, в който те трябваше да патрулират по график и часовете на смените. Обърна внимание, че агент Лайл Брок трябва да заеме пост номер седем — на самата яхта, а агент Карл Поласки е определен за пост номер шест, който се намираше на кея.
	Той натисна бутона на предавателя и заговори в малкото микрофонче, прикрепено към слушалките му.
	— На вниманието на всички постове. Часът е нула два, нула нула минути. Всеки да заеме следващия си пост. Повтарям, всеки да заеме следващия пост по определения му график. — После смени честотите и изрече кодовото име на ръководителя на смяната. — Чичо Сарк, тук командният пункт.
	Агент Ед Макграт, ветеран с петнайсетгодишна служба, се обади почти веднага.
	— Чичо Сарк слуша.
	— Кажи на постове номера шест и седем да следят зорко реката.
	— Няма да видят много нещо през тази пелена.
	— Колко гъста е около пристанищния район?
	— Просто казано, трябвало е да ни раздадеш бели бастуни с червени шипове.
	— Прави каквото ти е по силите.
	Една лампичка замига и Блакаул прекъсна връзката си с Макграт и отговори на постъпващото обаждане.
	— Команден пункт.
	— Тук речният патрул, команден. Който и да е тоя, дето се набърква в радарните ни сигнали, май вече предава без прекъсване.
	— Хващаш ли нещо?
	— Четирийсет процента от географския дисплей на осцилоскопа е затъмнен. Вместо белези приемаме голямо назъбено петно.
	— Разбрано, речен патрул, ще предам съобщението на отговорния специален агент. Може би той ще съумее да проследи смущението и да спре всякакви по-нататъшни предавания.
	Преди да извести Оскар Лукас в Белия дом за проблема с локатора, Блакаул се обърна и внимателно огледа телевизионните монитори. Те не отразяваха никакъв различим образ, само смътни сенки, които преминаваха вълнообразно като призраци.


	Агент Карл Поласки пренагласи формованата тапа за уши на радиоприемника си „Моторола“ НТ-220 и избърса овлажнените си мустаци а ла Бисмарк. Вече четирийсет минути стоеше на пост на пристана и се чувстваше прогизнал и напълно нещастен. После попи влагата от лицето си и му се стори странно, че е мазна.
	Зарея поглед към прожекторите над него. Те изпускаха слаб жълтеникав ореол, но в краищата им се получаваше призматичен ефект и там светлината преливаше в цветовете на дъгата. От мястото, където стоеше — почти в средата на деветметровия док, „Игъл“ бе изцяло скрита от тягостната мъгла. Не се виждаше нито палубата, нито светлините на мачтата.
	Поласки закрачи по протритите дъски, като от време на време спираше и се ослушваше. Но не чуваше нищо друго, освен лекия плисък на водата около пилотите и тихото бръмчене на генераторите на яхтата. Намираше се на няколко стъпки от края на пристана, когато „Игъл“ най-сетне се изтръгна от сивите пипала на мъглата.
	Той подвикна тихо на агент Лайл Брок, който се намираше на пост номер седем на борда.
	— Ей, Лайл, чуваш ли ме?
	Глас, малко по-висок от шепот, отвърна:
	— Какво искаш?
	— Даваш ли чаша кафе от камбуза?
	— Следващият пост се сменя след двайсет минути. Можеш сам да си я вземеш, когато се качиш на борда и заемеш мястото ми.
	— Не мога да чакам двайсет минути — изнегодува тихо Поласки. — Вече съм мокър до кости.
	— Лоша работа, ама ще трябва да изтърпиш.
	Поласки знаеше, че Брок не бива да напуска палубата при никакви обстоятелства, но го подкачи добродушно:
	— Е, и ти ще ми поискаш услуга, ще видиш тогава.
	— Като каза услуга, къде отивам оттук, че забравих?
	— На пост номер осем, на осемдесет метра надолу по брега.
	— Благодаря.
	— Ако пък искаш да узнаеш къде е девети пост, това вече ще ти струва чаша кафе — захили се Поласки.
	— Майната ти. Ще го имам предвид.
	По-късно, по време на смяната на постовете, двамата само си махнаха за поздрав, докато се разминаваха — две неразличими фигури в мъглата.


	Ед Макграт не си спомняше да е виждал толкова гъста мъгла. Подуши въздуха, за да определи странната миризма, която се носеше навсякъде, и най-накрая я охарактеризира като най-обикновена миризма на петрол. Някъде излая куче. Той спря в крачка и нададе ухо. Това не беше проточеният кучешки лай при гонене на дивеч, нито скимтене на подплашен пес, а настоятелно джавкане на куче, вдигнато на крак от непознато присъствие. Не идваше от много далече, ако се съдеше по силата на звука. На седемдесет и пет, най-много на сто метра отвъд охраняемия периметър, прецени Макграт.
	Един потенциален убиец би трябвало да е болен или умствено увреден, или и двете, разсъждаваше той, за да броди слепешката из непозната местност в такова време. Досега Макграт, който веднъж се спъна и падна, после нагази един храст и одра бузата си, вече се бе губил три пъти и затова едва ли не се стресна, когато неочаквано се озова пред един караулен пост, преди да е съобщил по радиовръзката за приближаването си.
	Кучешкият лай секна изведнъж и Макграт реши, че вероятно котка или някакво диво животно е разлаяло кучето. Стигна до познатата пейка при разклонението на чакълестата пътека и продължи към речния бряг в подножието на яхтата. Заговори в микрофончето, закачено за ревера му.
	— Пост номер осем, идвам към теб.
	Не получи отговор.
	Макграт спря на място.
	— Брок, тук Макграт, идвам към теб.
	Пак никакъв отговор.
	— Брок, чуваш ли ме?
	Пост номер осем бе странно смълчан и Макграт се обезпокои. Много бавно и предпазливо той се приближи до патрулирания район. Извика тихо в мъглата и гласът му прозвуча странно усилен от тежката влажност. В отговор получи само мълчание.
	— Команден пункт, тук чичо Сарк.
	— Давай нататък, чичо Сарк — чу се умореният глас на Блакаул.
	— На пост номер осем липсва човек.
	— Никаква следа ли няма от него? — Гласът на Блакаул стана значително по-остър.
	— Никаква.
	— Провери в яхтата — нареди без колебание Блакаул. — Ще се срещнем там веднага щом уведомя щаба.
	Макграт обяви край на разговора и забърза по брега към дока.
	— Пост номер шест, идвам към теб.
	— Тук Ейкън, шести пост. Очаквам те.
	Макграт тръгна пипнешком по дока и откри тромавата фигура на агент Джон Ейкън под светлината на един от прожекторите.
	— Виждал ли си Брок?
	— Шегуваш ли се? — отвърна Ейкън. — Какво мога да видя в тая проклета мъгла!
	Макграт закрачи с бърз ход по дока и повтори предупредителното си обаждане. Докато стигна до „Игъл“, Поласки вече го чакаше на палубата.
	— Брок ми се губи — съобщи кратко Макграт.
	Поласки сви рамене.
	— За последен път го видях преди половин час, когато си сменяхме постовете.
	— Добре, остани тук, откъм кея. Аз ще ида да хвърля едно око под палубите. И си дръж очите отворени за Блакаул. Той идва насам от командния пункт.


	Когато Блакаул излезе във влажното утро, мъглата беше почнала да изтънява и той видя слабото блещукане на звездите през избледняващия мрак. След като неотклонно обиколи всеки един пост, междувременно видимостта се увеличи и накрая той се затича по пътеката, водеща към кея. Страх затлея в стомаха му, страх от предчувствие, че нещо ужасно се е случило. Агентите не напускат постовете си без предупреждение, без причина.
	Когато най-сетне скочи на борда на яхтата, мъглата бе изчезнала като по чудо. Червените светлини на радиоантената оттатък реката проблясваха в прочистения въздух. Той мина бързо покрай Поласки и завари Макграт да седи сам на палубата, загледан като в транс в пространството.
	Блакаул се смрази.
	Лицето на Макграт беше бледо като гипсова маска на смъртта. В очите му се четеше такъв ужас, че Блакаул веднага си помисли най-лошото.
	— Президентът ли? — попита той.
	Макграт го погледна безизразно и раздвижи устни, но от тях не излезе звук.
	— За бога, президентът невредим ли е?
	— Няма го — успя най-подир да промълви Макграт.
	— Какви ги приказваш?
	— Няма никой — нито президентът, нито вицепрезидентът, нито екипажът, никой.
	— Говориш като побъркан! — кресна Блакаул.
	— Истина е… самата истина — отвърна безжизнено Макграт.
	Блакаул се втурна надолу по най-близката стълба и се затича към каютата на президента. Отвори вратата, без да почука.
	Каютата беше празна. Леглото не бе докосвано, в гардероба нямаше дрехи, в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности. Той изпита чувството, че два ледени блока притиснаха сърцето му.
	Като в кошмарен сън Блакаул заотваря кабина след кабина. Навсякъде беше едно и също, дори жилищните помещения на екипажа бяха непокътнати и празни. Ужасът стана действителен.
	Всички от яхтата бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.


	Втора част
	„Игъл“

	13.

	_29 юли 1989_
	_Вашингтон, окръг Колумбия_
	За разлика от актьорите във филмите, на които им трябва цяла вечност, за да се събудят и вдигнат слушалката на звънящия телефон, докато са в леглото, Бен Гринуолд, директорът на Тайните служби, скочи веднага и грабна слушалката още преди второто позвъняване.
	— Гринуолд.
	— Поздрави! — заговори познатият глас на Оскар Лукас. — Извинявай, че те събуждам, но знам с какво нетърпение очакваш да чуеш резултата от футболния мач.
	Гринуолд се напрегна. Всяко обаждане от Тайните служби, започващо с думата „поздрави“ означаваше, че предстои спешно, свръхповерително съобщение за възникнало критично или много сериозно положение. Изречението, което последва, беше безсмислено, предпазна мярка, в случай че телефонната линия се подслушва — нещо напълно възможно, откакто Държавният департамент по времето на Кисинджър разреши на руснаците да построят новото си посолство на един хълм с изглед към града, като им увеличи по този начин възможността за телефонно подслушване.
	— Няма нищо — отвърна Гринуолд, стараейки се да придаде разговорен тон на гласа си. — Кой спечели?
	— Ти загуби баса.
	„Бас“ беше друга ключова дума, която подсказваше, че следват закодирани празни фрази.
	— Колежът „Джаспър“ — един — продължи Лукас, — техникумът „Дринкуотър“ — нищо. Трима от играчите на „Джаспър“ бяха извадени от играта поради контузии.
	Ужасяващата новина експлодира в ухото на Гринуолд. „Колежът Джаспър“ беше кодът за похитител на президента. Споменаването на отстранените играчи означаваше, че тримата мъже след него по длъжност също са били отвлечени. Това беше код, за който Гринуолд не си е помислял, че ще чуе и в най-страшните си предположения.
	— Да няма някаква грешка? — попита той, очаквайки с ужас отговора.
	— Никаква — отвърна Лукас с тон, остър като тънък ръб на счупено стъкло.
	— Колко души от комисията по залаганията знаят резултата?
	— Само Блакаул, Макграт и аз.
	— Запази това положение.
	— За по-голяма сигурност — продължи Лукас — направих незабавно оценка на играчите от втория състав и на бъдещите „зайци“.
	Гринуолд веднага схвана накъде бие Лукас. Съпругите и децата на липсващите страни на семействата са били открити и защитени, както и мъжете, които са на ред да заемат постовете в президентството.
	Той пое дълбоко дъх и бързо подреди мислите си. Бързината беше от съществено значение. Дори сега, ако зад отвличането на президента стояха Съветите, целящи да спечелят предимство в инициативата за ядрено нападение, беше вече много късно. От друга страна, успешното отстраняване на четиримата най-високопоставени мъже в американското правителство загатваше за заговор за свалянето на цялото правителство.
	Нямаше вече никакво време да бъдат спъвани от мерките за сигурност.
	— Така да бъде — рече Гринуолд, давайки да се разбере, че прекратява празните приказки.
	— Ясно.
	Внезапна тревожна мисъл мина през ума на Гринуолд.
	— Ами Чантаджията? — В гласа му се долови безпокойство.
	— И той е заедно с тях.
	О, мили боже, изстена под носа си Гринуолд. Бедите се трупаха една връз друга. „Чантаджията“ беше непочтителният прякор на старшия офицер, който ден и нощ не се разделяше с коженото куфарче, съдържащо кодирани разрешения за изстрелването на 10 000 стратегически ядрени бойни глави към предварително подбрани цели в границите на Съветска Русия. Последствията от попадането на тези свръхсекретни кодове в чужди ръце бяха извън всяка ужасяваща представа.
	— Предупреди председателя на комитета на началник-щабовете — нареди той. — После изпрати охрана да вземе държавния секретар и министъра на отбраната, както и съветника по националната сигурност и ги събери в оперативния пункт на Белия дом.
	— А някого от президентския състав?
	— Добре, кажи и на Дан Фосет. Но засега дръж нещата в затворен кръг. Докато изясним положението, колкото по-малко хора знаят, че „Човекът“ е изчезнал, толкова по-добре.
	— В такъв случай — продължи Лукас — може би ще е по-разумно да проведем съвещанието по-далеч от оперативния пункт. Пресата непрекъснато наблюдава Белия дом. Те ще се нахвърлят върху нас като скакалци, ако видят, че държавните глави неочаквано се появяват в този ранен сутрешен час.
	— Добре премислено — отвърна Гринуолд и след кратко мълчание добави: — Тогава го направи в наблюдателния пункт.
	— В резиденцията на вицепрезидента?
	— Там рядко се мяркат коли на пресата.
	— Ще събера всички на мястото колкото е възможно по-скоро.
	— Оскар?
	— Да?
	— Съвсем накратко, какво се случи?
	Лукас се поколеба за миг, после отвърна:
	— Всички от президентската яхта са изчезнали.
	— Разбирам — каза тежко Гринуолд, но си пролича, че нищо не разбира.
	Гринуолд прекрати разговора. Затвори телефона и бързо се облече. В колата на път за наблюдателния пункт стомахът му се бе свил на топка — закъсняла реакция от катастрофалната вест. Пред себе си виждаше само размазани петна и в същото време се преборваше с неудържимия напън да повърне.
	Гринуолд караше по безлюдните улици на столицата със замъглено съзнание. С изключение на някоя товарна снабдителна кола почти нямаше автомобилно движение и повечето светофари мигаха само с жълтата предупредителна светлина.
	Твърде късно видя автомобила за почистване на улиците, който ненадейно предприе обратен завой от дясната лента. Предното стъкло на колата му изведнъж се изпълни с огромната, боядисана в бяло каросерия на превозното средство. Шофьорът в кабината подскочи встрани при звука на свирещите гуми и отвори широко очи от светлината на фаровете на колата на Гринуолд.
	Последва хрущене на смачкана ламарина и звън от пръснато стъкло. Капакът на лекия автомобил се огъна надве и изхвръкна нагоре, воланът се заби в гърдите на Гринуолд и смаза гръдния му кош.
	Гринуолд седеше затиснат на седалката, а водата от спукания радиатор свистеше и пускаше пара над двигателя. Отворените му очи сякаш се бяха вперили с вяло безразличие в абстрактните форми на пукнатините на разбитото предно стъкло.
	{img:vtora_chast.png}


	Оскар Лукас стоеше пред ъгловата камина във всекидневната на просторното жилище на вицепрезидента и описваше случая с отвличането на президента. През секунди поглеждаше нервно часовника си, чудейки се защо се бави Гринуолд. Петимата мъже, насядали в стаята, го слушаха с неприкрито изумление.
	Министърът на отбраната Джес Симънс стискаше между зъбите си дръжката на незапалена лула от морска пяна. Беше облечен небрежно — с лятно спортно яке и панталони. Дан Фосет и съветникът по националната сигурност Алън Мърсиър също бяха в спортно облекло. Армейски генерал Клейтън Меткалф носеше униформа, а Дъглас Оутс, държавният секретар, седеше с изискан тъмен костюм и вратовръзка.
	Лукас приключи с изложението си и зачака взрива от въпроси, за който беше сигурен, че ще последва. Вместо това обаче настъпи продължителна тишина. Всички седяха безмълвни и неподвижни.
	Пръв наруши потискащото мълчание Оутс.
	— Милостиви боже! — възкликна той. — Как е могло да се случи такова нещо? Как е могло всички от яхтата просто да се изпарят във въздуха?
	— Не знаем — отвърна безпомощно Лукас. — Все още не съм наредил на следователски екип да иде на място по разбираеми причини за сигурност. Бен Гринуолд забрани да се раздухва случилото се, докато вие, господа, не бъдете уведомени. Освен присъстващите тук само още трима от персонала на Тайните служби, включително Гринуолд, са посветени във фактите.
	— Трябва да има някакво логично обяснение — обади се Мърсиър. — Съветникът на президента по националната сигурност стана и закрачи из стаята. — Тия двайсет души не са били грабнати от свръхестествени сили или същества от друг свят. Ако — поставям това „ако“ под съмнение — президентът и другите наистина са изчезнали от „Игъл“, значи става въпрос за изключително добре подготвен заговор.
	— Уверявам ви, господине — намеси се Лукас, — че моят заместник е намерил яхтата напълно безлюдна.
	— Казвате, че мъглата е била гъста — продължи Мърсиър.
	— Така твърди агент Блакаул.
	— Възможно ли е по някакъв начин да са били измъкнати през охранителната ви мрежа и да са откарани някъде?
	Лукас поклати глава.
	— Дори похитителите да са успели да заобиколят постовете в мъглата, движението им щеше да бъде засечено от чувствителните алармени системи, които инсталирахме около имението.
	— Тогава остава реката — отбеляза Джес Симънс. Министърът на отбраната беше сдържан човек и говореше с кратки изречения. Обветреното му и почерняло от слънцето лице издаваше, че през почивните си дни не слиза от водните ски. — Ами ако „Игъл“ е била завладяна откъм реката? И ако всички в нея са били насилствено прехвърлени в друг плавателен съд?
	Оутс погледна недоверчиво Симънс.
	— Според вас едва ли не пиратът Черната брада има пръст в тази работа.
	— Агентите патрулираха пристана и речния бряг — уточни Лукас. — Няма начин пътниците и екипажът да са били усмирени и изведени безшумно.
	— Може да са ги упоили — предположи Дан Фосет.
	— Може — призна Лукас.
	— Дайте да погледнем нещата фронтално — каза Оутс. — Смятам, че вместо да размишляваме как е станало отвличането, по-важно е да се съсредоточим върху причината и отговорната противникова сила, преди да обсъдим как да реагираме.
	— Съгласен съм — обади се Симънс и се обърна към Меткалф: — Генерале, разполагате ли с някакви данни, че руснаците стоят зад тази работа, използвайки времето като буфер, за да нападнат първи?
	— Ако беше така — отвърна Меткалф, — стратегическите им ракетни части щяха да са ни превзели преди час.
	— Още не е късно.
	Меткалф поклати леко глава в знак на несъгласие.
	— Няма никакви сведения, че те са в положение на готовност. Нашите разузнавателни източници в Кремъл съобщават, че не се забелязват признаци на засилваща се активност по или близо до осемдесетте подземни командни поста в Москва, а сателитното ни наблюдение не показва струпване на войски по границата с Източния блок. Освен това в момента президентът им Антонов е на официално посещение в Париж.
	— Значи не предстои Трета световна война! — отсече Мърсиър с израз на облекчение.
	— Само че още не сме излезли от плитчината — намеси се Фосет. — Офицерът, който носи със себе си кодовете, обозначаващи обектите за ядрено нападение, също е изчезнал.
	— Не се притеснявай за това — отвърна Меткалф и се усмихна за първи път. — Веднага щом Лукас ме уведоми за положението, наредих всички кодови думи по азбучен ред да се променят.
	— Какво може да спре онзи, който ги има, да използва старите кодови думи, за да унищожи новите?
	— С каква цел?
	— Изнудване или вероятно налудничав опит да нападне пръв руснаците.
	— Това не може да стане — отвърна убедително Меткалф. — Там са вградени твърде много защитни системи. Дори президентът не може сам да пусне в действие нашия ядрен арсенал в момент на лудост. Заповедта за начало на война трябва да мине през министъра на отбраната и началниците на щабовете. Ако някой от нас узнае със сигурност, че заповедта е невалидна, може да я отмени.
	— Добре — каза Симънс. — Засега временно ще изоставим предположението за съветски заговор или военно действие. Тогава какво друго ни остава?
	— Страшно малко — изнедоволства Мърсиър.
	Меткалф погледна Оутс право в очите.
	— Както стоят нещата, господин секретар, според конституцията вие се явявате приемника.
	— Точно така — подкрепи го Симънс. — Докато президентът, Марголин, Ларимър и Моран не бъдат открити живи, вие сте действащият президент.
	В продължение на няколко секунди в библиотеката настъпи пълна тишина. Загрубялото и решително на вид лице на Оутс почти незабележимо се омекоти и той изведнъж заприлича на петгодишно хлапе. Само след миг обаче мъжът се овладя и погледът му стана суров и проникновен.
	— Първото нещо, което трябва да направим — заговори той с равен тон, — е да се държим така, сякаш нищо не се е случило.
	Мърсиър изви врат назад и загледа с невиждащ поглед високия таван.
	— То се подразбира, че не става дума да свикаме пресконференция и да обявим, че сме загубили следите на четиримата най-висши ръководители на нацията. Не ми се ще и да си помисля за последиците, ако това се разчуе. Но ние не можем да крием фактите от пресата повече от няколко часа.
	— Освен това не бива да изключваме и вероятността, че хората, отговорни за отвличането, ще ни поставят ултиматум или ще поискат откуп чрез средствата за масово осведомяване — добави Симънс.
	По лицето на Меткалф се изписа съмнение.
	— Аз пък предполагам, че когато се установи връзка, тя няма да е станала чрез биене на барабан под прозореца на секретаря Оутс, а каквото и да бъде искането, то няма да е свързано с пари.
	— Не възнамерявам да оспорвам предположенията ви, генерале — рече Оутс, — но нашата първостепенна задача е да продължим да прикриваме фактите и да печелим колкото се може повече време, докато открием президента.
	Мърсиър гледаше като атеист, задържан настойчиво в разговор от представител на Харе Кришна мигове преди излитане на самолета му.
	— Както казва Линкълн, „не можеш да заблуждаваш непрекъснато хората“. Няма да е лесно да държим президента и вицепрезидента скрити от обществеността повече от ден най-много. А и не можете просто да зачеркнете Ларимър и Моран — те също са доста на показ във Вашингтон. Да не забравяме още и екипажа на „Игъл“. Какво ще кажем на съпругите им?
	— Джак Сатън! — изтърси неочаквано Фосет, сякаш изпаднал в откровение.
	— Кой? — попита Симънс.
	— Актьорът, който прилича на президента и играе него в телевизионни сериали и комедийни представления.
	Оутс се изправи.
	— Разбирам какво имаш предвид. Приликата наистина е поразителна, но номерът ни няма да успее, особено при пряк контакт, лице в лице. Гласът на Сатън съвсем не е съвършената имитация, а всеки, който е във всекидневна близост с президента, ще разбере измамата.
	— Да, но от десет метра и собствената му жена няма да долови разликата.
	— И докъде ще ни доведе това? — обърна се Меткалф към Фосет.
	Началникът на канцеларията на Белия дом разбра намека му.
	— Секретарят за връзки с пресата Томпсън може да съобщи за печата, че президентът заминава на работна почивка във фермата си в Ню Мексико, за да проучи внимателно реакцията на конгресмените към програмата му за подпомагане на Източния блок. Журналистическото тяло към Белия дом ще бъде държано настрана — нещо не толкова необичайно, когато президентът не е в настроение да отговаря на въпроси. Единственото, което ще видят от разстояние, оградено с въже, ще бъде как той — в случая актьорът Сатън — се качва в хеликоптера, за да бъде закаран във военновъздушната база Андрюс, откъдето ще отлети с „Еър Форс 1“. Те, разбира се, могат и да го последват със следващ самолет, но няма да бъдат допуснати да влязат във фермата.
	— Защо да не потърсим и мним вицепрезидент, който да тръгне със Сатън? — предложи Мърсиър.
	— Двамата не могат да пътуват в един и същ самолет — напомни му Лукас.
	— Добре, тогава да го изпратим със самолет, излитащ тази вечер — продължи да настоява Мърсиър. — Журналистите не се трепят чак толкова да отразяват проявите на Марголин. Никой няма да забележи дубльорството.
	— Нито ще се опита — добави Оутс, загатвайки за обществената незаинтересованост към вицепрезидентите.
	— Мога да осигуря охрана от Белия дом — предложи Фосет.
	— Отмятам двама — каза Симънс. — Какво ще правим с Ларимър и Моран?
	— Тази година се явява с месец по-къса — каза Мърсиър, запален от плана. — След два дни Конгресът прекъсва работата си за целия август. Малък късмет в наша полза. Защо да не измислим един риболовен излет или екскурзия до някой по-отдалечен курорт?
	Симънс поклати глава.
	— Отпишете риболова.
	— Защо?
	Симънс леко разтегли устни в усмивка.
	— Защото из целия Капитолийски хълм е известно, че Моран и Ларимър се погаждат като куче и котка.
	— Няма значение. Едно съвещание за обсъждане на външните ни връзки, съпътствано с риболов, звучи приемливо — отбеляза Оутс. — Аз ще напиша паметната бележка от страна на Държавния департамент.
	— А какво ще кажете на техните служители?
	— Днес е събота, разполагаме с два дни, за да сложим в ред хрумванията си.
	Симънс започна да пише в бележника си.
	— Дотук четирима. Остава екипажът на „Игъл“.
	— Мисля, че мога да осигуря удобно прикритие — предложи Меткалф. — Ще действам чрез коменданта на бреговата охрана. Семействата на екипажа ще бъдат уведомени, че на яхтата е било наредено да продължи плаването си за свръхсекретно военно съвещание извън графика. Повече подробности няма да им се казват.
	Оутс огледа един по един присъстващите.
	— Ако няма допълнителни въпроси…
	— Кого друг ще посветим в измамата? — попита Фосет.
	— Лош подбор на думи, Дан — каза Оутс. — Нека използваме фразата „отвличане на вниманието“.
	— То се подразбира — обади се Меткалф, — че Емет от ФБР ще извършва вътрешното разследване. И естествено, трябва да бъде съобщено на Броган от ЦРУ, за да провери вероятността от международен заговор.
	— Доста необмислено от ваша страна, генерале — намеси се Симънс.
	— В смисъл, господин министър?
	— Ами ако президентът и останалите вече са били изведени от страната?
	Предположението на Симънс не породи незабавен отговор. Това беше сериозна вероятност, който никой не смееше да допусне. Ако президентът се намираше извън границите на техните огромни вътрешни сили и средства, ефективността на разследването им щеше да се намали с осемдесет процента.
	— Те могат да бъдат и мъртви — вметна Оутс с овладян глас. — Ние обаче ще действаме на основанието, че всички са живи и са задържани някъде в Съединените щати.
	— Двамата с Лукас ще уведомим Емет и Броган — предложи услугите си Фосет.
	На вратата се почука. Влезе агент от Тайните служби, отиде направо при Лукас и заговори тихо в ухото му. Лукас повдигна вежди и леко пребледня. Агентът излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
	Оутс загледа очаквателно Лукас.
	— Ново развитие на нещата ли, Оскар?
	— Бен Гринуолд — отвърна глухо Лукас. — Загинал е преди половин час. Блъснал се с колата си в автомобил за почистване на улиците.
	Оутс си спести думите за съчувствие.
	— С властта, в която временно съм облечен, назначавам те за новия директор на Тайните служби.
	Лукас видимо се ужаси.
	— Не, моля ви, не мисля, че ще мога…
	— Няма смисъл да се избира някой друг — прекъсна го Оутс. — Искаш или не, Оскар, ти си единственият, който може да заеме този пост.
	— Не ми се струва някак редно да бъда повишен, след като изпуснах хората, за които съм дал клетва да закрилям — обезсърчен каза Лукас.
	— Трябва мен да обвиняваш — обади се Фосет. — Аз ти натрапих това пътуване с яхтата, преди хората ти да са напълно готови.
	— Нямаме време за самообвинения — каза рязко Оутс. — Пред всекиго от нас стои тежка задача. Предлагам да се залавяме за работа.
	— Кога ще се срещнем пак? — попита Симънс.
	Оутс погледна часовника си.
	— След четири часа — отвърна той. — В оперативния пункт на Белия дом.
	— Ще предизвикаме съмнение, ако всички се появим в един и същи час — отбеляза Фосет.
	— От сутерена на сградата на Министерството на финансите под улицата за Белия дом минава обществен подлез — поясни Лукас. — Някои от вас, господа, могат да влязат оттам, без да бъдат видени.
	— Добра идея — каза Меткалф. — Ще стигнем до сградата на Финансовото министерство с правителствени коли без отличителни знаци, ще прекосим улицата през подлеза и ще вземем асансьора за оперативния пункт.
	— Това решава въпроса — заключи Оутс и стана от мястото си. — Ако някой от вас е мечтал да се появи някога на сцената, ето му удобен случай. Но излишно е да ви казвам, че ако представлението се провали, със спускането на завесата можем да доведем до рухването на цялата държава.


	14.

	След режещия въздух на Аляска жегата и влагата на Южна Калифорния действаха като сауна. Пит се обади по телефона, после взе кола под наем от летището на Чарлстън. Пое на юг към града по главен път 52 и не след дълго отби по шосето, водещо към разпръснато застроената военноморска база. Зави надясно по Спруил авеню и след по-малко от два километра стигна до дълга тухлена постройка със стърчаща на покрива овехтяла, ръждясала табела с надпис: Завод за чугун и парни котли „Алхамбра“.
	Той паркира колата и мина през висок железен сводест проход, от който висеше малка плочка с изписана година — 1861. Остана изненадан от приемната. Обзавеждането й беше ултрамодерно.
	Навсякъде проблясваха хромови повърхности. Изпита чувството, че е стъпил върху снимка, изрязана от луксозно списание за архитектура.
	Едно приятно младо същество вдигна поглед, помръдна устни в едва забележима усмивка и попита:
	— Какво обичате, господине?
	Пит се втренчи в пъстрите зелени очи и си представи момичето като бивша местна кралица на красотата.
	— Обадих се от летището и уговорих среща с господин Хънли. Казвам се Пит.
	Момичето веднага си спомни и увеличи усмивката си с не повече от милиметър.
	— Да, той ви очаква. Моля, заповядайте оттук.
	Тя го въведе в кабинет изцяло в кафяви тонове. Пит изведнъж се почувства като потопен в овесена каша. Закръглен, нисък мъж с усмихнато лице стана иззад огромното бюро във форма на бъбрек и протегна ръка.
	— Господин Пит. Аз съм Чарли Хънли.
	— Господин Хънли — каза Пит, ръкувайки се с мъжа. — Благодаря ви, че ме приехте.
	— Няма защо. Вашето обаждане възбуди любопитството ми. Вие сте първият човек, който се интересува от обема на производство на парни котли от, божичко, сигурно четирийсет години насам.
	— Вече не ги ли произвеждате?
	— Господи, не! Спряхме ги през лятото на петдесет и първа. Това беше краят на една епоха едва ли не. Моят прапрадядо валцовал броневи плочи за бронирания флот на Конфедерацията. След Втората световна война дядо ми пък решил, че е дошло време за промяна. Преоборудвал фабриката и започнал да произвежда метални съоръжения. Както тръгнаха нещата, оказа се, че е взел умно решение.
	— Случайно да сте запазили някои протоколи от старата ви продукция? — попита Пит.
	— За разлика от вас, янките, които изхвърляте всичко — заговори с плаха усмивка Хънли, — ние, южняците, сме по пазенето, включително и на жените си.
	Пит се засмя от учтивост и не си направи труда да попита с какво калифорнийското му възпитание го определя като янки.
	— След като ми се обадихте — продължи Хънли, — аз се поразрових из архивите ни. Не ми споменахте година, но тъй като сме доставили само четирийсет водотръбни котли на военни кораби, по спецификациите, за които споменахте, открих фактура с въпросния сериен номер. За жалост не мога да ви кажа нищо повече от това, което вие вече знаете.
	— А къде сте изпратили котела — на фирмата, доставяща двигателите, или директно в корабостроителницата за монтаж?
	Хънли взе пожълтелият документ от бюрото и го погледна за справка.
	— Тук пише, че сме го пратили в корабостроителното обединение в Савана, Джорджия, на четиринайсети юни 1943 година. — Хънли взе още един лист. — Това е протокол от един от нашите инспектори, който е проверявал котлите след монтирането им на кораба и свързването им с двигателите. Няма нищо друго, представляващо някакъв интерес, освен името на кораба.
	— Да, то ми е известно — каза Пит. — „Пайлъттаун“.
	Хънли погледна отново в протокола и по лицето му се изписа озадачен израз.
	— Вероятно говорим за два различни кораба.
	— Възможно ли е да е станала грешка? — погледна го очаквателно Пит.
	— Не, освен ако сте записали погрешен сериен номер.
	— Бях особено внимателен.
	— Тогава не знам какво да ви кажа — отвърна Хънли и му подаде протокола през бюрото. — Защото според приемателния протокол котел номер 38874 е бил монтиран на товарен кораб тип „Либърти“ на име „Сан Марино“.


	15.

	Лорън Смит, член на Конгреса, чакаше за посрещачи, когато самолетът, с който Пит пристигаше от Чарлстън, кацна на националното летище на Вашингтон. Тя му махна, за да привлече вниманието му, и се усмихна. Излишен жест — жена като нея веднага се забелязваше.
	Лорън беше висока малко над метър и седемдесет и два. Косата й с цвят на канела, дълга и оформена на пластове, ограждаше лицето й и подчертаваше изпъкналите скули и тъмновиолетовите й очи. Беше облечена с памучна трикотажна рокля, тип туника, с изрязано по врата деколте и с дълги ръкави, навити до лактите. За да изглежда малко по-елегантна, беше препасала талията си с широк колан на китайски шарки.
	От нея лъхаше изтънченост, под която обаче прозираше момчешка дързост. Избрана за представителка от щата Колорадо, Лорън караше втория си мандат. Тя обичаше работата си — отдаваше живота си на нея. Както беше женствена и говореше с тих глас, така можеше да се превърне в разярена тигрица, когато оспорваше даден въпрос в Конгреса. Колегите й зачитаха както проницателния й ум, така и красотата й. Водеше затворен живот и избягваше приеми и вечери, освен ако политически причини не изискваха присъствието й. Единственото й занимание извън работата беше интимната й връзка с Пит, поддържана с много редки срещи.
	Лорън се запъти към него и го целуна леко по устните.
	— Добре дошъл у дома, пътнико!
	Той обгърна с ръка раменете й и двамата тръгнаха към багажната лента.
	— Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш.
	— Взех една от колите ти. Надявам се, че нямаш нищо против.
	— Зависи коя — отвърна Пит.
	— Любимата ми — синята „Талбот-Лаго“.
	— А, двуместната, с купе от „Саучик“? Имаш вкус към скъпите неща. Тя струва 200 000 долара.
	— О, божичко, дано не я чукне някой на паркинга.
	Пит си придаде сериозен вид.
	— Ако това се случи, независимият щат Колорадо ще остане с едно празно място в Конгреса.
	Тя стисна ръката му и се засмя.
	— Все мислиш повече за колите си, отколкото за приятелките си.
	— Колите никога не ти натякват и не се оплакват.
	— Мога да ти изброя още няколко неща, които не могат да правят — усмихна се тя като малко момиченце.
	Те си проправиха път през претъпканата зала на аерогарата и зачакаха пред лентата за багаж. Най-накрая тя се задвижи с тихо бръмчене и Пит издърпа двата си куфара. Двамата с Лорън излязоха в сивото влажно утро и стигнаха до синия автомобил „Талбот-Лаго“, модел 1948-ма, който стоеше кротко под зоркото око на пазача на летищния паркинг. Пит се отпусна на пътническата седалка, а Лорън се вмъкна зад волана. Елегантната кола беше с десен волан и Пит винаги се чувстваше особено, когато седеше и гледаше насрещното движение през лявата половина на предното стъкло, без да прави нищо.
	— Обади ли се на Пърлмутър? — попита той.
	— Около час преди да пристигнеш — отвърна Лорън. — Беше много любезен за човек, разбуден от дълбок сън. Каза, че ще провери в библиотеката си за данни за корабите, които те интересуват.
	— Ако някой е запознат с корабите, то това е Сейнт Джулиън Пърлмутър.
	— Стори ми се рядък екземпляр по телефона.
	— Слабо казано. Почакай само да се запознаеш с него.
	Пит се умълча и продължи да гледа променящия се пейзаж край тях. Лорън караше на север покрай река Потомак, отмина мемориалния парк „Джордж Вашингтон“ и скъси разстоянието до Джорджтаун по моста „Франсис Скот Кий“.
	Пит не обичаше Джорджтаун, наричаше го „Лъжеград“. Бозавите тухлени къщи като че ли бяха излезли от един калъп. Лорън зави с талбота по Ен стрийт. Уличните платна покрай тротоарите бяха задръстени от паркирани коли, канавките преливаха от боклуци и само тук-там огражденията от градински храсти бяха грижливо подрязани, а всъщност това бяха може би четирите квартала с най-скъпите недвижими имоти в страната. Малки къщурки, размишляваше Пит, изпълнени с огромно себелюбие, щедро покрито с обилен пласт лустро.
	Лорън провря колата в едно свободно място на паркинга и изключи двигателя. Двамата заключиха вратите и минаха между две къщи, покрити с увивно растение, за да стигнат до пристройката зад тях. Преди Пит да посегне към бронзовото чукче във форма на котва, вратата се отвори от мъж великан, който би смачкал кантара с близо сто и осемдесетте си килограма. В небесносините му очи блестяха весели пламъчета, червендалестото му лице почти не се виждаше от гъстата сива коса и брада. Като се изключеше малкият му топчест нос, той приличаше на овехтял дядо Коледа.
	— Дърк! — гръмко възкликна той. — Къде се губиш толкоз време?
	Джулиън Пърлмутър беше по халат от индийски плат с червени и златисти шарки, под който се виждаше морава копринена пижама. Той сграбчи Пит в яката си мечешка прегръдка и го повдигна от прага, без капка усилие. Очите на Лорън се разшириха от изумление. За пръв път се срещаше с Пърлмутър и нямаше представа как изглежда.
	— А си ме целунал, Джулиън, а съм те ритнал в слабините — предупреди го с леден тон Пит.
	Мъжът се разсмя силно и пусна осемдесеткилограмовия си приятел.
	— Хайде влизайте, влизайте! Приготвил съм закуска. Ти сигурно вечно огладняваш след твоите пътувания, Пит.
	Пит му представи Лорън. Пърлмутър й целуна ръка с европейска претенциозност и ги въведе в огромна стая, служеща едновременно за гостна, спалня и кабинет. Всяка стена бе покрита от пода до тавана с лавици, носещи тежестта на хиляди книги. Книги имаше и по масите, и по столовете. Купчини от тях бяха струпани дори и върху леко вълнистата повърхност на двойното водно легло, разположено в ниша.
	Според експертите Пърлмутър притежаваше най-подбраната колекция от литература за исторически кораби, която някога е била събирана. Най-малко двайсет морски музея постоянстваха с искането си тя да бъде дарена на библиотеките им след като излишните калории приживе изпратят притежателя й в дома на покойника.
	Той покани Пит и Лорън да седнат до маса, направена от капаци на люк, и подредена с елегантен сребърен и порцеланов сервиз, носещ емблемата на френска трансатлантическа параходна линия.
	— Толкова е красив — възхити се Лорън.
	— Той е от известния френски лайнер „Нормандия“ — поясни Пърлмутър. — Беше открит в един склад, пакетиран малко преди параходът да се подпали и прекатури в пристанището на Ню Йорк.
	Мъжът им поднесе германска закуска — ракия като начало, тънко нарязана вестфалианска шунка, гарнирана с туршия, и ръжен хляб. Като допълнително блюдо беше направил доматени кнедли с пълнеж от сливи.
	— Много е вкусно — каза Лорън. — Обичам да хапвам нещо по-различно от бекон с яйца.
	— Аз съм пристрастен към немската кухня — засмя се Пърлмутър и потупа дебелия си корем. — Много по-съдържателна е от захарната френска храна, която не е нищо повече от екзотичен начин да се приготви боклук.
	— Намери ли някаква информация за „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“? — попита Пит, насочвайки разговора към въпроса, който занимаваше съзнанието му.
	— Да, наистина намерих.
	Пърлмутър отдалечи огромното си туловище от масата и след малко се върна с дебел прашен том за строените през Втората световна война кораби тип „Либърти“. Сложи си очила за четене и го отвори на отбелязаната страница.
	— Така. „Сан Марино“ — спуснат на вода от корабостроителното обединение „Джорджия“ през юли, 1943 година. Номер на корпуса 2356, класифициран като товарен превозвач. Пътувал с конвои по Атлантическия океан до края на войната. Бил улучен от торпедо на подводница U-573. Стигнал до Ливърпул на собствен ход и там бил поправен. Продаден след войната на параходната компания „Бристол“ в Бристол, Англия. Продаден през 1956 година на параходната компания „Манкс“ в Ню Йорк, с панамска регистрация. Изчезнал с целия екипаж в северния район на Тихия океан през 1966 година.
	— Значи това е краят му.
	— Може би да, може би не — отвърна Пърлмутър. — Има послепис. Намерих сведения в друг справочник. Близо три години, след като било съобщено за изчезването му, един господин Родни Дюхърст, поръчител при морски застраховки в кантората на „Лойд“ в Сингапур, забелязал в пристанището закотвен кораб, който му се сторил смътно познат. Имало нещо необичайно в конструкцията на товарните стрели, което той бил виждал само на още един кораб от типа „Либърти“. Човекът успял да получи разрешение да се качи на борда и след кратко проучване надушил нещо нередно. За нещастие денят бил почивен и той загубил няколко часа, да събере пристанищните власти и да ги убеди да арестуват кораба в пристанището и да го задържат, докато се проведе разследване. Когато отишли на дока, от кораба нямало и следа, той вече плувал някъде в открито море. Проверка в митническите протоколи показала, че корабът бил „Бел Час“, с корейска регистрация, притежание на търговско дружество „Сосан“ в Инчхон, Корея. Следващото му местоназначение било Сиатъл. Дюхърст веднага телеграфирал на пристанищната полиция в Сиатъл, за да ги предупреди, но „Бел Час“ изобщо не се появил там.
	— Защо го е заподозрял Дюхърст? — попита Пит.
	— Бил проверил основно „Сан Марино“, преди да подпише застрахователната му полица и бил напълно сигурен, че той и „Бел Час“ са един и същ кораб.
	— „Бел Час“ сигурно е влязъл в друго пристанище, така ли? — обади се Лорън.
	Пърлмутър поклати глава.
	— В продължение на две години той не е бил зарегистриран никъде и едва след това било съобщено, че е бракуван в Пусан, Корея. — Мъжът млъкна и погледна през масата към Пит. — Нещо от казаното дотук ще ти помогне ли?
	Пит отпи нова глътка от ракията.
	— Там е работата, че не знам. — Той разказа накратко за откриването на „Пайлъттаун“, но не спомена нищо за товара от невропаралитичен газ. Описа как е намерил серийния номер на корабния котел и е направил справка в Чарлстън.
	— Значи най-сетне старият „Пайлъттаун“ е издирен — въздъхна с копнеж Пърлмутър. — Повече няма да скита по моретата.
	— Да, но откриването му отвори нова кутия с червеи — каза Пит. — Защо е бил с котел, който според документите на производителя е бил монтиран на „Сан Марино“? Не схващам смисъла. Освен двата кораба да са били строени върху съседни хелинги и да са пуснати по едно и също време на вода. Вероятно инспекторът на строителния обект се е объркал. Просто е записал погрешно корпуса, в който е поставен котелът.
	— Не ми се ще да ти развалям лошото настроение — рече Пърлмутър, — но струва ми се, че грешиш.
	— Защо, няма ли връзка между двата кораба?
	Пърлмутър погледна над очилата си Пит с любопитство.
	— Има, но не такава, каквато мислиш. — Той отново сведе поглед към книгата и зачете на глас. — „Корабът «Барт Пулвър» от типа «Либърти», преименуван по-късно на «Ростина» и на «Пайлъттаун», е бил пуснат на вода от металургичния завод «Астория» в Портланд, Орегон, през ноември 1943-та…“
	— Бил е построен на западното крайбрежие? — прекъсна го изненадан Пит.
	— На около четири хиляди километра от Савана по права въздушна линия — отвърна косвено Пърлмутър — и девет месеца по-рано от „Сан Марино“. — Той се обърна към Лорън. — Искате ли кафе, уважаема госпожо?
	Лорън стана от мястото си.
	— Вие двамата си говорете, аз ще го направя.
	— То е за еспресо.
	— Знам как да боравя с кафеварката.
	Пърлмутър погледна Пит и му намигна.
	— Тя е голяма работа.
	Пит кимна и продължи:
	— Не е логично един производител на котли от Чарлстън да извършва доставка за другия край на страната, в Орегон, след като корабостроителницата в Савана е само на сто и четирийсет километра от него.
	— Никак дори — съгласи се Пърлмутър.
	— Какво още можеш да ми кажеш за „Пайлъттаун“?
	Пърлмутър продължи да чете.
	— „Корпус с номер 793, също класифициран като товарен превозвач. Продаден след войната на дружество с ограничена отговорност за производство на фосфати «Касандра» в Атина, с гръцка регистрация. Заседнал с товар от фосфати край Ямайка през юни 1954 година. Пуснат отново на вода след четири месеца. Продаден на търговско дружество «Сосан»…“
	— Инчхон, Корея — довърши изречението Пит. — Първата ни връзка.
	Лорън се върна с поднос с малки чаши с еспресо кафе, които постави на масата за тримата.
	— Това се казва почерпка — отбеляза Пърлмутър. — Досега не съм бил обслужван от член на Конгреса.
	— Дано не съм го направила много силно. — Лорън опита глътка от напитката и направи гримаса.
	— Малко утайка на дъното изостря размътеното съзнание — увери я Пърлмутър философски.
	— Да се върнем към „Пайлъттаун“ — подкани го Пит. — Какво става с него след 1962 година?
	— Няма нищо записано за кораба до 1979-та, когато влиза в списъка на корабите, потънали в северния район на Тихия океан, заедно с целия екипаж. След това попада в графата „забележителни случаи“ с неколкократните си появявания около бреговете на Аляска.
	— А после изчезва в същия район като „Сан Марино“ — добави замислен Пит. — Още една възможна връзка.
	— Градиш празни теории — намеси се Лорън. — Не виждам докъде ще те изведе подобно предположение.
	— И аз смятам така — подкрепи я Пърлмутър. — Тук няма бетонна основа.
	— Аз пък мисля, че има — заяви уверено Пит. — Онова, което започва с евтина застрахователна измама, се вплита в прикритие с далеч по-големи пропорции.
	— На какво се дължи този твой интерес в цялата работа? — попита Пърлмутър, поглеждайки Пит право в очите.
	— Не мога да ти кажа. — Погледът на Пит беше хладен.
	— Може би поверително правителствено разследване, а?
	— В случая действам сам, но то е свързано с „много секретен“ проект.
	Пърлмутър отстъпи добродушно.
	— Добре, стари приятелю, няма повече да любопитствам. — Той си взе още една кнедла. — Ако подозираш, че заровеният под вулкана кораб е „Сан Марино“, а не „Пайлъттаун“, накъде ще те отведе това?
	— В Инчхон, Корея. Възможно е търговското дружество „Сосан“ да държи ключа.
	— Не си губи времето. Повече от сигурно е, че това търговско дружество е фалшива фасада, само едно име върху регистрационно удостоверение. Както е с повечето параходни компании, всички следи на собственост свършват в неизвестна пощенска кутия. На твое място бих погледнал на случая като загубена кауза.
	— От теб не става футболен треньор — засмя се Пит. — Наставленията ти в съблекалнята в почивката между полувремената ще обезсърчи отбора ти и той ще загуби дотогавашната си преднина.
	— Ще ми налееш ли още една чашка ракия, ако обичаш? — измърмори Пърлмутър и задържа чашата, докато Пит я пълнеше. — Ще ти кажа какво ще направя. Двама от моите приятели, с които ни свързват морските проучвания, са корейци. Ще ги помоля да проверят за това дружество „Сосан“.
	— И корабостроителниците в Пусан за някакви протоколи, отразяващи бракуването на „Бел Час“.
	— Добре, това също.
	— Признателен съм ти за помощта.
	— Не давам никакви гаранции.
	— Аз и не очаквам такива.
	— Какъв е следващият ти ход?
	— Ще уведомя пресата.
	Лорън го погледна озадачена.
	— Кого ще уведомиш?
	— Пресата — отвърна нехайно Пит. — Да оповестят откриването на „Сан Марино“ и на „Пайлъттаун“ и да изложат плана на НЮМА за разследването на останките им.
	— Кога ти хрумна този глупав рискован номер? — попита Лорън.
	— Преди десет секунди.
	Пърлмутър изгледа Пит с поглед на психиатър, готов да го впише като безнадежден случай на душевно разстройство.
	— Не мога да проумея целта.
	— Никой в света не е имунизиран срещу любопитството — с възбуден тон отвърна Пит и зелените му очи се изпълниха с блуждаещ израз. — Все някой от търговската централа, която притежава тези кораби, ще излезе иззад булото на общата анонимност, за да провери достоверността на новината. И тогава аз ще го спипам.
	{img:kolata.png|Колата на Дърк Пит — Талбот-Лаго, 1948}


	16.

	Когато Оутс влезе в оперативния пункт на Белия дом, мъжете, насядали около заседателната маса, станаха на крака. Това беше жест на уважение към мъжа, който сега бе поел върху плещите си огромните проблеми на несигурното бъдеще на нацията. Отговорността за важните решения за предстоящите няколко, а може би и повече дни щеше да падне единствено върху него. Някои от присъстващите в стаята преди изпитваха недоверие към студената му надменност и благочестивия му образ, който той поддържаше. Сега обаче пренебрегнаха личната си неприязън и застанаха на негова страна.
	Оутс зае председателското място на масата, направи знак на останалите да седнат и се обърна към Сам Емет, грубоватия шеф на ФБР, и Мартин Броган, изискания интелектуален директор на ЦРУ.
	— Господа, запознаха ли ви обстойно със случая?
	Емет кимна към Фосет в другия край на масата.
	— Дан ни описа положението.
	— Някой от вас да има някакви подозрения?
	Броган бавно поклати глава.
	— Не съм много сигурен, че е така, но не си спомням да съм чул някакви загатвания или слухове от разузнавателните ни източници, предполагащи операция от такава величина. Това обаче не значи, че не разполагаме с нещо, което сме изтълкували погрешно.
	— И моето положение е същото като на Мартин — каза Емет. — Умът ми не може да побере мисълта, че отвличане на президент ще се изплъзне през пръстите на Бюрото без ни най-малка улика.
	Следващият въпрос на Оутс бе отправен към Броган:
	— Имаме ли някакви разузнавателни данни, които биха могли да ни накарат да заподозрем руснаците?
	— Съветският президент Антонов гледа на нашия президент като на два пъти по-малка заплаха, отколкото гледаше на Рейгън. Ако сред американската общественост се разчуе, че правителството му е въвлечено в тази работа, той рискува да се изправи пред масова конфронтация. То ще е все едно да разровиш с пръчка стършелово гнездо. Не виждам каква изгода, ако има такава, могат да получат руснаците.
	— Тогава какво е инстинктивното ти предположение, Сам? — попита Оутс. — Възможно ли е да е терористичен акт?
	— Твърде изпипана операция за терористичен акт. Подготовката й е отнела изключително много време и пари. Невероятно находчив замисъл. Далеч надхвърля възможностите на която и да е терористична организация.
	— Имате ли някакви теории? — обърна се Оутс към всички.
	— Мога да посоча поне четирима арабски ръководители, които имат мотив да изнудват Съединените щати — отбеляза генерал Меткалф. — И начело на списъка е Кадафи от Либия.
	— Те наистина имат финансови средства — обади се министърът на отбраната Симънс.
	— Но не и изтънченост — добави Броган.
	— Нашите подслушвателни системи на земята и във въздуха контролират всеки телефон и радиопредаване в света и не е тайна за никого от присъстващите тук, че новите ни, десето поколение компютри, могат да разшифроват всеки код, измислен от руснаците или съюзниците ни. Много ясно, че сложна операция от такъв мащаб ще изисква поток от международно приемане и предаване на съобщения, свързани с подготовката на операцията, а след това и доклад за успеха й. — Мърсиър замълча, за да наложи схващането си. — Нашите оператори не са засекли чуждо съобщение, което да подсказва и най-малката връзка с изчезването на президента.
	Симънс всмукна шумно от лулата си.
	— Мисля, че Алън приведе убедителни аргументи.
	— Добре — каза Оутс, — значи изнудване отвън събира малък брой точки. Как тогава да погледнем на положението от вътрешен ъгъл?
	Дан Фосет, който дотогава седеше мълчалив, се обади:
	— Може и да ви прозвучи пресилено, но не бива да отхвърляме вероятността от съвместен заговор за сваляне на правителството.
	Оутс се облегна назад и изпъна рамене.
	— Изглежда, не е толкова пресилено, колкото си мислим. Президентът подходи настъпателно към финансовите институции и многонационалните сдружения. Данъчните му програми измъкнаха сума ти пари от техните печалби. Те пълнят системно кампанийните хазни на опозиционната партия, и то по-бързо, отколкото банките смогват да напечатат чековете.
	— Аз го предупредих за последиците от данъчното облагане на богатите с цел да се помогне на бедните — продължи Фосет, — но той не искаше и да чуе. Отчужди както бизнесмените, така и работещата средна класа. Политиците като че ли просто не се замислят, че огромен брой американски семейства с работеща съпруга са притиснати от петдесетпроцентов данък.
	— Президентът има мощни врагове — призна Мърсиър. — Но за мен е немислимо някоя търговска империя да отвлече президента и видни конгресмени без знанието на някоя правна кантора.
	— Така е — съгласи се Емет. — Явно е, че много хора имат участие. Все на някого ще му се разтреперят гащите и ще издрънка плана.
	— Мисля, че е време да престанем с умуванията — рече Оутс. — Дайте да говорим по същество. Първата стъпка е да предприемем масивно разследване, като даваме вид, че си вършим всекидневната работа. Използвайте обяснение, каквото сметнете за приемливо. Ако изобщо е възможно, дръжте настрана дори вашите хора на ключови постове.
	— Няма ли да създадем централен команден пункт по време на разследването? — попита Емет.
	— Ще продължим да се събираме през осем часа, за да обсъждаме постъпилите факти и да координираме действията на съответните ви разузнавателни служби.
	Симънс се измести напред на стола.
	— С мен има проблем. В програмата ми е включено пътуване до Кайро днес следобед за среща с египетския министър на отбраната.
	— Непременно трябва да заминете — отвърна Оутс. — Дръж се естествено. Генерал Меткалф ще ви замества в Пентагона.
	— И на мен ми се налага — размърда се на мястото си Емет — утре сутринта да изнеса лекция пред студенти по право в Принстън.
	Оутс се замисли за момент.
	— Обади се да кажеш, че си настинал и не можеш да отидеш. — Той се обърна към Лукас. — Извинявай, Оскар, че ще се изразя така, но ти се явяваш най-заменимият. Ще заместиш Сам. Положително никой няма да заподозре, че президентът е отвлечен, щом новият директор на Тайните служби отделя време да изнесе лекция.
	Лукас кимна.
	— Ще замина.
	— Така. — Оутс огледа мъжете около масата. — Всеки да има предвид, че в два часа трябва да е отново тук. Може би дотогава ще сме узнали нещо.
	— Вече съм пратил на яхтата екип от лабораторията за изследване на улики — оповести Емет. — Ако имат късмет, може и да попаднат на солидни следи.
	— Дано! — Оутс отпусна рамене и заби поглед в масата, сякаш виждаше през плота й. — Боже мой! — едва чуто промълвиха устните му. — Нима това е начин да се ръководи правителство?


	17.

	Блакаул стоеше на дока и наблюдаваше как екип от агенти на ФБР сноват из „Игъл“. Експедитивна група, забеляза той. Всеки беше специалист в съответната си област по научно разкриване. Те оглеждаха внимателно всяко ъгълче на яхтата, от най-широката й част до антенната мачта, с минимум разговори помежду си.
	Мъжете прекосяваха дока до покритите коли, паркирани покрай брега, в непрестанна върволица, изнасяйки мебели, килими и всичко, което не беше завинтено, а то се оказа доста голямо количество. Всяка вещ бе грижливо опакована с найлон и описана.
	Малко по-късно дойдоха още агенти, които разшириха района на обиска с близо два километра около имението на първия американски президент, като проверяваха всеки квадратен сантиметър от площта, дърветата и храстите. Под водата около яхтата водолази претърсваха калното дъно.
	Ръководителят на екипа забеляза любопитстващия Блакаул до товарната площадка и се приближи до него.
	— Имате ли разрешение да се намирате в района? — попита го той.
	Блакаул показа служебната си карта, без да отговори.
	— Какво води Тайните служби в Маунт Върнън през почивен ден?
	— Учебна задача — отвърна сладкодумно Блакаул. — А ФБР?
	— Също. Изглежда, директорът е решил, че напоследък мързелуваме, та ни измисли първостепенна тренировка.
	— Нещо специално ли търсите? — попита Блакаул, правейки се, че нехае за отговора.
	— Всичко, което можем да установим за лицата, последни пребивавали на борда, като разпознаване на отпечатъци, откъде са, нали разбирате.
	Преди Блакаул да каже нещо, от чакълестата пътека до тях се приближи Ед Макграт. По челото му блестяха капки пот, лицето му беше зачервено. Блакаул предположи, че мъжът е тичал.
	— Извинявай, Джордж — задъхан заговори той. — Ще ми отделиш ли минутка?
	— Разбира се. — Блакаул махна на агента от ФБР. — Беше ми приятно, че си поговорихме.
	— На мен също.
	Щом се отдалечиха достатъчно, Блакаул тихо попита:
	— Какво има, Ед?
	— Агентите на ФБР намериха нещо, което трябва да видиш.
	— Къде?
	— На около сто и петдесет метра нагоре край реката, скрито в храстите. Ела да ти го покажа.
	Макграт го поведе по пътека, граничеща с брега. Когато тя зави към външните сгради на имението, двамата се озоваха пред грижливо поддържана тревна площ. Минаха през нея, прехвърлиха желязната ограда и скочиха в запустели шубраци. Проправяйки си път през гъстите клони, изведнъж се натъкнаха на двама следователи от ФБР, които клекнали оглеждаха два големи резервоара, свързани към уреди, наподобяващи електрически генератори.
	— По дяволите, какви са тия неща? — попита Блакаул, без да поздрави.
	Единият от мъжете вдигна поглед.
	— Димки.
	Блакаул го погледна озадачен, после широко отвори очи.
	— Димки? — смотолеви той. — Агрегати за образуване на мъгла?
	— Да, точно така. Мъглообразуватели. През Втората световна война военноморските сили ги използваха върху ескадрени миноносци, за да правят димни завеси.
	— Господи! — ахна Блакаул. — Ето как е станало!


	18.

	През почивните дни официалният Вашингтон се превръща в призрачен град. В петък в пет часа следобед правителствените механизми забавено изскърцват до пълен покой и заспиват до понеделник сутрин, когато отново се разбуждат с неохотата на студен двигател. После, след като дойдат и си тръгнат чистачите, огромните здания пак притихват като мавзолеи. Най-изненадващото е, че телефонните системи също се изключват.
	Остават единствено туристите, които пъплят по затворената за автомобили алея „Мал“, трупат се около Капитолия, изкачвайки безкрайните стъпала и зяпат с отворени уста вътрешната страна на купола.
	По обед неколцина души надничаха през желязната ограда на Белия дом, когато президентът излезе, прекоси бързо затревената площ и им махна усмихнат, преди да се качи в хеликоптера. Последва го малък антураж от помощници и агенти от Тайните служби. Присъстваха и няколко елитни журналисти. Повечето им колеги си бяха вкъщи и гледаха бейзбол по телевизията или се шляеха из някое голф игрище. Фосет и Лукас стояха при южния портал и наблюдаваха как тромавият летателен апарат се издигна над Е стрийт и постепенно се смали до точица по пътя си за военновъздушната база Андрюс.
	— Това се казва бърза работа! — отбеляза тихо Фосет. — За по-малко от пет часа успя да осигуриш изпълнението на ролята.
	— Отделът ми в Лос Анджелис откри Сатън и го набута в кабината на един изтребител Г-20 на Военновъздушните сили само четирийсет минути след като им се обадих.
	— Ами Марголин?
	— Един от моите агенти доста прилича на него. Щом се мръкне, ще го качим на един реактивен самолет за Ню Мексико.
	— Може ли да се вярва на твоите хора, че няма да се изпуснат за тази игра?
	Лукас хвърли остър поглед към Фосет.
	— Те са обучени да си мълчат. Ако отнякъде изтече информация, то тя ще е от президентския персонал.
	Фосет се усмихна едва-едва. Знаеше, че под краката му се клати. Хлабавата дисциплина на персонала на Белия дом предоставяше открита територия на журналистическото тяло.
	— Никой не може да се изтърве за нещо, което не знае — каза той. — Едва сега те ще осъзнаят факта, че мъжът с тях в хеликоптера не е президентът.
	— Но ще бъдат добре пазени във фермата — отбеляза Лукас. — Пристигнат ли веднъж, никой няма да напуска имението, а освен това съм се погрижил всички апарати за връзка да се контролират.
	— Ако някой кореспондент разкрие играта, скандалът Уотъргейт ще бъде песен в сравнение с този.
	— Как приеха положението съпругите им?
	— Оказаха стопроцентово съдействие — отвърна Фосет. — Първата дама и госпожа Марголин предложиха да се затворят в спалните си с извинението, че са пипнали вирус.
	— Добре, а сега? — попита Лукас. — Какво ще правим?
	— Ще чакаме. — Гласът на Фосет стана по-суров. — Ще чакаме търпеливо, докато намерим президента.


	— Струва ми се, че претоварваш електрическите вериги — подметна Дон Милър, заместник-директорът на ФБР.
	Емет не обърна внимание на забележката на Милър. В продължение на няколкото минути, откакто се бе върнал в главната квартира на Федералното бюро на Пенсилвания авеню и Десета улица, той даде сигнал за тревога на всички отдели в Бюрото. Последва нареждане за готовност за спешни действия от най-първостепенно значение до управленията в петдесетте щата и до работещите извън граница агенти. След това разпореди да се извадят всички папки, досиета и описания на криминалните престъпници и терористи с опит в отвличанията.
	Привидното му обяснение за пред шестте хиляди агенти на Бюрото беше, че Тайните служби са се натъкнали на данни за замислено похищение на държавния секретар Оутс и други все още неназовани високопоставени служители от правителството.
	— Може да се окаже сериозен заговор — заключи Емет с неопределен тон в гласа. — Не бива да рискуваме с мисълта, че Тайните служби грешат.
	— Веднъж сгрешиха — отбеляза Милър.
	— Но не и този път.
	Милър погледна с любопитство Емет.
	— Предоставяш ни страшно малко сведения, с които да работим. Защо е тази дълбока потайност?
	Емет не му отговори. Милър не настоя с повече въпроси и му подаде през бюрото три папки.
	— Ето последните данни за похищенията на ООП, за взиманията на заложници от страна на мексиканската бригада на Запата и за случай, за който съм в неведение.
	Емет го погледна навъсен.
	— Можеш ли да бъдеш по-ясен?
	— Не вярвам да има връзка, но тъй като те действат доста странно…
	— Кои „те“? — прекъсна го Емет, като взе папката и я отвори.
	— Един съветски представител в Обединените нации на име Алексей Луговой…
	— Изтъкнат психолог — вметна Емет, както четеше.
	— Да. Той и екипът му от членове на Световната здравна организация са изчезнали.
	Емет вдигна поглед.
	— Изпуснали сме ги?
	Милър кимна.
	— Агентите ни в Обединените нации, които ги държат под наблюдение, съобщиха, че руснаците са излезли от сградата в петък вечер…
	— Но днес сме едва събота сутринта — прекъсна го Емет. — Минали са само няколко часа, какво толкова подозрително има?
	— Те са готови на всичко, за да се отърват от нашите „сенки“. Специалните агенти в нюйоркското управление направиха проверка и установиха, че никой от руснаците не се е прибирал в апартамента или хотела си. Изчезнали са от поглед колективно.
	— Някакви данни за Луговой?
	— Действията му показват, че е чист. Държи се настрана от агентите на КГБ в съветската мисия.
	— А екипът му?
	— От него също никой не е бил забелязан да се занимава с шпионска дейност.
	Емет се замисли за момент. При подобни случаи обикновено не обръщаше особено внимание на доклада или най-многото нареждаше да се извършва рутинно следене. Но този път го зачовърка съмнение. И все пак изчезването на президента и на Луговой в една и съща нощ може би е чисто съвпадение.
	— Искам да чуя мнението ти, Дон — каза той накрая.
	— Трудно ми е да предвидя нещо — отвърна Милър. — Не е изключено в понеделник всички да се появят в Обединените нации. От друга страна обаче не мога да не предположа, че очебийно чистото име, което Луговой и хората му са си създали, вероятно е параван.
	— С каква цел?
	— Нямам улика — сви рамене Милър.
	Емет затвори папката.
	— Нека нюйоркското управление да не изоставя случая. Искам да получа последни срочни данни веднага щом има такива налице.
	— Колкото повече се замислям — рече Милър, — толкова повече нараства любопитството ми.
	— За кое?
	— Какви ли са тия жизненоважни поверителни сведения, които група съветски психолози искат да откраднат?


	19.

	Преуспелите магнати в корабоплаването принадлежат към бляскавата международна прослойка от заможни хора, които пътуват за удоволствие от едно модно място на друго. С яхти или частни самолети те бродят по света, отсядайки във великолепни вили или разкошни хотели, в безкрайно преследване на власт и богатство.
	Мин Корио Бугейнвил изобщо не се блазнеше от безгрижния начин на живот. Денем тя прекарваше времето в кабинета си, а вечерите се прибираше в малкото си, но елегантно жилище на етажа над него. Живееше скромно в почти всяко отношение — единствената й слабост беше страстта й към китайски антики.
	Когато била дванайсетгодишна, баща й я продал на един французин, собственик на малък търговски флот, състоящ се от три неголеми парахода, които без определен рейс пътували между пристанищата на Пусан и Хонконг. Линията процъфтявала и Мин Корио родила на Рене Бугейнвил трима синове. После избухнала войната и японците нападнали Китай и Корея. Рене бил убит при бомбардировка, а тримата синове изчезнали някъде в южната част на Тихия океан, след като били насилствено вкарани в армията на Японската империя. Оцелели единствено Мин Корио и внукът й Ли Тонг.
	След капитулацията на Япония Мин Корио извадила и възстановила един от потъналите в пристанището на Пусан кораби на съпруга й. Постепенно създала флота „Бугейнвил“, като купувала стари, излишни товарни кораби, за които плащала не повече от стойността при бракуването им. Печалбата й била малка и на големи промеждутъци, но тя упорствала и изчаквала Ли Тонг да завърши образованието си в търговското училище „Уортън“ към пенсилванския университет и да поеме всекидневната работа. После като по чудо морските линии „Бугейнвил“ прераснали в една от най-големите флоти в света. Когато армадата им достигнала общо 138 кораби и танкери, Ли Тонг преместил централните кантори в Ню Йорк. В продължение на трийсет години той не изменил на ритуала да стои всяка вечер до леглото на Мин Корио и да обсъжда с нея текущите задачи на огромната им финансова империя.
	Сега Ли Тонг имаше измамното изражение на радостен азиатски селянин. Кръглото му кафеникаво лице бе пресечено от постоянна усмивка, която сякаш беше изваяна от слонова кост. Ако Министерството на правосъдието и половината от федералните правни кантори бяха поискали да затворят книгата със списъка на неразкрити морски престъпления, те щяха да го обесят на най-близкия електрически стълб, но никой от тях нямаше досие за него. Той се спотайваше в сянката на баба си и дори не бе вписан като директор или служител на Морски линии „Бугейнвил“. А всъщност той, анонимният член на семейството, беше този, който ръководеше отдела на мръсните игри и укрепваше основата на обединението.
	Твърде систематичен, за да има доверие в наемните работници, Ли Тонг предпочиташе да ръководи високодоходните незаконни операции от челната редица. Неговите действия често стигаха до проливане на кръв. Той не се спираше пред убийство, за да се домогне до печалба. Чувстваше се еднакво удобно както по време на делови обяд в клуб „21“, така и когато прерязваше нечие гърло на бреговата ивица.
	Ли Тонг седеше на почтително разстояние от леглото на Мин Корио, стиснал между неравните си зъби дълго сребърно цигаре. Мин Корио не одобряваше навика му да пуши, но той се придържаше към него не толкова от удоволствие, а по-скоро като малък израз на независимост.
	— До утре ФБР ще разбере как е изчезнал президентът — заговори Мин Корио.
	— Съмнявам се — уверено възрази Ли Тонг. — Техните химици от лабораторията са способни, но не чак толкова. Според мен не по-рано от три дни. А след това още седмица, за да открият и кораба.
	— Достатъчно ли е това време, за да се загубят нишките, които могат да ги доведат до нас?
	— Напълно достатъчно, _онуми_ — отвърна Ли Тонг, обръщайки се към нея с думата „майко“ на китайски език. — Бъди спокойна, всички нишки водят към гроба.
	Мин Корио кимна. Заключението му беше повече от ясно — грижливо подбраният екип от седем мъже, които са помогнали на Ли Тонг в отвличането, са били убити от собствената му ръка.
	— Още ли няма вести от Вашингтон? — попита тя.
	— Нито дума. Белият дом се държи така, сякаш нищо не се е случило. Използват двойник на президента.
	— Откъде го научи?
	— От следобедните новини в шест часа. Телевизионните камери показаха как президентът се качва в „Еър Форс 1“, за да отлети за фермата си в Ню Мексико.
	— Ами другите?
	— Изглежда и за тях са осигурили дубльори.
	Мин Корио отпи глътка чай.
	— Странно ми е някак, че трябва да зависим от държавния секретар Оутс и от кабинета на президента, които да ни осигурят успешна маскировка, докато Луговой бъде готов.
	— За тях това е единственият отворен път — рече Ли Тонг. — Те няма да посмеят да направят никакво изявление, преди да разберат какво е станало с президента.
	Мин Корио се загледа в листенцата от чая на дъното на чашата си.
	— И все пак не мога да не си мисля, че май хванахме прекалено голям улов.
	Ли Тонг кимна, схващайки смисъла на думите й.
	— Разбирам, _онуми_. Но конгресмените се явяват просто като риби, попаднали случайно в същата мрежа.
	— Но не и Марголин. На теб ти хрумна да го подведеш да отиде на яхтата.
	— Вярно, направих го само защото Алексей Луговой подчерта, че от петнайсетте му опита единайсет са се оказали успешни. Съотношение, не напълно задоволително. Затова, ако се провали с президента, той ще има резервно опитно свинче, за да стигне до успешен резултат.
	— Искаш да кажеш три опитни свинчета.
	— Ако включваш Ларимър и Моран сред поредните приемници, да.
	— Ами я си представи, че Луговой успее и с четиримата — каза Мин Корио.
	— Още по-добре — отвърна Ли Тонг. — Нашето влияние ще се разпростре повече от първоначалните ни смели надежди. Само че понякога се питам, _онуми_, дали материалната изгода си струва риска да бъдем хвърлени в затвора, или да си загубим бизнеса.
	— Не забравяй, синко, че по време на войната американците убиха съпруга ми, баща ти и двамата му братя.
	— Отмъщението води до слаба хазартна игра.
	— Още по-съществено основание да пазим интересите си и да бъдем нащрек за двуличието от страна на руснаците. Президентът Антонов ще направи всичко по възможностите му, за да не ни плати каквото ни се полага.
	— Ако имат глупостта да ни измамят на този решаващ етап, ще изгубят целия проект.
	— Те не разсъждават така — сериозно отвърна Мин Корио. — Комунистическото съзнание се развива върху недоверието. Почтеността е извън техните схващания. Те са научени да се движат по заобиколния път. И това, синко, е ахилесовата им пета.
	— Как смяташ да постъпим?
	— Ще продължим да играем ролята на честен, но наивен техен партньор. — Тя млъкна замислена.
	— А когато проектът на Луговой бъде изпълнен докрай? — продължи Ли Тонг.
	Мин Корио вдигна поглед и по старческото й лице се разля лукава усмивка, в очите й заблестяха коварни пламъчета.
	— Тогава ще дръпнем чергата под краката им.


	20.

	Ръчните часовници и всички отличителни вещи бяха свалени от руснаците, когато хората на Бугейнвилови ги прехвърлиха насред реката от ферибота от Статън Айланд на друг плавателен съд. Очите им бяха вързани, а на ушите имаха стереослушалки, в които звучеше успокояваща камерна музика. Минути по-късно те бяха във въздуха, издигнати от тъмните пристанищни води с реактивен хидроплан.
	Полетът им се стори дълъг и изморителен и накрая приключи с гладко приводняване върху повърхност на езеро, както прецени Луговой. След двайсетминутно пътуване загубилите ориентация руснаци бяха поведени по метална пътека и вкарани в асансьор. Едва когато излязоха от асансьора и тръгнаха по застлан с килим коридор към спалните им помещения, превръзките на очите и слушалките им бяха свалени.
	Луговой бе дълбоко поразен от техническото оборудване, доставено от Бугейнвилови. Електронните и лабораторни съоръжения надминаваха всички подобни апаратури, които бе виждал в Съветския съюз. Всеки детайл от няколкостотинте видове уреди беше налице и монтиран. Не бе пропуснато и нищо от битовите условия на екипа му. Всички бяха разпределени в отделни жилищни помещения със самостоятелни бани, а в края на главния коридор се простираше елегантна зала за хранене, която се обслужваше от превъзходен корейски главен готвач и двама сервитьори.
	Обзавеждането, включващо кухненски фризери и готварски печки, канцеларската техника и пункта за обработка на данни бяха в цветове, подбрани с вкус, за да съответстват на студено сините и зелени тонове на стените и килимите. Във формата и изпълнението на всеки отделен предмет имаше нещо екзотично, каквото беше и цялостното въздействие.
	И все пак това изолирано обкръжение представляваше луксозен затвор. На хората на Луговой не им бе разрешено да влизат и излизат от него. Вратите на асансьора бяха винаги затворени, а отвън нямаше нито един бутон за управлението му. Той провери всички помещения, но не откри никъде прозорец или видимо очертание на врата или друг изход. Отвън не долиташе никакъв звук.
	Проверката му бе прекъсната от пристигането на субектите. И четиримата бяха в полусъзнание вследствие на успокоителните средства и пълно неведение за обкръжението им. Приготвиха ги и ги настаниха в отделни кабини, наречени „пашкули“. По вътрешната облицовка не се виждаше никакъв ръб, ъглите бяха заоблени, нямаше нищо, което да задържи погледа. Отражението на скрита лампа хвърляше слаба светлина, която придаваше на пашкула равен сив цвят. Специално изградените стени предпазваха от всякакви звуци и електрически проводници, които можеха да внесат смущения в мозъчната дейност или да я повишат.
	Луговой заедно с двама от асистентите си застана пред един пулт и огледа редицата от цветни видеомонитори, които изобразяваха легналите в пашкулите субекти. Трима от тях продължаваха да са в състояние на транс и забрава. Единият обаче беше на път да дойде в съзнание, уязвим към внушения и душевно неориентиран. Инжектираха му опиати, които действаха на контрола на мускулите и напълно парализираха всяко движение на тялото. На главата му бе нахлузено пластмасово кепе.
	На Луговой все още му беше трудно да поеме властта, която получи. Вътрешно трепереше при мисълта, че се впуска в един от най-значимите експерименти на века. Онова, което правеше, през идните дни щеше да повлияе коренно на света, както повлия и разработването на ядрената енергия.
	— Доктор Луговой?
	Вглъбеността на Луговой бе прекъсната от непознат глас. Той се обърна и с изненада видя нисък, набит мъж с груби славянски черти и разчорлена черна коса, който като че ли бе влязъл през стената.
	— Кой сте вие? — стреснат попита Луговой.
	Непознатият заговори много тихо, сякаш се стараеше да не бъде чут.
	— Суворов, Пол Суворов, външно контраразузнаване.
	— Боже мой! — пребледня Луговой. — Вие сте от КГБ? Как попаднахте тук?
	— Чист късмет — отвърна саркастично Суворов. — На моята секция по безопасността се падна задачата да ви държи под наблюдение от деня, в който стъпихте в Ню Йорк. След подозрителното ви посещение в кантората на Морски линии „Бугейнвил“ аз лично поех задачата. Бях на ферибота, когато с вас се свързаха хората, които ви доведоха тук. Благодарение на тъмнината се смесих безпрепятствено с вашия екип и се включих в пътуването за където и да е то. Откакто пристигнахме, не съм мърдал от стаята си.
	— Имате ли представа къде сте си напъхал носа? — попита го Луговой с пламнало от гняв лице.
	— Не още — отвърна невъзмутим Суворов, — но мой дълг е да разбера.
	— Тази операция е по нареждане от най-високо ниво. Тя няма нищо общо с КГБ.
	— Това ще преценя аз…
	— Ще преценявате на майната си, в сибирския студ — процеди през зъби Луговой, — ако се намесите в работата ми тук.
	Суворов изглеждаше леко развеселен от раздразнителния тон на Луговой. После започна бавно да съзнава, че вероятно е превишил властта си.
	— Може би ще мога да ви помогна.
	— Как?
	— Ако ви потрябват моите по-специални умения.
	— Не ползвам услугите на убиец.
	— Мислех предимно за бягство.
	— Нямам причина за бягство.
	Досадата на Суворов ставаше все по-явна.
	— Трябва да влезете в положението ми.
	Сега Луговой взе надмощие.
	— Умът ми е зает с много по-важни неща от бюрократичното ви вмешателство.
	— Като какви например? — Суворов обхвана с жест на ръката стаята. — Какво всъщност става тук?
	Луговой го изгледа продължително, преди да отстъпи пред суетата.
	— Проект за интервенция в съзнанието.
	Суворов повдигна вежди.
	— Интервенция в съзнанието ли?
	— Или контрол на мозъка, ако щете.
	Суворов се обърна с лице към видеомониторите и кимна към изображението.
	— Затова ли е онова кепе?
	— На главата на субекта ли?
	— Същото.
	— То представлява модул с микроелектронна интегрална схема, съдържаща сто и десет проби, която измерва вътрешните функции на тялото, от общия пулс до хормоналните секрети. Освен това улавя данните, протичащи през мозъка на субекта, и ги предава на компютрите в тази стая. После разговорът на мозъка, тъй да се каже, се превежда на разбираем език.
	— Не виждам никакви електродни изводи.
	— Те са в миналото — отвърна Луговой. — Всичко, което искаме да запишем, може да се телеизмерва през атмосферата. Вече не разчитаме на излишните купища от жици и изводи.
	— Значи можете да узнаете какво мисли той, така ли? — попита изумен Суворов.
	Луговой кимна.
	— Мозъкът говори свой собствен език и онова, което казва, разкрива вътрешните мисли на притежателя му. Мозъкът говори неспирно ден и нощ и ни дава възможност да проучим внимателно работещото съзнание, да разберем как и защо мисли човек. Впечатленията са подсъзнателни и толкова светкавични, че само компютър, проектиран да работи в пикосекунди, може да ги запамети и разшифрира.
	— Не знаех, че науката за изследване на мозъка е стигнала до такова високо равнище.
	— След като уловим ритмите на мозъка и съставим диаграмата им — продължи Луговой, — можем да предвидим намеренията и физическите му движения. Ще знаем кога субектът е на път да каже или извърши нещо погрешно. И най-важното, можем да се намесим навреме, за да го възпрем. За по-малко от едно мигване компютърът е в състояние да изтрие погрешното му намерение и да пренареди мислите му.
	Суворов го погледна със страхопочитание.
	— Един религиозен капиталист би ви обвинил в груба намеса в човешката душа.
	— Както вие, така и аз съм предан член на комунистическата партия, другарю Суворов. Не вярвам в спасението на душата. В този случай обаче не можем да допуснем драстичен прелом. Основните мисловни процеси на субекта няма да бъдат нарушени. Няма да има промяна в словесния израз или в обноските му.
	— Един вид контролирано промиване на мозъка.
	— Да, но не и грубо промиване на мозъка — възрази с възмущение Луговой. — Съвършенството ни далеч надминава всичко, изобретено от китайците. Те все още вярват, че за да се превъзпита даден субект, трябва да се разруши егото му. Опитите им с опиати и хипнози не се увенчаха с особен успех. Хипнозата е прекалено неопределено, прекалено непостоянно състояние, за да има трайна стойност. А опиатите пък се оказаха опасни, защото понякога предизвикват неочаквани промени в индивидуалността и поведението. Когато приключа с този субект тук, той отново ще се върне в действителността и към личния си начин на живот, сякаш никога не е бил откъсван от тях. Единственото, което възнамерявам да правя, е да променя политическите му възгледи.
	— Кой е въпросният субект?
	— Нима не знаете? Не го ли разпознахте?
	Суворов погледна видеоиндикатора. Очите му постепенно се разшириха и той пристъпи с две крачки по-близо до екрана, лицето му се изопна, устните му се размърдаха механически.
	— Президентът? — Гласът му спадна до шепот, изпълнен с неверие. — Ама това наистина ли е президентът на Съединените щати?
	— Да, от плът и кръв.
	— Но как… къде?…
	— Подарък от нашите домакини — отвърна неопределено Луговой.
	— Ще се явят ли странични ефекти? — попита Суворов с лека подигравка.
	— Никакви.
	— А ще му остане ли някакъв спомен?
	— Само това, че е отишъл да си легне — дотолкова ще помни, когато се събуди след десет дни.
	— Значи вие наистина можете да извършите такъв опит? — попита Суворов с настоятелността на човек от служба за сигурност.
	— Да — отвърна Луговой и в очите му проблесна увереност. — Дори много повече.


	21.

	Буйно пляскане с криле наруши спокойствието на ранното утро, когато два фазана литнаха към небето. Съветският президент Георги Антонов притисна двуцевната комбинирана пушка „Пурди“ в рамото си и натисна двата спусъка в бърза последователност. Изстрелите проехтяха в мъгливо влажната гора. Една от птиците изведнъж спря полета си и падна на земята.
	Владимир Полевой, оглавяващият Комитета за държавна сигурност, изчака миг, за да се увери, че Антонов е пропуснал втория фазан и с един изстрел повали и втората птица.
	Антонов изгледа директора на КГБ с твърд поглед.
	— Пак ли искаш да засенчиш шефа си, Владимир?
	Полевой отгатна правилно престореното недоволство на Антонов.
	— Вашият изстрел беше неточен, другарю президент, за разлика от моя.
	— Трябвало е да постъпиш на работа във Външно министерство вместо в Тайната полиция — каза през смях Антонов. — По дипломация не отстъпваш на Громико. — Той обходи с поглед гората наоколо. — Къде е нашият френски домакин?
	— Президентът Л’Етранж е на седемдесет метра вляво от нас. — Отговорът на Полевой бе потвърден от залп изстрели някъде отвъд шубраците.
	— Добре — измърмори Антонов, — значи можем малко да си поговорим. — Той възстанови празните гилзи и щракна предпазителя.
	Полевой се приближи до него и заговори с тих глас.
	— Мисля, че трябва да се въздържим от по-свободен разговор. Френското разузнаване има подслушвателни устройства навсякъде.
	— Напоследък поверителните сведения рядко се запазват дълго време — въздъхна Антонов.
	По устните на Полевой се изписа многозначителна усмивка.
	— Да, нашите оперативни работници записаха разговорите на снощната среща между Л’Етранж и финансовия му министър.
	— Има ли нещо, което би трябвало да знам?
	— Нищо съществено. Разговорът им е бил съсредоточен предимно към склоняването ви да приемете програмата за финансова помощ на американския президент.
	— Ако са толкова глупави да вярват, че няма да извлека полза от наивната щедрост на президента, то още по-глупави са, ако си мислят, че съм дошъл тук да обсъждам въпросната програма.
	— Бъдете спокоен, французите изобщо не подозират истинската причина за посещението ви.
	— Какви са последните вести от Ню Йорк?
	— Само това, че „Хъкълбери Фин“ е надминал нашите очаквания. — Полевой произнесе на руски Хъкълбери като Гъкълбери.
	— И всичко върви добре?
	— Пътуването е започнало.
	— Значи дъртата кучка изпълни онова, което смятахме за невъзможно.
	— Загадката е как ли е успяла.
	Антонов го погледна учуден.
	— Нима не знаем?
	— Не, другарю президент. Тя отказа да сподели тайните си с нас. Внукът й бранеше плана на операцията като кремълската стена. До този момент не сме успели да пробием охраната й.
	— Китайска курва! — озъби се Антонов. — Тя с кого си мисли, че има работа, с празноглави ученици ли?
	— Доколкото знам, тя е от корейски произход — вметна Полевой.
	— Все едно. — Антонов млъкна и седна тежко върху един повален дънер. — Къде се извършва опитът?
	— И това не знаем — поклати глава Полевой.
	— Нямате ли връзка с другаря Луговой?
	— Той и екипът му са отпътували от острова в долен Манхатън Статън Айланд с ферибота късно вечерта в петък. Изобщо не са стъпвали на брега и ние загубихме всякаква връзка с тях.
	— Искам да знам къде се намират — каза Антонов с равен глас. — Искам да знам точното местоположение на опита.
	— Наредил съм на най-добрите ни агенти да работят по случая.
	— Не можем да й позволим да ни държи в неведение, особено като се има предвид, че сме заложили на карта един милиард щатски долара от златния ни резерв.
	Полевой хвърли лукав поглед към председателя на комунистическата партия.
	— Нима смятате да й платите?
	— Когато Волга се стопи през януари — отвърна Антонов с широка усмивка.
	— Тя не е лесна за надхитряне.
	През гъсталака се разнесе конски тропот. Антонов стрелна поглед към събирачите на отстреляния дивеч, които се приближаваха към тях с повалените фазани, после погледна Полевой.
	— Непременно открийте Луговой — тихо му каза той. — Останалото само ще си дойде на място.


	Двама мъже седяха пред усъвършенстван микровълнов приемник в една кола с високоговорител. До тях два ролкови магнетофона записваха разговора между Антонов и Полевой в гората от разстояние шест километра.
	Двамата мъже бяха специалисти по електронно наблюдение във френската разузнавателна служба. И двамата можеха да превеждат от шест езика, включително от руски. Мъжете свалиха едновременно наушните си слушалки и размениха любопитни погледи.
	— За какво, по дяволите, говорят според теб? — попита единият.
	— Казва ли ти някой?! Сигурно са някакви руски празнословия.
	— Чудно ми е дали някой специалист анализатор ще открие нещо важно в тях.
	— Важно или не, все едно няма да го узнаем.
	Първият мъж допря отново една от слушалките до ухото си, подържа я известно време, после я свали.
	— Сега разговарят с президента Л’Етранж. Това е всичко, което можем да уловим.
	— Добре, давай да пускаме кепенците и да занесем записите в Париж, че в шест часа имам среща.


	22.

	Бяха минали два часа, откакто слънцето се бе показало над източните покрайнини на града, когато Сандекър мина през един от задните входове на националното летище на Вашингтон. Спря колата до безлюден на вид хангар, разположен в обрасла с бурени част от полето и съвсем отдалечен от експлоатационната площ на въздушните линии. Тръгна към прогнила от времето дървена врата, чиято боя отдавна бе излющена, и натисна бутон на звънец встрани от голям ръждясал катинар. Само след секунди вратата се отвори безшумно.
	Пещерообразната вътрешност беше боядисана в лъскаво бяло, което ярко отразяваше слънчевите лъчи, струящи през таванските прозорци на заобления покрив и оприличаваше помещението на музей на транспортни средства. Върху лъснатия циментов под в четири прави редици бяха наредени антични и класически автомобили. Повечето блестяха с онази елегантност, каквато са имали в деня, в който производителят на купета им е направил последното доизкусуряване. Останалите бяха в различен стадий на реставрация. Сандекър се помота около един ролс-ройс „Силвър Гост“ от 1921 година, с купе произведено от „Парк-Уорд“ и около един масивен червен изота-фраскини, 1925, с форма на торпедо, произведен от „Сала“.
	Двете „украси“ сред тези редици бяха стар тримоторен самолет „Форд“, познат сред любителите на авиацията като „тенекиената гъска“, и железопътен вагон „Пулман“ от началото на двайсетия век, върху двете стоманени страни на който със златни букви пяха изписани думите: „Манхатън лимитид“.
	Сандекър се изкачи по спиралообразна желязна стълба и влезе в ограден със стъкло апартамент, заемащ част от горното ниво на хангара. Морски антики украсяваха всекидневната. Едната стена беше изпълнена с лавици, отрупани с изящно изработени модели на летателни апарати в стъклени витрини.
	Пит стоеше пред готварската печка и изучаваше странна на вид смес в един тиган. Облеклото му се състоеше от туристически шорти в цвят каки, опърпани гуменки и фланелка с къси ръкави и надпис върху предната й част: „Да извадим Лузитания“.
	— Идвате тъкмо навреме за закуска, адмирале.
	— Какво си забъркал тук? — попита Сандекър, надничайки с подозрение в тигана.
	— Нищо особено. Пикантен мексикански омлет.
	— Аз ще се задоволя с една чаша кафе и половин грейпфрут.
	Пит го покани да седне до кухненската маса и наля кафе.
	Сандекър се намръщи и размаха вестник.
	— Изпълнил си цялата втора страница.
	— Надявам се и в другите вестници да е така.
	— Какво мислиш, че ще докажеш с това? — попита Сандекър. — Даваш пресконференция, за да оповестиш, че си намерил „Сан Марино“, което не е вярно, и „Пайлъттаун“, което трябва да се пази в строга тайна. Да не би да ти се е стопило сивото вещество?
	Пит не отговори, преди да преглътне залъка от омлета си.
	— Изобщо не съм споменал за нервнопаралитичното вещество.
	— За щастие военните го заровиха тихомълком вчера.
	— Нищо страшно не е станало. След като вече „Пайлъттаун“ е опразнен, той представлява само един ръждясал корабокруширал съд.
	— Президентът няма да го погледне от този ъгъл. Добре че е в Ню Мексико, иначе сега двамата с теб щяхме да си надигаме задниците от някой килим в Белия дом.
	Сандекър бе прекъснат от позвъняване. Пит стана от масата и натисна едно копче върху малко табло.
	— На вратата ли се звъни? — поинтересува се Сандекър.
	Пит кимна.
	— Ама това е грейпфрут от Флорида — измърмори Сандекър, докато изплюваше една семка.
	— Е, какво?
	— Предпочитам тексаските.
	— Ще го имам предвид — усмихна се Пит.
	— Да се върнем към шантавата ти история — продължи Сандекър, изстисквайки с лъжичката последните капки сок от плода. — Искам да знам с каква цел си го направил.
	Пит му разказа.
	— Защо не оставиш Министерството на правосъдието да се занимава със случая, нали затова им плащат.
	Пит го погледна с твърд поглед и заклати заплашително вилицата си.
	— Защото хората от това министерство никога няма да бъдат пратени да разследват. Правителството не е склонно да признае, че триста души са станали жертва на откраднато нервнопаралитично вещество, за което се предполага, че не съществува. Съдебните процеси и вредното разгласяване ще се точат с години. Те искат да замажат нещата така, че да потънат в забрава. Изригването на вулкана Огъстин им дойде тъкмо навреме. Днес следобед секретарят на пресцентъра към президентството ще изнесе лъжлива информация, в която ще припише причината за жертвите на серния двуокис.
	Сандекър го погледна навъсен, после попита:
	— Кой ти каза?
	— Аз — долетя женски глас от вратата.
	По лицето на Лорън грееше обезоръжаваща усмивка. Явно беше излязла да тича за здраве, защото носеше червени сатенени шорти, подходящо към тях късо горнище и лента на главата. Изглеждаше запотена от влагата на Вирджиния и леко запъхтяна. Извади втъкнатата в талията й малка хавлиена кърпа и започна да суши косата си.
	Пит представи гостите си един на друг.
	— Адмирал Джеймс Сандекър, Лорън Смит, член на Конгреса.
	— Седели сме един срещу друг на конференциите на Морския комитет — каза Лорън, протягайки ръка.
	На Сандекър не му трябваше да притежава ясновидство, за да отгатне връзката на Пит с Лорън.
	— Сега разбирам защо винаги сте гледали благосклонно на предложенията ми за бюджета на НЮМА.
	Ако Лорън бе почувствала известно смущение, не го показа.
	— Дърк въздействаше убедително върху членовете на Конгреса — каза тя мило.
	— Искаш ли кафе? — попита я Пит.
	— Не, благодаря. Много съм жадна. — Тя отиде до хладилника и си наля чаша суроватка.
	— Значи знаете какво ще е съобщението на секретаря на пресцентъра Томпсън, така ли? — подтикна я към темата Сандекър.
	— Да — кимна Лорън. — Моят помощник за връзки с пресата и съпругата му са много близки със Сони Томпсън. Снощи вечеряли заедно. Томпсън споменал, че Белият дом ще погребе трагедията в Аляска, нищо повече. Не е добавил никакви подробности.
	Сандекър се обърна към Пит.
	— Ако настояваш за тази вендета, ще настъпиш много пръсти.
	— Няма да се откажа — заяви сериозно Пит.
	— А вие, госпожо Смит? — погледна към Лорън адмиралът.
	— Лорън.
	— Лорън — съгласи се той. — Мога ли да ви попитам какъв е вашият интерес в тази работа?
	Жената се поколеба за миг, преди да отговори:
	— Хайде да го наречем конгресно любопитство към евентуален правителствен скандал.
	— Не си ли й казал за истинската цел, която стои зад твоята риболовна експедиция край Аляска? — попита Пит адмиралът.
	— Не.
	— Мисля, че трябва да й кажеш.
	— Имам ли официалното ви разрешение?
	Сандекър кимна и добави:
	— Един приятел в Конгреса ще ни бъде от полза, преди да приключиш преследването си.
	— А вие, адмирале, къде заставате? — запита Пит.
	Сандекър загледа настоятелно Пит през масата, изучавайки всяка черта на грубоватото му лице, сякаш го виждаше за първи път и се питаше що за човек е този, който прекрачва далеч отвъд нормалните граници, без да гони лична изгода. Прочете по лицето му само свирепа решителност. Израз, който бе виждал стотици пъти през годините, откакто го познаваше.
	— Ще те поддържам, докато президентът нареди да ти надупчат задника — каза той накрая. — После те пускам да се оправяш сам.
	Пит потисна доловима въздишка на облекчение. Всичко се нареждаше добре. Дори повече от добре.


	Мин Корио погледна вестника върху писалището си.
	— Как разбираш това?
	Ли Тонг се наведе над рамото й и зачете на глас встъпителните изречения на журналистическия материал.
	— „Вчера Дърк Пит, директорът на отдела за специални проекти към НЮМА съобщи, че са били намерени изчезналите преди повече от двайсет години два кораба. «Сан Марино» и «Пайлъттаун». Двата плавателни съда от типа «Либърти», строени през Втората световна война, са били открити на дъното на северната част на Тихия океан, край Аляска.“
	— Блъф! — отсече Мин Корио. — Някой във Вашингтон, вероятно от Министерството на правосъдието, си е нямал друга работа и го е пуснал за проучване на общественото мнение. Те са там на риболовна експедиция, нищо повече.
	— Мисля, че си наполовина права, _онуми_ — каза замислен Ли Тонг. — Подозирам, че докато от НЮМА са търсили източника за жертвите във водите на Аляска, са се натъкнали на кораба с отровното вещество.
	— И това съобщение в пресата е план за издирване на истинските собственици на кораба — добави Мин Корио.
	Ли Тонг кимна.
	— Правителството залага на предположението, че ние ще направим справка и така ще могат да ни проследят.
	— Жалко, че корабът не потъна, както бе замислено — въздъхна Мин Корио.
	Ли Тонг се отдалечи от нея и се настани в едно кресло пред писалището.
	— Лош късмет — каза той, връщайки се назад във времето. — След като експлозивите не се взривиха, връхлетя ни буря и ми попречи да се кача отново на борда.
	— Е, не си виновен за прищевките на природата — отбеляза равнодушно Мин Корио. — Истинската вина е в руснаците. Ако бяха устояли на думата си за сделката за закупуването на нервнопаралитичното вещество S, нямаше да се налага да пробиваме кораба.
	— Те се изплашиха, че отровното вещество е доста неустойчиво за превозване през Сибир до химическия им военен арсенал в Урал.
	— Озадачаващото е как тия от НЮМА са успели да направят връзка между двата кораба?
	— Това не зная, _онуми_. Положихме голямо старание да свалим от кораба всяка разпознавателна част.
	— Няма значение — продължи Мин Корио. — Остава фактът, че материалът във вестника е заговор. Ние трябва да си мълчим и да не вършим нищо, което може да застраши анонимността ни.
	— Ами онзи, дето е предал съобщението? Дърк Пит? — попита Ли Тонг.
	По тясното лице на Мин Корио се изписа мрачен, студен, замислен израз.
	— Проучи мотивите му и наблюдавай ходовете му. Виж къде е мястото му в тази история. Ако се окаже опасен за нас, уреди погребението му.


	Сивата светлина на вечерта омекотяваше назъбените очертания на Лос Анджелис и стените на сградите се изпъстриха със светещи прозорци. Шумът на уличното движение се усилваше и нахлуваше през старомодния отварящ се нагоре прозорец. Плъзгащата му се рамка се бе изкривила и заяждаше от многото пластове боя. Не беше отваряна от трийсет години. Климатична инсталация отвън подрънкваше на конзолите си.
	Мъжът седеше на стар дървен въртящ се стол и гледаше с невиждащ поглед през наслоеното с мръсотия стъкло. Гледаше с очи, които бяха виждали всичко най-лошо, предлагано от града. Това бяха сурови, безмилостни очи, все още бистри и силни за повече от шейсетте му години. Той седеше по риза, с протрит кожен кобур, преметнат през лявото му рамо. От него стърчеше приклад на 45-калибрен автоматичен пистолет. Мъжът изглеждаше едър и набит. Мускулите му бяха отслабнали с течение на годините, но въпреки това можеше да вдигне деветдесеткилограмов човек от тротоара и да го тръшне в стената.
	Столът изскърца, когато той се завъртя и се наведе над обгореното от безброй цигари писалище. Взе сгънатия върху него вестник и зачете може би за стотен път съобщението за намерените кораби. После отвори едно чекмедже, извади папка със закопчалка и дълго задържа поглед върху корицата й. Навремето беше наизустил всяка дума от документите в нея. Пъхна я заедно с вестника в овехтяла кожена чанта.
	Мъжът стана, отиде до умивалника в ъгъла на стаята и наплиска лицето си със студена вода. После си сложи палто и мека шапка, изгаси лампата и излезе от стаята.
	Докато чакаше асансьора в коридора, обгърна го миризмата на остаряваща сграда. Плесента и влагата като че ли ставаха все по-зловонни с всеки изминал ден. Трийсет и пет години на едно и също място е много време, помисли си той, прекалено много.
	Мислите му бяха прекъснати от изтропването на асансьорната врата. Един оперативен работник на възраст може би над седемдесет години се усмихна и разкри пожълтелите си зъби.
	— Е, квит ли сме за тази вечер? — попита го той.
	— Не, тръгвам за Вашингтон с късния полет.
	— Нов случай ли?
	— Много стар.
	Не последваха други въпроси и двамата продължиха към изхода в мълчание. Когато стигнаха в преддверието, мъжът се обърна към колегата си.
	— Ще се видим след няколко дни, Джо.
	После излезе през главния вход и потъна в нощта.


	23.

	За повечето хора името му беше Хирам Йегър. За един подбран кръг беше известен като Пинокио, защото можеше да си завира носа в огромен брой компютърни мрежи и да прониква в техните софтуери. Работната му площадка се намираше на десетия етаж при съобщителната и информационна система на НЮМА.
	Сандекър го бе наел, за да събира и съхранява и най-малкото сведение, писано за океаните, било то научно или историческо, факт или теория. Йегър се залови за работата, посвещавайки цялата си енергия, и за пет години събра огромна компютърна библиотека с познания за морето.
	Йегър имаше плаващо работно време — понякога идваше с изгрева на слънцето и работеше непрекъснато до следващата зора. Рядко се появяваше на събрания на отдела, но Сандекър не му държеше сметка, защото по-работлив от него нямаше и защото Йегър притежаваше необичайната способност да разкрива програми със засекретен достъп до голям брой компютърни мрежи в целия свят.
	Винаги ходеше с яке и джинси „Ливайс“ и носеше дългата си руса коса вързана на опашка. Рошавата брада и проницателният поглед му придаваха вид на пустинен златотърсач, вперил взор над следващия хълм към Елдорадо.
	Той седеше пред компютърния терминал, заврян в далечния ъгъл на електронния лабиринт на НЮМА. До него бе застанал Пит и наблюдаваше с интерес зеления блоков шрифт върху екрана.
	— Това е, което можем да извлечем от цялостната система от запаметяващи устройства на морската администрация.
	— Няма нищо ново — потвърди Пит.
	— Какво следва?
	— Можеш ли да се добереш до документацията на щаба на бреговата охрана?
	Йегър му се усмихна ехидно.
	— Може ли рибата да плува?!
	Той разлисти един дебел бележник с черни корици, намери каквото му трябваше и набра номера по телефона с бутони, свързан с модемна линия. Компютърната система на бреговата охрана отговори и прие кода на Йегър за достъп — на екрана се изписаха със зелен блоков шрифт думите: „моля, предайте съобщението си“.
	Йегър погледна очаквателно Пит.
	— Поискай сведения за името „Пайлъттаун“ — нареди Пит.
	Йегър кимна и вкара запитването в терминала. Отговорът се появи светкавично и Пит го проучи обстойно, като си записваше всички сделки на плавателния съд от построяването му, кой го е притежавал, докато е бил документиран плавателен съд, плаващ под американско знаме и всичките му наложени ипотеки. Проучването по-нататък беше излишно. „Пайлъттаун“ бил продаден на чужда страна, в случая завод за фосфати „Касандра“, Атина, Гърция.
	— Нещо обнадеждаващо? — попита Йегър.
	— Поредната суха яма — измърмори Пит.
	— Да опитаме в лондонския „Лойд“? Те ще го имат в регистъра си.
	— Добре, пробвай.
	Йегър излезе от системата на бреговата охрана, направи отново справка в бележника си и подаде на терминала направление към компютърната група на голямата морска застрахователна компания. Данните заизлизаха със скорост 400 думи в секунда. Този път историята на „Пайлъттаун“ съдържаше повече подробности. И все пак малко от тях се оказаха полезни. Изведнъж вниманието на Пит бе привлечено от текст в най-долния край на екрана.
	— Май че стигнахме до нещо.
	— Според мен всичко се повтаря — каза Йегър.
	— Прочети реда след „търговско дружество Сосан“.
	— Където са изброени посредниците ли? Е, какво? Те и преди се появиха.
	— Собственици, а не посредници. Има разлика.
	— И какво доказва това?
	Пит се изправи, очите му добиха замислен израз.
	— Причината, поради която собствениците регистрират плавателния си съд, посочвайки така наречената „удобна страна“, им спестява скъпоструващи лицензи, данъци и ограничаващи дейността им наредби. Другата причина е, че по този начин следите за всякакви проверки им се губят. Затова те се прикриват зад фиктивна фирма и обявяват адреса на главната й квартира с номер на пощенска кутия, в този случай Инчхон, Корея. Значи, ако договарят с посредник да им осигури екипаж и превозването на товара, следва да му бъдат преведени пари. Налага се използването на банкови инструменти. А банката съхранява протоколи.
	— Добре де, да речем, че аз съм търговска централа. Защо ще оставям моята параходна линия да бъде експлоатирана от някакво си несигурно второ лице, след като ще оставям явни следи, водещи към някоя банка? Не виждам каква е изгодата.
	— Измама заради застраховката — отвърна Пит. — Посредникът върши мръсната работа, а собствениците прибират парите. Вземи например случая с гръцкия танкер преди няколко години. Един трамп без определен рейс на име „Трикери“. Тръгва от Сурабая, Индонезия, претъпкан с цистерни с петрол. Когато пристига в Кейптаун, Южна Африка, той се промъква до един петролопровод недалеч от брега и му подава само няколко хиляди литра. Седмица по-късно изчезва загадъчно някъде край Западна Африка. Предявява се иск за изплащане на застраховката на кораба и на целия му товар с петрол. Следователите са стопроцентово сигурни, че потъването е предизвикано умишлено, но не могат да го докажат. Посредникът на „Трикери“ обрал калая и тихомълком излязъл от бизнеса. Регистрираните притежатели на кораба получили застраховката и отклонили сумата през лабиринта на съдружието към властта на върха.
	— Това често ли се случва?
	— По-често, отколкото научава човек — отвърна Пит.
	— Искаш ли да се разровим в банковата сметка на търговското дружество „Сосан“?
	Пит беше достатъчно благоразумен да не пита Йегър дали може да го направи, затова отговори само с „да“.
	Йегър излезе от компютърната мрежа на „Лойд“, стана и отиде до един класьор. Върна се с огромна счетоводна книга.
	— Това са банковите защитни системи — каза той, без да влиза в подробности.
	Йегър се залови за работа и след две минути бе насочен към банка на дружеството „Сосан“.
	— Успях! — възкликна той. — Незнайна банка в Инчхон, клон на голяма банка със седалище в Сеул. Сметката е била закрита преди шест години.
	— Отчетите все още ли са във файла?
	Без да отговори, Йегър чукна няколко клавиша на терминала, после се облегна назад, скръсти ръце и загледа екрана. Появиха се данните с номера на банковата сметка и със запитване за кои месеци са исканите отчети. Той погледна въпросително Пит.
	— От март до септември 1976 година — упъти го Пит.
	Компютърната система на корейската банка изпълни командата.
	— Много странно — каза Йегър, докато систематизираше данните. — За седем години са изповядали само дванайсет сделки. Сигурно това дружество „Сосан“ си е разчиствало сметките по ведомост и режийните в брой.
	— Откъде идват първоначалните вноски? — поинтересува се Пит.
	— Излиза, че е някоя банка в Берн, Швейцария.
	— Направихме крачка напред.
	— Да, но оттук почва трудното — призна Йегър. — Защитните системи на швейцарските банки са по-сложни. И ако тази параходна компания е толкова потайна, както изглежда, тя вероятно жонглира с банковите си сметки като във водевил.
	— Ще ида да взема кафе, докато почнеш да ровичкаш.
	Йегър го погледна замислен.
	— Никога няма да се откажеш, нали?
	— Не.
	Йегър остана изненадан от внезапната студенина в гласа на Пит. Сви рамене и додаде:
	— Добре, приятел, но да знаеш, че не ни предстои лека работа. Може да ни отиде цялата нощ и накрая — дръжки. Ще се наложи да пробвам различни цифрови комбинации, докато улуча кодовете.
	— Имаш ли нещо по-интересно да правиш?
	— Не, но щом отиваш за кафе, ще ти бъда благодарен, ако изнамериш и малко понички.
	Връзката с банката в Берн, Швейцария, се оказа обезсърчително търсене. Всяка следа на търговската централа на дружеството „Сосан“ свършваше дотам. Попаднаха наслуки на шест други швейцарски банки, с надеждата да им се усмихне щастието — също като търсач на съкровища, който намира морската карта с потънал кораб, която е търсил, скрита в погрешно обозначено чекмедже в архива. Но не се натъкнаха на нищо съществено. Търсейки пипнешком между банковите сметки на всички банки в Европа, стигнаха до пълно объркване. Такива имаше над шест хиляди.
	— Положението ми се струва отчайващо — заяви Йегър след петчасово взиране в екрана.
	— Наистина — призна Пит.
	— Да продължавам ли да набивам клавишите?
	— Ако нямаш нищо против.
	Йегър вдигна ръце и се протегна.
	— Така се отдавам на своите удоволствия. А ти май се скапа. Защо не идеш да поспиш малко? Ако се натъкна на нещо, ще ти дрънна един телефон.
	Пит с облекчение остави Йегър в главната квартира на НЮМА и подкара колата си към летището. Спря талбот-лагото пред вратата на хангара, измъкна малък предавател от джоба на сакото си и натисна предварително зададения код. Алармените системи се изключиха в последователен ред и масивната врата се издигна на височина два метра. Той паркира колата и повтори процедурата в обратен ред. Изкачи се уморено по стълбите, влезе във всекидневната и запали лампите.
	На любимия му стол за четене седеше мъж, кръстосал ръце върху куфарчето в скута си. По лицето му бе изписано спокойствие, почти застинало, с едва забележима усмивка на безразличие. Носеше старомодна мека шапка, а сакото му, шито по поръчка така, че да прикрива смъртоносна издутина, беше разкопчано точно толкова, колкото да се вижда прикладът на 45-калибрен автоматичен пистолет.
	За момент двамата се гледаха, без да проговорят, подобно на борци, които се преценяват един друг като съперници.
	Пръв Пит наруши мълчанието.
	— Струва ми се, че е в реда на нещата да ви попитам, кой, по дяволите, сте вие?
	Тънката усмивка се разшири и застина.
	— Аз съм частен следовател, господин Пит. Казвам се Касио. Сал Касио.


	24.

	— Имахте ли трудности при влизането?
	— Системата ви за безопасност е добра, не много добра, но я бива да сплаши крадци или малолетни вандали.
	— Значи съм се провалил на изпита, така ли?
	— Не съвсем. Бих ви писал четири плюс.
	Пит се приближи бавно до едно старинно дъбово барче за напитки, което бе приспособил в хладилник, и отвори вратичката.
	— Ще пийнете ли нещо, господин Касио?
	— Глътка „Джак Даниъл“ с лед, благодаря.
	— Щастливо попадение. Случайно имам от него.
	— Видях — отвърна Касио. — О, между другото, позволих си и да извадя пълнителя от пистолета.
	— От пистолета ли? — запита невинно Пит.
	— Да, маузера, калибър 32, сериен номер 922374 — находчиво залепен със скоч за гърба на двулитровата ви бутилка с джин.
	Пит изгледа продължително мъжа.
	— Колко време ви отне?
	— Кое, претърсването?
	Пит кимна мълчаливо, докато отваряше вратичката на хладилника, за да извади лед.
	— Около четирийсет и пет минути.
	— Значи сте намерил и другите два пистолета, които държа на тайни места.
	— По-точно и другите три.
	— Много сте старателен.
	— Няма нищо скрито в къща, което да не може да се намери. Само дето някои хора са по-способни в откриването им, други не толкова. Въпрос на техника. — В тона на Касио не се долавяше хвалба. Той говореше така, сякаш излагаше неоспорима истина.
	Пит наля питието и го занесе върху табла в гостната. Касио пое чашата с дясната си ръка. Тогава Пит пусна таблата и откри ръката си, стиснала малък джобен автоматичен пистолет, калибър 25, насочен в челото на Касио.
	В отговор Касио пусна само тънка усмивка.
	— Много добре — рече той с одобрителен тон. — Значи имало и пети.
	— В празна картонена кутия за мляко — поясни Пит.
	— Похвално, господин Пит. Умен ход е да изчакате, докато ръката ми за оръжие е заета с чаша. Това показва, че сте мислещ човек. Ще трябва да повиша оценката ви до пет минус.
	Пит прищракна предпазителя и свали пистолета.
	— Ако сте дошли да ме убиете, господин Касио, можехте да ми пръснете черепа още щом прекрачих прага. Какво искате?
	Касио посочи с брадичка куфарчето си.
	— Може ли?
	— Действайте!
	Мъжът остави чашата си на пода, отвори куфарчето и извади обемиста папка с твърди корици, пристегната с гумени закопчалки.
	— Това е дело, по което работя от 1966 година.
	— Доста отдавна. Явно сте упорит човек.
	— Не искам да го зарязвам — призна Касио. — Все едно да изоставиш картинна мозайка, преди да си я подредил докрай или да не довършиш хубава книга. Рано или късно всеки следовател попада на случай, който го кара да гледа нощем в тавана, случай, за който знае, че не може да разреши. В този обаче съм лично заинтересован. Всичко започна преди двайсет и три години, когато едно момиче, банкова касиерка на име Арта Касилайо, откраднала 128 000 долара от една банка в Лос Анджелис.
	— Какво общо имам аз с това?
	— За последен път е била видяна на кораб с име „Сан Марино“.
	— Ясно, чел сте материала за намерените корабокруширали кораби във вестника.
	— Да.
	— И смятате, че момичето е изчезнало заедно със „Сан Марино“?
	— Сигурен съм в това.
	— Тогава случаят ви е разрешен. Крадлата е мъртва и парите са изчезнали завинаги.
	— Не е толкова просто — каза Касио, загледан в чашата си. — Няма съмнение, че Арта Касилайо е мъртва, парите обаче не са изчезнали завинаги. Арта е взела чисто нови банкноти от Банката на федералния резерв. Всички серийни номера са били описани, така че не е било трудно да се проследят липсващите банкноти. — Касио замълча и вдигна поглед към Пит. — Преди две години изчезналите банкноти се появиха на бял свят.
	В очите на Пит проблесна внезапен интерес. Той седна в кресло срещу Касио.
	— Всичките? — попита той предпазливо.
	Касио кимна и отвърна:
	— Появяваха се на части и на различни места. Пет хиляди във Франкфурт, хиляда в Кайро — все в чуждестранни банки. Никаква сума от тях не се появи в Съединените щати освен една стодоларова банкнота.
	— Значи Арта не е потънала със „Сан Марино“.
	— Напротив, с него е потънала. ФБР я свърза с един загубен паспорт, притежание на Естел Уолас. С тази нишка те успяха да я проследят до Сан Франциско. Там са загубили следите й. Аз продължих да ровя и накрая попаднах на един скитник, който, като му потрябвали пари, ставал шофьор на такси. Той си спомни, че я закарал до площадката за качване на борда на „Сан Марино“.
	— Нима се доверявате на паметта на един пияница?
	Касио се усмихна самоуверено.
	— Арта му е платила с чисто нова банкнота от сто долара. Той нямал да й върне рестото и тя му казала да го задържи. Повярвайте ми, не му костваше никакво усилие да си спомни случката.
	— Ако откраднатите пари от Федералния резерв са под юрисдикцията на ФБР, къде е вашето място в тази история? Защо е това кучешко преследване на престъпник, чиито следи са леденостудени?
	— Преди да съкратя фамилното си име по делови причини, аз се казвах Касилайо. Арта беше моя дъщеря.
	Настъпи неловко мълчание. През прозореца с изглед към реката се разнесе грохотът на излитащ пътнически реактивен самолет. Пит стана, отиде в кухнята, наля си кафе от изстинал кафеник и пъхна чашата в микровълновата фурна.
	— Още едно питие, господин Касио?
	Мъжът отказа с поклащане на главата.
	— Значи дълбоко в себе си вие смятате, че има нещо необичайно в изчезването на дъщеря ви?
	— Тя и корабът изобщо не са стигали до пристанище, а в същото време парите, които е откраднала, са излезли наяве по начин, подсказващ, че са били изпирани на части. Според вас това не е ли странно обстоятелство, господин Пит?
	— Признавам, че изтъквате убедителни аргументи. — Микровълновата фурна звънна и Пит извади димящата чаша. — Но все още не разбирам какво искате от мен.
	— Да ви задам няколко въпроса.
	Пит седна; интересът му надхвърли чистото любопитство.
	— Не очаквайте подробни отговори.
	— Разбирам.
	— Хайде, питайте!
	— Къде открихте „Сан Марино“? Имам предвид, в коя част на Тихия океан?
	— Близо до южния бряг на Аляска — отвърна неопределено Пит.
	— Малко далечко от направлението на кораб, пътуващ от Сан Франциско за Нова Зеландия, какво ще кажете?
	— Доста се е отклонил — съгласи се Пит.
	— В порядъка на две хиляди мили, нали?
	— И отгоре. — Пит отпи глътка кафе и направи гримаса; беше толкова гъсто, че можеше да послужи за тухлена замазка. После вдигна поглед към мъжа. — Оттук нататък ми ставате длъжник за отговорите.
	Касио го изгледа с преоценка в погледа.
	— Интересно, не ми направихте впечатление на човек, алчен за подкупи.
	— Искам имената на банките в Европа, през които са минали крадените пари.
	— С каква цел?
	— Това вече не мога да ви кажа.
	— Не сте много отзивчив.
	Пит понечи да отговори, но в този момент стенния телефон силно иззвъня.
	— Ало?
	— Дърк, аз съм — Йегър. Още ли си буден?
	— Благодаря ти, че се обаждаш. Как е Сали? Излезе ли от реанимацията?
	— Май не можеш да говориш, а?
	— Не съвсем.
	— Но можеш да слушаш.
	— Няма проблем.
	— Лоши новини. Никъде не мога да пробия. Вероятността да улуча шестица с наслуки попълнени числа щеше да е по-голяма.
	— Може би ще мога да ти подскажа нещо. Не затваряй. — Пит се обърна към Касио. — Какво става със списъка на банките?
	Касио се изправи бавно от мястото си, наля си нова чаша „Джак Даниъл“ и застана с гръб към Пит.
	— Само ако се трампим, господин Пит. Списъкът на банките срещу онова, което знаете за „Сан Марино“.
	— Повечето от сведенията ми са правителствена тайна.
	— Пет пари не давам, дори да са щамповани от вътрешната страна на спортните гащета на президента. Или се споразумяваме, или си обирам партакешите.
	— Откъде знаете, че няма да ви излъжа?
	— И моят списък може да се окаже фалшив.
	— В такъв случай ще трябва да се доверим един на друг — отбеляза Пит с отпусната усмивка.
	— Ами как не! — измърмори Касио. — И двамата нямаме друг избор.
	Той извади един лист от папката и го подаде на Пит, който на свой ред продиктува на Йегър имената на банките.
	— Сега какво? — попита Касио.
	— Сега ще ви кажа какво се е случило със „Сан Марино“. А до утре сутринта може би ще мога да ви кажа и кой е убил дъщеря ви.


	25.

	Петнайсет минути след изгрев-слънце фотоелектрическите регулатори на всички улични лампи на Вашингтон прекъсваха веригите си. Една по една, на интервали от не повече от няколко секунди, жълтите и червени лъчи на натриевите лампи с високо налягане избледняваха и угасваха, изчаквайки да се изнижат часовете на деня, когато петнайсет минути преди залез-слънце чувствителните спрямо светлината регулатори щяха отново да им вдъхнат живот.
	Сам Емет крачеше забързан под мъждукащото осветление на подлеза и чуваше вибрациите на ранното улично движение отгоре. Нямаше ескорт от морската пехота или от тайната полиция. Пристигна сам като останалите. Единственият човек, когото срещна, след като остави колата си под сградата на Финансовото министерство, беше дежурният от охраната на Белия дом на портала на сутерена. В началото на коридора, водещ към оперативната стая, Емет бе посрещнат от Алън Мърсиър.
	— Ти си последният — уведоми го Мърсиър.
	Емет погледна часовника си — беше пристигнал пет минути по-рано.
	— Всички ли дойдоха? — попита той.
	— Да, освен Симънс, който е в Египет, и Лукас, който замина за Принстън да изнесе лекцията вместо теб.
	Когато го видя да влиза, Оутс му направи знак да седне на стола до него. Дан Фосет, генерал Меткалф, шефът на ЦРУ Мартин Броган и Мърсиър насядаха около заседателната маса.
	— Извинете ме, че изтеглих определената среща с четири часа по-рано — започна Оутс, — но Сам ме уведоми, че тяхното разследване е разкрило как е станало отвличането. — Без повече пояснения той кимна към директора на ФБР.
	Емет раздаде на всички по една папка, после отиде до черната дъска и взе парче тебешир. Бързо и в точен мащаб начерта реката, имението край Маунт Върнън и вързаната за дока президентска яхта. После попълни детайлите и обозначи съответните райони. Завършената скица беше съвсем достоверна, което издаваше талант за съставяне на архитектурен проект.
	Доволен, че всяко нещо от цялостната обстановка бе на мястото си, той се обърна към присъстващите.
	— Ще проследим събитията по хронологичен ред — заговори той. — Започвам с кратко обобщение, а вие, господа, съгласувайте подробностите, залегнали в доклада. Някои от описанията, които ще направя, са изградени на факти и неопровержими доказателства, други са само догадки. Трябва да попълним колкото се може повече от останалите бели петна.
	Емет започна да излага всеки етап, като изписваше часа в горния ляв ъгъл на дъската.
	— 18:25 часа — „Игъл“ пристига в Маунт Върнън, където агентите от Тайните служби са разположили охранителната си мрежа и наблюдението започва. 20:15 — Президентът и гостите му сядат да вечерят. В същото време в офицерския стол започват да се хранят офицерите и екипажът. Единствените дежурни са главният готвач, един помощник и сервитьорът в залата за хранене. Този факт е важен, тъй като имаме предположението, че тъкмо по време на вечерята са били упоени президентът, гостите му и екипажът на яхтата.
	— Упоени или отровени? — вметна Оутс, вдигайки поглед от доклада.
	— Чак отровени, не — отвърна Емет. — Вероятно главният готвач или стюардът, обслужващ масата им, е сложил в храната им лек опиат, предразполагащ към постепенно унасяне в дрямка.
	— Звучи приемливо — обади се Броган. — Явно не са искали да натръшкат трупове по палубите.
	Емет замълча, за да събере мислите си.
	— Агентът на Тайните служби, който е бил на пост на борда на яхтата в часовете преди полунощ, каза, че последни са си легнали президентът и вицепрезидентът. Час — 23:10.
	— Необичайно рано за президента — отбеляза Дан Фосет. — Знам, че е рядкост за него да бъде в леглото си преди два след полунощ.
	— 00:25 — от североизток се надига лека мъгла, последвана в 01:34 от гъста димна завеса, причинена от два излезли от употреба мъглообразувателя на Военноморските сили, скрити в храстите край реката на разстояние сто и шейсет метра от „Игъл“.
	— Целият район ли са успели да замъглят? — попита Оутс.
	— При подходящи атмосферни условия, както не е имало вятър в случая, от мястото, където похитителите са поставили уредите, димната завеса може да покрие осем декара площ.
	Фосет изглеждаше напълно объркан.
	— Боже мой, тази операция трябва да е била извършена от цяла армия!
	Емет поклати глава.
	— Нашите прогнози сочат, че е била извършена от най-малко седем и положително не повече от десет души.
	— Няма съмнение, че тайните агенти са обходили гората около Маунт Върнън преди пристигането на президента — каза Фосет. — Как тъй са пропуснали да видят димките?
	— Генераторите не са били там преди 17:00 часа — поясни Емет.
	— Как тогава са ги заредили в тъмнината? — продължи да настоява Фосет. — Защо не са били чути движенията на операторите им и бръмченето на съоръженията?
	— На първия въпрос може да отговори инфрачервеният механизъм за нощно виждане. А колкото до шума на уредите, той е бил заглушаван от запис на мучене на добитък.
	Броган замислено поклати глава.
	— На кого ли му е минало това през ума?
	— На някого от тях — отвърна Емет. — Те са оставили при мъглообразувателите магнетофон и усилвател.
	— Тук пише, че единственото, което е направило впечатление на хората от охраната, е била миризмата на петрол на мъглата.
	— Да продължим по-нататък — предложи Оутс.
	— 01:50 часа — Малкият ескортен катер застава на котва край дока поради ограничената видимост. Три минути по-късно катерът на бреговата охрана уведомява агент Джордж Блакаул в командния пункт на Тайните служби, че сигнал с висока интензивност заглушава приемането на радара им. Съобщават му още, че преди съоръжението им да бъде затъмнено, единствената видимост на осцилоскопа им била влекач за хигиенизиране на града и теглените от него ненужни баржи, спрели край брега, за да изчакат мъглата да се вдигне.
	Меткалф го погледна.
	— На какво разстояние от яхтата са били спрели?
	— На двеста метра нагоре по реката.
	— В такъв случай влекачът е бил извън изкуствената мъгла.
	— Тъкмо това е решаващият момент — призна Емет. — Но до него ще стигнем по-късно.
	Той се обърна към черната дъска и написа друга последователност на часовете. Стаята се смълча. Мъжете седяха около дългата маса като вкаменени, в очакване на Емет да разкрие крайното заключение на президентското отвличане.
	— 02:00 — Агентите разменят местата на охранителните си постове. Агент Лайл Брок заема позиция на борда на „Игъл“, след като агент Карл Поласки го освобождава от поста му на входа на кея. Важното тук е, че по това време „Игъл“ е скрита от поглед. По-късно той тръгва по подвижното мостче за борда на яхтата и разменя няколко думи с някого, вземайки го за Брок. Защото Брок вече е бил или в безсъзнание, или мъртъв. Поласки не забелязва нищо подозрително освен споменаването от страна на Брок, че бил забравил къде е следващият му пост.
	— И Поласки не е разбрал, че говори с непознат? — попита Оутс.
	— Те са разговаряли от разстояние най-малко три метра, с тих глас, за да не безпокоят пътниците в яхтата. Когато в 03:00 часа постовете отново са се сменили, Брок просто е изчезнал в мъглата. Агент Поласки твърди, че изобщо не е бил в състояние да види нещо повече от силует в мъглата. Едва в 03:48 часа агент Едуард Макграт открива, че Брок не е на поста си по графика. Тогава Макграт уведомил Блакаул, който се срещнал с него след четири минути на „Игъл“. Претърсили цялата яхта, и открили, че е празна, само Поласки, който се сменил с Брок, бил там.
	Емет остави тебешира върху табличката и избърса ръцете си.
	— Останалото ви е познато до втръсване: кой е бил вдигнат на крак и кога, резултатите от безплодното търсене по реката и околностите на Маунт Върнън, барикадите от коли по пътищата, които не допринесоха за откриването на изчезналите и тъй нататък.
	— Къде са се намирали влекачът и негодните баржи след сигнала за тревога? — попита предпазливо Меткалф.
	— Баржите са били открити вързани за брега — отвърна Емет. — Но от влекача нямало и следа.
	— Дотук с фактите — обади се Оутс. — Най-същественият въпрос е как са се изпарили от яхтата почти двайсетте мъже под носа на цяла армия от агенти на Тайните служби, без да бъдат засечени от най-съвършените алармени системи, правени досега?
	— Отговорът, господин министър, е, че няма подобно нещо.
	— Тогава как е станало? — вдигна учуден вежди Оутс.
	Емет забеляза, че по лицето на Меткалф се изписа самодоволство.
	— Струва ми се, че генералът се оказа на прав път.
	— Ще ми каже ли някой нещо конкретно? — обади се Фосет.
	Емет пое дълбоко въздух и продължи:
	— Яхтата, която агентите Блакаул и Макграт са намерили празна, не е същата яхта, която е закарала президента и гостите му до Маунт Върнън.
	— Проклятие! — възкликна Мърсиър.
	— Наистина, трудно е да се преглътне — отбеляза невярващ Оутс.
	Емет взе отново тебешир и започна да чертае.
	— Близо петнайсет минути след като мъглообразувателите са започнали да наслагват гъсти облаци над реката и над Маунт Върнън, групата похитители се включила на честотата на бреговата охрана и я направили негодна за връзка. Малко по-нагоре по реката санитарният влекач — освен ако точно тогава това не е било влекач, а яхта, наподобяваща до най-малката подробност на „Игъл“ — се е освободил от баржите, които после открихме, че са празни, и бавно е продължил надолу по течението. Естествено, радарът му вече е работил на различна честота от тази на бреговата охрана.
	Емет начерта пътя на приближаващата се друга яхта.
	— Когато плавателният съд е стигнал на петдесет метра от кея на Маунт Върнън и кърмата на „Игъл“, двигателите му са били изключени и той е продължил по течението, което го е движило със скорост един възел. Тогава похитителите…
	— Любопитно ми е преди всичко как са се качили на борда? — прекъсна го Мърсиър.
	Емет разпери безпомощно ръце.
	— Това не знаем. Най-смелото ни предположение засега е, че са убили персонала в камбуза в по-ранните часове на деня и са заели местата им, използвайки фалшиви маркировки и униформи на бреговата охрана.
	— Ако обичаш, продължавай с разкритията си — подкани го Оутс.
	— Тогава похитителите на яхтата — повтори Емет — са отвързали котвените въжета на „Игъл“ и са я пуснали да се отдалечи безшумно от кея, за да освободи място за двойницата й. Поласки не е чул нищо от поста си на речния бряг, тъй като всеки странен звук е бил заглушаван от бръмченето на генераторите в машинното отделение. После, след като фалшивата яхта е била вързана за кея, екипажът й — вероятно не повече от двама души — е настигнал с малка гребна гумена лодка „Игъл“ и заедно с другите е избягал надолу по реката. Един обаче е останал, за да се представи за Брок. Когато Поласки е заговорил мнимия Брок, размяната на яхтите е била вече осъществена. При следващата смяна на постовете, самозванецът Брок се е измъкнал и се е присъединил към мъжете, които обслужвали димките. Всички заедно са се качили в кола и са отпрашили по главния път за Александрия. Установихме това по отпечатъците на стъпките им и по следите на автомобилните гуми.
	Мъжете в стаята, с изключение на Емет, приковаха вниманието си към черната дъска, сякаш се опитваха да добият зрителна представа за похищението. Невероятният синхрон, лекотата, с която бе нарушена президентската сигурност, и гладкото протичане на цялата операция, поразиха всекиго от тях.
	— Не мога да не се възхитя от подобно изпълнение — отбеляза генерал Меткалф. — Трябва да им е отнело доста време, за да обмислят действията си.
	— Според нашата преценка, три години — каза Емет.
	— Откъде ли са намерили същата яхта? — смънка под носа си Фосет.
	— Следователският ми екип взе предвид и това. Те се разровиха в архивите и установиха, че производителят е построил „Игъл“ и втора яхта от същия тип на име „Саманта“ по едно и също време. Последният регистриран собственик на „Саманта“ е бил борсов посредник от Балтимор. Преди три години той я продал на някой си Дън — само толкова можа да ни каже за него. Сделката се осъществила чрез плащане в брой „под масата“, за да се избегне данъкът върху печалбата. Оттогава не видял повече нито Дън, нито яхтата. „Саманта“ изобщо не е била регистрирана и не е притежавала разрешително с името на новия й собственик. Яхтата и собственикът й изчезнали от поглед.
	— Във всяко отношение ли е била точно като „Игъл“? — попита Броган.
	— Истинско творение на измамата. Обзавеждането, преградните стени, боята и съоръженията са съвършено копие до най-малката подробност.
	Фосет нервно потупваше с молив по масата, когато попита:
	— Как разбрахте, че е друга яхта?
	— Всеки път, когато човек влиза и излиза от дадено помещение, оставя частица от присъствието си там. Косъм, пърхот, мъх от дреха, пръстови отпечатъци — все неща, които могат да бъдат открити. Нашите лаборанти не се натъкнаха на ни най-малка следа, която да потвърди, че президентът и другите са били на борда.
	Оутс се изправи на стола.
	— Федералното бюро си е свършило работата великолепно, Сам. Всички ние сме ви много благодарни.
	Емет само кимна и седна на мястото си.
	— Размяната на яхтите ни предоставя нова гледна точка — продължи Оутс. — Колкото и злокобно да звучи, трябва да вземем под внимание вероятността всички да са убити.
	— Трябва да намерим яхтата — вметна мрачно Мърсиър.
	— Вече съм наредил да се извърши търсене по повърхността и от въздуха — отвърна му Емет.
	— Така няма да я откриете — намеси се Меткалф. — Имаме си работа със страхотно находчиви хора. Те няма да я изоставят някъде, където може да бъде открита.
	Ръката на Фосет увисна с молива във въздуха.
	— Да не би да намеквате, че са я потопили?
	— Не е изключено тъкмо това да е станало — отвърна Меткалф с израз на безпокойство в очите. — И ако е така, трябва да сме подготвени да намерим трупове.
	Оутс облегна лакти на масата и потърка с ръце лицето си; искаше му се в този момент да е навсякъде другаде, само не и в тази стая.
	— Налага се да посветим още хора в тайната ни — рече той накрая. — Най-подходящия човек, за когото се сещам, способен да организира подводно търсене, е Джим Сандекър, шефът на НЮМА.
	— Съгласен съм — обади се Фосет. — Тия дни екипът му за специални проекти приключи успешно една доста опасна задача край бреговете на Аляска, където откри кораба, причинил широко разпространила се зараза.
	— Ще го уведомиш ли, Сам? — обърна се Оутс към Емет.
	— Оттук отивам право в кабинета му.
	— Е, добре, мисля, че това е всичко засега — каза Оутс с глас, издаващ преумора. — Достатъчно или не, имаме някакво указание. Един бог знае какво ще последва, след като открием „Игъл“. — Той замълча и се загледа в черната дъска, после продължи: — Не завиждам на онзи, който пръв стъпи на яхтата.


	26.

	Всяка сутрин, включително събота и неделя, Сандекър тичаше за здраве и така изминаваше десетината километра разстояние от апартамента си на Уотъргейт до главната квартира на НЮМА.
	Тъкмо излезе изпод душа в банята, съединена с кабинета му, и от високоговорителя над мивката се разнесе гласът на секретарката му.
	— Господин адмирал, господин Емет е тук и иска да ви види.
	В този момент Сандекър изсушаваше енергично косата си с кърпа и не беше сигурен, че е чул добре името.
	— Сам Емет ли, от ФБР?
	— Да, господине. Помоли да ви види незабавно. Било изключително спешно.
	Сандекър забеляза в огледалото изненадата, изписана по лицето му. Почитаемият директор на ФБР нямаше навика да идва на крака в кабинета му в осем часа сутринта. Вашингтонската бюрокрация си имаше правила. Всеки — от президента надолу — ги спазваше. Непредизвестеното посещение на Емет можеше да означава единствено бедствено положение.
	— Кажи му да влиза направо.
	Той едва успя да навлече хавлиения си халат върху все още мокрото си тяло, когато в кабинета му нахлу Емет.
	— Джим, имаме страхотен проблем — започна Емет, без да губи време да се ръкува преди това. Остави куфарчето си върху писалището на Сандекър, бързо го отвори и подаде на адмирала една папка. — Седни и прочети това, после ще говорим.
	Сандекър не беше от хората, които можеха да бъдат пришпорвани и командвани, но той видя тревогата в очите на Емет и се подчини, без да възрази.
	Адмиралът остана задълбочен в съдържанието на папката близо десет минути. Емет седеше от другата страна на бюрото и очакваше по лицето му да се изпише израз на изумление или гняв. Но нищо подобно нямаше. Лицето му беше неразгадаемо. Най-сетне Сандекър затвори папката и просто попита:
	— Как мога да помогна?
	— Като намериш „Игъл“.
	— Мислиш, че са я потопили ли?
	— Търсенията от въздуха и по водата не дадоха резултат.
	— Добре, ще събера най-кадърните си хора за целта. — Сандекър посегна към интеркома, но Емет го възпря с ръка.
	— Не е нужно да ти казвам каква бъркотия ще настъпи, ако това се разчуе.
	— Никога не съм лъгал персонала си.
	— Но в случая ще трябва да ги държиш в неведение.
	Сандекър кимна и заговори в апарата.
	— Силвия, свържи ме с Пит по телефона.
	— Кой е този Пит? — попита Емет с делови тон.
	— Моят директор по специални проекти. Той ще оглави търсенето.
	— Ще му кажеш обаче само най-необходимото, нали? — Това прозвуча повече като заповед, отколкото като молба.
	В очите на Сандекър проблесна жълта предупредителна светлина.
	— Това аз ще преценя.
	Емет понечи да допълни нещо, но гласът по интеркома го превари.
	— Господин адмирал?
	— Да, Силвия?
	— Телефонът на господин Пит дава заето.
	— Изчакай и пак набери — рязко й нареди Сандекър. — Нещо повече, обади се на телефонистката да прекъсне разговора му. Кажи й, че става дума за важна правителствена задача.
	— Ще можеш ли да подготвиш операция в естествени мащаби до довечера? — попита го Емет.
	Устните на адмирала се разтеглиха в завладяваща усмивка.
	— Доколкото познавам Пит, екипът му ще е започнал да изследва дъното на река Потомак още предобед.

	* * *

	Пит разговаряше с Хирам Йегър, когато телефонистката се намеси. Той довърши набързо приказката си и набра номера на адмирала по частната му телефонна линия. Изслуша го в продължение на няколко минути без да отрони дума, после постави слушалката обратно на мястото й.
	— Е? — попита го Касио очаквателно.
	— Парите са били обменени, без изобщо да са влагани някъде — отвърна Пит, загледан с отчаян поглед в пода. — Това е всичко. Нищо повече. Няма никаква нишка, за която да се хванем.
	По лицето на Касио премина разочарование. Оттук бе почнал и той. Изпусна дълга въздишка и погледна часовника си. Бе забелязал, че Пит е изразходил всичките си чувства.
	— Оценявам помощта ви — рече Касио тихо, после затвори куфарчето си и се изправи. — Време е да тръгвам. Ако не се разтакавам, мога да хвана обратния самолет за Лос Анджелис.
	— Съжалявам, че не можах да ви дам отговор.
	Касио здраво стисна ръката на Пит.
	— Човек не улучва всеки път сто процента. Виновниците за смъртта на дъщеря ми и на вашата позната са допуснали грешка. Все някъде, в даден момент, не са догледали някоя подробност. Радвам се, че сте на моя страна, господин Пит. Досега работех по случая съвсем сам.
	Пит се трогна искрено.
	— Аз ще продължа да ровя.
	— Не мога да искам повече.
	Касио кимна и заслиза по стълбите. Пит го проследи с поглед как бавно прекоси хангара — горд, закоравял възрастен човек, който се сражаваше със собствената си вятърна мелница.


	27.

	Президентът седеше изправен на тръбен стол с черна кожена тапицерия, тялото му бе здраво завързано с найлонови ремъци. Погледът му, разцентрован и празен, блуждаеше някъде в пространството. Върху гърдите и челото му бяха закрепени безжични датчици, които улавяха физическите характерни особености на осем различни функции на живот и ги предаваха на компютърна мрежа.
	Работното помещение беше малко, не повече от девет квадратни метра, и претъпкано с електронна контролна апаратура. Луговой и екипът му от четирима хирурзи безшумно и с вещина се подготвяха за деликатната операция. Пол Суворов стоеше в единствения празен ъгъл с вид на човек, който не се чувства удобно, че е облечен със зелена стерилна престилка. Той наблюдаваше как една от помощничките на Луговой заби тънка игла в едната половина на врата на президента, после — в другата.
	— Странно място за слагане на упойка — отбеляза Суворов.
	— За проникването в мозъка ще използваме местна — поясни Луговой, без да сваля очи от силно увеличения рентгенов анализ върху видеоекрана. — Обаче малка доза амитал в сънните артерии докарва лявото и дясното полукълба на мозъка в сънливо състояние. Целта на процедурата е да се заличи всеки съзнателен спомен от операцията.
	— Не трябваше ли да обръснете главата му? — попита Суворов, сочейки към косата на президента, която се подаваше от отвора на металната каска, обгръщаща черепа му.
	— Ще трябва да се въздържим от обичайната хирургическа процедура — отвърна търпеливо Луговой. — По разбираеми причини не можем по никакъв начин да променяме външността му.
	— Кой ще ръководи операцията?
	— Вие как мислите?
	— Питам вас, другарю.
	— Аз.
	Суворов не скри изумлението си.
	— Проучих вашето досие и досието на всеки един от екипа ви. Знам ги наизуст почти дума по дума. Вашата област е психологията. Един от екипа ви е биохимик, останалите са електронни техници. Сред вас няма квалифицирани хирурзи.
	— Защото не са ни необходими. — Луговой отново отмести поглед към телевизионния екран, после кимна. — Можем да започваме. Насочете лазера към съответното място.
	Един от техниците притисна лице в гумения окуляр на микроскопа, прикрепен към аргонов лазер. Уредът бе свързан към компютър и изобразяваше поредица от координати от оранжеви числа в долната част на фиксажа на микроскопа. Когато всяка координата показа нула, местоположението бе точно.
	Мъжът при лазера кимна и съобщи:
	— Местоположение определено.
	— Започвайте! — нареди Луговой.
	Тънка струйка дим, толкова слаба, че само лазерният оператор можеше да я види през микроскопа, сигнализира за допира на почти незабележимо тънкия синьо-зелен лъч до черепа на президента.
	Гледката беше странна. Всеки стоеше с гръб към президента и наблюдаваше мониторите. Изображенията бяха увеличени докрай и лъчът се виждаше във вид на тънки като паяжина нишки. С прецизност далеч по-голяма от умението на човешката ръка компютърът направляваше лазера в пробиването на съвсем малка дупчица — една трийсета от милиметъра — в костта, навлизайки само до обвивката, покриваща мозъка и секрециите му.
	Прехласнат, Суворов пристъпи по-близо до мониторите.
	— Какво ще стане по-нататък?
	Луговой му посочи електронния микроскоп.
	— Вижте сам.
	Суворов погледна пред двойните лещи.
	— Виждам само едно тъмно петно.
	— Нагласете си фокуса.
	Суворов последва съвета му и петното се превърна в чип — интегрална схема.
	— Това е микроминиатюризирана присадка, която може да вкарва и да получава мозъчни сигнали. Сега ще я поставим в мозъчната кора, откъдето започват мисловните процеси на мозъка.
	— Какво използва присадката за енергиен източник?
	— Самият мозък произвежда десетватово електричество — поясни Луговой. — Прозренията на президента могат да се телеизмерват до устройство за управление, намиращо се на хиляди километри, могат да се превеждат на даден език и да връщат всякакви поискани команди. То е нещо като да сменяш телевизионните канали с дистанционно управление.
	Суворов отстъпи назад от микроскопа и вдигна поглед към Луговой.
	— Възможностите са много по-изумителни, отколкото предполагах — прошепна той. — Така можем да узнаем всяко поверително сведение на американското правителство.
	— Дори ще бъдем в състояние да манипулираме дните и нощите му до края на живота му — добави Луговой. — А чрез компютъра да направляваме личния му характер, без нито той, нито някой до него да забележи това.
	До Луговой се приближи един техник.
	— Готови сме да вкараме присадката.
	Луговой кимна и рече:
	— Действайте!
	На мястото на лазера бе поставена машина, подобна на робот. От микроскопа бе взета една невероятно мъничка присадка и съвсем точно бе закрепена в края на единична тънка жичка, която стърчеше от механичната ръка. После присадката бе допряна до дупчицата в черепа на президента.
	— Готови за вкарване… сега! — чу се провлаченият глас на мъжа пред пулта за управление. Както преди с лазера, така и този път той свери числата, изобразени на екрана. Цялата процедура бе програмирана отново. Човешка ръка не участваше. Воден от компютъра, роботът внимателно вкара жичката през защитната кора в меките гънки на мозъка. След шест минути на екрана на индикаторното устройство светна „ЗНАК“.
	Погледът на Луговой нито за миг не се отдели от цветния рентгенов монитор.
	— Отдели и издърпай сондата — рече той.
	— Сондата отделена и издърпана — повтори нечий глас.
	Жичката беше свалена и на нейно място бе поставен миниатюрен инструмент, подобен на тръба, която завършваше с малък щифт с три косъма с корените им, отскубнати от един от членовете на руския екип, чиято коса много наподобяваше на косата на президента. Щифтчето бе пъхнато в дупчицата, пробита от лазерния лъч. Когато роботният механизъм бе изместен назад, Луговой се приближи и огледа резултата с голяма увеличителна лупа.
	— Получените малки неравности ще засъхнат и след няколко дни ще се отлюспят — отбеляза той. Изправи се със задоволство и погледна към компютърните екрани.
	— Присадката задейства — съобщи асистентката.
	Удовлетворен, Луговой потърка ръце.
	— Добре, можем да пристъпим към втория пробив.
	— Друга присадка ли ще слагате? — попита Суворов.
	— Не, ще инжектираме малко количество РНК в хипокампуса.
	— Бихте ли го казали на профански език?
	Луговой се пресегна над рамото на мъжа пред компютърния пулт и завъртя едно копче. Изображението на мозъка на президента се увеличи и изпълни целия екран на рентгеновия монитор.
	— Ето — каза той, потупвайки екрана, — вижте този издатък във форма на морско конче, който минава под краищата на страничните кухини — жизнена част от системата на крайниците, управлявана от мозъка. Тя именно се нарича хипокампус. Тук се получават и разпръскват новите спомени. С инжектирането на РНК — рибонуклеинова киселина, която предава генетичните указания — взета е от един субект, субект, който е бил програмиран с определени мисли — ние можем да извършим така нареченото „прехвърляне на памет“.
	Колкото и жадно да трупаше в съзнанието си всичко, което виждаше и чуваше, Суворов пак не можеше да смогне, не можеше да погълне цялата информация. Той погледна с недоверие към президента.
	— Значи можете да вкарате паметта на един човек в мозъка на друг?
	— Точно така — отвърна бездушно Луговой. — Какво мислите, че става в болниците за душевноболни, където КГБ изпраща враговете на държавата? Не всички биват превъзпитавани да станат послушни привърженици на партията. Много от тях се използват за важни психологически опити. Например РНК, която сега ще инжектираме в хипокампуса на президента, е извлечена от един художник, който непрекъснато рисуваше илюстрации, изобразяващи нашите ръководители в ужасни и неприлични пози… Забравих му името.
	— Белкий?
	— Да, Оскар Белкий. Социологически саможив човек. Картините му бяха или шедьоври на модерното изкуство, или кошмарни абстракции — според вкуса на всекиго. След като вашите колеги от държавна сигурност го арестуваха в ателието му, той тайно бе откаран в санаториум далеч от Киев. Там бе поставен в пашкул като тия тук, където престоя две години. Посредством новата техника за съхранение на паметта, открита чрез биохимията, паметта му бе изтрита и на нейно място бяха вкарани политически схващания, които сега искаме президентът да внуши на правителството си.
	— А не можете ли да извършите същото нещо с контролна присадка?
	— Присадката, заедно с компютризираната й мрежа, е изключително сложна и податлива на повреди. Докато прехвърлянето на памет действа като помощна система. Освен това опитите ни показаха, че контролният процес дава по-добри резултати, когато субектът сам твори мисли, а после присадката направлява отрицателния или положителния отговор.
	— Поразително, наистина! — призна искрено Суворов. — И с това приключвате, така ли?
	— Не съвсем. Като допълнителна защитна мярка един от хората ми — много опитен хипнотизатор — ще доведе президента до състояние на транс, за да заличи и най-малкото подсъзнателно чувство, което може да се породи у него, докато е под наше наблюдение. Също така ще му бъде вкаран разказ с ярки подробности, описващ къде е прекарал тия десет дни.
	— Както казват американците, покорили сте всички основни положения.
	Луговой поклати глава.
	— Човешкият мозък е вълшебна вселена, която ние никога няма да проучим докрай. Може да си мислим, че най-накрая сме овладели сиво-розовото, тежко килограм и половина желе, но капризното му естество е непредсказуемо като времето.
	— С други думи, искате да кажете, че има вероятност президентът да не реагира така, както вие желаете.
	— Не е изключено — отвърна сериозно Луговой. — Дори е възможно мозъкът му да разруши границите на реалността независимо от контрола ни и да го накара да направи нещо, което да има ужасни последствия за всички нас.


	28.

	Сандекър спря колата си на паркинга на един яхтклуб на шейсет метра от Вашингтон. Измъкна се иззад волана и се загледа в изгледа над Потомак. Чистото синьо небе искреше, а мътните зелени води на реката препускаха към залива Чесапийк. Той заслиза по една хлътнала стълба към плаващия док. В единия му край бе вързана износена стара лодка за миди, чиито ръждясали щипци висяха от един прът като щипки на причудливо животно.
	Корпусът бе очукан от дългата и непрекъсната употреба и почти цялата му боя бе паднала. Дизеловият двигател пухтеше и изхвърляше малки облачета отработени газове от комина, които се стопяваха в лекия бриз. Името й, едва различимо върху кърмовото огледало, беше „Хоки Ямоки“.
	Сандекър погледна часовника си: дванайсет без двайсет. Той кимна доволен. Само три часа след като уведоми накратко Пит за належащата задача, търсенето на „Игъл“ бе в ход. Адмиралът скочи в лодката и махна за поздрав на двамата инженери, които скачваха хидролокаторния датчик към кабела на записващото устройство, после влезе в кормилната рубка. Завари Пит да разглежда внимателно през лупа голяма сателитна снимка.
	— Това ли беше най-доброто, което успя да намериш?
	Пит вдигна поглед и развеселен попита:
	— Имате предвид лодката ли?
	— Да.
	— Е, не отговаря на лъснатите ви до блясък военноморски стандарти, но ще свърши добра работа.
	— Нима нямаше нито един свободен изследователски плавателен съд от нашите?
	— Имаше, но избрах тази стара черупка по две причини. Първо, тя е страхотно удобна за работа и второ, ако някой наистина е задигнал правителствена яхта с група високопоставени личности на борда и я е изхвърлил в морето, то той ще предположи, че ще се предприеме основно подводно търсене и ще следи операцията. А така ние ще си свършим работата, преди онзи да се е усетил.
	Сандекър беше казал на Пит само, че яхта на Военноморските сили е била открадната от кея на Маунт Върнън и се предполага, че е била потопена. Почти никакви други подробности.
	— Кой ти е казал, че на борда й е имало високопоставени личности?
	— Небето е нагъчкано от вертолети на сухопътните войски и на Военноморските сили като ято скакалци, а човек може да прекоси реката направо по палубите на корабите на бреговата охрана. В тази претърсвателна операция има нещо повече, отколкото дадохте да се разбере, адмирале, много повече.
	Сандекър не отговори нищо. Само призна в себе си, че Пит е с четири скока напред в разсъжденията си. Знаеше, че мълчанието му още повече засилва подозренията на Пит. За да измести въпроса, попита:
	— Да не би да си забелязал нещо, та започваш търсенето толкова далеч от Маунт Върнън?
	— Това ще ни спести четири дни и четирийсет километра. Реших, че яхтата ще бъде забелязана от една от нашите камери за въздушно наблюдение, но знам ли коя? Военните разузнавателни спътници не кръжат над Вашингтон, а снимките на атмосферните условия нямат за цел да увеличават дребни подробности.
	— Откъде взе тази? — попита Сандекър, сочейки снимката пред Пит.
	— От един приятел от Вътрешното министерство. Един от техните спътници за геоложко наблюдение изминал деветстотин километра и заснел инфрачервена картина на залива Чесапийк и съседните реки. Час: четири и четирийсет сутринта в деня на изчезването на яхтата. Погледнете през лупата фотоувеличението на този отрязък на Потомак и ще видите, че единствената яхта, която се вижда по реката, плава на километър и половина от Маунт Върнън надолу.
	Сандекър се вгледа в малката бяла точка на снимката. Тя изпъкваше невероятно ясно. Можеше да се различи всяка принадлежност на палубите, дори фигурите на двама души. Той вдигна поглед към Пит.
	— Няма начин да се докаже, че това е яхтата, която търсим — рече той с равен тон.
	— Не съм паднал от Марс, адмирале. Точно тази е президентската яхта „Игъл“.
	— Няма да споря с теб — отвърна Сандекър тихо, — но не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече знаеш.
	Пит само сви рамене.
	— И тъй, къде мислиш, че е сега?
	Зелените очи на Пит потъмняха. Той хвърли лукав поглед на Сандекър и взе един пергел.
	— Прегледах спецификациите на „Игъл“. Максималната й скорост е четиринайсет възела. И тъй, въздушната снимка е била направена в четири часа и четирийсет минути. Час и половина до пукването на зората. Екипажът, който е извършил този пиратски набег, не се е осмелил да рискува да бъде видян, затова я е пратил на дъното под прикритието на тъмнината. Като се вземе предвид всичко това, излиза, че тя е изминала само трийсет и три километра преди изгрев-слънце.
	— Остава все още много вода.
	— Мисля, че мога да я намаля.
	— Като стоиш в канала ли?
	— Да, сър, в дълбоки води. Ако аз ръководех акцията, щях да я потопя надълбоко, за да предотвратя случайното й откриване.
	— Каква е средната дълбочина, която си измерил?
	— Между девет и дванайсет метра.
	— Не е достатъчна.
	— Така е, но според измерванията на водните дълбочини, нанесени върху морските карти, има няколко дупки, дълбоки над трийсет метра.
	Сандекър замълча и погледна през прозореца на кормилната рубка. Видя Ал Джордино да върви по палубата, нарамил на яките си плещи два резервоара за въздух. Адмиралът се обърна отново към Пит и го загледа замислен.
	— Ако се натъкнеш на яхтата — заговори той с леден глас, — не влизай вътре. Работата ни е да я открием и разпознаем. Нищо повече.
	— Какво има в нея, та не бива да го виждаме?
	— Не питай.
	Пит се усмихна насила.
	— Зачитайте чувствата ми. Доста съм непостоянен.
	— Ама че си дявол! — изсумтя Сандекър. — Какво мислиш, че има в яхтата?
	— По-точно, _кои_.
	— Има ли значение? — предпазливо попита Сандекър. — Може и да е празна.
	— Нещо ме будалкате, адмирале. Сигурен съм. Добре, като я намерим, какво следва?
	— ФБР поема нещата.
	— А, значи ние си изиграваме роличката и се дръпваме настрана.
	— Такива са нарежданията.
	— Майната им на ония.
	— Кои ония?
	— На властниците, които играят дребни потайни игрички.
	— Повярвай ми, тази задача не е дребна.
	Лицето на Пит доби суров израз.
	— Ще преценим, когато намерим яхтата, нали?
	— Помни ми думата — каза Сандекър, — ще съжалиш, че си поискал да видиш онова, което може би ще намериш в потъналата яхта.
	Едва изрекъл думите, Сандекър разбра, че е развял платно пред бик. Още щом Пит се спуснеше под повърхността на реката, тънката каишка на заповедта щеше да е скъсана.


	29.

	Шест часа по-късно и на деветнайсет километра надолу по реката цел номер седемнайсет пълзеше по записващия екран на хидролокатора с висока разделителна способност „Клайн“. Тя се намираше на 33 метра под водата, между Пърсимън и Матиас, точно срещу Поупс Грийк, и на три километра оттатък моста на река Потомак.
	— Размери? — попита Пит оператора на хидролокатора.
	— Около трийсет и шест метра дължина и седем метра ширина.
	— А ние какви размери търсим? — обади се Джордино.
	— „Игъл“ има обща дължина сто и десет фута и широчина двайсет фута — отвърна Пит.
	— Значи съвпадат — каза Джордино, превръщайки наум футовете в метри.
	— Мисля, че я открихме — съобщи Пит, докато оглеждаше конфигурациите, очертани от хидролокатора със странично сканиране. — Дайте да минем още веднъж — този път на двайсетина метра откъм десния борд — и да хвърлим буй*.
	[* Буй — обозначителна шамандура. — Б.р.]
	Сандекър, който стоеше на задната палуба и държеше под око кабела на датчика, надникна в рубката.
	— Открихте ли нещо?
	— Първоначална връзка — кимна Пит.
	— Отивате да проверите ли?
	— След като пуснем буй, Ал и аз ще се гмурнем долу да хвърлим един поглед.
	Сандекър се загледа в протърканата палуба и нищо не каза. После се обърна и закрачи обратно към кърмата, за да помогне на Джордино да вдигне двайсет и два килограмовата тежест, свързана с яркооранжевия буй, и да я постави върху фалшборда на „Хоки Ямоки“.
	Пит пое кормилото и обърна моторната лодка. Когато ехолотът започна да отчита издигане на целта, той извика:
	— Пускай!
	Лодката забави ход и буят бе хвърлен през борда. „Хоки Ямоки“ бавно спря да се движи и застана на място с обърната по посока на течението кърма.
	— Жалко, че не взехме подводна телевизионна камера — каза Сандекър, докато помагаше на Пит да облече водолазния си костюм. — Сега щеше да си спестиш гмуркането.
	— Напразно усилие — отвърна Пит. — Видимостта долу се измерва в сантиметри.
	— Скоростта на течението е около два възела — прецени Сандекър.
	— Когато започнем да се издигаме към повърхността, то ще ни отнесе към левия борд. Няма да е лошо да хвърлим едно стометрово спасително въже с буй, за да се качим по-лесно обратно на борда.
	Джордино стегна колана си с тежестите и се усмихна весело.
	— Готов съм.
	Сандекър стисна Пит за рамото.
	— Помни какво ти казах за влизането в разбитата яхта.
	— Ще се опитам да не се вторачвам много — отвърна равнодушно Пит.
	Преди адмиралът да допълни нещо, Пит вече бе нагласил маската си върху очите и скочи заднешком в реката.
	Водата се затвори над него и слънчевата светлина се размаза в зеленикаво оранжево петно. Течението избута тялото му и той трябваше да плува по диагонал на него, докато стигне буя. Протегна ръка, хвана въжето и погледна надолу. Някъде от деветдесет сантиметра нататък бялата найлонова плитка се губеше в матовия мрак.
	Пит използва въжето като ориентир и опора и се спусна по него в дълбините на Потомак. Покрай покритото му с маска лице се плъзгаха малки влакънца от речната флора и частици утайка. Той включи подводното си фенерче, но слабият му лъч увеличи само с няколко сантиметра полето му на видимост. Той спря, за да раздвижи челюстта си и да изравни увеличаващото се налягане в ушните си канали.
	Докато се гмуркаше към дъното, плътността на водата ставаше все по-осезаема. После изведнъж, сякаш бе минал през врата, температурата спадна с десет градуса и видимостта се разпростря почти до три метра. По-студеният пласт действаше като възглавница, притискаща се към топлото течение над него. Дъното се появи и Пит различи тъмното очертание на яхта от дясната си страна. Той се обърна и направи знак на Джордино, който му кимна в отговор.
	Сякаш излизайки от мъгла, „Игъл“ постепенно доби форма. Тя приличаше на безжизнено животно, самотно в призрачната тишина и водния сумрак.
	Пит заплува покрай едната страна на корпуса, Джордино заобиколи от другата. Яхтата стоеше напълно изправена, без никакъв наклон. Като се изключеше тънкият пласт от водорасли, полепнали по бялата й боя, тя изглеждаше запазена както в деня, когато е била на повърхността.
	Двамата водолази се срещнаха при кърмата и Пит написа върху дъската си за съобщения: „Има ли повреди?“.
	Джордино му отвърна също писмено: „Никакви“.
	После те бавно доплуваха до палубите, подминаха тъмните прозорци на каютите и се качиха на мостика. Нищо не подсказваше за смърт или трагедия. Водолазите насочиха фенерчетата си през прозорците на мостика към черната вътрешност, но не видяха нищо, освен потискаща празнота. Пит забеляза, че на телеграфа в машинното отделение се чете: „СТОП МАШИНИ“.
	Той се поколеба за миг, после написа ново съобщение на дъската си: „Влизам вътре“.
	Очите на Джордино проблеснаха зад стъклото на маската и той драсна набързо: „Идвам с теб“.
	По навик двамата провериха въздушните си манометри. Имаха достатъчно време от двайсет минути, за да останат под водата. Пит натисна бравата на вратата на кормилната рубка. Сърцето му се сви. Макар Джордино да беше до него, предчувствието, което го обзе, бе тягостно. Бравата поддаде и той побутна вратата. Пое си дълбоко въздух и заплува навътре.
	Месинговите повърхности хвърляха матови отблясъци под подводната светлина на фенерчетата им. Пит бе изненадан от голия вид на помещението. Нямаше нищо разхвърляно. Не се виждаха никакви боклуци по пода. Спомни си за „Пайлъттаун“.
	Тук нищо не привлече интереса им и двамата продължиха пътя си по една стълба и влязоха в салона на горната палуба. В течния мрак просторното оградено място като че ли нямаше край. И тук се забелязваше необичаен порядък. Джордино насочи светлината си нагоре. Напречните греди и махагоновата облицовка изглеждаха напълно оголени. Тогава Пит разбра какво не е наред. Таванът трябваше да е изпълнен с плуващи предмети. Но явно че всичко, което би изплувало на повърхността и би било изхвърлено от водата на брега, беше свалено.
	Придружени от бълбукането на въздушните мехурчета, Пит и Джордино се плъзнаха през водата към коридора, разделящ спалните кабини. И тук цареше пълен ред; дори леглата и матраците бяха оголени. Лъчите на фенерчетата им зашариха сред мебелите, закрепени с болтове за постлания с килим под. Пит провери баните, а Джордино — шкафовете. Когато стигнаха до спалните помещения на екипажа, оставаше им въздух само за седем минути. Общувайки с кратки жестове на ръцете, двамата пак се разделиха, като Джордино пое да претърси камбуза и складовите помещения, а Пит продължи към машинното отделение.
	Капакът на люка над машинното беше заключен и затегнат с болтове. Без да губи секунда в излишно движение, той бързо извади подводния нож от ножницата на крака си и откърти пантите. Освободен от затягащите го елементи и избутан от изтласкващата сила на течността, капакът се понесе във водата покрай него.
	Същото стана и с един подпухнал труп, който изскочи от отворения люк като кукла на пружина, затворена в кутия.


	30.

	Пит се отблъсна назад към преградната стена и като вцепенен загледа зловещата върволица от плаващи отломки и трупове, които изригваха от машинното отделение и се понасяха към тавана, където увисваха в уродливи пози като хванати в капан аеростати. Макар че вътрешните газове бяха почнали да увеличават обема си, все още не се забелязваха признаци на разлагане. Безвзорни очи се цъклеха под кичури коса, полюшвани от развълнуваната вода.
	Пит положи усилие да се освободи от хватката на шока и отвращението и подготви съзнанието си за противната работа, която не биваше да оставя недовършена. С надигащо се чувство на гадене, съпътствано от смразяващ страх, той се промъкна през люка в машинното отделение.
	Озова се в същинска костница. Спални завивки и дюшеци, дрехи и бельо от полуотворени куфари, възглавници и одеяла — всичко, способно да изплува на повърхността, се усукваше между тъпканица от трупове. Гледката представляваше кошмар, който не можеше да се сравни, нито поне малко да се оприличи на някой холивудски филм на ужасите.
	Повечето от труповете бяха облечени с униформите на бреговата охрана, което подсилваше призрачния им вид. Други бяха с обикновени работни дрехи. По тях не се забелязваха следи от травми или рани.
	Пит престоя вътре две минути, не повече, като от време на време се накланяше или отдръпваше, когато някоя безжизнена ръка бръснеше рамото му или побеляло, безизразно лице минеше на сантиметри от маската му. Беше готов да се закълне, че всички се бяха вторачили в него и го молеха за нещо, което той не можеше да им даде. Само един от труповете беше облечен по-различно от другите — с плетен пуловер под моден шлифер. Пит бързо пребърка джобовете му.
	Онова, което Пит видя, щеше да се вреже завинаги в съзнанието му. Той се отритна от стълбата нагоре и излезе от машинното. Вече оставил ужасяващата гледка зад гърба си, Пит се спря, за да провери въздушния си манометър. Стрелката сочеше четирийсет и пет килограма — достатъчно голям запас, за да види отново слънцето, ако не се мотаеше още. Завари Джордино да бърника в пещерообразните шкафове за хранителни продукти и му направи знак с вдигнат палец. Джордино потвърди с глава и заплува по коридора към външната палуба.
	Вълна на облекчение премина през Пит, когато видя как яхтата загуби очертанията си в мрачината. Не им бе останало време да търсят въжето на буя, затова двамата поеха към повърхността, придружени от мехурчетата, които излизаха от изпускателните клапани на въздушните им регулатори. Водата бавно преля от кафяво-черна в оловнозелена. Най-после те изскочиха на повърхността и установиха, че са се отклонили от „Хоки Ямоки“ с около петдесет метра надолу по течението.
	Сандекър и екипажът от инженери в моторната лодка ги забелязаха веднага и бързо започнаха да изтеглят спасителното въже. Сандекър събра длани като фуния пред устата си и извика:
	— Дръжте се, ще ви издърпаме.
	Пит махна с ръка в знак на потвърждение, благодарен, че може да легне по гръб и да се отпусне. Чувстваше се прекалено изтощен, за да прави каквото и да е друго, освен да се носи лениво срещу течението и да наблюдава как дърветата край брега се нижат покрай него. Минути по-късно двамата с Джордино бяха вече на палубата на старата моторница за ловене на миди.
	— Е, „Игъл“ ли е? — попита Сандекър, неспособен да прикрие любопитството си.
	Пит отговори едва след като свали резервоара си за сгъстен въздух.
	— Да — потвърди той най-сетне. — „Игъл“ е.
	Сандекър не се реши да зададе въпроса, обсебил съзнанието му. И го заобиколи.
	— Намери ли нещо, за което искаш да поговорим?
	— Външно не е повредена. Стои съвсем изправена, с лек наклон от шейсет сантиметра на кила.
	— И никакви следи от жертви?
	— Погледната отвън, не.
	Беше ясно, че Пит няма да даде никакви сведения доброволно, освен ако не го питат. Здравословният тен на лицето му сега изглеждаше необичайно блед.
	— Надникна ли вътре? — поинтересува се Сандекър.
	— Беше много тъмно, за да се различи нещо.
	— Добре, по дяволите, да говорим направо!
	— Е, след като досега ме разпитвахте тъй любезно — отвърна Пит със смразяващо безразличие, — ще ви кажа, че в яхтата има повече трупове, отколкото в гробище. Натъпкани са в машинното от пода до тавана. Преброих двайсет и един.
	— Господи! — ахна Сандекър, изненадан повече от всякога. — Успя ли да разпознаеш някого?
	— Тринайсет бяха моряци. Останалите ми се видяха цивилни.
	— Осем цивилни? — Сандекър не скри изумлението си.
	— Така ги прецених по дрехите им. Не бяха в състояние да им бъдат задавани въпроси.
	— Осем цивилни — повтори Сандекър. — И нито един от тях не ти се е сторил познат?
	— Не знам дали и майките им биха ги познали — каза Пит. — Защо? Очаквахте ли, че ще позная някого?
	— Не мога да ти кажа.
	Пит не помнеше да е виждал някога адмирала толкова смутен. Желязната му обвивка се бе смъкнала. Проницателните му, умни очи бяха изпълнени с ужас. Пит заговори, наблюдавайки реакцията му.
	— Ако трябва да се осмеля да изкажа мнение, то е, че някой е очистил половината китайско посолство.
	— Китайско ли? — Очите на адмирала изведнъж станаха остри като ледени висулки. — Какви ги приказваш?
	— Седем от осемте цивилни бяха източноазиатци.
	— Да не би да си в грешка? — попита Сандекър, възвръщайки самообладанието си. — При слаба или никаква видимост…
	— Видимостта стигаше до три метра. Освен това мога да направя разлика между кавказец и източен азиатец.
	— Слава богу! — каза Сандекър и въздъхна дълбоко.
	— Ще ви бъда много задължен, ако ми кажете какво, по дяволите, очаквахте от Ал и мен да открием долу?
	Погледът на Сандекър се смекчи.
	— Дължа ти обяснение — рече той, — но не мога да ти го дам. Случиха се неща, които не е нужно да знаем.
	— И без това си имам друга задача. — Гласът на Пит отново стана студен. — Тази не ме интересува.
	— Да. Джули Мендоса. Разбирам.
	Пит извади нещо от ръкава на леководолазния си костюм.
	— Вземете, щях да забравя. Намерих го у един от труповете.
	— Какво е това?
	Пит държеше прогизнал кожен портфейл. Вътре имаше непромокаема служебна карта със снимка на мъж. До нея беше закачена значка във формата на щит.
	— Документ за самоличност на агент от Тайните служби — отвърна Пит. — Името му е Брок, Лайл Брок.
	Сандекър взе портфейла, без да каже нищо. Погледна часовника си.
	— Трябва да се обадя на Сам Емет от ФБР. Това вече е негова работа.
	— Вие няма да оставите нещата толкова лесно, нали, адмирале. И двамата знаем, че на НЮМА ще бъде възложено да извади „Игъл“.
	— Прав си, разбира се — уморено отвърна Сандекър. — Но аз те освобождавам от тази задача. Свърши си твоята работа. Ще натоваря Джордино със спасителната операция. — Той се обърна и влезе в кормилната рубка, за да използва телефона, свързан с брега.
	Пит остана още дълго на мястото си, загледан в тъмната, зловеща вода на реката, съживявайки в съзнанието си ужасната гледка на дъното. Сети се за един стих от стара моряшка поема: „Призрачен кораб с призрачен екипаж, който няма за къде да отплува“.
	После, сякаш спускайки завеса, той отново насочи мислите си към „Пайлъттаун“.


	На източния бряг на реката, скрит между гъсти ясенови дървета, един мъж с виетнамска маскировка от листа притисна око във визьора на видеокамера. От горещото слънце и тежката влага по лицето му се стичаха струйки пот. Въпреки неудобствата той не спираше да записва, нагласяйки телеобектива, докато горната половина на Пит запълни миниатюрния проекционен екран. После засне панорамен кадър на цялата лодка за ловене на миди по дължина, като задържаше за по няколко секунди обектива върху всеки член на екипажа й.
	Половин час след като водолазите излязоха от водата, малка флотилия от кораби на бреговата охрана наобиколиха „Хоки Ямоки“. Дерик-кранът на един от плавателните съдове повдигна голям буй на червени ивици, с мигаща червена лампа и го спусна над потъналата „Игъл“.
	Когато батерията на записващото устройство се изтощи, скритият оператор грижливо прибра апаратурата си и изчезна в падащия здрач.


	31.

	Пит разглеждаше менюто, когато салонният управител на ресторант „Позитано“ на Феърмонт авеню поведе Лорън към масата му. Тя вървеше със спортна походка и кимаше или разменяше по някоя дума със служителите от Капитолия, дошли да обядват сред стенописите и полиците за винени бутилки на заведението.
	Пит вдигна глава и очите им се срещнаха. Лорън отвърна на одобрителния му поглед с равна усмивка. Той стана и издърпа назад стола й.
	— Днес си ужасно грозна — рече Пит.
	— Непрекъснато ме озадачаваш — засмя се тя.
	— С какво?
	— В първата минута си кавалер, в следващата — простак.
	— Казвали са ми, че жените си падат по разнообразието.
	Очите й, ясни и кротки, се развеселиха.
	— Там е работата, че ти вярвам. Ти си единственият мъж, който не ми лиже подметките.
	По лицето на Пит се разля заразителна усмивка.
	— То е защото не ти искам политически услуги.
	Тя направи гримаса и отвори картата с менюто.
	— Нямам време да се превръщам в прицел за шеги. Трябва бързо да се връщам в кабинета си и да отговоря на цял тон писма от избиратели. Има ли нещо вкусно?
	— Мисля да опитам една „дзупа ди пеше“.
	— Тази сутрин кантарът ми показа, че съм качила половин кило. Затова ще взема само салата.
	Приближи се сервитьорът.
	— Нещо за пиене? — попита я Пит.
	— Оставям на теб да избереш.
	— Два коктейла „Сазерак“ с лед и ако обичате, помолете бармана да налее ръжено уиски, а не бърбън.
	— Разбира се, господине — потвърди сервитьорът.
	Лорън разгъна салфетката си върху скута.
	— Търсих те по телефона два поредни дни. Къде чезнеш?
	— Адмиралът ме прати да изпълня спешна спасителна операция.
	— Красива ли беше? — попита тя, използвайки прастара шега.
	— За следовател, разследващ смъртни случаи, може би. Но мен удавници никога не са ме привличали.
	— Извинявай — каза Лорън и до пристигането на напитките остана сериозна и мълчалива.
	Двамата разклатиха леда в чашите си, преди да отпият от червеникавото им съдържание.
	— Един от помощниците ми се натъкна на нещо, което вероятно ще ти бъде от полза — заговори накрая Лорън.
	— Какво е то?
	Тя извади от дипломатическото си куфарче няколко напечатани на пишеща машина листа, захванати с телбод и ги подаде на Пит. После започна да говори съвсем тихо.
	— Опасявам се, че няма кой знае колко храна в това, но интерес представлява докладът за фантомните военноморски сили на ЦРУ.
	— Не знаех, че имат такива — каза Пит, оглеждайки страниците.
	— От 1963 година те успели да съберат малка флота, за която само няколко души от правителството знаели. Те обаче няма да признаят за съществуването й. Освен наблюдение основната й задача е да извършва тайни операции, свързани с прехвърлянето на хора и припаси за внедряването на агенти или горили в неприятелски държави. Първоначално флотата била събрана, за да тормози Кастро след превземането му на Куба. Няколко години по-късно, когато станало ясно, че Кастро трудно може да бъде свален, те ограничили дейността си, преди всичко защото кубинците заплашили, че ще си го изкарат на американските риболовни кораби. Оттогава флотата на ЦРУ разширила сферата на операциите си от Централна Америка до войната във Виетнам, до Африка и Средния изток. Следиш ли мисълта ми?
	— Да, но не схващам накъде води всичко това?
	— Имай малко търпение — каза Лорън. — Един от атакуващите товарни кораби бил част от запасната флота на Военноморските сили във Филаделфия, наречен „Хобсън“. Той бил изваден от употреба и продаден на търговска корабна компания — прикритие на ЦРУ. Те не похарчили нищо, за да я променят външно и да я направят да прилича на обикновен търговски кораб, но за сметка на това вътре била оборудвана със скрито въоръжение, включващо нова ракетна система, високоусъвършенствана съобщителна и подслушвателна апаратура и съоръжение за спускане на бързоходни патрулни и десантни катери през плъзгащи се врати в носовата част. През 1985 година, по време на унищожителното нахлуване на Иран в Кувейт и Саудитска Арабия, корабът бил в готовност и с екипаж на борда. Развявайки морския флаг на Панама, той тихомълком потопил два съветски шпионски кораба в Персийския залив. Руснаците не могли да докажат кой е сторил това, защото наоколо не се виждал никакъв кораб от нашите Военноморски сили. Те и до ден-днешен смятат, че ракетите, разрушили корабите им, са изстреляни от Саудитския бряг.
	— И ти си открила всичко това?
	— Разполагам с източници — заяви Лорън.
	— Има ли „Хобсън“ нещо общо с „Пайлъттаун“?
	— Косвено.
	— Продължавай.
	— Преди три години „Хобсън“ изчезнал с целия екипаж край тихоокеанския бряг на Мексико.
	— Е, и?
	— И три месеца по-късно ЦРУ го намерил.
	— Звучи ми познато — каза замислен Пит.
	— Това ми беше мисълта — кимна Лорън. — Повторение на случаите със „Сан Марино“ и „Бел Час“.
	— Къде е бил открит „Хобсън“?
	Преди Лорън да успее да отговори, сервитьорът донесе следващата им поръчка. Дзупа ди пеше, италианската рибена супа, изглеждаше превъзходна.
	Веднага щом сервитьорът се отдалечи достатъчно, Пит кимна на Лорън.
	— Давай нататък.
	— Не знам как ЦРУ е открил кораба, но те се натъкнали на него, докато седял на сух док в Сидни, Австралия, и му се извършвали подобрения във външния вид.
	— Научили ли са под чие име е бил регистриран?
	— Той развявал филипинско знаме под регистрацията на „Самар Експортърс“ — мнима фирма, учредена само от няколко седмици в Манила. Новото му име било „Бурас“.
	— „Бурас“ — повтори като ехо Пит. — Трябва да е име на човек. Как е салатата ти?
	— Подправките й са много вкусни. А твоята супа?
	— Фантастична — отвърна той. — Пълна глупост е от страна на пиратите да откраднат кораб, принадлежащ на ЦРУ.
	— Да, все едно някой джебчия да обира пияница и да се окаже, че пияницата е таен детектив.
	— И какво става после в Сидни?
	— Нищо. ЦРУ, което работи съвместно с австралийския клон на Британските тайни служби, се опитало да арестува собствениците на „Бурас“, но така и не успяло да ги открие.
	— Никакви ли следи не е имало, никакви ли свидетели?
	— Малкият корейски екипаж, който живеел на борда, бил набран от Сингапур. Моряците не знаели почти нищо, успели само да опишат как изглеждал капитана, който бил изчезнал.
	Пит отпи глътка вода и прегледа отново една страница от доклада.
	— Не са много отличителните черти. Кореец, средно висок, тежък седемдесет и четири килограма, черна коса, с дупка между предните зъби. Това се свежда до пет или десет милиона мъже — отбеляза той иронично. — Е, поне не се чувствам толкова зле сега. Щом ЦРУ не може да открие кой плава по световните океани с отвлечени кораби, аз ли ще мога!
	— Обади ли ти се Джулиън Пърлмутър?
	Пит поклати глава.
	— Отдавна не съм го чувал. Сигурно се е отчаял и е изоставил случая.
	— Аз също ще трябва да изоставя случая — тихо каза Лорън. — Но само за известно време.
	Пит я погледна строго, после се отпусна и разсмя.
	— Как може хубава млада жена да се занимава с политика?
	— Шовинист такъв! — отвърна тя и сбърчи нос.
	— Не, сериозно, къде ще бъдеш?
	— В командировка за обмяна на опит на руски екскурзионен кораб, пътуващ по Карибско море.
	— Да бе, забравих, че ти председателстваш комитета за търговския морски транспорт — каза Пит.
	Лорън кимна и попи устни със салфетката си.
	— Последният екскурзионен кораб, пътувал под флаг на звезди и райета, бе изваден от строя през 1984 година. За много хора това е национален позор. Президентът много държи и ние да бъдем представени в морската търговия така, както сме във военноморската отбрана. Той изисква от Конгреса да отпусне сума от бюджета в размер на деветдесет милиона долара за възстановяването на парахода „Съединени щати“, който е бил спрян в Норфолк преди двайсет години, и за връщането му в употреба, за да съперничи на чуждестранните екскурзионни параходни линии.
	— И ти отиваш да проучиш руския метод за щедрото им черпене на пътниците с водка и хайвер, така ли?
	— Това — отвърна тя и изведнъж стана сериозна, — както и рентабилността на поддържания от правителството им кораб за екскурзии.
	— Кога тръгваш?
	— Вдругиден. Ще пътувам със самолет до Маями и оттам ще се кача на борда на „Леонид Андреев“. Връщам се след пет дни. А ти какво ще правиш?
	— Адмиралът ми отпусна време, за да продължа с разследването на „Пайлъттаун“.
	— Помогна ли ти нещо от тази информация?
	— Дори една думичка може да помогне — отвърна той, полагайки усилия да се съсредоточи върху една мисъл, която тъмнееше като далечна сянка на хоризонта. После погледна Лорън и попита: — Чула ли си някаква конгресна „партенка“?
	— Имаш предвид клюка ли? От рода на кой с кого се е чукал?
	— Нещо по-сериозно. Слухове за изчезнала група от високопоставени лица от правителството или чуждестранен дипломат.
	Тя поклати глава и отвърна:
	— Не, чак толкова зловещо нещо, не. Капитолийската сцена е доста скучна, когато Конгресът е в почивка. Защо? Да не би да си подочул за някой забъркан скандал, за който не знам?
	— Просто питам — отвърна Пит нехайно.
	Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата.
	— Не знам докъде ще те отведе тази работа, но моля те, бъди предпазлив. Фу Манчу може да разбере, че си го надушил и да ти устрои засада.
	Пит се обърна и каза през смях.
	— Не съм чел Сакс Ромър от дете. Фу Манчу, жълтата заплаха. Как се сети за него?
	— И аз не знам — сви леко рамене тя. — Някаква асоциация с филм на Питър Селар, с търговското дружество „Сосан“ и с корейския екипаж на „Бурас“, предполагам.
	Очите на Пит добиха замечтан израз, после се разшириха. Мисълта на хоризонта изкристализира. Той направи знак на сервитьора и плати сметката с кредитна карта.
	— Трябва да завъртя няколко телефона — поясни той кратко. Целуна леко Лорън по устните и изхвърча навън на оживения тротоар.


	32.

	Пит стигна бързо с колата си до сградата на НЮМА и се затвори в кабинета си. Подреди за секунди мислите си по важност и набра номер в Лос Анджелис по частната си телефонна линия. На петдесетото позвъняване се обади женски глас, който не можеше да произнася буквата „р“.
	— Следователско бю’о „Касио и съд’ужници“.
	— Моля, свържете ме с господин Касио.
	— За кого да п’едам, че се обажда?
	— Казвам се Пит.
	— П’и него има клиент. Бихте ли позвънили по-късно?
	— Не — изръмжа Пит заплашително. — Обаждам се от Вашингтон по спешен въпрос.
	Сплашена достатъчно, секретарката отвърна:
	— Един момент.
	Касио вдигна слушалката почти веднага.
	— Господин Пит, радвам се да ви чуя.
	— Извинете, че прекъсвам срещата ви — заговори Пит, — но са ми нужни няколко отговора.
	— На драго сърце.
	— Какво знаете за екипажа на „Сан Марино“?
	— Не много. Проучих характеристиките на офицерите, но не открих нищо необичайно. Всички са били професионални моряци на търговски кораби. Доколкото си спомням, капитанът им имаше безупречно досие.
	— Не е ли имал връзка с някакво организирано престъпление?
	— В компютрите на Националния център по криминална информация няма такива сведения.
	— А някой от останалия екипаж?
	— Данните за тях са малко. Малцина от тях са членували в моряшки профсъюз.
	— Каква националност са били? — попита Пит.
	— Националност? — повтори Касио и се замисли, после отвърна: — Различна. Имало е гърци, американци и няколко корейци.
	— Корейци ли? — възкликна Пит и изведнъж застана нащрек. — На борда му е имало корейци?
	— Да, точно така. Сега, като споменахте това, се сещам, че група от десетина корейци са били наети малко преди „Сан Марино“ да отплава.
	— Дали ще е възможно да се открие на кои кораби са служили преди „Сан Марино“ и съответните дружества?
	— Отивате много назад във времето, но би трябвало да има такива файлове.
	— Можете ли да включите в проверката и историята на екипажа на „Пайлъттаун“?
	— Не виждам пречка.
	— Ще ви бъда много благодарен.
	— Какво точно търсите? — полюбопитства Касио.
	— Би трябвало да ви е ясно.
	— Връзка между екипажа и нашата неизвестна търговска централа, така ли е?
	— На прав път сте.
	— Връщате се във времето, преди да изчезне корабът — отбеляза замислен Касио.
	— Най-практичният начин да се завладее даден кораб е чрез екипажа му.
	— Доколкото си спомням, бунт е имало на „Баунти“.
	— Днес му викат „отвличане“.
	— Явно че надушвате нещо сериозно — каза Касио. — Ще видя какво мога да направя.
	— Благодаря ви, господин Касио.
	— Вече доста се опознахме. Наричайте ме Сал.
	— Добре, Сал, а ти мен — Дърк.
	— Дадено! — отвърна сериозно Касио. — Дочуване.
	След като затвори телефона, Пит се облегна назад и вдигна крака върху бюрото. Почувства се добре, изпълнен с оптимизъм, че смътното предчувствие беше на път да възнагради усилията му. Сега щеше да проведе друг междуградски разговор — толкова умопомрачителен, че дори се почувства неловко да го осъществи. Записа номер от телефонния указател на националните университети и го набра.
	— Пенсилвански университет, отдел „Антропология“.
	— Мога ли да говоря с доктор Грейс Пърт?
	— Изчакайте секунда.
	— Благодаря.
	Изминаха близо две минути, преди Пит да чуе един благ глас.
	— Ало?
	— Доктор Пърт?
	— На телефона.
	— Казвам се Дърк Пит и работя в Националната агенция за подводно и морско корабоплаване. Имате ли малко време да ми отговорите на няколко академични въпроса?
	— Какво ви интересува, господин Пит? — мило попита доктор Пърт.
	Пит се опита да си представи как изглежда жената. Първоначалният образ беше на предвзета, белокоса дама в туиден костюм. Но реши, че е прекалено стереотипен образ и той го изтри от съзнанието си.
	— Ако вземем един мъж на възраст между трийсет и четирийсет години, среден на ръст и на тегло, който е родом от Пекин, Китай, и друг мъж със същите описания, но е от Сеул, Южна Корея, по какво можем да ги различим?
	— Не ме занасяте, нали, господин Пит?
	Пит се разсмя.
	— Съвсем не, доктор Пърт, говоря съвсем сериозно — увери я Пит.
	— Хм, китаец спрямо кореец — промълви тя, размишлявайки. — Общо взето хората с корейско потекло имат по-класически черти или в крайни случаи, монголоидни. Чертите на китайците, от друга страна, клонят повече към азиатските. Но не бих искала да правя предположение чии черти чии са, тъй като те много се застъпват. Много по-лесно е да се различат по дрехите или поведението им, или по начина, по който се подстригват — казано с две думи, по характеристиките на културата им.
	— Мислех, че имат дадени черти на лицето, по които могат да се различат, както е между китаец и японец.
	— Вижте, в случая генетичната разлика е по-очебийна. Ако вашият азиатец има умерено гъсто окосмяване по брадичката, това доста неопровержимо говори, че е японец. Но когато става дума за китайци и корейци, тогава си имате работа с две расови групи, които са се смесвали от векове насам толкова често, че индивидуалните различия почти са се заличили.
	— Звучи доста безнадеждно.
	— Ужасно трудно, може би, но не и безнадеждно — подчерта доктор Пърт. — Една серия от лабораторни проби би могла да увеличи фактора правдоподобност.
	— Интересува ме единствено различието им по външни белези.
	— Живи хора ли имате предвид?
	— Не, удавници.
	— Жалко. При жив субект отличителните черти на лицето, придобити от културата му, не са много и могат да бъдат открити от някого, който е общувал продължително с представители на двете раси. И само тази база е достатъчна, за да може да се направи доста добра преценка.
	— Нямам този късмет.
	— Опитайте да ми опишете техните черти на лицето.
	Пит се ужаси от мисълта, но затвори очи и започна да описва безжизнените лица, които бе видял в „Игъл“. Отначало картината бе смътна, но скоро изпъкна ясно и той се усети как анализира всяка подробност с коравосърдечната обективност на хирург, който излага метод на трансплантация на сърце в микрофона на магнетофон. На едно място той изведнъж млъкна.
	— Слушам ви, господин Пит, продължавайте — подкани го доктор Пърт.
	— Просто си спомних нещо, което ми избяга преди малко — поясни Пит. — Два от труповете всъщност имаха гъсто окосмяване по лицето. Единият беше с мустаци, а другият — с козя брадичка.
	— Интересно.
	— Значи не са корейци или китайци, така ли?
	— Не е изключено и да са такива.
	— Какви други могат да бъдат, освен японци?
	— Бързате да режете, преди да сте мерили, господин Пит — каза тя с тон, сякаш смъмряше студент. — Чертите, които ми описахте, наподобяват силно на чертите на класическите монголоиди.
	— Ами окосмяването на лицето?
	— Тук трябва да намесите и историята. Японците са нахлували в Корея и са я мародерствали от шестнайсети век. А в продължение на трийсет и пет години — от 1910-та до 1945 година — Корея е била колония на Япония, така че е имало голямо смесване на специфичните им генетични различия.
	Пит замълча за миг, преди да зададе следващия си въпрос. После заговори, подбирайки внимателно думите си.
	— Ако се наложеше да рискувате и да дадете мнението си за това от коя народност са мъжете, които ви описах, какво бихте казали?
	Грейс Пърт му отговори без колебание:
	— Разглеждайки въпроса в проценти, ще ви кажа, че сред групата ви за изследване десет процента са с японско потекло, трийсет процента с китайско и шейсет процента с корейско.
	— Вие като че ли изградихте генетичната природа на средния кореец.
	— Тълкувайте го както ви се иска, господин Пит. Направих заключенията си дотолкова, доколкото можах.
	— Благодаря ви, доктор Пърт — рече Пит, обзет от внезапно ликуване. — Много ви благодаря.


	33.

	— Значи това е Дърк Пит — каза Мин Корио.
	Тя седеше в инвалидната си количка и се взираше над таблата със закуска в големия телевизионен екран на стената на кабинета си.
	Ли Тонг беше седнал до нея и също гледаше видеозаписа на „Хоки Ямоки“, закотвена над президентската яхта.
	— Това, което ме озадачава е — рече той тихо, — как успя да открие толкова бързо потопената яхта. Като че ли е знаел точно къде да я търси.
	Мин Корио подпря брадичка в крехките си длани и размърда прошарената си глава в знак на съгласие, без да отмества поглед от екрана; тънките сини вени на слепоочието й пулсираха от напрегнатото й внимание. Лицето й бавно се изопна от гняв. Тя заприлича на египетска мумия, чиято кожа е била по някакъв начин избелена и останала опъната.
	— Пит и НЮМА! — с раздразнение процеди тя през зъби. — Какво са намислили тия мръсни хитреци? Първо излизат с лъжливо съобщение в печата за „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“, а сега и това.
	— Може да е просто съвпадение — предположи Ли Тонг. — Няма пряка връзка между товарните кораби и яхтата.
	— По-вероятно е да има доносник. — Гласът й изплющя като камшик. — Предадени сме.
	— Това не е обосновано заключение, _онуми_ — възрази Ли Тонг, развеселен от ненадейния й изблик на ярост. — Само двамата с теб знаем фактите. Всички други са мъртви.
	— Нищо не е имунизирано срещу провал. Единствено глупаците си мислят, че са безгрешни.
	Ли Тонг не беше в настроение да сподели азиатската философия на баба си.
	— Не се тревожи излишно — рече той кисело. — Рано или късно правителственият следователски екип щеше да се натъкне на яхтата. Ние не можехме да прехвърлим президента посред бял ден, без да се изложим на опасността да ни видят и попречат. И тъй като за изчезването й е било съобщено преди изгрев-слънце, простата аритметика е навела на мисълта, че тя е все още на или под повърхността на реката между Вашингтон и залива Чесапийк.
	— Заключение, до което явно господин Пит не е стигнал сам.
	— Това нищо не променя — отвърна Ли Тонг. — Времето е все още на наша страна. Веднъж задоволи ли се Луговой с резултатите си, на нас ще ни остане само да надзираваме пратката със злато. После президентът Антонов може да получи американския си колега. Ние обаче ще задържим Марголин, Ларимър и Моран за застраховка и бъдещи сделки. Повярвай ми, _онуми_, измамната част мина. Корпоративната крепост „Бугейнвил“ е в безопасност.
	— Може и да е така, но хрътките се приближават все по-близо.
	— Ние мерим сили с високообучени и интелигентни хора, които притежават най-съвършената технология в света. Те могат и да стигнат до нещо, но никога няма да разберат, че ние сме замесени.
	Успокоена донякъде, Мин Корио въздъхна и отпи глътка от неизменно стоящата до нея чаша чай.
	— Разговаря ли с Луговой през последните осем часа?
	— Да. Твърди, че не е имал никакви затруднения и ще завърши задачата си след пет дни.
	— Пет дни — повтори тя замислена. — Мисля, че е време да направим последните уговорки с Антонов за плащането. Пристигнал ли е нашият кораб?
	— „Венис“ е в пристанището на Одеса от два дни.
	— Кой управлява кораба?
	— Капитан Джеймс Мангай, доверен служител на дружеството ни — отвърна Ли Тонг.
	Мин Корио кимна с одобрение и добави:
	— И добър моряк. Вече двайсет години е на служба при мен.
	— Той получи заповедта да потегли веднага щом бъде натоварен и последният сандък със злато.
	— Добре. Сега ще видим що за шикалкавене ще опита Антонов. Като начало, положително ще поиска да задържи плащането, докато опитът на Луговой не даде резултат. Това няма да позволим. Междувременно той ще пусне армия от агенти на КГБ да търсят из цяла Америка президента и лабораторните ни съоръжения.
	— Никой руснак или американец няма да открие къде са скрити Луговой и екипът му — заяви уверено Ли Тонг.
	— Да, но намериха яхтата — напомни му Мин Корио.
	Преди Ли Тонг да отговори, видеоекранът се заснежи, тъй като лентата се нави докрай. Той натисна бутона за пренавиване.
	— Искаш ли да видиш записа отново? — попита той.
	— Да, ще ми се да огледам по-внимателно водолазите.
	Когато видеото се изключи автоматически, Ли Тонг натисна бутона за възпроизвеждане и картината оживя отново.
	Мин Корио я наблюдава известно време безстрастно, после попита:
	— Какви са последните действия край яхтата?
	— Спасителен екип на НЮМА изважда труповете и се приготвя да извади и яхтата.
	— Кой е мъжът с рижавата брада, дето разговаря с Пит?
	Ли Тонг увеличи картината, докато двамата мъже изпълниха екрана.
	— Директорът на НЮМА, адмирал Джеймс Сандекър.
	— Нали твоят човек не е бил забелязан да снима действията на Пит?
	— Не, той е един от най-добрите в тоя бизнес, бивш агент на ФБР. Бе нает за тази работа чрез един от нашите филиали, като му бе казано, че Пит е заподозрян в продажба на съоръжения на НЮМА на външни източници.
	— Какво знаем за Пит?
	— Поръчал съм да ми изпратят от Вашингтон пълното му досие. До един час трябва да пристигне.
	Мин Корио се наведе към телевизора и стисна устни.
	— Той откъде знае толкова много? НЮМА е океанографска агенция. Те не работят с тайни агенти. Защо върви по следите ни?
	— Ще си струва да разберем.
	— Приближи го още — нареди Мин Корио.
	Ли Тонг увеличи образа отново, като измести рамото на Сандекър така, че остана да се вижда само Пит, който сякаш говореше пред камерата. После застопори картината.
	Мин Корио сложи чифт очила с правоъгълни рамки върху тънкия си нос и се вгледа в загрубялото, но красиво лице, вторачено в нея. Тъмните й очи проблеснаха за миг.
	— Сбогом, господин Пит. — Тя се пресегна, натисна бутона за изключване и екранът стана черен.


	Димът от цигарата на Суворов надвисна тежко във въздуха в салона за хранене, докато той и Луговой си поделяха бутилка портвайн, реколта 1966. Суворов погледна червената течност в чашата си и сбърчи вежди.
	— Тия монголци ни сервират само бира и вино. Какво ли не бих дал за бутилка хубава водка.
	Луговой си избра пура от кутията, която му поднесе един от сервитьорите корейци.
	— Нямаш никаква култура, Суворов. Портото се оказа превъзходно.
	— Американският упадък още не ме е заразил — грубо отвърна Суворов.
	— Наричай го както щеш, но рядко ще видиш американци да повлияят зле на Русия, защото ние водим дисциплиниран начин на живот — не му остана длъжен Луговой.
	— Почваш да говориш като тях, да пиеш като тях. Остава сега да ти се прииска да убиваш и изнасилваш по улиците като тях. Аз поне знам докъде се простира предаността ми.
	Луговой се загледа замислен в пурата си.
	— Аз също. Това, което върша тук, ще се отрази сериозно върху политиката на нацията ни спрямо Съединените щати. То има далеч по-голямо значение от дребните кражби на промишлени тайни, извършвани от твоя КГБ.
	Суворов изглеждаше прекалено размекнат от виното, за да отвърне ядовито на забележката на психолога.
	— Нашите началници ще бъдат уведомени за действията ти — рече той.
	— Колко пъти да ти повтарям — този проект е поръчан лично от президента Антонов.
	— Не ти вярвам.
	Луговой запали пурата си и изпусна кълбо дим към тавана.
	— Твоето мнение не струва нищо.
	— Трябва да намериш начин за външна връзка — повиши тон Суворов.
	— Ти си луд — каза строго Луговой. — Отговорът ми е: не! Заповядвам ти да не се бъркаш! Нямаш ли очи, нямаш ли мозък? Я се огледай наоколо. Всичко това е подготвяно години наред. Всяка отделна част е замислена така, че да подпомага провеждането на операцията. Без организацията на мадам Бугейнвил нищо нямаше да се получи.
	— Ние сме нейни затворници — възрази Суворов.
	— Какво значение има, след като ще спечели нашето правителство.
	— Ние трябва да сме господари на положението — настоя Суворов. — Редното е да измъкнем президента оттук и да го предадем в ръцете на нашите хора, за да го разпитат. Тайните, които можеш да измъкнеш от ума му, са извън всякаква представа.
	Луговой се вбеси и поклати глава. Не знаеше какво повече да каже. Да убеждава някого, чието съзнание е обсебено от патриотичен плам, беше все едно да преподава математика на пияница. Беше сигурен, че след като всичко свърши, Суворов ще напише доклад, в който ще го представи като ненадежден и като потенциална заплаха за съветската сигурност. Въпреки това се развесели вътрешно. Ако експериментът излезеше успешен, президентът Антонов може би ще реши да го направи герой на Съветския съюз.
	Той стана, протегна се и се прозя.
	— Смятам да поспя малко. Утре сутрин започваме да програмираме отговорите на президента.
	— Колко стана часът? — попита унило Суворов. — В тази гробница загубих всякаква представа ден ли е, нощ ли е.
	— Пет минути преди полунощ.
	Суворов също се прозя и се изтегна върху един диван.
	— Ти върви да си лягаш, аз ще изпия още една чаша. Истинският руснак никога не остава недопита бутилка.
	— Лека нощ. — Луговой се обърна и излезе от салона.
	Суворов му махна вяло и се престори, че много му се спи. После обаче се вторачи в часовника си и в продължение на три минути не отдели поглед от голямата стрелка. След това скочи на крака, прекоси салона и безшумно се промъкна по коридора, който завиваше под прав ъгъл и водеше към плътно затворения асансьор. Той стигна до чупката и спря да надникне иззад ъгъла.
	Луговой стоеше там и спокойно пушеше пурата си. След по-малко от десет секунди вратата на асансьора се отвори и психологът влезе в кабината. Часът беше точно дванайсет. Суворов бе забелязал, че на всеки дванайсет часа Луговой излиза от лабораторията и след двайсет-трийсет минути се връща.
	Той продължи по пътя си и стигна до контролното помещение. Двама души от екипа наблюдаваха съсредоточено ритмите на мозъка на президента и признаците на живот. Единият от тях отмести поглед и видя Суворов, кимна му и леко се усмихна.
	— Как върви? — попита Суворов, колкото да завърже разговор.
	— Като дебют на примабалерина — отвърна техникът.
	Суворов влезе и застана пред телевизионните монитори.
	— Какво става с другите? — попита той, сочейки с глава изображенията на Марголин, Ларимър и Моран, всеки в отделен пашкул.
	— Дадохме им успокоително и им вкарахме венозно гъста течна концентрация на протеин и въглехидрати.
	— Докато дойде редът им да бъдат програмирани, нали? — добави Суворов.
	— Не мога да ви кажа. Ще трябва да зададете този въпрос на доктор Луговой.
	Суворов продължи да наблюдава екраните и видя как един лаборант с престилка повдигна капака на пашкула, в който лежеше сенаторът Ларимър, и заби иглата на подкожна спринцовка над лакътя му.
	— Какво прави онзи там? — попита Суворов, сочейки с ръка.
	Техникът вдигна поглед и отвърна:
	— Необходимо е да вкарваме успокоително на всеки осем часа, иначе субектът ще дойде в съзнание.
	— Разбирам — рече тихо Суворов.
	Изведнъж съзнанието му се проясни — всички подробности на плана му за бягство си дойдоха на място. Олекна му; не се бе чувствал така добре от доста дни. За да отпразнува повишеното си настроение, той се върна в салона за хранене и отвори нова бутилка портвайн. После извади от джоба си бележник и започна бързо да пише нещо в него.


	34.

	Оскар Лукас паркира колата си в сектора ВИП на паркинга на военното медицинско училище „Уолтър Рийд“ и забързан влезе през един страничен вход. Извървя лабиринт от коридори и накрая спря пред портал, охраняван от морски сержант, чието лице бе каменно като ликовете, издялани върху Маунт Ръшмор*. Сержантът внимателно проучи служебната му карта и го упъти към крилото на болницата, където се извършваха прецизни и строго секретни аутопсии. Лукас бързо намери вратата с надпис: „ЛАБОРАТОРИЯ. РАЗРЕШЕНО ВЛИЗАНЕТО САМО НА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА ОТ ПЕРСОНАЛА“ и влезе.
	[* Маунт Ръшмор — част от черните планини в Дакота, върху чийто скалист скат скулпторът Борглум (1867 — 1941) извайва главите на четирима американски президенти. — Б.пр.]
	— Надявам се, че не съм ви карал да чакате дълго — каза той.
	— Не, Оскар — отвърна Алън Мърсиър. — Дойдох преди минута.
	Лукас кимна и огледа остъкленото помещение. Освен него вътре имаше общо петима мъже — генерал Меткалф, Сам Емет, Мартин Броган, Мърсиър и един нисък човек с едър гръден кош, който му бе представен като полковник Томас Торнбърг и с дългата му титла „ръководител на отдела по сравнителна съдебна медицина и клинична патология“.
	— Е, щом вече всички сме тук — заговори полковник Торнбърг с особен алтов тембър, — мога да ви покажа, господа, резултатите ни.
	Той се приближи до един голям прозорец и погледна в огромна кръгла машина от другата страна на стъклото. Тя приличаше на оребрена турбина, закрепена за генератор посредством вал. Половината от турбината се губеше в циментовия под. Във вътрешния й диаметър имаше цилиндричен отвор, а отвън, досами нея, върху полупрозрачна поставка лежеше труп.
	— Това е пространствена анализираща сонда или ПАС, както прочувствено я нарича екипът ми от изследователи, които я разработиха. Основното й предназначение е да проучва електронно тялото чрез подсилени рентгенови лъчи, като същевременно разкрива прецизни подвижни изображения на всеки милиметър от тъканта и костите.
	— Нещо като скенер на САТ — осмели се да предположи Броган.
	— Основната й функция е същата, да — потвърди Торнбърг. — Но на скенера на САТ са му нужни няколко секунди, за да изобрази един-единствен напречен разрез на трупа. А ПАС прави двайсет и пет хиляди разреза за по-малко време. Получените данни автоматически захранват компютър, който анализира причината за смъртта. Аз, разбира се, прекалено опростих процеса, но това е практическото описание.
	— Предполагам, че банките ви с данни съдържат хранителни и метаболични смущения, дължащи се на широко известни отрови и заразни болести, нали? — поинтересува се Емет. — Каквато информация е записана в компютрите ни във Федералното бюро?
	Торнбърг кимна и добави:
	— Само че нашите данни са по-обширни, защото от време на време работим и с жива тъкан.
	— В патологична лаборатория? — почуди се Лукас.
	— Да, изследваме и живи тела. Доста често приемаме агенти от разузнавателните ни агенции в чужбина — както и от тези на съюзниците ни, на които им е било инжектирано отровно вещество или са били изкуствено заразени от някаква болест, но са оживели. С ПАС ние можем да анализираме причината и да определим съответната противоотрова. Някои сме спасявали, но повечето идват твърде късно.
	— Искате да кажете, че сте способни да анализирате и определите причината само за няколко секунди? — попита генерал Меткалф недоверчиво.
	— По-точно, в микросекунди — поправи го Торнбърг. — Вместо да изкормваме трупа и да минаваме през сложни серии от проби, сега вършим цялата работа за едно мигване на окото, и то с една разработена част от съоръжение, която, ще добавя, струва на данъкоплатеца сумата в порядъка на трийсет милиона долара.
	— Какво открихте в труповете, извадени от реката?
	Торнбърг се усмихна, сякаш му подадоха реплика и потупа по рамото оператора, седнал пред внушително командно табло с лампички и бутони.
	— Сега ще ви покажа.
	Всички погледи инстинктивно се обърнаха към голото тяло върху поставката. Тя бавно започна да се придвижва към турбината и накрая изчезна в цилиндъра. Тогава турбината се завъртя със скорост шейсет оборота в минута. Рентгеновите лъчи, обграждащи трупа, започнаха да го пронизват като изстреляни една след друга стрели, а в същото време цяла батарея от камери приемаше изображенията от флуоресцентния екран, увеличаваше ги и подаваше резултатите на компютърната банка. Преди някой от мъжете в командното помещение на лабораторията да се обърне, причината за смъртта на тялото се изписа със зелени букви в средата на екрана. По-голямата част от текста съдържаше анатомична терминология, описваща състоянието на вътрешните органи, наличната степен на токсичност и химическия й код. Най-отдолу се четеше: „Кониум макулатум“.
	— Какво ще рече това „кониум макулатум“? — възкликна на висок глас Лукас.
	— Растение от рода на магданоза — поясни Торнбърг, — по-известно като бучиниш.
	— Доста старомодно средство за умъртвяване — отбеляза Меткалф.
	— Да, в античните времена бучинишът е бил много разпространен. Най-много е запомнен с това, че е бил поднесен като напитка на Сократ. Днес рядко се използва, но все още се намира и е смъртоносен. Голяма доза от него парализира дихателните органи.
	— Как е бил даден? — попита Сам Емет.
	— Според ПАС отровата е била поета от тази жертва специално, с ментов сладолед.
	— Смърт за десерт — вметна философски Мърсиър.
	— Колкото до екипажа на бреговата охрана — продължи Торнбърг, — установихме, че осем души са приели бучиниша със сладолед, четирима с кафе и един с диетично безалкохолно питие.
	— И ПАС може да определи всичко това от тела, престояли във вода цели пет дни? — попита Лукас.
	— Разлагането започва веднага след настъпването на смъртта — поясни Торнбърг. — Тръгва навътре от червата и от други органи, съдържащи бактерия на мъртво тяло. Процесът протича бързо при наличието на въздух. Когато обаче тялото е под вода, където кислородното съдържание е ниско, разлагането става много бавно. Факторът консервиране, който е работил в наша полза, се дължи на факта, че труповете са били затворени. Един удавник например ще изплува на повърхността след няколко дни, тъй като газовете при гниенето започват да се увеличават, като по този начин ускоряват гниенето след излагането на въздух. Но телата, които докарахте тук, са били дълго време изцяло потопени и само час ги делеше от началото на аутопсията.
	— Работлив човек е бил готвачът — отбеляза Меткалф.
	— Не готвачът — поклати глава Лукас, — а стюардът, обслужващ салона за хранене. Той е единственият, за когото не знаем нищо.
	— Искаш да кажеш самозванецът — намеси се Броган. — Истинският стюард вероятно е бил убит и трупът му скрит някъде.
	— А другите? — попита Емет.
	— Азиатците ли?
	— И те ли са били отровени?
	— Да, но по друг начин. Всички са били простреляни.
	— Простреляни, отровени… Какво ще рече това?
	— Били са убити с части от стрели, намазани със силно смъртоносна отрова, взета от гръбначния стълб на вид риба.
	— Не са били аматьори тия! — вметна Емет.
	Торнбърг кимна в знак на съгласие.
	— Много професионален метод, особено начинът на вкарване на отровата. Преди две години извадих подобна стрела от тялото на съветски агент, докаран тук от хора на господин Броган. Доколкото си спомням, отровата е била вкарана чрез биоинкубатор.
	— Това пък какво е? — попита Лукас.
	— Малък електрически управляван пистолет — побърза да обясни Броган, хвърляйки леден поглед към Торнбърг. — Напълно безшумен, използван понякога от местните ни агенти.
	— Поолекнал ти е арсеналът, а, Мартин? — подкачи го добродушно Мърсиър.
	— Въпросното оръжие вероятно е било откраднато от производителя — наежи се Броган.
	— Правено ли е разпознаване на някое от телата на азиатците? — поинтересува се Лукас.
	— Те нямат полицейски досиета във ФБР — призна Емет.
	— Нито в ЦРУ и Интерпол — добави Броган. — А и никоя разузнавателна служба в приятелските ни азиатски страни не разполага с данни за тях.
	Мърсиър се загледа безцелно в трупа, който излизаше от вътрешността на пространствената анализаторна сонда.
	— Както изглежда, господа, всеки път, когато отворим врата, влизаме в празна стая.


	35.

	— С що за чудовища си имаме работа? — изръмжа Дъглас Оутс, след като изслуша доклада на генерал Меткалф за аутопсията. Лицето му стана тебеширенобяло, гласът му — леден от ярост. — Двайсет и едно убийства. И с каква цел? Къде е мотивът? Жив ли е президентът, или мъртъв? Ако това е план за грандиозно изнудване, защо не сме получили искане на откуп?
	Меткалф, Дан Фосет и министърът на отбраната Джес Симънс седяха смълчани пред писалището на Оутс.
	— Повече не може да стоим така — продължи Оутс. — Новинарите всеки момент ще почнат да проявяват съмнение и ще се втурнат да разпитват. Те и без това вече мърморят, че не вземат никакви интервюта от президента. Секретарят на пресцентъра се изтощи да измисля извинения.
	— Защо да не излезе президентът пред пресата? — предложи Фосет.
	Оутс го погледна недоверчиво.
	— Кой, онзи актьор ли… как му беше името… Сатън? Той никога няма да се справи.
	— Е, няма да е на подиум под гора от прожектори, а ще бъде седнал на сянка и на разстояние от около трийсетина метра… Какво пък, може и да се получи.
	— Имаш нещо предвид ли? — попита Оутс.
	— Ще предоставим възможност за снимки, за да поддържаме имиджа на президента. Това винаги се е правило.
	— Като Картър, сниман как играе софтбол, и Рейгън как сече дърва — каза замислен Оутс. — Мисля, че мога да си представя президента в домашна обстановка във фермата си.
	— А около него се перчат петли и блеят агънца — позволи си да вметне Фосет.
	— Ами вицепрезидентът Марголин? Не можем да подправим и дубльора му да седи на сянка на разстояние трийсет метра.
	— Няколко думи от страна на Сатън и приятелско махване с ръка на дубльора от разстояние ще бъде достатъчно — отвърна Фосет, въодушевен от вятърничавата си идея.
	Симънс закова поглед във Фосет.
	— Кога най-бързо ще можеш да подготвиш двамата?
	— Още утре сутринта. Призори всъщност. Репортерите са нощни птици. Те обикалят в очакване на вечерните новини, за да съобщят нещо. Преди изгрев-слънце още не са във форма.
	Оутс погледна към Меткалф и Симънс.
	— Е, какво мислите вие?
	— Трябва да подхвърлим на журналистите кокал, преди да са се отегчили и почнат да слухтят — отвърна Симънс. — Аз съм за.
	— Това е единствената ни тактика да печелим време — кимна в знак на съгласие Меткалф.
	Фосет стана и погледна часовника си.
	— Ако тръгна сега за военновъздушната база „Андрюс“, ще пристигна във фермата след четири часа. Ще имам достатъчно време да уредя подробностите с Томпсън и да направя изявление пред журналистическото тяло.
	Ръката на Фосет замръзна върху топката на бравата, когато гласът на Оутс промуши стаята като с щик:
	— Да не оплескаш нещо, Дан. За бога, гледай да не оплескаш нещо!


	36.

	Владимир Полевой настигна съветския ръководител Антонов, който крачеше край външната стена на Кремъл, следван от телохранителите си. Групата вървеше покрай сектора, където бяха погребани героите на Съветския съюз. Времето беше необичайно топло и Антонов бе преметнал сакото си върху едната си ръка.
	— Възползвате се от този хубав летен ден, а? — подхвана разговор Полевой, докато се приближаваше.
	Антонов се обърна. Беше млад за руски държавен глава — шейсет и две годишен — и имаше стегната походка.
	— Навън е по-приятно, отколкото да си прахосвам времето зад бюро — рече той и кимна рязко.
	Двамата закрачиха известно време в мълчание. Полевой изчакваше знак или дума, която да му подскаже, че Антонов е готов за служебен разговор. Антонов се спря пред малка плоча, отбелязваща вечното жилище на Сталин.
	— Познаваше ли го? — попита той.
	Полевой поклати глава и отвърна:
	— Бях на доста ниско стъпало на партийната стълбица, за да ме забележи.
	Лицето на Антонов се изопна и той смотолеви с глас, издаващ напрежение:
	— Бил си щастливец. — После тръгна отново, попивайки с носна кърпа потта по врата си.
	Полевой разбра, че шефът му не е в настроение за празни приказки и мина направо на въпроса.
	— Май че проектът „Хъкълбери Фин“ е на път да се пропука.
	— В какъв смисъл? — попита с неохота Антонов.
	— Оказа се, че един от нашите агенти, отговарящ за сигурността на служителите ни в Обединените нации, е изчезнал.
	— Какво общо има това с „Хъкълбери Фин“?
	— Изчезнал е, докато е следил доктор Луговой.
	— Има ли вероятност да е станал изменник?
	— Не вярвам.
	Антонов спря насред крачка и погледна сурово Полевой.
	— Ще бъде катастрофално за операцията ни, ако той е минал на страната на американците.
	— Лично гарантирам за Пол Суворов — заяви решително Полевой. — Залагам си честта за предаността му.
	— Това име ми е познато.
	— Той е син на Виктор Суворов, специалиста по земеделието.
	Антонов като че ли се поуспокои малко.
	— Виктор е предан член на партията.
	— Както и синът му — добави Полевой. — Ако не и по-предан.
	— Какво мислиш, че е станало с него?
	— Подозирам, че е успял по някакъв начин да мине за член от екипа психолози на Луговой и хората на мадам Бугейнвил са го взели заедно с тях.
	— Значи имаме човек от охраната отвътре.
	— Това е само предположение. Не разполагаме с доказателства.
	— Той знае ли нещо?
	— Абсолютно нищо — отсече недвусмислено Полевой. — Евентуалното му попадане там ще е чиста случайност.
	— Грешка е било следенето на Луговой.
	Полевой пое дълбоко въздух.
	— ФБР следи изкъсо нашите делегати в Обединените нации. Ако бяхме допуснали доктор Луговой и неговите психолози да се разхождат свободно из Ню Йорк, без агентите ни по сигурността да са по петите им, американците щяха да се усъмнят.
	— Излиза, че те следят нас как следим нашите хора.
	— През последните седем месеца трима от нашите са поискали политическо убежище. Не бива да се престараваме в следенето.
	Антонов разпери ръце в неопределен жест.
	— Приемам аргументите ти.
	— Ако Суворов наистина е с Луговой, той положително ще направи опит да влезе във връзка и да разкрие местоположението на лабораторията.
	— Да, но ако от незнание постъпи глупаво, не можем да предвидим как ще реагира дъртата кучка Бугейнвил.
	— Сигурно ще вдигне мизата.
	— Или по-лошо, ще продаде президента и другите на някого, който дава по-висока цена.
	— Не го виждам така — рече замислен Полевой. — Без доктор Луговой проектът е неосъществим.
	Антонов пусна лека усмивка.
	— Извини подозрителния ми характер, другарю Полевой, но съм по-склонен да виждам тъмната страна на нещата. Затова често бивам изненадван.
	— До завършването на опита на Луговой остават три дни. Би трябвало да помислим как да стане плащането.
	— Какво предлагаш?
	— Да не й платим, естествено.
	— Как?
	— Има много начини. Разменяме златните кюлчета, след като нейният представител ги е проверил. Слагаме олово в златна баня или кюлчета с по-ниска проба.
	— Дъртата кучка ще провери всяко едно поотделно.
	— Въпреки това трябва да опитаме.
	— Как ще стане пренасянето им? — попита Антонов.
	— Един от корабите на мадам Бугейнвил е вече в пристанището на Одеса и чака златото да бъде натоварено на борда му.
	— В такъв случай ще направим нещо, което тя най-малко би очаквала.
	— Какво е то?
	— Ще изпълним нашите задължения в сделката — отвърна бавно Антонов.
	— Имате предвид да й платите? — не можеше да повярва Полевой.
	— До последния грам.
	Полевой се изуми.
	— Извинете, другарю президент, но доколкото разбрах…
	— Промених решението си — сопна му се Антонов. — Измислих по-добър изход.
	Полевой изчака малко, но разбра, че Антонов няма да сподели нищо. Той бавно изостана и накрая спря на място.
	Заобиколен от антуража си, Антонов продължи да върви. Мислите му бързо се отклониха в друга посока и се задържаха върху въпроси, засягащи държавата.


	Суворов натисна бутона на нощната си лампа и погледна часовника си. Беше 04:04. Добре, помисли си той. Беше програмирал съзнанието си да се събуди в четири сутринта и бе проспал само четири минути.
	Не успя да потисне прозявката, но бързо нахлузи риза и панталони, не си направи труда да обува чорапи и обувки. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода, после прекоси малката стая и отвори вратата.
	Ярко осветеният коридор беше пуст. Освен двамата психолози, наблюдаващи субектите, всички други спяха. Както вървеше бос по килима, започна да измерва вътрешните размери на лабораторията и да ги записва в бележника си. Между четирите външни стени той измери 51 метра дължина и 10 метра широчина. Прецени височина на тавана около три метра.
	Той стигна до вратата на стаята с лекарствените средства и тихо я отвори. Тя никога не се заключваше, тъй като Луговой не виждаше причина някой да открадне нещо. Суворов пристъпи навътре, затвори вратата след себе си и светна лампата. С бързи движения намери малките шишенца, съдържащи успокоителни разтвори. Подреди ги в редица върху мивката и ги изпразни със спринцовка, изливайки течността в канала. После напълни отново шишенцата с вода и прилежно ги подреди върху полицата.
	Върна се в стаята, без да бъде забелязан, вмъкна се в леглото и се загледа в тавана.
	Чувстваше се доволен от себе си. Никой не проследи действията му, а и той не остави никакви следи, които да събудят и най-малкото подозрение. Сега му оставаше единствено да чака подходящия момент.


	37.

	Беше мрачен сън. От онези, за които той никога нямаше да си спомни, когато се събудеше. Търсеше някого в недрата на изоставен кораб. Пясък и мрак пречеше на зрението му, както му пречеха зелените речни водорасли и червеникавокафявата утайка при гмуркането към „Игъл“.
	Търсеният от него обект плуваше пред лицето му с неясни очертания, но той все не можеше да го хване. От време на време спираше и опитваше да се взре през мрака, а размазаната фигура му се подиграваше, като го приканваше с жест да се приближи.
	Силен звън прониза ухото му, той изплува от съня си и затърси слепешком телефона.
	— Дърк? — долетя бодър глас от гърло, което му идеше да удуши.
	— Да.
	— Имам новини за теб.
	— Ъ?
	— Спиш ли? Обажда се Сейнт Джулиън.
	— Пърлмутър, ти ли си?
	— Разбуди се. Открих нещо.
	Тогава Пит светна нощната лампа и седна в леглото.
	— Добре, слушам те.
	— Получих писмено изложение от приятелите ми в Корея. Прегледали архивите на корейските корабостроителници. И знаеш ли какво? „Бел Час“ изобщо не е бил бракуван.
	Пит отметна завивките и пусна крака на пода.
	— Продължавай.
	— Извинявай, че не ти се обадих толкова време, но се оказа, че това е най-невероятната морска загадка, на която съм попадал. В продължение на трийсет години някой си е играл такава игрички с кораби, каквато не можеш да си представиш.
	— Казвай, може и да мога.
	— Преди това искам да ти задам един въпрос — продължи Пърлмутър. — Какво име е изписано на кърмата на кораба, който откри в Аляска?
	— „Пайлъттаун“.
	— А ръбовете на боядисаните букви бяха ли изпъкнали?
	Пит се замисли.
	— Доколкото си спомням, боята беше избледняла. А изпъкналите ръбове сигурно са се протрили.
	В слушалката се чу как Пърлмутър въздъхна с облекчение.
	— Надявах се да ми отговориш така.
	— Защо?
	— Твоите подозрения се потвърдиха. „Сан Марино“, „Бел Час“ и „Пайлъттаун“ наистина са един и същ кораб.
	— Не думай! — възкликна Пит внезапно възбуден. — Как направи връзката?
	— Като открих какво е станало с истинския „Пайлъттаун“ — отвърна Пърлмутър с драматична интонация в гласа. — Моите източници не са намерили никакъв протокол за бракуването на „Бел Час“ в корабостроителницата в Пусан. Тогава се заинатих и ги помолих да проверят във всички възможни корабостроителници по крайбрежието. Те се натъкнали на следа в пристанището на Инчхон. Интересни хора са ръководителите на корабостроителните бригади — не забравят нито един техен кораб, особено онзи, който са хвърлили на бунището. Съвестно си вършат работата, но дълбоко в себе си им е мъчно, когато виждат как някой грохнал стар плавателен съд бива теглен до дока им за последен път. Та един такъв отдавна пенсиониран бригадир разправял с часове на хората ми за доброто старо време. Оказал се златна мина по отношение на корабни знания.
	— И какво им е казал? — попита нетърпеливо Пит.
	— Описал им с големи подробности как той, заедно с бригадата, която ръководел, превърнали „Сан Марино“ от товарен кораб в кораб, превозващ руда, преименуван на „Бел Час“.
	— А корабостроителните протоколи?
	— Явно са били фалшифицирани от собствениците на корабостроителницата, които между другото се оказаха старите ни познайници от търговското дружество „Сосан“. Бригадирът си спомнил също и как бракували и разбили на парчета истинския „Пайлъттаун“. Вероятно отвличането на „Сан Марино“ заедно с товара му и убийството на екипажа му са дело на дружеството „Сосан“ или на някоя подставена фирма. После са преустроили товарните му трюмове така, че да станат годни за пренасяне на руда, документирали са го под друго име и са го пуснали да скита по моретата.
	— Къде е ролята на „Пайлъттаун“ тук? — поиска да разбере Пит.
	— Той е законно закупен от дружеството „Сосан“. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че той има вписани десет митнически нарушения в Международния център по морски престъпления. Това е адски голям брой. Предполага се, че е пренасял тайно какво ли не — плутоний за Либия, оръжие за бунтовници в Аржентина, тайна американска технология за Русия, каквото щеш още. Когато корпусът и двигателите му овехтели, той своевременно бил бракуван и цялата му документация — унищожена.
	— Но защо е бил обявен за изчезнал, след като всъщност те са потопили „Сан Марино“, прекръстен на „Бел Час“?
	— Защото е имало вероятност да бъдат повдигнати въпроси относно произхода на „Бел Час“. А „Пайлъттаун“ бил снабден със солидна документация, затова именно него обявили за изчезнал заедно с несъществуващ товар и поискали тлъста застраховка от застрахователните дружества.
	Пит се загледа в пръстите на краката си и ги размърда.
	— Възрастният бригадир споменал ли е за други преустройства на кораби на дружеството „Сосан“?
	— Да, за още два — един танкер и един контейнеровоз — отвърна Пърлмутър. — Само че те били преоборудвани, а не преустроени. Имената им били „Бутвил“ и „Венис“.
	— А какви имена са имали преди това?
	— Според изложението на моите приятели бригадирът твърдял, че всичките им първоначални характерни особености били заличени.
	— Излиза, като че някой си е направил флотилия от отвлечени кораби.
	— Евтин и мръсен начин да въртиш бизнес.
	— Нещо ново за търговската централа на дружеството?
	— Там вратата е все още затворена — отвърна Пърлмутър. — Пенсионираният бригадир обаче казал, че след като корабите били готови да бъдат пуснати на вода, някакъв тузар почнал да идва, за да ги инспектира.
	— Нещо друго? — Пит стана от леглото.
	— Това е засега.
	— Трябва да има още нещо — физически данни, име, от тоя род.
	— Чакай пак да погледна изложението.
	Пит чу шумолене на хартия и мънкащия глас на Пърлмутър.
	— А, ето, слушай! „Високопоставената личност пристигнала с огромна черна лимузина.“ Не е спомената марката. „Бил висок за кореец…“
	— Кореец ли?
	— Така пише — рече Пърлмутър. — И още, че говорел корейски с американски акцент.
	Забулената фигура в съня на Пит се приближи с крачка към него.
	— Сейнт Джулиън, свършил си добра работа.
	— Съжалявам, че не можах да доведа нещата докрай.
	— Ти ни донесе първото просветление.
	— Спипай това мръсно копеле, Дърк.
	— Такива са ми намеренията.
	— Ако имаш нужда от мен, аз съм насреща с най-голяма охота.
	— Благодаря ти, Сейнт Джулиън.
	Пит отиде до гардероба, облече късо кимоно и върза колана му на възел. После затътри крака до кухнята, наля си плодов сок с тъмен ром и набра телефонен номер.
	След няколко позвънявания се обади безизразен глас:
	— Дааа?
	— Хирам, размърдай компютъра си. Имам нова задача за теб.


	38.

	Суворов чувстваше стомаха си вързан на стегнат възел от напрежение. По-голямата част от вечерта той прекара в стаята за наблюдение на процесите и разговаряше за незначителни неща с двамата психолози, които боравеха с телеизмервателната апаратура, разправяше им вицове, носеше им кафе от кухнята. Психолозите изобщо не забелязваха, че погледът на Суворов рядко се отклоняваше от цифровия часовник на стената.
	В 11:20 часа преди полунощ в помещението влезе Луговой и направи обичайната си проверка на аналоговите данни за състоянието на президента. В 11:38 той се обърна към Суворов.
	— Ще пийнете ли с мен чаша портвайн, капитане?
	— Тази вечер не — отвърна Суворов и направи болезнена физиономия. — Имам проблеми с храносмилането. По-късно ще се задоволя с чаша мляко.
	— Както желаете — отвърна любезно Луговой. — Тогава ще се видим утре на закуска.
	Десет минути след като Луговой си тръгна, Суворов забеляза леко помръдване върху екрана на един от телевизионните монитори. Отначало движението бе почти незабележимо, но след малко един от психолозите също го видя.
	— По дяволите! — възкликна той.
	— Какво, нещо не е наред ли? — попита колегата му.
	— Сенатор Ларимър… се разбужда.
	— Не може да бъде!
	— Не виждам нищо — обади се Суворов и пристъпи по-близо.
	— Неговата алфа-активност се проявява във вид на ясно изразена поредица от вълни на девет-десет интервала в секунда, нещо което не би трябвало да се получава, след като е програмиран на състояние сън.
	— Вълните на вицепрезидента Марголин също зачестяват.
	— Най-добре е да повикаме доктор Луговой…
	Едва изрекъл тези думи и Суворов го прекъсна със свиреп саблен удар в основата на черепа. Почти в същия миг отметна другата си ръка и нанесе подобен удар в гръкляна на колегата му и спука трахеята му.
	Преди още жертвите му да се стоварят на пода, Суворов хладнокръвно погледна часовника. Трепкащите червени цифри показваха 11:49 — единайсет минути преди времето, когато според графика Луговой трябваше да излезе от лабораторията и да се качи в асансьора. Суворов бе репетирал действията си многократно и бе оставил не повече от две минути за непредвидени забавяния.
	Той прекрачи двете безжизнени тела и се втурна от стаята с мониторите в отделението, където се намираха субектите в своите пашкули. Той дръпна резето на третия пашкул, отвори капака и надникна вътре.
	Оттам го гледаше Маркъс Ларимър.
	— Къде се намирам? Кой сте вие? — промълви сенаторът.
	— Приятел — отвърна Суворов, след което го повдигна от пашкула и кога носейки го, кога влачейки го, настани мъжа на един стол.
	— Какво става?
	— Кротувайте и ми имайте доверие.
	Суворов извади от джоба си спринцовка и инжектира на Ларимър стимулиращо средство. Повтори същата процедура с вицепрезидента Марголин, който се оглеждаше наоколо слисан и не оказа никакво съпротивление. И двамата бяха голи и Суворов им хвърли по едно одеяло.
	— Загърнете се с това! — заповяда им той.
	Конгресменът Алън Моран още не се бе събудил. Суворов го вдигна от пашкула и го остави на пода. После се обърна и отиде до пашкула на президента. Американският държавен ръководител продължаваше да е в безсъзнание. Резето на неговия пашкул беше по-различно от другите и Суворов загуби ценни секунди в опитите си да отвори капака. Пръстите му като че ли бяха изгубили всякаква чувствителност и той с мъка ги движеше. Тогава го полазиха първите тръпки на страх.
	Часовникът му показваше 11:57. Беше просрочил програмата си — резервните му две минути бяха хвръкнали. Страхът му прерасна в паника. Наведе се и измъкна автоматичния колт-удсман, калибър 22, завързан за глезена му. Завинти стомилиметров заглушител и за един кратък миг се превърна в друг човек, човек извън него, човек, чийто кодекс на дълга и отприщени чувства заслепяваха възприятията му. Той насочи пистолета в челото на президента, който се намираше от другата страна на прозрачната завеса.
	През мъглата на упоеното си съзнание Марголин съзна какво се кани да извърши Суворов. Той направи няколко несигурни крачки и залитна към руския агент, посягайки към пистолета му. Суворов само отстъпи крачка встрани и го блъсна в стената. Марголин успя някак да се задържи на крака. Зрението му беше замъглено и разцентровано, вълна на гадене заплаши да изпразни стомаха му. Той се наклони напред в нов опит да спаси живота на президента.
	Суворов заби цевта на пистолета си в слепоочието му и вицепрезидентът се свлече на пода, от едната страна на главата му рукна кръв. За миг Суворов се закова на място. Старателно репетираният му план се разпукваше и разбиваше на парчета. Времето му свърши.
	Последната му краткотрайна надежда беше да спаси поне парчетата. Забрави за президента, изрита Марголин настрани и избута Ларимър през вратата. Нарамвайки конгресмена, който бе все още в несвяст, той поведе объркания сенатор по коридора към асансьора. Дотътриха се до последната чупка точно когато замаскираните врати на кабината се отвориха и Луговой понечи да се качи.
	— Не мърдай от мястото си, докторе!
	Луговой се извъртя на пети и загледа като онемял. Колтът в ръката на Суворов не трепваше. Очите на агента на КГБ пламтяха от презрителна надменност.
	— Глупак такъв! — изтърси Луговой, след като осъзна какво става. — Кръгъл глупак!
	— Млъквай! — сопна му се Суворов. — И се отстрани от пътя ми.
	— Вие не разбирате какво правите.
	— Само изпълнявам дълга си на истински руснак.
	— Съсипахте дългогодишно обмислян план! — кипна Луговой. — Президентът Антонов ще ви убие.
	— Край на лъжите ти, докторе. Твоят налудничав проект изложи държавата ни на огромна опасност. Ти ще увиснеш на бесилото, защото ти си изменникът.
	— Много се лъжете — промълви Луговой, чувствайки, че ще получи удар. — Нима не виждате истината?
	— Виждам, че работите за корейците. И то по-вероятно за южнокорейците, които са ви купили.
	— За бога, чуйте ме.
	— Истинският комунист не вярва в Бог, а в партията — отвърна Суворов, като избута с лакът Луговой и натика кротуващите американци в асансьора. — Нямам повече време за спорове.
	Луговой изпадна в отчаяние.
	— Моля ви, не постъпвайте така — проплака той.
	Суворов не отвърна нищо. Обърна се и изгледа злобно професора, докато вратите на асансьора се затваряха и накрая го скриха от поглед.


	39.

	Докато асансьорът се движеше нагоре, Суворов обърна пистолета си и счупи с приклада лампата на тавана му. Моран изстена и започна да дава признаци на свестяване — разтърка очите си и тръсна глава, за да прочисти мъглата в съзнанието си. На Ларимър му стана лошо и заповръща в ъгъла, поемайки си дъх със силен грачещ звук.
	Асансьорът спря гладко и вратите му се отвориха автоматически. Отвън нахлу тежка вълна топъл въздух. Единствената светлина се процеждаше от три слаби жълти крушки, увиснали на жицата като болнави светулки. Въздухът беше влажен, спарен и миришеше на дизелово гориво и гниеща растителност.
	На три метра от тях стояха двама мъже, увлечени в разговор, и чакаха Луговой да им представи доклад за програмирания ход на работата му. Те извърнаха глави и се вгледаха очаквателно в тъмния асансьор. Единият носеше дипломатическо куфарче. Другата подробност, която забеляза Суворов, преди да стреля по два пъти в гърдите им, беше азиатската форма на очите им.
	Той обви свободната си ръка около кръста на Моран и го повлече по пода, който, доколкото успя да види, беше от ръждясала ламарина. После изрита Ларимър пред себе си, както би постъпил със завърнало се разкайващо се куче, избягало от къщи. Сенаторът се олюля като пиян — още му се повръщаше, за да възрази, още се чувстваше зашеметен, за да се съпротивлява.
	Суворов пъхна пистолета в колана си и хвана Ларимър под мишница, за да го води. Усети кожата на пръстите си настръхнала и лепкава. Суворов се надяваше сърцето на стария законодател да издържи.
	Тежка верига препречи пътя му и той изруга. Спря и се вгледа в оградената рампа, която се простираше в мрака. Изпита чувството, че се намира в сауна; дрехите му прогизнаха от пот, косата му бе полепнала по челото и слепоочията. Спъна се и едва не падна, но успя да запази равновесие и да не се просне върху кръстосаните летви на рампата.
	Инертното тегло на Моран ставаше все по-тежък товар и Суворов чувстваше, че силите му се изчерпват. Вече се съмняваше, че ще може да мъкне конгресмена до оставащите петдесетина метра.
	Най-сетне излязоха от тунелообразната рампа и се озоваха навън в нощта. Суворов погледна нагоре и с облекчение видя кристалночисто небе, осеяно със звезди. Почувства краката си върху чакълеста пътека — наоколо не се виждаше никаква светлина. В мрака от лявата си страна едва успя да различи очертания на кола. Той тръшна Ларимър в канавката край пътя, стовари на земята Моран като чувал с картофи и предпазливо заобиколи колата, приближавайки я откъм задницата й.
	Наоколо нямаше нищо, което да хвърля сянка и той се смръзна на място, за да се ослуша. Двигателят на колата работеше, от радиото вътре се чуваше музика. Прозорците бяха плътно затворени и Суворов правилно предположи, че климатичната инсталация е включена.
	Той се приведе и безшумно, като котарак, запристъпва към колата, внимавайки отражението му да не попадне в страничното огледало на вратата. Вътрешността на колата беше толкова тъмна, че не се виждаше нищо, освен една неясна фигура зад волана. Ако имаше и други, единственият съюзник на Суворов щеше да бъде изненадата.
	Колата беше лимузина с дълго купе, толкова дълго, че Суворов го оприличи на жилищен блок. По изпъкналите букви върху задната част на багажника разбра, че е кадилак. Никога не беше карал такава марка, но се надяваше да няма трудности с бутоните и управлението й.
	Опипващите му пръсти намериха дръжката на вратата. Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Лампичката на купето светна и мъжът на предната седалка обърна глава и отвори уста да извика. Суворов стреля в него два пъти; куршумите с кухи, сребърни върхове се забиха в гръдния му кош под мишницата.
	Преди още да рукне кръв, Суворов издърпа тялото на шофьора от колата и го търкулна встрани от колелата. После грубо натика Ларимър и Моран на задната седалка. Двамата мъже бяха загубили одеялата си по пътя, но тъй като се намираха в много дълбок шок, те нито забелязваха, нито чувстваха нужда от тях. Вече не бяха властните представители от Капитолийския хълм и изглеждаха безпомощни като деца, загубили се в гората.
	Суворов включи лоста на скоростната кутия и натисна докрай педала за скоростта с такава ярост, че задните гуми се завъртяха бясно и в продължение на петдесет метра хвърляха чакъл наоколо, преди да наберат движеща сила. Едва тогава треперещата ръка на Суворов намери превключвателя на фаровете и го включи. С облекчение се отпусна, когато видя как колата лети точно в средата на някакъв набразден коларски път.
	След като измина близо пет километра по неравен път с тежката, меко пружинираща лимузина, той започна да обръща внимание на околността. Кипариси ограждаха пътя и от клоните им висеше мъх във вид на огромни пипала. Това, както и тежкият въздух подсказваше, че се намират някъде в южната част на Съединените щати. Мерна в далечината напред тясно павирано кръстовище и спря рязко сред облак прах. На единия ъгъл се издигаше запустяла постройка, по-скоро барака, с разнебитена табела, на която под осветлението на фаровете се четеше: „Гловър Кълпепър — бензин и бакалски стоки“. По всичко личеше, че въпросният Гловър отдавна се е изнесъл оттам.
	На кръстовището нямаше пътна табела, затова Суворов мислено хвърли ези-тура и зави наляво. Кипарисите се смениха с борови горички, а след малко той подмина самотна ферма. В този ранен утринен час автомобилното движение беше слабо. Размина се само с една кола и един лекотоварен автомобил. Стигна до по-широк път и забеляза изкривена табела върху наклонен стълб, която го определяше като щатски главен път 700. Номерът не означаваше нищо за Суворов и той отново зави наляво и продължи нататък.
	По време на шофирането съзнанието му остана хладнокръвно и неизменно нащрек. Ларимър и Моран седяха мълчаливо бдителни, доверявайки се сляпо на мъжа зад кормилото.
	Суворов се отпусна и отмести крака си от педала за газта. В огледалцето за обратно виждане не се отразяваха светлини от следващи го фарове и ако спазваше знаците за разрешена скорост, вероятността да бъде спрян от местния шериф беше малка. Запита се в кой ли щат се намира. Джорджия, Алабама, Луизиана? Можеше да е всеки от най-малко дванайсет. Погледът му затърси някаква улика, когато площите встрани от пътя започнаха да се изпълват с хора, тъмните сгради и къщи се очертаваха все по-ясно под увеличаващия се брой улични лампи.
	След още половин час той стигна до мост над воден път, наречен река Стоуно. Изобщо не беше чувал за нея. От най-високата точка на моста видя в далечината да блещукат светлини на голям град. Вдясно от него лампите изведнъж угаснаха и целият хоризонт стана чисто черен. Пристанище, бързо прецени той. После фаровете на колата осветиха черно-бяла пътна табела. Най-горе пишеше: „Чарлстън — 8 км“.
	— Чарлстън! — възкликна на глас Суворов, изпълнен внезапно с радостно чувство, и бързо прехвърли наум познанията си за американската география. — Намирам се в Чарлстън, Южна Каролина.
	След три километра видя денонощна закусвалня с обществен телефон отвън. Без да изпуска от бдителния си поглед Ларимър и Моран, той набра номера на междуградски поръчки и поиска разговор за сметка на поръчания номер.


	40.

	Самотен облак се носеше по небето, пръскайки леки капки дъжд, когато Пит спря талбота пред вратата на залата за заминаващи пътници на Вашингтонското международно летище „Дълес“. Предобедното слънце печеше столичния град и дъждът се изпаряваше в мига, в който докоснеше земята. Пит извади куфара на Лорън от колата и го подаде на чакащия носач.
	Лорън откръстоса дългите си крака извън тясната спортна кола, държейки с престорена скромност коленете си събрани, и слезе.
	Носачът закачи с телбод етикета за багажа към самолетния билет и Пит го върна на Лорън.
	— Ще паркирам колата и ще дойда да ти правя компания до повикването ви за самолета.
	— Не е нужно — каза тя, пристъпвайки към него. — Трябва да прегледам няколко висящи закона. Ти се връщай на работа.
	Той кимна към чантата й за документи, която бе стиснала в лявата си ръка.
	— Твоята опора. Загубена си без нея, нали?
	— Никога не съм те виждала да носиш подобна чанта.
	— Не съм от тоя тип мъже.
	— Страхуваш се да не те помислят за чиновник ли?
	— Тук е Вашингтон — искаш да кажеш бюрократ.
	— Точно такъв си, ако искаш да знаеш. Правителството ти плаща заплата, както на мен.
	Пит се разсмя.
	— Всички ние носим проклятие.
	Тя остави чантата на земята и притисна длани в гърдите му.
	— Ще ми липсваш.
	Той обви ръце около талията й и леко я притисна към себе си.
	— И умната със смелите руски офицери, с подслушваните каюти и с махмурлука след водката.
	— Ще имам предвид — усмихна се Лорън. — Ще бъдеш ли тук, като се върна?
	— Твоят полет и часът на пристигането ти са своевременно запаметени.
	Тя вдигна лице и го целуна. Пит като че ли понечи да каже още нещо, но накрая я пусна и отстъпи назад. Лорън бавно влезе в залата през автоматичните плъзгащи се врати. След няколко крачки се обърна да махне с ръка, но синият талбот бе вече потеглил.


	Представители на журналистическото тяло към Белия дом се бяха пръснали покрай телената ограда на президентската ферма, намираща се на около петдесет километра южно от Рейтън, Ню Мексико, с камери, насочени към съседната нива с люцерна. Часът беше седем сутринта — по лятното часово време — и всички пиеха кафе и мрънкаха по повод ранния час, високо равнинната жега, воднистите бъркани яйца и прегорелия бекон, доставени с товарна кола, и други неудобства — действителни или измислени.
	Секретарят на президентския пресцентър Джакоб (Сони) Томпсън крачеше бодро из прашния журналистически лагер, за да повдигне тонуса на кореспондентите с мътни очи и да ги увери, че ще направят страхотни нерепетирани снимки на президента как в домашна обстановка обработва земята си.
	Чарът на секретаря на пресцентъра бе артистично доизкусурен — искрящо бели зъби с прецизно изработени коронки, дълга, лъскава черна коса, прошарена на слепоочията, тъмни очи с напрегнат като на козметичен хирург поглед. Никаква двойна брадичка. Никакъв признак за начало на шкембе. Той се движеше и ръкомахаше с непресъхващ ентусиазъм, който не прилягаше на журналистите, чиято основна физическа дейност се свеждаше предимно до това да удрят клавишите на пишещата машина, да редактират текстове и да пушат цигари.
	Дрехите на секретаря също допълваха образа му: ушит по поръчка памучен костюм със синя копринена риза и подходяща връзка, черни мокасини „Гучи“, покрити с тънък слой от прахта на Ню Мексико. Изискан, жизнерадостен човек, но не и конте. Никога не издаваше гнева си, никога не допускаше хапливите забележки на кореспондентите да се изплъзнат изпод пръстите му. Боб Финкъл от бостънския „Сън“ плахо бе подхвърлил, че според едно тайно разследване Томпсън е завършил с отличие школата за пропаганда „Йозеф Гьобелс“.
	Той спря при телевизионната закрита кола на Си Ен Ен. Къртис Мейо, водещ новинар от кореспондентската мрежа към Белия дом, се бе отпуснал в режисьорския стол с нещастен израз на лицето.
	— Готов ли ти е екипът, Кърт? — приветливо го попита Томпсън.
	Мейо вдигна глава, избута назад бейзболната си шапка върху гъстите си, сребърни кичури коса и го погледна през очила с оранжеви стъкла.
	— Не виждам нищо, което да си заслужава да бъде уловено за идното поколение.
	Сарказмът му подейства на Томпсън като студен душ.
	— След пет минути президентът ще излезе от къщата си, ще тръгне към обора и ще се качи на трактор.
	— Браво! — изсмя се презрително Мейо. — И какво ще направи после, за да го извикаме на бис?
	Резонансът в гласа на Мейо можеше да се оприличи на симфоничен тимпан, удрян така, че да звучи като бонгос — дълбок, гръмлив, произнасящ всяка дума с остротата на стрела.
	— После ще мине няколко пъти с косачката, за да окоси тревата.
	— Това не е трева, а люцерна, градска тупалке.
	— Добре де — съгласи се добродушно Томпсън. — Помислих си все пак, че това е добра възможност да се изпълни една ролка с него в селската обстановка, която той най-много обича.
	Мейо загледа Томпсън право в очите, търсейки да открие проблясък на заблуда в тях.
	— Какво става всъщност, Сони?
	— Моля?
	— Каква е тази игра на мишка и котка? Вече повече от седмица президентът не се е появявал никъде.
	Томпсън издържа на погледа му, лешниковокафявите му очи останаха неразгадаеми.
	— Напоследък той е много зает, бърза да привърши изостаналата си работа далеч от напрежението във Вашингтон.
	Мейо не изглеждаше удовлетворен.
	— Не съм забелязал досега президентът да страни толкова дълго време от камерите.
	— Това никак не е странно — отвърна Томпсън. — В момента няма нищо, свързано с националните интереси, за което да говори.
	— Да не е бил болен или нещо от сорта?
	— Нищо подобно. Здрав е като един от премираните си бикове. Сам ще се убедиш.
	Томпсън се измъкна от словесната клопка и тръгна покрай оградата, продължавайки да окуражава останалите новинари, като потупваше гърбове и се ръкуваше. Мейо го проследи с любопитен поглед, после стана неохотно и започна да събира екипа си.
	Норм Мичъл, същинско отпуснато, шляещо се плашило, постави видеокамерата върху статива и я насочи към задната веранда на селската къща на президента, а мускулестият звукооператор на име Роки Монтроуз я свърза със записващото устройство, поставено върху сгъваема масичка. С микрофон в ръка Мейо подпря върха на единия си ботуш в телената мрежа.
	— Къде искаш да стоиш, докато правиш коментара си? — попита го Мичъл.
	— Встрани от камерата — отвърна Мейо. — Какво е разстоянието ти до къщата и обора?
	Мичъл погледна джобния си далекомер.
	— Оттук до къщата са около стотина метра. До обора са някъде около осемдесет.
	— Колко близо можеш да го хванеш в кадър?
	Мичъл се наведе над окуляра на камерата и удължи обектива с променливо фокусно разстояние, като използва задния капак на екрана за сравнение.
	— Дотолкова, че до рамката да ми останат по двайсет-трийсет сантиметра въздух.
	— Искам го в едър план.
	— Тогава ще трябва да сложа двупосочен преобразувател, за да удвоя обхвата.
	— Сложи.
	Мичъл му хвърли питащ поглед.
	— Не мога да ти обещая ярко изразени подробности. От такова разстояние ще трябва да се откажем от разделителната способност и от дълбочината на рязкост.
	— Няма значение — каза Мейо. — Ние не се стремим към излизане в ефира.
	Мичъл вдигна поглед от звукозаписващото устройство.
	— В такъв случай нямаш нужда от мен.
	— Включи все пак звука и записвай коментарите ми.
	Някой извика: „Ето го!“ и армията от кореспонденти изведнъж се оживи.
	Петдесет фотоапарата се задействаха, когато мрежестата врата се отвори и президентът се появи на верандата. Беше облечен с каубойски ботуши и памучна риза, напъхана в избелели джинси „Ливайс“. Зад него прекрачи прага вицепрезидентът Марголин, нахлупил ниско над очите си огромна широкопола шапка „Стетсън“. Двамата спряха за малко, както разговаряха, като президентът въодушевено ръкомахаше, а Марголин даваше вид, че го слуша внимателно.
	— Хвани отблизо вицепрезидента — нареди Мейо.
	— В кадър е — потвърди Мичъл.
	Слънцето се издигаше към средата на небето и все по-горещи вълни се стелеха над червеникавата пръст. Фермата на президента се простираше във всички посоки, с площи предимно от сено и люцерна и няколко пасища за малкото му стадо от добитък за разплод. Засетите площи контрастираха с ярката си зеленина на пустеещите земи наоколо и се поливаха с въртящи се дъждовални системи. С изключение на редицата от канадски тополи покрай един от напоителните канали земята се разстилаше съвършено равна.
	Как можеше човек, прекарал по-голямата част от живота си в такова уединение, да е способен да оказва влияние на милиони хора, запита се Мейо. Колкото повече вникваше в странната его мания на политиците, толкова повече започваше да ги презира. Той извърна глава и се изплю върху колония от мравки само на сантиметри от тунелообразния им вход. После прочисти гърлото си и започна да описва гледката в микрофона.
	Марголин се обърна и влезе обратно в къщата. Президентът, който се държеше така, сякаш журналистите все още бяха във Вашингтон, закрачи към обора, без да се обръща към тях. След малко се чу звук на ауспуха на дизелов двигател и президентът се появи отново, седнал на зелен трактор „Джон Диър“, модел 2640, за който бе закачена сенокосачка. Над седалката бе опънато платнище и той седеше на открито с малък транзистор, висящ на колана му, и със слушалки, втъкнати в ушите му. Журналистите започнаха да му задават въпроси с пълен глас, но по всичко личеше, че той не ги чува от буботенето на двигателя и от музиката от местната радиостанция.
	Президентът завърза червена носна кърпа през устата си в бандитски стил, за да не вдишва прах и пушека от ауспуха. После спусна подвижните ножове и започна да коси полето напред-назад на дълги ивици, работейки на разстояние от струпалите се край оградата хора.
	След около двайсет минути журналистите започнаха бавно да прибират техниката си и се върнаха в прохладата на ремаркетата и караваните, оборудвани с климатична инсталация.
	— Това е — заяви Мичъл. — Лентата свърши. Освен ако не искаш да презаредя.
	— Остави. — Мейо нави кабела около микрофона и го подаде на Монтроуз. — Хайде да се измъкваме от тази жега и да идем да видим какво се е получило.
	Те влязоха в прохладната подвижна телевизионна станция. Мичъл извади от камерата касетата с осемнайсетмилиметрова видеолента, вкара я във възпроизвеждащия звукозаписвач и я пренави. Когато беше готов да я пусне от началото, Мейо придърпа един стол и се настани на по-малко от половин метър от монитора.
	— Какво да гледаме? — попита Монтроуз.
	Съсредоточеният поглед на Мейо нито за миг не се отдели от движещите се върху екрана изображения.
	— Би ли казал, че това е вицепрезидентът?
	— Естествено — отвърна Мичъл. — Кой друг може да бъде?
	— Ти взимаш всичко каквото видиш за чиста монета. Я се вгледай.
	Мичъл се наведе по-близо до екрана.
	— Каубойската шапка закрива очите му, но устата и брадичката са същите. Телосложението — също. Според мен е той.
	— Да забелязваш нещо особено в жестовете му?
	— Човекът стои с ръце в джобовете — равнодушно отбеляза Монтроуз. — Как трябва да го изтълкувам?
	— Нищо необичайно ли няма у него? — упорстваше Мейо.
	— Нищичко — отвърна Мичъл.
	— Добре, остави го него — каза Мейо, когато Марголин се обърна и влезе отново в къщата. — Сега огледай президента.
	— Ако не е той — смънка язвително Монтроуз, — значи има брат близнак.
	Мейо подмина забележката и продължи да наблюдава мълчаливо как камерата следи президента, който с бавната си позната на милиони телевизионни зрители походка прекоси двора на обора. После изчезна в тъмната вътрешност на постройката и след две минути се появи отново, седнал на трактора. Мейо рязко се изправи и извика:
	— Спри лентата!
	Стреснат, Мичъл натисна един бутон на записващото устройство и образът замръзна.
	— Вижте ръцете! — възбуден възкликна Мейо. — Ръцете му на кормилото.
	— Ами пръстите му са десет. Какво друго? — измърмори Мичъл с кисела физиономия.
	— Президентът носи само брачна халка. Я вижте — на средния пръст на лявата му ръка няма халка, а на безименния му блести доста големичък брилянт. Погледнете малкото пръстче на дясната…
	— Разбирам какво искаш да кажеш — прекъсна го Монтроуз. — Че на него има плосък син камък в сребърно гнездо, вероятно аметист.
	— Президентът не носи ли обикновено часовник „Тимекс“ с индианска сребърна каишка, инкрустирана с тюркоази? — попита Мичъл, увличайки се в наблюдението.
	— Мисля, че си прав — спомни си Мейо.
	— Не се вижда много ясно, но ми се струва, че на китката му има един от ония, огромните хронометри „Ролекс“.
	Мейо удари юмрук в коляното си.
	— Това решава въпроса! Известно е, че президентът никога не купува и не носи неща, произведени в чужбина.
	— Я почакай — каза бавно Монтроуз. — Това е лудост. Говорим за президента на Съединените щати като за измислен образ.
	— О, той си е от плът и кръв — рече Мейо. — Само че тялото, което седи на оня трактор, принадлежи на някого другиго.
	— Ако си прав, значи държиш заредена бомба в ръцете си — отбеляза Монтроуз.
	Ентусиазмът на Мичъл започна да се изпарява.
	— Говорите така, сякаш търсим миди в река Канзас. По моему доказателството е доста съмнително. Не можеш да се появиш в ефир, Кърт, и да заявиш, че някой си клоун се представя за президента, докато нямаш солидно доказателство.
	— Никой не знае това по-добре от мен — призна Мейо. — Но аз няма да оставя този случай да се изплъзне от ръцете ми.
	— Да не се готвиш да предприемеш тайно разследване?
	— Би било редно да захвърля служебната си карта, ако нямам смелостта да разбера как стоят нещата. — Той погледна часовника си. — Ако тръгна веднага, до обед ще бъда във Вашингтон.
	Монтроуз клекна пред телевизионния екран. Лицето му имаше израз на дете, което вижда на сутринта, че изваденото му предния ден зъбче е все още в чашата с вода.
	— Човек почва да се пита — рече той с обида в гласа — колко ли пъти някой от нашите президенти е използвал двойник, за да заблуждава хората.


	41.

	Владимир Полевой вдигна поглед от бюрото си, когато заместник-директорът му и вторият човек в най-голямата организация за събиране на разузнавателни данни в света Сергей Иранов влезе припряно в кабинета.
	— Да не би да са ти нажулили задника с коприва, Сергей, та имаш такъв вид днес?
	— Той е избягал — заяви кратко Иранов.
	— За кого говориш?
	— За Пол Суворов. Успял е да се измъкне от тайната лаборатория на Бугейнвил.
	Лицето на Полевой изведнъж пламна от гняв.
	— По дяволите! Точно сега ли!
	— Обадил се е от уличен автомат от Чарлстън, Южна Каролина, в нюйоркския ни център за тайни действия и е помолил за инструкции.
	Полевой стана и нервно закрачи по килима.
	— Защо не се е обадил във ФБР да иска инструкции и от тях?! Или да бе поместил обявление в „Ю Ес Ей Тудей“!
	— За щастие шефът му веднага ни прати кодово съобщение за случая.
	— Е, поне някой е все още с ума си.
	— Има още — продължи Иранов. — Суворов е отмъкнал със себе си сенатора Ларимър и конгресмена Моран.
	Превлов се спря и се завъртя на пети.
	— Идиот! Провали всичко!
	— Не бива да обвиняваме изцяло него.
	— Как стигна до това заключение? — ехидно попита Полевой.
	— Суворов е един от петимата ни най-добри агенти в Америка. Той не е глупав. Просто не е бил информиран за задачата на Луговой и е логично да се допусне, че не е имал ни най-малка представа. Несъмнено, погледнал е на нея с огромно подозрение и е действал както подобава.
	— С други думи, постъпил е както са го учили.
	— По моему, да.
	Полевой сви с безразличие рамене.
	— Дано поне да е съобразил да види и да ни каже местоположението на лабораторията. Тогава нашите хора ще могат да отидат там и да измъкнат операцията „Хъкълбери Фин“ от контрола на Бугейнвил.
	— Както стоят засега нещата, мадам Бугейнвил може би ще се вбеси и ще прекрати опита.
	— И да загуби милиарди долари в злато? Дълбоко се съмнявам. Тя все още държи в алчните си ръце президента и вицепрезидента. Моран и Ларимър не са огромна загуба за нея.
	— Нито за нас — добави Иранов. — Бугейнвилови са нашата димна завеса, в случай че американските разузнавателни агенции разкрият „Хъкълбери Фин“. Отвличането на двама конгресмени обаче може да се сметне за военно действие или най-малкото за сериозен конфликт. Ще бъде по-добре просто да се отървем от Моран и Ларимър.
	Полевой поклати глава:
	— Не още. Познанията им за вътрешното движение на американските военни сили могат да се окажат от неоценима полза за нас.
	— Рискована игра.
	— Не, ако сме внимателни и бързо ги премахнем, когато или ако капанът щракне.
	— В такъв случай първата ни задача ще бъде да ги пазим, за да не ги открие ФБР.
	— Суворов намерил ли е сигурно място да ги скрие?
	— Не се знае — отвърна Иранов. — От Ню Йорк са му казали само да се обажда на всеки час, докато преразгледат положението и получат нареждания от Москва.
	— Кой оглавява тайните ни операции в Ню Йорк?
	— Базил Кобилин.
	— Предупреди го, че Суворов е в опасност — каза Полевой, — като премълчиш, разбира се, всякаква връзка с „Хъкълбери Фин“. Той има заповед да укрие Суворов и пленниците му на безопасно място, докато уредим бягството им от американска земя.
	— Няма да се уреди много лесно. — Иранов издърпа стол и седна. — Американците търсят под дърво и камък изчезналите им държавни ръководители. Всички летища са под зорко наблюдение, а нашите подводници не могат да се доближат по-навътре от осемстотин километра до бреговата им линия, без да бъдат засечени от подводната им предупредителна линия.
	— Куба винаги е насреща.
	По лицето на Иранов се изписа съмнение.
	— Нейните води се пазят строго от американски военноморски части и бреговата охрана, за да пресичат наркотрафика. Аз се противопоставям на всякакво бягство с плавателен съд в тази посока.
	Полевой погледна през прозореца на кабинета си, който гледаше към площад „Дзержински“. Предобедното слънце водеше безуспешна битка в опитите си да придаде блясък на мрачните сгради на града. По устните му бавно се появи лека усмивка.
	— Не можем ли да ги прехвърлим благополучно в Маями?
	— Във Флорида?
	— Да.
	Иранов се загледа в пространството.
	— Има опасност от блокирани пътища, но мисля, че можем да преодолеем тия препятствия.
	— Добре — каза Полевой и изведнъж се отпусна. — Поеми задачата.


	Не бяха минали и три часа от бягството, когато Ли Тонг Бугейнвил слезе от асансьора на лабораторията и застана лице в лице с Луговой. Часът бе малко преди три сутринта, но той изглеждаше така, сякаш изобщо не бе мигвал.
	— Моите хора са мъртви — каза Ли Тонг без капка вълнение. — Държа вас отговорен за това.
	— Не знаех, че може да се случи така. — Луговой говореше с тих, но непоколебим глас.
	— Как така не сте знаел?
	— Вие ме уверихте, че от лабораторията не може да се избяга. А аз дори не подозирах, че той ще направи опит.
	— Кой е този „той“?
	— Пол Суворов, агент на КГБ, когото вашите хора са взели на ферибота от Статън Айланд по погрешка.
	— Но вие сте знаел.
	— Той ми се представи едва когато пристигнахме.
	— И въпреки това не ни казахте.
	— Вярно е — призна Луговой. — Изплаших се. Когато приключа с този опит аз трябва да се върна в Русия. Повярвайте ми, не си струва да се опълчвам срещу хората от нашата държавна сигурност.
	Вроденият страх от човека зад теб — Бугейнвил го беше виждал в очите на всеки руснак, когото бе срещал. Те се страхуваха от чужденците, от съседите си, от всеки униформен. Живееха в страх от толкова дълго време, че това чувство бе станало естествено като чувството на гняв или радост. Той не се изпълни със съжаление към Луговой. Напротив, презираше го за охотата, с която живееше в такава потискаща система.
	— Суворов навреди ли с нещо на опита?
	— Не — отвърна Луговой. — Вицепрезидентът има леко мозъчно сътресение, но сега е отново под въздействието на успокоителни лекарства. Президентът не е бил докосван.
	— Имаше ли забавяне на процеса?
	— Всичко върви по график.
	— И очаквате да приключите след три дни?
	Луговой кимна.
	— Съкращавам срока ви.
	Луговой остана спокоен, сякаш не бе чул правилно. После истината проникна в съзнанието му.
	— О, боже, не! — възкликна изплашен той. — Нужна ми е всяка минута. Аз и екипът ми сбихме процедурите в десет вместо в трийсет дни. Вие ни лишавате от всякакви предпазни мерки. Трябва ни повече време, за да се стабилизира мозъкът на президента.
	— Това е грижа на президента Антонов, а не моя или на баба ми. Ние изпълнихме нашата част от сделката. Допускайки човек на КГБ тук, вие изложихте на опасност целия проект.
	— Заклевам се, че нямам нищо общо с бягството на Суворов.
	— Това е вашата истина — отвърна студено Бугейнвил. — Аз предпочитам да вярвам, че неговото присъствие е било планирано, вероятно по нареждане на президента Антонов. Положително Суворов вече е уведомил шефовете си и сега всеки съветски агент в Щатите е по петите ни. Налага се да преместим лабораторията.
	Това беше последният съкрушителен удар. Луговой имаше вид, сякаш беше на път да повърне.
	— Невъзможно! — изквича той като изритано куче. — По никакъв начин не можем да местим президента и цялата тази апаратура на друго място и в същото време да спазим абсурдно краткия ви срок.
	Бугейнвил загледа Луговой през тесните процепи на очите си. Когато заговори, гласът му прозвуча с каменно спокойствие.
	— Не се безпокойте, докторе. Такова разместване няма да е нужно.


	42.

	Пит влезе в кабинета на НЮМА и завари Хирам Йегър да спи на дивана. С развлечените дрехи, с дългата вързана отзад коса и брадата си, компютърният експерт приличаше на пропаднал пияница. Пит леко го разтърси за рамото. Йегър повдигна единия си клепач, размърда се и се надигна до седнало положение.
	— Тежка нощ, а? — попита Пит.
	Йегър се почеса с две ръце по главата и се прозя.
	— Да имаш чай „Челестиъл Сийзънинг Ред Зингър“?
	— Не, само вчерашно претоплено кафе.
	Йегър цъкна и направи кисела физиономия.
	— Кофеинът ще те унищожи.
	— Ами то кофеин, замърсен въздух, алкохол, жени… има ли разлика?
	— Между другото — открих го.
	— Какво си открил?
	— Спипах твоето потайно параходно дружество.
	— Сериозно? — оживи се Пит. — Къде?
	— На собствената ти територия — отвърна Йегър с широка усмивка. — В Ню Йорк.
	— Как го постигна?
	— Твоето предположение за корейско участие беше ключът, но не и отговорът. Подходих от този ъгъл и проверих всички товарни и външнотърговски параходни линии, основани в Корея или извършващи курсове под тяхна регистрация. Такива има над петдесет, но нито една не водеше към банките, които проверявахме преди това. След като нямаше вече къде другаде да търся, оставих компютъра да си действа сам. Честолюбието ми се нарани. Той се оказа по-добър детектив от мен. Разковничето било в името. Не корейско, а френско.
	— Френско?
	— Основана в Световния търговски център в долни Манхатън, флотата им от законно регистрирани кораби плава под флага на Сомалийската република. Как ти се струва това?
	— Продължавай.
	— Първокласно дружество, без никакъв брак, оценено от „Форчън“, „Форбс“ и на Дън и Брадстрийт като безупречно чисто. Толкова чисто, че годишният им отчет бил представян под звуците на арфа! Поразчоплиш ли обаче повърхността малко по-дълбоко, ще откриеш повече подставени лица и фиктивни техни клонове от всички хомосексуалисти в Сан Франциско, взети заедно. Подправена корабна документация, незаконни искове за изплащане на застраховки, издаване на разрешителни на кораби фантоми за превоз на несъществуващ товар, замяна на безстойностни товари за такива с огромна стойност. И винаги извън юрисдикцията на частни фирми и правителства, които дружеството изнудвало.
	— Как му е името?
	— Морски линии „Бугейнвил“ — отвърна Йегър. — Чувал ли си го?
	— Мин Корио Бугейнвил, Железният лотос? — изуми се Пит. — Кой не го е чувал! Тя стои редом до известните британски и гръцки корабни магнати.
	— Именно тя е корейската ти връзка.
	— Точни ли са ти сведенията? Има ли вероятност да е станала грешка?
	— Сведенията са бетон — отвърна непоколебимо Йегър. — Давам ти думата си. Всичко е проверено трикратно. След като веднъж се настроих на вълната „Бугейнвил“ като източник, вече никак не ми беше трудно да се върна назад във времето. Всичко излезе наяве — банкови сметки, кредитни писма… Няма да повярваш как банките изобщо не са обръщали внимание на тия измами. Дъртата кучка ми напомня на ония източноиндийски статуи с по двайсет ръце, които седят и те гледат с непорочни очи, а ръцете им правят скверни движения.
	— Ти успя! — въодушевен рече Пит. — Всъщност ти забоде търговското дружество „Сосан“, „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“ за корабната империя „Бугейнвил“.
	— Забих им кол право в сърцето.
	— Колко назад отиде?
	— Мога да ти разкажа биографията на бабичката почти до времето, когато е сучела. Страшно издръжлива птица. Започнала е след Втората световна война от нулата и с много воля. Постепенно е добавяла по някой и друг бракуван кораб към флотата си, наемайки корейци, които с охота работели за купа ориз и жълти монети на ден. Без на практика да има някого зад гърба си, тя работела с по-ниски такси за превоз и бизнесът й почнал да процъфтява. Големите печалби обаче започнали преди двайсет и пет години, когато внукът й се присъединил към дружеството. Той пък е съвсем безскрупулен тип. Стои на заден план. Освен данни за ученическите му години файлът му е почти празен. Мин Корио Бугейнвил създава фондация за отпор на морските престъпления, която обхваща трийсет страни. Когато внукът й — името му е Ли Тонг — се включва в бизнеса, той овладява пиратството и измамите на дружеството до съвършенство. Имам разпечатани всичките им мръсни игрички. Оставих на бюрото ти копие и за теб.
	Пит се обърна и едва тогава видя дебелия над десет сантиметра топ компютърно разпечатана хартия. Той седна зад бюрото и прегледа набързо страниците с перфорирани краища. Неочакваният достъп до Бугейнвилови беше смайващ. Единствената криминална дейност, от която са се пазили, е била проституцията.
	След няколко минути той вдигна поглед и кимна.
	— Върховна работа, Хирам! — каза той искрено. — Благодаря ти.
	Хирам посочи с брадичка разпечатките.
	— На твое място не бих ги изпускал от поглед.
	— Има ли вероятност да ни спипат?
	— Това е предрешен въпрос. Незаконните ни тършувания са записани в дневника на компютърната банка и се разпечатват във вид на всекидневна справка. Ако някой буден инспектор я прегледа, ще има да се чуди защо една американска океанографска агенция си вре носа в документите на най-големите му вложители. Следващата му стъпка ще бъде да монтира към съобщителната линия на компютъра проследяващо устройство.
	— Банката положително ще уведоми нашата Мин Корио — предположи замислен Пит, после вдигна поглед. — Ако установят, че крадецът е НЮМА, собствената компютърна мрежа на Бугейнвил може ли да проникне в нашата, за да провери какво сме чопнали от техните банки от данни?
	— И нашата мрежа е уязвима като всяка друга. Но те няма да научат кой знае колко много. Особено след като извадих магнитния диск.
	— Кога смяташ, че ще ни надушат?
	— Ще съм изненадан, ако още не са ни нацелили.
	— Можеш ли да останеш с една крачка пред тях?
	Йегър хвърли въпросителен поглед към Пит.
	— Какъв нов потаен план си замислил?
	— Върни се при твоите клавиши и хубаво оплескай работата на ония. Влез отново в мрежата и промени данните, размести операциите на Бугейнвил, които са от ден за ден, изтрий законните им банкови документи, вкарай абсурдни нареждания в програмите им. Нека и те за разнообразие да се попържат малко на огъня.
	— Но така ще загубим съществени доказателства за федералното разследване.
	— Е, и какво? Те са получени незаконно, така и така не можем да ги използваме — заяви Пит.
	— Я почакай. Знаеш ли, че като нищо можем да си навлечем беля.
	— Има и по-лошо, могат и да ни убият — рече Пит с лека усмивка.
	Лицето на Йегър доби израз, какъвто не се бе появявал дотогава — израз на лошо предчувствие. Играта престана да е забавна и започна да става по-двусмислена. И през ум не му беше минавало, че такова търсене в компютърните мрежи можеше да стане опасно и че имаше вероятност да бъде убит.
	Пит забеляза тревогата в очите на Йегър.
	— Ако искаш, можеш да си вървиш и да си вземеш отпуск — каза му той. — Няма да ти се сърдя.
	Йегър като че ли се поколеба за миг, после тръсна глава.
	— Не, няма да изоставя работата. Тия хора трябва да бъдат сложени на място.
	— Тогава ги притисни здравата. Объркай работите им във всички области на параходното им дружество — външни инвестиции, допълнителен бизнес, покупко-продажби на недвижими имоти, всичко, до което са се докоснали.
	— На моята глава е, но ще го направя! Ти само задръж далеч от мен адмирала още няколко нощи.
	— Ако ти се мерне някаква информация за яхта на име „Игъл“, не я подминавай.
	— Президентската яхта ли?
	— Просто яхта на име „Игъл“.
	— Нещо друго?
	Пит кимна с мрачен израз и отвърна:
	— Ще се погрижа за по-голямата ти безопасност в твоя компютърен център.
	— Имаш ли нещо против да оставам тук и да ползвам дивана? Изведнъж ми опротивя да спя сам в апартамента си.
	— Кабинетът ми е на твое разположение.
	Йегър се изправи и протегна. После пак кимна към разпечатките с данните.
	— Какво ще правиш с това?
	Пит се загледа в първия пробив, извършван досега в престъпната структура на Бугейнвилови. Ходът на личното му разследване набираше инерция, в ръцете му падаха отделни детайли, които щяха да се вместят в цялостната картина, детайли с назъбени краища, които щяха да се зацепят едни в други. Обхватът надминаваше всичко, което си бе представял в началото.


	43.

	Когато сенаторът Ларимър се събуди на задната седалка на лимузината, източното небе бе почнало да оранжевее. Той замахна към комара, чието жужене бе прекъснало съня му. В другия ъгъл на седалката се размърда и Моран; присвитите му очи бяха замъглени, съзнанието му все още не възприемаше обкръжението му. Изведнъж се отвори врата и в скута на Ларимър бе хвърлен вързоп с дрехи.
	— Облечете ги! — рязко заповяда Суворов.
	— Още не сте ни казали кой сте вие — заговори Ларимър, едва движейки езика си.
	— Казвам се Пол.
	— Фамилия?
	— Само Пол.
	— От ФБР ли сте?
	— Не.
	— От ЦРУ?
	— Това няма значение — отвърна Суворов. — Обличайте се!
	— Кога ще пристигнем във Вашингтон?
	— Скоро — излъга Суворов.
	— Откъде взехте тия дрехи? Как разбрахте, че ще ни станат?
	Суворов загуби търпение с любопитния американец. Едва се удържа да не разбие челюстта му с пистолета си.
	— Откраднах ги от едно въже за сушене — отвърна той. — Просяците не бива да придирят. Поне са прани.
	— Не мога да обличам чужди дрехи — изнегодува Ларимър.
	— Щом искате да се върнете във Вашингтон чисто голи, това мен не ме засяга.
	Суворов тръшна вратата, пристъпи към предната седалка и се настани зад волана. Потегли с колата, оставяйки зад гърба си живописния жилищен комплекс „Плантейшън Истейтс“ и излезе на главен път 7. След като мина по моста над река Ашли и пое на север по главен път 26, автомобилното движение в ранния утринен час започна да се увеличава.
	Беше доволен, че Ларимър не проговори повече. Моран бавно излизаше от полусъзнание и мънкаше неразбираемо. Фаровете на колата осветиха зелена табела с бели букви — „Летище — следващата отбивка вдясно“. Той зави по наклонения път и стигна до входа на гражданското летище на Чарлстън. Оттатък главната писта за излитане и кацане просветляващото небе разкри редица от самолети изтребители, принадлежащи на Националната гвардия на военновъздушните сили.
	Следвайки инструкциите, дадени му по телефона, Суворов заобиколи летището, за да потърси тясно скъсяване на пътя. Намери го и пое по кален път, докато стигна до стълб с ветропоказател, чието платнище висеше отпуснато във влажния въздух.
	Той спря и слезе от колата, погледна часовника си и зачака. След по-малко от две минути се чу равномерното туптене на витло на вертолет, който се приближаваше откъм група дървета. Изведнъж се видяха и мигащите навигационни светлини, после синьо-белият летателен апарат във форма на сълза направи няколко кръга и се приземи до лимузината.
	Вратата зад пилотската седалка се отвори навън, от нея скочи на земята мъж с бял работен комбинезон и тръгна към колата.
	— Вие ли сте Суворов? — попита той.
	— Да, Пол Суворов.
	— Добре, давайте да прехвърлим багажа вътре, докато не сме привлекли нечие нежелано внимание.
	Двамата поведоха Ларимър и Моран към пътническото отделение на вертолета и им сложиха коланите. Суворов забеляза, че отстрани на корпуса пишеше: „Санитарен вертолет“.
	— И това чудо ще лети до столицата? — попита Ларимър с проява на предишното си високомерие.
	— Господине, то ще ви закара където поискате — отвърна любезно пилотът.
	Суворов се настани на празната седалка на втория пилот и закопча колана.
	— Не ми е казано за къде да пътуваме — уточни той.
	— Рано или късно, за Русия — отвърна пилотът с усмивка, която издаваше всичко друго, но не и шега. — Първо трябва да открия откъде идвате.
	— Откъде идвам ли?
	— Имам заповед да летя с вас по обратния път, докато разпознаете лабораторията, в която вие и двамата празнодумци оттатък сте прекарали последните осем дни. Когато изпълним мисията, ще ви закарам на друго място за излитане.
	— Добре — рече Суворов. — Ще се постарая.
	Пилотът не си каза името и Суворов разбра, че не бива да пита. Мъжът несъмнено беше един от петте хиляди съветски платени „заряди“, настанени из цяла Америка — експерти в специализирани дейности, които чакаха обаждане с инструкции, за да излязат на повърхността, обаждане, което можеше никога да не дойде.
	Хеликоптерът се издигна на височина петнайсет метра, после се наклони странично в посока към залива Чарлстън.
	— Е, сега накъде? — попита пилотът.
	— Не зная със сигурност. Беше тъмно и не можех да се ориентирам.
	— Можете ли да ми кажете някакъв отличителен белег на мястото?
	— На около осем километра от Чарлстън минах по мост над река.
	— От коя посока?
	— От запад, да, зората се пукваше пред мен.
	— Трябва да е била река Стоуно.
	— Стоуно, точно така.
	— Значи сте карали по щатския главен път 700.
	— Излязох на него около половин час преди да стигна до моста.
	Слънцето се издигаше над хоризонта и се процеждаше през синята лятна мараня, стелеща се над Чарлстън. Вертолетът набра височина двеста и седемдесет метра и продължи в югозападна посока, докато под прозорците на пилотската кабина започна да се вие главният път. Пилотът посочи надолу и Суворов кимна. Под тях се простираше крайбрежната равнина на Южна Каролина, а те следваха автомобилното движение, поело на дълъг път. Тук-там се мяркаха обработени ниви, обградени от всички страни с горички от борове с дълги иглички. Минаха над един фермер, който стоеше сред тютюнева нива и размаха шапка към тях.
	— Виждате ли нещо познато? — попита пилотът.
	Суворов безпомощно поклати глава.
	— Пътят, от който излязох, прилича на всички останали.
	— Към коя посока бяхте с лице, когато стигнахте до главното шосе?
	— Завих наляво, значи трябва да съм тръгнал на юг.
	— Тази област се нарича Уодмало Айланд. Ще започна кръгова схема на търсене. Кажете ми, ако забележите нещо.
	Мина един час, после още един. Гледката отдолу се видоизменяше в лабиринт от тесни заливчета и малки реки, които лъкатушеха през низини и блата. От въздуха всеки път приличаше на другия. Тънки ленти от червеникавокафява пръст или асфалт с дупки прорязваха като линии на ръката гъсти шубраци. С напредването на времето Суворов се объркваше все повече, а пилотът почваше да губи търпение.
	— Трябва да преустановим търсенето — рече той накрая, — иначе няма да ни стигне горивото до Савана.
	— Савана се намира в щата Джорджия — изрецитира Суворов, сякаш го изпитваха в час.
	Пилотът се усмихна.
	— Да, познахте.
	— Оттам ли ще отпътуваме за Съветския съюз?
	— Да, с едно кацане за зареждане. — После пилотът се умълча.
	Суворов разбра, че не е възможно да измъкне никаква друга информация от мъжа, затова насочи отново вниманието си към земята.
	Изведнъж той посочи възбуден над таблото с контролно-измервателните уреди.
	— Ето там! — надвика той шума на двигателя. — Онова кръстовище вляво.
	— Разпознахте ли нещо?
	— Така мисля. Снижете малко. Искам да прочета табелата на онази занемарена постройка на ъгъла.
	Пилотът изпълни искането му и снижи хеликоптера до девет метра над разклоняващите се пътища, без да спира да кръжи.
	— Това ли искате да прочетете? „Гловър Кълпепър — бензин и бакалски стоки“?
	— Близо сме — каза Суворов. — Следвайте пътя, който води към онази река на север.
	— Това е вътрешен воден път.
	— Канал?
	— Плитък канал, който осигурява почти непрекъснат крайбрежен воден проход от северноатлантическите щати до Флорида и Мексиканския залив. Използва се предимно от увеселителни корабчета и влекачи.
	Вертолетът кръжеше ниско над върховете на дърветата и въздушната струя от перките на витлото шибаше листата и огъваше клоните им. Изведнъж в края на широк мочурлив залив пътят свърши. Суворов се вторачи през предното стъкло.
	— Лабораторията трябва да е някъде тук.
	— Не виждам нищо подобно — отвърна пилотът и наклони странично летателния апарат, за да огледа земята.
	— Нека да слезем! — изнервничи Суворов. — Ей там, на онази поляна, на сто метра от пътя.
	Пилотът кимна и внимателно плъзна шейната за кацане върху затревената площ, издигайки във въздуха вихрушка от мъртви и загнили листа. Той превключи двигателя на празен ход, с бавно въртящи се перки и отвори вратата. Суворов скочи на земята и се затича тромаво към пътя през шубраците. След обезумяло търсене в продължение на няколко минути, той спря и се огледа отчаян наоколо.
	— Какво става? — попита пилотът, когато го видя да идва.
	Суворов изглеждаше като ударен от гръм.
	— Тук имаше склад с асансьор, който слизаше към лаборатория. Сега го няма.
	— Постройките не могат да изчезнат за шест часа — рече пилотът. — Сигурно сте сбъркал пътя.
	— Не, не, точно този беше.
	— Но тук виждам само дървета и блато… — Той млъкна и посочи с ръка. — И онзи там хангар за лодки от другата страна на залива.
	— Кораб! — възкликна Суворов, сякаш му се яви прозрение. — Трябва да е било кораб!
	Пилотът се вгледа в блатистата вода на залива.
	— Но тук дъното е дълбоко едва деветдесет-сто сантиметра. Невъзможно е плавателен съд с размери на склад, при това с асансьор, да дойде дотук от водния път.
	Суворов разпери ръце в недоумение.
	— Трябва да продължим търсенето.
	— Съжалявам — рече твърдо пилотът, — но вече нямаме нито време, нито излишно гориво. За да сме точни на срещата, налага се да тръгнем веднага.
	Той се обърна, без да изчака отговор, и тръгна към вертолета. Суворов бавно закрачи след него с вид досущ като на човек, изпаднал в дълбок транс.


	Докато вертолетът се издигаше, насочвайки се към Савана, една завеса от зебло на прозореца на хангара за лодки се повдигна леко и разкри лицето на възрастен китаец, който се взираше през скъп бинокъл „Селестрон“ 11 х 80.
	Доволен, че успя да види добре разпознавателния номер на корпуса на вертолета, той остави бинокъла и набра номер по портативен телефонен засекретяващ апарат и заговори на бърз китайски език.


	44.

	— Ще ми отделиш ли една минута, Дан? — попита Къртис Мейо, когато Дан Фосет слезе от колата си, спряна на забранената за външни лица улица отстрани на Белия дом.
	— Ще трябва да ме хванеш в движение — отвърна Фосет, без да поглежда към Мейо. — Закъснявам за съвещание.
	— Пак ли има засилена оперативност в оперативния пункт?
	Фосет пое дълбоко дъх. После спокойно, доколкото позволяваха треперещите му ръце, заключи колата и вдигна от земята дипломатическото си куфарче.
	— Няма ли да кажеш нещо? — настоя Мейо.
	Фосет тръгна към охраняемия портал.
	— „Запратих във въздуха стрела…“
	— „Тя падна на земята, но не знам къде…“ — довърши Мейо, крачейки до него. — Лонгфелоу. Искаш ли да ти покажа моята стрела?
	— Не държа особено.
	— Тя ще се приземи в новините в шест часа.
	Фосет забави ход.
	— Какво си намислил?
	Мейо извади голяма касета от джоба си и я подаде на Фосет.
	— Може би ще искаш да й хвърлиш едно око преди ефирното време.
	— Защо правиш това?
	— Приеми го като професионална учтивост.
	— Това вече е новина!
	Мейо се усмихна.
	— Повтарям ти, прегледай касетата.
	— Спести ми труда. Какво има в нея?
	— Простонародна сценка, в която президентът се прави на фермер. Само дето това не е президентът.
	Фосет спря и погледна Мейо.
	— Ти си задръстен от лайна.
	— Мога ли да те цитирам?
	— Я недей да остроумничиш! — сопна му се Фосет. — Не съм в настроение да отговарям на преиначени въпроси.
	— Добре, минавам направо на темата — продължи Мейо. — Кои са тия, дето се представят за президента и вицепрезидента в Ню Мексико?
	— Никои.
	— Имам доказателство, което говори друго. И то достатъчно, за да го използвам като съобщение в новините. Пусна ли го, всички, които издирват политически скандали оттук до Сиатъл, ще се втурнат към Белия дом като армия мравояди.
	— Направи го и ще бъдеш замерван с яйца, след като президентът застане пред теб, както съм аз сега, и отрече всичко.
	— Не и ако разбера какво точно крои той, докато някакъв дубльор си играе на криеница във фермата му.
	— Не ти пожелавам успех, защото целият ти замисъл е една небивалица.
	— Бъди честен, Дан. Става нещо сериозно, нали?
	— Повярвай ми, Кърт. Всичко е в обичайните си граници. Президентът ще се върне след няколко дни. Можеш сам да го питаш.
	— Тогава какви са тия ненадейни тайни съвещания на кабинета по всяко време?
	— Оставам без коментар.
	— Но е вярно, нали?
	— Кой е източникът ти на тия малки бисери?
	— Някой, който е видял доста автомобили без отличителни знаци да влизат в подземието на Финансовото министерство в глуха доба.
	— Значи хората в министерството до късно не духват свещта от работа.
	— В сградата не е светила нито една лампа. Моето предположение е, че те се промъкват в Белия дом през обществения подлез и се събират в оперативния пункт.
	— Мисли си каквото щеш, но знай, че много грешиш. Това е всичко, което мога да ти кажа по въпроса.
	— Аз няма да го оставя току-така — заяви решително Мейо.
	— Както искаш — отвърна равнодушно Фосет. — Твоя работа.
	Мейо отстъпи назад и проследи с поглед Фосет до охраняемата врата. Президентският съветник добре замаза нещата, помисли си той, но само това успя — да ги замаже. Ако Мейо само е предполагал, че зад стените на филиала на изпълнителната власт на нацията се мътят застрашителни ходове, то сега всичките му съмнения се изпариха.
	Повече от всякога той беше твърдо решен да разбере докрай какво става.


	Фосет пъхна касетата във видеомагнетофона и седна пред телевизионния екран. Пусна лентата три пъти, за да огледа всяка подробност, докато накрая разбра какво е уловил Мейо.
	Напълно изтощен, той вдигна телефона и поиска обезопасена линия за Държавния департамент.
	— Кажи, Дан, какво има?
	— Имаме ново разкритие.
	— Вести от президента ли?
	— Не, господине. Току-що говорих с Къртис Мейо от новинарската емисия на Си Ен Ен. Той е по следите ни.
	Настъпи напрегнато мълчание.
	— Какво можем да направим?
	— Нищо — отвърна мрачно Фосет, — абсолютно нищо.


	Сам Емет излезе от сградата на ФБР в центъра на Вашингтон и потегли с колата си към главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Летният дъжд напояваше гористите площи на разузнавателния комплекс и изпълваше въздуха с приятния аромат на влажна зеленина.
	Мартин Броган стоеше пред вратата на кабинета си, когато Емет влезе в преддверието. Високият бивш колежански преподавател протегна ръка.
	— Благодаря ти, че отдели време от натоварената си програма, за да дойдеш дотук.
	Емет се усмихна, докато се ръкуваше с него. Броган беше сред малцината от кръга на президента, към когото изпитваше възхищение.
	— Напротив. Аз не съм канцеларски плъх. Само чакам случай да тръшна вратата след себе си и да запраша нанякъде.
	Двамата влязоха в кабинета на Броган и седнаха.
	— Кафе или чай? — предложи Броган.
	— Нищо, благодаря. — Емет отвори чантата си за документи и остави подвързан доклад върху бюрото на директора на ЦРУ. — Тук са изложени подробно разкритията относно изчезването на президента, направени от Федералното бюро допреди половин час.
	Броган също му подаде подобно подвързан доклад.
	— Това пък е от Разузнавателното управление. Страшно малко е добавено от последната ни среща. Казвам го със съжаление.
	— Не само вие. Ние също сме на километри от някакво съществено откритие.
	Броган не каза нищо и запали усукана като въже пура „Тосканини“. Тя някак не подхождаше на костюма му с жилетка от „Брукс Брадърс“. Мъжете започнаха да четат. След близо десет минути мълчание лицето на Броган се отпусна от дълбоката съсредоточеност и прие израз на засилен интерес. Той потупа с пръст страница от доклада на Емет.
	— Значи е изчезнал и съветски психолог.
	— Знаех си, че това ще те заинтригува.
	— Той и екипът му от Обединените нации са изчезнали в същата нощ, в която е била отвлечена „Игъл“?
	— Да, и до днес никой от тях не се е появил. Може да е просто странно съвпадение, но имам чувството, че не бива да се подминава.
	— Първата мисъл, която ми хрумна беше, че този… — Броган погледна отново доклада — Луговой, доктор Алексей Луговой, може да е бил нает от КГБ да използва психологическите си познания, за да измъкне държавни тайни от отвлечените мъже.
	— Теория, която не можем да си позволим да отхвърлим.
	— Но това име… — каза разсеяно Броган. — Звучи ми познато.
	— Нима си го чувал?
	Изведнъж веждите на Броган се повдигнаха, очите му леко се разшириха и той посегна към интеркома.
	— Донеси ми последните сведения от Френското управление за вътрешна сигурност.
	— Мислиш, че имате нещо?
	— Записан разговор между президента Антонов и шефът на КГБ Владимир Полевой. Струва ми се, че там става дума за Луговой.
	— И сте го получили от Френското разузнаване? — попита Емет.
	— Антонов беше на официално посещение там. Нашите добронамерени съперници в Париж оказват тихомълком съдействие, като предоставят информация, която не считат, че е свързана с техните национални въпроси.
	Не мина и минута и личният секретар на Броган почука на вратата и му подаде препис от тайния магнетофонен запис. Броган бързо погълна съдържанието му.
	— Това е доста обнадеждаващо — каза накрая той. — Чети между редовете и ще изнамериш всички възможни макиавелски схеми. Според Превлов психолозите от Обединените нации са изчезнали от ферибота на Статън Айланд в Ню Йорк и всички връзки с тях са били прекъснати.
	— КГБ да загуби няколко овце от стадото си по едно и също време? — попита Емет леко изненадан. — Нов неочакван обрат. Почват да стават немарливи.
	— Самият Превлов твърди това. — Броган му подаде листа с преписа. — Ето, виж.
	Емет прочете напечатания на машина текст, после започна отначало. Когато вдигна поглед, в очите му проблясваха победоносни искри.
	— Излиза, че зад отвличането стоят руснаците.
	Броган потвърди с глава.
	— По всичко личи. Само че не е възможно да са сами. Щом не знаят къде се намира Луговой. С тях работи още някой, някой тук, в Съединените щати, притежаващ власт да диктува операцията.
	— Вие ли сте тези? — попита очаквателно Емет.
	Броган се засмя.
	— Не, да не би да сте вие?
	Емет поклати глава.
	— Щом КГБ, ЦРУ и ФБР са в неведение, тогава кой раздава картите?
	— Въпросната личност, която наричат „дъртата кучка“ и „китайска курва“.
	— Не са учтиви тия комунисти.
	— Вероятно „Хъкълбери Фин“ е кодовото название на операцията им.
	Емет протегна крака, кръстоса глезени и се отпусна удобно на стола.
	— „Хъкълбери Фин“ — повтори той, натъртвайки на всяка сричка. — Нашият колега в Москва има черно чувство за хумор. Важното е обаче, че несъзнателно ни е дал мишена, в която да забием остра стрела.


	Никой не обръщаше внимание на двамата мъже, седнали удобно в лекотоварен автомобил, паркиран в товарната зона до сградата на НЮМА. Евтина пластмасова подвижна табела на вратата за пътници рекламираше: Водопроводни услуги от „Гус Мур“. В каросерията зад кабината на автомобила се търкаляха в пълен безпорядък няколко дължини месингови тръби и комплект инструменти. Работните комбинезони на мъжете бяха изцапани с кал и грес, а и двамата не се бяха бръснали поне три-четири дни. Единственото странно нещо във вида им бяха очите им — те не се отместваха от входа на главната квартира на НЮМА.
	Шофьорът се напрегна и посочи с брадичка.
	— Мисля, че оня, дето излезе, е той.
	Другият мъж вдигна бинокъл, загърнат в кафяв книжен плик с откъснато дъно и се вгледа във фигурата, която се появи от въртящата се стъклена врата. После сложи бинокъла в скута си и свери лицето с голяма гланцирана снимка, формат 27 на 35.
	— Той е.
	Шофьорът провери редицата от числа на малък черен предавател и заговори:
	— Броя сто и четирийсет секунди от… сега! — Всяка негова дума бе придружена с натискане на двупозиционен лостов превключвател на положение „включено“.
	— Готово — каза партньорът му. — Давай да изчезваме.


	Пит беше стигнал до последното стъпало на широкото стълбище, когато лекотоварният автомобил на водопроводчиците профуча пред него. Той изчака още една кола да мине и тръгна през паркинга. Намираше се на около седемдесет метра от талбот-лагото, когато настоятелен сигнал на клаксон го накара да се обърне.
	Ал Джордино спря до него със своя форд бронко. Къдравата му черна коса беше бухнала и чорлава, гъсто наболи косми покриваха брадичката му. Той изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла седмица.
	— Искаш раничко да се чупиш, а?
	— Исках, но ти ме спипа — отвърна Пит усмихнат.
	— Блазе ти, стоиш си тук и си клатиш краката.
	— Ти ли пое изваждането на „Игъл“? — попита Пит.
	Джордино кимна уморено.
	— Изтеглихме я по реката и преди три часа я оставихме на сух док. От километър можеш да надушиш вонята й на смърт.
	— Е, поне не се е наложило ти да вадиш труповете.
	— Да, екип от военноморските сили бе натоварен с тази противна работа.
	— Вземи си една седмица почивка. Заслужил си я.
	По устните на Джордино се разля римлянската му усмивка.
	— Благодаря ти, шефе. Това чаках да чуя. — После изразът му стана сериозен. — Нещо ново за „Пайлъттаун“?
	— Насочили сме всичките си усилия в…
	Пит не успя да довърши изречението. Оглушителна експлозия раздра въздуха. Огнено кълбо изригна сред гъсто паркираните коли и нащърбени метални отломки се пръснаха във всички посоки. Една гума с джанта, чиито хромирани повърхности проблеснаха от слънцето, излетя високо нагоре и след като описа дъга, падна със силен трясък върху гюрука на Джординовия автомобил. Отскачайки на сантиметри над главата на Пит, колелото се търкулна по една от пътеките между колите и накрая тупна на земята до един розов храст. Грохотът от взрива продължи да ечи още няколко секунди над града и полека-лека заглъхна.
	— Господи! — ахна слисан Джордино. — Какво беше това?
	Пит изведнъж се затича, криволичейки между плътните редици от паркирани коли, след малко забави ход и спря пред една купчина от смачкан метал, която тлееше и изхвърли гъст, черен облак дим. Асфалтът под нея, вдлъбнат и размекнат от високата температура, се бе превърнал в сплъстена каша. Усуканата развалина трудно можеше да мине за автомобил.
	Джордино дотича до него.
	— Божичко, на кого ли е?
	— Моя — отвърна Пит с лице, изкривено от мъка, докато оглеждаше останките от красивата някога талбот-лаго.


	Трета част
	„Леонид Андреев“

	45.

	_7 август 1989_
	_Маями, Флорида_
	Лорън бе посрещната на борда на „Леонид Андреев“ лично от капитан Яков Покофски. Покофски беше очарователен мъж с гъста сребриста коса и очи, кръгли и черни като хайвер. Макар да се държеше учтиво и дипломатично, Лорън усети, че той не се радва особено на присъствието на американски политик, който щеше да слухти из кораба му и да задава въпроси за начина на поддържането му. След обичайната размяна на любезности първият офицер я поведе към един апартамент за важни особи, отрупан с цветя, достатъчни за погребение на държавник. Руснаците знаят как да настанят високопоставен гост, помисли си тя.
	Вечерта, след като и последните пътници се качиха и заеха кабините си, екипажът освободи котвените въжета и параходът потегли от канала на Бискейнския залив и навлезе в Атлантическия океан. Светлините на хотелите покрай крайбрежието на Маями блещукаха в тропическия бриз и постепенно се сляха в тънка светеща черта, когато двата гребни винта на „Леонид Андреев“ отдалечиха парахода от брега.
	Лорън се съблече и влезе под душа. След като се изкъпа и изсуши с хавлиена кърпа, тя зае изкълчена поза на фотомодел пред огледало с височината на човешки ръст. Тялото й все още беше запазено за трийсет и седемте години употреба. Тичането за здраве и посещаването на балетна школа по четири часа седмично си бяха казали думата. Тя защипа корема си и с тъга установи, че между палеца и показалеца изскочи плът от близо три сантиметра. Обилната храна на екскурзионния параход нямаше да се отрази добре на фигурата й. Взе твърдо решение да се въздържа от алкохол и десерти.
	Лорън облече бледоморав копринен жакет на вълнообразни шарки върху черна дантелена блуза и тафтена пола. Реши да се откаже от деловата си прическа и разпусна високия кок, оставяйки косата да пада свободно върху раменете й. Доволна от резултата, тя изпита желание да се разходи по палубата, преди да седне да вечеря на капитанската маса.
	Въздухът беше толкова топъл, че нямаше нужда от жилетка. На кърмовата палуба за слънчеви бани видя свободен шезлонг и се отпусна в него, повдигна колене и обгърна глезените си с ръце. В продължение на половин час остави мислите й да се реят, а погледът й следеше стремителния бяг на отражението на полумесеца върху тъмните вълни. Изведнъж външното осветление на палубата, от носа до кърмата, изгасна.
	Лорън забеляза вертолета едва когато той се издигна над ветрилообразната опашка на кораба. Беше ги настигнал, летейки на нивото на вълните без навигационни светлини. От тъмнината изскочиха няколко души от екипажа и бързо издърпаха покрива на плувния басейн на лодъчната палуба. После един от корабните офицери даде сигнал с джобно фенерче и вертолетът плавно кацна на импровизираната площадка.
	Лорън се изправи на крака и погледна през бордовата ограда. Беше й много удобно да наблюдава — намираше се с една палуба по-високо и на разстояние дванайсет метра от покрития басейн. Мястото се осветяваше слабо от непълната луна и й даваше възможност да вижда почти всичко. Тя се огледа наоколо за други пътници и видя само пет-шест души, които стояха на петнайсетина метра встрани от нея.
	От летателния апарат слязоха трима души. Единият, както й се стори, се отнасяше грубо с другите двама. Корабният офицер пъхна фенерчето си под мишница, за да освободи и двете си ръце и бързо набута единия от мъжете в един люк. Светлината от фенерчето за миг пробягна по лицето на мъжа и разкри бяло като восък лице и очи, изпълнени с ужас. Лорън видя ясно лицето му. Ръцете й сграбчиха здраво бордовата ограда, сърцето й се вледени.
	След малко вертолетът се издигна в нощта и рязко зави към брега. Покривът на плувния басейн бе прибран за секунди и моряците бързо изчезнаха. Не мина и минута и светлините на кораба светнаха отново. Всичко протече с такава скорост, че в един миг Лорън се запита дали наистина бе станала свидетел на кацането и отлитането на вертолета.
	Нямаше обаче никакво съмнение, че добре видя изплашения мъж на долната палуба с плувния басейн. Беше повече от сигурна, че разпозна в него говорителя на Белия дом — конгресмена Алън Моран.


	Капитан Покофски наблюдаваше екрана на локатора на командния мостик. Беше средно висок, представителен мъж. От единия край на устата му висеше цигара. След малко той се изправи и изпъна куртката на бялата си униформа.
	— Добре че поне изчакаха да минем граничната зона от дванайсет мили — отбеляза той с гърлен глас.
	— Някакъв признак, че са ги проследили? — попита дежурният офицер.
	— Нямаше опит за връзка по въздуха, нито приближаващ се плавателен съд — отвърна Покофски. — Операцията мина гладко.
	— Както всички други — усмихна се самонадеяно дежурният.
	Покофски не отвърна на усмивката му.
	— Не обичам да вземам товар на лунна светлина, без да съм се подготвил предварително.
	— Този беше от първостепенно значение.
	— А нима другите не са? — язвително го сряза капитанът.
	Дежурният офицер предпочете да си замълчи. Беше служил достатъчно дълго с Покофски и познаваше добре настроенията му.
	Покофски огледа още веднъж екрана на локатора, после обходи с поглед черното море пред кораба.
	— Иди да отведеш нашите гости в каютата ми — нареди той, преди да се обърне и да излезе от мостика.
	Пет минути по-късно вторият корабен офицер почука на вратата на капитана, отвори я и пропусна пред себе си един мъж със смачкан костюм.
	Капитанът стана от коженото кресло за летене и се представи:
	— Капитан Покофски.
	— Пол Суворов.
	— От КГБ или ГРУ*?
	[* ГРУ — Съветско военно разузнаване. — Б.пр.]
	— КГБ.
	Покофски го покани с ръка на дивана.
	— Имате ли нещо против да ме уведомите за целта на това непредвидено появяване?
	Суворов със задоволство се отпусна на дивана и измери капитана от главата до петите. Преценката, която направи, не му хареса. Бе видно, че Покофски е закоравял мореплавател и не спадаше към типа хора, които акредитивите на държавната сигурност биха стреснали. Суворов разумно избра да действа внимателно.
	— Ни най-малко. Имам нареждане да изведа тайно от страната двама мъже.
	— Къде са те сега?
	— Позволих си да накарам първия ви офицер да ги заключи в карцера.
	— Какви са те, съветски изменници?
	— Не, американци са.
	Покофски вдигна учудено вежди.
	— Искате да кажете, че сте отвлекли американски граждани?
	— Да — отвърна Суворов с ледено спокойствие. — Двама от най-високопоставените ръководители в американското правителство.
	— Май че не ви чух добре.
	— Единият е конгресмен, а другият — сенатор. Имената им нямат значение.
	Очите на Покофски засвяткаха войнствено.
	— Имате ли представа на каква опасност излагате кораба ми?
	— Нали сме в международни води — равнодушно отбеляза Суворов, — какво може да се случи?
	— Войни са започвали и по по-незначителни поводи — грубо отвърна Покофски. — Ако американците са вдигнати на крак, няма никакво значение дали водите са международни, или не — те нито за миг няма да се поколебаят да изпратят катери на военноморските сили и на бреговата охрана, за да спрат този плавателен съд и да се качат на борда.
	Суворов стана от мястото си и загледа Покофски право в очите.
	— Вашият ценен кораб не е в опасност, капитане.
	— Какво искате да кажете? — отвърна на погледа му Покофски.
	— Океанът е огромна разтоварителна площадка. — В гласа на Суворов се долавяше непреклонност. — Ако обстоятелствата го наложат, моите приятелчета в карцера просто ще изчезнат в дълбините.


	46.

	Както можеше да се очаква, разговорът на капитанската маса беше скучен и безсмислен. Сътрапезниците на Лорън я отегчаваха с разтегливи описания за техните предишни пътувания. Покофски бе слушал такива повествования хиляди пъти. Той се усмихваше учтиво и слушаше с престорено внимание. Когато поискаха да чуят и него, той разказа как на седемнайсетгодишна възраст постъпил в Руските военноморски сили, постепенно бил повишаван в офицерски звания, докато накрая поел управлението на войскови превози и след двайсет години служба се прехвърлил на субсидираната от съветската държава пътническа параходна линия.
	Той описа „Леонид Андреев“ като 14 000-тонен плавателен съд, построен във Финландия, побиращ на борда си 478 пасажери, на всеки трима от които се падали по двама члена на екипажа. Модерният лайнер с бял корпус имал два плувни басейна — закрит и открит, пет барчета за коктейли, два нощни клуба, десет магазина за продажба на характерни руски стоки и напитки, един кинотеатър и добре подбрана библиотека. Той извършвал летни екскурзионни рейсове от Маями, с десетдневно пътуване по море до няколко курортни острова на Уест Индия.
	Лорън използва кратка пауза между разговорите и нехайно подхвърли за кацането на хеликоптера. Капитан Покофски си запали цигара с клечка кибрит и тръсна ръка, за да изгаси пламъка.
	— Вие, американците, сте известни с благоденствието си — заговори той непринудено, — та двама заможни тексасци изпуснали парахода в Маями и наели вертолет да ги докара на „Леонид Андреев“. Малцина от моите съграждани могат да си позволят този лукс.
	— Не са много и от моите — увери го Лорън. Капитанът, заключи тя в себе си, е не само приятен и очарователен, ами и изпечен лъжец. Реши да изостави темата и си бодна от салатата.
	Преди десерта Лорън се извини и се прибра в апартамента си, разположен на палубата за слънчеви бани. Изхлузи обувките, съблече се и сложи на закачалка полата и жакета си, после се просна на двойното легло. Извика в съзнанието си гледката с изплашеното лице на Алън Моран, опитвайки да си втълпи, че това сигурно е бил някой друг, който прилича на конгресмена, и вероятно лъчът на фенерчето е подсилил сходството на чертите. Разумът й внушаваше, че това е било просто измама на въображението.
	Тогава си спомни за въпроса, който й зададе Пит в ресторанта — дали не е чула някакви слухове за изчезнала група на правителствено ниво. Сега вече инстинктът й подсказа, че е на прав път.
	Тя взе корабния телефонен указател и скицата на палубата, остави ги на леглото и изглади гънките им. Да търси Моран в плаващ град с 230 спални кабини, с жилищни помещения за над 300 души екипаж, с товарни трюмове и машинно отделение, и всичко това разположено на единайсет палуби, дълги над сто и петдесет метра, беше загубена работа. Освен това трябваше да има предвид, че е представителка на американското правителство и се намира на руска собственост. Какво, да поиска разрешение от капитан Покофски да претърси всяко ъгълче на кораба му? Би имала повече успех, ако го накара да замени водката с бърбън от Кентъки!
	Реши, че е по-логично да установи местонахождението на Алън Моран. Ако е в дома си във Вашингтон и гледа телевизия, тя ще забрави за цялото това безумие и хубаво ще се наспи. Отново се облече и отиде в телефонната зала. За щастие нямаше много хора и не й се наложи да чака на опашка.
	Приятна млада рускиня я попита за къде ще поръча разговор.
	— Вашингтон, окръг Колумбия — отвърна Лорън. — Искам да говоря лично с госпожица Сали Линдеман. Ще ви напиша номера.
	— Ако обичате, изчакайте в кабина номер пет, ще ви свържа по сателитната линия. — Телефонистката говореше почти безупречен английски.
	Лорън седна и търпеливо зачака с надеждата, че секретарката й ще си е вкъщи. И така се оказа. Сънен глас отговори на телефонистката и потвърди, че се казва Сали Линдеман.
	— Вие ли сте, шефке? — попита Сали, когато я свързаха с Лорън. — Бас ловя, че се носите във вихъра на танца с някой красив плейбой под звездното Карибско море. Права ли съм?
	— Ни най-малко.
	— Трябваше да се досетя, че това е служебен разговор.
	— Сали, искам да се обадиш на един човек.
	— Секундичка. — Настъпи пауза. Когато гласът на Сали долетя отново, той беше пропит с деловитост. — Взех бележник и молив. На кого да се обадя и какво да кажа?
	— На конгресмена, който възрази срещу проекта ми за водата на Скалистите планини и го обори.
	— Имате предвид сбръчкания като слива Мо…
	— Точно него — прекъсна я Лорън. — Искам да разговаряш с него очи в очи, ако е възможно. Потърси го първо в дома му. Ако го няма, попитай жена му къде можеш да го намериш. Ако тя почне да го усуква, кажи й, че е въпрос на спешна конгресна задача. Кажи й каквото сметнеш за необходимо, но се добери до него.
	— Какво да му предам, като го намеря?
	— Нищо — отвърна Лорън. — Извини се, че е станала грешка.
	Последваха няколко секунди мълчание. После Сали колебливо попита:
	— Шефке, да не сте пияна?
	Лорън се разсмя, като си представи каква бъркотия е настъпила в съзнанието на Сали.
	— По-трезва не съм била — отвърна тя.
	— Може ли да изчакам до утре сутринта?
	— Възможно най-бързо трябва да разбера къде е.
	— Но будилникът ми показва малко след полунощ — възрази Сали.
	— Обади се веднага! — остро й нареди Лорън. — И ми телефонирай в секундата, в която видиш лицето му и чуеш гласа му.
	Тя затвори телефона и се върна обратно в апартамента си. Луната светеше точно над нея и Лорън се поразходи малко по палубата, изпитвайки желание Пит да бъде до нея в този момент.


	Лорън тъкмо довърши сутрешния си грим, когато на вратата й се почука.
	— Кой е?
	— Стюардът.
	Тя отиде да отвори. Стюардът на кабината й вдигна ръка за непринуден поздрав. Смути се, когато погледът му падна върху цепката между гърдите й, открита от хлабаво препасания й халат.
	— Спешно ви търсят от сушата, госпожо Смит — съобщи той със силен славянски акцент. — Задържат разговора в телефонната зала.
	Лорън му благодари и бързо се облече. Телефонистката беше друга и я упъти към една от кабините. Гласът на Сали прозвуча в слушалката, сякаш беше в съседната кабина.
	— Добро утро, шефке — заговори тя уморено.
	— Провървя ли ти?
	— Съпругата на Моран ми каза, че той е отишъл на риболов със сенатор Маркъс Ларимър — изтърси Сали, преди Лорън да си помисли да я прекъсне. — Поясни още, че мястото, където отишли, било някакво си езеро на име Гус — частен резерват на няколко километра от забранената зона на морската пехота в Куонтико. Метнах се на колата и отидох там. След като успях да заблудя външната стража, проникнах в района и проверих във всяка къща, във всеки хангар за лодки, на всеки док. Нямаше нито конгресмен, нито сенатор. Върнах се в столицата. Събудих трима от помощниците на Моран. Изобщо не искайте услуги от неговата канцелария. Оттам поддържаха версията за риболова. За по-сигурно се допитах до няколко души от екипа на Ларимър. Същите врели-некипели. Оказа се, че всъщност никой не е виждал никого от двамата цяла седмица. Съжалявам, че не можах да ви помогна, но всичко ми прилича на димна завеса.
	Лорън се почувства като полята с леден душ. Възможно ли е вторият мъж, свален от хеликоптера, да е Маркъс Ларимър?
	— Да продължа ли да го търся? — попита Сали.
	— Да, ако обичаш — отвърна Лорън.
	— Ще се постарая — обеща Сали. — О, щях да забравя. Чухте ли последните новини?
	— Как да ги чуя в десет сутринта на кораб, намиращ се насред океана?
	— Става дума за вашия приятел Дърк…
	— Дърк? Какво се е случило с него? — разтревожи се Лорън.
	— Неизвестни лица взривили колата му. За щастие той не бил вътре. По една случайност обаче. Отивал към нея, но се спрял да разговаря със свой приятел. Според районното полицейско било въпрос на минути и щели да го събират на части.
	Всичко се надигна и завъртя пред очите на Лорън. Развихрилите се събития се трупаха прекалено бързо, за да успее да ги възприеме. Те плющяха в съзнанието й като пъстроцветни парчетии, съшити във вид на завивка, чиито шевове се късаха във всички посоки. Тя улови единствената нишка, която й се стори издръжлива.
	— Сал, слушай ме внимателно. Обади се на Дърк и му кажи, че ми трябва… — Изведнъж остро пищене прониза тъпанчето й. — Чуваш ли ме, Сал?
	Единственият отговор на въпроса на Лорън беше шумът по линията. Тя се обърна, за да се оплаче на телефонистката, но нея я нямаше. Там обаче стояха двама стюарда, или по-точно двама борци в стюардски униформи и първият офицер. Той отвори вратата на телефонната кабина и направи рязък поклон.
	— Госпожице Смит, бихте ли дошла с мен? Капитанът иска да говори с вас.


	47.

	Пилотът приземи вертолета на едно малко летище на остров Палмс, недалеч от Чарлстън. Той извърши обичайните процедури за неработния период на летателния апарат, като остави двигателя на ниски обороти, докато се охлади. После излезе, центрира една от перките на витлото и я завърза за опашната плоскост.
	Гърбът и ръцете му го боляха от дългия полет и той започна да се разкършва, докато вървеше към малката канцелария досами площадката за излитане и кацане. Отключи вратата и влезе вътре.
	В малкото преддверие седеше непознат мъж и спокойно четеше вестник. Според пилота той беше или китаец, или японец. Мъжът свали вестника и разкри насочена към него пушка с ръкохватка и двойна прерязана цев, която свършваше само на десет сантиметра пред гилзите.
	— Какво желаете? — попита наивно пилотът.
	— Информация.
	— Сбъркал сте мястото — отвърна пилотът и неволно вдигна ръце. — Тук е вертолетна санитарна служба, а не библиотека.
	— Много остроумно! — рече азиатецът. — Но превозвате и пътници.
	— Кой ви каза?
	— Пол Суворов, един от вашите руски приятели.
	— Изобщо не съм чувал за такъв човек.
	— Колко странно. Вчера почти целия ден седя до вас на седалката на втория пилот.
	— Какво искате? — запита повторно пилотът и усети как по гръбнака му запъплиха тръпки на страх.
	Азиатецът се усмихна ехидно.
	— Давам ви десет секунди, да ми кажете къде точно закарахте Суворов и другите двама мъже. Ако дотогава продължите да упорствате, ще пръсна едното ви коляно. След още десет секунди ще можете да се простите със сексуалния си живот. — Той подсили думите си, като освободи предпазителя на пушката. — Започвам да броя в обратен ред… сега!
	Три минути по-късно азиатецът излезе от постройката и заключи вратата. Отиде до паркираната наблизо лека кола, седна зад волана и пое към един песъчлив път, водещ към Чарлстън.
	Едва-що колата се загуби от поглед и през тънкия покрив на пилотската канцелария избухна буен оранжев пламък, който се изви към бялото матово небе.


	Пит цял ден се изплъзваше от репортерите и полицейските следователи. Скри се в малка спокойна кръчма на име „Тризъбата вила на дявола“ на булевард „Роуд Айланд“ и се настани в едно тихо ъглово сепаре с меки кожени седалки. Дълго седя потънал в мисли и загледан в недоядения сандвич „Монте Кристо“ и в третия си „Манхатън“ — коктейл, който рядко си поръчваше.
	Оперена руса сервитьорка с минипола и мрежести чорапи спря до масата му.
	— Вие сте най-тъжният човек в заведението — заговори го тя с майчинска усмивка. — Да не би да сте изгубили любимо момиче или съпруга?
	— По-лошо — отвърна с печален глас Пит. — Колата си.
	Тя му хвърли поглед, запазен за марсианци или вещици, сви рамене и продължи да обикаля масите.
	Пит седеше, сбърчил вежди към нищото и безцелно разбъркваше коктейла с шери. Някъде по пътя бе загубил власт над нещата. Сега събитията го владееха. Фактът, че знаеше кой се опита да го убие, не го удовлетворяваше особено. Само бугейнвилската йерархия можеше да има мотив. Бе навлязъл много навътре в територията им. Не се изискваше особено остър ум, за да се разреши тази загадка.
	Яд го беше на себе си, задето игра юношески компютърни игрички с тяхната финансова операция, а те в същото време се проявяваха като по-груб отбор в лига. Пит се оприличи на златотърсач, който е открил сейф, пълен с пари насред Атлантическия океан, а няма къде да ги похарчи. Единственото му преимущество беше, че знаеше повече, отколкото те си мислеха, че знае.
	Мира не му даваше главоблъсканицата дали имаше някаква вероятност Бугейнвилови да са замесени в отвличането на „Игъл“. Не намираше никаква причина да я потопят и да извършат убийствата. Виждаше само една връзка, при това съвсем слаба — огромния брой корейски трупове.
	Както и да е — това оставаше проблем на ФБР и той беше доволен, че се е отървал от него.
	Време беше, прецени той, да почне да действа и като първа стъпка трябваше да събере „войската си“. За това също не трябваше особено остър ум.
	Той стана и отиде до шубера на бара.
	— Мога ли да ползвам телефона, Кабот?
	Барманът — ирландец на име Шон Кабот, с лице на горски дух, му хвърли жален поглед.
	— Местен или междуградски?
	— Междуградски, но не го отчитай в касата си, ще ползвам кредитна карта.
	Кабот кимна равнодушно и постави апарата в края на шубера, по-далеч от клиентите.
	— Много жалко за колата ти, Дърк. Видях я веднъж. Много беше красива.
	— Благодаря. Пий нещо и го пиши на сметката ми.
	Кабот си наля чаша светло пиво от машината и я вдигна за наздравица.
	— За един добър самарянин и за един бонвиван!
	Пит не се чувстваше като добър самарянин, още по-малко като бонвиван, докато натискаше бутоните на телефонния апарат. Той съобщи номера на кредитната си карта на телефонистката и зачака да чуе глас.
	— Следователско бю’о „Касио и съд’ужници“.
	— Обажда се Дърк Пит. Сал дали е там?
	— Един момент, съ’.
	Нещата вървяха на добро. Бе приет в клуба на секретарките!
	— Дърк? — разнесе се гласът на Касио. — Цяла сутрин звънях в кабинета ти. Имам нещо за теб.
	— Е?
	— Разравянето в архивите на един съюз на мореплавателите даде дивиденти. Шестима от корейските моряци, които са били наети на „Сан Марино“, са притежавали удостоверения за правоспособност, предимно за чуждестранни параходни линии. Но и шестимата са имали едно нещо общо — всеки от тях по едно или друго време е работил за Морски линии „Бугейнвил“. Знаеше ли за това?
	— Допусках го — отвърна Пит, после започна да разказва на Касио какво е открил чрез компютърното търсене.
	— По дяволите! — възкликна изненадан Касио. — Всичко съвпада!
	— А въпросният съюз на мореплавателите има ли в архивите си данни за корейските моряци след отвличането на „Сан Марино“?
	— Не, нищо, те са изчезнали без следа.
	— Ако Бугейнвиловата история се окаже такава, каквато се предполага, значи те са убити.
	Касио замълча и Пит разбра какво минава през ума на следователя.
	— Задължен съм ти — рече накрая той. — Ти ми помогна да се прицеля точно в убиеца на Арта. Но това е моя работа. Оттук нататък ще си я поема сам.
	— Не смятай, че отмъщението е установена мъченическа практика — сряза го остро Пит. — Освен това ти не знаеш кой е пряко отговорен за това.
	— Мин Корио Бугейнвил, кой друг би могъл?! — изплю името Касио.
	— Бабичката може да е давала нареждания — отвърна Пит, — но не си е цапала ръцете. Не е тайна, че от десет години е в инвалидна количка. Откакто Никсън беше президент, никъде не е публикувано интервю с нея или нейна снимка. Доколкото знаем, Мин Корио Бугейнвил е грохнала, мъчноподвижна вегетарианка. Господи, та тя може и да не е вече жива! Няма начин тя сама да е разхвърляла трупове в морския пейзаж.
	— Значи имаш предвид съвместна група за бързо реагиране.
	— Можеш ли да ми посочиш по-ефективен начин за отстраняване на съперници?
	— Да не би да намекваш, че е член на мафията? — измърмори Касио.
	— Мафията убива само осведомители и се изтрепва помежду си. Дяволската красота на постановката на Мин Корио се състои в това, че като избива екипажите накуп и открадва плавателни съдове от други морски линии, тя натрупва имоти без почти никакви разноски. А за да върши това, на нея й трябва някой, който да организира и направлява престъпленията. Слушай, Сал, не позволявай на омразата ти да те заслепява, та да не можеш да видиш как точно стоят нещата. Ти нямаш необходимите средства, за да се нагърбиш сам с Бугейнвилови.
	— А ти имаш ли ги?
	— За създаване на армия са необходими най-малко двама.
	Настъпи ново мълчание и Пит помисли, че връзката е прекъснала.
	— Сал, чуваш ли ме?
	— Да — отвърна след малко Сал с глух глас. — Какво искаш да направя?
	— Замини за Ню Йорк и посети обединението „Бугейнвил“.
	— Искаш да кажеш да разтърся офиса им?
	— Не казвате ли „разбивам и влизам“?
	— Ченгето и съдията употребяват различен речник.
	— Просто използвай дарбите си и виж какво по-интересно можеш да откриеш, което не излиза на компютрите.
	— Докато съм там, ще поставя подслушвателно устройство.
	— Ти си специалистът в това — отвърна Пит. — Нашето предимство е, че твоята поява ще бъде от посока, която те не подозират. Защото колкото до мен, аз съм белязан.
	— Белязан? — почуди се Касио. — Как?
	— Опитаха се да ме убият.
	— Божичко! — ахна Касио. — По какъв начин?
	— С бомба в колата ми.
	— Копелета! — изруга следователят. — Още днес следобед тръгвам за Ню Йорк.
	Пит избута телефона по плота на бара и се върна в сепарето. Почувства се по-добре след разговора с Касио и доизяде сандвича си. Съзерцаваше четвъртия си „Манхатън“, когато до масата му се приближи Джордино.
	— Таен купон, а? — попита той.
	— Не — отвърна Пит. — Купон в знак на омраза към света, самосъжаление и дълбоко униние.
	— Въпреки това и аз ще се присъединя — рече Джордино и се вмъкна в сепарето. — Адмиралът се тревожи за теб.
	— Кажи му, че ще платя щетите, нанесени на паркинга.
	— Не се занасяй. Старецът е по-разярен от настъпена гърмяща змия. Цяла сутрин не даде мира на Министерството на правосъдието. Настояваше да направят пълни разследвания и да открият кой стои зад бомбената експлозия. За него нападение срещу теб означава нападение срещу НЮМА.
	— От ФБР тършуваха ли в апартамента и кабинета ми?
	Джордино кимна.
	— Най-малко шестима бяха.
	— А репортерите?
	— Беше невъзможно да ги преброя. А ти какво очакваше? Взривът, който разпердушини колата ти, запрати името ти право под светлината на прожекторите — мигновена известност. Това е първата бомбена експлозия от четири години насам. Щеш, не щеш, стари приятелю, ти стана центърът на урагана.
	Пит почувства леко въодушевление при мисълта, че явно доста е застрашил интересите на Бугейнвилови, щом правят опит да го премахнат. Изглежда, са научили по някакъв начин, че им подрязва крилете, като ровичка все по-дълбоко в тайните им. Но защо чак такава реакция?
	Нямаше съмнение, че лъжливата публикация за откриването на „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“ ги е изправило на нокти. И все пак не би трябвало да ги хвърля в паника. Мин Корио не беше от хората, които се паникьосват — за това говореше фактът, че тя не откликна на измислената история.
	Тогава как е разбрала, че той е толкова близо?
	Бугейнвил не можеше да го свърже с компютърното проникване в документите им и да запланува толкова бързо смъртта му. В следващия миг го осени прозрение — предположението витаеше в съзнанието му през цялото време, но той го отблъскваше и пренебрегваше, тъй като не пасваше в схемата. Сега то лумна като пламък. Бугейнвил го е свързала с „Игъл“.
	Дълбоко погълнат от мисли, Пит не чу Джордино да му казва, че го търсят по телефона.
	— Ти май беше на милиони километри оттук — допълни Джордино, сочейки към Кабот, който държеше вдигнат телефонния апарат.
	Пит отиде до бара и взе слушалката.
	— Ало?
	Гласът на Сали Линдеман се задъхваше от възбуда.
	— О, слава богу, че ви открих най-сетне. Цял ден се опитвам да се свържа с вас.
	— Какво има? — попита Пит. — Добре ли е Лорън?
	— Така мисля, но може и да греша — отвърна Сали с тревога в гласа. — Просто не знам.
	— Успокой се и кажи какво е станало — насърчи я любезно Пит.
	— Госпожица Смит ми се обади посред нощ от „Леонид Андреев“ и ме помоли да намеря говорителя на Белия дом Алън Моран. Изобщо не ми каза защо. Когато я попитах какво да му предам, като се свържа с него, тя ми отговори да му се извиня, че е станала грешка. Как ще изтълкувате това?
	— Откри ли Моран?
	— Всъщност не. Доколкото разбрах отишъл заедно с Маркъс Ларимър на риба край езерото Гус. Отидох там, но никой не знаеше нищо за тях.
	— Какво още ти каза Лорън?
	— Последните й думи бяха „Обади се на Дърк и му предай, че ми трябва…“. Тук линията прекъсна. Опитах няколко пъти да се свържа отново, но без резултат.
	— Каза ли на телефонистката, че е спешно?
	— Разбира се. Отговориха ми, че госпожица Смит е в каютата си и са й предали, но явно тя не е направила опит да ми се обади. Тъкмо това ми е най-странното, не е в стила на госпожица Смит. Има нещо съмнително, нали?
	Пит замълча, размишлявайки.
	— Да — рече той след малко, — толкова е съмнително, че си има обяснение. Знаеш ли маршрута на „Леонид Андреев“?
	— Да, един момент. — Сали се отдалечи от телефона и след близо минута взе отново слушалката. — Готово, какво по-точно ви интересува?
	— Кога пристига на следващото пристанище?
	— Я да видя… Пристига в Сан Салвадор, Бахамските острови, утре в десет сутринта и в осем вечерта заминава за Кингстън, Ямайка.
	— Благодаря ти, Сали.
	— Какво значи всичко това? — попита Сали. — Де да можехте да ми кажете!
	— Продължавай да търсиш Лорън. Опитвай да се свържеш с кораба на всеки два часа.
	— Нали ще се обадите, ако научите нещо? — попита Сали, изпълнена с подозрение.
	— Ще се обадя — обеща Пит.
	Той се върна на масата и седна.
	— Беше моят човек от туристическата агенция — отвърна Пит с нехаен тон. — Запазих места за теб и мен за разходка по Карибско море.


	48.

	Къртис Мейо седеше зад едно бюро сред студиен декор, изобразяващ оживена работна стая на екипа на информационния бюлетин и гледаше в монитора, разположен малко вдясно от него и под камера номер две. Беше съобщил първата десетминутна част от вечерните новини и чакаше да продължи след рекламата за дезинфекционен препарат за баня. Кадрите, вместени в трийсет секунди, изобразяваха как нюйоркска манекенка, която вероятно никога в живота си не бе чистила тоалетна чиния, се усмихва скромно, докато продуктът галеше бузата й.
	Операторът хвана в близък план Мейо, преброи в обратен ред последните три секунди и му даде знак с ръка. Червената лампичка на камерата светна и Мейо, с поглед в обектива, започна втората част от новинарската си програма.
	— В президентската ферма в Ню Мексико се появиха слухове, че президентът и вицепрезидентът на Съединените щати използват дубльори, които много приличат на тях.
	Докато Мейо говореше, звукооператорът в кабината пусна част от лентата, изобразяваща президента, седнал на трактора.
	— Тези кадри показват как президентът коси люцерна във фермата си, но няколко души се вгледаха по-отблизо и забелязаха, че това всъщност не е президентът. Някои характерни негови движения изглеждат някак пресилени, по ръцете му се виждат различни пръстени, часовникът му не е същият, който той обикновено носи, а и това често почесване по брадичката досега не е било забелязвано. Помолихме репортери от Холивуд да се свържат с актьора Джон Сатън, който поразително прилича на президента и често се превъплътява в него в телевизионни постановки и скечове, но те не можаха да го открият. Това поражда въпроса: защо нашите държавни ръководители се нуждаят от дубльори? Дали тази процедура се прави с оглед на безопасността им, или цели да прикрие някакви по-скрити мотиви? Възможно ли е да са толкова претоварени от работа, че да се налага да бъдат на две места по едно и също време? Ние можем само да предполагаме.
	Мейо остави новината да виси на нишката на подозрението. Звукооператорът включи отново камерата в студиото и Мейо продължи със следващите вести.
	— Днес в Маями бе съобщено, че полицията е по следите на серията от убийства, в които са замесени наркомани…
	След програмата Мейо се усмихна мрачно, когато му съобщиха за стотиците обаждания в новинарската редакция на телевизията с настоявания за повече информация относно разкритието за дубльора на президента. Същата реакция, ако не и още по-голяма, трябваше да нагорещи телефонните линии и на Белия дом. С известно злорадство той се запита как ли е приел това съобщение секретарят на президентския пресцентър.


	В Ню Мексико Сони Томпсън продължи да гледа тъпо в телевизионния екран дълго след като Мейо излезе от ефир. Той седеше свит на стола и чувстваше плътта си подпухнала до пръсване. Представи си как грижливо изграденият му свят върви стремглаво към края си. Колегите му в средствата за масово осведомяване щяха да го разпънат на кръста. Когато се разбере, че е бил съучастник в заговор за заблуда на американската общественост, никой вестник или телевизионна програма няма да го вземе на работа след евентуалното му освобождаване от Белия дом.
	Джон Сатън седеше зад него с питие в ръка.
	— Лешоядите закръжиха — отбеляза той.
	— И то на огромни ята — измърмори Томпсън.
	— Какво ще стане сега?
	— Други ще решават.
	— Нямам намерение да влизам в затвора като Лиди, Колсън и другите — рече заплашително Сатън.
	— Никой няма да влиза в затвора — въздъхна уморен Томпсън. — Това не е аферата Уотъргейт. Министерството на правосъдието е на наша страна.
	— В никакъв случай няма да допусна провал в работата си заради шепа политици. — Очите на Сатън засвяткаха с хищни пламъчета. — Човек може да спечели хиляди, дори милиони от всичко това.
	Томпсън извърна поглед към него.
	— Как?
	— Ами с интервюта, публикации във вестниците, както и възнаграждения от авторски права на книги… Възможностите са безчет.
	— Да не би да смяташ, че като излезеш оттук, можеш да разгласиш всичко?
	— Защо не? — отвърна Сатън. — Кой ще ме спре?
	Сега Томпсън на свой ред се усмихна.
	— Не са ти казали причините, по които те наеха. Нямаш представа от какво жизнено значение е за интересите на страната ни твоята малка роля в случая.
	— Какво ми пука? — сви с безразличие рамене Сатън.
	— Може и да не повярваш, уважаеми Сатън, но в нашето правителство има достатъчно почтени хора, които искрено са загрижени за успешния му начин на управление. Те никога няма да ти позволят да го изложиш на опасност, като се разбъбриш за пари.
	— Какво могат да ми направят его маниаците, които управляват от оная шантава сграда във Вашингтон? Ще ме ударят през ръцете? Ще ме запишат като доброволец във войската на шейсетгодишна възраст? Или ще ме предадат на данъчните служби? Това не ме кара да се изпотявам. Всяка година ми се правят финансови проверки.
	— О, това е толкова дребнаво — каза Томпсън. — Ти просто ще бъдеш изваден от строя.
	— В какъв смисъл „изваден от строя“? — попита Сатън.
	— Може би трябваше да употребя „ще изчезнеш“ — отвърна Томпсън, наблюдавайки с наслаждение нарастващото осъзнаване в погледа на Сатън. — То се подразбира, че трупът ти никога няма да бъде открит.


	49.

	Фосет не изпитваше въодушевление от предстоящия ден. Докато остъргваше наболата брада на брадичката си, от време на време хвърляше поглед на няколкото вестника, разхвърляни до мивката в банята. Съобщението на Мейо изпълваше първите страници на всички сутрешни всекидневници в страната. Пресата изведнъж започна да пита защо от десет дни няма достъп до президента. Половината редакторски колонки изискваха той да излезе и да направи изявление. Другата половина задаваше въпроса: „Къде е истинският президент?“.
	Той изтри с кърпа останалата по лицето му пяна и докато пошляпваше брадичката си с мек лосион за след бръснене, реши, че най-добрият му подход ще бъде да продължи да играе в загадъчната игра на Вашингтон и да си мълчи. Ще защитава собствената си територия, ще се оттегли хитро на заден план и благосклонно ще позволи на държавния секретар Оутс да поеме яростните атаки на средствата за масова информация.
	Времето се бе изнизало от дни на часове. Скоро щяха да останат само минути. Повече не можеше да брани потайната им светая светих.
	Фосет се въздържаше да почне да предвижда усложненията, които щяха да настъпят след разгласяването на отвличането. Нито едно престъпление срещу държавата не е достигало до такава огромна величина.
	Единственото му упование беше, че огромната увековечена бюрокрация ще продължи по някакъв начин да действа. Представителите на елитната власт бяха тези, които идваха и си отиваха според прищевките на гласоподавателите. Но институциите оставаха.
	Той бе твърдо решен да направи всичко в границите на ограниченото си влиятелно царство за възможно най-безболезнената смяна на президента. Ако има късмет, можеше дори да запази службата си.
	Фосет си облече тъмен костюм, излезе от дома си и подкара колата към кабинета си, изпълвайки се с ужас след всеки изминат километър. На вратата на западното крило го чакаха Оскар Лукас и Алън Мърсиър.
	— Положението е неудържимо. — Това беше всичко, което каза Лукас.
	— Някой трябва да излезе и да направи изявление — добави Мърсиър с лице, бледо като на мъртвец.
	— Има ли някой сред нас, който да изтегли жребия? — попита Фосет.
	— Дъг Оутс смята, че ти си най-подходящият да дадеш пресконференция и да оповестиш отвличането.
	— Ами останалите от Кабинета? — попита скептично Фосет.
	— И те са на същото мнение.
	— Да върви по дяволите Оутс! — изруга Фосет. — Всичко това е пълна глупост! Той просто опитва да спаси собствения си задник. Аз нямам пълномощия да хвърлям бомбата. В очите на редовите избиратели аз съм кръгла нула. Нито един от хиляда не помни името ми, нито знае каква длъжност в администрацията заемам. Знаете много добре какво ще стане. Хората веднага ще си помислят, че държавните ни ръководители така са го загазили, че са се затворили някъде заедно и се опитват да запазят политическите си кожи, а когато всичко приключи, доброто име на Съединените щати ще бъде заличено. Съжалявам, но отговорът ми е не! Логичното е Оутс да направи съобщението.
	— Но нали разбираш — спокойно заговори Мърсиър, — ако Оутс е принуден да поеме натиска и почне да се оправдава, че нищо не знае и не може да отговори на потока от неудобни въпроси, не е изключено това да се изтълкува, че той има нещо общо с отвличането. Като следващия по ред за поста президент, той има най-много основания за това. „Това е заговор!“ Спомни си за бурната обществена реакция, когато веднага след като Рейгън бе прострелян от Хинкли, бившият държавен секретар Александър Хейг заяви, че всичко било под негов контрол. Упълномощен или не, славата му на човек, ламтящ за власт, бързо се разпространи. Обществеността не погледна с добро око на обиколките му из страната. Влиянието му все повече отслабваше, докато накрая бе принуден да се оттегли.
	— Сравняваш доматен сос с горчица — отбеляза Фосет. — Казвам ти, само ще разяря хората, ако се изтъпанча пред тях и заявя, че президентът, вицепрезидентът и двама лидери от мнозинството в Конгреса са изчезнали загадъчно и се предполага, че са мъртви. Господи, никой няма да ми повярва!
	— Не можем да заобиколим главния въпрос — настоя твърдо Мърсиър. — Дъглас Оутс трябва да влезе в Белия дом чист като падащ сняг. Той не може да възстанови положението както подобава, ако е заобиколен от съмнения и зловредни слухове.
	— Оутс не е политик. Никога с нищо не е давал да се разбере, че се домогва до президентството.
	— Той няма друг избор — отвърна Мърсиър. — Трябва да поеме поста до следващите избори.
	— Не може ли поне членовете на Кабинета да застанат зад мен и да ме подкрепят по време на пресконференцията?
	— Не, няма да приемат.
	— Значи аз да бъда изгоненият от града — с горчивина в гласа рече Фосет. — Това ли е взаимното ви решение?
	— Пресилваш нещата — каза Мърсиър. — Никой няма да те намаже с катран и да те оваля с перушина. Работата ти е сигурна. Дъг Оутс иска да си останеш началник на канцеларията на Белия дом.
	— И да ме помоли да се пенсионирам след шест месеца.
	— Не можем да гарантираме за бъдещето.
	— Добре. — Гласът на Фосет трепереше от гняв; той избута Мърсиър и Лукас, за да мине между тях и допълни: — Вървете да кажете на Оутс, че е получил човешката си жертва.
	Без да се обръща, той продължи по коридора и влезе направо в кабинета си, където закрачи напред-назад, кипящ от гняв. Бюрокрацията, с всичките й механизми, щеше да се стовари върху него, негодуваше той мислено. Беше толкова бесен, че не забеляза кога беше влязла секретарката на президента Меган Блеър.
	— Виж ти! Никога не съм те виждала толкова разярен — рече тя.
	Фосет се обърна и успя да се усмихне.
	— Просто се оплаквам на стените.
	— И аз правя така, особено когато ми гостува племенницата и ме влудява с нейните диско записи. Пуска тая ужасна музика да гърми из цялата къща.
	— Искаш ли нещо от мен? — попита я той нетърпеливо.
	— Понеже стана дума за оплакване — отвърна тя раздразнена, — защо никой не ме уведоми, че президентът се е върнал от фермата?
	— Вероятно съм пропуснал… — Той млъкна насред изречението и я погледна подозрително. — Какво каза?
	— Президентът се е върнал, а никой от твоите хора не ме предупреди.
	Лицето на Фосет говореше, че той отказва да повярва на чутото.
	— Президентът е в Ню Мексико.
	— Нищо подобно! — отвърна Меган Блеър твърдо. — Точно в този момент той се намира зад бюрото си. Скастри ме, че влязох и каза, че ще ме извика по-късно.
	Меган не беше от жените, които лъжеха лесно. Фосет се вгледа в очите й и разбра, че тя говореше истината.
	Секретарката също го загледа и наклони въпросително глава.
	— Добре ли си? — попита го тя.
	Фосет не отговори. Той се втурна навън от стаята и се затича по коридора, където отново срещна Лукас и Мърсиър, които продължаваха да разговарят тихо. Двамата го изгледаха стреснати, когато Фосет като обезумял ги подмина.
	— Тръгвайте с мен! — подвикна им той през рамо, размахвайки ръце.
	Двамата останаха за миг като заковани и замигаха объркани. Пръв се окопити Лукас и хукна след Фосет, после и Мърсиър го последва.
	Фосет нахълта в Овалния кабинет и замръзна на място, с пребледняло лице.
	Президентът на Съединените щати вдигна поглед и се усмихна.
	— Добро утро, Дан. Готов ли си да ми кажеш програмата за днес?


	На около километър и половина от Белия дом в една обезопасена стая на последния етаж на руското посолство Алексей Луговой седеше пред голям монитор и четеше разшифрованите мозъчни вълни на президента. Екранът излъчваше мислите на английски език, а един принтер до него вадеше копия, преведени на руски език.
	Той отпи от чашата си глътка гъсто черно кафе, после стана, без да отделя поглед от зелените букви на екрана и повдигна самонадеяно надвисналите си като стрехи вежди.
	Мозъкът на президента предаваше от разстояние всяка мисъл, схема на речта, дори думите, изговаряни от стоящите наблизо други хора, които се приемаха и запаметяваха.
	Вторият етап от проекта „Хъкълбери Фин“ беше успешен.
	Луговой реши да изчака няколко дни, преди да премине към последния и най-критичен етап — издаването на заповеди. Той беше напълно уверен, че ако всичко минеше добре, високо оцененият му проект ще бъде поет от хората в Кремъл. Тогава председателят на партията Антонов, а не президентът, ще ръководи политиката на Съединените щати.


	50.

	Слънцето бавно чезнеше отвъд западния бряг на Егейско море, когато корабът напусна Дарданелите и навлезе в лабиринта от гръцки острови. Повърхността се къдреше под леките, половинметрови вълни, а от африканския бряг подухваше към юг горещ бриз. След малко оранжевата светлина на небето избледня, морето изгуби синевата си и те се сляха в плътна черна завеса. Луната още не се бе показала, единствената светлина идваше от звездите и от въртящия се лъч на навигационния фар на остров Лесбос.
	Капитан Джеймс Мангай, господарят на големия товарен кораб „Венис“, дълъг 164 метра, стоеше на командния мостик, вторачен зорко пред носовата част. По едно време той хвърли любопитен поглед към радиолокационния индикатор и отново се загледа през прозореца доволен, че по морето не се забелязваха други плавателни съдове.
	Откакто напусна съветското пристанище Одеса на Черно море, останало вече на шестстотин морски мили зад гърба му, той се чувстваше изключително неспокоен. Чак сега започна да диша по-леко. Руснаците едва ли биха се осмелили да им скроят някой номер в гръцки води.
	„Венис“ беше с баласт — единственият му товар се състоеше от кюлчета злато, които съветското правителство изпращаше на мадам Бугейнвил — и корпусът му се плъзгаше високо по водата. Неговото направление беше Генуа, където златото щеше да бъде разтоварено тайно и закарано на съхранение в Люцерн, Швейцария.
	Капитан Мангай чу зад себе си стъпки по тиковата палуба и в отражението на прозореца видя, че това е първият офицер Ким Чао.
	— Каква е според вас обстановката, господин Чао? — попита той, без да се обръща.
	Чао прочете разграфения по часове метеорологичен бюлетин от автоматизираната система за данни.
	— Спокойно плаване през следващите дванайсет часа — заговори той бавно. — Разширената прогноза също изглежда добра. Имаме късмет — обикновено по това време на годината южните ветрове са по-силни.
	— Необходимо ни е гладко море, ако ще трябва да влезем в пристанището на Генуа според разписанието на мадам Бугейнвил.
	— Защо да бързаме? — попита Чао. — Дванайсет часа повече не са от значение.
	— За нашата работодателка са от значение — отвърна сухо Мангай. — Тя не желае товарът ни да пътува транзит по-дълго от необходимото.
	— Главният инженер фучи по-бясно от тайфун. Твърди, че ако продължава да поддържа тази скорост по време на цялото пътуване, двигателите ще прегреят.
	— Той винаги е бил черноглед.
	— От Одеса насам не сте напускали мостика, капитане. Нека да ви сменя.
	Мангай кимна в знак на благодарност.
	— Ще се възползвам, за да си почина малко. Но първо ще се отбия при нашия пътник.
	Той предаде вахтата на мостика на Чао и след като слезе три палуби надолу, стигна до тежка стоманена врата в края на коридор, в средата на кораба. Натисна предавателния бутон на високоговорител, завинтен за отвесната преграда.
	— Господин Хонг, тук е капитан Мангай.
	В отговор масивната врата изскърца леко и се отвори. Дребен мъж с кръгло като месечина лице и очила с дебели стъкла надникна предпазливо.
	— А, да, капитане. Моля, заповядайте.
	— Желаете ли нещо, господин Хонг?
	— Не, чувствам се съвсем удобно, благодаря.
	Представата на Хонг за удобство напълно се различаваше от тази на Мангай. Единственият признак за човешко обитаване беше куфар, прилежно прибран под походно легло, едно одеяло, малък електрически котлон с чайник върху него и писалище, завинтено за отвесната преграда и цялото отрупано с апаратура за химически анализи. Останалата част от помещението бе изпълнена с дървени сандъци и златни кюлчета. Златото бе подредено в няколко реда с обща височина девет метра и дълбочина три метра. Няколко кюлчета бяха разпилени по пода до отворените сандъци, на гладките страни на които имаше шаблонен надпис:

	ИЗИСКВА ВНИМАТЕЛНО ПРЕНАСЯНЕ
	ЖИВАК В СТЪКЛЕНИЦИ
	ХИМИЧЕСКИ ЗАВОД „СУЗАКА“ ООД
	КИОТО, ЯПОНИЯ

	— Как върви? — попита Мангай.
	— Докато стигнем до пристанището, всички кюлчета ще бъдат изпробвани и подредени в сандъците.
	— Колко позлатени оловни кюлчета са ни пробутали руснаците?
	— Нито едно — отвърна Хонг, поклащайки глава. — Бройката е точна и всяко кюлче, което проверих досега, е чисто злато.
	— Странно, че се оказаха толкова коректни. Пратката пристигна в уговорения час, пристанищните им работници я натовариха без никакви произшествия. За първи път, откакто си имам работа със съветските пристанищни власти, се натъквам на такава експедитивност.
	— Вероятно мадам Бугейнвил се ползва с огромно влияние в Кремъл.
	— Вероятно — отвърна скептично Мангай. Той огледа с любопитство купчините от блестящ жълт метал. — Интересно, какво ли се крие зад тази сделка.
	— Не ми е работа да питам — каза Хонг, докато внимателно увиваше едно кюлче в хартия, за да го сложи в сандъка.
	Преди Мангай да отвърне нещо, по високоговорителя долетя глас.
	— Капитане, вътре ли сте?
	Мангай отиде до вратата и я открехна. В коридора стоеше началник свръзки на кораба.
	— Какво има?
	— Сметнах за необходимо да ви уведомя, капитане, че някой заглушава радиовръзката ни.
	— Напълно ли си сигурен?
	— Да, господине — отвърна младият офицер. — Успях да установя местоположението. Източникът се намира на по-малко от три морски мили встрани от носовата ни част.
	Мангай се извини на Хонг и забърза към мостика. Първият офицер Чао седеше спокойно на един въртящ се стол и оглеждаше уредите на компютризирания команден пулт.
	— Установихте ли някакви връзки с кораби, господин Чао? — поинтересува се Мангай.
	Ако внезапната поява на капитана изненада Чао, то той не я показа.
	— Не, нито визуални, нито на локаторния екран, господине.
	— На каква дълбочина сме?
	Чао погледна показанието на ехолота.
	— Петдесет метра или близо сто и шейсет фута.
	Страшната истина прониза съзнанието на Мангай като стрела. Той се наведе над масата с морската карта и отбеляза курса на кораба им. Килът на „Венис“ минаваше над Цонстон банк, един от множеството райони в средната част на Егейско море, където морското дъно се намираше в порядъка на трийсет метра под повърхността — достатъчно дълбоко за безопасно преминаване на кораб, но и достатъчно плитко за спасителна операция.
	— Курс към дълбоки води! — изкрещя той.
	Чао погледна капитана и озадачен се смръзна за миг.
	— Господине?…
	Мангай отвори уста да повтори заповедта, но думите заседнаха в гърлото му. В същия миг две торпеда със звуково насочване улучиха машинното отделение и избухнаха с разрушителен ефект. По дъното на товарния кораб зейнаха дупки и морската вода започна да нахлува във всичките части на машините. „Венис“ потрепери и изпадна в предсмъртна агония.
	Само осем минути оставаха до смъртта му, след като той тръгна с кърмата надолу, за да изчезне завинаги под безразличните вълни.
	Малко преди „Венис“ да потъне напълно, една подводница се подаде на повърхността досами кораба и започна да шари с прожекторите си върху остатъците от плаващата развалина. Неколцината нещастни моряка, сграбчили здраво плавеите, бяха хладнокръвно разстреляни с картечен пистолет и разкъсаните им тела се изгубиха от поглед под водата. Появиха се лодки, направлявани от подскачащия лъч светлина. След продължилото няколко часа претърсване всички остатъци от кораба бяха на бордовете им, и те се прибраха в подводните плавателни съдове.
	После светлината угасна и подводниците се върнаха в черните дълбини.


	51.

	Президентът седеше на централното място на овалната махагонова маса в заседателната зала на кабинета. Около него бяха насядали единайсет мъже. Той огледа сериозните им лица, насочили смаяни погледи към него.
	— Господа, знам, че ви е любопитно да чуете къде съм бил през последните десет дни, както и за положението с Винс Марголин, Ал Моран и Маркъс Ларимър. Нека да уталожа страховете ви. Нашето временно изчезване беше замислен от мен план.
	— Само от вас? — попита Дъглас Оутс.
	— Не напълно. Президентът на Съветския съюз Антонов също взе участие.
	За известно време главните съветници на президента го гледаха изумени и с неверие.
	— Имали сте тайна среща с Антонов, без никой от присъстващите тук да е знаел? — Лицето на Оутс пребледня от ужас.
	— Да — призна президентът. — Разговаряхме насаме без външна намеса и предварително обсъждани въпроси, без представители на международните средства за масова информация да се опитват да тълкуват думите ни и напълно освободени от политиката. Само четирима наши най-високопоставени мъже и също толкова от тяхна страна. — Той замълча и обходи с поглед присъстващите. — Това беше начин на преговаряне в разрез с общоприетия, който обаче, вярвам, ще бъде възприет от електората, след като дойдат резултатите.
	— Бихте ли ни казал как и къде се проведоха разговорите, господин президент? — попита Дан Фосет.
	— След размяната на яхтите, бяхме прехвърлени на граждански хеликоптер, който ни закара на малко летище извън Балтимор. Оттам се качихме на частен самолет, собственост на стар мой приятел, и прелетяхме над Атлантическия океан, за да кацнем на изоставена самолетна писта навътре в пустинята на изток от Атар, Мавритания. Антонов и неговите хора вече ни чакаха там.
	— Аз мислех… по-точно беше съобщено — запъна се Джес Симънс, — че миналата седмица Антонов е бил в Париж.
	— На път за Атар Георги спрял в Париж за кратка среща с президента Л’Етранж. — Той се обърна към Фосет. — Между другото, Дан, маскарадът беше брилянтен.
	— Бяхме на косъм да ни хванат в измама.
	— Засега ще отричам слуховете за двойник като прекалено абсурдни, за да бъдат коментирани. Ще обясня всичко на пресата, но едва когато съм готов.
	Сам Емет облегна лакти на масата и се наклони към президента.
	— Господин президент, казаха ли ви, че „Игъл“ е потопена и целият й екипаж се е удавил?
	Президентът го изгледа озадачен. После погледът му стана остър и той поклати глава.
	— Не, не знаех. Сам, бъди така любезен да изготвиш пълен доклад възможно най-бързо.
	Емет кимна.
	— Ще бъде на бюрото ви, когато приключим заседанието.
	Оутс правеше мъчителни опити да въздържи чувствата си. Умът му не можеше да побере факта, че подобна среща на високо ниво с огромни последици за световната външна политика се е състояла зад гърба на Държавния департамент. Никой не помнеше да е имало такъв прецедент.
	— Мисля, че за всички нас ще представлява интерес да узнаем какво обсъждахте с Георги Антонов — каза той хладно.
	— Това беше много съдържателна размяна на мнения — отговори президентът. — Най-съществената точка от дневния ред беше разоръжаването. Двамата с Антонов стигнахме до споразумение да спрем производството на управляеми ракети и да съставим програма за премахването на отбранителните съоръжения. Изготвихме сложна формулировка, която с прости думи ще рече: те ще унищожат една ракета и ние една — на базата едно към едно, като операцията бъде наблюдавана на място от екип от експерти.
	— Франция и Англия никога няма да приемат такова предложение — отбеляза Оутс. — Техните ядрени арсенали са независими от нашите.
	— Ние ще започнем с бойни глави с голям радиус на действие и постепенно ще намалим броя им — поясни президентът. — Накрая и Европа ще ни последва.
	Генерал Клейтън Меткалф поклати глава.
	— Съдейки по казаното, трябва да заявя, че предложението звучи невероятно наивно.
	— Това е само началото — възрази разпалено президентът. — Склонен съм да вярвам, че Антонов е искрен в думите си и възнамерявам да му отвърна с доверие, като следвам програмата за премахване на отбранителните съоръжения.
	— Ще се въздържа от преценки, докато получа възможността да проуча въпросната формулировка — вметна Симънс.
	— Съвсем правилно.
	— Какво друго обсъждахте? — попита Фосет.
	— Въпроси, свързани с търговията — отвърна президентът. — Казано накратко, ако разрешим на руснаците да превозват закупените от нас селскостопански продукти в техни собствени търговски кораби, Антонов обеща, че ще плащат на нашите фермери по най-високите световни цени, и най-важното, че няма да купуват продукти от други страни, освен ако ние не сме изпълнили поръчките им. С други думи, сега американските фермери са изключителните вносители на селскостопанска продукция в Съветите.
	— Антонов се е съгласил на комплексна сделка с вас? — удивен попита Оутс. — Не мога да повярвам, че старата мечка е способна да откаже изключителен лиценз на друга държава.
	— Имам писменото му уверение.
	— Звучи чудесно — обади се Мартин Броган, — но искам някой да ми обясни като как Русия ще може да си позволи да купува на едро селскостопанска продукция. Нейните сателитни държави от Източния блок пресрочиха плащанията на огромни дългове към Запада. Съветската икономика е в бедствено състояние. Те дори не могат да плащат на военните си сили и на правителствените си служители прилични заплати, ами ги залъгват с дребни суми, достатъчни само за храна и облекло. Откъде ще вземат пари? Нашите фермери не са склонни да заборчляват заради комунисти. Те ще искат незабавно заплащане, за да погасяват годишните си дългове.
	— Има изход — каза президентът.
	— Теорията ви за избавяне на Източния блок от затруднение ли? — изпревари го Фосет.
	Президентът потвърди с глава и допълни:
	— Антонов се съгласи по принцип да приеме плана ми за икономическа помощ.
	— Моля да ме извините, господин президент — намеси се Оутс, притискайки ръце една в друга, за да не се забелязва, че треперят, — но вашият план не разрешава нищо. Излиза, че ние ще даваме финансова помощ на комунистическите държави в размер на милиарди долари, а те на свой ред да купуват от собствената ни селскостопанска общност. Това ми прилича на хитростта на готованеца „ограби Петър, за да платиш на Павел“, като за всички разноски ще плащат нашите данъкоплатци.
	— Съгласен съм с Дъг — рече Броган. — Какво ни грее това?
	Президентът огледа седящите край масата с лице, което изразяваше твърда решителност.
	— Сметнах, че това е единственият начин да покажем веднъж завинаги на света, че независимо от чудовищната си военна машина, системата за управление на Русия е провал, на който не бива да се завижда или копира. Ако ние изпълним програмата, нито една страна в света няма повече да ни обвинява в империалистическа агресия и никаква съветска пропаганда и дезинформация, насочена срещу нас, няма да бъде взета на сериозно. Помислете си само — след Втората световна война Съединените щати помогнаха на враговете си да се изправят отново на крака. Сега можем да сторим същото за една държава, която провежда грандиозна кампания, заклеймявайки демократичните ни принципи. Горещо вярвам, че няма да ни се предостави по-голяма възможност от тази, с която да поставим хуманността на преден план за в бъдеще.
	— Честно казано, господин президент — обади се генерал Меткалф с неумолим тон, — грандиозният ви проект няма да промени нищо. Още щом икономиката им се възстанови, кремълските ръководители ще поемат по стария си военен път. Те не са склонни да се откажат от седемдесетгодишното увеличаване на военната си мощ и от политическите си стратегии в знак на благодарност към американската щедрост.
	— Генералът е прав — каза Броган. — Последните ни снимки от сателитното наблюдение показват, че дори в този момент, както си седим тук, руснаците разполагат по североизточното крайбрежие на Сибир най-последното си производство на ракети с по трийсет касетъчни бойни части, клас „повърхност-повърхност“, като всяка бойна глава е насочена към град в Съединените щати.
	— Те ще бъдат премахнати — заяви президентът с глас, твърд като бетон. — След като ние знаем за тяхното съществуване, Антонов няма да престъпи обещанието си.
	Оутс побесня и вече не го беше грижа кой ще разбере това.
	— Целият този разговор е губене на време. — Той едва ли не изплю думите си в президента. — Нито един от вашите дарителски планове не може да бъде осъществен без одобрението от Конгреса. А това, сър, не е никак вероятно!
	— Държавният секретар е напълно прав — подкрепи го Фосет. — Конгресът тепърва ще трябва да одобрява въпросната сума и като се има предвид настоящето им общо настроение срещу нахлуването на съветски войски по границите на Иран и Турция, опитът да се прокара програмата ви неминуемо ще замре и ще бъде погребан още в съответната комисия.
	Мъжете около масата се почувстваха неловко — на всички им стана ясно, че президентската администрация никога вече няма да работи върху гранитната основа на сплотеността. На повърхността щяха да изплуват различията, които преди биваха обуздавани. Отсега нататък щеше да изчезне почитта към съвместната работа и нишката, поддържаща личните симпатии и антипатии, щеше да се скъса. Уважението им към президента и канцеларията му се стопи. Те вече го виждаха като човек, подобен на тях, с повече недостатъци, отколкото им се щеше да признаят. Проумяването надвисна като облак над залата и те се мъчеха да разберат дали президентът долавяше същото.
	Той седеше на стола с изписана по лицето му необичайна лукавост и с устни, стиснати в спокойно очакване на предстоящ триумф.
	— Не ми е необходим Конгресът — каза той загадъчно. — Той няма да има глас в политиката ми.


	По време на краткия път от заседателната зала на кабинета до южния портал Дъглас Оутс реши да подаде оставката си от поста държавен секретар. Непочтителната постъпка на президента да го пренебрегне от преговорите с Антонов беше обида, която той не можеше да прости. Решението бе взето и затвърдено и връщане назад нямаше. Той надушваше предстояща пълна катастрофа и не желаеше да взима участие в нея.
	Стоеше на третото стъпало, за да изчака служебната си кола, когато до него се приближиха Броган и Емет.
	— Може ли да поговорим с теб, Дъг? — попита Емет.
	— Не съм в настроение за разговори — изръмжа Оутс.
	— Много е важно — настоя Броган. — Моля те да ни изслушаш.
	Колата му още не се задаваше, затова Оутс сви уморено рамене и каза:
	— Слушам ви.
	Броган се огледа наоколо и заговори тихо:
	— Сам и аз смятаме, че президентът е манипулиран.
	Оутс го изгледа с подигравателен поглед.
	— Манипулиран, друг път! Той прехвърли всички граници и лично аз нямам никакво намерение да се водя по лудостта му. Зад потапянето на „Игъл“ се крие нещо повече от това, което каза, а да не говорим, че изобщо не спомена къде са Марголин, Ларимър и Моран. Съжалявам, господа, вие сте първите, които ще узнаете — още щом се върна в Държавния департамент, ще разчистя бюрото си и ще свикам пресконференция, за да оповестя оставката си. После ще взема първия самолет, отлитащ от Вашингтон.
	— Предполагаме какво ти се върти в главата — каза Емет. — Именно затова побързахме да те настигнем, преди да си постъпил неблагоразумно.
	— Какво всъщност искахте да ми кажете?
	Емет потърси с поглед помощ от Броган, после сви рамене.
	— Трудно е да се изрази убедително впечатлението ни, но ние с Мартин смятаме, че президентът е под някакъв вид… как да кажа… контрол на съзнанието.
	Оутс не беше сигурен, че е чул добре. Логиката обаче му подсказа, че директорите на ЦРУ и ФБР не бяха хора, които ще подхвърлят лекомислено едно толкова сериозно твърдение.
	— От кого е контролирано?
	— Според нас от руснаците — отвърна Броган, — но още не сме натрупали достатъчно доказателства.
	— Разбираме, че това звучи като фантастика — поясни Емет, — но изглежда съвсем реално.
	— Боже мой, наистина ли президентът е бил под такова влияние, за каквото намеквате, когато е летял до Мавритания за разговорите си с Антонов?
	Броган и Емет си размениха многозначителни погледи. После Броган отговори:
	— Няма самолетен полет в света, за който Разузнавателното управление да не знае. Залагам си работата, че в данните ни не фигурира и следа от самолет, извършил полет от Мериленд и Мавритания и обратно.
	Очите на Оутс се разшириха от изумление.
	— Значи срещата с Антонов…
	Емет бавно поклати глава и довърши:
	— Такава изобщо не се е състояла.
	— Но тогава всичко това… разоръжаването, споразуменията за селскостопанска търговия… е лъжа — заключи Оутс със сипкав глас.
	— Факт, който се подсилва от неопределения му отговор, че не знае за убийствата в „Игъл“ — добави Броган.
	— Защо си измисля такъв налудничав кошмар? — попита Оутс, напълно объркан.
	— Всъщност не е толкова важно защо ни излезе с тази измислица — каза Емет. — Програмите може дори да не са негово предложение. По-важното е как се направлява поведението му. Кой подбужда мисловните му схеми и откъде?
	— Можем ли да открием това?
	— Да — заяви Емет. — Тъкмо затова побързахме да те настигнем, докато не си срязал стръвта.
	— Какво мога да направя аз?
	— Да останеш — отвърна Броган. — Президентът не е в състояние да изпълнява длъжността си. И тъй като Марголин, Моран и Ларимър са все още в неизвестност, следващият по ред си ти.
	— Президентът трябва да бъде наблюдаван, докато приключим с нашите разследвания — добави Емет. — Поемеш ли властта, ние овладяваме положението, в случай че се наложи отстраняването му от длъжност.
	Оутс се изправи и пое дълбоко дъх.
	— Господи! Това започва да ми прилича на заговор за убийството на президента.
	— Накрая може да се стигне и дотам — заключи мрачно Броган.


	52.

	Луговой вдигна глава от бележките си и погледна невролога от екипа му, който седеше пред командния пулт и наблюдаваше сигналите от дистанционното измерване.
	— Какво е положението?
	— Субектът премина в състояние на почивка. Мозъчните ритми показват нормалните за съня характеристики. — Неврологът се обърна към Луговой и се усмихна.
	— Той не знае, че хърка.
	— Жена му положително знае.
	— Според мен те спят в отделни стаи. Откакто се върна, не са се любили.
	— Как са функциите на тялото?
	— Показанията са нормални.
	Луговой се прозя и погледна часовника.
	— Час и дванайсет минути след полунощ.
	— Вървете да поспите малко, докторе. Всяка сутрин вътрешният часовник на президента го събужда между шест и шест и петнайсет.
	— Не е лесна тази програма — оплака се Луговой. — На президента са му нужни два часа по-малко сън, отколкото на мен. Така да мразя ранното ставане! — Той замълча и огледа полисомнографния екран, който показваше физиологическите параметри на президента, съпътстващи съня му. — Той като че ли сънува.
	— Любопитно е да разберем какви сънища се явяват на президента на Съединените щати.
	— Ще получим груба представа веднага щом дейността на мозъчните клетки премине от координирани мисловни схеми към объркани абстракции.
	— Можете ли да тълкувате сънища, докторе?
	— Оставям тази работа на фройдистите — отвърна Луговой. — Аз съм от малцината, които смятат, че сънищата не означават нищо. Това е състояние, в което мозъкът, освободен от дисциплината на мисълта през деня, си почива. Също като градско куче, което живее в апартамент — пуснато свободно сред природата, то почва да тича без определена посока и се радва на новите и непознати миризми.
	— Мнозина няма да са съгласни с вас.
	— Сънищата не са моя специалност, така че не мога да споря от чисто научна гледна точка. Питам ви обаче, щом като те наистина носят послание, защо тогава повечето от възприятията обикновено липсват в тях?
	— Имате предвид отсъствието на мирис и вкус ли?
	Луговой кимна и допълни:
	— Звуците също са рядкост, както допира и болката. Сънищата са преди всичко визуални възприятия. Затова моето лично мнение, подкрепено от мои повърхностни изследвания, е, че сън за едноок козел, който бълва огън означава само едно — едноок козел, който бълва огън.
	— Теорията за сънищата е основата на всеки психоаналитичен подход. Вие сте уважавано име и с примера ви за козела ще разбиете доста утвърдени схващания. Помислете си само колко много колеги психиатри ще останат без работа, ако започне да се твърди, че сънищата не означават нищо.
	— Неконтролираните сънища бързо се забравят — продължи Луговой. — Но изискванията и инструкциите, които ние предаваме на мозъчните клетки на президента, докато той спи, няма да бъдат получени във вид на сънища. Това са вкарани мисли, които ще бъдат запомнени и ще откликват на външни стимули.
	— Кога да започна с програмирането на присадката му?
	— Изпрати инструкциите малко преди той да се събуди и ги повтори, когато седне зад бюрото си. — Луговой отново се прозя. — Отивам да полегна малко. Позвъни ми в стаята, ако настъпи неочаквана промяна.
	Неврологът кимна и му пожела приятна почивка.
	Луговой хвърли още един поглед върху мониторната система, преди да излезе от помещението.
	— Интересно, какво ли вижда сега съзнанието му?
	Неврологът посочи нехайно към принтера за данните.
	— Трябва да е напечатано там.
	— Няма значение — каза Луговой, — това може да почака и до утре. — После се обърна и си тръгна.
	С изострено любопитство неврологът взе най-горния разпечатан лист, съдържащ преведените мозъчни вълни на президента!
	— „Зелени хълмове през лятото“ — зачете той шепнешком. — „Град между две реки с много църкви във византийски стил и стотици куполи. Едната се нарича «Света София». Речна баржа, пълна със захарно цвекло. Катакомбата «Свети Антоний».“ Ако не бях толкова просветен щях да твърдя, че той сънува град Киев.


	Той стоеше до една пътечка на хълм с изглед към широка река и наблюдаваше движението на корабите с художническа четка в ръка. Върху обраслия с дървета скат под него се виждаше масивен каменен пиедестал с фигура в роба, която държеше висок кръст така, сякаш беше жезъл. Малко вдясно от него бе изправен триножник с платно. Картината бе почти завършена. Четката бе изобразила върху платното пейзажа пред очите му със съвършена точност. Единственото различие, ако човек се вгледаше по-отблизо, беше в каменната статуя.
	Вместо дългата брада на някой забравен светец, главата беше пълно подобие на главата на съветския президент Георги Антонов.
	Изведнъж обстановката се промени. Сега той се озова в малка селска къща и четирима мъже го дърпаха навън. Стените на къщата бяха изрисувани с готически фрески, а отвън бе боядисана в яркосиньо. Той не можеше да различи лицата на похитителите си, но усещаше миризмата на потните им тела. Те го теглеха към една кола. Той не изпитваше страх, а по-скоро сляпа ярост, и само риташе. В отговор нападателите го обсипаха с юмруци, но той чувстваше болката толкова далечна, сякаш я изтърпяваше някой друг.
	Видя, че на прага на къщата се появи млада жена. Беше облечена с широка блуза и селска пола, а русата й коса бе прибрана във висок кок. Жената вдигна ръце и сякаш го умоляваше за нещо, но той не можеше да я разбере.
	После го захвърлиха на пода на задната седалка на колата и вратата се затръшна.


	53.

	Помощник-капитанът бе искрено развеселен от вида на двамата туристи, които вървяха на зигзаг по бордната рампа. Те представляваха странна двойка. Жената беше облечена в широка, свободно падаща лятна рокля, дълга до глезените, и за окото на руския помощник-капитан можеше да мине за пъстроцветен чувал с украински картофи. Лицето й не се виждаше добре, тъй като почти цялото бе закрито от сламена шапка с широка периферия, вързана под брадичката с копринен шал, но той можеше да си представи как изглежда — пълна скръб!
	Мъжът, явно неин съпруг, беше пиян. Той залиташе по палубата, непрекъснато се смееше и лъхаше на евтино американско уиски. Носеше риза на ярки цветни мотиви и бял дочен панталон; гледаше похотливо жена си и шепнеше завалено някакви безсмислици в ухото й. По едно време забеляза помощник-капитана и вдигна комично ръка за поздрав.
	— О-о-о! Здрасти, капитане! — рече той с отпусната усмивка.
	— Аз не съм капитанът, аз съм помощник-капитанът на кораба и се казвам Пьотър Колодно. С какво мога да съм ви полезен?
	— А пък аз съм Чарли Грубър, а това е жена ми Зелда. Купихме си билети оттук, от Сан Салвадор. — Той ги подаде на руснака, който ги провери внимателно.
	— Добре дошли на борда на „Леонид Андреев“! — каза тържествено помощник-капитанът. — Съжалявам, че не ви посрещаме с обичайния ни израз на гостоприемство към новите ни пасажери, но вие се присъединявате към нашето екскурзионно пътуване твърде късно.
	— Бяхме се качили на ветроход, но тъпият кърмчия взе че ни нахака в една скала — избъбри мъжът на име Грубър. — Малката ми женичка и аз едва не се удавихме. Не виждахме друг начин да се върнем по-рано у дома в Су Фолс. Така че ще прекараме края на отпуската си на вашия кораб. Освен това гърците страшно си падат по жена ми.
	— Това е руски кораб — търпеливо поясни помощник-капитанът.
	— Айде бе, сериозно?
	— Да, господине, местодомуването на „Леонид Андреев“ е пристанището на Севастопол.
	— Не може да бъде! Къде се намира това?
	— На Черно море — отвърна мъжът, поддържайки учтивия тон.
	— Сигурно е замърсено.
	Руснакът недоумяваше как е възможно Америка да е станала суперсила с граждани като тия двамата. Той провери списъка на пътниците и кимна.
	— Вие сте в кабина номер трийсет и четири на палуба „Горки“. Ще повикам стюард да ви заведе дотам.
	— Добре се справяш, приятел! — каза Грубър, докато се ръкуваше.
	Когато стюардът поведе семейството към кабината им, помощник-капитанът погледна в дланта си. Чарли Грубър му бе дал бакшиш от двайсет и пет цента.


	Веднага след като стюардът остави багажа им и затвори вратата след себе си, Джордино свали перуката си и изтри червилото от устните си.
	— Ах, ти, Зелда Грубър! Ще те забравя ли някой ден?
	— Продължавам да твърдя, че трябва да си сложиш два грейпфрута в пазвата — разсмя се Пит.
	— Предпочитам плоския външен вид. Така няма да се набивам на очи.
	— Може би си прав. Тук няма достатъчно място за четирима.
	Джордино обхвана с жест на ръката малките размери на кабината без прозорци.
	— Това е то екскурзия с намаление! Влизал съм в телефонни будки, които са далеч по-големи. Чувстваш ли вибрацията? Сигурно сме до машинното.
	— Нарочно поисках евтина кабина, за да бъдем на по-долна палуба — поясни Пит. — Тук поне няма много да ни виждат, а и сме по-близо до работните помещения на кораба.
	— Мислиш, че Лорън е затворена някъде долу ли?
	— Ако е видяла нещо или някого, когото не би трябвало, руснаците няма да я оставят там, където би могла да общува с другите пътници.
	— От друга страна обаче, тревогата може и да е фалшива.
	— Това скоро ще разберем — заяви Пит.
	— Как ще действаме? — поинтересува се Джордино.
	— Аз ще обходя спалните помещения на екипажа, а ти се вмъкни в стаята на помощник-капитана и виж в списъка на пътниците коя е кабината на Лорън. После иди да провериш дали тя е там.
	Джордино се усмихна дяволито.
	— Какво да облека?
	— Твои дрехи. Зелда ще я държим за резерва.


	В осем и една минута „Леонид Андреев“ се отдели от дока. Двигателите тупкаха тихо, докато носовата част се завърташе. Песъчливите ръкави на пристанището на Сан Салвадор изостанаха от кораба, когато той пое към открито море в огнения залез. Светлините блеснаха и заискриха във водата като фойерверки и корабът се изпълни със смях и с музиката от двата оркестъра, разположени на различни места. Пътниците бяха сменили шортите и спортните панталони с костюми и официални рокли; едни изпълваха залата за хранене, други бяха насядали на високите столчета на няколкото барчета за коктейли.
	Ал Джордино, облечен във вечерен смокинг, вървеше наперено по коридора на надстройката с апартаментите, сякаш ги притежаваше. Спря пред една врата и се огледа наоколо. Зад него се приближаваше стюард с поднос в ръка.
	Джордино пристъпи към отсрещната врата, на която пишеше „Стая за масажи“ и почука.
	— Масажистката работи до шест часа, господине — уведоми го стюардът.
	Джордино се усмихна.
	— Исках само да си запиша час за утре.
	— С удоволствие ще го уредя вместо вас, господине. Кой час ще ви е най-удобен?
	— Да речем в дванайсет по обед?
	— Ще имам грижата — отвърна стюардът; ръката му почна да се огъва от тежестта на подноса. — Кажете ми името си и номера на кабината.
	— О’Калахан, кабина двайсет и две на палуба „Толстой“ — не се подвоуми Джордино. — Благодаря, признателен съм ви.
	Той се обърна и тръгна обратно към асансьора за пътници. Натисна бутона за надолу, за да се чуе като звънне, и отново огледа коридора. Стюардът намести подноса върху ръката си и почука тихо на вратата на апартамент, намиращ се с два апартамента по-нататък от този на Лорън. Джордино не видя кой отвори, но чу женски глас да кани стюарда да влезе.
	Без да губи и секунда, Джордино се втурна към апартамента на Лорън, грубо насили вратата с добре премерен ритник близо до бравата и влезе. Стаите бяха тъмни и той запали лампите. Навсякъде светеше от чистота и лукс и по нищо не личеше, че е обитаем.
	В гардероба не намери дрехи на Лорън. Не видя и куфар или друго доказателство, което да подскажеше, че е пребивавала тук. Бавно и внимателно той претърси всеки квадратен метър, стая по стая. Надникна под мебелите и зад завесите. Прекара ръце по килимите и под възглавниците на креслата. Огледа дори ваната и душа за някой паднал косъм.
	Нищо.
	Но не съвсем нищо. Присъствието на жена в дадена стая се чувства дълго след като тя си е отишла. Джордино подуши въздуха. Ноздрите му доловиха много леко ухание на парфюм. Той не можеше да различи „Шанел 5“ от одеколон за вана, но този аромат имаше лек мирис на цвете. Опита да го разпознае, но не успя.
	Той натърка със сапун дървената треска, отхвръкнала при разбиването на вратата и я закрепи отново на мястото й. Недодялано слепване, помисли си Джордино, но щеше да издържи на няколко отваряния на вратата, в случай че апартаментът бъде повторно проверен от персонала, преди корабът да се завърне в пристанището на Маями.
	После Джордино пусна езика на бравата, загаси осветлението и излезе от апартамента.


	Пит изпитваше остър глад, докато слизаше по стълбата на тунела, водещ към машинното отделение. Не беше слагал залък в устата си, откакто напуснаха Вашингтон и куркането на червата му едва ли не отекваше в тесния стоманен проход. Прииска му се да е седнал в залата за хранене и да омита вкуснотиите, предлагани в менюто за чревоугодници. Бързо пропъди мислите си за ядене, когато чу гласове от отсека под него.
	Той клекна до стълбата и погледна под краката си. На не повече от метър и двайсет под себе си зърна рамо на мъж. После в полезрението му попадна и темето на глава с жилава, разчорлена руса коса. Морякът каза нещо на руски език на някого. Чу се приглушен отговор, последван от шума на стъпки върху метална решетка. След около три минути главата се скри и Пит чу леко хлопване на врата, отново стъпки и накрая — тишина.
	Пит се извъртя край стълбата, напъха стъпала и глезени между две стъпенки, увисна с главата надолу и надникна под ръба на тунела.
	Видя наопаки помещението с личните шкафчета на екипажа, обслужващ машинното отделение. В момента то бе празно. Той бързо скочи долу и започна да тършува из шкафчетата, докато накрая намери един омаслен работен комбинезон, който му беше по мярка. Взе и едно кепе, с два размера по-голямо, и го нахлупи ниско над очите си. Вече спокойно можеше да се мотае из работната зона.
	Следващият му проблем беше, че знаеше само двайсетина думи на руски език и повечето от тях се свеждаха до поръчване на вечеря в ресторант.
	Мина близо половин час, преди Пит да закриволичи по пътя за жилищните помещения на екипажа в носовата част на кораба. От време на време се разминаваше с готвач от една от кухните, с носач, който буташе количка, натоварена с напитки за барчетата, или с камериерка, приключила смяната си. Никой не го загледа освен един офицер, който хвърли презрителен поглед на мърлявите му дрехи.
	По една щастлива случайност той попадна в пералното помещение за персонала. Кръглолико момиче зад един плот го погледна и го попита нещо на руски.
	Той сви рамене и отвърна:
	— Ньет.
	Върху дълга маса бяха наслагани вързопи с изпрани униформи. Пит предположи, че момичето го пита кой от вързопите е негов. Той огледа всичките и накрая посочи един, който съдържаше три, прилежно сгънати бели работни комбинезона като мръсния, с който бе облечен. След като се пременеше, Пит можеше да обходи целия кораб, минавайки за член на екипажа, нает за поддръжката на машинното отделение.
	Момичето остави вързопа върху плота и го попита още нещо.
	Съзнанието му се напрегна да съчини някое и друго изречение от бедния му руски речник. Накрая той смотолеви:
	— Йест ли у вас сасиски.
	Момичето го изгледа особено, но му подаде вързопа и му посочи къде да се разпише, което той направи с нечетлива завъртулка. Пит с облекчение видя, че в очите на момичето се четеше повече любопитство, отколкото подозрение.
	Едва след като намери празна каюта и се преоблече, Пит проумя, че беше попитал момичето от пералнята дали имат кренвирши.
	Той спря пред едно табло за съобщения, за да откачи схемата, обозначаваща разположението на помещенията на палубите на „Леонид Андреев“, и следващите пет часа прекара в разузнаване на долната част на корпуса на кораба. Никъде не откри следа от присъствието на Лорън. Върна се в кабината си и установи, че Джордино бе съобразил да му поръча нещо за хапване.
	— Откри ли нещо? — попита Джордино, докато пълнеше две чаши с руско шампанско.
	— Нищичко — въздъхна уморено Пит. — Какво, празнуваме ли?
	— Реших да внеса малко изисканост в този зандан.
	— Претърси ли апартамента й?
	Джордино кимна, после попита:
	— Какъв парфюм употребява Лорън?
	Пит продължи да наблюдава мехурчетата, които се издигаха от дъното на чашата му, и след малко отвърна:
	— Френски, но не си спомням името му. Защо питаш?
	— Мирише ли на някакво цвете?
	— На люляк… не, на орлови нокти. Да, на орлови нокти.
	— Апартаментът й беше изрядно почистен. Руснаците са го подредили така, сякаш тя не е стъпвала в него, но мирисът на парфюма й се усещаше.
	Пит пресуши чашата си с шампанско и я напълни отново, без да каже нещо.
	— Ще трябва да допуснем вероятността, че са я убили — продължи Джордино с делови тон.
	— Тогава защо са скрили дрехите и куфара й? Те не могат да твърдят, че е паднала през борда с всичките си вещи.
	— Може някои от екипажа да са прибрали багажа й някъде долу и да чакат удобен момент, като бурно море например, за да оповестят трагичната новина. Съжалявам, Дърк — добави Джордино с извинителен тон, — но трябва да погледнем нещата от всеки ъгъл, бил той благоприятен, или не.
	— Лорън е жива и е някъде на кораба — твърдо заяви Пит. — Както може би и Моран, и Ларимър.
	— Прекалено много се надяваш.
	— Лорън е умна жена. Тя не би накарала Сали Линдеман да потърси говорителя на Белия дом Моран, ако няма основателна причина. Сали твърди, че Моран и сенатор Ларимър загадъчно са изчезнали. Ето че сега и Лорън липсва. Какъв извод си правиш?
	— Успя да ме убедиш, но какво се крие зад всичко това?
	— Там е работата, че и аз не знам — сви безпомощно рамене Пит. — Имам само налудничаво предположение, че по някакъв начин е свързано с Морски линии „Бугейнвил“ и с изчезването на „Игъл“.
	Джордино замълча, потънал в размишления.
	— Да — бавно заговори той след малко, — налудничаво предположение, което обаче навежда на мисълта за много съвпадения. Откъде искаш да започна?
	— Преоблечи се като Зелда и се разходи покрай всяка кабина на кораба. Ако Лорън или двамата мъже са затворени в някоя от тях, пред вратата ще има охрана.
	— Това е фасулска работа — отвърна Джордино. — А ти къде ще бъдеш?
	Пит разгърна върху леглото си схемата на корабните помещения.
	— Част от екипажа е разквартируван в кърмовата част. Аз ще се поразтършувам там. — Той сгъна отново схемата и я пъхна в джоба на комбинезона. — Давай да тръгваме. Нямаме много време.
	— Само до вдругиден, когато „Леонид Андреев“ ще влезе в пристанището на Ямайка.
	— Де да беше така — рече Пит. — Проучи морската карта на Карибско море и ще видиш, че утре по това време следобед пред нас ще се зададе кубинското крайбрежие.
	Джордино закима с разбиране.
	— Златна възможност да прехвърлят Лорън и другите двама на кораб, на който не могат да бъдат пипнати.
	— Най-лошото е, че има вероятност да престоят на кубинска територия само толкова, колкото да ги натоварят на самолет за Москва.
	Джордино се замисли над казаното, после отиде до куфара си, извади опърпаната перука и я нахлузи върху къдравата си коса. Погледна се в огледалото и направи грозна гримаса.
	— Е, Зелда — каза той кисело, — да идем да се поразходим по палубите и да видим на какво ще се натъкнем.


	54.

	Същата вечер президентът се появи по националната телевизия, за да съобщи за срещата и споразумението си с президента на Съветския съюз Антонов. В двайсет и три минутното си обръщение той изложи накратко програмата си за подпомагане на комунистическите държави. Наред с това заяви намерението си да премахне бариерите и ограниченията за купуване на американска високоразвита технология от руснаците. Нито дума не спомена за Конгреса. Говореше за търговски спогодби с Източния блок така, сякаш те бяха вече включени в бюджета и пуснати в ход. В заключение обеща, че следващата му задача ще бъде да хвърли цялата си енергия в борба за намаляване на престъпността в страната.
	Последвалото негодувание в правителствените среди помете всички други новини. Къртис Мейо и останалите телевизионни коментатори излязоха с унищожителни нападки срещу президента, обвинявайки го в прекрачване границите на властта си. Бяха разбудени духовете на едно империалистическо президентство.
	Лидери на партии в Конгреса, останали във Вашингтон по време на ваканцията, проведоха телефонна кампания сред колегите си законодатели, които прекарваха отпуската си в родните си щати, да се върнат в столицата за извънредно заседание. Служителите в Белия дом и Сената, действащи без знанието на техните ръководители Моран и Ларимър, с които не можеха да установят връзка, сплотиха редици срещу президента в двупартиен съюз.


	На другата сутрин Дан Фосет нахлу в Овалния кабинет с изписан по лицето гняв.
	— Милостиви боже! Нямате право да действате така, господин президент!
	Президентът го погледна най-спокойно.
	— Имаш предвид снощното ми изявление ли?
	— Да, сър, точно това — отвърна възбуден Фосет. — Вие едва ли не заявихте, че вече осъществявате вашите програми за финансова помощ без одобрението от Конгреса.
	— Така ли се е изтълкувало?
	— Да.
	— Чудесно — рече президентът, потупвайки с ръка по бюрото. — Защото тъкмо това възнамерявам да направя.
	Фосет остана като гръмнат.
	— Не и съгласно конституцията. Привилегията на президента не се простира чак толкова…
	— По дяволите! Не ме учи как да ръководя президентството! — кресна президентът, обзет от внезапна ярост. — Вече няма да се моля и да отстъпвам пред тези самонадеяни лицемери от Капитолия. Единственият начин да постигна нещо, с божията помощ, е да запретна ръкави и да почна да действам.
	— Тръгвате по опасен път. Те ще се обединят, за да бойкотират всяко предложение, което им поставите за обсъждане.
	— Не, няма да могат! — пак повиши тон президентът, изправи се на крака и заобиколи бюрото, за да застане пред Фосет. — Конгресът ще бъде лишен от възможността да осуети плановете ми.
	Фосет го гледаше с изумление и ужас.
	— Не можете да ги спрете. Те вече са тръгнали от всички щати и се събират на спешно заседание, за да ви попречат.
	— Ако замислят подобно нещо — каза президентът с болнав глас, който Фосет едва разпозна, — очаква ги голяма изненада.


	В ранното утро, когато автомобилното движение беше все още слабо, в града навлязоха от различни посоки три военни колони. От Форт Белвоар по автомагистрала Анакостия се придвижваше на север специален армейски отряд за борба с терористи, а друг такъв, от Форт Мийд, се движеше на юг по Балтимор и Вашингтон Паркуей. По същото време група за действие в критична обстановка от базата на морската пехота в Куонтико напредваше по моста Рошамбо от запад.
	Когато дългите редици от петтонните транспортни средства се съсредоточиха във Федералния център, група вертолети за въздушен десант се приземиха на тревата край алеята за разходки пред езерото на Капитолия и изсипаха товара си от ударни части от морски пехотинци от Северна Каролина. Оперативното тактическо съединение от две хиляди души бе събрано от групи за реагиране в извънредни положения, които се намираха в готовност двайсет и четири часа.
	Те се разгърнаха и на бърза ръка изкараха всички служители от кабинетите и стаите на Конгреса, на Белия дом и на Сената. После заеха позиции и блокираха всички входове.
	Отначало обърканите законодатели и техните помощници помислиха, че това е евакуация вследствие на заплаха от поставена от терорист бомба. Единственото друго обяснение беше необявено военно учение. Когато научиха, че цялото седалище на американския парламент се закрива по нареждане на президента, всички бяха потресени и обидени; събираха се на малки групи по площадите на изток от сградата на Капитолия и изразяваха възмущението си. Навремето Линдън Джонсън се бе заканил, че ще закрие Конгреса, но никой не повярва, че това можеше да се случи.
	Увещанията и исканията им не бяха чути от непоколебимите на вид момчета с камуфлажни облекла и с автоматични пушки М-20 и пистолети за борба с размирици в ръка. Един сенатор, известен в цялата страна с либералните си възгледи, се опита да пробие кордона, но двама морски пехотинци със строги лица го изтикаха обратно към улицата.
	Войските не бяха обградили или затворили държавните учреждения и независимите агенции. За повечето от федералните служби това беше работа като всяка друга. Улиците останаха отворени и движението се регулираше успешно по начин, който развеселяваше местните жители.
	Журналистите от пресата и телевизията се изсипаха на площите около Капитолия. Тревата почти не се виждаше под покривка от кабели и електронна апаратура. Трескавото оживление и тъпканицата пред камерите за интервюта ставаше все по-неудържимо и сенаторите и конгресмените бяха принудени да застанат в редица, за да огласят един по един възраженията си срещу безпрецедентната постъпка на президента.
	За голяма изненада повечето американци в страната реагираха със смях, а не с възмущение. Те седяха пред телевизорите си и наблюдаваха случката, сякаш беше цирково представление. Според общото мнение президентът целеше просто да сплаши Конгреса и след ден-два щеше да нареди на военните части да се оттеглят.


	В Държавния департамент Оутс се съвещаваше с Емет, Броган и Мърсиър. Въздухът бе пропит с мъчителното усещане за нерешителност и безпокойство.
	— Президентът е пълен глупак, ако си въобразява, че стои над конституционното правителство — заяви Оутс.
	Емет погледна Мърсиър право в очите.
	— Не проумявам как тъй не си заподозрял какво става.
	— Той напълно ме изолира — отвърна Мърсиър смутен. — С нищичко не даде да се разбере какво му се върти в ума.
	— Джес Симънс и генерал Меткалф положително не са взели участие в цялата работа — предположи гласно Оутс.
	Броган поклати глава.
	— Моите източници от Пентагона твърдят, че Джес Симънс категорично е отказал.
	— Тогава защо не ни е уведомил? — попита Емет.
	— След като Симънс предупредил президента, че прави погрешна стъпка, той кипнал. Команда от военната охрана го съпроводила до дома му, където бил поставен под домашен арест.
	— Господи! — възкликна възмутен Оутс. — Положението се влошава.
	— А генерал Меткалф?
	— Убеден съм, че и той е изказал възраженията си — поясни Броган. — Но Клейтън Меткалф е изряден воин, който е морално задължен да изпълнява заповедите на своя главнокомандващ. Той и президентът са стари близки приятели. Меткалф несъмнено ще изрази предаността си към човека, който го е назначил за началник-щаб, а не към Конгреса.
	Оутс избърса въображаема прашинка от плота на бюрото си.
	— Президентът изчезва за десет дни и след като се връща почва да действа необмислено…
	— „Хъкълбери Фин“ — бавно рече Броган.
	— Ако се съди по схемата на поведение на президента през последните двайсет и четири часа — вметна замислен Мърсиър, — този факт изглежда доста убедителен.
	— Появи ли се доктор Луговой? — попита Оутс.
	— Още не — поклати глава Емет.
	— Получихме справка за доктора от нашите хора в Русия — поясни Броган. — От петнайсет години насам той се е специализирал в прехвърляне на мисли. Съветските разузнавателни служби осигуряват огромни средства за научноизследователска дейност. Стотици евреи и други дисиденти, които са изчезвали в ръководените от КГБ заведения за душевноболни, са се превръщали в опитни зайчета. Докторът твърдял, че постигнал голям успех по отношение на превода и контрола на мисълта.
	— Ние имаме ли в ход такъв проект? — поинтересува се Оутс.
	— Да — отвърна Броган. — Нашият е с кодовото име „Фадъм“ и работи в същата насока.
	Оутс постоя с подпряна между ръцете си глава, после се обърна към Емет.
	— Все още ли няма следи от Винс Марголин, Ларимър и Моран?
	Емет се смути.
	— Със съжаление трябва да кажа, че тяхното местонахождение продължава да е неизвестно.
	— Смяташ ли, че Луговой е изпробвал и върху тях прехвърлянето на мисли?
	— Не ми се вярва — отвърна Емет. — Ако бях на мястото на руснаците, щях да ги държа като резерва, в случай че президентът не следва инструкциите, както е програмирано.
	— Съзнанието му може да се изплъзне от контрола им и да реагира непредвидимо — допълни Броган. — Да си правиш шега с мозъка не е точна наука. Няма начин да се предположи каква ще е следващата му крачка.
	— Конгресът няма да чака, за да я разбере — обади се Мърсиър. — Те са се разтичали да търсят място за заседание, за да започнат процедури по предявяване на обвинение за държавна измяна.
	— Президентът е в течение на това и няма да сглупи — отбеляза Оутс. — Всеки път когато членове на Белия дом и на Сената се съберат за сесия, той ще изпраща военни части да я осуетят. С въоръжените сили зад гърба си, положението е в негови ръце.
	— Като се има предвид, че неприятелска външна сила буквално му казва какво да прави, Меткалф и другите от Комитета на началник-щабовете няма да могат повече да го подкрепят — продължи Мърсиър.
	— Меткалф отказва да предприеме действия, докато не му предоставим неопровержимо доказателство за опита с контролиране на мисълта — добави Емет. — Аз обаче подозирам, че той просто чака моментът да назрее, за да мине на страната на Конгреса.
	— Да се надяваме, че няма да чака прекалено дълго — загрижено каза Броган.
	— Значи излиза, че ние четиримата ще трябва да намерим начин да неутрализираме президента — каза замислен Оутс.
	— Минахте ли днес покрай Белия дом? — попита Мърсиър.
	Оутс поклати глава.
	— Не, защо?
	— Прилича на военен лагер. Площите наоколо гъмжат от армейски части. Говори се, че никой не може да припари до президента. Съмнявам се, че дори вие, господин секретар, ще бъдете пуснат през главния вход.
	Броган се замисли за момент, преди да съобщи:
	— Дан Фосет е все още вътре.
	— Говорих с него по телефона — каза Мърсиър. — Възразил доста остро срещу действията на президента. Предполагам, че вече е персона нон грата в Овалния кабинет.
	— Нужен ни е някой, на когото президентът има пълно доверие.
	— Оскар Лукас! — заяви Емет.
	— Много правилно — оживи се Оутс и вдигна поглед. — В качеството си на завеждащ Тайните служби той има право да влиза там.
	— Някой ще трябва да уведоми Дан и Оскар очи в очи — предложи Емет.
	— Аз ще се заема с това — нагърби се доброволно Броган.
	— Имаш ли план? — попита Оутс.
	— Макар и не през главата ми, моите хора все още измислят нещо.
	— Трябва да внимаваме — каза сериозно Емет, — ако смятаме да предотвратим най-лошото опасение.
	— Какво е то? — попита Оутс.
	— Немислимото — отвърна Емет. — Диктатор в Белия дом.


	55.

	Лорън бе плувнала в пот. Никога в живота си не бе се изпотявала толкова много. Вечерната й рокля бе мокра и лепнеше по тялото й като втора кожа. Малката килия без прозорци беше същинска сауна и затрудняваше дишането й. Тоалетната чиния и едно легло бяха единствените й удобства, а мъждивата крушка в малка телена решетка на тавана светеше непрекъснато. Колкото до вентилаторите, тя беше сигурна, че нарочно са изключени, за да подсилят мъченията й.
	Когато я доведоха в карцера на кораба, тя не видя и следа от мъжа, който й заприлича на Алън Моран. Откакто я заключиха тук, не й бяха дали нито храна, нито вода и сега стомахът я присвиваше от глад. Никой не дойде и да я види оттогава и тя започна да се пита да не би капитан Покофски да възнамерява да я държи в строг тъмничен затвор, докато излинее.
	Най-накрая реши да превъзмогне суетата и свали лепкавата си рокля. Започна да прави гимнастика, за да й минава времето.
	Изведнъж по коридора отвън се чуха приглушени стъпки. Тихи гласове си размениха по няколко думи, щракна резе и вратата се отвори.
	Лорън грабна роклята си от леглото и я стисна пред тялото си, отстъпвайки назад към единия ъгъл на килията.
	Един мъж се поклони леко, докато прекрачваше прага на тясната врата. Беше облечен в евтин костюм, който й се стори излязъл от мода преди няколко десетилетия.
	— Госпожо Смит, моля да ме извините за условията, при които бях принуден да ви поставя.
	— Не, мисля, че няма да мога да приема извиненията ви — отвърна тя предизвикателно. — Кой сте вие?
	— Казвам се Пол Суворов. Представлявам съветското правителство.
	Гласът на Лорън се изпълни с презрение.
	— Това ли е пример за начина, по който се отнасяте с гостуващо американско високопоставено лице?
	— При обикновени обстоятелства, не, но вие не ни дадохте друг избор.
	— Моля, бъдете по-ясен! — настоя тя с убийствен поглед.
	По лицето му се изписа нерешителност.
	— Струва ми се, че знаете.
	— Защо не ми освежите паметта?
	Той замълча, докато си палеше цигара, после хвърли небрежно клечката в тоалетната чиния.
	— Миналата вечер, когато пристигна вертолетът, първият офицер на капитан Покофски ви е забелязал да стоите много близо до площадката за кацане.
	— Имаше и други пътници там — отвърна Лорън с леден глас.
	— Да, но те са били доста по-далеч, за да видят познато лице.
	— Според вас аз не съм била достатъчно далеч, така ли?
	— Бъдете разумна, госпожо. Положително няма да отречете, че сте разпознали своите колеги.
	— Не разбирам за какво говорите.
	— За конгресмена Алън Моран и сенатор Маркъс Ларимър — каза той, наблюдавайки внимателно реакцията й.
	Очите на Лорън се разшириха и тя изведнъж започна да трепери, независимо от задушаващата жега. За първи път, откакто я бяха затворили, възмущението й се смени с отчаяние.
	— Моран и Ларимър? И двамата също са тук?
	Той кимна.
	— В съседната килия.
	— Това трябва да е някаква налудничава шега.
	— Никаква шега — усмихна се Суворов. — Те са гости на КГБ, както и вие.
	Лорън заклати глава — не можеше да повярва. В живота не ставаше така, уверяваше се тя мислено, освен в кошмарните сънища. Почувства как бавно губи контрол над действителността.
	— Аз имам дипломатически имунитет — заяви тя. — Настоявам да бъда освободена.
	— Нямате никакво влияние, не и тук, на борда на „Леонид Андреев“ — отвърна Суворов с хладен, безразличен глас.
	— Когато моето правителство научи за това…
	— Няма да научи — прекъсна я той. — След като корабът напусне пристанището на Ямайка и поеме обратно за Маями, капитан Покофски с дълбоко прискърбие и съчувствие ще съобщи, че Лорън Смит, член на Конгреса, е паднала от борда и се е удавила.
	Вцепеняваща безнадеждност обхвана Лорън.
	— А какво ще стане с Моран и Ларимър?
	— Тях ще ги отведа в Русия.
	— Но вие няма да ме убиете. — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.
	— Те заемат по-високи постове във вашето правителство. Тяхната осведоменост ще се окаже доста полезна, след като бъдат принудени да говорят. Докато с вас, съжалявам, че трябва да го призная, не си заслужава да рискуваме.
	Лорън без малко да каже: „Като член на комисията за въоръжените служби към Белия дом, аз знам толкова, колкото и те“, но навреме предугади капана и си замълча.
	Суворов присви очи. После протегна ръка, сграбчи роклята й и нехайно я метна през вратата.
	— Хубава гледка — рече той. — Може би ако трябваше да преговаряме, сигурно щях да намеря причина, за да ви отведа със себе си в Москва.
	— Най-трогателният номер на света, няма що! — изрече презрително Лорън. — Дори не сте оригинален.
	Той пристъпи крачка напред и я удари през лицето. Лорън политна назад към стоманената отвесна преграда и се свлече на колене, без да отмества от него поглед, изпълнен със страх и отвращение.
	Суворов я сграбчи за косата и изви главата й назад. Учтивият разговорен тон изчезна от гласа му.
	— Често съм се питал как ли ще се чувствам, ако начукам една високопоставена капиталистическа кучка.
	В отговор Лорън бързо се протегна, хвана го за слабините и ги стисна с всичка сила.
	Суворов изохка от болка, замахна с юмрук и го стовари в лявата буза, малко под окото й. Тя падна на една страна в ъгъла, а Суворов притисна ръка в болното си място и закрачи из малката стаичка като обезумяло животно, докато утихне болката му. После грубо вдигна Лорън и я хвърли върху леглото.
	Той се надвеси над нея и разкъса бельото й.
	— Покварена кучка такава! — озъби се той. — Сега ще те накарам да се молиш за бърза смърт.
	От очите на Лорън потекоха сълзи, когато тя почувства, че е на път да изпадне в несвяст. Смътно, през мъгла от болка, видя как Суворов бавно свали колана си и го нави около ръката си, като остави катарамата да се полюшва свободно. Тя опита да стегне тялото си за предстоящия удар, когато ръката му се вдигна във въздуха, но силите й се бяха изчерпали.
	В този момент на Суворов като че ли му изникна трета ръка. Тя се уви около дясното му рамо, после заклещи врата му. Коланът падна на пода и тялото му се вдърви.
	По лицето на Суворов се изписа уплаха, уплаха примесена с неверие, после премина в ужас от пълното проумяване какво става и от мъчителната болка, когато гръклянът му бавно и безмилостно бе стиснат и дишането му прекъсна. Той се помъчи да се освободи от жестокия натиск, като се замята из килията, но ръката не помръдваше. Изведнъж през ума му проблесна мисълта, че той никога няма да доживее мига, в който ще почувства как натискът отслабва. От ужас и липса на кислород лицето му се изкриви и стана червеникавосиньо. Дробовете му жадуваха за въздух и той замаха като обезумял с ръце.
	Лорън понечи да закрие лицето си, за да не вижда гледката, но ръцете й не се подчиниха. Тя остана замръзнала на мястото си и гледаше с патологично опиянение как животът се изцежда от Суворов; гледаше как буйната му съпротива отслабна, очите му изскочиха от орбитите и тялото му се отпусна. Той увисна за миг в това положение, придържан от призрачната ръка; после тя пусна врата му и той се свлече на пода като празен чувал.
	На мястото на Суворов се появи друга фигура и застана в рамката на вратата на килията. Лорън осъзна, че се е вторачила в приятелско лице с тъмнозелени очи и лека крива усмивка.
	— Между нас казано — заговори Пит, — не вярвах, че тая глупост да се промъкна дотук, ще се окаже такова развлечение.


	56.

	По пладне „Леонид Андреев“ се намираше на осемнайсет морски мили от Кабо Маиси, най-източната точка на Куба. Малки пухкави облачета, подгонени от лекия западен ветрец, се носеха по ослепителното лазурно небе. Повечето от пътниците, които се печаха на слънце край плувния басейн, не обръщаха внимание на обточеното с палми крайбрежие на хоризонта. За тях това беше просто поредния остров след стотиците други, покрай които бяха минали от Флорида дотук.
	Капитан Покофски стоеше на мостика с бинокъл пред очите си и наблюдаваше малка моторна яхта, която се приближаваше от сушата към дясната кърма на кораба. Личеше, че е стара, с отвесна носова част и боядисан в черно корпус. Надводните й части бяха от лакиран махагон, а върху транцовата й дъска бе изписано със златни букви името „Пилар“. Приличаше на безукорно поддържан музеен експонат. На флагщока на кърмата се вееха американските звезди и райета, обърнати наопаки като сигнал за бедствие.
	Покофски отиде до автоматизирания команден пулт и натисна бутона за намаляване на скоростта. Почти веднага почувства как двигателите забавиха обороти. Изчака няколко минути и когато корабът почти запълзя, пресегна се и дръпна лоста за „стоп машини“.
	Тъкмо се накани да излезе от мостика, когато първият офицер забързано изкачи стълбите от долната палуба.
	— Капитане — заговори той задъхан, — идвам от килиите. Затворниците ги няма.
	— Как така ги няма? — Покофски изпъна стойка. — Искаш да кажеш, че са избягали?
	— Да, господине. Отидох на обичайната проверка и заварих пазачите в безсъзнание и заключени в една от килиите, а агентът на КГБ — мъртъв.
	— Пол Суворов е убит?!
	Първият офицер кимна и добави:
	— По всичко личи, че е бил удушен.
	— Защо не ме уведоми веднага по телефона?
	— Сметнах за по-разумно да ви докладвам лично.
	— Да, разбира се, прав си — призна Покофски. — Как можа да се случи в най-неподходящия момент. Нашите хора от кубинската охрана идват насам, за да превозят затворниците на сушата.
	— Ако успеете да ги задържите по някакъв начин, сигурен съм, че след едно по-внимателно претърсване, ще открием американците.
	— Ще ги задържа — отвърна уверено капитанът. — Нашите пленници са доста важни особи, за да ги оставим да се измъкнат от кораба.
	— Има още нещо, господине — продължи първият офицер. — Някой трябва да е помогнал на американците.
	— Смяташ, че не са избягали сами? — изненада се Покофски.
	— Не е възможно. Двама мъже на възраст, в немощно състояние и една жена не биха могли да надвият двама надзиратели и да убият професионален агент на КГБ.
	— По дяволите! — изруга Покофски и удари силно юмрук в длан от гняв, примесен с тревога. — Това усложнява нещата.
	— Има ли вероятност някой от ЦРУ да се е промъкнал на борда?
	— Едва ли. Ако американското правителство имаше дори най-малкото подозрение, че на борда на „Леонид Андреев“ са задържани негови лидери, техни военноморски части щяха да се нахвърлят върху нас като побеснели мечки. Но както сам можеш да се убедиш, не се виждат нито кораби, нито самолети, а военноморската им база в залива Гуантанамо е само на четирийсет мили оттук.
	— Тогава кой може да бъде? — попита първият офицер. — Положително не е човек от нашия екипаж.
	— Трябва да е само някой от пътниците — предположи Покофски. Той замълча и се замисли. На мостика настъпи пълна тишина. Най-накрая капитанът вдигна поглед и започна да дава нареждания: — Събери всички свободни офицери и ги разпредели на групи по петима за претърсване. Разделете кораба на секции от кила до палубата за слънчеви бани. Вдигни на крак охраната и включи към тях и стюардите. Ако пътниците почнат да ви разпитват, измислете убедителен претекст, за да влезете в кабините им: че трябва да се смени спалното бельо, да се поправи водопроводна тръба, да се провери пожарогасителя и от тоя род, според случая. Не казвайте и не правете нищо, което може да породи съмнение сред тях или да ги подтикне към задаване на неудобни въпроси. Действайте възможно най-деликатно, без никакви насилия, но заловете час по-скоро въпросната жена Смит и двамата мъже.
	— Какво да правим с тялото на Суворов?
	Без да се колебае, Покофски отвърна със сарказъм:
	— Отдай подобаваща почит на нашия другар от КГБ. Щом се стъмни, хвърли го в морето заедно с боклука.
	— Да, капитан — потвърди с усмивка първият офицер и бързо се отдалечи.
	Покофски взе мегафон от полицата на отвесната преграда и излезе от крилото на мостика. Малката увеселителна яхта се поклащаше върху вълните на около петдесет метра от кораба.
	— В бедствено положение ли сте? — попита той и гласът му прогърмя над водата.
	Един нисък и дебел мъж с цвят на кожата като на овехтял портфейл събра длани пред устата си и извика в отговор:
	— Имаме болни хора. Предполагаме птомаиново отравяне. Може ли да ги качим на борда и да използваме вашата медицинска апаратура?
	— Разбира се — отвърна Покофски. — Приближете се. Ще спусна мостчето.


	Пит наблюдаваше с интерес минидрамата, съзирайки заблудата й. Двама мъже и една жена се заизкачваха непохватно по металното мостче, превити надве и се правеха, че имат страхотни болки в корема. Той им даде две звезди за нивото на изпълнение.
	След добре разчетено време на псевдолечение, заключи Пит, Лорън, Моран и Ларимър щяха да заемат местата им в увеселителната яхта. Освен това беше сигурен, че капитанът няма да продължи пътуването, докато корабът не бъде претърсен изцяло и конгресмените не бъдат арестувани.
	Той се отдели от бордовата ограда и се смеси с другите пътници, които отново заеха шезлонгите около плувния басейн и масите в коктейл барчетата. Пит слезе с асансьора на палубата си. Когато вратите се отвориха и той пристъпи в коридора, отърка рамо с един стюард, който пък се качваше.
	Пит мимоходом забеляза, че стюардът е азиатец, вероятно монголец, щом работеше на руски кораб. Той го подмина и продължи към каютата си.
	Стюардът изгледа Пит с любопитство. После, докато го проследяваше с поглед, по лицето му се изписа лека почуда. Все още зяпаше след него, когато вратите се затвориха и асансьорът потегли нагоре без него.
	Пит надникна зад ъгъла на коридора и видя, че пред вратата на третата кабина по диагонал на неговата стояха един офицер и няколко моряци. Нямаше и следа от обичайното им весело настроение. Лицата им бяха напълно сериозни. Докато ги наблюдаваше иззад ъгъла, той бръкна в джоба, за да извади ключа от кабината си. След малко в коридора излезе стюардеса, съобщи нещо на руски на офицера и поклати глава. После всички пристъпиха към следващата кабина и един от тях почука на вратата.
	Пит се шмугна бързо в кабината си и затвори вратата. Тясното помещение приличаше на сцена от филм на братя Маркс. Лорън бе провесила крака от горното легло, а Моран и Ларимър се бяха сместили на долното. И тримата лакомо омитаха табла с предястия, които Джордино бе изнесъл тайно от масата със закуски в залата за хранене.
	Джордино, седнал на малко столче, сбутано на прага на банята, махна нетърпеливо с ръка.
	— Откри ли нещо интересно?
	— Кубинската връзка пристигна — отвърна Пит. — Стоят до кораба в готовност да разменят пътници.
	— Копелетата ще има дълго да чакат — заяви Джордино.
	— Всичко на всичко четири минути. Толкова ни остава, преди да ни оковат във вериги и ни хвърлят в лодка по направление Хавана.
	— Няма начин да не ни намерят — изрече с глух глас Ларимър.
	Пит бе виждал мнозина такива мъже с изпити лица — кожа, бледа като восък, очи, които са излъчвали някога властност, сега гледаха с празен поглед и блуждаещи мисли. Независимо от възрастта си и дългите години на доброволно отдаване на политическата арена, Ларимър все още имаше осанката на властващ човек. Но сърцето и кръвообращението не можеха повече да се съпротивляват на стреса и опасностите, в случай че останеше жив във враждебна среда. На Пит не му трябваха медицински познания, за да разпознае човек, изпитващ крайна нужда от лекарска помощ.
	— В момента една руска група претърсва отсрещната кабина — уведоми ги Пит.
	— Не бива да се оставим да ни затворят отново — извика Моран, като скочи на крака и се заоглежда наоколо като подивял. — Трябва да избягаме!
	— Няма да успеете да стигнете и до асансьора — сряза го Пит и го хвана за ръката така, сякаш укротяваше хлапе, изпаднало в истерия. Не го беше особено грижа за Моран. Говорителят на Белия дом му правеше впечатление на подлизурко.
	— Няма къде да се скрием — обади се Лорън с доста нерешителен глас.
	Пит не й отговори, а се провря покрай Джордино и влезе в банята. Дръпна завесата на душа и пусна горещата вода. След по-малко от минута тясното помещение се изпълни с облаци пара.
	— Хайде, всички под душа! — нареди Пит.
	Никой не помръдна. Всички го гледаха как стои като призрак в изпълнената с пара рамка на вратата, сякаш беше от друга планета.
	— Влизайте! — подкани ги той с остър тон. — Всеки миг те ще бъдат тук.
	Слисан, Джордино поклати глава.
	— Но как ще се поберат трима души в тая баня? Тя дори за един е тясна.
	— Сложи си перуката. И ти ще влезеш.
	— Четиримата? — не можеше да повярва Лорън.
	— Или това, или безплатно пътуване до Москва.
	Джордино нахлузи перуката, а Пит влезе отново в банята и направи водата по-хладка. После настани Моран в клекнало положение между краката на Джордино. Ларимър притисна едрото си тяло в ъгъла, а Лорън се покатери върху гърба на Джордино. Най-сетне всички се побраха в неудобни пози в малкото пространство зад завесата, прогизнали до кости от течащата от душа вода. Пит тъкмо понечи да пусне горещата вода от крана на мивката и на вратата се почука.
	Той бързо отиде да отвори, за да не допусне подозрително забавяне. Първият офицер се поклони леко и се усмихна.
	— Господин Грубър, нали? Извинявайте много, че ви безпокоим, но правим рутинна проверка на пожарогасителите. Ще възразите ли, ако влезем?
	— Не, разбира се — отвърна любезно Пит. — Мен не притеснявате, но жена ми е под душа.
	Офицерът кимна към стюардесата, която мина покрай Пит и се направи, че проверява главите на високо поставените пожарогасители. После посочи към вратата на банята.
	— Може ли?
	— Влезте — добродушно я подкани Пит. — Жена ми няма да има нищо против.
	Камериерката отвори вратата и бе обгърната от облак пара.
	Пит се приближи и надникна в банята.
	— Скъпа, нашата камериерка иска да провери пожарогасителя. Имаш ли нещо против?
	— Не, нямам — разнесе се гласът на Лорън. — Между другото, бихте ли ни донесли още две-три хавлиени кърпи, когато ви е удобно?
	Камериерката кимна и рече:
	— След малко ще ви донеса кърпи.
	Пит нехайно се отпусна върху една табуретка и предложи друга на първия офицер, но той учтиво поклати глава в знак на отказ.
	— Драго му става на човек, като ви вижда колко сте загрижени за безопасността на пътниците — отбеляза Пит.
	— Просто изпълняваме задълженията си — отвърна първият офицер, поглеждайки към полуизядената купчина от предястия. — Изглежда, харесвате и кухнята ни.
	— Ние с жена ми обичаме мезета — каза Пит. — Дори предпочитаме тях пред основните ястия.
	Стюардесата излезе от банята и каза нещо на първия офицер. Единствената дума, която Пит разбра, беше „ньет“.
	— Извинете за безпокойството — обърна се вежливо първият офицер към Пит.
	— На ваше разположение — отвърна Пит.
	Щом вратата се затвори, Пит се втурна към банята.
	— Останете на местата си — нареди той. — Никой да не мърда. — После се изтегна на долното легло и натъпка в устата си тънка препечена филия, намазана с хайвер.
	Две минути по-късно вратата на кабината рязко се отвори и камериерката нахълта вътре като булдозер, шарейки с очи наоколо.
	— Желаете ли още нещо? — смотолеви Пит с пълна уста.
	— Донесох кърпите.
	— Метнете ги в мивката на банята — каза с безразличие Пит.
	Тя направи точно това и докато излизаше от каютата, хвърли на Пит усмивка, която беше искрена, без сянка от подозрение.
	Той изчака още две минути, после открехна леко вратата и надникна в коридора. Претърсващата група влизаше в кабината в края на коридора. Пит се върна в банята, пресегна се и затвори крановете.
	Който и да беше съчинил фразата „Те приличаха на удавени плъхове“, сигурно е имал предвид клетници като тези, натъпкани в ограждение за душ с джобен размер. Върховете на пръстите им бяха почнали да се сбръчкват, от подгизналите им дрехи се стичаше вода.
	Пръв излезе Джордино и захвърли мократа перука в мивката. Лорън се изхлузи от гърба му и веднага започна да суши косата си. Пит помогна на Моран да се изправи на крака, после почти пренесе Ларимър до леглото.
	— Умен ход от твоя страна — похвали Пит Лорън, целувайки я по тила, — че я помоли за още кърпи.
	— Това ми хрумна.
	— В безопасност ли сме вече? — попита Моран. — Ще се върнат ли?
	— Няма да сме в безопасност, докато не напуснем кораба — отвърна Пит. — Трябва да имаме предвид, че пак ще ни посетят. Когато се окажат с празни ръце след това претърсване, ще удвоят усилия за повторно.
	— Криеш ли други великолепни трикове за бягство в ръкава си, Худини? — попита Джордино.
	— Да — отвърна с пълна увереност Пит. — Наистина крия.


	57.

	Вторият машинист вървеше по преходния мостик между масивните резервоари за гориво, които се издигаха с две палуби над него. Той отговаряше за поддръжката и сега извършваше рутинна проверка за следи от теч през тръбите, които подаваха горивото в котлите, произвеждащи пара за турбините с мощност 27 000 конски сили.
	Той оглеждаше съоръженията и си подсвиркваше в акомпанимента единствено на тихото бръмчене на турбогенераторите зад предната отвесна преграда. От време на време избърсваше с парцал някои тръбни съединителни части или клапан и кимаше доволно, когато се окажеха изправни.
	Изведнъж спря и нададе ухо. От тясната пътека за обслужване вдясно от него чу звук от удряне на метал в метал. Заинтригуван, той тръгна бавно и безшумно по слабо осветения проход. Стигна до края на пътеката, където тя завиваше и минаваше между резервоарите за гориво и вътрешните плочи на корпуса, спря и се взря в сумрака.
	Стори му се, че една фигура в униформа на стюард закрепваше нещо към резервоара за гориво. Вторият машинист се приближи тихомълком и спря на три метра от човека.
	— Какво правите тук? — попита той.
	Стюардът бавно се обърна и се изправи. Машинистът видя, че е азиатец. Бялата му униформа беше изцапана, а на пътеката лежеше отворена моряшка брезентова торба. Стюардът се усмихна широко, но не си направи труда да отговори.
	Машинистът се приближи с няколко крачки.
	— Вие нямате работа тук. Тази зона е ограничена за персонала, обслужващ пътниците.
	Пак никакъв отговор.
	Тогава машинистът забеляза необичайна издутина с неправилна форма върху едната страна на резервоара за гориво. От нея излизаха две медни жички, свързани с часовников механизъм, поставен до брезентовата торба.
	— Бомба?! — възкликна той изумен. — Поставяте тук бомба?!
	Той се обърна и хукна като обезумял по пътеката, викайки с пълно гърло. Едва изминал няколко крачки и в тясното стоманено пространство прокънтя звук, подобен на пляскане на два чифта ръце в бърза последователност — куршумите с кух връх на автоматичен пистолет със заглушител пръснаха тила му.


	Задължителните тостове бяха произнесени, чашите с изстудена водка бяха пресушени и напълнени отново. Покофски изпълняваше задълженията си на домакин от шкафчето с напитки, като избягваше да среща студения пронизващ поглед на мъжа, седнал на кожения диван.
	Гайдар Омбриков, шеф на седалището на КГБ в Хавана, не беше в добро настроение.
	— Докладът ви няма да се хареса на моите началници — обърна се той към капитана. — Агент, изчезнал под ваше управление — това ще бъде считано за явен случай на небрежност.
	— Този параход е туристически — поясни Покофски, с пламнало от възмущение лице. — Той е конструиран и предназначен да носи твърда западна валута в съветската хазна. Ние не сме плаваща главна квартира на Комитета за държавна сигурност.
	— Тогава как ще обясните присъствието на десетте агента, които нашето външно управление назначи на борда на вашия плавателен съд със задачата да подслушват разговорите на пътниците?
	— Опитвам се да не мисля за това.
	— А би трябвало! — каза Омбриков със заплашителен тон.
	— Достатъчно съм зает с управлението на кораба — побърза да се оправдае Покофски. — Нямам излишни часове, за да събирам и разузнавателни данни.
	— И все пак трябвало е да вземете по-сигурни предпазни мерки. Ако американските политици избягат и разкажат преживяванията си, ужасяващите последствия ще бъдат катастрофални за международните ни връзки.
	Покофски остави чашата си с водка върху шкафчето с напитки, без да отпие от нея.
	— На парахода няма място, където дълго могат да се крият. В порядъка на един час те ще бъдат отново в ръцете ни.
	— Надявам се да е така — язвително каза Омбриков. — Военноморските им сили ще почнат да се питат защо един съветски екскурзионен лайнер се задържа край драгоценната им кубинска база и ще изпратят патрулен катер.
	— Те няма да посмеят да се качат на борда на „Леонид Андреев“.
	— На него не, но моята малка увеселителна яхта плава под американски флаг. На нея няма да се поколебаят да се качат за проверка.
	— Привлича вниманието тази стара яхта — отбеляза Покофски, опитвайки да смени темата. — Откъде я намерихте?
	— Лично нашият приятел Кастро ни я даде назаем — отвърна Омбриков. — Принадлежала е на писателя Ърнест Хемингуей.
	— Чел съм четири негови книги…
	Покофски бе прекъснат от внезапната поява на първия му офицер, който нахълта в стаята, без да почука.
	— Моите извинения, че ви прекъсвам, капитане, но мога ли да говоря с вас насаме?
	Покофски се извини на Омбриков и излезе от кабината си.
	— Какво има?
	— Не можахме да ги намерим — смутен съобщи офицерът.
	Покофски замълча, запали цигара в нарушение на собствените си наредби и погледна неодобрително първия офицер.
	— В такъв случай предлагам да претърсите кораба отново, този път по-щателно. И огледайте по-отблизо пътниците, които се разхождат по палубите. Те може и да се крият сред тълпите.
	Първият офицер кимна и бързо се отдалечи. Покофски се върна в кабината си.
	— Проблеми ли има? — попита Омбриков.
	Преди да успее да отговори, Покофски почувства как параходът леко се разтърси. Изненадан, той се закова на място и напрегна вниманието си, но нищо повече не се случи.
	В следващия миг силна експлозия разклати „Леонид Андреев“ и изпрати конвулсивна ударна вълна, която мина през целия параход и накара хората да скочат на крака. Огромна огнена завеса изригна от левия борд на корпуса и изсипа дъжд от горящи стоманени късове и гориво върху откритите палуби. Детонацията отекна над водната повърхност и накрая заглъхна, оставяйки след себе си неземна тишина и гъст гъбовиден облак от черен дим, който се издигна към небето.
	Онова, което седемстотинте пътника и екипажът не знаеха и което мнозина от тях никога нямаше да узнаят, беше, че резервоарите на кораба, намиращи се дълбоко в средата на кораба, се бяха взривили и направили огромна дупка, едната половина на която беше над, а другата под водолинията на корпуса. Те пръскаха пламтяща нафта върху надстройката във вид на сини и зелени пламъци, като покосяваха жертвите си и лумваха по тиковите палуби със скоростта на картечен огън.
	За много кратко време „Леонид Андреев“ се превърна от луксозен екскурзионен лайнер в потъваща погребална клада.


	Пит се размърда и се зачуди какво се бе случило. В продължение на цяла минута, докато отмине шокът, той остана проснат по очи на пода, където го бе отхвърлила силата на взрива и се опитваше да се ориентира. Започна бавно да се издига на четири крака, после се хвана за топката на бравата, за да изправи наболяващото го тяло. Натъртен, но способен да се движи, тъй като нямаше нищо счупено или навехнато, той се обърна, за да види другите.
	Джордино беше полуклекнал, полулегнал на прага на банята. А си спомняше, че допреди малко седеше в спалното помещение на кабината. В очите му се четеше изненада, но външно не беше ранен. Моран и Лорън бяха паднали от леглата и лежаха на пода. И двамата бяха замаяни и имаха по няколко синини, които до седмица-две щяха да изчезнат, иначе не бяха пострадали сериозно.
	Ларимър седеше свит на кълбо в единия ъгъл на кабината. Пит отиде при него и повдигна главата му. Над лявото слепоочие на сенатора се виждаше опасна пукнатина, а от сцепената му устна се стичаше струйка кръв. Той беше в безсъзнание, но дишаше леко. Пит взе възглавница от долното легло и я постави зад главата му.
	Пръв заговори Джордино.
	— Какво му е?
	— Ударил се е — отвърна Пит.
	— Какво стана? — промълви слисана Лорън.
	— Експлозия — поясни Пит. — Някъде напред, вероятно в машинното.
	— Котлите ли? — предположи Джордино.
	— Съвременните котли са обезопасени срещу експлодиране.
	— Божичко! — обади се Лорън. — Ушите ми още пищят.
	По лицето на Джордино се изписа особен израз. Той извади монета от джоба си и я търкулна по покрития с твърд килим под. Но вместо да загуби инерция и след няколко кръга да падне на една страна, тя продължи да се търкаля, сякаш невидима ръка я движеше и накрая се удари със звън в най-отдалечената отвесна преграда.
	— Корабът се накланя — отбеляза Джордино с равен тон.
	Пит отиде до вратата и я открехна. Коридорът се изпълваше с пътници, които излизаха от кабините си и объркани се лутаха в двете посоки.
	— Свърши се с план Б.
	— План Б? — погледна го въпросително Лорън.
	— Имах намерение да открадна кубинската яхта. Но вече едва ли ще има места в нея.
	— Какви са тия приказки? — обади се Моран. Той с мъка се изправи на крака, хващайки се за една верига на леглото. — Номер, а? Евтин номер за прах в очите.
	— Доста скъпоструващ номер, ако ме питате — злобно му отвърна Джордино. — Експлозията положително е повредила сериозно кораба. Той явно се пълни с вода.
	— Ще потънем ли? — изплаши се Моран.
	Пит не му обърна внимание и отново погледна през вратата. Повечето от пътниците проявяваха спокойствие, но имаше и такива, които почнаха да викат и плачат. Постепенно коридорът се задръсти от хора, понесли неразумно наръч лични вещи и набързо натъпкани куфари. В един момент Пит долови миризма на горяща боя и малко след това видя тънка струя дим. Той затръшна вратата и започна да издърпва одеялата от леглата и да ги хвърля на Джордино.
	— Бързо намокри тия одеяла и всички кърпи в банята!
	Джордино стрелна с поглед съвършено сериозното лице на Пит и изпълни нареждането му. Лорън коленичи и опита да повдигне главата и раменете на Ларимър от пода. Сенаторът изстена и отвори очи, поглеждайки Лорън така, сякаш се мъчеше да я разпознае. Моран седеше свит до преградната стена и си мърмореше нещо под носа.
	Пит грубо избута Лорън, изправи Ларимър на крака и преметна едната му ръка през рамото си. Джордино излезе от банята и раздаде на всички мокрите одеяла и кърпи.
	— Добре, Ал, сега ми помогни за сенатора. Лорън, ти се дръж за конгресмен Моран и вървете плътно зад мен. — Той млъкна и огледа всички. — И тъй, да тръгваме!
	Пит рязко отвори вратата и бе обгърнат от търкалящ се облак дим, който идваше незнайно откъде.


	Още преди да заглъхне експлозията, капитан Покофски се отърси от смайването си и се втурна към капитанския мостик. Младият дежурен офицер отчаяно натискаше бутоните на автоматизирания команден пулт, обхванат от мъчително безпокойство.
	— Затвори херметическите врати и задействай пожарогасителната система — изкрещя Покофски.
	— Не мога! — проплака безпомощно дежурният офицер. — Нямаме никаква мощност!
	— Ами резервните генератори?
	— И те са излезли от строя. — По лицето на дежурния се четеше нескрито изумление. — Телефоните на кораба са глухи. Компютърът за установяване на повреди не работи. Никой от уредите не реагира. Дори не можем да подадем сигнал за обща тревога.
	Покофски изтича навън от мостика и погледна към кърмата. Красивият му някога параход бълваше огън и дим от средната секция. Само преди минути той бе изпълнен с музика и непринудено веселие. Сега гледката беше ужасяваща. Откритият плувен басейн и палубите с общите салони се бяха превърнали в крематориум. Двестате души, излегнати на слънце, бяха почти мигновено изпепелени от облялата ги вълна пламнало гориво. Някои опитали да се спасят, скачайки в басейна, но само миг след като са подали глава, за да си поемат въздух, високата температура е пресушила белите им дробове и ги е довършила; други, чиято кожа и оскъдно облекло са били в пламъци, бяха скочили направо през борда.
	Покофски стоеше нещастен и потресен при вида на тази огнена сеч. Това беше миг от времето, взет от ада. Беше уверен до дъното на душата си, че е загубил парахода си. Гибелта не можеше да бъде спряна; водата нахлуваше във вътрешността на „Леонид Андреев“ и увеличаваше наклона му. Той се върна на мостика.
	— Обяви напускане на кораба — каза Покофски на дежурния офицер. — Спасителните лодки на левия борд горят. На десния са все още непокътнати, качи в тях колкото можеш жени и деца.
	Докато дежурният офицер забързано се отдалечаваше, на мостика се появи главният инженер Ерик Казински, останал без дъх след изкачването на всички стълби от долната част на кораба. Веждите и част от косата му бяха опърлени, подметките на обувките му пушеха, но той като че ли не забелязваше. Съзнанието му се бе вцепенило от болка.
	— Докладвай! — нареди му Покофски с тих глас. — Каква е причината за експлозията?
	— Резервоарът за гориво е избухнал — започна Казински. — Бог знае защо. Разрушени са помещенията за произвеждане на енергия и на резервните генератори. Второто и третото помещения за котлите са наводнени. Успяхме ръчно да затворим херметическите врати към машинното, но корабът поема вода с обезпокояваща скорост. А след като нямаме мощност, за да захранваме помпите… — Той сви безпомощно рамене, без да довърши изречението.
	Всички изгледи да бъде спасен „Леонид Андреев“ се изпариха. Единственият зловещ въпрос беше дали щеше първо да изгори до основи, или щеше направо да потъне? Малцина щяха да оцелеят в следващия един час, заключи Покофски с ужасяваща сигурност. Едни щяха да изгорят в пламъците, други щяха да се удавят, без да успеят да се качат в жалкия брой останали невредими спасителни лодки.
	— Доведи хората си долу тук — рече Покофски. — Напускаме парахода.
	— Благодаря ви, капитане — отвърна главният инженер и му подаде ръка. — Желая ви късмет.
	Двамата се разделиха и Покофски тръгна към свързочния пункт. Началникът свръзки вдигна поглед от радиостанцията при внезапната поява на капитана.
	— Изпрати сигнал за помощ — нареди Покофски.
	— Позволих си на своя отговорност веднага след експлозията да изпратя сигнали за мобилизация, капитане.
	Покофски постави ръка върху рамото на офицера.
	— Инициативата ти е похвална — рече той и със същия спокоен тон попита: — Имаше ли проблеми с предаването?
	— Не, господине. След като захранването прекъсна, включих аварийните акумулатори. Първият отговор дойде от корейски контейнеровоз само на десет мили югозападно от нас.
	— Слава богу, че някой се намира наблизо. Обадиха ли се и други?
	— Да, спасителни кораби и хеликоптери от Американските военноморски сили в залива Гуантанамо. Единственият друг плавателен съд на петдесет мили оттук е норвежки екскурзионен кораб.
	— За него ще е късно — рече замислен Покофски. — Ще трябва да съсредоточим надеждите си в корейците и американците.


	С мокро одеяло върху главата Пит трябваше пипнешком да проправя път по коридора и задимените стълби. Три-четири пъти той и Джордино се препъваха в тела на пътници, умрели от задушаване.
	Ларимър правеше геройско усилие, за да върви в крак с Пит, а Лорън и Моран, хванати за коланите на Пит и Джордино, стъпваха несигурно след тях.
	— Още колко остава? — попита задъхана Лорън.
	— Ще трябва да изкачим четири палуби, за да стигнем до откритата палуба за разходки — също задъхан отвърна Пит.
	На втората стълбищна площадка се натъкнаха на плътна стена от хора. Те така се бяха струпали на стълбите, надпреварвайки се да избягат от дима, че не можеше и крачка напред да се направи. Членовете на екипажа действаха хладнокръвно и се опитваха да насочат човешкия поток към лодъчната палуба, но спокойствието бе отстъпило пред неизбежната зараза от паника и те бяха прегазени от пискащата, пришпорвана от страха, разлюляна тълпа.
	— Наляво! — извика Джордино в ухото на Пит. — Коридорът стига до друго стълбище, водещо към кърмата.
	Осланяйки се на дълбоката вяра в ниския си приятел, Пит зави по коридора, мъкнейки Ларимър със себе си. Сенаторът успя най-накрая да стегне походката си върху равната повърхност и пое собствената си тежест. За тяхно огромно облекчение димът тук бе по-слаб, а потокът от изплашени хора пооредя. Когато най-накрая стигнаха стълбището на кърмата, то се оказа празно. Джордино не се бе подчинил на стадното чувство и ги бе довел на временно безопасно място.
	Те излязоха на открито на палубата с остъкления общ салон. След няколко минути, колкото да облекчат напиращата кашлица и да прочистят наболяващите ги дробове с чист въздух, всички отправиха поглед надолу към обречения кораб в потискащо мълчание.


	„Леонид Андреев“ се бе наклонил наляво под ъгъл двайсет градуса. Хиляди литри гориво се разливаха в морето и се възпламеняваха. Водата около назъбената дупка на корпуса, причинена от взрива, представляваше огромен пожар. Цялата средна секция на кораба гореше като факла. Невероятно високата температура бе нажежила стоманените плочи до червено и ги бе изкривила в уродливи форми. Бялата боя се бе превърнала в черни шупли, тиковите палуби бяха изгорели почти докрай, а стъклата на прозорците пукаха като картечници.
	Раздухвани от океанския бриз, пламъците се разпространяваха с невиждана скорост към командния мостик. Свързочният пункт бе вече погълнат от тях и началникът свръзки бе смъртоносно обгорял до радиоапарата. Вътрешните стълби и вентилационните тръби изстрелваха нагоре пламъци и виещ се дим. Както всички съвременни туристически лайнери „Леонид Андреев“ също бе проектиран и построен да бъде огнеустойчив, но дори и най-точното планиране или най-крайното предположение не би могло да предвиди разрушителните последствия от експлозия на горивен танк, която обливаше парахода като огнепръскачка.
	Огромен облак мазен пушек, бълващ на талази, се издигаше на десетки метри височина, разстилаше се в горните въздушни течения и надвисваше над кораба като покров. Основата на облака представляваше плътен огнен фонтан, който се виеше и бушуваше във вид на яростен оранжево-жълт вихър. А долу, в по-ниските части на корпуса, пламъците със синьо-белия цвят на ацетилена и с температура, стигаща точката на топене от въздуха, всмукван от разбитите плочи, създаваха впечатлението за доменна пещ.
	Макар че мнозина от пътниците бяха в състояние да се измъкнат по стълбищата, долу мъртвите бяха над сто — едни затворени и изгорели в кабините си, други, застигнати от пушека, докато са се втурвали да бягат към горните палуби. Трети, преодолявайки тези препятствия, са били подгонени от пламъците към кърмата, което пък ги е отдалечило от спасителните лодки.
	Всички усилия на екипажа да поддържат някакъв ред потъваха в хаоса. Най-накрая пътниците бяха оставени сами да се грижат за себе си, но никой не знаеше накъде да бяга. Всички лодки на левия борд бяха в пламъци и само три бяха спуснати от десния борд във водата, преди огънят да пресече пътя на екипажа. Междувременно обаче една от лодките се подпали, докато я спускаха.
	Тогава хората започнаха да се хвърлят във водата като мигриращи леминги. Височината беше около петнайсет метра и много от онези, които си бяха сложили спасителни жилетки, правеха грешка, като ги надуваха преди да скочат и си счупваха вратовете при сблъсъка с водната повърхност. Жени стояха онемели от ужас и се страхуваха да скочат, мъже ругаеха от отчаяние. Плуващите се устремяваха към няколкото спасителни лодки, но екипажите, които ги управляваха, запалваха моторите и бързо се отдалечаваха, от страх да не потънат от претоварване.
	Насред безумната драма пристигна контейнеровозът. Капитанът приближи плавателния си съд на стотина метра от „Леонид Андреев“ и спусна възможно най-бързо спасителните си лодки. Минути по-късно се появиха вертолети на Американските военноморски сили и започнаха да изтеглят оцелелите от морето.


	58.

	Лорън гледаше с разсеяно опиянение напредващата огнена завеса.
	— Да скачаме ли, какво? — попита тя с неопределен тон.
	Пит не й отговори веднага — продължи да оглежда накланящата се палуба и прецени, че наклонът е около четирийсет градуса.
	— Няма защо да насилваме нещата — каза накрая той с пълно равнодушие. — Разполагаме с още десет минути, преди пламъците да стигнат до нас. Колкото повече се накланя параходът наляво, толкова по-ниско става за скачане. Предлагам междувременно да започнем да хвърляме шезлонги през борда, за да могат горките хора във водата да се задържат на повърхността, докато ги спасят.
	За най-голяма изненада Ларимър пръв откликна на предложението. Той награби няколко дървени шезлонга в едрата си прегръдка и започна да ги хвърля през бордовата ограда. По лицето му дори се изписа израз на човек, който се забавлява. Моран, смълчан, безучастен и вцепенен от страх, се бе свил до фалшборда.
	— Внимавай да не уцелиш някого от плуващите по главата — предупреди Пит Ларимър.
	— Смея ли! — отвърна сенаторът с уморена усмивка. — Нали ако се окаже избирател, ще изгубя гласа му.
	След като всички шезлонги наоколо бяха хвърлени през борда, Пит се изправи и започна мислено да преценява обстановката. Силната въздушна струя от пламъците все още не бе станала непоносима. Огънят нямаше да засегне струпалите се на кърмовата палуба хора поне още няколко минути. Той отново си проправи път през гъстата тълпа и отиде да погледне през оградата на левия борд. Вълните долу бяха само на шест метра.
	Той извика на Джордино:
	— Дай да помогнем на хората. — После се обърна и събра длани пред устата си. — Вече няма време за губене! — закрещя той с пълно гърло, за да надвика глъчта от изплашената тълпа и грохота на пожара. — Хвърляйте се да плувате или ще загинете!
	Няколко мъже послушаха съвета му, хванаха за ръка жените си, които се дърпаха, яхнаха перилата и изчезнаха от поглед. Последваха ги три непълнолетни момичета, които с чист плонж се гмурнаха в синьо-зелените вълни.
	— Плувайте към шезлонгите и ги използвайте като салове — наставляваше всеки един поотделно Джордино.
	Пит отделяше семействата на групи и докато Лорън утешаваше децата, той напътстваше родителите да скочат и да се уловят за някой плаващ шезлонг. После хващаше децата за ръце, прехвърляше ги колкото можеше по-ниско през перилата и ги пускаше във водата, изчаквайки с притаен дъх, докато майката и бащата ги поемеха благополучно.
	Огромната огнена завеса пълзеше неумолимо към тях и затрудняваше все повече дишането. От нея прииждаше горещина като от отворена пещ. Пит грубо пресметна, че остават още трийсетина души на борда, но шансовете им да се спасят намаляваха.
	Един тромав, дебел мъж се заинати и отказваше да помръдне.
	— Морето е пълно с акули — изкрещя той истерично. — По-добре да стоим тук и да изчакаме хеликоптерите.
	— Те не могат да кръжат над кораба поради турбулентност на въздуха от силната горещина — поясни търпеливо Пит. — Имате две възможности: да се превърнете в пепел или да пробвате късмета си във водата. Коя избирате? Решавайте по-бързо, че бавите другите.
	Джордино се приближи, напрегна силните си мускули и повдигна колебаещия се дебелак. В несмутимия поглед на Джордино нямаше враждебност, нито досада, докато носеше мъжа до бордовата ограда, откъдето безцеремонно го метна през борда.
	— Прати ми картичка! — извика той след него.
	Забавната сцена като че ли насърчи малцината пътници, които също се двоумяха. Един по един те започнаха да скачат във водата, докато накрая и последната възрастна двойка, подпомагана от Пит, напусна горящия кораб. Тогава Пит се обърна и погледна към Лорън.
	— Твой ред е — каза той.
	— Не мърдам без колегите си — заяви тя с женска решителност.
	Пит погледна през борда, за да види дали във водата до кораба няма струпани хора. Ларимър беше толкова немощен, че едва прехвърли крака през перилата. Джордино му помогна, а в това време Лорън скочи ръка за ръка с Моран. Пит ги наблюдаваше със свито сърце, докато и тримата не се отдалечиха достатъчно от корпуса и се възхити на търпението на Лорън, с което тя подвикваше окуражителни думи на Ларимър и теглеше Моран за яката.
	— Трябва да й помогнем — каза той на Джордино.
	Приятелят му нямаше нужда от втора покана. Преди да си разменят още някоя и друга дума, Джордино изчезна зад борда.
	Пит хвърли последен поглед на „Леонид Андреев“. Въздухът наоколо трептеше от горещите вълни, които изпускаха пламъците, бълващи от всеки отвор. Наклонът надхвърли петдесет градуса и до пълната гибел на кораба оставаха броени минути. Дясното витло се показа над водата и парата, във вид на бели изтезавани облаци, засвистя около водолинията.
	Както се бе приготвил да скача, Пит изведнъж застина неподвижен от изумление. С периферното си зрение бе мярнал една ръка, която махаше от прозореца на една кабина на десетина метра от него. Без да се поколебае, той грабна от пода на палубата едно все още мокро одеяло, метна го върху главата си и със седем скока взе разстоянието. Глас от кабината викаше за помощ. Той надникна през прозореца и видя лице на жена с разширени от ужас очи.
	— О, божичко, моля ви, помогнете ни.
	— Колко души сте?
	— Аз и две деца.
	— Прехвърлете ми децата.
	Лицето изчезна навътре и след миг през тесния прозорец бе избутано момиченце на около шест години. Пит го намести между краката си, придържайки одеялото като палатка над себе си и него. После се появи момиченце на не повече от три години. Колкото и да не беше за вярване, то спеше непробудно.
	— Дайте ръката си — каза Пит, макар да виждаше, че е безнадеждно.
	— Не мога да се провра оттук! — проплака жената. — Отворът е много малък.
	— Тече ли водата в банята?
	— Няма налягане.
	— Съблечете се гола! — изкрещя от отчаяние Пит. — Използвайте козметиката си. Намажете се цялата с кремовете за лице!
	Жената кимна с разбиране и се отстрани от прозореца. Пит се обърна и с двете деца под мишници се затича към перилата. С огромно облекчение зърна Джордино, който плуваше с вдигната глава и гледаше нагоре.
	— Ал! — извика Пит. — Дръж!
	Дори и да бе изненадан, че вижда Пит, нарамил още две деца, Джордино не се издаде. Той протегна ръце и улови децата без никакво усилие, сякаш бяха футболни топки.
	— Скачай! — подвикна той на Пит. — Корабът се преобръща.
	Без да губи време да му отговори, Пит се втурна обратно към прозорчето на кабината. С малка частица от съзнанието той разбра, че опитът да спаси майката беше чиста безразсъдност. Вече не съзнаваше какво прави; движенията му като че ли бяха на друг човек, напълно непознат.
	Въздухът беше толкова горещ и сух, че потта му се изпаряваше, преди да е проникнала през порите. Жегата от нагорещената палуба се просмукваше в подметките му. Той политна и за малко не падна, когато обреченият кораб изведнъж се разтърси силно и палубата рязко се наклони под увеличаващ се ъгъл наляво. Това беше последната му предсмъртна конвулсия, преди да се прекатури и да поеме пътя към морското дъно.
	Пит се озова коленичил пред наклонената стена на кабината, с ръце проврени през прозорчето. Две ръце сграбчиха китките му и той ги задърпа навън. Жената успя да се провре през отвора до кръста. Пит я дръпна още веднъж и измъкна и ханша й.
	Пламъците бяха вече зад него и близнаха гърба му. Подът под краката му пропадна. Той хвана жената през кръста и отскочи с нея от кабината миг преди „Леонид Андреев“ да се прекатури — над водата останаха да стърчат само витлата му като дъги, насочени към слънцето.
	Буен прилив на вода повлече Пит и жената надолу и ги завъртя като кукли във водовъртеж. Пит се отблъскваше с крака и със свободната си ръка нагоре и виждаше как блестящата повърхност променя цвета си от зелен на син с мъчителна мудност.
	Кръвта бучеше в ушите му, а дробовете му като че ли бяха пълни с разгневени оси. Тънко черно було започна да замрежва погледа му. Жената под мишницата му се бе отпуснала напълно и се явяваше нежелателна спънка на изкачването му към повърхността. Той изразходва и последните си глътки кислород и в главата му лумнаха пиротехнически изображения. Единият от взривовете се превърна в яркооранжево кълбо, което все повече се уголемяваше и накрая се пръсна във вид на мигащи светлини.
	Пит излезе на повърхността с лице, обърнато към следобедното слънце. С облекчение пое няколко дълбоки глътки въздух, достатъчни да заличат черното було, бученето в ушите и паренето в дробовете. После с няколко бързи кръгови движения притисна корема на жената, за да изкара солената вода от гърлото й. Тя потрепери и започна да повръща и да кашля. Едва когато дишането й почти се нормализира и от гърдите й излезе стон, Пит се огледа за другите.
	Джордино плуваше към него и буташе един шезлонг, върху който седяха двете деца. Те не съзнаваха трагедията около тях и весело се смееха на физиономиите, които им правеше Джордино.
	— Тъкмо се чудех дали ще се появиш някога — каза той.
	— Черен гологан се не губи — отвърна Пит, продължавайки да поддържа майката на децата в хоризонтално положение, докато се възстанови достатъчно, за да се хване за шезлонга.
	— Аз ще се погрижа за тях — предложи Джордино. — Ти иди да помогнеш на Лорън. Струва ми се, че сенаторът съвсем е взел-дал.
	Пит чувстваше ръцете си като оловни, а тялото — вцепенено от умора, но запори водата с бързи, равномерни движения, докато стигна до изхвърления шезлонг, за който се държаха Лорън и Ларимър.
	С посивяло лице и угрижени очи Лорън стоически придържаше главата на сенатора над водата. Пит със свито сърце забеляза, че старанието й е напразно — Ларимър никога вече нямаше да седи в Сената. Лицето му бе на петна и бе почнало да добива тъмноморав цвят. Краят му беше дошъл, но половинвековният живот по скоростната писта изискваше неизбежното „длъжник съм ти“. Сърцето му далеч бе прехвърлило границите на издръжливостта и накрая възмутено бе спряло.
	Пит внимателно отдели ръцете на Лорън от тялото на сенатора, за да го избута настрани. Тя проследи трупа с безизразен поглед, сякаш беше някакъв предмет, после извърна глава — не беше в състояние да гледа как Ларимър се отдалечава, полюшван леко от бавните вълни.
	— Той заслужава държавно погребение — изрече тя с дрезгав шепот.
	— Няма значение — отвърна Пит, — стига да се разбере, че е загинал като мъж.
	Лорън като че ли прие довода му. Тя облегна глава на рамото на Пит; сълзи потекоха по лицето й и се смесиха със солената вода.
	Пит се извърна и хвърли поглед наоколо.
	— Къде е Моран?
	— Взе го хеликоптер на Военноморските сили.
	— Нима те е изоставил? — не можеше да повярва Пит.
	— Пилотът извика, че има само едно място.
	— Значи видният говорител на Белия дом оставя една жена да крепи умиращ човек, а той се спасява.
	Ненавистта на Пит към Моран пламна със студен пламък. Обсеби го мисълта да забие юмрук в лицето на тоя пор.


	Капитан Покофски седеше в кабината на моторната лодка със запушени уши, за да не чува страшните викове на хората, които се давеха, и писъците на онези, получили изгаряния. Не се решаваше да погледне нито целия този неописуем ужас, нито как „Леонид Андреев“ се изгубва от поглед към морското дъно на две хиляди фатома дълбочина. Капитанът беше жив мъртвец.
	Той извърна бездушен, изцъклен поглед към Гайдар Омбриков.
	— Защо ме спасихте? Защо не ме оставихте да умра заедно с моя кораб?
	Омбриков ясно виждаше, че Покофски е изпаднал в силен шок, но не изпита съжаление. Агентът на КГБ бе обучен да приема трагедиите. Дългът му стоеше преди всякаква мисъл за съчувствие.
	— Нямам време за ритуалите на морето — рече той студено. — Това, капитанът да стои на мостика и да развява знамето, докато параходът потъва под краката му, е пълна глупост. Държавна сигурност има нужда от вас, Покофски, а и на мен сте ми нужен, за да разпознаете американските законодатели.
	— Те може и да са мъртви — промълви сдържано Покофски.
	— В такъв случай ще трябва да го докажем — продължи невъзмутимо Омбриков. — Началниците ми няма да приемат нищо друго, освен сигурното разпознаване на телата им. А и ние не бива да пренебрегваме вероятността, че са живи и са някъде във водата.
	Покофски закри лице с длани и потрепери.
	— Аз не мога…
	Преди да успее да довърши мисълта си, Омбриков грубо го изправи на крака и го избута на откритата палуба.
	— Дяволите да те вземат! — изкрещя той. — Открий ги!
	Покофски стисна зъби и погледна ужасната действителност — плаващи останки от кораба и стотици мъже, жени и деца, които се бореха за оцеляването си. Той потисна звук, напиращ отнякъде дълбоко в него, и лицето му пребледня.
	— Не-е-е! — изкрещя Покофски и скочи през борда толкова бързо и неочаквано, че нито Омбриков, нито екипажът успяха да го удържат. Той заплува, за да се отдалечи от моторницата, после се гмурна под вълните, все по-надълбоко, докато бялата му униформа се загуби от поглед под повърхността на водата.


	Лодките, спуснати от контейнеровоза, се придвижваха с максимална скорост към оцелелите, бързо качваха от тях колкото можеха да поберат, разтоварваха човешкия товар и веднага се връщаха сред плуващите, за да продължат спасителната операция. Водата наоколо бе пълна с всякакъв вид останки от кораба, с мъртви тела на различна възраст и с живи, които се преборваха със смъртта. За щастие водата беше топла и никой не бе замръзнал, а и заплахата от поява на акули все още не беше налице.
	Една лодка маневрираше близо до Джордино, който помогна да бъдат качени майката и двете й деца. После той се покатери на борда и махна на кормчията да кара към Пит и Лорън. Те бяха сред малцината последни, които оставаха да бъдат натоварени в лодките.
	Докато лодката с Джордино се приближаваше към тях, Пит махна за поздрав на ниската, набита фигура, наведена от борда.
	— Здравейте! — усмихна се широко Пит. — Какво удоволствие е да ви видим.
	— Радваме се, че можем да ви помогнем — отвърна стюардът, същият с когото Пит преди няколко часа се бе разминал на излизане от асансьора на кораба. Той също се усмихваше и разкриваше ред едри горни зъби, разделени от дупка в средата.
	Той се наведе, хвана Лорън за кръста и без усилие я прехвърли от водата на лодката. Пит протегна ръка, но стюардът не я пое.
	— Съжалявам — рече той. — Нямаме повече място.
	— Но как… Какво говорите? — изненада се Пит. — Лодката е почти празна.
	— Вие не сте добре дошъл на моя плавателен съд.
	— Той изобщо не е ваша собственост.
	— Напротив, моя е.
	Пит погледна стюарда в пълно недоумение, после бавно извърна глава и съсредоточи поглед в стоящия наблизо контейнеровоз. Името му, изписано върху дясната носова част, беше „Чалмет“, но контейнерите, подредени на главната палуба, носеха надписа „Бугейнвил“. Пит изпита чувството, че някой го ритна в корема.
	— За мен нашата среща е щастливо обстоятелство, господин Пит, но се опасявам, че за вас е гибелно.
	Пит се втренчи слисан в стюарда.
	— Нима ме познавате?
	Усмивката на стюарда доби израз на омраза и презрение.
	— И то много добре! Вашата намеса в работите на Морски линии „Бугейнвил“ ни струва много скъпо.
	— Но кой сте вие? — попита Пит, опитвайки се да печели време и отчаян огледа небето, за да види американски спасителен вертолет.
	— Не очаквайте да задоволя любопитството ви — отвърна стюардът с глас не по-топъл от хладилен шкаф.
	Лорън, която не бе чула разговора, дръпна стюарда за ръкава.
	— Защо не го качвате на борда? Какво чакате?
	Той се обърна и свирепо я удари през лицето; тя се прекатури назад и падна върху двама корабокрушенци, които онемяха от изненада.
	Джордино, който стоеше на кърмата на лодката, пристъпи напред. Но един моряк сръчно извади изпод седалката автоматична пушка и заби дървената част в корема му. С изкаран дъх, Джордино отвори уста и загубвайки равновесие, се строполи върху ръба на лодката и провеси ръце във водата.
	Стюардът стисна устни, гладкото му жълто лице остана безизразно. Само очите му святкаха злобно.
	— Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчив, господин Пит. Благодаря ви, че сам дойдохте при мен.
	— Проклет да си! — извика пренебрежително Пит.
	Стюардът вдигна високо едно гребло.
	— Бон воаяж, Дърк Пит!
	Веслото се изви надолу и блъсна Пит в дясната част на гърдите му, потопявайки го под водата. Ударът изкара въздуха от дробовете на Пит и предизвика остра болка в гръдния му кош. Той изскочи отново над повърхността и вдигна лявата ръка над главата си, за да се предпази от следващия неизбежен удар. Но малко закъсня. Веслото в ръцете на стюарда перна вдигнатата му ръка и се стовари върху главата му.
	Синьото небе почерня, когато съзнанието му го напусна и Пит бавно се свлече под лодката и изчезна от поглед.


	59.

	Съпругата на президента влезе в кабинета му на втория етаж, целуна го за лека нощ и отиде да си легне. Той седеше на меко тапициран стол с висока облегалка и преглеждаше купчина от документи със статистически данни за последните икономически прогнози. Едновременно с това си правеше подробни записки в обемист жълт бележник. Някои от тях запазваше, други скъсваше и хвърляше в кошчето, преди дори да ги е довършил. След близо три часа работа той свали очилата си и постоя известно време със затворени очи.
	Когато отново ги отвори, вече не се намираше в кабинета си в Белия дом, а в малка сива стая с висок таван и без прозорци.
	Той потърка очи и пак се огледа в монотонната светлина.
	Все още се намираше в сивата стая, само че сега седеше на твърд дървен стол и глезените му бяха вързани с ремъци за ръбестите крака на стола, а ръцете му — за облегалките.
	Силна тръпка на страх премина през него и той започна да вика жена си и охраната от Тайните служби, но гласът не беше неговият. Тонът беше различен — по-плътен, по-дрезгав.
	След малко врата в една от стените се отвори навътре и в рамката й се появи дребен мъж със слабо, интелигентно лице. Тъмните му очи гледаха смаяно, от едната му ръка стърчеше спринцовка.
	— Как сме днес, господин президент? — попита той любезно.
	Странно — думите бяха на чужд език, но президентът ги разбра без затруднение. После чу собствения си глас да повтаря:
	— Аз съм Оскар Белкий, не съм президентът на Съединените щати, аз съм Оскар… — Той млъкна, когато нашественикът заби иглата в ръката му.
	Смаяният израз не изчезваше от лицето на дребния мъж — като че ли го имаше от рождение. Той кимна към вратата. Влезе друг мъж с бозаво затворническо облекло и постави касетофон върху една обикновена метална маса, завинтена за пода. После свърза касетофона към четири малки уши върху плота на масата и си отиде.
	— По този начин няма да прахосате новия си урок, господин президент — каза слабият мъж. — Надявам се, че ще го намерите за интересен. — Той включи касетофона и също излезе от стаята.
	Президентът опита да се отърси от озадачаващия го ужас на кошмара. Но всичко изглеждаше прекалено истинско, за да е плод на съновидение. Долавяше миризмата на собствената си пот, чувстваше болката на ожулената си от ремъците кожа, чуваше как ехото от изплашените му викове отеква в стените. Главата му клюмна върху гърдите, докато касетофонът предаваше монотонното си, провлачено съобщение. Когато най-сетне се окопити, той изправи глава с чувството, че повдига огромна тежест и се огледа наоколо.
	Седеше в кабинета си в Белия дом.


	Държавният секретар Оутс прие обаждането на Дан Фосет по частната му телефонна линия.
	— Какво е положението там? — попита той без излишни думи.
	— Критично — отвърна Фосет. — Навсякъде има въоръжена охрана. Не съм виждал такова стълпотворение от военни части, откакто бях в Пети морски пехотен полк в Корея.
	— Какво става с президента?
	— Издава директива след директива като оръдейни залпове. Изобщо не се вслушва повече в съветите на помощниците си, включително в моите. Става все по-трудно да се влезе при него. Преди две седмици с охота изслушваше противоположни гледни точки или безпристрастни мнения. Но вече не. Или трябва да се съгласиш с него, или ти посочва вратата. Меган Блеър и аз сме единствените, които все още имаме достъп до кабинета му, но моите дни тук са преброени. Взимам си шапката и напускам, преди покривът да се е срутил.
	— Недей — рече Оутс. — За всички нас, които сме замесени в това положение, ще е най-добре ти и Оскар Лукас да се навъртате около президента. Вие сте единствената връзка, която имаме с Белия дом.
	— Не става.
	— Защо?
	— Нали ви казах, дори и да съм до него, аз съм отписан. Името ми стремглаво върви към първото място на прогонените в списъка на президента.
	— Тогава опитай да спечелиш отново благоволението му — нареди Оутс. — Влез му под кожата и се съгласявай с него каквото и да каже. Играй ролята на човек, който отговаря само с „да“ и ни изпращай сведения до последната минута за хода на всяко негово действие, което предприеме.
	Последва дълго мълчание.
	— Добре, ще направя каквото е по силите ми, за да ви държа в течение.
	— Предупреди и Оскар Лукас да е наоколо. Ще имаме нужда от него.
	— Мога ли да знам какво замисляте?
	— Не още — отвърна кратко Оутс.
	Фосет не го насили и смени темата.
	— Искате ли да чуете за последната мозъчна буря на президента?
	— Опасна ли е?
	— Много опасна — потвърди Фосет. — Говори за изтеглянето на нашите военни сили от НАТО.
	Оутс стисна слушалката до побеляване на кокалчетата на пръстите му.
	— Трябва да му се попречи — каза той непоколебимо.
	Гласът на Фосет прозвуча глухо.
	— Президентът и аз сме извървели дълъг път заедно, но в интерес на страната, длъжен съм да се съглася с вас.
	— Бъди на линия.
	Оутс затвори телефона, завъртя се на стола зад бюрото си и се загледа през прозореца, потънал в мисли. Следобедното небе бе станало зловещо сиво, върху вашингтонските улици се сипеше лек дъжд и мокрите платна отразяваха федералните сгради в изкривени неестествени форми.
	Време беше той да поеме юздите на властта, с горчивина заключи в себе си Оутс. Даваше си сметка, че всеки президент през последните трийсет години биваше оклеветяван и омаловажаван от събития, независещи от него. Айзенхауер беше последният президент, който напусна Белия дом със същата почит, с която пое поста. Независимо колко безгрешен или високоинтелигентен щеше да е следващият президент, той щеше да е притискан от непоклатима бюрокрация и нарастваща враждебност от страна на средствата за масово осведомяване, а Оутс нямаше желание да става за прицел на онези, които замерят с камъни.
	Приглушен звън на интеркома го извади от унеса му.
	— Господин Броган и още един господин искат да ви видят.
	— Покани ги да влязат — каза Оутс.
	Той стана и заобиколи бюрото си, когато Броган влезе. Двамата се ръкуваха, после Броган му представи мъжа с него като доктор Реймънд Еджли.
	Оутс правилно прецени Еджли като академичен човек. Видът му — ниско подстриганата коса и старомодно вързаният възел на вратовръзката му подсказваха, че той рядко напуска университетския район. Еджли беше слаб мъж с рехава като телена мрежа брада и остри тъмни вежди, рошави и извити нагоре като на Мефистофел.
	— Доктор Еджли е директор на „Фадъм“ — поясни Броган, — специален кабинет в университета в Грийли, Колорадо, към Разузнавателното управление, който се занимава с технологията на контролиране на съзнанието.
	Оутс покани двамата да седнат на дивана, а той се настани в креслото срещу тях, от другата страна на ниската маса за кафе.
	— Току-що ми се обади Дан Фосет. Президентът възнамерявал да изтегли нашите военни части от НАТО.
	— Още едно доказателство в подкрепа на нашия план — каза Броган. — Само руснаците имат полза от подобен ход.
	Оутс се обърна към Еджли.
	— Мартин запозна ли ви с подозренията ни относно поведението на президента?
	— Да, господин Броган ме уведоми.
	— И как ви се струва положението? Може ли президентът да бъде мисловно насилен да стане предател?
	— Допускам, че действията на президента показват сериозна личностна промяна, но ако го подложим на поредица от тестове, няма начин да сме сигурни, че има мозъчно изменение или външно влияние.
	— Той никога няма да се съгласи на изследване — рече Броган.
	— Това вече е проблем — призна Еджли.
	— Предполагам, че можете да ни кажете, докторе — продължи Оутс, — как е било извършено прехвърлянето на съзнанието.
	— Ако наистина сме изправени пред подобно нещо — отвърна Еджли, — първата стъпка е била изолиране на субекта за определено време в затворена камера, предпазваща го от сетивни влияния. През този етап характеристиките на мозъка му се изучават, анализират и дешифрират на език, който се програмира и превежда от компютър. Следващата стъпка включва подготвянето на присадка, в случая микрочип, с желаните данни, която след това се вкарва чрез психохирургия в мозъка на субекта.
	— Както го описахте, звучи просто като операция на сливици — отбеляза Оутс.
	Еджли се разсмя.
	— Разказах ви го сбито и съвсем опростено, разбира се, но в действителност процедурите са невероятно деликатни и сложни.
	— Какво става, след като микрочипът бъде вкаран в мозъка?
	— Пропуснах да спомена, че част от присадката представлява мъничък предавател-приемник, който обработва електрическите импулси на мозъка и е в състояние да изпраща мисловни схеми и телесни функции към централен компютър и контролен пункт, разположени на далечно разстояние като в Хонконг например.
	— Или в Москва — вметна Броган.
	— А не в съветското посолство тук, във Вашингтон, както ти предположи миналия път? — обърна се Оутс към Броган.
	— Нека аз да ви отговоря — предложи Еджли. — Няма спор, че комуникационната технология е пригодена да изпраща данни от субекта към Русия посредством сателитна връзка, но ако аз бях на мястото на доктор Луговой, щях да инсталирам контролната станция наблизо, за да мога да наблюдавам непосредствено действията на президента. Това също така ще ми предостави по-кратко време за отговор на реакциите му, за да пренасочвам командите към съзнанието му по време на неочаквани политически събития.
	— Възможно ли е Луговой да загуби контрол над президента? — поинтересува се Броган.
	— Ако президентът престане да мисли и действа самостоятелно, той прекъсва връзките си с външния свят. Тогава може да прояви склонност да се отклони от инструкциите на Луговой и да стигне до крайност.
	— Затова ли представя толкова много радикални програми с такава бързина?
	— Това не мога да знам — отговори Еджли. — Според мен той изпълнява съвършено точно командите на Луговой. Подозирам обаче, че нещата са далеч по-дълбоки.
	— В какъв смисъл?
	— От докладите, предоставени от оперативните работници на господин Броган в Русия, става ясно, че Луговой е извършвал опити с политически затворници, като е прехвърлял течност от техните хипокампуси — структура в мозъчната система, която съхранява спомените ни — в хипокампусите на други субекти.
	— Вкарване на памет! — удивен промълви Оутс. — Ето ти един истински доктор Франкенщайн!
	— Прехвърлянето на памет е измамна работа — продължи Еджли. — Крайните резултати не могат да се предвидят.
	— Мислите ли, че Луговой е извършил такъв опит с президента?
	— Не ми е приятно да дам положителен отговор, но ако го е направил, той вероятно е програмирал някой нещастен руски затворник в продължение на месеци или дори години с мисли относно провеждането на съветската политика и след това е вкарал течност от хипокампуса в мозъка на президента като основа на присадката.
	— Възможно ли е след съответните грижи президентът да възвърне нормалното си състояние? — попита Оутс.
	— Имате предвид да му се върне предишното съзнание ли?
	— Нещо такова.
	Еджли поклати глава.
	— Нито едно познато лечение няма да възстанови нанесените поражения. Президентът винаги ще бъде преследван от нечии други спомени.
	— Вие не можете ли да извлечете и от неговата хипокампусна течност?
	— Разбирам мисълта ви, но с премахването на чужди мисловни схеми ще заличим и собствените спомени на президента. — Еджли замълча за малко. — Не, съжалявам, че трябва да го кажа, но схемите на поведение на президента са безвъзвратно променени.
	— В такъв случай той трябва да бъде отстранен от длъжност… завинаги.
	— Такава би била и моята препоръка — отвърна без колебание Еджли.
	Оутс се облегна назад в креслото и кръстоса ръце зад тила.
	— Благодаря ви, докторе. Вие затвърдихте нашето решение.
	— Както чувам, никой не може да припари до Белия дом.
	— Щом руснаците са успели да го отвлекат — рече Броган, — не виждам причина защо и ние да не направим същото. Но първо трябва да прекъснем връзката му с Луговой.
	— Мога ли да направя предложение?
	— Моля.
	— Съществува великолепна възможност да обърнем положението в наша полза.
	— Как?
	— Вместо да прекъсваме мозъчните сигнали, защо да не се включим на същата честота?
	— С каква цел?
	— По този начин аз и екипът ми ще можем да подаваме предаванията в нашата контролна апаратура. Ако компютрите ни получават достатъчно данни, да речем в порядъка на четирийсет и осем часа, ние можем да заемем мястото на мозъка на президента.
	— Един вид замяна, чрез която да подаваме на руснаците фалшива информация — въодушеви се Броган от предложението на Еджли.
	— Точно така! — възкликна Еджли. — И понеже съветското разузнаване има пълното основание да вярва в достоверността на данните, които получава от президента, то може да бъде поведено по който и да е избран от вас път.
	— Тази идея ми допада — отбеляза Оутс. — Въпросът е обаче, дали ще можем да си позволим въпросните четирийсет и осем часа. Не знам със сигурност какво може да предприеме президентът през това време.
	— Но рискът си струва — заяви равнодушно Броган.
	На вратата се почука и секретарката на Оутс надникна в кабинета.
	— Извинете, че ви прекъсвам, господин секретар, но търсят спешно по телефона господин Броган.
	Броган бързо скочи на крака, вдигна телефона върху бюрото на Оутс и натисна мигащия бутон.
	— Броган слуша.
	Той постоя близо минута с долепена до ухото слушалка, без да каже дума, после затвори телефона и се обърна към Оутс.
	— Току-що говорителят на Белия дом Алън Моран се е появил в нашата военноморска база в кубинския залив Гуантанамо — заговори той бавно.
	— А Марголин?
	— За него няма вести.
	— А Ларимър?
	— Сенатор Ларимър е мъртъв.
	— О, боже мой! — изстена Оутс. — Това означава, че Моран може да стане следващият президент. Не познавам по-безскрупулен и неудачен човек за този пост!
	— Фейгън* на портала на Белия дом — рече Броган. — Каква противна мисъл.
	[* Фейгън — герой от романа на „Оливър Туист“, главатар на банда, която кради, а той продава крадените неща. — Б.пр.]


	60.

	Пит беше сигурен, че е мъртъв. Нямаше начин да не е мъртъв. Но въпреки това не виждаше нито ослепителна светлина в края на тунел, нито лица на негови приятели и родственици, починали преди него. Изпитваше чувството, че се е унесъл в дрямка в собственото си легло. Там беше и Лорън, с коса, разпиляна върху възглавницата, която притискаше плътно тяло до неговото и бе сключила здраво ръце зад тила му, за да не й се изплъзне. Лицето й като че ли излъчваше светлина, а виолетовите й очи гледаха право в неговите. Той се запита дали тя също е мъртва.
	Изведнъж Лорън отпусна прегръдката си и започна да се отдалечава, превръщайки се в размазано петно, което ставаше все по-малко и по-малко, докато изчезна напълно. През затворените му клепачи се процеждаше слаба светлина, до слуха му долитаха далечни гласове. Бавно и с усилие, сякаш повдигаше две петдесеткилограмови тежести, той отвори очи. Отначало помисли, че гледа в чисто бяла повърхност. После, когато съзнанието му изпълзя зад булото на припадъка, се увери, че наистина гледа в чисто бяла повърхност.
	Това беше таван.
	Непознат глас каза:
	— Той се свестява.
	— Три счупени ребра, мозъчно сътресение и половин литър пот са били достатъчни да омаломощят тоя терк. — Лаконичният глас не можеше да бъде сбъркан.
	— Ох, как се изплаших — успя да промълви Пит, — помислих, че съм попаднал в ада и съм се срещнал с дявола.
	— Чувате ли го как говори за най-добрия си и единствен приятел — обърна се Ал Джордино към лекар в морска униформа.
	— Той е в добра физическа форма — каза докторът. — Би трябвало доста бързо да се възстанови.
	— Извинете ме за шаблонния въпрос — обади се Пит, — къде се намирам?
	— Добре дошъл в болницата на Американските военноморски сили в базата на Гуантанамо, Куба — отвърна докторът. — Вие и господин Джордино бяхте извадени от водата от наш спасителен екип.
	Пит отмести поглед към Джордино.
	— Добре ли си?
	— Има рана на корема с големината на пъпеш, но ще се оправи — побърза да поясни с усмивка докторът. — Впрочем разбрах, че той е спасил живота ви.
	Пит прочисти мъглата в съзнанието си и се помъчи да си спомни какво бе станало.
	— Стюардът от „Леонид Андреев“ си поигра бейзбол с главата ми.
	— Заби те под лодката с веслото — поясни Джордино. — Аз се метнах през борда и се гмурнах под водата. Успях да те хвана за ръка и те изтеглих на повърхността. Стюардът щеше да ме пребие, ако вертолет на военноморските сили не бе дошъл навреме. Парамедиците скочиха от него във водата и ни помогнаха да бъдем изтеглени с въже на борда.
	— А Лорън къде е?
	Джордино отмести поглед.
	— Тя е обявена за изчезнала.
	— Изчезнала ли? Глупости! — озъби му се Пит и изкриви лице от болка, докато се надигаше на лакти. — И двамата я видяхме, че е жива и седеше в спасителната лодка.
	По лицето на Джордино премина мрачна сянка.
	— Името й го нямаше в списъка на оцелелите, даден от капитана на кораба.
	— Корабът на Бугейнвил! — изтърси Пит, възвръщайки паметта си. — Стюардът азиатец, който се опита да ни счупи главите, посочи към…
	— „Чалмет“ — изпревари го Джордино.
	— Да, „Чалмет“. И каза, че бил негова собственост. На всичкото отгоре знаеше и името ми.
	— Предполага се стюардите да помнят имената на пътниците. Той те е запомнил като Чарли Грубър от двайсет и четвърта кабина.
	— Не, направо ме обвини, че съм се бъркал в работите на Бугейнвилови и последните му думи бяха: „Бон воаяж, Дърк Пит!“.
	Джордино изумен сви рамене.
	— Да пукна, ако знам откъде е разбрал името ти. Но защо човек от Бугейнвилови работи като стюард на руски туристически кораб?
	— Умът ми не го побира.
	— И защо лъже, че Лорън е изчезнала?
	Пит поклати едва забележимо глава.
	— Значи Бугейнвилови са я задържали на техния кораб — изведнъж му просветна на Джордино. — Но с каква цел?
	— Задаваш ми въпроси, на които не мога да отговоря — отвърна раздразнен Пит. — Къде е сега „Чалмет“?
	— Отпътува за Маями, да разтовари оцелелите пътници.
	— Колко време бях в безсъзнание?
	— Около трийсет и два часа — отвърна докторът.
	— Все още не е късно — каза Пит. — „Чалмет“ има да пътува още няколко часа до Флорида.
	Той се надигна до седнало положение и спусна крака на пода. Стаята започна да се върти пред очите му.
	Докторът се приближи до него и сложи ръце на раменете му.
	— Надявам се, не възнамерявате да хукнете нанякъде.
	— Смятам да се озова на палубата, когато „Чалмет“ пристигне в Маями — каза непоколебимо Пит.
	Лицето на доктора доби строг професионален израз.
	— Налага се да останете още четири дни на легло. Не можете да пътувате с пукнати ребра, а освен това не знаем доколко сериозно е сътресението на мозъка ви.
	— Извинете, докторе — намеси се Джордино, — но в случая друг решава вместо вас двамата.
	Пит го погледна със смразяващо безразличие.
	— Кой е тоя, дето може да ме спре?
	— Адмирал Сандекър, от една страна, и държавният секретар, от друга — отвърна Джордино с безпристрастен тон, сякаш четеше на глас цените на стоковата борса за деня. — Дойде заповед да заминеш за Вашингтон веднага след като се свестиш. Можем здравата да загазим. Имам подозрението, че сме забъркали някаква каша, откривайки конгресмена Моран и сенатора Ларимър, затворени на борда на съветски плавателен съд.
	— Могат и да почакат, докато претърся „Чалмет“ за Лорън.
	— Аз ще свърша тази работа. Ти заминаваш за столицата, а аз — за Маями, в ролята на митнически инспектор. Всичко вече е уредено.
	Умиротворен до известна степен, Пит се отпусна в леглото.
	— А Моран?
	— Той не можеше да чака нито миг — отвърна ядосан Джордино. — Още щом слезе на брега, настоя групата от Военноморските сили да зареже всичко и да му уреди полет до Вашингтон. Засякох го в коридора на болницата след обичайния лекарски преглед. За малко да забие гърбавия си нос в гърлото, за да ме подмине. Мръсникът му с мръсник не прояви капка загриженост за Лорън и едва ли не остана доволен, като му казах за смъртта на Ларимър!
	— Той явно има дарба да изоставя онези, които са му помогнали — отбеляза с отвращение Пит.
	В стаята влезе санитар с инвалидна количка и Джордино му помогна да настанят в нея Пит. Последният изстена, когато остра болка преряза гърдите му.
	— Вие си тръгвате против изричните ми настоявания — рече докторът. — Държа това да се знае. Няма гаранция, че ще минете без усложнения, ако се претоварвате.
	— Освобождавам ви от всякаква отговорност, докторе — усмихна се Пит. — Никому няма да кажа, че съм ви бил пациент. Лекарската ви репутация няма да бъде накърнена.
	Джордино сложи в скута на Пит комплект облекло, отпуснат от Военноморските сили, и малък книжен плик.
	— Ето ти прилични дрехи, а тук са вещите, извадени от джобовете ти. Можеш да се преоблечеш и в самолета, да не губиш време.
	Пит отвори плика и заопипва съдържанието на найлоновата торбичка в него. Доволен, че всичко бе налице и сухо, той вдигна поглед към Джордино и му подаде ръка.
	— Успешен лов, друже!
	Джордино го потупа по рамото.
	— Не се безпокой, ще я намеря. А ти иди във Вашингтон и им разкажи играта.


	Едва ли имаше друг човек, който да е страдал от синдрома Рип ван Уинкъл* и да се е събудил по-изненадан от Алън Моран. Той си спомняше, че преди близо две седмици беше отишъл да си легне в президентската яхта, а следващото му съзнателно усещане беше как го набутват в една лимузина в някаква местност край река в Южна Каролина. Затворничеството и бягството от горящия руски параход бе неопределен, смътен спомен. Едва когато се върна във Вашингтон и завари Конгреса и Върховния съд прогонени от седалищата си, той се съвзе и отново облече мантията на политическата власт.
	[* Рип ван Уинкъл — герой от едноименен разказ на Уошингтън Ървинг (1783 — 1859), който изпил вълшебна отвара и потънал в 20-годишен сън. Събудил се в друга епоха. — Б.пр.]
	В пълната емоционална и политическа бъркотия сред правителството той прозря шанса си да задоволи съкровената си и неизмерима амбиция да стане президент. Тъй като нямаше да получи обществената подкрепа за заемането на този пост чрез избори, сега той бе твърдо решен да се възползва от създалото се положение и да го заграби. Марголин липсваше, Ларимър вече го нямаше, а президентът бе дискредитиран, така че малко обстоятелства можеха да му попречат.
	Моран стоеше насред площад „Джексън“ срещу Белия дом, откъм Пенсилвания авеню, заобиколен от армия журналисти, и отговаряше на въпросите им. Той беше мъжът на деня и се наслаждаваше на всяка секунда внимание.
	— Ще ни кажете ли къде бяхте последните две седмици? — попита Рей Марш от нюйоркското списание „Таймс“.
	— С удоволствие — отвърна любезно Моран. — Председателят на мнозинството в Сената Маркъс Ларимър и аз отидохме на риболов в Карибско море, отчасти да пробваме късмета си в улов на рекордно голяма океанска риба, но най-вече да обсъдим наболели въпроси, засягащи великата ни нация.
	— Според първоначалните сведения сенатор Ларимър е загинал по време на трагедията с „Леонид Андреев“.
	— С дълбоко прискърбие трябва да призная, че това е вярно — каза Моран и изведнъж стана сериозен. — Рибарската лодка, в която бяхме двамата със сенатора, се намираше на пет-шест мили от руския екскурзионен параход, когато чухме и видяхме експлозията, която го обгърна в пламъци и дим. Веднага наредихме на шкипера ни да промени курса в посока към района на бедствието. Когато се доближихме, „Леонид Андреев“ гореше от носа до кърмата. Стотици изплашени пътници скачаха във водата, много от тях с подпалени дрехи.
	Моран замълча, за да създаде ефект, после заговори с ясен, отчетлив тон:
	— Аз скочих във водата, последван от сенатора, за да помогна на онези, които имаха изгаряния или не можеха да плуват. Имах чувството, че с часове се опитвахме да задържим жените и децата на повърхността, за да ги качим на рибарската лодка. По едно време загубих от поглед сенатор Ларимър. Когато се огледах да го потърся, видях го да се носи върху вълните по корем и разбрах, че е станал жертва на сърдечен удар вследствие на пренапрежение. Можете да цитирате думите ми, че той загина като истински герой.
	— Колко души мислите, че сте спасили? — Въпросът беше на Джо Старк от „Юнайтед прес“.
	— В даден момент престанах да ги броя — излъга най-спокойно Моран. — Малкият ни плавателен съд се претовари опасно с обгорели хора и полуудавници. Затова вместо да се превърна в сламката за давещия се, тъй да се каже, аз останах във водата, за да може още един нещастник да измами смъртта. За мой късмет бях спасен от екип на Военноморските сили, който, трябва да добавя, се справи великолепно.
	— Знаехте ли, че членът на Конгреса Лорън Смит пътува в „Леонид Андреев“? — попита Марион Турние от Обединението на печата и радиостанциите.
	— Тогава не — отвърна Моран, възвръщайки сериозното си изражение. — За съжаление разбрах това, едва когато ми съобщиха, че е обявена за изчезнала.
	Къртис Мейо даде знак на оператора си и се примъкна по-близо до Моран.
	— Конгресмен, какви чувства изпитвате по повод безпрецедентното разпускане на Конгреса от страна на президента?
	— Дълбоко съм огорчен, че в нашето правителство може да има място за такава арогантна постъпка. С един ужасен замах той запрати нацията ни от демокрацията във фашистки режим. Много ми се иска да го видя свален от длъжност… колкото по-скоро, толкова по-добре.
	— Как предлагате да стане това? — настоя Мейо. — Всеки път, когато членовете на Белия дом се съберат, за да предприемат процедури по дискредитирането му, той изпраща военни части да ги разпръснат.
	— Този път нещата ще бъдат по-различни — заяви уверено Моран. — Утре в десет часа сутринта членовете на Конгреса ще проведат съвместно заседание в аудитория „Лизнър“ на университета „Джордж Вашингтон“. И за да се съберем без намеса и пречки от страна на неупълномощените и неморални военни части, използвани от президента, ние възнамеряваме да отвърнем на силата със сила. Разговарях с мои колеги от Белия дом и Конгреса от близките щати Мериленд и Вирджиния, които убедиха техните губернатори да закрилят конституционните ни права и да осигурят войски от техните бойни единици на Националната гвардия.
	— Ще им бъдат ли давани заповеди да стрелят? — попита Мейо, надушвайки важно кръвопролитие.
	— Ако бъдем нападнати — отвърна сдържано Моран, — отговорът е категорично „да“.


	— И така, на път е да избухне Втора гражданска война — каза изтощен Оутс, след като изключи телевизора и се обърна към Емет, Мърсиър и Броган.
	— Моран е не по-малко гламав от президента — отбеляза Емет, поклащайки с отвращение глава.
	— Жалко за американската общественост, че е принудена да приеме такъв отвратителен човек за водач — измърмори Мърсиър.
	— Какво ще кажеш за предстоящия сблъсък в аудиторията „Лизнър“? — обърна се Оутс към Емет.
	— Специалните части на сухопътните войски и морската пехота, които патрулират Капитолийския хълм, са високо обучени професионалисти. На тях може да се разчита, че ще бъдат непоколебими и няма да предприемат някоя глупост. Но истинската заплаха е Националната гвардия. Достатъчно е един от войниците да се паникьоса и да изстреля куршум. Тогава ще станем свидетели на нова кървава баня от рода на Кент Стейт*, ако не и по-жестока. Но този път на огъня на гвардията ще отвърнат точни, смъртоносни стрелци.
	[* Кент Стейт — на 4 май 1970 година по време на мирна демонстрация против войната във Виетнам, в която студентите от Държавния университет в Кент Охайо (Кент Стейт Юнивърсити) части на Националната гвардия откриват огън по демонстрантите, убиват четирима студенти и раняват деветима. Кент Стейт става символ на държавния произвол. — Б.пр.]
	— Положението няма да се подобри, ако при кръстосаната стрелба паднат неколцина конгресмени — допълни Мърсиър.
	— Президентът трябва да бъде изолиран. Налага се да изместим програмата напред — отбелязва Оутс.
	Мърсиър не изглеждаше доволен.
	— Това означава да забавим оценката на доктор Еджли за мозъчните сигнали на президента.
	— Редно е предотвратяването на поголовно клане да има предимство пред плана за заблуждаване на руснаците — отвърна Оутс.
	Броган вдигна замислен поглед към тавана.
	— Аз мисля, че трябва да откраднем пилците и дори да ги оскубем.
	Оутс се усмихна и рече:
	— Чувам как механизмите в главата ти се зацепват, Мартин. Какъв безумен макиавелски план е скроило вече ЦРУ?
	— Начин да се даде предимство на Еджли — отвърна Броган с лукава усмивка. — Нещичко, взето от „Зоната на здрача“.


	61.

	Една лимузина чакаше във военновъздушната база „Андрюс“, когато Пит бавно слезе по стълбата от пътническия реактивен самолет на Военноморските сили. В нея, скрит от тъмните прозорци, седеше адмирал Сандекър.
	Той отвори вратата и помогна на Пит да се качи.
	— Как мина полетът?
	— За щастие не друсаше.
	— Имаш ли багаж?
	— Той е на мен — отвърна Пит намигайки и стисна зъби, докато се настаняваше на седалката до адмирала.
	— Много ли те боли?
	— Трудно се движа. Вече не слагат лепенки на пукнати ребра, както едно време. Оставят ги да зараснат от само себе си.
	— Съжалявам, че настоях да се върнеш незабавно, но положението във Вашингтон е като пред буря и Дъг Оутс се надява, че ти имаш сведения, които биха разрешили някои проблеми.
	— Разбирам — каза Пит. — Има ли някаква вест за Лорън?
	— Не, за съжаление.
	— Тя е жива — рече Пит, загледан през прозореца.
	— Не се и съмнявам — изрази единодушие Сандекър. — Вероятно по недоглеждане името й не фигурира в списъка на оцелелите. Или пък тя самата е настояла за анонимност, за да избегне пресата.
	— Лорън няма причина да се крие.
	— Ще се появи — каза Сандекър. — А сега, предполагам, ще ми разкажеш как се оказа участник в най-печалната морска трагедия от петдесет години насам.
	Пит се възхити на умението на адмирала най-неочаквано да насочва разговора в друга посока, сякаш скачаше от сауна в снега.
	— През краткото време, в което бяхме заедно на „Леонид Андреев“ — започна Пит, — Лорън ми разказа как първата вечер след тръгването на парахода излязла да се разходи на палубата. По едно време външните светлини изгаснали и на кораба кацнал вертолет. От него слезли трима души, двама от които били грубо избутани навън. На Лорън й се сторило, че разпознала в слабата светлина Алън Моран сред тях. Тъй като не била сигурна дали не е било зрителна измама, тя се обадила по телефона на помощничката си Сали Линдеман и я помолила да провери къде е Моран. Сали попаднала на фалшиви следи, прикрити от мъгляви сведения и не открила Моран. Разбрала обаче, че той и Маркъс Ларимър били заедно. Тя съобщила на Лорън безуспешните резултати и тогава Лорън й казала да се свърже с мен. Но връзката прекъснала. Руснаците проконтролирали разговорите й и установили, че по една случайност тя станала свидетел на тайна операция.
	— И затова са я затворили заедно с колегите й, които е трябвало да предприемат еднопосочно пътуване до Москва.
	— Само че Лорън е била изложена на по-голяма опасност. Щели да изкарат, че по невнимание е паднала от борда.
	— Какво става, след като Линдеман се свързва с теб? — подтикна го да продължи Сандекър.
	— Двамата с Ал Джордино взехме самолет и отлетяхме на юг, за да хванем парахода в Сан Салвадор.
	— Над двеста души загинаха на „Леонид Андреев“. Извадил си късмет, че си оживял.
	— Да — рече Пит замислен. — Бях на косъм.
	Той замълча и в съзнанието му изплува само едно лице — лицето на стюарда, който седеше в спасителната лодка и го гледаше със злобния поглед на човек, изпитващ наслаждение от действията си — убиец без капка жалост.
	— Ако те интересува къде отиваме — наруши мълчанието Сандекър, — ще ти кажа: на среща със секретаря Оутс в Държавния департамент.
	— Нека да се отбием през „Вашингтон поуст“ — ненадейно предложи Пит.
	Сандекър му хвърли намръщен поглед.
	— Не можем да си губим времето за купуване на вестници.
	— Ако Оутс държи да ме изслуша, ще трябва да почака.
	Сандекър направи кисела физиономия и отстъпи.
	— Давам ти десет минути. Ще се обадя да му кажа, че самолетът ти е имал закъснение.


	Пит се бе срещал с държавния секретар по време на работата на групата от Северноамериканския пакт. Грижливо подстриганата му коса имаше тъмносив цвят, а кафявите му очи оглеждаха със заучена непринуденост Пит. Оутс носеше сив костюм на стойност петстотин долара и лъснати до блясък черни обувки по поръчка. Той не излъчваше излишна агресивност и имаше стойката и движенията на лекоатлет.
	— Много ми е приятно, че ви виждам отново, господин Пит.
	— На мен също, господин секретар.
	Оутс стисна силно ръката на Пит, после се обърна да му представи останалите мъже в заседателната зала. Кръгът от приближените му беше налице — Броган от ЦРУ, Емет от ФБР, Алън Мърсиър от Службата за национална сигурност, когото Пит също познаваше, Дан Фосет, представляващ Белия дом. Адмирал Сандекър остана редом до Пит и наблюдаваше със зорко око приятеля си.
	— Моля, седнете — посочи им Оутс столовете.
	Сам Емет се обърна и погледна с интерес Пит, забелязвайки дълбоките бръчки, набраздили лицето му.
	— Господин Пит, позволих си волността да прегледам досието ви и трябва да призная, че работата ви за правителството се чете като роман. — Той млъкна и прелисти досието. — Бил сте пряко отговорен за спасяването на безброй хора по време на операцията „Виксън“. Способствал сте за подписването на договор за обединението с Канада. Оглавявал сте операция по изваждането на „Титаник“, в резултат на което сте открил рядък елемент за „Сицилианския проект“. Имате необичайната дарба винаги да пристигате навреме където трябва.
	— Мисля, че е по-точно да се каже: „Винаги е там, където е необходим“ — вметна Оутс.
	— Служил сте във Военновъздушните сили, преди да постъпите в НЮМА — продължи Емет. — Имате звание „майор“. Великолепна характеристика за службата ви във Виетнам. — Той замълча за миг и по лицето му се изписа любопитство. — Тук виждам, че сте получил похвала, задето сте свалил един от нашите самолети.
	— Може би аз трябва да разкажа случая — намеси се Сандекър, — тъй като се намирах в самолета, по който Дърк стреля.
	— Знам, че сме притиснати от времето, но ще ми е интересно да чуя тази история — рече Оутс.
	Сандекър кимна учтиво.
	— Пътувахме с екипа ми в транспортен самолет с два турбовитлови двигателя от Сайгон до едно малко пристанище на север от Да Нанг. Не знаехме, че аеродрумът, на който трябваше да кацнем, бил превзет от редовни северновиетнамски войски. Радиото ни не работеше и пилотът нямаше как да получи предупреждението. Наблизо летял Пит, който се връщал в базата си след бомбардировъчна мисия. Местният командир му наредил да ни пресрещне и по какъвто и да е начин да ни предупреди. — Сандекър погледна Пит и се усмихна. — Трябва да ви кажа, че той опита от пилотската кабина какво ли не с една неонова реклама, като ни показваше думи, стреля няколко пъти над носа ни, но нищо не влезе в дебелите ни глави. Вече извършвахме последния подстъп за кацане на пистата откъм морето, когато показвайки отлична подготовка по точна въздушна стрелба, той улучи двата ни двигателя и принуди пилота да кацне в морето, на километър и половина от брега. После Дърк започна да ни прикрива, обстрелвайки вражеските лодки, които тръгнаха към нас от брега, докато всички бъдем качени на един патрулен плавателен съд на военноморските ни сили. След като научихме, че ни е спасил от неизбежен затвор и вероятна смърт, двамата с него станахме близки приятели. Няколко години по-късно, когато президентът Форд ме помоли да основа НЮМА, успях да склоня Дърк да работи при мен.
	Оутс погледна Пит с удивление в очите.
	— Какъв интересен живот водите! Завиждам ви.
	Преди Пит да отговори, Алън Мърсиър се намеси:
	— Сигурен съм, че господин Пит е любопитен да разбере защо го повикахме тук.
	— Известна ми е причината — каза Пит.
	Той огледа един по един мъжете. Всички имаха вид на хора, които от месец не са помирисвали възглавница. Накрая се обърна към Оутс:
	— Знам кой е отговорен за кражбата и за последвалото я изтичане на нервнопаралитично вещество S в залива Аляска. — Той говореше бавно и ясно. — Знам кой е извършил близо трийсет убийства при отвличането на президентската яхта и пътниците й. Знам самоличността на въпросните пътници и защо са били отвлечени. И последно, знам кой е саботирал „Леонид Андреев“, причинявайки гибелта на стотици мъже, жени и деца. Не говоря с предположения и догадки. Фактите и доказателствата ми са неопровержими.
	В залата настъпи гробовна тишина. Никой не направи ни най-малък опит да каже нещо. Изложението на Пит ги порази до дъното на душата. Лицето на Емет имаше объркан израз. Фосет бе вкопчил ръце една в друга, за да прикрие нервността си. Оутс изглеждаше смаян.
	Пръв зададе въпрос Броган.
	— Да предположа ли, господин Пит, че намеквате за руснаците?
	— Не, господине, нямам предвид тях.
	— Има ли вероятност да грешите? — попита Мърсиър.
	— Никаква.
	— Щом не са руснаците, тогава кой е? — попита предпазливо Емет.
	— Главата на морската империя „Бугейнвил“ Мин Корио и внукът й Ли Тонг.
	— Случайно познавам лично Ли Тонг — каза Емет. — Той е уважаван бизнесмен, който прави солидни дарения по време на политически кампании.
	— Същото прави и мафията, и всеки шарлатан, който цица от държавната машина за пари — каза с леден глас Пит. Той постави снимка на масата. — Взех я от справочния отдел на „Вашингтон поуст“. Познавате ли този мъж, господин Емет, който е в рамката на вратата?
	Емет взе снимката и я огледа.
	— Това е Ли Тонг Бугейнвил — отвърна той. — Не си прилича особено много, но рядко съм го виждал на снимка. Винаги е бягал от общественото внимание като дявол от тамян. Според мен правите сериозна грешка, господин Пит, като го обвинявате в каквото и да е престъпление.
	— Няма никаква грешка — заяви твърдо Пит. — Същият този човек се опита да ме убие. Имам причина да вярвам, че той е отговорен за експлозията, която подпали и потопи „Леонид Андреев“, както и за отвличането на члена на Конгреса Лорън Смит.
	— Отвличането на Лорън Смит е чисто предположение от ваша страна.
	— Нима конгресмен Моран не ви е обяснил какво стана на борда на парахода? — попита Пит.
	— Той отказва да го разпитваме — поясни Мърсиър. — Знаем само това, което съобщи пред информационните средства.
	Емет започна да нервничи. Тълкуваше разкритията на Пит като обвинение в мудност на ФБР. Той се наведе над масата с очи, от които бълваше огън.
	— Наистина ли очаквате да повярваме на тези ваши нелепи приказки?
	— Малко ме е грижа дали ще ми повярвате, или не — отвърна Пит, притеснявайки директора на ФБР с втренчения си в него поглед.
	— Можете ли да ни разкажете как стигнахте до Бугейнвилови? — попита Оутс.
	— Моята намеса се дължи на смъртта на моя позната, причинена от нервнопаралитичното вещество S. Признавам, започнах да търся отговорните за тази работа от чисто отмъщение. Докато разследванията ми постепенно се съсредоточаваха върху обединението Морски линии „Бугейнвил“, неочаквано се разкриха нови пътища на незаконната организация.
	— Можете ли да докажете вашите обвинения?
	— Разбира се — отвърна Пит. — Компютърните данни, описващи отвличанията, наркобизнеса и контрабандните им операции, са на сигурно място в НЮМА.
	Броган вдигна ръка.
	— Един момент. Казахте, че Бугейнвилови стоят също и зад отвличането на „Игъл“.
	— Да.
	— И знаете кои са били похитени?
	— Да, знам.
	— Не е възможно — каза безизразно Броган.
	— Да ви назова ли имената им? — попита Пит. — Да започнем с президента, после вицепрезидента Марголин, сенатор Ларимър и говорителя на Белия дом Моран. Аз бях с Ларимър, когато той умря. Марголин е все още жив и е задържан някъде от Бугейнвилови. Моран вече е тук, във Вашингтон, и без съмнение заговорничи да стане следващия месия. Президентът се намира в Белия дом, имунизиран срещу бедствието, което причинява, а мозъкът му е вързан за полите на съветския психолог на име доктор Алексей Луговой.
	Ако допреди малко Оутс и останалите мъже седяха изумени, сега те се вцепениха. Броган имаше вид на човек, погълнал току-що лют сос „Табаско“.
	— Не можете да знаете всичко това! — възкликна той.
	— Повече от очевидно е, че го знам — отвърна спокойно Пит.
	— Боже мой, откъде го знаете? — попита Оутс.
	— Няколко часа преди гибелта на „Леонид Андреев“, аз убих агент на КГБ на име Пол Суворов. Той носеше бележник, който прибрах. Страниците описват всеки негов ход от момента на отвличането на президента от „Игъл“.
	Пит извади изпод ризата си кесията за тютюн, отвори я и небрежно подхвърли бележника върху масата.
	В продължение на няколко секунди той остана да лежи недокоснат на масата, докато накрая Оутс се пресегна и бавно го придърпа към себе си, сякаш се боеше, че ще го захапе. После запрелиства една по една страниците.
	— Странно — каза той след малко, — текстът е писан на английски. Очаквах да видя някакви кодове на руски език.
	— Не е толкова странно — обади се Броган. — Добрият оперативен работник ще пише на езика на страната, в която е пратен да работи. Ако има нещо необичайно, то е, че Суворов си е водил бележки. Мога само да предположа, че той е следил зорко Луговой, а проектът за контрол на мозъка е имал прекалено много техническа терминология, за да бъде запомнена, затова е записвал наблюденията си.
	— Господин Пит — обърна се Фосет към него, — имате ли достатъчно доказателства за пред Върховния съд, за да подведете под отговорност Мин Корио Бугейнвил?
	— За подвеждане под отговорност, да, но за осъждане, не — отвърна Пит. — Правителството никога няма да сложи зад решетките една осемдесет и шест годишна жена, толкова богата и могъща като Мин Корио. И ако тя реши, че шансовете й тук са малки, ще напусне страната и ще прехвърли операциите си другаде.
	— Имайки предвид престъпленията — изрази гласно мислите си Фосет, — екстрадирането не би трябвало да представлява трудност.
	— Мин Корио има силни връзки в Северна Корея — отбеляза Пит. — Отиде ли там, никога няма да я видите изправена пред съда.
	Емет обмисли казаното и заговори с хладен тон:
	— Мисля, че можем да поемем контрола върху този въпрос. — Той се обърна към Сандекър, сякаш Пит вече не съществуваше. — Адмирале, можете ли да ни осигурите господин Пит за по-нататъшни въпроси и да ни снабдите с компютърните данни, които той е събрал за Бугейнвилови?
	— Можете да разчитате на пълното съдействие от страна на НЮМА — каза Сандекър, после добави с язвителен тон: — Винаги с удоволствие ще помагаме на ФБР, за да не се натъкне на някой риф.
	— Добре, това го уточнихме — намеси се Оутс като спортен съдия. — Господин Пит, имате ли представа къде може да е задържан вицепрезидентът Марголин?
	— Не, господине. Струва ми се, че дори и Суворов не е знаел. Според бележките му, след като е избягал от лабораторията на Луговой, той е претърсил района с вертолет, но не е успял да намери мястото и постройката. Споменава единствено за река на север от Чарлстън, Южна Каролина.
	Оутс погледна последователно Емет, Броган, Мърсиър.
	— Е, господа, вече имаме начална точка.
	— Мисля, че всички дължим благодарност на господин Пит — рече Фосет.
	— Да, наистина — подкрепи го Мърсиър. — Бяхте ни много полезен.
	Господи! — помисли си Пит, те почват да говорят като представители на Търговската камара, изразяващи благодарността си към уличен чистач, който е вървял след парада.
	— Това ли е всичко? — попита той.
	— Засега, да — отвърна Оутс.
	— А Лорън Смит и Винс Марголин?
	— Ще се погрижим за тяхната безопасност — вметна студено Емет.
	Пит бавно и мъчително се изправи на крака. Сандекър се приближи и го хвана подръка. Пит подпря ръце на масата и се наведе към Емет с поглед, способен да попари кактус.
	— Няма да е зле да го сторите — рече той с глас, твърд като стомана. — Никак няма да е зле!


	62.

	С напредването на „Чалмет“ към Флорида, обажданията все повече зачестяваха. Трескави запитвания заливаха радиорубката на кораба и корейците не смогваха да си вършат работата. Накрая преустановиха връзката и съобщиха само имената на оцелелите, намиращи се на борда. Всички настойчиви молби от страна на средствата за масово осведомяване да им бъдат дадени повече подробности около потъването на „Леонид Андреев“ останаха без отговор.
	В канторите на руската параходна туристическа линия се тълпяха приятели и роднини на пътниците, обезумели от тревога. Тук-там из страната знамената бяха спуснати наполовина. Трагедията беше предмет на разговор във всеки дом. Вестниците и телевизията временно оставиха на заден план разпуснатия от президента Конгрес и посвещаваха на бедствието извънредни предавания и новини.
	Части на Военноморските сили качваха на самолетите си оцелелите, които спасителните им екипи бяха извадили от водата, и ги закарваха до военни летища или болници, намиращи се най-близо до домовете им. Те първи биваха интервюирани и противоречивите им разкази изтъкваха различни причини за експлозията — от плаваща мина, останала от Втората световна война, до товар от оръжия и муниции, пренасян контрабандно от руснаците за Централна Америка.
	Съветските дипломатически мисии в Съединените щати реагираха остро, като обвиниха Американските военноморски сили, че са пуснали лекомислено управляема ракета към „Леонид Андреев“ — обвинение, което намери почва в страните от Източния блок, но бе отхвърлено като жестока пропагандна тактика от останалия свят.
	Възбудата стигна кулминационна точка по отношение на човешки интерес към трагедия, която не бе се случвала от потъването на „Андреа Дориа“ през 1956 година. Продължителното мълчание от страна на „Чалмет“ разгневи фоторепортерите и журналистите. Започна луд наплив към чартърни кораби, самолети и хеликоптери, с цел да бъде посрещнат корейският контейнеровоз на брега. Подклаждано от мълчанието на корейския капитан, напрежението растеше, ширеха се различни предположения. Пред всеки политик, който даваше интервю, се настояваше да бъде предприето разследване на случая.
	„Чалмет“ упорстваше докрай. С навлизането си в главния канал корабът бе заобиколен от стълпотворение от увеселителни яхти и рибарски лодки, претъпкани с журналисти, които го обсипваха с въпроси, задавани през мегафони и кръжащ над него самолет. За тяхно разочарование обаче корейските моряци просто им махаха с ръце и извикваха в отговор нещо на родния си език.
	„Чалмет“ бавно се приближаваше към пристанището на Маями, където хиляди хора се бяха стекли да го посрещнат. Полицейският кордон едва удържаше огромното мнозинство, задръстило входа към кея. Стотици видео и кинокамери заснеха как котвените въжета на големия контейнеровоз бяха хвърлени и привързани за ръждясалите боларди, подвижните мостчета бяха спуснати от корпуса и как оцелелите пътници, струпани покрай бордовите огради, наблюдаваха слисани внушителната публика.
	Някои преливаха от радост, че виждат отново суша, други изразяваха дълбока скръб по съпрузи или съпруги, синове или дъщери, които никога повече нямаше да видят. Изведнъж над събраното множество се слегна пълна тишина. По-късно един от водещите на вечерните телевизионни новини я определи като „тишината, която обгръща всекиго при спускането на ковчег в гроба“.
	Група агенти на ФБР, незабелязани в тази драма, облечени в униформи на имиграционните служители и митнически инспектори, се качиха на борда на кораба, за да потвърдят самоличността на оцелелите пътници и на екипажа на „Леонид Андреев“, да разпитат всеки един от тях за местонахождението на представителката на Конгреса Смит и да претърсят всеки сантиметър от кораба за следи от нея.
	Ал Джордино разпита хората, които помнеше от спасителната лодка. Никой от тях не знаеше какво се е случило с Лорън или със стюарда азиатец след качването им на борда на „Чалмет“. Само една жена каза, че видяла как капитанът на кораба повел двамата нанякъде, но не била напълно сигурна, че били те. На мнозина от онези, които на косъм бяха избегнали смъртта, повечето моменти от бедствието им се губеха.
	Капитанът и екипажът му твърдяха, че не знаят нищо. Не разпознаха Лорън от показаните им нейни снимки. Бяха разпитани чрез преводачи на корейски език, но отговорите им бяха същите — никога не са я виждали. Шестте часа основно претърсване на кораба не дадоха никакъв резултат. Едва тогава репортерите бяха допуснати на борда. Всички членове на екипажа бяха признати за герои на морето. Морски линии „Бугейнвил“ и техните смели служители, излезли храбро срещу огнената стихия, за да спасят четиристотин души, си създадоха име, което им дойде добре дошло и Мин Корио се възползва от случая.
	Беше мръкнало и валеше, когато Джордино уморено прекоси вече празната палуба и влезе в митническата канцелария на пристанището. Седна зад едно писалище и стоя дълго време загледан във влажния мрак; тъмните му очи изглеждаха като сенки.
	Той извърна глава и погледна телефонния апарат така, сякаш беше враг. За да набере смелост, извади от джоба на сакото си двестаграмово плоско шише и пийна глътка бренди, запали пура, която бе задигнал от адмирал Сандекър и набра номер, изчаквайки продължителното му звънене, с надеждата никой да не се обади. Накрая чу глас в слушалката.
	Джордино овлажни устни с език и заговори:
	— Прости ми, Дърк, но закъсняхме. Няма я тук.


	Вертолетът се зададе от юг и включи светлините за кацане. Пилотът подготви машината за спускане и кацна на покрива на Световния търговски център в долен Манхатън. Страничната врата се отвори и от нея слезе Ли Тонг. Той тръгна забързано към частно охраняемия вход и взе асансьора за жилищните помещения на баба си.
	Ли Тонг се наведе и я целуна по челото.
	— Как ти мина денят, _онуми_?
	— Отвратително — рече тя уморено. — Някой саботира банковите документи, търговските сделки и всяка сфера на нашата дейност, минали през компютър. Онова, което някога представляваше анализ на методите за продуктивно управление, сега е пълна каша.
	Ли Тонг присви очи.
	— Кой може да го е сторил?
	— Всички следи водят към НЮМА.
	— Дърк Пит.
	— Той е главният заподозрян.
	— Вече не — отвърна уверено Ли Тонг. — Той е мъртъв.
	Тя го погледна с питащ поглед в старческите си очи.
	— Сигурен ли си?
	Той кимна.
	— Пит беше на борда на „Леонид Андреев“. Чист късмет. Видях го как умря.
	— Карибската ти мисия се оказа полууспешна. Моран е жив.
	— Да, но Пит няма повече да ни се пречка, а с „Леонид Андреев“ си отмъстихме равностойно заради „Венис“ и златото.
	Мин Корио изведнъж кипна.
	— Тази гадна отрепка Антонов ни измами с един милиард долара в злато и ни съсипа хубавия кораб и екипажа му! На това ли му викаш равностойно отмъщение?
	Ли Тонг никога не бе виждал баба си толкова разярена.
	— Аз също съм бесен, _онуми_, но ние съвсем не сме в състояние да обявим война на Съветския съюз.
	Тя се наведе напред и тъй силно стисна страничните облегалки на инвалидния стол, че кокалчетата на пръстите щръкнаха през тънката й кожа.
	— Руснаците не знаят какво значи терористи да те хванат за гушата. Затова искам да организираш бомбени нападения на търговската им флота, и най-вече на петролните им танкери.
	Ли Тонг обгърна с ръка раменете й, сякаш утешаваше обидено дете.
	— Староеврейската поговорка „око за око“, може и да удовлетворява отмъстителната душа, но банкова сметка не увеличава. Не позволявай на гнева да те заслепява.
	— Ти на какво се надяваш? — сопна му се тя. — Антонов разполага с президента и със златото, което военноморските му сили могат да спасят. Ние допуснахме Луговой и екипът му да си тръгнат заедно с президента. Замисленият с години план и милиони долари отидоха на вятъра — и сега какво?
	— Продължаваме да сме в изгодна позиция — възрази Ли Тонг. — Вицепрезидентът Марголин е все още на сигурно място в лабораторията, а като неочаквано допълнително възнаграждение ни се явява и представителката на Конгреса Лорън Смит.
	— Нима си я отвлякъл? — изненада се Мин Корио.
	— Тя също беше на борда на руския туристически параход. След потъването му наредих да я вземат от „Чалмет“ и да я закарат по въздуха в лабораторията.
	— Може и да ни бъде от полза — призна Мин Корио.
	— Не падай духом, _онуми_ — каза Ли Тонг. — Все още сме в играта. Антонов и довереният му приятел от КГБ Полевой прекалено подцениха американците в патологичното им спазване на човешките права. Те допуснаха глупава грешка, като инструктираха президента да разпусне Конгреса с цел да увеличат властта му. Сега той ще бъде обвинен в държавна измяна и до седмица ще бъде изгонен от Вашингтон.
	— Докато има подкрепата на Пентагона, това няма да стане.
	Ли Тонг напъха цигара в дългото си сребърно цигаре.
	— Началник-щабовете са в изчаквателна позиция. Те няма да държат Белия дом затворен завинаги за заседания. Веднъж гласуват ли за обвинението, генералите и адмиралите без да губят време ще изразят подкрепата си за Конгреса и за новия шеф на изпълнителната власт.
	— Който ще бъде Алън Моран — уточни Мин Корио с гримаса, сякаш в устата й загорча.
	— Ако не освободим Винсент Марголин.
	— И сами да си прережем гърлата. Най-добре ще е да направим така, че той да изчезне и тялото му да бъде намерено във водите на река Потомак.
	— Чуй ме, _онуми_ — заговори Ли Тонг и очите му заблестяха. — Имаме две възможности. Първата: лабораторията е в отлично работно състояние. Данните на Луговой са все още в компютърните дискети. Разполагаме с неговата технология за управление на съзнанието. Можем да наемем други учени да програмират мозъка на Марголин. Този път не руснаците ще управляват Белия дом, а Морски линии „Бугейнвил“.
	— Да, но ако Моран положи клетва за поста президент преди да бъде завършена операцията за управление на мозъка, тогава Марголин вече няма да ни е необходим.
	— Това е втората възможност — продължи Ли Тонг. — Да сключим сделка с Моран да отстрани Марголин и да циментира пътя си към Белия дом.
	— Той може ли да бъде купен?
	— Моран е хитър манипулатор. Основата на политическата му власт е изградена от непочтени финансови сделки. Повярвай ми, _онуми_, Алън Моран ще плати всякаква цена, за да стане президент.
	Мин Корио погледна внука си с огромно уважение. Той притежаваше едва ли не мистично умение да улавя абстрактното. Тя леко се усмихна. Нищо не възбуждаше търговската й кръв така, както мисълта да превърне провала в успех.
	— Сключи сделката — рече тя.
	— Радвам се, че се съгласи.
	— Трябва да преместиш лабораторното съоръжение на безопасно място — продължи старицата, а съзнанието й започна да превключва скоростите. — Поне докато разберем в какво положение сме. Правителствените следователи скоро ще подредят мозайката и ще съсредоточат търсенето по източната брегова линия.
	— И затова съм помислил — отвърна Ли Тонг. — Позволих си на своя глава да наредя на един от влекачите ни да я изтегли от водите край Южна Каролина и да я разположи в частния ни приемен док.
	Мин Корио кимна одобрително.
	— Великолепно хрумване.
	— И практично — добави той.
	— Какво ще правим с представителката на Конгреса?
	— Ако заговори пред пресата, тя ще повдигне куп неудобни въпроси, свързани с пребиваването на борда на „Леонид Андреев“, на които Моран ще трябва да отговори. Той ще побърза да плати да бъде затворена и нейната уста.
	— Да, и без това затъна до гуша в лъжи по неин адрес.
	— Или друго, можем да я подложим на опита за управление на съзнанието и да я върнем във Вашингтон. Наш служител в Конгреса ще ни бъде само от полза.
	— Ами ако Моран я включи в сделката?
	— Тогава ще потопим лабораторията заедно с Марголин и Лорън Смит в сто фатома вода.


	Ли Тонг и Мин Корио не подозираха, че разговорът им се препращаше към покрива на жилищен блок, на няколко пресечки от Хъдсън стрийт, където отражател с вторично приемане препредаваше радиочестотните сигнали на гласово активиран магнетофон, разположен в прашна, изоставена стая.
	На строената в началото на века сграда предстоеше да бъде разрушена и въпреки че почти всички апартаменти бяха опразнени, малкото останали наематели не бързаха да се изнасят.
	Сал Касио държеше сам целия десети етаж. Беше се самонастанил в жилището, тъй като портиерите изобщо не си правеха труда да се качват догоре, а прозорецът на стаята имаше директна зрителна линия към вторичния приемник. Походно легло; спален чувал и малка електрическа печка бяха единствените неща, необходими му да пребивава криво-ляво там, и освен приемник-предавателя мебелировката му се допълваше и от едно старо, избеляло и скъсано кресло, което бе прибрал от контейнера за боклук в една задънена уличка.
	Той отключи вратата с оригиналния ключ и влезе в стаята, обгърнал с едната ръка книжен плик, съдържащ сандвич с осолено говеждо месо и три бутилки бира „Херман Джозеф“. В стаята беше горещо и задушно и той отвори прозореца и се загледа в светлините на Ню Джърси оттатък реката.
	Касио вършеше досадната наблюдателна работа автоматически, наслаждавайки се на уединението, което му даваше възможност да пусне на воля съзнанието си. Спомни си за щастливото време на брака си, за годините, в които растеше дъщеря му, и почувства, че се размеква. Дългото му търсене на мъст най-накрая се бе вдянало в иглата и сега наближаваше към своя край. Не му оставаше нищо друго, размишляваше Касио, освен да напише епилога на Бугейнвилови.
	Докато отхапваше залък от сандвича, той погледна към магнетофона и забеляза, че лентата се бе навила за времето, в което бе отскочил до магазина за готови храни. Тъкмо до сутринта ще е готова да я пренавие и да я прослуша, реши той. Защото ако сега я върнеше, когато гласовете продължаваха да активират системата, предишният разговор щеше да се изтрие.
	Касио не можеше по никакъв начин да предположи критичното съдържание на лентата. Решението му да изчака до сутринта бе продиктувано от рутинната процедура, но закъснението щеше да му струва твърде скъпо.


	— Мога ли да разговарям с вас, генерале?
	Меткалф се канеше да си тръгва и тъкмо затваряше дипломатическото си куфарче. Той присви очи, когато разпозна Алън Мърсиър, който стоеше на вратата.
	— Разбира се, моля, заповядайте и седнете.
	Съветникът по националната сигурност на президента се приближи до бюрото, но остана прав.
	— Имам да ви съобщя нещо, което няма да ви хареса.
	Меткалф въздъхна.
	— Напоследък като че ли лошите новини са на дневен ред. Какво има?
	Мърсиър му подаде ненадписана папка, съдържаща няколко листа, напечатани на пишеща машина, и заговори с тих глас:
	— Директни заповеди от президента. Всички американски войски в Европа трябва да бъдат изтеглени до Коледа. Той ви дава двайсет дни, за да съставите план за пълното ни излизане от НАТО.
	Меткалф хлътна в стола като ударен с чук.
	— Това не е възможно! — промълви той. — Не мога да повярвам, че президентът може да издаде такива заповеди!
	— И аз бях шокиран като вас, когато той ми пусна тази бомба — каза Мърсиър. — Оутс и аз се опитахме да го вразумим, но се оказа безсмислено. Той настоя всичко да бъде премахнато — ракетите „Пършинг“, крилатите ракети, всички съоръжения, материално-техническите бази, цялата ни организация.
	Меткалф бе напълно объркан.
	— Ами западните ни съюзници?
	Мърсиър разпери безпомощно ръце.
	— Схващането му, което досега не съм чувал да изразява гласно, е да оставим Европа да поддържа реда в Европа.
	— Но милостиви боже — изведнъж кипна възмутен Меткалф. — Той поднася на руснаците целия континент на златна табла.
	— Така е.
	— Проклет да съм, ако отстъпя!
	— Какво ще направите?
	— Ще отида право в Белия дом и ще си подам оставката — отвърна твърдо Меткалф.
	— Преди да действате прибързано, предлагам да се срещнете със Сам Емет.
	— Защо?
	— Има нещо, което трябва да узнаете — тихо рече Мърсиър, — и Сам ще ви го обясни по-добре от мен.


	63.

	Президентът седеше по пижама и халат зад една писалищна маса, когато Фосет влезе в спалнята.
	— Е, какво, говори ли с Моран?
	Лицето на Фосет беше мрачно.
	— Той отказва да се вслуша във всяко ваше предложение.
	— Така ли?
	— Казва, че сте свършен като президент и вашата дума вече няма никакво значение. После изрече няколко обиди по ваш адрес.
	— Искам да ги чуя — настоя президентът с рязък тон.
	Фосет въздъхна притеснен.
	— Каза, че се държите като побъркан и мястото ви е в психиатрията. Сравни ви с Бенедикт Арнолд* и заяви, че ще се погрижи вашата администрация да бъде заличена от историческите книги. След още няколко неуместни клевети добави, че ще направите огромна услуга на страната, ако се самоубиете и по този начин спестите на данъкоплатците дълготрайното разследване и скъпоструващия процес.
	[* Бенедикт Арнолд — генерал (1741 — 1801) изменил на Американската революция. — Б.пр.]
	Лицето на президента заприлича на маска на гнева.
	— Значи този мръсен, лицемерен негодник възнамерява да ме вкара в съдебната зала?!
	— Не е тайна, че Моран няма да се спре пред нищо, за да заеме мястото ви.
	— Задникът му е прекалено голям, за да се намести удобно на стола ми — процеди президентът през стиснати зъби, — а пипето му — прекалено малко, за да се справи с работата.
	— Той вече е вдигнал дясната си ръка, за да положи клетва при встъпване в длъжност — поясни Фосет. — Процедурата по обвинение в измяна е само първата стъпка от подробен план за преход от вас към него.
	— Алън Моран никога няма да обитава Белия дом — заяви президентът с равен и твърд глас.
	— Няма ли заседание на Конгреса, няма да има и обвинение — каза Фосет. — Но вие не можете да ги държите в клопка до безкрайност.
	— Те не могат да се съберат, докато не им наредя.
	— А насроченото им за утре сутринта заседание в аудиторията „Лизнър“?
	— Военните части ще го разтурят на бърза ръка.
	— Ами ако частите на Националната гвардия от Вирджиния и Мериленд не отстъпят от позициите си?
	— Колко дълго ще издържат срещу войници с боен опит и морски пехотинци?
	— Достатъчно, за да бъдат дадени голям брой жертви — рече Фосет.
	— Е, и какво? — изсмя се студено президентът. — Колкото по-дълго държа Конгреса разпуснат, толкова повече неща ще свърша. Няколко жертви не е кой знае колко голяма цена.
	Фосет го погледна смутен. Това не беше същият онзи мъж, който се кълнеше тържествено по време на президентската кампания, че на нито един американски младеж няма да бъде заповядано да се бие и умре по време на неговото управление. Фосет бе направил всичко, за да изиграе докрай ролята си на приятел и съветник. След малко той поклати глава и рече:
	— Надявам се, че няма да действате прекалено пагубно.
	— Разтрепериха ли ти се гащите, Дан?
	Фосет се чувстваше притиснат в ъгъла, но преди да успее да отговори, в стаята влезе Лукас с поднос с чаши за чай и чайник.
	— Иска ли някой билков чай? — попита той.
	Президентът кимна.
	— Благодаря ти, Оскар. Добре си се сетил.
	— А ти, Дан?
	— Ще пийна една чаша, благодаря.
	Лукас напълни чашите и ги раздаде, оставяйки една и за себе си. Фосет пресуши своята почти наведнъж.
	— Можеше и да е по-горещ — изнедоволства той.
	— Съжалявам, но докато дойда от кухнята, изстина — рече Лукас.
	— На мен пък ми харесва — обади се президентът между две глътки. — Не обичам прекалено горещи течности, само ти парят на езика. — Той остави чашата на писалището. — И тъй, докъде бяхме стигнали?
	— Обсъждахме новата ви политика — отвърна Фосет, измъквайки се ловко от ъгъла. — Западна Европа е напълно объркана от решението ви да изтеглите американските войски от НАТО. В посолствата вече тръгна подигравателната мълва, че Антонов възнамерява да даде голям бал в хотел „Савой“ в Лондон.
	— Не ми допада хумор от този род — каза сдържано президентът, — Антонов ми даде личните си уверения, че няма да излиза от двора си.
	— Доколкото си спомням, и Хитлер е казал същото на Невил Чеймбърлейн*.
	[* Невил Чеймбърлейн — английски държавник (1869 — 1940). — Б.пр.]
	Президентът се намръщи и понечи да му отвърне нещо с гневен тон, но изведнъж се прозя и поклати глава, за да се пребори с налягащата го дрямка.
	— Не е важно кой какво мисли — рече той бавно. — Важното е, че аз разсеях опасността от ядрена заплаха.
	Фосет последва примера му и също се прозя заразително.
	— Ако нямате повече нужда от мен, господин президент, тогава да поемам към къщи и мекото легло.
	— Аз също — обади се Лукас. — Жена ми и децата почват вече да се питат съществувам ли, не ли.
	— Разбира се. Извинявайте, че ви задържах до толкова късно. — Президентът отиде до леглото, изхлузи чехлите и свали халата си. — Оскар, би ли включил телевизора? Ще ми се да погледам няколко минути новини по кабелната програма. — После се обърна към Фосет. — Дан, първата ти работа утре сутринта е да ми уредиш среща с генерал Меткалф. Искам да ми докладва за движението на войските му.
	— Ще имам тази грижа — увери го Фосет. — Лека нощ!
	В асансьора Фосет погледна часовника си.
	— Два часа ще бъдат достатъчни.
	— Ще спи като заклан и ще се събуди по-скапан от пребито куче — каза Лукас.
	— Между другото, кога успя да го направиш? Не те видях да слагаш нещо в чая му, а напълни и трите чаши от един и същ чайник.
	— Това е стар фокус — засмя се Лукас. — Чайникът беше с две отделения.
	Вратите на асансьора се отвориха и двамата се присъединиха към Емет, който стоеше отстрани и ги чакаше.
	— Имахте ли някакви затруднения? — попита той.
	Фосет поклати глава.
	— Мина гладко като по вода. Президентът е на път да заспи като къпан.
	Лукас го погледна и рече предпазливо:
	— Сега идва трудната част — да заблудим руснаците.


	— Той спи необичайно дълбоко тази нощ — отбеляза Луговой.
	Психологът пред монитора, който бе поел ранната сутрешна смяна, кимна и рече:
	— Добър признак. Така другарят Белкий ще има по-малък шанс да проникне в сънищата му.
	Луговой огледа екрана на монитора, който отчиташе функциите на тялото на президента.
	— Температурата му се е покачила с един градус. Забелязва се наплив на кръв в носовите канали. Изглежда, субектът ни се разболява или от лятна простуда, или от инфлуенца.
	— Смайващо е да узнаваме, че е атакуван от вирус, преди той да го е почувствал.
	— Не вярвам да е нещо сериозно — каза Луговой. — Но се постарай да го държиш под строго наблюдение, да не би да развие нещо, което би застрашило проекта…
	Изведнъж данните в зелен цвят, изпълващи дузината екрани на командния пулт, се загубиха във вид на разкривени линии и изчезнаха от черния фон.
	Дежурният психолог се напрегна.
	— Какво, по дяволите…
	В следващия миг данните, ярки и четливи, се появиха отново на екрана със същата бързина, с която бяха изтрити. Луговой мигом провери лампичките на сигнализационната верига. Всички показваха нормално положение.
	— Какво беше това според вас?
	Луговой имаше замислен вид.
	— Вероятно краткотрайна неизправност в предавателя на присадката.
	— Никъде нямаше показание за прекъсване на процеса.
	— Да не би да са се получили електрически смущения?
	— Точно така. Някакъв вид атмосферно влияние. Това е възможното обяснение, симптомите съвпадат. Какво друго може да бъде?
	Луговой прекара уморена ръка по лицето си и огледа мониторите.
	— Нищо — отвърна той със сериозен израз, — нищо обезпокояващо.


	Генерал Меткалф, който се намираше във военната си резиденция, затвори папката с доклада в скута и разклати брендито в чашата си. После вдигна унил поглед към седящия срещу него Емет.
	— Трагично престъпление е това — заговори той бавно. — Президентът имаше всички шансове да завоюва слава. Не сме имали по-изискан човек в Белия дом.
	— Но ето ви фактите — каза Емет, посочвайки доклада. — Благодарение на руснаците той психически не е годен за поста.
	— Трябва да се съглася, макар че не ми е лесно. Ние с него сме приятели от близо четирийсет години.
	— Ще разпуснете ли военните части, за да позволите на Конгреса да се събере утре в аудитория „Лизнър“? — попита настоятелно Емет.
	Меткалф отпи глътка бренди и кимна меланхолично.
	— Още утре сутринта ще издам заповед за оттеглянето им. Можете да уведомите лидерите на представителите на Белия дом и Сената, че Капитолият е на тяхно разположение да проведат заседанието си.
	— Мога ли да ви помоля за една услуга?
	— Разбира се.
	— Възможно ли е да отстраните морските пехотинци охраняващи Белия дом, до полунощ?
	— Не виждам пречка — отвърна Меткалф. — Защо, има ли някаква конкретна причина?
	— За заблуда, генерале — поясни Емет. — Заблуда, която много ще ви заинтригува.


	64.

	Сандекър разглеждаше през увеличително стъкло въздушна снимка на остров Джонс, Южна Каролина, в стаята с морски карти в НЮМА. После се изправи и хвърли поглед към Джордино и Пит, които стояха от другата страна на масата.
	— Странно — каза той след кратко мълчание. — Ако Суворов е определил точно отличителните белези на местността, не проумявам как тъй не е открил лабораторното съоръжение на Бугейнвил от вертолет.
	Пит погледна за справка в бележника на съветския агент.
	— За основен ориентир е използвал изоставената бензиностанция, която се вижда тук. — Той посочи мъничка постройка на снимката.
	— Емет и Броган знаят ли, че си направил копие на това — кимна с брадичка Джордино към бележника, — преди да излетиш от залива Гуантанамо?
	Пит се усмихна.
	— Ти как мислиш?
	— Няма да ти кажа, докато не ми отговориш.
	— Щом Суворов е избягал от лабораторията през нощта — намеси се Сандекър, — не е изключено да се е объркал в ориентировката.
	— Тайният оперативен работник е добре обучен наблюдател — поясни Пит. — Суворов е описал съвършено точно отличителните белези на местността. Съмнявам се, че е загубил способността си за ориентиране.
	— Емет е пуснал двеста агента да претърсят района — съобщи Сандекър. — Сведенията отпреди петнайсет минути са, че са се върнали с празни ръце.
	— Тогава къде е лабораторията? — попита неопределено Джордино. — На въздушната снимка не се вижда никаква постройка с размерите, записани от Суворов. Има само няколко хангара за лодки, пръснати тук-там малки къщички, два-три порутени навеси — нищо, което да наподобява склад.
	— Да не би да е подземно съоръжение? — предположи Сандекър.
	Джордино обмисли казаното.
	— Да, но Суворов е записал, че е взел асансьора, за да излезе от лабораторията.
	— Но от друга страна пък, споменава, че е слязъл по товарна рампа и се е озовал на чакълеста пътека.
	— Товарна рампа предполага наличие на плавателен съд — изрази гласно разсъжденията си Джордино.
	По лицето на Сандекър се изписа съмнение.
	— Не пасва. Единственото водно пространство в близост до мястото на лабораторията според Суворов е тясно заливче с дълбочина не повече от петдесет-сто сантиметра. Прекалено плитко за плавателен съд толкова голям, че да изисква асансьор.
	— Има друга вероятност — вметна Пит.
	— Каква?
	— Да е било шлеп.
	Джордино отмести поглед към Сандекър.
	— Мисля, че Дърк май налучква нещо.
	Пит отиде до телефона, набра номер и включи разговора във високоговорител.
	— Отдел за обработка на данни — разнесе се сънлив глас.
	— Йегър, буден ли си?
	— О, боже, Пит, ти ли си? Защо винаги ми звъниш след полунощ?
	— Слушай, необходима ми е информация за определен вид плавателен съд. Могат ли компютрите ти да изобразят проекция на типа му, ако ти дам размерите?
	— Това игра ли е?
	— Повярвай ми, не е никаква игра — измърмори Сандекър.
	— Адмирале! — смотолеви Йегър и застана нащрек. — Веднага ще опитам. Какви са размерите?
	— Дължина между вътрешните перпендикуляри петдесет и един метра на десет метра при носа. Приблизителна височина три метра.
	— Не ми казваш много като за начало — изнедоволства Йегър.
	— Опитай — настоя твърдо Сандекър.
	— Изчакайте така. Отивам при клавиатурата.
	Джордино се усмихна на адмирала и рече:
	— Искате ли да се обзаложим?
	— Предложи на какво.
	— На бутилка „Чивас Регал“ срещу кутия от вашите пури, че Пит ще излезе прав.
	— Такъв бас — не — каза Сандекър. — Моите ръчно навити пури струват много повече от бутилка шотландско уиски.
	По високоговорителя се чу как Йегър се изкашля, преди да заговори:
	— Готово. — Последва кратка пауза. — Съжалявам, но данните са недостатъчни. В общи линии размерите съответстват на всеки един от сто различни видове плавателни съдове.
	Пит се замисли за миг.
	— Да предположим, че височината от носа до кърмата е една и съща.
	— Имаш предвид плоска кърмова надстройка?
	— Да. Един момент — каза Йегър. — Така, значи намаляваш числата. Твоят загадъчен плавателен съд прилича на шлеп.
	— Еврика! — възкликна Джордино.
	— Не бързайте да се радвате — предупреди ги Йегър. — Въпросните размери не отговарят на нито един от наличните шлепове.
	— По дяволите! — изруга Сандекър. — Да сме толкова близо и…
	— Един момент — намеси се Пит. — Суворов е записал вътрешните размери. — Той се наведе над микрофона. — Йегър, прибави навсякъде по шейсет сантиметра и опитай пак.
	— Това вече е нещо — проехтя стържещият глас на Йегър по високоговорителя. — Дай без игрословици да опитаме следните размери: петдесет и девет на десет на три и шейсет.
	— Носът и височината съвпадат — отбеляза Пит, — но дължината никак.
	— Ти ми даде вътрешната дължина между отвесните преградни стени. А аз ти давам цялата дължина, включваща седем метра и шейсет скосен нос.
	— Той е прав — обади се Сандекър. — Ние не взехме предвид наклона на предния край.
	Йегър продължи:
	— Това, което получихме, е товарен шлеп със стоманена конструкция и товаровместимост от двеста и осемдесет до триста тона, със самостоятелни отделения за пренасяне на зърно, дървен материал и тъй нататък. Вероятно е построен от мостостроително дружество „Нашвил“ в Нашвил, Тенеси.
	— Какво газене има?
	— Празен или пълен?
	— Празен.
	— Четирийсет и пет сантиметра.
	— Благодаря ти, друже. Пак се справи.
	— С какво?
	— Върви да спиш.
	Пит изключи високоговорителя и се обърна към Сандекър.
	— Димът се разсейва.
	Сандекър се усмихна широко и рече:
	— Умни са тия Бугейнвилови, много умни!
	— Не мога да не се съглася — кимна Пит. — Последното място, където човек би потърсил скъпо оборудвана лаборатория, е в ръждясал стар речен шлеп, закотвен в блатист залив.
	— На всичкото отгоре и в състояние да бъде преместван — добави Сандекър. — Всеки влекач може да го закара до който и да е док с дълбочина на водата над четирийсет и пет сантиметра.
	Пит погледна замислен въздушната фотоснимка.
	— Следващият ни опит е да определим къде пак са го замаскирали Бугейнвилови.
	— Тясното заливче, където е бил вързан преди, води към река Стоуно — отбеляза Сандекър.
	— А река Стоуно е част от вътрешнобреговия воден път — добави Пит. — Те могат да го изтеглят по всяка една от десетте хиляди реки и рекички, заливи и заливчета от Бостън до Кий Уест.
	— Няма начин да отгатнем направлението — обезсърчен измърмори Джордино.
	— Естествено, че няма да го оставят във водните басейни на Южна Каролина, много ще е очебийно — каза Пит. — Според мен уловът ври на север или на юг, отдалечен на хиляда — хиляда и двеста километра.
	— Сложна работа е това — заговори тихо Сандекър, — да го различим сред другите шлепове, движещи се по източните водни пътища. Те са по-нагъчкани от нападалите есенни листа в Ню Ингланд.
	— И все пак е нещо повече от това, с което разполагахме досега, за да продължим нататък — обнадежди ги Пит.
	Сандекър вдигна глава от снимката.
	— Няма да е лошо да се обадим на Емет и да го уведомим за откритието ни. Все някой от армията му от следователи ще извади късмет и ще се натъкне на въпросния шлеп.
	Думите на адмирала бяха лишени от чувство. Той не искаше да изрече онова, което се въртеше в ума му.
	Ако Ли Тонг Бугейнвил заподозреше, че правителствените следователи дишат във врата му, той нямаше да има друг избор, освен да убие вицепрезидента и Лорън и да изхвърли труповете им, за да прикрие следите си.


	65.

	— Пациентът ще има сили още някой и друг ден да се пребори с болестта — заяви ободряващо доктор Харолд Гуин, лекуващият лекар на президента.
	Той беше нисък, пълничък мъж, с плешива глава и дружелюбни сини очи.
	— Обикновен случай на вирусна инфлуенца. Ще пазите леглото няколко дни, докато спадне температурата. Ще ви бия антибиотик и ще ви дам хапче срещу гадене.
	— Не мога да се излежавам — обезсилен възрази президентът. — Толкова работа ме чака.
	В думите му се долавяше слаба съпротива. Треската от високата температура го беше зашеметила и непрекъснато му идеше да повърне. Гърлото му беше обложено, а цялото му тяло — от главата до петите — като че ли бе изгнило.
	— Почивайте и не се притеснявайте за нищо — нареди Гуин. — Земята ще продължи да се върти и без вас няколко часа. — Той заби игла в ръката на президента, после му подаде чаша с вода, за да изпие таблетката.
	В спалнята влезе Дан Фосет.
	— Свършихте ли, докторе? — попита той.
	Гуин кимна.
	— Пазете го да не става. Ще намина отново следобед към два часа. — Той се усмихна сърдечно, затвори чантата си и си тръгна.
	— Дойде генерал Меткалф — съобщи Фосет на президента.
	Президентът сложи трета възглавница зад гърба си и с мъка се намести до седнало положение; стаята се завъртя пред очите му и той започна да разтрива слепоочията си.
	Меткалф се появи внушителен в бляскавата си униформа с осем реда цветни ленти. От него лъхаше бодрост, която липсваше при последната им среща.
	Президентът извърна глава към него; лицето му бе бледо, очите — хлътнали и воднисти. Закашля се неудържимо.
	Меткалф се приближи до леглото.
	— Мога ли да направя нещо за вас, сър? — попито той загрижено.
	Президентът поклати глава и му направи знак с ръка да се отдалечи.
	— Ще се оправя — каза той най-подир. — Какво е положението, Клейтън?
	Президентът никога не се обръщаше към своите началник-щабове по звание; предпочиташе да ги нарича с малките им имена, за да ги свали до известна степен от пиедесталите им.
	Меткалф се размърда притеснен на стола.
	— В момента улиците са спокойни, но имаше един-два отделни изстрела от засада. Един армейски войник беше убит, а двама морски пехотинци — ранени.
	— Виновниците задържани ли са?
	— Да, сър — отвърна Меткалф.
	— Няма съмнение, че са били някакви престъпни радикали.
	Меткалф забоде поглед в краката си.
	— Не съвсем. Единият е син на конгресмена Джакоб Уитман от Южна Дакота, а другият — син на министъра на пощите Кенет Потър. И двамата са под седемнайсет години.
	За миг президентът изглеждаше смаян, после лицето му бързо доби суров израз.
	— Войските ти разгърнати ли са около аудиторията „Лизнър“?
	— Една част от морската пехота е разположена около сградата.
	— Едва ли ще се окаже достатъчна военна сила — отбеляза президентът. — Обединени, бойните единици на Гвардията от Мериленд и Вирджиния ще имат числено превъзходство пет към едно.
	— Гвардията никога няма да влезе в обсега на стрелба, насочена към аудиторията — подчерта неслучайно Меткалф. — Нашият план е да ги обезвредим, като ги спрем, преди да са пристигнали в града.
	— Разумна стратегия — рече президентът и за миг очите му заблестяха.
	— Ето ви извънредни новини — обади се Фосет, който беше клекнал пред телевизора. Той увеличи звука и се дръпна настрана, за да може картината да се вижда от леглото.
	Край главен път, блокиран от въоръжени войници, стоеше Къртис Мейо. Фонът зад него представляваше подредени в линия напряко на пътя бойни машини, чиито дула на оръдията бяха насочени заплашително към колона от лични превозни средства.
	— Части на Националната гвардия от Вирджиния, на които говорителят на Белия дом Алън Моран разчиташе да закрилят заседание на Конгреса в района на университета „Джордж Вашингтон“, тази сутрин бяха върнати обратно извън националната столица от въоръжени части на специалните войски на армията. Както разбирам, същото е положението и с гвардейските части от Мериленд на север от града. Засега няма опасност от сражения. Бойните единици на Гвардията от двата щата изглеждат потиснати, ако не поради неравностойната численост, то поради превъзхождащото ги въоръжение. Извън сградата на аудитория „Лизнър“ една част от морската пехота, под командването на полкови командир Кларк, носител на почетен медал от виетнамската война, връща всеки член на Конгреса и не разрешава достъп до аудиторията за провеждане на заседанието. Така президентът още веднъж попречи на членовете на Белия дом и Сената да се съберат, той в същото време прокарва своите спорни външни програми без тяхното одобрение. Новините представи от главния път на четирийсет и осем километра от Вашингтон Къртис Мейо от новинарската програма на Си Ен Ен.
	— Видяхте ли всичко? — попита Фосет, след като изключи апарата.
	— Да, да — изграчи доволен президентът. — Това би трябвало да задържи за известно време его маниака Моран да шляпа във водата далеч от кормилото.
	Меткалф се изправи на крака.
	— Ако нямате повече нужда от мен, господин президент, да се връщам в Пентагона. Нещата с нашите командири на дивизии в Европа са все още неустановени. Те не споделят напълно вашите възгледи за изтеглянето на техните войски обратно в Щатите.
	— Макар и по-късно, те ще приемат рисковете на временната липса на военен баланс, който е с цел да разреди спектъра на ядрен конфликт. — Президентът се ръкува с Меткалф. — Добра работа си свършил, Клейтън. Благодаря ти, че парализира работата на Конгреса.


	Меткалф извървя петнайсетметровия коридор, който свършваше в просторната вътрешност на сграда, наподобяваща на празен склад.
	Декорът, който съдържаше точно копие на спалнята на президента в Белия дом, заемаше средата на стария тухлен артилерийски полигон на военноморските сили във Вашингтон, който от Втората световна война беше на практика неизползваем.
	Измамата беше замислена и изпълнена до най-малката подробност. Един звукооператор управляваше стереомагнетофон, чиято лента възпроизвеждаше приглушените шумове на уличното движение със съвършено точна сила на звука. Осветлението от външната страна на прозорците на спалнята отговаряше напълно на светлината на небето, като от време на време се засенчваше, за да наподобява минаващ облак. Филтрите над лампите бяха монтирани така, че да пропускат променливи жълто-оранжеви лъчи в съответствие с движението на слънцето през деня. Дори водопроводната инсталация в съседната баня издаваше при ползване същите познати шумове като истинските, само че изпразваше съдържанието си в септичен резервоар, а не в градската канализация. Огромният циментов под беше почти задръстен от охраняващи отряди от морската пехота и от агенти на Тайните служби, а над тях, на преходните пътеки между покривните дървени ребра стояха мъже, които се грижеха за горната осветителна система.
	Меткалф мина през мрежа от електрически кабели и влезе в огромна каравана, паркирана до отсрещната страна. Оутс и Броган го очакваха и го поканиха в облицован с орехово дърво кабинет.
	— Кафе? — предложи му Броган и повдигна стъклена кана.
	Меткалф кимна с охота, пое димящата чаша и се настани в едно кресло.
	— Боже мой! За малко бях готов да се закълна, че се намирам в Белия дом.
	— Хората на Мартин свършиха удивителна работа — отбеляза Оутс. — Той докара със самолет екип от холивудското снимачно студио, който построи целия декор за девет часа.
	— Имахте ли проблеми с преместването на президента?
	— Това беше най-лесното — отговори Броган. — Извозихме го със същия фургон, с който прекарахме мебелировката. Колкото и да е странно, големият зор беше с боята.
	— Защо?
	— Трябваше да покрием стените с нещо, което да не мирише на нова боя. За щастие нашите химици от лабораторията в Управлението създадоха субстанция на основата на варовик, която оцветява и не оставя никакъв мирис.
	— Новинарската програма беше находчив прийом — изказа мнението си Меткалф.
	— Доста ни струваше — не скри Оутс. — Трябваше да сключим сделка с Къртис Мейо, като му дадохме изключителното право да разполага с репортажа си, срещу което той да ни съдейства в излъчването на фалшивия осведомителен бюлетин. Мейо се съгласи също и да отложи разследване по телевизионната мрежа, докато положението се охлади.
	— Докога ще продължите да заблуждавате президента?
	— Докогато е нужно — отвърна Броган.
	— С каква цел го правите?
	— Да изследваме характеристиките на мозъка му.
	Погледът, който Меткалф отправи към Броган, беше изпълнен с огромно подозрение.
	— Не успяхте да ме убедите. Да се измъкне отново съзнанието на президента от руснаците, които си го присвоиха, е вид злоупотреба с наивността ми.
	Броган и Оутс си размениха погледи и се усмихнаха.
	— Искате ли сам да се убедите? — попита Оутс.
	Меткалф остави чашата си с кафе.
	— За нищо на света не бих пропуснал тази възможност.
	— Заповядайте оттук. — Оутс отвори една врата и покани с ръка Меткалф да влезе.
	Цялата средна част и единият край на караваната бяха изпълнени с чуждестранна електронна и компютърна апаратура. Центърът за наблюдение на данни беше с едно поколение по-напред от техническото обзавеждане на Луговой в лабораторията на Бугейнвил.
	Доктор Реймънд Еджли ги видя да влизат и тръгна към тях. Оутс го представи на генерал Меткалф.
	— Значи вие сте загадъчният гений, който оглавява „Фадъм“ — каза Меткалф. — За мен е чест да се запозная с вас.
	— Благодаря ви, господин генерал — отвърна Еджли. — Секретарят Оутс ми намеква, че имате известни съмнения относно проекта.
	Меткалф огледа претрупаното помещение и задържа поглед върху сътрудниците, които се бяха съсредоточили в цифровите показания на мониторите.
	— Признавам, че съм озадачен от всичко това.
	— В основата си работата е доста проста — рече Еджли. — Ние с моя екип улавяме и събираме данни за мозъчните ритми на президента, за да се подготвим за превключване на контрола от церебралната присадка в нашата апаратура, която е пред вас.
	Скептицизмът на Меткалф се стопи.
	— Значи всичко това е вярно. Руснаците наистина владеят мислите му.
	— Разбира се. От тях дойдоха нарежданията да бъдат разпуснати Конгреса и Върховният съд, за да може той да осъществява проекти, изгодни за комунистическия блок, без пречки от страна на законодателството. Заповедта да бъдат изтеглени нашите войски от НАТО, е съвършеният пример. Точно това искат за Коледа съветските военни.
	— И вие тук можете наистина да заемете мястото на съзнанието на президента, така ли?
	Еджли кимна и попита:
	— Искате ли да пратите някакви съобщения в Кремъл? Може би някаква подвеждаща информация?
	Меткалф засия като прожектор.
	— Предполагам, че моите хора от разузнаването са способни да скалъпят любопитна научна фантастика, която да накара руснаците да си извадят погрешни заключения.
	— Кога очаквате, че ще освободите президента от контрола на Луговой? — попита Броган.
	— Мисля, че можем да осъществим прехвърлянето в рамките на осем часа — отвърна Еджли.
	— В такъв случай няма да ви задържаме повече и ще ви оставим да си продължите работата — обади се Оутс.
	Те напуснаха пункта за събиране на данни и се върнаха в кабинета, където чакаше Сам Емет. Оутс веднага забеляза тревогата, изписана по лицето му.
	— Идвам направо от Капитолийския хълм — заговори Емет. — Ония там се държат като огладнели животни в зоологическа градина. В Конгреса се водят разгорещени дебати по обвинението в измяна. Партията на президента демонстрира преданост и нищо повече. Но широка подкрепа не се забелязва. Дори има масово напускане на заседанието.
	— А комисията?
	— Опозицията успя да наложи общо гласуване за заобикаляне разследването на комисията, за да се пести време.
	— Кога се предполага да вземат решение?
	— Белият дом може би ще гласува обвинението днес следобед.
	— Какво е съотношението?
	— Пет на един в подкрепа.
	— А в Сената?
	— Не се знае точно. Неофициално допитване сочи, че Сенатът ще гласува за виновност с доста повече гласа от необходимото две трети мнозинство.
	— Явно не си поплюват.
	— Като се имат предвид действията на президента напоследък, на процедурите по обвинение в измяна се гледа като на извънреден случай от национално значение.
	— Има ли изгледи за подкрепа на Винс Марголин?
	— Разбира се, но никой не може да застане зад него, след като не е налице. Шейсет секунди след като президентът бъде свален от длъжност, някой трябва да положи клетва като негов приемник. „Фабриките“ за слухове ще запазят в тайна името до последния момент, за да не бъде свързано с налудничавата политика на президента.
	— Ами Моран?
	— Тъкмо тук възниква проблем. Според неговите твърдения той разполагал с доказателство, че Марголин се е самоубил и че аз прикривам този факт.
	— Някой повярва ли му?
	— Няма значение дали някой му е повярвал. Новинарите се нахвърлят на изявленията му като мухи на мед. Пресконференциите му са обект на огромно внимание, той дори иска охрана от Тайните служби. Помощниците му вече обмислят план за прехода и посочват имена на негови приближени за съветници. Да продължавам ли?
	— Картината е ясна — рече примирено Оутс. — Следващият президент на Съединените щати ще бъде Алън Моран.
	— Не бива да го допускаме — възрази хладно Емет.
	Всички погледи се обърнаха към него.
	— Ако не можем да представим Винс Марголин до утре, по кой начин ще го предотвратим? — попита Броган.
	— По всеки възможен — отвърна Емет. Той извади от чантата си за документи една папка. — Бих искал, господа, да хвърлите на това един поглед.
	Оутс отвори папката и прочете съдържанието й, без да прави коментар, после я подаде на Броган, който на свой ред я даде на Меткалф. След като и той се запозна с изложеното в нея, тримата загледаха Емет, сякаш мълчаливо го подканяха той да заговори пръв.
	— Всичко, което прочетохте тук, господа, е вярно — обобщи той.
	— Защо не е излязло наяве досега? — поинтересува се Оутс.
	— Защото не е възниквала причина, за да се издаде заповед за задълбочено проучване на този човек — отвърна Емет. — ФБР няма навик да се рови в живота на нашите законодатели, ако няма солидни доказателства за криминални дейности в миналото им. Ние държим в архива факти от рода на хвърляне на кал по време на развод, дребни престъпления, сексуални извращения или незаконна търговия, но си затваряме очите. Досието на Моран го изкарва неопетнен, прекалено неопетнен за човек, който се стреми към върха със зъби и нокти, без да има нужното образование, средна интелигентност, склонност към усилена работа, богатство или важни връзки. Нищо в характера му не говори за предприемчивост или талант. Както виждате, всичко това не може да мине като препоръка за папа.
	Меткалф прегледа още веднъж съдържанието на папката.
	— Тази борсово посредническа фирма в Чикаго… как й беше името? А, да, „Блекфокс енд Чърчил“. Каква е тя?
	— Подставена фирма — перачница на рушветите и незаконните възнаграждения на Моран. Това са имена, взети от надгробни камъни в гробището Фарго в Северна Дакота. Извършват се фалшиви сделки, с цел да се прикрият паричните подкупи, получавани от съмнителни групировки със специални интереси, от доставчици на отбранителни съоръжения, от щатски или градски длъжностни лица, нуждаещи се от парични фондови средства, без да ги е грижа откъде идват, и от лица от престъпния свят за извършени услуги. Пред говорителя на Белия дом Моран Бугейнвилови са невинни агънца.
	— Трябва да публикуваме това — настоя Броган.
	— Аз не бих поощрил подобна стъпка — обади се предпазливо Оутс. — Моран няма да се спре пред нищо, ще отрича и ще твърди, че това са измислени обвинения, целящи да му попречат да поведе страната към помирение и единство. Мога да си представя как ще призовава към американската традиция за справедливост, докато той самият виси от кръста. И докато съдебната власт го постави на тясно, той вече ще е положил клетва за встъпване на президентския пост. Нека да погледнем нещата в лицето — не можете да изправите страната пред две обвинения за държавна измяна в една и съща година.
	Меткалф кимна в знак на съгласие.
	— Ако вървим по петите на налудничавата политика на президента и на бълнуванията на Моран за предполагаемото самоубийство на вицепрезидента, американската общественост едва ли ще може да преглътне лесно рязката политическа промяна. Пълната загуба на доверие във федералната система може да надигне възмущението на избирателите през следващите избори.
	— Дори по-лошо — добави Емет. — Все повече и повече хора отказват да плащат данъци с обосновката, че удържаните им долари се изразходват за нещо, което не им харесва. И не можете да ги вините, че не искат да подкрепят правителство, ръководено от некадърни управници. Стигне ли се дотам, че всеки от петте милиона души тук скъса данъчната си декларация до следващия петнайсети април, федералната машина, каквато я знаем, ще спре да действа.
	Четиримата мъже седяха в кабинета на караваната неподвижни като образи от картина. Фантазията им се луташе в неправдоподобни догадки. Никога не бе се случвало подобно нещо. Вероятността да оцелеят невредими от бурята им се струваше малка.
	Най-подир Броган заговори:
	— Без Винс Марголин сме загубени.
	— Първата ясна следа ни даде оня човек от НЮМА — Пит.
	— Каква е тя? — попита Меткалф.
	— Пит стигнал до заключението, че лабораторията за контрол на съзнанието, където е задържан Марголин, се намира в речен шлеп.
	— Къде? — възкликна Меткалф, сякаш не бе чул добре.
	— В речен шлеп — повтори Емет. — Закотвен бог знае в кой вътрешен воден път.
	— Предприели ли сте търсене?
	— Изпратени са всички свободни агенти, които Мартин и аз събрахме от двете управления.
	— Ако ми дадете още малко подробности и съставите бързо план за съгласуване на действията ни, мога да изпратя в района на търсене всякакъв вид въоръжени сили, с които Министерството на отбраната разполага.
	— Това наистина ще е от помощ, генерале — вметна Оутс. — Благодаря ви.
	Телефонът иззвъня и Оутс вдигна слушалката. След като изслуша мълчаливо гласа, той затвори телефона и изруга:
	— По дяволите.
	Емет никога не бе чувал Оутс да използва такъв език.
	— Кой беше?
	— Един от помощниците ми докладва от долната камара на Конгреса.
	— И какво каза?
	— Моран току-що е прокарал по бързата процедура гласуването на обвинението.
	— В такъв случай вече нищо не стои между него и президентския пост освен гласуването от Сената — отбеляза Броган.
	— Той е изтеглил дневния ред с цели десет часа — каза Меткалф.
	— Ако не докараме вицепрезидента до утре по това време — рече Емет, — можем да пратим на Съединените щати целувка за сбогом.


	66.

	Джордино намери Пит в хангара му, излегнат удобно на задната седалка на огромна открита туристическа кола, с крака, подпрени върху задната врата. Джордино не можеше да не се възхити на класическите линии на колата. Италианско производство от 1925 година, с купе, изработено от „Чезаре Сала“, червената „Изота-Фраскини“, с каросерия, наподобяваща торпедо, се перчеше с дълги, блестящи калници, подвижен покрив и навита на кълбо кобра върху решетката на радиатора.
	Пит съзерцаваше една черна дъска, поставена върху триножник на около три метра от колата. На външната й рамка бе забодена с кабарчета огромна морска карта, изобразяваща целия вътрешен воден път. В другия край на дъската той бе изписал няколко бележки и доколкото схвана Джордино, списък на кораби.
	— Идвам направо от кабинета на адмирала — поясни Джордино.
	— Какви са последните вести? — попита Пит, без да откъсва поглед от дъската.
	— Комитетът на началник-щабовете е пратил въоръжени сили в претърсването. Заедно с агентите от ФБР и ЦРУ те ще покрият всеки сантиметър на крайбрежната ивица до утре вечер.
	— По суша, по вода и по въздуха — измърмори с безразличие Пит, — от Мейн до Флорида.
	— Защо си толкова кисел?
	— Чисто губене на време. Шлепът не е там — отвърна Пит, изстрелвайки с пръст във въздуха парче тебешир.
	Джордино му хвърли питащ поглед.
	— Какви ги дрънкаш? Шлепът не може да не е някъде там.
	— Не е задължително.
	— Искаш да кажеш, че те не търсят където трябва?
	— Ако ти беше на мястото на Бугейнвилови, щеше да очакваш всеобхватно и задълбочено търсене, нали така?
	— Елементарно разсъждение — отвърна надменно Джордино. — Аз лично щях да съм по-склонен да замаскирам шлепа под клоните на горичка от дървета или в закрит склад на самия бряг, или щях да променя външния му вид, за да заприлича на огромен кокошарник или на каквото и да е там друго. Според мен прикритието е най-логичната стъпка.
	Пит се разсмя.
	— Как можа да ти хрумне тая глупост с кокошарника!
	— Имаш ли по-умно предположение?
	Пит слезе от изотата, отиде до черната дъска и нави картата с вътрешния воден път, под която се показа друга карта, изобразяваща бреговата линия на Мексиканския залив.
	— Да, представи си, имам! — Той потупа с пръст едно място на картата, оградено с червено мастило. — Шлепът, в който са задържани Марголин и Лорън, се намира тук някъде.
	Джордино се приближи и изучи маркирания район. После погледна Пит с израз, пазен обикновено за хора, от които се очаква да обявят края на света.
	— Край Ню Орлиънс?
	— Под Ню Орлиънс — поправи го Пит. — Според мен той вече е хвърлил котва там.
	— Май ти се е разхлопала някоя дъска — поклати глава Джордино. — Искаш да ме убедиш, че Бугейнвил е теглил на буксир шлеп от Чарлстън, покрай носа на Флорида и през залива на река Мисисипи и е изминал цялото това разстояние от хиляда и седемстотин мили за по-малко от четири дни? Извинявай, друже, но влекачът не е в състояние да тегли шлеп с такава скорост.
	— Вярно е — призна Пит. — Но да предположим, че са скъсили пътя си със седемстотин мили?
	— Как? — попита Джордино с глас, в който се долавяше съмнение, примесено със сарказъм. — Като са монтирали колела на плавателните съдове и са пресекли по суша ли?
	— Няма майтап — каза Пит сериозно. — Минали са през наскоро отворения канал във Флорида от Джексънвил на Атлантическия океан до река Кристъл при Мексиканския залив и са отсекли от пътя цялата южна половина на щата.
	Просветление озари Джордино. Той се вгледа отново в картата и провери мащаба. После разпери палец и показалец и измери скъсеното разстояние между Чарлстън и Ню Орлиънс. Когато накрая се обърна да погледне Пит, по устните му играеше смутена усмивка.
	— Така става — рече той и бързо прибра усмивката си. — Но какво доказва това?
	— Сигурно Бугейнвилови имат строго охраняемо пристанище с докови съоръжения, където разтоварват незаконните си товари. То вероятно се намира на речния бряг и някъде между Ню Орлиънс и входа на залива.
	— Делтата на Мисисипи? — не скри почудата си Джордино. — Как стигна до това заключение?
	— Ами виж! — Пит посочи списъка на корабите, изписан на черната дъска и зачете на глас: „Пайлъттаун“, „Бел Час“, „Бурас“, „Венис“, „Бутвил“, „Чалмет“ — това са кораби с чужда регистрация, но някога са били собственост на Морски линии „Бугейнвил“.
	— Не схващам връзката.
	— Погледни още веднъж картата. Всеки един от тези кораби носи името на град, разположен край делтата на реката.
	— Символичен шифър?
	— Това е единствената грешка, допусната от Бугейнвилови — да използват код за обозначение на района на тайните си операции.
	Джордино се вгледа по-отблизо в картата.
	— Божичко! Всичко съвпада!
	Пит потупа картата с юмрук.
	— Залагам своята изота-фраскини за твоята бронко, че тук именно ще открием Лорън.
	— Печелиш.
	— Тогава отскочи до летището на НЮМА и наеми един реактивен „Лиър“. Аз ще се обадя на адмирала и ще му обясня защо се налага да летим до Ню Орлиънс.
	Джордино вече се бе упътил към вратата.
	— Като пристигнеш на летището, аз ще съм изписал самолета и ще съм готов за излитане — каза той през рамо.
	Пит се затича нагоре по стълбите към апартамента си и нахвърли малко дрехи в една пътна чанта. После отвори кутия за оръжие, извади картечен пистолет „Колт Томпсън“ със сериен номер 8545 и два пълнителя, заредени с 45-калиброви патрони, и сложи всичко в калъф за цигулка. След това вдигна телефона и набра номера на кабинета на Сандекър.
	Той каза името си на личния секретар на Сандекър и веднага бе свързан.
	— Адмирале?
	— Дърк?
	— Мисля, че открих района на шлепа.
	— Къде?
	— В делтата на река Мисисипи. Тръгваме с Ал за там.
	— Какво те кара да мислиш, че е в делтата?
	— Отчасти предположение, отчасти умозаключение, но това е най-солидната диря, която имаме.
	Сандекър направи пауза, преди да отговори:
	— Най-добре е да задържиш нещата.
	— Да ги задържа ли? Какво имате предвид?
	— Алън Моран настоява търсенето да бъде прекратено.
	Пит остана като гръмнат.
	— Защо, по дяволите?
	— Било прахосване на време и на парите на данъкоплатците, защото Винс Марголин бил мъртъв.
	— Моран е торба с лайна!
	— У него били дрехите на Марголин, с които е бил облечен в нощта, когато всички са изчезнали и можели да послужат за доказателство на твърденията му.
	— Но нали трябва да помислим за Лорън.
	— Моран казва, че и тя е мъртва.
	Пит изпита чувството, че затъва в плаващ пясък.
	— Той е долен лъжец!
	— Може би, но ако е прав за Марголин, ще излезе, че опозоряваш следващия президент на Съединените щати.
	— Денят, в който този гаден подлец положи клетва, ще бъде денят, в който аз ще се откажа от гражданството си.
	— Сигурно няма да си единственият — отвърна мрачно Сандекър, — но личните ти чувства няма да променят положението.
	Пит не отстъпи.
	— Ще ви се обадя от Луизиана.
	— Надявах се да го кажеш. Дръж ме в течение. Ще направя всичко по възможностите ми оттук.
	— Благодаря ви, печен мошенико!
	— Плюй си на ръцете и кажи на Джордино да престане да ми задига от пурите.
	Пит се усмихна и затвори телефона. Стегна багажа си и забързан излезе от хангара. Три минути след като беше потеглил с колата, телефонът му зазвъня.
	Намиращият се на триста и двайсет километра Сал Касио, отчаян и с пепеляво лице, напразно чакаше Пит да се обади.


	67.

	В дванайсет и десет на обяд Алън Моран прекоси главния коридор на Капитолия, слезе по едно тясно стълбище и отвори вратата на затънтен кабинет, който ползваше, за да се уединява. Повечето мъже с неговото положение бяха непрекъснато заобиколени от тълпа помощници, но Моран предпочиташе да се движи сам, за да избегне празните приказки.
	Той винаги имаше бдителния поглед на антилопа, която оглежда африканската равнина за някой хищник. По студените му очи можеше да се съди, че това е човек, чиято единствена любов е властта, власт, постигната с всякакви средства и на каквато и да е цена. За да получи престижния пост в Конгреса, Моран грижливо бе изграждал плакатния си образ. В обществения си живот той излъчваше религиозен плам — самото олицетворение на дружелюбния свенлив човек с остро чувство за хумор, на добрия съсед, който с охота услужваше с косачката си за трева и изтъкваше миналото си на обществено онеправдан човек, който сам се е издигнал.
	В личния си живот представляваше точно обратното. Дълбоко в себе си беше атеист, който гледаше на избирателите си и на обществеността като на невежа паплач, чиито вечни оплаквания му позволяваха да владее и извърта нещата в своя полза. Никога не се бе женил, нямаше близки приятели и живееше като разкаян монах в малък апартамент под наем. Всеки долар отгоре и над насъщните му нужди отиваше в тайното му акционерно дружество в Чикаго, където се прибавяше към капиталите, натрупани чрез незаконни сделки, подкупи и други нечестни вложения. После те се пръсваха и посяваха, за да укрепят основите на властта му и вече почти не бяха останали мъж или жена, заемащи високи постове в бизнеса и правителството, които да не са свързани тясно с него чрез политически услуги или влияние.
	Дъглас Оутс, Сам Емет, Мартин Броган, Алън Мърсиър и Джес Симънс, които наскоро бяха освободени от домашен арест, вече чакаха в кабинета му, когато Моран влезе. Всички станаха на крака, докато той заемаше мястото си зад бюрото. От него лъхаше самонадеяност, която не убягна от погледите на посетителите му. Беше им наредил да се съберат в частната му територия и те нямаха друг избор, освен да се подчинят.
	— Благодаря ви, че дойдохте, господа — заговори той с изкуствена усмивка. — Предполагам, че знаете причината.
	— Да обсъдим твоята евентуална приемственост на президентския пост — отвърна Оутс.
	— Тя не е евентуална — натърти язвително Моран. — По програма Сенатът дава ход на процеса в седем часа тази вечер. Като следващия по ред в изпълнителната власт, чувствам за свой дълг да положа клетвата веднага след това и да поема отговорността да излекувам раните, нанесени от вредните измами на президента.
	— Не прибързваш ли много? — попита Симънс.
	— Не, ако това означава да попреча на президента да извърши още безобразия.
	По лицето на Оутс се четеше съмнение.
	— Някои хора може да изтълкуват неоправданата ти реакция, поне докато не се докаже, че Винс Марголин е мъртъв, като неуместен опит да узурпираш властта, особено ако се вземе предвид участието ти в обосновката за свалянето на президента.
	Моран изгледа кръвнишки Оутс и отмести поглед към Емет.
	— У вас са дрехите на вицепрезидента, намерени в реката.
	— Нашите лаборанти от ФБР установиха, че дрехите наистина принадлежат на Марголин — потвърди Емет. — Но според анализите те изобщо не са престоявали във водата две седмици.
	— Най-вероятно да са били изхвърлени от водата на брега, където са изсъхнали.
	— Казвате, че рибарят, който е дошъл в кабинета ви с вещественото доказателство, твърдял, че ги е намерил да плуват насред реката Потомак.
	— Вие сте директор на ФБР — сопна се Моран. — Вие ги разбирате тия работи. Аз тук не съм изправен пред съд.
	— Може би ще бъде в интерес на всеки един от присъстващите тук — обади се Оутс с тих глас, — ако търсенето на Марголин продължи.
	— Напълно съм съгласен — подкрепи го Броган. — Ние не можем да го отпишем, докато не намерим тялото му.
	— Това положително ще надигне много въпроси — добави Мърсиър. — Например как е умрял.
	— Очевидно е, че се е удавил — отвърна Моран. — Вероятно при потъването на „Игъл“.
	— Освен това — продължи Мърсиър, — ти изобщо не можеш да дадеш задоволителни обяснения за това кога и как ти и Маркъс Ларимър сте слезли от „Игъл“ и сте заминали за все още пазения в тайна курорт на Карибско море, за да ловите риба.
	— Ще отговоря на драго сърце на всички въпроси пред комисията за разследване към Конгреса — заяви Моран. — А не тук и сега пред хора, които ми се противопоставят.
	— Трябва да знаеш, че независимо от грешките му ние оставаме верни на президента — каза Оутс.
	— И за миг не съм се съмнявал — отвърна Моран. — Тъкмо затова ви повиках тук днес. Десет минути след като Сенатът гласува, аз ще съм положил клетва за президент. И първият ми официален акт ще бъде да оповестя или оставката ви, или уволнението ви — по ваш избор. Довечера, считано от полунощ, нито един от вас няма да работи за правителството на Съединените щати.


	Тесният павиран път се виеше между високите хълмове, чиито клонове се спускаха стръмно към Черно море. На задната седалка на дългата лимузина „Кадилак Севил“ седеше Владимир Полевой и четеше последния доклад на Алексей Луговой. От време на време той вдигаше поглед и се заглеждаше в изгряващото слънце, което изпълзяваше над хоризонта.
	През където и да минеше, лимузината караше всички глави да се обръщат след нея. Направена по поръчка и закупена по нареждане на Полевой, оборудваната с вградени дървени шкафове, цветен телевизор, барче за напитки и стереоуредба кола бе доставена в Москва под предлог да бъде проучена механичната й технология. Малко след пристигането й Полевой си я присвои.
	Дългата кола продължи нагоре покрай гористата периферия на една стръмна скала и стигна до огромен дървен портал във висока тухлена стена, където пътят свършваше. Униформен офицер отдаде чест на шефа на КГБ и натисна един бутон. Порталът се отвори към просторна градина, изпъстрена от цветя, и колата бе вкарана и паркирана до дълга едноетажна къща, построена в съвременен западен стил.
	Полевой се качи по вита каменна стълба и влезе в преддверието. Там бе посрещнат от секретаря на президента Антонов, който го придружи до маса и столове, разположени на тераса с изглед към морето.
	След малко се появи Антонов, следван от миловидна сервитьорка, която носеше огромно плато с пушена сьомга, хайвер и изстудена водка. Антонов изглеждаше в добро настроение и небрежно приседна върху железния парапет на терасата.
	— Прекрасна е новата ви дача — отбеляза Полевой.
	— Благодаря. Поръчах проекта й на една френска архитектурна фирма. Не ми взеха нито рубла. Е, разбира се, няма да бъде одобрена от държавната строителна комисия след по-щателна проверка. Прекалено буржоазна е на вид. Но какво от това, времената се менят. — После изведнъж смени темата. — Какви са вестите от Вашингтон?
	— Президентът ще бъде свален от длъжност — отвърна Полевой.
	— Кога?
	— До утре по това време.
	— Сигурно ли е?
	— Напълно.
	Антонов вдигна чашата си с водка и я пресуши и момичето веднага я напълни отново. Полевой подозираше, че работата на сервитьорката не беше само да налива водка на президента на Съветския съюз.
	— Да не би да си направихме погрешна сметка, Владимир? — попита Антонов. — Да не би да очаквахме да свършим прекалено много неща за прекалено кратко време?
	— Никой не може да отгатне ходовете на американците. Постъпките им са непредвидими.
	— Кой ще бъде новият президент?
	— Алън Моран, говорителят на долната камара на Конгреса.
	— Ще можем ли да се сработим с него?
	— По думите на осведомителите ми той е нечестен човек, но може да му се влияе.
	Антонов се загледа в малка рибарска лодка в далечината.
	— Аз лично предпочитам Моран пред вицепрезидента Марголин.
	— Определено — съгласи се Полевой. — Марголин е заклет враг на нашето комунистическо общество и твърд привърженик на разширяването на американската военна машина много повече от нашата.
	— Нашите хора могат ли да помогнат с нещо, дискретно, разбира се, за влизането на Моран в Белия дом?
	Полевой поклати глава.
	— Много малко, за да си заслужава риска да правим разобличителна и неудачна пропаганда.
	— Къде е Марголин?
	— Все още в ръцете на Бугейнвилови.
	— Има ли вероятност онази стара азиатска кучка да го освободи навреме, за да отреже пътя на Моран?
	— Кой може да предвиди плановете й с точност? — вдигна безпомощно рамене Полевой.
	— Ако беше на нейно място, Владимир, как би постъпил?
	Полевой се замисли, после отвърна:
	— Бих сключил сделка с Моран за отстраняването на Марголин.
	— Ще има ли Моран смелостта да го направи?
	— Ако един мъж, който е бил държан като затворник в изключително уязвима ситуация, застане между вас и водачеството на една суперсила, как ще действате?
	Антонов избухна в силен смях и подплаши една птичка, кацнала наблизо.
	— Четеш мислите ми като през рентген, стари приятелю. Разбирам какво имаш предвид — няма да се поколебая да го премахна.
	— Американските медии разпространяват изявлението на Моран, че Марголин се е самоубил чрез удавяне.
	— Явно, теорията ти почива на здрава основа — отбеляза Антонов. — Може би в края на краищата старицата, наричана „Железният лотос“, ще престане да ни прави услуги.
	— Е, поне сделката с нея не ни коства нищо.
	— Като стана дума за това, какво е положението със златото?
	— Адмирал Борчавски е предприел спасителна операция. Той очаква до три седмици да бъде извадено и последното кюлче.
	— Това е добра новина — каза Антонов. — А доктор Луговой? Ще може ли да продължи проекта си след отстраняването на президента?
	— Да — отвърна Полевой. — В главата на президента има огромен ценен запас от секретна информация на Съединените щати, който Луговой трябва да измъкне.
	— Тогава поддържайте хода на проекта. Снабдете Луговой с допълнителен списък на важни политически и военни личности, които искаме да проучим. От всички американски държавни ръководители, които са слезли от постовете си, се искат съвети, независимо доколко неуспешно са управлявали администрациите си. Капиталистическите маси имат къса памет. Познанията, които настоящият президент притежава и още ще натрупа при срещите си със своите приемници, могат да бъдат от огромна полза за нас в бъдеще. Този път ние ще запазим търпение и ще действаме бавно. Нищо чудно мозъкът на президента да се окаже гъска, която да снесе златни яйца с разузнавателни сведения за идните десетилетия.
	Полевой вдигна чашата си.
	— Да пием за най-добрия таен агент, когото сме вербували досега.
	Антонов се засмя.
	— И нека още дълго да продължи да снася.


	В другата половина на света Реймънд Еджли седеше пред пулт за управление и прочиташе данните от хартиената лента на самопишещия уред. Той вдигна очилата над челото си и разтърка зачервените си очи. Независимо от видимата умора в него напираше здраво удържана енергия. Жизнените му сокове кипяха от чувството за надпревара. Възможността да победи своя най-уважаван професионален съперник в игра на психологическа машинация пропъждаше всякаква мисъл за сън.
	Доктор Хари Грийнбърг, известен изследовател в областта на психиатрията на лично основание, запали лула с извита дръжка. След като раздуха пожълтялата чашка, той посочи с мундщука към самопишещия уред.
	— Няма смисъл да чакаме повече, Рей. Доволен съм, че получихме необходимите данни, за да извършим включването.
	— Не ми се иска да прибързваме, преди да съм сигурен, че можем да заблудим Алексей.
	— Давай, давай! — настоя Грийнбърг. — Стига си си губил времето, ами атакувай.
	Еджли се обърна и огледа десетчленния си екип от психолози. Всички бяха насочили очаквателни погледи към него. Тогава той кимна и рече:
	— Добре. Пригответе се да прехвърлим мисловната връзка от присадката на президента в нашия централен компютър.
	Грийнбърг се приближи до екипа и даде наставления на всеки един поотделно, после провери два пъти процедурите. Трима от психолозите заеха места пред компютърния пулт за управление с пръст върху съответните бутони. Останалите огледаха показанията на екраните и проконтролираха данните.
	Еджли нервно избърса длани с носна кърпа. Грийнбърг застана леко встрани и зад него.
	— Не бива да се намесваме по време на мисловен процес или насред инструкциите на Луговой — предупреди Грийнбърг.
	— Знам — отговори Еджли, без да отмества поглед от показанията на транслатора на мозъчните вълни. — Освен това компютърното ни предаване трябва да съвпада съвсем точно с ритъма на сърцето и другите му жизнени функции.
	Програмистът зададе командата на компютъра и зачака. Всички бяха вперили погледи в празния екран, който щеше да покаже успех или провал на работата им. Минутите се нижеха, никой не продумваше; единствените звуци идваха от тихото бръмчене на електронната апаратура, докато компютърът се приготвяше за милисекундата, в която щеше да приеме командата. Изведнъж на екрана се изписа: ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ВРЪЗКИТЕ ОСЪЩЕСТВЕНО.
	Всички изпуснаха колективна въздишка на облекчение, отново се разприказваха и се здрависваха един с друг със същото онова въодушевление, което изпълва центъра за управление на полетите на НАСА след успешно изстрелване на ракета.
	— Дали Луговой ще се хване на въдицата? — попита Еджли.
	— Не се безпокой. Никакво подозрение няма да мине през ума му. Егото на Алексей Луговой никога няма да му позволи да си помисли, че някой може да го изиграе. — Грийнбърг изпусна кръгче дим от лулата си. — Той ще налапа всичко, което му подадем, и ще го препрати в Москва, мислейки се за дар божи в шпионажа.
	— Надявам се — рече Еджли, попивайки потта от челото си. — Следващата стъпка е да преместим президента в болницата „Уолтър Рийд“ и да махнем присадката.
	— Всяко нещо по реда си — каза Грийнбърг и извади бутилка шампанско, докато един от психолозите раздаваше чашите.
	Разнесе се пукот на изстреляна коркова тапа и чашите бяха напълнени. Грийнбърг вдигна тост усмихнат.
	— За доктор Еджли, който току-що върна КГБ с десет години назад!


	Четвърта част
	„Стоунуол Джексън“

	68.

	_13 август 1989_
	_Ню Орлиънс, Луизиана_
	Пит проспа почти целия полет, докато Джордино бе поел управлението. Слънцето светеше ярко от безоблачното небе, когато те се снижиха над синьо-зелените води на езерото Пончартрейн и се насочиха към малкото летище край брега на Ню Орлиънс. Зеленикавосиният реактивен самолет на НЮМА докосна асфалтовата писта и постепенно спря до вертолет, на чийто корпус бе изписано „Делта ойл лимитид“.
	От спрялата до него кола излезе мъж в летен памучен костюм и тръгна към самолета. Свали очилата си за слънце и протегна ръка към Пит, който слизаше от кабината на реактивния „Лиър“.
	— Господин Пит? — попита той и белите му зъби блеснаха от почернялото му лице.
	— Аз съм Пит.
	— Клайд Грифин, агент на ФБР, завеждащ местното управление за специални задачи в Луизиана.
	Джордино се приближи до тях и Пит го представи.
	— С какво можем да ви услужим, господин Грифин?
	— Директорът Емет ме помоли да ви предам, че Федералното бюро не може да ви предостави официално съдействие в търсенето.
	— Не помня да съм искал някакво съдействие — рече Пит.
	— Аз казах „официално съдействие“, господин Пит. — Широка усмивка огради белите зъби. — Неофициално казано, днес е неделя. Директорът намекна, че каквото и да правят агентите в свободния си ден, е тяхна работа. На мое разположение са осем души, които решиха, че вашата задача е по-важна, отколкото да играят голф.
	— Емет дал ли е благословията си?
	— Той подчерта, че ако не открием вицепрезидента час по-скоро, ще ми тегли такъв шут в задника, че място няма да мога да си намеря.
	— Мой тип човек — вметна Джордино.
	— Уведомиха ли ви какво точно търсим? — попита Пит.
	— Речен шлеп — кимна Грифин. — Досега сме проверили около двеста оттук до Батън Руж.
	— Търсили сте на север, а според мен трябва на юг.
	Грифин явно не беше съгласен и заби поглед в земята.
	— Повечето от пристигащите товарни кораби и танкери разтоварват на градските докове. Оттам товарите се превозват на север с влекачи. Малко шлепове извършват курсове по делтата на юг освен онези, които изхвърлят в океана отпадъци и боклук.
	— Тъкмо затова трябва да търсим там.
	Грифин ги покани с ръка да се качат на вертолета.
	— Моите хора чакат в коли край брега. Можем да им даваме указания от въздуха.
	— „Делта Ойл“ сигурно прикритие ли е? — поинтересува се Пит.
	— Вертолетите на петролната компания са обичайна гледка по тия места — отвърна Грифин. — Непрекъснато се използват за превозване на хора и припаси от сондовите кули в залива недалеч от брега и до тръбопроводите, минаващи през речните ръкави. Никой не им обръща внимание.
	Пит се извини и се върна отново в самолета на НЮМА. След малко се появи с калъфа за цигулка в ръка и се качи във вертолета, където бе представен на пилота — слаба, русокоса жена със сънливи очи и провлачен гърлен говор. Пит никога не би я взел за агент на ФБР, каквато беше, нито намираше, че името й „Слатс“* Хоган й подхожда.
	[* Слатс — жаргонен израз за ребра. — Б.пр.]
	— Какво, на цигулка ли ще свирите по време на полета? — полюбопитства Хоган.
	— Това уталожва страха ми от височината — усмихнат отвърна Пит.
	— На какви ли екземпляри не попадаме — смотолеви тя.
	Всички затегнаха коланите си и Хоган издигна летателния апарат във въздуха, направи един кръг над сърцето на града и се насочи на юг.
	Под тях малък зелен трамвай пълзеше покрай Сейнт Чарлс авеню, релсите проблясваха от отражението на слънцето през клоните на дърветата. Пит веднага разпозна солидния бял покрив на „Супердоума“ — най-голямото спортно съоръжение от този род в света. Вдясно от тях се изнизаха къщи, подредени плътно една до друга, тесните улици на френския квартал, зелената трева около Джексън Скуеър и заострените върхове на кулите на катедралата „Сейнт Луиз“. Най-сетне пред тях се разкриха мътните кафяво-зелени води на река Мисисипи.
	— Ето я древната река — съобщи Хоган, — твърде гъста за пиене и твърде рядка за оран.
	— Бил ли сте някога на реката? — обърна се Грифин към Пит.
	— Преди няколко години правих исторически проучвания на два кораба, разбити по времето на Конфедеративната гражданска война на стотина километра от Плакмайнс Париш.
	— Знам едно чудно ресторантче в енорията…
	— И аз го знам, казва се „При Том“. Поднасят превъзходни стриди върху половин черупка. А пък ако ги поискате и полети със соса от люти чушлета, който приготвя майката на Том, стават фантастични.
	— Явно много свят сте виждал.
	— Според случая.
	— Имате ли представа къде може да е укрит шлепът?
	— Отваряйте си очите за док и склад, които на вид са порутени и почти не се използват, но са строго охраняеми — с повече от необходимия брой пазачи, висока ограда, а може би и кучета. Шлепът, ръждясал и занемарен, ще е забутан на такова място. Предполагам, че то се намира някъде между Чалмет и Пайлъттаун.
	— До Пайлъттаун може да се стигне само с плавателен съд — отбеляза Грифин. — Главният воден път на делтата свършва на шестнайсет километра от един град, наречен Венис.
	— Признавам, сбърках.
	Те се умълчаха за известно време и наблюдаваха реката под тях, която течеше със скорост почти четири възела между високи диги, предпазващи брега от наводнение. На пасища край малки ферми пасяха крави, портокалови горички се простираха върху тесните ивици укрепена земя покрай дигите и постепенно оредяваха навътре в мочурливата почва. Вертолетът прелетя над Порт Сълфър, чиито внушителни пристани бяха здраво укрепени в западния бряг. Мънички планини от жълта сяра, високи петнайсет метра, се издигаха от равната, отровена почва.
	През следващия половин час се появи първият от трите предупредителни сигнала. На няколко километра от Порт Салфър забелязаха изоставена консервна фабрика, край която бяха вързани два шлепа. Грифин уведоми по радиовръзката екипа от агенти, които следваха вертолета по пътя край западния бряг. След направената бърза проверка постройката се оказа празна, а шлеповете съдържаха само просмукана от дъното вода и тиня.
	Те продължиха на юг и минаха над обширни блата и криволичещи към залива мочурливи разклонения на реката. Видяха елени, които пасяха наоколо, голям брой алигатори, припичащи се на слънце в калта, и малко стадо кози, които проследиха вертолета с равнодушно любопитство в очи.
	Огромен товарен кораб със заоблен нос пенеше водите на реката срещу течението. На кърмата се развяваше опознавателния му флаг със златна звезда, сърп и чук.
	— Руски — отбеляза Пит.
	— Доста голям процент от петте хиляди кораба, които пристигат всяка година в Ню Орлиънс, са притежание на руснаците.
	— Искате ли да видим какво има на онзи шлеп там — посочи с ръка Хоган, — дето е вързан зад онази драга на източния бряг?
	Грифин кимна.
	— Него ще проверим лично ние.
	Хоган тръсна русата си грива.
	— Ще се приземя на дигата.
	Тя умело докосна с колесниците посипания с натрошени морски черупки път, който минаваше по горната част на дигата. След три минути Грифин тръгна по скърцащата рампа към шлепа. След още три — вече стягаше колана на седалката във вертолета.
	— Не ви ли провървя? — попита го Пит.
	— Празни надежди. Старото корито е до половината пълно с нефт. Сигурно е служило за нещо като бензиностанция за драгата.
	Пит погледна часовника си. Два и половина. Времето летеше. Още няколко часа и Моран ще положи клетва за президент.
	— Трябва да продължим да изпълняваме програмата — рече той.
	— Чувам ви какво си говорите — обади се Хоган и издигна вертолета с такъв рязък завой над реката, че Джордино притисна ръка в корема, за да провери дали е на мястото си.
	След още дванайсет километра те отново удариха на камък, след като зърнаха един шлеп, закотвен съмнително под един навес за корабна поддръжка и ремонт. Бързото претърсване на екипа на сушата установи, че е напълно разбит.
	Полетът им продължи над рибарските градчета Емпайър и Бурас. Отминаха ги и тъкмо направиха завой, когато изведнъж пред очите им се разкри картина от златните години на реката — почти забравена внушителна и живописна гледка. Един параход с бял корпус и с широк бимс, от чиито палуби се виеше струйка пара, бе забил нос в западния насип.
	— Призраци от времето на Марк Твен — рече Джордино.
	— Толкова е красив — вметна Пит, оглеждайки с възхищение пищната дърворезба на многоетажната надстройка.
	— Това е „Стоунуол Джексън“ — поясни Грифин. — Атракцията на реката от седемдесет години насам.
	Стълбата на парахода бе спусната върху насипа пред стара тухлена крепост, изградена във формата на петоъгълник. Море от паркирани коли и тълпи от разхождащи се хора изпълваха парадния плац и тухления крепостен вал. От средата на едно бойно поле в съседство бълваха на талази облаци син дим над главите на наредените в две срещуположни редици мъже, които привидно стреляха един в друг.
	— Какво се чества? — попита Джордино.
	— Разиграват междущатска война — отвърна Хоган.
	— Пак ми се изплъзва нещо.
	— Пресъздават историческа битка — поясни Пит. — За развлечение войниците от бригади и полкове възпроизвеждат действителни бойни единици от Гражданската война. Облечени са в автентични униформи и стрелят беззвучно с точно копирани или оригинални оръдия. В Гетисбърг бях свидетел на подобна сцена. Голямо зрелище е това, почти като истинско.
	— Жалко, че не можем да спрем, за да го наблюдаваме — каза Грифин.
	— Плакмайнс Париш е жива енциклопедия на историята — обади се Хоган. — Звездообразната крепост, където се възпроизвежда битката, се нарича Форт Джексън. А малкото останало от форта Сейнт Филип се намира точно отсреща през реката. Там именно адмирал Фарагът през 1862 година пробил блокадата на фортовете и превзел Ню Орлиънс за янките.
	На човек не му беше необходимо въображение, за да види и чуе в съзнанието си отекващите гърмежи на оръдейната стрелба между бойните кораби на Съюза и батареите на Конфедерацията. Но завоят в реката, откъдето адмирал Фарагът и флотът му щурмували преди повече от век, сега бе смълчан. Водата течеше кротко между обраслите с шубраци брегове, които някога са прикривали останките от разбити и потопени по време на битката кораби.
	Хоган изведнъж се смрази на седалката и се вгледа над таблото с контролно-измервателни уреди през предното стъкло на пилотската кабина. На не повече от три километра, с носа обърнат по посока на течението, се виждаше кораб, вързан за стар дървен док, чиито пилони бяха забити под голям метален склад. Зад кърмата на кораба стояха шлеп и влекач.
	— Трябва да е онзи там — посочи тя.
	— Можете ли да видите името на кораба? — попита Пит от задната пътническа седалка.
	Хоган моментално вдигна лявата си ръка от лоста за управление на стъпката на въздушното витло, за да засенчи очите си.
	— Разчитам нещо като… не, това е име на град, който току-що отминахме.
	— Кой град?
	— Бурас.
	— Възможно е това да е името. По дяволите! — възкликна Пит с ликуващ глас. — Точно той е!
	— На кораба не се мяркат никакви моряци — отбеляза Грифин. — Наистина, има висока ограда, както казахте, но няма и следа от пазачи или кучета. Доста спокойно ми изглежда.
	— Не залагайте на това — рече Пит. — Слатс, продължи надолу по реката, докато изчезнем от поглед. После се върни обратно и се приземи под западната дига, за да се срещнеш с вашите хора в колите.
	Хоган запази посоката на летене в продължение на пет минути, след това направи широк полукръг на север и приземи вертолета на футболното игрище на едно училище. Две коли, пълни с агенти на ФБР, вече чакаха там, когато машината докосна земята.
	Грифин се обърна към Пит.
	— Аз и екипът ми ще влезем през предната врата, която се отваря към товарния док. Вие с Джордино останете при Хоган и извършвайте наблюдение от въздуха. Това трябва да изглежда рутинна проверка.
	— Рутинна проверка — повтори язвително Пит. — Значи отивате до вратата, показвате блестящите си значки на ФБР и гледате как всички вътре се свиват от страх. Нищо подобно. Ония хора убиват така, както ти и аз трепем комари. Излизайки на открито с колите, ще бъде равносилно на покана да ви пръснат черепите. По-умното е да изчакаш и да повикаш подкрепление.
	По лицето на Грифин пролича, че той не е от хората, които обичат да им се казва как да си вършат работата. Не обърна внимание на думите на Пит и даде нареждания на Хоган.
	— Изчакай две минути, докато стигнем до портала, след това се вдигни във въздуха и кръжи над склада. Мини на честотата на свързочния ни пункт и ги уведоми за положението. Кажи им също и да препращат нашите съобщения в главната квартира на Федералното бюро във Вашингтон.
	Той слезе от вертолета и се качи във водещата кола. Колата заобиколи училищното игрище по почти невидим път, който водеше към доковите съоръжения на Бугейнвилови, и изчезна отвъд дигата.
	Хоган издигна вертолета и включи радиостанцията. Пит се премести на седалката на втория пилот и загледа как Грифин и хората му наближиха високата ограда, ограждаща пристана и склада. С нарастващо безпокойство видя, че Грифин слезе от колата и застана пред портала, но там никой не го посрещна.
	— Нещо става — каза Хоган. — Влекачът и шлепът тръгнаха.
	Беше права. Влекачът започна да се отделя от пристана, бутайки шлепа с тъпата си носова част. Кърмчията опитно изведе двата плавателни съда в главното водно течение и зави в посока към залива.
	Пит грабна чифт резервни наушни слушалки и микрофон.
	— Грифин! — извика той. — Изтеглят шлепа от района. Остави кораба и склада. Върни се на пътя и почвайте следене.
	— Разбрах те — потвърди гласът на Грифин.
	Неочаквано на кораба се отвориха врати и по палубите се заизкачваха моряци, които смъкнаха брезентовите покривала на две скрити платформи за оръдия, разположени на носовата палуба и на кърмата. Капанът щракна.
	— Грифин! — изкрещя Пит в микрофона. — Изчезвай! За бога, изчезвай!
	Предупреждението дойде твърде късно. Грифин скочи във водещата кола, която мигом потегли с рев към убежището на дигата, но 20-милиметровите картечници вече бяха изстреляли смъртоносния си поздрав. Куршумите се нахвърлиха яростно върху бясно накланящата се кола, пръсваха на парчета прозорците, срязваха тънкия метал като картон и пронизваха плътта и костите на хората вътре. Задната кола продължи още малко по инерция и спря, изсипвайки на земята тела, едни от които останаха неподвижни, други се опитаха да допълзят до някакво прикритие. Грифин и хората от първата кола успяха да стигнат до горната част на дигата, но бяха тежко ранени.
	Пит рязко отвори калъфа на цигулката, провря цевта на томпсъна през страничния прозорец и обсипа с куршуми картечницата на носа на „Бурас“. Хоган веднага схвана намеренията му и наклони хеликоптера, за да му даде по-удобен ъгъл за стрелба. По палубата легнаха по очи моряци, които нямаха представа откъде им дойде този масивен смъртоносен картечен огън. Стрелците на кърмата обаче се окопитиха навреме. Те извърнаха техния оерликон от Грифин и агентите му и насочиха изстрелите си към небето. Хоган направи смел опит да избегне куршумите и успя не със сантиметри, а с милиметри. Тя направи един кръг около кораба, сякаш вертолетът се бе спасил като по чудо, но в този момент куршуми от едностранния дуел изсвистяха над реката. Те описаха траектория във въздуха от „Бурас“ нагоре и се забиха във вертолета. Пит вдигна ръка, за да предпази очите си, когато натрошеното предно стъкло отхвръкна навътре в кабината. Куршумите със стоманени върхове надупчиха тънкия алуминиев фюзелаж и всяха пълен хаос в двигателите.
	— Нищо не виждам — съобщи Хоган с изненадващо спокоен глас; лицето й бе почервеняло от няколкото порязвания, но по-голямото количество кръв шуртеше от рана над челото й, пълнеше очите й и я заслепяваше.
	Освен няколкото дълбоки драскотини над китката Пит нямаше други наранявания. Той подаде картечния пистолет на Джордино, който превързваше с ръкава, откъснат от ризата си, зейнала от куршум дупка в десния си глезен. Вертолетът губеше мощност и се спускаше право към реката. Пит се пресегна и пое управлението от ръцете на Хоган, успявайки да направи завой и да избегне ненадейната смъртоносна стрелба, избухнала от влекача. От лоцманската кабина и от един горен люк на шлепа наизлязоха десетина мъже и откриха яростен огън от автоматични оръжия срещу пострадалия вертолет.
	От двигателите протече гориво, перките на носещото витло завибрираха неудържимо. Пит намали предавката, за да предотврати бързото спадане на скоростта на носещото витло. Видя, че контролно-измервателното табло се е пръснало на парчета от градушката от куршуми. Той водеше безнадеждна битка — нямаше да може да се задържи във въздуха още дълго време. Движението напред намаляваше, той губеше страничния контрол на летателния апарат.
	Долу, зад дигата, Грифин седеше на колене в безпомощна ярост, стискаше раздробената си китка и наблюдаваше как вертолетът се гърчи като огромна смъртно ранена птица. Фюзелажът беше направен на решето и той не вярваше, че някой на борда е все още жив. Грифин гледаше как летателната машина бавно умира, изпускайки дълга опашка от дим и постепенно с клатушкане се отдалечи нагоре по реката, успявайки на косъм да не се оплете в клоните на група дървета, покрай речния насип, докато накрая изчезна от поглед.
	{img:chetvarta_chast.png}


	69.

	Сандекър седеше в частния кабинет на Емет в главната квартира на ФБР и с изчерпани мисли дъвчеше лениво остатък от пура. Броган нервно разклащаше полупразна чаша с отдавна изстинало кафе.
	Генерал Меткалф влезе и седна.
	— Какво сте се опечалили като на погребение? — попита той с пресилена бодрост.
	— Нима не сме на нещо подобно? — отвърна Броган. — Веднага щом Сенатът отсъди виновност, няма да ни остане нищо друго, освен да будуваме като над мъртвец.
	— Идвам направо от приемната на Сената — поясни Меткалф. — Секретарят Оутс протака умишлено разговорите си с членовете на президентската партия, за да ги накара да задържат положението.
	— И какви са му шансовете? — попита Сандекър.
	— Нулеви. Сенатът се занимава само с формалностите на процеса. След четири часа всичко ще приключи.
	Броган поклати глава с израз на отвращение.
	— Чувам, че Моран е възложил на председателя на върховния съд О’Брайън да извърши процедурата по полагането на клетвата.
	— Мазникът му с мазник, не губи и секунда — смотолеви Емет.
	— Някакви вести от Луизиана? — попита Меткалф.
	Емет погледна унило генерала.
	— От един часа насам — никакви. Последното сведение от агента ми, завеждащ местното управление, е, че той провежда претърсване на съмнително пристанище.
	— Съществува ли конкретна причина да смятаме, че Марголин е задържан някъде в делтата?
	— Моят директор за специални проекти само опипва в тъмното — отговори Сандекър.
	Меткалф се обърна към Емет.
	— Какво сте предприели спрямо Бугейнвилови?
	— Наредил съм на близо петдесет агента да се заемат със случая.
	— Можете ли да ги арестувате?
	— Само ще си загубим времето. Час по-късно Мин Корио и Ли Тонг ще бъдат отново на свобода.
	— Положително има достатъчно доказателства.
	— Не и такива, за които да се хване главният държавен адвокат. Повечето от незаконните им операции са били извършвани извън нашите граници — страни от Третия свят, които съвсем не са приятелски настроени към Съединените щати…
	Телефонът иззвъня.
	— Емет слуша.
	— Обажда се агент Гудман от свързочния пункт, господине.
	— Какво има, Гудман?
	— Имам връзка с агент Грифин в Луизиана.
	— Най-сетне! — възкликна нетърпеливо Емет. — Свържи ме.
	— Един момент. — Последва мълчание, нарушено от ясно доловимо прещракване, след което Емет чу звук от тежко дишане. Той включи усилвателя на високоговорителя, за да чуват и другите.
	— Грифин, тук е Сам Емет, чуваш ли ме?
	— Да, господине, много ясно. — Думите като че ли се изтръгнаха с болка. — Изпаднахме в… беда.
	— Какво стана?
	— На седемдесет мили от Ню Орлиънс надолу по реката открихме товарен кораб на Бугейнвилови, завързан за кея до един шлеп и един влекач. Преди да успеем да влезем в района, за да ги претърсим, по нас бе открит огън от тежко въоръжение, разположено на кораба. Всички бяхме улучени… Имам двама убити и седем ранени, включително и аз. Беше същинско клане. — Гласът се задави и замлъкна за миг. Когато отново заговори, тонът му бе отслабнал. — Извинете, че не можах да ви се обадя по-рано, но свързочната ни апаратура също бе улучена, та трябваше да извървя три километра, докато намеря телефон.
	По лицето на Емет се изписа съчувствие. Мисълта, че тежко ранен човек е оставял кървави следи в продължение на три километра в знойния летен пек, размекна обичайната му коравосърдечност.
	Сандекър се приближи до високоговорителя.
	— Къде са Пит и Джордино?
	— Хората от НЮМА, заедно с една моя агентка, извършваха наблюдение от нашия вертолет — отвърна Грифин. — Той също бе подложен на картечен огън и падна някъде нагоре по течението на реката. Не вярвам да е оцелял някой.
	Сандекър отстъпи назад, лицето му се вкамени.
	Емет се наведе над високоговорителя.
	— Грифин?
	Чу в отговор само чезнещ шепот.
	— Грифин, можеш ли да продължиш?
	— Да, господине… ще опитам.
	— Какво е положението с шлепа?
	— Влекачът… влекачът го изтегли.
	— Къде го е изтеглил?
	— Надолу по течението… Видях го да се насочва към началото на каналите.
	— Къде е това?
	— В долния край на Мисисипи, където реката се разклонява в три основни плавателни канала към морето — поясни Сандекър. — Това са Южния канал, Югозападния канал и канала Лутър. Корабите използват най-много първите два.
	— Грифин, преди колко време шлепът напусна района?
	Не последва никакъв отговор, нито звук, че връзката е прекъснала — пълно мълчание.
	— Сигурно е припаднал — обади се Меткалф.
	— Към вас тръгва помощ. Чуваш ли, Грифин?
	Пак никакъв отговор.
	— Защо ли изкарват шлепа в открито море? — изказа на глас почудата си Броган.
	— Не виждам никаква причина — рече Сандекър.
	Вътрешният телефон на Емет иззвъня.
	— Търсят спешно адмирал Сандекър — каза Дон Милър, заместник-директорът му.
	Емет се обърна към Сандекър.
	— За вас е, адмирале. Ако искате, можете да се обадите от преддверието на кабинета.
	Сандекър благодари и излезе в преддверието, където личният секретар на Емет му посочи телефонен апарат върху празно бюро. Той натисна мигащия бутон.
	— Адмирал Сандекър на телефона.
	— Един момент, господине — каза познатият глас на телефонистката на главната квартира на НЮМА.
	— Ало?
	— Тук е Сандекър. Кой е насреща?
	— Недосегаем сте, адмирале. Ако не бях казал, че обаждането ми е във връзка с Дърк Пит, секретарката ви никога нямаше да ме свърже с вас.
	— Кой се обажда? — попита отново Сандекър.
	— Казвам се Сал Касио. Работя по случая „Бугейнвил“ заедно с Пит.
	Когато след десет минути Сандекър отново влезе в кабинета на Емет, той изглеждаше зашеметен и целият трепереше. Броган веднага схвана, че нещо не е наред.
	— Какво има? — попита той. — Сякаш дух, предвещаващ смърт ви е докоснал.
	— Шлепът — промълви Сандекър. — Бугейнвилови са сключили сделка с Моран. Изкарват шлепа в открито море, за да го потопят.
	— Какво значи това?
	— Лорън Смит и Винс Марголин трябва да умрат, за да може Алън Моран да стане президент. Шлепът ще бъде техният гроб в сто фатома вода.


	70.

	— Дали ни следят? — попита речният лоцман, докато синхронизираше лостовете за управление на щурвалския пулт с изяществото на диригент, ръководещ оркестър.
	Ли Тонг отстъпи назад от големия отворен прозорец в задната част на лоцманската кабина и свали бинокъла от очите си.
	— Не се вижда нищо, освен странен облак черен дим на две-три мили зад кърмата.
	— Вероятно нефт се е запалил.
	— Имам чувството, че ни следва.
	— Това е илюзия. Реката често създава странни зрителни измами. Ако нещо изглежда, че е на една миля разстояние, то всъщност е на четири. Светлини се привиждат там, където не би могло да ги има. Движещи се към теб кораби като че ли се отдалечават, докато ги приближаваш. Да, реката наистина може да заблуди човек, когато реши да прави номера.
	Ли Тонг огледа отново канала. Беше се научил да подминава неспирните разкази на лоцмана за Мисисипи, но се възхищаваше на умението и опитността му.
	Капитан Ким Пуджон беше лоцман с дълъг професионален стаж в Морски линии „Бугейнвил“, но продължаваше да е суеверен. Почти не отделяше поглед от плавателния канал и от шлепа пред тях, докато сръчно балансираше скоростта на четирите двигателя с мощност 12 000 конски сили и внимателно направляваше четирите предни пера на кормилото и шестте пера за заден ход на шлепа. Огромните дизелови двигатели тупкаха под краката му с пълна мощност, придвижвайки шлепа през водата със скорост близо шейсет мили в час и опъвайки въжетата, свързващи двата плавателни съда.
	Разминаха се с един шведски петролен танкер и Ли Тонг се подпря, за да не падне, когато шлепът и влекачът се заклатиха от придошлите вълни.
	— Колко още ни остава до дълбоките води?
	— Минахме от сладка в солена вода преди десетина мили. След петнайсет минути ще сме пресекли крайбрежните плитчини.
	— Отваряй си очите за океанографски кораб с червен корпус и с британското знаме на запасните морски единици.
	— Какво, да не би да се качим на кораб на Английските военноморски сили, след като потопим нашите плавателни съдове? — изненадан попита Пуджон.
	— Не, ще се качим на бивш норвежки търговски кораб — поясни Ли Тонг, — който купих преди седем години, направих му ремонт и го преправих да изглежда като океанографски изследователски плавателен съд — умела маскировка за заблуда на митническите власти и бреговата охрана.
	— Да се надяваме, че ще заблуди и някой, който е по петите ни.
	— И още как! — изсмя се презрително Ли Тонг. — На всяка американска изследователска група ще бъде съобщено на най-добрия английски, който може да бъде купен, че сме заловени и задържани под ключ. И преди изследователския кораб да влезе в пристанището на Ню Орлиънс, ти, аз и целият екипаж отдавна ще сме изчезнали.
	— Ето го фарът на Порт Ийдс — посочи Пуджон. — Скоро ще навлезем в открито море.
	Ли Тонг кимна доволен, без да се усмихва.
	— Щом досега не ни спипаха, за тях вече е късно, много късно.


	Поставяйки на карта дългата си и бележита кариера, генерал Меткалф пренебрегна заплахите на Моран и даде сигнал за тревога на всички щати по крайбрежието на залива. Във военновъздушната база Еглин и военната зона Хърбърт във Флорида тактическите изтребителни авиокрила и военни кораби за специални операции поеха на запад, а от въздушната база на Военноморските сили Корпус Кристи в Тексас излетяха на изток щурмови ескадрили.
	Генералът и Сандекър тръгнаха с кола за Пентагона, за да ръководят спасителната операция от военния оперативен пункт. Веднъж задействаше ли се огромната машина, на тях им оставаше само да приемат съобщенията и да наблюдават голямата карта, съставена по аерофотоснимка, изобразена на екрана от прожекционен апарат.
	Меткалф не можеше да прикрие опасенията си. Той стоеше напрегнат, търкаше длани една в друга и се взираше в лампичките на картата, обозначаващи напредването на предстоящия въздушен удар, докато самолетите се съсредоточаваха върху кръга, осветен с червена светлина.
	— Още колко остава до пристигането на първия самолет? — попита Сандекър.
	— Десет, най-много дванайсет минути.
	— А на плавателните съдове?
	— Не по-малко от час — отвърна обезсърчен Меткалф. — Нямахме достатъчно време. В непосредствена близост до района нямаме нито един плавателен съд, с изключение на една ядрена подводница на шейсет мили от залива.
	— Какво е положението с бреговата охрана?
	— Край Гранд Айланд има един катер за спасителни и ответни действия в бойна готовност. Той може да стигне навреме.
	Сандекър огледа фотоплана.
	— Малко ме съмнява. На трийсет мили е от района.
	Меткалф избърса дланите си с носна кърпа.
	— Положението изглежда доста сериозно — рече той. — Освен за сплашване въздушната мисия е безполезна. Не можем да пратим самолети да атакуват влекача, без да подложим на опасност шлепа. На практика те са един върху друг.
	— При всички случаи Бугейнвилови ще потопят на бърза ръка шлепа.
	— Поне един кораб да имахме в района. Тогава можехме да опитаме да се качим на борда.
	— И да спасим Смит и Марголин живи.
	Меткалф седна тежко в едно кресло.
	— И все пак има вероятност да успеем. Една специална бойна група в състава на Военноморските сили — „Тюлените“ — трябва да пристигне с вертолет след броени минути.
	— След касапницата, на която са били подложени агентите от ФБР, и тях може да ги сполети същата участ.
	— Те са последната ни надежда — отчаян каза Меткалф. — Ако те не ги спасят, няма кой друг.


	Първият самолет, който пристигна на мястото на действието, не беше свистящ изтребител, а самолет на Военноморските сили за събиране на метеорологични данни, с четири двигателя, отклонен от рутинната си обиколка за проучване на метеорологичната обстановка. Пилотът, на възраст около двайсет и пет години, с момчешко лице, потупа втория пилот по ръката и посочи надолу вляво от него.
	— Влекач бута шлеп. Сигурно заради тях е цялата тази гюрултия.
	— Какво трябва да правим сега? — попита вторият пилот; той беше малко по-възрастен, с тясна челюст и буйна рижава коса.
	— Уведоми базата за добрата новина. Освен, разбира се, ако не смяташ да я запазиш в тайна.
	Не мина и минута след предаването на съобщението и по радиото се разнесе груб глас.
	— Кой е командир на самолета?
	— Аз.
	— Кой е този „аз“?
	— Първо вие се представете.
	— Тук е генерал Клейтън Меткалф, командващ началник-щабовете.
	Пилотът се усмихна и завъртя върха на показалеца си в слепоочието си.
	— Луд ли сте, или това е шега?
	— Психичното ми състояние сега не е тема за обсъждане и не, това не е шега. Ако обичате, кажете си името и ранга.
	— Ами ако не повярвате?
	— Това ще преценя аз.
	— Лейтенант Юлисис С. Грант.
	— Защо да не ви повярвам — разсмя се Меткалф. — Имаше един играч на трета база със същото име.
	— Това беше баща ми — поясни Грант с благоговение. — Помните ли го?
	— Не дават четири звезди за слаба памет — отвърна Меткалф. — Имате ли телевизионна апаратура на борда, лейтенант?
	— Да… да, господин генерал — заекна Грант, осъзнавайки с кого разговаря. — Ние записваме признаци за бури за метеоролозите.
	— Ще кажа на моя началник свръзки да даде на вашия видеооператор честотата, по която да осъществите сателитно предаване за Пентагона. Задръжте камерата насочена към влекача.
	Грант се обърна към втория пилот.
	— Боже мой, как си обясняваш това?


	71.

	Влекачът отмина наблюдателния пост при южния канал — последното охранение на мътната Мисисипи — и пое към открито море.
	— Още трийсет мили и сме в дълбоки води — каза капитан Пуджон.
	Ли Тонг кимна, докато проследяваше с поглед кръжащия метеорологичен самолет. После взе бинокъла и огледа морето. Единственият кораб, който се виждаше, беше собственият му подправен океанографски плавателен съд, който се приближаваше от изток на около осем мили откъм левия борд на влекача.
	— Победихме ги — уверено заяви той.
	— Все още има вероятност да ни атакуват от въздуха.
	— С риск да потопят шлепа? Не вярвам. Те искат вицепрезидента жив.
	— Откъде знаят, че е на борда?
	— Не знаят, поне не със сигурност. Още една причина да не нападат невинен на вид влекач, тръгнал да изхвърля ненужен шлеп в морето.
	Един моряк изкачи стълбите до лоцманската кабина и влезе.
	— Господине — заговори той и вдигна ръка нагоре, — откъм кърмата се приближава вертолет.
	Ли Тонг се обърна с бинокъла в посоката, посочена от моряка. Хеликоптер на Американските военноморски сили летеше към влекача на пет метра над вълните. Азиатецът се намръщи и рече:
	— Предупреди хората.
	Морякът отдаде чест и бързо излезе.
	— Военен ли е? — попита Пуджон разтревожен. — Ще надвисне над нас и ще ни разпердушини на парчета, без дори да одраска шлепа.
	— За щастие не. Транспортен е. Вероятно превозва група „тюлени“ от Военноморските сили. Те възнамеряват да щурмуват влекача.


	Лейтенант Хомър Додс подаде глава от страничната врата на вертолета и погледна надолу. Двата плавателни съда изглеждат съвсем миролюбиви, помисли си той, когато един моряк излезе от лоцманската кабина и махна за поздрав. Нямаше нищо необичайно или съмнително. Не се виждаше никакво въоръжение, за което го бяха предупредили.
	Той заговори в микрофона.
	— Установихте ли радиовръзка?
	— Сигнализирахме им на всички морски честоти, вписани в дневника, но те не ни отговарят — поясни пилотът от кабината.
	— Добре, спусни ни над шлепа.
	— Разбрано.
	Додс взе рупор и заговори в отвора му.
	— Хей, влекачът! Тук Военноморските сили на Съединените щати. Намалете скоростта и спрете. Кацаме на борда.
	Долу морякът сви длани зад ушите си и поклати глава в знак, че не чува нищо от воя на двигателите на вертолета. Додс повтори съобщението и морякът го покани с ръка да кацне. Дотогава Додс бе достатъчно ниско и забеляза, че той е азиатец.
	Скоростта на влекача и шлепа намаля и те започнаха да се полюшват върху вълните. Пилотът на вертолета се съобрази с посоката на вятъра и се снижи над палубата на шлепа, за да даде възможност на ударната група на Додс да скочи от метър, метър и половина.
	Додс се обърна и отправи последен поглед към хората си. Те бяха стройни и яки — може би най-жилавата, най-настървената и най-коварната група от универсални убийци във ВМС на САЩ. Това беше единственият екип, който, в сравнение с другите, ръководени от Додс, обичаше да води битки. Те горяха от желание, бяха винаги със заредени оръжия и подготвени за всичко. Освен, може би, за пълна изненада.
	Вертолетът се намираше само на три метра над шлепа, когато капаците на люковете на влекача се отвориха и се отметнаха назад и оттам се появиха двайсет моряка с карабини „Стеър-Манлихер“ AUG.
	223-калибровите куршуми полетяха към „тюлените“ от всички посоки, дим и стонове на улучените мъже изригнаха едновременно. Додс и хората му реагираха яростно, поваляйки всеки моряк, който им попаднеше на прицел, но куршумите се изливаха върху тесния им отсек като от пожарникарски маркуч и го превръщаха в бърлога на масово клане. Нямаше къде да се избяга. Те бяха безпомощни, сякаш бяха опрели гърбове в стена на задънена улица.
	Шумът на съсредоточената стрелба биваше поглъщан от звука на отходните газове на вертолета. Пилотът бе улучен още при първия щурм, който взриви покрива и в кабината се разхвърчаха парчета метал и плексиглас. Летателният апарат се разтресе и рязко се завъртя около оста си. Вторият пилот се преборваше с контролно-измервателните уреди, но те не помръдваха.
	Изтребителите на ВВС пристигнаха и веднага прецениха положението. Водачът на ескадрона даде бързи нареждания и пикира, плъзгайки се ниско над кърмата на влекача в опит да отклони стрелбата от разрушения и димящ вертолет. Но хитростта не мина. Стрелците на Ли Тонг не им обърнаха внимание. С нарастващо чувство на безсилие към заповедите да не атакуват, техните подстъпи станаха дори по-ниски и накрая един пилот окастри радиолокаторната антена на влекача.
	Прекалено надупчен, за да се задържи още известно време във въздуха, осакатеният вертолет с клетия му товар от мъртви и ранени престана да прави усилия да остане във въздуха и падна в морето до шлепа.


	Сандекър и Меткалф седяха като гръмнати, докато видеокамерата на борда на метеорологичния самолет регистрираше драмата. В оперативния пункт настъпи мъртва тишина — никой не говореше, всички наблюдаваха екрана и чакаха камерата да покаже картина на някои оцелели. Преброиха само шест души в сините води на морето.
	— Това е краят на играта — отбеляза Меткалф със смразяваща категоричност.
	Сандекър не проговори. Отдалечи се от екрана и със съкрушен вид се отпусна тежко в едно кресло до дългата заседателна маса.
	Меткалф слушаше, без да реагира, гласовете на пилотите по високоговорителите. Гневът им, че не успяха да унищожат влекача, се превърна в ярост. Тъй като не им бе казано, че в шлепа има задържани пленници, те изразяваха гласно яда си към върховното командване, без да подозират, че жлъчните им думи се чуваха и записваха в Пентагона на хиляда и шестстотин километра от тях.
	Лека усмивка разведри лицето на Сандекър. Той не можеше да не им съчувства.
	В този момент се разнесе дружелюбен глас.
	— Обажда се лейтенант Грант. Нали не възразявате, че се свързвам директно с вас, господин генерал?
	— Ни най-малко, синко — отвърна тихо Меткалф. — Продължавай.
	— Виждам два кораба да се приближават към района, сър. Предавам ви картина на първия.
	С нова капка надежда всички погледи се заковаха върху екрана. Отначало изображението беше малко и неясно. После операторът на метеорологичния самолет фокусира обектива върху плавателен съд с червен корпус.
	— Оттук ми прилича на океанографски кораб — съобщи Грант.
	Повей на вятър развя знамето на флагщока и изпъна сините му цветове.
	— Британски — отбеляза унило Меткалф. — Не можем да караме чужди поданици да загиват заради нас.
	— Прав сте, разбира се. Никога не съм виждал учен океанограф да носи автоматична карабина.
	Меткалф се обърна и рече:
	— Грант?
	— Да, сър?
	— Свържи се с британския кораб и ги помоли да вземат на борда си оцелелите от вертолета.
	Преди Грант да потвърди, видеокартината се размаза и екранът почерня.
	— Картината ви изчезна, Грант.
	— Един момент, генерале. Операторът, който снима, казва, че батериите са се изтощили. Сега ще ги смени.
	— Какво е положението с влекача?
	— Той, заедно с шлепа, потеглиха отново, само че този път се движат по-бързо.
	Меткалф се обърна към Сандекър.
	— Късметът просто не е на наша страна, нали, Джим?
	— Така е, Клейтън. И изобщо не е бил. — Той замълча за миг, после додаде: — Освен, разбира се, ако вторият кораб се окаже въоръжен катер на бреговата охрана.
	— Грант? — прогърмя гласът на Меткалф.
	— Още малко, сър.
	— Остави това. Какъв тип плавателен съд е вторият, за който съобщи? На бреговата охрана или на Военноморските сили?
	— Нито на едните, нито на другите. Напълно граждански.
	Меткалф се почувства сломен, но у Сандекър блесна искрица надежда. Той се наведе над микрофона.
	— Грант, тук е адмирал Джеймс Сандекър. Можете ли да го опишете?
	— Подобно нещо не бихте очаквали да видите в океана.
	— Каква националност е?
	— Националност ли?
	— Знамето бе, човек. Под какво знаме плава?
	— Няма да ми повярвате.
	— Отговорете!
	— Ами… аз, господин адмирал, съм роден и израснал в Монтана, но съм чел много исторически книги, така че мога да разпозная знамето на Конфедеративните щати, като го видя.


	72.

	От свят, отдавна изчезнал, с месингова парна свирка, разцепваща въздуха, с колела, чиито биещи перки разпенваха до бяло морската вода, и бълвайки черен дим от високите два комина, „Стоунуол Джексън“ напредваше към влекача с тромавата грация на бременна красива южнячка, която повдига подгъва на кринолина си, за да прецапа през кална локва.
	Кресливи чайки кръжаха над кърмата, където се вееше огромно знаме с пресечените ивици и звездите на Конфедерацията, а на покрива на палубата със сенник един мъж яростно удряше клавишите на старомоден калиоп*, изпълнявайки стария национален химн на Юга „Дикси“. Гледката на стария речен кораб, щурмуващ вълните, развълнува мъжете в самолетите над него. Те съзнаваха, че са свидетели на авантюра, която никога повече нямаше да видят.
	[* Калиоп — музикален инструмент с клавиатура и парни свирки, подредени като тръби на орган. — Б.пр.]
	В богато украсената лоцманска кабина Пит и Джордино бяха вперили погледи в шлепа и влекача, които се извисяваха все по-близо с всяко завъртане на деветметровите колела с перки.
	— Прав беше човекът — надвика свирката и калиопа Джордино.
	— Кой човек? — попита с пълен глас Пит.
	— Оня, дето каза „запазете си конфедеративните пари, Югът отново ще се възроди“.
	— Извадихме късмет, че стана точно така — усмихна се Пит.
	— Настигаме ги. — Това каза един много дребен, жилав мъж, който въртеше кормилото с диаметър метър и осемдесет с две ръце.
	— Те загубиха скорост — потвърди Пит.
	— Ако бойлерите не експлодират и милият ни стар любимец се задържи цял сред тези проклети вълни… — Мъжът на кормилото млъкна насред изречението, извърна едва забележимо голямата си глава с бяла брада и изплю тютюнева слюнка, улучвайки със съвършена точност месинговия плювалник, преди да продължи: — След две мили трябва да сме ги стигнали.
	Капитан Мелвин Белчърън бе управлявал „Стоунуол Джексън“ в продължение на трийсет от своите шейсет и две години. Той знаеше наизуст всеки буй, завой и фар на пясъчен нанос и речен бряг от Сейнт Луис до Ню Орлиънс. Но сега за първи път извеждаше парахода си в открито море.
	„Милият стар любимец“ беше построен през 1915 година в Кълъмбъс, на река Охайо, щата Кентъки. Той беше последният от този тип, който подклаждаше огъня на въображението през златните години на параходството и такъв като него никога вече нямаше да може да се види. Миризмата на горящи въглища, шумът на парния двигател и ритмичният плясък на перките на колелата скоро щяха да принадлежат единствено на историческите книги.
	Плиткият му дървен корпус беше дълъг и широк, с размери осемдесет и два на тринайсет. Хоризонталните му, некондензиращи двигатели работеха с около четирийсет оборота в минута. Тежеше малко над хиляда тона и въпреки това газенето му беше само осемдесет и един сантиметра.
	Долу, под главната палуба, четирима мъже, плувнали в пот и целите в сажди, яростно хвърляха въглища в пещите под четирите котела с високо налягане. Когато стрелката за налягането започна да пълзи към червената черта, главният инженер, свадлив възрастен шотландец на име Макджийн, овеси шапката си върху манометъра за парата.
	Макджийн беше първият, който се съгласи да се включи в преследването, след като Пит извърши аварийно приземяване на вертолета в плитчините близо до Форт Джексън, прегази през водата заедно с Джордино и Хоган, и описа какво е положението. Отначало Макджийн не прикри неверието си, но когато видя раните им, надупчения с куршуми вертолет и чу от заместник-шерифа за мъртвите и ранените агенти на ФБР на няколко мили надолу по реката, той подкладе огъня в котлите, а Белчърън събра корабния екипаж и четирийсет души от Шести луизиански полк, които с викове и крясъци се качиха на кораба и издърпаха две стари артилерийски оръдия.
	— Хвърляйте въглища, момчета! — пришпори Макджийн бригадата си от огняри. А той самият приличаше на дявол с козята брадичка и с рунтавите си вежди, осветени от трепкащите пламъци на отворените врати на пещите. — Ако искаме да спасим вицепрезидента, ще ни трябва повече пара.
	„Стоунуол Джаксън“ препускаше след влекача и шлепа, сякаш съзнаваше, че изпълнява спешна мисия. Като нов вдигал скорост до петнайсет морски мили в час, но през изминалите четирийсет години не е бил насилван да прехвърли дванайсет*. Сега той пореше водата, следвайки течението, с четиринайсет, после с петнайсет… шестнайсет… осемнайсет мили в час. След като излезе от южния канал, скоростта му стигна двайсет мили, от блестящите капители над комините му изригваха дим и искри.
	[* Скоростта по вътрешните водни пътища се измерва в мили, а не в морски възли. — Б.пр.]
	Мъжете от Шести луизиански полк — зъболекари, водопроводчици, счетоводители, участвали в битките по време на Гражданската война като доброволци — пъшкаха и лееха пот в невзрачните си вълнени униформи в сиво и кремаво, които някога е носела армията на Конфедеративните щати на Америка. Командвани от майор, те трупаха една върху друга огромни бали памук във вид на защитно укрепление. Двете дванайсетфунтови оръдия от Форд Джексън бяха разположени по места на носовата част, а гладките им дула бяха заредени със сачмени лагери, задигнати от машинното отделение на Макджийн.
	Пит се загледа в растящата крепост от свързваните с тел бали. Памук срещу стомана, помисли си той, малокалибрени мускети срещу автоматични карабини.
	Предстоеше интересна битка.


	Лейтенант Грант откъсна поглед от невероятната гледка под крилете на самолета си и установи радиовръзка с плаващия под британски флаг кораб.
	— Самолет на Военновъздушните сили за събиране на метеорологични данни нула-четири-нула вика океанографския научноизследователски кораб. Чувате ли ме?
	— Да, янки, чуваме ви много ясно — долетя в отговор бодър глас като от игрище за крикет. — Тук е английският военен кораб „Патфайндър“. С какво можем да ви услужим, нула-четири-нула?
	— Вертолет падна във водата на около три мили западно от вас. Можете ли да спасите оцелелите, „Патфайндър“?
	— Разбира се, и още как! Нима ще оставим клетите момчета да се удавят?
	— Аз ще кръжа над мястото на катастрофата, „Патфайндър“. Следвайте посоката ми.
	— Много добре. Поемаме натам. Край.
	Грант зае позиция над хората, които се преборваха с водата. Течението на залива беше топло, така че нямаше опасност да загинат от премръзване, но кървящите им рани положително щяха да привлекат акули.
	— Май думите ти не оказаха особено въздействие — каза вторият пилот.
	— В какъв смисъл?
	— Английският кораб не откликна на твоя зов, отдалечава се.
	Грант се наведе напред и наклони самолета, за да погледне през страничното стъкло от другата страна на пилотската кабина. Вторият пилот беше прав — носът на „Патфайндър“ се бе завъртял в посока, обратна на мястото на падналия вертолет и се движеше към „Стоунуол Джексън“.
	— „Патфайндър“, тук нула-четири-нула — повика го Грант. — Проблем ли имате? Повтарям, проблем ли имате?
	Отговор не последва.


	— Ако нямам някаква страхотна халюцинация — каза Меткалф, наблюдавайки с изумление видеокартината, — онази стара реликва от времето на Том Сойер се кани да връхлети върху влекача.
	— По всичко личи, че е така — подкрепи го Сандекър.
	— Според теб откъде изникна?
	Сандекър стоеше прав, скръстил ръце пред гърдите си и лицето му засия от въодушевление.
	— Ах, ти, Пит! — промълви той. — Ах, ти, хитър, неукротим кучи сине!
	— Каза ли нещо?
	— Просто размишлявах на глас.
	— Какво ли смятат да направят?
	— Мисля, че ще атакуват и ще се качат на борда.
	— Това ще е лудост, пълна лудост — изропта Меткалф. — Стрелците на влекача ще ги направят на пух и прах.
	Изведнъж Сандекър се напрегна, забелязвайки нещо на заден план на екрана. Меткалф не го бе видял, както и никой от останалите, които наблюдаваха картината.
	Адмиралът сграбчи Меткалф за ръката.
	— Английският кораб!
	Меткалф стреснат вдигна поглед.
	— Какво английският кораб?
	— Милостиви боже, виж какво става. Той ще прегази парахода!
	Меткалф забеляза, че разстоянието между двата плавателни съда бързо се скъсяваше, забеляза и пенестата диря, която „Патфайндър“ оставяше след себе си, докато напредваше с пълен ход.
	— Грант! — извика той.
	— Слушам, сър.
	— Защо английският кораб не се отправи към падналите във водата?
	— Съвсем не зная, генерале. Шкиперът потвърди молбата ми за спасяването им, но после тръгна да преследва парахода. Не можах да установя повторна връзка с него. Изглежда, вече не обръща внимание на съобщенията ми.
	— Извадете го от строя! — нареди Сандекър. — Предупредете го, че ще предприемете въздушен удар и извадете тия мерзавци от строя!
	Меткалф се поколеба, изпълнен с нерешителност.
	— Но той плава под британски флаг, за бога!
	— Залагам си званието, че това е кораб на Бугейнвил и флагът е за заблуда.
	— Но не го знаеш със сигурност.
	— Може би. Знам обаче, че ако направи парахода на трески, ще се простим с последния си шанс да спасим Винс Марголин.


	73.

	Няколкото последователни изстрела от автоматичните оръжия на „тюлените“, насочени към лоцманската кабина на влекача, разбиха вътрешните механизми на командния пулт и разстроиха бутоните за кормилните пера. Капитан Пуджон бе принуден да намали скоростта и да продължи управлението чрез маневри с лостовете за ръчната газ.
	Ли Тонг не му хвърли дори един поглед. Беше се съсредоточил в радиостанцията и издаваше нареждания на командира на „Патфайндър“, наблюдавайки зорко подскачащия върху вълните древен кораб.
	Най накрай той се обърна към Пуджон.
	— Не можеш ли да възстановиш пълния ход?
	— Осем мили в час е най-високата скорост, която мога да стигна, щом искаме да поддържаме прав курс.
	— Колко ни остава още? — попита за десети път в рамките на един час Ли Тонг.
	— Според ехолота дълбочината започва да се увеличава. Това значи още около две мили.
	— Две мили — повтори Ли Тонг замислен. — Достатъчно време, за да заредим детонаторите.
	— Ще сигнализирам със свирката, когато стигнем над сто фатома вода — предложи Пуджон.
	Ли Тонг погледна към тъмната морска повърхност, нашарена с ивици от оттичащите се води от Мисисипи. На лъжливия океанографски кораб му оставаха само няколкостотин метра, за да се вреже в крехкия корпус на „Стоунуол Джексън“. Вятърът донесе до слуха му преследващите го стонове на калиопа. Той поклати глава в недоумение и се запита кой ли е отговорен за внезапната поява на този архаичен речен параход.
	Тъкмо се накани да излезе от лоцманската кабина и да се прехвърли на шлепа, когато забеляза как един от кръжащите над тях самолети изведнъж се отдели от формацията и пикира към морето.
	Призрачно бял щурмови самолет F/A 21 на военноморските сили се изравни на шест метра от върховете на вълните и пусна две противокорабни ракети. Вцепенен от ужас, Ли Тонг проследи с поглед лазерно управляемите бойни глави, които се плъзнаха по водата, забиха се в червения корпус на псевдоокеанографския кораб и го заковаха на място с взрив, който превърна цялата му горна част в причудлива плетеница от раздробена стомана. Последва втора, още по-силна експлозия, която обгърна кораба с огнени кълба. За миг той остана неподвижен, сякаш бе впримчен във времето.
	Ли Тонг стоеше вцепенен от отчаяние, когато разбитият плавателен съд бавно се прекатури на една страна и пое по последния си път към дъното на залива, без да остави капка надежда за спасение.


	Горящи отломки от „Патфайндър“ се посипаха върху „Стоунуол Джексън“, запалвайки тук-там малки огньове, които бяха бързо потушени от екипажа. Съскащ облак от пара и дим се изви високо към небето и водната повърхност над потъналия кораб почерня от мазни мехурчета.
	— Господи боже! — възкликна смаян капитан Белчърън. — Видяхте ли какво стана. Тия момчета от флотата хич не се шегуват.
	— Някой бди над нас — отбеляза с облекчение Пит и отново отмести поглед към шлепа.
	Лицето му изглеждаше безизразно, но ако се съдеше по начина, по който тялото му се извиваше, за да компенсира люлеенето на парахода, той като че ли бе издялан от масивно тиково дърво. Разстоянието до влекача бе намаляло до три четвърти миля и Пит видя как една дребна фигура на мъж се покатери на носовата част на влекача, скочи в шлепа и изчезна в един люк на палубата.
	Огромен мъж с набито като на Оливър Харди телосложение се качи чевръсто по стълбата от палубата със сенника и влезе в лоцманския мостик. Беше облечен с униформата на майор от Конфедерацията — сива със златни ширити. Ризата под разкопчаната му куртка беше влажна от пот. Задъхан от напрежение, той спря за миг на прага, за да избърше чело с ръкава си и да си поеме дъх.
	— Пуст да опустея, ако знам от какво ще умра — от куршум в главата, от удавяне или от сърдечен удар! — рече той накрая.
	През седмицата Лерой Ларош ръководеше туристическа агенция, вечер влизаше в ролята на любещ съпруг и баща, а през почивните дни поемаше командването на Шести луизиански полк на армията на Конфедеративните щати. Беше много популярен сред хората си и всяка година бе преизбиран да ръководи полка във възпроизвеждането на битки из страната. Фактът, че сега му предстоеше да води истинска битка, изглежда, дълбоко го вълнуваше.
	— Добре че са тия памукови бали на борда — обърна се той към капитана.
	Белчърън се усмихна и отвърна:
	— Съхраняваме ги като исторически образци от морското наследство на скъпия стар любимец.
	Пит погледна към Ларош.
	— Хората ви заеха ли позиции, майоре?
	— Оръжията им са заредени, стомасите им са пълни с бира „Дикси“ и всички горят от желание да се бият — отвърна Ларош.
	— Какъв вид оръжие имат?
	— Петдесет и осем калибрени мускети „Спрингфилд“, които много от бунтовниците използваха по време на войната. Изхвърлят сачми на петстотин метра.
	— С каква бързина могат да стрелят?
	— Повечето от моите момчета стигат до три изстрела в минута, а някои и до четири. Но аз съм сложил най-добрите стрелци на барикадата, за да имат време другите да зареждат.
	— Ами оръдията? Годни ли са за стрелба?
	— И още как! Могат да повалят дърво с консерва с цимент от разстояние осемстотин метра.
	— Консерва с цимент ли?
	— Ами по-евтино излиза от истинското гюле.
	Пит прие обяснението и се усмихна.
	— Успех, майоре! Кажете на хората си да държат главите си наведени. Зареждането на дулата отнема повече време от зареждането на картечниците.
	— Мисля, че те знаят как да се пазят — рече Ларош. — Кога искате да открием огън?
	— Оставям на вас да прецените.
	— Извинете, майоре — намеси се Джордино. — Случайно някой от хората ви да носи допълнително оръжие?
	Ларош откопча кожения кобур на колана си и подаде на Джордино голям пистолет.
	— Револвер „Льо Мат“ — поясни той. — Изстрелва девет четирийсет и два калибрени патрона през нарезна цев. Но както виждате, отдолу има голяма гладка цев, която е заредена със сачми. Пазете го. Прадядо ми го е носил от Бул Рън до Апоматокс.
	Джордино се трогна искрено от жеста.
	— Не искам да ви оставям невъоръжен.
	Ларош извади сабята си от ножницата.
	— Това ще ми е напълно достатъчно. Е, време е да се връщам при хората си.
	След като огромният добродушен майор излезе от лоцманската кабина, Пит се наведе и отвори калъфа за цигулка, извади томпсъна и пъхна в него пълен магазин. Притисна с ръка едната страна на гръдния си кош и внимателно се изправи, стискайки устни от болка.
	— Ще бъдете ли защитен тук? — попита той Белчърън.
	— Не се грижете за мен — отвърна капитанът и посочи с брадичка към тумбеста чугунена печка. — Ще си имам броня, когато започнат фойерверките.


	— Слава богу за това! — възкликна Меткалф.
	— За кое? — попита Сандекър.
	Меткалф му подаде лист хартия.
	— Отговор от Британското адмиралтейство в Лондон. Единственият „Патфайндър“ във Военноморските сили на Великобритания е ракетен унищожител. Нямат океанографски кораб с такова име, нито друг плавателен съд в района на залива. — Той хвърли благодарствен поглед към Сандекър. — Беше чудесен ход от твоя страна, Джим.
	— Извадихме малко късмет в крайна сметка.
	— Сега ония клетници на парахода имат нужда от късмет.
	— Можем ли да направим още нещо? Нещо, което сме пропуснали?
	Меткалф поклати глава.
	— Оттук нищо. Катерът на бреговата охрана е на петнайсет минути от тях, а недалеч зад него е ядрената подводница.
	— Те няма да пристигнат навреме.
	— Може би хората на парахода ще съумеят по някакъв начин да задържат влекача, докато… — Меткалф не довърши мисълта си.
	— Клейтън, нали наистина не вярваш на чудеса?
	— Не, не вярвам.


	74.

	Вихрушка от картечен огън връхлетя „Стоунуол Джексън“, когато екипажът на Ли Тонг започна да стреля от разстояние триста метра. С глух шум и свистене куршумите разцепваха блестящото бяло дърво, позлатените дърворезби на бордовите парапети и кабините на палубата, издрънчаваха и рикошираха в бронзовата камбана на парахода. Огромният неостъклен прозорец на лоцманската кабина се пръсна на малки сребристи парчета. Вътре капитан Белчърън бе улучен от куршум, който бръсна темето му и обагри бялата му коса в червено. Зрението му се замъгли и раздвои, но той продължи да държи ръчките на огромния щурвал с яростна решителност, докато изкашляше тютюнева слюнка през счупения прозорец.
	Мъжът, който свиреше на калиопа, защитен от гора от месингови тръби, подхвана „Тексаска жълта роза“, която на места започна да звучи фалшиво, когато в парните му свирки изведнъж се появиха дупки.
	Майор Ларош и полкът му, заедно с Пит и Джордино бяха приклекнали ниско на главната палуба. Балите с памук осигуряваха здрава защита и нито един куршум не проникна през тях. Откритото помещение за котлите зад главното стълбище обаче пострада лошо. Куршуми улучиха двама от огнярите на Макджийн и пробиха горните тръби; от тях на горещи струи започна да излиза пара. Макджийн свали шапката си от манометъра — стрелката му се бе заковала на червената черта. Той изпусна дълбока въздишка. Чудно, как така нищо не е гръмнало, помисли си той. Нитовете на котлите се бяха натегнали до краен предел. Мъжът бързо започна да върти предпазните вентили, за да изпусне огромното налягане, преди да настъпи очакваното сблъскване.
	Перките на колелата на „Стоунуол Джексън“ продължаваха да го движат с двайсет мили в час. Ако трябваше да загине, той нямаше да свърши като предишните му събратя — да гние в някое блатисто речно разклонение или да бъде насечен за дъсчен пристан. Не, той щеше да се превърне в легенда и да завърши живота си по изискан начин във водата.
	Отблъсквайки вълните, които се удряха в носа му, и устоявайки на застрашителния порой от олово, който раздираше леката надстройка, той напредваше непоколебимо.


	Ли Тонг наблюдаваше със злобно любопитство как корабът напредва неотстъпчиво. Беше застанал до един отворен люк на шлепа и го обстрелваше с градушка от куршуми, надявайки се да улучи някоя важна част, за да забави хода му. Но все едно че стреляше с въздушна пушка в разярен слон.
	Той остави настрана карабината и вдигна бинокъла пред очите си. Зад барикадата от бали с памук не се виждаше никой от екипажа. Дори надупчената като решето лоцманска кабина изглеждаше празна. Златните букви на разбитата табела с името се виждаха, но той успя да разчете само думата „ДЖЕКСЪН“.
	Плоският нос бе насочен под прав ъгъл на левия борд на влекача. Това е глупава, безполезна дързост, заключи той в себе си, печелене на време, нищо повече. Независимо от превъзхождащия го размер, не можеше да се очаква, че параходът с колела ще повреди стоманения корпус на влекача.
	Той взе отново карабината, сложи нова пачка с патрони и съсредоточи стрелбата си в лоцманската кабина, с цел да повреди кормилото.


	Сандекър и Меткалф също наблюдаваха обстановката.
	Те седяха в плен на безнадеждното, неустоимо величие на гледката. Направи се опит да бъде установена връзка с парахода, но отговор не се получи. Капитан Белчърън нямаше време за това, а и старият речен плъх не смяташе, че има нещо, което си заслужаваше да предаде.
	Меткалф се обади на лейтенант Грант.
	— Кръжи по-ниско — нареди му той.
	Грант потвърди и извърши няколко остри наклона над плавателните съдове. Всички подробности на влекача се виждаха съвсем ясно. Пилотите успяха да преброят близо трийсет мъже, които стреляха над водата. Параходът обаче бе обгърнат от дим, бълващ от комините и от огромни облаци отработена пара, излизаща от кърмовите „спасителни тръби“ на лоцманската кабина.
	— Ще стане на парчета, когато ги нападне — рече Сандекър.
	— Славно, но безсмислено — измърмори Меткалф.
	— Признай им заслугата. Те правят повече, отколкото ние.
	Меткалф бавно кимна.
	— Да, не бива да ги лишаваме от нея.
	Сандекър стана от креслото и посочи с ръка.
	— Я виж там, от онази страна на парахода, където вятърът издуха дима.
	— Какво да видя?
	— Това не са ли две оръдия?
	Меткалф се вгледа внимателно.
	— Боже мой! Прав си. Приличат на стари паметници в градски парк.


	На двеста метра от влекача Ларош вдигна сабята си и извика:
	— Батареи първа и втора, насочете и заредете оръдията!
	— Първа батарея заредена и насочена — провикна се един мъж със старомодни очила в телени рамки.
	— Втора батарея е в готовност, майоре.
	— Тогава, огън!
	Въженцата бяха дръпнати и дулата на двата старинни топа изхвърлиха зарядите си от сачмен картеч с оглушителен трясък. На практика първият изстрел проби странично влекача, стовари се в камбуза и смаза печките. Вторият се извиси високо и падна в лоцманската кабина, отнасяйки главата на капитан Пуджон и кормилото. Зашеметени от неочаквания артилерийски огън, хората на Ли Тонг разредиха за миг стрелбата, после бързо се окопитиха и откриха огън със засилена ярост, целейки се в тесните процепи между балите, откъдето се подаваха дулата на оръдията.
	Сега гладкоцевките излязоха на преден план, а артилеристите бързо почистиха оръдията си и отново ги заредиха. Над главите и раменете им свистяха куршуми и един от мъжете бе улучен във врата. Но след по-малко от минута старите „наполеоновки“ бяха готови за нови атаки.
	— Целете се във въжетата! — извика Пит. — Отделете шлепа!
	Ларош кимна и препредаде заповедите на Пит. Оръдията бяха задействани и следващият залп помете носа на влекача и хвърли във въздуха навито въже и верига, но здравото скачване към шлепа остана непокътнато.
	Хладнокръвно, и дори с презрение към светкавичното, унищожително нападение, на което бе подложен „Стоунуол Джексън“, мнимите войници се прицелиха точно с малокалибрените пушки и зачакаха командата за стрелба.
	По-малко от двеста метра деляха плавателните съдове, когато Ларош отново вдигна сабя.
	— Огнева редица, прицели се! Хайде, момчета, разкатайте им фамилията! Огън!
	Предната част на парахода избухна в страхотен взрив от стрелба и дим. Влекачът бе фланкиран с привидно плътна стена от малокалибрени патрони. Резултатът беше опустошителен. Стъкла се посипаха от всеки отвор и прозорец, отлющена боя хвърчеше от преградните стени, падаха тела и обливаха палубите с кръв.
	Преди стрелците на Ли Тонг да се съвземат, Пит направи един прав откос с томпсъна от носа до кърмата на влекача. Приведен до памуковата барикада, Джордино изчакваше разстоянието да се скъси, за да почне да стреля с револвера, и наблюдаваше прехласнат как вторият и третият флангове извършваха няколко нелеки процедури по презареждането на мускетите.
	Мъжете на конфедеративния параход продължиха със смъртоносна стрелба. Даваха се залп след залп, като почти всеки втори улучваше плът и кости. Димът и трясъците бяха придружени от виковете на ранените. Увлечен от масовото избиване и суматохата, Ларош фучеше и ругаеше с пълен глас, подтикваше снайперите си да се целят точно и призоваваше зареждачите да действат по-бързо.
	Мина една минута, после втора, трета и битката достигна до свиреп апогей. На борда на „Джексън“ избухна пожар и пламъците обхванаха дървения корпус от всички страни. В лоцманската кабина капитан Белчърън издърпа въжето на свирката и заговори с пълен глас на Макджийн през говорната тръба, свързана с машинното отделение. Стрелците преустановиха стрелбата и се приготвиха за наближаващия сблъсък.
	Странна, неземна тишина се слегна над парахода, когато пукотът на оръжията стихна и натрапчивият стон на калиопа заглъхна. Той можеше да се оприличи на боксьор, атакуван от много по-силен противник, който не беше вече в състояние да поема повече атаки, но бе успял по някакъв начин да събере сили от изразходваните си резерви, за да нанесе един последен съкрушителен удар.
	Параходът се вряза в четвъртитата средна част на влекача с гръм и трясък, от което барикадата от памукови бали се прекатури и дупка от два метра зейна в носовата му част, когато дъсчената облицовка и гредите се нацепиха като летви. Двата комина паднаха напред и изхвърлиха искри и дим и това даде нов тласък на битката. Пушките стреляха право в целта. Корабните въжета изгоряха до основи, пристанищните понтони паднаха върху палубите на влекача и заклещиха двата плавателни съда като с огромни скоби.
	— Вадете щиковете! — прогърмя гласът на Ларош.
	Някой разгърна бойното знаме на полка и започна бясно да го размахва над главата си. Мускетите бяха презаредени, щиковете — забити. Свирачът на калиопа се върна на мястото си и отново подхвана „Дикси“. Пит бе смаян от факта, че никой не показваше признаци на страх. Тъкмо обратното — всички бяха обзети от необуздано изстъпление. Трудно му беше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е прескочил бариерата на времето и се е озовал в миналото.
	Ларош изчетка офицерската си фуражка, набучи я на върха на сабята си и я вдигна високо във въздуха.
	— Шести луизиански! — извика той. — Напред, да ги смажем!
	С бойни викове, подобно на демони, изникнали от центъра на земята, мъжете в сиви униформи се втурнаха към борда на влекача. Ларош бе улучен в брадичката и едното коляно, но куцукайки, продължи напред. Пит поддържаше огнево прикритие, докато не изстреля и последния патрон от томпсъна си. После остави оръжието си върху една памукова бала и се втурна след Джордино, който отскочи на куц крак зад един пристанищен понтон, пазейки ранения си глезен, и застреля с револвера като обезумял. Последваха го Макджийн и огнярите, които размахваха лопатите си като сопи.
	Хората на Бугейнвил по нищо не приличаха на нападателите си. Те бяха наемни убийци, безскрупулни мъже, които нито проявяваха, нито очакваха пощада, но не бяха подготвени за невероятната яростна атака на южняците и допуснаха грешка, като изскочиха от защитните стоманени прегради — бяха посрещнати с фронтален щурм.
	„Стоунуол Джексън“ бе обгърнат в пламъци. Артилеристите дадоха последен залп, целейки се по-напред от средата на влекача, където се биеха мъжете, и изстрелът им разкъса въжетата, вързани за шлепа. Тласнати странично от инерцията на парахода, двата стоманени плавателни съда се извиха под остър ъгъл покрай разбития му нос.
	Бойците от Шести луизиански полк изпълниха палубите, нападайки с щиковете си, като поддържаха обаче и смъртоносна стрелба. На много места се стигна и до ръкопашен бой, а дългият метър и петдесет мускет и шейсетсантиметровият щик се явяваха опасно оръжие за близък бой. Никой от „неделните“ войници не спираше да си отдъхне; те се биеха с невероятна непреклонност и бяха прекалено увлечени от невъобразимата шумотевица и от възбуда, за да изпитват страх.
	Джордино не почувства удара. Той напредваше неумолимо в жилищните помещения на екипажа и стреляше във всеки азиатец, който му се изпречеше на пътя, когато изведнъж се строполи по очи на пода — куршум бе раздробил прасеца на здравия му крак.
	Пит го хвана под мишници и го изтегли в един безлюден коридор.
	— Не забравяй, че не си брониран.
	— Къде беше, дявол да те вземе? — Гласът на Джордино звучеше напрегнат поради увеличаващата се болка.
	— Стоях настрана — отвърна Пит. — Не съм въоръжен.
	Джордино му подаде револвера „Льо Мат“.
	— Вземи го. Така и така за днес приключих.
	Пит го погледна полуусмихнат.
	— Извинявай, че ще те оставя, но трябва да проникна в шлепа.
	Джордино отвори уста, за да му се изрепчи, но приятелят му бе изчезнал. Не бяха минали и десет секунди и Пит вече се провираше между отломките на носовата част на влекача. Но беше закъснял. От един люк се подадоха глава и рамене и последваха изстрели. Пит почувства как куршумите изсвистяха досами косата и бузата му. Той се свлече върху бордовия парапет и с главата надолу се прекатури във водата.
	На кърмата екипажът на Бугейнвил продължаваше да се отбранява ожесточено, отказвайки упорито да се предаде, докато най-накрая сивите униформи надделяха. Виковете и гърмежите отслабнаха и замлъкнаха. Бойното знаме на конфедерацията бе закачено на пеленгаторната антена на влекача и битката приключи.
	Самодейците войници от Шести луизиански полк се справиха добре. Колкото и да беше изненадващо, нито един не бе загинал в мелето. Имаше осемнайсет ранени, но само двама сериозно. Накуцвайки, Ларош се отдели от струпалите се край него ликуващи мъже и седна на пода на палубата до Джордино. Протегна му ръка и двамата ранени си стиснаха ръцете.
	— Моите поздравления, майоре — рече Джордино. — Спечелихте преиграването, тъй да се каже.
	— Ама хубавичко ги напердашихме, а?


	Ли Тонг изпразни оръжието си във фигурата на носа на влекача, докато не я изгуби от поглед под водата. После се сниши до очи в люка и загледа бойното знаме на Конфедерацията, което се вееше от лекия ветрец над залива.
	Той прие с известно безпристрастие неочакваното бедствие, което бе застигнало внимателно обмислената му операция. Част от екипажа му беше мъртъв, останалите бяха взети в плен, а корабът му за бягство бе разбит. Въпреки това нямаше да направи услуга на незнайните си противници, като се предаде. Беше твърдо решен да осъществи сделката на баба си с Моран и да се опита да избяга.
	Той се спусна по страничната стълба на асансьорната шахта до вратата на отсека, в който се намираха изолационните пашкули.
	Влезе и се вгледа през пластмасовия похлупак на първия пашкул в лежащото вътре тяло. Срещна погледа на Винс Марголин, чиито вдървени крайници не му позволяваха да помръдне, а упоеното му съзнание не схващаше нищо.
	Ли Тонг се приближи до другия пашкул и погледна спокойното лице на спящата Лорън Смит. Тя беше силно упоена и в състояние на пълно безсъзнание. Смъртта й ще е напразна, помисли си той. Но тя е свидетел и не бива да я остави жива. Ли Тонг се наведе, отвори капака и погали косата й, загледан в полуотворените й очи.
	Бе убивал безброй мъже, чиито лица се изтриваха от паметта му за по-малко от секунди. Но лицата на жените оставаха. Той си спомни за първата жена преди много години на един малък товарен параход, плаващ насред Тихия океан — смаяният й израз, докато хвърляше през борда окованото й във вериги голо тяло, все още го преследваше.
	— Хубаво местенце си имате тук — долетя глас от вратата, — само че асансьорът ви не работи.
	Ли Тонг се извърна рязко и зяпна към мъжа, от чиито мокри дрехи капеше вода, и който бе насочил рядък, старинен револвер в гърдите му.
	— Вие?! — ахна той.
	Лицето на Пит — уморено, изпито и тъмно от прокаралата брада — се озари от усмивка.
	— Ли Тонг Бугейнвил. Каква случайна среща.
	— Вие сте жив?!
	— Изтъркана забележка.
	— Вие сте отговорен за всичко — за побърканите мъже в стари униформи, за речния параход…
	— Това беше най-доброто, което ми хрумна да организирам — отвърна Пит с извинителен тон.
	Моментното пълно объркване на Ли Тонг премина и той бавно обви пръст около спусъка на карабината си, която висеше отпуснато в ръка, с цевта, насочена към застлания с килим под.
	— Защо преследвате баба ми и мен, господин Пит? — попита той, за да печели време. — Защо сте се заели да унищожите Морски линии „Бугейнвил“?
	— Все едно Хитлер да пита защо съюзническите държави нахлуват в Европа. Според мен вие сте отговорни за смъртта на моя близка.
	— Коя?
	— Няма значение — отвърна с безразличие Пит. — Не я познавате.
	Ли Тонг вдигна цевта на карабината си и натисна спусъка.
	Пит беше по-бърз, но Джордино бе изразходвал и последният пълнител и ударникът на револвера попадна в празен барабан. Той се стегна, очаквайки удара на куршума.
	Но такъв не последва.
	Ли Тонг бе забравил да сложи нова пачка, след като бе изстрелял и последния си патрон в падналия във водата Пит. Той свали карабината си и разтегна устни в загадъчна усмивка.
	— Явно, че сме в безизходица, господин Пит.
	— Само временно — отвърна Пит, запъвайки отново петлето, без да сваля насочения към азиатеца револвер. — Моите хора ще дойдат всеки момент.
	Ли Тонг въздъхна и се отпусна.
	— В такъв случай не ми остава нищо повече от това, да се предам и да чакам да бъда арестуван.
	— Няма да стигнете до съд.
	— Това не го решавате вие. Освен това едва ли сте в състояние да…
	Изведнъж той подхвърли карабината нагоре, хвана я за цевта и замахна с нея като с тояга. Прикладът й застрашително описа дъга надолу, когато Пит натисна спусъка и уцели врата на Ли Тонг с цевта, заредена със сачми. Карабината застина за миг във въздуха, после се изхлузи от ръката му, когато азиатецът се запрепъва заднешком, блъсна се в стената и се строполи тежко на пода.
	Пит го остави да лежи там и махна капака на пашкула, в който лежеше Лорън, после внимателно я взе на ръце и я понесе към отворената врата на асансьора. Той провери автоматичния изключвател и видя, че е на включено положение, но когато натисна копчето за нагоре, асансьорът не помръдна.
	Той не можеше да знае, че генераторите, подаващи ток към шлепа, бяха свършили горивото си и не работеха — бяха останали само батериите за аварийно захранване на горното осветление. Пит разрови чекмеджетата на един шкаф и намери въже, което върза под мишниците на Лорън, после се промъкна през отвора в тавана на асансьора и се качи по аварийната стълба на шахтата на горната палуба на шлепа.
	Бавно и внимателно издърпа с въжето тялото на Лорън и го положи на ръждясалата палуба. Изправи се, да си поеме дъх и се огледа наоколо. „Стоунуол Джексън“ все още гореше с буйни пламъци, но мъжете гасяха огъня с пожарогасителите на влекача. На около две мили на запад бял катер на бреговата охрана пореше леките вълни, приближавайки се към тях, а на юг мерна върха на тръбата на ядрена подводница.
	С част от въжето Пит върза Лорън за един кнехт, за да не се търкулне в морето, и се върна отново долу. Когато влезе в изолационното помещение, видя, че Ли Тонг го нямаше там. Следи от кръв водеха по коридора към един отворен люк на складовата палуба долу. Той сметна за ненужно да си губи времето с умиращ убиец и се върна да спасява вицепрезидента.
	Едва направил две крачки и мощен взрив го повдигна и отхвърли по корем на пет метра встрани. Ударът от падането изкара дъха от дробовете му, а бученето в ушите му попречи да чуе как водата нахлу през зейналата дупка в корпуса на шлепа.
	Пит се надигна тежко на четири крака и опита да се ориентира. После, след като мъглата пред очите му се разсея, той бавно схвана какво се бе случило и какво предстоеше. Преди да умре, Ли Тонг бе възпламенил експлозив и водата вече пълнеше пода на коридора.
	Пит се изправи на крака и се завъртя като пиян в изолационното помещение. Вицепрезидентът вдигна поглед към него и се опита да каже нещо, но преди да издаде звук, Пит го нарами и се затътри към асансьора.
	Водата бе стигнала до коленете му и се плискаше в стените. Той разбра, че само след секунди шлепът щеше да поеме към дъното. На път за асансьора водата стигна до гърдите му и той ту вървеше, ту плуваше вътре. Беше късно да повтори операцията с въжето. Той грабна Марголин и го провря през отвора на тавана на асансьора и придържайки го през гърдите, започна да се качва по желязната стълба към малкия правоъгълен отрязък синьо небе, който му се струваше отдалечен на километри.
	Сети се, че беше вързал Лорън за горната палуба, за да не падне в морето. През съзнанието му мина ужасяващата мисъл, че така тя ще намери смъртта си, когато шлепът потъне.
	Отвъд страха лежи отчаянието, а отвъд него — неудържимият стремеж за оцеляване, който пресича границите на болката и изтощението. Някои хора отстъпват пред безнадеждността, други се опитват да подминат нейното съществуване, ала малцина са онези, които я приемат и застават лице в лице с нея.
	Докато гледаше как пяната заплашително следва изкачването му в асансьорната шахта, Пит се мъчеше до последната капка на волята си да спаси живота на Марголин и Лорън. Имаше чувството, че ръцете му са изскочили от раменните стави. Пред очите му играеха бели петна, а опъването на пукнатите му ребра премина от обикновена болка в остра агония.
	Ръцете му се подхлъзнаха от отлюспена ръжда и той за малко не падна назад във водата, която кипеше под петите му. Колко по-лесно щеше да му бъде да се предаде, да остави всичко, да изпадне в забрава и да облекчи болката, която изтезаваше тялото му. Но той не отстъпи. Стъпало след стъпало бавно се качваше нагоре, чувствайки как инертното тегло на Марголин натежаваше с всяка следваща стъпка.
	Слухът му се възвърна отчасти и той долови странен звук от тупкане, но не му обърна внимание, тъй като реши, че кръвта бучи в главата му. Водата вече бе заляла краката му и шлепът се разтресе — беше тръгнал надолу.
	Обгърна го кошмарен свят. Над него се наведе тъмна фигура, той се пресегна и сграбчи нечия ръка.


	Равносметка
	„Лифтоник“ OW-607

	75.

	Говорителят на Белия дом Алън Моран със самодоволна усмивка обходи в кръг Източната зала на Белия дом, спирайки се да размени по някоя дума с помощниците и приближените си, докато чакаше последната дума от процеса, който се водеше на партерния етаж на Сената.
	Той поздрави малка група от партийни ръководители, после им се извини, че ги напуска, когато видя, че в залата влизат държавният секретар Дъглас Оутс и министърът на отбраната Джес Симънс. Моран тръгна към тях и протегна ръка, която Оутс не пое.
	В отговор на високомерието му Моран само сви рамене — вече можеше да си го позволи.
	— Е, както изглежда, отказвате да възхвалявате Цезар, но и не се готвите да го погребете.
	— Ето че ми напомни за един стар гангстерски филм, който гледах в детството си — каза Оутс с леден тон. — Заглавието много ти приляга.
	— О, така ли? Кой е този филм?
	— „Малкият Цезар“.
	Усмивката на Моран доби злобен израз.
	— Носите ли си молбата за оставка?
	Оутс извади плик от вътрешния джоб на сакото си.
	— Вътре е.
	— Задръжте си я! — рече презрително Моран. — Няма да ви доставя удоволствието да напуснете с лек благодарствен поклон. Десет минути след като положа клетвата, ще дам пресконференция. Освен че ще уверя нацията за гладкото осъществяване на приемствеността, смятам да разглася, че вие и останалите от Кабинета на президента планирате заговор за установяване на диктатура и че първата ми заповед като президент на Съединените щати ще бъде за уволнението на цялата тази гнила групичка.
	— Не сме и очаквали нещо друго. Честността никога не е била отличителна черта на характера ти.
	— Няма никакъв заговор и вие знаете това — кипна Симънс. — Президентът стана жертва на съветски комплот, имащ за цел да упражнява власт над Белия дом.
	— Не ме интересува — отвърна нахално Моран. — Докато истината излезе наяве, прословутата ви репутация ще бъде опетнена. Никога повече няма да работите във Вашингтон.
	Преди Оутс и Симънс да кажат нещо, един помощник на Моран се приближи до него и му зашепна в ухото, после застана в средата на залата и вдигна ръка, за да въдвори тишина.
	— Дами и господа — заговори той, — току-що ми съобщиха, че Сенатът е гласувал за обвинението с необходимото две трети мнозинство. Нашият обсаден президент вече е свален от длъжност, овакантено е и вицепрезидентското място. Дойде време да внесем ред в Белия дом и да започнем отново.
	Като по даден знак председателят на Върховния съд Нелсън О’Брайън стана от мястото си, приглади черната си роба и се изкашля. Всички се струпаха около Моран, когато секретарят му подаде Библия, която събуди подозрението, че си я носеше от къщи.
	В този момент в залата влязоха Сам Емет и Дан Фосет и спряха на вратата. После забелязаха Оутс и Симънс и тръгнаха към тях.
	— Нещо ново? — попита разтревожен Оутс.
	— Нищо. Генерал Меткалф се разпореди за информационно затъмнение. Не успях да се свържа с него в Пентагона, за да разбера защо.
	— Значи всичко е свършено.
	Разговорът им прекъсна, тъй като всички се обърнаха едновременно, когато Моран сложи лявата си ръка върху Библията и вдигна дясната си, за да положи клетва за встъпване в длъжност като президент.
	— Повтаряйте след мен. — Гласът на председателя на Върховния съд О’Брайън звучеше като монотонно биене на барабан. — Аз, Алън Робърт Моран, се заклевам най-тържествено… че ще изпълнявам честно задълженията си на президент на Съединените щати… — продължи напевно О’Брайън.
	Изведнъж залата зад гърба на Оутс притихна. Суфлирането на клетвата от страна на О’Брайън не бе поето от Моран. Изненадан, Оутс се обърна и погледна присъстващите. Всички погледи, изпълнени с почуда, бяха приковани към вратата, откъдето влезе вицепрезидентът Винсент Марголин, воден от Оскар Лукас, а от двете му страни вървяха генерал Меткалф и адмирал Сандекър.
	Вдигнатата ръка на Моран бавно се отпусна надолу, а лицето му стана пепеляво. Тишината стана още по-потискаща, когато Марголин се приближи до председателя на Върховния съд по пътеката, която му направи смаяната публика. Марголин хвърли леден поглед към Моран, после се усмихна на останалите.
	— Благодаря ви за репетицията — каза сърдечно той. — Но мисля, че мога да продължа нататък.


	76.

	_13 август 1989_
	_Ню Йорк Сити_
	Сал Касио вече чакаше в просторното фоайе на Световния търговски център, когато Пит влезе бавно през главния вход. Касио го измери с поглед от горе до долу. Не помнеше кога за последен път бе виждал някого, който да е толкова близо до ръба на физическата разруха.
	Пит тътреше крака като човек, претърпял много неща. Беше облечен с взета назаем шуба с номер, два пъти по-малък от неговия. Дясната му ръка висеше отпусната надолу, а лявата бе притисната към гърдите, сякаш да ги задържи цели; по лицето му бе изписана странна смесица от болка и триумф, в очите му святкаха злобни пламъчета, в които Касио разпозна огъня на отмъщението.
	— Радвам се, че успя — рече Касио, без да спомене дума за външния вид на Пит.
	— Играта е твоя — отвърна Пит. — Аз съм тук само за подкрепа.
	— Ако всичко е точно, и двамата ще стигнем до финала.
	— Много любезно от твоя страна. Благодаря ти.
	Касио се обърна и поведе Пит към един частен асансьор. После извади от джоба си малък предавател с бутони, набра съответния код и двойната врата се отвори. Вътре имаше пазач в безсъзнание, вързан с въже за простиране. Касио го прескочи и отвори лъскава месингова врата на електрическо табло, на която бяха гравирани думите: Елеватор „Лифтоник“ OW-607. Той извърши пренастройка и натисна бутона, на който пишеше „100“.
	Асансьорът полетя като ракета и ушите на Пит изпукаха три пъти, преди кабината да намали скорост и да спре. Вратите се отвориха към богато обзаведеното преддверие на дружеството Морски линии „Бугейнвил“.
	Преди да излезе от кабината, Касио препрограмира електрическата верига на асансьора с предавателя си. После се обърна и стъпи на дебелия килим.
	— Тук сме, за да разговаряме с Мин Корио — съобщи безцеремонно Касио.
	Жената ги изгледа подозрително, особено Пит, и отвори дневник с кожена подвързия.
	— В програмата на мадам Бугейнвил не виждам да са записани срещи за тази вечер.
	Лицето на Касио се набразди от най-сполучливия му израз на обида.
	— Сигурна ли сте? — попита той и се наведе над бюрото, за да погледне в дневника за срещи.
	Жената посочи празната страница.
	— Както виждате, не е записано нищо в…
	Касио я удари косо по тила с ръба на дланта си и тя падна с главата и раменете напред върху бюрото. Тогава той бръкна под блузата й и извади джобен автоматичен пистолет, калибър 25.
	— Като я гледаш, няма да кажеш, че е от охраната — поясни Касио.
	Той подхвърли пистолета към Пит и тръгна по коридора, украсен с картини на кораби от флота на Морски линии „Бугейнвил“. Пит разпозна „Пайлъттаун“ и умореното му лице се вкамени. Той последва якия частен детектив по вита стълба от палисандрово дърво със сложна дърворезба, която водеше към жилищните помещения на горния етаж. На горната площадка Касио едва не се сблъска с друга очарователна азиатка, която излизаше от една баня. Беше облечена с кимоно върху копринена пижама.
	Очите й се разшириха и със светкавичен рефлекс тя вдигна крак, за да изрита Касио в слабините. Касио обаче предположи намерението й и се изви леко, поемайки удара с бедрото си. Тогава тя мигом зае стойка от класическо джудо и обсипа главата му с няколко коси удара.
	По ствола на дъб да удряше, повече поражения щеше да му нанесе. Касио отби атаката й, приклекна и отскочи отново като пружина. Тя се изви наляво с поразяващо изящество на котка, но се блъсна в рамото му и изгуби равновесие. Тогава Касио се изправи и разби защитата й със свирепо ляво кроше, което едва не й откъсна главата. Краката й се отлепиха от пода и тя полетя към една ваза на династията Сунг, висока метър и петдесет, и я направи на сол.
	— Явно, че те бива да се оправяш с жените — отбеляза нехайно Пит.
	— Пак сме късметлии, че все още останаха няколко неща, които правим по-добре от тях.
	Касио се упъти към един голям портал с издълбани върху него дракони и тихо го отвори. Мин Корио седеше подпряна с възглавници в огромното си легло и преглеждаше куп финансови протоколи. Двамата мъже останаха за миг безмълвни и неподвижни, изчаквайки я да вдигне поглед и да забележи неканените си гости. Тя изглеждаше толкова трогателна, толкова крехка, че всеки друг натрапник би се разколебал в намеренията си. Но не и Пит и Касио.
	Най-сетне тя повдигна очилата си за четене и ги погледна без сянка от безпокойство или страх. Очите й бяха изпълнени с неприкрито любопитство.
	— Кои сте вие? — попита Мин Корио спокойно.
	— Казвам се Сал Касио, частен следовател.
	— А другият?
	Пит излезе от сумрака и застана под светлината на лампите над леглото.
	— Предполагам, че ме познавате.
	В гласа й се долови лека изненада, но нищо повече.
	— Господин Дърк Пит.
	— Да.
	— Защо сте дошли?
	— Вие сте един гаден търтей, който изсмуква живота от несметен брой невинни хора, за да укрепва порочната си империя. Вие сте отговорна за смъртта на моя близка приятелка, както и за смъртта на дъщерята на Сал. Опитахте се да убиете и мен и ме питате защо съм тук.
	— Грешите, господин Пит. Не съм извършила никакви такива престъпления. Ръцете ми са чисти.
	— Игра на думи. Вие живеете в своя музей на азиатски артефакти, скрита от външния свят, а внукът ви върши мръсната работа вместо вас.
	— Казвате, че аз съм причината за смъртта на ваша приятелка?
	— Тя умря от нервнопаралитичното вещество, което вие сте откраднали от правителството и сте го оставили в „Пайлъттаун“.
	— Съжалявам за загубата ви — каза любезно тя; в учтивия й и съчувствен тон нямаше и следа от ирония. — А вие, господин Касио, защо смятате, че аз съм виновна за смъртта на дъщеря ви?
	— Тя е била убита заедно с целия екипаж на същия този кораб, само че тогава той се е наричал „Сан Марино“.
	— Да, спомням си — рече Мин Корио, изоставяйки всякакви преструвки. — Момичето с откраднатите пари.
	Пит гледаше лицето на старицата и го изучаваше. Сините очи бяха ясни и блестящи, кожата на лицето — гладка, с едва забележими бръчки от възрастта. Наистина трябва да е била красива навремето. Ала под външния блясък Пит забеляза грозота — замръзнала помийна яма. Вътрешно тя бе изтъкана от престъпна злоба, която го изпълни с презрение.
	— Предполагам, че след като сте унищожили толкова много хора — каза той, — вече сте добили имунитет към човешкото страдание. Загадката е как сте минала безнаказано през всичките тези години.
	— Дошли сте да ме арестувате ли? — попита тя.
	— Не — отвърна твърдо Касио. — Да ви убием.
	Пронизителните очи блеснаха за миг.
	— Хората от охраната ми ще влязат всеки момент.
	— Вече отстранихме две от тях — онази в приемната и другата, пред вратата ви в коридора. Колкото до останалите… — Касио замълча и посочи с пръст телевизионна камера, поставена над леглото й. — … препрограмирах лентите. Охраната ви пред мониторите наблюдава в момента онова, което се е случило в спалнята ви в една от вечерите преди седмица.
	— Внукът ми ще ви открие и мъчението ви няма да свърши бързо.
	— Ли Тонг е мъртъв — уведоми я Пит, изричайки с наслада всяка сричка.
	Лицето й се промени. Сега кръвта му се отдръпна и то стана бледожълто. Но не от шок или мъка, помисли си Пит. Тя чакаше, чакаше нещо. После искрицата на надеждата угасна също тъй бързо, както се бе появила.
	— Не ви вярвам — рече тя накрая.
	— Той потъна заедно с лабораторията в шлепа, след като го прострелях.
	Касио заобиколи леглото и застана отстрани.
	— Налага се да дойдете с нас.
	— Мога ли да попитам къде ще ме водите? — Гласът й бе все още тих и благ; погледът в сините й очи остана твърд.
	Двамата мъже не забелязаха, че ръката й под завивките помръдна.
	Пит така и не намери обяснение за инстинктивното си движение, което спаси живота му. Може би се дължеше на внезапното проумяване, че телевизионната камера нямаше точната форма на камера. Може би се дължеше на впечатлението за пълната липса на страх у Мин Корио или че напълно се владее, но в мига, в който светлинният лъч над леглото й светна, той се хвърли на пода.
	Пит се търкулна на една страна и извади автоматичния пистолет от джоба на шубата си. С ъгълчето на окото си видя как лазерният лъч обходи стаята и с тънкото си като игла енергийно копие срязваше мебелите и пърлеше завесите и тапетите. Хванал оръжието с две ръце, той се прицели в електронния усилвател. На четвъртия изстрел лъчът угасна.
	Касио продължаваше да стои прав до леглото. Той протегна ръка към Пит и в същия миг залитна и падна. Лазерният лъч бе срязал корема му тънко като с хирургически нож. Той се извъртя по гръб и отвори очи. Секунди го деляха от смъртта. Пит понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.
	Каленият възрастен следовател вдигна глава, от устните му излезе дрезгав шепот:
	— Кодът… на асансьора е… четири-едно-едно-шест. — После очите му застинаха безвзорни и дишането му спря.
	Пит взе предавателя от джоба на Касио, стана и насочи пистолета си на двайсет сантиметра от сърцето на Мин Корио. Лицето й бе замръзнало в безстрашна усмивка. Тогава Пит свали оръжието си, отметна завивките й и безмълвно я пренесе от леглото в инвалидната й количка.
	Тя не направи никакъв опит за съпротивление, нито продума нещо в знак на неподчинение. Седеше в количката, съсухрена и няма, докато Пит я караше по коридора до малкия асансьор, с който двамата слязоха на долния етаж на офиса. Когато стигнаха фоайето на приемната, тя видя изпадналата в безсъзнание охранителка и вдигна поглед към Пит.
	— Какво следва сега, господин Пит?
	— Падането на последната завеса на Морски линии „Бугейнвил“ — отвърна той. — Утре вашият гнил бизнес вече няма да съществува. Азиатските ви предмети на изкуството ще бъдат предадени на музеите. Тук ще дойде нов наемател и ще преустрои кабинетите и жилищните ви помещения. Цялата ви флотилия ще бъде разпродадена. Отсега нататък името Бугейнвил няма да значи нищо, освен далечен спомен в микрофилмовия архив на вестниците. За вас няма да скърбят нито приятели, нито роднини, а аз лично ще се погрижа да ви погребат в гробище за бедняци и чужденци без никакво име.
	Най-накрая той замълча; по нейното лице се изписа омраза.
	— А какво ще е _вашето_ бъдеще, господин Пит?
	Той се усмихна.
	— Ще си поправя колата, която ми взривихте.
	Тя немощно се повдигна от количката си и се изплю в лицето му. Пит не понечи да избърше слюнката. Просто остана на мястото си и я погледна с лукава усмивка. Видя как цялата й злоба изби по лицето, докато го проклинаше на корейски език.
	Пит набра кодовия номер с бутоните на предавателя на Касио и вратите на „Лифтоник“ OW-607 се отвориха.
	Но асансьор нямаше — само празна шахта.
	— Бон воаяж, дърта зла вещице!
	Той бутна инвалидната количка в зеещата дупка и чу как тя затрака надолу като камък, хвърлен в кладенец, докато отекващият в стените звук заглъхна под стоте етажа.


	Пит излезе през главния вход на Търговския център и тръгна към Лорън, която седеше на пейка отвън. Тя стана да го пресрещне. Двамата се прегърнаха и постояха така известно време, без да продумат.
	Лорън усети умората и болката му. Но долови и още нещо — необичаен вътрешен покой, който й бе непознат дотогава. Тя го целуна леко няколко пъти, после го поведе към чакащите таксита.
	— Къде е Сал Касио? — попита Лорън.
	— При дъщеря си.
	— А Мин Корио?
	— В пъкъла.
	Тя забеляза суровия му поглед.
	— Имаш нужда от почивка. Но първо ще те заведа на преглед в болница.
	Изведнъж лицето му доби дяволит израз.
	— Хрумна ми нещо друго.
	— Какво?
	— Да прекараме следващата седмица в апартамент на най-хубавия хотел в Манхатън. Ще си поръчаме в стаята шампанско, разни вкуснотии за вечеря, а ти ще ме любиш.
	В очите й проблесна кокетство.
	— Защо трябва аз да върша цялата работа?
	— Защото явно не съм в състояние да поема управлението.
	Тя се притисна любвеобилно в него.
	— Струва ми се, че това е най-малкото, което мога да направя, задето ми спаси живота.
	— Семпер паратус — рече той.
	— Семпер какво?
	— Това е мотото на бреговата охрана — винаги готов! Ако вертолетът им не се бе появил навреме над шлепа, сега двамата с теб щяхме да сме на дъното на Мексиканския залив.
	Стигнаха до таксито и Лорън помогна на бавнодвижещия се Пит да се качи и седне на задната седалка. Тя се настани до него и целуна ръката му, а шофьорът търпеливо гледаше напред през предното стъкло.
	— Накъде? — попита той.
	— Хотел „Хелмсли Палас“ — отвърна Пит.
	Лорън се обърна и го изгледа.
	— Ще наемеш апартамент в „Хелмсли“?
	— Не, цялата надстройка на покрива му — поправи я той.
	— И кой ще плати за тази разкошна интерлюдия?
	— Как кой, правителството естествено. Кой друг?


	$source = Моята библиотека
	$id = 37238
	$book_id = 7862

	__Издание:__
	Клайв Къслър. Изхвърлени в морето
	ИК „Димант“, Бургас, 2000
	Редактор: Тодор Димов
	Коректор: Росица Спасова
	Художник на корицата: Буян Филчев
	ISBN: 954-8472-49-Х