Клайв Къслър
	Нощно издирване



	С благодарност към Джери Браун, Тереза Бъркет, Чарли Дейвис, „Дерек & Сюзън Гудуин“, Клайд Джоунс, Дон Мърсиър, Валери Пале-Пти, Бил Ши и Ед Уърдуел, които непрекъснато ме насърчаваха.



	Пролог
	Гибелен ден

	1.

	_Май 1914 година_
	_Северен Ню Йорк_
	Проблясъци на мълния предизвестиха заплашителна гръмотевична буря над „Манхатън лимитид“, който летеше с грохот по стабилните релси, врязващи се в околностите на Ню Йорк. Струя въглищен пушек във вид на барабанна палка избълва от комина и пръсна сажди към звездите, осейващи нощното небе. В кабината машинистът извади от джоба на работния си комбинезон сребърен часовник „Уолтхам“, отвори капачката и погледна циферблата на светлината от пещта. Не приближаващата буря го безпокоеше, а неумолимото пълзене на времето, което се стремеше да ограби част от точното му разписание.
	Той погледна навън от дясната страна на кабината и видя как траверсите профучаваха под осемте огромни водещи колела на локомотива тип 2-8-0 Консолидейшън. Подобно на капитан на кораб, който живее със своя плавателен съд, той от три години беше на една и съща парна машина. Беше много горд с „Препускащата Лена“, както гальовно наричаше тежката няколко тона локомотивна машина от желязо и стомана. Построен през 1911 година от „Алкос Шенектейди уъркс“, локомотивът беше боядисан в лъскаво черно, с една червена лента, а номерът 88 беше грижливо изписан на ръка със златна боя.
	Той се заслуша в шума на стоманените колела, които тракаха ритмично върху релсовите съединения, и почувства инерцията на локомотива, теглещ седем вагона.
	После издърпа дросела с още една степен нагоре.


	Ричард Есекс седеше зад писалището в библиотеката на дългия 21 метра вагон „Пулман“, прикачен най-отзад. Твърде уморен, за да заспи, и отегчен от еднообразното пътуване, той съчиняваше писмо до жена си, за да убие времето.
	Описваше вътрешната украса на вагона, изящно резбованото орехово дърво, красивите месингови електрически лампи, въртящите се столове, тапицирани с червен плюш, и палмите в саксии. Спомена дори и за подвижните огледала и керамичните плочки в тоалетните на четирите просторни спални купета.
	Зад него, в богато облицования с ламперия остъклен салон, петима гвардейци в цивилни дрехи играеха карти. Димът от пурите им се издигаше на сини облаци към брокатения таван, а оръжията им лежаха небрежно върху мебелната гарнитура. От време на време някой от картоиграчите се навеждаше над един от пръснатите наоколо върху персийския килим плювалници. Те се явяваха може би най-високата степен лукс, който някога им е бил предоставян, заключи в себе си Есекс. Разкошният транспорт сигурно струваше на правителството почти седемдесет и пет долара на ден и всичко това за едното пренасяне на лист хартия.
	Той въздъхна и довърши писмото. После го залепи в плик и го напъха в малкото джобче на сакото си. Сънят продължаваше да го избягва, затова той се загледа през сводестите еркерни прозорци в тъмния пейзаж и се заслуша в писъка на локомотивната свирка, прозвучал малко преди да подминат светлините на селска гара или извънселищно кръстовище. Накрая се изправи и се запъти към елегантната трапезария, където се настани край махагонова маса, покрита със снежнобяла покривка с подредени върху нея кристални чаши и сребърни прибори. Хвърли поглед върху часовника си — беше няколко минути преди два сутринта.
	— Какво ще обичате, господин Есекс? — Чернокожият сервитьор изникна като след замах с магическа пръчка.
	Есекс го погледна и се усмихна.
	— Знам, че е доста късно, но си помислих дали ще мога да получа някаква лека закуска.
	— На вашите услуги, сър. Какво желаете да поръчате?
	— Нещо, което да ми помогне да затворя очи.
	Сервитьорът мигом разкри всичките си зъби в усмивка.
	— Мога ли да ви препоръчам малка бутилка бургунди „Помар“ и пълна чаша горещ бульон от миди?
	— Това ще ми дойде добре, благодаря.
	След малко, докато отпиваше от виното, Есекс отново се запита дали на Харви Шийлдс също му се изплъзва съня.
	{img:shema.png}


	2.

	Харви Шийлдс преживяваше кошмар.
	Съзнанието му отказваше да приеме всякакво друго обяснение. Стърженето на стомана и виковете на болка и ужас отвъд тъмнината, която го задушаваше, бяха адски нетърпими, за да са истински. Помъчи се да се измъкне от противното обкръжение и да се унесе отново в кротък сън, но болката започна да човърка сетивата му и тогава разбра, че не сънува.
	Някъде под него чу мощен прилив на вода; тя сякаш нахлуваше в тунел, подгонена от силен вятър, който изкара дъха от дробовете му. Опита се да отвори очи, но клепачите му бяха като залепени. Не чувстваше, че главата и лицето му са покрити с кръв. Тялото му беше заклещено в неподвижното положение на ембрион до студен, неподатлив метал. Остра парлива миризма раздразни ноздрите му и се смеси с усилващата се болка, за да го накара поне още малко да дойде на себе си.
	Направи опит да раздвижи ръцете и краката си, но те не се подчиниха. Около него цареше необичайна тишина, нарушавана единствено от тих плясък на вода. Още веднъж пробва да се откопчи от невидимото менгеме, което го стискаше. Пое дълбоко въздух, после напрегна всеки мускул на крайниците си.
	Изведнъж едната му ръка се освободи и той изохка, когато едно нащърбено парче метал я сряза над лакътя. Силната болка го свести напълно. Той избърса влагата от очите си и огледа помещението, което доскоро представляваше самостоятелната му кабина на борда на канадския луксозен лайнер, пътуващ за Англия.
	Големият махагонов скрин го нямаше, нямаше ги и писалището, и нощното шкафче. На мястото на пода и дясната отвесна преграда сега зееше огромна кухина, а оттатък усукания й ръб се виждаха само забулени в мъгла мрак и черната вода на река Свети Лаврентий. Той имаше чувството, че се е вторачил в бездънно празно пространство. После погледът му се отмести и съсредоточи върху леко отражение от нещо бяло; тогава разбра, че не е сам. Почти на една ръка разстояние под развалините бе затрупано младото момиче от съседната самостоятелна кабина — само главата и едното й бледо рамо се подаваха от срутения таван. Косата й беше златисторуса и падаше на свободни кичури, дълги близо деветдесет сантиметра. Главата й бе извита в уродливо положение, от устата й капеше кръв, която се стичаше по лицето й и бавно багреше падащата й като водопад коса.
	Първоначалният шок на Шийлдс премина и той почувства как му прилошава. Дотогава призракът на смъртта не се бе появявал в съзнанието му, но сега в безжизненото тяло на момичето видя собственото си угасващо бъдеще. След това изведнъж го жегна една мисъл.
	Със свито сърце той огледа разрушенията, за да открие ръчното куфарче, което никога не губеше от поглед. Нямаше го — развалините го бяха погълнали. В опита си да изтръгне тялото си от примката, от всяка негова пора бликна пот. Усилието му остана напразно — тялото му от кръста надолу бе безчувствено и той с ужас разбра, че гърбът му е премазан.
	Огромният лайнер се намираше в предсмъртна агония и продължаваше бързо да се накланя и потъва в студената вода, която щеше да се превърне в негов вечен гроб. Пътниците — някои във вечерно облекло, други по пижами и нощници, се трупаха върху килнатите палуби, правейки усилия да се покатерят в няколкото спуснати спасителни лодки или направо се хвърляха в студената вода, улавяйки се за всяко нещо, което плуваше. Само след минути корабът щеше да извърши последния си плонж на по-малко от две мили от брега.
	— Марта?
	Шийлдс се стегна и извърна глава към немощния вик, идещ оттатък разбития отсек, който го отделяше от вътрешния коридор. Той напрегна слух и чу отново:
	— Марта?
	— Тук е — провикна се Шийлдс. — Моля ви, помогнете ми.
	Отговор не последва, но се чу шум от движение между купчината отломъци. След малко едно паднало от тавана парче бе избутано настрана и насреща му се подаде лице с посивяла брада.
	— Търся моята Марта, виждали ли сте моята Марта?
	Мъжът беше в състояние на шок и думите му прозвучаха глухо и без интонация. Лицето му беше лошо ранено, а очите му шареха наоколо с обезумял поглед.
	— Младо момиче с дълга руса коса ли?
	— Да, да, дъщеря ми.
	Шийлдс кимна към тялото на момичето.
	— Опасявам се, че е мъртва.
	Брадатият мъж трескаво разшири отвора и се промъкна през него. Със сковано от неверие лице той се приближи до момичето, повдигна окървавената му глава и заглади назад косата му. В продължение на няколко минути не отрони звук.
	— Не се е мъчила — любезно го утеши Шийлдс.
	Непознатият не отговори.
	— Моите съчувствия — добави шепнешком Шийлдс. Усети как корабът се наклони рязко на дясната си страна. Водата започна бързо да нахлува отдолу и вече нямаше много време. Той трябваше, въпреки скръбта на бащата, по някакъв начин да го накара да спаси ръчното куфарче.
	— Разбрахте ли какво стана? — подхвана Шийлдс.
	— Сблъскахме се. — Отговорът долетя едва чуто. — Бях на палубата. От мъглата изскочи друг кораб. Потопи носовата част откъм нашата страна. — Бащата замълча, извади носна кърпа и започна да попива кръвта от лицето на мъртвото момиче. — Марта ме беше помолила да я заведа в Англия. Майка й беше против, но аз я склоних. О, боже, ако съм знаел… — Гласът му заглъхна.
	— Нищо не можете да направите вече — каза Шийлдс. — Сега трябва да спасите себе си.
	Бащата се обърна бавно и го погледна с невиждащи очи.
	— Аз я убих — прошепна той със сипкав глас.
	Шийлдс не беше свършил. У него се надигна гняв и лумна с пламъка на отчаянието.
	— Чуйте ме добре! — викна той. — При корабокрушението се загуби ръчно куфарче с документ, който трябва да стигне до Външното министерство в Лондон! — После изкрещя: — Моля ви, намерете го!
	На няколко крачки от тях водата се завихри на малки водовъртежи. Секунди ги деляха от потопа, който щеше да ги погълне. Приливната вълна беше замърсена с нефт и въглищен прах, а нощният въздух навън се раздираше от виковете на хиляди давещи се хора.
	— Моля ви, изслушайте ме, докато все още има време — примоли се Шийлдс. — Дъщеря ви е мъртва. — Той удряше с юмруци по стягащата го стомана, без да обръща внимание на болката от разкъсващата се кожа на ръката му. — Тръгвайте, преди да е станало твърде късно. Намерете куфарчето и го вземете със себе си. Предайте го на капитана — той знае какво да прави по-нататък.
	Устните на бащата потрепнаха и се отвориха.
	— Не мога да оставя Марта сама… тя се страхува от тъмнината… — Той мънкаше, сякаш се молеше пред олтар.
	Това беше краят на надеждите му. Съсипаният от скръб баща изпадна в делириум и вече нищо не можеше да го разчувства. Той се наведе над дъщеря си и я целуна по челото. После избухна в неудържим плач.
	Колкото и да беше странно, силното безпокойство напусна Шийлдс. Приемайки провала и смъртта, страхът и ужасът вече не значеха нищо за него. През няколкото кратки мигове, които му оставаха, той се промъкна отвъд границите на действителността и видя нещата с необичайна яснота.
	Някъде дълбоко от дъното на кораба се чу експлозия — бяха избухнали котлите. Корабът се прекатури на дясната си страна и потопи първо кърмата във водната маса. От момента на сблъсъка в ранното утро до изчезването му от погледите на масата народ, която се мъчеше да се задържи на повърхността на ледената вода, бяха минали по-малко от петнайсет минути.
	Часът беше 2:10 сутринта.
	Шийлдс не направи опит да продължи да се бори, да поеме дълбоко въздух, за да отложи идването на неизбежното с още няколко секунди. Отвори уста и погълна водата с вкус на водорасли, задавяйки се, когато тя изпълни гърлото му. И потъна в безвъздушната гробница. Давенето и мъчението не продължиха дълго; съзнанието му угасна.


	3.

	Нощ в ада, помисли си Сам Хардинг, продавач на билети в „Северни железопътни линии Ню Йорк & Квебек“, както стоеше на перона на гарата и наблюдаваше как тополите, ограждащи релсите, се превиват надве от неудържимите пориви на силната буря.
	Това беше краят на горещата вълна, която бе изсушила щатите на Ню Ингланд; „най-горещият май от 1880 година насам“, бе обявил седмичният вестник на Уакетшър с големи червени букви. Светкавици раздираха зазоряващото се небе с назъбени форми, придружени от рязко спадане на температурата с двайсет и четири градуса за един час. Хардинг потрепери, когато от внезапната промяна вятърът го зашиба по памучната риза, мокра от потта, избила от непоносимата влажност.
	Надолу по реката се виждаха светлините на редицата шлепове, които си проправяха път по насрещното течение. Едно след друго жълтеникавите им мъждукания се скриваха, докато шлеповете минаваха под носещите колони на големия мост, после отново се появяваха.
	Гарата, която обслужваше Хардинг, се намираше във външния пояс на града, или по-точно на селото, където релсите се пресичаха в кръстовище. Основната железопътна линия вървеше на север към Олбани, а отклоненията извиваха на изток над моста на река Довил-Хъдсън в посока към Кълъмбиявил, където се разклоняваха на юг към Ню Йорк Сити.
	Макар че не бе паднала капка, въздухът бе наситен с миризмата на дъжд.
	Хайрам Мийчъм, телеграфистът, седеше наведен над шахматна дъска, задълбочен в любимото си развлечение за убиване на времето — да играе шах с телеграфиста от другия край на телеграфната линия. Стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра с ритъма на стакатото от телеграфния ключ, завинтен за масата пред Мийчъм. Хардинг взе кафеника от керосиновата печка и си наля чаша кафе.
	— Кой води?
	Мийчъм вдигна поглед.
	— Аз настъпвам към Стандиш в Джърмънтаун. Адски печен е в играта. — Ключът затрака и Мийчъм придвижи една от шахматните фигури. — С царицата взимам коня на Е четири — изсумтя той. — Не ми изглежда обнадеждаващо.
	Хардинг извади часовник от джоба на жилетката си и погледна с вдигнати вежди циферблата.
	— „Манхатън лимитид“ закъснява с двайсет минути.
	— Вероятно изостава от разписанието поради бурята — отбеляза Мийчъм. Той изпрати по телеграфа следващия си ход, качи крака върху масата и се наклони със стола назад в очакване отговора на опонента си.
	Всички дъски на стените на кантона изскърцаха, когато мълния опърли небето и порази едно дърво в близкото пасбище. Хардинг отпи от димящото кафе и безцелно се загледа в тавана, запитвайки се наум дали гръмоотводът на покрива е в добро състояние. Силен звън на телефона над бюрото му с извит сгъваем капак прекъсна мислите му.
	— Сигурно е диспечерът с новини за „Лимитид“ — предположи обезпокоен Мийчъм.
	Хардинг обърна нагоре въртящата се конзола на телефона и притисна малката кръгла слушалка към ухото си.
	— Уакетшър — рече той.
	Гласът на диспечера от Олбъни едва се чуваше сред атмосферните смущения от бурята.
	— Мостът… Виждаш ли моста?
	Хардинг се обърна да погледне през източния прозорец. В тъмнината видимостта едва стигаше до края на перона.
	— Не мога да го видя. Ще трябва да изчакам следващата светкавица.
	— Още ли си е на мястото?
	— Защо да не си е на мястото? — попита раздразнен Хардинг.
	— Току-що от Катски ми се обади капитанът на един влекач и вдигна патърдия — изпращя в отговор гласът на диспечера. — Една носеща греда на моста паднала върху един от шлеповете му и го повредила. Всички тук са в паника. Служителят от Кълъмбиявил съобщи, че „Лимитид“ закъснявал.
	— Кажи им да се успокоят. Влакът още не е минал през Уакетшър.
	— Сигурен ли си?
	Хардинг заклати глава в недоумение от глупавия въпрос на диспечера.
	— По дяволите! Да не мислиш, че няма да знам кога влакът е минал покрай гарата ми?
	— Слава богу, че сме навреме. — По телефона се чу въздишката му на облекчение, въпреки смущенията по линията. — „Лимитид“ вози деветдесет пътника, без да се броят екипажа и някаква важна клечка в специалния правителствен вагон, пътуващ за Вашингтон. Подай сигнал за спиране и щом светне от някоя мълния, провери състоянието на моста.
	Хардинг потвърди и окачи слушалката. После свали от куката на стената фенер с червени стъкла, повдигна единия му капак, за да провери дали има достатъчно керосин и запали фитила. Мийчъм го погледна въпросително над шахматните фигури.
	— На „Лимитид“ ли ще сигнализираш?
	Хардинг кимна.
	— От Олбъни съобщиха, че била паднала една носеща греда на моста. Искат да ида да проверя, преди влакът да мине по него.
	— Да запаля ли междувременно и семафорния фенер?
	Остра свирка прониза бурята навън. Хардинг наостри слух, за да разбере откъде идва звукът. Чу го отново малко по-висок.
	— Няма време. Ще сигнализирам с този…
	Изведнъж вратата се отвори и на прага застана непознат човек. Очите му бързо огледаха помещението. Имаше телосложението на жокей — слаб и нисък. Мустаците му бяха руси като косата му, която се подаваше изпод широкопола сламена шапка, килната назад на главата. Дрехите му издаваха изискан вкус към облеклото — костюмът му беше английски, от „Уебър и Хейлброунър“, с копринени тегели, панталоните му с остри като бръснач ръбове стигаха малко над обувките му от кожа и велур в два цвята кафяво. Но от целия му външен вид най-много се набиваше в очи автоматичният пистолет „Маузер“ в тънката му женствена ръка.
	— Не мърдайте, господа! — каза нашественикът с едва забележима усмивка. — Мисля, че е очевидно защо.
	— Вие сте луд! — рязко отвърна Хардинг. — Няма какво да откраднете от нас.
	— В канцеларията ви има сейф — продължи непознатият и кимна към желязната каса върху високи крака с ролки в ъгъла на помещението. — А сейфовете съдържат ценни неща, да речем от рода на заплати, а?
	— Господине, обир на гара се счита за федерално престъпление. Освен това Уакетшър е селска община. Тук не се изпращат заплати. Господи! Та ние дори нямаме банка!
	— Не съм в настроение да обсъждам икономиката на Уакетшър. — Дългият ударник на маузера бе издърпан назад. — Отворете сейфа!
	Свирката отново проехтя, този път по-близо. Хардинг знаеше от опит, че звукът идва от разстояние не повече от четиристотин метра.
	— Добре, както кажете, но първо трябва да сигнализирам с фенера на „Лимитид“.
	Оръжието гръмна и шахматната дъска на Мийчъм се пръсна на парчета по застлания с линолеум под.
	— Да не чувам повече приказки за спиране на влакове. Съветвам те да направиш каквото ти казвам.
	Хардинг гледаше крадеца с очи, преливащи от ужас.
	— Но вие не разбирате. Мостът може да се срути.
	— Разбирам много добре, че искаш да се правиш на много умен.
	— Заклевам се в Бога, че…
	— Той ви казва истината — намеси се Мийчъм. — Току-що ни се обадиха по телефона от Олбъни да ни предупредят за моста.
	— Моля ви, послушайте ни — обади се с умоляващ глас Хардинг. — Иначе ще убиете над сто души. — Той млъкна, лицето му пребледня, когато фаровете на приближаващия се локомотив го осветиха през прозореца. Свирката му се чу от не повече от двеста метра. — За бога…
	Мийчъм грабна фенера от ръката на Хардинг и се втурна към отворената врата. Оръжието гръмна отново. Куршумът се заби в бедрото му и телеграфистът се строполи на пода на крачка пред прага. После бързо се изправи до клекнало положение и изпъна ръка навън, за да хвърли фенера върху релсите. Мъжът със сламената шапка сграбчи китката му, като едновременно с това насочи оръжието към главата му и с един ритник затвори вратата. После се завъртя обратно към Хардинг и му кресна:
	— Отваряй проклетия сейф!
	Стомахът на Хардинг се сви, като видя как кръвта на Мийчъм потече по пода и се подчини на непознатия. Набра кодовата комбинация, чувствайки, че му се повдига от безпомощност, като чуваше тракането на влака по релсите само на десетина метра зад гърба му, а светлините на пулмановите вагони хвърляха отблясъци през прозорците на кантона. След около минута ехото от колелата и на последния вагон заглъхна и влакът продължи през прелеза към моста.
	Резетата дойдоха на мястото си, Хардинг натисна дръжката, отвори тежката врата и отстъпи настрани. Вътре имаше няколко малки, непотърсени пратки, стари влакови дневници и протоколи и малка касичка. Крадецът грабна касичката и започна да брои съдържанието й.
	— Осемнайсет долара и четиринайсет цента — каза той бездушно. — Трудно може да се нарече щедра сума, но ще ми стигне колкото да се прехранвам няколко дни.
	Мъжът грижливо прибра банкнотите в кожен портфейл, а монетите пусна в джоба на панталоните си. След като подхвърли небрежно празната касичка върху писалището, той прескочи Мийчъм и се загуби в бурята.
	Мийчъм простена и се размърда. Хардинг коленичи и повдигна главата на телеграфиста.
	— Влакът…? — прошепна Мийчъм.
	— Кървиш много лошо — рече Хардинг, като извади от джоба на панталона си голяма червена носна кърпа и я притисна върху кървящата рана.
	Стискайки зъби от парещата болка от двете си рани, Мийчъм извърна празен поглед към Хардинг.
	— Обади се на кантона на източния бряг… и попитай дали влакът е преминал благополучно.
	Хардинг постави внимателно главата на колегата си обратно на пода. После грабна телефона и издърпа удължителя, за да отвори предавателната верига. Закрещя в слушалката, но в отговор получи само мълчание. Затвори за миг очи и се помоли, после опита отново. Линията от другата страна на реката беше глуха. Той трескаво завъртя селекторното колело на предавателя „Къмингс-Рей“ и повика диспечера в Олбани. Чу в отговор само пращене.
	— Не мога да вляза във връзка. — Почувства, че в устата му горчи. — Бурята е прекъснала линиите.
	Ключът на телеграфа започна да чука.
	— Телеграфните линии са все още отворени — прошепна Мийчъм. — Това е Стандиш с шахматния си ход.
	Той с мъка довлече тялото си до масата и се протегна да прекъсне съобщението, за да освободи линията за спешна връзка. После двамата мъже изведнъж се загледаха един друг, изпълнени със страх от онова, което им предстоеше да чуят в светлината на утрото, започнала да обагря източното небе. Вятърът нахлуваше през вратата и разпиляваше документите, развяваше косите им.
	— Ще предупредя в Олбани — каза накрая Мийчъм. — Ти иди да провериш моста.
	Като в сън Хардинг се озова на релсите и с нарастваща паника се затича безразсъдно по грапавите траверси.
	Скоро започна да се задъхва и сърцето му заби така, сякаш щеше да изхвръкне от гръдния кош. Изкачи наклона и забърза под трегерите откъм западния бряг към средата на моста Довил-Хъдсън. Спъна се и падна, разцепвайки коляното си в един укрепващ релсата крампон. Надигна се и накуцвайки, продължи нататък. Спря на външния ръб на средната част на моста.
	Застина от ужас и ледени тръпки го побиха, докато гледаше пред себе си и не можеше да повярва на очите си. Насред моста зееше огромна дупка. Главната усилваща конструкция бе погълната от студената сива вода на реката Хъдсън, минаваща на 45 метра под моста. Заедно с нея бе погълнат и пътническият влак, превозващ сто души — мъже, жени, деца.
	— Мъртви са… Всички са мъртви! — проплака Хардинг от безпомощен гняв. — И то за някакви си осемнайсет долара и четиринайсет цента!


	Първа част
	Гаротата на Рубе

	4.

	_Февруари 1989 година_
	_Вашингтон, окръг Колумбия_
	Нямаше нищо необикновено в мъжа, отпуснат на задната седалка на невзрачния форд седан, който се движеше бавно по улиците на Вашингтон. За пешеходците, пресичащи забързано пред спрялата на светофара кола, мъжът можеше да мине за търговец на хартия, чийто племенник го караше до местоработата му. Никой изобщо не обръщаше внимание на знака на Белия дом, изписан върху регистрационните табели.
	Алън Мърсиър беше охранен, оплешивяващ екземпляр с жизнерадостно като на Фалстаф лице, което криеше проницателен, аналитичен ум. Небрежен по отношение на облеклото си, той като че ли предпочиташе вечно смачканите, купени с намаление костюми и бяла носна кърпа, втъкната надве-натри в малкото джобче на сакото. Костюми от онези фабрични марки, които политическите карикатуристи шаржираха с буен ентусиазъм.
	Мърсиър не беше търговец на хартия. Работеше отскоро като съветник по сигурността на новия президент на страната и затова хората все още не го познаваха. Високо уважаван сред академичната общност, той си бе създал име на опитен предвестник на международни събития. По времето, когато бе попаднал в полезрението на президента, беше председател на Комисията по проблемите на световната криза. Той сложи чифт очила „Бен Франклин“ на върха на топчестия си нос, разположи куфарчето за документи в скута си и го отвори. Вътрешната страна на капака представляваше екран за визуално наблюдение, а на дъното му имаше клавиатура с два реда цветни лампички. Той набра комбинация от числа и изчака за миг, докато сигналът се предаде по спътника до ъгловия му кабинет в Белия дом. Там един компютър, програмиран от помощниците му, се задейства с тихо бръмчене и започна да препредава задачите му за деня.
	Входящите данни пристигаха във вид на код и за милисекунди се дешифрираха електронно от работещия с батерии микропроцесор в скута му, като крайният текст се изписваше на екрана със зелени малки букви.
	Най-напред дойде кореспонденцията, последвана от серия паметни бележки от подчинените му в съвета по сигурността. После се появиха докладите от различните правителствени ведомства, от Комитета на началник-щабовете и от директора на Централното разузнаване. Той бързо ги запомни, преди да изтрие съдържанията им от запомнящото устройство на микропроцесора.
	Остави само две от тях.
	Все още ги прехвърляше в ума си, когато колата свърна през западния портал на Белия дом. Очите му отразяваха странно недоумение. После той въздъхна, натисна бутона за изключване и затвори куфарчето.
	Веднага щом влезе в кабинета си и се настани зад бюрото, той набра частен телефонен номер в Министерството на енергетиката. Още по средата на първото иззвъняване в слушалката се чу мъжки глас.
	— Кабинетът на доктор Клайн.
	— Обажда се Алън Мърсиър, Рон дали е там?
	Последва кратка пауза и след малко по линията се разнесе гласът на доктор Роналд Клайн, министъра на енергетиката.
	— Добро утро, Алън. С какво мога да ти услужа?
	— Би ли могъл да ми отделиш няколко минути днес?
	— Графикът ми е доста натоварен…
	— Важно е, Рон. Ти кажи кога.
	Клайн не беше свикнал да го притискат, но твърдият тон в гласа на Мърсиър подсказваше, че съветникът по сигурността няма да отстъпи. Той затисна с длан слушалката и се посъветва с главния си помощник. После отново заговори:
	— Между два и половина и три става ли?
	— Става — отвърна Мърсиър. — Имам една среща по обяд в Пентагона, така че на връщане ще се отбия в кабинета ти.
	— Казваш, че било важно.
	— Можем да го наречем и с други думи. — Мърсиър замълча за миг, за да произведе по-голям ефект. — След като съсипя деня на президента, смятам да объркам и твоя.


	Седнал зад бюрото си в Овалния кабинет на Белия дом, президентът се облегна назад и затвори очи. Остави умът му да блуждае на воля минута-две след напрежението на деня. За човек, встъпил в най-високата длъжност в държавата само преди няколко седмици, той изглеждаше прекомерно изтощен и грохнал. Изборната кампания бе продължила дълго и изморително и сега му трябваше време, за да се възстанови напълно.
	Беше нисък на ръст, с кестенява коса, започнала да побелява и изтънява; чертите на лицето му, някога одухотворени и с весели бръчици, сега бяха изопнати и сериозни. Внезапна зимна суграшица зачука по високите от пода до тавана прозорци зад гърба му и той отново отвори очи. Навън автомобилното движение по Пенсилвания авеню се влачеше мудно, тъй като платното бе заледено. Президентът закопня по по-топлия климат на родния си Ню Мексико. Да можеше да избяга на почивка на къмпинг в планините Сангре де Кристо, близо до Санта Фе.
	Никога не си бе поставял за цел да става президент. Без да е бил воден от сляпа амбиция, той бе положил в Сената двайсет години добросъвестен труд, но натрупаният му солиден рекорд от изпълнени задачи не допринесе особено много за прослава на името му.
	След като на едно партийно събрание бе издигната кандидатурата му като на човек без особени прояви, той бе избран с доста голяма преднина, благодарение на един разследващ журналист, който бе изровил поредица от тъмни финансови сделки в миналото на съперника му.
	— Господин президент?
	Гласът на помощника му го извади от вглъбеността му и той вдигна поглед.
	— Да?
	— Господин Мърсиър е тук за краткото изложение по въпросите за сигурността.
	— Добре, покани го!
	Мърсиър влезе и се настани срещу президента. После му подаде дебела папка.
	— Как е светът днес? — попита го президентът с лека усмивка.
	— Доста мрачен, както винаги — отвърна Мърсиър. — Хората ми завършиха разработките върху енергийните резерви на страната. Резултатите не са особено насърчителни.
	— Не ми казваш нищо, което да не знам. Какво е последното становище?
	— ЦРУ дава на Средния изток още две години, преди находищата им да оголят дъно. Това ще доведе до по-малко от петдесет процента търсене на световноизвестния петрол. Руснаците складират намалелите си запаси, а мексиканското богато находище навътре в морето не оправда очакванията. Колкото до нашите собствени залежи…
	— Прегледах цифрите — прекъсна го президентът. — Трескавото сондиране преди няколко години откри само няколко малки находища.
	Мърсиър хвърли поглед на отворената папка.
	— Слънчевата радиация, вятърните мелници, електрическите автомобили — всичко това е донякъде частично разрешение. За нещастие, тяхната технология е горе-долу в същото положение, в каквото беше телевизията през четирийсетте години.
	— Жалко, че програмите за синтетично гориво започнаха толкова бавно.
	— Най-ранният пусков срок, до който рафинериите за нефтоносен шист могат да поемат шлама, е след четири години. В същото време американският превоз се намира в задънена замърсена улица поради застоя.
	Президентът леко се изхили на рядко проявяваното чувство на сдържан хумор от страна на Мърсиър.
	— Не може да няма някаква надежда.
	— Тя е „Джеймс бей“.
	— Канадският енергиен обект ли?
	Мърсиър кимна и разви статистическите листи.
	— Осемнайсет язовира, дванайсет електроцентрали, работна ръка от близо деветдесет хиляди души и отбиване в канали на две реки с големината на Колорадо. И както твърдят канадските правителствени бюлетини, това е най-всеобхватният и най-скъп хидроелектрически проект в историята на човечеството.
	— Кой го експлоатира?
	— „Квебек хидро“, провинциалната енергийна сила. Те започнаха да работят по проекта през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта. Цената върху „етикетчето“ е била доста солидна. Двайсет и шест милиарда долара, като по-големият дял идва от нюйоркските банки.
	— И каква е производителността?
	— Над сто милиона киловата, които през следващите двайсет години ще се удвоят.
	— Колко от тях прекосяват нашите граници?
	— Колкото е нужно за осветлението на петнайсет щата.
	Лицето на президента се напрегна.
	— Не ми се ще да бъда толкова зависим от Квебек по отношение на електричеството. Ще съм по-спокоен, ако националната ни енергия се добива от собствените ни ядрени заводи.
	Мърсиър поклати глава.
	— Тъжният факт сочи, че ядрените ни съоръжения произвеждат по-малко от една трета от нуждите.
	— Както винаги тътрим крака — въздъхна уморено президентът.
	— Изоставането се дължи отчасти на растящите разходи за реконструкцията и скъпите модификации — съгласи се Мърсиър. — И отчасти поради недостиг на уран, тъй като търсенето му е огромно. И накрая, разбира се, се нареждат защитниците на околната среда.
	Президентът мълчеше замислен.
	— Ние разчитахме на безкрайни резерви, които всъщност не съществуват — продължи Мърсиър. — И докато страната ни се самоизразходваше, съседите на север вървяха напред и действаха. Нямаме друг избор, освен да източваме техните източници.
	— Цените им приемливи ли са?
	— Канадците, да са живи и здрави, поддържат цени, равностойни на тези на нашите електрически компании.
	— Най-после един светъл лъч!
	— Но тук има уловка.
	Президентът въздъхна.
	— Ще трябва да погледнем в лице неприятния факт — продължи Мърсиър, — че Квебек очаква до лятото да се проведе референдум за пълната му независимост.
	— Преди време министър-председателят Сарвьо тръшна вратата под носа на квебекските сепаратисти. Не мислиш ли, че пак може да го направи?
	— О, не, не мисля. Разузнавателните ни източници твърдят, че водачът на „Парти Кебекоа“, Герие, има необходимите гласове за отпор.
	— Ще платят висока цена, ако се отделят от Канада — рече президентът. — В икономиката им и сега цари хаос.
	— Стратегията им е да разчитат Съединените щати да подкрепят правителството им.
	— Ами ако не го сторим?
	— Тогава те могат или да вдигнат цените на електричеството до нечувани нива, или да дръпнат шалтера — отговори Мърсиър.
	— Герие ще бъде пълен глупак, ако ни спре енергията. Той знае, че ще му отвърнем със строги икономически санкции.
	Мърсиър отправи сериозен поглед към президента.
	— Вероятно ще минат седмици, дори месеци, докато квебекците почнат да мизерстват. В това време централната ни индустриална област ще бъде парализирана.
	— Много черна картина рисуваш.
	— Това е само фонът. Вие, естествено, сте запознат със СКО.
	Президентът трепна. Така нареченото Свободно квебекско общество представляваше нелегално терористично движение, което бе убило няколко канадски висши служители.
	— В какъв смисъл?
	— В скорошен доклад на ЦРУ се споменава, че те са ориентирани към Москва. Ако по някакъв начин поемат власт над правителството, на ръце ще ни легне още една Куба.
	— Още една Куба — повтори президентът с равнодушен тон.
	— И то със способността да принуди Америка да падне на колене.
	Президентът стана от стола и се приближи до прозореца, заглеждайки се в суграшицата, която се трупаше върху откритата площ на Белия дом. Потъна за известно време в мълчание. Най-накрая отново заговори:
	— Не можем да си позволим енергийни игрички с Квебек. Особено през месеците напред. — Той се обърна към Мърсиър и го погледна с печален поглед. — Тази страна е разорена и е затънала до уши в борчове, Алън, и, да си остане само между нас и тези стени, е въпрос на не повече от няколко години, когато няма да имаме друг избор, освен да престанем да го усукваме и да обявим национален банкрут.
	Мърсиър се отпусна в креслото. За едър човек като него той като че ли изведнъж се прегърби и смали.
	— Няма да ми е приятно, ако видя, че това става по време на вашето управление, господин президент.
	Президентът сви примирително рамене.
	— От Франклин Рузвелт насам всеки държавен глава на Америка е играл на гоненица, като е прехвърлял нарастващия финансов товар върху кабинета на приемника си. Е, почне ли играта, аз ще гоня. Ако загубим електрическа енергия за североизточните ни щати за двайсет или повече дни, последиците ще бъдат трагични. Крайният срок да обявя нова дефлация на парите ще трябва да бъде драстично съкратен. Трябва ми време, Алън, за да подготвя обществеността и деловите среди за окастрянето на бюджета. Време, за да премина към нов паричен стандарт възможно най-безболезнено. Време, да се сложи край на зависимостта на нашите рафинерии за преработка на нефтоносни шисти от вносен петрол.
	— Как да възпрем Квебек от неразумни действия?
	— Не зная. Нямаме голям избор.
	— Остават ни две възможности, ако всичко друго пропадне — рече Мърсиър и около устните му се очерта тънка линия на напрежение. — Две възможности, стари като света, за да спасим икономиката ни от рухване. Едната е да се молим да стане чудо.
	— А другата?
	— Да предизвикаме война.


	Точно в 2:30 следобед Мърсиър влезе в сградата на министерството на Индипендънс авеню и взе асансьора за седмия етаж. Бе въведен без предварително известяване в плюшения кабинет на Роналд Клайн, министъра на енергетиката.
	Клайн — човек с вид на учен, с дълга бяла коса и широк като на кондор нос, изправи слабото си, високо метър и осемдесет и шест тяло иззад единия край на разхвърляната заседателна маса и се приближи с протегната ръка към Мърсиър.
	— Е, какъв е този въпрос от изключителна важност? — попита Клайн, подминавайки размяната на сърдечните поздравителни реплики.
	— Не е толкова от изключителна, колкото от особена важност — отвърна Мърсиър. — Случайно се натъкнах на молба от Главния финансов отдел за получаване на данни, засягащи изразходването на шестстотин и осемдесет милиона долара от федералния капитал за разработка на един „леско“.
	— На какво?
	— На леско — повтори със сериозен тон Мърсиър. — Така геолозите наричат галено всяко нестандартно средство за откриване на минерали под земята.
	— Но какво общо имам аз с това?
	— Парите са били изпратени на Министерството по енергетика преди три години. Оттогава не са били осчетоводявани. Няма да е лошо да наредиш на твоя персонал да проучи местонахождението им. Тук е Вашингтон. Грешките на миналото имат отвратителния навик да се стоварват на главите на настоящите държавни чиновници. Ако предишният министър на енергетиката е хвърлил шеметна сума на вятъра, най-добре ще е ти да се подготвиш за фактите, в случай че на някой новоизлюпен конгресмен му щукне да се прослави чрез разследване.
	— Много ти благодаря за предупреждението — рече искрено Клайн. — Веднага ще наредя на хората си да проучат въпроса.
	Мърсиър стана и му подаде ръка с думите:
	— Няма нищо по-просто от това.
	— Няма, разбира се — усмихна се Клайн.
	След като Мърсиър си тръгна, Клайн се приближи до полицата над камината и с наведена глава и ръце, пъхнати в джобовете на сакото си, се загледа безцелно в подпряната до почернялата от сажди решетка.
	— Толкова е невероятно — промърмори той в празната стая — някой да загуби следите на шестстотин и осемдесет милиона долара!


	5.

	Помещението за генераторите на хидроелектрическия обект „Джеймс бей“ смая сетивата на Шарл Сарвьо, докато той оглеждаше дванайсетте квадратни акра площ солиден гранит, издълбана на дълбочина сто и двайсет метра под земята. Трите реда огромни генератори, високи колкото пететажна сграда и задействани от водни турбини, бръмчаха с милиони киловата електричество. Сарвьо беше подобаващо изумен и изрази видимо впечатленията си за удоволствие на директорите на „Квебек хидро пауър“.
	Това беше първото му посещение на обекта, откакто бе избран за министър-председател на Канада, и задаваше всички очаквани въпроси.
	— Колко електрическа енергия произвежда всеки един генератор?
	Пърсивал Стъки, главният директор, пристъпи крачка напред и отговори:
	— Петстотин хиляди киловата, господин министър-председател.
	Сарвьо кимна и по лицето му премина израз на одобрение. Това беше мимика на място, изкусен жест, оказал благотворно влияние по време на кампанията му за този пост.
	Беше хубав мъж в очите както на мъжете, така и на жените и вероятно би спечелил битка срещу Джон Ф. Кенеди или Антъни Идън. Светлосините му очи притежаваха хипнотично качество, а остро изсечените черти на лицето изпъкваха още повече благодарение на гъстата сива коса, сресана в модерен, но небрежен стил. Спортната му фигура, средна на ръст, беше мечтата на всеки шивач, но той не се ползваше от услугите на шивачи, предпочиташе да купува костюмите си от щендерите в универсалните магазини. Това беше само една от индивидуалните особености на характера му, на която не изменяше, за да могат канадските гласоподаватели да я забележат.
	Като кандидат, постигнал споразумение с либералите, с партията за независима Канада и с партията на френскоговорещите „Кебекоа“, през първите три години на управлението си той бе действал като политически въжеиграч, за да запази целостта на провинциалните граници на страната. Сарвьо гледаше на себе си като на втори Линкълн, борещ се да поддържа единство и да не допуска разцепление на нацията. Само заплахата от армията му можеше да обуздава крайните сепаратисти. Апелът му за силно централно правителство обаче, все повече удряше на глухо.
	— Може би ще искате да разгледате и командния център — предложи директорът Стъки.
	Сарвьо се обърна към главния си секретар.
	— Как сме с времето?
	Иън Джефри, млад човек, наближаващ трийсетте, със сериозно лице, погледна часовника си.
	— Доста попритиснати, господин министър-председател. След половин час трябва да сме на летището.
	— Все пак можем да сгъстим малко програмата си — усмихна се Сарвьо. — Ще бъде жалко да пропуснем нещо, което си заслужава да видим.
	Стъки кимна и ги покани с ръка да се упътят към асансьора. След десет етажа над генераторното помещение Сарвьо и придружаващите го слязоха пред врата с надпис: „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА С КЛЮЧ-КАРТИ“. Стъки свали пластмасовата карта, която висеше на шнур на врата му и я пъхна в процепа под дръжката на вратата. После се обърна с лице към групата.
	— Съжалявам, господа, но поради тясното пространство на командния център с мен може да влезе само министър-председателят.
	Охраняващите министър-председателя понечиха да възразят, но Сарвьо ги възпря с ръка и последва Стъки през вратата и по дългия коридор, в дъното на който процедурата с ключ-картата бе повторена.
	Командният център на електроцентралата наистина беше малък и спартански обзаведен. Пред пулт, изпъстрен с множество лампички и превключватели, седяха четирима оператори и се взираха във вграденото в стената срещу тях табло с шайби и измервателни уреди.
	Като се изключеха редицата от телевизионни монитори, които висяха от тавана, останалото обзавеждане включваше единствено столовете, на които седяха операторите.
	Сарвьо огледа внимателно обстановката и рече:
	— Невероятно е, че такова внушително производство на енергия се ръководи само от четирима души и скромна като количество апаратура.
	— Целият завод и предавателните станции се управляват от компютри, намиращи се на два етажа под нас — поясни Стъки. — Обектът е деветдесет и девет процента автоматизиран. Това, което виждате тук, господин Сарвьо, е ръчна контролна система на четири нива, която може да отмени компютрите в случай на неизправност.
	— Значи хората продължават да имат известна власт над техниката — усмихна се Сарвьо.
	— Още не сме за изхвърляне — също с усмивка отвърна Стъки. — Останали са няколко области, в които не може да се доверяваме изцяло на електрониката.
	— Къде е крайната точка на това изобилие от енергия?
	— След няколко дни, когато обектът бъде пуснат в пълна експлоатация, ние ще обслужваме целите площи на Онтарио, Квебек и североизточните щати на Америка.
	В съзнанието на Сарвьо започна да се оформя една мисъл.
	— Ами ако се случи най-лошото?
	Стъки го погледна изпитателно.
	— В какъв смисъл?
	— Ами повреда, някоя божа работа, саботаж…
	— Нищо, освен силно земетресение не може напълно да извади от строя енергийните съоръжения. Отделни неизправности или аварии могат да се поемат от две защитни резервни системи. Ако и те се повредят, остава ръчното управление оттук, от това помещение.
	— А в случай на терористично нападение?
	— Взели сме предвид и точно такава заплаха — рече с твърда увереност Стъки. — Електронната ни защитна система представлява чудо на съвременната технология, а освен това разполагаме и с петстотин души охрана. Дори елитна дивизия от щурмови подразделения не могат да проникнат в тази стая.
	— Тогава някой отвътре би могъл да прекъсне тока.
	— Сам човек изобщо не би могъл — поклати решително глава Стъки. — Нужна е намесата на всеки един в тази стая, включително и моята, за да изключи енергийния поток. Дори двама или трима пак не биха могли. Всеки от нас използва отделна команда, заложена вътре в системите, която не е известна на останалите. Няма нищо недогледано.
	Сарвьо не изглеждаше напълно убеден.
	Той протегна ръка и рече:
	— Това беше най-впечатляващата обиколка. Благодаря ви.

	* * *

	Фос Глай беше щателен до дребнавост при подбирането на средства и място за убийството на Сарвьо. Взимаше под внимание и неутрализираше всяка спънка, колкото и незначителна да беше тя. Ъгълът на издигане на самолета, както и скоростта му, бяха точно изчислени. Безброй дълги часове бяха преповтаряни на практика, докато Глай не се увери, че механизмите на заговора действат в пълен синхрон.
	Избраното място беше игрище за голф, намиращо се на километър и половина отвъд западния край на главната писта на летището „Джеймс бей“. Там, според внимателните изчисления на Глай, правителственият самолет с министър-председателя на борда щеше да лети на височина четиристотин петдесет и осем метра, със скорост 180 възела в час. За нападението щяха да се използват ракети „земя-въздух“ върху две ръчни пускови уредби „Арго“, британско производство, откраднати от военен оръжеен склад във Вал Жалбер. Те бяха компактни, всяка една, заредена, тежеше по четиринайсет килограма и можеше лесно да се скрие в раница в разглобено състояние.
	Целият план, както бе замислен от началото до края, беше напълно класически. Бяха нужни не повече от петима мъже, включващи трима, които чакаха на игрището за голф, преоблечени като скиори, прекосяващи страната, и един на пост, който със скрит радиоприемник наблюдаваше от остъклената тераса на летищната сграда. След като ракетите бъдеха изстреляни към целта, нападателите щяха спокойно да се измъкнат, карайки ски по посока на безлюдния голф клуб и после да изчезнат с автомобила тип комби, охраняван от петия мъж, който ги чакаше на паркинга.
	Глай огледа небето с бинокъл, докато съучастниците му сглобяваха пусковите уредби. Валеше средно гъст сняг и намаляваше видимостта до шестстотин метра.
	Това беше и за добро, и за зло.
	От една страна, бялата завеса щеше да прикрива действията им, но от друга, им предоставяше само няколко скъпоценни секунди, за да се прицелят и изстрелят ракетите към бързодвижещия се обект. Над тях излетя реактивен самолет на британските авиолинии и Глай засече времето на преминаването му, преди машината да бъде погълната от облаците. Едва шест секунди. Не е достатъчно, помисли си той мрачно. Двете директни изстрелвания едва щяха да се вместят във времето.
	Той изчисти снега от гъстата си коса с пясъчен цвят и свали бинокъла от квадратното си яркочервено лице. На пръв поглед то беше по момчешки приятно с топлите си кафяви очи и решителната брадичка. При по-внимателно вглеждане обаче от всички черти най-много се набиваше носът — широк и крив от множество счупвания по време на улични побоища, той се мъдреше между бузите по особено привлекателен начин, въпреки грозотата си. По необясними причини жените го намираха за очарователен, дори секси.
	Малкото радио в джоба на пухената му шуба изпука.
	— Диспечерът вика старшия бригадир.
	Глай натисна предавателния бутон.
	— Говори, диспечер!
	Клод Моран, тънък като тръстика сипаничав марксист, който работеше като секретар на генерал-губернатора, нагласи слушалката на приемника си и започна да говори тихо в закачения за ревера му микрофон, като не изпускаше от поглед през остъклената тераса движението на самолета по пистата.
	— Товарът с тръбопровода пристигна, бригадире. Готов ли си да го приемеш?
	— Кажи кога — отвърна Глай.
	— Товарната кола ще тръгне веднага щом докерите разтоварят пратката от Щатите.
	Невинно звучащият разговор имаше за цел да подведе всеки, който попаднеше случайно на същата честота. Глай изтълкува двойственото съобщение на Моран в смисъл, че самолетът на министър-председателя е втори поред за излитане след пътническия реактивен самолет на американските авиолинии.
	— Добре, диспечер. Уведоми ме, когато товарният автомобил напусне дока.
	Глай не изпитваше лична омраза към Шарл Сарвьо. За него министър-председателят беше просто едно име от вестниците. Глай дори не беше канадец.
	Беше роден във Флагстаф, Аризона, в резултат на чифтосването на професионален борец с едва минала пубертета дъщеря на областния шериф. Детството му премина като същински кошмар от страдания и бой с камшик, нанасяни от дядо му. За да оцелее, Глай стана много силен и як. Съдбоносният ден дойде, когато преби до смърт шерифа и избяга от щата. Оттогава всеки час се превърна в борба за живот. Започна с претършуване джобовете на пияници в Денвър, после поведе банда крадци на автомобили в Лос Анджелис, след това се прехвърли в Тексас, където ограбваше по пътищата автомобили — цистерни с бензин.
	Глай не се смяташе за убиец. Предпочиташе да го наричат координатор. Той беше човекът, когото повикваха, след като всички други се проваляха — беше водач на професионалисти и се славеше с хладнокръвната си изпълнителност.
	На панорамната тераса Моран приближи лице до прозорците, докато дъхът му не замъгли стъклото. Самолетът на Сарвьо като че ли се стопи в снега, който се сипеше върху пътеката за рулиране, отвеждаща към началото на пистата.
	— Бригадире!
	— Да, диспечер.
	— Съжалявам, но не виждам как ще успея да оформя документите, за да ти кажа точния час на пристигането на тръбопровода.
	— Разбрано — отвърна Глай. — Обади ми се, след като се наобядваш.
	Моран не потвърди. Той взе асансьора надолу, за главната зала, излезе навън и махна на едно такси. Седнал на задната седалка, си позволи удоволствието да запали цигара и се запита какво по-високо назначение в новото квебекско правителство да поиска за досегашните си услуги.
	На игрището за голф Глай се обърна към мъжете, готвещи се да изстрелят ракетите. С подпряно в снега коляно, всеки беше притиснал око в мерника на пусковата уредба.
	— Още едно излитане има преди целта — предупреди ги той.
	Почти пет минути изминаха, докато Глай чу в далечината тътена на реактивни двигатели, които се напрягаха да вдигнат товара си от заснежения асфалт. Погледът му се мъчеше да проникне през бялата стена в очакване да види червено-синия отличителен знак на американския въздушен лайнер.
	Твърде късно му просветна в ума, че самолетите на държавните глави ползват предимство пред редовните пътнически полети. Твърде късно, защото познатото червено-бяло канадско кленово листо вече се открои сред завесата от сняг.
	— Това е Сарвьо! — изкрещя той. — Огън, за бога, огън!
	Двамата мъже натиснаха пусковите бутони не повече от секунда един след друг. Първият бе насочил мерника си към основното направление на самолета, но ракетата му се устреми по-високо и се спусна далеч зад опашката, за да може самонасочващото й устройство да проследи автоматично целта. Вторият мъж произведе изстрела си по-предпазливо. Той бе прехванал прозорците на пилотската кабина от сто метра височина преди пуска.
	Взривната глава, съпровождаща автоматически изпускателната тръба на външния десен двигател, попадна в целта и порази задната част на турбината. За мъжете на земята приглушеният взрив като че ли се чу много след като самолетът се изгуби от поглед. Изчакаха, за да доловят шум от разбиване, но отдалечаващият се вой на двигателите не пресекна. Тогава тримата бързо разглобиха пусковите уредби и поеха върху ски към паркинга. След малко се смесиха с насоченото към юг автомобилно движение по магистралата Джеймс бей — Отава.

	* * *

	Извънбордният двигател избухна в пламъци и турбинните лопатки излетяха на парчета през кожуха, забивайки се във вътрешния двигател като шрапнели, от което тръбопроводите за гориво се разцепиха, а двустепенният компресор се разкъса.
	В пилотската кабина пожарната сигнализация зазвъня, пилотът Рей Емет затвори дросела и натисна бутона, задействащ фреоновите пожарогасители. Вторият пилот Джак Мей започна да преглежда набързо списъка за бърза справка за действия при аварийна ситуация.
	— Кула на „Джеймс бей“, тук „Канада уан“. Имаме проблем и се връщаме — обяви Емет със спокоен равен тон.
	— За авария ли съобщавате? — попита както обикновено ръководителят на полетите.
	— Отговорът е утвърдителен.
	— Ще освободим писта двайсет и четири. Можете ли да извършите обичайния подход за кацане?
	— Отговорът е отрицателен, „Джеймс бей“ — отвърна Емет. — Два двигателя излязоха от строя, единият гори. Предлагам да изкарате съответните съоръжения.
	— Пожарните и спасителните съоръжения тръгват, „Канада уан“. Можете да се приготвите за кацане. Успех!
	Мъжете в командната кула добре знаеха, че пилотът на „Канада уан“ се намира в силен стрес, затова не искаха да пречат на съсредоточеността му с по-дълъг разговор. Не можеха да направят нищо друго, освен да седят безпомощни и да чакат последствията.
	Самолетът губеше скорост и Емет насочи носа му надолу, за да я увеличи до 210 възела, после предприе широк, плитък завой. За щастие снегът понамаля и видимостта се увеличи до три километра — под него вече се виждаше равната обработваема земя и примамливия край на пистата.
	В пътническата кабина отзад двамата служители от Кралската канадска моторизирана полиция, които пазеха денонощно министър-председателя, мигом скочиха, когато почувстваха удара от ракетата. Първо пристегнаха здраво Сарвьо за седалката с предпазния колан, после започнаха да трупат около тялото му всички свободни възглавници. Малко по-напред в салона секретарският му екип и неизменно придружаващата го група журналисти от пресата се бяха вторачили с безпокойство в пушещия двигател, който като че ли всеки момент щеше да стопи и откъсне крилото.
	Хидравличната система беше излязла от строя. Мей я включи на ръчно управление. Докато пилотите се мъчеха да боравят със застиналите превключватели, земята неумолимо се приближаваше към тях. Дори с отворен докрай дросел, те форсираха двата леви двигателя, за да задържат огромния въздушен лайнер във въздуха. Вече падаха под височина сто и осемдесет метра, а Емет все още не спускаше колесника — искаше до последната възможна минута да поддържа скъпоценната въздушна скорост, която бе успял да набере.
	Самолетът мина над зеления пояс, опасващ летището. То трябваше да е вече близо. На височина шейсет метра Емет пусна колелата. През равномерния замах на чистачките на предното стъкло дългата три хиляди метра лента на писта номер 24 започна бавно да се разширява. После те префучаха над водещата отсечка на асфалта с колела на не повече от метър и осемдесет от земята. Емет и Мей дръпнаха с цялата си сила ръчката за управление на елеваторите назад. Плавно кацане щеше да е чудо, а каквото и да е кацане щеше да е повече от чудо. Ударът се почувства силно, разхлабвайки всеки нит в алуминиевия кожух и спуквайки три гуми.
	Разнебитеният десен двигател се откъсна от рамата си и с причудливо спираловидно движение се стовари на земята, отскочи високо до долната част на крилото и разцепвайки конструктивните му елементи, се вряза във външната горивна клетка. Деветнайсет литра гориво за реактивни двигатели избухнаха в кълбо пламъци, които обгърнаха дясната страна на самолета.
	Емет превключи двата незасегнати двигателя на задна тяга, мъчейки се да укроти напъна на самолета да се отклони наляво. Ленти и късове от спуканите гуми се съдираха яростно. Откъснато деветметрово парче от горящото крило се завъртя на оста си и се затъркаля по пътеката за рулиране, минавайки на косъм от паркиран самолет. Недалеч отзад, с надути сирени и мигащи лампи, бясно се носеха пожарните коли.
	Умиращият самолет препускаше по пистата като огнен метеор, оставящ след себе си опашка от горящи отломки. Пламъци разкъсваха корпуса му, който почваше да се стопява и огъва. Вътре горещината стигна представите за ада. Само след секунди пътниците щяха да изгорят живи, след като изолацията започна да се овъглява и облаци дим се виеха по пътеката между седалките. Един от полицаите дръпна аварийната врата откъм негорящата страна, а другият откопча предпазния колан на министър-председателя и без много да му мисли, го изтика към отвора.
	Отпред, в главния пътнически салон над крилото, хората умираха, дрехите им тлееха, а горещият въздух изсушаваше дробовете им. Иън Джефри се затътри с вик към пилотската кабина, но след няколко крачки се строполи в безсъзнание на пода. Емет и Мей не му обърнаха никакво внимание; бяха съсредоточили усилия да поддържат в прав курс разпадащия се самолет, който с грохот фучеше към бързо приближаващия се край на пистата.
	Канадските полицаи с ужас видяха, че отвесната преграда гори като факла. Единият от тях бързо грабна едно одеяло и го метна върху главата на Сарвьо.
	— Дръжте го така! — изкрещя той.
	После избута министър-председателя през люка.
	Одеялото спаси живота на Сарвьо. Той падна на земята по рамо и го изкълчи, но одеялото пое ударите по главата му, когато се преметна странично по грубата настилка на пистата. Краката му се изкривиха навън и левият му пищял се изви и изпука. Тялото му се търкаляше в продължение на трийсет метра, докато накрая загуби скорост и бавно спря; костюмът му се разкъса на парцали, които бавно се обагриха от силно ожулената на много места кожа.
	Емет и Мей загинаха пред командното табло. Загинаха заедно с още четирийсет мъже и жени, след като двестатонният самолет се превърна в пламтящ оранжево-червен ковчег. Набраната инерция на огромния стълб от пламъци осея с отломки една четвърт от пистата. Огнеборците щурмуваха горящия самолет, но трагедията вече бе настъпила. Скоро обгорелият до черно скелет на самолета потъна под море от бяла пяна. Мъжете с азбестови облекла проверяваха тлеещите останки, като се мъчеха да потиснат злобата, надигаща се до гърлото им, когато се натъкваха на изпечените тела, които едва се разпознаваха, че са човешки.
	Сарвьо, онемял и изпаднал в шок, повдигна глава и се вторачи в потресаващата гледка. Отначало лекарите не го познаха. После единият от тях коленичи и огледа лицето му.
	— Света Богородице! — ахна той. — Та това е министър-председателят!
	Сарвьо се опита да заговори, да каже нещо смислено. Но от устата му не излезе никакъв звук. Той затвори очи и с благодарност се отпусна в прегръдките на мрака.


	6.

	Светкавици на фотоапарати проблясваха, телевизионни камери насочваха обективи към нежното лице на Даниел Сарвьо, докато тя се движеше сред морето от репортери с безмълвна грация — като фигура на носа на кораб.
	За миг тя се спря на вратата на болничното фоайе, но не от боязън, а за да произведе ефект. За Даниел Сарвьо не можеше да се каже, че просто влиза някъде, не, тя нахлуваше като мусон. От нея се излъчваше невероятна аура, която караше жените да я гледат с възхищение и завист. Колкото до мъжете, тях направо ги завладяваше. Често световни лидери и застаряващи държавници се държаха като стеснителни ученици в нейно присъствие.
	Онези, които добре познаваха Даниел, се дразнеха от студеното държане и неизменната й самонадеяност. Но за огромната част от хората тя беше символ, един вид показна витрина, която доказваше, че Канада не е просто нация от груби дървари.
	Дали щеше да е домакиня на някой прием, или щеше да бърза да застане до болничното легло на ранения си съпруг, тя винаги се обличаше с подчертана елегантност. Сега се движеше плавно между репортерите, самоуверена и чувствена в бежовата си крепдешинова рокля, със скромна цепка отстрани и късо палто от естествен сив каракул. Гарвановочерната й коса, заметната на една страна, се спускаше като водопад пред дясното й рамо.
	Стотици въпроси я обсипваха в хор, гора от микрофони я ограждаше, но тя най-спокойно ги подминаваше. Четирима огромни на ръст полицаи й разчистваха пътя към асансьора на болницата.
	На четвъртия етаж ръководителят на лекарския екип пристъпи крачка напред и й се представи като доктор Ериксън.
	Тя го погледна, въздържайки се да зададе ужасяващия въпрос. Ериксън предугади опасенията й и разтегли устни в най-професионалната си насърчителна усмивка.
	— Състоянието на съпруга ви е сериозно, но не и критично. Получил е над петдесет процента наранявания по тялото, които обаче не са оказали значителни усложнения. Ще се наложат присаждания на кожа на ръцете поради дълбоките ожулвания. А като се има предвид степента и броя на счупванията, хирургическата операция, извършена от екип ортопедисти, е много успешна. Но ще трябва да минат може би четири месеца, за да го изправим на крака.
	По очите му тя долови, че лекарят увърта нещо.
	— Можете ли да ми обещаете, че след време Шарл ще бъде същият, както преди?
	Притиснат в ъгъла, Ериксън бе принуден да отстъпи:
	— Трябва да призная, че министър-председателят ще накуцва… леко, но завинаги.
	— И това, както разбирам, наричате незначително усложнение.
	Докторът срещна погледа й.
	— Да, госпожо, точно така. Защото министър-председателят е направо щастливец. Няма никакви вътрешни наранявания, съзнанието и телесните му функции са невредими, а след време всичките му белези ще се заличат. В най-лошия случай ще му е необходим бастун.
	Той с изненада забеляза, че устните й се стегнаха в тънка усмивка.
	— Шарл — с бастун! — присмя се тя. — Божичко, та това е чудесно!
	— Моля, госпожо?
	Накуцването ще му струва двайсет хиляди гласа, беше отговорът, който й мина през ума, но с лекотата на хамелеон тя отново възвърна на лицето си израза на загрижена съпруга.
	— Мога ли да го видя?
	Ериксън кимна и я поведе към една врата в дъното на коридора.
	— Упойката от операцията още не се е разнесла напълно, така че говорът му ще бъде малко неясен. Освен това все още ще чувства болки, затова моля да не се задържате дълго. Персоналът на етажа е приготвил съседната стая за вас, в случай че пожелаете да сте наблизо, докато съпругът ви се възстановява.
	Даниел поклати глава.
	— Съветниците на съпруга ми смятат, че ще е по-добре да остана в резиденцията, където мога да помагам в изпълнението на задълженията от негово име.
	— Разбирам. — Той отвори вратата и се дръпна настрани.
	Болничното легло беше заобиколено от няколко лекари и сестри, както и от един бдителен полицай. Всички се обърнаха и й направиха път, като я видяха да влиза.
	От миризмата на антисептик и вида на непревързаните, яркочервени и обелени от кожата ръце, й се повдигна. Тя се спря за миг. После видя, че той я разпозна през полузатворените си очи и устните му се размърдаха в лека усмивка.
	— Даниел — заговори Сарвьо с почти недоловим глас, — прости ми, че не мога да те прегърна.
	За първи път видя съпруга си без бронята на гордостта му. Досега не го бе смятала за уязвим и някак не можеше да свърже изпотрошеното, неподвижно тяло, което лежеше на леглото, с това на самомнителния мъж, с когото живееше от десет години. Восъчното лице, смекчено от болката, нямаше нищо общо с лицето, което познаваше. Сякаш виждаше пред себе си непознат човек.
	Тя нерешително пристъпи напред и го целуна нежно по двете бузи. После заглади нагоре падналата върху челото му разчорлена сива коса, докато се чудеше какво да каже.
	— Рождения ти ден — наруши той мълчанието й, — пропуснах рождения ти ден.
	По лицето й се изписа смущение.
	— До рождения ми ден има още няколко месеца, скъпи мой.
	— Исках да ти поднеса подарък.
	Тя се обърна към лекаря.
	— Той не говори смислено.
	Ериксън поклати глава.
	— Това е остатъчният ефект от упойката.
	— Слава богу, че пострадах аз, а не ти — с немощен глас продължи Сарвьо. — Вината беше моя.
	— Не, не, ти нямаш никаква вина — успокои го с тих глас Даниел.
	— Пътят беше заледен, сняг покриваше предното стъкло и нищо не виждах. Взех завоя с прекалено голяма скорост и натиснах спирачките. Грешка. Загубих контрол…
	Вече й стана ясно.
	— Преди много години той катастрофира с кола — поясни Даниел на Ериксън. — В нея загина майка му.
	— Нищо необикновено. Упоеното съзнание често връща човек в миналото.
	— Шарл — заговори го тя, — сега трябва да си почиваш. Утре сутринта пак ще дойда.
	— Не, не си тръгвай. — Сарвьо вдигна поглед над рамото й към Ериксън. — Трябва да говоря с Даниел насаме.
	Докторът се позамисли за момент, после сви рамене.
	— Щом настоявате. — После се обърна към Даниел. — Моля ви, госпожо, само две минути.
	Когато стаята се изпразни, Сарвьо понечи да каже нещо, но тялото му се изпъна от силна болка.
	— Ще повикам доктора — изплаши се тя.
	— Чакай! — изстена той през стиснати зъби. — Трябва да ти дам нареждания.
	— Не сега, скъпи мой. По-нататък, когато позаякнеш.
	— Обектът „Джеймс бей“.
	— Слушам, Шарл — угоди му тя. — Обектът „Джеймс бей“.
	— Командната кабина над залата за генераторите… да бъде засилена охраната й. Кажи на Анри.
	— На кого?
	— На Анри Вийон. Той знае какво да направи.
	— Обещавам ти, Шарл.
	— Голяма опасност грози Канада, ако зловредни хора открият… — Изведнъж лицето му се изкриви и той застена, притискайки дълбоко глава във възглавницата.
	Даниел не беше достатъчно силна, за да наблюдава страданието му. Стаята се завъртя пред очите й. Тя закри лицето си с ръце и отстъпи назад.
	— Макс Рубе. — Той дишаше на пресекулки. — Кажи на Анри да се посъветва с Макс Рубе.
	Даниел не можеше да издържа повече. Обърна се и побягна в коридора.
	Доктор Ериксън седеше зад бюрото си и преглеждаше медицинските картони на Сарвьо, когато чу сестрата да влиза в кабинета му. Тя постави чаша кафе и чинийка с понички до него.
	— Остават десет минути до пресконференцията, докторе.
	Ериксън потърка очи и погледна часовника си.
	— Вероятно репортерите вече нервничат.
	— По-скоро са настроени войнствено — отвърна сестрата. — Като нищо щяха да съборят сградата, ако кухнята ги беше оставила гладни. — Тя млъкна, докато отваряше една чанта с дрехи. — Жена ви изпраща костюм и чиста риза. Каза, че много държи да се представите в най-добрия си вид, когато застанете пред телевизионните камери, за да съобщите за състоянието на министър-председателя.
	— Има ли някаква промяна при него?
	— Почива си добре. Доктор Мънсън му би наркотик веднага след като мадам Сарвьо си тръгна. Красива жена, но не издържа на такива гледки.
	Ериксън взе една поничка и безцелно я загледа.
	— Трябва да съм бил луд, за да се поддам на настойчивостта на премиера да му назнача стимулант толкова скоро след операцията.
	— Какво смятате, че е имал предвид?
	— Нямам представа. — Ериксън стана и свали сакото си. — Но каквато и да е причината, бълнуването му беше повече от очевидно.


	7.

	Даниел слезе от ролс-ройса и притича към представителното жилище на канадския държавен глава. В нейните очи външният вид на триетажната каменна постройка изглеждаше студена и мрачна като от описание в роман на Емили Бронте. Мина през дългото фоайе с висок таван и традиционна мебелировка и тръгна нагоре по широкото вито стълбище към спалнята си.
	Тя беше нейното убежище, единствената стая в къщата, която Шарл й позволи да обзаведе по неин вкус. Сноп светлина от банята падаше върху една издутина на леглото. Даниел затвори вратата към коридора и докато плахо се навеждаше над нея, страх, примесен с гореща вълна изведнъж жегна стомаха й.
	— Ти си луд, че си дошъл тук! — промълви тя.
	Усмивка разкри блестящи зъби на слабата светлина.
	— Чудно ми е колко ли жени на земята в момента казват същото на любовниците си.
	— Полицаите, охраняващи резиденцията…
	— … са лоялни французи, които мигом стават слепи и глухи.
	— Трябва да си вървиш.
	Издутата завивка се отметна и разкри тялото на гол мъж, който се надигна до седнало положение в леглото. Той протегна ръце и рече:
	— Ела при мен, ma nymphe*.
	[* Нимфо моя (фр.). — Б.пр.]
	— Не… не тук. — Дрезгавите нотки в гласа й издаваха разбудена страст.
	— Няма от какво да се страхуваме.
	— Шарл е жив! — изведнъж проплака тя. — Не разбираш ли? Шарл е все още жив!
	— Знам — отвърна той равнодушно.
	Пружините на леглото изскърцаха, когато той спусна крака на пода и затупка безшумно по килима. Имаше страхотно тяло — огромните издути мускули, изграждани равномерно пласт по пласт в продължение на години редовна гимнастика, изпъкваха вълнообразни и стегнати под кожата. Той вдигна ръка, прокара пръсти през изкуствената си коса и я свали. Черепът му бе избръснат, както и всички окосмени части на тялото му. Краката, гърдите и срамната област блестяха оголени и гладки. Той хвана главата й между железните си ръце и притисна лицето й в твърдите мускули на гърдите си. Тя вдъхна аромата на мускус от тънкия слой масло за тяло, с което той винаги се мажеше, преди да се любят.
	— Не мисли за Шарл! — Гласът му прозвуча заповеднически. — За теб той повече не съществува.
	Даниел почувства животинската сила, която се излъчваше от порите му. Главата й се замая, когато я обзе пламенно желание към този обезкосмен звяр. Жарта между краката й се разгоря и тя се отпусна в прегръдките му.


	Слънцето се процеждаше през полудръпнатите пердета и пропълзяваше върху двете преплетени тела върху леглото. Даниел лежеше, притиснала голата му глава върху гърдите си, черната й коса бе разпиляна върху възглавницата като разтворено ветрило. Целуна няколко пъти гладкото теме, после се размърда.
	— А сега трябва да си тръгваш — каза тя.
	Той изпъна ръка върху корема й и обърна будилника до леглото към светлината.
	— Осем часа — още е рано. Ще си тръгна към десет.
	Очите й се изпълниха с безпокойство.
	— Репортерите се навират къде ли не. Трябваше да си тръгнал преди няколко часа, докато беше тъмно.
	Той се прозя и седна.
	— Десет часа сутринта е съвсем прилично време да бъде видян в официалната резиденция стар приятел на семейството. Никой няма да забележи, ако си тръгна по-късно. Ще се смеся с тълпата от загрижени членове на парламента, които в момента си проправят път тук, за да предложат услугите си на съпругата на премиера в тежък за нея момент.
	— Ти си едно капризно животно — рече тя, издърпвайки към раменете си спалната завивка. — Както в един момент си нежен и любвеобилен, така в следващия си студен и пресметлив.
	— Колко бързо жените сменят настроението си на сутринта след любовната нощ. Питам се дали щеше да си наполовина толкова опърничава, ако Шарл бе загинал със самолета.
	— Ама че нескопосно свършена работа! — възкликна гневно тя.
	— Наистина нескопосно свършена работа. — Той сви рамене.
	По лицето на Даниел се изписа студен, решителен израз.
	— Едва когато Шарл легне в гроба, Квебек ще стане независима социалистическа нация.
	— Да не би да искаш мъжът ти да умре заради една кауза? — попита той скептично. — Нима любовта ти се е превърнала в такава омраза, че той вече не представлява нищо за теб, освен някакъв символ, който трябва да бъде заличен?
	— Между нас никога не е имало любов. — Тя извади цигара от кутията върху нощното шкафче и я запали. — От самото начало интересът на Шарл към мене се изразяваше единствено в необходимостта му от политическо предимство. Социалното положение на семейството ми му предостави достъп до висшето общество. Аз донякъде му придавах изисканост и стил. Но иначе не съм била за Шарл нищо друго, освен инструмент за изпъкване на личността му в обществото.
	— Защо се омъжи за него?
	Тя дръпна от цигарата си.
	— Каза ми, че един ден ще стане министър-председател и аз му повярвах.
	— А после?
	— Много късно разбрах, че Шарл не е способен да изпитва нежност. Навремето очаквах да откликне на чувствата ми. Сега настръхвам от ужас всеки път, когато ме докосне.
	— Гледах по телевизията пресконференцията в болницата. Лекарят, когото интервюираха, разправяше как твоята тревога и загриженост за Шарл трогнали сърцата на лекарския екип.
	— Беше чист театър — разсмя се тя. — Много ме бива в това отношение. Но не забравяй, че съм репетирала в продължение на десет години.
	— Шарл каза ли ти нещо интересно по време на свиждането?
	— Нищо смислено. Току-що го бяха докарали от реанимационната. Съзнанието му още бе замаяно от упойката. Говореше безсмислици, разрови се в миналото си, спомни си за автомобилната катастрофа, в която загина майка му.
	Любовникът на Даниел се изхлузи от леглото и влезе в банята.
	— Е, поне не е избъбрил някои държавни тайни.
	Тя отново дръпна от цигарата си и остави дима да се процежда през ноздрите й.
	— Може и да е избъбрил.
	— Говори тогава — подкани я той от банята. — Чувам те и оттук.
	— Шарл ми нареди да предам да подсилиш охраната в „Джеймс бей“.
	— Пълни глупости! — разсмя се той. — Те разполагат с двойно повече от необходимата охрана, която покрива едва ли не всеки квадратен сантиметър.
	— Той нямаше предвид целия обект, само командната кабина.
	Той се показа на вратата, попивайки голата си глава с хавлиена кърпа.
	— Коя командна кабина?
	— Май че каза онази, дето се намирала над помещението за генераторите.
	По лицето му се изписа недоумение.
	— Допълни ли някакви подробности?
	— След това промълви нещо като „голяма опасност грози Канада, ако зловредни хора открият…“.
	— Ако открият какво?
	Тя повдигна рамене в знак на неведение.
	— Не довърши, защото го прониза силна болка.
	— И това ли беше всичко?
	— Не, настоя да се съветваш с някой си Макс Рубе.
	— Макс Рубе? — повтори той със скептичен израз на лицето. — Сигурна ли си, че каза това име?
	Тя се загледа в тавана, напрягайки мисълта си, после кимна.
	— Да, сигурна съм.
	— Много странно.
	Без да каже нищо повече, той влезе отново в банята, застана пред високото цял ръст огледало и зае поза, наричана на професионалния жаргон по време на тренировките за развиване на мускули „вакуум“. Издишвайки и вдишвайки дълбоко, той вкарваше въздух в гръдния си кош, като го разширяваше дотолкова, че мрежата от кръвоносни съдове беше на косъм да се спука под кожата му.
	Анри Вийон огледа отражението си с критичен поглед, физическото му състояние беше във възможно най-добра форма. После съсредоточи поглед в ясно очертаните черти на лицето си: римлянски нос, равнодушни сиви очи. Когато заличеше всякакъв израз на лицето си, чертите му ставаха сурови, със сатанинско извити устни. Тогава заприличваше на изваяна от мрамор статуя, под която се спотайваше свирепост.
	Съпругата и дъщерята на Анри Вийон, колегите му от Либералната партия и половината от населението на Канада не можеха да допуснат и в най-смелите си предположения, че той води двойствен живот. Уважаван член на парламента и министър на вътрешните работи за пред обществото, той действаше под пълно прикритие като ръководител на Свободното квебекско общество — радикално движение, посветено на каузата за пълна независимост на френскоговорещия Квебек.
	Даниел се появи зад него, загърнала тялото си с чаршаф във вид на тога, и прокара пръсти по бицепсите му.
	— Познаваш ли го?
	Той се отпусна, после пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
	— Кого, Рубе ли?
	Тя кимна.
	— Само по име.
	— Кой е той?
	— По-правилно е да зададеш въпроса в минало време — каза той, като взе перуката в кестеняв цвят с посивели бакенбарди и я нахлузи плътно върху голия си череп.
	— Ако не ме лъже паметта, Макс Рубе бил масов убиец, който увиснал на бесилото преди повече от сто години.


	8.

	_Февруари 1989 година_
	_Принстън, Ню Джърси_
	Хайди Милиган изглеждаше не на място сред студентите, насядали край масите в читалнята за архивни документи в принстънския университет. Спретнатата й униформа на военноморски капитан втори ранг подчертаваше стройното й, високо метър и осемдесет и три тяло — от старателно поддържаните нокти на краката до корените на естествената пепеляворуса коса.
	За младите мъже в залата присъствието й се явяваше добре дошла разтуха от заниманията им. Тя инстинктивно чувстваше, че те я разсъбличат с поглед. Но откакто прехвърли трийсетте, беше станала безразлична към подобни прояви, макар и не напълно.
	— Изглежда, сте от редовните среднощници, капитане.
	Хайди вдигна поглед и видя вечно усмихнатото лице на Милдред Гарднър, внушителната главна архивистка на университета.
	— Среднощници ли?
	— Тия, дето учат до късно през нощта. Така ги наричахме по мое време.
	Хайди се облегна назад на стола си.
	— Гледам да си открадна колкото е възможно повече време, за да довърша дисертацията си.
	Милдред издуха почти закриващия очите бретон на подстриганата й в момчешки стил от четирийсетте години коса и седна.
	— Хубава жена като вас не бива да прекарва по цели нощи над книгите. Трябва да си намерите подходящ мъж и от време на време да го удряте на живот.
	— Първо трябва да си взема доктората по история, пък после „ще го ударя на живот“.
	— Не е редно да се пристрастявате към лист хартия, на която пише, че сте доктор на философските науки.
	— Може би произнасянето на доктор Милиган ме възбужда — разсмя се Хайди. — Ако искам да напредна във военноморската си кариера, ще имам нужда от такива документи.
	— Оставам с впечатлението, че се състезавате с противоположния пол.
	— В случая полът няма нищо общо. Първата ми любов е военноморският флот. Има ли нещо нередно в това?
	Милдред направи жест на примирение.
	— Излишно е да се спори с упорита жена, която на всичкото отгоре е и твърдоглав моряк. — Тя стана и хвърли поглед на документите, пръснати по масата. — Искате ли да ви сваля нещо от лавиците?
	— Проучвам документацията на Удроу Уилсън*, свързана с военноморските сили по време на управлението му.
	[* 28-ят президент на САЩ (1856 — 1924) от 1913 до 1921 година. — Б.пр.]
	— Ама че скучна работа! Защо сте избрала тази тема?
	— Ами да речем, че за мен представлява интерес да обхвана някои неразкрити страни на историята.
	— Имате предвид тема, която досега не е хрумнала на никой мъж да изследва.
	— Вие го казахте.
	— Не завиждам на мъжа, който е женен за вас — рече Милдред. — Като се върне в къщи от работа, трябва да води борба за надмощие. Губещият приготвя вечерята и измива чиниите.
	— Аз бях омъжена. Преди шест години. За един полковник от морската пехота. И още нося белезите от този брак.
	— Физически или психически?
	— И двете.
	Милдред преустанови темата и вдигна талашитената касетка, в която се поместваха документите, за да види каталожния номер.
	— Много правилно сте се насочила. Тази папка съдържа по-голямата част от военноморската кореспонденция на Уилсън.
	— Извлякох всичко възможно от нея — каза Хайди. — Можете ли да се сетите за още нещо, което вероятно съм пропуснала?
	Милдред се загледа за миг в пространството.
	— Едва ли. Но изчакайте ме десет минути.
	Тя се върна след пет минути с друга касетка в ръка.
	— Това са непубликувани материали, които още не са и картотекирани — поясни тя с горда усмивка. — Може би си струва да им се хвърли по едно око.
	Хайди прегледа внимателно пожълтелите писма. Повечето бяха писани собственоръчно от президента. Съдържаха съвети към трите му дъщери, обяснения за противопоставянето му на Уилям Дженингс Брайън*1 за основаването на Тамани Хол*2 по време на Демократическата конвенция от 1912 година, лични послания до Елън Луис Аксън, първата му съпруга, и до Едит Болинг Галт, втората му съпруга.
	[*1 Уилям Дженингс Брайън (1860 — 1925) — виден американски адвокат и политик. — Б.пр.]
	[*2 Мощна демократическа организация с политически характер, основана в Ню Йорк през 1789 година и едноименен мъжки клуб, който и до днес се използва от Демократическата партия. — Б.пр.]
	Петнайсет минути преди затварянето на читалнята Хайди разгърна писмо, адресирано до Хърбърт Хенри Аскуит, тогавашния министър-председател на Англия. По целия лист личаха неравни гънки, сякаш навремето е бил силно смачкан на топка. Носеше дата 4 юни 1914 година, но нямаше никакъв печат, което предполагаше, че писмото изобщо не е било изпращано.
	Тя се съсредоточи върху четливо изписания текст.

	Скъпи Хърбърт,
	След като официално подписаните копия на нашия договор, изглежда, са се изгубили и ти си бил подложен на гневни критики от страна на членовете на твоя кабинет, вероятно нашата сделка никога няма да се осъществи. И тъй като официалния документ не излезе наяве, аз наредих на моя секретар да спира всяко споменаване на нашия пакт. Чувствам, че тази необичайна стъпка е някак неохотно оправдана, понеже моите сънародници имат силно развито чувство за собственост и никога не биха стояли със скръстени ръце, ако знаеха със сигурност, че…

	Дълбока гънка минаваше през изречението и заличаваше написаното. Писмото продължаваше с нов ред.

	По молба на сър Едуард и със съгласието на Брайън аз вписах държавните облигации, внесени за твоето правителство от нашата съкровищница, под формата на заем.
	Твой приятел,
	Удроу Уилсън

	Хайди тъкмо щеше да остави писмото настрана, тъй като то нямаше връзка с военноморските въпроси, когато любопитството върна погледа й към думите „възпира всяко споменаване на нашия пакт“.
	Тя остана замислена над тях близо минута. След двегодишно задълбочено изследване, имаше чувството, че познава Удроу Уилсън едва ли не като свой любим чичо и не бе открила нищо в характера на бившия президент, което да предполага машинации от рода на „Уотъргейт“ по време на мандата му.
	Удари звънецът, предупреждаващ за затварянето на читалнята след десет минути. Хайди бързо преписа писмото върху жълтата страница на бележника си. После върна двете касетки с папки на заемното гише при изхода.
	— Натъкнахте ли се на нещо полезно? — попита я Милдред.
	— Следа от дим, която не очаквах — отвърна неопределено Хайди.
	— Къде отивате оттук?
	— Във Вашингтон… В Държавния архив.
	— Успех! Надявам се да направите голям удар.
	— Удар ли?
	— Като разкриете пропусната от недоглеждане ценна информация.
	Хайди сви рамене.
	— Знае ли човек какво може да излезе от това!
	Тя не бе възнамерявала да тълкува смисъла на старото писмо на Уилсън.
	Но сега, след като вратата се бе открехнала, реши, че си струва да надникне вътре.


	9.

	Сенатският историк се облегна назад на стола си.
	— Съжалявам, капитан, но на таванския етаж на Капитолия нямаме място за съхранение на конгресна документация.
	— Разбирам — каза Хайди. — Вие държите само стари снимки.
	Джак Мърфи кимна.
	— Да, разполагаме с доста обширна колекция от снимки, отнасящи се до правителствени дейности още от хиляда осемстотин и четирийсета година насам. — Той безцелно въртеше в ръце едно преспапие върху бюрото. — Проверихте ли в Държавния архив? Те имат доста голямо хранилище за такива материали.
	— Напразни ми бяха усилията. — Хайди сви рамене. — Не намерих нищо, свързано с проучванията ми.
	— Как мога аз да ви помогна?
	— Интересува ме един договор между Англия и Америка. Сметнах, че може би са правени снимки по време на подписването му.
	— Имаме колкото искате такива снимки. Още не се е родил президентът, който не би повикал художник или фотограф да увековечат полагането на подпис върху договор.
	— Единственото, което мога да ви кажа, е, че подписването на въпросния договор е станало през първите шест месеца на хиляда деветстотин и четиринайсета година.
	— В момента не мога да си спомня такъв случай — рече замислен Мърфи. — С удоволствие ще проверя, но ще отнеме ден-два. Преди вас имам няколко други заявки.
	— Разбира се. Благодаря ви.
	Мърфи се поколеба, после я погледна с известно недоумение.
	— Чудно ми е, че в официалните архиви дори не се споменава за англо-американски договор. Имате ли справка за него?
	— Намерих писмо, писано от президента Уилсън до министър-председателя Аскуит, в което той загатва за официално подписан договор.
	Мърфи стана от мястото си и изпроводи Хайди до вратата.
	— Персоналът ми ще направи проверка, капитан Милиган. Ако съществува такава снимка, ще я открием.


	Хайди седеше в стаята си в хотел „Джеферсън“ и се взираше в огледалцето на козметичната си чанта, за да огледа по-добре бръчиците около широко отвореното си око. След направена равносметка, тя бе приела безмилостното посегателство от страна на годините и се стараеше поне да поддържа младежкия вид на лицето, както и на тялото си, на което тепърва щеше да се лепне още някой и друг килограм.
	През последните три години тя бе преминала през операция на матката, развод и продължила от май до декември на следващата година нежна любовна връзка с един адмирал два пъти по-възрастен от нея, който наскоро бе починал от сърдечен удар. Въпреки това изглеждаше все тъй жизнена и бликаща от енергия, както след завършването на образованието си в Анаполис — четиринайсета по успех в класа.
	Хайди се наведе по-близо до огледалото и се вгледа в кастилско кафявите си очи. Дясното имаше малък недостатък в дъното на ириса — едно мъничко, кръгло, сиво петънце. „Хетерохромия иридис“, както й го каза на бомбастичен език един очен лекар, когато беше десетгодишна, а съученичките й с присмех й подхвърляха, че имала дяволско око. Оттогава тя си втълпи, че е по-различна от другите, особено по-късно, когато разбра, че момчетата пък го намират за привлекателно.
	След смъртта на адмирал Уолтър Бас тя не бе почувствала нужда да търси да се обвърже с друг мъж. Но преди още да осъзнае какво върши, синята униформа увисна на закачалка в гардероба и тя се озова в асансьора със скроена на верев копринена рокля в бакърен цвят, украсена с жълт кант, който минаваше по гърба и предницата и с копринено цвете в края на V-образното деколте, което слизаше доста под цепката на гърдите й. Освен подходяща чанта, единственото й друго допълнение беше една обеца с дълго перо и скъпоценни камъни, увиснала до рамото й. Като защита срещу суровия зимен въздух на Вашингтон, се бе загърнала с изрязано по врата тъмнокафяво-черно палто от изкуствена лисица.
	Портиерът въздъхна от въодушевяващата гледка и й отвори вратата на едно от чакащите таксита.
	— За къде? — попита шофьорът, без да се обръща.
	Простият въпрос я свари неподготвена. Смяташе да отиде в центъра на града, но не бе решила точно къде. Замисли се за миг и в същия момент стомахът й изнегодува.
	— Към някой ресторант — побърза да каже тя. — Ще ми препоръчате ли някой добър ресторант?
	— Какво ви се яде, госпожо?
	— И аз не знам.
	— Стек, китайско ядене, морски деликатеси? Вие кажете.
	— Морски деликатеси.
	— Дадено! — рече шофьорът и включи таксовия апарат. — Знам точното заведение. С изглед към реката. Много е романтично.
	— Тъкмо от такова нещо имах нужда — засмя се тя. — Звучи съблазнително.


	Вечерта бе вече провалена. Това, че седеше на светлината на свещ и отпиваше вино, наблюдавайки как отраженията на осветения Конгрес искряха по повърхността на река Потомак, без да има с кого да си поговори, още повече подсилиха самотата й. Жена, която вечеря сама в ресторант, все още изглеждаше необичайна гледка за някои хора. Тя забеляза отправяните към нея дискретни погледи на останалите посетители и започна да гадае мислите им, за да й минава времето. „Приятелка, чийто любим не е дошъл на срещата?“ „Съпруга, която търси партньор за секс?“ „Проститутка, дошла да отмори и похапне?“ Последното й хареса най-много.
	Влезе един мъж, който бе настанен през две маси зад нея. Ресторантът беше слабо осветен и тя можеше да го опише единствено като висок, когато той мина покрай нея. Изкуши се да се обърне и да му хвърли одобрителен поглед, но не успя да преодолее вродените си норми за скромност.
	Изведнъж почувства нечие присъствие до себе си и ноздрите й доловиха уханието на мъжки одеколон за след бръснене.
	— Моля да ме извините, великолепно създание — прошепна глас в ухото й, — но ще се смили ли сърцето ви да почерпите един беден, мизерстващ пияница с чаша мискетово вино?
	Стресната, тя се отдръпна и го погледна с широко отворени очи.
	Лицето на натрапника беше в сянка и не се виждаше добре. После мъжът се отмести и седна срещу нея. Косата му беше гъста и черна, светлината от свещта се отрази в чифт топли, морскозелени очи. Кожата му бе загрубяла и потъмняла от слънцето. Той я загледа така, сякаш очакваше от нея да го поздрави, чертите на лицето му изглеждаха студени и безизразни. После изведнъж се засмя и като че ли цялата зала светна.
	— Ей, Хайди Милиган! Възможно ли е да не ме помниш?
	Тя потръпна в мига, в който го позна.
	— Пит! О, боже! Дърк Пит!
	Ръцете й импулсивно притиснаха слепоочията му и притеглиха лицето му до нейното, докато устните им се срещнаха. Пит гледаше слисан и когато Хайди го пусна, той се облегна назад и тръсна глава.
	— Удивително е до каква степен мъжът може да прецени погрешно дадена жена. Аз очаквах само ръкостискане.
	По бузите на Хайди изби червенина.
	— Хвана ме в момент на слабост. Седях си тук и се самосъжалявах, но като видях приятел… е, сигурно се поувлякох малко.
	Той хвана нежно ръцете й и усмивката му изчезна.
	— Стана ми мъчно, когато научих за кончината на адмирал Бас. Добър човек беше.
	Очите на Хайди потъмняха.
	— Краят му беше безболезнен. Изпадна в кома и така си отиде.
	— Един бог знае какво щеше да излезе от аферата Виксън, ако той не бе предложил сам услугите си.
	— Помниш ли кога се запознахме?
	— Дойдох да взема интервю от адмирала в дома му край Лексингтън, в щата Вирджиния, след пенсионирането му.
	— А аз помислих, че си някакъв държавен служител, който иска да му досажда. Ужасно се държах с теб.
	Пит замълча и задържа погледа си в нея.
	— Вие двамата бяхте много близки, нали?
	Тя кимна.
	— Живяхме заедно близо осемнайсет месеца. Той беше възпитаник на старата школа, но не мислеше за брак между нас. Каза ми, че щяло да е глупаво млада жена да се обвързва с мъж, който е с единия крак в гроба.
	Пит забеляза, че очите й се напълниха със сълзи и побърза да смени темата.
	— Ако нямаш нищо против да ме изслушаш, ще ти кажа, че изглеждаш като ученичка на първия си бал в гимназията.
	— Най-подходящият комплимент в най-подходящия момент. — Хайди се изправи и се огледа наоколо. — Нямам намерение да те откъсвам от нищо. Вероятно чакаш някого.
	— Не, сам съм. — Той се усмихна с очи. — Разкъсан съм между два проекта и реших да си почина с една спокойна вечеря.
	— Радвам се, че се видяхме — каза тя плахо.
	— Ти само дай съгласие и съм твой роб до зори.
	— С удоволствие ще го направя.


	Когато двамата влязоха в хотелската стая на Хайди, Пит нежно я вдигна на ръце и я настани в леглото.
	— Не мърдай! Сам ще правя всичко.
	Той започна да я съблича — много бавно. Тя не можеше да си спомни някой мъж да я е събличал напълно, от обеците до обувките. Пръстите му почти не я докосваха и очакването набъбна в нея почти до остра болка.
	Пит не създаваше впечатление, че бърза. Тя се запита колко ли жени е довеждал до такова сладко мъчение. Страстта започна да се отразява в бездънните очи на Пит и това я възбуди още повече.
	Изведнъж устните му се допряха до нейните. Бяха топли и влажни. Тя откликна, когато ръцете му обгърнаха бедрата й и я притеглиха към него. Изпита чувството, че се разтапя и от гърлото й се изтръгна стон.
	Когато изпита чувството, че кръвта ще спука вените й и мускулите й запулсираха неудържимо, тя отвори уста и извика.
	Точно тогава Пит проникна в нея и оргазмът я заля като бурна вълна на удоволствие, което като че ли никога нямаше да свърши.


	10.

	Най-приятният момент от съня идва не в началото или в средата му, а малко преди събуждането. Тъкмо тогава сънищата се наслагват един върху друг като калейдоскоп от ярки фантазии. Прекъсването им от звън на телефон и връщането в действителността е толкова противно, колкото и звукът от стържене с нокти по черна дъска.
	Това противно чувство у Хайди бе съпроводено от почукване на вратата на хотелската й стая. С разбъркано от съня съзнание тя вдигна слушалката и измърмори:
	— Изчакайте за момент, моля.
	После се измъкна от леглото и залъкатуши към вратата, но насред стаята осъзна, че е гола.
	Бързо грабна хавлиения халат от куфара си, загърна се с него и отвори вратата. Едно пиколо се шмугна покрай нея безшумно като змиорка и остави голяма ваза с бели рози на масата. Все още със замъглено съзнание Хайди му даде бакшиш и се върна при телефона.
	— Извинете, че се забавих. Капитан Милиган.
	— О, събудих ли ви, капитан Милиган? — долетя гласът на Джак Мърфи, сенатския историк.
	— И без това трябваше да ставам — отвърна тя, стараейки се гласът й да не издаде внезапното й желание да го убие.
	— Помислих си, може би ще искате да узнаете, че вашата молба събуди някои спомени у мен. Затова снощи след работното време се поразрових в едни документи и открих нещо много интересно.
	Хайди разтърка сънените си очи.
	— Слушам ви.
	— В архива наистина няма снимка от подписване на договор през хиляда деветстотин и четиринайсета година — продължи Мърфи, — но открих друга снимка, на Уилям Дженингс Брайън, тогавашен държавен секретар на Уилсън, как влиза в кола заедно с неговия заместник държавен секретар Ричард Есекс, и Харви Шийлдс, който според обяснението към снимката е бил само представител на правителството на Нейно Величество.
	— Не мога да схвана връзката — каза Хайди.
	— Извинете, без да искам ви подведох. Сама по себе си снимката не ни говори много. Но на гърба й, в левия долен ъгъл, има изписан с молив текст, който едва се чете: датата двайсети май, хиляда деветстотин и четиринайсета година и „Брайън излиза от Белия дом със Северноамериканския договор“.
	Хайди стисна здраво слушалката.
	— Значи наистина има такъв договор.
	— Моето предположение е, че това е бил само проектодоговор. — В гласа на Мърфи се долавяше гордост от успешното му изправяне пред предизвикателство. — Ако желаете копие на снимката, ще трябва да платите дребна сума.
	— Да… да, разбира се. Можете ли да направите и увеличена снимка на написаното на гърба?
	— Няма проблем. Заповядайте да вземете копията по всяко време след три часа.
	— Страхотно! Благодаря ви.
	Хайди затвори телефона и се излегна по гръб на леглото, наслаждавайки се на удовлетворението от свършената работа. В крайна сметка имаше някаква връзка и си спомни за цветята, между белите рози на които стърчеше бележка:

	Без униформа си прелестна. Прости ми, че няма да съм до теб, когато се събудиш.
	Дърк

	Хайди притисна розите до бузата си и устните й се разтвориха в мързелива усмивка. Споменът от часовете, прекарани с Пит, изплува в съзнанието й така, сякаш го наблюдаваше през замръзнало стъкло на прозорец — гледки и звуци се сливаха в мъгляво съновидение. Пит се оказа същински фантом, който дойде и си отиде като в блян. Единствено усещането за допира на телата им бе осезаемо, както и една лека, пареща болка вътре в нея.
	Тя с неохота пропъди мечтанията си от ума и взе от нощното шкафче телефонния указател на Вашингтон. Задържайки дългия си нокът на ръката под дребно изписаните цифри, набра номер и зачака. На третото позвъняване се чу глас:
	— Държавният департамент, с какво мога да ви услужа?


	11.

	Малко преди два часа следобед Джон Есекс вдигна яката на палтото си, за да се предпази от ледения северен вятър, и започна да проверява таблите с култивираните морски мекотели. Развъдникът за тази негова изтънчена работа бе разположен на Коулс Пойнт във Вирджиния, където той разселваше стриди в семенния им период, грижеше се за тях и ги култивираше в изкуствени езера до река Потомак.
	Погълнат от работата си, възрастният човек тъкмо загреба вода за проба и чу някой да го вика по име. На пътеката между езерата стоеше жена, облечена с дебело синьо палто от униформата на военноморските сили, хубава жена, доколкото можеха да видят седемдесет и пет годишните му очи. Той прибра куфарчето с инструменти за анализи и бавно тръгна към нея.
	— Господин Есекс? — усмихна се сърдечно жената. — Аз ви се обадих по телефона. Казвам се Хайди Милиган.
	— Но не споменахте за ранга си, капитан Милиган — каза той, разпознавайки правилно нашивките на раменете й. После по лицето му се разля приятелска усмивка. — Но не ви се сърдя, защото съм стар приятел на военната флота. Искате ли да влезете в къщата за чаша чай?
	— Звучи прекрасно — отвърна тя. — Надявам се, че не прекъсвам работата ви.
	— Не е нещо, което да не може да почака до по-топло време. Даже ще съм ви задължен, че ще ме предпазите от пневмония.
	Тя вдигна нос към миризмата, която надделяваше във въздуха.
	— Мирише ми на рибен пазар.
	— Обичате ли стриди, капитан Милиган?
	— Разбира се. В тях се оформят перли, нали?
	Той се разсмя.
	— Типична забележка за жена. Един мъж би оценил техните гастрономически качества.
	— Да нямате предвид качествата им за възбуждане на половото желание?
	— Това е изкуствено създаден мит.
	Тя направи кисела физиономия.
	— Всъщност така и не можах да свикна да ям сурови стриди.
	— За мое щастие доста хора ги обичат. Миналата година езерата наоколо произведоха над хиляда и петстотин тона стриди на акър. И то смятани без черупките.
	Хайди се опитваше да изглежда удивена, когато Есекс продължи да й разказва за размножаването и култивирането на стридите, докато я водеше по чакълестата пътека към тухлената къща в колониален стил, разположена сред горичка от ябълкови дървета. Той я покани да се настани удобно на тапицирана с кожа кушетка в кабинета си и след малко се приближи с чайник в ръка. Хайди внимателно го оглеждаше, докато й пълнеше чашата.
	Джон Есекс имаше блещукащи сини очи и изпъкнали високи скули, доколкото се виждаха от откритата част на лицето му, защото долната половина бе скрита от буйни бели мустаци и брада. Тялото му нямаше характерните за повечето пенсионери тлъстини. Дори както бе облечен — с вехт работен комбинезон, яке от дебел вълнен плат и гумени ботуши, пак се забелязваха изтънчените му обноски, които навремето са правили чест на американското посолство в Лондон.
	— Е, капитан Милиган, това официално посещение ли е? — попита той, докато й подаваше чинийката с пълната чаша.
	— Не, господине, дойдох по личен въпрос.
	Есекс вдигна вежди.
	— Млада госпожо, ако беше преди трийсет години, щях да изтълкувам това като начало на флирт. Сега обаче с тъга трябва да призная, че възбудихте само вроденото любопитство на един грохнал бродяга.
	— Трудно бих нарекла един от най-уважаваните наши дипломати „грохнал бродяга“.
	— Това време мина — усмихна се Есекс. — С какво мога да ви услужа?
	— Докато правех проучвания във връзка с доктората ми, случайно се натъкнах на едно писмо, писано от президента Уилсън до Хърбърт Аскуит. — Тя замълча, докато вадеше преписа от чантата си, за да му го даде. — В него той говори за някакъв договор между Англия и Америка.
	Есекс си сложи очила за четене и прочете писмото два пъти. После вдигна поглед.
	— Откъде сте сигурна, че е истинско?
	Без да му отговаря, Хайди му подаде две увеличени снимки и зачака реакцията му.
	Уилям Дженингс Брайън, представителен и усмихнат, се е навел, за да се качи в една лимузина. Зад него стоят двама мъже, водейки явно весел разговор. Ричард Есекс, елегантен и изискан, е широко усмихнат, а Харви Шийлдс, отметнал глава назад, изглеждаше, че се тресе от смях, разкривайки два големи щръкнали напред горни зъба, или както биха се изразили зъболекарите — горна захапка, и много златни пломби. Шофьорът държеше отворена вратата на лимузината с вдървен и сериозен израз.
	Лицето на Есекс остана невъзмутимо, докато разглеждаше увеличените снимки. След малко вдигна поглед от тях и рече:
	— Какво се опитвате да откриете, капитан?
	— Северноамериканският договор — отвърна тя. — В Държавния департамент и в историческите архиви няма и намек за него. Струва ми се невероятно, че е възможно да се загуби всякаква следа от такъв важен документ.
	— И мислите, че аз мога да ви осветля по въпроса?
	— Мъжът до Уилям Дженингс Брайън на снимката е Ричард Есекс, вашият дядо. Проследих фамилната ви връзка с надеждата, че той може би ви е оставил някакви документи или кореспонденция, които да имат връзка с договора.
	Есекс й подаде табличка със сметана и захар. Хайди си взе само две бучки захар.
	— Съжалявам, но просто си губите времето. След смъртта му всичките лични книжа бяха предадени на библиотеката на Конгреса, до последното листче хартия.
	— От опит глава не боли — унило рече Хайди.
	— Бяхте ли в библиотеката?
	— Тази сутрин прекарах там четири часа. Доста продуктивен човек е бил дядо ви. Обемът на посмъртните му документи е направо изумителен.
	— Проучихте ли и книжата на Брайън?
	— И при тях ударих на камък — призна Хайди. — За времето, докато е бил държавен секретар, Брайън не е бил изявен автор на паметни бележки, независимо от религиозността и въодушевяващото си красноречие.
	Есекс отпи замислен от чая си.
	— Ричард Есекс е бил изключително педантичен човек и Брайън се е облягал на него като на патерици, за да прави политика и да подготвя дипломатическата кореспонденция. Книжата на дядо ми говорят, че е обръщал внимание и на най-незначителната подробност. Малко неща са минали през ръцете му в Държавния департамент, които да не са оставили неговия отпечатък.
	— Според мен той е бил доста забулена личност. — Думите се изплъзнаха от устата на Хайди, преди да се бе осъзнала, че ги изговаря.
	Очите на Есекс потъмняха.
	— По какъв повод казвате това?
	— Служебната му характеристика като заместник държавен секретар е доста подробно документирана, докато за човека Ричард Есекс няма никакви данни. Естествено, намерих обичайната сбита негова биография в „Кой кой е“, посочваща в стегнат хронологичен ред къде се е родил, кои са родителите му, къде е бил. Но никъде не срещнах описание на личността му, на характера му, на вкусовете му. Дори документите си е писал в трето лице. Все едно че е бил модел за рисуване, на когото художникът е пропуснал да придаде плът.
	— Да не би да намеквате, че не е съществувал? — попита я иронично Есекс.
	— О, не — смути се Хайди. — Та нали вие сте живото доказателство.
	Есекс се загледа в чашата си, сякаш виждаше някаква неясна картина на дъното й.
	— Вярно — заговори той след малко. — Освен резултатите от всекидневната му дейност в Държавния департамент и няколкото снимки в семейния албум, от спомените за дядо ми малко е останало.
	— Помните ли го от детството си?
	Есекс бавно поклати глава.
	— Не, той е починал млад, на четирийсет и две години, в същата година, когато аз съм се родил.
	— Хиляда деветстотин и четиринайсета.
	— На двайсет и осми май, за да бъда съвсем точен.
	Хайди му хвърли изумен поглед.
	— Осем дни след подписването на договора в Белия дом.
	— Мислете каквото искате, капитан Милиган — рече спокойно Есекс, — но ви казвам, такъв договор не е имало.
	— Но нима не взимате под внимание доказателствата?
	— Брайън и дядо ми са посещавали безброй пъти Белия дом. Написаното на гърба на снимката без съмнение е някаква грешка. Колкото до писмото, вие просто сте изтълкували погрешно смисъла.
	— Фактите казват самата истина — не отстъпваше от своето Хайди. — Въпросният сър Едуард, на когото Уилсън пише, е сър Едуард Грей, министърът на външните работи на Англия. А заемът от сто и петдесет милиона долара, отпуснат на Англия една седмица преди датата на писмото, е документиран факт.
	— Съгласен съм, че това е била огромна сума за времето — призна Есекс, — но преди Първата световна война Англия се мъчеше да осъществи програма за социална реформа, като купуваше въоръжение за приближаващия конфликт. Казано по-просто, на нея й трябваше известна сума пари, за да се оправи, докато бъдат приети законите за по-високи данъчни облагания. Заемът едва ли би могъл да се нарече неестествен. Според днешните международни стандарти той би се считал дори за съвсем обикновено споразумение.
	Хайди се изправи.
	— Извинявайте, че ви обезпокоих, господин Есекс. Няма да ви отнемам повече време от следобеда.
	Блещукането в очите на Есекс се възвърна.
	— Можете да ме безпокоите, когато пожелаете.
	На вратата Хайди се обърна.
	— И още нещо. Библиотеката разполага с пълните бележки за всеки месец, вписани в настолния календар, с изключение на тези от последния месец — май. Те като че ли липсват.
	Есекс сви рамене.
	— Не е кой знае колко загадъчно. Просто дядо ми е починал, преди да ги впише. Или са се изгубили при разместването, когато са почиствали кабинета му.


	Есекс остана до прозореца, докато колата на Хайди се скри между дърветата. Раменете му бяха отпуснати. Чувстваше се много уморен и много стар. Отиде до красиво резбования старинен бюфет и завъртя главата на едно от поставените в четирите краища херувимчета с празни погледи. В долния край, почти на сантиметър от килима, се плъзна напред малко плоско чекмедже и гравираният му капак изскърца от годините.
	Той седна в мекото си кресло, нагласи очилата си и започна да чете. Това му беше станало ритуал, който изпълняваше на различни периоди от години насам. Очите му вече не следяха думите на страниците — отдавна ги знаеше наизуст.
	Слънцето залезе, сенките се удължиха и стопиха в мрака, а той продължаваше да седи в креслото. Бе притиснал книгата до гърдите си с душа, изтръпнала от ужас и съзнание, разкъсвано от нерешителност.
	Миналото бе хванало в капана си самотния старец в тъмната стая.


	12.

	Лейтенант Юън Бъртън-Ангъс провря колата си на едно от предните места на паркинга пред тенис клуба „Глен Еко“, взе голямата чанта от пътническата седалка и слезе, привеждайки рамене от студа навън. Мина забързано покрай празния плувен басейн и покритите със сняг тенискортове и продължи към затопления клуб.
	Завари управителя седнал край една маса, над която висеше стъклена витрина, пълна с трофеи.
	— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита управителят.
	— Да, казвам се Бъртън-Ангъс. Гост съм на Хенри Аргъс.
	Управителят присви очи към защипания към една подложка лист.
	— Точно така, лейтенант Бъртън-Ангъс. Съжалявам, сър, но господин Аргъс се обади по телефона да съобщи, че няма да може да дойде. Каза да ви предам, че ви е търсил в посолството, но вие вече сте бил тръгнал.
	— Жалко — въздъхна Бъртън-Ангъс. — Но тъй и тъй съм тук, имате ли свободен корт, където мога да потренирам?
	— След обаждането на господин Аргъс се наложи да преразпределя резервациите. Има обаче един господин, който играе сам. Ако искате, направете двойка с него.
	— Къде мога да го намеря?
	— В момента се намира в бара. Неговият корт ще бъде свободен едва след половин час. Името му е Джак Мърфи.
	Бъртън-Ангъс намери Мърфи, който пиеше питието си до панорамния прозорец с изглед към канала Чесапийк. Представи му се и додаде:
	— Имате ли нещо против да ви стана противник?
	— Ни най-малко — отвърна Мърфи със заразителна усмивка. — Изморително е да играеш сам. Стига само да не ме размажете на корта.
	— Малка е такава вероятност.
	— Често ли играете тенис?
	— Всъщност предпочитам скуоша.
	— Предположих това от английския ви акцент. — Мърфи му посочи стол. — Пийнете нещо. Много време има, докато се освободи корта.
	Бъртън-Ангъс прие на драго сърце да се отпусне и си поръча джин.
	— Много красива местност. Каналът ми напомня на подобен такъв, който тече близо до дома ми в Девън.
	— Минава през Джорджтаун и се влива в река Потомак — поясни Мърфи с охотата на екскурзовод. — Когато замръзне през зимата, местните жители го използват да карат кънки и да ловят риба под леда.
	— Във Вашингтон ли работите? — попита Бъртън-Ангъс.
	— Да, аз съм историкът на Сената. А вие?
	— Помощник съм на военноморското аташе в британското посолство.
	По лицето на Мърфи се изписа особен израз и на Бъртън-Ангъс му се стори, че американецът гледа право през него.
	— Нещо нередно ли има?
	Мърфи поклати глава.
	— Не, съвсем не. Това, че сте от военната флота и англичанин, ме подсети за една жена, капитан в Американските военноморски сили, която дойде при мен, за да иска справка за един договор между нашите две страни.
	— Сигурно е някакъв търговски договор.
	— Не зная. Странното е, че освен една стара снимка в архивите на Сената не съществува никакъв документиран факт за него.
	— Снимка ли казахте?
	— Да, с пояснителна бележка за Северноамерикански договор.
	— С удоволствие ще накарам някой служител да провери в архива на посолството.
	— О, моля ви, не си правете труда. Не е толкова важно.
	— Няма да е никакъв труд — настоя Бъртън-Ангъс. — Знаете ли датата?
	— На двайсети или около двайсети май, хиляда деветстотин и четиринайсета година.
	— Стара история.
	— Вероятно става дума за проектодоговор, който после е бил отхвърлен.
	— Въпреки всичко ще проверя — каза Бъртън-Ангъс и в това време му донесоха питието. Той вдигна чашата. — Наздраве!


	Както седеше зад бюрото си в английското посолство на Масачузетс авеню, Александър Мофат приличаше и се държеше като правителствен чиновник. С косата си, подстригана късо и сресана наляво на безупречен път, с изправен гръб, сякаш е глътнал бастун и с изключително правилния си говор и премерени маниери, той, както и хилядите му колеги, работещи в службите на Външното министерство, изглеждаха като излезли от един калъп. Бюрото му бе напълно чисто, единственото, което лежеше върху лъснатата му повърхност, бяха сплетените му ръце.
	— Ужасно съжалявам, лейтенант, но в архивния отдел не намерих нищо, в което да се споменава за англо-американски договор, подписан през хиляда деветстотин и четиринайсета година.
	— Много странно — рече Бъртън-Ангъс. — Американецът, който ми даде тази информация, изглеждаше напълно сигурен, че такъв договор или е съществувал, или поне е бил на ниво преговори.
	— Вероятно бърка годината.
	— Не вярвам. Той е сенатският историк. Не е от хората, които могат да объркат факти и дати.
	— Искате ли да продължа да търся? — попита Мофат с официален тон.
	Бъртън-Ангъс скръсти замислен ръце.
	— Може би ще си струва да се провери във Външно министерство в Лондон, за да се разсее мъглата.
	Мофат сви равнодушно рамене.
	— Смътна улика за едно малко вероятно събитие преди три четвърти век, едва ли би имало особено важна връзка с настоящето.
	— Може и да няма. Но все пак обещах на човека, че ще видя какво мога да сторя. Трябва ли да направя официална молба за тази справка, в писмен вид?
	— Не е необходимо. Аз ще се обадя по телефона на мой съученик, който завежда отдела за подобни справки, и ще го помоля да прегледа старите архиви. И без това ми дължи услуга. Ще имам отговор утре по това време. Но не се разочаровайте, ако не открие нищо.
	— Няма — отвърна Бъртън-Ангъс. — От друга страна, човек не знае какво може да е заровено в архивите на Външно министерство.


	13.

	Питър Бизли знаеше повече за Външно министерство от всеки друг човек в Лондон. Като главен библиотекар, отговарящ за архивите вече повече от трийсет години, той считаше цялата история на английските международни отношения за свое владение. Беше се специализирал в издирването на груби политически провали и скандални интриги от страна на предишни и настоящи дипломати, набързо потулени под булото на секретността.
	Бизли прекара ръка през оредялата си бяла коса и се пресегна да вземе една от няколкото лули, пръснати върху широка кръгла табла. Той сбърчи нос, поглеждайки официалния на вид документ върху бюрото си, като котка, подушила неапетитна храна.
	— Северноамерикански договор! — изрече той на глас в празната стая. — Изобщо не съм чувал за такъв.
	Подчинените му щяха да решат, че това са думи на Бога. Защото щом Бизли никога не бе чувал за такъв договор, значи той просто не съществуваше.
	Бизли запали лулата и безцелно си загледа в дима. Годината 1914 отбелязваше края на дипломацията от висока класа, размисли се той. След Първата световна война аристократическата елегантност на международните отношения бе заменена с механични маневри. Светът просто бе станал повърхностен.
	Секретарката му почука и подаде глава от открехнатата врата.
	— Господин Бизли.
	Той вдигна поглед към нея, без всъщност да я вижда.
	— Да, госпожице Госет.
	— Отивам на обяд.
	— На обяд ли? — Той извади часовника от джобчето на жилетката си и го погледна. — О, да. Загубил съм представа за времето. Къде ще хапнете? Имате ли среща с някого?
	Двата неочаквани въпроса, зададени в бърза последователност, свариха госпожица Госет неподготвена.
	— Ами, не, обядвам сама. Смятах да пробвам новия индийски ресторант на площад Глендауър.
	— Добре, това решава въпроса — важно обяви Бизли. — Ще обядвате с мен.
	Поканата беше висока чест и изненада госпожица Госет.
	Бизли забеляза озадаченото й изражение и се усмихна.
	— Имам скрити помисли, госпожице Госет. Може да ги счетете и за подкуп. Трябвате ми, за да ми помогнете в издирването на един стар договор. Четири очи виждат по-бързо от две. А не ми се иска да губя излишно време за тази работа.
	Госпожица Госет едва бе успяла да облече палтото си, когато той я пришпори да тръгват и навън махна с чадъра си на едно такси.
	— Сградата на хранилището на улица „Грейт Смит“ — поръча Бизли на шофьора.
	— За мен е загадка — заговори госпожица Госет, докато си оправяше шалчето, — как разбирате къде да търсите нещо в тия пет сгради, пръснати из Лондон и натъпкани с архивите на Външно министерство.
	— Кореспонденцията, отнасяща се до двете Америки в годината хиляда деветстотин и четиринайсета, е подредена на лавиците на втория етаж на източното крило на хранилището — поясни той с равен глас.
	Както се очакваше, госпожица Госет вътрешно му се възхити и остана мълчалива, докато не стигнаха местоназначението им. Бизли плати на шофьора и двамата влязоха във фоайето, където си показаха картите за самоличност на униформения портиер и сложиха подписите си, след като вписаха часа на влизането си в една книга. После се качиха с раздрънкания стар асансьор на втория етаж. Бизли тръгна уверено към съответната секция.
	— Вие проверете месец април. Аз ще прегледам май.
	— Не сте ми казал какво да търся — каза тя.
	— Всичко, свързано със Северноамерикански договор.
	Момичето почувства, че ще й трябват повече упътвания, но Бизли вече се бе обърнал и задълбочил в една огромна кожена папка, издута от пожълтели официални документи и паметни бележки. Тя се остави в ръцете на неизбежното и извади първия том на април 1914 година, бърчейки нос от миризмата на плесен.
	Минаха четири часа, без двамата да открият нещо, обаждаше се единствено протестиращият стомах на госпожица Госет. Бизли сложи папките обратно на мястото им и се замисли.
	— Извинете, господин Бизли, ами обяда?
	Той погледна часовника си.
	— О, ужасно съжалявам. Изобщо не обърнах внимание на часа. Ще ми позволите ли да го сменя с вечеря?
	— С най-голямо удоволствие — въздъхна госпожица Госет.
	Вече бяха вписали часа на тръгването си, когато Бизли изведнъж се обърна към портиера.
	— Бих искал да хвърля поглед и в хранилището за строго секретните документи — каза му той. — Служебната ми карта ми дава това право.
	— Добре, но без младата дама — усмихна се любезно униформеният портиер. — Нейният пропуск важи само за библиотеката.
	Бизли потупа госпожица Госет по рамото и рече:
	— Моля ви, имайте още малко търпение. Ще ми отнеме само няколко минути.
	Той последва портиера надолу по три реда стълби към сутерена, където спряха пред голяма желязна врата в бетонна стена и видя как двата тежки месингови ключа превъртяха смазаните резета на двата огромни стари катинара без никакъв шум. Портиерът побутна вратата и отстъпи настрани.
	— Ще трябва да ви заключа отвън, господине — предаде му той една от вътрешните разпоредби. — На стената вътре има телефон. Наберете три-две, когато сте готов да излезете.
	— Запознат съм с процедурата, благодаря.
	Папката с материали, представляващи държавна тайна, за времето от пролетта на 1914 година, съдържаше само четирийсет страници и никакви опустошителни разкрития. Бизли вече я пъхаше обратно на мястото й, когато забеляза нещо необичайно.
	Няколко от папките стърчаха с почти по половин сантиметър от целия прилежно подреден ред. Той ги извади.
	Друга папка беше натъпкана зад другите и затова ги повдигаше. Отвори я. На заглавната страница на документа, който вероятно беше служебен бюлетин, пишеше: „Северноамерикански договор“.
	Той седна край металната маса и започна да чете.
	Десет минути по-късно Бизли имаше вид на човек, който е бил потупан по рамото в гробище посред нощ. Треперещите му ръце едва успяха да наберат правилния телефонен номер.


	14.

	Хайди извади бордната си карта и погледна телевизионния монитор, за да види точния час на полета си.
	— Ще трябва да убия още четирийсет минути — каза тя.
	— Достатъчни са за по едно питие за изпроводяк — отвърна Пит.
	Той я поведе през оживеното фоайе на летище „Дълес“ към барчето. Бизнесмени с разхлабени яки и смачкани костюми бяха окупирали всеки ъгъл на салона. Пит откри една малка маса и поръча на минаващата покрай тях сервитьорка.
	— Да можех да остана — въздъхна тъжно Хайди.
	— Какво ти пречи?
	— Във военната флота се мръщят на офицери, които напускат кораба.
	— Докога ти е отпускът?
	— Утре до обяд трябва да се явя в свързочния център на военноморските сили в Сан Диего, за да ми назначат дежурство.
	Той я погледна в очите.
	— Нашият романс като че ли е жертва на географията.
	— Но не му дадохме голям шанс, нали?
	— Може би изобщо не е трябвало да има такъв — рече Пит.
	Хайди се вторачи в него и възкликна:
	— Точно това казва той!
	— Кой?
	— Президентът Уилсън в едно писмо.
	Пит се засмя.
	— Ако мислиш, че нещо разбрах…
	— Извинявай. — Тя махна с ръка, сякаш да пропъди мисълта си. — Няма значение.
	— Имам чувството, че главата ти е бръмнала от твоите проучвания.
	— Получиха се усложнения — отвърна тя. — Отклоних се от темата. Това често се случва при проучвания. Ровиш се в някаква тема и изведнъж откриваш нещо дребно, което така те завладява, че те праща в съвсем друга посока.
	Питиетата им дойдоха и Пит плати веднага на сервитьорката.
	— Сигурна ли си, че не можеш да поискаш удължаване на отпуска си.
	Тя поклати глава.
	— Де да можех! Но съм използвала всичките си полагаеми дни. Едва след шест месеца ще имам право на нови. — После очите й изведнъж се оживиха. — Защо не дойдеш с мен? Ще можем да прекараме заедно няколко дни, преди да отплавам.
	Пит взе ръката й.
	— Извинявай, душице, но графикът ми не го позволява. Аз също заминавам във връзка с един проект във водите край Лабрадор.
	— За колко време?
	— За месец, месец и половина.
	— Нали ще се видим отново? — Гласът й прозвуча нежно.
	— Твърдо вярвам, че хубавите спомени трябва да се съживяват.
	След двайсет минути, когато си изпиха и вторите поръчани питиета, Пит съпроводи Хайди до изхода за отвеждане към самолета. Залата за чакащи пътници се бе изпразнила и служителката на гишето за проверка на билетите обявяваше последно повикване.
	Хайди остави чантата и козметичното си куфарче на близкия празен стол и погледна очаквателно Пит. Той й отвърна с целувка. После килна глава назад и се засмя.
	— Отиде ми репутацията на мъжага.
	— Защо?
	— Ами разнесе ли се слухът, че са ме видели да целувам моряк, с мен е свършено.
	— Зевзек такъв! — Тя наведе главата му и го целуна дълго и страстно.
	— Довиждане, Пит!
	— Довиждане, Хайди Милиган!
	Тя взе чантите си и тръгна към изхода. После рязко спря, сякаш си спомни за нещо и се върна. Зарови в чантата си, извади един плик и го набута в ръката на Пит.
	— Слушай! Прочети това — заговори тя бързо. — То обяснява какво ме е отклонило от темата. И… Дърк… В него има нещо… нещо важно. Опитай да вникнеш в смисъла му. Ако сметнеш, че си заслужава да бъде разгадано, обади ми се в Сан Диего.
	И преди Пит да успее да каже нещо, тя се обърна и тръгна.


	15.

	Казват, че след смъртта няма по-идилично място, където да очакваш вечността, от гробището в английско селце. Приютени около енорийската черква, в спокойствието на безвремието, се издигаха безмълвни надгробните камъни, покрити с мъх. Издяланите им имена и дати бяха разядени и рядко можеше да се прочете година преди деветнайсети век.
	Извън Лондон, в скритото от погледи селце Манюдън, самотна камбана биеше на умряло. Денят беше студен, но красив, слънцето заобикаляше движещите се огромни кълба перленосиви облаци.
	Около шейсет души се бяха събрали край покрития със знаме военен ковчег, до който местният свещеник правеше опелото.
	Една жена с царствена осанка, в началото на шейсетте си години, не чуваше нито дума. Вниманието й бе съсредоточено върху мъжа, който стоеше сам на няколко крачки встрани от скупчените опечалени.
	Трябва да е вече на шейсет и шест, пресметна жената наум. Черната му, небрежно сресана коса, бе изпъстрена със сиви ивици и леко оредяла. Лицето бе запазило хубостта си, но суровото му изражение се бе смекчило. С лека нотка на завист жената забеляза, че той поддържаше стегната, спортна фигура, докато нейната клонеше към напълняване. Погледът му бе отправен към черковната камбанария, а мислите му рееха някъде далеч.
	Едва след като ковчегът бе спуснат в земята и хората се разотидоха, той пристъпи напред и се загледа в гроба, сякаш се взираше през прозорец в миналото.
	— Годините са се отнесли благосклонно с теб — заговори го тя, приближавайки се зад гърба му.
	Той се обърна и чак сега забеляза присъствието й. Усмихна се с някогашната си подкупваща усмивка, която й бе тъй добре позната, после я целуна по бузата.
	— Колко невероятно! Изглеждаш още по-съблазнителна, отколкото те помня.
	— Не си се променил — разсмя се тя и от смущение поглади сивата си коса, с малкото останали пясъчноруси кичури. — Все си същият ласкател, както някога.
	— Колко време мина оттогава?
	— Ами ти напусна службата преди двайсет и пет години.
	— Божичко! А имам чувството, че е било преди най-малко два века!
	— Сега името ти е Брайън Шоу, нали?
	— Да — отвърна мъжът, после посочи с брадичка към ковчега, който очакваше гробарите да почнат да го зариват. — Той настоя да променя самоличността си, след като се пенсионирам.
	— Разумен ход. Та ти имаше повече врагове от хуна Атила! Сигурно агентът Смерш, който те „уби“, е станал герой на Съветския съюз.
	— Мен повече нищо не ме безпокои — усмихна се той. — Съмнявам се, че старите ми противници са още живи. Освен това вече съм си изпял песента. Главата ми не струва повече от литър бензин.
	— Никога не си се женил. — Това беше твърдение, а не въпрос.
	Мъжът поклати глава.
	— Съвсем за кратко, но нали помниш, убиха я.
	Тя леко се изчерви.
	— Всъщност никога не съм те възприемала със съпруга до себе си.
	— А ти?
	— Година след като ти напусна, се омъжих. Съпругът ми работеше в отдела за дешифриране на текстове. Казва се Греъм Хюстън. Живеем в Лондон и добре се справяме с пенсиите си и с печалбата от един антикварен магазин.
	— Не както навремето.
	— Още ли живееш на Антилите?
	— Здравето ми се влоши малко, затова се прибрах у дома. Купих си малка ферма на остров Уайт*.
	[* Остров в Ламанша, близо до английското крайбрежие, принадлежащ на Великобритания. — Б.пр.]
	— Не мога да си те представя като фермер.
	— Както и аз тебе — да продаваш антики.
	Гробарите се появиха от кръчмата оттатък пътя и грабнаха лопатите. След малко пръстта затупка по дървения капак на ковчега.
	— Обичах този старец — рече замислен Шоу. — Имаше моменти, в които ми идеше да го убия, както и моменти, в които едва се сдържах да не го прегърна като свой баща.
	— Той също бе особено привързан към теб — отбеляза жената. — Винаги се безпокоеше, когато те пращаше да изпълниш някое поръчение. Докато към другите агенти се отнасяше като с шахматни фигури.
	— Ти го познаваше най-добри от всички нас — рече той тихо. — Един мъж има малко тайни от секретарката си, работила за него двайсет години.
	Жената кимна едва забележимо.
	— Дори се дразнеше от мен понякога. Много пъти четях мислите му…
	Гласът й затрепери, тя не можа да издържи да гледа повече гроба и извърна глава. Шоу я хвана за ръка и я изведе от двора на черквата.
	— Имаш ли време да пийнем по нещо?
	Тя отвори чантата си, извади книжна носна кърпичка и издуха носа си.
	— Наистина бързам да се връщам в Лондон.
	— Е, тогава сбогом, госпожо Хюстън.
	— Брайън… — Изговори името му така, сякаш бе заседнало в гърлото й. — Никога няма да свикна да мисля за теб с името Брайън Шоу.
	— Двамата души, които бяхме някога с теб, умряха много преди нашия шеф — отбеляза с тих глас Шоу.
	Тя стисна ръката му и очите й се навлажниха отново.
	— Жалко, че не можем да съживим миналото.
	Преди да понечи да й отговори, тя извади от чантата си плик и го пъхна в джоба на палтото му. Той не продума, нито показа с нещо, че е забелязал постъпката й.
	— Сбогом, господин Шоу — едва чуто промълви жената. — И се грижи за себе си.


	Студена вечерна лапавица шибаше Лондон, когато дизеловият двигател на черно такси „Остин“ заби на празен ход пред голяма каменна постройка в Хайд парк. Шоу плати на шофьора и стъпи на тротоара. Спря се за малко, без да обръща внимание на ледените топчета, които вятърът запращаше в лицето му, и огледа грозното здание, където бе работил някога.
	По прозорците се виждаха мръсни ивици, стените бяха покрити със сажди и мръсотия от половинвековното безхаберие. На Шоу му се стори странно, че сградата никога не е била почиствана с пясъчна струя, както повечето сгради в града.
	Той изкачи стълбите и влезе във фоайето. Униформеният портиер бездушно поиска да види картата му за самоличност и провери името му в списък с назначени срещи.
	— Моля, качете се с асансьора на десетия етаж. Там ще ви посрещнат.
	Асансьорът се разтресе и раздрънка, както го помнеше, само че операторът вече го нямаше — беше заменен от табло с бутони. Шоу спря асансьора на деветия етаж и тръгна по коридора. Откри стария си кабинет и отвори вратата, очаквайки да види в преддверието секретарка, вглъбена над пишеща машина, а във вътрешната стая — мъж, седнал зад писалище.
	Изуми се, когато откри, че и двете стаи бяха празни, само тук-там имаше разхвърлян прашен боклук.
	Той тъжно поклати глава.
	Кой беше казал, че човек никога не може да се върне у дома?
	Е, поне стълбите бяха на мястото си, въпреки че вече никой не ги охраняваше. Той продължи по тях до десетия етаж и се озова зад едно русо момиче, облечено с права плетена рокля, което стоеше пред асансьора.
	— Навярно чакате мен — каза той.
	Момичето се сепна и извъртя на пети.
	— Господин Шоу?
	— Да, извинете за закъснението, но тъй като тук се чувствам като в някогашен свой дом, реших да направя малка носталгична обиколка.
	Момичето го гледаше със зле прикрито любопитство.
	— Бригадният генерал ви чака. Моля, последвайте ме.
	Тя почука на познатата му врата и я отвори.
	— Господин Шоу, сър.
	Освен че писалището и мъжът, който се изправи пред него, бяха други, шкафовете за книги и останалата мебелировка бяха същите. Най-сетне се почувства на своя територия.
	— Господин Шоу, моля, заповядайте.
	Бригадният генерал Морис В. Симс протегна ръка — твърда и суха. В яркосините му очи се долавяше дружелюбност, но Шоу не се подлъгваше лесно. Почувства как погледът им го оглеждаше като с компютризиран скенер.
	— Моля, седнете.
	Шоу се настани на стол с високи облегалки за ръцете и твърда като мрамор седалка. Доста прозаична тактика от страна на генерала, заключи той в себе си, имаща за цел да кара посетителите му да се чувстват неудобно. Покойният шеф на Шоу би изругал пред такава аматьорска дребнавост.
	Забеляза също, че писалището е разхвърляно. Папките лежаха небрежно една върху друга, като някои от тях бяха поставени и наопаки. Освен това се виждаха следи от прах. Той не се беше слегнал равномерно по плота, а само на места, където не би трябвало да има — по горните ръбове на откритите чекмеджета за входящи и изходящи писма, под телефонната слушалка, между външните краища на листата на документите, които се подаваха от кориците на папките.
	Изведнъж Шоу прозря измамата.
	Първо, липсваше асансьорният оператор, чието задължение беше да отвежда посетителите на съответния етаж. После, нямаше ги мъжете, които охраняваха стълбищата на всеки етаж и имаха задачата да упътват хората. И накрая, запустелият му кабинет.
	Ясно — бившият му отдел в Британската тайна разузнавателна служба вече не се помещаваше в тази сграда.
	Цялата обстановка беше макет, сцена, подготвена за пиеса, която трябваше да се играе за пред него.
	Бригадният генерал Симс седна сковано на стола си и отправи поглед към Шоу. Гладкото му войнишко лице не издаваше никакъв израз. Беше непроницаемо като нефритена статуя на Буда.
	— Предполагам, че това е първото посещение до старото ви леговище, откакто сте се пенсионирал.
	Шоу кимна.
	— Да. — Странно се чувстваше да седи в тази стая срещу по-млад човек.
	— Сигурно ви изглежда същото.
	— Има известни промени.
	Симс вдигна леко лявата си вежда.
	— Вероятно нямате предвид персонала.
	— Времето замъглява човешката памет — отвърна философски Шоу.
	Веждата се върна на мястото си.
	— Може би се чудите защо ви повиках?
	— Стори ми се някак театрално да бъде пъхната покана в джоба ми по време на погребението — отвърна Шоу. — Можехте просто да ми пратите писмо по пощата или да ми се обадите по телефона.
	Устните на Симс се оформиха в ледена усмивка.
	— Имам причини за това, и то основателни причини.
	Шоу реши да прояви сдържаност. Симс не му се нравеше, но и не виждаше причина да се държи с него другояче, освен учтиво.
	— Очевидно не сте ме повикал, за да присъствам на събрание на отдела.
	— Не — отвърна Симс, като издърпа долното чекмедже и подпря лъснатата си като огледало обувка върху него. — Всъщност бих искал да ви впрегна отново в работа.
	Шоу изглеждаше стъписан. Какво, по дяволите, ставаше тук? С изненада почувства, че го облива вълна на възбуда.
	— Не мога да повярвам, че службата го е закъсала дотолкова, че се налага да се призовават захвърлени в боклукчийската кофа грохнали стари агенти.
	— Много сте жесток към себе си, господин Шоу. Вие бяхте може би най-добрият, вербуван някога в занаята. Бяхте станал нещо като легенда по ваше време.
	— Тъкмо това доведе до принудителното ми пенсиониране.
	— Дори и така да е, имам задача, която пасва на таланта ви като ръкавица. Изисква зрял човек с ум в главата. Няма да е необходима физическа пъргавина или кръвопускане. Става дума просто за следователски умения и съобразителност. Независимо от опасенията ви за възрастта, не се съмнявам, че човек с вашия опит ще се справи.
	В съзнанието на Шоу се надигна вихрушка. Трудно му беше да вникне в смисъла на думите на Симс.
	— Но защо точно аз? Навярно има цяла армия от агенти, които са далеч по-обиграни. А и руснаците… те изобщо не изхвърлят архивите си. КГБ ще ме нацели само час след като се появя отново на повърхността.
	— Сега сме в ерата на електронните мозъци, господин Шоу. Началниците на отделите вече не се заседяват в душни стари кабинети, за да вземат своеволни решения. Днес всички данни за текущата задача се вкарват в компютри. Оставяме на техните паметни устройства да ни определят кой е най-подходящият агент за изпълнението на дадена задача. Явно, че в случая те не са одобрили настоящите ни сътрудници. Затова им вкарахме списък на пенсионираните. Вашето име изскочи на първо място. Колкото до руснаците, не се безпокойте. С тях няма да си имате работа.
	— Ще ми кажете ли за какво съм най-подходящ?
	— За следене.
	— Щом не са руснаците, тогава кои са?
	— Американците.
	Шоу замълча — не беше сигурен дали е чул добре. След малко заговори:
	— Съжалявам, господин бригаден генерал, но вашите роботи са допуснали грешка. Вярно, никога не съм смятал, че американците са цивилизовани колкото англичаните, но те са добри хора. Докато бях на служба, създадох много близки приятелства сред тях. Работех в тесни връзки с ЦРУ. Отказвам да ги шпионирам. Най-добре си намерете друг човек.
	Лицето на Симс почервеня.
	— Много прибързвате. Вслушайте се във фактите, господин Шоу. Няма да ви карам да крадете информация от янките, искам просто да ги държите под око в продължение на няколко седмици. Нека да не ви прозвучи сълзливо, но става въпрос за нещо, което би могло до голяма степен да застраши правителството на Нейно Величество.
	— Приемам критиката — рече Шоу. — Моля, продължете.
	— Благодаря — отвърна надуто Симс. — Добре тогава. Касае се за рутинно разследване на един, така наречен Северноамерикански договор. Американците са изровили ръждясала кутия с червеи. Вие трябва да разберете какво знаят те и дали възнамеряват да предприемат нещо.
	— Звучи доста неопределено. Какъв е всъщност този договор?
	— По моему е по-добре засега да не сте осведомен за последиците от него — рече Симс без повече пояснения.
	— Разбирам.
	— Не, не разбирате, но това няма значение. Е, ще дадете ли съгласието си?
	Шоу бе разкъсван от колебание. Рефлексите му бяха отслабнали, силата му беше наполовина от онази, която имаше навремето. Не можеше да чете без очила. Все още го биваше да улучи с ловджийска пушка яребица от петдесет метра, но с пистолет не бе стрелял повече от двайсет години. А и не пренебрегваше факта, че е вече застаряващ мъж.
	— Ами фермата ми…?
	— Ще бъде поддържана от един професор по агрономия, докато отсъствате — усмихна се Симс. — Ще видите, че ние развързваме по-щедро кесията, отколкото това е ставало по ваше време. Ще добавя още, че осемдесетте акра, граничещи с вашите, за които се пазарите, ще бъдат купени от ваше име — в знак на внимание от службата ни — след като приключите със задачата.
	Времената се бяха променили, но експедитивността на отдела — не. Шоу никога не е предполагал, че е бил обект на наблюдение. Той наистина остаряваше.
	— При това положение ми е много трудно да ви кажа „не“, господин генерал.
	— Тогава кажете „да“.
	През ума му мина старата приказка „Ако е гарга, рошава да е“. После сви рамене и отвърна с някогашната си самоувереност:
	— Ще опитам.
	Симс удари с юмрук по писалището.
	— Много добре! — Той отвори едно чекмедже и подхвърли пред Шоу обемист плик. — Вътре са самолетните билети, пътническите чекове и хотелските резервации. Ще приемете нова самоличност, разбира се. Паспортът ви в ред ли е?
	— Да — отвърна Шоу. — Ще ми трябват две седмици, за да си оправя някои лични неща.
	Симс махна с ръка.
	— Самолетът ви излита след два дни. Всичко е уредено. Успешен лов!
	Лицето на Шоу се напрегна.
	— Значи сте бил адски сигурен в мен.
	Устните на Симс се разтеглиха в широка усмивка.
	— Заложих на един стар боен кон, който копнее за още една битка.
	Сега беше ред на Шоу да се усмихне. Но нямаше да си тръгне оттук, оставяйки впечатлението, че е безразличен човек.
	— Тогава защо беше цялата тази тайнственост?
	Симс се стегна. Лицето му издаваше, че е изпаднал в затруднено положение. Не отговори.
	— Що за маскарад е това! — с рязък тон продължи Шоу. — Тази сграда не се ползва от години. Можехме спокойно да се срещнем на някоя пейка в парка.
	— Толкова ли е очебийно? — попита с тих глас Симс.
	— Оставаше и да пуснете таен знак по пощата.
	Симс сви рамене.
	— Може би стигнах до крайности, но американците имат странен начин да научават какво става в средите на английското разузнаване. Освен това беше необходимо да установя дали все още имате силни възприятия.
	— Един вид тест.
	— Както искате го наречете. — Симс се изправи на крака и заобиколи писалището. Подаде ръка на Шоу. — Искрено съжалявам, задето обърках личните ви планове. Обикновено не се оставям да завися от някого, който не е вече в разцвета на силите си, но в момента съм слепец в мъгла и единствено във вас ми е надеждата да ме изведете от нея.
	Десет минути по-късно бригадният генерал Симс и секретарката му стояха един до друг в асансьора, който слизаше надолу към фоайето. Тя нагласяваше на главата си качулка за дъжд, а Симс изглеждаше потънал в мисли.
	— Странен човек — заговори тя.
	Симс вдигна поглед.
	— Моля?
	— Имам предвид господин Шоу. Движи се като котка. Направо ме изплаши, когато се промъкна зад гърба ми, докато го очаквах да слезе от асансьора.
	— Нима се е качил по стълбите?
	— От деветия етаж — поясни тя. — Разбрах го по светещия бутон на индикаторното табло.
	— И добре че го е сторил — отвърна Симс. — По-спокоен съм, като знам, че не е загубил похвата си да избира обиколни пътища.
	— Изглежда дружелюбно старче.
	Симс се усмихна.
	— Това дружелюбно старче е убило над двайсет души.
	— Така щеше да ме изхитри.
	— Сега ще трябва да изхитри доста хора — смотолеви под носа си Симс, докато изчакваха вратата на асансьора да се отвори. — Той няма представа на какви рискове ще е подложен. Все едно че сме хвърлили горкия човек на акулите.


	16.

	Един офицер с униформа на Кралските военновъздушни сили пристъпи напред, когато Брайън Шоу мина през паспортната проверка на летището.
	— Господин Шоу?
	— Да, аз съм Шоу.
	— Лейтенант Бъртън-Ангъс, от британското посолство. Извинете, че не ви прекарах през паспортната проверка, но се забавих поради задръстване в движението. Добре дошъл във Вашингтон!
	Докато се ръкуваха, Шоу огледа неодобрително униформата му.
	— Не сме ли прекалено очебийни?
	— Съвсем не — усмихна се Бъртън-Ангъс. — Ако ненадейно се появях на летището в цивилно облекло, някой можеше да си помисли, че се прикривам като шпионин. По-добре е да изглеждам както обикновено.
	— Откъде да си взема багажа?
	— Няма да е необходимо. Защото за жалост се наложи престоят ви в столичния град да бъде доста съкратен.
	Шоу съобрази каква е работата.
	— Кога излита следващият ми самолет и за къде пътувам?
	— След четирийсет минути продължавате за Лос Анджелис. Ето ви билета и бордната карта.
	— Ще си поговорим ли?
	— Разбира се. — Бъртън-Ангъс хвана Шоу за лакътя. — Предлагам това да стане, докато се движим между тълпата. Така ще затрудним някой подслушвач, бил той човек или електронен механизъм.
	Шоу кимна разбиращо.
	— Отдавна ли сте в службата?
	— Генерал Симс ме завербува преди шест години. — Бъртън-Ангъс го поведе към щанда за книги в магазина за подаръци. — Вие знаете за участието ми във вашата задача.
	— Четох доклада. Вие сте този, който е разкрил първата следа от договора.
	— Да, чрез сенатския историк.
	— Джак Мърфи.
	Бъртън-Ангъс потвърди с глава.
	— Имахте ли възможност да измъкнете още информация от него? — попита Шоу.
	— Генерал Симс смята, че е по-добре да не го насилваме. Казах на Мърфи, че Лондон няма сведения за договора.
	— И той повярва ли ви?
	— Няма причина да не ми повярва.
	— Значи зачеркваме Мърфи и започваме с някой друг — рече Шоу.
	— Причината за заминаването ви за Лос Анджелис — продължи Бъртън-Ангъс — е, че Мърфи е разбрал за договора от една жена, служеща във военната флота, която му поискала справка. Той открил стара снимка и й направил копие. Един от нашите хора претърси кабинета му и намери файла с молбите за справки. Единствената жена на служба във военната флота, чието име се появило във файла, е капитан втори ранг Хайди Милиган.
	— Има ли надежда да се доберем до нея?
	— Капитан Милиган е свързочник на борда на десантен транспортен плавателен съд, плаващ за Индийския океан. Той потегли от Сан Диего преди два часа.
	Шоу се спря.
	— След като Милиган е вече далеч, какво ни остава тогава?
	— За щастие, на кораба „Арвада“ на Военновъздушните сили на САЩ, е наредено да хвърли котва в пристанището на Лос Анджелис за три дни. Трябвало да се направи някаква модификация на автоматичната кормилна система.
	Двамата продължиха да вървят. Шоу гледаше лейтенанта с нарастващо уважение.
	— Много добре сте информиран.
	— Това е част от работата ми — сви от скромност рамене Бъртън-Ангъс. — Малко тайни имат американците от англичаните.
	— Утешителна мисъл.
	Бъртън-Ангъс леко поруменя.
	— Не е зле да се придвижим към залата за заминаващи пътници. Изходът за отвеждане към самолета ви е номер двайсет и две.
	— Тъй като сменям самолет — каза Шоу, — любопитно ми е да узная какви са новите ми инструкции.
	— Безспорно — отвърна Бъртън-Ангъс. — Разполагате с приблизително седемдесет и два часа, за да разберете какво знае капитан Милиган.
	— Ще ми е нужна помощ.
	— След като се настаните в хотела, с вас ще се свърже господин Греъм Хъмбърли, доста заможен посредник при продажби на автомобили „Ролс-ройс“. Той ще ви уреди да се срещнете с капитан Милиган.
	— Той ще уреди да се срещна с капитан Милиган — повтори Шоу със саркастичен тон.
	— Ами да — отвърна Бъртън-Ангъс, сепнат за миг от явната скептичност на Шоу. — Хъмбърли е бивш британски поданик. Човекът прокарва огромен канал за важни контакти, особено във Военноморските сили на САЩ.
	— И двамата с него ще се качим по подвижното мостче на американски военен плавателен съд, развявайки знамето на Обединеното кралство и подсвирквайки си „Британия господства над вълните“, и ще искаме да разпитаме корабен офицер.
	— Ако някой може да свърши тази работа, това е само Хъмбърли — каза решително Бъртън-Ангъс.
	Шоу дръпна дълбоко от цигарата си и погледна лейтенанта.
	— А аз за какво съм? — попита Шоу с ледено безразличие.
	— Така, както аз го разбирам, господин Шоу, някога вие сте бил оперативен работник в разузнавателната служба. Познавате добре американците. Хъмбърли от своя страна, смята да ви представи като английски бизнесмен и свой стар приятел от годините му в Кралските военноморски сили, който също е с ранг от военната флота. Естествено, вие сте и на подходяща възраст.
	— Звучи логично.
	— Генерал Симс не очаква чудеса. Но ние трябва да предприемем нещо. Най-многото, което можем да очакваме от Милиган, е тя да се окаже трамплин.
	— И все пак, аз за какво съм?
	Бъртън-Ангъс се спря и погледна към телевизионните екрани с разписанията на заминаващите полети.
	— Ред е на вашия самолет. Ето ви билетите. Не се притеснявайте за багажа си. За него ще се погрижат.
	— Това го предположих.
	— А колкото до вас, мисля, че са ви избрали заради отбелязаните в досието ви… как да кажа… успешни взаимоотношения с противоположния пол. Генерал Симс смята това за ценно качество. А и фактът, че капитан Милиган доскоро е имала интимна връзка с адмирал, два пъти по-възрастен от нея, също хвърли зарчето във ваша полза.
	Шоу го погледна със смразяващ поглед.
	— Това идва да покаже какво трябва да очаквате някой ден, млади момко.
	— Не е нищо лично — усмихна се плахо Бъртън-Ангъс.
	— Казахте, че сте в занаята от шест години, нали?
	— И четири месеца, за да съм по-точен.
	— Научиха ли ви как да забелязвате прикритие за наблюдение?
	Бъртън-Ангъс присви очи.
	— Тези часове бяха задължителни. Защо питате?
	— Защото сте скъсан на изпита — отвърна Шоу и изчака думите му да проникнат до съзнанието на лейтенанта, после посочи с глава наляво. — Онзи мъж с металното дипломатическо куфарче, който невинно си гледа часовника, се лепна за нас, откакто излязохме от залата за пристигащи пътници. Както и стюардесата с униформа на „Пан Американ“ на пет-шест метра от нас. Тя му е подкреплението. Те трябва да имат и трето „око“, който се спотайва някъде пред нас. Него още не съм го разкрил.
	Бъртън-Ангъс видимо пребледня.
	— Не е възможно — промълви той. — Не може да са по следите ни.
	Шоу се обърна, извади бордната си карта и я подаде на момичето на изхода. После отново застана с лице към лейтенанта.
	— Ще излезе — заговори той с най-язвителния си тон, — че англичаните са тези, които имат малко тайни от американците.
	Той се отдалечи от Бъртън-Ангъс, който стоеше с вид на удавник.


	Шоу се разположи на седалката си, отпусна се и му се допи шампанско. Стюардесата му донесе две малки бутилки и пластмасови чаши. На етикетите пишеше „Калифорния“. Предпочиташе да е „Татинже“, сухо, от някоя добра реколта. Хм, присмя се той наум, калифорнийско шампанско в пластмасова чаша! Дали ще се цивилизоват някога тия американци?
	След като видя сметката на едната бутилка, той потъна в размишления. ЦРУ го бе посочил с пръст в мига, в който се качи на самолета в Англия, точно както бе предвидил генерал Симс.
	Но това изобщо не обезпокои Шоу. Винаги му беше по-лесно да работи, когато нещата са явни. Да се спотайва край алеите като безличен човек никога не е било по вкуса му. Обзе го въодушевление, че отново се впуска в нещо, което навремето бе вършил толкова добре. Сетивата му не го бяха оставили — може би действаха с една йота по-бавно, но все още бяха достатъчно изострени.


	17.

	Неугледна бензиностанция заемаше един ъгъл в промишлените предградия на Отава. Построена малко след Втората световна война, тя представляваше квадратна стоманена конструкция и малко островче с три бензинови колонки, които бяха толкова излющени от дългогодишната им употреба, че плачеха за пребоядисване. В канцеларията тенекиени туби за масло и изсъхнали мухи бяха пръснати по прашните рафтове, а по нашарените с мръсотия прозорци висяха избелели реклами на отдавна забравена продажба на гуми.
	Анри Вийон свърна с лимузината си „Мерцедес-Бенц“ по отбивката и спря пред колонките за бензин. Обслужващият бензиностанцията в омазнен работен комбинезон, се измъкна изпод една кола, качена върху крика за гресиране и се приближи, бършейки ръцете си с един парцал.
	— Какво да бъде? — попита той с отегчена физиономия.
	— Напълнете резервоара, ако обичате — отвърна Вийон.
	Продавачът на бензин хвърли поглед към възрастните мъж и жена, седнали на пейката на автобусната спирка, и заговори така, че да могат да го чуят:
	— Нали знаете, пет галона е правителственото ограничение, заради недостига на петрол.
	Вийон кимна безмълвно и мъжът включи помпата. Когато изпълни поръчката, заобиколи и застана пред колата. Вийон отвори отвътре капака на двигателя и мъжът го вдигна нагоре.
	— Не е лошо да си видите ремъка на вентилатора. Колата изглежда доста износена.
	Вийон слезе, наведе се над калника и заговори с тих глас на продавача.
	— Имате ли представа каква страхотна каша забъркахте с вашата несръчност?
	Фос Глай вдигна поглед към него.
	— Станалото, станало. Видимостта намаля в последния момент и първата ракета пропусна целта. Толкова е просто.
	— Съвсем не е толкова просто! — озъби му се Вийон. — Близо петдесет души загинаха за едното нищо. Ако инспекторите по въздушната безопасност открият истинската причина за катастрофата, парламентът ще вдигне олелия до небето с исканията си за разследвания във всяка една организация, включително бойскаутските. Медиите ще призоват за кръв, след като научат, че сред загиналите са и двайсет от най-известните им колеги. А най-лошото е, че всички ще заподозрат Свободното квебекско общество.
	— Никой няма да хвърли вината на СКО. — Гласът на Глай прозвуча студен и категоричен.
	— По дяволите! — Вийон удари с юмрук калника. — Поне Сарвьо да беше умрял! Правителството щеше да е объркано и ние щяхме да направим следващата си стъпка към Квебек.
	— На вашите приятели в Кремъл това щеше да им хареса.
	— Аз няма да мога да разчитам на тяхната подкрепа, ако имаме още едно поражение от такава степен.
	Глай посегна към двигателя, уж да поправи нещо по него.
	— Защо трябва да се съобразяваме толкова с червените? Хванат ли те веднъж на въдицата си, никога няма да те пуснат.
	— Може и да не ви засяга, но едно правителство с комунистическа линия е единствената надежда Квебек да стане самостоятелна.
	Глай сви рамене с безразличие и продължи да се прави, че човърка нещо в двигателя.
	— Какво искате от мен?
	Вийон се замисли.
	— Да няма никаква паника. Мисля, че ще е най-добре вие и вашият екип от специалисти, както ги наричате, да останете да работите под прикритие както досега. Никой от вас не е французин, така че няма вероятност да бъдете заподозрени.
	— Не ми е ясно колко време трябва да чакам тук, докато ме заловят.
	— Забравяте, че откакто станах министър на вътрешните работи, всички въпроси по сигурността минават през моя кабинет. Всяка улика, сочеща към вас, ще бъде тихомълком затрита в бюрократичната машина.
	— И все пак ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако ние напуснем страната.
	— Подценявате събитията, господин Глай. Правителството ми се къса по шевовете. Провинциите са се хванали една друга за гушите. Единственият въпрос е: кога ще се разедини Канада? Аз знам, че това време наближава, Шарл Сарвьо го знае, знаят го и онези твърдоглави англичани, които се надприказват един друг в онази стара реликва край Темза. Скоро, много скоро Канада, такава, каквато я знае светът, няма да съществува. Повярвайте ми, вие ще се загубите в цялата тая бъркотия.
	— Загубен и без работа.
	— Това ще е временно положение — отвърна Вийон с подчертано циничен тон. — Докато има правителства, финансови корпорации и отделни заможни личности, които могат да си позволят да толерират вашия чувал с мръсни трикове, господин Глай, хора като вас няма да бъдат принудени да чистят тоалетните, за да преживяват.
	Глай лениво поклати глава и смени темата.
	— Как мога да се свържа с вас, в случай че възникне проблем?
	Вийон застана пред колата и стисна Глай над лакътя като в менгеме.
	— Трябва да запомните две неща. Първо, повече проблеми няма да има. И второ, при никакви обстоятелства не правете опити да се свързвате с мен. Не мога да си позволя ни най-малкия риск да ме свързват със СКО.
	Очите на Глай се затвориха за миг от изненада и болка. Той си пое дълбоко въздух и огъна бицепса си, докато Вийон усилваше хватката си. Двамата мъже останаха известно време така, като никой не отстъпи нито сантиметър. После устните на Глай започнаха много бавно да се разтеглят в напрегната усмивка на задоволство и той загледа кръвнишки Вийон.
	Вийон отпусна пръстите си и мрачно се усмихна.
	— Моите почитания. Силата ви е почти същата като моята.
	Глай потисна внезапната нужда да разтрие пронизващата болка в ръката си.
	— Да вдигаш тежести е начин, както всичко друго, за да убиваш времето си между две задачи.
	— Човек може да открие слаба прилика на чертите на лицата ни — отбеляза Вийон, докато сядаше зад волана на мерцедеса. — Ако не беше отблъскващият ви нос, щяха да ни помислят за братя.
	— Отвращавате ме, Вийон! — Войнственият тон в гласа на Глай не можеше да бъде сбъркан. Той хвърли поглед към възрастната двойка, която още седеше на пейката и приближавайки се на метър от бензиновата колонка, подвикна:
	— Ще ви струва осемнайсет долара!
	— Пишете ми го в сметката! — озъби му се Вийон и отпраши с колата.


	18.

	Вийон намаза с масло препечената филийка от закуската си и зачете заглавието на първата страница на сутрешния вестник:

	НЯМА НИКАКВИ УЛИКИ ОТ ТЕРОРИСТИЧНОТО ПОКУШЕНИЕ НАД САМОЛЕТА НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

	Фос Глай добре е прикрил следите си. Вийон бе сложил ръка на разследването и знаеше, че с всеки изминал ден дирята щеше да охладнява. Той изкусно използваше влиянието на поста си, за да заличава всяка връзка между убийците и СКО, стига да не се откриеше някакво неопровержимо доказателство. Но засега нещата вървяха гладко.
	А когато се размисли за Глай, задоволството му изведнъж се изпари. Онзи не беше нищо друго, освен свиреп наемник, чийто бог беше тлъстата сума. Не можеше да се предвиди какво би направило бясно псе като Глай, ако не се държи изкъсо.
	На прага на трапезарията се появи съпругата на Вийон. Беше хубава жена с тъмнокафява коса и сини очи.
	— Търсят те по телефона в кабинета — съобщи тя.
	Той влезе в стаята, затвори вратата и вдигна слушалката.
	— Вийон слуша.
	— Обажда се старши полицейски офицер Маккомб, господине — чу се дълбок, като от въглищен рудник глас. — Надявам се, че не прекъсвам закуската ви.
	— Съвсем не — излъга Вийон. — Вие отговаряте за досиетата в канадската моторизирана полиция, нали?
	— Да, господине — отвърна Маккомб. — Досието на Макс Рубе, за което се интересувате, е пред мен на бюрото. Да направя ли копие и да го изпратя в кабинета ви?
	— Не е необходимо — рече Вийон. — Кажете ми, ако обичате, най-същественото по телефона.
	— То не е малко — опита да се измъкне Маккомб.
	— Едно петминутно изложение ще е достатъчно — усмихна се под мустак Вийон. Представи си душевното състояние на Маккомб в момента. Несъмнено беше семеен човек и страхотно се е раздразнил, че е трябвало да стане от топлото легло, топлата си съпруга и неделното излежаване, за да върви да се рови в старите прашни досиета заради прищявката на един кабинетен министър.
	— Страниците са над стогодишни, затова са писани на ръка, но ще се постарая. И така, ранните години на Рубе са описани съвсем бегло. Рождена дата няма. Водили са го сирак, прехвърлян от едно семейство на друго. Първото му официално досие е направено, когато е бил дванайсетгодишен. Бил е изправен пред местния съд за умъртвяване на пилета.
	— На пилета ли казахте?
	— Клъцвал им главите с клещи за рязане на тел из борсите. Нанесъл сума ти щети на фермерите, като им намалявал стоката. После се преместил в съседния град и се ориентирал към конете. Прерязал гърлата на половин стадо, преди да го заловят.
	— Малолетен психопат със склонност към кръвожадност.
	— В ония години хората просто го имали за селския идиот — продължи Маккомб. — В речника им не съществувало понятието „психическа мотивация“. Те не разбирали, че момче, което коли животни ей така, е на крачка да направи същото и с хора. Рубе бил осъден на две години затвор за кървавата баня на коне, но поради възрастта си — четиринайсет години — му разрешили да живее у местния полицай, като отработвал присъдата си с градинарска и домакинска работа. Малко след освобождаването му хората в съседната местност започнали да намират трупове на удушени скитници и пияници.
	— Къде е ставало това?
	— В радиус от осемдесет километра около сегашния град Мус Джо, провинция Албърта.
	— И сигурно Рубе е бил арестуван като главния заподозрян?
	— През деветнайсети век полицаите не са действали така бързо, както ние днес — призна Маккомб. — Докато свържат Рубе с престъплението, той избягал в девствените гори на Северозападните територии и се укривал до въстанието на Риел през хиляда осемстотин осемдесет и пета година.
	— Бунтът на потомците на френските търговци и индианците — отбеляза Вийон, спомняйки си историята.
	— Метисите, така ги наричаха. Луи Риел бил техен водач. Рубе се присъединил към силите на Риел и се вписал в канадската легенда като наш убиец с най-многобройни жертви.
	— А колко време се е укривал?
	— Шест години — отвърна Маккомб. — За тях нищо не е отбелязано. Имало вълна от неразкрити убийства, приписани на него, но не съществували солидни доказателства, нито показания на очевидци. Само една особеност, която подсказвала за похвата на Рубе.
	— Особеност ли?
	— Да, всичките жертви имали белези по врата — поясни Маккомб. — Повечето от удушване. Рубе се отказал от мръсната употреба на нож. Но навремето не се е вдигал голям шум за такива неща. Хората са имали други морални принципи. Гледали са на главореза, който премахвал нежеланите, като на благодетел на общността.
	— Доколкото си спомням, той станал легенда и с убийствата на много полицаи по време на бунта на Риел.
	— На тринайсет, за по-точно.
	— Рубе трябва да е бил много силен.
	— Не особено — отвърна Маккомб, — защото е описано, че бил с крехко телосложение и доста болнав. Лекарят, който го прегледал преди екзекуцията, потвърдил, че Рубе страдал от охтика, или както се нарича днес — туберкулоза.
	— Как е възможно един толкова хилав човек да надвие мъже, тренирали за водене на битки?
	— Рубе използвал гарота, направена от кожен каиш, не по-дебел от жица. Опасно оръжие, което се врязва наполовина във врата на жертвите. Издебвал ги неочаквано, обикновено докато спели. Вие, господин Вийон, сте добре известен сред хората, спортуващи за здраве, но смея да твърдя, че собствената ви съпруга спокойно може да ви удуши някоя нощ, ако усуче тихомълком около врата ви гаротата на Рубе.
	— Говорите така, сякаш тази гарота още съществува.
	— Съществува — потвърди Маккомб. — Имаме я изложена в криминалния отдел на Музея на полицията и ако искате, може да я видите. Подобно на другите масови убийци, които пазят любимото си оръжие за убийство, Рубе също е полагал всеотдайни грижи към гаротата си. Дървените дръжки, прикрепени към каиша, са старателно издялани във формата на вълци. Тя наистина представлява художествено изработен предмет.
	— Може би ще ида да я погледна, когато имам свободно време — каза Вийон без въодушевление. Той се замисли за момент, опитвайки се да схване смисъла на инструкциите, които Сарвьо бе дал на Даниел в болницата. Гатанка от шифри. Вийон отклони темата в друга посока. — Ако трябва да опишете случая Рубе, как бихте го определили с едно изречение?
	— Не разбирам в какъв смисъл — отвърна Маккомб.
	— Добре, ще го кажа другояче. Какъв е бил Рубе?
	За момент последва мълчание. Вийон едва ли не чуваше как щракат механизмите в главата на Маккомб. Накрая полицаят отговори:
	— Предполагам, че може да се нарече маниак убиец с предпочитания към удушване.
	Вийон се напрегна, после се отпусна.
	— Благодаря ви, старши офицер.
	— Ако има нещо друго…
	— Не, направихте ми голяма услуга и много ви благодаря.
	Вийон бавно постави слушалката на мястото си. Загледа се в пространството, съсредоточавайки се върху образа на болнавия мъж, усукващ гарота върху смаяното изражение на нищо неподозиращото лице на жертвата.


	19.

	Сарвьо лежеше в леглото и кимна усмихнат, когато в болничната стая бе въведен вицепремиерът Малкълм Хънт.
	— Хубаво е, че дойде, Малкълм. Представям си на какъв огън се печеш в Камарата на общините.
	По навик Хънт подаде ръка, но бързо я отдръпна, като видя намазаните с мехлем ръце на министър-председателя.
	— Вземи стол и се настани удобно — покани го благосклонно Сарвьо. — Можеш и да пушиш, ако искаш.
	— Последиците от лулата ми могат да ми струват някой и друг медицински глас на следващите избори — пошегува се Хънт. — Благодаря ти, но ще се въздържа.
	Сарвьо мина направо на въпроса.
	— Разговарях с директора по въздушната безопасност. Той ме увери, че трагедията на „Джеймс бей“ не е била нещастен случай.
	Лицето на Хънт изведнъж пребледня.
	— Откъде е сигурен?
	— На осемстотин метра от пистата е било намерено парче от кожуха на двигателя — поясни Сарвьо. — Анализите показали, че в него имало набити парчета, които съвпадали със сплавта на тип ракета „земя-въздух“, изстрелвана от пускова установка „Арго“, използвана от армията. При инвентаризация на оръжейния склад „Вал Жалбер“ било открито, че такива две липсвали, както и няколко бойни глави.
	— Боже господи! — възкликна Хънт с треперещ глас. — Това означава, че всички хора в твоя самолет са били убити.
	— За това говорят фактите — отвърна спокойно Сарвьо.
	— Свободното квебекско общество! — кипна Хънт. — Само те, и никой друг, носят отговорността за това.
	— И аз тъй мисля, но вината им никога няма да бъде доказана.
	— Защо? — попита Хънт. — СКО или са далеч от действителността, или са пълни идиоти, ако си мислят, че ще им се размине. Полицията никога няма да допусне терористи, които стоят зад престъпление с такива размери, да минат безнаказано. Като радикално движение с тях е свършено.
	— Не бъди такъв оптимист, стари приятелю. Опитът за моето убийство не попада в същата категория, към която спадат бомбените атентати, отвличанията и убийствата, извършвани през последните четирийсет години. Ония са били дело на политически аматьори, принадлежащи към бойни групи на СКО, които впоследствие са били арестувани и осъдени. Докато клането на „Джеймс бей“ е било замислено и ръководено от професионалисти. Това поне се е разбрало от факта, че не са оставили никакви следи. Най-смелото предположение на главния комисар на полицията е, че са били наети извън страната.
	Очите на Хънт не трепнаха, когато каза:
	— Терористите от СКО могат като нищо да ни вкарат в гражданска война.
	— Това не бива да става — рече тихо Сарвьо. — Аз няма да го допусна.
	— Но нали ти заплаши, че ще използваш войски, за да усмириш сепаратистите.
	Сарвьо се изсмя сухо.
	— Това беше блъф. Ти си първият, на когото признавам, че никога не съм имал намерение да предприемам военна окупация на Квебек. Репресии върху враждебно настроени хора не разрешават нищо.
	Хънт бръкна в джоба си.
	— Сега смятам да запаля лулата си.
	— Разбира се.
	Двамата мъже потънаха в мълчание, докато вицепремиерът разпалваше чашката на лулата си. Накрая той издуха синкав облак към тавана.
	— И какво ще стане сега? — попита Хънт.
	— Канада, такава, каквато я знаем, ще се разпадне, ако сме безпомощни да го предотвратим — отвърна с тъга Сарвьо. — Пълната независимост на Квебек е била неизбежна още от началото. Суверенното обединение е просто половинчата глупост. Сега Албърта иска да върви самостоятелно. В Онтарио и Британска Колумбия се надигат вълнения относно националността им.
	— Ти направи всичко възможно, за да ги задържиш обединени, Шарл. Това никой не може да ти го отрече.
	— Беше грешка — отвърна Сарвьо. — Вместо да забавяме процеса, ти и аз, партията, народът, трябваше да го планираме. Сега е твърде късно, изправени сме пред една Канада, разделена завинаги.
	— Не мога да приема злокобната ти прогноза — рече Хънт, но в гласа му вече нямаше живот.
	— Пропастта между англоговорещите провинции и моята френска провинция Квебек е прекалено голяма, за да бъде запълнена с патриотични думи — продължи Сарвьо, гледайки Хънт право в очите. — Ти си британски потомък, завършил си Оксфорд, принадлежиш към елита, който винаги е господствал над политическата и икономическата структури на страната. Ти си във върхушката. Децата ти учат в класни стаи, в които виси портрет на Кралицата. А децата от френския Квебек имат насреща си портрета на Шарл дьо Гол. И както знаеш, техните възможности за постигане на финансов успех или добро положение в обществото са малки.
	— Но ние всички сме канадци — възрази Хънт.
	— Не, не сме. Между нас има един, който ни е продал на Москва.
	Хънт се сепна и рязко извади лулата от устата си.
	— Кой е той? — попита, изпълнен с неверие. — Кого имаш предвид?
	— Лидерът на СКО — отговори Сарвьо. — Преди да тръгна за „Джеймс бей“, научих, че той постигнал споразумение със Съветския съюз, чиито последствия ще бъдат налице, след като Квебек напусне федерацията. По-лошото е, че той е получил благословията на Жюл Герие.
	Хънт изглеждаше напълно объркан.
	— Премиерът на Квебек? Не мога да повярвам. Жюл е френски канадец до мозъка на костите си. Той не изпитва любов към комунизма, а освен това не крие омразата си към СКО.
	— Но и Жюл, като нас, винаги е предполагал, че ние имаме нещо общо с долнопробен терорист. Което е грешка. Онзи не е просто заблуден радикал. Казаха ми, че заема висок пост в нашето правителство.
	— Кой е той? Как стигна до тази информация?
	Сарвьо поклати глава.
	— Мога да кажа само, че сведението идва от чужбина, но не мога да разкрия източника си, дори на теб. Колкото до името на предателя, не съм сигурен. Руснаците използват за него различни кодови имена. Истинската му самоличност се пази в дълбока тайна.
	— Боже мой! Ами ако нещо се случи на Жюл?
	— Тогава „Парти Кебекоа“ ще се разпадне и СКО може да се озоват във вакуум.
	— Значи това, което предполагаш, е, че Русия ще има опорна точка в средната част на Северна Америка, така ли?
	— Да — отвърна зловещо Сарвьо. — Точно така.


	20.

	Анри Вийон гледаше през прозореца на командната кабина на електроцентралата „Джеймс бей“, по лицето му бе изписано злорадо задоволство, което се отразяваше в съвършено чистото стъкло.
	Загадката на гаротата на Рубе се намираше върху огромния генератор на по-долния етаж.
	Зад него, объркан от страх, стоеше Пърсивал Стъки.
	— Длъжен съм да се възпротивя на вашата постъпка — каза той. — Тя надхвърля благоприличието.
	Вийон се обърна и погледна Стъки със студени очи.
	— Като член на парламента и министър на вътрешните работи в кабинета на Сарвьо ви уверявам, че тази проверка е продиктувана от огромна загриженост към страната и в случая благоприличието няма нищо общо.
	— Но тя е крайно нередна — упорстваше Стъки.
	— Думи на предан служител — с циничен тон каза Вийон. — Добре тогава, нима няма да направите това, което правителството иска от вас?
	Стъки размисли за момент.
	— Отклоняването на милиони киловатчаса е комплексна процедура и включва сложно ръководство и регулиране на честотата с точно съгласуване на времето. Въпреки че повечето от излишната енергийна вълна ще бъде заземена, нашите системи пак ще бъдат силно претоварени.
	— Ще го направите ли? — настоя Вийон.
	— Да — пораженчески сви рамене Стъки. — Но не разбирам с каква цел ще трябва да прекъсваме електроенергията към всеки град между Минеаполис и Ню Йорк.
	— Въпрос на пет секунди — отвърна Вийон, без да зачете проучвателния въпрос на Стъки. — Ще изключите електрическата енергия за Съединените щати само за пет минути.
	Стъки му хвърли още един пренебрежителен поглед, наведе се между седналите пред командния пулт инженери и завъртя няколко копчета. Телевизионните монитори над главите им светнаха и фокусираха различни изгледи от силуети на градове.
	— Контрастът като че ли избледнява, когато сканирате от ляво надясно — отбеляза Вийон.
	— По-тъмните градове са Бостън, Ню Йорк и Филаделфия. — Стъки погледна часовника си. — В Чикаго е вече здрач, а в Минеаполис слънцето клони към залез.
	— Как ще разберем, че електричеството на даден град е напълно прекъснато, когато е ден?
	Стъки направи лека настройка на монитора, изобразяващ Минеаполис, и попадна на едно оживено кръстовище. Образът беше толкова ясен, че Вийон дори прочете табелите на улиците на ъгъла на Трета улица и авеню Хенепин.
	— А в Канада също ли ще бъде прекъснат тока?
	— Само в градовете близо до границата под взаимносвързаните терминали.
	Операторите извършиха поредица от команди на пулта и спряха в очакване. Стъки се обърна и впи поглед във Вийон.
	— Не поемам никаква отговорност за последствията.
	— Възраженията ви ще се вземат предвид — отвърна Вийон.
	Той се вторачи в мониторите и в същото време нерешителността зачовърка съзнанието му, последвана от буйна вълна на съмнение. Напрежението от мисълта какво е на път да направи, легна тежко върху раменете му. Пет секунди. Предупреждение, което не можеше да бъде пренебрегнато.
	Накрая той пропъди всички страхове и кимна.
	— Можете да започвате.
	След това видя как една четвърт от територията на Съединените щати потъна в мрак.


	Втора част
	Леско

	21.

	_Март 1989 година_
	_Вашингтон, окръг Колумбия_
	Съзнанието на Алън Мърсиър се изпълваше с чувство за безпомощност, дори донякъде със страх, докато работеше късно през нощта над куп военни препоръки, свързани с националната сигурност. Не можа да не се запита дали новият президент е способен да вникне в реалностите на живота.
	Обявяването на национален банкрут, независимо до каква степен се нуждае страната от този акт, означаваше да си навлече обвинение в държавна измама.
	Мърсиър се облегна назад и разтърка уморените си очи. Нямаше ги вече простичко написаните на пишеща машина и на висококачествена хартия предложения и предвиждания. Сега те се бяха превърнали в решения, засягащи милиони хора от плът и кръв.
	Изведнъж се почувства безсилен. Въпроси с огромни последствия се простираха отвъд погледа и разбиранията му. Светът, правителството бяха станали прекалено сложни, за да бъдат контролирани от шепа хора. Той се виждаше пометен от приливна вълна, която препуска стремглаво към скалите.
	Унинието бе прекъснато от помощника му, който влезе в кабинета и посочи с ръка телефона.
	— Търси ви доктор Клайн, сър.
	— Здравей, Рон. Както разбирам, и на теб не ти стигат часовете на деня.
	— Прав си — отвърна Клайн. — Помислих си, че може би ще искаш да узнаеш как се натъкнах на следа от скъпата ти допотопна играчка.
	— Каква е тя?
	— Не мога да ти кажа. Никой наоколо няма ни най-малката представа.
	— Бъди по-ясен.
	— Парите наистина са дошли в Министерството на енергетиката. Но после веднага са били насочени към друга правителствена агенция.
	— Коя агенция?
	— Националната агенция за подводни и морски изследвания.
	Мърсиър нищо не отговори. Мълчеше и размишляваше.
	— Там ли си, Алън?
	— Да, извинявай.
	— Изглежда ние сме били само посредници — продължи Клайн. — Щеше ми се да ти дам повече информация, но това е всичко, което открих.
	— Струва ми се доста завоалирано — отвърна замислен Мърсиър. — Защо министерството ви тихомълком ще прехвърля такава огромна сума на агенция, която се занимава с морски науки?
	— Не мога да ти кажа. Да наредя ли на хората си да продължат проучванията?
	— Не, по-добре аз да ги поема. Сондаж от неутрален източник може да вдигне по-малък шум.
	— Не ти завиждам, че ще кръстосаш сабя със Сандекър.
	— А, да, директора на НЮМА. Никога не съм го срещал, но съм чувал, че бил доста сприхав.
	— Аз го познавам — рече Клайн. — Това определение е меко казано. Опънеш ли му кожата върху вратата на обор, гарантирам ти, че половин Вашингтон ще ти поднесе медал.
	— Казват, че бил добър човек.
	— Той съвсем не е идиот. Избягва политиците, но поддържа подбрана компания от тях. Няма да се поколебае да те настъпи, „по дяволите тия торпеда“ и от тоя род, само и само работата да бъде свършена. Никой, който е предприемал битка с него, не е излязъл победител. Ако имаш зли помисли в негова посока, предупреждавам те, че трябва да си готов с необходимите доказателства.
	— Невинен до доказване на вината — подметна Мърсиър.
	— Освен това и е много труден за откриване. Почти никога не отговаря на телефонни съобщения, а и рядко стои в кабинета си.
	— Ще измисля начин да го притисна в ъгъла — каза уверено Мърсиър. — Благодаря ти за помощта.
	— Няма за какво — отвърна Клайн. — Успех! Имам чувството, че ще ти трябва.
	{img:vtora_chast.png}


	22.

	Всеки следобед точно в четири без пет адмирал Джеймс Сандекър, главният директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания, излизаше от кабинета си и взимаше асансьора за свързочния отдел на десетия етаж.
	Беше дребен човек, висок малко над метър и петдесет, с грижливо подстригана рижа брада и същия цвят гъста коса, която вече даваше признаци за побеляване. Шейсет и шест годишен, той пращеше от здраве. Поддържаше стегнато тяло, като намаляваше дневните дози витамини и чеснови хапчета, допълвайки ги с десеткилометрово тичане сутрин от апартамента си до високата остъклена сграда на главното управление на НЮМА.
	Той влезе в огромната, отрупана с апаратура свързочна зала, която заемаше сто и четирийсет квадратни метра площ и се обслужваше от екип от четирийсет и пет инженери и техници. Шест изкуствени спътника, изведени в орбита над земята, свързваха агенцията с метеорологични станции, океанографски научноизследователски експедиции и стотици други морски проекти в действие по целия свят.
	Директорът на свързочния отдел вдигна поглед към влизащия Сандекър.
	— Господин адмирал, в прожекционна зала В, ако обичате.
	Сандекър потвърди с рязко кимване на глава и влезе в малко помещение, което приличаше на кинотеатър. Потъна в мекия стол и търпеливо зачака образът на екрана да дойде на фокус.
	След малко от екрана го загледа с пронизителен поглед висок като върлина мъж, намиращ се на разстояние 4 800 километра. Косата му беше черна, а усмихнатото му лице приличаше на скала, която предизвикваше океанската вълна да се разбие в нея.
	Дърк Пит седеше на наклонен назад стол, качил неприлично крака върху електронното командно табло. Той вдигна ръката, в която държеше отхапан сандвич, и махна безцеремонно.
	— Извинявайте, адмирале, но ме хващате посред закуската.
	— Ти никога не си държал на официалностите — измърмори добродушно Сандекър. — Какво те прихвана сега?
	— В това недоносче е по-студено, отколкото в ректума на полярна мечка. Изгорихме цял тон калории, за да го поддържаме топло.
	— „Леско“ не е туристически кораб.
	Пит остави сандвича настрана.
	— Може и да не е, но при следващото пътуване екипажът ще изрази признателност, ако бъде помислено малко повече за отоплителната система.
	— На каква дълбочина си?
	Пит погледна към един уред.
	— На двеста двайсет и три метра. Температурата на водата е градус и половина. Не може да се каже, че условията са подходящи за игра на водна топка.
	— Някакви проблеми?
	— Никакви — отвърна Пит, все тъй усмихнат. — „Леско“ се държи като истински джентълмен.
	— Изоставаме с времето — отбеляза с равен тон Сандекър. — Всеки момент очаквам да ми се обадят от президентския кабинет, за да ме питат докъде сме стигнали.
	— Ние с екипажа ще се навъртаме наоколо, докато изразходваме горивото. Нищо повече не мога да ви обещая, адмирале.
	— Някакви следи от минерали?
	— Минахме над огромни находища на желязо, на промишлено добиваеми уран, торий, злато и манган. Над почти всички видове минерали, само не и над първоначалната ни цел.
	— Геологията все още ли изглежда обещаваща?
	— Индикациите се увеличават, но няма нищо, което да прилича на разместени пластове, седловина или солни куполи.
	— Надявам се да се натъкнете на стратиграфен разсед. В него има най-голям потенциал.
	— „Леско“ не може да произвежда доходоносен пясъчен нанос, адмирале, може само да го открива.
	— Не че искам да сменя темата, но поглеждай по-често в огледалото за обратно виждане. Няма да мога да те отърва, ако навлезеш в чужда територия.
	— Канех се да ви питам, какво ще стане, ако попреча на разни слушатели да триангулират видеопредаванията ми?
	— Един кадър на четирийсет места.
	— Моля, сър?
	— Спътниковата съобщителна мрежа на НЮМА има директен мост с четирийсет други станции. Всички те получават и мигновено ретранслират твоите предавания. Забавянето е по-малко от милисекунда. За всеки, настроен на тази предавателна честота, твоят глас и образ идва от четирийсет различни местоположения по земното кълбо. Но няма начин първоизточникът да бъде забелязан.
	— Мисля, че мога да си живея с това преимущество.
	— Оставям те със сандвича ти.
	Пит придаде на лицето си уверен вид и махна лениво с ръка.
	Сандекър изчака, докато фигурата на Пит изчезне от екрана, после стана и излезе от прожекционната зала. Изкачи двата реда стълби до компютърната секция и мина през охраната. В остъкленото помещение, разположен встрани от останалите тихо бръмчащи машини, един мъж с бяла лаборантска престилка преглеждаше купчина от компютърни разпечатки. Той вдигна поглед над рамката на очилата си и изчака адмирала да се приближи.
	— Добър ден, докторе — поздрави го Сандекър.
	Доктор Рамон Кинг му отговори вяло, с вдигане на молива си. Той имаше мрачно лице със светла кожа, издадена напред челюст и вежди като бодлива тел — този тип лица не отразяваха нищо и рядко променяха изражението си.
	Доктор Кинг можеше да си позволи да има кисела физиономия — той беше творческият гений, който стоеше зад разработката на „Леско“.
	— Всичко ли работи гладко? — опита да завърже разговор Сандекър.
	— Сондата работи безпогрешно — отговори Кинг. — Точно както вчера, както онзи ден и предишните две седмици. Ако нашето бебе започне да има проблеми със зъбките, вие ще сте първият, който ще бъде уведомен.
	— Предпочитам добрата вест пред липсата на вест.
	Кинг избута настрана разпечатките и застана с лице към Сандекър.
	— Вие не само искате луната, ами и звездите. Защо продължавате с тази рискована експедиция? „Леско“ е неопровержим успех. Той прониква до по-големи дълбочини, отколкото имахме правото да очакваме. Вратите на откритието, които ни отвори, поразяват ума. За бога, престанете да увъртате и оповестете съществуването му.
	— Не! — извика Сандекър. — Не и докато не ми се наложи!
	— Какво се опитвате да докажете? — упорстваше Кинг.
	— Искам да докажа, че той е нещо повече от претенциозно средство за откриване на минерали.
	Кинг нагласи очилата си и се залови отново да преглежда компютърните данни.
	— Не съм комарджия, адмирале, но тъй като вие поемате товара на риска върху раменете си, аз ще се присъединя към играта с пълното съзнание, че ще вляза в проклетия списък на Министерството на правосъдието като съучастник. — Той замълча и се вгледа в Сандекър. — Аз имам законно придобити права над „Леско“. И аз, като всеки друг, искам да го видя как печели точки. Но ако нещо се оплеска и ония момчета там, в океана, бъдат хванати като крадци нощем, тогава най-доброто, на което вие и аз можем да се надяваме, е да бъдем намазани с катран и овъргаляни в перушина, а после прокудени в Антарктика. А за най-лошото дори не ми се мисли.


	23.

	Вашингтонската атлетическа общност гледаше подозрително на здравословния навик на Сандекър. Той беше единственият, когото виждаха да тича за здраве по тротоара с недопушена пура от типа на Чърчиловите, която неизменно стърчеше от устата му.
	На път за сградата на НЮМА, в ранното навъсено утро, един закръглен мъж със смачкан костюм, седнал на пейката на автобусната спирка, вдигна поглед от вестника си.
	— Адмирал Сандекър, мога ли да поговоря с вас?
	Сандекър се обърна от любопитство, но не позна съветника на президента по националната сигурност и продължи темпото си.
	— Обадете ми се да ви определя среща — изрече задъхано и равнодушно той. — Не обичам да прекъсвам крачката си.
	— Моля ви, господин адмирал, аз съм Алън Мърсиър.
	Сандекър се закова на място и присви очи.
	— Мърсиър?
	Президентският съветник сгъна вестника и стана.
	— Моите извинения, задето прекъсвам сутрешното ви спортуване, но разбрах, че трудно може да ви хване човек за разговор.
	— Вашият пост е по-висок от моя. Можехте просто да ми наредите да дойда в Белия дом.
	— Не се вманиачавам в спазването на официалния протокол — отвърна Мърсиър. — Една обикновена среща като тази си има своите предимства.
	— Един вид, да хванете плячката си вън от убежището й — рече Сандекър. — Подличка тактика. И аз я ползвам понякога.
	— Според слуховете вие дори сте майстор по подличките тактики.
	За миг лицето на Сандекър пребледня. После той избухна в смях, извади запалка от джоба на анцуга си и запали остатъка от пурата.
	— Винаги разбирам, когато ме будалкат. Не ми направихте засада заради портфейла ми, нали господин Мърсиър? За какво ви е думата?
	— Много добре. Надявам се да ми кажете нещо за „Леско“.
	— За „Леско“ ли? — Адмиралът наклони леко глава, жест, който при всеки друг мъж би изразявал огромна изненада. — Очарователен инструмент. Предполагам, знаете за какво служи.
	— Защо вие не ми кажете?
	Сандекър сви рамене.
	— Ами да речем, че това е нещо като лескова пръчка за откриване на подпочвена вода.
	— Лесковите пръчки за откриване на подпочвена вода не струват шестстотин и осемдесет милиона долара на данъкоплатците.
	— Какво по-точно искате да знаете?
	— Дали съществува такъв екзотичен инструмент.
	— Проектът „Леско“ съществува и дори е страхотно сполучлив, бих добавил.
	— Подготвен ли сте да обясните функцията му и сумата пари, изразходвани за разработката му.
	— Кога?
	— Възможно най-скоро.
	— Дайте ми две седмици и ще сложа въпросното леско в скута ви в грижливо направена опаковка.
	Мърсиър не се хващаше толкова лесно.
	— Два дни.
	— Зная какво си мислите — заговори искрено Сандекър. — Но ви уверявам, че не се страхувам от скандал, далеч съм от подобно нещо. Имайте ми доверие поне една седмица. Просто не мога да смогна за по-малко време.
	— Започвам да се чувствам като съучастник в ограбване чрез злоупотреба с доверие.
	— Моля ви, поне една седмица.
	Мърсиър погледна Сандекър право в очите. Боже мой, помисли си той, ама човекът наистина се моли. Съвсем не бе очаквал такова нещо. Той махна на шофьора, който беше паркирал наблизо, и кимна на Сандекър.
	— Добре, адмирале, имате исканата една седмица.
	— Правите трудна сделка — каза Сандекър с хитра усмивка.
	Без да продума повече, адмиралът се обърна и продължи да тича към управлението на НЮМА.
	Мърсиър наблюдаваше как дребният мъж става все по-малък в далечината. Като че ли не забелязваше, че шофьорът му стои търпеливо до автомобила, придържайки отворена вратата.
	Мърсиър стоеше като вцепенен, чувствайки как го обзема все по-засилващо се чувство, че го изпързаляха.


	24.

	За Сандекър денят беше изтощителен. След неочакваната му среща с Мърсиър той се изправи пред конгресната комисия по бюджета и до осем вечерта изтъкваше целите и завоеванията на НЮМА, призоваваше, а в отделни случаи и изискваше допълнителна финансова помощ за операциите на агенцията. Това беше скучна бюрократична работа, която ненавиждаше.
	След лека вечеря в клуба на армията и военноморските сили той се прибра в апартамента си в Уотъргейт и си наля чаша мляко.
	Събу си обувките и тъкмо започна да се отпуска, телефонът иззвъня. Нямаше да се обади, ако не се бе обърнал да види на коя линия го търсят. Червената лампичка на директната линия за НЮМА мигаше тревожно.
	— Сандекър слуша.
	— Рамон Кинг се обажда, адмирале. Възникна проблем на „Леско“.
	— Повреда ли?
	— Де да имахме този късмет! — отвърна Кинг. — Системата ни за развивка улови нашественик.
	— Напада ли нашия плавателен съд?
	— Не.
	— Значи е възможно да е някоя от нашите подводници — оптимистично предположи Сандекър.
	В гласа на Кинг се долавяше безпокойство.
	— Обектът поддържа паралелен курс, разстояние четири хиляди метра. Като че ли хвърля сянка на „Леско“.
	— Това не е хубаво.
	— Ще имам по-ясна представа за положението, когато компютрите дадат по-подробни анализи за нашия незнаен гост.
	Сандекър замълча. Отпи глътка мляко и потъна в размишления. Накрая рече:
	— Обади се на охраната и им кажи да намерят Джордино. Искам го за тази работа.
	Кинг заговори колебливо:
	— Джордино запознат ли е с… ъ-ъ… той знае ли…?
	— Знае — увери го Сандекър. — Лично аз го запознах с проекта от самото начало, в случай че се наложи да замести Пит. Не е лошо да се разберете с него. Ще бъда при теб след петнайсет минути.
	Адмиралът затвори телефона. Най-големите му страхове започнаха да изплуват на повърхността. Той се загледа в бялата течност в чашата, сякаш можеше да извика зрителна представа на загадъчния плавателен съд, който дебнеше беззащитния „Леско“.
	После остави чашата настрана и забърза към вратата, забравяйки, че е по чорапи.


	Дълбоко под повърхността на Лабрадорско море, недалеч от най-крайната северна точка на Нюфаундленд, обгърнат в смразяваща тишина, стоеше Пит и изучаваше електронното показание на екрана на дисплея, докато неидентифицираната подводна лодка се движеше покрай външните краища на обхвата на уреда на „Леско“. Изведнъж светна ред от данни и той се наведе напред. Само след миг обаче екранът потъмня, сякаш връзката се загуби.
	Бил Ласки, операторът на пулта за управление, се обърна към Пит и поклати глава.
	— Съжалявам, Пит, но нашият гост е от срамежливите. Няма да застане на показ, за да го изследваме с локатора.
	Пит сложи ръка на рамото на Ласки.
	— Пак опитай. Рано или късно той обезателно ще престъпи границата откъм нашата страна.
	Пит мина през лабиринта от сложните електронни уреди на командното помещение, стъпвайки безшумно по покрития с гумена изолация под. След това слезе по стълбата на по-долната палуба и влезе в стаичка, не по-голяма от две съединени телефонни будки.
	Седна в края на сгъваемото легло, разгърна едно хелиографно копие върху малко писалище и започна да изучава вътрешността на „Леско“.
	_Подводна уродливост_ беше най-гальовното определение, което му мина през ума, когато за първи път видя най-усъвършенствания изследователски плавателен съд в света. Той не приличаше на нито един от строените дотогава, чиято цел беше да кръстосват дълбините на моретата.
	Компактната форма на „Леско“ граничеше с абсурда. Най-точно можеше да бъде описана като „вътрешната част на самолетно крило, изправено на върха си“ и „команден пункт на подводница, загубила корпуса си“. Казано накратко, той представляваше дебело парче метал, което се движи в изправено положение.
	За тази необичайна форма на „Леско“ си имаше причина. Самият замисъл беше огромен скок в подводната технология. В миналото всички механични и електронни системи се строяха съобразно пространствените ограничения на стандартния корпус във форма на пура. Докато алуминиевият кожух на „Леско“ беше построен около компактната система от уреди. Колкото до удобствата на тричленния екипаж, те бяха малко. Плавателният съд се управляваше автоматично и се направляваше от компютърния мозъчен център в главната квартира на НЮМА във Вашингтон, намиращ се на почти пет хиляди километра.
	— Какво ще кажеш за малко лекарство, за да изчистим паяжините в очите?
	Пит вдигна глава и погледна скръбните, зачервени очи на Сам Куейл, електронния магьосник на експедицията. Куейл вдигна две пластмасови чаши и половинлитрово шише, чието съдържание от бренди едва покриваше дъното му.
	— Срамота! — възмути се Пит, едва сдържайки усмивката си. — Знаеш, че разпоредбите на НЮМА забраняват да се употребява алкохол на борда на научноизследователските плавателни съдове.
	— Не ме гледай така — отвърна с подправена невинност Куейл. — Намерих това дяволско нещо, или каквото е останало от него, на леглото си. Сигурно някой странстващ работник по конструкцията го е забравил.
	— Чудна работа! — възкликна Пит.
	Куейл го погледна озадачен.
	— Кое?
	— Съвпадението. — Пит пъхна ръка под възглавницата и извади стограмово шишенце с уиски „Белс“ и го вдигна. То беше наполовина пълно. — Странстващият работник по конструкцията е оставил подобно нещо и на моето легло.
	Куейл се усмихна и подаде чашите на Пит.
	— Ако ти е все едно, ще оставя моето за лек срещу ухапване от змия.
	Пит наля в двете чаши и подаде едната на Куейл. После седна отново на леглото и бавно заговори:
	— Какво е твоето заключение, Сам?
	— За нашия неуловим посетител ли?
	— За същия — отвърна Пит. — Какво го възпира да се доближи и ни огледа хубаво? Защо му е тази игра на котка и мишка?
	Куейл отпи една здравословна глътка уиски и сви рамене.
	— Вероятно конфигурацията на „Леско“ не може да се изчисли от системата за разпознаване на подводницата. Няма съмнение, че шкиперът й ще се свърже с командното си в главно управление да пита дали да направи преглед на подводен плавателен съд в неговата патрулна зона, преди да ни спре и ни състави акт задето сме навлезли в чужда територия. — Куейл допи питието си и загледа с копнеж шишето. — Имаш ли нещо против втора глътка?
	— Не, пийни си.
	Куейл си наля щедра доза.
	— Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако успеем да лепнем етикетче с името на тия момчета.
	— Те няма да навлязат в обхвата на нашето сканиране. Не мога обаче да разбера едно: как успяват да се движат по точен контур. Имам чувството, че се потапят и издигат към повърхността, за да ни се подиграят.
	— Не е някакво чудо — каза Куейл и намръщи лице, когато уискито опари гърлото му. — Техните трансдуктори измерват нашите осезатели. Те знаят, в границите на няколко метра, къде заглъхват сигналите ни.
	Пет седна и присви очи.
	— Да предположим… само да предположим…
	Той не довърши мисълта си. Напусна кабината си почти тичешком, изкачи стълбата и влезе в командния пункт. Куейл отпи още една глътка и го последва. Само че без да тича.
	— Има ли промяна? — попита Пит.
	Ласки поклати глава.
	— Неканените продължават да си играят на криеница.
	— Започни бавно да потъмняваш нашите осезатели. Може и да успеем да ги приближим към нас. Стъпят ли в двора ни, нападни ги с всички възможни уреди, които имаме.
	— И очакваш да прилъжеш ядрена подводница, управлявана от първокласни професионалисти, с трикове като за детска градина? — не можеше да повярва Куейл.
	— Защо не? — простодушно се усмихна Пит. — Залагам противозмийското си лекарство за твоето, че ще се хванат на въдицата.
	Куейл го загледа като търговец, който току-що е продал крайбрежен парцел в пустинята Гоби.
	— Дадено!
	През следващия час те продължиха обичайната си работа. Контролираха уредите и проверяваха съоръженията. Накрая Пит погледна часовника си и махна към Ласки.
	— Системите — на разположение — нареди той.
	— Системите — в готовност — потвърди Ласки.
	— Добре, пипни негодника!
	Устройството за данните пред тях се съживи и на екрана се появи изображението на далечина.

	Контакт: 3480 метра.
	Курс: пеленг едно нула осем.
	Скорост: десет морски възела.

	— Захапа въдицата! — Куейл не можеше да скрие възбудата в гласа си. — Хванахме го!

	Пълна дължина: 76 метра.
	Ширина (приблизителна): 10.7 метра.
	Предполагаема подводна водоизместимост: 3650 тона.
	Мощност: един ядрен реактор с водно охлаждане.
	Предназначение: да открива и унищожава противника.
	Флаг: САЩ

	— Той бил наш! — въздъхна с облекчение Ласки.
	— Е, поне сме сред приятели — смънка Куейл.
	Пит гледаше напрегнато.
	— Още не сме излезли от гората.
	— Нашето дебнещо приятелче промени курса си на нула седем шест, увеличава скоростта — предаде данните от екрана Ласки. — Сега се отдалечава от нас.
	— Ако не бях запознат с подобно нещо — обади се замислен Куейл, — щях да кажа, че той се готви за нападение.
	Пит извърна поглед към него.
	— Говори по-ясно.
	— Преди няколко години бях член на конструкторски екип, който разработваше подводни оръжейни системи за военноморските сили. Тогава научих, че подводницата изтребител захожда бързо към фланга и се отклонява от целта, преди да изстреля торпедо.
	— Все едно че стреляш през рамо с барабанния си револвер в някой негодник, както препускаш в галоп, напускайки града.
	— Добро сравнение — призна Куейл. — Съвременното торпедо е натъпкано с ултразвукови, топлинни и магнитни датчици. Изстреляно веднъж, то подгонва целта с безбожна упоритост. Ако я пропусне първия път, започва да кръжи около нея, докато направи контакт. Ето защо разбере ли майката подводница, че целта има оръжие със същия капацитет като нейния, отрано се отдалечава от мишената и се измъква.
	По лицето на Пит се изписа загриженост.
	— На какво разстояние сме от дъното?
	— На сто и трийсет метра — отговори Ласки.
	Пит изобщо не можеше да свикне с метричната система. По навик изчисли показанието на около 750 фута.
	— А профилът какъв е?
	— Изглежда неравен. Има оголени скали, някои от които достигат височина петнайсет метра.
	Пит се приближи до масичката на стереоуреда и огледа една карта на морското дъно. После каза:
	— Превключи на претоварване и ни спусни.
	Ласки го погледна учудено.
	— В командния пункт на НЮМА няма да им се хареса, че срязваме юздите им.
	— Ние сме тук, а Вашингтон е на четири хиляди и осемстотин километра от нас. Смятам, че е най-добре ние да направляваме плавателния съд, докато разберем пред какво сме изправени.
	Куейл изглеждаше смутен.
	— Ама ти нали не мислиш сериозно, че ще бъдем нападнати?
	— Докато съществува един процент вероятност, нямам намерение да я пренебрегна. — Пит кимна към Ласки. — Спускай ни. Да се надяваме, че ще можем да се загубим в геологията на морското дъно.
	— Ще ми трябва хидролокатор, за да не заора в някоя скала.
	— Поддържай автоматично съпровождане на подводницата — нареди му Пит. — Използвай прожекторите и телевизионните монитори. Ние ще гледаме с невъоръжени очи.
	— Това е лудост — обади се Куейл.
	— Да не мислиш, че ако се движехме близо до бреговете на Сибир, руснаците ще се поколебаят да ни сритат там, където най-боли?
	— Света Богородице! — ахна Ласки.
	Пит и Куейл се смразиха на място и очите им изведнъж се изпълниха със страха на преследвани хора, когато зачетоха светещите зелени букви на екрана на дисплея.

	Аварийно обстоятелство: КРИТИЧНО.
	Нов контакт: пеленг едно девет три.
	Скорост: седемдесет морски възела.
	Състояние: предстоящо сблъскване.
	Време до контакта: една минута, единайсет секунди

	— Стана тя, каквато стана! — прошепна Ласки с поглед на човек, видял гроба си. — Те са изстреляли торпедо в нас.


	Джордино можеше едва ли не да надушва предстоящото и когато нахълта в командния пункт, го видя в очите на доктор Клайн и адмирал Сандекър.
	Нито един от двамата мъже не помръдна, дори не отмести поглед към влизащия смугъл, дребен италианец. Цялото им внимание бе съсредоточено в огромния електронен екран, заемащ цяла една стена. Джордино бързо хвърли поглед и осмисли показанието за надвисналата опасност.
	— Обърнете посоката им на движение напред — рече той със спокоен глас.
	— Не мога — вдигна безпомощно ръце Кинг. — Те са превключили на претоварване.
	— Тогава им го кажете! — внезапно повиши глас Джордино.
	— Няма начин. — Думите на Сандекър прозвучаха напрегнато и глухо. — В телефонната връзка от свързочния спътник има срив.
	— Направете връзка чрез компютрите.
	— О, да — смънка Кинг и в очите му се появи слаб проблясък на разбиране. — Все още мога да командвам изхода им на данни.
	Докато Кинг говореше в уреда, който препредаваше съобщението към „Леско“, Джордино наблюдаваше екрана и броеше секундите на курса на торпедото.
	— Пит те е очаквал — отбеляза Сандекър, посочвайки с брадичка към екрана. И тримата изпитаха кратко облекчение, когато настъпателната скорост на работещия под вода съд започна да намалява.
	— Десет секунди до контакта — съобщи Джордино.
	Сандекър грабна телефона и закрещя, разтрепервайки дежурната телефонистка.
	— Свържете ме с адмирал Джо Кемпър, началника на военноморските операции!
	— Три секунди… две… една…
	В стаята настъпи мъртва тишина; всеки се страхуваше да продума, пазеше се да не бъде първият, изрекъл думи, които може би щяха да станат епитафия на подводния плавателен съд и екипажа му. Екранът остана черен. После индикацията отново се появи.
	— Не улучи — въздъхна тежко Кинг. — Торпедото мина на деветдесет метра зад него.
	— Магнитните датчици нямат силно действие върху алуминиевия корпус на „Леско“ — отбеляза Сандекър.
	— Торпедото прави кръг за втори опит — съобщи Кинг.
	— Каква му е траекторията?
	— Изглежда, следва прав път.
	— Предайте им да обърнат „Леско“ странично, под ъгъл на хоризонталната плоскост и да поддържат кила по посока на торпедото. Така ще се намали площта на удара.
	Сандекър влезе във връзка с един от помощниците на Кемпър, капитан трети ранг, който му съобщи, че началникът на военноморските операции си е легнал и той не можел да го безпокои. Все едно че помощникът хвърли масло в огъня.
	— Чуй ме добре, синко — заговори Сандекър със заплашителния си тон, с който бе добре известен. — Случайно съм самият адмирал Джеймс Сандекър от НЮМА и въпросът е спешен. Най-настойчиво ти препоръчвам да доведеш Джо до телефона или в противен случай следващото ти дежурство ще бъде на метеорологичната станция на връх Еверест. А сега, бегом!
	След малко прозяващият глас на адмирал Кемпър долетя неясно по телефона.
	— Джим? Какъв, по дяволите, е проблемът?
	— Ваша подводница току-що нападна един от моите научноизследователски плавателни съдове.
	Кемпър остана като гръмнат.
	— Къде?
	— На десет мили от островите Бътън в Лабрадорско море.
	— Това са канадски води.
	— Нямам време за обяснения — каза Сандекър. — Трябва да наредиш на вашата подводница да саморазруши торпедото си, преди на главите ни да се е стоварила една безсмислена трагедия.
	— Остани на линията — каза Кемпър. — След малко ще ти се обадя.
	— Имаме само пет секунди — провикна се Джордино.
	— Кръгът се стеснява — допълни Кинг.
	— Три секунди… две… една…
	Докато чакаха, изпитаха чувството, че следващият интервал се заточи като в меласа. После Кинг съобщи:
	— Пак не ги улучи. Този път мина само на десет метра зад тях.
	— Колко близо са до морското дъно? — попита Джордино.
	— На трийсет и пет метра и продължават да се спускат. Сигурно Пит гледа да се скрият зад формациите от оголени скали. Положението изглежда безнадеждно. Ако торпедото не ги улучи следващия път, има вероятност някоя скала да пробие корпуса им.
	Сандекър се вдърви, когато по телефона отново долетя гласът на Кемпър.
	— Говорих с началника на полярната отбрана. Той ще изпрати срочен сигнал до капитана на подводницата. Надявам се поне да е навреме.
	— Не си единственият.
	— Съжалявам за бъркотията, Джим. Обикновено американската военна флота няма навика първо да стреля, а после да задава въпроси. Но случва се, когато бъде забелязан неидентифициран подводен плавателен съд толкова близо до северноамериканското крайбрежие. Между другото, какво прави твой плавателен съд там?
	— Военната флота не е единствената, която провежда тайни мисии — отвърна Сандекър. — Благодаря ти за съдействието. — Той изключи връзката и погледна към екрана.
	Торпедото пореше дълбините с убийствена мисъл в електронния си мозък. Взривната му глава отстоеше на петнайсет секунди от „Леско“.
	— Спускат се — проплака Кинг на висок глас. — Само на дванайсет метра са от дъното. Господи, няма да успеят!
	Мислите в главата на Джордино препускаха в опити да открият някакво решение, но такова вече не бе останало. Този път неизбежното нямаше как да бъде заобиколено. Ако торпедото не ги унищожеше в следващите няколко секунди, то морското дъно щеше завинаги да приюти „Леско“ и тримата мъже вътре в него.
	Устата му беше пресъхнала като пясъчна яма. Вече не броеше секундите. По време на стрес хората с необикновена яснота забелязват странни неща, които не са на мястото си. Джордино безцелно се запита как тъй не е обърнал внимание досега, че Сандекър е без обувки.
	— Този път ще ги улучи — каза Кинг. Това беше просто обявяване на факт, нищо повече. Лицето му не изразяваше никакви чувства, кожата на ръцете му, когато ги вдигна пред очите си, за да не вижда екрана, беше мъртвешки бледа.
	Торпедото се вряза в „Леско“, но от компютрите не се чу никакъв звук. Те стояха безучастни и не предадоха нито експлозия, нито силен шум от метал, пръснат на парчета. Бяха имунизирани срещу сподавените викове на умиращите в черните ледени дълбини мъже.
	Една по една бездушните машини се изключиха. Лампичките им угаснаха и терминалите им замряха. И те замлъкнаха.
	За тях „Леско“ повече не съществуваше.


	25.

	Мърсиър не изпитваше никакво въодушевление от това, което трябваше да свърши. Той харесваше Джеймс Сандекър, уважаваше прямотата и праволинейния му начин на организация. Но нямаше как да избегне непосредственото разследване на потъналия „Леско“. Не смееше да изчаква и да подлага на риск националната сигурност — журналистите щяха да почнат да обикалят като лешояди. Трябваше бързо да състави план за извеждането на адмирала и Белия дом от цялата каша, без да се стига до национален протест.
	По интеркома се разнесе гласът на секретарката му.
	— Адмирал Сандекър е тук, сър.
	— Покани го да влезе.
	Мърсиър едва ли не очакваше да види изпит от недоспиване мъж, потънал в скръб от трагедията и жертвите. Но се излъга.
	Сандекър влезе в кабинета ослепителен с униформата си със златни нашивки и цветни кантове. От единия ъгъл на устата му стърчеше току-що запалена пура, а очите му светеха с блясъка на самоувереността. Ако щеше да бъде разнищван под лупа, явно искаше да се представи в изискан вид.
	— Моля, седнете, адмирале — покани го Мърсиър и се изправи. — Комисията по национална сигурност ще се събере след няколко минути.
	— Искате да кажете инквизицията.
	— Съвсем не. Президентът просто иска да научи фактите около разработката на „Леско“ и да разположи събитията от последните трийсет и шест часа в дните занапред.
	— Явно никак не си губите времето. Няма още осем часа, откакто хората ми бяха убити.
	— Това е доста остро казано.
	— А как другояче бихте го определили?
	— Аз не съм съдия — отвърна тихо Мърсиър. — Държа да знаете обаче, че искрено съжалявам за провала на проекта.
	— Готов съм да поема цялата вина.
	— Ние не търсим изкупителна жертва, а само факти, които вие упорито отказвате да разкриете.
	— Имам си причини.
	— Ще ни бъде любопитно да ги чуем.
	Интеркомът изпиука.
	— Да?
	— Всички се събраха.
	— Идваме. — Мърсиър посочи към вратата. — Да тръгваме ли?
	Двамата влязоха в заседателната зала на Белия дом. Синият килим подхождаше на пердетата, а на северната стена, над камината, висеше портрет на Хари Труман. Президентът седеше на централното място на огромната овална махагонова маса с гръб към тераса, която гледаше към розова градина. Точно срещу него вицепрезидентът записваше нещо в бележника си. Присъстваха още адмирал Кемпър, министърът на енергетиката доктор Роналд Клайн, държавният секретар Дъглас Оутс и директорът на Централното разузнаване Мартин Броган.
	Президентът тръгна към Сандекър и го поздрави сърдечно.
	— Радвам се да ви видя, адмирале. Моля, седнете и се чувствайте удобно. Вярвам, познавате всички присъстващи.
	Сандекър кимна и се настани на един свободен стол в края на масата. Седеше сам и настрани от другите.
	— И така — взе думата президентът, — предполагам, ще ни разкажете за вашия загадъчен „Леско“.


	Секретарката на Пит, Зери Почински, влезе в компютърната зала, носейки поднос с чаша кафе и сандвич. Клепките на лешниковите й очи бяха влажни. Беше й трудно да приеме факта, че шефът й е мъртъв. Шокът от мисълта, че е загубила толкова близък човек, още не я бе обзел напълно. Но тя знаеше, че това ще стане по-късно, когато останеше сама.
	Тя завари Джордино, възседнал един стол, с лакти и брадичка подпрени на облегалката. Беше се вторачил в редицата от неми компютри. Седна до него и каза с тих глас:
	— Ето любимият ти сандвич — пастърма с жито.
	Джордино отказа сандвича, поклащайки глава, но посегна към кафето. Кофеинът слабо облекчи отчаянието и гнева, насъбрали се в него, докато гледаше как Пит и другите двама умират, а той стоеше безпомощен да ги спаси.
	— Защо не си вървиш в къщи да поспиш — предложи Зери. — Нищо не можеш да направиш, като стоиш тук.
	Джордино заговори като изпаднал в транс.
	— Двамата с Пит извървяхме дълъг път.
	— Да, знам.
	— Играхме заедно футбол в гимназията. Той беше най-опърничавият и най-непредвидимият защитник в лигата.
	— Забравяш, че веднъж присъствах, когато двамата се отдадохте на спомени. Мога да ти повторя почти всичко.
	Джордино обърна глава към нея и се усмихна.
	— Толкова ли сме били ужасни?
	Зери също се усмихна — през сълзи.
	— Да, толкова.
	Вратата се отвори и в залата влезе екип от компютърни техници. Ръководителят им се приближи до Джордино.
	— Извинявайте, че ви прекъсваме, но получих нареждане да унищожа проекта и да преместя компютрите в друг отдел.
	— Време е за заличаване на доказателствата, нали?
	— Моля, господине?
	— Уточнихте ли това с доктор Кинг?
	Мъжът кимна важно.
	— Преди два часа. Преди да напусне сградата.
	— Тъкмо говорехме за тръгване — обади се Зери. — Хайде, аз ще карам.
	Джордино покорно стана и разтърка уморените си до болка очи. Задържа вратата, за да пропусне Зери пред себе си. Понечи да я последва, но изведнъж се спря на прага.
	Щеше на косъм да го изпусне. По-късно не можа да обясни какво беше онова неуловимо нещо, което го бе накарало да се обърне и да хвърли последен поглед на стаята.
	Мигването на светлина беше толкова кратко, че нямаше да го забележи, ако погледът му не бе насочен в точно определената посока в точно определеното време.
	Той извика на техника, който тъкмо бе изключил електрическата верига.
	— Включи отново!
	— Защо?
	— По дяволите, включи отново!
	Беше достатъчно да се види намръщеното лице на Джордино. Не биваше да му се възразява повече. Техникът се подчини.
	Изведнъж стаята загуби всякакво измерение. Всички се отдръпнаха назад, сякаш ставаха свидетели на раждането на някакво уродливо явление. Всички, с изключение на Джордино. Той не помръдваше, само устните му се разтеглиха в учудена, весела усмивка.
	Един по един компютрите оживяха.


	— Нека да изясним въпроса — заговори президентът с лице, помръкнало от съмнение. — Казвате, че този ваш „Леско“ може да вижда през плътна скала, дебела шестнайсет километра?
	— И да разпознава петдесет и един различни вида минерали и следи от метал в нея — допълни Сандекър, без да трепне. — Да, господин президент, точно това казвам.
	— Не мислех, че това е възможно — обади се директорът на ЦРУ Броган. — Електронните механизми имаха определен успех в измерването на специфично електрическо съпротивление на подземните минерали, но в никакъв случай не и до такава степен.
	— Как е бил замислен и разработен толкова значим проект без знанието на президентството или на Конгреса? — попита вицепрезидентът.
	— Предишният президент знаеше за него — уточни Сандекър. — Той проявяваше склонност да подкрепя футуристични замисли. И както положително вече сте осведомени, той финансираше една секретна група учени, наречена Секцията „Мета“. Именно учените от „Мета“ проектираха „Леско“. Плановете бяха предадени на НЮМА под пълна охрана. Тогавашният президент осигури парите и ние го построихме.
	— И той действително работи? — настоя да узнае президентът.
	— Резултатите го доказаха — отвърна Сандекър. — През първите ни пробни курсове бяха точно определени залежи от злато, манган, хром, алуминий и поне още други десет елемента, включително уран.
	Мъжете около масата имаха различни изражения на лицата. Президентът гледаше особено Сандекър. Адмирал Кемпър изглеждаше безразличен. По лицата на останалите се четеше недоверие.
	— Да не искате да кажете, че можете да определите както обхвата на залежа, така и оценката за стойността му? — усъмни се Дъглас Оутс.
	— Само няколко секунди след откриването на съответния елемент или минерал, „Леско“ предава точно изчисление на данните за рудния залеж, за разходите по изкопните работи и печалбите от тях и разбира се, точните координати на местонахождението му.
	Ако слушателите на Сандекър дотогава бяха скептично настроени, сега открито показваха пълното си недоверие. Министърът на енергетиката Клайн зададе въпроса, който се въртеше в ума на всеки от присъстващите.
	— Как работи това нещо?
	— На същия основен принцип на локатора или на ехолота, само че „Леско“ предава силно фокусиран и концентриран енергиен импулс в земята. Този високоенергиен лъч, подобен теоретически на радиостанция, която излъчва различни мелодии по въздуха, праща различни сигнални честоти, които се отразяват от геоложките формации, в които се удря. Моите инженери го определят като модулация на развивката. Можете да го сравните с вик в каньон. Когато гласът ви се удари в скала, вие чувате ясно ехо. Ако обаче по пътя си срещне дървета или храсти, ехото се връща приглушено.
	— Аз все още не мога да разбера как той различава отделните видове минерали — обади се видимо обърканият Клайн.
	— Всеки минерал, всеки елемент в строежа на земята резонира на своя собствена честота. Медта резонира на около две хиляди цикъла. Желязото — на двайсет и два. Цинкът — на четири хиляди. Глинестите, скалните и пясъчните шисти си имат съответно своя характерна особеност, която определя вида на сигнала, който се удря и пречупва в повърхността им. На компютърния екран показанието прилича на ярко оцветено напречно сечение на земята, тъй като различните формации имат отделен цветен код.
	— И вие измервате дълбочината на залежа чрез времето на закъснение на сигнала — вметна адмирал Кемпър.
	— Точно така.
	— Според мен сигналът би трябвало да отслабва и да се изкривява, навлизайки в по-голяма дълбочина — отбеляза Мърсиър.
	— Правилно — потвърди Сандекър. — Лъчът губи енергия, докато минава през различните земни пластове. Но записвайки всеки удар по време на проникването в дълбочина, ние се научихме да очакваме и да разпознаваме отражателните отклонения. Наричаме това проследяване на плътността. Компютрите анализират ефекта и предават поправените данни в цифров вид.
	Президентът се размърда неспокойно на стола си.
	— Всичко това звучи като измислено.
	— Но е самата истина — каза Сандекър. — Нещата, господа, се свеждат до следното: флота от десет „Леско“ би могла да начертае карта и да анализира всяка геоложка формация под всеки кубически метър морско дъно за пет години.
	Залата притихна за няколко мига. После Оутс промълви благоговейно:
	— Божичко, потенциалът е направо забележителен.
	Директорът на ЦРУ Броган се наведе над масата.
	— Има ли вероятност руснаците да разработват подобно средство?
	Сандекър поклати глава.
	— Не вярвам. Допреди няколко месеца самите ние нямахме технология, с която да усъвършенстваме високоенергийния лъч. Дори и с ударна програма, започваща от АБ, ще им трябва цяло десетилетие, докато ни догонят.
	— Един въпрос, който се нуждае от отговор — намеси се Мърсиър. — Защо точно Лабрадорско море? Защо не изпробвахте „Леско“ в наш собствен шел?
	— Реших, че ще е по-добре да провеждаме опитите в изолиран район, далеч от редовния корабен трафик.
	— Но защо толкова близо до канадския бряг?
	— „Леско“ неочаквано получи индикации за петрол.
	— На петрол?
	— Да, оказа се, че следата води към пролива Хъдсън, на север от Нюфаундленд. Дадох нареждане на „Леско“ да се отклони от първоначалния курс и да проследи дирята и в канадски води. Отговорността за загубата на мой скъп приятел и екипажа му, както и за изследователския подводен съд е моя и само моя. Никой друг не бива да се вини.
	В залата като привидение влезе един от помощниците и поднесе кафе. Когато стигна до Сандекър, остави до лакътя му бележка. На нея пишеше:

	Трябва спешно да ви видя.
	Джордино

	— Ако разрешите да прекъснем за малко — каза Сандекър. — Предполагам, че навън ме чака мой служител с последна информация за трагедията.
	Президентът го погледна с разбиране и кимна по посока на вратата.
	— Разбира се. Можете да го поканите при нас.
	В заседателната зала влезе Джордино със сияещо като фар лице.
	— „Леско“ и всички на борда му са живи и здрави — избъбри той без предисловия.
	— Как така? — попита Сандекър.
	— Торпедото улучило една оголена скала на петдесет метра от плавателния съд. От удара станало късо съединение в главните терминали. Пит и хората му едва преди час приключили с аварийния ремонт и възстановили връзката.
	— И никой ли не е ранен? — попита адмирал Кемпър. — Корпусът здрав ли е?
	— Подутини и ожулвания — отговори Джордино като в телеграма. — Един счупен пръст. Няма съобщение за пробойни.
	— Слава богу, че са живи — каза президентът и по лицето му се разля усмивка.
	Джордино не можеше повече да сдържа вълнението си.
	— Не съм ви съобщил най-радостното.
	Сандекър го изгледа зачуден.
	— Най-радостното ли?
	— Веднага след като компютрите влязоха във връзка, изходните анализатори полудяха. Поздравления, адмирале! „Леско“ се натъкна на стратиграфни трапове.
	Сандекър се напрегна.
	— Искаш да кажеш, че са открили петрол?
	— Първоначалните показания предполагат находище, дълго почти деветдесет и пет морски мили и широко три четвърти миля. Добивът се очертава да е изумителен. От предварителните преценки се очакват от доходоносен пясъчен нанос две хиляди барела на акър-фут*. Запасът би могъл да даде осем милиарда барела петрол.
	[* Акър-фут — единица обем за вода, нужна да покрие площ от един акър на дълбочина един фут. — Б.пр.]
	Никой около масата не продума. Всички седяха неподвижни и поглъщаха огромните резултати от чутото.
	Джордино отвори дипломатическото си куфарче и подаде на Сандекър наръч документи.
	— Нямах време да ги връзвам с панделка, но тук са предварителните цифри, изчисления и преценки, включващи пресметнатите разходи по сондирането и производството. Доктор Кинг ще направи по-сбит доклад, когато „Леско“ проучи по-основно находището.
	— Къде точно е тази находка? — попита Клайн.
	Джордино извади една морска карта и я разгъна на масата пред президента. Започна да чертае с молив пътя на „Леско“.
	— След като се отървали на косъм от торпедото, екипажът на „Леско“ предприел действие за излизане изпод удар. Те не знаели, че подводницата получила нареждане да прекрати нападението. Завивайки дъгообразно на северозапад от Лабрадорско море, те се движели близо до морското дъно през пролива Грей на юг от островите Бътън и навлезли в залива Унгава. И ето тук… — Джордино млъкна и отбеляза мястото — открили нефтеното находище.
	Възбудата в очите на президента мигом угасна.
	— Значи не е близо до брега на Нюфаундленд.
	— Не, сър. Границата на провинцията Нюфаундленд свършва в една точка на сушата при входа на пролива Грей. Нефтеното находище е във водите на Квебек.
	По лицето на президента се изписа разочарование. Той и Мърсиър се спогледаха с ужас в очите.
	— От всички места в цялото северно полукълбо — заговори почти шепнешком президента, — то да се окаже в Квебек!


	Трета част
	Северноамериканският договор

	26.

	_Април 1989 година_
	_Вашингтон, окръг Колумбия_
	Пит прибра записките на Хайди по Северноамериканския договор в куфарчето си за документи и кимна на стюардесата, която проверяваше дали си е закопчал предпазния колан и е изправил облегалката на креслото си. Разтри слепоочията си в напразен опит да облекчи главоболието, което го мъчеше, откакто смени самолета в Сейнт Джонс, Нюфаундленд.
	Сега, след като трескавите морски опити с „Леско“ бяха приключили, малкият научноизследователски съд бе качен на плаващата му база и закаран в Бостън за ремонт и модернизация. Бил Ласки и Сам Куейл заминаха веднага на едноседмична почивка със семействата си. Пит им завидя. Той не можеше да си позволи лукса да почива. Сандекър му бе наредил да се върне в управлението на НЮМА за доклад от първа ръка върху приключилата експедиция.
	Гумите на самолета тупнаха на пистата на Вашингтонското национално летище няколко минути преди седем часа. Пит остана на мястото си, докато останалите пътници твърде рано задръстиха пътеката. Беше един от последните, който слезе, без да бърза, преценявайки правилно, че колкото и да се разтакава на път за багажната лента, пак ще пристигне преди багажа си.
	Намери колата си — червен форд кобра АС, модел 1966 — на паркинга на ВИП-а, оставена там от секретарката му в ранния следобед. Във волана бе пъхната бележка:

	Уважаеми шефе,
	Добре дошъл у дома!
	Съжалявам, че не можах да Ви посрещна, но имам среща. Наспете се хубаво довечера. Казах на адмирала, че самолетът ви пристига утре вечер. Имате един ден почивка от мен.
	Зери
	П. С. Почти бях забравила какво е да караш огромен стар „звяр“. Удоволствие, удоволствие, но и о, ужас — що пари за бензин!

	Пит се усмихна и включи стартера, заслушвайки се с удоволствие как 6960 кубически сантиметровият двигател оглуши с неприличен рев пространството. Докато изчакваше стрелката на измервателния уред за температурата да изпълзи до „Затоплен“, той препрочете бележката.
	Зери Почински беше прекрасна млада жена; по лицето й рядко отсъстваше заразителната й усмивка, лешниковите й очи гледаха закачливо и топло. Беше трийсетгодишна, неомъжвана досега, загадка за Пит, възпълна, с дълга, светлобежова коса, която се спускаше под раменете й. Неведнъж му бе минавала мисълта да изкара флирт с нея. Често бе получавал сдържани намеци за това. За съжаление обаче той се придържаше към закон, издълбан в бетона на някаква служебна сграда, и през по-младите си, но не толкова дисциплинирани години бе изпитал на свой гръб, че човек, който прекрачва границите с подчинените си, винаги си навлича неприятности.
	Пит пропъди от ума си еротичната картина как Зери го кани в леглото си и включи кобрата на скорост. Застаряващата двуместна кола с подвижен покрив изскочи от паркинга и изсвири с гуми, когато изви към главния път, извеждащ от летището. Той излезе от столичния град и пое на юг, продължавайки да кара покрай брега на река Потомак откъм страната на щата Вирджиния. Изпревари, без да форсира двигателя на кобрата, потока от миниколи, които образуваха края на опашката на вечерното натоварено автомобилно движение.
	Пред един малък град на име Хайг той напусна главното шосе и пое по тесен път, който го изведе до Коулс Пойнт. Когато видя реката, започна да следи имената на провинциалните пощенски кутии покрай банкета на пътя. Фаровете на колата осветиха възрастна жена, разхождаща едър ирландски сетер.
	Той спря и подаде глава през прозореца на пътническата седалка.
	— Извинете, бихте ли ми казали къде се намира къщата на Есекс?
	Жената погледна предпазливо Пит и посочи зад колата.
	— Подминали сте я с около осемстотин метра. На вратата й има железни лъвове.
	— А, да, спомням си, че я видях.
	Преди Пит да направи обратен завой, жената се наведе до прозореца.
	— Няма да го намерите у тях. Господин Есекс замина преди четири-пет седмици.
	— Знаете ли кога ще се върне? — поинтересува се Пит.
	— Че да не е длъжен да казва някому? — сви рамене тя. — Той често заключва къщата си по това време на годината и отива в Палм Спрингс. Оставя на сина ми да се грижи за изкуствените му езера със стриди. Господин Есекс ту си идва, ту заминава. Лесно му е на него, нали е сам-самичък. Единственият начин, по който се разбира, че е заминал за пустинята, е когато пощенската му кутия се препълни.
	От всички хора, които можеше да помоли до го упътят, помисли си Пит, да попадне точно на съседка, която се бърка в чуждите работи!
	— Благодаря ви — рече той. — Бяхте много любезна.
	По набръчканото лице на жената изведнъж се изписа дружелюбност, а от гласа й мед закапа.
	— Ако искате да му оставите съобщение, дайте го на мен. Ще имам грижата да му го предам. Така и така му събирам пощата и вестниците.
	— Нима не е прекъснал абонамента си?
	Тя поклати глава.
	— Той е много разсеян човек. Онзи ден, докато момчето ми работеше на езерата, забелязало, че от отдушниците на отоплението в къщата му излиза пара. Това си е чисто прахосване, като се има предвид кризата с тока.
	— Казахте, че господин Есекс живее сам.
	— Да, жена му се спомина преди десет години — отговори „всезнайката“. — Трите му деца се пръснаха на различни страни. Дори рядко пишат на горкия човек.
	Пит й благодари още веднъж и вдигна обратно прозореца, преди жената да се е разбъбрила отново. Не му беше нужно да погледне в огледалцето за обратно виждане, за да се увери, че тя проследи с поглед колата му, когато свърна по алеята за коли в двора на Есекс.
	Той мина между дърветата от двете й страни, спря кобрата пред къщата и изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Поседя известно време, заслушан в бръмченето на мотора от отоплителната система, после чу и сирена от другата страна на реката в Мериленд. Беше прекрасна нощ. Ясна и свежа. По повърхността на реката отраженията от лампите искряха като коледни играчки.
	Къщата беше тъмна и смълчана.
	Пит слезе от спортната си кола и заобиколи гаража. Повдигна вратата му с добре смазани панти и се взря в двете коли, паркирани с предниците към него — лъскавите им решетки и калници заблещукаха от светлините на фаровете на кобрата.
	Едната беше компактен, малък форд, икономичен на гориво, с преден мотор. Другата беше по-стар кадилак брум, една от последните грамадни коли. И двете бяха покрити с лек слой прах.
	Вътрешността на кадилака беше безукорно чиста и километражният брояч показваше само 10 240 километра. И двете коли изглеждаха нови, като за витрина, дори вътрешната страна на решетките беше почистена от мръсотията от пътя. Пит беше почнал да навлиза в света на Есекс. Съдейки по голямата грижа, която бившият посланик полагаше за автомобилите си, можеше да се каже, че той е добросъвестен и прибран човек.
	Пит спусна обратно вратата на гаража и се обърна към къщата. Синът на онази жена се оказа прав. Облачета бяла пара излизаха от отдушниците на покрива и се изгубваха в тъмното небе. Той се качи на предната веранда, видя бутона на звънеца и го натисна. От другата страна на панорамните прозорци, чиито пердета бяха дръпнати и вързани настрани, не се чу нито глас, нито движение. Просто защото му се стори, че така трябва да постъпи, той натисна дръжката на вратата.
	Тя се отвори.
	Изненадан, Пит се закова за миг на място. Незаключена входна врата не влизаше в сценария, нито пък силната воня на гнилост, която го лъхна от прага и нахлу в ноздрите му.
	Той пристъпи напред, оставяйки вратата отворена. После заопипва стената, за да намери ключа за лампата и я запали. Антрето беше празно, както и трапезарията до него. Той бързо обходи къщата, започвайки със спалните стаи на горния етаж. Противната миризма като че ли идваше отвсякъде. Нямаше определено място, откъдето да се чувстваше по-силно. Той слезе отново долу и надникна във всекидневната и кухнята, обхождайки ги набързо с поглед. За малко щеше да подмине кабинета — помисли, че затворената му врата води просто към килер.
	Джон Есекс седеше на тапициран стол, с отворена уста и глава, извита като че ли мъчително на една страна, а от едното втвърдено като подметка ухо висяха чифт очила. Някога блещукащите му сини очи бяха помръкнали и хлътнали в черепа. Разлагането протичаше бързо, поради показващия 25 градуса термостат в стаята. Мъжът седи тук мъртъв от месец, без никой да го открие, което е странно, би установил съдебният лекар, съдейки по съсирената кръв в коронарната артерия.
	Пит можеше да разпознава признаците. През първите две седмици тялото е позеленявало и се е подувало, скъсвайки копчетата на ризата. После, след изтичането и изпаряването на вътрешните секреции, трупът е почнал да се изсушава и сбръчква, кожата — да се втвърдява до плътността на щавена животинска кожа.
	По челото на Пит избиха капки пот. От задуха в стаята и силната воня почти му се повдигна. Запуши с носна кърпа носа си и потискайки напъна да повърне, коленичи до трупа на Джон Есекс.
	В скута му лежеше книга; едната му ръка, наподобяваща щипка на рак, стискаше здраво гравираната корица. Студеният пръст на смъртта издълба пътечка по врата на Пит. Той неведнъж бе виждал смъртта отблизо и всеки път изпитваше едно и също: чувство на отвращение, което постепенно се изместваше от плашещото осъзнаване, че един ден той също ще изглежда като това гниещо нещо на стола.
	Предпазливо, сякаш очакваше Есекс да се събуди, той освободи книгата от пръстите му. После запали лампата върху писалището и запрелиства страниците. Беше нещо като дневник или бележник за лични записки. Той се върна на първата страница. Думите като че ли изскочиха от пожълтелите страници.

	ЛИЧНИ НАБЛЮДЕНИЯ
	на
	РИЧАРД ЕСЕКС
	от
	април 1914 г.

	Пит седна зад писалището и започна да чете. След около час вдигна глава и погледна към тленните останки на Джон Есекс. Изразът му на отвращение се смени с израз на съжаление.
	— Ах ти, стар глупако! — промълви той с тъга в очите.
	После загаси лампата и прекрачи прага, оставяйки някогашния посланик на Англия отново сам в тъмната стая.


	27.

	Пит усети силната миризма на барут във въздуха, докато се приближаваше зад редицата на ентусиастите стрелци на стрелбището край Фредериксбърг. Той спря до един плешив мъж, който седеше прегърбен над една пейка и се взираше напрегнато в железните мерници на нарезна цев, дълга цели сто и седемнайсет сантиметра.
	Джо Епстейн, журналист, който в работно време водеше рубрика в „Балтимор сън“, а през почивните дни се отдаваше страстно на стрелба, натисна леко спусъка. Изстрелът се чу като остро думкане, последвано от тънка струйка тъмен дим. Епстейн провери попадението си през телескоп, после започна да пълни с нов барутен заряд дългата цев.
	— Индианците ще се нахвърлят върху теб, докато презаредиш тази антика — подметна с усмивка Пит.
	Очите на Епстейн грейнаха, като познаха Пит.
	— Ако искаш да знаеш, мога да стигна до четири изстрела в минута, ако се разбързам. — Използвайки възглавничка за подложка, той натъпка оловна сачма в цевта. — Търсих те по телефона.
	— Бях в движение — отвърна кратко Пит и кимна към пушката. — Каква е?
	— Кремъклийка. „Браун Бес“, калибър седемдесет и пет. Използвана е от английски войници по време на Американската революция*. — Епстейн я подаде на Пит. — Искаш ли да опиташ?
	[* Американската революция — войната между Великобритания и американските й колонии (1775 — 1783), благодарение на която колониите получават независимостта си. — Б.пр.]
	Пит седна на пейката и се прицели в мишена, отдалечена на двеста метра.
	— Успя ли да изровиш нещо?
	— В справочния отдел на вестника има откъслечни материали, заснети на микрофилм. — Епстейн сложи малко барут в кремъклийката. — Номерът е да не трепнеш, когато кремъкът възпламени барута в подсипа.
	Пит дръпна назад запиращия механизъм. После се прицели и натисна спусъка. Запалителят проблесна почти в окото му и стигна подсипа. Зарядът в цевта избухна миг по-късно и рамото му отскочи назад, сякаш го блъсна пилотонабивач.
	Епстейн погледна през телескопа.
	— На двайсет сантиметра вдясно от мъртвата точка. Не е лошо за градско конте. — Глас по високоговорител съобщи за прекратяване на стрелбата и стрелците оставиха принадлежностите си и тръгнаха през площадката, за да сменят мишените си. — Ела с мен и ще ти разкажа какво открих.
	Пит кимна и последва Епстейн по склона към сектора с мишените.
	— Ти ми даде две имена: Ричард Есекс и Харви Шийлдс. Есекс е бил помощник държавен секретар. Шийлдс се е явявал негов английски колега — заместник-секретар на Английското външно министерство. Много малко е писано за двамата. Вършели са си работата зад кулисите. Очевидно са били доста сенчести фигури.
	— Засега само слагаш глазура на тортата, Джо. Не може да няма още нещо.
	— Не е много. Доколкото мога да ти кажа с приблизителна точност, двамата никога не са се срещали, поне в официалните си роли.
	— Имам снимка, която ги показва как излизат заедно от Белия дом.
	— Е, значи това ми е четиристотното погрешно заключение за годината.
	— Какво е станало с Шийлдс?
	— Удавил се на „Емприс ъв Айрланд“.
	— Чух за „Емприс“. Пътнически лайнер, който потънал в река Сейнт Лорънс, след като се сблъскал с норвежки кораб за превозване на въглища. Загинали над хиляда души.
	Епстейн кимна.
	— Не знаех за случая, докато не прочетох некролога на Шийлдс. Катастрофата се счита за една от най-големите на века.
	— Странно. „Емприс“, „Титаник“ и „Лузитания“ потъват един след друг в порядъка на три години.
	— Във всеки случай тялото му не било намерено. Семейството му отслужило панихида в едно трудно за произнасяне име на малко селце в Уелс. Това е всичко, което мога да ти кажа за Харви Шийлдс.
	Двамата стигнаха сектора с мишените и Епстейн огледа попаденията.
	— Петнайсетсантиметрово групиране — отбеляза той. — Доста добре за стара гладкоцевна кремъклийка.
	— Седемдесет и пет калибрена сачма прави страхотна дупка — каза Пит с поглед в разцепената мишена.
	— Представи си само какво ще причини на плътта.
	— Нямам такова намерение.
	Епстейн смени мишената, после двамата отново се върнаха на линията за стрелба.
	— А какво ще ми кажеш за Есекс? — попита Пит.
	— Какво ли мога да ти кажа, което вече да не знаеш?
	— Ами като начало, как е умрял?
	— При влакова катастрофа — отвърна Епстейн. — Срутил се мост над река Хъдсън. Загинали сто души. Сред тях и Есекс.
	Пит се замисли за момент.
	— Вероятно някъде в старите архиви в областта, където се е случило това, трябва да има протокол за раните по тялото.
	— Не вярвам.
	— Защо смяташ така?
	— Засега се докоснахме до любопитния паралел между Есекс и Шийлдс. — Той замълча и погледна Пит. — И двамата са били убити в един и същ ден — двайсет и осми май, хиляда деветстотин и четиринайсета година — и на двамата телата не са били открити.
	— Страхотно — въздъхна Пит. — Нещастието никога не идва само… Но и аз не съм очаквал всичко да ми бъде поднесено на тепсия.
	— И не очаквай подобно нещо за разследвания в миналото.
	— Съвпадението между смъртта на Есекс и Шийлдс изглежда странно. Възможно ли е да е имало заговор?
	Епстейн поклати глава.
	— Съмнявам се. Често се случват странни неща. Освен това, защо е нужно да се потопява цял кораб и да се убиват хиляди невинни хора, когато е могло просто Шийлдс да бъде хвърлен през борда някъде насред Атлантическия океан?
	— Прав си, разбира се.
	— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво са ти тези сведения?
	— И аз самият не зная докъде ще ме изведат.
	— Ако е нещо важно, надявам се да ме посветиш.
	— Много е рано да се разгласява. Може да се окаже напразно.
	— Познавам те отдавна, Дърк. Ти не се въвличаш в нещо, което ще се окаже напразно.
	— Ами да речем, че си падам по исторически загадки.
	— В такъв случай имам още една такава за теб.
	— Добре, разкажи ми я.
	— Реката под срутения мост е била почиствана с драга в продължение на месец. Не е било намерено нито едно тяло на пътник или на влаковия персонал.
	Пит спря да върви и погледна спокойно Епстейн.
	— Не го вярвам. Това не значи, че някои от труповете не са били отнесени от течението и изхвърлени на брега.
	— Казах ти само половината — додаде Епстейн с потаен поглед. — Влакът също не е бил открит.
	— Господи!
	— От професионално любопитство проучих случая с „Манхатън лимитид“, както се е наричал влакът. Веднага след трагедията мястото е било претърсвано от водолази седмици наред, които не открили нищо. Локомотивът и всички вагони били отписани като потънали в плаващите пясъци. Директорите на „Северни железопътни линии Ню Йорк & Квебек“ изхарчили цяло състояние, за да открият някаква следа от смазания им влак. Не постигнали никакъв резултат и вдигнали ръце. Не след дълго линията била купена от „Ню Йорк сентръл“.
	— И това ли е краят?
	— Не съвсем — отвърна Епстейн. — Твърди се, че „Манхатън лимитид“ продължава призрачния си маршрут.
	— Не се занасяй.
	— Честна дума! Местните жители в поречието на Хъдсън се кълнат, че са виждали как един влак фантом завива от брега, изкачва наклона на стария мост и изчезва от поглед. Естествено, явлението можело да се наблюдава само след здрач.
	— Много естествено — отвърна иронично Пит. — Пропусна да споменеш за пълнолунието и воя на речните духове, вещаещи смърт.
	Епстейн сви рамене, после се засмя.
	— Помислих си, че ще ти се хареса да вмъкна и малко ужас.
	— И имаш копия на онези документи?
	— Разбира се. Предположих, че ще ги поискаш. Има цели два килограма страници, описващи потъването на „Емприс“ и разследването на срутения мост над река Хъдсън. Успях да отмъкна също имената и адресите на няколко души, чието хоби е да разследват корабни и влакови катастрофи. Всичко е грижливо подредено и прибрано в плик и се намира в колата ми. — Епстейн посочи паркинга на стрелбището. — Ще ти го донеса.
	— Признателен съм ти за времето и усилията, които си изразходвал — рече Пит.
	Епстейн го погледна право в очите.
	— Още един въпрос, Дърк, дължиш ми отговор на него.
	— Вярно, дължа ти отговор — отвърна примиренчески Пит.
	— НЮМА ли се интересува за случая, или действаш сам?
	— Лично моя инициатива.
	— Разбирам. — Епстейн сведе поглед към земята и безцелно подритна едно камъче. — А научи ли, че един потомък на Ричард Есекс съвсем наскоро е бил намерен мъртъв?
	— Джон Есекс. Да, знам.
	— Един от нашите репортери излезе с материал за случая. — Епстейн замълча и посочи с глава към колата на Пит. — Някакъв мъж с описания, сходни на твоите, който карал червена спортна кола и питал за къщата на Есекс, бил видян от съседка един час преди анонимен глас да предупреди полицията за смъртта му.
	— Чисто съвпадение — сви рамене Пит.
	— Майната ти на съвпадението! — наежи се Епстейн. — Какво, по дяволите, си надушил?
	Пит извървя няколко крачки с мрачно лице, без да продума. После леко се усмихна и Епстейн беше готов да се закълне, че в усмивката му имаше някаква поличба.
	— Повярвай ми, приятелю, като ти казвам да не настояваш да знаеш.


	28.

	Домът на Греъм Хъмбърли бе разположен на върха на хълм в Палос Вердес — елегантен жилищен квартал на Лос Анджелис. Архитектурата представляваше смесица от съвременен и калифорнийско-испански стил, с грубо измазани с хоросан стени и тавани, украсени с масивни износени греди под покрив с нагънати червени керемиди.
	Голям шадраван пръскаше вода върху предната тераса и се оттичаше в кръгъл басейн. На изток от къщата се откриваше грандиозен панорамен изглед към просторен килим от градски светлини, а задната й част гледаше на запад към Тихия океан и остров Каталина.
	Когато Шоу влезе в къщата на Хъмбърли, посрещна го музика от мексикански оркестър и брътвеж на стотици гласове с повишено настроение. Барманите трескаво бъркаха огромно количество коктейли с текила, а уредниците на приема едва смогваха да презаредят с пикантни мексикански блюда масите, на които сякаш не им се виждаше краят.
	До него се приближи дребен мъж, чиято глава изглеждаше прекалено голяма за раменете му. Беше облечен със смокинг с избродиран на гърба дракон.
	— Здравейте, аз съм Греъм Хъмбърли — представи се той с превзета усмивка. — Добре дошъл на приема!
	— Брайън Шоу.
	Усмивката не се промени.
	— А, да, господин Шоу. Извинете, че не ви познах, но общите ни приятели не ми изпратиха ваша снимка.
	— Имате изключително внушителен дом. Такъв не се среща в Англия.
	— Благодаря. Но заслугата се дължи на жена ми. Лично аз предпочитах да е нещо по-провинциално. За щастие, надделя.
	Акцентът на Хъмбърли, както предположи Шоу, беше корнуолски.
	— Тук ли е капитан трети ранг Милиган?
	Хъмбърли го хвана над лакътя и го изведе настрани от множеството.
	— Да, тук е — отвърна той тихо. — Трябваше да поканя всички офицери на кораба, за да съм сигурен, че и тя ще дойде. Елате, ще ви представя на гостите.
	— Не са ми по вкуса светските преструвки — рече Шоу. — Ако ми я покажете, ще се справя и сам.
	— Както желаете. — Хъмбърли огледа множеството от тела, които се разхождаха из терасата. Накрая погледът му спря да се движи и той кимна към бара. — Ето там, високата и доста привлекателна жена с руса коса и синя рокля.
	Шоу бързо я откри сред кръга от ухажващи я офицери с бели военноморски униформи. Тя изглеждаше в средата на трийсетте си години и излъчваше сърдечност, която убягваше на повечето жени. Оставяше впечатлението, че приема вниманието за естествено, без никакви признаци на каприз. На Шоу му хареса това, което видя от пръв поглед.
	— Може би ще мога да ви разчистя пътя, като я отделя от тълпата — предложи Хъмбърли.
	— Не е нужно — отвърна Шоу. — Между другото, имате ли да ми дадете кола назаем?
	— Имам цял парк. Каква искате, лимузина с шофьор?
	— Някоя, която да въодушевява.
	Хъмбърли се замисли за миг.
	— Ще бъде ли подходящ един ролс-ройс корниш с подвижен покрив?
	— Ще свърши чудесна работа.
	— Ще го откриете на алеята за коли. Червен. Ключовете ще бъдат в стартера.
	— Благодаря ви.
	— Няма защо. Успешен лов!
	Хъмбърли се върна към задълженията си на домакин. Шоу тръгна към бара и си проправи път до Хайди Милиган. Един млад русокос лейтенант му хвърли неодобрителен поглед и подметна:
	— Не се ли натрапваш малко, деденце?
	Шоу не му обърна внимание и се усмихна на Хайди.
	— Капитан Милиган, аз съм адмирал Брайън Шоу. Мога ли да поговоря с вас… насаме?
	Хайди огледа набързо лицето му, опитвайки да си спомни дали го познава. Затрудни се и кимна.
	— Разбира се, адмирале.
	Русокосият лейтенант го погледна така, сякаш е видял дюкяна си откопчан.
	— Моите извинения, сър. Аз си помислих…
	Шоу го удостои с великодушна усмивка.
	— Никога не забравяй, момко, че е полезно да познаваш врага.


	— Харесва ми как шофирате, адмирале — надвика се с шума на вятъра Хайди.
	Шоу натисна още малко педала на газта и ролс-ройсът се устреми на север по автострадата за Сан Диего. Той нямаше предвид накъде да кара, когато двамата с Хайди напуснаха приема. Трийсет години не беше идвал в Лос Анджелис. Караше безцелно, като следеше единствено пътните табели, без да е сигурен обаче къде ще го отведат.
	Хвърли кос поглед към Хайди. Очите й бяха широко отворени и искряха от възбуда. Почувства как ръката й го стисна за лакътя.
	— Не е лошо да намалите скоростта — рече тя, — преди да ви спре някое ченге.
	Подобно нещо не му се искаше. Той отпусна педала на газта и остави колата да продължи с разрешената скорост. Включи радиото и оттам се разнесе валс от Щраус. Понечи да смени станцията, но Хайди спря ръката му.
	— Не, нека остане. — Тя се облегна назад и вдигна лице към звездите. — Къде отиваме?
	— Има една стара шотландска игра — засмя се Шоу. — Отвличане на момичета в отдалечени места… Така те няма как да не почнат да се интересуват от момчетата, ако искат да се приберат в къщи.
	— Тоя номер няма да мине — разсмя се Хайди. — Аз и бездруго съм на близо пет хиляди километра от дома.
	— И то без униформа.
	— Една от разпоредбите на военноморски сили гласи: на жените офицери се разрешава да се обличат в цивилни дрехи на приеми.
	— Тогава ура за Американските военноморски сили!
	Тя го погледна проницателно.
	— Никога не съм познавала адмирал, който да кара ролс-ройс.
	Той се усмихна.
	— Сред нас, пенсионираните англичани, има десетки стари морски вълци, които няма да видите в друга кола.
	— Тогава ура за вашите военноморски сили! — засмя се Хайди.
	— Ако говорим сериозно, аз направих няколко разумни инвестиции, докато командвах една военноморска база в Цейлон.
	— А сега, след като сте се оттеглили от службата, с какво се занимавате?
	— Предимно с писане. На исторически книги. „Нелсън в битката при Нил“, „Адмиралтейството по време на Първата световна война“… от тоя род. Е, не са материя, подходяща за бестселъри, но в тях има доста престиж.
	Хайди го изгледа някак странно.
	— Май се майтапите с мен.
	— Моля?
	— Наистина ли пишете книги за военната флота?
	— Разбира се — отвърна той невинно. — Защо да ви лъжа?
	— Невероятно — промълви Хайди. — Аз също, но тепърва ще издавам.
	— Виж ти! Това вече е невероятно — възкликна Шоу, стараейки се да се покаже възможно най-искрено удивен. После хвана ръката й и леко я стисна. — Кога трябва да се връщате на кораба?
	Почувства я как потръпна.
	— Има много време.
	Той погледна към голяма зелена табела с бели букви, преди да я подмине.
	— Била ли сте в Санта Барбара?
	— Не — отвърна тя почти шепнешком. — Но съм чувала, че било много красиво там.
	На сутринта Хайди беше тази, която поръча закуска в стаята. Докато наливаше кафето, обля я пареща вълна на удоволствие. Любенето с непознат само няколко часа след като го бе срещнала, я изпълваше с вътрешен трепет, който не й бе познат дотогава. Усещането беше наистина особено.
	Тя лесно можеше да изброи мъжете, които бе имала: изплашения флотски курсант в Анаполис, бившия й съпруг, адмирал Уолтър Бас, Дърк Пит и сега Шоу — представи си ги толкова ясно, сякаш се бяха подредили в редица за проверка. Само петима — съвсем недостатъчно, дори за взвод.
	Защо ли става така, запита се тя, колкото повече остарява жената, толкова повече започва да съжалява, че не е лягала с повече мъже. Ядоса се на себе си. В самотните си години беше прекалено предпазлива, страхуваше се да изглежда ненаситна и изобщо не се решаваше да се впуска в случайни връзки.
	Колко съм била глупава, заключи тя в себе си. В края на краищата толкова често бе чувствала, че изпитва десет пъти по-голямо удоволствие от който и да е мъж. Защото възбудата й се разгаряше вътре в нея. Докато това чувство в мъжете беше просто външно. Те като че ли повече разчитаха на въображението и нерядко после се разочароваха. За тях в повечето случаи сексът не беше по-различен от това да отидат на кино, докато жената искаше нещо повече… много повече.
	— Много си замислена тази сутрин — каза Шоу, като вдигна косата й и я целуна по врата. — Да не би да изпитваш угризения в студената светлина на зората?
	— По-скоро съм в плен на нежни спомени.
	— Кога ще отплавате?
	— Вдругиден.
	— Значи все още имаме време.
	Тя поклати глава.
	— Ще бъда дежурна до тръгването.
	Шоу отиде до плъзгащите се стъклени врати на хотелската им стая с изглед към океана и погледна навън. Виждаше само на два-три метра пред себе си. Брегът на Санта Барбара беше скрит от гъста мъгла.
	— Колко жалко! — рече той замислен. — Имаме толкова много общи неща.
	Тя се приближи и плъзна ръка около кръста му.
	— Какво имаш предвид? Вечер да се любим, а през деня да правим проучвания ли?
	Шоу се засмя.
	— Прословути сте вие, американците, с вашия директен хумор. Макар че идеята не е лоша. Двамата с теб бихме се допълвали чудесно. Какво точно пишеш в момента?
	— Темата за доктората ми. „Военноморските сили по времето на администрацията на президента Уилсън“.
	— Звучи доста скучно.
	— И е така. — Хайди замълча и по лицето й се изписа замислен вид, после додаде: — Чувал ли си за Северноамериканския договор?
	Ето ти на! Никакви увещания, никакви интриги или мъчения — тя просто сама се разкри.
	— Да, мисля, че съм попадал на него.
	Хайди го изгледа и отвори устни, за да каже нещо, но дори звук не издаде.
	— Защо ме гледаш така странно?
	— Нима си запознат с този договор? — запита тя изумена. — И наистина си виждал справки за него?
	— Всъщност никога не съм чел съдържанието му. Дори съм забравил целта му. Доколкото си спомням, не беше от особена важност. Можеш да намериш материали, свързани с него, в почти всеки архив в Лондон. — Шоу поддържаше равнодушен тон. — Договорът част от проучванията ти ли е?
	— Не — отвърна Хайди. — Случайно се натъкнах на документ, в който бегло се споменава за него. Поисках да узная нещо повече от любопитство, но не открих нищо, което да доказва, че такъв договор съществува в действителност.
	— С удоволствие ще направя копие и ще ти го изпратя.
	— Няма нужда. Достатъчно ми беше да знам, че той не е плод на въображението ми, за да се успокои любознателната ми душа. Освен това предадох записките си на приятели във Вашингтон.
	— Ще го изпратя на тях.
	— Всъщност е един приятел.
	— Добре, един приятел. — Шоу едва потискаше нетърпеливостта в гласа си. — Как му е името и адреса?
	— Дърк Пит. Можеш да го намериш в Националната агенция за подводни и морски проучвания.
	Шоу се сдоби с онова, за което бе дошъл. На негово място всеки друг, вживяващ се в работата си агент, веднага би закарал Хайди обратно на кораба й и би взел първия самолет за Вашингтон.
	Шоу никога не бе допускал прекаленият ентусиазъм да го обсебва. Имаше случаи, в които подобно чувство не се възнаграждаваше, и този беше един от тях.
	Той целуна страстно Хайди по устните.
	— Стига сме говорили за проучвания. Хайде пак да си легнем.
	И те си легнаха.


	29.

	Лек вятър от североизток духаше в ранния следобед. Ледените му иглички се забиваха в изложената на открито кожа и я сковаваха. Температурата беше три градуса по Целзий, но Пит, който оглеждаше внимателно водата на река Сейнт Лорънс, имаше чувството, че съчетанието от вятър и студ е смъкнало термометъра до минус десет.
	Той вдъхна миризмите на доковете, издадени навътре в малкия залив на няколко километра от град Римуски, провинция Квебек, и ноздрите му доловиха характерните остри миризми на катран, ръжда и дизелово гориво. Той тръгна по остарялата дъсчена настилка и стигна до подвижно мостче, спуснато към една яхта, която си почиваше спокойно в мазната вода. Конструкторът й бе дал практична форма, с петнайсетметрови просторни равни палуби, два гребни винта и дизелови двигатели. Липсваха всякакви лъскави хромови повърхности, корпусът беше боядисан в черно. Личеше, че е построена, за да върши работа — беше идеална за риболовни излети, за водолазни разходки или за търсене на петрол. В горната част цареше пълен ред и чистота — сигурни признаци за грижовен собственик.
	От кормилната рубка излезе мъж. Носеше плетена шапка с помпон, която обаче не можеше да удържи гъстата му, груба черна коса. Лицето му като че ли бе брулено от стотици бури, а очите му гледаха тъжно, но бдително. Пит се спря, преди да стъпи на кърмовата палуба.
	— Казвам се Дърк Пит. Търся Жюл льо Ма.
	Последва миг мълчание, после мъжът се усмихна сърдечно и разкри здрави, бели зъби.
	— Добре дошъл, мосю Пит! Моля, заповядайте на борда.
	— Практична яхта.
	— Без да е красива може би, но като всяка добра жена е предана и търпелива. — Ръката му стискаше като менгеме. — Избрал сте чудесен ден за посещението си. Река Сейнт Лорънс е благоразположена днес. Мъгла няма, само леко вълнение над дълбоките води. Ако ми помогнете да я отвържем, можем да отплаваме.
	Льо Ма слезе долу и задейства двигателите, а Пит отмота носовите и кърмовите въжета от доковите кнехти и ги нави върху палубата. Зелената вода на залива се плъзгаше покрай корпуса, без да оставя почти никакви бразди и постепенно промени цвета си до яркосиньо, когато навлязоха в главното течение на реката. На четирийсет и пет километра от отсрещния бряг хълмовете белееха от зимния сняг. Те минаха покрай една рибарска гемия, плаваща към доковете със седмичния улов, и шкиперът й махна на Льо Ма в отговор на изгракалата тръба на яхтата. Зад кърмата с ярки подробности се открояваха в мартенското слънце заострените кули на живописните катедрали на Римуски.
	Леденият вятър защипа по-силно, когато яхтата напусна завета на сушата и Пит се вмъкна в салона.
	— Чаша чай? — попита го Льо Ма.
	— С удоволствие — усмихна се Пит.
	— Чайникът е в камбуза. — Льо Ма държеше отпуснато кормилото и говореше, без да се обръща, вперил поглед право напред. — Ако обичате обслужете се сам, че аз трябва да внимавам зорко за плаващи ледени късове. По това време на годината те са по-нагъсто от мухи върху тор.
	Пит си наля от горещия чай, седна на един висок въртящ се стол и се загледа в реката. Льо Ма беше прав. Водата наистина беше отрупана с плаващи ледени късове, големи колкото яхтата.
	— Каква беше нощта, когато е потънал „Емприс ъв Айрланд“? — наруши той мълчанието.
	— С ясно небе — отговори Льо Ма. — Реката беше спокойна, температурата на водата — няколко градуса над точката на замръзване, никакъв вятър. На места имаше мъгла, нещо обичайно за пролетта, когато топлият южен въздух се слегне над студената река.
	— Надежден кораб ли беше „Емприс“?
	— Един от най-надеждните. — Гласът на Льо Ма прозвуча сериозно, макар въпросът да му се стори наивен. — Бил е строен по най-високите стандарти за времето си по поръчка на притежателите му — „Канадската тихоокеанска железопътна линия“. Той и още един кораб от аналогичен клас — „Емприс ъф Бритън“ — бяха красиви лайнери, с водоизместимост от по четиринайсет хиляди тона и дължина сто шейсет и осем метра. Може би вътрешното им обзавеждане да не е било толкова елегантно, колкото на „Олимпик“ или „Мавритания“, но те си спечелиха солидна слава с удобния си лукс, който предоставяха на пътниците при прекосяването на Атлантическия океан.
	— Доколкото си спомням, последното пътуване на „Емприс“ е започнало от Квебек на път за Ливърпул.
	— Хвърлил котва към четири и половина часа следобед. Девет часа по-късно лежеше на речното дъно с пробит десен борд. Мъглата беше тази, която написа епитафията на кораба.
	— Както и на другия, който превозвал въглища — „Сторстад“.
	Льо Ма се усмихна.
	— Добре сте си научил урока, господин Пит. Причината за сблъсъка между „Емприс“ и „Сторстад“ остана неразкрита докрай загадка. Екипажите им са се видели от разстояние тринайсет километра. Когато вече ги делели по-малко от три километра, между тях се изпречил нисък облак мъгла. Капитан Кендъл, управляващ „Емприс“, дал заповед за пълен назад и за спиране на машините. Това било грешка — трябвало е да продължи по пътя си. Мъжете в кормилната рубка на „Сторстад“ се объркали, като видели, че „Емприс“ изчезнал в мъглата. Помислили, че лайнерът се приближава към тях отляво на носа им, а всъщност, поради изключените си двигатели, той се носел свободно по повърхността към десния им борд. Първият помощник-капитан на „Сторстад“ дал заповед за прехвърляне на кормилото на десния борд и това осъдило „Емприс ъф Айрланд“ и пътниците й на гибел.
	Льо Ма прекъсна разказа си, за да посочи един леден къс с площ почти един акър.
	— Тази година имахме необичайно студена за сезона зима. Нагоре по течението, в продължение на цели двеста и четирийсет километра, реката е все още замръзнала.
	Пит мълчеше и бавно отпиваше от чая си.
	— Шестхилядитонният „Сторстад“ — продължи Льо Ма, — натоварен с единайсет тона въглища, се врязал в средата на „Емприс“, откъртвайки зееща пробойна, висока седем метра и широка четири и половина метра. Само след четиринайсет минути „Емприс“ се понесъл към дъното, отнасяйки със себе си повече от хиляда души.
	— Странно е, че толкова бързо е бил забравен корабът — отбеляза замислен Пит.
	— Да, попитайте който и да е в Щатите и Европа за „Емприс“ и всеки ще ви каже, че никога не е чувал за него. Едва ли не е престъпление да се забравят така кораби.
	— Но вие не сте го забравил.
	— Нито някой от провинция Квебек — каза Льо Ма и посочи на изток. — Точно зад Поант-о-Пер, на английски — Върхът на Отеца, в малко гробище, което все още се поддържа от „Канадската тихоокеанска железопътна линия“, лежат осемдесет и осем неразпознати жертви на трагедията. — По лицето на Льо Ма се изписа огромна скръб; той продължи да разказва с ужасяващи точни цифри за загиналите, сякаш потъването на кораба беше станало вчера. — Армията на спасението също си спомня. От сто седемдесет и един души, които пътували за Лондон, се спасили само двайсет и шестима. Всяка година те отслужват панихида за техните мъртъвци в гробището „Мон плезан“ в Торонто.
	— Научих, че „Емприс“ е погълнал целия ви живот.
	— Изпитвам дълбоки чувства към „Емприс“. То е нещо като голяма любов, която обсебва някои мъже, като видят портрет на жена, умряла много преди те да са се родили.
	— Аз пък разчитам повече на плътта, отколкото на въображението — каза Пит.
	— Понякога въображението се отплаща по-добре — отвърна Льо Ма със замечтан израз. После изведнъж се сепна и завъртя кормилото, за да избегне един леден къс, който се зададе по пътя на яхтата. — Когато стане топло, между юни и септември, се гмуркам поне трийсет пъти към останките от кораба.
	— В какво състояние е той?
	— Само тук-там се е разпаднал на части. И все пак съвсем не изглежда зле, като си помисли човек, че вече седемдесет и пет години е под водата. Предполагам, че това се дължи на прясната вода от реката, която разводнява солеността от източните морски води. Някои от горните преградни стени са паднали върху горната надстройка, но останалата част на кораба е съвсем запазена.
	— На каква дълбочина се намира?
	— На около петдесет метра. Доста дълбочко за гмуркане с бутилка под налягане, но се справям. — Льо Ма затвори дроселите и изключи двигателите, оставяйки яхтата да се носи по течението. После се обърна с лице към Пит. — Кажете ми, господин Пит, защо се интересувате от „Емприс“? Защо потърсихте именно мен?
	— Търся сведения за един пътник на име Харви Шийлдс, който е потънал с кораба. Казаха ми, че никой не знае повече за „Емприс“ от Жюл льо Ма.
	Льо Ма обмисли известно време отговора му, после рече:
	— Да, спомням си, че имаше един Харви Шийлдс сред жертвите. Но никой от оцелелите не е споменал нищо за него, когато е описвал потъването. Вероятно той е един от близо седемстотинте, които все още лежат погребани в гниещия корпус.
	— Може би са го открили, но не са го разпознали, като онези, които лежат в гробището оттатък Върха на Отеца.
	Льо Ма поклати глава.
	— Там са предимно пътници от трета класа. А Шийлдс е бил английски дипломат, важен човек. Тялото му е трябвало да бъде разпознато.
	Пит остави чашата си настрана.
	— В такъв случай моето търсене приключва.
	— О, не, господин Пит, не приключва тук.
	Пит го погледна, без да продума.
	— Там, долу — продължи Льо Ма, кимайки към палубата, — точно под нас лежи „Емприс ъф Айрланд“. — После посочи прозореца на една кабина. — Ей там плава неговият обозначителен знак.
	На петнайсет метра от левия борд на яхтата върху ледената река леко се издигаше и спускаше оранжев буй, чието въже бе изпънато през тъмните води надолу към смълчания разбит кораб.


	30.

	Малко след залез-слънце Пит отби от щатската пътна артерия взетата под наем миникола и навлезе в тесен павиран път, граничещ с река Хъдсън. Отмина крайпътен камък, отбелязващ битка от Американската революция, и се изкуши да спре и да се разтъпче, но реши да не се бави, за да стигне до целта си, преди да се е стъмнило. Живописната река беше красива дори и в чезнещата светлина; крайбрежната ивица, която стигаше до ръба на водата, блестеше под сипещия се сняг на късната зима.
	Пит спря да налее бензин на малка бензиностанция край град Коксаки. Продавачът — възрастен мъж с избелял работен комбинезон — седеше в канцеларията, вдигнал крака върху метално столче до печка с дърва. Пит си наля бензин и влезе вътре. Продавачът наклони глава встрани от него, за да види брояча на колонката.
	— Май прави точно двайсет долара — рече той.
	Пит му подаде пари в брой.
	— Колко още има до Уакетшър?
	Мъжът присви подозрително очи и огледа Пит като с детектор.
	— Уакетшър ли? Че то от години не се казва така. Всъщност селището вече не съществува.
	— Призрачно селище в северен Ню Йорк? Да беше в югозападната пустиня, щеше да прозвучи по-вероятно.
	— Няма шега, господине. Когато през четирийсет и девета година железопътната линия бе разрушена, Уакетшър западна и с него се свърши. Повечето от сградите бяха подпалени от вандали. Сега там не живее никой, освен неколцина, които правят статуи.
	— Останало ли е нещо от железопътната линия? — поинтересува се Пит.
	— Почти нищо — отвърна старецът и лицето му прие замислен вид.
	— И това е толкова жалко! — додаде след малко и сви рамене. — Е, поне се разминахме с дизеловото гориво, което само щеше да ни усмърдява. Последният влак, който минаваше оттук, се движеше с пара.
	— Може би някой ден парата ще се върне отново.
	— Аз няма да го доживея. — Продавачът на бензин загледа Пит с нарастващо уважение. — Какво толкова ви интересува една запустяла жп линия?
	— Луд съм по влакове — излъга Пит без никакво колебание. Той като че ли почваше да го прави много умело напоследък. — Особен интерес проявявам към класическите влакове. В момента правя справки за „Манхатън лимитид“ от северните линии „Ню Йорк & Квебек“.
	— Онзи, дето падна от моста Довил ли? Нали знаете, тогава загинаха сто души.
	— Да — отвърна с равен тон Пит, — знам.
	Старецът се обърна и погледна през прозореца.
	— „Манхатън лимитид“ е по-различен от другите — рече той. — Човек винаги може да познае кога се задава по коловоза. Има си свой специфичен шум.
	Пит не беше сигурен, че е чул добре. Възрастният човек говореше в сегашно време.
	— Сигурно имате предвид друг влак.
	— Не, господине. Виждал съм как старият „Манхатън лимитид“ се приближава с грохот и отминава потраквайки, с надута свирка и блеснали фарове, точно както в нощта, когато падна в реката.
	Ветеранът описваше как е видял влака фантом толкова равнодушно, сякаш говореше за времето.


	Вече се здрачаваше, когато Пит спря колата край малка отбивка на пътя. От север духаше студен вятър и той затвори догоре ципа на коженото си шофьорско яке и вдигна яката. Нахлузи плетена скиорска шапка на главата, слезе от колата и заключи вратите.
	Докато крачеше тежко към реката през замръзналото поле и ботушите му затъваха в десетсантиметровия сняг, западното небе промени цвета си от оранжев в синьо-пурпурен. Сети се, че забрави ръкавиците си в колата, но предпочете, вместо да се връща и да губи ценни минути от намаляващата дневна светлина, да напъха по-дълбоко ръце в джобовете на якето си. Наклонът беше стръмен и се налагаше да използва и ръце, за да се изкатери по хлъзгавата повърхност.
	Най-сетне, с вкочанени от студ пръсти, той се озова на отдавна изоставения релсов път. На места той беше напълно разяден от ръжда и покрит със сплетени мъртви и замръзнали бурени, подаващи се от снега.
	Оживеният някога коловоз се беше превърнал в далечен спомен.
	На слабата светлина погледът на Пит попадна на издайнически реликви от миналото: няколко разядени траверси, наполовина заровени в земята, един ръждясал крампон, разхвърляни камъчета от баластровата настилка. Телеграфните стълбове бяха на мястото си и се губеха в безкрайността като редица от изостанали от частта си, преуморени от битки войници. Нито една от потъмнелите им от времето напречни греди не липсваше.
	Пит се ориентира и закрачи по леко извития път, водещ по наклона към пустия прелез на моста. Въздухът беше леденостуден и щипеше ноздрите му. Дъхът му образуваше безформени облачета, които бързо се разнасяха във въздуха. Пред него изскочи заек и побягна надолу по насипа.
	Здрачът премина в мрак и сянката на Пит изчезна. Той се спря и погледна към заледената река на четирийсет и шест метра под него. Каменните брегови устои на моста Довил-Хъдсън като че ли не водеха наникъде.
	Две самотни междинни подпори стърчаха като мърляви часовои от водата, която се въртеше около основите им. Нямаше и помен от сто петдесет и два метровата дъгова форма, която някога бяха поддържали. Мостът изобщо не беше поправян; главният коловоз беше построен по на юг, където се пресичаше с по-нов и по-здрав висящ отвод.
	Пит приклекна и стоя дълго време така, опитвайки се да добие зрителна представа за съдбовната нощ, и едва ли не видя как червените светлини на последния вагон постепенно се смаляваха, докато влакът фучеше по огромния централен свод, дори чу писъка на огъващ се метал, после шумния плисък от падането му в безразличната река.
	Унесът му бе прекъснат от друг звук — пронизително стенание в далечината.
	Той скочи на крака и се ослуша. Не долови нищо друго, освен шепота на вятъра. След малко стенанието отново се чу. То идваше някъде от север и срещайки по пътя си зловещите стръмни скали на Хъдсън, ехото му се повтаряше и преповтаряше.
	Това беше свирка на влак.
	Изведнъж Пит видя как една жълтеникава светлина се приближава неотклонно към него. След малко слухът му долови и други звуци — стържещ тропот и съскане на пара. Невидими птици, подплашени от внезапния шум, изпърхаха с крила към черното небе.
	Пит не смееше да повярва в истинността на това, което несъмнено бе видял; беше невъзможно влак да препуска по несъществуващите релси върху запусната баластра. Той стоеше неподвижен, без да чувства студа, и търсеше обяснение, но умът му отказваше да откликне на възприятията му, а в това време писъкът на локомотивната свирка ставаше все по-силен, светлината — все по-ярка.
	В продължение на може би десет, а може би и на двайсет секунди Пит застина на място като дърветата покрай коловоза. Адреналинът нахлу в кръвоносните му съдове и задръжките на страха се отприщиха и пометоха всичките му логични разсъждения. Клещите на паниката се затегнаха около стомаха му и той започна да губи чувството си за реалност.
	Острата свирка прониза отново нощта и миг след това ужасът се зададе откъм завоя и затрополи шумно по наклона към липсващия мост, а предният прожектор закова на място Пит с ослепителната си светлина.
	Пит изобщо нямаше представа колко дълго бе наблюдавал смаян онова, което дълбоко в себе си съзнаваше, че е свръхестествено явление. По едно време започна да изпитва чувство за самосъхранение и се огледа, за да види накъде да побегне. Тесните страни на насипа се спускаха в непрогледния мрак, а зад него беше отвесният склон към реката.
	Почувства се в капан пред прага на необятна празнота.
	Призрачният локомотив се приближаваше неотклонно, дрънченето на камбаната му вече се чуваше ясно сред грохота от отработената пара.
	Но изведнъж гняв измести страха на Пит, гняв, породен отчасти от собствената му безпомощност, отчасти от забавените му реакции. Мигът, който му бе нужен, за да вземе решение, му се стори дълъг цяла вечност. Оставаше му открита една-единствена посока и той се вкопчи за нея. Като спринтьор, стартирал след сигналния изстрел, той се втурна по наклона в неминуем сблъсък с неизвестността.


	31.

	Ослепителната светлина внезапно угасна и оглушителният шум се стопи в нощта.
	Пит се спря и застина неподвижен, неспособен да проумее какво става; напрегна очите си, за да привикнат на тъмнината. Наклони глава и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум, освен отново шепотът на северния вятър. Почувства пронизващия студ по голите си ръце и силното биене на сърцето си.
	Изминаха цели две минути, без нищо да се случи. Той започна да подтичва по голата баластрова настилка, като през няколко метра спираше и оглеждаше снежната покривка. Освен собствените му стъпки в обратна посока, други следи по снега нямаше.
	После намали ход и с уморена крачка измина още половин километър, като донякъде очакваше, донякъде се съмняваше, че ще открие някаква следа от механичен призрак. Нищо наоколо не привлече погледа му. Сякаш влакът изобщо не е съществувал.
	Спъна се в някакъв твърд предмет и се просна тромаво върху оголено от вятъра парче чакълеста настилка. Проклинайки непохватността си, той заопипва в кръг около себе си и пръстите му докоснаха две успоредни ленти студен метал.
	Боже мой, това са релси!
	Той скочи на крака и продължи напред. След като излезе от един остър завой, пред погледа му се открои синкава светлина от телевизор, която струеше от прозорци на къща. Релсите като че ли минаваха покрай предната веранда.
	В къщата излая куче и след малко вратата се отвори и хвърли правоъгълник от светлина навън. Пит се сливаше с тъмнината. Огромно рошаво овчарско куче скочи върху траверсите, подуши ледения въздух и тъй като явно не му се искаше да се застоява на студа, веднага вдигна задния си крак и си свърши работата, после изтича обратно в уюта на стоплената от камина стая. Вратата се затвори след него.
	Пит се приближи още малко и различи в тъмното огромно черно тяло, издигащо се върху страничен коловоз. Това беше локомотив със служебен вагон, скачен зад него. Пит предпазливо се качи в кабината и пипна пещта. Металът беше студен. По ръката му се полепи ръжда — котлите не бяха палени дълго време.
	Той мина по коловоза към къщата и почука на вратата.
	Кучето предано излая няколко пъти и почти веднага на прага се показа мъж, облечен със смачкан хавлиен халат. Светлината беше зад гърба му, затова лицето му не се виждаше ясно. Раменете му бяха широки колкото рамката на вратата и носеха тежестта на тялото му като професионален борец.
	— Какво обичате? — попита мъжът с дълбок метален глас.
	— Извинете, че ви безпокоя — заговори Пит с характерната за южняците усмивка, — но бих ли могъл да поговоря с вас?
	Мъжът го огледа от горе до долу с леден поглед, после кимна.
	— Разбира се, заповядайте.
	— Казвам се Пит, Дърк Пит.
	— Ансъл Магий.
	Името му докосна една струна в Пит и преди той да осмисли сигнала й, Магий се обърна и силно извика:
	— Ани, имаме гост.
	Жената излезе от кухнята. Беше висока и не издаваше никакъв интерес. Тялото й беше тънко като тръстика — пълна противоположност на Магий. Пит предположи, че навремето може да е била манекенка. Косата й бе на тъмни и светли кичури и грижливо сресана. Беше облечена с прилепнала по тялото червена дълга домашна роба, препасана с подходяща на цвят престилка, а в едната си ръка държеше кърпа за бърсане на чинии.
	— Това е съпругата ми Ани. — Магий направи и съответния жест с ръка. — А това е господин Пит.
	— Здравейте! — поздрави го сърдечно Ани. — Имате вид на човек, зажаднял за чаша кафе.
	— С удоволствие бих изпил едно без мляко — рече Пит. — Благодаря.
	Тя изведнъж отвори широко очи.
	— Знаете ли, че ръцете ви кървят?
	Пит погледна ожулените си длани.
	— Сигурно съм ги издраскал, когато паднах върху релсите. Те са толкова вкочанясали от студ, че дори не съм усетил.
	— Сега се настанете тук, до огъня — поведе го Ани към един ъглов диван. — Аз ще ви почистя раните. — Тя забърза към кухнята и напълни кана с топла вода, после отиде в банята да потърси антисептично средство.
	— Аз пък ще донеса кафето — предложи услугите си Магий.
	Овчарското куче стоеше настрани и гледаше безизразно Пит. Е, поне кучето ме гледа, каза си наум Пит. Очите на животното бяха скрити зад гъсти кичури козина.
	Пит обходи с поглед всекидневната. Мебелите със съвременни форми очевидно бяха правени по поръчка. Всяка вещ, включително лампите и безбройните предмети на изкуството, беше боядисана или в червено, или в бяло. Стаята представляваше нещо като обитаема художествена галерия.
	Магий влезе с чаша димящо кафе.
	На светлина лицето му изглеждаше дружелюбно, с момчешки израз.
	— Вие сте Ансъл Магий, скулпторът, нали?
	— Опасявам се, че някои художествени критици не биха се съгласили с това определение — засмя се добродушно Магий.
	— Много сте скромен — рече Пит. — Веднъж стоях на дълга опашка, за да видя изложбата ви в Националната художествена галерия във Вашингтон.
	— Да не би да сте познавач на съвременното изкуство, господин Пит?
	— Едва ли бих се нарекъл и дилетант. Всъщност моята страст е античната машинария. Колекционирам стари коли и аероплани. — Това беше вярно. — Освен това изпитвам влечение и към парните локомотиви. — Това беше поредната лъжа.
	— В такъв случай имаме много общи неща — отбеляза Магий. — И аз самият съм запалянко по стари влакове. — Той се пресегна и загаси телевизора.
	— Видях частната ви железопътна линия и локомотива.
	— Атлантически тип четири-четири-две — сякаш изрецитира Магий. — Излязъл е от заводите „Болдуин“ през хиляда деветстотин и шеста година. Теглил е „Овърланд лимитид“ от Чикаго до Каунсъл Блъфс, Айова. Бил е доста бърз за онова време.
	— Кога за последен път е бил задвижван? — По киселата физиономия на Магий Пит веднага разбра, че е употребил погрешна терминология.
	— Пълних пещта му допреди две лета, след като изминах с него осемстотин метра. Возих съседите и децата им напред-назад по частния си коловоз. Отказах се след последния си сърдечен пристъп. Оттогава машината бездейства.
	Ани се върна в стаята и започна да промива ожулените му ръце.
	— Съжалявам, но не намерих нищо друго, освен старо шишенце с йод. Ще ви щипе малко.
	Но не позна. Ръцете на Пит все още бяха безчувствени. Той наблюдаваше безмълвно как жената го превързва. После тя седна и огледа одобрително работата си.
	— Е, няма да спечели медицинска награда, но ще свърши работа, докато се приберете у дома.
	— И то много добра работа — увери я Пит.
	Магий се настани на един стол във форма на лале.
	— И така, господин Пит, какво искате да говорите с мен?
	Пит мина направо на въпроса.
	— Събирам данни за „Манхатън лимитид“.
	— Разбирам — кимна Магий, но си личеше, че нищо не разбира. — Предполагам, че интересът ви клони повече към последния му път, отколкото към неговата история.
	— Да — призна Пит. — Има няколко неща в онази трагедия, които изобщо не са изяснени в дълбочина. Прегледах вестникарските материали, но те повече повдигат въпроси, отколкото дават отговори.
	Магий го погледна подозрително.
	— Журналист ли сте?
	Пит поклати глава.
	— Не, директор съм по специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания.
	— Значи работите за правителството?
	— Да, чичо Сам ми плаща заплатата. Но любопитството ми, свързано с нещастието на моста Довил-Хъдсън, е чисто лично.
	— Любопитство ли? Бих казал, че е по-скоро идея фикс. Какво друго може да накара човек да броди из извънградските местности в мразовито време, и то посред нощ?
	— Времето ме притиска — отвърна спокойно Пит. — Утре сутринта трябва да съм във Вашингтон. Това ми е единствената възможност да видя моста. Освен това беше все още светло, когато пристигнах.
	Магий като че ли се отпусна.
	— Поднасям ви извинения, че ви подложих на такъв разпит, господин Пит, но вие сте единственият непознат, който нахлу в малкото ми тайно убежище. Като се изключат неколцина отбрани приятели и колеги, обществеността мисли, че съм някакъв чудат саможивец, който трескаво отлива форми в изоставен склад в източната част на Ню Йорк. Поддържам тази измама с цел. Държа на усамотението си. Ако трябваше да се съобразявам с потока от зяпачи, критици и репортери, които по цял ден да ми чукат на вратата, нямаше да мога да свърша никаква работа. А тук, скрит в долината на Хъдсън, творя на спокойствие.
	— Още кафе? — попита Ани и с женската си проницателност избра подходящия момент да ги прекъсне.
	— С удоволствие — прие поканата Пит.
	— Искате ли и парче горещ ябълков сладкиш?
	— О, чудесно. От сутринта не съм слагал залък в уста.
	— Тогава ще ви приготвя още нещо.
	— Не, не, сладкишът ще е достатъчен.
	След като тя излезе от стаята, Магий продължи разговора.
	— Надявам се, че ме разбирате накъде бия, господин Пит.
	— Нямам причина да издавам уединеното ви място.
	— Разчитам на това.
	Чувствителността на ръцете на Пит започна да се възвръща и той усети нарастваща болка. Ани Магий му поднесе парче ябълков сладкиш и той се нахвърли на него като изгладнял полски ратай.
	— По повод интереса ви към влакове — подхвана Пит. — След като практически живеете досами моста, сигурно имате свое обяснение за трагедията, което липсва в старите архиви.
	Магий продължи известно време да гледа в огъня, после заговори с равнодушен глас:
	— Прав сте, разбира се. Аз също проучих странните случки около катастрофата с „Манхатън лимитид“. Рових се предимно из местните легенди. Имах късмета да разговарям лично със Сам Хардинг, началника на гарата, който бил дежурен в нощта на трагедията. Това стана няколко месеца преди той да почине в един санаториум в Джърмънтаун. Беше осемдесет и осем годишен. Имаше памет като компютърна банка. Божичко, все едно че разговарях с историята! Едва ли не виждах как се развиват събитията във фаталната нощ.
	— Имало нападение с цел грабеж в момента, в който влакът наближавал гарата — вметна Пит. — Крадецът попречил на началник-гарата да сигнализира на машиниста и да спаси сто души. Това звучи като роман.
	— Не е никакъв роман, господин Пит. — Станало е точно както го е описал Хардинг в полицията и пред репортерите от вестниците. В потвърждение на това телеграфистът Хайрам Мийчъм показал дупката от куршум в бедрото си.
	— Запознат съм с журналистическите материали — кимна Пит.
	— Значи знаете, че не са успели да заловят крадеца. Хардинг и Мийчъм със сигурност разпознали в него Клемънт Маси, или както го наричала пресата — Шикозният Маси. Обличал се изискано и бил известен с няколко находчиви кражби на коли.
	— Чудно, как тъй земята ще се разтвори и ще го погълне.
	— Преди войната времената са били други. Съдебните органи съвсем не са били толкова опитни като днешните. Няколко години зад решетките за обир е едно, а косвено причиняване на смъртта на сто души мъже, жени и деца — съвсем друго. Ако го бяха хванали, на съдебните заседатели ще са им били нужни само пет минути, за да го пратят на бесилото.
	Пит довърши сладкиша си и се облегна назад на дивана.
	— Имате ли някакво предположение защо влакът не е бил открит?
	Магий поклати глава.
	— Вероятно е потънал в плаващите пясъци. Леководолазите от местните клубове продължават да търсят артефакти. Преди няколко години от реката, на километър по течението, бе изваден преден прожектор на локомотив. Повечето хора предположиха, че е на „Манхатън лимитид“. Според мен рано или късно речното корито ще се измести и ще разкрие останките на влака.
	— Искате ли още сладкиш, господин Пит? — попита Ани Магий.
	— Изкушавам се, но не, благодаря — отвърна Пит и се надигна от мястото си. — Време е да тръгвам. След няколко часа трябва да хвана самолет от „Кенеди“. Много ви благодаря за гостоприемството.
	— Преди това — задържа го Магий — искам да ви покажа нещо.
	Скулпторът също стана и се запъти към една врата в средата на отсрещната стена. Отвори я и се изгуби в тъмната вътрешност на помещението. След малко се появи отново със запалена керосинова лампа в ръка.
	— Оттук — покани го той.
	Пит прекрачи прага и ноздрите му подушиха миризма на плесен върху старо дърво и керосинови изпарения, погледът му огледа сенките, потрепващи от мекия пламък на лампата.
	Оприличи помещението на канцелария, украсена с антични предмети. Една тумбеста печка стоеше в средата на пода, а кюнецът й излизаше направо през покрива. Оранжевата светлина разкри поставен в единия ъгъл сейф, чиято врата бе украсена с рисунка, изобразяваща покрит фургон, прекосяващ прерия.
	До стената с прозорците се виждаха две писалища. Едното беше с извит сгъваем капак, върху който стърчеше старомоден телефонен апарат, а другото беше дълго и върху равния му плот бе поставен голям шкаф с прегради за писма. На ръба му, пред кожен стол с подвижна задна облегалка, имаше телеграфен ключ, чиито жици завиваха под прав ъгъл към тавана.
	На стените бяха закачени един часовник „Сет Томас“, постер, рекламиращ пътуващото шоу на Паркър и Смит, картина в рамка на момиче със сочна плът, носещо поднос, пълен с шишета бира на пивоварна „Рупърт“ на 94-та улица в Ню Йорк Сити, и календар на застрахователното дружество „Фийни & къмпъни“ за месец май 1914 година.
	— Канцеларията на Сам Хардинг — поясни гордо Магий. — Възпроизведох я точно каквато е била в нощта на обира.
	— Значи къщата ви е…
	— Истинската гара Уакетшър — довърши мисълта му скулпторът. — Фермерът, от когото купих имота, я използваше за фуражен склад за кравите си. Двамата с Ани възстановихме сградата. Жалко, че не я видяхте през деня. Архитектурата й е забележителна. Украсата обвиваше ръба на покрива в изящни извивки. Строена е през хиляда осемстотин и осемдесетте години.
	— Свършили сте голяма работа за запазването й — похвали го Пит.
	— Да, била й е отредена по-добра съдба от повечето едновремешни гари — каза Магий. — Направихме някои промени. Някогашната товарна рампа сега е спалнята ни, а чакалнята превърнахме във всекидневна.
	— Обзавеждането също ли е оригинално? — попита Пит, поглаждайки телеграфния ключ.
	— В по-голямата си част. Когато купихме имота, писалището на Хардинг стоеше ето тук. Печката беше спасена от купчина боклук, а пък Ани откри сейфа в един склад за железария в Селкърк. Но ето и голямата ни печалба. — Магий вдигна един кожен калъф и разкри шахматна дъска. Ръчно изработените абаносови и брезови фигурки бяха напукани и потъмнели от годините. — Това е шахът на Хайрам Мийчъм — поясни той. — Неговата вдовица ми го даде. Дупката от куршума на Маси си стои незаличена.
	Пит огледа мълчаливо шахматната дъска. После погледна през прозореца в тъмнината навън.
	— Човек като че ли може да усети присъствието им — каза той накрая.
	— Често седя тук сам и се опитвам да си представя съдбовната нощ.
	— Привижда ли ви се как „Манхатън лимитид“ отминава с грохот?
	— Понякога — отвърна замечтан Магий. — Ако пусна на воля въображението си… — Той млъкна внезапно и загледа подозрително Пит. — Странен въпрос. Защо го зададохте?
	— Заради влака фантом — отвърна Пит. — Казват, че той продължавал своя призрачен маршрут по стария коловоз.
	— Долината на Хъдсън е благоприятна почва за създаване на легенди — присмя се Магий. — Намират се и такива, които твърдят също, че видели конник без глава. Всеки разказ с небивалици тръгва от уста на уста, украсяван с годините и преувеличаван от местните жители. Мълвата прераства в легенда, набъбваща извън рамките на действителността. Натрапчивите слухове за влака фантом започнаха няколко години след срутването на моста. Също като призрак на гилотиниран човек, който броди насам-натам да си търси главата, „Манхатън лимитид“, както вярват неговите почитатели, никога няма да влезе в огромното депо на небето, докато веднъж завинаги не прекоси реката.
	Пит се засмя.
	— Господин Магий, вие явно сте закоравял скептик.
	— Не го отричам.
	Пит погледна часовника си.
	— Наистина вече трябва да тръгвам.
	Магий излезе да го изпрати и двамата си стиснаха ръце на стария гаров перон.
	— Прекарах чудесна вечер — каза Пит. — Признателен съм на вас и жена ви за гостоприемството.
	— Удоволствието беше и наше. Елате ни отново на гости. Обичам да разговарям за влакове.
	Пит се поколеба, преди да каже:
	— Трябва да имате предвид едно нещо.
	— Какво е то?
	— Странно нещо във връзка с легендите. — Пит срещна погледа на Магий. — Че те обикновено се раждат от истината.
	На светлината, идваща от къщата, добродушното лице остана сериозно и замислено — нищо повече. След това Магий сви неопределено рамене и затвори вратата.


	32.

	Даниел Сарвьо посрещна сърдечно премиера на провинция Квебек Жюл Герие в коридора на болницата. Той бе придружен от неговия секретар Анри Вийон.
	Герие целуна Даниел по двете бузи. Беше висок, слаб човек с небрежно сресана сребриста и гъста коса, наближаващ осемдесетте години. Спокойно можеше да се вмести в представата на някой художник за образа на Моисей. Като премиер на Квебек той оглавяваше също и френскоговорещата „Парти Кебекоа“.
	— Толкова се радвам да те видя, Жюл — каза Даниел.
	— Още по-приятно е за едни стари очи да погледат красива жена — отвърна той галантно.
	— Шарл те очаква с нетърпение.
	— Как се чувства той?
	— Докторите казват, че се подобрява. Но лечението ще отнеме още дълго време.
	Сарвьо седеше подпрян на възглавници, леглото му беше преместено до голям прозорец с изглед към сградата на Парламента. Една медицинска сестра пое шапките и палтата им и всички се настаниха на стола и дивана около него. Даниел разля по чаша коняк.
	— Разрешено ми е да черпя гостите си с алкохол — поясни Сарвьо, — но за жалост той е противопоказен на лекарствата ми, затова не мога да ви правя компания.
	— За твоето бързо оздравяване! — вдигна чашата си Герие.
	— За бързото ти оздравяване! — добавиха останалите.
	Герие остави питието си в края на ниската масичка.
	— За мен е чест, че ме покани да се видим, Шарл.
	Сарвьо го погледна със сериозно лице.
	— Току-що ме осведомиха, че си щял да свикваш референдум за пълна независимост.
	Герие сви рамене.
	— Времето за последно откъсване от федерацията е отдавна просрочено.
	— Съгласен съм и смятам да ти дам пълната си подкрепа.
	Изявлението на Сарвьо прозвуча като падане на гилотина. Герие видимо се напрегна.
	— И този път няма да се бориш против това?
	— Не. Искам веднъж завинаги да се приключи с този въпрос.
	— Знаем се отдавна, Шарл, за да подозирам някакъв вътрешен мотив зад ненадейната ти благожелателност.
	— Имал си грешно мнение за мен, Жюл. Аз не съм като ветропоказател. Щом Квебек иска да върви сама, да върви. Твоите референдуми, мандати, безкрайни преговори — всичко това е минало. Канада достатъчно изстрада. Конфедерацията вече няма нужда от Квебек. Ще оцелеем и без вас.
	— Както и ние без вас.
	Сарвьо се усмихна лукаво.
	— Ще ви видим как ще почнете от нулата.
	— Точно оттам ще почнем — отвърна Герие. — Квебекският парламент ще бъде закрит и ще бъде съставено ново правителство, правителство по образец на Френската република. Ние сами ще ковем законите си, ще събираме данъците си и ще установим официални отношения с външните сили. Естествено, ще оставим обща паричната единица и други икономически връзки с англоговорещите провинции.
	— Хем вълкът сит, хем агнето цяло. — Гласът на Сарвьо прозвуча суров. — Квебек ще трябва сама да си печата свои пари, а търговските сделки ще се предоговорят. Освен това по общите ни граници ще бъдат издигнати митнически пунктове. Всички канадски институции и правителствени служби ще бъдат изтеглени от квебекска земя.
	По лицето на Герие се изписа гняв.
	— Това са строги, груби действия.
	— Веднъж квебекците обърнат ли гръб на политическата свобода, на богатствата и бъдещето на обединена Канада, скъсването трябва да бъде безусловно и цялостно.
	Герие бавно се изправи на крака.
	— Надявах се на повече съчувствие от страна на френски сънародник.
	— Моите френски сънародници погубиха петдесет невинни души при опит да ме убият. Считай се за късметлия, Жюл, че не хвърлям вината върху „Парти Кебекоа“. Яростта и камшикът ще причинят непоправими щети на каузата ти.
	— Най-отговорно ти заявявам, че „Парти Кебекоа“ няма никакво участие в самолетната катастрофа.
	— А какво ще кажеш за терористите от СКО?
	— Никога не съм опрощавал действията на СКО — отвърна отбранително Герие.
	— Само на думи. Не направи нищо, за да ги спреш.
	— Те са като призраци — възрази Герие. — Никой от тях не знае дори кой им е водачът.
	— Какво ще стане, ако след независимостта той се разкрие?
	— Когато Квебек бъде свободна, СКО няма да има повече причини да съществува. Силите на водача и организацията му ще отслабнат и те ще загинат.
	— Забравяш, Жюл, че терористичното движение има отвратителния навик да се превръща в законно и да съставя опозиционна партия.
	— СКО няма да бъде толерирано от новото правителство на Квебек.
	— Начело с теб — допълни Сарвьо.
	— Дано да е така! — отвърна Герие без нотка на самоизтъкване. — Кой друг има мандата на хората за славна нова нация?
	— Пожелавам ти успех! — рече скептично Сарвьо. Излишно беше да охлажда намерението на Герие, помисли си той. Французите са мечтатели. Мислят само за връщането на романтичните времена, когато fleure-de-lis* се размахваше величествено по целия свят. Благородният експеримент щеше да пропадне, преди да е започнал. — Като министър-председател аз няма да се изпречвам на пътя ти. Но те предупреждавам, Жюл, да няма никакви резки социални промени или политически вълнения, които могат да повлияят на останалата част от Канада.
	[* Лилии (фр.) — елемент от герба на Франция. — Б.пр.]
	— Уверявам те, Шарл — с решителен тон рече Герие, — че раждането ще бъде мирно.
	Думите му щяха да останат празно обещание.


	Вийон беше бесен — Даниел добре го познаваше. Той дойде и седна до нея на пейката в двора на болницата. Тя потръпна безмълвно от студения пролетен въздух, очаквайки го със сигурност да избухне.
	— Мръсник! — изтърси той най-накрая. — Потайният мръсник даде Квебек на Герие без никаква борба.
	— Все още не мога да го повярвам — обади се Даниел.
	— Ти си знаела, не може да не си знаела, че Шарл си го е наумил отдавна.
	— Нищо не е споменавал, с нищо не ми е подсказвал дори…
	— Защо? — прекъсна я Вийон с почервеняло от ярост лице. — Защо така внезапно се завъртя на сто и осемдесет градуса от становището си за обединена Канада?
	Даниел седеше смълчана и изпитваше инстинктивен страх от гнева му.
	— Издърпа чергата под краката ни, преди да сме успели да си налеем здрави основи. Когато партньорите ми в Кремъл научат за това, ще се откажат от задълженията си.
	— Какво ли би спечелил Шарл? От политическа гледна точка той извършва самоубийство.
	— Прави се на хитра лисица — върна се на въпроса Вийон. — С изкуфял дъртофелник като Герие на кормилото на управлението Квебек ще се превърне в марионетка, която ще моли Отава за милостиня, за дългосрочни заеми и търговски кредити. Квебек ще бъде по-зле като нация, отколкото като провинция.
	Даниел го погледна с твърд поглед.
	— Това не бива да се допуска.
	— За какво говориш?
	Тя стисна ръката му.
	— Погреби СКО. Излез на открито и започни кампания срещу Герие.
	— Не съм достатъчно силен, за да надвия Герие.
	— Французите отчаяно се нуждаят от по-млад, по-напорист лидер — настоя тя. — Анри Вийон, когото познавам, никога няма да преклони глава пред Английска Канада или Съединените щати.
	— Мъжът ти ми отряза крилата насред полета. Без да имам необходимото време, за да изградя подобаваща организация, това ще бъде невъзможно.
	— Не и ако Жюл Герие умре.
	За първи път Вийон се засмя.
	— Няма такава вероятност. Жюл може да изкара каква ли не болест от медицинските книги, но той притежава силен дух, с който ще надживее всички нас.
	Странно напрежение се изписа по лицето на Даниел.
	— Жюл трябва да умре, за да се спаси Квебек.
	Намекът беше кристално ясен. Вийон се вглъби в мисли и близо минута не отрони дума.
	— Убийството на другите беше различно, те бяха чужденци. Тяхната смърт беше политическа необходимост. А Жюл е лоялен французин. Той водеше битката по-дълго от всички нас.
	— За онова, което смятаме да спечелим, цената е малка.
	— Цената никога не е малка — каза той, потънал в мечти. — Напоследък се улавям, че си задавам въпроса кой ли ще бъде последният мъж, който ще загине, преди да свърши всичко.


	33.

	Глай се наведе над изцапаната мивка към огледалото и започна да преправя лицето си.
	Постави изработени от бял порест каучук протези върху кривия си нос, като удължи върха и уголеми гърбицата. Изкуствените допълнения бяха залепени с лепило на спиртна основа и боядисани със специален оцветител за гума. Новата форма на носа му бе поръсена леко с пудра, за да не лъщи.
	Истинските му вежди бяха отдавна изскубани. Сега той махна изкуствените и започна да лепи други, като потупваше с пинцета мъничките туфи косми, за да прилепнат по-здраво. Новите вежди бяха по-високо извити и сгъстени така, че да изглеждат рунтави.
	След като ги сложи, той отстъпи крачка назад и започна да сравнява работата си със снимките, залепени със скоч в долния край на огледалото. Доволен от напредъка си, той взе светъл грим, с няколко нюанса по-тъмен от бялото и го нанесе от бузата, по линията на челюстта, до една точка под всяко ухо. След това постави по-тъмен земен тон под брадичката. Завършеното художествено майсторство му придаваше по-квадратна и ясно очертана форма на лицето.
	Преправи устата си, като първо я покри със слой основен фон дьо тен, после очерта една линия под долната устна с подходящ цвят тъмно червило, за да изглежда по-дебела и по-издадена напред.
	Дойде ред на контактните лещи. Това беше единствената част от процедурата, която ненавиждаше. Имаше чувството, че сменяйки цвета на очите си от кафяв на сив, сменя душата си. След като сложи и лещите, Фос Глай вече не можеше да бъде разпознат под маската.
	Последният щрих беше кафявата перука. Той я нахлузи на голата си глава, придържайки я с двете ръце, сякаш беше корона.
	Накрая отново отстъпи назад и огледа внимателно цялото лице и двата профила, осветявайки го с малка лампа от различен ъгъл. Беше почти безпогрешно, прецени той, възможно най-безпогрешно, като се имаха предвид условията на тясната баня на долнопробния хотел, в който бе отседнал.
	Нощният дежурен администратор не беше на мястото си, когато Глай прекоси фоайето. След като мина по две странични улички и една алея, той седна зад кормилото на лимузина мерцедес-бенц. Беше я откраднал от паркинга пред една банка в ранния следобед и й беше сменил регистрационните табели.
	Потегли през стария район на Квебек Сити, наречен Лоуър Таун, като се движеше плътно до тротоарите на старите тесни улици и от време на време натискаше клаксона за някой пешеходец, който му правеше път, изглеждайки го с кръвожаден поглед.
	Часът беше девет и пет и уличните лампи на Квебек хвърляха отблясъци върху ледените късове, носещи се лениво по Сейнт Лорънс. Глай мина покрай известния хотел „Шато Фронтьонак“ и зави по магистралата, граничеща с реката. Колите се движеха бързо и скоро той се озова редом до парка Батълфийлдс на Плейнс ъв Ейбрахам, където през 1759 година британската армия победи френската и спечели Канада за империята си.
	Глай навлезе в модното предградие на Силари. Неостаряващите масивни каменни сгради се издигаха като крепости и пазеха заможните и обществените знаменитости на провинцията. Глай не можеше да се солидаризира с подобни предпазни мерки. За него къщите изглеждаха като чудовищни крипти, обитавани от хора, които не подозираха, че са мъртви.
	Спря пред тежък железен портал и съобщи името си по домофона. Не получи никакъв отговор. Порталът бавно се отвори и той продължи с колата по кръгла алея към внушителна къща от гранит, опасана от няколко акра тревна площ. Паркира под козирката на предния вход и натисна звънеца. Шофьор телохранителят на премиера Жюл Герие се поклони и покани Глай в преддверието.
	— Добър вечер, мосю Вийон, какво неочаквано удоволствие!
	Глай остана доволен. Лицевата му промяна премина първия си тест.
	— Бях на гости у приятели в Квебек и реших да намина и поднеса почитанията си на мосю Герие. Разбрах, че не се чувствал добре.
	— Налегна го грип — уточни шофьорът, докато поемаше палтото на Глай. — Но най-лошото мина. Температурата спадна, само че ще му трябва известно време, преди отново да се впрегне в работа.
	— Ако не му е до късни посещения, мога да си тръгна и да му се обадя по телефона утре.
	— Не, моля ви. В момента премиерът гледа телевизия. Сигурен съм, че ще се зарадва, като ви види. Ще ви заведа до стаята му.
	Глай махна с ръка.
	— Не се притеснявайте, знам пътя.
	Той се качи по витата стълба на втория етаж. Спря на площадката, за да се ориентира. Беше наизустил плана на цялата къща, наблягайки основно на всеки изход като предпазна мярка за бързо бягство. Помнеше, че спалнята на Герие е третата врата вдясно. Влезе тихо, без да почука.
	Жюл Герие седеше отпуснат в широко кресло, вдигнал обутите в чехли крака върху отоманка, и гледаше в телевизора. Върху пижамата си бе навлякъл небрежно копринен халат с индийски десен. Не видя неочакваната поява на Глай — беше с гръб към вратата.
	Глай се примъкна безшумно до леглото. Взе една голяма възглавница и се приближи до Герие откъм гърба му. Понечи да притисне възглавницата върху лицето му, но размисли.
	Герие трябва да ме види, рече си наум Глай. Трябваше да умиротвори егото си. Трябваше отново да докаже на себе си, че действително е станал Анри Вийон. Герие като че ли усети нечие присъствие. Обърна се бавно и погледът му спря на нивото на кръста на Глай. После се плъзна по гърдите до лицето му и изведнъж очите му се разшириха — не от уплаха, а от почуда.
	— Анри?
	— Да, Жюл.
	— Не е възможно да си тук — промълви Герие.
	Глай го заобиколи и застана зад телевизора с лице към него.
	— Да, но съм тук, Жюл. Ето тук съм, в телевизора.
	И беше точно така.
	Образът на Анри Вийон изпълни средата на екрана. Той говореше по случай откриването на нов център за изкуства в Отава. Зад него седеше Даниел Сарвьо, а до нея — съпругата на Вийон.
	Герие бе напълно объркан, не можеше да проумее онова, което очите изпращаха до клетките на мозъка му. Телевизионното предаване се излъчваше на живо. По протокол той бе получил покана и си спомняше програмата на церемонията. Речта на Вийон беше определена точно за този час. Герие гледаше лицето на Глай с увиснала от смайване уста.
	— Но как…?
	Глай не продума. С едно движение възседна креслото и притисна възглавницата в лицето на Герие. Първият звук на вика от ужас се чу не по-силен от приглушен животински стон. Премиерът нямаше достатъчно сила за неравната битка. Ръцете му напипаха дебелите китки на Глай и немощно се опитаха да ги отблъснат. Имаше чувството, че дробовете му се възпламениха в огнено кълбо. Секунди преди последния мрак в главата му блесна ярка светлина.
	След половин минута ръцете му разхлабиха хватките си и се свлякоха надолу, удряйки се тромаво върху страничните облегалки на креслото. Старото тяло се отпусна, но Глай продължи да притиска възглавницата още цели три минути.
	Накрая изключи телевизора и допря ухо до тялото, за да чуе удари на сърцето. Всички жизнени функции бяха спрели. Премиерът на Квебек беше мъртъв.
	Глай бързо прекоси стаята и огледа коридора. Беше празен. Върна си при Герие, махна възглавницата и я хвърли обратно на леглото. Внимателно, за да не закачи някоя нишка от плата, свали халата и го метна на гърба на креслото. С облекчение установи, че премиерът не се беше подмокрил. След това беше ред на чехлите — тях спусна небрежно до леглото.
	Глай не изпита никаква погнуса, дори ни най-малко неразположение, когато вдигна трупа и го положи върху леглото. После с лекарско хладнокръвие отвори устата и започна да я оглежда.
	Първото нещо, което полицейският съдебен лекар щеше да провери, ако заподозреше причинено задушаване, щеше да бъде езикът на жертвата. По езика му нямаше никакви следи от зъби.
	В самата уста обаче се забелязваха леки одрасквания. Глай извади малка чантичка за грим от джоба си и избра мек светлорозов молив. Нямаше да може да заличи напълно обезцветяването, но можеше да го докара до цвета на тъканта наоколо. Потъмни също и бледостта около вътрешните страни на устните, като по този начин премахна още една улика, издаваща насилствено задушаване.
	Очите на Герие гледаха безвзорни и Глай ги затвори. После разтри изкривеното лице, за да му придаде спокоен, кротък израз. Накрая нагласи тялото му така, че да прилича на заспал дълбоко и го покри със завивките.
	Излезе от спалнята, но усети как леко, натрапчиво съмнение зачовърка дълбините на съзнанието му. Това беше съмнението на професионалиста, който винаги оставаше с чувството за недовършена работа, за недогледана подробност, която понякога му убягваше.
	Вече слизаше по стълбите, когато видя телохранителят да излиза от кухнята с порцеланов чайник върху поднос.
	Глай се закова на място. Изведнъж се сети за един пропуск, за който трябваше да се сети по-рано. Зъбите на Герие бяха прекалено равни. Мигом проумя, че трябва да са изкуствени.
	Приклекнал до парапета, за да не го види приближаващият се телохранител, бързо се върна в спалнята. Само след пет секунди вече ги държеше в ръката си. Къде ли ги е държал старецът до сутринта? Сигурно ги е потапял в дезинфекционен разтвор. Върху нощното шкафче нямаше нищо, освен будилник. На плота в банята откри пластмасова купичка със синя течност. Нямаше никакво време да проверява съдържанието й. Пусна вътре протезите.
	Глай отвори вратата на спалнята в мига, в който телохранителят завъртваше топката на бравата откъм коридора.
	— О, мосю Вийон, помислих си, че вие и премиерът ще поискате да пийнете чай.
	Глай кимна през рамо към издутината в леглото.
	— Жюл каза, че се чувства изморен. Струва ми се, че заспа веднага щом помириса възглавницата.
	Телохранителят повярва на думите му.
	— Няма ли да изпиете чаша чай, преди да си тръгнете, господине?
	Глай затвори вратата.
	— Не, благодаря. Трябва да потеглям.
	Двамата слязоха заедно във фоайето. Телохранителят остави подноса и му помогна да си облече палтото. Глай се забави умишлено на прага, за да се увери, че човекът на Герие ще види мерцедеса.
	Махна за сбогуване и подкара колата. Порталът се отвори и той зави по пустата улица. След осем пресечки паркира до тротоара между две големи къщи. Заключи вратите и стъпка презрително ключовете с тока на обувката си на земята.
	Какво по-обикновено би могло да има от един мерцедес, който стои в елегантен жилищен район, помисли си той. Хората, които живеят в имения, рядко разговарят със съседите си. Всеки вероятно ще си мисли, че колата е на приятели, дошли на гости на съседите. В продължение на няколко дни никой нямаше да обърне внимание на колата. В десет и десет Глай пътуваше в автобуса. Екзотичната отрова, която сам бе приготвил, беше все още в джоба му. Тя беше безопасен метод, използван от комунистическото разузнаване. Никой съдебен лекар не можеше да установи със сигурност наличието й в нечий труп.
	Решението да използва възглавница беше негово спонтанно хрумване в последния момент. Тя като че ли се яви подходящ инструмент за култа на Глай към разнообразието.
	Повечето убийци следваха определена схема, разработваха рутинен начин на действие, предпочитаха определен вид оръжие. Схемата на Глай беше, че нямаше такава. Всяко убийство беше напълно различно по изпълнение от предишното. Той не оставяше никакви следи, които да го свързват с миналото.
	Изпълни се с прилив на въодушевление. Беше разчистил първото препятствие. Оставаше още едно, най-хитрото, най-чувственото от всички.


	34.

	Даниел лежеше в леглото и наблюдаваше как димът от цигарата й се вие към тавана. Съвсем слабо съзнаваше, че се намира в топлата малка стая в уединената селска къща извън Отава, че вечерният мрак се сгъстява, че до нея лежи силно, гладко тяло.
	Надигна се до седнало положение и погледна часовника си. Любовната игра беше свършила и тя изпитваше съжаление, че не можеше да продължи до безкрайност. Отговорността я зовеше и принуждаваше да се върне отново в действителността.
	— Не е ли време да тръгваш? — попита той, примъквайки се по-близо до нея.
	Тя кимна.
	— Трябва да играя ролята на загрижена съпруга и да отида на свиждане в болницата.
	— Не ти завиждам. Болниците са същински кошмар в бяло.
	— Свикнах вече.
	— Как е Шарл?
	— Лекарите казаха, че след няколко седмици можел да се прибере у дома.
	— За какво ще се прибира у дома? — попита презрително той. — На кормилото на страната няма никой. Ако утре имаше избори, той положително щеше да ги загуби.
	— Всичко е в наша полза. — Тя стана от леглото и започна да се облича. — След като Жюл Герие не е вече на пътя ни, тъкмо сега е моментът да си подадеш оставката от кабинета и да обявиш публично кандидатурата си за президент на Квебек.
	— Ще трябва внимателно да обмисля речта си. Въпросът е да се появя като спасител. Не мога да си позволя да бъда изхвърлен като плъх, изскочил в потъващ кораб.
	Тя се приближи и седна до него. Леката миризма на мъжествеността му я възбуди отново. Постави ръка върху гърдите му и усети ударите на сърцето.
	— Днес следобед ти не беше същият, Анри.
	Лицето му като че ли доби загрижен вид.
	— Защо?
	— Беше по-груб в любенето. Дори жесток.
	— Мислех, че промяната ще ти хареса.
	— Хареса ми. — Тя се усмихна и го целуна. — Усещах те различен дори вътре в мен.
	— Нямам представа защо съм бил такъв — подметна нехайно той.
	— Нито пък аз, но беше хубаво.
	Тя с неохота се отдели от него и се изправи. Сложи си палтото и ръкавиците. Той я наблюдаваше легнал.
	Даниел се спря и го погледна проницателно.
	— Така и не ми каза как успя да уредиш смъртта на Жюл Герие да изглежда естествена.
	В очите му засвяткаха ледени пламъчета.
	— По-добре е да не знаеш някои неща.
	Тя доби вид, сякаш някой я удари през лицето.
	— Досега между нас нямаше тайни.
	— Вече имаме — равнодушно отвърна той.
	Тя не знаеше как да реагира на внезапната му студенина. Никога не го беше виждала такъв и това я смая.
	— Изглеждаш сърдит. Аз ли казах нещо?
	Той я погледна без никакъв интерес и сви рамене.
	— Очаквах повече от теб, Даниел.
	— Повече?
	— Не ми каза нищо повече от това, което сам мога да прочета във вестниците.
	Тя го погледна изпитателно.
	— Какво точно искаш да знаеш?
	— Вътрешните му мисли, разговорите му с другите министри от кабинета, как смята да поддържа отношения с Квебек след отделянето й. Дали мисли да си подаде оставката. Дявол да го вземе, нужна ми е информация, а ти не ми я доставяш!
	Тя направи изразителен жест с ръце, когато заговори:
	— Шарл много се промени след самолетната катастрофа. Стана по-потаен. Не ми се доверява както преди.
	Погледът му продължи да е мрачен.
	— Тогава не си ми нужна повече.
	Лицето й се изкриви от мъката и гнева, които се надигнаха в нея.
	— Отсега нататък не си прави труда да ми се обаждаш — продължи той с леден тон, — освен ако нямаш нещо особено важно да ми съобщиш. Вече няма да поемам рискове заради скучни сексуални игрички.
	Даниел се втурна към вратата и преди да излезе, се обърна към него.
	— Мръсен кучи син! — със задавен от сълзи глас изрече тя.
	Странно, мина й през ума, че досега не бе виждала чудовището в него. Тя се стегна от побилите я тръпки и се втурна навън, бършейки с опакото на дланта си бликналите сълзи.
	Смехът му я последва до колата и отекваше в ушите й, докато шофираше на път за болницата.
	Тя не можеше да знае, че там, в стаичката на селската къща, лежеше Фос Глай, изпълнен с огромно задоволство от себе си, че удържа с пълна победа и последния си тест.


	35.

	Началникът на кабинета на президента кимна безизразно за поздрав и остана на мястото си зад бюрото, когато влезе Пит.
	— Седнете, господин Пит. Президентът ще ви приеме всеки момент.
	Дори не му подаде ръка, затова Пит остави куфарчето си за документи на килима и седна на дивана до прозореца.
	Началникът на кабинета — млад човек, наближаващ трийсетте години, с бомбастичното име Харисън Мун IV, междувременно отговори набързо на три телефонни обаждания и сръчно преразпредели документи от едно открито чекмедже върху бюрото в друго. Едва тогава благоволи да погледне към Пит.
	— Искам да сте напълно наясно, господин Пит, че тази среща е съвсем извънредна. Президентът не разполага с почти никакво време, за да си приказва с треторазредни държавни служители. Ако не беше молбата на баща ви, сенатор Джордж Пит, който настоя, че въпросът е неотложен, нямаше да бъдете допуснат дори да се доближите до портала.
	Пит хвърли на надутия пуяк невинен поглед.
	— Я виж ти! В такъв случай съм адски поласкан.
	Началникът смръщи лице.
	— Ако обичате, имайте уважение към кабинета на президента.
	— Как да има човек уважение към президента — заговори Пит с лукава усмивка, — след като назначава пикльовци като вас.
	Харисън Мун IV остана като гръмнат.
	— Как смеете…!
	В същия момент в кабинета влезе секретарката на президента.
	— Господин Пит, президентът ще ви приеме.
	— Не! — изкрещя Мун и скочи на крака, а очите му блестяха от ярост. — Срещата се анулира!
	Пит се приближи до Мун, хвана го за реверите и го изви назад над бюрото.
	— Съветвам те, хлапак такъв, да не се главозамайваш. — После го блъсна и той седна отново на въртящия се стол. Но изглежда, не прецени силата си, защото тежестта на Мун наклони стола и младият мъж се прекатури на пода.
	Пит се усмихна сърдечно на смаяната секретарка и рече:
	— Не е нужно да ми показвате пътя. И друг път съм влизал в Овалния кабинет.


	За разлика от началника на кабинета президентът поздрави любезно Пит и му подаде ръка.
	— Доста съм чел за подвизите ви покрай задачите, свързани с „Титаник“ и „Виксън“, господин Пит. Направи ми особено впечатление и справянето ви с операцията „Леско“. За мен е чест да се запозная най-сетне с вас.
	— За мен е по-голяма чест.
	— Няма ли да седнете? — покани го благосклонно президентът.
	— Май няма да имам много време — рече Пит.
	— Моля? — вдигна учудено вежди президентът.
	— Вашият началник на кабинета беше груб и се държа с мен като с нищожество, затова го нарекох пикльо и не му останах длъжен.
	— Сериозно ли говорите?
	— Да, сър. Вече виждам как всеки момент ще нахлуят от Тайните служби и ще ме изхвърлят оттук.
	Президентът отиде до бюрото си и натисна бутон на вътрешната уредба.
	— Маги, не желая никой да ни прекъсва по каквато и да е причина, докато не ти разпоредя друго.
	Пит въздъхна с облекчение, когато лицето на президента светна от широка усмивка.
	— Харисън се увлича понякога. Може би сте му дал добър урок по човещина.
	— Ще му се извиня на тръгване.
	— Не е нужно. — Президентът се настани на стол с висока облегалка срещу седналия от другата страна на ниската масичка Пит. — Ние с вашия баща се знаем отдавна. И двамата бяхме избрани в Конгреса в една и съща година. Той ми каза по телефона, че сте се натъкнал на някакво откритие, както се изрази, което било изумително.
	— Вечната земна риторика на татко — засмя се Пит. — В случая обаче е сто процента прав.
	— Разкажете ми за това.
	Пит отвори куфарчето си и започна да трупа книжа върху масичката.
	— Съжалявам, че ще трябва да ви отегча с малко история, господин президент, но тя е необходима за съществената част на случая.
	— Слушам ви.
	— В началото на хиляда деветстотин и четиринайсета година — започна Пит — в съзнанието на англичаните нямало никакво съмнение, че войната с хитлеристка Германия дебне зад ъгъла. До март месец Уинстън Чърчил, който тогава бил министър на флотата, вече въоръжил четирийсет търговски кораба. Военното министерство предвидило началото на военни действия през септември, след прибирането на европейската реколта, фелдмаршал лорд Кичънър, държавният военен секретар, разбрал, че за задаващия се конфликт ще трябва да се изразходват колосално количество хора и ресурси, бил шокиран, тъй като разполагал с муниции и провизии само за три месеца. В същото време Обединеното кралство се намирало в разгара на осъществяването на спешна програма за социална реформа, благодарение на която данъците вече били значително увеличени. Не било нужно изключително прозрение, за да се разбере, че нарастващите разходи за въоръжаването, лихвите по заемите, изплащането на социални помощи и пенсии ще счупят гръбнака на икономиката.
	— Затова Англия беше оголила дъното на хазната си, когато влезе в Първата световна война — вметна президентът.
	— Не е точно така — отвърна Пит. — Малко преди германците да нахлуят в Белгия, нашето правителство отпуснало на англичаните заем от сто и петдесет милиона долара. Това била рекордна сума за заем. В действителност той бил даден на ръка.
	— Опасявам се, че изгубих нишката.
	— На втори май министър-председателят Хъбърт Аскуит и крал Джордж Пети се срещнали на извънредна сесия при затворени врати и взели решение, породено от отчаяние. Те тайно се свързали с президента Уилсън, за да му изложат предложението им, което той приел. Тогава Ричард Есекс, помощник държавен секретар, Уилям Дженинг Брайън и Харви Шийлдс, заместник-министър на Английското външно министерство, подписали документ, който за кратко време бил известен като Северноамерикански договор.
	— И какъв е бил главният мотив на този договор? — попита президентът.
	За миг в стаята настъпи смразяваща тишина, докато Пит мълчеше. После той отвърна:
	— Великобритания продала Канада на Съединените щати за сумата от един милиард долара.
	Думите на Пит се стрелнаха над главата на президента. Той се облегна назад и по вида му личеше, че не можеше да повярва на чутото.
	— Я повторете — настоя той.
	— Ние сме купили Канада за един милиард долара.
	— Това е абсурдно.
	— Но е истина — отговори Пит с твърд глас. — Преди да избухне войната, е имало много членове на английския парламент, които са се съмнявали в лоялната подкрепа на колониите и доминионите. Някои либерали, а също и консерватори открито заявявали, че Канада е бреме за империята.
	— Можете ли да ми представите доказателства? — попита президентът със скептичен поглед.
	Пит му подаде копие от писмото на Уилсън.
	— Писано е от Удроу Уилсън до министър-председателя Аскуит на четвърти юни. Ще видите, че е било силно смачкано по средата на едно от изреченията. Аз направих спектрографски тест и открих липсващите думи, които гласят: „съотечествениците ми имат силно развито чувство за собственост и никога няма да бездействат, като узнаят със сигурност, че съседите ни на север и нашата любима страна са станали едно цяло…“.
	Президентът препрочете писмото няколко пъти, после го остави на масичката.
	— С какво друго разполагате?
	Без да продумва, Пит му подаде снимката с Брайън, Есекс и Шийлдс в момента, в който излизат от Белия дом с договора. И накрая изигра и коза си.
	— А това е настолният дневник на Ричард Есекс за месец май. Всички бележки от съвещанията, свързани със Северноамериканския договор, са изложени тук до най-малката подробност. Последните му записки носят дата двайсет и втори май, хиляда деветстотин и четиринайсета година, денят, в който Есекс напуска столицата на път за Канада, и последното подписване на договорите.
	— Казахте „договорите“ — в множествено число.
	— Имало е три копия, по едно за всяка спомената държава. Първите, сложили подписите си, са Аскуит и крал Джордж. След това Шийлдс занесъл историческия документ във Вашингтон, където на двайсети май Уилсън и Брайън добавили и своите имена. Два дни по-късно Есекс и Шийлдс заминали заедно с влак за Отава и там канадският министър-председател сър Робърт Бордън поставил последния подпис.
	— В такъв случай, защо не се е осъществило официалното прехвърляне на Канада на Съединените щати?
	— Поради струпване на злощастни обстоятелства — поясни Пит. — Харви Шийлдс, заедно с още хиляди други пътници, потънал с презокеанския лайнер „Емприс ъв Айрланд“, който се сблъскал с кораб превозвач на въглища в река Сейнт Лорънс. Тялото му и английското копие на договора не са открити и до днес.
	— Но нали Есекс пък е отишъл във Вашингтон с американското копие?
	Пит поклати глава.
	— Влакът, с който пътувал Есекс, паднал от мост над река Хъдсън. Трагедията се превърнала в нещо като класическа мистерия, тъй като не била открита никаква следа нито от екипажа и пътниците, нито от влака.
	— И все пак е останало едно копие в ръцете на Канада.
	— Тук следата напълно изчезва — рече Пит. — Останалото е предположение. Очевидно, кабинетът на Аскуит се е разбунтувал. Министрите, а сред тях несъмнено и Чърчил, трябва да са били бесни, когато са научили, че министър-председателят и кралят са се опитали да продадат най-големия им доминион зад гърба им.
	— Съмнявам се, че и Канада е била възхитена от сделката.
	— След като двете копия на договора са изчезнали, на сър Робърт Бордън, лоялен англичанин между другото, не му е струвало нищо да скъса третото, лишавайки Уилсън от веществено доказателство, за да придвижи американския иск.
	— Не ми се струва възможно официални документи, свързани с преговори от такава величина, да бъдат тъй лековерно изгубени — отбеляза президентът.
	— В писмото си Уилсън изтъква, че е дал нареждане на секретарката си да пресича всяка дума по повод договора. Не мога да кажа нищо за английското Външно министерство, но няма да сбъркам в твърдението си, че те са колекционери. Открай време англичаните нямат обичай да хвърлят или изгарят документи. Каквито и документи във връзка с договора да има оцелели, те вероятно събират прах в някое хранилище от викторианската епоха.
	Президентът стана и започна да крачи напред-назад из стаята.
	— Да можех да науча съдържанието на договора!
	— Можете — усмихна се Пит. — Черновата е написана в дневника на Есекс.
	— Може ли да го задържа?
	— Разбира се.
	— Как попаднахте на неговия дневник?
	— Станал е притежание на внука му — отговори Пит кратко.
	— На Джон Есекс?
	— Да.
	— А той защо го е пазил в тайна през всичките тези години?
	— Вероятно се е опасявал, че достоянието му би предизвикало международен катаклизъм.
	— И сигурно е бил прав — каза президентът. — Ако се е било стигнало дотам пресата да разтръби за това разкритие, трудно би се предвидила всенародната реакция от двете страни на общата ни граница. Уилсън също е имал право — американците наистина имат силно развито чувство за собственост. Нищо чудно да бяха поискали да си получат Канада. А кой знае каква врява е щял да вдигне Конгресът.
	— Но тук има и уловка — рече Пит.
	Президентът се спря на място.
	— Каква е тя?
	— Никъде не е отбелязано плащането. Първоначалният депозит бил превърнат в заем. Дори и да се открие копие от договора, англичаните ще отрекат, твърдейки, и с право, че никога не са получавали компенсации.
	— Да — замисли се президентът, — неизплащането на дълга прави договора недействителен. — Той се приближи до високите прозорци и се загледа в пожълтялата от сезона трева около Белия дом, опитвайки се да събере мислите си. Накрая се обърна и погледна Пит. — Кой, освен вас знае за Северноамериканския договор?
	— Капитан трети ранг Хайди Милиган, която започна първите проучвания, след като случайно попаднала на писмото от Уилсън, сенатският историк, който открил снимките, баща ми и, разбира се, адмирал Сандекър. Тъй като той е прекият ми началник, просто сметнах, че е редно да знае какво разследвам.
	— И никой друг?
	Пит поклати глава.
	— Не вярвам да има друг.
	— Тогава да си остане в този тесен кръг, става ли?
	— Както кажете, господин президент.
	— Безкрайно съм ви признателен, че ми обърнахте вниманието върху този въпрос, господин Пит.
	— Искате ли да продължа проучванията?
	— Не. Мисля, че засега ще е най-добре да заровим обратно договора в миналото. Няма смисъл да си разваляме отношенията с Канада и Обединеното кралство. Придържам се към простото правило, че онова, което хората не знаят, то не ги тревожи.
	— Джон Есекс би се съгласил също.
	— А вие, господин Пит, бихте ли се съгласил?
	Пит затвори куфарчето си и се изправи на крака.
	— Аз съм морски инженер, господин президент. Гледам да стоя настрана от политиката.
	— Умно решение — отбеляза президентът с разбираща усмивка. — Наистина умно.


	Пет секунди след като вратата се затвори след Пит, президентът заговори по вътрешната уредба.
	— Маги, свържи ме с Дъглас Оутс по холографа.
	Той се настани зад бюрото си и зачака.
	Скоро след настаняването си в Белия дом беше поръчал да бъде инсталирана холографска свързочна система в кабинета му. Проявяваше почти детски интерес да изучава лицата на кабинетните си министри, движенията им и външния израз на чувствата им, докато разговаряше с тях от километри.
	Насред овалната зала се материализира триизмерният образ на мъж с начупена кестенява коса, облечен с класически сив костюм на тънки райета. Седеше на тапициран с кожа стол.
	Дъглас Оутс, държавният секретар, кимна и се усмихна.
	— Добро утро, господин президент. Как върви битката?
	— Дъглас, колко общо пари са дали Съединените щати на Англия от четиринайсета година насам?
	Оутс гледаше в недоумение.
	— Колко са дали?
	— Да, нали знаеш, във вид на анулирани военни заеми, икономически помощи, военни обезщетения и разни други.
	Оутс сви рамене.
	— Мисля, че доста значителна сума.
	— Над милиард долара ли е?
	— Вероятно — отвърна Оутс. — Защо питате?
	Президентът подмина въпроса и продължи:
	— Уреди куриер. Имам нещо много интересно за моя приятел в Отава.
	— Нови данни за петролните находища ли? — настояваше Оутс.
	— По-добро. Току-що разиграхме луда карта във връзка с канадския въпрос.
	— Ще ни трябва колкото се може повече късмет.
	— Мисля, че можеш да го наречеш „тарикатски номер“.
	— Тарикатски номер ли?
	Президентът доби вид на котарак, сложил лапа върху мишка.
	— Един съвършен ход — поясни той, — с който ще отклоним вниманието от истинския заговор.


	36.

	Като видя задаващите се от съблекалнята Мърсиър и Клайн, президентът доплува до края на басейна на Белия дом и се изкачи по стълбичката.
	— Надявам се, че малко плуване в ранното утро няма да обърка програмата ви за деня.
	— Съвсем не, господин президент — отвърна Мърсиър. — Ще се възползвам от случая.
	Клайн обходи с поглед плувната зала.
	— Значи това е известният плувен басейн. Разбрах, че последният президент, който го е ползвал, бил Джон Кенеди.
	— Да — потвърди президентът. — Никсън го покрил и провеждал тук пресконференции. Колкото до мен, предпочитам да плувам в него, отколкото да се изправям пред тълпа от дрънкащи глупости репортери.
	Мърсиър се усмихна леко.
	— Какво ли би казало журналистическото тяло, ако чуеше, че го наричате дрънкаща глупости тълпа.
	— Това не бива да се разгласява — разсмя се президентът. — Какво ще кажете, ако поговорим в горещата вана? Работниците я инсталираха вчера.
	Тримата се настаниха в малка кръгла ниша, изградена в плитката част на басейна. Президентът включи циркулационните помпи и нагласи температурата на 40 градуса. Когато водата се загря, Мърсиър имаше чувството, че ще се свари. Започна да съчувства на раците в тенджерата.
	След малко президентът се отпусна и заговори:
	— Това е чудесно място за делови разговори. Е, господа, предполагам, ще ми кажете докъде стигнахме с въпроса за канадското електроснабдяване.
	— Новините не са обнадеждаващи — рече Мърсиър. — Нашите разузнавателни източници са узнали, че парламентарният министър Анри Вийон е бил този, който е наредил изключването на тока от „Джеймс бей“.
	— Вийон. — Президентът произнесе името така, сякаш то изпълни устата му с горчив вкус. — Онзи празнодумец, който всеки път, когато се изправи пред някой репортер, сипе ругатни по адрес на Съединените щати, нали?
	— Същият — потвърди Мърсиър. — Говори се, че може би ще се кандидатира за президент на новата Квебекска република.
	— След смъртта на Герие съществува отвратителната вероятност да спечели — добави Клайн.
	Дълбока бръчка проряза челото на президента.
	— Не си представям по-противен тип от Вийон, който да диктува цените и електроснабдяването от „Джеймс бей“, както и новото нефтено находище, открито от НЮМА.
	— Бъркотията е пълна — изсумтя Мърсиър и се обърна към Клайн: — Наистина ли този запас е толкова огромен, както предвижда Сандекър?
	— Той назова дори по-малки цифри — отвърна Клайн. — Моите експерти проучиха основно компютърните данни на НЮМА и според тях не осем, а десет милиарда барела е по-вероятното количество.
	— Как е възможно канадските петролни компании да пропуснат това находище?
	— От нефтените залежи най-трудно се открива стратиграфски трап — поясни Клайн. — Никое от сеизмичните съоръжения, както и гравиметрите или магнитометрите, не могат да откриват наличието на въглеводороди в такова геоложко състояние. Единственото сигурно средство е случайното сондиране. Канадците правили проби под водата само на три километра от находката на „Леско“, но излезли с празни ръце. И са отбелязали въпросното местоположение на картите с петролни находища като суха яма. Следващите проучвателни екипи не са се доближавали повече до този район.
	Мърсиър разсея с ръка издигащата се пред очите му пара.
	— Ще излезе, че ние сме направили от Квебек изключително богата нова нация.
	— При условие, че някой им каже — вметна президентът.
	Клайн го погледна.
	— Защо да го държим в тайна? Рано или късно те ще се натъкнат на находището. Ако им посочим мястото и се обединим заедно в разработването му, в знак на благодарност квебекското правителство положително ще ни продаде суров петрол на поносими цени.
	— Лъжлив оптимизъм — каза Мърсиър. — Виж какво стана в Иран и страните от ОПЕК. Нека погледнем истината в очите — половината свят смята Съединените щати за лесен дивеч в изнудването, когато въпросът опре до цените.
	Президентът наклони глава на една страна и затвори очи.
	— Ами ако притежаваме къс хартия, постановяващ, че Канада принадлежи на Съединените щати?
	Мърсиър и Клайн се втрещиха и онемяха — и двамата нямаха представа за какво говори президентът. Накрая Мърсиър изговори думите, които им се въртяха в ума.
	— Не вярвам да има такъв документ.
	— Аз също — присъедини се Клайн.
	— Това беше пожелателна мисъл — рече президентът и махна неопределено с ръка. — Забравете я, имаме много по-земни проблеми да обсъждаме.
	Мърсиър се загледа във водата.
	— Най-голямата опасност за националната ни сигурност е една разпокъсана Канада. Мисля, че трябва да направим всичко възможно да помогнем на министър-председателя Сарвьо да попречи на Квебек да върви самостоятелно.
	— Привеждаш убедителни аргументи — обади се президентът, — но ще те помоля засега да ги забравиш.
	— Моля, сър?
	— Искам да координираш свръхсекретна програма с Държавния департамент и Централното разузнаване, според която ще се осъществи независимостта на Квебек.
	Мърсиър го погледна така, сякаш акула го бе ухапала.
	— Струва ми се, че не съзнавате…
	— Решението ми е окончателно — прекъсна го президентът. — Моля те като приятел да следваш инструкциите ми.
	— Мога ли да попитам защо?
	В очите на президента се появи блуждаещ поглед и Мърсиър потрепери, като чу ненадейната твърдост в гласа му.
	— Имай ми доверие, като ти казвам, че разделена Канада е в най-голям интерес за Северна Америка.


	Клайн закопча шлифера си, докато стоеше на южната веранда на Белия дом, чакайки колата с шофьора си.
	— Не мога да не се запитам дали президентът е толкова луд, колкото е и Анри Вийон — рече той.
	— Определението ти е погрешно — възрази Мърсиър. — Те може да са хитри, но не и луди.
	— Странна е приказката му за обединяването на Канада със Съединените щати.
	— В този случай наистина изневери на характера си. Какво ли си е наумил?
	— Ти си съветникът по националната сигурност. Ако някой трябва да знае, то това си ти.
	— Нали чу. Крие нещо от мен.
	— И какво ще правим сега?
	— Ще чакаме — отвърна Мърсиър с глух тон. — Ще чакаме, докато разбера какви ги мъти президентът.


	37.

	— Продадена!
	Гласът на аукционера прогърмя през усилвателите като изстрел от пушка. Последва обичайната глъч от събраните хора, които отбелязаха в програмите си високата предложена цена за форд от 1946 година.
	— Можем ли да представим следващата кола, моля?
	Върху централния подиум на големия стадион в Ричмънд, Вирджиния, запърпори тихо перленобял мерцедес-бенц от 1930 година с каросерия, изработена по поръчка във „Фристоун & Уеб“. От трихилядното множество се разнесоха одобрителни възклицания, когато лъчите от високите прожектори осветиха блестящата боя на елегантната каросерия. Участващите в търга се струпаха около подиума — някои наклякаха, за да огледат окачването и ходовата част, други изучаваха всяка подробност на тапицировката, трети, с прозорливостта на треньори по езда от Кентъки, завираха глави в отделението за двигателя и изказваха предположения за потенциалния победител в някое дерби.
	Дърк Пит седеше на третия ред и проверяваше отново реда на наддаванията в програмата си. Мерцедесът беше четиринайсети по ред в годишното издание на „Търг за стари и класически автомобили в Ричмънд“.
	— Това е наистина една красива и рядко срещана кола — подхвана отново рекламата си аукционерът. — Кралицата в класическата категория. Ще започне ли някой наддаването от четиристотин хиляди?
	Помощниците в търга, облечени в смокинги, минаваха между наддаващите и ги подканваха. Изведнъж един от тях вдигна ръка.
	— Има предложение за сто и петдесет хиляди.
	Аукционерът се впусна в неразбираемата си напевна и сладкодумна реч и наддаването тръгна бързо, след като запалянковците по коли започнаха обичайното състезаване за цената. Не след дълго се стигна до оценка от двеста хиляди и там се закова.
	Погълнат от аукциона, Пит не забеляза младия мъж в костюм от три части, който се настани на празното място до него.
	— Господин Пит?
	Пит се обърна и видя детинското лице на Харисън Мун IV.
	— Странно — рече той, без да показва изненада. — Не ми направихте впечатление на човек, който се интересува от стари коли.
	— Всъщност вие ме интересувате.
	Пит го погледна развеселен.
	— Ако сте гей, губите си времето.
	Мун сбърчи чело и се огледа наоколо, за да види дали някой не е дал ухо на разговора им. Всички бяха съсредоточили вниманието си в наддаването.
	— Тук съм по официална правителствена работа. Можем ли да идем някъде, където да поговорим на спокойствие?
	— Изчакайте ме пет минути — рече Пит. — Ще наддавам за следващата кола.
	— Ако обичате, господин Пит, още сега — настоя Мун, стараейки се тонът му да прозвучи повелително. — Моята работа е далеч по-важна от това да гледам как зрели мъже си хвърлят парите за вехтории.
	— Имам предложение за двеста и осемдесет хиляди — разнесе се гласът на аукционера. — Някой ще ми предложи ли триста хиляди?
	— Е, поне не можете да кажете, че са евтини — каза тихо Пит. — Тази кола се оказа механично произведение на изкуството, инвестиция, която ще се увеличава от двайсет до трийсет процента годишно. Вашите внуци няма да могат дори да я пипнат за по-малко от два милиона долара.
	— Не съм дошъл да обсъждам бъдещето на антиките. Тръгваме ли?
	— Няма начин.
	— Може би ще пречупите ината си, като ви кажа, че идвам от името на президента.
	Лицето на Пит доби каменен израз.
	— Много важно! Защо всеки хлапак, който отиде на работа в Белия дом, си въобразява, че може да сплашва света? Вървете да предадете на президента, че не сте успял, господин Мун. Можете да го осведомите също, че ако той иска нещо от мен, да прати куриер, който поне ще покаже известна класа в поведението си.
	Лицето на Мун пребледня. Подобно нещо не бе очаквал, ни най-малко.
	— Аз… аз не мога да направя това — заекна той.
	— Жалко!
	Аукционерът вдигна чукчето си.
	— Обявявам един път… втори път триста и шейсет хиляди. — Той млъкна и огледа публиката. — Ако няма друго повишение… колата е продадена на господин Робърт Есбънсън от Денвър, Колорадо.
	Мун беше отрязан хладнокръвно, безмилостно. Той се хвана за последната му останала възможност.
	— Добре, господин Пит, на ваше разположение съм.
	Мерцедесът бе изкаран от подиума и неговото място зае автомобил с четири врати, тежък два тона, със сламеножълти и бежови цветове и с подвижен покрив. Лицето на аукционера леко просветна, докато изброяваше характеристиките му.
	— А сега, дами и господа, следва номер петнайсети от програмата. Дженсън, английско производство от 1950 година. Много рядка кола. Предполага се, че това е единственият модел на точно тази каросерия. Истинска красавица. Можем ли да открием наддаването с петдесет хиляди?
	Първото предложение беше за двайсет и пет хиляди. Пит изчакваше мълчаливо вдигането на цената.
	Мун го погледна.
	— Няма ли да наддавате?
	— Всяко нещо с времето си.
	Елегантно облечена жена в края на четирийсетте си години вдигна картата си за участие. Аукционерът кимна и я възнагради с усмивка.
	— Имам предложение за двайсет и девет хиляди от прекрасната госпожица О’Лийри от Чикаго.
	— Ама той всички ли познава? — попита Мун с искрица на проявен интерес.
	— Колекционерите си организират свободно общество — отвърна Пит. — Повечето от нас посещават едни и същи наддавания.
	Наддаването се забави на четирийсет и две хиляди. Аукционерът усети, че идва кулминационната точка.
	— Хайде, дами и господа, тази кола струва повече, много повече.
	Пит вдигна картата си.
	— Благодаря ви, господине. Сега вече има предложение четирийсет и три. Някой ще вдигне ли на четирийсет и четири?
	Госпожица О’Лийри, облечена в карирано сако с двуредно закопчаване и права тъмносива трикотажна пола с цепка отпред, даде знак за повишаване на цената.
	Преди аукционерът да обяви предложението й, картата на Пит беше отново във въздуха.
	— Сега тя знае, че започвам битка с нея — каза той на Мун.
	— Четирийсет и четири и сега четирийсет и пет. Кой ще каже четирийсет и шест?
	Наддаването замря. Госпожица О’Лийри се посъветва със седящия до нея по-млад мъж. Тя рядко се появяваше с един и същ придружител на два търга. Беше самостоятелна жена, която сама бе натрупала състояние чрез търговия със собствена марка козметика. Колекцията й беше една от най-стойностните в света и наброяваше почти сто коли. Когато помощник аукционерът се наведе към нея, за да ходатайства за наддаване, тя поклати глава, после се обърна и намигна на Пит.
	— Това трудно би могло да мине за намигване от приятел конкурент — отбеляза Мун.
	— Не е лошо някой ден да опитате и с по-възрастна жена — подхвърли му Пит, сякаш съветваше ученик. — Малко са нещата, които те не знаят за мъжете.
	Едно хубаво момиче си проби път до Пит и му даде да разпише договора за продажбата.
	— Тръгваме ли? — попита го Мун, изпълнен с надежда.
	— Как дойдохте дотук?
	— Приятелката ми ме докара от Арлингтън.
	Пит се изправи на крака.
	— Докато я намерите, аз ще отида в канцеларията да си уредя сметката. После тя може да кара след нас.
	— След нас ли?
	— Нали искахте да говорим насаме, господин Мун. Затова ще ви почерпя нещо и ще ви върна в Арлингтън с истински автомобил.


	Дженсънът се понесе плавно по главния път към Вашингтон. Пит беше нащрек с едното око за пътен полицейски патрул, а с другото следеше скоростомера. Кракът му беше закован върху педала за газта и поддържаше постоянна скорост от сто и десет километра в час.
	Мун закопча догоре палтото си и попита с нещастен вид:
	— Тази реликва няма ли отопление?
	Пит обърна внимание, че през платнения покрив влиза студ. В мига, в който двигателят заработи, той се почувства в стихията си. Сега завъртя копчето на командното табло и след малко тънка струйка топъл въздух започна да изпълва вътрешността на дженсъна.
	— И тъй, Мун, вече сме сами. Какво имате да ми казвате?
	— Президентът иска да оглавите риболовна експедиция в реките Сейнт Лорънс и Хъдсън.
	Пит стрелна с поглед пътя, после се обърна за миг към Мун.
	— Будалкате ли ме?
	— По-сериозен не бих могъл да бъда. Според него вие сте единственият специалист, който може да направи опит да открие копията на Северноамериканския договор.
	— Значи и вие знаете за него?
	— Да, той ми повери тайната десет минути след като вие си тръгнахте от кабинета му. Аз ще играя ролята на връзка между вашите претърсвания.
	Пит намали скоростта до границите на разрешената и помълча известно време. После рече:
	— Не съм убеден, че той е наясно какво иска.
	— Уверявам ви, президентът обмисли въпроса от всеки ъгъл.
	— Той иска невъзможното и очаква чудо. — По лицето на Пит се четеше недоумение, но гласът му беше спокоен. — Няма начин да бъде запазен непокътнат лист хартия, който е престоял под вода в продължение на три четвърти век.
	— Признавам, че задачата не е обещаваща — съгласи се Мун. — И все пак, ако дори вероятността да съществува копие от договора да е едно на милион, президентът смята, че трябва да положим усилия да го открием.
	Пит гледаше пред себе си пътя, който влиза в щата Вирджиния.
	— Да предположим за миг, че извадим късмет и сложим Северноамериканския договор в скута му. И после?
	— Не мога да ви кажа.
	— Не можете или не искате?
	— Аз съм само извънреден помощник на президента… куриер, както грубо се изразихте преди малко. Правя това, което ми се каже. Дадени са ми нареждания да ви оказвам всякаква помощ и да следя да се изпълняват всички ваши молби относно финансирането и съоръженията. А какво ще стане ако и когато извадите четлив документ, това не е нито моя, нито ваша работа.
	— Кажете ми, Мун — заговори Пит с тънка усмивка, — чел ли сте „Как да печелим приятели и да влияем на хората“?
	— Дори не съм чувал за такава книга.
	— Не се изненадвам. — Пит се доближи плътно до задницата на електрическа миникола, която не отстъпваше от скоростната лента, и й светна с фаровете. Най подир шофьорът отвърна на сигнала и даде път на дженсъна. — Ами ако откажа?
	Мун почти незабележимо се стегна.
	— Президентът ще бъде много разочарован.
	— Поласкан съм — рече Пит и потъна в мисли. След известно време се обърна към младия човек и додаде: — Добре, ще положа всичките си усилия. Предполагам, че ще трябва да започнем веднага.
	Мун само кимна, изпълнен с огромно облекчение.
	— Точка първа от вашия списък — подхвана Пит. — Ще имам нужда от хора и техника на НЮМА. Но най-важното е, че адмирал Сандекър трябва да бъде уведомен за задачата. Няма да работя зад гърба му.
	— Опитът, който ще предприемете, господин Пит, попада под определението „деликатна ситуация“. Колкото по-малко хора знаят за договора, толкова по-малка ще бъде вероятността канадците да надушат нещо.
	— Сандекър трябва да бъде уведомен — повтори с твърд глас Пит.
	— Добре, ще уговоря среща и ще го запозная със задачата.
	— Това няма да е достатъчно. Искам адмиралът да бъде уведомен лично от президента. Той го заслужава.
	Мун доби вид на човек, комуто са откраднали портфейла. Гледаше право напред, когато отвърна:
	— Добре, считайте го за сторено.
	— Точка втора — продължи Пит. — Ще ми трябва помощник, който да се занимава с историческото проучване.
	— Има неколцина специалисти във Вашингтон, които са на държавна работа. Ще ви изпратя техните резюмета.
	— Имах предвид една жена.
	— По някаква определена причина ли?
	— Капитан трети ранг Хайди Милиган извърши предварителното проучване, свързано с договора. Знае пътя до архивите и не е нужно тепърва да бъде въведена в тесния ни кръг.
	— Разумно предложение — отбеляза Мун замислен, — само че тя се намира някъде в Тихия океан.
	— Обадете се на началника на военноморските сили и я върнете тук, при условие, разбира се, че имате тази власт.
	— Имам тази власт, господин Пит — отвърна студено Мун.
	— Точка трета. Едно от копията на договора е потънало с „Емприс ъв Айрланд“, който лежи под канадски води. Няма никакъв начин да запазим в тайна водолазните операции. Според съществуващите закони за изваждане на потънали плавателни съдове, длъжни сме да уведомим тяхното правителство, „Канадската тихоокеанска железопътна линия“, която притежава плавателния съд, и застрахователните дружества, изплатили застраховките.
	Покорният израз на Мун се смени със самодоволство.
	— По тази точка съм ви изпреварил. Всички необходими документи минаха по каналния ред. Вашето обяснение за прикритие е, че сте група археолози, търсещи артефакти, които ще бъдат реставрирани и дарени на американските и канадските морски музеи. По време на операцията обаче ще трябва да съберете голямо количество отпадъци, за да хвърлите прах в любопитните очи.
	— Точка четвърта. Парите.
	— Ще разполагате с щедра сума, докато свършите работата докрай.
	Пит замълча за миг, заслушан в равномерното пърпорене на двигателя със 130 конски сили, преди да заговори отново. Слънцето се бе спуснало под върхарите на дърветата и той включи фаровете.
	— Не давам никакви гаранции — рече той накрая.
	— Разбрано.
	— Как ще поддържаме връзка?
	Мун извади писалка и написа нещо на гърба на програмата за търга.
	— Можете да ме намирате на този телефон по всяко време на денонощието. Няма да се срещаме лице в лице отново, освен ако не изпаднете в неочаквано кризисно положение. — Той замълча и погледна Пит, опитвайки се да разгадае израза на лицето му. Но то беше непроницаемо. — Някакви други въпроси?
	— Не — отвърна Пит, погълнат от мисли. — Нямам други въпроси.
	В главата на Пит се въртяха стотици въпроси, но Мун не можеше да отговори на нито един.
	Той се опита да си представи какво ли би могъл да намери под зловещите течения на реките Хъдсън и Сейнт Лорънс, но нищо не изплува в съзнанието му. Тогава се запита какво ли в този луд, неразгадаем план го караше да се впусне към неизвестното.


	38.

	— Това е времето за решение.
	Сандекър не говореше на никого определено, докато оглеждаше хидрографските карти, фотоувеличени дотолкова, че да покрият една цяла стена на оперативната зала на НЮМА. Той почука с кокалчето на показалеца си върху сектора, изобразяващ част от река Хъдсън.
	— С „Манхатън лимитид“ ли ще се заемем първо… — попита той и посочи съседната карта, — или с „Емприс ъв Айрланд“? — Обърна се с лице към залата и обходи с поглед четиримата души, насядали около дългата маса. — Кой да има предимство?
	Хайди Милиган, чието лице издаваше умора след дългия полет от Хонолулу, понечи да се обади, но се въздържа.
	— Първо жените — подметна Ал Джордино захилен.
	— Не съм специалистка, за да изразявам гласно мнение по изваждането на плавателни съдове — започна тя плахо, — но мисля, че корабът предлага по-добри възможности за откриване на четлив договор.
	— Бихте ли изтъкнала аргументите си? — попита Сандекър.
	— Преди ерата на въздухоплаването — впусна се в обяснения Хайди — дипломатическите куриери, пътуващи с презокеански кораби, са спазвали стандартната процедура да поставят документите между няколко пласта мушама, за да ги предпазят от намокряне. Спомням си случая с един куриер, в чийто труп, изхвърлен на брега шест дни след потъването на „Лузитания“, били намерени непокътнати важни документи.
	Сандекър се усмихна и й кимна със задоволство. Щеше да е полезно да има такава жена сред тях.
	— Благодаря ви, капитан. Дадохте ни първия лъч надежда.
	Джордино се прозя. До късно през нощта Пит го бе запознавал с предстоящата задача и сега единственото, което можеше да прави, за да не заспи, беше да се прозява.
	— Може би и Ричард Есекс да е увил копието в мушама — вметна той.
	Хайди поклати глава.
	— По-вероятното е да го е сложил в кожена пътна чанта.
	— В такъв случай едва ли се е запазило — отбеляза Сандекър.
	— Аз продължавам да настоявам първо за влака — обади се пак Джордино. — „Емприс“ лежи на дълбочина петдесет метра — доста под безопасната дълбочина за потапяне с бутилки под налягане. Докато влакът няма да се намира на повече от дванайсет метра под вода. След седем десетилетия корабът положително е разяден от солената вода, вливаща се от голфа Сейнт Лорънс. А влакът ще е много по-запазен в сладководната река.
	Сандекър отмести поглед към един дребен мъж, чиито кафяви очи като на кукумявка гледаха през очила с големи рогови рамки.
	— Руди, ти какво ще кажеш?
	Руди Гън, директор по материално-техническото снабдяване в НЮМА, вдигна глава от листа на клипборда си, изпълнен с драсканици, и неволно почеса носа си. Гън рядко рискуваше или проиграваше гледните си точки. Винаги залагаше на сигурни карти, почиващи на солидни факти, а не на предполагаеми проценти.
	— Моите предпочитания са за кораба — отвърна той тихо. — Единственото предимство за претърсване първо на „Манхатън лимитид“ е това, че той лежи на родна почва. Течението на река Хъдсън обаче е със скорост три и половина кноти. Доста голяма скорост за задоволителна работа от страна на водолазите. И както предположи Ал, има вероятност локомотивът и вагоните да са заровени под тинята. Това означава извършване на подводни изкопни работи. Което е най-лошото.
	— Изваждането на кораб от открито подводно пространство е много по-сложно и отнема повече време, отколкото да се извади пулманов вагон от подводните плитчини — възрази Джордино.
	— Вярно — призна Гън, — но ние знаем къде точно лежи „Емприс“. Докато гробът на „Манхатън лимитид“ все още не е открит.
	— Влаковете не са разтворими. Ще търсим в строго определен район, по-малък от два квадратни километра. Едно проучване с протонов магнитометър ще открие влака само за няколко часа.
	— Говориш така, сякаш локомотивът и вагоните са все още скачени и са заедно. По-вероятно е след падането от моста те да са се пръснали из речното корито. Сигурно в продължение на седмици ще изваждаме не този вагон, който ни трябва. Аз не мога да приема това преимущество. Прекалено се залага на „я улучиш, я не“.
	Но Джордино не отстъпваше.
	— Какво преимущество ще представиш срещу това да търсим мъничък пакет в разпадащ се четиринайсетхилядитонен плавателен съд?
	— Нека да отхвърлим преимуществата — намеси се спокойно и за първи път Пит, който седеше в единия край на масата, сплел пръсти зад главата си. — Предлагам да опитаме и двете операции едновременно.
	В оперативната зала настъпи тишина. Джордино отпи от кафето си, размишлявайки над думите му, Гън също гледаше замислен през очилата с дебели стъкла, когато попита:
	— Можем ли да си позволим усложнението да разделим усилията си?
	— По-добре попитай можем ли да си позволим толкова много време в другия случай? — рече Пит.
	— Имаме ли краен срок? — поинтересува се Джордино.
	— Не, няма да се придържаме към строго определен график — поясни Сандекър, докато се отдалечаваше от картите, за да седне до единия ъгъл на масата. — Само че президентът даде ясно да се разбере, че ако съществува копие на Северноамериканския договор, то трябва да му бъде предоставено час по-скоро. — Адмиралът поклати глава. — Колкото до това, каква ще е ползата за правителството от някакъв си прогизнал седемдесет и пет годишен лист хартия, не бе обяснено. Не ми бе предоставен лукса и да попитам защо. Дърк е прав. Нямаме толкова време, че да провеждаме спокойно операциите една след друга.
	Джордино погледна към Пит и въздъхна.
	— Добре, ще стреляме по два заека с един изстрел.
	— С два изстрела — поправи го Пит. — Докато експедицията по претърсването на кораба си проправя път в корпуса му, проучвателният екип ще прави опити да открие „Манхатън лимитид“ в Хъдсън, или по-точно правителствения вагон, в който е пътувал Ричард Есекс.
	— Колко най-рано можем да отбележим началото на работата? — попита Сандекър.
	Погледът на Пит изглеждаше далечен, сякаш беше съсредоточен в някакъв предмет отвъд стената на залата, когато се обади:
	— Трябват ни четирийсет и осем часа, за да съберем екип и уреди, двайсет и четири часа, за да натоварим и оборудваме един плавателен съд. Тогава, ако случим с благоприятно време за отплаване, след пет дни можем да хвърлим котва над „Емприс“.
	— А за „Манхатън лимитид“?
	— Мога да подсигуря кораб, оборудван с магнитометър, хидролокатор със странично сканиране и уред за определяне на поддънния профил, който да бъде на обекта вдругиден по това време — отвърна уверено Джордино.
	Разчетеното време като че ли изпълни с оптимизъм Сандекър, но той не зададе повече въпроси на хората пред него. Те бяха най-добрите в своята професия и рядко го бяха разочаровали. Изправи се и кимна на Джордино.
	— Ал, възлагам на теб търсенето на „Манхатън лимитид“. Руди, ти ще оглавиш операцията по претърсването на „Емприс ъв Айрланд“. — После се обърна към Пит. — Дърк, ти ще действаш като ръководител и на двете задачи.
	— А аз откъде да започна? — попита Хайди.
	— С кораба. Открийте строителния му проект, плана за разположение на палубите, точното местоположение на кабината на Харви Шийлдс, изобщо всички данни, които със сигурност ще ни отведат до договорите.
	Хайди кимна.
	— Публичното разследване на бедствието се е състояло в Квебек. Ще започна с ровенето в копията от съдебните решения. Ако секретарката ви ми запази място за следващия полет, мога веднага да тръгна.
	Хайди изглеждаше изтощена и психически, и физически, но времето прекалено притискаше Сандекър, за да й предложи кавалерски няколко часа сън преди това. Той замълча за миг, оглеждайки последователно решителния израз на всяко лице.
	— Добре — заключи той без никаква емоция, — тогава на работа!


	39.

	Генерал Морис Симс, облечен небрежно като рибар, се чувстваше неловко с бамбуковата пръчка и плетената въдичарска кошница в ръка, докато вървеше по утъпканата пътека към реката Блекуотър, минаваща край селцето Сюардс Енд в Есекс. Той спря до ръба на брега под живописен каменен мост и кимна за поздрав на мъжа, който седеше на сгъваем стол и търпеливо съзерцаваше тапата на въдицата си върху повърхността на водата.
	— Добро утро, господин министър-председател! — подвикна той.
	— Добро утро, генерале!
	— Ужасно съжалявам, че ви безпокоя по време на отпуската ви.
	— Няма нищо — отвърна другият. — Пустият му костур така и не ще да кълве. — Той посочи с глава сгъваемата масичка до него, върху която стърчеше бутилка с вино и нещо, което Симс оприличи на пай с шунка и кайма. — В кошницата има още чаши и чинии. Опитайте шерито и пая.
	— Благодаря, сър, няма да откажа.
	— Какво ви води насам?
	— Северноамериканския договор, сър — отвърна бригадният генерал, докато си наливаше чаша шери. — Нашият човек в Щатите съобщава, че американците са впрегнали всички сили, за да го открият.
	— Има ли вероятност да успеят?
	— Твърде е съмнително. — Симс вдигна бутилката. — Още шери?
	— Да, благодаря.
	Симс му наля.
	— Отначало предположих, че те ще направят някои дребни проучвания, без да задълбават много, разбира се, колкото да се убедят сами, че няма голяма надежда документът да е оцелял. Сега обаче изглежда, са запретнали съвсем сериозно ръкави.
	— Лоша работа — измърмори министър-председателят. — Това показва, поне на мен, че ако дори донякъде да успеят, положително възнамеряват да изпълнят условията, посочени в договора.
	— И аз тъй мисля — призна Симс.
	— Не мога да си представя Британската общност без Канада — отбеляза министър-председателят. — Цялата структура на презокеанската ни търговска организация ще започне неминуемо да се разпада. Нашата икономика, тъй да се каже, тъпче на място. Загубата на Канада ще бъде истинско бедствие.
	— Толкова ли е зле положението?
	— Дори по-зле. — Министър-председателят говореше, загледан във водата. — Ако Канада се изтегли, след три години Австралия и Нова Зеландия ще я последват. Да не ви казвам какви ще бъдат последствията от това за Обединеното кралство.
	На Симс му беше трудно да възприеме обхвата на злокобното предсказание на министър-председателя. Англия без империя беше нещо немислимо. И все пак, колкото и да беше тъжно, той знаеше, че британският стоицизъм щеше да намери начин да приеме положението.
	Тапата на въдицата се потопи бързо няколко пъти и отново застина на повърхността. Замислен, министър-председателят отпи от шерито си. Той имаше ярко изразени груби черти на лицето, немигащи сини очи и устни, чиито краища бяха извити нагоре като в постоянна усмивка.
	— Какви инструкции сте дал на хората си? — попита той.
	— Само да наблюдават и да докладват за действията на американците.
	— Запознати ли са с потенциалната заплаха от договора?
	— Не, сър.
	— По-добре ги осведомете. Те трябва да знаят за опасността, застрашаваща нацията ни. Къде сме по отношение на другите?
	— Използвайки Националната агенция за подводни и морски изследвания като прикритие, американският президент е наредил да се извърши усилена операция по спасяване на имущество от „Емприс ъв Айрланд“.
	— Тази работа трябва да се пресече в зародиш. Не бива да ги допускаме да се доближават до „Емприс“.
	Симс се изкашля.
	— Но как… по кой начин, сър?
	— Време е да кажем на канадците какво са предприели американците. Ще им предложим нашето съдействие съгласно законите на Британската общност. Ще изискаме от тях да отменят разрешението, което са дали на НЮМА да провежда операция в Сейнт Лорънс. Ако американският президент продължи да упорства с това безразсъдство, взривете останките от кораба и унищожете английското копие на договора.
	— Ами американското копие потънало с влака? Не можем да им наредим да стоят далече от тяхна река.
	Министър-председателят хвърли на Симс смразяващ поглед.
	— Тогава ще трябва да помислите за нещо по-драстично, нали?


	Четвърта част
	Емприс ъв Айрланд

	40.

	_Май 1989 година_
	_Отава, Канада_
	Вийон затвори папката и поклати глава.
	— Глупости!
	— Уверявам ви — настоя Брайън Шоу, — не са глупости.
	— Какво означава всичко това?
	— Точно това, което прочетохте в доклада — отвърна Шоу, гледайки Вийон право в очите. — Американците са предприели операция за изваждането на договор, според който им се дава цялата Канада.
	— Досега не съм чувал за такъв договор.
	— Малцина са чували. — Шоу замълча и запали цигара. — Веднага след изгубването на документите почти всички сведения, отнасящи се до преговорите, са били тайно унищожени.
	— Какво доказателство имате, че американците наистина са на път да сложат ръка върху този договор?
	— Тръгнах по една нишка в лабиринт. Тя ме отведе до един човек на име Дърк Пит, който заема висок пост в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Наредих на служители от посолството ни да го следят зорко. Те разузнали, че той оглавява две експедиции — едната, за претърсване на мястото на река Хъдсън, където е потънал влакът на Есекс, и другата, за „Емприс ъв Айрланд“. Бъдете сигурен, господин Вийон, че той не е тръгнал да търси съкровище.
	Вийон помълча за миг, после се извъртя на стола си и се наклони напред.
	— С какво мога аз да ви помогна?
	— Като начало бихте могъл да наредите на Пит и екипа му да стоят далече от Сейнт Лорънс.
	— Това не мога да сторя — поклати глава Вийон. — Разрешението за спасителната операция мина по каналния ред. Да не ви обяснявам какво могат да направят американците, ако изведнъж им отнемем разрешителното — най-спокойно ще си отмъстят, като ни отнемат правото на риболов в техни води.
	— Генерал Симс взе предвид тази мярка. Затова предложи друга възможност. — Шоу направи пауза и продължи: — Да унищожим останките от „Емприс“.
	— Нима можете да го направите, без да се стига до неприятен инцидент?
	— Да, при положение че стигна до потъналия параход преди Пит.
	Вийон отново се облегна назад, обмисляйки хладнокръвно как лично да се възползва от сведенията, които Шоу му предостави. Погледът му се зарея из стаята и се спря на една от картините на стената, изобразяваща клипер, плаващ с издути от вятъра платна. Най-накрая подреди мислите си и рече:
	— Разчитайте на пълното ми съдействие.
	— Благодаря ви — отвърна Шоу. — Ще имам нужда от петима мъже, шлеп и съответното водолазно оборудване.
	— Както и от подходящ човек, който да координира плановете ви.
	— Имате ли предвид някого?
	— Имам. Ще се погрижа той да влезе във връзка с вас. Полицай е и е добре обучен за този вид работа. Името му е Глай, инспектор Фос Глай.
	{img:korab.png}


	41.

	Операцията по откриването на „Манхатън лимитид“ като че ли се закучи още от самото начало. Джордино се обезсърчи донемайкъде. Вече с четири дни изоставаше от обещания за себе си график.
	След припряно натоварване на хора и съоръжения от пристана новият спретнат научноизследователски катер „Де Сото“, дълъг осемнайсет метра и специално проектиран от инженерите на НЮМА да плава по вътрешните водни пътища, най-сетне разпени речната вода и пое към недалечната си цел.
	Кърмчията зорко следеше за шамандури и увеселителни корабчета. Главното му безпокойство обаче беше спадащият барометър и лекият дъжд, който пръскаше прозорците на кормилната рубка. Съчетанието им обещаваше първокласна буря до падането на нощта.
	Когато се стъмни, лекото речно вълнение започна да хвърля пръски по носовата палуба на „Де Сото“. Внезапно от стръмните палисади, ограждащи брега, се разнесе воят на вятъра, чиято скорост от трийсет километра в час достигна над деветдесет. Бурният му пристъп избута бързодвижещия се катер от главния канал. Преди кърмчията буквално да впрегне всички мускули, за да го върне по курса му, плавателният съд бе изтласкан в плитките води, където се удари вероятно в залят от водата дънер и на дъното на лявата му носова част зейна шейсетсантиметрова дупка.
	През следващите няколко часа Джордино пришпори екипажа си на работа като същински тиранин. По-късно операторът на хидролокатора щеше да признае, че думите на сприхавия италианец са плющели в ушите му като камшик. Пробойната бе запушена, само че докато се справяха с останалите няколко малки течове, водата се бе качила над скулите на плавателния съд и заливаше до глезени най-долната палуба.
	Поел два тона вода, „Де Сото“ едва маневрираше. В яростта си Джордино не обръщаше внимание на този факт и с един замах отвори дроселите докрай. Рязко увеличената скорост издигна закърпената пробойна над нивото на водата и плавателният съд отскочи назад в реката и пое към Ню Йорк.
	Бяха загубени два дни, докато катерът бъде изведен на сух док и поправен. Малко след като поеха отново на път, се оказа, че магнитометърът е дефектен и се наложи спешно да се достави нов от Сан Франциско. Още два дни отидоха на вятъра.
	Най-сетне, на светлината на пълнолунието, Джордино напрегна вниманието си, докато „Де Сото“ се плъзгаше под масивните каменни брегови устои, които някога са поддържали моста Довил-Хъдсън. Той подаде глава през прозореца на кормилната рубка.
	— Какво отчита ехолотът?
	Глен Чейс, необщителният, оплешивяващ капитан на катера, хвърли едно око на червените цифрови изображения.
	— Почти шест метра. Струва ми се достатъчно, за да паркираме тук до сутринта.
	Джордино поклати глава, като чу как се изразява Чейс. Капитанът упорито отказваше да използва морската терминология — казваше „ляво“ вместо „ляв борд“ и „дясно“ вместо „десен борд“, като заявяваше, че древната традиция не отговаря на новото време.
	Котвата бе спусната и въжетата на катера бяха вързани съответно за едно солидно дърво на речния бряг и за ръждясалите останки на издигащата се от реката мостова подпора. Двигателите бяха спрени и беше включен спомагателният захранващ блок. Чейс се загледа в рушащите се брегови укрепления.
	— Сигурно са имали много здрава конструкция за времето си.
	— Нареждал се е на пето място по дължина в света — поясни Джордино.
	— Как мислиш, какво е причинило срутването му?
	— Според доклада на следствието доказателствата са били неубедителни. Най-солидната теория е, че силни ветрове, придружени от паднали гръмотевици, отслабили една от подпорните конструкции.
	Чейс посочи с глава реката.
	— Мислиш ли, че е там долу?
	— Влакът ли? — Джордино се вгледа в осветената от луната вода. — Там е, къде другаде да е. Останките му не са били намерени през 1914 година, защото водолазите от спасителния екип са носели медни каски и тежки брезентови облекла, а търсенето е ставало с малки лодки. Екипировката им е била съвсем бедна, а на всичкото отгоре са търсили на грешно място.
	Чейс свали фуражката си и се почеса по главата.
	— Ние трябва да го открием до няколко дни.
	— Дори и по-скоро, ако извадим късмет.
	— По една бира? — усмихна се Чейс.
	— Няма да ти откажа — рече Джордино.
	Чейс изчезна надолу по трапа и продължи към камбуза. От главния салон за хранене долитаха гласовете на мъжете от екипажа, които си разменяха шеги, докато нагласяваха чинията на телевизионната антена, за да уловят сигнали от един минаващ транслационен спътник.
	Изведнъж окосмените ръце на Джордино настръхнаха от студ и той влезе в кормилната рубка да си вземе непромокаемото яке. Както вдигаше ципа, спря и наостри слух.
	В този момент се появи Чейс и му подаде кутия бира.
	— Не взех чаши.
	Джордино му направи знак да замълчи.
	— Чуваш ли?
	Чейс събра вежди.
	— Какво да чувам?
	— Вслушай се.
	Чейс наклони глава, закова очи и целият стана слух.
	— Свирка на влак — рече той с безразличие.
	— Сигурен ли си?
	— Съвсем ясно я чувам. Определено е свирка на влак.
	— А не ти ли се струва странно? — попита Джордино.
	— Защо да е странно?
	— Защото дизеловите локомотиви имат въздушна сирена. Само старите парни машини са имали свирки, а последната такава машина е била изтеглена от употреба преди трийсет години.
	— Сигурно е от някое детско влакче в някой увеселителен парк край реката — предположи Чейс. — Над вода звукът се предава на километри разстояние.
	— Не мисля така. — Джордино сви длани около ушите си и започна да върти глава наляво-надясно като антена на локатор. — Чува се все по-силно и по-силно.
	Чейс хлътна в кормилната рубка и се появи отново с пътна карта и фенерче. Разгърна картата върху бордовия парапет и я освети.
	— Виж тук — посочи той тънки сини линии. — Главният релсов път се врязва във вътрешността на трийсет и два километра на юг оттук.
	— А най-близкият?
	— На шестнайсет или осемнайсет километра.
	— Каквото и да издава този звук, то е на не повече от километър и половина оттук — отбеляза с равен тон Джордино.
	Той се опита да определи посоката. Ярката месечина осветяваше кристално ясно местността. До три километра се открояваше всяко отделно дърво. Звукът се приближаваше откъм западния бряг над тях. Нямаше никакво движение наоколо, светлинки се забелязваха от далечни фермерски къщи. Чуха се и други звуци този път. Дрънчене на тежък метал и дрезгаво, тупкащо изпускане на пара разцепи нощта. Джордино имаше чувството, че виси във въздуха. Стоеше неподвижен и чакаше.
	— Идва… идва насам — с хриплив глас рече Чейс, сякаш все още се насилваше да повярва. — Господи! Но той ще падне от разрушения мост!
	Двамата вдигнаха погледи към бреговите укрепления и затаиха дъх — не можеха да проумеят какво става. Изведнъж оглушителният шум на невидимия влак изтрещя над главите им. Джордино неволно се наведе. Чейс замръзна на място, лицето му стана призрачно бледо, зениците на очите му заприличаха на дълбоки черни дупки.
	После внезапно настъпи тишина — мъртвешка и злокобна.
	Никой от двамата не продумваше, нито помръдваше. Стояха като забити в палубата восъчни фигури без сърца и бели дробове. Джордино бавно започна да събира мислите си и взе фенерчето от отпуснатата ръка на Чейс. Насочи светещия лъч към горната част на мостовата подпора. Не видя нищо друго, освен овехтял от времето камък и плътни сенки.


	42.

	„Ошън венчърър“ лежеше закотвен върху потъналия „Емприс ъв Айрланд“. В ранните часове на утрото бе превалял лек дъжд и сега по белия корпус на „Венчърър“ блестяха оцветени от изгряващото слънце оранжеви капчици. В пълна противоположност на белия кораб, на двеста метра от него, една изтощена стара лодка с напукана и олющена избеляла синя боя лениво влачеше рибарските си мрежи. В очите на рибарите открояващият се на яркия хоризонт „Ошън венчърър“ изглеждаше като творение на художник с изкривено чувство за хумор.
	Силуетът на корпуса му беше изящен и съвременен. Като се започнеше от плавно заоблената носова част, линията на главната палуба преминаваше в приятна за очите извивка чак до овалната ветрилообразна задна част. Липсваха всякакви остри ръбове, присъщи за повечето други кораби, дори яйцеобразният мостик се издигаше върху сводест покрив. Но красотата му свършваше дотук. Подобно на противния дълъг нос на Сирано, от средната част на „Ошън венчърър“ стърчеше дерик-кран — досущ като онези кранове, които се издигаха от новите нефтени находища. Функционалният, макар и грозен дерик-кран, беше способен да спуска през корпуса на кораба до морското дъно различни изследователски уреди или да изважда тежки предмети като например останки от кораб и да ги вкарва право във вътрешността на корпуса. „Ошън венчърър“ беше съвършеният плавателен съд, който можеше да се превърне в работна платформа за изваждането на договора.
	Пит стоеше на кърмата и притискаше здраво към главата си португалската рибарска шапка, за да не отхвръкне от въздушната струя от витлата на хеликоптера на НЮМА. Пилотът направи няколко кръга, за да провери посоката на въздушните течения. После започна бавно да спуска машината, докато шейната не стъпи здраво върху боядисаните маркировки на площадката за излитане и кацане.
	Пит изтича до хеликоптера и отвори вратата му. Оттам се подаде Хайди Милиган, облечена в работен комбинезон от памучен плат в ослепителен небесносин цвят. Пит й помогна да слезе, после пое от пилота и куфар.
	— При следващия курс — извиси глас над рева на турбините Пит — донеси кашон с фъстъчено масло.
	Пилотът махна с ръка като за довиждане и извика в отговор:
	— Дадено!
	Пит тръгна с Хайди по палубата, а хеликоптерът се издигна от площадката и насочи нос на изток. Хайди се обърна към Пит и се усмихна.
	— Директорът по специалните проекти винаги ли изпълнява и ролята на носач?
	— Мен никой не ме бръсне за слива — разсмя се Пит.
	Няколко минути след като той я заведе до жилищното й помещение, Хайди влезе в залата за хранене с наръч книжа и седна до него.
	— Как пътува?
	— Нормално — отвърна тя. — При вас как е?
	— Пристигнахме вчера следобед с осемнайсет часа по-рано от графика и разположихме „Ошън венчърър“ над потъналия параход.
	— Каква е следващата крачка?
	— Ще спуснем един малък подводен апарат за търсене от разстояние, снабден с камери, който ще проучи вътрешността на „Емприс“. Видеоданните от него ще се препредават към нашите монитори и ние ще ги изследваме и анализираме.
	— Под какъв ъгъл лежи корабът?
	— Четирийсет и пет градуса на десния борд.
	Хайди сбърчи чело.
	— Ама че лош късмет!
	— Защо?
	Тя започна да разполага книжата върху масата. Някои бяха доста обемисти и трябваше да се разгънат.
	— Преди да ти отговоря, виж това копие на списъка на пътниците, намиращи се на борда на „Емприс“ при последното му отплаване. Отначало помислих, че съм ударила на камък, когато не открих името на Харви Шийлдс сред пътниците на първа класа. После ми мина през ума, че той може да е пътувал в по-долна класа, за да не бие на очи. Повечето презокеански лайнери са предлагали луксозно обзавеждане и във втора класа за заможни, но пестеливи ексцентрици или високопоставени държавни чиновници, които са предпочитали да прекосяват океана, като останат в сянка. И точно там го намерих. Горна палуба Д, кабина четирийсет и шеста.
	— Браво на теб! Намерила си игла в купа сено. Сега няма да е нужно да нарязваме кораба на парчета.
	— Това е добрата новина — продължи Хайди. — Следва лошата.
	— Дай да я чуем.
	— „Сторстад“, норвежкият кораб за превозване на въглища, който потопил „Емприс“, ударил лайнера в средата на десния му борд, точно между комините, и пробил клинообразна дупка, широка близо пет метра и висока петнайсет метра. Носът на товарния кораб се врязал в помещението на котлите под водолинията, точно над което се намирали второкласните помещения.
	— Искаш да кажеш, че „Сторстад“ е смачкал кабината на Шийлдс ли?
	— Трябва да очакваме най-лошото. — Хайди разгъна върху морските карти копие на плана на „Емприс ъв Айрланд“ и посочи с върха на молива си малко кръгче. — Номер четирийсет и шест е била външна кабина на десния борд. Значи се е паднала или съвсем близо, или точно в средата на мястото на удара.
	— Може би това обяснява защо не е било намерено тялото на Шийлдс.
	— Сигурно е бил направо смазан, докато е спял.
	— Защо е „лош късмет“, като ти казах под какъв ъгъл лежи „Емприс“?
	— Крен от четирийсет и пет градуса на десния борд поставя кабината на четирийсет и шест градуса в речното корито — отвърна Хайди. — Това предполага, че цялата й вътрешност е заровена под речната утайка.
	— Значи отново сме в изходна позиция. Утайката може и да е запазила защитната обвивка на договора, но пък ще ни затрудни да го открием.
	Хайди наблюдаваше мълчаливо как Пит бавно тупка с пръсти по масата, докато умът му прехвърляше данните пред него. Дълбоките му зелени очи гледаха разсеяно.
	Тя се пресегна и докосна ръката му.
	— За какво мислиш?
	— За „Емприс ъв Айрланд“ — отвърна тихо Пит. — За забравения от света параход. Гробницата на хиляди хора. Един бог знае какво ще открием, когато проникнем в него.


	43.

	— Надявам се, нямате нищо против, че поисках веднага да ви видя — каза президентът, излизайки от асансьора.
	— Никак дори — отвърна Сандекър без нотка горделивост. — Всичко е подготвено. Заповядайте оттук.
	Президентът направи знак на хората от тайните служби да чакат до асансьора, после последва адмирала по застлания с килим коридор до голяма портална врата от кедрово дърво. Сандекър отвори едното крило и се отдръпна настрана.
	— Заповядайте, господин президент.
	Помещението беше кръгло, а стените — облепени с тъмночервен плат. Прозорци нямаше, единствената мебел беше голяма маса във форма на бъбрек, поставена точно в средата. Плотът й се осветяваше от два горни прожектора — син и зелен. Президентът се приближи и спря поглед върху предмет, дълъг деветдесет сантиметра, който лежеше върху фин пясък.
	— Значи така изглежда той — каза президентът с благоговение в гласа.
	— Да, така изглежда гробът на „Емприс ъв Айрланд“ — потвърди Сандекър. — Нашият миниатюрен модел е направен по видеоснимки, препредадени от „Ошън венчърър“.
	— А това ли е спасителният кораб? — посочи президентът друг модел, който висеше върху прозрачна пластмасова поставка на около трийсет сантиметра над „Емприс“.
	— Да, моделите са в точна пропорция един към друг. Разстоянието между тях показва дълбочината от повърхността до морското дъно.
	Президентът огледа отново модела на „Емприс“, после поклати глава от удивление.
	— Договорът е толкова малък спрямо огромния параход. Откъде ще почнете да търсите?
	— Нашата изследователка е открила пролука на това място — поясни Сандекър. — Успяла е да определи точното местоположение на кабината на Харви. — Той посочи място в средата на заровения десен борд на корпуса. — Тя се пада някъде тук. За жалост, има голяма вероятност кабината да е напълно разрушена при сблъсъка с товарния кораб.
	— И как смятате да стигнете до нея?
	— След като екипът проучи вътрешността на парахода с подводен апарат за търсене от разстояние — отвърна Сандекър, — операцията по изваждането ще започне от лодъчната палуба и ще прониква надолу към целта.
	— Струва ми се, че сте избрали по трудния път — отбеляза президентът. — Аз например бих влязъл от долната външна страна на корпуса.
	— Лесно е да се каже… Според възможно най-точните ни изчисления кабината на Шийлдс лежи под тонове тиня. Уверявам ви, господин президент, чистенето на дънна кал е опасна, изтощителна процедура, която отнема и много време. Атакувайки вътрешността на кораба, хората ще имат твърда платформа, от която да си вършат работата и най-важното, ще могат по всяко време да определят точно откъде да проникнат, като се ориентират по плана на корабостроителите.
	— Приведохте ми убедителни аргументи — примири се президентът.
	— Разчитаме на четири различни системи — продължи Сандекър, — за да си проправим път през утробата на кораба. Едната е чрез дерик-крана, който виждате на борда на „Ошън венчърър“. Конструиран е за повдигане до петдесеттонен товар, така че ще може да отмества по-тежките останки. Втората, двуместна подводница с механични ръце, ще действа като универсално дублиращо съоръжение.
	Президентът взе една изработена до най-малките подробности миниатюра и я разгледа.
	— Както виждам, това се явява подводницата.
	— Да — кимна Сандекър. — Името й е „Сафо I“. Тя е един от четирите дълбоководни възстановителни плавателни съдове, използвани миналата година за проекта „Титаник“.
	— Не исках да ви прекъсвам. Продължавайте.
	— Третата система е основният елемент на операцията. — Сандекър взе една фигура, която приличаше на детска играчка, изобразяваща механична полярна мечка с отвори по закръглената като луковица глава. — Това е съчленен водолазен костюм под атмосферно налягане за дълбоководно потапяне, наричан предимно костюм ДЖИМ. Направен е от магнезий и стъклено влакно и в него човек може да работи часове наред на огромни дълбочини, без да се налага да понижава налягането. Два такива костюма дават възможност на шестима души да работят на смени върху разбития кораб без прекъсване.
	— Изглежда доста тежък и неудобен.
	— На сушата, с един оператор вътре, тежи петстотин килограма, а във водата — само около трийсет. И е учудващо гъвкав. Може да се каже, че приравнява ходенето по морското дъно с ходенето в пустинята Сахара.
	Президентът пое подадената му от Сандекър фигурка и раздвижи мъничките й ръце и крака.
	— Значи това изхвърля от употреба водолазите с акваланги.
	— Не напълно — отвърна Сандекър. — Един водолаз с триизмерна подвижност все още се явява гръбнакът на всякаква спасителна операция. Четвъртата и последна система е така нареченото дълготрайно потапяне. — Той посочи модел във форма на цилиндричен резервоар. — Екип от водолази ще се настанят в тази херметична камера, като дишат смесица от хелий и кислород. Тя ще ги предпазва от наркотичния ефект при вдишването на нитроген под налягане. Камерата дава възможност на хората да работят под вода дълго време, без опасност газовете от белите дробове да се разтварят в кръвта, като образуват мехурчета и причиняват отклонения. Освен това не е нужно те да понижават налягането до завършека на работата си.
	Президентът мълчеше. По образование и професия той беше адвокат — човек на точността и аналитичния ум, но научните данни му се изплъзваха. Не му се искаше да изглежда глупак в очите на адмирала. Подбираше думите си внимателно, когато заговори отново:
	— Вашите хора положително нямат намерение буквално да направят пътека през цял акър стомана.
	— Не, има по-добър метод.
	— Да използват експлозиви може би?
	— Прекалено е рисковано това — отвърна с делови тон Сандекър. — Стоманата на разбития кораб е била разяждана от корозия в продължение на седемдесет и пет години. Станала е пореста и издръжливостта й силно е намаляла. Заряд, сложен на погрешно място или много мощен, ще причини пълната разруха на кораба. Не, ще си проправим път чрез рязане.
	— С ацетиленови горелки, нали?
	— С пироксон.
	— За пръв път го чувам.
	— Това е запалителна субстанция, която може да гори под вода с невероятно висока температура при предварително определено времетраене. След като пироксонът бъде допрян до мястото, което трябва да се среже, той се възпламенява чрез електронен сигнал. При температура три хиляди градуса по Целзий той ще стопи всяка бариера по пътя си, включително скала.
	— Трудно е да си го представи човек.
	— Ако имате още въпроси, на ваше разположение съм…
	Президентът махна с ръка видимо доволен.
	— Не, удовлетворен съм. Вие и вашите хора вършите забележителна работа.
	— Дори да не намерим договора, поне ще знаете, че сме направили всичко, което технически е било възможно.
	— Да разбирам ли, че не храните големи надежди?
	— Откровено казано, господин президент, мисля, че шансът ни е толкова, колкото на синигер в човката на ястреб.
	— А какви са ви предположенията за договора в „Манхатън лимитид“?
	— Ще се въздържа от всякакви изказвания, докато не открием влака.
	— Е, поне вече съм наясно с плановете ви — усмихна се президентът.
	Сандекър изведнъж доби навъсен вид.
	— Сър, имам един въпрос.
	— Слушам ви.
	— Мога ли най-почтително да ви попитам, за какъв дявол е всичко това?
	Сега президентът на свой ред се навъси.
	— Ненапразно питате, адмирале, но единственото, което ще ви кажа, е, че този план е налудничав — отвърна той със злорад израз в очите. — Най-налудничавият план, замислян някога от президент на Съединените щати.


	44.

	Странно бръмчене наруши тишината в тъмнозелените дълбини на река Сейнт Лорънс. После един тънък лъч ярка синкава светлина проряза студената вода и бавно започна да увеличава размерите си, докато накрая се превърна в голям правоъгълник. Привлечени от ослепителната светлина, пасаж от любопитни риби заплуваха към него в лениви кръгове и изглежда, не обръщаха внимание на размазаните сенки, които се движеха вълнообразно над тях.
	В огромния кладенец в средата на „Ошън венчърър“ група инженери подготвяха подводен апарат за търсене от разстояние, който висеше на кабел от малък кран. Един от мъжете нагласяваше блоковете му със светлинните източници за трите камери, а друг свързваше акумулаторното електрозахранване.
	Апаратът за търсене от разстояние имаше форма на разтеглена сълза, с дължина само деветдесет сантиметра и диаметър двайсет и пет сантиметра в най-широката си част, без никаква издатина по гладката му титанова обшивка. Управлението и движението му ставаше чрез малък хидроежектор с регулируеми хидравлични двигателни преобразуватели.
	Хайди стоеше на ръба на кладенеца и наблюдаваше рибите на дъното му.
	— Странно е това чувство — обади се тя, — да гледаш вода вътре в кораба и да се чудиш защо не потъваме.
	— Защото стоиш на метър и двайсет над повърхността на реката — отвърна й с усмивка Руди Гън. — Докато водата не проникне под водолинията, ние ще се задържим отгоре.
	Един от инженерите махна с ръка.
	— Готово е.
	— А няма ли да има основен кабел за електронно управление? — попита Хайди.
	— Бебето реагира на далечни звукови импулси на разстояние до пет километра под водата — поясни накратко Гън.
	— Бебе ли го наричаш?
	— Ами нали обикновено е все подмокрено — вметна през смях Пит.
	— Зрели мъже с детински хумор! — заклати глава Хайди.
	Пит обърна глава към кладенеца.
	— Водолазът да се спуска — нареди той.
	Мъж, облечен в термичен водолазен костюм, нагласи маската си за изравняване на налягането и се изхлузи надолу от ръба на кладенеца, като същевременно направляваше и спускания заедно с него АТР. Когато стигна под кила на „Венчърър“, той пусна подводния апарат.
	— А сега да идем в командния пункт и да видим какво става долу — каза Пит.
	След няколко минути те вече наблюдаваха монтираните един до друг три различни проекционни екрана. На отсрещната страна на помещението неколцина техници наблюдаваха кръглите дискове и отбелязваха показанията на уредите в бележници. До другата стена редица от компютри започнаха да записват получаваните данни.
	Пит представи Хайди на един весел, пълен мъж с къдрава червеникава коса и лунички по лицето, който й се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.
	— Дъг Хоукър, запознай се с Хайди Милиган — каза Пит, без да съобщава ранга й. — Дъг се явява майката на Бебето.
	Хоукър се надигна почтително от стола си, поставен пред голямо командно табло, и се ръкува с нея.
	— Винаги ми е приятно да имам красива публика.
	Тя се усмихна на комплимента и отвърна:
	— Такава премиера не е за изпускане.
	Хоукър се обърна отново към таблото и мигом се вглъби в работата си.
	— Мина двайсет и пет метра — заговори той монотонно, сложил дясната си ръка върху ръкохватка за управление. — Температурата на водата нула градуса.
	— Извърти Бебето навътре от кърмата — нареди Пит.
	— Разбрано.
	На петдесет метра на цветните видеоекрани се появи речното дъно — мрачно, бозаво на цвят, лишено от всякакъв животински свят, с изключение на някой и друг краб* и пръснати тук-там бурени. На силната светлина от АТР видимостта беше малко над три метра.
	[* Краб — морски рак с къса опашка. — Б.р.]
	В горния край на екрана се появи тъмно очертание, което постепенно започна да увеличава формата си, докато накрая съвсем ясно се видяха огромните му шенкелни болтове.
	— Чудесно чувство за посока имаш — обърна се Пит към Хоукър. — Докара го право върху кормилото.
	— Нещо друго се появява — съобщи Гън. — Май ще се окаже витло.
	Четирите бронзови работни лопатки, които някога са движили толкова пъти 14 000-тонния параход от Ливърпул до Квебек и обратно, сега минаха покрай очите на камерите с погребална скорост.
	— Дълго е около шест метра от връх до връх — прецени Пит. — Трябва да тежи най-малко трийсет тона.
	— „Емприс“ беше плавателен съд с два гребни винта — обади се с тих глас Хайди. — Единият — откъм левия борд, беше изваден през хиляда деветстотин шейсет и осма година.
	Пит се обърна към Хоукър.
	— Вдигни апарата с петнайсет метра и го насочи напред покрай лодъчната палуба на десния борд.
	Дълбоко под краката им малкият подводен съд се подчини на импулсните си команди и заплува над кърмовата бордна ограда, минавайки на косъм от флагщока, на който навремето се е веело знамето на „Емприс“.
	— Задната мачта е паднала — отбеляза равнодушно Пит. — Както ми изглежда и такелажът го няма.
	След малко се видя и лодъчната палуба. Няколко от лодбалките висяха празни, а другите все още държаха в подложките си спасителните лодки, застинали за вечността. Вентилаторите, чиято светлобежова боя бе отдавна излющена, стояха замлъкнали на мястото си, докато от двата комина нямаше и следа — още преди десетилетия се бяха прекатурили в утайката на дъното.
	Минаха няколко минути, без никой да проговори. Всички като че ли се бяха пренесли в миналото и се бяха смесили със стотиците изплашени мъже, жени и деца, които са се струпвали безпомощни по палубите, чувствайки как параходът потъва под краката им с изумителна бързина.
	Сърцето на Хайди биеше силно в гърдите й. Водорасли, заплетени в ръждясалия корпус, се полюшваха напред-назад от речното течение. Тя неволно потрепери и притисна ръце една в друга, за да укроти тръпките.
	Пръв Пит наруши тишината.
	— Вкарай апарата в корпуса.
	Хоукър извади носна кърпа от джоба си и избърса тила си.
	— Двете горни палуби са разрушени — промълви той като пред олтар. — Не можем да проникнем вътре.
	Пит разгърна чертежите на вътрешността на кораба върху масата за морски карти и проследи с пръст една линия.
	— Спусни го до долната палуба за разходки. Би трябвало входът за фоайето на първа класа да е достъпен.
	— Ама Бебето наистина ли ще влезе в кораба? — попита Хайди.
	— То за това е направено — отвърна Пит.
	— Като си помисля за всички тия мъртви хора там… струва ми се едва ли не светотатство.
	— От половин век насам на „Емприс“ слизат всякакви водолази — обади се с кротък глас Гън, сякаш говореше на дете. — Музеите в Римуски са пълни с артефакти, извадени от вътрешността на разбития кораб. Освен това за нас е наложително да видим на какво ще се натъкнем, когато си пробием път…
	— Проникнах! — прекъсна го Хоукър.
	През следващите няколко секунди на мониторите се виждаха само няколко плаващи отломки. После светлинният източник на АТР падна върху ветрилообразна стълба. Усуканите въжета на перилата бяха останали на местата си, поддържани от подгизналите им подпорни колони. Персийският килим, украсявал някога долната площадка на стълбата, както и креслата и диваните, отдавна бяха изгнили.
	— Мисля, че мога да преодолея кърмовия коридор — каза Хоукър.
	— Влизай тогава — нареди му кратко Пит.
	Докато АТР се промъкваше през отломките, вратите на пътническите кабини се изнизваха покрай камерите му като призрачна процесия. След десетина метра коридорът изглеждаше свободен и те направиха оглед на една от кабините. От луксозното удобство, с което беше известен злощастният параход, бяха останали само жалки остатъци. Широките, разположени едно над друго легла и резбованите гардероби отдавна се бяха предали на опустошителните действия на безмилостната вода.
	Пътуването във времето минаваше мъчително бавно. На АТР му отне два часа, докато се вмъкне в общия салон.
	— Къде сме? — попита Гън.
	Пит погледна отново чертежите.
	— Би трябвало да приближаваме входа на главния салон за хранене.
	— Да, ето го — възбудено посочи Хайди. — Големият портал вдясно на екрана.
	Пит погледна към Гън.
	— Заслужава си да проверим. Според чертежите кабината на Шийлдс се намира точно под него на долната палуба.
	Светлинните лъчи на АТР заиграха по огромното помещение, хвърляйки неуловими сенки отвъд колоните, които поддържаха останките от украсените със скулптури тавани на нишите за хранене. Единствено овалните огледала по стените, покрити с десетилетен слой тиня, свидетелстваха безмълвно за разкошната обстановка, в която с удоволствие са се хранили пътниците.
	Изведнъж в периферията на светлинните лъчи се забеляза помръдване.
	— Какво е това, по дяволите? — изтърси Гън.
	Всички се вторачиха като омагьосани в етерния облак, който заплува в обсега на камерата.
	За момент той като че ли увисна във водата, само размазаните му ръбове помръдваха със забавени движения. После към АТР се приближи една човешка форма, обгърната като в млечнобяло, полупрозрачно було — безплътна форма, наподобяваща два фотографски негатива, насложени един върху друг, за да се получи двойно експониране.
	Хайди се смълча, кръвта й се смрази. Хоукър седеше като къс гранит пред командното табло, смаян от неверие. За най-голяма изненада обаче Гън наклони глава на една страна и започна да изучава явлението с хладнокръвието на хирург, който съзерцава рентгенова снимка.
	— И в най-смелите си мечти — заговори той с дрезгав глас — не съм си представял, че наистина ще видя призрак.
	Видимото спокойствие на Гън не заблуди Пит. Той забеляза, че дребният мъж е почти в състояние на шок.
	— Изтегли обратно Бебето — каза той на Хоукър с равен тон.
	Преборвайки се със страх, който никога дотогава не бе изпитвал, Хоукър събра сетивата си и размърда пръсти по превключвателите на таблото. Отначало полюшващата се форма се оттегли назад, после започна отново да увеличава размерите си.
	— О, господи! Тръгва след нас — прошепна Хайди.
	Един бърз поглед на напрегнатите смаяни лица говореше, че умът на всекиго проумяваше едно и също нещо.
	— За бога, какво става? — изграчи Гън.
	Никой не отговори, никой в командния пункт не притежаваше способността да отрони дума. Никой, освен Пит.
	— Завърти Бебето и го изтегли оттам, бързо! — рязко нареди той.
	Хоукър се насили да откъсне поглед от неземната гледка и превключи мощността на положение „пълна“.
	Малкият проучвателен подводен съд не беше предназначен за бързо движение. На максимално положение хидравличните му преобразуватели можеха да го придвижват едва с три възела. Той започна плътно обръщане. Камерите в носовата част минаха покрай зеещите илюминатори, просветвайки зловещо на идващата от надводната филтрирана светлина и се изнизаха покрай огледалните повърхности, които вече не отразяваха нищо. 180-градусовата маневра като че ли продължи цяла вечност.
	Но се извърши твърде късно.
	Над прага на портала на общия салон се плъзна втора полупрозрачна сянка, чиито разперени безплътни ръце махаха подканващо.


	45.

	— По дяволите! — изруга Пит. — Още един се появи!
	— Какво мога да направя. — Гласът на Хоукър прозвуча умоляващ, дори с нотки на отчаяние.
	Щеше да е слабо казано, че Пит отделяше пълно внимание към всеки от присъстващите в командния пункт. Те до един изпитваха благоговение пред пълната му съсредоточеност. И полека-лека започнаха да си обясняват защо адмирал Сандекър го ценеше толкова високо. Ако имаше човек, който да се намира на подходящо място в подходящия момент, то това беше Дърк Пит, който сега стоеше на палубата на спасителен кораб и даваше команди за щурмуване на свръхестественото.
	Дори век да имаха на разположение, пак нямаше да могат да отгатнат мислите, които минаваха през ума му. Единственото, което разчитаха в изражението му, беше, че гневът му бе изместен от дълбок размисъл.
	— Блъсни тази твар! — кимна Пит на Хоукър.
	Настроението в командния пункт мигом се промени. Всички зачерпиха сили от Пит. Страхът им постепенно премина в нарастваща решителност да покажат, че онова, което въображението бе извикало в съзнанието им, са мъртви души, витаещи в гниещия презокеански лайнер.
	АТР се прицели точно в целта и удари призрачната бариера в рамката на порталната врата. Отначало като че ли не се забеляза съпротивление. Размазаната фигура се отдалечи, но после пак заплува към малкия апарат и го обгърна с булото си. Всички камери загубиха фокус и мониторите проектираха само размазани сенки.
	— Ще се окаже, че нашите домакини не са безплътни — отбеляза с разговорлив тон Пит.
	— Бебето не откликва на командите — извика Хоукър. — Механизмите за управление реагират така, сякаш са потопени в овесена каша.
	— Дай тласкащите устройства на заден ход.
	— Не става — поклати глава Хоукър. — Каквито и да са тия същества, те обездвижиха апарата.
	Пит се приближи до командното табло и се вторачи в уредите над главата на Хоукър.
	— Защо показателят за направлението трепти?
	— Ами ония като че ли се борят с Бебето — отвърна Хоукър. — Струва ми се, че се опитват да го завлекат нанякъде.
	Пит стисна рамото му.
	— Изключи всички системи, освен камерите!
	— А осветлението?
	— И него изключи. Нека тия деспотични призраци си мислят, че са извадили от строя захранващия източник на Бебето.
	Мониторите започнаха да избледняват, докато накрая екраните се затъмниха напълно. Изглеждаха студени и безжизнени, само от време на време през тях преминаваше слабо, неопределимо движение. Ако в командния пункт влезеше чужд човек, той щеше да определи всички като душевно неуравновесени — да се видят група хора, които са се вторачили в тъмни телевизионни екрани, това е мечтата на всеки психолог.
	Десетте минути станаха двайсет, двайсетте — трийсет. Не настъпи никаква промяна. Мрачно предчувствие увисна във въздуха. Нищо и пак нищо. Тогава много бавно, толкова бавно, че отначало никой не забеляза нищо, екраните започнаха да просветват.
	— Как си обясняваш това? — обърна се Пит към Хоукър.
	— Няма начин да ти кажа. Без захранване не мога да разчета системите.
	— Задействай уредите, но само за миг, колкото компютрите да запишат данните.
	— Имаш предвид за микросекунди.
	Хоукър побутна напред превключвателя и сръчният му пръст подаде за миг скорост на системата за обработка на данни. АТР получи желаните сигнали и ги върна обратно на компютрите, които на свой ред препредадоха показанията си по цифровите дискове на командното табло, преди превключвателят да бъде върнат на положение „ИЗКЛЮЧЕНО“.
	— Местоположение четиристотин метра, посока на движение нула-двайсет-седем градуса, дълбочина тринайсет метра.
	— Издига се — обади се Гън.
	— Излиза на повърхността на близо четиристотин метра встрани от дясната кърма — потвърди Хоукър.
	— Вече различавам и цвят — вметна Хайди. — Тъмнозелен, който прелива в тъмносин.
	Мъглата пред обективите на камерите започна да трепти. После от видеоекраните блесна ярка оранжева светлина. Сега се откроиха и човешките форми — размазани, сякаш оживяха зад заскрежено стъкло.
	— Горе имаме слънце — съобщи Хоукър. — Бебето е на повърхността.
	Без да каже дума, Пит се втурна навън от помещението и по стълбата се качи на командния мостик. Грабна един бинокъл, който висеше до кормилото, и го насочи към реката.
	Небето беше безоблачно и ранното утринно слънце се отразяваше във водата. Откъм морето духаше лек вятър и избутваше плитките бразди нагоре по течението на реката. Единствените плавателни съдове в полезрението му бяха един танкер, който плаваше от посоката на Квебек, и флотилия от пет риболовни кораба на североизток, движещи се ветрилообразно в различни направления.
	Зад Пит застана Гън.
	— Виждаш ли нещо?
	— Не, закъснях — отвърна кратко Пит. — Бебето изчезна.
	— Изчезна?
	— Може би „отвлякоха го“ е по-точният израз. Вероятно някой от ония там риболовни кораби го е взел на борда си. — Той подаде бинокъла на Гън. — Предполагам, че е или онзи овехтял син траулер, или червеният, с жълтата кормилна рубка. Мрежите им висят така, че закриват палубите им и не може да се види какво става там.
	Гън мълчаливо огледа водната повърхност. После свали бинокъла.
	— Бебето е съоръжение за двеста хиляди долара! — разгневи се той. — Трябва да ги спрем.
	— Опасявам се, че канадците няма да погледнат дружелюбно на чужд плавателен съд, който насилствено се качва на борда на техен кораб, плаващ в собствените им териториални граници. Последното нещо, от което има нужда президентът, е да се забърка някоя каша заради апарат, който може да бъде сменен за сметка на данъкоплатците.
	— Това не е редно — измърмори Гън.
	— Ще трябва да забравим за справедливото възмущение — отбеляза Пит. — Въпросите, пред които сме изправени са: кой и защо. Дали ония са просто крадливи спортуващи водолази, или са хора с точно определени мотиви?
	— Камерите могат да ни ги разкрият — каза Гън.
	— Твърде е възможно — отвърна с лека усмивка Пит. — При условие че похитителите не дръпнат щепсела на Бебето.


	Когато двамата се върнаха в командния пункт, завариха там особена атмосфера — тежка, остра и почти наелектризирана. Хайди седеше на стол и трепереше, лицето й нямаше никакъв цвят, погледът й беше празен. Един млад компютърен техник й подаваше чаша с бренди и я увещаваше да го изпие. Тя изглеждаше така, сякаш беше видяла трети призрак за деня.
	Хоукър и другите трима инженери се бяха навели над електрическото табло и проверяваха редиците от изгасналите индикаторни лампи, като безрезултатно пробваха бутоните и превключвателите. На Пит му стана ясно, че всички връзки с АТР са прекъснати.
	Хоукър вдигна поглед при появата на Пит.
	— Искам да ти покажа нещо интересно.
	Пит кимна към Хайди.
	— Какво й има?
	— Видя нещо, от което направо й призля.
	— На мониторите ли го видя?
	— Да, точно преди предаването да прекъсне — поясни Хоукър. — Хвърли им и ти един поглед, като превъртя видеолентата.
	Пит започна да наблюдава екраните. До него застана да гледа и Гън. На тъмните екрани бавно се появи светлина и тримата видяха още веднъж как АТР се показва над обляната в слънце водна повърхност. После ярката светлина отслабна и замига на чести интервали.
	— Това е моментът, когато Бебето бива измъкнато от водата — отбеляза Пит.
	— Да — потвърди Хоукър. — Сега идва следващото действие.
	По екраните на мониторите минаха хоризонтално една след друга няколко изкривени линии, след което лявата внезапно изчезна.
	— Кьопави гадове! — изнегодува с тъга в гласа Хоукър. — Много им разбира главата от чувствителен апарат! Изпуснаха Бебето на лявата му камера и счупиха кинескопа за цветно изображение.
	В този момент булото се отдръпна назад и дойде на фокус. Сега можеше ясно да се види каква е материята.
	— Пластмаса! — възкликна Гън. — Тънък лист матова пластмаса.
	— Това е обяснението за протоплазмата — каза Пит. — Ето ги и съседите ви призраци.
	Две фигури в гумени водолазни костюми бяха коленичили и изучаваха АТР.
	— Жалко, че не можем да видим лицата им под маските — рече Гън.
	— Ей сега ще видиш и лице — каза Хоукър. — Гледай.
	В обхвата на обектива се показаха два крака във високи ботуши и панталони „Деним“. Притежателят им спря зад водолазите, наведе си и се вторачи в обектива. Носеше пуловер в английски военен стил с кожени кръпки на раменете и лактите. На главата си имаше плетена шапка, килната небрежно на една страна; прошарената му коса на слепоочията беше сресана грижливо над ушите. На възраст е някъде между шейсет и шейсет и пет годишен, прецени Пит, от типа хора, които изглеждат по-възрастни от годините си.
	Лицето му имаше сурови, самоуверени черти, присъщи на мъжете, склонни да рискуват. Тъмните му очи гледаха с безпристрастния интерес на снайперист, който се взира през мерника на телескопа в набелязаната си жертва.
	Изведнъж очите на мъжа леко, почти незабележимо се разшириха и напрегнатият израз на лицето му премина в гняв. Той изкриви устни, изричайки беззвучно нещо и мигом изчезна от поглед.
	— Не мога да чета по устни — обади се Пит, — но мисля, че каза „Глупаци такива!“.
	После върху АТР бе метнато нещо като насмолен брезент и мониторите угаснаха за последен път.
	— Това е всичко, което Бебето е записало — рече Хоукър. — Връзката се загуби минута след като ония разбиха електрическата схема.
	Хайди стана от стола и запристъпва като в транс. Посочи към замлъкналите монитори и с треперещи устни едва чуто пророни:
	— Аз го познавам… Знам кой е… мъжът от екрана.


	46.

	Доктор Отис Коли пъхна цигара „Дю Морие“ в цигаре с позлатен връх, захапа мундщука и я запали. После продължи да ръчка дълбоко през отворите за регулиране в електронното сърце на АТР.
	— Адски находчиви са тия американци — рече той, смаян от видяното. — Чел съм научни статии за това чудо, но никога не съм го виждал отблизо.
	Коли, директорът на Квебекския институт по морско инженерство, беше нает от Анри Вийон. Той беше същинска горила — с гръден кош като буре и закръглено лице с гъсти вежди. Бялата му коса се спускаше под яката, а мустаците под тънкия полегат нос като че ли бяха подстригвани с ножица за стригане на овце.
	До Коли стоеше Брайън Шоу с помръкнало от безпокойство лице.
	— Какво е това според теб?
	— Гениално творение на технологията — отвърна Коли с тона на младеж, погълнат от страница на „Плейбой“. — Данните на видимото изображение постъпват и се изпращат посредством ултразвукови вълни на плаващата база, където се кодират и усилват от компютри. След това получените образи се пренасят на видеолента с удивителна яснота.
	— И за какво беше тази патърдия? — сви презрително устни Фос Глай, който бе седнал върху една ръждясала лебедка на носовата палуба на синия риболовен кораб.
	Шоу едва се въздържа да не избухне.
	— „Патърдията“, както бездушно се изрази, беше затова, защото тия камери са предавали изображения, докато си ги качвал на борда. И хората на кораба на НЮМА сега са не само нащрек от факта, че са били наблюдавани, ами и са записали на видеолентата лицата ни.
	— Че какво ни засяга това?
	— Техният ръководител вероятно в този момент поръчва хеликоптер — отвърна Шоу. — Още преди да се стъмни, лентата ще бъде във Вашингтон. И нищо чудно до утре сутринта по това време те вече да установят самоличностите ни.
	— Твоята, може би — захили се Глай. — Но аз и партньорът ми бяхме с водолазни маски на лицата, не помниш ли?
	— Че стана провал, стана. Американците ще разберат, че ние не сме местни водолази, тръгнали да плячкосват потънал кораб. Ще проумеят с кого и с какво си имат работа и ще вземат всякакви предпазни мерки.
	Глай сви рамене и започна да сваля ципа на водолазния си костюм.
	— Ако тази механична риба не ни беше прекъснала, досега щяхме да сме поставили зарядите, да сме взривили корпуса и да сме им оставили съвсем малко неща да спасяват.
	— Имахме лош късмет — каза Шоу. — Докъде бяхте стигнали?
	— Ами тъкмо тръгнахме, и видяхме да се спускат светлини откъм кърмата.
	— Къде са взривните устройства?
	— Останаха на бака на парахода, където ги бяхме складирали.
	— Колко килограма са?
	Глай се замисли са миг.
	— Двамата с Харис влачихме запечатани контейнери по деветдесет килограма единия, на шест курса всеки от нас.
	— Което прави хиляда и осемдесет килограма — пресметна Шоу. Той се обърна към доктор Коли. — Какво ще кажеш, ако ги взривим?
	— В момента?
	— В момента.
	— Тегло за тегло. Тризинолът е три пъти по-мощен от TNT. — Коли отмести поглед към водата около „Ошън венчърър“. — Вълните под налягане вследствие на експлозията ще разцепят задната част на кораба на НЮМА.
	— А „Емприс ъв Айрланд“?
	— Взривът ще разруши носовата част и ще засегне предната половина на надстройката. Там основната сила ще бъде погълната. Някои от отвесните прегради по-назад към кърмата, може да се изметнат, други да хлътнат навътре.
	— Значи средната част на парахода ще остане непокътната.
	— Точно така — кимна Коли. — Единственото ти постижение ще бъде смъртта на сума ти невинни хора.
	— При това положение няма смисъл да прилагаме този план — каза замислен Шоу.
	— Аз в никакъв случай не бих взел участие.
	— Тогава, какво друго ни остава? — обади се Глай.
	— Засега ще действаме внимателно — отвърна Шоу. — Ще седим и ще наблюдаваме, а също така ще потърсим друг кораб. Американците несъмнено вече са набелязали този.
	По лицето на Глай се изписа презрителен израз.
	— Това ли е най-умното, което измисли?
	— Мен ме удовлетворява. Освен ако ти не предложиш нещо друго.
	— Аз викам да взривим копелетата и да приключим с това още сега — каза студено Глай. — Ако не ти стиска, старче, остави на мен.
	— Престани! — кресна Шоу, вперил поглед в Глай. — Ние не сме във война с американците и в дадените ми инструкции няма нищо, което да опрости убийство. Само кръгъл идиот убива безпричинно или произволно. Колкото до теб, инспектор Глай, край на възраженията ти! Ще правиш това, което ти се каже.
	Глай сви високомерно рамене в знак на примирение и не продума повече. Не смяташе за нужно да си хаби думите. Онова, което Шоу не знаеше, което и никой друг не знаеше, беше, че той бе набутал радиодетонатор в един от контейнерите с тризинол.
	Само да натиснеше един бутон, и можеше да възпламени взривните устройства когато му хрумнеше.


	47.

	Мърсиър обядваше с президента в семейната трапезария на Белия дом. Беше благодарен на шефа си, че, за разлика от предшествениците си, предлагаше коктейли преди пет часа следобед. Вторият „Роб Рой“ беше дори по-вкусен от първия, макар да не вървеше много със солзбърийския стек.
	— Последните разузнавателни данни говорят, че руснаците са придвижили още една дивизия до индийската граница. С нея стават десет — достатъчно за нашественическа армия.
	Президентът погълна лакомо парче варен картоф и рече:
	— Момчетата в Кремъл доста се опариха с нахлуването в Афганистан и Пакистан. И сега на ръцете им легна пълноправно мюсюлманство, което се изсипа в Матушка Русия. На мен обаче ми се ще да нахлуят в Индия. Това ще е повече от очакванията ни.
	— Ние не можем да седим като зрители и да не бъдем в бойна готовност.
	— О, бихме могли да раздрънкаме оръжия и да произнасяме пламенни речи в Обединените нации, като изобличаваме поредния пример за комунистическа агресия. И още, да изпратим няколко авионосци в Индийския океан, да обявим ново търговско ембарго.
	Мърсиър бодна от салатата си.
	— С други думи, ще правим същото, както досега. Ще стоим отстрани и ще наблюдаваме…
	— … как руснаците сами копаят гроба си — прекъсна го президентът. — Да се нахлуе в територия с население от седемстотин милиона души, които живеят в бедност, е все едно „Дженерал мотърс“ да купи голям процъфтяващ бранш. Повярвай ми, руснаците ще загубят, като спечелят.
	Мърсиър не се съгласи с президента, макар дълбоко в себе си да допускаше, че главата на нацията вероятно е прав. Той смени темата, като мина на друга, засягаща по-вътрешни въпроси.
	— Квебекският референдум за пълна независимост ще се проведе следващата седмица. След пълните поражения през осемдесета и осемдесет и шеста, третият път може да се окаже успешен.
	Президентът изглеждаше напълно равнодушен, докато загребваше с пълна вилица от граха.
	— Ако французите си мислят, че пълният суверенитет води към утопия, чака ги горчиво разочарование.
	Мърсиър реши да направи сондаж и подхвърли:
	— Можем да попречим, като приложим сила.
	— Никога не се предаваш, нали, Алън?
	— Меденият месец свърши, господин президент. Въпрос е само на дни, преди конгресната опозиция и медиите да започнат да ви определят като нерешителен водач. Пълна противоположност на надеждите, които давахте по време на изборната кампания.
	— Само защото не искам да воювам със Средния изток или да изпращам войски в Канада ли?
	— Има и други мерки, не толкова драстични, които да говорят за решителност.
	— Не виждам причина да се дава дори една американска жертва заради намаляването на влиянието ни над петролен залеж в пустинята. Колкото до Канада, нещата ще се разрешат от само себе си.
	Мърсиър неочаквано го запита без заобикалки:
	— Защо искате да има разделена Канада, господин президент?
	Върховният глава го погледна със студенина в очите.
	— Така ли мислиш? Че искам да видя една разпокъсана съседна държава, в която цари хаос?
	— А какво друго да мисля?
	— Имай ми доверие, Алън. — Изражението на президента стана по-дружелюбно. — Имай доверие в онова, което се каня да направя.
	— Как, като не знам какво е то? — отвърна смутен Мърсиър.
	— Отговорът е прост — рече президентът с лека тъга в гласа. — Правя всичко възможно да спася критично болните Съединени щати.


	Новината положително беше лоша. От навъсеното лице на Харисън Мун президентът разбра, че не може да е друга. Той отмести настрана листа с написаната реч, която редактираше, и се облегна назад на стола.
	— Имаш вид на човек с проблеми, Харисън.
	Мун сложи папка върху бюрото му.
	— Опасявам се, че англичаните са разкрили тайните ни планове.
	Президентът отвори папката и погледът му падна върху голяма лъскава снимка на мъж, гледащ в обектива.
	— Току-що пристигна от „Ошън венчърър“ — уточни Мун. — Подводният проучвателен апарат тъкмо проникнал във вътрешността на потъналия параход и бил задигнат от двама непознати водолази. Малко преди връзката да бъде прекъсната, на мониторите се появило това лице.
	— Кой е той?
	— От двайсет и пет години насам носи името Брайън Шоу. Както ще прочетете в доклада, той е бивш английски таен агент. Досието му е интересно четиво. Добил доста голяма слава през петдесетте и началото на шейсетте години. Станал прекалено известен, за да продължи дейността си и нямало как да се оттегли, без някой руски агент от тяхното подразделение за политически убийства СМЕРШ да го издебне и да го пречука. Маската му, както се говори в разузнавателните среди, била свалена. Това наложило да се оттегли на уединено място. Английските тайни служби погребали предишната му самоличност, като го обявили за убит при изпълнение на задача в Уест Индия.
	— Как успя да набавиш толкова бързо данни за него?
	— Капитан трети ранг Милиган е на борда на „Ошън венчърър“. Разпознала го от екраните на мониторите. ЦРУ проследи истинската му самоличност по файловете си.
	— Тя е познавала Шоу?! — изуми се президентът.
	Мун кимна и допълни:
	— Запознала се с него преди месец на прием в Лос Анджелис.
	— Мислех, че е отплавала с кораба им.
	— Изпортихме работата. На никого от нас не му мина през ума да провери факта, защо корабът им получил нареждане да престои три дни в Лонг Бийч. Освен това никой не ни каза, че не трябва да й се разрешава да слиза на брега.
	— Да не би срещата им да е била нагласена?
	— Така изглежда. От ФБР са разпознали Шоу при пристигането му от Англия. Обичайна процедура, когато служител от посолството посреща гости от отвъд океана. Шоу бил съпроводен до самолет, пътуващ за Лос Анджелис. Там Греъм Хъмбърли, известен богаташ, фигуриращ във ведомостта на британското разузнаване, дал прием.
	— Значи капитан Милиган се е раздрънкала за договора.
	Мун сви рамене.
	— Никой не я е предупредил да си държи езика зад зъбите.
	— Но преди всичко, как са надушили, че знаем за договора?
	— И ние нямаме представа — призна Мун.
	Президентът прегледа набързо доклада за Шоу.
	— Странно е, че англичаните са поверили задача от такъв мащаб на човек, наближаващ седемдесетте.
	— На пръв поглед изглежда, че МИ-6 са придали на търсенето ни на договора второстепенно значение. Но като се позамисли човек, може да се окаже, че Шоу наистина е съвършеният избор за работа под прикритие. Ако капитан Милиган не го беше разпознала, ние едва ли бихме го свързали с английското разузнаване.
	— От времето, когато е действал Шоу, времената са се променили. Той може и да не се чувства на място с тази задача.
	— Не бих залагал на това — отвърна Мун. — Човекът съвсем не е изкуфял. Следи всяка наша стъпка.
	Президентът остана напълно неподвижен за известно време, после заговори:
	— Излиза, че нашият грижливо пазен в тайна план е разкрит.
	— Да, сър — кимна с мрачен израз Мун. — Вероятно до няколко дни, или дори часове, на „Ошън венчърър“ ще му бъде наредено да напусне Сейнт Лорънс. Залозите са прекалено големи за англичаните, за да допуснат, че няма да намерим договора.
	— Тогава да смятаме „Емприс ъв Айрланд“ за изгубена кауза.
	— Освен ако… — каза Мун, сякаш изговаряйки гласно мислите си. — Освен ако Дърк Пит не открие договора за малкото останало време.


	48.

	Пит наблюдаваше екраните, които изобразяваха как спасителният екип си върши работата върху разбития кораб. Като лунни обитатели със забавени движения, облечените в специални водолазни костюми ДЖИМ, поставяха внимателно пироксона върху горната надстройка. Те работеха удобно в съчленените си обвивки, изравняващи атмосферното налягане с това на сушата, въпреки че бяха подложени на натиска на налягане от седемдесет и пет паунда на квадратен инч. Пит се обърна към Дъг Хоукър, който извършваше фина настройка на един от мониторите.
	— Къде е дълбоководната подводница?
	Хоукър вдигна глава и огледа морската карта, спускаща се от записващото устройство на един хидролокатор.
	— „Сафо I“ плава на двайсет метра от левия борд на „Емприс“. Наредих на екипажа й да патрулира четиристотинметровия периметър около потъналия кораб, докато се приготвим да разчистваме отломките.
	— Добре си го измислил — рече Пит. — Някакви следи от нашественици?
	— Никакви.
	— Е, този път поне ще сме готови да ги посрещнем.
	Хоукър сви рамене в знак на съмнение.
	— Не разполагам със съвършена детекторска система. Видимостта е много ниска и камерите не могат да виждат надалече.
	— А хидролокаторът със странично сканиране?
	— Неговите датчици покриват триста и шейсет градусов обхват до триста метра, но пак няма гаранции. Човешкото тяло се вижда като страхотно малък обект.
	— А някакви кораби да кръстосват по повърхността?
	— Преди десет минути мина един петролен танкер — отвърна Хоукър. — А сега откъм реката се задава нещо като шлеп за боклук, теглен на буксир.
	— Вероятно е тръгнал да изхвърли товара си в залива — предположи Пит. — Няма да е излишно, ако го държиш под око.
	— Готови за запалване! — разнесе се гласът на Руди Гън, който наблюдаваше мониторите и говореше в микрофона на наушните си слушалки.
	— Добре, кажи на водолазите да изчезват оттам — нареди Пит.
	В командния пункт влезе Хайди. Беше облечена с работен комбинезон от светлокафяво рипсено кадифе и крепеше внимателно пред себе си поднос с десет димящи чаши кафе. Започна да ги раздава първо на инженерите и последната чаша поднесе на Пит.
	— Изпуснах ли нещо? — попита го тя.
	— Идваш тъкмо навреме. Готови сме за първото запалване на горелката. Стискай палци да сме сложили точното количество пироксон на точното място.
	— Какво ще стане, ако не сте улучили количеството?
	— Ако не е достатъчно, няма да постигнем нищо. Ако сме сложили повече, едната половина на кораба ще хлътне и това ще ни отнеме дни работа, за което нямаме време. Ще е все едно че сме екип по разрушаване на сгради, които събарят етаж по етаж. Взривните устройства трябва да бъдат поставени на стратегически места, за да може вътрешната конструкция да рухне върху предварително определена площ.
	— Източникът на мигаща светлина е нагласен и отброява — съобщи Гън.
	Пит предугади въпроса, който се въртеше в главата на Хайди, и поясни:
	— Този източник на мигаща светлина представлява електронно хронометрирано запалително приспособление, което възпламенява пироксона.
	— Водолазите напуснаха кораба и вече броим — обади се отново Гън. — Десет секунди.
	Всички погледи в командния пункт се вторачиха в мониторите. Очаквайки напрегнато резултатите, броенето като че ли нямаше край. След малко гласът на Гън проряза тежката атмосфера.
	— Възпламеняваме.
	Ярка светлина обгърна горната част на десния борд на „Емприс ъв Айрланд“ и две накалени до бяло ленти се извиха нагоре от едно и също място и се плъзнаха около палубата и отвесните прегради, образувайки огромен кръг от извънредно висока температура. Облак пара изригна над огнения свод и се завихри към повърхността.
	След малко средната част започна да хлътва. Увисна за миг, сякаш не искаше да се предава, но пироксонът стопи и последната здрава спойка и остарялата стомана падна безшумно навътре към долната палуба и изчезна от поглед, като остави отвор с диаметър от шест метра. Стопените краища от червени станаха сиви и се втвърдиха от вечно студената вода.
	— Май успяхме! — възкликна възбуден Гън.
	Хоукър хвърли слушалките си във въздуха и закрещя от радост. После всички заръкопляскаха.
	— Спусни захващащите челюсти — каза с рязък тон Пит. — Да не губим време и да разчистим онзи боклук оттам.
	— Попаднах на нещо.
	Не на всички вниманието бе приковано към мониторите. Мъжът с рошавата коса пред записващото устройство на хидролокатора със странично сканиране не отделяше поглед от контролната карта.
	Пит застана зад него.
	— Можеш ли да разпознаеш какво е?
	— Не. Разстоянието е прекалено голямо, за да се види някаква подробност. Стори ми се, че нещо падна от онзи шлеп, който плава откъм левия ни борд.
	— Под ъгъл ли се отдалечава обектът?
	Операторът на хидролокатора поклати глава.
	— Не, спусна се право надолу.
	— Не го виждам като водолаз — отбеляза Пит. — Вероятно екипажът е изхвърлил зад борда нещо бракувано или някакъв тежък боклук.
	— Да продължа ли да го наблюдавам?
	— Да, опитай да уловиш някакво движение. — Пит се обърна към Гън. — Кой управлява малката подводница?
	Гън се замисли, преди да отговори:
	— Сид Клинджър и Марв Пауърс.
	— Хидролокаторът засече странен обект. Искам двамата да минат над него.
	Гън го погледна.
	— Мислиш, че нашите гости са се върнали ли?
	— Според показанията на уреда е малко вероятно — сви рамене Пит. — Ама знае ли човек!


	Веднага щом скочи от шлепа, Фос Глай заплува право към дъното. Той влачеше със себе си допълнителни резервоари за сгъстен въздух, което никак не беше лека работа, но те щяха да му потрябват за обратния път и за спиранията. С тях той щеше да понижава налягането, докато се издига към повърхността. Глай заплува в хоризонтално положение ниско над речното дъно, оттласквайки плавниците си в ленив ритъм. Чакаше го дълъг път и много работа.
	Беше изминал едва петдесетина метра, когато чу постоянно бръмчене, идващо някъде от празните черни дълбини. Той застина на място и се заслуша.
	Акустиката на водата разсейваше звука и слухът му не беше в състояние да определи с точност къде се намира източникът. После очите му различиха слаба жълтеникава светлина, която все повече се уголемяваше над него от дясната му страна. Нямаше никакво съмнение — „Ошън венчърър“ се насочваше право към него.
	Нямаше къде да се скрие; по равното и голо речно дъно не се виждаха нито скални образувания, нито гора от водорасли. Попаднеше ли веднъж яркият лъч на подводния съд върху него, той щеше да се окаже също толкова видим, колкото избягал престъпник, прилепен до затворническата стена под ярката светлина на прожектор.
	Той се освободи от допълнителните резервоари и притисна тяло върху утаечния слой, представяйки си как управляващите подводницата са залепили лица в люковете за наблюдение и се опитват с просто око да проникнат в безкрайния мрак. Той задържа дъх, за да попречи на издайническите въздушни мехурчета да излизат от регулатора му.
	Подводният съд мина зад него и продължи нататък. Глай пое дълбоко въздух, без обаче да отпусне сърце. Знаеше, че екипажът ще обърне посоката и ще продължи да търси.
	В този момент разбра защо са го подминали. Утайката се бе разбъркала и като облак бе закрила фигурата. Той зарита с плавниците си и с облекчение видя как светлината на подводницата се загуби във вихрушката от утайка. Загреба шепи от нея и я пръсна около себе си. След секунди тинестата течност го забули напълно. Тогава включи водолазното си фенерче, но плаващата кал отрази лъча му. Щом той не виждаше, значи и мъжете в подводния съд не виждаха.
	Затърси наоколо и ръцете му напипаха допълнителните резервоари за сгъстен въздух. Погледна компаса, закачен на колана му, за да определи посоката на „Емприс“ и започна да плува, разбърквайки с плавниците дъното.


	— Клинджър се обажда от „Сафо“ — каза Гън.
	Пит отстъпи назад от мониторите.
	— Дай ми да говоря с него.
	Гън свали наушните си слушалки и му ги подаде. Пит ги нагласи на главата си и заговори в мъничкия микрофон.
	— Клинджър, тук е Пит. Какво откри?
	— Нещо като размътена утайка на речното дъно — отвърна Клинджър.
	— Можеш ли да определиш на какво се дължи?
	— Не. Каквото и да е било, трябва да е потънало в тинята.
	Пит отмести поглед към хидролокатора.
	— Засече ли нещо?
	Операторът поклати глава.
	— Освен някакво мъгляво петно от тази страна на подводницата, картата за данни е празна.
	— Дали да не се върнем и да помогнем на спасителния екип? — попита Клинджър.
	Пит потъна в краткотрайно мълчание. Странно го подразни въпросът на Клинджър. Дълбоко в себе си почувства, че нещо неопределимо е пренебрегнато.
	Хладнокръвната логика диктува, че човешкият ум е далеч по-непогрешим от машините. Ако уредите не отчитаха нищо, значи нямаше нищо за откриване. Противно на собствените си човъркащи го съмнения Пит не отхвърли предложението на Клинджър.
	— Клинджър?
	— Слушам.
	— Върни се обратно, но предприеми бавен курс на зигзаг.
	— Разбрано. Ще си отваряме очите на четири. „Сафо“ потегля.
	Пит върна слушалките на Гън и го попита:
	— Как върви там долу?
	— Прекрасно — отвърна Гън. — Убеди се сам.
	Разчистването на коридора се извършваше със страхотна бързина, или поне дотолкова, доколкото позволяваше дълбоководното налягане. Водолазите от херметическата камера се разделиха там, където имаше по-малки парчета отломки и продължиха да работят с ацетиленови горелки и хидравлични резачки. Двама от тях подпряха поклащащите се отвесни прегради с алуминиеви подпорни колони, за да не паднат навътре.
	Водолазите с костюми ДЖИМ насочваха челюстите, които висяха от дерик-крана на „Ошън венчърър“ над тях, към най-труднодостъпните отделения. Докато единият направляваше подемния кабел до съответния ъгъл, другият придържаше малка кутия в ръчно задействащите се скоби на манипулатора, който регулираше огромните щипци. Когато се убедиха, че те са захапали здраво, кранистът задейства лебедката и започна леко да повдига товара от дъното.
	— Със скоростта, с която действат — отбеляза Гън, — ще бъдем готови да извършим последното изгаряне над кабината на Шийлдс след четири дни.
	— Четири дни — повтори бавно Пит. — Кой знае дали все още ще бъдем тук… — Той рязко се обърна и погледна екраните.
	— Нещо нередно ли има? — погледна го учуден Гън.
	— Колко водолази трябва да са навън в тази смяна?
	— Четирима — отвърна Гън. — Защо питаш?
	— Защото преброих петима.


	49.

	Глай се прокле, задето бе поел такъв глупав риск. Той лежеше под една от ръждясалите спасителни лодки и не виждаше почти нищо от това, което работеше спасителният екип. Идеята да се смеси с тях му се стори абсурдно проста, макар и опасна.
	Забеляза, че между неговия водолазен костюм и тези на екипа има незначителна разлика. Бутилките под налягане на гърба му бяха от по-стар модел, но цветът им беше като на другите. Кой ще обърне внимание на един натрапник, който изглежда като всеки от тях?
	Той се гмурна надолу към парахода, докато плавниците му не закачиха нещо твърдо — беше откачен стоманен капак на люк, който лежеше върху палубата. Преди да обмисли следващия си ход, един от спасителния екип се плъзна към него и му посочи надолу към люка. Глай отривисто потвърди с глава, че е разбрал и двамата заедно отместиха тежкия стоманен капак към фалшборда и го пуснаха зад борда.
	После Глай се залови да помага на останалите, сякаш още от началото беше с тях. Това беше класически случай, потвърждаващ начина на мисленето му: най-очебийното е най-малко очебийно.
	Спасителният екип беше напреднал много повече, отколкото си бе представял. Хората на НЮМА бяха като рудокопачи, които знаеха точно къде се намира основният залеж, и бяха изкопали шахтата си на съответното място. Според изчисленията му те разчистваха по един тон отломки на всеки три часа.
	Той се оттласна към отворената кухина, преценявайки приблизително ширината й. Следващите два въпроса бяха: до каква дълбочина щяха да стигнат и за колко време?
	Изведнъж почувства, че нещо не е на мястото си, въпреки че нямаше нищо, което да нарушава обичайната работа. Мъжете от спасителната група изглеждаха напълно вглъбени в дейността си, за да обръщат внимание на Глай. И все пак като че ли бе настъпила някаква промяна.
	Глай се плъзна в мрачината и се задържа неподвижен на място. Слушаше усилените подводни звуци и следеше насечените движения на костюмите ДЖИМ. Силно развитото му шесто чувство му подсказваше, че трябва да изчезва оттук.
	Но много закъсня.
	Онзи едва доловим миг допреди малко сега изпъкна с прозрачността на стъкло. Водолазите изглеждаха заети с работа, но всъщност не правеха нищо. Те лениво ровеха из останките на парахода, без обаче да изхвърлят нещо настрана и бяха образували полукръг около Глай. И тогава той проумя, че присъствието му е било разкрито от плаващата база. Беше пропуснал да забележи телевизионните камери, монтирани към прожекторите, тъй като ярката светлина ги закриваше и едва сега си даде сметка, че водолазите от спасителния екип са получили нареждания от командния център чрез миниатюрни предаватели, вградени в маските им за изравняване на налягането.
	Глай започна да се оттегля назад, докато гърбът му се опря в една отвесна преграда. Водолазите с костюмите ДЖИМ му преградиха пътя отпред, а останалите го наобиколиха от двете му страни, като му затвориха и последния път за бягство. Сега всички го гледаха безизразно.
	Глай извади двайсетсантиметров нож и се приведе, като го прехвърли върху дланта си в непрофесионалното, но въпреки това смъртоносно положение на уличен побойник. Жестът му беше безплоден, породен единствено от естествен рефлекс. Другите водолази също извадиха ножове със заплашителни остриета от неръждаема стомана, стегнати с ремъци за краката им. А скобите на манипулаторите на костюмите ДЖИМ стискаха с такава нечовешка сила, че нанасяха дълбоки рани.
	Всички се събраха плътно около Глай и застанаха неподвижни като статуи в гробище. Един от водолазите извади от колана си с тежести пластмасова плоча и бързо драсна нещо с мазен молив. После доближи плочата до лицето на Глай. Бележката беше кратка:

	ИЗЧЕЗВАЙ!

	В първия момент Глай се изуми.
	Съвсем не предполагаше подобно развитие на нещата. Без да чака, той подгъна колене, оттласна тялото си нагоре и с всички сили заплува над главите на водолазите от НЮМА. Те не направиха ни най-малко движение да му попречат, само се обърнаха, за да го проследят с поглед как потъва в мрака.


	— Значи го пусна — рече тихо Гън.
	— Да, пуснах го.
	— Мислиш ли, че беше разумно?
	Пит стоеше равнодушно и не отговори веднага. Изглеждаше усмихнат, без да се усмихва. Изразът му беше заплашителен като на лъв, който дебне скрит за минаваща покрай него плячка.
	— Нали видя ножа — рече той най-накрая.
	— Той нямаше никакъв шанс. Нашите момчета щяха да нахранят рибите с него.
	— Мъжът беше убиец. — Това беше просто твърдение, нищо повече.
	— Все още можем да го заловим, когато излезе на повърхността — не отстъпваше Гън. — Тогава ще е съвсем безпомощен.
	— Не вярвам.
	— Нещо имаш предвид ли?
	— Много просто — отвърна Пит. — Ще използваме дребната риба, за да хванем едрата.
	— Така значи. — Гън не изглеждаше убеден. — Ще чакаме, докато той се срещне с приятелчетата си, направят хайка и оградят мястото. После да ни предадат на властите.
	— Предполагам, че той е от властите.
	Гън беше объркан повече от всякога.
	— В такъв случай какъв е процентът?
	— Нашият гост беше само на проучване. Следващия път може би ще доведе неколцина приятелчета и наистина ще си покаже рогата. Ние имаме нужда от време. Според мен ще си струва да изчакаме, докато спрем техния часовник.
	Гън сви намусен устни и кимна.
	— Съгласен съм с теб, но въпреки това е по-добре да се махаме. Тоя тип ще се метне на борда на първия кораб, който мине край него.
	— Няма защо да бързаме — каза Пит напълно успокоен. — Той ще трябва да намали налягането, което ще трае поне половин час. Не е изключено да има резервни бутилки, скътани някъде на речното дъно.
	В главата на Гън се оформи нов въпрос.
	— Каза, че бил убиец. Кое те кара да мислиш така?
	— Много бързо извади нож и много настървено пожела да го използва. Онези, които са родени с инстинкт за убиване, никога не се колебаят.
	— Значи сме изправени пред хора с разрешително за убийства — рече замислен Гън. — Не бих казал, че е приятна подобна мисъл.


	50.

	В басейна на пристанището на Римуски, около двата безлюдни дока и дългите складови постройки, атмосферата беше спокойна, дори полъх на вятър не нарушаваше пълното спокойствие.
	Беше още много рано за появата на докерите, за неизменните крясъци на чайките и за дизеловите локомотиви, които превозваха сваления товар до близкия промишлен парк.
	Влекачът, който само преди няколко часа бе минал покрай „Ошън венчърър“, теглейки празен шлеп нагоре-надолу по реката, се поклащаше вързан за един от доковете. Корпусът му бе нашарен с избила червеникава ръжда, а опустошенията от трийсетте години непрестанна употреба бяха оставили дълбоки следи навсякъде. От илюминаторите на кабината на капитана, намираща се точно под лоцманската кабина, струеше светлина и се отразяваше почти незабележимо в черната вода.
	Шоу погледна часовника си и натисна мъничък бутон на уред, който приличаше на джобен калкулатор. Затвори за миг очи, замисляйки се, после започна да натиска един по един няколко бутона.
	Не беше както някога, размишляваше той, когато агентът трябваше да се крие на някой таван и да говори тихо в микрофона на радиопредавателя. Днес цифровите сигнали се предаваха чрез изкуствен спътник на компютър в Лондон. Там съобщението биваше дешифрирано и изпращано на съответното място посредством предаване с оптично влакно.
	След като свърши, Шоу остави електронния уред на масата и стана да се разтъпче. Мускулите му се бяха схванали, гърбът го болеше. Бръкна в куфара си и извади шише „Канадиън клъб“, което беше купил при пристигането си на летището на Римуски.
	Канадците го наричаха уиски, но за английския вкус на Шоу то малко се различаваше от американския бърбън. Според него беше примитивно да го пие топло — само шотландците пиеха така собствения си алкохол — но в тия допотопни влекачи нямаше съвременни удобства, като машини за произвеждане на лед например.
	Той седна отново и си запали една от цигарите, които си бе поръчал специално. Поне нещо бе останало от миналото. Най-много му липсваше задушевна компания. В моменти като този, когато оставаше сам с бутилка и размишляваше за живота си, винаги съжаляваше, че не се бе оженил.
	Мечтанията му бяха прекъснати от приглушеното пиукане на малкия уред на масата. След това от единия му край започна да излиза тънка хартиена лента, широка не повече от шест милиметра. Това чудо на напредналата технология никога не преставаше да го забавлява.
	Шоу си сложи очила за четене и се съсредоточи в миниатюрно изписаните думи. Пълният текст изпълваше близо половин метър лента. Накрая той свали очилата си, изключи приемо-предавателя и го прибра обратно в джоба си.
	— Последни новини от добрата стара Англия ли?
	Шоу вдигна поглед и видя изправения на прага Фос Глай. Глай не понечи да влезе. Само гледаше Шоу изпод въпросително извитите си вежди, а в очите му се четеше израз, наподобяващ този на чакал, душещ въздуха.
	— Беше просто потвърждение на доклада за онова, което си видял — отвърна равнодушно Шоу и започна безцелно да навива около показалеца си лентата със съобщението.
	Глай бе сменил термичния си водолазен костюм с джинси и дебел пуловер с висока яка.
	— Все още треперя. Може ли да си пийна от твоята пиячка?
	— Моля, заповядай.
	Глай пресуши половин водна чаша „Канадиън клъб“ на две глътки. Шоу го оприличи на огромната дресирана мечка, която бе видял навремето да изпива цяла кофа със светло пиво.
	Глай изпусна дълга въздишка.
	— Сега отново се почувствах човек.
	— По моите пресмятания — заговори кротко Шоу — ти пресрочи времето за изравняване на налягането с пет минути. Почувства ли някакво неразположение?
	Глай като че ли се готвеше да си налее още пиене.
	— Леко пищене в ушите, нищо повече… — С едно светкавично движение той протегна ръка и стисна китката на Шоу като в менгеме. — Това съобщение не засяга мен, нали, татенце?
	Шоу се напрегна, когато почувства ноктите на Глай да се забиват все по-дълбоко в ръката му. Той събра крака, възнамерявайки да се отблъсне назад със стола. Ала Глай предугади мислите му.
	— Без номера, татенце, за да не ти строша костите!
	Шоу се отпусна на мястото си. Не от страх, а от гняв, че бе хванат в неизгодно положение.
	— Надценяваш се, инспектор Глай. За какво им е на английските тайни служби да се интересуват от теб?
	— Хиляди извинения — озъби му се Глай, без да разхлабва хватката си, — но подозрителният тип съм аз. А лъжците ме вбесяват.
	— Налудничаво обвинение от налудничаво съзнание — каза Шоу, възвръщайки хладнокръвието си. — Не съм и очаквал нещо повече, имайки предвид с кого си имам работа.
	Глай сви презрително устни.
	— Умни приказки редиш, супершпионино! Предполагам, ще ми кажеш, че си се свързвал с твоя шеф в Лондон и преди два часа си получил потвърждение.
	— Ами ако ти кажа, че грешиш?
	— Няма да мине. Побъбрих си с доктор Коли в камбуза. Толкова ли ти е къса паметта, та забрави, че именно той ти помогна да съставиш доклада си за тази малка шашма? И че след като Коли си тръгна, ти добави послепис — искане подробна справка за Фос Глай? Ти го знаеш и аз го знам. Отговорът е тук, в ръката ти.
	Капанът бе щракнал и Шоу се бе озовал вътре. Той прокле недоглеждането си. Почти не се съмняваше, че човекът срещу него би го убил, ако му се удадеше и най-малката възможност. Единствената му надежда беше да печели време и да заблуди Глай. Затова реши да подхвърли наслуки:
	— Господин Вийон спомена между другото, че ти може да се окажеш неуравновесен. Трябваше да се вслушам в думите му.
	Разширяващите се от гняв очи подсказаха на Шоу, че го бе боднал където трябва и продължи да дълбае по-навътре.
	— Мисля, че дори употреби термина „психо“.
	Последвалата реакция не беше такава, каквато очакваше. Ни най-малко.
	Вместо да се изкриви от ярост, лицето на Глай изведнъж просветна. Той освободи китката на Шоу и седна.
	— Значи така злослови зад гърба ми тази празнодумна отрепка — измърмори той. — Трябваше да се досетя, че накрая щеше да загрее за плана ми. — Глай замълча и погледна Шоу с любопитство. — Сега вече ми е ясно. Ясно ми е защо все аз бях пращан да върша мръсната подводна работа. Докато в даден момент трябваше да узнаете, че по някаква нещастна случайност съм се удавил за ваше облекчение.
	Шоу изглеждаше объркан — нещата съвсем не вървяха така, както ги бе замислил. Той просто не знаеше за какво говори Глай. Нямаше друг избор, освен да го залъже. Много внимателно свали от пръста си съобщението, изстреля го с показалец към Глай и се вгледа в очите на мъжа. Те се отместиха надолу, но само за част от секундата. Това беше достатъчно.
	— Много ме озадачава защо рискуваш живота си за едно правителство и един мъж, който те иска мъртъв.
	— Може би защото ми харесват облагите от тях.
	— Остроумието не ти приляга, господин мним инспектор Глай.
	— Доколко ти е разказал Вийон за мен?
	— Не се е впускал в подробности — отвърна Шоу и докато смачкваше цигарата в пепелника, забеляза, че Глай следи движенията му. — Намекна само, че ще направя услуга на Канада, ако те премахна. Откровено казано, не изпитах силно желание да влизам в ролята на наемен убиец, особено като не знаех защо заслужаваш да умреш.
	— Какво те накара да промениш решението си?
	— Ти самият. — Шоу бе възбудил докрай интереса на Глай, но все още нямаше представа докъде щеше да го изведе играта му. — Започнах да те наблюдавам. Твоят френско-канадски език е отличен. Колкото до английския ти обаче, там нещата са по-различни. Нямам предвид произношението ти, а терминологията. Думи като „пиячка“ и „шашма“ и изрази от рода на „да загрее за плана ми“ са чисто американски. Любопитството ми надделя и аз поисках от Лондон справка за теб. Отговорът е там, пред теб. Ти наистина заслужаваш да умреш, господин Глай. Никой друг не го заслужава повече от теб.
	Лицето на Глай доби заплашителен вид и зъбите му блеснаха в жълто от осветлението в кабината.
	— Мислиш ли, че си достатъчно смел, за да ме подведеш, татенце?
	Шоу стисна здраво с ръце ръба на масата и се запита как ли смята да го убие Глай. Сигурно щеше да използва пистолет със заглушител или по-скоро нож. Силният изстрел би довел Коли и екипажа в кабината. Глай седеше с небрежно кръстосани пред гърдите си ръце. Изглеждаше отпуснат, прекалено отпуснат.
	— Няма какво да се притеснявам. Господин Вийон си промени отношението. Реши да те предаде на канадската полиция.
	Шоу бе направил погрешен ход. Разбра грешката си по изражението на Глай.
	— Добър опит направи, татенце, но се издъни. Вийон не може да си позволи да ме остави жив. Ще го пратя зад решетките, където ще остане до следващия ледников период.
	— Просто пробвах водата — каза Шоу с престорено равнодушие. — Докладът е за Вийон, а не за теб. — Той посочи с брадичка плота на масата. — Можеш сам да го прочетеш.
	Глай стрелна поглед надолу.
	С всички сили Шоу извъртя масата и заби единия й ъгъл в него, малко над колана на панталоните му.
	Чу го как само изохка силно. Глай пое инерцията и едва забележимо отстъпи назад. Ударът би запратил всеки друг на негово място в другия край на стаята. Глай сграбчи с месестата си ръка единия крак на масата и без усилие повдигна тежката дъбова мебел към тавана.
	Шоу застина изумен. Масата трябва да тежеше най-малко седемдесет килограма.
	Глай бавно я свали и я остави настрана с лекотата, с която детето слага куклата си в количка, и изпъна тяло. Шоу грабна стола си и понечи да го стовари върху Глай, но онзи просто го хвана във въздуха, дръпна го от ръцете му и спокойно го нагласи под масата.
	В очите на Глай нямаше нито гняв, нито злоба, когато загледа стоящия на метър от него Шоу.
	— Имам пистолет — заговори Шоу, стараейки се да владее гласа си.
	— Да, знам — отвърна Глай с ехидна усмивка. — Старомоден, двайсет и пет калибров „Берета“. Намерих го скрит в един ботуш до леглото ти. Всъщност още е там, проверих, преди да дойда тук.
	Шоу осъзна, че няма да почувства забиването на куршум или острието на нож. Глай щеше да си свърши работата с голи ръце.
	Шоу потисна пристъпа на душевно гадене и ожесточено изхвърли крак в позиция на джудо. Все едно че ритна с пръсти дърво. Глай се изви настрана и неутрализира нападението срещу слабините си, като пое удара с хълбок. Пристъпи напред, без да прави опит да се пази. В очите му се четеше безучастният поглед на касапин, който посяга към говежди бут.
	Отстъпвайки назад, докато гърбът му се притисна в отвесната преграда, Шоу като обезумял хвърляше погледи наоколо, за да мерне нещо — оръжие, лампа, книга или каквото и да е друго, с което да усмири деветдесеткилограмовата маса от мускули. Но кабините на влекачите бяха замислени за сурови условия на живот — освен една картина, завинтена за една от преградите, нямаше нищо друго подръка.
	Шоу събра длани и ги заби с кос удар във врата на Глай. Знаеше със сигурност, че това беше последният му израз на предизвикателство. Нямаше да е по-различно, ако беше ударил бетонна стена. Имаше чувството, че костите на дланите му се раздробиха.
	Без да изразява злоба или гняв, Глай обгърна с едната си ръка кръста на Шоу и го стисна, а лакътя на другата заби в гърдите му. Последва канонада от удари и гръбнакът на Шоу започна да се извива.
	— Сбогом, английски глупако!
	Шоу заскърца със зъби от нарастващата болка. Дробовете му останаха без въздух и той почувства как сърцето му бие лудо, кабината започна да се мержелее и трепти пред очите му. Последен вик направи опит да излезе през стиснатите му зъби, но бързо замря. Не усещаше нищо друго, освен страхотно изпукване в гърба си. Смърт — това е единственото облекчение.
	Някъде в далечината, от километри разстояние, долетя звук на силен пукот и Шоу реши, че всичко свърши. Тялото му се отпусна и той се свлече на пода.
	Запита се какво ли следва оттук нататък. Дълъг път надолу по тъмен тунел, преди да стигне до ослепителна светлина? Донякъде се разочарова, че не чуваше музика. Стори му се странно, че все още чувства болка. Ребрата го боляха, гръбнакът му сякаш се печеше на огън. Обезпокоен, отвори очи. Трябваше им малко време, за да дойдат на фокус.
	Първите предмети, които различи, бяха чифт каубойски ботуши.
	Той премигна, но ботушите останаха на мястото си. Телешка кожа с украса от тегели отстрани, високи токове и заострени върхове. Извърна глава и погледът му падна върху лице с груби черти и очи, които като че ли се усмихваха.
	— Кой сте вие?
	— Пит. Дърк Пит.
	— Странно, не приличате на дявол. — Шоу нито за момент не се бе усъмнил, че в крайна сметка е на път да свърши.
	— Някой няма да е на същото мнение. — Мъжът коленичи и провря ръце под мишниците на Шоу. — Хайде, татенце, дай да ти помогна.
	— О, боже — промълви раздразнен Шоу, — кога ли хората ще престанат да ме наричат „татенце“!


	51.

	Глай лежеше като мъртъв. Ръцете му бяха безжизнено разперени, краката — извити навън и леко сгънати. Приличаше на спукан балон.
	— Как успяхте да го направите? — попита Шоу.
	Пет държеше много голям гаечен ключ.
	— Това служи еднакво добре за завъртане на болтове и за пробиване на черепи.
	— Мъртъв ли е?
	— Съмнявам се. Само гюле може да го довърши.
	Шоу пое няколко дълбоки глътки въздух и разтри контузените си ръце.
	— Много съм благодарен за навременната ви намеса, господин… ъ…
	— Името ми е Пит, господин Шоу. И можете да престанете с тази игра. И двамата знаем всичко един за друг.
	Шоу превключи съзнанието си от първа на втора скорост. Тъкмо бе извадил късмет, като се избави от един противник, и сега насреща му излезе друг.
	— Поемате голям риск, господин Пит. Екипажът ми може да влезе тук всеки момент.
	— Ако някой изобщо влезе — отвърна безгрижно Пит, — то това ще е моят екипаж. Докато вие танцувахте валс с тая ходеща маса мускули, екипажът ви беше прибран на сигурно място в машинното отделение.
	Пит пъхна инструмента в страничния джоб на непромокаемото си яке и седна.
	— Всички бяха много отзивчиви. Но предполагам, така се държат хората, когато виждат пред себе си автоматичен пистолет.
	По гърба на Шоу полазиха болезнени тръпки. Той стисна устни и лицето му пребледня. Направи няколко опита да се наведе, но те само влошиха положението му.
	Пит го наблюдаваше.
	— Предлагам ви да отидете да си прегледате костите, след като уведомите МИ-6 за последните събития.
	— Благодаря ви за загрижеността — измънка Шоу. — Как узнахте толкова много за мен?
	— Вие добихте мигновена известност, когато погледнахте в камерите на нашия подводен прибор за обследване. Хайди Милиган разпозна лицето ви и ЦРУ допълни миналото ви.
	Шоу присви очи.
	— Нима капитан Милиган е на вашия кораб?
	— Тя ми каза, че сте стари приятели. Хубава жена, и бързо схваща. Тя прави нашите исторически проучвания.
	— Ясно — въздъхна Шоу. — Проправя пътя за спасителната ви операция.
	— Ако имате предвид, че Хайди ни е посочила къде се намира кабината на Шийлдс, да, така е.
	Шоу не преставаше да се удивлява на откровеността на американеца. Пит, от своя страна, не преставаше да се дразни от английското предпочитание да се извъртат нещата.
	— Защо сте тук, господин Пит?
	— Почувствах, че е дошло време да ви предупредя да прекратите дейността си.
	— Да прекратя дейността си?
	— Няма закон, който да ви забранява да седите на скамейката като зрител, господин Шоу. Но дръжте момчетата си далеч от мястото на спасителната ни операция. Последният се опита да играе грубо.
	— Сигурно говорите за господин Глай там.
	Пит погледна към неподвижното тяло и рече:
	— Трябваше да предположа, че това е той.
	— Мина времето, когато можех да го направя подходящ партньор — каза замислен Шоу.
	Пит се засмя и с усмивката си стопли цялата кабина.
	— Много се надявам като навърша шейсет и шест години да бъда в същата форма, в каквато сте и вие сега.
	— Добро предположение.
	— Тегло — седемдесет и седем килограма, височина метър и осемдесет и пет, служите си предимно с дясната ръка, много белези по тялото. Не е предположение, господин Шоу. Имам копие от биографията ви. Водил сте интересен живот.
	— Може би, но вашите постижения далеч надминават моите. — Шоу се усмихна за първи път. — Разбирате, че и аз имам сведения за вас.
	Пит погледна часовника си.
	— Трябва да се връщам на „Ошън венчърър“. Приятно ми беше, че се запознах с вас.
	— Ще ви изпратя до кораба ви. Това е най-малкото, което мога да направя за човека, който спаси живота ми.
	На палубата отвън стояха двама мъже. И двамата имаха размерите и формата на полярни мечки. Единият от тях, като видя Шоу, заговори с глас, който като че излизаше от петите му:
	— Някакви проблеми, сър?
	Пит поклати глава.
	— Никакви. Готови ли сте да потегляме?
	— Всички са на борда освен нас.
	— Вървете, и аз идвам.
	Двамата мъже хвърлиха на Шоу поглед, в който се четеше: „не се опитвай да хитруваш“, и се прехвърлиха зад борда в голяма моторна лодка, вързана за влекача.
	Пит се обърна и каза:
	— Предайте много поздрави на генерал Симс.
	Шоу изгледа Пит с нестихващо уважение.
	— Има ли нещо, което да не знаете?
	— О, много неща не знам. — Лицето на Пит прие лукав израз. — Преди всичко, никога не си губя времето да играя табла.
	Господи, този мъж е повече от чудо, помисли си Шоу, но тъй като беше голям професионалист, не можеше да не забележи ледената му проницателност под външния израз на дружелюбно отношение.
	— Ще се радвам да ви науча някой ден. Доста добре владея играта.
	— Очаквам с нетърпение.
	Пит му подаде ръка.
	За всичките си години в опасния бизнес на шпионажа Шоу не помнеше да се е ръкувал някога с врага си. Той задържа поглед в очите на Пит.
	— Простете ми, че не ви пожелавам късмет, господин Пит, но няма да ви бъде разрешено да намерите договора. От ваша страна, имате всички шансове да спечелите. От моя — всички шансове да загубя. Трябва да го разберете.
	— И двамата с вас знаем резултата.
	— Щях много да съжалявам, ако трябваше да ви убия.
	— И на мен нямаше да ми е особено приятно. — Пит прекрачи бордовата ограда, спря се и махна с ръка. — Желая ви успех, господин Шоу! — После скочи върху предната палуба на моторната лодка.
	Шоу продължи да стои, проследявайки с поглед малката лодка, която постепенно се изгуби в тъмнината. После уморено заслиза към машинното отделение и освободи доктор Коли и екипажа на влекача.
	Когато се върна в кабината си, Фос Глай вече го нямаше.


	52.

	Близо хиляда души се бяха събрали пред резиденцията на министър-председателя, като ръкопляскаха и развяваха плакати на френски и английски и ръчно оцветени знаменца, и пожелаваха на Шарл Сарвьо добро завръщане у дома от болницата. Лекарите бяха настояли да бъде закаран с линейка, но той твърдо отклони препоръката им и се качи в служебната лимузина, облечен безукорно в съвършено нов костюм, а нашарените му от белези ръце бяха скрити в огромни ръкавици.
	Един от неговите съветници му предложи да не крие превръзките си, за да породи съчувствие сред обществеността. Сарвьо обаче не си служеше с трикове за привличане на вниманието. Това не беше по вкуса му.
	Болката в хълбока му беше мъчителна. Ръцете му, сковани от чуждата тъкан, пламваха от болка всеки път, когато се опиташе да ги раздвижи. Беше благодарен, че множеството и репортерите бяха доста далеч, за да видят как по лицето му се стича пот, докато се усмихваше със стиснати устни и махаше в отговор на поздравленията им.
	Колата мина през портала и спря пред стълбището. Даниел се втурна към входната врата и я отвори.
	— Добре дошъл у дома, Шарл…
	Думите й заседнаха в гърлото, когато видя измъченото му лице, запечатало дълбоко бледността на страданието.
	— Помогни ми да вляза вътре — промълви той.
	— Да извикам някой от охраната…
	— Не! — рязко я прекъсна той. — Не искам да ме смятат за инвалид.
	Той се извъртя на задната седалка и спусна крака на земята; постоя за миг така — половината му тяло в колата, половината извън нея — за да укроти болката, после обви с едната си ръка кръста на Даниел и олюлявайки се, се изправи на крака.
	Тя едва не падна от тежестта му. Напрегна всичките си сили, за да го поддържа прав. Докато изкачваха едва-едва стълбите, Даниел чувстваше как болката струи от него. На прага на вратата той се обърна, пусна известната си усмивка на група репортери, скупчени на алеята за коли, и им направи знак с вдигнати палци.
	Веднага щом вратата се затвори след него, желязната му воля отслабна и той започна да подгъва колене. Един полицай от охраната избута Даниел и обгърна с ръка раменете му. Ненадейно се появиха лекар и две медицински сестри и всички заедно внимателно го пренесоха по стълбите до стаята му.
	— Лудост е от ваша страна да се правите на герой — смъмри го лекарят, след като настани министър-председателя в леглото. — Фрактурите ви изобщо не са зараснали още. Можехте да си нанесете сериозна вреда и да забавите възстановяването си.
	— Поех малък риск, за да уверя хората, че водачът им не е вегетиращ човек — усмихна се вяло Сарвьо.
	Даниел влезе и приседна в края на леглото.
	— Ти наложи схващанията си, Шарл. Не е нужно да се престараваш.
	Той целуна ръката й.
	— Искам прошка от теб, Даниел.
	Тя го погледна смутена.
	— Прошка ли?
	— Да — потвърди той съвсем тихо, за да не чуят другите в стаята. — Подцених духа ти. Винаги съм гледал на теб като на богато дете, чиято единствена цел в живота е да се поддържа много красиво и да се отдава на мечтите на Пепеляшка.
	— Струва ми се, че не те разбирам… — подхвана тя плахо.
	— Докато отсъствах, ти зае мястото ми и пое юздите на управлението с достойнство и решителност — каза той искрено. — Доказа напълно, че Даниел Сарвьо наистина е първата дама на страната.
	Изведнъж на Даниел й стана тъжно за него. В някои отношения той беше прозорлив, в други, изглеждаше наивен. Едва сега бе започнал да оценява способностите й. И все пак нейните желания напълно му убягваха. Той не можеше да осъзнае, че тя е една илюзия, не можеше да предположи до каква степен го е мамила.
	Докато разбере, мина й през ума, ще е станало много късно.


	Сарвьо, облечен с халат, седеше на дивана и гледаше телевизия, когато Анри Вийон влезе в стаята му по-късно същата вечер. На екрана се виждаше коментатор на новините, застанал насред улица „Квебек“, заобиколен от огромна тълпа от приветстващи хора.
	— Благодаря ти, че дойде, Анри.
	Вийон гледаше в телевизора.
	— Свърши се — каза той тихо. — Референдумът за пълна независимост приключи. Квебек е вече нация.
	— И сега започва хаосът — отбеляза Сарвьо, натисна бутона за изключване и екранът потъмня. Обърна се към Вийон и му посочи кресло да седне. — Какво е твоето мнение?
	— Сигурен съм, че преходът ще мине гладко.
	— Прекомерен оптимист си. Докато не се проведат общи избори за съставяне на ново правителство, в парламента на Квебек ще цари бъркотия — златна възможност за СКО да излезе от клоаката си и да се впусне в мощна игра. — Той поклати тъжно глава. — Смъртта на Жюл Герие не можеше да се случи в по-неподходящо време. Двамата с него работихме по въпроса как да подравним пътя. Сега… не знам.
	— Сигурно чувстваш, че вакуумът, оставен от Жюл, може да бъде запълнен.
	— От кого? От теб може би?
	Погледът на Вийон стана твърд.
	— Няма друг по-квалифициран от мен. Впрегнах усилията си за успешното провеждане на референдума. Имам подкрепата на профсъюзите и финансовите институции. Аз съм уважаван партиен лидер и най-важното, аз съм французин, който е високо почитан от останалата част на Канада. Квебек има нужда от мен, Шарл. Ще се кандидатирам за президент и ще спечеля.
	— Така значи, Анри Вийон ще изведе Квебек от пустошта — язвително каза Сарвьо.
	— Днес френската култура е по-жива от всякога. Мой свещен дълг е да я поддържам такава.
	— Престани да развяваш „лилиите“, Анри. Не ти подхожда.
	— Изпитвам дълбоки чувства към родната си страна.
	— Твоите дълбоки чувства са единствено към Анри Вийон.
	— Толкова ли ме омаловажаваш? — кипна Вийон.
	Сарвьо го погледна право в очите.
	— Навремето имах високо мнение за теб. Но виждах как сляпата амбиция превърна всеотдайния идеалист в лицемерен интригант.
	Вийон на свой ред го загледа кръвнишки.
	— Мисля, че трябва да бъдеш по-ясен.
	— Преди всичко, какво те накара да затъмниш една трета от Съединените щати от електроцентралата „Джеймс бей“?
	Лицето на Вийон доби равнодушен израз.
	— Сметнах го за необходимо. Затъмнението трябваше да бъде предупреждение за американците да стоят далеч от френските вътрешни работи.
	— Откъде ти хрумна тази налудничава мисъл?
	Вийон му хвърли смаян поглед.
	— От теб, разбира се.
	Лицето на Сарвьо остана безизразно.
	Вийон внезапно избухна в смях.
	— Ама ти май наистина не си спомняш, нали?
	— Какво да си спомням? — попита механично Сарвьо.
	— В болницата, след самолетната катастрофа, разсъдъкът ти беше объркан от упойката. Тогава в момент на бълнуване каза, че Канада ще бъде в голяма опасност, ако зловредни хора открият уязвимото място на командния пункт на „Джеймс бей“. Говореше доста отвлечено. Но пък си поръчал по Даниел да се посъветвам с Макс Рубе, отдавна мъртвия убиец с гарота.
	Сарвьо мълчеше, лицето му бе непроницаемо.
	— Адски хитра гатанка, като се има предвид, че е била плод на объркано съзнание — продължи Вийон. — Трябваше ми време, за да схвана паралела между любимото оръжие на Рубе и енергийното удушване. Благодаря ти за това, Шарл. Без да искаш, ти ми показа как да накарам американците да играят по свирката ни само с едно докосване на бутона за електричеството.
	След миг мълчание Сарвьо вдигна поглед към Вийон и каза:
	— Не беше без да искам.
	Вийон не схвана думите му.
	— Моля?
	— Даниел не е чула добре бръщолевенията на бълнуващ човек. Изпитвах страхотно силни болки, но съзнанието ми беше ясно, когато й казах, че искам да се посъветваш с Макс Рубе.
	— Баламосваш ли ме, Шарл?
	Сарвьо подмина забележката му и продължи:
	— Един мой стар и скъп приятел ми каза, че ти си предал вярата ми в теб и вярата, която канадците са имали в теб. Трудно ми беше да повярвам, че си изменник, Анри. Но трябваше да го проверя. Ти налапа въдицата и застраши Съединените щати с изключване на електричеството. Огромна грешка правиш, като изпитваш ненавист към една суперсила в съседство до нас.
	Устните на Вийон се изкривиха в противна усмивка.
	— Значи си мислиш, че знаеш всичко. Майната ти на теб и на Съединените щати! Докато Квебек има власт над река Сейнт Лорънс и над хидроелектрическото захранване от „Джеймс бей“, ние ще сме тези, които ще поставят условия на тях и на западна Канада. Праведното и свято поучение на американците ги направи клоуни в очите на света. Те стоят самодоволни с глупавата си моралност и се интересуват само от личните си имоти и банковите си сметки. Америка е отслабваща сила. Инфлацията ще довърши икономическата им система. Ако посмеят да наложат санкции върху Квебек, ние ще прекъснем електрическото им захранване.
	— Смели думи — каза Сарвьо. — Но и вие, като много други, ще разберете, че подценяването на решителността им не води до успех. Когато гърбовете им бъдат притиснати до стената, американците имат навика да отвръщат с военни действия.
	— Вече не им стиска — изсмя се презрително Вийон.
	— Ти си глупак. — Сарвьо не можа да потисне ледените тръпки, които го полазиха. — За доброто на Канада аз ще сваля маската ти и ще те проваля.
	— Няма да успееш — рече подигравателно Вийон. — Нямаш никакви доказателства срещу мен. Не, Шарл, много скоро англоговорещите копелета ще те изритат от поста ти и тогава ще разбереш, че не си желан в Квебек. Въпрос на време е да си отвориш очите пред факта, че си човек без родина. — Вийон стана, извади от малкия си джоб на сакото запечатан плик и го подхвърли грубо в скута на Сарвьо. — Оставката ми от кабинета.
	— Приемам я — рече Сарвьо с ледена решителност.
	Вийон не можеше да си тръгне, без да нанесе последен удар на раздяла.
	— Ти си жалко създание, Сарвьо. Още не си го осъзнал, но вече нищо не ти е останало, дори и безценната ти Даниел.
	На вратата Вийон се обърна да погледне още веднъж Сарвьо, очаквайки да види мъж, потънал в отчаяние и поражение, чиито надежди и мечти бяха непоправимо разбити.
	Вместо това видя мъж със загадъчна усмивка на лице.


	Вийон отиде направо в кабинета си в сградата на парламента и започна да разчиства бюрото си. Не виждаше смисъл да чака до сутринта и да се подлага на многобройните сбогувания с хора, които нито уважаваше, нито обичаше.
	Главният му помощник почука и влезе.
	— Пристигнаха няколко съобщения…
	Вийон вдигна ръка, за да го прекъсне.
	— Вече не ме интересуват. Считано от един час насам, вече не съм министър на вътрешните работи.
	— Сред тях има едно от господин Брайън Шоу. По гласа му се долавяше, че е много спешно. Освен това лично генерал Симс искаше да се свърже с теб.
	— Да, за онзи Северноамерикански договор — каза Вийон, без да вдига поглед. — Сигурно искат още хора и апаратура.
	— По-точно е молба наш военен кораб да придружава американския от мястото на потъналия „Емприс ъв Айрланд“.
	— Попълни необходимите документи и ги подпиши от мое име. После се свържи с командващия военноморския район на Сейнт Лорънс и му предай да изпълни молбата.
	Помощникът се обърна и тръгна.
	— Почакай! — Френският плам у Вийон изведнъж се разгоря буйно. — Още нещо. Уведоми генерал Симс и господин Шоу, че суверенната нация Квебек вече не гледа благосклонно на англичани на нейна територия, които си навират носа, където не им е работа, и че трябва незабавно да преустановят всякакви наблюдения. После изпрати съобщение на нашия користолюбив приятел господин Глай. Предай му, че го чака тлъсто възнаграждение, ако устрои за кораба на НЮМА шумен прощален прием. Той ще разбере.


	53.

	Те дойдоха късно на следващата сутрин — с развети знамена, спретнато облечени и вперили взор в „Ошън венчърър“. Пяната от носовата част премина в леки вълни, туптенето на двигателите забави ритъм, когато канадският ескадрен миноносец намали скорост, за да спре по паралелния курс на двеста метра по посока юг.
	Радистът се приближи до Пит и Хайди, които стояха на крилото на командния мостик.
	— Това е от капитана на канадския кралски ескадрен миноносец „Хюрън“. Иска разрешение за качване на борда.
	— Колко мило и любезно — отбеляза унесен в мисли Пит. — Е, поне пита.
	— Какво мислиш, че има предвид? — попита Хайди.
	— Не мисля, а знам — отвърна Пит и се обърна към радиста: — Предай моите поздрави на капитана. Получава разрешение да се качи на борда, но само при условие че остане за обяд.
	— Любопитно ми е как изглежда — смънка под носа си Хайди.
	— Кой друг освен жена би се интересувал от подобно нещо — разсмя се Пит. — Сигурно е някой лустросан тип, студен, с премерени движения и много взискателен.
	— Ама че си злобар! — усмихна се Хайди.
	— Почакай и ще видиш! — усмихна се Пит. — Обзалагам се, че ще изкачи стълбата, подсвирквайки си „Навеки кленово листо“.


	Капитан трети ранг Реймънд Уикс не направи нищо подобно. Той беше приятен на вид човек, с усмихнати сиво-сини очи и приветливо лице. Имаше заразителен звънлив смях, който излизаше от ниско на ръст тяло с изпъкнало шкембе. С малко подпълване тук-там и съответното облекло от него ставаше съвършен Дядо Коледа в универсален магазин.
	Капитан Уикс прескочи с лекота бордовия парапет и тръгна непогрешимо към Пит, който стоеше малко встрани от групата посрещачи.
	— Господин Пит, аз съм Рей Уикс. Това наистина е чест за мен. Бях завладян от труда ви за изваждането на „Титаник“. Дори може да се каже, че съм ваш почитател.
	Очарователно обезоръжен, Пит само смънка:
	— Здравейте!
	Хайди го смушка в ребрата.
	— Лустросан тип, а?
	Уикс попита:
	— Моля?
	— А, нищо — отвърна ведро Хайди. — Беше шега между нас.
	Пит се съвзе и започна да представя останалите. Според неговия начин на мислене това беше напразна формалност. Че Уикс е добре осведомен, беше повече от ясно. Изглежда, знаеше всичко за всекиго. Направи изложение върху проект на морската археология, който Руди Гън почти беше забравил, макар че беше главен ръководител на същия обект. Уикс се показа особено внимателен към Хайди.
	— Ако колегите ви офицери изглеждаха като вас, капитан Милиган, сигурно изобщо нямаше и да си помисля за пенсиониране.
	— Ласкателството заслужава възнаграждение — отбеляза Пит. — Може би ще мога да убедя Хайди да ви разведе из кораба.
	— С най-голямо удоволствие. — После Уикс допълни със сериозно лице: — Но вероятно няма да се покажете толкова гостоприемни, когато научите причината за моето посещение.
	— Дошъл сте да ни кажете да си обираме крушите, защото са задухали други политически ветрове.
	— Жаргонът ви е напълно уместен — сви рамене Уикс. — Но имам нареждания. Съжалявам.
	— С колко време разполагаме, за да изтеглим хората и съоръженията си?
	— Колко ви е необходимо?
	— Двайсет и четири часа.
	Уикс не се подлъгваше лесно. Той беше добре запознат със спасителните операции.
	— Давам ви осем часа!
	— Но ние не можем да изтеглим херметическата камера за по-малко от дванайсет часа.
	— От вас става чудесен търговец на турски пазар, господин Пит — възвърна усмивката си Уикс. — Добре, десет часа би трябвало да ви стигнат.
	— При условие, че започнат да се броят след приключването на обяда.
	Уикс вдигна примиренчески ръце.
	— Боже мой! Не се давате лесно. Дадено, оттогава да се броят.
	— Е, след като всичко се уреди, капитан Уикс — намеси се Хайди, — последвайте ме и ще ви покажа как работим.
	Придружен от двама от корабните си офицери, Уикс тръгна след Хайди по стълбите към работната платформа. Пит и Гън се обърнаха и бавно продължиха към командния пункт.
	— От къде на къде ще се отнасяме като с високопоставено лице с този тип, който ни изритва от обекта? — попита раздразнен Гън.
	— Успях да купя десет часа — отвърна с тих глас Пит. — И ще гледам да купя всяка минута, която мога, за да удължа работата на момчетата в потъналия кораб.
	Гън се спря изумен.
	— Да не искаш да кажеш, че няма да прекъснеш работата?
	— Боже мой, да! — призна най-искрено Пит.
	— Ти си се побъркал — заклати глава Гън. — Нужни са ни най-малко още два дни, докато проникнем в кабината на Шийлдс. Нямаш и най-малкия шанс да протакаш толкова дълго.
	Пит се усмихна ехидно.
	— Може и да нямам, но, за бога, ще опитам!


	През тежкото було на съня Мун почувства, че някой го разтърсва. Откакто „Ошън венчърър“ хвърли котва над „Емприс ъв Айрланд“, той стоеше денонощно в кабинета си. Беше забравил какво е нормален сън и понякога си открадваше малко време, за да подремне. Когато накрая отвори очи, видя срещу себе си мрачното лице на началника на свързочния център на Белия дом.
	Мун се прозя и се надигна до седнало положение.
	— Какви са последните новини?
	Началникът му подаде лист хартия.
	— Чети и плачи!
	Мун прегледа текста и вдигна поглед.
	— Къде е президентът?
	— Разговаря с група мексикански и американски работнически водачи в розовата градина.
	Мун обу обувките си и бързо се озова в коридора, където в движение облече сакото и стегна вратовръзката си. Президентът тъкмо се бе ръкувал с посетителите си и се връщаше в Овалния кабинет, когато Мун го настигна.
	— Още лоши новини ли? — попита го президентът.
	Мун кимна и му подаде съобщението.
	— Последните вести от Пит.
	— Прочети ми ги, докато вървим.
	— Пише следното: „От Канадските въоръжени сили ни наредиха да се оттеглим от Сейнт Лорънс. Дадоха ни десет часа, за да си «стегнем куфарите». Ескадреният миноносец е в състояние на готовност“.
	— Това ли е всичко?
	— Не, сър, има още.
	— Продължавай тогава.
	— „Възнамерявам да пренебрегна предупреждението за оттегляне. Спасителната операция продължава. Приготвяме се да пропъдим нашествениците от борда.“ Подписано е от Пит.
	Президентът внезапно спря да върви.
	— Какво, какво?
	— Моля, сър?
	— Последното изречение. Прочети го отново.
	— „Приготвяме се да пропъдим нашествениците от борда.“
	Президентът заклати глава в недоумение.
	— Милостиви боже, от сто години не е издавана заповед за пропъждане на нашественици от борд!
	— Доколкото мога да преценявам хората, намеренията на Пит са напълно сериозни.
	Президентът изглеждаше замислен, когато каза:
	— Значи англичаните и канадците ни тръшнаха вратата под носа.
	— За съжаление такова е решението — рече Мун. — Да се свържа ли с Пит и да му наредя да преустанови операцията? Всяко друго действие може да предизвика военен ответ.
	— Вярно е, че ходим по въже, но пък и добрата, старомодна сила заслужава възмездие.
	Мун едва потисна внезапно обзелия го страх.
	— Нали не намеквате, че трябва да подкрепим Пит?
	— Напротив — отсече президентът. — Сега е моментът да покажем и нашата сила.


	54.

	Двамата стояха разнежени един до друг, сякаш им беше за първи път, и наблюдаваха изгряващата от изток нова луна, като от време на време гадаеха за къде пътуват корабите, които отминаваха надолу по реката. Над тях светещите от мачтата червени светлини, сигнализиращи, че над потъналия параход е закотвен плавателен съд, ги осветяваха достатъчно, за да виждат лицата си.
	— Не очаквах, че ще се стигне до това — каза тихо Хайди.
	— Ти хвърли камъче във водата — отвърна Пит — и кръговете продължават да се разпростират.
	Тя се облегна на него.
	— Колко е странно, че едно старо, намачкано писмо, открито в университетски архив, засегна толкова много хора. Ако не му бях обърнала внимание… — прошепна тя.
	Пит обгърна с ръка раменете й и леко я притисна към себе си.
	— Не бива да се осланяме на „ако“-тата. Няма полза от това.
	Хайди отмести поглед към канадския ескадрен миноносец срещу тях. Палубите и надстройката му във форма на кутия бяха ярко осветени и до слуха й стигаше тихото бръмчене на генераторите. Над реката се стелеше мъгла.
	— Какво ще стане, ако просрочим крайния срок на капитан Уикс?
	Пит вдигна часовника си към слабата светлина от мачтата и отвърна:
	— Ще разберем след двайсет минути.
	— Толкова ме е срам!
	— Как да го разбирам — погледна я Пит, — че ти е настъпил часът за пречистване на душата ли?
	— Онзи кораб сега нямаше да е там, ако не се бях разбъбрила пред Брайън Шоу.
	— Нали ти казах нещо за въпросните „ако“.
	— Но аз спах с него. И това усложнява положението. Ако някой пострада… аз… — Не намери повече думи и млъкна, когато Пит я притисна плътно към себе си.
	Те не проговориха повече, докато след няколко минути тихо, учтиво покашляне не ги върна в действителността. Пит се обърна и видя Руди Гън, който стоеше на крилото на мостика над тях.
	— Не е лошо да дойдеш, Дърк. Уикс става много настоятелен. Твърди, че не вижда никакви признаци, че се готвим да отплаваме. Вече не ми останаха извинения.
	— Не му ли каза, че корабът ни е обхванат от бубонна чума и бунт?
	— Не е време за шеги — отвърна сериозно Гън. — На всичкото отгоре засякохме обект на локатора. От главния речен път към нас плава някакъв кораб. Опасявам се, че гостът ни, поканен на обяд, е повикал подкрепление.


	Уикс гледаше през прозорците на командния мостик падането на мъглата и държеше в ръка чаша с кафе, изпито до половината и вече изстинало. Обичайното му благоразположение се бе изчерпало от дразнещото безразличие, с което корабът на НЮМА връщаше на молбите му да получи сведения. Той се обърна към първия си офицер, който се беше навел над локаторния екран.
	— Какво отчиташ?
	— Голям кораб, нищо повече. Вероятно е брегови танкер или контейнеровоз. Можеш ли да видиш светлините му?
	— Само когато се издигнат над хоризонта. Мъглата ги скрива.
	— Това е проклятието на Сейнт Лорънс — отбеляза първият офицер. — Човек никога не знае кога мъглата ще реши да забули тази част от реката.
	Уикс насочи бинокъл към „Ошън венчърър“, но светлините му бяха започнали да се размазват от падащата бяла пелена. Само след минути „Венчърър“ щеше да бъде напълно скрит.
	Първият офицер се изправи на мястото си и разтърка очи.
	— Доколкото виждам, обектът е на път да се блъсне в нас.
	Уикс взе микрофона.
	— Радиостанция, тук е капитанът. Включете ме на обезопасена честота.
	— Обектът намалява ход — съобщи първият офицер.
	Уикс изчака да чуе включването на високоговорителя на мостика и слабия пукот от смущенията, после започна да предава.
	— До кораба, плаващ по течението на реката, пеленг нула-едно-седем градуса от Поант-о-Пер. Тук канадският кралски военен кораб „Хюрън“. Моля, обадете се. Край.
	В отговор получи само приглушени смущения.
	Той повтори съобщението си още два пъти, но пак не получи отговор.
	— Онзи намали скоростта до три морски мили и продължава да се приближава.
	Уикс нареди на един матрос да подаде сигнала за мъгла във вътрешния воден път, тъй като има кораб на котва. Над черната вода се разнесоха четири силни изсвирвания от сирената на „Хюрън“ — едно късо, две дълги, едно късо.
	Отговорът беше продължителен писък, който проряза завесата от мъгла.
	Уикс застана на вратата и напрегна взор в нощта. Приближаващият се нашественик продължаваше да е невидим.
	— Той като че ли се промъква между нас и „Ошън венчърър“ — отбеляза първият офицер.
	— Защо, по дяволите, не отговарят? Защо дори не се отстраняват тия глупаци?
	— Май няма да е лошо да ги поуплашим и прогоним.
	Очите на Уикс заблестяха.
	— Да, мисля, че това ще свърши работа. — Той натисна предавателния бутон на микрофона и заговори: — До кораба встрани от лявата ми кърма. Тук е канадският кралски ескадрен миноносец „Хюрън“. Ако не се представите незабавно, ще открием огън и ще ви заличим от повърхността на водата.
	Минаха може би пет секунди. После от високоговорителя на мостика се разнесе дрезгав глас с тексаско произношение:
	— Тук е американският крайцер с управляващи ракети „Финикс“. Нападай когато си готов, друже!


	55.

	Местните фермери може би са приветствали дъжда, който се изсипа над долината на река Хъдсън, но той само засили унинието, обхванало екипажа на „Де Сото“. Търсенето на „Манхатън лимитид“ не доведе до нищо, освен до усуканите и ръждясали останки от моста Довил-Хъдсън, които лежаха на дъното на реката като разхвърляни кости на вкаменен динозавър.
	Часовете се нижеха един след друг, екипажът настройваше уредите, кърмчията обикаляше по пет-шест пъти над едни и същи участъци, всеки напрягаше поглед да зърне нещо, което вероятно беше пропуснал да види преди. На три пъти сондите, които се влачеха зад кърмата на катера, увисваха над някое подводно препятствие и довеждаха до закъснение от няколко часа.
	Със стиснати устни Джордино разчиташе внимателно разграфените карти и отбелязваше мястото на останките, изобразявани на хидролокатора със странично сканиране. Накрая подметна на Глен Чейс:
	— Е, може и да не знаем къде е влакът, но поне знаем къде не е. Надявам се водолазният екип да има повече късмет. — Той погледна към големия месингов хронограф на стената на кормилната рубка. — Те би трябвало вече да са излезли на повърхността.
	Чейс безцелно прелистваше историческия доклад за потъналия „Манхатън лимитид“, който Хайди бе написала и им го бе изпратила от Канада. Задържа вниманието си върху последните две страници и ги прочете наум, а после каза:
	— Възможно ли е влакът да е бил изваден няколко години по-късно, когато е бил „стара новина“ и никой да не си е направил труда да уведоми пресата?
	— Не вярвам — отвърна Джордино. — Бедствието е било твърде голямо събитие в района, за да мине незабелязано и да не бъде отразено успешното откриване на влака.
	— Има ли истина в твърденията на някои водолази, че били открили локомотива?
	— Досега нищо подобно не е потвърдено. Един дори се кълне, че бил седнал в кабината и удрял камбаната на машината. Друг пък разправя, че преплувал през пулманов вагон, пълен със скелети. Покажи ми неразкрита загадка и аз ще ти покажа официално потвърдено чудо с всички отговори.
	На вратата се изправи фигура с подгизнал водолазен костюм и прекрачи прага на кормилната рубка. Никълъс Райли, ръководителят на водолазния екип, седна на пода, облегна гръб на отвесната преграда и дълбоко въздъхна.
	— Течението със скорост три мили в час е убийствено — каза уморено той.
	— Намерихте ли нещо? — попита нетърпеливо Джордино.
	— Само едно истинско сметище — отвърна Райли. — Цялото дъно е осеяно с парчета от моста. Някои от трегерите изглеждат като взривени.
	— Тук това е обяснено — повдигна доклада Чейс. — През хиляда деветстотин и седемнайсета година инженери от армейския корпус са взривили горните части на разрушения мост, тъй като са представлявали опасност за корабоплаването.
	— Някакви следи от влака? — продължи да разпитва Джордино.
	— Дори пукнато колело няма. Дънната геология е съставена от много мек, фин пясък. Пуснеш ли монета, тя ще потъне.
	— Колко е дълбок най-долният пласт?
	— Според лазерните ни проби — отвърна Чейс — се намира на дълбочина единайсет метра.
	— Можеш да зариеш влака и пак да остане шест метра пясъчен пласт над него — вметна Райли.
	Джордино присви очи.
	— Ако гениите биват награждавани с рози, а идиотите — с кожи от скункс, аз щях да спечеля десет кожи.
	— Е, чак десет не, но седем… — подразни го Чейс. — Защо тъй се самобичуваш?
	— Защото съм тъпак, че не загрях по-рано разрешението на загадката. Защо протонният магнитомер не може да отчита твърдо? Защо поддънният профил не може да различи цял влак под седимента?
	— Искаш ли да споделя откритието ти? — попита Райли.
	— Всеки взима за чиста монета, че разхлабеният мост се е срутил под тежестта на влака и е паднал заедно с него в реката, като локомотивът и вагоните са се омотали със стоманените трегери — изрече на един дъх Джордино. — Ами ако влакът първо е паднал през средното разстояние между опорите и едва тогава мостът да се е срутил и да е паднал върху него, като го е закрил?
	Райли отмести поглед към Чейс.
	— Мисля, че той нещо налучква. Тежестта на всичката тази стомана е затиснала влака дълбоко в пясъка и е заличила всякаква следа от него.
	— Теорията му обяснява и защо нашият детектор не отчита нищо — добави в подкрепа Чейс. — Натрошената маса от конструкцията на моста силно изкривява и прекъсва сигналите на сондите от който и да е предмет отдолу.
	Джордино се обърна към Райли.
	— Има ли възможност да се промъкнете под частите на моста?
	— Никаква — изсумтя Райли. — Дъното е като плаващи пясъци. Освен това течението е толкова силно, че едва ли някой от водолазите ще може да свърши някаква работа.
	— Ще ни е необходим шлеп с кран и драга, за да изместим моста от дъното, ако искаме да сложим ръце върху влака.
	Райли се изправи уморено на крака.
	— Добре, ще кажа на момчетата да направят няколко разузнавателни подводни снимки, за да знаем къде да спуснем челюстите на крана.
	Джордино свали шапката си и избърса с ръкав челото си.
	— Странно е как се разрешават нещата. Мислех, че тук ще ни е много лесно, докато Пит и неговите хора няма да могат да подгънат крак.
	— Кой знае на какво са се натъкнали в Сейнт Лорънс — каза Чейс. — Не бих си разменил мястото с тях.
	— Ох, не знам — сви рамене Джордино. — Ако при Пит е станало точно така, както е очаквал, сега вероятно се е излегнал на някой шезлонг на палубата, с красива жена до себе си и се припича на канадското слънце.


	56.

	Странна червеникава мъгла затули плътно светлината и заплува пред очите на Пит. Веднъж, два пъти, няколко пъти той се опита безрезултатно да премине от другата страна, протягайки ръце напред като слепец.
	Нямаше време нито да се подготви за шока, нито да осъзнае какво става, нито да се почуди. Избърса кървавите капки, които се процеждаха от веждите му и напипа пукнатина високо на челото си, дълга десет сантиметра, която за щастие не бе сцепила дълбоко черепа.
	Пит бавно се изправи на крака и загледа изумен пръснатите тела около него.
	Бледото лице на Руди Гън бе обърнато към него, очите му гледаха с объркан и недоумяващ поглед. Той се изви и застана на четири крака.
	— О, боже, о, боже! Какво стана?
	— Не знам — отвърна Пит със странен глас, чужд дори за самия него. — Нямам представа.


	На брега Шоу стоеше като парализиран, стискайки толкова силно устни, че почти не се виждаха; лицето му се изкриви от силен и безразсъден гняв, гняв насочен към собственото си чувство за вина.
	Пренебрегвайки заповедта на Вийон да напусне Канада, той бе опънал палатка в източния край на Фадърс Пойнт — на четири километра от обекта на спасителната операция. Беше сглобил оптичен уред за разузнаване с далечен обхват S-66, използван от английската армия и започна досадната работа да наблюдава малката флотилия от кораби, хвърлила котва над „Емприс ъв Айрланд“.
	Между двата военни плавателни кораба сновяха напред-назад моторни лодки като фериботи, пътуващи по разписание. На Шоу му доставяше удоволствие да си представя как между американските и канадските офицери се водят разгорещени преговори.
	„Ошън венчърър“ изглеждаше смълчан и пуст. По палубите нямаше никакво движение, но дерик-кранът продължаваше да работи, защото ясно се виждаше как огромната му лебедка извади покрит с тиня отломък от разбития долу корпус.
	Шоу се облегна назад, за да отмори за миг очите си и да сдъвче няколко захарни пръчки, които трябваше да минат за закуска. Отвори очи и видя, че от долното течение на реката с огромна скорост — някъде между деветдесет и сто мили в час — се приближава един водосамолет с извънбордов двигател, който разпенваше гребените на вълните и оставяше щръкнала като опашка на петел триметрова диря след себе си.
	Това събуди любопитството му и той завъртя оптичния уред натам.
	Корпусът беше боядисан в златен металик с тъмночервена ивица, която се разширяваше назад към кърмата. Както се накланяше напред-назад, обляният от слънчевата светлина плавателен съд приличаше на изстреляна стрела. Шоу изчака отразената светлина да намалее и нагласи оптичния си уред върху водача на водосамолета. Самотната фигура зад защитната преграда срещу вятъра носеше скиорски очила, но Шоу разпозна плътния нос и суровото студено лице.
	Това беше Фос Глай.
	Шоу гледаше като опиянен как водосамолетът, изскочил почти целия над водата, направи широк кръг около трите кораба, после цопна обратно с такъв силен плясък, че звукът се разнесе чак до мястото, където се намираше Шоу.
	На Шоу му беше трудно да улови с оптичния уред подскачащия плавателен съд, но накрая, когато водосамолетът се завъртя на място, за да обърне посоката си, той успя да го задържи върху него и тогава ясно видя откритата пилотска кабина.
	Глай беше хванал здраво кормилото с дясната ръка, а в лявата държеше високо малка кутия. На слънцето проблесна тънка метална пръчка и Шоу веднага разбра, че това е антена.
	— Неее! — извика той срещу глухия вятър, когато осъзна жестоката истина за намеренията на Глай. — Проклет да си, недей!
	Изведнъж спокойствието на утрото бе разкъсано от приглушен тътен, който като че ли идеше някъде отдалеч, след това внезапно се усили и в следващия миг огромен фонтан вряща вода изригна към небето и се пръсна около „Ошън венчърър“. Експлозивите, поставени на носа на „Емприс“, бяха взривени.
	Изследователският кораб заподскача като кит над водовъртежа, после увисна за няколко секунди във въздуха и накрая се стовари на десния си борд, затъвайки все по-дълбоко, сякаш масивният воден стълб го притискаше надолу.
	Дори от брега силата на взрива беше смайваща. Шоу се подпря на стойката на оптичния уред, гледаше като онемял и не можеше да повярва на очите си.
	Белите пръски вода се издигнаха като огромен вихрещ се облак над мачтите на „Хюрън“ и „Финикс“, надвивайки гравитацията, после се изсипаха обратно като силен порой върху надстройките на двата кораба. На палубите не беше останал прав нито един човек — всички или лежаха проснати на пода, или бяха изхвърлени зад борда от силата на взрива.
	Когато Шоу насочи отново уреда към Глай, водосамолетът вече бе запрашил по реката в посока към Квебек. С каменно лице и измъчван от безпомощност, на Шоу не му оставаше нищо друго, освен да гледа как Глай му се изплъзва още веднъж.
	Шоу погледна отново „Ошън венчърър“.
	Той приличаше на мъртъв кораб. Кърмата стърчеше заплашително нагоре, корпусът му бе силно наклонен на десния борд. Бавно и заплашително дерик-кранът започна да се клати ту на една, ту на друга страна, спря за миг, после тромаво се прекатури зад борда с шумен плясък, оставяйки на палубите невероятно количество корабни останки и струпани на куп кабели. Един бог знаеше колко души бяха убити или осакатени сред стоманените стени.
	Шоу не понесе гледката. Взе оптичния уред и се отдалечи с тежка стъпка от брега, продължавайки да чува дълбокия тътен на експлозията, отекващ в ушите му.


	57.

	По необясними причини „Ошън венчърър“ не се предаваше.
	Може би двойният корпус, построен специално, за да разсича ледове, спаси кораба. Много от външните плочи бяха смачкани, спойките — разкъсани, килът — усукан. Щетите бяха значителни и сериозни и все пак корабът оцеля.
	Пит бе видял падането на дерик-крана. Стоеше и гледаше като вцепенен през счупените прозорци на командния пункт, после прекрачи прага и олюлявайки се, се доближи до командното табло на Хоукър; чувството му за равновесие му подсказваше, че има проблем с очите. Палубата се накланяше под ъгъл от трийсет градуса.
	Първата му мисъл бе изпълнена с мрачното предчувствие, че корабът е сериозно повреден. Веднага след това дойде друга, още по-болезнена мисъл — какво ли е станало с водолазите около потъналия параход след взрива. Той тръсна глава, за да прочисти мъглата в съзнанието си и тъпата болка, която се опитваше да се върне отново в главата му. Обмисли логичната последователност на стъпките, които трябваше да предприеме. После започна да действа.
	Грабна телефона и се обади на главния инженер. Близо минута измина, преди да чуе в отговор безличен глас, зашеметен от шок.
	— Машинно отделение.
	— Мец, ти ли си?
	— Говори по-високо, едва те чувам.
	Пит веднага предположи, че за мъжете на долната палуба и в машинното отделение грохотът и ударната вълна положително са били оглушителни. Той извика в мембраната:
	— Мец, ти ли си?
	— Да, така е по-добре — отвърна Мец с метален монотонен глас. — Какво става, по дяволите?
	— Предполагам, само предполагам, че долу стана експлозия.
	— Проклятие! Помислих, че канадците са изстреляли торпедо в нас.
	— Докладвай ми за повредите.
	— Имам чувството, че тук работя под стотици течащи кранове. Водата шурти отвсякъде. Съмнявам се, че помпите ще смогнат да я изхвърлят. Това е всичко, което мога да ти кажа, докато не проверя корпуса.
	— Има ли ранени?
	— Запремятахме се на всички страни като пияни гимнастици. Мисля, че Джексън има счупено коляно, а Гилмор пукнат череп. Освен това налице са спукани тъпанчета и сума ти натъртвания.
	— Обаждай ми се на всеки пет минути — нареди му Пит. — И каквото и да правиш, не изключвай генераторите.
	— Не е нужно да ми напомняш. Живи ли са те, и ние сме живи.
	— Това имах предвид.
	Пит затвори телефона и обезпокоен се огледа за Хайди. Над нея се бе надвесил Гън и подпираше с ръце главата й. Тя лежеше свита до масата за морските карти в полусъзнание и гледаше с празен поглед левия си крак. Той беше извит под неестествен ъгъл.
	— Странно — прошепна Хайди. — Дори малко не ме боли.
	Болката ще дойде, помисли си Пит. От шока лицето й вече побеляваше като брашно. Той взе ръката й.
	— Лежи спокойно, докато донесем носилка.
	Прииска му се да й каже още нещо, да я утеши, но нямаше време. Обърна се, когато чу измъчения глас на Хоукър.
	— Командното табло не работи — Хоукър се мъчеше да се съвземе; взе прекатурения на пода стол и загледа като втрещен тъмното командно табло и тъмните монитори.
	— Тогава се постарай да го оправиш — тросна му се Пит. — Трябва да разберем какво стана с подводния екип.
	Той взе чифт наушни слушалки и се представи на всички работни помещения. На палубите и под тях техниците и инженерите на НЮМА започнаха да възвръщат сетивата си и да се щурат като побъркани, за да спасят кораба си. По-сериозно пострадалите бяха откарани в помещението за болни, където скоро запълниха леглата и бяха настанени в коридора. Онези, които нямаха спешни задължения, започнаха да разчистват останките от дерик-крана и да запълват пукнатините в корпуса, затънали до кръст в нахлулата ледена вода. Бързо бе съставен нов екип от водолази, който да се спусне долу.
	Докато Пит ръководеше възстановителните работи, съобщенията валяха едно след друго. Все още стъписаният радист се обърна към него:
	— Току-що пристигна едно от капитана на „Финикс“. Иска да знае дали имаме нужда от помощ.
	— Божичко, разбира се, че имаме нужда от помощ! — възкликна Пит. — Кажи му да доближи кораба си. Ще ни трябва всяка налична помпа, с която разполагат, и да ни прати колкото може повече мъже, отговарящи за ремонтните работи.
	Той преустанови разговора и попи с хавлиена кърпа челото си, докато чакаше нетърпеливо отговора.
	Радистът заговори възбудено:
	— Съобщението гласи: „Удържайте фронта. Ние ще се вържем за вас откъм десния борд“. — След няколко секунди продължи: — Капитан Уикс пита от борда на „Хюрън“ дали напускаме кораба.
	— Ще му се! — изръмжа Пит. — За да си разреши проблемите!
	— Чака за отговор.
	— Кажи му, че ще напуснем кораба, когато можем да се измъкнем от дъното. После повтори молбата и на тях да ни пратят хора за отстраняване на повреди и помпени съоръжения…
	— Пит? — намеси се в разговора Мец.
	— Казвай.
	— Изглежда, кърмата е поела удара от взрива. От средната част към носа корпусът е здрав и сух. Оттам назад има повече пукнатини отколкото в решето. Не вярвам да се справим.
	— Колко време можете да ни задържите на повърхността?
	— При скоростта, с която се покачва водата, след двайсет — двайсет и пет минути тя ще стигне до генераторите и ще направи късо. След това — не повече от десетина минути.
	— Всеки момент ще дойде помощ. Отвори страничните врати за товарене, за да бъдат прехвърлени оттам ремонтните бригади и помпените съоръжения от военните кораби!
	— Няма да е зле да побързат, иначе едва ли ще можем да им устроим прием за добре дошли.
	Пит видя, че радистът му дава знак и тръгна към него по наклонената палуба.
	— Възстанових връзка със „Сафо I“ — уведоми го радистът. — Ще те свържа с тях по телефона.
	— „Сафо I“, тук е Пит, моля, обадете се.
	— Тук Клинджър от „Сафо I“, или каквото е останало от нас.
	— Какво ви е положението?
	— Лежим на около сто и петдесет метра югоизточно от останките на парахода, носовата ни част е заровена в калта. Корпусът ни издържа на сътресението — все едно че се намирахме в биеща камбана — но един от люковете ни за наблюдение се пукна и се пълним с вода.
	— Работят ли системите ви за поддържане на жизнените функции?
	— Работят. Би трябвало да ни запазят читави за още известно време. Лошото е, че ще се удавим петнайсет часа преди да ни свърши захранването с кислород.
	— Можете ли да излезете на повърхността сами?
	— Аз бих могъл — отвърна Клинджър, — ударът ми отнесе само един зъб. Марв Пауърс обаче е в тежко състояние. И двете му ръце са счупени, а главата му е лошо сцепена. Той изобщо не може да стигне до повърхността.
	Пит затвори за миг очи. Нямаше намерение да действа като Бог с живота на хората и да определя кой да бъде спасен пръв, кой — последен. Когато отвори отново очи, вече бе взел решение.
	— Ще трябва да изчакате малко, Клинджър. Ние ще слезем при вас възможно най-скоро. Поддържай връзка с мен през десет минути.
	Пит излезе на крилото на капитанския мостик и се вгледа във водата. Четирима водолази бяха скочили зад борда.
	— Имам картина! — извика радостен Хоукър, когато екранът на един от видеомониторите светна.
	Мониторът показваше изображение на огромна дупка, гледана от горната палуба за разходки. Подпорните колони се бяха срутили и палубите отдолу лежаха паднали навътре. Нямаше и следа от водолазите с костюмите ДЖИМ, нито от другите — от херметическата камера.
	Студеният обектив на камерата виждаше само един кратер, обточен с уродливо изкривена стомана, но Пит изпита чувството, че гледа в зейнал гроб.
	— Бог да им е на помощ! — смънка под носа си Хоукър. — Сигурно всички са мъртви.


	58.

	На сто и двайсет километра от „Ошън венчърър“ капитан Тошио Юбари, набит, здрав човек, в началото на четирийсетте си години, седеше изправен на един стол на командния мостик, погълнат от движението на малки яхти по водата пред него. Приливът се оттегляше към морето и дългият 200 метра контейнеровоз „Хонджо Мару“ плаваше спокойно, с постоянна скорост от петнайсет възела. Юбари беше решил да изчака и да подаде сигнал за двайсет възела едва когато корабът заобиколи Кейп Бретън Айланд.
	„Хонджо Мару“ бе превозил 400 нови електрически миниколи от Кобе, Япония, И сега се връщаше с товар от вестникарска хартия от големите целулозни заводи на Квебек. Огромните рула, които изпълваха контейнерите, бяха много по-тежки като единица обем от малките коли и корпусът бе потънал ниско във водата — едва седем сантиметра над водолинията.
	Първи офицер Шигахару Сакай излезе от кормилната рубка, застана до капитана, потисна прозявка и разтри зачервените си очи.
	— Май си имал забавна нощ на брега? — подметна с усмивка Юбари.
	Сакай смотолеви неясен отговор и смени темата.
	— Добре че не хвърлихме котва в Сидни — каза той и посочи с брадичка към флотилия от едномачтови платноходи, които се надпреварваха в оградено от шамандури трасе на километър и половина от лявата носова част.
	— Да, казаха ми, че през почивните дни тук движението е толкова натоварено, че можеш да преминеш на отсрещния бряг на реката, стъпвайки по яхтите.
	— Да поема ли мостика, капитане, докато вие се наслаждавате на обяда?
	— Благодаря ти — отвърна Юбари, гледайки право напред, — но предпочитам да остана тук, докато стигнем залива. Можеш обаче да поръчаш на стюарда да ми донесе купа макарони с патешко месо и една бира.
	Сакай тръгна да изпълни заръката, но се спря и посочи към долното течение на реката.
	— Задава се или някой смелчага, или някой побъркан.
	Юбари беше вече забелязал водосамолета и го проследяваше с възхищението, което изпълваше мъжете от високите скорости.
	— Сигурно е стигнал деветдесет възела.
	— Ако се блъсне в някой от платноходите, едва ли ще остане парче, за да се издялат чифт пръчици за храна.
	Юбари скочи на крака.
	— Глупакът се насочва право към тях!
	Водосамолетът се вряза във флотилията платноходи като койота в рояк пилци. Шкиперите бясно започнаха да обръщат лодките си във всички посоки и тъй като се отклониха от посоката на вятъра, платната им изведнъж увиснаха и започнаха неудържимо да плющят.
	Неизбежното дойде, когато водосамолетът се блъсна в носа на една от яхтите и отнесе бушприта й, но пък загуби преградата си срещу вятъра. После продължи по пътя си, оставяйки флотилията, пръсната на всички страни, да се клатушка тромаво в пенестата му диря.
	Юбари и Сакай се изумиха още повече от странното и безразсъдно поведение на водосамолета, когато той направи широк завой и се насочи към „Хонджо Мару“. Малкият бързоходен плавателен съд сега беше толкова близо, че двамата видяха ясно фигурата, приведена над кормилото в пилотската кабина.
	В следващия миг забелязаха, че водачът е ранен — явно беше станало, когато бушприта откъсна преградата срещу вятъра.
	Нямаше време да се издават команди, нито да се подават звукови сигнали — Юбари и Сакай не можеха да направят нищо, освен да гледат вцепенени от безсилие като пешеходци, станали свидетели на пътно произшествие на улицата, безпомощни да го предотвратят.
	Двамата неволно се наведоха, когато водосамолетът се блъсна челно в левия бимс на „Хонджо Мару“ и веднага избухна в ослепителни бензинови пламъци. Двигателят изхвръкна от рамата си високо във въздуха, завъртя се няколко пъти и се стовари върху абордажната кула. Огнени парчета се пръснаха върху кораба като шрапнел от бомба. Няколко от прозорците на кормилната рубка се счупиха. В продължение на секунда-две отломки продължиха да се сипят като дъжд върху кораба и да цопват в реката.
	Като по чудо никой на борда на контейнеровоза не бе ранен. Юбари даде команда „стоп машини“. Беше спусната лодка, за да провери кърмовата част, където от дъното изтичаше петрол и се разстилаше върху ниските вълни.
	От водача на водосамолета намериха само едно обгорено кожено яке и чифт счупени защитни очила.


	59.

	Следобедът се точеше, в настроението на екипажа на „Ошън венчърър“ започна да се прокрадва предпазлив оптимизъм. От „Финикс“ и „Хюрън“ на борда му се изсипваше постоянен поток от хора и съоръжения. Много скоро запасните помпи овладяха нахлуването на водата в долните палуби. Веднага щом останките от дерик-крана бяха разчистени, кренът бе намален до деветнайсет градуса.
	Повечето от сериозно ранените, включително Хайди, бяха прехвърлени в по-просторното болнично помещение на „Финикс“. Там Пит посрещна Хайди върху носилката.
	— Не се разходихме достатъчно по вода, нали? — каза той и махна кичур пепеляворуса коса от очите й.
	— Въпреки това не бих пропуснала този случай за нищо на света — отвърна тя бодро.
	Той се наведе и я целуна.
	— Ще дойда да те видя веднага щом мога. — После се обърна и се качи по наклонената стълба в командния пункт.
	На вратата го чакаше Руди Гън.
	— Един от водолазите с ДЖИМ-а бил забелязан да се носи надолу по течението на реката — каза той. — „Хюрън“ е спуснал лодка да го изтегли дотук.
	— Някакви вести от другия водолазен екип?
	— Ръководителят им, Арт Дънинг, докладва преди минута. Още не са намерили камерата, но каза, че центърът на взрива е бил около носа на „Емприс“. Целият бушприт е разбит. Загадката е: откъде се взеха експлозивите?
	— Били са поставени, преди да дойдем — отвърна Пит замислен.
	— Или след това.
	— Няма начин количество, което да причини подобно опустошение, да е било промъкнато през охранителния ни обръч.
	— Оня гадняр Шоу е пробил системата ни.
	— Наведнъж, може би, но да са били влачени толкова тежки контейнери с подводни експлозиви на няколко пъти, не. Сигурно са ги складирали в носовата част на „Емприс“, докато решат на колко места на парахода да ги поставят, за да причинят още по-голямо разрушение.
	— И да го вдигнат във въздуха, заедно с договора, преди да сме се задали на хоризонта.
	— Но ние се зададохме по-рано и им объркахме разписанието. Затова ни откраднаха сондата. Изплашили са се, че тя ще открие тайния склад.
	— Нима до такава степен е искал да ни попречи Шоу, че е бил готов и на масово убийство?
	— Тъкмо това ме смущава — призна Пит. — Не ми приличаше на касапин.
	Пит отмести поглед и видя главния инженер Мец да влиза бавно в командния пункт. Приличаше на човек, който щеше всеки миг да се свлече на пода. Лицето му бе изпито и мършаво, целите му дрехи бяха вир-вода и от него лъхаше миризма на дизелово гориво.
	— Представяте ли си? — усмихна се той уморено. — Нашето приятелче ще се справи. „Венчърър“ съвсем не е в предишното си състояние, но уверявам ви, той ще ни прибере у дома.
	Това беше най-добрата новина, която Пит чуваше след експлозията.
	— Нима сте спрели наводняването?
	Мец кимна.
	— От един час насам смъкнахме нивото на водата с двайсет сантиметра. Веднага щом можеш да освободиш няколко водолази, ще мога да запуша отвън най-опасните пробойни.
	— „Хюрън“! — възкликна разтревожен Пит. — Можеш ли да освободиш помпите на „Хюрън“?
	— Мисля, че да — отвърна Мец. — Ще се справим и без техните, ще ни бъдат достатъчни нашите съоръжения и тези на „Финикс“.
	Пит нямаше повече време за губене. Заобиколи обичайния протокол за връзка по радиото, той изрева в микрофона на наушните си слушалки.
	— Клинджър!
	Отговорът се забави няколко секунди и когато се чу, гласът прозвуча неясен:
	— Здравейте! Говори капитан Немо от „Наутилус“. Край.
	— Кой говори?
	— Мъжът от „Двадесет хиляди левги под водата“. Нали го помниш? Страхотен филм. Гледах го като малък в Сиатъл. Най-интересната част беше битката с огромната сепия.
	Пит трябваше да се отърси от чувството за нереалност, за да схване какво не е наред.
	— Клинджър! — извика той и всички глави в командния пункт се обърнаха към него. — Нивото ти на въглеродния двуокис е много високо! Разбра ли? Провери си апарата за пречистване на въздуха. Повтарям: провери си апарата за пречистване на въздуха.
	— Ей, какво ще кажеш за това? — отвърна с весел глас Клинджър. — Индикаторът показва, че вдишваме десет процента CO{sub}2{/sub}.
	— По дяволите, Клинджър, чуй ме добре! Трябва да понижиш нивото до точка-нула-пет процента. Липсва ти кислород.
	— Включих пречиствателя. Нещо да кажеш?
	Пит въздъхна с облекчение.
	— Задръж го малко по-дълго и задействай локатора си. „Хюрън“ ще дойде всеки момент да те качи на борда.
	— Както кажеш — отвърна Клинджър с размекнат глас.
	— Докъде стигна течът?
	— След два-три часа акумулаторите ще бъдат наводнени.
	— Увеличи си притока на кислород. Чу ли? Увеличи си притока на кислород. Ще се видим на вечеря.
	Пит се обърна към Гън, но дребният човек бе предугадил мислите му и вече прекрачваше прага.
	— Ще направлявам лично от „Хюрън“ изтеглянето на „Сафо I“ — уведоми го той и изчезна от поглед.
	Пит погледна през отворените прозорци и видя как една малка стрела на кран в моторна лодка от „Финикс“ повдига един костюм ДЖИМ от водата. Каската висеше свободно и се полюшваше. Трима моряци от „Финикс“ протегнаха ръце, поеха една отпусната фигура и я положиха на палубата. После един от тях погледна към Пит и му направи знак с вдигнати палци.
	— Жив е! — долетя викът.
	Двама мъже в подводницата и един от водолазите с ДЖИМ са спасени, корабът е все още на вода, прецени наум положението Пит. Да можеше да имат още малко късмет!


	Дънинг и екипът му намериха херметическата камера почти на двеста метра от мястото, където бе закотвена. Капакът на входа за външното отделение бе плътно затворен и се наложи четирима човека със стоманени пръти, дълги по метър и двайсет, да напрегнат мускули и с общи усилия да го отворят. След това всички обърнаха погледи през маските си към Дънинг и му показаха, че никой не искаше пръв да влезе вътре.
	Дънинг се гмурна вътре и усети, че главата му се пръска от сгъстения въздух. Издигна се до една малка издатина и свали дихателния си резервоар, спря за миг и влезе в главната камера. Електрическият кабел, свързан с „Ошън венчърър“, бе откачен и отначало той видя само мрак. Включи подводното си фенерче и обходи с лъча му малкото затворено пространство.
	Всички в камерата бяха мъртви; лежаха един върху друг като струпани на кубик дърва. Кожата им имаше тъмен моравосин цвят, а кръвта от стотиците им рани се бе сляла в огромна локва на пода и вече се бе съсирила от студа. По тънките струйки кръв от ушите и устата им Дънинг разбра, че всички са починали мигновено след взрива и едва след като камерата се е търкаляла по речното дъно от експлозията, телата им са се превърнали в безформена маса.
	Дънинг седна и повърна всичко, което се бе издигнало в гърлото му. Започна да трепери от премаляване и от миризмата на смърт. Изминаха пет дълги минути, преди да се съвземе, да се свърже с „Ошън венчърър“ и да заговори свързано.
	Пит прие съобщението, затвори очи и се облегна тежко на индикаторното табло. Не изпитваше гняв, а дълбока скръб. Хоукър го погледна и прочете тъжната драма по бръчките на изразителното му лице.
	— Водолазите ли?
	— Беше Дънинг — отвърна Пит, загледан в празното пространство. — От мъжете в камерата… нямало оцелели. Всички загинали от взрива. Двама липсват. Ако са били навън и са били изложени на ударната вълна, няма никаква надежда и за тях. Каза, че щял да извади труповете до горе.
	На Хоукър вече не му бяха останали думи. Изглеждаше ужасно стар и объркан. Обърна се да работи с видеокомандното табло, но движенията му бяха бавни и механични. Пит също изведнъж се почувства грохнал, за да продължи дейността си. Всичко се оказа напразно, целият проект се оказа жалко губене на време. Не бяха постигнали никакви резултати, освен смъртта на десет способни мъже.
	Отначало Пит не чу слабия глас в наушните си слушалки. Накрая все пак гласът проникна през унинието му. Който и да се опитваше да се свърже с него, се чуваше слабо и отдалеч.
	— Тук е Пит. Какво има?
	Отговорът прозвуча изкривен и неясен.
	— Ще трябва да говориш по-високо, не те разбирам. Опитай да увеличиш силата на звука.
	— Така по-добре ли е? — прогърмя гласът в приемниците.
	— Да, сега те чувам добре. — Гласът на Пит също отекна силно. — Кой се обажда?
	— Колинс. — Следващите няколко думи пак бяха неясни. — … се мъча да вляза във връзка с вас. Не знам какво стана. Изведнъж всичко прекъсна. Едва сега успях да възстановя звеното си за свързване.
	Името Колинс не бе познато на Пит. През малкото дни на борда на „Ошън венчърър“ беше прекалено зает, за да запомни стотиците имена и да ги свързва със съответните лица.
	— Какво има? — повтори нетърпеливо Пит, прехвърляйки в ума си други неща.
	Последва дълга пауза.
	— Ами да речем, че съм попаднал в капан — долетя отговорът, изпълнен с ирония. — И ако не е неудобно, ще ви бъда благодарен, ако ме измъкнете оттук.
	Пит потупа Хоукър по рамото.
	— Кой е Колинс и какъв е?
	— Не знаеш ли?
	— Ако знаех, нямаше да питам — изръмжа Пит. — Казва, че е в капан и му е нужна помощ.
	Хоукър го погледна изумен.
	— Колинс е един от водолазите с ДЖИМ-а! Беше долу по време на експлозията.
	— Господи! — смотолеви Пит. — Сигурно си е помислил, че съм награденият кретен на десетилетието. — Той леко извика в микрофона: — Колинс, кажи ми какво ти е състоянието и къде точно се намираш.
	— Костюмът ми е невредим. Имам няколко пуквания и одрасквания, нищо повече. Системата за поддържане на жизнените функции показва, че разполагам с още двайсет часа, при условие че не правя аеробика. — Пит се усмихна под мустак на бодрия хумор на Колинс и съжали, че не го познава. — Колкото до това къде съм, да пукна, ако знам! Костюмът ми е в кал до чатала и отвсякъде висят боклуци. Едва си движа ръцете.
	Пит отмести поглед към Хоукър, който го гледаше с любопитство.
	— Има ли възможност да му хвърлим въже, да го освободим от товара и да го изтеглим като партньора му? — попита Хоукър.
	Пит поклати глава.
	— Той е заровен до половината в утайка и е свързан с парахода.
	— В утайка ли бил, каза?
	Пит кимна.
	— Значи трябва да е пропаднал върху второкласната палуба.
	Тази вероятност също бе минала през ума на Пит, но той не посмя да я предположи, камо ли да изрази надежда.
	— Ще го попитам — каза той тихо. — Колинс?
	— Тук съм, не съм тръгнал за никъде.
	— Можеш ли да кажеш дали си пропаднал в участъка на целта ни?
	— Знам ли! Притъмня ми веднага след гръмкия взрив. Всичко се размъти пред очите ми. Едва сега видимостта започна да се изяснява по малко.
	— Огледай се. Опиши какво виждаш.
	Пит зачака с нетърпение отговора, кокалчетата на пръстите му заудряха несъзнателно в близкия компютър. Зареяният му поглед падна върху „Хюрън“, който бе застанал над „Сафо I“, после върху крана, който се бе извъртял над борда. Изведнъж в ушите му се чу пукот и той се напрегна.
	— Пит?
	— Слушам те.
	Самоувереността беше изчезнала и гласът на Колинс прозвуча унило.
	— Мисля, че се намирам там, където „Сторстад“ се е блъснал в „Емприс“. Това е стара… много корозирала и обрасла с водорасли… — Той замълча, без да довърши описанието си. След малко отново заговори с ледени нотки в гласа. — Виждам кости… Два, не, три скелета. Заровени са сред развалините. Божичко, имам чувството, че се намирам в катакомба.
	Пит опита да си представи какво вижда Колинс и как сам би се чувствал, ако беше на негово място.
	— Продължавай. Какво друго има там?
	— Останките на клетниците, които и да са те, са над мен. Само да се протегна и ще докосна главите им.
	— Искаш да кажеш черепите ли?
	— Да. Единият е малък, вероятно на дете. Другите като че ли са на възрастни хора. Май ще ми се прииска да си взема един за в къщи.
	Пит се запита дали Колинс не бе загубил чувството си за действителността.
	— За какво ти е? Искаш да се правиш на Хамлет ли?
	— Глупости, не! — възмути се Колинс. — Челюстите имат златни зъби, които сигурно възлизат на четири хилядарки.
	Пит се помъчи да си спомни образ от снимка.
	— Колинс, слушай ме внимателно. Виж горната челюст. Двата едри кучешки зъба имат ли златни коронки?
	Колинс не отговори веднага и няколкото мига мълчание влудиха Пит. Той не можеше да знае, че Колинс е прекалено изумен, за да каже нещо.
	— Странно… много странно — промълви напълно слисаният Колинс по телефонния мост. — Ти описа безпогрешно предните малки кътници на човека.
	Думите му бяха толкова неочаквани, толкова невероятни, че за миг Пит загуби ума и дума — най-сетне беше открита подземната гробница на Харви Шийлдс.


	60.

	Сарвьо изчака да излезе секретарката и тогава заговори:
	— Прочетох доклада ви и го намирам за безкрайно обезпокоителен.
	Шоу погледна седналия зад бюрото министър-председател. Мъжът изглеждаше по-възрастен, отколкото го показваха камерите. Онова, което направи силно впечатление на Шоу, беше тъгата в очите и ръкавиците на ръцете му. Макар да знаеше за раните на Сарвьо, пак му се виждаше странно човек да работи на бюро с ръкавици.
	— Хвърляте много сериозни обвинения срещу господин Вийон, като никое от тях не е подкрепено със солидно доказателство.
	— Аз не съм адвокат на дявола, господин премиер. Само ви представям фактите такива, каквито са.
	— Защо дойдохте именно при мен?
	— Реших, че трябва да сте запознат с тези неща. Генерал Симс споделя мнението ми.
	— Разбирам. — Сарвьо замълча, след това продължи: — Сигурен ли сте, че въпросният Фос Глай работи за Вийон?
	— В това няма никакво съмнение.
	Сарвьо се облегна назад.
	— Ще ми направите голяма услуга, ако забравите случая.
	По лицето на Шоу се изписа изненада.
	— Моля, сър?
	— Анри Вийон вече не е член на кабинета ми. А този Фос Глай, както казвате, е мъртъв.
	Шоу не отговори веднага и Сарвьо се възползва от колебанието му, за да продължи:
	— Вашата теория за наемен убиец е смътна и неубедителна, казано най-меко. Не почива на нищо друго, освен на приказки. Дори няма достатъчно косвени улики, за да се предприеме предварително разследване.
	Шоу стрелна Сарвьо с възможно най-унищожителния си поглед.
	— Генерал Симс е на мнение, че ако се поразровите малко повече, може да откриете, че опозореният господин Глай е главният организатор на катастрофата с вашия самолет и с неотдавнашната кончина на премиера Герие.
	— Да, мъжът несъмнено е способен да… — Сарвьо млъкна насред изречението и отвори широко очи, лицето му се изопна. — Какво казахте? — наведе се той над бюрото. — За какво намеквате? — В гласа му се долавяше изумление и настоятелност.
	— Анри Вийон е имал мотиви да иска смъртта на вас и на Герие и е… това във всеки случай го проверих за себе си… наел известен убиец. Признавам, че две и две невинаги прави четири, но в този случай, дори да прави три, пак е приемлив отговор.
	— Това, което вие и генерал Симс внушавате, е отвратително — остро възнегодува Сарвьо. — Канадските министри не се убиват един друг заради по-високи постове.
	Шоу разбра, че е безполезно да изтъква нови аргументи.
	— Съжалявам, че не мога да ви предоставя по-точни сведения.
	— Аз също — отвърна Сарвьо и държането му отново стана хладно. — Не съм убеден, че тъкмо гаф от ваша страна или от страна на някой ваш човек не е причинил онази жестока драма с американците в Сейнт Лорънс. И сега се опитвате да се измъкнете, като хвърляте вината на други.
	Шоу почувства, че гневът му нараства.
	— Уверявам ви, господин министър, че съвсем не е така.
	Сарвьо погледна Шоу право в очите.
	— Нациите не се развиват на предположения, господин Шоу. Моля, благодарете на генерал Симс и му кажете да счита въпроса за приключен. И в тази връзка, уведомете го, ако обичате, че не виждам никаква причина да се занимавам със Северноамериканския договор.
	Шоу се слиса.
	— Но, сър, ако американците открият копие на договора, те…
	— Няма да го открият — прекъсна го Сарвьо. — Приятен ден, господин Шоу.
	С ръце, свити в юмруци, Шоу стана и безмълвно напусна кабинета.
	Веднага щом бравата щракна, Сарвьо вдигна телефонната слушалка и набра номер по частната си линия.


	Четирийсет минути по-късно комисар Харолд Фин от канадската полиция влезе в кабинета.
	Той беше безличен, дребен човек с измачкани дрехи — от типа хора, които се изгубват в тълпата или се сливат с мебелите на някой прием. Гарвановочерната му коса беше разделена на път в средата и открояваше още повече белите му вежди.
	— Извинявайте, че ви накарах веднага да дойдете — извини се Сарвьо.
	— Няма нищо — отвърна хладно Фин. Той седна на стола и започна да рови в куфарчето си за документи.
	Сарвьо веднага мина на въпроса.
	— Какво открихте?
	Фин извади очила и ги задържа пред очите си, докато преглеждаше две отворени папки.
	— Нося резултатите от аутопсията и доклада от разпита на Жан Буше.
	— Мъжът, който е открил трупа на Жюл Герие ли?
	— Да, телохранител шофьор на Герие. Намерил тленните му останки, когато на сутринта отишъл да го събуди. В доклада на съдебния следовател е посочено, че смъртта е настъпила между девет и десет часа предишната вечер. Аутопсията не е показала особена причина за смъртта.
	— Но вероятно имат някакво предположение.
	— Най-различни фактори, но нито един убедителен — отвърна Фин. — Жюл Герие е бил с единия крак в гроба. Според съдебния лекар, извършил аутопсията, покойният е страдал от емфизема, камък в жлъчния мехур, артериосклероза и рак на простатната жлеза. — Фин вдигна поглед и леко се усмихна. — Цяло чудо е как е живял с толкова болести.
	— Значи Жюл е починал от естествена смърт.
	— Имал е достатъчно причини.
	— А какво представлява този Жан Буше?
	— Произхожда от здраво семейство. Има добро образование. Няма полицейско досие за арести или прояви, предполагащи интерес към радикални каузи. Има съпруга и две деца, дъщери, омъжени за почтени съпрузи, работещи на заплата. Буше е бил нает от Герие през май, шейсет и втора. Доколкото можем да преценим, бил е напълно предан на премиера.
	— Имате ли причина да го подозирате в мръсна игра?
	— Откровено казано, не — отвърна Фин. — Но смъртта на известна личност изисква да се обръща строго внимание на подробностите, за да не се стигне до оспорване някой ден. Този случай трябваше да мине по общоприетия ред. За нещастие, Буше спъна хода на разследването.
	— В какъв смисъл?
	— Той се кълне, че Анри Вийон посетил Герие въпросната вечер и бил последният, който видял премиери жив.
	Лицето на Сарвьо изразяваше пълно объркване.
	— Не е възможно! Вийон точно тогава държеше реч по повод откриването на център по изкуствата на стотици километри оттук. Хиляди хора го видяха.
	— Дори милиони — вметна Фин. — Събитието се предаваше по националната телевизия.
	— Възможно ли е Буше да е убил Жюл и после да е съчинил тази приказка за алиби?
	— Не ми се вярва. Ние нямаме никакво доказателство, че Герие е бил убит. Аутопсията е чиста. На Буше не му е нужно алиби.
	— Но нали твърди, че Вийон е бил в Квебек. С каква цел?
	— Не може да посочи никаква и въпреки това убедеността му е непоклатима.
	— Тогава сигурно е халюцинирал — заключи Сарвьо.
	Фин се наклони напред.
	— Той не е невменяем, господин Сарвьо. Това е уловка. Буше сам поиска да бъде подложен на хипноза и на детектора на лъжата. — Фин пое дълбоко въздух. — Решихме да го изобличим в измама, но резултатите убедително показаха, че той не лъже. Буше казва самата истина.
	Сарвьо го гледаше безмълвно.
	— Ще ми се да заявя, че канадската полиция има всички отговори, но не е така — призна Фин. — Нашите лаборанти прегледаха цялата къща за следи. С едно изключение всички отпечатъци от пръсти, които са намерили, са на Герие, на Буше, на прислужницата и на готвача. За съжаление обаче, отпечатъците по дръжката на вратата на спалнята са размазани.
	— Споменахте за някакво изключение.
	— Открихме странен отпечатък от десния показалец върху звънеца на входната врата. Още не сме установили чий е.
	— Той няма да докаже нищо — рече Сарвьо. — Може да е на някой разносвач, на пощаджията или дори на някой от вашите хора.
	Фин се усмихна.
	— Ако беше така, компютърът в отдела ни по установяване на самоличността след две секунди, та дори и по-малко, щеше да има снимка на заподозрян. Не, това не е някой, който е картотекиран при нас. — Той замълча, за да прегледа страница от папката. — Не е безинтересно да се знае, че разполагаме с приблизителните часове, в които неизвестни на нас хора звънят на звънците. Секретарката на Герие, госпожа Моли Сабан, му донесла купа пилешка супа, за да се пребори с настинката. Пристигнала около осем и половина, натиснала бутона на звънеца, предала супата на Буше и си тръгнала. Била с ръкавици, така че следващият гол пръст, който е позвънил, е оставил ясен отпечатък.
	— Пилешка супа! — заклати глава Сарвьо. — Вечното универсално лекарство.
	— Благодарение на Моли Сабан ние знаем, че някой е идвал в дома на Герие след осем и половина същата вечер, в която е починал.
	— Ако приемем за истина думите на Буше, как тогава Вийон може да бъде на две места по едно и също време?
	— Нямам представа.
	— Следствието приключило ли е официално?
	Фин кимна и добави:
	— Малко неща бихме спечелили, ако се продължи.
	— Искам да се поднови.
	Единствената реакция на Фин беше слабо повдигане на едната вежда. После каза:
	— Добре ли ви разбрах, сър?
	— В края на краищата може и да има нещо в разказа на Буше — продължи Сарвьо и му подаде над бюрото доклада на Шоу. — Току-що получих това от агент на английските тайни служби. Намеква се за връзка между Анри Вийон и известен убиец. Разберете дали има такава вероятност. Освен това искам вашите хора да направят нова аутопсия.
	И другата вежда на Фин отскочи нагоре.
	— Получаването на заповед за ексхумация ще наведе на мисълта за нещо нередно.
	— Няма да има заповед за ексхумация — отсече Сарвьо.
	— Разбирам, господин премиер — схващайки накъде бие Сарвьо. — Работата ще се извърши под пълна тайна. Лично аз ще се заема с подробностите.
	— Има и още нещо — каза Сарвьо.
	— Да, господин премиер?
	— Откога знаете за интимната връзка на жена ми с Вийон?
	Почти винаги непроницаемото лице на Фин този път прие мъчителен израз.
	— Ами, как да ви кажа, сър… дойде до знанието ми преди близо две години.
	— И не сте дошъл да ми кажете?
	— Полицията се намесва в личния живот на канадските граждани само в случай, че е извършен акт на предателство — отвърна Фин и добави: — Това се отнася, разбира се, и за министър-председателя, и за членовете на парламента.
	— Разумна политика — отбеляза Сарвьо. — Благодаря ви, господин комисар. Това е всичко… за сега.


	61.

	Пукването на зората завари Сейнт Лорънс в мрачно настроение.
	Двама от критично ранените бяха починали, увеличавайки жертвите на дванайсет. Тялото на един от изчезналите водолази бе изхвърлено на южния бряг на десет километра надолу по течението. От другия водолаз нямаше и следа.
	Сковани от изтощение и със свити сърца, моряците на „Ошън венчърър“ застанаха край бордовата ограда и мълчаливо наблюдаваха как пренасят мъртвите им колеги на борда на „Финикс“, за да бъдат закарани у дома. За някои от екипажа всичко беше лош сън, който постепенно щеше да се забрави, за други обаче трагедията щеше да остане завинаги в съзнанието им.
	След като Колинс бе изваден и изтеглен на борда в момент, когато му бяха останали само три часа годен за дишане въздух в костюма ДЖИМ, Пит прекрати всички по-нататъшни операции в потъналия параход. Мец съобщи, че машинното отделение е задоволително сухо и „Ошън венчърър“ може да се движи самостоятелно, с крен вече само десет градуса. Специалистите по ремонтните работи от военните кораби бяха освободени, дългите маркучи на резервните им помпи — изтеглени обратно. Изследователският кораб щеше да потегли към пристанището за домуване на собствен ход, но само с един двигател. Валът на гребния винт се беше изкривил.
	Пит слезе на палубата и облече термичен водолазен костюм. Стегна колана с тежести и тъкмо започна да наглася ремъците за бутилките под налягане, видя Гън да се приближава към него.
	— Значи слизаш — отбеляза Гън бездушно.
	— След всичко, което се случи, ще бъде престъпление да си тръгнем, без да вземем онова, за което дойдохме — отвърна Пит.
	— Мислиш ли, че е разумно да тръгваш сам? Защо не вземеш Дънинг и хората му да слязат с теб?
	— Те изобщо не са в състояние — каза Пит. — Прехвърлиха всички граници на неколкократното последователно гмуркане, за да изваждат телата. Натрупали са азот в излишък.
	Гън знаеше, че по-лесно ще премести планина, отколкото да пречупи упоритостта на Дърк Пит. Той отхвърли напразния си опит и навъси лице.
	— Това ще е погребението ти.
	Пит се захили.
	— Много ти благодаря за веселото изпращане.
	— Ще си отварям очите на четири върху мониторите — каза Гън, — и ако се покажеш непослушен и не спазиш полицейския час, може да се наложи лично аз да смъкна бутилките за сгъстен въздух за спиранията ти за понижаване на налягането.
	Пит кимна в знак не безмълвна благодарност. Изключително търпеливият, кротък и непретенциозен Гън беше вечната застрахователна полица, онзи, дето забелязваше безкрайните подробности, които другите пропускаха. Никога не се налагаше да го питат за нещо. Той планираше всичко със задълбочена предвидливост и после просто изпълняваше онова, което трябваше да се свърши.
	Пит нагласи маската си за лице, хвърли на Гън небрежен поздрав и скочи в студената бездна.
	След шест метра се обърна на гръб и загледа дъното на „Ошън венчърър“, което беше надвиснало над него като огромен черен цепелин. След дванайсет метра корабът се забули в мрачината, след това изчезна. Светът от небе и облаци като че ли се отдалечи със светлинни години.
	Водата беше плътна, непрогледна и матовозелена. Когато увеличаващото се налягане притисна тялото му, Пит изпита силно желание да се върне, да се излегне по гръб на слънце, да потъне в дълъг сън и да забрави всичко. Той пропъди изкушението и включи водолазното си фенерче, тъй като зелената мрачина бе станала черна.
	Тогава от мрака изникнаха в три измерения очертанията на огромния параход.
	Потискаща тишина беше надвиснала над корпуса на „Емприс ъв Айрланд“ — кораб фантом, който пътуваше за никъде.
	Пит заплува над силно наклонената лодъчна палуба, подмина илюминаторите и тайнствената вътрешност на кабините зад тях. Стигна до края на пробитата дупка и се спря. На това ниво водата беше значително по-студена. Той проследи с поглед въздушните мехурчета, които излизаха от регулатора за дишане и се издигаха към повърхността на малки гроздове, сливаха се и се пръсваха. Той насочи лъча на фенерчето към тях и те заблестяха като пяна край бряг, огряна от светлината на месечина.
	Пит бавно се плъзна към издълбаната от човешка ръка кухина. На петнайсет метра дълбочина той се чувстваше в безтегловност като листо в дънната утайка. Намираше се в обезобразената вътрешност на кабината на Харви Шийлдс.
	Ледени тръпки го полазиха по гърба, но не от студената вода. Термичният му костюм напълно го предпазваше от външните температури и от призраците във въображението му. В следващия момент видя костите, описани от Колинс. За разлика от чисто белите и цели скелети в класните стаи на медицинските факултети, тези бяха добили тютюневия оттенък на кафявото и не бяха съединени.
	Пред малък отвор в смачканата стомана зад по-големия от двата скелета имаше скупчени отломки, покрити отчасти с утайка. Той се приближи още малко и започна да ги опипва.
	Пръстите му докоснаха издут, кръгъл предмет. Издърпа го и пред маската му се издигна облак от прахообразни частици и тънки парцаливи ленти. Предметът се оказа стар спасителен пояс.
	Пит се провря през отвора и мина над купчината. Малка полза имаше от светлината от фенерчето му. Размътената вода се изпречи като стена пред лъча и го отрази като в гъста мъгла.
	Натъкна се на ръждясал прав бръснач и канче за бръснене встрани от него. После се появиха една съвсем запазена обувка — приличаше на половинка с връзки — и малко шише за лекарство. Капачката му беше запечатана и съдържанието му не се бе развалило от водата.
	Със старанието на археолог, който отделя пластовете на времето, Пит разрови с пръсти изгнилия боклук. Не почувства студа, просмукващ се през термичния му костюм. Без да усети, се бе опрял в остри метални ръбове, които бяха срязали защитната обвивка чак до кожата му. От няколко места на гърба и краката му бликаха парообразни струйки кръв.
	Сърцето му учестено заби, когато му се стори, че вижда търсената вещ да стърчи от калта. Беше извита дръжка на някакъв багаж. Хвана я с ръка и леко я издърпа. Силно разядена, тя се откъсна. Дръжката беше на голям куфар. Той пропъди от съзнанието си фалшивия оптимизъм и продължи да търси.
	На половин метър по-нататък погледът му мерна друга дръжка, по-малка. Той спря и погледна водолазния си часовник — оставаха му пет минути въздух. Гън щеше да чака. Пое дълбоко въздух и бавно измъкна дръжката от утайката.
	В ръката му се озоваха останки от ръчна кожена чанта. Вътре имаше пакет, покрит с пласт тиня. Пит инстинктивно разбра, че държи в ръката си Северноамериканския договор.


	62.

	Седнал зад бюрото си, доктор Абнър Макговърн гледаше трупа, проснат върху маса от неръждаема стомана, и нехайно дъвчеше сандвич с яйца.
	Макговърн беше напълно объркан. Повечето от пробите от трупа на Жан Герие бяха повторени по четири-пет пъти. Той и асистентите му извършиха безброй анализи на лабораторните данни и по няколко пъти изследваха резултатите, получени от полицейския съдебен следовател от Квебек. И въпреки това точната причина за смъртта му оставаше загадка.
	Макговърн беше от онези упорити хора, които никога не се предават; такива като него ще будуват цяла нощ, за да дочетат някой роман или да сложат последния детайл на пъзела. Той и сега не искаше да се предаде. Животът просто не свършва без причина.
	Герие е бил в жалко физическо състояние. Но пък се знаеше, че е имал изключително силен организъм. Волята му за живот никога не би угаснала като лампа след щракване на ключа.
	Трябваше да има нещо друго, а не внезапно секване на телесните функции. То трябва да е било причинено от нещо.
	Бяха направени всички възможни проби за вид отрови, включително екзотични. Те до една дадоха отрицателни резултати. Не бяха намерили и най-малката дупчица от инжекция под косата или под ноктите, между пръстите на ръцете и краката или в отвърстията.
	Мисълта за задушаване не излизаше от ума на Макговърн. Издъхване поради липса на кислород оставяше малко издайнически следи.
	През четирийсетте си години служба в полицейския отдел за съдебна медицина на пръсти се брояха случаите, в които жертвите бяха убити чрез задушаване.
	Той си сложи нов чифт ръкавици и отиде до „мършата“, както се изразяваше понякога. За трети път този следобед се зае отново да огледа внимателно устата отвътре. Всичко си беше както трябва — никакви наранявания, никаква бледност по вътрешните страни на устните.
	Още една задънена улица!
	Той се върна при бюрото си и се отпусна унил на стола, сложи ръце в скута и заби празен поглед в пода. После, с крайчеца на окото, забеляза леко тъмнеещо петънце върху палеца на едната ръкавица. Неволно го изтри с къс хартия, върху която остана мазна розова следа.
	Той бързо отиде до Герие и се наведе отново над него. Много внимателно избърса с хавлиена кърпа вътрешността на устните и венците отвън. След това ги огледа под микроскоп.
	— Ама че находчивост! — възкликна той на висок глас, сякаш говореше на трупа. — Изключителна находчивост!


	Сарвьо се чувстваше извънредно уморен. Позицията му за ненамеса в искането за независимост на Квебек бе посрещната с бурно неодобрение от партията му и от англоговорещите привърженици на целостта на Канада. Членовете на парламента от крайморските провинции особено се възмутиха, че е разкъсал националното единство. Гневът им бе очакван. С новата квебекска нация те щяха да бъдат изолирани от останалата Канада.
	Както седеше в кабинета си и отпиваше от питието си, опитвайки се да прогони събитията през деня, телефонът иззвъня. Секретарката му съобщи, че го търси комисар Фин от главното управление на полицията.
	Той въздъхна и зачака да чуе превключването на линията.
	— Господин Сарвьо?
	— На телефона.
	— Убийство е — каза без заобикалки Фин.
	— Имате ли доказателства?
	— Извън всякакво съмнение.
	Сарвьо стисна здраво слушалката. Господи, помисли си той, кога ли ще свърши всичко това?
	— Как е станало?
	— Премиерът Герие е бил задушен. Убиецът се оказа много изобретателен. Използвал е театрален грим, за да заличи следите. След като вече знаехме какво да търсим, намерихме следи от зъби в калъфката на възглавницата.
	— Ще продължите ли да държите Буше под наблюдение?
	— Не е необходимо — отвърна фин. — Докладът на английското разузнаване се оказа съвсем навременен. Отпечатъкът от пръст на входния звънец съвпада с десния показалец на Фос Глай.
	Сарвьо затвори очи. Трябва да погледна нещата в дълбочина, рече си той наум.
	— Как е възможно Буше да сбърка Глай с Вийон?
	— Не мога да знам. Но ако се съди по снимката в доклада, има известна прилика. Вероятно гримът върху Герие ще се окаже ключът. Щом Глай успя да заблуди нашите патолози, значи е специалист по гримирането и се е преобразил така, че да прилича досущ на Вийон.
	— Говорите за Глай така, сякаш е жив.
	— Това ми е навик, докато не видя трупа — отвърна Фин. — Искате ли да продължим разследването?
	— Да, но при пълна секретност — каза Сарвьо. — Можете ли да разчитате на вашите хора да си мълчат?
	— Напълно — увери го Фин.
	— Дръжте Вийон под пълно наблюдение и върнете Герие в гроба му.
	— Ще имам грижата.
	— И още нещо, комисар.
	— Да, сър?
	— Отсега нататък ми докладвайте лично. Има начин телефоните да бъдат подслушвани.
	— Разбрано. Ще бъда при вас много скоро. Довиждане, господин премиер.
	Няколко секунди след като Фин затвори, Сарвьо продължи да държи слушалката. Възможно ли е Анри Вийон и изплъзващият се водач на СКО да са едно и също лице, запита се той. И оня Фос Глай — защо ли е трябвало да се маскира като Вийон?
	Отговорите валяха в продължение на час и той вече не се чувстваше уморен.


	63.

	Добре поддържаният служебен реактивен самолет, украсен с аквамаринените цветове на НЮМА, кацна с пронизителен вой на лентата за приземяване и бавно спря на пет-шест метра от мястото, където чакаха Сандекър и Мун. Вратата със стълба на пътническото отделение се отвори надолу и оттам слезе Пит. Носеше с две ръце голям алуминиев контейнер.
	Очите на Сандекър се изпълниха със загриженост, когато видя изпитото лице и бавния, несигурен ход на човек, който дълго време е бил подлаган на пълно изтощение. Той пристъпи напред и прегърна Пит, а Мун пое кутията.
	— Изглеждаш ужасно. Кога за последен път си спал?
	Пит го погледна с безжизнени очи.
	— Загубих представа за времето. Какъв ден сме днес?
	— Петък.
	— Ами знам ли… май беше в понеделник.
	— Велики боже! Та това е било преди четири дни!
	До тях се приближи кола и Мун сложи контейнера в багажника. Тримата се сместиха на задната седалка и Пит веднага задряма. Шофьорът спря пред входа на лабораторията на Арлингтънския колеж по археология.
	Мъж с бяла престилка излезе от вратата, придружен от двама униформени охранители. Изглеждаше около шейсетгодишен и вървеше леко прегърбен.
	— Доктор Мелвин Галасо — представи се той, без да подаде ръка. — Донесохте ли артефакта?
	Пит посочи алуминиевата кутия, която Мун изваждаше от задницата на колата.
	— Вътре е.
	— Надявам се да не сте го оставили да изсъхне. Много е важно външната обвивка да е податлива на разгъване.
	— Пътната чанта и пакетът, увит с мушама, са все още потопени във вода от река Сейнт Лорънс.
	— Как ги открихте?
	— Чантата беше заровена в утайката до дръжката.
	Галасо кимна мълчаливо в знак на задоволство. После се обърна и тръгна към вратата на лабораторията.
	— Добре, господа — рече той през рамо. — Елате да видим какво имаме.


	На доктор Галасо може и да му липсваха добри обноски, но търпение имаше в излишък. Отдели цели два часа само за да свали мушамата от пътната чанта, като междувременно обясняваше с точни подробности всяка стъпка на процедурата, сякаш преподаваше в клас.
	— Дънната утайка се е явила един вид спасител — поясни докторът. — Кожата, както виждате, се е запазила в отлично състояние и е все още мека.
	Той взе хирургически скалпел и с педантично точни движения направи правоъгълна дупка на едната страна на пътната чанта, стараейки се да не повреди съдържанието в нея. После от тънък найлон изряза парче, малко по-голямо от пакета, и го сложи върху дупката.
	— Постъпил сте умно, господин Пит, че не сте пипал опаковката — отбеляза той с равен глас. — Ако се бяхте опитал да измъкнете пакета от чантата, тя е щяла да се разпадне.
	— Мушамата не издържа ли във вода? — попита Мун.
	Галасо спря да бърника и го погледна както учител ученик.
	— Водата е разтворител. Грубо казано, ако й се даде достатъчно време, тя може да разтвори и брониран кораб. Мушамата е просто парче плат, обработено химически, и обикновено само от едната страна. Следователно тя подлежи на гниене.
	Галасо отклони вниманието си от Мун и продължи работата си.
	След като изрази задоволство, че бе поставил пакета точно върху найлоновото парче, той започна да го чопли милиметър по милиметър, докато накрая съдържанието се видя за първи път от седемдесет и пет години насам.
	Всички притихнаха в пълно мълчание. Дори Галасо като че ли бе завладян от благоговейния момент и не можеше да измисли какво да каже. Мун се разтрепери и се хвана за мивката до него, за да успокои ръцете си. Сандекър задърпа брадичката си, а Пит отпи от четвъртото си силно кафе.
	Без да отрони дума, Галасо започна да се съсредоточава върху свалянето на опаковката. Първо леко я попи с хавлиена кърпа, за да я подсуши. После я огледа от всички страни като секач на диаманти, който преценява от коя точка да започне да сече петдесеткаратов камък, почуквайки го тук и там с тъничък маркер.
	Най-накрая започна да го отвива. С мъчително бавно старание той разнищи трошливия плат. След време, което на мъжете, крачещи из стаята, се стори цяла вечност, Галасо стигна до последния пласт. Прекъсна работата си, за да избърше потта, стичаща се по лицето му, и да разкърши схванатите си пръсти. После отново беше готов да продължи.
	— Часът на истината! — обяви той важно.
	Мун вдигна слушалката на един от телефоните и установи връзка с президента по пряката линия. Сандекър се приближи и се вторачи напрегнато през рамото на Галасо. Лицето на Пит беше безизразно, студено и странно сдържано.
	Тънкият, крехък капак бе повдигнат внимателно за миг и пуснат отново.
	Последва съкрушително разочарование.
	Безразличната река се бе просмукала в мушамата и бе превърнала английското копие на Северноамериканския договор в гъста като пластилин нечетлива каша.


	Пета част
	Манхатън лимитид

	64.

	_Май 1989 година_
	_Квебек, Канада_
	Грохотът от реактивните двигатели намаля малко след като Боинг 757 се отлепи от пистата на летището на Квебек. Когато светлинният сигнал „пушенето забранено“ изгасна, Хайди откопча предпазния си колан, нагласи в удобно положение гипсирания си от глезена до бедрото крак и се загледа през прозореца.
	Река Сейнт Лорънс, приличаща на дълга лента, искреше от слънцето и постепенно се изгубваше, докато самолетът правеше завой на юг към Ню Йорк.
	Мислите на Хайди скачаха от едно на друго събитие, станали през последните няколко дни, като в калейдоскоп с размазани образи: шокът и болката след експлозията под „Ошън венчърър“; милото внимание от страна на хирурга и моряците на борда на „Финикс“ — по гипса на крака й имаше повече рисунки, отколкото в каталог на салон за правене на татуировки; лекарите и сестрите в болницата в Римуски, които й бяха наместили изкълченото рамо и чистосърдечно се смееха над жалките й опити да говори френски. Сега всички те й се струваха като далечни образи от сън и мисълта, че може би никога няма да ги види повече, я натъжи.
	Не забеляза мъжа, който се настани до нея на седалката откъм пътеката, докато той не докосна ръката й.
	— Здравей, Хайди!
	Тя се обърна и видя лицето на Брайън Шоу. От изумление не можа да проговори.
	— Знам какво си мислиш — продължи той тихо, — но трябваше да говоря с теб.
	Първоначалната изненада на Хайди внезапно премина в презрение.
	— От коя дупка изпълзя?
	Той видя как лицето й пламна от гняв.
	— Не отричам, че беше хладнокръвно, пресметнато прелъстяване. Съжалявам за това.
	— Всичко в името на дълга! — изсмя се тя саркастично. — Поваляш жена в леглото, за да измъкнеш сведения, които после да използваш, за да убиеш дванайсет невинни мъже. Според мен, господин Шоу, ти направо смърдиш!
	За момент той замълча. Американките, рече си наум, се изразяват по съвсем различен начин от англичанките.
	— Беше непростима и съвършено безсмислена трагедия — рече накрая той. — Искам ти, и особено Дърк Пит, да знаете, че аз не съм отговорен за случилото се.
	— Ти и преди излъга.
	— Пит ще ми повярва, като му кажеш, че Фос Глай е този, който взриви експлозивите.
	— Фос Глай ли?
	— Пит знае това име.
	Хайди го изгледа скептично.
	— Можеше да изложиш фактите си и по телефона. Всъщност защо си тук? Да изкопчиш още информация от мен ли? Да разбереш дали сме открили договора в „Емприс ъв Айрланд“?
	— Не сте открили договора — заяви твърдо той.
	— Опитваш се да налучкаш.
	— Знам, че Пит замина от Вашингтон за Ню Йорк и претърсването на река Хъдсън все още не е приключило. Това е достатъчно доказателство.
	— Още не си ми казал какво искаш — продължи да настоява тя.
	Шоу втренчи поглед в нея.
	— Трябва да предадеш съобщение от нашия министър-председател за президента ви.
	Хайди го изгледа кръвнишки.
	— Ти си луд!
	— Ни най-малко. Както изглежда, правителството на Нейно Величество не би трябвало да разбере какво е намислило вашето правителство и е твърде рано да се стига до пряка конфронтация. Тъй като положението е доста деликатно за две приятелски държави, за да се използват обичайните дипломатически канали, всички съобщения трябва да се предават по заобиколен път. Такава практика не е необичайна, руснаците например имат особени предпочитания към нея.
	— Но аз не мога току-така да се обадя на президента — рече объркана Хайди.
	— Не е необходимо. Просто предай съобщението на Алън Мърсиър. Той ще го придвижи по-нататък.
	— За съветника по националната сигурност ли говориш?
	— За същия — кимна Шоу.
	Хайди продължаваше да гледа в недоумение.
	— И какво да му кажа?
	— Кажи му просто, че Англия няма да се откаже от една от държавите си в Общия пазар заради къс хартия. И че ние ще отговорим със силна военна съпротива срещу всяко нападение, дошло отвъд държавните граници.
	— Да не би да намекваш за открит конфликт между Америка и…
	— Вие, разбира се, бихте могли да спечелите, но това ще бъде краят на Атлантическия съюз и НАТО. Канадският министър-председател се надява вашата страна да не плати толкова висока цена, за да завладее Канада.
	— Да завладее Канада — повтори Хайди. — Но това е смешно.
	— Така ли? Защо тогава вашите хора използват всички средства, за да открият копие от договора?
	— Сигурно причината е друга.
	— Може би… — Той взе ръката й в своята. — Аз обаче не мисля така.
	{img:peta_chast.png}


	65.

	— Значи влакът лежи заровен под моста — каза Пит.
	Глен Чейс кимна.
	— Всичко върви в тази посока.
	— Няма къде другаде да бъде — добави Джордино.
	Пит се облегна на бордовата ограда на тясното мостче, което висеше над напречната греда на спасителния шлеп. Погледът му проследи как дългата, издадена напред стрела на крана описа дъга и пусна капеща маса от ръждясали трегери в главния трюм. После се завъртя отново и зарови захващащите си челюсти обратно в реката.
	— Ако го даваме така, ще ни трябва цяла седмица, докато сондираме дъното.
	— Не можем да копаем, преди да сме разчистили останките от пътя — отбеляза Джордино.
	Пит се обърна към Чейс.
	— Кажи на хората си да изрежат с горелката няколко парчета от оригиналните съединения на усилващата конструкция. Искам да ги дам за анализ в химическа лаборатория.
	— Какво очакваш да откриеш? — поинтересува се Чейс.
	— Може би защо не е издържал мостът — отвърна Пит.
	Един мъж с каска на главата вдигна портативен високоговорител и надвика шума от дизеловия двигател на крана:
	— Господин Пит, търсят ви по телефона.
	Пит се извини и влезе в командния пункт на шлепа. Търсеше го Мун.
	— Някакви вести?
	— Никакви — отвърна Пит.
	Настъпи мълчание, после Мун заговори:
	— Президентът трябва да получи копието до понеделник.
	Пит се изуми.
	— Но дотогава има само пет дни!
	— Ако се появите с празни ръце до един часа следобед в понеделник, всички дейности по операцията ще бъдат прекратени.
	Пит сви устни.
	— По дяволите, Мун! Не можете да обявявате неизпълними крайни срокове за задачи като тази.
	— Съжалявам, но така стоят нещата.
	— Защо е тази припряност?
	— Мога само да кажа, че въпросът е изключително спешен.
	Кокалчетата на ръцете на Пит, забити в приемника, побеляха.
	Той не можеше да измисли какво да каже.
	— Още ли си там? — попита Мун.
	— Да, тук съм.
	— Президентът няма търпение да чуе за напредъка ви.
	— За какъв напредък?
	— Трябва да действаш по-благоразумно — отвърна сприхаво Мун.
	— Но всичко зависи от това, дали ще се натъкнем на влака и на купето, в което е пътувал Есекс.
	— Ще ми кажеш ли кога ще стане това?
	— Има една стара приказка между археолозите: „Нищо не може да се намери, ако то не иска да бъде намерено“ — отвърна Пит.
	— Сигурен съм, че президентът ще предпочете по-оптимистичен доклад. Какво да му предам относно възможността да получи договора до понеделник?
	— Предай на президента — заговори с леден глас Пит — да не очаква никакви изгледи за успех.


	Пит стигна до аналитичната лаборатория към фондацията „Хейзър“ в Бруклин посред нощ. Паркира на заден ход пикапа, за да приближи багажника му до товарния док и изключи двигателя. Там го чакаха доктор Уолтър Маккомб, главният химик, и двама от асистентите му. Пит каза:
	— Много съм ви благодарен, че останахте до толкова късно.
	Маккомб, с петнайсет години по-възрастен от Пит и с близо трийсет и два килограма повече от него, вдигна едно от тежките парчетата на падналия мост без да изпъшка, и сви рамене.
	— Досега от Белия дом не са се обръщали с молба към мен. Как мога да откажа.
	Четиримата повдигнаха стоманеното парче и го поставиха в единия ъгъл на малко складово помещение. Там лаборантите използваха електрически трион с острие от молибденова стомана, за да срежат образците, които бяха потопени в разтвор и изчистени от акустика. После парчетата бяха разпределени на лаборанти с различни специалности, за да бъдат направени съответните анализи.
	Беше четири часът, когато Маккомб чу заключенията на помощниците си и се приближи към Пит.
	— Мисля, че имаме нещо интересно за вас.
	— Доколко интересно? — попита Пит.
	— Разгадахме причината за срутването на моста Довил-Хъдсън. — Маккомб махна на Пит да го последва в едно помещение, натъпкано с екзотична на вид химическа апаратура. Подаде на Пит голяма лупа и му посочи два предмета върху масата. — Вижте сам.
	Пит огледа предметите и погледна питащо Маккомб.
	— Какво трябва да гледам?
	— Металът, който не издържа на големия натиск, оставя пукнатини. Такива се виждат ясно на мострата вляво.
	Пит я огледа отново.
	— Е, да, виждам ги.
	— Ще забележите, че на мострата отдясно няма никакви линии от пукнатини. Деформацията е прекалено силна, за да е станала по естествени причини. Разгледахме проби от него под сканиращ електронен микроскоп, който ни показа характерните електрони във всеки наличен елемент. Резултатите разкриха остатъци от железен сулфид.
	— Какво означава всичко това?
	— Всичко това означава, господин Пит, че мостът Довил-Хъдсън е бивал хитро и систематично взривяван.


	66.

	— Зловеща работа! — възкликна Престън Бийти със странна нотка на задоволство. — Едно е да разсечеш на части човешко тяло, друго е да го поднесеш за вечеря.
	— Искате ли още една бира? — попита Пит.
	— Да, моля. — Бийти допи последната глътка в чашата си. — Обаятелни хора са били тия Хати и Натан Пилчър. Може да се каже, че са предлагали съвършеното явно веществено доказателство. — Той обхвана с ръка пространството на бара, който беше оживен от посетители, дошли за ранната вечерна чашка. — Тази кръчма тук лежи върху основите на гостилницата на Пилчър. Жителите на Пофкийпси изгориха първоначалната през 1823 година, когато научиха за отвратителните неща, които са ставали зад стените й.
	Пит направи знак на барманката.
	— Значи казвате, че Пилчърови са убивали нощуващите си гости, за да вземат парите им и после ги включвали в менюто.
	— Да, точно така. — По всичко личеше, че Бийти беше в стихията си. Разказваше събитията с охота. — Разбира се, няма начин да се определи броят на труповете. Бяха изровени само няколко пръснати кости. Но най-точното предположение е, че за петте си години хотелиерски бизнес Пилчърови са сготвили между петнайсет и двайсет невинни пътници.
	Професор Бийти се считаше за водещ специалист по неразкрити престъпления. Научните му трудове бяха широко разпространени в Канада и Съединените щати и от време на време някои от тях попадаха в списъка на бестселърите за научна литература. Той се отпусна удобно в сепарето и вторачи в Пит синьо-зелените си очи над прошарената си брада. Възрастта му, предположи Пит по суровите му и остри черти на лицето и коса с посребрени краища, беше към петдесет години. Приличаше повече на закоравял пират, отколкото на писател.
	— Най-невероятната част — продължи Бийти — е как са били разкрити убийците.
	— Сигурно ресторантьорската комисия им е дала лоша оценка — предположи Пит.
	— По-близо сте до истината, отколкото предполагате — засмя се Бийти. — Една вечер в хана се отбил да пренощува пенсиониран морски капитан. Придружавал го прислужник, меланезиец, когото той качил на борда от Соломоновите острови преди много години. За нещастие на Пилчърови навремето меланезиецът бил канибал и формираният му вкус определил с точност месото в задушеното.
	— Като не особено апетитно — вметна Пит. — И какво станало с Пилчърови? Получили ли са смъртна присъда?
	— Не. Докато чакали да започне процесът, те избягали и повече никой не ги видял.
	Бирите пристигнаха и Бийти замълча, докато Пит разписваше сметката.
	— Четох внимателно старите криминални доклади тук и в Канада, като се опитвах да свържа техния начин на действие с по-късни неразкрити убийства, но и те бяха минали в забвение заедно с Джак Изкормвача.
	— А Клемънт Маси? — зачекна Пит темата, която се въртеше в главата му.
	— А, да, Клемънт Маси с псевдонима Дапър Дойл. — Бийти го каза с такъв тон, сякаш си спомни с удоволствие за близък роднина. — Крадецът, изпреварил с години времето си. Той е могъл да дава уроци на най-добрите крадци.
	— Толкова ли е бил изкусен?
	— Маси е имал стил и е бил невероятно прозорлив. Кроил плановете си така, че да изглеждат като работа на съпернически банди. Доколкото точно мога да преценя, той е извършил шест нападения на банки и три влакови обира, за които е бил обвинен друг.
	— Какво минало е имал?
	— Произхождал от заможно бостънско семейство. Завършил Харвардския университет с отличен успех. Започнал процъфтяваща адвокатска практика, предназначена за обществения елит на Провидънс. Оженил се за именита личност от висшето общество, която му родила пет деца. Два пъти бил избиран в Масачузетския сенат.
	— Защо е обирал банки? — попита недоверчиво Пит.
	— Ами ей така, на майтап — отвърна Бийти. — Оказа се, че е давал до последното пени от нечестно спечелените си пари за благотворителни цели.
	— Как така не е бил възвеличаван във вестниците или в старите клюкарски списания?
	— Изчезнал от сцената дълго преди да свържат престъпленията му с него — поясни Бийти. — И това станало едва след като един предприемчив вестникарски репортер доказал, че Клемънт Маси и Дапър Дойл са имена на едно и също лице. Естествено, влиятелните му приятели и колеги се погрижили скандалът бързо да се потули. Но пък и нямало достатъчно убедителни доказателства, за да се заведе дело.
	— Трудно ми е да повярвам, че Маси изобщо не е бил разпознат по време на някой от обирите си.
	— Той рядко е вършил работата си сам — засмя се Бийти. — Като генерал, ръководещ битка зад фронтовата линия, той обикновено стоял в сянка. Всички обири били извършвани вън от щата и дори собствената му банда не знаела истинската му самоличност. Всъщност наистина бил разпознат при един от малкото случаи, когато непосредствено ръководел обир. Но показанията на свидетеля били осмени от разследващия съдия-изпълнител. В края на краищата, кой би повярвал, че уважаван щатски сенатор е прикрит бандит?
	— Странно е, че Маси не е носел маска.
	— Психологически ход — каза Бийти. — Вероятно се е излагал на показ просто за да изпита възбудата, която обзема човек при изпробване на късмета си. Двойният живот може да представлява свръх предизвикателство за някои хора. И все пак дълбоко в себе си искат да бъдат заловени. Като съпруг, който мами жена си и нарочно хвърля в домашния кош за пране носна кърпа с червило по нея.
	— Тогава защо е бил обирът в Уакетшър? Защо Маси е рискувал всичко за някакви си жалки осемнайсет долара?
	— Прекарах повече от една нощ загледан в тавана над тази загадка. — Бийти сведе поглед към масата и отмести чашата си. — Като се изключи тази лудост, Маси никога не е вършил работа с печалба по-малка от двайсет и пет хилядарки.
	— И след това веднага изчезнал.
	— И аз щях да изчезна, ако се окажех причина за сто жертви. — Бийти отпи дълга глътка от бирата си. — Тъй като не обърнал внимание на молбите на началник-гарата да спре влака и допуснал да загинат в студената река жени и деца, той бил вписан в аналите на престъпленията като жесток масов убиец вместо Робин Худ.
	— Как си обяснявате тази кражба?
	— Искал е да обере влака — отвърна със сериозен тон Бийти. — Но нещо се е объркало. Същата нощ се извила силна буря. Влакът закъснявал. Може би това да е разстроило графика му, не знам. Но нещо е осуетило плановете му.
	— Какво е имало за крадене във влака?
	— Два милиона в златни монети.
	Пит вдигна поглед.
	— Не прочетох нищо за пратка от злато в „Манхатън лимитид“.
	— Това са златни двайсетдоларови монети, изсечени през хиляда деветстотин и четиринайсета година във Филаделфийския монетен двор. Били предназначени за банките в Ню Йорк. Изглежда, Маси е надушил за пратката. Железничарските власти се мислили за хитри, като натоварили златото във вагон, който да пропътува половината страна, вместо да го пратят директно по главния път. Слуховете говорят, че вагонът бил прикачен за „Манхатън лимитид“ в Олбъни. Разбира се, нищо не може да се докаже. За изчезването му, ако изобщо е изчезнало, така и не бе съобщено. Вероятно банковите големи клечки са предпочели да запазят името си, като не раздухват въпроса.
	— Може би това обяснява защо коловозът за малко да се пропука, едва удържайки влака.
	— Сигурно. — Бийти остана замислен в продължение на минута. После продължи: — От всички престъпления, които проучих в полицейските архиви в света, най-много ме заинтригува дребната кражба на Маси в Уакетшър.
	— Май намирисва на друга причина.
	— Как така?
	— Тази сутрин в една лаборатория бяха открити следи от железен сулфид в мострите, взети от моста Довил-Хъдсън.
	Бийти присви очи.
	— Железен сулфид се слага в черния барут.
	— Точно така. Изглежда, Маси е взривил моста.
	Бийти се изуми от предположението.
	— Но защо? Какъв е бил мотивът му?
	— Ще отговорим на въпросите — отвърна Пит, — когато открием „Манхатън лимитид“.


	Пит караше механично по обратния път към „Де Сото“. Една мисъл надделяваше над другите, мисъл, на която не бе обърнал внимание. Отначало я бе отхвърлил, но тя не му даваше мира. Накрая се оформи напълно и доби смисъл.
	Той спря до телефонна будка на паркинга пред един супермаркет и позвъни във Вашингтон. Чу се сигнал и след малко по линията се разнесе сърдит глас:
	— Сандекър слуша.
	Пит не си направи труда да се представи.
	— Имам молба.
	— Изстрелвай я.
	— Трябва ми балон за повдигане на съоръжения.
	— Я повтори.
	Пит почти си представи как устните захапаха по-здраво края на пурата.
	— Балон за повдигане на съоръжения. Трябва да го получа до утре предобед.
	— За какво ти е притрябвал?
	Пит пое дълбоко въздух и му обясни.


	67.

	Вийон изви служебния реактивен самолет наляво, за да заобиколи един следобеден кълбест облак. Даниел наблюдаваше през прозореца на втория пилот как килимът от канадски борове се изплъзва под тях.
	— Толкова е красиво! — каза тя.
	— Човек пропуска тази гледка от пътническите самолети — отбеляза Вийон. — Те летят толкова високо, че не можеш да се насладиш на подробностите.
	Даниел беше облечена в тъмните тонове на синьото — плътно прилепнал по тялото пуловер и памучна трикотажна пола, която обгръщаше коленете й.
	— И новият ти самолет е красив.
	— Подарък ми е от заможни поддръжници. Правото на собственост не е на мое име, разбира се, но никой не се докосва до него освен аз.
	Двамата замълчаха за известно време, докато Вийон поддържаше прав курс над сърцето на парка Лорънтайдс. Около тях, като мънички диаманти в смарагдово гнездо, започнаха да изникват сини езера. Ясно се виждаха малки лодки с рибари, хвърлили мрежи за петниста пъстърва.
	Даниел заговори отново:
	— Радвам се, че ме покани. Не сме се виждали толкова време.
	— Само няколко седмици — каза той, без да я поглежда. — Бях зает с кампанията.
	— Помислих си, че може би… може би не искаш да се срещаме повече.
	— Откъде ти хрумна подобна мисъл?
	— Ами последния път в селската къща…
	— Какво е станало? — попита той невинно.
	— Тогава не беше особено сърдечен.
	Той наклони леко глава, напрягайки се да си спомни. Нищо не изплува в съзнанието му и той сви рамене, приемайки думите й за женска докачливост.
	— Извинявай, кой знае какво ми е било на главата.
	Той насочи самолета над широко, стръмно крайбрежие и включи на автопилот. После се усмихна.
	— Хайде, ще ти се реванширам.
	Пътническата кабина се простираше на дванайсет метра до тоалетната. В нея имаше четири кресла и един диван, дебел килим, напълно заредено мокро барче и маса за хранене. Вийон отвори вратата на частното спално отделение и се поклони на широкото два персона легло.
	— Съвършеното любовно гнездо — каза той. — Уединено, съкровено и скрито от любопитните погледи.


	През прозорците нахлуваше слънчева светлина и обливаше спалните завивки. Даниел се изправи, когато Вийон се приближи с тихи стъпки и й подаде питие.
	— Тук няма ли закон, забраняващ това? — попита тя.
	— Какво ще кажеш за секс на хиляда и петстотин метра?
	— Не — отвърна тя между две глътки „Блъди Мери“. — Нима ще оставиш самолета да кръжи два часа, без да има някой в пилотската кабина?
	— Значи ми отказваш?
	Тя се просна изкусително по гръб върху широкото легло.
	— Вече виждам заглавията във вестниците: „Новият президент на Квебек хванат в летящ публичен дом“.
	— Още не съм президент — разсмя се Вийон.
	— След изборите ще бъдеш.
	— Те са чак след шест месеца. Много неща могат да се случат дотогава.
	— Анкетите сочат, че ти си печелившият кандидат.
	— А Шарл какво казва?
	— Той вече нищо не говори по тия въпроси.
	Вийон седна на леглото и леко прокара пръст по корема й.
	— Сега, след като парламентът му връчи вот за недоверие, властта му се изпари. Защо не го напуснеш? Нещата ще станат по-лесни за нас.
	— По-добре е да остана на негова страна още малко. Все още има доста неща да науча за значението на Квебек.
	— В тази връзва искам да ти кажа, че има нещо, което ме безпокои.
	Тя се обърна неспокойна.
	— Какво е то?
	— Другата седмица президентът на Щатите ще говори в парламента. Ще ми се да узная какво възнамерява да каже. Чула ли си нещо?
	Даниел хвана ръката му и я свали от корема си.
	— Шарл говореше за това вчера. Няма нищо за притеснение. Той каза, че президентът щял да отправи молба за плавен преход към независимостта на Квебек.
	— Знаех си — усмихна се Вийон. — Американците отстъпват.
	Даниел започна да губи присъствие на духа и го хвана за ръката.
	— Надявам се, че си напълнил резервоарите, преди да тръгнем от Отава — промълви тя, сливайки думите.
	— Имаме достатъчно за още три летателни часа — отвърна той и легна върху нея.


	— Да няма грешка? — попита Сарвьо в слушалката.
	— Абсолютно никаква — отвърна инспектор Фин. — Мой човек ги е видял да се качват на борда на самолета на господин Вийон. Проследихме ги по въздуха с радар на въздушните сили. От един час кръжат над парка Лорънтайдс.
	— Вашият човек сигурен ли е, че това е Анри Вийон?
	— Да, сър, няма никакви съмнения — увери го Фин.
	— Благодаря ви, господин инспектор.
	— Няма защо, господин министър-председател. Ще бъда нащрек.
	Сарвьо остави слушалката на мястото й и застина неподвижен, за да събере мислите си. После заговори по вътрешната уредба:
	— Може вече да влезе.
	Лицето на Сарвьо се напрегна в първия, решаващ момент на шока. Беше сигурен, че очите му го мамеха, че умът му си правеше шеги с въображението. Краката му отказваха да реагират и той не можа да събере сили, за да стане от мястото си зад бюрото. Тогава посетителят прекоси кабинета и застана пред него.
	— Благодаря, че ме прие, Шарл.
	Лицето насреща имаше познатото студено изражение, гласът беше съвсем същият. Сарвьо се мъчеше да запази външно спокойствие, но изведнъж се почувства слаб и замаян.
	Мъжът пред него беше Анри Вийон — в плът и кръв, напълно спокоен, изразяващ неизменната си сдържаност.
	— Аз мислех… мислех, че си… че провеждаш кампания в Квебек — заекна Сарвьо.
	— Взех си малко свободно време, за да дойда в Отава, с надеждата, двамата с теб да прекратим враждите си.
	— Бездната на различията ни е твърде дълбока — каза Сарвьо, възвръщайки бавно хладнокръвието си.
	— Канада и Квебек трябва да се научат да живеят заедно, без по-нататъшни разпокъсвания — каза Вийон. — Както и ние с теб.
	— Иска ми се да чуя причината. — В гласа на Сарвьо се прокрадна известна твърдост. — Седни, Вийон, и ми кажи какво имаш предвид.


	68.

	Алън Мърсиър прочете съдържанието на папка с гриф „СТРОГО СЕКРЕТНО“ и започна пак отначало. Беше изумен. От време на време прелистваше страниците назад, мъчейки се да поддържа ума си буден, но му се струваше все по-трудно да повярва на онова, което виждаха очите му. Имаше вид на човек, който държи тиктакаща бомба в ръцете си.
	Срещу него, безпристрастен на вид, седеше президентът и търпеливо чакаше. В кабинета беше много тихо, единственият звук идваше от случайно изпукване на тлееща цепеница в камината. Върху широката масичка за кафе между двамата мъже имаше два подноса с храна. Мърсиър бе дълбоко вглъбен от четивото си, за да яде, но президентът изгълта лакомо късната си вечеря.
	Най-накрая Мърсиър затвори папката, свали очилата си, остана за миг замислен и после вдигна поглед.
	— Не мога да не попитам — заговори той, — този безумен заговор истина ли е?
	— До периода в последното изречение.
	— Забележителен замисъл — въздъхна Мърсиър. — Заслужава признание.
	— И аз мисля така.
	— Трудно ми е да повярвам, че толкова години сте го запазил в тайна, без отникъде да изтече информация.
	— Не е толкова чудно, като се има предвид, че само двама души знаеха.
	— Но и Дъг Оутс е бил в течение.
	— Едва след встъпването си в длъжност — потвърди президентът. — Веднага щом получих властта да завъртя колелото, първата стъпка беше да посветя и Държавния департамент.
	— А не и Националната сигурност — вметна Мърсиър с ледена нотка в гласа.
	— Не беше на лична основа, Алън. Просто разширявах вътрешния кръг след всеки следващ стадий.
	— Значи сега е мой ред.
	Президентът потвърди с глава.
	— Искам ти и твоят персонал да подберете и организирате влиятелни канадци, които виждат нещата така, както ги виждам аз.
	Мърсиър попи с носна кърпа избилите по лицето му капки пот.
	— Боже господи! Ами ако това нещо даде обратен резултат и непосредствено след него вие обявите национален банкрут… — Той остави края на изречението да увисне във въздуха.
	— Това няма да стане — мрачно отвърна президентът.
	— Може би отивате твърде далеч.
	— Но ако планът бъде приет, дори принципно, помисли какви възможности се откриват.
	— Първият признак ще се яви, след като го изложите пред Канадския парламент в понеделник.
	— Да, тогава именно ще го разкрия.
	Мърсиър остави папката на масата.
	— Заслужавате поздравления, господин президент. Когато си мълчахте и отказвахте да се намесите в призива на Квебек за независимост, реших, че допускате огромна грешка. Едва сега започвам да разбирам, че подходът ви съвсем не е бил толкова безумен, колкото изглеждаше.
	— Ние отворихме само първата врата към дълъг коридор — каза философски президентът.
	— Не смятате ли, че прекалено много разчитате на намирането на Северноамериканския договор?
	— Да, мисля, че си прав. — Президентът се загледа през прозореца с гледка към Вашингтон, без да вижда нищо. — Но ако до понеделник стане чудо в река Хъдсън, може и да се сдобием с предимството да направим ново знаме.


	69.

	Балонът за повдигане на съоръжения напълно отговаряше на името си — представляваше вертолет, способен да повдига обемиста апаратура до покрива на високи сгради, както и да пренася тежки съоръжения над реки и планини. Тънкото му тяло се заостряше към опашката и достигаше дължина 32 метра, а колесникът му стърчеше надолу като два прави дънера.
	За мъжете на обекта на спасителната операция неугледният летателен апарат приличаше на богомолка с чудовищни размери, излязла от японски научнофантастичен филм. Те го гледаха прехласнати как лети на шейсет метра над реката и огромните перки на витлото му разпенваха до бяло водата от бряг до бряг.
	Странната гледка се подсилваше от клинообразното тяло, което висеше от търбуха на балона. С изключение на Пит и Джордино екипът на НЮМА виждаше за първи път „Леско“.
	Пит започна да напътства операцията по спускането по радиото и даде нареждане на пилота да свали товара си редом до „Де Сото“. Много бавно балонът спря да се движи напред и увисна за няколко секунди неподвижен, изчаквайки „Леско“ да престане да се люлее като махало. После двете товарни въжета бяха развити, за да спуснат подводния изследователски апарат в реката. Когато опъването се разхлаби, кранът на „Де Сото“ се изви над единия борд и по стълбичката на отвесната страна на корпуса се качиха водолазите. Те откачиха куките на въжетата и освободеният от товара си балон направи широк полукръг, за да поеме по обратния път над реката.
	Всички се струпаха край бордовата ограда, заплеснати по „Леско“, и се питаха какво ли е предназначението му. Изведнъж, като добавка към почудата им, капакът на един от люковете му се отвори с трясък и оттам се показа глава, чиито подпухнали очи измериха с поглед удивените зяпачи.
	— Къде, по дяволите, е Пит? — изкрещя нашественикът.
	— Тук съм! — извика в отговор Пит.
	— Познай какво намерих!
	— Друго шише с лекарство против ухапване от змия в леглото.
	— Как позна? — разсмя се Сам Куейл.
	— Ласки с теб ли е?
	— Долу е, подготвя механизмите за работа в плитки води.
	— Поели сте риск, като сте пътували вътре през целия път от Бостън дотук.
	— Сигурно, но пък спестихме време, като активизирахме електронните системи по време на полета.
	— Кога най-рано ще бъдете готови да се спуснете под вода?
	— След един час.
	До Джордино застана Чейс и го попита:
	— Какво е това механично изчадие?
	— Ако знаеше колко струва — отвърна Джордино с невъзмутима усмивка, — нямаше да го наричаш с такова противно име.


	Три часа по-късно „Леско“ запълзя бавно по речното дъно, а горните му люкове къдреха водата на три метра под повърхността й. Напрежението вътре едва се издържаше, когато корпусът му минаваше опасно близо до назъбените парчета на моста.
	Пит не откъсваше очи от видеомониторите, докато Бил Ласки маневрираше подводния апарат срещу течението. Зад него Куейл, с поглед към таблото на системите, бе съсредоточил вниманието си върху детекторните показания.
	— Някаква видимост на цел? — попита за четвърти път Пит.
	— Никаква — отвърна Куейл. — Разширих лъча, за да покрие двайсетметрова пътека на дълбочина сто метра, но отчитам единствено дънния пласт.
	— Започнахме доста далеч от мястото — каза Пит и заговори на Ласки: — Завърти апарата, за да мине още веднъж.
	— Приближавам се под друг ъгъл — потвърди Ласки и ръцете му заиграха по бутоните и превключвателите на командното табло.
	Още пет пъти „Леско“ си проправя път между потъналите останки. На два пъти чуха как корпусът му се отърка в тях. Пит напълно съзнаваше, че ако тънката му обвивка се пробиеше, него щяха да обвинят за потъването на плавателния съд, струващ шестстотин милиона долара.
	Куейл като че ли беше имунизиран срещу излагане на опасности. Беше бесен, че уредът му продължава да бъде ням. Най-много се ядосваше на себе си, като смяташе, че грешката е негова.
	— Сигурно има някаква неизправност — смънка той под носа си. — Досега трябваше да се е появила цел.
	— Можеш ли да разбереш проблема? — попита Пит.
	— Не, дявол го взел! — рязко отвърна той. — Всички системи работят нормално. Вероятно съм допуснал грешка в изчисленията, когато препрограмирах компютрите.
	Очакванията за бързото откриване на целта започнаха да се стопяват. Разочарованието се подсилваше от напразните надежди и мрачните предчувствия. В следващия момент, докато се обръщаха за поредно минаване през мрежата за търсене, речното течение блъсна незащитената площ на десния борд на „Леско“ и запрати кила му в калната плитчина. Ласки сръчно заработи с механизмите за управление, но едва след половин час подводният съд бе изваден от калта.
	Пит тъкмо започна да дава нови координати за нов курс, когато по високоговорителя за свръзки се разнесе гласът на Джордино.
	— „Де Сото“ вика „Леско“. Чувате ли ме?
	— Говори! — тросна му се Пит.
	— Ама вие, момчета, сте много мълчаливи.
	— Няма за какво да съобщаваме.
	— Най-добре е да пуснете кепенците. Задава се силен буреносен фронт. Чейс иска да обезопаси нашето електронно чудо, преди вятърът да ни е подхванал.
	Пит не обичаше да отстъпва, но разбра, че е безсмислено да продължава. Времето бе изтекло. Дори в следващите няколко часа да се натъкнеха на влака, беше съмнително дали спасителният екип щеше да намери и извади вагона, в който е пътувал Есекс с договора, преди началото на обръщението на президента към парламента.
	— Добре — каза той. — Пригответе се да ни приемете. Приключваме работата.


	Джордино стоеше на командния мостик и клатеше глава към тъмните облаци, които се струпваха над кораба.
	— Над този проект тегне проклятие още от самото начало — промълви той мрачно. — Не ни стигнаха другите проблеми, ами сега и лошо време ни дойде на главата.
	— Някой там горе просто не ни харесва — каза Чейс, сочейки небето.
	— Значи хулиш Бога, езичник такъв! — пошегува се чистосърдечно Джордино.
	— Не — отвърна Чейс със сериозен вид, — хуля призрака.
	Пит се обърна да го погледне.
	— Призрак ли?
	— Онова ужасно нещо, което витае наоколо — поясни Чейс. — Никой не иска да признае, че го е виждал.
	— Говори за себе си — пусна усмивка Джордино. — Аз пък го чух.
	— Светлината му беше по-ярка от ада, когато оная нощ се изви нагоре по наклона към моста. Лъчът освети половината източно крайбрежие. Чудно ми е как не си го видял.
	— Я чакай — намеси се Пит. — Да не говориш за влака фантом?
	Джордино опули очи в него.
	— Нима знаеш?
	— Та кой не знае? — попита Пит, правейки се на сериозен. — Говори се, че призракът на орисания влак все още се опитва да премине на другия бряг по моста Довил-Хъдсън.
	— Но ти не го вярваш, нали? — попита Чейс.
	— Вярвам, че има нещо на стария коловоз, което пухти нощем. Всъщност то едва не ме прегази.
	— Кога?
	— Преди няколко месеца, когато дойдох тук, за да огледам обекта.
	Джордино поклати глава.
	— Е, поне няма да ходим сами в лудницата.
	— Колко пъти ви се яви призракът?
	Джордино погледна Чейс за подкрепа.
	— Два, не, три пъти.
	— Каза, че през някои нощи си чувал звуци, но не си видял светлини.
	— Първите две появявания бяха придружени от парни свирки и грохот на локомотив — уточни Чейс. — Третия път имахме обичайната картина. Шумотевица заедно с ослепителна светлина.
	— Аз също видях светлина — каза бавно Пит. — Какви бяха атмосферните условия тогава?
	Чейс се замисли за момент.
	— Доколкото си спомням, когато светлината се зададе, нощта беше ясна и по-черна от катран.
	— Точно така — потвърди Джордино. — Единствено шум се чуваше само през нощите, когато луната светеше ярко.
	— Значи има някаква особеност — каза Пит. — По време на моя оглед луна нямаше.
	— Всички тия приказки за призраци не ни доближават до намирането на истинския влак — заключи спокойно Джордино. — Предлагам да се върнем в действителността и да измислим начин да се промъкнем под останките от моста в следващите… — той замълча и погледна часовника си — седемдесет и четири часа.
	— Аз имам друго предложение — каза Пит.
	— Какво е то?
	— Да оставим всичко да върви по дяволите!
	Джордино го погледна, готов да се засмее, ако Пит се шегуваше. Но видя, че не се шегува.
	— А какво ще обясниш на президента?
	По лицето на Пит се изписа странно, вглъбено изражение.
	— На президента ли? — повтори той разсеяно. — Ще му кажа, че сме ловили риба във въздуха, като сме хвърлили сума ти време и пари на вятъра за една илюзия.
	— Какво имаш предвид?
	— „Манхатън лимитид“ — отвърна Пит — изобщо не лежи на дъното на река Хъдсън. И никога не е лежал там.


	70.

	Залязващото слънце изведнъж бе забулено от облаците. Небето стана тъмно и заплашително. Пит и Джордино стояха на стария коловоз и се вслушваха в дълбокия тътен на приближаващата се буря. Светна мълния и миг след като гърмът отекна, започна да вали дъжд.
	Вятърът задуха между клоните на дърветата със сатанински вой. Влажният въздух беше тежък и наситен с електричество. След малко светлината на деня угасна и заличи всички цветове освен черния, който бе пронизван от време на време от мигновените бели мълнии. Дъждовните капки се забиваха в лицата на Пит и Джордино.
	Пит закопча яката на дъждобрана си, преви рамене срещу вихъра и се загледа в нощта.
	— Защо си толкова сигурен, че ще се появи? — надвика вятъра Джордино.
	— Атмосферните условия са същите, каквито са били, когато влакът е изчезнал — извика на свой ред Пит. — Разчитам на призрака да има мелодраматично чувство за подбиране на точния момент.
	— Ще го изчакам още един час — намеси се с нещастен вид Чейс, който междувременно се бе присъединил към двамата, — след това се връщам на шлепа за чашка „Джак Даниълс“.
	Пит им махна да го последват.
	— Хайде да се поразходим малко по коловоза.
	Чейс и Джордино тръгнаха с неохота след него. Мълниите засвяткаха една след друга без прекъсвания и гледан от брега, самият „Де Сото“ заприлича на сив призрак. В следващия миг зад него, оттатък реката, блесна огромна ярка мълния и шлепът се превърна в черен силует. Единственият признак на живот в него идваше от бялата светлина на мачтата, която упорито продължаваше да свети насред потопа.
	След половин километър Пит спря и наклони глава на една страна, сякаш се ослушваше.
	— Струва ми се, че чувам нещо.
	Джордино сви длани зад ушите си и изчака тътена от гръмотевицата да заглъхне над вълнообразните хълмове. Тогава и той чу звука — скръбния стон на влакова свирка.
	— Излезе прав — каза Чейс. — Идва точно по същото време.
	Никой не продума, докато звукът се приближаваше, после се разнесе дрънчене на камбана и пухтенето на изпусната пара. Звуците бяха погълнати за миг от нов силен гръм. По-късно Чейс се кълнеше, че почувствал как времето спряло.
	В същия миг от завоя се зададе светлина и лъчите й, странно изкривени от дъжда, паднаха върху тях. Тримата стояха на място и всеки виждаше жълтеникавото отражение върху лицата на другите.
	После отправиха погледи напред и както не можеха да повярват, така и бяха сигурни, че това не е измама и плод на въображението им. Джордино се обърна да заговори Пит и с удивление го видя да се усмихва — усмихваше се на разширяващата се силна светлина.
	— Не се движете — каза Пит с невероятно спокойствие. — Обърнете се, затворете очи и ги покрийте с ръце, за да не ви заслепи светлината.
	Инстинктът им подсказа да направят точно обратното. Чувството за самосъхранение, подтикващо ги да побегнат или поне да се проснат по корем на земята, се преборваше с будните им сетива. Единствената им връзка със смелостта беше твърдият глас на Пит.
	— Спокойно… спокойно. Бъдете готови да отворите очи, когато извикам.
	Господи, какво изопване на нервите!
	Джордино се напрегна в очакване на удара, който щеше да смаже плътта и костите му и да ги пръсне като призрачен фонтан от тъмночервено и бяло. Реши, че ще се мре и край!
	Оглушително дрънчене ги заля и щурмува тъпанчетата им. Имаха чувството, че са били захвърлени в някакъв особен вакуум, където разумното мислене на двайсетия век загубва всяко практическо значение.
	После, като с магическа пръчка, необяснимото явление отмина над главите им.
	— Сега! — изкрещя Пит сред грохота.
	И тримата свалиха ръце и отвориха очи, изчаквайки ги да привикнат на мрака.
	Светлината вече се отдалечаваше по изоставения коловоз, тракането на вагоните постепенно заглъхваше. Те ясно видяха как в средата на светлината, на метър и половина от земята, се очерта черен правоъгълник. Прехласнати, те го проследиха с погледи, докато се смаляваше в далечината, после заизкачва наклона към моста, където угасна и съпътстващото го тракане замря в бурята.
	— Какво, по дяволите, беше това? — измърмори накрая Джордино.
	— Един стар преден прожектор на локомотив и един усилвател — отвърна Пит.
	— А, така ли? — скептично изръмжа Джордино. — И как така се носят по въздуха?
	— Висят на електрическата жица на старите телеграфни стълбове.
	— Ех, да можеше да има някакво логично обяснение — заклати тъжно глава Чейс. — Никак не обичам да виждам как се развенчават хубавите свръхестествени легенди.
	Пит посочи с ръка небето.
	— Продължавай да гледаш. Легендата ти ще се върне всеки момент.
	Те се скупчиха около най-близкия телеграфен стълб и вдигнаха погледи към тъмнината. След минута оттам се зададе черна форма и се плъзна безшумно по въздуха над главите им. После се сля отново с тъмнината и изчезна.
	— Здравата ми изкара акъла — призна Джордино.
	— Откъде идва това чудо? — попита Чейс.
	Пит не му отговори веднага. В същия миг една светкавица в далечината го освети и разкри замисления израз на лицето му.
	След това той каза:
	— Знаете ли какво си мисля?
	— Не, какво?
	— Мисля си, че ни трябва по една чаша кафе и парче горещ ябълков пай.


	Когато почукаха на вратата на Ансъл Магий, и тримата приличаха на удавени плъхове. Едрият скулптор сърдечно ги покани да влязат и пое мокрите им връхни дрехи. Докато Пит ги представяше един на друг, Ани Магий се шмугна в кухнята и се залови енергично да прави кафе и пай, само че този път — черешов.
	— Какво, господа, ви е накарало да излезете в противна нощ като тази? — подхвана разговора Магий.
	— Бяхме на лов за призраци — отвърна Пит.
	Магий присви очи.
	— Имахте ли късмет?
	— Може ли да говорим за това в канцеларията на гарата?
	— Разбира се, разбира се — закима любезно Магий. — Хайде, елате.
	Не стана нужда Магий да бъде дълго увещаван да достави удоволствие на Чейс и Джордино с историята на канцеларията и някогашните й обитатели. Докато разказваше, той накладе огън в тумбестата печка. Пит седеше мълчалив зад старото извито бюро на Сам Хардинг. Знаеше вече историята и сега умът му беше другаде.
	Магий тъкмо показваше куршума в шахматната дъска на Хайрам Мийчъм, когато Ани влезе с поднос с чаши и чинии.
	След като и последната троха от пая беше погълната, Магий вдигна поглед към Пит.
	— Не ми казахте, дали видяхте все пак призрак.
	— Не — отвърна Пит. — Призрак не видяхме, но станахме свидетели на хитра измама, имитираща влака фантом.
	Широките рамене на Магий се отпуснаха.
	— Знаех си, че все някога някой ще разкрие тайната. Успях да заблудя дори местните жители. Не че някой от тях щеше да се възмути. Напротив, те дори са горди, че си имат призрак, за който могат да кажат, че си е само техен. Нещо, с което да се хвалят пред туристите.
	— Кога разкрихте измамата? — попита Ани.
	— В нощта, когато почуках на вратата ви. Преди това, докато стоях върху бреговите укрепления на моста, вие бяхте пуснали фантома в движение. И малко преди да стигне до мен, лампата изгасна и шумът стихна.
	— Значи сте разбрали как действа, нали?
	— Не, бях заслепен от светлината. Докато очите ми привикнаха към тъмнината, от него вече нямаше и следа. Отначало направо се шашнах. Първата ми реакция беше да се изравня с нивото на земята. Още повече се обърках, когато не открих никакви релси в снега. Но аз съм човек със силно развито любопитство. Зачудих се защо е бил разглобен и махнат до последната траверса старият коловоз, а телеграфните стълбове са останали на мястото си. Железничарските власти са пестеливи хора. Не обичат да оставят никакви съоръжения, годни за повторна употреба, когато се наложи да изместят пътя. Тогава тръгнах покрай телеграфните стълбове, докато стигнах до последния. Той се издига до вратата на бараката край частния ви коловоз. Забелязах също, че на вашия локомотив липсва предния прожектор.
	— Не мога де не ви поздравя, господин Пит — каза Магий. — Вие сте първият, който разкри веднага истината.
	— Как работи това нещо? — поинтересува се Джордино.
	— На принципа на седалков лифт — поясни Магий. — Прожекторът и комплект от четири високоговорителя висят от дълъг кабел, опънат върху напречните греди на телеграфните стълбове. Когато светлината и звуковият уред стигнат до края на стария мост Довил, един превключвател с далечно командване затваря батериите, после завърта уредите на сто и осемдесет градуса и ги връща в бараката.
	— Защо в някои нощи чувахме само шума, а не виждахме светлини? — попита Чейс.
	— Предният прожектор на локомотива е много голям — отвърна Магий — и лесно се забелязва. Затова, когато има луна, аз го свалям и пускам само звуковата система.
	Джордино се усмихна широко.
	— Не се боя да призная, че когато първия път ни навести това нещо, Чейс и аз бяхме на път да станем набожни.
	— Надявам се да не съм ви създал ненужни притеснения.
	— Съвсем не. То стана повод за дълги разговори.
	— Почти всеки ден двамата с Ани заставаме на речния бряг и наблюдаваме спасителната ви операция. Струва ми се, че имате трудности. Извадихте ли вече някаква част от „Манхатън лимитид“?
	— Нито винтче дори — отвърна Пит. — Приключваме с работата.
	— Много жалко — рече искрено Магий. — Стисках ви палци да успеете. Сигурно не е трябвало да намерите влака.
	— Във всеки случай не и в реката.
	— Някой да иска още кафе? — Ани влезе с кана в ръка.
	— Аз ще пийна — обади се Пит. — Благодаря.
	— Казахте, че… — подхвана Магий.
	— Имате ли от онези малки мотокари, които железничарите ползват за поправка на коловоз? — прекъсна го Пит, сменяйки темата.
	— Разполагам с една осемдесетгодишна ръчна количка.
	— Ще ми услужите ли с нея и с механизма ви за влака фантом?
	— Кога искате да ги ползвате?
	— Сега.
	— В бурна нощ?
	— Точно в тази бурна нощ.


	71.

	Джордино зае позиция върху перона, граничещ с релсите. В едната ръка държеше голям фенер. Вятърът беше стихнал до шестнайсет километра в час, но дъждът продължаваше да вали и за да се предпази от него, той стоеше до ъгъла на гаровата постройка.
	Чейс нямаше този късмет. Беше се сгушил в откритата ръчна количка, разположена на около четиристотин метра от коловоза. Може би за десети път изсуши изводите на батерията и провери жиците, свързани с предния прожектор на локомотива и високоговорителите, които временно бяха монтирани в предната част на ръчната количка.
	Пит се показа на прага и направи знак с ръка. Джордино му махна в отговор, скочи на коловоза и светна фенера.
	— Най-сетне! — измърмори под носа си Чейс, натисна превключвателя на батерията и започна да повдига лостовете.
	Лъчът на прожектора заблестя върху мокрите релси и писъкът на свирката бе понесен от поредния порив на вятъра. Пит поостана още малко на прага, за да засече наум тръгването на ръчната количка. Удовлетворен, че Чейс се приближава с желаната скорост, той влезе отново в канцеларията и се потопи в топлината от печката.
	— Започваме — съобщи той кратко.
	— Какво се надявате да разберете, като възпроизвеждате обира? — попита Магий.
	— Ще знам след няколко минути — отвърна уклончиво Пит.
	— Много е вълнуващо — обади се Ани.
	— Ани, вие ще влезете в ролята на Хайрам Мийчъм, телеграфистът, а аз ще бъда началникът на гарата Сам Хардинг — разпореди Пит. — Господин Магий, вие сте главното действащо лице. Ще поемете ролята на Клемънт Маси и ще възстановявате събитията стъпка по стъпка.
	— Ще се опитам — каза Магий. — Само че няма да е възможно да възпроизведа точния разговор и движенията отпреди седемдесет и пет години.
	— Не ни е нужно точно изпълнение — усмихна се Пит. — Един бегъл преглед ще бъде достатъчен.
	Магий сви рамене.
	— Добре… да опитаме. Мийчъм е седял пред шахматната дъска върху масата. Хардинг току-що е получил съобщение от диспечера в Олбъни, значи се е намирал до телефона, когато Маси е влязъл.
	Той се запъти към вратата и се обърна, изпъвайки ръка, сякаш насочва пистолет. Шумът от локомотива се приближаваше и се смесваше с трясъка от гръмотевиците. Магий постоя неподвижен няколко секунди, ослушвайки се, после кимна и рече:
	— Това е обир!
	Ани погледна към Пит — не беше сигурна какво да прави или каже.
	— След преминаването на изненадата — подсказа й Пит — железничарите вероятно са започнали да се противят.
	— Да, когато разговарях със Сам Хардинг, той каза, че се опитали да уверят Маси, че в канцеларията няма никакви пари, но той не искал и да ги чуе. Настоял един от тях да отвори сейфа.
	— Те са се поколебали — предположи Пит.
	— Отначало, да — отвърна Магий с глух глас. — После Хардинг се съгласил, но при условие първо да дадат сигнал на влака. Маси отказал, като заявил, че това е номер. Станал нетърпелив и изстрелял куршум в шахматната дъска на Мийчъм.
	Ани стоеше с безизразно лице. После, подтикната от въображението си, перна с ръка шахматната дъска от масата и фигурите се пръснаха по пода.
	— Хардинг започнал да го моли, опитвайки се да обясни, че мостът се е срутил. Но Маси не му обърнал внимание.
	Лъчът на прожектора върху ръчната количка проблесна през прозореца. Пит забеляза, че погледът на Магий бе устремен към друго време.
	— После какво става?
	— Мийчъм грабнал един фенер и се опитал да излезе на перона, за да спре влака. Маси го прострелял в бедрото.
	Пит се обърна.
	— Ани, ако обичате.
	Ани стана от стола, направи няколко крачки към вратата и клекна на пода.
	Ръчната количка беше вече само на стотина метра от гарата. На светлината от прожектора Пит успя да прочете датите на календара, закачен на стената.
	— А вратата? — рязко продължи Пит. — Отворена ли е била, или затворена?
	Магий се замисли.
	— Казвайте! Бързо! — подкани го Пит.
	— Маси я затворил с ритник.
	Пит тръшна вратата.
	— После?
	— „Отворете проклетия сейф!“ Точно това били думите на Маси според Хардинг.
	Пит се спусна към стария железен сейф и се наведе над него.
	Пет секунди по-късно количката, с изтощения от бутане Чейс, се зададе по релсите навън, басите на високоговорителите отекваха в старата дървена постройка. Джордино се изправи и описа с фенера широк полукръг към прозореца, за да създаде впечатление на намиращите се вътре, че лъчът е отминал непосредствено след ръчната количка. Единственият звук, който липсваше, беше този на тракащите стоманени колела на вагоните.
	По гърба на Магий полазиха ледени тръпки. Той изпита чувството, че се е докоснал до миналото — минало, което никога не е познавал в действителност.
	Ани стана от пода и обгърна с ръка кръста му. Погледна го в лицето със странен, проницателен израз.
	— Беше толкова достоверно — промълви Магий. — Адски достоверно!
	— Защото нашето изиграване възпроизведе нещата така, както са се случили през хиляда деветстотин и четиринайсета година — каза Пит.
	Магий се обърна да го погледне.
	— Значи истинският „Манхатън лимитид“ е минал оттук.
	Пит поклати глава.
	— Точно тогава „Манхатън лимитид“ изобщо не е минавал оттук.
	— Лъжете се. Хардинг и Мийчъм са го видели.
	— Били са подлъгани — каза спокойно Пит.
	— Но това не може да бъде… — започна Магий и млъкна, очите му се разшириха от недоумение, после продължи: — Не може да бъде… те са били опитни железничари… не биха се подлъгали толкова лесно.
	— Мийчъм е лежал ранен на пода. Вратата е била затворена. Хардинг е бил наведен над сейфа с гръб към коловоза. Те не са видели нищо друго, освен светлини. Не са чули нищо друго, освен шумове. Шумове от стар грамофонен запис на минаващ влак.
	— Но мостът… мостът е паднал под тежестта на влака. Това не е могло да се подправи.
	— Маси е разрушавал моста на части. Знаел е, че силен взрив наведнъж ще вдигне на крак половината долина. Затова детонирал малки количества заряди от черен барут на ключовите места на конструкцията, изчаквайки взрива да съвпадне с гръмотевиците, докато най-накрая средната част на моста поддала и паднала в реката.
	Магий, все още изумен, не каза нищо.
	— Обирът на гарата е бил само за заблуда, за прикритие. Маси е имал в главата си по-големи планове от това да задигне някакви си осемнайсет долара. Той е преследвал товар от два милиона долара в златни монети, натоварени на „Манхатън лимитид“.
	— Но защо е трябвало да се забърква в този обир? — попита Магий недоверчиво. — Могъл е просто да спре влака, да вземе парите и да избяга.
	— Точно така щеше да го филмира Холивуд — рече Пит. — Само че в живота винаги има някаква уловка. Въпросните монети са били с номинация от по двайсет долара. Всяка е тежала почти двайсет и осем грама. По простата аритметика за два милиона долара са нужни сто хиляди монети. Тогава сметнете, че шестнайсет унции са близо половин килограм, извадете малко и ще получите товар с тегло над три тона. Малко трудничко е щяло да бъде за неколцина мъже да го нарамят и побегнат, преди железничарските власти да установят причината за закъснението на влака и да пратят полицейски отряд да провери релсовия път.
	— Добре — обади се Джордино. — Аз ще лапна въдицата и ще задам въпроса, който се върти в главата на всеки от нас. Щом влакът не е минал оттук и не е потънал в Хъдсън, тогава къде е отишъл?
	— Мисля, че Маси е превзел локомотива, отклонил е влака от пътя му и го е скрил някъде, където е останал до ден-днешен.
	Ако Пит беше заявил, че е пратеник от планетата Венера или е прероден Наполеон Бонапарт, думите му нямаше да се приемат с такова съмнение. Магий изглеждаше съвършено равнодушен. Единствено Ани имаше замислен вид.
	— В някои отношения теорията на господин Пит не е толкова пресилена — каза тя.
	Магий я погледна така, сякаш тя беше някое заблудено дете.
	— Нима не е имало нито един оцелял пътник или член от влаковия персонал, който да е разказал какво се е случило, или пък някой от крадците да не си е признал на смъртния си одър, или пък дори труп, който да е довел до разкрития? Нима от цял влак не се е намерило поне едно парче през всичките тези години…? Не е възможно.
	— Трябва да е било най-невероятното изчезване на всички времена — добави Чейс.
	Пит не даваше вид, че слуша разговора. Изведнъж се обърна към Магий.
	— Колко далече е Олбъни оттук?
	— На около четирийсет километра. Защо питате?
	— „Манхатън лимитид“ е бил видян за последен път отблизо, когато е тръгнал от гарата на Олбъни.
	— Но всъщност вие нали не вярвате, че…
	— Хората вярват в това, в което искат да вярват — прекъсна го Пит. — В митове, призраци, религия и свръхестествени явления. Аз вярвам, че един осезаем обект просто е бил забутан на място, където в продължение на три четвърти век насам на никого не му е идвало наум да го потърси.
	Магий въздъхна.
	— Какви са намеренията ви?
	Пит се показа изненадан от въпроса.
	— Смятам да огледам сантиметър по сантиметър изоставения коловоз оттук до Олбъни — отвърна сериозно той, — за да открия останки от старо релсово разклонение, което води за никъде.


	72.

	В 11:15 телефонът иззвъня. Сандекър остави настрана книгата, която четеше в леглото, и вдигна слушалката.
	— Сандекър на телефона.
	— Пак е Пит.
	Сандекър се надигна до седнало положение.
	— Откъде се обаждаш този път?
	— От Олбъни. Изникна нещо.
	— Пак ли проблем със спасителния проект?
	— Него го прекратих.
	Сандекър пое дълбоко въздух.
	— Ще благоволиш ли да ми кажеш защо?
	— Търсили сме на грешно място.
	— О, господи! — изпъшка Сандекър. — Пълен провал! По дяволите! Никакво съмнение ли няма?
	— Поне в моята глава, не.
	— Изчакай малко.
	Сандекър извади пура от кутията върху нощното шкафче и я запали. Макар икономическото ембарго срещу Куба да бе вдигнато през 1985 година, той пак предпочиташе по-меките и по-хлабаво навити пури от Хондурас пред хаванските. Живееше с чувството, че добрата пура държи света на разстояние. Изпусна кълбо дим и взе отново слушалката.
	— Дърк?
	— Още съм тук.
	— Какво да кажа на президента?
	Настъпи мълчание. После Пит заговори бавно и отчетливо.
	— Кажете му, че шансовете се увеличиха от едно на милион на едно на хиляда.
	— Откри ли нещо?
	— Не съм казал такова нещо.
	— Тогава на какво се уповаваш?
	— Единствено на инстинкта си.
	— Какво искаш от мен?
	— Моля ви, свържете се с Хайди Милиган. Тя е отседнала в хотел „Грамърси парк“ в Ню Йорк. Помолете я да изрови от старите архиви на железниците всички пътни карти, изобразяващи маршрутите на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, запасните им коловози и разклоненията между Олбъни и моста Довил-Хъдсън в годините от 1880 до 1914.
	— Добре, ще имам грижата. Имаш ли й телефона?
	— Поискайте го от „Справки“.
	Сандекър дръпна дълбоко от пурата си.
	— Как виждаш нещата за понеделник?
	— Мрачни. Такива неща не се насилват.
	— На президента му трябва копие от този договор.
	— Защо?
	— Не знаеш ли?
	— Мун си замълча, когато го попитах.
	— Президентът ще говори пред Камарата на общините и пред Сената на Канадския парламент. Речта му е съсредоточена върху призив за сливането на нашите две страни в една. Алън Мърсиър ме уведоми за това тази сутрин. Откакто Квебек стана независима, крайморските провинции получиха статут на щат. Президентът се надява да склони западните провинции също да се присъединят. Именно тук се явява необходимостта от Северноамериканския договор. Не за да насилва или заплашва, а да елиминира бюрократичната джунгла на прехода и да попречи на всички възражения и намеси от страна на Обединеното кралство. До речта му за обединена Северна Америка остават само петдесет и осем часа. Разбра ли за какво става дума?
	— Да… — отвърна навъсен Пит. — Сега вече разбрах. И докато сме на темата, благодарете на президента и малката му групичка, че бях уведомен за това в последната минута.
	— Щеше ли да има значение, ако беше по-рано?
	— Не. Мисля, че не.
	— Къде да ти се обади Хайди?
	— Ще държа „Де Сото“ на котва над обекта до моста като команден пункт. Всички обаждания могат да се препредават оттам.
	Нямаше какво повече да си кажат. Затова Сандекър завърши просто с пожелание:
	— Успех!
	— Благодаря — отвърна Пит.
	После линията замлъкна.
	Сандекър получи телефона на хотела на Хайди за по-малко от минута. Той набра директния номер и зачака свързването.
	— Хотел „Грамърси парк“, добър вечер — разнесе се сънлив женски глас.
	— Ако обичате, стаята на капитан Милиган.
	След кратка пауза се чу:
	— Да, стаята е три-шест-седем. Ще ви свържа.
	— Ало? — обади се мъжки глас.
	— Стаята на капитан Милиган ли е? — попита нетърпеливо Сандекър.
	— Не, господине, тук е помощник-управителят. Капитан Милиган е извън хотела.
	— Да знаете кога ще се върне?
	— Не, господине. Когато излизаше, не се отби на рецепцията.
	— Вие сигурно имате силна зрителна памет — отбеляза Сандекър подозрително.
	— Моля?
	— Нима разпознавате всички гости, които минават през фоайето?
	— Ако са много привлекателни дами, високи метър и осемдесет и единият им крак е в гипс, да.
	— Разбира се.
	— Да й предам ли някакво съобщение?
	Сандекър се замисли.
	— Не. Ще й се обадя по-късно.
	— Един момент, господине. Мисля, че тя току-що мина оттук и се качи в асансьора. Ако изчакате, ще кажа на телефонистката да позвъни в стаята й и да прехвърли разговора там.
	В стая 367 Брайън Шоу остави слушалката и се запъти към банята. Хайди лежеше във ваната, покрита с пелена от пяна, гипсираният й крак стърчеше в неудобна поза от ръба на ваната. Косата й бе прибрана под найлонова шапка за баня, в едната ръка държеше отпуснато празна стъклена чаша.
	— Венера, родена от морската пяна. Да можех да те имам на снимка така.
	— Не стигам шампанското — посочи тя поставената в мивката кофа с лед, от която се подаваше двулитрова бутилка сухо, отлежало „Татинже“.
	Той кимна и напълни чашата й. После изля остатъка от изстуденото шампанско върху гърдите й.
	Хайди изписка и се опита да го изпръска, но той пъргаво изчезна през вратата.
	— Тъпкано ще ти го върна — извика тя.
	— Преди да си обявила война, да ти кажа, че те търсят по телефона.
	— Кой?
	— Не попитах. Май е някакво противно старче. — Той посочи с глава стенния телефон, окачен между ваната и шкафчето. — Можеш да говориш оттук, аз ще затворя оттатък.
	Щом чу гласът й, Шоу натисна бутона на апарата и притисна слушалката до ухото си. Когато Хайди и Сандекър приключиха разговора, той я изчака да затвори първа. Но тя не затваряше.
	Умна жена, помисли си той. Не му вярва.
	Минаха десетина секунди, преди да чуе, че тя затвори телефона и линията прекъсна. Тогава той набра хотелската телефонна централа.
	— Мога ли да ви услужа?
	— Да, бихте ли позвънили след една минута в стая триста шейсет и седем и да потърсите Брайън Шоу? И ако обичате, не казвайте кой се обажда.
	— Само това ли?
	— Когато се обади лично Шоу, просто изключете линията.
	— Да, господине.
	Шоу тръгна отново към банята и надникна през вратата.
	— Примирие?
	Хайди го погледна и се усмихна.
	— Как би се почувствал, ако аз те полеех така?
	— Усещането нямаше да е същото. Аз нямам твоето телосложение.
	— Сега цялата ще смърдя на шампанско.
	— Ще бъде прекрасно.
	Телефонните апарати в апартамента зазвъняха.
	— Сигурно е за теб — каза той нехайно.
	Тя се протегна и вдигна слушалката, после му я подаде.
	— Търсят Брайън Шоу. Може би ще предпочетеш да говориш от стаята.
	— Нямам тайни от теб — отвърна той с лека усмивка.
	Шоу смънка нещо в едностранния разговор и затвори телефона. Лицето му прие гневен израз.
	— Дявол го взел! Беше консулът. Трябва да се срещна с един човек.
	— В този час на нощта?
	Той се наведе и целуна пръстите, които се подаваха от гипса.
	— Живей в очакване. Връщам се след два часа.

	* * *

	Уредникът на Железопътния музей на Лонг Айланд беше застаряващ пенсиониран счетоводител, който питаеше дългогодишна страст към локомотивите. Той тръгна, прозявайки се, между изложените реликви, като не спираше да мърмори, задето го бяха събудили посред нощ, за да отвори музея за някакъв агент на ФБР.
	Той стигна до старинна врата с гравюра на стъклото, изобразяваща лос на върха на хълм, свел глава към локомотив, бълващ голям облак пара. Уредникът запремята ключовете, окачени на голяма връзка. После отключи вратата, отвори я и светна лампите.
	Спря на прага и опря ръка в рамката, за да препречи пътя на Шоу.
	— Наистина ли сте агент на ФБР?
	Шоу въздъхна от глупавия въпрос и показа за трети път набързо подправена карта за самоличност. Изчака търпеливо уредника да прочете отново дребния шрифт.
	— Уверявам ви, господин Райнхолд…
	— Райнголд. Като марката бира.
	— Извинете. Уверявам ви, че Бюрото нямаше да ви обезпокои в този късен час, ако работата не беше толкова спешна.
	Райнголд вдигна поглед към него.
	— Ще ми кажете ли за какво става дума?
	— Съжалявам, но не.
	— Скандалът „Амтрак“. Положително разследвате скандала „Амтрак“.
	— Не мога да ви кажа.
	— Или влаков обир. Явно е нещо много поверително. Нищо не казаха в новините в шест часа.
	— Мога ли да ви помоля да тръгваме — подкани го нетърпеливо Шоу. — Нямам много време.
	— Да, да, просто питах — отвърна разочарован Райнголд.
	Той го поведе по тясна пътека между високи лавици, натъпкани с подвързани томове за железните пътища, повечето много стари издания. Спря в края на библиотечен шкаф, съдържащ големи папки, вторачи поглед през бифокалните си очила и зачете на глас надписите.
	— Я да видим… Железопътни трасета на „Ню Хейвън & Хартфорд“, Южни железопътни линии „Лейк шор & Мичиган“, „Бостън & Олбъни“… а, ето и Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“. — Той занесе папката на една маса и отвърза връзките на кориците. — Голяма работа е била тази линия за времето си. Над три хиляди километра релси. По нея се е движил първокласен експрес, наречен „Манхатън лимитид“. Някаква определена отсечка ли ви интересува?
	— Сам ще я намеря, благодаря ви — каза Шоу.
	— Искате ли чаша кафе? Мога да направя горе, в канцеларията. Ще отнеме само няколко минути.
	— Много сте любезен, господин Райнголд. Добре ще ми дойде чаша кафе.
	Райнголд кимна и се отдалечи по пътеката. На вратата спря и се обърна. Шоу седеше зад масата и преглеждаше старите пожълтели пътни карти.
	Когато се върна с кафето, папката, грижливо завързана, бе поставена обратно на мястото си върху лавицата.
	— Господин Шоу?
	Отговор нямаше. Библиотеката беше празна.


	73.

	Пит се чувстваше въодушевен и решителен, дори превъзбуден. Дълбоката увереност от мисълта, че е отворил врата, подминавана от поколения наред, му действаше като стимулатор. С оптимизъм, какъвто не го бе владеел досега, той застана насред малкото пусто пасбище и зачака двумоторния реактивен самолет да се снижи за кацане.
	При нормални процедури подобен подвиг щеше да е невъзможен — полето беше осеяно със стари дънери и набраздено от сухи дерета. Най-дългата равна част едва достигаше петнайсет метра и свършваше в покрита с мъх каменна стена. Пит беше очаквал вертолет и сега се запита дали пилотът е пожелал смъртта си, или е объркал летателния апарат.
	Прехласна се, когато видя как крилете и двигателите започнаха бавно да се изправят нагоре, докато тялото и опашката запазиха хоризонталното си положение. Когато подвижните части стигнаха деветдесет градуса и сочеха право към небето, самолетът спря да се движи напред и започна да се спуска към неравната почва.
	Щом колелата докоснаха тревата, Пит се приближи до пилотската кабина и отвори вратата. Момчешко лице с лунички и рижа коса се озари от жизнерадостна усмивка.
	— Добрутро! Пит, нали?
	— Точно така.
	— Качвайте се.
	Пит се качи, затвори вратата и седна в креслото на втория пилот.
	— Това не е ли ВТОЛ*?
	[* VTOL — съкращение на английски на Vertical takeoff and landing. — Б.пр.]
	— Дааа — отвърна пилотът. — Вертикално излитане и кацане. Италианско производство, Шинлети 440. Чудесно малко вихрогонче, доста придирчиво понякога. Ама щом му запея нещо от Верди и то се размеква в ръцете ми.
	— Не използвате ли хеликоптери?
	— Прекалено силно вибрират. Освен това вертикалната фотография става по-сполучлива от високоскоростни аероплани. — Младежът млъкна, после каза: — Между другото името ми е Джак Уеслър. — Не подаде ръка, вместо това избута дроселите до ограничителите им и летателната машина започна да се издига.
	На около шейсет метра височина Пит се извъртя в креслото и загледа как крилете се връщат в хоризонтално положение. Самолетът пое напред с нарастваща скорост и бързо възвърна равномерния си полет.
	— Кой район искате да фотографирате? — попита Уеслър.
	— Старият железопътен коловоз покрай западния бряг на Хъдсън до Олбъни.
	— Не е останало много от него.
	— Знаете ли го?
	— Цял живот съм живял в долината на река Хъдсън. Чувал ли сте за влака фантом?
	— Спестете ми тази история — рече с отпаднал глас Пит.
	— О!… Добре. — Уеслър смени темата. — На кое място искате да задействаме филмовата лента?
	— Да започнем с дома на Магий. — Пит се обърна да огледа задната кабина, в нея нямаше никаква апаратура. — Споменахте филмова лента. А къде са снимачната камера и операторът?
	— Искате да кажете камерите, в множествено число. Използваме две, като обективите им са нагласени под различни ъгли за постигане ефекта на бинокъл. Монтирани са под фюзелажа. Задействам ги оттук, от пилотската кабина.
	— На каква височина ще летите?
	— Зависи от фокалните лещи. Височината се изчислява математически и оптически. Нашите са настроени да снимат при полет на височина три хиляди метра.
	Гледката на долината отгоре беше главозамайваща. Пейзажът, свеж и зелен, с пролетни облаци, се разпростираше до хоризонта на всички посоки. От хиляда и петстотин метра височина реката приличаше на огромен питон, който се виеше между хълмовете, а ниските острови тук и там се подаваха над повърхността й като камъни за преминаване през поточе. От едната страна — лозарски район, от другата — овощна градина, а от време на време се появяваше и някоя кравеферма.
	Когато висотомерът отчете три хиляди метра, Уеслър предприе стръмен завой леко на запад от курса си на север. Долу пълзеше „Де Сото“ и изглеждаше като мъничък макет.
	— Камери — работят! — съобщи Уеслър.
	— Прозвуча ми като във филмова продукция — каза Пит.
	— Горе-долу. Всяка снимка застъпва шейсет процента от следващата. По този начин даден обект се изобразява два пъти под леко различен ъгъл и различно осветление. Можете да откриете неща, които от нивото на земята не се виждат — като останки от човешки поразии отпреди стотици, дори хиляди години.
	Пит видя съвсем ясно следата от коловоза. На едно място тя рязко свършваше и се загубваше в поле от люцерна. Той посочи надолу.
	— Ами ако обектът е напълно унищожен?
	Уеслър погледна през предното стъкло и кимна.
	— Да, мога да ви дам и такъв пример. Когато земята над търсения обект е използвана за земеделски нужди, растителността ще приеме малко по-различен цвят поради чуждите на естествения строеж на почвата елементи. Промяната може и да не бъде забелязана от човешкото око, но оптичната система на камерата и подсиленият цветен тон на филмовата лента увеличават особеностите в земния пласт далеч над действителните им изражения.
	За нула време, както му се стори на Пит, те наближиха южните покрайнини на столицата на щата Ню Йорк. Той се загледа в океанските товарни кораби, вкарани в доковете на пристанището на Олбъни. Железопътни линии върху акри площ излизаха във всички посоки от складовите постройки и наподобяваха огромна паяжина. Там старият коловоз се изгубваше завинаги под тежкия крак на съвременното развитие.
	— Да направим още една обиколка — предложи Пит.
	— Променям посоката — потвърди Уеслър.
	Още пет пъти те облетяха губещите се релси на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, но тънката и крехка линия, прорязваща извънградската местност, оставаше все тъй самотна и никъде не се прекъсваше от видими разклонения.
	Ако камерите не заснемеха нещо, което той е пропуснал да види, единствената му надежда да открие „Манхатън лимитид“ оставаше Хайди Милиган.


	Пътните карти от Железопътния музей бяха изчезнали от папката и Хайди несъмнено знаеше кой ги е откраднал.
	Шоу се беше върнал в хотела късно същата нощ и двамата се любиха нежно до сутринта. Когато обаче Хайди се събуди, от Шоу нямаше и следа. Твърде късно се досети, че той е подслушвал разговора й с адмирал Сандекър.
	Докато се любеха, тя неведнъж си помисли за Пит. С него беше съвсем различно. В леглото Пит беше всепоглъщащ и необуздан и я подтикваше да му отвръща със същото. Тяхното любене беше нещо като състезание, като спортен турнир, в който тя никога не печелеше. Пит я поглъщаше, оставяше я да плува в мъгла от изтощително поражение. Дълбоко в нея оставаше чувството, че независимото й его е потъпкано и съзнанието й отказваше да приеме превъзходството му, макар в същото време тялото й да жадуваше за това с греховна страст.
	С Шоу актът беше нежен и едва ли не почтителен и тя можеше да владее реакциите си. Те взаимно се поощряваха, а поотделно бяха като двама гладиатори, които се въртят в кръг, като всеки дебнеше да открие пролука, за да надвие другия. Пит винаги я оставяше изтощена и с чувството, че е била използвана. Шоу също я използваше, само че с различна цел, което, колкото и да беше странно, като че ли нямаше значение за нея. Тя копнееше да се върне при него като човек, който се завръща от бурно пътешествие.
	Хайди се облегна на стола в библиотеката на музея и затвори очи. Шоу е решил, че задигайки архивите, я е пратил в задънена улица. Но имаше други източници за запознаване с железопътната история, други архиви, частни колекции или исторически общности. Шоу знаеше, че тя няма достатъчно свободно време, за да тръгне да ги търси. Затова сега й се налагаше да измисли друг начин да ги намери. Но онова, което Шоу не знаеше, което интригантският му ум не можеше да предвиди, беше, че тя изобщо не бе влязла в капана.
	— Добре, господин Елегантен задник — прошепна тя на смълчаните лавици, — сега вече те пипнах!
	Тя повика прозяващия се уредник, който продължаваше да се възмущава от невъзпитаните агенти на ФБР.
	— Бих искала да видя архивите със старите спедиторски протоколи и дневниците на влака.
	Той кимна сърдечно.
	— Разполагаме с каталози на образци от спедиторски документи. Но не на всички, разбира се. Много са обемисти, за да ги съхраняваме. Само ми кажете какво точно ви интересува и с удоволствие ще го потърся.
	Тя му каза и до обяд откри онова, което търсеше.


	74.

	Хайди слезе от самолета на летището на Олбъни в четири часа следобед. Джордино беше дошъл да я посрещне. Тя отказа предложението да седне в инвалидна количка и настоя да отиде до колата с патерици.
	— Как вървят нещата? — попита тя, когато Джордино отби и се вля в автомобилното движение в посока юг.
	— Не е много обнадеждаващо. Когато слязох от шлепа, Пит се бе вглъбил във въздушните снимки. Никъде не се вижда разклонение на линията.
	— Мисля, че аз открих нещо.
	— Ами дано за разнообразие късметът ни да проработи за малко — смънка Джордино.
	— Не се показваш въодушевен.
	— Младежкият ми дух се изпари.
	— Толкова ли са зле нещата?
	— Прецени сама — утре следобед президентът ще говори пред Канадския парламент. С нас е свършено. Няма начин да открием договора дотогава, дори такъв да съществува, в което се съмнявам.
	— Какво казва Пит? — попита Хайди. — За влака имам предвид, къде другаде може да бъде, щом не е в реката?
	— Той е убеден, че влакът дори не се е приближавал до моста.
	— А ти какво мислиш?
	Джордино гледаше с безизразно лице пътя пред себе си. После се усмихна.
	— Аз мисля, че е чисто хабене на думи да се спори с Пит.
	— Защо, защото е непреклонен ли?
	— Не — отвърна Джордино. — Защото обикновено се оказва прав.


	В продължение на четири часа Пит изучаваше увеличените снимки с бинокулярни лещи, като мозъкът му тълкуваше подробностите в три измерения.
	Криволичещите дъсчени огради, разделящи пасбищата от горските площи, автомобилите и къщите, един червено-жълт балон с горещ въздух, който се явяваше цветно петно на фона на зеления пейзаж — всичко това се открояваше с удивителна яснота. Дори някоя и друга траверса се виждаше сред обраслия с бурени коловоз.
	Малко по малко той проследи правата като стрела железопътна линия между разрушения мост и покрайнините на индустриалния район на Олбъни, напрягайки очите си, за да зърне и най-малката подробност, нещичко, което да наподобява на изоставено железопътно разклонение.
	Тайната оставаше забулена.
	Накрая се предаде и тъкмо се облегна назад на стола, за да отмори очи, Хайди и Джордино влязоха в помещението за морски карти на „Де Сото“. Пит се изправи уморено и прегърна Хайди.
	— Как е кракът ти? — поинтересува се той.
	— Върви към подобрение, благодаря.
	Мъжете й помогнаха да седне на стол. Джордино взе патериците и ги подпря на отвесната преграда. После остави куфарчето й за документи на пода до нея.
	— Ал ми каза, че си ударил на камък — обърна се тя към Пит.
	Той кимна.
	— Така изглежда.
	— Имам още лоши новини за теб.
	Пит не каза нищо, само я изчака да продължи.
	— Брайън Шоу знае всичко — изтърси тя направо.
	Пит прочете притеснението в очите й.
	— „Всичко“ е доста обширно понятие.
	Хайди поклати глава от отчаяние.
	— Откраднал е от музея пътните карти на старата железопътна линия, преди да успея да ги прегледам.
	— Ще му бъдат от малка полза, освен ако не знае какво да търси.
	— Струва ми се, че се е досетил — отвърна тихо Хайди.
	Пит остана замислен за миг, отхвърляйки всяка мисъл да разпитва Хайди. Станалото беше станало. Вече нямаше значение как Шоу е успял да се домогне до ключа на загадката. Колкото и да беше невероятно, Пит се почувства жегнат от ревност. И не можеше да не се запита какво толкова намира Хайди у по-възрастния мъж.
	— Значи той вече е в района.
	— И сигурно в тази минута го тараши — допълни Джордино.
	Пит погледна Хайди.
	— Картите може и да не му послужат. На въздушните снимки не се вижда никакво разклонение.
	Хайди вдигна куфарчето, постави го в скута си и откопча ключалките.
	— Само че разклонение е имало! — заяви твърдо тя. — Било е използвано да пресича главния път при железопътен възел, наречен Мондрагън Хук.
	Атмосферата в помещението се съживи.
	— Къде се намира това? — попита Пит.
	— Без стара пътна карта не мога да ти кажа с точност.
	Джордино бързо прелисти няколко топографски карти на долината.
	— Тук няма нищо такова, но тези карти са едва от хиляда деветстотин шейсет и пета година.
	— Как откри този Мондрагън Хук? — продължи да се интересува Пит.
	— С елементарно разсъждение — сви рамене Хайди. — Запитах се къде аз бих скрила локомотив и седем пулманови вагона така, че никой да не ги намери цял живот. Единственият отговор беше: под земята! Тогава започнах да се връщам назад във времето и проверих старите спедиторски протоколи на Олбъни за периода преди хиляда деветстотин и четиринайсета година. Попаднах на златна жила и открих осем различни товарни композиции, които са теглили вагонетки, пълни с варовик.
	— С варовик ли?
	— Да. Товарите са тръгвали от жп възела Мондрагън Хук и са били предназначени за циментов завод в Ню Джърси.
	— Кога?
	— През хиляда осемстотин и деветдесетте години.
	Джордино изглеждаше скептично настроен.
	— Този Мондрагън Хук може да се намира на стотици километри оттук.
	— Трябва да се пада някъде под Олбъни — подчерта Хайди.
	— Откъде си толкова сигурна?
	— Вярно, че в протоколите на „Ню Йорк & Квебек“ не са вписани вагонетките с варовик, превозвани на товарни влакове, преминаващи през Олбъни. Но попаднах случайно на тях в един спедиторски дневник на железопътното депо в Джърмънтаун, където има стрелка за отклонение.
	— Джърмънтаун. Това е на двайсет и четири километра надолу по реката.
	— Следващата ми стъпка беше да разуча старите геоложки карти — продължи Хайди, като извади една от тях и я разгъна върху масата. — Единствената подземна варовикова кариера между Олбъни и Джърмънтаун се намира ето тук. — Тя направи отметка с молив. — На около четиринайсет километра на север от моста Довил-Хъдсън и на километър западно от него.
	Пит доближи бинокулярната лупа до очите си и започна да оглежда въздушните снимки.
	— Тук, на изток от кариерата, има кравеферма. Жилищната постройка и оборът са заличили всички остатъци от железопътния възел.
	— Да, виждам — възкликна възбудено Хайди. — Ето и павиран път, който отива към Трууей в щата Ню Йорк.
	— Нищо чудно, че си загубил следата — отбеляза Джордино. — Пътят е покрит с асфалт.
	— Ако се вгледаш по-добре — каза Пит, — ще забележиш част от стара баластра с дължина стотина метра, която се отбива от пътя и свършва в подножието на стръмен хълм или планина, както биха го нарекли местните жители.
	Хайди погледна през лупата.
	— Интересно е как всичко се вижда толкова ясно, когато знаеш какво точно да търсиш!
	— Да попадна случайно на някаква информация за кариерата?
	— Това беше много лесно — кимна Хайди. — Собствеността и общественият път през нея са били притежание на „Форбс екскъвейшън къмпъни“, които са разработвали кариерата от хиляда осемстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин и десета година, когато кариерата се наводнила. Те преустановили работата и продали земята на съседните фермери.
	— Мразя да развалям нечие настроение — намеси се Джордино, — но я си представете, че кариерата се окаже открита яма.
	Хайди му хвърли многозначителен поглед.
	— Разбирам какво имаш предвид. Че ако дружеството „Форбс“ не е изкопало варовика от вътрешността на хълма, значи няма да има място, където да бъде скрит влакът. — Тя отново огледа снимката. — Храстите са прекалено много, за да сме сигурни, но теренът ми изглежда непокътнат.
	— Мисля, че трябва да разузнаем — обади се Пит.
	— Дадено! — съгласи си Джордино. — Ще те закарам дотам.
	— Не, ще ида сам. Ти в това време се обади на Мун да прати още хора тук — цял взвод морски пехотинци — в случай че Шоу е тръгнал с подкрепление. Кажи му също да ни прати и един минен инженер, и то добър. Разпитай ветераните в района и събери онези, които могат да си спомнят за всякакви подозрителни действия в кариерата. Хайди, ако не те затруднява, вдигни от леглата местните издатели и се поразрови из старите вестници за съответните материали, в които срутването на моста Довил-Хъдсън е на първите страници.
	— Не ни остава много време — каза мрачно Джордино. — Президентът ще започне речта си след деветнайсет часа.
	— Не е нужно да ми напомняш. — Пит взе шубата си. — Единственото, което ни остава, е да влезем вътре в планината.


	75.

	Слънцето беше залязло и след него бавно изгря луната. Вечерният въздух беше свеж и хапещ. От удобната си позиция — над входа на старата кариера — Шоу виждаше светлините на селата и фермите, отдалечени на километри разстояние. Приказна и живописна страна, помисли си той безцелно.
	Звукът на самолет с бутален двигател наруши притихналата местност. Шоу се обърна и погледна нагоре, но не видя нищо. Самолетът пътуваше без навигационни светлини. По шума на двигателите той прецени, че лети само на няколко десетки метра над хълма. Тук-там блясъкът на звездите се затъмняваше — от парашутите, предположи Шоу.
	Петнайсет минути по-късно две сенки излязоха изпод дърветата в подножието на хълма и се закатериха към него. Единият от мъжете беше Бъртън-Ангъс. До него вървеше нисък и набит човек. В тъмнината можеше да бъде сбъркан с огромен кръгъл, търкалящ се камък. Казваше се Ерик Колдуайлър и беше бивш надзирател на въгледобивна мина в Уелс.
	— Как мина? — попита Шоу.
	— Безупречно скачане, смея да твърдя — отвърна Бъртън-Ангъс. — Практически те се приземиха на ръба на сигналния ми лъч. Командирът им е лейтенант Маклин.
	Шоу пренебрегна едно от основните правила на тайните нощни операции и запали цигара. Така и така американците скоро щяха да узнаят за присъствието им тук, заключи той в себе си.
	— Открихте ли входа на кариерата?
	— Забравете за това — каза Колдуайлър. — Половината склон се е свлякъл.
	— Значи е зарит?
	— И то по-дълбоко от шотландска изба за уиски. Пластът е толкова дебел, че не се побира в представите ми.
	— Възможно ли е да се прокопае? — попита Шоу.
	Колдуайлър поклати глава.
	— Дори гигантски драглайн да имахме, ще отидат поне два-три дни.
	— Лошо. Американците вероятно ще се появят всеки момент.
	— Можем да проникнем през порталните рамки — предложи Колдуайлър, докато натъпкваше лулата си. — Стига да ги открием в тъмнината.
	— Какви са тия портални рамки? — погледна го Шоу.
	— Всички редовно експлоатирани мини трябва да имат авариен изход, в случай че главният вход се запуши, и въздушна вентилационна шахта.
	— Откъде да започнем да търсим? — попита нетърпеливо Шоу.
	Колдуайлър не обичаше да го насилват.
	— Ами дайте да помислим. Според мен това трябва да е хоризонтална галерия — тунел в склона на хълма, където рудният пласт излиза на повърхността. Оттам шахтата вероятно следва варовиковия слой надолу по склона. Това подсказва, че аварийният изход трябва да е някъде около основата на хълма. А вентилационната шахта? По-високо, с излаз на север.
	— Защо точно на север?
	— Заради преобладаващите ветрове. Точно както са били изискванията за проветрение в годините преди появата на въртящите се вентилатори.
	— Значи отдушник съществува — каза Шоу. — Сигурно е по-добре скрит в гората на хълма и по-малко забележим от аварийния изход.
	— А, без повече сафари из планината! — възрази Ангъс.
	— Ще ти се отрази добре — усмихна се Шоу. — Тъкмо да смели лакомствата от поредицата от приеми на посолството. — Той стъпка фаса на цигарата с тока на обувката си. — Аз ще ида да повикам нашите помощници.
	Шоу се обърна и си проправи път през един много гъст храст, близо до основата на хълма, на около трийсет метра от старото железопътно разклонение. Спъна се в един корен на ръба на една вдлъбнатина и се просна по очи, разпервайки ръце, за да се задържи, но не успя. Претърколи се надолу по обраслия с бурени склон и се приземи по гръб върху чакълест пласт.
	Още лежеше запъхтян и се опитваше да възстанови изкарания си въздух, когато над него се надвеси фигура, която се очерта на фона на звездите и допря дулото на пушка в челото му.
	— Много се надявам, че вие сте господин Шоу — каза любезен глас.
	— Да, аз съм Шоу — успя да изрече с пресипнал глас той.
	— Приятно ми е. — Оръжието бе отдръпнато. — Позволете ми да ви помогна, господине.
	— Вие ли сте лейтенант Маклин?
	— Не, господине. Аз съм сержант Бентли.
	Бентли беше облечен с военна нощна камуфлажна риза в черно и сиво и с панталони, втъкнати в парашутни ботуши. На главата носеше тъмна барета, а ръцете и лицето му имаха цвета на мастило. В ръка държеше мрежеста стоманена каска.
	От тъмнината се появи още един мъж.
	— Някакъв проблем, сержант?
	— Господин Шоу малко се понатърти.
	— Вие ли сте Маклин? — попита Шоу, дишайки вече нормално.
	— Не ме ли разпознахте?
	— Ами с тези боядисани лица всички си приличате.
	— Съжалявам за това.
	— Доведохте ли хората си?
	— Всичките четиринайсет на брой, живи и здрави. Което е постижение за парашутни скокове на тъмно.
	— Ще ми трябвате, за да откриете една портална рамка в хълма, или някаква следа от изкопни работи или падина в почвата. Започнете от основата на хълма и продължете към билото на север.
	Маклин се обърна към Бентли.
	— Сержант, съберете момчетата и им наредете да започнат търсенето в разгърнат строй на разстояние три метра един от друг.
	— Слушам, сър! — Бентли извървя четири крачки и гъсталакът го погълна.
	— Тъкмо се питах… — подметна небрежно Маклин.
	— Какво? — попита Шоу.
	— За американците. Как ли ще реагират, когато открият, че въоръжен отряд от парашутнодесантните части на Кралската флота са окупирали района на север от Ню Йорк?
	— Трудно е да се каже. Американците имат силно развито чувство за хумор.
	— Но няма да се смеят, ако се наложи да застреляме неколцина от тях.
	— Кога се случи това за последен път? — каза Шоу.
	— Имате предвид, откакто британските войници окупираха Съединените щати ли?
	— Нещо такова.
	— Мисля, че беше през хиляда осемстотин и четиринайсета, когато сър Едуард Паркенхам нападна Ню Орлиънс.
	— Ние загубихме тази битка.
	— Янките побесняха, защото подпалихме Вашингтон.
	Изведнъж двамата наостриха слух. Чуха изръмжаването на автомобилен двигател при превключването му на по-ниска предавка. После чифт фарове свърнаха по близкия път към изоставеното железопътно разклонение. Шоу и Маклин автоматически приклекнаха и занадничаха през тревата, покриваща ръба на вдлъбнатината.
	Те видяха как колата заподскача върху неравната почва и накрая спря там, където коловозът се изгубваше под склона на хълма. Двигателят замлъкна и от колата излезе един мъж и мина пред фаровете.
	Шоу се запита какво ли ще направи, когато се срещне отново с Пит. Дали ще го убие? Само една тиха команда от страна на Маклин, дори сигнал с ръка, и Пит щеше да бъде подложен на десетки удари с нож от мъжете, обучени в изкуството на безшумни убийства.
	Пит остана на място минута, загледан в хълма, сякаш го предизвикваше. После вдигна един камък и го хвърли в тъмнината към склона. След това се обърна и седна отново зад кормилото. Двигателят заработи и колата направи обратен завой.
	Едва когато габаритите се превърнаха в замъглени червени точки, Шоу и Маклин се изправиха.
	— За момент си помислих, че ще ми наредите да очистя негодника — каза Маклин.
	— И на мен ми мина тази мисъл — отвърна Шоу. — Но не е нужно да разбутваме гнездо на стършели. Нещата и без това ще се разгорещят достатъчно при пукването на зората.
	— Кой, мислите, че беше?
	— Това — отвърна Шоу — беше врагът.


	76.

	Даниел изглеждаше сияйна във вечерната си рокля с гол гръб от копринен шифон в зелени тонове. Косата й бе разделена на път в средата и прибрана назад от едната страна с гребен, украсен с позлатени цветя. Златна спираловидна огърлица обгръщаше шията й. Когато вдигаше поглед над масата, светлината от свещите проблясваше в очите й.
	След като прислужницата раздигна чиниите, Сарвьо се надвеси над Даниел и нежно целуна ръката й.
	— Налага ли се да тръгваш?
	— За съжаление, да — отвърна тя, наливайки му бренди. — Новият ми есенен гардероб от „Вивон“ е готов и си определих час за последните проби за утре сутринта.
	— Защо винаги летиш до Квебек? Не можеш ли да си намериш шивач в Отава?
	Даниел се изсмя и го погали по ръката.
	— Защото предпочитам модните дизайнери в Квебек пред шивачите в Отава.
	— Изглежда, никога не можем да останем за малко сами.
	— Ти вечно си зает с управлението на страната.
	— По това няма спор. Само че, когато отделя време за теб, точно тогава ти пък си обвързана с някакъв ангажимент.
	— Нали съм съпруга на министър-председателя — усмихна се тя. — Не мога да затворя очи и да обърна гръб на поетите от мен задължения.
	— Не заминавай — промълви той почти беззвучно.
	— Сигурна съм, че искаш да изглеждам красива на нашите обществени прояви — нацупи устни тя.
	— Къде ще отседнеш?
	— Където отсядам винаги, когато трябва да пренощувам в Квебек Сити… в градската къща на Нанси Сут.
	— Ще се чувствам по-добре, ако се прибереш вечерта.
	— Нищо няма да се случи, Шарл. — Тя се наведе и го целуна бездушно по бузата. — Връщам се утре следобед. И тогава ще си поговорим.
	— Обичам те, Даниел — рече тихо той. — Най-силното ми желание е да остарея заедно с теб. Държа да го знаеш.
	Нейният единствен отговор беше хлопването на вратата.


	Градската къща на Нанси Сут беше на нейно име — факт, за който самата Нанси дори не подозираше.
	Известна писателка и канадка по рождение, тя живееше в Ирландия, за да избегне шеметните данъци, причинени от инфлацията. Рядко посещаваше семейството и приятелите си във Ванкувър, а в Квебек кракът й не бе стъпвал повече от двайсет години.
	Веднага щом служебната кола остави Даниел пред градската къща и един канадски полицай зае мястото си пред външната врата, тя влезе вътре и започна да обикаля по стаите, тръшкайки вратите след себе си, пусна водата в тоалетната, включи радиото на станция с лека музика.
	След това отвори един вграден в стената гардероб, избута дрехите настрана и разкри врата, водеща към рядко използвано стълбище в съседната сграда. Забърза надолу по стълбите до вътрешен едноместен гараж, който имаше излаз към задна алея. Там, в точния час, я чакаше в мерцедеса си Анри Вийон. Едва настанила се на предната седалка, той протегна ръка и я прегърна.
	Даниел се отпусна в очакване на неизбежната целувка. Но изразът на нежни чувства не продължи. Той я отдели от себе си и лицето му прие сериозен вид.
	— Надявам се да е важно — рече той. — Започва да става все по-трудно да се измъквам.
	— Нима е възможно това да е същият мъж, който безразсъдно ме любеше в имението на министър-председателя?
	— Тогава не ми предстояха избори за президент на Квебек.
	Тя се отдръпна и въздъхна. Почувства, че възбудата и страстта от тайните им срещи стихва. Вече нямаше илюзии, които да се разбиват. Никога не се бе залъгвала, че необикновената им връзка ще продължи вечно. Сега не оставаше нищо друго, освен да зарови болката и двамата да запазят ако не интимно, то поне сърдечно приятелство.
	— Да отидем ли някъде? — прекъсна мислите й той.
	— Не, просто карай.
	Вийон натисна бутона за отваряне на електрическата гаражна врата и излезе на заден ход на алеята. Движението беше слабо, когато той пое към крайбрежната улица и се нареди на къса опашка от коли, които чакаха да се качат на ферибота, за да преминат на източния бряг.
	Нищо повече не си казаха, докато Вийон изкачваше мерцедеса по рампата и паркира близо до носовата част, откъдето можеха да наблюдават светлините, танцуващи по повърхността на Сейнт Лорънс.
	— Имаме да вършим съдбовни неща — заговори първа Даниел.
	— Свързани с теб и мен, или с Квебек?
	— С трите.
	— Звучи сериозно.
	— Точно тъй говоря. — Тя замълча. — Шарл ще се оттегли от поста министър-председател и ще се кандидатира за президент на Квебек.
	Той се обърна и се втренчи в нея.
	— Я повтори.
	— Съпругът ми ще обяви кандидатурата си за президент на Квебек.
	Раздразнен, Вийон поклати глава.
	— Не мога да повярвам, че ще го стори. Това е най-тъпото нещо, което съм чувал. Защо ни в клин, ни в ръкав ща върши подобна глупост?
	— Мисля, че е плод на гняв.
	— Толкова силно ли ме мрази?
	Даниел сведе поглед.
	— Изглежда, подозира, че има нещо между нас. А може би и знае. Сигурно иска да си отмъсти.
	— Не ми се вярва. Шарл никога не е проявявал детинщини.
	— Бях толкова предпазлива. Вероятно ме е следил. Как иначе ще се усъмни?
	Вийон тръсна глава назад и се разсмя.
	— Защото аз бях така добър да му кажа.
	— Не, не си го направил! — изуми се тя.
	— Майната му на този префинен гад! Да си се пържи в праведното си самосъжаление, хич не ми пука! Няма начин това високомерно копеле да спечели изборите. Шарл Сарвьо има малко приятели в „Парти Кебекоа“. Там повечето са на моя страна.
	До дока на ферибота оставаха само стотина метра, когато от петата кола зад мерцедес седана на Вийон слезе един мъж и се смеси сред пътниците, които започнаха да се разотиват от бордовите огради, откъдето се наслаждаваха на гледката, за да се върнат в колите си на палубата за паркиране.
	Мъжът видя в огледалото за обратно виждане два профила, увлечени в разговор, и чу приглушени гласове през затворените прозорци.
	Той нехайно се приближи до мерцедеса, отвори задната врата, сякаш колата беше негова, и се настани на задната седалка.
	— Мадам Сарвьо, мосю Вийон, добър вечер!
	По лицата на Даниел и Вийон се изписа смут, който премина в пълно изумление, а после в ужас, когато видяха 44-калибровия магнум, стиснат здраво в твърдата като камък ръка, която бавно се отмести от едната към другата глава и обратно.
	Удивлението на Вийон беше обяснимо.
	Той имаше чувството, че се оглежда в огледало.
	Мъжът на задната седалка беше точно копие на него — сякаш му беше близнак или клониран от него. На светлината от прожекторите на палубата за слизане и качване, която нахлуваше през предното стъкло, се виждаше ясно всяка подробност от лицето.
	Даниел изпусна нисък стон, който сигурно щеше да премине в истеричен вик, ако цевта на револвера не я бе шибнала по бузата.
	От драскотината на иначе гладката й кожа бликна кръв и тя изохка от мигновената болка.
	— Нямам никакви угризения, когато удрям жена, затова ако обичате, спестете си всякакви опити за неразумно съпротивление.
	Гласът беше чиста имитация на този на Вийон.
	— Кой сте вие? — попита Вийон. — И какво искате?
	— Поласкан съм, че оригиналът не разпозна измамата. — Гласът прие нова модулация, такава, която Вийон мигом разпозна с ужас.
	— Аз съм Фос Глай и смятам да убия и двама ви.


	77.

	Започна леко да ръми и Вийон пусна чистачките на предното стъкло. Дулото на оръжието бе впито в тила му със сила, която нито за миг не отслабна, откакто напуснаха ферибота.
	До него седеше Даниел и притискаше до лицето си окървавена носна кърпичка. През минута-две от гърлото й излизаше странен звук. Тя приличаше на жена, сънуваща кошмар, жена, вцепенена от ужас.
	Всички техни въпроси и молби бяха посрещнати с ледено мълчание. Глай отваряше уста единствено за да дава нареждания. Сега те се движеха през селски район, в който само тук-там се мяркаше светлина от фермерска къща. Вийон не можеше да направи нищо, освен да се подчинява. Само се надяваше и очакваше да му се яви случай, за да реагира, да привлече по някакъв начин вниманието на минаващ моторист или, ако имаше късмет, на патрулиращ полицай.
	— Намали! — заповяда му Глай. — Вляво от теб започва черен път. Тръгни по него.
	С потиснат ужас Вийон отби от главното шосе. Черният път беше изравнен наскоро и изглеждаше солидно утъпкан от тежки пътни съоръжения.
	— Мислех, че си умрял — обади се Вийон, очаквайки отговор от Глай.
	Такъв не получи.
	— Оня агент от английското разузнаване, Брайън Шоу, каза, че си се сблъскал с открадната яхта в японски товарен кораб.
	— А каза ли ти, че тялото ми не бе намерено?
	Най-сетне Глай се показа в настроение за разговор. Това беше началото.
	— Да, последвала експлозия…
	— Вързах кормилото, пуснах докрай притока на газ и скочих от яхтата на осем километра преди сблъсъка. Прецених, че при цялото движение по Сейнт Лорънс, щеше да е само въпрос на време, докато яхтата се забие в някой от плавателните съдове.
	— Защо си се направил да приличаш на мен?
	— Не е ли близко до ума? След като умреш, аз ще заема мястото ти и аз, а не ти, ще стана новият президент на Квебек.
	Минаха пет секунди, преди смайващото изказване да проникне в съзнанието на Вийон.
	— За бога, това е лудост!
	— Лудост ли? Нищо подобно. Находчив ум, бих го нарекъл.
	— Никога няма да успееш с този налудничав план.
	— О, вече успях. — Глай говореше спокойно, разговорливо. — Как мислиш, че влязох през входната врата на Жюл Герие, минах покрай телохранителя му, за да се кача в спалнята и да го убия? Сядах зад бюрото ти, приемах повечето от приятелите ти, обсъждах с Шарл Сарвьо политическите ни различия, явявах се в Камарата на общините. Ха! Дори спах със съпругата ти и с любовницата ти ей тук, на предната седалка.
	Вийон беше зашеметен.
	— Не е вярно… не е вярно… не и с жена ми.
	— Да, Анри, самата истина е. Мога да ти опиша анатомията й, като започна с…
	— Стига! — изкрещя Вийон. Той натисна спирачките и извъртя кормилото надясно.
	Орисниците обърнаха гръб на Вийон. Гумите не успяха да зацепят влажната земя и не се получи нищо от онова, което очакваше и на което се надяваше. Центробежната сила от яростното движение не успя да изхвърли тялото. Вместо това колата се заплъзга бавно в лениви кръгове.
	Запазвайки равновесие, с леко изместен прицел, Глай натисна спусъка.
	44-калибровият куршум на магнума пръсна ключицата на Вийон и излетя през предното стъкло.
	От устата на Даниел се изтръгна вик, после замря от сподавен от ужас плач.
	Колата постепенно спря върху мократа трева отстрани на пътя. Ръцете на Вийон рязко пуснаха кормилото. Той отметна глава върху облегалката на седалката, притисна силно зеещата рана и стисна зъби от болка.
	Глай слезе от колата и отвори шофьорската врата. Изблъска грубо Вийон до Даниел и седна зад кормилото.
	— Аз ще продължа нататък — озъби се той и заби дулото на револвера в подмишницата на Вийон. — И не хитрувай повече!
	На Даниел й се стори, че цялата горна половина от рамото на Вийон е изхвръкнала. Тя извърна глава и повърна във вратата.
	Глай направи обратен завой и излезе на пътя. След осемстотин метра фаровете на колата осветиха огромен, боядисан в жълто булдозер. До него се виждаше изкопан ров, дълбок три метра и широк около пет метра. От другата му страна се издигаше висока купчина пръст. Докато Глай караше покрай ръба, Даниел видя, че на дъното на рова лежи дълга циментова тръба. После отминаха смълчана редица от фургони и земекопачни съоръжения. Канцеларията на инженера — очукана, стара каравана — беше тъмна и празна. Строителната бригада се бе разотишла.
	Глай продължи по-нататък, където бе започнало зариването на новия отводнителен тръбопровод. Удари спирачки и започна да преценява ъгъла на наклона към покрива на тръбата. После запали двигателя и подкара мерцедеса към изкопа.
	Предната броня на колата се удари в заобления цимент и пръсна искри. Задницата се извъртя и колата легна на едната си страна, с фарове, сочещи под лек ъгъл нагоре.
	Глай извади от джоба на якето си два чифта белезници. Сложи единия на лявата ръка на Вийон и го стегна за кормилото. С другия чифт повтори същото и с Даниел.
	— Какво ще правите? — попита със сипкав глас Даниел.
	Той се обърна да я погледне. Гарвановочерната й коса беше разчорлена, красивите черти на лицето й бяха оплескани с кървави сълзи. В очите приличаше на кошута, парализирана от страх.
	По лицето му се разля противна усмивка.
	— Ами закопчавам теб и любовника ти, за да прекарате вечността заедно.
	— Няма причина да убиваш нея — обади се Вийон, едва издържайки на болката. — За бога, освободи я!
	— Съжалявам — отвърна коравосърдечно Глай. — Тя е част от сделката.
	— Каква сделка?
	Глай тръшна вратата и тръгна по полегатия насип. Изкачи го бързо и изчезна в тъмнината. След няколко минути се чу шум от тежък дизелов двигател, приведен в действие.
	Двигателят започна да се напряга така, сякаш работеше под тежък товар. Гърленият рев на ауспуха ставаше все по-близък и след малко от ръба на изкопа се подаде огромен сребърен кош. Изведнъж той се наклони надолу и изсипа върху покрива на мерцедеса три и половина кубически метра пръст.
	Даниел нададе пронизителен вик.
	— О, света Богородице… той ще ни зарови живи… о, недейте, моля ви, недейте!
	Глай бездушно пренебрегна жалната молба и върна назад кофата на товарачната машина, за да загребе отново пръст. Той познаваше положенията на всеки лост, беше наясно с предназначенията им и как да ги задейства. В продължение на две нощи се бе упражнявал, запълвайки части от изкопа с такава вещина, че работниците на обекта изобщо не забелязаха засипаните между смените им нови шест метра от тръбопровода.
	Даниел се мъчеше яростно да свали гривната на белезниците си. Плътта на китката й се сряза бързо на кървави ивици.
	— Анри! — Този път викът й прозвуча като сподавено скимтене. — Не ме оставяй да умра, да умра така.
	Вийон като че ли не я чуваше. Той знаеше, че само секунди го делят от смъртта поради загубата на кръв.
	— Странно — промълви той. — Странно е, че последният човек, който ще умре за свободата на Квебек, съм аз. Мислил ли е някой, че… — Гласът му замря.
	Колата беше вече покрита почти цялата. Виждаха се само част от счупеното предно стъкло, емблемата с триъгълна звезда и един фар.
	До ръба на изкопа се доближи една фигура и застана в светлината на фара. Не беше Фос Глай, друг беше. Мъжът погледна надолу. Той бе потънал в дълбока скръб, по бузите му блестяха сълзи.
	В първия момент Даниел се втренчи ужасена в него. Лицето й стана призрачно бяло. После тя допря свободната си ръка в стъклото с умоляващ жест. И едва тогава в очите й се появи проумяващ поглед и устните й изрекоха безмълвно: „Прости ми!“.
	Кофата се наклони отново, изсипа пръстта и затрупа докрай колата.
	Изкопът бе напълнен до нивото на земята и шумът от изгорелите газове на товарачната машина заглъхна в нощта.
	Едва тогава потъналият в скръб Шарл Сарвьо се обърна и бавно се отдалечи.


	78.

	Летището край Лак Сейнт Джоузеф, разположено навътре сред хълмовете на североизток от Квебек Сити, беше едно от няколкото на Кралските канадски военновъздушни сили, закрито поради орязания бюджет. Дългата три километра писта беше забранена за пътнически самолети, но продължаваше да се ползва от военните за обучение и за аварийни кацания.
	Самолетът на Анри Вийон стоеше пред порутен метален хангар. До него бе спряла цистерна за гориво и двама мъже с дъждобрани правеха предполетни проверки. В канцеларията на хангара стояха Шарл Сарвьо и инспектор Фин и мълчаливо наблюдаваха процедурите през един зацапан прозорец. Лекият дъжд сега се бе превърнал в пороен и течеше през разядения на десетки места покрив на хангара.
	Фос Глай лежеше изтегнат удобно върху едно одеяло. Беше скръстил ръце под тила и изобщо не обръщаше внимание на водата, която се стичаше до него върху циментовия под. Гледаше в металните греди на тавана и по лицето му беше изписано самодоволство, граничещо дори с блаженство.
	Нямаше и помен от маскировката му на Вийон — сега бе отново той. Навън пилотът скочи от крилото на земята и с лек тръс стигна до хангара. Надникна през вратата на канцеларията и съобщи:
	— Ние сме готови.
	Глай се надигна до седнало положение.
	— Какво открихте?
	— Нищо. Проверихме всяка система, всеки квадратен сантиметър, дори качеството на горивото и маслото. Никой не е пипал нищо. Всичко е точно.
	— Добре, палете двигателите.
	Пилотът кимна и тръгна приведен под дъжда.
	— Е, господа — каза Глай. — Аз потеглям.
	Сарвьо безмълвно кимна на инспектор Фин. Полицаят постави два големи куфара върху работната маса и ги отвори.
	— Трийсет милиона употребявани канадски долара — каза Фин с напълно безизразно лице.
	Глай извади от джоба си бижутерски окуляр и започна да преглежда наслуки пачките банкноти. След десетина минути прибра обратно окуляра и затвори куфарите.
	— Не се шегувахте, като казахте „употребявани“ банкноти. Повечето от тях са толкова изтъркани от носене в портфейл, че дори едва се разчитат номинациите им.
	— За ваше сведение — сопна му се Фин, — не беше лесна работа да се събере такава сума от употребявани банкноти за толкова кратко време. Надявам се да ги сметнете за годни.
	Глай се доближи до Сарвьо и му подаде ръка.
	— Добре се работи с вас, господин министър-председател.
	Сарвьо не отвърна на жеста му.
	— Радвам се, че успяхме навреме да използваме измамата.
	Глай сви рамене и прибра празната си ръка.
	— Знае ли човек? Може би от мен щеше да стане адски добър президент, по-добър дори и от Вийон.
	— Чист късмет, че не станахте — рече Сарвьо. — Ако инспектор Фин не знаеше точното местонахождение на Анри, когато вие най-безочливо нахълтахте в кабинета ми, сигурно никога нямаше да бъдете задържан. При това положение дълбоко съжалявам, че няма да ви видя увиснал на бесилото.
	— По тази причина се застраховах, като запазих всички доказателства — заяви с презрение Глай. — Хронологичен дневник на действията ми от името на „Свободното квебекско общество“, магнетофонни записи на разговорите ми с Вийон, видеозаписи на жена ви в безсрамни пози с вашия министър на външните работи. Все неща, от които стават огромни скандали. Бих казал, че това е честна размяна за живота ми.
	— Кога ще ги получа? — попита Сарвьо.
	— Ще ви изпратя указанията за мястото, където се намират, след като се озова благополучно някъде далеч от вас.
	— Каква е моята застраховка? Как да ви вярвам, че няма да почнете да ме изнудвате?
	Глай се засмя дружелюбно.
	— Никаква, изобщо никаква.
	— Вие сте отрепка — изсъска гневно Сарвьо. — Вредител на земята.
	— А вие да не би да сте цвете? — озъби му се Глай. — Стояхте с цялата си непорочност и наблюдавахте как отнех живота на политическия ви съперник и измамната ви жена. А после имахте наглостта да платите за тази работа с държавни пари. Вие смърдите дори повече от мен, Сарвьо. По-голямата част от сделката беше ваша. Така че спестете си обидите и проповедите за пред огледалото.
	Сарвьо се разтрепери и вътрешно закипя от гняв.
	— А сега изчезвайте… изчезвайте от Канада.
	— С удоволствие.
	Сарвьо успя да се овладее.
	— Сбогом, господин Глай. Нищо чудно да се срещнем в ада.
	— Та ние вече го сторихме — измърмори Глай.
	Той заключи куфарите, понесе ги навън и се качи в самолета. Докато пилотът рулираше до края на пистата, Глай се отпусна на кресло в пътническата кабина и си наля питие.
	Не е лошо, размисли се той, трийсет милиона гущери и реактивен самолет. Нищо по-хубаво от това, да се измъкнеш със стил.
	Телефонът на барчето иззвъня. Беше пилотът.
	— Готови сме за излитане. Сега ще ми дадете ли инструкции за полета?
	— Насочете се на юг към Съединените щати. Летете ниско, за да избегнете радарите. На сто и шейсет километра над границата намалете скоростта и дайте курс към Монсерат.
	— Изобщо не съм чувал за него.
	— Това е един от Подветрените острови в Малките Антили, на изток от Пуерто Рико. Събуди ме, като наближим.
	— Приятни сънища, шефе!
	Глай се отпусна в креслото, без да си направи труда да закопчее предпазния колан. В този момент се чувстваше безсмъртен. Усмихна се, когато видя през прозореца силуетите на двама души на фона на светлините от хангара.
	Сарвьо излезе глупак, помисли си той. Ако беше на мястото на министър-председателя, щеше да сложи или бомба в самолета, или да повреди нещо, за да катастрофира, или може би да нареди на военновъздушните сили да го свалят. Последното беше все още вероятно, макар и малко.
	Бомба обаче нямаше и всички уреди бяха проверени от носа до опашката.
	Той беше успял. Беше напълно свободен.


	Когато самолетът набра скорост и се загуби в дъждовната нощ, Сарвьо се обърна към Фин.
	— Как ще стане?
	— С автоматичния пилот. Веднъж включи ли се, самолетът ще започне много леко да се издига. Висотомерите са настроени да отчитат височина не повече от 3 300 метра. Системите за херметизация и за кислород при авария няма да се задействат. Докато пилотът разбере, че има някаква нередност, ще бъде много късно.
	— А няма ли да може да изключи автопилота?
	Фин поклати глава.
	— Веригата е пренастроена. Ако ще и с брадва да разбие уреда, пак няма да постигне нищо. Ще му бъде невъзможно да овладее отново самолета.
	— Значи те ще загубят съзнание от липса на кислород.
	— И накрая ще паднат в океана, като свърши горивото.
	— Но може да паднат и на суша.
	— Рискът е пресметнат — поясни Фин. — Като взехме предвид какво разстояние изминава самолетът с пълни резервоари и предположихме намерението на Глай да отлети възможно най-далеч, преди да кацне, вероятността да паднат във вода е осем на едно.
	Сарвьо се замисли за миг, после попита:
	— А материалите за пресата?
	— Написани са и чакат да бъдат предадени на телеграфните агенции.
	Инспектор Фин разтвори чадър и двамата се запътиха към лимузината на министър-председателя. Във вдлъбнатините на пътеката за рулиране се бяха образували локви. Един от помощниците на Фин загаси осветлението на хангара и пистата.
	Сарвьо спря до колата и вдигна поглед към небето, заслушан как и последният звук от бръмченето на самолетните двигатели се стопи в дъжда.
	— Жалко, че Глай никога няма да разбере как беше надхитрен. Положително щеше да го оцени.


	На следващата сутрин по международните телеграфни агенции бе разпространено следното съобщение:

	Отава, 10 юни (специален репортаж)
	Самолет, в който са пътували Даниел Сарвьо и Анри Вийон, се разби тази сутрин е Атлантическия океан на 200 мили североизток от Кайен, Френска Гвиана.
	Съпругата на канадския министър-председател и кандидатът за президент на наскоро получилата независимост провинция Квебек излетели снощи от Отава на път за Квебек Сити и след като не кацнали според тяхното разписание, бил даден сигнал за тревога.
	Вийон сам управлявал частния си самолет, а мадам Сарвьо била единствената пътничка на борда. Всички опити за връзка по радиото останали безуспешни.
	Тъй като канадските ръководители на въздушното движение не предположили веднага, че двумоторният реактивен самолет „Албатрос“ е летял над територията на Съединените щати, часове били загубени в безплодно претърсване на района между Квебек и Отава. Едва когато от „Конкорд“ на „Ер Франс“ било съобщено за самолет, който летял хаотично на юг от Бермуда на 16 700 метра — 2 400 метра над максималната допустима височина, определена за Вийоновия „Албатрос“, се предприели опити за прихващане.
	Реактивни самолети на Американските военноморски сили излетели от авионосеца „Кити Хок“, намиращ се близо до Куба. Пръв забелязал „Албатрос“ лейтенант Артър Ханкок и съобщил, че вижда мъж, който седи неподвижен пред командното табло. Той проследил самолета и го видял как почнал бавно и спираловидно да пада надолу и изчезнал в океана.
	„Още нямаме твърдо обяснение за случая“, каза Иън Стоун, говорител на Канадските въздушни линии. „Единствената теория, която води до някакво смислено заключение, е, че мадам Сарвьо и господин Вийон са изпаднали в безсъзнание поради липса на кислород и че самолетът, включен на автопилот, се е отклонил на близо 5000 километра от курса, преди да изразходва горивото си и да падне.“ Претърсването не е довело до никакви следи от разбития самолет.
	Министър-председателят Шарл Сарвьо се е уединил в мъката си и отказва всякакви коментари.



	79.

	Ранна утринна мъгла обгърна долината на Хъдсън и намали видимостта до петдесетина метра. От отсрещната страна на хълма, до покрития вход на кариерата, Пит бе установил команден пост в къща на колела, взета назаем от съседния овощар. По ирония на съдбата нито той, нито Шоу знаеха месторазположението на другия, макар че ги разделяше само километър и половина гъсто обрасъл с растителност склон.
	Пит се чувстваше преуморен от малкото сън и многото кафета. Копнееше за ободряваща чашка бренди, която да прочисти паяжината в съзнанието му, но знаеше, че подобно нещо щеше да е грешка. Колкото и примамливо да звучеше, той се опасяваше, че едно питие ще причини точно обратна реакция и ще забави мисловния му процес, а това беше последното нещо, от което се нуждаеше.
	Той застана на вратата на подвижната къща и загледа как Никълъс Райли и водолазният екип от „Де Сото“ разтоварват екипировките си, а Глен Чейс и Ал Джордино се въртяха около тежка желязна решетка, набита в камениста част на хълма. Чу се пукот, когато те запалиха ацетиленовата горелка, последван от взрив от искри, докато синият пламък атакуваше ръждясалите пръчки.
	— Не гарантирам, че отворът зад тази решетка е авариен изход — каза Джери Лубин. — Но поне сме на прав път.
	Лубин беше пристигнал преди няколко часа от Вашингтон заедно с адмирал Сандекър. Работеше като минен консултант в Управлението за федералните ресурси; беше дребен, весел човек, с гърбав нос и остър поглед.
	Пит го заговори:
	— Открихме го точно там, където ти ни каза.
	— Тренирано предположение — отвърна Лубин. — Ако бях главен инженер на мина, щях да направя изход точно там.
	— Някой доста се е потрудил, за да не влизат вътре хора — обади се Сандекър.
	— Това е фермерът, който навремето е притежавал земята тук.
	Гласът беше на Хайди, която се надигна от едно от горните легла.
	— Как се сдоби с тази информация? — попита Лубин.
	— Една любезна редакторка стана от леглото на приятеля си, за да ми отвори файлове с местните вестници. Преди около трийсет години трима леководолази се удавили в шахтата. Две от телата изобщо не били намерени. Тогава собственикът запечатал входа, за да не стават нещастни случаи.
	— Откри ли нещо за свличането на почвата?
	— Абсолютно нищо. Всички архиви до хиляда деветстотин четирийсет и шеста година били унищожени от пожар.
	Сандекър подръпна замислен брадата си.
	— Интересно, колко ли навътре може да са стигнали ония клетници, преди да се удавят?
	— Сигурно са влезли през главната кариера и са се задушили поради липса на въздух — изказа гласно мислите си Пит.
	— Жертвите несъмнено са били водолази любители, необучени и недобре екипирани.
	— Щях да съм по-доволен, ако имаше по-лесен начин за влизане.
	— Вентилационната шахта е такава възможност — каза Лубин.
	— Естествено! — възкликна Сандекър. — Всяка подземна мина има нужда от вентилационна шахта.
	— Не споменах за нея преди, защото ще ни отнеме цяла вечност да я открием в тази мъгла. Освен това, когато една мина се затваря, порталната рамка за въздух се запълва и покрива, защото винаги има опасност да мине случайно я крава, я човек, особено дете, да пропадне вътре и да изчезне.
	Лицето на Пит просветна.
	— Имам чувството, че точно там ще намерим нашия приятел Брайън Шоу.
	Лубин му хвърли питащ поглед.
	— Кой е той?
	— Съперник — отвърна Пит. — И той като нас има същото огромно желание да проникне в този хълм.
	Лубин рязко сви рамене.
	— Е, не му завиждам. Да се копае в портална шахта с ширината на човешки рамене е робски труд.
	Лубин нямаше да влезе в спор с англичанина.


	Един от хората на лейтенант Маклин буквално се препъна и падна върху бразда в земята, която криеше вентилационната шахта. От полунощ парашутистите трескаво работеха, за да разчистят пълния с чакъл проход. Хвърляха непосилен труд. Само един мъж можеше да копае в тясното пространство. Хлътването беше постоянна опасност. Откраднатите без много замисляне кофи от съседната овощна градина се пълнеха и изкарваха на повърхността с въжета. Там биваха изпразвани и спускани обратно за поредния товар. Работещият на тъмно копаеше бързо и неуморно с всички сили. Когато почувстваше, че ще падне от изтощение, бързо биваше сменяван с друг. Копаенето не спираше нито за миг.
	— На каква дълбочина сме? — попита Шоу.
	— На около дванайсет метра — отвърна Колдуайлър.
	— Колко още остават?
	Уелсецът сбърчи замислен вежди.
	— По моята преценка трябва да стигнем до главната кариера след още четирийсетина метра. Но докъде е запълнена шахтата, това не мога да кажа. Може да проникнем в кариерата след още един метър, а може и след последния сантиметър.
	— Готов съм да приема първото предположение — обади се Маклин. — Тази мъгла няма да може да ни прикрива повече.
	— Има ли някакви следи от американците?
	— Само шума от превозни средства някъде оттатък хълма.
	Шоу запали още една от специално поръчаните си цигари. Беше последната.
	— Мислех, че вече ще са прехвърлили хълма.
	— Ще бъдат много сърдечно посрещнати, когато се появят — отбеляза развеселен Маклин.
	— Чувал съм, че американските затвори са претъпкани — измърмори Колдуайлър. — Хич не ми се прекарва остатъка от живота в някой от тях.
	Шоу се усмихна.
	— Колко му е на човек с твоя опит да си прокара тунел за бягство.
	Колдуайлър изтръска пепелта от лулата си.
	— Никак не е забавна такава мисъл. Макар че, ако говорим сериозно, не мога да се начудя какво всъщност правя тук.
	— Дойде по желание като всеки от нас — каза Маклин.
	Шоу изпусна дълбоко дим.
	— Ако живееш достатъчно дълго, за да се завърнеш в Англия, министър-председателят ще те закичи с медал.
	— Само заради изваждането на къс хартия?
	— Този къс хартия е важен много повече, отколкото ще узнаеш някога.


	Малък конвой от бронирани военнотранспортни самолети намалиха ход и спряха. Един офицер с бойно облекло скочи от челното превозно средство и подаде команда. Поток от морски пехотинци с автоматични оръжия в ръка се изля на земята и започна да се групира на взводове.
	Офицерът, с набито око за висшестоящи началници, тръгна право към адмирала.
	— Адмирал Сандекър?
	Лицето на Сандекър леко просветна от факта, че го разпознаха.
	— На вашите услуги.
	— Лейтенант Санчес. — Ръката му светкавично се вдигна за отдаване на чест. — Трето разузнавателно поделение на морската пехота.
	— Приятно ми е да се запознаем — отвърна на поздрава Сандекър.
	— Нямам ясни заповеди за нашето разгръщане.
	— С колко хора разполагате?
	— С три взвода. Общо четирийсет души с мен.
	— Добре. Единият взвод да обгради самия район, другите два да патрулират гората около хълма.
	— Тъй вярно, сър!
	— И още нещо, лейтенант. Ние не знаем какво ни очаква. Предупредете хората ви да действат внимателно.
	Сандекър се обърна и тръгна към аварийната шахта. Вече бе срязана и последната пръчка на решетката. Водолазният екип стоеше в готовност да прониже сърцето на хълма. Странна тишина бе обгърнала всички. Гледаха черния отвор така, сякаш виждаха злокобна врата към ада.
	Пит бе облякъл водолазен костюм и пристягаше ремъците на бутилките за сгъстен въздух. След като се увери, че всичко е на място, кимна на Райли и водолазния екип.
	— Готово. Хайде да започнем нощно издирване.
	Сандекър му хвърли неразбиращ поглед.
	— Нощно издирване ли?
	— Това е стар израз на водолазите за проучване тъмнината на подводните пещери.
	Лицето на Сандекър остана сериозно.
	— Не предприемайте рискове и бъдете здрави…
	— Стискайте палци да намеря тук договора.
	— Дори с двете ръце. Другата е за Шоу, ако те превари.
	— Да — отвърна Пит, — не е изключено.
	Той влезе в приканващата го портална рамка и тъмнината го погълна.


	80.

	Старият авариен изход на главната кариера се спускаше към недрата на хълма. Стените бяха високи два метра и по тях се виждаха следи от кирките на рудокопачите. Въздухът беше влажен, с лекия, но зловещ мирис на мавзолей. След двайсетина метра пътят завиваше и всякаква светлина отвън се изгубваше.
	Водолазните лампи светеха и Пит, следван от Райли и трима мъже, продължиха напред, стъпките им отекваха във вечната тъма.
	Отминаха празна вагонетка, чиито малки железни колела бяха скачени с ръждясало съединение към тесните релси. В една изкопана ниша имаше прилежно подредени кирки и лопати — сякаш чакаха закоравели ръце отново да сграбчат дръжките им. Малко по-нататък се появиха и други неща: счупена миньорска лампа, един тежък ковашки чук и избелелите, слепени страници на минен каталог. Каталогът беше останал отворен на реклами, изобразяващи пианоли*.
	[* Инструменти за механично свирене на пиано. — Б.пр.]
	Купчина от паднали камъни препречи пътя им и ги забави двайсет минути, докато ги отместят. Всеки оглеждаше подозрително изгнилите дървени греди, изкривени от тежестта на ронещия се таван. Докато разчистваха камъните, никой не продумваше. Страхът, че могат да пропаднат в някоя пропаст, смразяваше съзнанието им. Накрая успяха да си проправят път и видяха, че оттатък бариерата подът на тунела беше залят с няколко сантиметра вода.
	Когато водата стигна до коленете им, Пит се спря и вдигна ръка.
	— След малко водата ще стигне над главите ни — каза той. — Мисля, че ще е най-добре обезопасителната група да започне операциите си оттук.
	Райли кимна.
	— Съгласен съм.
	Тримата водолази, които трябваше да останат след другите в случай на нужда, започнаха да подреждат запасните си бутилки със сгъстен въздух, после завързваха края на едно оранжево флуоресцентно въже, навито на огромна макара. Когато мъжете окомплектоваха екипировките си, водолазните им лампи затанцуваха по стените на тунела, а гласовете им зазвучаха чужди и подсилени.
	Пит и Райли свалиха туристическите си ботуши и си сложиха плавниците, след това се хванаха за макарата и продължиха напред, развивайки обезопасителното въже.
	Водата скоро стигна до кръста им. Те нагласиха водолазните си маски, захапаха накрайниците на регулаторите за въздух. После се гмурнаха във водното пространство.
	Под повърхността беше студено и мрачно, видимостта — учудващо силна. Изведнъж Пит съзря мъничък саламандър, чиито очи се бяха изродили до пълна слепота, и той потръпна от едва ли не суеверно благоговение. Остана поразен, че в това гробовно уединение може да съществува някаква форма на живот.
	Аварийната шахта на кариерата се спускаше надолу като огромна, стръмна бездънна яма. Имаше нещо злокобно в нея — сякаш някаква прокълната и страховита сила се спотайваше в мрачните дълбини отвъд лъчите на водолазните лампи.
	След десет минути по часовника на Пит двамата спряха и прегледаха уредите си. Дълбокомерите им отчитаха 32 метра. Очите на Пит се задържаха изпод маската върху Райли. Водачът на водолазите бързо свери въздушния си манометър, после направи знак с глава, че могат да продължат.
	Шахтата започна да се разширява във вид на пещера, чиито стени имаха цвят на потъмняло злато. Най-накрая двамата навлязоха в една галерия на варовиковата кариера. Дъното се изравни и Пит забеляза, че дълбочината там е стигнала осемнайсет метра. Той насочи лампата си нагоре и лъчът освети нещо като покритие с живачна амалгама. После се изтласка нагоре като призрак в полет и изведнъж излезе над повърхността. Откри, че се намира във въздушна възглавница под тавана на просторна заоблена камера. Отгоре като ледени шушулки се спускаха гъсти групи сталактити, чиито конусовидни върхове свършваха на сантиметри над водата. Твърде късно Пит се гмурна, за да предупреди Райли.
	Отражението върху повърхността пречеше на Райли да вижда добре и той удари маската си във върха на един сталактит и счупи стъклото й. В гърбицата на носа му зейна рана, клепачите му се нарязаха. Едва по-късно установи, че контактната леща на лявото му око беше изхвръкнала.
	Пит си проправи път през конусовидните пънове и хвана Райли подмишница.
	— Какво стана? — смънка Райли. — Защо изгаснаха лампите?
	— Ти се сблъска с обратния край на един сталактит — отвърна Пит. — Твоята лампа се счупи, а моята я загубих.
	Райли не повярва на лъжата. Той свали ръкавицата си и опипа лицето си.
	— Ослепял съм — рече той бездушно.
	— Нищо подобно.
	Пит свали маската му и внимателно извади по-големите парчета стъкла. Кожата на главния водолаз беше толкова изтръпнала от ледената вода, че той не чувстваше никаква болка.
	— Ама че гаден късмет! Точно на мен ли да се случи?
	— Престани да се оплакваш. След няколко шева обезобразената ти муцуна ще бъде като нова.
	— Извинявай, че изпортих нещата. Май дотук беше всичко.
	— Ти се връщай.
	— А ти?
	— Не, аз продължавам.
	— Колко въздух имаш?
	— Предостатъчно.
	— Не можеш измами печен професионалист, братле. Едва ли ти е останало достатъчно, за да стигнеш помощния екип. Продължиш ли, ще загубиш обиколния си билет за повърхността.
	Пит завърза обезопасителното въже за един сталактит, след това усука с него ръката на Райли.
	— Следвай плътно пътя с жълтите павета и си пази главата.
	— Голям комедиант се оказа. Какво да съобщя на адмирала? Направо ще ме кастрира, като разбере, че съм те оставил тук.
	— Кажи му — отвърна Пит с тънка усмивка, — че бързам да хвана влака.


	Крачейки през влажната гора на щата Ню Йорк, ефрейтор Ричард Уилъпа се чувстваше съвсем като у дома. Пряк потомък на чинукски индианци от тихоокеанския северозападен район, той бе прекарал голяма част от младите си години в преследване на дивеч в дъждовните гори на щата Вашингтон и се бе усъвършенствал в умението да се приближава до пет-шест метра от дива сърна, преди животното да усети присъствието му и да побегне.
	Опитът му се оказа от полза да разпознава следите от пресни човешки стъпки. Отпечатъците са на нисък човек, прецени той наум, обут в подобни на неговите военни ботуши, номер четирийсети. Влагата от мъглата още не се бе просмукала в отпечатъците — знак според набитото око на Уилъпа, че са стари не повече от половин час.
	Следите идваха откъм гъсталака, стигаха до едно дърво и се връщаха обратно. На Уилъпа му стана забавно, когато видя струйката пара, която се издигаше от стъблото — някой беше излязъл от храста, беше се показал и бе побързал да се върне обратно.
	Той се огледа от двете страни, но не видя никого от взвода си. Сержантът го бе изпратил напред да разучи обстановката и останалите още не го бяха настигнали.
	Уилъпа предпазливо се покатери на един клон и погледна в храстите. От височината на удобната му позиция видя очертанията на глава и рамене, прегърбени над паднал ствол.
	— Ей! — извика той. — Знам, че си там. Излез с вдигнати ръце!
	В отговор Уилъпа получи поздрав от куршуми, които обелиха кората на дървото под него.
	— Велики боже! — смотолеви ефрейторът от изумление. Никой не го бе предупредил, че може и да го прострелят!
	Той се прицели с оръжието си, натисна спусъка и обсипа с куршуми гъсталака.


	Стрелбата на хълма отекна силно през долината. Лейтенант Санчес грабна полевото радио.
	— Сержант Райън, чувате ли ме?
	Райън отговори почти моментално.
	— Тук Райън, говорете, сър.
	— Какво, по дяволите, става там?
	— Настъпихме стършелово гнездо — отвърна рязко Райън. — Стана същинско меле. Вече дадох три жертви.
	Санчес се смая от ужасната вест.
	— Кой стреля по вас?
	— Не са фермери със сопи. Изправени сме пред елитна част.
	— Бъди по-ясен!
	— Нападнаха ни някакви, които умеят адски добре да си служат с картечни пистолети.


	— Лошо ни се пише — извика Шоу, навеждайки глава, за да се предпази от непрекъснатата стрелба, която отнасяше листата на клоните над него. — Те се приближават откъм гърба ни.
	— Не са аматьори тия янки! — извика в отговор Маклин. — Изчакват удобен случай и ще ни избият половината.
	— Колкото по-дълго изчакват, толкова по-добре.
	Шоу допълзя до изкопа, където Колдуайлър и другите продължаваха да копаят като бесни, без да обръщат внимание на битката, която се водеше около тях.
	— Има ли вероятност да проникнем вътре?
	— Ние първи ще разберем, когато стигнем дотам — измърмори уелсецът. По лицето му се стичаше пот от тежките кофи с огромен скален блок. — Прокопахме почти двайсет и два метра. Нищо повече не мога да кажа.
	Шоу се наведе отново, защото един куршум рикошира от скалния блок към Колдуайлър и отнесе тока на ботуша му.
	— По-добре залегни, докато не ти извикам — каза му Колдуайлър с тон, сякаш говореше за времето.
	Шоу го послуша. Просна се в една плитка вдлъбнатина до Бъртън-Ангъс, който като че ли се забавляваше, докато отвръщаше на огъня, бълващ от гората наоколо.
	— Улучи ли някого? — попита го Шоу.
	— Тия подлеци изобщо не се показват — отвърна Бъртън-Ангъс. — Научили са си урока от Виетнам.
	Той се изправи на колене и започна да дава продължителни отмерени изстрели към гъстите храсти. В отговор получи дъжд от куршуми, които се забиваха в земята около него. Изведнъж той рязко се изправи и падна назад, без да издаде никакъв звук.
	Шоу се надвеси над него. От трите дупки на гърдите му, на еднакво разстояние една от друга, бликна кръв. Той вдигна поглед към Шоу — кафявите му очи се замъглиха, лицето му започваше да побелява.
	— Добре се подредих — заговори с дрезгав глас той. — Да бъда прострелян на американска земя. Кой би повярвал… — Очите му се изцъклиха и той издъхна.
	Сержант Бентли излезе от храстите и поглеждайки надолу, рече:
	— Прекалено добри момчета загиват днес. — После лицето му доби студен израз и погледът му предпазливо обходи върха на насипа. Огънят, който уби Бъртън-Ангъс, прецени той, идваше от възвишението. Той забеляза едва доловимо движение високо в клоните, нагласи пистолета си на полуавтоматична стрелба, прицели се и изстреля шест куршума.
	С мрачно задоволство видя как едно тяло се свлече бавно от дървото и тупна върху влажната земя.
	Ефрейтор Ричард Уилъпа никога повече нямаше да гони сърна в родната си гора.


	81.

	Малко след откриването на стрелбата адмирал Сандекър нареди по радиото спешно да пристигнат лекари и линейки от местните болници. Откликването беше незабавно. Докато първите ранени, които можеха да ходят, започнаха да се спускат по хълма, от далечината вече се чуха приближаващи се сирени.
	Накуцвайки, Хайди отиваше до всеки човек, за да му окаже първа помощ или да го утеши с по някоя и друга дума, като едва сдържаше сълзите си. Най-много я натъжаваше фактът, че всички бяха толкова млади. Надали някой от тях бе празнувал двайсетия си рожден ден. Лицата им бяха бледи от шока. Те не бяха предполагали, че ще бъдат ранени, или дори ще умрат на родна земя, биейки се с враг, който дори нямаше да видят.
	Погледът й случайно попадна на Райли, който излезе от аварийната портална рамка, подкрепян от двама водолази; лицето му бе цялото в кръв. Болезнен страх сви сърцето й, като видя, че Пит не е с него.
	Милостиви боже, помисли си тя с ужас, той е мъртъв!
	Сандекър и Джордино видяха едновременно мъжете и се спуснаха към тях.
	— Къде е Пит? — попита изплашен Сандекър.
	— Все още е там някъде — промълви Райли. — Отказа да се върне. Настоях, адмирале, честна дума, настоях да не продължава нататък, но той не искаше и да чуе.
	— Не съм и очаквал нещо друго — каза бездушно Сандекър.
	— Пит не е от хората, които умират — заяви Джордино, без мускул да трепне по лицето му.
	— Той ви изпраща съобщение, адмирале.
	— Какво съобщение?
	— Каза да ви предам, че бързал да хване влака.
	— Може би се е добрал до главната кариера — изведнъж се обнадежди Джордино.
	— Няма начин — изпари оптимизма им Райли. — Въздухът му вече трябва да е свършил. Положително се е удавил.

	* * *

	Смърт в непрогледния мрак на пещера, дълбоко под земята, е нещо, за което никой не желае и да си помисли дори. Представата е толкова непозната, толкова ужасяваща, че трудно се побира в съзнанието. Знаеше се, че загубилите се и попаднали в капана водолази буквално са протривали пръстите си до костите, забивайки ги в километрова скала, за да си проправят път. Други просто са се предавали, смятайки, че влизат отново в утробата.
	Последното нещо, за което си мислеше Пит, беше, че ще умре. Самата мисъл беше достатъчна да всее паника. Той се съсредоточи върху това да запази въздуха си и да не загуби ориентация — вечно присъстващият призрак за пещерните водолази.
	Стрелката на въздушния му манометър трепкаше на последната чертичка преди показанието „ПРАЗНА“. Колко ли време му оставаше? Минута, две или може би три, преди да поеме въздух от празната бутилка?
	Единият му плавник вдигна случайно гъст облак тиня, която закри напълно лъча на лампата му. Той увисна неподвижен, като едва различи посоката на въздушните мехурчета, излизащи покрай маската му. Последва ги нагоре, докато стигна отново до бистра вода и тогава започна бързо да „лети и крачи“ по тавана, подпирайки се с върховете на пръстите си. Усещането беше необикновено, сякаш не съществуваше никаква гравитация.
	От тъмнината в прохода се показа разклонение. Пит не можеше да си позволи лукса да губи време, за да реши накъде да тръгне. Продължи напред и се оттласна към левия ръкав. Изведнъж лъча на лампата му освети разкъсан и прогнил леководолазен костюм, полузаровен в утайката. На пръв поглед той изглеждаше смачкан и нагънат, сякаш притежателят му го бе захвърлил. Светлината обходи крачолите и леко заритата област на гърдите и спря върху маската за лице, която все още бе пристегната около качулката. Две празни очни гнезда в череп бяха обърнати към Пит.
	Стреснат, той започна да маха крака назад от страховитата гледка. Трупът на един от загубилите се водолази спаси живота му, или поне го удължи за кратко време — ръкавът явно нямаше изход. Костите на втория водолаз вероятно лежаха някъде навътре в тъмнината.
	Когато се върна обратно на разклонението, Пит погледна компаса си. Това беше напразен жест. Нямаше накъде другаде да тръгне, освен надясно. Вече бе пуснал тежката обезопасителна макара. Времето му за въздух отдавна бе стигнало точката на невъзвратимостта.
	Той се опита да поеме въздух и да го задържи, но вече чувстваше спадащото налягане. Бяха му останали само още няколко ценни глътки въздух.
	Устата му пресъхна. Не можеше да преглъща и му стана студено. Беше прекарвал дълго време в ледена вода и сега разпозна първоначалните симптоми на хипотермията. Странно спокойствие го обгърна, когато се гмурна по-дълбоко в подканващия го сумрак.
	Пит прие последното вдишване на въздух като неизбежно, затова смъкна от раменете си безпредметните вече бутилки и ги пусна в тинята. Не почувства болка, когато удари коляното си в камара скали. Оставаше му само една минута. Дотолкова щеше да стигне въздухът в дробовете му. Ужасяващата мисъл, че ще свърши като водолазите в другия ръкав, обсеби съзнанието му и пред него изплува образът на празен череп, който му се присмиваше.
	Белите му дробове се свиха болезнено, започна да изпитва чувството, че в главата му бушува пожар. Той продължи да плува, не смеейки да спира, докато накрая мозъкът му престана да функционира.
	В прохода нещо заблещука. То изглеждаше отдалечено на километри разстояние. Тъмнина започна да пълзи по периферията на полезрението му. Сърцето му тупкаше в ушите, гърдите му като че ли бяха смачкани. Всеки атом кислород бе отлетял.
	Обгърнаха го последните мигове на отчаяние. Неговото нощно издирване приключи.


	82.

	Бавно, но неотклонно обръчът около оредяващия военен отряд на Маклин се затягаше, докато битката продължаваше. Телата на мъртвите и ранените лежаха сред море от изразходвани гилзи от патрони.
	Слънцето стопи мъглата. Сега хората му виждаха по-добре обектите за прицел, но същото се отнасяше и за обкръжилите ги мъже. Воюващите англичани не се страхуваха. Те знаеха от самото начало, че бягството им е невъзможно. Да се бият далеч от бреговете на островната им крепост, не беше нищо необичайно за тях.
	Накуцвайки, Маклин се приближи до Шоу. Лявата ръка на лейтенанта беше сгъната под окървавена превръзка през рамо, по бинтования му крак също бяха избили кървави петна.
	— Опасявам се, че извървяхме пътя си, старче. Няма да можем да ги удържим още дълго.
	— Ти и хората ти свършихте славна работа — отбеляза Шоу. — Дори надминахте всички очаквания.
	— Добри са момчетата, дадоха всичко от себе си — каза с отпаднал глас Маклин. — Има ли вероятност да проникнем през тази проклета дупка?
	— Ако попитам още веднъж Колдуайлър как вървят нещата, нищо чудно да ми пръсне черепа с лопатата.
	— Можем преспокойно да хвърлим един заряд там и да се свърши работата.
	Шоу го погледна замислен, после рязко се обърна и се покатери до ръба на ямата. Мъжете, теглещи нагоре пълните кофи, изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се строполят от изтощение. Бяха потънали в пот и дишаха тежко.
	— Къде е Колдуайлър? — попита Шоу.
	— Слезе долу. Каза, че никой не можел да копае по-бързо от него.
	Шоу се надвеси от ръба на изкопа. Вентилационната шахта правеше завой и уелсецът не се виждаше. Шоу го извика по име.
	Дълбоко долу се подаде една буца пръст във формата на човек.
	— Какво има пак, по дяволите?
	— Времето ни изтича. — Гласът на Шоу отекна в шахтата. — Има ли възможност да пробием отвор с експлозиви?
	— Не става — провикна се Колдуайлър. — Стените ще хлътнат.
	— Трябва да рискуваме.
	Колдуайлър се отпусна на колене от пълна преумора.
	— Добре — каза той с дрезгав глас. — Хвърли заряди. Ще опитам.
	След минута сержант Бентли спусна една чанта с пластични експлозиви. Колдуайлър внимателно напъха еластичните заряди в дълбоки сондажни отвори, нагласи детонаторите и направи знак да бъдат издърпани на повърхността. Когато и той самият се появи, Шоу го хвана подмишница и го отдалечи от входа на изкопа.
	Колдуайлър се ужаси при вида на касапницата наоколо. От първоначалния отряд на Маклин само четирима мъже не бяха ранени, но пък продължаваха да поддържат ожесточена стрелба в гората.
	Изведнъж от земята под тях се разнесе тътен и вентилационната шахта избълва облак прах. Колдуайлър веднага слезе обратно долу. Шоу го чу как кашля, но погледът му не можеше да проникне през вихрещата се пелена.
	— Издържаха ли стените? — извика Шоу.
	Отговор нямаше. Тогава почувства дръпване на въжето и започна като бесен да го дърпа. Вече чувстваше, че ръцете му отмаляват, когато се подаде посипаната с прах глава на Колдуайлър.
	Уелсецът заговори неразбрано и накрая прочисти гърлото си:
	— Успяхме! — рече задъхан той. — Проникнахме вътре. Побързайте, момчета, преди да са ви простреляли.
	Маклин също беше там. Той се ръкува с Шоу.
	— Ако не се видим отново, всичко най-хубаво.
	— На теб също.
	Сержант Бентли му подаде фенерче.
	— Ще ви потрябва, сър.
	Колдуайлър върза три въжета едно за друго, за да увеличи дължината.
	— Това ще стигне до пода на кариерата — каза той. — Хайде, слизайте!
	Шоу скочи в изкопа и започна да се спуска. По едно време спря за миг и погледна нагоре.
	Прахът от взрива още не се бе слегнал и загрижените лица горе не се виждаха ясно.


	На граничната линия хората на лейтенант Санчес продължаваха да залягат зад дървета и скали и поддържаха масирана стрелба към обраслото с гъсталаци дере. От откриването на огъня лейтенантът имаше един загинал и осем ранени. Куршум улучи и него, като мина през бедрото му. Той свали куртката си и превърза предната и задната дупки с долната си риза.
	— Огънят им отслабва — отбеляза сержант Хупър, изплювайки парченца тютюн.
	— Цяло чудо е, че все още има живи сред тях — каза Санчес.
	— Само фанатични терористи се бият така ожесточено.
	— Добре са обучени. Не мога да не им призная превъзходството. — Той замълча и се ослуша. После се почеса по ухото и се вгледа между два големи скални блока. — Слушай!
	Хупър сбърчи чело.
	— Моля, сър?
	— Те спряха да стрелят.
	— Сигурно е номер, за да ни заблудят.
	— Не мисля така — каза Санчес. — Нареди да се преустанови стрелбата.
	След малко над опустошената гора се настани странна тишина. После един мъж бавно се изправи от храсталаците, вдигнал високо оръжието си в ръка.
	— Копеле! — измърмори Хупър. — Той е облечен с пълна бойна униформа.
	— Сигурно я е купил от някоя разпродажба след войната.
	— Самодоволен негодник!
	Санчес се изправи на крака и нехайно си запали цигара.
	— Отивам на проучване. Ако онзи вземе много да знае, виж му сметката.
	— Стойте по-настрана, сър, за да имаме директна линия за стрелба.
	Санчес кимна и тръгна напред. Спря на метър-два от сержант Бентли и го огледа. Видя опушеното му лице, мрежестата му каска със стърчащи от нея клонки и отличителните знаци на сержантския чин. По лицето на боеца нямаше и следа от страх. Тъкмо обратното — по него се разливаше широка усмивка.
	— Добро утро ви желая, сър — поздрави го Бентли.
	— Вие ли сте командващият?
	— Не, сър. Ако обичате, последвайте ме. Ще ви заведа при него.
	— Предавате ли се?
	— Да, сър — кимна Бентли.
	Санчес насочи оръжие.
	— Добре, след вас.
	Те закрачиха през оголените от куршуми клони на храстите и се спуснаха в дерето. Погледът на Санчес обхвана пръснатите тела и пропитата с кръв земя. Ранените го гледаха с безразличие. Правеха впечатление трима мъже, които изглеждаха невредими.
	— Изравнете редицата, момчета! — нареди им строго Бентли.
	Санчес се чувстваше объркан. Тия мъже не покриваха образа на терористите — поне на онези, които бе виждал или за които бе чувал.
	Те приличаха на униформени войници, много дисциплинирани и обучени да водят битки. Бентли го заведе при двама мъже, разположени до една изкопана дупка в земята. Единият, който изглеждаше така, сякаш се бе въргалял в кал, за да рекламира перилни препарати, се бе навел над другия и срязваше пълния му с кръв ботуш. Излегнатият мъж вдигна поглед към приближаващия се Санчес и му се усмихна жизнерадостно.
	— Добро утро!
	Каква весела компания, помисли си Санчес, преди да попита:
	— Вие ли сте командващият тук?
	— Тъй вярно! — отвърна Маклин. — Ще имам ли честта да узная името ви, сър?
	— Лейтенант Ричард Санчес от Морската пехота на Съединените щати.
	— Какъвто волът, такъв и остенът. Аз пък съм лейтенант Дигби Маклин от Морската пехота на Великобритания.
	Санчес остана като гръмнат. Успя само да промълви:
	— Дявол да ме вземе!


	Първото нещо, което Шоу подуши, докато се спускаше във вентилационната шахта, беше зловонието на влага и мухъл. След двайсетина метра той не можеше повече да стигне с крака или с ръце заоблените стени. Затова сграбчи здраво въжето и насочи светлината на фенерчето си в тъмнината.
	Шоу беше попаднал в обширна пещера, висока най-малко дванайсет метра от пода до тавана. В нея нямаше нищо, освен голяма купчина отпадъци в единия ъгъл. Въжето свършваше на около четири метра над земята. Той пъхна фенерчето подмишница, пое дълбоко въздух и се пусна от въжето.
	Падна като камъче, хвърлено в тъмнината на кладенец — страховито изживяване, което никога не би пожелал да изпита отново.
	Когато се приземи, той изпъшка тежко. Можеше да скочи така, че краката му да поемат по-големия удар. Падна обаче на едната си страна, като китката на разперената му ръка се удари в нещо твърдо и той чу противния пукот на счупена кост.
	Шоу остана на място минута-две, стиснал устни от силната болка, и се изпълни със самосъжаление. После изведнъж дойде на себе си, като си помисли, че беше само въпрос на време американците да проникнат във вентилационната шахта и с мъка се размърда до седнало положение.
	Опипа кръста си за фенерчето и плъзна бутона, за да го включи. Слава богу, още работеше!
	Видя, че се намира до железопътен коловоз с тесни релси, които излизаха от пещерата и продължаваха в прокопан в единия й край тунел.
	Непохватно, с една ръка, той свали колана си и направи нескопосана превръзка през рамо за ръката си, след това се изправи на крака и навлезе по коловоза в тунела.
	Вървеше между релсите, като внимаваше да не се спъне в траверсите. В продължение на петдесетина метра релсовият път беше равен, след което започваше да се спуска по лек наклон. Шоу повървя още малко и насочи фенерчето си в тъмнината пред себе си.
	Светлинният лъч отрази нещо като две чудовищно големи червени очи.
	Шоу предпазливо продължи напред, препъна се в нещо твърдо и поглеждайки надолу, видя още един коловоз. Релсите му бяха укрепени на много по-голяма ширина, по-голяма дори от тези, по които вървяха английските влакове, прецени той. Излезе от тунела и се озова в друга пещера.
	Но това не беше обикновена пещера. Това беше огромна крипта, пълна с мъртъвци.
	„Червените очи“ се оказаха два фенера, закачени отзад на железопътен вагон. Върху остъклената му платформа лежаха два трупа, или всъщност две мумии, напълно облечени, чиито почернели черепи се бяха вторачили във вечния мрак.
	Косата на тила на Шоу настръхна и той забрави за пронизващата го болка в китката. Пит излезе прав — подземната кариера разбулваше тайната на „Манхатън лимитид“.
	Той се огледа наоколо, очаквайки едва ли не да види покрита със саван фигура, която държи коса и маха с костелив пръст, привиквайки Шоу. Той мина покрай вагона и с изненада видя, че по него няма ръжда. При стъпалата, където бе прикачен следващият вагон, лежеше в изкривена поза още един труп, с глава подпряна в едно от шестте му колела. От патологично любопитство Шоу се спря и го огледа.
	На светлината на фенерчето той имаше тъмен кафеникавосив цвят и плътност на обработена животинска кожа. С течение на месеците и годините сухият въздух в кариерата бе изсушил и втвърдил тялото и по естествен начин го бе мумифицирал. По кръглата фуражка с козирка на главата можеше да се съди, че мъжът е бил кондукторът на влака.
	Нататък се виждаха още много трупове, пръснати около влака и застинали в предсмъртни пози. Повечето бяха умрели в седнало положение, малко бяха изпънатите на земята. Облеклото на всички беше изключително запазено и Шоу изобщо не се затрудняваше да различи мъжете от жените.
	Неколцина от мъртъвците бяха замръзнали в свити пози под отворената врата на товарния вагон. Пред тях имаше разбъркана купчина от дървени щайги, някои от които бяха натоварени на миньорска количка. Една от мумиите явно бе разбила една щайга и притискаше към гърдите си правоъгълно блокче. Шоу избърса полепналата мръсотия и с изумление видя, че подалото се петно имаше цвят на злато.
	Боже мой, възкликна той наум. По днешните цени всичко това тук трябва да възлиза на повече от триста милиона долара.
	Колкото и да се изкушаваше да се помотае и съзерцава богатството, Шоу продължи нататък. Дрехите му подгизнаха от пот и въпреки това имаше чувството, че се намира в хладилник.
	Машинистът бе избрал да умре в кабината на локомотива. Огромното желязно чудовище беше покрито с вековен прах, под който обаче можеха да се видят красиво изработените златни цифри „88“ и червената странична лента.
	На десетина метра от предната скара на локомотива се бе свлякла масивна скала и запушваше главния вход на кариерата. Там имаше пръснати още жертви. Явно се бяха опитвали яростно да копаят до последен дъх, защото кокалестите им ръце бяха останали вкопчени в лопати и кирки. Всъщност бяха прокопали няколко тона скала, но резултатът е бил капка в морето. Дори стотици мъже не биха могли да пробият тази планина от камъни за по-малко от месец.
	Как ли се е случило всичко това — каза си Шоу и неволно потрепери. Неоспорим ужас витаеше в това място. Какви ли мъки са изтърпели безпомощно затворените в този студен и тъмен затвор хора, преди смъртта да сложи край на страданията им?
	Той заобиколи локомотива и тендера за въглища, след това се качи на закачения за него пулманов вагон и тръгна по пътеката. Първата гледка, която се разкри пред погледа му в спалното купе, беше на жена, легнала на легло и прегърнала две малки деца. Шоу извърна глава и продължи нататък.
	Започна да тършува във всички ръчни чанти, чийто външен вид предполагаше, че могат да съдържат Северноамериканския договор. Пребъркването вървеше изнервящо бавно. Ускори движенията си, когато студените иглички на паниката се впиха в съзнанието му. Светлината на фенерчето намаляваше — батериите щяха да издържат не повече от още няколко минути.
	Седмият и последен пулманов вагон, луксозният, с многото прозорци и зловещите обитатели в него, имаше на вратата си емблемата на американския орел. Шоу се наруга вътрешно, че не бе почнал от него. За миг остана поразен от разкоша в частния вагон. Вече никъде не правят такива, помисли си той.
	На въртящ се стол, тапициран с червен плюш, седеше една фигура със спортна шапка с козирка и разгърнат пред лицето пожълтял вестник. Двама от спътниците му седяха наведени над махагонова маса за хранене, подпрели глави между ръцете си. Единият, както веднага разпозна Шоу, беше облечен със сако и панталони с английска кройка. Другият носеше лек камгарен костюм. Именно той привлече вниманието на Шоу, тъй като изсъхналата му ръка държеше здраво дръжката на малка пътна чанта.
	Много предпазливо, сякаш се боеше да не събуди притежателя й, Шоу измъкна чантата от втвърдените пръсти.
	И изведнъж замръзна на място. Помисли си, че с крайчеца на окото мерна съвсем леко движение. Но сигурно така му се е сторило. Трепкащите сенки по стените разбунтуваха вродените му страхове. Ако се оставеше на въображението си, мъждукащата светлина на фенерчето можеше да съживи всичко наоколо.
	В следващия миг сърцето му спря. Всеки кардиолог би казал, че това е невъзможно. Но сърцето му наистина спря, когато той се втренчи като парализиран в отражението на прозореца.
	Зад него трупът със спортната шапка се надигна от въртящия се стол с вдървен гръб. После свали вестника от лицето си и се усмихна на Шоу.


	83.

	— Там няма да намерите това, което търсите — заговори Дърк Пит, посочвайки с брадичка пътната чанта.
	Шоу едва не откачи, след като забеляза, че върху водолазния си костюм Пит беше облякъл старо сако, но най-сетне се съвзе и каза:
	— Вие имате смущаващ начин да изразявате присъствието си.
	Пит усили осветлението, като включи водолазната си лампа и най-нехайно съсредоточи отново вниманието си върху стария вестник.
	— Винаги съм знаел, че съм се родил с осемдесет години по-късно. Ето тук се продава на старо една „Стъц“ на малко километри, и то само за шестстотин седемдесет и пет долара.
	През последните дванайсет часа Шоу бе изразходвал всичките си емоционални реакции и никак не му беше до вятърничави приказки.
	— Как успяхте да влезете тук? — попита той.
	Пит не вдигна поглед от рекламите за автомобили, когато отговори:
	— Преплувах през аварийната шахта. Въздухът ми свърши и за малко да се удавя. И щях, ако по щастлива случайност не се бях натъкнал на руден джоб със застоял въздух под една потопена под водата каменотрошачка. Още едно поемане на въздух ми даде възможност да се оттласна в страничен тунел.
	Шоу обхвана с ръка вагона.
	— Какво е станало тук?
	Пит посочи двамата мъже край масата.
	— Мъжът с пътната чанта е, по-точно е бил Ричард Есекс, помощник държавен секретар. А другият е бил Клемънт Маси. До Маси има прощално писмо до жена му. В него е описана цялата трагедия.
	Шоу взе писмото и присви очи към избелялото мастило.
	— Значи този Маси е искал да обере влака.
	— Да, знаел е за товара от злато.
	— Аз го видях. Количество, достатъчно да се купи цялата „Банк ъв Ингланд“.
	— Планът на Маси е бил невероятно сложен за онова време. Той и хората му дали сигнал на влака да спре на един изоставен железопътен възел на име Мондрагън Хук. Там те принудили машиниста да отбие „Манхатън лимитид“ в едно старо разклонение, водещо в кариерата, преди никой от пътниците да разбере какво става.
	— Както се вижда, сметката му е излязла крива.
	— И то не само една — добави Пит. — Преборването с охраната минало благополучно. Тази част от плана му предварително била добре изрепетирана. Но въоръжената охрана, която трябвало да ескортира Есекс и договора до Вашингтон, им дошли изневиделица. Когато престрелката свършила, всички от охраната били мъртви, а Маси загубил трима от хората си.
	— Явно това не го е спряло — вметна Шоу, продължавайки да чете писмото.
	— Не, продължил да следва плана си и инсценирал срутването на моста Довил-Хъдсън. После се върнал в кариерата и взривил заряди с черен барут, за да затвори входа й, след което имал достатъчно време, за да разтовари златото и да избяга през аварийната шахта.
	— Как е щяло да стане, като тя е пълна с вода?
	— Най-добре замисленият план продължава — отвърна Пит. — Аварийната шахта минава на по-високо ниво от дълбокия край на кариерата, където е започнало наводняването. Когато Маси отвлякъл „Манхатън лимитид“, пътят му за излизане е бил сух. Но след като взривил входа, ударните вълни отворили подземни пукнатини и водата нахлула в шахтата, като отрязала всякаква възможност за бягство, обричайки всички вътре на бавна и мъчителна смърт.
	— Горките хора — каза Шоу. — Сигурно седмици наред са мръзнали от студ и глад.
	— Интересно, как са се озовали на една маса Маси и Есекс, за да умрат заедно — изказа гласно разсъжденията си Пит. — Какво ли общо са намерили помежду си накрая?
	Шоу вдигна фенерчето си, за да освети Пит.
	— Кажете ми, господин Пит, сам ли сте тук?
	— Да, водолазът, който беше с мен, се върна обратно.
	— Изглежда, трябва да предположа, че договорът е у вас.
	Пит загледа Шоу над ръба на вестника с неразгадаем поглед.
	— Правилно предполагате.
	Шоу извади ръката от джоба си и насочи към него 25-калибровия „Берета“.
	— В такъв случай ще трябва да ми го дадете.
	— За да го изгорите ли?
	Шоу само кимна.
	— Съжалявам — каза спокойно Пит.
	— Мисля, че не разбирате напълно положението.
	— Очевидното е, че вие имате пистолет.
	— А вие нямате — заяви уверено Шоу.
	Пит сви рамене.
	— Да бе, хич не ми дойде наум да взема един.
	— Ако обичате — договора, господин Пит.
	— Който сварил, той преварил, господин Шоу.
	Шоу изпусна дълга беззвучна въздишка.
	— Вие спасихте живота ми, затова ще бъде много неетично да ви убия. Само че копието на договора означава далеч повече за моята страна от личните дългове между нас двамата.
	— Вашето копие на борда на „Емприс ъв Айрланд“ е унищожено — каза бавно Пит. — Това тук принадлежи на Съединените щати.
	— Възможно е, но Канада принадлежи на Англия. И ние нямаме намерение да се откажем от нея.
	— Империята няма да остане вечна.
	— Индия, Египет и Бирма — да не изброявам и останалите — никога не са били наши, за да ги бяхме запазили — поясни Шоу. — Докато Канада беше създадена и изградена от англичаните.
	— Не помните историята си, Шоу. Първи бяха французите, а после англичаните. След вас дойдоха германци, поляци, скандинавци и дори американци, които се преселиха на север в западните провинции. Вашето правителство държеше юздите, като поддържаше мощна структура, ръководена от хора, които не са били нито родени, нито изучени в Англия. Същото се отнася и за страните във вашата Британска общност. Тукашното правителство и големите корпорации могат да бъдат управлявани от местни жители, но хората, които взимат главните решения, се изпращат от Лондон.
	— Системата дава много добри резултати.
	— Географията и разстоянието ще провалят системата в крайна сметка — рече Пит. — Никое правителство не може до безкрайност да управлява друго от хиляди километри разстояние.
	— Ако Канада напусне Британската общност, същото може да стори и Австралия или Нова Зеландия, дори Шотландия и Уелс. Няма нищо по-обезпокояващо от това.
	— Кой може да каже къде ще бъдат националните граници след хиляда години. Да не говорим пък кой ли изобщо се интересува от това.
	— Аз се интересувам, господин Пит. Моля, дайте ми договора.
	Пит не отговори, но извърна глава и се заслуша. В един от тунелите отекнаха слаби гласове.
	— Вашите приятели ме проследиха във вентилационната шахта — каза Шоу. — Времето изтече.
	— Убиете ли ме, те пък ще убият вас.
	— Простете ми, господин Пит. — Дулото на пистолета сочеше право между очите на Пит.
	Оглушителен, звънлив трясък раздра смълчания сумрак на пещерата. Не беше острият пукот на изстрел от малкия „Берета“, а много по-гръмкият ек на 7.63-милиметров автоматичен „Маузер“. Главата на Шоу се отметна на една страна и той се свлече на стола.
	Пит погледна тлеещата дупка в средата на вестника, после стана на крака, остави маузера на масата и настани Шоу в легнало положение на пода.
	В този момент Джордино, вдигнал картечен пистолет пред себе си, нахлу през вратата като разярен бик. Той рязко се закова на място и зяпна с уста при вида на спортната шапка, щръкнала на главата на Пит. После видя и Шоу.
	— Мъртъв ли е?
	— Куршумът ми одраска черепа му. Той е жилаво старче. Нищо чудно след тежко главоболие и няколко шева отново да се втурне по петите ми.
	— Къде намери оръжие?
	— Взех го назаем от него. — Пит посочи мумията на Клемънт Маси.
	— А договора? — попита нетърпеливо Джордино.
	Пит извади от страниците на вестника голям лист хартия и го доближи до водолазната лампа.
	— Ето го Северноамериканският договор — съобщи той. — Като се изключи една овъглена дупка между параграфите, той е четлив както в деня на подписването му.


	84.

	Президентът на Съединените щати се разхождаше нервно по килима в преддверието на Канадския сенат. Лицето му издаваше, че е обзет от мрачно предчувствие. Влязоха Алън Мърсиър и Харисън Мун и застанаха мълчаливи до вратата.
	— Някакви вести? — попита президентът.
	Мърсиър поклати глава.
	— Никакви.
	Мун изглеждаше напрегнат и измършавял.
	— Последното съобщение от адмирал Сандекър сочи, че Пит вероятно се е удавил в кариерата.
	Президентът сграбчи Мърсиър за рамото, сякаш искаше да вземе сили от него.
	— Нямах право да очаквам невъзможното.
	— Рисковете си заслужаваха — каза Мърсиър.
	Президентът не можа да прогони обзелия го силен ужас.
	— Всяко извинение за провал кънти на кухо.
	— Министър-председателят и генерал-губернаторът пристигнаха в Сената, господин президент — каза появилият се държавен секретар Оутс. — Министрите вече са тук и чакат.
	Израз на поражение помрачи очите на президента.
	— Явно, че времето изтече, господа. Както нашето, така и на Съединените щати.


	Високата 88 метра кула — Пийс Тауър — оформяща централния блок на сградата на Парламента, гледана от прозорците на Шинлети ВТОЛ, ставаше все по-широка, докато самолетът правеше завой към летището на Отава.
	— Ако въздушното движение не се окаже много натоварено — предположи Джак Уеслър, — след пет минути ще сме кацнали.
	— Зарежи летището — каза Пит. — Приземи ни върху тревната площ пред Парламента.
	Уеслър отвори широко очи.
	— Не мога да направя това. Ще си загубя разрешителното за пилотиране.
	— Тогава ще те успокоя. — Пит извади стария маузер от пътната чанта на Есекс и пъхна дулото му в ухото на Уеслър. — А сега ни приземи.
	— Ама нали ако… ако ме застреляте, ще се разбием — запелтечи пилотът.
	— Кому си притрябвал? — усмихна се ледено Пит. — Аз имам повече летателни часове от теб.
	С лице по-бяло от платно, Уеслър започна да снижава.
	Група туристи, които правеха снимка на полицай от Кралската канадска полиция, вдигнаха лица при звука на самолетните двигатели и бързо се пръснаха настрани. Пит остави оръжието си върху седалката, отвори вратата и скочи, преди колелата да докоснат тревата.
	Шмугна се сред скупчените зяпачи толкова бързо, че даже изуменият полицай не успя да го спре. Входът на високата Пийс Тауър беше задръстен с кордони от туристи, които чакаха да зърнат президента. Пит си проби път, без да обръща внимание на виковете на охраняващите полицаи.
	След като се озова в мемориалната сграда, за миг се обърка накъде да тръгне. Две дузини кабели се виеха по пода.
	Той ги проследи наслуки, знаейки, че те свършват във видеокамерите, които записваха президентската реч. Почти стигна до вратата на камарата на Сената, когато един полицай, на ръст като малка планина, в аленочервена церемониална туника, му препречи пътя.
	— Не мърдайте, мистър!
	— Заведете ме при президента! Бързо! — настоя Пит. В мига, в който изговори думите, осъзна, че сигурно са прозвучали абсурдно.
	Полицаят изгледа подозрително странното му облекло.
	Пит едва бе имал време да свали горнището на водолазния си костюм и да навлече якето на Джордино — с два номера по-късо — за да хукне към самолета на Уеслър. От кръста надолу бе останал с долната част на водолазния костюм и бос.
	Изневиделица други двама притиснаха Пит от двете му страни.
	— Внимавайте с него, момчета. Може да носи бомба в тази чанта.
	— В нея няма нищо, освен един лист хартия — поясни бесен Пит.
	Около тях започнаха да се събират туристи и да щракат с фотоапаратите си, любопитни да узнаят какво става.
	— Я най-добре да го разкараме оттук — каза единият полицай и грабна пътната чанта.
	Пит никога не се бе чувствал толкова отчаян.
	— За бога, изслушайте ме…
	Тъкмо започнаха да го избутват, и то доста грубо, когато един мъж с класически тъмносин костюм си проправи път през тълпата. Той хвърли бегъл поглед към Пит и се обърна към полицая.
	— Проблем ли имате, господин полицай? — попита той, показвайки картата си за самоличност от американските тайни служби.
	— Този екстремист се опита да влезе в Сенатската камара…
	Пит изведнъж се освободи и се втурна напред.
	— Щом сте от тайните служби, помогнете ми. — Той викаше, без да съзнава.
	— Спокойно, приятел — каза „тъмносиният костюм“ и ръката му се стрелна към кобура на оръжието под мишницата му.
	— Нося важен документ за президента. Името ми е Пит. Той ме очаква. Трябва да ме заведете при него.
	Полицаите отново се нахвърлиха върху Пит, този път с гневни пламъчета в очите. Агентът от тайните служби ги възпря с ръка.
	— Спокойно! — Той погледна скептично Пит и каза: — Дори да искам, не мога да ви заведа при президента.
	— Тогава ме заведете при Харисън Мун — озъби му се Пит, идвайки му до гуша от абсурдното положение.
	— Мун познава ли ви?
	— Ако щете вярвайте!


	Мърсиър, Оутс и Мун седяха в преддверието на Сената и гледаха президента по телевизионния монитор, когато вратата се отвори със замах и група от агенти на тайните служби, полицаи и охранители на сградата, които влачеха Пит с поне половин дузина ръце, нахлуха в помещението като приливна вълна.
	— Край на лова! — извика Пит. — Намерих го!
	Мърсиър скочи на крака и зяпна с уста. Беше толкова смаян, че не можа да продума веднага.
	— Кой е този човек? — попита Оутс.
	— Боже мой! Това е Пит! — успя да смотолеви Мун.
	С усмирени ръце и подуто от подъл удар око, Пит кимна към протритата стара чанта в ръката на единия полицай.
	— Копието на договора е вътре.
	Докато Мърсиър свидетелстваше за Пит и изкарваше охраната от преддверието, Оутс зачете съдържанието на договора. Когато свърши, вдигна недоумяващ поглед.
	— Истински ли е? В смисъл, има ли вероятност да е подправен?
	Пит се стовари на един стол и внимателно опипа издуващата се синина под окото си.
	— Бъдете спокоен, господин секретар, в ръцете си държите автентичен документ.
	Мърсиър се приближи и прелисти набързо страниците на копието с речта на президента.
	— Остават му още две минути до края на изявлението.
	— Ами тогава да му дадем това, хайде, бързо! — настоя Мун.
	Мърсиър погледна изтощения мъж на стола.
	— Мисля, че господин Пит трябва да има тази чест. Той представлява мъжете, които загинаха заради договора.
	Пит рязко се изправи на стола.
	— Кой, аз?! О, не мога да се покажа пред милионите зрители, които наблюдават по телевизията Канадския парламент, и да прекъсна обръщението на президента. Не и в този вид, сякаш съм пияница от карнавално увеселение.
	— Няма да правите това — усмихна се Мърсиър. — Аз ще прекъсна президента и ще му кажа да дойде в преддверието. Вие ще му го дадете тук.


	Разположени в тъмночервените кресла на Сенатската камара, водачите на канадското правителство останаха изумени от поканата на президента на Съединените щати да започнат преговори за сливането на двете нации. Всеки чуваше подобно нещо за първи път. Единствено Сарвьо седеше невъзмутим, със спокойно и неразгадаемо лице.
	Шепот от негодувание заля залата, когато президентският съветник по националната сигурност се приближи до катедрата и заговори тихо в ухото на президента. Прекъсването на важно изявление не беше обичайна практика и нямаше да бъде подминато с мълчание.
	— Моля да ме извините за момент — каза президентът, което подсили загадъчността. Той се обърна и излезе в преддверието.
	В очите на президента Пит изглеждаше като скитник от ада. Той пристъпи напред и го прегърна.
	— Господин Пит, нямате представа колко се радвам да ви видя.
	— Извинете, че закъснях. — Само това измисли като отговор Пит. После се насили да се усмихне и внимателно му подаде продупчения лист хартия. — Това е Северноамериканският договор.
	Президентът пое листа и съсредоточи поглед в съдържанието му. Когато вдигна очи, Пит с изненада видя, че в тях блестят сълзи. Президентът сподавено промълви: „Благодаря ви“ и се отдалечи.
	Мърсиър и Мун седнаха отново пред телевизионния монитор и видяха как президентът се връща при катедрата.
	— Моите извинения за прекъсването, но току-що ми връчиха документ от огромно историческо значение. Това е така нареченият Северноамерикански договор…
	Десет минути по-късно президентът завърши тържествено с думите:
	— … и така от седемдесет и пет години насам, според условията, изложени по-нататък, Канада и Съединените щати са съществували, без да знаят истината, като две отделни държави, докато според международния закон те са били една…
	Мърсиър въздъхна дълбоко.
	— Слава богу, че не им изтърси в лицето, че принадлежат към нас.
	— Бъдещето няма да погледне с добро око на нас — продължи президентът, — ако не вземем предвид огромния потенциал, който са ни завещали предишните лидери. Ние не бива да останем разделени, както бяхме в миналото. Не бива да гледаме на себе си като на англо-канадци, англо-американци, френски канадци или мексикано-американци. Трябва да се наричаме просто американци. Защото сме точно такива — северноамериканци…
	Министрите и премиерите на провинциите реагираха по различен начин. Едни едва сдържаха гнева си, други изглеждаха дълбоко замислени, трети кимаха като в знак на съгласие. Беше ясно, че президентът не размаха над главите им договора като тояга. Не отправи нито молби, нито заплахи. Но присъстващите нито за миг не се усъмниха, че властта е в негови ръце.
	— … нашите истории са тясно свързани, нашите народи си приличат изумително по начина на живот и по мирогледа си. Единствената основна разлика между нас е отношението към традициите… Ако провинциите на Канада решат да се отделят, чака ги дълъг и труден път — може само да стигнат до сблъсък с другите. За доброто на всички това не бива да става. Затова ви призовавам да се присъедините към мен в построяването на най-великата нация на света… Съединените щати на Канада.
	След обръщението на президента в залата на Сената последваха оттук-оттам умерени ръкопляскания. Всички стояха като онемели и не знаеха как да приемат предложението му за една нация. Най-сетне немислимото бе излязло на бял свят.
	Мърсиър въздъхна отново и изключи монитора.
	— Е, започна се — каза тихо той.
	Оутс кимна.
	— Добре че договорът се получи навреме, иначе щяхме да станем свидетели на политическа катастрофа.
	Като по даден знак всички се обърнаха да изразят гласно благодарността си към човека, който бе направил толкова много, че сега му бяха длъжници.
	Но Дърк Пит беше потънал в дълбок сън.


	85.

	Ролсът на министър-председателя спря пред огромния реактивен самолет, носещ президентския знак. Мъжете от тайните служби излязоха от колите зад него и дискретно заеха места около стълбата на самолета.
	Сарвьо се наведе напред и спусна малка грапава орехова масичка от облегалката на предната седалка. После отвори едно шкафче, извади кристална гарафа с уиски „Сийграмс краун ройъл“ и наля в две малки стъклени чаши.
	— За здравето на двама стари и близки приятели, които извървяха толкова дълъг път!
	— Самата истина — каза президентът с уморена въздишка. — Ако някой беше надушил как през всичките тия години двамата с теб тайно работихме за създаването на план за обща нация, и двамата щяхме да бъдем разстреляни за предателство.
	Сарвьо леко се усмихна.
	— Чак да ни разстрелят, не, но щяха позорно да ни свалят от постовете.
	Президентът замислено отпи от уискито.
	— Странно е как един непринуден разговор между млад министър и новоизлюпен сенатор пред горяща камина в една ловна хижа преди много години, успя да промени хода на историята.
	— Да, случайна среща на двама мъже с еднакви мечти в подходящо време и на подходящо място — допълни Сарвьо, връщайки се назад в мислите си.
	— Сливането на Съединените щати и Канада е неизбежно. Ако не през следващите две години, то през следващите двеста. Ти и аз просто работихме заедно, за да придвижим напред графика.
	— Надявам се, че няма да доживеем разочарование.
	— Един обединен континент с население и територия почти колкото Съветския съюз не може да доведе до разочарование. Това може да се окаже избавлението и за двете страни.
	— Съединени щати на Канада… Харесва ми как звучи — каза Сарвьо.
	— Как виждаш бъдещето?
	— Крайморските провинции Нюфаундленд, Нова Шотландия и Ню Брънзуик сега са откъснати от останалата част на Канада поради независимата провинция Квебек. В близките месеци те ще разберат, че е в техен интерес да кандидатстват за щатски статут. Ще ги последват Манитоба и Саскачиуан. За тях решението ще е лесно, тъй като те винаги са били в тесни връзки с вашите североизточни земеделски щати. После, предполагам, че Британска Колумбия ще поиска преговори. Тогава, след като тихоокеанските и атлантическите пристанища вече няма да са техни, останалите провинции постепенно ще дадат съгласието си.
	— А Квебек?
	— Французите временно ще ликуват от радост заради независимостта си. Но в светлината на неизбежните икономически трудности в крайна сметка те също ще приемат щатския статут като добра сделка.
	— А как ще реагират англичаните?
	— Както в случаите с Индия, Южна Африка и другите им колонии. Ще махнат с неохота за сбогом.
	— Какви са ти плановете, приятелю?
	— Ще се кандидатирам за президент на Квебек — отвърна Сарвьо.
	— Не ти завиждам. Ще бъде трудна, мръсна битка.
	— Да, но ако аз спечеля, печелим и двамата. Квебек ще бъде с една крачка по-близо до присъединяването към съюза. И което е най-важно, ще бъде в състояние да гарантира електрическа енергия от „Джеймс бей“ и ще бъде сигурно, че вие сте включени и ще се облагодетелствате от развитието на вашето нефтено находище в залива Унгава.
	Президентът остави празната си чаша на масичката и погледна Сарвьо.
	— Съжалявам за Даниел. Трудно ми беше да взема решение да ти кажа за връзката й с Анри Вийон. Не бях сигурен как ще го приемеш или дали изобщо щеше да ми повярваш.
	— Повярвах ти — отвърна тъжно Сарвьо. — Повярвах ти, защото знаех, че е истина.
	— Да можеше да има друг начин…
	— Не можеше!
	Бяха си казали всичко. Президентът отвори вратата. Сарвьо го хвана за рамото, за да го задържи.
	— По още един въпрос трябва да се разберем.
	— Казвай.
	— За Северноамериканския договор. Ако всичко друго пропадне, ще принудиш ли Канада да се придържа към условията?
	— Да — отвърна президентът и погледът му стана твърд. — Не може да има връщане назад. Ако ми се наложи, няма да се поколебая да приложа договора.


	86.

	Валеше дъжд, когато Хайди, накуцвайки, влезе в залата за излитащи пътници на ТУА на летище „Кенеди“. Силният проливен нюйоркски дъжд одираше листата на дърветата и принуждаваше натовареното автомобилно движение да пълзи като гъсеница. Тя носеше син шлифер над военноморската си униформа, от косата, подаваща се от бялата фуражка, се стичаха капки дъжд. Остави голямата си пътна чанта на килима и изнасяйки внимателно цялата си тежест върху здравия си крак, седна на един свободен стол.
	След шеметните събития от изминалите няколко седмици, мисълта, че се връща отново към всекидневните си задължения, я потисна. Не бе виждала Пит, откакто той спешно замина за Отава, нито изпадналия в безсъзнание Брайън Шоу, до когото охраняващите го морски пехотинци не я допуснаха, преди да го качат в линейка и спешно да го закарат във военна болница. Почти я бяха забравили в общата възбуда. Благодарение единствено на загрижеността на адмирал Сандекър тя беше закарана в Ню Йорк, за да се наспи заслужено в хотел „Плаза“. За другия ден й беше запазено място в първа класа за самолет, да отлети обратно за военноморската база в Сан Диего.
	Тя се загледа през прозорците в дъжда, който образуваше езера по пистата и отразяваше многоцветните светлини в две измерения. Ако наоколо нямаше хора, щеше да си позволи удоволствието хубаво да си поплаче. Изпитваше дълбок копнеж при спомена за прегръдките на Шоу. Той бе нахлул в живота й и сега тя негодуваше, задето й бе отнел любовта. Но не изпитваше угризения, само се ядосваше на себе си, че не успява да се владее.
	Сляпа и глуха за разхождащите се край нея хора, тя се опита да пропъди от съзнанието си чувствата и срамните си постъпки през отминалите седмици.
	— Все съм виждал меланхолични създания — каза глас до нея, — но вие, госпожо, биете рекорда.
	— Толкова ли ми личи? — попита тя, изненадана от спокойствието в гласа си.
	— Като черен облак над залез-слънце — отвърна Пит с лукава усмивка. Беше облечен в морскосиньо спортно яке, червени широки панталони, памучна риза и носеше за Хайди огромен букет различни цветя. — Да не си си помислила, че ще те оставя да се измъкнеш, без да се сбогуваме?
	— Най-сетне някой се сети и за мен. — Чувстваше се объркана, уморена, наранена и обидена. — Не ми обръщай внимание, ако ти се струвам раздразнителна. Това е вечерта ми за самосъжаление.
	— Може би това ще ти помогне. — Пит постави цветята в скута й. Букетът беше толкова голям, че тя едва виждаше над него.
	— Прекрасни са — каза Хайди. — Сега май ще се разплача.
	— Моля те, недей — засмя се тихо Пит. — Винаги ми се е искало да купя цял цветарски магазин за някоя красива жена, но това ме смущава и може би никога няма да го направя.
	Хайди го прегърна и го целуна по бузата, преглъщайки сълзите си.
	— Благодаря ти, Дърк. Ти ще останеш завинаги моят най-скъп приятел.
	— Приятел? — направи престорено обидена физиономия той. — Това ли е най-многото, което мога да бъда?
	— А може ли да има нещо друго между нас двамата?
	— Не… мисля, че не може. — Лицето му доби благ израз и той взе ръката й. — Странно е, че двама души, които изпитват такава слабост един към друг, не могат да намерят в сърцата си място за взаимна любов.
	— В моя случай причината е друг човек.
	— Иди че ги разбери жените! Влюбват се в някой мъж, който се отнася с тях като с боклук, и те пак се женят за него.
	Тя избягна погледа му и се загледа през прозореца.
	— Не сме научени да крием чувствата си.
	— Шоу обича ли те?
	— Съмнявам се.
	— А ти обичаш ли го?
	— Колкото до Шоу, с него не показвам истинската си същност. Да, обичам го заради ползата, която имам от него. Ние се консумираме един друг. Той си има своите причини за това, аз — моите. Ако поиска да съм с него, ще хукна, без да се замислям. Но това никога няма да стане.
	— Ето че пак увеси нос — каза Пит. — Нямам намерение да изпращам цивреща жена до самолета. Не ми оставяш никакъв избор, освен да те развеселя с някой от моите фокуси.
	Хайди се засмя тихо през сълзи.
	— Откога се занимаваш с фокуси?
	Пит се престори на обиден.
	— Нима не си чувала за Великолепния Пит, илюзиониста?
	— Никога.
	— Не вярваш, нали? Затвори очи!
	— Не се занасяй.
	— Затвори очи и брой до десет.
	Най-накрая Хайди склони. Когато отвори очи, Пит го нямаше. На неговото място седеше Брайън Шоу.
	Плачът, който с мъка потискаше, бликна в мига, в който го прегърна, и по бузите й потекоха сълзи и закапаха от брадичката.
	— Мислех, че са те затворили — хлипайки заговори тя.
	Шоу повдигна сгънатия шлифер, метнат върху скута му и показа белезниците си.
	— Пит уреди да дойда тук.
	Тя нежно погали бинта, подаващ се от туидения каскет.
	— Добре ли си?
	— Двойното зрение почти изчезна — отвърна той усмихнат.
	По вътрешната уредба бе обявен полетът на Хайди.
	— Какво ще стане с теб? — попита тя, без да го пуска.
	— Предполагам, че ще прекарам известно време в някой от вашите федерални затвори.
	— Ще ме помислиш ли за сълзливосантиментална, ако ти кажа, че те обичам?
	— А ти ще ме помислиш ли за лъжец, ако ти кажа същото?
	— Не — отвърна тя и почувства, че я залива вълна от облекчение, защото беше сигурна, че й каза истината.
	— Нали ти обещах, че един ден ще бъдем заедно.
	Това никога не можеше да бъде вярно. Силна болка разкъса дълбоко отвътре гърдите й. Тя се отдръпна и прошепна:
	— Трябва да тръгвам.
	Шоу прочете тъгата в очите й и я разбра. Помогна й да стане и сложи патериците. Отзивчива стюардеса се приближи и взе пътната чанта на Хайди и цветята.
	— Сбогом, Хайди!
	Тя го целуна леко по устните.
	— Сбогом!
	След като Хайди изчезна през изхода, до Шоу се приближи Пит.
	— Страхотно добра жена — каза той. — Ще бъде срамота да я загуби човек.
	— Наистина добра жена — подкрепи го замислен Шоу.
	— Ако не побързаш, тя ще замине без теб.
	Шоу го изгледа.
	— За какво говориш?
	Пит напъха в малкото джобче на Шоу един плик.
	— Тук са бордната ти карта и билетът. Успях да ти уредя място до нейното.
	— Но нали съм арестуван като вражески агент — каза напълно объркан Шоу.
	— Президентът ми дължи услуга — сви рамене Пит.
	— А знае ли какво правиш?
	— Още не.
	Шоу заклати глава.
	— Търсиш си белята, като ме освобождаваш.
	— Няма да ми е за първи път. — Пит му подаде ръка. — Не забравяй, че ми обеща урок по табла.
	Шоу се ръкува с двете ръце. После ги вдигна, за да покаже стоманените си гривни.
	— Тия неща много ме вбесяват.
	— Разбиването на ключалката би трябвало да е детска игра за таен агент.
	Шоу направи няколко поредни движения и вдигна белезниците с освободените си ръце.
	— Вече съм позабравил. Навремето го правех далеч по-бързо.
	— Джеймс Бонд би се гордял с теб — рече сухо Пит.
	— Бонд?
	— Да, разбрах, че сте много близки двамата.
	Шоу изпусна дълга въздишка.
	— Той съществува само в романите.
	— Сериозно?
	Шоу сви рамене и изгледа продължително Пит.
	— Защо правиш всичко това, след като знаеш какво причиних на Хайди.
	— Тя те обича — каза простичко Пит.
	— Какво печелиш от това?
	— Нищо, което да увеличи банковата ми сметка.
	— Тогава защо?
	— Обичам да правя необикновени неща.
	Преди Шоу да отговори, Пит се обърна и се смеси с потока от хора в залата.
	Дъждът беше спрял и Пит свали гюрука на кобрата. Подкара към светлините на Вашингтон, които излъчваха призрачно сияние на фона на ниско надвисналите облаци. Вятърът разроши косата му и той пое дълбоко сладкото ухание на мократа трева, покриваща полетата покрай главния път.
	Пит хвана здраво кормилото, натисна педала на газта до пода и видя как стрелката на тахометъра бавно изпълзя до червената чертичка.


	$source = Моята библиотека
	$id = 37237
	$book_id = 7861

	__Издание:__
	Клайв Къслър. Нощно издирване
	ИК „Димант“, Бургас
	Редактор: Тодор Димов
	Коректор: Росица Спасова
	Художник на корицата: Буян Филчев
	ISBN: 954-8472-87-2