Клайв Къслър
	Ударна вълна



	Способността на Къслър да подбира забравени факти и да ги свързва с въображаеми бъдещи събития придава нови измерения на технотрилъра.
	Романът „Ударна вълна“ ще ви достави истинско удоволствие.
	Том Кланси




	С дълбока благодарност към
	д-р Николас Николас
	д-р Джефри Тафът &
	Робърт Флеминг



	Сал от „Гладиатор“

	_17 януари 1856_
	_Тасманово море_
	От четирите клипера, построени в Абърдийн, Шотландия, през 1854 година, един се открояваше от останалите. Това беше „Гладиатор“ — голям кораб с тегло 1256 тона, дълъг 60 метра, широк десет метра и с три много високи мачти, които се издигаха леко килнати към небето. Той беше един от най-бързите клипери, пускани някога на вода, но с него беше опасно да се плава в бурно време, тъй като имаше много тънки въжета. Когато му сигнализираха, използваха обръщението „призрак“, защото можеше да се движи и при най-лекия полъх на вятър. В действителност „Гладиатор“ никога нямаше да намали ход, ако попаднеше в безветрие.
	Жалкото и непредвидимото беше, че този кораб се оказа предопределен да потъне в забрава.
	Собствениците му го бяха оборудвали за търговска и емигрантска дейност с Австралия и той губеше един от малкото клипери, предназначени да превозват както товари, така и пътници. Скоро обаче се установи, че не бяха много колонизаторите, които можеха да си позволят да платят цената на билета, така че той пътуваше с празни първокласни и второкласни кабини. И се стигна до заключението, че е далеч по-изгодно да се сключват договори с правителството за превозване на каторжници до континента, който първоначално служеше за най-големия затвор в света. Управлението на „Гладиатор“ бе възложено на един от най-безкомпромисните капитани на клипери Чарлс Бъли* Скагс. Името напълно му подхождаше. Макар Скагс да не използваше камшика за кръшкащи или непокорни моряци, той безмилостно принуждаваше хората си и кораба да извършват рейсове между Англия и Австралия за рекордно кратко време. Агресивните му методи дадоха резултати. При третото си завръщане у дома „Гладиатор“ постигна шейсет и три дневен рекорд, все още ненадминат от друг ветроходен кораб.
	[* Грубиян (англ.). — Б.пр.]
	Скагс се бе състезавал с легендарните капитани и клипери по негово време — Джон Кендрикс, на пъргавия „Херкулес“ и Уилсън Ашър, командващ прославения „Юпитер“ — и никога не бе губил. Съревноваващите се капитани, които потегляха часове преди „Гладиатор“, неизменно го заварваха спокойно закотвен на дока си, когато пристигаха в пристанището на Сидни.
	Бързите курсове бяха благодат за затворниците, които понасяха с огромни мъчения кошмарните пътувания. Доста от по-бавните търговски кораби взимаха същото разстояние за не по-малко от три и половина месеца.
	Към каторжниците, затворени под палубите, се отнасяха като към товар от добитък. Някои от тях бяха закоравели престъпници, други — политически дисиденти, но повечето бяха осъдени за кражби на някое и друго парче плат или на остатъци от храна. Те се изпращаха в каторжническата колония за всякакво провинение — от убийство до джебчийство. Жените, разделени от мъжете с дебела преграда, имаха присъди за дребни кражби от минувачи по улиците или от магазините. И мъжете, и жените бяха почти лишени от всякакви удобства. Недостатъчно завивки за тесните дървени нарове, съвсем оскъдни средства за хигиена и ниско питателна храна беше всичко, с което разполагаха в продължение на месеци пътуване по море. Единствените им лакомства се свеждаха до дажбите захар, оцет и лимонов сок, за да не хванат скорбут, и по четвърт литър портвайн, за да им се повдига духът вечер. Охраняваше ги малък отряд от десет войника от пехотния полк на Нови Южен Уелс под командването на лейтенант Сайлас Шепард.
	В помещенията нямаше почти никакво проветрение; въздух влизаше единствено от люковете със солидно вградени решетки, които се държаха затворени и здраво завинтени с болтове. Щом навлезеха в тропическия пояс, денем въздухът ставаше душен от непоносимата жега. Още повече страдаха при бурно време — замръзнали и мокри, подхвърляни от блъскащите се в корпуса вълни, те потъваха в пълен мрак.
	На каторжническите кораби се изискваше да има лекари и „Гладиатор“ не правеше изключение. Старшият морски лекар Отис Горман се грижеше за общото здраве на затворниците и изискваше при хубаво време те да излизат на малки групи на палубата, за да поемат чист въздух и да правят упражнения. Беше въпрос на гордост за морските лекари, когато стигнеха до пристанището на Сидни, да се похвалят, че не са изпуснали нито един затворник. Горман беше състрадателен човек и полагаше грижи за поверените му затворници — преливаше им кръв, когато се наложеше, прочистваше гнойни възпаления, раздаваше лекарства и съвети при наранявания, пришки и запечен стомах, освен това следеше да се пръска хлорна вар в тоалетните, да се перат дрехите и да се мият писоарите. Рядко се случваше да не получи благодарствено писмо от каторжниците, докато слизаха в колона на брега.
	Бъли Скагс почти не обръщаше внимание на нещастниците, затворени под палубите. Него го интересуваха само рекордните курсове. Желязната му дисциплина и настойчивостта биваха щедро възнаграждавани с премии от доволните корабопритежатели и в същото време направиха него и кораба му безсмъртни в легендите за клиперите.
	При това пътуване той надушваше нов рекорд и беше безпощаден. На петдесет и два дни от Лондон на път за Сидни, с товар от търговски стоки и 192 каторжници, от които 24 жени, той насилваше „Гладиатор“ до краен предел, като рядко свиваше платна по време на силна буря. Отплатата за упорството му беше невероятното изминаване на 439 морски мили за двайсет и четири часа.
	И точно тогава късметът на Скагс му изневери. Откъм хоризонта зад кърмата надвисваше бедствие.
	Ден след благополучното преминаване на „Гладиатор“ през Басовия проток, между Тасмания и южната точка на Австралия, вечерното небе се изпълни със застрашителни черни облаци, които закриха звездите, а морето на свой ред се развълнува. Скагс не подозираше, че от югоизток, отвъд Тасманово море, върху кораба му щеше да се нахвърли напълно завършен тайфун. Пъргавите и яки клипери не можеха да се надяват на никаква милост от страна на тихоокеанския гняв.
	Силната буря щеше да се окаже най-свирепият и разрушителен тайфун в спомените на островитяните от Южното море. Вятърът набираше скорост с всеки изминал час. Вълните заприличаха на надигащи се от тъмнината планини, които се удряха по дължина в „Гладиатор“. Твърде късно Скагс даде заповед да се свият части от корабните платна. Яростен порив на вятъра грабна опънатите брезенти и ги разкъса на парцали, след като вече бе прекършил мачтите като клечки за зъби и бе запокитил вантите и рейките чак на долната палуба. После, сякаш бързайки да разчистят поразиите, връхлитащите вълни изхвърлиха зад борда заплетените останки от мачтите. Огромна деветметрова вълна се разби в кърмата и се преобърна върху кораба, строши капитанската кабина и откъсна кормилото, после опразни палубата от лодките, румпела, кърмовата надстройка и камбуза. Люковете се пробиха и водата безпрепятствено нахлу в трюма.
	Именно тази пагубна огромна вълна за един миг превърна някогашния изящен клипер в безпомощен, осакатен плавателен съд. Чудовищните вълни го правеха неуправляем и го заподхвърляха като дървено трупче. Злочестите моряци и живият товар от каторжници не бяха в състояние да се преборят с бурята и виждаха пред себе си единствено лицето на смъртта, докато очакваха с ужас корабът всеки момент да поеме по последния си път към безпощадните дълбини.


	След като минаха две седмици, откакто „Гладиатор“ не успя да стигне до пристанище, по обратните познати маршрути на клипера през Басовия проток и Тасманово море бяха пратени кораби да го търсят, но никой от тях не откри и следа от оцелели, трупове или плаващи останки. Собствениците му го отписаха като потънал, застрахователите платиха, близките на екипажа и затворниците оплакаха смъртта им, времето заличи спомена за кораба.
	За някои кораби се говореше, че са плаващи ковчези или пъклени кораби, но капитаните съперници, които познаваха Скагс и „Гладиатор“, само поклатиха глави и зачеркнаха елегантния клипер като жертва на неустойчивите му навигационни качества и на предизвикателството, с което Скагс го управляваше. Двама, които бяха плавали с клипера, предположиха, че вероятно той изневиделица е бил застигнат едновременно от буря и вълна, която се е разбила върху кърмата и общата им сила е забила носа му под водата и е пратила клипера право към дъното.
	В застрахователното дружество „Лойд“ в Лондон загубата на „Гладиатор“ беше вписана в дневника между потъването на американски парен влекач и засядането на норвежки риболовен кораб.
	Щяха да минат почти три години, преди загадъчното изчезване да бъде разкрито.


	Колкото и да бе невероятно и нечувано дотогава в мореплавателския свят, „Гладиатор“ продължи да се носи по водната повърхност, след като страхотният тайфун отмина на запад. Опустошеният клипер бе оцелял по някакъв начин. Водата обаче влизаше през сцепените дъски на корпуса със заплашителна скорост. До обяд на следващия ден нивото й в товарния трюм стигна до метър и осемдесет, а помпите водеха предварително загубена битка.
	Твърдият като камък капитан Бъли Скагс не се разколеба нито за миг. Екипажът беше готов да се закълне, че именно упорството му предпази кораба от потъване. Неотстъпчиво и спокойно той издаваше заповеди да бъде изпомпвана водата, като включи в работата и онези каторжници, които не бяха пострадали тежко от постоянните удари на вълните, а екипажът да се залови с поправянето на пробития корпус.
	Останалата част от деня и цялата нощ минаха в опити да се олекоти корабът, като наред с товара зад борда се изхвърляше и всеки инструмент или прибор, за който се сметнеше, че не е от първа необходимост. Но и това не помогна. Загуби се много време, а резултат почти нямаше. До сутринта водата се увеличи с близо метър.
	В късния следобед изтощеният Скагс бе принуден да отстъпи. Нито той, нито който и да е друг можеше да направи нещо, за да спаси „Гладиатор“. А без спасителни лодки му оставаше да поеме само един отчаян риск, за да спаси хората на борда. Той заповяда на лейтенант Шепард да освободи затворниците и да ги строи в редица на палубата срещу зорките погледи на въоръжения му отряд. По местата си останаха само онези, които работеха с помпите, и членовете на екипажа, които трескаво се опитваха да запушат пробойните.
	Бъли Скагс нямаше нужда от камшик или пистолет, за да държи пълно господство над кораба си. Той беше същински великан, с физика на каменоделец. Беше висок метър и осемдесет и два, имаше маслиненозелени очи, които гледаха от обветрено от морето и слънцето лице, оградено от мастиленочерна коса и великолепна черна брадичка, която засукваше на две снопчета при специални случаи. Говореше с дълбок, звучен глас, който подсилваше властващото му присъствие. Трийсет и осем годишен, той беше в разцвета на силите си и кален в изпитанията.
	Скагс огледа каторжниците и остана изумен от многото рани, травми, изкълчвания и глави с просмукани от кръв превръзки. По всяко лице бе изписан страх и ужас. Не бе виждал по-отблъскващи мъже и жени, събрани на едно място. Нямаше съмнение, че тази група щеше да оредее от недохранване. Всички имаха измъчен вид и бледи лица. Покварени и глухи към Божието слово, те представляваха утайката на британското общество, без вяра, че ще видят отново родината си, без надежда, че ще дочакат пълноценен живот.
	Когато пред погледите на клетниците се разкриха страхотните щети на палубата — остатъци от мачти, разбити отвесни прегради и липсващите спасителни лодки, те изпаднаха в пълно отчаяние. Жените нададоха викове на ужас — всички с изключение на една, която направи впечатление на Скагс, тъй като се открояваше от другите.
	Погледът му леко се задържа върху каторжничката, висока почти колкото повечето от мъжете. Краката й, доколкото се виждаха от полата, бяха дълги и гладки. Красиво оформен бюст издуваше блузата и хвърляше сянка върху тънката й талия. Дрехите й изглеждаха спретнати и чисти, а дългата й до кръста, сресана руса коса блестеше, за разлика от косите на другите жени, които бяха разрошени и сплъстени. Тя стоеше самоуверено и с предизвикателен израз, прикриващ страха й, отвърна на погледа на Скагс с очи, сини като високопланинско езеро.
	Едва сега жената направи впечатление на Скагс и той неволно се запита как тъй не е бил по-наблюдателен. После той отново съсредоточи реещите си мисли върху настоящия критичен момент и се обърна към затворниците.
	— Положението ни не е обнадеждаващо — започна Скагс. — Най-откровено трябва да ви кажа, че корабът е обречен и тъй като морето разби спасителните ни лодки, ние не можем да напуснем кораба.
	Думите му бяха посрещнати със смесени реакции. Пехотинците на лейтенант Шепард останаха мълчаливи и неподвижни, докато повечето каторжници започнаха сърцераздирателно да стенат и ридаят. Очаквайки всеки момент корабът да се разбие на парчета, неколцина от тях паднаха на колене и отправиха молитви към небесата за избавление.
	Скагс остана глух към жалните викове и продължи да говори:
	— С помощта на един милостив Бог аз ще се опитам да спася всяка жива душа на този кораб. Смятам да построя сал, достатъчно голям да ни побере всички, докато бъдем спасени от минаващ кораб или доплаваме до брега на Австралийския континент. Ще натоварим и голямо количество храна и вода, което да ни стигне поне за двайсет дни.
	— Ще ми разрешите ли да ви попитам, капитане, кога най-рано предполагате, че ще бъдем открити от някой кораб?
	Въпросът зададе един огромен мъж с презрителен израз на лицето, който стърчеше с една глава и рамене над другите. За разлика от спътниците му, той беше модно облечен и всеки косъм на главата му стоеше изрядно на мястото си.
	Преди да отговори, Скагс се обърна към лейтенант Шепард.
	— Кой е този денди?
	Шепард се наклони към капитана.
	— Името му е Джес Дорсет.
	Скагс повдигна вежди.
	— Разбойникът Джес Дорсет?
	— Същият — кимна лейтенантът. — Направи цяло състояние, преди да го спипат хората на кралицата. Той е единственият от тази разнородна сган, който може да чете и да пише.
	Скагс мигом прецени, че не е изключено разбойникът да се окаже полезен, ако положението на сала стане опасно. Съществуваше голяма вероятност от бунт.
	— Мога да ви предложа само възможност да оцелеете. Оттам нататък не ви обещавам нищо друго.
	— Тогава какво очаквате от мен и моите пропаднали приятели?
	— Очаквам от всеки физически силен мъж да помогне за построяването на сала. Всеки от вас, който откаже или опита да изклинчи, ще бъде изоставен на кораба.
	— Чухте ли, момчета? — провикна се Дорсет към сбралите се на едно място затворници. — Или ще работите, или ще умрете. — Той отново се обърна към Скагс. — Сред нас няма моряци. Ще трябва да ни кажете какво трябва да правим.
	Скагс посочи с ръка първия си офицер.
	— Възложил съм на господин Рамзи да начертае плановете и основната рамка на сала. Работна група от онези членове на екипажа ми, които не са заети с поддържането ни на повърхността, ще ръководи изграждането на конструкцията.
	Високият метър и осемдесет Джес Дорсет изглеждаше гигант спрямо останалите затворници. Раменете под скъпото му кадифено сако бяха широки и силни. Дългата му медночервена коса падаше свободно върху яката му. Имаше широк нос, високи скули и едра челюст. Независимо от двата мъчителни месеца, докато беше затворен в трюма на кораба, той изглеждаше така, сякаш току-що излизаше от официален прием в Лондон.
	Преди да се отдалечат един от друг, Дорсет и Скагс си размениха погледи. Първият офицер Рамзи долови в тях напрежение. Тигър и лъв, заключи той в себе си. Запита се кой ли от двамата ще издържи докрай предстоящото изпитание.


	За щастие морето се успокои. Изграждането на сала започна, като първо бяха хвърлени необходимите материали през борда. Основната рамка бе направена от остатъците от мачтите, скрепени със здраво въже. А за по-сигурното задържане на повърхността на водата изпразниха бъчви с вино и каци с брашно, предназначени за кръчмите и бакалиите в Сидни, и ги завързаха за мачтите. Върху рамката бяха заковани тежки дъски във вид на палуба, която след това бе оградена от висока до кръста бордова ограда. По диаметралата на сала бяха издигнати две резервни стенги, оборудвани с платна, ванти и щаги. Завършеният сал беше дълъг двайсет и четири метра и широк дванайсет метра и въпреки че изглеждаше доста голям, след като бяха натоварени на борда му провизиите, едва успя да побере 192 каторжници, 11 войника и корабния екипаж от 28 души, включително Бъли Скагс, или общо 231 души. В онази част, която минаваше за кърма, едно най-обикновено кормило бе свързано с импровизиран румпел зад кърмовата мачта.
	Малки бурета с питейна вода, лимонов сок, говеждо и свинско месо в саламура, сирена, както и делви със сготвени в камбуза на кораба грах и ориз, бяха спуснати на сала между мачтите и завързани под голямо брезентово платно, опънато върху една трета от сала във вид на навес, за да ги предпазва от палещите лъчи на слънцето.
	Тръгването им бе благословено от ясно небе и море, гладко като воденичен вир. Първи слязоха от кораба войниците, нарамили мускетите и сабите си. После дойде ред на затворниците, които не сдържаха радостта си, че няма да потънат заедно с кораба, чийто нос бе вече опасно наклонен надолу. Корабната стълба не можеше да побере всички наведнъж, затова повечето се прехвърлиха на сала, провесвайки се по въжетата. Няколко души паднаха или скочиха във водата и войниците ги издърпаха. Тежко ранените бяха спуснати с осигурителни примки. Изненадващото беше, че масовото напускане на кораба мина без произшествия. За два часа всичките 203-ма души бяха благополучно настанени на сала по места, определени от Скагс.
	Дойде ред и на екипажа, а капитан Скагс беше последният, който напусна стръмно накланящата се палуба. Той хвърли в ръцете на първия офицер Рамзи кутия, съдържаща два пистолета, корабния дневник, хронометър, компас и секстант. Скагс бе определил точното им местонахождение, преди да се прехвърли на сала, и не каза на никого, дори на Рамзи, че бурята бе изтласкала „Гладиатор“ много по-далеч от установените корабни маршрути. Те се носеха по течението в глуха зона на Тасманово море, на триста мили от най-близкия австралийски бряг и по-лошото беше, че течението щеше да ги отнесе още по-навътре в безлюдния район, където кораби изобщо не плаваха. Той прегледа морските карти и прецени, че единствената им надежда беше да се възползват от насрещните течения и вятър и да плават на изток към Нова Зеландия.
	Скоро след като всеки зае мястото си върху претъпканата палуба на сала, пътниците с ужас установиха, че оставаше свободно място само толкова, колкото да легнат четирийсет души наведнъж. На моряците от кораба им стана ясно, че животът им е в голяма опасност; дъсчената палуба на сала беше едва на десет сантиметра над водата. Развълнуваше ли се морето, салът и злочестите му пътници щяха да бъдат потопени.
	Скагс закачи компаса на мачтата пред румпела.
	— Вдигнете платна, господин Рамзи! Дръжте курс едно-петнайсет градуса изток-югоизток!
	— Тъй вярно, капитан! Значи няма да правим опит да стигнем до Австралия, така ли?
	— Най-голямата ни надежда е западният бряг на Нова Зеландия.
	— Колко е това разстояние според вас?
	— Шестстотин мили — отвърна Скагс така, сякаш отвъд хоризонта се простираше пясъчен плаж.
	Рамзи сбърчи вежди и огледа претъпкания сал. Погледът му падна върху група каторжници, увлечени в тих разговор. После рече с глас, изпълнен с униние:
	— Не виждам избавление за никого от нас, благочестивите, докато сме заобиколени от тази измет тук.


	През следващите дни морето остана спокойно. Пътниците на сала свикнаха с установения ред при разпределянето на дажбите. Жестокото слънце печеше безмилостно и превръщаше сала в същински ад. Всички отчаяно закопняха да се топнат във водата и да охладят телата си, но акулите вече се събираха, предвкусвайки лесна плячка. Моряците обливаха с баки морска вода брезентовия навес, но това само увеличаваше влагата под него.
	Меланхолията, обхванала сала, вече започна да се превръща в коварство. Мъжете, които бяха изтърпели два месеца затвор в тъмния трюм на „Гладиатор“, сега станаха неспокойни, че вече я няма защитата на корпуса на кораба и са заобиколени само от въздух. Осъдените гледаха моряците и войниците със свирепи погледи и често негодуваха, което не остана незабелязано от Скагс. Той нареди на лейтенант Шепард да напомни на хората си, че мускетите им трябва през цялото време да бъдат заредени и готови за стрелба.
	Джес Дорсет измери с поглед високата жена със златиста коса. Тя седеше сама до предната мачта. От нея се излъчваше явна безучастност, пълно пренебрежение към несгодите и липса на всякаква надежда. Създаваше впечатлението, че не забелязва останалите затворнички, рядко влиза в разговор и предпочита да стои настрана и да мълчи. Жена с достойнства, прецени в себе си Дорсет.
	Той понечи да се промъкне до нея през плътното множество, но бе спрян от строгия поглед на един войник, който му направи знак с мускета да се върне обратно. Дорсет беше търпелив човек и изчака надзирателите да се сменят. Новодошлият веднага започна да хвърля похотливи погледи към жените, които бързо го направиха за смях. Дорсет се възползва от смяната и се придвижи до въображаемата гранична линия, която разделяше мъжете от жените. Русата жена не обръщаше внимание на нищо, сините й очи бяха отправени към нещо в далечината, което само тя виждаше.
	— Англия ли търсите? — попита той усмихнат.
	Тя се обърна и го погледна така, сякаш се двоумеше дали да го удостои с отговор.
	— Малко селце в Корнуол.
	— Където ви арестуваха ли?
	— Не, това стана във Фалмът.
	— За опит да убиете кралица Виктория ли?
	Очите й се развеселиха и тя се засмя.
	— Всъщност за кражба на одеяло.
	— Сигурно ви е било студено.
	Жената отново стана сериозна.
	— Беше за брат ми. Той умираше от заболяване на белите дробове.
	— Моите съчувствия.
	— Вие сте разбойникът, нали?
	— Бях, докато конят ми не счупи крак и тогава хората на кралицата ме заловиха.
	— И се казвате Джес Дорсет.
	Стана му драго, че тя знае кой е и се запита дали се бе интересувала за него.
	— А вие сте…?
	— Бетси Флечър — отвърна тя без колебание.
	— Бетси — заговори той предвзето, — считай ме за твой покровител.
	— Нямам нужда да се присламчвам към разбойник — отвърна му тя нахакано. — Мога и сама да се грижа за себе си.
	Той посочи с ръка към тълпата, наблъскана върху сала.
	— Не е изключено да ти дотрябват две силни мишци, преди отново да видим суша.
	— Защо трябва да се доверявам на човек, който никога не си е цапал ръцете?
	Той я погледна право в очите.
	— Може и да съм ограбил няколко дилижанса навремето, но след добрия капитан Скагс аз по всяка вероятност съм единственият мъж, на когото можеш да разчиташ, че няма да се възползва от една жена.
	Бетси Флечър извърна глава и посочи към едни зловещи облаци, които освежителният ветрец придвижваше към тях.
	— Кажете ми, господин Дорсет, как ще ме предпазите от тях?

	* * *

	— Лошо ни се пише, капитане — каза Рамзи. — Най-добре да свалим платната.
	Скагс кимна мрачно.
	— Отрежете малки парчета от въжето, с което са вързани резервните бурета и ги раздайте на всички. Кажете на тия нещастници да се завържат с тях за сала, за да издържат на клатушкането.
	Морето започна да се надига неудържимо, вълните обливаха скупчените тела и накланяха ту странично, ту надлъжно сала; всеки пътник се бе вкопчил отчаяно в парчето въже, а по-умните се бяха вързали за дъските на палубата. Бурята не беше и наполовина силна като тайфуна, връхлетял върху „Гладиатор“, но скоро стана невъзможно да се определи къде са границите на сала и къде ги напуска морето. Вълните станаха още по-високи, когато белите „зайчета“ започнаха да отхвръкват от гребените им. Някои от пътниците се опитаха да се изправят, за да държат главите си над водата, но салът неудържимо се люшкаше надлъжно и вълнообразно и те веднага падаха обратно върху дъсчената палуба.
	Дорсет използва и своето, и въжето на Бетси, за да я завърже за мачтата. После се омота между въжетата на вантите и застана така, че с тялото си да я предпазва от силата на вълните. Като връх на всички беди рукна пороен дъжд, чиито капки ги обстрелваха със силата на камъни, хвърляни от дявола. Безразборните вълни ги нападаха от всички посоки.
	Единствените звуци, които се извисяваха над рева на бурята, бяха гневните ругатни на Скагс между заповедите му към екипажа да завърже с допълнителни въжета купчината от провизии. Моряците се помъчиха да закрепят по-здраво каците и буретата, но в този момент една огромна вълна се надигна отзад, разби се върху сала и го потопи дълбоко под водата. За един кратък миг нямаше човек на този злощастен плавателен съд, който да не бе повярвал, че всички ще загинат.
	Скагс задържа въздуха си, затвори очи и изруга, без да отваря уста. Имаше чувството, че тежестта на водата изстисква живота му. После, едва ли не след цяла вечност, салът бавно се надигна между въртящата се маса от пяна и отново се изложи на вятъра. Онези, които не бяха отнесени в морето, поеха дълбоко въздух и изкашляха солената вода.
	Капитанът огледа сала и се ужаси. Цялата купчина от хранителни припаси бе пометена без следа, сякаш никога не бе натоварвана на борда. Още по-страшното беше, че този товар от каци и бурета бе направил пътека сред гъстото множество от каторжници, като бе прегазил част от тях и ги бе изхвърлил от сала със силата на лавина. Сърцераздирателните им викове за помощ останаха без ответ. Яростното море правеше невъзможен всеки опит за спасение и щастливците можеха само да оплакват трагичната смърт на доскорошните си спътници.
	Салът и неговите страдалци устояха на бурята, продължила и през нощта, и на вълните, които непрекъснато ги обливаха. На сутринта морето започна да се успокоява, а вятърът стихна до лек южен бриз. Те обаче продължиха да следят как една подло изостанала вълна се скри от поглед, преди да се надигне и да грабне полузаспалите оцелели, които не бяха нащрек.
	Когато най-накрая Скагс бе в състояние да се изправи и да прецени степента на щетите, бе потресен от факта, че яростта на морето не бе пощадила нито едно буре с храна или вода. И друга беда — от мачтите не бе останало нищо, освен няколко парчета платно. Той нареди на Рамзи и Шепард да пресметнат колко са липсващите хора. Броят им беше двайсет и седем.
	Шепард огледа оцелелите и тъжно поклати глава.
	— Горките! Приличат на удавени плъхове.
	— Кажете на екипажа да опъне остатъците от платната и да събере колкото може повече дъждовна вода, преди да е спряло да вали — нареди Скагс на Рамзи.
	— Но ние нямаме вече никакви съдове, в които да я съхраняваме — отвърна отчаян Рамзи. — А и какво ще използваме вместо платна?
	— След като всеки задоволи жаждата си с изстисканата от тях вода, ще ги закърпим доколкото можем и ще продължим по нашия курс изток-югоизток.
	Докато животът на сала се възстановяваше, Дорсет се отвърза от вантите на мачтата и хвана Бетси за раменете.
	— Ранена ли си? — попита я той загрижен.
	Тя го погледна през дългите кичури коса, полепнали по лицето й.
	— С тоя си вид на мокра кокошка не съм за кралски прием. Но макар и да съм вир-вода, радвам се, че съм жива.
	— Ужасна нощ беше — рече мрачно той, — но се опасявам, че няма да е последната.
	В момента, в който Дорсет я утешаваше, слънцето отново се появи. Без навеса, разкъсан от свирепата атака на вятъра и вълните, нямаше как да се предпазят от жегата през деня. Скоро ги замъчиха гладът и жаждата. Всяко парченце храна, което можеше да се намери между дъските, биваше бързо погълнато. Малкото количество дъжд, изстискано от разкъсаните брезентови платна, също свърши.
	След като парцаливите останки от платната бяха вдигнати отново, ефектът от тях беше малък — оказа се, че те почти не влияят на движението на сала. Когато вятърът духаше откъм кърмата, плавателният съд можеше да се управлява. Всеки опит да се лавира довеждаше само до извъртане на сала в неуправляемо положение — той заставаше с бимса си напреки вятъра. Невъзможността да направлява посоката на сала още повече подсили нарастващото безпокойство на Скагс. По време на най-силния порой той бе стискал здраво до гърдите си точните си навигационни уреди, за да ги запази, и сега определи с тях местоположението на сала.
	— Дали сме се приближили до суша, капитане? — попита Рамзи.
	— За съжаление не — отвърна угрижен Скагс. — Бурята ни е отнесла на север и запад. Сега сме по-далече от Нова Зеландия, отколкото бяхме преди два дни по това време.
	— Без питейна вода няма да издържим дълго в Южното полукълбо в разгара на лятото.
	Скагс посочи две перки, които пореха водата на петнайсет метра от сала.
	— Ако до четири дни не видим кораб, опасявам се, господин Рамзи, че акулите ще си устроят пищен банкет.


	Не стана нужда акулите да чакат дълго. На втория ден след бурята телата на споминалите се от раните си, получени от гневните вълни, бяха метнати през борда и бързо изчезнаха във водовъртеж от кървава пяна. Особено лакомо беше едно от чудовищата. Скагс разпозна в него огромния хищник, смятан за най-алчната смъртоносна машина в морето. Той прецени, че дължината му е някъде между шест и половина и седем метра.
	Ужасът едва сега започваше. Пръв Дорсет се изпълни с предчувствие за варварството, което клетите нещастници на сала щяха да изпитат върху себе си.
	— Ония кроят нещо — сподели той с Бетси. — Не ми харесва начина, по който гледат жените.
	— Кои имате предвид? — попита тя с пресъхнали устни; беше покрила лицето си със съдрано шалче, но голите й ръце и краката, подаващи се от полата й, бяха вече изгорели и целите в мехури от слънцето.
	— Онази групичка от подли контрабандисти на кърмата, предвождани от уелския убиец Джейк Хъгинс. Той ще ти пререже гърлото веднага щом ти каже добър ден. Обзалагам се, че замислят бунт.
	Бетси обходи с разсеян поглед телата, излегнати върху сала.
	— Защо искат те да поемат управлението на сала?
	— Тъкмо това смятам да разбера — отвърна Дорсет и тръгна да си проправя път между другите каторжници, които седяха отпуснато върху влажните дъски, и измъчвани от жажда, не обръщаха внимание на нищо наоколо.
	Дорсет вървеше тромаво и се ядосваше, че ставите му се бяха схванали от дългото обездвижване, докато се бе държал за въжетата. Той беше от малцината, които се осмелиха да се доближат до заговорниците, и със сила си проби път сред поддръжниците на Хъгинс. Те не му обърнаха внимание и продължиха да разговарят тихичко помежду си, хвърляйки гневни погледи към Шепард и пехотинците му.
	— Какво те води да душиш наоколо, Дорсет? — попита презрително Хъгинс.
	Контрабандистът беше нисък и дебел, с гръден кош като бъчва; имаше дълга и сплъстена жълтеникавочервена коса, прекалено широк, сплескан нос и огромна уста с липсващи и почернели зъби, които подсилваха противното му похотливо изражение.
	— Реших, че може да ви е от полза помощта на един опитен човек за превземането на сала.
	— Искаш да се включиш в разпределянето на плячката и да поживееш малко по-дълго, тъй ли?
	— Не виждам никаква плячка, която може да удължи мъките ни — отвърна с безразличие Дорсет.
	Хъгинс се разсмя и оголи гнилите си зъби.
	— Жените бе, глупак!
	— Всички ние умираме от жажда и непоносима жега, а вие искате секс?
	— За прославен разбойник ти си пълен идиот — раздразнен рече Хъгинс. — Нямаме намерение да чукаме тия сладки малки същества. Планът ни е да ги накълцаме и да се нагостим с крехката им плът. А такива като Бъли Скагс, моряците му и войничетата ще запазим за по-нататък, когато истински огладнеем.
	Отначало Дорсет реши, че Хъгинс си прави гадна шега, но коварните пламъчета, които се прокрадваха в очите му, и противната усмивка ясно показваха, че това не е игра на думи. Мисълта беше толкова гнусна, че изпълни Дорсет с ужас и възмущение. Но тъй като беше съвършен актьор, той само сви равнодушно рамене.
	— Защо бързате? До утре по това време може и да бъдем спасени.
	— На хоризонта скоро няма да се появи кораб или остров. — Хъгинс замълча, грозното му лице излъчваше поквара. — С нас ли си, разбойнико?
	— Нищо не губя, ако свържа съдбата си с вас, Джейк — отвърна Дорсет с лека усмивка. — Само че високата руса жена е за мен. С останалите правете каквото искате.
	— Виждам, че си лапнал по нея, но моите момчета и аз винаги делим, и то по равно. Ще те оставя пръв да си избереш мръвка от нея. След това си я поделяме помежду си.
	— Дадено — отвърна сухо Дорсет. — Кога почваме?
	— Един час след като мръкне. Щом дам знак, нападаме войниците и взимаме мускетите им. Веднъж въоръжени, лесно ще се справим със Скагс и екипажа му.
	— Тъй като вече съм си заел място до предната мачта, поемам грижата за войника, който пази жените.
	— Май искаш да си пръв на опашката за вечеря, а?
	— Само като те слушам да говориш за вечеря, ми призлява от глад — язвително рече Дорсет.


	Дорсет се върна при Бетси, но не й каза нищо за ужаса, който щяха да отприщят каторжниците. Знаеше, че Хъгинс и хората му наблюдават всяко негово движение, за да се уверят, че той няма да се опита тайно да предупреди екипажа на „Гладиатор“ и войниците. Единственият му удобен случай щеше да дойде със свечеряването и той трябваше да действа, преди Хъгинс да е дал знак за началото на потресаващата жестокост. Той се излегна до Бетси на възможно най-близкото разстояние, позволено от надзирателя, и си даде вид, че смята да спи следобед.
	Веднага щом над морето се спусна мрак и се появиха звездите, Дорсет изостави Бетси и крадешком се приближи на няколко крачки от първия офицер Рамзи и го спря с приглушен шепот.
	— Рамзи, не се обръщай и не давай вид, че изслушваш някого.
	— Какво значи това? — смотолеви под носа си Рамзи. — Какво искаш?
	— Чуй ме добре — продължи тихо Дорсет. — До един час каторжниците начело с Джейк Хъгинс ще нападнат войниците. Ако успеят да ги убият, ще използват оръжията им срещу теб и екипажа ти.
	— Как да повярвам на думите на един обикновен престъпник?
	— Ако не повярваш, ще умреш.
	— Ще уведомя капитана — отвърна с неохота Рамзи.
	— И не пропускай да му кажеш, че именно Джес Дорсет те е предупредил.
	Дорсет млъкна и се промъкна обратно до Бетси. Свали левия си ботуш, огъна подметката му и тока и извади малко ножче с десетсантиметрово острие. После седна и зачака.
	Непълна луна започна да се издига над хоризонта и придаде на клетите създания на сала вид на призраци, част от които изведнъж се изправиха на крака и тръгнаха към забранената зона в средата на палубата.
	— Убийте тия свине! — изкрещя Хъгинс, изскочи напред и поведе пълчище от тела срещу войниците. Със съзнание, наполовина помрачено от жажда, тълпата от затворници даде воля на омразата си към властта и се втурна от всички посоки към средата на сала.
	Залп от мускетен огън направи пробиви в редиците им и те мигом се слисаха от неочакваната съпротива.
	Рамзи бе предал на Скагс и Шепард думите на Дорсет за предстоящата опасност. Пехотинците, със заредени мускети и извадени щикове, бяха в готовност, заедно със Скагс и екипажа му, въоръжен със сабите на войниците, с дърводелски чукове, малки брадви и с всякакво друго защитно средство, което успяха да изнамерят.
	— Не им давайте време да презаредят, момчета! — изрева Хъгинс. — Удряйте яко!
	Тълпата от подлудели бунтовници отново се устреми напред, но този път бе посрещната от ръгащи щикове и удари със саби. Това обаче не усмири яростта им. Те се хвърляха срещу студената стомана, като някои от тях дори сграбчваха тънките остриета с голи ръце. Отчаяни мъже се счепкваха и се посичаха един друг върху черното море под призрачната лунна светлина.
	Войниците и моряците се биеха ожесточено. Всеки сантиметър от сала бе окупиран от мъже, които безмилостно се избиваха помежду си. Купчините от трупове растяха и препъваха краката на биещите се. Кръв обля дъсчената палуба и правите трудно се задържаха на крака, а на падналите им беше почти невъзможно да станат отново. Вече забравили напълно жаждата и глада си, всички се биеха и колеха напосоки в тъмнината. Единствените звуци, които излизаха от тях, бяха виковете на ранените и стенанията на умиращите.
	Сякаш надушили обилна плячка, акулите закръжиха още по-близо около сала. Островърхата перка на „Екзекутора“ — така моряците наричаха огромния бял морски хищник, безшумно прорязваше водата на по-малко от метър и половина от тях. Нито един от клетниците, които падаха във водата, не се покатерваше отново на борда.
	Пронизан от пет удара със сабя, Хъгинс с несигурни крачки тръгна към Дорсет, вдигнал високо в ръка дълго парче от дъска.
	— Ах, ти, долен изменник! — изсъска той.
	Дорсет се приведе и насочи ножа си към него.
	— Направиш ли крачка напред, умираш! — каза му той спокойно.
	Разярен, Хъгинс му изкрещя в отговор:
	— Ти си този, който ще нахрани акулите, разбойнико! — Той наведе глава и замахна с дъската като с коса.
	В мига, в който Хъгинс се нахвърли върху него, Дорсет клекна на четири крака. Вбесеният уелсец не можа да спре инерцията си, препъна се в него и се стовари тежко върху палубата. Дорсет го издебна, преди да е успял да се надигне, скочи върху огромния му гръб, обърна ножа в ръката си и преряза гърлото на Хъгинс.
	— Тази вечер няма да си похапнеш женско месо — изкрещя той, когато тялото на Хъгинс се изпъна и след миг се отпусна в прегръдката на смъртта.
	В тази гибелна нощ Дорсет уби още трима мъже. По време на битката той бе нападнат от малка група от привържениците на Хъгинс, които се канеха да се нахвърлят на жените. Вкопчили крак в крак, тяло в тяло, всеки се преборваше с другия с цел да го убие.
	Появи се Бетси и се включи в боя на страната на Дорсет; тя започна да крещи истерично и да дере с нокти враговете му като тигрица. Единствената рана Дорсет получи от един от мъжете, който нададе див вой, преди да го захапе зверски за рамото.
	Кървавата суматоха продължи да вилнее още два часа. Скагс и моряците, Шепард и пехотинците се биеха отчаяно, като отбиваха всяка атака, а после предприемаха контраатака. Отново и отново обезумелият щурм бе отблъскван от все по-отъняващите редици на защитниците, които обезверени се скупчваха към средата на сала. Шепард издъхна, удушен от двама каторжници. Рамзи бе ранен на няколко места, а Скагс имаше две счупени ребра. За нещастие каторжниците успяха да убият две от жените и ги хвърлиха от борда по време на мелето. Най-сетне, след като дадоха много жертви, бунтовниците един по един, двама по двама, започнаха да се оттеглят към периферията на сала.
	Светлината на утрото разкри мъртвите, проснати в уродливи пози върху сала. Сцената беше готова за следващото противно действие на страховитата драма. Пред невярващите погледи на оцелелите моряци и войници каторжниците започнаха да режат и поглъщат парчета от доскорошните си събратя. Гледката беше като от кошмарен сън.
	Рамзи преброи набързо оцелелите и остана смаян, когато установи, че от 231 все още живи бяха само 78 души. В безсмислената битка бяха загинали 109 каторжници. От петима от войниците на Шепард нямаше и следа — вероятно бяха изхвърлени зад борда, а от моряците на „Гладиатор“ 12 бяха или мъртви, или удавени. Немислимо беше такава малка група да покори надвишаващите ги по численост каторжници, които обаче не бяха подготвени за битка като пехотинците на Шепард, нито бяха физически заякнали от тежката работа по море като екипажа на Скагс.
	Сега, когато списъкът на пътниците бе рязко намалял до около 126 души, салът плаваше значително по-високо във водата. Онези части от труповете, които не бяха изядени от затворническата сган, обезумяла от мъчителния глад, бяха хвърлени на чакащите акули. Скагс, който не беше в състояние да спре моряците си, потисна отвращението си и извърна глава, когато те, също подлудели от нуждите на свитите им стомаси, започнаха да режат плът от три трупа.
	Макар и излинели от безпощадно мъчителния глад, Дорсет и Бетси и повечето жени не можеха да се решат да оцелеят чрез плътта на другите. Следобед заваля пороен дъжд и утоли жаждата им, но силните болки от глад нито за миг не стихнаха.
	Рамзи се приближи до Дорсет и му каза:
	— Капитанът иска да говори с теб.
	Разбойникът тръгна с първия офицер към Скагс, който лежеше, опрял гръб в кърмовата мачта. Лекарят Горман превързваше гръдния му кош с разкъсана риза. Преди да изхвърлят мъртвите в морето, морският лекар бе свалил дрехите им, за да ги използва за превръзки.
	Скагс извърна изопнатото си от болка лице към Дорсет и го погледна.
	— Искам да ви благодаря, господин Дорсет, за навременното предупреждение. Не се съмнявам, че честните хора, които са все още на този пъклен плавателен съд, дължат живота си на вас.
	— Водил съм покварен живот, капитане, но не общувам с долнопробна сбирщина.
	— Когато стигнем в Нови Южен Уелс, ще направя всичко възможно да убедя губернатора да намали присъдата ви.
	— Много съм ви благодарен, капитане. На вашите заповеди.
	Скагс забеляза малкото ножче, пъхнато в пояса на Дорсет.
	— Това ли е единственото ви оръжие?
	— Да, сър. Снощи то се представи възхитително.
	— Дайте му сабя — обърна се Скагс към Рамзи. — Още не сме приключили с тия псета.
	— Прав сте — рече Дорсет. — Те вече няма да са толкова бесни, след като Джейк Хъгинс го няма, за да ги поведе, но така са превъртели от жажда, че скоро няма да се укротят. Довечера, след като се стъмни, пак ще се надигнат.
	Думите му се оказаха пророчески. Два часа след залез-слънце умопомрачените от липса на храна и вода каторжници, по причини, известни само на тях, отново нападнаха войниците и екипажа. Атаката не беше толкова яростна както предишната нощ. Призрачните фигури, клатушкайки се, налитаха един на друг, безразсъдно си нанасяха удари с прътове и саби; тела на каторжници, моряци и войници се преплитаха и падаха вкупом.
	Решителността на каторжниците отслабна след още един ден без храна и вода и когато защитниците предприеха нова контраатака, съпротивата им изведнъж се огъна и пречупи. Омаломощените затворници преустановиха борбата и започнаха да отстъпват. Скагс и преданите му моряци проникнаха в центъра им, а Дорсет, заедно с малкото останали пехотинци на Шепард, ги оградиха откъм фланговете. След двайсет минути битката свърши.
	Същата нощ умряха петдесет и двама. Призори бяха останали двайсет и пет мъже и три жени от общо седемдесет и осемте оцелели дотогава — шестнайсет затворника, между които Джес Дорсет, Бетси Флечър и още две жени, двама войника и десет моряка от „Гладиатор“, включително капитан Скагс. Първият офицер Рамзи бе сред мъртвите. Морският лекар Горман бе ранен смъртоносно и по-късно следобед угасна като лампа, която бавно бе изразходвала газта си. Дорсет бе получил нова дълбока рана в дясното си бедро, а Скагс, наред със счупените си ребра, имаше и пукната ключица. За най-голямо учудване Бетси се бе отървала само с леки натъртвания и драскотини.
	От затворниците всички бяха пострадали — нямаше нито един, който да не бе сериозно ранен. Налудничавата битка за сала от „Гладиатор“ приключи.


	До десетия ден от зловещото изпитание умряха още шестима. От тях двама младежи — един каютен прислужник на не повече от дванайсет години и шестнайсетгодишен пехотинец — предпочетоха смъртта и се хвърлиха в морето. Другите четирима бяха каторжници, които умряха от раните си. Оцелелите, чийто брой бързо намаляваше, сякаш наблюдаваха ужасяващо видение. Изтезанието на знойното слънце започна отново и наподобяваше изгаряща треска, придружена от делириум.
	На дванайсетия ден бяха останали само осемнайсет души. Онези, които можеха да се движат, бяха с окъсани дрехи, навсякъде по телата им имаше рани от клането, лицата им бяха обезобразени от жаркото слънце, по кожите им бяха излезли пришки от ожулванията, причинени от непрестанно клатещите се дъски и обливащата ги солена вода. Те бяха изпаднали извън границите на унинието и пред празните им погледи започнаха да се явяват привидения. Двама моряка се заклеха, че виждат „Гладиатор“, скочиха от сала и заплуваха към въображаемия кораб, докато накрая или се удавиха, или бяха погълнати от неизменно присъстващия Екзекутор и ненаситните му приятели.
	Халюцинациите извикваха във въображението какви ли не образи — от празнични трапези, отрупани с храна и напитки, до населени места и къщи, които никой не бе посещавал от детството си. Скагс си представи как седи пред камината с жена си и децата си в дома си с изглед към пристанището на Абърдийн.
	Той изведнъж впери странен поглед в Дорсет и рече:
	— Няма от какво да се страхуваме. Аз сигнализирах на адмиралтейството и те са изпратили спасителен кораб.
	В не по-лек унес от този на капитана Бетси го попита:
	— По кой гълъб изпратихте съобщението, по черния или по сивия?
	Напуканите и изпръхнали устни на Дорсет се извиха в болезнена усмивка. Учудващото беше, че той бе успял да запази разума си и бе помогнал на неколцината моряци, които все още можеха да се движат, да поправят разбития сал. Бе намерил няколко парчета брезент и направи малък навес над Скагс, а Бетси лекуваше раните на капитана и проявяваше към него огромни грижи. Докато дългите часове се точеха, морският капитан, разбойникът и крадлата завързаха приятелство.
	По време на битката навигационните инструменти на Скагс бяха изпаднали във водата и сега той нямаше представа за местоположението на сала. Скагс нареди на моряците да се опитат да хванат риба, като използват върви и пирони вместо куки. Стръвта беше от човешко месо. По-малките риби изобщо не обърнаха внимание на щедро поднесената им храна. Но по-голямата изненада беше, че дори акулите не проявиха никакъв интерес.
	Дорсет завърза въже за дръжката на сабя и заби стоманения й връх в гърба на една голяма акула, която плуваше близо до сала. Тъй като нямаше вече предишната си сила, за да се пребори с чудовището на морските дълбини, той омота свободния край на въжето за мачтата. После зачака акулата да умре, за да я изтегли на борда. Усилието му бе възнаградено само с празното острие на сабята, извито на деветдесет градуса. Двама моряка завързаха щитове на пръти като копия. Пронизаха няколко акули, но раните им като че ли ни най-малко не им се отразиха.
	Мъжете вече се бяха отказали от риболовните си опити, когато в по-късния следобед под сала мина огромен пасаж кефали. Дълги между трийсет и деветдесет сантиметра, те се оказаха много по-лесни да бъдат пронизвани с копия и мятани на сала, отколкото акулите. Преди пасажът да отмине, седем тела на риби във форма на пура и разклонени опашки тупнаха върху подгизналите дъски на сала.
	— Бог не се е отвърнал от нас — промълви Скагс, загледан в сребристите риби. — Обикновено кефалите обитават плитките води. Никога не съм ги виждал в дълбоки води.
	— Бог като че ли ги е насочил право към нас — прошепна Бетси с широко отворени очи при вида на първото си ядене от близо две седмици насам.
	Гладът им беше огромен, а броят на рибите недостатъчен, затова те посегнаха и към месото на жена, умряла само преди час. Скагс, Дорсет и Бетси за първи път вкусваха човешко месо. Изпитаха странното чувство, че да ядат една от себеподобните им, е някак по-оправдано, когато е съпроводено с риба. И тъй като вкусът отчасти се притъпяваше, това не беше чак толкова отвратително.
	Поройният дъжд, който продължи близо час, им донесе още един дар — успяха да съберат десет литра вода.
	Независимо че силите им временно се възстановиха, по лицата им все още се четеше обезвереност. Раздразвани от солената вода, раните и натъртванията им причиняваха безкрайни болки. А и слънцето продължаваше да ги измъчва. Въздухът беше душен, жегата — непоносима.
	Нощите носеха облекчение и повече хлад. Но някои от корабокрушенците не издържаха още един ден на страданията. Петима от тях — четирима каторжници и последният пехотинец — тихомълком се търкулнаха в морето и умряха преждевременно.
	До петнайсетия ден живи останаха само Скагс, Дорсет, Бетси Флечър, трима моряка и четирима затворници, между които една жена. Тях вече не ги беше грижа за нищо. Смъртта им се струваше неизбежна. Искрицата им самосъхранение угасна напълно. Рибеното месо бе свършило отдавна и макар че умрелите удължиха живота им, липсата на вода и знойната горещина щеше да им попречи да издържат още четирийсет и осем часа, след което салът щеше да продължи да се носи по повърхността, лишен от човешки живот.
	Тогава се случи нещо, което отвлече вниманието от неописуемите ужаси на изминалите две седмици. Изведнъж от небето се появи голяма зеленикавокафява птица, направи три кръга над сала и, пърхайки с криле, кацна на нока на рейката на предната мачта. Тя прикова жълтите си очи с черни като мъниста зеници в покъртителните човешки същества с парцаливи дрехи, с изранени от битката и парещите лъчи на слънцето лица и крайници. През ума на всекиго мина мисълта да се опита да улови птицата за ядене.
	— Каква е тази странна птица? — попита Бетси, чийто език бе толкова подут, че гласът й се чу като шепот.
	— Това е папагал — промълви Скагс. — Един мой бивш офицер отглеждаше такъв.
	— И те ли летят над океаните като чайките? — полюбопитства Дорсет.
	— Не, те са особен вид папагали, които живеят в Нова Зеландия и заобикалящите я острови. Не съм чувал да летят над водата освен… — Скагс млъкна за миг и продължи: — Освен ако това не е друга вест от Всевишния. — Очите му се изпълниха с блуждаещ поглед, когато с мъка се изправи на крака и се вгледа в хоризонта. — Земя! — извика той радостно. — Земя на запад от нас!
	Изпаднали в равнодушие и летаргия, до този момент никой не бе забелязал, че вълните бяха изтласкали сала към два зелени хълма, които се подаваха от морето на разстояние не повече от десет мили. Всички извърнаха погледи на запад и видяха голям остров с две ниски възвишения, разположени в двата му противоположни края, а между тях — гъста гора. За известно време никой не проговори; всеки бе изпълнен с напрегнато очакване, но и със страх, че могат да подминат избавлението си, отнесени от теченията. Почти всички изтощени корабокрушенци едва-едва се изправиха на колене и се замолиха да бъдат изхвърлени на приветстващия ги бряг.
	Още един час мина, преди Скагс да определи, че островът става по-голям.
	— Течението ни носи натам — съобщи той с ликуващ глас. — Това е чудо, истинско чудо! На никоя карта не съм виждал да е отбелязан остров в този район на морето.
	— Вероятно е необитаем — предположи Дорсет.
	— Колко е красив — прошепна Бетси, загледана в сочната зелена гора, разделяща двете планини. — Там сигурно има езера със студена вода.
	Неочакваната надежда за удължение на живота им възроди малкото сили, които им бяха останали и ги подтикна към действия. Всяко желание да заловят папагала за вечеря бързо се изпари. Пернатият вестоносец бе приет като добро знамение. Скагс и малкото останали моряци направиха платно от съдрания навес, а Дорсет и оцелелите затворници отчупиха няколко дъски и трескаво загребаха с тях като с весла. Малко след това папагалът разпери криле и литна обратно към острова, сякаш да им сочи пътя.
	Земната маса се издигаше и простираше на западния хоризонт и ги привличаше като магнит. Те гребяха като луди, с твърдото убеждение, че мъките им скоро ще свършат. Откъм гърба им излезе лек ветрец и ги избутваше по-бързо напред към убежището, като подсилваше огромната им надежда. Повече нямаше да чакат примирено смъртта. Избавлението се намираше на по-малко от три мили.
	С последни сили един от моряците се изкачи по вантите на мачтата до нока на рейката. Засенчвайки очите си от слънцето, той огледа морето.
	— Какъв е според теб брегът? — попита Скагс.
	— Изглежда се приближаваме към коралов риф, заобиколен от лагуна.
	Скагс се обърна към Дорсет и Флечър.
	— Ако не успеем да влезем през канал, вълните ще ни блъснат в скалите.
	След половин час морякът на мачтата извика:
	— Виждам син воден път, врязан във външния риф, на двеста метра от дясната ни страна.
	— Пригответе кормило! — заповяда Скагс на моряците. — Бързо! — После се обърна към затворниците: — Всеки мъж и жена, който има здрави мускули, да грабне по една дъска и да гребе с всички сили.
	Огромен страх ги изпълни, когато чуха как високите вълни се разбиха във външната част на скалата. Те връхлитаха и се пръсваха в чисто бяла пяна. Екотът на водата, стоварваща се върху кораловия риф, наподобяваше топовен гърмеж. Когато наближаваха острова, където дъното ставаше плитко, те достигаха огромна височина. Ужас замени отчаянието, когато хората на сала си представиха каква гибел ги очаква, ако унищожителната сила на вълните ги запрати в скалите.
	Скагс хвана временното кормило и го завъртя към канала, а моряците направляваха дрипавото платно. Каторжниците, с вид на парцаливи плашила, натискаха греблата без резултат. Немощните им усилия почти не придвижваха сала напред. Само ако всеки от съответната страна по едно и също време забиеше веслата, по даден от Скагс знак, те можеха да му помагат в управлението по посока към канала.
	Изведнъж стена от вряща пяна връхлетя върху сала и го тласна напред със страхотна скорост. За част от секундата той бе издигнат на гребена, в следващия миг се спусна рязко в браздата между вълните. Двама от затворниците изхвърчаха в синьо-зеления водовъртеж и повече не се видяха. Съсипаният от морето сал се разпадаше. Въжетата, протрити и опъвани от постоянното клатушкане в морето, отъняха съвсем и се скъсаха. Рамката от мачти, която крепеше дъсчената палуба, се изкриви и започна да се разцепва. Нова вълна заля сала и той изскърца. На Дорсет му се струваше, че неподвижният коралов риф е съвсем близо и само да се протегне, ще го докосне.
	И точно тогава те бяха избутани в канала между назъбените краища на скалата. Вълната ги понесе навътре, салът се завъртя по оста си, парчета от него изригнаха нагоре като фойерверк и се разпиляха в искрящото от слънцето море. Основната рамка на сала се разпадна и корабокрушенците бяха изхвърлени във водата.
	Оттатък скалистата бариера синьото море беше кротко като планинско езеро с яркотюркоазен цвят. Задавен от водата, Дорсет, който бе обгърнал ръка около кръста на Бетси, извади глава над повърхността.
	— Можеш ли да плуваш? — попита я той през кашлица.
	Тя силно поклати глава и изплю морската вода, която бе погълнала.
	— Нито метър.
	Той заплува с нея към една от мачтите на сала, която се полюшваше на повърхността на около метър до тях. Сграбчи я и постави ръцете на Бетси върху извитата повърхност. Хвана се и той до нея, останал почти без въздух, с разтуптяно сърце и напълно изтощен от напрежението през последния час. Когато след две-три минути се съвзе, Дорсет хвърли поглед към плуващите останки от сала.
	Скагс и двама от моряците му се намираха на близко разстояние до тях, все още живи; бяха се качили върху парче от дъсчена палуба, което като по чудо бе останало цяло, и отчупваха дъски от него, за да ги използват за весла. От каторжниците двама мъже и една жена бяха сграбчили кой до какъвто отломък от сала от „Гладиатор“ се бе добрал и се носеха по течението.
	Дорсет се обърна и погледна към брега. На по-малко от четвърт миля мълчаливо ги зовеше красив плаж с бял пясък. В този момент чу някой да го вика.
	— Дръжте се здраво ти и Бетси — махна му Скагс. — Ще вземем и вас, и другите и ще продължим към брега.
	Дорсет му махна в отговор и целуна Бетси по челото.
	— Да не вземеш да ме изоставиш, моето момиче. След половин час ще вървим по твърда почва.
	Той изведнъж млъкна ужасен; радостта му не продължи дълго.
	Висока перка на огромна бяла акула обикаляше около разбития сал, търсейки нова плячка. Екзекуторът ги бе проследил до лагуната.
	Не е честно, изкрещя наум Дорсет. Да издържат на мъки прехвърлящи границите на всяко въображение, и спасението да им бъде грабнато под носа от челюстите на смъртта — това беше ужасно несправедливо. Малцина са мъжете и жените с по-малък късмет. Той притисна по-здраво Бетси към себе си и с неописуем ужас проследи как перката престана да кръжи, насочи се към тях и бавно се скри под повърхността. Сърцето му се смрази, докато безпомощно зачака тялото му да изчезне между нащърбените зъби.
	Тогава, без предупредителен знак, стана второ чудо.
	Под тях спокойната вода на лагуната изведнъж се превърна в нещо като врящ казан. После висока струя бликна във въздуха като огромен фонтан, последвана от грамадната бяла акула. Смъртоносното чудовище се замята бясно, опитвайки се да захапе със зейналите си като на зло куче челюсти голям морски змей, който се бе увил около нея.
	Всички, които се държаха здраво за плуващите останки от сала, наблюдаваха онемели битката на живот и смърт между двете чудовища на морските дълбини.
	От мястото си върху парчето палуба Скагс следеше безпрепятствено борбата. Огромното, наподобяващо змиорка същество имаше заоблена глава и дълга, изтъняваща в края опашка. Скагс прецени, че дължината на тялото му е осемнайсет-деветнайсет метра, а обиколката му — колкото голямо буре за брашно. То отваряше и затваряше на пресекулки уста и разкриваше къси като на вълк зъби. Кожата му изглеждаше гладка и на гърба беше тъмнокафява, почти черна, а коремът му — бял, с оттенък на слонова кост. Скагс често бе слушал разкази за кораби, които са се натъквали на змиевидни морски чудовища, но ги приемаше на шега, смятайки, че това са видения на моряците, след като са погълнали повечко ром на някое пристанище. Сега обаче, вцепенен от ужас, той не се присмиваше, докато наблюдаваше как всяващият ужас дотогава Екзекутор се гърчи яростно в напразно усилие да отхвърли безжалостния си нападател.
	Плътното хрущялно тяло на акулата не й даваше възможност да извие главата и челюстите си назад дотолкова, че да впие зъби в змея. Независимо от огромната си сила и яростните конвулсии, тя не можеше да се освободи от смъртоносната прегръдка. Въртейки се в пълен кръг с бясна скорост, акулата и змеят се извиваха под водата, после отново се показваха сред фонтан от пръски, който разпенваше водата.
	Изведнъж змеят започна да гризе хрилете на акулата. След още две минути внушителната битка постепенно стихна, мъчителната отбрана на акулата спря и двете чудовища бавно изчезнаха от поглед под водата в най-дълбоката част на лагуната. Ловецът бе станал храна на друг ловец.
	След епичната борба Скагс побърза да издърпа каторжниците от водата и да ги качи върху малкото парче от сала, което все още не се бе разпаднало. Зашеметени от сцената, на която бяха станали свидетели, жалкият брой оцелели най-накрая стигнаха белия пясъчен плаж и изнемощели стъпиха на брега, пренасяйки се най-сетне от кошмарния си свят в райска градина, все още неизвестна за европейските мореплаватели.
	Скоро те откриха поток от чиста вода, извиращ от вулканичната планина, която се издигаше в южния край на острова. Пет различни вида тропически плодове растяха в гористата местност, а лагуната гъмжеше от риба. Смъртната опасност свърши; само осем от първоначалния брой от 231 души, които се качиха на сала от „Гладиатор“ доживяха, за да разказват за ужасите, преживени в продължение на петнайсет дни, докато бяха носени по течението в непоносимия зноен въздух на морето.
	Шест месеца след трагичното изчезване на „Гладиатор“, споменът за него се съживи за кратко. Един рибар, който слязъл на брега, за да запуши пробойна в малката си лодка, се натъкнал на една ръка, сграбчила сабя, която стърчала от пясъка. Той почнал да рови надълбоко и с изненада открил, че това е фигура на древен воин в естествена големина. Рибарят занесъл дървената скулптура на петдесет мили на север в Окланд, Нова Зеландия, където била разпозната като изображението на човешката фигура, която стояла на носа на изчезналия клипер „Гладиатор“.
	След като била почистена и излъскана, фигурата на воина била поставена в малък морски музей, където честите посетители я разглеждали и размишлявали над загадъчното изчезване на „Гладиатор“.
	През юли 1858 година загадката с клипера „Гладиатор“ бе най-накрая разгадана и описана в материал, излязъл в „Сидни Морнинг Хералд“:

	ЗАВРЪЩАНЕ ОТ СМЪРТТА
	Водите край Австралия са били свидетели на много странни гледки, но нито една не е била толкова странна, колкото ненадейната поява на капитан Чарлс Бъли Скагс, за когото бе съобщено, че е изчезнал и вероятно загинал, когато клиперът му „Гладиатор“, собственост на „Карлайл Дънхил“ от Инвърнес, изчезна безследно в Тасманово море по време на опустошителния тайфун през януари 1856 година, само на 300 мили югоизточно от Сидни.
	Капитан Скагс удиви всички с пристигането си в пристанището на Сидни с малък плавателен съд, който той и единственият му оцелял моряк построили по време на пребиваването си на неотбелязан на картата остров.
	Фигурата от носа на кораб, изхвърлена на западното крайбрежие на Нова Зеландия преди година и половина, потвърди потъването на „Гладиатор“. До смайващото завръщане на капитан Скагс не се бе чула дума за това как е потънал корабът му, нито за съдбата на 192-мата каторжници, превозвани за каторжническата колония, за 11-те войници и 28-членния му екипаж.
	Според капитан Скагс само той и още двама души били изхвърлени на необитаем остров и минали през изключително тежки изпитания в продължение на две години, докато построят плавателен съд с инструменти и материали, спасени от останките на друг злощастен кораб, който междувременно се разбил в скалите и целият му екипаж загинал. Те построили корпуса на техния плавателен съд от дървета, отсечени от гората, която растяла на острова.
	Капитан Скагс и неговият моряк Томас Кокран, корабният дърводелец, изглеждаха в изключително добра форма след всичките им перипетии и чакаха с нетърпение да се качат на първия кораб, готов да потегли за Англия. Те изразиха дълбоката си скръб за трагично загиналите пътници на „Гладиатор“ и някогашните им другари по море, намерили смъртта си при потъването на кораба по време на тайфуна. Не е за вярване, но Скагс и Кокран успели да се вкопчат за парче плаващ отломък от кораба и в продължение на няколко дни се задържали на повърхността, докато теченията не ги отнесли до безлюдния остров и ги изхвърлили на брега по-скоро мъртви, отколкото живи.
	На малкото парче земя, на което двамата мъже прекарали повече от две години, не можело да се определи точното му местоположение, тъй като Скагс загубил всичките си навигационни уреди при потъването на кораба. Доколкото можел да изчисли, необозначеният на картата остров се намира приблизително на 350 мили на изток и югоизток от Сидни — район, за който капитаните на другите кораби твърдят, че там няма земя.
	Лейтенант Сайлас Шепард, чиито родители живеят в Хорнсби, и неговият отряд от десет войника от пехотния полк на Нови Южен Уелс, които надзиравали затворниците, също са в списъка на изчезналите.



	Наследството

	_17 септември 1876_
	_Абърдийн, Шотландия_
	След като Скагс се завърна в Англия и прекара известно време с жена си и децата си, от „Карлайл & Дънхил“ му предложиха да поеме командването на най-новия им и елегантен клипер „Калъдън“ и го изпратиха да се включи в търговията с китайски чай. След още шест месеца изтощителни пътувания, при които постигна два рекорда, Бъли Скагс се затвори в къщата си в Абърдийн, грохнал за ранната си възраст четирийсет и седем години.
	Капитаните на клипери се състаряваха преждевременно. Изискванията на управлението на най-бързоходните кораби в света взимаха тежък данък от тялото и духа. Повечето умираха млади. Немалко загиваха заедно с корабите си. Те бяха елитна категория хора, прославени железни мъже, които достигаха с дървените си кораби нечувани скорости в най-романтичната ера на мореплаването. Всеки от тях поемаше към гроба си — под трева или под морските вълни — със съзнанието, че е командвал най-великите платноходни плавателни съдове, строени някога от човека.
	Як като бимсите във вътрешността на корабите си, Скагс предприе последния си курс на петдесет и девет годишна възраст. След като през последните си четири пътувания грижливо бе трупал спестявания от инвестиране в акции на корабопритежатели, той бе осигурил на децата си значително състояние.
	След смъртта на скъпата му съпруга Луси той остана сам — децата му си бяха създали свои семейства — и подхранваше любовта си към морето, като плаваше във или край лиманите в Шотландия с малък кеч, който бе построил с двете си ръце. Но след едно кратко пътуване в ужасно студено време, когато отиде да навести сина си и внуците си в Питърхед, той легна болен.
	Няколко дни преди да почине, Скагс прати да повикат дългогодишния си приятел и бивш работодател Абнър Карлайл.
	Уважаван корабен магнат, натрупал огромно богатство заедно със съдружника си Александър Дънхил, Карлайл беше виден местен жител в Абърдийн. Освен корабоплавателното дружество той притежаваше също търговска фирма и банка. Предпочитаните му обекти за благотворителна дейност бяха местната библиотека и една болница. Карлайл беше слаб, жилав и напълно плешив. Имаше благ поглед и видимо накуцваше — дефект, който му бе останал след едно падане от кон в младежките му години.
	Вратата на дома на Скагс отвори дъщерята на капитана Джени, която Карлайл познаваше от бебе. Тя го прегърна леко, после го хвана за ръка.
	— Добре че дойде, Абнър. Той през половин час пита за теб.
	— Как е старият морски вълк?
	— Опасявам се, че дните му са преброени — отвърна Джени с нотка на тъга в гласа.
	Карлайл огледа уютната къща, пълна с корабни принадлежности, с висящи по стените морски карти, на които бяха обозначени всекидневните отсечки по време на рекордните курсове на Скагс.
	— Ще ми липсва тази къща.
	— Братята ми са на мнение, че ще е най-добре за семейството, ако я продадем.
	Тя поведе Карлайл нагоре по стълбите и му посочи отворена врата на стая с голям прозорец, който гледаше към пристанището на Абърдийн.
	— Татко, Абнър Карлайл е тук.
	— Най-сетне!
	Джени целуна леко Карлайл по бузата.
	— Отивам да направя чай.
	На леглото лежеше неподвижно старец, грохнал от трите десетилетия труден живот по море. Въпреки ужасния вид на Скагс, Карлайл не можеше да не се удиви на огъня, който продължаваше да гори в маслиненосивите му очи.
	— Имам нов кораб за теб, Бъли.
	— Ама че глупост изтърси! — сопна му се Скагс. — Какви са платната и такелажът му?
	— Никакви. Той е параход.
	Лицето на Скагс почервеня и той надигна глава.
	— Проклети смрадливи чайници! Не бива да ги пускат да замърсяват моретата.
	Карлайл очакваше подобен отговор. Бъли Скагс може и да беше пред прага на смъртта, но щеше да си отиде от тоя свят все тъй вироглав, какъвто бе цял живот.
	— Времената се промениха, друже. „Къти Сарк“ и „Термополи“ са единствените клипери, за които двамата с теб знаем, че все още кръстосват моретата.
	— Нямам време за празни приказки. Повиках те да дойдеш, за да чуеш предсмъртната ми изповед и да ми направиш една услуга.
	Карлайл погледна Скагс в очите и рече подигравателно:
	— Да не би да си напердашил някой пияница или да си се позабавлявал в леглото с китайка в някой шанхайски бордей и не си ми казал?
	— Става дума за „Гладиатор“ — промълви Скагс. — Излъгах те за него.
	— Та нали тайфун го е потопил — възрази Карлайл. — Какво има да се лъже за това?
	— Че тайфун го потопи, потопи го, само че пътниците и екипажът не потънаха с него.
	Карлайл помълча известно време, после предпазливо заговори:
	— Чарлс Бъли Скагс, ти си най-честният човек, когото познавам. Двамата се знаем от половин век и никой от нас никога не е злоупотребявал с доверието на другия. Сигурен ли си, че именно болестта ти не е причина да говориш налудничави неща?
	— Повярвай ми и сега, като ти казвам, че двайсет години живях с една лъжа и трябва да си изплатя дълга.
	Карлайл го погледна с любопитство.
	— И какво искаш да ми споделиш?
	— Една история, която не съм разказвал никому. — Скагс се облегна на възглавницата и се загледа през Карлайл в нещо много далечно, което само той виждаше. — Историята на сала, направен от „Гладиатор“.


	След половин час Джени се появи с чая. Беше се здрачило и тя запали газените лампи в стаята.
	— Татко, насили се да сложиш поне един залък в уста. Приготвила съм любимата ти рибена чорба.
	— Не ми се яде, дъще.
	— Абнър сигурно умира от глад, след като цял следобед те слуша. Обзалагам се, че и той ще похапне с теб.
	— Остави ни сами още един час — разпореди се Скагс. — После ни карай да ядем каквото искаш.
	След като дъщеря му излезе от стаята, Скагс продължи сагата за сала.
	— Когато най-накрая се добрахме до бряг, бяхме останали само осем души. От екипажа на „Гладиатор“ оцеляхме единствено аз, Томас Кокран, корабният дърводелец и морякът първи клас Алфред Рийд. От каторжниците се спасиха Джес Дорсет, Бетси Флечър, Марион Адамс, Джордж Прайър и Джон Уинкълман. Осем от 231 души, които бяха потеглили от Англия.
	— Извини ме, скъпи стари приятелю, ако проявя скептичност — прекъсна го Карлайл. — Но такъв огромен брой мъже да се избият един друг на сал насред океана, а оцелелите да се препитават с човешко месо и после да се спасят благодарение на небесната намеса на морски змей, който попречил на човекоядната акула да ги погълне, като я умъртвил — всичко това звучи най-малко като небивалица.
	— Повярвай ми, ти не слушаш бълнувания на един умиращ — опита да го увери отпадналият Скагс. — Цифрите са точни, както и всяка дума в разказа.
	Карлайл реши да не разстройва повече Скагс. Заможният търговец потупа по ръката морския капитан, чиято помощ за разрастването на корабната империя „Карлайл & Дънхил“ не бе никак малка.
	— Продължавай нататък. Нетърпелив съм да чуя края. Какво стана, след като осмината стъпихте на острова?
	През следващия половин час Скагс разказа как се напили до насита със сладката и вкусна вода от поток, който извирал от една от ниските вулканични планини. Описа големите костенурки, които уловили в лагуната, как след това ги обърнали по гръб и ги заклали с ножчето на Дорсет — единствения инструмент, с който разполагали. После намерили край брега твърд камък и като използвали ножчето вместо кремък, запалили огън и сготвили костенурковото месо. Набрали от дърветата в гората пет вида плодове, каквито Скагс виждал за първи път. Растителността там била съвсем различна от тази, която срещал в Австралия. Така в продължение на няколко дни не спирали да се тъпчат с ядене, за да възстановят силите си.
	— След като укрепнахме физически, се заловихме да проучим острова — продължи повествованието си Сгакс. — Той имаше форма на рибарска кука, дължина осем километра и широчина около километър и половина. В двата му противоположни края се издигаха по един масивен вулканичен връх, всеки с височина между 360 и 450 метра. Лагуната беше дълга близо километър и двеста и бе защитена откъм морето от плътен риф. Останалата част от острова бе укрепена от високи стръмни скали.
	— Пуст ли заварихте острова? — попита Карлайл.
	— Не срещнахме нито един човек, нито животно. Имаше само птици. Натъкнахме се на следи от аборигени, които някога са го обитавали, но по всичко личеше, че отдавна са го напуснали.
	— А някакви останки от круширал кораб?
	— На първо време, не.
	— След злочестините ви на сала островът сигурно ви се е сторил същински рай — отбеляза Карлайл.
	— Тя беше най-красивата частица земя, която съм срещал през дългите си години по море — отвърна Скагс, говорейки за мястото на убежището си в женски род. — Един смарагд върху сапфирено море, това беше тя. — Той замълча, сякаш си представи как скъпоценният камък се издига от повърхността на Тихия океан. — Скоро заживяхме идиличен живот. Аз посочих кой каква работа да върши и разпределих времето за риболов, за строеж и поправка на подслона, за брането на плодове и други ядивни растения, за поддържането на огъня не само за готвене, но и за сигнал, в случай че минеше някой кораб. Така живяхме няколко месеца в мир.
	— Изгарям от желание да предположа — вметна Карлайл, — че между жените се е стигнало до разправии.
	Скагс поклати слабо глава.
	— По-точно, между мъжете заради жените.
	— Значи сте изпаднали в същото положение като размирниците от „Баунти“ на остров Питкерн.
	— Точно така. Знаех, че предстоят неприятности и направих график, по който жените да бъдат на разположение на мъжете. План, който, разбира се, никой не одобри, особено жените. Но не виждах друг начин за предотвратяване на кръвопролитие.
	— При такива обстоятелства и аз бих те подкрепил.
	— Но единственото, което успях да направя, беше, че ускорих неизбежното. Каторжникът Джон Уинкълман уби моряка Рийд заради Марион Адамс, а Джес Дорсет отказа да дели Бетси Флечър с когото и да било. Джордж Прайър се опита да изнасили Флечър и Дорсет му разби черепа с камък.
	— И сте останали шестима.
	Скагс кимна.
	— На острова се възцари спокойствие, когато Джон Уинкълман се ожени за Марион Адамс, а Джес — за Бетси.
	— Оженили се?! — възкликна Карлайл с основателно възмущение. — Но как е било възможно да стане?
	— Нима си забравил, Абнър? — отвърна Скагс и лека усмивка размърда устните му. — Като капитан на кораб аз имам правото да извършвам такава церемония.
	— Само че, след като не си се намирал на палубата на кораба си, трябва да отбележа, че малко си превишил правата си.
	— Изобщо не съжалявам. Всички заживяхме в съгласие, докато аз и корабният дърводелец Томас Кокран не отплавахме.
	— А ти и Кокран не пожелахте ли някоя от жените?
	Смехът на Скагс премина в кратък пристъп на кашлица. Карлайл му подаде чаша вода. Когато му поолекна, Скагс продължи:
	— Щом ме обсебеха плътски желания, веднага извиквах в съзнанието си моята сладка женичка Луси. Бях й дал обет, че всеки път ще се завръщам от плаване толкова целомъдрен, колкото преди отпътуване.
	— А дърводелецът?
	— Кокран ли? Неговата съдба му бе отредила да предпочита мъжете.
	Сега Карлайл се разсмя на свой ред.
	— Доста странен тип си си подбрал за дружинка в приключенията си.
	— Не след дълго построихме удобни подслони от камъни и надвихме скуката, като майсторяхме различни простички сечива, за да направим съществуването си по-приятно. Дърводелските умения на Кокран се оказаха от голяма полза, след като открихме съответните инструменти за обработка на дърво.
	— Къде ги открихте?
	— Година и два месеца по-късно силна буря запрати в скалите в южния край на острова един малък френски военен кораб. Въпреки усилията ни не можахме да спасим екипажа, тъй като ударите на вълните разбиха кораба им на трески. Когато след два дни морето се успокои, намерихме четиринайсет трупа и ги погребахме до Джордж Прайър и Алфред Рийд. После Дорсет и аз, които бяхме най-издръжливите плувци, се гмуркахме няколко пъти под водата, за да търсим предмети от разбития кораб, които можеха да ни бъдат от полза. За около три седмици натрупахме малка планина от стоки, материали и инструменти. Кокран и аз вече разполагахме с необходимите сечива, за да построим кораб, достатъчно здрав, за да ни закара до Австралия.
	— А жените? Как я караха Бетси и Марион? — запита Карлайл.
	Очите на Скагс помръкнаха.
	— Горката Марион! Тя беше толкова мила, предана и скромна. Работила като прислужничка и я бяха осъдили за кражба на провизии от килера на господарите й. Умря при раждането на дъщеричката си. Джон Уинкълман не можа да го преживее. Полудя и се нахвърли да убива бебето. Вързахме го за едно дърво и го оставихме така четири дни, докато дойде на себе си. След това не беше същият човек. Докато бях на острова, почти не проронваше дума.
	— А Бетси?
	— Тя беше от друго тесто. Силна като въглекопач. Имаше влияние над всеки мъж. Няколко години след като поотрасна отгледаното от нея дете на Марион, тя роди две момченца. Дорсет и Бетси бяха отдадени един на друг.
	— Защо не тръгнаха с теб?
	— По-разумно беше да останат на острова. Предложих им да се застъпя пред губернатора да ги освободи, но те не посмяха да рискуват и бяха прави. Още с пристигането им в Австралия затворническата полиция щеше да вземе децата и да ги обяви за сираци. Вероятно Бетси щеше да я сполети съдбата да стане тъкачка в мизерните условия на женската фабрика в Парамата, а Джес положително щеше да свърши в затворническите казарми в Сидни. Те сигурно никога нямаше да видят отново децата си, нито двамата да се срещнат. Обещах им, че докато съм жив, те ще бъдат забравени заедно с жертвите на „Гладиатор“.
	— И Уинкълман ли остана?
	Снагс кимна и поясни:
	— Той се настани в една пещера на хълма в северния край на острова и заживя сам.
	Карлайл се умълча и се замисли върху удивителния разказ на Скагс.
	— Значи през всичките тези години ти не си разкрил никому за тяхното съществуване.
	— По-късно си дадох сметка, че ако бях нарушил обещанието да си мълча, оня негодник, губернаторът на Нови Южен Уелс, щеше да изпрати кораб да ги прибере. На него му се носи славата, че е готов да обърне света, само и само да открие избягал затворник. — Скагс извърна леко глава и се загледа през прозореца в корабите в пристанището. — След като се върнах у дома, не сметнах за нужно да разказвам историята със сала от „Гладиатор“.
	— И повече не си ли ги виждал, откакто двамата с Кокран отплавахте за Сидни?
	Скагс поклати глава.
	— Беше тъжна раздяла. Бетси и Джес стояха на брега с малките си момченца в ръце и с дъщерята на Марион до тях и имаха вид на щастливи майка и баща. Бяха заживели живот, какъвто щеше да е невъзможен за тях в цивилизования свят. — Той с презрение натърти на думата „цивилизован“.
	— А какво възпираше Кокран да не се разбъбри?
	Очите на Скагс леко заблестяха.
	— Както вече споменах, той си имаше тайна, която не искаше да се разчува, особено след като се надяваше отново да тръгне по море. Потъна заедно със „Занзибар“ в Южнокитайско море през 67-ма.
	— Не си ли се питал какво е станало с Джес и Бетси?
	— Не беше нужно — отвърна Скагс многозначително. — Просто знам.
	Карлайл повдигна учуден вежди.
	— Ще ти бъда признателен, ако ми кажеш.
	— Четири години след като отплавах, един американски китоловен кораб забелязал острова и се насочил натам, за да напълни буретата си с питейна вода. Джес и Бетси посрещнали екипажа и разменили с моряците плодове и прясна риба за дрехи и готварски съдове. На капитана казали, че са мисионери, които били изхвърлени на острова, след като корабът им се разбил. Не минало много време и други китоловни кораби започнали да спират там, за да се запасяват с вода и храна. Един от капитаните на тези кораби дал на Бетси семена срещу шапки, които тя плетяла от палмови листа, и двамата с Джес започнали да обработват няколко акра орна земя и да садят зеленчуци.
	— Откъде научи всичко това?
	— Те започнаха да ми пращат писма по китоловците.
	— Все още ли са живи? — попита Карлайл с нарастващ интерес.
	Очите на Скагс се изпълниха с тъга.
	— Джес загинал по време на риболов преди шест години. Внезапна буря разбила лодката му. Според Бетси той вероятно си е ударил лошо главата и се е удавил. Последното й писмо, придружено с малък пакет, пристигна само преди два дни. Пише, че умира от някакво заболяване в стомаха.
	Карлайл стана и отиде до едно олющено капитанско писалище, което Скагс бе използвал през всичките си пътувания след потъването на „Гладиатор“. Издърпа чекмеджето, извади оттам едно пакетче и го отвори. Вътре имаше кожена торбичка и сгънато писмо. Карлайл седна отново на мястото си, извади очила за четене и хвърли поглед на изписания текст.
	— За жена, осъдена за кражба, тя пише много правилно.
	— Първите й писма бяха пълни с грешки, но Джес беше образован човек и благодарение на неговото обучение Бетси започна да показва значителен напредък в граматиката.
	Карлайл зачете писмото.

	Драги ми капитан Скагс,
	Моля се да сте в добро здраве. Това е последното ми писмо до Вас, тъй като имам неизлечима болест на стомаха — поне така ми каза докторът на китоловния кораб „Ейми & Джейсън“. Тъй че скоро ще се преселя при моя Джес.
	Имам една последна молба, която Ви моля да уважите. В първите дни на април тази година двамата ми сина и дъщерята на Марион заминаха от острова с един китоловен кораб, чийто капитан отплава оттук за Окланд, тъй като трябваше спешно да поправи корпуса, който се бе отъркал в един коралов риф. Оттам децата ще си купят билети за кораб, пътуващ за Англия, и след това ще продължат за Абърдийн, за да дойдат у Вас.
	Пиша Ви, скъпи приятелю, за да Ви помоля да ги настаните под Вашия покрив и да им уредите обучение в най-добрите училища, които Англия може да предложи. Ще Ви бъда безкрайно благодарна, а съм сигурна, че и Джес би споделил същите чувства, ако изпълните молбата ми.
	Изпращам Ви и моето наследство за Ваше ползване и за всички разноски, които ще са необходими, за да се погрижите да завършат обучението си. Те са много умни деца и ще се учат прилежно.
	Оставайки с най-дълбоко уважение, казвам Ви нежно сбогом.
	Бетси Дорсет
	Едно последно изречение — Змеят Ви изпраща поздрави.

	Карлайл погледна над очилата си.
	— „Змеят Ви изпраща поздрави.“ Каква е тая безсмислица?
	— Става дума за морския змей, който ни спаси от огромната бяла акула — отвърна Скагс. — Оказа се, че той живее в лагуната. Видях го със собствените си очи най-малко четири пъти при други случаи, докато бях на острова.
	Карлайл изгледа стария си приятел така, сякаш го виждаше пиян, после реши да продължи разговора.
	— Значи е пратила малките си деца сами на такова дълго пътуване от Нова Зеландия до Англия.
	— Те не са толкова малки — уточни Скагс. — Момичето трябва да кара деветнайсет години.
	— Щом са тръгнали в началото на април, вероятно всеки момент ще почукат на вратата ти.
	— При условие, че не са чакали дълго в Окланд, докато случат на солиден и бърз кораб.
	— Боже мой, човече, ти си изпаднал в невероятно положение!
	— Това, за което намекваш, е как ли един умиращ ще изпълни предсмъртното желание на негова стара приятелка, нали?
	— Ти не си тръгнал да умираш — рече Карлайл, гледайки Скагс в очите.
	— О, да, наистина умирам — заяви твърдо Скагс. — Ти си практичен търговец, Абнър. Никой не го знае по-добре от мен. Тъкмо затова пожелах да те видя, преди да поема последния си път.
	— Искаш аз да се грижа за децата, така ли?
	— Те могат да живеят в къщата ми, докато пуснеш котвата им в най-добрите образователни институции, за които си струва да платиш.
	— Жалката сума, която Бетси е събрала, като е продавала шапки и храна на китоловците, едва ли би стигнала да покрие разноските за седем години обучение в скъпи училища интернати. Освен това ще им трябва и прилично облекло, както и частни учители, които да ги подготвят до съответното ниво. Надявам се, нямаш предвид аз да обезпеча тези напълно непознати деца.
	Скагс посочи кожената кесийка.
	Карлайл я взе.
	— Само това ли ти е пратила Бетси за образованието на децата?
	Скагс кимна леко и рече:
	— Отвори я.
	Карлайл отвърза връзките и изсипа съдържанието в ръката й. После погледна Скагс подозрително.
	— Това да не е някаква шега? Не виждам нищо друго, освен обикновени камъни.
	— Повярвай ми, Абнър. Камъните не са обикновени.
	Карлайл доближи до очилата си един от тях с големина на слива и се взря в него. Камъкът имаше гладка повърхност и осмостенна форма.
	— Това е просто някакъв вид кристал. Без никаква стойност.
	— Занеси камъните на Ливай Страусър.
	— Еврейския търговец на скъпоценни камъни?
	— Покажи му ги.
	— Но те не са скъпоценни камъни — упорстваше Карлайл.
	— Моля те… — едва промълви Скагс; дългият разговор го бе изморил.
	— Както искаш, стари друже. — Карлайл извади джобния си часовник и го погледна. — Първата ми работа утре заран ще бъде да отида при Страусър и после ще дойда да ти кажа каква е преценката му.
	— Благодаря ти — промълви Скагс. — Останалото само ще си дойде на място.


	Карлайл вървеше под ръмящия дъжд в ранното утро към търговския квартал, намиращ се близо до Касългейт. Той свери адреса и свърна към стълбите пред една от многобройните безлични сиви сгради от местен гранит, които придаваха на град Абърдийн солиден, макар и безличен вид. Отстрани на вратата, с малки месингови букви, бе изписано само „Страусър & синове“. Той натисна бутона на звънеца и един чиновник го въведе в скромно обзаведен кабинет, предложи му стол и чаша чай.
	Бавно измина цяла минута, преди през страничната врата да влезе нисък мъж в редингот и с прошарена, дълга до гърдите му брада. Той се усмихна учтиво и протегна ръка.
	— Аз съм Ливай Страусър. С какво мога да ви услужа?
	— Името ми е Абнър Карлайл. Изпраща ме моят приятел, капитан Чарлс Скагс.
	— Капитан Скагс изпрати куриер да съобщи, че ще дойдете. За мен е чест да приема в скромния си кабинет най-известния търговец в Абърдийн.
	— Срещали ли сме се с вас?
	— Ние не се движим в едни и същи социални кръгове, а вие не сте от мъжете, които купуват бижута.
	— Съпругата ми почина млада и аз не се ожених повторно. Затова не съм имал повод да купувам скъпи дрънкулки.
	— Аз също загубих съпругата си на млади години, но имах щастието да срещна една прекрасна жена, която ме дари с четирима синове и две дъщери.
	През годините Карлайл често бе сключвал сделки с търговци евреи, но никога в областта на търговията със скъпоценни камъни. Намираше се върху непозната почва и се притесняваше от Страусър. Той извади кожената кесийка и я остави върху писалището.
	— Капитан Скагс помоли да определите какви са тези камъни.
	Страусър сложи бял лист хартия върху писалището и изсипа върху него съдържанието на торбичката във вид на купчинка. Преброи камъните — бяха осемнайсет. Бавно и внимателно огледа всеки един поотделно през лупа — малко увеличително стъкло, използвано от бижутерите. Най-накрая постави във всяка длан най-големия и най-малкия от камъните.
	— Ако бъдете така любезен да проявите търпение, господин Карлайл, бих искал да направя няколко проби с тези два камъка. Ще изпратя единия от синовете ми да ви налее още чай.
	— Да, благодаря. Ще почакам.
	Измина близо час, преди Страусър да се появи отново в стаята с двата камъка в ръка. Карлайл бе тънък наблюдател по отношение на хората. И трябваше да е такъв, щом като успешно бе приключвал поеманите над хиляда рисковани операции след първата му покупка на кораб в крехката си възраст — двайсет и две години. Веднага забеляза, че Ливай Страусър изглежда напрегнат. Външно не му личеше — нямаше треперещи ръце, нито леки тикове около устата или капки пот по челото. Всичко бе събрано в очите му. Страусър приличаше на човек, зърнал Бога.
	— Мога ли да ви попитам откъде са тези камъни?
	— Не зная точното място — отвърна Карлайл искрено.
	— Мините в Индия са отдавна изчерпани, а в Бразилия никой не се е натъквал на подобно нещо. Да не би да са намерени при новите разкопки в Южна Африка?
	— Не мога да ви кажа. Защо? Имат ли някаква стойност тези камъни?
	Страусър сложи ръка върху камъните като древен магьосник.
	— Господин Карлайл, това са диаманти! Най-великолепните нешлифовани камъни, които съм виждал.
	Карлайл умело прикри изумлението си.
	— Не поставям под съмнение вашата почтеност, господин Страусър, но не мога да повярвам, че говорите сериозно.
	— От пет поколения насам моят род се занимава със скъпоценни камъни, господин Карлайл. Повярвайте ми, като ви казвам, че върху това писалище лежи цяло състояние. Камъните показват не само съвършена прозрачност и чистота, но имат и удивителен и рядко срещан виолетово-розов цвят. Поради красотата и неповторимостта си те налагат по-висока цена от съвършените безцветни камъни.
	Карлайл преодоля смущението си и възвърна сдържаността си.
	— И какво струват?
	— Трудно може да се определи цена на необработените камъни, тъй като истинските им качества се проявяват едва след като бъдат издялани и шлифовани, за да се постигне максималният оптически ефект, и накрая — полирани. Най-малкият тук тежи 60 карата, както е необработен. — Той замълча и взе най-големия екземпляр. — А този е над 980 карата, което го определя като най-големият нешлифован диамант в света.
	— Според мен може би е по-разумно да дам камъните да бъдат обработени, преди да ги продам.
	— Или ако предпочитате, мога да ви предложа добра цена в този им вид.
	Карлайл започна да прибира камъните в кожената кесийка.
	— Не, благодаря ви. Аз представлявам умиращ приятел. Мой дълг е да му осигуря възможно най-високата печалба.
	Страусър веднага разбра, че няма да му е лесно да склони прозорливия шотландец да се раздели с необработените камъни. Възможността да получи диамантите, да ги шлифова и после да ги продаде на лондонския пазар с огромна печалба, беше изключена. Но по-разумно е да направи добра сделка, отколкото нищо, заключи той в себе си.
	— Не е нужно да ходите другаде, господин Карлайл. Двама от синовете ми чиракуват в една от най-добрите работилници за обработка на диаманти в Антверпен. Те са много опитни, ако не и по-опитни от който и да е друг шлифовчик в Лондон. След като камъните бъдат шлифовани и полирани, аз мога да ви стана брокер, когато решите да ги продадете.
	— А защо сам да не си ги продам?
	— По същата причина, по която бих дошъл при вас, за да изпратя стока за Австралия, вместо да купувам кораб и сам да си я превозвам. Аз съм член на лондонската диамантена борса, а вие не. В състояние съм да искам и да получа два пъти по-висока цена, отколкото бихте очаквали вие.
	Карлайл бе достатъчно проницателен, за да не прецени солидната сделка още щом чуеше предложението. Той се изправи на крака и протегна ръка към Страусър.
	— Оставям камъните във вещите ви ръце, господин Страусър. Вярвам, че това е изгодно споразумение и за вас, и за хората, които представлявам.
	— Можете да разчитате на това, господин Карлайл.
	Преди да прекрачи прага на кабинета, шотландският корабен магнат се обърна и погледна евреина търговец на скъпоценни камъни.
	— След като синовете ви обработят камъните, колко мислите, че ще струват?
	Страусър погледна обикновените на вид камъни и си ги представи като блестящи кристали.
	— Ако тези диаманти са изкопани от неограничено находище, което може лесно да бъде експлоатирано, собствениците са на път да натрупат огромно богатство.
	— Простете, че ще се изразя така, но оценката ви се доближава до света на фантазията.
	Страусър вдигна поглед към Карлайл и се усмихна.
	— Повярвайте ми. Когато тези камъни бъдат насечени и шлифовани, те могат да бъдат продадени в порядъка на един милион лири стерлинги*.
	[* Приблизително 7 млн. щатски долара по онова време, или близо 50 млн. долара днес. — Б.пр.]
	— Господи! — възкликна Карлайл. — За толкова много?
	Страусър вдигна големия, 980-каратов камък към светлината, като го държеше между пръстите си така, сякаш беше Свещеният граал. Когато заговори, гласът му бе изпълнен с благоговение:
	— Ако не и повече, много повече.


	Първа част
	Смърт незнайно откъде

	1.

	_14 януари 2000_
	_Остров Сиймор, Антарктическият полуостров_
	Над острова тегнеше проклятието на смъртта. Проклятие, потвърдено от гробовете на хора, стъпили на брега, внушаващ страх, за да не го напуснат никога. Тук нямаше красота, или поне нямаше нищо от рода на величествените, покрити с вечен лед планински върхове, или на ледниците, високи почти колкото Белите скали на Дувър, нито на айсбергите, наподобяващи кристални замъци, които се носеха плавно по течението — нищо, което човек би очаквал да види в района на огромната земна маса на Антарктида и островите край него.
	Остров Сиймор обхваща най-голямата незаледена площ от целия континент и в близост до него. Вулканичният прах, наслагван с хилядолетия, ускорява топенето на леда, напълно обезцветява сухите долини и планини и не им позволява да задържат много сняг. Това е изключително грозно място, обитавано единствено от няколко вида лишеи и колония пингвини от рода адели, за които остров Сиймор се оказа огромен източник на малките камъни, необходими им да си свиват гнезда.
	Повечето от мъртъвците, погребани в плитки дупки, изсечени в скалите, бяха членове на норвежка антарктическа експедиция, чийто кораб се бе разбил в леда през 1859 година. Те преживели две зими и след като хранителните им припаси свършили, почнали един по един да умират от глад. Близо десетилетие от тях нямаше и следа и едва през 1870 година добре запазените им тела бяха открити от англичани, докато изграждали китоловната си станция.
	Китоловците също дали жертви, които били погребани под скалите на остров Сиймор. Едни починали вследствие на заболяване, други — при нещастни случаи по време на китоловния сезон. Неколцина намерили смъртта си, когато, след като се отдалечили от станцията, били застигнати от неочаквана буря и замръзнали от ледения вятър. За голяма изненада техните гробове бяха старателно обозначени. Други екипажи на китоловни кораби, заседнали в ледовете, прекарали една зима там и започналото топене през пролетта разкрило надписите на огромните камъни, положени върху гробовете. До 1933 година, когато англичаните закрили станцията, под отблъскващия пейзаж имало заровени шейсет трупа.
	Неспокойните духове на изследователите и моряците, които бродели по изоставената земя, никога не са си представяли, че един ден мястото им за покой ще гъмжи от счетоводители, адвокати, водопроводчици, домакини и пенсионери, пристигнали с луксозни туристически кораби да зяпат надписаните камъни и да отправят нежни погледи към забавните пингвини, обитаващи част от крайбрежието. Може би — само може би — островът щеше да изсипе проклятието си и върху тези нашественици.


	Нетърпеливите пътници на борда на туристическия параход не виждаха нищо зловещо в остров Сиймор. Чувствайки се на сигурно място сред удобствата на плаващия си дворец, те го възприемаха като далечна, незамърсена и загадъчна земя, която се издигаше над повърхността на море, синьо като електрика в преливащите цветове на пауново перо. Всички бяха изпълнени единствено с възбуда от предстоящото ново изживяване, още повече, че бяха сред първата вълна от туристи, които щяха да се разхождат по бреговете на остров Сиймор. Това беше третият от петте престоя по програма, след като корабът бе лъкатушил между островите край полуострова, който не се считаше за най-привлекателният, а по-скоро за един от най-интересните според рекламните брошури на туристическата параходна линия.
	Мнозина от пътниците бяха пътували из Европа и по Тихия океан и бяха посещавали известните екзотични места по света, по които се тълпят пътешествениците. Сега те искаха да видят нещо повече, нещо различно — да посетят местност, която малцина преди тях са виждали, далечна земя, на която да стъпят, за да се хвалят после на приятели и съседи.
	Докато всички се струпваха на палубата към стълбата на кораба в радостно очакване да слязат на брега и насочваха телефотографските си обективи към пингвините, Мейв Флечър тръгна между тях и започна да проверява дали всички са облекли яркооранжевите изолационни якета, които екипажът на кораба им бе раздал, както и спасителните жилетки, необходими за краткото пътуване от кораба до брега.
	Енергична, с отривисти жестове, тя се движеше пъргаво с гъвкавото си тяло, което бе изтърпяло повече от редовната усилена гимнастика. Беше по-висока от жените, и дори от повечето мъже на парахода. Косата й, сплетена на две дълги плитки, имаше цвета на иглика. Очите й бяха сини като дълбоко море и гледаха от лице с волеви израз и високи скули. Устните й като че ли винаги бяха полуотворени в сърдечна усмивка и разкриваха леко раздалечени в средата горни зъби. Светлокафявият цвят на кожата й говореше, че тя доста време прекарва на открито.
	След три години Мейв щеше да навърши трийсет и притежаваше диплом за преподавател по зоология. След като се дипломира, тя се възползва от правото да си вземе три свободни години, за да натрупа практически опит в изучаването на живота на птиците и животните в полярните области. Завърна се в дома си в Австралия и докато усилено подготвяше дисертацията си за докторат в Мелбърнския университет, получи предложение за временна работа като естественик и екскурзовод на пътниците на „Рупърт & Сондърс“ — туристическа параходна линия, основана в Аделаида и специализирана в приключенски обиколки. Това беше възможност да спечели достатъчно пари, за да довърши дисертацията си, затова тя изостави всичко и отплава за големия бял континент на борда на „Полар Куин“ — един от параходите на дружеството.
	На това пътуване на борда имаше деветдесет и един пътника, а Мейв беше един от четиримата естественици, определени за водачи на екскурзиите на брега. Поради колонията от пингвини, историческите постройки, останали от времето на китоловните операции, гробището и лагера, където бяха починали норвежките изследователи, остров Сиймор се считаше за исторически обект. За да се избегне струпване на хора, пътниците биваха отвеждани на брега на групи през определени интервали от време за двучасови екскурзии. Те получаваха и указания как да се държат на обекта. Не биваше да стъпват по покритите с мъх и лишеи места, нито да се доближават на по-малко от пет метра от което и да е птиче или животинско царство. Не им се разрешаваше да си взимат по нещо за сувенир освен по някой малък камък. Повечето пътници бяха австралийци, а останалите — новозеландци.
	Мейв беше разпределена да придружава на острова първата група от двайсет и двама души. Тя отмяташе в списъка с имената всеки, който слезеше по стълбичката, за да се качи в чакащата лодка „Зодиак“ — универсален гумен плавателен съд, проектиран от Жак Кусто. Вече се канеше да тръгне след последния пътник, когато първият офицер на кораба Тревър Хейнс я спря на стълбата. Мълчалив и истински красавец в очите на жените, той се чувстваше твърде неловко сред пътниците и рядко напускаше капитанския мостик.
	— Кажете на вашите хора да не се плашат, ако видят, че корабът се отдалечава — предупреди я той.
	Мейв се обърна и вдигна поглед към него.
	— Къде отивате?
	— Скоро на сто мили навътре в морето ще се извие буря. Капитанът не иска да рискува да излага пътниците на силно вълнение, след като може да го избегне. А в същото време не му се ще да отмени екскурзиите на острова, за да не ги разочарова. Смята да изтегли кораба на двайсет километра покрай брега и да свали друга група при колонията от делфини, после да се върне да ви вземе в определения час, а след това да прибере и другата група.
	— Значи две групи ще бъдат на брега по едно и също време.
	— Това е целта. По този начин ще бъдем готови да потеглим по-рано и да се озовем в относително спокойните води на пролива Брансфилд, преди бурята да връхлети тук.
	— Сега си обяснявам защо не пуснахте котвата. — Мейв харесваше Хейнс. Той беше единственият корабен офицер, който не се опитваше да я приласкае, като отиде в каютата му на чашка питие след вечеря. — Тогава ще ви чакам след два часа — махна му тя с ръка.
	— Ако възникне нещо непредвидено, имате портативен радиотелефон.
	Тя повдигна малкия апарат, закачен за колана й.
	— Първо вас ще уведомя.
	— Поздравете от мен пингвините.
	— Обезателно.
	Докато „Зодиак“ се плъзгаше по водата, гладка и отразяваща като огледало, Мейв започна да запознава малката си група от безстрашни туристи с историята на мястото, към което пътуваха.
	— Остров Сиймор е открит от Джеймс Кларк Рос през 1842 година. По-късно четирийсет норвежки изследователи са изхвърлени на острова, след като корабът им се разбива в ледовете, и през 1859 година те намират смъртта си тук. Ние ще посетим мястото, където те са живели до края на дните си, после ще направим кратка разходка до свещената земя, където са погребани.
	— В онези там постройки ли са живели? — попита една госпожа, която вероятно караше осемдесетте си години, сочейки към няколко руини край малък залив.
	— Не — отвърна Мейв. — Това са останки от изоставени английски китоловни станции. Тях ще разгледаме, преди да се поразходим край онзи скалист връх в южната част на път за колонията от пингвини.
	— На острова живеят ли хора? — попита същата госпожа.
	— Аржентинците имат научноизследователска станция в северния му край.
	— Колко е разстоянието дотам?
	Мейв се усмихна снизходително.
	— Около трийсет километра. — Във всяка група винаги ще се намери някой, който да любопитства като четиригодишно хлапе, каза си тя наум.
	Те вече виждаха острова съвсем ясно — голи скали и никаква растителност. Сенките им ги следваха на дълбочина два фатома*, когато навлязоха в залива. Край бреговата ивица не се разбиваха вълни; морето беше гладко до самия бряг и обливаше надводните скали с лек плясък, какъвто обикновено се наблюдава край малко езеро. Лодката наближи брега и морякът изключи извънбордния двигател. Единственият признак на живот беше появата на чисто бял буревестник, който прелетя плавно над тях като огромна снежинка.
	[* Фатом — мярка за дължина = 182 см. — Б.р.]
	Едва след като помогна на всички да слязат и да прегазят до каменистия бряг с високите си до коляното гумени ботуши, раздадени им на кораба, Мейв се обърна и проследи с поглед парахода, който набираше скорост и се отправяше на север.
	„Полар Куин“ минаваше за доста малък според стандартите на туристическите кораби. Имаше дължина само седемдесет и два метра и обща товароносимост хиляда и петстотин тона. Беше строен в Берген, Норвегия, и специално пригоден за плаване в полярни води. Със здравата си като на ледоразбивач конструкция можеше да изпълнява същата функция, ако се наложеше. Надстройката и широката хоризонтална черта под долната палуба бяха боядисани в снежнобяло, а останалата част от корпуса — в яркожълто. Монтираните на носа и кърмата тласкащи устройства му позволяваха да заобикаля плаващи ледени късове и айсберги с ловкостта на заек. Удобните кабини бяха обзаведени в стила на скиорска хижа и имаха панорамни прозорци с изглед към морето. Допълнителните удобства включваха луксозни общ салон и зала за хранене, готвач, чиито кулинарни способности можеха да се причислят към категорията три звезди, фитнес център и читалня, пълна с книги и справочна литература за полярните области. Екипажът беше добре обучен и надвишаваше с двайсет души броя на пътниците.
	Леко чувство на съжаление, което не можа да си обясни, премина през Мейв, докато гледаше как жълто-белият „Полар Куин“ ставаше все по-малък и по-малък. За миг я обзе опасението, което вероятно са изпитали и безпомощните норвежки изследователи, когато са виждали как се загубва от поглед единственото им средство за оцеляване. Тя бързо пропъди тревожните си мисли и поведе групата от бъбриви туристи през сивия лунен пейзаж към гробището.
	Мейв им определи двайсет минути, за да разгледат надгробните плочи и да изпълнят филмовите си ленти с надписите им. После ги заведе до една огромна купчина с гигантски избелели китови кости близо до старата станция и им описа начините, по които китоловците са обработвали китовете.
	— След опасността и възбудата от преследването и лова — поясни тя — идвал ред на противната работа — разсичането на огромния труп и претопяването на китовата мас в течно масло. „Режеш — близваш“, както се изразяват ветераните.
	Оттам отидоха при старинните бараки и преработвателната работилница.
	Англичаните все още поддържаха и проверяваха веднъж годишно китоловната станция, останала като музей на миналото. Обзавеждането, готварските съдове в кухнята, стари книги и оръфани списания си стояха на местата, където китоловците ги бяха оставили, когато са си тръгнали оттук.
	— Моля ви да не пипате предметите — обърна се Мейв към групата. — Според международния закон нищо не бива да се мести. — Тя замълча, за да преброи хората, после продължи: — Сега ще ви заведа в пещерите, изсечени от китоловците, за да съхраняват там течното масло в огромни бурета, преди да го пратят по кораби в Англия.
	Тя извади джобни фенерчета от една кутия встрани от входа, оставена от водачите на предишни екскурзии, и започна да ги раздава.
	— Има ли някой сред вас, който да страда от клаустрофобия?
	Една жена, която изглеждаше над седемдесет и пет годишна, вдигна ръка.
	— Мен ме е страх и не искам да влизам вътре.
	— Някой друг?
	Жената, която непрекъснато задаваше въпроси, кимна.
	— Аз не понасям студени и тъмни места.
	— Добре — каза Мейв. — Вие двете изчакайте тук. Аз ще заведа останалите до помещенията за съхранение на китовото масло, които са най-близо до входа. Няма да се бавим повече от петнайсет минути.
	Тя поведе шумната група през дълъг, криволичещ тунел, прокопан от китоловците, до голяма кухина, в чието дълбоко дъно бяха подредени огромни бурета, впоследствие изоставени. След като всички се събраха, Мейв спря и посочи с ръка към една масивна скала при входа.
	— Скалата, която виждате, е била изсечена откъм вътрешната страна на кухината и е служила като бариера срещу студа и извършваните от съперниците китоловци дребни кражби на масло, останало в повече, след като станцията се затваряла през зимата. Скалата тежи колкото брониран танк, но може да бъде поместена и от дете, ако то знае тайната й. — Тя замълча, отстъпи встрани и постави ръка върху горната част на скалата, после с лекота я побутна, за да затвори входа. — Находчиво инженерно хрумване. Скалата е уравновесена върху вал, който минава през средата й. Бутнеш ли я в погрешна посока, тя няма да помръдне.
	Докато Мейв се приближаваше към едно от големите дървени бурета, туристите започнаха да се забавляват с непрогледната тъмнина, прорязвана единствено от лъчите на фенерчетата. Бурето бе наполовина пълно и тя вдигна една малка стъкленица под канелката и наля от мазнината в нея. После предложи на всеки да бръкне и да размаже капките течност между пръстите си.
	— Удивителното е, че студът е предпазил маслото от гранясване, дори след като е престояло близо сто и трийсет години. То е все тъй прясно, както в деня, в който е излязло от казана и е било налято в бурето.
	— Струва ми се, че има изключително високи смазочни качества — обади се един мъж с посивяла коса и голям зачервен нос, характерен за заклетия пияница.
	— Само не казвайте на петролните компании — рече Мейв с лека усмивка, — иначе до Коледа няма да остане жив кит.
	Една жена поиска стъкленицата и я помириса.
	— Може ли да се използва и за готвене?
	— Да, може — отвърна Мейв. — Японците особено предпочитат да използват китово масло за готвене и за производството на маргарин. А в ония времена китоловците топвали бисквити в солена вода и ги пържили във вряща китова мас. И аз го опитах веднъж и намирам вкуса му за интересен, макар и леко блудкав…
	Мейв изведнъж млъкна, прекъсната от писъка на една възрастна жена, която като обезумяла притисна с ръце главата си. Още шестима направиха същото — жените пищяха, мъжете стенеха.
	Мейв се втурна ту към един, ту към друг и се смая от огромната болка, изпълнила очите им.
	— Какво има? — извика тя. — Какво стана? Мога ли да ви помогна?
	Тогава дойде и нейният ред. Прониза я остра болка — сякаш кинжал се заби в мозъка й, и сърцето й лудо затуптя. Тя инстинктивно притисна с ръце слепоочията си и зашеметена загледа екскурзиантите. Всички бяха като вкаменени от ужас и страх, а очите им като че ли щяха да изскочат от орбитите. В следващия миг внезапно й се зави свят и силно й се доповръща. Едва успя с мъка да потисне този неудържим пристъп, след което загуби равновесие и се строполи на земята.
	Никой не разбираше какво става. Въздухът натежа и затрудни дишането им. Лъчите на фенерчетата добиха неземен синкав цвят. Макар че не се усещаше никаква вибрация или тресене на земята, прахът в кухината започна да се издига във вихрушка. Единствените звуци бяха писъците на поразените.
	Един по един всички се свлякоха на земята около Мейв. Колкото и да не вярваше, тя с ужас почувства, че е изпаднала в дезориентация и е завладяна от налудничав кошмар, в който тялото й се е обърнало наопаки.
	За момент хората се вторачиха в нещо, идващо от неизвестен източник. После по необясним начин мъчителната болка и световъртежът започнаха да ги отпускат. С бързината, с която се бяха появили, те стихнаха и изчезнаха.
	Мейв се чувстваше изтощена до краен предел. С последни сили се облегна на бурето с китово масло, затвори очи и почувства огромно облекчение след преминалата болка.
	В продължение на две минути никой нямаше глас, за да заговори. Най-сетне един мъж, който бе прегърнал слисаната си съпруга, вдигна поглед към Мейв и попита:
	— Какво, за бога, беше това?
	Мейв бавно поклати глава.
	— Нямам представа — отвърна тя глухо.
	После с големи усилия стана и направи проверка на хората. С огромна радост установи, че всички са живи и се възстановяват без сериозни последствия. За нейно огромно облекчение никой от по-възрастните хора не бе получил трайни увреждания, като сърдечна криза например.
	— Моля ви, почакайте ме тук и си починете. Ще ида да видя двете жени, които останаха пред тунела, и ще се свържа с парахода.
	Добри хора, заключи тя в себе си. Никой не я разпитваше или обвиняваше за необяснимата случка. Веднага започнаха да се утешават един друг, а по-младите помогнаха на по-възрастните да се настанят удобно и да се съвземат. Всички я проследиха с поглед как отвори масивната врата, мина през свода и изчезна заедно с лъча на фенерчето си зад един завой на тунела.
	Още щом излезе на дневна светлина, Мейв се запита дали онова, което преживя, не е било халюцинация. Морето си беше все тъй спокойно и синьо, само слънцето се бе издигнало малко по-високо в безоблачното небе. Двете жени, които предпочетоха да останат навън, лежаха проснати по корем, всяка вкопчена в най-близката до нея скала, сякаш се опасяваше, че някаква невидима сила ще я отнесе.
	Мейв се наведе и ги разтърси, за да ги събуди, ала се вцепени от ужас, когато видя невиждащите им погледи и отворените уста. И двете бяха изхвърлили съдържанието на стомасите си. Бяха мъртви и кожите им вече добиваха тъмен, моравосинкав цвят.
	Мейв се затича към лодката, чийто нос продължаваше да е насочен към брега. Морякът, който ги бе докарал, също лежеше безжизнено като двете жени, със същия ужас, изписан по лицето му, със същия цвят на кожата. Зашеметена от гледката, Мейв повдигна портативния си радиотелефон и започна да предава съобщение:
	— „Полар Куин“, тук сухопътна екскурзия номер едно. Изпаднахме в критично положение. Моля, обадете се веднага. Край.
	Отговор нямаше.
	Тя опита още веднъж и още веднъж да се свърже с кораба. В отговор получаваше само мълчание. „Полар Куин“, екипажът му и пътниците му сякаш никога не бяха съществували.


	2.

	В Антарктида месец януари е средата на лятото; дните са дълги и се свечерява само за един-два часа. Понякога температурата на полуострова достига до петнайсет градуса по Целзий (петдесет и девет по Фаренхайт), но откакто туристическата група стъпи на брега, тя спадна до точката на замръзването. В уречения час на завръщането „Полар Куин“ нито се видя, нито се чу.
	До единайсет часа вечерта Мейв през половин час правеше напразни опити да се свърже с него. Когато полярното слънце започна да клони към хоризонта, тя престана да повиква парахода по неговия канал, за да пести батериите на предавателя. Обхватът на портативното радио беше ограничен до десет километра и никой кораб или самолет в радиус от петстотин километра не можеше да приеме зова й за помощ. Най-близкият източник, откъдето можеха да получат съдействие, беше аржентинската изследователска станция в другия край на острова, но ако капризните атмосферни условия изкривеха сигналите й, те нямаше да стигнат дотам. Изпълнена с безпокойство, тя се разколеба и реши по-късно да пробва отново.
	Къде може да са параходът и екипажът, не преставаше да се пита Мейв. Възможно ли е да ги е сполетял същият смъртоносен феномен и да ги е поразил тежко? Стараеше се да не задържа в себе си песимистични мисли. Засега тя и групата й бяха невредими. Но не виждаше колко дълго ще издържат без храна и завивки. Най-много няколко дни. Възрастта на туристите й беше доста напреднала. Най-младата двойка наближаваше шейсетте, останалите бяха прехвърлили седемдесетте, а имаше и една осемдесет и три годишна жена — искала да преживее някакво приключение, преди да постъпи в старчески дом. Чувство на безнадеждност се надигна в Мейв.
	Лошо предчувствие я обзе, и то в немалка степен, когато забеляза, че от запад над морето се задаваха тъмни облаци — предвестниците на бурята, за която я бе предупредил първият офицер Тревър Хейнс. Тя познаваше много добре полярните атмосферни условия и знаеше, че крайбрежните бури са придружени от силни ветрове и заслепяваща суграшица. Ако паднеше сняг, той нямаше да е много. Първата заплаха щеше да бъде омаломощаващият леден вятър. Най-накрая Мейв остави всякаква надежда, че ще види скоро парахода и подготвяйки се за най-лошото, започна да мисли къде да осигури покрив за екскурзиантите.
	Смълчаните бараки и работилницата бяха разрушени почти до носещите им елементи. Покривите им отдавна бяха хлътнали, а силните ветрове бяха счупили малкото прозорци и отнесли вратите. Тя прецени, че вероятността групата й да се предпази от хапещия студ и опасния за живота вятър ще е по-голяма, ако останат в пещерата. Огън, запален от подредения в китоловната станция дървен материал, също беше възможност, но той трябваше да се разположи близо до входа — по-навътре в пещерата димът можеше да причини задушаване.
	Четирима от по-младите мъже й помогнаха да положи телата на двете жени и моряка в работилницата. Издърпаха също и гумената лодка на брега и я завързаха здраво, за да не бъде изхвърлена във вътрешността на острова от усилващия се вятър. После запушиха входа на тунела с големи камъни, за да попречат на вледеняващите хали да проникват вътре, и оставиха съвсем тесен отвор. Мейв не затвори тунела с масивната каменна врата, защото не искаше да изолира напълно хората от външната среда. След това събра всички и им каза да се сгушат един до друг, за да се топлят взаимно.
	Вече нямаше какво друго да се прави и часовете в очакване да бъдат спасени се занизаха като цяла вечност. Опитаха се да поспят, но се оказа, че това е невъзможно. Сковаващият студ бавно започна да прониква през дрехите им, а вятърът отвън се превърна във вихрушка, която виеше като предвещаващ смърт горски дух през отвора за въздух в преградата от камъни, която бяха издигнали пред входа на тунела.
	Само един-двама се оплакваха. Повечето понасяха стоически несгодите. А някои дори се вълнуваха, че преживяват истинско приключение. Двама австралийци — огромни мъже, натрупали богатство като съдружници в строителна фирма — се задяваха с жените си и пускаха остри шеги, за да поддържат духа на групата. Те изглеждаха толкова безгрижни, сякаш чакаха да се качат на самолет. Добродушни хора в залеза на живота си, помисли си Мейв. Щеше да е нечестно, не — щеше да е престъпление, ако всички загинат в тази ледена дупка на ада.
	Тя зарея мисли и си представи гробовете им под скалите, редом до норвежките изследователи и английските китоловци. Халюцинации, укори се тя строго. Независимо че баща й и сестрите й бяха настроени крайно враждебно към нея, тя не вярваше, че те ще я лишат от подобаващо погребение в семейния парцел, където почиваха предците й. И все пак знаеше, че съществува реална възможност семейството й да не признава повече, че Мейв е тяхна плът и кръв, особено след раждането й на момченцата близнаци.
	Тя лежеше в пещерата, загледана в изпарението, което се напластяваше в затвореното пространство от дишането им, и се опита да извика в съзнанието си образите на синовете си, вече шестгодишни, оставени на грижите на приятели, докато тя припечелва с туристическата параходна линия тъй необходимите й пари. Какво ще стане с тях, ако тя умре? Помоли се баща й да не опита да си присвои права над тях. Състраданието никога не е влизало в сметките му. Животът на хората бе от малко значение за него. Той не считаше и парите за движеща сила — те бяха просто инструмент. Власт, за да манипулира — това беше страстта му. Двете сестри на Мейв също споделяха коравосърдечността на баща им спрямо другите. За щастие тя приличаше на майка си — кротка жена, чийто студен и груб съпруг я докара до самоубийство, когато Мейв беше на дванайсет години.
	След трагедията Мейв престана да се счита за член на семейството. Никой от тях не й прости, че ги напусна и тръгна по свой път, под чуждо име, само с дрехите на гърба си. Тя никога не съжали за това свое решение.
	Мейв се размърда и се ослуша за звук или за липсата на такъв. Вятърът вече не свиреше в тунела. Бурята не бе отминала, само временно се бе укротила в смразяващия въздух. Тя отиде при двамата австралийски предприемачи.
	— Имам нужда от вас да ме придружите до колонията от пингвини — каза им тя. — Те лесно се хващат. Ще наруша закона, но ако искаме да оцелеем, докато се върне корабът, ще трябва да сложим нещо в стомасите.
	— Какво ще кажеш, колега? — прогърмя гласът на единия от мъжете.
	— Бих вкусил от тази птица — отвърна другият.
	— Пингвините не се считат за деликатес от чревоугодниците — усмихна се Мейв. — Месото им е тлъсто, но поне засища.
	Преди да тръгнат за колонията, тя накара останалите да се раздвижат и ги прати да вземат дърва от китоловната станция, за да накладат огън.
	— Щом сме се хванали на хорото, ще трябва да играем. Ако ще влизам в затвора за унищожаване на закриляни от закона птици и за рушене на историческо наследство, то поне да свърша работата докрай.
	Тримата тръгнаха към пингвините, които се намираха на около два километра край брега, ограждащ северната част на залива. Макар че вятърът бе стихнал, суграшицата затрудняваше вървежа им. Те не виждаха повече от три метра пред себе си. Все едно че гледаха през водна завеса. Без очила беше още по-мъчително. Те носеха само слънчеви очила и навяващата лапавица проникваше покрай рамките на стъклата и се напластяваше върху миглите им. Поддържаха вярната посока само защото вървяха покрай ръба на водата. Увеличиха си пътя с двайсет минути, тъй като не пресякоха брега по права линия, но пък със заобикалянето поне нямаше да се загубят.
	Вятърът засвири отново и защипа откритите им лица. На Мейв й мина през ума да тръгне с цялата група към аржентинската изследователска станция, но бързо пропъди тази мисъл. Малцина щяха да издържат на трудния трийсеткилометров преход в бурята. Повече от половината възрастни туристи щяха да загинат по пътя. Мейв обаче трябваше да вземе предвид всички възможности — и осъществими, и неосъществими. Тя щеше да издържи. Беше млада и силна. Но не можеше да изостави хората, които разчитаха на нея. Да изпрати само двамата яки австралийци, също беше възможност. Смущаващият въпрос беше какво щяха да заварят, когато пристигнеха там.
	Имаше ли вероятност аржентинските изследователи да са починали при същите загадъчни обстоятелства, които отнеха живота на трима от нейната група? Ако се е случило най-лошото, тогава единствената жестока цел да се стигне до станцията щеше да е използването на мощната им свързочна апаратура. Решението беше мъчително. Да рискува ли живота на двамата австралийци с този опасен път, или да ги задържи тук, за да й помагат в грижите й за възрастните и немощните? Тя отхвърли мисълта да ги праща в изследователската станция. Работата й не беше да поставя пътниците на „Рупърт & Сондърс“ в ситуации, застрашаващи живота им. Невъзможно е да са изоставени. Те нямаха друг избор, освен да чакат да дойде спасение откъдето и да било и да преживеят възможно най-благополучно дотогава.
	Суграшицата намаля и видимостта се увеличи до петдесет метра. Над тях слънцето се появи във вид на матова оранжева топка с ореол, наподобяващ заоблена многоцветна призма. Те заобиколиха издадената скала, ограждаща залива и завиха обратно към бреговата ивица, приютила колонията на пингвините. Мисълта, че ще убиват пингвини просто за да оцелеят, никак не се нравеше на Мейв. Те бяха толкова кротки и добродушни същества.
	Пингвините pygoscelis adeliae*, или адели, са представители на един от седемнайсетте биологически вида. Гърбът им е покрит с черна перушина, която стига до главата във вид на качулка; предната им част е бяла, а очите им — малки като мъниста. Намерените на остров Сиймор вкаменелости говорят, че предците им са живели преди повече от четирийсет милиона години и са стигали височината на човешки ръст. Привличана от характеристиките им на поведение, доближаващо се до човешкото, Мейв бе прекарала цяло едно лято, за да наблюдава и изучава една колония и бе почнала да се влюбва в тези тъй очарователни птици. Противно на по-едрите пингвини, аделите могат да се движат с бързина от пет километра в час и дори по-бързо, ако се плъзнат по корем върху леда. Сложете им по едно малко смешно бомбе, дайте им по един бастун да въртят и те ще имитират до съвършенство походката на Чарли Чаплин.
	[* Често срещан в Арктика вид пингвини, средно големи на ръст (Pigoscelis adeliae). — Б.пр.]
	— Май че тази противна лапавица намаля — обади се единият от мъжете. Той беше облечен с кожена пелерина и пушеше цигара.
	— Съвсем навреме — измърмори другият, който си бе увил шал около главата като тюрбан. — Чувствам се като мокър плъх.
	Морето вече се виждаше на около половин километър навътре. Доскорошната гладка като стъкло водна повърхност сега представляваше неразбория от „зайчета“, подгонени от вятъра. Мейв насочи вниманието си отново към колонията. Докъдето й стигаше погледът, се простираше килим от пингвини — над петдесет хиляди. Докато се приближаваше към тях заедно с австралийците, направи й странно впечатление, че никоя от птиците не беше изправена на малките си крачета, използвайки перестата си опашка като подпора. Те лежаха пръснати на всички страни, повечето — по гръб, сякаш се бяха прекатурили.
	— Тук нещо не е наред — каза Мейв. — Няма нито един изправен пингвин.
	— Тия птици никак не са глупави — отбеляза мъжът с тюрбана. — Знаят, че не бива да стоят прави срещу сипещата се лапавица.
	Мейв изтича до колонията и се вгледа в лежащите от края пингвини. Учуди я, че не долавя никакъв звук. Никоя от птиците не помръдна, нито прояви интерес към приближаването й. Тя коленичи и почна да оглежда един от пингвините. Той лежеше отпуснат, вторачил празен поглед в нея. По лицето й се изписа покруса, когато забеляза, че никоя от хилядите птици не даваше признаци на живот. Погледът й падна върху два петнисти тюлена — природните ловци на пингвините, чиито тела се полюшваха напред-назад върху малките вълни покрай осеяния с камъни бряг.
	— Всички са мъртви — промълви Мейв потресена.
	— Боже господи! — ахна мъжът с кожената пелерина. — Тя е права. Нито едно от горките животинчета не диша.
	Не може да бъде! — помисли си тя вбесена. Стоеше напълно неподвижна. Не проумяваше причината за тази масова смърт, но я предугаждаше. Изведнъж я прониза налудничавата мисъл, че всяко живо същество в целия свят е умряло от загадъчната болест. Възможно ли е ние да сме единствените, останали живи на една мъртва планета? — запита се тя, на път да изпадне в паника.
	Мъжът с навития около главата шал се наведе и взе един пингвин.
	— Поне ще си спестим неприятната работа да ги избиваме.
	— Оставете ги на мира! — сопна му се Мейв.
	— Защо? — попита мъжът с обида в гласа. — Нали всички трябва да ядем?
	— Не знаем от какво са умрели. Може да е от някаква епидемия.
	Мъжът с кожената пелерина кимна.
	— Младата дама е съвършено права. Каквато и болест да е умъртвила тези птици, тя ще порази и нас. Не знам за вас, но аз лично нямам намерение да бъда отговорен за смъртта на жена ми.
	— Но това не е болест — възрази другият мъж. — Поне това, което уби двете възрастни госпожи и морячето, не беше болест, по-скоро някакво природно явление.
	Мейв настоя на своето.
	— Аз отказвам да рискувам с живота на хората. „Полар Куин“ ще се върне. Ние не сме забравени.
	— Ако капитанът си е наумил да ни изплаши здравата, мога да ви кажа, че успешно се справя.
	— Сигурно има основателка причина, за да не се връща.
	— Основателна или не, нека дружеството ви да се застрахова добре, защото ще го разпердушиним, когато се върнем в цивилизования свят.
	Мейв не беше в настроение да спори. Тя обърна гръб на убийствената гледка и тръгна към пещерата. Двамата мъже я последваха, търсейки с поглед нещо над заплашителното море, нещо, което не беше там.


	3.

	Да се събудиш след три дни, прекарани в пещера на гол остров посред полярна буря и да съзнаваш, че си отговорен за смъртта на трима души и за живота на деветима мъже и единайсет жени, съвсем не е радостно изживяване. И тъй като нямаше никакви изгледи да пристигне очакваният „Полар Куин“, някогашната весела екскурзия, провеждана на брега с цел да се почувства дивната усамотеност на Антарктида, се превърна в кошмар за пътешествениците и ги изпълни с отчаяние и с чувството, че са изоставени. А на всичко отгоре Мейв откри, че батериите на портативния й апарат за връзка напълно са се изтощили.
	Тя съзнаваше, че вече всеки момент трябва да очаква по-възрастните членове на групата да издъхнат от суровите условия на пещерата. Животът им бе минал в топли и тропически зони и те не бяха привикнали на вледеняващия студ на Антарктида. Младите и калени тела можеха да издържат до пристигането на помощ, но на тези хора им липсваше силата на двайсет и трийсетгодишните. С напредването на възрастта здравето им ставаше все по-крехко и уязвимо.
	Отначало те се шегуваха, разправяха си разни случки и възприемаха несгодите си като допълнително приключение. Пееха песни — най-често „Един валс с Матилда“ — и си съчиняваха игри на думи. Скоро обаче ги обзе летаргия, смълчаха се и се затвориха в себе си. Храбро и без негодувания приемаха мъките си.
	Най-накрая гладът надви страха от заразеното месо и за да предотврати бунт, Мейв отстъпи и изпрати мъжете да донесат няколко мъртви пингвина. Не съществуваше опасност месото им да се е разложило, тъй като птиците бяха замръзнали веднага след настъпването на смъртта им. Единият от мъжете, изглежда, беше ловец. Той извади войнишки нож и сръчно махна кожата и наряза месото. Напълвайки стомасите си с протеин и тлъстина, те щяха да поддържат топлината на телата си.
	В една от бараките на китоловците Мейв намери малко седемдесетгодишен чай. Откри също и стар чайник и тиган. После наточи от буретата около литър от останалото в тях китово масло, наля го в тигана и го запали. Лумна син пламък и всички изръкопляскаха на изобретателността й да направи използваема печка. След това тя изми стария чайник, напълни го със сняг и запари чай. Настроението на всички се повиши, но за кратко. Скоро отчаянието отново ги хвана здраво в мрежата си. Решението им да не се предават бе подкопано от вледеняващия студ. Те вече непоколебимо вярваха, че краят им е неизбежен. Корабът никога нямаше да се върне и всякаква надежда за спасение от другаде граничеше с фантазията.
	Вече нямаше значение дали щяха да умрат от незнайната болест, ако изобщо беше болест, поразила пингвините. Никой не беше облечен подходящо, за да издържи на дълготрайните температури под нулата. Ако пък китовото масло се използваше за запалване на по-голям огън, имаше реална опасност от задушаване. Малкото количество от него в тигана излъчваше слаба топлина, съвсем недостатъчна да продължи живота им. И накрая всички щяха да бъдат впримчени в смъртоносните пипала на студа.
	Бурята отвън ставаше от силна по-силна, започна и да вали сняг — рядко явление на полуострова през лятото. С усилването на бурята рухна всякаква надежда да бъдат открити случайно. Четирима от възрастните бяха почти безжизнени от студа и Мейв напълно се обезсърчи, чувствайки как контролът започва да се изплъзва от премръзналите й ръце. Тя се обвиняваше за смъртта на тримата и това още повече я потискаше.
	Оцелелите гледаха на нея като на единствената им надежда. Дори мъжете изразяваха уважение към ролята й на водач и изпълняваха нарежданията й безпрекословно.
	— Бог да им е на помощ — промълви тя на себе си. — Никой не бива да разбере, че съм изчерпала всичките си възможности.
	Тя потръпна от мъчителното чувство на безпомощност. Обхвана я непривична сънливост. Даваше си сметка, че трябва да издържи докрай на жестокото изпитание, но не й се вярваше, че ще има сили да продължи да носи на плещите си живота на двайсет души. Чувстваше се изтощена и отказваше да се бори повече. В един момент, както бе изпаднала в равнодушие, смътно долови странен звук, който се различаваше от стенанието на вятъра. Той долетя до слуха й така, сякаш нещо проряза въздуха. После заглъхна. Плод на въображението ми, заключи тя в себе си. Вероятно вятърът е сменил посоката си и е възпроизвел различен вой през отвора за проветрение на входа на тунела.
	След малко тя отново го чу, миг преди да замре. Изправи се с мъка на крака и тръгна бавно през тунела. Висока снежна преспа се бе натрупала до бариерата срещу вятъра и почти запушваше малкия отвор. Мейв махна няколко камъка, за да разшири прохода и се промъкна навън в ледения свят от вятър и сняг. Вятърът духаше с непроменлива скорост от двайсет възела и надигаше вихрушки от сняг като торнадо. Изведнъж тя се напрегна и присви очи в снежната виелица.
	Нещо като че ли се движеше в далечината — неясно очертание, безплътно, но по-тъмно от матовобялото було, което се спускаше от небето.
	Тя пристъпи крачка напред и падна по лице. За момент й се прииска да остане да лежи на земята и да заспи. Обзе я непреодолимо желание да зареже всичко. Но искрицата живот отказваше да избледнее и угасне. Надигна се на колене и се вгледа в променливата светлина. Погледът й улови нещо, което се движеше към нея, после облак сняг го закри. След малко то пак се показа, но по-близо този път. Сърцето й силно заби.
	Това беше фигура на мъж, покрит с лед и сняг. Тя възбудено замаха и завика към него. Мъжът спря, сякаш се ослушваше, после се обърна и започна да се отдалечава.
	Тогава Мейв нададе писък, пронизителен писък, какъвто само жена можеше да нададе. Фигурата се обърна и погледна към нея през снежната вихрушка. Тя замаха като обезумяла с ръце. Мъжът й махна в отговор и закрачи тромаво в нейна посока.
	— Дано не се окаже мираж или заблуда! — помоли се тя на небесата.
	В следващия миг мъжът коленичи в снега до нея и обгърна раменете й с ръце — най-големите и най-силните ръце, които бе чувствала някога.
	— О, слава богу! Нито за миг не престанах да се надявам, че все някой ще дойде.
	Той беше висок, облечен в тюркоазена на цвят шуба, върху чиято лява предница бяха извезани буквите НЮМА, и носеше скиорска шапка със защитни очила. Мъжът свали очилата и я погледна с невероятните си матовозелени очи, които издаваха едновременно изненада и недоумение. Силно загорялото му от слънцето лице изглеждаше някак странно за Антарктида.
	— Какво правите тук, дявол го взел? — попита той с дрезгав глас, в който се долавяше загриженост.
	— Тук съм с група от двайсет души, които са в една пещера ей там. Слязохме на брега на екскурзия. Туристическият ни кораб отплава и повече не се върна.
	Той я погледна с почуда.
	— Нима са ви изоставили?
	Тя кимна и погледът й се изпълни с уплаха.
	— Да не би да е станала световна катастрофа?
	Мъжът присви очи на въпроса й.
	— Поне аз не знам за такава. Защо питате?
	— Трима души от групата ми починаха при загадъчни обстоятелства. А в северната част на залива цяла колония от пингвини е изтребена до един.
	Непознатият с нищо не показа, че е изненадан от трагичната вест. Той помогна на Мейв да се изправи на крака.
	— Време е да ви измъкна от този навяващ сняг.
	— Вие сте американец — каза тя и потрепери от студ.
	— А вие сте австралийка.
	— По какво си личи?
	— По произношението.
	Мейв протегна ръка към него, без да сваля ръкавицата си.
	— Нямате представа колко се радвам, че ви видях, господин…?
	— Казвам се Дърк Пит.
	— Мейв Флечър.
	Въпреки възраженията й, той я взе на ръце и, следвайки отпечатъците на стъпките й в снега, я понесе към пещерата.
	— Предлагам да продължим разговора си на завет. Казвате, че там има още двайсет души?
	— Които са все още живи.
	Пит й хвърли сериозен поглед.
	— Ще излезе, че рекламните брошури са прехвалили пътешествието.
	Щом влязоха в пещерата, той я спусна на земята и свали скиорската си шапка. Главата му бе покрита с гъста, разрошена черна коса. Зелените му очи гледаха изпод дебели, тъмни вежди, а лицето му, сбръчкано и обветрено от дългите часове, прекарани на открито, изглеждаше красиво въпреки грубите черти. Устните му като че ли бяха застинали в лека нехайна усмивка. Мъж, с когото всяка жена би се чувствала сигурна, помисли си Мейв.
	Минута по-късно Пит бе посрещнат от туристите като местен футболен герой, завоювал огромна победа за отбора. Те приеха ненадейната поява на непознат човек сред тях така, сякаш бяха спечелили от лотария. Удиви го, че всички бяха в доста добра форма въпреки тежкото изпитание, на което бяха подложени. Възрастните жени до една го прегръщаха и целуваха като техен син, а мъжете го потупваха по гърба до болка. Всички говореха и задаваха въпроси в един глас. Мейв го представи и им разказа как са се срещнали в бурята.
	— Откъде изникнахте, момко? — питаха всички.
	— От научноизследователски плавателен съд на Националната агенция за подводно и морско проучване. Предприехме експедиция с цел да открием защо тюлените и делфините в тези води изчезват с изумителна скорост. Летяхме с хеликоптер над остров Сиймор, но силният снеговалеж ни принуди да кацнем и да изчакаме да спре.
	— Значи не сте сам.
	— С мен са пилотът и един биолог, които останаха в хеликоптера. Забелязах, че от снега стърчи нещо, което ми заприлича на част от „Зодиак“. Почудих се каква ли е причината такъв плавателен съд да лежи на необитаема част от острова и се упътих натам, за да проверя. Тогава чух госпожица Флечър да ме вика.
	— Много добре сте направила, че сте решила да се разходите — обърна се осемдесет и три годишната прабаба към Мейв.
	— Стори ми се, че чувам странен звук навън в бурята. Сега разбирам, че това е бил шумът от приземяването на хеликоптера.
	— Невероятен късмет беше, че се срещнахме насред фъртуната — отбеляза Пит. — Не можех да повярвам, че чувам писък на жена. Бях сигурен, че това е вой на вятъра, докато не ви видях да ръкомахате през снежната завеса.
	— Къде е изследователският ви кораб? — попита Мейв.
	— На около четирийсет километра североизточно оттук.
	— Да сте минали случайно покрай нашия параход, „Полар Куин“?
	Пит поклати глава.
	— От седмица не сме виждали никакъв кораб.
	— А да са се свързвали с вас? — продължи Мейв. — Зов за помощ например?
	— Разговаряхме с един кораб, снабдяващ с провизии английската станция в залива Хали, но туристически кораб не е установявал връзка с нас.
	— Но той не може да се изпари във въздуха — подхвърли озадачен един от мъжете. — И то заедно с екипажа и останалите ни спътници.
	— Ще разрешим загадката веднага след като ви закараме на нашия кораб. Той не е луксозен като „Полар Куин“, но имаме удобни кабини, добър лекар и готвач, който се е запасил с много хубави вина.
	— Предпочитам да отида в ада, отколкото да остана дори минута още в този фризер — вметна засмян един як новозеландец, собственик на овцевъдна ферма.
	— Във вертолета могат да се поберат само пет-шест души наведнъж, така че ще се наложи да направим няколко курса — поясни Пит. — И тъй като сме кацнали на цели триста метра оттук, ще се върна при вертолета и ще го приземя по-близо до входа на пещерата, за да ви спестя мъчителния път през снега.
	— Това се казва обслужване — отбеляза Мейв с чувството, че се е преродила. — Мога ли да дойда с вас?
	— Много ли ви се иска?
	Тя кимна и добави:
	— Мисля, че всички ще са доволни да си отдъхнат за малко от нарежданията ми.


	Ал Джордино седеше на пилотското място на боядисания в тюркоазен цвят вертолет и решаваше кръстословица. Не по-висок от лампион, той имаше набито тяло, наподобяващо буре за бира на два крака, и ръце като стрели на строителни кранове. От време на време абаносовочерните му очи поглеждаха през предното стъкло на пилотската кабина към ослепителния блясък на снега и след като не виждаха и следа от Пит, отново се съсредоточаваха в кръстословицата. Къдрава черна коса ограждаше горната част на кръглото му лице, по чиито устни се бе запечатал неизменен подигравателен израз, който говореше за скептичното му отношение към света и всекиго в него, а носът му издаваше неоспоримо римския му произход.
	Близки и приятели с Пит от детство, двамата бяха неразделни през годините, прекарани във Военновъздушните сили, преди да си предложат услугите да бъдат назначени на работа със задачата да помогнат за основаването на Националната агенция за подводни и морски изследвания — временно назначение, което продължи повече от четиринайсет години.
	— Кажи ми седембуквено глупаво млекопитаещо с козина като на овца, което се храни с плевели — обърна се той към биолога, седнал зад него в товарния отсек на летателния апарат, претъпкан с апаратура за лабораторни проби.
	Морският биолог от НЮМА отмести поглед от един наскоро открит екземпляр и вдигна учудено вежди.
	— Животно с козина като на овца, което се храни с плевели, няма.
	— Сигурен ли си? Но тук пише точно така.
	Рой ван Флийт можеше да прецени кога Джордино засява царевичната си нива с ряпа. След три месеца, прекарани с него в морето, той се научи бързо да схваща кога ниският и набит италианец го будалка.
	— Сега, като се замислям, сигурно става дума за вид бозайник, който се среща в Монголия и живее по дърветата. Виж дали става „ленивец“.
	Разбирайки, че номерът му не мина, Джордино отново вдигна глава от кръстословицата и се вгледа в падащия сняг.
	— Дърк трябваше вече да е тук.
	— Колко време го няма? — попита Ван Флийт.
	— Около четирийсет и пет минути.
	След малко две размазани фигури в далечината започнаха да добиват очертания и Джордино присви очи към тях.
	— Мисля, че се задава — рече той, после добави: — В сандвича, който току-що изядох, трябва да е имало някакъв странен прах. Кълна се, че с Пит върви още някой.
	— Не е възможно. Наоколо, в радиус от трийсет километра, няма жива душа.
	— Ела и сам се увери.
	Докато Ван Флийт затвори екземпляра в стъкленица с капак и я прибра в едно сандъче, Пит отвори входния капак и помогна на Мейв да се качи във вертолета.
	Тя свали качулката на оранжевото си яке, бухна с пръсти дългата си, златиста коса и се усмихна широко.
	— Здравейте, господа! Не можете да си представите колко се радвам да ви видя.
	Ван Флийт зяпна така, сякаш виждаше Възкресението. Лицето му изразяваше пълно недоумение.
	Джордино, на свой ред, само въздъхна примирен.
	— Кой друг — попита той, без да се обръща към някого определено, — освен Пит може да скита във виелица на необитаемо затънтено място в Антарктида и да не се натъкне на красива жена?


	4.

	По-малко от час след като Пит вдигна по тревога научноизследователския кораб на НЮМА „Айс Хънтър“, капитан Пол Демпси пренебрегна ледения бриз и излезе да наблюдава как Джордино издигна вертолета от корабната площадка за кацане и излитане. С изключение на готвача, който бе зает с приготвянето на топла храна в камбуза, и главния инженер, който остана на мястото си, целият екипаж, включително лаборантите и научните работници, се качиха на палубата, за да посрещнат първата група от премръзнали и гладни туристи, които щяха да бъдат превозени по въздуха от остров Сиймор.
	Капитан Демпси бе израснал в едно ранчо в планините Бертрут, възседнали границата между Уайоминг и Монтана. След като завърши гимназия, той побягна към морето и започна да извежда рибарски лодки във водите край Кодиак, Аляска. Влюби се в заледените морета над Северната полярна област и накрая се яви на изпит за капитан на ледоразбиващ влекач. Получеше ли зов за помощ от бедстващ кораб, колкото и бурно да беше морето или силен вятърът, Демпси никога не се бе поколебавал да излезе срещу най-коварните бури, които заливът Аляска можеше да му изпрати. През следващите петнайсет години смелите му спасителни операции на безброй рибарски лодки, шест крайбрежни товарни кораба, два петролни танкера и един военноморски миноносец се превърнаха в легенда, която бе увековечена с бронзов паметник, издигнат в пристанището на Суърджест, жест, който много го развълнува. Принуден да напусне, след като океанското спасително дружество затъна в дългове, той прие поканата на главния директор на НЮМА адмирал Джеймс Сандекър да поеме управлението на полярния научноизследователски кораб на агенцията „Айс Хънтър“.
	Отличителният белег на Демпси — нащърбена лула от корен на бяло изтравниче — стърчеше от единия ъгъл на здраво стиснатите му, но добродушни устни. Той беше типичен капитан на влекач — широкоплещест, с як кръст и обичайната стойка с широко разкрачени крака. И все пак се отличаваше от другите. С прошарена коса, гладко избръснат и склонен да разказва интересни морски случки, Демпси спокойно можеше да мине за жизнерадостен капитан на туристически кораб.
	Той пристъпи напред, след като колелата на вертолета спряха на място върху площадката на палубата. До него вървеше и корабният лекар доктор Моуз Грийнбърг. Той беше висок и слаб и носеше тъмнокестенявата си коса вързана на опашка на тила. Синьо-зелените му очи блестяха с весели пламъчета, а осанката му излъчваше по неопределим начин доверие, характерно за всички добросъвестни и посветени на работата си лекари по цял свят.
	Доктор Грийнбърг, следван от четирима моряка, носещи носилки за по-възрастните пътници, на които им беше трудно да вървят сами, се наведе под въртящите се перки на витлото и отвори задната товарна врата. Демпси се приближи до пилотската кабина и направи знак на Джордино да отвори страничния прозорец. Набитият италианец веднага откликна и подаде глава навън.
	— Пит с теб ли е? — извика силно Демпси поради шума от въртящите се перки.
	Джордино поклати глава.
	— Той и Ван Флийт останаха, за да огледат големия брой мъртви пингвини.
	— Колко души наведнъж можеш да превозваш?
	— Успяхме да сместим шест от най-възрастните жени, които са най-зле. Ще трябва да направя още четири курса. Три, за да превозя останалите туристи и още един, за да докарам Пит, Ван Флийт, екскурзоводката и трите трупа, прибрани в старата работилница на китоловците.
	Демпси посочи смесицата от снеговалеж и суграшица.
	— Ще можеш ли да намериш обратния път сред този буламач?
	— Смятам да направя връзка с портативния радиотелефон на Пит.
	— Много ли са пострадали тези хора?
	— Не толкова, колкото можеше да се очаква от пенсионери, прекарали три дни и нощи в ледена пещера. Пит заръча да предам на доктор Грийнбърг, че най-много го безпокои да не са хванали пневмония. Лютият студ е изстискал силите на старците и в това състояние издръжливостта им е доста намаляла.
	— Имат ли представа какво се е случило с кораба им? — попита Демпси.
	— Още преди да тръгнат за брега, първият офицер казал на екскурзоводката им, че корабът ще продължи още двайсетина километра по крайбрежието, за да остави на острова друга група екскурзианти. Това е единственото, което знае тя. Параходът отплавал и оттогава тя не е могла да влезе във връзка с него.
	Демпси се пресегна и леко потупа Джордино по ръката.
	— Давай обратно и гледай да не си измокриш краката. — Той продължи към вратата на товарния отсек и се представи поотделно на всеки слизащ от летателната машина изморен и премръзнал пътник от „Полар Куин“.
	Той подпъхна краищата на одеяло около седемдесет и три годишната старица, която бе спусната на палубата върху носилка.
	— Добре дошла на борда! — каза й той със сърдечна усмивка. — В една от офицерските кабини ви чака гореща супа, кафе и меко легло.
	— Ако не ви притеснявам — мило рече тя, — предпочитам чай.
	— Вашето желание е заповед за мен, уважаема госпожо — отвърна галантно Демпси. — Чай ще бъде.
	— Бъдете благословен, капитане! — стисна тя ръката му.
	Щом и последният пътник бе преведен през площадката за вертолета, Демпси даде знак на Джордино да тръгва и италианецът на минутата издигна летателния апарат във въздуха. Демпси проследи с поглед как тюркоазната машина се отдалечава и накрая изчезна зад бялата завеса от суграшица.
	Той запали отново неизменната си лула и остана сам на вертолетната площадка, тъй като другите побързаха да влязат на топло в уютната надстройка на кораба. Не си бе представял, че ще изпълнява мисия на милосърдие, поне не от този род. Кораби, изпаднали в беда в свирепо море, беше разбираемо. Но капитани на кораби да изоставят пътниците си на пуст остров при невероятно сурови условия, това той не можеше да проумее.
	„Полар Куин“ се бе отдалечил на много повече от двайсет и пет километра от старата китоловна станция. В това беше сигурен. Радарът на капитанския мостик на „Айс Хънтър“ имаше видимост от над 120 километра и не беше засичал нищо, което да има дори далечна прилика с туристически кораб.

	* * *

	Докато Пит, Мейв Флечър и Ван Флийт се придвижваха към колонията от пингвини, бурята отслабна значително. Австралийската зооложка и американският биолог завързаха почти веднага приятелство. Пит вървеше мълчаливо зад тях и ги слушаше как обменят мнения за университети и колежи в тяхната област. Мейв засипваше Ван Флийт с въпроси, свързани с дисертацията й, а той пък я разпитваше за подробности около беглото й впечатление от масовото унищожение на най-любимите птици на света.
	Бурята бе отнесла в морето труповете на пингвините, които бяха най-близо до бреговата ивица. Според преценката на Пит обаче, поне четирийсет хиляди мъртви птици все още лежаха пръснати сред малките камъни и скали като черно-бели чували, пълни с мокро зърно. С отслабването на вятъра и суграшицата видимостта се увеличи до почти километър.
	Огромни буревестници, лешоядите на морето, започнаха да прииждат, за да пируват с мъртвите пингвини. Величествени, докато кръжаха грациозно във въздуха, те се превръщаха в безмилостни хищници, когато се спускаха надолу, за да опоскат до кости мършата от всички страни. Пит и спътниците му наблюдаваха с отвращение как огромните птици бързо изкормват безжизнената си плячка, забивайки клюнове в труповете на пингвините, докато главите и вратовете им почервеняваха от вътрешностите и съсирената кръв.
	— Не е гледка, която ми се ще да запомня — отбеляза Пит.
	Ван Флийт беше потресен. Той се обърна към Мейв с израз на неверие в погледа.
	— Сега, когато виждам трагедията с очите си, много ми е трудно да приема, че такъв огромен брой нещастни създания могат да умрат в такова ограничено пространство по едно и също време.
	— Какъвто и да е този феномен — заговори Мейв, — сигурна съм, че той е причинил и смъртта на двамата екскурзианти от групата ми и на моряка, който ни доведе до брега.
	Ван Флийт коленичи и огледа един от пингвините.
	— Няма следи от нараняване, нито видими признаци на болест или отрова. Тялото изглежда тлъсто и здраво.
	Мейв надникна през рамото му.
	— Единственото несъответствие, което открих, беше леко изпъкналите им очи.
	— Да, разбирам какво имате предвид. Очните ябълки са увеличени един път и половина.
	Пит замислен погледна Мейв.
	— Докато ви носех до пещерата, вие ми казахте, че трима от хората ви са починали при загадъчни обстоятелства.
	Тя потвърди с глава и рече:
	— Някаква странна сила, невидима и нефизическа, засегна сетивата ни. Нямам представа какво стана. Но мога да ви кажа, че най-малко пет минути имахме чувството, че мозъците ни ще експлодират. Болката беше непоносима.
	— От сините петна по телата, които ми показахте в работилницата, причината, вероятно, е спиране на сърцето — каза Ван Флийт.
	Пит огледа мястото на масовото унищожение.
	— Не е възможно трима души, хиляди пингвини и петдесет или повече петнисти тюлени да умрат от слабо сърце.
	— Трябва да има някаква връзка — отбеляза Мейв.
	— Каква връзка виждаш с огромната колония от делфини, която открихме край Уедел море или със стадото тюлени, изхвърлено на брега оттатък канала на остров Вега, всички по-мъртви от пънове? — обърна се Пит към Ван Флийт.
	Морският биолог сви рамене.
	— Още е рано да се каже без по-задълбочени изследвания. Но, изглежда, има някаква връзка.
	— Изследвали ли сте ги във вашата лаборатория? — попита Мейв.
	— Направих дисекция на два тюлена и три делфина и не открих нищо, върху което да изградя разумна теория. Първоначалната консистенция дава предположение за вътрешен кръвоизлив.
	— Делфини, тюлени, птици и хора — тихо рече Пит. — Всички уязвими към тази напаст.
	Ван Флийт кимна със сериозен вид.
	— Да не говорим за огромния брой сепия и морски костенурки, изхвърлени по цялото крайбрежие на Тихия океан и милионите мъртви риби, открити на повърхността на водите край Перу и Еквадор през последните два месеца.
	— Ако всичко това продължи и не бъде овладяно, няма начин да се предвиди колко видове животни над и под морето ще загинат. — Пит вдигна поглед към небето, откъдето се чу далечен шум на хеликоптер. — Въпросът е, какво друго знаем за нашата загадъчна епидемия, освен че тръшка всяко живо същество във въздуха и водата, без да подбира?
	— И то в порядъка на минути — добави Мейв.
	Ван Флийт се изправи на крака. Целият трепереше.
	— Ако не разберем, и то възможно най-бързо, дали причината е природно бедствие или вид човешка намеса, не е изключено да станем свидетели на океани, лишени от всякакъв живот.
	— Не само на океани. Забравяте, че това нещо поразява и на сушата — напомни му Мейв.
	— Дори не ми се иска да се замислям за този ужас.
	Известно време никой не пророни дума; всеки се опитваше да добие представа за потенциалната катастрофа, която дебнеше някъде в морето и отвъд него. Най-накрая Пит наруши мълчанието.
	— Ще излезе — заговори той със замислен израз на загрубялото си лице, — че ни предстои тежка задача.


	5.

	Пит изучаваше екрана на големия монитор, който изобразяваше компютърно увеличено сателитно изображение на Антарктическия полуостров и заобикалящите го острови. След малко се облегна назад, затвори за миг очи, после извърна глава и погледна през тъмните стъкла на щурманската рубка на „Айс Хънтър“ към слънцето, което се показа през разнасящите се облаци. Беше единайсет часа на лятна вечер в Южното полукълбо и дневната светлина оставаше почти непроменена.
	Пътниците от „Полар Куин“ бяха нахранени и настанени в удобните жилищни помещения, предоставени им радушно от екипажа и изследователите, които се сместиха по двама в кабина. Доктор Грийнбърг прегледа всеки пътник и не откри никакви трайни увреждания или травми. Успокои се и когато установи, че освен няколко случая на лека настинка признаци на пневмония нямаше. В биолабораторията на кораба, намираща се през две палуби над медицинския блок, Ван Флийт с помощта на Мейв Флечър извършваше аутопсични изследвания на пингвините и делфините, които бяха донесли от остров Сиймор. Трите човешки трупа бяха поставени в лед, докато бъдат предадени на професионален патолог.
	Пит обходи с поглед огромната раздвоена предна част на „Айс Хънтър“. Напълно различен от общоприетите представи за научноизследователски кораб, той беше първият плавателен съд от този род, изцяло компютризиран от морски инженери, работещи с данни, подавани от океанографи. Издигаше се високо върху два успоредни корпуса, вместващи огромните му двигатели и спомагателни съоръжения. Заоблената му надстройка изобилстваше от технически усъвършенствания и футуристични новости. Жилищните помещения за екипажа и океанографите съперничеха на каютите на луксозен туристически кораб. На външен вид изглеждаше лъскав и дори крехък, но това заблуждаваше. Той беше работен кон, създаден да плава гладко при надигащи се вълни и да устоява и на най-бурното море. Триъгълната конструкция на корпусите му можеше да се врязва и разцепва плаваща ледена маса с дебелина четири метра.
	Адмирал Джеймс Сандекър, смелият директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания, следеше строителния му процес от първия компютризиран чертеж до първото му пътуване около Гренландия. Всеки сантиметър от искрящо бялата надстройка и тюркоазните корпуси го изпълваше с огромна гордост. Сандекър умееше да иска и да получава финансови средства от стиснатия Конгрес и нищо в конструкцията и в изящно изработените съоръжения не бе спестено. Той безспорно беше най-красивият полярен научноизследователски кораб, строен досега.
	Пит се обърна и съсредоточи вниманието си върху изображението, получено от спътника.
	Не се чувстваше особено изтощен. Денят беше дълъг и изморителен, но изпълнен с всякакви емоции — от радост и удовлетворение от спасяването на живота на над двайсет души, до скръб при вида на мъртвите създания на природата, пръснати докъдето стигаше погледът. Това беше бедствие, което умът му не побираше. Навън витаеше нещо зловещо и заплашително. Враждебно присъствие, без никаква логика.
	Мислите му бяха прекъснати от появата на Джордино и капитан Демпси, които излязоха от асансьора, пътуващ от остъкленото крило над щурманската рубка, през петнайсетте палуби, до машинното отделение в най-долната част на кораба.
	— Някакъв белег от „Полар Куин“, уловен от камерите на спътника? — попита Демпси.
	— Нищо не може да се определи с точност — отвърна Пит. — Снегът размазва изображението.
	— А радиовръзка?
	Пит поклати глава.
	— Като че ли пришълци от космоса са отвлекли кораба. До свързочното помещение не идва никакъв отговор. В тази връзка трябва да ви кажа, че радиото на аржентинската изследователска станция също е излязло от строя.
	— Каквото и бедствие да е поразило кораба и станцията — рече Демпси, — то трябва да е връхлетяло толкова внезапно, че никой от клетите хора не е успял да изпрати сигнал за помощ.
	— Ван Флийт и Флечър откриха ли някаква улика, подсказваща причината за смъртните случаи? — попита Пит.
	— Първоначалните им изследвания показват, че има разкъсване на артерии в основата на черепите, което е предизвикало кръвоизлив. Нищо повече не мога да ти кажа.
	— Изглежда, разполагаме с нишка, която води от загадка към гатанка, от дилема към главоблъсканица, без никакво решение — заключи философски Пит.
	— Ако „Полар Куин“ не се носи по течението някъде наблизо или не лежи на дъното на Уедел море — обади се Джордино, — може би ще се окаже, че параходът е отвлечен.
	Пит се усмихна, когато отвърна на многозначителния поглед на Джордино.
	— Като „Лейди Фламбъро“ ли?
	— Точно за него си спомних.
	Демпси заби поглед в палубата, припомняйки си случая.
	— Туристическият кораб, който бе пленен от терористи в пристанището на Пунта дел Есто преди седем години.
	Джордино кимна.
	— Той превозваше държавни ръководители за някаква икономическа конференция. Терористите го отклониха от пътя през Магелановия проток към един чилийски фиорд, където го закотвиха под един глетчер. Дърк беше този, който откри местонахождението му.
	— Ако приемем, че са вдигнали крайцерска скорост от приблизително осемнайсет възела — предположи Демпси, — терористите вече са изминали с „Полар Куин“ половината от разстоянието до Буенос Айрес.
	— Не е възможен такъв сценарий — рече Пит с равен тон. — Не виждам никаква основателна причина, поради която терористи да отвличат туристически кораб в Антарктида.
	— Тогава какво е твоето предположение?
	— Според мен той или се носи свободно по течението, или се движи кръгообразно в границите на двеста километра от нас — отвърна Пит с такава увереност, че не остави никакво място за съмнение.
	— Да не би да си получил знамение, за което не си ни казал? — обърна се Демпси към него.
	— Бас ловя, че феноменът, поразил двете туристки и моряка извън пещерата, е убил и всички, намиращи се на борда на туристическия кораб.
	— Не е приятна тази мисъл — рече Джордино, — но това обяснява защо не се е върнал да вземе групата.
	— И да не забравяме, че по програма втората група е трябвало да слезе на брега на двайсет километра по-далече от първата — напомни им Демпси.
	— Кашата се забърква все повече — смотолеви Джордино.
	— Ал и аз ще предприемем издирване на втората група от въздуха — каза Пит, съзерцавайки изображението на монитора. — Ако не намерим следа от тях, ще продължим към аржентинската изследователска станция, за да проверим състоянието на хората там. Нищо чудно и те да са мъртви.
	— Какво, за бога, е причинило тази гибел? — възкликна риторично Демпси.
	Пит направи неопределен жест с ръце.
	— Познатите причини за лишаване от живот в морето и около него не се вместват в тази загадка. Тук не могат да бъдат приложени природни явления от рода на колебания в температурите на повърхността на водата или цъфтеж на водорасли, образуващ червени приливи, водещи до масово унищожение на риба. А в случая такива не са налице.
	— Тогава остава някакво замърсяване, извършено от човек.
	— Възможност, която също не пасва — възрази Пит. — В радиус от хиляди километри оттук няма познати промишлени източници на токсично замърсяване. Освен това нито един вид радиоактивни или химически отпадъци не могат да унищожат до един пингвините за толкова кратко време, особено онези, които са си свили гнезда на сушата, далеч от водата. Опасявам се, че налице е заплаха, неизвестна досега на никого от нас.
	Джордино извади дебела пура от вътрешния джоб на якето си. Пурата беше от личния запас на адмирал Сандекър, заделен изрично за негово ползване. Както и за ползването от страна на Джордино, тъй като и до ден-днешен не се разбра как в продължение на десетилетие той тайно се самообслужваше от личния запас на адмирала. Джордино задържа пламъка до дебелото, тъмнокафяво руло от тютюневи листа и изпусна облак ароматен дим.
	— И тъй — заговори той, наслаждавайки се на вкуса, — каква е задачата?
	Демпси сбърчи нос от миризмата на пурата.
	— Свързах се с ръководството на „Рупърт & Сондърс“, параходната линия, която притежава „Полар Куин“, и ги уведомих за положението. Те казаха, че веднага ще предприемат масивно търсене от въздуха. Помолиха ни да откараме оцелелите екскурзианти на остров Кинг Джордж, където една британска научна станция има летище. Оттам ще уредят превоза им до Австралия.
	— Кога ще го направим, преди или след като потърсим „Полар Куин“? — попита го Джордино.
	— Живите преди всичко — отвърна сериозно Демпси. В качеството си на капитан той взимаше решенията. — Вие двамата проучете крайбрежието от хеликоптера, докато аз дам курс на кораба към остров Кинг Джордж. След като пътниците ни слязат благополучно на брега, ще направим една обиколка, за да потърсим туристическия кораб.
	Джордино се ухили широко.
	— Дотогава Уедел море ще бъде с влекачи оттук до Кейптаун, Южна Африка.
	— Това нас не ни засяга — отвърна Демпси. — НЮМА не участва в операции за спасяване на кораби.
	Пит, който не се бе включил в разговора, се упъти към една маса с разгърната върху нея голяма морска карта на Уедел море. Потисна склонността си да действа инстинктивно и реши да мисли рационално, с ума си, а не да се поддава на емоции. Опита се да си представи борда на „Полар Куин“ в момента, в който е бил поразен от смъртоносното явление. Джордино и Демпси се умълчаха и го загледаха в очакване.
	След около минута той вдигна поглед от картата и се усмихна.
	— Щом вкараме съответните данни в анализатора за дистанционно определяне на курса, ще имаме точното местонахождение.
	— А с какво ще захраним мозъчната кутия? — Демпси говореше за всяка електронна част с термин, отнасящ се до компютърната система на кораба.
	— С всички възможни данни за вятъра и водните течения от последните три и половина дни и въздействието им върху маса с размера на „Полар Куин“. Веднъж получим ли схема на отклонението, ще се заемем с въпроса дали той продължава да плава с мъртъв екипаж на кормилото и в каква посока.
	— Ами ако не се движи кръгово, както ти предположи, а рулят му е нагласен на прав курс?
	— В такъв случай той ще се намира на хиляда и петстотин километра оттук, някъде в средата на южната част на Атлантическия океан и извън обхвата на системата за спътниково изображение.
	Джордино се обърна към Пит.
	— Но не си сигурен в това.
	— Не — отвърна тихо Пит. — Ако ледът и снегът, покрили кораба след бурята, са някакво указание, то „Полар Куин“ има вече обвивка на надстройката си, която го прави почти невидим за системата за спътниковото изображение.
	— Достатъчна да го замаскира като айсберг ли? — попита Демпси.
	— По-скоро като проекция на суша, покрита със снежна пелена.
	— Ти напълно ме обърка — рече смутен Демпси.
	— Залагам правителствената си пенсия — продължи с неоспорима убедителност Пит, — че ще открием „Полар Куин“ здраво заседнал някъде по крайбрежието на полуострова или изхвърлен на брега на някой затънтен остров.


	6.

	Пит и Джордино излетяха в четири часа сутринта, когато почти целият екипаж на „Айс Хънтър“ още спеше. Времето бе върнало по-умерените температури, морето беше спокойно, небето — синьо и кристално ясно, от югозапад духаше слаб, петвъзлов вятър. Седнал зад командното табло, Пит насочи вертолета първо към старата китоловна станция, после зави на север, за да търси втората група екскурзианти от „Полар Куин“.
	Пит не можа да потисне дълбоката тъга, която го обзе, когато прелетяха над колонията от мъртви пингвини. Като че ли целият бряг, простиращ се до хоризонта, бе постлан с труповете на комичните малки птици. Пингвините адели обитаваха предимно този регион и нямаше вероятност птици от други колонии край Антарктическия полуостров да се преселват тук по време на разплодния си период. На малкото оцелели, които може би са успели да избегнат този ужасен бич, ще са им необходими двайсет, ако не и повече години, за да възстановят някогашната многобройна популация на остров Сиймор. За щастие внушителната загуба не беше толкова голяма, че да застраши пагубно тези видове.
	Когато и последните мъртви птици изчезнаха от поглед, Пит сниши хеликоптера до петдесет метра и го насочи над ръба на водата, вторачвайки се през предното стъкло да открие някаква следа от мястото, където екскурзиантите са слезли на брега. Джордино гледаше през страничния прозорец от своята страна и търсеше да зърне сред ледените блокове в морето някакъв елемент от „Полар Куин“, като от време на време правеше отметка върху прегъната върху коленете му морска карта.
	— Ако имах по стотинка за всеки айсберг в Уедел море — смънка той под носа си, — щях да купя „Дженерал Мотърс“.
	Пит погледна надясно през прозореца откъм страната на Джордино към огромен лабиринт от ледена маса, откъснала се от шелфа „Ларсен“ и отнесена на северозапад от вятъра и течението в по-топли води, където тя се разклоняваше и раздробяваше на хиляди малки айсберги. Три от тях имаха размерите на малки държави. Някои стигаха дебелина до триста метра и се издигаха над водната повърхност на височината на триетажни сгради. Всички те блестяха от белота, с нюанси на синьо и зелено. Ледът на тези плаващи планини се бе образувал от плътен сняг още в древни времена, а после, през вековете, се е пропуквал и си е проправял неумолимо път към морето, където макар и бавно, почвал да се топи.
	— Сигурен съм, че не само тази компания, ами и „Форд“, и „Крайслер“…
	— Ако „Полар Куин“ се е ударил в някой от тези айсбергчета, може да е отишъл на дъното преди още да съм се доизказал.
	— Не искам и да си го помислям дори.
	— Виждаш ли нещо от твоята страна? — попита Джордино.
	— Нищо освен сива, грозна скала, стърчаща от бялата снежна покривка. Мога да определя гледката като ялово еднообразие.
	Джордино направи още една отметка на картата и провери скоростта по часовника си.
	— Намираме се на двайсет километра от китоловната станция, а няма никаква следа от пътници от туристическия кораб.
	Пит кимна в знак на съгласие.
	— Не виждам нищо, което да прилича на човешко същество.
	— Мейв Флечър каза, че са смятали да оставят втората група на брега при колонията от тюлени.
	— Тюлените са си там — рече Пит, сочейки надолу. — Наброяват повече от осемстотин и всички са мъртви.
	Джордино се надигна от мястото си и погледна през левия прозорец, докато Пит накланяше вертолета, спускайки го плавно надолу, за да му осигури по-добра гледка. Жълто-кафявите трупове на огромните тюлени изпълваха брега в протежение на километър. От петдесет метра от въздуха те приличаха на заспали, но при по-внимателен поглед се виждаше, че нито един от тях не помръдва.
	— Като че ли втората група екскурзианти изобщо не е слизала от парахода — отбеляза Джордино.
	Вече нямаше какво повече да се гледа и Пит върна положението на машината по курс над бреговата ивица.
	— Следващото ни кацане е аржентинската научноизследователска станция.
	— Тя трябва да се покаже всеки момент.
	— Не чакам с нетърпение онова, което ще открием там — отбеляза напрегнат Пит.
	— Погледни го от светлата страна — усмихна се стегнато Джордино. — Може би всеки е теглил по една майна, взел си е багажа и се е прибрал у дома.
	— Ще ми се да е така! — отвърна Пит. — Тази станция е от особена важност за атмосферните изследвания. Тя е една от петте непрестанно действащи измервателни станции, отчитащи поведението и колебанията на антарктическата озонова дупка.
	— Какви са последните сведения за озоновия пласт?
	— Изтънява значително както в Северното, така и в Южното полукълбо — отвърна със сериозен тон Пит. — Тъй като се е получила празнина над Северния полюс, амебовидната дупка на юг, въртяща се по посока на часовниковата стрелка от северните ветрове, се е придвижила над Чили и Аржентина до петдесет и петия паралел. Тя е минала и над Южния остров в Нова Зеландия и е стигнала до Кристчърч. Растителният и животинският свят в тези райони е бил облъчен с най-опасната доза ултравиолетова радиация, отбелязвана дотогава.
	— Което значи, че ще трябва да се запасим с лосион против слънчево изгаряне — вметна подигравателно Джордино.
	— Това е най-малкият проблем — отвърна Пит. — Малки дози ултравиолетова радиация са поразили тежко всички видове земеделски продукти, от картофите до прасковите. Ако озоновите стойности спаднат с още няколко пункта от процента, ще се стигне до бедствено загиване на земеделски култури в цял свят.
	— Доста мрачна картина рисуваш.
	— Това е само фонът й — продължи Пит. — Прибави към него глобалното затопляне и увеличаването на вулканичната активност, и през следващите двеста години човешката раса ще стане свидетел на покачване на нивото на морската вода в порядъка от трийсет до деветдесет метра. Основното тук е, че ние сме променили земята по ужасяващ начин, без още да сме си дали сметка за това…
	— Ето я! — изведнъж го прекъсна Джордино, сочейки с ръка. Те се приближаваха над един скалист скат, който се спускаше към морето. — Повече прилича на погранично градче, отколкото на научноизследователска база.
	Аржентинската изследователска и измервателна станция представляваше комплекс от десет постройки, изградени от портални рамки от твърда стомана, носещи сводести покриви. Рамките бяха попълнени с дебели изолационни стени срещу вятъра и ледения студ. Множество антени за събиране на научни данни за атмосферата опасваха заоблените покриви и приличаха на голи клони на дървета през зимата. Джордино направи последен опит да установи връзка по радиоприемника с някого в станцията, докато Пит кръжеше над постройките.
	— Глас в пустиня — съобщи обезпокоен Джордино, докато сваляше наушните слушалки.
	— Не виждам и никакви посрещачи — допълни Пит.
	Без да каже дума повече, той приземи вертолета съвсем близо до най-голямата от шестте сгради и въртящите се перки вдигнаха снега във вид на вихрушка от ледени кристали. Два снегорина и един трактор стояха изоставени и полузарити в сняг. Не се виждаха никакви следи от стъпки, от комините не се виеше дим. Липсата на дим, или поне на пара, подсказваше, че вътре няма обитатели, не и живи във всеки случай. Мястото изглеждаше някак странно пусто. Обгърналата го бяла пелена му придава дори призрачен вид, помисли си Пит.
	— Не е лошо да вземем лопати от товарния отсек — предложи той. — Както изглежда, ще се наложи да си прокопаваме път дотам.
	Не се изискваше кой знае какво въображение, за да се предположи най-лошото. Двамата слязоха от вертолета и закрачиха тежко в дълбокия до колене сняг към входа на централната постройка. Почти двуметрова преспа бе засипала вратата. Около двайсет минути им отне, докато изринат от нея толкова, колкото да я открехнат.
	Джордино направи лек поклон и се усмихна мрачно на Пит.
	— След теб.
	Пит нито за момент не се бе усъмнявал в силния дух на Джордино. Ниският италианец беше изключително безстрашен. Това беше черта, която и двамата бяха проявявали неведнъж. Пит тръгна напред, а Джордино се оглеждаше наоколо за някое неочаквано движение отстрани и отзад. Те вървяха един зад друг през тунел, който свършваше пред вътрешна врата, служеща като допълнителна бариера срещу студа. Минаха през нея и продължиха по дълъг коридор, който ги отведе в зала, предназначена и за отдих, и за хранене. Джордино се приближи до термометър, окачен на стената.
	— Температурата тук е под нулата — смънка той под носа си.
	— Някой явно не понася жегата — заключи Пит.
	След още няколко крачки те се натъкнаха на един от обитателите.
	Странното беше, че той не приличаше на умрял. Беше коленичил на пода, сграбчил здраво ръба на маса, и гледаше Пит и Джордино, без да мига, с такъв израз, сякаш ги очакваше. В неговата неподвижност имаше нещо неестествено и знаменателно. Той беше едър човек, плешив — само една ивица черна коса минаваше от слепоочията назад по тила. Като повечето учени, които прекарваха месеци, а понякога и години в усамотени места, и той бе изоставил всекидневния мъжки ритуал на бръсненето. Това личеше по елегантно оформената брада, стигаща до гърдите му. За жалост великолепната му брада сега беше омърляна от повръщано.
	Плашещото в него, от което космите на врата на Пит настръхнаха, беше изразът на огромен страх и силна болка, изписан по лицето му, замръзнало от студа във вид на маска от бял мрамор. Той представляваше отвратителна гледка, трудна за описване.
	Очите му бяха изпъкнали, устата му — изкривена неестествено, като че ли в последен вик. По всичко личеше, че мъжът е умрял в страхотни болки и мъки. Ноктите на побелелите му ръце, забити в плота на масата, бяха счупени и нацепени. Под три от тях се виждаха малки капки замръзнала кръв. Пит не беше лекар и никога не го е привличала мисълта да стане такъв, но можеше да определи, че мъжът не е застинал от трупно вкочанясване, а студът впоследствие го бе сковал.
	Джордино заобиколи шубера за подаване на храна и влезе в кухнята. След няколко секунди се показа отново.
	— Тук има още двама.
	— Най-лошите ми опасения се потвърдиха — рече потиснат Пит. — Един в станцията да беше оцелял, щеше да поддържа резервните мотори на генераторите, за да произвеждат електрическо отопление и мощност.
	Джордино погледна към коридора, водещ към другите постройки.
	— Никак не ми се ще да се мотам още тук. Предлагам да се омитаме от това място на смъртта и да се свържем от хеликоптера с „Айс Хънтър“.
	Пит го погледна навъсен.
	— С други думи искаш да прехвърлиш отговорността върху капитан Демпси и да го натовариш с неблагодарната задача да уведоми аржентинските власти, че елитната група от учени, обслужващи главната им полярна научноизследователска станция, загадъчно се е възнесла на оня свят?
	Джордино сви рамене с невинен израз.
	— Струва ми се, че това ще е най-разумното.
	— Едва ли някога ще си простиш, ако се измъкнеш оттук, без да си претърсил навсякъде за евентуален оцелял.
	— Какво да направя, като изпитвам прекомерна привързаност само към хора, които дишат и живеят?
	— Иди в помещението за генераторите, зареди с гориво резервоарните мотори, задействай ги и включи електрическата мощност. После влез в свързочния център и докладвай на Демпси, а аз в това време ще огледам останалите помещения на станцията.
	Пит намери и другите аржентински изследователи, умрели на местата си. И по техните лица се бе врязал същият израз на силна болка. Някои бяха паднали на пода в лабораторията и в измервателния център, трима стояха скупчени край спектрофотометър, използван за измерване на озона. Пит преброи общо шестнайсет трупа, четири от които на жени, пръснати във всяко помещение на станцията. Всички бяха с изпъкнали очи и отворени уста и всички бяха повръщали. Бяха умрели в ужас и огромна болка и студът ги бе вкочанил с този израз. Пит си спомни за гипсовите отливки на жертвите от Помпей.
	Телата на аржентинските учени бяха застинали в странни, неестествени пози. Никой не лежеше на пода така, сякаш просто е паднал. Повечето създаваха впечатлението, че са загубили равновесие и отчаяно са искали да се хванат някъде, за да се задържат прави. Само няколко наистина се бяха вкопчили в килима на пода; един-двама притискаха плътно с длани слепоочията си. Заинтригуван от необичайното им положение, Пит се опита да отдръпне ръцете им, за да види дали под тях няма някакви следи от нараняване или болест, но те не помръднаха — сякаш бяха присадени към кожата на ушите и слепоочията.
	Повръщането навеждаше на мисълта, че смъртта вероятно е била причинена от злокачествена болест или хранително отравяне. И все пак очевидните причини някак не се връзваха с начина на мислене на Пит. От познатите епидемии или хранителни отравяния нямаше такива, които да поразяват в порядъка на няколко минути. Докато вървеше към свързочния център, потънал в размишления, в съзнанието му започна да се оформя теория. Мислите му бяха рязко прекъснати, когато, влизайки в стаята, бе посрещнат от труп, приседнал върху едно писалище като уродлива керамична статуя.
	— Този откъде се взе? — попита спокойно Пит.
	— Аз го сложих там — отвърна Джордино с делови тон, без да откъсва поглед от радиоприемника. — Заварих го да седи на единствения стол тук и реших, че аз имам повече нужда от стол, отколкото той.
	— С него стават общо седемнайсет.
	— Жертвите непрекъснато се увеличават.
	— Свърза ли се с Демпси?
	— Да, чака на линията. Искаш ли да говориш с него?
	Пит се надвеси над рамото на Джордино и заговори в спътниковия телефон, който можеше да го свърже с почти всяка точка на земното кълбо.
	— Тук е Пит. Чуваш ли ме, шкипер?
	— Продължавай, Пит. Слушам те.
	— Ал каза ли ти какво открихме тук?
	— Да, накратко. Ако потвърдиш, че няма нито един оцелял, веднага ще уведомя аржентинските власти.
	— Потвърждавам. Ако не съм пропуснал някой в тоалетните или под леглата, труповете са седемнайсет.
	— Седемнайсет — повтори Демпси. — Разбрано. Можеш ли да определиш причината за смъртта?
	— Не — отвърна Пит. — Видимите симптоми не съвпадат с нито един от онези, които можеш да откриеш в домашния си медицински справочник. Ще трябва да изчакаме доклада на патолог.
	— Вероятно ще ти е любопитно да узнаеш, че госпожица Флечър и Ван Флийт напълно отхвърлиха предположението за вирусни инфекции и химическо заразяване като причина за смъртта на пингвините и тюлените.
	— Всички в станцията са повърнали, преди да умрат. Попитай Мейв Флечър и Ван Флийт какво може да е обяснението.
	— Записвам си. Някакви следи от втората група на брега?
	— Никакви. Сигурно са все още на борда на кораба.
	— Много странно.
	— Какво друго ни остава да правим?
	Демпси въздъхна примиренчески.
	— Изправени сме пред огромна мозайка с безкрайно много липсващи елементи.
	— Докато пътувахме за насам, прелетяхме над колония от делфини, изтребена цялата. Определил ли си докъде се разпростира тази напаст?
	— Британската станция, намираща се на двеста километра на юг от вас, както и един американски туристически кораб съобщиха, че не са забелязвали никакви необичайни явления, нито масово унищожение на живи същества. Като включвам Уедел море, където открихме стадото от мъртви делфини, според моите изчисления смъртоносният район е с диаметър от деветдесет километра и с център китоловната станция на остров Сиймор.
	— Ние си тръгваме оттук — уведоми го Пит. — Отиваме да търсим „Полар Куин“.
	— Гледайте да оставите достатъчно гориво за връщането ви на кораба.
	— Имам резервно — увери го Пит. — Мога да мина и без освежително гмуркане в ледена вода.
	Джордино изключи свързочния пулт на изследователската станция и двамата с Пит забързаха, или по-точно заподтичваха към изхода. Нито единият, нито другият имаха желание да остават дори минута повече в тази ледена гробница. Докато се издигаха над станцията, Джордино огледа морската карта на Антарктическия полуостров в скута си.
	— Накъде ще се движим?
	— Най-добре е да търсим в района, избран от компютъра на „Айс Хънтър“ — отвърна Пит.
	Джордино го погледна със съмнение.
	— Положително помниш, че анализаторът на данни на нашия кораб отхвърли предположението ти, че туристическият кораб е заседнал край полуострова или край някой остров до него.
	— Да, много добре знам, че мозъчната кутия на компютъра на Демпси показа, че „Полар Куин“ се отдалечава кръгово от Уедел море.
	— Не долавям ли нотка на противоречие?
	— Нека да кажем просто, че един компютър може да анализира само данни, програмирани в него, преди да му е било подадено електронно мнение.
	— И така, накъде? — повтори Джордино.
	— Ще проверим островите на север оттук чак до Муди Пойнт, най-крайната точка на полуострова. После ще завием на изток и ще огледаме морето, докато се връщаме към „Айс Хънтър“.
	Джордино добре съзнаваше, че е бил подмамен и се е хванал на въдицата на най-големия шмекер по северните морета, но въпреки това захапа примамката.
	— Значи няма да следваш стриктно съвета на компютъра.
	— Не и сто процента.
	Джордино веднага долови извъртането от страна на Пит.
	— Ще ми се да подразбера какво ли се мъти в порочното ти съзнание?
	— При колонията от делфини не открихме никакви човешки трупове. Така разбрахме, че корабът не е спирал за екскурзия на брега. Следиш ли мисълта ми?
	— Засега да.
	— Представи си, че корабът пътува на север от китоловната станция. Бедствието или епидемията, или каквото искаш друго го наречи, връхлита, преди екипажът да има възможност да свали пътниците на брега. В тия води с ледени късове и айсберги, плаващи като кубчета лед в купа с пунш, няма начин капитанът да е включил кораба на автоматично управление. Рискът от сблъскване е много голям. По-вероятното е той сам да е поел руля и да е управлявал кораба от един от кормилните пултове на лявото или дясното крило на мостика.
	— Възможно е, но не ни насочва към нещо определено — отвърна механически Джордино. — И после какво?
	— Корабът се е движил покрай брега на остров Сиймор, когато екипажът е бил поразен — поясни Пит. — Сега вземи картата и прекарай една линия леко от изток на север на разстояние двеста километра и я пресечи с трийсеткилометрова дъга. После ми кажи къде си стигнал и кои острови пресичат линията.
	Преди да изпълни поръчението, Джордино погледна Пит.
	— Защо компютърът не е дошъл до същото заключение?
	— Защото като капитан на кораба, Демпси се е интересувал повече от ветровете и морските течения. Освен това е предположил, и много правилно за опитен мореплавател като него, че последното, което трябва да направи умиращият капитан, е да спаси кораба. А това ще рече да изведе „Полар Куин“ далеч от опасността да заседне на някой скалист бряг и да го насочи към относителната безопасност на морето и да поеме риска с айсбергите.
	— Но ти не мислиш, че така е станало.
	— Не, откакто видях труповете в изследователската станция. Горките хора не са имали време да реагират, камо ли да вземат разумно решение. Капитанът на туристическия кораб е умрял в собственото си повръщано, докато корабът се е движил успоредно на брега. С мъртвите корабни офицери и моряци в машинното „Полар Куин“ е продължил да плава, докато или е заседнал край някой остров, или се е блъснал в айсберг и е потънал, или е навлязъл в южната част на Атлантическия океан и когато горивото му е свършило, се е превърнал в изоставен кораб, отнесен от течението далеч от познатите морски пътища.
	На Джордино изобщо не му направиха впечатление пророкуванията на Пит. Като че ли ги бе очаквал.
	— Замислял ли си се някога да станеш професионален гадател на ръка?
	— Допреди пет минути, не — отвърна Пит.
	Джордино въздъхна и очерта на картата курса, както бе поискал Пит. След пет минути подпря картата върху командното табло, за да види Пит маркировките.
	— Ако мистичната ти интуиция е на правилен път, единственото място, където може да заседне здравата „Полар Куин“ оттук до южната част на Атлантическия океан, е край един от трите малки острова, представляващи нещо като островърхи планини от надводни скали.
	— Как се наричат?
	— Опасните острови.
	— Звучи като място на действие в пиратски роман за юноши.
	Джордино прелисти наръчника на морските крайбрежия.
	— Тук се препоръчва на корабите да плават на разстояние от тях — рече той. — Те представляват верига от високи базалтови скали, извисяващи се над бурни води. Мога да назова корабите, които са се блъснали в тях. — Той вдигна поглед от картата и справочника и погледна проницателно Пит. — Съвсем не е място, където биха си играли децата.


	7.

	От остров Сиймор до сушата морето беше гладко и отразяваше като огледало. Скалистите планини се извисяваха над водата, която възпроизвеждаше снежните им наметала до най-малката подробност. На запад от островите морето се укротяваше от огромна армия плаващи айсберги, издигащи се над тъмносинята повърхност като заскрежени ветроходни кораби от минали векове. Наоколо не се виждаше нито един истински плавателен съд, никакво човешко творение не загрозяваше невероятно красивия морски пейзаж.
	Те прелетяха над остров Дънди, намиращ се малко под най-крайната точка на полуострова. Право пред тях Муди Пойнт се извиваше към Опасните острови като костеливия пръст на старата дама, сочещ поредната й жертва. Спокойните води свършваха недалеч от бреговата ивица. Оттам нататък морето изведнъж се превръщаше в плътна маса от дълги вълни с бели гребени, прииждащи от протока Дрейк — беше все едно да излезеш от топла, уютна стая и да се озовеш навън сред буря. Неочаквано излезе силен вятър и залюшка вертолета като локомотив играчка, обикалящ с бясна скорост по релсите на макета.
	Показаха се върховете на трите опасни острова, чиито скалисти скатове стърчаха от вода, която се гърчеше и блъскаше в подножието им. Стените им бяха толкова стръмни, че дори морските птици не можеха да стъпят здраво върху тях. Те се извисяваха над морето с гневно презрение към вълните, които се разбиваха в твърдата им основа със скорострелни взривове от пяна и пръски. Явно, базалтовата формация беше изключително устойчива, тъй като яростната атака на обезумялото море в продължение на милиони години слабо й бе повлияла.
	Гладките стени завършваха с отвесни върхове, по които нямаше равни места по-широки от обикновена масичка за кафе.
	— Никой кораб не би издържал дълго сред този хаос — отбеляза Пит.
	— Няма и плитчини край тия островърхи скали — добави Джордино. — Като че ли само на един хвърлей от подножието им водата вече достига дълбочина сто фатома.
	— Според морските карти тя е дълбока хиляда метра на по-малко от три километра от тях.
	Те предприеха кръг над първия остров от веригата — противна, потискаща маса от грозни скали, разположени сред пенеща се ярост. По повърхността на измъченото море не се виждаха плаващи останки от кораб. Докато вертолетът прелиташе над канала, разделящ този остров от съседния, двамата не откъсваха поглед от силното мъртво вълнение с бели зайчета, което напомни на Пит за река Колорадо, която пролет течеше пълноводна през Големия каньон. Никой капитан на кораб не би бил толкова луд, че да мине през това място, широко не повече от траекторията на оръдеен изстрел.
	— Виждаш ли нещо? — попита Пит, докато с мъка овладяваше вертолета в непредвидимия вятър, който се опитваше да го запокити във високо извисяващите се скали.
	— Нищо освен разпенена водна маса, която би привлякла само състезател по кану-каяк.
	Пит завърши кръга и снижи хеликоптера към третия и най-външен остров. Той изглеждаше мрачен и зловещ и изискваше изненадващо малко въображение, за да бъде оприличен по формата на върха му на обърнато нагоре лице в профил, досущ като това на дявола — с тесни очи, с две малки скални издатини като рога и заострена брадичка под самодоволно усмихнати устни.
	— Ето това наричам аз противна гледка — каза Пит. — Интересно, как ли е името му.
	— На картата островите не са обозначени с отделни имена — поясни Джордино.
	След малко Пит извъртя вертолета успоредно на обливаната от вълните верига от високи скали и започна да кръжи над голите острови. Изведнъж Джордино се напрегна и се вторачи през предното стъкло.
	— Виждаш ли онова там?
	Пит отмести за миг поглед от внушителния сблъсък между вода и скали към мястото, което сочеше Джордино.
	— Не виждам плаващи останки.
	— Не гледай във водата, а зад онова високо било право пред теб.
	Пит огледа причудливата скална формация, която се разклоняваше от основната верига и навлизаше в морето като построен от човешка ръка вълнолом.
	— Онова петно бял сняг зад билото ли?
	— Това не е никакво снежно петно — заяви категорично Джордино.
	Пит изведнъж разбра какво е.
	— Да, сега го разпознах! — възкликна той с нарастваща възбуда.
	Обектът на вниманието им беше гладък, бял, с форма на триъгълник с отрязан връх. Горният му ръб беше черен, а от едната страна се виждаше нещо като емблема.
	— Комин на кораб! А на четирийсет метра от него стърчи антенната мачта. Имаш зорък поглед, друже.
	— Ако това е „Полар Куин“, значи се е блъснал в скалите оттатък разклонението.
	Оказа се, че е зрителна измама. Когато прелетяха над естествения вълнолом, прорязващ морето, ясно видяха, че туристическият кораб се носи непокътнат по повърхността на цели петстотин метра от острова. Беше невероятно, но по него нямаше и драскотина.
	— Все още е цял-целеничък! — извика силно Джордино.
	— Но не за дълго — отбеляза Пит, схващайки веднага бедственото положение.
	„Полар Куин“ описваше широки кръгове, а румпелът му като че ли бе прехвърлен докрай на десния борд. Когато Пит и Джордино се озоваха над кораба, на него му оставаха по-малко от трийсет минути, преди последната му дъга да го докара до сблъсък със стръмните скали, които щяха да разбият корпуса му и да пратят всеки един на борда в дълбоките ледени води.
	— На палубата има човешки тела — съобщи със сериозен тон Джордино.
	Едни лежаха на пода на капитанския мостик, други — върху палубата за слънчеви бани, близо до кърмата. Един „Зодиак“, все още вързан за стълбата, се влачеше отзад върху вълните. На дъното му имаше две тела. Фактът, че всички бяха покрити с тънък слой от сняг и лед, говореше ясно, че сред тях няма живи.
	— Още две завъртания и ще се бухне в скалата — обади се отново Джордино.
	— Трябва да слезем на кораба и по някакъв начин да променим посоката му.
	— Изключено е в този вятър — възрази Джордино. — Единственото открито пространство е покривът на жилищните помещения на палубата на мостика. Такова кацане крие опасности и на мен не ми се ще да пробвам. Намалим ли скоростта, за да закръжим, преди да се спуснем, ще владеем управлението толкова, колкото и една шумка. Достатъчно ни е едно внезапно хлътване надолу и ще свършим в бъркотията под нас.
	Пит откопча предпазния си колан.
	— Тогава ти карай возилото, а аз ще се спусна по лебедката.
	— Има хора и в усмирителни ризи, които не са толкова луди. Вятърът ще те заподхвърля като кукла на конци.
	— Знаеш ли друг начин за качване на борда?
	— Само един. Но той не се одобрява от „Списание за домакинята“.
	— Спускането върху бойния кораб по време на аферата „Виксън“ — спомни си Пит.
	— Още един случай, в който извади страхотен късмет — рече Джордино.
	Пит не прояви никакво съмнение — корабът щеше да се блъсне в скалите. Разцепеше ли се дъното му, той щеше да потъне като тухла. Винаги съществуваше вероятност някой да е оцелял след този мор, както бе станало с Мейв и туристите в пещерата. Студената жестока истина повеляваше, че труповете трябва да бъдат изследвани, с надеждата да се установи причината за смъртта. Ако имаше и най-малкият шанс да бъде спасен „Полар Куин“, Пит трябваше да опита.
	Той погледна Джордино и леко се усмихна.
	— Време е да дадеш знак на смелото момче на трапеца.


	Пит вече си бе сложил термично бельо, изработено от дебела изкуствена вълна, за да поддържа тялото му топло и да го предпазва от смразяващите температури. Нахлузи отгоре водолазен костюм с изолация, специална за полярните води. Неговото предназначение беше двойно. Първо, да го предпазва от ледения вятър, докато се спуска от кръжащия вертолет. И второ — да го поддържа жив в студената вода, докато бъде спасен, в случай че скочи по-рано или по-късно и не улучи кораба.
	Той препаса бързо предпазен колан и пристегна минаващата под брадичката му каишка на тежкия скафандър с вградени телефонни слушалки и ларингофон. После погледна към пилотската кабина от отсека с лабораторните съоръжения на Ван Флийт.
	— Добре ли ме чуваш? — попита той Джордино по малкия микрофон пред устните му.
	— Не съвсем ясно в края на думите, но това ще се изчисти, след като се отдалечиш от смущенията от двигателя. А ти?
	— Всяка твоя сричка отеква като камбанен звън — отвърна с шеговит тон Пит.
	— Тъй като горната надстройка е задръстена от комина, предната мачта и цял куп електронни навигационни съоръжения, не мога да рискувам да те спусна в центъра й. Това трябва да стане или върху откритата носова част, или върху кърмата.
	— Предпочитам палубата за слънчеви бани на кърмата. Носът също е претрупан с апаратура.
	— Ще започна движение отдясно наляво веднага щом корабът се обърне и вятърът задуха странично — уведоми го Джордино. — Ще се приближа откъм морето и ще се опитам да се възползвам от по-тихата подветрена страна на скалите.
	— Разбрано.
	— Готов ли си?
	Пит нагласи водолазната си маска и сложи ръкавици. Взе в едната ръка уреда за дистанционно управление на мотора на лебедката, обърна се и отвори страничната врата. Ако не беше облечен подходящо за силния щурм на полярен студ, щеше за секунди да се превърне в ледена шушулка. Той се наведе през люка и погледна надолу към „Полар Куин“.
	Корабът описваше кръг и се приближаваше неумолимо към смъртта си. Само петдесет метра го деляха от критичната точка. Безкомпромисните скални стени на най-опасния от трите острова като че ли го приканваха към тях. Прилича на безгрижна нощна пеперуда, която спокойно и плавно лети към лапите на черен паяк, помисли си Пит. Вече нямаше много време. Корабът предприе последното си кръгообразно движение, което щеше да го блъсне в неподвижния обект. С него щеше да е свършено и по-рано, ако не бяха вълните, които, разбивайки се в стръмната скала, се оттегляха обратно и забавяха пътуването му към дъното.
	— Намалявам скоростта — уведоми го Джордино, което значеше, че се готви да заеме позиция над кораба.
	— Скачам — предупреди го Пит и натисна бутона, освобождаващ въжето. Когато то се разхлаби достатъчно, за да стигне до вратата, Пит прекрачи в пространството.
	Пристъпът на вятъра го сграбчи и понесе тялото му извън долната част на хеликоптера. Над него перките на носещото витло тупкаха силно, а звукът на отходните газове от турбината проникваше през скафандъра и наушните му слушалки. Въртейки се в ледения въздух, Пит изпита същото чувство, каквото изпитва всеки скачач от височина след първото развиване на въжето. Той съсредоточи вниманието си в кораба, който приличаше на играчка, плаваща по синя водна повърхност недалеч под него. Надстройката му се уголемяваше все по-бързо и накрая изпълни почти цялото му полезрение.
	— Вече съм почти над него — долетя в наушниците му гласът на Джордино. — Внимавай да не улучиш бордовия парапет, защото ще станеш на пух и прах.
	Той говореше привидно спокойно, сякаш паркираше колата си в гаража, но в гласа му се долавяше напрежение, докато се мъчеше да поддържа стабилността на вертолета в мразовитите кръстосващи се ветрове.
	— А ти гледай да не си разкървавиш носа в скалите — отвърна му Пит.
	Това бяха последните думи, които си размениха. Оттук нататък всичко се вършеше инстинктивно. Пит се бе спуснал на около петнайсет метра под опашката на вертолета. Преборваше се с теглителната сила и инерцията, които го въртяха в кръг, използвайки разперените си ръце като криле и елерони на самолет. Почувства, че се смъква с още няколко метра, когато Джордино намали скоростта.
	На Джордино му се струваше, че „Полар Куин“ разпенва водата с витлата си така, сякаш извършва обичайното си увеселително пътуване из тропика. Той намали притока на газ, доколкото му позволяваше смелостта. Още една степен и цялото управление щеше да принадлежи на ветровете. Използваше целия си опит в пилотирането, който бе натрупал през хилядите часове във въздуха, ако да бъдеш подхвърлян от променливия вятър можеше да се нарече пилотиране. Независимо от това, поддържаше ли сегашния си курс, щеше да успее да спусне Пит право в средата на палубата за слънчеви бани. По-късно той се кълнеше, че е бил подмятан и отклоняван от курса от ветрове, връхлитащи върху вертолета от шест посоки. От края на въжето на лебедката Пит се удивляваше на умението на Джордино да поддържа летателния апарат по права линия.
	Черните скали се издигаха оттатък кораба, зловещи и заплашителни. Ако гледката имаше за цел да сплаши най-смелите морски капитани, то у Джордино тя наистина всяваше страх. Опасността да го подведе да се блъсне челно в стърчащите над повърхността скали не беше по-голяма от тази Пит да си направи погрешна сметка и да улучи ръба на кораба, та да строши кокалите си.
	Те летяха към подветрената страна на острова. Ветровете започнаха да стихват — слабо, но достатъчно за Джордино да чувства, че държи здраво управлението на хеликоптера и на съдбата си. В един момент туристическият кораб се появяваше в полезрението му, в следващия — бялата надстройка и жълтият му корпус се загубваха под летателната машина. Тогава той не виждаше нищо друго освен покритата с лед скала, която се губеше от погледа му някъде във висините. Всеки път, когато рязко снижаваше вертолета във вертикална посока, се надяваше Пит да е далеч от скалата. Стръмните чукари, мокри от обливащите ги пръски от разбиващите се в тях вълни, сякаш го привличаха като магнит.
	След малко той се озова над заледения планински гребен и в същия миг вятърът връхлетя върху него с пълна сила. Вертолетът се изправи на опашката си, перките на носещото витло заеха отвесно положение. Без да се старае да действа по-внимателно, Джордино мигом завъртя на заден ход вертолета до хоризонтално положение и отново застана над кораба, после хвърли бърз поглед през прозореца, за да зърне Пит.
	Джордино не знаеше, а и не можеше да знае, че Пит бе откопчал предпазния си колан и бе скочил от височина само три метра точно в средата на открития плувен басейн на палубата за слънчеви бани. Дори от тази малка височина басейнът не изглеждаше по-голям от пощенска марка, но на Пит му се стори изкусителен като мекотата на купа сено. Той подгъна колене и разпери ръце, за да намали инерцията си. Нивото на водата в най-дълбокия край беше едва два метра и той цопна с висок плисък, изхвърляйки огромно количество вода върху палубата. Ходилата му, стегнати във водолазни ботуши, се удариха силно в дъното и той застина на място с прегърбена стойка.
	С нарастващо безпокойство Джордино направи кръг над надстройката на кораба, продължавайки да търси с поглед Пит. Тогава извика силно в микрофона:
	— Успя ли да скочиш благополучно? Обади се, приятел!
	Пит размаха ръце и отговори:
	— Тук съм, в плувния басейн.
	Джордино се смая.
	— Паднал си в басейна?!
	— Имам основателна причина да остана тук — продължи с радостен глас Пит. — Отоплението все още е включено и водата е топла.
	— Решително настоявам да закараш задника си на мостика — нареди му Джордино с напълно сериозен глас. — Корабът се намира на финалната права. След не повече от осем минути ще чуеш страхотен стържещ звук.
	Пит не дочака второ подканване. Измъкна се от басейна и се затича с всички сили към стълбата в предната част. Капитанският мостик се намираше на по-горната палуба. Той взе по четири стъпала наведнъж, блъсна вратата на кормилната рубка и нахълта вътре. Един офицер лежеше на пода мъртъв, сграбчил с ръце основата на масата за морски карти. Пит хвърли бърз поглед на таблото с автоматичните навигационни системи. Загуби ценни секунди, докато открие цифровия монитор за контрол на курса. Жълтата лампичка посочваше, че електронният контрол е на ръчно претоварване. Той хукна обратно навън към дясното крило на мостика. То беше празно. Пит се обърна, прекоси тичешком кормилната рубка и излезе на лявото крило на мостика. На пода, в изкривени пози, лежаха други двама корабни офицери — побелели и замръзнали. Друго тяло, покрито с лед, стоеше на колене, надвесено над външното командно табло, с ръце застинали под страничната подпорка. Беше облечено с дебела шуба без отличителни знаци, но многото златни обшивки на фуражката му показваха несъмнено, че това е тялото на капитана.
	— Можеш ли да пуснеш котвите? — долетя гласът на Джордино.
	— Лесно е да се каже! — раздразнен отвърна Пит. — Освен това тук няма равно дъно. Вероятно стените на острова се спускат почти под прав ъгъл на дълбочина хиляда фатома. Скалата е толкова гладка, че лапите на котвите едва ли ще могат да се забият и захапят някъде.
	От един поглед Пит разбра защо корабът в продължение на близо двеста километра поддържа прав курс и чак след това започва кръгово движение наляво. Златен медал на верижка се бе измъкнал изпод яката на дебелата куртка на капитана и висеше над командното табло. Всеки щурм на вятъра го разклащаше и в края на всеки замах той се удряше в един от коляновите лостове, които контролираха движението на кораба — част от електронна система, използвана от почти всички корабоводители на съвременни плавателни съдове при навлизане в пристанище. Накрая медалът бе ударил направляващия лост до полуляво положение и бе насочил „Полар Куин“ да се движи в спираловидни кръгове, приближаващи го все повече към Опасните острови.
	Пит вдигна медала и разгледа надписа и лика на мъж, гравирани от едната страна. Това беше Свети Франсис от Паола — светецът закрилник на моряците и навигаторите. Свети Франсис се почиташе заради чудесата си при спасяването на моряци от гибел в морето. Жалко, че Свети Франсис не бе успял да спаси капитана, помисли си Пит, но все още имаше шанс да спаси кораба.
	Ако не беше навременната поява на Пит — най-естественото от събитията — и необикновеното обстоятелство, че едно парченце метал се удряше в малък лост, хиляда и петстотин тонният кораб с всичките му пътници и екипажа, живи или мъртви, щеше да се разбие в непоклатимата скала и да потъне в леденото и безстрастно море.
	— Не е лошо да побързаш — разнесе се тревожният глас на Джордино в наушните слушалки.
	Пит се наруга, задето се бе застоял и хвърли бърз поглед, изпълнен със страхопочитание пред зловещите каменни стени, които като че ли се извисяваха до безкрайност към небето. Бяха толкова гладки и равни от вековното въздействие на вълните — сякаш гигантска ръка бе търкала повърхността им. Пенестите вълни, надигащи се на не повече от двеста метра от тях, се стоварваха с оглушителен шум върху надводната стръмна скала. Докато „Полар Куин“ скъсяваше разстоянието до нея, прииждащите вълни го блъснаха отстрани, в най-издутата му част, и избутаха корпуса още по-близо до гибелта. Пит изчисли, че след още четири минути корабът ще удари дясната си носова част в скалата.
	Невъзпирани от нищо, безмилостните вълни се надигаха от дълбините на океана и се разбиваха в стръмната скала като взрив от голяма бомба. Побелялото море кипеше и хвърляше бели пръски като вряща в огромен дяволски казан синя вода. То се издигаше към върха на назъбения скалист остров, увисваше за миг там, после пропадаше надолу, образувайки обратна вълна. И тъкмо това обратно течение забавяше временно удара на „Полар Куин“ във веригата от високи скали, покрай които се движеше.
	Пит се опита да отмести капитана от командното табло, но не можа да го помръдне. Ръцете му бяха здраво вкопчени в основата. Тогава той хвана тялото под мишница и напрегна всичките си сили, за да го повдигне. Разнесе се звук като при откъртване и Пит се досети какво става — замръзналата кожа на ръцете се отделяше от метала и освобождаваше капитана. Пит го избута настрани, намери хромирания лост, който направляваше кормилото, и го натисна докрай в канала, обозначен „НАЛЯВО“, за да увеличи ъгъла на завъртане и да отдалечи кораба от гибелта му.
	Минаха около трийсет секунди, без да настъпи някаква промяна. После, мъчително бавно, носовата част започна да се завърта и отдалечава от огромните кипящи вълни. Но тази скорост съвсем не бе достатъчна. Един кораб не може да се завърти със същия радиус, с който се завърта едно полуремарке. На него му е нужен около километър, за да спре напълно, и много по-малко, за да извърши остър вътрешен завой.
	Пит мигом реши да включи лявото корабно витло на заден ход и да завърти парахода по оста му, но му беше нужен всеки възел от инерцията на кораба, за да поддържа необходимата скорост през безпощадните вълни, а освен това съществуваше опасност кърмата да се извърти прекалено много надясно и да се блъсне в скалата.
	— Няма да стане — предупреди го Джордино. — Вълните са го обсебили. По-добре скачай, докато все още имаш тази възможност.
	Пит не му отговори. Продължи да оглежда непознатото му командно табло и тогава мерна лостовете, които направляваха тласкащите устройства на носа и кърмата. Видя също и дроселния команден блок, който свързваше таблото с двигателите. Пит стаи дъх и измести лостовете на тласкащите устройства наляво, а дроселите — докрай напред. Резултатът беше почти мигновен. Дълбоко долу, под палубите, оборотите на двигателите се увеличиха, сякаш невидима ръка ги завърташе. Пит тутакси се изпълни с облекчение, когато почувства пулсиращата вибрация на работещите двигатели под краката си. Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака и се надява на най-доброто.
	Джордино гледаше отгоре със свито сърце. От удобното му за наблюдение място корабът като че ли изобщо не променяше посоката си. Ако се блъснеше в скалистия остров, Пит нямаше да успее да се измъкне. Да скочи в разпенената вода означаваше единствено напразна борба с невероятната сила на вълнуващото се море или най-малкото — трудна.
	— Идвам да те взема — предупреди той Пит.
	— Стой настрана — нареди му Пит. — Отгоре не може да се почувства, но турбулентността на въздуха в такава близост до бездната е пагубна.
	— Направо е самоубийство да чакаш още. Ако сега скочиш, ще успея да те издърпам.
	— По дяволите… — Пит спря насред изречението, обзет от ужас, когато една дълга пенеста вълна връхлетя странично върху „Полар Куин“ и се затъркаля върху него като лавина. В продължение на няколко дълги минути корабът като че ли се плъзгаше към скалата, все по-близо към невъобразимия хаос около нея. После отново се понесе напред, с ледоразбиващия си нос заровен под вълната, чийто пенест гребен стигаше почти до височината на мостика и хвърляше пръски, наподобяващи развята от вятъра конска грива. Корабът хлътна още по-дълбоко, сякаш пое пътя си към далечното дъно.


	8.

	Пороят се стовари с грохот, по-силен от гръмотевица и повали Пит на палубата. Той инстинктивно задържа въздуха си, когато ледената вода го обля отвсякъде. После побърза да се хване здраво за подпорката на командния пулт, за да не се прекатури зад борда във водовъртежа. Имаше чувството, че е паднал от висока каскада. Единственото, което виждаше през маската си, беше огромна вълна от мехурчета и пяна. Дори със студоизолиращия си водолазен костюм усещаше как студът пробожда кожата му като с хиляди остри иглички. Имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от ставите — толкова силно се бе вкопчил, за да опази живота си.
	В следващия момент „Полар Куин“ си проби път нагоре и изскочи иззад гърба на вълната; носът му се придвижи с още десет метра наляво. Корабът отказваше да се предаде; беше готов да се бори с морето докрай. Водата се оттичаше от мостика във вид на реки и най-накрая главата на Пит се показа отново на повърхността. Той си пое дълбоко дъх и се вгледа през водната стихия, която хвърляше пръски от черните скали на острова. Господи, изглеждат толкова близо, че мога да се изплюя върху тях! Те наистина бяха близо, щом като изхвърляната нагоре пяна от страхотния сблъсък на вода в скала отскачаше и падаше върху кораба като пороен дъжд.
	Корабът се бе завъртял перпендикулярно на водния хаос и Пит се върна при тласкащото устройство на кърмата, за да се опита да пресече вълните.
	Тласкащото устройство на носа прониза течението и понесе предната част на кораба, а в същото време гребните винтове разбъркаха водата във вид на пяна, отдалечавайки под ъгъл корпуса от лицевата част на отвесната скала. Почти незабележимо, но с божията помощ, носът на кораба се насочваше към открито море.
	— Той обръща борд! — извика Джордино отгоре. — Обръща борд!
	— Опасността още не е минала. — За първи път, откакто бе наводнена палубата, Пит си позволи лукса да отговори. Той зорко наблюдаваше надигането на следващите прииждащи вълни.
	Морето още не бе приключило с „Полар Куин“. Пит се наведе, когато една завеса от пръски се стовари върху крилото на мостика. Следващата пенеста вълна връхлетя като експресен влак, преди да се сблъска с обратното течение на предишната. Подложен на удари от двете страни, корабът отскочи толкова високо нагоре, че се видя целият му корпус чак до кила. Гребните винтове щръкнаха във въздуха, хвърляйки бели пръски вода, които отразиха слънцето като искри от въртящо се огнено колело. Той се задържа така за един тревожен миг, след което се спусна обратно в една морска бразда, за да бъде веднага атакуван от следващата огромна вълна. Тя избута носа надясно, но тласкащото устройство го върна отново в права посока.
	Туристическият кораб продължи да се накланя ту на една, ту на друга страна след всяка вълна, която се разбиваше странично в корпуса му. Но вече нищо не можеше да го спре. Той бе издържал на най-лошото и сега отбиваше безкрайните атаки на вълните като мокро куче, което изтръсква водата от козината си. Гладното море може би щеше да го погълне някой друг път, но засега по-вероятно бе да се озове на бунището най-рано след трийсет години. И корабът продължи да пори гневните вълни.
	— Ти го отклони! Наистина го отклони! — извика Джордино, сякаш не вярваше на очите си.
	Пит се облегна на парапета на крилото на мостика и изведнъж се почувства изтощен. Точно тогава усети болка в дясното си бедро. Спомни си, че се бе ударил в стълба на една лампа, когато го заля огромната вълна. Не можеше да види през водолазния си костюм, но беше сигурен, че на кожата му ще се образува ясно очертана синина.
	Едва след като настрои навигационната система на прав курс на юг към Уедел море, той се обърна и погледна грамадата от скали, които се издигаха над морето като назъбена черна колона. Студеното лице на бездната имаше зъл вид, сякаш кипеше от ярост, че са й измъкнали плячката. С отдалечаването на „Полар Куин“ голият остров постепенно се смали и заприлича на неголяма купчина от разядени от морето камъни.
	Пит погледна нагоре към тюркоазния хеликоптер, който кръжеше над кормилната рубка.
	— Как си с горивото? — попита той Джордино.
	— Имам достатъчно, за да стигна до „Айс Хънтър“ и да ми остане някой и друг литър — отвърна Джордино.
	— Ами тогава продължавай натам.
	— Отхвърлял ли си някога мисълта, че ако се качиш на изоставен кораб и го закараш до най-близкото пристанище, ще спечелиш няколко милиончета от застрахователите по договор за спасителна операция?
	Пит се разсмя.
	— Ти наистина ли вярваш, че адмирал Сандекър и правителството на Съединените щати ще допуснат един беден, но честен бюрократ да плати, без да вдигнат олелия до небето?
	— Вероятно не. Мога ли да направя нещо за теб?
	— Просто съобщи на Демпси местоположението ми и му кажи, че ще го пресрещна там, където той предложи.
	— До скоро виждане — приключи разговора Джордино.
	Той се изкуши да се пошегува с Пит, че целият кораб е на негово разположение, но сериозността на положението го възпря. Не може да си весел, когато знаеш, че си единственият жив на кораб с мъртъвци. Не завидя нито за секунда на Пит, когато направи завой с вертолета и го насочи по посока към „Айс Хънтър“.
	Пит свали скафандъра си и проследи с поглед тюркоазната машина, която се отдалечаваше ниско над синьото леденостудено море, докато тя се превърна в точка върху златистосиния хоризонт. Краткотрайно чувство на самота премина през него, когато огледа празния кораб. Нямаше представа колко дълго остана загледан в лишените от живот палуби. Стоеше като закован, с изпразнено съзнание.
	Пит чакаше да чуе някакъв друг звук освен плясъка на вълните в носовата част и ритмичното тупкане на двигателите. Може би чакаше да чуе звук, който да издаде присъствието на хора, гласове или смях. Може би чакаше да зърне някакво движение от нещо по-различно от веещите се от лекия вятър корабни знаменца. Най-вероятно бе пленен от лошото предчувствие за онова, което щеше да открие. Гледката в аржентинската научноизследователска станция започваше вече да се повтаря и тук. Мъртвите пътници и екипажът, мокри до кости и пръснати на горните палуби, подсказваха ясно какво очаква да види в офицерските жилищни помещения и самостоятелните пътнически кабини под тях.
	Най-накрая той се опомни и влезе в кормилната рубка. Превключи двигателите на малка скорост и определи приблизителен курс към пресечна точка с „Айс Хънтър“. После подаде координатите на навигационния компютър и включи автоматичната командна система, свързвайки я с радиолокатора, така че сам да направлява пътя на кораба покрай всеки айсберг. След като се увери, че плавателният съд е вече в безопасност, Пит излезе от кормилната рубка.
	Няколко от труповете на външните палуби бяха на моряци, умрели по време на поддръжката на кораба. Двама бяха застигнати от смъртта, докато са боядисвали отвесните прегради, а останалите са преглеждали спасителните лодки. Телата на осем пътника подсказваха, че до мига, в който са били поразени, те са се наслаждавали на непокварената брегова ивица. Пит слезе по една стълба и надникна в медицинския блок. И в него, и в здравния пункт нямаше никой. Той продължи надолу по застланото с килим стълбище към лодъчната палуба, където се намираха шестте апартамента на кораба. Всички бяха празни с изключение на един, където лежеше възрастна жена и изглеждаше заспала. Той допря пръсти до врата й. Беше студен като лед. Пит излезе оттам и се упъти към палубата с общия салон.
	Имаше чувството, че е древният мореплавател на кораб с призраци. Липсваше само албатрос, кацнал на рамото му. Генераторите продължаваха да произвеждат ток и топлина, наоколо цареше пълен ред, всяко нещо беше на мястото си. Отопленият кораб му подейства добре след залялата го ледена вода на крилото на мостика. С лека изненада установи, че бе добил имунитет към мъртвите тела. Вече не си правеше труда да ги оглежда внимателно, за да провери дали има искрица живот в тях. Беше наясно с трагичната истина.
	Макар и подготвен вътрешно, пак му беше трудно да повярва, че на борда няма жив човек. За първи път се сблъскваше с подобно нещо — смъртта да помете като ураган всички до един. Обсеби го неприятното чувство, че се е натрапил в живота на кораб, който някога е оставял радостни спомени. Неволно се запита какво ли щяха да си мислят бъдещите пътници и екипажи, докато пътуват с кораб, носещ нещастие. Дали никой нямаше да се реши да се качи на него, или трагедията щеше да привлича тълпи от хора, търсещи приключения с патологични преживявания?
	Изведнъж той се спря, наостри слух и се ослуша. Някъде от кораба долетяха звуци от пиано. Той разпозна мелодията — беше джазовото парче „Сладка Лорейн“. После, пак тъй внезапно, както бе почнала, музиката секна.
	Пит почувства, че се изпотява под водолазния си костюм. Той остана на място още няколко минути и съблече костюма си. Мъртвите сигурно няма да имат нищо против да се размотава по термичното си бельо, помисли си той с черен хумор. И продължи нататък.
	Влезе в камбуза. По пода, около печките и помощните маси бяха пръснати труповете на готвачите, помощниците в кухнята и сервитьорите — един до друг по двама, по трима. Вледеняващ ужас изпълваше помещението. Приличаше на костница, но без кръв. Безформени, безжизнени тела, замръзнали в последните си движения — протегнали ръце и сграбчили нещо реално, сякаш да устоят на някаква невидима сила, която се е опитвала да ги издърпа. На Пит му се повдигна, той се обърна и влезе в асансьора, за да се качи в салона за хранене.
	Там масите бяха приготвени за неподнесени ястия. Върху безупречно чистите покривки бяха разпилени от силното клатене на кораба сребърни прибори. Той взе една карта с менюто и хвърли поглед на предястията. Костур, полярна риба, едра треска и телешка флейка за онези, които не обичат риба. Остави менюто на масата и тъкмо тръгна да излиза, когато мерна нещо, което не беше на мястото си. Прекрачи трупа на един сервитьор и се доближи до една маса, разположена до панорамните прозорци.
	Някой беше ял на нея. Пит огледа чиниите, по които все още имаше остатъци от храна. До тях стоеше почти празна купа с нещо, което приличаше на гъста супа от миди, отчупено хлебче, намазано с масло, и недопита чаша изстуден чай. Всичко изглеждаше така, сякаш някой току-що бе привършил обяда си и е излязъл да се поразходи на палубата. Нима салонът за хранене се отваряше по-рано за някого, запита се Пит, и побърза да отхвърли всякаква мисъл, че пътник се е хранил тук след смъртоносната напаст.
	Той се опита да зачеркне любопитното откритие с няколко различни логични заключения. В подсъзнанието обаче страхът му нарастваше. Започна все по-често да обръща неволно глава назад. Напусна салона за хранене, мина покрай магазина за подаръци и пое към общия салон. Там, до малък дървен дансинг, бе разположено голямо пиано „Стайнуей“. Покрай стените на салона бяха подредени във форма на подкова столове и маси.
	До сервитьорката, поднасяща коктейли, паднала, както е носела поднос с пълни чаши, имаше група от осем мъже и жени, повечето в началото на седемдесетте си години, които са седели на голяма маса, но сега лежаха в изкривени пози на килима. Докато оглеждаше семейните двойки, някои от които бяха сковани в последна прегръдка, Пит се изпълни едновременно с тъга и дълбока мъка. Чувствайки се безпомощен, той прокле незнайната причина за тази ужасяваща трагедия.
	После забеляза още едно тяло. Беше на жена, седнала върху килима в единия ъгъл на салона. Седеше с глава между дланите и брадичка, опряна върху сгънатите й колене. Беше облечена с модерно кожено яке с къси ръкави и вълнени панталони; в позата й нямаше нищо неестествено изкривено, а и не бе повръщала като останалите.
	От опънатите нерви по гърба на Пит полазиха студени тръпки. Нормалният ритъм на сърцето му прерасна в бясно туптене. След като овладя първоначалния си шок, той прекоси салона и застана до жената, за да я огледа отблизо.
	Пит докосна бузата й с върха на пръста си и вълна на облекчение премина през него, когато почувства, че е топла. Леко разтърси жената за раменете и видя, че клепките й потрепнаха и се отвориха.
	Отначало тя го погледна смаяно и с неразбиране, после изведнъж отвори широко очи, обви ръце около врата му и възкликна:
	— Вие сте жив!
	— Не можете да си представите колко се радвам, че и вие сте жива — рече тихо Пит с лека усмивка.
	Изведнъж тя рязко се отдръпна от него.
	— Не, не, вие не сте истински! Всички вие сте мъртви.
	— Не се страхувайте от мен — опита се да я успокои той.
	Тя го гледаше с широко отворените си кафяви очи, зачервени от плач — тъжен, загадъчен поглед. Кожата на лицето й беше безупречна, но се забелязваше бледост и съвсем лека измършавялост. Косата й беше с цвят на бакър. Имаше високи скули и пълни, изваяни като на фотомодел устни. Очите им се срещнаха за миг, после Пит сведе поглед. Доколкото можеше да прецени по свитата й поза, тялото й също беше като на фотомодел. Голите й ръце бяха доста мускулести за жена. Едва когато тя го огледа от горе до долу, той изведнъж се притесни, че стои по дълги долни гащи пред дама.
	— Защо сте по бельо? — смотолеви тя накрая.
	Това беше нелогичен въпрос, породен от състояние на страх и травма, а не от любопитство. Пит не я удостои с отговор.
	— Я по-добре ми кажете коя сте вие и как оцеляхте, след като всички други са мъртви.
	В този момент тялото й се наклони така, сякаш щеше да се прекатури на една страна. Пит бързо се наведе, хвана я с две ръце през кръста и я сложи да седне на един кожен стол до близката маса. После отиде до бара. Погледна зад плота, очаквайки да види трупа на бармана и не се излъга. Взе от облицования с огледала рафт бутилка „Джак Даниелс Олд“ — уиски от вкиснала малцова каша, произвеждано в щата Тенеси, и напълни една чаша.
	— Изпийте това — рече той, поднасяйки чашата пред устните й.
	— Аз не пия — замаяно се възпротиви тя.
	— Вземете го като лекарство. Само няколко глътки.
	Жената изпи цялото съдържание, без да се закашля, но направи кисела физиономия, когато пивката течност подпали гърлото й. След като си пое въздух, тя го погледна в променливо зелените му очи и долови в тях състрадание.
	— Казвам се Дирдри Дорсет — прошепна тя напрегната.
	— Продължавайте — подкани я той. — Това е началото. Пътничка ли сте?
	Тя поклати глава.
	— Не, певица. Пея и свиря на пиано в общия салон.
	— Значи вие свирихте „Сладка Лорейн“.
	— Приемете го като реакция от шока. Шок, като видях, че всички са мъртви, шок от мисълта, че аз съм на ред. Не мога да повярвам, че все още съм жива.
	— Къде бяхте по време на трагедията?
	Тя погледна към четирите семейни двойки, лежащи наблизо в болезнено опиянение.
	— Жената с червената рокля и мъжът с посребрените коси празнуваха петдесет години от сватбата им с приятели, тръгнали с тях на пътешествието с кораба. Вечерта преди празненството им персоналът на кухнята им издяла от лед сърце с амурче, за да го пуснат в пунша с шампанско. Докато Фред, който обслужва… — тя замълча и се поправи — който обслужваше бара, отваряше шампанското, а Марта отиде да донесе от кухнята кристална купа, аз си предложих услугите да донеса от камерата за дълбоко замразяване ледената фигура.
	— Значи сте била във фризера?!
	Тя кимна безмълвно.
	— Помните ли дали после сте затворили вратата му след себе си?
	— Тя се затваря автоматично.
	— И съвсем сама сте могла да занесете цялата фигура?
	— Тя не беше голяма, колкото саксийка за цветя.
	— И какво направихте тогава?
	Жената силно стисна очи, покри ги с длани и прошепна:
	— Забавих се там само няколко минути. Когато излязох, видях, че всички са мъртви.
	— Колко точно бяха минутите? — попита тихо Пит.
	Тя закима с глава и заговори през пръстите на ръцете си.
	— Защо ми задавате всички тези въпроси?
	— Не искам да влизам в ролята на прокурор, но моля ви, отговорете, важно е.
	Тя бавно свали ръце от лицето си и се загледа с празен поглед в плота на масата.
	— Не знам, няма как да знам точно колко време съм стояла вътре. Единственото, което си спомням, е, че увих ледената фигурка с няколко кърпи, за да мога да я държа, без да ми замръзнат пръстите.
	— Извадила сте голям късмет — каза Пит. — Вие сте класически пример за човек, който се оказва на подходящото място в подходящия момент. Ако бяхте излезли от камерата две минути по-рано, сега щяхте да сте мъртва като останалите. Освен това сте и двойна късметлийка с моето появяване на борда.
	— Вие от екипажа ли сте? Не ми изглеждате познат.
	Стана му ясно, че тя изобщо не бе разбрала, че „Полар Куин“ щеше на косъм да се блъсне в Опасните острови.
	— Извинете, пропуснах да ви се представя. Името ми е Дърк Пит. Аз съм на научноизследователска експедиция. Натъкнахме се на ваша група екскурзианти, изоставени на остров Сиймор, и тръгнахме да търсим кораба ви, след като не отговаряше на радиосигналите ни.
	— Това трябва да е групата на Мейв Флечър — тихо рече тя. — Сигурно и те са мъртви.
	— Не, само две пътнички и един моряк — отвърна Пит. — Госпожица Флечър и останалите са живи и здрави.
	За една кратка минута лицето й смени няколко изражения, достойни за гордостта на всяка актриса от „Бродуей“. Шокът бе последван от гняв, който постепенно премина в радост. Очите й светнаха и тя видимо се отпусна.
	— Слава богу, че Мейв е добре.
	През прозорците на общия салон влизаха слънчеви лъчи и осветяваха косата й, която падаше свободно до раменете и Пит долавяше парфюма й. Той забеляза странна промяна в настроението й. Жената не беше съвсем млада — в началото на трийсетте си години, но излъчваше увереност и силни вътрешни качества. Освен това той изпита смущаващо желание към нея, което го ядоса. Не сега, рече си той, и не при тези обстоятелства. И извърна глава, за да прикрие отнесения израз на лицето си.
	— Защо?… — заговори тя, обхващайки с жест на ръката салона. — Защо трябваше всички да умрат?
	Той погледна към осмината приятели, които са празнували особено важен момент, преди животът им да е бил отнет по такъв жесток начин.
	— Не съм напълно сигурен — отвърна Пит със сериозен глас, изпълнен с гняв и съжаление, — но мисля, че подозирам нещо.


	9.

	Пит се преборваше с умората, когато „Айс Хънтър“ изчезна от екрана на локатора и извиси корпус откъм дясната носова част. След като претърси „Полар Куин“ и за други оцелели — което се оказа загубена кауза — той си позволи да подремне малко, а Дирдри остана на пост, в готовност да го събуди, ако възникнеше опасност корабът да налети на някой безобиден траулер, тръгнал на риболов в полярните води. Някои хора се чувстват бодри след кратка дрямка. Но не и Пит. Двайсетте минути в страната на сънищата не бяха достатъчни, за да възстановят тялото и съзнанието му след двайсет и четирите часа стрес и умора. Той се чувстваше по-зле отпреди. Беше вече поостарял, за да скача от вертолет и да се преборва с бурно море, размисли се той. На двайсет години имаше достатъчно сили и можеше с един отскок да прескача високи сгради, а на трийсет — едва ли не само няколко едноетажни къщи. Колко ли време мина оттогава? Имайки предвид отслабналите си мускули и болките в ставите, положително е било преди осемдесет-деветдесет години.
	Отдавна работеше за Националната агенция за подводни и морски проучвания и за адмирал Сандекър. Време беше да се прехвърли на друга работа — не толкова изтощителна и с по-кратко работно време. Например да плете шапки от палмови листа на някой таитянски плаж или да се захване с нещо, което стимулира умствената дейност — да стане например амбулантен търговец на противозачатъчни средства. Той отпъди глупавите мисли, породени от умората, и включи автоматичната командна система на „СТОП МАШИНИ“.
	След като се свърза по радиото с Демпси на борда на „Айс Хънтър“ и му съобщи, че е изключил двигателите и поиска да изпрати екипаж на туристическия кораб, който да поеме управлението му, Пит вдигна телефонната слушалка и набра номера на Сандекър по сателитната линия, за да му предаде последните сведения за положението.
	Телефонистката в главната квартира на НЮМА го свърза със Сандекър по частния му телефон. Макар че ги делеше разстояние една трета от земното кълбо, часовият пояс на местоположението на Пит в Антарктида беше само с един час напред спрямо Вашингтон, където се намираше Сандекър.
	— Добър вечер, адмирале.
	— Най-после да чуя и теб самия.
	— Ужасни неща се случиха.
	— Трябваше да науча от втора ръка — от Демпси — как двамата с Джордино сте открили и спасили екскурзионния кораб.
	— С удоволствие ще допълня разказа с всички подробности.
	— Срещна ли се с „Айс Хънтър“? — Сандекър се скъпеше на поздравленията.
	— Да, сър. Капитан Демпси е само на няколкостотин метра от десния ми борд. Изпраща ми лодка със спасителен екип, който да вземе единствения оцелял пътник.
	— Колко са жертвите? — попита Сандекър.
	— След първоначалното претърсване на кораба открих само петима от екипажа. Според списъка на пътниците в канцеларията на помощник-капитана и списъка на екипажа в каютата на първия офицер имаме двайсет пътника и двама от екипажа, които са все още сред живите, от общо 202 души.
	— Значи мъртвите са 180.
	— Доколкото мога да смятам, толкова са.
	— Тъй като корабът е техен, австралийското правителство предприема мащабно разследване на трагедията. Недалеч на югозапад от твоето местоположение, край залива Дузе, се намира британска изследователска станция с летище. Наредих на капитан Демпси да се придвижи дотам и да свали оцелелите на брега. Собствениците на туристическата линия „Рупърт & Сондърс“ наеха чартърен реактивен самолет на „Куонтас“, за да ги закарат в Сидни.
	— А труповете на пътниците и екипажа?
	— Те ще бъдат поставени в лед в изследователската станция и ще бъдат върнати в Австралия с военен транспортен самолет. Веднага след това следователите ще предприемат официално разследване на трагедията, а съдебните лекари ще направят аутопсични изследвания на труповете.
	— А сега за „Полар Куин“ — рече Пит и запозна подробно адмирала как той и Джордино са открили кораба, който бил на косъм от гибелта си в яростните вълни в подножието на Дяволските острови. Накрая попита: — Какво да правим с него?
	— „Рупърт & Сондърс“ също ще изпратят екипаж за него, за да го закара обратно в Аделаида, придружен от група следователи от австралийското правителство, която по пътя до пристанището ще направи цялостен оглед на кораба от комина до кила.
	— Би трябвало да изискате подписването на договор за спасителна операция. НЮМА може да спечели най-малко 20 милиона долара за спасяване на кораб от бедствие.
	— Независимо дали имаме право, или не, ние няма да вземем нито стотинка, задето спасихме кораба им. — В гласа на Сандекър се долавяше кадифеният тон на задоволството. — Ще спечеля двойно по-голяма сума от услуги и съдействие от страна на австралийското правителство за бъдещи проучвателни проекти във и край техните води.
	Кой би твърдял, че адмиралът е изкуфял!
	— Николо Макиавели е могъл да взима уроци от вас — въздъхна Пит.
	— Сигурно ще ти е любопитно да узнаеш, че мъртвият морски свят в района, където се намира, е оредял. Рибари и кораби за поддръжка на изследователските станции съобщиха, че през последните четирийсет и осем часа не са открили неестествена гибел на нито една риба или млекопитаещо. Убиецът, какъвто и да е той, е продължил по пътя си. Сега започват да идват съобщения, че по бреговете на островите Фиджи са изхвърлени огромни количества риба и необичайно голям брой морски костенурки.
	— Струва ми се подозрително, че тая напаст има свой собствен живот.
	— Тя не стои на едно място — отвърна със сериозен глас Сандекър. — Опасността е голяма. Ако нашите учени не съумеят да отстранят систематически възможните причини и не посочат виновника час по-скоро, ще станем свидетели на изчезването на морски живот, който дълго няма да се възстанови.
	— Поне можем да се утешим, като знаем, че това не е повторение на взривното възпроизвеждане на червения прилив вследствие на химическо замърсяване на реката Нигер.
	— Положително не е това, тъй като затворихме онзи опасен и излишен завод в Мали, който беше причината — добави Сандекър. — Мониторите ни, разположени край реката, вече не показват изменена синтетична аминокиселина и кобалт, пораждащи проблема.
	— Нашите лабораторни гении имат ли някакви предположения за нашия случай? — попита Пит.
	— Тези тук нямат — отвърна Сандекър. — Надяваме се биолозите на борда на „Айс Хънтър“ да са открили нещо.
	— И така да е, те ще го запазят в тайна от мен.
	— Ти нямаш ли някаква представа по въпроса? — поинтересува се Сандекър. В гласа му се почувства внимателно, почти плахо опипване на почвата. — Нещо пикантно, което да подхвърля на хрътките на медиите. Близо двеста души от тях са се наблъскали във фоайето ни.
	В очите на Пит проблесна следа от усмивка. Между двамата съществуваше негласно споразумение да не обсъждат нищо важно по сателитния телефон. Разговорите, минаващи през атмосферата, са не по-малко уязвими от стара колективна телефонна линия. Самото споменаване на медиите означаваше, че Пит трябва да извърти отговора.
	— Сигурно им текат лигите да чуят някаква правдива версия, нали?
	— Таблоидите вече гърмят за кораб на мъртвите в Антарктическия триъгълник.
	— Сериозно ли говорите?
	— На драго сърце ще ти изпратя по факса дописките им.
	— Опасявам се, че ще ги разочаровам с хипотезите си.
	— Искаш ли да ги споделиш с мен?
	— Мисля, че става дума за непознат вирус, разнасян от въздушните течения.
	— Вирус — повтори Сандекър механически. — Трябва да призная, че не го намирам за особено оригинално.
	— Съзнавам, че звучи налудничаво — рече Пит, — почти толкова смислено, колкото да броиш дупките на акустичен таван, когато си седнал на зъболекарския стол.
	Дори и да беше озадачен от несвързаните думи на Пит, Сандекър не се издаде. Той просто въздъхна примирено, сякаш беше свикнал да слуша бръщолевения.
	— Я по-добре да оставим разследването на учените. Изглежда, те са по-наясно от теб с положението.
	— Простете, адмирале, но мислите ми не са в ред.
	— Като че ли бродиш в мъгла. Веднага щом Демпси изпрати екипаж на борда, прехвърли се на „Айс Хънтър“ и легни да поспиш.
	— Благодаря ви, че проявявате разбиране.
	— Просто преценявам положението. Ще разговаряме по-късно.
	Чу се прещракване и гласът на адмирал Сандекър изчезна.


	Дирдри Дорсет излезе на крилото на мостика и замаха силно с ръце, когато разпозна стоящата до бордовата ограда на „Айс Хънтър“ Мейв Флечър. Облекчена от мъчителната мисъл, че е единствената жива на кораб, пълен с трупове, тя прихна в странен, безчувствен буен смях и гласът й прокънтя в пространството между двата кораба, когато се провикна:
	— Мейв!
	Мейв вдигна поглед над водата и огледа палубите на туристическия кораб, за да открие жената, чието име назова. Накрая очите й се заковаха върху фигурата, махаща с ръце от крилото на капитанския мостик. Близо половин минута тя гледаше, онемяла от почуда. После, когато разпозна Дирдри, лицето й доби израз на човек, който върви нощем през гробище и изведнъж усеща потупване по рамото.
	— Дирдри? — извика тя смаяна.
	— Така ли поздравяваш близък човек, върнал се от мъртвите?
	— Ти… тук… жива?!
	— О, Мейв, да знаеш само колко се радвам, че и ти си жива.
	— Аз също съм изумена, че те виждам — рече Мейв, идвайки бавно на себе си.
	— Пострада ли, докато беше на брега? — попита Дирдри, сякаш бе наистина загрижена.
	— Леко премръзване, нищо повече. — Мейв посочи с ръка моряците от „Айс Хънтър“, които се спускаха в голяма моторна лодка. — Ще сляза с тях и ще те посрещна на подвижното мостче на кораба.
	— Чакам те. — Дирдри се подсмихна и се прибра в кормилната рубка, където Пит говореше по радиото с Демпси. Той й кимна и се усмихна, преди да приключи разговора си.
	— Демпси ми каза, че Мейв е тръгнала насам.
	Дирдри потвърди с глава и допълни:
	— Изненада се, като ме видя.
	— Какво щастливо съвпадение две приятелки да се окажат единствените живи от целия екипаж — каза Пит и за първи път забеляза, че Дирдри е висока почти колкото него.
	Дирдри сви рамене.
	— Едва ли можем да бъдем наречени приятелки.
	Той погледна с любопитство кафявите очи, които блестяха от нахлуващите през предния прозорец слънчеви лъчи.
	— Да не би да не се понасяте?
	— Въпрос на взаимна неприязън, господин Пит — отвърна тя с делови тон. — Видите ли, независимо от различните ни фамилни имена, Мейв Флечър и аз сме сестри.


	10.

	Морето беше напълно спокойно, когато „Айс Хънтър“, влачен от „Полар Куин“, напусна закътания подслон на залива Дузе и хвърли котва недалеч от брега, където се намираше английската изследователска станция. От мостика си Демпси нареди на малобройния екипаж на борда на туристическия кораб да го вържат на такова разстояние, че и двата кораба да могат да се поклащат на котвите си без опасност да се блъснат.
	Пит не се подчини на заповедта на Сандекър да поспи малко — все още беше буден и едва се държеше на краката си. Трябваше да се погрижи за още сто и едно неща, след като предаде „Полар Куин“ в ръцете на екипажа на Демпси. Първо настани Дирдри Дорсет в лодката при Мейв и прати двете на борда на „Айс Хънтър“. После посвети по-голямата част от слънчевата нощ в основно претърсване на кораба и откри още трупове, които не бе видял при бързия първоначален оглед. Изключи отоплението на кораба, за да предпази труповете от по-нататъшно разлагане и едва когато „Полар Куин“ беше благополучно закотвен в закрилящата прегръдка на залива, той предаде командването и се качи обратно на изследователския кораб на НЮМА. Джордино и Демпси го чакаха в кормилната рубка, за да го приветстват и изразят поздравленията си. Джордино забеляза изтощения му вид и побърза да му налее чаша чай от чайника, чиято запарка се поддържаше гореща през цялото време. Пит я пое с благодарност, отпи от димящата течност и се загледа над ръба на чашата в малкия плавателен съд с извънбордов мотор, който боботеше в посока към кораба.
	Малко преди лапите на котвата на „Айс Хънтър“ да се вкопчат в дъното, представители на „Рупърт & Сондърс“ слязоха от самолета си и се качиха на борда на един „Зодиак“. Само след няколко минути те вече изкачваха спуснатото подвижно мостче на кораба и продължиха нагоре към капитанския мостик, където ги чакаха Пит, Демпси и Джордино. Единият от мъжете взимаше по три стъпала наведнъж и рязко спря пред тримата, оглеждайки ги един по един. Беше едър, червендалест и усмихнат до уши.
	— Кой е капитан Демпси? — попита той.
	Демпси пристъпи крачка напред и протегна ръка.
	— Аз.
	— Капитан Иън Райън, началник-щаб на морските операции в „Рупърт & Сондърс“.
	— Радвам се да ви видя на борда, капитане.
	Райън изглеждаше загрижен.
	— Тук съм с моите офицери, за да поема управлението на „Полар Куин“.
	— Той целият е на ваше разположение — рече непринудено Демпси. — Ако не възразявате, можете да върнете екипажа ми с вашата лодка, тъй като сте вече на кораба.
	По обветреното лице на Райън се изписа облекчение. Положението беше доста деликатно. По право Демпси се явяваше господар на спасителната операция на туристическия кораб. Управлението бе предадено от мъртвия капитан и собствениците в негови ръце.
	— Да разбирам ли, сър, че преотстъпвате управлението на „Рупърт & Сондърс“?
	— НЮМА не се занимава със спасителни операции, капитане. Не предявяваме никакви претенции към „Полар Куин“.
	— Директорите на дружеството ме помолиха да изразя нашата най-дълбока благодарност и поздравления за усилията ви в спасяването на пътниците и кораба ни.
	Демпси се обърна към Пит и Джордино, за да ги представи.
	— Това са хората, които откриха оцелелите на остров Сиймор, и предпазиха кораба на вашето дружество от сблъсък в скалите на Опасните острови.
	Райън им стисна силно и енергично ръце.
	— Забележителен подвиг, повече от забележителен! Уверявам ви, че „Рупърт & Сондърс“ ще проявят огромна щедрост в знак на признателност.
	Пит поклати глава.
	— Нашият шеф на главното управление на НЮМА ни нареди да не взимаме никаква парична или друга награда за спасителната операция.
	Райън се изуми.
	— Ама как, нищо ли? Съвсем нищо?
	— Нито цент — отвърна Пит, полагайки огромни усилия да държи замъглените си от недоспиване очи отворени.
	— Колко скромно от ваша страна! — ахна от почуда Райън. — Това е нещо нечувано в историята на морските спасителни операции. Не се и съмнявам, че нашите застрахователи ще пият за ваше здраве на всяка годишнина от трагедията.
	Демпси направи жест с ръка към коридора, водещ към жилищните му помещения.
	— Докато сме на тази тема, капитан Райън, мога ли да ви предложа по едно питие в каютата ми?
	Райън кимна към офицерите си, които стояха зад него.
	— Това отнася ли се и за екипажа ми?
	— Разбира се — отвърна Демпси с дружелюбна усмивка.
	— Виж ти! Опазвате кораба ни, спасявате пътниците ни и на всичкото отгоре ни предлагате питие. Ако ми позволите да се изразя така — гласът на Райън излизаше сякаш от петите му, — вие, янките, сте много странни хора.
	— Не — рече Пит и зелените му очи заблещукаха въпреки умората. — Ние сме само едни отвратителни опортюнисти.


	Пит просто извършваше всяко движение по навик, докато си взимаше душ и се бръснеше за първи път, откакто двамата с Джордино отлетяха да търсят „Полар Куин“. За малко да подвие колене и да се унесе в дрямка под успокояващото обливане с топлата вода. Нямаше сили дори да изсуши косата си, само препаса хавлиена кърпа на кръста и затътри крака към двойното си легло — на този кораб нямаше опъната койка или тясно легло — отметна завивките, просна се по гръб, нагласи възглавницата под главата си и заспа.
	Подсъзнанието му не регистрира почукването на вратата на каютата му. Обикновено изостреният му слух долавяше и най-малкия неочакван шум, но този път той нито се събуди, нито се размърда, когато се почука втори път. Беше толкова глух за външния свят, че дори дишането му не се промени ни най-малко. Клепките му също не потрепнаха, когато Мейв отвори бавно вратата, надникна плахо в малкото преддверие и тихо извика името му.
	— Господин Пит, тук ли сте?
	Мейв искаше да си тръгне, но любопитството й надделя. Тя влезе предпазливо, носейки в ръце две тумбести чаши за коняк и бутилка „Реми Мартен“, който й бе дал Джордино от личния си запас за из път. Извинението й, че се вмъква така в кабината му, беше просто да благодари на Пит, задето й спаси живота.
	Мейв се стресна, когато зърна отражението си в огледалото над едно сгъваемо писалище, закрепено за стената. Бузите й бяха зачервени като на ученичка, чакаща любимия си да излезе от училището. Рядко бе изпадала в подобно положение. Тя извърна глава и се ядоса на себе си. Не можеше да повярва, че влиза в мъжко жилище, без да е поканена. Та тя едва познаваше Пит. Той беше малко повече от непознат. Но Мейв беше жена, която вървеше по свой път.
	Баща й — заможен директор на международна операция по разработване на мини — бе възпитал нея и сестрите й така, сякаш бяха момчета. За тях нямаше кукли, красиви рокли, нито балове за първото им представяне в обществото. Покойната му съпруга го бе дарила с три дъщери вместо със синове, които да наследят семейната финансова империя, затова той просто пренебрегна съдбата и ги научи да бъдат по мъжки издръжливи. Преди още да навърши осемнайсет години, Мейв можеше да рита футболна топка по-далече от повечето момчета от нейния клас в колежа, а веднъж прекоси затънтената област в Австралия — от Канбера до Пърт — само с едно куче, опитомено динго, за компания. Това беше завоевание, за което баща й я възнагради, като я отписа от училище и я застави да работи за семейните рудници, наред с яките физически копачи и бомбаджии. Тя се възпротиви. Това не беше начин на живот за жена с други желания. Избяга в Мелбърн и пое по свой път през университета към работа в областта на зоологията. Баща й не направи никакъв опит да я върне в семейното гнездо. Той просто отхвърли претенциите й за каквито и да са семейни инвестиции, а от мига, в който след шестмесечен брак, предшестван от една прекрасна година, прекарана с момче от нейния клас, се родиха близнаците й, започна да се прави, че тя никога не е съществувала. Съученикът й беше син на овцевъд, имаше кожа, потъмняла красиво от жаркото слънце на пустеещите земи, здраво тяло и чувствени сиви очи. Двамата бяха се смели, обичали и карали непрекъснато. Когато се стигна до неизбежната им раздяла, тя изобщо не му спомена, че е бременна.
	Мейв остави бутилката и чашите върху писалището и съсредоточи поглед в личните вещи, разхвърляни небрежно сред купища документи и една морска карта. Надзърна крадешком в един портфейл от волска кожа, издут от различни кредитни карти, служебни и членски карти, два празни лични чека и 123 долара в брой. Странно, мина й през ума, че няма никакви снимки. Тя върна портфейла на мястото му и огледа другите вещи, разхвърляни върху писалището. Сред тях имаше износен водолазен часовник „Докса“ с жълт циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана и връзка ключове от къща и кола. Това беше всичко.
	Съвсем недостатъчно, за да вникне в същността на мъжа, който ги притежава, помисли си тя. В живота й бе имало и други мъже, които идваха и си отиваха — едни по нейно желание, други по тяхно. Но всички бяха оставили по нещо от себе си. А този мъж тук като че ли вървеше по самотна пътека, без да оставя никаква следа.
	Тя прекрачи прага на спалните помещения. Огледалото над мивката в банята беше замъглено от пара — признак, че обитателят току-що се е къпал. Ноздрите й доловиха лек аромат на мъжки одеколон за след бръснене и през стомаха й премина лека тръпка.
	— Господин Пит! — извика тя отново, но не високо. — Тук ли сте?
	Тогава видя тялото, изтегнато с цялата си дължина на леглото, с ръце, отпуснати напреки гърдите като на мъртвец в ковчег. Тя изпусна въздишка на облекчение, когато забеляза, че слабините му са покрити с хавлиена кърпа.
	— Извинете — рече тихо Мейв. — Простете ми, че ви безпокоя.
	Пит продължаваше да спи, без да помръдва.
	Тя го огледа от главата до петите. Черната маса от къдрава коса още беше мокра и разчорлена. Гъстите му, леко рунтави вежди почти се сключваха над правия нос. Мейв предположи, че е на възраст около четирийсет години, макар да изглеждаше по-стар поради грубите черти на лицето, потъмнялата и обветрена кожа и ясно очертаната и волева челюст. Малките бръчици около очите и устата, извити нагоре, му придаваха вид на човек, който е непрекъснато усмихнат. Това беше изразително лице, лице, което привлича жените. Цялата му външност говореше, че е от типа мъже, преживели и много хубави, и много тежки моменти, но никога не отстъпвал пред предизвикателствата, които му е подхвърлял животът.
	Останалата част от тялото му беше стегната и гладка, с изключение на тъмната ивица косми на гърдите. Раменете бяха широки, коремът плосък, ханшът тесен. Мускулите на ръцете и краката бяха ясно изразени, без да са набити и силно изпъкнали. Тялото не изглеждаше едро, а по-скоро жилаво, дори слабо и източено. Личеше, че е напрегнато, сякаш в него имаше пружина, очакваща момент да се размотае. Накрая Мейв забеляза и белезите. Не можа да разбере от какво са получени.
	Той като че ли не се вместваше в калъпа, от който бяха излезли другите мъже, които Мейв познаваше. В действителност тя не беше обичала никого от тях; беше спала с тях повече от любопитство и бунт срещу баща си, отколкото от силно желание. Дори когато забременя от бившия си съученик, тя отказа да абортира напук на баща си и износи докрай двете си момченца близнаци.
	Сега, докато оглеждаше спящия мъж в леглото, тя изпитваше необяснимо удоволствие и сила да съзерцава голотата му. После повдигна долния край на кърпата, подсмихна се лукаво и пак го пусна. Установи, че Пит е безкрайно привлекателен и го пожела, да, страстно и най-безсрамно го пожела.
	— Явно виждаш нещо, което ти харесва, сестрице — долетя зад гърба й тих, дрезгав глас.
	Раздразнена, Мейв се обърна рязко на пети и видя Дирдри, която бе се облегнала нехайно на вратата и пушеше цигара.
	— Какво правиш тук? — попита я шепнешком.
	— Предпазвам те да не налапаш по-голям залък, отколкото можеш да сдъвчеш.
	— Много остроумно! — С майчинска грижовност Мейв издърпа нагоре завивките върху Пит и подпъхна краищата им под матрака. После се обърна и грубо избута Дирдри в антрето, преди да затвори внимателно вратата на спалнята. — Защо ме следиш? Защо не се върна в Австралия с другите пътници?
	— И аз можех да те попитам същото, скъпа сестричке.
	— Изследователите на кораба ме помолиха да опиша писмено какво съм изпитвала по време на смъртоносното бедствие.
	— А пък аз останах, защото си помислих, че можем да се прегърнем и помирим — рече Дирдри и дръпна от цигарата си.
	— Навремето щях да ти повярвам, но не и сега.
	— Признавам, че тогава беше друго.
	— Как успя да ми се изплъзваш от поглед през всичките седмици, докато пътувахме по море?
	— Да не повярваш, но си стоях в кабината поради разстроен стомах.
	— Пълни глупости! — тросна й се Мейв. — Ти имаш физика като на кон. Никога не съм те виждала болна.
	Дирдри се огледа за пепелник и тъй като не откри такъв, отвори вратата на кабината и метна цигарата през бордовата ограда в морето.
	— Не си ли поне малко озадачена, че се спасих като по чудо?
	Смутена, Мейв я погледна в очите и отвърна колебливо:
	— Казала си на всички, че си била във фризера.
	— И то в доста подходящ момент, не смяташ ли?
	— Извадила си невероятен късмет.
	— Късметът няма нищо общо в случая — възрази Дирдри. — А ти? Не ти ли е минавал през ума въпросът как тъй се озова в пещерите на китоловната станция също в подходящия момент?
	— За какво намекваш?
	— Не разбираш, нали? — рече Дирдри с тон, сякаш смъмряше непослушно дете. — Мислеше ли, че татко щеше да ти прости и да забрави как изхвърча като фурия от кабинета му, заклевайки се да не виждаш повече никого от нас? Той направо полудя, когато научи, че си сменила законно името си с това на прапрапрабаба ни. Флечър! Откакто ни напусна, той следи всяка твоя стъпка — от момента, в който влезе в мелбърнския университет, до постъпването ти в „Рупърт & Сондърс“.
	Мейв я гледаше с гняв и неверие, които скоро се стопиха, когато нещо започна да просветлява в съзнанието й.
	— Значи толкова много се е страхувал да не се разприказвам пред неподходящи хора за мръсните му операции?
	— Каквито и неправомерни средства да е използвал татко за разрастването на семейната империя, правел го е за теб, както и за Будика и мен.
	— Будика! — изрече ядно Мейв. — Олицетворение на дявола е нашата сестра!
	— Мисли си каквото щеш — отвърна Дирдри равнодушно, — но Будика винаги е имала най-добри чувства към теб.
	— Ако наистина го вярваш, значи си по-голяма глупачка, отколкото съм предполагала.
	— Именно Будика беше тази, която склони татко да пощади живота ти, като настоя аз да тръгна на това пътешествие.
	— Да пощади живота ми? — слиса се Мейв. — Що за безсмислици говориш?
	— Кой според теб уреди капитанът на кораба да те прати на брега с първата група екскурзианти?
	— Ти ли?
	— Аз.
	— Беше мой ред да сляза на брега. Екскурзоводите се редуваме.
	Дирдри поклати глава.
	— Ако другите бяха спазили определения график, ти трябваше да поемеш втората група, която така и не слезе от кораба.
	— Тогава какви са били основанията ти?
	— Да избера подходящия момент — отвърна Дирдри и изведнъж стана студена. — Хората на татко изчислиха, че феноменът ще се прояви, когато първата група на брега се озове благополучно в складовите пещери на китоловната станция.
	Мейв почувства, че палубата се залюля под краката й, цветът на лицето й изчезна.
	— Няма начин той да е могъл да предвиди ужасяващия резултат — промълви тя.
	— Баща ни е умен човек — отбеляза Дирдри с такова спокойствие, сякаш бъбреше с приятелка по телефона. — Ако не беше планирал всичко предварително, как мислиш, че щях да знам кога да се затворя във фризера?
	— Как е възможно да е бил сигурен кога и къде ще се разрази бедствието? — попита скептично Мейв.
	— Баща ни — заговори Дирдри, оголвайки зъби в злобна усмивка — съвсем не е глупак.
	Яростта на Мейв закипя в цялото й тяло.
	— Щом е имал някакви подозрения, трябвало е да отправи предупреждение, за да предотврати това масово унищожение — избухна тя.
	— Татко има по-важна работа от това да се безпокои за някакъв си товар от нещастни туристи.
	— Заклевам се пред Бога, че ще се погрижа да си платиш за коравосърдечието си.
	— Нима би предала семейството си? — Дирдри сви подигравателно рамене, после сама отговори на въпроса си: — Да, положително би го направила.
	— Бъди сигурна в това.
	— Няма да стигнеш дотам, дори ако искаш да видиш отново скъпоценните си деца.
	— Шон и Майкъл са на такова място, където баща ми никога няма да ги открие.
	— Силно казано, защото това, че си скрила близнаците у онзи учител в Пърт, съвсем не е толкова умна постъпка.
	— Блъфираш.
	— Кръвната ти сестра Будика просто склони учителя и жена му — Холъндърсови, доколкото си спомням имената им — да й позволят да заведе близнаците на излет.
	Мейв потрепери и почувства, че й прилошава, когато съзна цялата чудовищност на разкритието.
	— Значи са у вас?
	— Момченцата ли? Разбира се.
	— Само ако тя се е отнесла зле с Холъндърсови…
	— Нищо подобно.
	— А Шон и Майкъл? Какво направихте с тях?
	— Татко се грижи много добре за тях на частния ни остров. Дори ги въвежда в търговията с диаманти. Не унивай. Най-лошото, което може да им се случи, е да претърпят някоя злополука. Ти си запозната по-добре от който и да е другиго с рисковете, на които са изложени децата, когато си играят около минните галерии. Светлата страна в случая е, че ако поддържаш добри отношения със семейството си, един ден твоите момчета ще станат несметно богати и могъщи мъже.
	— Като татко ли? — изкрещя от възмущение и ужас Мейв. — Предпочитам да умра. — Тя потисна изблика да убие сестра си и се отпусна тежко на един стол — съкрушена и победена.
	— Но може и да се провалят — продължи Дирдри, злорадствайки над безпомощността на Мейв. — Позалъгвай няколко дни твоите приятели от НЮМА и си дръж устата затворена за това, което ти казах. После двете ще хванем самолет за вкъщи. — Тя тръгна към вратата и се обърна. — Мисля, че татко ще ти прости на драго сърце, стига да му поискаш прошка и да покажеш предаността си към семейството. — След тези думи Дирдри излезе на външната палуба и се загуби от поглед.


	Втора част
	Там, откъдето идват мечтите

	11.

	Адмирал Сандекър рядко използваше голямата заседателна зала. Запазваше я предимно при посещения на представители на конгреса и високоуважавани учени — от чужбина и от Америка. За вътрешни заседания на НЮМА предпочиташе една по-малка работна зала в съседство с кабинета му. Залата беше изключително удобна и се използваше единствено от него — служеше му като убежище, където провеждаше неофициални, но поверителни съвещания с директорите на НЮМА. Сандекър често я ползваше и като служебна трапезария, в която той и директорите му се отпускаха в меките кожени столове, разположени около триметрова заседателна маса, изработена от част от дървен корпус на шхуна, извадена от дъното на езерото Ери. Масата стоеше здраво върху дебел тюркоазен килим пред камина с полица във викториански стил.
	За разлика от другите съвременно проектирани и обзаведени кабинети в сградата на главната квартира на НЮМА, чиито високи стени бяха от оцветено в зелено стъкло, тази зала бе сякаш пренесена от старинен лондонски мъжки клуб. Четирите стени и таванът бяха богато облицовани с лъскаво тиково дърво, а за украса служеха картини в пищни рамки, изобразяващи сражения на американския военноморски флот.
	Имаше една картина, която с красиви подробности възпроизвеждаше епичната битка между Джон Пол Джоунс на борда на зле въоръжения „Боном Ричард“ и новата британска 50-оръдейна фрегата „Серапис“. На друга до нея се виждаше как внушителната американска фрегата „Конститюшън“ потрошава мачтите на британската фрегата „Джейва“. Рисунката на отсрещната стена показваше бавното изтегляне на броненосците от Втората световна война „Монитор“ и „Вирджиния“, известен повече под името „Меримак“. Една до друга бяха поставени картината с разгромяването на испанския флот в Манилския залив от командващия ескадрата Дюй и тази на излитането на пикиращите бомбардировачи от авионосеца „Ентърпрайз“, за да бомбардират японския флот по време на битката край Мидуей. Единствено картината над камината не изобразяваше морско сражение. Тя представляваше портрет на Сандекър във всекидневна униформа, преди да бъде повишен и върнат на сушата. Под нея, в стъклена витрина, бе поставен модел на последния плавателен съд, командван от него — ракетния крайцер „Тъксън“.
	След пенсионирането на Сандекър един от бившите президенти на Съединените щати му предложи да организира и основе финансирана от правителството агенция за изследване на морските води. Започвайки от един склад, взет под наем, с екип не повече от десетина души, включително Пит и Джордино, Сандекър превърна НЮМА в огромна организация, която стана обект на завист сред океанографските институти в цял свят, с персонал от две хиляди служители и огромен бюджет, който рядко биваше оспорван и почти винаги бе приеман от Конгреса.
	Сандекър се преборваше страстно с напредващата си възраст. Сега, прехвърлил шейсетте си години, той все още беше конте в добро здраве, тичаше, вдигаше тежести и правеше всякакъв вид гимнастика до изпотяване и учестено сърцебиене. Резултатът от усилените тренировки и питателната диета видимо личеше в стегнатия му и изряден външен вид. Той беше малко под общоприетия среден ръст, огнената му рижава коса бе все още гъста, ниско подстригана, гладко сресана на път, с малък перчем към лявата страна. Опънатото му тясно лице бе подчертано от проницателни очи с лешников цвят и брадичка в стил Вандайк, рижа като косата му.
	Единственият порок на Сандекър бяха пурите. Той изпушваше по десет внушително големи пури на ден, подбрани и навити специално по негов вкус.
	Сандекър влезе в заседателната зала сред облак дим като вълшебник, който се материализира на обгърната в мъгла сцена. Запъти се към председателското място на масата и се усмихна любезно на двамата мъже, седнали отляво и отдясно на неговия стол.
	— Извинете, че ви задържах до толкова късно, господа, но нямаше да ви карам да останете след работно време, ако не беше толкова важно.
	Хирам Йегър, завеждащ компютърната мрежа на НЮМА и надзорник на библиотеката с най-обстойни данни за морските науки в света, наклони стола си назад и кимна към Сандекър.
	Предстоеше ли да се разреши някакъв въпрос, Сандекър винаги започваше с Йегър. Неизменно облечен с работен комбинезон и с вързана на опашка коса, Йегър живееше с жена си и дъщерите си в шикозен район на столицата и караше нестандартно беемве.
	— Трябваше да избирам: или да откликна на молбата ви — рече той с лек блясък в очите, — или да заведа жена си на балет.
	— И в двата случая си загубил — засмя се Руди Гън, изпълнителен директор на НЮМА и втори в ръководното тяло. Ако за Сандекър Дърк Пит беше посредник номер едно в уреждането на всякакви спорове, то Гън бе неговият организационен чудодеец. Слаб, с тесни ханш и рамене, комичен, но интелигентен, Гън носеше очила с дебели стъкла в рогови рамки, през които очите му наподобяваха тези на кукумявка, дебнеща някоя полска мишка да притича под дървото й.
	Сандекър седна на кожения стол, изтръска пепелта от пурата си в чинийка от черупка на морски охлюв и разгърна върху масата морска карта на Уедел море и Антарктическия полуостров. После потупа с пръст отбелязания на нея кръг, изпълнен с няколко малки червени кръстчета, обозначени с цифри.
	— Господа, запознати сте с трагичното положение в Уедел море, последния от поредицата смъртоносни обекти. Кръстчето номер едно показва мястото, където „Айс Хънтър“ е открил мъртвите делфини. Номер две — унищожените тюлени край остров Южен Оркни. Номер три е остров Сиймор, обектът на масовата гибел на мъже, жени, пингвини и тюлени. И номер четири — предполагаемото местоположение на „Полар Куин“ в момента, когато се е разразило бедствието.
	Йегър огледа периметрите на кръгчето.
	— Струва ми се, че диаметърът му е около деветдесет километра.
	— Лоша работа — обади се Гън и дълбока гънка набразди челото му. — Това е два пъти обхвата на последната смъртоносна зона в близост до остров Черикоф край Алеутските острови.
	— Броят на загиналите от това бедствие е над три хиляди тюлена и петима рибари — отбеляза Сандекър.
	Той взе от масата малък уред за дистанционно управление, насочи го към неголямо табло, закачено на най-отдалечената стена, и натисна един от бутоните. От тавана бавно започна да се спуска голям екран. Адмиралът натисна друг бутон и на триизмерния холограф се появи компютърно генерирана карта на Тихия океан. На нея като неонови светнаха сини сфери, създаващи впечатлението за проекция извън екрана, които характеризираха живи риби и морски бозайници, пръснати на различни места. Сферата над остров Сиймор край Антарктическия полуостров, както и една друга, близо до Аляска, включваха човешки фигури.
	— Допреди три дни — продължи Сандекър — всички зони, за които бе съобщено, се намираха в Тихия океан. Сега, с водите около остров Сиймор, имаме още една — в Северния Атлантически океан.
	— Това прави осем случая на неизвестна епидемия за последните четири месеца — каза Гън. — Проявите й като че ли се увеличават.
	Сандекър огледа пурата си.
	— И нито една не води към източника му.
	— Аз съм по-объркан — намеси се Йегър, вдигайки безпомощно ръце. — Опитах сто различни компютърно генерирани проекции. Нито една не се доближи до отговора на загадката. Никое от известните заболявания или химически замърсявания не може да измине хиляди километри, да изникне от синевата и да унищожи всяка жива твар в определен район, после да изчезне, без да остави и следа.
	— Натоварил съм трийсет изследователи да работят по въпроса — каза Гън — и те тепърва ще трябва да си блъскат главите над улика, водеща към източника.
	— Патолозите откриха ли нещо в петимата рибари, намерени мъртви на кораба им край остров Черикоф от бреговата охрана? — попита Сандекър.
	— Първоначалната аутопсия не показа никакво увреждане на тъканта вследствие на отрова, било тя вдишана или погълната, нито скоротечно заболяване, познато в медицинската наука. Веднага щом полковник Хънт от Военния медицински център „Уолтър Рийд“ приключи доклада си, ще му кажа да ви се обади.
	— По дяволите! — не се сдържа Сандекър. — Нещо все пак ги е убило. Шкиперът е умрял в кормилната рубка с ръце, вкопчени в кормилото, а екипажът е издъхнал на палубата, докато е вдигал рибарските мрежи. Хората не умират току-така, без причина, особено здравеняци по на двайсет и трийсет години.
	Йегър кимна в знак на съгласие.
	— Може би търсим на погрешно място. Сигурно е нещо, което не сме взели под внимание.
	Сандекър се загледа безцелно в дима от пурата си, който се извиваше спираловидно към облицования таван. Той рядко сваляше всичките си карти на масата — предпочиташе да ги разкрива бавно, една по една.
	— Разговарях с Дърк преди съвещанието ни.
	— Нещо ново оттам? — поинтересува се Гън.
	— От биолозите на борда на „Айс Хънтър“ — нищо, но Дърк има теория, доста невероятна, както сам признава, но на никого от нас и през ума не ни е минавало подобно нещо.
	— Ще ми се да я чуя — вметна Йегър.
	— Дошъл е до заключението, че е вид замърсяване.
	— Какъв вид замърсяване има предвид той, което на нас е убягнало?
	Сандекър направи гримаса като снайперист, който се прицелва през оптическия си мерник.
	— Шум — отвърна той бездушно.
	— Шум — повтори Гън. — И какъв по-точно шум?
	— Според него това може да са смъртоносни звукови вълни, които порят водата от дълбочина стотици, дори хиляди километри и когато излязат на повърхността, убиват всичко живо на определено разстояние. — Сандекър замълча и огледа подчинените си в очакване на реакцията им.
	Йегър не беше язвителен човек, но сега наклони глава и се изсмя.
	— Опасявам се, че добрият стар Пит пресушава прекалено често и прекалено бързо чашките със специалната си текила.
	Колкото и странно да беше, по лицето на Гън обаче не се забелязваше и сянка на съмнение. Той се взря по-внимателно в прожектираното изображение на Тихия океан, после каза:
	— Мисля, че Пит е на прав път.
	Йегър присви очи.
	— Наистина ли го мислиш?
	— Да — отвърна убеден Гън. — Акустиката на разбунени подводни води също може да се окаже въпросният виновник.
	— Радвам се да чуя още един глас в негова подкрепа — отбеляза Сандекър. — Отначало, след като Пит ми изложи теорията си, реших, че умът му е станал ленив от преумора. Но колкото повече премислях теорията му, толкова повече я намирах за вероятна.
	— Говори се — рече Йегър, — че той собственоръчно предотвратил блъскането на „Полар Куин“ в скалите.
	— Точно така — кимна Гън. — След като Ал го спуснал от вертолета, той извел кораба от опасното място.
	— Да минем отново към въпроса с мъртвите рибари — прекъсна ги Сандекър, за да върне съвещанието към по-сериозен проблем. — Кога най-късно трябва да предадем телата им на властите на Аляска?
	— До пет минути, след като те научат, че са при нас — отвърна Гън. — Матросите от бреговата охрана на катера, който е открил дрейфуващия кораб в залива Аляска, положително ще се разприказват още щом стъпят на дока на станцията им в Зодиак и слязат на брега.
	— Дори и след като капитанът им е наредил да си мълчат? — попита Сандекър.
	— Ние не сме във военно време, адмирале. Бреговата охрана е високо уважавана в северните води. На тях няма да им е приятно да участват в прикритие на хора, за чийто живот са отговорни. След една-две чашки в кръчмата „Юкон“ те ще съобщят новината на всекиго, който ги слуша.
	Сандекър въздъхна.
	— Сигурно си прав. Комендант Макинтайър не прие с охота да запази тайната. Едва когато получи пряка заповед от министъра на отбраната, той се подчини и върна труповете на научните изследователи на НЮМА.
	Йегър хвърли многозначителен поглед към Сандекър.
	— Чудно ми е, кой се е свързал с министъра на отбраната?
	Сандекър се усмихна лукаво.
	— След като му обясних сериозността на положението, той обеща пълната си подкрепа.
	— Истински ад ще настане — пророкува Йегър, — когато местната рибарска гилдия и семействата на мъртвите рибари научат, че телата им са били открити и подложени на аутопсия седмица преди да са ги уведомили.
	— Особено като разберат още — добави Гън, — че сме закарали труповете във Вашингтон за аутопсията.
	— Доста рано дадохме храна на новинарите да внесат бъркотия с безумните си писания за това как цял екипаж, заедно с папагала им, били намерени мъртви на кораб при загадъчни обстоятелства. Тогава нямахме нужда от друга светкавична атака на необясним феномен, докато самите ние опипвахме в тъмнината.
	Гън сви рамене.
	— Оказа се, че не друг, а ние сме яли кокоши крак. Бедствието на „Полар Куин“ вече не е тайна. Още утре то ще бъде водещата новина по всички телевизионни програми в света.
	Сандекър кимна към Йегър.
	— Хирам, разрови се в библиотеката си и извади всички възможни данни, свързани с подводните акустики. Изнамери всички опити, промишлени или военни, правени със звукови вълни с голяма енергия, минаващи през вода, какво ги поражда и последиците им върху хората и подводните бозайници.
	— Веднага се заемам с това — увери го Йегър.
	Гън и Йегър станаха от столовете си и напуснаха заседателната зала. Сандекър остана отпуснат на мястото си и продължи да пуши пурата си. Погледът му се местеше от една морска битка на друга след кратко задържане върху всяка. После той затвори плътно очи, за да събере мислите си.
	Неяснотата на дилемата беше това, което забулваше съзнанието му. След малко отвори очи и се загледа в компютърно генерираната морска карта на Тихия океан.
	— Къде ли ще бъде следващият удар? — запита се той гласно в празната зала. — И кого ли ще порази?

	* * *

	Полковник Лий Хънт седеше зад бюрото в кабинета си на приземния етаж — не му допадаха по-официалните административни кабинети на по-горните етажи на „Уолтър Рийд“ — и съзерцаваше бутилка „Къти Сарк“. През прозореца се виждаше как тъмнината се настанява над окръг Колумбия. Уличното осветление бе запалено и върховото автомобилно движение започваше да оредява. Аутопсиите на петимата рибари, извадени от студените води на северозападния район, бяха приключили и той се готвеше да се прибира у дома при котарака си. Двоумеше се дали да си пийне, или да проведе един последен телефонен разговор, преди да си тръгне. Реши да направи и двете едновременно.
	Той набра номера на телефона с едната ръка, а с другата си наля уиски в чаша за кафе. След две позвънявания се обади рязък глас.
	— Полковник Хънт, надявам се да сте вие.
	— Аз съм — отвърна Хънт. — Как разбрахте?
	— Имах някакво предчувствие, че всеки момент ще позвъните.
	— Винаги е удоволствие да се разговаря с представител на военновъздушните сили — рече вежливо Хънт.
	— Какво можете да ми кажете?
	— Преди всичко, сигурен ли сте, че труповете са били намерени в рибарски кораб насред морето?
	— Точно така.
	— Както и двата делфина и тюлените, които ни изпратихте?
	— Къде другаде очаквахте да ги намерим?
	— Досега не бях правил аутопсични изследвания на морски обитатели.
	— Под кожата си хората, делфините и тюлените са бозайници.
	— Попаднали сте на много любопитен случай, уважаеми адмирале.
	— От какво са умрели?
	Хънт замълча, за да преполови чашата си.
	— От клинична гледна точка смъртта е била причинена от разрушаване на веригата от слухови костици на средното ухо, която се състои от малеус, инкус и стапес, наричани, както може би си спомняте от гимназията в час по физиология — чукче, наковалня и стреме. Долната част на стремето също бе пукната. Това е причинило омаломощаващ световъртеж и изключително силен тинитус — бучене в ушите, вследствие на което се е стигнало до разкъсване на предната долна артерия на малкия мозък, а то пък е довело до хеморагия в предната и средната краниална кухина в основата на черепа.
	— Можете ли да ми обясните всичко това на прост английски език?
	— Познат ли ви е терминът „инфракция“? — попита Хънт.
	— Звучи ми като жаргон.
	— Инфракция — това е чепка мъртви клетки в човешките органи или в тъканта, получена в резултат на запушване, като въздушен мехур например, което спира кръвообращението.
	— В коя точно част на телата е станало това? — попита Сандекър.
	— Получило се е подуване на малкия мозък със свиване на продълговатия мозък. Открих също така, че вестибуларният лабиринт…
	— Не се ли повтаряте?
	— Освен че е свързан с другите кухини на тялото, „вестибулара“ има връзка и с централната кухина на костния лабиринт на ухото.
	— Моля, продължете.
	— Вестибуларният лабиринт се оказа засегнат от силно разместване. Може да се сравни с падане в дълбока вода, където хидравличният натиск на въздуха перфорира тъпанчевата ципа, когато водата нахлуе във външния ушен канал.
	— Как стигнахте до това заключение?
	— Прилагайки стандартен протокол на изследването си, използвах изобразяване на магнитен резонанс и компютърна томография — диагностична техника, използваща рентгенови снимки, които отстраняват сенките на структурите пред и зад изследваната част. Оценката включва също така и хематологични и серологични проучвания, както и лумбално спукване.
	— Какви са били симптомите в началото на смущенията?
	— За делфините и тюлените не мога да кажа — поясни Хънт. — Но диаграмата на хората беше последователна. Внезапен и силен световъртеж, неудържимо загубване на равновесие, повръщане, кризисна черепна болка и ненадейна конвулсия, продължила не повече от пет минути, като в резултат на всичко това се изпада в безсъзнание и накрая — смърт. Равносилно е на чудовищно силен удар.
	— Можете ли да ми кажете какво е причинило тази травма?
	Хънт замълча за миг.
	— Без особено голяма точност.
	Сандекър не обичаше уклончиви отговори.
	— Направете най-дръзкото предположение.
	— Тъй като ме притиснахте до стената, смея да твърдя, че вашите рибари, делфините и тюлените са издъхнали, след като са били изложени на изключително силен звук.


	12.

	_22 януари 2000 г._
	_Близо до остров Хауланд, Южен Тихи океан_
	За моряците, застанали край бордовите огради на „Ментауай“ — индонезийски товарен кораб, пътуващ от Хонолулу до следващото пристанище за престой — Джейапура в Нова Гвинея, гледката на нестабилния на вид плавателен съд насред океана им се струваше крайно необикновена, дори направо удивителна. Китайската джонка обаче плаваше спокойно върху еднометровите вълни, които прииждаха срещу носа й откъм изток. От нея се излъчваше великолепие — ярко оцветените й ветрила се издуваха от югозападния бриз, лакираните й дървени повърхности блестяха от лъчите на златистооранжевото изгряващо слънце. Две огромни очи, които се събираха, когато се погледнеха право отпред, бяха изрисувани върху върха на носовата част, за да я превеждат според вековното поверие през мъгла и бурно море.
	„Цуши“, носеща името на последната китайска овдовяла императрица, беше вторият дом на холивудския актьор Гарет Конвърс, който макар и никога да не беше номиниран за Академичната награда, беше най-популярният касов герой на екшъни на сребърния екран. Джонката беше дълга двайсет и четири метра, широка шест метра и беше направена от горе до долу от кедрово и тиково дърво. Конвърс я бе оборудвал с всички удобства, необходими на екипажа, както и с най-съвременната навигационна техника. Не бе се поскъпил за нищо. Малко бяха яхтите, разкрасени тъй луксозно. Изявен авантюрист от рода на Ерол Флин, Конвърс бе тръгнал с „Цуши“ от Нюпорт Бийч на околосветско пътешествие и сега извършваше последния етап по Тихия океан, минавайки на петдесетина километра от остров Хауланд — отправната цел на Амелия Еърхарт*, преди да изчезне през 1937 година.
	[* Американска авиаторка, първата жена, прелетяла самостоятелно целия Атлантически океан през 1932 година. Пет години по-късно, при опит да извърши обиколка на земното кълбо, изчезва някъде над Тихия океан. — Б.пр.]
	Когато двата плавателни съда бавно се разминаха по противоположни курсове, Конвърс поздрави търговския кораб по радиото.
	— Привети от „Цуши“. Вие кой кораб сте?
	Радистът на търговския кораб отвърна:
	— Търговският кораб „Ментауай“ от Хонолулу. За къде пътувате?
	— За остров Рождество, а оттам — за Калифорния.
	— Желаем ви спокойно плаване.
	— На вас също — отвърна Конвърс.
	Капитанът на „Ментауай“ проследи с поглед отдалечаващата се зад тях джонка, после се обърна към първия си офицер.
	— И през ума не ми е минавало, че ще срещна джонка да плава в толкова дълбоки води на Тихия океан.
	Първият офицер, от китайски произход, кимна неодобрително.
	— Като младеж бях член на екипаж на джонка. Поемаше се огромен риск при пътуване през места, където се развихряха тайфуни. Джонките не са пригодени за лошо време. Те плават доста плитко на повърхността и са склонни бясно да се клатушкат. Огромните пера на кормилото им се чупят лесно при бурно море.
	— Значи тия са или много смели, или много луди, щом предизвикват съдбата — каза капитанът и обърна гръб на джонката, която ставаше все по-малка в далечината. — Лично аз се чувствам по-уютно върху стоманен корпус и сигурното туптене на двигателите под краката ми.


	Осемнайсет минути след като товарният кораб и джонката се разминаха, американският контейнеровоз „Рио Гранде“, пътуващ за Сидни, Австралия, с товар от трактори и земеделски съоръжения, чу сигнал за помощ. Радиорубката се намираше непосредствено до просторния навигационен мостик и радистът трябваше само да се обърне, за да съобщи на втория офицер, който бе на ранната сутрешна вахта.
	— Сър, получих сигнал за бедствие от индонезийския товарен кораб „Ментауай“.
	Вторият офицер Джордж Хъдзън вдигна слушалката на корабния телефон, набра номер и зачака да му се обадят.
	— Капитане, получихме сигнал за помощ.
	Капитан Джейсън Келси тъкмо се готвеше да погълне първия залък от закуската си в кабината, когато му се обадиха от мостика.
	— Добре, господин Хъдзън. Тръгвам. Опитайте да разберете местоположението му.
	Келси погълна набързо пържените яйца с шунка, изгълта половин чаша кафе и се упъти през късия коридор към навигационния мостик. Влезе направо в радиорубката.
	Радистът го погледна с любопитство в очите.
	— Много е странен сигналът, капитане. — И му подаде бележника.
	Келси го прегледа и отмести поглед към радиста.
	— Сигурен ли сте, че точно това са предали?
	— Да, сър. Чуваше се много ясно.
	Келси прочете съобщението на глас:
	— „Всички кораби да тръгнат веднага. Товарен кораб «Ментауай» на четирийсет километра юг-югозапад от остров Хауланд. Идвайте бързо. Тук всички умират.“ — Той вдигна поглед. — И нищо повече? Никакви координати?
	Радистът поклати глава.
	— Връзката прекъсна и не можах да се свържа с тях отново.
	— Тогава няма как да използваме нашите радиосистеми за откриване на посоката. — Келси се обърна към втория си офицер. — Господин Хъдзън, определете курс към последното съобщено местоположение на „Ментауай“ — югозападно от остров Хауланд. Едва ли ще свършим много работа без точни координати. Но щом не можем да осъществим визуален контакт, ще трябва да се осланяме на локатора, за да ги открием. — Можеше да помоли Хъдзън да вкара числата на курса в навигационния компютър, но предпочете да действа по старите правила.
	Хъдзън отиде да работи на масата за морски карти с паралелни линеали, скрепени с шарнири, и чифт измервателни пергели, а Келси даде знак на главния механик да даде на „Рио Гранде“ пълен ход напред. На мостика се появи първи офицер Ханк Шерман, който с прозявка закопчаваше ризата си.
	— Отзоваваме се на сигнал за помощ, така ли? — попита той Келси.
	Капитанът се усмихна и му подаде бележника.
	— На този кораб новините бързо се разнасят.
	Хъдзън вдигна поглед от масата за морски карти.
	— Изчислих разстоянието до „Ментауай“ на приблизително шейсет и пет километра, пеленг един-три-два градуса.
	Келси се приближи до навигационното командно табло и набра координатите. Почти веднага след като компютризираната електронна система му даде нов курс от 132 градуса, огромният контейнеровоз започна бавно да се завърта надясно.
	— Други кораби отговориха ли? — попита той радиста.
	— Ние сме единствените, които се опитахме да откликнем, сър.
	Келси погледна към палубата.
	— Трябва да стигнем до него в порядъка на по-малко от два часа.
	Объркан, Шерман продължи да се вторачва в съобщението.
	— Ако това не е някаква шега, много е вероятно да не заварим нищо друго освен трупове.


	Те откриха „Ментауай“ минути след осем сутринта. За разлика от „Полар Куин“, който бе продължил да се движи на собствен ход, индонезийският товарен кораб като че ли дрейфуваше. На вид изглеждаше спокоен и работещ. От двата комина се виеше дим, но на палубите нямаше следа от хора и неколкократните викове за поздрав през мегафона от капитанския мостик на „Рио Гранде“ останаха без отговор.
	— Тихо е като в гробница — прозвуча злокобно гласът на първия офицер Шерман.
	— Мили боже! — промълви Келси. — Той е заобиколен от сума ти мъртви риби.
	— Не ми харесва видът му.
	— Подберете спасителен екип и идете да проверите какво е положението — нареди му Келси.
	— Да, сър, тръгвам.
	Втори офицер Хъдзън се взираше в хоризонта през бинокъл.
	— На десетина километра вляво от борда се вижда друг плавателен съд.
	— Насам ли идва? — попита Келси.
	— Не, сър. Като че ли се отдалечава.
	— Странно. Защо ли подминава бедстващ кораб? Можете ли да го разпознаете?
	— Прилича на луксозна яхта, голяма, с плавни очертания, подобна можете да видите закотвена край Монако или Хонг Конг.
	Келси отиде до вратата на радиорубката и кимна към радиста.
	— Опитайте да се свържете с отминалата яхта.
	След една-две минути радистът поклати глава.
	— Никакъв звук. Или са изключили приемника си, или не ни обръщат внимание.
	„Рио Гранде“ намали скоростта и се плъзна плавно към товарния кораб, който се носеше бавно по ниските вълни. Когато огромният контейнеровоз се приближи съвсем близо до смълчания кораб, от крилото на мостика пред капитан Келси се откри изглед към всичките му палуби. Той видя две бездействащи фигури и нещо, което оприличи на малко куче. Сигнализира отново на кормилната рубка, но не получи ответ.
	Моторната лодка с абордажния екип, воден от Шерман, бе спусната на вода и насочена към товарния кораб. Тя се клатушкаше и стържеше корпуса му, докато моряците хвърлиха през бордовата ограда въже с кука и започнаха да издигат стълбата. След минути Шерман се прехвърли на борда и се надвеси над телата на палубата. После изчезна в трапа под капитанския мостик.
	Четирима от мъжете го последваха, а други двама останаха в лодката и я отдалечиха на малко разстояние от корпуса, където зачакаха да им бъде даден знак да се върнат и да вземат обратно групата. Дори след като Шерман се увери, че лежащите на палубата мъже са мъртви, пак се надяваше все някой от екипажа на товарния кораб да го очаква. От люка той се качи на мостика и се изпълни с чувство за нереалност. Всички членове на екипажа — от капитана до сервитьора, бяха мъртви и лежаха пръснати по пода, където ги бе сварила смъртта. Радистът беше изцъклил очи и вкопчил ръце в радиоапарата, сякаш се боеше да не падне.
	Двайсет минути минаха, преди Шерман да положи радиста на пода и да се обади на „Рио Гранде“.
	— Капитан Келси?
	— Говорете, господин Шерман. Какво открихте?
	— Всички са мъртви, сър, до един, включително два папагала в кабината на главния механик и корабното куче — зайчар, оголило зъби.
	— Някакви улики за причината на смъртта?
	— Най-вероятно е хранително отравяне. Всички са повръщали, преди да умрат.
	— Внимавай да няма отровен газ.
	— Ще душа с широко отворени ноздри — обеща Шерман.
	Келси замълча, размишлявайки над неочакваното опасно положение. После рече:
	— Изпрати обратно лодката. Ще ви дам още петима души да ти помогнат да поемете управлението на кораба. Най-близкото голямо пристанище е Апия, на островите Самоа. Ще предадем кораба на тамошните власти.
	— Ами труповете на екипажа? Не можем да ги оставим да лежат така, особено в тази тропическа жега.
	Без да се замисля, Келси отвърна:
	— Наблъскай ги във фризера. Ще трябва да ги запазим, докато бъдат изследвани от…
	Келси бе прекъснат насред изречението — в този момент корпусът на „Ментауай“ се разтърси от силна експлозия някъде дълбоко в утробата му. Капортите над хамбарите изхвърчаха високо към небето, когато пламъци и дим изригнаха отдолу. Корабът като че ли подскочи над водата, после цопна обратно и започна рязко да се накланя на десния си борд. Покривът на кормилната рубка се огъна навътре. Чу се нов дълбок тътен вътре в кораба, последван от остър шум на разкъсващ се метал.
	Келси с ужас наблюдаваше как „Ментауай“ започна да се преобръща на дясната си страна.
	— Корабът потъва! — изкрещя той по радиото. — Бягайте оттам, преди да е изчезнал под повърхността.
	Шерман бе проснат на пода, слисан от сътресението на взрива. Той се огледа наоколо замаян, чувствайки как подът стръмно се накланя. Допълзя до единия ъгъл на разрушената радиорубка, седна там, изпълнен с ужас, и загледа безмълвно как водата приижда през отворената врата към капитанския мостик. Замаяното му съзнание не можеше да осмисли нереалната гледка. Той пое дълга, дълбока въздишка, която се оказа последната в живота му, и се опита несръчно да се изправи на крака, но твърде късно. Топлата зелена морска вода го погълна.
	От „Рио Гранде“ Келси и екипажът застинаха от ужас, когато „Ментауай“ се преобърна и дъното на корпуса се показа на повърхността на водата като огромна костенурка от ръждясал метал. С изключение на двамата моряка в лодката, които бяха смазани от корпуса, Шерман и спасителната му група останаха в плен на кораба след експлозиите. Никой от тях не успя да се хвърли зад борда. Със силен грохот от нахлуващата вода и излизащия въздух товарният кораб се скри под повърхността, сякаш бързаше да се превърне в поредната неразрешена загадка на морето.
	Никой на борда на „Рио Гранде“ не можеше да повярва, че е възможно товарният кораб да потъне за толкова кратко време. Те гледаха с ужас останките му, обгърнати от тънки струйки дим, които се виеха около водната му гробница, и им беше трудно да приемат, че колегите им са затворени в стоманен ковчег, запокитен към вечния мрак на морското дъно.
	Келси остана на място още близо минута, бръчки на скръб и гняв прорязваха лицето му. Незнайно как една новородена мисъл дълбоко в съзнанието му накрая набъбна и изплува от вцепенението му. Той обърна гръб на водовъртежа на смъртта, взе бинокъл и го насочи през предните прозорци към яхтата, която изчезваше в далечината. Превърнала се вече в бяла точка на фона на синьото небе, тя се отдалечаваше с огромна скорост. Тайнственият плавателен съд съвсем не беше пренебрегнал сигнала за помощ, проумя той. Беше се приближил и подминал, а сега съзнателно бягаше от бедствието.
	— Проклет да бъдеш, който и да си ти! — процеди той гневно през зъби. — Върви по дяволите!

	* * *

	Трийсет и един дни по-късно Рамини Тантоа, местен жител на остров Купър от атолската верига Палмира, се събуди и както всяка сутрин тръгна да поплува в топлите води на източната лагуна. Не направил и две крачки по белия пясък пред малката си ергенска колиба, той с удивление видя пред себе си голяма китайска джонка, която незнайно как през нощта бе минала през канала на външните скали и сега бе заседнала по широчина на брега. Лявата й страна беше на сухо и зарита в пясъка, а другата бе обливана от леките вълни на лагуната.
	Тантоа извика за поздрав, но никой не се появи на палубата, нито отвърна на поздрава му. Джонката изглеждаше безлюдна. Платната й бяха вдигнати и се издуваха от лекия бриз, а на знамето, което се вееше на кърмата, се виждаха звездите и райетата на Съединените щати. Полировката на тиковата облицовка блестеше, сякаш не е имала достатъчно време да потъмнее от слънцето. Докато заобикаляше полузаровения корпус, Тантоа чувстваше как нарисуваните очи на върха на носа й го следваха.
	Накрая той отпусна нервите си и покатервайки се на огромното перо на кормилото, се прехвърли през бордовата ограда върху квартердека. Застана там напълно объркан. От носа до кърмата главната палуба беше пуста. Навсякъде цареше пълен ред — въжетата бяха навити и на местата си, такелажът подреден и в добро състояние. На палубата нямаше нищо разпиляно.
	Тантоа слезе долу и тръгна предпазливо през вътрешността на джонката, очаквайки да открие трупове. С облекчение установи, че не се забелязват никакви признаци на смърт и безпорядък. На борда нямаше никой.
	Не е възможно плавателен съд от Китай да измине половината от Тихия океан без екипаж, рече си Тантоа наум. Въображението му се изостри и започнаха да му се привиждат призраци. Яхта, управлявана от призрачен екипаж! Изплашен, той се втурна по стълбите към палубата и скочи през бордовата ограда върху топлия пясък. Трябва да съобщи за пострадалия съд в кметството на малкото село на остров Купър. Тантоа се затича по брега и едва когато се отдалечи на безопасно според него разстояние, се обърна през рамо, за да види дали някакво неописуемо страшилище не го следва.
	Пясъкът около джонката беше пуст. Само всевиждащите очи на носа го гледаха злобно. Тантоа продължи тичешком към слънцето и повече не се обърна назад.


	13.

	В атмосферата в салона за хранене на „Айс Хънтър“ се долавяше сдържано празнично настроение. Поводът беше прощална вечеря, дадена от екипажа и научните изследователи в чест на оцелелите от трагедията на „Полар Куин“. През последните три дни Рой ван Флийт и Мейв бяха работили ден и нощ, рамо до рамо, за да изследват останките на взетите за проби пингвини, тюлени и делфини и бяха изпълнили по няколко бележника с резултатите от наблюденията си.
	Ван Флийт бе се влюбил в нея, но се въздържа да разкрие чувствата си — образът на хубавата му жена и трите им деца почти не излизаше от съзнанието му. Съжаляваше, че няма да продължи и занапред да работи с Мейв. Другите научни работници от лабораторията бяха единодушни, че двамата са отличен екип.
	Главният готвач на „Айс Хънтър“ изрази гостоприемството си с невероятно вкусна вечеря, от която особено се отличаваха филетата от дълбоководна треска с гъби и винен сос. Капитан Демпси се правеше, че не вижда, когато виното започна да се лее. Единствено офицерите, които бяха на вахта, не можеха да пият — поне докато не им свършеше дежурството, после и те на свой ред се включваха в празненството.
	Доктор Моуз Грийнбърг, шегобиецът на кораба, произнесе дълга реч, изпъстрена с банални игри на думи за всеки един на борда. Сигурно щеше да продължи с каламбурите си още цял час, ако Демпси не бе дал знак на готвача да поднесе торта, направена специално за случая. Тя имаше формата на континента Австралия, с глазура, изобразяваща по-известните му забележителности, между които Еърс Рок и пристанището на Сидни. Мейв се трогна дълбоко и сълзи овлажниха очите й.
	В качеството си на капитан Демпси седеше на челното място на най-дългата маса, а двете жени в знак на уважение бяха настанени от двете му страни. На Пит пък, понеже беше директор на отдела за специални проекти в НЮМА, му бе определено мястото в срещуположния край на масата. Той се изключи от разговорите, които се водеха около него, и съсредоточи вниманието си върху двете сестри.
	Бяха толкова различни, макар и излезли от една утроба, помисли си той. Мейв беше сърдечна и жизнена, ярко сияние, от което бликаше живот. Той си я представи като опърничава сестра на приятел, която мие кола, облечена в тясна тениска и скъсени шорти, разкриващи момичешкия кръст и оформените й крака в най-благоприятна светлина. Беше се променила, откакто я видя за първи път. Говореше разпалено, подсилвайки думите си с отривисто и непринудено ръкомахане. И все пак държанието й изглеждаше някак странно — като че ли мислите й бяха някъде другаде и тя се намираше под влиянието на някакъв неопределим стрес.
	Беше се пременила в къса червена полуофициална рокля, която прилепваше по тялото й, сякаш бе доушита по нея след обличането й. Отначало Пит помисли, че я е взела назаем от някоя от лаборантките на борда, по-дребна на ръст, но после си спомни, че когато тя се връщаше от „Полар Куин“ на „Айс Хънтър“ с лодката, заедно с Дирдри, багажът й бе натоварен в носовата част. Носеше обеци от жълти корали, които се съчетаваха с колието около голия й врат. Тя погледна към него и очите им се срещнаха — но само за миг. Беше почнала да разказва за домашното си динго в Австралия и бързо върна погледа си към слушателите си, сякаш не го бе познала.
	Дирдри, от своя страна, излъчваше чувственост и изтънченост — черти, които не убягнаха от никой мъж в залата. Пит веднага си я представи излегната върху легло, покрито с копринени чаршафи, в прелъстителна поза. Единственият й недостатък беше властното й държане. Когато я откри на борда на „Полар Куин“, му се стори сдържана и уязвима. Но сега и тя се бе преобразила в студено и надменно същество. Долови също и неумолима суровост, която не бе забелязал преди.
	Тя седеше на стола със съвършено изправен гръб и с царствена осанка, в тясна кафява рокля, която стигаше дискретно малко над коленете в копринени чорапи. На врата си бе сложила копринено шалче, което подчертаваше светлокафявите очи и медночервената й коса. Сякаш почувствала, че Пит я изучава, тя бавно се обърна и го погледна безизразно, после очите й станаха студени и преценяващи.
	Пит се почувства като въвлечен в игра на желания. Дирдри нямаше намерение да мигне, дори докато поддържаше разговора с Демпси. Погледът й като че ли мина през Пит и не намирайки нищо интересно, се отмести към една картина на стената зад него. Кафявите очи, които се заковаха върху матовозелените, изобщо не трепнаха. Тя очевидно беше жена, която не отстъпваше пред мъжете, заключи Пит. Той започна бавно, много бавно да събира очите си. Комичната закачка разсея магията и вглъбеността на Дирдри. Тя вдигна надменно брадичка, пренебрегна маймунджилъците на Пит и отново насочи вниманието си към сътрапезниците в нейния край на масата.
	Макар да изпитваше чувствено желание към Дирдри, Пит съзнаваше, че Мейв повече го привлича. Това може би се дължеше на очарователната й усмивка, разкриваща леко раздалечените в средата горни зъби, или на хубавата й, невероятно руса гъста коса, която падаше като водопад върху гърба и раменете й. Беше учуден от промяната в поведението й, откакто я срещна за първи път в снежната виелица на остров Сиймор. Долови, че Мейв бе изкусно водена за носа от Дирдри. Освен това за него, ако не и за другите, беше очевидно, че между тях не съществува никаква обич.
	Пит се размисли над вековно стария избор, пред който се изправят двата пола. Жената често се разкъсва между господин „хубавеца“, който в крайна сметка ставаше баща на децата й, и някой смотаняк, олицетворяващ света на съмнителната романтика и приключенията. Мъжът, въпреки грешките си, понякога е принуден да избира между госпожица „благоразумна съседка“, която в крайна сметка ставаше майка на децата му, и сексбомбата, която не може да отлепи тялото си от него.
	Пит не бе подложен на мъчително решение. Утре късно вечерта корабът щеше да влезе в док в чилийското пристанище Пунта Аренас на Тиера дел Фуего, откъдето Мейв и Дирдри щяха да отпътуват с редовен полет за Сантяго. Оттам можеха да вземат директен самолет за Австралия. Така че да остави въображението си да вилнее, рече си той наум, е чисто губене на време. Не смееше дори да се надява, че някой ден отново ще ги види.
	Той свали ръка под масата и докосна сгънатото съобщение от факса в джоба на панталона си. Изгарящ от любопитство, бе се свързал със Сейнт Джулиан Пърлмутър — близък семеен приятел, който притежаваше най-богатата библиотека със сведения за круширали кораби. Известен с честите си приеми и чревоугодничество, Пърлмутър беше неразривно свързан с вашингтонските кръгове и знаеше къде лежат повечето останки от кораби. Пит се бе обадил по телефона на приятеля си и го бе помолил да провери миналото на двете сестри. След по-малко от час Пърлмутър му изпрати по факса кратка справка с обещание за по-големи подробности до два дни.
	От гледна точка на материалното им положение двете жени не се вписваха в общоприетите норми. Ако неженените мъже, а може би дори и някои женени знаеха, че бащата на Мейв и Дирдри — Артър Дорсет — беше шеф на диамантена империя, отстъпваща единствено на „Де Биърс“, и шестият най-богат мъж в света, те щяха да пренебрегнат всичките си задръжки и да поискат ръката на едната или другата дама.
	Особено го порази онази част от справката, в която Пърлмутър споменаваше за търговския знак на Дорсет. Вместо да е общоизвестният диамант на някакъв фон, логотипът на Дорсет представлявал морски змей, виещ се във водата.
	Дежурният офицер се приближи до Пит и му заговори тихо:
	— Адмирал Сандекър е на сателитния телефон и иска да говори с вас.
	— Благодаря, прехвърлете разговора в кабината ми.
	Пит избута тихомълком стола си назад, стана и излезе от залата за хранене, без никой да го забележи, освен Джордино.
	— Е, най-сетне — изсумтя Сандекър. — За това време можех да си напиша поредното изказване за пред конгресната комисия относно бюджета.
	— Извинявайте, но присъствам на празненство.
	Настъпи мълчание.
	— Да не би да е празненство по случай освещаването на плавателен съд за научни изследвания на НЮМА?
	— Прощално събиране в чест на жените, които спасихме от „Полар Куин“ — поясни Пит.
	— Не ми се слуша за никакви съмнителни прояви. — Сандекър беше открит и отзивчив като всеки втори човек, но да обсъжда нещо извън научната процедура на борда на флотата си от научноизследователски кораби, не беше слабото му място.
	Пит с огромно удоволствие се възползва от случая да подразни адмирала.
	— Да не би да мислите, че правим оргия, сър?
	— Както искаш, така го наречи. Само гледай екипажът да се държи мъжки. Не е нужно да попадаме по страниците на скандални долнопробни вестници.
	— Мога ли да ви попитам за съществената част на обаждането ви, адмирале? — Сандекър никога не използваше телефона само за да се обади на някого и да го разчувства.
	— Нужна ми е помощта на теб и Джордино тук, във Вашингтон, и то страшно бързо. Кога най-рано можете да отлетите от „Айс Хънтър“ за Пунта Аренас?
	— Вертолетът ни е на крачка от нас — отвърна Пит. — Можем да потеглим до един час.
	— Уредил съм на летището да ви чака военен реактивен самолет.
	Сандекър не беше от хората, които оставяха тревата да поникне под краката им, помисли си Пит.
	— В такъв случай двамата с Ал ще се видим с вас по някое време утре следобед.
	— Имаме да обсъждаме много неща.
	— Някакви нови разкрития?
	— Един индонезийски товарен кораб е бил намерен край остров Хауланд с мъртъв екипаж.
	— Дали труповете са показали същите симптоми като на тези от борда на „Полар Куин“?
	— Никога няма да го узнаем — отвърна Сандекър. — Той се е взривил и е потънал заедно с абордажния екип, който се качил на борда за разследване.
	— Това вече е неочакван обрат!
	— Прибави към тази мистерия — продължи Сандекър — и една луксозна яхта във вид на китайска джонка, притежавана и управлявана от филмовия актьор Гарет Конвърс, която изчезнала в същия район.
	— Армията му от почитатели ще скърбят, като научат, че е умрял по неизвестни причини.
	— За загубата му вероятно ще се пише и предава от медиите много повече, отколкото за всички жертви от екскурзионния кораб — призна Сандекър.
	— Как се възприе теорията ми за звуковите вълни? — попита Пит.
	— Както се разбрахме, Йегър проучва всички данни в компютрите си. Ако има късмет, ще е събрал повече сведения, докато ти и Ал пристигнете тук. Трябва да ти кажа, че той и Руди Гън са на мнение, че май си на прав път.
	— До скоро виждане, адмирале — рече Пит и затвори телефона. Остана неподвижен и загледа апарата с вярата в Бога, че са на вярна следа.

	* * *

	Чиниите бяха раздигнати и празненството в залата за хранене на кораба се огласяше от буен смях, когато всеки започна да се надпреварва да разказва дълги тъпи вицове. Както стана с Пит, надали някой забеляза и когато Джордино напусна тържеството. Капитан Демпси се включи във веселието на вечерта с много, много стар виц за богат фермер, който изпратил непрокопсания си син в колеж и го накарал да вземе със себе си домашното им куче Роувър. Тогава момчето решило да изнуди баща си за пари, като му казал, че са му нужни хиляда долара, тъй като учителят му го уверил, че можели да научат Роувър да чете, пише и говори. Когато Демпси стигна до кулминационната точка, всички се разсмяха повече от огромно облекчение, че вицът свърши, отколкото от хумора в него.
	Телефонът, закачен на близката стена, звънна и първият офицер вдигна слушалката. Без да каже дума, той кимна на Демпси. Капитанът улови жеста му, стана и пое разговора. Изслуша за момент, после затвори телефона и се упъти към открития коридор, водещ към кърмовата палуба.
	— Какво, да не би да се навеселихте? — подвикна след него Ван Флийт.
	— Трябва да изчакам отлитането на вертолета — отвърна той.
	— Каква ще е мисията му?
	— Не е мисия. Адмиралът наредил на Пит и Джордино да се върнат час по-скоро във Вашингтон. Ще кацнат на сушата, за да вземат военен транспортен самолет.
	Мейв чу разговора и хвана Демпси за ръката.
	— Кога тръгват?
	Капитанът се изненада от силата, с която тя го сграбчи.
	— Трябва всеки момент да излетят.
	Дирдри се приближи и застана до Мейв.
	— Явно не го е грижа много дали ще се сбогува с теб.
	Мейв изпита чувството, че изведнъж някаква гигантска ръка се провря в нея и стисна сърцето й. Изпълни я тревога. Тя се втурна към палубата. Пит бе издигнал вертолета на около три метра от площадката, когато тя се появи тичешком. Успя да види ясно през големите прозорци на летателната машина двамата мъже. Джордино погледна надолу, зърна я и й махна с ръка. Ръцете на Пит бяха заети и той й отвърна само със сърдечна усмивка и кимване.
	Той очакваше от нея също да му отвърне с усмивка и махване с ръка, но му се стори, че вместо това по лицето й бе изписан страх. Тя събра длани във вид на фуния и му извика нещо, но шумът на изгорелите газове на турбината и биенето на перките на ротора погълнаха думите й.
	Мейв извика отново, този път със свалени ръце, сякаш искаше по някакъв начин да внуши мислите си в неговото съзнание. Но твърде късно. Вертолетът се стрелна вертикално нагоре и изчезна от другата страна на кораба. Тя се свлече на колене върху палубата, зарови глава между ръцете си и заплака, а тюркоазният летателен апарат се отдалечаваше над безкрайно прииждащите морски вълни.
	Джордино погледна назад през страничния си прозорец и видя свитата на палубата Мейв и Демпси, който се приближаваше към нея.
	— Интересно, каква ли беше тази припряност — почуди се той.
	— Каква припряност? — попита Пит.
	— Ами на Мейв… държеше се като гръцка оплаквачка на погребение.
	Съсредоточен върху управлението на вертолета, Пит беше пропуснал да види неочаквания изблик на скръб от страна на Мейв.
	— Сигурно мрази сбогуванията — каза той, изпълвайки се с угризение.
	— Опита се да ни каже нещо — рече замислен Джордино, съживявайки сцената в съзнанието си.
	Пит не се обърна да погледне назад. Дълбоко съжали, че не се сбогува с нея. Грубо постъпи, като лиши Мейв от приятелска прегръдка и няколко думи в знак на внимание. Искрено бе почувствал, че тя го привлича. Мейв бе събудила у него чувства, които не бе изпитвал от много години, когато загуби в морето на север от Хаваи едно много скъпо за него същество. Казваше се Самър и нямаше ден, в който да не си спомни за прекрасното й лице и тръпчивия й парфюм.
	Той, естествено, не можеше да каже дали привличането беше взаимно. В очите на Мейв имаше многообразни изрази, но сред тях не бе забелязал такъв, който да подсказва желание. А и нищо в разговорите им не го бе накарало да повярва, че те са нещо повече от двама души, които са се докоснали за кратко, преди да се разминат в нощта.
	Пит се опита да остане безпристрастен и си каза, че за любовната им афера все едно нямаше бъдеще. Те живееха на срещуположните краища на света. Най-добре беше тя да избледнее като спомен за нещо, което би могло да бъде, ако луната и звездите бяха светили на едно и също място.
	— Странна работа — обади се Джордино, вперил поглед напред към неспокойното море край островите на север от Кейп Хорн, които изникнаха в далечината.
	— Кое е странното? — попита Пит с безразличен глас.
	— Онова, което извика Мейв, докато се издигахме във въздуха.
	— Как успя да я чуеш сред грохота на вертолета?
	— Не я чух. Разпознах думите по движението на устните й.
	Пит се изхили.
	— Откога разчиташ движението на устни?
	— Не се будалкам, друже — възрази Джордино напълно сериозен. — Разбрах какво искаше да ни каже.
	От дългогодишен опит и приятелство с него Пит знаеше, че когато Джордино станеше трудноразбираем, значи се бе задълбал в самата същност на нещата. Човек не можеше да пристъпи в полето му, да се боричка с него и да излезе невредим. Пит мислено остана извън полето му и се вгледа в приятеля си.
	— Хайде, изплюй камъчето. Какво каза тя?
	Джордино се обърна бавно и погледна Пит — хлътналите му черни очи бяха замислени и същевременно мрачни.
	— Готов съм да се закълна, че каза: „Помогнете ми!“.


	14.

	Двумоторният реактивен транспортен самолет „Буканиър“ се приземи гладко и се придвижи по пистата до едно спокойно кътче на военновъздушната база „Андрюс“, разположена на югоизток от Вашингтон. Оборудван с всички удобства за старшите офицери от Военновъздушните сили, самолетът летеше почти толкова бързо, колкото и съвременните самолети изтребители.
	Докато стюардът на полета, облечен в униформата на мастър сержант от Военновъздушните сили, носеше багажа им до чакащата ги кола с шофьор, Пит се удиви на влиянието на адмирал Сандекър в столичния град. Запита се кой ли генерал е успял да придума адмиралът да му заеме самолета за временно ползване от НЮМА и по какъв начин е успял да го склони.
	Джордино дремеше в колата, а Пит гледаше с невиждащ поглед ниските сгради на града. Движението във върховия час бе почнало да се насочва извън града и улиците и мостовете, водещи към предградията, бяха задръстени. За щастие тяхната кола пътуваше в обратна посока.
	Пит се прокле за глупостта си, че не се върна на „Айс Хънтър“ веднага след като издигна вертолета във въздуха. Ако Джордино правилно бе изтълкувал думите на Мейв, значи тя се намираше в опасност. Мисълта, че я е изоставил, когато го е викала спешно, глождеше съзнанието му.
	Дългата ръка на Сандекър се вмъкна в меланхолията му и хвърли покривало върху чувството му за вина. Откакто работеше в НЮМА, Пит никога не бе поставял личните си проблеми над жизненоважната дейност на агенцията. По време на полета за Пунта Аренас Джордино бе сложил последният щрих: „Има време да се тровиш от яд, но не и сега. Хора и морски свят загиват. Колкото по-скоро пресечем пътя на това зло, толкова повече живота ще бъдат спасени. Забрави я засега. Когато цялата тази гадост свърши, можеш да си вземеш една година отпуск и да идеш да я търсиш из австралийската пустош“.
	Джордино сигурно никога нямаше да бъде поканен да преподава риторика в Оксфорд, но той рядко не успяваше да изпълни цял том с разумни мисли. Пит се предаде и с неохота пропъди Мейв от мислите си, макар и не особено успешно. Споменът за нея продължи да витае във вид на портрет, който с времето ставаше все по-красив.
	Излезе от вглъбеността си, когато колата свърна по пътеката за коли пред високото зелено здание със затъмнени прозорци, в което се помещаваше главната квартира на НЮМА. Паркингът за посетители беше препълнен с подвижни телевизионни станции и фургони, които излъчваха микровълни, достатъчни да бъдат използвани за откриването на закусвалня за печени пилета.
	— Ще ви закарам в подземния паркинг — каза шофьорът. — Тук лешоядите ви чакат да пристигнете.
	— Сигурен ли сте, че в сградата не броди убиец със секира? — попита Джордино.
	— Нищо подобно. Посрещането е за вас. Новинарите са гладни за подробности за масовото клане на борда на екскурзионния кораб. Австралийците се опитаха да наложат забрана за разгласяването му, но цялата страхотия излезе наяве, когато оцелелите пътници се разбъбриха след пристигането си в Чили. Те ви възхваляваха как сте им спасили живота и сте предотвратили сблъсъка на кораба в скалите. А фактът, че две от пътничките били дъщери на краля на диамантите Артър Дорсет, естествено, изпълни страниците на жълтата преса.
	— Значи сега го наричат „масово клане“ — въздъхна Пит.
	— За радост на индианците, че този път няма да обвиняват тях — отбеляза Джордино.
	Колата спря пред караул, поставен пред малка ниша, водеща към частен асансьор. Те попълниха пропуск и взеха асансьора за десетия етаж. Когато вратата на кабината се отвори, двамата се озоваха в просторна зала — електронното владение на Хирам Йегър, откъдето компютърният магьосник направляваше мрежата от системи с обширни данни на НЮМА.
	Йегър вдигна поглед от огромното бюро във вид на подкова, разположено в средата на залата, и се усмихна широко. Този път не беше в работния си комбинезон, а с избеляло яке „Ливайс“, което изглеждаше така, сякаш кон го бе влачил от Тумбстоун до Дюранго. Той скочи на крака, заобиколи бюрото и се здрависа енергично с Пит и Джордино.
	— Радвам се да ви видя отново в тази сграда, негодници такива. Откакто офейкахте в Антарктида, тук настъпи скука като в изоставен увеселителен парк.
	— Все си е по-добре отново да стъпваш по под, който не се люлее и клатушка — отбеляза Пит.
	Йегър се захили на Джордино.
	— Станал си по-намусен отпреди.
	— Това е, защото краката ми са все още студени като лед — отвърна Джордино с обичайния си пародиен тон.
	Пит обходи с поглед стаята, пълна със системи за електронни данни и обслужващия ги персонал.
	— Тук ли са адмиралът и Руди Гън?
	— Чакат ви в частната заседателна зала — отвърна Йегър. — Предположихме, че двамата с Ал ще идете направо там.
	— Исках да те хвана, преди да сме се настанили.
	— Какво си наумил?
	— Ще ми се да погледна данните ти за морските змейове.
	Йегър учудено повдигна вежди.
	— Морски змейове ли каза?
	Пик кимна.
	— Възбудиха любопитството ми. Не мога да ти кажа защо.
	— Може и да се изненадаш, като научиш, че имам планина от материали за морските змейове и езерните чудовища.
	— Нямам предвид легендарните същества, плуващи в Лох Нес и езерото Чамплейн — поясни Пит. — Интересуват ме само морските разновидности.
	Йегър сви рамене.
	— Тъй като повечето от забелязаните са навътре в моретата, това намалява възможността за търсенето им с осемдесет процента. Утре сутринта ще оставя на бюрото ти дебела папка.
	— Благодаря ти, Хирам. Както винаги съм ти признателен.
	Джордино погледна часовника си.
	— Предлагам да тръгваме, преди адмиралът да ни е обесил на най-близката рейка.
	Йегър посочи една врата.
	— Можем да слезем по стълбите.
	Когато Пит и другите влязоха в заседателната зала, Сандекър и Гън изучаваха региона с последния случай на необяснимата смърт, прожектиран върху холографска карта. Адмиралът и Гън пристъпиха напред, за да ги приветстват. Известно време всички останаха скупчени един до друг и обсъдиха развоя на събитията. Гън нетърпеливо разпита Пит и Джордино за подробности, но те и двамата бяха капнали от умора и разказаха сбито безумната поредица от случки.
	Сандекър благоразумно не ги притесни. Пълните доклади можеха да бъдат написани и по-късно. Той посочи празните столове.
	— Защо не седнете и да пристъпим към работа.
	Гън насочи вниманието им към една от сините сфери, която като че ли плуваше над единия край на масата.
	— Това е последната смъртоносна зона — поясни той. — Индонезийски товарен кораб на име „Ментауай“ с екипаж от осемнайсет души.
	Пит се обърна към адмирала.
	— Плавателният съд, който се взривил, след като друг екипаж се качил на борда ли?
	— Същият — кимна Сандекър. — Както те уведомих на борда на „Айс Хънтър“, съобщиха ни, че в същия район актьорът Гарет Конвърс, екипажът му и луксозната му джонка са минали покрай петролен танкер, който останал невредим. Джонката и всички на борда май че са изчезнали.
	— И сателитът ли не ги е засякъл? — попита Джордино.
	— Било е много облачно, а и инфрачервените камери не улавят плавателни съдове с големината на джонка.
	— Трябва да вземем под внимание и още нещо — рече Гън. — Капитанът на американския контейнеровоз, който открил „Ментауай“, съобщи, че някаква луксозна яхта се отдалечила с голяма скорост от мястото. Не можел да се закълне пред съда, но бил сигурен, че яхтата се приближила до „Ментауай“, преди той да пристигне след сигнала за помощ от товарния кораб. Смята също така, че екипажът на яхтата по някакъв начин е отговорен за експлозиите, които помели и пратения от него спасителен екип.
	— Струва ми се, че въпросният капитан има прекалено развито въображение — вметна Йегър.
	— Да се твърди, че на този човек му се привиждат демони, е некоректно. Капитан Джейсън Келси е високоотговорен мореплавател със солидна характеристика за способност и почтеност.
	— Даде ли описание на яхтата? — поинтересува се Пит.
	— Когато съсредоточил вниманието си върху нея, яхтата вече била твърде далече, за да я разпознае. Вторият му офицер обаче успял да я огледа по-рано с бинокъла, преди да е увеличила разстоянието между тях. За щастие той бил любител художник, който обичал да скицира кораби и да се хвали с това, когато слизал на някое пристанище.
	— Значи е нарисувал нейна скица?
	— Признава, че си е позволил малко волности. Яхтата се движела встрани от него и той я виждал предимно откъм кърмовата й част. Успя обаче да ни предостави достатъчно точно подобие, за да издирим по модела на корпуса строителите й.
	Сандекър запали една от пурите си и се обърна към Джордино.
	— Ал, защо не поемеш разследването на този случай?
	Джордино бавно извади пура, точно копие на тази на Сандекър, и пак бавно я завъртя между палеца и пръстите си, докато затопляше единия й край с клечка кибрит.
	— Ще тръгна по следата, след като си взема душ и се преоблека.
	Начинът, по който Джордино дебнеше случай, за да задигне някоя пура от личния запас на адмирала, беше загадка, която удивляваше Сандекър. Играта на котка и мишка продължаваше с години и Сандекър така и не успяваше да разгадае тайната, а беше твърде горд, за да поиска отговор от Джордино. Особено го влудяваше фактът, че изобретателността на Джордино неизменно стигаше дотам, че никога не можеше да се установи броя на липсващите пури.
	Пит драскаше нещо в един бележник и заговори на Йегър, без да вдига поглед.
	— Предполагам, ще можеш да ми кажеш, Хирам. Идеята ми за смъртоносни звукови вълни допринесе ли с нещо?
	— Да, и то много, както се оказа — отговори Йегър. — Специалистите по акустика все още разработват подробна теория, но, изглежда, ние сме насочили вниманието си към „убиец“, който се движи през вода и съдържа няколко елемента. Има множество аспекти, които трябва да се изследват. Първият е източник за генериране на голяма енергия. Вторият — разпространението, или как пътува енергията от източника през моретата. Трето, каква е целта или структурата, която приема акустичната енергия. И четвърто, физиологическият ефект върху човешката и животинската тъкан.
	— Можеш ли да ми посочиш случай на звукови вълни с голяма сила, които да са смъртоносни? — попита Пит.
	Йегър сви рамене.
	— Засега не сме стъпили на твърда почва, но това е най-доброто, с което разполагаме в момента. Единственият жокер в колодата е, че звуковите вълни, достатъчно силни да убиват, не могат да дойдат от обикновен звуков източник. Дори и много силен източник не е в състояние да убива от разстояние, колкото и да е голямо то, освен ако звукът не е фокусиран по някакъв начин.
	— Трудно ми е да повярвам, че една комбинация от звук с голяма сила и енергия с прекомерен резонанс, след като е изминала огромно разстояние през вода, може да излезе на повърхността и да унищожи всяко живо същество в радиус от трийсет и повече километра.
	— Имате ли представа откъде произлизат тези звукови вълни? — попита Сандекър.
	— Да, всъщност имаме.
	— Може ли един звуков източник наистина да причини толкова потресаващо много жертви? — попита Гън.
	— Не, и тъкмо това е уловката — отвърна Йегър. — За да се стигне до масово убийство над и под морската повърхност с величината, която изпробвахме, ние трябва да търсим няколко различни източници в противоположните части на океана. — Той замълча и разрови купчината документация, докато намери онова, което търсеше. После взе дистанционното управление и натисна поредица от кодове. В противоположните ъгли на холографската карта светнаха четири зелени светлинки. — Използвайки глобалната мониторна система от подводни микрофони, разположени в океана от нашите военновъздушни сили, за да проследяват съветския подводен флот по време на студената война, ние успяхме да открием източника на разрушителните звукови вълни в четири различни точки в Тихия океан. — Йегър спря да говори, за да раздаде на присъстващите копия от разпечатката на морската карта. — Източник номер едно — най-силният засега, се оказа, че излъчва звукови вълни от остров Гладиатор, от върха на верига от вулканични планини, намиращи се дълбоко в океана, който се показва над повърхността в средата на разстоянието между остров Тасмания и Южния остров на Нова Зеландия. Номер две е почти по права линия в посока на Командорските острови, край полуостров Камчатка в Берингово море.
	— Това е доста на север — отбеляза Сандекър.
	— Не мога да си представя какво добиват там руснаците — вметна Гън.
	— После се отправяме на изток през морето към остров Кунгхит, край Британска Колумбия, Канада, за номер три — продължи Йегър. — Последният източник според проследяването му чрез диаграма на данни от подводните микрофони, е на Исла де Паскуа, или Великденския остров, както е по-известното му наименование.
	— Образува се форма на трапец — вметна Гън.
	Джордино се изправи на мястото си.
	— На какво?
	— На трапец, четириъгълник, на който две от страните му не са успоредни.
	Пит стана от масата и закрачи към триизмерната карта на океана, докато едва ли не влезе в нея.
	— Малко е необичайно, че всички акустични източници идват все от острови. — Той се обърна към Йегър. — Сигурен ли си в данните си? Да няма някаква грешка? Дали електронните ти уреди са обработили правилно информацията от проследяването, подадена от подводните микрофони?
	Йегър го загледа така, сякаш Пит му бе забил юмрук в гърдите.
	— Статистическите ни анализи вземат под внимание приемането на акустичната мрежа и алтернативните пътища на лъчите с оглед измененията на океана.
	— Примирявам се — рече Пит и направи извинителен поклон, после попита: — Островите обитаеми ли са?
	Йегър му подаде малка папка.
	— Събрахме обичайната енциклопедия от данни за островите — природни условия, фауна, население. Остров Гладиатор е частна собственост. Останалите три са дадени под наем на чужди държави за минерални проучвания. Те трябва да се считат за забранени зони.
	— Как може звук да се разпространява на такива огромни разстояния под водата? — попита Джордино.
	— Високочестотният звук се абсорбира бързо от солта в морската вода, докато нискочестотните акустични вълни не се влияят от молекулярната структура на солта и има сигнали, проследявани в обсег до хиляди километри. Следващата част от сценария е доста мъглява. По някакъв начин, който тепърва ще трябва да разберем, нискочестотните лъчи с голяма сила, излъчвани от различните източници, излизат на повърхността и се съсредоточават в така наречената „зона на конвергенция“. Тези феномени учените наричат „каустичност“.
	— Като на содата каустик? — попита Джордино.
	— Не, нещо като плик, който се образува, когато звуковите лъчи се срещнат и съберат в една точка.
	Сандекър вдигна чифт очила към светлината, за да провери дали са зацапани.
	— Какво ще стане, ако всички ние седим на палубата на кораб, намиращ се в средата на зоната на конвергенция?
	— Ако бъдем засегнати само от един звуков източник — поясни Йегър, — ще чуем тихо бръмчене и може би няма да почувстваме нищо, освен леко главоболие. Но ако четири вълни се съберат в един и същи район по едно и също време, конструкцията на кораба ще увеличи силата им и ще отекне или завибрира и звуковата енергия ще причини увреждане на вътрешните органи, достатъчно да убие всички нас в порядъка на минути.
	— Съдейки по пръснатите на различни места обекти, засегнати от бедствието — рече мрачно Джордино, — това нещо може да се движи с бясна скорост и да поразява всяко кътче в морето.
	— Или по крайбрежието — добави Пит.
	— В процеса на работата ние предвиждаме къде биха се събрали лъчевите потоци — каза Йегър, — но е трудно да излезем с установена формула. За момента най-доброто, което можем да направим, е да нанесем на карта приливите и отливите, водните течения, морските дълбочини и температурата на водата. Всички те променят значително пътя на звуковите лъчи.
	— Тъй като имаме слаба представа с какво сме се заели — подхвърли Сандекър, — можем да разработим план как да дръпнем щепсела.
	— Въпросът е — обади се Пит, — какво общо имат островите, освен че са наети от компании за минерални проучвания?
	Джордино се загледа в пурата си и подхвърли:
	— Може би нелегални опити с ядрени или обикновени оръжия.
	— Нито едното, нито другото — отвърна Йегър.
	— Тогава какво?
	— Диаманти.
	Сандекър погледна подозрително Йегър.
	— Диаманти ли каза?
	— Да, сър. — Йегър погледна в папката си. — Операциите и на четирите острова са или под владението, или под ръководството на „Дорсет Консолидейтид Майнинг Лимитид“ от Сидни, Австралия. Второто най-голямо дружество в света за добив на диаманти след „Де Биърс“.
	Пит се почувства така, сякаш някой изневиделица се приближи до него и го ръгна в стомаха.
	— Артър Дорсет — заговори той тихо, — директорът на „Консолидейтид Майнинг“, се оказа, че е бащата на двете жени, които Ал и аз спасихме на Антарктида.
	— Ами да! — възкликна Гън, просветвайки му. — Дирдри Дорсет! — После погледът му доби озадачен израз. — Добре де, но другата се казва Мейв Флечър.
	— Тя е сестра на Дирдри, която е взела фамилното име на прабаба си — поясни Пит.
	Единствен Джордино извлече хумор от ситуацията.
	— Те положиха страхотни усилия, за да се запознаят с нас.
	Сандекър го стрелна с унищожителен поглед и се обърна към Пит:
	— Това ми намирисва на нещо повече от чисто съвпадение.
	Джордино стана отново сериозен.
	— Не мога да се начудя, какво ли ще каже един от най-богатите търговци на диаманти в света, когато научи, че изкопните му работи за една бройка са щели да убият двете му скъпи дъщери.
	— Всяко зло за добро — рече Гън. — Ако миннодобивните операции на Дорсет по някакъв начин са свързани с акустичното смъртоносно явление, Дърк и Ал имат пълното право да потропат на вратата му и да го поразпитат. Мъжът има основателна причина да влезе в ролята на признателен баща.
	— От това, което знам за Артър Дорсет — заговори Сандекър, — той е толкова саможив, че отне наградата за отшелничество от Хауърд Хюс. Подобно на диамантодобивните операции на „Де Биърс“, собствеността на Дорсет се охранява строго срещу кражба и тайно изнасяне. Той никога не се появява на публични места и изобщо не дава интервюта за медиите. Говорим за много затворен човек. Дълбоко се съмнявам, че спасяването на дъщерите му ще го трогне. Той е извънредно безчувствен човек.
	Йегър посочи сините сфери на холографската карта.
	— Но там умират хора! Той не може да не се вслуша, ако по някакъв начин е отговорен с операциите си.
	— Артър Дорсет е чужд гражданин, с огромна власт — рече бавно Сандекър. — Трябва да го считаме за невинен за всякакви нарушения, докато нямаме доказателства. Доколкото знаем засега, бедствието е природно. Колкото до нас, длъжни сме да действаме по официален път. Това е моята теория. Аз ще направя първата крачка с Държавния департамент и с австралийския посланик. Те могат да проведат разговор с Артър Дорсет и да го помолят за съдействие при едно разследване.
	— Това може да отнеме седмици — възрази Йегър.
	— Защо да не спестим време — предложи Джордино, — като си пробием път през бюрокрацията и проверим дали миннодобивната технология е причина по някакъв начин за масови убийства?
	— Можеш да почукаш на вратата на най-близката негова диамантена мина и да помолиш да наблюдаваш изкопните операции — посъветва го Пит с нотка на сарказъм в гласа.
	— Ако Дорсет е параноик, както го описахте — обърна се Джордино към Сандекър, — той не е от хората, с които можем да си играем.
	— Ал е прав — подкрепи го Йегър. — Ако искаме да спрем убийствата, и то час по-скоро, ние не можем да чакаме размени на дипломатически любезности. Ще трябва да действаме тайно.
	— Не е толкова просто да си навираш носа в диамантени мини — рече Пит. — Всеизвестно е, че те са добре охранявани срещу бракониери и всякакви нашественици, тръгнали за лесна печалба чрез търсене на скъпоценни камъни. Охраната на диамантодобивните мини е прословуто строга. Проникването във високотехнологичните електронни системи изисква добре обучени професионалисти.
	— Защо да не е отряд от специалните сили? — подхвърли Йегър.
	Сандекър поклати глава.
	— Това не може да стане без разрешението на президента.
	— Ами защо не го уведомим? — попита Джордино.
	— Рано е още да ходим при него — отвърна адмиралът. — Поне докато не представим солидно доказателство за действителна заплаха за националната сигурност.
	Както съзерцаваше картата, Пит заговори бавно:
	— Струва ми се, че остров Кунгхит е най-удобният от четирите. Тъй като е в Британска Колумбия и на практика е на прага ни, не виждам причина защо да не си направим едно собствено малко проучване?
	Сандекър го погледна навъсено.
	— Надявам се, не си въобразяваш, че северните ни съседи ще си затворят очите пред подобно нашествие.
	— Защо не? Като вземат предвид, че НЮМА е открила много доходоносно нефтено находище край Бафинова земя, което да експлоатират в продължение на седем години, предполагам, че няма да имат нищо против, ако се поразходим с кану край Кунгхит и снимаме пейзажа.
	— Това ли си намислил?
	Пит погледна адмирала като дете, очакващо да получи безплатен билет за цирк.
	— Може и малко да попресилих нещата, но да, това е начинът, който виждам.
	Сандекър замислен изпусна кълбо дим от пурата си.
	— Добре — въздъхна той накрая. — Наруши границата. Но запомни — ако бъдеш заловен от охраната на Дорсет, не си прави труда да се обаждаш вкъщи. Защото никой няма да вдигне телефона.


	15.

	Един ролс-ройс седан намали ход и безшумно спря пред стар самолетен хангар, който се издигаше насред обрасло в бурени поле в най-отдалечения периметър на вашингтонското международно летище. Подобно на елегантна знатна дама, обикаляща бедняшките квартали, внушителната старомодна кола изглеждаше не на място на пустеещия в нощта кален път. Единственото осветление идваше от мъждивата жълта светлина на улична лампа. Тя бе толкова слаба, че не успяваше да се отрази в боята на колата — сребристозелен металик.
	Ролсът беше модел, известен като „Силвър Дон“. Шасито бе излязло от фабриката през 1955 година и бе оборудвано с купе по поръчка, изработено от „Хупърс & Кампъни“. Предните калници изтъняваха изящно към задната част на каросерията, която отстрани и над колелата ставаше напълно гладка. Двигателят беше с шест цилиндъра, разположени в ред, с висящи клапани и движеше колата по пътищата почти безшумно — като тиктакането на електрически часовник. Скоростта при ролс-ройса изобщо не беше фактор. На запитвания за конските сили от завода отговаряха просто, че са достатъчни.
	Шофьорът на Сейнт Джулиан Пърлмутър — необщителен човек на име Хуго Мълхоланд, дръпна ръчната спирачка, изключи двигателя и се обърна към работодателя си, който изпълваше почти цялата задна седалка.
	— Не ми е приятно да ви карам до това място — рече той с глух басов глас, който съответстваше на очите му като на кръвожадно куче. Бе спрял поглед върху проядения от ръжда покрив и небоядисваните от четирийсет години стени на постройката. — Не проумявам защо на някого му се иска да живее в такава порутена барака.
	Пърлмутър тежеше точно 181 килограма. И колкото и да беше странно, нямаше и местенце по тялото му, което да е дори малко провиснало. Беше удивително набит за огромен мъж като него. Той вдигна кухия си бамбуков бастун със златна обла дръжка, служеща и като плоска бутилка за коняк, и потупа с него ореховата масичка, която се сваляше от гърба на предната седалка.
	— За твое сведение, в тази порутена барака, както я нарече, се помещава колекция от старинни автомобили и самолети на стойност милиони долари. Вероятността да бъде нападната от бандити е нищожна. Обикновено те не бродят из летищата в глуха доба, а и алармените системи са достатъчни да опазят банка в Манхатън. — Пърлмутър млъкна, за да посочи с бастуна си към мъничка червена светлинка, която едва се забелязваше. — Дори както си говорим, една видеокамера ни следи.
	Мълхоланд въздъхна, слезе и заобиколи колата, за да отвори вратата за Пърлмутър.
	— Ще ви чакам ли?
	— Не, ще вечерям тук. Позабавлявай се няколко часа и ела да ме вземеш в единайсет и половина.
	Мълхоланд помогна на Пърлмутър да слезе и го съпроводи до входната врата на хангара. Вратата беше мръсна и потънала в прах. Камуфлажът въздействаше много сполучливо. Ако някой случайно минеше покрай този привидно занемарен хангар, щеше да го помисли за изоставена сграда, определена за събаряне. Пърлмутър почука с бастуна на вратата. След няколко секунди се чу леко щракване и вратата се отвори, сякаш задвижена от призрачна ръка.
	— Приятна вечеря! — му пожела Мълхоланд, докато напъхваше под мишницата на Пърлмутър цилиндричен пакет и му подаваше чантата за документи. После се обърна и тръгна обратно към ролса.
	Пърлмутър пристъпи в друг свят. Вместо сред прах, мръсотия и паяжини, той се озова в бляскаво осветена, ярко украсена и безупречно чиста атмосфера на лъскава боя и хром. Близо четири дузини класически автомобили, два самолета и една кола от началото на века стояха с цялото си възстановено великолепие на изрядно лъснат циментов под. Вратата зад него се затвори безшумно, докато той вървеше между невероятната изложба на екзотични машини.
	Пит стоеше на издадения от апартамента балкон, който обточваше единия край на хангара на цели десет метра над циментовия под. Той посочи цилиндричния пакет под мишницата на Пърлмутър.
	— Пази се от подаръците, правени от гърци — подметна той с усмивка.
	Пърлмутър погледна нагоре и му хвърли намръщен поглед.
	— Аз не съм грък, а това, ако искаш да знаеш, е бутилка френско шампанско „Дом Периньон“, реколта 1983-та — каза той и вдигна високо пакета, — за да отпразнуваме завръщането ти в цивилизования свят. Предполагам, че е по-върховно от всичко, което имаш в избата си.
	Пит се засмя.
	— Добре, ще го сравним с моето сухо пенливо вино, незнайна реколта, от Албакърки, Ню Мексико — „Грюе“.
	— Не се занасяй. „Грюе“ в Албакърки?
	— Техните превъзхождат и най-добрите калифорнийски пенливи вина.
	— От тоя разговор за вина стомахът ми почна да къркори. Свали асансьора.
	Пит изпрати надолу един старинен товарен асансьор с решетки от ковано желязо. Веднага щом спря с трясък, Пърлмутър влезе в него.
	— Това чудо ще издържи ли на тежестта ми?
	— Сам го монтирах, за да кача мебелите си. Но ето ти сега проверка за допустимото му натоварване.
	— Много утешително, няма що! — измърмори Пърлмутър, когато асансьорът с лекота го понесе към апартамента на Пит.
	На площадката двамата се приветстваха като стари приятели, каквито всъщност бяха.
	— Радвам се да те видя, Джулиан.
	— Винаги се чувствам щастлив, когато ще вечерям с десетия си син. — Това беше една от неизменните шеги на Пърлмутър. Той беше заклет стар ерген, а Пит беше единствен син на сенатора Джордж Пит от Калифорния.
	— Нима има още деветима като мен? — попита Пит, правейки се на изненадан.
	Пърлмутър потупа едрия си корем.
	— Няма да повярваш, но преди ей това да почне да ми пречи, сума ти девойчета бяха покорени от учтивите обноски и сладкодумието ми. — Той замълча и подуши въздуха. — На херинга ли ми мирише?
	Пит кимна.
	— Тази вечер ще си хапнеш основната храна на немския ратай. Яхния от осолено говеждо със солена херинга и задушено кисело зеле с пикантни подправки, предшествани от супа от леща с наденички от свински черен дроб.
	— В такъв случай трябваше да донеса мюнхенска бира вместо шампанско.
	— Бъди авантюрист — рече Пит. — Непременно ли трябва да спазваме правилата?
	— Много си прав — съгласи се Пърлмутър. — Звучи прекрасно. Сигурно ще направиш от някоя жена щастлива съпруга с твоето майсторско готвене.
	— Опасявам се, че любовта ми към готвенето няма да заличи недостатъците ми.
	— Като стана дума за хубави жени, какви новини имаш от уважаемата Смит от Конгреса?
	— Лорън се върна в Колорадо и започна кампания, за да запази мястото си в Конгреса — поясни Пит. — Не съм я виждал близо два месеца.
	— Хайде стига празни приказки — изгуби търпение Пърлмутър. — Давай да отваряме шампанското и да се залавяме за работа.
	Пит донесе кофа с лед и те започнаха с „Дом Периньон“ преди основното ястие и завършиха вечерята със сухото „Грюе“ по време на десерта. Пърлмутър остана възхитен от искрящото вино от Ню Мексико.
	— Доста е добро — плахо изрази мнението си той, — сухо и тръпчиво. Откъде мога да си купя една каса?
	— Ако беше само „доста добро“, едва ли би поискал да се снабдиш с цяла каса — отвърна захилен Пит. — Ама че си шарлатанин!
	Пърлмутър сви рамене.
	— Знам, че не мога да те баламосам.
	Веднага щом Пит разтреби масата, Пърлмутър се премести във всекидневната, извади от чантата си дебел куп книжа и ги сложи на ниската масичка. Пит го завари да преглежда страниците и да проверява бележките си по тях.
	Той се настани на един кожен диван под разположени на зигзаг полици, изпълнени с малък флот от модели — точни копия на круширали кораби, които бе откривал през годините.
	— И така, какво изрови за прославената фамилия Дорсет?
	— Ще повярваш ли, че това — Пърлмутър вдигна дебелия том от над хиляда страници — представлява лека драскотина върху повърхността. От всичко, което издирих, историята на Дорсетови може да се сравни с династия от епически роман.
	— Какво ще ми кажеш за настоящата глава на семейството — Артър Дорсет?
	— Изключително саможив човек. Рядко се появява в обществото. Твърдоглав, с предразсъдъци и крайно безскрупулен. Никой от хората, без изключение, които дори за малко са имали контакт с него, не го обича.
	— Но е червив с пари — вметна Пит.
	— Червив е наистина — потвърди Пърлмутър и направи физиономия, сякаш току-що бе сдъвкал паяк. — Дружеството „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ и бижутерската къща „Дорсет“ с верига от магазини за продажба на дребно са изцяло притежание на семейството. Няма съсобственици, нито акционери или съдружници. Семейството владее и дъщерна фирма, наречена „Тихоокеански Гладиатор“, чиято дейност е съсредоточена в добив на цветни скъпоценни камъни.
	— А как е започнал?
	— За това трябва да се върнем 144 години назад. — Пърлмутър подаде чашата си на Пит, за да му я напълни отново. — Ще започнем с една епична битка в морето, описана от капитан на клипер и публикувана от дъщеря му след неговата смърт. По време на плаване през януари на 1856 година корабът му, който превозвал каторжници, между които имало и жени, за австралийската каторжническа колония в Ботани Бей — залив на юг от сегашния град Сидни, бил застигнат от яростен тайфун, докато се движел на север по Тасманово море. Корабът се наричал „Гладиатор“ и се управлявал от един от най-прочутите капитани на клипери за онова време — Чарлс Бъли Скагс.
	— Ерата на железните мъже и дървените кораби — смънка Пит.
	— Точно така — съгласи се Пърлмутър. — Във всеки случай Скагс и екипажът му трябва да са се борили със зъби и нокти, за да спасят кораба от една от най-жестоките бури на века. Но след като ветровете утихнали и морето се успокоило, „Гладиатор“ вече представлявал същинска руина. Мачтите били пометени зад борда, надстройката му — разрушена, а корпусът му се пълнел с вода. Няколко от лодките му били изхвърлени в морето, останалите — разбити. Капитан Скагс разбрал, че на кораба му остават само няколко часа живот, затова издал заповед на екипажа и на всеки затворник с дърводелски способности да разглобят каквото е останало от кораба и да построят сал.
	— Вероятно не е имал друг избор — отбеляза Пит.
	— Двама от затворниците се явяват прародители на Артър Дорсет — продължи Пърлмутър. — Неговият прапрадядо се казва Джес Дорсет, осъден за разбойничество, а прапрабаба му, Бетси Флечър, имала двайсетгодишна присъда, задето откраднала едно одеяло.
	Пит съзерцаваше мехурчетата в чашата си.
	— Явно, в ония дни не си е струвало да вършиш такива престъпления — заключи той.
	— Повечето американци изобщо не знаят, че нашите затворнически колонии са били също така и трамплин за престъпниците от Англия допреди американската революция. Много семейства ще се изненадат, ако научат, че предците им са слезли по бреговете ни като осъдени престъпници.
	— Оцелелите от кораба били ли са спасени от сала? — попита Пит.
	— Не — поклати глава Пърлмутър. — Следващите петнайсет дни се превърнали за тях в сага на ужаса и смъртта. Бури, жажда и глад, както и зверско клане между моряците, неколцина от войниците и затворниците, погубили почти всички, които били на сала. Когато най-накрая той бил отнесен към стръмните скали на необозначен на картата остров и се разбил на парчета, според преданието един морски змей спасил плуващите към брега от дебнещата ги огромна бяла акула.
	— Това обяснява търговския знак на Дорсет. Явно, че е в резултат на халюцинациите на полумъртви хора.
	— Не ме изненадва. Само осем от първоначалните 231 нещастника, напуснали кораба, са се добрали до брега — шестима мъже и две жени, които били по-скоро мъртви, отколкото живи.
	Пит погледна Пърлмутър.
	— 223 жертви. Внушителна цифра.
	— От тия осем — продължи Пърлмутър — един моряк и един осъден по-късно също загинали, след като се сбили за жените.
	— Като при бунта на „Баунти“.
	— Не съвсем. Две години по-късно капитан Скагс и единственият оцелял моряк, който, за негова радост, бил дърводелецът на „Гладиатор“, построили кораб от останките на малък френски военен кораб, който се разбил в скалите по време на буря и целият му екипаж загинал. Двамата поели за Австралия по Тасманово море, оставяйки на острова затворниците.
	— Скагс е изоставил Дорсет и Флечър?
	— Имал е напълно основателна причина. Очарованието да се живее на красив остров било за предпочитане пред ада на затворническите лагери в Ботани Бей. И понеже Скагс дължал живота си на Дорсет, той доложил на управата на каторжническата колония, че всички затворници загинали на сала, и така оцелелите били оставени на мира.
	— Значи те се отдали на нов живот и почнали да се множат.
	— Точно така — потвърди Пърлмутър. — Преди да тръгне, Скагс венчал Джес и Бетси, на които след време им се родили две момченца, а другата двойка затворници се сдобила с дъщеря. После всички се обединили в малка семейна общност и се заели да продават хранителни припаси на риболовните кораби, които започнали да използват остров Гладиатор, както го нарекли по-късно, като редовно пристанище за престой по време на далечните им плавания.
	— Какво станало със Скагс? — полюбопитства Пит.
	— Той се върнал към морето като капитан на нов клипер, собственост на корабоплавателното дружество „Карлайл & Дънхил“. След като извършил няколко плавания по Тихия океан, той се пенсионирал и накрая, след двайсет години — през 1876 година, починал.
	— Къде в тази картина се появяват диамантите?
	— Имай търпение — каза Пърлмутър с наставнически тон. — Необходимо е малко минало, за да се вникне в същността на разказа. Да уточним преди всичко, че диамантите, макар да подбуждат към престъпления, корупция и романтика повече отколкото който и да е друг минерал в света, представляват чисто и просто кристализирал въглерод. От химическа гледна точка те са сестри на графита и въглищата. Смята се, че диамантите се образуват в продължение на три милиарда години и се намират на дълбочина някъде между 120 и 200 километра под горната земна мантия. Под влиянието на невероятна горещина и налягане чистият въглерод, заедно с газове и втечнени скали, си пробива път към повърхността през вулканични шахти, наричани по-често тръби. Когато тази смесица изригне нагоре, въглеродът се охлажда и кристализира в изключително твърди и прозрачни камъни. Диамантите са едни от малкото минерали, които достигат до земната повърхност от голяма дълбочина.
	Пит се загледа в пода и се опита да си представи природния процес на образуването на диаманти.
	— Предполагам, че едно напречно сечение на почвата ще покаже следи от диаманти, които се издигат спираловидно към повърхността през някоя тръбовидна шахта, чийто край малко под повърхността се разширява във вид на фуния.
	— Или на морков — вметна Пърлмутър. — За разлика от чистата лава, която образува високи островърхи вулкани, когато достигне до земната повърхност, смесиците от диаманти и течна скала, познати като кимберлитови тръби, наречени на името на южноафриканския град Кимберли, се охлаждат много бързо и се втвърдяват във вид на огромни могили. Някои от тях се натрошават от естествена ерозия и пръсват диамантите в така наречените наносни залежи. А някои ерозирали вулканични тръби образуват дори и езера. Най-голямата маса от кристализирали камъни обаче остава в подземните тръби или улеи.
	— Я да видя дали ще позная: Дорсетови са открили една от тези пълни с диаманти тръби на техния остров.
	— Все бързаш да ме превариш — измърмори раздразнен Пърлмутър.
	— Извинявай — рече умиротворително Пит.
	— Корабокруширалите затворници неволно открили не една, а две феноменално богати на диамантови залежи тръби във вулканични могили, намиращи се в двата противоположни краища на остров Гладиатор. Те възприели намерените от тях камъни, в които нямало скални примеси поради излагането им на дъжд и вятър в течение на векове, просто като „красиви камъчета“, както ги нарекла Бетси Флечър в писмо до Скагс. В действителност необработените и нешлифовани диаманти изглеждат като прозрачни камъни без гланц и почти без никакъв блясък. Често на пипане и външен вид наподобяват калъп сапун с причудлива форма. Едва през 1866 година, след американската гражданска война, един плавателен съд на военновъздушните сили на Съединените щати, който извършвал проучвателно плаване, за да открие възможни места за дълбоки подводни пристанища в южната част на Тихия океан, спрял край острова, за да се запаси с прясна вода. На борда му имало геолог. Той случайно видял, че децата на Дорсетови си играели на брега с някакви камъчета и проявил любопитство. Разгледал едно от камъчетата и с удивление разпознал в него диамант от най-малко двайсет карата. Когато попитал Джес Дорсет откъде е камъчето, потайният печен разбойник му казал, че го донесъл от Англия.
	— И тази своевременна малка случка слага началото на „Дорсет Консолидейтид Майнинг“.
	— Не веднага — уточни Пърлмутър. — Джес Бетси изпратила двете си момчета — Джес младши и Чарлс, кръстен безспорно на Скагс — и дъщерята на другите двама каторжници, Мери Уинкълман, да учат в Англия. Тя писала писмо на Скагс с молба да им помогне, придружено от кесийка с необработени диаманти за разноските му покрай уреждането на обучението им. Капитанът дал кесийката на своя приятел и бивш работодател Абнър Карлайл, за да действа от негово име, тъй като той бил на смъртно легло. Карлайл занесъл диамантите за обработка и шлифоване, а след това ги продал на лондонската стокова борса за близо един милион лири стерлинги или около седем милиона долара по тогавашния курс.
	— В ония дни това е била доста тлъстичка сума — рече замислен Пит. — Децата сигурно са си отживели.
	Пърлмутър поклати глава.
	— Този път не позна. Момчетата живели много пестеливо в Кеймбридж, а Мери посещавала престижно девическо училище извън Лондон. Тя и Чарлс се оженили веднага след като той завършил обучението си и двамата се върнали на острова, където поели управлението на минните операции в спящите вулкани. Джес младши останал в Англия и основал бижутерската къща „Дорсет“, в съдружие с един еврейски търговец на диаманти от Абърдийн на име Ливай Страусър. Бизнесът в Лондон, насочен към обработка и продажба на диаманти, бил съсредоточен в луксозни представителни магазини за продажба на дребно, в елегантни кабинети на по-горните етажи за по-значителни продажби на едро и в просторна работилница на приземния етаж, където се обработвали и шлифовали доставяните от остров Гладиатор камъни. Династията преуспявала до голяма степен и благодарение на факта, че диамантите от вулканичните тръби на острова били с рядко срещан виолетово-розов цвят и от най-високо качество.
	— Не са ли се изчерпали мините в даден момент?
	— И до днес не са. Дорсетови са много хитри и съумяват да задържат голяма част от продукцията си със съдействието на картела, за да вдигат цената.
	— Какво става с потомците? — попита Пит.
	— Чарлс и Мери имали един син — Ансън. Джес младши останал неженен.
	— Значи Ансън е дядо на Артър, така ли? — предположи Пит.
	— Да. И повече от четирийсет години той ръководи дружеството. Счита се за най-скромният и честен от цялата дружинка. На Ансън му било достатъчно да ръководи и поддържа доходоносна малка империя. Не бил обсебен от алчност като потомците му и давал големи суми за благотворителна дейност. Значителна част от библиотеките и болниците в цяла Австралия и в Нова Зеландия били основани от него. Когато през 1910 година се споминал, оставил дружеството на сина си Хенри и дъщеря си Милдред. Дъщеря му починала млада при нещастен случай. Паднала от борда по време на разходка със семейната яхта и била изядена от акули. Понесли се слухове, че Хенри я убил, но разследване на случая нямало. За това допринесли парите на Хенри. Под ръководството на Хенри семейството създало царство на алчността, жестокостта и ненаситната власт, което просъществувало и до днес.
	— Спомням си, че четох някакъв материал за Хенри в „Лос Анджелис таймс“ — каза Пит. — В него сравняваха сър Хенри Дорсет със сър Ърнест Опънхаймър от „Де Биърс“.
	— Нито единият, нито другият може да бъде наречен светец. Опънхаймър преодолява множество препятствия, за да изгради империя, която прониква във всички континенти, и е направил вложения в автомобилната индустрия, в производството на хартия и взривни материали, в пивоварството, както и в добив на злато, уран, платина и мед. Основната сила на „Де Биърс“ обаче е все още в добива на диаманти и картелът контролира пазарите от Лондон през Ню Йорк до Токио. „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, от друга страна, се придържа изцяло към производството на диаманти. И освен вложения в голям брой мини за добив на цветни скъпоценни камъни — за рубини в Бирма, смарагди в Колумбия, сапфири от Цейлон — семейството не влага капитали никъде другаде. Всички печалби се връщат обратно в корпорацията.
	— Откъде идва името „Де Биърс“?
	— Де Биърс бил южноафрикански фермер, който, без да знае, продал богатата си на диаманти земя за няколко хиляди долара на Сесил Роудс, който изкопал цяло състояние и основал картела.
	— А Хенри Дорсет присъединил ли се е към картела на Опънхаймър и „Де Биърс“? — поинтересува се Пит.
	— Макар и да участвал в контрола на пазарните цени, Хенри станал единственият крупен притежател на мини, който продавал самостоятелно. Докато осемдесет и пет процента от световната продукция се поемала от брокери и дилъри чрез контролираната от „Де Биърс“ Централна организация за продажби, Дорсет заобикалял главните борси за диаманти в Лондон, Антверпен, Тел Авив и Ню Йорк, за да излиза на пазара с ограничена продукция от скъпоценни камъни направо към купувачите чрез бижутерската къща „Дорсет“, която днес обхваща близо петстотин магазина.
	— „Де Биърс“ не се ли съпротивлява на това?
	Пърлмутър поклати глава.
	— Опънхаймър създал картела, за да подсигури стабилен пазар и високи цени за диамантите. Сър Ърнест не вижда Дорсет като заплаха, поне докато австралиецът не се опитва да прави дъмпинг на неговата продукция от скъпоценни камъни на пазара.
	— Дорсет вероятно има цяла армия от занаятчии, за да поддържа тази дейност.
	— Той разполага с над хиляда работници в три фабрики за обработка, две работилници за рязане и два цеха за шлифоване на диаманти. Освен това семейството притежава една трийсететажна сграда в Сидни, Австралия, където цяло войнство от занаятчии изработват изисканите и уникални бижута на бижутерската къща „Дорсет“. Докато другите брокери наемат евреи да обработват и шлифоват камъните им, Дорсет наема предимно китайци.
	— Хенри Дорсет умира някъде в края на седемдесетте години, нали?
	Пърлмутър се усмихна.
	— Нещата се повтарят. На шейсет и осем години той пада от яхта край Монако и се удавя. И тогава също плъзват слухове, че Артър го напил и го бутнал във водата в залива.
	— Каква е историята на Артър?
	Пърлмутър прегледа папката си с документи, после вдигна поглед над стъклата на очилата си за четене.
	— Ако купувачите на диаманти имаха и най-малкото подозрение за мръсните операции, които Артър Дорсет провежда от трийсет години насам, те щяха да престанат да купуват диаманти до смъртта му.
	— Не е чист човек, доколкото схващам.
	— Има немалко двулични хора, но Артър е с пет лица. Роден е през 1941 година, единствено дете на Хенри и Шарлот Дорсет. Първоначалното си образование получил от майка си, не е ходил на училище на континента до осемнайсетгодишната си възраст, когато се записал в минно-геоложкия институт „Колорадо“ в Голдън, Колорадо. Бил едър младеж, с половин глава по-висок от състудентите си, но не проявявал никакъв интерес към спорта. Предпочитал да се завира в старите пустеещи мини, пръснати из Скалистите планини. След като се дипломирал като минен инженер, започнал работа в „Де Биърс“ като ръководител на изкопните работи в Южна Африка. След пет години се върнал в родината си и поел надзираването на семейните мини на острова. В едно от честите си пътувания до главното управление на „Дорсет“ в Сидни, срещнал и се оженил за красивата девойка Айрин Калвърт, дъщеря на професор по биология в Мелбърн. Тя му родила три дъщери.
	— Мейв, Дирдри и…
	— Будика.
	— Имена на две келтски богини и на легендарна английска кралица.
	— Женска троица.
	— Мейв и Дирдри са съответно на двайсет и седем и трийсет и една години, а Будика е на трийсет и осем.
	— Разкажи ми нещо повече за майка им — предложи Пит.
	— Няма много за разказване. Айрин умира преди петнайсет години също при загадъчни обстоятелства. Една година след като била погребана на остров Гладиатор, един репортер от сидниски вестник разкрил факта за нейната смърт. Той поместил кратка биография на покойницата, преди Артър да успее да подкупи главния редактор да унищожи материала. Иначе никой нямаше да узнае, че е починала.
	— Адмирал Сандекър знае някои неща за Артър Дорсет и казва, че бил трудно достижим — рече Пит.
	— Съвсем вярно. Той изобщо не се появява на публични места, не поддържа контакти с никого, няма приятели. Целият му живот се върти около бизнеса. Дори има таен тунел, през който влиза и излиза от сградата на главното управление в Сидни, без да го види никой. Откъснал е напълно остров Гладиатор от външния свят. Според неговия начин на мислене, колкото по-малко се знае за Дорсетови, толкоз по-добре.
	— Ами дружеството му? Той не може до безкрайност да крие сделките си при такъв огромен бизнес.
	— Позволи ми да не се съглася с теб — каза Пърлмутър. — Една частна корпорация може да мине безнаказано в случай на убийство. Дори правителствата, при които се извършват нейните операции, нямат излишно време да се опитват да проучват авоарите й, за да ги обложат с данъци. Артър Дорсет може и да е превъплъщение не Ебънизър Скрудж*, но той нито за миг няма да се поколебае да хвърли много пари, за да си купи преданост. Ако сметне, че си заслужава да направи от един правителствен чиновник мигновен милионер, за да получи в замяна влияние и власт, Дорсет ще го направи.
	[* Ебънизър Скрудж — герой на Чарлз Дикенс от „Коледна песен“. — Б.пр.]
	— Дъщерите му работят ли в дружеството?
	— Говори се, че две от тях са наети от скъпия им татко, докато третата…
	— Мейв — уточни Пит.
	— Да, Мейв. Тя се е отделила от семейството, завършила университет и станала морски зоолог. Изглежда, е наследила нещо от бащата на майка й.
	— Какво представляват Дирдри и Будика?
	— Клюкарите твърдят, че и двете са дяволски чада и са по-проклети от баща им. Дирдри е Макиавели в семейството — крои заговори и кражбите са в кръвта й. За Будика се говори, че е много безмилостна и студена и твърда като лед от подножието на ледник. Нито едната, нито другата не създава впечатлението, че я интересуват мъжете или охолният живот.
	В погледа на Пит се появи разсеян израз.
	— Какво им е толкова на диамантите, че притежават такава притегателна сила? Защо мъже и жени се убиват едни други заради тях? Защо се издигат и свалят правителства заради тях?
	— Освен че са красиви, след като се обработят и шлифоват, диамантите имат уникални качества. Оказа се, че те са най-твърдата позната субстанция в света. Разтъркай един в коприна и той ще произведе положителен електростатичен заряд. Изложи го на слънце и по-късно той ще свети в мрака с неземна фосфоресценция. Не, млади ми приятелю, диамантите са нещо повече от мит. Те са неразгадаемо творение на илюзии. — Пърлмутър замълча и извади от кофата за лед бутилката с шампанско. Почти се натъжи, когато от нея в чашата му се изляха последните няколко капки. Той вдигна високо бутилката. — По дяволите, оказа се, че си останах жаден!


	16.

	След като излезе от сградата на НЮМА, Джордино нае една от тюркоазните коли на агенцията и пое към наскоро купения от него апартамент в Александрия, край река Потомак. Стаите му бяха обзаведени в резултат на кошмар, сънуван от архитекта по вътрешно обзавеждане. Нито една мебел или украса не подхождаше на останалите. Нищо не отговаряше на основните правила за вкус и стил. Всяка поредна приятелка на Джордино, която се нанасяше у него, а после се изнасяше, оставяше своя вкус, но никое от техните пренареждания не се одобряваше от следващата му партньорка. За щастие той оставаше близък приятел с всяка една. Те обичаха компанията му, но положително никоя от тях не би се омъжила за него.
	Той не беше немарлив домакин, дори готвеше доста добре, но рядко се задържаше вкъщи. Ако не беше някъде по света по изпълнение на подводни проекти заедно с Пит, щеше да е на експедиция за търсене на нещо изгубено, било то кораб, самолет или хора. Той обичаше да търси нещо липсващо. Изобщо не си представяше, че ще седне във всекидневната си да гледа телевизия или да чете книга. Умът на Джордино вечно беше някъде другаде и мислите му рядко се съсредоточаваха върху дамата до него — нещо, което дразнеше безкрайно представителките на нежния пол.
	Той напъха мръсните си дрехи в пералната машина и си взе набързо душ. После напълни една пътна чанта с лични вещи за едно денонощие и потегли за международното летище „Дълес“, откъдето взе ранен вечерен самолет за Маями. След като пристигна, нае кола, подкара към района на пристанището на града и се установи в най-близкия наоколо мотел. Прерови телефонния указател, за да открие всички морски архитекти и записа имената, адресите и телефоните на онези, които се бяха специализирали в проектирането на частни моторни яхти. И започна да ги търси по телефона.
	Първите четирима, които вече си бяха тръгнали за вкъщи, отговориха чрез автоматични телефонни секретари, но петият лично вдигна слушалката. Джордино не се изненада. Очакваше, че поне един ще остане съвестно да работи до късно, за да състави чертежите на конструкцията на плаващ дом на някой богаташ.
	— Господин Уес Уилбанкс? — попита Джордино.
	— Да, Уес е на телефона. С какво мога да съм ви полезен в този късен час? — В гласа се долавяше меко южняшко произношение.
	— Казвам се Албърт Джордино. Работя в Националната агенция за подводни и морски проучвания. Нужна ми е вашата помощ в разпознаването на производителя на една яхта.
	— В Маями ли е на док?
	— Не, господине. Някъде по света е.
	— Звучи много тайнствено.
	— Повече, отколкото предполагате.
	— Ще бъда в кантората утре около десет часа.
	— Въпросът е доста спешен — настоя Джордино със сдържана тежест.
	— Добре. До един час ще съм приключил. Защо не отскочите дотук след това? Имате ли адреса?
	— Да, но Маями не ми е познат.
	Уилбанкс му обясни как да стигне. Кантората на архитекта се намираше само през няколко пресечки от мотела, затова Джордино вечеря набързо в едно малко кубинско кафене и тръгна пеша, следвайки указанията, получени по телефона.
	Мъжът, който отвори вратата, беше в началото на трийсетте си години, доста висок и облечен в къси панталони и риза на цветя. Джордино едва стигаше до раменете му, та трябваше да вдигне глава, за да го погледне. Приятното лице беше оградено от гъста, модно зализана назад коса, прошарена край слепоочията. Той определено има вида на човек, който принадлежи на яхтсредите, рече си наум Джордино.
	— Господин Джордино? Аз съм Уес Уилбанкс. Много ми е приятно да се запозная с вас.
	— Благодаря, че ми отделихте време.
	— Заповядайте. Ще пийнете ли кафе? От тази сутрин е, но цикорията поддържа аромата му.
	— С удоволствие.
	Уилбанкс го въведе в кабинет с дървен под и лавици, заемащи цялата една стена, натъпкани с книги за проектиране на яхти и малки кораби. Другата стена бе изпълнена с модели на половин корпуси, за които Джордино предположи, че са построени по проекти на Уилбанкс. В средата на стаята имаше голяма стара чертожна маса. Пред панорамен прозорец с изглед към пристанището бе поставено бюро с компютър върху него.
	Джордино пое чашата с кафе и сложи върху чертожната маса скиците, направени от втория офицер на контейнеровоза „Рио Гранде“.
	— Знам, че това не е достатъчно, но се надявам да ме насочите към производителя.
	Уилбанкс разгледа рисунките, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна. След една продължителна минута потърка брадичка и погледна над листа.
	— На пръв поглед прилича на основен проект, взет от който и да е строител на яхти. Но съм сигурен, че който е наблюдавал яхтата и я е скицирал, се е заблудил от ъгъла, от който я е гледал. Убеден съм, че в действителност тя има два корпуса, а не един, носещи футуристичен кожух и това й придава вид на плавателен съд от космическата ера. Винаги съм искал да създам подобно нещо, но все още не съм попадал на клиент, който да се отклонява прекалено много от общоприетите модели.
	— Имам чувството, че говорите за машина за летене до луната.
	— Не сте далеч от истината. — Уилбанкс седна пред компютъра и го включи. — Ще ви покажа с компютърна графика какво имам предвид. — Той бръкна в едно чекмедже, извади дискета и я пъхна в машината. — Това е една идея, която разработих просто за свое удоволствие и от чувството за неудовлетвореност при мисълта, че никога няма да ми бъде заплатено, за да я осъществя.
	Изображението на гладка спортна яхта без никакви заострени форми и краища изпълни екрана. Нямаше го традиционният ъгловат нос. Целият корпус и кожухът, покриващ кабината на екипажа, бяха гладки и заоблени. Нямаше нищо консервативно по плавателния съд. Той приличаше на нещо от бъдещите петдесет години. Джордино се прехласна. Като използваше компютърните графики, Уилбанкс го разведе из вътрешността на яхтата, наблягайки на смелия и необичаен замисъл на моделите на уредите и обзавеждането. Това наистина беше въображение и нововъведение, пуснати в действие.
	— Нима добивате зрителна представа от няколко груби скици?! — попита с благоговение Джордино.
	— Почакайте и ще видите — рече Уилбанкс. Той прекара скиците през електронен скенер, който предаде изображенията на компютърния монитор. После покри изображенията със своите чертежи и ги сравни. С изключение на незначителни разлики в композицията и размерите те почти съвпаднаха.
	— И всичко това пред очите на зрителя — смотолеви Джордино.
	— Изпълнен съм с безумна завист, че някой от моите колеги го е постигнал пръв — призна Уилбанкс. — Бих продал децата си, за да подпиша договор за осъществяването на тази моя рожба.
	— Можете ли да ми кажете горе-долу големината и източника на мощността й?
	— На моята или на вашата?
	— На скицираната яхта — отвърна Джордино.
	— Според мен цялата дължина е някъде около трийсет метра. Най-широката й част е малко под десет метра. Колкото до силовата й уредба, лично аз бих препоръчал два турбодизела „Блицен Сийсторм“. Най-вероятно БАД 98, които заедно могат да произведат повече от две хиляди и петстотин конски сили. Приблизително изчислената крайцерска скорост с тези двигатели може лесно да движи яхта с такава големина по спокойни води със седемдесет морски възела, дори повече, много повече, в зависимост от коефициента на полезното действие на двата корпуса.
	— Кой разполага със съоръжения за построяването на такава яхта?
	Уилбанкс се облегна назад и се замисли за миг.
	— Яхта с такава големина и форма изисква доста основно формоване на стъклено влакно. „Гластек Боут“ в Сан Диего могат да вършат тази работа, както и „Хайнклеман Спешълти Боут Билдърс“ в Кил, Германия.
	— А японците?
	— Те не са играчи в яхтиндустрията. В Хонг Конг има доста яхтостроителници, но ги изработват от дърво. Повечето строители на яхти със стъклено влакно се придържат до изпробвани и доказани принципи.
	— В такъв случай вашата преценка е или „Гластек“, или „Хайнклеман“ — рече Джордино.
	— Това са двете строителни фирми, към които бих се обърнал за осъществяването на мой проект — увери го Уилбанкс.
	— Какво ще кажете за архитекта?
	— Мога да ви изброя най-малко двайсет над мен, които практикуват в основното проектиране.
	Джордино се усмихна.
	— Щастлив съм, че попаднах на двайсет и първия.
	— Къде сте отседнал?
	— В мотел „Сийсайд“.
	— Явно НЮМА не пръска излишни пари при командировки, нали?
	— Трябва да се запознаете с шефа ми — адмирал Сандекър. Между него и лихваря няма разлика.
	Уилбанкс се разсмя.
	— Вижте какво, наминете пак утре сутринта към десет тук. Сигурно ще мога да ви кажа още нещо.
	— Благодаря ви за съдействието.
	Джордино се ръкува с Уилбанкс, после си направи дълга разходка по крайбрежието, преди да се върне в мотела, където почете от роман с тайнствени случки и накрая заспа.
	Точно в десет часа Джордино влезе в работния кабинет на Уилбанкс. Архитектът изучаваше комплект чертежи. Той ги вдигна и се захили.
	— След като си тръгнахте снощи — заговори той, — аз прецизирах скицата, която ми дадохте, и нахвърлих мащабите на чертежите. После намалих размера им и ги пратих по факса в Сан Диего и Германия. Поради разликата в часовото време от „Хайнклеман“ ми бяха отговорили, преди да дойда тази сутрин тук. „Гластек“ отговориха на запитването ми само двайсет минути, преди да дойдете.
	— Позната ли им е въпросната яхта? — попита нетърпеливо Джордино.
	— За съжаление новините засега са лоши — отвърна Уилбанкс без следа от вълнение. — Нито едните, нито другите са проектирали или построили вашата яхта.
	— Значи сме отново на изходна позиция.
	— Не съвсем. Добрата новина е, че преди около девет месеца един от инженерите в „Хайнклеман“ видял и разгледал въпросната яхта, закотвена в пристанище на Монако. Той съобщава, че производителят е френска фирма, нова в тази индустрия, за която не бях чувал. „Жюсран Марин“ от Шербург.
	— Тогава можем да им пратим по факса всички ваши чертежи — каза Джордино и отново се обнадежди.
	— Не е нужно — отклони предложението му Уилбанкс. — Макар че не стана дума за същността на срещата ни, допускам, че истинската причина да откриете производителя на яхтата, е да узнаете самоличността на собственика й.
	— Не виждам защо да го отричам.
	— Инженерът от „Хайнклеман“, който видял яхтата в Монако, беше достатъчно любезен да включи в съобщението по факса и името на притежателя й. Пояснява, че разпитал за името му, тъй като му направило впечатление, че членовете на екипажа приличали повече на банда мафиоти, отколкото на изискани моряци, поддържащи и управляващи луксозна яхта.
	— На банда мафиоти ли?
	— Той твърди, че всички носели оръжие.
	— И как се казва собственикът й?
	— Жена е, заможна австралийка. Семейството й направило цяло състояние от добив на диаманти. Името й е Будика Дорсет.


	17.

	Докато Пит пътуваше със самолет до Отава, Канада, Джордино му се обади по телефона на борда и му разказа накратко за загадъчната яхта.
	— И няма никакви съмнения? — попита Пит.
	— В моите справки, не — отговори Джордино. — Напълно сигурно е, че яхтата, отпрашила покрай мястото на смъртта, принадлежи на семейство Дорсет.
	— Играта загрубява.
	— Сигурно ще ти е любопитно да научиш, че адмиралът е отправил молба към военновъздушните сили да проведат спътниково претърсване на централния и източния пояси на Тихия океан. Те открили и проследили яхтата. Тя направила кратък престой край Хаваите, после продължила към целта на твоето пътуване.
	— Към остров Кунгхит? Значи ще мога с един куршум да убия два заека.
	— Днес преливаш от трогателни клишета.
	— Как изглежда яхтата?
	— Не прилича на нито една яхта, която си виждал досега. Конструкцията й е точно от космическата ера.
	— Тогава ще си отварям широко очите — обеща Пит.
	— Знам, че говоря на вятъра — продължи безпардонно Джордино, — но те съветвам да не си търсиш белята.
	— Ще ти телеграфирам, ако ми потрябват пари — каза през смях Пит и затвори телефона, изпълнен с признателност, че има такъв грижовен приятел като Албърт Касиус Джордино.
	След като самолетът кацна, Пит взе кола под наем и пое по моста над река Ридо към Отава, канадския столичен град. Беше по-студено, отколкото в хладилник, а пейзажът изглеждаше грозен и гол, без листа по дърветата. Единственият цветен рай, който се подаваше изпод дебела снежна покривка, застлала земята, бяха пръснатите тук-там групи зелени борове. Той хвърли поглед през железния парапет. Реката под него, която се вливаше в река Отава, а оттам — във величествения залив Сейнт Лорънс, течеше под ледена кора. Невероятно красива страна е Канада, помисли си Пит, но лютите й зими би трябвало да бъдат пратени далеч на север, за да не се върнат никога.
	Докато минаваше по моста над река Отава към малкото градче Хъл, той погледна картата на градчето и запомни улиците, водещи към група стъпаловидни сгради, в които се помещаваха няколко правителствени служби. Онази, която търсеше, беше на „Канадска околна среда“ — комитет към правителството, който съответстваше на американската агенция за защита на околната среда във Вашингтон.
	На пропуска пазачът го упъти и го пусна да мине. Пит остави колата на паркинга за посетители и влезе в сградата. След бърз поглед към указателното табло за видовете служби той се качи в асансьора и пое нагоре към кабинетите на „Канадска околна среда“.
	В приемната жена, наближаваща пенсионна възраст, вдигна поглед и се усмихна насила.
	— Мога ли да ви помогна?
	— Казвам се Пит. Имам среща с господин Едуард Поузи.
	— Един момент. — Жената набра телефонен номер, съобщи за Пит и му кимна. — Моля, тръгнете по коридора до вратата в дъното.
	Пит й благодари и последва указанията й. На вратата го посрещна миловидна червенокоса секретарка и го въведе в кабинета на Поузи.
	Нисък мъж с очила и брада стана от стола, наведе се над бюрото си и стисна протегнатата ръка на Пит.
	— Радвам се да те видя отново, Дърк. Колко време мина от последния път?
	— Единайсет години, беше през пролетта на 1989 година.
	— Да, проектът „Летящата бомба“. Срещнахме се на конференцията, на която изнесе доклад за твоето откриване на нефтено находище край Бафинова земя.
	— Искам една услуга, Ед.
	Поузи му посочи с брадичка стол.
	— Сядай де, сядай. Какво точно мога да направя за теб?
	— Искам твоето разрешение да разследвам минните дейности, които се извършват на остров Кунгхит.
	— Да не би да говориш за операциите на „Дорсет Консолидейтид“?
	— За същите — кимна Пит. — НЮМА има причина да смята, че технологията им на изкопните работи причинява разрушително действие върху морския свят чак до Антарктида.
	Поузи го погледна замислен.
	— Това свързано ли е с австралийския екскурзионен кораб и мъртвите му пътници?
	— Засега всяка връзка е чисто съвпадение на обстоятелствата.
	— Но имате някакви подозрения, нали? — попита Поузи.
	— Да, имаме.
	— Трябва да се обърнеш към „Канадски природни богатства“.
	— Не мисля така. Ако правителството ви експлоатира каквито и да са рудници, то ще е необходим закон, одобрен от Парламента, разрешаващ разследване върху територия, която е законно дадена под наем на рудодобивна компания. Но дори и тогава Артър Дорсет няма да допусне подобно нещо, тъй като притежава огромна власт.
	— Както изглежда, пълзиш в тръба без изход — отбеляза Поузи.
	— Има изход — възрази Пит с усмивка, — ако ми съдействаш.
	— Не мога да те упълномощя да душиш около диамантената мина на Дорсет, особено ако нямаш твърдо доказателство за непозволено увреждане на околната среда.
	— Възможно е, но би могъл да ме наемеш да проуча размножителните навици на онзи вид сьомга, чийто нос е като карфиол.
	— Размножителният период вече свършва. Освен това никога не съм чувал за сьомга с нос като карфиол.
	— Нито пък аз.
	— Не можеш да измамиш охраната на мината. Дорсет наема най-добрите професионалисти — английски бивши командоси и ветерани от американските специални части.
	— Не е нужно да прескачам оградата на минната собственост — уточни Пит. — Мога да открия всичко, което ми е необходимо, чрез уреди, докато плавам покрай заливите на остров Кунгхит.
	— С изследователски кораб?
	— Имах предвид кану с местни цветове и всичко друго.
	— Откажи се от кануто. Водите край Кунгхит са коварни. Вълните нахлуват от Тихия океан и нямаш представа с каква сила се разбиват в скалистите брегове.
	— Искаш да кажеш, че не е безопасно.
	— Ако се пребориш с морето — рече сериозно Поузи, — то с отряда от наемните убийци на Дорсет няма да ти се размине.
	— В такъв случай ще използвам по-голяма лодка и ще нося харпун — заяви цинично Пит.
	— Защо просто не отидеш до въпросния обект с група добронамерени инженери от „Канадска околна среда“ да изследвате кафявите морски водорасли край остров Кунгхит. Ти ще проучиш всяко възможно увреждане на водораслите от химикали, вливащи се в морето от минните операции. Как ти звучи това?
	— Благодаря ти — отвърна искрено Пит. — И каква сума ще получа за това?
	Поузи разбра шегата.
	— Съжалявам, но не си предвиден в бюджета. Но мога да те склоня да те почерпя един хамбургер в най-близката закусвалня.
	— Дадено.
	— Още нещо. Сам ли ще бъдеш?
	— Един е по-малко подозрителен от двама.
	— Но не и в този случай — заяви непоколебимо Поузи. — Най-сериозно те съветвам да вземеш за водач някой от местните индианци. Това ще придаде повече официалност на задачата ти. „Канадска околна среда“ работи в тясна връзка с местните племена, за да предотвратява замърсявания и да опазва залесените площи. Един изследовател и местен рибар, работещи върху проект, възложен от правителството, ще разсеят всякакви съмнения у охраната на Дорсет.
	— Имаш ли предвид някакво име? — попита Пит.
	— Мейсън Броудмур. Много находчив човек. Наемал съм го за доста проекти, свързани с опазване на околната среда.
	— Какъв е тоя индианец с име Мейсън Броудмур?
	— Той е от племето хаида, което живее на островите Куин Шарлот в Британска Колумбия. Повечето от тях от поколения насам приемат английски имена. Отлични рибари са и добре познават водите край остров Кунгхит.
	— А Броудмур също ли е рибар?
	— Не се счита за такъв, но е много изобретателен.
	— В какво отношение?
	Поузи замълча, подреди няколко документа върху бюрото си, после погледна някак стеснително Пит.
	— Ами Мейсън Броудмур — рече той накрая, — дълбае стълбове с тотеми.


	18.

	Както всяка сутрин точно в седем часа Артър Дорсет излезе от частния асансьор на апартамента си в надстройката върху покрива на сградата като бик, втурнал се на арената на Севиля — огромен, всяващ страх, непобедим. Беше същински гигант, с мускулести рамене, които докосваха касата на вратата, когато се навеждаше, за да прекрачи прага. Имаше окосменото, мускулесто телосложение на професионален борец. Остра и жилава коса с цвят на пясък покриваше на кичури главата му като къпинов храст. Лицето му беше червендалесто, със свиреп вид, свирепо гледаха и очите му изпод гъсти, рунтави вежди. Вървеше със странна, поклащаща се походка, а раменете му се повдигаха и отпускаха като крачещо рамо на парен двигател.
	Кожата му беше груба и загоряла от дългите дни, прекарани на слънце в откритите мини, за да подтиква рудокопачите си за по-висока продукция и все още успяваше да изстиска най-доброто от тях. Огромни мустаци се извиваха надолу покрай ъглите на устните му, които бяха вечно разтеглени и отворени като на морска змиорка и разкриваха пожълтели от дългогодишното пушене на лула зъби. Той излъчваше презрение и върховна надменност. Артър Дорсет беше империя на самия себе си и не спазваше никакви закони освен собствените си.
	Дорсет избягваше да е в центъра на вниманието — изключителен подвиг за невижданото му богатство и струващата 400 милиона долара сграда за търговия с бижута, която бе построил в Сидни. Изплатено без заеми от банка, само от собствената си хазна, наподобяващото на „Тръмп Тауър“* здание подслоняваше работните помещения на брокерите, на търговците на едро и дребно, работилниците за рязане, обработка и шлифоване на диамантите. Известен като главен играч сред производителите на диаманти, Артър Дорсет играеше също и изключително тайна роля зад кулисите на пазара за цветни скъпоценни камъни.
	[* Тръмп Тауър — внушителен небостъргач на Пето авеню в Ню Йорк, притежание на американския бизнесмен Доналд Тръмп, известен с това, че със собствени сили от милионер бързо се превръща в милиардер. — Б.пр.]
	Той тръгна с широка крачка по просторното преддверие, като подмина четирите секретарки, без да зачете присъствието им, и влезе в един кабинет, разположен в средата на сградата, без прозорци, които да предоставят панорамен великолепен изглед на модерния Сидни, разпростиращ се от пристанището му навътре към сушата. Мнозина от хората, които бяха имали търговски взаимоотношения с Дорсет, на драго сърце биха наели някой снайперист да го очисти. Той влезе през стоманена врата в един скромен, обзаведен почти по спартански кабинет, със стени, дебели два метра. Цялата стая представляваше огромен трезор, откъдето Дорсет ръководеше търговските спекулации със семейните мини и където бе трупал и сега бе изложил на показ най-големите и най-разкошните скъпоценни камъни, изкопани от мините му и обработени в работилниците му. Стотици невероятно красиви камъни бяха поставени върху черно кадифе в стъклени витрини. Изчислено бе, че само тази стая съдържаше диаманти на стойност близо 1,2 милиарда долара.
	На Дорсет не му беше необходим нито милиметров измервателен уред, за да измерва камъните, нито бижутерска везна, за да ги претегля, нито лупа, за да открива дефекти или тъмни петънца от въглерод. Вече не му трябваше опитно око в този бизнес. От всички необикновени диаманти, подредени за негово лично задоволство, погледът му винаги се спираше върху най-големия, най-ценния и може би най-скъпоструващия скъпоценен камък в света.
	Имаше един камък без никакъв недостатък, с изключителен гланц, съвършено прозрачен, с много висока способност да пречупва и разлага светлината. Един светлинен лъч отгоре възпламеняваше буен пламък в ослепително открояващия се виолетово-розов цвят на камъка. Открит от китайски рудокопач в мината на Гладиатор през 1908 година, той беше най-големият диамант, откриван някога на острова, чието първоначално тегло възлизаше на 1130 карата. След разразяването му то се намали до 620. Камъкът беше двойно шлифован във форма на розетка, с деветдесет и осем стенички, за да бъде изкаран целият му блясък. Ако някой диамант можеше да развихри въображението с мисли за романтика и приключения, то това беше „Дорсетовата роза“, както скромно го бе нарекъл Артър. Стойността му беше неоценима. Само малцина знаеха за съществуването му. Дорсет беше сигурен, че някъде по света има поне петдесет души, които бленуват да го убият, за да придобият собственост над този камък.
	Той с неохота се обърна и седна зад писалището си — масивна грамада, направена от полирана вкаменена лава, с махагонови чекмеджета. Натисна бутон, за да предупреди главната си секретарка, че е вече в кабинета си.
	Тя почти веднага се обади по интеркома.
	— Дъщерите ви са тук и ви чакат от близо час.
	Напълно безразличен, Дорсет отвърна с глас, твърд като диамантите в стаята:
	— Кажи на милите ми душички да влязат. — После се настани удобно на стола, за да посрещне „парада“ — всеки път се наслаждаваше на различията във физическите и личните качества на дъщерите си.
	Будика — величествена жена исполин — прекрачи прага със самоувереността на тигрица, влизаща в беззащитно селце. Беше облечена с плетена на ластик блуза, съчетана с елек и панталони на белезникаво кафяви и пергаментово бели райета, напъхани в ботуши за езда от телешка кожа. Много по-висока от сестра си, тя стърчеше и над повечето мъже. Амазонската й красота винаги пораждаше у Дорсет чувство на благоговение. Беше съвсем малко по-ниска от баща си и имаше неговите черни очи, но повече зловещи и премрежени, отколкото свирепи. Грим не носеше, а червеникаворусата й коса се вееше свободно и падаше като водопад до ханша й. Тялото й беше добре сложено и не даваше признаци за напълняване. Лицето й изразяваше смесица от презрение и злоба. С присъствието си тя лесно взимаше надмощие над всекиго освен, разбира се, над баща си.
	В лицето на Будика Дорсет виждаше свой изгубен син. През годините бе приемал ревниво тайния й начин на живот, тъй като единственото, което истински означаваше нещо за него, беше Будика да стане силно волева и непреклонна като него.
	Дирдри като че ли плуваше в стаята, уравновесена и равнодушна. Беше модно облечена в семпло, но елегантно виненочервено двуредно роб манто. Несъмнено обаятелна, тя не беше жена, която се преструва. Знаеше много добре на какво точно е способна. Не проявяваше никакви излишни претенции. Като се изключат нежните черти на лицето и гъвкавото й тяло, тя притежаваше скрити мъжки качества. Двете с Будика седнаха покорно на два от трите стола, разположени пред писалището на Дорсет.
	След това влезе и Мейв, движейки се грациозно — като тръстика, поклащана от лек ветрец. Беше облечена с дълга риза от шотландско каре с преобладаващо индиговосиньо, с цип отпред, върху пуловер с ластична плетка и висока яка и подходяща пола. Дългата й руса коса беше мека и лъскава, по лицето й бе избила червенина, а сините й очи святкаха гневно. Тя се приближи по права линия между седналите й сестри с решително вдигната брадичка, гледайки баща си право в очите, които излъчваха любопитство и поквара.
	— Искам си децата! — каза рязко тя. Това не беше молба, а настойчиво изискване.
	— Седни, момиче! — заповяда баща й, като взе лула, изработена от корена на изтравниче, и я насочи към нея като пистолет.
	— Няма! — извика тя. — Ти си отвлякъл синовете ми и сега си ги искам обратно, иначе, ей богу, ще предам теб и тези две кучки, твои съучастнички, на полицията, но преди това ще те разоблича за всичко пред медиите.
	Той я гледаше, без да мигне, преценявайки спокойно предизвикателството й. После повика секретарката си по интеркома.
	— Свържи ме, ако обичаш, с Джак Фъргюсън. — И се усмихна на Мейв. — Нали помниш Джак?
	— Садистичният орангутан, когото наричаш надзирател на мините. Какво общо има той?
	— Мисля, че ще искаш да знаеш. Той наглежда близнаците.
	Гневът по лицето на Мейв се смени с паника.
	— Фъргюсън? Не!
	— Малко дисциплина никога няма да навреди на подрастващи момчета.
	Тя понечи да каже нещо, но интеркомът забръмча и Дорсет направи знак с ръка за тишина. После заговори по телефона на писалището си.
	— Джак, там ли си?
	От слушалката долетя шум от тежка машина, когато Фергюсън отговори по портативния си телефон:
	— Тук съм.
	— Децата наблизо ли са?
	— Да, сър. Накарах ги да натоварят тора, който се разпиля от товарните коли.
	— Искам да предизвикаш нещастен случай…
	— Не-е! — изкрещя Мейв. — Боже мой, та те са само на шест години. Нима ще убиеш собствените си внуци?! — Тя с ужас видя, че по лицето на Дирдри бе изписан израз на пълно безразличие, а Будика изглеждаше студена като гранитна гробница.
	— Не считам тези копелета за мои внуци — прогърмя в отговор гласът на Дорсет.
	Болезнен страх обзе Мейв. Това беше битка, която тя не можеше да спечели. Синовете й се намираха в смъртна опасност и на нея й стана ясно, че единствената надежда да ги спаси беше да се подчини на желанието на баща си. Мъчително съзнаваше безпомощността си. Трябваше по някакъв начин да печели време, докато обмисли план да спаси децата си. Нищо друго нямаше значение. Да беше успяла поне да уведоми за положението си онзи мъж от НЮМА. Той сигурно щеше да измисли начин да й помогне. Ала човекът беше на хиляди километри оттук.
	Тя се отпусна тежко на един стол, сразена, но все тъй предизвикателна, с рязка промяна в чувствата си.
	— Какво искаш от мен?
	Баща й въздъхна и натисна бутон на телефона за приключване на разговора. Дълбоките бръчки, които излизаха от ъглите на очите му, се разшириха.
	— Трябваше хубавичко да те пердаша, когато беше малка.
	— Но ти го правеше, тате скъпи — рече тя, припомняйки си. — И то много често.
	— Стига разнежвания! — изръмжа той. — Искам от теб да се върнеш в Щатите и да почнеш работа в тяхната Национална агенция за подводни и морски проучвания. Да ги следиш внимателно. Да наблюдаваш методите, с които се опитват да открият причината за необяснимите смъртни случаи. Ако започнат да се доближават до някакъв отговор, действай както можеш, за да им попречиш. Саботаж, убийство — каквото се наложи. Провалиш ли ме, твоите мърляви малки калпазани, които изтърси на бял свят в канавката, със сигурност ще умрат. Справиш ли се добре, те ще живеят в охолство.
	— Ти си луд — промълви Мейв, изумена от чутото. — Готов си да убиеш твоя плът и кръв, сякаш това не означава нищо за теб…
	— О, много грешиш, мила сестрице — прекъсна я Будика. — Двайсет милиарда далеч не е нищо.
	— Що за налудничав план сте замислили? — попита Мейв.
	— Ако не беше избягала от нас, щеше да го знаеш — вметна презрително Дирдри.
	— Татко смята да доведе световния пазар на диаманти до крах — осветли я Будика толкова невъзмутимо, сякаш й описваше чифт нови обувки.
	Мейв отмести поглед към баща си.
	— Това е невъзможно. „Де Биърс“ и останалите от картела никога няма да позволят драстично спадане на цената на диамантите.
	Дорсет като че ли стана още по-едър зад писалището.
	— Независимо от обичайната им манипулация на правилата по отношение на търсенето и предлагането, в следващите трийсет дни крахът ще бъде неизбежен, когато на пазара ще се изсипе огромно количество скъпоценни камъни на цени, които дори едно дете може да плати от издръжката си.
	— Въпреки това ти не можеш да диктуваш на диамантения пазар.
	— Безкрайно се лъжеш, дъще — възрази самодоволно Дорсет. — Открай време надутите цени на диамантите зависят от производствения недостиг. За да експлоатира легендата за рядкото срещане на диамантите, „Де Биърс“ поддържат стойността им, като купуват нови находища в Канада, Австралия, Африка, а после трупат запаси от продукцията. Когато Русия разработи своите мини в Сибир и напълни пететажен склад с хиляди тонове скъпоценни камъни, „Де Биърс“ трудно можеха да им позволят да залеят пазара. Затова сключиха сделка за съвместна дейност. „Де Биърс“ отпусна на новата държава Русия търговски заеми в размер на милиарди долари срещу изплащане в диаманти, като по този начин поддържа високи цени в полза на производителите и дилърите. Много са мините, които картелът купи, а после затвори, за да поддържа ниско предлагане. Кимберлитовата тръба във вулкана в американския щат Арканзас е нагледен пример. Ако се разработи, има всякакви изгледи да стане едно от водещите находища на диаманти в света. Вместо това „Де Биърс“ купи възвишението и го предаде на американската служба по поддържане на зелените площи, която само разрешава на туристи да копаят по повърхността срещу дребно заплащане.
	— Те използват същия метод и със собствениците на минни дружества от Танзания до Бразилия — обади се Дирдри. — Ти добре ни научи, татко. Вече сме запознати със задкулисните интриги на диамантения картел.
	— Не и мен — сопна се Мейв на Дирдри. — Аз никога не съм проявявала интерес към търговията с диаманти.
	— Жалко, че остана глуха към поуките, давани от татко — отбеляза Будика. — Щеше да ти бъде от полза, ако се беше вслушала.
	— Какво общо има това с краха на пазара? — попита Мейв. — Един срив в цените ще помете също и „Дорсет Консолидейтид Майнинг“. Каква облага можете да извлечете от подобно поражение?
	— По-добре е да не знаеш, докато не се стигне дотам — рече Дорсет, захапвайки дръжката на празната си лула. — За разлика от Будика и Дирдри, на теб не може да се вярва, че ще си мълчиш.
	— Трийсет дни. Това твое разписание ли е?
	Дорсет се облегна назад, скръсти огромните си ръце на гърдите и кимна.
	— От десет години насам рудокопачите ни работят на три смени по двайсет и четири часа. След месец ще съм натрупал запас от скъпоценни камъни на стойност два милиарда долара. Поради световния икономически спад продажбата на диаманти на потребителите се намира временно в застой. Огромните суми, които картелът изразходва за реклама, не допринесоха за увеличаване на продажбите. Ако инстинктите ми подсказват правилно, след трийсет дни пазарът ще стигне до най-ниската си точка, преди да живне отново. Смятам да атакувам точно когато е на дъното.
	— Какви операции извършваш в мините, които посяха смърт в целия океан? — поинтересува се Мейв.
	— Преди близо година моите инженери разработиха коренно нов екскаватор, използвайки импулсен ултразвук с голяма енергия, за да дълбаят синята глина, която съдържа най-много наноси от диаманти. Явно, подпочвената скала под островите, където копаем, произвеждат резонанс, който прорязва околните води. Макар да се случва рядко, тогава той се събира с резонанса, получен от други наши минни операции близо до Сибир, Чили и Канада. Енергията се увеличава до степен, способна да убие животни и хора. Колкото и да е жалко, аз не мога заради допълнителни странични ефекти да нарушавам работния си график.
	— Нима не разбираш? — застъпи се Мейв. — Нима не те е грижа за морския живот и стотиците хора, които твоята алчност убива? Колко още същества трябва да измрат, преди да задоволиш лудостта си?
	— Ще приключа с това само след като направя на пух и прах пазара за диаманти — отвърна студено Дорсет. После се обърна към Будика. — Къде е яхтата?
	— Изпратих я на остров Кунгхит, след като дебаркирах в Хонолулу и се прибрах със самолет. Шефът на охраната ми там ме уведоми, че канадската моторизирана полиция подозира нещо. Облетели острова, правили снимки и разпитвали местните жители. С твое позволение, бих искала да се върна на яхтата. Твоите геофизици предвиждат да се получи нова конвергенция на приблизително петстотин километра източно от Сиатъл. Трябва да съм там, за да премахна всички възможни следи от поражението и да осуетя разследването от страна на американската брегова охрана.
	— Вземи реактивния самолет на компанията и се връщай там час по-скоро.
	— Нима знаете къде ще последват нови смъртни случаи? — ужаси се Мейв. — Тогава трябва да предупредите корабите да не приближават района.
	— Не е желателно — отвърна Будика — да въвеждаме света в нашата тайна. Освен това татковите научни работници могат да дадат само груби преценки за мястото и времето на поражението от звуковите вълни.
	Мейв впери поглед в сестра си и бавно стисна устни, после рече:
	— Но сте знаели много точно, когато сте пратили Дирдри на „Полар Куин“, за да спаси живота ми.
	Будика се изсмя.
	— Така ли мислиш?
	— Тя ми каза точно това.
	— Излъгах те, за да не уведомиш хората на НЮМА — уточни Дирдри. — Съжалявам, мила сестро, но инженерите на татко направиха малка грешка в изчислението на времето. Беше предвидено пагубното явление да порази кораба три часа по-рано.
	— Три часа по-рано… — промълви Мейв, прозирайки бавно жестоката истина. — Щяла съм да бъда на кораба.
	— И щеше да умреш заедно с другите — допълни Дирдри като че ли с разочарование.
	— Значи сте имали предвид и аз да умра! — възкликна Мейв и по лицето й се изписа едновременно презрение и ужас.
	Баща й я гледаше така, сякаш изучаваше камък, който бе намерил в мината си.
	— Ти обърна гръб на сестрите си и на мен. За нас ти повече не съществуваш.


	19.

	Малиновочервен водосамолет, на чийто корпус отстрани с бели печатни букви бе изписано „Шънук Карго Кариърс“, се поклащаше леко върху водата до дока за зареждане с гориво, близо до летището „Шиъруотър“ в Британска Колумбия. Нисък мъж с кестенява коса и мрачно лице, облечен в старомоден кожен летателен костюм, придържаше дюзата на маркуча, пъхната в един от резервоарите на крилото. Той отмести поглед надолу и огледа мъжа, който, нарамил раница и с голям черен куфар в ръка, вървеше нехайно по дока. Беше облечен с джинси и пухено скиорско яке. На главата си бе сложил в хоризонтално положение каубойска шапка. Когато непознатият се спря до самолета и погледна нагоре, пилотът посочи с брадичка широкополата шапка.
	— „Стетсън“ ли е?
	— Не, правена е по поръчка от „Мани Гамидж“ от Остин, Тексас.
	Непознатият огледа водосамолета. Изглеждаше да е строен преди 1970-та.
	— „Де Хавиланд Бийвър“, един от най-добрите бушплани*, проектирани досега.
	[* Малък самолет, пригоден да облита и каца на места, трудно достъпни за другите видове самолети. — Б.пр.]
	— Старичък, но върши работа.
	— Канадско производство от 1967 година. Може да се издига на стотици метри от водата с четири хиляди килограма товар. Това е работният кон на севера и е много почитан тук. Стотина такива все още летят.
	— Вече рядко се срещат големи звездообразни двигатели.
	— Вие сте приятел на Ед Поузи, нали? — неочаквано попита пилотът.
	— Да — отвърна Пит, без да се представи.
	— Ветровитичко е днес.
	— Около двайсет възела, доколкото мога да преценя.
	— Летец ли сте?
	— Имам зад гърба си няколко часа във въздуха.
	— Аз съм Малкълм Стоукс.
	— Дърк Пит.
	— Разбрах, че искате да летите до залива Блек Уотър.
	Пит кимна.
	— Ед Поузи ми каза къде мога да намеря резбаря на тотеми на име Мейсън Броудмур.
	— Познавам Мейсън. Селището му се намира в долния край на остров Морзби, оттатък пролива Хийстън Стюарт, започващ от остров Кунгхит.
	— Колко време се лети дотам?
	— Час и половина над протока Хекът. Ще ви закарам точно за обяд.
	— Звучи привлекателно — рече Пит.
	— Какво носите в това? Тромбон?
	— Подводен микрофон, уред за измерване на подводни звуци.
	Без да каже нищо повече, Стоукс завинти капака на резервоара за горивото и окачи обратно дюзата на колонката, а в това време Пит натовари уреда си на борда. След като отвърза котвените въжета и с един крак избута самолета от дока, Стоукс се метна в пилотската кабина.
	— Искате ли да пътувате отпред? — попита той.
	Пит се усмихна вътрешно. В товарния отсек нямаше нито една пътническа седалка.
	— Ако нямате нищо против.
	Пит седна на мястото на втория пилот и закопча колана, а Стоукс даде контакт, за да загрее големият единичен звездообразен двигател и провери измервателните уреди. Отливът бе вече отдалечил самолета на три метра от дока. След като огледа канала за други плавателни съдове или водосамолети, Стоукс подаде газ и отлепи бийвъра от повърхността, направи вираж над остров Кампбел и пое на запад. Докато набираха височина, Пит си спомни за справката, която му бе дал Хирам Йегър, преди да тръгне от Вашингтон.
	Островите Куин Шарлот обхващат около 150 острова, разположени успоредно на канадския континент по протежение на 160 километра на изток. Общата площ на островната верига възлиза на 9584 квадратни километра. Населението от 5890 души се състои предимно от индианци хаида, нахлули от островите през осемнайсети век. Индианците хаида използват изобилието от червени кедъри, за да си правят издълбани от дънери канута, къщи за многочленните си семейства върху масивни колове, пръти с красиво издълбани тотеми, както и маски, сандъци и посуда.
	Икономиката им се основава на добива на дървен материал и риболов, а също и на добив на мед, въглища и желязна руда. През 1997 година златотърсачи, работещи за дружеството „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, откриват кимберлитова тръба на остров Кунгхит — най-южния остров от островната верига Куин Шарлот. След като пускат сонда за проба, в дупката намират 98 диаманта в 52-килограмова мостра. Въпреки че остров Кунгхит е част от националния резерват за зелени площи в Южен Морзби, правителството разрешава на „Дорсет Консолидейтид“ да подаде молба за наемане на острова. След това Дорсет предприема широкообхватна изкопна операция и затваря острова за всякакви туристи и лагеруващи. Според изчисления, направени от нюйоркски брокери от „С. Дърго & Сие“ мината можела да носи печалба от 2 милиона долара в диаманти.
	Стоукс прекъсна мислите на Пит.
	— Сега, след като сме далеч от любопитни погледи, да ви питам как мога да съм сигурен, че наистина сте Дърк Пит от Националната агенция за подводни и морски проучвания?
	— А вие упълномощен ли сте да питате?
	Стоукс извади от малкия си джоб кожено калъфче и го отвори.
	— Кралска канадска моторизирана полиция, управление по криминално разследване.
	— Значи разговарям с инспектор Стоукс.
	— Да, господине, точно така.
	— Какво искате да ви покажа? Кредитни карти, шофьорска книжка, служебна карта от НЮМА, кръводарителна книжка?
	— Само ми отговорете на един въпрос — уточни Стоукс, — свързан с круширали кораби.
	— Питайте.
	— Какво знаете за „Емприс ъв Айрланд“?
	Пит се отпусна на седалката и се захили.
	— Той беше трансатлантически лайнер на „Канейдиън & Пасифик“, който потъна, след като се сблъска с кораб за превозване на въглища в река Сейнт Лорънс, на няколко мили от град Римуски, през 1914 година. Броят на жертвите надхвърлял хиляда, като повечето били от контингент на Армията на спасението, които отивали на конгрес в Англия. Корабът лежи на около петдесет метра под водата. НЮМА го откри през май на 1989 година.
	— Много добре. Явно, че вие сте този, за когото се представихте.
	— А защо е нужна моторизирана полиция? — поинтересува се Пит. — Поузи не ми спомена нищо за криминално разследване.
	— Това не е работа на Ед. Молбата ви да се навъртате край остров Кунгхит мина през ръцете ми по реда си. Аз съм един от петчленната група полицаи, които от девет месеца сме взели под наблюдение диамантовата мина на Дорсет.
	— Има ли някаква специална причина?
	— Незаконна емиграция. Подозираме, че Дорсет прекарва контрабандно китайци на острова, за да работят в мината.
	— Защо китайци? Защо не наема местни канадски граждани?
	— Предполагаме, че Дорсет купува работници от криминални синдикати, а после ги използва като роби. Помислете само колко данъци, трудови застраховки, пенсии и профсъюзни надници спестява.
	— Но нали вие следите за спазването на законите. Какво ви спира да отидете там и да проверите съответните документи на работниците?
	— Дорсет е подкупил цяла сюрия бюрократи и членове на Парламента, които да закрилят операциите му. Всеки път когато се опитаме да направим проверка на обекта, се натъкваме на батарея от високоплатени адвокати, които издигат километрова бариера от законни пречки. Без някакво документирано доказателство управлението по криминално разследване няма почва, върху която да стъпи.
	— Защо ми хрумна глупавата мисъл, че ще ме използвате? — смотолеви под носа си Пит.
	— Появата ви е съвсем навременна, господин Пит. Поне за моторизираната полиция.
	— Ако правилно се досещам, очаквате от мен да отида там, където моторизираната ви полиция не смее.
	— Ами все пак вие сте американец. Ако ви хванат, че навлизате в забранена територия, най-лошото, което можете да очаквате, е да ви изгонят. Докато сторим ли го ние, ще настъпи пълна политическа бъркотия. А членовете на групата ми и аз очакваме, естествено, да си получим някой ден пенсиите.
	— Естествено — потвърди язвително Пит.
	— С радост ще се подчиня, ако желаете да премислите и да ми наредите да ви върна обратно на летището в Шиъруотър.
	— Все едно да искате от мен да променя целта на пътуването си и да ида да ловя риба в някой поток, пълен със сьомга. Някъде на море умират хора. Дошъл съм тук, за да разбера как и дали минните операции на „Дорсет Консолидейтид“ са по някакъв начин отговорни за това.
	— Уведомен съм за корабите, поразени от непознатото акустично явление — каза Стоукс. — Изглежда, ние с вас сме по следите на един и същ източник, но по различни причини.
	— Номерът е да спипаме Дорсет, преди да са загинали още невинни хора.
	— Мога ли да ви попитам какъв е планът на номера ви?
	— Няма нищо сложно — отвърна Пит. — Надявам се да проникна в мината, като наема Мейсън Броудмур за водач да ме заведе на острова, при условие че той се съгласи.
	— Доколкото познавам Мейсън, той мигом ще се възползва от предложението. Преди година брат му ловеше риба близо до острова. От една от охранителните лодки на „Дорсет Консолидейтид“ му заповядаха да се маха. Тъй като семейството му лови риба в тези води от поколения насам, той отказа. Ония му хвърлиха един хубав бой и изгориха моторницата му. Когато отидохме да разследваме случая, мъжете от охраната на Дорсет твърдяха, че лодката на Броудмур била избухнала и те го спасили.
	— Едно твърдение срещу твърденията на двайсет от тях.
	— По-точно, осем, но картината ви е ясна.
	— Значи сега е ваш ред — каза любезно Пит. — По какъв начин очаквате да ви помогна?
	Стоукс посочи от прозореца горист остров, осакатен в средата с кална ивица.
	— Това е остров Кунгхит. Те изсякоха част от гората, за да направят писта за превозване по въздуха на хора и продоволствия. Ще се престоря, че имам проблем с двигателя и ще кацнем там. Докато човъркам под обтекателя, вие забавлявайте въоръжените пазачи с разкази за смелите ви подвизи на водата.
	Пит погледна подозрително Стоукс.
	— Какво очаквате да постигнете, освен да настроите враждебно охраната на Дорсет?
	— Имам си причини да искам да се приземя. Първа причина: да дам възможност на снимачните камери, поставени в поплавъците, да направят снимки в едър план по време на кацането и излитането.
	— Не зная защо имам чувството, че те не обичат неканени гости. Какво ви кара да мислите, че няма да бъдем изправени пред нещо поверително и стрелба?
	— Втора причина — продължи Стоукс, подминавайки възраженията на Пит. — Началниците ми само чакат такъв случай. Тогава те могат да извършат внезапно нападение и да приберат негодниците.
	— Естествено.
	— Трета причина. Ние имаме таен агент, който работи в мините. Надяваме се, че той ще може да ми предаде сведения, докато сме на земята.
	— Значи сме пълни с подлички малки заговори, така ли? — попита Пит.
	— Казано в по-сериозен дух, ако положението се влоши, ще разкрия пред охраната на Дорсет, че съм от въоръжената полиция още преди да ни предложат цигара и превръзка за очите. Те не са толкова глупави, че да допуснат нахлуването на малка армия от бранители на закона да плъзнат из обекта, за да търсят тялото на един от най-добрите сред тях.
	— Значи сте уведомили вашата група и началниците ви, че ще се спуснем там?
	Стоукс като че ли се обиди.
	— Предвидено е всяко наше изчезване да изпълни вечерните вестници. Не се безпокойте, изпълнителните директори на Дорсетовите мини не обичат лошата реклама.
	— Кога точно ще извършим чудото, замислено от моторизираната полиция?
	Стоукс отново погледна надолу към острова.
	— След пет минути започвам да снижавам.
	Пит нямаше какво друго да прави, освен да се облегне и да се наслаждава на гледката. Долу се виждаше грамадният вулканичен конус с тръбоподобната шахта от синкава пръст в средата му, която съдържаше грубите диаманти. Над отвореното земно ядро бе опънато нещо като мост от стоманени носещи греди с безчет стоманени въжета, които изваждаха и изсипваха изкопаните отломки. Щом стигнеха повърхността, тогава кофите се плъзваха хоризонтално като кабини на лифт над открития рудник към постройките, където диамантите се отделяха от отпадъците, които пък се стоварваха върху огромен насип, опасващ изкопания материал. Насипът служеше също така и като изкуствена бариера, за да обезсърчи всекиго при опит да влезе или излезе от района — факт, който според Пит беше очевиден, тъй като липсваше всякакъв вход освен един — тунел, който свършваше до път, водещ към дока на малък залив. От картата си той бе узнал, че заливът се нарича Роуз Харбър. Както гледаше, забеляза, че един влекач, взел на буксир празен шлеп, се оттласна от дока и се отправи към континента.
	По всичко личеше, че група от преустроени сгради, разположени между насипа и рудника, служеше за канцеларии и за жилищни помещения за рудокопачите. Ограждението, което беше поне два километра в диаметър, вместваше също и тясна писта с хангар. От въздуха цялата тази минна дейност приличаше на гигантски белег върху пейзажа.
	— Все едно че виждам огромна пъпка от шарка — отбеляза Пит.
	Без да поглежда надолу, Стоукс рече:
	— Тази пъпка от шарка, както се изразихте, е място, където се сбъдват мечтите.
	Стоукс наклони притока на горивната смес и принуди огромния двигател „Прат & Уитни“ Р-985 Уосп, 450 конски сили, да се задави. По радиотелефона един глас вече отправи предупреждение да се отдалечат от частния обект, но той не му обърна внимание.
	— Горивото ми блокира и се налага да използвам вашата писта за принудително кацане. Извинявайте, че ще ви създам неудобства, но няма как. — После Стоукс изключи радиото.
	— Не мразите ли да се спускате, без да се представите? — попита Пит.
	Стоукс се бе съсредоточил в приземяването на самолета, чийто двигател кашляше и едва въртеше, и не му отговори. Спусна двете малки колела отпред, в средата на двата големи понтона, и се изравни с пистата. Насрещен вятър поде летателната машина и Стоукс се опита да балансира, но малко повече от необходимото. Пит леко се напрегна, когато видя, че Стоукс едва не изгуби напълно контрол над управлението. Полицаят беше добре подготвен, но трудно можеше да мине за опитен пилот. Приземи се доста тежко и за малко да направи лупинг на земята.
	Още преди да спре пред хангара в края на пистата, самолетът бе обкръжен от близо десетима мъже в сини полеви униформи, въоръжени с изработени по поръчка карабини „Бушмастър“ М-16. Висок, сух мъж, на възраст малко над трийсет години, се качи на един от поплавъците и отвори вратата. Влезе в самолета и тръгна към пилотската кабина. Пит забеляза, че ръката на охранителя бе подпряна върху пъхнат в кобур деветмилиметров автомат.
	— Това е частна собственост и вие нарушавате неприкосновеността й — каза той с напълно приятелски тон.
	— Съжалявам — отвърна Стоукс, — но филтърът за горивото се задръсти. За втори път този месец. Така е, като в днешно време ти пробутват пълен боклук вместо бензин.
	— За колко време може да отстраните повредата и да продължите по пътя си?
	— За двайсет минути, не повече.
	— Тогава, моля ви, побързайте — каза мъжът от охраната. — И не се отдалечавайте от самолета.
	— Мога ли да ползвам тоалетна? — попита любезно Пит.
	Охранителят го огледа за момент, после кимна.
	— В хангара има. Един от моите хора ще ви придружи.
	— Не можете да си представите колко съм ви благодарен — рече Пит с израз, сякаш едва се сдържаше.
	Той скочи от самолета и се упъти към хангара, следван по петите от един от пазачите. Щом се озова вътре в металната конструкция, Пит се обърна, като че ли изчакваше мъжът да му посочи вратата на тоалетната. Но това беше заблуда — той бе вече предположил коя е въпросната врата, но номерът му позволи за кратък миг да хвърли поглед на самолета, почиващ в хангара.
	„Гълфстрийм“ V, последната разработка на търговските реактивни самолети, беше внушителна машина. За разлика от предишния „Лиърджет“ — тъй страстно купуван и експлоатиран от богатите и известните — в чиято вътрешност едва имаше място да се обърнеш, Г V беше построен и предоставяше на пътниците предостатъчно пространство встрани от лактите, а колкото до височината му, и най-високият мъж можеше спокойно да стои прав. Самолетът, способен да развива скорост до 924 километра в час на височина малко под 11 000 метра, с обсег от 6300 морски мили, бе снабден с чифт турбовентилаторни реактивни двигатели, произведени в „Бе Ем Ве“ и „Ролс Ройс“.
	Дорсет не се скъпи за транспортните си средства, помисли си Пит. Един такъв самолет струва над 33 милиона долара.
	Пред главния вход на хангара, зловещи и заплашителни, бяха паркирани два ниски, тумбести вертолета. Пит разпозна в тях „Макдонел Дъглас“ 530 МД — военни летателни машини за противовъздушна отбрана, предназначени за безшумно летене и с голям резерв за устойчивост по време на необичайни маневри. В отсека под фюзелажа имаха монтирано по едно 7.62-милиметрово оръдие. От вътрешността на пилотската кабина се подаваха внушителен брой уреди за следене на цели. Те бяха разузнавателни модели, специално пригодени за наземно откриване на контрабандисти на диаманти или други нежелани натрапници, навлезли в чужда територия.
	След като Пит излезе от тоалетната, охранителят му даде знак да влезе в една служебна стая. Мъжът, който седеше зад бюрото, беше дребен, слаб, облечен в изискан делови костюм. Изглеждаше учтив, но излъчваше студенина и коварство. Той извърна глава от компютърния екран и огледа Пит с хлътналите си сиви и непроницаеми очи. Пит го прецени като мазен и противен.
	— Аз съм Джон Мърчант, шеф на охраната на тази мина — представи се той с подчертано австралийско произношение. — Мога ли да видя картата ви за самоличност, моля?
	Пит безмълвно му подаде служебната си карта от НЮМА и зачака.
	— Дърк Пит — прочете на глас името му Мърчант и го повтори: — Дърк Пит. Не сте ли вие човекът, който преди няколко години намери огромно скривалище със съкровища на инките в пустинята Сонора?
	— Бях просто един от членовете на екипа.
	— Защо дойдохте на Кунгхит?
	— Най-добре е да попитате пилота. Той приземи самолета на скъпоценната ви минна собственост. Аз съм само пътник.
	— Малкълм Стоукс е инспектор в Кралската канадска моторизирана полиция. Също така е и служител в Управлението за криминално разследване. — Мърчант посочи компютъра си. — Тук имам файл с всички данни за него. Така че под въпрос сте вие.
	— Много сте изчерпателен — каза Пит. — Като се имат предвид тесните ви връзки с канадското правителство, вероятно вече знаете, че съм тук, за да проуча въздействието на химическото замърсяване върху местните кафяви водорасли и рибния свят. Искате ли да видите документите ми?
	— Вече разполагам с копия от тях.
	Пит се изкуши да повярва на Мърчант, но познаваше достатъчно добре Поузи, за да се усъмни в доверието му. Реши, че Мърчант лъже. Използваше стар гестаповски ход — да внуши на жертвата, че обвинителят знае всичко, което е нужно.
	— Тогава защо си правите труда да ме разпитвате? — поинтересува се Пит.
	— За да проверя дали имате навика да не предоставяте точни данни.
	— Да не би да съм заподозрян в извършването на тайно престъпление? — попита Пит.
	— Работата ми е да задържам контрабандисти на незаконно присвоени диаманти, преди да прехвърлят камъните в централните организации за събиране и пласиране на диаманти в Европа и Средния изток. Тъй като дойдохте тук непоканен, длъжен съм да взема предвид мотивите ви.
	Пит наблюдаваше отражението на мъжа от охраната в прозорците на остъкления кабинет. Той стоеше малко зад Пит от дясната му страна и държеше автоматичното оръжие пред гърдите си.
	— След като знаете кой съм и твърдя, че нося достоверни документи за целта на пребиваването ми на островите Куин Шарлот, не можете да сте сериозно убеден, че съм контрабандист на диаманти. — Пит се изправи на крака. — Беше ми приятно, че си поговорихме, но не виждам причина да се мотая още тук.
	— Съжалявам, но ще трябва да ви задържа временно — заяви енергично и делово Мърчант.
	— Нямате право.
	— Понеже нарушихте границите на частна собственост под фалшив предлог, имам пълното право да извърша арест на цивилно лице.
	Лоша работа, помисли си Пит. Ако Мърчант задълбаеше по-надълбоко и го свържеше със сестрите Дорсет и „Полар Куин“, тогава никакви лъжи, колкото и добре скалъпени да бяха, нямаше да могат да обяснят присъствието му тук.
	— Ами Стоукс? Щом като знаете със сигурност, че е от полицията, защо не ме предадете на него?
	— Предпочитам да ви предам на началниците му — поясни Мърчант едва ли не със задоволство, — само че след като проуча въпроса по-обстойно.
	Пит вече беше сигурен, че няма да излезе от минната собственост жив.
	— А Стоукс свободен ли е да си тръгне?
	— Веднага щом привърши с ненужното отстраняване на повредата на самолета. С удоволствие наблюдавам непохватните му опити да разузнава.
	— От само себе си се подразбира, че той ще докладва за пленяването ми.
	— Предрешен въпрос — рече сухо Мърчант.
	Извън хангара се чу пукот от запалване на самолетен двигател. Принуждаваха Стоукс да излети без пътника си. Ако смяташе да действа, Пит прецени, че му остават по-малко от трийсет секунди. Забеляза върху бюрото пепелник с няколко угарки и предположи, че Мърчант е пушач. Той вдигна ръце в знак, че се предава.
	— Щом ще бъда задържан противно на волята ми, имате ли нещо против, ако си запаля цигара?
	— Ни най-малко — отвърна Мърчант и побутна пепелника към него. — Дори ще ви направя компания.
	Пит бе престанал да пуши от години, но сега направи бавно движение, уж че понечва да бръкне във външното горно джобче на ризата си. Той сви дясната си ръка в юмрук и притисна в него лявата си длан. После, със светкавично движение, изтласквайки едната си ръка с помощта на другата за допълнителна сила, той заби десния си лакът в корема на охранителя. Мъжът се преви на две и силно изохка.
	Времето за реакцията на Мърчант беше възхитително. Той извади малък деветмилиметров автоматичен пистолет от кобура на колана си и с добре заучено движение освободи предпазителя. Но преди дулото на оръжието му да се подаде над бюрото, погледът му попадна върху тялото на автоматичната карабина на охранителя, стиснато здраво в ръцете на Пит и насочено към носа на Мърчант. Шефът на охраната се изпълни с чувството, че гледа в тунел без светлина в другия му края.
	Той бавно остави пистолета си върху бюрото.
	— Това няма да ви донесе добро — рече мъжът язвително.
	Пит грабна пистолета му и го пусна в джоба на якето си.
	— Съжалявам, че не мога да остана за вечеря, но не искам да пропусна пътуването си.
	След миг той изчезна през вратата и тичешком прекоси хангара. Хвърли карабината в един контейнер за боклук, излезе навън и в бавен тръс мина покрай обръча от охранители. Те го изгледаха подозрително, но решиха, че шефът им е разрешил на Пит да си върви. Въоръжените пазачи не направиха опит да го спрат, дори и когато Стоукс подаде на ръчна газ и водосамолетът започна да се движи по пистата. Пит скочи върху единия поплавък, дръпна рязко вратата, съпротивлявайки се на силната въздушна струя от витлото, и се метна в товарния отсек.
	Стоукс се слиса, когато Пит се промъкна и седна на мястото на втория пилот.
	— Милостиви боже! Откъде дойдохте?
	— Движението по пътя за летището беше страшно натоварено — отвърна Пит, поемайки си дъх.
	— Те ме принудиха да излетя без вас.
	— Какво стана с вашия таен агент?
	— Не се появи. Охраната около самолета беше много засилена.
	— Няма да се зарадвате, като узнаете, че шефът на охраната на Дорсет, доста противничка мижитурка, ви е нарочил като полицай от УКР, дошъл да слухти наоколо.
	— Дотук ми беше прикритието като пилот на бушплан — измърмори Стоукс и издърпа назад щурвала.
	Пит отвори страничния прозорец, подаде глава във въздушната струя от витлото и погледна назад. Стори му се, че мъжете от охраната се щураха насам-натам като мравки. После видя нещо, което леко преряза стомаха му.
	— Мисля, че ги направих луди.
	— Като им казахте нещо ли?
	Пит затвори прозореца.
	— Всъщност изкарах въздуха на охранителя и свих оръжието на шефа на охраната.
	— Това ще прелее чашата.
	— Тръгват след нас с един от бойните им вертолети.
	— Познат ми е този тип машини — отбеляза с тревога в гласа Стоукс. — Те са с цели четирийсет възела по-бързи от нашата таратайка. Ще ни настигнат много преди да сме успели да се върнем в Шиъруотър.
	— Но не вярвам да ни свалят с огън пред свидетели — подметна Пит. — Кое е най-близкото населено място на остров Морзби?
	— Селото на Мейсън Броудмур. То е разположено край залива Блек Уотър, на около шейсет километра северно оттук. Ако стигнем там първи, ще мога да кацна на вода насред рибарската флотилия на селото.
	Пит, чийто адреналин вече кипеше, погледна Стоукс с очи, в които святкаха пламъчета.
	— Ами давайте тогава!


	20.

	Пит и Стоукс бързо съзнаха, че от самото начало се намираха в неизгодно положение. Не им оставаше друг избор, освен да поемат на юг, преди да са направили 180-градусов завой на север към остров Морзби. Военният хеликоптер „Макдонел Дъглас“, управляван от охранителите на Дорсет, направо се издигна вертикално от площадката пред хангара, зави на север и се озова непосредствено зад по-тромавия водосамолет още преди преследваният пилот да превключи на първа скорост. Уредът за въздушната скорост на бийвъра показваше 160 възела, но Стоукс имаше чувството, че лети с безмоторен самолет, докато прелиташе над тесния канал, разделящ двата острова.
	— Къде са? — попита той, без да откъсва поглед от покритите с кедрови и борови дървета хълмове право пред него и от водата долу, от която го деляха само стотина метра.
	— На половин километър зад опашката ни и все по-бързо ни настигат — отвърна Пит.
	— Само един ли е?
	— Вероятно са преценили, че да ни свалят, е фасулска работа и са оставили другия у дома.
	— Но поради допълнителното му тегло и въздушното съпротивление ние можем да сме на равна нога с него.
	— Носите ли някакво оръжие в тази антика? — попита Пит.
	— Правилата не позволяват.
	— Жалко, че не сте скрил някоя пушка в един от поплавъците.
	— За разлика от американските умиротворители, които мислят само каква бойна техника да носят, ние не изгаряме от желание да размахваме оръжие тук и там, освен ако не се създаде опасно за живота положение.
	— А как ще наречете тази каша?
	— Непредвидено затруднение — отвърна непоколебимо Стоукс.
	— В такъв случай разполагаме само с деветмилиметровия автоматичен пистолет, който откраднах, срещу две тежки картечници — рече примирен Пит. — Знаете ли, преди няколко години потопих един вертолет, като метнах в перките на витлото му една спасителна дъска.
	Стоукс се обърна да погледне Пит — не можеше да повярва на невероятното му спокойствие.
	— Съжалявам, но като изключим двете спасителни жилетки, товарният отсек е празен.
	— Те кръжат от дясната ни страна, готвейки се за точен изстрел. Когато ви кажа, спуснете задкрилката и намалете подаването на газ.
	— Няма да мога да се издигна, ако намаля скоростта на тази височина.
	— Рязкото снижаване във върхарите на дърветата може да причини възпламеняване.
	— Никога не съм мислил за това по този начин — каза мрачно Стоукс.
	Пит наблюдаваше напрегнато как синьо-черният вертолет се изравни успоредно на водосамолета и като че ли увисна в това положение като сокол, зърнал гълъб. Беше толкова близо, че Пит успя да види израза по лицата на пилота и втория пилот. И двамата се усмихваха. Пит отвори страничния си прозорец и вдигна автоматичния пистолет до под рамката, за да не се вижда.
	— И да не пратят предупреждение по радиото! — не можеше да повярва Стоукс. — Нито да поискат да се върнем в мината?!
	— Тия момчета не си поплюват. Но няма да посмеят да убият моторизиран полицай, ако не получат заповед от някой високопоставен служител в „Дорсет Консолидейтид“.
	— Не мога да повярвам, че очакват да им се размине.
	— Със сигурност поне ще се опитат — каза тихо Пит, без да сваля очи от артилериста. — Бъдете готов. — Не беше оптимист. Единственото им предимство, ако изобщо можеше да се нарече предимство, беше, че бойният вертолет 530 МД беше пригоден повече за нападение по суша, отколкото за изцяло въздушна битка.
	Стоукс притисна между коленете си щурвала, обгърна с едната си ръка лостовете за задкрилките, а с другата хвана лоста за ръчната газ. Зачуди се в себе си защо се доверяваше толкова много на човек, когото познаваше от по-малко от два часа.
	Отговорът беше лесен. През всичките си години служба в моторизираната полиция, бе виждал малцина, които успяваха да държат под абсолютен контрол безнадеждно на вид положение.
	— Сега! — извика Пит и на един дъх вдигна и даде изстрели с автоматичния пистолет.
	Стоукс натисна докрай лостовете на задкрилките и избута дросела. Останал без мощност на двигателя и срещнал съпротивата на вятъра в огромните поплавъци, старият бийвър рязко забави ход, сякаш бе навлязъл в облак от лепило.
	Почти в същия миг Стоукс чу скорострелното чаткане на автоматична карабина и думкането на куршумите в едното крило. Чу също и острия пукот от пистолета на Пит. Това не е битка, помисли си той, докато трескаво подмяташе почти спрелия поради загубата на скорост самолет във въздуха, това е все едно един защитник да се изправи сам пред отбранителната линия на футболния отбор на „Феникс Кардинал“. После изведнъж, по необясними причини, стрелбата спря. Носът на летателната му машина се пускаше надолу и той отново избута лоста за ръчната газ напред, за да възстанови до известна степен управлението.
	Докато връщаше хоризонталното положение на самолета и набираше скорост, Стоукс хвърли крадешком поглед встрани. Вертолетът бе променил посоката си. Вторият пилот се бе свлякъл настрани на седалката си зад няколко дупки от куршуми в издутия пластмасов прозорец на пилотската кабина. Онова, което го изненада още повече, беше изразът на лицето на Пит — израз на дълбоко разочарование.
	— По дяволите! — изропта Пит. — Изпуснах го!
	— Какво сте изпуснали? Улучихте втория пилот.
	Ядосан на себе си, Пит го погледна.
	— Прицелвах се в блока на носещото витло.
	— Много точно разчетохте времето — поздрави го Стоукс. — Как избрахте момента, в който да ми дадете знак и да почнете да стреляте?
	— Когато видях, че пилотът престана да се усмихва.
	Стоукс го остави на мира. Още не се бяха измъкнали от бурята.
	До селото на Броудмур оставаха цели трийсет километра.
	— Приближават се за нова атака — съобщи Пит.
	— Излишно е да повтаряме същата хитрост.
	— Съгласен съм — кимна Пит. — Пилотът ще я очаква. Този път хванете отново щурвала и направете имелман.
	— Какво е това имелман?
	— Не знаете ли? Откога летите, за бога?
	— Горе-долу от двайсет и един часа.
	— О, и таз хубава! — изпъшка Пит. — Издигнете се с половин лупинг нагоре, после извършете единично преобръщане през крилото, за да продължите в обратна посока.
	— Не съм сигурен, че съм в състояние да го направя.
	— Моторизираната полиция не разполага ли с добре обучени професионални пилоти?
	— Не и за подобни задачи — отвърна със сподавен глас Стоукс. — Мислите ли, че този път ще успеете да улучите някоя съществена част на вертолета?
	— Само ако извадя удивителен късмет — отвърна Пит. — Останаха ми три патрона.
	От страна на пилота на бойния вертолет нямаше никакво колебание. Той зави под ъгъл за директна атака отгоре и отстрани на набелязаната си безпомощна жертва. Добре премислена атака, която предоставяше малко място за Стоукс да маневрира.
	— Сега! — изкрещя Пит. — Забийте нос надолу, за да наберете скорост и веднага след това дайте нагоре, за да извършите лупинга.
	Неопитността на Стоукс го накара да се поколебае. Той едва бе завършил лупинга, за да се приготви за единичното преобръщане през крило, когато 7.62-милиметровите куршуми започнаха да се забиват в тънкия алуминиев кожух на водосамолета. Няколко куршума пръснаха предното стъкло на хиляди парченца и се изсипаха върху командното табло. Пилотът на вертолета смени прицела си и след пилотската кабина започна да обстрелва фюзелажа. Това беше грешка, благодарение на която бийвърът се задържа във въздуха. Онзи можеше направо да взриви двигателя.
	Пит изстреля последните си три куршума и започна да се мята напред-назад, за да стане колкото се може по-малка мишена — действие, равносилно на пълна илюзия.
	Забележителното беше, че Стоукс успя да извърши имелман — късно, за да е по-сигурен, но сега бийвърът се отдалечаваше пред хеликоптера, преди пилотът му да завърти машината си на 180 градуса. Пит се смая и недоверчиво поклати глава, после огледа тялото си за рани. Освен няколко драскотини по лицето от люспите, отхвръкнали от разбитото предно стъкло, той беше невредим. Бийвърът летеше в хоризонтално положение и звездообразният двигател продължаваше да боботи равномерно на пълни обороти. Двигателят беше единствената част на водосамолета, която не бе направена на решето от куршумите. Пит изгледа проницателно Стоукс.
	— Добре ли сте?
	Стоукс се обърна бавно и впери замъглен поглед в Пит.
	— Мисля, че тия гадове вече ме лишиха от пенсия — смотолеви той. Закашля се и след малко устните му се обагриха с кръв, която потече по брадичката му и закапа върху гърдите му. После той изведнъж се свлече напред, доколкото позволяваше раменния му предпазен колан, и припадна.
	Пит хвана щурвала на втория пилот и мигом завъртя водосамолета на пълни 180 градуса, докато го върна обратно на курса към селището на Мейсън Броудмур. Резкият завой завари пилота на вертолета неподготвен и дъждът от куршуми се изсипа в празното пространство зад опашката на водосамолета.
	Пит избърса струйката кръв, потекла към едното му око, и направи оглед на летателния апарат. В по-голямата си част той бе осеян с над сто дупки, но командните системи и повърхности не бяха засегнати, а големият двигател 450 Уосп продължаваше да работи неуморно с всичките си цилиндри.
	Ами сега какво да прави?
	Първият план, който му мина през ума, беше да се опита да блъсне вертолета. Старата установена практика — разчиствай си пътя, помисли си Пит. Но дотук се свеждаха нещата — само да опита. Военният хеликоптер беше много по-пъргав във въздуха от тромавия бийвър с масивните си понтони. Пит имаше шанс толкова, колкото една кобра срещу мангуста — битка, която мангустата никога не губеше срещу по-бавноподвижната кобра. Само ако се изправеше пред гърмяща змия, мангустата можеше да бъде победена. Налудничавата мисъл, хрумнала в съзнанието на Пит, се превърна в божествено вдъхновение, когато той забеляза нисък скалист хребет на около километър малко вдясно пред него.
	Към скалите водеше път между горичка от високи ели. Той се гмурна между короните на дърветата, а върховете на крилата на самолета бръснаха игличките на най-горните клони. Всеки страничен наблюдател би помислил, че това е отчаяна постъпка, породена от самоубийствена лудост. Маневрата заблуди пилота на вертолета, който прекрати третата си атака и последва водосамолета на разстояние малко над него, с намерение да наблюдава неизбежната, както изглеждаше, катастрофа.
	Пит, който бе пуснал докрай притока на гориво, за да не спре, държеше щурвала с две ръце и не откъсваше поглед от стената от скали, която се издигаше застрашително пред него. Въздушната струя биеше през счупеното предно стъкло и той трябваше да извръща глава ту на една, ту на друга страна, за да вижда. За щастие вихърът издуха капещата кръв и бликналите сълзи от присвитите му очи.
	Той продължаваше да лети между дърветата. Не биваше да прави никаква погрешна преценка, никаква погрешна стъпка. Трябваше да извърши правилното движение точно навреме, в определения момент. Една десета от секундата забавяне или избързване и в единия, и в другия случай щеше да доведе до сигурна смърт. Скалите се приближаваха стремглаво към самолета, сякаш някой ги тласкаше отзад. Пит вече ги виждаше съвсем ясно — назъбени скални блокове в сиво и кафяво, с черни жилки. Нямаше нужда да поглежда стрелката на висотомера, сочеща нулата, нито стрелката на тахометъра, трепкаща далеч над червената резка. Старчето летеше към гибелта си с пълна скорост.
	— Вече съм ниско! — извика Пит във вятъра, нахлуващ през счупените стъкла. — На два метра височина!
	Малко време му оставаше да уравновеси машината, преди скалите да връхлетят върху него. Дръпна щурвала с точно премерено движение, толкова, колкото да издигне носа на самолета и колкото върховете на витлото да префучат над скалистата верига само на сантиметри от гребена й. Чу ненадейно хрущене на метал — алуминиевите поплавъци се отъркаха в скалите и се откъснаха от корпуса. Бийвърът се стрелна грациозно във въздуха като реещ се ловен сокол, отвързан от въжето. Освободен от тежестта на обемистите си поплавъци, които останаха да лежат смачкани върху скалите, и с намалено почти наполовина челно съпротивление, старият самолет стана по-маневрен и увеличи въздушната си скорост с още трийсет възела. Той мигом се подчиняваше на командите на Пит и пореше въздуха, набирайки височина, без следа от мудност.
	Сега, помисли си той, и по устните му се изписа сатанинска усмивка, ще ти покажа какво е имелман. Той отхвърли самолета до половин лупинг, после го преобърна веднъж през крилото, поддържайки прав курс към вертолета.
	— Напиши си завещанието, сукалче! — изкрещя той, но думите му бяха погълнати от силната въздушна струя и от грохота на отработените газове от двигателя. — Идва Червеният барон.
	Пилотът на хеликоптера разбра твърде късно намеренията на Пит. Вече нямаше нито къде да се отдръпне, нито къде да се скрие. Последното нещо, което очакваше, беше удар от разнебитен стар водосамолет. Но ето че таратайката се приближаваше по линията на сблъсъка с почти двеста възела. Пилотът не вярваше, че е възможно да фучи към него с такава скорост. Той предприе няколко резки маневри, но пилотът на водосамолета предвиди действията му и продължи да настъпва. Тогава онзи измести носа на вертолета под ъгъл спрямо противника си в безумен опит да разпердушини надупчения бийвър в небето преди неизбежния му погром.
	Пит видя, че вертолетът се насочи право напред, видя святкането от оръдията в отсеците, чу как снарядите се забиват в големия звездообразен двигател. Изведнъж изпод обтекателя бликна гориво и потече по изпускателните тръби, причинявайки гъста диря от син пушек зад самолета. Пит вдигна ръка, за да предпази очите си от горещото гориво, което плисна в лицето му с щипеща от въздушната струя болка.
	Гледката, която застина в съзнанието му микросекунда преди сблъсъка, беше изразът на мрачно одобрение, изписано по лицето на пилота на вертолета.
	Витлото и двигателят на водосамолета се врязаха под прав ъгъл във вертолета, точно зад пилотската кабина, и предизвикаха взрив от метал и отломки, който отсече надлъжника на опашното витло. Лишено от въртящия си баланс, основното тяло на вертолета бе подето от силен страничен дрейф. То се завъртя бясно около оста си няколко пъти, после взе да пада като камък към земята на петстотин метра под него. За разлика от катастрофите, подсилени със специални ефекти във филмите, машината не избухна веднага в пламъци, след като се нагъна като неузнаваема маса от пушещи останки. Изминаха близо две минути, когато сред развалината започнаха да мъждукат пламъчета и лумналата ослепителна огнена завеса да я обгърне напълно.
	Парчета от строшеното витло на бийвъра изхвърчаха към небето като въртящи се огнени колела. Обтекателят като че ли щеше да пръсне двигателя и запърха като ранена птица сред дърветата. Двигателят замлъкна и спря да работи тъй внезапно, сякаш Пит го бе изключил. Той избърса горивото от очите си и единственото, което видя над оголените цилиндрови глави, беше килим от върхари. Скоростта на бийвъра намаля и той увисна във въздуха точно когато Пит стегна колана си и се приготви за падането. Уредите за управление продължаваха да работят и той се опита да насочи самолета към клоните на дърветата.
	Почти успя. Но външният ръб на дясното крило се удари в един червен кедър, висок седемдесет метра, което рязко завъртя самолета на деветдесет градуса. Вече напълно без контрол и мъртъв в късчето небе, което му бе останало, самолетът заби нос в една гъста маса от клони. Лявото крило се заплете в друг висок кедър и се откъсна. Върху червения самолет се посипаха зелени борови иглички и го закриха от поглед от въздуха. Пред разбития водосамолет се издигаше стволът на ела, широк половин метър. Валът на витлото се блъсна в дървото пред него и го прониза право в средата. Двигателят изскочи от сглобките си, когато горната половина на дървото падна върху килнатия самолет и изби опашната част. Онова, което бе останало от осакатения самолет, заора влажната наторена горска почва, докато накрая напълно спря.
	В продължение на няколко минути земята под дърветата притихна като в гробище. Пит седеше на мястото си, прекалено зашеметен, за да помръдне. Гледаше замаян през отвора, който доскоро представляваше предното стъкло. За първи път забеляза, че целият двигател липсва и неопределено се запита къде ли може да бъде. Съзнанието му започна най-сетне да се избистря и той се надигна и огледа Стоукс.
	Полицаят потръпна от пристъп на кашлица, после поклати немощно глава и дойде отчасти в съзнание. Отправи тъп поглед над командното табло към боровите клони, увиснали в пилотската кабина.
	— Как се озовахме в гората? — едва чуто попита той.
	— Ти спа през цялото време — смънка Пит, докато леко масажираше струпаните си на едно място натъртвания.
	Не беше нужно да е учил осем години медицина, за да разбере, че Стоукс положително щеше да умре, ако не постъпеше в болница. Той бързо свали ципа на стария му летателен костюм, разпра ризата и го прегледа за рани. Намери една вляво на гръдния кош под рамото. Дупчицата, почти без кръв, беше толкова малка, че Пит едва я забеляза. Не е от куршум, беше първото му заключение. Внимателно прекара пръст върху нея и напипа остро парче метал. Озадачен, той вдигна поглед към рамката, която бе държала предното стъкло. Беше смачкана до неузнаваемост. Ударът на куршума бе запратил парче от алуминиевата рамка в гърдите на Стоукс, което се бе забило в левия бял дроб. Още сантиметър навътре, и е щяло да засегне и сърцето.
	Стоукс изкашля голямо количество кръв и го изплю през зеещия прозорец.
	— Странно — промълви той. — Все съм си мислил, че ще получа куршум при преследване по някоя магистрала или в затънтена уличка.
	— Де такъв късмет!
	— Много ли зле изглежда?
	— Имаш парче метал в белия дроб — поясни Пит. — Боли ли те?
	— Чувствам повече тупкаща болка, отколкото нещо друго.
	Пит сковано се изправи от мястото си и застана зад Стоукс.
	— Дръж се, ще те измъкна оттук.
	За около десет минути Пит изби с крак смачканата врата, внимателно измъкна инертното тяло на Стоукс навън и грижливо го настани на меката земя. Положи немалко усилия за това и когато седна до полицая, едва си поемаше дъх. Лицето на Стоукс се изпъна неведнъж от болка, но той не издаде никакъв звук, освен тих стон. На път да изпадне в безсъзнание, полицаят затвори очи.
	Пит го шляпна, за да не заспи.
	— Не загубвай съзнание пред мен, друже. Трябваш ми, за да ми покажеш пътя за селото на Броудмур Мейсън.
	Клепките на Стоукс трепнаха, той отвори очи и загледа въпросително Пит, сякаш си спомняше нещо.
	— Дорсетовия вертолет — заговори той сред кашлица. — Какво стана с него и негодниците, които стреляха по нас?
	Пит се загледа в пушека, който се издигаше над гората и се усмихна.
	— Изпекоха се на скара.


	21.

	Пит очакваше да гази дълбок сняг през януари на остров Кунгхит, но земята бе застлана само с тънка бяла покривка, която на повечето места се бе стопила след последната буря. Той влачеше Стоукс след себе си върху травой — примитивна шейна, използвана от индианците от американските равнини за превозване на товари. Не можеше да остави Стоукс, а опиташе ли се да го носи на гръб, като нищо щеше да му навлече вътрешен кръвоизлив. Затова върза на разстояние два кола от мъртви клони с товарни ограничителни ремъци, които намери сред останките от самолета, постави между тях плоскост, закачи в единия й край предпазен колан от седалката на самолета, а с друг препаса легналия в средата на травоя Стоукс. После нахлузи през рамо закачения за плоскостта предпазен колан и завлачи ранения полицай през гората. Часовете се изнизваха един след друг, слънцето залезе, падна нощ, а Пит продължаваше да върви на север в тъмнината, следвайки пътя с компас, който бе свалил от таблото с контролно-измервателните уреди на самолета — същият способ бе използвал и преди няколко години, когато прекосяваше пустинята Сахара.
	През десетина минути той току запитваше Стоукс:
	— Още ли си с мен?
	— Не се предавам — повтаряше едно и също с немощен глас Стоукс.
	— Виждам пред себе си плитка река, течаща на запад.
	— Стигнал си до притока Улф. Прекоси го и продължи на северозапад.
	— Колко още остава до селото на Броудмур?
	— Два, най-много три километра — отвърна Стоукс с дрезгав шепот.
	— Продължавай да ми говориш, чуваш ли?
	— И ти като жена ми.
	— Женен ли си?
	— От десет години, за една велика жена, която ми роди пет деца.
	Пит оправи предпазния колан, който се беше изместил и се врязваше в гърдите на Стоукс и премина потока. След още километър мъчително ходене през шубраците той излезе на тясна пътека, която го изведе в желаната посока. На места пътеката бе обрасла с пущинаци, но все пак по нея можеше да се върви относително свободно — същинска благодат за Пит, който дотогава с големи усилия си бе пробивал път през гората, гъста от храсталаци между дърветата.
	На два пъти помисли, че се е отклонил от пътеката, но след като повървеше в същата посока още няколко метра, виждаше, че е все още на нея. Независимо от смразяващата температура той се изпотяваше от усилията, които изразходваше. Но не смееше да спира и да почива. Ако Стоукс трябваше да оживее, за да види отново жена си и петте си деца, Пит трябваше да продължи да върви. Той поддържаше еднопосочен разговор с полицая, стараейки се всячески да го предпази да не изпадне в кома след шока. Съсредоточен в движението на краката си, Пит не обръщаше внимание на нищо наоколо.
	Стоукс прошепна нещо, но Пит не го разбра.
	— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попита го той.
	— Надушваш ли…? — едва промълви Стоукс.
	— Какво да надушвам?
	— Пушек.
	Едва тогава и Пит го долови. Пое дълбоко въздух. Миризмата на дим от запалени дърва идваше отнякъде пред тях. Чувстваше се изморен, до отчаяние изморен, но опъна отново колана с рамене и тежко закрачи. След малко до слуха му долетя шум от малък бензинов двигател — на верижен трион, режещ дърва. Миризмата на запалени дърва стана по-силна и в ранната светлина на зората той видя дим, който се виеше над върховете на дърветата. Сърцето му биеше силно от умора, но Пит не възнамеряваше да спира, след като беше тъй близо до целта си.
	Слънцето изгря, но остана скрито зад тъмносиви облаци. Ситен дъжд заръмя, когато той се озова в едно сечище, което стигаше до морето и гледаше към малко пристанище. Погледът му попадна върху малка група от къщи, направени от дървени трупи, с покриви от вълнообразна ламарина. От каменните им комини се издигаше дим. На различни места в селището стърчаха високи цилиндрични стълбове с тотеми, изобразяващи лицата на струпани на куп фигури на животни и хора. Малка флотилия от рибарски моторни лодки се поклащаше леко до плаващ док. Неколцина рибари поправяха двигатели, други — кърпеха мрежи. Група деца, застанали под навес, наблюдаваха един мъж, който режеше с верижен трион огромен дънер. Две жени си бъбреха, докато простираха пране на едно въже. Едната от тях зърна Пит, посочи към него и започна да вика към другите.
	Отмалял от изтощение, Пит се свлече на колене, когато тълпа от десетина души се втурна към него. Един мъж с дълга, права черна коса и заоблено лице, коленичи до Пит и обгърна с ръка раменете му.
	— Вече всичко е наред — каза му той грижовно, после направи знак на тримата мъже, наобиколили Стоукс и им нареди: — Него занесете в племенната къща.
	Пит вдигна поглед към мъжа до него.
	— Случайно да не сте Мейсън Броудмур?
	Черните като въглен очи го изгледаха с любопитство.
	— Ами да, аз съм.
	— Божичко! — възкликна Пит и уморен до смърт се отпусна на меката земя. — Да се радвам ли, че ви виждам!


	Възбуден кикот на малко момиченце разбуди Пит от лекия му сън. Както беше уморен, той поспа само четири часа. Отвори очи, задържа за миг поглед върху момичето, после му се усмихна ведро и пак затвори очи. То побягна от стаята, викайки пискливо майка си.
	Пит се намираше в уютна стая с малка печка, излъчваща вълшебна топлина, и лежеше в легло, направено от мечи и вълчи кожи. Той се подсмихна под мустак, като си спомни как Броудмур застана насред уединеното индианско селище, с няколко съвременни удобства, и повика по спътниковия си телефон санитарен вертолет, който да откара Стоукс в болница на континента.
	Пит си услужи с телефона, за да се свърже с отдела на моторизираната полиция в Шиъруотър. Щом спомена името на Стоукс, веднага бе свързан с инспектор Пендълтън, който го разпита подробно за събитията, започнали предишната сутрин. Пит приключи изложението си, като даде на Пендълтън координатите на мястото на катастрофата, за да изпрати полицейски отряд да прибере снимачните камери в понтоните, ако са оцелели от удара.
	Пит още не беше привършил рибената чорба, която му бе набутала в ръцете съпругата на Броудмур, когато пристигна един водосамолет. Двама парамедици и един лекар прегледаха Стоукс и увериха Пит, че полицаят има всички шансове да се оправи. Едва след като водосамолетът се издигна от водата по обратния път за континента и за болницата, Пит прие с благодарност да легне на преотстъпеното му от Броудмурови семейно легло и дълбоко заспа.
	Съпругата на Броудмур влезе от съединената с кухнята дневна. Ърма Броудмур беше грациозна и самоуверена жена, набита, но гъвкава, със зорки кафяви очи и усмихнати устни.
	— Как се чувствате, господин Пит? Предположих, че ще спите поне още три часа.
	Пит погледна дали все още е облечен с панталони и риза, преди да отхвърли завивките и да спусне босите си крака на пода.
	— Извинете, че прогоних вас и съпруга ви от леглото ви.
	Тя се разсмя с тих, мелодичен смях.
	— Сега е малко след пладне. А вие спите едва от осем заранта.
	— Много съм ви благодарен за гостоприемството.
	— Сигурно сте гладен. Една купа рибена чорба съвсем не е достатъчна за грамаден човек като вас. Какво искате да хапнете?
	— Консерва с боб ще ми дойде добре.
	— Хора, насядали край лагерен огън в северните гори, които ядат боб от консерва, е само мит. Ще ви изпека на скара филета от сьомга. Предполагам, че обичате сьомга.
	— И то много.
	— Докато чакате, можете да си поговорите с Мейсън. Той работи навън.
	Пит си обу чорапи и туристически ботуши, прекара пръсти през косата си и прекрачи във външния свят. Намери Броудмур под навеса да дяла петметров дълъг ствол на червен кедър, сложен върху четири масивни „магарета“. Броудмур му нанасяше удари със заоблен дървен чук във форма на камбана и с вдлъбнат секач, наричан ветрилообразно длето. Изсеченото все още не беше достатъчно за Пит да си представи завършеното творение. Лицата на животните бяха в съвсем първоначален етап.
	Броудмур вдигна поглед, когато Пит се приближи до него.
	— Успяхте ли да си починете?
	— Не знаех, че мечите кожи са толкова меки.
	Броудмур се усмихна.
	— Не го разгласявайте, че иначе до една година ще са изчезнали напълно.
	— Ед Поузи ми каза, че дълбаеш стълбове с тотеми. Никога не съм виждал как се правят.
	— От поколения насам всички в рода ни са резбари. Предимно на тотеми, тъй като първите индианци от Северозапада не са имали писменост. Родовите истории и легенди са се запазили чрез символи, в повечето случаи на животни, гравирани върху червено кедрово дърво.
	— А носят ли някакъв религиозен смисъл? — полюбопитства Пит.
	Броудмур поклати глава.
	— Не, те никога не са били въздигани в култ като икони на богове, били са почитани повече като духове пазители.
	— Какво означават символите на този стълб?
	— Това е надгробен стълб, или нещо като паметна плоча, както го наричате вие. Стълбът е в памет на чичо ми, който се спомина миналата седмица. Когато довърша резбата, тя ще изобразява неговият личен герб, който представлява орел и мечка, заедно с традиционна фигура на покойник хаида. Готовият стълб ще бъде издигнат — по време на празник — в ъгъла на къщата на вдовицата му.
	— Като уважаван майстор резбар сигурно имаш поръчки за месеци напред.
	Броудмур сви скромно рамене.
	— Кажи-речи. За две години.
	— Знаеш ли защо съм тук? — попита Пит и неочакваният въпрос завари Броудмур с дървения чук, вдигнат високо, на път да се стовари върху ветрилообразното длето.
	Резбарят остави настрани инструментите си и направи знак на Пит да го последва до пристанището. Там той спря до малък хангар за лодки, вдаден в морето. Отвори една врата и влезе вътре. Два малки плавателни съда се полюшваха във вътрешното пространство на док във формата на U.
	— Проявяваш ли интерес към джет ските? — попита Пит.
	Броудмур се усмихна.
	— Мисля, че днешният термин е реактивни лодки.
	Пит огледа двата лъскави плавателни съда „Ует джет“ Дуо 300, производство на „Мастъркрафт Боут“. С висок коефициент на полезно действие, те побираха двама души и бяха ярко изрисувани с индиански символи на животни.
	— На вид като че ли могат и да летят.
	— Малко над водата, да. Модифицирах двигателите им, за да ги усиля с още петнайсет конски сили. Сега се движат с близо петдесет възела. — Броудмур изведнъж смени темата. — Ед Поузи ми каза, че искате да обиколим остров Кунгхит с уред за измерване на акустиката. Реших, че реактивните лодки са подходящо средство за осъществяването на проекта ви.
	— Дори превъзходно. За съжаление подводният ми микрофон се счупи, когато със Стоукс катастрофирахме. Единствената друга възможност, която ми остана, е да проникна в самата мина.
	— Какво очаквате да откриете?
	— Метода на изкопните работи, който Дорсет използва, за да изкопава диамантите.
	Броудмур вдигна от ръба на водата малко обло камъче и го метна в дълбоките зелени води.
	— Дружеството има малка флотилия от лодки, която охранява острова — каза той накрая. — Екипажите им са въоръжени и е известно, че нападат рибари, които дръзват да се приближат по-близо.
	— Както изглежда, служителите от канадското правителство не са ми казали всичко, което ми е нужно да знам — рече Пит, а наум наруга Поузи.
	— Вероятно са сметнали, че след като са ви дали разрешение да проучвате минния обект, охраната няма да ви безпокои.
	— Ами брат ти? Стоукс ми спомена за побоя над него и за подпалването на лодката му.
	Индианецът се обърна и посочи към недовършения тотем.
	— Не ви ли каза още, че те убиха и чичо ми?
	Пит бавно поклати глава.
	— Не. Моите съчувствия.
	— Намерих тялото му, отнесено на осем километра навътре в морето. Бил е вързал за себе си две празни туби за бензин. Водата беше студена и той е починал от замръзване. Единственото, което открихме от лодката му, беше парче от кормилото.
	— И мислиш, че мъжете от охраната на Дорсет са го убили?
	— Сигурен съм, че те са го убили — отвърна Броудмур с гневни пламъчета в очите.
	— А бранителите на закона?
	Броудмур поклати глава.
	— Инспектор Стоукс представлява просто един символичен следствен отряд. След като Артър Дорсет изпрати рояк от негови геолози да проучат целия остров, които накрая откриха главния източник на диаманти, той използва властта и богатството си буквално да си присвои острова от правителството. Напразни останаха законните претенции на индианците хаида, че островът е племенна свещена земя. Сега се счита за незаконно, ако някой от хората ни стъпи там или лови риба по-близо от четири километра от брега. А моторизираната полиция, на която й се плаща, за да ни закриля, може и да ни арестува.
	— Сега разбирам защо шефът на охраната на мината почти не се съобразява със закона.
	— Мърчант ли? Джон Тупалката, както го наричат — и по заобленото му лице се изписа неприкрита омраза. — Имал сте късмет, че сте избягал. Иначе просто щяхте да изчезнете. Мнозина са се приближавали или прониквали до острова, за да търсят диаманти. Но никой не е успявал, от никого нямаше и следа след това.
	— Част от диамантеното богатство не се ли дава на индианците хаида? — попита Пит.
	— Все още ни залъгват — отвърна Броудмур. — Дали да ни бъде дадено част от диамантеното богатство, стана повече законов въпрос, отколкото политически. От години водим преговори за това, но Дорсетовите адвокати все протакат нещата в съдилищата.
	— Чак не ми се вярва, че канадското правителство допуска Артър Дорсет да му се налага.
	— Икономиката на страната е в безизходно положение и политиците си затварят очите пред рушветите и корупцията, щом нечии интереси пълнят държавната хазна. — Той замълча и се вгледа в очите на Пит, сякаш търсеше да разгадае нещо в тях. — А вашият интерес какъв е, господин Пит? Да закриете мината ли?
	— Да — кимна Пит, — стига да успея да докажа, че техните изкопни работи пораждат акустично явление, виновно за масово унищожение на хора и морски свят.
	Броудмур погледна Пит с твърд поглед.
	— Ще ви вкарам в минната собственост.
	Пит премисли набързо предложението.
	— Но ти имаш жена и деца. Няма смисъл да се рискуват два живота. Достатъчно е да ме оставиш на острова и аз ще измисля начин да се добера до насипа, без да ме видят.
	— Това не може да стане. Алармените им системи са съвършени. Оказа се, че и катеричка не може да доближи насипа, макар и толкова малка, както и стотиците други животни, които обитаваха острова, преди минните операции на Дорсет да окепазят красивото някога място. Да не говорим за елзаските полицейски кучета, които надушват контрабандист на диаманти от сто метра.
	— Тогава остава тунелът.
	— Сам изобщо не можете да минете през него.
	— По-добре да опитам, отколкото жена ти да стане поредната вдовица.
	— Не ме разбрахте — рече търпеливо Броудмур, но в очите му засвяткаха унищожителни пламъчета на отмъщението. — Мината плаща на племенната общност, за да доставя на кухнята й прясна риба. Веднъж седмично аз, заедно с мои съседи, правим курс до Кунгхит и закарваме улова си. На доковете натоварваме рибата на ремаркета и я превозваме през тунела до кухнята. Главният готвач ни поднася закуска, плаща ни в брой — далеч по-малко от действителната стойност на улова — и след това си тръгваме. Имате черна коса, можете да минете за хаида, ако се облечете с рибарско работно облекло и държите главата си наведена. Охраната дебне по-зорко за тайно изнесени диаманти, отколкото при вкарването на риба. А тъй като ние само доставяме и не вземаме нищо, за тях не сме подозрителни.
	— Не се ли намира по-добре платена работа в мината за твоите хора?
	Броудмур сви рамене.
	— Да забравим как се ловува риба и дивеч, е все едно да забравим какво е независимост. Парите, които спечелваме, като снабдяваме кухнята им, отделяме за построяването на ново училище за децата ни.
	— Има един малък проблем — с Джон Мърчант Тупалката. Двамата с него вече се срещнахме и изпитахме взаимна неприязън. Той видя лицето ми отблизо.
	Броудмур махна с ръка в знак на успокоение.
	— Това, че Мърчант ви познава, не е проблем. Той никога не би си изтъркал скъпите италиански обувки, за да се навърта в тунела и кухнята. А и в такова време рядко напуска кабинета си.
	— Няма да съм в състояние да събера много информация от кухненския персонал — продължи Пит. — Не познаваш ли някой рудокопач, на когото можеш да се довериш, да опише процедурите по изкопаването.
	— Всички рудокопачи са китайци, докарани незаконно в мината чрез престъпни синдикати. Никой от тях не говори английски. Единствената ви надежда може да е в един възрастен минен инженер, който мрази „Дорсет Консолидейтид“ до дъното на душата си.
	— Можеш ли да ме свържеш с него?
	— Дори не знам името му. Той работи нощна смяна и често закусва по същото време, когато доставяме рибата. Няколко пъти сме се заприказвали, докато си пием кафето. Той не е доволен от работните условия. Последния път, когато разговаряхме, сподели, че през миналата година в мините са загинали двайсет китайци.
	— Ако мога да остана насаме с него десет минути, той сигурно ще ми помогне много да разгадая акустичната загадка.
	— Няма гаранция, че ще бъде там, когато отидем — предупреди го Броудмур.
	— Налага се да рискувам — каза замислен Пит. — Кога ще карате следващия си улов?
	— Последните наши гемии трябва да влязат в дока след няколко часа. До довечера ще разпределим рибата в каси с лед и по видело ще сме готови да поемем за остров Кунгхит.
	Пит се запита в себе си дали беше физически и психически подготвен отново да залага на карта живота си. После си помисли за стотиците мъртви тела, които бе видял на екскурзионния кораб, и всяко колебание за това, какво трябва да прави, се изпари.


	22.

	Шест малки риболовни моторници, боядисани в различни ярки цветове, с подредени върху палубите дървени каси, пълни с риба и лед, навлязоха в Роуз Харбър. Дизеловите двигатели тихо пухтяха през високите си димни тръби, докато въртяха валовете на витлата. Ниска мъгла се стелеше над водата и й придаваше сиво-зелен цвят. На източния хоризонт слънцето се бе подало наполовина, духаше вятър под пет възела. По гребените на вълните не се виждаха „зайчета“, пяна образуваха единствено дирите от витлото и носа на лодките, докато пореха леките вълни.
	Броудмур се приближи до Пит, който седеше на кърмата и наблюдаваше как чайките се спускаха и се рееха след лодката с надеждата да си похапнат наготово.
	— Време е да влезете в ролята си, господин Пит.
	Пит така и не успя да накара Броудмур да го нарича Дърк. Той кимна и започна уж да дяла носа на полузавършена маска, която индианецът му бе дал. Беше облечен с жълти мушамени панталони с тиранти, опънати над дебел вълнен пуловер, изплетен от Ърма Броудмур. На главата си бе сложил плетена шапка, нахлупена ниско над дебелите му, черни вежди. Лицето му бе гладко избръснато. Той не вдигаше поглед, докато леко остъргваше с тъпата страна на ножа маската, но поглеждаше с крайчеца на окото си към дългия док — съвсем не малък пристан, а истинско стоварище за големи кораби, със забити пилоти — който все повече се разширяваше, докато лодките навлизаха в залива. Висок кран се движеше по релси от едната страна на дока, за да разтовари тежки машини и други товари от океански кораби.
	Голям плавателен съд с необичайно гладко очертание и кълбовидна надстройка, отличаващ се от всички луксозни яхти, които бе виждал Пит, беше закотвен до дока. Двойният му корпус от високоефективно стъклено влакно беше предназначен за по-голяма скорост и удобство. Изглеждаше способен едва да докосва водата с над осемдесет възела. Ако се съдеше по описанията на Джордино за морски космически дизайн, то това беше яхтата, забелязана да подминава товарния кораб „Ментауай“. Пит потърси с поглед името и пристанището, които обикновено се изписваха върху огледалото на кърмата, но никакви обозначения не помрачаваха красотата на сапфиреносиния корпус на яхтата.
	Повечето корабопритежатели са горди с галените имена на плавателните им съдове, помисли си Пит, както и с пристанището, където са регистрирани. Стана му съвсем ясно защо Артър Дорсет не афишира яхтата си.
	Това засили интереса му и той дръзко впери поглед в прозорците с плътно спуснати пердета. Откритата палуба изглеждаше безлюдна. В този ранен утринен час не се мяркаше никой от екипажа или пътниците. Пит тъкмо щеше да прехвърли вниманието си от яхтата към неколцината униформени мъже от охраната, застанали на дока, когато вратата на яхтата се отвори и на палубата излезе една жена.
	Беше направо изумителна — висока като амазонка и неописуемо красива. Тя тръсна глава и отметна от лицето си сноп дълга, разрошена руса коса. Беше по къса роба и си личеше, че току-що е станала от леглото. Гърдите й изглеждаха налети, но някак несъразмерни с тялото и тъй като бяха изцяло покрити от робата, не се виждаше цепка между тях. Пит долови в жената нещо от неопитомен свиреп звяр, оприличи я на неустрашима тигрица, оглеждаща царството си. Погледът й обходи малката рибарска лодка и се задържа върху Пит, когато го видя, че гледа право в нея.
	Истинският, безразсъдният Пит щеше да стане, да свали плетената си шапка и да й се поклони. Но сега бе влязъл в ролята на индианец, затова продължи да я гледа безизразно и само кимна почтително. Тя се обърна и пренебрегна вниманието му, сякаш той беше просто едно от много дървета в гората. В това време до нея се приближи стюард в униформа и й поднесе чаша кафе върху сребърна табла. Жената потръпна от утринния хлад и се прибра обратно в главния салон.
	— Внушителна жена, нали? — каза Броудмур, усмихвайки се на израза на страхопочитание, изписан по лицето на Пит.
	— Трябва да призная, че не прилича на нито една от жените, които съм срещал.
	— Това е Будика Дорсет, една от трите дъщери на Артър. Появява се неочаквано по няколко пъти в годината на тази нейна фантастична яхта.
	Значи това е третата сестра, помисли си Пит. Пърлмутър я бе описал като безжалостна и студена и твърда като лед от подножието на ледник. Сега, след като бе видял и третата дъщеря на Дорсет, на Пит му беше трудно да повярва, че Мейв е от същата утроба, от която са се появили на бял свят и Дирдри, и Будика.
	— Няма съмнение, че изисква от робите си по-висока продуктивност и държи сметка за добитото.
	— Не е точно така — рече Броудмур. — Будика е директор на службата по охрана. Казвали са ми, че пътува от мина на мина, за да проверява алармените системи и персонала за някоя нередност.
	— Мърчант Тупалката ще бъде особено бдителен, докато тя проверява за пробив в предпазните му мерки — отбеляза Пит. — Ще положи голямо усърдие да представи подчинените си като много зорки, за да се издокара пред шефката си.
	— Наистина, трябва да сме особено предпазливи — съгласи се Броудмур. Той кимна към охранителите на дока, които чакаха, за да проверят рибарските лодки. — Вижте ги! Шест души са. Никога не изпращат по-малко от двама за всяка пълна лодка. Онзи с медальона на врата отговаря за охраната на дока. Казва се Кръчър. Много е зъл.
	Пит огледа мъжете с любопитен поглед, за да види дали ще разпознае някого от онези, които бяха наобиколили водосамолета на Стоукс. Имаше отлив и той трябваше да вдигне лице, за да огледа пазачите на дока. Особено го притесняваше мисълта да не бъде разпознат от мъжа, когото повали в кабинета на Мърчант. За щастие нито един от тях не му бе познат.
	Мъжете носеха оръжието си през рамо, с дуло, насочено към приближаващите се индианци рибари. Това е за показ и сплашване, бързо прецени Пит. Те нямаше да застрелят никого пред очите на наблюдаващите моряци от завързания за дока товарен кораб. Кръчър, надменен млад мъж, не повече от двайсет и шест-седем годишен, с непроницаемо лице, пристъпи до ръба на дока, когато кърмчията на Броудмур придвижи рибарската лодка покрай пилотите. Броудмур хвърли въже и то падна върху военните ботуши на пазача.
	— Здрасти, приятел! Ще ни вържеш ли?
	Непроницаемият мъж изрита въжето обратно върху лодката.
	— Сам се вържи! — сопна му се той.
	Тоя е отпаднал от отряда на специалните части, каза си наум Пит, и улови въжето. После изкачи стълбата на дока и нарочно отърка рамо о Кръчър, докато връзваше на клуп въжето около един малък болард.
	Кръчър внезапно вдигна крак и с един ритник изправи Пит, после го сграбчи за тирантите и силно го разтърси.
	— Ей, смрадлива рибена главо, внимавай къде вървиш!
	Броудмур се смръзна на мястото си. Това беше номер. Хаида бяха кротки хора, нямаха склонност прибързано да се гневят. Със свито от страх сърце той си помисли, че Пит положително ще се откопчи и ще удари охранителя.
	Ала Пит не захапа въдицата. Той отпусна тяло, разтърка с ръка натъртените си задни части и погледна Кръчър с неразгадаем поглед. После свали шапката си, уж в знак на уважение, откривайки гъстата си черна коса, чиито естествени къдрави кичури бяха изправени с мас. После сви рамене в знак на нехайно съгласие и рече:
	— Бях невнимателен. Извинете.
	— Не ми изглеждаш познат — каза студено Кръчър.
	— Двайсет пъти правя това пътуване — отвърна спокойно Пит. — И често съм ви виждал. Казвате се Кръчър. Преди три доставки ми забихте един в корема, задето съм разтоварвал рибата много бавно.
	Мъжът се вгледа за миг в Пит, след това се изсмя късо — като чакал.
	— Изпречиш ли ми се пак на пътя, ще изритам задника ти оттатък канала.
	Пит си придаде добродушно смирен вид и скочи обратно върху палубата на лодката. Останалите лодки от рибарската флотилия се промъкваха към дока между товарните кораби. Там където нямаше свободно място, лодките се връзваха успоредно една за друга в двата си края, като екипажът на външната прехвърляше товара от риба през палубата си на другата, вързана за дока. Пит се присъедини към рибарите и започна да подава каси със сьомга на един от екипажа на Броудмур, който ги подреждаше върху открити ремаркета, закачени за трактор влекач с осем колела. Касите бяха тежки и скоро в бицепсите и гърба на Пит започнаха да се обаждат болки. Той стисна зъби, съзнавайки, че охранителите щяха да го заподозрат, ако не вдигаше пълните с лед и риба каси с лекотата, с която го вършеше индианецът хаида.
	След два часа ремаркетата бяха натоварени и четирима от охраната заедно с екипажите се метнаха на композицията, която потегли към трапезарията на мината. На входа на тунела те бяха спрени и отведени в малка постройка, където им бе казано да се съблекат по долно бельо. Претърсиха им дрехите, след което всеки поотделно бе проверен през рентген. Всички минаха благополучно през щателната проверка с изключение на един от индианците, който от разсеяност бе забравил да извади ножа от ботуша си. На Пит му се стори странно, че вместо просто да вземат ножа, те му го върнаха и изпратиха рибаря обратно на лодката. На останалите им бе позволено да се облекат и да се качат отново на ремаркетата, за да продължат за района на рудника.
	— Мислех, че ви претърсват за присвоени диаманти, когато излизате, а не когато влизате — отбеляза Пит.
	— Тогава също — поясни Броудмур. — Минаваме през същите процедури и като си тръгваме от мината. На влизане ни прекарват през рентген, за да ни предупредят, че не си струва да задигнем шепа диаманти, като ги погълнем.
	Сводестият бетонен тунел, който се врязваше в могилата от минните отпадъци, беше около пет метра висок и десет метра широк — предостатъчно място за движение на големи товарни камиони за превозване на хора и съоръжения от и до товарния док. Дължината му стигаше почти половин километър, вътрешността му се осветяваше от дълги редици флуоресцентни лампи. От средата навътре се разклоняваха странични тунели с размери наполовина на главната артерия.
	— Те накъде водят? — обърна се Пит към Броудмур.
	— Тук е част от алармените системи. Опасват целия двор на мината и са снабдени с детекторни устройства.
	— Пазачи, оръжия, внушителен брой алармени системи. Що за излишък от предохранителни мерки срещу тайно измъкване на няколко си диаманта от минната собственост!
	— Това са само половината от мерките. Дебнати са и самите нелегални работници да не избягат на континента. Това е част от сделката с корумпирани чиновници от канадското правителство.
	Те излязоха от другия край на тунела и се озоваха сред оживената дейност на минната операция. Шофьорът на трактора влекач изви композицията от ремаркета към павиран път, опасващ огромния рудник, в какъвто бе превърната вулканичната тръба. Доближи се до товарна площадка по протежението на ниска бетонна сграда във формата на сглобяема военна барака и спря.
	Един мъж, по чието бяло работно облекло под шуба, обточена с мъхеста кожа, личеше, че е някакъв шеф, отвори вратата на склад с продоволствия. Той махна за поздрав на Броудмур.
	— Радвам се да те видя, Мейсън. Тъкмо навреме пристигате. Останал съм само с две каси треска.
	— Донесли сме толкова много риба, че можеш да затрупаш работниците с нея. — Броудмур се обърна и прошепна на Пит: — Това е Дейв Андерсън, главният готвач за рудокопачите. Свестен човек, но прекалено се налива с бира.
	— Камерата за дълбоко замразяване е отворена — продължи Андерсън. — Внимавай как ще подредиш касите. Последния път намерих сьомгата смесена с камбалата. Развали ми менюто.
	— Имам изненада за тебе. Петдесет кила филета от лос.
	— Нямаш грешка, Мейсън! Затова купувам риба от теб, а не от континента — похвали го готвачът с широка усмивка. — След като подредите касите, идете в трапезарията. Моите момчета ще ви приготвят закуска. Веднага щом опиша стоката, ще ви платя.
	Рибарите подредиха касите в камерата за дълбоко замразяване и с охота се отправиха към уюта на трапезарията, следвани от Пит. Самообслужиха се от шубера с пържени яйца, наденички и палачинки. Докато се изчакваха един друг да си налеят кафе от огромен самовар, Пит огледа мъжете от другите маси. До една от вратите четирима въоръжени пазачи разговаряха сред облак цигарен дим. Близо стотина китайски работници от полунощната смяна бяха заели почти всички други маси. Десет мъже, за които Пит предположи, че са минни инженери и надзиратели, седяха около кръгла маса, разположена в по-малка уединена трапезария.
	— Кой от ония там ти се е оплаквал? — попита той Броудмур.
	Индианецът кимна към вратата, водеща за кухнята.
	— Той ще те чака отвън, до контейнерите за боклук.
	Пит го изгледа с почуда.
	— Кога успя да го уредиш?
	Броудмур се усмихна лукаво.
	— Индианецът хаида си има начини за общуване, които не изискват видими жестове.
	Пит не попита нищо повече. Сега не му беше времето. Дебнейки да не го видят пазачите, той нехайно се вмъкна в кухнята. Никой от готвачите и миячите на съдове не вдигна поглед, докато минаваше покрай печките и умивалниците. Излезе през задната врата и слезе по външните стълби. Огромните метални контейнери за боклук воняха на прогнили зеленчуци в пронизващо студения въздух.
	Той спря на студа, без да знае какво да очаква.
	Иззад един от контейнерите се показа висока фигура на мъж и се приближи до него. Беше облечен в жълт работен комбинезон. Около подметките му се бе напластила кал с особен синкав оттенък. На главата носеше миньорска каска, а лицето му беше скрито зад маска с нещо, което Пит реши, че е дихателен филтър. Стискаше под мишница някакъв вързоп.
	— Разбрах, че ви интересува нашата минна операция — тихо рече мъжът.
	— Да. Името ми е…
	— Имената са без значение. Не разполагаме с много време, ако искате да си тръгнете от острова с риболовната флотилия. — Той разгърна вързопа от работен комбинезон с увити в него дихателна маска и каска и подаде всичко на Пит. — Сложете си тия неща и ме последвайте.
	Пит се подчини, без да каже дума. Не се страхуваше от капан. Пазачите можеха да го заловят по всяко време, откакто стъпи на дока. Той покорно вдигна ципа на предницата на работния комбинезон, закопча каишката на каската, нагласи маската върху лицето си и тръгна след мъжа, с надеждата, че той ще му покаже източника, зад който стояха жестоките убийства.


	23.

	Пит и загадъчният минен инженер пресякоха един път и двамата влязоха в модерно преустроена сграда, в която се помещаваха няколко асансьора, предназначени да извозват рудокопачите надолу и нагоре от изкопните работи дълбоко под земята. Двата големи бяха за китайските работници, а по-малкият се ползваше само от служителите на дружеството. Подемните съоръжения бяха последният модел от асансьорната технология на „Отис“. Движеха се гладко, без звук или усещане за спускане.
	— На каква дълбочина ще слезем? — попита Пит с приглушен от маската глас.
	— На петстотин метра — отвърна инженерът.
	— А защо са ни дихателните маски?
	— Когато в далечното минало вулканът, в който се намираме, изригнал, целият остров Кунгхит бил покрит с пемза. Вибрациите, вследствие на копаенето, вдигат от пемзата прах, който влиза направо в белите дробове.
	— Тази ли е единствената причина? — плахо зададе въпроса си Пит.
	— Не — призна си инженерът. — Просто не искам да видите лицето ми. По този начин, ако охраната заподозре нещо, мога да мина безпрепятствено през детектора за лъжата, който шефът им използва едва ли не по-често от лаборант, изследващ урина.
	— Джон Мърчант Тупалката ли? — уточни усмихнат Пит.
	— Познавате ли Джон?
	— Срещали сме се.
	Старият човек сви рамене и прие отговора на Пит без коментар.
	Когато наближиха края на спускането, слухът на Пит долови странно бръмчене. Преди да попита откъде идва звукът, асансьорът спря и вратите се отвориха с плъзгане. Спътникът му го поведе през минна шахта, която излизаше на платформа за наблюдение, стърчаща на пет метра над огромния изкоп. Техническото оборудване на дъното на рудника не съдържаше типа машини, характерни за всяка мина. Не се виждаха също и колички, пълни с руда, движещи се по релси чрез малък мотор, нито пробивни машини или взривни вещества, нито грамадни булдозери. Цялата щедро финансирана и внимателно обмислена и организирана операция се извършваше от компютри, подпомагана отчасти от човешка ръка. Единствената видима механизация беше огромен висок мост с въжета и кофи, които издигаха наситената с диаманти синя смес от скала и глина на повърхността и я отнасяха в постройките, където се отделяха ценните камъни.
	Инженерът се обърна и погледна Пит със зелените си очи, надничащи над маската.
	— Мейсън не ми съобщи името ви, нито кого представлявате. А аз и не искам да знам. Каза ми само, че се опитвате да проследите звуков канал, който се разпространява през водата и действа смъртоносно.
	— Точно така. Хиляди и хиляди различни форми на морски живот и стотици хора вече загинаха загадъчно в открито море и по крайбрежията.
	— И смятате, че звукът идва оттук?
	— Имам причина да вярвам, че мината на остров Кунгхит е само един от четирите източника.
	Инженерът кимна разбиращо.
	— Останалите три са Командорските острови в Берингово море, Великденският остров и остров Гладиатор в Тасманово море.
	— Така ли мислите?
	— Сигурен съм. И на трите се използват същите импулсни ултразвукови изкопни съоръжения като тукашните. — Мъжът посочи с ръка изкопа. — Отначало копаехме шахти, за да следваме по-наситената концентрация на диаманти. Подобно на златотърсачите, следващи жилата на златото. Но след като учените и инженерите, работещи за Дорсет, усъвършенстваха нов метод за копаене, който даваше продукция пет пъти повече за една трета от предишното време, старите начини на работа бързо отпаднаха.
	Пит се наведе над парапета и погледна кипящата дейност на дъното на рудника. Големи подвижни роботи като че ли набиваха готови шахти в синята глина. След малко Пит почувства странна вибрация да минава от краката към тялото му. Той погледна питащо инженера.
	— Диамантоносната смесица от скала и глина се натрошава от импулсен ултразвук с голяма енергия. — Мъжът посочи голяма бетонна постройка без видими прозорци. — Виждате ли онази сграда на юг от рудника?
	Пит кимна.
	— Това е завод за ядрено производство. Той изразходва огромно количество мощност, за да произвежда достатъчно енергия при взривове от десет до двайсет в секунда, за да пробие твърдата като скала глина и да я натроши.
	— Тъкмо в това е загадката.
	— В какъв смисъл? — попита инженерът.
	— Звукът, произведен от вашето съоръжение, се разпространява във всички посоки вътре в океана. Когато той се срещне с енергийните импулси от другите мини на Дорсет, пръснати из Тихия океан, силата му се увеличава до степен, която може да убие животинския свят в границите на голям район.
	— Интересно схващане, но не е напълно достатъчно, защото нещо му липсва.
	— Не ви се струва приемливо, така ли?
	Инженерът поклати глава.
	— Сама по себе си звуковата енергия, произведена тук, долу, не е в състояние да убие дори сардина на три километра оттук. Ултразвуковото изкопно съоръжение използва звукови импулси с акустични честоти от 60 000 до 88 000 херца или цикли в секунда. Тези честоти се поглъщат от солта в морето, преди да са стигнали далеч.
	Пит се вгледа в очите на мъжа, опитвайки се да отгатне откъде е той, но освен очите и няколко кичура прошарена коса, изскочили изпод каската, видя само, че е висок колкото него и е с поне девет килограма по-тежък.
	— Как да съм сигурен, че не се стремите да ме подведете?
	Пит нямаше как да види стегнатата му усмивка зад дихателната маска, но предположи, че такава се появи.
	— Елате — подкани го инженерът, — ще ви покажа отговора на вашата загадка. — Той влезе отново в асансьора, но преди да натисне нужния бутон, подаде на Пит звукоизолиращ скафандър. — Свалете си каската и сложете това. Проверете дали ви прилепва плътно, защото иначе ще получите световъртеж. В него е монтиран предавател-приемник, така че можем да разговаряме, без да викаме.
	— Къде отиваме? — попита Пит.
	— В тунел, прокаран под главния рудник, откъдето се изследва и контролира най-големият залеж от скъпоценните камъни.
	Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха в минна шахта, изкопана във вулканичната скала и укрепена с дебели греди. Пит неволно вдигна ръце и ги притисна отстрани на главата си. Макар всички звуци да се заглушаваха от скафандъра, той почувства странна вибрация в тъпанчетата си.
	— Чувате ли ме добре? — попита го инженерът.
	— Чувам ви — отвърна Пит през мъничкия микрофон, — но през някакво бръмчене.
	— Ще свикнете с него.
	— Откъде идва то?
	— Следвайте ме стотина метра по шахтата и ще ви покажа какво липсва в теорията ви.
	Пит вървеше по петите на инженера, докато накрая двамата стигнаха до странична шахта — единствената, която нямаше подпорни греди. Заоблените й стени от вулканична скала бяха толкова гладки, сякаш бяха изстъргани с някакъв огромен инструмент.
	— Търстонова тръба от лава — досети се Пит. — Виждал съм такива на големия остров Хаваи.
	— Някои видове лава като тези с базалтова смес образуват тънки потоци, наричани пахоухоу, които текат със съвсем гладка повърхност — осветли го инженерът. — Когато лавата се втечнява по-близо до земната кора, по-дълбоката и по-гореща вълна продължава нагоре и се разлива в отворените кухини или, както ги наричаме, тръби. Именно тези въздушни „джобове“ започват да резонират от импулсния ултразвук, идващ от минната операция отгоре.
	— Какво ще стане, ако си сваля скафандъра?
	Инженерът сви рамене.
	— Ами свалете го, но последиците няма да ви зарадват.
	Пит повдигна леко звукоизолиращия скафандър от ушите си.
	След половин минута той напълно се дезориентира и побърза да подпре ръка на стената, за да не загуби равновесие. След това започна все по-силно да му се повръща. Инженерът се протегна и нагласи както трябва скафандъра на главата на Пит. После обгърна с ръка кръста му, за да го задържи на крака.
	— Е, доволен ли сте сега? — попита го той.
	Пит почувства, че световъртежът и напънът му за повръщане бързо преминаха и пое дълбоко въздух.
	— Исках сам да изпитам болката. Вече имам известна представа какво са преживели горките хора, преди да умрат.
	Инженерът го поведе обратно към асансьора.
	— Не е приятно това изпитание. Колкото по-надълбоко копаем, толкова по-лошо става. Беше време, когато вървях тук, без да предпазвам ушите си и главоболието ме държеше по цяла седмица.
	Докато асансьорът напускаше тръбата от лава, Пит се възстанови напълно, остана му само бученето в ушите. Сега знаеше всичко. Знаеше източника на акустичното явление. Знаеше как действа, за да разрушава. Знаеше как да го премахне — и знанието повдигна духа му.
	— Вече ми е ясно. Кухините в лавата резонират и произвеждат звукови импулси с голяма сила, които се разпространяват през скалата в океана, причинявайки неописуем взрив от енергия.
	— Това е вашият отговор. — Инженерът свали скафандъра си и приглади с ръка оредяващата си прошарена коса. — Резонансът и звуковата сила, събрани заедно, пораждат огромна енергия, предостатъчна да убива.
	— Защо рискувахте работата си, а може би и живота си, за да ми покажете всичко това?
	Очите на мъжа засвяткаха гневно, ръцете му потънаха по-дълбоко в джобовете на работния му комбинезон.
	— Неприятно ми е да работя за хора, на които нямам доверие. Хора като Артър Дорсет носят нещастие и трагедии — ако един ден се срещнете с него и вие ще го усетите. В цялата тази операция има нещо гнило, както и в другите му минни операции. Изстисква тия нещастни китайски работници, докато рухнат напълно. Те са добре хранени, но нищо не им се плаща и са принудени да работят робски в рудника по осемнайсет часа на ден. Миналата година двайсет от тях загинаха при злополуки, тъй като от прекомерно изтощение не можаха да реагират и да се отдръпнат навреме от съоръженията. Защо е нужно да се изкопават диаманти по двайсет и четири часа в денонощие, след като в света има излишък от тия камъни? „Де Биърс“ може и да оглавяват един несъвместим монопол, но не може да не им се признае едно нещо: те поддържат ниска продукция, с цел цените да останат високи. Но не и Дорсет. Той крои подъл план да навреди на пазара. Готов съм да заложа целия си годишен доход, за да разбера какво точно се мъти в коварното му съзнание. Някой като вас, наясно с ужаса, който причиняваме тук, сега може да предприеме нещо, за да възпре Дорсет, преди да са загинали нови стотици невинни жертви.
	— А какво ви спира вие да надуете свирката? — попита Пит.
	— Лесно е да се каже. Всеки един от научните работници и инженерите, които ръководим изкопните работи, сме подписали строго обвързващи договори. Няма ли придържане към точките му, няма заплащане. Ако заведем дело, пълномощниците на Дорсет ще вдигнат димна завеса, толкова плътна, че и с лазер не можеш я проби. Същото е и положението с канадската моторизирана полиция — ако те научат за многобройните жертви сред китайските черноработници и за прикритието им, Дорсет ще претендира, че не знае нищо и няма съмнение, че ще принуди и нас да твърдим същото пред съда.
	— Защо сега не се качите на някоя от лодките и да се махнете?
	— Тази мисъл ми се въртеше в ума, докато главният надзирател не стори точно това — отвърна бавно инженерът. — От писмата, които получихме после от жена му, научихме, че той изобщо не се е прибрал вкъщи и никой повече не чу за него.
	— Значи Дорсет върши подмолна дейност.
	— Подмолна като всяка наркодейност в Централна Америка.
	— Защо ще се затваря мината, след като тя все още дава продукция?
	— Нямам представа. Дорсет е определил датите. Очевидно има план, който не възнамерява да сподели с наетите си помощници.
	— Той откъде е сигурен, че никой от вас няма да проговори, когато се върне на континента?
	— Не е тайна, че проговори ли един, всички ще идем зад решетките.
	— А какво ще стане с китайците?
	Мъжът погледна Пит над маската, скриваща долната половина на лицето му, очите му не изразяваха нищо.
	— Имам подозрението, че всички ще бъдат оставени вътре в мината.
	— Заровени?
	— Като го знам какъв е Дорсет, окото му няма да трепне, когато даде заповед на охраняващите го негови лакеи.
	— Срещали ли сте се с него? — попита Пит.
	— Веднъж ми беше достатъчно. А дъщеря му, Кастраторката, е не по-малко зла от него.
	— Будика ли? — леко се подсмихна Пит. — Нея ли наричат Кастраторка?
	— Нея. Силна е като вол — отвърна инженерът. — Веднъж я видях как повдигна с една ръка един доста грамаден мъж.
	Преди Пит да попита още нещо, асансьорът стигна до нивото на повърхността и спря в асансьорната постройка. Инженерът излезе от кабината и проследи с поглед минаващия покрай тях товарен фургон „Форд“. Пит зави след инженера зад ъгъла на трапезарията и двамата отново спряха до контейнера за боклук.
	— Това облекло — кимна мъжът към работния комбинезон на Пит — е на един от геолозите, който е болен от грип и лежи. Трябва да го върна, преди да е видял, че липсва и да се чуди защо.
	— Хубава работа! — смънка под носа си Пит. — Остава сега да пипна грипни микроби от маската му.
	— Индианските ви приятели са се върнали на лодките. — Инженерът посочи с ръка товарната площадка пред продоволствения склад. Тракторът с ремаркетата го нямаше. — Фургонът, който мина покрай асансьорната сграда, извършва редовни курсове за извозване на персонала. След няколко минути ще се върне. Махнете на шофьора да ви качи и превози през тунела.
	Пит изгледа инженера с недоверие.
	— Мислите ли, че няма да ме пита защо не съм тръгнал с другите индианци?
	Възрастният човек извади от джоба си бележник и молив и написа набързо няколко думи. Откъсна листчето от бележника, сгъна го и го подаде на Пит.
	— Дайте му това. То ще ви гарантира благополучно преминаване. Време е да се връщам на работа, преди мускулестите момчета на Джон Тупалката да почнат да задават въпроси.
	Пит се ръкува с инженера.
	— Много съм ви благодарен за съдействието. Поехте огромен риск, като разкрихте тайните на „Дорсет Консолидейтид“ пред непознат.
	— Стига да мога да предотвратя смъртта на невинни хора в бъдеще, всеки риск от моя страна си струва.
	— Успех! — пожела му Пит.
	— На вас също. — Мъжът тръгна да се отдалечава, но се сети нещо и се обърна. — Има и друго, просто е любопитно. Онзи ден видях, че бойният вертолет на Дорсет излетя след един водосамолет и повече не се върна.
	— Знам — отвърна Пит. — Блъсна се в един хълм и изгоря.
	— Откъде знаете?
	— Бях във водосамолета.
	Инженерът го изгледа недоумяващ.
	— А какво стана с Малкълм Стоукс?
	Пит веднага разбра, че инженерът е тайният агент, за когото му бе споменал Стоукс.
	— Едно метално парче се заби в белия му дроб. Но ще оживее и ще се наслаждава на живота си като пенсионер.
	— Радвам се да го чуя. Малкълм е добър човек. Има хубаво семейство.
	— Жена и пет деца — уточни Пит. — Разказа ми за тях след катастрофата.
	— Значи се избавихте, за да скочите отново в огъня.
	— Не е много разумно от моя страна, нали?
	Инженерът се усмихна.
	— Вярно, че не е. — Той се обърна и тръгна обратно към асансьорната сграда, където се загуби от погледа на Пит.
	След пет минути се зададе фургонът и Пит замаха с ръце. Шофьорът, с униформата на охранител, изгледа подозрително Пит.
	— Откъде идваш? — попита го той.
	Пит му подаде сгънатата бележка и сви безмълвно рамене.
	Шофьорът прочете бележката, смачка я на топка и я хвърли на пода, после кимна.
	— Добре, качвай се. Ще те закарам само до помещението за обиск в другия край на тунела.
	Когато шофьорът затвори вратата и превключи на скорост, за да потегли, Пит се настани на седалката зад него и небрежно се наведе да вземе смачканата бележка.
	На нея пишеше:

	Този индианец рибар беше в тоалетната, когато приятелите му, без да знаят това са тръгнали без него. Моля, погрижете се да стигне до пристанището, преди риболовната флотилия да е потеглила.
	К. Къслър,
	главен бригадир



	24.

	Шофьорът спря фургона пред пункта за проверка, където Пит бе претърсен чрез рентген за втори път същия ден. Докторът, отговорен за анатомичната проверка, кимна, след като попълни списъка за справки.
	— Няма диаманти по тебе, исполине — каза той, потискайки прозявка.
	— На кого са му притрябвали? — измърмори равнодушно Пит. — Диамантите не се ядат. Те са проклятие на белия човек. Индианците не се убиват един друг заради тия камъни.
	— Закъсня, а? Твоите хора минаха оттук преди двайсет минути.
	— Бях заспал — оправда се Пит, нахлузвайки бързо дрехите си.
	Той изхвърча навън и бегом се втурна към дока. На петдесет метра от него забави крачка и спря. Обзе го безпокойство и лошо предчувствие. Индианската риболовна флотилия се бе отдалечила по канала на залива на цели пет километра от края на дока. Той беше останал сам, без да има къде да отиде.
	Един голям товарен кораб до яхтата на Дорсет разтоварваше последния сандък от товара си. Пит заобиколи крадешком огромните сандъци, струпани от трюмовете върху дъските за плъзгане на товари, с намерението да се доближи в суматохата до подвижната стълба и да се опита да се качи на кораба. Сложи ръка върху парапета и стъпи на първото стъпало — но стигна само дотук.
	— Остани където си, рибарю! — чу се спокоен глас точно зад гърба му. — Гемията ли изпусна?
	Пит бавно се обърна и замръзна на място, чувствайки как сърцето му ускори ритъма си. На един сандък, съдържащ огромна помпа, се бе облегнал безжалостният Кръчър и допушваше остатъка от пурата си. До него стоеше един от охраната и поклащаше нагоре-надолу насоченото към Пит дуло на карабината си М-1. Той беше същият, когото Пит бе ударил в кабинета на Мърчант. Сърцебиенето на Пит се ускори още повече, когато видя, че иззад гърба на пазача излезе и самият Джон Мърчант Тупалката и загледа Пит с невъзмутимата важност на човек, който държи живота на хората в ръцете си.
	— Я виж ти! Господин Пит! Много упорит се оказахте.
	— Още щом го видях да се качва на фургона за персонала, познах, че е същият, дето ме нападна оня ден. — Мъжът с оръжието се захили злобно, пристъпи към Пит и заби цевта на карабината в корема му. — Малка разплата, задето ми нанесе удар, когато най-малко очаквах.
	Пит се преви надве от остра болка; тясното, заоблено дуло го ръгна дълбоко и го ожули, без обаче да разкъса плътта му. Той вдигна поглед към захиления охранител и заговори през стиснати зъби:
	— Не съм виждал по-неподходящ за работата си човек.
	Въоръженият мъж вдигна карабината си, за да удари Пит, но Мърчант го възпря.
	— Достатъчно, Елмо. После можеш да си се боричкаш с него, но първо нека ни обясни настоятелното си идване тук без покана. — После погледна извинително Пит. — Простете на Елмо. Той изпитва неудържимо желание да наранява хората, на които няма доверие.
	Пит отчаяно се напрягаше да измисли някакъв начин да избяга. Но освен да скочи в ледената вода и да издъхне от хипертермия или — а това беше по-вероятното от двете — да бъде превърнат в храна за риби от автоматичната карабина на Елмо, друг изход не виждаше.
	— Сигурно имате богато въображение, щом ме считате за заплаха — смънка в отговор на Мърчант Пит, докато печелеше време.
	Мърчант спокойно извади цигара от златна табакера и я запали с подхождаща й запалка.
	— След като се запознахме онзи ден, направих задълбочени проучвания за вас, господин Пит. Да се каже, че сте заплаха за онези, на които се противопоставяте, е меко твърдение. Вие съвсем не сте нарушили границата на Дорсетовите владения, за да изследвате риби и кафяви водорасли. Тук сте с друга, доста коварна цел. Много се надявам, че ще обясните присъствието си ясно и подробно, без повече да играете роля на невинен.
	— Съжалявам, че ще ви разочаровам — отвърна Пит, дишайки тежко. — Опасявам се, че няма да имате време да проведете нито един от гадните ви разпити.
	Мърчант не можеше да бъде лесно баламосван. Знаеше обаче, че Пит не е обикновен контрабандист на диаманти. Лека тревога запъпли дълбоко в съзнанието му, когато забеляза пълното отсъствие на страх в очите на Пит. Това както му се стори странно, така и донякъде го притесни.
	— Открито признавам, че имах по-високо мнение за вас, не очаквах да шикалкавите на дребно.
	Пит погледна нагоре и огледа небето.
	— Всеки момент ескадрила от изтребители от самолетоносача „Нимиц“, натоварени с ракети въздух-земя, ще изсвисти насам.
	— Нима един чиновник от съмнителна правителствена агенция е упълномощен да дава заповед за нападение на канадска земя? Не вярвам.
	— Прав сте — рече Пит. — Не аз, а шефът ми, адмирал Джеймс Сандекър, притежава власт да дава заповеди за въздушни удари.
	За част от секундата Пит предположи, че Мърчант ще се хване. По лицето на шефа на охраната премина сянка от колебание. После той се захили, пристъпи крачка напред и зверски удари Пит през устата с опакото на облечената си в ръкавица ръка. Пит политна назад и почувства как от устните му бликна кръв.
	— Аз пък ще рискувам — каза сухо Мърчант, избърса петното кръв от кожената си ръкавица и додаде: — Стига вече измишльотини! Ще говориш само когато ти поискам отговор на въпросите ми. — Той се обърна към Кръчър и Елмо. — Отведете го в кабинета ми. Там ще продължим разговора.
	Кръчър заби разперена длан в лицето на Пит и го просна върху дока.
	— Предлагам да вървим пеша до кабинета ви, сър, а не да го караме с кола. На нашия любопитен приятел му трябва малко физическо упражнение, за да поомекне.
	— Стойте! — долетя остър глас от палубата на яхтата. На перилото се бе облегнала Будика Дорсет и наблюдаваше сцената на дока. Беше облечена с дълга вълнена жилетка върху пуловер с висока яка и къса плисирана пола. Над високите ботуши за езда от телешка кожа се виждаха част от обутите й в бели чорапи крака. Тя отметна дългата си коса зад раменете и посочи спуснатата от палубата за разходки към дока стълба. — Доведете нашественика на борда.
	Мърчант и Кръчър се спогледаха, после грубо бутнаха Пит да тръгне към яхтата. Елмо го сръга силно отзад в кръста с карабината си да влезе през една тикова врата в главния салон.
	Будика беше приседнала в края на едно писалище от плавей с плот от италиански мрамор. Късата й пола се бе вдигнала до средата на бедрата й. Беше яка жена с почти мъжки маниери, но в същото време излъчваше чувственост и непогрешимата аура на богатство и изисканост. Свикнала да сплашва мъжете, сега тя сбърчи вежди, като видя как безпристрастно я преценява Пит.
	Първокласно изпълнение направих, похвали се наум Пит. Повечето мъже щяха да я гледат с благоговение и покорство. Като Мърчант, Кръчър и Елмо, които не откъсваха поглед от нея.
	Пит обаче отказа да играе на неин терен. Той пренебрегна очебийното очарование на Будика и насили погледа си да обходи луксозното обзавеждане и украсата на салона на яхтата.
	— Хубаво местенце си имате — продума той с равнодушен глас.
	— Затваряй си устата пред госпожица Дорсет! — скастри го Елмо и вдигна оръжието си, за да удари отново Пит.
	Пит се завъртя на пети, отблъсна с едната ръка приближаващата се към него карабина и заби юмрука на другата в корема на Елмо, малко над слабините му. Въоръженият пазач изстена от болка и ярост, изпусна оръжието си и се преви надве, притискайки с ръце удареното си място.
	Пит грабна карабината от дебелия килим, преди някой да успее да реагира и я подаде спокойно на слисания Мърчант.
	— Писна ми да понасям садистичните навици на тоя кретен. Моля, дръжте го под контрол. — После се обърна към Будика. — Съзнавам, че е още рано, но бих пийнал нещо. Имате ли текила на борда на тази плаваща вила?
	Будика остана спокойна и надменна. Погледна към Мърчант и го попита:
	— Откъде се появи този мъж? Кой е той?
	— Проникна през охраната, представяйки се за местен рибар. Всъщност е американски агент.
	— Защо се навърта около мината?
	— Тъкмо щях да го водя в кабинета си, за да ми даде обяснения, когато вие ни повикахте да се качим на борда — отвърна Мърчант.
	Будика се изправи с целия си ръст — беше по-висока от всички мъже в салона. Този път заговори с невероятно дълбок и чувствен глас, когато отмести студен поглед към Пит.
	— Името ви, моля, и каква работа имате тук.
	Мърчант побърза да отговори:
	— Казва се…
	— Държа той да ми каже — прекъсна го Будика.
	— Значи вие сте Будика Дорсет — каза Пит, подминавайки въпросите й, без да се смути от погледа й. — Е, вече мога да кажа, че познавам и трите.
	Тя огледа набързо лицето му.
	— Кои трите?
	— Прекрасните дъщери на Артър Дорсет — отвърна Пит.
	От мисълта, че се занасят с нея, в очите на Будика засвяткаха гневни пламъчета. Тя направи две крачки, сграбчи Пит над лактите и стискайки го здраво, го блъсна в стената зад него. Приближи лице до неговото и го загледа безизразно с огромните си черни очи, без да мигне. Не каза нищо, само го стисна по-силно и го повдигна от килима.
	Пит оказа съпротива, като изопна тяло и огъна бицепси, които сякаш бяха заклещени във все по-затягащи се менгемета. Не можеше да повярва, че такава сила би имал мъж, а камо ли жена. Изпита чувството, че мускулите му са станали на каша. Той стисна зъби и окървавени устни, за да издържи на нарастващата болка. Ограниченото кръвообращение сковаваше ръцете му и те вече почваха да побеляват, когато най-накрая Будика охлаби пръсти и отстъпи назад.
	— Хайде сега, преди да съм ви стиснала за врата, кажете ми кой сте и защо си пъхате носа в минните операции на семейството ми?
	Пит изчака малко, докато болката стихне и предмишниците и китките му възвърнат чувствителността си. Беше изумен от нечовешката сила на тази жена. Най-сетне задъхан рече:
	— Така ли се отнасяте с човека, който спаси сестрите ви от сигурна смърт?
	Очите й се разшириха от почуда и тя се наежи.
	— Какви ги приказвате? Откъде познавате сестрите ми?
	— Казвам се Дърк Пит — произнесе той бавно. — Аз и приятелите ми спасихме Мейв от бялата смърт, а Дирдри — от потъване в антарктическите води.
	— Вие?! — Думата като че ли изригна от устата й. — Вие ли сте въпросният мъж от Националната агенция за подводни и морски изследвания?
	— Същият. — Пит се приближи до един богато зареден бар с меден плот и взе салфетка, за да попие кръвта, която капеше от сцепената му устна. Мърчант и Кръчър го гледаха стъписани, сякаш гледаха коня, на който бяха заложили всичките си спестявания, а той бе загубил.
	Мърчант погледна безизразно Будика.
	— Сигурно лъже.
	— Искате ли да ви ги опиша подробно как изглеждат? — равнодушно попита Пит. — Мейв е висока, руса, с невероятно сини очи. Точно от типа летовници на палатки край морския бряг. — Той млъкна и посочи портрет на млада руса жена със старомодна рокля и медальон на врата, на който висеше диамант, голям колкото яйце на пъдпъдък. — Ето я там, нарисувана.
	— Нищо подобно — захили се самодоволно Будика. — Това е портрет на прапрапрабаба ми.
	— Няма значение — отвърна Пит с престорено безразличие, макар че не можеше да откъсне поглед от огромната прилика с Мейв. — Дирдри, от своя страна, има кафяви очи и червена коса и ходи като манекенка.
	След продължително мълчание Будика каза:
	— Явно, че е този, за когото се представя.
	— Това не обяснява присъствието му тук — продължи да упорства Мърчант.
	— Нали ви казах още миналия път — обади се Пит. — Дойдох тук, за да изследвам въздействието на химикалите и замърсяванията, които се оттичат от мината в океана.
	Мърчант леко се усмихна.
	— Находчиво съчинение, но не почива на капчица истина.
	Пит не биваше да се отпуска нито за миг. Беше обкръжен от опасни хора — хитри и коварни. Действаше предпазливо, като преценяваше доколко можеше да се разкрие, но съзнаваше, че е само въпрос на минута-две, преди Будика да разбере играта му. Това беше неизбежно, тя разполагаше с достатъчно елементи, с които да запълни границите на пъзела. Той реши, че би могъл да владее по-добре положението, ако каже самата истина.
	— Щом искате да чуете клюки, ще ги чуете. Тук съм, защото импулсният ултразвук, използван от вас, за да изкопавате диаманти, причинява силен резонанс, който изминава огромни разстояния под водата. При оптимални подводни условия импулсите се събират с импулсите на другите ви минни операции в Тихия океан и убиват всички живи организми в съответния район. Но, разбира се, аз не ви казвам нищо, което да не знаете вече.
	Думите му извадиха Будика от равновесие. Тя загледа Пит така, сякаш го виждаше да слиза от космически кораб от друга планета.
	— Много ви бива в актьорското майсторство. Трябвало е да отидете в киното.
	— Мислил съм за това — отвърна Пит, — но нямам таланта на Джеймс Уудс или външния вид на Мел Гибсън. — Той откри сред напитките на бара, подредени върху стъклени полици на фона на огледало със златист отблясък, бутилка текила „Херадура“ и си наля глътка. Намери и лимон и солница. Будика и мъжете стояха на местата си и го наблюдаваха как овлажни с език кожата между палеца и показалеца, след това я поръси със сол. После погълна текилата, облиза солта от ръката си, отхапа от лимона и всмукна от него.
	— Така. Сега съм готов да посрещна останалата част от деня. Както вече казах, вие знаете повече от мен, госпожице Дорсет, за ужасите, причинявани от акустичното смъртоносно явление, както бе наречено. То е същият убиец, който за малко не погуби сестрите ви. Така че, ще бъде глупаво от моя страна да си прахосвам времето в опити да ви осветлявам по въпроса.
	— Нямам ни най-малка представа за какво говорите. — Будика се обърна към Мърчант и Кръчър. — Този човек е опасен. Той е заплаха за „Дорсет Консолидейтид Майнинг“. Свалете го от яхтата ми и правете с него каквото сметнете за необходимо, само и само да не ни безпокои повече.
	Пит хвърли зара за последен път.
	— А Гарет Конвърс, актьорът, и китайската му джонка „Цуши“? Дейвид Копърфийлд щеше да ви приветства за начина, по който заличихте Конвърс, целия му екипаж и джонката от лицето на земята. — Очевидната реакция беше налице. Силата и арогантността се изпариха.
	Будика изведнъж доби объркан вид. Тогава Пит подхвърли необоримия факт:
	— Положително не сте забравили и „Ментауай“. Това вече е било немарлива работа! Не сте пресметнали правилно времето на експлозията и сте хвърлили във въздуха абордажния екип на „Рио Гранде“, който е разследвал причината за изоставянето на кораба. За ваше нещастие яхтата ви е била видяна да се отдалечава бързо от мястото на действието и по-късно е била разпозната.
	— Каква заинтригуваща приказка! — В гласа на Будика се долавяше презрение, но презрение, оспорвано от лошо предчувствие, изписано по лицето й. — Вие, явно, сте магьосник на словото. Това ли е всичко, господин Пит, или още не сте казали края?
	— Какъв ти край! — въздъхна Пит. — Той още не е написан. Но си мисля, няма да е зле да ви предупредя, че много скоро „Дорсет Консолидейтид Майнинг Лимитид“ ще бъде само един спомен.
	Този път отиде твърде далеч. Будика бе започнала да губи самообладание. Гневът й закипя и тя се приближи до Пит, лицето й беше изопнато и студено.
	— Никой не може да спре баща ми. Нито органи на закона, нито някое правителство. Поне до следващите двайсет и седем дни. Дотогава ние ще сме затворили мините по наша собствена преценка.
	— А защо не го сторите веднага? Ще спасите бог знае колко много живота.
	— Нито минута, преди да сме готови.
	— Готови за какво?
	— Жалко, че не можете да попитате Мейв.
	— Защо точно Мейв?
	— Дирдри ми каза, че доста се била сприятелила с мъжа, който я спасил.
	— Но тя е в Австралия — възрази Пит.
	Будика тръсна глава и откри зъбите си.
	— Мейв е във Вашингтон и работи като агент на баща ни, със задачата да се домогне до всички сведения, които НЮМА събира за смъртоносните звукови вълни. Какво по-хубаво от това да имаш доверен близък човек в противниковия лагер, който да те предпазва от неприятности.
	— Значи съм я преценил погрешно — каза рязко Пит. — Тя ме подведе да й повярвам, че е посветила живота си на опазването на морския свят.
	— Всичките й морални протести се изпариха, когато узна, че татко взе двете й момчета близнаци за гаранция.
	— Искате да кажете за заложници? — Мъглата започна да се вдига. Пит прозря, че машинациите на Артър Дорсет далеч надхвърляха чистата алчност. Този мъж се оказа също и кръвожаден главорез, хищник, който мисли само как да използва собственото си семейство като пионки.
	Будика пренебрегна забележката на Пит и кимна на Джон Мърчант.
	— Той е на твое разположение да правиш каквото искаш с него.
	— Преди да го заровим при другите — обади се Кръчър с привидна готовност за действие, — ще го накараме да допълни всички подробности, които навярно умишлено пропусна.
	— Значи ще бъда измъчван и после екзекутиран — подметна безгрижно Пит и си наля още една чашка текила, а в същото време умът му отчаяно кроеше и отхвърляше един след друг безполезни планове за бягство.
	— Вие сам сте се обрекъл с идването си тук — отбеляза Будика. — Ако, както твърдите, служителите на НЮМА подозират, че изкопните ни операции са причина за разпространението на смъртоносни звукови вълни в океана, тогава не е било нужно да шпионирате Дорсетовата собственост. Истината е, че вие сте научили отговорите едва преди час и тепърва ще трябва да ги предадете на началниците ви във Вашингтон. Моите поздравления, господин Пит! Промъкването ви през охраната и влизането ви в мината е отличен ход. Но не е възможно да сте действал сам. Това ще се изясни, след като господин Мърчант ви накара да разкриете тайните си.
	Хубаво ме подреди, помисли си Пит, чувствайки се победен.
	— Предайте моите най-добри пожелания на Мейв и Дирдри.
	— Щом познавате сестрите ми, сигурно допускате, че те вероятно вече са ви забравили.
	— Дирдри, може би, но не и Мейв. Сега, след като се запознах и с вас, мога да кажа, че тя е най-добродетелната от вас трите.
	Пит се изненада от израза на омраза, който проблесна в погледа на Будика.
	— Мейв е прокудена от нас. Тя никога не е била близо до семейството ни.
	Пит й отвърна с усмивка — естествена, закачлива и предизвикателна:
	— Не е трудно да се разбере защо.
	Будика се изправи — токчетата на ботушите й я правеха да изглежда още по-висока — и сведе поглед към Пит, вбесена от насмешката в млечнозелените му очи.
	— Още преди да сме затворили мината, Мейв и нейните копелета вече няма да ги има. — Тя се завъртя на пети и впери кръвнишки поглед в Мърчант.
	— Изхвърли тази отрепка от яхтата ми! — заповяда му тя. — Не искам да го виждам повече.
	— Няма да ви се наложи, госпожице Дорсет — отвърна Мърчант и направи знак на Кръчър да изведе Пит от салона. — Давам ви дума, че го виждате за последен път.
	Мърчант и Кръчър, с Пит между тях и Елмо най-отзад, съпроводиха пленника си надолу по стълбата и тръгнаха по дока към чакащия фургон. Докато минаваха покрай огромните сандъци с продоволствия и технически съоръжения, силният шум от изгорелите газове от дизеловите двигатели на крановете погълнаха друг тъп звук. Едва когато Кръчър се свлече на дъсчената настилка на дока, Пит се завъртя, свит надве в отбранителна позиция, точно навреме, за да види как Мърчант обърна очи и се строполи като чувал с пясък. На няколко крачки зад него Елмо лежеше проснат и неподвижен като мъртвец, какъвто всъщност вече беше.
	Цялата операция — от смъртоносния удар във врата на Елмо до мозъчното сътресение на Джон Мърчант — отне не повече от десет секунди.
	Мейсън Броудмур сграбчи Пит за лакътя с лявата си ръка — в дясната стискаше гаечен ключ от масивна стомана.
	— Бързо скачай!
	Объркан, Пит се поколеба.
	— Къде да скачам?
	— От дока, глупако!
	Пит не изчака втора подкана. След пет крачки тичешком двамата полетяха във въздуха и цопнаха във водата на няколко метра пред носа на товарния кораб. Леденостудената вода го разтърси до върха на пръстите, но адреналинът му бързо се повиши и той видя, че плува до Броудмур.
	— А сега какво? — попита задъхан Пит, издишвайки облачета пара над ледената повърхност, докато изтръскваше водата от лицето и косата си.
	— Към реактивните лодки — отвърна Броудмур, след като издуха вода от носа си. — Измъкнахме ги от гемията ми и ги скрихме под кея.
	— Били са на гемията ти? Как тъй не съм ги видял?
	— Държах ги в тайния отсек, който сам си направих. — Броудмур се подсмихна. — Знае ли човек кога ще му се наложи да офейка от преследващия го шериф. — Той стигна до едната от уетджетите „Дуо-300“, които се полюшваха до бетонния пилот, и се метна на борда. — Умееш ли да управляваш реактивна лодка?
	— Все едно че съм се родил в такава — отвърна Пит, прехвърли се на борда и възседна седалката.
	— Ако използваме за прикритие товарния кораб между нас и дока, ще се отдалечим от стрелбата им поне на половин километър.
	Те включиха пусковото устройство и модифицираните двигатели ревнаха оглушително. В следващия миг, с Броудмур на по-малко от метър пред Пит, двамата изскочиха изпод кея като изстреляни от оръдие. После насочиха носовете на реактивните си лодки за остър завой и минаха косо на носа на товарния кораб, като използваха корпуса му като защита. Двигателите им ускоряваха скоростта без никакво затруднение. Пит изобщо не погледна назад. Прегърби се над кормилото и натисна дросела на пусковото устройство докрай, очаквайки всеки момент върху водата около него да се изсипе огнестрелна градушка. Но измъкването им мина успешно, останалите от охраната на Джон Мърчант още не се бяха вдигнали на крак, а двамата се намираха вече далеч от обсега им.
	В порядъка само на няколко дни Пит за втори път извършваше безумно бягство от Дорсетовата мина към остров Морзби. Водата препускаше покрай тях във вид на размазано синьо-зелено петно. Ярките цветове и индианските рисунки върху реактивните лодки хвърляха сияйни отблясъци от ослепителното слънце. Пред опасността сетивата на Пит се изостриха, реакциите му станаха по-бързи.
	От въздуха каналът между островите изглеждаше малко по-широк от пълноводна река. От морската повърхност обаче съблазнителната безопасност на дърветата и скалистите хълмове на Морзби се виждаха като петънце на далечния хоризонт.
	Пит се удивляваше на стабилността на уетджета с корпус във формата на V и на въртящия момент на видоизменения дългоходов двигател с голям отвор, който движеше плавателния съд със свирепо ръмжене през ниските вълни почти без поклащане. Бързооборотно и пъргаво, работното колело с променлив ъгъл на атака имаше невероятна тяга. Лодката беше същинска машина с мускули. Пит не можеше да знае със сигурност, но прецени, че фучи по водната повърхност с почти шейсет възела. Имаше чувството, че кара високоефективен мотоциклет по вода.
	Той настигна Броудмур, изравни се с него и извика:
	— Ще се превърнем в пушечно месо, ако тръгнат след нас!
	— Не се бой! — извика му в отговор Броудмур. — Можем да избягаме от патрулните им кораби!
	Пит извърна глава през рамо, за да види бързо отдалечаващия се остров и изруга под носа си. Другият боен вертолет се издигаше над насипа, ограждащ мината. След по-малко от минута той прелетя над канала, пое курс към преследваните плавателни съдове и продължи по дирите им.
	— От вертолета им не можем да избягаме — обърна се Пит към Броудмур.
	За разлика от мрачния Пит, Мейсън Броудмур с ентусиазма и ведрия си поглед приличаше на момче, очакващо с нетърпение да зърне първата диря по време на лов. Кафявото му лице бе пламнало от възбуда. Той се изправи върху стъпенките и погледна назад към преследващия ги вертолет.
	— Тъпите копелета нямат никакъв шанс — извика захилен той. — Карай непосредствено зад мен.
	Те бързо настигнаха плаващата на път за дома риболовна флотилия, но Броудмур направи остър завой към остров Морзби, запазвайки голямо разстояние от корабите. Брегът беше на няколкостотин метра, а вертолетът се намираше на километър от реактивните лодки. Двамата преследвани приближаваха стремително скалите под брега от стръмни, назъбени рифове, където непрестанно се надигаха и разбиваха вълни и Пит в един миг се запита да не би Броудмур да е пожелал гибелта си, след като бе насочил уетджета си право към водовъртежа. Пит отклони вниманието си от застигащия ги вертолет и довери съдбата си в ръцете на индианския резбар на тотеми. Той заби носа на лодката в опашката, стърчаща от предната бързоходна лодка, за да не се отклони от пенестата диря, когато наближи да преминат направо през кипящите вълни, които се разбиваха в крепостта от крайбрежни скали.
	Струваше му се, че са поели прав курс към атакуваните от вълните рифове. Той стисна ръчките на кормилото, изпружи крака, запъвайки ги в подплатените против пързаляне вдлъбнатини за ходилата и се подпря здраво, за да не бъде изхвърлен зад борда. Тътенът от разбиващите се крайбрежни вълни наподобяваше трескавици, не се виждаше нищо освен огромна завеса от пръски и пяна. В съзнанието на Пит изникна образа на „Полар Куин“, който се носеше безпомощен към голия скалист остров в Антарктида. Само че този път Пит се намираше върху една педя борд вместо на презокеански лайнер. Той заби носа на уетджета във вълните, независимо от засилващото се в него убеждение, че Броудмур е несъмнено луд.
	Броудмур мина за по-пряко покрай една огромна скала. Пит го последва и мигом се приготви да вземе завоя, като измести тялото си назад и навън, за да олекоти донякъде предната вътрешност на корпуса, пазейки здраво равновесие. Корпусът затъваше във водата, докато Пит дълбаеше завоя по следите на Броудмур. Те се плъзнаха нагоре до гребена на една огромна дълга вълна и се срутиха в браздата, преди отново да се покатерят по гърба на следващата вълна.
	Вертолетът беше вече почти над тях, но пилотът гледаше като онемял самоубийствения курс, предприет от двамата мъже в реактивните лодки. От изумление той не успя да се прицели точно и да открие стрелба с двете си 7.62-милиметрови оръдия. Внимавайки за собствената си безопасност, той изправи вертолета в почти вертикално положение и отлетя над палисадите. Оттам направи остър завой, за да погледне отново, но за тези критични десет секунди реактивните лодки вече се бяха изгубили от поглед. Когато пак закръжи над водата, от набелязаните му жертви нямаше и следа.
	Някакъв вътрешен инстинкт подсказа на Пит, че още стотина метра и той ще бъде размазан върху непоклатимата стена, която се издигаше над водата и това ще бъде краят. Другата възможност беше да промени посоката си и да рискува да бъде подложен на обстрела от вертолета. Но той продължи да следи неотклонно курса си. Целият му живот се изниза пред очите му. И тогава го видя.
	Беше тесен процеп в долната част на рифовете, наподобяващ ухо на игла, не по-широк от два метра. Броудмур профуча през тесния отвор и изчезна от поглед.
	Пит непоколебимо го последва, готов да се закълне, че краищата на кормилото му докоснаха стените на отвора и миг след това той се озова в дълбока пещера с островръх таван. Пред него Броудмур намали скоростта и бавно спря до малка скална площадка, скочи от плавателната си машина, свали якето си и бързо започна да го пълни с наръч мъртви кафяви водорасли, изхвърлени в пещерата. Пит веднага разбра хитрия план на индианеца. Изключи двигателя и повтори действията на Броудмур.
	След като напълниха с водорасли якетата, за да приличат на обезглавени торсове, двамата ги хвърлиха във водата при входа на пещерата. После застанаха да наблюдават как чучелата се полюшваха напред-назад, докато накрая една отдръпваща се вълна ги понесе към водното течение отвън.
	— Мислиш ли, че това ще ги заблуди? — попита Пит.
	— Абсолютно! — уверено отвърна Броудмур. — Стената на рифа е наклонена към морето, така че отворът на пещерата не може да се види от въздуха. — Той наостри слух към звука от вертолета. — След не повече от десет минути те ще се върнат в мината и ще докладват на Джон Мърчант Тупалката, ако е дошъл в съзнание, че ние сме си разбили черепите в скалите.
	Броудмур излезе пророк. Звукът от вертолета, отекващ в пещерата, постепенно стихваше и накрая заглъхна. Индианецът провери резервоарите за горивото на реактивните лодки и кимна доволен.
	— Ако поддържаме средна скорост, ще имаме достатъчно гориво, за да стигнем до селото ми.
	— Предлагам да тръгнем след залез-слънце — каза Пит. — Няма смисъл да се разкриваме. Представи си, че все пак пилотът на вертолета се усъмни. Можеш ли да се ориентираш в тъмнината?
	— С вързани очи и ръце — отговори без колебание индианецът. — Ще тръгнем в полунощ и в три часа ще сме си в леглата.
	В продължение на няколко минути, изтощени от напрегнатото пилотиране отвъд канала и отърваването им на косъм от смъртта, двамата не пророниха дума, всеки заслушан в ехтящия тътен на вълните извън пещерата. Накрая Броудмур бръкна в едно малко отделение на уетджета си и извади двулитрова манерка в брезентов калъф. Свали корковата запушалка и подаде манерката на Пит.
	— Това е вино от кръстоска от малини и къпини. Мое производство.
	Пит отпи дълга глътка и направи странна физиономия.
	— Май искаше да кажеш, че е бренди, нали?
	— Признавам, че е приятно силно — усмихна се индианецът, поемайки манерката от Пит. — Откри ли онова, което търсеше в мината?
	— Да, инженерът, с когото ме срещна, ме насочи към източника на проблема.
	— Радвам се. Значи си е струвало труда.
	— Но ти плати висока цена за това. Вече няма да можеш да продаваш риба на минната компания.
	— И без това се чувствах като проститутка, когато Дорсет ми плащаше — отвърна с израз на отвращение Броудмур.
	— Като утеха може би ще ти е любопитно да научиш, че Будика Дорсет заяви, че след месец баща й щял да затвори мината.
	— Ако е вярно, хората ми ще се зарадват на новината — рече Броудмур и отново му подаде манерката. — Това трябва да се полее.
	— Много съм ти задължен, но няма да мога да ти се отплатя — рече тихо Пит. — Пое огромен риск, като ми помогна да избягам.
	— Струваше си да фрасна Мърчант и Кръчър по главите — разсмя се индианецът. — Досега не съм изпитвал такова удоволствие. Затова аз трябва да ти благодаря за тази възможност.
	Пит се протегна и стисна ръката на Броудмур.
	— Ще ми липсва веселия ти характер.
	— У дома ли си отиваш?
	— Връщам се във Вашингтон, за да предам сведенията, които събрах.
	— За континенталец ти си много свестен човек, приятелю Пит. Ако ти потрябва втори дом, винаги си добре дошъл в моето село.
	— Знае ли човек — отвърна сърдечно Пит, — някой ден може и да проверя дали предложението ти е в сила.
	Двамата напуснаха пещерата часове след като се бе стъмнило, за да не бъдат открити случайно от патрулните лодки на Дорсет. Броудмур измести закаченото на верижка около врата му малкото колкото писалка джобно фенерче, за да виси на гърба му.
	Подкрепен от виното, Пит последва тъничкия лъч през вълните и покрай скалите, удивлявайки се на умението на индианеца да лавира безпогрешно в тъмното.
	Образът на Мейв, насилена от баща си, който я изнудваше, отвличайки децата й, да шпионира, го накара да кипи от гняв. Наред с това чувстваше и някаква буца в сърцето си — подобно нещо не му се бе случвало от години. Мислите му се преплетоха със спомените за една друга жена. И точно тогава той съзна, че е възможно да изпитваш еднаква любов към две различни жени от различни периоди на времето, едната — жива, другата — мъртва.
	Подбуден и разкъсван от противоречиви чувства на любов и омраза и на решителността си да озапти Артър Дорсет, независимо на каква цена и при какви обстоятелства, той стисна кормилото до побеляване на кокалчетата на пръстите му и продължи да напредва през пороя от пръски, който образуваше дирята на Броудмуровата лодка.


	25.

	Почти през целия следобед вятърът духаше от североизток. Духаше силно, но не толкова, че да надига вълни по-високи от метър и да изпъстря морето с бели „зайчета“. Вятърът обаче докара дъжд, който падаше като завеса, намаляваше видимостта до по-малко от пет километра и така биеше водата, сякаш под повърхността й се бореха милиони враждуващи херинги. За повечето моряци времето беше отвратително. Но за английските мореплаватели като капитан Иън Брискоу, които прекарваха първите си години служба на палубите на кораби, проправящи си с мъка път през силната влага на Северно море, то не се отличаваше от времето в родината им.
	За разлика от младшите си офицери, които бяха далеч от навяващите пръски и се опазваха сухи, Брискоу стоеше на крилото на капитанския мостик, сякаш презареждаше по този начин кръвта във вените си и така се бе загледал над носа на кораба в далечината, като че ли очакваше да види призрачен кораб, който радарът не можеше да засече. Забеляза, че барометърът не помръдваше, а температурата беше няколко градуса над точката на замръзване. Не се чувстваше неудобно в мушаменото си облекло, само дето от време на време капки вода си пробиваха път между космите на изрядно подстриганата му брада и се процеждаха на струйки по шията му.
	След двуседмичен престой във Ванкувър, където бе взел участие в поредица от военноморски учения с кораби на Канадските военноморски сили, английският военен кораб — ескадреният миноносец „Бридлингтън“, тип 42, под управлението на Брискоу се прибираше в Англия през Хонг Конг, пристанището за престой, използвано от всеки английски военен кораб, пътуващ през Тихия океан. Макар че деветдесет и девет годишният лизингов договор да бе изтекъл и колонията на Британската корона да бе върната на Китай през 1996-та година, считаше се вече въпрос на гордост да бъде показван от време на време кръстът „Сейнт Джордж“ и да се напомня на новите корабопритежатели кои са били основателите на финансовата Мека на Азия.
	Вратата на кормилната рубка се отвори и вторият офицер лейтенант Самуел Ангъс, надникна навън.
	— Ако можете да си отклоните вниманието от предизвикателната стихия, сър, бихте ли влязъл за малко вътре?
	— Защо вие не излезете, млади момко? — прогърмя гласът на Брискоу над вятъра. — Мекушавост. Това ви е лошото на вас, младите. Не оценявате лошото време.
	— Моля ви, капитане — настоя Ангъс. — На локаторния екран засякохме приближаващ се самолет.
	Брискоу тръгна по крилото на мостика и влезе в кормилната рубка.
	— Не го намирам за нещо необичайно. Това се случва всеки ден. Десетки самолети прелитат над кораба ни.
	— Но не и вертолети, сър. Намираме се на две хиляди и петстотин километра от Американския континент и оттук до Хаваите няма нито един военен плавателен съд.
	— Глупакът сигурно се е заблудил — измърмори капитанът. — Сигнализирайте на пилота и го питайте дали иска да определим местоположението му.
	— Позволих си да се свържа с него, сър — отвърна Ангъс. — Той говори само руски език.
	— Има ли някой тук, който може да се разбере с него?
	— Военният лекар, лейтенант Рудолф. Той говори свободно руски.
	— Повикайте го да дойде на мостика.
	След три минути нисък мъж с руса коса се приближи до Брискоу, който седеше на високия капитански стол и се взираше в дъжда.
	— Викали сте ме, капитане.
	Брискоу кимна рязко.
	— Един руски вертолет се е объркал в бурята. Идете при радиото и разберете защо лети над безлюдни води.
	Лейтенант Ангъс извади комплект слушалки с ларингофон, включи ги в пулта за свръзка и ги подаде на Рудолф.
	— Честотата е нагласена. Трябва само да слушате и говорите.
	Рудолф нагласи слушалките на ушите си и заговори по мъничкия микрофон.
	Брискоу и Ангъс чакаха търпеливо, докато лекарят провеждаше разговора, или по-точно монолога. По едно време се обърна към капитана.
	— Мъжът е страхотно разтревожен, говори почти несвързано. Най-многото, което можах да разбера, е, че е излетял от руска китоловна флотилия.
	— Значи просто си върши работата.
	Рудолф поклати глава.
	— Не, непрекъснато повтаря, че „всички са мъртви“ и пита дали „Бридлингтън“ има съоръжение за кацане на вертолет и ако има, иска да кацне на борда.
	— Това е невъзможно — изръмжа Брискоу. — Уведомете го, че Кралските военноморски сили не разрешават на чуждестранни самолети да кацат на корабите на Нейно Величество.
	Рудолф повтори съобщението в момента, в който двигателите на вертолета се чуха силно и машината изведнъж се появи сред падащия дъжд — на половин километър от левия борд и на височина не повече от двайсет метра над водната повърхност.
	— Изглежда, е на ръба на истерията. Кълне се, че ако не го застреляте, ще кацне на борда.
	— Дявол го взел! — От устата на Брискоу рядко излизаше проклятие. — Само това липсва — терорист да взриви кораба ми!
	— В този район на океана не се мяркат терористи — отбеляза Ангъс.
	— Да, да! То и студената война свърши преди десет години! Всичко това ми е известно.
	— От онова, което чух — намеси се Рудолф, — разбрах, че пилотът е изплашен до немай-къде. Не долових никаква заплаха в гласа му.
	Брискоу постоя безмълвен известно време, после натисна бутон на интеркома.
	— Радиолокационна, чувате ли ме добре?
	— Да, сър.
	— Да има някакви кораби в района?
	— Отчитам един голям плавателен съд и четири малки, азимут две-седем-две градуса, разстояние деветдесет и пет километра.
	Брискоу изключи бутона и включи друг.
	— Свързочна?
	— Сър?
	— Опитайте да установите връзка с флотилия от руски китоловни кораби, плаващи на деветдесет и пет километра западно от нас. Ако ви е нужен преводач, корабният лекар ще превежда.
	— С моя речник от трийсет руски думи може и да се справя — отвърна бодро радистът.
	Брискоу погледна Рудолф.
	— Добре, предайте, че му се разрешава да кацне на площадката.
	Рудолф преведе съобщението и всички отправиха погледи към вертолета, който зави под ъгъл откъм десния бимс и без да изключва мотора, предприе плитък подстъп над площадката за кацане в най-предната част на кърмата.
	Опитното око на Брискоу не пропусна да забележи, че пилотът управлява несръчно вертолета и не успява да го балансира в силния вятър.
	— Този идиот лети така, сякаш нервите му са разстроени — отсече той и се обърна към Ангъс: — Намалете скоростта и наредете въоръжена комисия да посрещне нашия гост. — След малко добави: — Ако повреди кораба ми, да го застрелят.
	Ангъс, който стоеше зад гърба на капитана, се усмихна добродушно и намигна на Рудолф, докато нареждаше на кърмчията до командния пулт да намали скоростта. В разменените им насмешливи погледи нямаше и сянка от неподчинение. Всички членове на екипажа се възхищаваха на Брискоу, в техните очи той беше груб стар морски вълк, който бдеше над хората си и командваше един спокоен кораб. Те много добре съзнаваха, че малко кораби от Кралските военноморски сили имаха капитан, който да предпочете морския си дълг пред повишението в ранг.
	„Гостът“ се оказа умален вариант на вертолета „Хеликс — Ка-32“ на Руските военноморски сили за лек транспорт и разузнаване от въздуха. Този специално, използван от риболовна флотилия за определяне на местоположението на китове, направо плачеше за основен ремонт. По кожусите на двигателите се стичаха струйки гориво, а боята върху корпуса беше излющена и избледняла.
	Английските мореплаватели чакаха зад стоманените прегради и когато вертолетът внезапно се озова само на три метра над палубата, всички приклекнаха, за да не ги засегне. Пилотът рязко и твърде рано намали оборотите на двигателите и летателната машина се друсна тежко върху палубата, отскочи клатушкайки се обратно във въздуха, после отново тупна твърдо върху колелата си и накрая притихна в неподвижно покорство като наказано куче коли. Пилотът изключи двигателите и перките на витлото бавно спряха да се въртят.
	Отвори плъзгащата се врата и насочи поглед към огромния радарен купол на „Бридлингтън“, после погледна към петимата приближаващи се към него моряци, хванали здраво автоматичните си оръжия в ръце. Той скочи на палубата и се вгледа в тях с любопитство, но в следващия миг бе сграбчен за лактите и избутан през един отворен люк. Моряците го поведоха през три палуби по една стълба и накрая свърнаха по коридор, водещ към офицерската каюткомпания.
	Първият офицер, лейтенант командър Роджър Ейвъндейл, се бе присъединил към комисията по посрещането и сега стоеше настрани до лейтенант Ангъс. Той се вгледа в очите на руснака и прочете в тях ужас, застинал от умората в широко отворените зеници.
	Брискоу кимна към Рудолф.
	— Попитайте го какво, по дяволите, го е накарало да предположи, че може да кацне на борда на чужд военен плавателен съд, когато си поиска.
	— Попитайте го също и защо лети сам — добави Ейвъндейл. — Не изглежда вероятно да търси китове само за себе си.
	Рудолф и пилотът поведоха бърз диалог, който продължи цели три минути. Накрая корабният лекар се обърна и каза:
	— Името му е Фьодор Горимикин. Главен пилот, ръководещ търсенето на китове за китоловната флотилия, потеглила от пристанището на Николаевск. Според неговия разказ той, вторият му пилот и един наблюдател тръгнали да открият корабите ловци…
	— Кораби ловци ли?
	— Това са бързоподвижни плавателни съдове, дълги около шейсет и пет метра, които изстрелват взривни харпуни в нищо неподозиращите китове — поясни Брискоу. — После тялото на кита се напомпва с въздух, за да се задържи на повърхността, слага му се знак с радиофар, който изпраща самоводещи сигнали и се оставя така, а корабът ловец продължава убийствената си лудория. Накрая той се връща при улова си и го изтегля до обработващия кораб.
	— Преди няколко години в Одеса се заприказвахме на чашка с един капитан на обработващ кораб — намеси се Ейвъндейл. — Той ме покани на борда. Плавателният съд беше нещо огромно, близо сто метра дълъг, напълно независим икономически, оборудван с високотехнологични обработвателни съоръжения, лаборатории и дори болница със съответния необходим персонал. Те могат да повдигат с лебедки стотонен кит, после одират тлъстините с такава лекота, с каквато се бели банан и я преработват във въртящ се барабан. Маслото се извлича, а всичко останало се смила и във вид на тор от рибено или костено брашно се опакова в чували. Целият процес отнема малко повече от половин час.
	— След като се ловят до степен на изчезване, цяло чудо е, че все още има китове! — измърмори Ангъс.
	— Нека да чуем обяснението на пилота — настоя нетърпеливо Брискоу.
	— Тъй като не успели да открият стадо китове — продължи Рудолф, — те се върнали на техния обработващ кораб „Александър Горчаков“. Той се кълне, че като кацнали, заварили целия екипаж на китоловния кораб, както и екипажите на корабите ловци, намиращи се близо до него, мъртви.
	— А вторият му пилот и наблюдателят? — настойчиво попита капитанът.
	— Той казва, че така се бил паникьосал, че отлетял без тях.
	— Къде е смятал да отлети?
	Рудолф зададе въпроса на руснака и изчака да чуе отговора му.
	— Възможно най-далеч, доколкото му стигнело горивото.
	— Попитайте го какво е убило спътниците му.
	След размяната на въпрос и отговор Рудолф сви рамене.
	— Не знае. Видял само, че по лицата им била изписана остра болка и като че ли всеки бил умрял върху собственото си повръщано.
	— Чиста фантастика, най-меко казано — вметна Ейвъндейл.
	— Ако нямаше вид на човек, видял гробища, пълни с духове — рече Брискоу, — щях да си помисля, че този мъж е патологичен лъжец.
	Ейвъндейл погледна капитана.
	— Да вярваме ли на думите му, сър?
	Брискоу се замисли за миг, после кимна.
	— Придвижете се на още десет възела, после се свържете с командния център на Тихоокеанския флот. Опишете им положението и ги уведомете, че променяме курса си, за да разследваме случая.
	Още не бяха пристъпили към действие, когато по дикторната уредба на капитанския мостик се разнесе познат глас:
	— Мостик, тук радиолокационната.
	— Слушам ви, радиолокационна — потвърди Брискоу.
	— Капитане, става дума за корабите, за които ми наредихте да проследя.
	— Да, и какво?
	— Ами, сър, те не се движат, а започват да изчезват от екрана.
	— В ред ли ви е апаратурата?
	— Да, сър, напълно.
	Лицето на Брискоу помръкна от недоумение.
	— Обяснете какво имате предвид под „изчезване“.
	— Точно това, сър — отвърна радиолокаторният оператор. — Струва ми се, корабите като че ли потъват.


	„Бридлингтън“ пристигна на последното известно местоположение на руската риболовна флотилия и не завари никакви кораби да дрейфуват на повърхността. Брискоу нареди да се извърши претърсване и след няколко обхождания напред-назад бе открито голямо нефтено петно, заобиколено от безброй разхвърляни корабни останки, на места струпани накуп. Пилотът на руския хеликоптер се втурна към бордовия парапет и сочейки един предмет във водата, възбудено закрещя нещо.
	— Какво бръщолеви онзи там? — извика от крилото на мостика Ейвъндейл на Рудолф.
	— Казва, че корабът му е потънал, приятелите му са потънали, вторият му пилот и наблюдателят също са потънали.
	— А какво сочи? — попита Брискоу.
	Рудолф се вгледа през борда, после вдигна поглед.
	— Спасителна жилетка с надпис „Александър Горчаков“.
	— Открих плаващ труп — съобщи Ангъс, взирайки се през бинокъла си. — С него станаха четири. Но и те скоро ще изчезнат. Те вече са заобиколени от перки на акули.
	— Изстреляйте в проклетите хищници няколко снаряда от БОФОРС-ите — нареди Брискоу. — Искам труповете цели, за да бъдат изследвани. Изпратете лодки да приберат колкото останки намерят. Сигурно някой някъде ще поиска всичките доказателства, които сме успели да съберем.
	Докато двете четирийсетмилиметрови оръдия „БОФОРС“ бълваха снаряди в акулите, Ейвъндейл се обърна към Ангъс.
	— Адски странна работа е това, ако ме питаш. Какво е твоето предположение?
	Ангъс се обърна към първия офицер и бавно разтегли устни в усмивка.
	— Изглежда, че след като от два века насам са подложени на унищожение, сега китовете най-накрая си отмъщават.


	26.

	За първи път от два месеца насам Пит седеше зад бюрото в кабинета си, гледаше разсеяно и въртеше между пръстите си водолазен нож „Сий Хок“, който използваше за отваряне на писма. Мълчеше и чакаше отговор от седналия срещу него адмирал Сандекър.
	Беше пристигнал във Вашингтон рано тази сутрин — неделя и отиде направо в безлюдното здание на главната квартира на НЮМА, където остана шест часа, за да напише подробен доклад за откритията си на остров Кунгхит, включвайки в него и предложенията си за това, как да се подходи с подводните акустики. От доклада обаче не можеше да се добие истинска представа за тежките му изпитания през последните няколко дни. Накрая той се примири и реши да остави на други, по-компетентни от него, да се занимават с проблема и да излязат със съответните заключения.
	Той се завъртя със стола си и се загледа през прозореца в река Потомак. Пред очите му изплува образът на Мейв, застанала на палубата на „Айс Хънтър“, с изписани по лицето й страх и отчаяние. Кипна от яд при мисълта, че я бе изоставил. Беше сигурен, че Дирдри й е казала при срещата им на борда на „Айс Хънтър“ за отвличането на децата й от баща й. Мейв е поискала да сподели с единствения човек, комуто е имала вяра, а ето че той, Пит, не успя да изслуша мъката й. Той не бе писал за това в доклада си.
	Сандекър затвори папката с доклада му и я остави на бюрото на Пит.
	— През страхотни перипетии си преминал. Цяло чудо е, че не са те убили.
	— Помогнаха ми много добри хора — отвърна сериозно Пит.
	— Направил си всичко, което е зависело от теб. Заповядвам на теб и Джордино да си вземете десет дни почивка. Върви си вкъщи и си човъркай твоите антични коли.
	— От моя страна няма възражения — каза Пит, масажирайки синините по горната част на ръцете си.
	— Съдейки по това, че си се отървал на косъм, явно, че Дорсет и дъщерите му не си поплюват.
	— Всички, с изключение на Мейв — рече с тих глас Пит. — Тя е черната овца в семейството.
	— Знаеш ли, тя май че работи с Рой ван Флийт в биологическия отдел на НЮМА.
	— Върху влиянието на ултразвука върху морския свят, да, знам.
	Сандекър се вгледа в Пит, изучавайки всяка черта на сбръчканото му от вятъра и слънцето, но все още младеещо лице.
	— Можем ли да й се доверим? Не е изключено да предава данните от нашите разкрития на баща си.
	В зелените очи на Пит не се забеляза и следа от лукавство, когато заяви:
	— Мейв няма нищо общо със сестрите си.
	Сандекър долови неохотата му да обсъжда Мейв и смени темата.
	— Като спомена сестрите й, Будика Дорсет не ти ли подсказа с нещо защо баща й възнамерява да прекрати операциите си след няколко седмици?
	— С абсолютно нищо.
	Сандекър замислено завъртя пурата между пръстите си.
	— Тъй като нито една от минните собствености на Дорсет не са на американска територия, няма скорострелни начини да се сложи край на убийствата.
	— Затвори ли се една от четирите мини, убийствената сила на звуковите вълни ще намалее — поясни Пит.
	— Ако не получим заповед за навлизане с ескадра бомбардировачи, каквато президентът няма да издаде, ръцете ни са вързани.
	— Не може да няма международен закон, който да не се прилага за убийства по море — възрази Пит.
	Сандекър поклати глава.
	— За случай като този — няма. Липсата на международна организация за стриктно спазване на законите е в полза на Дорсет. Остров Гладиатор принадлежи изцяло на семейството, а да бъдат убедени руснаците да затворят мината край Сибир, ще отнеме най-малко година, че и повече. Същото се отнася и за Чили. Докато Дорсет дава подкупи на високопоставени правителствени служители, мините му ще работят.
	— Остават канадците — не се предаваше Пит. — Ако на техните моторизирани полицаи им се даде пълна свобода на действие, те още утре ще отидат да затворят мината на остров Кунгхит, тъй като Дорсет използва нелегални емигранти за робски труд.
	— А тях какво ги спира да направят внезапна проверка на мината?
	Пит си спомни думите на инспектор Стоукс, когато говореше за бюрократите и членовете на Парламента от кръга на Дорсет.
	— Същите бариери: платени приятели и хитри адвокати.
	— Парите правят пари — въздъхна Сандекър. — На Дорсет не му липсват солидни финансови средства и добра организация, та да бъде бутнат по обикновен начин. Той е основна част от сребролюбива машина.
	— А не като вас, да приемете ролята на пораженец, адмирале. Не мога да повярвам, че сте на път да се откажете от играта срещу Артър Дорсет.
	В очите на Сандекър се появи израз като на змиорка, готова да ухапе.
	— Кой е казал, че ще се откажа от играта?
	Пит много обичаше да дразни шефа си. Нито за миг не бе повярвал, че Сандекър ще се оттегли от битката.
	— Какво смятате да правите?
	— Тъй като не мога да издам заповед за въоръжено нашествие в търговска собственост и вероятно да убия стотици невинни хора с такова действие, нито да изпратя отряд от специалните части, който да се спусне от въздуха, за да неутрализира всички минни изкопни работи на Дорсет, принуден съм да прибегна до единствения изход, който ми остава.
	— И какъв е той? — подтикна го Пит.
	— Ще дадем гласност — отвърна Сандекър, без да трепне или промени изражението си. — Още утре първата ми работа ще бъде да свикам пресконференция и да опозоря Артър Дорсет като най-свирепото чудовище, отвързано и насъскано срещу човечеството от времето на хунския вожд Атила насам. Ще разкрия причината за масовите убийства и ще хвърля вината върху самия него. След това ще склоня членовете на Конгреса да въздействат на Държавния департамент, който на свой ред да въздейства на правителствата на Канада, Чили и Русия да затворят всички мини на техните територии. Тогава ние ще си седнем и ще наблюдаваме развоя на нещата.
	Пит продължи да гледа Сандекър с бавно нарастващо възхищение, после се усмихна. Адмиралът пореше бурните води, без да му пука за торпедата или обстоятелствата.
	— Ще разгневите дявола, ако онзи ви набележи.
	— Прощавай, че вдигнах такава пара. И ти, както и аз, знаеш, че пресконференция няма да има. Без представянето на солидни доказателства не ще постигна нищо, освен на бърза ръка да бъда вкаран в болнично заведение за душевноболни. Хора като Артър Дорсет се саморегенерират. Не можеш току-така да ги унищожиш. Те са рожби на система на алчността, която води към властта. Покъртителното на такива хора е, че те не знаят нито как да оползотворяват богатството си, нито как да помагат на нуждаещите се. — Сандекър замълча и с изискан жест запали пурата си. После продължи със студен глас: — Не знам как, но се кълна в Конституцията, че така ще изоблича този плазмодий, че ще има да ме помни цял живот.


	Мейв посрещаше храбро изпитанието си. Отначало плачеше всеки път, когато останеше сама в малката къща в колониален стил в Джорджтаун, наета за нея от помощниците на баща й. Паника свиваше сърцето й, като си помислеше какво можеше да се случи на двете й момченца на остров Гладиатор. Идеше й да се втурне при тях и да ги отведе на безопасно място, но беше безсилна да го стори. В действителност тя се виждаше при тях само в сънищата си. А сънищата й се превръщаха в кошмари, когато се събудеше. Нямаше никаква надежда да се пребори със средствата, които използваше баща й. Не бе забелязала никого, но знаеше със сигурност, че мъже от охраната на баща й следяха всяка нейна стъпка.
	Рой ван Флийт и жена му Робин, която бе взела Мейв под крилото си, я поканиха да отиде с тях на прием, даван от заможен собственик на дружество за подводни проучвания. На нея никак не й се ходеше, но Робин настоя, отказвайки да приеме всякакви нейни оправдания и я убеди, че имала нужда от малко развлечения в живота си, без да подозира на какви мъки е подложена Мейв.
	— Сума ти видни столични личности и политици ще присъстват — не скри възторга си Робин. — Не можем да не отидем.
	След като се гримира и прибра косата си на кок, Мейв си сложи туника от кафяв копринен шифон с широк колан и бродирана с мъниста предница, върху пола с три волана, едва покриваща коленете й. Беше си купила този тоалет в Сидни и тогава го намираше за доста стилен, но сега не беше толкова сигурна в това. Изведнъж се почувства неудобно да разголва толкова много краката си на вашингтонски прием.
	— Много важно! — смънка тя под носа си, докато се оглеждаше в голямото огледало. — Никой не ме познава!
	Тя отдръпна пердето и погледна през прозореца навън. Тънка снежна пелена покриваше земята, но улиците бяха чисти. Беше студено, но не мразовито. Тя си наля водка с лед в малка чаша, облече си черно палто, дълго до глезените и зачака Ван Флийтови да дойдат да я вземат.


	На входа на извънградския клуб Пит показа поканата, която бе взел от адмирала, и бе пропуснат през красивата дървена врата, гравирана с образите на известни играчи на голф. Остави палтото си на гардероба и бе упътен да влезе в просторна бална зала, облицована с тъмно орехово дърво. Един от вашингтонските елитни архитекти по вътрешно обзавеждане се бе постарал да постигне илюзията за подводна атмосфера в залата. Изкусно направени книжни риби висяха от тавана, а скритото осветление излъчваше синьо-зелена светлина, която създаваше приятно за окото впечатление за вода.
	Домакинът — президентът на „Дийп Ъбис Енджиниъринг“, съпругата му и други служители на фирмата, подредени в редица, посрещаха гостите. Пит ги избегна и промъквайки се незабелязано покрай опашката, се запъти право към един тъмен ъгъл на бара и си поръча текила с лед и лимон. После се облегна на шубера и огледа залата.
	Трябва да имаше най-малко двеста души. Един оркестър свиреше потпури от филмова музика. Пит разпозна сред присъстващите няколко членове на Конгреса и четирима-петима сенатори, които бяха включени в различни комисии по опазване на океаните и околната среда. Мнозина мъже бяха облечени с бели смокинги, но повечето носеха по-обикновени черни официални костюми, като някои от тях си бяха сложили ярки шарени пояси и папийонки. Пит предпочиташе по-старомодния външен вид. Допълнението към смокинга му беше жилетка с верижка от масивно злато, закачена за джобен часовник, принадлежал някога на прапрадядо му — инженер по парните локомотиви, обслужващи железопътната линия до Санта Фе.
	Жените, предимно съпруги и тук-там нечия любовница, бяха облечени елегантно, едни — с дълги рокли, други — с по-къси, комплектувани с жакети от брокат или украсени с пайети. Пит веднага можеше да различи женените от неженените двойки. Женените стояха един до друг като стари приятели, докато неженените все гледаха да се докосват един друг.
	На подобни приеми Пит се усамотяваше и избягваше да се смесва с гостите, за да побъбри с някого тук и там. Бързо му доскучаваше и рядко се застояваше повече от час, преди да си тръгне и се прибере в апартамента си над самолетния хангар. Но тази вечер се различаваше от другите. Той беше тук със задача. Сандекър му бе казал, че Мейв ще дойде със семейство Ван Флийт. Погледът му обходи масите и претъпкания дансинг, но не я откри.
	Тя или бе променила решението си в последната минута, или още не беше дошла. Пит, който никога не се състезаваше да спечели вниманието на някоя красавица, заобиколена от обожатели, си набеляза една невзрачна жена на възраст около трийсет години и на килограми колкото неговите. Тя седеше сама на една маса и изпита трепетно вълнение, когато видя, че един хубав непознат мъж се насочва към нея да я покани на танц. Пит бе стигнал до заключението, че жени, които повечето мъже пренебрегваха и които се губеха сред тълпа от хубавици по рождение, са много по-остроумни и интересни. Тази се оказа висша служителка в Държавния департамент и го засипа с клюки за американските връзки с чужди държави. После той танцува с още две дами, смятани от някои за посредствени; едната беше лична секретарка на домакина на приема, а другата — главен помощник на един сенатор, председател на комисията по опазване на океаните. След като изпълни приятния си дълг, Пит се върна на бара и си поръча още една текила.
	Точно тогава в залата влезе Мейв.
	Само докато я гледаше, Пит с изненада почувства, че по тялото му се разля приятна топлина. Цялата зала като че ли се забули, сива мъгла закри присъстващите, виждаше се само Мейв, оградена от лъчисто сияние.
	Той се опомни, когато тя се отдалечи от редицата, посрещаща гостите, много преди Ван Флийтови да се придвижат и се спря, за да огледа претъпканата зала. Дългата й руса коса, събрана на кок, откриваше всяка черта на лицето й и подчертаваше изящните й скули. От смущение тя вдигна ръка с леко разперени пръсти и я задържа между гърдите си. Късата й дреха излагаше на показ дългите й стройни крака и очертаваше съвършените извивки на тялото й. Толкова е царствена, помисли си Пит с похотлива тръпка. С друга дума не можеше да я определи. Тя стоеше с грацията на антилопа, канеща се за скок.
	— Ето едно прекрасно младо същество! — отбеляза барманът, приковал поглед в Мейв.
	— Нищо повече не мога да добавя — каза Пит.
	В този момент Мейв се запъти заедно с Ван Флийтови към една маса, където тримата седнаха и дадоха поръчката си на приближилия се сервитьор. Мейв още не се бе отпуснала на стола и двама мъже — единият млад, а другият, който спокойно можеше да мине за дядо й, се изправиха пред нея и я поканиха да танцуват. Тя учтиво отклони поканите и на двамата. На Пит му стана забавно, като видя, че настойчивите им молби изобщо не я трогнаха. Мъжете отстъпиха и се отдалечиха с вид на обидени юноши. Ван Флийтови станаха да танцуват, докато донесат поръчката им и Мейв остана сама.
	— Виж ти колко е претенциозна! — подметна барманът.
	— Време е да се представи първият отбор — каза Пит и остави празната си чаша на плота.
	Той тръгна направо през дансинга между поклащащите се двойки, без да отстъпва наляво или надясно. Един пълен мъж, в когото Пит разпозна сенатора от щата Невада, се блъсна в него. Сенаторът понечи да каже нещо, но Пит му хвърли смразяващ поглед и онзи преглътна думите си.
	Явно скучаеща до болка, Мейв наблюдаваше хората и бегло хвърли поглед към мъжа, крачещ целенасочено в нейна посока. Отначало не му обърна никакво внимание — реши, че ще е поредният непознат, който идва да я кани на танц. В друг момент, на друго място, тя може би щеше да се почувства поласкана от ухажването, но сега умът й беше на хиляди километри оттук. Едва когато нашественикът застана до масата, подпря се с длани върху синята покривка и се наведе към нея, тя го позна. Лицето й просветна от неописуема радост.
	— О, Дърк! Мислех, че никога няма да те видя повече! — възкликна тя развълнувана.
	— Дойдох да те помоля да ми простиш, че не се сбогувах с теб, когато с Ал ненадейно отлетяхме от „Айс Хънтър“.
	Тя се почувства едновременно изненадана и поласкана от вниманието му. Мислеше, че той не изпитва никакви чувства към нея. Сега те се четяха в очите му.
	— Откъде можеше да знаеш каква нужда имах от теб. — Гласът й едва се чуваше от музиката.
	Пит заобиколи масата и седна до нея.
	— Вече знам — каза той сериозно.
	Мейв извърна лице, за да избегне погледа му.
	— Нямаш представа какви неприятности си имам.
	Пит взе ръката й в своята. За първи път я докосваше съзнателно.
	— Успях да си побъбря малко с Будика — заговори той с леко язвителна усмивка. — И тя ми каза всичко.
	Спокойствието и благоприличието й като че ли рухнаха.
	— Ти?! И Будика?! Как е било възможно да стане това?
	Пит стана и нежно я издърпа от стола й.
	— Хайде да потанцуваме и после всичко ще ти разкажа.
	И ето че като по чудо тя се озова в прегръдките му и той я притисна по-силно, когато почувства, че тя откликна и се сгуши в него. Затвори за миг очи, вдъхвайки аромата на парфюма й. Мирисът на неговия лосион за след бръснене — Пит не признаваше одеколоните — я обгърна като леки вълни на планинско езеро. Оркестърът засвири „Лунна река“ от Хенри Мансини и двамата затанцуваха с допрени бузи.
	Мейв тихо затананика думите й: „Лунна река, повече от километър си широка, но някой ден на един дъх ще те прекося…“. Изведнъж тя се стегна и се отдръпна леко.
	— А разбра ли за децата ми?
	— Как се казват?
	— Шон и Майкъл.
	— Баща ти държи като заложници Шон и Майкъл на остров Гладиатор, за да изтръгва от теб сведения за всички открития на НЮМА, свързани с касапницата в океана.
	Мейв го гледаше объркана, но преди да успее да попита още нещо, той я притисна към себе си. След малко усети как тялото й се отпусна и тя тихичко заплака.
	— Толкова ме е срам. Не знам накъде да се обърна.
	— Мисли само за настоящия момент — нежно й каза той. — Останалото само ще си дойде на място.
	Облекчението и удоволствието, че е с него, пропъдиха належащите й проблеми и тя отново замънка под носа си стиховете на „Лунна река“.
	— Ние, „Лунната река“ и аз, искаме да стигнем края на една и съща небесна дъга, който чака зад завоя, моя чудата приятелко.
	Музиката стихна и спря. Мейв се облегна на ръката му, обгърнала кръста й, и се усмихна през сълзи.
	— Значи това си ти!
	Той й хвърли поглед с ъгълчето на окото си.
	— Кой?
	— Моят чудат приятел Дърк Пит. Ти си съвършеното олицетворение на Хъкълбери Фин, вечно пътуващ със сал по течението на реката в търсене на нещо, без да знаеш какво, но очаквайки да го зърнеш зад следващия завой.
	— Мисля, че си права, приятелчето Хък и аз имаме някои общи черти.
	Оркестърът извести почивка и докато другите двойки се разотиваха по масите, двамата продължиха да вървят покрай дансинга, без да си пускат ръцете. Нито единият, нито другият не се стесняваше от проследяващите ги любопитни погледи.
	Мейв заговори:
	— Искам да се махам оттук — но умът й загуби контрол над езика й и тя изтърси: — Искам само теб.
	В мига, в който изрече думите, вълна на смущение премина през нея. Кръвта нахлу в лицето й и потъмни здравия тен на кожата й. Какво ли ще си помисли за мен горкият човек, запита се тя с чувство на унижение.
	Пит се усмихна широко.
	— Иди да кажеш лека нощ на семейство Ван Флийт. Аз ще докарам колата си пред клуба. Надявам се, че имаш топла връхна дреха.
	Ван Флийтови си размениха разбиращи погледи, когато Мейв им съобщи, че си тръгва с Пит. Сърцето й биеше лудо, докато забързано прекоси балната зала, взе от гардероба палтото си и се втурна към външната врата. Спря се навън на стълбите и зърна Пит, застанал до една ниска червена кола, да подава бакшиш на пазача на паркинга. Колата като че ли току-що бе излязла от писта за автомобилни състезания. Освен двете единични седалки другаде нямаше тапицерия. Малкото заоблено състезателно предно стъкло предоставяше нищожна защита от въздушното течение. Колата нямаше брони, а предните колела бяха покрити, доколкото схвана Мейв, с предни калници от мотоциклет. Резервната гума висеше от дясната страна на каросерията между калника и вратата.
	— Наистина ли караш това чудо? — попита тя.
	— Да — отвърна той важно.
	— Каква марка е?
	— „Алард J2X“ — каза Пит, докато придържаше отворена късата алуминиева врата.
	— Изглежда стара.
	— Произведена е в Англия през 1952 година, най-малко двайсет и пет години, преди да си се родила. С монтираните мощни американски двигатели V-8 алардите извличаха огромни печалби на състезания със спортни коли до появата на „Мерцедес 300 S“
	Мейв се вмъкна в спартанската пилотска кабина и изпъна крака, които идваха почти успоредно на земята. Забеляза, че на арматурното табло нямаше скоростомер, виждаха се само четири измервателни уреда за двигателя и един тахометър.
	— Дали ще ни закара дотам, докъдето сме тръгнали? — попита тя с известно безпокойство.
	— Е, няма удобствата на гостна стая, но вдига скорост близка до тази на звука — отвърна той през смях.
	— Но тя няма дори покрив.
	— Никога не я карам, когато вали. — Той й подаде копринено шалче. — Вземи това за косата ти. Доста ще духа, както сме на открито. И не забравяй да си сложиш предпазния колан. Пътническата врата има досадния навик да се отваря на остри леви завои.
	Той настани дългото си телосложение зад кормилото, а Мейв върза на възел краищата на шалчето под брадичката си. Пит завъртя ключа на запалването, натисна съединителя и включи на първа скорост. Не се чу оглушителен рев от ауспуха, нито писък на протестиращи гуми. Той потегли по алеята за коли пред клуба толкова безшумно и гладко, сякаш караше катафалка.
	— По кой начин предаваш сведенията на баща си? — подхвана той непринуден разговор.
	Тя помълча, чувствайки, че не може да го погледне в очите. Накрая отвърна:
	— Един от помощниците на баща ми идва вкъщи, преоблечен като разносвач на пици.
	— Не е блестящо, но е хитро — отбеляза Пит, загледан в един кадилак STS седан, последен модел, паркиран до алеята за коли в двора на извънградския клуб, непосредствено зад портала. В него седяха три тъмни фигури — две отпред и една на задната седалка. В огледалото за задно виждане той видя, че фаровете на кадилака светнаха и колата тръгна след аларда, запазвайки почтително разстояние.
	— Следят ли те?
	— Казаха ми, че ще бъда следена плътно, но все още не съм забелязала някого.
	— Не си много наблюдателна. В момента една кола се закачи зад нас.
	Тя стисна силно ръката му.
	— Колата ти изглежда бърза. Защо просто не им избягаш?
	— Защо да им избягам? — повтори като ехо той; обърна се да я погледне и съзря в очите й вълнение. — Колата зад нас е кадилак, двигателят й с над триста конски сили вдига повече от двеста и шейсет километра в час. Моята бабичка също е с двигател „Кадилак“ с двойни четиригърлени карбуратори и три четвърти извита искендерска гърбица.
	— Това нищо не ми говори — подхвърли насмешливо Мейв.
	— Ще се опитам да ти обясня — продължи той. — Тази кола беше бърза преди четирийсет и осем години. И все още е бърза, но не може да вдигне над двеста и десет километра в час, а дотолкова може само при попътен вятър. С една дума, онази зад нас ни превъзхожда по конски сили и крайна скорост.
	— Но сигурно си в състояние да направиш нещо, за да им се изплъзнеш.
	— В състояние съм, но не знам дали ще ти хареса.
	Пит не предприе нищо, преди да изкачи насрещния стръмен хълм и да се спусне по другата му страна, след което натисна докрай педала за газта. Изгубвайки се за миг от поглед, Пит спечели скъпоценните пет секунди преднина спрямо шофьора на кадилака. С рязко подадената й мощност малката червена спортна кола направо подскочи над асфалтирания път. От светлинните снопове от фаровете дърветата в края на тротоара, разперили голи клони над пътя като решетки от скелети, се превърнаха в бясно препускащо размазано петно. Усещането наподобяваше пропадане в кладенец.
	Пит погледна в мъничкото огледало за задно виждане, стърчащо от къса ос, монтирана на обтекателя, и прецени, че е спечелил цели сто и петдесет метра пред кадилака, чийто шофьор още не бе прехвърлил билото на хълма и не знаеше, че преследваната кола се е отдалечила чак толкова. Сега общата преднина на Пит се равняваше на една трета от километъра. Признавайки възможността за по-висока скорост на кадилака, той изчисли, че след четири-пет минути колата ще го настигне.
	Пътят беше прав и второстепенен и минаваше през скъп район на Вирджиния, малко извън Вашингтон, застроен с ферми за отглеждане на коне. В този час на нощта нямаше почти никакво движение и Пит безпрепятствено изпревари две по-бавни коли. Кадилакът неотклонно набираше скорост и след всеки километър скъсяваше разстоянието. Пит държеше кормилото спокойно и отпуснато. Не изпитваше страх. Мъжете в преследващата ги кола нямаха за цел да причинят нещо нито на него, нито на Мейв. Това не беше гонитба на живот и смърт. Онова, което го ободряваше, беше допълзялата до червената чертичка стрелка на тахометъра, почти чистият път пред него и вятърът, който свиреше в ушите му в съзвучие с дълбокия, гърлен звук от отходните газове, изпускани от двете големи тръби, монтирани отзад под пода на аларда.
	Пит отклони за миг поглед от пътя и погледна Мейв. Тя седеше плътно облегната назад, с леко повдигната глава, сякаш вдишваше въздуха, духащ силно над предното стъкло. Очите й бяха присвити, устните й — полуотворени. Създаваше впечатлението, че е изпаднала в сексуален екстаз. От каквото и да бе породено то — от трепетно вълнение, от яростта на звуците или от високата скорост — тя не беше първата жена, изпаднала под възбуждащата магия на авантюрата. А онова, което такива жени желаят в случай като този, е да имат до себе си истински мъж, с когото да споделят вълнението си.
	Докато не навлезеха в покрайнините на града, Пит не можеше да направи нищо, освен да натиска педала на газта и да поддържа колелата до бялата линия в средата на пътя. Без скоростомер трябваше да пресмята скоростта по тахометъра. Най-доброто му предположение беше между сто и деветдесет и двеста километра в час. Старата кола даваше от себе си всичко, на което беше способна.
	Притискана от предпазния колан, Мейв се извъртя на единичната седалка и погледна назад.
	— Те ни настигат! — надвика тя шума.
	Той хвърли още един бърз поглед в огледалото за задно виждане. Преследващата ги кола беше на стотина метра зад тях. Шофьорът си го бива, помисли си Пит. Имаше същите бързи рефлекси като неговите. После той отново насочи вниманието си към пътя.
	Вече наближаваха жилищния район. Пит можеше да опита да се отърве от кадилака, криволичейки по оградените с къщи улици, но това беше опасно дори като мисъл. Не биваше да рискува да връхлети на някое семейство, излязло на нощна разходка с кучето си. Нямаше намерение да причинява фатална злополука, засягаща невинни хора.
	Само след минута-две трябваше да намали скоростта и да се включи в нарастващото движение заради безопасността. Засега обаче пътят пред него беше все още пуст и той продължи да поддържа същата скорост. След малко мина покрай мигащ светлинен сигнал, предупреждаващ за ремонт на главен път, който на следващото кръстовище завиваше на запад. Пит знаеше, че пътят има много последователни остри завои. В продължение на пет километра през открита местност криволичеше и излизаше на магистралата, която минаваше покрай главната квартира на ЦРУ в Лангли.
	Той отдръпна десния си крак от газта и натисна спирачния педал. После завъртя кормилото наляво, от рязката маневра алардът застана за миг напреки пътя, гумите изсвистяха и вдигнаха пушек над асфалта и той отново се понесе стремително покрай бялата маркировъчна линия. Преди още колата да намали ход, за да спре, задните колела се извъртяха и алардът изскочи на главния път, който навлизаше в непрогледната тъмнина на откритата местност.
	Пит трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху завоите пред него. Лъчите на старомодните фарове не осветяваха толкова далече напред, колкото повечето съвременни халогенни устройства, затова той беше принуден да разчита на шестото си чувство, за да се подготвя за всеки следващ завой. Пит обичаше завоите. Не използваше спирачки, оставяше колата да занася под контрола му, после с маневри я изправяше, докато стигне следващия завой.
	Този път алардът беше в стихията си. По-тежкият кадилак имаше твърди ресори, но окачването му не можеше да се сравни с това на по-леката спортна кола, предназначена за състезания. Пит беше влюбен в аларда. Имаше изключително развито чувство за баланса й и се възхищаваше на простотата й и на големия й неуморно тупкащ двигател. Стегната усмивка се появи на устните му, докато вкарваше колата от един завой в друг, управлявайки я като демон, без да докосва спирачките, само превключваше на по-ниска предавка, и то пред най-острите завои. Шофьорът на кадилака неумолимо го следваше, но след всеки завой бързо изоставаше.
	Напред в далечината се показаха мигащи жълти предупредителни светлини върху бариери. На пътя лежеше част от тръбопровод, който се подготвяше да бъде спуснат в прокопания отстрани канал. Пит с облекчение забеляза, че другата половина на пътя е проходима. Оттатък бариерите следваха стотина метра прашен, чакълест път, но той нито за миг не отмести крака си от педала на газта. Изчезна в огромен облак прах, който остави след себе си, сигурен, че това ще забави преследвачите му.
	След още две минути вълнуващо, главоломно препускане, Мейв посочи напред и леко надясно.
	— Там виждам фарове.
	— Това е магистралата — поясни Пит. — Тогава вече ще им се изплъзнем окончателно.
	На кръстовището нямаше движение, от никоя посока на разстояние половин километър не се задаваха коли. Пит загря гуми на един остър завой наляво, водещ извън града.
	— Не сбърка ли пътя? — извика Мейв сред шума от свирещите гуми.
	— Само гледай и ще видиш — каза Пит, докато въртеше докрай волана, после, натискайки леко спирачка, направи обратен завой и тръгна в противоположната посока. Пресече кръстовището с главния път, преди да се видят фаровете на кадилака и набирайки скорост, отпраши към светлините на столичния град.
	— За какво беше това? — попита Мейв.
	— Нарича се „червена херинга“ — отвърна разговорливо Пит. — Ако хрътките са толкова умни, за колкото ги мисля, те ще тръгнат по следите от гумите ми в обратната посока.
	Мейв му стисна ръката и се сгуши до него.
	— Какъв финал си измислил?
	— Сега, след като замаях главата ти с виртуозността си, ще трябва да разкрия и чара си.
	Тя му хвърли плах поглед.
	— Какво те кара да мислиш, че не се плаша от всяко желание за интимност?
	— Мога да вниквам в съзнанието ти и виждам, че не е така.
	Мейв се разсмя.
	— Как успя да прочетеш мислите ми?
	Пит нехайно сви рамене и отвърна:
	— Това е божи дар. Във вените ми тече циганска кръв.
	— Ти — циганин?!
	— Според родословното ни дърво моите прадеди, които емигрирали от Испания в Англия през седемнайсети век, били цигани.
	— И сега ти гледаш на ръка и предсказваш бъдещето.
	— В действителност талантите ми са в други насоки, например когато има пълнолуние.
	Тя го погледна предпазливо, но налапа въдицата.
	— И какво става при пълнолуние?
	Той се обърна и отговори с едва забележима усмивка.
	— Тогава излизам и отивам да крада пилета.


	27.

	Мейв се взираше напрегнато в тъмнината, докато Пит караше по неосветен черен път покрай международното летище на Вашингтон. Той се приближи до една постройка, наподобяваща стар, запустял самолетен хангар. Наоколо нямаше други сгради. Притеснението й нарасна и тя неволно се сгуши в седалката, когато Пит спря колата под мъждукащи лампи на върха на висок стълб.
	— Къде ме водиш? — попита тя.
	Той я погледна, правейки се на изненадан.
	— Как къде! У дома, естествено.
	По лицето й се изписа отвращение по женски.
	— Нима живееш в тази скапана барака?
	— Пред теб е една историческа сграда, построена през 1936 година за хангар за поддържане на една от първите аеролинии, давана под аренда от дълго време насам.
	Той извади от джоба на палтото си малък уред за далечно командване и набра код. След секунда една врата започна да се вдига, разкривайки, както се стори на Мейв, зееща пещера, тъмна като в рог и пълна с дяволи. За да подсили ефекта, Пит загаси фаровете, потегли с колата към тъмнината, подаде команда, за да се затвори вратата зад тях и остана неподвижен на седалката.
	— Е, какво си мислиш? — подразни я той в тъмното.
	— Готова съм да закрещя за помощ — отвърна Мейв с нарастващ смут.
	— Извинявай. — Пит набра друг код и вътрешността на хангара се обля в ярка светлина от флуоресцентните лампи, подредени стратегически покрай заобления таван на хангара.
	Мейв зяпна от благоговение, когато видя, че се е озовала пред безценни образци на механичното изкуство. Струваше й се невероятна тази блестяща колекция от класически автомобили, самолети и един железопътен вагон от ранните години на Америка. Разпозна два ролс-ройса и един даймлер с подвижен покрив, но останалите марки — американски пакарди, пиърс ароу, стътц, корд и на другите европейски коли, между които имаше и по една хиспано-суица, бугати, изота фраскини, талбът лаго и делахей — не й бяха познати. Двата самолета, които висяха от тавана, бяха един стар тримоторен форд и един самолет изтребител от Втората световна война „Месершмит 262“. Грижливо подредената колекция беше смайваща. Единственият експонат, който изглеждаше не на място, беше една правоъгълна поставка под извънбордов двигател, прикачен към старинна чугунена вана за баня.
	— Всичко това твое ли е? — с изумление попита Мейв.
	— Трябваше да избирам между това и жена и деца — пошегува се Пит.
	Тя се обърна към него и закачливо наклони глава на една страна.
	— Не си чак толкова стар, че да не можеш да се ожениш и да имаш деца. Просто не си попаднал на подходяща жена.
	— Мисля, че има нещо вярно.
	— Не ти ли върви в любовта?
	— Проклятието на Пит!
	Мейв посочи един тъмносин караван „Пиърс Ароу“.
	— Там ли живееш?
	Пит се засмя и посочи с брадичка нагоре.
	— Апартаментът ми е горе, можеш да се качиш по тази вита желязна стълба или ако те мързи — с товарния асансьор.
	— Предпочитам малко гимнастика — тихо каза тя.
	Пит я поведе по витата стълба с красив парапет от ковано желязо. От вратата се влизаше в дневна кабинет, по чиито стени бяха закачени полици, претъпкани с книги за морето и с поставени в стъклени витрини модели на кораби, които Пит бе откривал и проучвал в процеса на работата си в НЮМА. Една вътрешна врата водеше към голяма спалня, обзаведена като капитанска каюта на стар ветроходен кораб, а един огромен щурвал служеше за табла на леглото. В другия си край дневната бе свързана с кухня и трапезария. Целият апартамент излъчва мъжко присъствие, помисли си Мейв.
	— Значи тук се връща Хъкълбери Фин, след като си тръгне от хангара за лодки край реката — каза тя, докато си сваляше обувките, за да се настани с подвити крака на кожения диван.
	— Почти цялата година прекарвам на вода, тъй да се каже. Тези стаи не ме виждат толкова често, колкото ми се иска. — Той свали палтото си и махна папийонката. — Да ти предложа ли някакво питие?
	— Едно бренди ще ми дойде добре.
	— Не забравяй, че те измъкнах от приема, преди да успееш да хапнеш. Нека да ти забъркам нещо.
	— Брендито ще ми е напълно достатъчно. Утре ще се натъпча хубаво.
	Той й наля чаша „Реми Мартен“ и седна на дивана до нея. Мейв неудържимо желаеше Пит, идеше й да се сгуши в прегръдките му или поне да го докосне, но дълбоко в нея кипеше смут. Внезапен прилив на вина я обгърна, когато си представи как страдат децата й под грубата ръка на Джак Фъргюсън. Не можеше да пропъди мисълта за това зверство. Чувстваше гръдния си кош стегнат, а тялото си — сковано и безсилно. До болка копнееше за Шон и Майкъл, които за нея бяха все още бебета. Да си позволи едно чувствено приключение си беше чисто престъпление. Тя остави чашата си на ниската масичка и неутешимо заплака.
	Пит я притисна към себе си.
	— За децата ли си мислиш? — попита я той.
	Тя кимна и хлипайки, каза:
	— Извинявай, нямах намерение да те подвеждам.
	Колкото и да беше странно, за Пит женските настроения никога не бяха огромна загадка, както за повечето мъже и той ни най-малко не се объркваше или озадачаваше, когато видеше сълзи. Възприемаше емоционалното понякога поведение на жените повече със съчувствие, отколкото с неудобство.
	— Остави жената да избира между загрижеността за потомството й и сексуалния нагон и майчината й загриженост ще надделява всеки път.
	Мейв никога нямаше да проумее как беше възможно Пит да й влиза в положението. Той като че ли не беше човешко същество. Във всеки случай, не приличаше на нито един от мъжете, които познаваше.
	— Чувствам се толкова отчаяна и уплашена. Никога в живота си не съм била така безпомощна както сега.
	Той стана от дивана и се върна с кутия книжни носни кърпички.
	— Съжалявам, че не мога да ти предложа истинска носна кърпа, но отдавна не употребявам такива.
	— Не се ли сърдиш… че те разочаровах?
	Пит се усмихна, докато Мейв си бършеше очите и шумно издухваше носа си.
	— Истината е, че имам тайни помисли.
	Очите й се разшириха от изумление.
	— Значи не си искал да спиш с мен?
	— Ще трябва да си изследвам хормоните, ако нямах такива намерения. Но не само за това те доведох тук.
	— Не разбирам.
	— Имам нужда от помощта ти, за да осъществя плановете си.
	— Планове за какво?
	Той я погледна така, сякаш въпросът й го изненада.
	— За да се промъкна на остров Гладиатор, да открадна децата ти и да успея да избягам незабелязано.
	Мейв закърши нервно ръце — беше й трудно да проумее думите му.
	— Нима би го направил? — рече задъхано тя. — Нима би рискувал живота си заради мен?
	— И заради децата ти — допълни с решителен глас Пит.
	— Но защо?
	Обзе го непреодолимо желание да й каже колко е изящна и хубава и че отдавна таи дълбоки чувства към нея, но не искаше да се покаже като поболял се от любов юноша. Както се очакваше, той измести темата.
	— Защо ли? Защото адмирал Сандекър ми даде десет почивни дни, а хич не ми се ще да си стоя вкъщи и да бездействам.
	Влажното лице на Мейв възвърна усмивката си и тя го притегли към себе си.
	— Това дори не е сполучлива лъжа.
	— Как става така — възкликна той, преди да я целуне, — че жените винаги успяват да виждат през мене?


	Трета част
	Диамантите — голямата илюзия

	28.

	_30 януари 2000_
	_Остров Гладиатор, Тасманово море_
	Къщата в имението на Дорсет се намираше в седловината на острова между двата спящи вулкана. Фасадата й гледаше към лагуната, отдавна превърната в оживено пристанище за дейностите, свързани с диамантените мини. Двете мини в двете вулканични шахти работеха непрекъснато почти от деня, в който Чарлс и Мери Дорсет се завърнаха от Англия след женитбата си. Тъкмо те имаха претенциите, че са сложили началото на семейната империя, като подчертаваха обаче, че в действителност тя е основана от Бетси Флечър, когато намерила необикновените камъни и ги дала на децата си да играят с тях.
	Първоначалното жилище, построено предимно от дървени трупи, с покрив от палмови листа, бива съборено от Ансън Дорсет. Той именно проектира и изгражда представителната къща, която все още е запазена, макар и прекроявана от всяко следващо поколение, докато накрая остава в наследство на Артър Дорсет. Основният й стил беше класически — централен двор, ограден от веранди, чиито врати се отваряха към трийсетте стаи, до една обзаведени със старинни английски мебели от колониалното време. Единствените видими съвременни удобства бяха голямата сателитна чиния, издигаща се от пищна градина, и плувен басейн в средата на двора.
	Артър Дорсет затвори телефона, излезе от кабинета си и тръгна към басейна, край който Дирдри, по оскъдни бикини, лениво се бе излегнала на един шезлонг и предпазливо попиваше с гладката си кожа тропическото слънце.
	— Не бива да допускаш управителите ми да те виждат в този вид — скастри я той.
	Тя бавно надигна глава и огледа щедро разголената си плът.
	— Не виждам нищо нередно. Нали съм със сутиен.
	— А после жените се чудят защо ги изнасилват.
	— Положително не искаш да се разхождам тук с дълга роба — подигравателно му отвърна тя.
	— Току-що ми се обадиха от Вашингтон — продължи Дорсет. — Изглежда, сестра ти е изчезнала.
	Дирдри се сепна, изправи се до седнало положение и засенчи с ръка очите си от слънцето.
	— Сигурни ли са ти сведенията? Лично аз наех най-добрите детективи, бивши агенти от тайните служби, да я държат под око.
	— Имам потвърждение. Те са оплескали работата и са я изпуснали от поглед след бясно шофиране през извънградската местност.
	— Мейв не е толкова умна, че да се изплъзне от професионални детективи.
	— Както ми казаха, помогнали са й.
	Дирдри намръщено сви устни.
	— Я да видя дали ще позная кой — Дърк Пит.
	Дорсет кимна и добави:
	— Този човек е навсякъде. Будика го бе хванала за гушата, но той се изплъзна между пръстите й.
	— Почувствах, че е опасен, когато спаси Мейв. Но трябваше да предположа доколко е опасен, когато провали плановете ми да излетя от „Полар Куин“ с нашия хеликоптер, след като дадох на кораба гибелен курс към скалите. Мислех, че по този начин сме се отървали от него. Но не съм си представяла, че ще цъфне без предупреждение в канадската ни мина.
	Дорсет махна на една хубава млада китайка, която стоеше до колона, носеща покрива над верандата. Беше облечена с копринена дреха с дълги цепки отстрани.
	— Донеси ми един джин — нареди й той. — Но голям. Не обичам пестеливи количества.
	Дирдри вдигна високата си празна чаша.
	— И още един ром със сода и лимон.
	Момичето побърза да изпълни поръчките. Дирдри улови погледа на баща си, оглеждащ задните части на китайката, и извъртя очи.
	— Слушай, татко, избягвай да спиш с наемните работнички. Светът очаква нещо повече от човек с твоето богатство и положение.
	— Някои неща са извън общоприетите порядки — отвърна той строго.
	— Какво ще правим с Мейв? Явно, че е завербувала Дърк Пит и приятелите му от НЮМА да й помогнат да си върне близнаците.
	Дорсет отклони вниманието си от отдалечаващата се китайска прислужница и отвърна:
	— Той може и да е много изобретателен, но ще види, че на остров Гладиатор не се прониква толкова лесно, както в собствеността ни на остров Кунгхит.
	— Мейв познава острова по-добре от всички нас. Все ще намери някакъв начин.
	— Дори и да се доберат до острова — той посочи с пръст сводестия портал на двора, отвъд който се отиваше за мините, — изобщо не могат да припарят по-близо от двеста метра до къщата.
	Дирдри се усмихна ехидно.
	— Май че ще бъде най-добре да им приготвим едно сърдечно посрещане.
	— Никакво сърдечно посрещане тук, на остров Гладиатор, скъпа ми дъще!
	— Значи имаш някакъв таен план. — Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.
	Той кимна.
	— Няма съмнение, че чрез Мейв те ще измислят схема за проникване през охраната. За тяхно съжаление обаче, няма да имат възможност да я осъществят.
	— Не те разбирам.
	— Ще им отрежем квитанцията, както обичат да се изразяват американците, преди да са сложили крак на брега.
	— Проницателен човек е баща ми! — Дирдри стана и го прегърна, вдишвайки миризмата му. Още като беше малка, той й миришеше на скъп одеколон — специална марка, която внасяше от Германия, с тръпчив, не просташки аромат, който й напомняше миризмата на кожени дипломатически куфарчета, неопределимото ухание на заседателна зала на акционерно дружество и на вълнения плат на скъп делови костюм.
	Дорсет с неохота я отдели от себе си, дори се вбеси от нарастващото му похотливо желание към собствената му плът и кръв.
	— От теб искам да координираш изпълнението на задачата. А Будика, както обикновено, ще отговаря за бързото й изпълнение.
	— Залагам дела си от „Дорсет Консолидейтид“, че знаеш къде да ги откриеш. — Тя се усмихна дяволито. — Какъв е графикът?
	— Подозирам, че господин Пит и Мейв вече са напуснали Вашингтон.
	Дирдри го погледна с присвити от слънцето очи:
	— Толкова скоро?
	— Тъй като Мейв не се била прибрала вкъщи, а Пит от два дни не бил стъпвал в кабинета си в НЮМА, то се подразбира, че двамата са заедно и на път за близнаците.
	— Тогава кажи ми къде да им поставя капан — каза тя и очите й засвяткаха като на хищник; беше сигурна, че баща й има отговор. — На някое летище или в хотел в Хонолулу, Окланд, Сидни?
	Той поклати глава.
	— На нито едно от тези места. Да не мислиш, че ще ни улеснят, като летят с редовни полети или отсядат в уединени странноприемници. Те ще вземат един от малкия парк реактивни самолети на НЮМА и ще използват за база наземните съоръжения на агенцията.
	— Не знаех, че американците имат постоянна база за океанографски изследвания в Нова Зеландия или в Австралия.
	— База нямат — отвърна Дорсет, — но имат научноизследователски кораб — „Ошън Англър“, който извършва дълбоководни наблюдения в Баунти Троф, западно от Нова Зеландия. Ако всичко върви по план, Пит и Мейв ще пристигнат в Уелингтън и ще се срещнат с кораба на НЮМА в градското пристанище утре по това време.
	Дирдри гледаше баща си с нескрито възхищение.
	— Откъде знаеш всичко това?
	Той се усмихна високомерно.
	— Имам си агент в НЮМА, на когото плащам много добре, за да ме държи в течение за всички подводни открития, свързани със скъпоценните камъни.
	— Значи стратегията ни е да осигурим Будика и екипажа й да пресрещнат научноизследователския кораб, да се качат на борда и да уредят изчезването му.
	— Това не е много разумно — отбеляза равнодушно Дорсет. — Будика вече знае, че Дърк Пит е успял по някакъв начин да открие, че тя, с нашата яхта, е ликвидирала засегнатите от явлението кораби. Изпратим ли на дъното на океана някой от научноизследователските кораби на НЮМА, те веднага ще си направят извода, че ние стоим зад тази работа. Не, ще подходим по-деликатно.
	— Двайсет и четири часа не е много време.
	— Ако тръгнеш, след като се наобядваш, за вечеря ще бъдеш в Уелингтън. Джон Мърчант и хората му от охраната ще те чакат в склада ни извън града.
	— Доколкото разбрах, на Мърчант са му пукнали черепа на остров Кунгхит.
	— Било е повърхностна пукнатина. Достатъчна да го направи луд за отмъщение. Настоява да присъства на залавянето на жертвата.
	— А ти и Будика?
	— Двамата ще се срещнем на яхтата и ще трябва да сме пристигнали до полунощ — отвърна Дорсет. — Така ще имаме на разположение десет часа, за да приключим с приготовленията си.
	— Което означава, че ще бъдем принудени да ги заловим на дневна светлина.
	Дорсет я стисна за рамото толкова силно, че тя потрепери от болка.
	— Разчитам на теб да преодолееш всички препятствия, дъще.
	— Направихме грешка, като сметнахме, че можем да се доверим на Мейв — отбеляза с укор в гласа Дирдри. — Трябваше да предположиш, че тя ще довтаса да издири отрочетата си при първия удобен случай, който й се удаде.
	— Сведенията, които ни прати, преди да изчезне, са от полза — възрази той ядосано. Не беше по нрава на Артър Дорсет да се оправдава за погрешни стъпки.
	— Ако Мейв беше умряла на остров Сиймор, сега нямаше да се забъркваме в тази каша.
	— Вината не е изцяло нейна — каза Дорсет. — Тя не е могла да знае за нахълтването на Пит на Кунгхит. Той хвърли мрежата си, но до каквито и сведения да се добере, това няма да ни навреди.
	Въпреки незначителната спънка, Дорсет не се притесняваше особено много. Мините му се намираха на острови, чиято уединеност беше бариера срещу всякакъв организиран протест. Огромните му възможности бяха пуснати в ход. Засилената му охрана имаше за цел да държи репортерите на няколко километра от операциите му. Адвокатите му работеха часове наред, за да предотвратят достъпа на всяка законна опозиция; хората му, отговарящи за връзките с обществеността, определяха писанията за смърт и изчезване на кораби и хора в Тихия океан като изфабрикувани от природозащитниците слухове и се опитваха да хвърлят вината другаде, най-вече на американски тайни военни опити.
	Когато Дорсет заговори отново, в гласа му се долавяше възстановено спокойствие.
	— След двайсет и три дни, считано от днес, всяка врява, надигната от адмирал Сандекър, ще стихне по естествен начин, когато затворим мините.
	— Но не бива да допускаме да се получи така, татко, сякаш признаваме вината си по този начин. Тогава ще бъдем изправени пред цяла планина от съдебни процеси, повдигнати от природозащитници и семействата на жертвите.
	— Не се безпокой, дъще. Получаването на доказателства, потвърждаващи, че методите ни за разработването на мините причиняват подводна ултразвукова конвергенция, която унищожава органичния живот, граничи с невъзможното. За извършването на научни проби ще е нужен период от месеци. А само след три седмици учените няма да имат какво да изследват. Изготвените планове включват премахването на всички следи от съоръженията ни за изкопните работи. Акустичното смъртоносно явление, както настояват да го наричат, ще бъде заглавие с вчерашна дата.
	Младата китайка донесе напитките върху табла. Поднесе им ги и изчезна безшумно като призрак в сенките на верандата.
	— Какво ще правим с Шон и Майкъл, след като майка им ни предаде?
	— Ще се погрижа тя никога повече да не ги види.
	— Много жалко! — рече Дирдри, притискайки ледената чаша в челото си.
	Дорсет изгълта джина си като вода, остави чашата и погледна дъщеря си.
	— Жалко ли? Кого очакваш да жаля, Мейв или близнаците?
	— Нито нея, нито тях.
	— Тогава кого?
	По лицето на Дирдри, с черти като на екзотичен фотомодел, се появи злорада усмивка.
	— А милионите жени по света, когато научат, че диамантите им не струват повече от парче стъкло?
	— Ще отнемем романтиката от скъпоценните камъни — прихна да се смее Дорсет. — Твърдо ти го обещавам!


	29.

	Уелингтън, заключи Пит, докато гледаше през прозореца на самолета на НЮМА, не можеше да бъде разположено на по-красиво място от това. Оградено от огромен залив с лабиринт от острови, ниски планини, сред чиито върхове най-високият беше Маунт Виктория, и пищна зеленина, пристанището се славеше като едно от най-хубавите на света. За десет години това беше четвъртото пътуване на Пит до столичния град на Нова Зеландия и рядко му се случваше да го завари без чести превалявания на дъжд и внезапни пориви на вятър.
	Изпълнен с лоши предчувствия, адмирал Сандекър бе благословил с огромна неохота мисията на Пит. Той смяташе Артър Дорсет за опасен, алчен човек, с антисоциално поведение, който убива без капка угризение на съвестта. Оказа съдействие, като разреши на Пит и Джордино да излетят заедно с Мейв за Нова Зеландия със самолет на НЮМА и да поемат командването на изследователския кораб, който да им служи като база за спасителната им операция, но с изричното условие да не рискуват ничий живот. Пит прие на драго сърце условието, знаейки, че доближи ли се веднъж „Ошън Англър“ на безопасно разстояние до остров Гладиатор, единствените застрашени хора ще бъдат самите те тримата. Планът му беше да използва подводна лодка, за да се промъкне в лагуната, после да излезе на сушата и да помогне на Мейв да вземе децата си, след което всички де се върнат на кораба. Този план, потъна в мисли Пит, не включва никакви технически похвати. Озоват ли се веднъж на брега, оттам нататък всичко ще зависи от Мейв.
	Той хвърли поглед към Джордино, който пилотираше служебния реактивен самолет „Гълфстрийм“. Якият му приятел излъчваше такова спокойствие, сякаш се бе излегнал на песъчлив бряг под палма. Двамата станаха близки приятели от деня, в който се запознаха в началното училище и се вкопчиха в ръкопашен бой. В гимназията играеха в един и същ футболен отбор, Джордино — като нападател, Пит — като защитник. След това продължиха заедно в Академията на военновъздушните сили. Използвайки най-безцеремонно влиянието на баща си — Джордж Пит беше виден сенатор от Калифорния — за да бъдат навсякъде заедно, Дърк уреди Ал да постъпи с него в школата за подготовка на летци и двамата извършиха два полета в една и съща тактическа ескадрила във Виетнам. Колкото до жените обаче, двамата се различаваха. Джордино се отдаваше на краткотрайни увлечения, докато Пит се чувстваше по-добре с дълги връзки.
	Пит стана от седалката и отиде в пътническия салон, където беше Мейв. През целия дълъг и еднообразен полет от Вашингтон тя беше спала на пресекулки и лицето й имаше уморен и изпит вид. Дори сега лежеше със затворени очи, но начинът, по който непрекъснато променяше положението си в тясното легло, показваше, че все още не бе потънала в дълбок сън. Той протегна ръка и леко я разтърси.
	— Приземяваме се в Уелингтън — осведоми я той.
	Клепките на невероятно сините й очи трепнаха и се отвориха.
	— Будна съм — смънка тя сънено.
	— Как се чувстваш? — Гласът на Пит прозвуча нежно и загрижено.
	Тя се надигна и енергично закима.
	— Готова за действие!
	Джордино включи основното осветление на самолета и се сниши плавно, докато гумите докоснаха пистата и изпуснаха лек дим от първоначалното триене. Изведе самолета от пистата и продължи по плаца към мястото за паркиране на транзитни и частни самолети.
	— Виждаш ли някаква кола на НЮМА? — извика през рамо той на Пит.
	Никъде не се виждаха познатите цветове — тюркоазен и бял.
	— Сигурно са закъснели — подхвърли Пит. — Или пък ние сме подранили.
	— Според стария часовник на пулта сме подранили с петнайсет минути — уточни Джордино.
	От платформата на малък лекотоварен автомобил обслужващият линията на полета даде знак на Джордино да го последва към свободното пространство на паркинга между редица от служебни реактивни самолети. Джордино намали и спря, когато върховете на крилата на неговата машина се изравниха със самолетите от двете му страни, после започна процедура по изключване на двигателите.
	Пит отвори пътническата врата и спусна малко стъпало до площадката на стълбата, преди да слезе. Мейв го последва и започна да се разхожда напред-назад, за да разкърши стави и мускули, схванати и напрегнати от продължителния полет. Тя огледа паркинга, за да види с какво ще се превозят по-нататък.
	— Останах с впечатлението, че някой от кораба ще ни посрещне — каза тя между две прозевки.
	Джордино им подаде пътните чанти, заключи самолета и притича до Пит и Мейв под едното крило, за да се скрие от внезапната дъждовна вихрушка, която мина над летището. С почти същата бързина, с каквато се появи, вихърът продължи към залива и през движещата се маса от бели облаци се показа слънцето. След няколко минути се зададе един микробус „Тойота“, от двете страни на който беше изписано „ПРИСТАНИЩЕ—ЛЕТИЩЕ—ПРИСТАНИЩЕ“, разплиска няколко локви и спря. Шофьорът слезе и тръгна към самолета. Беше слаб, с дружелюбно лице и облечен като лентяй, навъртащ се покрай дръгстор.
	— Някой от вас да е Дърк Пит?
	— Аз съм — потвърди Пит.
	— Карл Марвин. Извинявайте, че закъснях. Акумулаторът на бреговия фургон, който превозваме на борда на „Ошън Англър“ свърши, та трябваше да наема транспорт от началника на пристанището. Надявам се, че не съм ви притеснил.
	— Ни най-малко — отвърна кисело Джордино. — В това време се наслаждавахме на тайфуна.
	Сарказмът мина покрай ушите на шофьора.
	— Предполагам, че не сте чакали дълго.
	— Не повече от десет минути — отвърна Пит.
	Марвин натовари багажа им в задната част на микробуса и потегли веднага щом пътниците му се качиха.
	— Разстоянието от летището до дока, където е вързан корабът, не е голямо — поясни той с приветлив глас. — Настанете се удобно и приятно пътуване!
	Пит и Мейв седнаха един до друг, хванаха се за ръце като юноши и тихичко се заприказваха. Джордино зае мястото пред тях и точно зад шофьора. Почти през целия път изучаваше една въздушна снимка на остров Гладиатор, която адмирал Сандекър бе взел от Пентагона.
	Времето мина бързо и скоро те отбиха от главния път и навлязоха в оживения пристанищен район, който се намираше доста близо до града. Цял парк от международни товарни плавателни съдове, представляващи предимно азиатски корабни линии, бе хвърлил котва до дългите пристани, оградени от двете страни с огромни складови постройки. Никой не обръщаше внимание на криволичещия покрай постройките, корабите и високите кранове микробус. Шофьорът хвърляше поглед ту в огледалото за задно виждане, за да поглежда пътниците, ту към пристаните пред него.
	— „Ошън Англър“ е точно зад следващия склад — посочи той неопределено през предното стъкло към някакъв невидим обект.
	— Готов ли е да потегли още щом се качим на борда? — поинтересува се Пит. 
	— Екипажът само чака да пристигнете.
	Джордино погледна замислен тила на шофьора и полюбопитства:
	— Каква служба изпълнявате на кораба?
	— Аз ли? — попита Марвин, без да се обръща. — Аз съм фотограф от снимачния екип.
	— Как ви се струва пътуването с капитан Демпси?
	— Той е голям финяга. Отделя огромно внимание на изследователите и работата им.
	Джордино вдигна поглед и видя, че Марвин ги наблюдава в огледалото за задно виждане. Той му се усмихна и остана така, докато Марвин не се съсредоточи отново в шофирането. После, под прикритието на облегалката пред него, написа нещо върху квитанцията за количеството гориво, с което бе заредил самолета в Хонолулу, преди да поемат към Уелингтън. Смачка хартийката и внимателно я метна през рамо в скута на Пит.
	Пит, който се бе увлякъл в разговор с Мейв, не бе чул и дума от разговора между Джордино и шофьора. Нехайно разгъна бележката и прочете:

	Този момък е съмнителен.

	Пит се наведе напред и заговори с непринудено изражение, без да поглежда подозрително към шофьора.
	— Какво те прихвана, та искаш да развалиш удоволствието ни?
	Джордино се обърна на седалката си и заговори много тихо.
	— Нашият приятел не е от „Ошън Англър“.
	— Целият съм в слух.
	— Подведох го, като му казах, че капитанът е Демпси.
	— Но Пол Демпси управлява „Айс Хънтър“. Джо Рос е капитанът на „Англър“.
	— Ето ти и друго несъответствие. Нали ти, аз и Руди Гън изработихме графика на изследователските проекти и подбрахме персонала, преди да заминем за Антарктида.
	— Е, и?
	— Нашето приятелче отпред не само че има преправено тексаско произношение, ами и твърди, че е фотограф от снимачния екип на борда на „Ошън Англър“. Изясни ли ти се картинката?
	— Изясни ми се — изсумтя Пит. — Никакъв снимачен екип не е бил предвиждан за проекта. Само лаборанти и геофизици се качиха на борда, за да наблюдават океанското дъно.
	— Този тип ни кара право в ада — каза Джордино, гледайки през прозореца към склада пред тях, на чиято двойна врата с едри букви бе изписано: ДОРСЕТ КОНСОЛИДЕЙТИД МАЙНИНГ ЛТД.
	Опасенията им се сбъднаха. Шофьорът извъртя кормилото и мина през зейналата врата и между двама мъже с униформата на охраната на „Дорсет Консолидейтид“. Мъжете побързаха да влязат след микробуса и натиснаха бутона за затваряне на вратата.
	— В крайна сметка трябва да призная, че ни пипнаха — обади се Пит.
	— Какъв ли ще е планът на действие? — подхвърли Джордино, без да шепне повече.
	Вече нямаше време за дълги обсъждания. Микробусът навлизаше все по-навътре в тъмното складово помещение.
	— Изритай нашето приятелче Карл и да изчезваме оттук.
	Джордино не изчака да му броят до три. След четири бързи крачки той стисна за гушата мъжа, който се представи като Карл Марвин. С невероятна пъргавина го извъртя зад кормилото, отвори вратата на кабината и го избута навън.
	В следващия миг, сякаш бяха репетирали, Пит скочи на шофьорската седалка и натисна педала за газта до постлания с килимче под. Микробусът мигом се устреми напред през група въоръжени мъже и ги пръсна във всички посоки като листа след отминаващо торнадо. Пред микробуса се изпречиха две палети, натоварени с кашони, пълни с електрически домакински уреди от Япония. Пит с нищо не показа, че е готов за предстоящия сблъсък. Кашони, части и отломки от тостери, миксери и кафеварки изригнаха във въздуха подобно на шрапнел, изгърмял от куршум на гаубица.
	Пит направи остър обратен завой по широка пътека, разделяща редиците от пълните със стока сандъци, насочи се към една голяма метална врата и се прегърби над кормилото. След силен метален тропот, който изтръгна вратата от пантите й, тойотата с рев се озова вън от склада на товарния док. Пит бързо изви кормилото наляво-надясно, за да не закачи едната подпора на висок товарен кран.
	В този край докът беше пуст. Наблизо нямаше закотвени кораби, които да товарят и разтоварват трюмовете си. Неколцина работници, поправящи част от кея, си ползваха почивката и обядваха, седнали плътно един до друг върху дълга дървена бариера, преграждаща път, излизащ от кея. Пит натисна клаксона и рязко извъртя кормилото, за да не помете работниците, които замръзнаха на местата си, като видяха връхлитащото върху тях превозно средство. Микробусът тъкмо заобиколи почти цялата бариера, без да я докосне, когато в последния момент задният калник закачи едната вертикална опора и напречната греда се завъртя в кръг; работниците се разбягаха по кея като по знак от изплющял камшик.
	— Извинете ме, че стана така! — извика след тях Пит, докато се отдалечаваше.
	Съжали, че на идване не бе следил внимателно пътя и късно осъзна, че съмнителният тип нарочно бе заобикалял, за да ги заблуди. Хитър номер, който даде резултат. Сега той нямаше никаква представа накъде да завие, за да излезе на главния път, водещ към града.
	Изведнъж дълъг камион с ремарке му препречи пътя. Той трескаво започна да върти кормилото на зигзаг, за да не се забие в огромния камион. Чу се силен шум от хрущене на метал, последван от трясъка на счупени стъкла и стържещ звук от мачкане на ламарина — микробусът раздираше странично предницата на камиона. С вдлъбната и нагъната от край до край дясна част микробусът, станал неуправляем, заподскача бясно. Пит го овладя и заподнася задницата му, докато го изправи. Ядосан, заби юмрук в кормилото, като видя, че през току-що счупеното предно стъкло струи навътре течност. От удара радиаторът бе изскочил от болтовете си и маркучите към двигателя се бяха откачили. Но това не беше единствената повреда. Дясната гума бе спукана, предното окачване се бе изкривило.
	— Налага ли се да се блъскаш във всяко нещо, което се изпречи на пътя ти? — измърмори Джордино; той седеше на пода откъм непострадалата страна на микробуса, обгърнал с мускулестите си ръце Мейв.
	— Беше безразсъдно от моя страна — призна Пит. — Някой пострада ли?
	— Получих необходимите синини, за да спечеля дело за малтретиране — смело заяви Мейв.
	Джордино разтърка набъбваща цицина на главата си и погледна с нещастен вид Мейв.
	— Голям подлец е твоят старец. Знаел е, че идваме и ни устрои прием с изненади.
	— Сигурно някой от НЮМА се подписва във ведомостта му. — Пит хвърли пронизващ поглед към Мейв. — Надявам се, че не си ти.
	— Не съм аз — отвърна твърдо Мейв.
	Джордино се измести в задната част на микробуса и погледна през прозореца дали не ги преследват. Два черни фургона заобиколиха, поклащайки се, ударения камион и тръгнаха след тях.
	— Имаме си преследвачи, препускащи след ауспуха ни.
	— Добри момчета ли са, или лоши?
	— Не обичам да съм преносител на тъжни вести, но трябва да ти кажа, че не са с бели шапки.
	— Това ли ти е определението за положително качество?
	— Само то да е! На вратите им е изписано „Дорсет Консолидейтид Майнинг“.
	— Успя да ме спечелиш!
	— Ако много се приближат, бих могъл да им поискам шофьорските книжки.
	— Благодаря, имам си огледало за задно виждане.
	— Като си помислиш какви поразии направихме, досега трябваше да са ни подгонили една дузина полицейски коли — изропта Джордино. — Те защо не си изпълняват задълженията да патрулират на доковете? Лично аз считам за уместно да те арестуват за безразсъдно шофиране.
	— Доколкото познавам татко — намеси се Мейв, — той им е платил, за да си вземат отпуска.
	Без охладител двигателят загря и започна да изпуска облаци пара изпод капака. Пит едва успяваше да владее разбитото превозно средство. И двете предни колела бяха наклонени навън и напъваха да се въртят в обратна посока. Изведнъж пред микробуса зейна тясна пътека между два склада. Принуден да хвърли зара за последен път, Пит запрати микробуса в ограниченото пространство. Но късметът му изневери. Твърде късно установи, че пътеката водеше към запустял кей без изход освен този, през който мина.
	— Край на пътя — въздъхна той.
	Джордино се обърна и отново погледна назад.
	— Полицейският отряд знае това. Спряха, за да отпразнуват победата си.
	— Мейв?
	Мейв мина напред.
	— Да? — тихо изрече тя.
	— Колко дълго можеш да задържиш дъх?
	— Не знам, може би една минута.
	— Ал, какво правят ония отзад?
	— Идват към микробуса, с доста противни палки в ръка.
	— Искат ни живи — каза Пит. — Добре, група, заемете места и се дръжте здраво.
	— Какво смяташ да правиш? — попита Мейв.
	— Ние, моя единствена любов в живота ми, ще поплуваме малко. Ал, отвори всички прозорци. Искам това нещо да потъне като тухла.
	— Надявам се водата да е топла — подметна Джордино, докато вдигаше резетата на прозорците, — хич не обичам студена вода.
	А на Мейв Пит каза:
	— Поеми си няколко глътки въздух, за да оросиш кръвообращението си с колкото можеш повече кислород. Издишай и отново вдишай, след като скочим.
	— Обзалагам се, че мога да плувам под вода по-бързо от теб — каза тя с непоколебима решителност.
	— Ето ти възможност да го докажеш — не скри възхищението си Пит. — И не си губи времето да изчакваш въздушна яма. Веднага щом водата спре да нахлува в микробуса, излез през прозореца вдясно от теб и плувай под кея.
	Пит се протегна зад шофьорската седалка, отвори ципа на пътната си чанта, извади найлонов пакет и го напъха отпред в панталона си, придавайки на това място по-голяма издутина от естествената.
	— Какво си наумил? — попита Мейв.
	— Това е вълшебната ми чантичка за непредвидени случаи — поясни Пит. — Никога не излизам от къщи без нея.
	— Всеки момент ще ни сгащят — съобщи най-спокойно Джордино.
	Пит навлече кожено яке, вдигна ципа до яката, обърна се и сграбчи кормилото.
	— Добре, да видим сега дали ще получим високи оценки от съдиите.
	Той форсира двигателя и превключи автоматичната трансмисия на бавен ход. Разнебитеният микробус тръгна рязко напред, дясната предна гума заигра, излизащата отпред пара беше толкова гъста, че почти нищо не се виждаше, но колата продължи да набира скорост на път към водата. Кеят нямаше парапет, само една ниска хоризонтална греда, която служеше за ограничителен бордюр за пътните превозни средства. Предните колела поеха силата на удара в препятствието. Разхлабеното вече предно окачване се откъсна, когато останалото без колела шаси се стовари върху него, задните колела разкъсваха гума, докато се въртяха, избутвайки от кея онова, което беше останало от тойотата.
	Микробусът полетя надолу като в забавен каданс, преди по-тежката предна част да се забие във водата с огромен плисък. Последното нещо, което запомни Пит, беше силното съскане на прегретия двигател от съприкосновението с водата, която веднага след това нахлу през падналото навътре счупено предно стъкло и през отворената пътническа врата.
	Тойотата подскочи веднъж, задържа се за миг на повърхността, после се скри от поглед под зелената вода на залива. Единственото, което мъжете от охраната на Дорсет видяха, когато се затичаха до ръба на дока, беше облак пара, множество бълбукащи мехурчета и уголемяващо се мазно петно. Образуваните от удара вълни се разнесоха, къдрейки леко повърхността до пилотите под кея. Мъжете изчакаха нетърпеливо появата на глави, но от зелените дълбини не идваха никакви признаци на живот.
	Пит предположи, че щом доковете могат да приютят големи товарни кораби, дълбочината на водата трябва да е най-малко петнайсет метра. Потъналият с колелата надолу микробус заседна в калното дъно на пристанището и разбърка тинята, която се пръсна във вид на търкалящи се облаци. Пит се оттласна от кормилото и доплува до задната част на микробуса, за да провери дали Мейв и Джордино са невредими и са успели да се измъкнат през прозореца. Облекчен, че ги нямаше, той се промъкна през отвора и се отритна към непрогледната тиня. Когато доплува до чиста вода, видимостта се оказа по-голяма, отколкото очакваше, а температурата — с един-два градуса по-ниска. Приливът донасяше съвсем чиста вода и това му позволяваше да види поотделно всеки пилот под кея. Прецени, че видимостта е около двайсет метра.
	След малко Пит разпозна размазаните фигури на Мейв и Джордино на четири метра пред него, които неотклонно напредваха във водното пространство. Той погледна нагоре, но повърхността представляваше само едно неясно петно от пречупена от облачно небе светлина. После изведнъж водата значително потъмня, когато той заплува под кея между пилотите. За момент загуби другите в мрачината, после почувства, че белите му дробове започват да се свиват от засилващата се липса на въздух. Той се оттласна косо към повърхността, оставяйки се на способността на тялото му да го издигне нагоре, само сложи ръка върху главата си, за да се предпази от удар в нещо твърдо и остро. Накрая се появи на повърхността сред малко езеро от плаващи боклуци. Пое няколко глътки солен въздух и обръщайки се, видя, че Мейв и Джордино се поклащат във водата малко зад гърба му.
	Двамата доплуваха до него и възхищението му към Мейв се засили, като я видя да се усмихва.
	— Какво се перчиш! — зашепна тя, за да не я чуят хората на Дорсет. — Обзалагам се, че в опита си да ме изпревариш едва не се удави.
	— Още има живот в старчето — също шепнешком й отвърна Пит.
	— Не вярвам някой да ни е видял — смънка под носа си Джордино. — Озовах се под дока почти веднага след като излязох от тинестия облак.
	Пит посочи към главната пристанищна площ.
	— Единствената ни надежда е да плуваме под кея, докато намерим безопасно място, откъдето да се покатерим горе безпрепятствено.
	— Дали да не се качим на първия кораб, на който се натъкнем?
	По лицето на Мейв се изписа съмнение. Дългата й руса коса се полюшваше на повърхността на водата зад нея като златни тръстики върху езеро.
	— Ако хората на баща ми открият следите ни, той ще принуди екипажа да ни предаде на него.
	Джордино я погледна и попита:
	— Не допускаш ли, че екипажът ще ни задържи, докато сме под закрилата на местните власти?
	Пит поклати глава и от косата му се разхвърчаха капки вода.
	— Ако ти беше капитанът на кораба или началникът на пристанищната полиция, на кого щеше да повярваш, на едно трио полуудавени плъха или на думата на онзи, който представлява Артър Дорсет?
	— Вероятно не на такива като нас — призна Джордино.
	— Ех, да можехме да стигнем до „Ошън Англър“!
	— Там ще е първото място, където ще очакват да отидем — отбеляза Мейв.
	— Качим ли се веднъж на борда, хората на Дорсет доста ще се озорят, ако се опитат да ни свалят — увери я Пит.
	— Спорен въпрос — измърмори под носа си Джордино. — Та ние нямаме и най-смътната идея до кой кей е хвърлил котва „Ошън Англър“!
	Пит погледна приятеля си с укор в погледа.
	— Много мразя, като почнеш да разсъждаваш трезво.
	— Корпусът му тюркоазен ли е и в бяло, където са кабините — като на „Айс Хънтър“? — попита Мейв.
	— Всички кораби на НЮМА са боядисани по един и същ начин — отвърна Джордино.
	— Значи го виждам. Вързан е за кей 16.
	— Предавам се. Къде се пада кей 16 оттук?
	— Четвъртият по посока север — отговори Пит.
	— Как го установи?
	— По надписите на складовете. Мярнах номер 19, преди да отпраша с микробуса от кей 20.
	— Ами след като определихме местонахождението си и знаем посоката, давайте да тръгваме — предложи Джордино. — Ако ония имат поне половин мозък в главата си, ще пратят водолази да търсят трупове в микробуса.
	— Избягвайте да се доближавате до пилотите — предупреди ги Пит. — Под повърхността те целите са гъсто обвити с миди. Черупките им режат като бръснач.
	— Затова ли плуваш с кожено яке? — попита Мейв.
	— Човек никога не знае кого ще срещне — отвърна Пит.
	Без пряк поглед те не можеха да преценят какво разстояние трябваше да изминат, за да стигнат до научноизследователския кораб. Пестейки силите си, заплуваха бавно и равномерно бруст между лабиринта от пилоти, скрити от погледите на хората на Дорсет стоящи на дока. Стигнаха до основата на кей 20, после минаха под главната пристанищна артерия, която свързваше всички товарни докове, и накрая поеха на север към кей 16. Близо час се изниза, преди Мейв да мерне тюркоазния корпус, който се отразяваше във водата под кея.
	— Успяхме! — извика радостно тя.
	— Рано е още да си броиш паричната награда — предупреди я Пит. — Докът сигурно гъмжи от мускулестите патрули на баща ти.
	Корпусът на кораба беше само на два метра от пилотите. Пит продължи да плува, докато стигна точно под площадката за качване на кораба. Вдигна ръце, обви ги около една траверса, която подсилваше пилотите и се издигна над водата. Покатери се по наклонените греди до горния ръб на дока, после бавно вдигна глава и огледа най-близкото заобикалящо го пространство.
	Районът около площадката за качване на борда беше пуст, но на най-близкия вход към кея имаше паркиран един фургон на охраната на Дорсет. Преброи четирима мъже, разположени в редица в пространството между камарите от товарни сандъци и няколко коли, паркирани покрай кораба, закотвен пред „Ошън Англър“.
	Пит се наведе под ръба на дока и се обърна към Мейв и Джордино:
	— Нашите приятели пазят входа за кея на осемдесет метра от него, достатъчно са далече, тъй че не могат да ни попречат да се качим на борда.
	Повече обяснения не бяха нужни. Пит издърпа двамата към гредата, на която стоеше. После, като по сигнал, и тримата се прехвърлиха над гредата, която служеше за ограничителен бордюр, притичаха покрай огромен кнехт, на който бяха закачени въжетата на кораба, и начело с Мейв се втурнаха по площадката за качване към откритата палуба.
	Когато Пит се качи благополучно на кораба, инстинктите му неимоверно се изостриха. Беше направил огромна грешка, която не можеше да бъде поправена. Разбра го, когато видя как мъжете, охраняващи дока, закрачиха бавно и неотстъпно към „Ошън Англър“, като че ли се разхождаха в парка. Нямаше викове или суматоха. Държаха се така, сякаш очакваха, че жертвите им внезапно ще се появят и ще се качат в светая светих на кораба. Когато огледа лишените от човешко присъствие докове, разбра, че тук ставаше нещо много, много нередно. На един работен кораб все някой от екипажа щеше да се мерне. Подводните лодки роботи, хидролокаторните уреди, огромната лебедка за спускане на наблюдателните системи в дълбините стояха прилежно подредени на местата си. Рядко се случваше някой инженер или изследовател да не се суети около първокласната си апаратура. Напълно се увери, че се е случило немислимото, когато откъм една стълба, водеща към капитанския мостик, се отвори врата и на палубата се появи позната фигура.
	— Толкова се радвам да ви видя отново, господин Пит — каза подигравателно Джон Мърчант. — Не се предавате, нали?


	30.

	В тези първи минути на пълно обезсърчение Пит почувства осезаемо как го облива вълната на поражението. Фактът, че ги уловиха в капана тъй лесно, без никаква възможност да се измъкнат, че Мейв падна в ръцете на баща си и че по всяка вероятност той и Джордино щяха да бъдат убити, се оказа горчив хап, който трудно можеше да се преглътне.
	Беше до болка очевидно, че след навременното предупреждение от агента им в НЮМА, хората на Дорсет са се качили първи на „Ошън Англър“, подчинили са чрез някаква хитрост капитана и екипажа и са превзели кораба, за да заловят Пит и другите двама. Всичко е било толкова добре пресметнато, че Артър Дорсет е бил сигурен в успешния резултат, когато е предприел стъпка извън границите на очакваното като допълнителна стратегия, в случай че Пит и Джордино се изплъзнат между пръстите му и се качат по някакъв начин на борда. Едва сега Пит си даде сметка, че е трябвало да предвиди такъв ход и да излезе със съответния план, но явно, бе подценил обиграния диамантен магнат. Мисълта, че може да бъде превзет кораб, закотвен на един хвърлей разстояние от главен град, изобщо не бе минавала през ума му.
	Когато видя как същинска малка армия от униформени мъже започнаха да излизат от скривалищата си, едни с полицейски палки, други с насочени към тях карабини с гумени сачми, разбра, че всяка надежда е загубена. Но не и безвъзвратно загубена. Поне докато имаше до себе си Джордино. Той отмести поглед към приятеля си, за да го види как реагира на неочаквания и ужасен обрат. Джордино имаше вид на човек, който търпеливо изслушва скучен училищен урок. Не се забелязваше никаква реакция от негова страна. Само оглеждаше Мърчант така, сякаш му взимаше наум мярка за ковчег. Погледът му, както прецени Пит, странно наподобяваше погледа, с който Мърчант на свой ред го измерваше.
	Пит обгърна с ръка раменете на Мейв, чийто смел фронт започна да рухва. Широко отворените й сини очи гледаха с празния, восъчния поглед на човек, който съзнава, че идва краят на неговия свят. Тя наведе глава, захлупи с ръце лицето си и отпусна рамене. Не се страхуваше за себе си, а за това, какво ще предприеме баща й спрямо децата й, след като бе пределно ясно, че го беше измамила.
	— Какво направихте с екипажа? — обърна се Пит към Мърчант и тогава забеляза превръзката на тила му.
	— На петимата, които останаха на борда, им бе казано да не напускат жилищните си помещения.
	Пит го изгледа подозрително.
	— Как така само петима?
	— Останалите господин Дорсет покани на прием в тяхна чест в най-хубавия хотел на Вашингтон. За да приветства смелите изследователи на морските дълбочини — нещо от този род. Като минно дружество „Дорсет Консолидейтид“ има законно право да се интересува за всеки минерал, открит на морското дъно.
	— Добре сте се подготвили — отбеляза със студен глас Пит. — Кой от НЮМА ви предупреди, че идваме?
	— Един геолог, не му знам името, държи в течение господин Дорсет за вашите подводни минни проекти. Той е само един от многото, които подават на дружеството вътрешна информация от средите на бизнеса и правителствата в цял свят.
	— Съвместна шпионска мрежа значи.
	— И то много добра. Ние ви следим от минутата, в която излетяхте от летището „Лангли“ край Вашингтон.
	Двамата охранители, които ги бяха оградили, с нищо не показваха, че се канят да ги арестуват.
	— Е, няма ли да има окови, белезници? — подхвърли Пит.
	— На хората ми е наредено да прибегнат до физическо насилие и осакатяване на госпожица Дорсет само в случай че вие и приятелят ви се опитате да избягате. — Зъбите на Мърчант зад тесните му устни леко проблеснаха от слънцето. — Това, разбира се, не е мое желание. Всички заповеди идват директно от госпожица Будика Дорсет.
	— Голяма душичка е тя! — рече язвително Пит. — Бас ловя, че като малка е измъчвала куклите си.
	— Разработила е много интересни планове за вас, господин Пит.
	— Как е главата ви?
	— Не пострада чак толкова сериозно, че да ми попречи да прелетя над океана, за да ви задържа.
	— Не понасям неизвестността. Къде ще ни водите?
	— Господин Дорсет ще дойде скоро. Тогава и тримата ще бъдете прехвърлени на неговата яхта.
	— Мислех, че плаващата му вила е на остров Кунгхит.
	— Беше допреди няколко дни. — Мърчант се усмихна, извади очилата си и усърдно почисти стъклата им с малко парче плат. — Дорсетовата яхта има четири газотурбинни дизелови двигателя, които произвеждат общо 18 000 конски сили и позволяват на 80-тонния плавателен съд да развива крайцерска скорост до 120 километра в час. Ще се уверите, че господин Дорсет е човек с изключително голям вкус.
	— А като личност вероятно е толкова интересен, колкото телефонното тефтерче на монах отшелник — вметна нехайно Джордино. — С какво друго се развлича, освен да брои диаманти?
	Мърчант отправи гневен поглед към Джордино и усмивката му изчезна, но това беше само за миг, после той се овладя и безжизненият му поглед се възвърна, сякаш гримьор му го постави.
	— Хуморът, господа, си има своята цена. Както сигурно ще потвърди и госпожица Дорсет, баща й не обича сатиричните остроумия. Ще си позволя да отбележа, че до утре по това време безкрайно малко неща ще ви бъдат смешни.


	Артър Дорсет нямаше нищо общо с представата, която Пит си бе изградил за него. Той очакваше най-богатият мъж на света, с три красиви дъщери, да бъде приемливо хубав, с изтънчени до известна степен обноски. А сега в салона на яхтата, същия, в който го бяха отвели, след като го заловиха на остров Кунгхит, виждаше пред себе си същински великан от тевтонския фолклор, изпълзял току-що от пещера в подземното царство.
	Дорсет стърчеше с една глава над Пит, а от раменете до кръста беше два пъти по-широк от него. Това не беше човек, който се чувства удобно, седнал зад бюро. Пит забеляза от кого Будика е взела черните, празни очи. Лицето на Дорсет беше набраздено от дълго излагане на открито, по грубите му ръце се виждаха белези, които говореха, че той не се страхува да ги цапа. Имаше дълги, провиснали мустаци, по които се бяха полепили няколко трохи от обяда му. Но онова, което направи силно впечатление на Пит и едва ли подхождаше на човек с международна известност, бяха зъбите му — пожълтели и нащърбени като клавишите от слонова кост на старо пиано. Затворените устни биха закривали грозната гледка, но колкото и да беше странно, те изобщо не се събираха дори и когато той не говореше.
	Дорсет се бе разположил пред писалището от плавей, с мраморен плот; от лявата му страна стоеше Будика, облечена с панталони „Деним“ и шемизета, чиито краища бяха вързани на възел над пъпа, а копчето на яката незнайно защо беше закопчано; от другата му страна, на тапициран с копринена дамаска стол, седеше Дирдри, облечена изискано и модно — с бяла плетена блуза с висока яка под шемизета и пола от шотландско каре. Кръстосал ръце и приседнал на ръба на бюрото, с единия крак на постлания с килим под, Дорсет се хилеше като дърта вещица с чудовищни размери. Злобните му очи оглеждаха подробно Пит и Джордино, забивайки се като иглички, за да проучат всеки сантиметър — от косите до върха на обувките им. След малко той се обърна към Мърчант, който стоеше зад Мейв, с ръка, пъхната под ревера на туиденото му сако и положена върху автомата в кобур под мишницата му.
	— Чудесно си се справил, Джон. — По лицето му се разля широка усмивка. — Предвидил си всяка тяхна стъпка. — Той повдигна едната си гъста вежда и измери с поглед изправените пред него двама мъже — целите мокри и окаляни, а после и Мейв, по чиито бузи и чело бяха полепнали мокри кичури коса, разтегли отново устни в противна усмивка и кимна на Мърчант. — Май че не всичко е вървяло както си очаквал, така ли е? Като ги гледам, сякаш са излезли от някой тинест ров.
	— Разтакаваха се до срещата им с неизбежното в опит да избягат във водата — отбеляза със задоволство Мърчант; в очите му се четеше самоувереност и високомерие. — Но накрая паднаха право в ръцете ми.
	— Имаше ли някакви проблеми с охраната на доковете?
	— Преговорите и заплащането минаха съвсем гладко — отвърна важно Мърчант. — След като яхтата ви се доближи до „Ошън Англър“, петимата моряци, които задържахме, бяха освободени. Убеден съм, че всяко официално оплакване, подадено от служители на НЮМА, ще бъде посрещнато от местните власти с бюрократично равнодушие. Страната дължи много на „Дорсет Консолидейтид“ за неговото подпомагане на икономиката й.
	— Ти и твоите хора заслужавате похвала — закима одобрително Дорсет. — Всички, които са взели участие, ще бъдат щедро възнаградени.
	— Много любезно от ваша страна, сър — подмилкващо рече Мърчант.
	— А сега, ако обичаш, остави ни сами.
	Мърчант внимателно огледа Пит и Джордино.
	— Тия двамата трябва да бъдат пазени зорко — възрази той с умерен тон. — Не ви препоръчвам да рискувате с тях.
	— Нима смяташ, че ще се опитат да превземат яхтата? — разсмя се Дорсет. — Двама беззащитни мъже срещу две дузини въоръжени? Или се опасяваш да не скочат зад борда и доплуват до брега? — Дорсет посочи през един голям прозорец към заострения тесен край на Кейп Феъруел на Южния остров на Нова Зеландия, който бързо се отдалечаваше зад яхтата. — Да изминат четирийсет километра по море, претъпкано с акули? Не вярвам.
	— Работата ми е да пазя вас и вашите интереси — каза Мърчант, след като свали ръка от оръжието си, закопча спортното си сако и тръгна безшумно към вратата. — И се отнасям сериозно към нея.
	— Оценявам всичко това — рече неочаквано рязко Дорсет, явно изгубил търпение.
	Щом Мърчант излезе, Мейв се нахвърли върху баща си.
	— Настоявам да ми кажеш добре ли са Шон и Майкъл и дали твоят гаден надзирател не им е сторил нещо лошо.
	Без да издаде звук, Будика пристъпи напред с протегната ръка — жест, който Пит отначало изтълкува като проява на чувства, но тя я стовари със страхотна сила през лицето на Мейв. Ударът за малко не повали сестра й на пода. Мейв политна назад, ала Пит я хвана, а Джордино застана между двете жени.
	С половин ръст по-нисък от Будика, той изви глава нагоре към лицето й, сякаш гледаше високо здание. Гледката стана още по-нелепа, когато трябваше да я погледне над издутите й гърди, за да й каже с комичен тон:
	— Има едно разрешение за вас.
	Пит добре познаваше погледа, с който я гледаше приятелят му. Джордино беше безпогрешен познавач на лица и характери. Винаги успяваше да долови нещо, някаква мъничка странност, която убягваше от погледа на Пит. Приятелят му поемаше риск, който според него беше оправдан. Той плахо се усмихна на Будика, огледа я от горе до долу и додаде:
	— Готов съм да се обзаложа с вас.
	— Да се обзаложите с мен ли?
	— Да. Бас ловя, че не си бръснете нито краката, нито мишниците.
	Последва миг мълчание от нейна страна, породено не от стъписване, а по-скоро от любопитство. След това лицето на Будика изведнъж се изкриви от гняв и тя замахна с юмрук. Джордино стоеше безучастно, очаквайки удара, но не направи никакъв опит да го избегне или отблъсне.
	Будика удари силно Джордино, по-силно от повечето олимпийски боксьори. Юмрукът й улучи бузата и челюстта му. Това беше яростен, унищожителен удар с широко махово движение, удар, който не можеше да се очаква от жена и би повалил повечето от мъжете. А повечето мъже, които Будика бе удряла в моменти на необуздана ярост, изпадаха в безсъзнание за двайсет и четири часа. Главата на Джордино се отметна на една страна и той направи крачка назад, после тръсна глава, сякаш да я прочисти и изплю един зъб върху скъпия килим. Невероятно, но противно на всички очаквания той отново пристъпи напред и застана под изпъкналата гръд на Будика. Очите му не изразяваха нито враждебност, нито желание за мъст. Просто я гледаше проницателно.
	— Ако имате поне малко чувство за почтеност и честна игра, ще признаете, че сега е мой ред.
	По лицето на Будика, която разтриваше натъртената си ръка, се изписа обърканост и изумление. Неудържимият й гняв бавно се замени със студена ненавист. Изразът в погледа й беше като на гърмяща змия, готвеща се да ухапе смъртоносно.
	— Вие сте кръгъл глупак — рече тя с леден глас.
	В следващия миг ръцете й се изопнаха напред и стиснаха Джордино за врата. Той сви ръце в юмруци и ги притисна до тялото си, без обаче никакъв опит да я възпре. Лицето му загуби естествения си цвят, очите му започнаха да изскачат, но той пак не направи усилие да се защити. Само я гледаше без капка злоба в погледа.
	Пит добре помнеше колко силни са ръцете на Будика; синините по ръцете му още не се бяха разнесли. В недоумение от неприсъщата за Джордино пасивност, той се отдели от Мейв с намерението да срита Будика с коляно, но гласът на баща й го спря.
	— Пусни го! — извика Артър Дорсет. — Не си цапай ръцете с някакъв си плъх.
	Джордино продължи да стои неподвижен като статуя в парк, дори и когато Будика го освободи от хватката си и отстъпи крачка назад, разтривайки кокалчетата на пръстите си, които бе забила в лицето му.
	— Следващия път — процеди тя през зъби — баща ми няма да е наблизо, за да спаси миризливата ти кожа.
	— Не сте ли се замисляла да станете професионална артистка? — попита я със сипкав глас Джордино, докато внимателно опипваше бързо потъмняващите петна по врата си. — Знам един цирк, готов да наеме човек, който може да откъсва главите на живи пилета и змии с уста…
	Пит го прекъсна, като сложи ръка на рамото му и рече:
	— Нека да чуем какво има да ни казва господин Дорсет, преди да си се включил в повторението на мача.
	— Вие сте по-умен от приятеля си — отбеляза Дорсет.
	— Само когато се наложи да предотвратя страдание или когато си имам вземане-даване с престъпници.
	— Такова ли мнение имате за мен? Че съм най-долен престъпник?
	— Ами като се вземе предвид, че вие сте отговорен за убийството на стотици хора, категоричният ми отговор е да!
	Дорсет сви нехайно рамене и отиде да седне зад бюрото си.
	— За съжаление това беше необходимо.
	Пит почувства как кипва от яд към Дорсет.
	— Не ми идва наум никакво оправдание за хладнокръвното отнемане на живота на невинни мъже, жени и деца.
	— Защо трябва да си разстройвате съня за няколко си жертви, когато всяка година в третия свят милиони хора умират от глад, болести и войни?
	— Защото така съм възпитан. Майка ми ми е казвала, че животът е дар.
	— Животът е стока за широко потребление, нищо повече — изсмя се Дорсет подигравателно. — Хората са като стари инструменти, които се използват, докато са годни, а след това се хвърлят или унищожават. Винаги ми е жал за такива като вас, които са обременени от морал и принципи. Вие сте обречени да преследвате един мираж, един съвършен свят, който никога не е съществувал и никога няма да съществува.
	Пит имаше чувството, че стои срещу истинска лудост, пусната на свобода.
	— Вие също ще умрете, преследвайки мираж.
	Дорсет се усмихна безрадостно.
	— Грешите, господин Пит. Аз ще го уловя, преди да ми е дошло времето.
	— Имате болнава, извратена житейска философия.
	— Поне засега ми служи добре.
	— Какво оправдание имате за това, че не прекратявате масовото убийство, причинено от ултразвуковите ви минни операции?
	— Да добия повече диаманти — много просто! — Дорсет се вторачи в Пит така, сякаш разглеждаше рядък екземпляр в стъкленица. — След няколко седмици ще направя милиони жени щастливи, като им предложа най-скъпоценните камъни на цена, каквато и просяк може да си я позволи.
	— Не ми правите впечатление на щедър човек.
	— Диамантите не са нищо повече от късчета въглерод. Единственото им практично ценно качество е, че те се оказаха най-твърдата субстанция, позната на човека. Само това им качество ги прави съществен елемент при машинната обработка на метали и пробиването на скали. Знаете ли, господин Пит, че думата „диамант“ е гръцка? И означава „несломим“. Гърците, а по-късно и римляните, са ги носили, за да ги предпазват от диви зверове и човешки врагове. Жените им обаче не са обожавали диамантите, както ги обожават днешните жени. Освен за гонене на зли духове те са били използвани и за проверка за изневяра. И все пак, стане ли дума за красотата им, същия блясък можете да получите и от кристалите.
	Докато Дорсет говореше за диамантите, погледът му нито за миг не се промени, но тупкащият пулс отстрани на врата му издаваше дълбокото му вълнение от предмета на разговора. Той продължи с друг тон, сякаш изведнъж се бе издигнал на ниво, до което малцина можеха да стигнат.
	— Известно ли ви е, че първият годежен диамантен пръстен е бил подарен на Мария Бургундска от австрийския ерцхерцог Фердинанд през 1477 година, а поверието, че „любовната жилка“ върви право от мозъка към третия пръст на лявата ръка идва от Египет?
	Пит го гледаше с нескрито презрение.
	— Това, което ми е известно, е, че днешното изобилие от необработени камъни се съхранява в складовете, пръснати из Южна Африка, Русия и Австралия с цел да се покачва изкуствено стойността им. Известно ми е също така, че картелът, който в същността си е монопол, ръководен от „Де Биърс“, фиксира цените. Затова как е възможно сам човек да предизвика целия синдикат и да причини ненадейно драстично спадане на цените на диамантения пазар?
	— Картелът ще налива вода право в моята мелница — отвърна надменно Дорсет. — Погледнато исторически, всеки път, когато някое минно дружество или страна, занимаващи се с добив на диаманти, се опита да го заобиколи и да продава самостоятелно на свободния пазар, картелът рязко намалява цените. Тогава отцепникът, след като е останал без конкуренция и се е озовал в непечелившо положение, се връща в кошарата. Аз разчитам на картела да повтори действията си. Докато там разберат, че ще залея пазара с милиони диаманти по два цента върху долара, без да ме е грижа за приходите, ще е станало много късно за тях да реагират. Пазарът вече ще е изпаднал в колапс.
	— Какъв е процентът във владеенето на депресиран пазар?
	— Аз не проявявам интерес към владеенето на пазара, господин Пит. Искам само да го унищожа завинаги.
	Пит забеляза, че Дорсет не гледаше право в него, а бе приковал безстрастно поглед зад главата му, сякаш виждаше видение, което само той можеше да види.
	— Ако правилно съм ви разбрал, сам ще си прережете гърлото.
	— Така се подразбира, нали? — Дорсет вдигна пръст към Пит. — Точно това искам да си помислят всички, дори най-близките ми сътрудници и собствените ми дъщери. А истината е, че очаквам да направя огромни пари.
	— Как? — попита Пит с нарастващ интерес.
	Дорсет разтегли устни в сатанинска усмивка, разкриваща уродливите му зъби.
	— Отговорът се крие не в пазара на диамантите, а в този на цветните скъпоценни камъни.
	— Боже мой! Сега разбирам за какво е било всичко това! — възкликна Мейв смаяна. — Смяташ да завладееш пазара с цветни скъпоценни камъни.
	Тя започна да трепери както от мокрите си дрехи, така и от полазилия я ужас. Пит свали мокрото си кожено яке и я загърна с него.
	— Да, дъще — кимна Дорсет. — През последните двайсет години твоят мъдър стар баща държеше в запас диамантената си продукция, а в същото време тихомълком изкупуваше участъци с най-големите мини за скъпоценни камъни в цял свят. Чрез сложна структура от подставени корпорации сега аз тайно контролирам осемдесет процента от пазара.
	— Предполагам, че под цветни скъпоценни камъни — вметна Пит — имате предвид рубините и изумрудите.
	— Точна така, както и много други скъпоценни камъни, между които са сапфирите, топазите, турмалините и аметистите. Повечето от тях са далеч по-рядко срещани от диамантите. Залежите от цаворити, червени берили и червени изумруди, както и мексиканският огнен опал например, започват все по-трудно да се откриват. Голям брой цветни скъпоценни камъни са толкова редки, че се търсят предимно от колекционери и рядко се използват за бижута.
	— Защо цените на цветните скъпоценни камъни не съответстват на тези на диамантите? — поинтересува се Пит.
	— Защото диамантеният картел винаги е успявал да избутва цветните камъни в сянката — отвърна Дорсет с плама на фанатик. — От десетилетия „Де Биърс“ харчат огромни суми за задълбочени проучвания и наблюдения на международните пазари. Милиони пари бяха хвърлени за реклама на диамантите и за изграждането на представата за вечната им стойност. За да поддържат фиксирани цени, „Де Биърс“ създадоха търсене на диаманти, което да е в крак с нарастващото предлагане. И така мрежата на идолите, улавяща мъжа, който изразява любовта си към една жена, като й подарява накит с диамант, се изплиташе чрез ловка рекламна кампания, която достигна върха си с фразата: „Диамантите са вечни“. — Дорсет стана и закрачи напред-назад из стаята, подсилвайки думите си с ръкомахане. — Тъй като производството на цветни скъпоценни камъни е раздробено от хиляди независими производители, които се конкурират взаимно в продажбите, не съществува обединена организация, която да рекламира цветните скъпоценни камъни. Търговията страда поради незнанието на потребителя за всичко това. Ето защо възнамерявам да променя нещата след рязкото спадане на цените на диамантите.
	— Значи сте скочил с двата крака.
	— Аз не само ще добивам цветни скъпоценни камъни от мините — обяви Дорсет, — но, за разлика от „Де Биърс“, ще ги обработвам и продавам чрез бижутерска къща „Дорсет“, моя верига от магазини за продажба на дребно. Изумрудите, смарагдите и рубините може и да не са вечни, но когато с мен ще е свършено, те ще накарат всяка жена, която ги носи, да се чувства като богиня. Бижуто с тях ще е добило ново великолепие. Още навремето известният ренесански златар Бенвенуто Челини е оповестил на всеослушание, че рубините и изумрудите са по-прелестни от диамантите.
	Това беше поразяващо схващане и Пит внимателно премисли вероятностите, преди да зададе въпроса си:
	— От десетилетия жените живеят с представата, че диамантите имат неоспорима връзка с ухажванията и доживотните взаимоотношения. Наистина ли мислите, че сте в състояние да замените копнежа им по диамантите с копнежа по цветните скъпоценни камъни?
	— Защо не? — Дорсет изглеждаше изненадан, че Пит изразява съмнение. — Традицията за подаряване на диамантен годежен пръстен води началото си едва от края на 1800 година. Така че нужно е само стратегия за подновяване на начина на общественото мислене. Аз разполагам с високопрофесионална творческа рекламна агенция с представителства в трийсет страни, които са готови да предприемат международна рекламна кампания редом с моята операция за разгромяването на картела. Когато мен няма да ме има, цветните скъпоценни камъни ще бъдат особено предпочитани камъни за бижута. А диамантите ще се използват просто за фон на обковките.
	Пит отмести поглед към Будика, после към Дирдри и накрая към Мейв.
	— Като повечето мъже и аз съм слаб познавач на женските скрити мисли и чувства, но съм сигурен, че няма да е толкова лесно да бъдат убедени, че диамантите не са им най-скъпите приятели.
	Дорсет се изсмя сухо.
	— Мъжете са тези, които купуват скъпоценни камъни за жените. И в зависимост от това, до каква степен искат да изразят искрената си любов, изискването им за стойността е по-високо. Спечелете ги с уверението, че рубините и изумрудите са петдесет пъти по-редки от диамантите, и те ще ги купят.
	— А това истина ли е? — попита скептично Пит. — Че изумрудите са по-редки в сравнение с диамантите?
	Дорсет кимна важно.
	— Тъй като залежите от изумруди намаляват и след време ще се изчерпат, несъответствието ще се увеличи. Всъщност смело може да се каже, че червеният изумруд, който се извлича само от една-две мини в щата Юта, е над милион пъти по-рядък от диаманта.
	— Със завладяването на един пазар и разрушаването на друг вероятно целите нещо повече от чисто и просто печалба.
	— Няма да е „чисто и просто печалба“, драги ми Пит. Печалбите ще са на ниво, нечувано досега в историята. Става дума за десетки милиарди долари.
	На Пит му беше трудно да проумее зашеметяващата сума.
	— Но вие не можете да получите такива пари, освен ако не удвоите цената на цветните скъпоценни камъни.
	— Да я учетворя, е по-близо до истината. Разбира се, това няма да стане за едно денонощие, а чрез постепенно увеличаване на цените в продължение на години.
	Пит направи няколко крачки, застана пред Дорсет и внимателно се вгледа във високия мъж.
	— Не възразявам срещу желанието ви да влезете в ролята на цар Мидас — заговори той със сдържана непоколебимост. — Правете каквото искате с цената на диамантите. Но, за бога, спрете ултразвуковите изкопни работи в мините ви. Обадете се на вашите управители и им наредете да преустановят всички операции. Направете го още сега, преди да са взети нови жертви.
	Настъпи необичайна тишина. Всички погледи се отправиха към Дорсет, очаквайки го да отвърне на предизвикателството с изблик на гняв. Но той само изгледа продължително Пит и се обърна към Мейв.
	— Много е нетърпелив твоят приятел. Той не ме познава, не приема моята решителност. — После отново се обърна към Пит. — Ударът върху диамантения картел е предвиден за двайсет и втори февруари, след двайсет и един дни, считано от днес. За да го осъществя, на мен ми е нужен всеки грам, всеки карат, който може да се добие от мините ми. За отразяването в световната преса на този мой ход, за рекламно място във вестниците и за телевизионно време вече е заплатено и е включено в предварителните програми. Така че не може да има и няма да има никаква промяна в плановете. Ако умре малко паплач, да умира.
	Душевно разстройство, заключи Пит в себе си; само с тези думи може да се определи нечовешката злост в черните като въглен очи на Дорсет. Душевно разстройство и пълно безразличие към всякаква мисъл за угризение. Това е човек без капка съвест. Пит почувства как кожата му настръхва само като го гледа. Запита се за колко ли отнети живота ще отговаря Артър Дорсет. Колко ли са били жертвите сред онези, които са се изпречвали на пътя му към богатството и властта още преди да започне да изкопава диаманти с ултразвук? Остри ледени иглички го прободоха при мисълта, че стои пред човек с противообществени прояви, на нивото на сериен убиец.
	— Дорсет, вие ще си платите за престъпленията — заговори той спокойно, но с ледена нотка в гласа. — Положително ще си платите за непоносимата скръб и мъката, които сте причинил.
	— И кой ще бъде моят ангел на възмездието? — озъби му се Дорсет. — Може би вие? Или господин Джордино? Не вярвам да има предопределено възмездие от небесата. Такава възможност е доста далечна. Единствената сигурност, на която мога да разчитам, господин Пит, е, че вие няма да сте наблизо, за да го видите.
	— Значи премахвате свидетелите, като ги застрелвате в главата и хвърляте телата им зад борда, така ли действате?
	— Да застрелям вас и господин Джордино в главата? — В гласа на Артър Дорсет не се долавяше никакво вълнение, никакво чувство. — Няма нищо по-жестоко и шаблонно, а и по-състрадателно, от подобно нещо. Да ви хвърля в морето? Да, можете да считате това за предрешен въпрос. Във всеки случай обещавам на вас и на приятеля ви бавна, но мъчителна смърт.


	31.

	След трийсет часа гръмко боботене по морето с невероятна скорост мощните двигатели стихнаха до приглушено тупкане. Яхтата намали ход и започна да дрейфува върху леките вълни. Последното видимо очертание на новозеландското крайбрежие отдавна бе изчезнало зад дирята на яхтата. На север и запад разклонени светкавици прорязваха тъмни облаци и тътенът на гръмотевица отекна глухо в далечния хоризонт. На юг и изток обаче нямаше нито облаци, нито гръмотевици. Там небето беше ясно и синьо.
	Пит и Джордино прекараха нощта и половината от другия ден заключени в малък отсек за продоволствия зад машинното отделение. Там беше толкова тясно, че имаше място толкова, колкото да седнат на пода с колене, свити до брадичката. Почти през цялото време Пит бе останал буден, с по-прояснено съзнание, и се вслушваше в оборотите на двигателите и блъскането на вълните в корпуса. Докато Джордино, отхвърляйки всякаква мисъл за сдържаност, реши да извади вратата от пантите й, но се озова пред четирима пазачи, които мигом забиха дулата на автоматичните си оръжия в пъпа му. Победен, той побърза да се върне на мястото си и тутакси заспа още преди вратата да бъде отново окачена.
	Правейки си самокритика, Пит едва се побираше от яд и обвиняваше само себе си за опасното им положение, но в действителност нито една грешка не можеше да се припише на него. Трябваше да допусне появата на Джон Мърчант. Бяха го изненадали неподготвен, защото не бе предвидил фанатичното им желание да примамят Мейв обратно в лапите им. За тях той и Джордино бяха второстепенни пионки. Артър Дорсет ги смяташе за малко повече от досадни нищожества в налудничавата си кампания за абсурдно натрупване на богатство.
	Имаше нещо необяснимо и зловещо в непоколебимата им съсредоточеност върху такъв сложен план, целящ да вкарат в клопка едната дъщеря и да премахнат двамата мъже от НЮМА. Пит се запита със свито сърце защо държат него и Джордино живи, но преди да стигне до някакво предположение, вратата се отвори със скърцане и на прага застана Джон Мърчант с поглед, изпълнен със злоба. При вида на олицетворението на своето възмездие Пит несъзнателно си погледна часовника. Беше единайсет и двайсет предобед.
	— Време е да се прехвърлите на вашия плавателен съд — съобщи със задоволство Мърчант.
	— Ще се качваме на друг кораб ли? — попита Пит.
	— Може и така да се каже.
	— Надявам се обслужването там да е по-добро от тукашното — лениво вметна Джордино. — Не се съмнявам, че ще се погрижите за багажа ни.
	Мърчант подмина думите на Джордино, като само сви рязко рамене, после додаде:
	— Господа, моля да побързате. Господин Дорсет не обича да чака.
	Малка армия от пазачи, въоръжени с различни видове оръжия, предназначени да нанасят телесни удари, а не да убиват, заобиколиха Пит и Джордино и ги изведоха на кърмовата палуба. Двамата мъже присвиха очи от помръкващата слънчева светлина и точно тогава закапаха първите капки дъжд от облаците, които се задаваха, подгонени от лекия бриз.
	Дорсет седеше под навес до маса, отрупана с различни пикантни ястия в сребърни съдове за сервиране. От двете му страни стояха изправени двама прислужника, единият — готов при най-малкия знак да напълни отново чашата му за вино, а другият — да раздига използваните прибори. Будика и Дирдри, седнали отляво и отдясно на баща си, не си направиха труда да вдигнат поглед от чиниите си, когато Пит и Джордино застанаха пред височайшите им особи. Пит се огледа за Мейв, но не я откри.
	— Съжалявам, че се налага да ни напуснете — заговори Дорсет между залъците препечен хляб с хайвер. — Жалко, че не можете да останете за второто ястие.
	— Нима не знаете, че трябва да се откажете от хайвера? — попита го Пит. — Бракониерите доведоха есетрата до изчезване.
	Дорсет равнодушно сви рамене.
	— Е, най-много цената му да се увеличи с няколко долара.
	Пит извърна глава и обходи с поглед пустото море, което започваше да погрознява от задаващата се буря.
	— Казаха ни, че ще се прехвърлим на друг кораб.
	— Ще се прехвърлите.
	— А къде е той?
	— Във водата до яхтата.
	— Аха, ясно — рече тихо Пит. — Много ясно. Намислили сте да ни запратите да се носим свободно по течението.
	Дорсет избърса със салфетка полепналите по устните му остатъци от храна със сръчността, с която автомонтьорът избърсва омаслените си ръце.
	— Извинете ме, че ви давам такъв малък плавателен съд, при това, трябва да добавя, без двигател, но не разполагам с друг.
	— Какъв чудесен садистичен похват. Явно, мисълта, че ще се мъчим, ви доставя наслада.
	Джордино хвърли поглед към двете мощни моторни лодки, закрепени върху горната палуба на яхтата.
	— Трогнати сме от вашата щедрост — рече той.
	— Бъдете благодарни, че ви предоставям възможност да останете живи.
	— В район на морето, където кораби не се движат и течението ще ни отнесе право на пътя на бурята. — Пит се намръщи. — Най-малкото, което можете да направите, е да ни дадете лист и писалка, та да си напишем завещанието и последното желание.
	— Разговорът ни свърши. Сбогом, господин Пит, господин Джордино, и бон воаяж! — Дорсет кимна на Джон Мърчант. — Отведи тия отрепки от НЮМА при плавателния им съд.
	Мърчант им посочи да минат през една отворена вратичка в бордовата ограда.
	— Ама как, няма ли да има знамена и фанфари? — възрази Джордино.
	Пит пристъпи до ръба на палубата и погледна във водата. До яхтата се поклащаше малка полунадуваема лодка. Беше дълга три и широка два метра; V-образният й корпус изглеждаше солиден. Основният й отсек обаче едва можеше да побере четирима души, тъй като неопреновите външни поплавъци заемаха половината лодка. Плавателният съд е имал някога извънбордов двигател, който впоследствие е бил свален. Кабелите още висяха от командния блок. Вътре беше празен, с изключение на свитата в единия край фигура, загърната с коженото яке на Пит.
	Ледена ярост се надигна в Пит. Той сграбчи Мърчант за яката на спортното му сако и го метна настрани с такава лекота, сякаш метна сламено чучело. След това се втурна обратно към масата за хранене, преди да успеят да го спрат.
	— Без Мейв! — Гласът му прозвуча остро.
	Дорсет се усмихна, но изразът на лицето му не се разведри.
	— Тя прие името на прапрабаба си, тъй че нека да страда като нея.
	— Негодник такъв! — процеди през зъби Пит с животинска омраза. — Развратен мошеник…!
	Само толкова можа да каже. Един от пазачите на Мърчант заби зверски приклада на оръжието си отстрани в тялото му, малко над бъбрека.
	Силна болка присви Пит, но бушуващият в него гняв го задържа на крака. Той се наведе напред, грабна с две ръце покривката на масата, рязко я дръпна и я метна във въздуха. Чаши, ножове, вилици и лъжици, съдове за сервиране и чинии се разхвърчаха над палубата с шумно дрънчене. После Пит се нахвърли през масата върху Дорсет, но не просто да го удари или да го стисне до смърт за гушата. Знаеше, че това е единствената му и последна възможност да обезобрази този мъж. Той изпъна показалците си и ги ръгна в лицето му, но мигом бе нападнат от пазачите. Побеснялата Будика замахна, за да нанесе саблен удар във врата на Пит, но не успя и го улучи по рамото. Единият пръст на Пит също се отплесна и само одраска челото на Дорсет. Другият обаче попадна точно в целта и той чу пронизителен като на първобитен човек вик. После почувства как по цялото му тяло заваляха юмруци, но след малко, когато мелето изведнъж пропадна в пълен мрак, вече не чувстваше нищо.


	Пит се събуди и помисли, че се намира в някаква бездънна дупка или пещера дълбоко в земята. Или поне в дълбините на подземна кухина, където царуваше само вечен мрак. Напълно отчаян, той пипнешком затърси изход, но имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг. Сигурно съм попаднал в кошмар и съм обречен да се лутам завинаги в непрогледен лабиринт, помисли си той с усещане за безизходица. Но изведнъж, като че ли само след едно мигване, той видя в далечината слаба светлина. Протегна ръка към нея и забеляза, че тя започва да се увеличава сред бързодвижещи се по небето тъмни облаци.
	— Слава на Бога! Лазар възкръсна от мъртвите. — Гласът на Джордино сякаш идваше от улична пресечка и шумът на движението отчасти го поглъщаше. — И тъкмо навреме да умре отново, като види какво е времето.
	Когато Пит се свести напълно, му се прииска да се върне обратно в лабиринта. Всяка точка на тялото му туптеше от болка. Имаше чувството, че костите му — от черепа до коленете — до една бяха строшени. Опита се да седне, но замръзна неподвижен още след първото си движение и изстена от болка. Мейв го докосна по бузата и обгърна с ръка раменете му.
	— Ще те боли по-малко, ако се постараеш да не мърдаш.
	Той вдигна поглед към лицето й. Широко отворените й небесносини очи преливаха от грижовност и обич. Пит едва ли не осезателно чувстваше как любовта й го обгръща като воал и болката му се оттича от вените, сякаш Мейв му бе направила магия.
	— Ама каква каша забърках, нали? — промълви той.
	Тя бавно поклати глава и кичури от дългата й руса коса докоснаха бузите й.
	— Не, недей да мислиш така. Сега нямаше да си тук, ако не беше тръгнал заради мене.
	— Хората на Мърчант добре те подредиха, преди да те изхвърлят от яхтата. Изглеждаш така, сякаш бейзболисти са изпробвали бухалките си върху теб — обади се Джордино.
	Пит с мъка се надигна до седнало положение.
	— А Дорсет?
	— Подозирам, че си улучил едното му око, та ще заприлича на същински пират, като си сложи тъмната превръзка. Ще му липсва само белег от дуел и крив нож.
	— Будика и Дирдри го пренесоха в салона по време на патакламата. Ако Мърчант бе видял по-рано степента на нараняването на татко, не мога да ти опиша на какво щеше да те направи — допълни Мейв.
	Пит огледа с подутите си и полузатворени очи злокобното море.
	— Отидоха ли си?
	— Опитаха се да ни прегазят, преди да офейкат, за да не ги застигне бурята — отвърна Джордино. — Извадихме късмет с неопреновите поплавъци на сала ни и това, че сме без двигател, та успяхме да отскочим от носа на яхтата. Залавянето ни, тъй да се каже, беше на косъм.
	Пит отново съсредоточи поглед върху Мейв.
	— Значи ни оставиха да се носим по течението, както навремето прапрабаба ти Бетси Флечър.
	Тя го изгледа с почуда.
	— Ти откъде знаеш за нея? Аз нищо не съм ти казвала.
	— Винаги проучвам жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си.
	— Който ще бъде къс — намеси се Джордино, сочейки намръщен към северозапад. — Защото, ако правилно са ми преподавали в час по метеорология във вечерното училище, то ние се намираме точно на пътя на това, което по тия места наричат тайфун или циклон — зависи доколко близо сме до Индийския океан.
	Само като погледна тъмните облаци и проблясъците на мълниите, последвани от заплашителния грохот на гърмежите, сърцето на Пит се сви. Той огледа морската шир и се заслуша във все по-усилващия се вятър. Синорът между живота и смъртта се бе стеснил до дебелината на хартиен лист. Слънцето вече бе се скрило и морето стана сиво. След броени минути водовъртежът щеше да погълне малката лодка.
	Пит не се колеба дълго.
	— Първата заповед за деня е да се снабдим с котва. — Той се обърна към Мейв. — Ще ми трябва моето кожено яке, някакво въже и всяко нещо, годно за направата на плаваща котва, която да ни предпази от преобръщане в бурното море.
	Без да каже дума, тя изхлузи от гърба си якето и го подаде на Пит, а Джордино затършува в едно малко отделение под седалката. Изнамери една ръждясала кука със закачени за нея две найлонови въжета, едното дълго пет метра, другото — три. Пит просна якето на пода и започна да трупа върху него обувките на тримата, куката, както и някакви стари резервни части за двигател и няколкото ръждясали инструмента, които Джордино бе извадил от отделението под седалката. След това закопча ципа, върза на възел ръкавите през яката и колана на кръста и стегна импровизирания товар с единия край на по-късото найлоново въже. После го хвърли зад борда, изчака го да потъне и привърза здраво другия край на въжето за командното табло с ненужни бутони за липсващия извънбордов двигател.
	— Лягайте на пода — нареди Пит, омотавайки другото въже около командния блок. — Предстои ни безумно пътуване. Препашете се с това въже и вържете другия му край за лодката, за да не я изпуснем, ако се прекатурим в морето.
	Той хвърли един последен поглед над неопреновите поплавъци към застрашителните вълни, прииждащи от хоризонта, който ту се надигаше, ту пропадаше. Морето беше грозно и в същото време красиво. Една светкавица проряза пурпурночерните облаци и гърмът й се разнесе като удари на хиляди барабани. Грохотът се сипеше безмилостно върху тримата. Духащият с пълна сила вятър, заедно с поройния дъжд, който закриваше небето и превръщаше морето в кипящ бульон от пяна, се стовари върху тях след по-малко от десет минути. Капките, шибани от вятъра, който виеше като хиляди горски духове, се забиваха с такава сила, че бодяха като иглички.
	Пръски хвърчаха от гребените на вълните, издигащи се на три метра от браздите. После височината им изведнъж достигна седем метра и те, накъсани и разбъркани, залашкаха лодката ту на една, ту на друга посока. Вятърът забушува още по-силно, а морето зачести застрашителните си яростни атаки срещу безпомощната лодка и клетите й пътници. Лодката се завърташе бясно, когато биваше подхвърляна към гребените на вълните, а след това стремително пропадаше в браздата. Нямаше рязко определена линия между въздуха и водата.
	За най-голямо учудване плаващата котва не се откъсна. Тя изпълняваше предназначението си и оказваше съпротивление с тежестта си, като възпираше яростта на морето да преобърне лодката и да изхвърли пътниците й в смъртоносните води, откъдето връщане нямаше. Сивите вълни ги обливаха, мокрейки ги до кости, и пълнеха лодката с кипяща пяна, но пък така задържаха центъра на тежестта по-дълбоко във водата и увеличаваха, макар и малко, стабилността й. Въртеливото движение и рязкото издигане и падане на лодката така усукваше товара от морска вода около телата им; че те се чувстваха като в миксер за плодови сокове.
	В известен смисъл малкият размер на лодката се оказа предимство. Неопреновите поплавъци от двете й страни я правеха способна да се задържа на повърхността като коркова тапа. Колкото и силна да беше бурята, издръжливият корпус нямаше да се пръсне на парчета, а ако плаващата котва не се откъснеше, тя нямаше и да се преобърне. Щеше да издържи на бурята, както палмовите дървета се огъваха от силните ветрове, но не се пречупваха. Следващите двайсет и четири минути минаха като двайсет и четири часа и докато тримата упорито не се предаваха, Пит все още не можеше да повярва, че бурята не ги бе надвила. Думите не бяха достатъчни, за да се опише окаяното им състояние.
	Несвършващите водни стени се срутваха в лодката и тримата се задавяха и едва си поемаха дъх, докато малкият плавателен съд не бъдеше изхвърлен на гребена на следващата вълна. Нямаше нужда да изгребват водата, изпълнила вътрешността му, напротив — тежестта й ги предпазваше от прекатурване. В един миг те се държаха здраво, за да не полетят зад борда над поплавъците, в следващия — се подготвяха да не изхвърчат във въздуха при поредното бясно пропадане в морската бразда.
	Пит и Джордино, които бяха поставили Мейв помежду си и всеки бе обвил закрилнически едната си ръка около тялото й, седяха с изпънати до вътрешните стени на лодката крака за по-голяма опора. Изхвръкнеше ли единият, спасение за него нямаше. Пороят намаляваше видимостта до няколко метра и скоро никой нямаше да може да ги види.
	При едно светване на мълния Пит хвърли поглед към Мейв. Тя имаше вид, сякаш беше убедена, че е паднала в ада и трябва да изтърпи мъките на прокълнатите да страдат от морска болест. На Пит му се прииска да я утеши с думи, но тя нямаше да го чуе от рева на вятъра. Той прокле името на Дорсет. Господи, колко ли ужасно се чувства тя при мисълта, че има баща и сестри, които я мразят до такава степен, че открадват децата й, а после се опитват да я убият, защото е добра и мила и отказва да вземе участие в престъпните им действия. Това беше ужасно несправедливо и нечестно. Тя няма да умре, помисли си Пит, поне докато той е жив. Пит сложи ръка върху рамото й и прочувствено го стисна. След това отмести поглед към Джордино.
	Изражението на Джордино издаваше твърдост. Видимото му равнодушие сред този ад вдъхна нова увереност в Пит. Каквото има да става, ще стане, се четеше в очите на приятеля му. Човешката издръжливост няма граници. Пит знаеше, че Джордино ще излезе отвъд границите на разбираемото, дори ще умре, но няма да се пусне от лодката, нито да свали ръка от Мейв. Той никога нямаше да отстъпи пред морето.
	Почти в същия момент, сякаш двамата мислеха еднакво, Джордино се обърна да види как се справя Пит. Има два вида мъже, рече си той наум. Едните са наясно, че дяволът чака да вземе душите им и това ги плаши до смърт, а другите изпадат в безнадеждност и гледат на дявола като на облекчител на земните им мъки. Пит не спадаше към нито една от тези две групи. Той беше способен да гледа дявола право в очите и да му се изплюе в лицето.
	Видът на приятеля на Джордино от трийсет години говореше, че той може да си я кара така завинаги. Джордино отдавна бе престанал да се изумява от силата на духа на Пит и влечението му към бедствени положения. Пит разкриваше същността си там, където имаше гибел и нещастие. Пренебрегвайки напълно яростното блъскане на вълните, той не приличаше на човек, който очаква края и смята, че не е в състояние да се пребори с морската стихия. Погледът му, насочен в завесите от дъжд и пяна, които шибаха лицето му, бе някак странно далечен. По всичко личеше, че мислите му са съсредоточени някъде другаде — той изглеждаше така, сякаш седеше на сухо и високо в апартамента си в хангара. Пит, заключи Джордино за сетен път, откакто бяха заедно на или под морската повърхност, е човек, който се чувства най-добре, когато е в стихията си.
	Падна нощ и отмина, нощ на мъчения, които като че ли никога нямаше да свършат. Непрекъснато обливани от водата, тримата бяха вкочанени от студ, който прорязваше плътта им като с хиляди ножове. Първите лъчи на зората им донесоха известно облекчение — поне щяха да виждат как се разбиват вълните, а не само да ги чувстват и да чуват грохота им. След изгрева на слънцето, забулено от гърчещи се облаци, те продължаваха да се борят със сетни сили за живота си. Копнееха да настъпи денят, но той дойде със странна сива светлина, която освети жестокото море като в стар черно-бял филм.
	Независимо от яростната вихрушка, въздухът беше горещ и душен и толкова плътно напоен със сол, че едва се вдишваше. Времето течеше, без да има отношение към циферблатите на ръчните им часовници. Старият „Докса“ на Пит и по-новият „Акваленд Про“ на Джордино не пропускаха вода до двеста метра дълбочина и продължаваха да тиктакат, докато малкият часовник на Мейв се бе овлажнил и бе спрял.
	Малко след като морето се развилия, Мейв зарови глава в основата на единия поплавък и се помоли да оцелее, за да види отново двете си момченца, помоли се да не умре, без да им е оставила нежни спомени от себе си, а не бегли напомняния, че е изчезнала и потънала в недружелюбно море. Измъчваше я мисълта, че съдбата им е в ръцете на баща й. Отначало тя изпитваше страх, по-силен от всеки друг момент в живота й, страх, наподобяващ усещането, че е затрупана от снежна лавина. После той постепенно започна да се стопява, когато разбра, че ръцете на двамата мъже, обвили гърба и раменете й, никога нямаше да се отпуснат. Имаше чувството, че самоконтролът им е изключителен и че силата им се влива в тялото й. С такива мъже, които я закриляха, в нея се пробуди искрица надежда и слаба, но нарастваща вяра, че може би ще оживее да види и следващата зора.
	Пит обаче не беше чак такъв оптимист. Той много добре съзнаваше, че силите им, неговите и на Джордино, са на изчерпване. Най-големите им врагове бяха невидимите заплахи от хипотермия и умора. Нещо трябваше да отстъпи — или издръжливостта на двамата, или яростта на бурята. Непрестанните усилия, които полагаха, за да не се удавят, им бяха отнели всичко, което можеха да дадат от себе си. Те водеха битка срещу превъзхождащи ги сили и бяха на крачка от пълното си изтощение. И все пак той отказваше да приеме, че са безсилни. Беше се вкопчил в живота, черпейки сили от намалелите си запаси, и се хващаше здраво някъде, когато следващата вълна ги облееше, съзнавайки, че времето на гибелта им бързо наближаваше.


	32.

	Но Пит, Мейв и Джордино не загинаха.
	Към привечер се усети отслабване на вятъра и скоро след това бурното море започна да се укротява. Те не знаеха, че тайфунът бе променил посоката си и от северозапад ненадейно бе извил на югоизток към Антарктида. Скоростта на вятъра значително намаля от 150 до малко под 60 километра и вълните обуздаха лудостта си, а разстоянието между гребените и браздите се скъси до почти три метра. Дъждът оредя до лек ръмеж, който се превърна в мъгла и надвисна над плоските вълни. Малко преди тъмнината да се спусне отново, над главите им незнайно откъде изникна самотна чайка и изписка, докато правеше кръг над малката лодка, сякаш се изненада, че я вижда все още на повърхността.
	След около час небето се изчисти от облаци, а силата на вятъра намаля дотолкова, че трудно би издула платната и на малък ветроход. Бурята като че ли беше лош сън в нощта, който свърши с меката светлина на настъпващия ден. Те бяха спечелили само една битка във война със стихиите. Гневното море и жестоките ветрове не успяха да ги отведат в дълбините. Онова, което вихрушката не можа да унищожи с убийствената си ярост, тя възнагради със снизхождение.
	Всичко изглежда толкова мистично, помисли си Мейв. Ако им беше предопределено да умрат, те никога нямаше да издържат на бурята. Сигурно има защо да сме останали живи, твърдо заключи тя в себе си.
	Смазани от умора, с изчерпани сили, тримата стояха сгушени в лодката, без да си разменят и дума. Утешени от спокойствието, настъпило след отминалия ураган, те навлязоха в район, където морето проявяваше пълно безразличие към състоянието им и те потънаха в дълбок сън.
	До следващата сутрин леки вълни, останали от бурята, продължиха да набраздяват повърхността, докато най-подир морето стана гладко като огледало. Мъглата отдавна се бе разнесла и видимостта бе пълна, чак до най-далечната точка на пустия хоризонт. Сега морето се зае да постигне чрез покаяние онова, което не успя да постигне чрез яростна сила. Тримата бавно се разбудиха от слънцето, което през последните четирийсет и осем часа тъй болезнено им липсваше, а сега пък ги зажули с безмилостния си пек.
	Пит направи опит да седне, но по цялото му тяло премина силна болка. Към раните, получени от хората на Джон Мърчант, се бяха добавили и ударите от морската стихия. Той примигна от ослепителното отражение на слънцето във водата и съвсем бавно се надигна до седнало положение. Нямаше какво друго да прави, освен да седи в лодката и да чака. Но какво да чака? Да чака със слаба надежда появата на кораб от хоризонта, плаващ право към тях? Течението ги бе отнесло в мъртва зона, далече от морските пътища, където рядко се мяркаха кораби.
	Артър Дорсет много преднамерено бе избрал къде да ги спусне на вода. Ако по някакво небесно чудо те оцелееха от тайфуна, то поне гладът и жаждата щяха да ги уморят. Пит нямаше да допусне да загинат след всичко, което преживяха. Даде си обет за мъст — да остане жив с единствената цел да отмъсти на Артър Дорсет, като го убие. Малцина бяха онези, които заслужаваха повече от него смъртта си. Закле се да пренебрегне установените си правила за етика и морал, ако му се удаде случай да се срещне отново с Дорсет. Не забрави и Будика и Дирдри. Те също щяха да си платят за нечовешкото им отношение към Мейв.
	— Колко е спокойно — обади се Мейв и се притисна по-плътно до Пит, който усети, че цялата трепери. — Имам чувството, че бурята продължава да бушува в главата ми.
	Пит избърса напластената по клепките си сол, облекчен до известна степен, че вълнението стихна. Той погледна наситеносините й очи, помръкнали от умора и замъглени от дълбокия сън. Забеляза обаче, че докато го гледаха, те бавно започнаха да просветват.
	— Раждането на Венера от морските вълни — тихо рече той.
	Тя се изправи до седнало положение и провря пръсти в сплъстената си от сол руса коса, за да й придаде по-пухкав вид.
	— Съвсем не се чувствам като Венера — усмихна се тя, — а още по-малко е възможно да приличам на нея. — Тя вдигна пуловера си и внимателно опипа червените белези на талията си, останали от непрестанното търкане на спасителното въже.
	Джордино бавно отвори едно око.
	— Ако вие двамата там не млъкнете и не оставите хората да се наспят, ще повикам управителя на този хотел и ще се оплача.
	— Ние ще се топнем в басейна, а после ще закусим на верандата — каза Мейв с дързък хумор. — Защо не ни последваш?
	— Предпочитам да се възползвам от обслужването по стаите — провлачено отвърна Джордино, сякаш самото говорене го изтощаваше.
	— След като сме в такова бодро настроение — намеси се Пит, — предлагам да се заемем с плана за оцеляването ни.
	— Какви са шансовете ни да бъдем спасени? — попита наивно Мейв.
	— Нулеви — отвърна Пит. — Бъди сигурна, че баща ти ни е спуснал в най-пустия район на морето. Адмирал Сандекър и групата от НЮМА нямат ни най-малка представа какво се е случило с нас. А и да имаха, няма да знаят къде да ни търсят. Ако искаме да се върнем към нормалния си живот, ще трябва да действаме, без да очакваме помощ отнякъде.
	Първата им задача беше да издърпат плаващата котва и да извадят от якето на Пит обувките си, инструментите и останалите предмети. После огледаха поотделно всяка част, негодна или годна на вид, която можеше да им послужи за предстоящия им дълъг път. Накрая Пит извади пакета, който бе напъхал в панталоните си, преди да запрати микробуса във водата.
	— Какво още намери в лодката? — попита той Джордино.
	— Толкова железария, която едва ще стигне да се окачи врата на обор. Отделението под седалката съдържаше всичко на всичко три панти с различна големина, една отвертка, една маслена помпа, четири запални свещи, комплектувани с болтовете и гайките им, няколко парцала, едно дървено гребло, найлонов калъф за лодка и нещичко от рода на „познай-какво-държа-в ръката си“ за развлечение по време на пътуването.
	— Какво е то?
	Джордино му подаде една малка ръчна помпа.
	— Ето. Тъкмо ще помпаме с нея поплавъците.
	— Колко е дълго греблото?
	— Малко повече от метър.
	— Няма да е достатъчно високо, за да издигнем платно на него — отбеляза Пит.
	— Вярно, но ако го вържем за командния блок, можем да го ползваме като кол за навес, който да опънем над лодката.
	— Имайте предвид, че в калъфа на лодката можем да съберем вода, ако пак завали — подсети ги Мейв.
	Пит я погледна и попита:
	— Имаш ли нещо по себе си, което да влезе в употреба?
	Тя поклати глава.
	— Само по дрехи съм. Моята чудовищна сестра ме изхвърли в лодката, без нищо друго освен с едно червило.
	— Познай за кого говори — смотолеви Джордино.
	Пит отвори малкия непромокаем пакет и извади от него войнишки нож, много стар и изтъркан скаутски компас, малка цилиндрична кутия с кибрити, аптечка, не по-голяма от цигарен стек, и джобен автоматичен пистолет „Маузер“, 25 калибър, с резервен пълнител.
	Мейв спря поглед върху малкото оръжие.
	— Могъл си да убиеш Джон Мърчант и баща ми.
	— Нима можех да надвия онази малка армия охранители?
	— Както виждам, страхотно си се подсигурил — допълни тя с плаха усмивка. — Винаги ли си носиш тази чантичка?
	— От времето, когато бях скаут.
	— Кого възнамеряваш да застреляш насред тази пустош?
	— Не кого, а какво. Някоя птица, стига да долети достатъчно близо.
	— Ще застреляш една беззащитна птица?
	Пит я погледна и отвърна:
	— Само защото изпитвам странното нежелание да умра от глад.
	Джордино напомпи поплавъците и след това се залови с направата на навеса. Пит огледа всеки квадратен сантиметър от лодката, за да провери дали неопреновите поплавъци не са спукани или протрити някъде, и дали няма структурни повреди на корпуса от стъклено влакно. После се гмурна зад борда и опипа с ръка дъното му, но не откри нищо нередно. Плавателният съд изглеждаше около четиригодишен и по всяка вероятност е бил използван като брегова лодка в случаи, когато яхтата на Дорсет е хвърляла котва до бряг без пристан. Пит с облекчение забеляза, че макар и доста овехтяла, лодката беше в добро състояние. Като единствен недостатък можеше да се приеме липсата на извънбордовия двигател, който бе свален от кърмовата греда.
	След като се качи отново на борда, той натовари Джордино и Мейв с дребни задачи за целия ден, за да отклони мислите им от трудното положение и от усилващата им се жажда. Пит бе твърдо решен да поддържа духа им. Не си правеше илюзии колко време щяха да издържат. Навремето той и Джордино бяха вървели близо седем дни без вода през пустинята Сахара. Но там жегата беше суха, докато тук високата влажност направо изсмукваше живота от тях.
	Джордино приспособи от найлоновия калъф навес срещу палещите лъчи на слънцето, като го опъна над греблото, което бе закрепил върху командния блок, и го върза за издадените странични части на поплавъците с две къси дължини, отрязани от найлоновото въже. Той издигна единия край така, че събереше ли се дъждовна вода, да потича и капе в сандъчето за лед, което Мейв пък бе намерила под другата седалка. Тя беше почистила мръсотията, насъбрана от неупотребявания дълго време съд и положи големи старания да оправи вътрешността на лодката, за да стане удобна за пребиваване. Пит от своя страна се залови да отделя нишките на част от найлоновото въже, които след това завърза една за друга и приспособи рибарско влакно.
	Единственият им източник на храна в радиус от две хиляди и повече километра беше риба. Ако не успееха да уловят никаква, щяха да загинат от глад. Той направи кука от зъбеца на токата на колана си и я върза в единия край на влакното. Другият край бе закрепил в средата на една от пантите, за да може да го държи с две ръце. Оттук нататък въпросът беше с какво щеше да улови рибата, като не разполагаше нито с червейчета, нито с мухи, нито с дребна риба или сирене за примамка. Пит се наведе над поплавъците, сви длани около очите си, за да ги засенчи от слънцето и се вгледа във водата.
	Под сянката на сала вече се събираха любопитни гости. Мнозина от моряците, плаващи на кораби или лодки с мощни двигатели, чиито отработени газове гърмяха силно, а перките разпенваха водата, твърдяха, че в открито море изобщо не можело да се види морски свят. За онези обаче, които се намират по-близо до повърхността на водата и се движат безшумно, повърхността скоро се превръща в прозорец, отворен към другата страна — към обитателите на дълбочините, които са далеч по-многобройни и разнообразни от животните, които бродят по земята.
	Стада от риби, наподобяващи херинги, не по-дълги от малкия пръст на Пит, се мятаха и стрелваха под лодката. Той разпозна сред тях и делфините помпано, които не можеха да се сбъркат с по-дребните и по-едрите им братовчеди, и златните рибки с малките си високи чела и дълги перки, разположени по гърбовете на многоцветните им шанжанови тела. Няколко големи скумрии се плъзгаха в кръг и от време на време се удряха в някоя от по-малките риби. Появи се също така и една малка акула, така наречената риба чук, една от най-чудноватите обитателки на морето — всяко от очите й стърчеше от края на крило, което изглеждаше така, сякаш бе забито в главата й.
	— Какво смяташ да използваш за стръв? — попита Мейв.
	— Себе си — отвърна Пит. — Ще се предложа за лакомство на малките рибки.
	— Как ще го направиш?
	— Гледай и ще видиш.
	С неприкрито изумление Мейв видя как Пит взе ножа си, нави над коляното единия крачол на панталона си и спокойно резна малко парче плът от задната част на бедрото си. После закачи парченцето на импровизираната кука. Цялата процедура бе извършена толкова прозаично, че Джордино не разбра какво стана, докато не видя капки кръв по пода на лодката.
	— Що за удоволствие намираш в това? — попита Джордино.
	— Под ръка ли ти е онази отвертка? — отклони отговорът си Пит.
	Джордино му подаде инструмента.
	— Искаш да те резна някъде другаде ли?
	— Под лодката има една малка акула — поясни Пит. — Ще гледам да я примамя към повърхността. Щом я хвана, ти забий отвертката в главата й, между очите. Успееш ли, може и да я улучиш право в мозъка й, голям колкото грахово зърно.
	Мейв не пожела да участва в тази работа.
	— Ама да не би да смятате да изтеглите някоя акула на борда?
	— Стига да ни проработи късмета — рече Пит, както разпаряше парче от тениската си, с което превърза раната на крака си, за да спре кръвотечението.
	Мейв се промъкна до кърмата на лодката и приклекна зад командния блок, доволна, че може да стои далеч от предстоящата гледка.
	— Внимавайте самите вие да не й станете примамка.
	Джордино коленичи до Пит, който бавно спусна примамката от човешка плът във водата. Скумриите закръжаха около нея, но той разклати влакното, за да ги обезсърчи. Няколко мънички хищни рибки се стрелнаха, за да си гризнат от парченцето плът, но мигом се пръснаха, след като акулата, почувствала слабото наличие на кръв, се насочи право към стръвта. Всеки път, когато акулата се приближеше до парченцето, Пит издърпваше влакното към себе си.
	Докато Пит бавно придвижваше куката със стръвта към лодката, Джордино, хванал отвертката като кама, вдигна ръка и погледна в дълбоката вода. Акулата се плъзна покрай лодката — гърбът й имаше пепелявосив цвят, който изсветляваше до бял на корема, а гръбната й перка стърчеше над водата като перископ на подводница. Отвертката описа дъга и се заби в твърдата глава на морския бозайник. В ръката на повечето мъже острието никога не е успявало да пробие хрущялния череп на акулата, но Джордино го промуши чак до дръжката.
	Пит се наведе през борда, обгърна с ръка акулата под корема, зад хрилете и докато я повдигаше, Джордино й нанесе втори удар. Пит падна назад в лодката, прегърнал дългата метър и половина риба чук като бебе. После я хвана за гръбната перка, обви крака около опашката й и здраво я заклещи.
	Кръвожадните челюсти шумно се затвориха, захапвайки само въздух. Мейв се сви от страх зад командния блок и изпищя, когато оголените триъгълни зъби щракнаха само на сантиметри от протегнатите й крака.
	Преборвайки се сякаш с алигатор, Джордино се хвърли с цялата си тежест върху мятащия се морски звяр и притисна тялото му в пода на лодката, ожулвайки вътрешността на предмишниците си в грубата му като гласпапир кожа.
	Макар и тежко ранена, рибата чук проявяваше невероятна жизненост. Както в един момент ставаше агресивна, така в следващия най-неочаквано се укротяваше. Най-накрая, след цели десет минути безплодно мятане, акулата се предаде и застина неподвижна. Пит и Джордино се изтърколиха настрани от нея и затаиха дъх. Нелеката битка раздразни раните на Пит и той изпитваше чувството, че плува в море от болки.
	— Ще трябва ти да я изкормиш — рече задъхан той на Джордино. — Вече нямам никакви сили.
	— Почини си — отвърна Джордино; в гласа му се долавяше загриженост и разбиране. — Цяло чудо е, че след боя, който отнесе на яхтата и лашкането от бурята, още не си изпаднал в кома.
	Въпреки че Пит бе наточил бойния си сгъваем нож до остротата на бръснач, Джордино пак трябваше да го хване с две ръце и да напрегне с всичка сила мускулите си, за да среже жилавата кожа под корема на акулата. Под напътствията на Мейв като опитна морска зооложка той сръчно изряза черния дроб и направи разрез в стомаха, където откри наскоро погълнати няколко херинги и една златна рибка. След това Мейв му показа как да отдели месото от кожата.
	— Трябва първо да изядем черния дроб — препоръча тя, — защото той почти веднага ще почне да се разлага, а освен това е и най-хранителната част на рибата.
	— Ами останалото месо? — попита Джордино, потапяйки ножа и ръцете си във водата, за да ги изчисти от слузта. — В тая жега и те няма да изтраят дълго.
	— Имаме цял океан сол. Нарежи месото на ленти, навърви го на въже и го закрепи върху ръба на лодката. Докато съхне, ще съберем кристализиралата върху навеса сол и ще натрием с нея парчетата месо, за да ги запазим за по-дълго.
	— Като малък хич не обичах черен дроб — каза Джордино и лицето му някак помръкна от спомена. — Май че не съм чак толкова гладен, че да го ям суров.
	— Насили се — препоръча му Пит. — Въпросът е да издържим физически, докато можем. Доказахме, че сме в състояние да напълним стомасите си. По-същественият ни проблем е липсата на питейна вода.


	С падането на нощта настъпи необичайно спокойствие. Изгря полумесец и увисна над морето, очертавайки сребриста пътека към северния хоризонт. Някъде в обсипаното със звезди небе изписка птица, но те не можаха да я зърнат. Ниските температури, присъщи на южните географски ширини, се усетиха със залеза на слънцето и потиснаха донякъде жаждата им, което отклони мислите им към други неща. Вълните се удряха равномерно в лодката и караха Мейв да си мечтае да прекара по-щастливо време с децата си. Джордино си представи как е седнал на дивана в дома си във Вашингтон, обгърнал е с едната си ръка раменете на хубава жена, а в другата държи студена халба бира „Курс“, вдигнал е крака върху ниската масичка и гледа заедно с гостенката си някакъв стар филм по телевизията.
	След като бе лежал почти целия следобед, Пит се чувстваше напълно бодър и освежен, така че беше в състояние да определи посоката на дрейфуването им и да предвиди времето по формата на облаците, по височината и направлението на вълните и по цвета на залеза. След като се здрачи, той огледа звездите и се опита да изчисли приблизителното местоположение на лодката. Още докато бяха затворени с Джордино в отсека за продоволствия след тръгването им от Уелингтън, той бе обърнал внимание, че в продължение на двайсет минути яхтата поддържаше югозападен курс две-четири-нула градуса. Спомни си, че Джон Мърчант бе споменал, че яхтата може да развива крайцерска скорост до 120 километра в час. Той умножи скоростта по времето и получи, че изминатото разстояние е грубо 3 600 километра от момента, в който напуснаха Уелингтън, до момента, в който бяха пуснати да се носят по течението. Това, пресметна той, означаваше, че те се намират някъде в средата на южната част на Тасманово море, между долните брегове на Тасмания и Нова Зеландия.
	Следващата загадка за разрешаване беше, колко далече ги е отнесла бурята. Това вече беше почти невъзможно да се изчисли дори с най-малка степен на точност. Единственото, което Пит знаеше със сигурност, беше, че бурята се разрази от северозапад. За четирийсет и осем часа тя е могла да ги отнесе на доста голямо разстояние в посока югозапад, много далеч от някой бряг. Той знаеше от опит при изпълнение на разни проекти, че водните течения и преобладаващите ветрове в тази част на Индийския океан се движат леко на юг от изтока. Ако те са се носили някъде между четирийсети и петдесети паралели, течението ще ги е закарало в уединената шир на Южна Африка, където кораби изобщо не плаваха. Първото появяване на суша щеше да е най-южната точка на Южна Америка, намираща се на близо хиляда и триста километра оттук.
	Той вдигна поглед към Южния кръст, съзвездие, което не се виждаше над трийсет градуса северна ширина, ширината, минаваща през Северна Африка и крайната точка на Флорида. Описано още в древността, неговите пет ярки звезди са направлявали мореплавателите и летците през необхватните пространства на Тихия океан още от първите пътувания на полинезийците. Милиони квадратни морски мили самота, осеяна тук-там само с острови, които представляват огромни планини, издигащи се от океанското дъно.
	Обаче, заключи той, колкото и силно да беше желанието им да оцелеят и независимо от късмета, който можеше да им излезе, нямаше никакви изгледи отново да стъпят на суша.


	33.

	Хирам Йегър плуваше все по-надолу към сините глъбини на морето. Водата препускаше покрай него като размазано петно и му създаваше впечатлението, че лети с реактивен самолет през оцветени облаци. Той се носеше над ръба на привидно бездънни пропасти, спускаше се през долини на обширни планински местности, които се издигаха от черните бездни към блестящата от слънцето водна повърхност. Имаше чувството, че лети в необятно празно въздушно пространство.
	Беше неделя и Йегър работеше сам на десетия етаж на безлюдната сграда на НЮМА. След пълни девет часа, през които не бе отделял поглед от екрана на компютъра, той се облегна назад на стола и даде почивка на уморените си очи. Най-накрая бе сложил последната точка на цялостна програма, която сам бе създал, използвайки алгоритми със синтез на изображението, за да покаже триизмерното разпространение на звуковите вълни в морето. Чрез уникална технология на компютърна графика той бе влязъл в свят, в който малцина бяха прониквали. Изчисленията за постигането на компютърно генерираната нагледна представа на звук с голяма сила, който минава през водата, бяха отнели на Йегър и екипа му цяла седмица. Използвайки хардуер със специално предназначение и огромна база от данни за измененията на скоростта на звука във всеки периметър на Тихия океан, те бяха усъвършенствали фотореалистичен модел, който да проследява звуковите лъчи до зоните на конвергенция в Тихия океан.
	Подводните изображения се появяваха на екрана в изключително бърза последователност, за да създадат впечатлението за движение във и около действителните триизмерни топографски карти на звуковата скорост, съставени от данни, натрупвани в продължение на повече от трийсет години изследователска дейност. Това беше компютърно изображение, достигнало най-високата художествена стойност.
	Той задържа поглед върху поредица от цветни лампички, започващи от жълти, следвани от оранжеви и завършващи с тъмночервени. Мигайки последователно, те му показваха на какво разстояние се намира той от точката, в която щяха да се съберат звуковите лъчи. Отделно цифрово отчитане му даваше съответно географските ширина и дължина. Централната точка на цялостната му картина беше визуалното динамично представяне на зоните на конвергенция. Той дори можеше да програмира изображението така, че да извади наблюдаваната точка над повърхността на водата и да покаже всеки кораб, чиито известни координати са били изчислени да разделят на две определен район на океана в определено време.
	Най-близката до дясната му ръка червена лампичка светна и той влезе в програмата, за да изведе изображението от водата и да покаже надводна проекция на точката на конвергенцията. Очакваше да види празни водни хоризонти, но на прожекционния екран се появи изображение, което най-малко си бе представял да види. Той повтори отново цялата последователност, започвайки от четирите точки в океана, представляващи главните мини на „Дорсет Консолидейтид“. Повтори още десет, двайсет, трийсет пъти цялата процедура, за да проследи звуковите лъчи до последното място на срещата им.
	Най-накрая, доволен, че не е допуснал никаква грешка, Йегър се облегна изморен на стола и заклати глава.
	— О, боже мой! — промълви той. — Боже мой!


	Адмирал Сандекър с мъка си налагаше да не работи в неделя. Хиперработохолик, той всяка сутрин тичаше по десет километра, а след като се наобядваше, правеше по няколко леки упражнения, за да изразходва излишната си енергия. Спеше по четири часа, а работните му дни бяха дълги и изморителни — нещо, което скоро би съсипало повечето мъже. Макар и разведен, с дъщеря, която живееше със съпруга си и трите им деца на другия края на света — в Хонг Конг, той съвсем не беше самотен. По-възрастните самотни жени във Вашингтон гледаха на него като на много изгодна партия и го обсипваха с покани за уединени вечери или за приеми, на които се събираше елитът на обществото. Но колкото и да му беше приятна компанията на жените, неговата любов, неговата страст си оставаше НЮМА. Морската научноизследователска агенция заместваше семейството му. Тя бе създадена от него и бе превърната в гигантска институция, будеща възхищение и почит в цял свят.
	Обикновено в неделя той се разхождаше покрай бреговете на река Потомак със стара, двустранно заострена корабна спасителна лодка, ползвана навремето от военновъздушните сили, която впоследствие той бе купил и преустроил. Всеки път когато извърташе кормилото й, за да избегне някой плавей, извитият й нос изтласкваше настрани мътната вода. Малкият осемметров плавателен съд си имаше своя история. Сандекър бе допълвал с данни хронологията й от деня на построяването му през 1936 година в малката корабостроителница в Портсмут, щата Мейн, а после — превозен до Нюпорт Нюз във Вирджиния, където бе натоварен на борда на наскоро спуснатия на вода самолетоносач „Ентърпрайз“. През годините на война и многото битки той бе служил като лична брегова лодка на адмирал Бъл Холси. През 1958 година, след като „Ентърпрайз“ беше бракуван и изваден от употреба, стареещата лодка бе оставена да гние в складовия район на корабостроителницата на Ню Йорк. Тъкмо там я откри Сандекър и купи занемарените й останки. После положи огромни грижи, докато възстанови онази красота, която е притежавала в деня, когато е излязла от корабостроителницата в Мейн.
	Заслушан в тихото пухтене на стария четирицилиндров дизелов двигател „Буда“, Сандекър прехвърляше в ума си събитията от последната седмица и обмисляше действията си през идущата. Най-потискащата грижа му беше причиненото от алчността на Артър Дорсет акустично явление, което опустошаваше Тихия океан. Веднага след нея се нареждаше неочакваното отвличане на Пит и Джордино, последвано от изчезването им. Дълбоко го тревожеше мисълта, че нито една от двете беди не бе благословена дори с най-малка улика за намиране на решение.
	Членовете на Конгреса, към които се бе обърнал за съдействие, отказаха да удовлетворят молбата му да вземат строги мерки спрямо Артър Дорсет, преди вината му да бъде доказана. Според тяхното мислене просто нямало достатъчно доказателства, които да го свързват с масовата гибел — оправдание, поддържано от високоплатените лобисти на Дорсет. Това се очакваше, помисли си обезпокоеният Сандекър. Бюрократите винаги предприемат действия, когато е станало много късно. Оставаше му единствено надеждата да накара президента да направи нещо, но без подкрепата на най-малко двама членове на Конгреса тази кауза също беше загубена.
	Над реката валеше слаб сняг и покриваше голите клони на дърветата и мъртвата през зимата растителност на земята. В този зимен ден друг плавателен съд освен неговият не се виждаше наоколо. Следобедното небе беше леденосиньо, въздухът — остър и много студен. Сандекър вдигна яката на овехтялото си късо моряшко палто, нахлупи ниско върху ушите черната си плетена шапка и изви корабната лодка покрай кея на мерилендския бряг, където я държеше на док. Докато се приближаваше откъм реката, той забеляза една фигура, която слезе от уютното купе на един джип и тръгна към дока. Дори от петстотин метра можеше да разпознае особената забързана походка на Руди Гън.
	Сандекър плъзна лодката напреки течението и намали оборотите на стария дизелов „Буда“ до една степен над празен ход. Отдалече видя мрачното изражение на очилатото лице на Гън. Той потисна надигащ се вледеняващ ужас и спусна гумените буфери зад левия борд на корпуса. После подхвърли въже към Гън, който го пое, издърпа лодката успоредно на пристана и върза носа и кърмата за кнехтите, завинтени с болтове за сивата дъсчена настилка.
	Адмиралът извади от едно отделение калъфа на лодката и с помощта на Гън го опъна над бордовата ограда. Когато свършиха и Сандекър стъпи на дока, все още никой от двамата не проговаряше. Най-подир Гън, загледан в лодката, рече:
	— Ако някой ден решите да я продадете, ще бъда пръв с чековата си книжка на опашката.
	Сандекър го погледна и разбра, че мъка гложди Гън отвътре.
	— Не вярвам да си дошъл дотук, за да се възхитиш на лодката.
	Гън се приближи до ръба на дока и се загледа навъсен в мътната река.
	— Последното съобщение, откакто Дърк и Ал бяха отвлечени от „Ошън Англър“ в Уелингтън, не е добро.
	— Хайде, говори.
	— Десет часа след като яхтата на Дорсет изчезна, нашите спътникови камери…
	— Да не би да са ги изгубили разузнавателните ни спътници? — рязко го прекъсна Сандекър.
	— Военните ни разузнавателни мрежи не считат Южното полукълбо за развъдник на вражеска дейност — отвърна язвително Гън. — При тези новини никой спътник в орбита, със способност да снима земята в подробности, не е в състояние да покрие водите на юг от Австралия.
	— Трябваше да предвидя това — измърмори с разочарование Сандекър. — Моля те, продължавай.
	— Управлението за национална безопасност засече спътников телефонен разговор между Артър Дорсет, намиращ се на яхтата си, и управителят му на минните операции на остров Гладиатор — някой си Джак Фъргюсън. В съобщението се казва, че Дърк, Ал и Мейв Флечър били пуснати в малка безмоторна лодка във водите много под петдесетия паралел, където се срещат Индийският океан и Тасманово море. Точното местонахождение не се споменава. По-нататък Дорсет го уведомява само, че се връща на частния си остров.
	— Значи е поставил собствената си дъщеря в положение, застрашаващо живота й? — не можеше да повярва Сандекър. — За мен това е немислимо. Сигурен ли си, че съобщението е изтълкувано правилно?
	— Няма никаква грешка — отвърна Гън.
	— Това се казва хладнокръвен убиец! — изсумтя от възмущение Сандекър. — Излиза, че са ги изхвърлили на границата с най-бурната морска зона. В ония ширини почти през цялата година духат много силни ветрове.
	— Положението им е още по-лошо — продължи със загрижен вид Гън. — Дорсет ги е оставил да дрейфуват безпомощни на пътя на тайфун.
	— Преди колко време?
	— Били са пуснати преди повече от четирийсет и осем часа.
	Сандекър поклати глава.
	— Дори и да оцелеят невредими, ще бъде невероятно трудно да бъдат открити.
	— Може да се каже дори невъзможно, като се вземе предвид фактът, че нито нашите военноморски сили, нито австралийските имат на разположение някакви кораби или самолети за претърсване на района.
	— Нима го вярваш?
	Гън поклати глава.
	— Нито за миг.
	— Имат ли някакви шансове да бъдат забелязани от някой минаващ кораб?
	— Те не се намират в близост до никакъв морски път. Освен редките плавателни съдове, превозващи продоволствия за някоя субконтинентална научноизследователска станция, най-много случайно да мине китоловен кораб. Морето между Австралия и Антарктида е същинска пустош. Шансовете им да бъдат взети на някой кораб са минимални.
	Видът на Руди Гън говореше за преумора и поражение. Ако бяха футболен отбор с треньор Сандекър, със защитник Пит и нападател Джордино, то Гън щеше да стои високо в кабината и да анализира играта, преди да ги прати на футболното поле. Той беше крайно необходим човек, винаги с висок дух; затова сега Сандекър беше изненадан, че го вижда толкова унил.
	— Както разбирам, не им даваш голям шанс да оцелеят.
	— Трима души върху малък сал, носени от течението, обградени от виещи ветрове и вълнуващо се море? Ако по някакво чудо оцелеят от тайфуна, ще почне да ги мъчи жажда и глад. Дърк и Пит неведнъж са се отскубвали от смъртта, но опасявам се, че този път силите на природата са им обявили война.
	— Доколкото познавам Пит — рече Сандекър с необорима твърдост, — той ще се изплюе в лицето на бурята и ще оживее, дори и да се наложи да гребе въпросния сал чак до Сан Франциско. — Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на вехтото си моряшко палто. — Свържи се с всички изследователски плавателни съдове на НЮМА в радиус от пет хиляди километра и ги прати в района.
	— Простете ми, че ще се изразя така, адмирале, но в случая може да се каже: „След дъжд качулка“.
	— Няма да спирам дотук. — Очите на Сандекър засвяткаха гневно. — Ще изискам да се предприеме масирано претърсване, в противен случай ще накарам Военноморските и Военновъздушните сили да съжаляват, че съществуват!


	Йегър откри Сандекър в любимия на адмирала ресторант — малка, усамотена постройка за бира и пържоли в покрайнините на Вашингтон, където той и Гън вечеряха със сериозни лица. Когато компактният безжичен приемник „Моторола Иридиум“ в джоба му запиука, Сандекър прекъсна вечерята си, преглътна залъка си от филе миньон с чаша вино и вдигна апарата до ухото си.
	— Сандекър слуша.
	— Насреща е Хирам Йегър, адмирале. Извинете, че ви безпокоя.
	— Не е нужно да се извиняваш, Хирам. Знам, че няма да ми се обаждаш извън кабинета ми, ако не е за нещо спешно.
	— Ще ви бъде ли удобно да дойдете в центъра за събиране на данни?
	— Толкова ли е важно, че да не можеш да ми го съобщиш по телефона?
	— Да, сър. Безжичните връзки са нежелателни уши.
	— След половин час ще бъдем там с Руди Гън. — Сандекър пусна обратно в джоба си телефона и се зае да довърши яденето си.
	— Лоши новини ли? — попита Гън.
	— Ако мога да чета правилно между редовете, Хирам е събрал нови данни за акустичното явление. Иска да ни ги съобщи в центъра за събиране на данни.
	— Надявам се да са полезни.
	— Тонът на гласа му издаваше обратното — каза сериозно Сандекър. — Подозирам, че е открил нещо, което никой от нас не желае да научи.

	* * *

	Йегър седеше на стола отпуснат, с протегнати крака и съзерцаваше изображението на компютърния терминал с нестандартен видеодисплей. Когато Сандекър и Гън влязоха в частния му кабинет, той се обърна и ги поздрави, без да става от мястото си.
	— Какво ще ни кажеш? — попита Сандекър без излишни предисловия.
	Йегър се изправи и кимна към видеоекрана.
	— Постигнах метод за изчисляване на точките на конвергенция на акустичната енергия, излъчвана от минните операции на Дорсет.
	— Браво на теб, Хирам! — похвали го Гън и придърпа стол, за да седне по-близо до екрана. — Успя ли да определиш къде ще бъде следващата конвергенция?
	— Да — кимна Йегър, — но нека първо да ви разясня процеса. — Той подаде поредица от команди на компютъра и седна отново. — Скоростта на звука през морската вода се променя в зависимост от температурата на морето и хидростатичното налягане в различните дълбочини. Колкото по-надълбоко се отива и колоната вода отгоре става по-тежка, толкова по-бързо се движи звукът. Има стотици други променливи величини, в които мога да преминавам, като отчитам атмосферните условия, сезонните различия, достъпа до разпространението на зоните на конвергенция и образуването на звуковата акустичност, но аз ще се придържам към по-простия израз за илюстриране на откритията си.
	Изображението на екрана за наблюдение представляваше морска карта на Тихия океан с четири зелени линии, които тръгваха от местоположенията на Дорсетовите мини и се кръстосваха на остров Сиймор в Антарктида.
	— Започнах, като се върнах назад към източника, от мястото, където акустичното явление е нанесло поражението си. След като се заех да счупя най-костеливия орех — остров Сиймор, защото той е разположен до най-крайната точка на Антарктическия полуостров в Уедел море, което е част от Южния Атлантически океан, установих, че дълбокоокеанските звукови лъчи се отразяват от огромната геология на морското дъно. Това беше нещо като щастлива случайност и не се вписваше в нормалната характеристика. След като си изградих метод на работа, аз пресметнах явлението при по-обикновен случай — гибелта на екипажа на „Ментауай“.
	— Което стана край остров Хауланд, едва ли не в центъра на Тихия океан — отбеляза Сандекър.
	— То беше много по-просто за изчисление, отколкото конвергенцията край остров Сиймор — поясни Йегър, докато набираше данните, които доведоха до ново изображение на екрана — четири сини линии; те започваха от островите Кунгхит, Гладиатор, Великденския и Командорските и се срещаха край остров Хауланд. После той добави нови четири линии с червен цвят. — Това е пресечната точка на зоните на конвергенция, където бе поразена руската риболовна флотилия, североизточно от Хаваи.
	— В такъв случай къде според теб ще бъде следващото пресичане на зоните на конвергенция? — попита Гън.
	— Ако условията останат непроменени през следващите три дни, поредното смъртоносно място трябва да бъде някъде тук.
	Линиите — този път в жълто — се събираха на деветстотин километра южно от Великденския остров.
	— Няма голяма вероятност да бъде засегнат минаващ кораб в тази част на океана — рече замислен Сандекър, — но за всеки случай ще предупредя всички кораби да заобикалят въпросния район.
	Гън се приближи по-близо до екрана.
	— Каква е степента ти на грешка?
	— Плюс-минус дванайсет километра — отвърна Йегър.
	— А периферията на смъртното явление?
	— Отчитаме диаметър в порядъка между четирийсет и деветдесет километра, в зависимост от силата на звуковите лъчи след пътуването им на големи разстояния.
	— Броят на морските обитатели в границите на такъв обширен район трябва да е огромен.
	— Колко напред във времето можеш да предвиждаш пресичането на конвергентните зони? — попита Сандекър.
	— Океанските условия са доста измамни, тъй да се каже — отвърна Йегър. — Не мога да гарантирам сравнително точна проекция повече от трийсет дни напред. Оттам нататък е хазарт.
	— Изчислил ли си други точки на конвергенция освен следващата?
	— След седемнайсет дни, считано от днес. — Йегър погледна към един голям календар със снимка на красиво момиче с тясна пола, работещо на компютър. — Това се пада двайсет и втори февруари.
	— Толкова скоро?
	Йегър отмести поглед към адмирала и по лицето му се изписа ледено изражение.
	— Оставих най-лошото за накрая. — Пръстите му заиграха по клавиатурата. — Господа, очаквайте датата двайсет и втори февруари и катастрофа със смайваща величина.
	Сандекър и Гън не бяха подготвени за това, което се появи на екрана. Беше немислимо явление, над което те нямаха власт, мрежа от бедствия, затворена в кръг, за която не виждаха начин да бъде предотвратена. Двамата гледаха в болезнено опиянение четирите пурпурночервени линии, които се срещаха и пресичаха на екрана.
	— Не е ли възможно да е станала грешка? — попита Гън.
	— Преповтарях изчисленията си над трийсет пъти — с отпаднал глас рече Йегър, — стараейки се да открия някакъв дефект, грешка или променлива величина, които да ми докажат, че греша. Както и да го въртях и сучех, резултатът беше един и същ.
	— Божичко, не! — прошепна Сандекър. — Дано не се случи нито там, нито където и да е другаде в обширния и пуст океан!
	— Ако някакъв непредвидим природен катаклизъм не промени морските и атмосферните условия — рече тихо Йегър, — зоните на конвергенция ще се пресекат на приблизително петнайсет километра от град Хонолулу.


	34.

	Този президент, за разлика от предшественика си, взимаше бързо и уверено решения, без никакво колебание. Той отказваше да участва в консултативни заседания, които продължаваха безкрайно дълго и почти нищо не постигаха, а особено неприятно му ставаше, когато помощниците му се щураха насам-натам и се оплакваха или радваха на резултатите от последната президентска изборна кампания. Обсъждания с цел да се окаже съпротива на критиките от страна на медиите или обществеността изобщо не го вълнуваха. Той имаше твърдото намерение да свърши колкото може повече работа за четири години. Ако не успееше, тогава никакви речи, никакви захаросани извинения и никакви оправдания, прехвърлящи вината върху опозиционната партия, нямаше да му помогнат да спечели следващите избори. Разни бездарни драскачи от неговата партия си скубеха косите и го молеха да се представя в по-благоприятна светлина пред обществото, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да си върши работата, свързана с националната сигурност, без да се замисля за онези, които е настъпил по мазола.
	Молбата на Сандекър да се срещне с президента не направи впечатление на началника на личния състав на Белия дом Уилбър Хътън. Той оставаше глух към подобна молба, отправена от някой партиен лидер в Конгреса или от вицепрезидента. Дори членове на самия кабинет на президента срещаха спънки при уреждането на лични срещи с него. Хътън вършеше ревностно работата си като пазач на административния отдел. Той не беше човек, който можеше лесно да бъде сплашван. Имаше огромно и набито телосложение като на борец от състезания в събота вечер. Поддържаше оредяващата си руса коса ниско подстригана и в изряден вид. Главата и лицето му приличаха на боядисано в червено яйце, прозрачните му сиво-сини очи гледаха винаги право напред, никога не се местеха ту на една, ту на друга страна. Израснал в щата Аризона, с докторат по икономическите науки от университета „Станфорд“, за него се говореше, че се показва доста сприхав и груб пред всеки, който се перчи, че идва от някой от колежите на „Айви Лийг“.
	За разлика от мнозина съветници в Белия дом, Хътън се отнасяше с голямо уважение към служителите в Пентагона. Тъй като беше служил като пехотинец в армията и имаше завиден рекорд по героизъм по време на войната в Залива, той изпитваше привързаност към военните. Генералите и адмиралите неизменно се ползваха с по-голямо внимание от негова страна, отколкото политиците в тъмни костюми.
	— Джим, винаги се радвам, като те виждам. — Той посрещна Сандекър сърдечно, въпреки непредизвестената му поява. — В молбата ти за среща с президента долових, че е за нещо спешно, но се опасявам, че програмата му е запълнена. Не биваше напразно да се разкарваш дотук.
	Сандекър се усмихна, после отново стана сериозен.
	— Въпросът е доста деликатен, за да го обяснявам по телефона, Уил. Няма никакво време да минавам по каналния ред. А и колкото по-малко хора знаят за предстоящата опасност, толкоз по-добре.
	Хътън посочи стол на Сандекър, докато затваряше зад него вратата на кабинета си.
	— Прости ми, ако ти прозвучи резервирано и безсърдечно, но тия думи ги чувам почти всеки ден.
	— Следващите обаче не си ги чувал. След шестнайсет дни всички мъже, жени и деца в град Хонолулу и остров Оаху ще бъдат мъртви.
	Сандекър изпита чувството, че очите на Хътън хлътнаха навътре.
	— О, я стига, Джим! Какви ги говориш?
	— Моите изследователи и анализатори на данни в НЮМА откриха тайната на опасното явление, което убива хора и унищожава морския свят в Тихия океан. — Сандекър отвори чантата си за документи, извади една папка и я постави на бюрото на Хътън. — Това е докладът за нашите разкрития. Наричаме явлението акустично, защото смъртта се причинява от звукови лъчи с висока сила, които се концентрират чрез рефракция. След това тази изключително силна енергия се разпространява в морето, струпва се в дадена точка и излиза на повърхността, където поразява всекиго и всичко в радиус до деветдесет километра.
	Известно време Хътън не каза нищо, само за миг му мина през ума дали адмиралът не преувеличава, но наистина беше само за миг. Защото много отдавна познаваше Сандекър, така че не го смяташе за несериозен и неразумен човек, отдаден на работата си. Той отвори папката и прегледа набързо съдържанието й. После вдигна поглед към смълчания адмирал.
	— Хората ти сигурни ли са във всичко това?
	— Напълно — отговори уверено Сандекър.
	— Винаги съществува вероятност от грешка.
	— Няма никаква грешка. — Гласът на Сандекър прозвуча твърдо. — Единственото ми отстъпление е, че давам пет процента надежда, конвергенцията да стане на безопасно разстояние от острова.
	— От „партенките“ в Конгреса научих, че си се обърнал по този въпрос към сенаторите Реймънд и Ибара, но не си получил подкрепата им за нанасяне на военен удар на собствеността на „Дорсет Консолидейтид“.
	— Не успях да ги убедя в сериозността на положението.
	— Затова идваш при президента.
	— И при Господ ще отида, стига да мога да спася милиони хора.
	Хътън загледа Сандекър с наклонена на една страна глава и с колебание в погледа. Почука няколко пъти с молив по бюрото, после кимна и стана прав, вътрешно убеден, че адмиралът не бива да бъде отпратен.
	— Почакай тук — нареди му той и хлътна във вратата, водеща към Овалния кабинет; минаха цели десет минути, преди Хътън отново да се появи. — Оттук, Джим — покани го той с ръка. — Президентът ще те приеме.
	Сандекър го погледна.
	— Благодаря ти, Уил. Задължен съм ти.
	Когато адмиралът влезе в Овалния кабинет, президентът заобиколи в знак на внимание старото писалище на президента Рузвелт и му подаде ръка.
	— Удоволствие е да ви видя, адмирале.
	— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.
	— Уил ми каза, че става дума за нещо неотложно, свързано с причината за всички ония жертви на „Полар Куин“.
	— И за още много други.
	— Разкажи на президента онова, което ми каза току-що — вметна Хътън и подаде на президента доклада за акустичното явление, за да го чете, докато адмиралът внася пояснения за заплахата.
	Сандекър представи случая, подкрепен с всички неоспорими аргументи. Беше убедителен и развълнуван. Дълбоко вярваше в хората си в НЮМА, вярваше в преценките и заключенията им. От време на време правеше дълги паузи, за да придаде особено значение на думите си и накрая приключи изложението си с молба да използва военна сила, за да спре минните операции на Дорсет.
	Президентът го изслуша внимателно, после продължи да чете безмълвно още няколко минути и най-подир вдигна поглед.
	— Нали разбирате, адмирале, че аз не мога своеволно да разруша частна собственост на чужда територия.
	— Да не говорим колко невинни жертви ще даде това — допълни Хътън.
	— Ако спрем операциите дори само на една от мините на „Дорсет Консолидейтид“ — поясни Сандекър — и попречим по този начин на източника да излъчи акустичната си енергия, ще намалим силата на конвергенция и ще спасим близо два милиона мъже, жени и деца, които живеят в Хонолулу и близо до него, от мъчителна смърт.
	— Но трябва да признаете, адмирале, че акустичната енергия не представлява заплаха, срещу която правителството да е готово да взима предпазни мерки. Това е съвсем ново нещо за мен. Ще ми трябва време, за да възложа на съветниците ми от Националния научнотехнически съвет да проучат откритията на НЮМА.
	— Конвергенцията ще стане след шестнайсет дни — уточни мрачно Сандекър.
	— Ще ви се обадя след четири дни — увери го президентът.
	— Пак ще ни остане достатъчно време да съставим план за действие — рече Хътън.
	Президентът протегна ръка.
	— Благодаря ви, че предоставихте на вниманието ми този въпрос, адмирале — каза той с официален тон. — Обещавам да го проуча най-задълбочено.
	— И аз ви благодаря, господин президент — отвърна Сандекър. — Не бих могъл да искам повече.
	Хътън изведе адмирала от Овалния кабинет и се обърна към него с думите:
	— Не се безпокой, Джим. Лично аз ще пусна предупреждението ти по съответните канали.
	Сандекър прикова в него смразяващ поглед.
	— Ти се постарай президентът да не погледне през пръсти на въпроса, иначе в Хонолулу няма да остане жив човек, който да гласува за него.


	35.

	Четири дни без вода. Безмилостната жега и постоянната влага изсмукваха потта от телата им. Пит нямаше да ги остави на произвола върху пустата водна шир, която бе в състояние да отслаби физическата енергия и съзидателната мисъл. Монотонното плискане на вълните в лодката ги докарваше почти до лудост, докато накрая те свикнаха с него. Ключът на оцеляването беше изобретателността. Пит се бе запознал с много отчетни доклади за круширали кораби и бе разбрал, че повечето моряци от бедстващите плавателни съдове са издъхнали от летаргия и чувство за безпомощност. Затова той непрекъснато караше Мейв и Джордино да вършат нещо през деня и ги оставяше да спят само нощем.
	Това даде резултат. Освен че изпълняваше ролята на касапин, Мейв бе вързала въжета за една копринена носна кърпичка и я бе пуснала да се влачи зад кърмата на лодката. Служейки за мрежа, кърпичката събираше различни видове планктон и микроскопичен морски свят. След няколко часа Мейв разпредели върху капака на едната седалка морските екземпляри на три малки купчинки и им ги предложи като морска салата.
	Джордино издълба с твърдото стоманено острие на войнишкия нож зъбци на куката, която Пит бе приспособил от катарамата на колана си. Той бе поел задълженията по риболова, а Мейв, използвайки знанията си по биология и зоология, сръчно почистваше и нарязваше на парчета дневния улов. Повечето корабокруширали моряци щяха просто да потопят куката във водата и да чакат. Джордино обаче прескочи предварителното съблазняване на рибата. След като сложи на куката по-подбрана, по-апетитна, поне за рибата, стръв — късчета от вътрешностите на акулата, той започна да върти влакното подобно на каубой, готвещ се да метне ласото към някоя крава, като в същото време бавно го навиваше около лакътя и вдлъбнатината между палеца и показалеца си и след всеки метър го разклащаше, за да имитира жива стръв. Очевидно, шаващата вечеря привличаше повече плячката му и скоро Джордино хвана първата си риба. Една дребна риба тон налапа стръвта и след по-малко от десет минути бе издърпана на борда.
	Бюлетините за претърпелите корабокрушение моряци изобилстваха от случаи за мнозина, които, макар и заобиколени от риба, бяха умрели от глад, тъй като не са знаели как да я ловят. За разлика от Джордино. Веднъж намерил цаката на риболова, той така усъвършенства системата си, че започна да вади риба с виртуозността на дългогодишен рибар. Ако разполагаше с мрежа, само за няколко часа щеше да напълни лодката с улов. Водата около и под малкия плавателен съд приличаше на аквариум. Риби с всякакви размери и луминесцентни цветове съпровождаха изгнаниците. По-дребните пъстроцветни риби привличаха по-едрите, а те на свой ред подмамваха по-големите акули, които застрашително се струпваха и блъскаха в лодката.
	Зловещи и в същото време изящно гъвкави, убийците на дълбините се плъзгаха напред-назад покрай лодката, а триъгълните им перки пореха водната повърхност като секири. Придружени от антуража си от легендарните лоцмани, акулите се обръщаха на една страна, за да се гмурнат под малкия плавателен съд. Издигайки се на гребена на някоя вълна, докато лодката се спускаше в браздата, те като че ли надникваха в нея, за да хвърлят поглед към потенциалните си жертви с прозрачните си като кубчета лед очи. Пит си спомни за една репродукция на картина на Уинслоу Хомър, която висеше в една от класните стаи на прогимназията му. Наричаше се „Гълфстрийм“. Тя изобразяваше един чернокож, плаващ на платноход, чиято единствена мачта бе счупена и той се носеше по течението, заобиколен от цял пасаж акули, под проливен дъжд. С тази картина Хомър показваше своето виждане за неравната битка на човека с природните сили.
	Старият изпитан и неопровержим метод, открит от първите мореплаватели и прокудените в морето — да се изсмуква влагата от суровата риба — намери приложение в храненето им, наред с акуловото месо, изсушавано на слънце като пастърма. Японският им вид храна се увеличи и с две доста едри летящи риби, които една вечер те намериха да се мятат на дъното на лодката. Мазният вкус на прясна сурова риба нямаше да бъде удостоен с награда от никой чревоугодник, но поне за дълго време успяваше да притъпи мъчителното чувство за глад и жажда. Само след няколко хапки стомасите им се насищаха.
	Те успяваха също така и да намалят необходимостта от възстановяване на секрециите си, като през няколко часа се редуваха да скачат във водата един по един, докато оставащите на борда зорко следяха за появата на акули. Чувството им за разхлаждане се подсилваше още повече, когато се излягаха с мокрите си дрехи под сянката на навеса, което пък им помагаше да се преборят и с неприятното усещане за обезводняване и ги предпазваше от слънчево изгаряне. Освен това по този начин пластът сол, който бързо се натрупваше по кожата им, скоро се стопяваше.
	Природните сили до голяма степен опростяваха мореплавателските дейности на Пит. Западните ветрове, духащи от бурната зона на морето, ги изтласкваха на изток. Водното течение също се движеше в тази посока. Той определяше приблизителното си местоположение по слънцето и звездите, като използваше уред, подобен на екер, който бе измайсторил от две летви, отсечени от греблото.
	Този уред за определяне на географската ширина също бе изобретен от древните мореплаватели. Единият край на вертикалната летва се държеше пред окото, а напречната летва калибрираше чрез плъзгането й напред-назад, докато единият й край застанеше точно между слънцето, или съответно звездите, и хоризонта. Ъгълът на географската ширина тогава се отчиташе по резките, издълбани във вертикалната летва. След като установеше ъгълът, мореплавателят можеше чрез грубо пресмятане да определи приблизителната ширина, без да се допитва до публикувани таблици. Определянето на дължината обаче — в случая на Пит, доколко на изток бяха изтласкани — беше нещо друго.
	Нощното небе сияеше от звезди, които се превърнаха в нещо като светещи точки върху небесен компас, въртящ се от изток на запад. След като в продължение на няколко нощи Пит определяше местоположението им, той успя да състави елементарен борден дневник, като вписваше изчисленията си в единия край на найлоновия калъф на лодката с малко късче молив, който Мейв случайно бе намерила забутан под единия поплавък. Основното му затруднение беше, че той не познаваше така добре звездите и съзвездията, намиращи се далеч на юг, както онези на север от екватора, и затова трябваше да налучква.
	Леката лодка беше чувствителна към вятъра и често се понасяше по водата като че ли беше с платна. За да измери скоростта й, Пит хвърли пред лодката едната си гуменка, завързана за петметрова връв. После преброи секундите, за които лодката стигна до нея, преди да издърпа гуменката, за да не бъде отнесена към кърмата. Пресметна, че западният вятър ги движи с малко под три километра в час. Тогава приспособи найлоновия калъф на лодката във вид на платно, а от греблото направи къса мачта и установи, че скоростта се увеличи до пет километра, което се равняваше на бавен ход, ако слезеха от лодката и тръгнеха пеша до нея.
	— Плаваме без посока като останки от самолет или кораб върху огромен морски свят — измърмори Джордино през напластените си със сол устни. — Единственото, което трябва да направим, е да намерим начин да управляваме това чудо.
	— Ясно! — рече Пит, докато сваляше с отвертката пантите на седалката от стъклено влакно, която покриваше складовото отделение. След десет минути той вдигна правоъгълния капак, който по размери и форма приличаше на вратичка от шкаф. — Всеки ход е от значение.
	— Как смяташ да го закрепиш? — попита го Мейв, отдавна привикнала на непрестанните му прояви на изобретателност.
	— Ще му сложа пантите и на другите седалки. После ще го завинтя за кърмовата греда, която държи извънбордовия двигател, за да се върти напред и назад. След това ще завържа две въжета в горния му край и така ще можем да го управляваме по същия начин, както се управлява всяко кормило на кораб или самолет. Това се казва да направиш от света по-добро място за живеене.
	— И го постигна — отбеляза философски Джордино. — Патент за артистичност, елементарна логика, лениво живуркане, сексапилност, всичко има тук.
	Пит погледна Мейв и се усмихна.
	— Страхотното при Ал е, че той е изключително театрален.
	— Е, сега, след като имаме мъничко контрол и велик навигатор, накъде ще поемем?
	— Зависи от дамата — отговори Пит. — Тези води са й по-познати, отколкото на нас.
	— Ако се насочим право на север — рече Мейв, — може би ще стигнем до Тасманово море.
	Пит поклати глава и посочи импровизираното платно.
	— Лодката не е пригодена да плава при попътен вятър. Понеже дъното й е плоско, ще бъдем отнесени пет пъти по-далече на изток или на запад. Първото появяване на суша е най-южната точка на Нова Зеландия, което е възможност, но твърде далечна. Ще трябва да направим компромис и да нагласим платното леко на север от изток, да речем курс седемдесет и пет градуса според моя предан скаутски компас.
	— Колкото по на север, толкова по-добре — каза Мейв и кръстоса ръце пред гърдите си, за да се стопли. — По на юг нощите са много студени.
	— Знаеш ли дали има суша по този курс? — попита я Джордино.
	— Тук-там — отвърна тя уверено. — Островите, намиращи се на юг от Нова Зеландия, са малко и доста отдалечени един от друг. Спокойно можем да минем между тях, без да ги видим, особено нощем.
	— Изглежда, те ще се окажат единствената ни надежда. — Пит държеше в ръка компаса и следеше стрелката му. — Спомняш ли си горе-долу местонахождението им?
	— Остров Стюарт е под Южния остров. След това идват Снеърс, Окланд и на деветстотин километра по на юг се намират островите Макуейри.
	— Стюарт е единственият от тях, който ми звучи смътно познат — отбеляза замислен Пит.
	— Откажи се от Макуейрите. — Мейв несъзнателно потрепери. — Там единствените обитатели са пингвините, а и често вали сняг.
	— Сигурно го докарват по-студените течения от Антарктида.
	— Пропуснем ли дори един от островите, по целия път до Южна Америка ни чака открито море — вметна обезсърчително Джордино.
	Пит засенчи очите си и огледа празното небе.
	— Ако студените нощи не ни хванат, без дъжд ще се обезводним много преди да стъпим на песъчлив бряг. Най-доброто разрешение ще бъде да се движим към южните острови, с надеждата да се натъкнем на някой от тях. Може да се рече, че ще заложим всичко на една карта, за да намалим риска.
	— Значи правим опит да стигнем Макуейрите — каза Джордино.
	— Те са най-голямата ни надежда — потвърди Пит.
	С огромната помощ на Джордино Пит скоро натъкми платното под лек ъгъл на пеленг седемдесет и пет градуса по магнитния компас. Приспособеното кормило работеше толкова добре, че им даваше възможност да увеличат курса си до почти шейсет градуса. Въодушевени от съзнанието, че имат известно влияние над съдбата си, те се изпълниха с лек оптимизъм, който Джордино подсили, като най-неочаквано извести:
	— Насреща ни се задава буря.
	По западното небе тъй бързо започнаха да се струпват черни облаци, сякаш някакъв великан разстла килим над прокудените в морето. Само след минути капки дъжд започнаха да бият по лодката. Постепенно те ставаха по-тежки и по-гъсти и накрая дъждът започна да се лее като из ведро.
	— Отворете всяко отделение и всичко, което има формата на съд — нареди Пит, докато трескаво сваляше найлоновото платно. — Подръжте за малко платното наклонено към водата, за да се оттече напластената по него сол, защото после ще го навием като фуния и ще съберем дъждовна вода в хладилния шкаф.
	Както валеше поройният дъжд, те вдигнаха лица към облаците, отвориха широко усти и запоглъщаха скъпоценната течност като лакоми малки пиленца, които чакаха крилатите им родители да ги нахранят. Свежата миризма и чистият вкус бяха сладки като мед за пресъхналите им гърла. Нямаше нищо по-приятно от това усещане.
	Вятърът беснееше над морето и през следващите двайсет минути те се наслаждаваха на заслепяващия потоп. Неопреновите поплавъци ечаха като барабани от биещите по опънатите им стени дъждовни капки. Дъждът скоро напълни хладилния шкаф, който преля и водата започна да се стича по дъното на лодката. Животворната буря спря тъй внезапно, както бе дошла. Нито една капка дъжд не бе прахосана. Тримата свалиха дрехите си и ги изцедиха в устата си, а после събраха излишната вода от дъното на лодката във всяко нещо, което успяха да приспособят във вид на съд. С отминаването на бурята и с утолената жажда духът им се повдигна с нова сила.
	— Колко ли вода сме събрали? — запита се Мейв на висок глас.
	— Между десет и двайсет литра — предположи Джордино.
	— Можем да я увеличим с три литра, ако я смесим с морска вода — каза Пит.
	Мейв го изгледа с недоумение.
	— Ти да не искаш да си навлечем някоя беля? Пиенето на вода, наситена със сол, не е лек срещу жаждата.
	— През горещите знойни дни в тропиците хората са склонни да се наливат с вода до ушите и пак си остават жадни. Тялото приема течност повече, отколкото е необходимо. А след като от теб са текли реки от пот, онова, от което в действителност има нужда системата ти, е сол. Езикът ти може и да отблъсне нежелания вкус на солена вода, но повярвай ми, прибавена към прясна вода, тя ще утоли жаждата ти, без да ти се гади от нея.
	След като се нахраниха със сурова риба и възстановиха секрециите си, те отново се почувстваха кажи-речи нормални хора. Мейв намери малко грес в гнездата, където някога са били поставени контролно-измервателните уреди за двигателя и като я смеси с мазнината, която бе изстискала от уловената риба, направи лосион срещу слънчево изгаряне. Тя с насмешка определи „буламача“ си като „Броня за плътта“, произведена от Флечър и обяви минус шест точки за защитния крем за кожа на „Фактор“. Единственото си страдание, което не можеха да облекчат, бяха възпаленията по краката и гърбовете им, причинени от триенето вследствие на постоянното клатушкане на лодката. Импровизираният от Мейв лосион против слънчево изгаряне ги облекчи, но не заздрави все по-задълбочаващите се рани.
	Следобед внезапно излезе силен вятър, които развълнува водата около тях, и те бяха изтласкани на североизток, заловени в примката на непредвидимите вълни. Пит пусна във водата пригоденото за плаваща котва кожено яке и свали платното, за да не го отвее вятърът. Имаше чувството, че те се носят бясно надолу по заснежен хълм върху огромна вътрешна тръба, без никакъв контрол. Вятърът спря да духа едва на другата сутрин в десет часа. Щом морето се успокои, рибите отново се появиха. Те като че ли се бяха вбесили на вятъра, задето ги прогони и сега разпенваха водата и се блъскаха в лодката. По-лакомите от тях — грубияните на стадото — си отживяха този ден с по-дребните си братовчеди. За близо час водата около сала почервеня, след като хищниците дадоха израз на безкрайната битка на живот и смърт, спечелвана винаги от тях.
	Изморена до смърт от дългото подмятане в лодката, Мейв бързо заспа и в съня й се явиха децата й. Джордино също подремна и му се присъни ресторант, в който се яде на корем. На Пит не му се явиха никакви сънища. Той пропъди всяко чувство за умора и вдигна отново платното. След това насочи „екера“ си към слънцето и определи курса с компас. Заел удобно положение на кърмата, той направляваше лодката в посока североизток с въжетата, закачени за кормилото.
	Всеки път, когато морето се успокоеше, той мигом забравяше за него и за факта, че е останал жив. Докато преценяваше какво е положението им, мислите му непрекъснато се връщаха към Артър Дорсет. Наложи си да потисне гнева си. Никой човек не би могъл да наказва с неописуем ужас невинни хора, дори собствената си дъщеря, без да си получи заслуженото. Сега това повече от всякога беше валидно. Пред очите му изплуваха злобните лица на Дорсет и дъщерите му Дирдри и Будика.
	В съзнанието на Пит нямаше място за страданието през последните пет дни, за чувствата, породени от мъчението, граничещо със смъртта, нямаше място за нищо освен за вековната обсебваща мисъл за мъст. Мъст или унищожение — Пит не правеше разграничение. На Дорсет нямаше и не биваше да му се позволява да продължава да развява байрака на злото след толкова много жертви. Той трябваше да бъде подведен под отговорност.
	Съзнанието на Пит бе съсредоточено върху не една, а две цели — спасяването на двамата сина на Мейв и убийството на злия търговец на диаманти.


	36.

	През целия осми ден Пит направляваше малкия плавателен съд по необятното море. Към залез-слънце управлението пое Джордино, а Пит и Мейв вечеряха комбинация от сурова и сушена риба. Пълна месечина се издигна над хоризонта във вид на кехлибареножълто кълбо, после постепенно започна да се смалява и да избелява, докато прекосяваше нощното небе над тях. След като изпи няколко глътки вода, за да заличи вкуса на риба, Мейв се сгуши в прегръдките на Пит и се загледа в сребърната пътека по морето, която отвеждаше към луната.
	Тя зашепна думите на „Лунна река“: „Двама скитника, тръгнали да видят света“. После млъкна, вдигна поглед към суровото лице на Пит и огледа волевата извивка на брадичката, тъмните и гъсти вежди и зелените очи, които проблясваха всеки път, когато в тях попаднеше светлина. Той имаше правилен нос за мъж, но си личеше, че е бил чупен повече от веднъж. Бръчките около очите и леката извивка на устните му придаваха вид на весел и винаги усмихнат човек, човек, с когото една жена би се чувствала удобно и на когото би могла да разчита. От него се излъчваше странна смесица от суровост и чувственост, която действаше невероятно привлекателно.
	Тя седеше смълчана, прехласната в него, когато изведнъж той сведе поглед и видя израза на обожание, изписан по лицето й. Мейв не направи опит да извърне глава.
	— Ти не си обикновен мъж — рече тя, без да знае защо.
	Пит я погледна с изненада.
	— Какво те кара да мислиш така?
	— Всичко, което казваш, което вършиш. Не познавам човек, който да е в такава хармония с живота.
	Той се усмихна с видимо задоволство.
	— За пръв път чувам такива думи от жена.
	— А познавал ли си много? — попита тя с детско любопитство.
	— Какво много?
	— Жени.
	— Не особено. Винаги съм искал да бъда развратник като Ал, но рядко намирах време за това.
	— Женен ли си?
	— Не и никога не съм бил.
	— А стигал ли си дотам?
	— Може би веднъж.
	— Защо не се е получило?
	— Убиха я.
	Мейв забеляза, че Пит никога не хвърля мост над бездната, разделяща скръбта и горчиво-сладкия спомен. Съжали, че му зададе този въпрос и се притесни. Тя бе несъзнателно привличана от него и искаше да се разрови в съзнанието му. Предположи, че той е от онзи тип мъже, който копнее за по-дълбоки чувства, отколкото би му дала една обикновена физическа връзка, и разбираше, че неискреното флиртуване не го съблазнява.
	— Казваше се Самър — продължи той с тих глас. — Беше много отдавна.
	— Съжалявам — рече Мейв.
	— Имаше сиви очи и червена коса, но много приличаше на теб.
	— Поласкана съм.
	Прииска му се да я попита за нейните мъже в живота, но се въздържа, съзнавайки, че това би развалило интимността на момента. Двама души сами — е, почти сами, в свят на луна, звезди и черно, неспокойно море. Без никакви хора наоколо, без твърда почва под краката им, заобиколени от хиляди километри водна празнота. Беше толкова лесно да забравят къде се намират и да си представят, че плават по залива на някой тропически остров.
	— Ти страшно много приличаш на твоята прапрабаба — отбеляза той.
	Тя вдигна глава и го изгледа учудена.
	— Откъде знаеш, че приличам на нея?
	— На яхтата видях портрета на Бетси Флечър.
	— Някой ден ще ти разкажа за Бетси — каза Мейв и се сви като котка в прегръдките му.
	— Не е нужно — усмихна се той. — Имам чувството, че я познавам почти толкова, колкото и теб. Много смела жена, която била арестувана и изпратена в каторжническата колония в Ботани Бей, една от оцелелите от сала, направен от „Гладиатор“. Помогнала за спасяването на живота на капитан Бъли Скагс и Джес Дорсет — осъден разбойник, който после станал неин съпруг и твой прапрапрадядо. След като стъпили на земя, назована впоследствие остров Гладиатор, Бетси се натъкнала на една от най-големите мини за диаманти в света и основала династия. В хангара си имам пълно досие за Дорсетови, проследяващо историята им, от Бетси и Джес, през поколенията им, до продажните ти сестри.
	Мейв се надигна и седна, сините й очи засвяткаха гневно.
	— Значи си наредил да ме разследват, вероятно на твоето ЦРУ, негодник такъв!
	Пит поклати глава.
	— Не толкова тебе, колкото историята на търговците на диаманти в Дорсетовия род. Интересът ми се породи от проучването, извършено от един почтен възрастен господин, който много би се възмутил, ако разбере, че го причисляваш към агентите на ЦРУ.
	— Ако си мислиш, че си научил кой знае колко неща за рода ми, много се лъжеш — каза тя надменно. — Предците ми са били много затворени хора, какъвто е и баща ми.
	— Знаеш ли — опита се да я успокои той, — има един член на вашата династия, който възбужда любопитството ми повече от другите.
	Тя го погледна и наклони глава на една страна.
	— Ако не съм аз, кого имаш предвид?
	— Морското чудовище в лагуната ви.
	Най-малко такъв отговор очакваше Мейв.
	— Не вярвам да имаш предвид Базил, нали?
	За миг Пит се озадачи.
	— Кого?
	— Базил не е морско чудовище, а морски змей. Има огромна разлика. Виждала съм го три пъти със собствените си очи.
	Тогава Пит избухна в смях.
	— Базил? Наричате го Базил?
	— Не би се смял, ако му попаднеш между челюстите — отвърна тя язвително.
	— Не мога да повярвам — заклати той глава, — че една опитна зооложка вярва в морски змейове.
	— Първо на първо, морски змей е погрешно название. Това не са истински змейове, приличащи на змии.
	— Безумни истории се разказват от туристи, които твърдят, че са виждали странни чудовища във всяко езеро, от Лох Нес до Чамплейн, но от миналия век насам не съм чул някой да е зървал такива в океаните.
	— Появите им в морето не получават гласност както навремето. Войните, природните бедствия и масовите убийства ги изместват от заглавията.
	— Таблоидите не биха подминали подобно нещо.
	— Морските пътища за големи кораби са доста точно определени — поясни търпеливо Мейв. — Ранните ветроходни кораби са се движили по рядко използвани водни пространства. Китоловни кораби, плаващи след китове по-навътре в морето, а не по най-кратките пътища между пристанищата, често са съобщавали за такива наблюдения. Освен това движените от вятъра кораби са плавали безшумно и затова са могли да се приближат до излезлия на повърхността змей, докато днешните плавателни съдове с дизелови мотори се чуват на километри под водата. Това, че змейовете са огромни, не значи, че те не са плахи, саможиви същества, неуморими океански пътешественици, които се пазят да не бъдат уловени.
	— Ако не са плод на въображението или змии, какви са тогава, останали динозаври?
	— Добре, господин Скептик — отвърна тя най-сериозно и с леко предизвикателна гордост в гласа. — Аз подготвям темата си за получаване на докторат върху криптозоологията — науката за легендарните чудовища. За твое сведение, след като бяха пресети всички неточни описания, измислици и съобщения от втора ръка, останаха 467 потвърдени наблюдения. Имам ги категоризирани в компютъра си в университета — по същността на наблюденията, включваща атмосферните и морските условия, при които са ставали наблюденията, по географските местоположения, отличаващи характеристиките им, цвета, формата и размера. Чрез техниката на графичното изображение аз мога да проследя назад във времето еволюцията на чудовищата. А в отговор на въпроса ти — те вероятно произхождат от динозаврите по начин, подобен на алигаторите и крокодилите. Но в никакъв случай не са „останали“ динозаври. Плезиозаврите, екземплярите, за които най-често се смята, че са оцелели във вида на днешните морски змейове, никога не са превишавали шестнайсет метра дължина — далеч по-малка от тази на Базил например.
	— Добре, ще си запазя мнението, докато ме убедиш, че те наистина съществуват.
	— Срещат се шест основни вида — продължи тя „лекцията“ си. — Най-многото наблюдения са на влечуго с дълъг врат, с една основна гърбица и с глава и челюсти като на огромно куче. Следващите са на същество, което според неизменните описания има глава на кон с грива и големи изпъкнали очи. За него се е съобщавало също, че има и козя брадичка.
	— Козя брадичка! — повтори скептично Пит.
	— След тях се нареждат разновидностите със змиеобразно тяло като това на змиорката. После идват други, с вид на огромни морски видри, и такива, които имат един ред огромни триъгълни перки на гърба си. Най-често описваният тип е с много гърбици, с глава във формата на яйце и с голяма муцуна като на куче. В повечето случаи за този змей се казва, че отгоре е черен, а отдолу — бял. Някои от тях имат плавници като на тюлените и костенурките или перки, а други нямат. Едни са с необикновено дълги опашки, но се срещат и такива с много къси опашки, като отрязани. Според описанията немалко имат козина, докато повечето са гладки като коприна. Цветовете им варират от жълто-сив до кафяв и черен. Почти всички свидетели са единодушни, че долната част на телата им е бяла. За разлика от често сресаните морски и земни змии, които се движат, извивайки се ту на една, ту на друга страна, змейовете извършват вертикални вълнообразни движения. По всяка вероятност се хранят с риба, показват се на повърхността при спокойно време и са наблюдавани във всяко море, с изключение на водите около Арктика и Антарктида.
	— Откъде си сигурна, че всички тези наблюдения не са погрешно описани? — поинтересува се Пит. — Те могат да бъдат много големи акули, групи водорасли, дребни китове, плаващи в индийска нишка, или дори някоя огромна сепия.
	— В повечето случаи наблюдателите са били повече от един — отвърна му троснато Мейв. — Сред тях мнозина са морски капитани, известни с честността си. Един от тях е Артър Рострън.
	— Познато ми е това име. Той беше капитан на „Карпатия“, кораба, който взе на борда си оцелелите от „Титаник“.
	— Той е свидетелствал за появата на подобно същество, изпаднало в голяма беда, като че ли било ранено.
	— Свидетелите може да са били честни хора, но да са се заблуждавали — не отстъпваше Пит. — Докато на учените не бъде даден такъв змей или част от него, за да му направят дисекция и да го изследват, няма валидно доказателство.
	— Защо влечуги, стигащи между двайсет и петдесет метра дължина, с външни белези като на змии, да не могат да живеят в моретата и до днес, както са живели през мезозойската ера? Морето не е кристално прозрачно като прозорец. Ние не можем да виждаме в дълбините му и да оглеждаме далечните му хоризонти, както правим на земята. Кой може да каже колко на брой огромни биологически вида, все още непознати на човека, бродят в моретата?
	— Почти ме е страх да питам — каза Пит с усмихнати очи, — към коя категория спада Базил?
	— Него съм класифицирала като мегазмиорка. Той има цилиндрично тяло, дълго трийсет метра, завършващо с островърха опашка. Главата му е леко притъпена като на истинската змиорка, само че широката му кучешка уста е пълна с остри зъби. На цвят е синкав с бял корем, а смолисточерните му очи са големи като плочи. Движи се хоризонтално с вълнообразни извивки на тялото като другите змиорки и змии. На два пъти съм го виждала да подава цели десет метра от горната част на тялото си над водата, преди да цопне обратно с огромен плисък.
	— Кога си го видяла за първи път?
	— Бях на десет години — отвърна Мейв. — Двете с Дирдри плавахме по лагуната с малък катер, който мама ни беше дала. Изведнъж се изпълних с особеното чувство, че някой ме наблюдава. По гърба ми полазиха студени тръпки. Дирдри се държеше така, сякаш нямаше нищо странно. Започнах бавно да се обръщам назад. И какво да видя — на двайсет метра зад кърмата се подаваше глава и врат, проточен на около три метра над водата. Съществото имаше две блестящи очи, които бе вперило в нас.
	— Колко дебел му беше вратът?
	— Цели два метра в диаметър, като цистерна за вино, както го бе определил баща ми.
	— И той ли го е виждал?
	— Цялото ни семейство го е виждало много пъти при различни обстоятелства, но най-често, когато някой беше на път да умре.
	— Продължавай нататък.
	— Чудовището приличаше на дракон от детски кошмари. Вцепених се от ужас и не можех да издам ни звук, ни писък, а в същото време вниманието на Дирдри бе съсредоточено напред и току ми напомняше кога да променя курса на катера, за да не налетим на някоя надводна скала.
	— То не тръгна ли към вас? — попита Пит.
	— Не. Само ни гледаше, докато се отдалечавахме от него, без да направи опит да нападне кораба.
	— Значи Дирдри не го е видяла.
	— Тогава не, но после го е виждала два пъти при различни случаи.
	— Как се отнесе баща ти, когато му каза какво си видяла?
	— Засмя се и рече: „Значи най-сетне си срещнала Базил“.
	— Каза, че змеят се появявал, когато предстояла нечия смърт…
	— Това е семейно предание със зрънце истина. Екипажът на един от отбиващите се на острова китоловни кораби видял Базил в лагуната, когато погребвали Бетси Флечър, а по-късно когато умрели пралеля ми Милдред и майка ми, и двете — от насилствена смърт.
	— Това съвпадение ли е, или предопределеност?
	Мейв сви рамене.
	— Знае ли някой! Единственото, в което мога да съм сигурна, е, че баща ми уби майка ми.
	— Както се предполага, че дядо ти Хенри е убил сестра си Милдред.
	Тя пак го изгледа с недоумение.
	— И това ли си научил?
	— То е обществена тайна.
	Мейв отмести поглед над черното море дотам, докъдето то се срещаше със звездите; ярката лунна светлина освети очите й и те като че ли станаха по-тъмни и по-тъжни.
	— Не може да се каже, че последните три поколения на Дорсетови са установили добродетелни норми.
	— Името на майка ти е Айрин, нали?
	Мейв кимна безмълвно.
	— Как е умряла?
	— Тя все едно щеше да умре от сърце, разбито от обидите, които й нанасяше мъжът, когото безнадеждно обичаше. Но един ден, докато се разхождала с баща ми покрай високите скали, тя се подхлъзнала и паднала в големите вълни, където намерила смъртта си. — По нежното лице на Мейв се изписа омраза. — Той я е бутнал — додаде тя студено. — Баща ми я е бутнал и това е толкова сигурно, колкото съществуването на звезди във вселената.
	Пит я притисна към себе си и я усети, че потрепери.
	— Разкажи ми за сестрите си — смени темата той.
	Изразът на омраза постепенно се стопи и чертите на лицето й отново станаха нежни.
	— Няма много за разказване. Никога не съм била особено близка с тях. Подлата беше Дирдри. Щом получех нещо, което съм искала, тя ми го открадваше и твърдеше, че винаги е било нейно. От нас трите Дирдри беше „на татко момиченцето“. Той раздаваше чувствата си предимно на нея, защото, предполагам, двамата бяха сродни души. Дирдри живее в свой измислен свят, създаден от собствените си лъжи. Тя не е в състояние да казва истината, дори когато няма причина да лъже.
	— Била ли е омъжена?
	— Веднъж, за един професионален футболист, който си въобрази, че ще живее живота си като член на кръга от богати хора, притежаващи реактивни самолети, и че и той ще има свои собствени такива „играчки“. За жалост, случи се така, че когато той поиска развод и обезпечаване, равняващо се на националния бюджет на Австралия, някак много навреме падна от семейната яхта. Тялото му така и не се намери.
	— Май не е много желателно човек да приема покани за разходки по море с Дорсетови — отбеляза язвително Пит.
	— Страх ме обзема, като си помисля за всички хора, които баща ми е премахнал, задето действително или във въображението му са заставали на пътя му.
	— А Будика?
	— Нея така и не опознах — отвърна Мейв замислено. — Будика е единайсет години по-голяма от мен. Веднага след като съм се родила, баща ми я изпратил да учи в много скъп пансион, поне така ми казаха. Колкото и странно да звучи, тази моя сестра ми е направо чужда. Бях десетгодишна, когато я видях за първи път. Всичко, което знам за нея, е, че изпитва страстно влечение към хубави млади мъже. Това никак не се харесва на татко, но той почти нищо не прави, за да й попречи да спи с този или онзи.
	— Тя е много яка.
	— Веднъж я видях с каква ярост се нахвърли срещу баща ми, когато той в пияно състояние започна да бие майка ни.
	— Странно е, че всички изпитват такава убийствена неприязън към единствения член на семейството, който е толкова кротък и нежен.
	— Преди да избягам от острова, където след смъртта на мама сестрите ми и аз бяхме държани като истински затворници, татко се дразнеше от моята независимост. Това, че се издържах сама, за да уча в университета, без да се докосвам до Дорсетовото богатство, го вбесяваше. После, когато заживях с един младеж и забременях и лекарят ми каза, че ще бъдат близнаци, вместо да направя аборт, реших да ги износя целите девет месеца. Отказах да се омъжа за момчето и тогава татко и сестрите ми прекъснаха всякаква моя връзка с Дорсетовата империя. Всичко това звучи толкова налудничаво, че ми е трудно да го обясня. Смених законно името си с това на прапрапрабаба ми и тръгнах по свой път, доволна, че съм се отървала от едно семейство с нарушени функции.
	Мейв бе измъчвана от нечисти сили, над които нямаше власт, и Пит я съжаляваше, но в същото време изпитваше уважение към силата на духа й. Тя беше обична жена. Той се вгледа в прямите й като на дете сини очи. Закле се в себе си, че ще обърне небе и земя, но ще я спаси.
	Той понечи да каже нещо, но зърна в тъмнината разпенения гребен на гигантска вълна, връхлитащ върху тях. Огромната водна маса закри цялото му полезрение. Ледени тръпки го побиха по врата, когато видя, че още три подобни вълни прииждат след първата.
	Той нададе предупредителен вик към Джордино и отхвърли Мейв на пода. Вълната се нави над лодката, заливайки я с пяна и пръски, и се стовари с цялата си тежест върху дясната кърмова част, притискайки я надолу. Срещуположната страна отскочи във въздуха и в същия момент лодката пропадна в образувалата се дълбока бразда и се изви странично към следващата водна стена.
	Втората вълна се надигна и докосна звездите, преди да се разбие върху тях с тежестта на товарен влак. Лодката заби нос под черната стихия и потъна цялата. Залят от полудялото море, на Пит му оставаше единствено да се държи възможно най-здраво за поплавъка, за да остане жив при повторението на предишния тайфун. Да бъде хвърлен зад борда, означаваше да стои извън борда. Всеки истински букмейкър щеше да предпочете опасността от акули пред удавянето.
	Малката лодка успя по някакъв начин да изплува на повърхността, когато последните две вълни се разбиха в нея една след друга и я залашкаха в невъобразимия ад на яростен водовъртеж. Безпомощните пътници ту пропадаха надолу, ту отново се показваха на повърхността. Те тъкмо се плъзгаха надолу по гладкия гръб на поредната вълна, когато се оказа, че тя е последната — морето изведнъж се успокои, сякаш изобщо не се бе бунтувало. Безразборните пенести вълни отминаха и се изгубиха в нощта.
	— Още един непогрешим израз на нрава на морето — изломоти Джордино, продължавайки да се държи здраво за командния пулт. — Какво му сторихме, та толкова го вбесихме?
	Пит веднага пусна Мейв и я изправи до седнало положение.
	— Как си?
	Тя се закашля, преди да отговори задъхано:
	— Очаквам… Ще се съвзема. За бога, какво връхлетя така?
	— Предполагам, че беше сеизмична дислокация на дъното на морето. Не е нужно разтърсването да е с голям магнитуд, за да изпрати нагоре бурни вълни.
	Мейв отстрани от очите си мокрите кичури коса.
	— Добре че лодката не се преобърна, та да ни изхвърли във водата.
	— В какво състояние е кормилото? — обърна се Пит към Джордино.
	— Все още си е на мястото. Мачтата ни също оцеля, но платното се е скъсало на места.
	— Запасите ни от храна и вода също са налице — съобщи Мейв.
	— Значи сме се отървали невредими — каза Джордино така, сякаш не му се вярваше.
	— Няма да е за дълго — отбеляза напрегнат Пит.
	Мейв огледа непокътнатата на вид лодка.
	— Не виждам да има повреда, която да не можем да оправим.
	— Аз също — подкрепи я Джордино, след като провери дали са цели поплавъците.
	— Не сте видели дъното.
	Ярката лунна светлина осветяваше лицето на Пит, по което се четеше сериозно безпокойство. Мейв и Джордино проследиха с погледи ръката на Пит и мигом осъзнаха, че вече няма никаква надежда да оцелеят.
	Там, по цялото протежение на дъното на лодката от стъклено влакно, имаше пукнатина, през която вече навлизаше вода.


	37.

	Руди Гън не беше нито изпотен, нито развълнуван от победата. Той разчиташе на умствените способности, на строго определения режим на хранене и на обмяната си на веществата да го поддържат да изглежда млад и в добро здравословно състояние. Веднъж или два пъти в седмицата, когато имаше настроение, както днес, той караше колело през обедната почивка редом до Сандекър, който пък тичаше за здраве. Всеки ден адмиралът изминаваше десет километра по една от алеите, които пресичаха парка Потомак. Спортуването им, естествено, не протичаше в пълно мълчание. Докато единият тичаше, а другият въртеше педалите, задачите на НЮМА се обсъждаха така, сякаш двамата се намираха в кабинет.
	— Какво е рекордното време за оцеляването на човек, оставен на произвола на морето? — подхвана разговора Сандекър, докато си слагаше на главата лентата за попиване на потта.
	— Стив Калахан издържа 76 дни, след като яхтата му потъна край Канарските острови — отвърна Гън. — Това е най-дългото време, прекарано от човек на надуваем сал. Рекордът на „Гинес“ по оцеляване в морето държи Пун Лим, китайски стюард, чийто кораб бил улучен от торпедо в Южния Атлантически океан по време на Втората световна война. Той прекарал върху сал 133 дни, преди да бъде спасен от бразилски рибари.
	— А някой от двамата преживял ли е десетбалово вълнение?
	— Не — поклати глава Гън. — Нито Калахан, нито Пун Лим са били застигани от ураган със силата на тайфуна, който се е разразил в района на Дърк, Ал и Мейв.
	— Вече две седмици, откакто Дорсет ги изостави — отбеляза Сандекър между две вдишвания. — Ако са издържали на бурята, ще почнат да ги мъчат жаждата и природните стихии.
	— Пит е безкрайно находчив човек — рече Гън с подчертана увереност. — А както е заедно с Джордино, няма да се изненадам, ако са се добрали до брега на Таити и сега си отпочиват в някоя сламена колиба.
	Сандекър се отдръпна встрани от алеята, за да направи път на една жена, тикаща количка с малко дете в обратната посока. После затича отново и смънка под носа си:
	— Дърк често обича да повтаря: „Морето не издава лесно тайните си“.
	— Нещата биха могли да се разрешат, ако австралийските и новозеландските групи за претърсване и спасяване се присъединяха към спасителните операции на НЮМА.
	— Артър Дорсет има много дълга ръка — рече гневно Сандекър. — Получих толкова много отговори с извиненията им, че били заети с други спасителни мисии, че мога да облепя цяла стена с тях.
	— Не може да се отрече, че този човек притежава огромна власт. — Гън спря да кара колелото и застана до адмирала. — Парите, които дава Дорсет за подкупи, влизат дълбоко в джобовете на приятелите му от американския Конгрес и парламентите в Европа и Япония. Интересно, кои ли са най-известните хора, които работят за него.
	Лицето на Сандекър пламна, но не от напрежение, а от безпомощност. Той не можеше да сдържа гнева и възмущението си. Наведе се, подпря ръце в коленете си и се загледа в земята.
	— Готов съм да прекратя работата на НЮМА, стига да ми се удаде случай да стисна за врата Артър Дорсет.
	— Сигурно не сте единственият — отбеляза Гън. — Вероятно хиляди са онези, които изпитват неприязън и недоверие към него, и дори го мразят. И въпреки това не биха го предали.
	— Нищо чудно. Ако не инсценира нещастни случаи за онези, които се изпречат на пътя му, тогава ги купува, като пълни сейфовете в швейцарските им банки с диаманти.
	— Мощна подбуда са това, диамантите.
	— Той никога няма да повлияе на президента с тях.
	— Да, но президентът може да бъде подведен от лоши съветници.
	— Не вярвам, след като животът на милиони хора е заложен на карта.
	— Още ли няма вест от него? — попита Гън. — Нали е казал, че ще ви се обади след четири дни. Днес е вече шестият.
	— Той взе предвид, че въпросът е неотложен…
	И двамата се обърнаха едновременно от сигнала, подаден от кола с цветовете на НЮМА. Шофьорът спря на улицата оттатък пътеката на парка, подаде глава през прозореца на предната пътническа врата и извика:
	— От Белия дом ви търсят по моя телефон, адмирале.
	Сандекър се обърна към Гън и леко се усмихна.
	— Явно президентът има дълги уши.
	Адмиралът се приближи до колата и шофьорът му подаде портативния телефон.
	— Уилбър Хътън е на обезопасената линия, сър.
	— Уил?
	— Здрасти, Джим. Опасявам се, че имам обезсърчителни новини за теб.
	Сандекър се напрегна.
	— Моля те, говори.
	— След подобаващото разглеждане на въпроса президентът отложи всякакви действия, свързани с вашето акустично явление.
	— Но защо? — изуми се Сандекър. — Нима не съзнава последствията от такова бездействие?
	— Експертите от Националния научнотехнически съвет не споделят вашата теория. Те са повлияни от докладите за аутопсиите, извършени от австралийските патолози в Центъра за борба с епидемиите в Мелбърн. Заключенията на австралийците доказват, че смъртта на борда на екскурзионния кораб е била причинена от рядък вид бактерии, подобни на бактериите, причиняващи болестта на легионерите*.
	[* Така наречената „болест на легионерите“ се дължи на бацила legionella pneumophila, който засяга белите дробове и причинява остра пневмония със силна треска. През 1976 г. са били регистрирани 200 заболявания и 29 смъртни случая. — Б.пр.]
	— Не е възможно! — кипна Сандекър.
	— Знам само това, което ми бе казано — призна си Хътън. — Австралийците предполагат, че причината е във водата в овлажнителите на отоплителната система, която е била заразена.
	— Не ме е грижа какво предполагат патолозите. Ще бъде безумие от страна на президента, ако не обърне внимание на предупреждението ми. За бога, Уил, моли го, настоявай, направи нещо, каквото и да е, само и само убеди президента да използва властта си, за да прекрати минните операции на Дорсет, преди да е станало много късно.
	— Съжалявам, Джим, но ръцете на президента са вързани. Никой от научните му съветници не смята твоето доказателство за достатъчно силно, за да се поеме риск от международен скандал. Особено в година на избори.
	— Това е лудост! — рече отчаян Сандекър. — Ако хората ми се окажат прави, тогава президентът няма да може да бъде избран, за да почисти обществените тоалетни.
	— Това е твое мнение — отвърна хладно Хътън. — Може би трябва да добавя, че Артър Дорсет предложи да допусне до минните си операции международен екип от следователи.
	— Кога най-рано може да се събере такъв екип?
	— Тия неща изискват време. Вероятно след две или три седмици.
	— Дотогава целият Оаху ще бъде заринат от трупове.
	— За щастие или нещастие, в зависимост от това как ще го погледнеш, ти си малцинство за това твърдение.
	Сандекър смънка унило:
	— Знам, че си направил всичко по силите ти, Уил, за което съм ти признателен.
	— Моля те, обади ми се, ако получиш нова информация, Джим. Телефонът ми винаги е свободен за теб.
	— Благодаря ти.
	— Дочуване.
	Сандекър подаде телефона на шофьора и се обърна към Гън.
	— Подрязаха ни крилата.
	Гън го погледна смаян.
	— Нима президентът не е оценил положението?
	Сандекър кимна с пораженчески вид.
	— Дорсет е подкупил патолозите. Те са предали фалшив доклад, в който се твърди, че причината за смъртта на пътниците на екскурзионния кораб била зараза в отоплителната система.
	— Ние не бива да отстъпваме — вбеси се Гън от възникналата пречка. — Трябва да намерим други средства, за да спрем навреме лудостта на Дорсет.
	— Имаш ли съмнение — каза Сандекър и в очите му пак се появиха пламъчета, — разчитай на някого, който е по-умен от теб. — Той отново взе телефона и набра номер. — Има един човек, който може би държи ключа.


	Адмирал Сандекър се наведе и сложи топката за удар на голф игрището на клуба „Кемълбек“ в Скотсдейл, Аризона. Беше два часа следобед под безоблачното небе — само пет часа, откакто бе тичал с Руди Гън във Вашингтон. След като кацна на летището в Скотсдейл, той взе кола от приятел — пенсионер от Военновъздушните сили, и пое направо към игрището за голф. Очакваше в пустинята да е студено през януари, затова облече върху спортните панталони кашмирен пуловер с дълги ръкави. Игрищата за голф бяха две и той играеше на така нареченото „Индиън Бенд“. Прицели се в чима около дупката, намираща се на разстояние 365 метра, направи два обиграни замаха, отпрати топката и с лекота се завъртя. Топката полетя плавно, с леко отклонение надясно, тупна на земята, търкулна се по окосената ивица и бавно спря при означението за 190 метра.
	— Добър полет беше, адмирале — каза доктор Санфорд Адгейт Еймс. — Сгреших, като ви придумах да направим една приятелска игра на голф. Не предполагах, че старите моряци взимат на сериозно земните спортове. — С дългата рошава брада, която покриваше устните му и стигаше до гърдите му, Еймс приличаше на стар пустинен златотърсач. Носеше бифокални очила със синкави стъкла.
	— Старите моряци умеят много странни неща — отвърна Сандекър.
	Да поканиш доктор Санфорд да дойде във Вашингтон на конференция на високо ниво нямаше да е по-различно от това, да помолиш Бог да призове вятъра сироко да стопи леда на върха на ледник. Нито единият, нито другият щеше да откликне. Никакви покани за официални вечери с приветствени слова и връчване на награди не бяха в състояние да го измъкнат от убежището му в планината Кемълбек в Аризона.
	Сандекър имаше нужда от Еймс, и то много спешна нужда. Той се престраши и поиска среща с майстора по звука, както наричаха Еймс колегите му учени. Еймс се съгласи, но при изричното условие Сандекър да си вземе стиковете за голф, тъй като разговорите щели да се проведат на игрището за голф.
	Високо уважаван сред научната общност, Еймс беше по теорията за звука това, което Айнщайн беше по теорията за времето и светлината. Прям, егоцентричен и интелигентен, Еймс беше написал повече от триста научни трудове върху почти всички известни аспекти на акустичната океанография. Неговите изследвания и анализи, правени в продължение на четирийсет и пет години, проследяваха този феномен от подводната радиолокационна и хидролокаторна техника, през акустичното му разпространение до подповърхностната реверберация. Когато навремето работеше като доверен съветник в Министерството на отбраната, впоследствие беше принуден да се оттегли от този пост, тъй като разпалено бе възразил срещу опитите с океански шумове, които се правеха в света, за да се измерва глобалното затопляне. Язвителните му атаки срещу проектите на Военноморските сили за подводни ядрени опити също настроиха враждебно Пентагона към него. Представители на много университети се тълпяха пред прага на дома му с надеждата да го привлекат като преподавател в техните факултети, но той им отказваше; предпочиташе да продължава научните си изследвания с малък екип от студенти, на които плащаше от собствения си джоб.
	— Какво ще кажете за по долар на дупка, адмирале? Всъщност обичате ли истински да се обзалагате?
	— Близо сте до истината, докторе — отвърна любезно Сандекър.
	Еймс пристъпи с топката до купчинката пясък, огледа окосената ивица така, сякаш се прицелваше с пушка и отпрати топката. Той наближаваше седемдесетте години, но Сандекър забеляза, че замахът му назад беше само с няколко сантиметра по-нисък от този на по-младите и по-пъргави мъже. Топката се извиси нагоре и хлътна в пясъчната дупка малко зад обозначението за 200 метра.
	— Колко бързо се сгромолясват величията! — рече философски Еймс.
	Сандекър не се подмамваше лесно. Веднага разбра, че това беше номер. Еймс се славеше във вашингтонските среди като голям мошеник в играта на голф. Завистниците му признаваха, че ако не се бе посветил на физиката, щеше да участва в турнирите на Асоциацията по голф като професионалист.
	Двамата се качиха на количката, като Еймс седна зад волана, и тръгнаха да събират топките си.
	— С какво мога да ви помогна, адмирале? — заговори Еймс.
	— Запознат ли сте с усилията, които полага НЮМА да проследи и преустанови акустичното явление, както ние го наричаме.
	— Чух разни слухове.
	— И какво мислите за тях?
	— Доста са изсмукани от пръстите.
	— Научнотехническият съвет към Президентството не е на това мнение — изръмжа Сандекър.
	— В действителност не мога да ги обвинявам.
	— Значи не вярвате, че звукът може да измине хиляди километри под водата, да излезе на повърхността и да е способен да убива?
	— Имате предвид изходните вълни от акустични източници с голяма сила, които се събират в един и същ район и причиняват смърт на всички бозайници в обсега на слуха ли? Това не е хипотеза, която бих препоръчал да бъде поддържана, особено ако искам да запазя репутацията си сред колегите.
	— Майната й на хипотезата! — избухна Сандекър. — Смъртните случаи вече превишават четиристотин души. Полковник Лий Хънт, един от най-добрите патолози на нацията ни, доказа по убедителен начин, че причината за смъртта са много силни звукови вълни.
	— В докладите за извършените в Австралия аутопсии не се споменава такова нещо.
	— Вие сте голям шмекер, докторе — рече усмихнат Сандекър. — Положително сте следил създалото се положение.
	— Всеки път, когато се заговори за акустики, интересът ми се съсредоточава натам.
	Най-напред стигнаха до топката на Сандекър. Той си избра дървена пръчка номер три и удари топката, която падна в пясъчната дупка, намираща се на двайсет метра пред чима.
	— Изглежда, и вие имате влечение към пясъчните дупки — отбеляза надменно Еймс.
	— И то в повече от един случаи.
	Те спряха при топката на Еймс. Физикът извади от чантата си за голф пръчка с железен край. Неговата игра като че ли беше повече умствена, отколкото физическа. Той нито замахна, нито направи някакви предварителни движения. Просто се доближи до топката и я перна с пръчката. Топката полетя високо, повличайки след себе си облак пясък, и падна върху чима на десет метра от чашката.
	На Сандекър му бяха нужни две погалвания с клинообразната си пръчка за пясък, за да изкара топката от вдлъбнатината, после я побутна леко два пъти и тя се търкулна в чашката, отбелязвайки двоен резултат. С две побутвания Еймс изравни резултата. Докато се придвижваха с количката към втората площадка, Сандекър започна подробно и описателно да разказва за откритията си. Следващите осем вкарвания на топките бяха изиграни в съпровод с бурни разисквания, като в повечето случаи Еймс разпитваше безмилостно Сандекър и приведе няколко аргумента, опровергаващи акустичното убийство.
	При деветия чим Еймс използва клинообразната си пръчка за подаване на топката, за да я разположи на разстояние колкото дължината на стика от дупката. Развесели се, когато видя как Сандекър не разчете точно чима и лекият му удар изкриви посоката на топката, изтиквайки я обратно върху затревената площ.
	— Ще станете много добър играч на голф, адмирале, ако излизате да играете по-често.
	— И пет пъти в годината ми е достатъчно — отвърна Сандекър. — Нямам чувството, че върша нещо полезно, като преследвам една малка топка в продължение на шест часа.
	— Е, вие си знаете. Аз пък развивам някои от най-градивните си схващания, докато се разтоварвам на игрището за голф.
	След като най-сетне Сандекър вкара топката в дупката, двамата се върнаха при количката. Еймс извади от малко хладилно шкафче кутия с диетична кока-кола и я подаде на адмирала.
	— Какво точно очаквате да ви кажа? — попита го той.
	Сандекър го погледна и отвърна:
	— Не давам пукната пара за онова, което мислят учените от кулата на мечтите. В морето умират хора. Ако не попреча на Дорсет, ще загинат още хора, за чийто брой не ми се ще да се замислям. Вие сте най-запознатият с акустиките човек в страната. Надявам се да ме насочите как да сложа край на това клане.
	— Значи се явявам като последния ви апелационен съд. — Едва ли можеше да се каже, че тонът в гласа на Еймс от приятелски се промени в напълно сериозен. — И искате да изляза с практическо разрешение на вашия проблем.
	— На нашия — поправи го любезно Сандекър.
	— Така — каза с тежест Еймс. — Сега вече ми е ясно. — Той вдигна кутията с диетичната кока-кола на нивото на очите си и с любопитство я заоглежда. — Вие много точно ме определихте, адмирале. Аз наистина съм голям шмекер. Още преди да отлетите от Вашингтон, вече бях разработил нещо като подробен проект. Той съвсем не е съвършен, имайте го предвид. Изгледите за успех са по-малко от петдесет на петдесет, но това е най-доброто, което можах да измисля, без да са ми необходими месеци на задълбочени проучвания.
	Сандекър вдигна поглед към Еймс, прикривайки вълнението си, само в очите му просветна надежда, каквато допреди малко липсваше.
	— Нима наистина сте разработили план за прекратяване на минните операции на Дорсет? — попита той очаквателно.
	Еймс поклати глава.
	— Ако предполагате военна сила, това не е в моята територия. Имам предвид метод за неутрализиране на акустичната конвергенция.
	— По кой начин ще се приложи?
	— Казано с прости думи, енергията на звуковата вълна може да бъде рефлектирана.
	— Да, това се подразбира.
	— Тъй като знаете, че четирите отделни звукови лъча ще се разпространят към остров Охау и сте изчислили приблизителното време на конвергенцията, предполагам, че вашите учени ще могат да определят и точното й място.
	— То е определено, да.
	— Там е и отговорът ви.
	— Така ли? — Всеки трепет на надежда, който изпълваше Сандекър, се стопи. — Вероятно нещо не съм доразбрал.
	Еймс сви рамене.
	— „Бръсначът на Окъм“*, адмирале. Отделните единици не бива да бъдат увеличавани ненужно.
	[* Правило, което изисква научните и философските теории да се придържат към възможно най-опростен език. — Б.пр.]
	— И най-простият отговор е за предпочитане пред сложния.
	— Ами точно това е. Съветът ми, колкото и да струва той, е НЮМА да построи отражател, подобен на сателитна чиния, да го спусне в морето там, където ще е точката на конвергенция и той ще пренасочва акустичните вълни далеч от Хонолулу.
	Сандекър се стараеше лицето му да не издава никакво вълнение, но сърцето му туптеше до пръсване. Ключът на загадката се оказа до глупост прост. Вярно, съставянето на проект за пренасочване на звука нямаше да стане толкова лесно, но беше изпълнимо.
	— Ако НЮМА може да построи и разположи отражателна чиния навреме, накъде тогава трябва да бъдат пренасочени акустичните вълни? — попита той Еймс.
	По лицето на физика премина лукав израз.
	— То е ясно, че изборът трябва да падне върху някой необитаем район на океана, да речем на юг от Антарктида. Но тъй като колкото по-дълго пътува енергията, произведена от конвергенцията, толкова повече силата й намалява, защо да не я върнем обратно към източника й?
	— Дорсетовата мина на остров Гладиатор — рече Сандекър, потискайки благоговението в гласа си.
	Еймс кимна.
	— Една от добрите възможности за избор. Силата на енергията няма да е достатъчна да убие хора след една такава обиколка. Но поне ще ги изпълни с огромен страх и ще им причини адско главоболие.


	38.

	Това е краят, помисли си с горчивина Пит. Далечен дотолкова, доколкото се очаква да стигне всеки човек. Това е завършекът на храбрите усилия, на бъдещите желания, любови и радости на всеки един от тях. Краят им щеше да дойде във водата, превръщайки ги в храна за рибите, а клетите останки от телата им щяха да потънат на хиляда фатома дълбочина до необитаваното дъно на морето. Мейв никога нямаше да види отново синовете си, Пит щеше да бъде оплакан от майка си и баща си и от многобройните си приятели в НЮМА. На възпоменателната служба за Джордино, размишляваше Пит с последни следи от хумор, щеше да е претъпкано от хора, а сред тях щеше да се откроява внушителна група от скърбящи жени, всяка от които би могла да бъде кралица на красотата.
	Малката лодка, която ги преведе през толкова много препятствия, сега буквално се късаше по шевовете. Пукнатината на дъното на корпуса се удължаваше след всяка вълна, която издигаше лодката до гребена си. Поплавъците щяха да я задържат на повърхността, но когато корпусът се разцепеше докрай и парчетата от него поемеха в различни посоки, тримата щяха да бъдат изхвърлени в безпощадната вода, вкопчени безпомощно в останките и уязвими към неотклонно съпровождащите ги акули.
	Известно време морето се задържа значително спокойно. Вълните, измерени от гребена до браздата, бяха под един метър. Ако обаче времето изведнъж се развалеше и морето се разбунеше, тогава смъртта вече нямаше само да ги гледа в очите. Старицата с коса на рамо щеше на бърза ръка да ги вземе в обятията си, без да се замисля повече.
	Пит се наведе над кормилото в кърмовата част и се заслуша във вече познатите му шумове на стържене и плискане, идващи от дъното на лодката. Златистооранжевото кълбо на сутрешното слънце изведнъж засия с яркожълта светлина и Пит огледа хоризонта с напрегнатите си възпалени и подпухнали очи. Надявайки се на чудо, той търсеше да зърне следа от суша на чистия, равен хоризонт, който ги заобикаляше. Но търсенето му беше напразно. Отникъде не се показваше нито кораб, нито самолет, нито земя. Като се изключеха няколкото малки облачета, които се движеха на цели двайсет километра в посока югоизток, кръгозорът на Пит беше пуст като равнините на Марс, а лодката — една точица върху необятната морска шир.
	Тъй като бяха уловили риба, достатъчна да открият ресторант за морска храна, гладът не им беше грижа. Запасът им от вода, ако се съхраняваше добре, щеше да им стигне поне за още шест-седем дни. Те щяха да станат жертви на умората и недоспиването поради необходимостта да изгребват непрестанно вода от лодката, за да се задържат на повърхността. Всеки час беше страдание. Те нямаха нито купа, нито някаква бутилка, затова на първо време бяха принудени да изплискват водата с шепи. Пит обаче приспособи за целта водонепропускливата торбичка, в която бе скрил от Дорсетови принадлежностите си, с които не се разделяше. Завързана за два гаечни ключа, тя се превърна в дълбок съд, който можеше да изхвърля цял литър морска вода с едно загребване.
	Отначало се сменяха през четири часа, тъй като Мейв настоя да се включи наравно с тях. Вършеше работата енергично, въпреки че скоро ставите на раменете и кръстът й започнаха да се схващат, а после се обадиха и болки в мускулите й. Тя проявяваше твърдост и упоритост, но нямаше вродената сила на двамата мъже. Не след дълго издръжливостта започна да разпределя смените. Мейв изгребва вода в продължение на три часа, после бе сменена за пет часа от Пит. След него дойде ред на Джордино, но той отказа всякаква почивка и неговата смяна продължи цели осем часа.
	Пукнатината се удължаваше все повече и повече и водата вече не се просмукваше, а бликаше като от продълговат фонтан.
	Морето се настаняваше в лодката по-бързо, отколкото те смогваха да го изхвърлят. Облегнали гръб в преградната стена, без никаква следа от спасение в кръгозора им, тримата бавно започнаха да губят непоколебимостта си.
	Проклет да е тоя Артър Дорсет, изкрещя наум Пит, проклети да са и Будика, и Дирдри! Беше толкова безполезно това тяхно убийствено прахосване на сили. Той и Мейв вече не представляваха заплаха за Дорсет, с неговите фанатични мечти за империя. Сами те никога нямаше да могат да му попречат или дори да го забавят. Да ги пусне на произвола на морето беше чист акт на садизъм от негова страна.
	Мейв се размърда в съня си, измънка нещо под носа си, после надигна глава и погледна полусънена Пит.
	— Мой ред ли е да изгребвам?
	— Не още. Чак след пет часа — излъга я той с усмивка. — Хайде, заспивай отново.
	Джордино спря за момент да изхвърля водата и отправи поглед към Пит; сърцето му се сви при мисълта, че Мейв много скоро щеше да бъде разкъсана на парчета и погълната от убийствената машина на глъбините. С мрачен израз той възобнови работата си и без да спира, продължи да изхвърля с малкия съд големи количества вода зад борда.
	Единствено бог знаеше докога щяха да стигнат силите на Джордино. Гърбът и ръцете му вече пищяха от болка. Желязната му воля да издържи далеч бе прехвърлила границите на приемливото. Пит беше по-силен от повечето мъже, но редом до Джордино се чувстваше като дете, което наблюдава олимпийски щангист. Когато напълно изтощен му преотстъпваше приспособената за загребване торбичка, Джордино я поемаше така, сякаш беше способен да продължава да изхвърля вода до безкрайност. Пит беше убеден, че Джордино никога няма да приеме поражението. Якият и жилав италианец сигурно щеше да умре, опитвайки се да удуши някоя риба чук.
	Опасността, на която бяха изложени, изостри съзнанието му. Като последен, отчаян опит, той свали платното, просна го във водата, после го плъзна под корпуса и завърза въжетата за поплавъците. Притискано в пукнатината от налягането на водата, найлоновото парче намали увеличаващото се просмукване с петдесет процента, но това в най-добрия случай се яви като временна мярка, която им предостави само още няколко часа живот. Ако морето не се успокоеше напълно, физическото им рухване и разцепването на лодката, предположи Пит, щеше да дойде малко след мръкване. Той погледна часовника си и прецени, че до залез-слънце оставаха не повече от четири и половина часа.
	Пит внимателно хвана китката на Джордино и измъкна съда за загребване от ръката му.
	— Вече е мой ред — рече той с твърд тон.
	Джордино не се възпротиви. Той кимна в знак на съгласие и облегна гръб на единия поплавък, чувствайки се прекалено изтощен, за да заспи.
	Платното задържаше притока на вода достатъчно, така че от време на време Пит дори я изчакваше да се събере. Той изгребваше вода в късния следобед, загубил всякаква представа за времето и почти не обръщаше внимание на пътя на жестокото слънце, под чиито изтощителни лъчи той нито веднъж не оклюма. Действията му бяха като на робот — едно и също, едно и също, без да чувства болките в гърба и ръцете си, с напълно притъпени сетива, сякаш бе изпаднал в наркотичен унес.
	Мейв излезе от състоянието си на летаргия, седна и загледа с безизразен поглед хоризонта зад гърба на Пит.
	— Нали са много красиви палмовите листа? — промълви тя едва чуто.
	— Да, много са красиви — съгласи се Пит и й хвърли стегната усмивка, напълно уверен, че тя халюцинира. — Но не бива да седиш под тях. Има случаи на убити от падащи кокосови орехи хора.
	— Веднъж бях във Фиджи — продължи тя, разпускайки косата си, — и там видя как падна един кокосов орех и счупи предното стъкло на паркирана кола.
	Пит оприличи Мейв на малко момиченце, което се е загубило и броди безпомощно в гората, изоставило всякаква надежда, че някога ще намери пътя за дома. Прииска му се да е в състояние да направи или каже нещо, за да я утеши. Но в Божието море нямаше нищо, което човек можеше да направи. Чувството му за състрадание и пълна неспособност му причиняваха дълбоко огорчение.
	— Не ти ли се струва, че трябва да поемеш курс по-надясно? — запита го тя бездушно.
	— По-надясно ли?
	Тя го погледна като изпаднала в транс.
	— Ами да. Нали не искаш да подминеш острова?
	Пит присви очи. Бавно извърна глава и погледна назад през рамо. След като близо шестнайсет дни бе определял местоположението им по слънцето и бе подложен на мъчителното блестене на водата, очите му станаха толкова напрегнати, че можеше да ги задържа в далечината само за няколко секунди и след това веднага да ги затвори. Той хвърли за миг поглед над носовата част, но видя само синьо-зелени вълни.
	И отново се обърна.
	— Вече не можем да управляваме лодката — поясни той тихо. — Свалих платното и го сложих под дъното, за да забавя нахлуването на водата.
	— О, моля те — настоя тя. — Толкова сме близо до него. Не може ли да слезем там и да се поразходим по суша, макар и за малко?
	Мейв говореше с австралийското си носово произношение толкова спокойно, толкова смислено, че по гърба на Пит полазиха тръпки. Възможно ли е наистина да е видяла нещо? Здравият разум го караше да смята, че умът на Мейв й погажда номера. Ала все още блещукащата искрица надежда, примесена с отчаянието, го подтикна да се изправи на колене, подпирайки се на поплавъка, за да се задържи. В този момент лодката се издигна на гребена на следващата вълна и му разкри за кратко целия хоризонт.
	Но там нямаше хълмове с палмови дървета, издигащи се над морето.
	Пит обви ръка около раменете на Мейв. Бе я запомнил като енергична и с висок дух. Сега тя изглеждаше малка и крехка, само лицето й излъчваше напрегнатост, каквато дотогава не се забелязваше. После видя, че тя не гледа напред над морската повърхност, а към небето.
	Едва тогава Пит зърна птицата, която кръжеше с разперени криле над лодката. Той сложи ръце над очите си и се вторачи в крилатия нашественик. Размахът на крилете стигаше близо метър. Перушината му имаше пъстър зелен цвят с кафяви точици. Горната човка бе извита и заострена в края. Пит определи птицата като грозен братовчед на семейството по-пъстроцветни папагали.
	— Виждаш ли го и ти? — попита развълнувана Мейв. — Това е кеа, точно такъв е отвел моите деди до остров Гладиатор. Моряци, корабокруширали в южните води, се кълнат, че папагалите кеа посочват пътя към тихи пристанища.
	Вторачил поглед нагоре, Джордино виждаше папагала повече като храна, отколкото като божествен вестоносец, изпратен от призраци, за да ги отведе на суша.
	— Кажи на Поли да ни препоръча някой добър ресторант — измърмори той изтощен. — За предпочитане е такъв, който да няма в менюто си рибни ястия.
	Пит не отвърна на хумора на Джордино, хумора на оцелелия човек. Той изучаваше движенията на папагала. Птицата кръжеше така, сякаш си почиваше и не създаваше впечатлението, че обикаля безцелно около лодката. После, очевидно поела дъх, тя започна да се отдалечава на югоизток. Пит веднага направи засечка по компаса на посоката й и не я изпусна от поглед, докато птицата не се превърна в точица и не изчезна.
	Папагалите не са водни птици като чайките и буревестниците, които се реят доста навътре над морето. За птица, която предпочита да забива нокти в нещо твърдо, тя не понечи нито за миг да кацне на единствения обект в обсега на погледа. Това означаваше, че не е изморена от летене към някое незнайно място за размножаване. Тази птица знаеше точно къде се намира и накъде е тръгнала. Летеше съвсем целенасочено. Може би, само може би, тя се намираше по средата на полет от един остров до друг. Пит беше сигурен, че отвисоко птицата виждаше нещо, което клетите хора в разнебитената лодка долу не можеха да видят.
	Той се премести до пулта за управление и се изправи на крака, държейки се здраво с двете ръце, за да не падне зад борда. Отново присви подутите си очи в посока югоизток.
	Отдавна му беше позната гледката с облаци на хоризонта, които създаваха илюзията за земя, издигаща се от морето. Беше свикнал да вижда как бели туфи памук се носят над ръба на морето и неправилните им форми в тъмносиви цветове пораждаха измамни надежди, преди да променят формата си и да бъдат ответи от духащите от запад ветрове.
	Този път беше различно. Един самотен облак на хоризонта остана неподвижен, докато другите се плъзгаха покрай него. Той едва се подаваше от морето, но съвсем не изглеждаше плътна маса. Не се забелязваха и никакви признаци на зеленина, защото облакът сам по себе си не е част от остров. Той е съставен от пара, която се издига от напечен от слънцето пясък и когато стигне до по-студен въздушен пласт, се кондензира.
	Пит обузда всякакви чувства на възбуда и радост, когато установи, че островът е все още на цели пет часа път от тях. Той не се и помоли да стигнат благополучно дотам, дори ако трябваше още веднъж да опъне платното върху мачтата, с риска водата да нахлуе в лодката. Разбитите му надежди обаче започнаха да се възродяват, когато разбра, че това не е върхът на подводно възвишение, което да е било изтласквано над повърхността в продължение на милиони години вулканична дейност и после да се е превърнало в хълмове и долини, обрасли с тучна зеленина. Не, това беше ниска, плоска скала, върху която растяха няколко дървета от неизвестен вид, издържали по някакъв начин на по-студения климат в този район, намиращ се толкова на юг от тропическата зона.
	Дърветата, които се виждаха много ясно, се издигаха на групи от малки площи пясък, изпълващ пукнатините на скалата. Едва сега Пит прецени, че островът е много по-близо, отколкото му се бе сторило от пръв поглед. Той отстоеше на не повече от осем-девет километра и върховете на дърветата създаваха впечатлението, че над хоризонта е спусната парцалива черга.
	Пит определи местоположението на острова и установи, че то съвпада съвсем точно с посоката на папагала. После провери и посоката на вятъра и отклонението и стигна до заключението, че водното течение ще ги отнесе около северния край на острова. Те трябваше да поддържат югоизточен курс, с вятъра отдясно, както Мейв по удивителен начин го бе видяла във въображението си.
	— Нашата дама печели награда — съобщи Пит. — Ние наближаваме земя.
	Мейв и Джордино с мъка се изправиха на крака, държейки се за Пит, и се вгледаха в далечната им надежда да намерят подслон.
	— Това не е мираж! — възкликна Джордино с широка усмивка.
	— Аз ви казах, че папагалът ще ни покаже пътя към тихо пристанище — прошепна Мейв в ухото на Пит.
	Пит не си позволи да се опияни от въодушевление.
	— Още не сме стигнали. Ще се наложи да вдигнем отново платното и да изгребваме вода до побъркване, ако искаме да стъпим на брега му.
	Джордино прецени разстоянието до острова и лицето му видимо помръкна.
	— Нашият дом, далеч от дома, няма да издържи дотам — предрече той. — Ще се разцепи на две, преди още да сме изминали и половината път.


	39.

	Те вдигнаха платното и използваха всяка свободна дължина въже, за да стегнат разцепения корпус. На кормилото застана Мейв и докато Джордино изгребваше водата като луд, а Пит я изхвърляше зад борда с голи ръце, пробитата лодка насочи нос право към малкия нисък остров на няколко километра от тях. Най-сетне получиха видимо доказателство, че мореплавателските старания на Пит се отплатиха.
	Упойващата съзнанието умора и смазващото ги изтощение се смъкнаха като тежък товар от плещите на Пит и Джордино. Двамата навлязоха в зона, където вече не бяха те — психологическа зона от друг свят на стрес и страдание, който вече нямаше никакво значение. Не ги интересуваше, че по-късно телата им щяха да платят скъпо с физическа болка, стига твърдото решение и отказът им да се признаят за победени да ги преведеше през разстоянието, което делеше лодката от примамливия бряг. Те чувстваха, че болките в раменете и гърбовете им се обаждат, но това чувство не беше нещо повече от отвлеченото негодувание на съзнанието. Цялото мъчение като че ли бе се съсредоточило някъде другаде.
	Вятърът издуваше платното и тласкаше лодката по посока на самотно стърчащата над повърхността скала. Но безсърдечното море не беше склонно да ги освободи от хватката си. Сякаш да ги отблъсне, водното течение се разцепваше на две, когато се блъснеше в брега и половините му с остри извивки се разливаха назад покрай външните граници на острова, заплашвайки да запратят лодката обратно в ширналото се небитие на Тихия океан.
	— Мисля, че сме изтласквани настрани от острова — съобщи изплашена Мейв.
	Гледайки напред, докато изхвърляше като бесен вода от лодката, Пит почти не отделяше поглед от приближаващия се остров. Отначало мислеха, че островът е само един, но когато скъсиха разстоянието до два километра, видяха, че са два. Ръкав, широк стотина метра, разделяше двата острова. Пит забеляза още, че през водното пространство между двата острова също минава силно течение.
	По набраздената от вятъра повърхност и по пръските пяна, той установи, че бризът дори ги е отклонил в тяхна полза, като е насочил лодката на по-остър ъгъл спрямо недружелюбното водно течение. Това е в наш плюс, помисли си той с оптимизъм. Спасяваше ги също и фактът, че водата в този тъй южен район беше прекалено студена, за да образува коралови рифове, които да чакат в засада, за да ги разкъсат на парчета.
	Докато Пит и Джордино се преборваха с нахлуващата в лодката вода, до слуха им стигна яростен тътен, който като че ли се усилваше все повече. Те спряха за миг и задържаха погледи в посока на тътена. Тогава разбраха, че това е непогрешимият шум на вълни, разбиващи се в острите скали. Там вълните ставаха унищожителни и теглеха лодката все по-близо към смъртоносната си прегръдка. Радостното очакване на изгнаниците да стъпят на суша мигом се превърна в ужас от мисълта, че ще бъдат смазани от разярените води.
	Вместо тихо пристанище Пит видя единствено две злокобни скали, стърчащи от морето, заобиколени и яростно атакувани от тежки вълни. Островите съвсем не бяха тропически атоли с примамливи пясъчни плажове, благословени от синьо небе и пищен растителен свят, от които приятелски махат за поздрав местни жители. Нито един от островите не даваше признаци, че е обитаем — не се забелязваше нито дим, нито някаква постройка. Голи, брулени от вятъра и усамотени, те имаха вид на загадъчна стражева охрана от вкаменена лава, чиято единствена растителност се състоеше от няколко ниски, нецъфтящи растения и дървета със странна форма, растежът на които като че ли бе изкуствено спрян.
	Пит не можеше да повярва, че за трети път, откакто бе срещнал и спасил Мейв на Антарктическия полуостров, водеше война с неотстъпчиви скали и море. За миг мислите му отскочиха назад към „Полар Куин“, който той бе отървал на косъм от гибелта, и бягството му от Кунгхит с Мейсън Броудмур. И двата пъти бе имал физическа сила да се измъкне невредим. А сега се противопоставяше на водно погребение върху малка, полупотънала във вода лодка, с платно, не по-голямо от одеяло.
	Първото нещо, което опитният мореплавател щеше да вземе под внимание, когато се озовеше в бурно море, спомни си, че бе чел някъде Пит, беше да запази стабилността на кораба си. Добрият моряк не биваше да допуска корабът му да се пълни с вода, която щеше да застраши способността му да се задържи на повърхността. Да можеше онзи, който бе писал това, да стои сега до него!
	— Ако не видиш някъде подходящо място за слизане на брега — подвикна на Мейв Пит, — насочи лодката към водата между островите.
	Хубавото лице на Мейв, изпито и почерняло от слънцето, доби непоколебим и напрегнат вид. Тя кимна мълчаливо, хвана здраво въжетата на кормилото и се зае с всички сили да изпълни задачата.
	С всяка изминала минута назъбените скали, стърчащи над разбиващите се вълни, добиваха все по-страшен вид. Водата заплашително пълнеше лодката. Джордино престана да обръща внимание на приближаващия се воден хаос и съсредоточи усилията си върху лодката, за да я опази да не потъне под краката им. Ако сега спреше да изгребва водата, последствията щяха да са фатални. Само десет секунди непрекъснато нахлуване на морска вода в разбитата лодка, и те щяха да потънат на петстотин метра от брега. Тогава, докато се преборваха безпомощни с морето, ако не акулите, то огромните вълни и скалите щяха да ги довършат. Той продължи да изхвърля вода, оставяйки съдбата и вярата си изцяло в ръцете на Мейв и Пит.
	Пит изучаваше ритъма, с който се издигаха и спускаха вълните, за да измери разкъсването на гребените им пред и зад лодката и да засече скоростта им. Грубо пресметнато, цикълът на движение бе се скъсил до около девет секунди, а скоростта стигаше приблизително до двайсет и два възела. Надигащите се вълни прииждаха под тъп ъгъл към назъбеното крайбрежие, рязко се разкъсваха и се отдръпваха с широко разливане назад. На Пит не му беше нужно някой капитан на стар клипер да му каже, че с изключително ограничената плавателна способност на лодката възможността да си проправят път през водния канал е нищожна. Другото му опасение беше, че срещата на отдръпващите се от бреговете на двата острова вълни образуваше водовъртеж при входа на канала.
	Той чувстваше под коленете си налягането на надигащата се следваща вълна, която се притискаше в дъното на лодката, и докато тя тътнеше под него, преценяваше масата й. Нещастната лодка биваше жестоко подхвърляна от такова вълнение, каквото проектантите й изобщо не бяха предвидили. Пит не смееше да спусне импровизираната плаваща котва, както се изискваше според повечето мореплавателски наръчници, когато се плаваше при бурно море. Смяташе, че както са без двигател, ще е по-добре да се оставят на вълните да ги носят. Съпротивлението на котвата почти със сигурност щеше да разцепи лодката, след като вълните с огромното си налягане я тласкаха напред.
	Той се обърна към Мейв.
	— Гледай да поддържаш пътя по най-тъмносинята вода.
	— Ще се постарая — отвърна тя храбро.
	Грохотът на прииждащите пенести вълни ечеше с постоянен ритъм и скоро те не само видяха, но и чуха съскането на изригващите към небето пръски. Без пряк и ръчен контрол тримата бяха напълно безпомощни; прищевките на неспокойното море ги подмятаха накъдето си искаха. Вълните започнаха да стават все по-големи. При по-внимателно вглеждане ръкавът между скалистите острови можеше да бъде оприличен на коварна клопка, на мълчалива сирена, която ги приканва към измамно убежище. Беше вече късно да отплават към открито море и да заобиколят островите. Бяха поели риска и връщане назад не можеше да има.
	Островите и врящият казан на вещиците край отмъстителните им брегове се скриха зад гърбовете на вълните, които минаваха под лодката. Нов порив на вятър ги тласна към една пукнатина в скалата, която им предоставяше единствена възможност за оцеляване.
	Колкото повече се приближаваха към островите, толкова по-гневна ставаше водата край тях. Както и Пит, когато изчисли, че гребенът на вълните достига близо десет метра височина, преди да се навие и разкъса. Мейв полагаше усилия да поддържа курса, но в един момент лодката спря да се подчинява на кормилото и стана неуправляема. Те изцяло попаднаха в плен на водовъртежа.
	— Дръжте се! — извика Пит.
	Той хвърли бърз поглед назад и прецени положението им спрямо вертикалното движение на морето. Знаеше, че вълните достигат най-високата си скорост малко преди да се издигнат до връхната си точка. Те настъпваха една след друга като огромни танкове. Лодката пропадна в бразда, но късметът им не ги напусна, когато вълната се разби веднага щом мина покрай тях; после те се издигнаха като че ли с главоломна скорост на гърба на следващата. Вълните се разкъсваха и пръсваха във всички посоки, след като вятърът грабваше и отнасяше гребените им със себе си. Морският съд отново се озова в бразда, но мигом бе подет от следващата вълна, която се надигна под него на височина осем метра, огъна се и се разби над главите им. Лодката обаче не се обърна напряко на вятъра, нито се изправи по дължина, дори не се преобърна. Задържа се на дъното си и се сгромоляса в браздата с огромен плисък.
	Тримата се намираха буквално под стена от хидравлично налягане. Имаха чувството, че лодката е натоварена на неуправляем асансьор, който я спуска под водата. Пълното им потапяне като че ли продължи минути, а всъщност не би могло да трае повече от няколко секунди. Пит задържа очите си отворени и видя мъглявата фигура на Мейв, която изглеждаше като сюрреалистично видение във водна празнота; лицето й бе невероятно спокойно, русата й коса плавно се издигаше и спускаше зад гърба й. Както я наблюдаваше, тя изведнъж стана светла и ясно различима — отново бяха на обляната от слънце повърхност.
	Още три-четири вълни ги заляха, вече с по-малка сила, и след това попаднаха в по-спокойни води. Пит изплю солената вода, която бе нагълтал през полуотворената си уста, тръсна няколко пъти глава и от вълнистата му черна коса полетяха на струйки блестящи капки вода.
	— Издържахме на най-страшното! — провикна се той радостно. Превзехме канала!
	Вълните, които навлизаха в канала, не бяха по-високи от обикновена врата. Учудващото беше, че след изтощителната ярост на разбиващите се вълни, лодката продължаваше да се държи на повърхността, при това цяла. Единствените видими щети бяха нанесени на платното и греблото мачта, които бяха откъснати, но плаваха до нея, все още вързани за въжетата.
	Джордино нито за миг не бе престанал да изгребва водата, въпреки че тя бе стигнала до кръста му. Той пръскаше слюнки и бършеше солта от очите си, но продължаваше да изхвърля вода зад борда, без всякаква мисъл за предстоящото.
	Корпусът беше вече разцепен на две и едва се държеше събран благодарение на набързо пристегнатите около него найлонови въжета и скобите, свързващи поплавъците. Най-накрая, когато морската вода стигна почти до раменете му, Джордино се призна за победен. Той се огледа наоколо със замаяна глава; дишаше тежко и чувстваше съзнанието си замъглено от изтощение.
	— И сега какво? — едва промълви той.
	Преди Пит да отговори, Джордино потопи лице във водата и се вгледа в дъното на канала. Видимостта беше изключително голяма и той видя, макар и размазани поради липсата на маска за лице, пясък и скали на десет метра под тях. Пасажи риби с ярки цветове плуваха спокойно наоколо, без да обръщат внимание на странния обект над тях.
	— Тук няма акули — съобщи той с облекчение.
	— Те рядко плуват в такова силно вълнение — каза Мейв през пристъп на кашлица; тя седеше с разперени и провесени от задния поплавък ръце.
	Течението в канала ги приближаваше към северния остров. Твърдата почва се намираше само на трийсет метра от тях. Пит погледна към Мейв и разтегли устни в крива усмивка.
	— Обзалагам се, че си добра плувкиня.
	— На австралийка ли го казваш! — отвърна тя надменно, после добави: — Подсети ме някой ден да ти покажа медалите си за плуване по гръб и бътерфлай.
	— Ал е изтощен. Можеш ли да го теглиш до брега?
	— Това е най-малкото, което мога да направя за мъжа, който ни опази от зъбите на акулите.
	Пит посочи най-близкото крайбрежие. Брегът там не беше песъчлив, но скалата продължаваше в шелф под водата.
	— Пътят изглежда достъпен, за да се изкатерим до твърда почва.
	— А ти? — Тя събра с две ръце косата си настрани и изстиска водата от нея. — Искаш ли да се върна и за теб?
	Той поклати глава.
	— Аз пазих силите си за нещо по-важно.
	— Какво е то?
	— Клубът „Медитеране“ още не е открил курорти тук. Ще имаме нужда от всички хранителни припаси, които са ни под ръка. Аз ще влача лодката, каквото и да е останало от нея, наред с лакомствата.
	Пит помогна на Джордино да се прехвърли през полупотъналите поплавъци във водата, където Мейв го хвана със спасителен жест под брадичката и загреба енергично към брега, теглейки Джордино след себе си. Пит ги проследи с поглед, докато не видя как Джордино се усмихна лукаво, махайки с ръка за довиждане. Малък нечестив хитрец, рече си наум Пит. Как се наслаждава, че пътува гратис.
	След като снади всички дължини на найлоновото въже в едно, Пит завърза единия му край за полупотъналата лодка, а другия препаса през кръста си. След това заплува към брега. Инертното тегло обаче се оказа твърде тежко просто да го тегли. Той трябваше да спира във водата, да издърпва въжето към себе си и след като спечелеше така известно разстояние, повтаряше процедурата. Водното течение му помагаше дотолкова, че избутваше лодката дъгообразно към брега. След като измина двайсет метра, той най-накрая почувства твърда почва под краката си. Вече можеше да използва допълнителни начини, за да изтегли лодката върху скалния шелф. С последни сили се изпълни с благодарност, когато Мейв и Джордино нагазиха във водата и му помогнаха да издърпа лодката на брега.
	— Ти много бързо се съвзе — рече той на Джордино.
	— Възстановителните ми сили са учудвали всички доктори.
	— Аз мисля, че той по-скоро изсмука моите сили — намеси се Мейв с престорена враждебност.
	— Няма нищо по-хубаво от това, да чувстваш как твърдата земя подмладява душата ти.
	Пит седеше и си почиваше — беше безкрайно уморен, за да скача от радост, че е излязъл от водата. После се изправи на коленете си с намерението да стане прав. Но трябваше за минута-две да подпре ръце на земята, за да се задържи. Непрекъснатото клатене на малката лодка в продължение на близо две седмици бе нарушило равновесието му. Светът се завъртя пред очите му, а целият остров се разлюля така, сякаш плаваше в морето. Мейв побърза да седне отново, а Джордино подпря здраво крака в скалата и се хвана за близкото до него дърво с гъсти листа. След няколко минути Пит, целият треперещ, се изправи на крака и направи няколко несигурни крачки. Не бе ходил, откакто ги отвлякоха в Уелингтън и сега краката му бяха безчувствени и сковани. Едва след като с мъка извървя двайсетина метра и обратно, почувства, че ставите му започват да се отпускат и да функционират както трябва.
	Тримата издърпаха още по-навътре от брега лодката и си починаха няколко часа, после вечеряха с изсушена риба и се напиха с дъждовна вода, която откриха в няколко вдлъбнатини в скалата. Силите им се възстановиха и те тръгнаха да огледат острова. Нямаше почти нищо любопитно за гледане. Целият остров и съседът му оттатък канала имаха вид на плътни купчини от вкаменена лава, която е изригнала от океанското дъно, натрупвала се е в продължение на години и накрая е стигнала до повърхността, където, вследствие на ерозия, са се образували ниски хълмове. Ако водата тук беше напълно прозрачна и островите се виждаха до основата си, лежаща на океанското дъно, те вероятно можеха да се сравнят с огромните и внушителни островърхи възвишения на Монюмънт Вали в Аризона, които стърчат като острови в пусто море.
	Джордино измери с крачки ширината на острова от бряг до бряг и съобщи, че убежището им е широко 130 метра. Най-високата точка беше гладко плато, издигащо се на не повече от 10 метра. Пространството суша извиваше във форма на сълза и се простираше на север и на юг, с един наветрен свод, гледащ на запад. От заобления ръб на едната страна до заострения край на другата дължината му достигаше около километър. Заобиколен от естествени стени от морска вода, които отблъскваха вълните, островът приличаше на крепост под непрестанна атака.
	В близост до острова тримата изгнаници откриха разбитите останки от плавателен съд, които лежаха на високо и сухо край малък тесен залив, вдълбан от морето в скалата — очевидно изхвърлен там от огромни вълни по време на буря. Той представляваше средно голям платноход, прекатурен на левия си борд, а половината от корпуса и кила бяха откъснати, очевидно при сблъсъка в скалите. Сигурно е бил много красив навремето, представи си Пит. Липсваха и мачтите, но палубата изглеждаше напълно запазена. Тримата се приближиха да го огледат по-добре, преди да надникнат вътре.
	— Великолепна, здрава, малка лодка — отбеляза Пит. — Дълга около дванайсет метра, построена с вещина, с тиков кил.
	— Това е бермудски кеч — уточни Мейв, прекарвайки ръка по износения и избелял от слънцето тиков обков. — Един мой състудент от морската лаборатория на Санта Круз имаше такъв. Често прескачахме до острова с него. Изключително добре се управлява.
	Джордино огледа с преценяващ поглед боята и насмолените цепнатини на корпуса.
	— Съдейки по състоянието й, лодката е тук от двайсет, а може би и от трийсет години.
	— Надявам се, че който и да е бил изхвърлен на това безлюдно място, е бил спасен — тихо рече Мейв.
	Пит обхвана с жест на ръката пустия остров.
	— Положително никой моряк с ума си не би се отклонил от пътя си, за да дойде тук.
	Изведнъж очите на Мейв светнаха и тя щракна с пръсти, сякаш дълбоко от съзнанието й изплува някакъв спомен.
	— Наричат ги Циците.
	Пит и Джордино се спогледаха, сякаш не бяха сигурни, че са я чули добре.
	— „Цици“ ли каза? — попита Джордино.
	— Има една стара австралийска приказка за два острова, които приличали на женски гърди. За тях се говори, че ту изчезвали, ту се появявали.
	— Хич не обичам да развенчавам разни легенди — каза закачливо Пит, — но тези скални хълмове не са ходили никъде от милиони години насам.
	— И нямат формата на нито едни от млечните жлези, които съм виждал — смотолеви Джордино.
	Мейв изгледа намусено двамата мъже.
	— Казвам ви само това, което съм чула за два легендарни острова на юг от Тасманово море.
	Повдигнат от Джордино, Пит се покатери на борда на наклонения корпус и се промъкна през люка в рубката.
	— Опоскана е до шушка — извика той отвътре. — Всичко, което не е било завинтено, е задигнато. Я вижте дали на кърмовото огледало има име.
	Мейв отиде до кърмата и се вгледа в избелелите букви, които едва се разчитаха.
	— „Дансинг Дороти“. Името й е „Дансинг Дороти“.
	Пит слезе от кокпита на яхтата.
	— Огледът ми е с цел да видя къде да разположим хранителните припаси от нашата лодка. Екипажът може и да е оставил някакви съдини, които да използваме.
	Те възобновиха проучванията си; отне им малко повече от половин час, за да обиколят целия бряг на малкия сълзовиден остров. После тръгнаха към вътрешността. Разделиха се и поеха в свободна редица, за да обходят по-голяма площ наведнъж. Първа Мейв забеляза секирата, забита наполовина в прогнилия ствол на едно дърво с уродлива форма.
	Джордино я извади и я вдигна пред очите си.
	— Ще ни свърши работа.
	— Какво странно дърво — каза Пит, оглеждайки ствола му. — Интересно, как ли се казва.
	— Тасманова мирта — поясни Мейв. — В действителност това е вид фалшив бук. Височината му стига до шейсет метра, но тук няма достатъчно песъчлива почва, която да поддържа корените им, и затова всички дървета на този остров изглеждат като джуджета.
	Те продължиха да оглеждат внимателно наоколо. След минути Пит стигна до нещо като малко дефиле, което гледаше към равна тераса откъм подветрената страна на острова. Застанал в края на една скална стена, той забеляза главата на месингова кука за изваждане на риба. Няколко метра по-нататък тримата се натъкнаха на купчина от разбъркано натрупани пънове във форма на колиба, до която бе забучена мачта на лодка. Купчината беше широка около три метра и дълга — четири. Покривът от пънове, с клони между тях, не бе разрушен от природните стихии. Незнайният строител бе издигнал солидно жилище.
	Около колибата се виждаше изобилие от изоставени продоволствия и съоръжения. Един акумулатор и ръждясали останки от радиотелефон, уред за определяне на посоката, безжичен приемник за получаване на метеорологични сведения и сигнали за време за засичане по хронометър, купчина от ръждясали отворени консервени кутии, една малка здрава лодка от тиково дърво, оборудвана с малък извънбордов мотор и най-различни мореплавателски уреди, както и чинии и прибори за хранене, няколко чайника и тигани, една газова печка и други дреболии, принадлежащи на разбития кеч. Около печката, все още запазени, бяха пръснати кости от риба.
	— Обитателите са оставили доста боклук след себе си — отбеляза Джордино, както бе коленичил и разглеждаше работещия с газ генератор за зареждане на акумулаторите на лодката, които задвижваха електронните навигационни уреди и радиоапарата, разхвърляни наоколо.
	— Може би те все още са в колибата — промълви Мейв.
	Пит й се усмихна.
	— Що не идеш да провериш?
	Тя поклати глава.
	— Точно аз ли! Влизането в тъмни и тайнствени места е работа на мъже.
	Загадъчни същества са това, жените, рече си наум Пит. След всичките опасности, на които бе изложена през миналите няколко седмици, Мейв не смееше да влезе в колибата. Той се наведе и влезе през ниската врата.


	40.

	След като бяха подлагани дни наред на ярка светлина, на очите на Пит му бяха нужни една-две минути, за да привикнат на тъмнината във вътрешността на колибата. Освен снопа слънчева светлина, който нахлуваше през вратата, светлина се процеждаше вътре единствено от цепнатините между пъновете. Въздухът беше тежък и влажен, напоен с миризмата на плесен и прах, идваща от гниещите пънове.
	Нямаше призраци или фантоми, криещи се в ъглите на мрака, но Пит се усети, че е приковал поглед в празните очни орбити на черепа на скелет.
	Скелетът лежеше по гръб на тясно легло, взето от платноходката. Пит разпозна тленните останки като мъжки по плътната челна кост. Мъртвият мъж беше почти без зъби — бяха му останали само три. По всичко личеше, че не са му били избити, а са му изпадали.
	Дрипави къси панталони покриваха таза, а кокалестите стъпала все още бяха обути в обувки за яхта с гумени подметки. Никъде не се виждаше плът. Мъничките гадинки, изпълзяващи от влагата, бяха оставили само голи кости. Единствената следа от предишния външен вид на мъртвия, беше сноп рижи косми под черепа. Костите на ръцете лежаха кръстосани над гръдния кош и притискаха бордов дневник с кожена подвързия.
	След бегъл оглед на вътрешността на колибата ставаше ясно, че обитателят й е поддържал доста задоволително домакинство, като е използвал оборудването на изхвърлената му на брега яхта. Платната на „Дансинг Дороти“ бяха опънати под тавана, за да не пропускат вятъра и дъжда, проникващи през клоните, сплетени в покрива. Върху едно писалище бяха струпани морски карти на Британското адмиралтейство, купчина наръчници по пилотиране с таблици на приливите и отливите, указания за навигаторските светлини и радиосигналите и един морски алманах. На пода до него се виждаше рафт, натъпкан с брошури и книги с технически инструкции за работа с електронните уреди и механичните устройства на лодката. Върху малка дървена масичка до леглото лежеше прецизно изработена махагонова кутия, съдържаща хронометър и секстант. Под масата имаше един ръчен пеленгаторен компас и един курсов компас, свалени от платноходката. Кормилото беше облегнато на крака на малка разтегателна маса за хранене, а на една от ръчките му висеше бинокъл.
	Пит се надвеси над скелета, внимателно измъкна бордовия дневник и излезе от колибата.
	— Какво откри? — попита го Мейв, изгаряща от любопитство.
	— Чакай да позная — каза Джордино. — Грамаден сандък, пълен с пиратски съкровища.
	Пит поклати глава.
	— Не и при тази обиколка. Открих мъжа, който е бил изхвърлен с „Дансинг Дороти“ на скалите. Така и не е успял да се измъкне от острова.
	— Мъртъв ли е? — попита Мейв.
	— Отдавна, много преди да си се родила.
	Джордино отиде до вратата и надникна в колибата, за да види тленните останки.
	— Интересно, как ли се е озовал толкова далеч от утъпкания път.
	Пит вдигна бордовия дневник и го отвори.
	Мейв хвърли бърз поглед на страниците.
	— Можеш ли да разчетеш почерка, след като са минали толкова години?
	— Да. Дневникът е добре запазен, а ръката е писала напълно самоуверено. — Пит седна и прегледа набързо няколко страници, после вдигна поглед. — Името му е Родни Йорк и е един от дванайсетте яхтсмени, участвали в състезание по самостоятелна обиколка на света без прекъсване, с начален пункт Портсмут, Англия, спонсорирани от лондонски вестник. Първата награда е била от двайсет хиляди английски лири. Йорк е тръгнал от Портсмут на двайсет и четвърти април 1962 година.
	— Трийсет и осем години, откакто е изчезнал горкият човек — рече със сериозен вид Джордино.
	— На двайсет и седмия си ден на море, едва успял да подремне няколко часа и „Дансинг Дороти“ се разбила на… — Пит замълча и погледна усмихнат Мейв, — както ги нарича той, „Злините“.
	— Йорк сигурно не е бил запознат с австралийския фолклор — вметна Джордино.
	— Много ясно, че си е измислил името — каза уверено Мейв.
	— Според записките му — продължи Пит, — Йорк се е движил доста добре, докато е минавал през южната част на Индийския океан, след като е заобиколил нос Добра надежда. После се възползвал от Бурната зона, за да го отнесе по прав курс през Тихия океан към Южна Америка и Магелановия проток. Вече смятал, че води състезанието, когато генераторът му се повредил и той изгубил всякаква връзка с външния свят.
	— Това обяснява много неща — каза Джордино, надничайки в дневника през рамото на Пит. — Обяснява защо е плавал в тази част на морето и защо не е могъл да изпрати координатите на местоположението си, за да бъде спасен. Проверих генератора още щом пристигнахме тук. Двутактовият мотор, подаващ мощността му, е в плачевна форма. Йорк се е опитал да го поправи, но не е успял. И аз ще направя опит, но се съмнявам, че ще постигна нещо повече.
	Пит сви рамене.
	— Дотук беше намерението ни да вземем радиото на Йорк, за да повикаме помощ.
	— Какво е писал, след като е бил изхвърлен на брега? — поинтересува се Мейв.
	— Да е бил Робинзон Крузо, не е бил. Изгубил голяма част от продоволствията си, когато яхтата се блъснала в скалите и се разбила. После, след като била изхвърлена на брега, намерил малко консерви, но за кратко време ги свършил. Опитал да лови риба, но едва хващал толкова, колкото да не умре от глад, макар че междувременно намерил и разни скални раци и уловил с капан пет-шест птици. Накрая функциите на тялото му започнали да затихват. Йорк пребивавал на този грозен израстък в океана сто трийсет и шест дни. Ето и последните му думи: „Вече не мога нито да стоя на краката си, нито да се движа. Толкова съм отпаднал, че не ми остава нищо друго, освен да лежа и да умра. Така ми се иска да мога да видя от залива Фалмът още един залез в родния ми Корнуол. Но няма да стане. Моля онзи, който намери този дневник и писмата, които съм писал отделно за жена ми и трите ми дъщери, да се погрижи те да ги получат. Искам им прошка за огромното душевно страдание, за което съм сигурен, че съм им причинил. Злополучният ми край не е в резултат на грешка, а на лош късмет. Ръката ми вече се умори и не мога да пиша повече. Моля се да не свърша много скоро“.
	— Не е трябвало да си мисли, че ще бъде открит малко след като умре — рече Джордино. — Трудно е за вярване, че лежи тук от десетилетия и не се е намерил нито един любопитен екипаж от минаващ кораб или някой изследователски екип, който да се е отбил да постави тук някакви уреди за събиране на метеорологични данни.
	— Опасността от доближаване до брега сред огромни вълни и негостоприемни скали е достатъчна да пресече всякакво любопитство, било то научно или друго.
	По лицето на Мейв се стичаха сълзи, но тя не се срамуваше от тях, за да ги прикрие.
	— Вероятно през всичките тези години горките му жена и деца са се питали как ли е умрял.
	— Последната земна засечка на Йорк е била фарът в югоизточната част на Кейп Тасмания. — Пит влезе обратно в колибата и след минута се появи с адмиралтейската морска карта, изобразяваща южната част на Тасманово море. Той я разгърна на земята и я изучава известно време, преди да вдигне поглед. — Сега разбирам защо Йорк нарича тези скални острови „Злините“ — рече той. — Защото така са отбелязани на адмиралтейската карта.
	— Доколко се отклоняват от твоите изчисления за местоположението им? — попита Джордино.
	Пит извади чифт делители, които бе взел от писалището в колибата, и измери изчисленото с импровизирания екер приблизително местоположение.
	— Пресметнал съм, че се намираме грубо на 120 километра на югозапад.
	— Доста добре, като се има предвид, че не знаеше къде точно ни изхвърли Дорсет от яхтата си.
	— Да — призна скромно Пит. — Приемливо е.
	— Къде всъщност се намираме? — попита Мейв, опряла ръце и колене в земята, за да огледа картата.
	Пит потупа пръст върху една мъничка черна точка в средата на оцветеното в синьо море.
	— Ето тук, на тази точица, на 965 километра югоизток от Инвъркаргъл, Нова Зеландия.
	— Колко близо изглежда на картата — рече замечтана Мейв.
	Джордино свали ръчния си часовник и избърса стъклото в ризата си.
	— Явно не е толкова близо, щом като близо четирийсет години никой не си е направил труда да стъпи тук и да се натъкне на клетия Родни.
	— Погледни на нещата от светлата им страна — рече Пит със заразителна усмивка. — Представи си, че си пуснал трийсет и осем долара в монети в някой автомат в Лас Вегас и не си спечелил нищо. Според закона за средните числа печалбата е в последните две монети.
	— Това е неприемлива аналогия — каза Джордино, вечният убиец на удоволствието на другите.
	— Защо?
	Джордино надникна замислен в колибата и отвърна:
	— Защото просто не разполагаме с последните две монети.


	41.

	— Остават девет дни! — заяви Сандекър пред небръснатите мъже и изморените жени, седнали около масата в уединената му заседателна зала. Това помещение, което допреди няколко дни беше подредено и безукорно чисто място за срещи на адмирала с най-приближените си хора от персонала, сега приличаше на стая за телеграфна свръзка под обсада. Снимки, морски карти и набързо скицирани илюстрации висяха безразборно залепени с лепенки по тиковата ламперия на стените; по тюркоазния килим бяха разхвърляни смачкани на топки листове хартия, заседателната маса от корабни останки бе отрупана от чаши за кафе, бележници, изпълнени с изчисления, батарея от телефони и един пепелник, препълнен с угарки от пурите на Сандекър. Той беше единственият пушач в залата и климатичната инсталация бе пусната докрай, за да изсмуква миризмата.
	— Времето е против нас — отбеляза доктор Санфорд Адгейт Еймс. — Физически е невъзможно да се построи отражателен блок и да се монтира на място преди крайния срок.
	Експертът по звука и студентският му екип в Аризона се „смесваха“ с хората на Сандекър от НЮМА във Вашингтон, сякаш седяха на една и съща маса в една и съща стая. И обратното — експертите на Сандекър също изглеждаха така, сякаш седяха сред студентската група в работните помещения на Еймс. Чрез технологията на видеохолографията гласовете и образите им се предаваха от единия на другия край на страната посредством фотони, а звука и светлината — посредством влакнеста оптика. Със съчетаването на фотони и на компютърно магьосничество ограниченията във времето и пространството изчезваха.
	— Правилно заключение — съгласи се Сандекър. — Освен ако не можем да използваме съществуващ отражател.
	Еймс свали очилата си със синкави стъкла и ги вдигна към светлината, сякаш ги оглеждаше дали са зацапани. След като се увери, че са чисти, той отново ги сложи на носа си.
	— Според моите изчисления на нас ще ни трябва параболичен отражател с размера на бейзболно игрище, дори и по-голям, с въздушна междина, разделяща повърхностите, който ще пречупва звуковата енергия. Не мога да си представя кой може да намери производител за такъв кратък срок, преди да е паднало мандалото.
	Сандекър погледна през масата към Руди Гън, който срещна погледа му през дебелите стъкла на очилата си, уголемяващи зачервените му от безсъние очи.
	— Някакво предложение, Руди?
	— Прехвърлих всички логични възможности — отвърна Гън. — Доктор Еймс е прав, изключено е да мислим за изработването на отражател навреме. Единствената ни перспектива е да намерим някой готов и да го закараме на Хаваите.
	— Тогава ще трябва да го разглобите, да го превозите на части и пак да го сглобите — обади се Хирам Йегър, извръщайки глава от компютъра, който беше свързан с библиотеката му от данни на десетия етаж. — Няма самолет, който да може да пренесе по въздуха товар с такива огромни размери в цялостен вид.
	— Ако бъде натоварен някъде в границите на Съединените щати, при положение че се намери — настоя Еймс, — той ще трябва да пътува с кораб.
	— Какъв ще е този огромен кораб, който ще може да го побере? — попита Гън, без да се обръща конкретно към някого.
	— Някой свръхтонажен петролен танкер или самолетоносач — отговори тихо, като на себе си, Сандекър.
	Гън веднага се хвана за думите му.
	— Наистина, самолетната палуба на самолетоносача е толкова голяма, че спокойно може да побере и превози отражателен екран с големината, предложена от доктор Еймс.
	— Скоростта на най-новите ни ядрени самолетоносачи е все още поверителна, но според изтекли от Пентагона сведения те могат да порят водата с петдесет възела. Предостатъчно време да се вземе прехода между Сан Франциско и Хонолулу преди крайния срок.
	— Това прави общо седемдесет и два часа от тръгването до разположението му на обекта — уточни Гън.
	Сандекър погледна към настолния календар върху бюрото си със зачеркнати предишни дати.
	— Остават точно пет дни, в които да се намери отражател, да се закара до Сан Франциско и да се разположи в конвергентната зона.
	— Доста сгъстен график, дори и да имате под ръка отражател — отбеляза без колебание Еймс.
	— На каква дълбочина ще трябва да се монтира? — обърна се Йегър към образа на Еймс.
	Като по даден знак едно хубаво момиче на около двайсет и пет години подаде на Еймс джобен калкулатор. Той набра няколко числа, провери отговора си и вдигна поглед.
	— Давайки възможност на препокриващите се зони на конвергенция да се срещнат и излязат на повърхността, трябва да поставите центъра на отражателя на дълбочина 170 метра.
	— Нашият проблем номер едно е водното течение — каза Гън. — Ще бъде истински кошмар да задържим отражателя неподвижен за времето, необходимо да пречупи звуковите вълни.
	— Възложи разрешаването на този проблем на най-добрите ни инженери — нареди му Сандекър. — Нека да измислят система за монтиране, която да стабилизира отражателя.
	— Как можем да сме сигурни, че като рефокусираме събиращите се звукови вълни, ще можем да ги върнем обратно по прав канал към източника на остров Гладиатор? — Въпросът бе отправен от Йегър към Еймс.
	Еймс невъзмутимо продължи да засуква краищата на мустаците си, увиснали под брадата му.
	— Ако факторите, които разпространяват първоначалната звукова вълна, като солеността, водната температура и скоростта на звука, останат постоянни, рефлектираната енергия ще се върне към източника по първоначалния си път.
	Сандекър се обърна към Йегър.
	— Колко хора живеят на остров Гладиатор?
	Йегър направи справка по компютъра си.
	— Според разузнавателните сведения от спътниковите снимки предполагаемото население е около 650 души, предимно рудокопачи.
	— Робска работна ръка, внесена от Китай — измърмори под носа си Гън.
	— Ако не убием, няма ли най-малкото да навредим на всяко живо същество на острова? — поиска да узнае от Еймс Сандекър.
	Без да се колебае, друг студент от групата на Еймс подаде на експерта по звука един лист. Последният му хвърли набързо поглед и отвърна:
	— Ако анализът ни се доближава до очакванията, препокриващите се зони на конвергенция от четирите минни операции в различни точки на Тихия океан ще се намалят до двайсет и осем процентов енергиен фактор, когато стигнат до остров Гладиатор, което не е достатъчно, за да доведе до осакатяване или някакво увреждане на човек или животно.
	— Можете ли да прецените каква ще е реакцията на организма?
	— Главоболие и световъртеж, придружени от леко повръщане — това би трябвало да са единствените неразположения.
	— Спорен въпрос, ако не успеем да поставим отражател на мястото, преди да е станала конвергенцията — отбеляза Гън, оглеждайки морската карта на стената.
	Замислен, Сандекър забарабани с пръсти по масата.
	— Което ни връща на стартовата позиция преди началото на състезанието.
	Една жена на възраст около четирийсет години, облечена модно със строг син костюм, съзерцаваше една от картините на адмирала, онази, която изобразяваше прославения във Втората световна война самолетоносач „Ентърпрайз“ по време на битката за Мидуей. Казваше се Моли Фарадей и беше бивш анализатор в Управлението за национална безопасност, впоследствие постъпила на работа в НЮМА след настойчивата молба на Сандекър да стане координатор в разузнавателната му агенция. Моли имаше мека коса с цвят на карамел и кафяви очи; личеше, че е жена от висока класа. Тя отмести поглед от картината към Сандекър и го загледа със сериозен израз.
	— Мисля, че знам разрешението на въпроса — обади се тя с тих, равен глас.
	Адмиралът кимна.
	— Имаш думата, Моли.
	— От вчера — започна тя — самолетоносачът „Рузвелт“ на Военноморските сили е на док в Пърл Харбър за зареждане с продоволствия и за ремонт на един от асансьорите на самолетната палуба. Оттам той ще се присъедини към Десети флот, намиращ се край Индонезия.
	Гън я изгледа с любопитство.
	— Със сигурност ли го знаеш?
	Моли се усмихна мило.
	— Непрекъснато си пъхам носа в кабинетите на Комитета на началник-щабовете.
	— Разбирам какво имаш предвид — рече Сандекър, — само че без отражател не виждам как самолетоносач в Пърл Харбър ще може да разреши проблема ни.
	— Самолетоносачът е допълнителен изгоден случай — поясни Моли. — Преди това обаче си спомних, че на хавайския остров Ланай има център за събиране на спътникова информация.
	— Не знаех, че на Ланай е поставено спътниково съоръжение — каза Йегър. — С жена ми карахме медения си месец точно на Ланай. Обиколихме с кола острова надлъж и нашир, но никъде не видях съоръжение за спътникова връзка.
	— Постройките и параболичният отражател се намират в угасналия вулкан Палауай. Нито местните жители, които непрекъснато се чудят какво става във вулкана, нито туристите могат да се доближат до него, за да проверят.
	— Освен да прихваща минаващи спътници, то има ли и друго предназначение? — попита Еймс.
	— Минаващи съветски спътници — поправи го Моли. — За щастие предишните съветски военни шефове съсредоточаваха усилията си предимно върху насочването на шпионските си спътници над военни бази на Хавайските острови, след като минеха над Съединените щати. Задачата ни беше да проникнем с мощни микровълнови сигнали в техните импулсни приемо-предаватели и да замъглим разузнавателните им снимки. От онова, което ЦРУ успя да събере, руснаците така и не разбраха защо разузнавателните им снимки винаги излизат неясни и нефокусирани. Горе-долу по времето на разпадането на комунистическото правителство по-новите съоръжения за космически връзки направиха съоръжението на Ланай излишно. Поради огромния си размер по-късно антената започна да се използва за предаване и приемане на сигнали от по-отдалечени космически сонди. Неотдавна разбрах, че с остарялата си технология съоръжението вече е негодно за работа, а обектът, макар и все още охраняем, е доста изоставен.
	Йегър се насочи право към същината на въпроса.
	— Колко е голям параболичния отражател?
	Моли зарови за миг глава между ръцете си, после вдигна поглед.
	— Доколкото си спомням, диаметърът му беше осемдесет метра.
	— По-голям от нужната ни повърхност — обади се Еймс.
	— Мислиш ли, че УНБ ще ни разреши да го използваме? — попита я Сандекър.
	— Може би дори ще ви платят, за да го махнете оттам.
	— Ще трябва да го разглобите и да го пренесете на части по въздуха до Пърл Харбър — каза Еймс, — стига да успеете да наемете самолетоносача „Рузвелт“, където да го сглобите отново и да го спуснете в района на конвергенцията.
	Сандекър погледна Моли право в очите.
	— Ще използвам положението си, за да склоня Министерството на военноморските сили, а ти гледай да обработиш Управлението за национална безопасност.
	— Веднага ще се заема с това — обеща му Моли.
	Един плешив мъж с очила без рамки, който седеше почти в края на масата, вдигна ръка.
	Сандекър му кимна и се усмихна.
	— Много дълго мълча, Чарли. Положително в главата ти нещо се мъти.
	Доктор Чарли Бейкуел, главен подводен геолог в НЮМА, извади късче дъвка от устата си и прилежно го загърна в хартийка, преди да го хвърли в кошчето за боклук. Той кимна към образа на доктор Еймс на холографа и рече:
	— Както разбирам, доктор Еймс, звуковата енергия сама по себе си не може да разруши човешката тъкан, но подсилена от резонанса, идващ от скалната кухина, която е подложена на удари от акустичното минно съоръжение, честотата й се намалява дотолкова, че тя може да се разпространява на големи разстояния. Когато обаче се пренатрупа в един-единствен район на океана, звукът се увеличава до степен, която може да засегне човешката тъкан.
	— По същество вие сте прав — призна Еймс.
	— Тогава, като насочите отражението на застъпващите се конвергентни зони обратно през океана, няма ли част от енергията да се отрази от остров Гладиатор?
	— Съвсем правилно — кимна Еймс. — Докато силата на енергията атакува подводната част на острова, без да излезе на повърхността, и се пръсне в различни посоки, вероятността от масови фатални поражения застрашително нараства.
	— Безпокои ме моментът на сблъсъка в острова — продължи разговорливо Бейкуел. — Аз прегледах геологическите проучвания на остров Гладиатор, извършени от геолози, работили за „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ преди близо петдесет години. Вулканите в другия край на острова не са угаснали, а са спящи. От седемстотин години са спящи. Няма човек, който да е присъствал на последното им изригване, но научните анализи на вкаменената лава сочат, че то е станало някъде в средата на дванайсети век. Последвалите години бележат редуващи се периоди на пасивност и слаби сеизмични дислокации.
	— Какво имаш предвид, Чарли? — попита го Сандекър.
	— Имам предвид, адмирале, че ако огромна сила на акустична енергия се блъсне в основата на остров Гладиатор, това може да предизвика сеизмично бедствие.
	— Искаш да кажеш изригване? — обади се Гън.
	Бейкуел само кимна.
	— Според твоята преценка има ли изгледи това да се случи? — поиска да узнае Сандекър.
	— Няма начин да бъде предвидена с абсолютна точност степента на сеизмичната или на вулканичната дейност, но познавам висококвалифицирани геолози, които могат да ви дадат отговор в съотношение едно към пет.
	— С други думи, от пет възможни изригвания едно е сигурно — обади се Еймс, чийто образ от холографа бе обърнат към Сандекър. — Опасявам се, адмирале, че теорията на доктор Бейкуел подлага проекта ни на неприемлив риск.
	Сандекър нито за миг не се поколеба с отговора си.
	— Съжалявам, доктор Еймс, но животът на повече от милион жители на Хонолулу, наред с десетки хиляди туристи и военен персонал в базите край Оаху, имат предимство пред 650 рудокопача.
	— А не можем ли да предупредим управата на „Дорсет Консолидейтид“ да евакуира живущите на острова? — попита Йегър.
	— Трябва да опитаме — отвърна твърдо Сандекър. — Но, познавайки Артър Дорсет, сигурен съм — той просто ще свие рамене и ще отхвърли всяко предупреждение като празна заплаха.
	— А защо да не отклоним акустичната енергия към друго място? — предложи Бейкуел.
	По лицето на Еймс се изписа съмнение.
	— Отклони ли се веднъж силата от първоначалния си път, вие поемате риска тя да запази цялата си енергия и да порази Йокохама, Шанхай, Манила, Сидни, Окланд или някой друг гъсто населен крайбрежен град.
	За кратко настъпи тишина и всички в заседателната зала извърнаха лица към Сандекър, включително Еймс, който седеше зад бюро на три хиляди и двеста километра на запад. Замислен, Сандекър премяташе между пръстите си незапалена пура. Онова, което повечето от присъстващите не знаеха, беше, че умът му не бе съсредоточен върху евентуалното разрушаване на остров Гладиатор. Мислите му, тъжни и в същото време гневни, бяха насочени към най-добрите му приятели, които Артър Дорсет бе изоставил в бурно море. Накрая омразата надделя над всеки човешки фактор.
	Той вдигна поглед към образа на Санфорд Еймс.
	— Докторе, направете изчисленията си за насочване на отражателя към остров Гладиатор. Ако ние не спрем „Дорсет Консолидейтид“, и то във възможно най-кратък срок, никой друг няма да ги спре.


	42.

	Частният асансьор на Артър Дорсет в бижутерския търговски център се издигаше безшумно. Единственото доказателство, че се движи нагоре, бяха мигащите едно след друго светлинни обозначения за етажите над вратата. Когато кабината плавно спря на етажа на апартамента в надстройката върху покрива, Гейб Страусър излезе в преддверие, което водеше към открит двор, където Дорсет го чакаше, за да го посрещне.
	Страусър не идваше с удоволствие на срещата с диамантения отцепник. Двамата се познаваха от деца. Близката дружба между Страусърови и Дорсетови бе продължила повече от век, докато Артър не прекъсна всякакви търговски взаимоотношения със „Страусър & синове“. Прекъсването не стана по мирен начин. Дорсет невъзмутимо заповяда на пълномощниците си да уведомят Гейб Страусър, че повече не се нуждае от услугите на семейството му. Секирата падна не по време на лична среща, а по телефона. Това беше удар, който причини остра болка на Страусър и той никога не прости на Дорсет.
	За да спаси почитаната стара фирма на рода си, Страусър засвидетелства верността си към картела в Южна Африка и накрая премести управлението на дружеството си от Сидни в Ню Йорк. След време стана уважаван директор на управителния съвет. Тъй като според някои закони в страната картелът не можеше да извършва търговия в Съединените щати, те работеха с помощта на уважавани диамантени търговци от „Страусър & синове“, които се явяваха американската им ръка.
	Сега той нямаше да е тук, ако директорите на другите управителни съвети не бяха се изплашили от слуховете, че „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ заплашва да затрупа пазара с лавина от скъпоценни камъни на силно занижени цени. Те трябваше да действат бързо и решително, ако искаха да предотвратят краха. Изключително честен човек, Страусър беше единственият член на картела, комуто се възлагаха надежди да убеди Дорсет да не разгромява установените нива на цените на пазара.
	Артър Дорсет пристъпи крачка напред и енергично разтърси ръката на Страусър.
	— Отдавна не сме се виждали, Гейб, много отдавна.
	— Благодаря ти, че пожела да се видим, Артър. — Тонът на Страусър беше снизходителен, но в него се прокрадваха нотки на омраза. — Доколкото си спомням, твоите пълномощници ми наредиха никога повече да не ти се обаждам.
	Дорсет равнодушно сви рамене.
	— Много вода изтече оттогава. Да забравим какво е било и да си поговорим за доброто старо време, докато обядваме. — Той го покани с жест на ръката да седнат на масата, разположена в остъклена градинска беседка с великолепен изглед към пристанището на Сидни.
	Пълна противоположност на грубия магнат по разработване на мини, Страусър беше невероятно привлекателен мъж в началото на шейсетте си години. Имаше гъста, грижливо поддържана сребриста коса, тясно лице с високи скули и съвършено правилен нос, за който повечето от холивудските актьори биха му завидели, телосложение като на атлет в отлична форма и равномерен загар на кожата. Беше няколко сантиметра по-нисък от тромавия Дорсет, с ослепително бели зъби и дружелюбна усмивка. Беше вторачил в Дорсет синьо-зелените си очи като котка, готова да излети като стрела, ако я подгони съседското куче.
	Костюмът му от най-фина вълна имаше великолепна кройка, класическа, но с някои дребни детайли, които го правеха да изглежда в крак с времето. Носеше връзка от скъпа коприна, а италианските му обувки, изработени по поръчка, бяха така лъснати, че отразяваха като огледало. Противно на очакванията, копчетата му за ръкавелите не бяха диамантени, а опалови.
	Той леко се изненада от приятелското посрещане. Дорсет като че ли играеше роля в слаба пиеса. Страусър очакваше неприятно стълкновение. Не си бе представял, че ще бъде обект на такова внимание. Едва седнали на масата, и Дорсет направи знак на един сервитьор, който веднага извади бутилка шампанско от кофата за лед, изработена от чисто сребро, и напълни чашата на Страусър. Досмеша го, като видя, че Дорсет отпи глътка бира „Касълмейн“ направо от бутилката.
	— Когато големците от картела ми казаха, че ще изпратят техен представител в Австралия, за да разговаряме — заговори Дорсет, — и през ума не ми мина, че ще пратят теб.
	— Поради някогашната ни дългогодишна дружба с теб, директорите решиха, че аз мога да чета мислите ти. Затова ме помолиха да те попитам за слуха, който се носи в нашите среди, че си на път да продаваш евтино скъпоценни камъни с цел да притиснеш пазара в ъгъла. И то камъни не на промишлено ниво, а от най-високо качество.
	— Къде го чу това?
	— Та ти държиш империя от хиляди души персонал, Артър! Изтичането на информация от недоволни служители е нещо естествено.
	— Ще наредя на хората от охраната ми да предприемат разследване. Не понасям изменниците, особено ония, които се разписват в моята ведомост.
	— Ако в това, което чуваме, има истина, то диамантеният пазар е изправен пред дълбока криза — поясни Страусър. — Мисията ми е да ти предложа най-отговорно да не пускаш в продажба камъните си.
	— На пазара няма недостиг на диаманти, Гейб, и никога не е имало. Знаеш, че не можеш да ме подлъжеш. Дузина картели не са в състояние да ми попречат да продавам камъните си.
	— Ти постъпи глупаво, Артър, че действаш извън Централната организация по продажбите. Загуби милиони, като не се присъедини към нея.
	— Една дългосрочна инвестиция е на път да изплати огромни дивиденти — каза необоримо Дорсет.
	— Значи е вярно? — подхвърли нехайно Страусър. — Трупал си количества за деня, в който ще можеш да натрупаш бърза печалба.
	Дорсет го погледна и се усмихна, разкривайки пожълтелите си зъби.
	— Разбира се, че е вярно. Всичко е вярно, с изключение на частта, отнасяща се до бързата печалба.
	— Моите уважения, че си откровен, Артър.
	— Нямам какво да крия, вече нямам.
	— Но ти не можеш да продължаваш да действаш на своя глава, сякаш мрежата не съществува. Така всички губят.
	— Лесно ти е на теб и приятелите ти в картела да говорите така, когато държите монополна власт над световната диамантена продукция.
	— Защо трябва да експлоатираме пазара по прищевки? — рече Страусър. — Защо непрекъснато си прерязваме гърлата един друг? Защо да разстройваме една стабилна и процъфтяваща индустрия?
	Дорсет вдигна ръка, за да го прекъсне и кимна на сервитьора, който им поднесе от количка салата от раци. После загледа Страусър право в очите.
	— Аз не работя по прищевки. Разполагам със сто тона диаманти, прибрани в различни складове по света, и други десет тона, готови да бъдат натоварени на кораб от мините ми, докато в момента двамата с тебе си говорим. Възнамерявам след няколко дни, считано от днес, когато петдесет процента от тях бъдат разрязани и шлифовани, да ги продам чрез магазините ми за продажби на дребно за средно по десет долара карата. Необработените камъни ще продам на дилъри за петдесет цента карата. Когато с мен бъде свършено, пазарът ще се е сринал и диамантите ще са изгубили славата си като луксозна вещ и инвестиция.
	Страусър се изуми. Първото му впечатление беше, че пазарната стратегия на Дорсет цели временен спад на цените, за да направи бърза печалба. Сега обаче видя чудовищността на огромния план.
	— Така ще докараш до сиромашия хиляди продавачи на дребно и едро, включително и самия себе си. Какво толкова ще спечелиш, като окачиш въжето за врата си и ритнеш стола?
	Без да докосне салатата, Дорсет допи бирата си и направи знак да му донесат още една, после отвърна:
	— Сега се намирам там, където картелът се намира от сто години насам. Те контролират осемдесет процента от световния пазар за диаманти. Аз контролирам осемдесет процента от световния пазар за цветни скъпоценни камъни.
	Страусър изпита чувството, че се люлее на трапец.
	— Нямах представа, че притежаваш толкова много мини за цветни скъпоценни камъни.
	— Нито пък някой друг. Ти си първият извън семейството ми, който го узна. Това беше дълъг и досаден процес, включващ десетки взаимно свързани акционерни дружества. Аз закупих всички големи мини за цветни скъпоценни камъни в света. След като организирам обезценяването на диамантите, смятам да изкарам в центъра на вниманието цветните скъпоценни камъни с отбив от цената и по този начин ще задвижа спираловидно търсенето. После бавно ще увеличавам цената на дребно, ще взимам печалбите и ще се разраствам.
	— Винаги си бил алчен и непочтен, Артър. Но пак не можеш да разрушиш нещо, градено в продължение на един век.
	— За разлика от картела, аз нямам намерение да потискам конкуренцията на ниво продажби на дребно. Магазините ми ще се състезават честно.
	— Започваш битка, която никой не може да спечели. Преди да срутиш диамантения пазар, картелът ще те разгроми. Ние ще използваме всички възможни международни финансови и политически ходове, за да ти препречим пътя.
	— Напразни ще ви бъдат усилията, друже — отвърна разпалено Дорсет. — Свърши времето, когато купувачите трябваше да търпят унижения в трудно достъпните ви търговски кантори в Лондон и Йоханесбург. Свърши времето, когато всеки, който искаше да се регистрира като търговец, трябваше да раболепничи пред вас, за да получи онова, което вие му наложите. Търговецът вече няма повече да се промъква през задната улица, за да заобиколи добре смазаната ви машина, та да може да закупи необработени камъни. Няма вече международна полиция и наетите от вас организации по охраната да водят недействителни битки с хора, нарочени от вас като престъпници, защото ги бяхте включили в изкуствено създадения от вас мит за контрабандно изнасяне и продаване на пазар, който според вашите дребни другарчета в играта ви бил голям и напълно незаконен диамантен пазар. Край на ограниченията да се създава огромно търсене. Вие подлъгахте правителства да прокарат закони, които да насочват движението на диаманти към вашите канали и само по вашите канали, закони, забраняващи на мъж или жена да продадат свободно някой необработен камък, който са намерили в задния си двор. Най-сетне вече само дни ни делят от момента, когато илюзията, че диамантите са ценна вещ, ще бъде развенчана.
	— Ти не можеш да ни надхарчиш — каза Страусър, мъчейки се да запази спокойствие. — За нас е дребна работа да хвърлим стотици милиони за рекламиране и поддържане на романтиката на диамантите.
	— Да не мислиш, че не съм го взел под внимание и не съм изготвил план за същото? — разсмя се Дорсет. — Ще съобразя бюджета си с този за вашата рекламна кампания и ще изтъкна като качество, че цветните скъпоценни камъни менят цветовете си като хамелеони. Вие ще рекламирате продажбата на единичен диамант за годежен пръстен, а аз — целия спектър, един свят на модата, подсилен с цветни бижута. Моята кампания е базирана на мотото: „Оцвети я с любов!“. Но това е само половината, Гейб. Възнамерявам също и да запозная масата обикновени хора с истинската рядкост на цветните скъпоценни камъни в сравнение с евтината изобилна наличност на диаманти. В резултат на това аз значително ще променя отношението на купувача към диамантите.
	Страусър стана и хвърли салфетката си на масата.
	— Ти си заплаха, която ще разори хиляди хора и средствата им за прехрана — заяви безкомпромисно той. — Ще трябва да ти се попречи да сринеш пазара.
	— Не ставай глупав — рече Дорсет, разкривайки зъбите си, — ами се опомни. Прехвърли предаността си от диамантите към цветните камъни. Постъпи умно, Гейб. Цветът е вълната на бъдещето в пазара на бижутата.
	Страусър с мъка обуздаваше гнева, напиращ да излезе на повърхността.
	— В рода ми вече десет поколения сме търговци на диаманти. Аз живея и дишам с диамантите. И не аз ще бъда този, който ще обърне гръб на традицията. Твоите ръце са мръсни, Артър, нищо че добре ги поддържаш. Лично аз ще поведа битка срещу теб дотогава, докато престанеш да бъдеш фактор на пазара.
	— Вече всяка битка е закъсняла — отвърна студено Дорсет. — Завладеят ли веднъж цветните скъпоценни камъни пазара, лудостта по диамантите ще изчезне за една нощ.
	— Не и ако аз се намеся.
	— Какво смяташ да правиш, като си тръгнеш оттук?
	— Ще уведомя съвета на директорите какво си си наумил, за да могат да предприемат незабавни действия за осуетяване на плана ти, преди да си го осъществил. Не е късно да ти попречим.
	Дорсет, който продължаваше да седи на мястото си, вдигна поглед към Страусър.
	— Аз не мисля така.
	Страусър не вникна в смисъла на думите му и се обърна да си върви.
	— Тъй като не желаеш да се вслушаш в разумни съвети, аз нямам какво повече да ти кажа. Успешен ден, Артър!
	— Почакай малко, Гейб, приготвил съм ти подарък.
	— Не искам нищо от теб! — сопна му се Страусър.
	— Този ще те зарадва. — Дорсет се изсмя безсърдечно. — А може би не, като поразмисли човек. — Той направи знак с ръка. — Хайде, Будика, давай!
	Огромната жена изникна ненадейно зад гърба на Страусър и притисна ръцете му до тялото. Търговецът на диаманти неволно понечи да се освободи, после се отпусна и загледа смаян Дорсет.
	— Какво значи това? Настоявам да ме пуснеш.
	Дорсет разпери обезоръжаващо ръце.
	— Те не си изяде обяда, Гейб. Не мога да те оставя да си тръгнеш гладен. Може да си помислиш, че съм негостоприемен.
	— Ти си луд, ако си въобразяваш, че можеш да ме сплашиш.
	— Няма да те сплашвам — каза Дорсет със садистично задоволство. — Само ще те нахраня.
	Страусър изглеждаше напълно объркан. Той тръсна глава с погнуса и започна неравна битка, за да се освободи от хватката на Будика.
	Дорсет й даде знак с глава и Будика избута Страусър обратно до масата, хвана го с едната ръка под брадичката и изви назад главата му. Тогава Дорсет взе една пластмасова фуния и пъхна долния й край между зъбите на Страусър. Гневният израз в очите на диамантения търговец премина в израз на изумление и накрая в нарастващ ужас. Будика затегна още повече хватката си, без да обръща внимание на заглушените му викове.
	— Готова съм, татко — каза тя и зачака със злорадстващ поглед.
	— Щом като живееш и дишаш с диаманти, стари приятелю, значи можеш и да ги ядеш — заговори Дорсет и вдигна от масата малък метален съд във форма на чайник, прищипа с пръстите на другата си ръка ноздрите на Страусър и започна да изсипва в гърлото на жертвата си изобилно количество нискокачествени, но без дефекти, еднокаратови диаманти. Страусър започна да се мята и рита бясно, но ръцете му бяха здраво хванати, сякаш питон бе се усукал около тях.
	Изпаднал в неописуем ужас, Страусър отчаяно се опитваше да погълне камъните. В един момент гърлото му не можеше да побере повече и той се задави, опитвайки да си поеме въздух, но не успя. Конвулсиите на тялото му постепенно започнаха да стихват и той се задуши.
	Смъртта замрази безжизнения поглед в отворените му очи, а от ъгълчетата на устата му блестящите камъни бавно се търкулваха един след друг, изтрополяваха на масата и се катурваха на пода.


	43.

	Два дни на суша и всеки се чувстваше така, сякаш е възкръснал от мъртвите. Тримата почистиха лагера на Йорк и описаха всички вещи и предмети. Мейв отказваше да влиза в колибата, дори след като погребаха Родни Йорк в една малка цепнатина, запълнена донякъде с пясък. От старите платна, които намериха в колибата, опънаха навес и заживяха ден за ден.
	За Джордино най-голямата печалба беше една кутия с инструменти. Той веднага се залови да поправи радиото и генератора, но накрая, след шестчасов напразен труд, се изнерви и се отказа.
	— Много от частите са счупени или толкова ръждясали, че е невъзможно да се възстановят. След всичките тези години батериите са по-мъртви от вкаменени изпражнения на динозавър. А без генератор, с който да ги заредя, радиотелефонът, уредът за определяне на посоката и безжичният приемник са неизползваеми.
	— Не можеш ли да скалъпиш някакви части с нещо от тия, дето са разхвърляни тук?
	Джордино поклати глава.
	— Главният инженер на „Дженерал Илектрик“ не успя да поправи този генератор, но дори и да беше успял, двигателят, който го привежда в действие, е напълно негоден. В картера има пукнатина. Йорк сигурно не я е видял и е пуснал двигателя след като маслото е изтекло, като по този начин е стопил лагерите и е охладил буталата. Само автомобилен механичен цех може да го възстанови.
	Като находчив човек първата задача на Пит беше да намери три малки дървени трупчета с повече естествени жилки. Тях той отсече от страничната дъска на леглото, послужило като вечно жилище на Родни Йорк. После използва втвърдените книжни обложки на книгите, запълващи лавицата на Йорк и направи шаблон на част от челото, малко над веждите, на всеки един от тримата. В единия край на всяко дървено трупче очерта контурите на съответните шаблони, подравни дървото по тях и издълба заоблен прорез за носа. След това, притискайки трупчето между коленете си, изсече и заглади вдлъбнатини във вече обработената стена на дървото. После окастри излишното дърво отстрани и направи по две хоризонтални цепнатини във вдлъбнатите стени. С маслото от една метална туба, изправена до извънбордовия двигател, намаза леко релефните завършени продукти и накрая издълба по една дупка в двата края отстрани, за които завърза найлонова връв.
	— Ето ви, дами и господа — каза той, раздавайки произведенията си, — ефектните слънчеви очила на полковник Тадеус Пит от поверителен модел, открит върху лицето на умиращ ескимос малко преди да потегли през Северния ледовит океан на гърба на полярна мечка.
	Мейв нагласи своите на очите си и завърза връвта на тила.
	— Страшно хитро! Те наистина предпазват очите.
	— Адски находчиви са тия очила! — допълни Джордино взирайки се през цепките за очите. — Можеш ли да разшириш малко цепките? Имам чувството, че гледам през процепа под врата.
	Пит се усмихна и подаде на Джордино войнишкия си нож.
	— Направи си ги по твой вкус.
	— Като стана дума за вкус — обади се Мейв зад малък огън, запален с кибрит от чантичката за оцеляване на Пит, — елате да опитате. Тазвечерното меню включва скумрия на скара и миди, които намерих заровени в пясъчните джобове под линията на прилива.
	— Е, сега ли, когато стомахът ми тъкмо привикна на сурова риба! — пошегува се Джордино.
	Мейв разпредели димящата риба и миди в старите чинии на Йорк.
	— Утрешната гозба, ако в малката ни група има добър стрелец, може да бъде нещо хвъркато.
	— Нима искаш да стреляме по беззащитни птички? — с престорен ужас попита Джордино.
	— Преброих поне двайсет фрегати, накацали по скалите — рече Мейв, сочейки към северния бряг. — Ако направите маскировка, те ще се приближат достатъчно близо, за да ги улучите с вашите малки револвери.
	— Печена птица звучи доста добре за свития ми стомах. Аз ще подсигуря утрешната вечеря — обеща Пит, — ако не, можете спокойно да ме окачите да се вея като пастърма.
	— Можеш ли да извадиш някой друг фокус от шапката си освен слънчевите очила? — попита Мейв закачливо.
	Пит се излегна отново на пясъка и подложи ръце под главата.
	— Радвам се, че съм ви направил впечатление с тях. След като целия следобед напрягах мисълта си, дойдох до заключението, че можем да се преместим в по-поносим климат.
	Мейв го изгледа с неприкрит скептицизъм.
	— Да се местим? — Тя хвърли поглед към Джордино, за да получи подкрепата му, но той само я погледна така, сякаш искаше да каже: „Още ли му се хващаш?“, и продължи да чопли скумрията си. — Та ние разполагаме с две разбити лодки, които не могат да преплуват и плувен басейн. Какво по-точно предлагаш да използваме за едно безплатно пътешествие за никъде си?
	— Много просто, уважаема Флечър — отвърна сърдечно той. — Ще си построим трета лодка.
	— Да строим лодка?! — възкликна тя и за малко да прихне от смях.
	За разлика от нея, лицето на Джордино прие напрегнат и сериозен израз.
	— Нима мислиш, че има някакъв шанс да се поправи платноходката на Йорк?
	— Не. Повредата на корпуса му надхвърля всички възможности да бъде поправен с ограничените ни средства. Йорк е бил опитен мореплавател, но дори и той не е могъл да я пусне отново на вода. Ние обаче можем, като използваме горната палуба.
	— Защо да не извлечем максимална полза от пребиваването си тук? — възрази Мейв. — Ние сме по-изобретателни от горкия Родни. Нашите умения да оцеляваме са далеч по-големи от неговите. Можем да ловим достатъчно количество риба и птици, за да издържим, докато мине някой кораб.
	— Там е работата — рече Пит, — че не можем да оцелеем само с това, което сами си уловим. Ако се съди по липсващите зъби на Родни, той е починал от скорбут. Липсата на витамин С и десетки други витаминозни храни дотолкова са отслабили организма му, че той не е издържал. При тази степен на физическа разруха смъртта го е дебнела иззад ъгъла. Ако в крайна сметка пристигне кораб и стовари група на брега, тя ще намери четири скелета вместо един. Дълбоко вярвам, че е за наше добро да направим всичко по силите си да продължим нататък, докато сме все още физически издръжливи.
	— Дърк е прав — обърна се Джордино към Мейв. — Единственият ни шанс да видим отново градски светлини е да напуснем острова.
	— Да построим лодка? — попита Мейв. — Но с какви материали?
	Тя се изправи на крака — стегната, грациозна, със стройни крака и ръце, почернели от слънцето, с опъната, млада плът, с вирната като на бдителен рис глава. Пит се почувства пленен от нея така, както когато бяха заедно на „Айс Хънтър“.
	— Ами от нашата лодка взимаме един поплавък, от яхтата на Йорк — механизмите от горната й част, добавяме няколко цепеници и много скоро получаваме плавателен съд, годен за океанско пътешествие.
	— Ще трябва първо да го видя — каза Мейв.
	— Щом искаш — отвърна нехайно Пит и започна да чертае скица върху пясъка. — Мисълта ми е да свържем поплавъците от нашата лодка под палубната рубка от лодката на Йорк. После приспособяваме от букови дънери странични поплавъци за по-голяма стабилност и се сдобиваме с тримаран.
	— Намирам го за практично — съгласи си Джордино.
	— Необходими са ни 130 квадратни метра платно — продължи Пит. — Мачта и кормило си имаме.
	Джордино посочи към навеса.
	— Дакроновите платна на Йорк са износени и прогнили от четирийсетгодишния мухъл. Първият по-силен бриз ще ги разкъса на парчета.
	— И за това съм помислил — рече Пит. — Полинезийските моряци изплитат платна от палмови листа. Какво ни пречи и ние да използваме обраслите с листа клони на буковете и да направим същото. Освен това имаме достатъчно допълнителен такелаж от платноходката за ванти и да завържем страничните поплавъци за основния корпус.
	— За колко време можем да построим вашия тримаран? — попита Мейв, чието съмнение се смени с нарастващ интерес.
	— Мисля, че можем да сглобим плавателен съд и да се оттласнем от брега за три дни, ако работим повече часове.
	— Толкова скоро?
	— Конструкцията не е сложна, а благодарение на Родни Йорк разполагаме и с необходимите инструменти.
	— На изток ли ще продължим да плаваме или ще се насочим на север, към Инвъркаргъл? — попита Джордино.
	Пит поклати глава.
	— Нито на изток, нито на север. С навигационните уреди на Родни и адмиралтейските морски карти не виждам защо да не определим доста точен курс към остров Гладиатор.
	Мейв го погледна така, сякаш виждаше пред себе си луд; ръцете й увиснаха покрай тялото.
	— Това — започна тя напълно изумена — е най-налудничавото ти хрумване досега.
	— Може би — отвърна той, без да мигне. — Но мисля, че е просто подходящ случай да довършим онова, за което тръгнахме… да спасим децата ти. 
	— Според мен е разумно — вметна без колебание Джордино. — Ще ми се да повторя мача с Кинг Конг, или както там нарича себе си сестра ти, когато тя не чупи каросерии в някое ограждение за събиране на повредена техника.
	— Много съм ви задължена за това, но…
	— Никакво „но“ — прекъсна я Пит. — Колкото до нас, сделката е приключена. Построяваме нашата лодка хермафродит, отплаваме за остров Гладиатор, отвличаме децата ти и побягваме към най-близкото безопасно пристанище.
	— Побягваме до безопасно пристанище! Нима не разбираш? — Гласът й прозвуча умоляващо, дори отчаяно. — Почти целият остров е заобиколен от отвесни скали и пропасти, по които качването е невъзможно. Единственото място, на което може да се слезе, е брегът край лагуната, а тя е силно охраняема. Никой не може да премине през скалите, без да бъде убит. Баща ми изгради такива защитни укрепления, каквито и добре въоръжен отряд не може да пробие. Направите ли опит, повече от сигурно е, че ще загинете.
	— Няма нищо страшно — каза с лек хумор Пит. — Двамата с Ал можем да долетим и отлетим от острови с хитростта, с която влизаме и излизаме от женска спалня. Всичко се свежда до това да подберем подходящото време и място.
	— Както и до разни хватки — добави Джордино.
	— Патрулните лодки на татко ще ви забележат много преди да сте навлезли в лагуната.
	Пит сви рамене.
	— Не се безпокой. Измислил съм средство да се изплъзвам от противни стари патрулни лодки, което е безотказно.
	— Мога ли да попитам какво е то?
	— Много е просто. Ще се спуснем там, където най-малко ни очакват.
	— Мозъците и на двама ви са се размекнали от слънцето. — Тя поклати глава в знак, че се предава. — Да не би да очаквате, че татко ще ви покани на чай? — Мейв се изпълни с чувство за вина. Ясно разбираше, че тя е отговорна за ужасните опасности и мъчения, на които са подложени тези двама невероятни мъже, които искаха да заложат живота си заради синовете й Майкъл и Шон. Заля я вълна на униние, която бързо премина в примирение. Тя се приближи и коленичи между Пит и Джордино, слагайки ръка на раменете им. — Благодаря ви — рече тя тихо. — Голям късмет извадих, че намерих такива прекрасни мъже като вас.
	— Станало ни е навик да помагаме на девойки, изпаднали в беда. — Джордино забеляза, че по лицето й се стичаха сълзи и извърна глава, дълбоко развълнуван.
	Пит целуна Мейв по челото.
	— Не е толкова невъзможно, както ти се струва. Довери ми се.
	— Имам чувството, че ви познавам от сто години — прошепна тя на пресекулки, после като че ли понечи да каже още нещо, но само стана и бързо се отдалечи, за да се уедини.
	Джордино извърна поглед към Пит.
	— Мога ли да те попитам нещо?
	— Каквото искаш.
	— Имаш ли нещо против да ми споделиш как ще се качим и слезем от острова, след като се доближим до него?
	— Ще се качим с хвърчило и с грайфер, който намерих сред чарковете на Йорк.
	— А как ще слезем? — подкани го Джордино, за да завърши разговора; беше напълно объркан, но нямаше желание да иска обяснения.
	Пит хвърли суха букова цепеница в огъня и се загледа в лумналите нагоре искри.
	— За това — заговори той отпуснат като момче, което чака корковата тапа на въдицата си да потъне във водата, — за тази част от плана ще мисля, когато му дойде времето.


	44.

	Строежът на плавателния съд, с който щяха да напуснат острова, се извършваше върху равна плоскост на скала в малка долина, защитена от вятъра и на трийсет метра от водата. Те разположиха като релсов път букови трупи, за да плъзнат по тях странното творение в относително спокойните води между двата острова. Работата не изискваше усилен или изтощителен труд. И тримата се намираха в по-добро физическо състояние, отколкото при пристигането си и установиха, че могат да работят нощем, когато беше най-хладно, а през деня да почиват по няколко часа от жегата. В по-голямата си част строенето вървеше гладко, без особени пречки. Колкото по-ясно виждаха края му, толкова по-бързо се изпаряваше умората им.
	Мейв се залови да изплете две платна от листатите клони. За улеснение Пит бе решил да използва мачтата от кеча на Йорк, да добави ветрило на бизанмачтата и грот на гротмачтата. Мейв започна да сплита най-напред по-голямото платно за гротмачтата. Първите няколко часа тя правеше само проби, но в късния следобед вече разбра как става и започна да сплита по един квадратен метър за половин час. Сплитката й беше толкова здрава и стегната, че Пит я помоли да изплете и трето платно — триъгълен фок, който да постави отпред на гротмачтата.
	Пит и Джордино заедно освободиха от болтовете и свалиха горната рубка от кеча, за да я монтират върху предната част на кокпита. После привързаха този скъсен отсек от кеча върху поплавъците от малката им лодка, които сега служеха за централен корпус. Следващата им задача беше да поставят високите алуминиеви мачти, чиято височина бе намалена, за да компенсира по-късия корпус и липсата на дълбок кил. Тъй като нямаше как да бъдат закрепени за неопреновите поплавъци, вантите и щаговете, които трябваше да държат мачтите, бяха провесени под корпуса и прихванати с два обтегача. Завършеният хибриден плавателен съд приличаше на ветроход, разположен върху ховъркрафт.
	На следващия ден Пит пренагласи кормилото на кеча да работи по-високо във водата, като го пригоди във вид на удължен румпел — по-ефикасна система за управление на тримаран. След като кормилото бе поставено здраво на място и въртенето му го задоволи напълно, той се зае с четирийсетгодишния извънбордов двигател — изчисти карбуратора и тръбопроводите за гориво, а после извърши основен ремонт на магнетото.
	Джордино се захвана да направи конзолните греди. Той отсече и одяла два яки бука, чиито стъбла се извиваха почти до върховете. След това постави трупите отстрани на корпуса, като изтегли напред извитата им във вид на ски част, привърза ги за трупите, служещи за напречни греди, които минаваха странично през корпуса близо до носовата част и малко наляво от кокпита, и ги притегна от носа до кърмата.
	Джордино остана много доволен от себе си, след като подложи рамо под гредите и напрегна цялата си сила, за да ги повдигне. Те бяха солидни и неогъваеми, без признаци, че могат да поддадат. Когато призори тримата седнаха край огъня, за да се сгреят в ранния утринен хлад на южните ширини, Пит се вглъби в изучаването на навигационните карти. По обяд той определи със секстанта положението на слънцето, а по-късно, като се стъмни, измери и височината на няколко звезди. После с помощта на морския алманах и таблиците от „Кратки методи“, той започна да фиксира местоположението им, докато числата му съвпаднаха точно с известните му ширина и дължина на остров Злините на картата.
	— Откъм носа на остров Гладиатор ли смяташ да слезеш? — попита го Мейв, докато се хранеха на следващата вечер, преди да потеглят.
	— Ако не откъм носа, откъм брадичката — отвърна шеговито Пит. — Тъкмо ме подсети, че ще ми трябва подробна карта на острова.
	— Доколко подробна?
	— Ами до последната постройка, път и пътечка, и то в мащаб.
	— Ще ти начертая карта по спомен, възможно най-точна — обеща Мейв.
	Джордино оглозгваше кост от бутче на фрегатата*, която Пит бе успял да простреля с малкия си автоматичен пистолет.
	[* Фрегата — морска птица с големи криле и дълга опашка. — Б.р.]
	— Какво разстояние изчисли?
	— Точно 478 километра по въздушна линия.
	— Значи е по-близо от Инвъркаргъл.
	— Да, което е чудесно.
	— За колко дни ще стигнем? — попита Мейв.
	— Не може да се каже — отвърна Пит. — Първият етап от пътуването ще бъде най-труден, тъй като ще трябва да променяме курса спрямо вятъра, докато попаднем на благосклонни водни течения и източни ветрове, духащи от Нова Зеландия. Общоизвестно е, че без кил, който да пори водата и да възпира ветровете да ги отнасят настрани, тримараните не са способни да плават при вятър. Истинското предизвикателство ще дойде, след като потеглим. Тъй като не сме правили пробна обиколка, ще бъдем в неведение относно мореплавателските качества на нашия тримаран. Възможно е той да не може да следва посоката на вятъра и тогава нищо чудно да бъдем отнесени обратно към Южна Америка.
	— Не звучи утешително — каза Мейв и помръкна от ужасяващите предположения за деветдесетдневни изпитания за издръжливост. — Като се размисля, май предпочитам да си остана на суша и да свърша като Родни Йорк.


	Денят преди тръгването им премина в оживена дейност. Последните приготовления на Пит включваха изработването на загадъчното хвърчило, което после бе сгънато и прибрано в рубката заедно с дългото 150 метра леко найлоново въже, взето от платноходката на Йорк, служило за поддържане на интегралното й съпротивление. Най-накрая натовариха оскъдните си запаси от храна, навигационните уреди, морските карти и книгите. Радостни викове огласиха голите скали, когато извънбордовият мотор изкашля веднъж и се съживи след четири десетилетия и след близо четирийсет дръпвания на стартерното въже от страна на Пит, който накрая имаше чувството, че ръката му щеше да се откъсне.
	— Ти успя! — извика от възторг Мейв.
	Пит скромно разпери ръце и рече:
	— Това е детска игра за човек, който възстановява стари и класически автомобили. Главният проблем беше един запушен тръбопровод за гориво и клеясалият карбуратор.
	— Добре се справи, друже — поздрави го Джордино. — Все ще ни потрябва и мотор по пътя ни за остров Гладиатор.
	— Имахме късмет, че тубите за бензин бяха добре затворени и съдържанието им не се е изпарило през всичките тези години. Бензинът се е превърнал в шеллак, затова ще трябва често да проверяваме филтъра за горивото. Нямам намерение да продухвам карбуратора през половин час.
	— За колко време гориво ни е оставил Йорк?
	— За шест-седем часа.
	После Пит с помощта на Джордино закачи извънбордовия двигател за скобите на кърмовата секция на кокпита. Като последно доизкусуряване, точно пред румпела инсталираха и направляващия пътен компас. След като завързаха спираловидно сплетените като рогозка платна за мачтата, гафелите и рангоутите, те можеха да бъдат вдигани и смъквани само с една-две къси връвчици. Накрая и тримата се отдръпнаха назад, за да огледат творението си. Лодката изглеждаше напълно годна, но дори и с напрегнато въображение не можеше да се нарече красива. Стоеше тумбеста и грозна, а страничните поплавъци още повече подсилваха ужасния й вид. Пит се замисли дали някой от плавателните съдове, с които бе прекосил седемте океана, е изглеждал по-причудлив от този.
	— Е, не може да се каже, че е лъскава и елегантна — отбеляза замислен Джордино.
	— Нито ще влезе в състезанията за купата на Америка — добави Пит.
	— Вие двамата не можете да видите вътрешната й красота — развихри въображението си Мейв. — Трябва да й дадем име. Редно е да я кръстим. Какво ще кажете, ако я наречем „Горе главата!“?
	— Подходящо е — каза Пит, — но не съвпада със суеверията на мореплавателите, свързани с морето.
	— А защо да не е „Прекрасната Мейв“? — предложи Джордино.
	— Знам ли — рече Пит. — Изтъркано е, но добре звучи. Ще гласувам за него.
	Мейв се разсмя.
	— Поласкана съм, но скромността повелява да е нещо по-подходящо, да речем като „Дансинг Дороти — 2“.
	— Значи сме двама срещу един — обяви тържествено Джордино. — Остава „Прекрасната Мейв“!
	Предавайки се, Мейв отиде да вземе една бутилка от ром, изхвърлена от Родни Йорк, и я напълни с морска вода за кръщаването.
	— Кръщавам те „Прекрасната Мейв“ — започна тя през смях и счупи бутилката в една от буковите греди, завързана за поплавъците. — Плавай по моретата със скоростта на морска сирена!
	— Сега е ред да изпробваме нашите способности — рече Пит.
	Той им раздаде въжетата, завързани за предния отсек на средния корпус. Всеки направи клуп от свободния край на въжето и го стегна около кръста си, стъпи здраво на крака и се наведе напред. Бавно и неохотно, лодката започна да се плъзга по дървените трупи, разположени на земята като железопътни релси. Все още немощни от липсата на силна храна и от скорошните изпитания, тримата бързо изчерпаха слабо възстановените си сили, докато теглеха плавателния съд към една двуметрова стръмнина, граничеща с водата.
	Както можеше да се очаква, на Мейв скоро й излезе душата и в един момент вече не беше в състояние да направи нито крачка повече и се свлече на ръце и колене; сърцето й силно биеше и тя едва си поемаше въздух. Пит и Джордино издърпаха инертното тегло на още десет метра, след което и те хвърлиха въжетата и се проснаха на земята пред Мейв. Сега лодката се поклащаше в края на двете букови релси, поставени косо под леките вълни.
	Минаха няколко минути. Слънцето бе изминало четвърт от пътя си по източния хоризонт, а морето не даваше никакви признаци за вълнение. Пит изхлузи въжения клуп от кръста си и го метна в лодката.
	— Не виждам причина да отлагаме повече неизбежното. — Той се качи в кокпита, провеси надолу закачения на панти извънбордов двигател и дръпна стартовото въже. Този път той запали на втория път.
	— Вие двамата ще дадете ли един последен тласък на разкошната ни яхта към ръба? — подвикна той на Мейв и Джордино.
	— След като бъхтих толкова неуморно, че наруших покоя на хормоните си — изнегодува Джордино, — какво ще има като за мен вътре?
	— Голям джин и тоник за сметка на заведението — отвърна Пит.
	— Обещания и само обещания. Това е най-жестокият вид садизъм — измърмори Джордино; той обгърна с мускулестата си ръка кръста на Мейв, повдигна я на крака и рече: — Ставай, прекрасна лейди, време е да се сбогуваме сърдечно с този ограден от скали ад.
	Двамата се приближиха зад лодката, опънаха ръце с дланите върху кърмата и започнаха да бутат с колкото сила им бе останала. „Прекрасната Мейв“ помръдна едва-едва, после, когато предният отсек се наклони от ръба върху релсите, тя набра скорост и кърмата се повдигна. Лодката увисна така за секунда-две, после хлътна във водата със силен плисък, който пръсна настрани, и накрая легна хоризонтално върху водната повърхност. Обосновката на Пит да запали извънбордовия двигател още сега, се разбра, когато той успя мигновено да овладее лодката, подета от водното течение, и бързо я завъртя обратно към ръба на ниската скала. Веднага щом носовата част леко се удари в отвесната стена, Джордино хвана Мейв за китките и внимателно я спусна върху покрива на рубката. После сам скочи и с гъвкавостта на гимнастик падна на краката си до Мейв.
	— Дотук беше забавната част на програмата — обяви Пит, докато обръщаше отново лодката.
	— Да вдигаме ли моите платна? — попита Мейв, натъртвайки с гордост на постижението си.
	— Още не. Ще се движим с двигател покрай подветрената страна на острова, където морето е по-спокойно, а после ще изпробваме по вятъра.
	Джордино помогна на Мейв да мине покрай рубката и да влезе в кокпита. Двамата седнаха да си починат малко, докато Пит превеждаше лодката през канала и вълните, които обливаха северния и южния бряг на двата пусти острова. Едва излязоха в открито море, и акулите се появиха.
	— Вижте! — посочи Джордино. — Нашите приятели отново са тук. Бас ловя, че компанията ни им е липсвала.
	Мейв се наведе от лодката и се вгледа в дългите сиви форми, които се движеха под повърхността.
	— Нова група придружители — рече тя. — Това са така наречените мако.
	— Дето имат назъбени и неравни зъби, по които само един ортодонтист може да се прехласне, нали?
	— Същите.
	— Защо ми вадят душата? — изстена Джордино. — Никога не съм си поръчвал акула в ресторант.
	Половин час по-късно Пит даде нареждане:
	— Добре, дайте да опитаме платната и да видим що за лодка сме измайсторили.
	Джордино разгърна подобните на рогозка платна, които Мейв старателно бе нагъвала като мех на акордеон, и вдигна успешно главното платно, а Мейв издигна бизана. Платната се издуха и Пит отиде при румпела, за да промени курса на лодката спрямо вятъра, насочвайки я североизточно срещу западния вятър.
	Всеки яхтсмен щеше да се търкаля от смях на палубата си, ако видеше как „Прекрасната Мейв“ гордо пори вълните. Някой високопрофесионален корабен конструктор пък щеше да засвирука химна на клуб „Мики Маус“. Но странната на вид платноходка щеше да се смее последна. Страничните поплавъци се врязваха във водата и поддържаха стабилността й. Тя откликваше удивително на кормилото и поддържаше нос право по курса, без да се оставя да бъде отклонявана настрани. Разбира се, имаше проблеми, свързани с такелажа й. Но забележителното беше, че тя пое към морето така, сякаш бе родена там.
	Пит хвърли последен поглед на остров Злините. После сведе поглед към пакета, увит в парче от дакроновото платно, който съдържаше бордовия дневник и писмата на Родни Йорк. Той си даде обет, че ако оживее през следващите няколко дни, ще занесе последното свидетелство на Йорк до живите му родственици, надявайки се, че те ще организират експедиция, която да го върне в родината му и да бъде погребан край залива Фалмът в скъпия му Корнуол.


	45.

	На десетия етаж на модернистично здание, цялото остъклено и във формата на пирамида, намиращо се в едно от предградията на Париж, група от четиринайсет мъже се бе разположила около много дълга абаносова заседателна маса. Безупречно облечени, притежаващи огромна власт, несметно богати и със сериозни лица, директорите на многостранния съвет по търговия, известен на най-осведомените просто като „фондацията“ — институция, посветена на създаването на едно-единствено правителство с глобална икономика — си стиснаха ръце и си размениха по няколко приказки, преди да седнат и да започнат деловата си работа. Обикновено те се събираха три пъти в годината, но този ден бяха свикали извънредна сесия, за да обсъдят последната неочаквана заплаха за широко разпространените си дейности.
	Мъжете в залата представляваха международни институции и правителства. Само един високопоставен член от южноафриканския картел се занимаваше изцяло с продажбата на качествени диаманти. Един белгийски индустриалец от Антверпен и един предприемач на недвижими имоти от Ню Дели, Индия, изпълняваха ролята на посредници между фондацията и огромния незаконен поток от промишлени диаманти за Блока на ислямските фундаменталисти, който се бореше да създаде собствени системи за ядрено унищожение. Милиони от тези по-малки промишлени диаманти се продаваха тайно на Блока, за да изработва съвършено точни уреди и съоръжения, необходими за изграждането на такива системи. По-големите и по-качествените диаманти се използваха за финансирането на вълнения в Турция, Западна Европа, Латинска Америка и някои държави от Южна Азия и всяка друга гореща точка в света, където подривни политически организации подпомагаха многото други интереси на фондацията, включително продажбата на оръжие.
	Всички тези мъже бяха известни на медиите — те до един бяха знаменитости в техните си области, но за нито един не можеше да се каже, че е член на фондацията. Това се знаеше под секрет само от присъстващите в залата и от най-близките им сътрудници. Те прекосяваха океани и континенти, изплитайки мрежите си по знайни и незнайни места, и оставяха жертви след себе си по пътя им към натрупване на нечувани печалби.
	Всички слушаха мълчаливо и с огромно внимание, докато избраният от тях председател — милиардер и директор на германска банкова фирма, ги уведомяваше за кризата, пред която бе изправен пазарът на диаманти. Плешив, с величествена осанка, той говореше бавно и свободно английски — език, който мъжете от всички националности около масата разбираха.
	— Господа, заради Артър Дорсет ние сме пред прага на дълбока криза в една от жизненоважните области на нашите дейности. Преценката на поведението му, извършена от разузнавателната ни мрежа, ни насочва към диамантен пазар, поел към мътни води. Нека да сме наясно, че ако Дорсет затрупа пазара на дребно с над сто тона диаманти на цени, достъпни и за просяка, както се готви да направи според съобщенията, този сектор на фондацията ще рухне напълно.
	— Кога ще стане това? — попита шейхът на богата на петрол страна на Червено море.
	— От достоверен източник научих, че осемдесет процента от стоковия запас на Дорсет ще бъде пуснат в продажба след по-малко от седмица — отвърна председателят.
	— Каква ще е нашата загуба? — попита японският глава на огромна електронна империя.
	— Тринайсет милиарда швейцарски франка като начало.
	— Милостиви боже! — Френският шеф на една от най-големите къщи за дамска мода удари юмрук в масата. — Нима този австралийски неандерталец има властта да направи подобно нещо?
	Председателят кимна.
	— По думите на всички той разполага със запас от стока, която му позволява да действа така.
	— Не биваше да оставяме Дорсет да се подвизава извън картела — обади се американецът, бивш държавен секретар.
	— Станалото, станало — вметна членът на диамантения картел. — Светът на скъпоценните камъни, такъв, какъвто го знаем, вече никога няма да е същият.
	— Няма ли начин да му пресечем пътя, преди камъните му да бъдат разпратени по магазините му? — попита японският бизнесмен.
	— Пратих посредник при него с щедрото предложение да закупи цялата му стокова наличност, за да не бъде пусната в продажба.
	— Имате ли отговор?
	— Още не.
	— Кого изпратихте?
	— Гейб Страусър от „Страусър & синове“, уважаван в цял свят търговец на диаманти.
	— Свестен човек, способен да уреди и най-трудната сделка. Ако някой може да застави Дорсет да се подчини, то това е Гейб Страусър.
	Един италианец, притежател на флот от контейнеровози, сви бездушно рамене.
	— Доколкото си спомням, в началото на осемдесетте години продажбите на диаманти спаднаха рязко. Америка и Япония бяха подложени на сурови рецесии и търсенето намаля, предизвиквайки пресищане в предлагането. Когато икономиката се съвзе през деветдесетте, цените отново скочиха. Не е ли възможно историята да се повтаря?
	— Разбирам мисълта ви — каза председателят, облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Този път обаче е задухал друг вятър и всеки, чието преживяване зависи от диамантите, ще бъде бойкотиран. Научихме, че Дорсет е предвидил над сто милиона долара за реклама и поощрение във всички страни, купуващи най-голямо количество диаманти. Ако, както вече сме склонни да вярваме, че ще стане, той ще продава за центове върху долара парчето, диамантите с висока стойност ще останат в миналото, тъй като на потребителите ще им бъде внушено, че те не струват повече от парченца стъкло.
	Французинът въздъхна тежко и рече:
	— Знам, че манекенките ми положително ще хвърлят око на други луксозни дрънкулки като вечна инвестиция. Щом няма да са диамантени бижута, ще трябва да им купувам скъпи спортни коли.
	— Какво се крие зад странната стратегия на Дорсет? — поинтересува се шефът на голяма авиокомпания в югоизточна Азия. — Безспорно, този човек не е глупав.
	— Глупав е колкото хиена, която чака лъва да заспи, след като е изял само половината от плячката си — отговори германският председател. — Платените ми агенти в цял свят, образуващи цяла мрежа, са разбрали, че Дорсет е купил седемдесет, а може би и осемдесет процента от главните мини, произвеждащи цветни скъпоценни камъни.
	Изнесеното разкритие предизвика глъч от възмущение. Всеки от присъстващите мигом проумя и си даде сметка за грандиозния план на Артър Дорсет.
	— Дяволски просто — измърмори японският електронен магнат. — Той слага кръст на диамантите, преди да е разгласил цената на рубините и изумрудите.
	По лицето на руския предприемач, който бе натрупал огромно състояние, купувайки затворени мини за алуминий и мед в Сибир за нищожни суми, за да ги разработи отново със западна технология, се изписа съмнение.
	— С други думи, Дорсет ограбва Петър, за да плати на Павел — нали така казвате на запад? Но той наистина ли очаква да спечели с цветните камъни толкова, че да компенсира загубите си от диамантите?
	Председателят кимна към японеца, който отговори:
	— По молба на нашия председател аз възложих на финансовите ми експерти да направят сметка по нашите системи за обработване на данни. Колкото и изумително да звучи, общата печалба на Артър Дорсет, магазините за продажби на дребно на бижутерската къща „Дорсет“ и „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ възлиза на 20 милиарда щатски долара. Но може да стигне и до 24 милиарда, ако се предвиди една растяща икономика.
	— Боже мой! — възкликна англичанинът, който притежаваше издателска империя. — Не се и наемам да си представя какво ще правя с печалба от 24 милиарда.
	Германецът се засмя.
	— Аз бих ги използвал да купя акциите ви.
	— Дори и за малка част от тази сума бихте могли да ме прогоните в чифлика ми в Девъншир.
	Думата взе американецът. Бивш държавен секретар и признат като глава на едно от най-заможните семейства в Америка, той беше основател на фондацията.
	— Имаме ли представа къде се намира понастоящем запасът от диаманти на Дорсет?
	— Имайки предвид крайния му срок, а той е след няколко дни — заговори южноафриканецът, — предполагам, че камъните, които не се обработват в момента, са на път за магазините му.
	Председателят погледна първо италианския корабен барон, после — азиатския въздухоплавателен магнат.
	— Някой от вас, господа, знае ли по кой начин ще превози стоката си Дорсет?
	— Дълбоко се съмнявам, че той ще превози диамантите си по море — отвърна италианецът. — Нали след като пристигне корабът в пристанището, Дорсет ще трябва да урежда транспорт и за вътрешността.
	— Ако бях на мястото на Дорсет, щях да превозя стоката си по въздуха — съгласи се азиатецът. — По този начин той ще може да я достави бързо в почти всеки град в света.
	— Бихме могли да задържим един-два от самолетите му — обади се белгийският индустриалец, — но без да знаем разписанието на полетите, няма да е възможно да сложим ръка на всичките му пратки.
	Азиатецът поклати глава.
	— Мисля, че ако попречим дори на един полет, положението ще бъде оптимистично. По всяка вероятност Дорсет е наел в Австралия цял самолетен парк. Опасявам се обаче, че ние май затваряме портата, след като кравите са избягали.
	Председателят се обърна към южноафриканеца, представляващ диамантения картел.
	— Изглежда, големият маскарад свърши. В крайна сметка изкуствено поддържаната стойност на диамантите не може да е вечна.
	Вместо да изрази разочарование, южноафриканецът се усмихна.
	— Ние отдавна сме отписани. Нашият съвет на директорите и аз считаме случая за незначителна спънка и нищо повече. Диамантите наистина са вечни, господа. Помнете ми думата — цената на качествените камъни ще се повиши отново, когато лустрото на сапфирите, изумрудите и рубините потъмнее. Картелът ще изпълни задълженията си към фондацията с капитални вложения от други минерали. Ние няма да седим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо пазарът да се възстанови.
	В стаята влезе личната секретарка на председателя и тихо му съобщи нещо. Той кимна и отправи поглед към южноафриканеца.
	— Предадоха ми, че отговорът от вашия посредник, изпратен да преговаря с Артър Дорсет, е пристигнал във вид на колет.
	— Странно е, че Страусър не се е свързал направо с мен.
	— Наредих колетът да бъде донесен тук — продължи председателят. — Убеден съм, че всички ние сме нетърпеливи да узнаем дали господин Страусър е постигнал успех в преговорите си с Артър Дорсет.
	След няколко минути секретарката се появи отново с четвъртита кутия, вързана с панделка в червено и зелено. Председателят й посочи южноафриканеца. Секретарката се запъти към мъжа и постави кутията на масата пред него. За панделката беше закачена картичка в плик. Южноафриканецът я извади от плика и зачете на глас:

	Има варовик, има и сапунен камък,
	има зърно от град, има и паве.
	Но зад езика на Страусър
	има камък на цената на фъшкия,
	скъпоценен колкото буца сяра.

	Южноафриканецът млъкна и огледа кутията.
	— Това не е в стила на Гейб Страусър. Той не е известен като вятърничав човек.
	— Нито като добър хумористичен стихоплетец, ще добавя аз — отбеляза френският моден дизайнер.
	Южноафриканецът развърза панделката, отвори капака и надникна вътре. Лицето му пребледня и той така внезапно скочи на крака, че столът му се катурна назад. После се втурна към прозореца, отвори го и започна да повръща.
	Изумени, другите мъже около масата се надигнаха от местата си и наобиколиха кутията, за да видят противното й съдържание. Едни реагираха като южноафриканеца, други онемяха от ужас, останалите — онези, които бяха поръчвали жестоки убийства, изкачвайки се по пътя към богатството, гледаха със сериозни лица, без да показват никакви чувства, окървавената глава на Гейб Страусър, с уродливо изцъклени очи и пълна с диаманти уста.
	— Явно, преговорите на Страусър са били безуспешни — заговори японецът, потискайки с мъка надигащата се в гърлото му ярост.
	След като минаха няколко минути, докато се съвземат, председателят повика началника на охраната на фондацията и му нареди да изнесе главата. После се обърна към членовете, които бавно започнаха да се връщат по местата си.
	— Моля ви да запазите пълна тайна за това, което видяхте току-що.
	— А какво ще правим с касапина Дорсет? — попита с рязък тон руснакът, чието лице бе почервеняло от гняв. — Той не бива да мине безнаказано, задето убива представители на фондацията.
	— И аз съм на същото мнение — подкрепи го индиецът. — Отмъщението трябва да стане наша първостепенна задача.
	— Ще бъде грешка, ако действаме прибързано — предупреди ги председателят. — Няма да е разумно да привличаме вниманието върху себе си, прибягвайки до отмъщение. Един грешен ход в опита да унищожим Дорсет, и дейността ни ще бъде изложена на изпитателни погледи. Мисля, че ще е най-добре да подкопаем основите на Артър Дорсет от друга посока.
	— Нашият председател има право — обади се холандецът със слабия си, но разбираем английски. — Засега е по-добре да не правим нищо на Дорсет, а после да действаме, когато той стъпи накриво, защото много ясно — човек като него не може да не направи огромна грешка някой ден в близко бъдеще.
	— Какво предлагате?
	— Да стоим настрана и да го чакаме да се появи.
	Председателят намръщи лице.
	— Не разбирам. Мислех, че ставаше дума да продължим офанзивата.
	— Засипвайки пазара със запасите си от диаманти, той ще сведе до нула резервните си авоари — поясни холандецът. — На него ще му е нужно най-малко година, за да покачи цените на цветните камъни и да събере печалба. Междувременно ние ще сложим ръка върху диамантения пазар, ще поддържаме нашите запаси и ще следваме пътя на Дорсет, като поемем контрола над останалата продукция от цветни скъпоценни камъни. С него ще бъде свършено. Икономическите ми шпиони казват, че Дорсет се е съсредоточил в цветни камъни, по-известни на широката публика, а загърбил по-редките.
	— Можете ли да ни дадете пример за по-рядък камък?
	— Сещам се за александрит, цаворит и червен берил.
	Председателят обходи с поглед останалите мъже около масата.
	— Какво е вашето мнение, господа?
	Английският издател се наведе напред със здраво стиснати юмруци.
	— Страхотна идея! Нашият експерт по диамантите намери начин да надвием Дорсет на собствената му игра, с която превръща временно спадналата стойност на диамантите в наше предимство.
	— В такъв случай приемаме ли предложението? — попита председателят с усмивка, която съвсем не беше весела.
	Всички вдигнаха ръка и четиринайсет гласа потвърдиха в хор:
	— Да!


	Четвърта част
	Катастрофа в рая

	46.

	_16 февруари 2000,_
	_Хонолулу, Хаваи_
	Един морски сержант с пясъчен цвят на косата, облечен в избелели от слънцето къси панталони и риза на червени шарки, пиеше бира от кутия пред телевизионен апарат, възпроизвеждащ филмовата лента от един видеокасетофон. Той седеше отпуснат блажено върху диван, който бе задигнал от единия от двата луксозни хотела на хавайския остров Ланай по време на преустройството му. Филмът се казваше „Дилижансът“ — стара епопея с Джон Уейн. На главата си бе сложил каска с вградено устройство за създаване на мнима действителност, която бе купил от един магазин за електроника в Хонолулу. След като свържеше каската с видеокасетофона, той можеше да „влезе“ в телевизионния екран и да „се смеси“ с актьорите в епизодите от филма. Сега тъкмо бе се проснал до Джон Уейн на покрива на дилижанса по време на една кулминационна сцена с преследване и стреляше в преследващия ги индианец, когато силен сигнален звънец се намеси в действието. Сержантът с неохота свали каската и хвърли поглед на мониторите на охранителната система, които засичаха стратегически райони около поверителното съоръжение, което той охраняваше.
	Монитор номер три показваше приближаваща се кола по черен път, водещ през ананасова горичка към портала. Слънцето в превалящото утро блестеше в предната броня на колата, а задната броня оставяше след себе си облак прах.
	След като в продължение на няколко месеца изпълняваше неприятния си дълг, сержантът вършеше работата си със съвършено заучени движения. В продължение на трите минути, които трябваха на колата, за да стигне до края на пътя, той облече безупречно изгладената си униформа и вече стоеше нащрек до портала, преграждащ достъпа през тунела, прокопан в откритото ядро на отдавна изгасналия вулкан.
	Когато я огледа по-отблизо, видя, че колата принадлежи на Военноморските сили. Той се наведе и надникна през страничния й прозорец.
	— Това е забранена зона. Имате ли разрешително за влизане?
	Шофьорът, в бяла униформа на редник от Военноморските сили, посочи с палец назад през рамо.
	— Командир Гън отзад има необходимите документи за влизане.
	Като опитен и делови човек Руди Гън не си бе губил времето в искане на разрешително да разглоби огромната чиния на антената насред вулкана Палауай на остров Ланай. Ако трябваше да следва заплетената нишка през бюрокрацията, за да стигне до управлението, под чиято юрисдикция беше въпросната антена, а после да се изправи пред отдела, който експлоатираше съоръжението за космически връзки, само по себе си щеше да се равнява на едномесечна експедиция. Следващата неприятна стъпка, при това невъзможна, щеше да бъде да намери чиновник, който да се съгласи да поеме отговорност, като разреши чинията да бъде свалена и предоставена за временно ползване от НЮМА.
	Гън прескочи ненужната канцеларщина, като просто отиде в печатницата на НЮМА и поиска да му отпечатат фиктивна официална бланка в три екземпляра, упълномощаваща НЮМА да премести антената на друг обект, намиращ се на хавайския остров Оаху за изпълнението на друг поверителен проект. После документът бе подписан от няколко служители от отдела със съответните фиктивни титли. Това, което по каналния ред щеше да отнеме голяма част от годината, преди официално да бъде отхвърлено, се извърши за по-малко от час и половина — време, изразходвано предимно за набирането на текста.
	Когато колата спря пред портала за входа на тунела и Гън, облечен с униформата си на командир от Военноморските сили, подаде документа си за правото да разглоби и свали антената, сержантът, отговарящ за изоставеното съоръжение, се показа изключително отзивчив. Той стана още по-отзивчив и когато огледа изисканата външност на Моли Фарадей, която седеше до Гън на задната седалка. Дори и да му бе минала през ума мисъл да се обади на някой старши офицер за официално потвърждение, то тя бързо се изпари, като видя конвоя от огромни товарни камиони и един преносим кран, който следваше служебната кола.
	Нареждане за операция от този мащаб трябва да идваше от най-високото стъпало на йерархията.
	— Приятно ми е, че ще си имам компания — усмихна се широко сержантът. — Доста скучая тук, без да има с кого да си поприказвам, докато съм дежурен.
	— Колко души сте? — попита любезно Моли Фарадей през задния прозорец.
	— Само трима, госпожо, по един на осемчасова смяна.
	— Какво правите, когато не сте на пост?
	— Повечето време се излежавам на плажа или гледам да хвана някое самотно момиче в хотелите.
	Тя се засмя.
	— Колко често имате възможност да напускате острова?
	— На всеки трийсет дни. Тогава оставам пет дни в Хонолулу, после отново се връщам на Ланай.
	— Кога за последен път външен човек е идвал при съоръжението?
	Дори сержантът да съзнаваше, че го разпитват, той с нищо не го показа.
	— Преди около четири месеца дойде един мъж с препоръчителни писма от Управлението за национална безопасност и надникна тук-там. След няма и двайсет минути си тръгна. Вие сте следващите, които идвате оттогава.
	— Ние ще трябва да свалим антената и да си тръгнем оттук до довечера по някое време — обади се Гън.
	— Мога ли да попитам, сър, къде ще бъде поставена отново?
	— Как ще реагирате, ако ви кажа, че ще бъде бракувана?
	— Ни най-малко няма да ме изненада — отвърна сержантът. — След като от няколко години нито се ремонтира, нито се поддържа, тази толкова стара чиния вече започва да гние от природните стихии.
	Гън се развесели, като усети, че морският пехотинец с удоволствие се впуска в подробности, възползвайки се от възможността да си поговори с някого.
	— Можем ли да минаваме и да се залавяме за работа, сержант?
	Сержантът веднага отдаде чест и бързо натисна един бутон, който по електрически път отвори портала. След като служебната кола се изгуби от поглед в тунела, той се отдръпна встрани и започна да маха на шофьорите на камионите и крана. Когато и последното превозно средство изчезна във вулкана, сержантът затвори портала, влезе в караулното помещение, където отново се преоблече в късите панталони и ярката риза и освободи бутона за прекъсване на видеокасетофона си. Сложи си пак каската и върна лентата, докато отново се присъедини към Джон Уейн в момента, в който той отблъскваше индианците.


	— Дотук добре — каза Гън на Моли.
	— Как можа да кажеш на това хубаво младо момче, че ще хвърлим антената на бунището — смъмри го тя.
	— Просто го попитах „как ще реагира, ако…“.
	— Ние се сдобихме с фалшиви официални документи, пребоядисахме стара кола, за да изглежда като официално превозно средство на НЮМА и сега ще крадем държавна собственост… — Моли не довърши мисълта си, само заклати глава в знак на почуда, после добави: — Направо ще ни обесят на паметника на Вашингтон.
	— С удоволствие ще платя тази цена, стига да спасим близо два милиона души от мъчителна смърт — каза Гън без капка съжаление.
	— Какво ще стане, след като отклоним акустичната вълна? — попита Моли. — Ще върнем ли антената обратно тук?
	— Аз не бих постъпил по друг начин. — Той я изгледа така, сякаш въпросът й го изненада, после се усмихна лукаво. — Освен, разбира се, ако не се случи така, че я изпуснем на дъното на океана.


	При Сандекър планът също не вървеше много гладко. Независимо че много разчиташе на системата „стари приятели — адмирали от Военноморските сили“, той не успя да убеди никого от заемащите отговорни постове да му заемат за известно време самолетоносача „Рузвелт“ и неговия екипаж. Някъде по веригата на разпорежданията между президента и адмирала, командващ операциите на Тихоокеанския флот, някой бе отхвърлил молбата му.
	Сандекър крачеше напред-назад в кабинета на адмирал Джон Овърмайър в Пърл Харбър като разярен глиган в клетка, на който са взели малкото му.
	— По дяволите, Джон! — повиши тон Сандекър. — Като си тръгвах от адмирал Бакстър от Комитета на началник-щабовете, той ме увери, че е дадено съгласие да използвам „Рузвелт“ за разполагането на акустичен отражател. А сега си седнал да ми разправяш, че не мога да го получа.
	Овърмайър, як и набит като фермер от Индиана, вдигна ръце в знак на раздразнение.
	— Не обвинявай мен, Джим. Мога да ти покажа заповедите.
	— Кой ги е подписал?
	— Адмирал Джордж Касиди, командващ военноморския окръг на Сан Франциско.
	— Дявол го взел, какво общо с тази работа може да има един канцеларски плъх, който ръководи фериботи?
	— Касиди не ръководи фериботи — каза с отегчение Овърмайър. — Той отговаря за цялото тихоокеанско тилово командване.
	— Но той не е над теб.
	— Пряко не, но ако реши да си покаже рогата, тогава всеки плавателен съд, превозващ продоволствия за корабите ми оттук до Сингапур, може да бъде забавен за неопределено време.
	— Не ме успокоявай, Джон. Касиди няма да протака нарочно нещата и ти много добре го знаеш. Нали кариерата му ще отиде на кино, ако допусне с раздразнението си да попречи на снабдяването на флота ти.
	— Каквото искаш си мисли — рече Овърмайър. — Но това няма да промени положението. Аз не мога да ти дам „Рузвелт“.
	— Дори за някакви си седемдесет и два часа?
	— Дори и за седемдесет и две секунди.
	Сандекър изведнъж спря да се разхожда, отпусна се в едно кресло и загледа Овърмайър право в очите.
	— Кажи ми честно, Джон. Кой ми върза ръцете?
	Явно смутен, Овърмайър не можа да издържи на погледа му и извърна лице.
	— Не мога да ти кажа.
	— Мъглата започва да се вдига — рече Сандекър. — Джордж Касиди подозира ли, че е набеден за злодей?
	— Това не знам — отвърна искрено Овърмайър.
	— Тогава кой в Пентагона издига стена пред операцията ми?
	— Но не си го чул от мен, нали?
	— Служихме заедно на „Айова“. Някога да си останал с впечатлението, че издавам тайни на приятели?
	— Аз ще съм последният, който би се усъмнил в думите ти — отвърна без колебание Овърмайър и този път погледна Сандекър в очите. — Нямам пълни доказателства, имай го предвид, но един приятел от Учебния център по подготовка за използване на военноморски оръжия ми намекна, че самият президент е спуснал завесата пред теб, след като някакъв неназован доносник в Пентагона оставил молбата ти за ползване на самолетоносача да стигне до Белия дом. Приятелят ми каза още, че учени, близки до президента, смятат теорията ти за акустичното явление за неправдоподобна.
	— Не може ли да им влезе в колективните академични глави, че от това явление вече са умрели хора и несметно голям морски свят?
	— Очевидно, не.
	Сандекър се облегна назад в креслото и изпусна дълга въздишка.
	— Нож в гърба от Уилбър Хътън и Националния научнотехнически съвет.
	— Съжалявам, Джим, но във вашингтонските кръгове се говори, че ти си някакъв фанатичен ексцентрик. А може и да е вярно, че президентът иска да те принуди да се оттеглиш от НЮМА, за да сложи на мястото ти някой близък негов политик.
	Сандекър се изпълни с чувството, че екзекуторът вдига секирата над главата му.
	— Така ли било? Значи кариерата ми не е от значение. Не мога ли да се свържа с някого? Не мога ли да ти предам, адмирале, че ти и всеки човек под твоето управление на остров Оаху ще бъде мъртъв след три дни?
	Овърмайър погледна Сандекър с огромна тъга в очите. Трудно е да виждаш как някой върви към провала си, особено ако този някой е твой приятел.
	— Джим, честно казано, ти ме плашиш. Искам да вярвам на твоето твърдение, но прекалено много са интелигентните хора, които смятат, че вероятността твоето акустично явление да се прояви е толкова голяма, колкото и вероятността за края на света.
	— Ако не ми дадеш „Рузвелт“ — каза с равен тон Сандекър, — твоят свят ще престане да съществува в събота в осем часа сутринта.
	Овърмайър поклати глава с мрачно изражение.
	— Съжалявам, Джим, но ръцете ми са вързани. Дали ще повярвам на твоето предричане за смърт, или не, знаеш много добре, че не мога да не се подчиня на заповедите, които идват от моя главнокомандващ.
	— Е, щом не мога да те убедя, най-добре е да си тръгвам. — Сандекър се изправи на крака, тръгна към вратата и се обърна. — Семейството ти тук ли е, в Пърл?
	— Само жена ми и двете ми внучки, които са на гости.
	— Моля се на Бога да греша, но ако бях на твое място, приятелю, щях да ги изпратя далече от острова, докато има още време.


	До полунощ антената беше демонтирана до половината. Вътрешността на вулкана се осветяваше от лампа с нажежаема жичка и се огласяваше от звуците на генераторите, дрънченето от удари на метал в метал и от ругатните на екипа по демонтажа. Бясното темпо се поддържаше от началото до края. Мъжете и жените от НЮМА се потяха, мъчейки се да отвъртят болтовите връзки, които бяха ръждясали от липса на поддръжка и ремонт. За сън не можеше да става и дума, още по-малко — за ядене. Наоколо се разнасяше само кафе, черно като морето отвън.
	Веднага щом някоя секция от подсилената със стомана чиния на антената от стъклено влакно се свалеше от основната рамка, кранът я поемаше и я спускаше върху откритата платформа на чакащия камион. След като и петте секции бяха сложени една върху друга и здраво завързани, камионът излезе от вътрешността на вулкана и потегли към пристанището на Каумалапау на западния бряг, където антената бе натоварена на борда на малък кораб, за да бъде превозена до Пърл Харбър.
	Руди Гън бе свалил ризата си и плувнал в пот от влагата в задушната нощ, напътстваше екипа от мъже, които усърдно се мъчеха да свалят главината на антената от основата й. Той непрекъснато правеше справки от комплекта чертежи за същия тип антени, използвани при други устройства за следене на космоса. Плановете бе получил от Хирам Йегър, който пък се бе снабдил с тях чрез проникване в общата компютърна система на самото дружество, което бе проектирало и изработило огромните чинии.
	Моли се бе преоблякла в удобни зеленикавобежови къси панталони и блуза и седеше наблизо под малък брезентов навес, откъдето приемаше и предаваше съобщения и разрешаваше всеки проблем, възникнал по време на демонтажа и превозването на частите до товарната платформа.
	Тя излезе от навеса и подаде бутилка студена бира на Гън.
	— Видът ти плаче за нещо, което да намокри сливиците ти — каза му тя.
	Гън й кимна с благодарност и прекара бутилката по челото си.
	— Сигурно съм изпил двайсет литра течности, откакто дойдохме.
	— Как ми се ще Пит и Джордино да са тук! — В гласа й имаше тъга. — Толкова ми липсват.
	Гън се загледа в земята.
	— Те липсват на всички нас. Сигурен съм, че сърцето на адмирала се къса от мъка.
	Моли смени темата.
	— Как ти се струва? — кимна тя към полудемонтираната антена.
	— Опъваше ни се на всеки сантиметър. Но работата вече върви по-бързо, след като разбрахме как да действаме.
	— Жалко — заключи Моли, след като обходи със замислен поглед трийсетината мъже и четирите жени, които часове наред усилено се мъчеха да разглобят на части и да свалят антената; по всяка вероятност тяхната съвестност и неуморните им усилия щяха да се окажат напразни в един възвишен опит да спасят толкова много хора, ако целият този труд отиде за едното нищо.
	— Недей да отписваш Джим Сандекър — каза Гън. — Независимо че Белият дом му попречи да осигури „Рузвелт“, хващам се на бас за една вечеря с приглушена светлина и музика, че той ще намери друг.
	— Дадено! — отвърна тя с лека усмивка. — Много ще се радвам да загубя такъв бас.


	В четири часа сутринта Сандекър се обади на Моли. В гласа му не се долавяше и следа от умора.
	— Кога очаквате да приключите?
	— Руди смята, че ще натоварим последната секция на борда на „Ланикай“…
	— Къде? — прекъсна я Сандекър.
	— На „Ланикай“, малък товарен кораб, обслужващ островите, който наех, за да закараме антената до Пърл Харбър.
	— Пърл Харбър отпада. Кога най-късно ще тръгнете оттам?
	— След пет часа — отвърна Моли.
	— Времето ни притиска. Напомни на Руди, че ни остават по-малко от шейсет часа.
	— Щом като няма да отплаваме за Пърл Харбър, накъде да тръгнем?
	— Поемете курс към залива Халауа на остров Молокай — нареди Сандекър. — Намерих друга платформа за поставянето на отражателя.
	— Друг самолетоносач ли?
	— Нещо още по-добро.
	— Заливът Халауа е на по-малко от сто километра оттатък канала. Как успяхте да го уредите?
	— Онези, които не очакват дарове от случайността, спечелват съдбата.
	— Много сте потаен, адмирале — отбеляза Моли, изпълнена с любопитство.
	— Просто кажи на Руди да почва да прибира, за да стигнете на Молокай не по-късно от десет часа тази сутрин.
	Тя тъкмо изключи портативния телефон и под навеса влезе Гън.
	— Разглобяваме последната секция — съобщи той изтощен — и след това се изнасяме оттук.
	— Обади се адмиралът — уведоми го Моли. — Нареди да закараме антената в залива Халауа.
	— На Молокай? — присви питащо очи Гън.
	— Такова беше нареждането — отвърна тя категорично.
	— Какъв кораб предполагаш, че е извадил от ръкава си?
	— Уместен въпрос. Нямам представа.
	— Дано да става за целта — смотолеви Гън, — иначе ще трябва да спуснем завесата.


	47.

	Нямаше луна, но морето искреше със синьо-зелена фосфоресцираща светлина под блещукането на звездите, които изпълваха небето от хоризонт до хоризонт като безкрайни градски светлини. Вятърът бе променил посоката си — духаше от юг и тласкаше стремително „Прекрасната Мейв“ на североизток. Платната от зелено-жълти букови листа се издуваха като татуирани женски гърди, а лодката подскачаше върху вълните като муле сред породисти коне. Пит изобщо не бе си представял, че този тромав плавателен съд ще плава толкова добре. Вярно, той никога нямаше да печели овации, но ако Пит затвореше очи, спокойно можеше да си представи, че се намира на първокласна яхта, която безгрижно се плъзга по водата.
	Вълните вече не изглеждаха враждебни както преди, нито пък облаците предвещаваха заплаха. Нощният студ също отслабваше, колкото повече навлизаха в по-топли води. С жестокостта и суровостта си морето ги бе подложило на изпитания и те бяха удържали пълна победа. Сега времето, оставайки непроменливо и доброжелателно, дори им помагаше.
	На някои хора бързо им омръзваше да наблюдават морето от някой тропически бряг или от палубата на екскурзионен кораб, но Пит не беше от тях. Неспокойната му душа и капризното море бяха едно цяло, неделимо в променливите си настроения.
	Мейв и Джордино вече не се чувстваха така, сякаш се бореха с всички сили да останат живи. Редките им моменти на радост и удоволствие, почти поглъщани от тежките изпитания, започнаха да се проявяват все по-често. Непоклатимият оптимизъм на Пит, заразителният му смях, неотслабващата му надежда, силният му характер ги поддържаха и им помагаха да посрещнат най-лошото, на което можеше да ги подложи природата. Те нито веднъж не доловиха и нотка на униние в изгледите му за дните напред, независимо в какво положение се намираха. Колкото и да изглеждаше напрегнат, докато насочваше секстанта си към звездите или изтощен бдеше за внезапна промяна на вятъра, той винаги беше усмихнат.
	Когато Мейв осъзна, че се влюбва неудържимо в него, независимият й дух се разбунтува. Но след като накрая прие неизбежното, тя напълно отстъпи пред чувствата си. Докато той отбелязваше местоположението им на морската карта на Родни Йорк, тя непрекъснато се улавяше, че наблюдава всяко негово движение, всяко негово изражение.
	Мейв го докосна леко по ръката.
	— Къде се намираме? — попита го тихо.
	— Щом се развидели, ще отбележа курса ни и ще изчисля разстоянието, което ни остава до остров Гладиатор.
	— Защо не си починеш малко? Само два часа поспа, откакто тръгнахме от Злините.
	— Обещавам да му ударя дълъг сън, когато стигнем последния етап на пътуването — отвърна той, опитвайки се да разчете компаса в сумрака.
	— Ал също не е мигнал — кимна тя към Джордино, който не спираше да проверява страничните поплавъци и въжетата, запазващи целостта на лодката.
	— Ако не излезе вятър и моето управление се придържа близо до изчисленията, би трябвало да зърнем твоя остров вдругиден, в някой от ранните сутрешни часове.
	Тя вдигна поглед към необятната шир от звезди.
	— Небето е прекрасно тази нощ.
	— Също като една моя позната — каза той, местейки поглед от компаса, към платната и накрая към Мейв. — Едно лъчезарно същество с невинни сини очи и коса като водопад от златни монети. Тя е наивна и интелигентна и е родена за любов и щастлив живот.
	— Явно е доста привлекателна.
	— Това е само като начало. Оказа се, че баща й е един от най-богатите хора в слънчевата система.
	Мейв се наведе, притисна се в него и докосна с устни веселите бръчици около очите му и волевата му брадичка.
	— Сигурно много си лапнал по нея.
	— Лапнал съм, защо не? — бавно рече той. — Тя е единствената жена в тази част на Тихия океан, която ме влудява от страстно желание.
	— Но единствената жена в тази част на Тихия океан съм аз.
	Той леко я целуна по челото.
	— В такъв случай твой първостепенен дълг е да изпълниш най-съкровените ми фантазии.
	— И за миг нямаше да се замисля, ако бяхме сами — отвърна тя със страстен глас. — Но засега ще трябва да потърпиш.
	— Мога да кажа на Ал да продължи пеша — усмихна се той.
	Мейв се отдръпна и се разсмя.
	— Няма да стигне много далеч. — Вътрешно тя се изпълни с щастие при мисълта, че между тях няма жена от плът и кръв. — Ти си особен тип мъж — прошепна тя. — Такъв, какъвто всяка жена копнее да срещне.
	Той се засмя непринудено.
	— Не е точно така. Често съм докарвал нежния пол до отчаяние.
	— Вероятно защото жените разбират, че си недосегаем.
	— Мога и да бъда подлъган, ако те изиграят правилно картите си — шеговито рече Пит.
	— Не това имах предвид — продължи тя сериозно. — Твоята любима е морето. Прочетох го по лицето ти по време на бурята. Ти не толкова се преборваше с него, колкото го прелъстяваше. Никоя жена не би могла да се състезава с такава необятна любов.
	— Ти също изпитваш дълбоки чувства към морето — каза нежно той — и към света, който живее в него.
	— Да — въздъхна Мейв, — не отричам, че съм посветила живота си на него.
	Джордино прекъсна този миг. Той излезе от рубката и съобщи, че един от поплавъците изпуска въздух.
	— Подай ми помпата. Ако открия пробитото място, ще се опитам да го закърпя.
	— Как се държи „Прекрасната Мейв“? — попита го Пит.
	— Като дама на състезания по танци — отвърна Джордино. — Гъвкаво и подвижно, тялото й се движи в ритъм.
	— Запази ли се цяла, докато стигнем до острова, после ще я подаря на „Смитсониън“, за да я изложат като лодката, от която най-малко се е очаквало, че ще завърши пътуването си успешно.
	— Още една буря — с отегчение подхвърли Джордино, — и всичките ни надежди ще се изпарят. — Той замълча и хвърли разсеян поглед към черния хоризонт, където звездите се потопяваха в морето. И изведнъж се напрегна. — Виждам светлина отляво.
	Пит и Мейв се изправиха и погледнаха в посоката, в която сочеше ръката на Джордино. Видяха зелена светлина, обозначаваща десния борд на кораб, и бели светлини на върха на мачта. Както личеше, той се движеше далеч зад тях в североизточна посока.
	— Кораб! — потвърди Пит. — На около пет километра от нас.
	— Изобщо няма да ни види — обезпокои се Мейв. — Ние нямаме никакви светлини.
	Джордино хлътна в рубката и бързо се появи отново.
	— Това е последната сигнална ракета на Родни Йорк — вдигна я той високо.
	Пит се обърна към Мейв.
	— Искаш ли да бъдеш спасена?
	Тя сведе поглед към черното море, което се къдреше под лодката и бавно поклати глава.
	— Не съм аз тази, която да взима решения.
	— Ал, ти какво ще кажеш? Изкушава ли те обилна манджа и чисто легло?
	Джордино се усмихна.
	— И на половината не е толкова примамливо, колкото втори рунд с Дорсетовия клан.
	Пит обгърна с ръка раменете на Мейв.
	— Аз съм с теб.
	— Още два дни — прошепна с благодарност тя. — Не мога да повярвам, че наистина ще видя отново децата си.
	Пит се умълча за миг, замисляйки се за неизвестното, което стоеше пред тях. После тихо заговори:
	— Ще ги видиш и ще ги прегърнеш, обещавам ти.
	Не съществуваше нищо, което можеше да ги отклони от предварително заплануваната цел. Пит и Джордино мислеха еднакво. Те бяха навлезли в зона, където оставаха безразлични и нехайни към собствения си живот. Дотолкова бяха погълнати от решението си да стигнат до остров Гладиатор, че нито единият, нито другият си направиха труда да проследят с поглед светлините на минаващия кораб, който ставаше все по-малък и по-малък и постепенно изчезна в далечината.


	48.

	Когато междуостровният товарен кораб, превозващ разглобената антена, навлезе в залива Халауа на остров Молокай, всички моряци се струпаха край бордовите парапети и загледаха прехласнати своеобразния плавателен съд, закотвен в пристанището. Дългият 228 метра кораб, с гора от кранове и една двайсет и три етажна сондажна кула, издигаща се в средата на корпуса му, създаваше впечатлението, че е проектиран и построен от гвардия пияни инженери, болни от церебрален паралич заварчици и такелажници.
	Над кърмата, върху носещи греди, висеше просторна площадка за излитане и кацане на вертолети, сякаш играеше ролята на допълнително приспособление. В задната част на корпуса се намираше високата надстройка на капитанския мостик и придаваше на кораба вид на петролен танкер, но дотук свършваше всяка прилика. Централната секция на корпуса беше заета от невероятен конгломерат от машинарии, наподобяващи огромна купчина от отпадъци. Същински лабиринт от метални стълбища, скелета, подвижни стълби и тръби опасваше дерик-крана, който се извисяваше високо нагоре, чак до небето, като подвижно съоръжение за изстрелване на ракети в космоса. Жилищното помещение на носа на кораба изглеждаше без никакви отвори, само в предната част се виждаше редица от светли люкове, наподобяващи прозорци на покрив. Боята беше избеляла и олющена и разкриваше избилите ивици ръжда. Цветът на корпуса беше морскосин, а на надстройката — бял. Колкото до съоръженията, те някога са били боядисани в най-различните нюанси на сивия, жълтия и оранжевия цвят.
	— Сега, след като видях това чудо, вече мога да умра щастлив! — възкликна Гън.
	Моли стоеше до него на крилото на мостика и гледаше в захлас.
	— Как ли му е дошло наум на адмирала да използва „Глоумър Иксплорър“?
	— Не смея дори да гадая — смотолеви Гън, зяпнал от почуда като дете, на което за първи път подаряват играчка самолет.
	Капитанът на „Ланикай“ подаде глава от кормилната рубка.
	— Командир Гън, адмирал Сандекър ви търси по междукорабния телефон.
	Гън вдигна ръка в знак на потвърждение, влезе в рубката и вдигна телефона.
	— Забавихте се с цял час. — Това бяха първите думи, които чу Гън.
	— Съжалявам, адмирале, но антената не беше в първоначалното си състояние. Наредих на екипа да извършат рутинна проверка и ремонт по време на разглобяването, за да спестим време при монтирането й след това.
	— Разумен ход — съгласи се Сандекър. — Кажи на капитана ви да закотви кораба до нашия. Ще започнем да прехвърляме отделните секции веднага щом спусне котвите.
	— Наистина ли виждам пред себе си известния „Глоумър Иксплорър“ на „Хюс“?
	— Да, същият, с малки изменения — отвърна Сандекър. — Спусни една от лодките и ела на борда. Ще те чакам в кабината на капитана. Вземи и госпожа Фарадей.
	— След малко ще бъдем на борда.


	Предложен първоначално от заместник-началника на управление в Министерството на отбраната Дейвид Пакард, някогашен съдружник на една от големите корпорации за електроника „Хюлет Пакард“, и заимстван от по-раншен кораб за дълбоководни проучвания, проектиран от Уилард Баском и наречен „Алкоа Сийпроуб“, „Глоумър Иксплорър“ стана съсобственост на ЦРУ, „Глобал Марин“ и „Хауард Хюс“, впоследствие прераснали в корпорацията „Съма“.
	Изграждането бе започнато от дружеството „Сън Шипбилдинг & Драй Док“ в корабостроителницата му в Честър, Пенсилвания, и огромният плавателен съд веднага бе забулен в тайна с помощта на подвеждаща информация. Четирийсет и един месеца по-късно, в късната есен на 1972 година, той бе спуснат на вода — забележително постижение в технологията на плавателен съд, използваща съвършено нови методи.
	После той стана известен, след като извади от дълбочина пет километра в Тихия океан една руска подводница. Въпреки че пресата твърдеше обратното, цялата подводница бе извадена на части и подробно проучена — колосален подвиг на ума, който се отплати с огромни дивиденти от познания за съветската подводна технология и експлоатация.
	След краткия му миг на слава никой не знаеше какво да прави по-нататък с „Иксплорър“, затова накрая той се озова в ръцете на американското правителство и беше включен в резервната програма на Военноморските сили. В продължение на две десетилетия корабът бе събирал прах в плитчината на залива Шузън, на североизток от Сан Франциско.
	Когато Гън и Моли стъпиха на палубата на огромния плавателен съд, те изпитаха чувството, че са попаднали в електроцентрала. Погледнат отблизо, обемът на съоръженията беше смайващ. Нямаше и следа от плътната охрана, която обкръжаваше плавателния съд при първото му пътуване. Гън и Моли бяха посрещнати на рампата за качване единствено от втория офицер на кораба.
	— Никаква охрана ли няма? — попита Моли.
	Офицерът се усмихна и ги поведе по едно стълбище, водещо към палубата под кормилната рубка, преди да отвърне:
	— Тъй като това е цивилна операция и не изпълняваме тайна мисия, имаща за цел да задигне от дъното някой чужд военноморски плавателен съд, не е наложително да взимаме обезопасителни мерки.
	— Мислех, че „Иксплорър“ е в запас — каза Гън.
	— Беше допреди пет месеца — поясни офицерът. — После бе даден под наем на „Дийп Ъбис Енджиниъринг“ за изкопаване на мед и манган от океанското дъно на двеста километра южно от Хавайските острови.
	— Започнахте ли операциите? — поинтересува се Моли.
	— Още не. Много от корабните съоръжения са остарели спрямо днешните стандарти и се налага да направим някои основни промени, особено в електрониката. В момента основните двигатели не работят добре, но веднага след като бъдат ремонтирани, потегляме.
	Гън и Моли си размениха питащи погледи, но не изразиха гласно тревогата си. Сякаш настроени на една и съща честота, двамата се запитаха как ли ще е възможно един мъртъв кораб на вода да ги закара навреме на мястото, където трябваше да бъде отклонено акустичното явление.
	Корабният офицер отвори вратата на просторна и елегантна самостоятелна кабина.
	— Тези жилищни помещения са запазени за Хауард Хюс, в случай че дойде на кораба — нещо, което досега не е ставало.
	Сандекър пристъпи напред и се ръкува с Гън и Моли.
	— Изключителна работа свършихте. Моите поздравления и за двамата. Предполагам, че демонтажът се е оказал по-трудна работа, отколкото си мислехме.
	— Корозията беше най-големият враг — призна Гън. — Решетъчните изводи спъваха всяка наша стъпка.
	— Не бях чувала да се леят толкова много ругатни — вметна Моли с усмивка. — Особено инженерите, повярвайте ми, изобщо не се въздържаха.
	— Антената ще ни свърши ли работа? — попита Сандекър.
	— Стига само морето да не се разбунтува, та да я разкъса по шевовете — отвърна Гън.
	Сандекър се обърна и ги представи на един нисък, пълничък човек, попрехвърлил четирийсетте си години.
	— Капитан Джеймс Куик, това са моите помощници Моли Фарадей и командир Руди Гън.
	— Добре дошли на борда! — приветства ги Куик, ръкувайки се с двамата. — Колко още души има с вас?
	— Целият ми екип, заедно с госпожа Фарадей и мен, се състои от трийсет и един мъже и пет жени — отвърна Гън. — Надявам се този брой да не създава проблеми.
	Куик махна нехайно с ръка.
	— Не се притеснявайте. Имаме толкова много празни каюти, че не знаем какво да ги правим, а храната ще стигне поне за два месеца.
	— Вторият ви офицер ни каза, че имате проблеми с двигателите.
	— И то големи — намеси се Сандекър. — Според капитана времето за отплаване е неопределено.
	— Толкова бързахме, а сега да чакаме… — измърмори под носа си Гън.
	— Яви се напълно непредвидима пречка, Руди, съжалявам.
	Куик сложи фуражката си на главата и тръгна да излиза.
	— Ще събера кранистите и ще им наредя да започнат да прехвърлят антената от вашия кораб.
	Гън го последва.
	— И аз тръгвам, за да ида да ръководя операцията от борда на „Ланикай“.
	След като останаха сами, Моли отправи лукав поглед към Сандекър и рече:
	— За бога, как успяхте да убедите правителството да ви даде „Глоумър Иксплорър“?
	— Заобиколих официалната вашингтонска администрация и направих на „Дийп Ъбис Енджиниъринг“ предложение, което те не можеха да откажат.
	Моли се вторачи в адмирала.
	— Да не би да сте купил „Глоумър Иксплорър“?
	— Взех го под наем — поправи я той. — Това ми струва една ръка и половин крак.
	— И сте се вместил в бюджета на НЮМА?
	— Обстоятелствата изискваха незабавно действие. Нямаше да седна да се пазаря за сметка на живота на толкова много хора. Ако излезем прави за смъртоносната акустична конвергенция, ще накарам Конгреса да се засрами и да отпусне средства.
	— Изнамирайки „Иксплорър“ малко след като Военновъздушните сили ви отказаха „Рузвелт“, е все едно, че сте попаднал на златна мина.
	— Онова, което късметът ти дава, късметът ти го и взима. — Сандекър бавно поклати глава. — „Иксплорър“ е край Молокай поради повреда в лагера на вала на витлото, станала след отплаването му от Калифорния. Все още стои открит въпросът, дали ще може да тръгне и ни заведе на обекта, преди да е станало много късно.


	Големите кранове за повдигане на съоръжения, разположени на дясната страна на борда, вече бяха изтеглени навън над откритата товарна палуба на „Ланикай“. Висящите от въжетата на стрелите куки се спускаха ниско, захващаха секциите на антената, после ги издигаха и завъртайки се, ги сваляха на борда на „Глоумър Иксплорър“, където биваха подреждани върху откритата палуба в номерирана последователност за предстоящото им сглобяване.
	Прехвърлянето на секциите на антената и връзването им на борда на „Иксплорър“ се извърши за два часа. Малкият товарен кораб вдигна котва, наду въздушната си свирка за сбогуване и започна да се изтегля от пристанището — бе изпълнил своята част от задачата. Гън и Моли махаха с ръце, докато „Ланикай“ бавно избутваше настрани зелените води на залива, за да се отправи към открито море.
	Екипът на НЮМА беше разквартируван и заслужено нагостен с ястията от просторния камбуз на „Иксплорър“, след което всички се разотидоха по самостоятелните кабини, които не бяха използвани, откакто корабът извади съветската подводница от дълбоките води на Тихия океан. Моли влезе в ролята на домакиня и тръгна между членовете на екипа, за да провери дали някой не се е разболял или наранил по време на демонтирането на антената.
	Гън се върна в някогашните жилищни помещения за високопоставени гости, запазвани навремето за ексцентричния Хауард Хюс. Сандекър, капитан Куик и другият мъж, който бе представен като Джейсън Тофт, главен корабен инженер, се бяха разположили край малка игрална маса.
	— Желаете ли бренди? — попита Куик.
	— Да, благодаря.
	Сандекър седеше забулен в дим от пурата си и лениво отпи от златистата течност в чашата си. Той нямаше вид на доволен лагеруващ човек.
	— Господин Тофт ми съобщи преди малко, че не може да пусне кораба на път, докато от сушата не бъдат доставени основни резервни части.
	Гън знаеше, че адмиралът вътрешно кипи от нерви, но от външния му вид лъхаше студенина като от кофа с лед. Той се обърна към Тофт.
	— Кога очаквате да пристигнат частите, господин инженер?
	— Вече пътуват със самолет от Лос Анджелис — отговори Тофт, човек с огромен корем и къси крака, — който би трябвало да кацне след четири часа. Корабният ни хеликоптер го чака на летището Хило на големия остров Хаваи, за да докара частите направо на „Иксплорър“.
	— В какво точно се състои повредата? — попита Гън.
	— В лагерите на вала на витлото — поясни Тофт. — По необяснима причина, а може би и защото ЦРУ пришпорваше строителната работа, валовете на витлата не бяха балансирани както трябва. По време на пътуването ни от Сан Франциско вибрацията спука маслопроводите и прекъсна подаването на масло към лагерите на вала. От триенето ли, от умора на метала ли, от пренапрежение или както щете го наречете, но левият вал замръзна напълно на стотина метра от Молокай. Десният вал едва ни докара дотук, преди да се стопят лагерите му.
	— Както вече казах, ние работим с фатален краен срок.
	— Напълно разбирам обхвата на дилемата ви, адмирале. Екипът ми в машинното отделение ще работи до предела на силите си, за да тръгне корабът, но това все пак са човешки същества. Трябва да ви предупредя, че лагерите на вала са само част от проблема. Вярно, че двигателите не са натрупали много часове — движили са кораба само от източното крайбрежие до средата на Тихия океан и обратно до Калифорния през 70-те години, но тъй като двайсет години оттогава не са били поддържани, състоянието им е ужасно. Дори и да възстановим вала, няма гаранция, че още щом излезем от пристанището, те отново няма да направят някоя засечка.
	— Разполагате ли с необходимите инструменти за целта? — попита Сандекър.
	— Свалихме капачките на десния вал и извадихме лагерите. Смяната ще стане доста бързо. Левият вал обаче може да се поправи само в корабостроителница.
	Гън се обърна към капитан Куик.
	— Не ми е ясно защо вашето дружество не се е погрижило „Иксплорър“ да бъде ремонтиран в някоя местна корабостроителница още след като е излязъл от Сан Франциско, където е бил в запас.
	— Ами обвинявайте височайшите над нас — сви рамене Куик. — Ние с главния инженер Тофт решително препоръчахме да се извърши ремонт, преди да потеглим за Хаваи, но ръководството си направи оглушки. Единствените часове, прекарани в корабостроителницата, бяха за свалянето на старите подемни съоръжения и инсталацията на земесмукачната система. Колкото до стандартната поддръжка, те твърдо заявиха, че било прахосване на пари и че всяка механична повреда можела да се оправи на море или след като стигнем в Хонолулу, което, както виждате, не можа да стане. На всичкото отгоре тръгнахме на път с недостатъчен персонал. Първоначалният екипаж е бил 172 души, а аз имам само 60 мъже и жени на борда, предимно моряци, кранисти и оператори на съоръженията и механици за поддържане на машините. Дванайсет от тях са геолози, морски инженери и експерти по електрониката. За разлика от проектите на НЮМА, командир Гън, нашата операция може да се нарече „от нищо нещо“.
	— В такъв случай, моля да ме извините, капитане — рече Гън. — Напълно влизам в положението ви.
	— Кога най-рано ще можем да тръгнем? — обърна се Сандекър към Тофт, като се мъчеше да прикрие умората си, натрупана през последните няколко седмици.
	— След трийсет и шест часа, ако не и повече.
	В кабината настъпи тишина и всички погледи се насочиха към Сандекър. Той пък се бе вторачил в главния инженер с очи, студени като очите на сериен убиец.
	— Ще ви подчертая още веднъж — заговори той с остър тон, — и то възможно най-прямо. Ако ние не бъдем на мястото, където ще стане конвергенцията, с поставена във водата антена най-късно до трийсет и пет часа, ще загинат повече хора, отколкото са жителите на повечето малки държави заедно. Това не е някакво вятърничаво твърдение, нито сценарий за холивудски научнофантастичен филм. Това е самата истина, а колкото до мен, аз не искам да стоя там и да гледам море от мъртви тела и да кажа: „Ако бях положил повече усилия, може би щях да предотвратя това“. Чудо трябва да направим, господин главен инженер, но е наложително да сме спуснали и монтирали антената във водата преди 8 часа вдругиден.
	— Не мога да обещая невъзможното — отвърна непоколебимо Тофт. — Но ако не можем да спазим вашия график, то няма да е поради нежеланието на хората ми от машинното отделение да работят до припадък. — Той пресуши чашата си и излезе от стаята, като затвори тежко вратата след себе си.
	— Опасявам се, че обидихте моя главен инженер — каза Куик на Сандекър. — Не бяхте ли малко груб, като го обвинихте отсега, ако не бъде спазен графикът?
	Сандекър гледаше замислен затворената врата.
	— Залозите са твърде високи, капитане. Нямах намерение да стане така, да стоваря вината върху главния инженер Тофт. Но харесва ли ви, или не, знайте, че този човек държи в ръцете си съдбата на всяко човешко същество, намиращо се на остров Оаху.


	В три и половина часа на следващия следобед, изтощен и мрачен, Тофт влезе в кормилната рубка и съобщи на Сандекър, Гън и капитан Куик:
	— Лагерите в левия вал са подменени. Готов съм да потеглим, но най-високата скорост, с която можем да се движим, е пет възела, без да щадим сили.
	Сандекър стисна силно ръката на Тофт.
	— Жив и здрав да сте, инженере, благодаря ви!
	— Какво е разстоянието до мястото на конвергенцията? — попита Куик.
	— Осемдесет морски мили — отвърна Гън, без да се замисля, тъй като бе пресмятал десетки пъти курса наум.
	— Пределна граница — отбеляза притеснен Куик. — Движейки се с пет възела, за разстояние осемдесет морски мили ще ни са нужни шестнайсет часа, което ще рече, че ще пристигнем на мястото минути преди осем нула нула часа.
	— Осем нула нула — повтори Гън с тон, малко по-висок от шепот. — Това е точният час на конвергенцията, предвиден от Йегър.
	— Пределна граница — разнесе се като ехо гласът на Сандекър, — но главният инженер Тофт ни предоставя възможност за успех в тази трудна задача.
	Лицето на Гън помръкна.
	— Надявам се да сте наясно, адмирале, че като стигнем в района и бъдем засегнати от конвергенцията, има голяма вероятност всички да загинем.
	Сандекър огледа поотделно тримата мъже, без да промени изражението си.
	— Да — каза тихо той. — Вероятността е много голяма.


	49.

	Малко след полунощ Пит направи последно измерване на звездите и го отбеляза на картата си под светлината на полумесеца. Ако изчисленията му бяха точни, те щяха да зърнат остров Гладиатор след няколко часа. Той нареди на Мейв и Джордино да наблюдават зорко хоризонта пред тях, за да може той да си позволи лукса да поспи един час. Имаше чувството, че едва се бе унесъл в дрямка, когато Мейв леко го разтърси, за да го събуди.
	— Твоето ориентиране се оказа напълно вярно — рече тя с възбуда в гласа. — Островът вече се вижда.
	— Имаш изключителни мореплавателски способности, стари приятелю — възхити му се Джордино. — Прецени съвсем точно времето за пристигане.
	— И то до последната минута — засмя се Мейв. — Защото мъртвите листа от платната започнаха да окапват.
	Пит се вгледа в нощта, но видя само отражението на звездите и луната върху морската повърхност. Тъкмо отвори уста, за да каже, че не вижда нищо, и в същия миг сноп светлина премина по западния хоризонт, последван от яркочервено сияние.
	— Вашият остров има ли светлина за ориентиране? — попита той Мейв.
	— Има една малка кула с фар на ръба на южния вулкан.
	— Е, семейството ти поне е направило нещо в помощ на мореплаването.
	Мейв се засмя.
	— Когато е строил кулата, прапрадядо ми изобщо не е мислил за заблудени моряци. Целта й е била да предупреждава корабите да не се доближават и да не слизат на острова.
	— Много ли плавателни съдове са си патили, доближавайки се до брега?
	— Когато бях малка, татко често споменаваше за разбити в скалите кораби.
	— А за оцелелите от тях?
	Тя поклати глава.
	— Изобщо не е ставало дума за опити да се спасяват хора. Той често повтаряше, че всеки, който стъпи на остров Гладиатор, без да е поканен, ще има среща с дявола.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че тежко ранените биваха убивани, а другите — пращани да работят в мините до края на живота им. Никой не е успявал да избяга от острова, за да разказва за зверствата.
	— Ти обаче си избягала.
	— За това спомогнаха и клетите рудокопачи — тъжно отбеляза тя. — Но никой не повярва на думите ми относно семейството ми. Когато се опитвах да опиша положението на властите, татко просто ги подкупваше.
	— Ами китайските работници в мините днес? Колко от тях напускат острова цели-целенички?
	Лицето на Мейв помръкна.
	— Почти всички накрая умират от прекомерната горещина в долните шахти.
	— Горещина ли? — изненада се Пит. — От какъв източник идва?
	— От отдушниците за пара в пукнатините на скалата.
	Джордино отпрати замислен поглед към Пит.
	— Чудесно място за учредяване на профсъюз!
	— Според изчисленията ми след три часа ще видим брега — отбеляза Пит. — Още не е късно да си променим мнението, да подминем острова и да продължим за Австралия.
	— Какъв ужасен, безмилостен свят! — въздъхна Джордино. — И колко безсмислен става, ако от време на време не те изправя пред някое истинско предизвикателство.
	— Ето че заговори гръбнакът на Америка — обяви Пит с усмивка и се загледа в луната, сякаш я преценяваше. — Струва ми се, че имаме достатъчно светлина, за да си свършим работата.
	— Още не си ни разкрил как ще се доберем до брега, без да бъдем забелязани от охраната на татко — обади се Мейв.
	— Ти първо ми кажи нещо за скалите, които ограждат остров Гладиатор.
	Тя го изгледа подозрително, после сви рамене.
	— Няма много за казване. Скалите опасват цялата суша, с изключение на лагуната. В западния бряг се разбиват огромни вълни. Източната част е по-спокойна, но не по-малко опасна.
	— По нея има ли малки заливи с пясъчни крайбрежни ивици и естествени процепи в скалите?
	— За два такива си спомням. Единият има удобен вход, но тясна брегова ивица. А другият пък е по-тесен, но е с по-широка пясъчна ивица. Ако смяташ да слезем на един от двата, откажи се. Там склоновете на скалите се издигат отвесно на цели сто метра височина. Дори първокласен алпинист, екипиран по последната дума на техниката, не би и помислил да ги изкачи посред нощ.
	— Можеш ли да ни отведеш до по-тесния залив с по-широкия пясъчен бряг?
	— Не чу ли какво ти казах? — Гласът на Мейв беше решителен. — По-лесно ще изкачиш някой заледен зъбер на връх Еверест. Да не говорим за охраната. Те обхождат склоновете на всеки час.
	— И нощно време ли?
	— Татко не оставя никаква вратичка за контрабандистите на диаманти — отвърна Мейв така, сякаш обясняваше на ученик.
	— От колко души е патрулът?
	— От двама мъже, които за едночасовата си смяна правят една цяла обиколка на острова. После ги сменят други двама.
	— Те могат ли да виждат брега от ръба на склона? — продължи да я разпитва Пит.
	— Не. Скалите са толкова отвесни, че отгоре подножието им не може да се види. — Тя го гледаше с широко отворени и питащи очи. — Защо толкова разпитваш за задната страна на острова? Казах ти, че единственият достъп е през лагуната.
	Пит и Джордино си размениха заговорнически погледи.
	— Тя има страхотно чувствено тяло за жена, ала умът й е като на скептик.
	— Не се отчайвай — насърчи го Джордино през прозявка. — И на мен жените никога не ми вярват.


	Пит отправи поглед към скалите, регистрирали дълъг списък на нещастия, скалите, където са оцелявали корабокрушенци, на които обаче им се е искало да са се били удавили, вместо да се подлагат на неизразимите страдания като роби в диамантените мини на Дорсет. Когато стръмните чукари на остров Гладиатор постепенно започнаха да се открояват в тъмнината, дълго време никой на борда на „Прекрасната Мейв“ не отронваше дума, нито помръдваше. Пит виждаше гърба на Мейв, застанала на носовата част в ролята на наблюдателен пост, за да следи за отдалечени от брега скали. Той погледна към Джордино и различи лицето му във вид на бяло неясно петно, видя и лекото кимване на приятеля му, готов да запали извънбордовия мотор.
	Светлината от полумесеца беше по-силна от очакванията му. Тя осветяваше напълно достатъчно стръмните ъгловати палисади, но в същото време беше достатъчно слаба, за да не позволи на зорките очи да забележат от върха на склоновете „Прекрасната Мейв“. Сякаш в подкрепа на частичното лунно осветление, повърхността на морето остана значително спокойна, с лениви вълни. Вятърът също беше благоприятен, защото ако не духаше от изток, тогава и най-добре обмисленият план на Пит за проникване на острова щеше да пропадне. Той насочи тримарана по курс, успореден на бреговата линия. На седемдесет метра от тях от тъмнината се появи бяла хоризонтална мъглявина, обточена с фосфоресцентна светлина и придружена с нисък грохот на вълните, заливащи скалите.
	Докато малката лодка плаваше покрай най-крайната точка на острова, а гърбът на вулкана я прикриваше от обсега на движещия се лъч на фара, Пит се почувства като каторжник в стар филм, който се опитва да прехвърли затворническата ограда под облъчващите навсякъде прожектори. Колкото и да беше странно, тримата започнаха да разговарят помежду си шепнешком, сякаш някой щеше да ги чуе сред лекия тътен на вълните.
	— Колко още остава до тесния залив? — тихо подвикна към Мейв Пит.
	— Мисля, че е на километър по брега оттатък фара — отвърна тя, без да се обръща.
	Лодката бе се отклонила значително след завиването й от изток на север покрай брега и сега на Пит му беше трудно да поддържа постоянен курс. Той вдигна ръка като знак за Джордино да запали извънбордовия мотор. Сърцебиенето и на тримата замря, а след това изведнъж се ускори, когато Джордино дръпна стартеровото въже десет, двайсет, трийсет пъти без резултат.
	Джордино спря, за да разтрие отмалялата си ръка и впервайки заплашителен поглед в стария мотор, започна да му говори:
	— Не запалиш ли при следващото дръпване, ще се нахвърля върху теб и ще изпотроша ненужно всеки болт в картера ти. — После хвана здраво въжето и го дръпна с всичка сила; моторът изсумтя, изпускателната му тръба изхвърли няколко кълба дим и накрая запърпори равномерно. Джордино избърса потта от лицето си и доби доволен вид. — Още едно приложение на закона на Джордино — рече той задъхан. — Всяко механично средство таи дълбоко в себе си страх да не бъде захвърлено на боклука.
	Сега, след като Джордино пое управлението на плавателния съд с извънбордовия двигател, Пит свали платната и извади хвърчилото си от кормилната рубка, сръчно закачи с примка една намотка от тънко въже за палубата на лодката, после върза намерения в лагера на Йорк малък грайфер за въжето на сантиметри под мястото, където бе закачил хвърчилото. Накрая седна и зачака, дълбоко убеден, че шансът за успех на онова, което си бе наумил, е едно на хиляда.
	— Дай курс наляво — предупреди Мейв, сочейки с ръка посоката. — На петдесет метра право напред има остри скали.
	— Курс наляво — потвърди Джордино и издърпа ръчката на кормилото на извънбордовия мотор към себе си, завъртайки носовите части под ъгъл двайсет градуса спрямо брега. Той не изпускаше от поглед бялата пяна, която се въртеше около няколко черни скали, стърчащи над повърхността, докато не ги подмина.
	— Мейв, виждаш ли вече нещо? — попита Пит.
	— Не мога да кажа със сигурност. Никога не ми се е налагало да търся проклетия залив по тъмно — отвърна тя сприхаво.
	Пит изучаваше вълните. Те ставаха все по-отвесни и по-близко една зад друга.
	— Наближаваме дъно. След още трийсет метра ще трябва да извием към по-дълбоки води.
	— Не, не! — възбудено възрази Мейв. — Струва ми се, че мярнах пролука между скалите. Да, сигурна съм. Това е заливът, който води към най-широкия бряг.
	— На какво разстояние е? — попита Пит.
	— На шейсет-седемдесет метра — отговори тя и се изправи на колене, сочейки към скалите.
	Вече и Пит го видя. Беше вертикален отвор в лицевата част на палисадите, който тъмнееше в сянката, образувана от лунната светлина. Пит наплюнчи пръст и изпробва вятъра. Той продължаваше да духа от изток.
	— Десет минути — помоли се той под носа си. — Нужни са ми само десет минути. — Обърна се към Джордино. — Ал, ще можеш ли да ни задържиш на място, като се доближим на около двайсет метра от входа?
	— Няма да е много лесно при това вълнение.
	— Направи всичко възможно. — После каза на Мейв: — Хвани лоста на кормилото и насочи носа право към вълните. Обединете усилия с Ал, за да не позволите на лодката да се извърти странично.
	Пит разгъна разпънките на собственоръчно направеното хвърчило. Опънатата дакронова повърхност стигаше до височина два и половина метра. Той я вдигна над борда на лодката и се изпълни със задоволство, когато тя политна от ръцете му при първия порив на вятъра. Той отпусна въжето и хвърчилото започна да се издига и да се врязва все по-високо в зазоряващото се небе.
	Мейв изведнъж прозря гениалността в плана на Пит.
	— Ето за какво бил грайферът — избъбри тя. — Ще се опиташ да го забиеш на върха на склона, а въжето да използваш за изкачване по скалата.
	— Точно това ми е целта — потвърди той, докато фокусираше поглед в размазаните очертания на хвърчилото, което едва се виждаше на светлината от полумесеца.
	Маневрирайки сръчно с дросела на извънбордовия двигател и с лоста за преден-заден ход, Джордино успяваше майсторски да задържи лодката на място. Той нито проговаряше, нито откъсваше поглед от морето, за да види какво прави Пит.
	Пит се бе помолил за постоянен вятър, но бе изненадан неприятно. Срещайки съпротивлението на високите палисади, духащият към брега бриз правеше завой, блъскаше се в стръмните им стени и профучаваше над билото им. Голямото хвърчило за малко не се отскубна от ръцете на Пит. Той използваше единия ръкав на протритото си кожено яке като ръкавица, за да предпази възпалените си ръце от триенето на въжето в тях. От неимоверно силното теглене ръцете му щяха да изскочат от ставите. Той стискаше зъби и държеше здраво въжето, а вътрешно се измъчваше от мисълта за многото провали, които можеха да се случат. Всеки от тях щеше да сложи край на намеренията им — ако внезапна промяна на посоката на вятъра запратеше хвърчилото в скалите, ако Джордино не успееше да задържи лодката при следващото прииждане на вълните, ако грайферът не беше в състояние да се захване за скалите, ако патрулът се появеше непредвидено и ги разкриеше.
	Той пропъди всички лоши мисли. Дори и с помощта на луната в нощния мрак не можеше да определи с точност кога грайферът е прехвърлил билото на склоновете. Напипа под коженото си яке възела, който бе направил, за да знае кога въжето се е развило на сто метра. Грубо изчисли още двайсет метра, преди да разхлаби хватката си. Освободено от съпротивлението на вятъра, хвърчилото започна да се клатушка и да пада.
	Пит дръпна няколко пъти въжето и изпита чувството, че от съзнанието и тялото му се смъкна огромна тежест, когато го усети, че то се опъва. Грайферът се бе забил в скалата от първия опит и държеше здраво.
	— Поемай навътре в залива, Ал. Оттам почваме да се катерим към върха.
	Джордино само чакаше знак. Усилията му да поддържа тримарана в неподвижно положение под яростната атака на вълните беше изпитание за умение и проницателност. Той с облекчение даде ход напред на двигателя, отвори дросела и започна да провира „Прекрасната Мейв“ между скалите право към заливчето под тях. Мейв се върна на носа и отново пое ролята на наблюдателен пост, за да преведе Джордино през черната вода, която като че ли ставаше по-спокойна, колкото повече лодката навлизаше в малкия залив.
	— Виждам брега — съобщи тя. — Можеш спокойно да стигнеш до една тънка пясъчна ивица на петнайсет метра пред и вдясно от нас.
	В следващата минута носът и страничните поплавъци докоснаха пясъчния бряг и заораха в мекия пясък. Пит погледна Мейв. Скалите закриваха луната и той смътно виждаше лицето й.
	— Е, вече си си у дома — кратко й каза той.
	Тя наклони глава на една страна и се вгледа в тясната пролука между скалите, изпълнена с небе и звезди, които изглеждаха отдалечени на светлинни години разстояние.
	— Не, още не съм.
	Пит не изпускаше от ръце въжето на грайфера. Той наметна Мейв с коженото си яке и отново дръпна силно въжето.
	— Не е лошо да потегляме, за да не попаднем на патрула.
	— Аз тръгвам пръв — заяви Джордино. — Най-силен съм.
	— То се подразбира от само себе си — усмихна се в тъмнината Пит. — Във всеки случай твой ред е.
	— А, да — спомни си Джордино. — Имам да ти връщам за онзи път, когато гледах като безсилен охлюв как оня терорист сряза въжето ти, докато ти плуваше около помийната яма в Андите.
	— И после трябваше да се катеря, без да използвам нищо освен две отвертки.
	— Я ми разкажи отново тази история — рече язвително Джордино. — Не ми втръсва да я слушам.
	— Хайде, тръгвай, критикар такъв, и си дръж очите широко отворени за някой минаващ патрул.
	Джордино само кимна, сграбчи тънкото въже и го дръпна рязко, за да провери доколко е стабилно.
	— Мислиш ли, че това чудо е достатъчно здраво, за да издържи на тежестта ми?
	Пит сви рамене.
	— Ще трябва да се надяваме да е така, нали?
	Джордино му хвърли смръщен поглед и закрачи към скалата. След малко той изчезна в тъмнината, а Пит хвана края на въжето и го изопна, за да обере хлабината.
	— Виж къде има издадени скали и завържи надлъжно лодката за тях — нареди Пит на Мейв. — Ако положението се влоши, сигурно ще трябва да разчитаме на „Прекрасната Мейв“ да ни отведе оттук.
	Мейв го изгледа с любопитство.
	— А как другояче си очаквал да се измъкнем?
	— Ами аз си падам малко ленивец и тайната ми мисъл е да задигнем една от яхтите на баща ти или пък някой самолет.
	— Да не би да разполагаш с армия, за която да не знам?
	— Половината от нея е пред теб.
	Те преустановиха разговора и се взряха в тъмнината, замислени върху изкачването на Джордино, тъй като нищо не виждаха. Единствено по потреперването на въжето Пит разбираше, че приятелят му се движи.
	След половин час Джордино спря да си поеме дъх. Чувстваше толкова остри болки в ръцете, сякаш хиляди дяволи го ръгаха с рогата си. Той се изкачваше доста бързо, като се имаше предвид неравността на скалите. Без въже изкачването щеше да е невъзможно. Дори и с подходяща екипировка, ако трябваше да си проправя път в тъмнината метър по метър, опипвайки с крак за някоя вдлъбнатина и забивайки клинове и осигурителни въжета, катеренето щеше да отнеме почти шест часа.
	Една минута почивка, не повече, и отново ръка върху ръка. Макар и изтощен, той все още имаше достатъчно сили да се повдига нагоре, като с отритване заобикаляше издатините и се възползваше от площадките. Дланите на ръцете му се бяха ожулили до кръв от безкрайното вкопчване и повдигане по тънкото найлоново въже, взето от кеча на Родни Йорк. От една страна, то не беше достатъчно здраво, за да издържа на набитото му тяло, но от друга страна, трябваше да е леко, за да можеше хвърчилото да отнесе грайфера над върха на склоновете. Беше ли малко по-тежко, каузата щеше да е загубена.
	Той спря, за да погледне нагоре към засенчения ръб на билото, очертан на фона на звездите. Пет метра, прецени той, остават ми само пет метра. Чувстваше болка, когато с мъка си поемаше дъх, гърдите и ръцете му бяха натъртени от триенето в скали, които не виждаше в мрака. Неимоверната му сила бе стигнала до дъното на запасите й. Продължи да изкатерва последните няколко метра единствено благодарение на волята си. Трудно е да се опише как Джордино, твърд и непоколебим като скалата, по която се катереше, продължи пътя си нагоре, без намерението да спира отново, докато накрая почувства, че няма повече сили. Тогава най-неочаквано пред очите му се разкри повърхността на билото, простираща се на хоризонтално ниво. Едно последно повдигане и той се просна на земята, вслушвайки се в биенето на сърцето си, а белите му дробове се издуваха като мехове, поемащи и изпускащи въздух.
	През следващите три минути Джордино остана да лежи, без да помръдва, въодушевен, че най-сетне мъчителното напрягане свърши. Той огледа обстановката около себе си и установи, че се е проснал на тясна пътека, която се виеше покрай ръба на скалите. На няколко крачки навътре от нея се издигаше тъмна и отблъскваща стена от дървета и шубраци. След като не видя никакви светлини или движения, той проследи с поглед въжето до грайфера, който изглеждаше здраво забит в една оголена скала.
	Шегаджийската приумица на Пит свърши невероятно полезна работа.
	Успокоен, че куката няма да се откачи, Джордино се изправи на крака. Той махна хвърчилото от въжето и го скри в храсталаците срещу пътеката, после се върна до ръба на склона и рязко дръпна два пъти въжето, което се губеше в тъмнината.
	Ниско долу Пит се обърна към Мейв.
	— Твой ред е.
	— Не знам дали ще се справя — каза тя притеснена. — Изпитвам страх от височини.
	Той направи примка, промуши я през раменете й и я стегна в кръста й.
	— Хвани се здраво за въжето, опри стъпала в скалата, изпъни се назад и почвай да вървиш по стената. Ал ще те тегли отгоре.
	Той отвърна на сигнала на Джордино с три дръпвания на въжето. Мейв почувства как хлабавото въже се изопна и се стегна в кръста й. Тя стисна силно очи и започна да ходи като муха по отвесното лице на скалата. Високо горе Джордино, чувствайки, че ръцете му са напълно сковани, за да е в състояние да тегли Мейв, бе открил гладка пукнатина в скалата, която нямаше да изтъни или среже найлоновите нишки. Той вкара въжето в улея и прехвърли свободния му край през рамо. После се наведе напред и прекоси с бавни крачки пътеката, теглейки тежестта на Мейв по скалата зад себе си.
	След дванайсет минути Мейв се подаде над ръба, продължавайки да стиска очи.
	— Добре дошла на върха на Матерхорн! — приветства я той сърдечно.
	— Слава богу, че това свърши — изстена тя с облекчение и за първи път, откакто отлепи крака от брега, отвори очи. — Не съм сигурна, че бих го направила отново.
	Джордино отвърза Мейв.
	— Ти наблюдавай наоколо, докато аз изтегля и Дърк. На север се вижда доста от върха на скалата, но на петдесет метра на юг пътеката се губи зад голяма група чукари.
	— Помня ги — каза Мейв. — Отвътре са кухи и представляват естествени крепостни валове. Двете със сестра ми Дирдри сме си играли там на кралски особи. Наричат се Замъкът. Вътре е приспособен малък пункт за почивка, с телефон за патрулите.
	— Трябва да изтеглим Дърк, преди да е дошла следващата смяна — каза Джордино, докато спускаше внимателно въжето.
	На Пит му се стори, че бе изтеглен догоре за време, колкото би отнело за изпържването на едно яйце. Но на по-малко от десет метра преди ръба на билото издигането му изведнъж спря. Не чу дума нито за предупреждение, нито за насърчение — пълна тишина. Това можеше да означава само едно — не бе улучил подходящия момент. Сигурно патрулите се приближаваха. Тъй като не можеше да види какво става на площадката горе, той притисна тяло в една неголяма пукнатина и застина неподвижен, напрягайки слух да долови някакъв звук в нощта.
	Мейв бе забелязала шарещия по стената на Замъка светлинен лъч и веднага предупреди Джордино. Той бързо нави въжето около едно дърво, за да задържи Пит дотам, докъдето го беше изтеглил. След това нахвърля пръст и шума върху онази част от въжето, която се виждаше, но не му стигна времето да прикрие грайфера.
	— Ами Пит? — прошепна възбудено Мейв. — Сигурно ще се чуди какво става и ще се провикне към нас.
	— Той ще се досети какво става и ще се спотаи като мишка — отвърна уверено Джордино, после грубо я придърпа зад храсталаците край пътеката. — Скрий се тук и кротувай, докато отминат патрулите.
	Неугасващият единичен светлинен лъч неумолимо се уголемяваше с приближаването си. Предполагаше се, че след като през последните четири месеца стотици пъти бяха извършвали обиколката си, без да забележат дори отпечатък от човешки стъпки, двойките патрулиращи мъже да са по-нехайни и невнимателни. Подобно рутинно бездействие води до скука и разсеяност. Те би трябвало да вървят с пълно безразличие, след като виждаха само същите скали, същите завои на пътеката и чуваха същия слаб шум на разбиващите се ниско долу в скалите вълни. Тези мъже обаче бяха много добре обучени и много добре платени. Отегчени — да, но не и летаргични.
	Сърцето на Джордино подскочи, когато видя как патрулите оглеждат внимателно всеки сантиметър от пътеката, по която вървяха. Той не можеше да знае, че Дорсет плащаше двайсет и пет хиляди долара премия за отрязаната ръка на всеки заловен контрабандист. Какво ставаше с останалата част от тялото му, никога не се узнаваше, а още по-малко се обсъждаше. Тези мъже гледаха сериозно на работата си. Изведнъж двамата забелязаха нещо и спряха точно пред Мейв и Джордино.
	— Я виж! Тук има нещо, което последните патрули не са забелязали, а може и да не е било тук допреди час.
	— Какво е то? — попита го партньорът му.
	— Прилича ми на грайфер от лодка. — Единият мъж приклекна на едно коляно и разрови набързо направеното прикритие.
	— Охоо! Дори е закачен за въже, което се спуска надолу по скалата!
	— Това е първият опит да се стигне до острова откъм склоновете след опита на онази група от канадски контрабандисти, които заловихме преди три години. — Не смеейки да се приближи съвсем в края на площадката, мъжът насочи светлината на фенерчето си надолу по скалната стена, но не видя нищо.
	Другият патрул извади нож и се приготви да среже въжето.
	— Ако някои чакат да се изкачат дотук, много се лъжат.
	Мейв притаи дъх, когато в същия момент Джордино излезе от храстите и застана на пътеката.
	— Ей, вие двамата, нямате ли си друга работа, ами сте тръгнали да се мотаете в нощта?
	Патрулът с вдигнатия нож в ръка замръзна на място. Другият се обърна на пети и насочи картечницата си „Бушмастър“ М-16 в Джордино.
	— Не мърдай или ще стрелям!
	Джордино се подчини, но стегна краката си в готовност да отскочи. За миг бе обзет от страх и временен ужас, когато съзна, че е въпрос на секунди, преди Пит да бъде запратен в морето и скалите долу. Но по лицето на патрула се изписа объркване и той свали оръжието си.
	Партньорът му се вторачи в него и рече:
	— Какво ти става? — Но изведнъж млъкна, вгледа се в храстите зад Джордино и видя една жена да пристъпва в снопа светлина. По лицето й не се четеше страх, а по-скоро гняв.
	— Свалете противните си оръжия и се дръжте както са ви обучавали! — скастри ги тя.
	Патрулът с фенерчето освети Мейв и застина като онемял от изненада, оглеждайки внимателно лицето й, и накрая промълви:
	— Госпожице Дорсет?
	— Флечър — поправи го тя. — Госпожица Мейв Флечър.
	— Аз… на нас ни казаха, че сте се удавила.
	— Приличам ли на плаващ труп в морето? — С парцаливите си блуза и къси панталони Мейв не беше сигурна как изглежда в очите на патрулиращите мъже. Беше сигурна обаче, че няма вид на дъщеря на супербогат магнат на диаманти.
	— Мога ли да ви попитам какво правите тук в този час на ранното утро? — попита я единият патрул с учтив, но твърд глас.
	— Решихме с моя приятел да се поразходим.
	Мъжът с ножа в ръка не се хвана на думите й.
	— Моля да ме извините — рече той, сграбчвайки отново въжето със свободната си ръка, готов да го среже с другата, — но тук открихме нещо нередно.
	Мейв пристъпи напред и най-неочаквано зашлеви една плесница на мъжа с насочената карабина. Изненадващата проява на господство смая двамата патрулиращи и те изпаднаха в нерешителност. Тогава Джордино, с бързината на навита гърмяща змия, се спусна към по-близкостоящия до него патрул, изби карабината от ръцете му и му нанесе удар с глава в корема. Мъжът изстена от болка, сгърчи се и се строполи по гръб на земята. Джордино обаче загуби равновесие и се прекатури върху него.
	В същото време Мейв се нахвърли върху другия, онзи, който се готвеше да пререже въжето, но той замахна силно с опакото на ръката си, улучи я по лицето и предотврати намеренията й. После хвърли ножа, вдигна оръжието си и обгръщайки с показалец спусъка, насочи дулото към гърдите на Джордино.
	Джордино беше сигурен, че вече е мъртъв. Вкопчен в другия мъж, той нямаше време да заеме отбранителна позиция. Знаеше, че не е възможно да скочи към партньора му, преди да види искрата от дулото на оръжието му. Не можеше да направи нищо, освен да напрегне тялото си в очакване на куршума.
	Но никакъв гърмеж не се чу и никакъв куршум не се заби в тялото на Джордино.
	Една ръка незабелязано се изви над ръба на скалната площадка, протегна се нагоре, сграбчи карабината и я издърпа от ръцете на патрула. Още преди да успее да се осъзнае, мъжът полетя в пространството. Последният му вик на ужас проехтя през черната празнота, заглъхвайки постепенно, и накрая секна, сякаш бе покрит с погребален покров.
	Тогава от ръба на площадката се подаде главата на Пит, точно в обсега на лъча от падналото на земята фенерче. Очите му се присвиха от блясъка на светлината, а после устните му се разтеглиха в лека усмивка.
	— Струва ми се, че това се нарича да се опълчиш на противника.


	50.

	Мейв прегърна Пит.
	— По` навреме не можеше да се появиш.
	— Как така не гръмна с малкия си пистолет? — почуди се Джордино.
	Пит извади автоматичното си оръжие от задния си джоб и го задържа в дланта си.
	— След като патрулът с фенерчето не ме откри в скалната пукнатина, където се бях скрил, аз изчаках малко, после се примъкнах до ръба на скалата, за да наблюдавам какво става. Като видях, че само миг, и щеше да бъдеш застрелян, нямах време да вадя пистолета и да се прицелвам. Затова предприех следващия най-добър ход.
	— Имаш късмет, че така е действал — обърна се Мейв към Джордино, — иначе сега нямаше да те има.
	Джордино не беше от хората, проявяващи сълзлива сантименталност и подмина думите й.
	— Отдаде ли ми се друг случай, ще изнеса останките му — рече той, поглеждайки към мъжа, който се бе сгънал като зародиш на земята и притискаше ръце в корема си. После се наведе да вземе карабината му и прегледа патронната пачка. — Хубаво попълнение на арсенала ни.
	— Какво да правим с него? — попита Мейв. — Ще го метнем ли от скалата?
	— Не е нужно чак такава жестокост — отвърна Пит и неволно огледа пътеката покрай ръба на скалата в двете посоки. — Той вече не може да ни навреди. По-добре да му запушим устата, да го вържем и да оставим приятелчетата му да го намерят. Те положително ще тръгнат да търсят него и партньора му, когато не се върне навреме в караулното помещение.
	— Следващата смяна ще се появи тук след петдесет минути — каза Джордино, докато бързо издърпваше висящото от скалата найлоново въже. — Достатъчно време да спечелим голяма преднина.
	Минути по-късно патрулът, с широко отворени от страх очи, останал само по долно бельо, увисна на грайфера в пространството на десетина метра под ръба на скалната площадка. Тялото му, с омотаното около него найлоново въже, приличаше на пашкул.
	Начело с Мейв в ролята на водач, тримата закрачиха по пътеката. Джордино беше взел малкия автоматичен пистолет от Пит, а Пит, преоблечен в униформата на часовия, носеше бушмастъра М-16. Те вече не се чувстваха незащитени и безпомощни. Пит обаче знаеше, че това съвсем не е достатъчно, тъй като около мините и бреговата ивица на острова сигурно имаше не по-малко от стотина други охранители на пост. Сега, след като нямаше как да се върнат на „Прекрасната Мейв“, те трябваше да търсят друго средство за бягство — план, който Пит винаги бе предвиждал дълбоко в съзнанието си, макар да нямаше ни най-малката представа как ще го осъществи. Но това все още не беше първостепенна грижа. Сега стоеше въпросът как да открие децата на Мейв и да ги измъкне от ръцете на лудия им дядо.
	След като извървяха около петстотин метра, Мейв вдигна ръка и посочи гъстите шубраци.
	— Ще пресечем острова оттук — уведоми ги тя. — Има един път, който се вие в продължение на трийсет метра оттук. Ако бъдем предпазливи и внимаваме да не бъдем забелязани от движението по пътя, той ще ни изведе до централния жилищен район на работниците на Дорсет.
	— Къде се намираме по отношение на вулканите, които се издигат в двата края на острова? — поинтересува се Пит.
	— Почти по средата между тях и срещу лагуната.
	— А къде според теб могат да бъдат децата ти? — попита я Джордино.
	— Де да знаех! — отвърна тя замислена. — Първото ми предположение е, че са в семейната къща в имението, но не бих се учудила, ако баща ми ги държи под стража в лагера на охранителите или още по-лошо — под прякото наблюдение на Джак Фергюсън.
	— Да не разчитаме, че ще можем да се шляем наоколо като туристи, търсещи ресторант — отбеляза Пит.
	— Прав си — съгласи се Джордино. — Ще бъде най-добре, ако намерим някой отговорен човек, който знае отговорите и му извием ръцете.
	С претенциозен жест Пит изпъна куртката на откраднатата униформа и изчетка с ръце раменете си.
	— Познавам такъв човек, стига да е на острова.


	Двайсет минути по-късно, след като бяха вървели по пътя, който криволичеше в поредица от остри завои над средната част на острова, тримата наближиха двора на жилищните сгради, приютяващи минните инженери и охранителите. Без да излизат от защитния мрак на шубраците, те тръгнаха покрай лагера на принудително задържаните китайски работници. Ярки лампи осветяваха бараките и откритите площи, оградени от висока електрифицирана ограда, на върха на която бяха поставени няколко реда бодлива тел. Районът беше тъй силно обезопасен с електронни системи за наблюдение, че в периметъра му не се забелязваха никакви охранители.
	След още стотина метра Мейв спря и направи знак на Пит и Джордино да приклекнат зад един нисък жив плет, опасващ една бетонна пътна артерия. Единият край на пътя свършваше в алея за коли, която водеше през голям сводест портал към семейната къща на Дорсет. На малко разстояние в срещуположния край пътят се разделяше. Широка улица отвеждаше надолу по склона на едно възвишение към пристанището в средата на лагуната, където доковете и складовете добиваха странен вид под призрачната жълта светлина на натриевите лампи. Пит се задържа на място малко повече, за да изучи голямата лодка, вързана до дока. Дори от такова разстояние си личеше, че това е яхтата на Дорсет. Обзе го въодушевление, като видя вертолета на горната й палуба.
	— Островът има ли самолетна писта? — попита той Мейв.
	Тя поклати глава.
	— Не. Татко не пожела да построи такава. Предпочете да извозва стоката по море. Използва хеликоптер, за да отива и се връща от австралийския континент. Защо питаш?
	— Пресявам възможностите. Ей там, на яхтата, е кацнала една птица за бягство.
	— Ах, ти, хитрецо! През цялото време си таил тази мисъл.
	— Ами! Току-що ме заля вълна на просветление — измъкна се ловко Пит, после попита: — Колко души пазят яхтата?
	— Само един, който наблюдава охранителните системи на дока.
	— А екипажът къде е?
	— Когато яхтата е на док тук, татко държи екипажът да си стои на острова, по квартирите.
	Пит обърна внимание, че другият път на разклона извиваше към главните жилищни помещения. Мините във вулканите бяха оживени от дейност, докато централният жилищен район на „Дорсет Майнинг Консолидейтид“ беше пуст. Докът до яхтата външно също изглеждаше безлюден под светлината на прожекторите, монтирани върху близкия склад. По всичко личеше, че останалите хора бяха още в леглата си — нещо напълно естествено за този час — четири сутринта.
	— Посочи ми дома на шефа на охраната — каза Пит на Мейв.
	— Минните инженери и прислугата на баща ми живеят в онази група постройки, дето са най-близо до лагуната — поясни Мейв. — А домът, който те интересува, се намира в югоизточния край на дворното място с жилищата на охраната. Стените му са боядисани в сиво.
	— Видях го. — Пит избърса с ръкав потта от челото си. — Има ли друг начин да се стигне дотам освен по улицата?
	— Зад него минава пешеходна алея.
	— Тогава да тръгваме. Не ни остава много време до съмване.
	Тримата се придържаха зад живия плет и грижливо поддържаните дървета покрай двата павирани банкета на пътя. През петдесет метра се издигаха високи стълбове за улично осветление, както е при повечето градски улици. Те вървяха безшумно към сивата къща в края на дворното място, само диворастящата трева и падналите листа прошумоляваха тихо под краката им.
	Когато стигнаха до група храсти до задната врата, Пит допря устни до ухото на Мейв.
	— Влизала ли си някога в къщата?
	— Само един-два пъти като малка. Татко ме беше пратил да предам съобщения на мъжа, който оглавяваше охраната тогава — отвърна му тя шепнешком.
	— Знаеш ли дали къщата има алармена система?
	Мейв поклати глава.
	— Не мога да си представя, че някой ще тръгне да разбива жилището на шефа на охраната.
	— А има ли прислуга, която живее в къщата?
	— Не. Прислугата е настанена в други квартири.
	— Задната врата ще свърши работа — прошепна Пит.
	— Надявам се, че ще попаднем в добре заредена кухня — едва чуто рече Джордино. — Хич няма да ми е приятно да се прокрадвам в тъмното на празен, ама на много празен стомах, бих добавил аз.
	— Можеш на първо време да свиеш нещо от хладилника — насърчи го Пит.
	Пит излезе от прикритието на мрака, промъкна се до едната страна на задната врата и надникна през прозорчето й. Видя осветен от слаба крушка коридор, който свършваше до отвор на стълбище, водещо към втория етаж. Той предпазливо се протегна и леко завъртя дръжката на бравата. Чу се съвсем тихо щракване на излязлото от фиксатора езиче на ключалката. Пит пое дълбоко въздух и бавно побутна вратата. Крилото се отмести безшумно на пантите си, той го отвори широко и влезе в антре, което водеше към малка кухня. Пит прекоси кухнята и внимателно затвори една плъзгаща се врата, покрай която минаваше друг коридор. После светна лампата. При този сигнал Мейв и Джордино го последваха.
	— О, благодаря ти, Господи! — промълви Джордино, изпадайки във възторг при вида на красиво обзаведената кухня, върху чиито шкафове и печката се виждаха скъпи домакински съдове, издаващи готвача чревоугодник.
	— Колко е топличко! — прошепна радостно Мейв. — От седмици само студувам.
	— Вече предвкусвам пържени яйца с шунка — рече Джордино.
	— Всяко нещо по реда си — тихо каза Пит.
	Той загаси лампата, отвори отново плъзгащата се врата с излаз към коридора и с насочена карабина излезе през нея. Наклони глава на една страна и напрегна слух — чуваше само тихото бръмчене на вентилатора на отоплението. Притискайки плътно гръб в стената, той тръгна по слабо осветения коридор, стигна до застланото с пътека стълбище и изпробвайки всяко стъпало дали скърца, стъпваше на него с цялата си тежест.
	На горната площадка на стълбището видя в двата й края по една затворена врата. Пробва първо дясната. Стаята беше обзаведена като кабинет — с компютър, телефони и шкафове за папки. Писалището беше в изряден ред, също като кухнята. Пит се усмихна вътрешно. Очакваше подобно нещо от обитателя му. Вече уверен в себе си, той се упъти към другата врата, отвори я с ритник и светна лампата.
	Красива азиатка на не повече от осемнайсет години, с дълга черна и лъскава като коприна коса, която се спускаше от едната страна на леглото до пода, погледна с изцъклени от уплаха очи застаналата на вратата фигура с карабина в ръце. Тя отвори уста, като да извика, но издаде само приглушен бълбукащ звук.
	Мъжът до нея беше хладнокръвен клиент. Той лежеше на една страна със затворени очи и не направи никакъв опит да се обърне към Пит. Пит щеше да пропусне да види лекото плъзване на ръката му, ако не беше явното безразличие от страна на мъжа. Той леко натисна спусъка и изпрати два куршума в бърза последователност във възглавницата. Оръжието беше със заглушител и изстрелите се чуха като ръкопляскане. Едва тогава мъжът в леглото подскочи и погледна ръката си, която кървеше от миналия през дланта куршум.
	Сега и момичето запищя, но като че ли това не трогна нито един от мъжете. И двамата я изчакаха търпеливо да млъкне.
	— Добро утро, шефе! — каза бодро Пит. — Извинявай, че те притесних.
	Джон Мърчант примигна от светлината и закова поглед в неканения гост.
	— Моите охранители са чули писъците и веднага ще дотичат — каза той спокойно.
	— Съмнявам се. Доколкото те познавам, съседите ти са приели женските писъци, идващи от квартирата ти посред нощ, като нещо съвсем обичайно.
	— Кой сте вие? Какво искате?
	— Каква къса памет!
	Мърчант присви очи и в следващия миг челюстта му увисна от разпознаването на мъжа пред него. По лицето му се изписа пълно изумление.
	— Не е възможно… Не е възможно да си… Дърк Пит!
	Сякаш по даден знак в стаята влязоха Мейв и Джордино. Те застанаха зад Пит, без да продумват, и се вторачиха в двамата в леглото, като че ли гледаха театрална пиеса.
	— Това трябва да е някакъв кошмарен сън — промълви Мърчант.
	— Нима кървиш в съня си? — попита Пит и пъхна ръка под възглавницата на Мърчант, откъдето извади 9-милиметров автоматичен пистолет, който шефът на охраната бе понечил да вземе преди малко, и го подаде на Джордино. Той очакваше, че слабият, дребен мъж ще стане при създалото се положение, но Мърчант изглеждаше направо онемял при вида на призраците на тримата души, които мислеше за мъртви.
	— Видях с очите си как бяхте хвърлени по течението малко преди да се разрази бурята — заговори Мърчант с глух, равен глас. — Как е възможно да сте оцелели?
	— Погълна ни една акула — рече Джордино, спускайки пердетата. — Поразбъркахме малко тумбака й и нали се сещате какво стана после.
	— Вие сте луди хора. Предайте си оръжието — никога няма да си тръгнете живи от острова.
	Пит допря дулото на карабината си в челото на Мърчант.
	— Единственото нещо, което искам да чуя от теб, се отнася до местонахождението на синовете на госпожица Флечър. Къде са те?
	В очите на Мърчант проблеснаха искрици на предизвикателство.
	— Нищо няма да кажа.
	— Е, в такъв случай ще умреш — каза студено Пит.
	— Необичайни думи за морски инженер и океанограф, който поставя жените и децата на пиедестал и който е уважаван за това, че държи на думата си и е почтен.
	— Поздравления за добрата домашна работа!
	— Ти няма да ме убиеш — продължи Мърчант, успявайки да овладее отново чувствата си. — Нито си професионален убиец, нито си човек, способен да убива.
	Пит сви нехайно рамене.
	— Ще си позволя да отбележа, че един от твоите охранители, онзи, когото преди половин час метнах от скалата, не мисли така.
	Мърчант гледаше равнодушно Пит; не беше сигурен дали да му повярва.
	— Не знам какво е направил господин Дорсет с внуците си.
	Пит отдръпна цевта на оръжието си от челото на Мърчант и го допря в коляното му.
	— Мейв, брой до три!
	— Едно… — започна тя така, сякаш броеше колко бучки захар слага в чашата си с чай. — Две… три.
	Пит натисна спусъка и куршумът се заби в капачката на коляното на Мърчант. Любовницата на Мърчант започна отново да пищи и Джордино побърза да сложи ръка на устата й.
	— Моля, може ли малко тишина? Ще напукате мазилката.
	Мърчант се преобрази напълно. Дивата злоба в противния дребен мъж изведнъж бе заменена от израз, белязан с болка и ужас. Устните му се изкривиха, когато заговори:
	— Коляното ми! Раздроби коляното ми! — изстена той с дрезгав глас.
	Пит премести дулото си към единия лакът на Мърчант.
	— Хайде, че бързам. Ако не искаш да бъдеш двойно осакатен, предлагам ти да говориш, при това да говориш истината, иначе отсега нататък ще ти е много трудно да си миеш зъбите.
	— Синовете на госпожица Флечър работят в мините с останалите работници. Държат ги при другите в охраняемия лагер.
	Пит се обърна към Мейв.
	— Твой ред е.
	Мейв погледна Мърчант право в очите, лицето й бе напрегнато от гняв.
	— Той лъже. Джак Фергюсън, надзирателят, отговаря за децата ми. Той никога не би ги изпуснал от поглед.
	— А къде се навърта той? — попита Джордино.
	— Фергюсън живее в една от къщата за гости в имението, за да е на разположение на баща ми по всяко време — поясни Мейв.
	Пит се усмихна безчувствено на Мърчант.
	— Съжалявам, Джон, отговорът беше грешен. Това ще ти струва един лакът.
	— О, недей, моля те, недей! — смънка през стиснати от болка зъби Мърчант. — Печелиш. Когато не работят в мините, Фергюсън държи близнаците в квартирата си.
	Мейв пристъпи напред и се надвеси над Мърчант; изглеждаше като обезумяла от представата за страданията, на които бяха подложени синовете й. Самоконтролът й рухна и тя силно удари няколко плесника по лицето му.
	— Да принуждавате шестгодишни деца да работят в мините! Що за садистични чудовища сте вие!
	Тя избухна в неудържим плач и Джордино обви ръка около кръста й, за да я издърпа назад.
	Лицето на Пит изразяваше тъга и гняв. Той насочи цевта на милиметър от лявото око на Мърчант.
	— Още един въпрос, приятелю Джон. Къде спи пилотът на вертолета?
	— В момента лежи в клиниката на дружеството със счупена ръка — отвърна мрачно Мърчант. — Но не се надявай, че ще го принудиш да ви измъкне с вертолета от острова.
	Пит кимна и се усмихна заговорнически на Джордино.
	— Притрябвал ни е! — рече той и посочи с брадичка към вградения гардероб. — Ще ги затворим там.
	— Да не би да ни убиете? — попита бавно Мърчант.
	— По-скоро бих застрелял скункс. — Той посочи гардероба. — Но като отвори дума за това, ти и твоята малка приятелка ще бъдете вързани със запушени усти и заключени в гардероба.
	Страхът на Мърчант пролича явно по тика в едното ъгълче на устата.
	— Но ние ще се задушим вътре.
	— Мога и да ви застрелям. Така че решавай.
	Мърчант не каза нищо и не прояви съпротива, когато той и момичето бяха вързани с накъсаните на ленти чаршафи и бяха наблъскани безцеремонно в гардероба. Джордино премести почти половината мебели в спалнята и ги струпа до вратата на гардероба, за да не може да се отваря отвътре.
	— Постигнахме онова, за което дойдохме — заключи Пит. — Затова да продължаваме пътя си към стария чифлик.
	— Нали каза, че мога да нападна хладилника — възрази Джордино. — Коремът ми вече престъргва от глад.
	— Сега нямаме време за това — рече Пит. — По-късно ще си направиш това удоволствие.
	Джордино заклати тъжно глава и втъкна деветмилиметровия пистолет на Мърчант в колана си.
	— Защо имам чувството, че в действие е конспирация с цел да бъде изчерпана кръвната ми захар?


	51.

	Седем часът сутринта. Синьо небе, неограничена видимост и море с ниски вълни, които се носеха като безшумни демони към невидими брегове, където щяха да се разбият и изчезнат. Беше обикновен ден като повечето дни в тропическите води край Хавайските острови — топли, с малко повече влажност и лек ветрец, който обикновено спадаше към пасатите. Беше събота — ден, когато плажовете край Уайкики и наветрената страна на острова бавно се събуждаха заедно с ранните птици, готвещи се за първото си гмуркане във водата в ранния утринен час. Скоро те щяха да бъдат последвани от хилядите местни жители и летовници, които с нетърпение предвкусваха безгрижните часове, когато щяха да поплуват в разпенените вълни, укротявани от крайбрежните рифове, а в по-късните часове на деня — да правят слънчеви бани върху горещия пясък. Унесени от спокойната атмосфера, на никого от тях и през ума не му минаваше, че този може би щеше да е последният му ден на земята.
	„Глоумър Иксплорър“, с двата си големи гребни винта, от които само единият работеше с пълна мощност, напредваше неотклонно към мястото на смъртоносната акустична конвергенция, а в същото време излъчените от четирите източника звукови вълни вече прорязваха морето. Корабът щеше да закъснее точно с половин час, ако главният инженер Тофт не назорваше екипажа си да работи до изнемога. С ругатни и молби към двигателя, който, свързан с единствения работещ вал, се пренапрягаше в стойката си, той успяваше да го ускори с още половин възел. Инженерът се бе заклел, че ще закара плавателния съд до срещата му със съдбата преди определения час и с помощта на Бога — засега успяваше.
	Застанал на дясното крило на капитанския мостик, Сандекър проследяваше с бинокъл търговската модификация на вертолета на военновъздушните сили „Сий Хок“ SH-60B, с отличителните знаци на НЮМА, който, приближавайки се към кораба откъм носовата му част, направи един кръг и кацна върху голямата площадка на кърмата. От него бързо слязоха двама мъже и влязоха в задната настройка. Минута по-късно те застанаха на мостика до Сандекър.
	— Успешно ли мина спускането? — попита загрижен Сандекър.
	Доктор Санфорд Адгейт Еймс кимна с лека усмивка.
	— Четири реда звукови датчици с дистанционно управление са разположени под водната повърхност на съответните места, на трийсет километра от зоната на конвергенция.
	— Поставихме ги точно на четирите изчислени пътя на звуковите канали — добави Гън, който бе летял заедно с Еймс.
	— Настроени ли са да измерват последния подстъп и силата на звука? — поинтересува се Сандекър.
	Еймс потвърди с глава.
	— Телеметричните данни от подводните модеми ще бъдат препредавани от техния надводен плаващ спътников мост към намиращия се на борда на „Иксплорър“ терминал за обработка и анализ на данните. Системата работи почти по същия начин като програмите за определяне местоположението на подводната акустика.
	— За щастие случихме с времето и с подводните течения, които работят в наша полза — каза Гън. — Взели сме предвид всичко необходимо, така че звуковите вълни би трябвало да се съберат според предвижданията.
	— А времето за предупреждение?
	— Звукът пътува под водата със средна скорост от хиляда и петстотин метра в секунда — отвърна Еймс. — Аз давам двайсет секунди от момента, в който звуковите вълни преминат през модемите, до сблъсъка им в отражателния екран под кораба.
	— Двайсет секунди — повтори Сандекър. — Адски малко време да се приготвим мислено за неизвестното.
	— Понеже никой, който не е бил защитен както подобава, не е оцелял, за да опише пълната сила на конвергенцията, според най-точните ми изчисления за времетраенето й, преди да бъде изцяло отклонена към остров Гладиатор, са необходими приблизително четири и половина минути. Всеки на борда на кораба, който не успее да стигне до влажно прикритие, със сигурност ще умре в мъки.
	Сандекър се обърна и посочи с ръка яркозелените планини на Оаху, отстоящи само на петнайсет километра от тях.
	— Ще има ли някакви последствия за хората на брега?
	— Може би ще почувстват краткотрайна, но остра болка в главата, без обаче трайни увреждания.
	Сандекър погледна през прозорците на капитанския мостик към огромната маса от съоръжения в средата на кораба, които се извисяваха високо към небето. Неизброими километри кабели и хидравлични въжета от дерика и крановете минаваха над палубата. Групи от мъже и жени, прави или седнали на платформите, увиснали във въздуха като платформите за чистачите на прозорците на небостъргачите, съединяваха отново безкрайните на вид връзки на огромния отражателен екран. Огромният дерик поддържаше основната рамка на екрана, а крановете около него повдигаха по-малките номерирани части, за да бъдат поставени в съответните прорези и след това свързани. Благодарение на предвидливостта на Руди Гън връзките да бъдат почиствани и смазани още при разглобяването, сега всички части бяха бързо и безпрепятствено монтирани. Работата вървеше като по часовник. Оставаха да бъдат скачени само още две секции.
	Адмиралът отмести поглед към острова — бижу на Тихия океан; ясно се виждаха всички подробности на нос Диамант, хотелите, нанизани покрай плажа Уайкики, кулата Алоа в Хонолулу, къщите, които се губеха в облаците и създаваха впечатлението, че непрекъснато са надвесени над Маунт Тантълъс, реактивните самолети, кацащи на международното летище, пристанищните съоръжения на Пърл Харбър. Не биваше да се допуска никаква грешка. Ако някъде в плана на операцията станеше провал, красивият остров щеше да се превърне в огромно поле на смъртта.
	Най-накрая той погледна мъжа, изучаващ дигиталните числа на компютризираната навигационна система на кораба.
	— Капитан Куик?
	Капитанът на „Глоумър Иксплорър“ вдигна поглед.
	— Да, адмирал Сандекър?
	— Колко още остава до обекта?
	Куик се усмихна. Вече за двайсети път, откакто бяха тръгнали от залива Халауа, адмиралът задаваше този въпрос.
	— По-малко от петстотин метра, а след това — още двайсетина минути, за да установим кораба точно над изчислените координати, които вашите хора подадоха на глобалната система за определяне местоположението на морските съдове.
	— Което ни оставя само четирийсет минути, за да разположим отражателния екран.
	— И то благодарение на главния инженер Тофт и момчетата му в машинното отделение. Иначе никога нямаше да стигнем навреме.
	— Да — призна Сандекър, — много сме им задължени.

	* * *

	Дълго се нижеха минутите, докато погледите на всички, намиращи се в кормилната рубка, се местеха ту върху часовника, ту върху червените цифрови индикации на глобалната система. Цифрите се сменяха в низходящ ред и накрая образуваха редица от нули, която показваше, че корабът се намира точно над мястото, където според изчисленията звуковите лъчи щяха да се съберат и взривят със сила, нямаща равна на себе си. Следващият ход беше да се задържи неподвижен корабът точно над него. Капитан Куик се съсредоточи да програмира координатите чрез автоматизираната командна система на кораба, която анализираше морските и метеорологичните условия и контролираше струите на носовите и кърмовите дросели. За невероятно кратко време „Глоумър Иксплорър“ зае позиция и беше закотвен на място във водата, съпротивлявайки се на вятъра и водното течение с фактор на отклонение в порядъка на по-малко от метър.
	Няколко други системи, всяка от особена важност за операцията, също влязоха в ролите си. Настъпи трескаво оживление. Групи от инженери и техници, експерти по електронните системи и научни работници се заловиха едновременно да поставят отражателния екран на точно определения път на звуковите вълни. Екипът от НЮМА, който работеше на платформите високо над палубата, довърши последните връзки и закачи екрана за куката на дерика.
	Ниско долу в един от най-необикновените сектори на кораба закипя трескава дейност. Това беше така нареченият „лунен басейн“, заемащ средната третина на кораба, с площ 1,367 квадратни метра във вид на две секции в централния корпус — едната отпред, другата отзад. За целта водата в него беше „прибрана“ в два специално конструирани ръкава. Самото тяло на земесмукачната система и всичко, събрано от операцията по изваждането на руската подводница, бе струпано в лунния басейн. Оттам маркучът на земесмукачната система щеше да бъде изтеглен на хиляди метри под водата към покритото с минерали дъно на океана, където щеше да бъде свален огромният отражателен екран.
	Първоначално инженерните системи на борда на „Глоумър Иксплорър“ бяха пригодени само да изваждат тежки предмети от морското дъно, а не да спускат по-леки, но по-скъпи. Впоследствие процедурите бяха бързо видоизменени, за да бъдат извършвани и двете операции. Последвалите дребни неизправности скоро бяха отстранени. Всеки ход беше съгласуван и се извършваше със съвършена точност.
	Операторът на дерик-крана усили напрежението по спусканите кабели, докато отражателят висеше във въздуха. Екипът на НЮМА даде съответния сигнал, означаващ, че монтажът на отражателя е напълно завършен. Тогава целият блок бе спуснат във водата диагонално през правоъгълния лунен басейн, на сантиметри от стените му — за малко да не мине. Измереното време за потопяването беше десет метра за минута. Цялостното разположение на кабелите, поддържащи чинията под точен ъгъл и на дълбочината, необходима за рикоширането на звуковите вълни към остров Гладиатор, отне четиринайсет минути.
	— Остават шест минути и десет секунди до конвергенцията — прогърмя гласът на капитан Куик по високоговорителите на кораба. — Целият корабен персонал да се придвижи към складовия отсек на машинното отделение в задната част на кораба и да влезе, следвайки инструкциите. Тръгнете веднага, повтарям — веднага! Тичайте, а не вървете!
	Като по даден знак всички заслизаха по стълбите и от скелето и с еднакво темпо като група маратонски бегачи, забързаха към помещението на двигателите и помпите, намиращо се дълбоко във вътрешността на кораба. Там двайсет члена от екипажа се бяха постарали да изолират складовия отсек от шума с всякакъв вид задържащи влага материали, които успяха да намерят. По тавана, пода и отвесните прегради бяха наслагани корабните хавлиени кърпи, одеяла, чаршафи, матраци и възглавниците от креслата в общия салон и всякакви ненужни вещи, измъкнати от всевъзможни места, за да попречат на проникването на всякакви звуци.
	Докато се спускаха по коридорите, водещи под палубите, Сандекър каза на Еймс:
	— Настъпи най-мъчителната част от операцията.
	— Разбирам какво имате предвид — отвърна Еймс, който пъргаво взимаше по две стъпала наведнъж. — Това е тревогата от мисълта, дали сме направили някое дребно погрешно изчисление, което да ни е довело до погрешно място в погрешно време, наред с безпокойството от несигурността дали сме успели, ако не оцелеем от конвергенцията. Неизвестните фактори задръстват съзнанието.
	Двамата стигнаха до складовия отсек на машинното отделение, избран за превъзмогването на конвергенцията заради херметически затварящата се врата и пълната липса на вентилационни тръби в него. Там бяха пропуснати от двама корабни офицери, които преброяваха хората и им раздаваха по чифт шумозаглушаващи наушници.
	— Адмирал Сандекър и доктор Еймс, моля, сложете си това на ушите и се постарайте да не се движите много.
	Сандекър и Еймс зърнаха членовете на екипа на НЮМА, които се бяха настанили в единия ъгъл на отсека, и тръгнаха към тях, застигайки влезлите преди тях Руди Гън и Моли Фарадей. Всички веднага се струпаха пред мониторните системи, свързани с аварийните модеми и другите подводни датчици. Само адмиралът, Еймс и Гън още не бяха си сложили наушниците, за да продължат да обменят мнения до последните няколко секунди.
	Помещението бързо се изпълни с необикновена тишина. Неспособни да чуват, никой не говореше. Капитан Куик се бе качил на един малък сандък, за да можеше всички да го виждат. Той вдигна два пръста, с което предупреждаваше, че остават две минути. Операторът на дерик-крана, който идваше от най-отдалечената точка на кораба, влезе последен. Облекчен, че никой не липсва, капитанът нареди вратата да бъде плътно запушена. Допълнително бяха сложени още няколко матрака, за да заглушат всеки звук, който би проникнал в ограниченото пространство. Куик вдигна един пръст и напрежението започна да нараства, докато накрая се слегна като мантия върху скупчилите се плътно хора. Всички бяха прави. Нямаше място да седне или да се облегне човек.
	Гън беше изчислил, че в това тясно помещение само след петнайсет минути деветдесет и шестимата мъже и жени щяха да започнат да се задушават от липса на въздух, който вече бе почнал да се спарва. Единствената друга непосредствена опасност беше клаустрофобията, чиито противни признаци скоро щяха да се проявят. Последното нещо, от което имаха нужда, беше необузданата хистерия. Той намигна насърчително на Моли и започна да следи времето, докато почти всички останали бяха вперили погледи в капитана на кораба, сякаш той беше диригент на симфоничен оркестър, вдигнал палка.
	Куик изпъна нагоре двете си ръце и сви длани в юмрук. Беше настъпил мигът на истината. Сега всичко зависеше от данните, анализирани от компютърната мрежа на Хирам Йегър. Корабът бе заел предварително определената позиция, отражателният екран беше разположен точно на мястото, изчислено от Йегър и повторно проверено чрез друг метод от доктор Еймс и екипа му. Цялата операция бе изпълнена до най-малката подробност. Единствено някаква внезапна и необичайна промяна в температурата на морето или непредвидено сеизмично явление, което значително би променило океанското течение, можеше да доведе до катастрофа. Дългата последователност от провали беше изхвръкнала от съзнанието на екипа на НЮМА.
	Изминаха пет секунди, после — десет. Сандекър почувства как кожата на тила му започна да настръхва от мисълта за евентуален неуспех. В следващия миг изведнъж акустичните датчици, намиращи се на трийсет километра, започнаха бясно да отчитат прииждащите по предвидения път звукови вълни.
	— Милостиви боже! — промълви Еймс. — Стрелките на датчиците ще изхвръкнат от скалите. Силата се оказа по-голяма, отколкото я изчислих.
	— Остават двайсет секунди! — отсече Сандекър. — Сложете си наушниците!
	Първият признак на конвергенцията беше малък резонанс, който бързо нарастваше по магнитуда. Навлажнените преградни стени завибрираха в съзвучие с тихото бръмчене, което проникваше през предпазващите от шума наушници. Натъпканите в тясното помещение хора изпитаха в лека форма чувство за дезориентация и световъртеж. Но никой не стигна до повръщане, никой не се паникьоса. Неприятното усещане бе посрещнато стоически. Сандекър и Еймс се гледаха един друг, изпълнени с огромно чувство на задоволство.
	След пет дълги минути всичко свърши. Резонансът отмина, оставяйки след себе си почти свръхестествена тишина.
	Пръв реагира Гън. Той свали наушниците си, размаха ръце и извика на капитан Куик.
	— Вратата! Отворете вратата да влезе въздух!
	Куик разбра съобщението. Избута матраците настрани, дръпна резето на вратата и я отвори. Въздухът, който нахлу в помещението, бе пропит с масло от машинното отделение, но всички радушно го посрещнаха, докато сваляха един по един наушниците си. Дълбоко облекчени, че заплахата премина, те започнаха да викат и се смеят като запалянковци, които празнуват победата на любимия им футболен отбор. После бавно, без блъскане, се изнизаха един след друг от складовото помещение и по траповете излязоха на чист въздух.
	Времето за реагиране от страна на Сандекър беше почти нечовешко. Той тичешком изкачи стълбищата до кормилната рубка за време, с което би счупил всеки дотогавашен рекорд, ако имаше поставен такъв. Бързо грабна един бинокъл и излезе на крилото на мостика. Изпълнен с безпокойство, насочи лещите към острова, намиращ се само на петнайсетина метра.
	Както винаги по улиците се движеха коли, оживени групи от любители на слънцето се разхождаха по плажовете. Едва тогава адмиралът изпусна дълбока въздишка и с облекчение се подпря на бордовата ограда, напълно изцеден от всякакви чувства.
	— Пълна победа, адмирале! — каза Еймс, разтърсвайки ръката му. — Вие доказахте, че най-добрите научни умове на страната не допуснаха грешка.
	— Бях благословен с вашия опит и помощ, докторе — отвърна Сандекър и изпита чувството, че от раменете му се свлече огромна тежест. — Аз нищо не съм направил, заслугата е на вас и на вашия екип от умни млади учени.
	Преливащи от възбуда, Гън и Моли прегърнаха Сандекър — немислима постъпка при друг случай.
	— Вие успяхте! — поздрави го Гън. — Благодарение на вашата упоритост са спасени близо два милиона живи същества!
	— Ние успяхме — поправи го Сандекър. — От началото до края усилията бяха на цялата ни група.
	Изведнъж лицето на Гън помръкна.
	— Колко жалко, че Дърк не е тук да види всичко това.
	Сандекър кимна със сериозен вид.
	— Неговият замисъл беше искрата, която ни запали да осъществим проекта.
	Еймс огледа редицата от измервателни уреди, които бе монтирал по време на пътуването от Молокай.
	— Разполагането на отражателя бе точно на място — заяви той със задоволство. — Посоката на движението на акустичната енергия се отклони, както бе предвидено.
	— Накъде върви сега? — попита Моли.
	— Смесени с енергията от другите три минни операции на острова, звуковите вълни се връщат обратно към остров Гладиатор със скорост, по-висока от тази на реактивен самолет. Общата им сила ще трябва да порази подводната му основа след приблизително деветдесет и седем минути.
	— Да можех да видя лицето му!
	— Чие лице? — попита невинно Еймс.
	— На Артър Дорсет — отвърна Моли, — когато частният му остров започне да се люлее и тресе.


	52.

	Двамата мъже и жената бяха залегнали сред група храсти встрани от големия сводест проход в средата на високата стена от вкаменена лава, ограждаща цялото имение на Дорсет. Оттатък прохода тухлена алея за коли заобикаляше просторна, добре поддържана морава и минаваше през огромен порткошер — висока постройка, издадена от лицевата страна на къщата като солиден навес за слизащите и качващите се от колите хора. Цялата алея за коли и къщата бяха осветени от ярки лампи, разположени стратегически по озеленените площи. Влизането се преграждаше от масивен железен портал, който сякаш бе свален от средновековен замък. В самия проход, чиито стени бяха дебели близо пет метра, имаше малко помещение за пазачите.
	— Може ли да се влезе по друг път? — тихо попита Пит.
	— Единствено през сводестия проход се влиза и излиза — отвърна шепнешком Мейв.
	— Няма ли някаква дренажна тръба или малка долчинка, минаваща под стената?
	— Повярвай ми, като момиче, всеки път когато опитвах да избягам от баща ми, винаги се натъквах на проход, изведен от зелените площи.
	— А детектори има ли?
	— По горното протежение на стената има лазерни лъчи с инфрачервени сензори с топлинно втвърдяване, монтирани на различно разстояние един от друг по зелените площи. Всяко нещо, по-голямо от котка, задейства аларма, свързана с помещението на пазачите. Телевизионните камери автоматически се включват и насочват обективите си към нашественика.
	— Колко души са пазачите?
	— Нощно време двама, а през деня четирима.
	— А има ли кучета?
	Мейв поклати глава.
	— Не, татко мрази животните. Никога няма да му простя, когато стъпка една малка птичка със счупено крило, която се опитвах да излекувам.
	— Очевидно, старият Арт си е създал славата на варварин и жесток човек — вметна Джордино. — Да не би да си пада и по канибализма?
	— Той е способен на всичко, както вече сами се убедихте — рече Мейв.
	Пит оглеждаше замислен портала и внимателно преценяваше видимата дейност на пазачите. Изглежда им беше достатъчно да стоят в помещението и да наблюдават охранителните системи. Накрая той се изправи на крака, раздърпа униформата си и се обърна към Джордино.
	— Ще се опитам да вляза чрез блъфиране. Вие стойте спокойно, докато отворя портала.
	Той метна карабината през рамо и извади войнишкия си нож от джоба. Разгъна малкото острие, поряза палеца си и след като изстиска малко кръв, я размаза по лицето си. Когато стигна до портала, падна на колене и хвана решетките с две ръце. После започна да стене тихо, сякаш от болка.
	— Помогнете ми! Имам нужда от помощ!
	От вратата се подаде лице и се скри обратно. След секунди и двамата пазачи излязоха тичешком от охранителния пункт и отвориха портала. Пит се свлече в протегнатите им ръце.
	— Какво се е случило? — попита единият пазач. — Кой те подреди така?
	— Група китайци се измъкнаха през тунела от лагера. Идвах насам по пътя от дока, когато те ме нападнаха отзад. Мисля, че убих двама, преди да се откопча.
	— Трябва веднага да уведомим главния лагер на охранителите — измънка другият пазач.
	— Първо ми помогнете да вляза — изстена Пит. — Мисля, че ми пукнаха черепа.
	Пазачите изправиха Пит на крака и сложиха ръцете му на раменете си. Къде с носене, къде с влачене те го вкараха в будката. Пит бавно започна да свива ръцете си навътре, докато намести вратовете на пазачите в свивката на лактите си. Когато те се притиснаха един в друг, за да минат през вратата, той рязко отскочи назад, заклещи здраво вратовете на двамата мъже и напрегна цялата сила на бицепсите и мускулите на раменете си. Звукът от сблъсъка на двете голи глави отекна тъпо. Мъжете се строполиха на пода, където най-малко два часа щяха да лежат в безсъзнание.
	Пазейки се от детекторите, Джордино и Мейв забързаха към отворения портал и влязоха в охранителния пункт при Пит. Джордино вдигна пазачите така, сякаш бяха сламени плашила и ги настани на столовете край една маса, обърната към редица от видеомонитори.
	— Който и да мине оттук, ще помисли, че са заспали по време на филма.
	С бърз поглед Пит обходи охранителната система и изключи алармите, а Джордино завърза пазачите със собствените им връзки и колани. После Пит се обърна към Мейв.
	— Къде е квартирата на Фергюсън?
	— В една малка горичка зад семейната къща има две къщи за гости. Той е настанен в едната от тях.
	— Сигурно не знаеш в коя точно, нали?
	Тя сви рамене.
	— Откакто избягах в Мелбърн да следвам, сега за първи път се връщам на острова. Ако не греша, той живее в по-близката до семейната къща.
	Те тръгнаха по алеята за коли с твърда, равномерна крачка. Бяха доста изнемощели от принудителната диета и трудностите през последните седмици, за да имат сили да тичат. Най-сетне стигнаха до дома, който според предположенията на Мейв бе обитаван от Джак Фергюсън, надзирателя на Дорсетовите мини на остров Гладиатор.
	Небето на изток започна да просветлява, когато те стигнаха до предната врата. Търсенето отнема доста време. С настъпването на зората тяхното присъствие положително щеше да бъде разкрито. Те трябваше да действат бързо, ако искаха да намерят момченцата, да стигнат до яхтата и да избягат с частния вертолет на Артър Дорсет, преди мракът да се е вдигнал.
	Този път нямаше да се прокрадват тихомълком, нямаше да стъпват безшумно в къщата. Пит тръгна към предната врата, разби я с ритник и влезе вътре. Бързо обхождане с лъча на фенерчето, което бе взел от патрулиращите на скалата, му даде отговор на всичко, което му бе нужно да знае. Фергюсън живееше точно тук. На писалището имаше куп писма, адресирани до него, и един настолен календар. В гардероба висяха грижливо изгладени мъжки панталони и сака.
	— В къщата няма никой — съобщи Пит. — Джак Фергюсън е заминал. Не видях никакви куфари, а половината от закачалките в гардероба са празни.
	— Но той трябва да е тук — настоя Мейв, напълно объркана.
	— Според датите, отбелязани в календара му, Фергюсън е на обиколка в други мини на баща ти.
	Тя огледа празната стая с нарастващо отчаяние.
	— Децата ми ги няма. Много закъсняхме. О, боже, много закъсняхме. Те са мъртви.
	Пит обгърна с ръка раменете й.
	— Те са толкова живи, колкото и ние.
	— Но Джон Мърчант…
	Джордино застана на вратата.
	— Не вярвай на човек с малки светещи очи.
	— Няма смисъл да си губим времето тук — рече Пит, избутвайки Джордино. — Момчетата са в семейната къща, където всъщност винаги са били.
	— Ти не си могъл да знаеш, че Мърчант лъже — предизвика го Мейв.
	Той се усмихна.
	— О, но Мърчант не излъга. Ти сама каза, че децата живеят при Джак Фергюсън в къщата за гости, а Мърчант просто се съгласи с теб. Той реши, че сме наивници и ще се хванем. Е, май че се хванахме, ама само за секунда.
	— Ти си знаел?
	— То се подразбира, че баща ти не би се отнасял лошо със синовете ти. Може да заплашва, но бас ловя, че те са изолирани в моминската ти стая, където си играят, отрупани с играчки, с благоволението на дядо им.
	Мейв го погледна в недоумение.
	— И не ги е насилвал да работят в мините?
	— Вероятно не. Той е упражнявал натиск върху майчините ти инстинкти, за да те накара да си мислиш, че децата ти страдат, та да страдаш и ти. Мръсникът е искал да посрещнеш смъртта си с мисълта, че той ще пороби близнаците, ще ги предаде в ръцете на един садистичен надзирател и ще ги използва до края на живота им. Погледни фактите — Будика и Дирдри са бездетни, следователно твоите момчета са единствените му наследници. Правил си е сметката, че отстранявайки те от пътя си, той ще може да ги възпита и моделира по свой образ и подобие. В твоите очи това е съдба, по-лоша от смъртта.
	Мейв изгледа продължително Пит, изразът й на неверие се замени с проумяване, после тя потрепери.
	— Такава ли глупачка съм била?
	— Чудесно заглавие на песен — вметна Джордино. — Не обичам да помрачавам добрите вести, но този път не мога да не ви обърна внимание, че хората в къщата се разшаваха. — Той посочи прозорците на семейната къща, които светнаха.
	— Баща ми винаги става призори — каза Мейв. — И на нас не ни разрешаваше да се излежаваме след изгрев-слънце.
	— Какво ли не бих дал да седна с тях на закуска — изстена Джордино.
	— Нека да не звуча като ехокамера — намеси се Пит, — но трябва по някакъв начин да влезем в къщата, без да раздразним обитателите.
	— Всичките й стаи имат излаз към вътрешни веранди, с изключение на една. Кабинетът на татко има странична врата, която води към скуошкорта.
	— Какво е това скуошкорт? — попита Джордино.
	— Корт, на който се играе скуош — поясни Пит, после се обърна към Мейв. — Къде се намира моминската ти стая?
	— Оттатък градината, покрай басейна, в източното крило, втората врата вдясно.
	— Тогава натам. Вие двамата тръгвате за момчетата.
	— А ти какво ще правиш?
	— Аз ли? Ще използвам телефона на баща ти и ще му увелича сметката с един междуградски разговор.


	53.

	Атмосферата на борда на „Глоумър Иксплорър“ беше спокойна и празнична. Екипът на НЮМА и персоналът на кораба се бяха събрали в просторния общ салон до камбуза и празнуваха успешното отбиване на акустичното явление. Адмирал Сандекър и доктор Еймс седяха един срещу друг и отпиваха шампанско, налято от бутилка, която капитан Куик бе извадил от личните си запаси, предназначени за специални случаи.
	След направените преценки бе решено антената отражател да бъде извадена от водата и да се демонтира, за да се използва отново, в случай че унищожителните минни операции на „Дорсет Консолидейтид“ не бъдат прекратени и се наложи да се попречи на нова акустична конвергенция, за да няма нови жертви. Отражателният екран беше изваден и корпусът под лунния басейн бе запечатан, а морската вода — изпомпана от кухата му вътрешност. След един час историческият кораб пое обратен курс към Молокай.
	Сандекър се надигна от стола, след като корабният началник свръзки му съобщи, че главният му геолог Чарли Бейкуел го търси спешно по телефона. Той се отдалечи в един по-тих ъгъл на общия салон и извади от джоба си компактен спътников телефон.
	— Да, Чарли?
	— Както разбирам, желателно е да изкажа поздравления — прозвуча ясно гласът на Бейкуел.
	— Успяхме на косъм. Тъкмо разположихме кораба и спуснахме отражателния екран, и конвергенцията стана. Ти къде се намираш?
	— Във вулканичната обсерватория „Джоузеф Мармън“ в Окланд, Нова Зеландия. Имам да ти предавам допълнителни данни от техния геоложки екип. Последните им анализи на енергийния удар на звуковите лъчи, нанесен на остров Гладиатор, не са много обнадеждаващи.
	— А могат ли те да предвидят какви ще са последствията?
	— Със съжаление трябва да кажа, че предварително изчислената магнитуда се оказа по-опасна, отколкото си мислехме в началото — отвърна Бейкуел. — Научих, че двата вулкана на острова се наричат Маунт Скагс и Маунт Уинкълман, на имената на двама от оцелелите на сала от „Гладиатор“. Те са част от верига от потенциално действащи вулкани, които ограждат Тихия океан, известна с името „Огненият пръстен“, и е разположена недалече от едно тектонично плато подобно на платата, разделящи разлома Сан Андреас в Калифорния. Голяма част от вулканичната активност и земетресенията се дължат на разместванията на тези плата. Проучванията показват, че последната най-силна активност на вулканите се е проявила между 1225 и 1275 години от нашата ера, когато те са изригнали едновременно.
	— Доколкото си спомням, ти ми каза, че шансовете да изригнат при удар вследствие на конвергенция е едно към пет.
	— Да, но след като се допитах до мненията на експертите от тукашната обсерватория, намалих съотношението на по-малко от равенство.
	— Не мога да повярвам, че звуковият лъч, пътуващ към острова, има силата да причини изригване на вулкан — рече изуменият Сандекър.
	— Сам по себе си, не — уточни Бейкуел. — Но ние пропуснахме да вземем предвид, че Дорсетовите минни операции правят вулканите силно податливи на външни трептения. Дори една по-лека сеизмична дислокация може да причини вулканична активност от страна на хълмовете Скагс и Уинкълман, тъй като дългогодишното изкопаване на диаманти е намалило до голяма степен вековните залежи, удържащи газовото налягане отдолу. С две думи, ако Дорсет не преустанови изкопните работи, въпрос на време е, преди рудокопачите му да отпушат централния канал и разтопената лава да изригне.
	— Разтопената лава да изригне — повтори механически Сандекър. — Мили боже, какво направихме?! Стотици хора ще загинат!
	— Не бързайте да изповядвате греховете си — рече със сериозен тон Бейкуел. — Нямаме сведения, че на остров Гладиатор има жени и деца. Вие вече спасихте от гибел безброй семейства на остров Оаху. Постъпката ви непременно ще отвори очите на Белия дом и Държавния департамент за заплахата. Срещу „Дорсет Консолидейтид“ ще се предприемат санкции и законни действия, това ви го гарантирам. Без вашата намеса акустичното явление щеше да продължи и бог знае кой пристанищен град щеше да покоси следващата зона на конвергенция.
	— И все пак… може би трябваше да наредя отражателният екран да отклони звуковите вълни към някой необитаем остров — рече бавно Сандекър.
	— И да наблюдавате как поразява някоя нищо неподозираща риболовна флотилия или екскурзионен кораб ли? Всички ние сме на мнение, че това беше най-безопасният път.
	— Искаш да кажеш, че нямам друг избор, освен да приема сегашното положение.
	— Според доктор Еймс кога звуковата вълна ще стигне до остров Гладиатор? — измести темата Бейкуел, за да разсее чувството за вина у Сандекър.
	Адмиралът погледна часовника си.
	— След двайсет и една минути.
	— Значи още има време да бъдат предупредени обитателите да напуснат острова.
	— Моите хора във Вашингтон вече се опитаха да предупредят управата на „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ за възможната опасност — каза Сандекър. — Но по заповед на Артър Дорсет всички връзки между острова и външния свят били прекъснати.
	— Май че Дорсет едва ли не е искал нещо да се случи.
	— Той не желае да рискува преди крайния си срок.
	— Все пак съществува вероятност да не се стигне до изригване. Нищо чудно енергията на звуковия лъч да се разпръсне преди сблъсъка.
	— Според изчисленията на доктор Еймс тази вероятност е малка — каза Сандекър. — Какви са твоите предположения за най-лошото?
	— Маунт Скагс и Маунт Уинкълман са описани като щитови вулкани, които при предишна активност са образували хълмове с меки склонове. Този вид рядко изригва силно като тези с шлаковите конуси, само че Скагс и Уинкълман не са обикновени щитови вулкани. Последното им изригване е било много силно. Експертите от тукашната обсерватория очакват изригвания около основата или склоновете на хълмовете, които ще доведат до реки от лава.
	— Ще може ли някой на острова да оцелее след такъв катаклизъм? — поинтересува се адмиралът.
	— Зависи от коя страна ще стане изригването. Но ако вулканите почнат да бълват в посока на запад, към обитаемата част на острова, едва ли.
	— А ако бълват на изток?
	— Тогава вероятността някой да оцелее леко се увеличава, дори и отраженията от достатъчна сеизмична активност да разруши повечето, ако не всички постройки на острова.
	— Има ли опасност изригването да причини силно вълнение на водата около него?
	— Нашите анализи не сочат сеизмична дислокация със сила, която да причини огромна активност на приливите — поясни Бейкуел. — Поне не с магнитуда на бедствието в Кракатоа, близо до Ява, през 1883 година. Бреговете на Тасмания, Австралия и Нова Зеландия няма да бъдат залети от вълни, по-високи от метър и половина.
	— Това е добре — въздъхна Сандекър.
	— Ще ви се обадя пак, когато узная нещо повече — каза Бейкуел. — Надявам се, че ви представих най-лошото и занапред всяка вест ще е добра.
	— Благодаря ти, Чарли. И аз се надявам да е така.
	Сандекър изключи телефона и постоя известно време замислен. Лицето му не издаваше тревога и лошо предчувствие, той нито примигваше нервно, нито бе стиснал устни, но под привидното спокойствие бушуваше огромен страх. Дори не забеляза кога се бе приближил Руди Гън, докато не почувства потупване по рамото.
	— Адмирале, пак ви търсят по телефона. От кабинета ви във Вашингтон.
	Сандекър включи апарата и заговори:
	— Сандекър слуша.
	— Адмирале? — долетя познатият глас на дългогодишната му секретарка Марта Шерман; обичайният й официален тон сега бе напрегнат от вълнение. — Моля, изчакайте така, ще ви препредам обаждане за вас.
	— Много ли е важно? — попита раздразнен той. — Нямам настроение за делови разговори.
	— Повярвайте ми, ще държите да проведете този разговор — с радостна възбуда настоя тя. — Момент само да ви включа.
	Последва пауза, после Сандекър каза:
	— Ало? Кой се обажда?
	— Добро утро от края на света, адмирале. Какво има, та се мотате край синия Хаваи?
	Сандекър не беше от хората, които се разтреперваха в дадени случаи, но този път се разтрепери и изпита чувството, че палубата пропада под краката му.
	— Дърк! Мили боже, ти ли си?
	— Всичко, което е останало от мен — отвърна Пит. — Тук съм с Ал и Мейв Флечър.
	— Не мога да повярвам, че си жив — рече Сандекър и сякаш ток премина през вените му.
	— Ал каза да му запазите една пура.
	— Как е този малък дявол?
	— Сприхав, защото не му позволявам да яде.
	— Когато научихме, че Артър Дорсет ви е захвърлил на произвола на морето и на пътя на тайфун, аз преобърнах земя и небе, за да бъде предприето масирано претърсване, но дългата ръка на Дорсет пресече опитите ми за спасяването ви. След като минаха три седмици без никаква вест от вас, решихме, че сте загинали. Разкажи ми как преживяхте цялото това време.
	— Дълга история — рече Пит. — По-скоро вие ме запознайте с днешното положение на акустичното явление.
	— Тази история е много по-заплетена от вашата. Ще ти я разкажа с пълните подробности, когато се видим. Къде сте сега вие тримата?
	— Успяхме да стигнем до остров Гладиатор. В момента се намирам в домашния кабинет на Дорсет и ползвам телефона му.
	Сандекър изтръпна от ужас.
	— Не говориш сериозно, нали?
	— Божата истина е. Смятаме да отвлечем близнаците на Мейв и да отпрашим през Тасманово море към Австралия. — Той го каза с такъв тон, сякаш си вървеше спокойно по улицата на път да си купи хляб.
	Ледени тръпки изместиха досегашната тревога на Сандекър, но това бяха тръпки, породени от безпомощност. Новината му дойде толкова неочаквано, толкова внезапно, че в продължение на няколко секунди той не беше в състояние да продума, докато гласът на Пит не го извади от шока.
	— Адмирале, там ли сте още?
	— Чуй ме добре, Пит! — заговори припряно Сандекър. — Животът и на тримата ви е в огромна опасност! Изчезвайте от острова! Веднага изчезвайте!
	Настъпи кратко мълчание.
	— Съжалявам, сър, но не разбирам…
	— Нямам време да ти обяснявам — прекъсна го Сандекър. — Мога да ти кажа само, че след по-малко от двайсет минути звуков лъч с невероятна сила ще се блъсне в остров Гладиатор. Ударът ще причини сеизмичен резонанс, от който се предвижда вулканите в двата края на острова да изригнат. Ако изригването стане в западната част, оцелели няма да има. Вие тримата трябва да избягате в морето, докато е време. Никакви разговори повече! Прекъсвам всички връзки.
	Сандекър затвори телефона. Проумяването, че несъзнателно и лекомислено бе подписал смъртната присъда на най-добрия си приятел, го правеше неспособен за нищо оттук нататък.


	54.

	Потресаващото съобщение прониза Пит като кама. Той погледна през големия панорамен прозорец вертолета върху яхтата, завързана за кея в лагуната. Прецени, че разстоянието е малко под километър. С товара от две малки деца щяха да са им необходими цели петнайсет минути, за да стигнат до дока. Без никакъв превоз — като кола или камион, едва щяха да се поберат във времето. Минутите за предпазливи действия отлетяха и сякаш никога не ги беше предвиждал. Джордино и Мейв сигурно вече са открили децата. Трябваше да са ги открили. Ако не, значи е станало нещо ужасно.
	Той отмести поглед към Маунт Уинкълман, после го плъзна над седловината на острова и го спря върху Маунт Скагс. Двата хълма изглеждаха измамно спокойни. Като гледаше сочната зеленина на дърветата в дефилетата, насичащи склоновете, беше му трудно да си представи двата хълма като заплашителни вулкани, като спящи великани, които всеки момент щяха да избълват смърт и разрушение във вид на газова пара и течна лава.
	Бързо, но без паническа припряност, той стана от кожения стол на Дорсет и заобиколи бюрото. Миг след това рязко спря и се смрази на място насред стаята — двукрилата врата, водеща към вътрешността на къщата, се отвори и срещу него се зададе Артър Дорсет.
	Той носеше чаша с кафе в едната ръка и папка с документи под мишница. Беше облечен със смачкани памучни панталони, риза, която навремето е била бяла, но сега жълтееше, и папийонка. Личеше, че мислите му са някъде другаде. Почувствал друго присъствие в кабинета си, той вдигна поглед повече от любопитство, отколкото от изненада. Като видя, че неканеният гост е с униформа, отначало взе Пит за човек от охраната. Отвори уста, за да попита каква е причината на влизането му тук и мигом се вцепени от изумление. Лицето му доби вид на бледа маска, изразяваща уплаха и озадаченост. Папката му се изхлузи на пода и листовете се изплъзнаха от нея във вид на колода карти, разперена като ветрило. Дланта му с чашата се отпусна и кафето се разля по панталона и килима.
	— Но нали си мъртъв! — ахна той.
	— Нямаш представа колко съм радостен да ти докажа, че грешиш — отбеляза Пит, доволен, че вижда Дорсет с превръзка на едното око. — Ама като те гледам, ти наистина имаш вид, сякаш виждаш пред себе си призрак.
	— В онази буря… няма начин да сте оцелели в бурното море. — В едното му черно око проблесна искрица, издаваща бавното, но сигурно възвръщане на самообладанието му. — Как е било възможно?
	— Благодарение на градивно мислене и войнишкия ми нож. — Боже мой! Колко е огромен този човек, помисли си Пит, добре че аз съм този, който е насочил оръжие.
	— А Мейв… мъртва ли е? — Той говореше колебливо и оглеждаше карабината в ръцете на Пит, с прицелено в сърцето му дуло.
	— Самата мисъл, че страхотно ще те вбеся и разочаровам, ме прави щастлив да ти съобщя, че тя е жива и здрава и всеки момент ще си прибере внуците ти. — Пит закова зелените си очи в неговото черно. — Кажи ми, Дорсет, как ще оправдаеш намерението си да убиеш собствената си дъщеря? Нима една самотна жена, която се опитва просто да изгради себе си като личност, представлява заплаха за имотите ти? Или причината е в синовете й, които искаш да имаш само за себе си?
	— За мене беше особено важно империята да бъде поддържана след смъртта ми от преките ми наследници. Мейв отказа да приеме това.
	— Имам новина за теб. Империята ти всеки момент ще се сгромоляса върху главата ти.
	Дорсет не разбра за какво говори Пит.
	— Смяташ да ме убиеш ли?
	Пит поклати глава.
	— Не аз съм твоят палач. Вулканите на острова ще изригнат. Да бъдеш погълнат от огнената лава, Артър, е напълно подходящ край за човек като теб.
	Дорсет се овладя и леко се усмихна.
	— Що за глупости приказваш?
	— Много е сложно за обяснение. Не съм запознат изцяло с техническите подробности, но го научих от достоверен източник. Просто ще трябва да ми повярваш.
	— Ти си напълно смахнат.
	— „Маловерецо, защо се усъмни?“*
	[* Матей 14:31 (Библ.). — Б.пр.]
	— Ако ще стреляш — заговори Дорсет и в черното му като въглен око засвяткаха гневни пламъчета, — направи го веднага, бързо и точно.
	Пит се усмихна равнодушно. Мейв и Джордино трябваше вече да се появят. Засега Артър Дорсет му бе нужен жив, в случай че приятелите му попаднат в ръцете на охраната.
	— Съжалявам, но нямам време. А сега, ако обичаш, обърни се и тръгни нагоре по стълбите към спалните.
	— Внуците ми! Не можете да ми вземете внуците — промълви той, сякаш изричаше божествено свидетелство.
	— Поправка — децата на Мейв.
	— Изобщо няма да успеете да минете през охраната.
	— Двамата на портала вече са… как да кажа… извадени от строя.
	— Значи ще трябва да ме убиеш хладнокръвно, а бас ловя, че няма да ти стигне смелостта да го направиш.
	— Интересно, защо хората си мислят, че не мога да гледам кръв? — Пит обгърна с пръст спусъка на карабината. — Хайде, Артър, тръгвай, че ще прострелям ушите ти.
	— Ами давай тогава, гаден страхливецо! — изсъска Дорсет. — Вече изби едното ми око.
	— Ти май още не си наясно с положението, така ли? — Буен гняв изпълни Пит от наглата войнственост на Дорсет. Той вдигна леко карабината и внимателно натисна спусъка. Оръжието издаде силен пукот през заглушителя и парче от лявото ухо на Дорсет изхвръкна върху килима. — Хайде, тръгвай към стълбите. Едно погрешно движение, и ще получиш куршум в гръбнака.
	В хищническото черно око нямаше и следа от болка. Дорсет разтегли устни в зловеща усмивка, от която Пит неволно потрепери. После сложи ръка върху разкъсаното си ухо и се обърна към вратата.
	В този момент в кабинета влезе Будика, изправена величествено, облечена с копринена рокля, която подчертаваше извивките на съразмерното й тяло, и стигаше до средата на коленете й. Тя не разпозна Пит в униформата на пазача, нито забеляза, че баща й току-що е пострадал.
	— Какво стана, татко? Стори ми се, че чух изстрел… — И тогава видя, че през пръстите на ръката му, притиснала ухото, тече кръв. — Но ти си ранен!
	— Имаме неканени гости, дъще — рече Дорсет.
	Той сякаш имаше очи на тила си — толкова беше сигурен, че вниманието на Пит се отклони за миг към Будика. Отначало тя не разбра за какво говори баща й. Когато се спусна към него, за да види раната му, с крайчеца на окото си зърна лицето на Пит. За част от секундата по лицето й се изписа объркване, после изведнъж го позна и очите й се отвориха широко.
	— Не… не, това е невъзможно!
	За този миг на отвличане на вниманието Дорсет бе подготвен. С рязко движение той се извъртя, перна с ръка цевта на карабината и я изби настрани.
	Пит инстинктивно натисна спусъка. Дъжд от куршуми се посипа върху портрета на Чарлс Дорсет над камината. Физически изтощен и нестабилен от безсъние, времето за реагиране на Пит се оказа малко по-дълго, отколкото бе нужно. Напрежението и преумората през последните три седмици си казаха думата. Като в забавен каданс той видя как карабината се отскубна от ръцете му, полетя през стаята и изчезна зад прозореца.
	Дорсет се нахвърли върху Пит като разярен носорог. Пит се вкопчи в него, полагайки усилия да се задържи на краката си. Но по-тежкият мъж движеше огромните си юмруци като пилотонабивачи и се опитваше да забие палци в очите му. Пит въртеше глава, за да се предпази, но един юмрук го улучи отстрани по главата, над ухото. Искри му излязоха от очите и главата му се замая. Той отчаяно се сви надве и се извърна на една страна, за да избегне градушката от удари по главата.
	Дорсет се надвеси над него, но Пит успя да отскочи в противоположната посока. Някогашният копач на диаманти бе изпращал мнозина в болница, удряйки само с юмруци, подпомаган от раменете и свити в лактите ръце, набити от мускули. По време на буйната си младост в мините той се бе перчил, че никога не прибягва до ножове и огнестрелни оръжия. Достатъчни му бяха едрото телосложение и силата му, за да отстрани от пътя си всеки, който се осмелеше да му излезе насреща. Дори в по-късните години, когато повечето мъже се отпускаха, Дорсет поддържаше тяло, яко като гранит.
	Пит тръсна глава, за да проясни погледа си. Чувстваше се като пребит професионален боксьор, който отчаяно се бе подпрял на въжето и чакайки удара на гонга да извести края на рунда, се мъчеше отново да вкара в ред мислите си. На пръсти се брояха майсторите по бойните изкуства, които можеха да надвият силното мускулесто тяло на Дорсет. Пит започна да си мисли, че единствено пушка за слонове би усмирила търговеца на диаманти. Да можеше сега Джордино да се прицели от хълма! Е, Пит поне разполагаше с деветмилиметров автоматичен пистолет. Съзнанието му трескаво запрехвърля всички осъществими ходове, отхвърляйки онези, които щяха да доведат само до счупване на кости. Използвайки писалището като преграда, той се местеше насам-натам около него, за да печели време, без да изпуска Дорсет от поглед. Насили се да се усмихне и лицето му изтръпна от болка.
	Още навремето, от немалкото побоища и разпри по кръчмите, Пит бе научил, че ръцете и краката не можеха да заместят столовете, бирените халби и всеки друг предмет подръка, способен да чупи черепи. Той се огледа за най-близкото такова оръжие.
	— А сега какво, старче? Ще почнеш да ме хапеш с развалените си зъби ли?
	Обидата произведе желания ефект. Дорсет изрева като обезумял и отметна крак към слабините на Пит. Но закъсня с част от секундата и токът на обувката му само леко закачи бедрото на Пит. Тогава той прескочи писалището. Пит спокойно отстъпи крачка назад, грабна една лампа с метална стойка и замахна с всичката си възобновена от гняв и омраза сила.
	Дорсет вдигна ръка, за да отблъсне удара, но и този път закъсня. Лампата го улучи по китката, пукни я и се заби в рамото му, счупвайки ключицата с остър звук. Той нададе вой като ранено животно и отново се нахвърли върху Пит с поглед, изпълнен с дива злоба, примесена с болка и ярост. Замахна силно към главата на Пит.
	Пит се наведе и заби надолу поставката на лампата. Тя засегна пищяла на Дорсет малко под коляното, от което кракът му се отметна по инерция и изби лампата от ръката на Пит. Чу се тъп удар върху килима. Дорсет отново нападна Пит, и то така, сякаш изобщо не бе ранен. Вените на врата му силно пулсираха, очите му святкаха гневно, от краищата на сцепените му, полуотворени устни капеше слюнка. Той като че ли се усмихваше. Изглежда, бе полудял. Замънка несвързани брътвежи и понечи пак да скочи към Пит.
	Дорсет така и не успя да стигне жертвата си. Десният му крак се огъна и той се строполи по гръб на пода. Ударът, който Пит му бе нанесъл с поставката на лампата, бе счупил пищяла му. Този път Пит реагира като котка. С мълниеносно движение се намери върху писалището, напрегна се и се приготви за скок.
	Пит се хвърли върху Дорсет и с подметки и токове започна да тъпче врата му. Злобното лице, едното блестящо черно око и оголените пожълтели зъби като че ли бяха застинали в ужас. Едната му огромна ръка се протегна във въздуха. Краката му ритаха напосоки. От гърлото му се изтръгна отчаян животински вик — противен бълбукащ звук, идещ от спуканата му дихателна тръба. После тялото на Дорсет се отпусна, садистичният блясък в окото му угасна — животът го напусна.
	Пит успя по някакъв начин да се задържи прав, дишайки тежко през стиснати зъби. Бе отместил поглед към Будика, която по необясними причини не бе направила никакъв опит да помогне на баща си. Тя гледаше мъртвото тяло върху килима с незаинтересования, но любопитен поглед на свидетел на трагично пътно произшествие.
	— Вие го убихте — заговори тя накрая с най-обикновен тон.
	— Малцина заслужават смъртта си повече от него — каза Пит, като си пое дъх и започна да разтрива увеличаващата се цицина на главата си.
	Будика отклони вниманието си от мъртвия си баща, сякаш него го нямаше.
	— Трябва да ви благодаря, господин Пит, задето ми поднесохте „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ на сребърна тепсия.
	— Трогнат съм от скръбта ви.
	Тя се усмихна отегчено.
	— Направихте ми услуга.
	— Значи печалбите отиват за обожаваната дъщеря. А Мейв и Дирдри? Те и двете имат право на по една трета от бизнеса.
	— Дирдри ще получи своя дял — отвърна с делови тон Будика. — А Мейв, ако все още е жива, няма да получи нищо. Татко отдавна я отстрани от бизнеса.
	— Ами близнаците?
	Тя сви рамене.
	— На момченцата всеки ден им се случва по някакво премеждие.
	— Както разбирам, не ви е присъщо да сте любяща леля.
	Мисълта за предстоящата катастрофа отново напрегна Пит. След няколко минути вулканите щяха да изригнат. Той се запита дали му бяха останали сили да се пребори с още един член от Дорсетови. Спомни си как се изненада, когато Будика го бе повдигнала и запратила в стената на яхтата край остров Кунгхит. Бицепсите му все още болезнено му напомняха за хватката й. По думите на Сандекър акустичната вълна щеше да се блъсне в острова след минути и щеше да разтърси вулканите. Ако ще умираше, то поне да умреше в битка. Като че ли да бъде превърнат в безформена маса от жена не беше чак толкова страшно, колкото да бъде кремиран от разтопена лава. Ами Мейв и децата й? Не искаше да допусне мисълта, че може да им се е случило нещо лошо — та нали Джордино е там. Те трябва да бъдат предупредени за предстоящия катаклизъм, докато все още има време да напуснат острова живи.
	Дълбоко в себе си беше сигурен, че не може да мери сили с Будика, но трябваше да действа, като използва лекото предимство на изненадата. Мисълта му още не бе се оформила напълно, когато той се втурна тичешком напред с наведена глава и заби рамо в корема на Будика. Атаката завари жената неподготвена, но това не й се отрази, ни най-малко не й се отрази. Тя пое цялата сила на удара, изстена от неочакваната болка и макар че се извъртя и отстъпи няколко крачки назад, остана в изправено положение. Преди самият Пит да запази равновесие, тя го сграбчи с две ръце под мишниците, замахна с него в полукръг и го тръшна в шкафа за книги. Гърбът му се вряза в стъклените вратички, но колкото и да не беше за вярване, Пит успя по някакъв начин да се задържи прав на неустойчивите си крака.
	Той изохка от болка. Имаше чувството, че не бе останала здрава кост по тялото му. Надви болката и отново нападна, нанасяйки на Будика мощен ъперкът, от който бликна кръв. След такъв удар всяка друга жена би изпаднала в несвяст поне една седмица, но Будика само избърса с опакото на ръката шурналата кръв от устата си и се изхили зловещо. После сви юмруци и тръгна към Пит, който бе заел приведена боксьорска поза. Доста необичайна поза за посрещане на една дама, помисли си Пит.
	Той пристъпи напред, наведе се под зверски силния замах на дясната й ръка и отново я удари с последни сили. Почувства, че юмрукът му попадна право в плът и кост, но в следващия миг бе разтърсен от страхотен удар в гърдите. Изпита чувството, че сърцето му е станало на пихтия. Не можеше да повярва, че една жена е способна на такъв силен удар. Преди малко я беше треснал така, че инерцията на юмрука му беше достатъчна да счупи челюстта й, а ето че тя продължаваше да се хили с кървящата си уста и сега си отмъсти с решителен кос удар, който го запрати в каменната камина и изкара целия му въздух от дробовете. Той се прекатури на пода в комична поза и остана така няколко секунди в плен на болката. После, като в мъгла, се надигна първо на колене, а след това се изправи на крака и олюлявайки се, се опита да събере сили за последна атака.
	Будика обаче настъпи отново и яростно заби лакът в гръдния му кош. Той чу как едно или две ребра се пропукаха с остър звук и пронизваща болка раздра гърдите му, когато се свлече на ръце и крака на пода. Загледа тъпо шарката на килима и му се прииска да остане завинаги в това положение. Може би беше мъртъв и цялата работа се сведе дотук — до една шарка на килима.
	Напълно отчаян, той разбра, че не е в състояние да продължи битката. Пипнешком затърси ръжена на камината, но зрението му беше замъглено, а движенията му — съвсем некоординирани, за да го намери и сграбчи. С неясен поглед видя как Будика се наведе, хвана го за крака и с всички сили го запокити в другия край на стаята, където той се блъсна в отвореното крило на вратата. После тя пак се приближи, хвана го с една ръка за яката и му заби размазващо кроше в главата, малко над окото. Пит остана да лежи пред прага на безсъзнанието, потънал в болки, съзнавайки, но без да чувства, как от зейналата рана над лявото му око се стича кръв.
	Като котка, която си играе с мишка, Будика скоро щеше да се умори от играта и да го убие. Със замаяна глава, движен като по чудо от сила, за която дори не предполагаше, че му е останала, Пит бавно и с мъка се изправи на крака, сигурен, че ще е за последен път.
	Будика стоеше до трупа на баща си и се хилеше самодоволно. Изразът на лицето й говореше за пълното й надмощие.
	— Време е да идеш при баща ми — рече тя; гласът й беше дълбок, леден и неустоим.
	В този момент Пит видя как злобата по лицето на Будика бавно се стопи. Една ръка го избута внимателно настрана и в домашния кабинет на Дорсет влезе Джордино.
	Той загледа пренебрежително Будика и рече:
	— Това странно хрумване е мое.
	Точно тогава на прага се появи и Мейв, хванала за ръце две малки русокоси момченца. Тя премести поглед от кървящото лице на Пит към Будика и оттам — към тялото на баща й на пода.
	— Какво се е случило с татко?
	— Получи възпаление на гърлото — смотолеви Пит.
	— Извинявай, че закъснях — заговори спокойно Джордино. — Няколко души от прислугата се оказаха големи закрилници на децата. Заключиха се в една стая заедно с момченцата. Отне ми известно време, докато разбия вратата. — Той не поясни какво е направил с прислужниците. Подаде на Пит взетия от Джон Мърчант деветмилиметров автомат. — Щом печели, застреляй я.
	— С удоволствие — отвърна Пит с поглед, изпразнен от съчувствие.
	От израза на Будика беше изчезнала всякаква следа от увереност. Беше изчезнало и очакването да победи неприятеля си. Този път тя трябваше да се бори за живота си и щеше да използва всяка долна хитрина на уличния бой, на която я бе научил баща й. Предстоеше нецивилизован мач по бокс и карате. Тя зае поза, в готовност да нанесе смъртоносен удар, оставайки нащрек за пистолета в ръката на Пит.
	— Значи и ти възкръсна от мъртвите — изсъска тя.
	— Ти никога не си напускала сънищата ми — отвърна Джордино и свивайки устни, й изпрати въздушна целувка.
	— Жалко, че си се спасил, за да умреш в дома ми…
	Грешка. Будика изгуби половин секунда в празни приказки. Джордино се нахвърли върху нея като подгонен звяр, сви крака и после мигом ги изпъна, забивайки стъпала в гърдите на Будика. Тя се преви надве и изохка от силна болка, но незнайно как успя да се задържи на място и сграбчи Джордино за китките. После се прехвърли заднешком зад писалището, влачейки мъжа със себе, и се просна по гръб на пода. Джордино, останал да лежи по корем върху плота на писалището и провесил глава над нея, изглеждаше беззащитен с протегнатите и събрани пред лицето му ръце.
	Будика го гледаше право в очите. Злобната й усмивка отново се появи, докато държеше жертвата си безпомощна в стоманената си хватка. Тя го стисна още по-здраво и изви китките му с намерението да ги счупи с амазонската си сила. Това беше хитър ход. По този начин обезсилваше Джордино, като в същото време използваше тялото му като щит, докато извади револвера, който Артър Дорсет държеше в долното чекмедже на писалището си.
	Пит, който чакаше сигнал от приятеля си, за да стреля, не беше в състояние да се прицели точно с пистолета си в Будика, намираща се под писалището. Трябваше просто да е в съзнание, това беше всичко, което можеше да направи, за да не изпадне в колапс; зрението му все още бе замъглено от удара в главата. Мейв се бе свила до него и притискаше децата до себе си, за да не гледат жестоката сцена.
	Джордино създаваше впечатлението, че лежи неподвижен, сякаш бе приел поражението, без да се отбранява, а Будика продължаваше да извива назад китките му. Копринената й рокля бе се смъкнала от раменете й. Мейв, която се бе вторачила в едрите рамене и изпъкналите мускули, тъй като за първи път виждаше сестра си разголена, беше изумена от гледката. После погледът й се измести към трупа на баща й, проснат върху килима. В очите й нямаше тъга, само ужас от неочакваната му смърт.
	В този момент Джордино, който като че ли бе пазил силите си досега, бавно изпъна нагоре китките и дланите си така, сякаш вдигаше тежести. По лицето на Будика се изписа израз на объркване, последван от изумление. После тялото й потрепери, когато тя напрегна всички сили, за да надвие неумолимото движение нагоре. Изведнъж почувства, че не може да удържи китките му и хватката й се отпусна. Тя мигом се нахвърли към очите му, но Джордино очакваше това и отблъсна ръцете й. Преди още Будика да се съвземе, Джордино се прехвърли над писалището и се стовари върху нея, като заклещи тялото й с крака и притисна ръцете й към пода. Неспособна да помръдне от сила, каквато изобщо не очакваше, Будика се замята като обезумяла, мъчейки се да се освободи. С отчаяни усилия тя се опита да стигне чекмеджето с револвера, но коленете на Джордино държаха ръцете й здраво прилепнали до тялото й.
	Джордино огъна мускулите на ръцете си и след миг дланите му обгърнаха врата й.
	— Какъвто бащата, такава и дъщерята — озъби й се той. — Върви при него в ада!
	Будика съзна с болезнена сигурност, че не я чака нито свобода, нито милост. Тя беше в пълен плен. Тялото й потрепери от ужас, докато набитите му ръце изцеждаха живота от нея. Опита се да извика, но издаде само писклив стон. Унищожителната хватка нито за миг не се отпусна, когато лицето й се изкриви от болка, очите й се изцъклиха, а кожата й започна да посинява. Иначе добродушното лице на Джордино, с неизменната си иронична усмивка, сега остана безизразно, докато затягаше все повече хватката си.
	Мъчителната драма приключи едва когато тялото на Будика се изви от спазъм и застина — силата й се бе оттекла от нея и тя се отпусна. Без да разхлабва пръсти от врата й, Джордино издърпа огромната жена от пода и качи тялото й върху писалището.
	Мейв гледаше с патологично любопитство и ужас как Джордино разкъсва копринената рокля на Будика. После изпищя и извърна глава с чувството, че й прилошава от гледката.
	— Ти разкри загадката, партньоре — каза Пит, мъчейки се да съсредоточи мислите си изцяло към онова, което виждаше.
	Джордино леко наклони глава на една страна, погледът му беше студен и сдържан.
	— Разбрах го от мига, в който здравата ме цапардоса по челюстта, като бяхме на яхтата.
	— Трябва да тръгваме. Всеки момент целият остров ще избухне в дим и пепел.
	— Какво има пак? — попита бездушно Джордино.
	— Ще ти опиша картината по-късно. — Пит погледна към Мейв. — Какво имате в близост до къщата като превоз?
	— В гаража, залепен за къщата, има две миниколи, които татко използва… използваше, за да обхожда мините.
	Пит вдигна на ръце едното от децата.
	— Ти кой си?
	Изплашено от кръвта, стичаща се по лицето на Пит, момченцето смънка:
	— Майкъл. — После посочи към братчето си, който вече беше в ръцете на Джордино. — А той е Шон.
	— Качвал ли си се на хеликоптер, Майкъл?
	— Не, ама много ми се е искало.
	— Желанието ти ще бъде изпълнено — засмя се Пит.
	Преди да побърза да излезе от кабинета, Мейв се обърна и хвърли последен поглед към баща си и Будика, която до този момент бе мислела за своя сестра, сестра, която винаги се бе държала надменно и често бе изразявала неприязънта си към нея, но все пак й беше сестра. Значи баща им е пазил дълбоко тази тайна, понасял е срама и го е криел от света. Призля й, когато след толкова години разкри, че всъщност Будика е мъж.


	55.

	В гаража отстрани на къщата те откриха превозните средства, използвани от Дорсет на острова — компактен модел на коли, произвеждани в Австралия и наричани холдени. Изработвани по поръчка, те нямаха врати, за да се улеснява качването и слизането, и бяха боядисани в яркожълт цвят. Пит изпита безкрайна признателност към покойния Артър Дорсет, задето бе оставил ключа в ключалката за запалването на една от колите. Всички бързо се качиха в нея, като Пит и Джордино седнаха отпред, а Мейв и децата — на задната седалка.
	Пит запали двигателя и включи на първа скорост. Натисна педала за газта и колата рязко потегли напред.
	Като стигнаха портала, Джордино скочи от колата и отвори крилата. Вече излизаха на главния път, когато насреща им се зададе открит камион, натоварен с мъже от охраната, който се движеше в обратната посока.
	Пит си помисли: „Това трябваше да стане. Някой сигурно е подал сигнал за тревога“. После изведнъж осъзна действителното положение — предстоеше смяна на пазачите. Мъжете, определени да заемат местата си в охранителния пункт до сводестия портал, щяха да бъдат освободени от задълженията си по съвсем различен от досегашните начини.
	— Всички почвайте да махате и да се усмихвате! — нареди Пит. — Създайте впечатлението, че сме едно голямо щастливо семейство.
	Униформеният шофьор намали скоростта на камиона и погледна с любопитство пътниците в холдена, след това кимна и поздрави, без да е сигурен, че е разпознал някого от тях, но предположи, че това са гости на семейството на Дорсет. Камионът вече спираше край портала, когато Пит даде газ и запраши с холдена към дока, който се врязваше в лагуната.
	— Хванаха се — обади се Джордино.
	Пит се усмихна.
	— Но само за шейсет секунди. Толкова им трябва, за да установят, че нощната смяна не дреме от скука.
	Той отби от главния път, обслужващ двете мини, и се насочи към лагуната. Сега целта им беше право към дока. Между тях и яхтата не се изпречваха никакви коли или фургони. Пит не си направи труда да погледне часовника си, но знаеше, че им оставаха по малко от пет или четири минути до предвидения от Сандекър катаклизъм.
	— Те са след нас! — извика Мейв разтревожена.
	И без да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да се увери, и без да трябваше някой да му каже, Пит знаеше, че бягството им към свободата беше застрашено от бързата реакция на охранителите за предприемане на преследване. Единственият въпрос, който мина през ума му, беше, дали двамата с Джордино ще успеят да вдигнат вертолета във въздуха, преди охранителите да се приближат и да ги свалят със стрелба.
	Джордино посочи през предното стъкло към единственото им препятствие — пазача, който стоеше до караулката и наблюдаваше бързото им приближаване.
	— Какво да правим с онзи там?
	Пит върна на Джордино автоматичния пистолет на Мърчант.
	— Вземи това и стреляй по него, ако аз не успея да го сплаша до смърт.
	— Ако не успееш какво да…?
	Джордино нямаше време да продължи. Пит се вряза в солидно построения дървен док със скорост над 120 километра в час, после рязко натисна спирачките, предизвиквайки дълго плъзгане на колата в посока право към караулката. В първия миг стреснатият пазач не знаеше накъде да отскочи и се закова на място, после се хвърли от дока във водата, за да не бъде смазан от предната решетка на колата.
	— Добре се справи — възхити му се Джордино, когато Пит продължи по пътя и закова спирачки до подвижното мостче на яхтата.
	— Бързо! — извика той. — Ал, тичай към вертолета, отвържи въжетата и запали двигателя. А ти, Мейв, вземи децата и идете да чакате в салона на яхтата. Там ще сте на по-безопасно място, ако охранителите дойдат, преди да сме се издигнали. Не излизай оттам, докато не видиш, че перките на витлото са почнали да се въртят. Едва тогава хуквайте към вертолета.
	— Ти къде ще бъдеш? — попита го Джордино, докато помагаше на Мейв да свали децата от колата, а после ги пришпори да тичат към подвижното мостче на яхтата.
	— Ще освободя котвените въжета, за да не могат ония да се качат на борда на лодката.
	Докато откачаше тежките въжета на яхтата от болардите и ги мяташе на борда, Пит целият плувна в пот. Накрая хвърли последен поглед към пътя, водещ към семейната къща на Дорсет. Шофьорът на камиона бе отбил погрешно от главния път и колелата му буксуваха в калното поле. Мъжете от охраната загубиха ценни секунди, преди да излязат отново на пътя за лагуната. Почти в същия момент двигателят на вертолета изкашля и заработи и точно тогава от вътрешността на яхтата долетя изстрел от оръжие.
	Пит се затича по мостчето, изпълнен с огромен страх. Изпита омраза към самия себе си, примесена със злъч, задето изпрати Мейв и децата й на борда на яхтата, без да я провери преди това. Понечи да извади деветмилиметровия пистолет, но се сети, че го бе дал на Джордино. Прекоси тичешком палубата, смотолеви под носа си: „Моля те, Господи!“, отвори рязко вратата на салона и се втурна вътре.
	Свят му се зави, като чу умоляващия глас на Мейв.
	— Недей, Дирдри, моля те, недей и тях!
	Погледът на Пит попадна на зловещата гледка. Мейв седеше на пода, облегната с гръб на шкафа за книги, и притискаше към себе си двете момченца, които плачеха от страх. Кървавочервено петно върху блузата й се уголемяваше от малка дупка в корема над пъпа.
	Насред салона стоеше Дирдри с насочен към децата малък автоматичен пистолет. Лицето и голите й ръце бяха гладки като слонова кост. Беше облечена в тоалет на Емануел Унгаро, очите й гледаха студено, плътно стиснатите й устни образуваха тънка линия. Тя погледна Пит с израз, от който би замръзнал и алкохол. Когато заговори, в гласа й се долови специфичната нотка на умопомрачения човек.
	— Аз знаех, че не си загинал — рече тя бавно.
	— Ти си по-луда от зловредния ти баща и изродения ти брат — отговори с леден тон Пит.
	— Знаех, че ще се върнеш, за да погубиш семейството ми.
	Пит се придвижваше бавно, докато прикри с тялото си Мейв и децата.
	— Това беше акция за изкореняване на болест. Пред Дорсетови Борджиите изглеждат аматьори — продължи Пит, за да печели време и да се приближи с още един сантиметър. — Убих баща ти, научи ли за това?
	Тя кимна бавно; ръката й с пистолета, бяла като мрамор, не трепваше.
	— Прислужниците, които Мейв и твоят приятел заключили в гардероба, знаеха, че останах да спя на яхтата и ми се обадиха. Сега и ти като баща ми ще умреш, но след като довърша Мейв.
	Пит бавно се обърна назад.
	— Мейв вече е мъртва — излъга той.
	Дирдри се наведе настрани, за да огледа сестра си, прикрита от тялото на Пит.
	— В такъв случай можеш да наблюдаваш как ще убия скъпоценните й близнаци.
	— Не! — изкрещя Мейв зад гърба на Пит. — Само не и дечицата ми!
	Дирдри мина всякакви граници, когато вдигна пистолета и заобиколи Пит, за да стреля право в Мейв и децата.
	Гневът на Пит погълна и най-малката следа от здравия му разум и той се нахвърли на Дирдри. Движението му беше светкавично, той видя цевта на автоматичния пистолет, насочен в гърдите му. Не се подлъга да си мисли, че ще успее. Разстоянието между двамата беше твърде голямо, за да го скъси навреме. От два метра Дирдри щеше да се прицели точно.
	Пит почти не усети удара от двата куршума, които се забиха в плътта му. Омразата и злобата, които го изпълваха, бяха достатъчни, за да притъпят всяка болка, да предотвратят всеки ненадеен шок. Той нанесе съкрушителен удар на Дирдри, от който нежните черти на лицето й се изкривиха в противен израз на мъчителна болка. Изпита чувството, че е изкоренил фиданка. Гърбът й се изви и тя се строполи назад върху ниска масичка. Пит се стовари върху нея и я притисна с цялата си тежест. Гръбнакът й се пукна на три места със страхотен звук, наподобяващ чупенето на сухи клонки.
	Странният й, нечовешки вик не събуди никакво съжаление у Пит. Главата й се отметна назад и тя го загледа през замъглените си кафяви очи, които все още издаваха дълбока омраза.
	— Ти ще си платиш… — изстена тя със злост и се вторачи в уголемяващите се кървави кръгове в горната странична част на гърдите на Пит. — Ти също ще умреш. — Пистолетът й все още беше в ръката и тя се опита да се прицели отново в Пит, но тялото й отказа да се подчини на командите на мозъка й. Всички чувства изведнъж я напуснаха.
	— Може би — отвърна той бавно и я погледна с усмивка, бездушна като дръжката на ковчег, уверен, че гръбнакът й е невъзстановимо пукнат. — Но по-добре мъртъв, отколкото парализиран до края на живота си.
	Той се свлече от Дирдри и с несигурна крачка се приближи до Мейв. Тя храбро понасяше раната си и без да й обръща внимание, утешаваше малките момченца, които продължаваха да плачат и треперят от уплаха.
	— Няма нищо, скъпи мои — говореше им тя. — Сега вече всичко ще бъде наред.
	Пит коленичи пред нея и огледа раната й. Кръвта не беше много, малката дупка изглеждаше като прободна рана от тънко острие. Той не можеше да види как врязалият се куршум се е взривил в тялото й, разкъсал е червата и кръвоносните съдове, пробил е дванадесетопръстника и е заседнал между два гръбначни прешлена. Тя имаше вътрешен кръвоизлив и ако не получеше незабавна лекарска помощ, смъртта щеше да я стигне след минути.
	Пит имаше чувството, че сърцето му е пропаднало в бездна, пълна с лед. Инстинктивно му се прииска да изкрещи от горчива скръб, но от устата му не излезе никакъв звук, само печален стон, надигнал се отнякъде дълбоко в него.
	Джордино не можеше да издържа на това бавене. Зората беше пукнала и източното небе над острова вече оранжевееше от изгряващото слънце. Като видя, че камионът с мъжете от охраната препускаше към дока, той скочи от хеликоптера на палубата на яхтата и се наведе под въртящите се перки. Какво, по дяволите, стана с Пит и Мейв, запита се той обезпокоен. Пит не би губил ценни секунди. Котвените въжета висяха отпуснати във водата, а яхтата, поета от отлива, дрейфуваше на трийсетина метра от дока.
	Беше жизненоважно да се действа бързо. Единствената причина, поради която охранителите не стреляха по хеликоптера или яхтата, беше опасението им да не повредят собственостите на Дорсет. Мъжете се намираха на сто метра и все по-бързо се приближаваха.
	Докато напрегнато държеше под око преследвачите, Джордино бе толкова дълбоко погълнат от мисли за причините на закъснението на приятелите си, че не чу лая на кучетата, който се разнесе от всички краища на острова, нито забеляза ятото птици, което внезапно излетя към небето и започна да кръжи в объркани кръгове. Не долови също и странното бучене, придружено с потреперването на земята, както и не забеляза ненадейно развълнувалите се води край лагуната, когато звуковите вълни с изумителната сила, движещи се с огромна скорост, се блъснаха в подводната скала на остров Гладиатор.
	Едва когато се озова на няколко крачки от вратата за главния салон, той погледна през рамо към охранителите. Те стояха като вцепенени на дока, чиято дъсчена настилка се огъваше като морски вълни. Бяха забравили за обектите си на преследване и сочеха към малък облак от сив дим, който се издигаше и разпростираше над Маунт Скагс. Джордино видя как от входа на тунела в склона на вулкана започна да излиза върволица от хора — също като мравки. Изглежда в Маунт Уинкълман също настъпи някакво раздвижване. Тогава се сети за думите на Пит, предупреждаващи за предстоящото превръщане на острова в дим и пепел.
	Той се втурна през вратата в салона, закова се на място и издаде тих стон на мъчителен ужас, когато видя кръвта, която се процеждаше от раните на Пит в гърдите и кръста, малката дупка в корема на Мейв и тялото на Дирдри Дорсет, превито почти надве върху ниската масичка.
	— Господи! Какво е ставало тук?
	Пит го погледна, но не му отговори, а попита:
	— Изригването започна ли?
	— От хълмовете излиза дим, земята се тресе.
	— Значи много сме закъснели.
	Джордино побърза да коленичи до Пит и погледна раната на Мейв.
	— Изглежда много зле.
	Тя вдигна умолителен поглед към него.
	— Моля те, вземи децата и ме остави.
	Джордино тежко поклати глава.
	— Не мога да го сторя. Или всички тръгваме, или всички оставаме.
	Пит се протегна и хвана Джордино за ръката.
	— Няма време. Целият остров ще изригне всеки момент. Аз също няма да успея. Вземи децата и бягай оттук, и то веднага!
	Джордино не можеше да повярва; стоеше вцепенен като ударен от гръм. Летаргичното равнодушие, остроумният му сарказъм го напуснаха. Яките му рамене като че ли се смалиха. Нищо в целия му живот не можеше да го накара да изостави приятеля си от трийсет години в прегръдките на неминуемата смърт. По лицето му се изписа израз на мъчителна нерешителност.
	— Не мога да оставя нито един от двама ви. — Наведе се и промуши ръце под тялото на Мейв, за да я повдигне, после кимна на Пит. — Ще се върна и за теб.
	Мейв отблъсна ръцете му.
	— Не разбираш ли, че Пит е прав? — с отслабнал глас промълви тя.
	Пит му подаде корабния дневник и писмата на Родни Йорк.
	— Погрижи се разказът на Йорк да стигне до семейството му — рече той с ледено спокойствие в твърдия си глас. — А сега, за бога, взимай децата и тръгвай!
	Джордино поклати глава, раздиран от мъка.
	— А ти — не, така ли?
	Навън небето изведнъж беше изчезнало и на негово място се виждаше облак пепел, изригващ от средата на Маунт Уинкълман, придружен от тътнещ звук, който всяваше ужас. Всичко беше почерняло от злокобната черна маса, надвиснала като огромен чадър. След малко последва още по-оглушителна експлозия и запрати във въздуха хиляди тонове разтопена лава.
	Джордино изпита чувството, че душата му се изтръгна от него. Накрая кимна и извърна глава, наскърбените му очи се изпълниха с необичайно проникновение.
	— Е, добре! — И пусна последна шега: — Щом никой тук не ме иска, аз си отивам.
	Пит го хвана за ръката.
	— Сбогом, стари приятелю! Благодаря ти за всичко, което направи за мен.
	— Довиждане! — смънка покрусен Джордино и очите му плувнаха в сълзи. Имаше вид на много стар човек, изпаднал в силен шок. Понечи да каже нещо, но сподави думите си, хвана за ръце децата и се упъти към вратата.


	56.

	Чарлс Бейкуел и експертите във вулканичната обсерватория в Окланд не можеха да погледнат във вътрешността на земята, както можеха в атмосферата и до известна степен в морето. За тях беше невъзможно да предвидят точно какво ще се случи, нито в каква последователност и магнитуд, когато акустичната вълна, тръгнала от Хаваите, се блъсне в остров Гладиатор. За разлика от повечето вулканични изригвания и земетресения, за този случай не им бе предоставено време да изследват предшестващите го явления като предварителни трусове, колебания на подпочвените води и промените в поведението на домашните и дивите животни. Динамиката беше хаотична. Онова, в което учените не се съмняваха, беше, че се заражда една значителна дислокация, а тлеещите пещи дълбоко в недрата на острова щяха да се пробудят и избухнат.
	В този случай резонансът, получен от енергията от удара на звуковата вълна, разтърси разхлабените вече вулканични ядра и предизвика изригванията. Катастрофалните последствия се заредуваха в бърза последователност. Издигайки се от много голяма дълбочина към повърхността на острова, прекомерно нагорещената скала, нараснала по обем и втечнена, веднага тръгна нагоре през пукнатините, отворени от трусовете. Забавяйки се само толкова, колкото да заеме мястото на по-студените и ограждащи го скали, потокът образува подземен резервоар от разтопена маса, познат като магмена кухина, където той натрупваше огромно налягане.
	Възбудител на вулканичния газ бяха водните изпарения, преобразувани в силно нагорещена пара, която изтласкваше магмата към повърхността. Когато водата премине в газообразно състояние, обемът й мигновено нараства близо хиляди пъти и произвежда астрономически огромната мощност, необходима за изригването на вулкан.
	Изхвърлянето на каменни отломки и пепел от издигащите се газови стълбове довежда до буйни изригвания на дим. Макар че по време на изригването не става никакво горене, впечатлението за огън се създава от светлината на електрическото изпразване, отразена от нажежената до бяло скала във водните изпарения.
	При първия земен трус работниците и надзирателите в диамантените мини хукнаха да излизат през изходите на тунелите. Температурата в рудниците се покачваше с невероятна бързина. Никой от пазачите не направи опит да възпре паническото бягство. В ужаса си те поведоха тълпата към морето, приемайки погрешно, че това е най-безопасното място. Онези, които тичаха към върха на седловината между двата вулкана, не съзнаваха, че са се насочили в най-правилната посока за оцеляване.
	Като спящи великани двата вулкана на острова се събудиха отново след векове бездействие. Те се различаваха по жестоките си прояви. Маунт Уинкълман се разбуди първо с поредица от пукнатини, които се отвориха в основата му и отприщиха дълга редица от магмени фонтани, бликащи високо във въздуха. От пукнатините излизаше и се разстилаше огнена завеса. Огромни количества разтопена лава потече по склоновете като необуздана река, която надолу се разширяваше във формата на ветрило и унищожаваше всяка зеленина по пътя си.
	Внезапно извилата се вихрушка от въздушно налягане зашиба с цялата си жестокост дърветата едни в други, докато ги изравни със земята, обгори ги и отнесе овъглените им останки към бреговата ивица. Онези дървета и храсти, които успяха да избегнат търкалящия се ад, останаха да стърчат черни и мъртви. Междувременно земята се отрупа с паднали от небето птици, задушени от газовете и пушеците, които Уинкълман изхвърляше в атмосферата.
	Сякаш ръководена от небесна ръка, безбожната кал се изля върху жилищните постройки на охранителите, но мина на половин километър покрай лагера на китайските работници, спасявайки по този начин живота на близо триста рудокопача. Ужасяваща по обхвата си, калта имаше едно-единствено компенсиращо качество — че се движеше не по-бързо от средната скорост на човешки бяг. Бликащата от Маунт Уинкълман магма нанесе жестоки поражения, но отне малко човешки жертви.
	Дойде обаче и редът на Маунт Скагс.
	Дълбоко от недрата си вулканът, носещ името на капитана на „Гладиатор“, изрева с плътен гърлен звук, наподобяващ грохота на сто товарни влака, минаващи през тунел. Кратерът му изхвърли огромен облак пепел, много по-голям от онзи, който избълва Уинкълман. Той се изви и завихри към небето. Но колкото и злокобен и страховит да изглеждаше, облакът пепел беше само едно въведение към предстоящата драма.
	Западният склон на Скагс не беше в състояние да издържи на огромния напор, идващ от хиляди метра дълбочина. Втечнените скали, превърнали се в нажежена до бяло маса, се устремяваха към повърхността. С неизмеримо силен натиск те пропукаха горния слой на склона и назъбената пукнатина отприщи същински ад от вряща кал и пара, последван от оглушителен взрив, който пръсна магмата на милиони пръски.
	От склона като масивен артилерийски огън започна да изригва с яростен бяс разтопена лава. Огромно количество нажежена магма се изля във вид на пирокластичен поток — буйно съединение от накалени до бяло скалисти частици и нагорещен газ, което се плъзна по повърхността като течна меласа, но със скорост 160 километра в час. Набирайки скорост, потокът напредваше надолу по стръмнината на вулкана с непрестанен грохот, като раздробяваше склона и надигаше страхотна вихрушка пред себе си, която вонеше на сяра.
	Последствията от прекомерно нагрятата пара от пирокластичния поток, докато той неумолимо настъпваше напред, бяха опустошителни; падащият като дъжд огън и парещата кал обгръщаха всичко. Стъклото се стопяваше, каменни постройки се сриваха до основи, всяко органично същество мигом се превръщаше в пепел. Кипящият ужас не оставаше нищо различимо след себе си.
	Буйният поток изпревари покривалото от пепел, което продължаваше да се стеле над острова. След това бушуващата магма се гмурна в сърцето на лагуната, водата закипя и надигна неописуема вихрушка от пара, която във вид на бели стълбове проряза небето. Красивата някога лагуна бързо се скри под противен пласт от сива пепел, а лепкава кал и парчета от развалините поведоха напред катастрофалния поток на смъртта.
	Островът, задоволявал алчността на мъже и жени, островът, който според някои си заслужавал да бъде заличен от лицето на земята, бе напълно унищожен. Пред мъчителния му край се спускаше завеса.
	Преди огнената скала да се стовари върху дока и яхтата, Джордино успя да издигне гладкия вертолет „Агуста Марк II“, английско производство, от палубата на яхтата и се отдалечи на безопасно разстояние от остров Гладиатор. Той не можеше да види целия обхват на разрушението. Закриваше го огромен облак от пепел, чиято височина бе стигнала три хиляди метра.
	Неописуемите изригвания на двата вулкана представляваха не само картина на зловеща гибел, но и на секваща дъха красота. В нея се долавяше също и усещане за нереалност. Джордино изпита чувството, че наблюдава всичко това от ръба на ада.
	Надежда го окрили, когато видя, че яхтата изведнъж се съживи и се плъзна по водата в лагуната към канала, врязан в крайбрежния риф. Малко или повече ранен, Пит бе успял по някакъв начин да приведе в движение плавателния съд. Но колкото и бързо да плаваше яхтата, тя не можеше да изпревари газообразния облак от горяща пепел, който опърляше всичко по пътя си към лагуната.
	Докато наблюдаваше неравното състезание с нарастващ ужас, всяка надежда у Джордино се изпари. Пъкленият поток заля пенестата диря на яхтата, застигна я и се изсипа върху нея, закривайки я от поглед от „Агуста Марк II“. От височина триста метра изглеждаше, че в този адски огън никой не би могъл да остане жив повече от няколко секунди.
	Мъка изпълни Джордино при мисълта, че той е жив, а майката на децата, препасани заедно с предпазния колан на седалката на втория пилот, и приятелят, който му беше като брат, умираха в огнената стихия под него. Проклинайки и изригванията, и безпомощността си, той извърна глава от гледката. Лицето му пребледня, докато пилотираше повече инстинктивно, отколкото с умение. Беше сигурен, че болката дълбоко в него никога нямаше да изчезне. Някогашната му безпогрешна самонадеяност умря заедно с остров Гладиатор. Двамата с Пит бяха извървели дълъг път, като винаги единият беше наблизо, за да помогне в случай на опасност. Пит не е от хората, които умират лесно, си е казвал Джордино стотици пъти, когато му се е струвало, че приятелят му е вече в гроба.
	В Джордино отново просветна искрица надежда. Той хвърли поглед към разходомерите за горивото. Те показваха пълни резервоари. След като огледа една карта, закачена на една дъска под командното табло, той реши да се насочи на запад към Хобарт на остров Тасмания, най-близкото и удобно място за кацане с децата. Предадеше ли веднъж близнаците Флечър в сигурните ръце на властите, той щеше да зареди отново и да се върне на остров Гладиатор ако не за друго, то поне да вземе тялото на Пит, за да го предаде на майка му и баща му във Вашингтон.
	Той нямаше да изостави Пит. Не го беше правил в живота му, нямаше да го направи и в смъртта му. Необяснимо защо започна да му става някак по-леко. След като изчисли времето за полет до Хобарт и обратно до острова, Джордино се разговори с децата, чийто страх бе преминал и те гледаха морето под тях през прозореца на пилотската кабина.
	Зад вертолета островът се превръщаше в неясен силует, наподобяващ очертанията на онзи, който преди сто четирийсет и четири години бе предложил на измършавелите оцелели на сала от „Гладиатор“ още един ден.


	Секунди след като се увери, че Джордино е издигнал вертолета от яхтата и благополучно се бе озовал във въздуха, Пит се изправи на крака, намокри една кърпа, която взе от мивката на бара, и превърза с нея главата на Мейв. След това започна да трупа върху Мейв възглавници, столове, и всякакви мебели, които можеше да вдигне, докато я зари цялата. Тъй като не беше в състояние да направи още нещо, за да я предпази от приближаващото се море от огън, той се дотътри до кормилната рубка, притискайки с ръка коремния мускул, където бе се забил единият куршум, който беше направил малка дупка и се бе загнездил в областта на таза. Другият куршум бе рикоширал в едно ребро и засягайки единия бял дроб, беше минал през задния му мускул. Полагайки огромни усилия да не потъне в черното кошмарно блато, размътващо очите му, той огледа уредите и копчетата на пулта за управление на яхтата.
	За разлика от тези на вертолета, разходомерите за горивото отчитаха празни резервоари. Екипажът на Дорсет не си е правил труда да зарежда, преди да бъде предупреден, че един или повече членове от семейство Дорсет се готви за път. Пит намери съответните превключватели и запали големите турбодизелови двигатели „Блицен Сийсторм“. Те забоботиха на празни обороти, после зацепи двигателните им механизми и бутна напред дроселите. Подът под краката му потрепери, когато носовата част се повдигна и водата зад кърмата се разпени. Той пое кормилото и на ръчно управление се насочи към открито море.
	Посипа се гореща пепел, гъста като пелена. Пит чуваше пращенето и боботенето на приближаващата се огнена вихрушка. Горящи скали падаха като град и докосвайки водата, изсъскваха в облаци от пара, преди да потънат под повърхността й. Те валяха неспирно от небето, изхвърлени на огромно разстояние от страхотното налягане, напиращо от недрата на Маунт Скагс. Гибелният стълб погълна доковете и като че ли предприе преследване на яхтата, напредвайки през лагуната като разярено чудовище, излязло от пламналите дълбини на ада. И тогава, преди Пит да успее да излезе от лагуната, стълбът се стовари с цялата си ярост върху яхтата във вид на вихреща се спираловидна маса, с височина двеста метра. Последва изумително силно изтласкване на кърмата и яхтата бе отхвърлена напред. Радиолокационните и антенните мачти бяха отнесени заедно със спасителните лодки, бордовите парапети и мебелировката на палубата. Лодката се преборваше с пламтящата турбулентност като ранен кит. Горящи скали се пръсваха върху покрива на надстройката и палубите, превръщайки красивата яхта в осакатен и негоден плавателен съд.
	Горещината в кормилната рубка изсушаваше всичко. Пит имаше чувството, че някой е натъркал кожата му с нажежен мехлем. Дишането му стана мъчително, особено поради сплескания му бял дроб. Той трескаво се молеше Мейв да е все още жива отзад в салона. С отчаяни усилия продължаваше да държи здраво кормилото, задъхвайки се от липса на въздух, с дрехи, започнали да пушат и с вече опърлена коса. Прекомерно нагорещеният въздух си проправяше път през гърлото и белите му дробове, докато накрая дишането му се превърна в мъчение. Грохотът на огнената стихия в ушите му се смесваше с ударите на сърцето и с налягането в кръвта му. Единствените му източници за съпротивление на горящата атака бяха равномерното тупкане на двигателите и здравата конструкция на яхтата.
	Когато прозорците около него започнаха да се пропукват, а след това и да се чупят, той вече не се съмняваше, че ще умре. Цялото му съзнание, всеки негов нерв, бяха насочени да движи лодката напред, сякаш можеше с неземна сила на волята да я тласка по-бързо. Но ето че изведнъж гъстата завеса от огън изтъня и изчезна и яхтата излезе на открито. Калната сива вода стана изумруденозелена, а небето — сапфиреносиньо. Огнената вълна и парещата кал най-сетне бяха загубили инерцията си. Пит пое дълбоко чистия солен въздух като плувец, който пречиства кръвта си чрез дишане, преди да се гмурне в дълбоката вода. Той нямаше представа колко тежко е ранен, а и не го интересуваше. Понасяше стоически нетърпимата болка.
	В този момент погледът му бе привлечен от горната част на глава и тяло на огромно морско същество, които се показаха от водата встрани от дясната носова част. Оказа се, че това е огромна змиорка с кръгла глава, широка цели два метра. Устата й беше полуотворена и разкриваше остри като бръснач зъби. Пит изчисли, че ако вълнообразното му тяло бъде разтеглено, дължината му ще стигне между трийсет и четирийсет метра. То се движеше във водата малко по-бавно от яхтата.
	— Значи Базил наистина съществува — смотолеви под носа си Пит в празната кормилна рубка и думите му раздразниха парещото го гърло. Базил май че не е глупав морски змей, предположи той. Огромната змиорка бягаше от нагорещеното си убежище в лагуната към безопасното открито море.
	Щом навлезе в канала, Базил се гмурна към дълбините и махайки с огромната си опашка, изчезна от поглед.
	Пит му кимна за сбогом и отново съсредоточи вниманието си към пулта за управление. Навигаторските уреди вече не работеха. Той се опита да изпрати сигнал за бедствие по радиото и спътниковия телефон, но и те бяха глухи. Явно, че нищо не работеше, с изключение на огромните двигатели, които продължаваха да движат яхтата по вълните. Тъй като не беше в състояние да включи яхтата на автоматично управление, той свърза кормилото с носовата част, насочена на запад към югоизточния бряг на Австралия и включи дросела на малки обороти, за да запази по-дълго привършващото вече гориво. Всеки спасителен кораб, който щеше да се насочи към катастрофата на остров Гладиатор, щеше да забележи осакатената яхта, да спре и да я провери.
	Той насили нестабилните си крака да го отведат обратно при Мейв, силно изплашен, че може би ще намери тялото й в опожарен салон. Със свито сърце прекрачи прага, разделящ салона с кормилната рубка. Просторното помещение изглеждаше така, сякаш горелка бе преминала през него. Дебелата и яка обшивка от стъклено влакно бе попречила до голяма степен на горещината да проникне в преградните стени, но пък стъклата на прозорците я бяха пропуснали. Забележителното беше, че колкото и да бяха обгорени, запалителните материи на диваните и креслата не бяха пламнали.
	Той хвърли поглед към Дирдри. Красивата й доскоро коса сега бе опърлена до черно, очите й бяха отворени и мътни, кожата й имаше цвета на сварен рак. Тънки струйки дим се издигаха от скъпите й дрехи във вид на лека мъгла. Тя приличаше на кукла, която е била метната за малко в пещ и после извадена. Смъртта я бе спасила от живот в неподвижно тяло.
	Без да обръща внимание на собствените си болки и рани, Пит започна трескаво да разравя купчината от вещи и мебели, струпана върху Мейв. Тя трябва да е все още жива, разтревожен си помисли той. Трябва да го е дочакала, независимо от мъката и отчаянието й, че отново е загубила децата си. Той издърпа и последната вещ и я погледна с нарастващ страх. Вълна на облекчение премина през него, когато я видя да вдига глава и да се усмихва.
	— Мейв — промълви той с пресипнал глас и се наведе да я вземе в прегръдките си. Едва тогава забеляза огромната локва кръв, която се бе събрала между краката й върху килима на пода. Той я притисна по-близо до себе си, главата й се облегна на рамото му, устните докоснаха бузата му.
	— Веждите ти — прошепна тя със странна лека усмивка.
	— Какво им е?
	— Изгорели са, както и част от косата ти.
	— Е, не мога всеки път да изглеждам елегантен и красив.
	— За мен винаги си бил такъв. — Тогава очите й се овлажниха от тъга и загриженост. — Спасени ли са децата ми?
	Той кимна.
	— Ал отлетя минути преди да ни застигне огнената вихрушка. Те вече пътуват към безопасен бряг.
	Лицето й беше бледо като лунна светлина. Тя приличаше на крехка порцеланова кукла.
	— Досега не съм ти казвала, че те обичам.
	— Аз го знаех — смънка той, мъчейки се да не се задави.
	— А ти обичаш ли ме, макар и мъничко?
	— Обичам те с цялата си душа.
	Тя вдигна ръка и леко го докосна по обгореното лице.
	— Моят чудат приятел, който непрестанно очаква следващия завой. Притисни ме силно, искам да умра в прегръдките ти.
	— Няма да умреш — каза той, чувствайки как сърцето му се къса, а нищо не можеше да стори. — Двамата с теб ще живеем дълъг живот заедно, ще кръстосваме моретата и ще имаме куп деца, които ще научим да плуват като риби.
	— „Двама скитници в морето, тръгнали да видят свят“ — прошепна тя едва чуто.
	— „А още много свят има да се види“ — допълни Пит думите на песента.
	— Преведи ме през лунната река, Дърк, преведи ме… — Лицето й като че ли се развесели.
	След това клепките й трепнаха и се затвориха. Тялото сякаш увехна като попарено от студ цвете. Лицето й стана спокойно като на кротко спящо дете. Тя бе преминала реката и чакаше на другия бряг.
	— Не! — Гласът му прозвуча като на виещо в нощта ранено животно.
	Пит изпита чувството, че животът е напуснал и него. Той вече не се мъчеше да остане в съзнание. Не се бореше да излезе от черната мъгла, която го бе обгърнала. Отпусна хватката си с действителността и прегърна тъмнината.


	57.

	Намерението на Джордино да извърши бърз полет обратно до остров Гладиатор бе осуетено едва ли не още в самото начало.
	След като използва висококачествената спътникова съобщителна система на „Агуста“, за да уведоми Сандекър, който се намираше на борда на акостиралия край Хаваи „Глоумър Иксплорър“, той се свърза с австралийските и новозеландските части за морски и въздушни спасителните операции и се оказа първият, който съобщи на света за бедствието. По време на последната отсечка на полета му до Хобарт той бе засипван от молби от страна на високопоставени правителствени чиновници и журналисти от новинарските емисии за степента на изригването и броя на жертвите.
	Наближавайки столицата на Тасмания, Джордино прелетя покрай стръмни предпланини, ограждащи Хобарт, чиято търговска част беше разположена на западния бряг на река Дъруент. След като определи местоположението на летището, той установи връзка с диспечерската кула. Ръководителите на полети го насочиха да се приземи в района за военно съсредоточаване, намиращ се на половин километър от главния терминал. Докато правеше кръг над площадката за кацане, с изумление видя огромна тълпа от хора, които крачеха насам-натам из района.
	След като изключи двигателите и отвори пътническата врата, всичко тръгна по реда си. Имиграционните власти се качиха на борда и уредиха влизането му в Австралия без паспорт. Представители на социалните служби поеха грижата за децата на Мейв, като увериха Джордино, че веднага щом открият баща им, ще му ги предадат.
	После, когато Джордино най-сетне стъпи на земята, умиращ от глад и изтощен до крайност, той бе нападнат от армия репортери, които навираха под носа му микрофони и насочваха телевизионни камери към лицето му, задавайки му с кресливи гласове въпроси за изригването.
	Единственият отговор, който даде с усмивка, беше, когато потвърди, че Артър Дорсет е сред първите жертви на бедствието.
	Най-накрая, след като се измъкна от репортерите и стигна в помещението на летищната полиция по охраната, Джордино се обади на завеждащия американското консулство, който с неохота се съгласи да поеме разноските за зареждане на вертолета с гориво, подчертавайки да го ползва само за хуманитарни цели. Обратният му полет за остров Гладиатор се забави още и когато австралийският директор на фонда за подпомагане при бедствия помоли Джордино да натовари на „Агуста“ храни и медикаменти за острова. Джордино благосклонно даде съгласието си и после нетърпеливо закрачи напред-назад по асфалта, чакайки вертолетът да бъде зареден и да бъдат свалени пътническите седалки, за да се отвори място за провизиите, които щяха да се товарят. Той на драго сърце прие плика със сандвичи и няколко бутилки бира, който му подаде един от социалните работници.
	Една кола се приближи и за негова изненада шофьорът му съобщи, че всеки момент ще пристигне Сандекър. Той гледаше човека така, сякаш имаше насреща си луд. Само четири часа бяха минали, откакто разговаря с намиращия се в Хаваи адмирал.
	Объркването му изчезна, когато един двуместен ултразвуков самолет изтребител F-22A на американските военновъздушни сили се изравни с пистата и се приземи. Джордино проследи с поглед как гладката въздушна машина, развиваща скорост до Max 3+, зарулира в посоката, където той бе паркирал вертолета. Капакът на пилотската кабина бе вдигнат и Сандекър, облечен с авиаторски костюм, се показа върху крилото и без да чака стълбичка, скочи на асфалта.
	Той тръгна право към онемелия Джордино и го притисна в мечешка прегръдка.
	— Албърт, не можеш да си представиш колко се радвам да те видя!
	— Щеше ми се повече от нас да сме тук, за да ви посрещнем — рече тъжно Джордино.
	— Безполезно е в този момент да почнем да се утешаваме един друг. — Лицето на Сандекър беше уморено и набръчкано. — Давай да намерим Дърк.
	— Няма ли първо да се преоблечете?
	— Ще си сменя този „междузвезден“ костюм, докато летим. Военноморските сили ще си го получат, след като се върна.
	След по-малко от пет минути, с двата тона от жизненонеобходими продоволствия, завързани в пътническо товарния отсек, те се издигнаха във въздуха и се отправиха над Тасманово море към тлеещите останки от остров Гладиатор.
	На корабите на австралийските и новозеландските военноморски сили за оказване на хуманитарна помощ им бе наредено веднага да потеглят към острова с продоволствия и медицински персонал. Всеки търговски кораб в радиус от двеста морски мили биваше отклоняван, за да предложи всяко възможно съдействие в бедстващия район. Удивителното беше, че жертвите от необхватното разрушение съвсем не бяха толкова много, както се очакваше. Повечето от китайските работници бяха успели да избягат от пътя на огнената буря и потоците лава. Половината от надзирателите на мините бяха оцелели, но от осемдесетте мъже от охраната бяха намерени живи само седем, с тежки изгаряния. Последвалите аутопсии показаха, че повечето от жертвите са починали от вдишване на пепелта.
	В късния следобед силата на изригванията значително отслабна. Бълващата от пукнатините на вулканите магма продължаваше да се стича, но вече на по-малки потоци. Сега и двата вулкана представляваха просто едни сенки на предишните им огромни маси. Скагс съвсем се бе смалил и представляваше едва ли не само един широк, грозен кратер. Уинкълман беше все още масивен хълм, само че с височина почти една трета от предишната.
	Покривалото от пепел продължаваше да се стеле над вулканите, когато Джордино и Сандекър започнаха да снижават към опустошения остров. По-голямата част от западния склон на земната маса създаваше впечатлението, че гигантско гребло го бе разорало до най-долния му пласт. Лагуната представляваше блато, задръстено от останки и плаваща пемза. Малко бе останало от съоръженията на „Дорсет Консолидейтид“. Онова, което не беше погребано под пепелта, стърчеше като руини от една цивилизация, мъртва за хиляди години напред. Колкото до зеленината, тя бе изцяло погубена.
	Сърцето на Джордино се смрази, когато не видя никаква следа в лагуната от яхтата, в която бяха Пит и Мейв. Докът беше изгорял и потънал в покритата с пепел вода до разрушените складови помещения.
	Сандекър беше ужасен. Той нямаше никаква представа за степента на катастрофата.
	— Колко много хора са мъртви! — промълви той. — И то по моя вина, изцяло по моя вина.
	Джордино го погледна с разбиране в очите.
	— На всеки мъртъв тук, други десет хиляди хора дължат живота си на вас.
	— И все пак… — започна мрачно Сандекър, но гласът му се загуби.
	Джордино прелетя над кораба с помощите, който вече бе хвърлил котва в лагуната. Започна да намалява скоростта и се приготви да кацне на мястото, разчистено от инженери от австралийската армия, които бяха се спуснали с парашут в бедстващия район. Низходящата струя от ротора вдигна пепел на огромни талази и закри полезрението на Джордино. Летейки слепешката, той снижи „Агуста“ и докосна тежко земята. Пое дълбоко въздух и въздъхна, когато въртенето на роторите постепенно замря.
	Още не беше се слегнал облакът пепел, когато един майор от австралийската армия, посипан с прах от главата до петите, следван от помощника си, се затича да отвори вратата. Отстъпи назад в товарния отсек, когато Сандекър тръгна да слиза и се представи с широка усмивка:
	— Майор О’Тул. Радвам се да ви видя. Вие сте първата летателна машина за оказване на помощ, която се приземява тук.
	— Нашата мисия е двойна, майоре — каза Сандекър. — Освен че носим продоволствия, дошли сме да търсим наш приятел, който за последен път е бил видян на яхтата на Артър Дорсет.
	О’Тул сви рамене.
	— Нищо не зная. Може да е потънал. Трябва да минат седмици, докато отливите разчистят лагуната достатъчно, за да се предприеме подводно претърсване.
	— Надяваме се яхтата да е успяла да излезе в открито море.
	— Никаква връзка ли не сте установявали с вашия приятел?
	Сандекър само поклати глава.
	— Съжалявам, но вероятността да е избегнал изригванията изглежда твърде малка.
	— И аз съжалявам — рече Сандекър и се загледа в нещо на милиони километри от него, сякаш застаналият на вратата офицер вече го нямаше. После се съвзе. — Да ви помогнем ли да разтоварите вертолета?
	— Ще ви бъдем признателни и за най-малката оказана помощ. Повечето от хората ми се пръснаха да търсят оцелели.
	С помощта на един от офицерите на О’Тул кашоните с храна, вода и медикаменти бяха свалени от товарния отсек и струпани на известно разстояние от вертолета. Неуспехът и покрусата прекратиха разговорите между Сандекър и Джордино, докато двамата се качваха в пилотската кабина, за да се приготвят да отлетят обратно за Хобарт.
	Роторите тъкмо се завъртяха, когато към вертолета се затича О’Тул, размахвайки енергично ръце. Джордино отвори страничния прозорец и подаде глава.
	— Реших, че трябва да ви уведомя — провикна се над шума от двигателя О’Тул. — Моят радист току-що получи съобщение от един кораб с помощи. Забелязана е бедстваща яхта да дрейфува на около двайсет и четири километра северозападно от острова.
	Безпокойството, изписано по лицето на Джордино, изчезна.
	— Спрели ли са, за да проверят за оцелели?
	— Не. Яхтата била много разбита и изглеждала празна. Капитанът много правилно преценил, че първата му задача е да стигне до острова с лекарския екип на борда.
	— Благодаря ви, майоре. — Джордино се обърна към Сандекър. — Чухте ли всичко?
	— Чух! — отвърна Сандекър с рязък тон. — Хайде, вдигай тая машина във въздуха!
	Джордино нямаше нужда от подканване. Десет минути след като бяха излетели, те забелязаха яхтата почти на мястото, съобщено от капитана на кораба. Тя се подмяташе безжизнена сред прииждащите вълни. Беше нагазила ниско във водата с наклон от десет градуса наляво. Надводните й части като че ли бяха пометени от гигантска метла. Величественият й някога сапфиреносин корпус беше обгорял до черно, палубите й бяха покрити с плътен слой сива пепел. Тя беше минала през ада.
	— Летателната площадка изглежда чиста — отбеляза Сандекър.
	Джордино изравни вертолета с кърмата на яхтата и предприе бавно снижаване под лек ъгъл. По морето не се виждаха бели „зайчета“, което предполагаше слаб вятър, но движението на яхтата и наклонът й затрудняваха кацането.
	Той намали мощността и закръжи под ъгъл, съвпадащ с този на яхтата, приготвяйки се да се спусне, когато яхтата се издигне на гребена на някоя вълна. Улучвайки момента, „Агуста“ даде газ, увисна за няколко секунди във въздуха и се спусна към наклонената палуба. Джордино веднага сложи спирачки, за да задържи вертолета на място и изключи двигателя. Кацнаха благополучно и сега мислите им се изпълниха от страх какво ще заварят в яхтата.
	Джордино скочи пръв и бързо застопори с въжета вертолета за палубата. Двамата спряха за миг да си поемат въздух, после прекосиха палубата и влязоха в главния салон.
	Още щом видя двете неподвижни тела, свити в единия ъгъл на салона, Сандекър се обнадежди и заклати глава.
	Той стисна за миг очи, преборвайки се с дълбоката си мъка. Такова страхопочитание внушаваше жестоката гледка, че го скова напълно неподвижен на място. Двамата не издаваха никакви признаци на живот. Скръб прободе сърцето му. Прикованият му в тях поглед се изпълни с тъга и смут. Явно, че и двамата са мъртви, помисли си той.
	Пит държеше Мейв в прегръдките си. Едната страна на лицето му представляваше маска от засъхнала кръв от юмрука на Будика. Целият му гръден кош отпред и отстрани също бе окървавен. С обгорените дрехи, опърлените вежди и коса и изгарянията по лицето и ръцете му той приличаше на човек, жестоко осакатен от взрив. Изглежда, бе умрял в мъки.
	Мейв пък създаваше впечатлението, че е умряла в съня си, без да подозира, че той ще е вечен. Гледайки прекрасното й лице с восъчния гланц на бяла незапалена свещ, Сандекър я оприличи на спяща красавица, която нямаше да се събуди от ничия целувка.
	Джордино коленичи до Пит, отказвайки да приеме, че приятелят му е мъртъв. Той леко разтърси рамото му.
	— Дърк! Кажи ми нещо, приятел!
	Сандекър понечи да издърпа Джордино.
	— Свършил е — прошепна той опечален.
	Тогава, толкова неочаквано, че двамата мъже се смразиха на място, очите на Пит бавно се отвориха. Той се загледа в Сандекър и Джордино с неразбиращ поглед и изглежда изобщо не ги позна. Устните му потрепнаха и отрониха:
	— Да ми прости господ, но аз я изпуснах.


	Пета част
	Прахта се сляга

	58.

	Този път нямаше и следа от напрежението, което изпълваше парижката заседателна зала по време на предишното съвещание. Сега атмосферата беше спокойна, дори ведра. Събрали се да обсъдят последните сделки от международния си задкулисен бизнес, директорите на многостранния съвет по търговията се държаха по-свойски един към друг.
	Когато и последният стол около дългата абаносова маса се зае, председателят изчака тихите разговори да замлъкнат и обяви съвещанието за открито.
	— Господа, много неща се случиха от последната ни среща. Тогава ние бяхме изправени пред заплаха, засягаща международните ни операции с диаманти. Сега, благодарение на природна прищявка, ненавременната смърт на Артър Дорсет осуети плана за разбиването на диамантения ни пазар.
	— Така му се пада на тоя боклук! — вметна през смях изпълнителният директор на диамантения картел. Той едва ли съзнаваше, че триумфът и въодушевлението, които го изпълваха, се дължи на факта, че надвисналата заплаха бе премахната случайно, без дори да се води някаква битка.
	— Ами да! Точно така, пада му се! — извикаха едновременно няколко гласа.
	— Радостен съм да ви съобщя — продължи председателят, — че пазарната цена на диамантите се е повишила рязко през последните няколко дни, докато цените на цветните скъпоценни камъни съществено са спаднали.
	От другия край на масата заговори сивокосият мъж, принадлежащ към едно от най-богатите семейства в Америка и бивш държавен секретар.
	— Какво може да възпре директорите на „Дорсет Майнинг Консолидейтид“ да продължат осъществяването на програмата на Артър за обезценяване на диамантите по цялата му дълга верига от бижутерски магазини?
	Белгийският индустриалец от Антверпен махна с ръка, преди да се намеси.
	— Артър Дорсет беше мегаломан. Чувството му за величие го караше да пренебрегва другите. Той ръководеше минните си операции и организацията по продажбите без съвет на директори. Артър беше едночленен оркестър. Не вярваше на никого. Като се изключат редките случаи, когато наемаше външни съветници и изстискваше от съответния мъж или жена всяко полезно мнение, преди да ги захвърли на улицата, той оглавяваше напълно сам „Дорсет Консолидейтид“, без никой друг до него.
	Собственикът на италианския товарен флот се усмихна и рече:
	— Изкушавам се да се изкача на вулканите, които пометоха Артър Дорсет и проклетата му империя, и да излея по бутилка шампанско в кратерите им.
	— Хавайците правят абсолютно същото в огнения кратер на Килауеа — обади се американецът.
	— Намерили ли са тялото му? — попита японският електронен магнат.
	Председателят поклати глава.
	— Според австралийските власти той още не бил излязъл от дома си, който се оказал точно на пътя на потока от лава. Тялото му, или онова, което е останало от него, лежи под двайсет метра вулканична пепел и разтопени скали.
	— Вярно ли е, че и трите му дъщери са загинали? — Въпросът зададе италианецът.
	— Едната загинала заедно с Артър. Другите две били намерени в обгорения корпус на една яхта. Очевидно, са се опитали да избягат от мястото на бедствието. Трябва да добавя, че в цялата тази работа има някаква загадка. Моите източници на информация в австралийското правителство твърдят, че едната от дъщерите му умряла от огнестрелни рани.
	— Била е убита?!
	— Според слуховете, нанесени са от собствената й ръка.
	Шефът на японската електронна империя кимна към директора на диамантения картел.
	— Можете ли да ни кажете, сър, сега, след като Артър Дорсет е вече вън от играта, какво бъдеще се очертава за нашия пазар?
	Изискано облеченият диамантен специалист от Южна Африка му се усмихна сърдечно.
	— По-добро не може да се очаква. Руснаците съвсем не се оказаха онази опасност, която предвиждахме отначало. Опитите им да нахлуят безцеремонно на пазара се провалиха. След като продадоха много от запасите си от необработени камъни на шлифовчици на диаманти в Тел Авив и Антверпен с отбив от цените, но все пак на значително по-високи от тези, които бе замислил Дорсет, те заборчляха. Катаклизмът на руската индустрия докара продукцията им от диаманти до пълен застой.
	— Ами Австралия и Канада? — обади се холандецът.
	— Мините в Австралия не са толкова богати, колкото се предполагаше, а канадската треска за диаманти напълно премина. Засега не се очертава план за разработване на голяма търговска диамантена мина в Канада.
	— Отразяват ли се бурните промени в политическата структура на Южна Африка на вашите операции?
	— Ние работим в тясно сътрудничество с Нелсън Мандела още от самото начало на борбата за премахването на апартейда. Мога със сигурност да кажа, че съвсем наскоро ще въведем нова данъчна система, която ще бъде много изгодна за печалбите ни.
	Шейхът, представляващ петролния картел, се наклони към масата.
	— Всичко това звучи обнадеждаващо, но печалбите ви ще могат ли да ви помогнат да осъществите целта на многостранния съвет за световен икономически ред?
	— Бъдете сигурен в това! — отвърна южноафриканецът. — Диамантеният картел ще поеме всички задължения. Търсенето на диаманти в цял свят става все по-голямо, а се очаква нашите печалби да се увеличат през първите десет години на новия век. Няма съмнение, че ще можем да поемем нашия дял от монетарната тежест.
	— Благодаря на господина от Южна Африка за уверението му — каза председателят.
	— Тогава накъде ще върви „Дорсет Консолидейтид“ оттук нататък? — попита шейхът.
	— По закон цялата дейност минава в ръцете на двата внука на Дорсет — поясни председателят.
	— На каква възраст са те?
	— Още нямат седем години.
	— Толкова ли са малки?
	— Не знаех, че някоя от дъщерите му е женена — отбеляза индийският предприемач на недвижими имоти.
	— Нито една не е женена — уточни с твърд глас председателят. — Мейв Флечър е родила близнаците, без да е минавала под венчило. Бащата произхожда от заможно семейство овцевъди. От моите източници научих, че той е интелигентен и почтен човек. Вече са го определили да поеме опазването и административното ръководство на имотите.
	Холандецът погледна през масата към председателя.
	— А кой е определен да движи корпоративните сделки от името на децата?
	— Едно име, което е много добре познато на всекиго от вас. — Председателят замълча и се усмихна лукаво. — До навършването на пълнолетието на внуците всекидневната работа на „Дорсет Консолидейтид“ и филиалите му ще бъде управлявана от семейството търговци на диаманти Страусър.
	— Това е отплата за вас — вметна възрастният американски държавник.
	— Какви планове се предвиждат, в случай че диамантеният пазар изпадне в колапс от само себе си? Ние не можем вечно да контролираме цените.
	— Аз ще отговоря на този въпрос — взе думата южноафриканецът. — Когато няма да можем повече да държим в наши ръце цените, тогава от естествените камъни, добити чрез скъпи минни операции, ще минем към онези, получени по лабораторен път.
	— Сполучливи ли са имитациите? — поинтересува се английският издател.
	— Напоследък химическите лаборатории получават култивирани изумруди, рубини и сапфири със същите физически, химически и оптически свойства като тези на камъните, изкопани от земята. Те са толкова съвършени, че дори опитни познавачи на скъпоценни камъни се затрудняват да открият някаква разлика. Същото се отнася и за лабораторно произведените диаманти.
	— А ще могат ли да се продават, без да разкриваме тайната? — попита председателят.
	— Не е необходимо да се пази тайна. Достатъчно е да убедим обществото, че сами по себе си диамантите не са нищо повече от камъни и тогава култивираните камъни ще бъдат представени и рекламирани като най-практичната покупка. Единствената основна разлика е, че за едните са необходими милиони години, за да се образуват, а за другите — само петдесет часа работа в лаборатория. Да го наречем новата вълна на бъдещето, ако щете.
	За момент в залата настъпи пълна тишина — всеки прехвърляше в ума си потенциалните печалби. После председателят се усмихна и кимна.
	— Както изглежда, господа, няма значение как ще се люлее махалото — нашите бъдещи печалби са ни осигурени!


	59.

	_20 март 2000 г._
	Пит бил късметлия, не преставаше да му повтаря всяка медицинска сестра от етажа на болницата в Хобарт, Тасмания. След като бе опериран от перитонит, вследствие на продупчения колон, куршумът бе изваден от таза, където той бе направил една хубава трапчинка в костта, Пит започна да се чувства като възроден за живот. Белият му дроб отново се изпълни с въздух, дишането му се нормализира и той започна да се храни като прегладнял дървар.
	Джордино и Сандекър не си тръгнаха, докато медицинският персонал не ги увери, че Пит върви към подобрение — факт, който бе потвърден и от молбите му, или по-скоро от настояванията му да получи нещо за пиене, но съвсем не от рода на плодов сок или мляко. Никой обаче не удовлетвори тези негови настоявания.
	След това адмиралът и Джордино придружиха децата на Мейв до Мелбърн, за да ги предадат на баща им. Той бе пристигнал там със самолет от затънтения район, където се намираше овцевъдната ферма на семейството му, за да присъства на погребението на Мейв. Едрият мъж, австралиец до мозъка на костите си, с университетска диплома по животновъдство, обеща на Сандекър и Джордино да отгледа децата в добра среда. Макар да имаше доверие в деловите способности на „Страусър & синове“ в управлението на „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, той разумно ангажира юридически пълномощници, които да пазят интересите на близнаците. Доволни, че децата са в добри ръце и че Пит скоро ще бъде в състояние да се прибере у дома, адмиралът и Джордино се върнаха със самолет за Вашингтон. Там Сандекър бе посрещнат с бурен възторг и с поредица от церемониални банкети в негова чест за заслугата му, че бе водил едностранна битка за спасяването на Хонолулу от трагично бедствие.
	Ако на президента или на Уилбър Хътън им бяха минавали мисли да го отстранят от НЮМА, то те бързо се изпариха. Из столичния град се разнесе мълвата, че адмиралът ще продължи да бъде на кормилото на любимата си Национална агенция за морски проучвания дълго след като настоящата администрация ще е напуснала Белия дом.


	Докторът влезе в стаята и завари Пит да стои до прозореца, загледан с копнеж в река Дъруент, минаваща през сърцето на Хобарт.
	— Би трябвало да си в леглото — отбеляза докторът с австралийския си носов говор, произнасяйки „леглото“ като „лиглото“.
	Пит му хвърли твърд поглед.
	— Лежа на един матрак, на който и животно като трипръстия ленивец не би спало и пет дни. Изкарах си престоя тук. Време е да си тръгвам.
	Докторът леко се усмихна.
	— Знаеш, че нямаш дрехи. Парцалите, с които те докараха тук, са изхвърлени на боклука.
	— В такъв случай ще си тръгна с тази смешна болнична нощница и с халата си. Впрочем, който е измислил тия дрехи, заслужава да му бъдат натъпкани в задника дотам, че връзките им да се подадат от ушите му.
	— Явно, че да споря с теб, ще бъде загуба на времето, определено за другите ми пациенти. — Докторът сви рамене. — Цяло чудо е, че тялото ти все още функционира. Рядко съм виждал човек с толкова много рани. Щом като трябва, върви си. Ще кажа на сестрата да ти намери някакви прилични дрехи, за да не те арестуват, че се представяш за американски турист.


	Този път нямаше реактивен самолет на НЮМА. Пит пътува с редовен полет на „Юнайтед Еърлайнс“. Когато накуцвайки, влезе в пътническата кабина, все още със сковани движения и пронизваща болка отстрани на гръдния кош, бордовите домакини — всичките жени и само един мъж — го гледаха с неприкрито любопитство как търси номера на мястото си.
	Една от стюардесите — с грижливо направена прическа на кафявата си коса и с почти същите зелени очи като тези на Пит — се приближи до него и с тих, загрижен глас го попита:
	— Да ви покажа ли къде е мястото ви, сър?
	Пит беше прекарал доста дълга минута пред огледалото, преди да вземе такси от болницата за летището. Ако се явеше като кандидат за филмова роля на ходещ мъртвец, директорът на продукцията щеше да го наеме веднага с тези яркочервени белези по челото, с празните, кървясали очи и изпитото, бледо лице, с движенията му като на деветдесетгодишен старец с артрит. Кожата му беше цялата на петна от обгарянията, веждите ги нямаше, а някога гъстата му, черна къдрава коса изглеждаше така, сякаш овцестригач се е опитвал да я подстриже ниско.
	— Да, благодаря — отвърна той повече от притеснение, отколкото от признателност.
	— Вие ли сте господин Пит? — попита стюардесата, сочейки му празната седалка до прозореца.
	— В момента ми се иска да съм някой друг, но да, аз съм Пит.
	— Късметлия човек сте — усмихна му се тя.
	— Цяла дузина медицински сестри само това ми повтаряха.
	— Не, исках да кажа, че имате приятели, които са много загрижени за вас. Те предупредиха екипажа, че ще пътувате с нас и помолиха да ви създадем възможно най-големи удобства.
	Как, по дяволите, Сандекър е разбрал, че съм избягал от болницата, тръгнал съм направо за летището и съм купил билет за Вашингтон, запита се той.
	Оказа се обаче, че бордовите домакини не направиха кой знае колко за него. Почти през целия полет той спа, разбуждан само за да яде, да гледа филм с Клинт Истууд в ролята на дядо и да пие шампанско. Дори не разбра, че самолетът е пристигнал на международното летище „Дълес“, докато колелата не докоснаха пистата и не го събудиха.
	Той слезе от автобуса за пътниците и влезе в терминала леко изненадан и разочарован, че никой не е дошъл да го посрещне. Щом Сандекър е предупредил екипажа на полета за него, значи знае кога точно ще кацне самолета. Дори Ал Джордино не го чакаше на тротоара, когато излезе от сградата и се запъти с несигурна крачка към такситата. Типичен пример за „очи, които не се виждат, се забравят“, каза си той със засилващо се униние.


	Беше осем часа вечерта, когато слезе от таксито, перфорира си картата в охранителната система на хангара си и влезе вътре. Запали лампите и светлината им се отрази в лъснатите като огледало повърхности и хромови допълнения на колекцията му от автомобили.
	Видя пред себе си един висок предмет, стигащ почти до тавана, който преди го нямаше.
	За известно време Пит гледаше прехласнат стълба с тотем. Красиво издълбан орел с разперени криле украсяваше върха му. Оттам надолу се редуваха: мечка гризли с малките си, гарван, жаба, вълк, някакъв вид морско животно и накрая човешка глава, която приличаше на Пит. Той прочете надписа, издълбан в ухото на вълка:

	Моля те, приеми този възпоменателен стълб, изработен в твоя чест от индианците хаида, в знак на признателността им към усилията ти да възпреш обезобразяването на нашия свещен остров. Дорсетовата мина е затворена и скоро животните и растенията ще се върнат в законния си дом. Сега ти си почетен член на хаидите.
	Твой приятел
	Мейсън Броудмур

	Пит дълбоко се трогна. Да получи шедьовър с такава значимост, беше рядка привилегия. Той се изпълни с неизмерима благодарност към Броудмур и хората му за техния щедър дар.
	Заобиколи тотема и почувства как сърцето му спря да тупти. Толкова да не можеше да повярва на очите си, че се просълзи. После удивлението му се замени с празнота, последвана от скръб. Точно зад стълба, на пътеката между класическите автомобили, бе разположена „Прекрасната Мейв“.
	Грохнала, очукана и напълно негодна, тя въпреки това стоеше с цялата си слава, извоювана в битката с опустошителното море. Пит не можеше да си представи как вярната лодка е оцеляла от изригванията и как е била пренесена от хиляди километри във Вашингтон. Като че ли някой бе извършил чудо. Той се приближи и протегна ръка да я докосне, за да се увери, че не халюцинира.
	Тъкмо пръстите му почувстваха твърдата повърхност на корпуса, и от задната част на пулмановия железопътен вагон, разположен до едната стена на хангара, както и от задните седалки на автомобилите и от апартамента му на горния етаж започнаха да слизат хора. Изведнъж той бе заобиколен от тълпа познати лица, които закрещяха: „Изненада!“ и „Добре дошъл у дома!“.
	Джордино го прегърна внимателно, съобразявайки се с раните му. Адмирал Сандекър, който никога не издаваше чувствата си, сърдечно стисна ръката му и бързо извърна глава, когато в очите му бликнаха сълзи.
	И Руди Гън беше там, заедно с Хирам Йегър и с над четирийсет други приятели и колеги от НЮМА. Родителите му също бяха дошли да го посрещнат. Баща му — Джордж Пит, сенатор от Калифорния, и майка му Барбара бяха втрещени от измършавелия му вид, но се държаха така, сякаш виждаха напълно здрав човек. Не липсваше и Сейнт Джулиан Пърлмутър, който се разпореждаше за мезетата и напитките. Лорън Смит, член на Конгреса и негова близка и интимна приятелка от десет години, го целуна нежно, обезпокоена от замъгления и повехнал от болка и изтощение поглед в обикновено блестящите му очи.
	Пит отново погледна малката лодка, която им бе служила толкова вярно. После се обърна към Джордино и направо го попита:
	— Как успя да го направиш?
	Джордино се захили победоносно.
	— След като с адмирала те закарахме в болницата на Тасмания, аз се върнах на Гладиатор с нов товар от провизии. Още при първия кръг над източните скали, видях, че „Прекрасната Мейв“ не е засегната от изригванията. Взех със себе си неколцина австралийски инженери и ги свалих в котловината. Те завързаха лодката за въже, което спуснах от вертолета. Издигнах я до билото на склоновете на скалата и там разглобихме корпуса и такелажите. Работата не беше лека, но накрая частите, които не можеха да бъдат натоварени във вертолета, прикачихме отдолу за фюзелажа. После отлетях обратно за Тасмания, където помолих пилота на един товарен самолет, който потегляше за Щатите, да превози „звяра“ дотам. С помощта на екип от НЮМА успях да сглобя отново лодката минути преди да пристигнеш.
	— Ти си толкова добър приятел — искрено каза Пит. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
	— Напротив, аз ти дължа много — отвърна развълнуван Джордино.
	— Безкрайно съжалявам, че не можах да присъствам на погребението на Мейв в Мелбърн.
	— Ние с адмирала бяхме заедно с децата й и баща им. И както ти поиска, спуснаха я в земята под звуците на „Лунна река“.
	— Кой чете надгробното слово?
	— Адмиралът произнесе словото, което ти написа — отвърна с тъга в гласа Джордино. — Нямаше нито един чифт сухи очи.
	— Какво стана с нещата на Родни Йорк?
	— Изпратихме дневника и писмата му в Англия по куриер — уведоми го Джордино. — Вдовицата на Йорк все още живее в едно градче край залива Фалмът. Много мила женица, наближаваща осемдесетте. Разговарях с нея по телефона, след като бе получила вещите. Не мога да ти опиша колко се зарадва, като научи как е починал Йорк. Тя и семейството й възнамерявали да пренесат тленните му останки у дома.
	— Радвам се, че най-накрая жената научи какво точно се е случило — рече Пит.
	— Тя ме помоли да ти благодаря за загрижеността ти.
	Погледът на Пит щеше да се замъгли напълно, ако в този момент Пърлмутър не му беше подал чаша вино.
	— Ще ти хареса, момчето ми. Превъзходно шардоне от винарната „Плъм Крийк“ в Колорадо.
	Изненадата премина, празненството продължи и след полунощ. Приятели идваха и си отиваха, а Пит полагаше огромни усилия да не заспи. Накрая родителите му настояха да иде да си почине. Гостите започнаха да се разотиват, пожелаваха му бързо възстановяване и се изнизваха през вратата към колите си.
	— Не идвай на работа, докато не се почувстваш напълно оздравял — посъветва го Сандекър. — Дотогава НЮМА ще се оправи и без теб.
	— Има една работа, която ми се ще да свърша след около месец — рече Пит и в очите му проблеснаха старите лукави пламъчета на вечния авантюрист.
	— Каква е тази работа?
	Пит се захили.
	— Искам да бъда на остров Гладиатор, когато отливите ще са прочистили лагуната.
	— И какво очакваш да намериш там?
	— Името му е Базил.
	— Кой, по дяволите, е този Базил? — погледна го изумен Сандекър.
	— Едно морско чудовище. Мисля, че след като лагуната се изчисти от пепелта и всички останки, то ще се върне в мястото си, където се разпложда.
	Сандекър постави ръка на рамото на Пит и му хвърли поглед, с който обикновено се поглежда дете, когато твърди, че е срещнало зъл дух.
	— Я първо си направи една дълга почивка, пък после ще говорим.
	Адмиралът се обърна и поклащайки глава, се отдалечи, като измърмори нещо от рода, че такива неща като морски чудовища няма. Размина се с Лорън Смит, която се приближи до Пит и го хвана за ръката.
	— Искаш ли да остана? — попита го тя тихо.
	Пит я целуна по челото.
	— Благодаря ти, но предпочитам да остана известно време сам.


	Сандекър предложи на Лорън да я закара до дома й и тя с удоволствие прие, тъй като беше дошла за посрещането на Пит с такси. Двамата седяха смълчани, докато колата прехвърли моста и навлезе в града.
	— Никога не съм виждала Дърк толкова обезсърчен — заговори Лорън с тъжно и замислено лице. — Не съм очаквала, че ще доживея деня, в който да кажа, че огънят в очите му е угаснал.
	— Ще се оправи — увери я Сандекър. — След няколко седмици почивка отново ще изгаря от нетърпение да свърши нещо.
	— Не смятате ли, че вече е малко старичък, за да се хвърля в нови авантюри?
	— Не мога да си го представя да седи зад бюро. Той никога няма да спре да странства по морета и да прави всичко, което обича.
	— Какво ли го подтиква към това? — запита се на глас Лорън.
	— Някои мъже са родени с неспокоен дух — отбеляза философски Сандекър. — За Дърк всеки час е загадка, която трябва да бъде разгадана, всеки ден е предизвикателство, на което трябва да се отвърне.
	Лорън извърна поглед към адмирала.
	— Малко му завиждате, нали?
	— И още как! Вие също.
	— Как си го обяснявате?
	— Отговорът е прост — рече дълбокомислено Сандекър. — Във всекиго от нас живее частица от Дърк Пит.


	След като всички си тръгнаха и Пит остана сам в хангара сред колекцията си от механични вещи, всяка от които по някакъв начин бе свързана с миналото му, той тръгна сковано към лодката, която бе построил заедно с Мейв и Джордино върху скалите на Злините, и се качи в кокпита. Остана там дълго, вглъбен в спомените си.
	Когато първите лъчи на утринното слънце близнаха ръждясалия покрив на стария морски съд, той все още седеше в кокпита на „Прекрасната Мейв“.


	$source = Моята библиотека
	$id = 37281
	$book_id = 7906

	__Издание:__
	Клайв Къслър. Ударна вълна
	ИК „Димант“, Бургас, 1996
	Художник на корицата: Буян Филчев
	Редактор: Тодор Димов
	Коректор: Росица Спасова
	ISBN: 954-8472-48-1