ПРОЛОГ

ИЗЧЕЗВАНЕТО





25 юли 1909 г.

Дърбан, Южна Африка

Движеха се насред нищото или поне така се струваше на главен инспектор Робърт Суон от Дърбанското полицейско управление.

По тъмното като мастило небе нямаше и следа от луна. Суон седеше на седалката до шофьора в камион, който буботеше по един прашен път северно от Дърбан. Фаровете на големия „Пакард“ хвърляха треперлива жълтеникава светлина, която шареше напосоки и почти осветяваше пътя. Суон не успяваше да зърне повече от четиридесет метра напред.

- Колко остава до чифлика? - обърна се той към слабоватия жилав мъж на име Морис, който седеше до него и шофьора.

Морис погледна часовника си, приведе се към шофьора и се взря в скоростомера, после хвърли око към картата в скута си и пресметна нещо наум.

- Скоро би трябвало да сме там, инспекторе. Не повече от десетина минути.

Инспекторът кимна и се хвана за дръжката на вратата, защото пътят отново стана неравен и машината здравата се раздруса. Пакардът бе известен като „тритонка“, последен модел, докаран от Америка специално за Дърбанското полицейско управление. Всъщност той беше един от първите им автомобили. Стовариха го от кораба с ръчно преправено предно стъкло и кабинка, а неколцина предприемчиви работяги от новосформирания отдел по моторизиран транспорт сглобиха рамка за каросерията и опънаха отгоре ѝ платнище. Но въпреки това камионът не стана по-удобен.

Машината се клатушкаше и трополеше по набраздения каруцарски път и Суон си помисли, че би предпочел да язди коня си, вместо да седи в това нещо. Не можеше да отрече обаче, че и камионът си имаше своите предимства. Освен него, Морис и шофьора, в каросерията отзад седяха още осем полицаи.

Суон подаде глава през прозореца и погледна назад. Следваха ги четири чифта фарове. Три автомобила и още един „Пакард“ Близо една четвърт от полицейските сили на Дърбан следваха камиона на Суон.

- Сигурен ли сте, че имаме нужда от всички тези хора - попита Морис.

Може би малко попрекалихме, помисли си Суон. Но пък престъпниците, които преследваха, известни като „Бандата от река Клаар”, също не бяха малобройни. Според слуховете наброяваха трийсет или четиридесет души.

В началото бяха обикновени обирджии – взимаха каквото и от когото си поискат и изнудваха хората, които се опитваха да изкарват прехраната си по африканските равнини. Но през последните месеци нещата се промениха.

Бандата започна да опожарява чифлиците на xopата, които отказваха да си плащат за „закрила”. Миньори и пътници изчезваха безследно. Истината лъсна, когато неколцина членове на бандата бяха заловени при банков обир. Полицията ги откара в Дърбан, но последва дръзко нападение, при което трима полицаи бяха убити, четирима бяха ранени, а арестантите изчезнаха.

Суон не можеше да позволи на бандата отново да прекрачи тази граница.

- Не ме интересуват честните съревнования! - заяви той. Трябви ли да ви напомням какво стана преди два дни?

Морис поклати глава, а Суон почука с ръка по преградата между кабината и каросерията.

Панелчето се отмести и лицето на един едър полицай изпълни прозорчето.

- Готови ли сте? - попита Суон.

- Готови сме, инспекторе!

- Добре. И запомнете - все едно е дали ще ги заловим или ще ги убием.

Мъжът кимна, а Морис изгледа косо инспектора.

- Проблем ли има? - прикова го с поглед Суон.

- Не, сър - отвърна Морис и се втренчи в картата. - Просто... почти пристигнахме.

Чифликът е оттатък хълма.

Суон се обърна напред и пое дълбоко въздух. Внезапно усети дим. Миризмата бе странна, като от клада.

В мига, в който пакардът превали хълма, въгленочерната нощ бе озарена от пламъците на бушуващия в полето под тях пожар. Чифликът пламтеше от всички страни. Огромни огнени езици го обгръщаха отвсякъде и издигаха към небето.

- Мамицата му! - изруга Суон.

Автомобилите се спуснаха по хълма и се разположиха в редица край фермата. От тях наизскачаха мъже и заеха позиции за стрелба. Но не последва нищо. Никой не стреля.

Морис махна на един от отрядите да се приближи до къщата. Мъжете се запромъкваха срещу вятъра и се шмугнаха в една част от обора, която още не гореше. Спасиха няколко коня и откриха труповете на неколцина членове на бандата - обгорели и с огнестрелни рани.

Полицаите не успяха да се преборят с огъня. Старата дървесина и боята горяха като луди. Горещината бе толкова силна, че хората на Суон трябваше да отстъпят, ако не искаха да бъдат опечени живи.

- Какво е станало? - обърна се Суон към заместника си.

- Май са се изпозастреляли помежду си - отвърна несигурно Морис.

Суон се замисли. Преди арестите в Дърбан се носеха слухове, че бандата била пред разпадане.

- Колко са мъртвите?

- Открихме петима. Момчетата казват, че са видели още двама вътре, но не са успели да стигнат до тях.

Внезапно затрещяха изстрели.

Суон и Морис се хвърлиха зад пакарда. Неколцина от полицаите се подадоха отзад прикритията си и откриха нестройна стрелба към огнения ад.

Стрелбата от фермата продължи - странно откъслечна и равномерна. Суон се огледа. Не виждаше следи от куршуми наоколо.

- Спрете огъня! - извика той. - Но стойте скрити!

- Стрелят по нас! - възкликна един от хората му.

Суон поклати глава, макар наоколо да продължаваха да припукват изстрели.

- Не стрелят, огънят е стигнал до сандъци с боеприпаси.

Предадоха заповедта на главния инспектор по веригата.

Въпреки че сам нареди на полицаите да не излизат от укритията си, Суон се понадигна и надзърна над капака на камиона.

Пожарът бе обхванал цялата ферма. Напречните греди на постройките приличаха на великански кости във викингско погребение. Пламъците се усукваха около тях, странно наситени, бели и оранжеви, но от време на време проблясваха в зелено и синкаво. Сякаш самата преизподня се бе надигнала и бе погълнала бандата и скривалището ѝ.

Някъде дълбоко в къщата избоботи мощна експлозия и пред очите на Суон зданието се разлетя във всички посоки. Взривната вълна събори инспектора по гръб, а парчета с различна големина затрополиха по капака на пакарда.

Миг по-късно от небето заваляха горящи конфети - хиляди късчета тлееща хартия, които оставяха след себе си димна следа и фина пепел. Щом хартийките докоснеха сухата трева, тя лумваше като факла.

Хората на Суон моментално се пръснаха наоколо и започнаха да тъпчат начеващите пожари, за да не се окажат в огнен капан.

Няколко от късчетата паднаха близо до Суон. Той се претърколи, пресегна се и взе едно от тях. Угаси го в дланта си. За своя изненада видя числа и букви и строгото лице на крал Джордж, вперило очи в него.

- Десетачки! - въодушевено възкликна Морис. - Десетпаундови банкноти. Хиляди от тях!

Когато полицаите разбраха какво вали от небето, удвоиха усилията си и се разтичаха да събират обгорените парчета банкноти, опиянени от ентусиазъм, какъвто никога не показваха при събирането на други улики. Някои от банкнотите бяха в пачки и се бяха запазили сравнително добре. Други обаче бяха смачкани и овъглени до неузнаваемост.

- Ей това се казва да счупиш касичката! - опита се да се пошегува Морис.

Суон се подсмихна, но не слушаше внимателно колегата си. Мисълта му бе заета с друго - оглеждаше огъня, броеше телата и подреждаше ситуацията в главата си, както се полага на един истински инспектор.

Нещо не беше наред, ама никак не беше наред. Отначало си мислеше, че това чувство е породено от неочаквания обрат на събитията. Беше дошъл да се сражава, а вместо това бандитите се бяха саморазправили и бяха свършили работата вместо него. Но не това го тревожеше. Изглеждаше достоверно. И преди го беше виждал. Престъпниците често се сдърпваха за плячката, особено когато бяха многобройна банда и нямаха строга йерархия, както се знаеше за тези.

Не, чувството за нередност не идваше от това. Имаше нещо друго, нещо, което събуждаше подозренията на инспектора. Морис забеляза, че шефът му се е умислил.

- Какво има?

- Няма логика - промърмори замислено Суон.

- Кое от всичко?

- Всичко! - отсече Суон. Рискованият обир посред бял ден, нападението, за да измъкнат хората си, престрелката по улиците...

Морис го гледаше неразбиращо.

- Не мога да проследя мисълта ви...

- Огледай се - разпери ръце Суон. - Виж какъв дъжд oт пачки ни засипа. Тези бандити са имали цяло състояние.

- Да. Е, и?

- Защо ще ограбваш банка посред бял ден, ако си пълен до гушата с пари? Защо рискуваш с онзи екшън в Дърбан, за да измъкнеш дружките си, само за да ги застреляш тук?

Морис примигна веднъж-дваж срещу Суон и накрая кимна.

- Нямам представа... Но сте прав. Няма логика.

Огънят бушува цялата нощ и утихна едва на сутринта. Цялата ферма бе изпепелена.

Акцията приключи без полицейски жертви, а бандата от река Клаар ни се чу, ни се видя повече.

Хората се радваха на благополучното стечение на обстоятелствата, но Суон не беше убеден, че случилото се е толкова просто, колкото изглежда. Двамата с Морис обсъждаха събитията от тази нощ години наред, чак докато се пенсионираха. Въпреки множеството им теории и догадки, така и не успях да стигнат до категоричен отговор на въпроса.





ГЛАВА 1

27 юли, 1909 г.

250 км югозападно от Дърбан

Параходът „Уарата“ се движеше от Дърбан към Кейптаун сред видимо нарастващо вълнение. Бумтящите котли бълваха облаци черен дим, който насрещният вятър разстилаше като гигантски шлейф зад кораба.

Седнал сам в главния салон на сто и седемдесет метровия параход, петдесет и една годишният Гавин Бревар усети как корабът се накланя тромаво към десния си борд. Чашката и чинийката на масичката пред него се плъзнаха към ръба, отначало бавно, а после, с нарастването на наклона, все по-бързо. В последния момент Бревар успя да ги хване.

Цели две минути „Уарата“ не успя да възвърне равновесието си и остана рязко наклонен.

Бревар започна да се тревожи на какъв кораб се е качил.

Десетина години от живота си бе прекарал по най-различни кораби. Но нито един от тях не се беше накланял така рязко и не бе стоял толкова дълго наклонен. Този кораб май беше твърде тежък отпред. Бревар се запита се дали нещо не се е объркало.

- Още чай, господине?

Въпросът го стресна. Улисан в мисли, не бе забелязал сервитьора в униформа на „Блу Анкър“.

Бревар вдигна чашката, която бе спасил от счупване.

- Благодаря!

Сервитьорът му доля чай и отмина. Когато излезе, в стаята се появи широкоплещест мъж на около трийсет години, с рижа коса и червендалесто лице. Упъти се право към Бревар и седна на креслото срещу него.

- Здравей, Йоханес! - поздрави го радушно Бревар. - Радвам се, че не си се заключил в каютата си като всички останали.

Йоханес леко зеленееше, но се държеше.

- Защо ме повика?

Бревар сръбна от чая си.

- Мислих и реших нещо важно.

- И какво е то?

- Далеч не сме вън от опасност.

Йоханес въздъхна и извърна поглед. Бревар го разбираше. Йоханес го смяташе за човек, помъкнал камара страхове на плещите си. Но Бревар не беше страхлив, той просто беше много внимателен. Години наред беше преследван, години наред живееше под угрозата от затвор или смърт. Трябваше да мисли пет стъпки напред, ако иска да запази кожата си. Умът му бе станал свръхнаблюдателен, сетивата - свръхчувствителни.

- Разбира се, че сме вън от опасност – заяви Йоханес. – Имаме нови самоличности, не оставихме никакви следи, другите са мъртви , а фирмата изгоря до основи... Само семейството ни продължава напред.

- Ами ако сме пропуснали нещо? – Бревар бавно отпи от чая си.

- И какво ако сме? – сви рамене Йоханес. – Извън обсега на всякакви полицейски власти сме. Тук няма дори радио. Все едно сме на остров.

Беше прав. Докато корабът бе в открито море, можеха да си починат и да се отпуснат, но пътуването скоро щеше да свърши.

- В безопасност сме само докато не хвърлим котва в Кейптаун – уточни Бревар. - Ако не сме покрили следите си достатъчно добре, може на пристанището да ни чака тълпа гневни полицаи или отряд на Негово Величество.

Йоханес не отвърна веднага. Обмисляше и претегляше думите му.

- Какво предлагаш? - попита той накрая.

- Трябва да направим пътуването безкрайно.

- И как ще сторим това?

Бревар говореше образно, но за пред Йоханес му трябваше конкретика.

- С какво оръжие разполагаме?

- Четири пистолета и три пушки.

- А експлозиви?

- Две от сандъчетата са още пълни - Йоханес свъси вежди. - Макар че нe съм сигурен къде ни беше умът да ги домъкнем на борда.

- Нищо им няма - успокои го Бревар. - Събуди останалите, имам план. Време е да хванем здраво юздите на съдбата си.

Капитан Джошуа Илбъри стоеше на мостика на „Уарата", макар отдавна да бе време да го отмени следващият вахтен офицер. Тревожеше го времето. Вятърът се бе усилил до петдесет възела и се носеше срещу кораба на талази. Вълните приличаха на остри пирамиди.

- Дръж курса стабилен - нареди Илбъри на кормчията. - Променяй само при нужда, не искам вълните да ни връхлетят странично.

- Разбрано! - отвърна кормчията.

Илбъри вдигна бинокъла. Смрачаваше се и капитанът се надяваше с падането на нощта вятърът да отслабне.

Докато оглеждаше разпенения океан пред себе си, Илбъри чу да се отваря вратата на мостика. Миг след това отекна изстрел. Капитанът изпусна бинокъла и се обърна - кормчията се свличаше на палубата с ръце на корема. До умиращия мъж се бяха изправили неколцина въоръжени пътници. Единият отиде при руля и го пое.

Преди Илбъри да успее да каже каквото и да било или да посегне към пистолета си, един червендалест мъжага го блъсна с приклада на карабината си „Енфийлд”. Капитанът се преви на две и се отпусна на преградата.

Червендалестият насочи дулото на карабината към гърдите му. Илбъри забеляза грубите му ръце, които повече подхождаха на земеделец, отколкото на пътник в първа класа. Прехвърли поглед към лицето на мъжа и не видя в очите му и капчица милост. Не можеше да е сигурен, но почти нямаше място за съмнение, че този тип, надвесен над него, и преди е стрелял и е убивал хора.

- Какво значи всичко това? - процеди капитанът.

Един мъж от групичката пристъпи към него - по-възрастен от другите, с посивяла край слепоочията коса. Костюмът му бе по-хубав, а осанката му издаваше, че той е предводителят.

Илбъри се сети къде се бяха качили тези хора - в Дърбан, а прошареният се казваше Бревар.

Гавин Бревар.

- Искам обяснение! – настоя капитанът.

Бревар се подсмихна.

- На мен ми се струва, че ситуацията е крайно очевидна. Превземаме кораба. Ще промените курса и ще поемете на изток. Няма да ходим в Кейптаун.

- Не говорите сериозно! Насред бурно море сме. Корабът и бездруго едва-едва се подчинява. Ако опитаме да направим завой сега...

Гавин насочи пистолета си между очите на капитана.

- И преди съм работил по параходи, капитане. Достатъчно опит имам, за да видя, че това корито е натежало отпред и не плава добре, но няма да се преобърне, така че спрете да ме лъжете.

- Ще се преобърне без никакво съмнение – отвърна Илбъри.

- Дайте заповед за маневрата! - процеди Бревар. - В противен случай ще ви продухам черепа и сам ще поема управлението на кораба.

Илбъри присви очи.

- Може би може да стоите на руля, ами останалото? Нима вашата шайка ще успее да поеме цялото обслужване на кораба?

Бревар се усмихна криво. Самият той знаеше, че точно това е слабото място в плана му.

Хората му бяха общо осмина, с него девет, като трима бяха още хлапета. Но дори да бяха възрастни, деветима души не можеха да поддържат котела, а какво оставаше да пазят пътниците и екипажа, както и да управляват кораба.

Но Бревар умееше да се нагажда според ситуацията. Цял живот се бе усъвършенствал да кара околните да изпълняват желанията му, понякога против волята си, а понякога без дори да знаят, че го правят. Беше съобразил, че му трябва лост за натиск и експлозивите в двете сандъчета му го предоставяха.

- Доведете пленника - нареди той.

Вратата на мостика се отвори и се показа чорлав пубертет. Водеше със себе си мъж, покрит с въглищен прах. От една резка на челото на мъжа, както и от счупения му нос се процеждаше кръв.

- Началник?

- Извинявай, капитане - каза началникът на въглищната бригада. - Излъгаха ни. Разсеяха ни с някакви деца и ни надвиха. Гръмнаха трима от момчетата. Ама там долу е толкова шумно, че нищо не чухме, а като чухме, беше късно.

- Какво са направили? - попита капитанът, като гледаше втренчено мъжа.

- Динамит - обясни притеснено началникът. - Завързаха десетина пръчки за трети и четвърти котел.

Илбъри стрелна Бревар с гневен поглед.

- Полудяхте ли!? Не можете да слагате експлозиви на такова място. Горещината, въглените... Една искрица и...

- И всички заминаваме по дяволите - довърши Бревар. - Да, наясно съм с последствията, капитане. Но на брега ме чака въже, от ония, дето на тях увисват хора. Ако ще умирам, по-добре да е бързо и красиво, а не бавно и болезнено. Така че не си играйте с търпението ми.

Трима от хората ми стоят долу, за да не може никой да махне експлозивите, не и докато не сляза от кораба на пристанище, което аз избера. Сега правете каквото ви казвам и обърнете кораба по курс далеч от брега.

- И после какво? - попита Илбъри.

- Когато стигнем до целта, ще вземем няколко от лодките ви, провизии, както и парите и бижутата на всички. Махаме се от кораба и изчезваме. А вие и екипажът ще можете да се върнете в Кейптаун с невероятна история за разказване.

Капитан Илбъри се подпря на преградата и се изправи. Изгледа Бревар с презрение. Онзи го бе притиснал, и двамата го знаеха.

- Началник - каза капитанът, без да сваля очи от похитителя, - поеми руля и обърни кораба.

Началникът стигна с олюляване до руля, избута мъжа и изпълни заповедта.

- Добро решение - усмихна се Бревар.

Илбъри се чудеше дали наистина е така, но със сигурност нямаше друг избор. Поне в момента.

Бревар беше доволен. Седна на един стол, сложи пушката на коленете си и заоглежда капитана. Беше прекарал голяма част от живота си да разиграва различни хора - от полицаи до напудрени, навлечени с перуки магистрати. Някои хората бяха по-лесни за разчитане от други.

Честните бяха най-лесни.

Бревар веднага видя, че капитанът е такъв. Горд, умен и с огромно чувство за дълг към пътниците и екипажа си. Това чувство за дълг го принуждаваше да приеме условията на Бревар, за да защити живота на хората на кораба. Но го правеше и опасен.

Макар и отстъпил, Илбъри стоеше прав, с гордо вдигната глава. Държеше се за корема, но очите му горяха. Капитанът още не бе готов да сдаде командването на кораба си. Рано или късно щеше да опита да направи нещо.

Бревар не го обвиняваше. Дори го уважаваше за това. Но си отбеляза наум да е готов за всякакви изненади.





ГЛАВА 2

Парахода „Харлоу“ - 15 км пред „Уарата“

Подобно на капитана на „Уарата“, и капитанът на „Харлоу” стоеше на мостика. Нямаше как да е другояче при десетметрови вълни и петдесет възела вятър. Екипажът му постоянно коригираше курса и всички здраво се потяха, за да удържат кораба в курса му. Дори бяха налели допълнително вода като баласт, за да не се люшка толкова параходът.

Първият помощник се появи на мостика след инспекцията си.

- Как сме, помощник?

- В идеална форма сме от носа до кърмата, сър!

- Отлично! - Капитанът направи няколко крачки по мостика и погледна назад.

На хоризонта, на няколко километра зад тях, мъждукаха светлините на друг кораб, който димеше енергично.

- Какво мислиш, че става? – вгледа се капитанът. – Сменил е курсът, отдалечава се от брега.

- Може да са решили да заобиколят по-отдалеч плитчините – предположи първият помощник. – Или пък вятърът и вълнението ги тласкат навътре. Имате ли представа кои са те?

- Не съм сигурен - сви рамене капитанът. - Може да е „Уарата".

След секунди от приблизителната позиция на другия кораб изригнаха няколко ярки проблясъка, непосредствено един след друг - яркобели, а след това оранжеви, ала безшумни, като далечни фойерверки. Избледняха и хоризонтът отново угасна.

Капитанът и първият помощник запримигваха към мрака.

- Какво беше това? - удиви се помощникът. - Експлозия?

Капитанът не беше сигурен. Грабна бинокъла, трябваха му няколко мига да фокусира мястото на кораба.

Нямаше признаци на пожар, но по гръбнака му пробягна студена тръпка - светлините на неизвестния кораб също ги нямаше.

- Може да са били изригвания от някой полски пожар на брега отзад - предположи помощникът. Или светкавица без гръм.

Капитанът не отвърна и продължи да оглежда с бинокъла. Молеше се помощникът му да е прав, но ако проблясъците са дошли от небето или от брега, какво е станало с кораба тогава?

Когато спряха на пристанището, научиха, че от „Уарата” няма и следа. Корабът не беше пристигнал в Кейптаун, не се беше върнал и в Дърбан, нито пък беше хвърлил котва другаде.

Един след друг и Краският флот, и собствениците от „Блу Анкър” изпратиха кораби да търсят „Уарата”, но всички се върнаха без успех. Не бяха намерили нищо – никакви спасителни лодки, никакви останки, никакви тела.

Години наред различни плавателни общества, правителствени организации и търсачи на съкровища търсиха следи от изчезналия кораб. Използваха сонари, магнитомери и сателитни изображения. Изпращаха гмуркачи, подводници и безпилотни апарати на оглед на какви ли не разбили се съдове край брега. Напразно. Повече от век след изчезването му, от кораба „Уарата“ не бе открита и следа.





ГЛАВА 3

Септември 1987 г.

Залива Мапуто, Мозамбик

Слънцето приближаваше хоризонта, когато oт откритите води на Мозамбикския проток в залива навлезе двайсетметров риболовен траулер. Куото Зумбана беше доволен от изминалия работен ден. Трюмът беше пълен с риба, всички мрежи бяха здрави и налице, а старият двигател беше оцелял по време на още едно пътуване, въпреки че продължаваше да бълва сивкав дим.

Доволен от живота, Зумбана притвори очи и се обърна към слънцето, а то погали обруленото му лице с меките си лъчи. Почти нищо не обичаше толкова, колкото това величествено усещане. То му носеше такъв покой, че дори развълнуваните викове на екипажа не успяха да го изтръгнат от него.

- Машу 1 - викаше един от моряците.

1 Лодка (суахили) - Бел. пр.



Зумбана отвори очи и примижа срещу ярките отблясъци на слънчевите лъчи по повърхността на океана - вълните приличаха на течен огън. Той заслони очи с ръка и видя малка дървена лодчица, която се люшкаше насам-натам и се носеше свободно. На пръв поглед в нея като ли нямаше никой.

- Приближи ни до лодката - нареди той на кормчията.

Денят се очертаваше да стане още по-хубав - лодка, която може да продаде. Дори щеше да сподели част от парите с екипажа.

Траулерът смени курса и старият двигател запърпори задъхано.

Зумбана направи гримаса. Лодчицата бе доста очукана и явно беше поправяна с подръчни средства. Дори от двайсет метра личеше, че тук-таме е прогнила.

- Някой сигурно я е изхвърлил - обади се един от хората му.

- Може да има нещо вътре - каза Зумбана. - Приближи ни още до нея.

Кормчията изпълни заповедта и траулерът се люшна към разпадащата се лодка. Чукнаха я леко и един от моряците скочи вътре. Зумбана му хвърли въже, с което да привърже лодката към траулера и двата съда се изравниха един до друг.

От мястото си Зумбана виждаше само празна посуда и купчини парцали, нищо ценно, но щом морякът отметна едно проядено одеяло, всякакви мисли за изгода се изпариха от главата на капитана.

Под одеялото откриха млада жена и две момчета - мъртви. Телата им бяха вкочанени, лицата - покрити с рани от слънцето. Дрехите им бяха в същия вид като останалите парцали на борда, а на рамото на жената се виждаше окървавена превръзка. Когато огледаха по-внимателно труповете, забелязаха рани по китките и глезените - явно приживе са били връзвани.

Зумбана се прекръсти.

- Трябва да оставим тази лодка в морето - каза един моряк.

- Лош знак е това - промърмори друг.



- Не, няма да ги оставим. Трябва да почитаме мъртвите - заяви Зумбана. - Особено когато са толкова млади.

Мъжете го изгледаха недоволно, но изпълниха заповедта. Пристегнаха въжето, за да могат да извлачат лодката, и кормчията обърна траулера към брега.

Зумбана застана на кърмата, за да наглежда малкия плавателен съд. Наблюдаваше ту хоризонта, ту лодката. Чудеше се кои ли са мъртъвците вътре. Откъде ли бяха дошли? От каква опасност бяха избягали, само за да загинат в океана? Толкова млади! Толкова крехки!

Лодката също беше загадка. Близо до ръба ѝ като че ли някога е пишело име, но вече не се разчиташе. Зумбана се тревожеше дали лодката няма да потъне, преди да стигнат до пристанището. За разлика от младите си мъртви пътници, тя изглеждаше древна. Всъщност, беше като дошла от друга епоха.





ГЛАВА 4

Март, 2014 г.

Индийския океан

Синкава светкавица озари хоризонта с начупената си чиния. За няколко мига сивкавия мрак, в който се сливаха морето и небето, се разпръсна. Кърт Остин се взря навън от задната част на един хеликоптер „Сикорски Джейхоук”. Проливният дъжд се лееше безмилостно.

Турбуленцията здраво тресеше машината, а под нея се надигаха десетметрови вълни, които мощният вятър сякаш хвърляше отгоре им.

Светкавицата се скри, а Кърт зърна за миг отражението си в стъклотo. Наближаваше четиридесет, със сребриста коса и можеше да мине за хубав на подходящо осветление със силната си челюст и остър син поглед. Но подобно камион, използван за работа, а не за показ, по лицето му личаха и годините, и изминатите километри.

Бръчиците около очите му бяха по-дълбоки от на повечето мъже на неговата възраст. По лицето му личаха стари белези от юмручни боеве, катастрофи и други премеждия. Това беше лице на мъж, готов на всичко, решителен и непоклатим. Мъж, който продължаваше там, където дори и машините спираха.

Той натисна бутона за връзка с пилота и погледна напред към приятеля си Джо Дзавала, седнал на мястото на помощник-пилота.

- Нещо?

- Нищо - отвърна Джо.

Кърт и Джо работеха за Националнта агенция за морско и подводно дело, която беше на пряко подчинение на американското правителство и се занимаваше с морски проучвания и съхраняване на морското наследство. Но точно в момента бяха част от набързо събран спасителен екип, който издирваше няколко загубили се из ужасната буря плавателни съда.





Докато летяха, по радиото припукваше статичен шум, сменян от време на време от скорострелни размени на реплики между Южноафриканската брегова охрана и спасителната група.

- „Сапфир 2“, каква с позицията ви?

- Тук е „Сапфир 2”, имаме контакт с „Безкраен път”. Носи се безпосочно, но изглежда цял. Виждат се четирима души от екипажа. На позиция сме да спуснем кошницата.

- „Разбрано „Сапфир 2”! „Сапфир 3”, докладвайте!

- Връщаме се с трима души. Двама са в хипотермия, третият е стабилен.

Бурята връхлетя от югоизток и набра сила, насочвайки се към нос "Добра надежда". По пътя си помете няколко товарни кораба, включително един тристаметров, а после възви на север и се насочи към няколко яхти, които се състезаваха от Дърбан до Австралия.

Яростта на внезапно разразилата се буря постави на изпитание бреговата охрана. Като видяха, че силите им не стигат, за да се справят с природната стихия, те пратиха сигнал за помощ до всички съдове наблизо, сред които една фрегата на Британския кралски флот, два американски снабдителни кораба и научноизследователският кораб на НАМПД „Кондор“.

На сто километра от „Кондор“ Кърт, Джо и пилотът на хеликоптера наближаваха координатите, които бяха получили. Все още обаче не виждаха нищичко.

- Би трябвало да сме почти над тях - каза Кърт.

- Може яхтата да е потънала - отвърна пилотът.

Кърт не искате да мисли за този вариант. По странно стечение на обстоятелствата познаваше семейството на яхтата, която търсеха. Или поне един член от него.

- Колко гориво ни остава?

- След десет минути сме бинго 2. Това означаваше, ме след десет минути щяха да имат гориво, колкото да се върнат до „Кондор“, тъй че или трябваше да поемат обратно, или да се приводнят и да рискуват самите те да търсят помощ.

2 Тактически код за изчерпващо се гориво – Бел. пр.



- Виж можеш ли да ги направиш повече.



- Насрещният вятър ни разказва играта.

На връщане ще е попътен. Продължавай! - отсече Кърт.

Пилотът млъкна, а Кърт обърна очи към морето.

- Чувам нещо! - провикна се Джо, притиснал слушалките до главата си. - Слабо е, но звучи като сигнал за помощ. Завий надясно, нула-седем-нула.

Хеликоптерът се наклони надясно и след няколко минути Кърт видя килнатият корпус на петдесетметровата яхта. Още се носеше по водата, но кърмата беше натежала и вълните я обливаха постоянно.

- Приближи ни! - нареди Кърт, после плъзна вратата встрани и в кабината влетяха дъжд и вятър.

Имаха лебедка и над сто метра въже, за да качват оцелелите на борда, само че нямаха кош, така че Кърт щеше да слезе и да ги подхваща един по един. Вече бе навлякъл сбруята и седеше на ръба на кабината.

- Никого не виждам - викна пилотът.

- Може да са се вкопчили отстрани - отвърна Кърт. - Завърти ни от другата страна.

Адреналинът плъзна по вените на Кърт, точно както когато чу от бреговата охрана подробности за повредената яхта.

- Яхтата се казва „Етернет“, съобщават за тежки пробойни - беше ги уведомил диспечерът. - НАМПД, моля, окажете помощ. Само вие сте близо до тях.

- Потвърждавате ли идентичността на съда? - попита Кърт със съмнение в гласа.

- „Етернет“ - повтори диспечерът, - от Сан Франниско. Седмина на борда, включително Брайън Уестгейт, съпругата му и две деца.

Уестгейт, интернет милиардерът, и съпругата му Сиена, стара приятелка на Кърт, а преди години - любовта на живота му. Новината стъписа Кърт, както почти никога не му се бе случвало досега, но той бе от хората, които бързо се окопитват. Възпря всички мисли за миналото и опасенията, че няма да стигнат до яхтата навреме и се съсредоточи върху задачата.

- Включи прожектора, Джо!

Докато хеликоптерът се снишаваше към наклонения плавателен съд, Кърт гледаше с тревога вълните, заливащи борда. Добре, че частта откъм кърмата засланяше надпалубните съоръжения.

Джо включи прожекторите и дъждът се превърна в завеса от коси щрихи. Отначало светлината бе ослепяващо ярка, но щом Джо нагласи ъгъла, Кърт видя корпуса по-добре.

Мярна нещо оранжево.

- Там! До мостика!

И пилотът го забеляза. Направи маневра, за да приближи машината, а Джо разкопча колана и застана до лебедката.

- Това въже не е правено за хора - напомни той на Кърт.

- Щом може да влачи сонар, ще издържи и хора - отвърна Кърт. - Отпусни!

Джо се колебаеше. Кърт се огледа, прецени позицията си и сам се пресегна и освободи въжето. Преди Джо да успее да го спре, приятелят му вече се спускаше.

Кърт притисна маската към лицето си, изпъна крака право надолу и нахлу във водата през гребена на една огромна вълна. Няколко дълги мига го затискаше странната подводна тишина.

Беше успокояващо и омиротворяващо.

После изплува насред бурята.

Вълните бяха подвижни планини, а водата наоколо му кипеше от поройния дъжд.

Кърт се обърна към потъващата яхта и заплува към нея. Стигна до средната част на яхтата и се пресегна към перилата. Преди да се хване обаче, хлътна в браздата между две вълни. С мъка се задържа на позиция, докато го подхване следващата вълна. Тя почти го изравни с палубата. Този път Кърт бързо се улови за перилата и се качи на борда. Запълзя по наклонения борд и едва успя да удържи на напора на следващата вълна, която се опита да го върне обратно в океана.

Стигна до мостика - прозорците бяха изпочупени. Оранжевото петно, което му бе заприличало на спасителна жилетка, не се виждаше никъде.

- Сиена! - провикна се Кърт, но нямаше смисъл при този силен вятър.

Взря се вътре. По пода плискаше вода, дълбока поне метър. За миг му се стори, че долавя очертанията на тяло, но нямаше никаква светлина и можеше да е какво ли не. Отвори вратата и се озова в кабината.

Яхтата проскърца зловещо. Всичко край Кърт сякаш се движеше. Вдигна ръка и включи прикрепеното към китката си фенерче.

Лъчът се плъзна по водата и миг след това се отрази в стъклената стена зад мостика. Кърт се сети, че бе чел някъде за специалната конструкция на тази яхта. Всички вътрешни стени на горната палуба бяха от акрилно стъкло, уж за да изглежда вътрешността на съда по-просторна. При нужда от уединение, имаше копче, което ги матираше. Поредната вълна заля кораба и Кърт се люшна назад и залитна към стъклената стена. През отворения люк заприижда зеленикава морска вода, която бързо изпълни помещението и около Кърт заплуваха мебели, карти, спасителни жилетки и други непотребни вещи. Кърт с мъка се изправи. Вдигна ръка и лъчът отново заигра по стъклото. Внезапно видя от другата страна лице. Женско, с руса прилепнала коса. До жената се носеше момиченце, също сламенорусо, на не повече от шест или седем години, с отворени, ала отсъстващи очи.

Кърт се спусна към тях, но се блъсна в стъклената преграда.

- Сиена! - провикна се отново.

Не последва отговор.

Нивото на водата се покачваше все по-бързо, вече стигаше почти до гърдите му. Кърт заудря отчаяно я юмрук по стъклото, но като видя, че така няма да се справи, грабна един от столовете, които се носеха край него. Последваха два мощни удара и тъкмо като се подготвяше за третия, яхтата рязко се наклони и водата стигна до брадичката му.

Всеки момент съдът щеше да се преобърне. Знаеше го.

В този момент Кърт усети как ремъците от екипировката се впиват в тялото му и след миг се понесе през водата към изхода.

- Не! - изкрещя Кърт и глътна вода.

Имаше чувство, че го дърпат срещу течението на мощен водопад - толкова мощно беше течението на водата, която нахлуваше през вратата. За един кратък миг отново зърна лицата, но в този момент течението се усили и светът пред очите му стана мътен и зеленикав. Въжето трепна отново и го повлече през вратата. Кърт не успя да се ориентира добре и удари главата си в рамката.

Зашеметен и почти в безсъзнание, той усети, че е вече навън. Внезапно дърпането отслабна, а след това спря напълно. Явно въжето се бе скъсало.

Кърт размаха немощно ръце и крака в опит да плува, но главата му се маеше, а тялото не го слушаше. Потъващата яхта го повлече надолу и Кърт нямаше сили да се съпротивлява на мощния водовъртеж. В главата му имаше само една мисъл - как да оцелее. Вдигна очи нагоре и силната сребриста светлина за малко не го ослепи. А после, като зеницата на великанско око, светлината премигна и изчезна.





ГЛАВА 5

Кърт се надигна и седна в леглото си. Целият плуваше в пот, и сърцето му блъскаше така, все едно току-що бе изкачил висок планински връх. Взираше се в мрака и се мъчеше да се отскубне от образите от кошмара и ужасът, който те предизвикваха в него.

Всеки път беше едно и също. Бързо осъзна къде се намира, макар за миг да не можеше да различи кой свят е истинският и кой - илюзията.

Отвън избумтя гръмотевица и проблесна мътна мълния, а по палубата затрополиха едри капки дъжд.

Беше си вкъщи, в спалнята в плаващия си дом край брега на река Потомок. Не се давеше и не се проваляше в спасителна операция отпреди няколко месеца, на половин свят разстояние оттук.

- Добре ли си? - нежен женски глас прекъсна мислите му.

Кърт го познаваше добре. Той принадлежеше на Ана Ериксън, колкото хубава, толкова и внимателна. По скандинавски руса, зеленоока, с почти платиненобели вежди и красиво чипо носле. Прииска му се тя да не е тук в момента. Имаше нужда да бъде сам.

- Не - отвърна той и отметна чаршафа. - Не съм добре.

Стана от леглото и отиде до прозореца.

- Това е просто кошмар - приближи се до него Ана и го прегърна. - Потиснати спомени, които излизат на повърхността.

В черепа му напираше болка, която сякаш щеше да го пръсне отвътре. Често го спохождаше напоследък. Резултат от челната фрактура, която получи, докато Джо го извлачваше от потъващата яхта.

- Не са потиснати. Ще ми се да бяха.

Ана остана спокойна. Не бе от жените, които се поддават на чуждо напрежение.

- Видя ли ги този път? - попита тя.

Отвън пак прогърмя, а дъждът с нови сили зачука по покрива. Кърт се запита дали точно пороят не е причина за кошмара. От друга страна знаеше, че няма нужда нещо отвън да го провокира. Сънуваше го почти всяка нощ.

- Е? - подкани го тя.

Кърт изпуфтя раздразнено, махна с ръка и закрачи към бара с напитките в хола. Ана го последва след секунди, нахлузила широки шалвари и една от неговите тениски. Кърт не можеше да не се възхити на красотата ѝ. Ана изглеждаше перфектно дори посред нощ и без капчица грим.

Той светна лампата. Започна да премигва, объркан от силната светлина. Най-после намери полупълната бутилка „Джак“. Ръката му трепереше. Наля си двойно питие.

- Знаеш, че значи нещо - не се предаваше Ана.

Kърт гаврътна половината уиски.

- Моля те, нека да оставим психоанализата за работно време!

Всъщност Ана му беше психотерапевт. След сътресението Кърт започна да получава пристъпи, появиха се и други проблеми. Най-напред започнаха кошмарите, после проблемите с паметта и изблиците на ярост, които близките му с право решиха, че са крайно нетипични за него.

От НАМПД назначиха госпожица Ериксън за негов терапевт и съветник. Озлобен срещу тези, които се опитваха да му помогнат, Кърт седмици наред умишлено вгорчаваше живота на Ана. След това обаче двамата започнаха да се срещат и в извънработно време.

Кърт отпи отново и трепна от болка. До алкохола се мъдреше опаковка аспирин и той посегна към нея.

Колко нощи поред се случваше все едно и също? Четири? Пет? Опита се да ги преброи, но не успя, а и нямаше смисъл. Случваше му се почти постоянно.

- Скоро ходил ли си на работа? - попита Ана и се отпусна на края на дивана.

Кърт поклати глава.

- Не мога, първо трябва да ме оправиш, забрави ли?

- Не си повреден, Кърт. Просто те боли. Колкото и да се преструваш и да се оправдаваш с тежкото сътресение и фрактурата на черепа, всъщност с огромната вина, която изпитваш, си учебникарски пример за Синдрома на оцелелия.

- Няма за какво да се чувствам виновен - тросна и се Кърт. - Направих всичко по силите си.

- Знам. Всички край теб го знаят. Единствено ти самият не искаш да го приемеш.

Той не знаеше в какво да вярва. Наистина не знаеше.

- Дори Брайън Уестгейт казва, че си бил герой.

- Брайън Уестгейт... - измърмори презрително Кърт.

Тя несъмнено долови презрението му, виждаше, че напрежението му нараста, но въпреки това не спря.

- Той все още иска да се срещнете, да ти стисне ръката и да ти каже „благодаря". Някога да си се чувал с него? Той не спира да те търси.

Разбира се, че не се беше чувал с този човек.

- Бях малко зает...

Ана го изгледа замислено и наклони леко глава.

- Това е проблемът, нали?

- Кое?

- Със Сиена сте щели да се жените, но ти си се отказал в последния момент. Ако не го беше сторил, тя нямаше да срещне Уестгейт и нямаше да попадне на онази яхта, насред онази буря... Нямаше да се удави. А и ти нямаше да се провалиш в опита си да я спасиш... Затова се обвиняваш, нали?

Синдромът на оцелелия бе нещо жестоко. Кърт го знаеше много добре. Негови приятели се бяха върнали от Ирак и Афганистан след подвизи, по-големи от каквито и да било негови дела, а се обвиняваха за почти всичко, случило се край тях.

Той си пое дъх и извърна глава. Нямаше смисъл да спори. Ана бе права за почти всичко, но това не му помагаше. А в момента не му се обясняваше защо. Взе опаковката аспирин, отвори бутилката и натика няколко хапчета в устата си. Преглътна ги с още малко уиски.

Реши, че добре се е погрижил за главоболието си и се опита да бъде малко по-общителен.

- Какво значение има всичко това? Защо е толкова важно за теб?

- Първо, защото това ми е работата. И, второ, защото като последна идиотки реших, че ми пука за теб като за пациент.

- Не те питам това. Питам, какво значение има дали виждам тях в съня си? Все това ме питаш. Защо е важно да знаеш това?

Тя вдигна очи към него. Гледаше го загрижено, но и нетърпеливо.

- Не е важно за мен - каза тя. - А за теб.

Кърт я изгледа неразбиращо.

- От теб знам, че сънят се повтаря - започна Ана. - Само че половината пъти виждаш руса жена с едно от децата ѝ, а през другата половина - само отломки и спасителни жилетки. Не си сигурен дали жената е Сиена. Но истинска или не, не си я достигнал, корабът е потънал и за нещастие хората също. Край! - Ана наклони глава. В очите и се четеше съчувствие. - За останалата част от света няма значение, защото резултатът е един и същ. Но тези сменящи се сънища - сменящи се реалности, не може да не са важни за теб, иначе нямаше да ги има. Колкото по-скоро разбереш защо, толкова по-скоро ще се почувстваш по-добре.

Нямаше какво да й отговори. Ана бе по-близо до истината, отколкото предполагаше.

- Разбирам - отрони накрая Кърт.

- Не биваше да идвам - въздъхна Ана и обу маратонките си. - Не биваше изобщо да те целувам. Но се радвам, че го направих.

Изправи се и взе палтото си от закачалката кран вратата.

- Връщам се вкъщи. Ти се върни на работа, Кърт. Може да ти е от полза. Всъщност, най-добре е да се срещнеш с Уестгейт. Във Вашингтон е. Утре ще държи реч в университета „ Смитсониън ”. Вероятно не е копелето, за което го мислиш. А и тази среща може да сложи точка на някои неща.

Ана облече палтото си и в мига, в които отвори вратата, в стаята нахлу шумът на дъжда.

Без да се колебае, тя излезе в пороя и затвори вратата зад гърба си. След секунди двигателят на колата ѝ забоботи и постепенно шумът се отдалечи по посока Ривър роуд.

Кърт постоя минутка, загледан в празното. Допи питието си и известно време се колеба дали да не си налее още. Но накрая остави чашата. И бездруго не помагаше особено.

Вместо това прекоси хола и отвори плъзгащата се врата към терасата. Капките се редяха по прясно лакираното дърво като водни мъниста или като живак върху лабораторна табла. А реката вилнееше точно като океана в съня му.

Защо има значение?

Той направи крачка към перилата. Докато дъждът се лееше отгоре му, сякаш част от агонизиращата болка изчезна. Далеч вляво се червенееха размазани задните стопове на форда на Ана.

Защо все по-усилено се опитвам да видя истината с всеки следващ сън?

Знаеше отговора. Още преди седмици го бе разбрал, ала не искаше да казва на никого. Не можеше да каже на никого, със сигурност не и на психотерапевтката си. Целият вир-вода, той влезе вътре, взе кърпа, за да се избърше и се отпусна на стола до бюрото.

Метна кърпата настрани и отвори лаптопа. Написа основната си парола и натисна икона, която му поиска втора парола. Показа се поредица криптирани имейли.

Последният беше от бивш агент на Мосад, когото Кърт познаваше чрез свой приятел. Мъжът се съгласи да проучи един слух, след като получи съответното заплащане, разбира се.

Имейлът беше делови.

„ Не мога нито да потвърдя, нито да опровергая присъствието на Сиена Уестгейт в Машхад или околностите.”

Машхад беше град в северен Иран, за който се говореше, че е седалище на нова техническа група, работеща за иранските военни. Никой не беше сигурен какво са намислили иранците, но се смяташе, че отчаяно се опитват да подобрят сигурността си и възможностите си за атака. След като САЩ бяха позволили на американски вирус, познат като „Стъкснет” да проникне в иранските съоръжения за обработка на ядрено гориво и да предизвика изгарянето на хиляди скъпоструващи центрофуги, иранците явно не просто възнамеряваха да подобрят отбраната си, но и да отвърнат на удара.

Част от тази кампания включваше и чужденци, забелязани да влизат и излизат от Машхад, понякога под охрана.

Кърт прочете мейла до край.

„Надежден източник ме информира, че три лица, западняци, двама мъже и една жена, са прекарали в Машхад поне деветнайсет, а може би и трийсет дни. Не е ясно дали са били пленници или експерти на хонорар. Описанието на жената отговаря на госпожа Уестгейт като външен вид и приблизителна възраст, но не и като цвят на косата. Снимки не са налични.

Лицето не е изглеждало ранено, нито пък е предпочитала коя да е ръка в ежедневната си работа.

Видяна е да влиза и излиза от отбранителното здание в северен Машхад под лека охрана.

Не изглежда да е била принуждавана, нито пък малтретирана.

И трите лица са забелязани да си заминават с малък летателен апарат преди двайсет и един дена. Не разполагаме с информация, за да предположим накъде са се упътили, нито пък къде са сега и дали са невредими. “

Кьрт затвори писмото.

Защо имаше значение какво вижда насън? Защото, въпреки всички доказателства, вече бе убеден, че Сиена с жива. А ако е жива, той се сещаше само за една причина тя да работи за иранците: децата ѝ, Танър и Елиз. Навярно ги държаха като заложници.

Знаеше, че логиката му е твърде крехка и се базира на недоказани предположения. От гледна точка на фактите, цялата му теория бе ирационална, но с всяка фибра на тялото си усещаше, че тя е вярна. Единствено кошмарите му го караха да се съмнява.

Ако празната кабина и изоставената яхта са реални спомени, тогава има причина да вярва на усета си.

Но ако беше видял Сиена и дъщеря ѝ удавени и сега се опитваше подсъзнателно да пренапише спомените си и да замени реалността с това, което искаше да е истина, тогава си играеше с лудостта и беше на крачка от бездната.





ГЛАВА 6

Юни, 2014 г.

Западен Мадагаскар

От обедната мараня като привидение се появи жена на кон. Млада и силна, непрехвърлила още трийсетте, тя спокойно и уверено държеше юздите на петнистия си кон, порода апалуза, и го водеше по пясъка край брега на калната река. Жената беше облечена в черно от главата до петите. Носеше скъпи ботуши за езда и широкопола шапка, която пазеше бялата кожа на лицето ѝ от безмилостните лъчи на слънцето.

Жената поведе коня без усилие през едно стеснение, като се оглеждаше внимателно за крокодили. Щом отмина стеснението, тя се натъкна на стадо зебута – говеда с остри рога и причудлива гърбица, заради която ги наричаха и гърбати говеда.

Стадото беше част от огромното богатство на семейството ѝ, символ едновременно на власт и охолство, макар в последно време да не обръщаха особено внимание на зебутата. Бяха ти оставили свободно да кръстосват по полето и да пасат тревата, избуяла през дъждовния мадагаскарски сезон.

Жената подмина стадото и възви покрай реката Пред очите ѝ се разкри истинско опустошение.

Седмици наред бе валяло и пороите предизвикаха най-тежките наводнения в историята на тази част от острова Мощните води на реката откъсваха от бреговете парчета земя с размерите на гаражи, поваляха и помитаха като клечки за зъби дърветата по брега.

Жената стигна до малко полуостровче, вдадено в реката. Всъщност, бивше полуостровче, сега бе напълно откъснато от сушата и се бе превърнало в остров.

Жената дръпна леко юздите и конят спря. Пред нея се разкри Мозамбикския проток, чиито води блестяха под лъчите на слънцето чак до хоризонта. Около петстотин километра зад тях пък се намираше източният бряг на Африка.

Често идваше тук. Обичаше това място, макар на мнозина изборът ѝ да би се сторил странен. Насаме на това безлюдно място можеше да се отдаде на едно особено чувство: някаква неясна тъга, която не искаше да покаже на света. Тази тъга си беше само нейна, част от същността ѝ, усещане, което не искаше да изгуби за нищо на света. Сякаш това беше единственото ѝ истинско притежание.

За съжаление около нея всичко се променяше, събитията бяха извън контрола ѝ и тъгата ѝ се разпадаше парче по парче, също като островчето, което изчезваше пред очите ѝ сред бушуващия проток.

Парче чернена глинест почна с размерите на къща се свлече във водата. Плъзна се като айсберг, отчупващ се от глетчер, и започна да се разпада под напора на бурната вода.

Там, откъдето се откъсна парчето, се показа нещо странно. Някакъв черен, или по-скоро почернял метал, гладък и плосък, като желязна стена. Водата шуртеше по него, отмиваше пръстта и разкриваше все по-голяма част от предмета. Показа се шев, а след него втори. Стената се оказа направена от няколко огромни стоманени плочи, занитени една за друга. Жената усети как по гърба ѝ премина тръпка, а коремът ѝ се сви едновременно от любопитство и страх. Чувстваше се неудържимо привлечена от този странен предмет и едновременно с това се боеше да го приближи.

Имаше усещането, че нещо или някой я вика да прекоси реката, да иде отсреща и да разбере какво е това. Сякаш призраци от другата страна на металната стена я зовяха за помощ.

Тя поведе коня към реката, но животното се задърпа.

Течението бе твърде силно, а стабилните места за стъпване - малко. Една грешна крачка и щяха да последват съдбата на изкоренените дървета.

Конят вдигна глава и изцвили. Това сякаш върна жената в реалността. Тя се отдръпна от брега, но не откъсна очи от малкия остров.

Не знаеше какво се крие под глината, но вече не ѝ се щеше да узнае. Единственото, което искаше, е да се махне.

Тя рязко обърна коня и го пришпори.

- Хайде, дий!

Животното с радост изпълни командата и пое в галоп към плантацията и имението-палат, към добре познатия и на двама им живот. В далечината над хълмовете отново се кълбяха черни облаци. Чакаше ги поредният порой. Жената беше сигурна, че каквото и да е било онова нещо, което видя, то ще изчезне още преди зазоряване, отнесено от водите.

Себастиан Бревар чакаше в главното помещение на paзкошното си имение. Висок почти един и деветдесет, с мускулесто и добре поддържано тяло, с гладка смугла кожа и тъмна коса, разкриващи южнофренския му произход, Бревар беше красив мъж в разцвета на силите си. На четиредесет и две години косата му все още беше гъста и махагоново тъмна и подчертаваше светлите му почти лешникови очи. Лицето му бе обрамчено от тънка, изрядно поддържана брадичка, която личният му бръснар подстригваше ежедневно. Излъчваше увереност, която някои биха нарекли надменност, плод на привилегирования му живот като господар на дома.

Обичаше луксът, но единственото бижу, което носеше, беше златния пръстен на баща си. Имението му бе същински дворец в стил френски барок от осемнайсети век. В земите край имението, терасирани по склона на огромен хълм, бяха разположени конюшни, грижливо оформени градини, фонтани и дори лабиринт от жив плет, разположен на няколко десетки декара на втората тераса, точно под сградата на имението.

Самата къща се отличаваше с изискан разкош. Подът на залата, която в момента прекосяваше Бревар, бе покрит с полиран италиански мрамор. Дорийски гранитни колони поддържаха високия таван, а между статуите и изкусно бродираните гоблени се виждаха великолепни картини.

Подобно на дома си и Себастиан изглеждаше безупречно. Беше облечен в елегантен костюм, който струваше колкото малък мерцедес, а краката му бяха обути с копринени чорапи и обувки от крокодилска кожа зa поне две хиляди долара. Под скъпото сако се виждаше петстотиндоларова официална риза с френски ръкавели и диамантени копчета на тях.

Вярно е, че имаше важна среща следобед, но той беше убеден, че притежава привилегия да се облича като крал. А и така улесняваше хората бързо да разберат къде им е мястото. За онези пък, които работеха за него, не оставаше съмнение, че шефът им върви по пътя на славата.

В дъното на залата го чакаха двама души - братята му Еган и Лорен. Те също знаеха колко важна е днешната среща.

- Наистина ли смяташ да развличаш пратеника на Акоста? - попита Лорен. - Вместо да го забавляваме, трябваше да го убием, задето ни предаде.

Лорен, няколко години по-млад от Себастиан, винаги бе готов да налети на бой, защото не знаеше друг начин да се справя с проблемите. Въпреки опитите на Себастиан да го научи на нещо, Лорен така и не успя да схване, че манипулацията е по-доходоносен и по-ефективен метод от пряката конфронтация.

- Остави тревогите на мен - погледна го снизходително Себастиан. - Само провери дали отбраната ни е готова в случай, че не можем да избегнем схватката.

Лорен кимна и се отдалечи. Преди години двамата имаха сериозни сблъсъци, но накрая

Лорен прие водачеството на по-големия си брат.

- Ами експлозивите в оръжейната? - попита Етан. - Някои от мунициите, които Акоста остави, са доста нестабилни.

- Ще ни влязат в работа - успокои го Себастиан.

Еган беше най-младият от тримата и все гледаше да угоди на всички. Себастиан смяташе последното за слабост, но когато баща им почина, Еган беше едва на четиринайсет и нямаше възможност да се научи на мъжка твърдост от първа ръка.

- Ще ти приготвя списък - каза Еган и излезе от залата.

Себастиан остана сам, но миг по-късно тишината беше нарушена от тропането на токчета по мраморния под. Бревар се обърна. Приближаваше слабичката фигура на най-младия член на семейството.

Калиста беше петнайсет години по-малка от него и беше толкова различна от братята си, колкото деня от нощта. За разлика от тях, тя се обличаше като човек от простолюдието. Макар и с повече стил, помисли си той. Днес Калиста беше облечена в черно от главата до пети те. Тя небрежно махна каубойската си шапка и я сложи на главата на една безценна статуя.

Късата ѝ коса бе боядисана във въгленовочерно, точно както и маникюрът ѝ, и се беше намацала с толкова много сенки, че приличаше на миеща мечка в очите.

- Здравей, Калиста - поздрави я Себастиан. - Къде се губиш?

- Пояздих - отвърна тя.

- И си се облякла като за погребение, както виждам.

Тя свойски преметна ръка през раменете му и накриви изрядната му вратовръзка.

- Хм, това ли си планирал за днес, погребение?

Себастиан я изгледа строго и тя отстъпи назад. Той си оправи вратовръзката и отвърна, без да увърта:

- Да, ако Акоста не ни върне отнетото.

- Значи Рене ще дойде насам? - наостри уши Калиста.

- Личният ти интерес към него ме тревожи - стрелна я строго Себастиан. - Той е под твоето ниво.

- Понякога котките си играят с мишки - усмихна се тя. Понякога ги убиват. Теб какво те засяга?

Калиста беше едно изгубено дете. Трудно намираше път към хората. Не че ги избягваше - напротив, все с някого се обвързваше или пък скъсваше. Но още от смъртта на баща ѝ насам, всичките ѝ връзки бяха смесица от любов и омраза, а смазващата ѝ отдаденост на неща, които не може да има, вечно беше подплатена с яростен гняв.

Но в мига, в който се сдобиеше с нещо, всичко се променяше. Обикновено я обладаваше внезапно и жестоко безразличие, дори желание да причини болка и да изтезава това, което вече се е озовало в ръцете ѝ.

Понякога Себастиан си мислеше, че никак не е лошо да има за сестра прекрасен малък социопат. Беше му много полезна с това.

- Неподчинението на Рене е моя грижа - рече ѝ той. - Той ни предаде.

Калиста изглежда беше готова да закриля някогашния си любовник.

- Той отведе жената в Иран, както ти поиска - отбеляза хладно сестра му. - А тя направи това, което ние поискахме от нея. Троянският кон е на мястото си. Линкът врата е активен.

Сама проверих.

Бревар се поусмихна. Наред с другите си чаровни умения, Калиста беше завиден компютърен специалист. Поне едно нещо, което ги свързваше - самият Себастиан бе отличен компютърен програмист. Но за разлика от него, тя не виждаше цялата картина.

- Иранците са само част от плана - напомни ѝ той - Това, че сме им дали достъп, не ни поставя в по-добро положение, освен ако жената не се върне тук и не е на наше разположение в подходящото време. Светът няма да реагира подобаващо, ако не го е страх от това, което бихме могли да сторим.

Калиста го изгледа с безразличие и сви рамене, после седна върху един петстотингодишен скрин и заклати крака все едно седеше върху шкафче в магазин втора употреба.

- Това нещо някога е било в лятната вила на Наполеон - процеди през зъби Себастиан.

Сестра му хвърли бърз поглед към перфектните извивки и сложната украса на оцелелия стотици години скрин.

- Със сигурност вече не му трябва.

У Себастиан се надигна гняв, но той успя да го удържи.

- Не биваше да я поверяваме на Рене - и с тези думи тя отново се превърна в своето студено, мрачно аз. - Трябваше сами да се договорим с иранците.

Бревар поклати глава.

- Рене е нашият параван. Той ни крие и затова му дадохме част от сделката. Това не бива да се променя. Просто се налага да го държим на къса каишка.

- Значи трябва да намерим начин да го мотивираме - заключи тя. - Предлагам насилие.

Много насилие.

- Така ли? - иронията започна да измества гнева му. - Защо не съм изненадан?

- Той само от това разбира.

- Само че ние не сме тъпи изпълнители като Рене - заобяснява търпеливо Себастиян. - Трябва да се справим стилно, с изящество. Нещо повече, ние сме артисти. Когато вземем това, което ни трябва...

- Знам, знам - прекъсна го Калиста с досада, - „никой не бива да разбере, че сме го направили ние.“

- Не - поправи я брат ѝ. - Никой не бива да разбере, че е взето.

Мислеше, че поне това е успял да набие в главата ѝ.

Калиста въздъхна. Беше ѝ писнало от поученията му.

- Рене никога няма да ти върне жената, ако не го накараш да се страхува. Може да е животно, но ти казвам, само страхът от теб го кара да върши глупости. Ако искаш онази жена, трябва да се възползваш от този страх.

Себастиан помълча няколко секунди.

- Може и да си права - каза накрая той. - Ела с мен в кабинета. Пратеникът на Рене ще дойде всеки момент.

След двайсетина минути един от прислужници отвори вратата на кабинета.

- Мосю Бревар, имате посетител. Твърди, че е тук от името на мосю Акоста.

- Сам ли е?

- С още трима мъже. Въоръжени.

- Покани го да влезе.

- А другите, мосю?

- Предложи им питие от личните ни запаси.

- Както наредите, мосю.

Прислужникът се поклони леко и изчезна, като остави двойната врата отворена.

След няколко мига се показа набит мъж в светлокафяви докерски панталони и широка блуза с яка.

- Казвам се Ковач - представи се той. Говореше английски с източноевропейски акцент.

Кръстоса смутено очи със Себастиан, а после нервно мръдна поглед към Калиста, която се подпираше на стената и с нищо не показваше, че е забелязала присъствието му.

Себастиан се усмихна. Странната му сестричка можеше да притесни и най-закоравелите му посетители.

- Къде е Рене?

- Къде ли не - небрежно отвърна Ковач. - Той е много зает човек.

- А защо наруши уговорката ни? Трябваше да ни доведе обратно американката след иранската задача.

Ковач се настани на един от столовете срещу богато резбованото бюро на Себастиан и обясни:

- Появиха се други купувачи за услугите ѝ.

- Кои? - попита Себастиан.

- Нямам право да ви кажа.

Себастиан предположи, че са намесени китайци, вероятно и руснаци. И едните, и другите се интересуваха от киберсредства за водене на война, както и от хакерство. Сигурно имаше и други. При други обстоятелства самият Себастиан би устроил наддаване, за да продаде жената, както очевидно Рене се опитваше да стори. Но тя му трябвате. Само тя можеше да му свърши работа.

Несъмнено Ковач бе наясно с това и нервно се поразмърда на стола си. От позата му лъхаше превъзходство и наглост, беше готов да диктува условия в собствения дом на Бревар.

Погледът на госта се спря върху кутията кубински пури на бюрото.

- Много са вкусни.

- Не са за ядене - презрително отбеляза Себастиан. - Но ако имаш предвид, че ароматът е прекрасен, да, прав си. - Спокойно и преднамерено Бревар взе кутията и предложи на наглия си посетител: - Искаш ли да опиташ?

Ковач се пресегна към една от пурите. В същия миг Калиста седна на стола до него.

Толкова бързо го стори, че Ковач се сепна и застина с протегната ръка. Тя бе кацнала на една от страничните облегалки и бе стъпила с крака на седалката.

В ръцете си въртеше гилотинката за пури от бюрото.

- Нека аз - измърка тя и светкавично отряза крайчето на пурата на Ковач.

Себастиан почти се засмя. Калиста много обичаше гилотинката.

Себастиан подаде на госта плосък, остър като бръснач къс от дъгоцветно стъкло. В едната му страна беше вградена запалка.

- Обсидиан - рече Себастиан. - От връх Етна.

Пурата припламна. Из кабинета се разнесе богатото ухание на кубински тютюн.

Себастиан остави госта си да се наслади за минутка и след това продължи:

- Да се върнем към деловите въпроси. Какво точно иска Рене от мен?

- Иска да наддавате. С истински пари.

Последното беше изречено саркастично.

- Истински пари значи? - и Себастиан повдигна вежди.

Ковач кимна.

- Той организира нов търг. Някои страни вече отпаднаха, защото предложиха твърде малко. Ако искате жената обратно, ще трябва да предложите повече от останалите - иначе господин Акоста няма да има избор и ще изпрати стоката там, където платят най-много за нея.

Въпреки егото и гордостта си, Себастиан отвърна ведро:

- Дадено!

Глупаво би било да се заяжда, когато залозите са в милиарди.

- Мисля, че не разбирате - дръпна от пурата Ковач. - Мнозина наддават. Едва ли бихте могъл да си позволите да се изправите срещу тях.

Ковач издиша голям облак във формата на кръг.

Себастиан усети, че гневът му расте. Най-вече защото Ковач беше прав. Нямаше как да се съревновава с китайците и руснаците, нито дори с корейците, за които също се говореше, че искат познанията на жената. Акоста го знаеше и го размахваше пред лицето му като червен плащ.

Акоста очевидно бе решил напълно да скъса връзки помежду им. Не знаеше какъв е планът на Бревар, така че не можеше да го издаде на никого, нито пък сам да го довърши. Само че заради едната си алчност и глупост рискуваше тригодишните им усилия, схемата-шедьовър, най-дългата и сложната в живота на Себастиан Бревар и най-доходната, ако успее.

С преговорите - дотук. Бревар нямаше повече да търпи тази наглост. Щеше да наложи волята си. Усмивката бе като озъбване на вълк.

- Доста си научил за капитализма от Рене - обърна се той към госта си. - Поздравявам те.

Напрежението малко се разсея. Ковач кимна леко.

- Пурата ти сякаш угасна - добави Себастиан. - Нека да ти я запаля.

Ковач се приведе напред и се подпря с ръка на бюрото, докато Себастиан се пресягаше за запалката.

Вместо обаче да запали пурата, Себастиан сграбчи със свободната си ръка китката на Ковач, дръпна го силно към себе си, а Калиста скочи от мястото си, застана зад Ковач и с все сила бутна стола му напред.

Ковач се заби в бюрото, едната му ръка остана приклещена, а другата беше в желязната хватка на Себастиан. Имаше чувство, че всеки момент ръката му ще се отдели от рамото му.

Пурата отдавна бе паднала на пода, но въпреки това Себастиан сви пръсти около тежката запалка.

Ковач опита да премести тежестта си така, че да се изправи, но Калиста опря елегантен нож за отваряне на писма в гърлото му и му пусна няколко капчици кръв. Ковач незабавно спря да се дърпа.

- Ядосай го още - просъска тя и опря меките си устни в ухото на Ковач. - Искам да видя какво ще направи.

Ковач не можеше да прецени дали говори на него, или на Себастиан и разбира се, не стори нищо.

- Не я слушай - отвърна спокойно Ссбастиан. - Ще те поведе по лош път. Няма да си първият.

- Ама какво става тук? - успя да попита Ковач, паникьосан от наглед безумната игра между двамата край него. - Нали за работа си говорим?!

- Това е моят начин да изпратя послание - обясни Себастиан. - Което ясно ще бъде разбрано.

- Повикай хората си на помощ - пошушна Калиста в ухото на Ковач. - Може питието още да не ги е замаяло. Може отровата да не е била толкова силна този път.

- Отрова?! - очите на Ковач се изцъклиха и зашариха паникьосано напосоки. Накрая той се насили да застане неподвижно и да се съсредоточи върху Бревар. Жената беше луда.

- Какво послание да предам? - изпелтечи Ковач. - Всичко ще му кажа, каквото поискате.

Лично! Вярвайте ми, аз съм дясната му ръка.

Себастиан трепна, а по лицето му се прокрадна леко смущение.

- Лош избор на думи - каза тихичко той, после вдигна обсидиановата запалка и я стовари върху китката на Ковач.

Из имението се разнесе смразяващ кръвта вик, а Ковач падна по гръб, стиснал чукана на дясната си ръка, докато кръвта пръскаше наоколо.

Двойната врата се отвори и трима от прислужниците на Себастиан се втурнаха вътре.

- Погрижете се за него – нареди им той и подхвърли отрязаната ръка на един от мъжете.

Те бързо приклекнаха до Ковач, превързаха раната и я пристегнаха с турникет, след което го извлачиха от стаята.

Себастиан огледа кръвта по бюрото и по костюма си.

- Ама че бъркотия - рече, все едно беше разлял коняка си.

Появиха се още прислужници и се заеха да почистват. Себастиан свали сакото и излезе на балкона през една стъклена двукрила врата. Калиста го последва.

В далечината избоботи гръмотевица - поредната буря се готвеше да връхлети Западен Мадагаскар. На Бревар му се струваше, че е сгрешил от гняв.

- Рене няма да ти вярва след това - рече той на сестра си.

- Рене никога вече няма да ми вярва - поправи го тя. – Но ме желае и мисли, че играя двойна игра.

- Тогава ще отидеш на търга.

- За да наддавам за жената?

- За да я върнеш - поправи я Себастиан. - Рене никога не би приел офертата ни, дори да не се беше случило това, което направихме току-що. Той вече играе за себе си. Знае, че ако я доведе тук, ще я запазим за себе си - наша собственост е все пак. И тогава той пък би изпуснал твърде много изгоди. А както харчи нашироко, постоянно му трябват пари и колкото повече, толкова по-добре за нас.

Докато брат ѝ говореше, Калиста кимаше разсеяно, вглъбена върху кръвта на Ковач по опакото на дланта си. Тя топна пръст в нея и изрисува ръката си като с къна.

- Слушаш ли ме?

- Знаеш, че те слушам.

- Тогава ми кажи, че си готова да го направиш.

- Разбира се, че съм готова - вдигна глава Калиста. - Но Рене не е глупак. Ще ни наблюдава. И ако открадна това, за което наддават китайци и руснаци, те също ще ни създадат проблеми.

Бревар не се тревожеше за враговете си. Когато най-накрая осъществеше плана си, щеше да изчезне като призрак. Сякаш никога не е съществувал.

- Е, това си е твой проблем - рече безкомпромисно Себастиан. - По-умна си от него. По-умна си от всички тях. Задействай сплетническото си мозъче и я върни, преди целият ни план да замине по дяволите.





ГЛАВА 7

Кърт Остин пристигна в седалището на НАМПД в центъра на Вашингтон. Паркира в гаража, влезе във фоайето и се качи на асансьора, който го остави на деветия етаж.

Рецепцнонистката му хвърли изненадан поглед.

Кърт стигна до общото помещение, където се бяха събрали още неколцина души, пиеха кафе и се готвеха да захванат обичайната си работа за деня.

Щом го зърнаха, всички се заковаха по местата си.

- Ако дори един от вас заръкопляска или ми каже „Добре дошъл” ще ви пратя всички на станция „Макмърдо“ в Антарктика за цялата зима и няма да видите бял ден цели шест месеца.

Знаеха си го - усмихнаха му се безмълвно и неколцина кимнаха, но иначе друга реакция нямаше, освен че секретарката го стисна за рамото, а някой му предложи кафе.

Джо Дзавала се появи, изпълнен с енергия и усмихнат, както винаги.

- А! - възкликна той. - Гледай ти кой най-после стигна до работа.

Изглеждаше изненадан от липсата на реакция на останалите.

- Успех, Джо - рече полугласно някой. - Да си вземеш дебели дрехи. - И не си прави труда със слънцезащитния крем.

Докато го подминаваха, Джо погледна недоумяващо Кърт.

- Това пък какво беше?

- Дълга история - отвърна Кърт, все още изненадан от това колко му е хубаво да е отново сред приятели. - Познаваш ли Антарктика добре?

- Защо питаш?

- Защото трябва да те пратя там или рискувам да изгубя авторитета си пред останалите.

Джо присви очи. Досещаше се каква е работата.

- Е, предвид, че нямаше изобщо да си тук, ако не се бях хвърлил в развилнелия се океан, когато се скъса въжето, да кажем, че сме квит.

Кърт отговаряше за специалните проекти в НАМПД. Той и хората му можеха да бъдат пратени къде ли не, по което и да е време. Джо Дзавала беше негов помощник, невероятен инженер и един от най-изобретателните и съобразителни хора, които Кърт познаваше - и по-важното, беше най-добрият му приятел.

- Така си е - съгласи се Кърт, отключи вратата на кабинета си и пристъпи вътре. - Но пък ако не ти беше толкова нервен пръстът и не беше опитал да ме дръпнеш като тлъст рибок, нямаше да си счупя тиквата на онази рамка. Благодарение на теб последните няколко месеца лежах на дивана на психиатъра.

Джо влезе след Кърт и затвори вратата зад гърба си.





This page contains the following errors:


error on line 748 at column 7: Opening and ending tag mismatch.





Below is a rendering of the page up to the first error.


- Видях на чий диван лежиш. Смятам, че трябва да благодариш.

Кърт кимна. Приятелят му беше прав. Седна зад бюрото си, отрупано с неотворени пратки и непрочетени доклади. Куповете се извисяваха над главата му.

- Никаква работа ли не свършихте, докато ме нямаше? - промърмори недоволно той.

- И още как - отвърна ведро Джо. - Откъде мислиш се взеха всички тия доклади?

Кърт ги запрелиства - повечето бяха безумно отегчителни. Може би щеше да ги вземе вкъщи, ако имаше проблеми със съня.

Прегледа набързо купчина бележки, в които някакви хора го канеха на отдавна отминали срещи. Хартийките заминаха в кошчето.

Запреглежда пощата. В няколко цилиндъра имаше карти, които бе поискал преди месеци.

Отвори и една кутия с дивиди в нея.

- А това какво е?

Джо хвърли едно око към кутията.

- Това е от камерата на хеликоптера - обясни той. – Един южноафрикански репортер монтира материала. Показва част от екшъна.

Кърт се подвоуми дали да не изгледа записа, но реши засега да почака. Нямаше да му помогне да намери отговор на въпросите, които се въртяха из главата му.

- Жалко, че нямах камера на рамото - измърмори той.

Остави диска настрана и прегледа набързо вътрешната поща. Накрая стигна до плик от Южноафриканската брегова охрана. В него имаше доклад за бурята и спасителната акция.

Запреглежда го като спортната страница на вестник - търсеше само ключовите моменти. Но внезапно погледът му се закова.

Гърбът му се изправи. Прочете абзаца три пъти, за да е сигурен, че не бърка. После погледна изпитателно Джо.

- Уестгейт е бил прибран на двайсет и пет километра от „Етернет“?

- Да, на следващия ден - поясни Джо. - След като бурята преминала, бил в надуваем сал.

- Доколкото знам, открили са го със спасителна жилетка сам насред океана като катапултирал пилот.

- Така го извъртяха от медиите. Всъщност скочил от сала и заплувал към спасителния хеликоптер. Направили са запис точно преди да го приберат и там се вижда как плува сам в морето. Вероятно пиар ход.

Кърт остави доклада на бюрото.

- А не ти ли се струва странно, че е бил сам на сала, докато жена му и децата му са се давели?

- Казва, че се опитвал да приготви сала, докато те били още на мостика. Една вълна отнесла и него, и сала в морето. Гребал като луд, за да се върне на яхтата, но не успял.

Кърт отвори лаптопа и зареди географската програма на НАМПД, после увеличи резолюцията на източния южноафрикански бряг.

Въведе дължината и ширината, на която беше потънала „Етернет”, сверявайки координатите с тези в доклада. Програмата отбеляза мястото с яркочервен триъгълник.

Стори същото с данните на мястото, където са вадили Уестгейт, което грейна в зелено.

- На двайсет и пет километра. Няма начин!

- Било е почти трийсет часа по-късно - отбеляза Джо. – А и бурята беше ужасна.

Кърт знаеше какво има предвид Джо, но не се връзваше.

- Трябва да се е носил срещу течението и срещу вятъра.

Кърт обърна лаптопа, за да вили и Джо. Сиви стрелкички показваха преобладаващите течения и ветрове - напълно противоположни на движението на Уестгейт.

- Трябвало е да го открият на югозапад от яхтата, а на североизток.

Джо се втренчи онемял в монитора.





- Може бурята временно да е обърнала теченията... или пък вятърът да е сменил посоката си след нея.

- Не чак толкова обаче.

Джо отново огледа картата и изпуфтя.

- Добре! Ще налапам въдицата. Кажи ми какво е станало.

- Нямам представа - изправи се Кърт. - Хайде да питаме господин Милиардера. Има някакъв цирк пред „Смитсониън“.

- Ъм...

Кърт хвърли поглед към часовника и взе ключовете.

- Хайде, можем да го хванем, ако побързаме.

Джо явно се колебаеше, защото се надигна от стола със скоростта на ленивец.

- Не съм сигурен, че е добра идея...

Лицето на Кърт се озари от нездрав блясък, беше го обладало маниакално вълнение. На него идеята му звучеше чудесно. Трябваше да се срещне с този тип и да го притисне.

Положението ставаше още по-сладко от това, че ще е пред публика.

- Много си е добра идеята - рече той, докато вървеше към вратата. - Лекарката ми го препоръча, да знаеш.

Кърт излезе и загаси лампата. Не се обърна, за да види дали Джо го следва. Нямаше нужда. Чуваше забързаните стъпки на приятеля си.





ГЛАВА 8

Стъпалата пред Смнтсоновия институт във Вашингтон са прекрасно място за публични изявления, особено ако трябва да се внуши доверие и авторитет на аудиторията. Сградата, известна като „Замъкът“, излъчваше едновременно романтика и сила. Стените ѝ от червен пясъчник напомняха на форт от Гражданската война или на внушително укрепление, озарено от „червения блясък на ракетите1.

1 Препратката е към текста на американския химн, от който е фразата “the rockets red glare”. Текстът е взет от стихотворението на Франсис Скот Кий „Отпорът при форт Макхенри” – Бел. пр.



Смитсоновият институт беше прочут както с мисията си да образова, така и с това, че се бе превърнал в бастион на модерните технологии. За човек като Брайън Уестгейт - интернет милиардер и наследник на трупано векове семейно богатство, нямаше по-добро място да покаже себе си и компанията си.

Под яркосиньото безоблачно небе се тълпяха хора, а опънатите нерви на Уестгейт започваха да му играят номера и маската на хладнокръвието му се пропукваше. Той седеше в един кабинет близо до главния вход на института. Двама от асистентите му критично оглеждаха за последно външния му вид.

Не че имаха кой знае колко много за оправяне. Брайън Уестгейт беше на петдесет и една години, но в отлична форма. Лицето му беше свежо, с високи скули и трапчинка на брадичката.

С чупливата си коса приличаше повече на водещ на новини, отколкото на компютърен магьосник.

Пясъчнорусата му коса винаги изглеждаше изрядно, но една от помощничките му, млада жена на име Кара, се увери, че е пригладена точно както трябва.

- Важно е да не изглеждате нито твърде млад, нито твърде стар - обясни тя.

Междувременнно другият асистент нагласи значката с американското знаме на ревера му и провери дали ръбовете на панталона му са достатъчно остри, за да срежат хляб.

Срещу Уестгейт седеше Дейвид Форестър, изпълнителен директор на компанията му.

- Все едно се кандидатирам за Сената – измърмори Уестгейт и махна с ръка на помощниците си да ги оставят насаме.

- А може би трябва да се кандидатираш – подсмихна се Форестър.

- Малко трудно ще продам „Фаланга” на някое чуждо правителство, ако оглавя собственото си.

- Прав си – кимна Форестър. - Вече имаме запитвания от пет европейски държави, както и от Бразилия, и от Япония. Всички искат електронните им данни да са защитени, а „Фаланга“ е най-добрата в това отношение.

- Може би ти трябва да излезеш и да направиш изявлението.

- Приличам ли ти на лице на компанията?

Форестър беше адвокат, двайсет години беше работил частна банка и още няколко - в банките на Федералния резерв. Беше нисък и набит и приличаше на остарял тежкоатлет, чиято сила още си личи под натрупващите се мазнини. Бузите му бяха отпуснати, темето му - олисяло, а на носа му бяха вечните очила без рамки. Зад тях очите му гледаха проницателно и нищо не можеше да им убегне. Тънките и почти безцветни устни придаваха на лицето му суров, почти заплашителен вид.

- Подаряваш един милион компютъра на училищата - отбеляза Форестър. - И току-що подписа договор с правителството да защитаваш американските бази електронни данни от чужди набези. Все хубави неща. Ето защо трябва да уведомиш благодарната нация и да обясниш на всички американци, че електронните им данни са в безопасност.

- Имам чувството, че не е редно да го правя - въздъхна Уестгсйт.

- Заради корабокрушението ли?

Той кимна.

- Твьрде скоро е.

- Минаха месеци - разпери ръце Форесгър. - За двайсет и четиричасовия новинарски цикъл това е цяла вечност. А и оттогава акциите ни скочиха с петнайсет процента. Много хора на борсата ни съчувстват.

- Какво не е наред с теб? - избухна Уестгейт. - Говориш за жена ми и децата ми! За моята дъщеря и за моя син.

- Извинявай! - сви устни Форестър.

- Добре, няма проблем.

- Виж, нали тази идея е на Сиена? Нали тя те питаше за какво са ти всичките тези пари в банковите сметки, ако не направиш нещо добро с тях? Тя беше тази, която смяташе, че е крайно време да започнеш да го правиш и ето, ти изпълняваш желанието ѝ. Знаем, че дизайнът и архитектурата на „Фаланга“ сс дължат на гения на Сиена. Докато системата работи, в света ще има следа от нея, която никой няма да може да изтрие.

Уестгейт стисна устни - не можеше нито да отрече, нито да се съгласи с думите на Форестьр.

На вратата се почука. Време беше.

Двамата се изправиха и излязоха от кабинета. Уестгейт застана на стъпалата, посрещнат от мощни аплодисменти.

В началото речта му беше припряна и напрегната, но постепенно влезе в ритъм, почти забрави за тълпата, за правителствените договори и дори зa Дейвид Форестър, и започна да говори от сърце.

Говореше за образованието и за възможностите, които то дава, както и за огромните инвестиции на компанията му в американските училища. Описа какво значение имат компютрите и умението да се работи с тях – и как технологията е път нагоре, която може да спаси хиляди хора от бедност.

Разбира се не спомена за сделките на компанията си с няколко федерални агенции, нито за договорите за милиарди долари с Министерството на отбраната, с Комисията по ценните книжа и фондовите борси, с ФБР и Агенцията по национална сигурност. Не спомена и корабокрушението и загубата на семейството си.

Нямаше и нужда да го прави. Още първите въпроси на журналистите повдигнаха и двете теми.

Първа беше някаква висока жена в червена рокля.

- Разбрахме, че компанията ви е избрана да обнови изцяло системите за интернет сигурност на правителството. Един милион компютъра е наистина голямо дарение за училищата, но стойността му е нищожна в сравнение със сключените договори.

Уестгейт се усмихна. Снощи го подготвиха за този въпрос, формулиран по абсолютно същия начин. Нищо чудно Форестър да е платил на журналистката да попита точно това, за да може Уестгейт да отправи ясно и категорично послание и да запази реномето на компанията си.

Той задържа усмивката достатъчно, за да блеснат фотоапаратите.

- Компютрите са само началото - отвърна. - Следващата фаза е да открием центрове за обучение във всички бедни квартали. Спокойни места, където и деца, и възрастни да се учат безплатно. Не искаме само данните ни да са защитени, а и хората, които боравят с тях също.

Колкото до договорите, един милиард долара на година са нищо, ако предотвратяват кражби за двайсет милиарда. Знаете ли, че само през миналата година анонимни хакери, както и хакери, финансирани от различни правителства, са проникнали в предполагаемо обезопасените мрежи на ФБР, Министерството на енергетиката, Администрацията за социална сигурност, както и центровете за съхранение на данни на НАСА и Министерството на отбраната. И това са само случаите, за които знаем. Всеки ден компании по целия свят са обсадени от престъпници, терористи и корпоративни шпиони. Системата „Фаланга“, която разработихме със съпругата ми, предоставя нов вид сигурност. Тя буквално мисли сама и засича заплахите чрез логика, а не само чрез произволно сравняване на код. ФБР и Министерството на отбраната са много обнадеждени и заинтересувани. Останалата част от страната скоро също ще бъде..

Уестгейт лесно се справи със следващите няколко въпроса. Но когато един репортер го попита за Сиена и децата, той млъкна. Опита се да се овладее, но щом отвори уста, гласът му прозвуча накъсано и пресипнало.

Смути се, защото не беше предвидил подобна загуба на самоконтрол, но с крайчеца на окото си мерна широко усмихнатия Форестър. Отчасти му се прииска просто да се извини и да се махне, но продължи въпреки рязката болка в слепоочието. Имаше чувството, че всеки момент ще получи удар.

- Част от мен ми казва, че трябва да скърбя – успя да се овладее накрая Уестгейт. - Дълбоко в себе си съпругата ми и децата ми ми липсват. Те бяха светлината в моя живот... Но Сиена първа щеше да ми каже да не се оставям на тъгата и самосъжалението. Първа би се вдигнала на крака и би помогнала на друг човек, дори да я боли. Системата „Фаланга” е нейна разработка. За мен това е нейният завет, който ще ни защити в неофициалната война, която поведохме.

Хората почтително замълчаха. Когато пресконференцията приключи, аплодисментите бяха силни и искрени. Уестгейт се радваше, че не се отказа от изявлението.

Форестър го посрещна на входа на Смитсоновия институт и двамата влязоха вътре.

- Страхотна работа – прошепна Форестър.

Поеха към кабинета. Малко преди да стигнат, Уестгейт видя двама души да се приближават към тях.

Единият му беше смътно познат – квадратната челюст, яркосините очи, платиненосребристата коса...

- Имам въпрос – рече мъжът.

- Без повече въпроси – сряза го Форестър.

Уестгейт спря на прага и отново погледна мъжа. Изведнъж се сети кой е той – Кърт Остин. Но преди да успее да каже и дума, Остин го изпревари.

- Къде беше?

- Моля? - не разбра Уестгейт.

Форестьр застана между двамата.

- Казах, без въпроси!

После направи грешката да докосне Остин и мигновено се оказа с ръка и лице, опрени в стената. Ударът бе толкова ненадеен и силен, че старата боя се напука.

Форестър се развика за охрана. Двама от гардовете в другия край на коридора се затичаха към тях.

Вторият натрапник, мъж с тъмна коса и тъмнокафяви очи, се опита да успокои

положението и заразмаха някаква значка.

- Ние сме от правителството! - развика се той. - Кърт Остин и Джо Дзавала, от НАМПД.

Това обаче не помогна. В мига, в който Остин пусна Форестър, цивилните охранители се хвърлиха отгоре му. Остин им се остави без съпротива. Сякаш единственият човек, който го интересуваше, беше Уестгейт и не откъсваше очи от него.

- Къде беше. когато потъна „Етернет”?

- Вижте, няма нужда от всичко това - опита се да намеси Уестгейт.

- Нямало нужда! - възмути се Форестър. - Арестувайте кучия...

- Бил си на двайсет и пет километра - повиши глас Остин. - Двайсет и пет километра!

- Мълчи! - сряза го Форестър.

В края на коридора се показа мъж и когато видя какво става, извади смартфон и насочи камерата към тях. Форестър го забеляза и кресна:

- Изключи камерата!

В този момент чифт белезници щракнаха на ръцете на Остин. Той не оказа съпротива.

Явно знаеше, че така само ще си навреди, но продължаваше да не изпуска Уестгейт от поглед.

- Пуснете го! - извика Уестгейт и притисна с ръце слепоочията си. - За Бога, няма нужда от всичко това.

Ченгетата вдигнаха Кърт на крака.

- Трябва да го арестуваме - обясни един от офицерите. В подобна ситуация не може просто да го пуснем

- Нито пък него - и Форестър посочи и тъмнокосия мъж.

- Аз пък какво съм направил? - попита озадачен Дзавала.

- Дойде с него! - отсече едно от ченгетата. – Обърни се!

- Криеш нещо! - не спираше Остин, докато го отвеждаха, и постоянно се обръщаше, за да погледне Уестгейт.

На Форестър започна да му писва. Не можеше да накара полицаите да запушат устата на тази откачалка, но можеше да помогне на своя човек. Хвана Уестгейт за лакътя и го повлече към кабинета.

- Вземи телефона на онзи там! - викна през рамо Форестър към един от помощниците. - И не ме интересува как ще го направиш!

Уестгейт бе толкова стъписан от случилото се, че като в транс последва Форестър. Зад гърба му продължаваха да кънтят виковете на Остин:

- Какво е станало на онази яхта, Уестгейт? Какво е станало, по дяволите?

Вратата се затръшна и виковете заглъхнаха. Форестър дръпна Уестгейт към кушетката.

- Добре ли си? – попита го той.

Уестгейт премигна изненадано.

- Разбира се, че съм добре. Да си видял някой да ме удря?

- Може да не си го усетил като удар – изръмжа Форестър, - но ако онзи запис стигне до медиите, вярвай ми – аз, ти и цялата компания ще имаме сериозни проблеми.

Уестгейт имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Главоболието му бе станало непоносимо.

- За какво говориш?

Вместо да отговори, Форестър се приближи до импровизирания бар и наля питие на Уестгейт.

- Пий - тикна го той в ръцете му.

Уестгейт послушно отпи. Беше замаян и объркан.

- Това може да се превърне в катастрофа - измърмори Форестър и се отпусна на кушетката до него с чаша в ръка.

В този момент вратата се отвори и влезе един от помощниците с телефона в ръка.

- Колко? - погледна го Форестър.

- Двайсет бона - отвърна помощникът.

- Добре, погрижи се - кимна Форестър и продължи: - Ако иска, намери му и работа.

Гледай да е високоплатена, защото не искам да си променя решението.

Помощникът излезе и Уестгейт вдигна глава. Мислите му бавно започваха да се избистрят, а и болката в главата намаляваше.

- Знаеш ли кой беше този?

- Разбира се - сви ядно устни Форестър. - И ще го затворя за нападение, за закани, за всичко, за което се сетя!

- Да не си полудял? - кресна Уестгейт. - Този мъж скочи от хеликоптер насред ураган в океана, за да се опита мен и семейството ми. И ти искаш да му лепнеш някакво обвинение?

Даваш ли си сметка как ще изглежда всичко това отстрани?

Форестър изпуфтя. Уестгейт виждаше, че премисля думите му и стига до единствения логичен извод. Нямаше много варианти.

- Искам да се срещна с него - заяви Уестгейт.

- Изключено!

- Защо?

- Защото... – поколеба се Форестър.

- Зашото какво?

Форесгър известно време търсеше подходящите думи.

- Защото е ненормален. Казват, че не можел да преодолее случилото се. Ударил си главата по време на спасителната операция и сега е в отпуск по болест. Измислил си е някаква конспиративна теория, че яхтата не била потънала и че жена ми не е била на борда, че е оцеляла някак... Твърди, че са я прибрали иранците.

Уестгейт зяпна. Мислите му отново се заплетоха.

- И какво, работи за Иран, така ли? Шегуваш се!

- Казах ти, че се е побъркал - каза с облекчение Форестър. - Нали разбираш защо не може да се срещнете?

- А защо ще си мисли подобни неща?

- Забрави го, Брайьн. Всичко вече е минало и теориите на този луд са без значение - Форестър погледна встрани.

- Не е така - каза тихо, но твърдо Уестгейт. - А може ли той да е прав?

Форестър прикова поглед в Уестгейт.

- Не си го причинявай! Знаеш много добре и аз също знам, че тя се удави.

Уестгейт се втренчи в стената, мислите му запрепускаха стремглаво. Разбира се, че знаеше, че тя е мъртва. Но защо Остин не искаше да повярва в това? Той може би бе последният човек, който я е видял.

- Откъде знаеш, че Остин е в отпуск по болест?

- Държа си очите и ушите отворени – отвърна Форестър. – Това ми е работата. А когато разбрах подробностите за злополуката, започнах да го проучвам.

- И не си ми казал?

Форестър се наведе към Уестгейт и заяви с леден тон:

- И какво щеше да направиш, ако ти бях казал?

Уестгейт замълча.

- Този човек е опасен за нас, Брайън. Трябва да го държим по-далеч от теб, защото ти има зъб.

- Защо да ми има зъб?

- Хайде стига, Брайън, не се прави на наивник! Преди е бил сгоден за жена ти. Трябвало е да се оженят през лятото, в което тя срещна теб. Или не ти е казала?

Уестгейт разбра какво цели Форестър. Искаше да го празни и ядоса, за да одобри някакъв мръсен номер, който готвеше за Остин. Истина е, че думите му загорчаха, но казаното не беше нищо ново за него.

- Ще се изненадаш, ако разбереш какво ми е разказвала Сиена за Кърт Остин - отвърна най-накрая той. Но най-важното е, че според нея той е достоен човек.

- Е. този толкова достоен човек може с една неподходяща дума да унищожи компанията ти!

Уестгейт видя страха в очите на Форестър и това го изненада.

- За какво говориш?

- Може да не знаеш, но сме на ръба на финансова бездна - заяви без увъртане Форестър. - Проектът „Фаланга“ ангажира почти всичките ни ресурси и другите разработки останаха на заден план. На ръба на оцеляването сме. Засега се крепим благодарение на няколко счетоводни трика, които научих на Уолстрийт, и със скромните приходи, които получихме наскоро.

Уестгейт се досети откъде идват скромните приходи.

- Яхтата беше на компанията, нали? Петдесет и четирите милиона от застрахователите...това ни крепи в момента и ти се тревожиш, че ще спрат да ни изплащат застраховката.

- Това е най-малкият ни проблем - махна с ръка Форестър. - Сиена е истинската заплаха.

Тя създаде системата. Ако се разчуе, че е жива и се укрива... Можеш ли да си представиш какво ще стане? Ние сме мъртъвци!

- Мъртъвци - повтори едва чуто Уестгейт. - Като жена ми и децата ми.

- Нямах това предвид...

- Ами ако Остин е прав? - вдигна очи Уестгейт.

Форостър въздъхна, плъзна ръка в джоба си и се отпусна на кушетката.

- Вече говорихме за това, Брайън.

Уестгейт усети как ушите му отново запищяват.

- Да... Явно сме...

- По-добре да преговорим отново нещата.

Мигрената пак започваше да го мъчи и стаята чу се струваше ослепително ярка. Болката изпиваше всичките му сили.

- Какво се случи в бурята? - попита Форестър. - Kaк се озова на сала?

Уестгейт замълча. Знаеше какво да каже, но думите засядаха в гърлото му и не искаха да излязат. Вдигна чашата и отпи от джина.

Вместо него заговори Форестър:

- Яхтата се е пълнела с вода. Ти си започнал да подготвяш сала. В този момент те е заляла огромна вълна и те е отнесла през борда.

Уестгейт помнеше тази част. Усети ледения студ на океана.

- Почти се удавих...

- Точно така, Брайън. Почти се удави.

Погледна към Форестър. Болката замъгляваше зрението му и скоро Форестър се превърна в глас в края на дълъг тунел.

- Не можа да стигнеш до тях.

- Опитах – отрони Уестгейт. Усети отново болката в раменете си от отчаяното гребане. - Вкуси солта на океана, очите му пареха. – Времето беше кошмарно... След двайсет минути вече не виждах кораба. Чух... Чух...

- Чу хеликоптера - напомни му Форестър.

- А преди това? - попита Форестър. - Преди да паднеш през борда?

Уестгейт си спомни викове и хаос. Болката в главата му избухна отново. Затвори очи, за да не ослепее от внезапната ярка светлина. Спомни си нещо за помпите... Повредения люк...

Спомни си Сиена и децата, сгушени в спасителните си жилетки... Но имаше нещо странно в тези спомени. Бяха някак твърде неподвижни. Никой не се движеше. Никой не говореше.

Гласът в края на тунела не спираше да настоява:

- Трябва ми отговор, Брайън! Какво стана на яхтата, преди да паднеш? Можеш ли този път да ми разкажеш без помощ?

Уестгейт мълчеше.

- Брайън?

Истината! Поне веднъж Уестгейт успя да я изрече.

- Ще ми се... - започна той. - Ще ми се да знаех.

Щом го изрече, болката стана невъзможна. Зрението му угасна и светът се сви в точица.

Точица с гласа на Дейвид Форестър.

- Съжалявам, Брайън! Но това не е правилният отговор.





ГЛАВА 9

Дърк Пит оглавяваше НАМПД от няколко години, откакто неговият наставник и приятел адмирал Джеймс Сандекър стана вицепрезидент на САЩ.

Висок почти един и деветдесет, Пит беше слаб мъж с леко изпито лице. Светлите му очи еднакво лесно светваха от смях или заблестяваха със стоманена твърдост. С гъстата си тъмна коса, с широките си рамене и квадратна си челюст, той излъчваше сила и авторитет. Особено тази вечер – облечен с фрак, гладко избръснат и обилно полят с одеколон с аромат на мускус.

Благотворителният бал беше организиран в чест на ветераните и Пит с радост щеше да подкрепи каузата. Щеше да произнесе реч, да връчи награда и да направи дарение. През останалата част от вечерта щеше да си говори с интересни хора. Но знаеше, че истинската звезда на бала ще е съпругата му Лорен Смит.

Тя беше моторът на събитието, следеше работата на организаторите, беше огледала всяка подробност, дори беше подбрала оркестъра. Със забележителната си красота и чар съпругата му без съмнение щеше да плени всеки, който я види. Беше сигурен, че тя ще изглежда великолепно, каквото и да облече, а повечето гости на бала щяха да запомнят него само като хубавия господин, който я придружава. Всъщност това го устройваше.

Имаше обаче един малък проблем. Лорен все още не беше готова и ако скоро не приключеше с контенето и обличането, със сигурност щяха да закъснеят.

Вместо да ѝ го натяква - което само щеше да я изнерви и забави, Пит слезе на приземния етаж и се заразхожда сред няколко съвършено реставрирани стари автомобила, част от колекцията му и негова гордост.

Като директор на НАМПД и бивш ръководител на отдела за специални проекти, Пит бе кръстосвал света във връзка с различни мисии и експедиции. Част от автомобилите в хангара беше докарал сам, а други му бяха изпратени от благодарни колеги или правителства.

В крайна сметка на победителя се пада и плячката.

Преди да е взел окончателно решение коя от великолепните коли да кара тази вечер, интеркомът изжужа. Пит погледна към монитора на стената и зърна лицето на стар приятел с добре поддържана брада катинарче. Зад него се извисяваха още двама мъже, без съмнение от тайните служби.

Пит натисна копчето и стоманената врата се отвори. В хангара влезе вицепрезидентът на Съединените щати. Охранителите понечиха да го последват, но Сандекър им каза да останат на място.

- Свободно, господа!

- Господин вицепрезидент! - посрещна го Пит. - Очаквах да ви видя по-късно на бала. На какво дължа удоволствието?

- Реших, че може да имаш време да поговорим преди това.

Пит хвърли поглед към спираловидното стълбище към апартамента на горния етаж.

Никаква следа от Лорен.

- Мисля, че сме на третия тоалет - подсмихна се той. - Вероятно има поне още един, преди да се яви в целия си блясък.

Сандекър се усмихна широко.

- Значи съм улучил точния момент. В тази хралупа намира ли се нещо, с което да накваси гърлото си един уморен пътник?

Пит отведе Сандекър при бара и сипа уиски в две чаши.

- Защо ми се струва, че не наминаваш само за едно здрасти? - подаде той едната на своя приятел.

- Защото наминавам по работа - отвърна Сандекър. - По-точно, онази работа, която Кърт свърши сутринта при Брайън Уестгейт.

- Вълните от бурята стигнаха и до мен - кимна Пит.

- Случката не представя НАМПД в добра светлина.

Ако нещо можеше да извади Сандекър от равновесие, то беше някой да уронва престижа на НАМПД - организацията, която бе създал и която продължаваше да закриля.

- Така е - съгласи се Пит. - Но ми се струва, че Кърт заслужава доверие.

Сандекър присви очи.

- Това ли си казал на Дейвид Форестър? Чух, че ти е звънял.

Пит се ухили дяволите и отпи от уискито.

- Това, което казах на Форестър, не бих повторил пред джентълмени. Но основното послание беше следното: ако реши да погне Кърт, първо трябва да мине през мен.

- Трябваше да предположа. Кърт е щастливец – ухили се и Сандекър.

- Кърт се издъни - призна Пит, - но няма да го хвърля на кучетата. Ако с онзи ще се мерим, мога да се покатеря върху постиженията на Кърт и това ми стига.

Сандекър кимна. В очите му се четеше гордост.

- Това и очаквах. Кърт никога не ни е предавал, когато сме имали нужда от помощта му.

Така че имаш и моята подкрепа. Но има и един по-важен въпрос. Как ти се струва Кърт в емоционален план?

Пит не знаеше какво да каже, а и не беше и свикнал Сандекър да увърта така.

- Накъде биеш?

- Кърт се е свързвал със странни елементи. Правил е парични преводи на хора, които работят в... да го кажем, сенчестата част на квартала.

Пит се изненада.

- С каква цел?

- Търси следи, че Сиена Уесггейт е оцеляла.

Пит повдигна вежди.

- Сигурен ли си?

Сандекър кимна.

Пит зарея поглед из хангара. Не звучеше особено разумно. Нито пък звучеше като нещо, което може да направи Кърт. Познаваше го добре. Остин беше прагматичен и фантазьорството не влизаше в начина му на действие.

- Всеки човек си има граници - замислено отвърна накрая на първия въпрос на Сандекър.

- Дори и ти и аз сме били на косъм от нашите. Възможно е Кърт да е достигнал своята граница.

- Възможно е - рече Сандекър. - Но в този случаи не мисля, че става дума за това. Трент

Макдоналд от ЦРУ ми изпрати днес една папка. Разгледали са същите снимки, които е получил и Кърт, и не изключват възможността, че той може и да е надушил нещо.

- Не изключват? Какво искаш да ми кажеш?

- Мисля, че го смятат за дон Кихот, но не могат да го докажат.

От джоба си Сандекър извади една снимка - жена, която приличаше на Сиена Уестгейт, се качваше в кола заедно с някаква горила, навярно бодигард.

- Това е снимано в Бандар Абас.

Дърк се взря в изображението - беше поразмазано от увеличението.

- И смятат, че това е тя?

- Едно към пет, така ми казаха. Шансовете не са големи. Но възможността изчезнала американка да кръстосва улиците на Иран под охрана, не се нрави на правителството. Особено ако тя е основният разработчик на проекта „Фаланга“.

- Разбирам защо са на тръни - отвърна Пит. - Какво мислят да правят?

- Там е работата - въздъхна Сандекър. - Въпреки усилията ми, ЦРУ не са склонни да правят каквото и да било, освен да наблюдават. Смятат, че са попаднали в параграф 22. Ако това наистина е Сиена и иранците са я отвлекли, това е равносилно на обявяване на война.

Повярвай ми, никой не иска да разравя това. От друга страна, ако тази жена не е тя и ако се намесят, рискуват да разкрият пред иранците свои ценни ресурси.

Дърк разбираше сложността и коварността на ситуацията. Погледна отново снимката. Жената беше с грим, прибрана коса и делови костюм. Носеше големи слънчеви очила, които криеха очите и лицето ѝ, така че нямаше как да пуснат снимката през софтуер за разпознаване.

- Не прилича на пленник.

- Това е другото смущаващо обстоятелство.

- Кой е дебеловратият тип до нея?

- Той е загадка - отвърна Сандекър. Името му е Акоста, дребен играч в Близкия Изток и Африка. Занимава се най-вече с оръжия. От време на време се заема с контрабанда и на други стоки, но не е голямо име.

Дърк върна снимката.

- Какво общо има Кърт с това?

- Подсказаха ми, че ако Кърт Остин се поинтересува по-задълбочено от случая, никой от властимащите няма да има нищо против. Стига да го прави като частно лице.

Пит отново вдигна вежда.

- Разбирам - проточи той.

- Остин вече е бръкнал с пръчка в хралупата - продължи Сандекър. - Ако се поразтършува, кой знае какво ще излезе.

Пит не беше сигурен, че тази идея му харесва.

- Значи искат Кърт да проучи тъмните кътчета. Ако открие нещо, хубаво, а ако се опари, не губят нищо от стратегическо значение.

- Такъв е животът при големите риби - въздъхна Сандекър.

- Нямам проблем с това - отвърна Дърк. - Но някой мисли ли за състоянието на Кърт? Не желая да пращам ранен мъж в бърлогата на лъвовете.

- Нито пък аз - отвърна вицепрезидентът. - Което ме връща към първия въпрос. По твое мнение Кърт Остин годен ли е за работа?

Разговорът бе направил пълен кръг и Пит се замисли върху въпроса на приятеля си.

Сандекър извади тънка флашка от джоба си. В края ѝ смътно проблясваше зеленикава светлина.

- Криптираии файлове - обясни той. - Ще помогнат на Кърт да започне. Дай му я, ако мислиш, че е в състояние да работи.

Пит взе мълчаливо флашката. В този момент вратата към апартамента се отвори и на върха на стълбището застана Лорен Смит. Беше облечена в златистобяла рокля „Ралф Лорън”, която опасваше съвършено тялото ѝ. Медночервеникавата и коса се спускаше над едното рамо.

- Конгресмен – рече вицепрезидентът, - вие просто сияете. - Достатъчно красива сте, за да компенсирате невзрачността на пъна, когото ще влачите със себе си цяла вечер.

- Благодаря, господин вицепрезидент - отвърна тя. - Но мисля, че ще ми трябва дебела сопа, за да отпъдя жените, които ще се скупчат край Дърк след малко.

Очите на Сандекър проблеснаха.

- Подгонете няколко и към мен.

Приведе се и целуна Лорен по бузата, а после се обърна към изхода.

- Ще се видим на бала.

Щом той си тръгна, Лорен хвана мъжа си под ръка, но се сепна, инстинктивно доловила напрежението му.

- Какво има?

- Трябва да взема едно трудно решение - отвърна той.

- Никога не си имал трудности с трудните решения.





- Сега е по-различно от обикновено. Дано не си твърде гладна. Ще ни се наложи да се поотклоним пътьом, преди да отидем на бала.





ГЛАВА 10

Кърт Остин си събираше багажа. Вече беше напълнил една брезентова торба с дрехи и всичко, което реши, че може да му потрябва. Подготви и пачка пари и няколко кредитни карти, както и паспорта си и други документи.

Остави на масата двете бележки, които беше написал. Една беше за Ана и звучеше като смесица от извинение и благодарност, а втората беше за Дърк Пит. Всъщност това беше оставката му от НАМПД. Не очакваше обаче, че ще има възможност да я връчи лично.

- Лорен не иска ли да влезе? - попита Кърт, когато отвори вратата и се изненада при вида на високата фигура на Пит.

- Предпочита да ни остави да поговорим насаме - отвърна Пит. - А и обожава да сменя настройките на радиото в колата. Това е една от тайните ѝ наслади.

Кърт кимна и поведе Дърк към кабинета си.

- Ще ходиш ли някъде? – попита Пит, като видя багажа.

Кърт не се опита да крие.

- В Иран.

- Да не би Клуб Ме2 да имат някое изгодно предложение дотам?

2 Френска туристическа компания, прочута с ол инклузив пакетите си – Бел. пр.



Кърт поклати глава.

- Имам причини да смятам, че Сиена е жива и я държат в Иран. Познавам човек в Турция, който може да ме прехвърли през границата Там ще импровизирам.

Пит не трепна при думите му.

- Дори като за човек на риска, какъвто си ти, този план ми звучи като стрелба напосоки.

- Все е някакво начало - сви рамене Кърт и отвори едно чекмедже, в което държеше значката и електронния си ключ от НАМПД.

- Съжалявам за днес. Не исках да губя самообладание. Но знаеш, че напоследък не съм, какъвто бях - Kърт се поколеба за миг, извади значката и ключа и ги плъзна по масата. – Знам, че си се застъпил за мен. Благодари ти! Не искам да предавам доверието ти, нито да уронвам престижа ни НАМПД, но няма да променя решението си.

Пит замислено заобръща значката в длани.

- Всъщност, не съм дошъл да те разубеждавам.

- А защо си тук тогава?

- Питах се, привиждат ли ти се розови слонове.

Кърт се почувства несигурен – като дете, което бяга от къщи и изоставя семейството си, с което е живял десет години. Дългът към НАМПД винаги беше преди всичко, но това бе и една от причините да изгуби Сиена. Ако беше жива, не можеше да позволи каквото и да било, дори НАМПД, да му попречи да я спаси.

- Е, какво стана с розовите слонове? - попита Пит.



- Не съм сигурен - отвърна Кърт - Никога не съм бил по-малко сигурен. Но не мога просто да седя и да чакам да ми мине. Помня неща, безсмислени неща... Чувствам неща, които си противоречат с това, което знам. Имам въпроси и искам да намеря отговорите. Докато не го направя, няма да съм от полза на никого.

- Мислил ли си да се гмурнеш при останките?

Кърт кимна.

- Най-напред това ми хрумна, но южноафриканската брегова охрана ги е сканирала със сонар. Яхтата се е разпаднала по пътя към дъното. Стои там на три, може би четири големи парчета. Всеки вътре би могъл да бъде отнесен от течението. Така че няма смисъл да го правя.

Пит кимна, а на Кърт му се стори, че шефът му вече знае това. Сякаш го изучаваше и го оценяваше. На Кърт му беше дошло до гуша от прегледи през последните три месеца.

- Е, мислиш ли, че съм луд?

- Мисля, че ако някой си дава сметка за възможността да е луд - започна Пит, - то тогава тя е минимална. А и имам причина да вярвам, че може да си напипал нещо.

Кърт не помръдна, докато Пит му предаваше информацията от Сандекър. Слушаше внимателно и попиваше всяка дума. Нищо от казаното не доказваше, че Сиена е жива, нито увеличаваше вероятността за това, но ако анализаторите от ЦРУ въпреки това смятаха, че вероятност все пак има, начинанието на Кърт започваше да звучи по-разумно.

- Започни от Дубай - предложи Пит.

- Защо оттам?

Пит извади снимката и флашката от горния си джоб и му ги подаде.

- Това е снимано в Бандар Абас, от другата страна на залива, точно срещу Дубай.

Кърт разгледа внимателно снимката. Mъжът приличаше на мутра, но жената... Сиена ли беше? Дори той не можеше да бъде сигурен.

- Нямам контакти в Дубай.

- Аз имам - отвърна Пит. - Отседни в „Екселсиор”. Там ще те намери мъж на име

Мохамед ел Дин. Можеш да му се довериш.

Кърт не знаеше какво да каже. Очакваше да го уволнят, да му дадат отпуск, да го нахокат.

Вместо това получи подкрепа. Единственото, което му дойде наум да каже, беше „Благодаря”.

- И понеже ще се правиш на шпионин - добави Пит, - унищожи снимката и флашката, щом ги разгледаш добре.

Кърт кимна, но се сети за друго.

- Кажи на Джо да не ме следва. Не искам да го въвличам. Ченгетата в Капитолия вече го арестуваха веднъж. Дори му отрязаха достъпа до Смитсоновия музей, а знаеш колко го обича.

Пит се поколеба.

- Ще му намеря работа – отвърна. – Кога мислиш, че ще се върнеш?

Труден въпрос. Кърт може да отговори само по един начин.

- Ако Лорен беше някъде там или ако знаеше, че Съмър е жива след всички тези години, колко дълго щеше да ги търсиш?

- Докато ги намеря – отвърна честно Пит.

- Значи тогава ще се върна.

Пит се ухили и плъзна значката към Кърт.

- Сложи я в някое чекмедже – рече той. – Никой не подава оставка, докато аз съм директор.

Кърт прибра значката и двамата приятели си стиснаха ръцете – здраво, по мъжки.

Пит се обърна, за да си тръгне, но се спря.

- И внимавай, Кърт! Знаеш, че може да откриеш нещо, което няма да ти хареса.

Пет минути след като Пит си тръгна, Кърт вече беше в черния си джип на път за летището. Дърк Пит и Лорен Смит го наблюдаваха от колата си, спряна на стотина метра встрани от пътя.

- Значи все пак тръгна на лов с половин пълнител - отбеляза Лорен.

- Не - рече Пит, - зареден е докрай и отива да гони мечки - после запали двигателя и включи на скорост. - И няма да е сам. Ще подготвя Джо и Пъстървите. Със сигурност на Кърт ще му е нужна помощ. И ние ще сме там, официално или не.





ГЛАВА 11

Обединени арабски емирства, Дубай





Кърт Остин наблюдаваше през бинокъла си прашната вихрушка край копитата на кафеникавия чистокръвен ат, който препускаше вихрено на хиподрума в Мейдан. След него препускаха още седем коня, но всички бяха толкова назад, че нямаше съмнение кой ще е победител в серията. Някои от хората на хиподрума ликуваха, а други стенеха.

- Нещо не е това, което изглежда, че е. Това е първото, което трябва да разберете – заяви почти шепнешком възрастният мъж до Кърт. Гласът му бе по-скоро благ и излъчваше мъдрост и опит.

Конят пресече финалната линия. Жокеят се изправи на стремената и отпусна бавно юздите, за да може животното постепенно да намали устрема си и да спре.

Кърт свали бинокъла и погледна мъжа до себе си.

Мохамед ел Дин беше облечен в снежнобял дишдаш - традиционна дреха, подобна на роба, която скриваше тялото му от врата до глезените. А главата му беше покрита с гутра, специалната арабска кърпа за глава, прикрепена с карирана лента. Под кърпата лицето му изглеждаше някак смалено, а раменете - тесни.

Кърт реши, че мъжът е поне на седемдесет години. Остави бинокъла на масичката пред себе си.

- За състезанието ли говорите, или за нещо друго?

Мъжът се усмихна и край очите му се появи мрежа от бръчици.

- За всичко - и ръката му посочи пистата. - Това не е състезание, а нагласена реклама.

Наоколо е пълно с купувачи, а стоката е победителят. На останалите жокеи е платено да загубят. Така победата е много по-впечатляваща. Дори почвата на пистата е изкуствена - пясък, гума и восък. Всичко е една добре измайсторена измама. Също като целия град наоколо.

Кърт кимна замислено. Отделянето на истината от измислицата напоследък се бе превърнало в лайтмотив на живота му.

- Значи градът е нещо като мираж? - попита Кърт.

- Може и така да се каже.

Кърт посегна към майсторски изработения стъклен чайник, изписан със сребристи арабски символи.

- Чай?

- Ако обичате.

Кърт напълни чашата на домакина си, а след това сипа и на себе си.

В момента Ел Дин бе богат бизнесмен, но преди време бе започнал с търгуване на информация. Разправяха, че по време на Студената война продавал информация и на американците, и на руснаците, като и двете страни знаели за това. Но никога не си позволявал твърде много, доколкото можели да преценят. А и качествената информация се намирала трудно, тъй че Ел Дин бил удобен и за двете държави.

Кой знае къде се бяха запознали с Дърк Пит, но мъжът бе изразил възхищението си от американеца, а той на свой ред беше уверил Кърт, че може да се довери на възрастния арабин.

За Кърт думите на Пит бяха достатъчна гаранция.

Кърт остави чайника на масата и отново насочи очи към хиподрума.

- И така, защо се срещнахме? За да обсъдим изменчивото лице на реалността ли? Или сме тук за нещо по-конкретно? - попита внезапно Кърт.

Ел Дин отпи от чая си.

- Дърк ме предупреди, че сте доста нетърпелив. Погледнете към ливадата, където обтриват победителя.

Кърт отново взе бинокъла и го насочи към далечния край на пистата. Край коня се бяха събрали неколцина мъже, двама в арабски дрехи и трима - в костюми, въпреки, жегата.

- Кого да гледам? - попита Кърт.

- Онзи без вратовръзката.

- Кой е той?

- Нарича се Рене Акоста, но не е нито португалец, нито испанец. Говори добър френски, но никой не знае истинското му име, нито пък откъде идва.

Това беше името, което се споменаваше във файла, който Кърт получи от Пит.

Внимателно огледа Акоста – нямаше съмнение, че това е мъжът от снимката. Широкоплещест, макар и нисък, с гръден кош като буре и врат като дънер. Носът му бе сплескан като на боксьор, отнесъл твърде много удари. Акуратно подстригана сива коса покриваше главата му отстрани и отзад, а плешивото му теме лъщеше на слънцето. Според Кърт мъжът бе на около четиридесет.

- Купува или продава? - попита Kърт и хвърли бърз поглед към двамата мъже зaд Акоста.

И двамата бяха по-високи и по-стройни, но също толкова яки. По стойките им Кърт реши, че са телохранители.

- И двете - отвърна Ел Дин. - Акоста обича лукса. За да си го осигури, търгува с недотам луксозни стоки.

- Бартер?

- Не точно - отвърна ел Дин. - Триъгълник. Доставя стоки на трети лица, ако на свой ред те му доставят това, което той иска. Сложен, но пък лишен от данъци начин на живот.

- Значи е контрабандист.

- Определено. Отскоро има ново начинание, което бързи се разраства: контрабанда на човешка стока, по-точно на експерти в областта на фината електроника.

- Сигурен ли сте?

- За жалост, да.

Кърт отново обърна глава към ливадата.

- Иска коня.

- Много! - подсмихна се Ел Дин. - Това животно е фаворит за Дубайската купа и може да му донесе награда от десет милиона. Ако конят победи, цената му ще се качи на петдесет милиона или повече за разплод.

- Сериозна сума. Акоста явно има нещо голямо за продан.

Ел Дин кимна.

- И ако предлага липсващата ви приятелка, може да си сигурен, че мнозина биха платили прескъпо за познанията ѝ.

Кърт научи повече, отколкото се беше надявал. Закратко се зачуди дали това, което Сиена знае, наистина би могло да струва милиони. След това спря да се чуди. Само проектът „Фаланга“ струваше милиарди. Ако Сиена може да осигури на иранците тяхна версия на разработката, те щяха да са в безопасност зад електронната си стена, нещо, към което се стремяха от години. Петдесет милиона бяха нищо за подобна сигурност.

- Има ли възможност да ме представите на Акоста на някоя среща?

- Не - поклати глава Ел Дин. - Работата ми не ми позволява.

Кърт знаеше за „работата“ на Ел Дин от файловете на ЦРУ. Един от тъжните факти зад бляскавия силует на Дубай бе, че е построен на гърба на съвременни роби - чужденци от Индия и Филипините, подлъгани с обещания за богатство. Всъщност тези хора не бяха същински роби, но работеха много повече, отколкото им се плащаше. Ел Дин и още неколцина негови съмишленици се опитваха да променят това.

- Спечелил сте си врагове, задето искате да дадете повече свобода на работниците.

- За жалост вече съм твърде „популярен“, за да ви осигуря достъп до Акоста.

Кърт се възхищаваше на борбата на Ел Дин.

- Как да се добера до него тогава? Изглежда добре го охраняват.

- Има яхта на пристанището - обясни Ел Дин. – Казва се „ Масив”. Вероятно нещо като паметник на егото му. Вдругиден вечерта на яхтата ще има прием за всичките му продавачи и купувачи. Ще направят малък круиз покрай брега.

- Ще разглеждат забележителностите - усмихна се Кърт.

- Точно така – кимна Ел Дин. - Нещо ми подсказва, че човек като вас може да намери начин да се качи на борда.





ГЛАВА 12

На връщане към хотела Кърт мина през пристанището. Успя да огледа добре „Масив“ през обектива на 20-мегапикселовия си „Канон”, докато се правеше, че снима.

Яхтата бе твърде голяма за който и да било от кейовете, затова бе закотвена в залива.

Беше тъмносиня, а надпалубните съоръжения - бели. Имаше остър нос и голям отвор за котвата. Зад него следваха обичайните съоръжения, откритата палуба над мостика, а на кърмата - хеликоптерна площадка, на която се виждаше лъскав хеликоптер с червено лого. Въздухът трептеше от изпаренията на двата комина. Приличаха на перките на свръхзвуков изтребител и на тях се мъдреше същото лого като на хеликоптера.

- Контрабандата явно е доходоносен бизнес - промърмори под носа си Кърт.

Известно време той се шля край брега, като се правеше на турист. Снимаше яхтите, дори се обърна и щракна няколко пъти панорама на Дубай. Когато отново обърна поглед към „Масив”, до нея тъкмо спираше малък катер. Кърт го снима няколко пъти и улови Акоста, който се качваше на яхтата си заедно с една руса жена. Тя свали слънчевите си очила. Без да губи време Кърт насочи обектива към нея. За момент имаше чувството, че жената гледа право в него с тъмните си очи. Акоста я хвана за ръка и я поведе към носа. Щом двамата се скриха, Кърт насочи вниманието си към телохранителите. Въоръжените пазачи си личаха отдалеч.

Имаше няколко и в предната, и в задната част на яхтата. Виждаха се и видеокамери. Явно с тях наблюдаваха горните палуби по цялата им дължина, както и всеки съд или човек, който се приближаваше отляво или отдясно. От мостика стърчаха два прожектора и два радара, единият навярно бе за следене на атмосферните условия, а другият за съдове в близост.

Всичко това значеше, че яхтата е почти непристъпна. Кърт имаше само два варианта да се окаже на нея - да се спусне отгоре или да изплува отдолу. Той си спомни как преди няколко години се бе спуснал с парашут върху движещ се супертанкер. Задачата се оказа твърде сложна, макар съдът да имаше площ колкото няколко футболни игрища и да се движеше бавно. Не му се нравеше идеята да опита същото с тази яхта, която бе една пета от размерите на танкера и три пъти по-бърза.

Явно му оставаше само един вариант. След като взе решение, Кърт излезе от пристанището и пое бавно към хотела пешком. Не можеше да се освободи от усещането, че някой го наблюдава. На няколко пъти сменя посоката и спира, оглеждайки внимателно морето от лица край себе си за някой или нещо подозрително. Стори му се, някакъв мъж c шарен дишдаш извърна глава и се шмугна припряно в тълпата.

Кърт продължи да наблюдава, ала мъжът не се показа отново.

- Страхотно! - измърмори си той под нос и продължи.

Никак не беше добре, че присъствието му в Дубай не е останало скрито. На няколко пъти се оглежда и в отраженията във витрините по булеварда засече мъжа, но се престори, че не го е забелязал.

Влезе в хотела, качи се на асансьора до седемнайсетия етаж и зачака зад ъгъла.

И разбира се, малко по-късно асансьорът прозвънтя. Вратата се отвори плавно и някой закрачи към него. Като се надяваше, че няма да налети на някой турист, Кърт изчака мъжът да се покаже иззад ъгъла и се хвърли отгоре му. Беше същият, с шарената роба.

Кърт запуши устата му с ръка, притисна го в стената и замахна с юмрук към слънчевия му сплит. За негова изненада, мъжът реагира незабавно, обърна се и усука тяло.

Кърт успя да го улучи косо, в коремните мускули, стегнати и готови да посрещнат удара.

Мъжът отблъсна ръката на Кърт и вдигна своите.

- Леко, Кърт! Аз съм, Джо!





Кърт се стъписа и замръзна, докато умът му се опитваше да подреди свързана картина от гласа на приятеля му, мъжът със странните дрехи пред него и фактът, че Джо трябваше да е на десет хиляди километра оттук.

Сякаш прочел мислите му, Джо свали сивата гутра, която скриваше половината му лице.

- Какво правиш тук? - стрелна го Кърт.

- Дойдох да ти помогна.

Кърт не знаеше дали да се радва, или да беснее, затова заведе Джо в стаята си и повтори въпроса.

- Следях те - отвърна простичко Джо. – Трудна работа е, да знаеш.

- Явно не чак толкова. Защо си се маскирал?

- Не исках да ме забележиш.

- Значи още трябва да поработиш върху методите си. Ето ти и един съвет от мен: когато целта се обърне и те погледне, не рипвай да се криеш.

- Отбелязвам си – козирува му на шега Джо.

- Добре. А сега, след като вече се разбрахме, качвай се на самолета и се махай от тук.

Благодаря ти, че си се загрижел за мен, но нямам намерение да те въвличам в тази история.

Проблемът е мой, а не твой.

- Не можеш да ми нареждаш какво да правя – каза Джо.

- Защо да не мога? Аз съм ти шеф.

- В отпуск си – напомни му Джо. – На практика не си ничий шеф в момента.

- Въпреки това ти се връщаш у дома!

- Извинявай, амиго, няма как – поклати глава Джо, извади от джоба си плик и го подаде на приятеля си с весело блясъче в очите.

Кърт го отвори, а Джо се настани на дивана и вдигна краката си на масата...

В плика имаше бележка с почерка на Дърк Пит. Нямаше заповеди, само няколко думи и цитат от Ръдиард Киплинг.

Това е Законът на джунглата – по-стар от небесната Твърд

С него Вълкът ще Владее, без него – делът му е Смърт.

Подобни лиана Законът се вие и сплита Така

Вълкът е с Глутницата силен, Глутницата – силна с Вълка.

Трябваш ни цял, Кърт. А на теб ти трябва помощта ни.



Дърк.

- Какво пише? - попита Джо. - Не мога да спя от любопитство, откакто Дърк ми го даде.

Кьрт помисли върху думите на шефа си.

- Пише, че не мога да се отърва от теб... И че имам късмет с такива приятели - отвърна той накрая.

- А нещо за повишение и за молбата ми за допълнителни вредни, докато работя с теб?

- Боя се, че не - рече Кърт, прибра бележката в джоба си и погледна Джо.



Радваше се да види най-добрия си приятел, въпреки всичко.

Джо бе от приятелите, които никога не биха те предали. Той се хвърляше с главата напред, без да скъпи усилията си и дори задачата да беше трудна, Кърт знаеше, че Джо няма да се откаже, докато не доведат работата до край.

Не беше за подценяване и фактът, че Джо беше истински технически гений. Той беше човекът, който конструираше и поддържаше повечето сложни подводни устройства на НАМПД. Заниманията му с автомобили също бяха легендарни — един от неговите модели летеше, а друг плаваше. Дори беше превърнал обикновена количка за голф в състезателен автомобил с мощност петстотин коня.

- Добре де - рече Кърт накрая, - може би ще си ми полезен. Трябва някак да се кача на една яхта на име „Масив”. Закотвена е на пристанището, охраняват я денонощно и е пълна с въоръжени бандити. А, забравих – трябва да го направя, без да смутя някаква лъскава забава на хора, които може да са, а може и да не са закоравели престъпници.

Джо го изгледа, сякаш си е изгубил ума. През последните няколко месеца Кърт беше свикнал с този поглед.

Но след не повече от десет секунди приятелят му се оживи.

- Предполагам, няма как да се присламчиш към кетъринга.

- Не и ако не науча арабски за рекордно кратко време - отвърна Кърт. Нито пък мога да се приближа откъм брега или пък да се кача, докато е закотвена. Мисля, че най-добър шанс имаме да го направим от водата, докато плава.

- Ще ти трябва подводница.

- Именно.

- Малко късничко ми казваш - рече Джо. - Не мога да скова подводница за няколко часа.

- А нещо, на което само аз да се кача?

- Подводен скутер?

- Става - кимна Кърт. - Можеш ли да го направиш достатъчно бърз, за да настигне яхта?

- Разбира се. Откъде обаче ще намерим части?

- Имам идея – ухили се Кърт.

Около час по-късно, докато Ел Дин търсеше рибарска лодка, която да не привлича много внимание, Кърт и Джо бяха на летището и оглеждаха един огромен паркинг, пълен с прашни автомобили.

- Все едно съм умрял и съм се озовал в рая на свръхколите - огледа се възхитено Джо.

- Или поне в Чистилището - смигна му Кърт.

Пред очите им имаше стотици ферарита, ламборгини, мазерати, бентли... Бяха наблъскани една до друга край детско футболно игрище, та чак вратите им се докосваха. Не можеше да се каже откога са тук, но върху повечето имаше толкова много прах и пясък, че цветовете им не си личаха. Гумите на повечето бяха спаднати, а корпусите им нажежени на слънцето.





- Някъде мъж на име Енцо плаче - рече Джо. - Да не говорим за петимата братя от Модема3.

3 Има се предвид Енцо Ферари, основателят на „Ферари“ – Бел. пр.



Продавачът, който ги бе довел, им каза:

- Има още пет гаража като този.

- Откъде идва всичко това? - попита Джо.

- Задлъжнелите чужденци ги оставят, когато бягат от Дубай. У нас няма банкрут. Който не може да плати на кредиторите си, отива в затвора и си получава наказанието.

Кърт вдигна вежди.

- Ще се погрижим да платим в аванс.

- Мъдро решение - каза мъжът. Какво ви трябва?

- Една от най-редките - отвърна Кьрг. - Новият седан от „Тесла“.

След час, олекнали с петдесет хиляди долара, Кърт и Джо разфасоваха прашната „Тесла“ в един гараж, осигурен им от Мохамед ел Дин. Самият той пристигна малко след тях с цял камион припаси от морския склад за скрап - парчета фибростъкло, няколко потрошени джета и три мощни извънбордови двигателя. Два от тях изглеждаха безнадеждно очукани, но третият бе в добро състояние.

- Ще свършат работа - одобри ги Кърт.

- За какво? - попита Ел Дин.

- Ще видите.





ГЛАВА 13

Два дни по-късно, на здрачаване, Кърт и Джо седяха на плашиира на малка рибарска лодка, която се поклащаше върху леките вълни на Персийския залив. На дългокосата лодка имаше малка каюта в задния край, два извънбордови двигателя, купища мрежи и контейнери - последните обикновено пълни с лед, за да съхраняват улова. Oт държачите на кърмата стърчаха две въдици, а кордите им бяха потопени в морето.

- Сигурен ли си, че искаш да го направиш? - обърна се Джо към своя приятел.

- Сигурен ли си, че искаш да помогнеш на тип, на който отскоро му похлопва дъската?

- Отскоро ли? – Джо се засмя. – Това може и да те изненада, амиго, но винаги съм смятал, че на теб ти хлопа дъската.

Кърт не можа да сдържи смеха си.

- Знаеш ли, ти си единственият, който още не ме е питал защо правя всичко това.

- Защото няма значение каква е причината - простичко отвърна Джо. - Трябва ти помощ и аз съм тук.

Кърт кимна и се загледа в извисяващия се в далечината Дубай, чиито здания, озарени от залязващото слънце, блестяха в златно и бронзово. Гледката беше замайваща, но Кърт имаше работа. Той взе мощния си бинокъл и го насочи към грамадния силует на „Масив“.

- Отвсякъде е добре защитен - рече Кърт.



Мохамед ел Дин се показа от малката лоцманска кабина.

- Като самия Акоста, нали?

Кърт се усмихна и продължи да оглежда съда.

- Каква скорост развива според вас?

- Нямам представа - рече Ел Дин. - Не майсторя кораби.

- Бих казал двайсет, двайсет и пет възела, най-много - предположи Джо. - Много по-бързо, отколкото ще се движим ние с това.

- Започва да дими - посочи Ел Дин. - Сигурно се готвят да отплават.

Кърт кимна, а после добави:

- Време за действие.

Ел Дин се настани зад руля и завъртя ключа. Двата двигателя запърпориха със синкав дим. Джо отиде при кърмата, за да прибере въдиците, а Ел Дин лека-полека започна да увеличава скоростта. После поведе лодката в широк полукръг, който щеше да ги насочи към канала.

Кърт свали дишдаша си - под нея имаше неопренов костюм. После клекна и махна покривалото от нещо, подобно на малко торпедо с дръжки.

- Мислите ли, че самоделката ви ще работи? – гласът на Ел Дин бе пълен със съмнение.

- Разбира се! - увери го Джо. - По-голямата част аз съм я правил.

Кърт и Джо внимателно бяха извадили акумулаторите от изоставената „Тесла“ и ги бяха вързали към електрическия мотор на един от воланите ѝ. Към витлото завариха двигателя на една състезателна лодка.

След като изпробваха двигателя и се увериха, че работи добре, покриха странната конструкция, а после я вкараха във водоустойчив корпус от фибростъкло. Шевовете залепиха със силна смола. Стана доста грозноватичко, но пък за сметка на това здраво. Накрая боядисаха странното съоръжение в тъмносиво, за да не се забелязва лесно във водата.

Самоделният скутер приличаше на детски научен проект. Кърт щеше да седне върху него Рулят, разположен в задната част, щеше да контролира с краката, а в дръжките за ръцете бяха контролерите за гмуркателните плоскости.

- Не е най-красивото нещо на света, но с Джо нямахме нито пари, нито време за нещо по-добро - рече Кърт, оглеждайки машината...

- Поне седиш отгоре – отбеляза Ел Дин, но внезапно замълча смутено. – Отгоре седиш, нали?

Кърт кимна. Натисна превключвателя и двигателят оживя. По набързо скалъпения контролен пулт светнаха няколко лампички. Кърт натисна газта и витлото се завъртя. От пръв поглед личеше мощта му.

- Ако оцелееш – рече Джо, - може да се хвана да продавам такива неща по тротоарите.

- Едва ли ще ти излязат сметките - отвърна Кърт. – не забравяй, че взехме частите от кола за осемдесет хиляди долара.

- А как ще се качиш на яхтата, когато я настигнеш? - смени темата Ел Дин.

- Като човека паяк - отвърна Кърт и посочи четири странни метални предмета. Двата от тях завършваха с нещо подобно на гривни. Остин ги нахлузи на ръцете си и ги пристегна под лактите. Приличаха на ръкавици от рицарска броня. Другите два предмета бяха предназначени за краката и напомняха на шини. Изглеждаха големи и неудобни, но пристегнати добре, пасваха идеално върху неопрена на Кърт.

Той се усмихваше, горд от изобретенията си. Всяко от приспособленията имаше литиева батерия и мощен електромагнит. Кърт включи устройството на дясната ръкавица и протегна ръка над кутията за риболовни принадлежности. Тя моментално изхвръкна и се залепи за ръката му с рязко издрънчаване.

Колкото и да дърпаше с другата ръка. Кърт не можа да отлепи кутията. Но щом изключи устройството, кутията издрънча на палубата.

- Ако „Масив“ има стоманен корпус, ще успея да се покатеря по него.

- Ами ако е от фибростъкло? - попита Ел Дин.

- Ще се наложи веднага да ме вземете обратно и да ме заведете някъде, където да се напия и да забравя всички си злочестини.

Джо и Ел Дин се позасмяха, а Кърт довърши приготовленията. След минутка бе готов. Сложи малък предавател във водоустойчивия джоб на костюма си и го затвори. В другия джоб сложи деветмилиметров пистолет „Берета”, а после закрепи към единия си прасец гмуркачески нож.

- Когато сляза от яхтата, ще намокря предавателя и той ще се активира автоматично. Ако сте на десетина метра от мен, ще видите слаба светлина, ако сте по-далеч ще ме засечете със скенера.

Джо кимна и показа малко ycтройство, което приличаше на смартфон.

- Проверих, работи - рече той.

- Следвайте ме от разстояние, но не се престаравайте. Ако Акоста увеличи скоростта, не се опитвайте да го настигате - добави Кьрт. - Ще е подозрително да се мъкнете подир него дълго време.

- Тук е пълно с рибарски лодки – каза Ел Дин.

- Да, но повечето ловят риба, а не преследват яхти.

- Добре казано - засмя се Ел Дин.

- Ако всичко мине по план - продължи Кърт, ще открия Сиена и ще я разкарам от лодката, без дори да разберат, че съм там. В този случай ги изчакайте да се отдалечат, преди да дойдете да ми вземете.

- Ами ако не мине по план? - попита Джо.

Кърт го изгледа въпросително.

- Питам, само защото досега никога не е минавало по план.

Кърт сви рамене. Не можеше да отрече, че приятелят му има право.

- В този случай преценете сами и действайте според ситуацията.

Ел Дин изглеждаше объркан.

- Иска да каже импровизирайте - обясни Джо, - което, мен ако питате, правим от самото начало.

- Крайно мъдър си за възрастта си.

- Просто го познавам твърде добре.

Наближаваха края на почти еднокилометровия канал, зоната без килватер, която водеше от пристанището към открито море. На яхтата щяха да й трябват седем-осем минути да премине разстоянието, ако спазва правилата.

- Хайде, пускайте ме – рече Кърт. – Сигурно ще надвишат ограничението, преди да подминат последната шамандура. Не искам да си пропусна спирката.

- Тук е много плитко - рече Ел Дин. - Едва седем метра.

- Яхтата не може да вдигне повече от осем-девет възела - отвърна Кърт. - Ще почакам на дъното и ще я настигна, когато мине над мен.

Ел Дин намали скоростта на лодката и възви леко наляво, за да скрие Кърт от чужди погледи.

С помощта на Джо, Кърт вдигна оформената като торпедо машина и я закрепи на перилата. Вдигна палци и си нахлузи маската. Ел Дин кимна, а Джо и Кърт избутаха машината от ръба. Тя пльосна във водата и се потопи като мини-модел на подводница. Кърт се гмурна веднага след нея.

Заради водолазния колан с тежести, Кърт потъваше по-бързо от машината. Ето защо бързо я настигна, хвана я и я насочи към наноса на дъното. После я обкрачи и се заслуша в мотора на отдалечаващата се рибарска лодка.

Потопен в топлите води на залива, Кърт скоро не чуваше нищо друго, освен собственото си дишане. Аквалангът, който използваше, не оставяше мехурчета по повърхността. Екипажът на яхтата едва ли следеше за нещо толкова дребно - навярно гледаха само ехолокаторите и радарите, но Кърт не искаше да рискува.





ГЛАВА 14



Слабо боботене издаде приближаването на „Масив“. Кърт потърси яхтата с поглед. Най-напред забеляза пяната край носа ѝ. Скоро видя и кила. Яхтата пореше водата, вместо да се плъзга по нея.

Точно както Кърт бе предположил, тя се движеше над позволените три възела.

Кърт се подготви и зае позата на моторизиран полицай, готов да подгони кола-нарушител.

Запали двигателя и витлото се завъртя. Машината се задвижи леко напред. Кърт се опита да прецени кога ще е най-добре да поеме след яхтата.

Нямаше да е лесно. Трябваше да излезе точно до нея, достатъчно близо, за да го скрие корпусът, но не чак толкова, че да го прегази. Най-доброто място беше относително спокойната зона зад вълната, вдигната от носа. Ако излезе малко по-напред, рискуваше да го отнесе вълната, а ако се окаже малко по-назад струята вода щеше да го запокити към витлата на яхтата.

Буботенето наближаваше и Кърт увеличи скоростта. Погледна зад рамо и видя, че яхтата се движи доста бързо. Той също увеличи скоростта и отклони леко встрани. Когато скоростта стигна седем възела, Кърг осъзна, че има огромен проблем. Силата на водата заплашваше да го отскубне от машината му. Имаше чувството, че вятър с поне сто километра в час се опитва да го издуха от мястото му.

Кърт се сниши и се долепи до машината. Водата вилнееше край него. Той с мъка обърна глава назад. „Масив“ още набираше скорост, а килът напредваше неумолимо към него като огромно острие. В този момент великолепната му идея вече никак не му се струваше великолепна.

Превключи на пълна мощност и последва яхтата. Почти веднага на пулта замига предупреждение.

Така ми се пада, като взимам конфискувана таратайка от летището, помисли си Кърт и отклони очи от светлинката към приближаващия корпус. Доближи го и усети увеличаване на натиска на водата върху раменете си. Колкото повече приближаваше, толкова по-мъчително ставаше положението. Звукът от моторите стана оглушителен. Напомняше на водопад и ревящ товарен влак едновременно. Блъскаше в ушите му, а налягането буквално се опитваше да го смачка. Светлинката на пулта от жълта стана оранжева.

Кърт изостана малко от яхтата и пресече килватера, като почти изгуби контрол. Успя да се измъкне и се насочи към корпуса, като лека-полека се заиздига. Щом излезе над повърхността, успя да набере малко повече скорост. Водата го увлече и го запрати в корпуса. Ударът почти изхвърли Кърт от машината, но той успя да се задържи, овладя я и с плавна траекторията отново се опита да приближи. Оранжевата светлинна примигваше и всеки момент щеше да премине в червена. Мощността на двигателя намаляваше.

Кърт отчаяно се завъртя към корпуса, протегна си и се оттласна с крака от машината. Тя отхвърча повлечена от водата, а той моментално включи магнитите по крайниците си.

Първо се задържа за корпуса с ръце, а след това прилепнаха и краката му.

Успя! Беше се закрепил точно над ватерлинията. Неканен пътник от странна разновидност.

Кърт погледна нагоре. Май никой не го беше забелязал. А и трудно можеха да го направят. Корпусът се извиваше леко и се разширяваше нагоре. За да го види някой, трябваше да се протегне поне на метър от перилата и да погледне право надолу.

Цяла минута Кърт не помръдна. Трябваше му малко време, за да събере сили. Като се почувства готов, той изключи магнита на лявата си ръка и я придвижи нагоре, после отново го

активира. Направи същото и с десния крак.

Лява ръка, десен крак, дясна ръка, ляв крак... Бавно и постепенно.

По увеличаването на вълната под себе си и по пяната край нея Кърт разбра, че яхтата увеличава скоростта си. Доколкото можеше да прецени, вече гонеха двайсет възела. Продължи да се изкачва. Най-трудното мина, помисли си той окуражително. Е, поне първата трудна част.





ГЛАВА 15

На главната палуба на „Масив“ бе разположен просторен и дълъг овален салон. Огромни прозорци от пода до тавана придаваха въздушност на пространството. Стените бяха от топло дърво, обработено така, че да се подчертаят повтарящите се шарки. Мебели в стил арт деко с гладка и мека италианска кожена тапицерия подчертаха изискаността и финеса на помещението. Цялото пространство бе осветено от меката светлина на лампи, скрити в ниши.

Насред залата като водовъртеж се виеше спираловидно стълбище, водещо към долните нива на яхтата. На тавана над стълбището имаше огромен кръгъл прозорец. Денем през него влизаше светлина към стълбището, а нощем той се превръщаше в тъмно огледало, в което се отразяваше всичко.

В салона имаше петнайсетина души, ако не се броят дискретните сервитьори. Гостите се любуваха на гледката, разговаряха и отпиваха от отбраните питиета.

Калиста Бревар се появи, облечена в лъскава черна коктейлна рокля. Гримът и бе по-семпъл от обикновено, а тъмната ѝ коса бе скрита под платиненоруса перука.

Тя закрачи бавно към рояла, където се перчеше Рене Акоста.

- Сметките са прости - говореше той на един китаец. - Ще имат достъп до най-скритите ви тайни, а вие няма да можете да направите нищо.

- Наистина ли тази система е толкова напреднала? - попита китаецът. - И преди съм чувал подобни приказки. Всяка система си има слабост. Въпрос на време е да намерим слабото място на „Фаланга“.





Акоста поклати глава.



- Щяха ли САЩ да сложат всички яйца в една кошница, ако не бяха сигурни, че кошницата е абсолютно непристъпна?

- А може би грешат?

- Може би - сви рамене Акоста. - Но въпросът е дали вие можете да си позволите да рискувате?

Китаецът се обърна и заобсъжда възбудено думите му с двама свои сънародници. Акоста се извини и хвана Калиста под ръка.

- Май си ги хванал натясно - прошепна му тя. - Признавам, че си много по-ловък, отколкото очаквах.

- Научих се на тактика - отвърна той.

- А брат ми се научи на жестокост.

- Можеше да го спреш - погледна я строго Акоста. - Горкият Ковач. Сега трябва да се научи да стреля и намушква хора с една ръка. Най-добре да стоиш настрана от него засега.

- Едва ли ще ме познае.

- А ако те познае?

- Ще разбере, че му сe е разминало леко.

Акоста се подсмихна и я поведе към бара. Барманът веднага му наля чаша петдесетгодишно порто.

- А за дамата?

- Вода с лед.

- Същото тече и във вените ѝ - добави Акоста с полуусмивка.

Барманът изпълни поръчката мълчаливо. Избърса изпотената чаша и я подаде на Калиста.

- Можеше поне да опиташ да ограничиш щетите - обърна се към нея Акоста, щом се отдалечиха от бара.

- И да се разкрия? Ако бях защитила Ковач, брат ми щеше да ме заподозре. Може би и без това вече ме подозира. Ако не ни върнеш жената, готви се за война.

- Трябва ми още малко време - каза Акоста.

- Трябва да ни върнеш и другите. И тримата.

- Не разбираш - погледна я Акоста. - Нямаш представа колко много са готови да платят тези чужденци. Десет милиона само за месец работа. А двайсет за шест седмици. Представяш ли си изобщо за какви суми става дума? Тя не може да струва повече на брат ти. Удръж го.

Кажи му, че ще му заделя от плячката.

- Той има други планове - каза Калиста.

- Какви?

- Откъде да знам? Казва ми само това, което реши да ми каже. Но те уверявам, тези хора са важни за него. Изпрати ме, за да ти отнема жената. Мога да го спра, само ако ми я доведеш, както бяхме планирали, и обвиниш иранците за забавянето.

Акоста се колебаеше. Калиста се взря в него и видя в очите му нещо, което я изплаши.

Той вече беше прекосил Рубикон.

- Какво си направил, Рене?

Акоста мълчеше, но мускулите на дебелия му врат се изопнаха.

- Рене?

- Не е тук - отвърна глухо накрая. - Миналата седмица я отведох при Тан Ранг. Той иска и останалите.

Тан Ранг беше корейски индустриалец. Умът на Калиста запрепуска - за какво му трябваха американката и останалите хакери на този кореец?

- Ако с вярно, най-добре е да си я върнеш незабавно.

- Не мога - въздъхна Акоста. - С Тан Ранг шега не бива. По-добре брат ти да ми се ядоса, отколкото онзи.

Калиста се зачуди дали я лъже, но на глас каза:

- Ссбастиан няма да чака. Жената трябва да е в ръцете на брат ми, преди американците да приключат теста на „Фаланга“, иначе три години работа ще заминат на вятъра. Това е, което знам. И Себастиан няма да се спре пред нищо, докато не те убие.

Докато говореше, Калиста втренчи очите си в бившия си любовник. Акоста очевидно се смути. Колкото по-смутен ставаше той, толкова повече Калиста се радваше. Обичаше да го измъчва.

- Стореното-сторено - каза той. - Въпросът е, на кого си предана?

- На кого съм „предана“?

- Да. Ако се стигне до война, на чия страна ще застанеш.

Калиста наклони глава, сякаш въпросът бе глупав, а на лицето и се разля лукава усмивка.

- О, скъпи ми Рене, ще съм на своя страна, разбира се. Мислех, че вече си го разбрал – и с елегантен жест остави чашата си и се отдалечи.

Акоста я проследи с поглед до спираловидното стълбище. Макар да се опита да запази спокойствие, емоциите му отново взеха връх. Усети как в него се надига онази лесно запалима смес от гняв и страст, както винаги, когато бе с Калиста.

Но фактите бяха прости. Не можеше да си върне американката от Тан Ранг, дори да иска. Не можеше и да се откаже от парите по транзакциите за тримата други експерти. За да живее, както живееше, имаше нужда от още пари. И то сега.

Щракна с пръсти и до него застанаха двама души.

- Наглеждайте я - нареди им той. - Не искам да прави бели или да смущава гостите.

Мъжете кимнаха и се отправиха към спираловидното стълбище.

Калиста, разбира се, очакваше да я следят. Бавно стигна до стълбището и заслиза към каютите. Стигна до кърмата, където ѝ бяха определили малка, но добре обзаведена единична каюта.

Отвори вратата и я задържа достатъчно дълго, за да се увери, че хората на Рене са я забелязали. Те забавиха ход, но не спряха да вървят. Тя им намигна, шмугна се вътре и затвори вратата.

Вероятно щяха да стоят на пост отвън, докато не започне търгът. Но Рене я искаше там. Беше тайнствена и нямаше равна в отвличането на вниманието. Щяха да надават повече заради нея. А това щеше да улесни нещата. Тя включи радиото и пусна душа. Реши, че това стига.

Вече беше проверила каютата за подслушвателни устройства.

Свали роклята и перуката и бързо се преоблече в тъмни, широки панталони и риза от сива коприна. Беше достатъчно изискано, но и достатъчно удобно за придвижване.

Свали една фалшива преграда от куфара си, извади сателитен телефон и го прибра в джоба си. След това измъкна компактна „Берса 380“ - малък автоматичен пистолет с никелова обшивка и черна полимерна дръжка. Имаше седем куршума в пълнителя и един в цевта - надеждно, точно оръжие, с мек спусък. Калиста се бе справила с неколцина души с негова помощ.

Като последна мярка тя скри над глезена си един десетсантиметров нож.

Готова за действие, тя се приближи към големия прозорец на каютата. Той се отвори лесно. Тя хвърли поглед към тясната пътечка покрай борда на яхтата. Излезе, затвори плавно прозореца и се насочи към носа.





ГЛАВА 16

Залепен за корпуса на „Масив“ като упорито ракообразно, Кърт обмисли следващите си стъпки. Тежката яхта плаваше с поне двайсет възела в час. От надстройките идваше слабо сияние и озаряваше водите край яхтата, но самият Кърт оставаше обгърнат в мрак.

Понеже нямаше как да прескочи през перилата, без да го видят, Кърт пое към кърмата.

Знаеше, че там има няколко люка - през единия от тях екипажът бе натоварил припасите.

Надяваше се да са го оставили отворен.

Кърт запъпли рачешката към него. Оказа се, че люкът е твърде близо до ватерлинията и беше здраво затворен.

Кърт се огледа и забеляза тънък лъч светлина от друг люк по-нагоре.

Бързо стигна дотам, надзърна и като видя, че няма никого, се вмъкна вътре.

Озова се в малко работно помещение до котелното - претъпкано с машини, горещо и шумно. Кърт бе направил едва няколко крачки, когато се показа мъж в бял комбинезон с големи слушалки на ушите, за да пази слуха си от грохота на машините. Нито забеляза Кърт, нито го чу.

Остин тикна беретата под носа му и му направи знак с пръст да не предприема нищо.

След това свали слушалките от ушите на ужасения работник.

- Говориш ли английски?

Мъжът кимна.

- Има ли затворници на яхтата?

Мъжът се обърка.

- Затворници ли?

- Някой, когото държат против волята му - обясни Кърт. - Руса американка, например.

- Не - отвърна мъжът и поклати глава. - Аз съм само при турбините.

Имаше логика - горкият тип беше прост моряк. Но пък от друга страна не можеше да не познава кораба си.

Кърт го изтика до електрическа схема на яхтата, където бяха отбелязани коридорите, каютите и общите помещения.

- Рене Акоста - каза Кърт. - В коя каюта е?

Мъжът се поколеба.

Кърт свали предпазителя на пистолета.

- Първата - посочи механикът. - На долната палуба, отпред.

Кърт огледа схемата. Каютата беше най-голямата от всички – разбира се, че тя ще е на Акоста.

Кърт заведе мъжа в един склад, бутна го вътре и извади малка спринцовка. Заби я в бедрото му и мъжът подбели очи. След миг вече беше в несвяст.

- Сладки сънища - пожела му Кърт и изхвърли спринцовката.

Облече комбинезона на заспалия мъж и така успя да скрие неопрена си и електромагнитните приспособления, но не и косата си. На стената висеше червена каска. Той я взе и я нахлупи плътно, плътно над очите си. Огледа се внимателно и пое към носа, където се намираше каютата на Акоста.

Вратата беше заключена, но успя да я отвори с ножа. Влезе и веднага започна да тършува.

След около пет минути чу как някой завърта бравата.

С изненадваща пъргавина - като се има предвид екипировката и катовете дрехи, Кърт се скри в банята и застана зад стъклената преграда на душа.

Стисна беретата и се подготви за схватка. Ако имаше късмет и влезлият беше Акоста, можеше да измъкне отговори направо от него.

Вратата се открехна леко и после се затвори почти безшумно. За изненада на Кърт лампите не светнаха. По плюшения килим се чуха приглушени стъпки. Спряха пред бюрото, където допреди миг стоеше и Кърт.

Някой приседна на стола пред бюрото, но стаята остана тъмна, докато не я озари леко синкаво сияние - компютърен монитор.

Зачаткаха клавиши, а накрая се чу тих подигравателен женски глас.

- Рене, нима си мислеше, че собствената ми система за сигурност ще ме спре?

Въпросът беше реторичен. Нямаше кой да отговори и това изостри любопитството на Кърт.

Той се намести на по-удобно за наблюдение място.

Жената зад бюрото на Акоста тракаше усилено по клавиатурата.

- Проклет да си, Рене! - възкликна тя, извади от джоба си сателитен телефон и набра някакъв номер.

Кърт не чу началото ясно, но после се заслуша внимателно.

- Имаме проблем – говореше жената. – Не са тук... Нито един от тях. Нито американката, нито останалите. Не са на борда.

Последва пауза.

- Да, сигурна съм - отвърна жената – Чета го направо от компютъра на Рене. Мислех, че ме лъже, но е откарал жената в Корея и е обещал и останалите трима на Тан Ранг. Търгът е за заблуда. Или не му стигат пари, или си търси купувачи за в бъдеще.

Още една пауза, този път по-дълга.

- Не, не мисля, че това ще помогне... е, бих могла да му опра пистолет в челото, но това няма да ги върне. Ще трябва да си ги вземем от Тан Ранг. Няма да е лесно.

Кърт се помъчи да чуе и нещо от другата страна на телефона, но не успя.

- Няма друг начин - отсече жената. - Без нея никой няма да повярва, че можем да преодолеем въздушната дупка, да пробием американската стена и да сринем системата им.

Кърт нямаше представа за какво говори жената, но се мъчеше да запомни всяка дума.

- Трябва да вървя - каза тя накрая и затвори програмата, която беше отворила. - Иначе Рене ще вземе да се присъедини към мен под душа. - Тя помълча няколко секунди и добави: - Прав си, между другото. Не ме заслужава Жената затвори телефона, изключи компютъра и се изправи.

Кърт също се раздвижи и тихичко излезе от банята. На слабата светлина видя, че жената е залепила ухо до вратата на каютата. В ръката си държеше малък пистолет.

- Забрави нещо – прошепна той.

Тя се извърна изненадано, но той бе извадил беретата. Тя и забеляза и се вцепени.

- Лаптопът беше затворен, когато влезе.





ГЛАВА 17

- Хвърли пистолета! - нареди ѝ Кърт и посочи дебелия килим пред вратата на банята. Жената сви рамене и изпълни заповедта.

Кърт кимна към един от столовете от другата страна на бюрото на Акоста.

- Седни!

Тя се поколеба за миг, а после се намести грациозно на стола. Кърт отбеляза пълната липса на смущение в стойката ѝ. Изглеждаше, сякаш ѝ е много удобно. Тя се облегна и кръстоса крака.

Като продължаваш да я държи на мушка, Кърт отиде при лаптопа и го включи.

- Преди малко успя да влезеш. Кажи ми как.

- A ти кой си? - попита жената. В гласа ѝ нямаше страх, само леко любопитство. Като дете, което е получило нова играчка.

- Кажи ми паролата! - повтори Кърт, като не обърна внимание на въпроса ѝ.

- Крадец ли си? Някаква къртица?

- Паролата!

- Калиста - отвърна тя.

Той въведе името, като гледаше ту нея, ту клавиатурата. Показа се таблица. Белият фон беше толкова ярък, че му беше трудно да вижда жената. Натисна бутон, за да намали яркостта му.

Жената не бе помръднала, макар сега да се бе привела напред и да го оглеждаше.

- Не си от екипажа - констатира тя спокойно. - И си малко непредставителен като за гост.

- Изгубиха ми поканата по пощата - вметна Кърт. - Кажи ми какво търсеше. И с кого говореше?

Жената повдигна вежди.

- Колко много ти се ще да знаеш?

- Достатъчно, за да те гръмна, ако не ми кажеш.

Тя се засмя.

- Няма да ме гръмнеш. Най-малкото ще е шумно.

- Имам заглушител.

- Мъртва няма да съм ти от полза - рече тя и се изправи.

Кърт посрещна погледа ѝ.

- Кой е казал, ч ще те убивам? Един в коляното ще свърши работа.

- А докато крещя от болка – продължи тя и направи крачка към него, - ще разбираш ли какво ти казвам?

Кърт не отвърна, а жената седна на бюрото и се изтегна като котка. Пресегна се към компютъра, разходи пръсти по клавиатурата и натисна F1 и F4 едновременно.

Вдигна глава към него и облиза устни.

- Ще получа ли нещо, задето ти съдействам?

Кърт се почувства като в Зоната на здрача, за малко да реши, че непознатата му се натиска.

- Златна звездичка - отвърна той и хвърли бърз поглед към екрана. Таблицата бе изчезнала. На нейно място имаше по-тъмен екран. Виждаха се две колонки, разделени на клетки, а във всяка клетка имаше снимка. На една от тях се виждаше самолет, а на друга - купчина диаманти. Под нея пишеше „общо 400 карата, всички камъни са с много малко несъвършенства“. В третата кутийка беше конят Пустинна роза, който бе видял. Под всяка клетка имаше числа - допълнителни заплатени пари. Явно бизнесът не бе точно бартерът, за който му бе разказал Ел Дин.

Кърт предполагаше, че в клетките са оферти за това, което Акоста предлага. Той проследи линиите до втората колонка от снимки. Всяка от тях показваше произведение на изкуството, в какви ли не стилове: кубизъм, класицизъм, дори някои стари майстори.

- Сложи курсора върху картините - каза жената. - Ще видиш описанията и ще разбереш по-добре за какво става дума.

Кърт го стори, без да изпуска от очи странно услужливата си нова позната.

Описанията бяха странни. Кърт бързо схвана.

- „Оръжеен експерт, работил е за сирийското правителство по въпроси, свързани с химични дисперсанти“ - прочете Кърт.

Следващата „картина“ гласеше „Инженер, специалист по насочващи системи, запознат със съветски и американски конструкции.“

На третата имаше само поредица от странни думи: “ZsumG”, “Montresor”, “Xeno9X9”.

- Това са хакерски имена - каза жената. - Това е стоката. Хората, които Акоста продава.

Кърт се сети за разговора ѝ по телефона. Продължи надолу. Проверя още десетина картини. Ни следа от Сиена Уестгуйт.

Вдигна глава, точно когато жената се хвърляше към пистолета му. Беше бърза, но Кърт беше подготвен за нещо подобно. Дръпна ръката си с пистолета, а с другата сграбчи жената и я хвърли на пода. Тя бързо сеизправи, размахвайки десетсантиметрова кама. Кърт отскочи, но събори една метална скулптура, смътно човекоподобна. Жената отново го нападна.

Със свободната си ръка Кърт улови китката ѝ и я усука, докато жената не пусна ножа. После я притисна към стената. Жената продължи да се съпротивлява и тогава Кърт отново насочи пистолета си към нея.

- Не искам да те убивам, но ще те застрелям, ако продължаваш.

Тъмната ѝ коса бе паднала над очите. Устната ѝ кървеше. Гледаше го с немигащи очи.

Имаше нещо в този поглед, помисли си Кърт. Явно бе осъзнала нещо.

- Познавам те - рече задъхано жената. Ти си белият рицар... Безстрашния... Изненадана съм да те видя. Боя се, че малко си подранил.

Кърт не отпусна хватката си. Нямаше да се подлъже.

- Не знам за какво говориш, госпожичке. Не съм те виждал.

- Не съм казала, че си.

- С кого разговаряше по телефона?

Тя не отвърна, само облиза устни. Сякаш и се услади кръвта, като на някаква вампирска принцеса.

- Попитах те нещо!

- Целуни ме! - прошепва тя

Кърт мълчеше.

- Или ме целуни, или ме застреляй - настоя жената. – Иначе ще крещя.

- Няма да крещиш - отвърна Кърт. - Не искаш да те намерят тук, както и аз.

Дори не беше довършил, когато тя отметна глава и изпищя, колкото ѝ глас държеше.

- По дяволите! - възкликна Кърт и запуши устата ѝ с длан.

Реши, че е време да се измъкне, преди да настане суматоха. Той извади сателитния телефон от джоба ѝ и го прибра в своя.

Преди да успее да стори каквото и да било друго, вратата се отвори и влетяха неколцина от хората на Акоста. Хвърлиха се върху Кърт и избиха пистолета от ръката му. Той успя да се отскубне от единия, блъсна втория в бюрото, но третият го улучи с коляно в брадичката.

Кърт залитна назад и това даде време на останалите двама да се включат отново. Заваляха удари. Неспособен да се измъкне, Кърт престана да се съпротивлява. Мъжете го вдигнаха на крака и го притиснаха към същата стена, в която допреди малко той притискаше странната жена.

Сега тя беше зад тях с пистолета на Кърт в ръка.

- Трима срещу един - рече тя. - Не е много честно.

После без колебание откри огън и надупчи мъжете, които държаха Кърт. Дори когато паднаха на пода, тя не спря да стреля, докато не се увери, че са мъртви. След това подхвърли пистолета на Кърт.

- По-добре бягай! - рече му припряно. - Всеки момент ще дойдат още много.

Кърт нямаше време да мисли за лудата жена пред себе си. Беше се озовал насред нещо странно. Нещо много странно.

- Трябваше да ме целунеш - каза жената и вдигна вежди.

- Следващия път - обеща Кърт, обърна се и стреля три пъти в прозореца, след което се хвърли към стъклото и се приземи на палубата долу.

Скочи и се затича към кърмата. Алармата не спираше да пищи. Прокънтяха изстрели.

Стреляше се накъде отгоре и отзад. По палубата около Кърт се забиваха куршуми.

Кьрт се притисна към една от надстройките, смени пълнителя и стреля. После се промъкна под стоманените греди, крепящи хеликоптерната площадка. Вдигна глава и погледна със завист лъскавия хеликоптер. В миг осъзна, че той може да се превърне в проблем и се прицели в пилотската кабина. Стреля в стъклото, в таблото и в резервоара. Не беше сигурен дали е улучил нещо важно, но пилотът щеше да си позамисли, преди да вдигне машината във въздуха.

Кърт се шмугна отново в сенките и провери пълнителя. Четири куршума.

- Време е да бягаме - промърмори си той.

По стълбището строполиха ботуши, което само затвърди решението му.

Кърт стреля два пътя към приближаващите мъже и се затича към перилата. В този момент един от хората на Акоста се показа иззад една от надстройките. Двамата мъже се сблъскаха като автомобили на кръстовище.

Кърт се строполи на палубата, претърколи се бързо и заопипва с ръце наоколо, за да открие пистолета си. Завъртя се и се озова точно срещу дулото на „Колт”, 45-ти калибър. Мъжът зад дулото имаше рядка руса коса, светли очи и изпито лице, което напомняше на череп на слабата светлина.

- Горе ръцете! – каза той и приближи оръжието на двайсетина сантиметра от лицето на Кърт.

Остин бавно вдигна ръце. Мъжът се поотпусна и със свободната си ръка натисна бутона на радиото, прикачено на ревера му.

- Тук е Кейлъб! Залових натрапника. Да го разпитам ли?

Чу се шум, а после и отговорът:

- Не - отвърна някой, навярно Акоста. - Застреляй го и ми донеси тялото.

Още докато Акоста говореше, Кърт натисна превключвателя на левия си магнит.

Пистолетът на Кейлъб полетя встрани, точно когато той натисна спусъка и куршумът се заби в палубата, вместо в главата на Кърг.

Кейлъб се взираше изненадано в залепналия за лявата ръка на Кърт „Колт“ и така и не видя летящия към него юмрук. А когато все пак го зърна, вече беше късно. Мъжът падна странично.

Кърт моментално се хвърли към перилата. Преметна се през тях и изчезна в тъмното.

На мостика на „Масив“, Рене Акоста чакаше да чуе, че натрапникът е мъртъв. Вместо това чу отново гласът на Кейлъб, но този път гневен и паникьосан.

- Натрапникът избяга през борда - докладва той. - Повтарям, натрапникът избяга през борда.

- Казах ти да го застреляш!

- Направих го.

- Е, какво стана?

- Не знам - рече Кейлъб. - Но съм сигурен, че го улучих.

Акоста трепереше от възмущение, отчасти заради идиотизма на Кейлъб, отчасти задето някакъв натрапник си бе позволил да смути партито му.

Погледна към капитана на яхтата и завъртя показалец.

- Обърни ни. Ще трябва да го хванем.

В този момент се появи Ковач и размаха осакатената си ръка, за да привлече вниманието на Акоста. Ковач пусна Калиста на палубата.

- Открихме я в каютата ти.

- В каютата ми?

Калиста процеди през зъби:

- Онзи първо влезе при мен, опря пистолет в главата ми и ме извлече през прозореца, докато некадърните ти идиоти дремеха пред вратата ми.

Акоста я изгледа свирепо. Поредната лъжа. Все лъжи излизаха от устата ѝ.

- И очакваш да ти повярвам? - извика той. - Облечена си различно. Да не би да те виждаме такава, каквато си?

- Огледай ме - стрелна го тя.

По лицето ѝ имаше синини, а устната ѝ бе разцепена.

- Струва ли ти се, че по собствено желание съм отишла в каютата ти? - продължи

Калиста.

Акоста се обърна към Ковач.

- Твоите хора ли са я ударили?

- Не.

- Разкажи му как ме намери - подкани го Калиста. Ковач се колебаеше.

- Е?

- Тя изпищя - каза Ковач. - Ако не беше тя, нямаше да разберем за натрапника.

Корабът вече се накланяше на една страна. Акоста имаше по-важни неща за вършене от това да се занимава с Калиста.

- Заключи я в каютата ѝ и сложи пазач и пред прозореца - нареди той. - После ела при мен с пушки и прожектор.

- Гостите се тревожат - влезе един от хората на Акоста.

- Кажи им, че ще се позабавляваме – отвърна той, после се обърна към останалите: - Ще дам десет хиляди долара на този, който убие натрапника.

На седем километра зад „Масив”, Джо Дзавала стоеше на носа на малката рибарска лодка и се взираше в смаляващата се яхта. Още виждаше светлините ѝ , но ако изчезнеха, щяха да имат проблем.

Джо се обърна към Ел Дин, който се намираше на руля.

- Продължаваме да изоставаме. Не можеш ли да раздвижиш малко това корито?

- Търпение - отвърна му Ел Дин. - Помни, търпението горчи, но резултатите му са сладки.

Джо изгледа Ел Дин с досада.

- Не ми се учи на търпение в момента. Просто не изпускай яхтата.

В този момент следящото устройство изписка.

- Кърт е във водата!

- Слава на Аллах! - въздъхна с облекчение Ел Дин и натисна газта докрай, като се надяваше да накара лодката да се движи с по-голяма скорост, отколкото можеше.

- Какво стана с приказките за търпение? - изгледа го изпод вежди Джо.

- Никога не ме е бивало в това - усмихна сс дяволито Ел Дин. - А и вече не е време за търпение, а за действие.

Джо бе напълно съгласен. Кърт бе прекарал на „Масив“ не повече от час, но сякаш бе прекарал там поне половината нощ. Остави скенера и вдигна бинокъла. Почти веднага забеляза нещо, което никак не му хареса.

- По дяволите!

- Какво има?

- Яхтата завива. Връщат се!

„Масив“ намали скоростта и се завъртя в широк полукръг. В края на маневрата скоростта на огромният съд не надвишаваше пет възела.

На мостика Акоста отбеляза на една карта мястото, където натрапникът бе скочил през борда.

- Задръжте скоростта, дръжте и кораба стабилен - заповяда той. - Движите се бавно през тази зона, докато го открием и го убием.

- Да, сър! - отвърна капитанът, без окото му да трепне от заповедта, която получи.

После Акоста излезе на палубата. Кейлъб го чакаше с ловна пушка в ръце.

- Дай ми я! Ще вземеш пак да пропуснеш.

Кейлъб се намръщи и подаде пушката на шефа си.

Акоста бе разположил неколцина от хората си на различни места по главната палуба. В средата на кораба имаше още две групи, по една от всяка страна, а още двама мъже дебнеха на кърмата.

- Усилете светлините докрай! - викна Акоста.

Прожекторите осветиха водите на Персийския залив на петдесет метра встрани и двеста метра пред и зад яхтата. Над мостика също блеснаха прожектори.

- Бързо ще свършим - обеща си Акоста и усука ремъка на пушката около ръката си.

- Целта е дясно на борд! - извика някой.

Акоста беше на левия борд. Той прекоси мостика бързо и излезе през вратата към десния борд, точно когато хората му откриха огън. Навсякъде се разлетяха пръски вода. Акоста вдигна оръжието си и бързо забеляза целта: бяла ивица, очевидно дреха. Стреля веднъж и улучи.

Комбинезонът трепна, но нямаше нито кръв, нито реакция от ранения мъж.

Щом приближиха целта, Акоста разбра защо. Комбинезонът беше празен и плаваше разкъсан по вълните. Хората му продължаваха да стрелят.

- Спрете огъня! - извика Акоста. - Няма никого. Свалил е дрехите и ги е оставил за отвличане на вниманието.

Стрелбата спря и Акоста се втренчи отново към непрогледните води, търсейки истинска следа от натрапника. След няколко минути той изгуби търпение.

- Обърнете! - изрева той. - Трябва да е някъде тук.

Всъщност Кърт беше много по-близо, отколкото Акоста можеше да предположи. Беше се прикрепил към корпуса на яхтата, на шест метра под главната палуба и на два от бушуващите води.

Когато се преметна през перилата, се задържа за част от секундата по-дълго, за да промени траекторията си. Целта му беше да се блъсне в корпуса и да активира магнитите. Сблъсъкьт с метала се оказан доста неприятен, но магвитите се задействаха, независимо от това.

Малко след като залепна за корпуса, Кърт бавно се премести точно под четиритонната котва на „Масив“.

Отърва се от белия комбинезон и зачака търпеливо яхтата да промени курса и да забави скоростта. Всъщност, позицията му беше доста удобна, натоварваше съвсем леко ръцете и краката си. Можеше да виси там колкото е необходимо, стига батериите на магнитите му да издържат.

Рано или късно Акоста щеше да се откаже, да спре светлините и да поеме по първоначалния курс. Тогава Кърт щеше да се спусне в мрака и да заплува, докато се отдалечи достатъчно, за да го приберат Джо и Ел Дин.

След третото кръгче на Кърт му се стори, че скоро ще се предадат. Усмихна се, доволен от тактическия си гений, когато забеляза нещо притеснително.

Към яхтата, едва забележим на лунната светлина, приближаваше силуетът на дългоноса рибарска лодка.

- Не може да е истина! - прошепна Кърт. - Какво им става на тези двамата?

И тогава видя - джобът на дясната му ръка бе скъсан, навярно в схватката с жената или с бандита на Акоста. Предавателят или бе паднал, или се бе закачил за комбинезона. И сега привличаше приятелите му все по-близо до огромната яхта, пълна с въоръжени бандити.

ГЛАВА 18

Докато напредваха към предавателя, Джо поглеждаше ту към яхтата, ту към мястото, където очакваше да намери Кърт. Делеше ги не повече от половин километър.

- Може би сме го пропуснали - каза Джо. – трябва да побързаме.

- Ами ако ни забележат? - попита Ел Дин.

- Ще се изненадам, ако вече не са ни видели - отвърна Джо. - Но няма да оставим Кърт там, за да стрелят по него или да го прегазят.

- Светят като коледно дърво, както се казва – отбеляза Ел Дин. - Може би не могат да ни видят в тъмното.

- Да се надяваме.

Ел Дин продължаваше да поддържа скоростта, а Джо се разтършува в един от сандъците.

- Какво търсиш?

- Струва ми се, че ще вършим нещата бързо. Трябва не нещо, за което да се залови Кърт - и извади една от мрежите. - Това ще свърши работа.

Ел Дин кимна.

- Триста метра - каза той и хвърли поглед към скенера.

- Забави малко - рече Джо.

- Двеста.

Джо взе един инфрачервен бинокъл и огледа водите. Повърхността продължаваше да тъмнее. Но топлината от тялото на Кърт би трябвало да го издава ясно.

- Към целта ли плаваме? - попита през рамо Джо.

- Право към предавателя - отвърна Ел Дин. - На сто метра сме.

Джо свали бинокъла и замижа в опит да види каквото и да било от Кърт.

- Петдесет метра - каза Ел Дин, намали скоростта и промени курса леко вляво. - Би трябвало да сме точно при него.

Джо потръпна. Когато двигателите на лодката спряха, нощта утихна зловещо.

Джо хвърли неспокоен поглед към яхтата. И тя плаваше свободно на трийсет градуса от тях.

Ситуацията приличаше на пат между хищник и плячка. Яхтата - хищна котка, седнала на задните си крака, а лодката - газела, готова да се втурне надалеч при най-малкото трепване.

Засега и двете не помръдваха и чакаха.

- Знаят, че го търсим - прошепна Джо.

- Чакат ни да го намерим. Бъди готов.

- Още щом го открием, поемаме право към брега.

Джо вдигна инфрачервения бинокъл и огледа яхтата. Ясно се виждаше топлината от комините ѝ. Значи бинокълът не е повреден. Защо тогава не улавя топлината на Кърт?

Подозирайки най-лошото, той се взра в скенера и точното положение на предавателя. Кърт не беше там, но в мрака Джо улови мътен проблясък, твърде мътен, за да се вижда от повече от десетина метра.

- Там - посочи той.

Ел Дин включи отново двигателите и веднага го изключи.

Лодката се приближи.

Когато нещото проблесна отново, Джо хвърли мрежата и го улови. Беше добре познатият цилиндър.

- Какво мислиш, че е? - попита Ел Дин.

- Предавателят на Кърт - отвърна Джо.

- А къде е мъжът към него?

Внезапният грохот на яхтата удави всички звуци наоколо. Водата в задния й край се разпени, а носът се завъртя бързо. Почти веднага двата прожектора на мостика се събраха върху малката рибарска лодка.

След миг огромния съд се понесе срещу тях.

- Тръгвай! - изкрещя Джо.

Ел Дин увеличи скоростта докрай и пое право към брега. Още в началото на преследването Джо видя голям проблем в плана им. Яхтата ги догонваше бързо - Не можем да ѝ избягаме - извика той. - Обърни към нея.

- Сигурен ли си?

- Побързай! - извика отново Джо.

Бързината, с която „Масив” увеличаваше скоростта го изуми. Яхтата наближаваше като огромен гръмотевичен великан.

Ел Дин завъртя руля наляво. Извънбордовите двигатели се завъртяха в гнездата си и пъргавата лодка се обърна към яхтата. Джо трябваше да се хване за борда, за да не падне.

„Масив” опита да повтори маневрата им, но не успя да смени посоката достатъчно бързо.

Лодката беше на по-малко от сто метра от яхтата.

Проехтяха изстрели и Джо се просна на палубата. Проследи яхтата с поглед, докато ги подминаваше.

- Имаме проблем - каза той.

- Ако имаш предвид, че ще ни надупчат - рече Ел Дин, - съгласен съм с теб.

- За жалост не говорех за този проблем. Боя се, че трябва да се приближим.

- Да се приближим? И защо да го правим?

- Зашото Кърт се е залепил за корпуса им.





ГЛАВА 19

От позицията си отстрани, Кърт видя как рибарската лодка спира. След това усети ускорението на „Масив“, когато бензиновите двигатели на яхтата се включиха на пълни обороти и двойното витло започна да пори топлите води на залива.

Надяваше се да види как лодката се отдалечава към плитчините, но вместо това тя зави и пое право към него, разминавайки се отблизо с яхтата.

Двата съда бяха в патова ситуация. Подобно на гризли, тормозена от малко куче, яхтата не можеше да завива толкова пъргаво, колкото лодката. Но пък ако лодката опиташе да избяга, „Масив” щеше да я настигне за нула време.

Когато започнаха да стрелят по лодката, Кърт разбра, че е време да направи нещо.

Докато яхтата се накланяше за поредния завой, Кърт бавно се заизкачва право нагоре, към котвата и отвора, откъдето минаваше веригата.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-остър ставаше ъгълът на носа. Имаше чувството, че всеки момент ще увисне с главата надолу. Трябваше да внимава. Ако единият от магнитите поддаде, Кърт можеше да падне точно пред яхтата. През главата му мина мисълта как първо ще го смаже килът, а после витлата ще го разкъсат. Кьрт тръсна ядосано глава.

- Крайно време е да мисля позитивно - рече си той. Стигна до отвора на котвата, провря се през него и се озова на предната палуба, отново насред поредния завой. Целият екипаж беше съсредоточил вниманието си върху лодката, тъй че никой не го забеляза.

- Жалко, че не е котелното - измърмори Кърт, мислейки си колко много щети може да причини там. - Но и това ше свърши работа.

След поредния залп, прожекторите се завъртяха надясно. Кърт се добра до кабестана, около който бе намотана веригата. Метална кука, позната като дяволски нокът, застопоряваше веригата.

Той провери контролния пулт и видя, че котвата е стандартна. Активира я, подръпна веригата и свали нокътя.

Помисли дали да не пусне веригата чак до дъното. Дълбочината на Персийския залив беше само петдесет метра и веригата спокойно щеше да стигне до дъното. Конструкцията на котвата обаче бе такава, че при подобна скорост щеше просто да полети зад яхтата като хвърчило.

Дори да стигне до дъното и да се залови за нещо, щеше просто да изтръгне кабестана и да потъне. А и ако веригата се размотае до края, нямаше да предизвика дори това, защото последната брънка бе направена така, че да се счупи.

Това нямаше как да помогне на приятелите му, макар че сигурно щеше да обърка хората на борда. Кърт пресметна набързо нещо наум и натисна бутона за освобождаване. Веригата се размота с шумно тракане.

Звукът достигна до мостика, където на контролния пулт запремигва предупредителна светлина.

- Капитане! - викна кормчията. - Пускаме лявата котва.

Вместо капитана отговори Акоста.

- Как така я пускаме?

- Някои я е освободил.

Котвата падна във водата и се удари в корпуса, повлечена от струята. Ударът отекна из кораба.

- Натрапникът е на борда! - извика Акоста. - Затова не го намерихме. Насочете прожектора към предната палуба.

Акоста изтича на мостика и проследи лъча на прожектора

- Там! - извика той. - Убийте го!

Двама от хората му откриха огън. Край мъжа на предната палуба се разлетяха искри. Но им беше трудно да се прицелят, докато яхтата завиваше. Нито един от куршумите не улучи целта, а натрапникът се скри зад една от преградите

- Можете ли да спрете котвата оттук? - обърна се Акоста към капитана.

- Не - отвърна той. - Превключил я е на ръчно управление, но...

- Но какво?

Капитанът имаше недоумяващ вид.

- По някаква причина я е спрял сам.

Корабът започна да се накланя наляво, повлечен от котвата. Отново мощен звън отекна из яхтата, когато котвата се удари в корпуса, по-близо до кърмата.

Тръпки побиха Акоста от този звук. Следвашият удар обаче беше още по-страховит.

Котвата се влачеше зад съда като флагче зад кола. При поредното завъртане, тя се усука около кърмата и закачи едното витло.

Четиритонната котва с елегантна ефективност счупи перките. Mиг по-късно се усука здраво и около вала, който още се въртеше. Одра корпуса и изпотроши прозорците откъм кърмата.

Внезапно спрелия вал пък унищожи трансмисията и яхтата се наклони рязко надясно.

Акоста и хората около него залитнаха към контролния пулт. Капитанът рязко намали скоростта и овладя яхтата.

- Какво правиш? - изръмжа Акоста.

- Докато не се отървем от тази котва, не можем да ускорим над една четвърт от максимума. Иначе ще се завърти отново и може да унищожи и другото витло, или пък да пробие корпуса.

Акоста се изцъкли, вените по врата му изпъкнаха. Обърна се към Кейлъб, а очите му святкаха гневно.

- Слез долу, убий го и ми донеси надупчения му труп! Веднага!

- Непременно! - извика Кейлъб и изтърча по стълбите, нетърпелив да изкупи грешката си от преди малко. След него тръгнаха още двама от хората на Акоста.

- Ако не успееш - извика след него Акоста, - не си прави труда да се връщаш!

От задния край на рибарската лодка, Джо забеляза, че яхтата губи скорост и се накланя на една страна.

- Забавят - провикна се той. - Мисля, че имат проблеми.

- Можеш ли да предположиш какви? - попита Ел Дин и проточи врат, за да види по-добре.

- Не - отвърна Джо. - Но се обзалагам, че Кърт има нещо общо с тях.

Яхтата се отклоняваше от курса и вече не ги преследваше. Прожекторите обхождаха предната палуба.

- Сега е наш ред - каза Джо. - Завий и се приближи отзад.

- Дръж се! - рече Ел Дин.

Джо се хвана за борда и го стисна здраво, а лодката направи поредният рязък завой.

На предната палуба на яхтата Кърт разбра, че планът му е успял. Но сега идваше трудната част - да се измъкне жив. Всеки път, когато подадеше глава иззад преградата, от мостика някой стреляше по него.

Трябваше да намери начин да се справи с прожекторите. Беретата отдавна я нямаше, както и колтът, който отскубна от ръцете на Кейлъб. Когато Кърт се удари в корпуса след скока си, пистолетът падна във водата. След още два изстрела той видя, че металната врата откъм мостика се отваря - идваха за него. В съшия миг зърна и рибарската лодка. Сега или никога!

Затича се, като гледаше да не се отделя от преградата. Подмина металната врата и я блъсна с рамо, точно когато се отваряше. Вратата се затръшна върху нечия ръка с ужасно изхрущяване.

Кърт дочу агонизиращ писък, когато за втори път тази вечер се преметна през перилата.

Този път скочи с главата напред колкото се може по-далеч от яхтата.

Кърт се гмурна със съвършен стил и потъна дълбоко. Незабавно го заобиколиха тънички дири - куршумите на хората на Акоста. Пропуснаха го. Оттласквайки се, Кърт се гмуркаше все по-надълбоко, отдалечавайки се от яхтата.

Тя избоботи над него, веригата на котвата още беше оплетена в изкривения вал.

Когато шумът утихна, Кърт заплува хоризонтално. Не спря да плува, докато не започна да усеща такова парене в дробовете си, все едно щяха да се пръснат. Погледна назад. Яхтата отново обръщаше. Пред нея бяха двамата му приятели с рибарската лодка. Не си направи труда да вика – само щеше да се нагълта с вода, но заплува яростно, така че да застане под удобен за тях ъгъл.

Докато лодката наближаваше, Kърт се надигна и махна. Лодката промени курса и пое към него.

- Хвани се за това! - извика Джо и му хвърли мрежа.

Kърт се вкопчи в мрежата и запълзя по нея. Почти беше стигнал перилата на лодката, когато прожекторите на яхтата ги откриха.

Джо го прибра, а Ил Дин, без да губи време, превключи на пълни обороти.

Лодката увеличи скоростта си до краен предел, а куршумите разплискаха водата край тях.

Разхвърчаха се парченца дърво, а един от изстрелите одраска Кърт по ръката. След броени секунди обаче излязоха от обсега на пушките.

Повредената яхта не можеше да продължи гонитбата. С всеки изминал миг разстоянието между лодката и яхтата се увеличаваше и скоро яхтата остана далеч зад тях.

- Успяхме! - отдъхна си Ел Дин.

Легнал на палубата, изтощен и почти невярващ, че е оцелял, Кърт огледа спасителите си.

- Всички добре ли са?

Ел Дин кимна. Джо вдигна палци.

- Наред сме - рече той. - Ами ти?

- Като нов!

- Кървиш - отбеляза Ел Дин.

Кърт огледа раната. Повърхностна, само драскотина по кожата.

- Порязах с, докато се бръснех. Следващия път ще внимавам повече.

Джо се засмя. Радваше се, че чувството за хумор на Кърт се е върнало. През последните три месеца никакво го нямаше.

- Как мина на яхтата? Хубав ли беше купонът?

- Не са мой тип хора. Но не бих казал, че скучах.

Кърт погледна назад. Далеч зад тях светлините на „Масив” угасваха една по една. Яхтата се връщаше на първоначалния си курс. И отнасяше със себе си всички тайни, до които Кърт не успя да стигне.

Въпросите, които случилото се тази вечер предизвика, се въртяха бясно в ума му, започвайки със самоличността и здравия разум на тъмнокосата жена, с която се беше сблъскал. Чудеше се какво ли имаше предвид тя със закачките, които му бе подхвърлила. Наистина ли го познаваше отнякъде? Или просто отвличаше вниманието му? Какво правеше изобщо там?

Какво искаше да каже с това, че е подранил?

В някаква степен трябваше да ѝ благодари, задето бе застреляла бандитите на Акоста. От друга страна нямаше да го открият, ако не се беше разкрещяла. Кърт се запита дали е успяла да избяга в суматохата. И по-важно с кого говореше по телефона и какво бяха намислили?

- Не си намерил Сиена - отгатна Джо.

- Не беше на борда, доколкото успях да разбера.

- А имаш ли представа къде може да е? - попита Ел Дин.

- Не - отвърна Кърт. - Но дочух, че говорят за някаква „американка”. Която и да е, явно са я предали в ръцете на някои си Тан Ранг.

- Кой? - попита Джо.

- Корейски индустриалец. Звучи като човек с връзки, който може да причини много неприятности, ако поиска.

- Това кога ни е спирало? – попита Джо през смях.

- Никога – отвърна Кърт. – И сега няма да ни спре. Но тук става нещо друго, нещо по-голямо и по-сложно от просто отвличане.

- Имаш ли представа какво?

- Не – поклати глава Кърт. – Но говореха за „сриване на Американстака стена”. Каквото и да значи това, трябва да ги спрем.





ГЛАВА 20





- Тан Ранг е хладнокръвен убиец и не бива безразсъдно да му се пречкате - предупреди ги Дърк Пит по криптираната връзка през лаптопа на Джо.

- Не е безразсъдно - възрази Кърт. - Ако Сиена е жива, тя е при него. От това, което видях на онзи компютър става ясно, че той събира отряд от първокласни хакери.

- Сигурно е така - долетя гласът на Пит. - Въпросът е „защо”?

- Откъде се е взел този Тан Ранг? - попита Кърт. - Може би това ще ни даде някаква следа.

- Оглавява южнокорейски чебол, финансово-икономическа групировка, която се занимава основно с минно дело, отпадъци и енергия.

- Нещо друго?

- Роден е през 49-та година, точно преди Корейската война. Богатството на семейството му вече било намаляло, но крахът станал още по-голям, след като Северна Корея унищожила голяма част от Сеул и околностите му. Тогава, за да не рухнат съвсем, баща му се забъркал с някакви престъпници. Когато Тан станал на шестнайсет, компанията се занимавала преди всичко с контрабанда и пране на пари. Когато баща му починал, сред членовете на фамилията Ранг избухнала война. Тан се разправил безмилостно с всички, които застанали на пътя му - избил враговете си, престъпниците, които го финансирали и всички членове на семейството, които не били съгласни с управлението му.

- Вътрешен преврат - отбеляза Джо.

- И то какъв! - възкликна Нит.

- А защо правителството не го е погнало?

- Заради приятели на високи позиции - обясни Пит. Повечето хора забравят, че между 51-ва и 79-та година Южна Корея практически се управлява от военни и едри индустриалци. А те се интересували само от едно - растеж на икономиката на всяка цена. Нуждаели се от пари, за да изградят силна армия, готова да парира ново нападение от север. Престъпленията били замитани под килима, ако укрепвали властта им, засилвали реда и увеличавали промишлената продукция.

- Значи Тан Ранг е просто един замогнал се уличен бандит - заключи Кърт. - Но това не ни помага да разберем защо има нужда от компютърни специалисти.

Причините биха могли да са най-различни – отвърна Пит. – Но като се има предвид структурата на чеболите и конкуренцията в модерния свят, бих заложил на корпоративния шпионаж.

- Звучи логично – замисли се Кърт. – Но странната жена и човекът, с когото говори тя по телефона, сякаш искаха хакерите за друго. Тя спомена за сриване на Американската стена.

Спомена и нещо, наречено „въздушна дупка”. Имаш ли представа какво е това?

Пит погледна към някого извън обсега на камерата.

- Ирам, искаш ли да обясниш?

Ирам Йейгър се показа на екрана. Както винаги косата му беше вързана на конска опашка, а очите му бяха скрити зад бабешките му очила.

- Добро утро, господа! - поздрави ги той. - Карам напрано. През последните няколко години терминът „Американска стена“ се използва активно в киберпространството. Става дума за сложна плетеница от защитни стени, предназначени да пазят информационната инфраструктура на страната. Работата е там, че никой не би трябвало да знае за това. С тази система работи само Националната служба за сигурност с цел по-добра защита на правителствени институции и цивилни корпорации.

Това изненада Кърт.

- Постоянно чувам колко са уязвими. А ти ми казваш, че не е така.

- Да го кажем по следния начин - подсмихна се Ирам. - Не сме толкова слаби, на колкото се преструваме. Но това, че тази твоя приятелка е говорила за сриване на стената и на системата, говори, че планират нещо много по-голямо от обикновена хакерска атака.

- Не ми е приятелка - раздразнено каза Кърт. - макар че ми спаси живота.

- Странно - отвърна Пит.

- Повярвай ми, това не беше единственото странно нещо - каза Кърт.

Пит се засмя.

- А какво според вас е мястото на Сиена и „Фаланга” във всичко това? - попита Кърт.

Ирам му обясни съвсем простичко:

- Ако „Фаланга“ заработи, ще замени настоящата стена с Американската стена 2.0.

- Ами хакерите - включи се Джо. - Имате ли представа кои са?

- Работим по въпроса. Помага ни, но и ни пречи това, че хакерите си имат собствена култура на общуване и именуване.

- Жената ги нарече титли - каза Кърт.

- Именно - отвърна Ирам. - Имената им не са съставени просто от произволни знаци.

Всеки знак има значение. И ако познаваш значенията им, по-лесно ще се свържеш с правилния човек. Например, за нас „Хеnо9Х9” е произволна последователност от букви и цифри, но всъщност името показва способностите на хакера. „Хеnо” значи „чужд“, а „9X9” е като в старата радиотерминология „пет-пет“, което значи „силен, ясен сигнал”. Ако трябва да предположа, бих казал, че „Хеnо9Х9“ е човек, който лесно може да прави атаки през национални граници.

Пит се намеси.

- Въз основа на огромни количества проучвания стигнахме до предположението, че това е украинец на име Гошун. Искам само да ви обърна внимание, че преди около година той изчезна. Смятахме, че се е скрил, защото е бил разкрит. Сега обаче се чудим дали Акоста няма пръст в изчезването му.

Кърт си отбеляза информацията наум.

- Ами останалите?

- Смятаме, че „ZsumG” е съкратено от „zero sum game”, или „игра с нулев резултат” – започна да обяснява Ирам. Това е популярен израз в пазарните и маркетинговите теории. Той означава, че една от две страни може да спечели, само ако другата изгуби същото количество пари, време, стоки и т. н.

- Един победител, един изгубил - обобщи Джо - Победа и за двамата не е възможна.

- Точно така - каза Ирам.

- Значи този тип е финансов хакер? - попита Кърт.

- Така предполагаме - рече Ирам. - Според доказателствата ни, „ZsumG” е пробил сигурността на няколко големи банки през последните пет години, откраднал е милиони номера на кредитни карти, клиентски профили и пин-кодове. След това ги е продал на криминални групировки по целия свят.

- Изглежда ми страхотно момче - свирна Джо.

- Или момиче - вметна Ирам. - He сме сигурни кой стои зад този никнейм. Което ни води до последното име: „Montresor“.

- Това защо ми звучи познато? - зачуди се Джо.

И Кърт си мислеше същото сутринта, но вече беше намерил отговора.

- Не си внимавал в задължителните четива - каза той на приятеля си.

- В лятна ваканция съм - отвърна Джо. - Ще позубря в последната минута.

Кърт се позасмя и каза:

- „Хилядите несправедливости на Фортунато понесох, доколкото съумях, но когато той дръзна да ме обиди, аз се зарекох да отмъстя“

- „Бъчвата с Амонтилядо” - поясни Ирам. - Името идва от разказ на Едгар Алън По.

- Значи може да е нещо свързано с отмъщение - предположи Джо.

- Или с криене на неща, които не бива да бъдат намерени - додаде Кърт, както Монтресор зазидал Фортунато в стената.

- Или е италианец и обича червено вино - намигна им Ирам.

- Може да провериш дали не е Джордино – предложи Кърт.

- Проверихме го - отвърна Пит. - Оказва се, че още се учи да играе „Космически нашественици“ на своя Комодор 642. Тъй че едва ли е международен хакер.

Кърт се ухили, макар ситуацията да беше повече сериозна.

- Значи нямаме нито един отговор - каза той, - а само още въпроси.

- Ами „Масив”? - попита Джо с надежда.

- Проследяхме я със сателит - отговори Пит. - Спряла е в Бандар Абас за поправка.

Вероятно ще има нужда от нов вал. Но понеже е в ирански води, не можем да направим каквото и да било, за да я огледаме както трябва.

- Предполагам, че големците на борда вече ги няма - каза Кърт.

- Което ни връща в изходна позиция - продължи Пит. – Знаем, че някъде там има някакъв хакерски дрийм-тийм за продан или под наем и поне две групировки се боричкат за него. Не знаем обаче защо. Сигурни сме само, че нито една от групировките не би проявила милост.

- Тогава имаме само един избор - каза Кърт. - Да елиминираме и двата заплахи едновременно.

- И как смяташ да направим това? - попита Пит.

- Отиваме в Южна Корея и прибираме тази „американска” и останалите хакери. Щом те са в ръцете ни, никой не може да ги използва срещу нас.





ГЛАВА 21

На последния етаж в сградата на НАМПД във Вашингтон Дърк Пит и Ирам Йейгър седяха пред комуникационния пулт. Кърт и Джо тъкмо бяха прекъснали връзката.

Пит реши, че е време да провери какво е настроението на присъстващите.

- Е, какво мислите?

Срешу него, вън от обсега на камерата, седяха Трент от ЦРУ, мъж на име Сътън от Националната служба за сигурност и двама души от НАМПД: доктор Елиът Смит, главен медицински офицер на НАМПД, и Ана Ериксън.

На Пит не му харесваше да говори с Кърт под зорките погледи на всички тези хора, но залозите бяха станали твърде високи и не можеше да си позволи никакви рискове.

Пръв проговори доктор Смит.

- Кърт изглежда стабилен. Повелението му е нормално, не забелязах никакви тревожни симптоми.

- Това е добре - отдъхна си Пит.

Смит сви рамене неопределено.

- Макар симптоми като тези на Кърт да не могат просто да изчезнат, само защото се е махнал от Вашингтон.

- Винаги ми се е струвало, че ако човек се махне от тук, щe му минат доста болежки - вметна Йейгър, очевидно с надеждата, че Кърт се възстановява.

- Може би - стрелна го с очи Смит, - но не и тези на Кърт.

Пит започваше да се изнервя. Искаше конкретни мнения, а не мъгляви подхвърляния.

- Какво имаш предвид? - не издържа накрая той.

- Бих казал, че можем да очакваме симптомите му да се проявят отново. Най-вероятно в момент на изключителен стрес.

- Госпожице Ериксън? - погледна я Пит.

- Изглежда ми добре. По-добре, отколкото когато се беше скрил на лодката си.

- Ами разказът му? - попита Сътън.

- Какво за разказа му? - попита хладно Пит.

- Не ви ли се струва малко странен? Качил се е на яхта, натъкнал се е на неясна конспирация, нападнали го и го спасила някаква жена. Взел ѝ сателитния телефон, но го изгубил. Трябва ли да приемем всичко това на доверие?

- Смяташ, че си измисля?

- Там е работата – въздъхна Сътън. - Само той е бил на борда. Не можем нито да докажем, нито да опровергаем нещо.

- Ами обаждането на жената? - попита Пит.

- Опитваме се да установим дали се е случило - призна Сътън. Засега нищо.

- Може да е бил някой чуждестранен доставчик - отбеляза Ирам, - до когото нямате достъп.

- Имаме достъп до всички - увери го Сътън. - Повярвай ми!

- Ами прякорите на хакерите? - не се предаваше Пит. - Не ги е налучкал.

Сътън сви рамене и замълча. Нямаше обяснение за това.

- А сега, да поговорим за това, което притеснява всички ни - рече Пит. - Знаем позицията на Сътън. Смята, че всичко е голяма измислица. Но ако все пак Кърт е напипал нещо?

Трент Макдоналд притисна дланите си една в друга. Пит забеляза, че представителят на ЦРУ е много мълчалив.

- Трент?

- Ако е напипал нещо, ако Сиена Уестгейт е жива и е в ръцете на чужди групировки или непознати лица, може да имаме по-голям проблем, отколкото всеки от нас може да си представи. Трябва да позволим на Кърт да продължи и да проучи този тип, Тан Ранг. Бих могъл да им помогна в това начинание. Имаме много повече варианти на корейския полуостров, отколкото в Иран.

Дърк кимна мълчаливо. Не можеше да си спомни някога ЦРУ да са му помагали толкова много. Чудеше се дали е заради Кърт или заради Сиена. В главата му внезапно изникна един въпрос.

- Сиена Уестгейт още ли работи за ЦРУ?

Макдоналд замълча.

- В известна степен - рече накрая той. - Сиена напусна официално агенцията преди осем години. Не искахме да я изгубим, когато влезе в частния сектор, но не можехме да се съревноваваме с тип като Уестгейт и възможностите, които той може да предложи.

- Продължавай - подкани го Пит.

- Беше великолепна - рече Макдоналд и погледна към Ирам. - Виждал си работата ѝ.

- Гений! - отзова се веднага Йейгър. - Имам предвид гений в истинския смисъл на думата.

- Точно така - потвърди Макдоналд. - Така че се споразумяхме с нея и Уестгейт. Дадохме им основите на най-модерната си теоретична рамка и поискахме от тях да я разработят в непробиваема бариера.

- Която тя е превърнала във „Фаланга“ - довърши Пит.

Макдоналд кимна.

- Но не сте очаквали духът да излезе от бутилката - премигна зад очилата си Йейгър.

- Така е - съгласи се Макдоналд. - И възможността това да се е случило ни плаши по две причини. Първо, ще изгубим много от възможностите си за достъп до информация, ако системите на останалия свят станат недостъпни за нас. Но има и по-сериозен проблем, който не знаем как точно да оценим.

- И кой е той?

- Всички вярваме, че „Фаланга” е непробиваема. Инсталирали сме я навсякъде, от компютърната мрежа на Министерството на отбраната до базата данни с всички социални осигуровки. Само че никой не я познава по-добре от Сиена Уестгейт. Тя беше главният дизайнер на проекта, на нея поверихме технологията и тя я изведе с десет крачки пред всичко останало. Познава слабостите по-добре от всички други. Може дори да е инсталирала задна вратичка в системата, в случай, че поиска да я използва. Няма как да знаем...

Пит започваше да разбира.

- „Фаланга“ пази цялото федерално правителство.

Макдоналд и Сътън кимнаха.

- Може би трябва да изтеглим „Фаланга“ – предложи Пит.

- Обмисляме и този вариант - каза Сътън. - Но би било прибързано и неразумно да го правим, само въз основа на известното ни до момента. Имаме нужда от доказателство, преди да действаме.

Макдоналд обобщи.

- Не знам дали Сиена е в ръцете на наши зложелатели. Но колкото и да не ми се иска да го кажа, много повече ще се радвам да е била повлечена на дъното на океана и да се е удавила.

Колкото и жестоки да бяха тези думи, Пит разбираше причината, която ги предизвика.

- Тогава най-добре да организираме екип, който ще проучи останките от яхтата на

Уестгейт - рече той решително. - Шансовете са малки, предвид състоянието ѝ, но ако открием тялото на Сиена, вие ще се успокоите, а аз ще мога да върна Кърт у дома.





ГЛАВА 22

Корабът на НАМПД „Кондор“ сякаш беше замръзнал насред проблясващото море на триста километра от южноафриканския пристанищен град Дърбан. Слънцето светеше ярко, а на небето нямаше и едно облаче. Морето бе гладко като тепсия.

На мостика бе спокойно - не се очакваха промени във времето, а автоматизираната система за противодействие на течението държеше кораба на зададените координати. На задната палуба обаче положението бе съвсем различно. Десетима мъже и жени се бяха скупчили около два котвени крана и приготвяха за потапяне два подводни апарата. Наричаха тези подводници „скарабеи“. Те не бяха тесни и подобни на пури като повечето подводни машини, а плоски и широки, с голяма, изпъкнала предна част, изработена от десетсантиметров прозрачен полимер, както и източена задница, пълна с екипировка, батерии и контейнери с баласт. Мини-двигателите се разполагаха в няколко къси тръби от двете страни на корпуса, подобно на къси крачка, а точно под носа стърчаха две механични ръце, които приличаха на щипци на бръмбар.

„Скарабей I“, боядисан в сигналнооранжево, беше по-старият модел. „Скарабей 2“ пък бе яркожълт, цветът на експерименталните апарати. Едва преди месец бе излязъл от фабриката.

Беше по-мощен, имаше нови, по-издръжливи батерии и контролен пулт с тъчскрийн. От палубата над суетящите се моряци Пол Траут наблюдаваше с интерес приготовленията, макар да не възнамеряваше да се спуска, с която и да е от подводниците.

Пол притежаваше размерите и физиката на професионален баскетболист, макар самият той да признаваше, че им отстъпва и по координация, и по атлетизъм. Това, което му липсваше в спортните умения, той наваксваше с блестящ ум. Надарен геолог, той и съпругата му Гамей често помагаха в най-важните научни изследвания на НАМПД.

Гамей беше доктор по морска биология и бе направила няколко много важни открития на нови видове.

Пол обаче знаеше, че откритията в тази мисия няма да са толкова приятни.

- Хей. Пол, искаш ли да дойдеш? - провикна се Уилям Дженингс, или просто Дюк, един от най-опитните подводни пилоти на НАМПД.

- Не, благодаря - отвърна Пол. - Предпочитам нещо по-широчко. Може и с подвижен покрив, но това май не е подходящо за триста метра под водата.

- Имаш право - засмя се Дюк. Следващата му мишена бе една от по-пищните дами на палубата. - Ами ти, Елена? Има място за двама. Гледката е един път.

С „гледката” Дюк, разбира се, имаше предвид себе си. Приличаше на сърфист: млад и мускулест, със загоряла кожа и руса грива. Дори сега стоеше под жаркото слънце без тениска.

Често се шегуваше и се перчеше, но беше доста добър във всичко, тъй че имаше защо да го прави.

- Не, благодаря - отвърна Елена. - По-добре да ме заключиш в телефонна будка с разгонен октопод.

Дюк се престори на жестоко оскърбен.

- Че къде ще намериш телефонна будка в наши дни?

Докато екипажът продължаваше работата си, люкът зад Пол се отвори и отвътре се показа Гамей.

Беше висока към метър и осемдесет, а яркочервената ѝ коса подчертаваше бледата ѝ гладка кожа. Тялото ѝ беше стегнато, като на спортист. Явно беше в отлична физическа форма. Използваше остроумието си най-често за шеги, не търпеше глупаците и умееше да ги поставя на място.

- Виждам, че сме почти готови - каза тя.

- Почти - отвърна Пол. - Мислиш ли, че ще открием нещо долу?

- Не знам - сви рамене Гамей. Но виж това - и му даде разпечатка от многолъчевия сонарен скенер.

На разпечатката се виждаше „Етернет“ на триста метра под водата. Имаха късмет. Яхтата бе застанала на края на една шелфова ивица, щръкнала като полуостров насред по-дълбоките води на Мозамбикския проток. Само десетина километра в коя да е посока и яхтата щеше да се намира под повече от километър вода.

Пол обаче забеляза нещо по-важно.

- Цяла е – отбеляза той. - На Кърт му бяха казали, че яхтата се е разчупила при потъването и никой от нас не постави това под съмнение.

- Интересно защо се е подвел - зачуди се Гамей.

- Или кой го е подвел - уточни Пол.

- Говорих c госпожица Ериксън - каза Гамей. - Ако подсъзнанието му още е в плен на самозаблуди, Кърт ще стори всичко възможно, за да поддържа версията си. Ако е знаел, че яхтата не се е разчупила, лесно е можел да потвърди истината, като се гмурне и я претърси.

- Значи му е било по-изгодно да приеме каквото е чул. Не е искал да претърсва яхтата и информацията, че се е разчупила, добре е пасвала на картината, която си е създал.

- Често се случва в подобни обстоятелства, доколкото разбирам.

Стомахът на Пол се сви. Трудно можеше да си представи, че един от хората, на които се възхищаваше най-много, може да изпадне в подобна ситуация. Това още повече засили желанието му да намерят отговор, какъвто и да е той, колкото се може по-бързо.

- Да се хващаме за работа - каза той.

Гамей кимна и се отправи към стълбите към долната палуба.

- Ще съм в „Скарабей 1“.

- Ще те наблюдавам от контролната зала. Внимавай!

Целуна я и я пусна да върви. Докато Гамей слизаше към долната палуба, Пол се огледа. Отвсякъде ги заобикаляше спокойно море. Дано и така си остане докато се върнат, помисли си той и влезе.

„Скарабей 1“ беше готов за потапяне. Гамей се настани вътре, а до нея седна пилотът, Елена Васкез. Беше дребничка, с къса черна коса и кожа с цвят на кафе. Елена беше един от най-новите членове на екипа на НАМПД, чийто опит на гмуркач във военноморските сили им беше от огромна полза. Докато Елена направляваше умело подводната машина, Гамей щеше да се грижи за комуникацията и да работи с механичните ръце и режещите им приспособления - ацетиленова горелка и банциг с диамантено острие, което с лекота можеше да се справи с петсантиметрова бронирана обшивка. Към другата ръка бе прикрепен хидравличен крик, подобен на онези, с които парамедиците отваряха смачкани коли.

Планът беше прост: отварят дупка в корпуса и пращат камера с дистанционно управление да търси следи от тела.

Гямей си сложи слушалки и прегледа задачите в списъка си. Елена направи същото.

- Пултът ми е зелен - рече Елена.

- И моят - После Гамей се обърна към микрофона: - „Скарабей 1“ е готов за действие.

Пускайте ни във водата.

Хидравличният кран се включи и осемтонната подводница се издигна над палубата и увисна отстрани на „Кондор“. След това внимателно я спуснаха в морето.

Нещо изтрополя силно, а после двете жени усетиха как подводницата се стабилизира.

- „Скарабей 1”, освободени сте от крана. Прехвърляме ви към контролната зала.

С това комуникацията бе превключена и се чу гласът на Пол.

- Можете да се спускате.

След няколко секунди се разнесе престорено обиденият глас на Дюк.

- Пререждате ме, „Скарабей 1“. Трябваше да се гмурна пръв.

- Който блее, губи! - отвърна Гамей.

Елена се позасмя.

- Момичетата са номер едно - добави тя. - Пускаме комуникационния фар. Ще се видим на дъното.

Елена натисна няколко превключвателя. От баластните контейнери на подводницата заизлиза въздух и скоро ги обгърнаха зеленикавите океански води.

Елена включи двигателите. Невероятно плавно оранжевата машина започна дългото си спускане. Щяха да видят дъното след не по-малко от половин час.

Щом подминаха шейсетия метър, Гамей включи външните прожектори. На почти триста метра се видя и дъното.

- „Скарабей 1“ е на дъното - съобщи Гамей. Радиосигналът стигна до шамандура на повърхността по фиброоптичен кабел, не по-дебел от корда. Оттам антената на шамандурата го препрати към „Кондор“. - Продължаваме към развалините.

Скоро се показа и потъналата яхта. „Етернет“ седете на кила си, почти идеално изправена. Около носа се виждаше леко сплескване, вероятно от удара в дъното, но иначе изглеждаше в относително добро състояние.

- Виждаме я - докладва Гамей. - Предният край прилича на акордеон, но отгоре изглежда добре. Няма я радарната мачта, няма ги и антените. Но иначе е като на изложение.

Докато кръжаха край лявата страна на „Етернет , Гамей зърна светлини отдясно, които се спускаха сред черните води.

- Дюк, ти ли си това? Или е някое HЛO?

- Спокойно - отвърна той. - Дюк е тук и ще се погрижи за всичко.

Гамей завъртя очи.

- Радвам се, че успя да дойдеш. Ние сме отляво, ти - отдясно. Така няма да си преплетем комуникационните кабели.

- Разбрано! - отвърна Дюк.

Елена се обърна към Гамей.

- Откъде ще започнем?

- Да влезем отгоре – предложи Гамей. – Там са се криели Уестгейт, жена му и децата. Там ги е видял и Кърт - или си е въобразил, че ги е видял.

Елена кимна и завъртя машината. Скарабеят се издигна покрой обшивката и бавно се придвижи към изпочупените прозорци на мостика.

- Може да пуснем камерата през прозореца - предложи Елена.

- Не ми харесва как изглежда това стъкло - втренчи се напред Гамей. - Ако пререже кабела, ще изгубим камерата. Да махнем вратата на люка.

Елена кимна и заработи с приборите с уменията на пилот на изтребител. Насочи елин от прожекторите към люка. Беше открехнат. Когато Елена доближи скарабея достатъчно, Гамей успя да сграбчи люка с една от ръцете. Дръпна няколко пъти, но безуспешно - беше заял.

- Ще трябва да го разрежем - въздъхна тя.

Подводницата заплава в обратна посока.

- Напречно течение ни влачи обратно - съобщи Елена.

- Можеш ли да компенсираш?

- Разбира се!

Когато се върнаха на първоналачната си позиция, чуха Дюк по радиото:

- От тази страна корабът е в добра форма. Няма следи от щети, освен тези от удара в дъното. Продължавам огледа.

Гамей вече беше готова с горелката. На върха ѝ припламна лека искра и към повърхността се заиздигаха мехурчета. Прерязаха пантите и сграбчиха вратата с механичните ръце. Гамей и отмести и я пусна на палубата.

- Приготви камерата - каза Гамей.

След миг малката камера на скарабея вече плаваше из потъналата яхта. Камерата имаше собствен прожектор и източник на енергия, но беше свързана за скарабея тънка фиброоптична нишка, през която предаваше и картина.

- Мостикът е пълен с останки - отбеляза Гамей и настрои камерата на 360-градусова снимка. Стъклената стена – тази от спомените на Кърт, още беше на мястото си, макар и замрежена от пукнатини.

- Прилича на пътната карта на Пенсилвания - отбеляза Гамей.

Не можеха да видят нищо през стената заради пукнатините и тънкия слой тиня.

- Трябва да заобиколим - каза Гамей.

Един отворен люк им предложи възможен път и Гамей насочи камерата натам.

- Странно, че всички люкове са отворени - каза Пол, който виждаше същото, което виждаха и те. - Яхтата е била в състояние на тревога, потъвала е, би трябвало всички люкове да са затворени.

Докато Гамей насочваше камерата към люка, Дюк също се намеси.

- Тук намерих нещо, „Кондор“! Кингстоновите клапи са отворени.

- Ако корабът се е наводнявал, би трябвало да са затворени - изненада се Гамей.

- И аз това си помислих. Насочвам се към кърмата.

Гамей продължи с камерата към главния салон. Не искаше да открие удавената жена и





децата ѝ, дори това да означаваше край на загадките.

- Сега оглеждам главния салон.

Подобно на мостика, и салонът бе задръстен с останки. По-тежките предмети бяха на пода, а по-леките - възглавници, спасителни жилетки, пластмасови бутилки и кошчета, се носеха под тавана. Камерата мина под тях, сякаш летеше под плътен слой.

За щастие, яхтата беше потънала твърде дълбоко, за да израстат водорасли, но във водата имаше доста от тях, благодарение на подводните течения. И макар двигателите на камерата да бяха извънредно малки, вдигаха облачета пясък при всяка маневра.

Дюк отново се включи.

- Намерих дупка на кърмата.

- Удар или експлозия? - попита Пол от повърхността.

- Нито едно от двете - отвърна Дюк. - Краищата са твърде гладки. Сякаш цяла плоча от обшивката липсва. Ще пусна камерата и ще пратя няколко красиви снимчици.

Гамей слушаше с едно ухо, изцяло съсредоточена върху своята задача. Стигна до далечния край на салона и обърна камерата за втори обход.

- Ще изключа двигателите за минутка - каза тя. - Твърде много пясък се вдигна из главната кабина. Трябва да го оставим да се слегне.

Докато чакаше да се избистри водата, отново чу Дюк по радиото.

- Тук има нещо странно. Пуснах камерата през дупката на втора палуба. Би трябвало тук да са личните каюти, но вместо това виждам някакъв отсек за екипировка.

- По-добре да проверим схемата на яхтата - каза Елена. - Доколкото познавам Дюк, нищо чудно да е пробил грешната палуба.

Гамей натисна екрана пред себе си и отвори чертежите на кораба, които НАМПД бе взела от производителя. На кила се виждаше склад, след това каютите на втора палуба и салонът най-отгоре.

- Тук има гнездо - каза Дюк. - Закрепено е добре, правено е, за да държи нещо тежко. В далечния край виждам водоустойчива врата. Нещо е написано на нея. Ще се приближа, за да го разчета.

Докато чакаше наносите в главния салон да се утаят, Гамей смени образа с този от камерата на Дюк. Обективът гледаше встрани, докато Дюк използваше двигателите, за да разчисти тинята от вратата.

Когато той върна камерата напред и я насочи към вратата, Гамей различи една сива стоманена преграда. Мерна жълти ивици боя, нещо като предупредителен знак, а под тях две думи.

- „Спасителна камера“ - прочете Гамен на глас. - Корабът е бил променян след построяването.

- Чувала съм за такива помещения - намеси се Елена. - Точно както някои знаменитости си имат паник стаи, където да се крият от психопати или от апокалипсиса, някои големци си имат спасителни камери. Влизат, запечатват вратата и се изстрелват.

- Това обяснява гладките очертания на дупката - чу се гласът на Дюк. - Явно един от панелите е бил избит от пиротехнически винтове, натъпкани с експлозив.

Гамей кимна.

- Когато се освободи, камерата би могла да изплава или да се потопи до трийсет метра.

Достатъчно, за да се спасят хората в нея от пирати и терористи или за да издържат и най-силната буря. В зависимост от това колко души са вътре, биха могли да имат припаси за до седмица и кислород за поне ден-два. Пращат сигнал за помощ със същата шамандура предавател, която използваме и ние. Прибира ги или бреговата охрана, или частните им охранители.

Пол се намеси.

- Ако яхтата е разполагала с такава камера, защо Уестгейт и семейството му не са я използвали?

- Може би не са могли да стигнат - предположи Дюк. - Може би долните палуби са били наводнени.

- Някой е стигнал до нея обаче - отбеляза Гамей.

- Някой друг от екипажа, може би?

- Е, къде са тогава? - попита Елена.

Гамей почувства как косата ѝ настръхва.

- Може би наистина има нещо подозрително.

- Съжалявам, че ви развалям удоволствието – намеси се Пол, - но има не едно и две обяснения за липсващата камера, включително повреда или автоматично освобождаване.

Например, когато яхтата се е повредила, докато е потъвала. Да не търсим сензационни обяснения, моля.

- Моят съпруг! - отбеляза Гамей. - Гласът на разума. Ще повторя думите ти следващия път, когато „Ред сокс” изпускат точка след точка в края на деветия ининг.

- Стига да не е срещу Янките.

Гамей се усмихна и превключи на образа от собствената си камера. Наносите се бяха уталожили. Камерата обиколи главния салон за последно, бавно, за да не пропуснат нищо.

Тъкмо Гамей щеше да въздъхне облекчено, когато зърна ръка зад няколко струпани мебели.

- По дяволите!

- Какво има? - попита Пол.

- Мисля, че намерих някого.

- Не виждам нищо на екрана - отвърна той.

- Чакай малко! Явно всичко, което не е било закрепено или завързано, се е плъзнало в единия край на яхтатa, когато е потъвала. Трябва да заобиколя една купчина боклуци.

Сърцето на Гамей биеше по-силно, отколкото ѝ се щеше да признае, докато направляваше камерата покрай мебелите и фокусираше обектива ѝ така, че образът да се проясни. Ясно се виждаше тяло, подпухнало и заклещено сред мебелите.

- Не ми се ще да го кажа - прошепна Елена, - но този мъж не се е удавил.

- Не е – съгласи се Гамей. – Не е имал време.

Въпреки подпухването от водата, в тялото ясно се виждаха три дупки от куршуми.





ГЛАВА 23

На триста метра над потъналата яхта, Пол се взираше в монитора.

Дупките от куршуми си личаха ясно.

Той приближи образа, принтира го и го изпрати по електронната поща на Дърк Пит.

После приближи микрофона до устата си.

- Продължавайте да търсите! Не пропускайте нищо! Това вече не е корабокрушение, а местопрестъпление.

Дюк потвърди веднага, че е приел нареждането. Обаждането от Гамей обаче не се чу ясно.

- Повтори, „Скарабей 1“ - каза Пол в микрофона.

Вместо отговор последва прашене и рязък писък, достатъчно силен, за да му писнат ушите.

Пол натисна бутона на микрофона.

- Гамей, чуваш ли ме?

Мълчание.

- Гамей? Елена?

Пол трескаво се провикна се през контролната зала.

- Оскар, имаш ли телеметрията им?

Оскар също се взираше в екрана пред себе си.

- Нищо - рече той. - Получавам сигнал от шамандурата, но не и от „Скарабей 1” .

Пол сграбчи отново микрофона.

- Дюк, чуваш ли ме?

- Съвсем ясно!

- Изгубихме телеметрията на Елена и Гамей. Може да е от кабела, но все пак би ли проверил?

- На път съм - отвърна Дюк. Пол се опитваше да не се тревожи. Кабелът, свързваш шамандурата със скарабея, беше изключително тънък и често възникваха проблеми с връзката, но на Пол не му се искаше да губи контакт със съпругата си, докато тя се намира на триста метра под водата.

Той затропа нервно с пръсти по бюрото. Натисна бутона за обновяване на компютъра си, надявайки се данните oт подводницата на Гамей да се покажат. Нямаше нищо.

- Хайде, Дюк! - промърмори той под носа си. - Не се мотай!

Екранът трепна и Пол се взря в него с надежда образът да се покаже отново. Вместо това екранът замръзна и угасна.

- Какво по дяволите...

В същото време светлините в залата угаснаха, както и лампичките на компютрите и клавиатурите. Вентилационната система изхърка и спря.

Включиха се няколко от резервните лампи.

- Какво става? – озърна се Оскар.

Пол вдигна очи от монитора. Без вентилаторите въздухът застина. Натисна бутона на микрофона няколко пъти, но резултат нямаше.

- Явно някой е забравил да плати сметката за тока.

В малката контролна зала бързо стана задушно. Пол отиде при интеркома, но и той не работеше. Открехна вратата. Коридорът също беше тъмен.

- Стой тук! - каза Пол на Оскар. - Ще проверя какво става.

Пол се измъкна през вратата и се запрокрадва по коридора. Всичко наоколо тъмнееше. Светеха само редките резервни лампи. Двигателите не работеха и явно корабът се носеше безконтролно.

Пол се качи по една стълба и излезе на мостика. Там завари само кормчията.

- Какво става?

- Корабът изгуби мощност.

- Виждам - рече Пол. - Някой знае ли защо?

- Капитанът отиде при боцмана, за да провери. Главното захранване спря, след това и резервното. Всички системи отказаха.

Пол тъкмо се обръщаше, за да отиде в инженерния отсек, когато усети слаба вибрация по корпуса. Двигателите и помощните системи отново работеха.

- Слава богу! - промърмори с облекчение Пол.

Отиде до ннтеркома на руля и го натисна. Още не работеше. Нито пък радиото. Натисна копчето за осветлението. Пак нищо.

Докато Пол се питаше защо, усети, че „Кондор“ се раздвижи. Корабът не просто се съживи, а и увеличаваше скоростта си. Пол застана до командния пулт. Дисплеят светеше, но когато кормчията натискаше иконите по екрана, нищо не се случваше.

- Не съм аз! - огледа се объркан кормчията. Той държеше стабилен малкия волан, който контролираше руля. Корабът продължаваше да увеличава скоростта си и да променя посоката си. Движеше се право на юг. Набираха все повече и повече скорост. След миг корабът вече пореше спокойното море, все по-далеч от двете подводници и яхтата в дълбините.

Една предупредителна светлинка на пулта показваше, че оборотите на витлата са достигнали максимума си.

- Трябва да намалиш скоростта - обърна се Пол към кормчията.

- Опитвам се! - отвърна разтревожен мъжът. - Нищо не помага.

Оборотите вече бяха на три процента над червената зона за максимална мощност.

- Защо не работи ограничителят?

Към двамата се присъедини още един член от екипажа и застана при пулта за ръчен блокаж.

- Натисни големия бутон! - извика Пол. - Аварийна спирачка!

Кормчията удари с длан по жълто-червения бутон. Никакъв ефект. Пол се сети, че аварийната спирачка е просто поредния бутон, който казва на компютъра да спре. Но ако цялата система е повредена, няма как и аварийната спирачка да работи.

Ако оборотите продължаваха да растат, можеше да се счупи валът или двигателите да не издържат.

- Продължавай да опитваш! – нареди Пол. – Аз ще сляза в котелното!

От „Скарабей 1” Гамей не спираше да вика „Кондор”.

- Дюк, как си с радиопредаването?

Никакъв отговор. Секунди по-късно обаче „Скарабей 2” се подаде иззад далечния край на яхтата като изгряващо слънце. Машината бавно пое към тях. Движеше се едва-едва, насочил прожекторите си право надолу, вместо напред.

- Явно радиото не работи - каза Гамей на Елена

- Ще му пратя светлинен сигнал - отвърна Елена.

Елена изпрати бързо морзово съобщение: „Радио изключено“.

„Скарабей 2“ продължи по пътя си. Подмина надстройките на яхтата и започна да се спуска към тях. Светлините му най-после се кръстосаха върху тях, но съобщение не последва.

- Мерси, че ни ослепи, Дюк - заслони очи Елена.

- Много бързо приближава - притесни се Гамей.

- Твърде бързо - съгласи се Елена. Включи на задна и се опита да се отдръпне, но подводницата на Дюк ги връхлетя. Ударът беше кос, ала достатъчно силен, за да ги отблъсне встрани. Гамей подскочи в седалката си.

- Какво му става? - извика Елена, докато се опитваше да си върне контрола върху машината.

Гамей се огледа. Доколкото виждаше, пробойни нямаше. Нито пукнатини. Скарабеите можеха да се спускат ло седемстотин метра и корпусите им бяха невероятно здрави, но Гамей предпочиташе да си играе на блъскащи се колички в лунапарка, а не под водата.

Тя хвърли поглед през прозрачния купол на кабината. „Скарабей 2“ завиваше и отново се насочваше към тях, този път с още по-висока скорост.

- Нещо не е наред - рече тя.

- Какво има?

- Не знам. Тръгвай!

Елена насочи подводницата напред и натисна контролната ръчка надолу и наляво. Жълтият силует на подводницата на Дюк ги подмина отгоре и зави наляво.

- Какво прави?! Да не си се побъркал? - не вярваше на очите си Елена.

- Нямам представа. Просто не спирай.

- Двигателите са на максимум. Но машинката на Дюк е по-нов модел, има по-добри двигатели и по-нови батерии. Не ми се ще да го кажа, но не сме ѝ в категорията. Гамей виждаше това и без да ѝ казва Елена. Този път Дюк ги удари странично и се опита да ги притисне към корпуса на „Етернет“.

Елена забави движението на оранжевата подводница Дюк отново се изстреля покрай тях.

- А сега какво?

- Вдигни ни!

- Ще ни настигне, ако опитаме да изплаваме.

- Няма да изплаваме до горе. Само ще минем от другата страна на яхтата.

Елена завъртя ръчката нагоре. Подводницата се издигна покрай надстройките и мина над тях. Щом стигнаха до другия край, Елена скри подводницата зад кърмата.

- Угаси прожекторите - каза Гамей, докато натискаше няколко бутона от своята страна.

Елена изпълни и подводницата потъна в мрак. Гамей въздъхна.

- Сега стискай палци да не ни открие!

На „Кондор” Пол също имаше грижи. Той слезе на главната палуба и се затича към кърмата. Корабът пореше водата като огромен състезателен катер и почти подскачаше по повърхността на океана.

На половината път до котелното Пол почти се сблъска с капитана, който пък търчеше към мостика.

- Какво правят там горе, Посейдон да ги вземе? – извика мъжът.

- Не са те. Нещо не е наред със системата.

- Трябваше хубавичко да помисля, преди да приема да командвам компютъризиран кораб.

- Трябва да се върнем в котелното. Корабът надвишава скоростта. Двигателите ще изгърмят, ако не ги спрем.

Двамата отново се затичаха към котелното. Шумът бе почти непоносим, а разговорите невъзможни.

Главният инженер и неговият помощник отчаяно се мъчеха да забавят двигателите.

Капитанът даде знак да ги спрат напълно.

Инженерът поклати глава.

- Ами горивните помпи?! - извика Пол, колкото му глас държи.

Изгледаха го неразбиращо.

Той се приведе към инженера.

- Горивните помпи! Трябва да има механизъм за спиране, ако избухне пожар!

Инженерът кимна и ги поведе. Подобно на много модерни кораби, „Кондор“ не се захранваше от тежки дизелови двигатели, а от високотехнологичена система с газови турбини. На практика те бяха подобни на самолетни двигатели, свързани с мощна скоростна система, а оттам с валовете.

Когато напуснаха котелното, шумът намаля достатъчно, за да се чуват, ако викат.

- Има две турбини - започна да обяснява инженерът. - Следователно и две горивни помпи.

Изкачете онази стълба и се пресегнете зад измервателните уреди. Червената ръчка ще изключи подаването на гориво. Аз ще се справя с дясната помпа, а вие поемете лявата.

Пол кимна и тръгна към стълбата. Корабът се тресеше и клатушкаше. Горещината от турбините беше като от топилня. С премрежени от пот очи, Пол се покачи и намери измервателните уреди. Индикаторът за оборотите показваше 139%! Много над чеpвената линия.

Без да се бави, Пол хвана ръчката за спиране на горивото и я натисна здраво. Турбината моментално започна да намалява оборотите. Само че системата не можа да понесе рязкото спиране.

С мощен грохот и стържене на разкъсващ се метал нещо се взриви. Пол се хвърли на палубата и скри глава с ръце, докато из отсека хвърчаха шрапнели.

Летящите парчета разкъсаха няколко кабела и тръби, включително една за охлаждането.

Цялото отделение се изпълни с пара.

Когато суматохата поутихна, Пол вдигна глава. Усещаше как скоростта на кораба намалява. Изправи се, плувнал в пот, и потърси с поглед капитана и инженера.

Капитанът беше паднал, а на крака му една дълбока на вид рана кървеше обилно.

- Помогнете ми да стана - нареди капитанът. - Трябва да видя дали всички са добре.

Инженерът отвори люковете, за да излезе парата от помещението.

Корабът продължаваше да се движи.

- Определено спираме - рече Пол.

- Какво стана? - недоумяваше капитанът.

- Нещо се случи с главния контролен пулт - каза Пол. - Сякаш оживя и отказваше да реагира на команди. Проучваме компютърни хакери, а този кораб е най-новият в цялата ни флотилия и на практика е един голям компютър.

Капитанът кимна немощно. Думите на Пол бавно стигнаха до съзнанието му и той пребледня.

- Разглобете компютрите. Ако трябва, ще гребем, но няма да изгубя отново контрол над кораба си.





ГЛАВА 24

Под водата Гамей Траут се взираше в мрака към надстройките на яхтата, които бяха озарени отзад от прожекторите на подводницата на Дюк. Гледката беше зловеща. Усети как я побиха тръпки. Забеляза, че Елена е хванала ръчката за ускорение.

- Дръж се!

От мрака се показа „Скарабей 2”. Кръстосваше водите над „Етернет“ като хишна риба.

- Следва посоката, в която ни видя да се отдалечаваме - отбеляза Елена.

Сияещата сфера на жълтата подводница се отдалечаваше от тях. Двете жени имаха чувството, че наблюдават космически кораб в дълбините на галактиката. Нямаха никакъв ориентир. Морското дъно беше черно, водата наоколо - също. Над главите им също имаше само чернота. Нито лъч дневна светлина не достигаше дотук.

Светлините от подводницата на Люк полека-лека се стопиха. След няколко минути и те изчезнаха напълно

- Къде ли отива? - попита Елена

- Търси ни - отговори Гамей. - Но не ме питай защо. Не знам. Нищо от случилото се няма смисъл.

- Май сме се натресли на нещо голямо - каза Елена.

- Така изглежда.

- Трябваше да предположа - продължи Елена. - Когато е намесен Отдела за специални проекти, обикновено има сериозен проблем. Поне така говорят всички.

Гамей не можеше да отрече.

- Твърде много ми дойдоха тези вълнения - каза Елена.

- И на мен - въздъхна Гамей.

- Да изплаваме ли?

- Можеш ли на тъмно?

- Без проблем.

Гамей погледна за последно към мрака.

- Да вървим. Искам да предупредя Пол и останалите колкото се може по-скоро.

Елена бавно отдели подводницата от яхтата и тъкмо щеше да започне издигането, когато внезапно светнаха четирите прожектора на „Скарабей 2" като очи на подводен звяр и се спуснаха към тях. Разнесе се отвратително простъргване, когато щипците на скарабея на Дюк ги приклещиха.

Гамей сграбчи ръчките за управление на техните механични ръце и се опита да ги използва за самозащита.

Преди обаче да стори какво и да било, Дюк хвана една от механичните ръце на „Скарабей 1” и я отряза с триона си. Механичната ръка се прекърши за секунди и подводницата на Гамей остана с една-единствена ръка.

- Използвай горелката - извика Елена.

Гамей включи ацетиленовата горелка и я насочи към кабината на Дюк, за да прогори дупка в купола. За своя изненада зърна лицето на Дюк - изглеждаше ужасен Той вдигна ръце, макар машината му да продължаваше да изблъсква скарабея им назад.

- Не е той! - извика Гамен. - Дюк не контролира нищо.

Вместо да пробие дупка в кабината и да убие Дюк, тя се опита да повреди един от двигателите на подводницата. В почти същия миг обаче тя ги блъсна и ги запрати в корпуса на яхтата. От удара левият им двигател отказа.

Сега подводницата на Дюк имаше два пъти по-голяма мощност от тяхната.

- Притиска ни! - извика Елена.

- Казвам ти, не е той! - отвърна Гамей.

Тя изпъна горелката и се зае с един от двигателите на подводницата на Дюк, но тогава напред се стрелна трионът. Отскочи от кабината, като остави грозен белег и застърга по задницата им.

Кабелите на ацетиленовата горелка се скъсаха и вихър от мехурчета обгърна и двете подводници, вкопчени в смъртоносни подводна битка.

На ярката светлина Гамей видя как Дюк стана от мястото си с черен ключ в ръка и заблъска с него по компютърната конзола. След третия или четвъртия удар, светлините на подводницата му угаснаха и битката престана.

Подводниците, вкопчени една в друга, бавно потънаха към дъното, удариха се в наносите и спряха. Миг по-късно ацетиленовите резервоари свършиха и огънят спря.

Всичко потъмня. Гамей натисна няколко превключвателя.

- Прекъснал е електрическите ни кабели - рече Елена. - Или по-скоро подводницата му ни ги е прекъснала.

Гамей откри едно фенерче и го включи. Невероятно, но в кабината им още нямаше вода.

Стесни лъча и го насочи към прозореца. Стигаше едва до носа на „Скарабей 2”.

Тя изпрати на Дюк морзово съобщение.

„Добре ли си?“

След няколко секунди той отговори.

„Извинявам се, дами, не знам какво става “

Гамей осъзна това, което и Пол на повърхността. Бяха хакнати. Новата подводница на Дюк бе по-уязвима, за разлика от по-старият им скарабей с ръчните чу хидравлични системи.

„Като че ли са те хакнали“ - изпрати Гамей.

А Дюк отговори: „Вече нищо няма за хакване. Разбих всичко и скъсах жиците... Дали ще ми го удържат от заплатата, как мислиш?“

Гамей и Елена се ухилиха.

- Можем ли да изплаваме? - попита Гамей.

- Нямаме мощност, но можем да изпуснем баласта – Дюк би трябвало да може да направи същото.

Гамей кимна и изпрати съобщение.

Дюк се разходи из кабината и с фенерчето си провери няколко уреда, останали непотрошени в новия скарабей. Позабави се при задната стена.

- Какво проверява?

- Аварийната въздушна клапа - обясни Елена и посочи тяхната собствена.

„Боя се, че няма да дойда с вас. Повредили сте ми контейнера с въздух. Нямам достатъчно, за да успея да се издигна. Ще трябва да действате първи и да дойдете да ме приберете.”

„Колко въздух ти остава?” - попитаха те.

„За около пет часа, плюс този в кабината ми.”

- Би трябвало да му стигне – каза Елена.

Гамей се съгласи. Трябваше само да пуснат кабел до долу и можеха да върнат Дюк с крана на „Кондор“

- Добре, че Пол не е с него - каза Гамей. - Щяха да имат два пъти по-малко въздух.

- А ти щеше да си сто пъти по-разтревожена.

Вярно беше, макар Гамей да се тревожеше предостатъчно и за Дюк. Изпрати му съобщение:

„Издигаме се. Дано понесеш, че ще те спасят две момичета.“

„Ако отново видя слънцето, през остатъка от експедицията ще нося феминистка тениска.“

- Ще ми се да видя това - каза Елена и сложи длан на клапата. - Готови за изпускане на баласта!

„Късмет“, изпрати Гамей.

„И на вас!“, дойде отговорът.

Елена завъртя клапата. Подводницата бавно се заиздига.

Поспряха за миг и се чуха няколко странни продрънчавания, докато се освобождаваха от подводницата на Дюк. След това вече се издигаха свободно.

Дюк проблесна още няколко пъти с фенерчето си.

„Ако видите келнер, да ми донесе питие.“

Гамей се засмя и обърна поглед нагоре. Засега - чернота, като в безлунна, беззвездна нощ. Нямаше търпение да види сивозеленикавото сияние, което да ѝ подскаже, че наближават повърхността.

Измина минута. След това втора. Гамей усети замайваме.

- Сякаш съм в камера за сензорна депривация – каза тя.

- И аз това си мислех - отвърна Елена.

Гамей реши да гледа напред, а не нагоре - иначе получаваше световъртеж.

Погледна часовника си.

„Десет минути.”

- Още петнайсет.

Внезапно се удариха в нещо. Гамей удари главата си в седалката.

- Какво стана? Удари ли ни нещо?

Елена гледаше нагоре, сякаш очакваше да са се забили в някаква скална издатина или в корпуса на „Кондор”. Гамей обаче не мислеше така. Бе усетила удара през петите и кръста си, както когато с Пол преминаваха през пресечен терен с джипа.

Тя извади от джоба си фенерчето и го включи. Притисна го към прозореца и видя облаци от пясък, както и голо сивокафеникаво дъно.

- Върнахме се на дъното - каза Гамей.

На трийсетина метра от тях просветна фенерчето на Дюк.

„Толкова ли ви липсвах?“

Гамей откопча колана си и се надигна от седалката. Завъртя се и насочи фенерчето към задния край. От баластните контейнери се издигаха струи мехурчета. Все едно някой беше отворил цяла кутия алка зелцер.

- Не ми казвай - възкликна Елена, - вече знам. Дюк е пробил резервоарите ни с онзи трион.

Гамей кимна и седна обратно. Изключи фенерчето, слънце

- Дотук с пинаколадата на Дюк. И с връщането ни на слънце.

- По-зле е. Две сме. И току-що се отървахме от всичкия си резервен въздух. По мои сметки имаме въздух за по-малко от два часа.





ГЛАВА 25

В една тъмна стаичка, много подобна на контролната зала на „Кондор“, Себастиан Бревар се взираше в двата плоски екрана пред себе си и се хилеше неудържимо, докато Калиста натискаше разни копчета по клавиатурата.

Тя вдигна глава.

- Боя се, че изгубихме и двете връзки, скъпи братко.

- Виждам. Не получаваме нищо, нито от подводницата, нито от „Кондор“.

Току-що бяха наблюдавали на живо - през собствените камери на НАМПД, как един вирус на Калиста разби на пух и прах операцията на НАМПД. Бяха хакнали един от простите ъпдейти на навигационната система и бяха пуснали вируси и на „Кондор“, и на скарабея.

Програмите на Калиста бяха прехвърлили управлението към отдалечена локация - бърлогата на Брсвар.

С уменията на ловец Калиста бе използвала уреди пред себе си, за да превърне едната от подводниците в убиец, да открие другата и да я удари в корпуса на яхтата. Според последните образи от подводниците, двете се бяха се вкопчили в смъртоносна схватка. Послс връзката прекъсна.

- Е, получи каквото искаше - каза Калиста на брат си. - Откриха липсващата спасителна камера. Скоро ще знаят истината за потъването на „Етернет“.

- Крайно време беше - отвърна брат ѝ. - Започнах да си мисля, че никога няма да потърсят яхтата.

- Може би не биваше да променяме данните на сонарния скенер, за да показва, че яхтата е на парчета.

- Необходимо беше - отговори Бревар. - Помниш, че още в началото щом Остин се възстанови, веднага започна да души. Щеше да се гмурне преди месеци, ако не го бях подлъгал, че яхтата е на парчета и тогава целият график щеше да замине на кино.

Брат ѝ и неговите графици! Защо всичко трябваше да е толкова сложно.

- Няма ли сега да подгонят Уестгейт?

- Не веднага. Само ще го заподозрат и ще го следят отдалеч, зa да не ги усети.

- А после?

- После, когато му дойде времето, ще им подхвърлим още една улика.

Стьпка по стъпка, помисли си тя. Само че имаше проблем.

- Трябва да предположим, че вече са разбрали за намесата ни.

- Нядавам се да са разбрали - рече брат ѝ. – Трябва да осъзнаят колко са уязвими. Това ще поразмърда мозъците на големите клечки. Ще започне онази сложна реакция, която ще доведе до съмнения и объркване, до паника, която ще ги накара да изпитат нужда да сторят нещо.

Каквото и да било. Така работят те - действие, противодействие. Няма просто да чакат.

- Посаждаш семе, така ли - погледна го Калиста.

Той кимна.

- И от това семе ще разцъфне планът ни.

Калиста отдалечи стола си от пулта, облегна се назад и вдигна крака на бюрото. Острите токчета на високите ѝ ботуши закачиха клавиатурата.

- Ще ми се да внимаваш повече - каза брат ѝ.

Както обикновено, сестра му не му обърна внимание.

- Сега какво следва? - попита тя.

- Акоста ще се опита да изтъргува хакерите с корееца - отвърна той. - Ти и Егън ще вземете няколко души и ще се свържете с него. Ако можете да се спазарите с Акоста, направете го. Ако ли не, оставете сделката да започне и едва тогава се намесете. Най-вероятно ще ви отведат право при Сиена Уестгейт. Върни я, за да довършим всичко.

ГЛАВА 26

Пол Тpayт стоеше на палубата и гледаше как хеликоптерът се отделя от кораба. На борда му беше раненият капитан. Това бе същият хеликоптер, с който Кърт и Джо бяха открили „Етернет“ преди три месеца.

Капитанът не искаше да го водят в болница, но лекарят на кораба потвърди, че била засегната една от големите артерии на крака му. Имал късмет, че не е умрял от кръвозагуба и трябвало спешно да го оперират.

Капитанът бе изгубил много кръв и бе твърде слаб, за да спори.

- Грижи се за кораба! – каза той на Пол, докато го товареха на летателната машина.

Когато хеликоптерът се скри на запад, инженерът се приближи до Пол.

- Явно вие командвате сега.

- Голям съм късметлия - отвърна Пол. - Какво е състоянието ни?

- Всички системи са офлайн. Носим се без мощност.

- Е, поне наникъде не сме тръгнали - измърмори Пол.

- А какво да правим с подводниците.

Пол погледна часовника си.

- Минаха четиридесет и пет минути. Вътрешните правилници на НАМIIД гласят да прекратим всички подводни операции, ако изгубим връзка с подводниците и не я възстановим до половин час.

- Наредих на няколко души да се оглеждат - отвърна инженерът. - Но още не са открили никаква следа.

Пол кимна, леко разтревожен.

- Можете ли да включите системите на кораба?

Инженерът свали шапката си и се почеса по темето.

- Десният двигател оцеля след аварийното изключване. Можем да го рестартираме, но само ако пуснем двигателната система и главния компютър.

Пол поклати глава.

- Намерете друг начин. Без компютри!

- Как?

- Не знам - отвърна Пол. - Как Скоти успя да рестартира „Ентърпрайз“, когато не работеха дилитиевите кристали?

Инженерът изпухтя и пое към котелното, като мърмореше как „Кондор“ не е космически кораб. Пол обаче вярваше, че главният инженер ще измисли нещо. Сега трябваше да се погрижи за подводниците. Пол обърна глава към морето, вдигна бинокъла и огледа повърхността. Никакъв знак от подводниците.

Скарабеите вече трябваше да са излезли на повърхността и да стрелят със сигналните си устройства. Значи има проблем. Пол вдигна към устата си радиостанцията, единствената електроника на борда

- Маркъс, Пол е - обади се той на инженера, който отговаряте за подводниците.

- Слушам те, Пол.

- Скарабеите се бавят. Искам да ги потърся. Какви машини имаме още на борда?

- Малък безмоторен апарат и АГС-ът.

АГС означаваше „атмосферен гмуркачески скафандър”, направен от здрав метал и предназначен за спускане на големи дълбочини. Скафандри от този тип бяха често използвани от гмуркачи при полагане на тръбопроводи и на презокеански кабели.

Най-известните конструкции на АГС бяха огромните скафандри ДЖИМ от осемдесетте и деветдесетте години на миналия век. АГС на НАМПД бяха по-модерни, още по-големи и с вид на робот и си имаха собствени двигатели, като скафандрите за НАСА за излизане в Космоса.

- АГС има ли компютърен интерфейс? - попита Пол.

- Не. Защо?

- Само питам. Приготви го. Ще се спусна.





ГЛАВА 27

В „Скарабей 1“ двете жени се чувстваха като в капан.

- Някой ще дойде - решително заяви Гамей. - Пол няма да ни остави тук.

Елена кимна мрачно и се взря в чернотата пред себе си.

- Не искам да умра - каза накрая тя.

- Че кой иска? - отвърна Гамей.

Елена се усмихна, но усмивката ѝ бързо посърна.

Гамей се зачуди защо екипите от кораба се бавят. Досега трябваше да са разбрали, че нещо не е наред. Връзва беше загубена преди повече от два часа.

За да пестят въздух, Гамей и Елена не помръдваха и едва говореха. Но тишината бе мъчение, а минутите се точеха като часове. Гамей усещаше всяко проскърцване и подрънкване и почти скочи от мястото си, когато по корпуса пробяга някакво далечно движение.

Тя вдигна глава и мерна проблясък светлина в чернотата. Нетърпеливо изтри с длан образувалия се по прозореца скреж.

Отначало не видя нищо, но после разпозна АГС-а на „Кондор”.

Грабна фенерчето и сигнализира на гмуркача, че са живи, но замръзват и им свършва въздухът.

„Не се тревожи. В списъка ми с важни неща за днес е да те спася”, дойде отговорът.

- Пол е - въздъхна облекчено Гамей.

„Гответе се да ви вдигнем. Първо вие, после Дюк.”

„Благодаря ти. Ти си моят рицар в блестящи доспехи.”

Пол задвижи механичните ръце на скафандъра и с изненадваща сръчност прикрепи кабела към скарабея.

Скарабеят се заиздига. Този път – все нагоре. След трийсет минути се показа на повърхността точно зад кърмата на „Кондор“. Радостни, че най-после могат да поемат глътка свеж въздух, Гамей и Елена се изненадаха, че вместо да вдигнат подводницата на борда, я стабилизират от едната страна на кораба.

- Какво става? - попита Гамей, като се подаде от люка.

- Технически трудности - отвърна главният инженер. - Съжаляваме, че се забавихме, но и ние имахме проблеми.

Гамей подуши дим и забеляза преносимите генератори, които пърпореха до крана, с който ги бяха извадили от дъното.

- Трябваше да свържем всичко ръчно - обясни инженерът. – Действаме с един-единствен двигател и без никаква автоматика. Ако нещата вървят все така, май ще де наложи да си ушием платно от чаршафите.

Hещo подсказваше на Гамей, че чак дотам няма да стигнат, но не смяташе да мръдне от мястото си, докато Пол не се покаже със скарабея на Дюк. Скоро Пол се появи и почти в същата минута от отдушниците в котелното се заизвива дим. Двама мъже от екипажа се запрепъваха през дима.

- Дотук бяхме, шефе! - викна единият. - Лагерите на предавките отдясно отказаха.

- Пожар?

- Не, само дим.

Инженерът кимна.

- Дръжте ги под око.

След няколко секунди вдигнаха Пол на борда. Щом го освободиха от АГС-а, му съобщиха лошите новини.

- Пуснете радиото. Поискайте да ни извлекат.

- Заемам се - каза инженерът.

- О, и шефе - викна Пол след него. - Кажи им да не пращат нищо ново. Искаме най-старата, най-малко автоматизирана таратайка, която намерят.





ГЛАВА 28

Планът на Кърт и Джо беше прост. Искаха да се доберат до Корея колкото се може по-бързо, затова не приготвиха много багаж. Домакинът им Мохамед ел Дин ги откара до летището в бронираната си лимузина и се сбогува с тях в типично арабски маниер: с прегръдка, целувки по двете бузи и подаръци.

На Джо подари малък пясъчен часовник.

- Това е, за да те научи на търпение.

- На теб не ти помогна много..

- Защо мислиш, че се отървавам от него?

Джо се засмя, a Ел Дин се ухили ослепително. После се обърна към Кърт и му подаде малка чантичка.

В нея имаше стар револвер, колт, за единична стрелба. Беше в отлично състояние, а барабанът му беше пригоден за куршуми 45-и калибър. Пол дулото бяха подредени шест от тях.

Истинско оръжие на каубой-стрелец. Наричаха този пистолет „Оръжието, което спечели Запада”. Американската армия го бе използвала от 1873-а до 1892-ра година.

- Дърк ми каза, че колекционираш пистолети за дуели - обясни Ел Дин. - Този не е точно от епохата на дуелите, но реших, че ще ти хареса. Един американец го подарил на прапрадядо ми, след като му помогнал да избяга от берберски пирати.

- Не мога да приема - дръпна се Кърг. - Би трябвало аз да ти подаря нещо.

- Трябва да приемеш - настоя Ел Дин, - или ще се обидя.

Кърт кимна и пое кутията с лек поклон.

- Оръжието е великолепно! Благодаря ти!

- Мир вам! - махна им Ел Дин.

- Ассаламуалейкум - отвърна Кърт.

С връзките на Ел Дин, Кърт и Джо лесно минаха през проверките и се качиха на самолета.

Двуетажната машина на „Кореън еър” беше просторна и удобна за предстоящия им деветчасов полет.

Когато стигнаха в Сеул, имаха чувството, че са попаднали в друг свят. Ослепителното слънце и жегата на Дубай бяха заменени от студен дъжд и мъгла. Мисията им също се бе променила, макар нито Кърт, нито Джо да разбраха как и защо. На летището вместо кола под наем, ги чакаха трима мъже с тъмни костюми и шлифери.

Показаха им значки на Държавния департамент на САЩ.

- Елате с нас! - каза ръководителят на групичката.

Кърт и Джо нямаха избор, тъй че си взеха багажа и се качиха в дипломатическия микробус, който им посочиха. Тръгнаха на север.

Когато светлините на Сеул се отдалечиха, Джо посочи очевидното.

- Ако отиваме в консулството, май минаваме по доста заобиколен път.

- Не отиваме там - отвърна Кърт. Знаеше кои са тези. познаваше стила им на обличане и израженията им. Работеха за компанията. - Отвличат ни.

Микробусът продължи на север още петнайсетина минути, докато не наближиха Демилитаризираната зона. Щом в далечината се показаха телените мрежи и часовите микробусът свърна на изток и пое през пуста местност с редки дървета, редици сателити и кули, настръхнали от странни на вид антени. Сгради не се виждаха.

Пътят започна да се спуска надолу. От двете им страни се заиздигаха бетонни стени и скоро се озоваха в осветен с оранжеви лампи тунел, поне на шест метра под земята.

Някъде дълбоко под хълмовете на централна Корея подземният път рязко зави и свърши пред огромна стоманена врата. Тя се отвори и микробусът спря на просторен паркинг. Изведоха Джо и Кърт и ги отведоха в командния център.

В залата имаше двама души. И двамата изглеждаха изтерзани, но по-различни начини. Първият беше корейски полковник в униформа, а вторият - американец, който напомни на Кърт на бизнесмен, висял до късно, за да довърши голям проект - ръкавите на бялата му риза бяха навити, а червената вратовръзка - разхлабена. Сакото му висеше на облегалката на стола до него.

- Вероятно се чудите защо сте тук, а не в „Риц-Карлтън” - започна направо американецът.

- Всъщност си запазихме стаи в „Хилтън“ - отвърна Кърт, – но на брошурата определено изглеждаше различно.

Мъжът се усмихна уморено.

- Казвам се Тим Хейл. Ръководя станцията на ЦРУ в Демилитаризираната зона. Това е полковник Ли Хюн-Мин, заместник- ръководител по сигурността към Южнокорейската национална разузнавателна служба.

Четиримата се здрависаха и седнаха.

- Знаем кого търсите - обясни Хейл. - И знаем защо. Искаме да помогнем.

- Защо? - попита Кърт. - Какво се е променило?

- Приятелите ви от НАМПД са се гмурнали при останките от „Етернет” - каза Хейл.

- И?

- Нито следа от Сиена Уестгейт и децата ѝ.

- Не съм изненадан - сви устни Кърт, - като се има предвид в какво състояние са били останките. Когато един кораб се разпадне при потъването...

- Това е най-интересната част - прекъсна го Хейл. - „Етернет” е на дъното цяла-целеничка.

Кърт го погледна изненадано. Със собствените си очи бе видял резултатите от сонарния скенер.

- Образът, който сте видял, е бил подменен - обясни Хейл. - Някой се е включил в базата данни на Южноафриканската брегова охрана и го е променил. Изпратили са ви нещо, което са мислели за истинско, но сте видял само каквото някой е искал да видите.

- Защо?

- За да не се гмурнете и да откриете това, което са открили приятелите ви - каза Хейл.

После им разказа, че от яхтата са били извадени три тела - двама членове на екипажа и личният телохранител на Уестгейт. Спомена им и за трудностите на „Кондор” и подводниците.

- Голям подвиг е да хакнеш и двете системи и да придобиеш тотален контрол над тях - завърши агентът. - Особено като се има предвид колко строги са мерките за сигурност на НАМПД.

- Явно не са достатъчно строги.

- Изобщо не можем да сме сигурни, че има непробиваема система в наши дни - отвърна Хейл.

- Което ни води към главния заподозрян - намеси полковник Ли. - Господни Тан Ранг, глава на корпорация „Даешан” е мъж с много зловещи взаимоотношения със севернокорейските генерали.

- Да не се опитвате да ми кажете, че Тан Ранг е севернокорейски агент? - погледна го с почуда Кърт.

- Не - отвърна Ли, - обратното е. Тан Paнг чака денят, когато Севера и Юга щe се обединят. Корпорацията му години наред изкупува стари нотариални актове за земя в Северна Корея. В момента тези актове не струват нищо, но при едно евентуално обединение ще има право да сложи ръка върху почти една трета от земята в Северна Корея. И за да се подсигури още по-добре, той от години се присламчва към генерали и разни други отговорни персони, гравитиращи край великия вожд Ким Чен Ун. Ако промяната настъпи, тези негови приятели ще са сред най-облагодетелстваните, точно както пламенните защитници на комунизма в Съветския съюз си поделиха държавната промишленост, когато дойде капитализмът.

- И с какво им плаща? - поинтересува се Джо.

- С пари, с високотехнологични джаджи, със софтуер - започна да изрежда Ли.

- И може би с известни програмисти и хакери - добави Хейл

- В замяна на почти безполезна земя? – недоумяваше Кърт.

- По-голяма част от нея има сериозни минерални залежи – каза полковник Ли. – А Тан Ранг е доказал, че може да поеме юздите на изтощени мини и да увеличи продукцията им, в много случаи рекордно. Ако планът му се осъществи, несъмнено ще спечели много.

Джо вдигна телефона към устата си, като устройство За записване.

- Бележка: инвестирай пенсионните си спестявания в „Даешан“!

- Не бих стигнал чак дотам - каза Хейл. - Още дълго време не се очертава развитие на този фронт.

Джо отново вдигна телефона си.

- Отмени бележката!

- Разбрах - засмя се Кърт. - Искате да ви свършим мръсната работа. Въпросът е, можете ли да ни вкарате в Северна Корея?

- Не - поклати глава Хейл. - А и дори да можехме, нямаше да оцелеете и пет минути.

- Тогава какво?

- Тан Ранг организира прием за свои бизнес партньори - обясни полковник Ли. - Ще ядат, ще пият и ще се веселят, но най-важното е, че ще пристигне гост с много важна пратка. Вярвам, че го познавате. За щастие, той не познава вас, не и лично.

- Акоста - рече Кърт с отвращение.

- Ще води хакерите - предположи Джо.

- Точно така - потвърди Хейл. - Ще ги замени за диаманти и една картина.

Умът на Кърт вече бе превключил на бързи обороти.

- За да се случи това и от двете страни трябва да потвърдят предмета на размяна.

Хейл рече:

- Акоста няма интерес да получи фалшификат, а Тан Ланг няма интерес да предостави на северните си приятели хакери-ментета. И двамата ще имат нужда от експерти. Тан Ранг ще използва неколцина специалисти от компанията си, за да изпитат хакерите, така да се каже.

Вероятно ще им дадат сложен код, който да разбият, а това може би ще ги накара да промъкнат програма през сложна защитна стена. Междувременно Акоста ще трябва да се увери дали картината е оригинална и в това е нашият шанс. Акоста се има за голям колекционер, но не знае почти нищо за изкуството, въпреки че се преструва на капацитет. За да е сигурен, че няма да го измамят, той е наел експерт на име Солано. Срещу щедро възнаграждение Солано ще направи оценка на картината, която несъмнено е краден оригинал. Мръсна работа.

- И какво искате от нас? - попита Кърт.

- Господин Дзавала да се престори на приятеля ни Солано, който е от Мадрид. Двамата имат еднакво телосложение и почти еднакви ръстове. С малко грим и подплънки в подметките Джо ще е абсолютен Солано.

- Ами ако Акоста го разкрие?

- Няма начин - успокои ги Хейл. - Акоста никога преди не е виждал Солано. Само са говорили по телефона. Освен това пътуват отделно. Солано ще дойде утре, а Акоста - вдругиден.

Добро стечение на обстоятелствата, помисли си Кърт. Но имаше и проблем.

- Ами гласът му? Щом са разговаряли, Джо ще трябва да звучи като Солано.

- Според досието на Джо той говори испански

Джо кимна.

- Единственият проблем е, че Солано говори каталунски – каза Хейл. – Но ще приберем Солано преди да стигне до хотела, ще го накараме да говори и Джо ще може да се поупражнява.

На Кърт никак не му харесваше, че приятелят му ще поеме такъв риск, но знаеше, че едва ли някога ще имат толкова добра възможност.

- Би трябвало да е лесна работа – намигна му Джо.

- Отивам с него! – заяви Кърт.

- Разбира се – каза Хейл. - Твоята работа ще е да поставиш предавател на един от хакерите, докато Джо разсейва Акоста и останалите.

Кърт кимна. Звучеше добре, но после какво?

- Всички си представяме какво ще се случи, ако се провалим. Но ако успеем? Не можете да измъкнете хакерите и Сиена от Северна Корея, нито пък ние.

- Там е проблемът, че не сме сигурни къде са - каза Хейл. - Северна Корея има киберотдел, познат като Отдел 121. Според нашите данни някои от членовете му са от Китай, други - от Русия, а някои са и тук, в Сеул. Няма нужда да си вкъщи, за да нападнеш виртуално чужда страна. Можеш да го направиш откъдето и да било, стига да имаш компютър и интернет.

Ако искат, могат да воюват и по пижама.





Кърт разбираше какво му казва Хейл, но нещо не пасваше. Огледа внимателно американеца. Лицето му беше непроницаемо, също както и на полковник Ли. Може би от естеството на задачите им или от умората от изтощителната работа по този случай, лицата им бяха станали каменни. Усещането, че нещо не пасва, не напускаше Кьрт. Той не знаеше какво е то, но беше убеден, че рано или късно ще разбере.

ГЛАВА 29

Корабът на НАМПД "Кондор“,

Югоизточен Индийски океан

Цял следобед „Кондор“ се носеше свободно и Пол Траут започна да се чувства като моряк на едновремешен галеон, хванат в безветрие.

Със спускането на нощта корабът потъна в тъмнина. Главният инженер и хората му бяха успели да скалъпят помощна система, която съживи вентилационната и десалинизационната1 системи, но понеже генераторът беше малък, повечето лампи стояха угасени, а системите за отопление и други удобства бяха включени на най-ниски обороти. В резултат във вътрешността на кораба беше сауна, така че всички, които нямаха належаща работа, бяха излезли на палубата.

1 Десалинизация – процес на премахване на солта от морска вода и превръщането ѝ в питейна. – Б. ред.



Пол се радваше, че е на мостика с Гамей.

- Колко красива нощ! - каза тя.

- Наистина - отвърна той и обърна лицето си към лекия южен вятър, който намаляваше непоносимата влажност.

- Мисля, че има нещо хубаво в стария начин на плаване - продължи Гамей. - Не жужат машинарии и няма досадни компютри, които ти бипкат за щяло и нещяло. - Тя обгърна кръста му с ръка и го придърпа към себе си. - Ако нямаш други планове, нямам нищо против вечеря на свещи.

- Романтика ли долавям? - наклони глава Пол.

Гамей изхъмка и го избута.

- Щом питаш, значи не го правя както трябва.

Пол я дръпна отново към себе си.

- Не, добре се справяш - рече той. - Докъде бяхме стигнали?

- Твърде късно, моментът мина.

А и да не бе минал, със сигурност появата на един от моряците с потъмняла от пот тениска щеше да го развали.

- Съжалявам за прекъсването, но на радара се появи нещо.

- Радарът не беше ли изключен? - учуди се Гамей.

Пол поклати глава.

- Реших, че ще е по-добре да знаем какво се случва край нас. Главният инженер включи късообхватния апарат. Искате ли да погледнете? - попита морякът.

Пол кимна и двамата с Гамей се отправиха към полутъмния мостик.

- А дали не е влекачът? - попита Гамей.

- Be, госпожо - отвърна морякът. - Целта е на изток, а влекачът трябва да дойде от запад.

Според нашите преценки е на около четири часа от нас.

Пол пристъпи към радара.

- Какъв е обхватът му?

- Седемдесет километра. Максималния обсег на системата при тези настройки.

- Какви са курсът и скоростта на обекта? Може пък да успеем да се свържем с тях.

- Точно това е странното - обясни морякът, - няма курс и скорост. Обектът ту се появява, ту изчезва. През последния час там нямаше нищо и мислехме, че които и да са били, са продължили по пътя си. Но после се показа отново на относително същата позиция.

- Но ние се носим по течението - учуди се Пол. - Дори да стои на едно място, сравнителните координати трябва да са различни, освен ако и той не се носи.

- Или ако не ни следи на самата граница на радарния ни обсег - отбеляза мъжът.

- Доста голям ще да е, ако се вижда толкова отдалеч - взря се в екрана Гамей. - Може би затова се държат на разстояние.

Всичко това бяха догадки. Само че след това, което преживяха, Пол нямаше намерение да отхвърля каквото и да било предположение с лека ръка.

- Кога се връща хеликоптерът?

- Това е вторият проблем - отвърна морякът. - Пилотът съобщи, че е получил механична повреда малко след като излетял от Дърбан. Наложи се да се върне. Последно се опитваше да намери някаква резервна част. Но дори да е успял да я намери веднага, ще се върне най-рано утре сутрин.

- А влекачът е на четири часа път оттук, така ли?

- Поне четири.

Пол въздъхна. Сами в нощното море и вероятно под от непознат кораб - това никак не му харесваше.

- Свържете се с главния щаб по сателитния телефон - каза накрая той. - Докладвайте им, че изглежда си имаме компания.

- А ние какао ще правим? - попита Гамей.

Пол бе пpaгматик.

- Или ще се надяваме, че страховете ни са напразни и ще се радваме на вечерта, или ще се подготвим да отблъснем абордаж.

Гамей скръсти ръце и се нацупи.

- Е, явно ще се наложи да отложа плановете за вечеря на свещи и ще трябва да се разтърся по палубата за камъни и прашка.

ГЛАВА 30



„Кондор“ продължаваше да се носи свободно в океана. Постепенно нощта обгърна кораба и заедно с тъмнината донесе и усещане за самота и изолация. Корабът бе притихнал в очакване на схватка. Но нападатели така и не се появиха, а Пол започна да се пита дали страховете му не са били преувеличени.

- Някаква промяна? - обърна се той към моряка пред радара.

- Не, сър! Които и да са, просто се носят заедно с нас.

Пол усещаше, че опасността е отминала, а и влекачът бе само на час от тях, тъй че реши, че спокойно могат да проучат тайнствения обект от радара.

- Имаме високоскоростна лодка, нали?

- Да, сър.

- Добре. Пригответе я. Ще я взема и ще разучим тайнствения ни спътник.

- Без мен никъде няма да ходиш! - чу се глас зад гърба му.

Гамей стоеше до вратата на мостика.

- Не бих си и помислил - отвърна той. - Всъщност, мисля да си организираме двойна среща. Ще вземем и Дюк и Елена с нас.

Скоро четиримата бяха на борда на най-бързата моторна лодка на „Кондор“ - елегантна машина, изработена от специалните военноморски части на Холандия. Десетметровият съд приличаше на полицейски катер с висок нос, открита палуба, централизиран контролен пулт и навигационна мачта. Лодката се понесе по вълните с четиридесет възела.

Пол стоеше на носа с Гамей, Дюк управляваше, а Елена подготвяше оръжията, които бяха взели от кораба за всеки случай.

- Би трябвало да видим целта след няколко минути, стига да има светлини на борда - осведоми ги Дюк.

Пол кимна, взрян в мрака. Още нищо не се виждаше.

- Какъв е планът, когато пристигнем? - попита Гамей.

- План ли? - попита Пол.

- План! - повтори Гамей. - Нали знаеш? Онова нещо, което измисляш предварително, за да го зарежеш, когато всичко се обърка.

- А, да - чукна се по челото Пол. - Мисля да обградим целта и, ако се окаже агресивна, да убедим капитана им да се предаде.

Гамей въздъхна.

- Мда, отсега го зарязваме.

Пол се позасмя.

- Не мисля, че ще са агресивни. Мисля, че и те като час имат нужда от помощ.

- Защо тогава взехме оръжия? - попита Елена и вдигна пистолета си.

На палубата имаше и две пушки „АР-15“ за Пол и Гамей.

- За неизбежния момент, когато се окаже, че греша - отвърна Пол с непроницаемо лице.

Докато лодката им летеше по тъмната повърхност на морето, радиото изписка едва доловимо и се чу гласът на главния инженер.

- Тук е „Кондор“! Извън обхвати ни сте. Според курса и скоростта ви, би трябвало да подминавате трета база и да тичате към четвърта.

Съобщението бе кодирано в случай, че някой ги подслушва.

„Трета база“ значеше, че са почти до целта. Пол взе микрофона.

- Спирате ли ни, или ни казвате да продължим?

- Няма следа от аутфилдери, готови да върнат топката на четвърта. Продължавайте да тичате.

- Разбрано! - рече Пол и остави радиото. - Всичко е чисто.

- Така си мислела и мишката, докато тичала към сиренето в капана - засмя се Гамей.

Пол се върна на носа на лодката и отново се загледа напред.

- Явно нямат светлини - огледа се Гамен, - иначе трябваше вече да ги виждаме.

- Права си - съгласи се Пол и погледна към нощното небе. Луната беше започнала да намалява, но все още хвърляше достатъчно светлина, а и небето бе чисто и без облаци. Дори корабът срещу тях да нямаше светлини, трябваше вече да го виждат.

- Дюк, какви са координатите ни?

- Нула-девет-пет.

- Значи обектът трябва да е точно пред нас. Може да е призрак - предположи Елена

- Призрак ли?



Елена завъртя очи.

- Да, призрак на радара, или фалшив резултат.

Пол трябваше да приеме и тази възможност. Зипита се дели не са се разкарвали напразно. Извали бинокъла за нощно виждане и заоглежда хоризонта, докато не зърна в далечината един нарастваш силует. Беше нисък, продълговат и едва се подаваше над повърхността на морето.

- Право напред! - посочи го с ръка Пол. - Най-после!

Сивкавата маса на целта започна да се уголемява, макар заради тъмнината да бе трудно да се определи разстоянието, което ги отделяше.

- Намалете скоростта до десет възела - каза Пол.

Ревът на двигателя утихна до пърпорене, а воят на вятъра премина в свистене. Обектът не изглеждаше заплашителен.

- Дотук с капаните - Пол погледна Гамей.

- Прочути последни думи - не му остана длъжна тя.

Прнближиха още. Черният силует пред тях закриваше все по-голяма част от хоризонта. По преценка на Пол обектът беше дълъг поне сто и петдесет метра Не се виждаха нито комини, нито антени, нито надстройки. И макар някои части да бяха по-високи от други, всички бяха заоблени и създаваха впечатление, че пред тих има речен шлеп, натоварен с въглища.

- Прилича на шлеп - изказа на глас Пол мислите на всички.

- Какво прави шлеп чак тук? - учуди се Елена

- Да се приближим откъм лявата му страна – предложи Пол.

Подминаха единия край на съда и Дюк зави и подкара покрай него.

- Заоблен край - промърмори Пол. - Това трябва да е кърмата.

- Не е шлеп, а кораб - вгледа се в съда Гамей.

- Тъмен, мъртъв кораб - рече Елена.

- Кораб призрак - заключи Гамей.

Дори Пол трябваше ди признае, че този кораб излъчва нещо зловещо. Зеленикавият му образ и бинокъла само засилваше това усещане. А мъглата, която се виеше около кораба, осветена от бледите лунни лъчи, още повече подчертаваше призрачността му.

- Кораб призрак! - прошепна отново Гамей.

Пол бе видял достатъчно. Свали бинокъла и се приближи към малката мачта на моторницата. На нея имаше няколко мощни прожектора. Пол ги включи и ги насочи кьм корпуса на кораба призрак.

Ярката светлина плисна по стоманената обшивка, ръждясала и разядена, сякаш съдът се бе носил по морската шир години наред. Илюминаторите му бяха здраво затворени и покрити с налепи. Имаше цял ред налепи и точно над ватерлинията.

Пол започна да обхожда кораба с прожекторите. По целия корпус се виждаха преплетени лиани, като зелено-кафеникави гигантски паяжини. Трябваха им няколко секунди, за да осъзнаят какво виждат.

- Лиани! - първа се окопити Гамей.

Дюк изключи двигателите, а Пол насочи прожекторите към лианите, които покриваха перилата на главната палуба и пълзяха нагоре по ерозирал склон от кафеникава почва.

- Какво, да го вземат...

Лианите покриваха почти всичко, като бръшлян по стара каменна стена. Сухи треви, плевели и храсталаци се издигаха на мястото на надстройката.

Дюк тръсна глава.

- И прели съм виждал странни неща в морето, но като това...

Подминаха носа на кораба, без да открият разпознавателни знаци. Дюк ги докара до средата на левия борд.

- Мисля, че трябва да се върнем на „Кондор“ - внезапно рече Гамей.

- Не си ли любопитна на какво сме се натъкнали? - погледна я Пол.

- Разбира се, също толкова, колкото и ти. Но дойдохме да видим дали целта е заплаха, или има нужда от помощта ни. Оказа се, че не е нито едно от двете. Мисля, че трябва да се върнем, преди да се забъркаме в нещо лошо.

Пол се втренчи в жена си.

- Не ти е привично да си глас на разума - рече той. - Къде е изчезнал авантюризмът ти?

- Забравих го на нощното шкафче вкъщи, заедно с ключовете за колата.

Той се засмя.

- Стигнали сме дотук. Нека се качим на борда.

- И как точно ще го направим?

Пол не повярва, че жена му го пита за нещо толкова очевидно.

- Като Тарзан, разбира се - и посочи към лианите.





ГЛАВА 31

Дюк внимателно приближи моторницата до борда, където плетеницата от лиани беше най-гъста. Пол се хвана за една лиана и дръпна с всичка сила.

- Тръгвам пръв - обърна се той към останалите. Ако издържат мен, със сигурност ще издържат и вас.

Стъпи на ръба на един от илюминаторите и се заизкачва нагоре. Скоро се озова на покритата с пръст палуба.

Гамей го последва, а след това и Елена. Дюк остана на моторницата.

- Все едно сме попаднали на изоставен остров - отбеляза Елена.

- Да се надяваме, че наистина е изоставен - огледа се Гамей. - Не ми се ще да се сблъскаме с ловци на глави или канибали.

Пол също се огледа. Наистина все едно се намираха на сушата. Никакви следи от човешка дейност и тази странна обрасла могила насред Индийския океан.

- Сякаш е седял години наред в Саргасово море.

- Само че това не са водорасли - отбеляза Гамей

- Щом плава, значи няма пробойни - рече замислено Елена, - макар че бая е нагазил във водата.

И Пол мислеше така.

- Може би растителността тежи.

- Вероятно - съгласи се Елена. - Доста е дебел растителният слой, а и пръстта под него също тежи. Дано няма големи вълни, докато сме на борда, че ако се разклати, със сигурност ще се килне настрани.

Корабът призрак подейства на Пол като инжекция адреналин. Искаше да разбере що за кораб е това и откъде се е взел. Той се приближи до края на палубата и се провикна към Дюк:

- Хвърли ни греблата! Мисля, че можем да ги използваме.

Дюк извади аварийните гребла от едно шкафче и им ги подхвърли. Пол даде едното на Гамей, а другото задържа.

- И какво ще правим с тях - попита Гамей, - ще гребем, за да го откараме в някое пристанище ли?

- Това не е гребло, а лопата. Ще копаем. Ако корабът няма пробойни, значи цялата мръсотия е отвън, а вътре е непокътнат. Ще намерим люк и ще влезем вътре, за да огледаме.

- А вкъщи не мога да те накарам да почистиш листата в градината - измърмори Гамей.

- Защото не е толкова забавно.

- На мен идеята ми харесва - каза Елена.

- Ето, виждаш ли? - победоносно отбеляза Пол.

- Трябва да си на моя страна - обърна се Гамей към Елена. - Момичета срещу момчета, забрави ли?

- Извинявай! - отвърна Елена. - Но предпочитам да копая с греблото, вместо да вися в „Кондор” и да бездействам.

С усмивка на задоволство Гамей връчи греблото на Елена.

- Тогава ти му помагай!

Пол се позасмя и отново се провикна към Дюк:

- Стои наблизо? Ще се поразходим сред природата.

- Разбрано! - отвърна Дюк.

По-любопитен от когато и да било, Пол поведе групичката през лианите, нагоре към най-високата част на покритата с растителност могила. Ако беше прав, главната част от надстройката на кораба се криеше под нея

Той разгърна някакви храсталаци и спря.

- Вижте! - каза Пол и насочи лъча на фенерчето към купчина листа.

Огромен паяк с размерите на детска длан се спотайваше насред сложно изплетена паяжина. Беше жълт, с твърда хитинова обвивка, а не мек и космат като тарантула. Наблизо още един подобен паяк стоеше върху още по-голяма паяжина. Не направиха и три крачки и се натъкнах на още три паяка.

- Бляяях! - иамръши се погнусено Елена. - Отвратителни са!

- Трябваше ли да ни ги показваш? - възропта Гамей. - Имам чувството, че лазят по мен.

Тя се усука нескопосано, опитвайки се да провери дали има нещо на гърба. Пол не успя да сдържи смеха си. Паяците открай време му бяха интересни, макар че и той трябваше да признае, че не иска един от тези в спалния си чувал.

- Хайде, стига сте се мотали - рече той и продължи напред, като гледаше да избягва паяците и по-гъстите храсталаци. Скоро стигнаха в подножието на върха, разположен почти в средата на кораба.

Гамей светеше с фенерчето, а Пол и Елена заизтръгваха лианите и започнаха да копаят.

Греблата се оказаха доста добри лопати и скоро тримата изкопаха в почвата тунел под четиридесет и пет градуса. Гамей сложи длан на рамото на Пол.

- Спрете!

Той се обърна въпросително към съпругата си.

- Мисля, че чух нещо.

- Имаш предвид нещо различно от пъхтенето ми, задето трябва да върша цялата работа?

- Не се шегувам!

Пол стисна лопатата. Двамата с Елена носеха пистолети, но никой не смяташе, че ще им потрябват при тези обстоятелства.

Гамей се огледа край себе си с фенерчето. Всичко изглеждаше спокойно.

- Може да е огромен паяк - прошепна Пол. - Мама е дошла, за да защити бебетата, които открихме.

Гамей го тупна с юмрук по рамото.

- Спри! Имам лошо предчувствие.

Елена откопча кобура си и сложи ръка на дръжката на пистолета, като каубой, готов за престрелка.

Лек ветрец прошумоля през листата и отмина. Точно тогава и Пол чу нещо. Приличаше на измъчено дишане - ниско и хрипливо. Продължи не повече от няколко секунди и после спря.

Пол се вгледа в растителността, но не видя нищо.

- И ти го чу, нали? - попита Гамей.

Сетивата си играят с нас, помисли си Пол.

- Вие двете и корабът ви призрак... Да не подскачаме от всеки шум.

Елена кимна и свали ръка от пистолета.

- Ще се оглеждам за духове - каза Гамей.

Пол кимна и отново се захвана с копането.

- Виж дали някой дух няма желание да ме смени с лопатата.

С подновена енергия той продължи да копае. Скоро греблото се удари в нещо твърдо. Пол изчисти с длан пръстта и видя ръждясала стоманена плоча.

- Ударихме стената. Буквално.

Разшириха тунела и стигнаха до един люк. Нe успяха да го отворят, но продължиха да копаят и откриха наполовина счупен прозорец. Махнаха стъклата и Пол надникна вътре.

- Какво виждаш?

- Като пещера е - рече той. - Наносите са я понапълнили, но не съвсем. По-навътре сякаш е по-чисто.

- Странно е, че залата не е пълна догоре - огледа се Елена.

И Пол се чудеше защо е станало така.

- Може би растителността отгоре е станала твърде гъста и е оформила нещо като преграда. Но доколкото виждам е пропускала влага. Почвата изглежда мокра, като пясъчен бряг след отлив.

Той освети помещението с фенерчето. Лъчът се изгуби в далечината. Залата очевидно бе доста обширна.

Пол отстъпи назад.

- Кой ще има честта?

Елена поклати глава. Гамей стори същото и посочи към отвора.

- Идеята беше твоя.

Пол не беше любител на тесни пространства. Не че имаше клаустрофобия, просто тесните пространства не бяха правени за хора с неговите размери. Но Гамей бе права, идеята беше негова.

Той пристъпи към отвора, увери се, че не са останали остри стъкла по перваза и прескочи вътре.

- И пак на първа линия - рече той, а двете слушателки простенаха с досада.

Пол стъпи на мократа почва.

- Има ли паяци? - подвикна Гамей.

- Не виждам никакви.

- Сигурен ли си?

- Напълно!

Гамей пропълзя след него. За изненада на Пол, Елена също влезе.

- Няма да остана сама навън - отговори тя на въпроса в очите му.

Отначало само пълзяха. Пръстта се беше натрупала толкова високо, че между нея и тавана разстоянието не беше повече от метър и двайсет. Но колкото повече се отдалечаваха от прозореца, толкова повече място се отваряше, пръстта намаля и се спусна надолу в плавен склон. На едно място нещо стърчеше от пръстта. Пол отиде дотам и се засмя.

- Какво е толкова смешно? - попита Гамей подозрително.

- Помниш ли вечерята на свещи, за която припираше? Мисля, че може да се уреди.

Пол извади предмета от наносите. Беше доста поизгнил стол.

- Мисля, че сме в трапезарията на кораба.

Гамей също се позасмя.

- Надявах се на по-предразполагаща атмосфера.

Продължиха надолу. В края се озоваха на почти равно място с тънък равномерен слой пръст. Когато го разровиха, установиха, че е не по-дебел от петнайсетина сантиметра.

Гамей поизчисти ръце в дънките си.

- Следвашия път, когато отида на спа, няма да ми трябват кални бани. Е, какво следва сега, безстрашни главатарю?

Поя се огледа.

- Да видим можем ли да разберем какъв е този кораб и откъде се е взел.

Продължиха напред и скоро попаднаха на кухня и склад.

- Вижте печките - рече Гамей. - Доста са стари.





- Колко стари? - попита Пол.

- Не знам. Но много. Приличат на печката на баба, която беше наследила от майка си.

Пол се взря в печките. Наистина бяха доста стари. Имаше чувството, че се бяха върнали назад във времето.

Той отвори един шкаф и видя редици чинии. Взе една от тях и изстърга втвърдения многогодишен прах и кал. В ъгъла се откри знак - стилизирана котва, леко килната на една страна. Стори му се позната.

Показа я на Гамей, която обаче сви рамене и поклати глава.

- Складовете са празни - рече Елена, като влезе в кухнята. - Няма даже една консерва боб.

Пол прибра чинията в шкафа.

- Да потърсим мостика - рече той бодро и понечи да тръгне, когато някакъв звук го закова на място. Отново бяха хриповете. Само че сега приличаха повече на ръмжене - гърлено и заплашително. Този път и тримата ги чуха съвсем ясно.

Пол насочи фенерчето към прага и нещо се стрелна напред. В мрака отекна рев и тримата се хвърлиха в различни посоки.

Пол сграбчи Гамей и я скри зад себе си, а до тях се завъртя някакъв силует и нещо удари Пол в гърдите със силата на таран. Той се претърколи и падна в калта. Фенерчето изхвърча от ръката му, а ревът изпълни цялото помещение.

- Бягайте! - извика Пол.

Елена се покатери на една от печките, а Пол помогна на Гамей да се изпрани. Нещо се удари в чугунените печки и разтърси цялата стена. От удара чиниите се изсипаха и изпотрошиха на пода. Елена започна да стреля и помещението се озари от проблясъците на пистолета.

Пол и Гамей изтичаха към вратата на трапезарията. В бързината Гамей се подхлъзна в калта и повлече Пол със себе си. И двамата се озоваха на пода и опряха гърбове в стената.

Фенерчето на Пол го нямаше, но Гамей откри своето и го насочи към вратата на кухнята. В светлината на лъча се видя връхлитащо ги чудовище - четириметров крокодил с разкривени зъби и грозна, тъпа муцуна. Хвърли се към тях, точно когато Пол успя да извади пистолета си.

Отекнаха няколко изстрела, а куршумите се забиха със свистене в зейналата паст на създанието. Гамей изпищя, но гърмежите заглушиха всички звуци, а куршумите се забиха в мозъка на чудовището. Крокодилът се стовари на корема на Пол като чувал цимент и го остави без дъх.

Чудовището нито се мяташе, нито хапеше предсмъртно. Просто потрепна и застина. Муцуната му притискаше гърдите на Пол. Късите му предни крайници лежаха върху ръцете му, а от пастта му сеносеше непоносима смрад.

Едва сега Пол усети, че се е облегнал на Гамей. Тя го стискаше през кръста с едната ръка, а в другата държеше фенерчето, насочено към мъртвото създание.

- Елена? - провикна се Пол. - Добре ли си?

Елена излезе от кухнята понакуцвайки.

- Добре съм. Изкълчих си крака, но мога да вървя.

Пол се отдръпна от Гамей и се облегна на стената до нея.

- Добра работа с фенерчето - каза той. - Добре ли си?

Тя кимна.

- Странно, но вече не ме е страх от паяци.

Пол се засмя. От всичките ѝ великолепни качества, на две не можеше да устои - непреклонният ѝ дух и чувството ѝ за хумор.

- Обичам те! - рече той. Приведе се и я целуна, въпреки калта, която покриваше и двамата.

- Е, май ще вечеряме крокодилско - каза Гамей.

- Не - отвърна Пол. - Но поне той няма да вечеря с нас.

- Добри ботуши ще излязат от него - огледа го Елена. - И хубава чанта.

Всички се засмяха.

- Откъде се е взел? - запита се на глас Пол. - Не може да е живял тук.

Гамей посочи с фенерчето си следите от нокти и дирята, която тялото на съществото бе оставило в калта.

- Явно е живял на кораба - каза тя. - И ни е последвал.

- А какво прави крокодил на кораб? - зачуди се Елена. - Да не говорим за гората над нас?

Пол не спираше да мисли за същото, откакто откриха кораба.

- Кърт и Джо веднъж ми разказваха за една своя спасителна операция. Корабът бил на сушата от няколко години, край един резерват на брега на Мианмар. НАМПД се съгласили да помогнат, защото от него изтичало гориво във водата. Кърт ми каза, че го намерили, почти сраснал се с почвата. Целият бил покрит с плевели, пълен с растения и насекоми. Трябвало буквално да го откопаят. Подозирам, че и този кораб е имал подобна съдба - огледа се той.

- Колкото и странно да ви се струва на фона на прекрасното време, което имаме през последните дни, но тези месеци наоколо бушуваха мощни бури - каза Елена.

- Значи корабът е бил на сушата години наред и после някоя буря го е откъснала и го е отнесла в морето - отгатна Гамей.

- Може би - кимна Пол. - А това клето създание е било на борда, докато корабът е отплавал.

- Защо просто не се е гмурнал и не се е върнал на брега? - попита Елена.

- Може би бурята е била твърде силна - предположи Пол.

Гамей огледа мъртвото животно. Беше голямо в сравнение с тях, но за крокодил не бе особено едро.

- Знам, че соленоводните крокодили могат да прекосяват големи части от океана, но този ми се вижда различен. Мършав, някак. Може да е друг вид.

Пол кимна. Звучеше логично.

След това се изправи и подаде ръка на Гамей. В този момент забеляза голямата картина в рамка зад тях. Платното беше почерняло от плесен и гнилоч и от картината не се виждаше почти нищо, но в долния край на рамката имаше месингова плочка, на която пишеше нещо.

Пол се опита да я изчисти. Плочката си оставаше тъмна и патинирана. Не след дълго обаче се откри част от гравирана дума. Пол успя да види последната част от името, „...та". Но колкото и да се мъчеше, не успя да различи нищо повече.

- Не може да бъде - прошепна той.

- Не може да бъде какво? - попита Гамей.

Той си спомни колко стари бяха кухненските уреди, колко голям бе корабът, спомни си знака на чинията.

- Може и да сте прави - каза той на Гамей. - Това може и да е кораб призрак.

Гамей го изгледа с присвити очи.

- За какво говориш?

- Да отидем на мостика - каза той. - Не искам да прибързвам със заключенията.

Отне им около двайсетина минути да намерят мостика. Беше им неприятно да стоят там, зад покритите с кал прозорци, сякаш целият кораб беше погребан в огромен гроб. Пол претършува всеки шкаф и чекмедже.

- Няма карти, няма дневници, няма нищо ценно...

- Точно като в склада - замисли се Елена. - Някои е ошушкал целия кораб.

Накрая Пол откри нещо, твърде тежко за вземане: камбана с размерите на кошница, прекатурена на една страна. Той я претърколи, за да я огледа и му се стори, че има нещо гравирано върху едната ѝ стена. Надписът бе по-дълбок, отколкото този на рамката. Пол го почисти от мръсотията и отдолу ясно се видя името на кораба – име, което той разпозна, което всеки би разпознал, ако се вълнува от потънали и изчезнали кораби.

- „Уарата“! - каза Пол. - Не мога да повярвам. Това е „Уарата“!





Показа името на Гамей, която беше също толкова изненадана, колкото и той.

- Защо ми е познато? - попита Елена.

- Защото е прочуто - отвърна Пол. - Това е параходът „Уарата“, притежание на компанията „Блу енкър“, изчезнал с екипажа и пътниците си през 1909 година. Всички мислели, че е потънал в буря някъде между Дърбан и Кейптаун. Не открили отломки.

Всъщност не открили нищо - дори спасителна жилетка или шамандура.

Елена присви очи.

- Казваш, че този кораб, целият омазан в кал и покрит с лиани, е стогодишна знаменитост, която се предполага, че би трябвало да е на дъното на океана?

Пол кимна.

- Казах ти, че печките са стари - рече Гамей.

Пол се засмя и се замисли за иронията.

- Всеки, който се е занимавал с подводни изследвания, е търсил този кораб. Ловци на съкровища, морски историци, авантюристи без работа... Дори НАМПД се е опитала, с помощта на онзи известен писате1, не му помня името. Мислехме, че сме го открили, но се оказа друг кораб.

1 Става дума за Клайв Кьслър.



- Нищо чудно, че никой не е могъл да го намери - каза Елена, - защото никога не е потъвал.

- И въпросът е къде е бил през всичките тези години. И понеже е празен, какво се е случило с пътниците и екипажа? - заключи Гамей.





ГЛАВА 32

Летище „Инчхън“, Южна Корея

Пасажерите на палет 264 на „Еър Франс“ от Париж до Сеул се приготвяха за слизане доста нетърпеливо, като хора, държани в метална кутия твърде дълго време. Сякаш единайсетте часа в самолета бяха по-търпими от петте минути, в които трябваше да си приготвят багажа и да слязат на терминала.

Ето защо почти всички недоволно изсумтяха, когато г и уведомиха, че обичайният изход не работи. Пасажерите трябваше да излязат по стълбичката в задния край на самолета.

Необичайните обстоятелства значеха, че тези отзад ще излязат първи, а на тези в първа класа щеше да им се наложи да изтърпят огромно забавяне.

На най-първия ред, на седалка 1А Артуро Солано не можеше да скрие яда си. Единствената му утеха бяха няколкото минути повече с американската красавица до него. По време на полета бяха разменили едва няколко думи, но когато останалите пасажери от първа класа си тръгнаха, тя се обърна към него.

Познаваше този поглед. Няколко думи за изкуство и партита и на повечето жени им омекваха коленете. Сега щеше да го попита дали може да отиде на партито или да излязат на вечеря.

Със загадъчен погледа тя изчака и последните пътници да излязат и после се усмихна.

- Знам какво искаш - каза той на най-добрия си английски.

- Така ли? - погледна го тя.

- Разбира се. Ще се радвам да те добавя в списъка с гости.

- Поласкана съм - рече американката и хвърли поглед към вратата на пилотската кабина, която в този момент се отвори. - Но след като ти няма да ходиш никъде, няма нужда да ходя и аз.

Солано се обърка. Объркването му нарасна, когато трима корейци в тъмни костюми влязоха през уж повредения преден изход. Солано се надигна, възмутен и уплашен, но жената бързо го убоде с нещо. След първоначалния шок Солано усети как го наляга дрямка и се отпусна в ръцете на жената.

Малко преди да заспи дълбоко, видя още един мъж - в бял ленен костюм, същия като неговия, със същата прическа и същата козя брадичка. Всъщност, докато новодошлият го наблюдаваше, надвесен над него, Солано имаше чувството, че се взира в огледало.

- Кой... си... ти? - успя да прошепне Солано.

- Аз съм ти - отвърна мъжът.

Озадачен и твърде замаян, за да може да попита още нещо, Солано заспа.

Двама от корейците приклекнаха до него и го вдигнаха. Прибраха го в една количка за храна, а жената хвана Джо подръка.

- Време е да вървим - каза тя. - Акоста е изпратил шофьор да вземе Солано. Говори възможно най-малко. Ще запишем гласа на Солано и ще ти предоставим записа, за да го имитираш.

- Няма проблем - рече Джо. Взе куфарчето на Солано и последва жената към задния край на самолета.

Минути по-късно бе на терминала, където го чакаше шофьорът на Акоста. Той взе багажа на Солано и го поведе към чакащата лимузина.

- Кой хотел? - попита Джо на английски с тежък акцент.

- „Шила“ - отвърна шофьорът. - Пет звезди. Мосю Акоста не пести нищо за вас и с нетърпение очаква да ви види.

Джо кимна и се отпусна на плюшената седалка. Не се тревожеше. Знаеше, че ЦРУ и южнокорейските сили за сигурност подслушват. Щяха да следят случващото се и когато е спокойно, щяха да се свържат с него. Дотогава нямаше какво да прави, освен да се наслаждава на пътуването.

На километри от него Кърт Остин не бе толкова спокоен. Всичко бе започнало от желанието му да намери отговори на въпросите, които го измъчваха, но се бе превърнало в международна операция, поставила най-добрия му приятел на фронтовата линия.

Кърт часове наред бе изучавал плановете на небостъргача на Тан Ранг, където щеше да е приемът. Петдесет и две етажната сграда бе чудо на инженерната мисъл и се издигаше като огромен монолит в сърцето на Сеул. Част от единайсетия етаж на зданието бе превърната в градина с огромна външна тераса, предлагаща една от най-впечатляващите гледки в града.

Прекрасен стъклен атриум едновременно защитаваше градината и даваше възможност на посетителите да се насладят на целия Сеул в краката си. Асансьорите се движеха покрай централната колона, а в четирите края имаше стълбища. Зад някои стени имаше служебни коридори и помещения за канализация, водоснабдяване и електроснабдяване, както и входове и изходи за работниците по поддръжката.

След като научи всичко, което можеше, за сградата на Тан Ранг, Кърт започна да разглежда снимките, които направи на яхтата на Акоста, като увеличаваше лицата на всичките му събеседници.

На всички снимки се виждаха две неща - луковичната тиква на Акоста и блондинката.

Докато Кърт я оглеждаше отблизо, започна да му се струва позната. Скулите ѝ бяха високи, а очите - тъмнокафяви, веждите ѝ още повече. Всъщност жената не беше никаква блондинка.

Приближи още лицето ѝ и я позна.

- Тя е!

Кърт свърза фотоапарата с един от компютрите, натисна няколко клавиша и качи снимката. След това вдигна телефона и набра вашингтонски номер. След шестото позвъняване отговори сърдит глас.

- Ало!

- Ирам, Кърт е.

- Дано да сънувам - рече Ирам Йейгър. - Имаш ли представа кое време е?

Кърт беше забравил за четиринайсетчасовата разлика между Сеул и Вашингтон.

- Винаги са ми казвали, че времето е относителна величина.

- Не и в този случай - изсумтя Йейгър. - Но предполагам, че е важно. Какво ти трябва?

- Прашам ти снимка на една хубавелка.

- Жена ми няма да погледне с добро око на това.

- Мисля, че е неизвестната от яхтата, но с руса перука. Снимката е ясна. Може да я минеш през магическата си машина и да разбереш коя е. Освен ако системата ти не може да се справи.

Йейгър изпухтя.

- Оскърбен съм, че поставяш под съмнение възможността да се справим. Лицевото ни разпознаване напредна много през последните няколко години. Ако образът наистина е ясен и ако за тази жена има каквато и да било информация, ще я намерим. Предложи ми скъпа вечеря и ще ти кажа и какво обича да пие, какво харесва и какво мрази и къде е ходила на училище.

Кърт се засмя. Знаеше, че най-добрият начин да мотивира Ирам, е да го предизвика.

- Имаме сделка. Чух за компютърния вирус на „Кондор“. Сигурен ли си, че Макс е в добра форма?

Макс беше името на суперкомпютъра на Ирам. Сглобен от нулата по точни изисквания на Ирам, Макс беше несъмнено един от най-силните и модерни компютри в света - и определено един от най-уникалните. Имаше високо ниво на изкуствен интелект и собствена личност, отявлено женска.

- Нарочно ли ме дразниш? - попита Ирам. - Разбира се, че е в добра форма. Сам я построих и програмирах. Никой друг на света няма и най-бегло понятие от кода ѝ, а без него няма как да проникне в никоя програма, всъщност, ако повече хора сами си правеха компютрите, вместо да ги купуват готови, светът щеше да е много по-безопасно място.

- Добре де, добре - предаде се Кърт. Не искаше да обижда Ирам и машината му. - Значи няма нужда да принтирам снимката и да я пращам по Фед Екс?

- Не - отвърна Ирам. - Просто използвай защитения канал на ЦРУ. Сканирал съм софтуера им, всичко е наред.

- Добре, пращам. Кажи ми, когато намериш нещо.

- Разбрано!

Йейгър затвори и Кърт не се съмняваше, че любопитният компютърен гений вече се измъква от завивките, за да започне работа. Кърт се почувства почти виновен, но му се струваше, че времето не е на тях на страна.

ГЛАВА 33





Лимузината остави Джо Дзавала пред небостъргача на Тан Ранг. Джо носеше втален бял костюм и сребърна вратовръзка, доставени директно от гардероба на Солано. С него беше и Кърт, с по-традиционен черен костюм, куфарче с инструментите на Солано и предавател, който с Джо се надяваха да прикачат към някой от хакерите. В последния момент бяха решил да боядисат сребристата коса на Кърт в черно и да я подстрижат късо, в случай, че Акоста е гледал някой уличаващ запис от камерите на яхтата си.

Излязоха от лимузината и охранителите на Тан Ранг ги поведоха към един от частните асансьори, който ги качи на единайсетия етаж. Там приемът беше в разгара си.

В огромната зала се бяха събрали стотици от най-влиятелните и могъщи хора в Южна Корея, някои се бяха разположили в градината, защото вътре нямаше място за тях.

Индустриалци, политици и знаменитости стояха рамо до рамо с поети, художници и филантропи. Виждаха се и петима чуждестранни посланици и десетки търговски представители, включително групичка от САЩ.

За да даде официално начало на празненството, Тан Ранг се появи на една платформа в далечния край на залата, облечен в традиционни корейски одежди гонгбок - виолетова копринена роба с висока яка, привързана със сив колан. В древните корейски династии тази дреха се носела от благородници и крале и била символ на власт и сила. На Кърт му се изясни за какъв се мисли Тан Ранг.

Макар още неколцина да носеха подобни дрехи, повечето мъже бяха облечени в костюми и фракове, а жените в лъскави вечерни рокли. Приемът приличаше на вавилонско стълпотворение.

- Кога се срещаш с Акоста? - попита Кърт.

- Прати ми съобщение, че ще ме открие, когато му потрябвам. Дотогава да съм се наслаждавал на партито.

Кърт забеляза, че Джо говори английски с тежък акцент - беше в образ, още откакто излязоха от хотела. Часовете по актьорско майсторство явно му се отплащаха.

- Може би бихте искали да почакате в градината, сър? - предложи Кърт с тон на асистент.

- Да - отвърна Джо. - Мисля, че бих. Да се насладим на прохладната вечер.

Двамата се упътиха към пищната градина, която заемаше половината от единайсетия етаж. Градината бе осветена от хиляди малки светлинки, достатъчни да приглушат дори блясъка на града. Другата част от зданието се издигаше на още четиридесет и един етажа над тях.





В градината Джо бързо стана обект на внимание на три жени. Той им се усмихна широко, а зъбите му, бели като сакото, блеснаха на смуглото му лице. Те отвърнаха на усмивката му, а двете по-смели закрачиха към него.

- Сигурно е от костюма - прошепна Кърт.

- Много добре ми стои - отвърна Джо.

- Приличаш на господин Рорк от „Вълшебния остров“ - подразни го Кърт. - Сигурно се надяват да ги хвърлиш до острова.

- Ако съм Рорк, значи ти си Тату - прошепна Джо. - Кажи ми, ако мернеш самолета.

Щом жените се приближиха, Джо ги заговори, като се държеше като велможа на аудиенция - попита за имената им и ги помоли да му разкажат за себе си. Ако още не им бяха омекнали краката от чара на Джо, новината, че е международен експерт по изкуство с огромна хасиенда на испанския бряг, направо ги разтопи.

Когато една от тях довърши мартинито си, Джо я попита дали не иска още едно.

- С удоволствие - отвърна тя.

- Аз също - добави втората

Без да поглежда към Кърт, Джо му заповяда да отиде на бара.

- Две мартинита и един джин „Рики“ - нареди той. Джинът беше любимата напитка на Солано.

Джо очевидно се наслаждаваше на ситуацията, а Кърт дори не можеше да го изгледа укоризнено. Трябваше по-късно да измисли как да му го върне.

- Да, господин Солано, разбира се. Желаете ли друго?

- Не - отвърна Джо с лека въздишка. - Имам си всичко необходимо тук.

Кърт подаде куфарчето на Джо и се насочи към центъра на градината, където кръгъл бар, осветен отвътре, блещукаше в неоновосиньо.

Един от многобройните бармани веднага се изправи пред Кърт. Докато мъжът изпълняваше поръчката, Кърт се огледа, търсейки Акоста. Досега не го бе видял, но като се има предвид огромният брой гости, не беше изненадващо.

Сините мартинита, приготвени с водка, кюрасао и няколко капки битер, почти веднага се появиха на бара в елегантни чаши. Джинът на Джо беше друга работа: барманът трябваше да намери пресен лайм.

Докато мъжът се суетеше, погледът на Кърт се спря върху една двойка точно срещу него. Не позна мъжа, но жената позна веднага. Явно тайнствената дама от яхтата на Акоста имаше покана за приема на Тан Ранг.

Този път косата ѝ бе с цвят на мед и съвършено права. Сияеше като нова монета под лампите и бе сресана асиметрично, така че да очертава лицето ѝ изкусително, ала и да скрива чертите ѝ.

Въпреки това Кърт не се съмняваше кого вижда. Бе гледал снимката ѝ с русата перука часове наред, след като я изпрати на Ирам. Бе запечатал лицето ѝ в ума си - ъгъла на скулите, тесния нос, извитите вежди, малкия белег в края на една от тях. Всичко това се виждаше ясно.

Забеляза, че долната ѝ устна е леко подута, като ужилена. Като се има предвид, че едва преди четири дни бе охлузена и кървеше, това не го изненада. Не го изненада и фактът, че е тук. И двамата търсеха едно и също.

“Вълшебния остров” от 70-те години на XX в. - Бел. пр.



- Питиетата ви, сър!

Барманът се беше върнал.

- Благодаря - рече Кърт. Барът беше безплатен, но Кърт уважаваше бакшишите. Подаде на мъжа банкнота от петдесет хиляди вона, еквивалент на около четиридесет долара.

Барманът се усмихна искрено.

- Благодаря ви, сър!

- Няма защо - отвърна Кърт и вдигна подноса с напитките. - Работягите трябва да се подкрепяме.

С походка на сервитьор Кърт отнесе подноса при Джо, където двете жени почти бяха увиснали на врата на приятеля му. Щом Кърт поднесе питиетата, Джо му върна куфарчето.

И преди Кърт да успее да разясни поредното усложнение на ситуацията на Джо, Акоста се появи. Още щом го видяха, момичетата се отдалечиха като уплашени гълъбици.

Джо и Акоста се поздравиха леко непохватно.

- Испанският ми не е много добър - успя да смотолеви Акоста.

- Нито моят френски - отвърна Джо. - Може би английски ще е по-добре.

- Не по-добре - измърмори Акоста. - Но по-прост.

Засмя се на собствената си шега и двамата продължиха на английски.

- Готов ли сте? - попита Акоста.

- Когато и вие - отвърна Джо.

Акоста и охранителите му поведоха Джо и Кърт към друг асансьор, пазен от хора на Тан Ранг. Когато стигнаха до вратата му, един от тях посочи Кърт и поклати отрицателно глава.

- Това е асистентът ми - обясни Джо.

- Трябва ли ви? - попита Акоста.

- Разбира се, че не. Само ми носи инструментите.

Джо щракна с пръсти и направи жест към Кърт, да му даде куфарчето. Кърт се подчини.

- Позабавлявай се - обърна се към него Джо. - Ще ти дам знак, когато се върна.

Асансьорът се отвори, Акоста и Джо влязоха и подеха разговор за една от колекциите на Дега. Кърт се надяваше ускореният курс по история на изкуството да свърши работа на Джо.

Остин изчака вратата на асансьора да се затвори и реши да се върне на бара. Трябваше да остане незабележим, за да не го разпознаят гардовете на Акоста, нито пък тайнствената жена от яхтата. Реши, че най-добрият ход е да я наглежда отдалеч.

Проследяването беше лесно - медната ѝ коса изпъкваше сред тълпата. По-трудно беше да избягва погледа ѝ, който не спираше да шари наоколо. Кърт се надяваше техниката му за наблюдение да е по-добра от тази на Джо.

ГЛАВА 34

По пътя към най-горния етаж Джо продължаваше с лекота разговора с Акоста, като не спираше да споделя факти и анекдоти от „кариерата“ си. Докато стигнат, сякаш бе успял да впечатли Акоста.

Асансьорът се отвори към голямо фоайе. Срещна ги еднорък бял мъж.

- Ковач - представи го Акоста. - А това е Артуро Солано.

Джо кимна, а Ковач му хвърли бърз поглед.

- Тан Ранг чака.

- Чудесно!

Тримата прекосиха фоайето до личния кабинет на Тан Ранг.

Той ги чакаше, облечен във виолетовата си роба, и се взираше в светлините на Сеул през огромните прозорци.

- Пристигнахме - каза Акоста. - Време е за размяната.

- Стига специалистите ти да преминат последния изпит - обърна се Танг Ранг.

Джо се огледа. Кабинетът беше обширен, а зад стена от матирано стъкло се виждаше празна заседателна зала. Където и да бяха хакерите за последния си изпит, не бяха на петдесет и втория етаж.

- Ще преминат всеки изпит, на който ги подложите - заяви Акоста. - Уверявам ви!

- Тогава ще получите отплатата си.

Той посочи към далечната стена. Там двама от гардовете му пазеха малък статив.

Картината на него, в позлатена рамка и окъпана в мека светлина, не бе по-голяма от стандартен лист хартия.

- Първо ще направим своята проверка - каза Акоста.

- Както желаете.

Акоста поведе Джо към статива.

- Убеден съм, че няма да ви отнеме много време.

Джо понечи да разположи инструментите си, но охранителите не помръднаха.

- Трябва ми място за работа - погледна ги Джо.

Мъжете отстъпиха на метър-два.

Джо остави куфарчето си на земята и огледа картината на слабата светлина. За щастие я разпозна. Беше „В Тортони“ на Мане.

Джо бързо си припомни какво знае за нея. Маслена картина, Мане я е рисувал няколко години и я завършил около 1880 година. Представляваше портрет на мъж с цилиндър, на маса в кафене „Тортони", което самият художник посещавал често.

Но има и друго...

- Изненадан ли сте да я видите отново? - попита Акоста, почти през смях.

Разбира се! Джо почти беше забравил, че през 1990 година картината е била открадната от музея „Гарднър” в Бостън, заедно с още десетина други платна, на обща стойност около половин милиард долара. Солано бе работил там по време на кражбата.

Джо запази спокойно.

- Ако е истинска - отвърна той. - През последните десет години съм виждал поне пет фалшификата, някои доста добри. Ще се вълнувам, когато се уверя, че е истинска.

- Уверявам ви - рече Тан Ранг зад гърбовете им, - съвсем истинска е.

Джо сви рамене, отвори куфарчето и извади малко приспособление, подобно на камера.

- Какво ще правите с това? - попита Тан Ранг.

- Това е инфрачервен скенер. Настроен на подходяща честота, ще ми позволи да видя какво има под горния живописен слой и дали под него има други образи.

Тан Ранг като че ли трепна и Джо се запита какво ще се случи, ако отдолу се появи картинка на Мики Маус или Бъгс Бъни. Навярно щеше да избухне престрелка между Тан Ранг, Акоста и бандитите им. Не му се щеше да попадне насред този кръстосан огън.

Включи скенера и разгледа картината. За щастие нямаше анимационни герои, но личаха няколко допълнителни линии. Приличаха на скица на малка сграда. Джо записа нещо в един бележник и изключи скенера.

- Е?

- Не съм готов - отвърна Джо. - Изгасете осветлението, моля.

Затъмниха стаята и Джо включи ултравиолетово фенерче, та да разгледа нюансите на бялото в картината.

- Не се забелязват промени. Няма знак от по-нови пигменти. Нивото на флуоресценция е точно каквото трябва. Пигментите биха могли да са от 19-и век.

Лампите светнаха, а Джо забеляза, че физиономията на Тан Ранг вече бе доволна.

- Ами следите под картината?

- Малцина знаят това - рече Джо, измисляйки си история, която се надяваше, че няма да имат време да проверят, - но Мане е нарисувал тази картина върху друга. Следите под нея са очертанията на склад за карети в Тулуза.

- Значи е автентична?

- Или е съвършено копие.

- Какво искате да кажете? - тросна се Тан Ранг.

- Нищо - рече Джо. - Но ми кажете, вие ли сте откраднал картината?

- Разбира се, че не.

- Тогава сте я купил от крадците. Тези хора са престъпници. Едва ли сте приели на доверие, че ще ви дадат оригинала.

Кореецът се наежи.

- Не бих бил толкова глупав, та да купя фалшива картина.

- Трябва да има начин да разберем със сигурност - каза Акоста.

- Увеличете светлините докрай - каза Джо. - Едно не може да се изфабрикува. Когато картината остарява, маслените бои изсъхват и се напукват. В зависимост от това кога е рисувана картината и каква боя е използвана, се оформят различни по вид пукнатини. Нещо като специфичен отпечатък.

Джо огледа отблизо повърхността на картината. Бяха му казали, че пукнатините по френските картини обикновено са по-заоблени, а тези по италианските оформят правоъгълничета, подобно на „Мона Лиза“.

За голямо разочарование на Джо, нито едно от двете не личеше в картината на Мане. Имаше вертикални пукнатини, както и няколко хоризонтални, но нищо от това не приличаше на шарките, за които му бяха казали. Извади лупа, за да погледне отново и да спечели малко време. Колкото повече гледаше обаче, толкова повече се убеждаваше, че това е фалшификат.

ГЛАВА 35

Докато Джо се правеше на експерт, Кърт следеше тайнствената жена от яхтата. Забеляза, че тя се движи от бара към градината и обратно. Всеки път обхождаше различна част от градината и после докладваше на мъжа, който не помръдваше от бара.

- Търси нещо - промърмори на себе си Кърт.

Приближи внимателно до двойката и успя да дочуе част от разговора им. Мъжът я наричаше „Калиста”. Кърт вече имаше име, макар и вероятно да беше фалшиво.

Тя поклати глава след последния му въпроса и рече:

- Акоста и Тан Ранг никакви не се виждат. Сигурно правят размяната. Време е да застанем на позиция.

Мъжът кимна.

- Добре - каза той. - Да побързаме.

Kърт се обърна с гръб към тях и мина между двама корейски бишссмсни, които оживено спореха за нещо. Закима, сякаш бе съгласен с нещо от казаното, а те го изгледаха объркани и продължиха разговора си.

Калисти и мъжът подминаха Кърт и тръгнаха в различни посоки. Кърт последва жената през закритата част на залата и после по-малък коридор. Тя влезе през единствената врата в коридора и я затвори зад себе си. Беше дамската тоалетна.

Остин се огледа къде да застане, за да наблюдава вратата. Коридорът свършваше малко след вратата на тоалетната. Вместо да се приближи към нея, той се отдръпна и застана така, че да може да наблюдава коридора в матираното стенно огледало.

Скоро вратата се отвори.

Кърт не откъсна поглед от отражението на жената, докато тя се връщаше в градината. Подмина го, без да го погледне. Само че Кърт забеляза нещо различно у нея. Походката ѝ беше друга, пo-елегантна и не толкова eнергична. А и роклята ѝ сякаш ѝ бе отесняла леко.

Кърт не виждаше лицето, но нямаше и нужда - жената беше друга. На петдесет и втория стаж Джо се взираше в картината и се чудеше какво да прави. Ако я обяви за фалшификат, щеше да настане ад. Ако пък каже, че е истинска, а това е тест, организиран от Акоста или от Тан Ранг, прикритието му заминаваше по дяволите.

- Е? - попита Тан Ранг. - Какво е мнението ви?

Джо поглади фалшивата си козя брадичка.

- Ще кажа... Ще кажа... Обърна се към Акоста и рече: ще кажа, че ми иде да се просълзя, че се срещам отново с този стар приятел. Никога не съм предполагал, че ще го видя отново.

Тан Ранг се отпусна. Акоста въздъхна.

Джо също.

- Да - рече той. - Мога да ви увери, че това е творба на майстора. Погледнете мазките и дълбочината на цветовете. И двамата сте късметлии.

- Добре тогава - каза Акоста и махна към едноръкия. - Плати му.

Онзи извади куфарче, което приличаше досущ на това на Солано.

- Втората част от заплащането ви. Сто хилиди евро.

Джо отвори куфарчето, прегледа парите и го затвори.

Докато правеше това обаче едноръкия отнесе собственото му куфарче, заедно с проследяващото устройство и него.

- Химикалката ми. В куфарчето е.

Акоста се засмя и тупна Джо по гърба.

- Можете да си купите цял завод за химикалки с това, което ви платих.

Джо се засмя в опит да скрие разочарованието си. Едноръкият се отправи към заседателната зала, а Джо реши да не предприема нищо, за да не привлича вниманието към себе си.

- Е, радвайте се на остатъка от вечерта - каза Акоста. - Може би жените, с които си говорихте, още са там, където ги оставихте.

- Да се надяваме - отвърна Джо.

Тан Ранг посочи към асансьора и Джо се упъти натам. Звънчето дрънна и вратата се отвори. В този момент Джо чу част от разговора на Тан Ранг и Акоста.

- Хората ти са преминали теста. Работата ни приключи. Подготви ги за преместване.

Джо не можеше да се задържи повече. Влезе в асансьора и изчака вратите да се затворят. Щом асансьорът започна да се спуска, Джо активира микропредавателя от ЦРУ, малко водоустойчиво приспособление, прикрепено към един от кътниците му. Говореше едва-едва, без да движи устни.

- Слушаш ли, друже?

След миг Кърг отвърна:

- Тук съм!

Малкият говорител резонираше в челюстта му и гласът на Кърт се чуваше буквално в главата му.

- Слизам - прошепна Джо.

- Мисията изпълнена ли е?

- Не точно. По-добре да напускаме сцената.

- Защо бързаме?

- Ами, първо, картината е фалшива и съм сигурен, че Тан Ранг го знае. Ако Акоста също разбере или, ако Тан Ранг заподозре, че аз съм разбрал, но съм си премълчал... Е, да кажем, че не бих искал да съм на мястото на Солано в момента.

- Само че си.

- Именно! Освен това взеха куфарчето с предавателя и ми дадоха същото, но пълно с пари. Без предавателя обаче не можем да довършим мисията.

- Не е точно така - каза Кърт. - Имаме вече план Б.

- План Б ли?

- Единственият човек на света, който иска да намери Сиена, колкото и ние. И ако съм прав, тъкмо започна да действа по въпроса.

- Тайнствената жена.

- Днес беше червенокоса, наричаха я Калиста.

Асансьорът най-после стигна до единайсетия етаж.

Джо бързо излезе.

- Да побързаме тогава. Къде си?

- Готвя се да се вмъкна в дамската тоалетна.

- Знаех, че си отчаян, но малко прекаляваш, не мислиш ли?

- Тя влезе преди малко - прошепна Кърт. - Почти веднага след това излезе друга жена с нейните дрехи. Предполагам, за да заблудят камерите на Тан Ранг. Самата тя още не се е появила.

- Мислиш, че се е измъкнала през някой прозорец?

- Или е зад врата. Ще вляза да разбера.

- Смислен план. Идвам!

Докато Джо стигне до тоалетната, Кърт вече бе сложил количка за чистене пред вратата, за да покаже, че е затворена, и беше влязъл. Джо го откри да опипва и да почуква по стените за тайни панела. Нямаше нито прозорци, нито задни врати.

- Ами вентилационната шахта? - попита Джо, като огледа филигранната решетка над главата са.

- Хората няма как да се покатерят във вентилационна шахта - отговори Кърт от една от кабинките. - Най-вече защото по шахтите нагоре може да се издигне само въздух, и хората са по-тежки от въздух.

- Да, особено след онези ордьоври.

- Погледни това - рече Кърт и посоча към пода на кубинката.

По полираните гранитни плочи се виждаше фин слой бял прашец.

- Прилича на мазилка - взря се Джо.

- И аз това си помислих - отвърна Кърт и откри процепът, замазан набързо с бързосъхнещ гипс.

С малко усилие Кърт успя да провре пръста си в процепа и да издърпа панела. Беше квадрат метър на метър - достатъчно голям, за да мине човек през отвора.

- Или имат огромни мишки, или е минала оттук.

- А докъде води? - попита Джо.

Кърт надникна вътре.

- Гледах тези коридори на чертежите на сградата. Място за поддръжка между стените.

Много тръби и електрически мрежи. Отдясно е тъмно, но вляво виждам светлина, може би на трийсет метра оттук. Прилича на процеп под врата.

- Можем ли да минем? - попита Джо.

- Има само един начин да разберем - отвърна Кърт и влезе.

Джо заключи вратичката на кабинката и последва Кьрт. Постара се да върне панела на мястото му и, като се обърна, халоса главата си в една тръба. Ударът отекна в мрака.

- По-тихо! - прошепна Кърт.

- Нищо не виждам!

- Почакай!

Синкава светлина от телефона на Кърт изпълни пространството край тях. Стигаше, за да виждат малко пред себе си и Кърт продължи нататък, следван от Джо.

Стигнаха до четвъртита метална врата с малка дръжка и Кърт се приведе и я открехна. - Какво виждаш? - попита Джо.

- Коридор и противопожарен изход.

Кърт провря широките си рамене през тясната вратичка и излезе.

Когато и Джо се измъкна, Кърт го огледа критично.

- На нищо не приличаш!

Джо се погледна. Безупречното му бяло сако беше покрито с черни петна от масло и сивкав прахоляк. Свали го, както и вратовръзката, и ги хвърли в тъмния коридор, преди да затвори вратата.

- И бездруго ми беше писнал вече тоя клоунски костюм. А сега накъде?

- Добър въпрос - отвърна Кърт. - Тук не би имала какво да прави. Ако иска да пресече пътя на хакерите, трябва да ги и изпревари при превозното средство, което са решили да използват.

- На покрива има площадка за хеликоптери - каза Джо.

- А в мазето - гараж - добави Кърт.

- Ако е щяла да вземе асансьора нагоре, не би дошла оттук.

- Значи е по стълбите надолу.

Без да се бави, Кърт прекоси коридора към аварийната стълба и открехна вратата. Подобно на повечето аварийни стълби, и тази беше метална и се спускаше на зиг-заг. Оше щом отвори вратата, Кърт чу бързи стъпки надолу по стълбището.

Застана до перилата и видя някъде долу женска длан, която се плъзгаше по металния парапет. Явно собственичката ѝ бе устремена към мазето. Ала не беше сама - дланите бяха две.

Кърт отстъпи назад и вдигна два пръста. Джо кимна. Кърт посочи краката си.

- Махаме обувките! - прошепна той.

Джо се събу.

- Ако караме така, докато ги настигнем, ще съм гол.

- Това ще я уплаши хубаво - отвърна Кърт. - Да не говорим за всички останали.

Оставиха обувките и заслизаха по чорапи, пристъпвайки леко, но бързо. Придържаха се по-далеч от страничните перила, за да не ги забележат мъжа или жената. Подминаваха шестия стаж, когато жената и приятелят ѝ стигнаха до подземието. Отвори се врата и се чуха изстрели през заглушител - три изстрела и две глухи тупвания.

- Убиха някого - прошепна Джо.

Кърт спря и погледна надолу. Мъжът и жената влачеха телата на двама охранители. Калиста и мъжът взеха няколко неща от телата, покриха ги набързо с мушама и излязоха.

- Какво са намислили? - зачуди се Джо.

Кърт нямаше представа. Когато вратата се затръшна, той отново пое надолу, колкото може по-бързо. Стигна до подземието и се притисна към вратата, поглеждайки през кръглото замрежено прозорче. Жената се виждаше ясно. Косата ѝ бе къса и черна и беше облечена в униформата на един от охранителите на Тан Ранг.

- Влиза в кабината на някакъв товарен камион.

- Ами приятелят ѝ?

Кърт се огледа. Мъжът не се виждаше, но някъде се затръшна врата на камион, а стъклото пред Кърт завибрира. Значи онзи се бе качил другаде. Засега не правеха нищо.

- Огледай тези на земята, ако обичаш - помоли Кърт и хвърли поглед към Джо, Докато Кърт наблюдаваше неподвижните камиони, Джо се върна при стълбището и огледа мъртвите,

- Кобурите и коланите с пълнители са празни. Халките на радиостанциите също.

Предполагам, че това са били пазачите на камионите, не шофьорите.

- Да, има логика - съгласи се Кърт. - Някой трябва да пази превозното средство при подобни операции. Двамата ни приятели явно са заели мястото на тези. Всеки е в различен камион.

- Пазят товара и чакат да пристигнат шофьорите - предположи Джо.

- И аз така мисля.

- И сега какво?

- Време е да се качим без билет - каза Кърт. Ще натоварят хакерите и да се надяваме, че ще ни отведат право при Сиена.

- Ами ако я държат в двореца на Ким Чен Ун? - попити Джо.

- Тогава ще се разходим из Северна Корея - каза Кърт.

- Не ми харесан там - намръщи се Джо. - Нe предлагат мексиканска храна. Всъщност нямат много храна като цяло.

И на Кърт ме му се нравеше да се озоват в тази затворена държава, но не мислеше, че ще ходят дотам.

- От това, което знам от полковник Ли, границата е затворена. Дори да не беше, няма как този двамата да прекосят Демилитаризираната зона с огромни камиони, маркирани с логото на „Дасшан“.

- Да, имаш право - каза Джо. - Но все пак ми се ще да извикаме кавалерията.

- Ако ги спрем сега, никога няма да намерим Сиена - погледна го Кърт. - Не съм дошъл дотук, за да си сваля ръката преди последното раздаване. Но ако искаш да останеш, ще те разбера.

Джо поклати глава и с изсумтяване отлепи козята брадичка и така приключи преобразяването от Солано в Дзавала.

- И да се върна на „забавата“ горе? Не мисля. Ако не отиваме в така наречената Корейска народнодемократична република, къде отиваме тогава?

- Полковник Ли каза, че кибератаките не могат да се проследят до локации в Северна Корея, макар да са сигурни, че тя стои зад тях. Каза, че този Отдел 121 има хора из целия свят: в Китай, Япония, дори тук, в Сеул. Ако това наистина е така, може изобщо да не излезем от града.

Джо се ухили.

- Радвам се, че мислиш така - каза той. - Сигурен съм, че както винаги грешиш, но по-добре да останем оптимисти, докато не угасне и последната надежда.

Кърт върна поглед към мъртъвците - до телата им вече се оформяха локвички кръв.

- Тази мушама няма да ги скрие задълго - каза той, - което значи, че приятелчетата ни знаят, че не могат да се преструват кой знае колко време. Каквото и да мислят да правят, ще е скоро.

- Добре, да вървим - каза Джо. - Но ако се окажем в складовете в Инчхън или рекат да ни товарят на някой боинг-747, определено звъня на кавалерията, да знаеш.

- Дадено!

Джо покри отново телата, a Кърт отвори леко вратата и влезе в гаража Прокроднаха се между камионите като улични котки, като гледаха да стоят по-далеч от обсега на огледалата.

Щом стигнаха до първата каросерия, Кърт отвори вратата и махна на Джо да влиза, след което и сам се вмъкна.

Джо освети вътрешността с телефона си и разгледа товара.

- Компютри и високотехнологични сървъри, доколкото виждам. В информационния център на Ирам съм виждал подобни работи.

- Значи сме там, където трябва - зарадва се Кърт. - Това сигурно е предназначено за киберотряда на севернокорейците.

Свиха се зад купчина оборудване, седнаха и се облегнаха на стената на каросерията. Дори някой да отвореше вратата, нямаше да може да ги забележи.

Не след дълго отвън се чуха гласове - говореха на корейски, но прозвучаха и заповеди на развален английски. Каросерията потрепери, двигателят ревна и камионът се раздвижи. Бавно се затътриха през гаража, изкачиха някаква рампа и постепенно скоростта се увеличи.

След няколко завоя - май се движеха по градските улици, камионът увеличи още скоростта. Кърт извади телефона и видя, че сигналът е добър, така че включи навигацията.

Скоро на картата се появи малка движеща се синя точка.

- Накъде вървим? - попита Джо.

- Не искаш да знаеш - отвърна Кърт.

За жалост пътуваха по магистралата, право на север към Демилитаризираната зона.





ГЛАВА 36

Себастиан Бревар седеше на верандата в огромното си имение, точно над басейна с олимпийски размери, в който плуваше почти всяка сутрин. В този момент един прислужник му донесе закуската - палачинки и пресни плодове.

Себастиан тъкмо го отпрати, когато се появи Лорен.

- Предполагам, че имаш добри новини - посрещна го Себастиан.

- Калиста съобщи, че плана за проникване е влязъл в действие - съобщи Лорен. - Еган е с нея.

Всичко се нарежда, както го планирахме, помисли си Себастиан.

- Провери дали спасителната група е готова да я изведе оттам, щом ни даде сигнал.

- Вече го направих.

- Ами другите?

- Подготвяме се да премахнем Акоста.

- Прекрасно! - усмихна се Себастиан. - Съжалявам само, че няма да видя тлъстото му лице, когато го хвърлите в морето.

- Да, щеше да е хубаво лично да се справим с него - съгласи се Лорен.

- Не бива да има никакви доказателства за смъртта му - напомни Бревар. - За нас ще е от полза, ако останалият свят си мисли, че той е още жив.

- Вече се разпоредих за това - кимна Лорен.

Себастиан отпи от сока от прясна папая и погледна към басейна, който проблясваше до големия лабиринт от жив плет. Дядо му беше построил къщата и стената, която я пазеше, а баща му беше посадил цветята и беше създал лабиринта. Себастиан често си спомняше думите му, че лабиринтът е напомняне, че хората, които не знаят пътя, със сигурност ще се загубят.

Себастиан обаче знаеше пътя, по който трябва да върви. Колкото и много да беше направил прадядо му, Себастиан възнамеряваше да направи още повече - смяташе да извърши обира на живота си и да изчезне. Не беше голям привърженик на идеята да напусне семейния дом, но това беше единственият начин да си осигури бъдеше.

За да запази съкровището, което смяташе да вземе, светът трябваше да си мисли, че нищо не е откраднато. Ако все пак някога откриеха кражбата, Себастиан беше подготвил друг трик - щеше да убеди света, че са го убили и че заплахата с отминала. И за да е перфектно всичко, ако въпреки всичко светът се нуждаеше от изкупителна жертва, Бревар щеше да обвини друг.

Тази роля беше определил за нестабилната си малка сестра и бившия ѝ любовник Акоста. Те щяха да я изиграят перфектно. За момент Себастиан помисли за съдбата на Калиста, чудейки се дали не трябва да се чувства виновен, но после отхвърли идеята като абсурдна.

Точно като семейното имение и Калиста скоро щеше да е безполезна. Себастиан отпрати Лорен и отвори лаптопа си. Калиста го беше настроила така, че само с натискането на няколко клавиша да може да следи работата на екипа на НАМПД, който разследваше корабокрушението на „Етернет". Според последния доклад екипът още не беше напуснал района на корабокрушението, но вече имаха помощ и от Южноафриканското правителство - влекач, който щеше да участва в спасяването на някакъв изоставен кораб, на който се бяха натъкнали американците.

От любопитство Себастиан натисна няколко бутона и изтегли oт базата данни на НАМПД няколко снимки на кораба. За негова изненада корабът беше покрит с растения и светлокафява почва. Скоро видя и името му. То обаче не беше изненада за него. Името на открития кораб беше „Уарата“.

Бревар остави парченцето портокал, от което беше отхапал, и избърса устата си, докато преглеждаше файла на НАМПД за повече информация. Размерите на кораба съвпадаха. На някои от снимките се виждаха стара екипировка и принадлежности. Имаше снимки на подноси със знака на компанията „Блу енкър“, както и на корабната камбана с името на кораба и датата на отплаване. Нямаше никакво място за съмнение.

- По дяволите! - възкликна Себастиан и хвърли кърпата.

Той усети как гърлото му се свива, все едно невидими ръце се протягат от гроба и го сграбчват, за да плати за злодейството, извършено от семейството му преди сто години.

Докато преглеждаше информацията във файла си спомни историята, която баща му разказваше. Четири поколения подред бащите я бяха предавали на първородните си синове. Това беше история-урок - урок за болка и опасности, за бягство от смъртта и за причиняване на смърт, за да оцелее името Бревар.

Себастиян естествено знаеше за бягството от Южна Африка преди сто години. Много пъти бе слушал как жестокостта е спасила семейството му, как екипажът на отвлечения кораб дръзко се опитал да си го върне и как били спрени, защото прадядо му бил готов да убива взетите заложници.

След бунта на борда пътниците и по-голямата част от екипажа били натоварени в спасителни лодки и оставени в океана. Задържали само две лодки и двайсетима души екипаж, за да се грижат за кораба - далеч по-удобна за управление бройка.

По прищявка на съдбата, на следващия ден се надигнала ужасна буря, толкова силна, че самият „Уарата“ замалко да потъне - както вестниците решили, че се е случило. Изглеждало невъзможно някоя от лодките да е оцеляла и както се оказало, нито една не стигнала до брега. “Уарата“ бил изтласкан на север, където благодарение на бурните вълни стигнал по-далеч в устието на една тясна река, отколкото някой можел да очаква. Там спрял на сушата при един от завоите на реката, невидим от брега, насред незаселена част от страната. Там били убити и последните членове на екипажа.

През годините корабът затъвал в наносите все по-дълбоко и по-дълбоко и скоро бил напълно затрупан и скрит. Бащата на Себастиан му бе показал хълма, под който се намираше корабът, а години по-късно бе зърнал и самия кораб, след като една жена, негова пленничка, без да иска бе открила съда и с двете си деца бе опитала да избяга с една от прогнилите спасителни лодки.

За изненада на всички лодката не беше потънала, но жената и децата бяха умрели, изложени на жестокостите на морето.

По онова време на Себастиан това му се струваше поетична справедливост. В някакъв смисъл, това бяха последните жертви на обречения кораб. Но суеверната част от съзнанието му се питаше дали „Уарата“ не е започнал да си отмъщава за многото смърт, причинена от семейство Бревар.

- Как е възможно това? - прошепна Себастиан на себе си.

Можеше да си го обясни само по един начин - проливните дъждове през последния месец бяха изровили кораба и го бяха повлекли в реката, а оттам течението го е понесло към морето и на юг, право на пътя на екипа от НАМПД. Как обаче не е потънал? Как не се е разпаднал и не го е погълнало морското забвение, както всички смятаха, че се е случило?

По каквато и да било причина, явно вселената си играеше с него и му бе дала ужасна карта, точно преди Себастиан да изиграе коза в ръката си. Не знаеше какви доказателства за деянията на прадядо му биха могли да се намерят на „Уарата“, но уликите там като нищо можеха да разкрият измамата на семейството и дори да доведат света пред прага му, преди да е готов да го посрещне.

Себастиян повика Лорен и зачака. Трябваше да говори внимателно. Никой друг, освен него не знаеше тайната на изгубения кораб. Дори роднините му не бяха посветени.

- Какво ти трябва, братко? - попита Лорен, като се показа на верандата.

- Събери пилотите си и приготви хеликоптерите - каза той. - Време е отново да притесним приятелите си от НАМПД, че нещо започват да се отпускат твърде много.

- Искаш да ги нападнем по въздух ли? - учуди се Лорен. - Мислех, че двамата с Калиста сте саботирали компютрите им.

- Точно така. Но вместо да ближат рани в някое пристанище, са останали на поста си и дори са намерили един изоставен кораб. По-изобретателни и настойчиви са, отколкото мога да им позволя да бъдат. Трябва да ги пораздрусаме малко. Струва ми се, че спасяваното на изоставения кораб ги прави уязвими.

- Имаме няколко торпеда в оръжейната - каза Лорен. - Акоста мислеше да ги продаде на сомалийците, преди да ни предаде.

- Отлично! Въоръжете хеликоптерите с торпедата и потопете изоставения кораб. А междувременно изтормозете и корабите в малката флотилия на НАМПД.

- Искаш да нападнем развалината? - удиви се Лорен.

Себастиан се втренчи в брат си. Разбираше защо заповедта му звучи странно.

- Не ме подпитвай - изръмжа той, - просто изпълнявай! И ми вярвай, имам причини да искам това.

Лорен вдигна ръце.

- Съжалявам, просто исках да съм сигурен, че съм разбрал правилно.

- Кога можете да потеглите? - попита Себастиан.

- След няколко часа.

- Отлично!

Щом Лорен си тръгна, Бревар опита да продължи ск закуската, но вече нямаше апетит. Не биваше да го разкрият, преди да е направил хода си.





ГЛАВА 37

Кърт и Джо се возеха в каросерията на огромния камион, който се носеше по магистрала № 3. Чрез чудесата на модерните технологии Кърт все още можеше да следи маршрута им.

- Още ли караме към Демилитаризираната зона? - попита Джо.

- Право натам като гълъб вестоносец.

На седемдесет километра от Сеул и на не повече от два от началото на зоната, камионът намали скоростта. Започнаха да завиват. Явно се бяха отклонили от магистралата. В същото време сигналът на телефона на Кърт се изгуби. Където и да бяха, вече не се намираха в обхвата на клетъчните кули.

Кърт прибра телефона и хвърли поглед към Джо.

- Можеш да забравиш за кавалерията, изгубихме сигнала.

- Страхотно! - измърмори Джо.

Кърт пропълзя към отсрещната стена на каросерията, където през дупчица в метала се виждаше светлина. Той се намести и погледна.

- Някакви знаци в смисъл на „Добре дошли в Северна Корея“? - попита Джо.

- Още не - каза Кърт. - Само ярки светлини и някаква гадна миризма.

Джо също я подушваше.

- Като...

- Боклуци! - отвърна Кърт. - Влизаме в огромно бунище. Виждам прожектори, боклукчийски камиони и булдозери, които мачкат отпадъците. Сякаш половината боклуци на Сеул идват тук.

- Една от компаниите на Тан Ранг - рече Джо, като си спомни информацията за магната.

Кърт кимна.

- Знаеш какво казват. В калта има злато.

- Злато ли?

- Пари, много пари.

- А, ясно. Да се надяваме в калта да има и компютърни експерти.

- По-добре тук, отколкото оттатък границата - добави Кьрт.

Камионът продължи да боботи, ала постепенно започна да забавя скоростта и накрая спря със съскане. Ярките прожектори на бунището внезапно угаснаха.

- Влязохме в някакво депо. Може би е товарен хангар.

Кърт се изправи и застана в готовност за действие, щом камионът спря. Прикри се зад една купчина компютърни чаркове, така че да не се вижда от вратата. Джо стори същото. Зачакаха в тъмното, като слушаха разговорите на корейците отвън, докато накрая някакво тежко механично проскърцване не ги изненада. Почти незабавно камионът се раздвижи. Не напред или назад, а надолу.

- Защо имам чувството, че ми потъват гемиите? - прошепна Джо.

-Точно това се случва - отвърна Кърт.

Спускането отначало сякаш бе бързо, а после по-бавно, но Кърт знаеше, че това е илюзия, подобно на усещането в самолет, че не се движиш, докато всъщност се носиш с хиляда километра в час. Все още се спускаха, но с постоянна скорост. Просто телата им бяха привикнали към равномерното движение.

Кърт погледна към часовника си. Когато забавиха и спряха, той каза:

- Деветдесет секунди. Колко бързо мислиш, че се движихме?

- Не особено - рече Джо, - може би половин-един метър в секунда.

Кърт пресметна набързо.

- Значи сме на около седемдесет метра под повърхността.

След гладкото возене, нещо ги раздруса - някакъв кран сграбчи контейнера и го вдигна от камиона.

Кърт гледаше през дупчицата и описваше случващото на Джо.

- Кранът ни мести към някаква платформа.

Завъртяха се бавно.

- Сега виждам другия камион - каза Кърт. - И Калиста. Върви към контролния пункт.

Той почука на вратата и зачака да отворят.

- Не отваряйте... - прошепна Кърт.

Никой обаче не чу мисловното му предупреждение. Отвори един охранител, на когото Калиста връчи някакъв документ и докато той го разглеждаше, тя извади пистолета си и спокойно го застреля. Изстрелите бяха точни, бързи и последователни, без следа от припряност.

Жената бе студена и ефикасна.

В почти същия миг приятелят на Калиста сграбчи шофьора и счупи врата му с отвратителен пукот. Покрай крана изтичаха двама мъже, за да се намесят, но бяха разстреляни веднага. Помещението утихна.

- Ами другият шофьор? - прошепна Джо.

- Вероятно е мъртъв - предположи Кърт. Калиста навярно бе свършила работата, преди да излезе от камиона.

- Това твое момиче е ледена принцеса - рече Джо.

- Не е мое момиче.

- Насам ли идват?

- Не. Влизат в контролния пункт.

Калиста, която нямаше представа, че я наблюдават, влезе и незабавно се зае с един от компютрите. Трябваха и само трийсет секунди, за да проникне в системата.

Егън, третият ѝ брат, влезе при нея.

- Товарителната платформа е сигурна - каза той. - Някой знае ли, че сме тук?

- Погрижих се да не вдигнат тревога - каза Калиста. Мина през защитните протоколи и провери за обезпокоителни знаци. - Всичко е наред, никой не ни е забелязал. Изведи хакерите от втория камион. Ще ги изпроводим.

- Колко души са от другата страна? - попита Егън.

- Милион севернокорейски войници - рече тя с усмивка.

- Знаеш какво имам предвид.

- Според списъка с работниците от компютъра са сто и двайсет. Повечето са на повърхността и в най-горната товарителна зона. До по-дълбоките нива достъп имат само четиридесет души, две смени от по двайсет. Тъй че само с толкова ще трябва да се разправяме.

- Но сме само двама - отбеляза той.

- Така е по-интересно, не мислиш ли?

Егън се втренчи безмълвно в нея.

- Спокойно - рече тя и отвори пакет с три метални кутии, по които имаше странни означения. - Това ще изравни шансовете.

- Нервнопаралитичен газ?

- Не, не е толкова опасно - обясни тя. - Това е бързо действащ паралитичен агент. Сковава централната нервна система за десетина минути. Няма да са в безсъзнание, нито ще са мъртви, но ще са доста по-лесни мишени Ще нахълтаме в главната контролна зала изненадващо и ще пуснем газа през цялата станция. Останалото е лесна работа.

- Имаме ли противогази?

Калиста извади два - приличаха по-скоро на по-големи хирургически маски и покриваха

само носа и устата.

- Няма да ни трябват задълго. Газът се неутрализира след шейсет секунди.

- Но първо трябва да минем през тунела.

В този момент на екрана се появи съобщение на корейски. Калиста го сканира с едно устройство, което преведе думите.

- Поканата ни - рече тя. - Очакват да им предадем хакерите. Изведи ги от камиона и ги натовари на количката.

- А с тях какво ще стане, когато пуснем газа?

- Ще се сковат като останалите - отвърна Калиста - и няма да ни пречат.

Приключил с въпросите, Егън излезе от контролния пункт, а Калиста провери за последно системата и прехвърли контрола върху нея на едно преносимо устройство, което бе взела специално за целта. След това излезе и отиде при количката в началото на дългия тунел, по който щяха да минат.

Количката беше открита и приличаше повече на вагонетка от мина, отколкото на пасажерска количка, с която возеха самолетни пасажери към летището.

Калиста се качи първа, а Егън доведе хакерите.

Xeno9X9, ZSumG и Montresor бяха могъщи имена в подземния хакерски свят, но на живо не бяха толкова впечатляващи - трима мършави и мърляви мъже. Бяха бледи, очите им бяха хлътнали, а ръцете и краката им - тънки като вейки. Нищо у тях не говореше за способностите им да поставят на колене цели държави. Нито един от тях не се бе противил, когато ги бяха заловили, макар че това се дължеше най-вече на факта, че Бревар беше пленил и държеше в щаба си сестрите, съпругите и децата им.

- Качвайте се! - изръмжа тя.

Тримата се подчиниха.

Егън застана пред тях, а Калиста - отзад, тъй че хакерите се озоваха между двамата. Тя набра някакъв код в дистанционния си контролен пулт, отнякъде забуча мощен генератор. Когато на дистанционното ѝ светна зелена лампичка, Калиста натисна ръчката за старт на вагонетката и тя се понесе по дългия осветен тунел.

ГЛАВА 38

- Тръгнаха - каза Кърт. - Поеха по някакъв тунел. Сега ние сме на ход.

Той отвори внимателно вратата на контейнера. Скочи навън и се огледа. В контролния пункт имаше само мъртъвци и премигваши компютри, които Калиста бе хакнала. Ако Кърт разбираше правилно случващото се, всеки, наблюдаващ помещението от другаде, не би видял нищо подозрително.

- По-добре да се въоръжим - предложи той и взе пистолета на един от мъртъвците.

Джо приклекна до друг мъртвец и стори същото. После двамата излязоха и се огледаха.

Мястото беше oгромно, имаше размерите на самолетен хангар. От едната страна се виждаше камионът, който ги бе докарал стоеше върху огромна пълна платформа. B нея контейнера изглеждаше малък и някак не на място

Тази платформа ми прилича на онези по гаровню депа казa Джо. Кърт кимна и вдигна глава. Шахта с формата на осмоъгълната платформа се губеше в мрака над главите им. На стените на шахтата имаше улеи и в четири от осемте ъгъла се виждаха огромни зъбчати колела.

- Явно те движат платформата - отбеляза Джо.

- Да, очевидно така сме дошли, но защо?

Кърт се приближи към тунела, по който Калиста и приятелчето ѝ изчезнаха. Сякаш нямаше край. В далечината се простираше сивкаво-белия му търбух, в който се редуваха ивици светлина и сянка.

- Какво мислиш? - попита Джо.

- Не съм сигурен - призна Кърт, - но ми се струва, че Тан Ранг не е толкова неутрален, колкото си мислят полковник Ли и ЦРУ.

- Мислиш, че тунелът минава под Демилитаризираната зона?

- Само това ми се струва логично - отвърна Кърт. - Пьрво, точно на границата сме. Второ, Северът копае тунели под Демилитаризираната зона от години. Не си спомням колко са били открити, но големите са били поне три-четири. Повечето са били по-малки, но в най-големите са се преразпределяли хора и оборудване за не повече от час. Нищо от снимките, които съм гледал, обаче не може да се сравни с това място.

Джо кимна.

- Мислех, че Югът постоянно слухти за подобни неща. Не би ли трябвало да са усетили?

- Точно под бунище сме - отбеляза Кърт. - С всички булдозери, кранове, камиони и машините за палетиране, шумът не спира. Предполагам, че всякакви други шумове са били приписани на планините от боклуци. Освен това сме доста надълбоко.

- Трябва да призная, че наистина са намерили перфектното прикритие. Дори имат къде да потулят пръстта от изкопа.

Кърт кимна, но не отговори. Взираше се в тунела - бе уловил движение. Нямаше никакви звуци, но нещо определено идваше към тях.

- Скрий се! - рече Кърт.

Двамата с Джо приклекнаха с насочени към тунела пистолети. Количката, която се носеше към тях, нямаше колела, нито кабели - сякаш просто летеше.

- Магнитна възглавница! - възкликна Джо. - Ето защо са високоволтовите генератори.

- Още един начин да не вдигат шум - рече Кърт. - Почти не издава звук.

Количката рязко намали скоростта в последните сто метра, много бавно излезе от тунела и се настани на платформа, подобна на тази, върху която стоеше контейнера, от който двамата бяха излезли. Когато жуженето на генератора утихна, количката тупна изненадващо глухо върху платформата.

Кърт зачака, но отвътре не излезе никой.

- Празна ли е? - попита Джо.

Кърт внимателно се промъкна към количка и надникна в нея.

- Няма пътници, но не е празна - после бръкна и извади шепа от товара.

- Гранули. Изключително леки...

Джо също погледна и разтърка една гранула между пръстите си.

- Титан. Частично обработен.

- Мисля, че вече разбирам - измърмори Кърт.

- Какво?

- Изтощените мини на Тан Ранг, които произвеждат три пъти повече отпреди десет години... Съдружието му със съмнителни лица от Севера... Надува продукцията на мините си изкуствено. Генералите му пращат полуобработен титан, а той хакери, високотехнологично оборудване и вероятно пари. Севернокорейците получават достъп до технологии, които ООН са им забранили, а Тан Ранг получава евтина руда.

Сякаш в отговор на пристигането на вагонетката, по платформата с контейнери засвяткаха жълтеникави лампи.

- Последен влак - каза Кърт. Да се погрижим да не го изпуснем.

Двамата с Джо се хвърлиха към отворената врата на контейнера и скочиха вътре, точно когато платформата започна леко да се издига. Кърт затвори вратата, а контейнерът бързо и леко се понесе по тунела. След секунди се движеха с осемдесет километра в час и то напълно безшумно.

- Понеже сме на бързия влак - започна Джо, - може би трябва да попитам какво ще правим, когато стигнем до другата страна.

- Предполагам, че ще заварим или мъртвило, или престрелка.

- Можехме да изчакаме да се върнат.

- Ами ако мислят да излязат от другаде?

- Хвана ме.

Не след дълго скоростта на контейнера намаля и той спря. Отвън бе тихо, явно престрелка нямаше. Около минутка Джо и Кърт останаха неподвижни, а тишината пищеше в ушите им. Накрая Кърт открехна вратата.

Видя неколцина мъртви войници в севернокорейски униформи и нито следа от сражение или активирани аларми.

Кърт и Джо изскочиха от контейнера и бързо огледаха обстановката. Деветимата войници бяха убити безжалостно и прецизно.

Странно, но откриха и тримата хакери, отпуснати в количката, с която бяха пристигнали.

Не се движеха, но нямаха рани по себе си.

Джо раздруса единия, но без резултат.

- Изглежда са упоени. Още дишат.

- По-късно ще разберем какво е станало.

Двамата тръгнаха по един коридор и стигнаха до асансьор. Джо тъкмо се канеше да натисне бутона, когато Кърт го спря:

- По-добре да не съобщаваме, че сме тук.

Отвориха със сила вратата на асансьора и Кърт надникна в шахтата. На отсрещната ѝ стена имаше метална стълба - очевидно за техниците.

Кърт погледна нагоре и видя дъното на спрялата кабинка на пет етажа над тях.

- На какво да се обзаложим, че приятелчетата ни са там? - попита Кърт.

- Звучи ми като добро място за начало. Няма как да претърсим навсякъде.

Кърт тръгна нагоре по стълбата. Преди да го последва Джо подпря вратата, за да остане отворена. Така разполагаха с малко светлина, а и по-бързо щяха да се измъкнат, ако им се наложи да слизат обратно.

Бързо подминаха първите два етажа, но докато прекосяваха третия, нещо издрънча зад Кърт, а веднага след това последва и глух металически удар.

Кърт погледна надолу. Джо се държеше с една ръка за стълбата, а в другата стискаше едно счупено стъпало.

- Какво правиш, Джо?

Джо закрепи счупената част за една от стъпенките и се покачи над нея.

- В голяма опасност сме, Кърт.

- Не мисля, че някой ни е чул.

- Не говоря за войниците, а за севернокорейските строителни практики. Видя ли бетона?

Лющи се като тесто от престоял кроасан. Сигурно са използвали твърде много пясък. А стъпенките... всички са ръждясали и охлабени. - И за да демонстрира, Джо издърпа една от тях,

която с лекота остана в ръката му. - Предлагам да побързаме, преди всичко да ни се срути на

главите.

- Непременно ще изпратя писмо до Ким Чен Ун, когато се приберем - отвърна Кърт. -

Моля, стройте тайните си бази с по-добри материали, за да не пострадаме, докато проникваме в

тях, иначе ще се разправяте с адвокатите ни.

- Това ще му даде да се разбере! - закани се Джо.

Стигнаха до кабинката на асансьора. Кърт пролази върху нея и отвори аварийния панел. Спуснаха се колкото се може по-тихо. Предната врата зееше отворена, а стоп-бутонът стоеше натиснат.

В коридора имаше още два трупа, но беше тихо. Няколко секунди по-късно обаче от другия край на коридора се разнесоха изстрели и изтрещя димна граната. После се чу ответен огън от пистолетите със заглушители на Калиста и партньора ѝ.

Какъвто и прийом да бяха използвали, за да стигнат чак дотук, вече явно не им помагаше. Из целия комплекс запищяха аларми.

- Дотук с мира и тишината - поклати глава Джо.

- Хайде! - подкани го Кърт и се затича към сражението.





ГЛАВА 39

Притиснат до стената край една отворена врата, Кърт чу поредния залп, а след това и вик от болка, последван от втора експлозия на димна граната. Кърт надникна в помещението. Калиста лежеше на една страна, а от ухото ѝ течеше кръв. Приятелят ѝ стреляше в изпълнената с дим стая, но един куршум го изтласка назад, а втори го улучи право в гърдите.

До тях лежеше Сиена Уестгейт.

Кърт се вцепени от изненада. Не можеше да повярва. Сиена беше жива. Или поне доскоро. Сега...

Трима севернокорейски войници се втурнаха през дима. Кърт инстинктивно откри огън и повали първите двама, а с третия изстрел рани последния войник, който се оттегли сред дима.

- Прикривай ме! - извика Кърт на Джо.

Джо зае позиция и започна да стреля. Кърт пропълзя в стаята, хвана Сиена и я извлачи. Тя простена - беше жива.

Oт другия край на стаята поредният огнен залп засипа рамката на вратата и стената. Джо стреля още няколко пъти. Внезапно ответният огън прекъсна и Дзавала видя, че последният жив войник тича към стълбището.





- Нещо ми подсказва, че ще се върне с бандата - провикна се Джо.

- Няма да ги чакаме - заяви Кърт. - Към асансьора.

Джо изтича натам, а Кърт подхвана Сиена.

- Кърт? - гласът ѝ беше сипкав, сякаш ѝ беше пресъхнало гърлото.

- Добре ли си? - попита Кърт.

- Как... Какво... Какво правиш тук?

Определено беше объркана.

- Дълга история. Можеш ли да ходиш ?

Тя се опита да се изправи, но залитна.

- Не си усещам... краката.

- Преметни ръка през врата ми. Трябва да се махаме оттук.

Сиена изпълни и той ѝ помогна да стигне до асансьора. Там я подпря на стената и посочи

Джо.

- Остани с него!

- Защо? Къде отиваш?

- Да върна една услуга.

Джо му хвърли нетърпелив поглед.

- Кърт, след малко тук ще гъмжи от севернокорейци.

- Още една причина да го направя.

Кърт пусна Сиена и излезе от асансьора.

Джо освободи стоп-бутона.

- Ще ти пратя асансьора обратно, когато излезем.

Кърт кимна и пое по коридора. Сиена не откъсна поглед от него, докато вратите не се затвориха. Димът от престрелката и от гранатите вече беше изпълнил коридора. Червените светлини на противодимни и противопожарни аларми пулсираха през него. Когато Кърт стигна до Калиста, тя тъкмо се свестяваше. Вероятно една от димните гранати бе избухнала твърде близо до нея.

Той приклекна и я раздруса.

- Ей, помниш ли ме?

Подобно на Сиена, и на Калиста ѝ трябваха няколко мига да го познае. Тя посегна към пистолета си, но Кърт го изби от ръката ѝ.

- Няма да убиеш спасителя си, нали?

Тя се огледа.

- Егън...

- Ако имаш предвид партньора ти, мъртъв е.

Кърт не забеляза особена емоция при тази вест. Подаде ѝ ръка да се изправи.

- Почакай - каза тя и извади един сребрист цилиндър. - Хвърли го по стълбището, ще ни спечели няколко минути.

Кърт помогна на Калиста и двамата стигнаха до вратата. Кърт я открехна и надникна. Севернокорейците вече трополяха по стълбите.

- Завърти върха - каза Калиста, като вече успяваше да се закрепи на краката си и без негова помощ. - И не дишай.

Цилиндърът отскочи от стената и от него засвистя някакъв газ. Кърт затръшна вратата и чу как от другата ѝ страна няколко тела се строполиха на пода.

- Не се тревожи, не са мъртви - каза Калиста.

- Повече се тревожа за нас - отвърна той. - Да вървим.

Тя закрачи несигурно напред, но Кърт не възнамеряваше да се приближава твърде много до нея.

- Върви по коридора - нареди ѝ той.

Калиста се оправяше далеч по-бързо, когато имаше стена, на която да се опира. Щом стигна до асансьора нетърпеливо удари с длан бутона.

Когато вратите се отвориха, тя се строполи вътре. Кърт влезе след нея и застана в противоположния ъгъл с пистолет в ръка. Натисна копчето за партера.

Калиста се засмя.

- Наистина си бял рицар. Не можеш да устоиш на девойка в беда. Дори на такава като мен.

- Не се ласкай - каза той. - Имаш отговори, това искам от теб. Коя си ти? За кого работиш?

Какво искаш от Сиена и от останалите?

Калиста се нацупи театрално.

- Надявах се на нещо повече от скучен разговор.

Когато стигнаха до долу, завариха Джо и Сиена при контролния пулт на магнитната вагонетка. За изненада на Кърт, тримата хакери бяха будни и помагаха.

- Можеш ли да я пуснеш?

Джо погледна Кърт и поклати глава.

- На китайски е - каза той. - Имам предвид, на корейски.

- Може би аз мога да помогна - приближи се Калиста.

Кърт не ѝ се доверяваше, но тя със сигурност също не искаше да остава тук. Калиста се съсредоточи върху пулта и прехвърли няколко изображения.

- Отрязали са захранването отгоре. Ще опитам да отменя командата.

Докато тя се опитваше да реши проблема, Кърт хвърли поглед към няколкото монитора в контролния пункт. Единият показваше коридора на престрелката. Другият - стълбището. Явно имаше камери на всеки етаж. Кърт огледа всички монитори. На всяка от горните площадки се виждаха войници нападали като цепеници в несвяст. На най-горният етаж обаче се тълпяха нови, с противогази.

- По-добре побързай.

- Мисля, че успях - вдигна очи Калиста. – Качвайте се!

Тримата хакери веднага се раздвижиха. Джо помогна на Сиена, а Кърт стоеше край Калиста, в очакване на неизбежния мръсен трик.

- Спокойно - каза тя. - По-скоро бих лежала в западен затвор, отколкото в севернокорейски.

Натисна една ръчка и захранването се възстанови, чу се жуженето на електричество и свистенето на високоволтови генератори.

- Качвай се! - нареди ѝ Кърт.

- Трябва да прехвърлим управлението към дистанционното - каза тя и посегна към нещо в джоба си.

Кърт набързо я сръчка с пистолета си.

- Просто дистанционно - каза тя и извади малко устройство със светещ екран. - Ще ни трябва, освен ако не искаш да останеш и да натиснеш старта.

Той грабна устройството от нея и я бутна към вагонетката. Щом всички бяха вътре, Кърт натисна светещия зелен бутон. Вместо обаче вагонетката да тръгне, в очите и през мозъка на Кърт премина мълния, а в тялото му се отприщи вълна от болка. Имаше чувството, че пропада от огромна височина.

Калиста го бутна и той се изтърколи на земята до вагонетката, вече в безсъзнание.

- Казах ти, че ще съм готова, когато се видим отново - прошепна Калиста.

Джо, стъписан, наблюдаваше случващото се. Нямаше никакво предупреждение за опасност - Кърт изведнъж се строполи, сякаш някой бе угасил лампите в мозъка му. Сиена изпищя, а Джо инстинктивно скочи от вагонетката и задърпа Кърт. Приличаше на стокилограмова кукла с прерязани конци.

Настана суетня.

- Сиена! - каза Калиста. Не беше вик, а сгълчаване, сякаш говореше на провинило се дете.

Джо се обърна. Сиена държеше пистолет, насочен към Калиста. Добра работа, отбеляза Джо.

Калиста обаче явно не беше съгласна.

- Ако искаш някога да видиш децата си, насочи това в друга посока.

Бавно, сякаш в унес, Сиена обърна оръжието към Джо.

Лоша работа, помисли си той.

Уверена, че контролира ситуацията, Калиста му каза:

- Вдигни дистанционното и ми го подхвърли.

Джо поклати глава.

- Моля те - успя да промълви Сиена със сълзи в очите. - Хванала е децата ми. Децата на всички ни. Ако не се върнем, ще ги убие.

- Можем да ги спасим - настоя Джо. - Тя знае къде са. Дайте ни двайсет и четири часа.

Сиена се поколеба, но Калиста продължи:

- Ако не ви върна у дома - каза тя, - никой от роднините ви няма да доживее до сутринта.

Сиена отново насочи пистолета към Джо, този път по-решително.

- Съжалявам, утре ще е твърде късно! Моля те, дай ми дистанционното.

Джо не помръдна, но един от хакерите с мъка слезе от вагонетката, грабна устройството и се върна обратно. Подаде го на Калиста, а тя натисна по екрана няколко пъти и се усмихна доволно на Джо.

- Оревоар! - рече тя и вагонетката бавно пое. - Прати поздрави на приятелчето си, кoгато се събуди.

Вагонетката увеличи скоростта и се стопи в здрача на тунела.

- Знаех си, че трябва да повикаме кавалерията - промърмори Джо и се наведе над приятеля си. Раздруса го два пъти с надеждата да го разбуди, но без успех. Кърт беше неконтактен, точно както преди три месеца, когато Джо го извади от водата. Сходството бе зловещо и Джо се замисли дали е случайност.

- Лоша, лоша работа - рече той на себе си.

Това бе най-сдържаната оценка в живота на Джо. Беше в капан, в тайна база от грешната страна на Демилитаризираната зона, приятелят му беше в безсъзнание, а в пистолета му имаше не повече от пет куршума. На всичкото отгоре приближаваше отряд бесни севернокорейски войници.

„Лошо“ беше твърде меко изказване.





ГЛАВА 40

Джо нямаше време за губене. Остави Кърт на пода и изтича до контролния пулт, за да погледне изображенията на охранителните монитори. Група севернокорейски войници си проправяха път през купчините повалени тела на петия етаж. Нови подкрепления тичаха от седмия към шестия стаж, където бе станала престрелката. Джо предположи, че ще проверят внимателно всички етажи, преди да стигнат до партера, но въпреки това не разполагаше с много време.

Огледа контролния пулт, но видя само неразбираема каша от корейски и иконки. Нямаше как да разбере кое какво значи. Огледа се, отчаяно търсейки превоз, за който не се изисква докторат по физика и в ъгъла мерна нещо подходящо.

- Разбира се! - възкликна той. - Рудата все някак трябва да стига дотук.

На платформа, подобна на онази, която ги смъкна долу от другата страна на тунела, се намираше севернокорейски камион. Беше с открита каросерия и приличаше повече на боклукчийски камион, отколкото на модерните машини на Тан Ранг.

Джо изтича до кабината, качи се и с oгромна радост видя, че ключовете са на таблото.

- Благодаря ти, Боже, за двигателя с вътрешно горене - каза той, завъртя ключа и се заслуша в сладкия звук на ръмжащия дизелов двигател.

Превключи на първа и успя да докара камиона до поваления Кърт. С немалко усилия успя да качи приятеля си на седалката. Кърт се размърда, сякаш се опитваше да плува, но после се отпусна и притихна отново.

Джо седна зад волана и затвори вратата.

- Не се бой, амиго - каза той и запали двигателя. - Отпочини си. А когато се събудиш, ще си поговорим за това кои жени трябва да се спасяват и кои трябва да се изоставят. Защото явно още никой не ти е обяснил разликата.

Докато говореше, Джо завъртя волана и успя да насочи огромната машина към тунела, през който вървеше магнитната вагонетка, тунела към свободата. Джо натисна газта и камионът изрева и изпълни тунела с черен дим. После пое напред и започна да увеличава скоростта.

Не бяха успели да се отдалечат много, когато зад гърбовете им се разнесоха изстрели. Джо чу рикошетите по кабината и избумтяването на една от гумите, която се пръсна. Като се опитваше да не мисли за опасността, Джо задържа крака на газта. Ревът на ауспуха и ръмженето на двигателя, които се усилваха от отражението в стените на тунела, както и старото шаси, скърцащо здраво на твърдото си окачване, със сигурност известяваха отдалеч за пристигането на камиона, за разлика от почти безшумно придвижващата се вагонетка.

Джо превключи на най-високата предавка и се разсмя.

Наслаждаваше се на врявата и безумството на бягството си. Шумът бе поне сто и двайсет децибела. Само за удоволствие, той се пресегна и наду клаксона, който проехтя мощно през тунела.

Движеха се с почти осемдесет километра в час, когато Джо видя пред себе си проблем. На всеки половин километър в тунела имаше стеснение - подсилен бетонен пръстен.

Когато приближи първия, Джо беше относително сигурен, че камионът ще мине. Оказа се, че греши. Металният горен ръб на ремаркето се удари в бетона и изби няколко парчета. Сякаш се бе взривила бомба.

Второто стеснение бе още по-голямо, ала Джо не намали скоростта. Изпопада още бетон, този път заедно с голяма част от ремаркето, което издрънча шумно на земята.

В огледалото за задно виждане Джо видя част от ремаркето, изкривена почти на метър встрани. Хрумна му нещо. Без да забавя, той свърна към стената, докато изкривената част от камиона не се остърга в нея сред дъжд от искри. Накрая металът се доразкъса и цялото ремарке падна зад камиона.

Джо хвърли поглед на Кърт.

- Явно наистина никакъв те няма, щом дори това не те събуди.

Джо натисна клаксона още веднъж и не го пусна, докато не го заболяха ушите. Искаше целият свят и най-вече южнокорейските военни да разберат, че идва. Това беше единственият му шанс да ги предупреди.

На десет километра оттам в един от южнокорейските подслушвателни постове, младата военнослужеща, редник Чен, наблюдаваше мониторите пред себе си. Южнокорейците бяха поставили подслушвателни устройства из цялата Демилитаризираната зона, за да засичат евентуални подземни набези от Север.

От време на време чуваха странни неща. Леките земетресения им създаваха проблеми, както и атомният тест на севернокорейците - даваха им фалшиви показания. Но досега нищо подобно на това не бяха засичали. Редник Чен повика началника си.

- Чуйте това!

Той се приближи бавно и спокойно.

- Сигурио нещо със системата не е наред.

Редник Чен поклати глава.

- Проверих! Същото засичат и още няколко станции. Не е повреда.

- Дай да чуя.

Началникът си сложи слушалките, а Чен увеличи звука.

- Камиони... Тежки камиони - рече той.

Чуваше се и някакво стържене на метал в бетон. Компютърът бе съгласен и съобщаваше, че вибрацията е от повече от едно тежки превозни средства, движещи се с висока скорост. Внезапно обезпокоен, мъжът вдигна телефона и се свърза с майора в командния център.

Докладва му и след това получи още по-смущаваща вест:

- И ние наблюдаваме рязко оживена дейност сред севернокорейските постове от другата страна на Демилитаризираната зона.

- Къде е това? – попита началникът.

Координатите бяха плашещи. Точно там, където бе започнал подземният шум.

- Изчисли скорост и посока.

- Вече са изчислени - рече Чен.

- Да видя!

Тя натисна един бутон и движението на сигнала се показа на екрана. Водеше право от една предполагаема севернокорейска база към частна собственост в южния край на Зоната.

- Какво е това? - попита началникът.

Редник Чен провери и отвърна:

- Бунище. Бунище „Даешан” номер четири.

Мъжът събра две и две и не можа да повярва на очите си. Обади се отново на майора. - Потвърждаваме едромащабно подземно нахлуване. Изходната точка е някъде около бунището „Даешан“. Препоръчвам първа степен на сигурност. Моментална тревога!

Под Зоната Джо нямаше представа какво е предизвикал, но се надяваше да значи топло посрещане, а не открит огън от бандитите на Тан Ранг. Когато навлязоха в последната част от тунела, теренът се промени, наклонът нагоре се увеличи леко и камионът се позабави. Скоро Джо видя тъмният транспортен център на Тан Ранг. Не го очакваха нито бандити, нито пък южнокорейските войски, което за момента може би бе по-добре.

Зад него обаче бе друго. Няколко магнитни вагонетки го застигаха с бясна скорост. Когато една от тях приближи, Джо завъртя рязко волана надясно и я изблъска от магнитната ѝ релса. Вагонетката, останала без захранване, се заби в земята и забълва искри. От втората проехтяха изстрели. И тя наближаваше. За щастие размерите на камиона предпазиха Джо и Кърт от куршумите.

Този път Джо просто натисна спирачките и машината спря рязко с писък на гуми и сред облак синкав дим. Неспособна да намали скоростта толкова бързо, втората вагонетка просто се заби в задния край на камиона.

Успешно премахнал преследвачите, Джо отново натисна педала на газта и накрая, макар и трудно, закова камиона в хангара в края на тунела, като блъсна количката с титан. Гранулите се пръснаха по земята.

Когато трополенето им утихна, Джо се озърна. Нямаше никого - нито бандити с оръжия, нито Калиста и хакерите, нито войници. Джо обърна глава към тунела. Севернокорейците явно се бяха отказали и се връщаха назад. Навярно не искаха да бъдат заловени oт тази страна на границата.

Джо погледна към Кърт.

- Успяхме - каза той. - И точно както и последния път, ти пропусна всичко.

Джо помисли дали да не потърси стълбище, но не му се искаше да мъкне Кърт двайсет етажа нагоре. Вместо това паркира до осмоъгълната платформа, с която се бяха спуснали. Извади Кърт от кабинката, настани го на платформата и намери контролното табло.

Включи захранването и вдигна ръчката. Механизмите се задействаха и платформата бавно се заиздига. През това време Джо извади телефона си, надявайки се да улови сигнал, преди да стигнат до горе. Нямаше късмет. Нещо повече, телефонът се държеше странно, все едно някой го блокираше. Когато най-после стигнаха повърхността, разбра защо.

Трийсет корейски войници ги чакаха с насочени оръжия. Джипове с 50-калиброви картечници бяха спрели в полукръг край тях. Блесна прожектор и ослепи Джо. Разнесоха се викове, които нямаха нужда от превод. Джо вече беше вдигнал ръце.

Двама войници изтичаха до него и го накараха да застане на колене.

- Американец съм - каза Джо.

Отдясно трети войник насочи пушка към Кърт.

- Ранен е! - извика Джо. - Трябва му лекар.

Още викове.

- Американци сме. На ваша страна сме, под прикритие. Работим за полковник Ли от Националната служба за сигурност.

Никаква реакция.

- ЦРУ! - извика Джо, надявайки се поне това съкращение да разпознаят.

С ярка светлина в лицето му, ясно виждаха, че не е кореец. Неколцина от тях проведоха бърз разговор, след който Джо и Кърт бяха закопчани с белезници и хвърлени в един от джиповете.

Докато се измъкваха от депото, Джо видя отблизо колко добре е проработил планът му. Южнокорейски хеликоптери. въоръжени с ракети и прожектори, кръжаха над бунището. Още няколко летяха над линията на Зоната и следяха за нахлуващи войски.

Гъмжеше и от пехотинци. Докато поемаха по пътя към града, Джо видя и няколко танка, които заемаха позиция, а ескадрила от Ф-16 профуча над тях. Джо се огледа за светлините на Сеул, но целият град бе затъмнен в очакване на инвазия.

- Хм - прошепна си Джо, - май че малко съм попрекалил.

Отведоха ги до някаква военна база и ги разделиха - отведоха Кърт в болницата, а Джо в една стая за разпит. Два часа различни офицери от южнокорейската армия го разпитваха за едни и същи неща и получаваха едни и същи отговори, а накрая Джо винаги ги питаше за Кърт.

Доникъде не стигаха, докато не се появиха полковник Ли и Тим Хейл.

И двамата бяха бесни.

- Напълно сте се побъркали! - започна Хейл. - Как можахте да ги последвате чак в Северна Корея!

- Следвахме дирите - отвърна Джо. - Какво трябваше да направим? Да ги оставим ли?

- Може би е трябвало - каза Хейл.

- Цялата тази лудница ще утихне скоро - опита се да го успокои Джо. - Дребна тревога е.

А и да не забравяме кой е построил проклетия тунел.

- Не говорех за политическото положение - отвърна Хейл, - а за Кърт.

- Защо? Какво има? - разтревожи се Джо.

- В кома е - отвърна Хейл. - Лекарите не знаят кога и дали ще излезе от нея.





ГЛАВА 41

Индийския океан,

12:30 часа местно време

На десет хиляди километра и на шест часови зони от Корея, малка флотилия от кораби тъкмо се овързваше с тежки стоманени кабели. През деня от Южна Африка бяха пристигнали два океански влекача. Първият, „Дракенсберг“ бе стигнал до „Кондор“ и го беше извлачил до „Уарата”, а вторият влекач, „Седжуик”, беше пристигнал шест часа по-късно и готвеше да пусне въжета през задръстения от пръст и растителност корпус на стария кораб.

Но преди това трябваше да го огледат. По указания на Пол цял екип се бе качил на борда. Щом се озова на пустия кораб, екипът се раздели на три групи. Основната група се зае да разчиства наслояванията по корпуса, за да олекоти съда. Докато разкопаваха отгоре, главният инженер на „Кондор“ слезе във вътрешността на кораба, за да провери целостта на корпуса и вътрешните прегради. През това време Дюк и още един гмуркач пък приключваха огледа на корпуса отвън, под ватерлинията.

Радиото на Пол се разписука.

- Пол, главният е!

Пол долепи радиото до устата си.

- Кажи!

- Инженерните отсеци са задръстени с боклуци. Поне половин метър кал, на някои места до метър вода.

Това не звучеше добре.

- Можеш ли да намериш откъде тече?

- Отникъде - доволно съобщи главният. - Сладка вода е. Дъждовна, ако ме питаш. Явно се процежда отгоре. Но корпусът ми се струва непокътнат.

- Това са добри новини . Ами корозия?

- Всичко е наред - каза главният. - Честно казано, корабът е в много добра форма като за столетник.

- А имаш ли представа защо? - попита Пол. - Трябваше да е ръждясал и да се е разпаднал преди години.

- Мисля, че е от наносите - отвърна главният. - Много са плътни, като глина са. Толкова здраво са облепили корпуса отвътре, че са спрели достъпът на кислород, а това значи по-малко ръжда.

- Добро обяснение - каза Пол. Чудеше се как е обшивката отвън. - Дюк, ти приключи ли?

След леко забавяне се чу и Дюк.

- Да.

- Как изглежда под ватерлинията?

- Обшивката е в отлична форма. Ако главният е прав, бих казал, че и отвън е бил запечатан в кал, почти от мига. когато се е озовал на сушата.

- Добри новини отвсякъде.

- Става ли да се върнем на „Кондор" за обяд и сухи дрехи?

Дюк беше вече три часа във водата.

- Заслужи си го.

- Разбрано! Прекъсвам връзката.

Пол отново насочи вниманието си към вътрешността на кораба.

- Какво мислиш, главен? Ще успеем ли?

НАМПД възнамеряваше след два дни да изтегли „Уарата“ до Дърбан. Корабът нямаше да може да стигне до Кейптаун - закъдето бе тръгнал преди сто години, но можеше победоносно да се завърне у дома.

- Шансовете са добри - отвърна главният . - Единствената реална опасност идва от факта, че очевидно дълго време е бил на суша. Корабите не бива да носят собствената си тежест върху дъното си толкова дълго. Виждат се деформации в плочите под нас.

- Това проблем ли ще е?

- Не бих искал да съм тук при буря. Но ако времето е хубаво, мисля, че ще се справим.

- Добра работа - каза Пол. - Ела при мен, когато се качиш.

- Разбрано! - отвърна главният . - Ще проверя отново кърмата, за да съм сигурен, че не пропуска вода през вала на витлата.

Пол закачи радиостанцията на колана си и отиде при екипа, който разчистваше палубата. Междувременно Гамей и Елена изследваха вътрешността на кораба, надявайки се да разбудят тайната му. Внимателното претърсване на мостика не доведе до нищо, нито пък огледа на капитанската каюта и останалите общи помещения. Дневниците ги нямаше, както и почти всички лични принадлежности.

- Да проверим пътническите каюти - предложи Гамей.

Елена кимна и последва Гамей. Слязоха по главното стълбище, покрито с черна плесен и слоеве лепкави останки от гнили растения. Стигнаха до каютите на пътниците и се озоваха в коридор, тъмен като минна шахта. Включиха фенерчетата си и продължиха напред много внимателно.

Миризмата на гнило и мухъл бе изключително силна - подът, таванът и стените бяха покрити със същата плесен като стълбището. От тавана капеше вода и засилваше усещането, че са попаднали в пещера.

- Доста е зловещо тук - прошепна Елена.

- Напълно съм съгласна - отвърна Гамей.

Над тях се чуваше дрънчене и гласове - екипа по разчистване на палубата, но звуците бяха далечни и приглушени, като че идваха от друга епоха.

- Вярваш ли в призраци? - попита Елена.

- Не! - отвърна Гамей. - Нито пък ти.

Елена се подсмихна.

- Е, ако вярвах, бих очаквала тук да срещна някой. Всички тези хора, изгубени завинаги.

Гневни духове, останали тук, където за последно са имали плът и кръв. Сигурно бродят около нас и чакат някой да ги открие и да ги освободи

Гамей усети как я полазват тръпки.

- Предпочитам призраци пред крокодили - каза тя.

Отне им известно време да проверят всички каюти в първа класа.

- Забелязваш ли нещо? - попита Гамей.

- Няма дрехи, няма багаж...

- ...и нима бижута - довърши Гамей. Досега предполагаха, че корабът е стигнал до ненаселена суша и екипажът и пътниците са загинали, преди някой да ги спаси. Но след като откриха само една от спасителните лодки на кораба, започнаха да се замислят и за друга възможност.

- Ако са напуснали кораба - рече Гамей, - е логично да са изоставили пътническите си сандъци, но перлите и гривните са лесни за носене.

- Аз бих взела своите - кимна Елена - но защо ще напускат кораб, който не потъва?

- Нямам представа - призна Гамей, докато се връщаха към стълбището.

- Да слезем ли на долното ниво? - попита Елена.

Гамей кимна.

- С риск да прозвуча като съпруга си, но да продължаваме, докато стигнем до дъното.

Така и сториха и провериха по-малките каюти на долната палуба.

- Помещения за екипажа - отбеляза Елена.

- Или трета класа - каза Гамей. - „Уарата“ е бил строен, за да превозва имигранти. За щастие не е бил пълен, когато е отплавал от Дърбан.

Продължиха да търсят внимателно. Но освен ежедневни пособия, които биха удивили и зарадвали някой историк, нямаше нищо, което да им подскаже какво се е случило на борда, докато Гамей не отвори силом следващата врата.

Помещението беше по-голямо, но беше пълно с мебели и вещи. По леглата и шкафовете Гамей отгатна къде бяха попаднали.

- Лазарет - каза тя и влезе.

Елена я последва. След няколко крачки тя възкликна изненадано. Гамей се обърна. Лъчът на фенерчето на Елена осветяваше череп с мумифицирана кожа върху него, сивкави кичури коса и останки от някога гъсти мустаци. До него имаше още едно тяло.

Гамей приклекна до телата. Мъжът беше с униформа.

- От екипажа е - рече тя. - Или поне е бил...

Значката на униформата му показваше, че е бил началник в котелното, навярно е наглеждал огнярите. На жакета му имаше дупка. Коремът на Гамей се сви, също както когато откри тялото на „Етернет“.

Огледа и другото тяло. Нямаше риза и кожата му бе изгнила повече. Не можеше да разбере какво се е случило с този, но докато правеше крачка назад от него, ритна стоманена манерка, в която нещо издрънча.

Гамей вдигна манерката и изсипа съдържанието ѝ в дланта си. Две парченца метал, първото сплескано, във формата на гъба, второто в по-добро състояние.

- Куршуми!

Гамей кимна.

- Извадени от тези двамата, подозирам. Или докато са се опитвали да ги спасят, или след като са загинали.

Без да продумат повече, двете довършиха огледа и откриха още три тела в дъното, едно от тях бе привързано към легло, в чийто край имаше подвързана папка с няколко пожълтели листове. На първия Гамей не можа да разчете нищо. Вторият бе по-добре запазен. Когато насочи фенерчето си под точния ъгъл, успя да разчете едно изречение.

- Време на смъртта... - Зачете тя. Часът не личеше, но датата - да. - Първи август, 1909 г.

Значението не убягна на Елена.

- Пет дни след изчезването на „Уарата“.

Гамей кимна. Бяха открили първата си улика.

- Трябва да кажем на Пол.

Завариха Пол с лопата да разчиства палубата.

- Открихме нещо - задъхана рече Гамей.

Пол остави лопатата и заслуша с внимание разказа на Гамей. Накрая тя му подаде и куршумите.

- Без пасажери, без спасителни лодки, без дневници - шепнешком изброи фактите Пол, - неколцина от екипажа мъртви в лазарета и поне един се е възстановявал от куршум няколко дни след изчезването на кораба.

- Дали не е било бунт? - попита Елена.

- Това не е робовладелски кораб - рече Гамей, - а пътнически. Никой не е бил тук против волята си. Моряците са били професионалисти. Работата на този кораб всъщност е била добро назначение.

Оставаше само един вариант.

- Пиратство - заключи Пол.

- Това би обяснило много неща - отвърна Гамей, - включително местоположението ни.

Пол кимна. Намираха се на почти петстотин километра на североизток от последното отбелязано местоположение на „Уарата“. Предвид спецификата на Мозамбикския проток, не можеше корабът да се озове тук, освен ако не се е намирал още по-нагоре по брега.

- Честно казано - рече Пол, - от известно време подозирах, че са били пирати. Не се сещам защо иначе би бил толкова далеч от предполагаемата си последна локация.

Гамей кимна.

- Ако си пират и си заловил голям кораб, първото, което би сторил е да се насочиш в обратната посока, по-далеч от плавателните маршрути и от местата, където някой би потърсил кораба.

- Затова и от Кралския флот, и от „Блу енкър“ не са го открили - рече Пол. - Търсели са на погрешното място.

Елена обобщи:

- Значи шайка пирати са нападнали кораба, овладели са го и са го обърнали на север, знаейки, че ще минат дни, преди търсенето да започне. Дотогава биха могли да са на стотици километри от рисковата зона.

- Сигурно е било лесно да изчезнеш по онова време - отбеляза Гамей. - По корабите още не е имало радиостанции. А самолетът е бил току-що изобретен. Нито са се намирали често самолети, нито са можели да летят на такива разстояния и да търсят изгубени кораби.

- Била е друга епоха - съгласи се Пол.

Загадката изпълваше Пол с любопитство все повече и повече.

- Добре, къде тогава е седял този кораб? - запита се той на глас.

- Предвид теченията в тази част на света, може да е бил навсякъде от тук до Сомалия - каза Елена.

- Вярно е - рече Гамен. - Но ми хрумна идея как да стесним търсенето. Странно, но първата стъпка е да погледнем по-внимателно онези паяци.

- Да не би отвращението от тях да ти е преминало - повдигна вежди Пол.

- Само временно. Като се върнем вкъщи, пак ще те карам да ги убиваш вместо мен.

- Всъщност ги пускам през задния вход - призна си Пол. – Е, какъв е планът? - попита той.

- Преди да изхвърлим растенията, насекомите и отломките през борда, ще вземем проби от всички - от семената, буболечките, паяците. Някои трябва да погледне дори приятеля ни крокодил, преди Елена да го превърне в дамска чанта. Ако можем да разберем с какви растения и буболечки си имаме работа, ще използваме информацията, за да стесним географския диапазон на търсене.

На Пол идеята му хареса.

- Ти си градинарят в семейството - рече той.

- Аз ще ти помогна, Гамей - каза Елена. - Особено ако това ще ме спаси от ново слизане долу.

Пол се засмя.

- Ще кажа на екипа да спре с копаенето, докато не си съберете пробите. Ще се зарадват на почивката.

Пол съобщи добрата новина на копачите. Готвеше се да извести „Кондор” по радиото какво са открили, когато дочу шум от приближаване на хеликоптер.

Пол погледна на запад, очаквайки да зърне хеликоптера на „Кондор“ който най-накрая се връщаше от Дърбан, но вместо това видя две черни точки - спускаха се отвисоко, право към тях. Единият от хеликоптерите бе на около два километра пред втория.

Обезпокоен, Пол извади бинокъл и разгледа по-близката от двете машини. Беше тъмносиня, военна, и от двете си страни носеше снаряди. Нещо проблесна пред очите на Пол, като слънчева светлина по метала на хеликоптера, ала не бе от слънцето. От водната повърхност се вдигнаха експлозии от пръски, които продължиха в права линия към носа на кораба. Тежките 50-калиброви снаряди разкъсаха металната обшивка.

- Всички да залегнат на палубата - извика Пол, дръпна се от перилата и се хвърли зад купчините пръст, все едно бяха торби с пясък.

Останалите също се хвърлиха по корем, а Гамей и Елена се затичаха към Пол.

- Какво става? - извика Гамей.

Първият хеликоптер мина над тях в посока юг, а след това изви надясно.

- Не съм сигурен - каза Пол. - Започвам да си мисля, че някой не ни харесва особено.

Вдигна глава и погледна през бинокъла към втория хеликоптер, който се снишаваше и летеше все по-бавно. Намираше се на около километър, на по-малко от трийсет метра над водата, когато изстреля снарядите си.

Пол бе нащрек още от инцидентите при „Етернет“, но въпреки това му трябваха няколко мига да осмисли случващото се. Снарядите бяха издължени и тънки. Паднаха във водата почти без следа, а след себе си оставяха само тънки пенести дири, докато се устремяваха към кораба.

- Торпеда! - не вярваше на очите си Пол.

- Торпеда ли? - Гамей то погледна учудено.

- Право към нас! - добави Пол и се обърна към останалите. - Всички да бягат! Махаме се от кораба!





ГЛАВА 42

Заповедта на Пол се разпространи светкавично. Хората му, които току-що се бяха хвърлили на палубата, скочиха на крака и се затичаха към въжените стълби, водещи към катерите долу.

- Вървете! - Пол помагаше на хората да прескачат перилата. - Бързо!

Докато се спускаха, той се огледа. Хеликоптерите се връщаха, като пътьом обстрелваха влекачите, а после и „Кондор“. В същото време торпедата бавно приближаваха кораба.

Движеха се с около трийсет възела. При тази скорост имаха на разположение почти две минути, за да напуснат кораба.

В далечината червеният корпус на моторницата на „Кондор“ се появи в полезрението на Пол, устремена с пълна скорост към торпедата.

Пол грабна радиото.

- Дюк, какво по дяволите правиш?

- Пресичам пътя на торпедата. Много жалко ще е да оставим тая ръждива кофа да потъне сега. Особено след като току-що се е върнала от отвъдното.

Елена заслиза по стълбата, последвана от Гамей, ала главният инженер още бе долу.

- Абсолютно си прав! - рече Пол. - Направи каквото можеш.

Дюк бе на половината път до „Кондор“, когато се показаха хеликоптерите и започнаха нападението си. Видя ги, както и падащите торпеда, и осъзна, че по някаква причина целта им е корабът.

Вместо да продължи към „Кондор“ Дюк натисна газта докрай и се върна към “Уарата“. Първата му мисъл бе да помогне на работниците да се измъкнат от кораба, или преди, или след удара. Но бързата малка лодка настигна едно от торпедата, тъй че на Дюк му хрумна друга идея.

- Извадете оръжията от сандъците - извика на един от гмуркачите.

Пред тях „Уарата“ бавно се уголемяваше, но и те приближаваха второто торпедо с всяка изминала секунда.

- Не улучвате бойната глава - извика Дюк. Ще се взриви, а това означава и ние с нея.

Целете се в перките или мотора. Трябва просто да отклоним торпедото от курса. Мъжете кимнаха и свалиха предпазителите на оръжията. Имаха само пистолети, но ако Дюк се приближеше достатъчно, щяха да свършат работа.

Изравниха се с торпедото - беше светлосиво, на около метър и половина под водата.

- Обезвредете го - извика Дюк, като се стараеше да не изостава.

Гмуркачите започнаха да стрелят. Дюк би дал годишната си заплата за една пушка, но две от тях бяха на „Уарата“ с Пол, а останалите - на „Кондор“.

Макар да изпразниха и двата пълнителя, торпедото продължи. Не на не повече от трийсет секунди от кораба.

- Твърде е дълбоко - каза един от стрелците.

- Презаредете - извика Дюк. - Ще опитам нещо.

Увеличи скоростта на моторницата и мина пред торпедото, след което повтори. След третия път снарядът започна да подскача в развълнуваната вода като водни ски, уловили дирята на катера, който ги дърпа. В един момент носът на торпедото се подаде от водата. Гмуркачите откриха огън и улучиха няколко пъти. Каквото и да бяха повредили, торпедото изгуби контрол, завъртя се надясно и се заби в дълбините.

Дюк зави наляво и се отдалечи. В този момент под водата нещо проблесна. Последва ударна вълна и на повърхността изригна пяна.

- Едното замина, остава второто - подвикна Дюк и отново се върна надясно, търсейки дирята на второто торпедо.

- Доста е напред- каза един от гмуркачите.

- Няма да се откажа - настоя Дюк. Но когато върна моторницата на курса, видя, че е твърде късно. Фучаха към кърмата на „Уарата“. Мястото щеше да им свърши по-бързо, отколкото щяха да настигнат торпедото.

- Дюк, отдалечи се! - чу се гласът на Пол по радиото. - Това е заповед!

Дюк се подчини и се отклони вляво, а от палубата на стария кораб пробляснаха дула.

Пол и Гамей стояха на перилата и стреляха с пушките си към торпедото. На трийсет метра един от тях улучи бойната глава, където трябва - последва нова ударна вълна и от морето изригна гейзер от вода и пара.

На палубата на „Уарата“ ударната вълна блъсна Пол и Гамей назад. Приземиха се един до друг сред купчина плевели, които копачите още не бяха разчистили.

Пол отвори очи, премрежени от падащи капчици вода. Ушите му бучаха. Погледна към Гамей - беше добре.

- Бива си ме с пушката, нищо, че сам се хваля - въздъхна Пол с облекчение.

Гамей се надигна на лакът и се взря в него.

- Откъде знаеш, че не е бил моят изстрел?

- Много наляво стреляш. От самото начало ти личеше че се съобразяваше с вятъра.

- Твоите куршуми отиваха вляво! - възмути се тя.

Пол се засмя и стана на крака. Огледа се, търсейки хеликоптерите. Надяваше се да не опитат отново - за щастие, двете машини се отдалечаваха на север.

Зад себе си оставиха две петна кипнала вода, димящ влекач и тълпа недоумяващи хора, които се питаха какво му е толкова важното на този стогодишен кораб, та някой да иска да го потопи.

Пол намери радиото си и провери дали работи.

- Благодаря за помощта, Дюк! Ненормален си, но много ти благодарим за това.

- Няма защо, Пол. Съжалявам, че не прихванах и двете торпеда. Добра стрелба.

- Благодаря! - отвърнаха заедно Пол и Гамей и се спогледаха.

Дюк даде сигнал, че се връща на „Кондор“ и Пол прие съобщението, а след това самият той се свърза с кораба.

- „Кондор“, тук е Пол. Докладвайте за щети и жертви.

- Щетите са най-вече козметични - отвърнаха от другата страна. - Двама от екипажа са ранени от шрапнели, а трети има лоша цицина на главата, хвърлил се право в една от преградите. Но нямаме тежко ранени или мъртви.

- Явно сме имали късмет - отдъхна си Пол. - Свържете се с влекачите и докладвайте и за тях. Виждам много дим над „Дракенсберг“.

- Прието!

- И се свържете и с главния щаб. Имаме нужда от помощ. Нямам представа защо някой би искал да потопи трошка като тази, но точно това се опитаха да направят. Докато не разберем кои са и какво искат, трябва да очакваме като нищо да опитат отново.

Когато „Кондор“ прекъсна връзката, главният инженер се обади отдолу.

- Какво по дяволите стана при вас?

- Ако щеш вярвай, но почти ни торпилираха.

- Торпилираха ни?

- Знам, че звучи безсмислено. Просто ми се довери. Замалко да успеят, но изглежда сме непокътнати.

Последва дълга пауза, преди главният да отвърне.

- Може би не - мрачно каза той. - Ударната вълна явно е изкривила обшивката. Отнякъде влиза вода.

ГЛАВА 43

Думите на главния бяха тежка новина за Пол.

- Спечелихме битката, но изгубихме войната, така ли? - попита Гамей, изричайки на глас мислите на съпруга си.

- Слизам - каза той и подаде радиото на Гамей. - Обади се на „Кондор“. Трябват ни помпи и гмуркачи с инструменти. Ако е изкривена плоча, може би ще успеем да сварим кръпка отгоре ѝ.

- Полудя ли? - не вярваше на ушите си Гамей. - Цяло чудо е, че корабът още плава.

- Не мога да го обясня, но се привързах към тази таратайка. Не съм готов да я изоставя.

Не и след всичко, през което е минала.

- Кой си ти? - попита учудена Гамей. - И какво си направил с разумния ми нюингландски съпруг?

Пол я целуна, взе ѝ фенерчето и се затича към стълбите. Докато навлизаше в тъмната вътрешност, чу Гамей да разговаря с „Кондор“.

Четири нива по-долу вече се чуваше нахлуващата вода - мощен звук, като от разбит противопожарен кран.

Когато стигна до основата на стълбището, Пол затъна до прасците във вода.

- Главен, къде си? - провикна се той.

- Задната преграда! - отвърна мъжът от другия край на коридора. - Побързай!

Пол се втурна към кърмата, покрай котлите и бункерите за въглища, към старото котелно. Откъм една стълба се виждаше светлина - стълбата водеше към задната част на трюма, най-ниския отсек от кораба. Под него се намираше само студеният океан.

Пол обходи обшивката с фенерчето си, докато попадна на скъсания шев между двете плочи, откъдето влизаше вода. Носеше се из цялото помещение и се вихреше като оттичаща се в канала струя. Нивото на водата се вдигаше с плашеща скорост.

- Не можем да го спрем - каза Пол, стъписан от реалността. - Трябва да се махнем оттук.

- Не мога - каза главният. - Приклещен съм.

Пол не виждаше какво би могло да го е приклещило.

- За какво говориш?

- Краката ми заседнаха в наноса - извика главният. - Ударната вълна раздвижи калта.

Когато скочих, за да огледам тук, потънах до коленете. Все едно съм в плаващи пясъци. Пол застана на стълбата, грабна ръката на главния и задърпа с всичка сила. Мъжът не помръдна. Пол насочи фенерчето към водата. Главният наистина беше потънал до колене.

Пол слезе на следващото стъпало, а водата бушуваше край него и се плискаше в раменете му. Хванат здраво, в по-стабилна позиция, той сграбчи отново ръката на главния и задърпа. Нямаше смисъл.

- Размърдай стъпала.

- Не мога. Все едно съм в бетон.

Водата вече стигаше до кръста на главния и се надигаше все по-бързо. Пол пристъпи назад. Трябваше му нещо, с което да изкопае наносите около краката на главния. Огледа се и видя метална тръба с накрайник, подобен на гребло. Навярно с това някогашните огняри бяха разравяли въглените. Щеше да свърши работа.

Пол хвана тръбата, върна се и подаде фенерчето на главния. Заби накрайника в наносите и отначало започна да копае, а после да ровичка край краката на заклещения инженер.

- Действа - каза главният. - Продължавай.

Пол не виждаше почти нищо, но не спираше, докато водата се издигаше до гърдите на главния, а после до врата му. Инженерът надигна лице, за да държи носа и устата си над нивото на водата.

Пол продължаваше да копае, а главният лека-полека се откопчи от хватката на калта и се заиздърпва по стълбата.

Първо излезе единият му крак, след това и вторият, минус един ботуш. Инженерът се заизкачва, а след него и Пол. Последните двайсетина сантиметра от трюма сс напълниха бързо и скоро водата тръгна към главното котелно.

Изтощени от борбата, двамата мъже се запрепъваха към преградата. Докато стигнат дотам, през прага вече шуртеше миниатюрно подобие на Ниагарския водопад.

- Дали ще издържи? - попита Пол, гледайки стогодишната версия на водоустойчива врата до тях.

- Има само един начин да разберем.

Пол хвана вратата и се опита да я затвори, но цял век ръжда не ѝ позволи да се раздвижи свободно. Той натисна с рамо и успя да я избута наполовина, преди отново да задере и спре. Направи крачка назад и хвана греблото, с което бе измъкнал главния. Удари няколко пъти по пантите, за да събори ръждата. Едва няколко люспи се отлепиха. Той пусна греблото и двамата с инженера опитаха отново. Вратата сс затвори първо на три четвърти, а после почти докрай, но напорът на водата от другата страна бе твърде мощен и ги избутваше назад.

- Няма смисъл - отпусна ръце инженерът.

- Още веднъж - каза Пол.

С крайчеца на окото си зърна силует, който тичаше по стълбата надолу към тях. Най-после малко помощ.

- Насам!

Водата вече стигаше до кръста им. Пол натисна отново, както и главният, и двамата с всичка сила. В този момент до тях стигна и морякът, тичащ към тях, и довърши тласъка.

Тримата преодоляха силата на прииждащата вода. Вратата се затвори, а Пол завъртя колелото, за да я застопори. Ефектът не бе идеален, след всички изминали години, и водата пръскаше от процепите на няколко места, но можеше да се измери с метри в минута - нещо, с което помпите биха се справили, стига пантите на вратата да издържат.

Пол се строполи на пода и се спогледа с главния, който се хилеше до уши.

- Поредният работен ден.

- Мисля, че съм готов за отпуска - отвърна Пол. Обърна се, за да благодари на моряка, притекъл им се на помощ, но не видя никого. Огледа се във всички посоки, но имаше само тъмен коридор. Бяха сами.

- Ти доведе ли някого със себе си? - обърна се Пол към главния.

Той поклати глава.

- Всички се качиха на палубата още преди атаката. Защо?

Пол обърна поглед към стълбището. Сега осъзна, че в тъмното не би могъл да види никого - ала отчетливо помнеше широкоплещестия мъж с гъсти мустаци, устремен кьм него.

Реши, че паметта му играе номера.

- Без причина - каза накрая. - Просто искам да съм сигурен. Да се качваме, в случай, че вратата поддаде.

Пол взе греблото, стана на крака и помогна на главния. Двамата уморено се затътриха по стълбите към слънчевата светлина. В следващия един час пристигнаха помпи от „Кондор“, а влекачите застанаха на позиция. Вратите на кораба бяха подсилени, а гмуркачите бързо намериха скъсания шев и го завариха. Корабът още пропускаше вода и никой не знаеше дали корпусът ще издържи, но когато поеха на път, поне бяха в безопасност под зоркото око на Южноафриканските военновъздушни сили, които изпратиха един изтребител и няколко въоръжение хеликоптери да кръжат над корабите.

По здрачаване ги посрещна и малка флотилия - първата част от сериозен шпалир. След още час се присъединиха още два бойни кораба, последвани от кораб за поправки, готов да помогне при нужда.

Явно южноафриканското правителство, изгубило „Уарата“ веднъж, бе решено да не я губи втори път.

Пол се поотпусна. Намери Гамен на палубата да поставя проби в найлонови пакетчета и да ги надписва, преди да ги запечата.

Беше си прибрала косата в кок, зад едното и ухо стърчеше молив, а на лицето и беше изписано най-концентрираното ѝ изражение.

Пол седна до нея.

- Привършваш ли?

- Със събирането - отвърна тя, докато поставяше пробите в една хладилна чанта. - Ще летя до Дърбан за среща с един биолог. Искаш ли да дойдеш?

- С удоволствие, но трябва да се погрижа корабът да стигне до пристанището.

- Мисля, че направи достатъчно - погледна го с усмивка Гамей, - но и преди съм виждала тази физиономия.

- Работата не е свършена, докато не свърши.

- Ще те чакам на брега - рече тя и затвори хладилната чанта.

Пол се усмихна и си припомни всички пъти, когато едни от тях чакаше другия да се върне от морето. Винаги се посрещаха с радост.

Гамен се изправи и взе хладилната чанта. Пол взе другата и заедно закрачиха към кърмата, където чакаше катер, който щеше да върне Гамей на „Кондор“. Оттам военен хеликоптер щеше да я отведе до Дърбан.

- Вярваш ли в призраци? - попита той.

- Не. Защо? - засмя се тя.

- Няма значение. Просто питам.

Стигнаха до стълбата и един от моряците им помогна да свалят пробите.

- Докато стигнем до сушата вече ще ми се иска една вечеря на свещи - каза Пол.

- Ще направя резервация - целуна го жена му.

Пол я прегърна и също я целуна, а после се отмести, за да може Гамей да слезе по въжената стълба.

Докато катерът се отдалечаваше, Пол реши, че има какво да очаква с радост през следващите дни - вечеря с Гамей, връщането на „Уарата“ в пристанището след сто и пет години и, ако Гамей бе права, нови разкрития откъде се е взел корабът и къде се е крил толкова години.

В бърлогата на Бревар семейството се прости с Егън с мълчалива церемония. Мъката им бе компенсирана от факта, че предателят Акоста бе вън от играта, а хакерите - върнати, където им е мястото. Себастиан веднага намери работа на всички. Благодарение на уменията си, както и на невероятните възможности на „Фаланга", хакерите скоро проникнаха в американското Министерство на отбраната и европейските системи за въздушен контрол и в още няколко институции.

- Нужно ли е всичко това? - попита Калиста брат си.

- Трябва ни димни завеса, за да прикрием същинските си намерения. Малко хаос ще ни свърши работа.

Калиста кимна и отиде в предния край на контролната зала, където през огромните прозорци от пода до тавана се виждаше олимпийския им басейн. Там се бе научила да се гмурка и също там тя и останалите бяха тренирали за мисията срещу „Етернет“.

Спомняйки си за това, тя се сети и за Кърт Остин. След като го срещна за пръв път на „Етернет“, тя влезе в досието му в НАМПД и разбра за някогашната му връзка със Сиена. Зачуди се какво би накарало един мъж да рискува живота си за жена, която не може да има и която, дори да успее да спаси, ще трябва да предаде в обятията на друг мъж.

Или Сиена бе от жените, които вдъхновяват подобна любов, или имаше щастието да я обича мъж, за когото дългът струва повече от живота. И в двата случая Калистa им завиждаше. Никога не бе познавала подобен мъж и навярно никога нямаше да срещне такъв.

- Извикай Лорен - прекъсна размислите ѝ Себастиан. - Трябва да се погрижим всичките ни хора да са налице и да са готови за битка. Дори онези, които сме наели за дребни задачи.

- Компания ли очакваме?

- Не веднага - отвърна Себастиан. - но скоро. Когато дойдат, трябва да им разкървавим

носовете, трябва с труд да преодолеят съпротивата ни, иначе няма да повярват, че са победили.

Калиста разбра.

Поредната игра.

ГЛАВА 44

Дърбан, Южна Африка

Гамей пристигна в Дърбан и разбра, че без да иска вече е станала местна атракция. Откритието на „Уарата“ все още не беше оповестено официално. Властите искаха това да остане тайна, докато корабът не стигне до южноафрикански води. Но мълвата вече се носеше.

А това, че член на НАМПД е пристигнал с проби, които трябвало бъда изследвани, бе предизвикало жив интерес. Неколцина експерти бяха пристигнали на собствени разноски в университета „Дърбан Уествил“ и посрещнаха Гамей в кампуса. Бързо подготвиха полева лаборатория и се заеха с насекомите, мъртвите гризачи и растенията от „Уарата”.

Докато работеха, Гамей прескочи до библиотеката, където откри машина за микрофилми, на която можеше да разгледа старите вестници от времето на изчезването на кораба.

- Сигурна ли сте, че не искате да използвате компютър?- попита библиотекарят. - Цялата информация е налична и онлайн.

- Не, благодаря. Наситих се на компютри напоследък и предпочитам малко да си почина от тях.

Тя започна да преглежда статия след статия. Лека-полека се върна във времето преди сто години. Толкова бе свикнала с динамиката на съвременния свят, където самолетни катастрофи и бедствия се отразяваха на живо и всичко се научаваше почти незабавно, че публикациите за изчезването на „Уарата“ ѝ се сториха странни. Отначало се смятало, че корабът просто се бави: често се случвало да има закъснения от дни или дори седмици. В някои статии пишеше, че „Уарата“ може да пристигне и че корабите, изпратени да го търсят, ще го докарат в някое пристанище. Изчисляваха се дори хранителните припаси и журналистите успокояваха, че корабът и пътниците му са добре подсигурени с храна и няма никаква причина за тревога.

Ала с течение на времето надеждите корабът да бъде намерен, постепенно отстъпваха място на жестоката реалност. Появили се тревожни слухове и догадки. Бурята от 27-и юли била нарочена за основен виновник. Във вестниците много място бе отделено на думите на някой си Клод Сойър. Той бил единственият пасажер, тръгнал към Кейптаун, който решил да слезе в Дърбан. Изпратил на жена си телеграма: „Уарата“ ми се стори понатежал. Слязох в Дърбан.“

Той твърдеше, че сънувал сън, малко преди корабът да пристигне в Дърбан. През вълните препускал рицар с високо вдигнат меч, който викал името на кораба. Когато Сойър слязъл в Дърбан, твърдял, че е сънувал отново този път как „Уарата" била погълната от огромна вълна.

Капитан Фърт oт парахода „Марере” споделяше друга теория. Според него „Уарата“ е твърде голям и здрав кораб, зa да бъде пометен oт вълна и по-вероятно е да се е повредило някое витло или рул и корабът да се носи по течението, покрай нос Добра надежда в посока към Атлантическия океан.

Фърт беше сигурен, че „Уарата" ще бъде открит, подобно на „Уайкато“, друг кораб, чиито вал се счупил на път към Оукланд, а съдът се носел по теченията шест седмици, преди да го открият. Някои смятали, че „Уаратга“ ще стигне чак до Южна Америка.

Докато Гамей четеше статиите за изчезването на кораба, вниманието и бе привлечено и от други тогавашни истории - новини за бурята, политически препирни и реклами, включително една, която препоръчваше пушенето като лек срещу настинка.

Но най-впечатляващ беше разказът за схватката между полицията и криминалната банда от река Клаар. След експлозия и пожар, изпепелили цяло състояние в банкноти, накрая било установено, че банкнотите са почти съвършени фалшификати. Повечето от бандитите наистина загинали, но Робърт Суон, главен инспектор от дърбанската полиция, се боял, че предводителите са избягали и ще се появят отново.

- Мда, интересни времена - прошепна на себе си Гамей.

- Извинете ме - обади се някой зад нея. - Вие ли сте Гамей Траут?

Тя се обърна и видя мъж със свстлоснн костюм и бяла ризa с отворена яка. Той протегна ръка.

- Казвам се Джейкъб Фредрикс. Дочух, че сте открили „Уарата”. Истина ли е?

Гамей се поколеба.

- Преди години работих за НАМПД по време на една експедиция за издирване на кораба - обясни той. - Зa жалост, не го открихме.

Тя си спомняше името. Не беше сигурна дали мъжът е този, за когото се представя, но и се съмняваше, че тя или корабът са още в опасност. Истината се разпростра от поне няколко места, така че реши да му каже каквото знае.

През следващите два часа обсъждаха изчезването на кораба и експедицията по време на която Фредрикс смятал, че го е открил, само за да се окаже накрая, че са открили товарен кораб от Втората световна война, торпилиран от германците.

- Почти се радвам, че през цялото време корабът е бил на брега. По-лесно ми е да понеса, че не го намерих на дъното.

Гамей се усмихна и му разказа за инцидентите след откриването на кораба. Фредрикс изглеждаше искрено изненадан, но спомена за странните теории и случки, които сякаш винаги спохождали кораба.

- Веднъж един медиум твърдеше, че са стигнали до суша и са започнали нова цивилизация.

- Бил е по-прав, отколкото бихме могли да предположим - отвърна Гамей, макар да бе ясно, че пътниците никога не са стигнали до суша.

- Една от най-странните истории се случила през 1987 г. - започна Фредрикс.

- Когато сте мислили, че сте го открили?

- Не, ние го търсихме години по-късно. Но през 87-ма година една стара спасителна лодка била открита край бреговете на залива Мапуто в Мозамбик. Някакъв рибар, мисля, се натъкнал на нея. В нея имало трима души - жена и две момчета. Жената имала лека огнестрелна рана, но нищо сериозно. За нещастие обезводняването се оказало фатално и за тримата. Разпознати били като част oт семейство, отвлечено преди години. Властите смятали, че са дошли най-вероятно от района на Сомалия.

- Звучи ужасно - рече Гамей. - Но какво общо има това с „Уарата“?

- Лодката им била прогнила. Била набързо скърпена и запушена с подръчни средства.

Нямало да плава още дълго, ако не я били намерили. Неколцина експерти били на мнение, че подобни лодки се използвали между 1904 и 1939 година. Години по-късно направили компютърен анализ на снимките и открили останки от име на най-горната дъска, тъй като пластовете боя ограничили ерозията. Не мога да си спомня как точно бяха изчистили образа, но написаното можело да се прочете като „Уарата“.

Гамей се облегна стъписана на стола си.

- Шегувате се!

Фредерикс поклати глава.

- По онова време всички мислели, че е измама. Като онзи запис с аутопсията на извънземни. Но след вашето откритие, нещата изглеждат по друг начин. Напълно е възможно да е вярно. - След това смени темата: - А да не забравяме и бандата от река Клаар.

- Тъкмо четях за тях.

- Някои смятат, че са се качили на кораба нелегално.

- Наистина ли?

- Да. А после се издавили, когато потънал.

- Само че не е потънал - отбеляза Гамей. - Дали те не са отвлекли кораба?

- От това, което съм чел, знам, че са били безмилостни. Да превземат кораб, би било точно в техен стил.

Гамей почти се замая. Искаше да проучи подробно това, което ѝ разказа мъжът. Но преди да реши откъде да започне, телефонът ѝ изжужа. В есемеса пишеше да отиде веднага в лабораторията, където анализираха пробите.

- Трябва да вървя - рече тя. - Ще се радвам да поговорим отново, когато имам време.

- Всичко за НАМПД - отвърна Фредерикс с усмивка и ѝ подаде визитка с телефоните си, след което се ръкуваха и се разделиха.

- Успяхте ли разберете къде може да е бил корабът? - попита Гамей, щом влезе в лабораторията.

- Имате късмет, госпожо Траут - отвърна главният биолог. - Открила сте няколко вида, които съществуват само на едно място в света.

Показа ѝ скелета на малко животно, което един от копачите на Пол беше открил.

- Какво е това?

- Фоса - отвърна биологът и ѝ показа снимка на животното.

- Прилича на кръстоска между котка и кенгуру - отвърна Гамей.

- Всъщност е вид мангуста.

След това биологът ѝ показа големия молец, който Елена бе забелязала, тъкмо като излизаше от какавидата си. Беше огромен.

- Това е лунен молец - обясни биологът, а после премина към паяците, на които бяха попаднали още първата вечер. - Златосферни паяци-плетачи. Има подобни паяци из целия свят, но в паяжината му открихме нето уникално.

Той посочи към някакво насекомо, оплетено в паяжина.

- Житоядец-жираф - каза мъжът и ѝ подаде една лупа.

Гамей се вгледа - буболечката изглеждаше обикновена, с изключение на дългия, тънък врат и щръкналата от телцето глава. Приличаше на маркуч за прахосмукачка.

Не можеше да повярва, че са извадили такъв късмет. Но предположи, че следват лошите новини.

- Нека позная. Сомалия?

- Не. Много по-наблизо. Западния бряг на Мадагаскар.

- Мадагаскар ли? - Гамей беше объркана.

Той кимна.

- Островът се е откъснал от Африка преди сто и шейсет милиона години - обясни ученият. - Тогава Индия още е била част от него. Но преди още осемдесет милиона години и тя се е отделила. Колкото повече се отдалечавали трите земни маси, толкова по-различно се развил животът на тях. Подобно на Австралия, в Мадагаскар има стотици видове, които се срещат само там. Открили сте три от тях на плаващата си съборетина. Значи е прекарала дълго време в Мадагаскар, преди да се върне в морето.

- А крокодилът? - попита тя.

- И от тях има много на острова.

Гамей кимна. Доказателствата бяха ясни. „Уарата“ бе прекарал сто години на сушата някъде по бреговете на Мадагаскар. Оставаха само още няколко въпроса - къде точно и защо някой иска да го потопи.





ГЛАВА 45





Кърт Остин се носеше безтегловно в мрака и всичките му нерви тръпнеха. Падна във водата и студеното ѝ жило отвори очите му. Внезапно прогледна. Обгръщаше го мътен синкав светлик, над него нещо светеше. Погледна към краката си. Странно... стъпалата му ясно се очертаваха върху размътения диск на светещото нещо... и тогава Кърт осъзна, че потъва в морето с главата надолу. Обърна се и изплува на повърхността. Озова се насред бурята. Засилен от мощния вятър дъжд плющеше по морето, а вълни с размерите на вагони го издигаха високо, а после го спускаха бясно. „Етернет“ се мярна пред него. На яхтата бяха Сиена и семейството ѝ.

Той заплува натам и се добра до палубата, благодарение на една вълна, която го издигна в правилния момент. Кърт закрачи с мъка към мостика и завика Сиена. Тъкмо мина през главния люк, когато някой го удари по тила и го притисна към вратата.

Ударът почти го прати в безсъзнание - главата му се маеше, а пред очите му всичко беше размазано. В следващия миг някой го блъсна и започна да го души.

- Откъде пък се взе този? - чу се вик от другата страна на мостика.

- Отвън има спасителен хеликоптер - отвърна мъжът, който го бе приклещил.

Кърт успя да махне ръката му от гърлото си, но мъжът го събори на пода и го притисна здраво.

Кърт не бе свикнал да губи, но усещаше слабост в крайниците си, навярно от удара. Ушите му звънтяха и не спираше да му се вие свят. Ударът явно е бил доста силен. Добре, че имаше дебела глава.

Кърт вдигна глава, опитвайки се да прецени в какво се е забъркал. Мъжът в далечния край стискаше здраво някаква жена.

- Сиена? - изрече немощно Кърт.

Тя обърна глава.

- Кърт?!

Той се опита да се отскубне от хватката на нападателя си и да стигне до нея, но мъжът, който я държеше, я дръпна назад и я предаде на един от помощниците си.

- Отведете я в спасителната капсула. Мъжът и децата ѝ са вече там.

Сиена се задърпа, но не успя да се освободи. Докато я извлачваха от мостика, Кърт я чу да го вика. Опита се да се изправи, но нападателят му бе твърде тежък.

- Ами ние?

- Ще отидем при тях, когато се отървем от този. Мъжът приклекна до Кърт, отвори нож и започна да реже въжето на сбруята, прикрепяща Кърт към хеликоптера.

Хеликоптери обхождаше наоколо с прожектора си. Ако тези мъже отрежеха въжето, Kърт нямаше шансовс да оцелее.

Той се размърда, ритна мъжа с ножа и се хвърли към вратата - само че няколко души отново се хвърлиха върху него.

- Убий го!

Онзи с ножа извади пистолет и дръпна предпазителя, но Кърт го ритна в коляното. Оръжието гръмна и улучи прозрачната стена и по нея мигновено плъзна паяжина от пукнатини. Преди Кърт ди успее да стори каквото и да било, един ботуш се заби в брадичката му, а притисналия го мъж го натика под водата, опитвайки се да го удави.

- Чакайте!

Беше женски глас. Нападателят на Кърт вдигна главата.

- Можем да го използваме - каза жената.

Кърт си пое дъх и насочи поглед към жената. Позна я. Късата ѝ тъмна коса бе мокра и прилепнала по главата, но тези високи скули... Някак я познаваше. Казваше се... Калиста.

- Ще разкаже на всички за нас - възрази мъжът.

- Някой трябва да го направи - отвърна тайнствено тя. - Вие, идиоти, убихте капитана и екипажа. Мислехме да използваме тях за целта.

- Не очаквахме да се съпротивляват.

Тя се наведе към Кърт и отвори малка кутия. Яхтата се клатушкаше все повече и повече и заплашваше всеки момент да сс обърне. Кърт с мъка стоеше буден. Силите му бяха свършили, а умът му бе замъглен.

Жената извади спринцовка и я заби във врага му. Съзнанието му се зарея още повече. Жената приближи лице до неговото и хвана здраво бузите му в шепи.

- Дойде на яхтата - заговори жената, а гласът ѝ бе като далечно ехо. - Видя Сиена зад стената.

Калиста обърна главата му натам. Паяжината се загнезди в ума му.

- Тя се носеше по лице. Косата ѝ беше мокра и развяна, като водорасли по течението.

Кърт се втренчи в стената. От нея се отрази лъча на фенер и го ослепи. Когато отмина, той отново виждаше през стъклото. Стаята бе полупълна с вода, а в мътилката се носеха възглавници и листове хартия.

Сиена беше там, видя я. Хвърли се към нея, но се удари в стъклото.

- Тя се удави - говореше гласът. - С дъщеря си... Толкова хубаво дете... Толкова жалко...

Кърт го виждаше. Момиченце в рокля, сламенорусо дете, малките ѝ пръсти стиснали дланта на майка ѝ. Кърт си спомни името ѝ - Елиз.

- Очите ѝ са отворени...

Кърт потръпна. Опита се отново да стигне до тях, но се строполи на палубата.

- Яхтата потъва... Пълни се с вода... Счупи стъклото! Само това ти остава.

Кърт удари с юмрук по стъклото, но нямаше смисъл. Не можеше да го счупи.

- Опита се да счупиш стъклото и със стол, но не успя. Преградата не падна. Ти падна.

Завъртяха го по гръб.

- Яхтата сс преобръща. Нямаш време.

- Не!

- Изваждат те!

- Не - извика отново Кърт. Някой го дърпаше назад. Маската му падна от лицето. Тилът му отново се удари в нещо.

Вместо обаче да се окаже в морето, през памука в главата си осъзна, че още е на мостика. Жената и останалите се отдалечаваха. Тя говореше с някого по радиото:

- Отворете клапите! Потопете яхтата! И да се махаме.

- А когато започне да си спомня? - попита някой.

- Няма. Не и преди да му позволим.

Кърт ги изгуби от поглед и се опита да помръдне. Трябваше да се маха оттук, трябваше да избяга. Опита се да се изправи, но ръцете му тежаха като от олово, а краката му бяха напълно безполезни.

Водата около него внезапно зашуртя силно. Корабът се обръщаше. Внезапно сбруята рязко се изпъна по тялото му и го повлече към вратата. Извади го навън и се скъса. Кърт падна в морето.

Зашеметен, почти в безсъзнание, той зарита към повърхността, но знаеше, че потъва, увлечен от водовъртежа от потъващата яхта. Фенерчето на китката му сочеше надолу, към мъглявите очертания на яхтата, която чезнеше в мрака.

Вдигна глава, зърна сребриста светлина над себе си, но мракът обгърна и нея. Всичко почерня. Докато една ръка не го сграбчи и не го издърпа над вълните.





ГЛАВА 46

Кърт се събуди. За разлика от другите нощи, когато споменът-кошмар го изтръгваше от съня, сега бе някак умиротворен. Нещо бибипкаше тихо, чуваше се и свистене от отдушник.

Отвори бавно очи - обля го ослепителна светлина.

Не бе у дома, а в болница, с бял таван, бели стени, бял под. Зениците му, разширени от някакво лекарство, правеха светлината непоносима. Смътно осветеното помещение му приличаше на солариум.

Вдигна ръка, за да заслони очи, но системата в ръката му не му позволи. Отпусна ръка и забеляза, че на пръста си има пулсметър, свързан с монитор, от който се носеше бибипкането.

Значи беше жив.

През ослепителния блясък на лампите забеляза фигура в единия ъгъл. Беше Джо, седеше на стол и не приличаше на себе си.

По лицето му имаше тридневна четина, а под очите - тъмни кръгове. В една ръка държеше чаша кафе, а на коляното му се мъдреше комикс.

- Не знаех, че си падаш по мангa, едва успя да обърне езика си Кърт.

Джо вдигна рязко глава и топла усмивка прогони изтерзания вид на лицето му.

- Само разглеждам картинките. Особено когато думите са на корейски. Доколкото разбирам, един робот сирак се сприятелява с момче и момиче със свръхсили, които си падат по самурайски мечове и мъфини... Но може и да не съм разбрал.

Докато Джо му показваше комикса, сюрреалистичните рисунки и червените корейски букви плуваха пред очите му.

- Понякога картинките не казват всичко - отвърна той, мислейки за собственото си преживяване. - Какво правя в болница?

- Не помниш ли? Гаджето ти те преметна, накара те сам да си пуснеш ток.

- Да си пусна ток?

- В тунела под Зоната.

Цяла минута бе нужна на Кърт да си припомни извънкласните им занимания под Демилитаризираната зона, но за щастие успя. Дори си спомни как се строполява, след като натисна бутона на дистанционното.

- Предвид качеството на услугите - каза той. - ще предположа, че сме в Юга. Как сме успели да се върнем?

- Бягство към границата, в стил Дзавала - намигна му Джо. - Като цяло, спасих ти кожата... пак. А ти пропусна всичко... пак.

- Ще приема, че си прав - зрението на Кърт бавно се възстановяваше. - От колко време съм така?

- От три дни.

- Три дни!?

Джо кимна.

- Направиха ти някаква дребна мозъчна операция - обясни. - Казах им, че всяка мозъчна операция при теб ще е дребна, но не схванаха шегата. Май се изгуби в превода. Кърт се позасмя.

- Чакал си да се събудя, само за да ми я кажеш, нали?

- Горе-долу - отвърна Джо.

Остави комикса и се премести до Кърт. Подаде му прозрачен пластмасов флакон, в него -





метална пластинка с големина колкото половин бонбон тик-так. Микрочип.

- Какво точно е това?



- Просто устройство - отвърна Джо. - Излъчва електронен сигнал, който причинява късо съединение в мозъка ти, когато се изложи на определена честота. Лекарите казаха, че са изпробвали подобни механизми върху пациенти с паркинсон, за да овладеят тремора им. Или върху хора, преживели емоционална травма, за да променят спомените им и да намалят емоционалния стрес.

Кърт разгледа чипа. Запита се дали паметта му се е прояснила, защото са го премахнали, или шокът от дистанционното на Калиста е бил толкова силен, че някак е изхвърлил фалшивия спомен.

- Според лекарите, това се задейства с предавател - додаде Джо. - Когато Дърк разбра, изпрати екип да претърси дома ти. Откриха предавателя в гаража ти.

Кърт се замисли за всички беди, които чипът му бе причинил.

- Затова кошмарите спряха, когато напуснахме Вашингтон. И сигурно затова си спомням какво се случи на яхтата. Дори помня, че ме измъкна от водата.

- Е, само заради връщането на този спомен всичко си е струвало - отвърна Джо.

Кърт кимна и разказа на Джо за спомените си.

- Някои са още неясни, но Калиста определено беше там. Заловиха Сиена, бяха заловили и съпруга и децата ѝ, което ме кара да се чудя какви ги върши в Щатите господин съпругът ѝ.

- Имаш предвид...

- Ако я карат да върши нещо насила заради децата си, с какво държат него?

- Не казвай, че съм ти казал - рече Джо, - но разбрах, че ЦРУ се питат същото. Май че Уестгейт ще получи възможност лично да даде обяснения.

На Кърт това му прозвуча като добра новина. Изправи се в леглото и махна пулсметъра от пръста си. От монитора се понесе възмутено пищене. Почти веднага се появи една сестра и изключи машината, провери показателите на Кърт и отиде да докладва на лекаря.

Когато тя си тръгна, пристигнаха нови гости: Хейл от ЦРУ и неизменният му спътник, полковник Ли.

- Имаш късмет, че си в болница - каза Хейл, - а не в затворнически лагер в Северна Корея.

- Или в някои от нашите затвори - добави полковникът. Двамата почти започнахте втора Корейска война.

- Строго погледнато - вметна Джо, - първата никога не е свършвала. Никога не е имало мирен договор, а само споразумение за прекратяване на огъня. Тъй че би било просто продължение на първата.

- Смешно ли ви е? - попита полковник Ли.

- Не - отвърна Джо. - Но двамата с Кърт открихме таен тунел между Севера и Юга. Бих казал, явна опасност за сигурността. Това все се брои за нещо, нали?

Хейл хвърли на полковник Ли поглед, който казваше „ Човекьт има право”.

- И двамата имате голям късмет - заключи полковник Ли, - че не ви убиха или не ви пратиха в севернокорейски лагер. Късметлии сте, че Ким Чен Ун отрича, че подобен тунел съществува и твърди, че всичко са империалистически лъжи, вместо да признае, че почти трийсетина от хората му са били убити в престрелката. Късметлии сте и че разумът надделя.

Три дни ни трябваха да успокоим ситуацията. Сега напрежението е в почти нормални граници.

Кърт се радваше да го чуе.

- Може би сме прекалили. Следващия път ще внимаваме повече.

- Съжалявам, Кърт, няма да има следващ път - рече Хейл. Гласът му бе пълен със съжаление, дори с тъга.

- За какво говориш? Доказахме, че Сиена е жива. Знаем, че тези хора държат нея, както и другите хакери. Трябва да ги настигнем, преди да направят нещо ужасно.

- Следата се изгуби - обясни Хейл. - Не остана какво да разследваме. Тан Ранг е в затвор с максимална степен на сигурност, обграден от гардове и адвокати, с никого не разговаря.

Тайнствената ти жена и хакерите са изчезнали яко дим.

- Ами Акоста? - попита Кърт. - Той взе проследяващото ни устройство. Активирайте го и го открийте.

- Опитахме. Бе резултат.

- Страната е полуостров - отбеляза Кърт. - Предвид блокадите на север, все едно е остров.

Не могат просто да си тръгнат със залеза, особено когато се предполага, че ги наблюдаваме. Акоста не би сглупил да се качи на пътнически полет. Имаше твърде много други варианти да се измъкне. Всеки ден на корейските пристанища пристигаха и отплаваха стотици търговски кораби. Освен тях страната гъмжеше и от частни самолети и плавателни съдове.

- А и да открием нещо - добави Хейл, - няма да е твоя работа.

Кърт присви очи, сякаш за да прогори дупка в Хейл само с поглед.

- Говорих по телефона с шефа ти във Вашингтон - продължи Хейл. - Съгласен е с мен, че ролята на НАМПД Вече е приключила. Ако се появят още улики, с тях ще се заемат ЦРУ или Специалните сили под напътствието на Националната служба за сигурност.

Кърт имаше чувството, че са го ударили в корема. Хвърли поглед към Джо.

- Говорих и с Дърк - каза приятелят му. - Иска да знаеш, че е време да се откъснеш от тази история.

Кърт се отпусна в леглото. Усети, че го изпълва празнота. Толкова близо бяха. Откриха Сиена. Беше в ръцете му. А сега я няма... отново.

- Лекарите смятат, че си готов за изписване - каза Хейл. - Ще те преместим веднага, тъй като смятаме, че Тан Ранг и Акоста имат хора, които се навъртат наоколо и искат да ви премахнат. По здрач ще ви изпратим с военен Ц-17 към Гуам. От там към Хавай и после почивка. Опитайте да ѝ се насладите.

Кърт не отвърна. Хейл поизправи рамене и пое към вратата. На прага рече:

- Едно ще ти призная, Кърт. Голямо представление спретнахте!

Привечер Кърт и Джо бяха откарани до американска военновъздушна база. Готовият за полет сив Ц-17, окъпан отдолу в светлините на пистата, ги чакаше.

Минаха по задната рампа, а офицерът, отговаряш за товара, ги пропусна, докато привързваше по-здраво един джип и покрита с плат екипировка. Показаха им две места в предната част на самолета.

Кърт се тръшна на седалката си, унил и изтощен. Джо опита да го разведри с няколко шеги, но Кърт нямаше сили дори за това. Седеше умълчан и взрян напред, докато огромната четиридвигателна машина се заиздига в нощното небе.

Докато набираха височина, Джо заспа, но Кърт не можеше да затвори очи. Човъркаше спомените си, търсейки още нещо, което да му помогне да открие Сиена, хакерите и стоящите зад заговора, който несъмнено щеше да се разгръща тепърва

Колкото и да се опитваше, нищо не му хрумваше. Когато бученето на двигателите и хладът в кабината започнаха да го отпускат, той се изправи и се разходи до най-предната част.

Погледна през прозорчето във вратата на самолета. Небето тъмнееше, но на хоризонта се разстилаше светлина. „Зад всеки облак има слънце,“ помисли си Кърт. Каква ирония. При цялото му изтощение, трябваше му минута да осъзнае, че отпред не бива да има светлина. Ако летяха към Гуам, трябваше да потъват в нощта, а не да летят към светлина. Бяха минали няколко часа и въпреки промените в часовите зони, нямаше как да се зазорява.

Погледна назад. Небето зад тях бе черно като в рог.

- Летим в погрешната посока - промърмори под носа си Кърт.

Преди да се опита да отгатне защо, вратата на пилотската кабина се отвори и се показа познато лице.

- Ирам!?

Да срещнеш Ирам Йейгър вън от сградата на НАМПД беше като да се сблъскаш с директора на училището си в някой бар. А и дрехите му подсилваха впечатлението за абсурдност - вместо неизменните си тениска и дънки, той беше пристегнат в неугледна, маслиненозелена летателна униформа, а конската му опашка беше прибрана в шапка с козирка на военновъздушните сили.

- Под прикритие ли си? - попита недоумяващо Кърт, полунашега-полунаистина.

- В някакъв смисъл - отвърна Йейгър. - Дърк искаше да ви инструктирам лично.

- За какво?

- За мисията.

Кърт се сепна.

- Мислех, че няма мисия. Тим Хейл ме остави с ясното впечатление, че ако продължа дори на крачка повече, ще взема да свърша в концентрационен лагер.

Ирам се засмя.

- Всъщност доста си му легнал на сърце, от това, което чувам. Много е впечатлен колко много сте постигнали за толкова кратко време.

- А защо тогава попари ентусиазма ни?

- За пред полковник Ли - обясни Йейгър. - И за пред всеки, който би могъл да слухти.

Мислим, че корейската военна база данни е била хакната. Не сме сигурни дори за своята или за тази на Министерството на отбраната. Тъй че решихме да заглавичкаме полковник Ли с някаква история, която да въведе в системата си, и да дойдем с бележки на ръка.

- На ръка? Сигурно ти е било трудно - пошегува се Кърт.

- Не можеш да си представиш. Все едно ми връчиха линийка и сметало.

Кърт се засмя - неочаквано, но с радост срещаше познато лице за втори път през последните две седмици.

- Е, какви са вестите, кралски пратенико?

Йейгър махна към две седалки, разположени една срещу друга. Кърт седна на едната, а Ирам - на другата. После извади жълтеникав плик с папка в него.

- Много неща се случиха, докато си подремваше кротко в корейската болница.

- Хубави или лоши?

- По малко и от двете - отвърна Ирам. - Когато Джо разпозна Сиена Уестгейт сред снимки на неколцина души, изведени незаконно от Северна Корея, администрацията лудна. Привикаха Брайън Уестгейт, за да даде обяснения. Насред тирада за това как „Фаланга“ била неунищожима - дори някой да е спипал Сиена, той получи някаква психична криза. Мислехме, че е инсулт. Оказа се, че са го обработили също като теб. Извадиха чип от тилния му дял. Екип на ФБР пък откри, че към лекарствата в дома му са добавени потискащи паметта вещества.

Сега се възстановява и е под охрана, за да не стигне никой до него.

- Помни ли нещо? - попита Кърт.

- Не много. Явно са бърникали в мозъка му повече отколкото в твоя.

Кърт се облегна. Още откакто разбра за годежа на Уестгейт и Сиена, недолюбваше интернет милиардера А от началото на трагедията с „Етернет“ бе сигурен, че Уестгейт има пръст в случилото се. Сега обаче се оказваше, че и с него бяха злоупотребили, и той бе пешка в някакъв неясен план. Кърт имаше странното чувство, че е бил несправедлив с него. Можеше само да си представя какво ли минава през неговия ум.

- Свалили са го от яхтата - рече Кърт, като си спомни за съня. - А когато бурята е отминала, са го сложили в спасителната лодка, за да го намери някой.

Йейгър кимна.

- Звучи правдоподобно. Проблемът е, че и Брайън, и Сиена Уестгейт са компрометирани.

На всички е ясно, че не можем да разчитаме на „Фаланга“.

- Какво правим?

Йейгър въздъхна.

- Каквото можем. Трескаво изтегляме „Фаланга” и я заменяме с други системи. Заедно с това се преоценяват и всички останали мерки за сигурност. Дори изключваме някои системи изцяло от мрежата.

- Стъпка в правилната посока - кимна Кърт. - Но когато хората зад тази каша осъзнаят, че Сиена вече не им е полезна, и тя, и децата ѝ ще са в смърт на опасност.

- Така е - съгласи се Йейгър. - Най-вероятно ще бъдат убити. Хората, които стоят зад всичко това, вероятно ще започнат отново. Каквато и да е крайната им цел, вложили са твърде много време и енергия, за да я осъществят. He вярвам да се откажат.

- Имаш ли представа какво са намислили?

- Забелязва се огромно нарастване на хакерските набези, но не и модел. Мислим, че се опитват да прикрият истинската си цел.

- Значи трябва да ги открием - заяви Кърт. - Можем да спрем всичко това, само ако стигнем до източника.

Йейгър кимна.

- Което ме връща към причината да сме тук и да летим на запад, вместо на изток към Гуам. Имаме нова следа. Странното е, че всъщност ти ни я подсказа.

Йейгър извади една снимка от папката - Калиста на яхтата на Акоста.

- Макс направи лицевото съпоставяне на тайнствената ти жена.

- Попадения?

- В началото нямаше нищо - отвърна Йейгър. - Минахме през всички цивилизовани страни и техните автомобилни бюра, паспортни служби и съдебни архиви. Дори през Интерпол. Нямаше данни за тази жена. Поисках от Макс да сканира всички публично налични изображения.

- В интернет сигурно има милиарди снимки - изненада се Кърт.

- Трилиони. Много повече, ако броиш видеоигрите. Дори за Макс задачата беше грандиозна. Отне ѝ три дни. А когато накрая получи отговор, почти я попитах дали не се шегува.

- Не знаех, че компютрите могат да се шегуват.

- Макс ми погажда номера от време на време, но този път не беше.

Ирам извади втора снимка, копие от някакво старо лайфстайл списание: красива двойка около трийсетте, а край нея три деца, две по-големи момчета и момиче. Дрехите подсказваха, че снимката е oт средата на осемдесетте.

- Хубаво семейство рече Кърт. - Кои са?

- Името на жената е Абигейл Банистър - рече Ирам. Била е експерт по телекомуникации.

Кърт я огледа. С изключение на дрехите, жената можеше да мине за близначка на Калиста.

- Мъжът е съпругът ѝ Стюърт Банистър. Бил е специалист по сателитна навигация.

Британци. Изчезнали на сафари в Зимбабве преди двайсет и осем години. По онова време имало подозрения, че са избягали в Източния блок. Британското разузнаване ги считало за хора с ниско ниво на риск заради политическите им наклонности и стари приятели от университетските години. Само че, по причини, които ще ти се изяснят след малко, случаят не бил точно такъв.

Кърт вече се досещаше накъде бие Ирам.

- Жената изглежда точно като Калиста. А момиченцето...

- Според Макс лицевата структура на момиченцето съвпада осемдесет и девет процента с тази на жената, позната ти като Калиста. Когато състарихме лицето на детето дигитално, стигнахме до деветдесет и шест процента съвпадение. Все едно сме сравнили съвпадащи отпечатъци.

- Значи момиченцето е Калиста?

Ирам кимна.

Кърт питаеше огромно уважение към способностите на Ирам и Макс - несъмнено бяха свършили чудеса и преди, но сега заключението им му се струваше изстрел в тъмното.

- Има ли как да докажем предположението ти?

- Вече го направихме.

- Как?

- С ДНК анализ.

- Откъде сте взели ДНК? - изненада се Кърт.

- От теб. По теб имаше от кръвта на Калиста, както и няколко черни косъма по копчетата на якето ти. Когато Джо най-накрая успял да стигне до болницата, където ти блажено си почивал, той го споменал на един от анализаторите на ЦРУ. Слава богу, имали далновидността да запазят пробите. ДНК-то на Калиста съвпада с това на членове на семейство Банистър.

- Значи момиченцето наистина е Калиста.

- Истинското ѝ име е Оливия.

- Нима искаш да ми кажеш, че тези градски буржоа са избягали от Англия, променили са вида си и са основали международна престъпна фамилия?

- Не - засмя се Ирам. - Истината е много по-тъжна. Както ти казах, семейството е изчезнало по време на почивка в Африка. Бащата бил открит шест месеца по-късно, разстрелян в Банкок, с вързани ръце и насинено лице. Явно се е опитвал да избяга отнякъде, преди да го убият. Виновниците не били открити. Година по-късно намерили телата на майката и двете момчета.

- Къде?

- В прогнила спасителна лодка край брега на Мозамбик.

Ирам подаде поредната снимка - лодката с трите тела под покривало, а край тях няколко бидона. По лодката тук-там се виждаха кръпки, както и няколко импровизирани гребла. В единия ъгъл имаше и прекършена дървена греда и прокъсано парче плат, навярно мачта и платно.

- Умрели са от обезводняване - обясни Ирам.

- Нямало ли е вода в бидоните?

- Може би е имало. Но явно не им е стигнала. Според състоянието на телата патологът преценил, че са прекарали поне две седмици в лодката, може би три. Водата не би стигнала за трима, дори ако бидоните са били пълни догоре.

Кърт погледна отново снимката на щастливото семейство и се досети какво се е случило.

- Оставили са Калиста. Може би са знаели, че няма вода за четирима и са се надявали трима да успеят.

- Кой знае... Сигурни сме само в едно - момиченцето от снимката е прекарало почти три десетилетия с похитителите си.

- Не знае, нали?

- Може би има откъслечни спомени - сви рамене Ирам. Когато са я отвлекли, е била на четири. На пет или шест, когато майка ѝ и братята ѝ са направили отчаян опит да избягат. Но като се има предвид как реагират хората в плен, много е вероятно да е потиснала спомените си.

Умът може да приеме и най-странните неща за истина, в комбинация със Стокхолмския синдром и простия стремеж към оцеляване. В нейния случай е било просто - превърнали са малкото момиченце в част от семейството.

- Превърнали са я от похитена в похитител - замисли се Кърт.

- Не е първата.

Кърт кимна. Гледайки снимката, не можеше да не съжали детето, превърнало се в Калиста. Но основната му грижа бе заплахата, която тя и тайнствените ѝ похитители носеха за света.

- Това е страхотна крачка напред - каза той. - Ако открием кой я е отвлякъл, ще разберем и кой дърпа конците.

- И ние така мислим. И поради това, ще ни се наложи да поемем не малък риск. Огледай спасителната лодка. Можеш ли да разчетеш името на най-горната дъска?

Кърт сви очи. Виждаше промяната в цвета, но нищо повече. Поклати глава.

- Ето обработено изображение.

Кърт се взря в снимката. Тук името се четеше по-лесно. По Кърт не вярваше на очите си.

Погледна два пъти, за да е сигурен. След това и трети.

- Знам, че не би се шегувал в подобен момент, но... Сигурен ли си?

Ирам кимна.

- „Уарата“? - повтори Кърт. - „Уарата” на компания „Блу енкър", корабът, изчезнал през 1909 година?

- Точно той. Според огромната колекция на Свети Джулиен Пърлмутър от записки по въпроса и cпоpeд един южноафриканец, който години наред е търсил кораба, стана ясно, че корабът е разполагал с точно такива спасителни лодки.

Кърт се втренчи в името. Определено бе това. Но продължаваше да му се струва невъзможно,

- Сигурно има някаква грешка.

- Така говори здравият разум - съгласи се Ирам. - само че аз знам нещо, което ти не знаеш. „Уарата” не е потънал.

И Ирам извади още една снимка. На нея Кърт видя изоставен кораб, покрит с пръст и - както му се струваше, растителност. Формата му почти се беше изгубим под това покривало.

- Представям ти „Уарата“ - рече Ирам. - Открит от Пол и Гамей Траут преди три дни, носещ се свободно по едно от теченията в южния Индийски океан.

Кърт знаеше, че Ирам няма как да се шегува, но умът му отказваше да се справи с толкова много и невероятна информация накуп.

- Говориш сериозно, нали?

Йейгър кимна мълчаливо.

- Как е възможно това? - Кърт се хвана за главата.

Ирам обясни, че най-вероятно пластовете наноси, под които с бил погребан кораба, са го запазили. Разказа и за откритието на Гамей и Елена в корабния лазарет.

- Засега смятаме, че въоръжени бандити са превзели кораба - продължи той, - и са го насочили на север.

- Имате ли представа докъде са го откарали?

Ирам кимна.

- Западния бряг на Мадагаскар - и обясни как Гамей е намерила отговора.

После подаде поредната снимка на Кърт: два сателитни образа, сложени един до друг показваха бурна, разкаляна река.

- Преди и след - поясни Йейгър. - Снимката отляво е отпреди два месеца. Тази отдясно е от миналата седмица.

Кърт се вгледа в очертаната с маркер част от реката, където ръкавът завиваше на деветдесет градуса и се вливаше в морето. На по-старата снимка имаше голяма преграда, подобна на пясъчно островче или хълм. На новата снимка островчето го нямаше, а реката бе променила течението си, ръкавът бе чувствително по-широк и видимо по-прав.

- Проливните дъждове от миналия месец са оформили нов маршрут към морето - рече Ирам. - Помели са всичко по пътя си, включително „Уарата“. Островчето от първата снимка съвпада почти напълно с размерите и формата на кораба.

Кърт потърка наболата си брада.

- Значи са отвлекли и изоставили „Уарата“ в реката, а не в океана, както всички са смятали. Минават осемдесет години и Банистър, които са още в плен, го откриват, закърпват една от лодките и се опитват да се спасят, изоставяйки петгодишната Оливия. Не успяват.

Похитителите приобщават детето и след всичките тези години сме изправени срещу Калиста. Ирам кимна.

- Добър детектив би излязъл от теб. А ето и още малко информация - и след тези думи той представи на Кърт и последното парче от пъзела: огромно имение тип плантация, с жив плет, оформен като сложен лабиринт, терасирани градини, голям басейн и разни пристройки.

От едната страна на главното здание имаше ред сателитни чинии, а от другата площадка за хеликоптер и средноголям хангар. От хангара стърчаха опашките на два военни хеликоптера.

Имотът бе обширен, а площите отвъд стените приличаха на пасбища, по които се виждаше и добитък. В най-горната част на имението имаше нащърбени скалисти възвишения.

- Това имение се намира на седем километра нагоре по течението спрямо разположението на „Уарата“. Притежава го тайнствен и влиятелен мъж на име Себастиан Бревар. От четири поколения това име се свързва с разнообразни не особено законни дейности: пране на пари, банкови измами, търговия с крадена стока и оръжия. Любопитното е, че преди 1910 година няма никакви сведения за семейство Бревар. Появяват се изневиделица точно по това време и купуват цялата тази земя.

- Подозирам, че документите не са били на почит тогава. Особено в Мадагаскар.

- Ще се изненадаш. Oт 1897 година до 1960 година островът е част от Франция. Според документи в канцеларията на тогавашния колониален губернатор, семейство Бревар твърдят, че са от френско потекло. Дори били някакви дребни благородници. Само че гербът им е измислен, ако съдим по хералдическите анали на Франция. Няма и нищо за богато френско семейство на име Бревар, напуснало родината.

Кърт разбираше накъде бие Ирам.

- Значи тези мними аристократи се появяват отникъде шест месеца след изчезването на „Уарата“ и купуват земята, където е скрит корабът, за да си остане скрит.

- Не просто тази земя - уточни Ирам. - а и доста по-нататък по брега на реката, чак до края на тези канари.

- Мисля, че мога да се досетя как са платили. Бижута, злато и пари, отмъкнати от пасажерите и от екипажа на „Уарата“.

- И ние стигнахме до този извод - кимна Ирам. - Благодарение на купчина фалшиви банкноти, считани по онова време за най-съвършените копия.

Kъpт се облегна и cе замисли какво значи всичко това. Изглежда похитителите на Сиена бяха същата шайка бандит, отвлекли и съсипали семейство Банистър трийсет години по-рано.

А според доказателствата явно произхождаха от бандата, отвлякла „Уарата“ през 1909 година.

Вместо гняв Kърт се изпълни със студена решителност да сложи край на злодеянията им.

- Явно крушата не пада по-далеч от дървото - рече той. - Имаме ли представа кои са наистина? И откъде са се взели?

- Само предположения - рече Йейгър, - но криминална групировка позната като бандата от река Клаар тероризирала Дърбан от зимата на 1908 година до лятото на 1909 година. Според данните от онова време бандитите се изпозастреляли един друг, точно когато дърбанската полиция най-после ги приклещила. Повечето членове били убити, но неколцина от важните клечки така и не били открити. Макар в началото да смятал, че цялата банда е унищожена, тогавашния главен инспектор на дърбанската полиция по-късно стигнал до извода, че водачите са избягали и са избили останалите, за да покрият следите си. Той дори публично заявил, че очаква да се появят отново, но това така и не се случило. До края на живота си инспекторът бил обсебен от идеята, че бандитите са се качили на „Уарата” и са загинали, когато корабът е потънал.

- А защо е мислил така?

- Заради съвпадение във времето, например. Главатарите изчезнали два дни, преди „Уарата“ да отплава. Но имало и друга причина. Фалшифицирани десетпаундови банкноти се появили в сейфовете за заплати на „Блу енкър". Предполага се, че с тях били купени няколко от билетите за „Уарата“. Подобни банкноти и изгорени останки от тях били открити и в скривалището на бандата.

Кърт най-после успя да подреди цялата информация в главата си.

- Значи главатарите инсценират смъртта си и се качват на „Уарата“, като плащат билетите си с фалшиви банкноти. После изчезват заедно с кораба. Дори тези, които предполагат къде са отишли, смятат, че това е краят на сагата и съдбата е застигнала престъпниците и справедливостта е възтържествувала. Никой не може да предположи, че бандитите са отвлекли кораба, стигнали са до Мадагаскар и са го скрили в реката. С откраднатото богатство си купуват нов живот. Но вместо да си харчат парите на воля, те се захващат за единственото, което знаят: престъпленията. И всяко поколение оттогава насетне следва модела.

- Горе-долу - кимна Ирам.

- Ако сме дори наполовина прави, време е да сложим край - заяви Кърт. - Има ли вероятност да имаме на разположение „Делта форс“ или отряд тюлени?

- Боя се, че не - усмихна се Ирам. - Но имаме ударен отряд. Повярвай ми, никой у дома не се радва на идеята, че прочут американски богаташ е играчка в ръцете на шайка бандити. Но имаме юридически проблеми.

- Например?

- Например, нямаме доказателства - обае ни Ирам. - А и да предположим, че теорията ни е вярна. Не може да сме сигурни, чс кибератаките идват от имението, нито че Сиена и хакерите са там. Ако прибързаме и поискаме помощ от правителството на Мадагаскар, ще изгубим единственото си предимство: елемента на изненадата.

- Трябват ви данни от първа ръка.

Ирам кимна.

- Тук в играта влизате ти и Джо. Ако искате, разбира се. След няколко часа ще минем над Мадагаскар. Ти и Джо сте на четири часа по-близо до целта от втория ни вариант.

- Знаеш, че съм съгласен - прекъсна го Кърт. - И съм сигурен, че Спящата красавица също няма да иска да пропусне веселбата. Но какво ще стане, когато ви осигурим доказателствата?

- Съобщавате ни ги и се скатавате някъде. Специалните сили ще свършат останалото.

На Кърт идеята му допадна, но имаше едно съмнение.

- А ако Бревар знаят, че им готвим Специалните сили? Ако са на крачка пред нас през цялото време?

- Не и този път. Подобно на посещението ми, всички заповеди и цялата организация излизат изпод пишещи машини и се носят на ръка на съответните хора. Бревар може да подслушват колкото искат, но няма да открият нищо, защото няма какво. А ако потърсят, ще открият само фалшиви сведения. Точно сега базата данни на НАМПД, базата данни на военновъздушните сили и дори международната система за контрол на въздухоплаването сочат, че самолетът се движи към Гуам. Вече са задвижени заповеди, които ще те пратят в отпуска по болест, а Джо получава назначение за Венецуела, където ще наблюдава миграцията на китовете. Междувременно оценките на заплахата в ЦРУ сочат Акоста като основния заподозрян, заедно с иранския киберотдел и отдел 121 на Северна Корея.

Кърт се ухили.

- Не е зле. Ако този Бревар в момента наднича в системите ни, сигурно е ужасно доволен от себе си. Може би дори ще го спипаме неподготвен.

- Като нищо - съгласи се Ирам.

Кърт се изправи, протегна се и се обърна към Джо.

- Ще отида да го събудя. Мисля, че ще ни трябва кафе.





ГЛАВА 47

Себастиан Бревар, брат му Лорен и сестра им Калиста се намираха в контролната зала, обградени от компютри. Обсъждаха ситуацията.

- Събрах всички - казваше Лорен. - Имаме общо петдесет души. Седят и въртят палци.

Кога очакваш да започне атаката?

- Рано или късно - отвърна Себастиан. - Наблюдавам най-ключовите им канали. Няма за какво да се тревожим в момента.

- Междувременно харчим луди пари за тези наемници - изнедоволства Лорен. - Сигурен съм, че нашите хора биха се справили също толкова добре.

Себастиан пренебрегна хапливата забележка на брат си.

- Няма значение. Жълти стотинки са в сравнение с това, с което ще разполагаме.

- Не разбирам защо трябва да им привличаме вниманието - обади се Калиста.

Себастиан обърна поглед към нея, докато се настаняваше пред компютъра си.

- Колко пъти да ти казвам, скъпа сестрице, че ударът не разчита на това ние да убедим целта да стори каквото и да било. Целта трябва сама да се убеди, да е непоклатима във вярата си, че през цялото време идеята е била нейна.

- Това го разбирам. Но защо трябва да ги привличаме към себе си.

- За да заработи планът ни, трябва да ни атакуват с мъст и омраза в очите. Клането и унищожението, което това ще предизвика, ще убеди света, че сме мъртви. Ще ги убеди, че тази нелицеприятна глава от жалките им животи е приключила, а опасността - неутрализирана. Едва тогава ще успеем да се скрием наистина и да действаме безнаказано. Казах ти, че ще ни осигуря нов живот, в който никой няма да ни търси. Така и ще направя.

За пръв път, откакто Калиста се помнеше, той се приближи към нея. Вместо строгия голям брат, сега в очите му се четеше друго. Смущаваше я, както тя бе свикнала да смущава другите.

- Ами заложниците? - попита тя и отстъпи назад.

Той я изгледа с разочарование.

- За втори път в последните две седмици изглеждаш загрижена за нещо друго, освен за семейството си. Добре ли се чувстваш?

- Просто искам да знам - сопна му се тя.

- Могат да ни разпознаят - обясни Себастиан. - За да предотвратим това, ще бъдат погълнати от пожара. Бунгалата им са опасани с напалм, подобно на експлозивите, които опасват дома ни. Когато ни атакуват и започнат престрелките, ще детонирам зарядите и всичко ще се вдигне във въздуха. Не пропускай да се качиш на хеликоптера с мен.

Тя се усмихна - тънката садистична усмивка, с която той бе свикнал.

- Разбира се, скъпи братко. Къде иначе да съм?

- Добре. Сега ми доведи Сиена Уестгейт. Имам една последна работа за нея.

Калиста кимна и излезе. Когато вратата се затвори, Лорен каза:

- Отпуска се.

- Е, очаквано е. Не е съвсем една от нас, нали?

Лорен се усмихна. И той, и Себастиан я бяха дразнили с това като деца - беше им нещо като игра. И двамата знаеха коя е. Изненадаха се в какво се превръща, докато расте, колко настойчиво иска да укрепи връзката със семейството. В много отношения сякаш непрестанно искаше да се докаже, като че дълбоко в себе си знаеше, че не е една от тях.

- Знаеш каква е ролята ѝ - продължи Себастиан. - Ще открият тялото ѝ и още два трупа в поразения хеликоптер. Може би обгорели, но тъй като на борда ще открият бижута и съкровища, ще заключат, че сме били ние тримата. С теб ще избягаме през тунела и ще го срутим зад себе си. Настроил съм експлозивите да избухват поред. Първо външните пристройки, после крилата на имението. Накрая контролната стая и тунела. Ще имаме достатъчно време, за да избягаме.

Сиена Уестгейт седеше в дългото бунгало без прозорци, общия затвор на заложниците и семействата им.

За да предпази децата си от още болка, пътуването на Сиена до Иран и Корея бе описано като ваканция. Обеща им да се върне бързо, макар че, разбира се, нямаше как да знае кога и дали изобщо ще се върне. А споменът за сълзите на децата и тежеше през цялото време. Когато се върна при тях в бунгалото, имаше много усмивки и целувки, а тя ги прегърна толкова силно, че почти им изкара въздуха. Но след краткия миг на радост, Сиена отново пропадна в бездната на отчаянието. Виждаше, че непрестанният страх и стрес се отразява и на тях.

Елиз се бе затворила в себе си, смълчана и тъжна, напълно противоположна на детето, което беше. Изглеждаше бледа и изпита, сякаш не я хранеха или самата тя отказваше да се храни. Танър бе още по-зле. Имаше треска, предизвикана от ухапвания от насекоми по краката. Малко след като Сиена се върна, Танър изпадна в криза и поиска да види баща си. Поиска да се приберат у дома. Мразеше това място.

И Сиена го мразеше, но не можеше да стори нищо. Беше дала на похитителите всичко, бе сторила всичко, което бяха поискали от нея, само за да запази децата си и да им спечели малко време. Но вече губеше сили и желание за борба.

Беше гледала запис от една пресконференция, в която съпругът ѝ говореше как са се удавили, което я обезкуражи. Той бе там. Беше видял всичко с очите си. Сиена се надяваше да е номер за отклоняване на вниманието и в крайна сметка да дойдат спасители, но вече се съмняваше. Особено след като допусна Кърт и приятеля му да останат в Корея.

Когато ги видя да се появяват, имаше чувството, че сънува. Но когато Калиста за пореден път пое контрола над ситуацията, Сиена нямаше друг избор, освен да ѝ се подчини. Единствената ѝ утеха беше, че ако трябва да избира наново, би избрала същото. Не можеше да понесе мисълта да си спечели свободата и да изостави децата си. Ако щяха да загиват, щяха да загинат и тримата.

Вратата се отвори и всички вдигнаха глави. Двамата от хора на Бревар се показаха на прага. Зад тях беше Калиста.

- Сиена!

Сиена се изправи, но децата ѝ отказаха да я пуснат, стискаха я за ръцете.

- Не отивай! - разплака се Елиз.

- Ще се върна!

- Мамо! - завика Танър.

Сиена приклекна пред тях и ги прегърна. Танър се разплака. Елиз пък спря, сякаш изпадна в ступор.

- Връщам се след минута. Грижете се един за друг.

Когато Сиена се изправи, друга жена, съпругата на хакера Монтресор, ѝ се притече на помощ.

- Аз гледа тях - каза тя.

Ако имаше нещо хубаво в общия затвор, то беше това, че не бяха сами.

- Благодаря ти!

Сиена последва охранителите към главното здание.

- Сигурно имаш сърце от камък! - изгледа тя свирепо Калиста.

- Ако изобщо имам сърце - отвърна Калиста с леден глас.

Сиена изкачи стъпалата към имението, а след това я поведоха през блиндирани врати към контролната зала. У нея се надигна отвращение. Себастиан Бревар сигурно я чака, за да ѝ заповяда да използва уменията си и нападателната мощ на „Фаланга“ срещу поредната цел, както правеше всяка нощ, откакто се бе върнала.

Беше сигурна, че един ден ще я принуди да направи нещо наистина зловещо и тогава ще трябва да избира между живота на децата си и на безбройни други хора. Почти се молеше да я застреля, преди да ѝ се наложи да го направи.

- Днешните цели са електроцентралите в Калифорния - погледна я Себастиан. - Ще започнем с обикновените Искам само голямо затъмнение. Помисли колко много въглища и природен газ ще спестят.

Сиена седна пред компютъра и се хвана за работа. Отдавна обмисляше дали не би могла да скрие съобщение в кода. Някой достатъчно досетлив от другата страна можеше да го дешифрира, ако успее да мине незабелязано под носовете на Себастиан и Калиста. Ала единственото съобщение, което би имало смисъл, би било местоположението ѝ. А тя не го знаеше.

Предвид климата и странните птичи крясъци нощем, както и странните дървета в далечината, тя смяташе, че са някъде в Африка. Това обаче не беше кой знае колко точно.

Сиена седна и изпълни нарежданията на Бревар. Само това можеше да стори засега. В този момент на осемстотин километра от Мадагаскар щурмовият кораб „Батаан“, пригоден и за вода, и за суша, понякога наричан хеликоптероносач, се носеше бързо на юг.

Беше готов за битка, с угасени светлини и под стриктно радиомълчание. Не можеше да предава, но можеше да приема. По време на втората вахта един от свързочниците дочу няколко объркващи съобщения и веднага докладва на дежурния офицер.

Той ги погледна, а после вдигна очи към свързочника.

- Какъв е проблемът, Чарли?

- Съобщенията, сър. Някой използва нашите позивни. Предават и приемат некодирани съобщения и дават за ориентир старата ни локация.

Началникът му отново погледна към листовете.

- Да. Така изглежда.





Без да каже нищо повече, той върна листовете на свързочника и насочи вниманието си към други неща. Младежът се втренчи в него.

- Имаш да обслужваш пост, моряко!

- Да, сър! - каза свързочникът и се върна на работното си място.

Нешо ставаше, но като видя погледа на офицера си, Чарли предпочете да не пита. Междувременно на хангарната палуба малка армия от механици и техници подготвяше група хеликоптери „Блек хоук". Машините трябваше да са във върхова форма за мисията. А в едно от помещенията на кораба четиридесет и шестима морски пехотинци, разпределени в два отряда, получаваха инструкции за нападението и подробности за островното имение, което щяха да атакуват.

- Ще влезем на тъмно - говореше на хората си лейтенант Брукс. - Ще овладеем периметъра и ще претърсим терена и сградите със следните приоритети: първо, да спасим госпожа Уестгейт и децата ѝ. Второ, да спасим другите цивилни. Трето, да заловим отговорните лица. Четвърто, да съберем информация за делата и сподвижниците им. - После допълни: - Не сме поканени и няма да гостуваме по-дълго от необходимото. От първите стъпки на терена до отпътуването имаме не повече от четиресет минути. Не се губете в живия плет.

Думите му бяха споходени от вълна от смях.

- Какъв отпор очакваме?

- Според двете бунгала и размерите на главното здание, може да са от трийсет до петдесет души. Не всички обаче ще са въоръжени. Всъщност, би трябвало да е лесна работа. Просто се подгответе, в случай, че се окаже, че не е.

Трийсет минути по-късно морските пехотинци се качваха на хеликоптерите. Очакваше ги дълго и мъчително четиричасово пътуване, включително презареждане на хеликоптерите във въздуха от самолет-танкер на около двеста километра от целта.

Ако успееха да свършат работата за четиридесет минути, цялото пътуване щеше да трае осем часа. Поне връщането на кораба щеше да по-кратко, тъй като той щеше да се е приближил на триста километра.

Докато пилотите правеха проверките си преди полета, а морските пехотинци се настаняваха и наместваха оръжията си, командирът на отряда отиде при лейтенант Брукс.

- Имаме зелена светлина за старт, но няма да получите позволение за атака, докато не потвърдим, че госпожа Уестгейт и децата ѝ са там.

- Разбрано! А как ще разберем това?

Командирът погледна часовника си.

- Двучленен екип ще слезе на терен с НПС2 на няколко километра от имението. Би трябвало всеки момент да са там. Ще мине малко време, преди да стигнат до мястото, но очаквам да получим потвърждение или отмяна малко след като презаредите.

2 Ниско парашутно спускане - Бел. пр.



Брукс кимна.

- МПС? Кого са излъгали да се хване с тази задача?

- Двама от НАМПД.

Брукс се втренчи неразбиращо в командира си.

- НАМПД? Те не бяха ли банда морски биолози или нещо такова?

- Нещо такова, да... - отвърна командирът със странно изражение. - Така или иначе, разбрах, че тези са добри.

- Ясно, сър! - рече Брукс с презрение в гласа. - Очаквам да разкрият цялата операция и вероятно ще открием нови заложници или трупове, когато се приземим.

Командирът не отвърна, но сякаш споделяше оценката.

- Отворете оперативната папка, когато излетите. Има снимки на двамата от НАМПД.

Запомнете ги - не искам да ги застреляме, ако вземат, че оцелеят. Успех!

Брукс козирува, а командирът му отвърна. После лейтенантът се качи на хеликоптера водач.

Докато роторите набираха скорост, той се запита що за океанограф или морски биолог би се навил на подобна дивотия и как така подобен човек притежава нужните умения. Брукс сви рамене и реши, че са наполовина откачени. Но пък имаха смелост, признаваше им го.





ГЛАВА 48

Ако бяха чули прямата оценка на лейтенант Брукс за умственото им състояние, Кърт и Джо сигурно щяха да се съгласят. Предвид шансовете за успех, бяха поне наполовина ненормални.

За щастие военните им бяха дали няколко неща, с които да увеличат шансовете им за оцеляване.

Кърт и Джо се преоблякоха в бойни костюми, много no-странни от всичко, за което Кърт знаеше. Приличаха повече на неопренови костюми от две части, отколкото на каквото и да било, подходящо за сухоземни акции. Дрехата обаче беше удобна и приятна за носене, макар да очертаваше плътно тялото, с изключение на гърдите, бедрата и ръцете, където имаше бронирани подплънки.

- Все едно се готвя за някакъв футуристичен спорт - каза Джо, докато навличаше своя костюм.

Кърт се засмя и прокара длан по материята.

- Странно е на пипане. Като шкурка.

Един от сержантите по персонала от военновъздушните сили, Конърс, им обясни какво представляват облеклата им.

- Това са тъй наречените „инфилтрационни“ костюми. Момчетата ги наричат хамелеонов камуфлаж. Във външния пласт има двайсет и девет хиляди микросензора. Улавят светлината от околната среда и променят цвета на костюма, така че това зад и около вас да се изрисува по повърхността. Опитайте!

Кърт намери малък прекъсвач и го натисна. След това застана до стената на самолета. Костюмът почти незабавно се промени от тъмносин в тъмносив. Там, където до десния му крак имаше черна седалка, повърхността почерня. Зад него пък бе опънат жълт кабел, тъй че напреки на рамото му се появи жълта ивица.

Не беше съвсем невидим, но сякаш се бе боядисал, за да се слива със стената. Само ръцете и лицето му се открояваха, но и те щяха да бъдат покрити от ръкавици и качулка, когато стигнеха до целта.

- Невероятно! - възхити се Джо.

- Ако мислите, че работят добре в яркоосветен самолет - каза сержантът, - почакайте да слезете на терен. Ако не внимавате, ще се изгубите един друг на три метра разстояние.

- А инфрачервените сензори? - попита Кърт.

- Костюмът има охлаждащ генератор - рече Конърс. - Ще неутрализира телесната ви температура за трийсет минути, когато го включите. След това външната част на костюма ще започне да се нагрява и ще изгубите и инфрачервената си защита, и хамелеоновите си способности. Оттам насетне ще носите просто много скъпа броня. Много скъпа! Всеки от костюмите струва повече от годишните ви заплати.

Кърт изключи костюма си и той си възвърна първоначалния цвят. Сержантът ги поведе към един рафт с екипировка, разгънат от стената на пещероподобния самолет.

- Ще дишате през тези - каза той и вдигна две устройства, които приличаха на мундщуци.

- Какво му има на въздуха на терена? - попита Джо.

- Дъхът ви не бива да ви издава.

Кърт се подсмихна.

- Казах ти да караш по-леко с лука.

- Какво да се прави? - отвърна Джо. - Падам си по пикантното.

- Не е миризмата - обясни Конърс, - а топлината. Дишането изпуска топъл въздух в околната среда, който лесно се засича от скенери. Няма смисъл да се скриете под охлаждащ костюм, ако ще се разхождате със стълбчета пара край себе си. - Той посочи една малка ръчка в предната част на мундщуците. - Завъртете я, когато сте готови да изчезнете. От тогава нататък регулаторът ще смесва студен въздух с всяко ваше издишване и ще го охлажда до околната температура.

- Колко ще трае?

- Докато има въздух в компресорите. Зависи от нивото ви на физическа дейност.

Резервоарът е толкова малък, че имате петнайсет, най-много двайсет минути. Погрижете се дотогава да сте минали през външните ограждения.

Кърт и Джо кимнаха.

Последваха оръжията и навигационната екипировка. Сержантът прикрепи нещо като рицарска ръкавица към ръката на Кърт. На нея имаше изпъкнал тъмен екран.

- Стандартен джипиес, картата се движи заедно с теб - обясни Конърс. - Яркостта е по-слаба от тази на свещ. Ще можеш да го разчетеш с очилата си за нощно виждане, но никой друг няма да го забележи.

Преминаха към пушките.

И те не приличаха на нищо, с което Кърт някога бе стрелял. Като се има предвид колко много знаеше за огнестрелните оръжие, това си беше доста изненадващо.

- Това лазери като от „Стартрек“ ли са? - попита Джо. - Винаги съм искал да си имам.

Конърс се подсмихна.

- Електромагнитни пушки. Напълно безшумни и точни до един километър. Стрелят с железни куршуми, не с оловни, тъй че са по-смъртоносни и пробивната им мощ е по-голяма. А понеже на изискват барут, пълнител със стандартни размери побира петдесет от тях.

Кърт изпробва баланса на оръжието - имаше дълга цев и определено натежаваше повече отпред.

- Как работи? - попита Джо.

- Магнити-свръхпроводници по дулото и мощна батерия отзад. Натискате спусъка и оръжието ускорява куршума до триста метра в секунда, докато на човек му мигне окото.

Джо кимна одобрително.

- А защо има два спусъка? - попита Кърт.

- Понеже така и така имат мощен енергиен източник, на някого му хрумнала отличната идея да добави и тейзър към долната цев. Активира го долният спусък. Можеш да улучиш точно от двайсет метра или просто да докоснеш някого с цевта и да дръпнеш спусъка до половина.

- Значи не е нужно да убиваме, каквото видим? - попита невинно Джо.

Сержантът кимна.

В далечния край на самолета замига червена лампичка. Усещаха, че машината намалява височината.

- Наближаваме зоната на спускане - каза сержантът. - Въпроси?

Джо вдигна ръка.

- Казахте „зона на спускане“, но нямаме парашути.

- Няма да ви трябват - отвърна Конърс, - излизате с хамъра.

- Лети ли?

- Не. Но може да го закрепим на платформа и да го хвърлим от задния изход от не повече от седем метра.

Джо се обърна към Кърт.

- Каза ми, че ще използваме парашути.

- НПС - отвърна Кърт. - Ниско парашутно спускане. Пише си го в съкращението.

Джо сви рамене, нарами оръжието и закрачи към джина.

- Е, защо не? Открит съм за нови предизвикателства, преживявания и разнообразни начини да рискувам живота си в името на науката. Защо да не паднем с джип от самолет със сто и петдесет възела? Все някой трябва да е пръв.

Кърт и сержантът се засмяха.

- Успех! - пожела им Конърс.

- Искаш ли да ти донесем нещо? Тениска? Картичка? Огърлица от миди? - смигна му

Кърт.

Сержантът се ухили.

- Предпочитам чаша за шотове с надпис „Дойдох, видях, победих!“

Кърт отвърна на усмивка.

- Ще видя какво мога да направя.

Трийсет минути по-късно Кърт и Джо бяха пристегнали коланите на предните седалки на джипа. Той пък бе прикрепен към здрав дървен палет и сбруя, от която щяха да се отворят два големи парашута. Джо бе зад волана, макар че нямаше да кара по време на спускането. Имаше опасност колелетата да се завъртят и да се откъснат при контакта със земята. Вместо това джипът щеше да използва палета под себе си като шейна, докато парашутите зад тях едновременно щяха да ги забавят и да не им позволят да се прекатурят през нос.

Кърт провери за последно екипировката си. От предпазливост и донякъде носталгия беше добавил допълнително оръжие - колта на Мохамед ел Дин. Едва ли щеше да му трябва. Но ако близкото минало ги бе научило на нещо, то беше, че не могат напълно да се доверят на модерните технологии в ключови моменти. Резервното оръжие от отминала епоха не му се струваше лоша възможност. Сложи го в предния джоб на костюма си и дръпна ципа.

По недотам логични причини бе взел и снимките на майката и братята на Калиста и лодката, с която се бяха опитали да избягат. След като самият той бе преживял такава болка в търсене на истината, някаква част от него смяташе, че тя също заслужава да знае своята.

Лампичката на стената светна в жълто и сержант Конърс натисна една ръчка, която спусна рампата в задния край на самолета.

Спускаха се през шестстотин метра в пълен мрак. За миг под тях се видя морето, а след това плажът.

Когато се снишаваха и забавяха, воят на въздуха през отворената врата зазвуча различно. Със спуснат колесник и задкрилки самолетът можеше да се движи невероятно бавно за толкова огромна машина. Ала турбуленцията от острия ъгъл и „мръсното“ летене предизвикваха чувството, че ги гонят пищящи духове.

На картата мястото на кацане бе обозначено като летище „Анцалова“. Джо имаше въпроси.

- Дали хората от летището ще се изненадат, когато паднем от небето и отпрашим, без да спираме на митницата.

- He е кой знае какво летище - рече Кърт, - по-скоро ивица разчистена пръст с колиба в другия край. Ще се спуснем тук, само защото ни трябва плосък терен. Но няма самолети, нито бюра за автомобили под наем, нито телефони за справки.

- Нито адмиралски клуб? - разочаровано попита Джо.

Кърт поклати глава.

- Съжалявам, друже!

Джо въздъхна.

- Трябва да говоря с туристическия си агеиг. Това пътуване отива от лошо към по-лошо.

Докато Кърт и Джо чакаха лампичката да светне в зелено, пилотите отпред спускаха огромния самолет над дърветата. От острова се надигаше насрещен вятър и ги затрудняваше. На практика летяха настрани, „рачешката”, както го наричаха пилотите. Проблемът бе, че не можеха да спуснат джипа, защото щеше да се катурне настрани и да убие и двамата вътре.

Помощник-пилотът следеше уредите, а пилотът управляваше машината с очила за нощно виждане.

- Трийсет метра над земята - докладва помощникът.

- Не мога да сниша още, докато не подминем дърветата - отвърна пилотът.

- Ще сме над мястото след десет... девет... осем...

Дърветата най-после свършиха и пилотът видя дългата тънка ивица на затревената писта. Върна курса леко вляво и сниши машината почти до повърхността, като натисна рязко руля, за да изправи летежа.

Самолетът вече ревеше на едва десет метра над пистата, устремен право към дърветата на два километра отпред.

На един стол зад тях товарачът натисна ръчката и лампата в задния край на самолета светна от жълто в зелено.

- Пуснете товара! - рече той по иитеркома.

Сякаш мина безкрайно много време - всъщност не повече от няколко секунди, докато дърветата нарастваха пред тях. След това пилотът усети как самолетът се понадига, освободен от трите тона товар в задния отсек.

Почти в същия миг по интеркома се чу и сержант Конърс.

- Готово! Товарът с пуснат. Повтарям, товарът е пуснат!

Пилотът натисна газта, а помощник-пилотът вдигна колесника.

- Издигаме се - рече помощникът, когато погледна към алтиметъра.

Пилотът чу, но не отвърна. Пистата бе едва километър и половина дълга, а дърветата - на няколкостотин метра.

- Лети, скъпа, лети! - мълвеше пилотът.

Двигателите ревяха свирепо, носът бе вирнат към небето и огромният самолет се опитваше да набере височина. Вдигна се току над дърветата, достатъчно близо, за да открият по-късно проверяващите механици зеленина по фюзелажа.

Преодолял опасността, пилотът изравни самолета и набра скорост, след което обърна на югозапад. Скоро бяха вън от Мозамбикския пролив. Едва тогава пилотът се замисли за съдбата на двамината, които бяха спуснали току-що, чудейки се дали ще доживеят до утрото.

Кърт и Джо пък се чудеха дали ще преживеят спускането. Последните трийсет секунди преди спускането самолетът сякаш маневрираше отчаяно. Когато лампичката светна в зелено, Конърс натисна червения бутон за изхвърляне на товара и извика „Давайте!“ или нещо подобно.

Нито Кърт, нито Джо го чуха добре, защото свистенето на парашутите и рязкото падане обсебиха цялото им внимание.

Джипът пада две секунди. Кърт помнеше, че видя как самолетът се издига и завива надясно, докато автомобилът се хлъзгаше по повърхността върху палета, подобно на шейна, пусната по заледен склон. Първото им чувство бе, че някой прави жабки с тях по повърхността на езеро. После забавиха и плъзгането стана по-равномерно. Последните петнайсет-двайсет метра им се сториха по-гладки. И след това рязко спряха.

Пред тях самолетът едва успя да мине над дърветата, а по върховете припламнаха огънчета, където двигателите поопърлиха клоните. В този миг и това, че дишаха, бе вълнуващо. Кърт и Джо се спогледаха, ухилени до уши.

- Добре, бих го повторил - рече замаяно Джо. - Даже бих си платил.

Кърт бе съгласен, но сега дългът ги зовеше. Той отвори вратата и освободи карабинерите, които държаха джипа към парашута от неговата страна. Джо стори същото от своята страна, затвори вратата и запали двигателя.

След миг се носеха по последните сто метра от пистата, към черния път, водещ на юг.

- Дано си приготвил карта - рече Джо, - защото не съм оттук.

- Просто следвай пътя - рече Кърт. - Имаме десет километра до целта.





ГЛАВА 49

Кърт и Джо се носеха в мрака по черния път. Бяха изключили маскировката на костюмите си и бяха навлекли отгоре им по един захабен гащеризон. Почти не виждаха какво има наоколо, но тази част на Мадагаскар беше покрита с тревисти равнини, разнообразявани от редки групи дървета.

Досега не бяха срещнали нито жива душа, нито къща, нито автомобил. Джо отпусна педала на газта, за да направи завой и джипът поднесе по разкаляния път. С мръсна газ той го върна по трасето.

- Винаги ли караш така? - скастри го Кърт, който с едната ръка здраво стискаше дръжката на вратата, а другата държеше така, че да следи джипиеса на костюма.

- Трябва да ме видиш в час пик! - не му остана длъжен Джо.

- Нещо ми подсказва, че не искам да те виждам.

- За пръв път закъснявам за среща, без да съм в задръстване - намръщи се Джо.

- Тази част от Мадагаскар е рядко населена - отбеляза Кърт. Според картата най-големият град в радиус от осемдесет километра е Масоариво, с население от осем хиляди души.

- Имаме късмет значи. Едва ли ще срещнем друга кола.

Кърт беше съгласен с думите на Джо, но само донякъде. Автомобил можеше и да не срещнат, но въпросът с животните беше различен. На няколко пъти бяха подминавали стада овце и едър рогат добитък, струпани край места, където се бе събрала дъждовна вода.

- Внимавай обаче с кравите - рече той. - Ако си спомням добре, блъсна една на Азорските острови и ти се наложи да се биеш на ринга като част от присъдата за общественополезен труд.

- Обаче ме оправдаха накрая - изхили се Джо. - Съдът постанови, че кравата е виновна и я глобиха, че пасе без разрешително.

- Този път нямаме време да се явяваме пред съда - отвърна Кърт, усмихвайки се при спомена за случилото се, - нито пък имаме резервна предна решетка за джипа, така че внимавай.

Джо обеща да се държи прилично и натисна педала на газта.

На два километра от имота на Бревар Джо намали скоростта. Изключиха фаровете и сложиха очилата за нощно виждане.

- Виждам оградата отпред - посочи Кърт. - Спри тук. Ще скрием колата зад онези дървета.

Джо отпусна газта, после рязко завъртя волана и отклони джипа към високите до кръста треви отстрани.

Спряха край няколко ниски храста и странно на вид дърво, което се издигаше право нагоре, като бетонен стълб. Клоните му стърчаха на двайсет и пет метра над тях, точно около самия връх. Приличаше повече на огромен стрък броколи, отколкото на дърво. Наблизо растяха още няколко негови събратя.

- Все едно съм в детска книжка - каза Джо.

- Баобаби.

- Подобни дървета няма да ни скрият добре.

- Не би трябвало да имаме нужда от дървета с тези костюми - отвърна Кърт и свали гащеризона.

Джо стори същото, а Кърт махна очилата за нощно виждане и прикрепи мундщука за дишане. На кръста му бе малкият компресор със студен въздух.

После внимателно огледа оградата. Беше ръждива телена мрежа, на места пробита. Не забеляза някакви средства за наблюдение, но реши да не рискуват.

- Според джипиеса сме на около километър от имението. То трябва да се намира оттатък открития терен и после нагоре по-висок склон - посочи Кърт. - Трябва да сме там за не повече от десет минути. Така ще имаме петнайсет минути термална невидимост, когато стигнем до стените.

Джо кимна и прибра сателитния си телефон в един от джобовете на инфилтрационния костюм. В другия сложи допълнителния пълнител на електромагнитната пушка.

- Мисля да тръгнем с възможно най-малко багаж и да оставим другото тук.

- Напълно съгласен. Да вървим!

Включиха костюмите, навлякоха качулките и настроиха очилата за нощно виждане. Кърт тръгна напред, прекоси пътя и се упъти към високите треви от другата страна. Крачеше енергично, за да премине по-бързо през оградата.

Джо го следваше по петите.

- Едно им признавам, тия костюми работят според описанието. На десет метра съм зад теб и едва те виждам. Даже с очилата за нощното виждане не си нищо повече от сянка.

- Тръгвам право към върха на онази могила - каза Кърт. - Стой близо до мен. Ако се изгубиш, изкряскай като птица или нещо подобно.

- Единствените птици, които мога да имитирам, са Уди Кълвача и патока Дафи.

- Това е отвратително! - изфъфли Кърт като Дафи. - Хайде, да вървим!

Джо го последва. С изненада откри, че му е по-лесно да се ориентира по звука от стъпките на Кърт през тревите и храстите, отколкото да се опитва да го види. Превалиха могилата и стигнаха до стръмен склон, който стигаше чак до гранитните образувания на границата на имота. До тях ясно се виждаха светлините на имението.

Кърт погледна часовника си.

- Имаме трийсет минути да потвърдим, че заложниците са вътре и да съобщим. Ако закъснеем, морските пехотинци ще се оттеглят.

Джо кимна и Кърт отново тръгна напред. Не можеха да тичат, но и енергичният ход щеше да свърши работа. На половината път се сблъскаха с малко стадо рогати зебу. Говедата стреснато изправиха глави - подушваха, че приближава нещо, което обаче не можеха да видят.

Наостриха уши, започнаха да сумтят и да издават странни приглушени звуци. Няколко от тях се отдалечиха, уплашени от натрапниците, но Кърт и Джо вече ги подминаваха.

Докато се изкачваше, Кърт усещаше болка в раненото си рамо и тежестта на пушката.

Пренебрегна ги и продължи.

Скоро видяха стените. Кърт подсвирна тихо на Джо и той се приближи.

- Какво мислиш? - попита Кърт.

- Стената изглежда грубовата и недовършена.

- Едва ли лесно си намират зидари.

- Камери на предния вход - рече Джо, докато оглеждаше обстановката. - Не виждам други.

Кърт обърна очи към черния път, водещ до портата.

- Ако оттук мине някой доставчик на пица, би било страхотно. Но едва ли ще стане, тъй че предлагам да прескочим стената.

- До стената расте дърво - посочи Джо.

- Твърде подканящо е - отвърна Кърт. - По-добре да се осланяме на ръцете и краката си.

Джо кимна и Кърт продължи нагоре по склона. Стигнаха в основата на каменната стена и за секунди я прескочиха. Озоваха се насред лабиринт от жив плет. За разлика от лекия наклон пред стените, тук теренът бе подравнен. Цялото имение представляваше поредица от тераси - най-ниската при предната порта, после две междинни нива, където беше лабиринтът и някакви по-малки постройки, а най-отгоре в цялото си великолепие се издигаше главната къща, която заемаше последните четири тераси.

Сградата бе добре осветена, макар останалата част от имението да тънеше в мрак. Кърт се огледа. Край главната порта се разхождаха двама пазачи. Поне още един имаше в далечния край на стената.

- Не изглеждат готови за битка - отбеляза Кърт.

- Казваш го, все едно е лошо.

- Просто не съм свикнал нещата да стават, както ни се иска.

Кърт се приведе зад плета и погледна джипиеса на дясната си ръка. В мътносивкави и черни краски той показваше обкръжението им. На най-ниската тераса имате три сгради, които се считаха за възможни цели. Според Ирам Йейгър въоръжени мъже влизали и изличали оттам.

- Трябва да стигнем до другата страна на лабиринта - каза Кърт.

- Ще рискуваме ли да минем през него? Плетовете са високи поне два метра. Ще ни пазят.

Кърт тъкмо се канеше да се съгласи, защото виждаше целия лабиринт на джипиеса на ръката си, но докато го разглеждаше забеляза нещо важно: имаше само един път навън и той беше пътят навътре.

- По-добре да го заобиколим - рече Кърт. - Лабиринтът няма изход. Голям кръг, който се връща откъдето си тръгнал. Мисля, че ни стига толкова въртене в кръг.

Джо се засмя.

- Имаме още осем минути хамелеонско време.

Кърт посочи надясно.

- Оттам! Стой близо до плета. Би трябвало да излезем при едно голямо бунгало.

Този път Джо водеше и сега Кърт се изуми колко бързо се изгуби от поглед приятелят му.

Кърт ускори крачка, за да не изостава. Стигнаха до бунгалото. Кърт направи крачка напред и в този момент вратата се отвори и плисна светлина. Кърт застина. Излязоха двама мъже и затвориха вратата зад себе си. Единият се облегна на сградата и запали цигара. Червеното огънче засвети в мрака. След като издиша облаче дим, мъжът заговори.

- Казвам ти, Лорен е полудял. Не го ядосвай и не го разпитвай. Попитах го за Акоста и ме прати да си гледам работата.

- Акоста е безгръбначен предател - отвърна другият. - Изпя ни на една от сделките на Себастиан. Помни ми думата, скоро ще воюваме с него. Следващия път, когато правиш доставка, внимавай.

- Не е само това - рече пушачът. - Себастиан е на тръни. Мисля, че започва да мръдва.

Твърде много време прекарва с Калиста.

И двамата се засмяха.

- На кого му пука? - попита другият. - Току-що ни платиха. Хайде, допушвай цигарата и да ходим да играем, че да ти взема и останалите пари.

- Да, бе! - засмя се мъжът с цигарата. - Добре, влез да ми налееш едно, идвам след малко.

Първият се върна в бунгалото, а вторият си допуши цигарата, хвърли я на земята и я смачка. После вдигна глава и застина, втренчен право в Кърт. Приличаше на ловно куче, което е чуло звук, който господарят му не може да чуе.

Кърт замря съвършено неподвижно. Бе в сенките на не повече от петнайсет метра от пазача, нямаше как онзи да го вижда. Въпреки това стисна дръжката на пушката и сложи пръст на спусъка.

Пушачът остана така още секунда, след което се обърна и влезе в бунгалото.

- Прикривай ме - прошепна Кърт. Бързо се приближи до вратата и допря ухо. Отвътре се чуваше радио и гласове. Твърде много гласове - шумни, веселяшки и, доколкото Кърт можеше да прецени, мъжки до един. Приличаше на съблекалня във фитнес.

Със сигурност затворниците не бяха тук. Кърт се върна обратно в сенките.

- На правилния адрес ли сме? - попита Джо.

- Да, ако търсим купон на колежанчета. Мисля, че е някакво казармено помещение.

Изпускат парата.

Джо се огледа.

- Добре, какво следва?

Кърт сведе поглед към екрана на ръката си. Следващата сграда бе на сто метра. По-близо до стената на третата тераса.

- Право нагоре по пътя - рече Кърт. - Следвай ме, ако можеш.

- Трябва да побързаме - рече Джо. - След по-малко от пет минути ще се превърнем обратно в тикви.

Подминаха казармата и намериха друга пътечка. Следващата сграда приличаше на първата, ниска и неугледна, без прозорци, но отпред имаше охрана. Двама мъже стояха пред вратата, единият седеше на стол, подпрял крака на една кофа, а другият беше нарамил пушка. Основният проблем бяха двете голи крушки, увиснали от дебел черен кабел над входа. Костюмите им не можеха да ги скрият на подобна светлина.

- Това ще да е - каза Кърт. - Ще намеря електропровода. Ти застани на позиция. Когато прекъсна тока, свали най-близкият с тейзъра. Докато вторият разбере какво става, ще сме отгоре му.

- Звучи добре.

Докато Джо заемаше удобна позиция, Кърт заобиколи бунгалото. Заоглежда се за кабела на електропровода. Откри мястото, където кабелът излизаше от земята и тръгваше по стената на сградата, прикрепен с ръждиви скоби и набързо го сряза.

Щом светлината пред сградата премигна и угасна, Кърт се затича към предната врата. Стигна, точно когато Джо улучваше правия пазач с тейзъра. Мъжът се изпъна като дъска, ала не издаде звук. Кърт чуваше само прищракването и припукването на тейзъра, докато пуска ток по тялото на мъжа и сковава мускулите му.

Другият пазач, онзи на стола, осъзна, че нещо не е наред и посегна към пушката си, но Кърт се хвърли отгоре му, преди да успее да я вземе. Притисна длан към устата му и го издърпа назад, като допря острието на ножа до гърлото на пазача.

- Гъкнеш ли, ще ти е за последно!

Пазачът застина и кимна. Шокът му се засили, като видя Джо да се появява изпод козирката на бунгалото като призрак от друго измерение. Джо приклекна, за да завърже другия пазач, а движенията му се превърнаха в хаос за сетивата, защото костюмът му сменяше постоянно цвета си. Кърт забеляза, че заловеният от него мъж върти очи като ужасено животно.

- Държите някои от приятелите ни - прошепна той на пленника. - Тук ли са? В тази сграда?

Пазачът кимна.

Кърт погледна към Джо.

- Провери вратата.

Джо вече го правеше.

- Здраво заключена е.

- Ключовете!

Пазачът се пресегна с разтреперана ръка към вътрешния си джоб и извади връзка с два ключа.

Джо взе връзката и отключи. След това открехна вратата.

- Тъмно е, не виждам никого.

- Сигурно съм отрязал тока към цялата сграда - рече Кърт, докато вдигаше пазача на крака.

Джо отвори вратата, а Кърт бутна пленника пред себе си, в случай, че някой ги атакува. За щастие, нищо подобно не се случи. Кърт видя около десетина души в далечния край на стаята. Преброи трима мъже, три жени и седем деца на различни възрасти. Изглеждаха толкова уплашени от него, колкото и от пазачите. След всичко преживяно, Кърт не ги винеше.

- Всичко е наред - успокои ги той. - Тук сме, за да ви помогнем. Ще ви измъкнем.

Изглеждаха твърде уплашени, за да отвърнат, тъй че Кърт вдигна очилата си и извади фенерче. На не особено силната светлина отначало нито едно от лицата не му се стори познато, но две от децата приличаха на сина и дъщерята на Сиена.

- Ти си Танър, нали?

Момчето кимна.

- А ти си Елиз?

Момиченцето бе твърде уплашено, за да говори. Просто стоеше и мачкаше краищата на дрехата си.

- Всичко е наред - рече Кърт и отметна косата ѝ от лицето. - Ще ви заведем у дома. Къде е майка ви?

Елиз само се взираше в него, но Танър посочи пазачите.

- Те я отведоха.

Кърт обърна глава към пленника.

- Къде е Сиена Уестгейт?

- Не знам - рече той. - Отведоха я в имението, но не знам къде точно.

Един от затворниците пристъпи напред. Изглеждаше му познат.

- Видях те в тунела в Корея - каза той на Кърт.

Английският му беше с европейски акцент. Родният му език бе може би испански, португалски или дори италиански.

- Ти си Монтресор - рече Кърт.

Мъжът кимна.

- Казвам се Диего. Знам къде я отведоха. Онзи начело, Себастиан, има контролна зала на най-горния етаж. Оттам гледа всичко, мисля. Под него има мрежа от компютри. Когато ме водят в къщата, за да работя, обикновено мe водят там.

- И какво те карат да правиш? - попита Кърт.

- Влизам в системата и преправям програми. Създавам тайни входове и „гюмета".

- Това е ловджийски термин - рече Кърт. - Какво значат в софтуерния свят?

Мъжът се замисли, сякаш търсеше начин да го обясни.

- Като черни дупки, където можем да скрием вирус. Дори най-напредналият антивирусен софтуер не може да ги открие. А след това, в удобен момент активираме кода.

- А какво прави кодът? - попита Кърт.

- Аз само създавам гюмето - рече Монтресор. - Други правят вируса.

- А какво прави вирусът обикновено?

- Превзема системата. Кара я да върши нещо, което не трябва.

Монтресор - съвършен прякор за човек, който крие нещо на места, където да не бъде открито.

- Какви системи си хаквал? Пентагона? ЦРУ?

Монтресор поклати глава.

- Най-вече банкови. Счетоводни програми. Протоколи за прехвърляне на средства.

Кърт трескаво започна да мисли. Банки. Банда от наследници на банкови обирджии и фалшификатори. Запита се дали има връзка, а после реши, че не е моментът да решава тази загадка. Трябваше само да ги спре, каквото и да правеха.

Обърна се към Джо.

- Съобщи на морските пехотинци. Отивам да намеря Сиена.

- Ще дойда с теб - рече Джо.

- Не! - отсече Кърт. - Остани с тях. Ще им трябваш да ги изведеш, когато тюлените прескочат стената.

ГЛАВА 50

На борда на главния хеликоптер с кодово име „Дракон 1” лейтенант Брукс оглеждаше хората си, докато ударният отряд приближаваше към целта. Някои разговаряха и се шегуваха, други преглеждаха оръжията и екипировката си почти ритуално, а трети се взираха напред с лица от камък. Различните характери посрещаха предстоящото сражение различно, но всички бяха готови да се бият.

Бяха изминали петстотин километра на юг и бяха приключили сложната нощна операция по презареждането без инциденти. Оттам нататък бяха завили на югоизток и сега следваха извивките на брега, построени във формация, със скорост сто и трийсет възела едва на двайсет метра над повърхността на Мозамбикския пролив.

- Влизаме в мадагаскарското въздушно пространство след седем минути - информира го пилотът.

- Някакви новини от „Батаан"?

- Засега нищо - отвърна пилотът. - Ако след като преминем границата нямаме потвърждение, ще отменим операцията.

Брукс разбираше. Той командваше мисията, но всички се подчиняваха на общото правило - няма информация, няма и операция.

- Намали леко скоростта - предложи той. - И ни прекарай няколко минути успоредно на въздушната граница.

- Сър?

- Ще си спестим малко гориво - каза Брукс, - и ще дадем време на онези морски биолози да изпратят вест.

- Наистина ли мислите, че ще се справят? - скептично попита пилотът.





- Не съм сигурен - отвърна Брукс, - но хич не ми се ще да сме поели към къщи, когато ни викнат за помощ.

Пилотът кимна, свърза се набързо с останалите и след това зави надясно и намали скоростта. Останалите хеликоптери го последваха и надпреварата към границата на мадагаскарското въздушно пространство се превърна в бавен полет край него. Нямаше почти никакъв опасност да бъдат засечени - Мадагаскар разполагаше с много примитивна система за засичане. Горивото и времето бяха основните съображения.

- Добре, лейтенант - рече пилотът, - в икономичен режим сме, но не можем да го поддържаме дълго.

Както се оказа, не им се и наложи. Петнайсет минути по-късно пристигна сигнал по сателитната връзка.

- „Дракон 1”, тук е Съдът. Приемаш ли?

“Съдът“ беше кодовото название на „Батаан”. Брукс натисна копчето за свръзка. - Съд, ту е „Дракон 1”, говорете!

- Имате зелена светлина към целта. Статусът е зелена светлина. Приятелските единици са идентифицирани. Общо петнайсет, може би шестнайсет. Местоположението им ще бъде обозначено със зелена сигнална ракета и димен сигнал. В останалите сгради по настоящи данни има двайсет неприятелски единици. Забелязани са малокалибрени оръжия.

По вените на Брукс се разля адреналин. Той обърна глава към пилота и посочи с поглед брега. Пилотът разбра, отново се насочи към брега и възвърна първоначалната скорост на хеликоптера.

- Разбрано, Съд! На две минути сме от континенталната разделителна линия, насочваме се към целта. Ще се свържем с вас на път за дома.

Когато отговорника по мисията от „Батаан“ приключи връзката, Брукс обмисли ситуацията. В свят, свикнал да наблюдава операциите им в реално време, тази бе изцяло инкогнито. Нямаше пряко предаване към Белия дом, нямаше генерали и политици пред екраните, сякаш гледаха филм или голям мач. Никой в правителството не бе сигурен кои системи са безопасни и кои не. Затова никой не рискуваше. Властимащите щяха да чакат, затаили дъх. Накрая щяха да получат кратко обаждане от командира на „Батаан“, за да разберат дали мисията се е провалила, или е успяла.

Докато ударният отряд летеше към имението, Кърт заобикаляше стените му. Светлините край палатът на Бревар бяха насочени нагоре - последните три-четири метра костюмът му нямаше да може да го скрие. Затова вместо да минава покрай тях, Кърт описа широк полукръг, подмина олимпийския басейн и стигна до задната част на сградата, където имаше широка веранда.

Кърт се качи на един стол, прехвърли се на верандата и се затича напред. Успя да отвори вратата и да се вмъкне вътре.

Благодарен, че не е включил алармите, той влезе в един коридор и се оказа сред произведения на изкуството, изкусно изработени гоблени и статуи - сякаш бе в музей. Трябваше да открие стълбище, което води нагоре. Пое напред, но спря, защото чу стъпки от един от съседните коридори.

Отдръпна се назад и се скри зад статуята на някакъв гръцки герой с лавров венец на главата. Притисна се възможно най-назад в сенките, докато фигурата отмине. Беше Калиста. Раздаваше заповеди по радиото. Не видя Кърт, дори не погледна в неговата посока. Стигна до далечния край на коридора и влезе в някаква стая.

В дом с толкова много стаи Кърт знаеше, че ще му е трудно да открие вярната навреме, но Калиста му даде идея. Кърт се огледа дали не идва още някой, излезе иззад статуята и се прокрадна към стаята, в която Калиста току-що влезе.





ГЛАВА 51

Калиста бе готова за тръгване. С годините се чувстваше все по-потисната във фамилния дом, чувство, което през последните няколко месеца се засили. Взе малка раница от един от рафтовете в гардероба си и започна да си събира багажа.

Прагматик докрай, тя не се вълнуваше от дрехи и бижута. Важни ѝ бяха полезните неща: паспорти с няколко различни имена, пачки банкноти от различни валути, нож, пистолет и три резервни пълнителя. Единственият предмет със сантиментална стойност бе огърлица с увиснал от нея диамантен пръстен, принадлежал някога на майка им. Себастиан ѝ го беше дал.

Тя погледа огърлицата и след това я пъхна в един страничен джоб. Нищо друго в пищното имение нямаше значение зa нея. Всичко беше фалш. Картините, гоблените и мебелите бяха просто добри фалшификати. Така действаше семейството ѝ. Вдъхваха живот на лъжи.

Само конете щяха да й липсват. Докато мислеше зa любимката си Тана, което значеше „светлик“ на мадагаскарски, се сети, че Себастиан може да е опасал и конюшните с експлозиви, както и всичко останало.

Струваше ѝ се излишна жестокост. В очите ѝ човечеството не струваше и пукнат грош, но животните с цялата си невинност бяха съвсем друго нещо. Те нямаха тайни кроежи и щения и единственото, което искаха, бе да угодят на господарите си и да получат възнаграждение под формата на храна и подслон.

Тя затвори джобовете на раницата и реши да отиде до конюшните и да пусне животните. Нямаше защо да изгарят до смърт. Преметна раницата на рамо, излезе от спалнята и прекоси всекидневната, право към изхода. Когато приближи, забеляза, че вратата е затворена, но не и залостена. Повече от странно - никога не я оставяше така.

Бръкна в раницата си и хвана пистолета.

- Съжалявам, Калиста! - чу се зад гърба ѝ. - Боя се, че играта приключи.

Тя застина насред крачка. Тембърът ѝ бе познат, както и спокойната и ясна реч. Кърт Остин бе зад нея.

- Хвърли раницата на пода и се обърни бавно!

Тя отпусна рамене и хвърли раницата в единия ъгъл. Завъртя се бавно и видя Кърт във викториански стол с висока облегалка, насочил смъртоносна на вид пушка към нея.

- Мисля, че и преди сме го правили.

- Така е - отвърна Кърт, докато се изправяше. - И ще продължаваме, докато не се получи както трябва.

Тя задържа поглед върху него. Инфилтрационният костюм някак не му подхождаше. Нe бе толкова хубав, колкото обикновено. Сякаш прочел мислите ѝ , той свали качулката.

- Как, за Бога, стигна дотук? - попита тя. - Имаме камери, пазачи, детектори на движението.

- Нищо не е неуязвимо.

Очевидно.

- Не можеш да очакваш да се измъкнеш жив - рече тя. - Подготвили сме се. Очаквахме да направите ход.

Той повдигна вежди.

- Наистина? Не ми се стори така. Хората ви пред предната порта са почти заспали.

Бандата в казармата купонясва, все едно е избухнала Френската революция. Вече открихме заложниците и обезвредихме двама от пазачите ви. Останалите дори не са гъкнали.

- Тук има поне петдесет души, верни на братята ми и мен. Численото ни превъзходство е тотално.

- Засега - отвърна той.

Тя присви устни. Значи идваха подкрепления. Скоро. Брат ѝ седеше и бездействаше, глупаво вярвайки, че още не са в опасност. Чувстваше се раздвоена. Тя прокле брат си наум за високомерието му, и заедно с това ѝ се щеше да го предупреди.

- Ако вече сте спечелили, какво искаш от мен? Може би отговори? Още се чудиш какво ти се е случило на „Етернет“?

Той ѝ се усмихна - едновременно очарователен и горделив.

- Късно е за това. Знам какво се случи. Във всеки случай знам достатъчно. След като извадиха буболечката от главата ми, си спомних всичко.

Тя пристъпи леко от крак на крак.

- Тогава знаеш, че ако не бях аз, щяха да те убият и да те оставят да потънеш с яхтата, като всички останали, на които се натъкнахме.

- Самата ти предизвика проблема, тъй че няма голямо значение, че си ме спасила тогава.

От друга страна, благодарение на теб оценявам в нова светлина колко е важно да помниш миналото. Реших да ти върна услугата.

- За какво говориш? - попита с досада тя. Разговорът вече ѝ дотягаше.

Той я огледа с леденосините си очи, обходи я с поглед, сякаш я претегляше. Накрая дръпна ципа на един преден джоб и извади сгънато парче хартия. Постави го на малката масичка между столовете, приглади го и се отдръпна от него.

- Погледни!

Тя се поколеба, но после внимателно пристъпи напред, пресегна се към хартията като към опасно диво животно.

Наклони листа към светлината и огледа набързо изображението.

- Какво би трябвало да е това?

- Семейство. Ако искаш вярвай, но това е твоето семейство. Истинското ти семейство.

Тя го погледна с подозрение.

- За какво говориш?

Той я наблюдаваше с професионална безучастност.

- Бревар не са твоето семейство, Калиста. Семейството ти е на снимката. Името на жената е Абигейл. Била е майка ти. Приятелите ѝ са я наричали Аби. Мъжът е Стюърт, баща ти.

Двете момчета са Нейтън и Зак.

По някаква неясна причина започна да ѝ се гади.

- Очакваш да ти повярвам?

- Вгледай се в жената. В лицето ѝ. Бихте могли да сте близначки.

Не беше сляпа, виждаше приликата. Но въпреки това, думите му бяха пълни небивалици.

- Мислиш, че можеш да ме преметнеш ли?

Той не трепна.

- Не е номер. Майки ти е била телекомуникационен експерт, а баща ти е работил в сферата на сателитната навигация. И двамата са били изключително интелигентни, гениални, що се отнася до математика и технологии. Точно като теб, предполагам. Живели са добре в предградията, били са англичани. Но са се появили Бревар, отмъкнали са ги и са ги принудили да изчезнат от света, както ти стори със Сиена и децата ѝ. Били са разменна монета, били са употребявани за познанията си по същия начин, както сега вие - Себастиан, ти и останалите от извратеното ви семейство, правите със своите заложници.

Тя клатеше глава, изпълнена с ярост, която не знаеше как да овладее. Не ѝ бе привично да се гневи - обикновено беше студена и безчувствена. Защо думите му я гневяха толкова?

Разбира се, че я лъже. Разбира се, че се опитва да я обърка. Но ако на него и приятелчетата му успехът им е в кърпа вързан, защо си прави труда?

Почувства порив да се хвърли към него и да го удуши с голи ръце. Дори да я застреля, поне няма да трябва да го слуша повече.

Тя рязко пристъпи напред.

- Лъжеш! - изстреля Калиста и заби юмрук в гърдите му, а после посегна към лицето му, за да му издере очите. Ала той бе по-бърз и силен. Хвана я за ръката и я спря. Завъртя я с гръб към себе си и кръстоса ръцете ѝ пред гърдите ѝ.

- Не лъжа! - рече в ухото ѝ. - И не се опитвам да те нараня. Но трябва да знаеш истина.

- Не искам да знам!

- Повярвай ми, искаш - рече той. - Защото тези хора струват повече от Бревар. Тези хора са обичали живота, не са се гаврили с него, не са го погубвали и ти си една от тях.

Тя продължи да се мята и се опита да го удари с лакът, но не успя.

- Знам що за ад е да се чудиш кое е истина и кое не - продължи той тихо. - Знам какво ти е. Живях така месени наред, но ти... Ти си живяла по този начин с години. Не мога дори да си представя как си успяла и какво ти е причинило всичко това.

- Нищо не ми е причинило! - викна тя, като се опита да го ритне и да се отскубне от ръцете му.

Той я обърна и се взря в очите ѝ.

- Баща ти е бил убит, докато се е опитвал да избяга. Разстрелян посред бял ден, а извършителят никога не е бил открит. Запушили са устата му и са го били. Изтезавали са го.

- Спри!

- За майка ти и братята ти е било още по-лошо. Открили са спасителна лодка от един кораб, полузаровен в пясъка, но не им е стигнала водата. Умрели са от обезводняване, отнесени от морското течение на двеста километра оттук.

Тя застина.

- Какво каза?

- Загинали са в морето - повтори той, - в лодка, почти изтърбушена от старост. Сигурни сме, че са я открили на стар кораб, заровен в реката на няколко километра оттук.

В ума ѝ проблесна образ, загнездил се като треска в мозъка ѝ. Нитове от тъмен метал, бушуващата река, отмитите наноси.

- Кораб - прошепна тя. - Стар железен кораб?

Втори проблясък. Беше нощ - само слаба лунна светлина, колкото да вижда пред себе си. Една жена я държи за китката, води я към хълма. Две момчета влачат малка дървена лодка, изкопали я бяха от една пещера, която бяха открили в пясъка.

- Лъжа! - противеше се Калиста.

- Истина! - рече той. - Твоята истина.

Вече бе спряла да се съпротивлява, умът ѝ се рееше хаотично. Той все така я стискаше, навярно защото не можеше да ѝ се довери. Но когато коленете ѝ се разтрепериха, тя почувства, че по-скоро я крепи на крака, за да не се строполи на пода.

Спомените заприиждаха. Гонеха ги мъже. В един от контейнерите се заби куршум. Водата се заизлива. Бедствие...

- Няма достатъчно вода - прошепна Калиста.

Още изстрели. Жената падна.

- Застреляха я - рече Калиста.

- Ранили са я - тихо отвърна Кърт. - Било е лека рана.

- Падна по хълма.

Жената се провикна.

- Оливия!

А у Калиста, само страх - ужасен водовъртеж от страх.

- Мамо! - извика едно от момчетата.

- Оливия, побързай!

Още изстрели... жената се обърна към тях и затича. Калиста просто стоеше на върха на хълма, а под нея майка ѝ и братята ѝ избутваха лодката във водата. Качиха се на борда и загребаха в мрака, движейки се бързо с течението. Усети как мъжете я подминават тичешком, стигнаха до брега и стреляха отново и отново в тъмното.

Тя обаче не трепна. Просто стоеше там и гледаше. Накрая стрелбата спря и един от мъжете дойде до нея и я хвана за ръката.

- Оставих ги да заминат без мен - прошепна тя на Кърт, раменете ѝ се разтресоха от ридания и Калиста се свлече на пода. Кърт я пусна внимателно.

- Не е имало достатъчно вода - рече ѝ. - Не е стигнала дори за трима.

През сълзи, цялата разтреперана, тя изведнъж се ядоса.

- Нямаш право! Нямаш право да...

Безумството на думите ѝ я накара да млъкне.

- Бревар са откраднали живота ти - започна внимателно Кърт. - Може би са разбрали какъв потенциал имаш. Разбрали са, че могат да те превърнат в една от тях. Може би са искали да те убият, но не са се решили. Но каквато и да е била причина, откраднали са живота ти. И животите на семейството ти и на много други хора. И ако им позволиш, ще откраднат живота на Сиена, на децата ѝ и на всички останали в онова бунгало.

Тя забеляза, че Кърт говори за „Себастиан“ и за „Бревар“, но знаеше и за собственото ѝ участие. За секунда искаше да му изкрещи, „Това съм и аз”, да се приеме каквато е и да му каже да върви по дяволите, но поривът отмина. Сълзите се върнаха неконтролируемо.

Защо пък името и спомените ѝ да не са фалшиви? Всичко друго край нея беше.

Кърт се премести пред нея и нежно избърса сълзите ѝ.

- Помогни ми да стигна до Сиена, преди да дойдат тюлените. Себастиан ще изгуби. Но не искам да я ползва като щит или да я убие от злоба, когато разбере, че всичко е приключило.

Калиста вдигна глава. По лицето му се четеше доброта и решителност. Белият рицар.

Наистина беше той.

- Не е приключило - рече тихо тя.

- Скоро ще приключи.

- Не разбираш - отвърна Калиста. - Може би сте подранили, но той очаква реакцията ви.

Има неприятни изненади за приятелите ти. Има и план за бягство.

- Не може да е знаел, че ще дойда.

- Не знаеше кой ще дойде, но знаеше, че някой ще дойде. Чакаше да се случи. Докато нашите хора се сражават с твоите, той ще взриви всичко във въздуха. Хакерските атаки ще спрат и той ще изчезне - ние ще изчезнем, а целият свят ще реши, че сме мъртви.

- Значи историята все пак се повтаря - каза Кърт. - Трябва да го спрем. Ще ми помогнеш ли?

Тя примигна през сълзите.

- Ще ти се доверя - рече той.

- Зашо би ми се доверил?

- Кажи му инстинкт - и ѝ подаде ръка.

Тя се поколеба. Искаше да остане на пода, да легне там и да изчака пламъците да я погълнат. Повече от всичко бе убедена, че заслужава точно това.

- Един мъдър мъж ми каза „Такива сме, каквито изберем“ - каза Кърт. - Имаш избор.

Може да си Калиста Бревар или да избереш да си човешко същество, Оливия Банистър, например.

Имената събудиха нещо у нея, но не точно това, което Кърт очакваше. Оливия беше уплашено дете, а Калиста нямаше страх. Калиста оцеляваше, Калиста беше инструмент, оръжие. А сега бе оръжие на отмъщението. Хвана ръката на Кърт и се изправи.

- Не - рече тя, - такава съм, каквато съм. Ще ти помогна да намериш Сиена. Но не заставай между мен и Себастиан. Ще го убия заради това, което той и семейството му са сторили. Ако се опиташ да ме спреш, ще убия и теб.

- Ти избираш - каза Кърт. - Така или иначе, трябва да действаме. Нямаме много време.





ГЛАВА 52

Калиста го поведе от коридор по коридор. Макар Кърт да ѝ бе засвидетелствал доверие, не възнамеряваше да ѝ дава оръжие. Трябваше му, за да се справи с мутрите, пазещи контролната зала. Или поне да ги обезвреди.

- Насам! - каза тя и зави по един коридор надясно. В този момент се разпищя аларма.

Кърт спря, чудейки се дали тя не е задействала нещо.

- Не бях аз - явно Калиста бе отгатнала мислите му.

Навън се чуха изстрели и отекнаха по коридора. Последва звук на прелитащи хеликоптери. Морските пехотинци бяха пристигнали, но не неочаквано. Пропишя ракета и нещо се взриви, а през прозорците в другия край на коридора проблесна ярка светлина.

- Трябва да побързаме - рече Кърт.

Двамата с Калиста затичаха.

Почти бяха стигнали до края на коридора, когато един от хората на Себастиан се появи срещу тях.

- Калиста! Нападат ни! В казармата никой не отговаря

Тогава зърна Кърт и отгатна, че той е част от нападението. Насочи автомат и стреля. Кърт предугади хода му и избута Калиста встрани, после и двамата се хвърлиха на пода. Докато куршумите се удряха в стената зад него, той насочи пушката си и стреля.

Смъртоносните железни куршуми оттласнаха мъжа на крачка назад. Той се приземи по гръб, но мускулите в ръката му спазматично караха автомата да продължава да стреля. Куршумите се удряха в стената, строшиха две огледала и продупчиха една броня.

- Дотук с изненадата - каза Кърт. Изправи се, помогна и на Калиста и се затича по коридора.

В този момент лейтенант Брукс и членовете на отряда му си мислеха същото. Бяха дошли откъм брега, летяха ниско над земята с изключени светлини и нащрек за всякакви знаци, че са ги забелязали или уловили с радар.

Всичко показваше, че операцията върви по план и ще успеят да проникнат незабележимо. Бяха подминали стената на огромното имение и забавиха, за да може отрядът да започне да се спуска. Но още щом спуснаха въжетата, започнаха да ги обстрелват - не хора, а автоматични установки.

От малки бараки за инструменти поне на три места в градината се вдигнаха 50-калиброви картечници, които следяха движението на хеликоптерите и стреляха по тях. Една от машините вече димеше и се отдалечаваше, а Брукс даде същата заповед и на останалите.

- Отстъпваме! - извика той.

Пилотът обърна машината и започна да се изтегля, но ужасният тропот на куршуми през фюзелажа подсказа на Брукс, че е твърде късно. Из кабината се разхвърчаха шрапнели и парченца метал. Стената се опръска с кръв - поне един бе улучен.

Хеликоптерът се килна и Брукс видя, че и пилотът е ранен. Въртяха се и падаха. Помощник пилотът пое управлението и се опита да изправи хеликоптера, но не успя и машината се стовари с трясък на земята. Претърколиха се на една страна и роторите заораха в пръстта и се пръснаха на хиляди парченца.

- Хайде! Хайде! Хайде! - извика Брукс и избута един от хората си през вратата, грабна ранения пилот и затърси безопасно място.

Летците и дванайсетимата тюлени вече бяха далеч, когато хеликоптерът избухна. Бяха ранени трима, включително пилотът, а разходката в парка се превърна в отчаяно сражение. Мъжете се прикриха край една скална стена и оформиха защитен периметър. Хеликоптерите се отдалечиха на безопасно разстояние. Изглеждаше сякаш ще успеят, когато от една барака се изстреля ракета.

Огнената опашка на ракетата лесно се виждаше във въздуха - понесе се на юг след хеликоптера и скоро на хоризонта избухна огнено кълбо.

- По дяволите! - изруга Брукс. - Устроили са ни капан!

От казармите вече излизаха хора и над главите на тюлените свистяха куршуми.

Брукс хвана радиото и извика:

- „Дракон 1” към отряд „Дракон“. Стойте далеч от зоната на стрелба! Повтарям, стойте далеч! Теренът е по-здраво защитен от очакваното. Ракети и едрокалибрени оръжия.

- „ Дракон 3” извън обсег - получи се в отговор.

- „Дракон 4” също.

Значи „Дракон 2“ бе взривеният. Брукс нямаше как да разбере дали има оцелели.

Натисна бутона за свръзка.

- „Дракон 5“, каква е позицията ви?

„Дракон 5“ беше резервен, най-вече за да изнесат с него заложниците, но там имаше и двама медици.

- Още в точка алфа. Нужни ли сме ви?

- Не - отвърна Брукс. - Стойте там, докато се свържа с вас отново.

- Няма да ви оставам там, лейтенант.

- Ще го направите, ако ви заповядам! - отвърна Брукс. - Стойте далеч, докато не ви кажа друго.

Брукс остави радиото и огледа хората си. Трима от тях бяха ранени. Значи оставаха деветима, включително помощник-пилотът, за да свършат тежката работа.

- Джоунс! - повика Брукс един от хората си. - Отведи отряда си на юг. Погрижи се никой да не ни заобиколи.

- Да, сър!

- Долтън, Гарсия, вие идвате с мен! Трябва да намерим картечниците и батареята и да ги обезвредим.

- Да, сър! - отвърнаха двамата.

Тримата хукнаха под прикритието на стрелбата на колегите си. Изтичаха петдесетина метра на север, а после се покачиха по стената към следващата тераса. Докато навън се вихреше битка, Джо се опитваше да успокои заложниците. От безредната стрелба и експлозиите ставаше ясно, че навън май нещо се беше объркало.

- Всички на пода! - викна той на заложниците. - Обърнете масите и натрупайте матраците около тях.

Точно в този момент над главите им засвистяха куршуми. Джо се хвърли на пода при останалите. Наоколо му се носеха молитви на три различни езика. Детското скимтене нямаше нужда от превод.

- Мислех, че ще си вървим? - каза някой.

- И аз - измърмори Джо.

Джо пропълзя до вратата и я пооткрехна с надеждата да успее да се ориентира в ситуацията. В основата на хълма се издигаха пламъци. В далечината летяха хеликоптери и трещяха тежки картечници. В слушалките си чу Брукс да вика, че били свалени и да предупреждава останалите да стоят по-далеч. В другия край на терасата две групи мъже търчаха надолу по хълма и стреляха напосоки. Противниците на тюлените имаха сериозно числено превъзходство.

Джо знаеше, че би могъл да е от помощ на тюлените, но ако напуснеше бараката, заложниците щяха да останат напълно беззащитни. Той проследи развоя на сражението още известно време. Основната битка се водеше в подножието на хълма, но и от главната сграда на имението започнаха да се чуват изстрели.

Единствено в дясната част на имението всичко бе спокойно.

- Време е да вървим. Да не изпуснем автобуса - обърна се Джо към заложниците, махна им към вратата и посочи надясно, където бе тъмно и тихо.

- На около двайсет и пет метра в тази посока има стена. Стигнете до нея, покатерете се и вървете направо. Не спирайте, докато не сте на поне триста метра от имението. Тогава се скрийте някъде - в канавка, в храсти, зад няколко от онези странни дървета... каквото и да било После даде на Монтресор един зелен димен сигнал.

- Ако видите хеликоптери над главата си, запалете това и го вдигнете. Така ще разберат, че сте заложници, а не врагове.

Докато Монтресор и останалите заложници се събираха край вратата, Джо отново хвърли поглед навън.

- Ами мама? - попита Танър Уестгейт.

- Кърт ще я доведе - успокои го Джо. - Можеш да си сигурен в това.

Джо имаше усещането, че някой стисна сърцето му в менгеме, когато децата вдигнаха към него облените си в сълзи лица. Той им се усмихна окуражително и им каза да подадат ръце на двама от заложниците. После се измъкна навън, увери се, че пътят е чист и махна на заложниците да тръгват.

Той самият застана начело на малката групичка и ги води до половината път, но щом се увери, че вече са в безопасност, им посочи стената и каза:

- Вървете! Прескочете стената и не се обръщайте!

Щом заложниците се стопиха в мрака, Джо обърна очи към сражението. В подножието на хълма се водеше ожесточена битка. Лейтенант Брукс и хората му не бяха в благоприятно положение. Трийсет-четиресет от хората на Бревар бавно затягаха обръча около тях.

Джо тръгна натам.

- Не мога да повярвам - прошепна си той под носа. - През цялото време чаках с нетърпение момента, в който ще извикам кавалерията, а накрая се оказа, че аз съм кавалерията.

Той забърза още повече, макар да не бе сигурен с какво и как би могъл да помогне.





ГЛАВА 53



Не само хаосът навън се увеличаваше. Вътре в имението Кърт и Калиста бяха в смъртоносна надпревара с хората на Бревар. Двамата почти успяха да се доберат до края на коридора, благодарение на това, че Кърт не спираше да стреля назад, за да държи на разстояние преследвачите им, когато се сблъскаха с нова група хора на Бревар.

На половината път до контролната зала Кърт и Калиста се озоваха под кръстосан огън - от двата края на коридора към тях летяха куршуми.

- Застани зад мен - рече Кърт на Калиста, докато отвръщаше на стрелбата.

- Трябваше да ми дадеш пистолет - каза тя.

- Имах причини да не го правя.

- Oще ли ти се струват разуми тези причини?

- Не толкова, колкото преди малко - призна той.

Старият дървен бюфет не им осигуряваше особено добро прикритие. Кърт не спираше да стреля, за да държи враговете им на разстояние. На върха на пушката имаше дисплей, на който се изписваше още колко изстрелa остават. Доста бързо там се появи нула. Кърт смени пълнителя.

Знаеше, че битката трябва да приключи, преди да е използвал и втория пълнител, така че пръсна лампите по тавана една по една, докато централната част на коридора не потъна в мрак. Нападателите на свои ред стреляха в главното табло и в останалата част от коридора също се възцари мрак. Това бе само от полза за Кърт.

- Влез вътре - рече той на Калиста и ѝ посочи вратата зад гърбовете им.

Тя се подчини безропотно.

Кърт се надяваше да подлъже двете групички да се изпозастрелят една друга и затова стреля няколко пъти към единия край на коридора, а после - към другия. После направи крачка назад и затвори вратата. Коридорът се изпълни с безразборна стрелба. Известно време щеше да им е трудно да различат собствените си изстрели от тези на Кърт, но той знаеше, че единственото, което успя да постигне, е да спечели малко време за себе си и Калиста.

Докато Кърт обмисляше следващия си ход, Калиста изтика един голям диван към вратата, така че страничната му облегалка да е под дръжката.

- Добра идея - каза той.

- Колко време мислиш, че имаме? - попита Калиста, докато влачеше и една тоалетка към дивана.

- Доста бързо ще се досетят, че не аз стрелям по тях. Но ще минат още минута-две, преди да съберат смелост и да се втурнат по коридора.

- А после?

Преди Кърт да отговори, над имението пропищя ракета. Кърт се обърна и видя бялата диря на още една да цепи нощния въздух.

- Себастиан - рече Калиста. - Все крие някое асо в ръкава. Тези ракети останаха от Акоста. Той движеше сделките с оръжие.

- Трябва да спрем това. Иначе никой няма да си тръгне жив оттук - заяви Кърт, след като направи бърза равносметка на случващото се.

- Трябва да стигнем до контролната зала. Всичко се контролира оттам.

Нямаше как обаче да прекосят коридора. Трябваше да намерят друг начин.

- Какво има още на този етаж? - попита той.

- Нищо, просто още стаи като тази. Все едно някой ден сме щели да ги пълним с придворни.

Очите на Кърт блеснаха.

- Това може и да ни е от полза - промърмори той под носа си.

Приближи се до стената, опипа я и заби юмрука си в мекия гипс. Повтори това упражнение няколко пъти. Конструкцията беше стандартна - дърво и гипс. Отстъпи назад и с отмерена прецизност насочи пушката и проби осем дупки от горе надолу.

- Какво правиш? - погледна го удивена Калиста.

- Харесвам преходни стаи - рече той. Засили се с няколко крачки, заби рамо в надупчената част от стената и мина от другата страна.

Калиста го последва. На бърза ръка повториха същото упражнение и със следващите три стаи.

Ако стреляше с обикновена пушка, вероятно мъжете отвън щяха да го чуят, но електромагнитната не издаваше звук. Единствено, когато куршумите минаваха през гипса, се чуваха звуци, които на Кърт му напомняха библиотекар, работещ твърде енергично с печата си.

- Това е последната стая - каза Калиста.

Кърт провери зарядите на пушката. Десет. Само десет. За всеки случай отвори ципа на диагоналния джоб, където държеше колта.

Като се надяваше да не срещнат съпротива, Кърт отиде до вратата, пооткрехна я и погледна навън. Хората на Бревар се бяха събрали при вратата на стаята, където бяха влетели двамата с Калиста, и се опитваха да я съборят.

- Приготви се - пошепна той на Калиста.

Точно когато мъжете в коридора успяха да разбият вратата и нахълтаха в стаята, Кърт и Калиста изтичаха тихо през коридора до стълбището.

- Два етажа по-нагоре - посочи Калиста.

Кърт се затича нагоре, взимайки по няколко стъпала наведнъж. Тъкмо да стигне на посочения от Калиста етаж, когато се сблъска с трима мъже, които идваха отгоре. Кърт нямаше избор. Натисна спусъка. Железните куршуми минаха през първия и се забиха във втория. И двамата се строполиха на стълбите, като повлякоха и третия, който откри огън с узито си.

Няколко куршума улучиха нагръдника на Кърт и го блъснаха назад. Поне един бе улучил и Калиста, защото тя извика и падна по стълбите. Кърт натисна долния спусък и заби тейзъра във врата на мъжа. Мъжът се изпъна на пода и се затресе.

Кърт задържа спусъка натиснат известно време, после се изправи и изтича напред, като ритна мъжа в лицето, все едно беше футболна топка. Главата на мъжа се отметна назад и той застина.

Овладял ситуацията, Кърт грабна узито и се върна при Калиста.

- Улучиха ли те?

- В крака - отвърна тя.

Кърт я издърпа нагоре към площадката. Бе ранена в бедрото. Кървеше, но не много, значи не беше засегната артерия. Toй бързо свали колана ѝ и го пристегна около крака ѝ като турникет.

- Мисля, че е счупен - каза тя. Опита се да се изправи, но дори с помощта на Кърт не можеше да стъпи на ранения си крак.

- Върви - каза тя. - Скоро ще заприиждат още. Ще ти пазя гърба.

Кърт се поколеба и ѝ подаде узито. Реши, че го е заслужила.

- Не го оставяй жив - рече тя. - Няма право да живее.

Кърт мълчаливо помогна на Калиста да се опре на стената, където щеше да има добро прикритие и удобен ъгъл за стрелба.

- Не ходи никъде - рече ѝ той. - Ще се върна.

- Всички така приказват - отвърна горчиво тя.

Той хукна към горната площадка. На пътя му се изпречи врата от стомана, заключена. Кърт провери колко заряда има. Седем. Надяваше се да му стигнат.

Отстъпи назад и стреля в ключалката. Железният куршум я потроши като порцеланова чашка и Кърт влетя в залата. Пред него скочиха двама пазачи. Той стреля в единия и бързо се прикри от куршумите на втория.

Без бавене се претърколи по гръб и отвърна на огъня. Смъртоносният изстрел проби един от компютрите на Себастиан и уби гарда на място.

Кърт се изправи и се огледа за Сиена. Зърна я в далечния край на залата. Себастиан я държеше пред себе си, опрял пистолет в слепоочието ѝ.





ГЛАВА 54

От мястото си Джо виждаше и чуваше сражението, вихрещо се по двете най-долни тераси на имението. В слушалките звучеше гласът на лейтенант Брукс, който даваше указания на хората си и търсеше възможности за атака, но всъщност отстъпваше. В тъмнината се виждаше горящият хеликоптер и червените дири на трасиращите куршуми, събиращи се на едно място от три посоки.

Джо натисна бутона за свръзка.

- „Дракон 1”, тук е Дзавала - започна той. - Обградени сте. Предлагам да изоставите позицията си и да тръгнете надолу по хълма.

Притиснат в скалната стена, лейтенант Брукс прие обаждането и за секунда млъкна сащисан. Никой от хората му не се казваше Дзавала. Тогава се досети, че така се казваше единия от океанографите.

- Дзавала, не можем да отстъпим, петима са ранени, двама критично. По-надолу няма прикритие. Ако не удържим стената, мъртви сме.

Белият шум бе сменен от гласа на океанографа.

- Ще мина отстрани и ще се опитам да облекча натиска по десния ви фланг.

Това определено щеше да помогне. Но наемниците на Бревар там бяха твърде много за сам човек, дори и да ги изненада.

- Изключено! - рече Брукс. - Враговете са поне двайсет. Ако искаш да помогнеш, справи се с картечниците и установката. Единственият ни шанс е да свалим и останалите си хора на терена, но не могат да се доближат на километър оттук, докато машините работят.

Отговорът се забави сякаш цяла вечност и Брукс се запита дали не са неутрализирали Дзавала, но след това гласът му отново се появи в слушалките:

- Ще видя какво мога да направя.

Брукс стреля иззад ниската стена и приклекна незабавно, а ответният огън посипа няколко парченца камък върху главата му.

Ефрейтор Уилям Долтън се примъкна към него и подсили позицията му.

- Какви са новините, лейтенант?

- Може би ще получим помощ - отвърна Брукс, - макар че никога няма да се примиря със срама, че ни спасява морски биолог.

- Е, поне е морски - каза Долтън.

- Имаш право - рече Брукс, стреля отново и пак приклекна до стената.

Джо се придвижи приведен към мястото, където предполагаше, че е установката. Ала вместо на установката, попадна на двете картечници.

Движеха се от ляво надясно, сякаш търсеха хеликоптерите в далечината. Той опря електромагнитната пушка на рамото си и стреля по стойката, където бяха качени картечниците.

В миг наоколо пръсна хидравлична течност и картечниците застинаха.

- Първите петдесеткалиброви са обезвредени – рече той.

- Отлично! - отвърна лейтенант Брукс. - Виж дали не можеш да се справиш и с ракетната установка.

- Не я виждам - каза Джо.

- По-нагоре. Вероятно някъде в средата на лабиринта.

Джо се озърна. Виждаше стената на плета, но нямаше как да стигне до входа. А и лабиринтът бе сложен - съмняваше се, че ще стигне навреме до центъра му.

Пукотът на вторите картечници привлече вниманието на Джо и му хрумна друго. Като се ослушваше за звука, той прекоси една малка градина, пълна със странни цветни храсти. В далечния ѝ край бе второто картечно гнездо. Джо се затича натам, но вместо да следят хеликоптерите в небето, картечниците внезапно се обърнаха към него и цевите им хлътнаха.

Джо се досети, че навярно охладителният компресор е вече празен и топлината му го издава, но нямаше връщане назад. Хвърли се в основата на стойката и се плъзна под нея, докато картечниците разкъсваха пръстта зад него.

Джо се хвана здраво за основата на стойката и стрелбата спря, макар картечниците да продължиха да се въртят ту насам, ту натам, отчаяно търсейки ъгъл, под който да го хванат на мушка. Нямаше смисъл, не можеха да застанат в този странен ъгъл на стрелба.

Джо кимна с благодарност на неизвестния конструктор на системата и обмисли възможностите си. Вместо да унищожи механизма, който насочваше и активираше картечниците, той реши да го разглоби.

И двете картечници подновиха обстрела и пръстта около него отново кипна, но нямаше как да го достигнат. Джо се намести до механизма и започна да къса жиците.

Оръжията в крайна сметка спряха да се въртят.

Джо остави пушката и се зае да оголва жиците. Вече беше свършил с голяма част от тях, когато радиото изпращя.

- Дзавала?

- Работя по въпроса!

- Каквото и да си намислил, действай бързо.

Опитвайки различни съчетания на жиците, Джо успя да принуди картечниците да се обърнат към центъра на лабиринта.

След още няколко опита, успя да ги повдигне. Сега само трябваше да стрелят. Вдигна глава към спусъчния механизъм. Самите оръжия бяха стандартни 50-калиброви картечници. Нищо екзотично - спусъците обаче бяха скрити под метален корпус. Използвайки приклада на пушката си като сопа, Джо успя да разкърти корпуса. На спусъците беше инсталирана хидравлика, която се задействаше дистанционно. Джо нямаше време да я демонтира, затова просто хвана спусъчния механизъм и натисна.

И двете картечници затрещяха. Всеки четвърти куршум бе трасиращ, по което Джо прецени, че се цели малко високо. Сниши леко цевите и поднови стрелбата. Този път куршумите улучиха целта и разкъсаха батареята. Една от ракетите се взриви, а другата се изстреля, след което бързо свали нос и се заби в пасбищата оттатък стените.

Джо още стреляше, когато чу Брукс да вика останалите хеликоптери. - Дракон 1” до всички! Зоната за спускане е чиста. Повтарям, зоната за спускане е чиста!

- „Дракон 3" пристига.

- „Дракон 4" пристига.

Джо скочи обратно на земята, вдигна пушката и зачака морските пехотинци.





ГЛАВА 55

В контролната зала на най-горния етаж на имението патовата ситуация не се бе променила. Кърт бе вдигнал смъртоносната си пушка, прицелил се беше в главата на Бревар, но той пък се бе скрил зад Сиена и притискаше лъскав пистолет към челото ѝ.

Като знаеше колко точно е оръжието му, Кърт бе сигурен, че може да убие Себастиан с един-единствен изстрел, но нервите реагираха странно при смърт. Себастиан можеше да се отпусне моментално или пръстът му да трепне на спусъка и да убие Сиена.

На Кърт му оставаше само още един куршум - друг повод за притеснение.

- Кърт - извика Сиена, - толкова съжалявам! За всичко съм виновна аз.

Той я погледна право в очите, опитвайки се да я успокои.

- Всичко ще е наред - обеща той. - Той ще те пусне.

- Така ли? - включи се Себастиан. - За да ме убиеш? Не мисля.

- Не мисля да те убивам - рече Кърт. - Има много други желаещи, които биха го направили с удоволствие. Ако Акоста не те докопа, ще го сторят севернокорейците или дори Тан Ранг, ако излезе от затвора. Маловажен си ми, жив или мъртъв. Плановете ти са съсипани.

Каквото и да си измъдрил, заминава по дяволите още в този момент.

- Така ли? - попита Себастиан и изви вежди в преувеличена изненада. - Защото, ако оставя настрана думите ти, нещата се случват точно според плана ми.

Кърт не отвърна, не го интересуваха банални разговори с този тип, но можете да се прежали, ако така се увеличаваше възможността Себастиан да направи грешка.

- Очакваш да ти повярвам, че всичко е част от някакъв твой всеобхватен план?

- Моля те - продължи Себастиан. - Няма как да не ти е ясно, че можехме да те убием на яхтата на Уестгейт. Открили сте телата сред останките, трябва да са ти го подсказали. Питал ли си се изобщо защо те пожалихме?

Кърт мислеше по въпроса от известно време насам.

- Искали сте да запазите в тайна отвличането. Искали сте да твърдя пред света, че Сиена се е удавила. За да няма разследване.

- Тогава защо ти изпратихме снимките на Сиена в Иран? - продължи Себастиан. - Защо ти върнахме вярата, че е жива?

Кърт не можеше и да предположи. Всъщност, не вярваше и на една от думите му. Но му свършваше времето. Сражението отвън не се развиваше добре, а стрелбата от площадката на стълбите му подсказваше, че и Калиста едва успява да удържи фронта.

- Да не си глътна езика? - попита Себастиан. – Тогава аз ще ти кажа. Имахме нужда да задействаш всичко. От теб трябваше да започне преоценката в главите на самодоволните ти шефове. За да посеем съмнение...

- Няма значение какво си имал наум - прекъсна го Кърт, - свърши се. В началото може да си бил на крачка пред нас, но от Корея насам те настигнахме. Хората ни спират уязвимите си системи още сега. Когато утре започне работният ден, „Фаланга“ няма да я има. Премахваме я от всичките си системи.

Широка усмивка се разля по лицето на Себастиан. Нищо престорено нямаше в нея. Нито пък се усмихваше в очите на поражението. На Кърт му се струваше, че е донесъл страхотни новини на Себастиан.

- Разбира се - рече мъжът. - Точно това очаквах.

- Лъжеш!

- Така ли? Попитай прекрасната си приятелка дали „Фаланга“ е компрометирана?

Кърт отказа да го направи, тъй че Себастиан се обърна към Сиена.

- Кажи му!

- Истина е - рече тя. - Още е здрава. Протоколите на изкуствения ѝ интелект работят така, че не може да бъде хакната. Дори от мен.

Кърт присви очи. Сиена плачеше.

- Защо тогава е всичко това?

Себастиан каза:

- Защото от три години подготвям най-съвършеното престъпление на всички времена, а внезапната поява на „Фаланга“ почти провали всичко. Сега, благодарение на теб, на семейство Уестгейт и на предпазливите ви лидери, те я неутрализират вместо мен.

Кърт започна да разбира какво става.

- И я заменят със старите системи. Които знаеш как да разбиеш.

Себастиан имаше вид на човек, който се смята за гений, дори за бог. Машините и хората му печелеха битката навън, а най-добрите умове в електронната сигурност му бяха дали това, което не можеше да си вземе сам. Бяха свалили непробиваемата стена на „Фаланга“, заменяйки я на практика с вече прокопан тунел към целта му.

- Ще ограбиш световните банки - каза Кърт, спомняйки си върху какво бе работил

Монтресор.

- Нищо чак толкова просташко. Кражба! Аз съм творец. Ударът ми ще е със стил.

- Какъв удар? Какво целиш?

- Федералния резерв - извика Сиена. - Сложил е вируси в банките от резерва.

- Млъкни! - провикна се на свой ред Себастиан, като я стисна за гърлото, за да млъкне.

Това принуди Кърт да помръдне напред и почти да стреля, но Себастиан реагира и отново постави Сиена между двама им.

- Федералния резерв? - повтори Кърт. - Не можеш да ограбиш Федералния резерв. Това е още по-глупаво от банков обир.

- Да. Ако мислех да влизам с взлом - отвърна Себастиан, а от думите му капеха гордост и отрова.

Кърт реши да го подразни още. Може би егото на Себастиан бе като на много други престъпници - тайно жадуваше светът да узнае колко са гениални. Несъмнено не би бил първият, който ще се хвали с престъплението си.

- Ако няма да ограбваш резерва, какво искаш тогава? Едва ли ще направиш депозит.

- Всъщност, в някакъв смисъл точно това ще направя.

Кърт не реагира.

- Имаш ли представа как резервът създава пари? - попита Себастиан.

- С печатни преси - отвърна Кърт, сещайки се за семейната история на Бревар

- Донякъде е така - кимна Себастиан - Но имат и по-ефективни начини, например обратни изкупуване на облигации. Когато решат, че някой инвеститор или облигационер заслужава да получи обратно парите си, просто сядат пред компютър, набират няколко числа и доларите магически се озовават в сметките на облигационера.

Себастиан се ухили широко.

- Няма да ограбя резерва. Ще използвам собствените им програми, за да създам облигации от нищото и заедно с това ще създам и доларите за изкупуването им. Няма да има липсващи суми. Няма да има загуби и нужда те да бъдат обяснявани или пък да се търси откъде идват. Сметките под чертата ще са брилянтни. Няма да крадем пари. Ще ги създадем.

- Разбира се - каза Кърт с презрение. - Ти си фалшификатор също като предците ти.

Просто си по-модерен.

- Значи знаеш за тях?

- Бандата от река Клаар.

Вместо да изпита срам, Себастиан изглеждаше почти горд.

- Прадядо ми е бил гениален. Банкнотите му са били съвършени. Не са можели да ги различат от истинските. Не и докато времето не повлияе на боите. Затова е трябвало да изчезне.

Така и сторил. Светът го търсил, но той изчезнал без следа.

- С цената на убийството на над двеста души на „Уарата“? - попита Кърт. - Не сте творци.

Вие сте бандити и убийци!

- Виждам, че си подредил пъзела - рече Себастиан, сякаш правеше комплимент на Кърт. - Още една добра причина да си вървя.

- Нали не мислиш, че ще ти се размине. Системата има безкраен брой проверки, одитори, следователи.

Себастиан дръпна Сиена към себе си.

- Толкова ли си наивен? Всеки ден има буквално милиарди плащания. За месец трилиони долари сменят притежателите си. Да не мислиш, че всичко се пресмята от орди счетоводители със зелени пластмасови козирки, че се бъхтят някъде в задните стаички на някоя правителствена сграда? Всички проверки и одити се правят от компютърни програми. Познай кой ги контролира сега? Аз! Данните, които изплюват, ще удовлетворят дори малцината, които си правят труда да гледат нещо повече от най-горния и най-долния ред. Мога да те уверя.

Себастиан дръпна отново Сиена едно стъпало нагоре.

- Не можеш да си сигурен - не се предаваше Кърт.

- На този етап съм! - отвърна Себастиан. - А ако правителството ти в някакъв момент се усети, ще открият, че стотици милиарди долари са били създадени и прехвърлени в сметките на хиляди компании паравани, създадени от мен. Ще открият, че половината следи не водят доникъде, а другата половина водят до фондове на политически кампании в Америка и другаде по света. Ще открият милиарди, пренасочени през Китай, Иран, Северна Корея. И ще се изправят срещу ужасна дилема: да признаят истината и да разклатят доверието на целия свят в могъщия долар и да сринат международната финансова система, или да си замълчат, да затворят пробойната и да си кажат, че са си взели поука.

Кърт трябваше да признае, че думите на Себастиан не са лишени от логика.

- Може и да не го огласят на всеослушание, но ще те спипат.

- Ще мислят, че съм мъртъв - рече Себастиан и дръпна Сиена нагоре до последното стъпало и я бутна към една ниша в далечния край на стаята.

Там имаше блиндирана врата. Кърт не биваше да позволи на Себастиан да мине през нея със Сиена.

- Още крачка и ще те убия - рече той, - независимо от последствията!

Себастиан изгледа Кърт иззад Сиена. Така плътно се беше наместил зад нея, че виждаше Кърт само с дясното си око. Но и така ставаше ясно, че Остин ще стреля. Твърде много пъти бе губил тази жена и нямаше намерение да я губи отново.

На Себастиан му оставаше само едно. Без да пуска Сиена, той бръкна в джоба си и извади малко дистанционно.

На Кърт му се стори, че е същото, което Калиста му подаде в тунела под

Демилитаризираната зона.

- Ако мислиш да ми угасиш лампите, позакъснял си. Обезпаразитиха ме.

- Не е зa теб - каза Ссбастиан. - А за нея.

Себастиан прошепна на Сиена:

- Да направим сделка. Твоят живот или тези на децата ти. Какво избираш?

Себастиан натисна един бутон на дистанционното и от центъра на двора се вдигна огнено кълбо - толкова огромно, че строши прозорците зад Кърт и из стаята се разлетяха стъкълца.

Кърт не помръдна, докато стъклените парченца се сипеха отгоре му.

- Това беше оръжейната - рече Себастиан на Сиена. - Ако продължаваш да се противиш или ако той се опита да ме спре, ще вдигна затворниците във въздуха и ще изпепеля децата ти.

Е, това е залог на сляпо, помисли си Кърт. Нито един от тях не знаеше дали затворниците са още в бунгалото. Бе възможно още да се крият и да чакат сражението да приключи. А може би Джо вече ги беше извел.

- Остави ме! - извика Сиена на Кърт, очите и бяха пълни със сълзи.

- Ще те убие! А после ще убие и тях.

- Моля те! - Сиена не спираше да го моли.

В този миг на вратата се показа фигура, която безпомощно се влачеше по пода.

- Братко! - извика фигурата. - Скъпи братко!

Появата на Калиста разсея Себастиан. Несъзнавано той премести поглед към нея.

Пистолетът му се отдръпна от Сиена за миг и в този миг Кърт стреля.

Железният куршум улучи пистолета със седемстотин метра в секунда и го деформира. Чукчето падна и рязко удари куршума в гнездото му. Той се изстреля, ала тъй като не можеше да излезе през деформираното дуло, взриви пистолета и наоколо се разлетяха парчета.

В момента на експлозията оръжието все още беше в ръката на Себастиан. Шрапнелите от пистолета го раздраха като нокти на разярено животно.

Изпаднал в сляпа ярост, Себастиан блъсна Сиена към Кърт, хвана дръжката на вратата и се опита да я затвори.

Кърт хвърли пушката и се пресегна за колта в джоба си. Бутна Сиена встрани, изпъна ръка, дръпна ударника и стреля.

Трясъкът отекна в стаята.

Едрокалибреният куршум облиза края на затръшващата се врата и улучи Себастиан. Той залитна назад като ритнат от кон. Удари се в стената на нишата и падна на една страна, а вратата се тръшна зад него и го скри от погледа на Кърт.

Кърт се втурна напред и натисна бравата. Не беше заключена. Отвори, готов да стреля, но нямаше защо. Себастиан лежеше мъртъв до стената.

Дистанционното падна от ръката му и Кърт се поуспокои, ала миг след това видя на малкия екран нещо подобно на дълга стрелка на часовник, чертаеща червен кръг.

- Бягай! - извика Кърт и се хвърли към Сиена, като я подхвана, за да я вдигне на крака.

В далечината се чуха експлозии. Първо бунгалата на затворниците, след това казармите и после двата хеликоптера в хангара.

Кърт помогна на Сиена, а след това и на Калиста.

Обърна се към вратата, но беше късно. Поредица от експлозии разтърси имението.

Взривовете се приближаваха към тях като ревящ товарен влак.

Kърт осъзна, че няма друг изход и бутна Сиена към счупените прозорци и верандата зад тях.

- Скачай! - извика ѝ той.

Сиена скочи, без да задава въпроси, а Кърт се засили заедно с Калиста през ръба секунда по-късно. Във въздуха усети как експлозиите приближават. Части от имението отляво и отдясно бяха взривени едновременно. Контролната зала лумна в пламъци миг след като Кърт, Сиена и Калиста потънаха към дъното на олимпийския басейн .

Краката на Кърт докоснаха дъното на четири метра и той вдигна глава. През кристалните води на басейна огнените езици изглеждаха почти красиви.

Последва буря от отломки, включително капки напалм, които останаха да горят на повърхността на водата, както и камъни от къщата, които западаха край тях като метеори.

Кърт сграбчи Сиена, за да не ѝ позволи да излезе над водата. Втора огнена вълна блъвна над тях, а после всичко стихна. Кърт можеше да остане на дъното още минута, но Калиста се мъчеше да се отскубне. Едва ли бе готова за скока. Той я притисна здраво и се оттласна по-далеч от къщата. Показаха се на повърхността, а около тях все още се сипеха последните отломки.

Докато помагаше на Калиста да се държи над водата, Кърт се огледа наоколо. Сякаш света се беше запалил. По-високите етажи на имението бяха взривени без остатък, а по-ниските бяха погълнати от пламъци.

- Натам! - Кърт посочи към далечния край на басейна.

Сиена заплува натам, а Кърг се обърна по гръб и я последва, като влачеше Калиста.

Когато дълбочината намаля, стъпиха на дъното и извървяха последните няколко метра. Кърт мерна приближаването на някакви хора. Той завъртя барабана на стария пистолет и се подготви за поредната схватка, но го спря познат глас.

- Леко, каубой! - извика Джо Дзавала, докато излизаше от мрака.

Кърт свали оръжието, а иззад Джо се показаха неколцина тюлени.

- Кърт, това е лейтенант Брукс - рече Джо. - Лейтенант Брукс, представям ви Кърт Остин.

Брукс се усмихна на Кърт, но разпозна Калиста и вдигна оръжието си.

- Спокойно! Няма проблем! - каза Кърт и вдигна ръка.

- Тя е една от тях - настоя Брукс.

- Не е - отвърна Кърт. - Оказа се, че не е една от тях.

Брукс взе бързо решение. Свали оръжието и включи радиото.

- Доведете медиците! - нареди той. - Имаме още един ранен.

Още преди да пристигне екипът, Брукс приклекна до Калиста и започна да превързва раните ѝ.

- Ами децата ми? - попита Сиена. - И останалите?

- Живи и здрави са - успокои я Джо. - Изпратих ги за сладолед, още щом започна престрелката.

Брукс допълни:

- Прескочили са стената и са се намерили с двама от момчетата от „Дракон 3“

- Къде са сега?

- „Дракон 4” отиде да ги вземе - обясни Брукс. - Вече са на път към „Батаан“.

Сиена си пое дълбоко въздух и отново се разплака, но този път от облекчение.

- Значи победихме? - усмихна се Кърт.

- Победихме - отвърна Джо. - Докато си си правил нощно къпане с две красавици, ние, останалите се мъчехме да обърнем битката в наша полза.

- Радвам се да го чуя - каза Кърт. - А как, господа „останали“, ще се измъкнем оттук. Май че не ни стигат хеликоптерите.

- Ще натоварим докрай „Дракон 3“ с ранените - обясни Брукс. - Останалите ще тръгнем пеша към брега. Военната мощ на Малагаскар с доста ограничена, а и сме на километри от важните им места, но не искам да се натъкнем на някои превъзбудени членове на съседската команда.

Кърт кимна.

- Пеш ли ще вървим?

- Не. Хората ми спасиха цяло стадо коне от конюшните на долната тераса. Ще яздим.

Калиста вдигна глава.

- И аз ще яздя!

Брукс поклати глава.

- Не сте във форма за яздене, госпожо. Ще ви качим на хеликоптер.

Калиста изпъна гръб и го стрелна мрачно.

- Казах, ще яздя! Освен това някой трябва да ви води.

- Мисля, че и сами можем да намерим океана - не се предаваше Брукс.

- Повярвайте ми - включи се Кърт, - няма смисъл да спорите с нея.

- Както искате - сви рамене Брукс.

След няколко минути стигнаха до конюшните. Последните хеликоптери бяха кацнали на едно пасбище наблизо.

Сиена прегърна Кърт.

- Дължа ти всичко - прошепна в ухото му тя. - Животът си, семейството си... Как мога да ти се отплатя?

- Живей - отвърна Кърт. - И кажи на съпруга си, че съжалявам, задето го ударих.

Сиена го погледна объркано.

- Дълга история. Но като знам какво е преживял, може и да не си го спомня.

Тя кимна, отново сс разплака, но и се усмихна през сълзи. Прегърна го и се качи на хеликоптера.

Когато машината се отлепи от земята, Кърт влезе в конюшните. Калиста вече бе яхнала един кон, останалите около нея също се подготвяха.

Кърт се покатери на едно яко животно и хвана юздите.

- Гледай ти - каза Джо, - наистина съм кавалерията. Даже яздя кон!

Само Кърт се засмя, защото никой друг не схвана шегата.

Излязоха навън в колона по един, минаха по главната пътека и излязоха сред тревистите равнини, а зад тях палатът на Бревар и лудите му мечти изгаряха до основи.

Кърт забеляза, че Калиста дори не поглежда назад. Вместо това ги води по една пътека, която самата тя бе проправила през годините.

Едва сега тя осъзна защо винаги я теглеше към странната могила, където бе заровен корабът. Едва сега си спомни как истинските ѝ братя бяха говорили за спасителна лодка. След това си спомни и Себастиан, още момче, с Еган и Лорен, как скриваха това, което майка ѝ и братята ѝ бяха изкопали.

Два часа по-късно стигнаха до брега, където широкият плаж посрещаше бавните вълни.

Там лейтенант Брукс нареди да спрат, обади се по радиото и запали слаб прожектор. Не след дълго от тъмнината се показаха две високоскоростни надуваеми лодки, с по двама души в камуфлажни униформи и с боядисани лица. Навлязоха в плитчините, изключиха двигателите и спряха до ниския вълнолом.

- Някой да е поръчвал водно такси? - попита един от мъжете.

Докато морските пехотинци наблюдаваха брега и в двете посоки, Кърт помогна на Калиста да слезе от коня. Беше премръзнала и пребледняла. Потърка звездата на носа на животното и му прошепна нещо - да бяга на свобода. Конят се отдалечи в галоп по брега, а Калиста почти се строполи. Кърт я вдигна на ръце и я отнесе до прибоя, а тя се хвана здраво за врата му.

- Трябваше да съм се махнала оттук преди двайсет и седем години - прошепна тя.

- По-добре късно, отколкото никога.

Отнесе я до най-близката лодка и внимателно я остави там. Качи се след нея, а след него се качи и Джо. Морските пехотинци пък напълниха втората. След секунди двете лодки пореха вълните. Само Калиста се изненада, когато от водата сеиздигна огромен черен силует и позволи на лодките да се качат на гърба му.

Групичка моряци им помогна да слязат от лодките и ги упътиха към люка, откъдето да влязат. Отведоха Калиста в лазарета, а командирът на кораба се здрависа с Кърт и Джо.

- Добре дошли на „Охайо“ - каза той. - Разбрах, че работите за Дърк Пит в старата организация на Джим Сандекър, НАМПД.

Те кимнаха.

- Предавам поздравите им и на двама ви - каза командирът. - Освободете си време за брифинг утре сутрин. Значи след час и четиридесет минути.

- Такъв ни бил късметът - измърмори Кърт.

- Ти поне поспа три дни в Корея. Представи си какво ми е на мен - оплака се Джо.

Кърт се засмя.

- Аз ще отида на брифинга - каза той, - но искам да предам криптирано съобщение, преди да се гмурнем. Възможно ли е?

- Разбира се - каза командирът. - Какво да напишем в съобщението?

- Сложно е. В общи линии, искам някой да обяви почивен ден на всички банки утре.

Може би дори до края на седмицата. За всеки случай.





ГЛАВА 56

В последните часове на нощта „Уарата“ най-после се завърна у дома. Макар да се чуха гласове да отложат пристигането ѝ до сутринта, Пол не се съгласи. Струваше му се, че и без това корабът достатъчно се е забавил.

Побутван от „Седжуик“, „Уарата“ влезе в почти пустото пристанище. Докато наближаваха пристана, Пол видя нещо, което нямаше да забрави. Сякаш половин Дърбан се бе събрал, хиляди хора стояха смълчани със свещи в ръце, опасваха и входа към пристана, и самия него.

Нямаше светкавици на фотоапарати, нямаше представители на града, които да изнасят речи. Това - по-късно. Просто тази нощ народът на Южна Африка приветстваше кораба с добре дошъл у дома.

На борда се качи високопоставен офицер от Южноафриканския флот и Пол мy предостави командването. От този миг насетне на него му се искаше само да намери Гамей и да я прегърне.

Вярна на думата си, тя го чакаше в края на подвижното мостче. Прегърнаха се и закрачиха към пристана. Никога в живота си Пол не беше виждал толкова много картички, цветя и венци.

Спря до една снимка - мъжът на нея му се стори познат. Снимката бе черно-бяла, виждаше се едър мъж с дебели мустаци. Отдолу беше името му, както и поста му на кораба, огняр, на борда на „Уарата”, причислен към задния котел.

Пол не вярваше в духове, но се запита дали пък не е възможно...

Хванати за ръце, той и Гамей прекосиха пристана, без да продумат.





ГЛАВА 57

Подробностите в съобщението на Кърт уточняваха какво е научил за плана на Бревар. А когато президентът и шефът на Федералния резерв бяха уведомени за плановете на Себастиан, те наложиха тридневен мораториум върху всякаква дейност на Резерва.

Междувременно Монтресор, Сиена Уестгейт и останалите хакери доброволно споделиха всичко, което са били принудени да сторят, всички вируси, „гюмета“ и задни вратички, докато една по една опасностите не бяха неутрализирани.

След дванайсет часа на „Охайо“, Кърт, Джо и Калиста бяха прехвърлени на кораб за Дърбан. Лейтенант Брукс и хората му пък бяха прибрани от хеликоптерите си и върнати на „Батаан“, след като тържествено обещаха никога да не се подиграват на океанографите.

Когато наближиха пристанището, Кърт и Джо с възхищение се взираха в „Уарата“, у дома след всички тези години. Хиляди букети се трупаха пред кораба, а вече започваше и работата по почистването и реставрацията. Правеха се планове част от кораба да се превърне в музей, а останалото - в плаващ паметник на двеста и единайсетте пасажери и екипаж, изчезнали преди повече от век.

Бяха открили дневник в лазарета, който даде отговор на много въпроси. За жалост наследниците на загиналите трябваше да разберат, че онези, които не са били убити при отвличането на кораба, са били изоставени в спасителни лодки и са се удавили в бурята на следващия ден. Планираше се след няколко дни да направят панихида с почести.

Когато стигнаха до пристана, Кърт се огледа за познати лица.

- Мислех, че Пол и Гамей ще са тук - каза разочаровано той.

- Пратиха ми съобщение. На двойна среща са с Дюк и Елена. Щели да се отбият на някое стрелбище, за да докажат веднъж завинаги кой е спасил „Уарата“.

Кърт вдигна рамене. Нищо не разбираше. Макар Пол и Гамей да ги нямаше, посрещна ги привлекателна жена с бяла рокля, която добре контрастираше с канеления ѝ тен. Махаше и викаше нещо на Джо.

- Не знаех, че имаш приятели в тази част на света - каза Кърт, макар че Джо сякаш имаше приятели във всяко пристанище.

- Тя е репортерката, която написа статията за спасителната операция - как те измъкнах от пастта на разгневения океан - обясни Джо. - Посближихме се, докато ти се възстановяваше.

- Е, ако някой от нас е заслужил почивка, това си ти. Ще се видим във Вашингтон.

Джо кимна, прекоси подвижното мостче и тръгна с привлекателната жена.

Докато и другите слизаха на брега, Кърт се обърна към Калиста. Възстановяваше се, но изглеждаше изпита и измъчена.

- Какво ще се случи с мен? - попита тя. - В затвора ли отивам?

Кърт си пое дълбоко дъх.

- Много хора имат въпроси към теб - призна той. – ФБР, Интерпол, Скотланд Ярд... Но и се ползваш със смекчаващи вината обстоятелства. Освен това ни помогна в ключов момент и вече предостави информация за останалите заговорници.

Тя се поразведри и сведе глава към стъпалата си. Долната част на десния ѝ крак бе гипсирана, а проследяваща халка на глезена ѝ напомняше, че не е свободна. Южноафриканската полиция и британското консулство възнамеряваха да я следят, докато решат съдбата ѝ. Бяха ѝ съобщили, че ще ходи навсякъде с придружител - един от дърбанските полицаи вече я чакаше в края на подвижното мостче.

Определено нямаше изгледи да я освободят скоро. Калиста се обърна към Кърт.

- Ще ме посещаваш ли в затвора? Сигурна съм, че през повечето време ще съм в изолатора.

- Разбира се. Ще ти донеса торта с пила - засмя се той.

Тя вдигна вежди.

- Най-малкото, което мога да направя - каза той. - Колкото до мен, вече си част от глутницата.

- Глутницата? - изгледа го недоумяващо тя.

Нямаше намерение да ѝ обяснява.

- Когато ти се освободи време, прочети „Книга за джунглата“. Ще ти се изясни.

Калиста кимна и се обърна към пристана - групичка хора излязоха от една от чакалните и застанаха пред кораба в очакване. Приличаха на три поколения от едно семейство. Една двойка с посинели коси, трима души на около трийсет-четиридесет години и няколко деца.

- Не знам дали ще мога... - каза тя.

- Това е семейството ти - окуражи я Кърт, - истинското ти семейство. Дошли са чак от

Англия.

- Какво ще си помислят за мен? Какво ще им кажа? Вършила съм ужасни неща.

- Ще те видят като блудна дъщеря - каза Кърт. - Ти си отплатата им, задето не са изгубили надежда през всичките тези години. Ще ти разкажат за майка ти и за баща ти. Честно казано, ако прилича на моите фамилни събирания, няма да можеш да се вредиш и за думичка.

Тя оценяваше думите му, но страхът я вцепеняваше.

- Не мога! - повтори Калиста и тъжно поклати глава.

- Калиста не може - отвърна Кърт, - но Оливия може. Помниш ли как пусна коня на свобода? Пусни и Калиста да си ходи. Време е.

Тя вдиша дълбоко, очевидно се мъчеше да се подготви за вълните от бурни емоции.

Обърна се към него и смени темата.

- Наистина трябваше да ме целунеш на яхтата на Акоста. Много беди щяхме да си спестим.

Кърт се засмя. Бронзовата кожа край очите му се набръчка, а бузите му се надиплиха.

- Силно се съмнявам, че целувка от мен би променила живота на когото и да било.

- Щеше да е хубаво да разберем - отвърна тя.

Още усмихнат, той бавно се приведе към нея. Погали я по бузата и хвана лицето ѝ в шепи, придърпа я внимателно и устните им се докоснаха леко, но продължително.

Когато се разделиха, тя също се усмихваше.

- Хм, беше доста добре - рече тя.

Кърт се засмя.

- Върви при семейството си. Чакат те от трийсет години.

Тя кимна, погледна го за последно и позволи на един от офицерите на кораба да ѝ помогне да слезе. Дърбанският полицай ги посрещна и я поведе към непознатото ѝ семейство.

Двайсет и шест часа по-късно Кърт минаваше през митницата на главния терминал на летище „Вашингтон-Дълес“. Бе изгубил всякаква представа за време, но навън бе тъмно. И като се има предвид колко пуст бе терминалът, или беше късна нощ, или ранна утрин. Всъщност, виждаха се само чистачи.

Кърт мина бавно край конвейера за багаж и спря, когато видя, че пред един от изходите са се събрали летищни полицаи. На пистата няколко автомобила с просветващи сигнални лампи бяха паркирали в кръг край частен самолет, с отворени врати и спусната стълбичка.

Любопитството на Кърт премина в изненада, когато двама агенти с анораци на ФБР въведоха на терминала Дейвид Форестър.

- Мътните ме взели! - измърмори Кърт.

Агентите вдигнаха глави, както и арестантът.

- Извинете, сър, ще се наложи да отстъпите - рече един от агентите.

- Няма проблем - чу се нечий глас.

Кърт не познаваше мъжа, но той него - да. Представи се.

- Трент Макдоналд от Лангли.

Кърт знаеше името - Макдоналд бе първият представител на ЦРУ, който бе споделил информация за евентуалното оцеляване на Сиена.

Здрависаха се.

- Благодаря за помощта - каза му Кърт. - Голяма риба сте хванали.

- Не толкова, колкото вашата - призна Макдоналд, - но сме доволни. Предадохме информацията от вашата приятелка на ФБР. За щастие успяха да хванат Форестър, преди да отлети някъде, където няма закон за екстрадиция.

Още една червена точка в тефтера на Калиста, помисли см Кърт.

- Каква е била ролята на този?

- Форестър е бил вътрешният човек на Бревар - обясни Макдоналд. - Всички финансови ходове са минавали през нето. Използвал е контактите си, за да посее компютърните вируси във Федералния резерв, да подрие главната система и счетоводните протоколи. Също така е създал система от компании паравани, тъй че да е невъзможно да проследим парите, когато се разпределят.

Кърт не бе изненадан.

- И ако това не стига, контролирал е и Уестгейт - добави Макдоналд, - с имплант в мозъка, за да не си спомни твърде много твърде скоро.

Това хвърляше нова светлина върху срещата в Смитсониън.

- Разбрах, че е змия, още когато го срещнах - каза Кърт.

- Първото впечатление не лъже.

Кърт кимна и погледна зад Форестър, където агентите на ФБР претърсваха самолета. През това време се показаха и първите зари на утрото, високите облаци постепенно станаха бледорозови. Явно беше сутрин.

Кърт отново насочи очи към Форестър, който пък се взираше ядно в него без следа от съжаление.

- Наслади се на изгрева - студено рече Кърт. - Няма да можеш да го гледаш там, където отиваш.

Нещо трепна по лицето на Форестър, но само толкова. На Кърт и това му стигаше. Той се обърна към Трент Макдоналд, за да се сбогува и после продължи нататък. Излезе от терминала и застана на тротоара, чудейки се колко дълго ще трябва да чака за автобусче до паркинга. Преди да успее да предположи каквото и да било, към него приближи познат черен джип. Неговият джип!

Спря точно пред носа му.

Вратата се отвори и се показаха хубавото лице, светлорусата коса и широката усмивка на

Ана Ериксън.

- Захванала си се с автокражби, докато ме е нямало ли? - попита Кърт.

Тя се засмя.

- С всичките ти проблеми с паметта, реших, че може да ти е трудно да си намериш колата, когато се върнеш.

Кърт се престори на оскърбен, но наистина не можеше да си спомни да е карал до летището преди две седмици.

- Може и да си права - рече той и после добави: - Съжалявам, че се държах като кретен.

Не бях съвсем на себе си.

- Знам - каза тя. - И аз прекалих. Искаш ли да опитаме отново?

- Ще се радвам.

Тя слезе, заобиколи джипа и протегна ръка.

- Здрасти. Аз съм Ана Ериксън. Психиатър съм. Забранено ми е да ходя по срещи с пациентите си.

Той се ръкува с нея.

- Кърт Остин. За щастие вече не ми трябва психиатър - отвори ѝ вратата на джипа и попита: - Имаш ли нещо против аз да карам?

Тя се намести на седалката, а Кърт седна зад волана.

- Накъде? - попита той.

- Някъде с гледка към реката - рече тя с престорен свян.

Той затвори вратата, включи на скорост и слезе от тротоара. Усмихваше се.

- Знам точното място. И най-хубавото е, че ще сме единствените посетители.