Клайв Къслър
	Дракон



	На мъжете и жените от нашите национални разузнавателни служби, чиято всеотдайност и лоялност рядко получават признание.
	И чиито усилия са спасили американските граждани от неизброими бедствия и трагедии.



	{img:emblema.png}


	Част 1
	Демоните на Денингс
>>
	_6 август 1945 г._
	_Остров Шемя, Аляска_
	В лявата си ръка дяволът стискаше бомба, в дясната — тризъбец и се хилеше самодоволно и ехидно. Видът му можеше да бъде заплашителен, ако не бяха твърде дебелите му вежди и очите с форма на полумесец. Те му придаваха вид по-скоро на сънливо дяволче, отколкото на всяващ ужас сатана, какъвто се очакваше да бъде повелителят на ада. Въпреки това той носеше обичайните червени одежди, неотменните рога красяха главата му, а зад него се извиваше дългата му островърха опашка. Необичайното тук бе, че пръстите на краката му, с дълги и извити като на хищник нокти, бяха сграбчили едно златно кюлче, на което пишеше „24К“.
	От горната и долната страна на оградената с кръг фигура върху фюзелажа на бомбардировача „B-29“ бяха изписани с черни букви думите „Демоните на Денингс“.
	Самолетът, наименуван в чест на командира и екипажа му, стоеше като самотен призрак под плътната завеса дъжд, която вятърът носеше на талази над Алеутските острови по пътя си от Берингово море на юг. Сноп светлина от няколко преносими прожектора осветяваше пистата под отворения търбух на самолета и фигурите на сновящия насам-натам наземен персонал хвърляха пробягващи сенки върху лъщящото алуминиево тяло. Призрачността на сцената се усилваше от ярките светкавици, които пронизваха тъмнината над самолетната писта с обезпокояваща честота.
	Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си пилотско яке, майор Чарлс Денингс се бе облегнал на една от двойните гуми на десния колесник и наблюдаваше суетнята около неговия самолет. Целият участък около пистата бе отцепен и в него кръстосваха въоръжени патрули на военната полиция и кучета пазачи от корпуса „К-9“. Един малък снимачен екип регистрираше събитието. С неспокоен трепет майорът наблюдаваше как дебелата бомба бе внимателно вдигната с лебедка в преустроения бомбен отсек на „B-29“. Тъй като бе твърде голяма за приземния клиренс* на бомбардировача, тя трябваше да бъде вдигната от една шахта.
	[* Клиренс — разстояние между най-ниската точка на самолета и повърхността на пистата. — Б.пр.]
	Въпреки че имаше зад гърба си две години служба като един от най-добрите пилоти на бомбардировачи в Европа, с над четиридесет мисии в сметката си, очите му никога не бяха съзирали подобно чудовище. Тя му изглеждаше като гигантска, надута до пръсване футболна топка с нелепи стабилизатори, разположени под прав ъгъл в единия й край. Облото й балистично тяло бе боядисано в светлосиво и бе хванато през средата със скоби, които отдалеч приличаха на огромен цип.
	Денингс изпитваше боязън от това нещо, което той трябваше да пренесе на близо три хиляди мили разстояние. Предишния следобед учените от Лос Аламос, които сглобиха бомбата край самолетната писта, бяха инструктирали него и екипажа му. На младите хора им бе показан филм за опитната експлозия в Тринити, който ги накара да онемеят при вида на ужасната детонация на едно-единствено оръжие, което притежаваше достатъчна мощ да срине до основи цял град.
	Той постоя там още половин час, докато не затвориха вратите на бомбения отсек. Атомната бомба бе натоварена и застопорена, самолетът — зареден с гориво и готов за излитане.
	Денингс обичаше самолета си. Горе във въздуха той и голямата сложна машина се сливаха в едно цяло. Той бе мозъкът, а тя тялото на един общ организъм, който той никога не можеше да опише. Долу на земята нещата бяха съвсем други. Осветено от ярките прожектори и обливано от проливния дъжд, който бе станал леденостуден, призрачното сребристо тяло на красивия бомбардировач му изглеждаше като негова гробница.
	Той прогони болезнената мисъл от главата си и забърза през дъжда към една барака Куонсет* за последен инструктаж на екипажа. Влезе вътре и седна до капитан Ърв Стантън, бомбохвъргачът, кръглолик веселяк с големи, извити надолу мустаци.
	[* Куонсет — сглобяема военна барака. — Б.пр.]
	От другата страна на Стантън, с изпружени напред нозе и лениво отпуснал тяло върху стола, седеше капитан Морт Стромп, вторият пилот на Денингс. Той бе самодоволен южняк, който се движеше с бързината на трипръст ленивец. Непосредствено зад него седеше лейтенант Джозеф Арнолд, навигаторът, както и командирът от военноморските сили Ханк Бърнс, който бе оръжеен инженер и щеше да отговаря за бомбата по време на полета.
	Началото на инструктажа бе дадено от един офицер от разузнаването, който свали покривалото от едно табло и показа въздушни снимки на целите. Главната цел бе промишленият район на Осака, а резервната, в случай на плътна облачна покривка, бе историческият град Киото. Посочени бяха и посоките за подхождане към целите за бомбардиране, през което време Стантън спокойно си водеше записки.
	Един офицер от метеорологичните служби извади синоптични диаграми и прогнозира лек насрещен вятър с разкъсана облачност над целите. Той също така предупреди Денингс да очаква турбулентност над северна Япония. За още по-голяма сигурност преди един час бяха излетели два самолета „B-29“ с цел да разузнаят напред и да докладват визуалните си оценки за времето по маршрута на полета, както и за облачната покривка над целите.
	Денингс взе думата, докато раздаваха предпазни тъмни очила.
	— Няма да ви изнасям окуражителни речи, както правят треньорите в съблекалнята преди състезание — каза той и забеляза широките усмивки на облекчение по лицата на екипажа му. — В рамките на един кратък месец ние преминахме една сгъстена програма на обучение, която иначе отнема цяла година, но аз съм уверен, че ще доведем тази мисия до успешен край. По мое скромно мнение, вие сте най-добрият самолетен екипаж във военновъздушните сили. Ако всички свършим работата си както трябва, може и да сложим край на войната.
	След това той кимна на свещеника на базата, който отправи молитва за безопасен и успешен полет.
	Докато мъжете се изнизваха към чакащия „B-29“, към Денингс приближи генерал Харолд Морисън, който бе изпратен тук лично от генерал Лесли Гроувс, ръководителя на проекта „Манхатън“.
	Морисън огледа Денингс за момент. В крайчеца на очите му се четеше умора, но зениците му грееха в очакване. Генералът протегна ръка.
	— На добър час, майоре.
	— Благодаря ви, сър. Задачата ще бъде изпълнена.
	— И за миг не се съмнявам в това — каза Морисън, като с усилие наложи уверено изражение на лицето си. Той зачака Денингс да отговори, но пилотът бе млъкнал.
	След няколко неловки момента Денингс попита:
	— Защо ние, генерале?
	Усмивката на Морисън бе едва доловима.
	— Искаш да се откажеш?
	— Не, екипажът ми и аз ще изпълним всичко докрай. Но защо ние? — повтори той. — Простете, че казвам това, сър, но не мога да повярвам, че ние сме единственият самолетен екипаж във военновъздушните сили, на който бихте поверили задачата да пренесе атомна бомба през Тихия океан, да я пусне насред Япония и след това да кацне в Окинава с едва ли нещо повече от няколко капки гориво в резервоарите.
	— Най-добре е да знаете само това, което ви е съобщено.
	В очите и гласа на по-възрастния мъж Денингс прочете лошо предчувствие.
	— „Майчино дихание“. — Той повтори думите бавно и безизразно, както някой би повторил името на някакво неописуемо, смразяващо кръвта чудовище. — Чие перверзно съзнание е измъдрило такова откачено кодово име за бомбата?
	Морисън сви примирено рамене.
	— Струва ми се, че бе президентът.


	Двадесет и седем минути по-късно Денингс се взря през предното стъкло на самолета и усърдно движещите се по него чистачки. Дъждът се бе усилил и той можеше да вижда на не повече от двеста ярда напред в мокрия мрак. Натиснал с двата крака спирачките, той форсира двигателите до две хиляди и двеста оборота в минута. Бордовият инженер сержант Робърт Моузли докладва, че двигател номер четири се върти с над петдесет оборота по-бавно. Денингс реши да не взема под внимание това съобщение. Без съмнение, причината за лекото спадане на оборотите бе влажният въздух. Той отпусна газта и остави двигателите да работят на празен ход.
	В мястото на втория пилот вдясно от Денингс, Морт Стромп потвърди разрешението от контролната кула за излитане. Той спусна задкрилките. Двама от екипажа в средните огневи гнезда потвърдиха тяхното спускане.
	Денингс се пресегна и включи интеркома.
	— Е, момчета, да тръгваме.
	Той премести лоста за газта напред, като компенсира огромния въртящ момент посредством лек аванс на левите двигатели спрямо тези от дясната страна, след което отпусна спирачките.
	С пълен товар от 68 тона и с резервоари, напълнени до пръсване с над седем хиляди галона гориво, с шесттонна бомба в предния бомбен отсек и екипаж от дванадесет души, „Демоните на Денингс“ се плъзна напред по пистата. Товароподемността му бе превишена с близо седемнадесет хиляди фунта.
	Четирите двигателя „Райт циклон“, с обем три хиляди триста и петдесет кубични инча, издаваха вой, сякаш щяха да изскочат от местата си, тяхната комбинирана мощ от осем хиляди и осемстотин конски сили въртеше яростно 16.5-футовите витла през носената от вятъра дъждовна пелена. Тръбите на ауспуха забълваха сини пламъци, облак ситни пръски обви крилата. Със силен рев огромният бомбардировач изчезна в тъмнината.
	Той набираше скорост мъчително бавно. Пред него се простираше дългата писта, която бе изсечена в голата вулканична скала и накрая завършваше отвесно на осемдесет фута над студеното море. Една хоризонтална светкавица окъпа в зловеща синя светлина пожарните коли и линейките, които бяха подредени на известно разстояние една от друга по протежение на пистата. При скорост осемдесет възела Денингс пое пълно управление на вертикалното кормило и даде аванс на десните двигатели до крайното им положение. Той сграбчи здраво кормилото, твърдо решен да вдигне „Демоните“ във въздуха.
	Напред, в издадената носова част, пред пилотите, бомбохвъргачът Стантън наблюдаваше с безпокойство как пистата бързо намаляваше. Дори летаргичният Стромп се изправи в седалката си, като се мъчеше напразно да прониже с поглед тъмнината пред него, за да види черното петно, което бележеше края на пистата и началото на морето.
	Отминаха три четвърти от пистата, а самолетът бе все още залепен към земята. Времето сякаш забави своя ход и загуби ясните си очертания. Струваше им се, че летят в празно пространство. Внезапно през завесата от дъжд блеснаха запалените фарове на джиповете, паркирани по края на пистата.
	— Боже всемогъщи! — изрева Стромп. — Вдигай го във въздуха!
	Денингс изчака още три секунди и след това леко придърпа кормилото към гърдите си. Колелата на „B-29“ се отлепиха от земята. Той едва се бе издигнал на тридесет фута в небето, когато пистата изчезна и той се понесе с мъка над мрачната вода.


	Морисън стоеше под проливния дъжд, далеч от топлината на бараката, в която се помещаваше радарът. Зад него покорно стоеше екипът му от четири души. Той наблюдаваше излитането на „Демоните на Денингс“ по-скоро в съзнанието си, отколкото с очите си. С изключение на мига, в който самолетът се люшна напред, когато Денингс премести напред лоста на газта и отпусна спирачките, той едва ли бе успял да види нещо друго, преди тъмнината да погълне самолета.
	Той сви ръцете си на фуния до ушите си и се заслуша във воя на двигателите, който замираше в далечината. Неравномерният шум се долавяше едва-едва. Никой, освен опитен бордови механик или самолетен инженер, не би могъл да го долови, а Морисън бе изпълнявал и двете длъжности в началото на своята кариера в Армейския авиационен корпус.
	Звукът на един от двигателите се различаваше от този на останалите. Един или няколко от неговите осемнадесет цилиндри не работеше равномерно.
	Изпълнен със страх, Морисън се заслуша за някакъв признак, че бомбардировачът няма да излети. Ако „Демоните на Денингс“ катастрофираше при излитане, всяко едно живо същество на острова щеше да бъде изпепелено за броени секунди.
	В този момент операторът на радара извика през отворената врата:
	— Излетяха!
	Морисън въздъхна напрегнато. Едва тогава обърна гръб на лошото време и влезе вътре.
	Нямаше какво друго да прави, освен да изпрати съобщение на генерал Гроувс във Вашингтон, за да го информира, че „Майчин дъх“ е на път за Япония. След това щеше да чака и да се надява.
	Но дълбоко вътре в себе си генералът бе обезпокоен. Той познаваше Денингс. Пилотът бе твърде упорит, за да се върне в случай на неизправност в двигателя. Той щеше да закара „Демоните“ до Осака, дори и ако се наложеше да носи самолета на гръб.
	— Господ да им е на помощ — промърмори под носа си Морисън. Той знаеше с мрачна убеденост, че неговата част от огромната операция нямаше почти никакви шансове за успех.


	— Прибери колесниците — заповяда Денингс.
	— Така се радвам да чуя тези думи — изсумтя Стромп, като местеше един лост. Двигателите на колесниците нададоха тънък вой и трите двойни колела се вдигнаха нагоре и се прибраха в гнездата си под носа и крилата. — Колесници вдигнати и прибрани.
	Когато набраха скорост, Денингс отпусна малко лоста на газта, за да пести гориво. Той почака скоростта да достигне двеста възела, преди да започне бавно и постепенно да набира височина. Отвъд дясното крило, невидима в далечината, веригата на Алеутските острови бавно се извиваше на североизток. В продължение на две хиляди и петстотин мили те нямаше да видят нито едно късче земя.
	— Как е двигател номер четири? — попита той Моузли.
	— Върши си работата, но е малко позагрял.
	— Веднага щом се качим на пет хиляди фута, ще му понижа малко оборотите.
	— Няма да навреди, майоре — отвърна Моузли.
	Арнолд даде на Денингс посоката на курса, който те щяха да поддържат следващите десет часа и половина. При височина четири хиляди и деветстотин фута Денингс предаде управлението на Стромп, след което се отпусна и се загледа в черното небе. Не се виждаха никакви звезди. Стромп започна да провира самолета през зловещата маса от гръмотевични облаци и вътре започнаха да усещат ударите от турбулентните въздушни маси.
	Когато накрая оставиха най-лошата част от бурята зад себе си, Денингс разкопча предпазния колан и стана от седалката. Докато се обръщаше, погледът му премина през един прозорец на левия борд, под тунела, който водеше към средната част и опашката на самолета. Той едва успя да различи очертанията на единия край на бомбата, окачена на освобождаващия механизъм.
	Тунелът, по който се минаваше само с пълзене, бе стеснен, за да приеме огромното тяло в бомбения отсек, и човек с мъка можеше да се промъкне през него. Като извиваше тяло, Денингс запълзя напред, премина край бомбения отсек и се спусна от срещуположния край. След това той отвори малката херметична врата и се плъзна вътре.
	След като извади едно фенерче от джоба на крачола си, той тръгна по тясното мостче, което вървеше по дължината на двата бомбени отсека, които сега бяха съединени в един. Поради огромния си размер бомбата бе обрала всяко възможно свободно пространство. В най-широката си част тя бе на по-малко от два инча разстояние от надлъжните преградни стени.
	Денингс колебливо протегна надолу ръка и я докосна. Стоманената й обвивка бе леденостудена при допир. Той не можеше да си представи стотиците хиляди хора, които тя можеше да изпепели за броени секунди или ужасяващия брой на поразените от изгаряния и радиация. От един черно-бял филм не можеше да се схванат мащабите на термоядрените температури или мощта на ударната вълна при ядрения опит в Тринити. За него това бе просто средство за слагане край на една война и спасяване живота на стотици хиляди негови съотечественици.
	Като се върна в пилотската кабина, Денингс спря, за да побъбри с Бърнс, който преглеждаше една схема на детонационните вериги на бомбата. Експертът по въоръженията често поглеждаше към едно малко табло, монтирано над скута му.
	— Има ли вероятност тя да се взриви, преди да стигнем дотам? — попита Денингс.
	— Една светкавица би могла да го направи — отвърна Бърнс.
	Денингс го погледна с ужас.
	— Не си ли малко позакъснял с предупреждението, а? От полунощ насам непрекъснато летим в центъра на гръмотевична буря.
	Бърнс вдигна поглед и се ухили.
	— Спокойно можехме да се взривим и долу на земята. Какво толкова, по дяволите, нали се справихме?
	Денингс бе шокиран от безгрижното отношение на Бърнс.
	— Генерал Морисън знаеше ли за тази опасност?
	— Повече от всеки друг. Той участва в проекта за атомната бомба от самото му начало.
	Денингс потрепери и се извърна. Лудост, помисли си той, цялата операция бе една лудост. Щеше да бъде цяло чудо, ако някой от тях оцелееше, за да разкаже за нея.


	Пет часа по-късно и с две хиляди галона по-малко гориво, Денингс изравни бомбардировача „B-29“ на височина 10 000 фута. Екипажът живна, когато небето на изток се обагри в оранжево от пукването на зората. Бурята бе останала далеч зад тях и те вече виждаха надигащите се вълни на морето. Под тях бяха останали само няколко бели парцаливи облака.
	„Демоните на Денингс“ летеше на югозапад с умерената скорост от 220 възела. За щастие, те бяха хванали лек попътен вятър. Изгревът на слънцето ги завари сами над огромната пустош на Северния Тих океан. Един незнаен самолет, който идва отникъде и лети за никъде, размишляваше бомбохвъргачът Стантън, докато гледаше разсеяно през прозорците на носа.
	На триста мили от Хонсю, най-големия японски остров, Денингс започна бавно и постепенно да се издига до височината от тридесет и две хиляди фута, от която Стантън щеше да пусне бомбата над Осака. Навигаторът Арнолд съобщи, че се движат с двадесет минути аванс. При сегашната скорост, пресметна той, те щяха да кацнат в Окинава след по-малко от пет часа.
	Денингс погледна индикаторите за гориво. Изведнъж той почувства прилив на оптимизъм. Ако не се появеше насрещен вятър със скорост сто възела, горивото им щеше да се окаже предостатъчно и след кацането щяха да им останат още четиристотин галона в резервоарите.
	Не всички се радваха на добро настроение. Седнал до своя пулт, Моузли наблюдаваше температурния индикатор на двигател номер четири. Показанието на прибора не му се нравеше. По навик той почука с пръст по циферблата.
	Стрелката трепна и се залюля към червената зона.
	Той запълзя назад в тунела и погледна през едно прозорче към долната част на двигателя. По повърхността на гондолата течеше масло на струйки, а от ауспуха се носеше дим. Моузли се върна в кабината и коленичи в тясната пътека между Денингс и Стромп.
	— Лоши новини, майоре. Ще трябва да изключим номер четири.
	— Не можеш ли да го закрепиш още няколко часа? — попита Денингс.
	— Не, сър, всеки момент той може да погълне клапан и да се запали.
	От другата страна на пътеката Стромп погледна към Денингс с мрачно лице.
	— Предлагам да изключим номер четири за известно време и да го оставим да изстине.
	Денингс знаеше, че Стромп е прав. Те трябваше да поддържат сегашната си височина, като използват икономично останалите три двигателя, за да не допуснат те да прегреят. Когато дойдеше моментът, в който трябваше да се изкачат до тридесет и две хиляди фута и да започнат подхождането към целта за бомбардиране, те отново щяха да включат номер четири.
	Той се обърна към Арнолд, който се беше навел над навигаторския си пулт и следеше маршрута на полета.
	— Колко остана до Япония?
	Арнолд отбеляза лекото понижение на скоростта и пресметна бързо.
	— Един час и двадесет и една минута до голямата земя.
	Денингс кимна.
	— Окей, ще изключим номер четири, докато не ни потрябва отново.
	Той още не беше свършил, когато Стромп затвори газта, завъртя обратно ключа за запалване и изключи двигателя. След това включи на автопилот.
	Следващия половин час никой не откъсваше осторожен поглед от двигател номер четири, докато Моузли съобщаваше на висок глас спадането на температурата.
	— Виждам земя — съобщи Арнолд. — Един малък остров на около двадесет мили точно пред нас.
	Стромп го разгледа с бинокъла си.
	— Прилича на хотдог, който стърчи от водата.
	— Отвесни скални стени — отбеляза Арнолд. — Никъде не се вижда пясъчна ивица.
	— Как се нарича? — попита Денингс.
	— Няма го дори на картата.
	— Някакви признаци на живот? Жълтите биха могли да го използват като морска предупредителна станция.
	— Изглежда гол и пуст — отвърна Стромп.
	За момент Денингс се почувства в безопасност. Не бяха забелязали никакви неприятелски кораби, освен това бяха твърде далеч от брега, за да бъдат прехванати от японски изтребители. Той се настани удобно в седалката си и се загледа с невиждащ поглед към морето.
	Мъжете се отпуснаха. Раздадоха си кафе и сандвичи със салам, без да усещат монотонното бръмчене на двигателите и без да забележат малката точица, която се появи вляво, на разстояние десет километра от тях и на седем хиляди фута над височината на техния полет.
	Екипажът на „Демоните на Денингс“ не знаеше, че им остават само няколко минути живот.


	Младши лейтенант Сато Окинага забеляза мимолетното проблясване на отразена слънчева светлина под него. Той направи вираж и пикира леко, за да разузнае по-отблизо. Това бе самолет. Нямаше място за никакво съмнение. Самолет от друг патрул, най-вероятно. Той се пресегна да включи радиото, но се поколеба. След няколко секунди щеше да бъде в състояние да идентифицира обекта с положителност.
	Млад и неопитен пилот, Окинага бе един от щастливците. Той бе току-що завършил училище и от всичките двадесет и двама випускници, които преминаха повърхностна и кратка военна подготовка по време на най-отчаяните дни на Япония, той и още трима други получиха заповед да патрулират по крайбрежието. Останалите отидоха в камикадзе ескадрони.
	Окинага бе силно разочарован. Той с радост щеше да жертва живота си за императора, но прие отегчителното задължение да патрулира само като временна бойна задача, като се надяваше да бъде призован да вземе участие в по-славна мисия, когато американците нахлуеха в родината му.
	Когато самотният летателен апарат се приближи, Окинага не можа да повярва на това, което виждаше. Той разтри очи с ръка и ги присви. Не след дълго той лесно можеше да различи деветдесетфутовия фюзелаж от блестящ алуминий, огромните сто четиридесет и един футови крила и триетажния вертикален стабилизатор на американския „B-29“.
	Той го гледаше слисан. Бомбардировачът идваше от пустото море от североизток, като летеше на двадесет хиляди фута под бойния си таван. В съзнанието му нахлуха безброй въпроси, на които той не можеше да намери отговори. Откъде бе дошъл? Защо летеше към централна Япония с един изключен двигател? С каква мисия?
	Като акула, която се спуска хищно към кървящ от раните си кит, Окинага намали дистанцията на една миля. Отново никакъв опит за изплъзване. Екипажът сякаш бе заспал или бе решен на самоубийство.
	Окинага нямаше повече време да си играе на въпроси и отговори. Огромният крилат бомбардировач нарастваше заплашително пред него. Той натисна газта на своя „Мицубиши А6М Зироу“ до краен предел и пикира в кръг. „Зироу“ литна като лястовица. Двигателят „Сакае“, с мощност хиляда сто и тридесет конски сили, го понесе стремително към опашката на „B-29“. След това той се плъзна под гладкото и блестящо тяло на бомбардировача.
	Твърде късно картечарят в опашката на самолета забеляза изтребителя и не успя веднага да открие огън. Окинага натисна бутона за стрелба върху лоста за управление и неговият „Зироу“ потрепери, когато двете картечници и двете двадесет и две милиметрови оръдия разкъсаха метал и човешка плът.
	Едно леко докосване на кормилото и трасиращите куршуми прорязаха крилото и двигател номер три на „B-29“. Обтекателят бе направен на решето. Той се разкъса и от дупките започна да шурти масло, последвано от пламъци.
	Бомбардировачът като че ли замря за момент, след което се наклони на една страна и се понесе, кръжейки надолу към морето.
	Едва след сподавения вик на картечаря в опашката и краткия му откос, „Демоните“ осъзнаха, че са атакувани. Те нямаха и най-малката представа откъде бе дошъл неприятелският изтребител и едва бяха успели да се съвземат от изненадата, когато куршумите на „Зироу“ поразиха дясното крило.
	Един сподавен вик дойде от Стромп.
	— Падаме!
	Денингс изкрещя в интеркома, докато се опитваше да хоризонтира самолета:
	— Стантън, изхвърли бомбата! Изхвърли проклетата бомба!
	Бомбохвъргачът, притиснат от центробежната сила към бомбардировъчния прицел, извика в отговор:
	— Тя не може да се освободи, ако не хоризонтираш самолета.
	Третият двигател сега бе целия в пламъци. Поради внезапната загуба на два двигателя, и то от една и съща страна, самолетът се бе преобърнал и сега стоеше на едното си крило. Работейки в синхрон, Денингс и Стромп се бореха с органите за управление, като се мъчеха да хоризонтират умиращия самолет. Денингс дръпна назад лоста за газта и изправи бомбардировача, който започна постепенно да пада и губи скорост, от което стомасите на всички се свиха на топка.
	Стантън успя да се издърпа с ръце до изправено положение и отвори рязко вратичката на бомбения отсек.
	— Дръж го стабилно! — провикна се напразно той.
	Нямаше време за нагласяване на бомбения прицел и той натисна бутона за освобождаване на бомбата.
	Нищо не се получи. Мощното завъртане на самолета бе заклещило бомбата в тясното й убежище.
	С побеляло лице Стантън удари с юмрук бутона, но бомбата упорито не мръдваше от мястото си.
	— Заклещила се е! — извика той. — Не може да се освободи.
	Като продължи да се бори още няколко минути за живота си, знаейки, че ако оцелееха, те всички трябваше да се самоубият с цианид, Денингс се помъчи да приводни аварийно смъртно ранения самолет в морето.
	Почти успя. Оставаха му още двеста фута, за да плъзне „Демоните“ по корем върху спокойното море, когато магнезият в аксесоарите и картера на третия двигател избухна като запалителна бомба и пламъците обхванаха моторната рама и лонжерона на крилото. Лонжеронът падна, като прекъсна кабелите за управление.


	Лейтенант Окинага направи остър завой със „Зироу“ и започна да кръжи около поразения „B-29“. Той наблюдаваше черния дим и оранжевите пламъци, които се виеха по синьото небе и оставяха следа, нарисувана сякаш с едно мацване на четката. Той видя как американският самолет се сгромоляса в морето и гейзера разпенена вода, който последва след това.
	Окинага направи един кръг, като търсеше оцелели, но видя само няколко плаващи отломки. С приповдигнат дух от това, което щеше да бъде неговия първи и последен боен подвиг, той направи още един вираж около димящата погребална клада, преди да се отправи обратно към Япония и летището, от където бе излетял.
	Когато поразеният самолет на Денингс и мъртвият екипаж в него докосна морското дъно на хиляда фута под повърхността, един друг „B-29“, който се намираше на шестстотин мили на югоизток в по-късен часови пояс, се готвеше да измине последната отсечка до целта за бомбардиране. С полковник Пол Тибетс на командния пулт Енола Гей се бе озовал над японския град Хирошима.
	Нито един от двамата командири на бомбардировачи не знаеше за другия. Всеки един от тях си мислеше, че само неговият самолет и екипаж са тези, които носят първата атомна бомба, която ще бъде пусната по време на война.


	„Демоните на Денингс“ не успяха да отидат на срещата със съдбата. Тишината и спокойствието, които се възцариха на морското дъно, можеха да се сравняват единствено с безмълвието на облака, който увисна над мястото на събитието. Героичният подвиг на Денингс и неговия екипаж бе погребан в секретните архиви от бюрократите и забравен.


	1

	_3 октомври 1993 г._
	_Западен Тих океан_
	Най-лошата част от тайфуна бе отминала. Беснеещите, сгромолясващи се с грохот водни маси се бяха успокоили, но вълните все още се издигаха ту зелени, ту оловносиви до носа на кораба и заливаха палубите, след което се оттичаха, оставяйки следи от пяна след себе си. Плътните черни облаци се разкъсаха. Вятърът утихна, като само от време на време подухваше на пориви, стигащи тридесет възела. От югозапад слънчевите лъчи пробиха облаците и зарисуваха сини кръгове по надигащата се водна повърхност.
	Без да обръща внимание на вятъра и на морските пръски, капитан Арне Корволд застана на открития мостик на норвежкия товаро-пътнически лайнер „Нарвик“ на Риндал Лайнс и насочи бинокъла си към един огромен кораб, който се люшкаше безжизнен между белите зайчета на вълните. По външния си вид той приличаше на японски автотранспортен съд. Горната му част започваше от един тъп нос и завършваше със съвършено квадратна кърма, което придаваше на целия кораб форма на хоризонтална правоъгълна кутия. С изключение на мостика и помещенията на екипажа на горната палуба отстрани нямаше никакви илюминатори или прозорци.
	Корабът изглеждаше, че има постоянен крен от десет градуса, който се увеличаваше до двадесет, когато вълните се блъскаха в беззащитната му лява страна. Единственият признак за живот бе тънката лента дим, която се виеше от комина. Корволд мрачно забеляза, че спасителните му лодки са били спуснати, но погледът му, след като обходи неспокойното море, не успя да открие никаква следа от тях. Той фокусира отново бинокъла си и прочете името на английски език, изписано под японските йероглифи на носа.
	Корабът се наричаше „Дивайн стар“*.
	[* Божествена звезда (англ.). — Б.пр.]
	Корволд се върна в уютния централен мостик и надзърна в свързочната кабина.
	— Още ли няма отговор?
	Радистът поклати глава.
	— Нищо. Нито дори един сигнал, след като го забелязахме. Радиостанцията му трябва да е изключена. Невъзможно е да се повярва, че са напуснали кораба без сигнал за бедствие.
	Корволд се загледа мълчаливо през прозорците на мостика към японския кораб, който се носеше по вълните на по-малко от километър от релинга на десния борд. Норвежец по рождение, той бе нисък мъж със забележителни способности, който никога не правеше прибързани жестове. Леденостудените му очи рядко трепкаха, а устните, скрити под късата брада, като че ли бяха вечно застинали в лека усмивка. С двадесет и шест години морска служба зад гърба си, главно на презокеански кораби, той имаше топъл и сърдечен характер, екипажът го уважаваше, а пътниците му се възхищаваха.
	Той подръпна късата си прошарена брада и тихичко изруга наум. Тропическата буря се бе неочаквано отклонила на север и бе пресякла маршрута му, като го бе забавила близо два дни по пътя му от пристанището Пусан, Корея, до Сан Франциско. Корволд не бе напускал мостика от четиридесет и осем часа и бе изтощен. Той тъкмо се канеше да си вземе така желаната почивка, когато съзряха очевидно изоставения „Дивайн стар“.
	Сега пред него бе изникнала една загадка и той трябваше да претърси района за лодките от японския автотранспортен кораб. Освен това капитанът носеше на плещите си и отговорността за сто и тридесет пътника, повечето от тях доведени до плачевно състояние от морската болест, на които съвсем не им бе до благородни спасителни операции.
	— Ще разрешите ли да отида там с няколко души от екипажа, капитане?
	Корволд вдигна поглед към изваяното скандинавско лице на главния офицер Оскар Стеен. Очите, които отвърнаха на погледа му, бяха по-тъмносини от тези на Корволд. Главният офицер бе слаб и строен, с изпънато като струна тяло. Кожата на лицето му бе загоряла, а косата изсветляла от стоене под открито слънце.
	Корволд не отговори веднага. Отиде до прозорчето на мостика и се загледа в морето, което разделяше двата кораба. Вълните, които се нижеха една след друга, се издигаха на височина три-четири метра.
	— Не възнамерявам да рискувам живота на хора, мистър Стеен. По-добре да изчакаме, докато морето се поуспокои малко.
	— Карал съм лодка и в по-бурни води.
	— Няма защо да бързаме. Корабът пред нас е мъртъв като труп в моргата. И ако се съди по вида му, товарът се е изместил и той се пълни с вода. По-добре да го оставим така, както е, и да потърсим лодките му.
	— Там може да има ранени — упорстваше Стеен.
	Корволд поклати глава:
	— Нито един капитан не би напуснал кораба си, изоставяйки ранените от екипажа.
	— Нито един капитан, който не е загубил разсъдъка си, може би. Но що за човек би изоставил здрав кораб и спуснал лодки по средата на тайфун със скорост 65 възела, без да изпрати сигнал за бедствие?
	— Пълна мистерия — съгласи се Корволд.
	— Не трябва да забравяме и товара — продължи Стеен. — Ватерлинията показва, че корабът е натоварен догоре, а размерите му са такива, че той може да превозва над седем хиляди автомобила.
	Корволд хвърли проницателен поглед към Стеен.
	— Мислите да спасите товара ли, мистър Стеен?
	— Да, сър. Ако корабът е напълно изоставен с пълен товар и ние успеем да го закараме до някое пристанище, нашият иск към спасената стока трябва да бъде равен или по-голям от половината от нейната стойност. Компанията, както и екипажът биха могли да си поделят пет-шестстотин милиона крони.
	В продължение на няколко секунди Корволд размишляваше над думите му. Примамливата мисъл, подхранвана от алчността, се бореше с някакво лошо предчувствие, появило се нейде дълбоко в душата му. Накрая победи алчността.
	— Вземи хората си, като включиш и помощник-инженера. Щом от комина му излиза дим, значи машините му са още в изправност. — Той направи пауза. — Но аз все пак предпочитам да изчакате, докато морето се успокои.
	— Няма време — заяви решително Стеен. — Ако кренът му се увеличи с още десет градуса, тогава ще бъде твърде късно. По-добре да тръгнем веднага.
	Корволд въздъхна. Той вървеше против убежденията си, но през ума му мина и мисълта, че след като положението на „Дивайн стар“ се разчуе, всеки един корабен влекач за спасителни операции в околовръст от хиляда мили щеше да се понесе с пълна пара към тяхното местоположение, както шофьорите на автовлекачи се стичат към мястото на някоя катастрофа на близката магистрала.
	Накрая той сви рамене.
	— Щом се уверите, че на „Дивайн стар“ няма никой от екипажа му и че можете да го подкарате, докладвайте ми обратно и аз ще организирам претърсването за неговите лодки.
	Още преди Корволд да бе свършил, Стеен вече го нямаше. Той събра хората си и след десет минути те бяха спуснати във водовъртежа на морските води. Групата му се състоеше от него самия, четирима моряка, помощник главния инженер Олаф Андерсон и радиста Дейвид Сакагава — единственият моряк на борда на „Нарвик“, който знаеше японски. Задачата на моряците бе да огледат съда, докато Андерсон прегледа машинното отделение. Ако се установеше, че транспортният кораб е бил изоставен, Стеен щеше официално да го постави под свое разпореждане.
	Със Стеен на руля велботната моторница пореше бурните води, като с мъка се изкачваше по гърба на вълните, които заплашваха да я потопят, преди да се спусне отново стремглаво надолу в падината, в очакване на следващата. Мощният морски двигател „Волво“ боботеше с безупречен ритъм и те се носеха към автотранспортния кораб с попътен вятър зад кърмата.
	На стотина метра от „Дивайн стар“ те откриха, че не са сами. Едно стадо акули кръжеше около наклонения кораб, сякаш някакво вътрешно чувство им подсказваше, че той ще потъне, оставяйки няколко апетитни късове храна.
	Рулевият плъзна лодката под късия нос и се приближи до подветрената страна. Хората в лодката изпитваха чувството, че при всяка една вълна, която се разбиваше в корпуса на „Дивайн стар“, корабът щеше да се сгромоляса върху тях. Когато огромното туловище се снижи, Стеен метна нагоре една лека стълбичка от найлонови въжета, на чийто край имаше абордажна кука. На третия опит куката прехвърли горния ръб на фалшборда и се хвана здраво.
	Пръв нагоре по въжената стълба се покачи Стеен и се прехвърли на палубата. Андерсон и останалите бързо го последваха. След като се събраха отново до огромните лебедки на котвите, Стеен ги поведе нагоре по една стълба, която наподобяваше аварийните стълби, използвани при пожар. Тя бе закрепена върху носовата преградна стена, върху която нямаше нито един прозорец. След като изкачиха пет палуби, те влязоха в най-обширния мостик, който Стеен някога бе виждал през своята петнадесетгодишна морска служба. След малката икономична рулева кабина на „Нарвик“, тази тук изглеждаше просторна като гимнастически салон. Въпреки че в средата й бе струпана огромна грамада от електронно оборудване, то успяваше да запълни само една малка част от нея.
	Вътре бе безлюдно, но подът бе целия осеян с пръснати карти, секстанти и други навигационни прибори, които бяха изпадали от отворени шкафове и чекмеджета. Върху един плот лежаха две отворени куфарчета, сякаш собствениците им бяха излезли за малко и всеки момент щяха да се върнат.
	Бягството, изглежда, е било паническо.
	Стеен разгледа главния пулт.
	— Корабът е напълно автоматизиран — каза той на Андерсон.
	Главният инженер кимна:
	— И още как. Органите за управление се задействат от човешки глас. Тук никой не мести лостове, нито дава нареждания на кормчията за посоката на курса.
	Стеен се обърна към Сакагава.
	— Може ли да включиш това нещо и да говориш с него?
	Роденият в Норвегия азиатец се наведе над компютризирания пулт и в продължение на няколко секунди мълчаливо го разучаваше. След това натисна бързо един след друг два бутона. Лампичките на пулта светнаха и устройството тихо забръмча. Сакагава погледна Стеен с лека усмивка.
	— Японският ми е малко ръждясал, но мисля, че ще може да ме разбере.
	— Поискай да съобщи състоянието на кораба.
	Сакагава избърбори нещо на японски в един малък приемник и зачака с надежда да получи отговор. След няколко мига един мъжки глас отговори в бавен отчетлив тон. Когато той млъкна, Сакагава погледна неразбиращо Стеен.
	— Казва, че кингстоновите клапани са отворени и нивото на водата в машинното отделение наближава два метра.
	— Заповядай му да ги затвори — рязко изрече Стеен.
	След кратка размяна на думи, Сакагава поклати глава.
	— Компютърът казва, че кингстоновите клапи са били блокирани в отворено положение. Те не могат да бъдат затворени с компютърна команда.
	— Изглежда, че ще имам трудна задача пред себе си — каза Андерсон. — По-добре да сляза долу и да ги затворя. И кажи на този проклет робот да пусне помпите.
	Докато говореше, той направи знак на двама от моряците да го последват и те изчезнаха надолу по една стълба, тичайки към машинното отделение.
	Един от останалите моряци се приближи до Стеен. Очите му щяха да изскочат от ужас, а лицето му бе бяло като тебешир.
	— Сър… открих един труп. Мисля, че е радистът.
	Стеен се втурна в свързочната стая. Върху един стол, прегърбен над пулта на радиопредавателя, седеше един почти безформен труп. От човешкото същество, което някога бе стъпило на палубата на „Дивайн стар“, не бе останало и следа. Трупът нямаше никаква коса и ако не бяха напълно оголените зъби, Стеен не можеше да различи дали той гледаше напред или назад. Покъртителният ужас на гледката се допълваше и от това, че кожата на тялото му бе цялата в мехури, а плътта отдолу бе изгорена и отчасти стопена.
	Въпреки това нямаше и най-малка следа от прекомерна топлина или пожар. Дрехите му бяха чисти и изгладени, сякаш току-що ги беше облякъл.
	Човекът изглеждаше така, сякаш бе изгорен отвътре.


	2

	Ужасната воня и шокиращата гледка разтърсиха Стеен до основи. Трябваше му цяла минута, за да се възстанови. След това той бутна настрана стола с отвратителния му собственик и се наведе над радиото.
	За късмет циферблатът за радиочестотите бе изписан с арабски цифри. След няколко минути на проби и грешки той откри правилните превключватели и извика капитан Корволд на „Нарвик“.
	Корволд се обади веднага.
	— Слушам ви, мистър Стеен — отвърна той с официален тон. — Какво открихте?
	— Капитане, тук се е случило нещо зловещо. Досега установихме, че корабът е бил изоставен с един труп, този на радиста, който е изгорял до неузнаваемост.
	— Има ли пожар на борда?
	— Никаква следа. Компютризираната система за автоматично управление е включила само зелените лампички на противопожарните системи.
	— Някакви видими причини защо екипажът се е качил на лодките? — попита Корволд.
	— Няма такива. Екипажът изглежда е напуснал панически кораба, след като е направил опит да го потопи.
	Устните на Корволд се изопнаха. Кокалчетата на ръката му побеляха от силата, с която той стисна слушалката.
	— Повтори отново.
	— Кингстоновите клапи са били отворени и блокирани в това положение. Андерсон сега работи по тяхното затваряне.
	— Защо, по дяволите, им е притрябвало на екипажа да потопяват един здрав кораб с хиляди нови коли на борда? — попита неразбиращо Корволд.
	— Ситуацията трябва да се разглежда с известна доза подозрение. Нещо на борда не е наред. Трупът на радиста е ужасен. Той изглежда така, сякаш е бил опечен на шиш.
	— Искаш ли корабният лекар да дойде при вас?
	— Нищо не може да направи добрият доктор тук, освен аутопсия.
	— Разбрано — отвърна Корволд. — Ще остана на позиция още тридесет минути, след което тръгвам да търся изчезналите лодки.
	— Свързахте ли се с компанията, сър?
	— Изчаквам, докато се уверите, че не е останал нито един жив от тамошния екипаж, който да оспори нашия иск за стоката. Довършете разследването. Веднага щом сте сигурни, че корабът е изоставен, аз ще изпратя съобщение до директора на нашата компания, с което ще го уведомя, че поставяме „Дивайн стар“ под наше разпореждане.
	— Инженер Андерсон вече се е заел със задачата по затварянето на кингстоновите клапи и изпомпва водата от трюма. Имаме захранване и можем да потеглим след малко.
	— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Корволд. — Течението ви носи към един британски океанографски кораб, който е заел стационарна позиция.
	— На какво разстояние?
	— Приблизително дванадесет мили.
	— Достатъчно далече са.
	Корволд не можеше да измисли нищо друго какво да каже. Накрая той просто промълви:
	— Късмет, Оскар. Успешно плаване до пристанището.
	След това той прекъсна връзката.
	Стеен се извърна от радиото, като избягваше с поглед обезобразения труп на стола. Усети как го полазиха ледени тръпки. Той почти очакваше да види призрачния капитан на „Летящия холандец“ да крачи напред-назад по мостика. Няма нищо по-отвратително от един изоставен кораб, помисли мрачно той.
	Той нареди на Сакагава да намери и преведе корабния дневник и изпрати останалите двама моряка да претърсят палубите с колите, докато той систематично провери помещенията на екипажа. Изпитваше чувството, че върви през къща, обитавана от призраци.
	Ако не се брояха няколкото пръснати дрехи, всичко изглаждаше така, сякаш екипажът щеше да се завърне всеки момент. За разлика от безпорядъка на мостика тук нещата си бяха на мястото и личеше, че стаите са били обитавани. В каютата на капитана имаше поднос с две чаши за чай, които като по чудо не бяха паднали на пода по време на бурята. Върху леглото бе положена униформа, а на покрития с килим палубен под една до друга се мъдреха чифт излъскани до блясък обувки. От стената върху подреденото и чисто бюро, бе паднала една рамкирана снимка на една жена с тримата си сина в юношеска възраст.
	Стеен се поколеба. Не му се искаше да надзърта в тайните и спомените на други хора. Чувстваше се като нежелан натрапник.
	Кракът му ритна нещо, което лежеше под бюрото. Той се наведе и вдигна предмета. Това бе един деветмилиметров пистолет. Автоматичен австрийски „Стейр ГБ“. Той го пъхна зад колана на панталоните си.
	Сепна го иззвъняването на един монтиран върху стената хронометър и той можеше да се закълне, че почувства как косата му се изправя. Завърши претърсването и си плю на петите обратно до мостика.
	Сакагава седеше в щурманската кабина, вдигнал крака върху малко шкафче и разглеждаше корабния дневник.
	— Виждам, че си го намерил — каза Стеен.
	— В едно от отворените куфарчета. — Той се върна на първите страници и зачете: — „Дивайн стар“, седемстотин фута, пуснат на вода на 16 март 1988 г. Експлоатиран и притежаван от Сушимо Стиймшип Кампъни, Лимитед. Пристанище на домуване Кобе. По време на този курс той превозва седем хиляди двеста осемдесет и осем нови автомобила „Мурмото“ до Лос Анджелис.
	— Някакви следи, които да сочат причината, поради която екипажът го е напуснал? — попита Стеен.
	Сакагава поклати озадачено глава.
	— Не се споменава нищо за бедствие, чума или бунт. Няма съобщение и за тайфуна. Последната записка в дневника е малко странна.
	— Прочети я.
	На Сакагава му трябваха няколко секунди, за да се увери, че английският му превод на японските йероглифи е горе-долу правилен.
	— Всичко, което мога да схвана от нея, е: „Времето се влошава. Вълнението се усилва. Екипажът страда от непозната болест. Всички повръщат, включително капитанът. Подозренията са за хранително отравяне. Нашият пътник, мистър Ямада, високопоставен директор на фирма, по време на истеричен пристъп поиска от нас да напуснем и потопим кораба. Капитанът смята, че мистър Ямада е получил нервна криза и нареди да го поставят под арест в каютата му“.
	Стеен погледна надолу към Сакагава с безизразно лице.
	— Това е всичко?
	— Последната записка — каза Сакагава. — Няма друга.
	— Коя е датата?
	— Първи октомври.
	— Това е преди два дена.
	Сакагава кимна разсеяно.
	— Те трябва да са избягали от кораба малко след това. Повече от странно е, че не са взели дневника със себе си.
	Бавно, без да бърза, Стеен влезе в свързочното помещение. Умът му се напрягаше да разбере смисъла на последната записка в дневника. Внезапно се спря и протегна ръка, за да се подпре на рамката на вратата. Стаята се завъртя пред очите му. Прилоша му. В гърлото му се покачи жлъчен сок, който той с усилие преглътна надолу. След малко пристъпът изчезна така бързо, както бе дошъл.
	Той отиде с неравномерна стъпка до радиото и извика „Нарвик“.
	— Първи офицер Стеен вика капитан Корволд. Край.
	— Да, Оскар — отговори Корволд. — Продължавай.
	— Не си губете времето да търсите лодките. От дневника на „Дивайн стар“ може да се предположи, че екипажът е напуснал кораба преди тайфунът да ги връхлети с пълна сила. Те са заминали преди близо два дни. Досега ветровете може да са ги закарали на двеста километра оттук.
	— При условие, че са оцелели.
	— Което е малко вероятно.
	— Добре, Оскар. Съгласен съм. Безполезно е да ги търсим. Сторихме всичко, което се очакваше от нас. Известих за бедствието американските морски спасителни екипи в Мидуей и Хаваи, както и всички съдове в района. Веднага щом достигнете скоростта, при която корабът се подчинява на руля, ние ще подновим курса си към Сан Франциско.
	— Разбрано — отвърна Стеен. — Отивам в машинното, за да видя докъде е стигнал Андерсон.
	Стеен едва бе свършил съобщението си, когато корабният телефон иззвъня.
	— Тук е мостикът.
	— Мистър Стеен — каза един отпаднал глас.
	— Да, какво има?
	— На телефона е матрос Арне Мидгаард, сър. Можете ли да слезете веднага на товарна палуба С? Мисля, че открих нещо.
	Гласът на Мидгаард секна внезапно и Стеен дочу шум от повръщане.
	— Мидгаард, лошо ли ти е?
	— Моля, побързайте, сър.
	Връзката се прекъсна.
	Стеен извика на Сакагава:
	— Кой бутон да натисна за машинното?
	Никой не отговори. Стеен се върна в щурманската кабина. Сакагава седеше вътре блед като платно и дишаше учестено. Той вдигна поглед и заговори, като мъчително си поемаше дъх за всяка дума.
	— Четвъртият бутон… звъни в машинното.
	— Какво ти е? — попита с тревога Стеен.
	— Не знам. Чувствам се… ужасно… повърнах два пъти.
	— Дръж се — рязко каза Стеен. — Ще събера другите и се махаме от този кораб на смъртта.
	Той сграбчи телефона и позвъни в машинното. Никой не отговори. Обля го вълна от страх. Страх от някаква неизвестна сила, което ги поразяваше. Той си представи как целият кораб е изпълнен с дъх на смърт.
	Стеен хвърли един бърз поглед върху схемата на палубите, поставена върху една от преградните стени, и се спусна стремглаво надолу по вертикалната стълба, като взимаше по шест стъпала наведнъж. Опита се да затича към огромните трюмове, където бяха разположени колите, но стомахът му се сви в пристъп на гадене и той закрета, олюлявайки се по коридора, като пияница по някоя задна уличка.
	Накрая той влезе в товарната палуба С, препъвайки се през прага на вратата. На сто метра по посока на кърмата и носа пред него се простираше едно огромно море от автомобили с най-различни цветове. Удивителното бе, че въпреки люшкането от бурята и крена на кораба те всички стояха стабилно по местата си.
	Стеен изкрещя неистово, търсейки Мидгаард. Гласът му отекна в стоманените стени. Единственият отговор бе тишината. Изведнъж той забеляза нещо. Една особеност, която изпъкваше на фона на общото еднообразие от подредените коли, също както човек, който единствен държи плакат в море от хора.
	Предният капак на една от колите бе вдигнат.
	Той се заклатушка между дългите редици, като падаше връз врати и калници, наранявайки коленете си в издадените напред брони на колите. Когато се доближи до колата с вдигнатия капак, той отново извика:
	— Има ли някой тук?
	Този път дочу леко стенание. След десет крачки стигна до колата и замръзна на мястото си, когато погледът му срещна Мидгаард, който лежеше до едната гума.
	Лицето на младия моряк бе цялото в циреи, които се пукаха и течаха. От устата му течаха струйки кръв, примесени с пяна. Очите му гледаха с невиждащ поглед. Ръцете му бяха морави от вътрешни кръвоизливи.
	Обзет от ужас, Стеен се отпусна върху колата. Сграбчи с две ръце главата си от безпомощност и отчаяние, без да забележи кичура коса, който остана в ръцете му, когато ги отпусна до тялото си.
	— Защо, по дяволите, умираме? — прошепна той, като виждаше в Мидгаард отражението на собствената си зловеща кончина. — Какво ни убива?


	3

	Дълбоководната подводница „Олд Герт“ висеше окачена на въжетата под един голям кран, разположен на кърмата на британския океанографски кораб „Инвизибъл“. Вълнението се бе уталожило достатъчно, за да може „Олд Герт“ да бъде изпратена на изследователска мисия на океанското дъно, на дълбочина пет хиляди и двеста метра, и екипажът изпълняваше строга последователност от проверки за безопасност.
	За разлика от името* й, в подводницата нямаше нищо старо. Моделът й бе последната дума на техниката. Тя бе построена предходната година от една британска въздухоплавателна компания и сега висеше във въздуха, готова за първото си пускане под вода, по време на което щеше да изследва разлома Мендосино — огромна пукнатина в дъното на Тихия океан, която се простираше от крайбрежието на северна Калифорния до средата на океана.
	[* Старата Герта (англ.). — Б.пр.]
	Външният й вид нямаше нищо общо с този на останалите аеродинамични подводници. Вместо пурообразния корпус с една издатина, прикрепена отдолу, тя имаше четири прозрачни сфери, направени от полимер с втъкани в него нишки титаний. Сферите бяха свързани помежду си посредством кръгли тунели, които придаваха на подводницата вид на детска играчка. Една от сферите съдържаше пълен комплект снимачно оборудване, докато другата бе запълнена с въздушни и баластни резервоари и акумулатори. В третата се поместваха електрическите двигатели и кислородното оборудване. Най-голялата, четвърта сфера, бе разположена над другите три и побираше екипажа и органите за управление.
	„Олд Герт“ бе конструирана да издържа на огромното налягане, съществуващо в най-дълбоките падини по дъното на световния океан. Поддържащите й системи можеха да осигуряват живота на екипажа в продължение на четиридесет и осем часа, а захранването й позволяваше да пътува през черните бездни със скорост до осем възела.
	Крейг Планкет, главен инженер и пилот на „Олд Герт“, подписа последната форма от документите за предстартова проверка. Той бе мъж на четиридесет и пет — петдесет години, с посивяваща коса, вчесана напред, за да прикрие плешивостта му. Лицето му бе румено, а очите — умерено кафяви с увиснали отдолу торбички като на хрътка. Той бе помогнал при проектирането на „Олд Герт“ и сега я третираше като своя частна яхта.
	Той навлече един дебел пуловер, за да се предпази от очаквания хлад на студената придънна вода и пъхна краката си в чифт меки, подплатени с кожа мокасини. Спусна се във входния тунел и затвори люка след себе си. След това слезе в сферата за управление и включи компютризираните животоподдържащи системи.
	Доктор Раул Салазар, морският геолог на експедицията от Мексиканския университет, бе вече на мястото си и нагласяше сонарното устройство за изследване на морското дъно.
	— Готови сме и чакаме вас — каза Салазар.
	С неизчерпаемата си енергия той приличаше на едно малко динамо. Огромни черни коси покриваха главата му, движенията му бяха чевръсти, черните му очи се стрелкаха насам-натам постоянно, без да се спират върху човек или предмет за повече от две секунди. Планкет го харесваше. Салазар бе от онзи тип хора, които събираха данните си, без да се суетят. Той взимаше правилни решения, без да забулва фактите, и бе свикнал да ръководи дълбоководните изследвания по-скоро с деловитостта на бизнесмен, отколкото с академичността на университетски учен.
	Планкет хвърли поглед към празната седалка в дясната част на сферата.
	— Смятах, че Стейси е на борда.
	— Да, тук е — отвърна Салазар, без да извръща глава от пулта си. — Тя е в сферата с камерите и извършва последна проверка на видеосистемите.
	Планкет се наведе над тунела, който водеше към сферата със снимачното оборудване и се улови, че зяпа в чифт крака, обути в топли чорапи.
	— Готови сме за спускане — каза той.
	Оттам долетя женски глас, придружен от глухо ехо:
	— Свършвам след секунда.
	Планкет изпружи нозе под таблото си за управление и тъкмо се отпускаше върху ниската си, полегнала назад седалка, когато, извивайки тяло, Стейси Фокс се придвижи обратно към сферата за управление. Лицето й бе поруменяло от работата й в почти вертикално положение с главата надолу.
	Стейси не бе от тези, които хората биха нарекли вълнуващо привлекателни, но бе хубава. Дългата й права руса коса падаше от двете страни на лицето й и тя често тръсваше глава, за да я прибере назад. Тя бе стройна, с широки за жена рамене. За гърдите й екипажът можеше само да гадае. Никой не беше ги виждал, разбира се, а тя винаги носеше широки, свободно падащи по тялото пуловери. Но от време на време, когато се прозяваше или протягаше, очертанията говореха за стегнатост и твърдост.
	Тя изглеждаше по-млада от своите тридесет и четири години. Веждите й бяха гъсти, очите широко разделени, а ирисът им бе обагрен в нежно бледозелено. Устните над издаващата решителност брадичка с охота се разтягаха в искряща усмивка от равномерно подредени зъби, която почти не слизаше от устата й.
	Стейси някога бе момиче с кехлибарен тен от слънцето по калифорнийските плажове, което специализираше художествена фотография в института „Шонард“ в Лос Анджелис. След дипломирането си тя обиколи света, като снимаше морска флора и фауна, които никога преди това не бяха запечатвани на лента. Два пъти омъжвана и два пъти развеждана, с дъщеря, която живееше при сестра й, присъствието й на борда на „Олд Герт“, за да фотографира дълбините на океана, бе в действителност прикритие на една по-отговорна мисия.
	Веднага щом тя се настани на седалката си в дясната част на сферата, Планкет даде сигнал, че всичко е наред. Кранистът плъзна подводния апарат надолу по една наклонена рампа през отворената кърма на кораба и леко го спусна в морето.
	Бурните води бяха утихнали, но вълните, които минаваха покрай кораба, все още се издигаха на метър-два височина. Кранистът подбра умело момента за спускане на подводница, така че „Олд Герт“ докосна гребена на вълната и се спусна в падината след нея, където бе освободена, за да се издига и пада в съвършен синхрон с вълните. Носещите въжета бяха откачени чрез команда от компютъра, след което няколко водолази направиха последен външен оглед на апарата.
	Няколко минути по-късно диспечерът на повърхността, един веселяк шотландец на име Джими Нокс, докладва на Планкет, че подводният апарат е готов за спускане под вода. Баластните резервоари бяха напълнени с вода и „Олд Герт“ бързо се скри под искрящата повърхност на морето и започна своето пътуване към дъното.
	Въпреки че „Олд Герт“ бе най-новата подводница, слязла от чертожната маса, тя все още се спускаше чрез старата изпитана и доказана система с напълване на баластните резервоари с морска вода. За да се издигне към повърхността, трябваше да се изхвърлят няколко метални тежести с различен размер, за да може да се увеличи подемната сила, тъй като съществуващата помпена техника не можеше да преодолее противодействащото налягане в големите дълбочини.
	На Стейси дългото падане през огромната водна пустош й изглеждаше като хипнотичен транс. Един по един избледняваха цветовете на дъгата от отразената във водната повърхност слънчева светлина, за да изчезнат накрая в пълен мрак.
	Ако не се брояха отделните им командни пултове, монтирани по вътрешния диаметър на сферата, стената пред тях бе свободна и им осигуряваше панорамен изглед от сто и осемдесет градуса. Прозрачният полимер с тънките нишки титаний вплетени в него, предлагаше изображение, което по своята разделителна способност бе равно на телевизионен приемник с голям екран.
	Салазар не обръщаше внимание на черното пространство, нито го интересуваха луминесцентните риби, които от време на време преминаваха отвън. Него повече го занимаваше това, което те щяха да открият на дъното. Планкет следеше дълбочината и животоподдържащите прибори, като наблюдаваше внимателно за неизправности, тъй като с всеки изминал момент налягането се увеличаваше, а температурата спадаше.
	„Инвизибъл“ не носеше резервен подводен апарат в случай на авария. Ако се случеше неочаквано бедствие и те по някакъв начин се заклещеха в скалите на дъното или оборудването им се повредеше, правейки по този начин невъзможно връщането на „Олд Герт“ на повърхността, те можеха да освободят сферата за управление и да я оставят да изплава до повърхността като един огромен мехур. Но това бе сложна система, която никога не бе изпитвана при условия на високо налягане. Някоя неизправност тук и там и надеждата им за спасение щеше да отлети, обричайки ги на сигурна смърт чрез задушаване в гроб, изгубен нейде дълбоко във вечния мрак на бездната.
	Покрай сферата се плъзна една змиевидна риба. Тялото й хвърляше отблясъци светлина, които просветваха като фаровете на поток коли, виещи се по серия от завои. Зъбите бяха невероятно дълги в сравнение с главата и бяха извити като на китайски дракон. Омагьосана от вътрешната светлина на подводницата, тя заплува безстрашно нагоре до командната сфера и хвърли поглед вътре със страховитото си око. Стейси насочи батареята си от фотоапарати и камери и я хвана в седем обектива, преди тя да изчезне.
	— Можеш ли да си представиш как ще изглежда това нещо, ако е дълго двадесет фута? — прошепна тя със страхопочитание.
	— За щастие черните дракони живеят в дълбините — каза Планкет. — Голямото налягане долу не им позволява да растат повече от няколко сантиметра.
	Стейси включи външните светлини и мракът изведнъж се превърна в зеленикава мъгла. Бездната бе пуста. Не се виждаше никакъв признак на живот. Черният дракон си бе отишъл. Тя изключи светлините, за да пести акумулаторите.
	Вътре в сферата влажността се повиши. През дебелите стени започна да се просмуква студ и ставаше все по-хладно. Стейси забеляза как кожата по ръцете й настръхна. Тя вдигна поглед, обви с ръце раменете си и потрепери.
	Планкет схвана намека и включи едно малко нагревателно устройство, което едва-едва възпираше студа.
	Двата часа, които им бяха нужни, за да стигнат до дъното, щяха да минат бавно и отегчително, ако те не бяха така погълнати от работа по местата си. Планкет се бе настанил в удобно положение и наблюдаваше монитора на сонарното устройство и ехолота. Той също така следеше осторожно и индикаторите за захранването и нивото на кислорода. Салазар чертаеше мрежата, по която щяха да изследват дъното, а Стейси се опитваше да изненада обитателите на дълбините, за да ги хване на кадър.
	За музикален фон Планкет предпочиташе мелодиите на Йохан Щраус, но Стейси настоя да пусне своята „ню ейдж“ музика в касетофона, като твърдеше, че тя успокоява и не е така напрегната. Салазар я нарече музика на „водопадите“, но се примири.
	Гласът на Джими Нокс от „Инвизибъл“ прозвуча като безплътен глас на призрак, тъй като се филтрираше през подводния акустичен телефон.
	— Дъно след десет минути — съобщи той. — Пристигате малко по-рано от очакваното.
	— Точно така — отвърна Планкет. — Виждам го на сонара.
	Салазар и Стейси спряха работа и се извърнаха, за да погледнат екрана на сонара. Изображението бе обработено и увеличено от компютъра и показваше морското дъно в триизмерни очертания. Погледът на Планкет се стрелкаше от екрана към водата и обратно. Той вярваше и на сонара, и на компютъра, но не повече отколкото на собственото си зрение.
	— Бъдете бдителни — предупреди ги Нокс. — Спускате се покрай стените на един каньон.
	— Виждам го — отвърна Планкет. — Скалите продължават надолу и стигат до широка падина.
	Той се пресегна към един ключ и откачи една от баластните тежести, за да намали скоростта на спускане. Тридесет метра над дъното той откачи още една, което придаде на подводния апарат почти идеална нулева подемна сила. След това той включи трите тласкача, монтирани върху външните краища на долните сфери.
	Бавно дъното се появи през нефритения мрак с начупен, неравен наклон. Една странна черна скала, която бе нагъната и усукана в най-невъзможни форми, се простираше, докъдето им стигаше погледът.
	— Спуснахме се край един поток лава — каза Планкет. — Ръбът е на около километър пред нас, след това следват още триста метра надолу до дъното на падината.
	— Разбрано — отвърна Нокс.
	— Какви са всички тези скали с форма на червеи? — попита Стейси.
	— Ръкави от лава — отговори Салазар. — Получават се, когато огнената лава навлезе в студеното море. Външният слой изстива и образува тръба, през която течната лава продължава да тече.
	Планкет натисна и включи с крак системата за височинно позициониране, която автоматично държеше подводницата на четири метра над наклоненото дъно. Докато се плъзгаха над набразденото лице на платото, те забелязаха следи от пълзящи дълбоководни организми в пръснатите тук-таме локви тиня, дошли вероятно от крехките морски звезди, скариди или други дълбоководни организми, които се спотайваха в тъмнината отвъд светлината на прожекторите.
	— Пригответе се — каза Планкет. — След малко се спускаме.
	Няколко секунди след предупреждението му дъното отново изчезна в черния мрак и подводният апарат се наклони напред и започна да пада надолу, като поддържаше разстоянието си от четири метра от стръмната стена на каньона.
	— По моите уреди вие сте на пет хиляди триста и шестдесет метра дълбочина — проехтя гласът на Нокс по подводния телефон.
	— Точно така, по моите също — отвърна Планкет.
	— Когато стигнете дъното на падината — каза Нокс, — ще се намирате върху равнината на разломната зона.
	— Близо е до ума — измърмори Планкет, фокусирал вниманието си в командния пулт, компютърния екран и един видеомонитор, който сега показваше терена под шейната за приземяване на „Олд Герт“. — Къде другаде бихме могли да отидем, по дяволите.
	Изминаха дванадесет минути, след което пред тях започна постепенно да се показва едно плоско дъно и апаратът отново се хоризонтира. От сферата се завихриха подводни частици, един лек поток ги пое и разпръсна като снежинки по вятъра. Снопът светлина от прожекторите осветяваше в широк кръг вълнообразното пясъчно дъно. Пясъкът не бе пуст. Дебел слой от хиляди черни предмети с кръгла форма като стари оръдейни гюлета покриваше морското дъно.
	— Манганови гранули — заобяснява Салазар, сякаш изнасяше лекция. — Никой не знае с точност как са се образували, но се предполага, че ядрото им може да се е образувало от зъби на акули или от ушни кости на китове.
	— Имат ли някаква стойност? — попита Стейси, като задейства системата си от фотоапарати и камери.
	— Освен мангана те са ценни и с малките си количества кобалт, мед, никел и цинк. Предполагам, че тези залежи могат да се простират на стотици мили по протежение на разломната зона, а стойността им може да достигне до осем милиона долара на квадратен километър.
	— При условие, че можете да ги изгребете от повърхността, която е на пет километра и половина над тях — добави Планкет.
	Салазар посочи на Планкет посоката, в която да започнат изследването и „Олд Герт“ се понесе безшумно над постлания с килим от гранули пясък. След малко нещо проблесна от лявата им страна. Планкет направи лек завой към предмета.
	— Какво виждаш? — попита Салазар, като вдигна поглед от приборите си.
	Стейси надзърна надолу.
	— Топка! — възкликна тя. — Огромна метална топка със странни скоби по нея. По мое мнение диаметърът й е три метра.
	Планкет не й отдаде голямо значение.
	— Трябва да е паднала от някой кораб.
	— Не е било твърде отдавна, ако се съди по липсата на корозия — отбеляза Салазар.
	Внезапно те съзряха широка ивица от чист пясък, в която нямаше нито една гранула, сякаш някаква огромна прахосмукачка бе минала веднъж през средата на дъното.
	— Права линия! — възкликна Салазар. — По морското дъно не съществуват такива неща като дълги прави линии.
	Стейси зяпна в удивление.
	— Твърде е съвършена и точна, за да бъде направена от нещо друго, а не от човек.
	Планкет поклати глава.
	— Невъзможно, не и на тази дълбочина. Нито една инженерна компания на този свят не е в състояние да разработва подводни находища в бездната.
	— Също както и никакво разместване на земните пластове, за което съм чул, не би могло да прокара чист и прав път по морското дъно — заяви категорично Салазар.
	— Тези вдлъбнатини в пясъка, които вървят успоредно на краищата на пътя, изглеждат така, сякаш са направени от огромната топка, която открихме.
	— Добре тогава — измърмори скептично Планкет. — Що за машини биха могли да изгребат дъното на такава дълбочина?
	— Някаква огромна хидравлична драга*, която изсмуква гранулите по тръби до един шлеп на повърхността — започна да теоретизира Салазар. — От години тази идея се подхвърля насам-натам.
	[* Плаващо съоръжение за издълбаване на подводно дъно и разработване на подводни находища. — Б.пр.]
	— Както и пилотирания полет до Марс, но все още не е построена ракета, която може да стигне дотам. Както и чудовищната драга. Познавам много хора, специалисти в областта на корабното машиностроене, но не съм чул дори и най-лек намек от тяхна страна за такъв проект. Нито една операция за разработване на подводни находища с подобна величина не може да бъде опазена в тайна. Ще бъде необходима една флотилия от поне пет кораба на повърхността и дълги години упорит труд на хиляди хора. Всичко това не може да стане, без да бъде открито от минаващи кораби или от спътници.
	С безизразно лице Стейси погледна Салазар.
	— Може ли да се установи кога е станало?
	Салазар сви рамене.
	— Може да е вчера, може да е било преди години.
	— Но кой тогава? — попита Стейси с неопределен тон. — Кой може да стои зад такава технология?
	Никой не отговори веднага. Откритието им не се поместваше в общоприетите представи. Те гледаха втренчено празната ивица с невярващ поглед и мълчаха, обзети от страх пред неизвестното. По гърбовете им запълзяха студени тръпки.
	Накрая Планкет даде отговор. Отговор, който сякаш дойде отдалеч, извън подводницата.
	— Никой на тази земя. Никой, който е бил създаден по човешки образ и подобие.


	4

	Стеен изпадна в силен емоционален шок. Той гледаше безмълвно мехурите, които се образуваха по ръцете му и трепереше неудържимо, почти обезумял от шока и внезапния болезнен спазъм в корема. Той се сви надве и повърна, като си поемаше дъх на пресекулки. Сякаш всичко го бе връхлетяло изведнъж. Сърцето му започна да прескача, а тялото му пламна в треска.
	Чувстваше се прекалено отпаднал, за да се върне обратно до свързочното помещение и да предупреди Корволд. Когато капитанът на норвежкия кораб не получеше отговор на сигналите си към Стеен, той щеше да изпрати втори спасителен екип, за да видят какво се е случило. Още хора щяха да умрат безсмислено.
	Сега Стеен бе прогизнал от пот. Той впи поглед в колата с вдигнатия капак и очите му се изцъклиха от непозната омраза. Обзе го унес и полудялото му съзнание видя в стоманата, тапицерията и гумите пред него едно неописуемо зло.
	Опитвайки се за последен път да се изправи срещу бедствието, Стеен изля отмъщението си върху неодушевеното превозно средство. Той измъкна от колана си автоматичния „Стейр“, който бе намерил в каютата на капитана и вдигна дулото. След това натисна спусъка и заби куршумите в предния край на колата.


	На два километра на изток, капитан Корволд гледаше „Дивайн стар“ през бинокъла си, когато корабът се взриви и изчезна, изпарявайки се пред очите му, които мигнаха за последен път.
	Изригна чудовищно огнено кълбо със син блясък, чиято мощ бе по-силна от слънчевата. Бели горещи газове избухнаха и за миг покриха участък с диаметър четири километра. От кондензиралите пари се образува един полусферичен облак, който се разпростря като огромна гъба, чиято вътрешност бързо бе изгорена от огненото кълбо.
	Повърхността на морето хлътна надолу и образува падина, подобна на купа с ширина триста метра. След това в небето се издигна един огромен стълб, състоящ се от милиони тонове вода, от чиито стени бликаха хоризонтално хиляди гейзери, всеки един от тях с големината на „Нарвик“.
	От огненото кълбо тръгна и се понесе стремително една ударна вълна, която приличаше на разширяващ се пръстен около Сатурн и летеше напред със скорост близо пет километра в секунда. Тя удари „Нарвик“, смилайки кораба в безформена маса.
	Корволд, който стоеше на открито върху крилото на мостика, не видя настъпилия ад. Очите и мозъкът му нямаха време да го възприемат. Той бе овъглен за хилядна от секундата от топлинното излъчване на огненото кълбо.
	Целият му кораб бе повдигнат от водата и стоварен отново в нея, сякаш бе ударен с огромен парен чук. Върху разбитите палуби на „Нарвик“ започна да се излива дъжд от стопени стоманени части и прах от „Дивайн стар“. От разкъсания му трюм избухна пожар и пламъци погълнаха потрошения съд. Последваха експлозии дълбоко вътре в него. Контейнерите върху товарната му палуба се разхвърчаха като листа от порив на ураган.
	Нямаше време за дрезгави викове на болка и страдание. Всеки, който бе заварен на палубата, пламна като клечка кибрит, изпращя и изчезна. Целият кораб се превърна в мигновена погребална клада за своите двеста и петдесет пътници и екипаж.
	„Нарвик“ започна да се накланя, като потъваше бързо. Пет минути след експлозията той се преобърна. Не след дълго се виждаше само малка част от дъното му, след което то се плъзна под бушуващите води и изчезна в дълбините.
	Всичко приключи така внезапно, както внезапно се бе изпарил и „Дивайн стар“. Огромният облак с форма на цветно зеле, който се бе образувал над огненото кълбо, бавно се разнесе и се скри в облачната покривка. Беснеещите водни маси се успокоиха и повърхността стана гладка, с надигащи се тук-там вълни.
	На дванайсет километра от мястото на експлозията „Инвизибъл“ все още плаваше. Невероятната мощ на ударната вълна още не бе започнала да намалява, когато тя стигна до кораба и го смачка като кутийка. Надстройката му бе изтърбушена и отнесена и отдолу зейнаха вътрешните преградни стени. Коминът му бе изтръгнат от основите си и запокитен във водовъртежа на кипящите вълни, докато мостикът изчезна в страшен вихър от стомана и плът.
	Мачтите му се огънаха и изкривиха, големият кран, който се използваше за изваждане на „Олд Герт“ от водата, бе усукан и хвърлен на една страна, металните плочи на корпуса се разкъсаха и извиха навътре между шпангоута и надлъжните греди. Подобно на „Нарвик“, „Инвизибъл“ бе смазан и превърнат в безформена маса, която бе почти невъзможно да се разпознае.
	Боята по страните му се напука и почерня от огнения вихър. От разбития ляв борд се виеше стълбче черен мазен дим, който се разстилаше над водата около корпуса като горещо покривало. Топлината изгаряше всеки, който бе на открито. Останалите под палубата получиха тежки наранявания от удари и летящи отломки.
	Джими Нокс се удари в една твърда стоманена преградна стена, след което падна назад, като се мъчеше да си поеме дъх, сякаш бе във вакуум. Той се просна по гръб, разпери ръце и крака и втренчи зашеметен поглед в една дупка, която като по чудо се появи в тавана.
	Той полежа там, докато чакаше шокът да отмине, като се мъчеше да съсредоточи мислите си, за да разбере състоянието си. Той се чудеше замаян какво се бе случило със света около него. Започна бавно да разглежда помещението и видя силно повреденото електронно оборудване, което приличаше на робот с извадени вътрешности. Ноздрите му подушиха дима от пожара и той почувства как го обзема истеричния страх на дете, загубило родителите си в тълпата.
	Той погледна през цепнатината нагоре към помещенията на мостика и щурманската кабина. Те бяха изтърбушени и от тях беше останал само измъченият скелет от деформирани греди. Рулевата кабина бе цялата в тлеещи руини. Тя се бе превърнала в гробница на изгорените и премазани мъже, чиято кръв капеше в помещенията отдолу.
	Нокс се претърколи на една страна и започна да стене във внезапна агония, причинена от три счупени ребра, изкълчен глезен и безброй рани. Бавно и внимателно той се избута до седящо положение. Посегна нагоре и нагласи очилата си учуден, че бяха останали закачени на носа му по време на необяснимото опустошително бедствие.
	Постепенно тъмната завеса на шока се разнесе и първата му мисъл бе за „Олд Герт“. Точно както в кошмар той виждаше подводницата повредена и загубила връзка с повърхността, потънала нейде в черния мрак на бездната.
	Със замаяна глава той запълзя на ръце и крака по палубата, мъчейки се да потисне болката. Най-сетне успя да се пресегне нагоре и да сграбчи слушалката на подводния телефон.
	— Герт? — изкрещя той със страх. — Чуваш ли ме?
	Изчака няколко секунди, но нямаше никакъв отговор. Той тихо изруга под носа си.
	— Дяволите да те вземат, Планкет! Обади се, копеле такова!
	Единственият отговор бе тишината. Всички връзки между „Инвизибъл“ и „Олд Герт“ бяха прекъснати. Сбъднаха се най-лошите му страхове. Каквато и сила да бе поразила изследователския кораб, тя се бе движила през водата и бе смазала подводницата, която и без това бе подложена на невероятно налягане.
	— Мъртви — прошепна той. — Смачкани на пюре.
	Вниманието му внезапно се върна към спътниците му на кораба и той им извика. В отговор чу само стона и стърженето на метала в умиращия кораб. Обърна очи към отворената врата и фокусира поглед в пет трупа, проснати върху палубата. Те бяха застинали в грозни и вдървени пози, като изхвърлени непотребни чучела на манекени.
	Той седеше пронизан от мъка и недоумение. Смътно почувства как корабът потрепери конвулсивно, кърмата се завъртя и се плъзна под вълните, сякаш бе хваната във водовъртеж. Около него всичко започна да се тресе. „Инвизибъл“ се канеше да поеме своя път към бездната.
	Вътре в него се надигна жаждата за живот и той запълзя нагоре по една наклонена палуба твърде замаян, за да чувства болката от раните си. Обзет от паника, Нокс се втурна през вратата към платформата на крана, като заобикаляше мъртвите тела и прескачаше изпотрошените метални части, които се въргаляха навсякъде. Шокът отстъпи мястото си на страх, който се загнезди като една твърда, растяща буца в него.
	Той стигна до изкривените останки от релинга. Без да поглежда назад, той ги прекрачи и се спусна в очакващото го море. На няколко метра от него във водата подскачаше част от счупена дървена щайга. Той заплува сковано към нея, докато не я докопа, след което я пъхна под мишница и се остави водата да го носи. Една тогава той се обърна и погледна „Инвизибъл“.
	Той потъваше откъм кърмата, носът му се бе извисил над тихоокеанските вълни. За миг спря така, сякаш искаше да отплава към облаците, след което започна да се плъзга назад все по-бързо и по-бързо, за да изчезне накрая, оставяйки няколко плаващи отломки и водовъртеж от разпенена вода. Скоро всичко утихна. Последните следи бяха само няколко мехурчета, обагрени в цветовете на дъгата от разлятото масло.
	Обезумял, Нокс претърси с поглед морето за останалите членове на екипажа на „Инвизибъл“. Сега, след като стоновете на потъващия кораб бяха заглъхнали, над морето се бе настанила зловеща тишина. Нямаше нито спасителни лодки, нито глави на плуващи в морето хора.
	Той се оказа единственият оцелял от една страшна, необяснима трагедия.


	5

	Под повърхността ударната вълна се движеше в разширяващ се кръг през плътната вода, с приблизително шест хиляди и петстотин километра в час и смазваше всякаква морска флора и фауна по пътя си. Стените на каньона спасиха „Олд Герт“ от мигновена гибел. Те се извисяваха над подводницата и я предпазиха като щит от главната ударна сила на разширяващото се налягане.
	Въпреки това подводницата бе хваната в мощен водовъртеж, който я завъртя и раздруса силно. В един момент тя заемаше хоризонтално положение, в следващия започваше нескончаемо да се преобръща от турбулентните потоци, подобно на футболна топка, ритната с всичка сила. Издутият отсек, съдържащ главните акумулатори и двигателните системи, се удари в подобните на камъни гранули, пропука се и се сплеска от огромното налягане. За щастие, люковете на двата края на свързващата тръба издържаха, иначе водата щеше да нахлуе в сферата на екипажа със силата на топовен изстрел и да ги смачка на кърваво пюре.
	Шумът от експлозията дойде по подводния телефон като гръмотевичен тътен, почти в съзвучие с грохота от бързодвижещата се ударна вълна. След като те отминаха, в бездната стана измамно тихо. След малко спокойствието бе нарушено отново от стържене и стонове на разкъсан метал. Разбитите кораби потъваха надолу през водните дълбини, като се гърчеха и свиваха, за да се ударят накрая в дъното, вдигайки огромни облаци от тиня с формата на гъба.
	— Какво става? — извика Стейси, като сграбчи здраво стола си с ръце, за да не изхвърчи от него.
	Дали от шок или от тотална всеотдайност към работата си, Салазар и за миг не отмести очите си от своя пулт.
	— Това не е земетресение. Приборът го дава като смущение на повърхността.
	След повредата на тласкачите Планкет загуби изцяло управление над „Олд Герт“. Единственото, което можеше да стори, бе да седи безпомощен и безучастен, докато подводният апарат подскачаше и се удряше в дъното, покрито с манганови гранули. Машинално той извика по подводния телефон, като прескочи всички позивни и общоприети процедури при воденето на такива разговори.
	— Джими, попаднахме в необяснима турбулентност! Загубихме отсека с тласкачите! Отговори, моля те.
	Джими Нокс не можеше да чуе. Той се бореше за живота си, носен от вълните високо над тях.
	Планкет все още правеше отчаяни опити да вдигне „Олд Герт“, когато подводният апарат накрая спря да подскача и се удари в дъното под ъгъл от четиридесет градуса, след което полегна върху сферата, съдържаща електрическото и кислородното оборудване.
	— Това е краят — прошепна Салазар, без всъщност да знае какво иска да каже с това. Умът му бе замъглен от шок и объркване.
	— Как пък не! — рязко отвърна Планкет. — Все още можем да изхвърлим баластните тежести и да стигнем до повърхността.
	Още като казваше това, той знаеше, че освобождаването на всички метални баластни тежести може да не преодолее допълнителното тегло на водата в разбития отсек, плюс засмуканата вътре в него тиня. Той задейства превключвателите и стотици фунтове мъртво тегло се откачиха и паднаха от долната част на апарата.
	В продължение на няколко мига нищо не се случи. След това сантиметър по сантиметър „Олд Герт“ се изтръгна от дъното и започна бавно да се издига, сякаш бе тласкана нагоре от стаения дъх и лудо биещите сърца на тримата души в главната му сфера.
	— Десет фута нагоре — съобщи Планкет след, както им се стори, цял час, но в действителност бяха изминали само тридесет секунди.
	„Олд Герт“ се изправи и те всички се осмелиха да си поемат дъх. Планкет напусто се опитваше да се свърже с Джими Нокс.
	— Джими… тук е Планкет. Обади се.
	Стейси бе втренчила поглед в дълбокомера с такава сила, че й се струваше, че стъклото на циферблата ще се спука.
	— Давай… давай — молеше се тя.
	В този миг ги връхлетя без предупреждение най-лошият им кошмар. Сферата, съдържаща електрическото и кислородното оборудване, внезапно имплодира. Загубила част от здравината си при удара в морското дъно, конструкцията й не издържа и тя бе смачкана като яйце от безмилостното налягане.
	— Хиляди дяволи! — простена Планкет, когато подводният апарат падна обратно в тинята с леко подрусване.
	Като капак на ужасяващия обрат светлините премигнаха и угаснаха, като захвърлиха сферата в свят от чист абанос.
	Злокобността на този мрак, който може да се сравни единствено с черната тъмнота на преизподнята, всява ужас, познат само на напълно слепите. Внезапната дезориентация изпълва съзнанието на зрящите с парализиращ страх, който им внушава, че някакви неописуеми зли сили се приближават отзад и стягат обръча около жертвата си.
	Накрая дрезгавият глас на Салазар наруши мълчанието.
	— Майчице боже, свършено е с нас.
	— Още не — каза Планкет. — Все още можем да се доберем до повърхността, като освободим командната сфера.
	Той протегна ръка над пулта си и започна да опипва таблото, докато пръстите му не докоснаха ключа, който той търсеше. Чу се щракане и аварийното осветление се включи, като освети отново вътрешността на сферата.
	Стейси въздъхна с облекчение и за миг се отпусна.
	— Слава богу, поне можем да виждаме.
	Планкет програмира компютъра за аварийно издигане до повърхността. След това нагласи освобождаващия механизъм и се обърна към Стейси и Салазар.
	— Дръжте се здраво. Може здравата да се раздрусаме, докато стигнем догоре.
	— Да става каквото ще, стига само да се измъкнем от това проклето място.
	— Готова съм и чакам — каза дръзко Стейси.
	Планкет свали предпазния щифт от ръчката на освобождаващия механизъм, сграбчи я здраво с ръка и дръпна.
	Нищо не се случи.
	Три пъти Планкет повтори трескаво процедурата от начало докрай, но командната сфера упорито отказваше да се отдели от главната секция на подводницата. Отчаян, той се обърна към компютъра, за да открие причината за тази неизправност. Отговорът дойде след по-малко от секунда.
	Освобождаващият механизъм е бил изкривен от косия удар и морското дъно, в резултат на което бе заял и не можеше по никакъв начин да се оправи.
	— Съжалявам — каза Планкет с чувство на безсилие, — но изглежда, че ще трябва да останем тук, докато ни спасят.
	— Ще има да чакаш — троснато рече Салазар, като бършеше потта от лицето си с ръкава на скиорското си яке.
	— Как сме с кислорода? — попита Стейси.
	— Главната захранваща линия бе прекъсната, когато отсекът имплодира — отвърна Планкет, — но аварийните ни контейнери в командната сфера и пречиствателното устройство с литиев хидроокис, което преработва издишания от нас въглероден двуокис, трябва да ни осигурят кислород за дишане в продължение на десет-дванадесет часа.
	Салазар поклати глава и сви рамене в примирение.
	— Дори всички хора по земята да отправеха молитва за нас, ние няма да можем да се спасим навреме. Ще са необходими най-малко седемдесет и два часа, докато докарат нов подводен апарат и го спуснат при нас. Дори и тогава ще е съмнително дали ще могат да ни извлекат до повърхността.
	Стейси погледна Планкет в очите за някаква малка искрица надежда, но не откри нищо. Изражението на лицето му бе сдържано и далечно. Тя остана с впечатление, че той е опечален по-скоро от загубата на ценната си подводница, отколкото от изгледа да умре. Той усети погледа й и се върна към действителността.
	— Раул е прав — каза стегнато той. — Колкото и да не ми се иска, принуден съм да призная, че трябва да се случи някакво чудо, за да видим отново слънцето.
	— Но „Инвизибъл“… — каза Стейси. — Те ще сторят всичко на този свят, за да стигнат до нас.
	Планкет поклати глава.
	— Горе е станала някаква трагедия. Последният шум, който чухме, бе от кораб, който се разпадаше по пътя си към дъното.
	— Но горе се виждаха още два други кораба, когато напуснахме повърхността — възрази Стейси. — Може да е бил някой от тях.
	— Няма никакво значение — каза уморено Планкет. — Пътят нагоре е отрязан. Освен това имаме и нов неприятел — времето, който не можем да победим.
	Дълбоко отчаяние се възцари в командната сфера. Всяка надежда за спасение бе в кръга на фантазията. Единственото нещо, което бе сигурно, бе, че една бъдеща спасителна мисия щеше да открие „Олд Герт“ и техните тела дълго след като те вече бяха мъртви.


	6

	Дейл Никълс, специален помощник на президента, пуфтеше с лулата си и надзърна над старомодните си очила за четене, когато Реймънд Джордън влезе в офиса му.
	Джордън докара нещо като усмивка на лицето си, въпреки гъстия тютюнев дим, от чийто тежък и сладък мирис му прилошаваше, и който бе увиснал в офиса като смог под инверсионен слой.
	— Добър ден, Дейл.
	— Още ли вали? — попита Никълс.
	— Не, само ръми малко.
	Джордън забеляза, че Никълс е под напрежение. „Защитникът на президентското царство“ бе човек с голям опит и самообладание, но сега гъстата му тъмнокестенява коса приличаше на житна нива след буря, очите му шареха насам-натам по-често от обикновеното, а лицето му бе напрегнато и набраздено от бръчки, които Джордън никога не бе виждал преди.
	— Президентът и вицепрезидентът чакат — каза бързо Никълс. — Те изгарят от нетърпение да чуят последното развитие на нещата по отношение на тихоокеанския взрив.
	— Нося най-новата сводка — успокои го Джордън.
	Въпреки че бе един от петимата най-влиятелни мъже в официален Вашингтон, Джордън не бе известен на широката общественост. Не го познаваха и повечето от чиновниците и политиците. Като директор на централното разузнаване Джордън оглавяваше Националната служба за сигурност и докладваше директно на президента.
	Той живееше в призрачния свят на шпионажа и разузнаването и много малко бяха външните лица, които знаеха от какви бедствия и трагедии той и неговите агенти бяха успели да спасят американския народ.
	Джордън не правеше впечатление на страничните наблюдатели като човек с блестящ интелект, който притежава фотографическа памет и свободно говори на седем езика. Той изглеждаше съвсем обикновен, също както служителите в неговото ведомство. Среден на ръст, той наближаваше шестдесетте и в косата му имаше сребърни нишки. Лицето му излъчваше здраве, а тъмнозелените му очи грееха с топла светлина. Имаше набито здраво тяло с леко коремче. Предан съпруг, с тридесет и седем години семеен стаж зад гърба си, той и съпругата му имаха две дъщери близначки, които и двете следваха морска биология.
	Президентът и вицепрезидентът разговаряха тихо помежду си, когато Никълс въведе Джордън в Овалния кабинет. Те се обърнаха мигновено и погледнаха към Джордън. Той забеляза, че и те бяха под напрежение както специалния помощник на президента.
	— Благодаря ти, че дойде, Рей — каза президентът без излишен показ на емоции и нервно направи знак към едно зелено канапе под портрета на Андрю Джаксън. — Седни, моля те, и ни разкажи какво, по дяволите, става там в Тихия океан.
	Джордън винаги намираше за забавно това мъчително безпокойство, което обземаше политиците, когато над тях надвиснеше криза. Нямаше политик, който да притежава закалената твърдост и опит на хората от разузнаването, един от които бе и директорът на централното разузнаване. Те упорито отказваха да зачитат или да приемат факта, че Джордън и сродните нему служби притежават огромна власт, с която могат да управляват и дирижират международните събития.
	Джордън кимна на президента, който се извисяваше над него с цяла глава и седна. Спокойно и както се струваше на другите, мъчително бавно, той постави на пода един голям кожен куфар, какъвто обикновено носеха счетоводителите, и го отвори. След това извади от него една папка, която съдържаше доклада.
	— Имаме ли кризисна ситуация? — попита нетърпеливо президентът. Той използва официалния термин за опасност, която застрашава живота на цивилното население, каквато например бе една ядрена атака.
	— Да, сър, за нещастие.
	— Какво е положението?
	Джордън погледна доклада просто за ефект. Той вече бе успял да научи наизуст тридесетте му страници.
	— Точно в единадесет часа и петдесет и четири минути в северния Тих океан, на около деветстотин километра североизточно от остров Мидуей е станала експлозия с огромна сила. Един от шпионските ни спътници „Пирамидър“ е заснел с камери избухването и атмосферното смущение и е регистрирал ударната вълна посредством тайни хидрофонни шамандури. Данните са били предадени директно в Агенцията за национална сигурност, където са били анализирани. Те са били последвани от показанията на сеизмологичните станции, свързани със системата НОРАД, която на свой ред препредала информацията на експертите от ЦРУ в Лангли.
	— И заключението? — избърза президентът.
	— Всички са единодушни, че експлозията е била ядрена — спокойно каза той. — Нищо друго не може да бъде с такива големи мащаби.
	С изключение на Джордън, който изглеждаше така спокоен, сякаш гледаше някоя сапунена опера по телевизията, изражението на останалите трима души в Овалния кабинет със сигурност стана повече от мрачно, когато ужасяващата дума най-после бе изречена на глас.
	— Обявихте ли тревога ДЕФКОМ? — попита президентът, имайки предвид степените за бойна готовност при ядрена тревога.
	Джордън кимна.
	— Позволих си волността да наредя НОРАД да премине на тревога ДЕФКОМ трета степен, с готовност за преминаване на ДЕФКОМ втора степен в зависимост от реакцията на Съветите.
	Никълс погледна Джордън.
	— Изпратихте ли самолет?
	— Преди двадесет минути от военновъздушната база „Андрюс“ излетя един разузнавателен самолет „Каспър“ CP-90, за да извърши оглед и събере допълнителни данни.
	— Сигурни ли сме, че ударната вълна е била причинена от ядрена експлозия? — попита вицепрезидентът, мъж скоро прехвърлил четиридесетте, който бе прекарал само шест години в Конгреса, преди да бъде издигнат на втория по важност пост. Типичен политик, той бе несведущ в областта на разузнаването и събирането на информация.
	Джордън поклати глава.
	— Сеизмографните уреди регистрираха силен импулс, чиято стойност отговаря на мощта на ядрена детонация. Трусовете след едно земетресение утихват по-бавно. Компютърната обработка потвърждава този факт. Ще имаме една доста точна представа за енергията в килотонове, след като „Каспър“ събере радиационни проби от атмосферата.
	— Някакви предположения?
	— Докато не се получат всички данни, най-добрите предположения са между десет и двадесет килотона.
	— Достатъчни да изравнят Чикаго със земята — измърмори Никълс.
	Президентът се страхуваше да зададе следващия въпрос и се колебаеше.
	— Възможно ли е… възможно ли е някоя от нашите собствени атомни подводници да е експлодирала?
	— Началникът на главния щаб на военноморските сили ме увери, че в радиус от петстотин километра от мястото на събитието не е имало нито един наш съд.
	— Може би е руски?
	— Не — отговори Джордън. — Аз уведомих моя съветски колега Николай Голанов. Той се закле, че всичките съветски атомни кораби и подводници в Тихия океан са налице и съвсем естествено обвини нас за произшествието. Въпреки че съм сто процента сигурен, че той и неговите хора знаят, че това не е вярно, те няма да признаят, че и те са в неведение като нас.
	— Не ми е познато това име — каза вицепрезидентът. — Той от КГБ ли е?
	— Голанов е началник на Управлението за международна и държавна сигурност към Политбюро — търпеливо обясни Джордън.
	— Може да лъже — предположи Никълс.
	Джордън му хвърли един пронизителен поглед.
	— Николай и аз се познаваме от двадесет и шест години. Може малко да сме увъртали и хитрували, но никога не сме се лъгали един друг.
	— Щом не сме ние и не са Съветите — размишляваше президентът, като гласът му странно утихна, — кой може да е тогава?
	— Най-малко десет други нации притежават бомбата — каза Никълс. — Всяка една от тях може да е провела ядрен опит.
	— Малко е вероятно — отвърна Джордън. — Не можеш да държиш подготовката в тайна от нашите и западните разузнавания. Подозирам, че ще открием, че това е било просто една злополука, някакво ядрено устройство, което никога не е било планирано да бъде взривено.
	Президентът изглеждаше замислен за момент, след което попита:
	— Знаем ли от каква националност са били корабите в района на експлозията?
	— Все още не разполагаме с всички подробности, но изглежда, че в това са били замесени три кораба, или поне са били невинни наблюдатели. Един норвежки товаро-пътнически лайнер, японски автотранспортен кораб и британски научноизследователски кораб, който е извършвал дълбоководни изследвания.
	— Трябва да е имало жертви.
	— Фотоснимките от нашите спътници преди и след взрива показват, че всичките три кораба са изчезнали. Предполага се, че са потънали по време на експлозията или непосредствено след нея. Много е съмнително дали има оцелели. Ако не са били поразени от огненото кълбо и ударната вълна, то силната радиация ще ги довърши за много кратко време.
	— Предполагам, че се планира спасителна акция — каза вицепрезидентът.
	— Военноморски единици от Гуам и Мидуей са получили нареждане да отплават за района.
	Президентът се загледа продължително в килима, сякаш виждаше нещо там.
	— Не мога да повярвам, че англичаните тайно са извършили ядрен опит, без да ни уведомят. Министър-председателят никога не би сторил това зад гърба ми.
	— В никакъв случай не са и норвежците — каза твърдо вицепрезидентът.
	Лицето на президента придоби озадачен израз.
	— И японците не са. Няма никакво доказателство, че те някога са направили атомна бомба.
	— Устройството може да е било откраднато — предположи Никълс — и тайно транспортирано от нищо неподозиращите норвежци или японци.
	Джордън сви безцеремонно рамене.
	— Не смятам, че е било откраднато. Бих обзаложил едномесечната си заплата, че едно разследване ще докаже, че то е било умишлено пренасяно до определено местоназначение.
	— Кое е то?
	— Едното от две калифорнийски пристанища.
	Всички погледнаха Джордън, изпълнени със смразяващи предположения. Съзнанието им започваше да осъзнава чудовищността на проблема.
	— „Дивайн стар“ е плавал от Кобе за Лос Анджелис с над седем хиляди автомобила „Мурмото“ — продължи Джордън. — „Нарвик“, превозващ сто и тридесет пътника и разнообразен товар от корейски обувки, компютри и кухненски уреди, е отплавал от Пусан за Сан Франциско.
	Президентът се усмихна леко.
	— Това ще намали, макар и с малко, търговския ни дефицит.
	— Боже господи — промърмори вицепрезидентът, като клатеше глава. — Каква ужасяваща мисъл. Чужд кораб да внася контрабандно атомна бомба в Съединените щати.
	— Какви са ти препоръките, Рей? — поиска да узнае президентът.
	— Да изпратим незабавно разузнавателни екипи на мястото. За предпочитане е потъналите кораби да бъдат изследвани от военноморски съдове, специализирани в подводни спасителни операции. Така ще се открие кой кораб е превозвал бомбата.
	Президентът и Никълс си размениха многозначителни погледи. След това президентът погледне Джордън.
	— Мисля, че адмирал Сандекър и неговият технически екип за океанографски проучвания от НЮМА са по-подходящи за подобна дълбоководна операция. Ще оставя на теб, Рей, да ги инструктираш.
	— Ако мога най-почтително да изразя несъгласието си, сър. Ако използваме флота, ще можем да пазим по-плътна информационна завеса над събитието.
	Президентът хвърли един самодоволен поглед на Джордън.
	— Разбирам загрижеността ти, но ми повярвай. Националната агенция за подводни и морски изследвания НЮМА може да свърши работата, без да изтече информация към медиите.
	Джордън се надигна от канапето. Професионалното му достойнство бе накърнено от това, че президентът знаеше нещо, за което той не знае. Той мислено си отбеляза да проучи това по-подробно при първа възможност.
	— Ако Дейл извести адмирала, аз ще се отправя незабавно към неговия офис.
	Президентът протегна ръка.
	— Благодаря ти, Рей. Ти и хората ти свършихте великолепна работа за толкова кратко време.
	Никълс придружи Джордън, когато той напусна Овалния кабинет на път за сградата на НЮМА. Щом се озоваха в коридора, Никълс попита с нисък глас:
	— Да си остане само между нас и стените тук, но кой смяташ, че стои зад тайното внасяне на бомбата?
	Джордън помисли за момент, след което отговори с равномерен, обезпокоителен глас:
	— Ще узнаем отговора на това до двадесет и четири часа. Големият въпрос, който далеч повече ме плаши, е защо и с каква цел.


	7

	Въздухът вътре в подводницата бе станал зловонен и влажен. От стените на сферата капеше кондензирала влага, нивото на въглеродния двуокис доближаваше смъртоносната граница. Никой не помръдваше и рядко разменяха по някоя дума, с цел да пестят въздуха. След единадесет часа и половина животоподдържащият им запас от кислород бе почти на привършване, а малкото останала енергия в аварийните акумулатори не можеше повече да захранва пречиствателното устройство за CO{sub}2{/sub}.
	Страхът и ужасът бавно бяха преминали в примирение. С изключение на краткия миг на всеки петнадесет минути, когато Планкет включваше осветлението, за да прочете показанията на животоподдържащите системи, те седяха мълчаливо в мрака, всеки насаме с мислите си.
	Планкет бе съсредоточил вниманието си върху следенето на приборите и бърникаше по оборудването, като не искаше да повярва, че любимата му подводница може да откаже да отговаря на командите му. Салазар седеше като статуя, проснал тяло върху стола си. Той изглеждаше затворен в себе си и едва се крепеше в съзнание. Въпреки че го деляха само няколко минути от вечния унес, той не виждаше смисъл да бяга от неизбежното. Искаше да умре и всичко да свърши.
	Стейси извика във въображението си фантазиите от детството си, като се преструваше, че се намира на друго място и в друго време. Край нея започнаха бързо да прелитат мимолетни образи от миналото. Ето я да играе бейзбол на улицата с братята си. Сега кара новия си велосипед на Коледа. Вече гимназистка, първото й излизане с момче, което не харесваше, но бе единственото, което я бе поканило. Почти чуваше мелодиите от танцувалната зала на хотела. Тя бе забравила името на групата, но си спомняше песните. Любимата й беше „Може никога да не минем по този път отново“ на Сийл и Крофтс. Тогава тя бе затворила очи и си представяше, че танцува с Робърт Редфорд.
	Тя надигна глава, сякаш слушаше. Нещо не бе на мястото си. Песента, която тя чуваше в съзнанието си, не бе от средата на седемдесетте. Тя звучеше по-скоро като стара джазова мелодия, отколкото като рок.
	Тя се събуди, отвори очи и видя само непрогледен мрак.
	— Объркали са песента — смотолеви тя.
	Планкет включи осветлението.
	— Какво стана?
	Дори Салазар вдигна неразбиращо очи и промърмори:
	— Тя има халюцинации.
	— Те би трябвало да свирят „Може никога да не минем по този път отново“, но излиза нещо друго.
	Планкет погледна Стейси. Лицето му се смекчи от състрадание и скръб.
	— Да, аз също я чувам.
	— Не, не — възрази тя, — не е същата. Песента е друга.
	— Както кажеш — каза Салазар, като дишаше тежко. Дробовете го боляха от усилието, с което той се мъчеше да поеме колкото се може повече кислород от замърсения въздух. Той сграбчи Планкет за ръката. — За бога, човече. Изключи системите и да приключим с всичко. Не виждаш ли, че тя страда, всички страдаме.
	Гърдите на Планкет също го боляха. Той добре знаеше, че е безсмислено да удължава мъчението, но не можеше да победи примитивния инстинкт, който го караше да се бори със зъби и нокти за живота си до последен дъх.
	— Ще успеем — с мъка отвърна той. — Може да са докарали по въздуха друга подводница на „Инвизибъл“.
	Салазар го изгледа с изцъклени очи. Връзката на съзнанието му с реалността се крепеше на една тънка нишка.
	— Ти си луд. В радиус от седем хиляди километра няма друг дълбоководен апарат. И дори да са го докарали и при условие, че „Инвизибъл“ е все още на повърхността, ще са им нужни още осем часа, за да го спуснат и стигнат до нас.
	— Не мога да споря с теб. Никой от нас не иска да остане за вечни времена в гроб, загубен нейде в бездните на океана. Но не ще престана да се надявам.
	— Луд — повтори Салазар.
	Както седеше, той се наведе напред и започна да си тръска главата насам-натам, като че ли искаше да прогони растящата болка. С всяка изминала минута той сякаш се състаряваше с по една година.
	— Не я ли чувате? — промълви Стейси с нисък грачещ глас. — Те се приближават.
	— И тя е луда — каза Салазар със стържещ глас.
	Планкет вдигна нагоре ръка.
	— Тихо! Аз също я чувам. Там навън наистина има нещо.
	Не последва отговор от Салазар. Той бе твърде отпаднал, за да мисли или говори свързано. Един мъчителен обръч стягаше белите му дробове. Жаждата за въздух пропъди всички мисли от главата му с изключение на една. Той седеше и се молеше смъртта да дойде по-бързо.
	Стейси и Планкет впиха заедно поглед в тъмнината отвъд сферата. В смътната светлина, която идваше от вътрешността на „Олд Герт“, изплува едно странно същество с миша опашка. То нямаше очи, но направи един кръг около сферата, като се придържаше от нея на разстояние два сантиметра, преди да продължи по-нататък по пътя си в дълбините.
	Внезапно водата заблещука. Нещо мърдаше в далечината, нещо с чудовищни размери. След малко от черния мрак изгря странен син ореол, придружен от пеещи гласове, чиито думи бяха твърде заглушени от водата, за да бъдат разбрани.
	Стейси гледаше, изпаднала в транс, докато по врата на Планкет започнаха да лазят студени тръпки. Това трябва да е някакъв неземен ужас, помисли си той. Чудовище, родено от страдащия му от кислороден глад мозък. Невъзможно бе приближаващото нещо да е реално. През ума му минаха образи на извънземни от други светове. Разкъсван от страх и напрежение, той го изчака да се приближи, като възнамеряваше да използва последния заряд на аварийния акумулатор, за да включи външните светлини. Без значение дали това щеше да бъде някакво страшилище, дошло от дълбините, или нещо съвсем друго, Планкет осъзна, че това бе последното нещо, което той щеше да види на този свят.
	Стейси допълзя до края на сферата, докато носът й не се долепи до стената й. В ушите й заехтя хор от гласове.
	— Казах ти — каза тя с измъчен шепот, — казах ти, че чух пеене. Слушай.
	Сега Планкет почти можеше да различи думите, много тихи и далечни. Помисли си, че полудява. Опита се да си внуши, че липсата на годен за дишане въздух му играе лоши номера с очите и ушите. Но синята светлина ставаше все по-ярка и той позна песента:

	О, как добре си прекарахме с русалката Мини
	дълбоко, дълбоко на морското дъно.
	Забравих грижи и неволи, те отлетяха с въздушните балони.
	О, колко добра бе тя към мен.

	Планкет натисна бутона за външното осветление и се вкамени. Изтощен и уморен до смърт, той бе изпълнен с безнадеждност и отчаяние. Съзнанието му отказа да възприеме това, което се появи от черния мрак, и той припадна.
	Стейси бе така онемяла от шока, че не можеше да откъсне очи от привидението, което пълзеше към сферата. Една огромна машина, която се движеше върху две големи гъсенични вериги и носеше една продълговата конструкция, от чиято долна страна излизаха два чудновати манипулатора, спря и застана неподвижно под светлините на „Олд Герт“.
	В прозрачния нос на странния апарат само на два метра от сферата, седеше едно човекоподобно тяло със замазани черти. Стейси стисна здраво очи и ги отвори отново. Тогава чертите на съществото отсреща започнаха смътно да приемат човешки очертания. Тя сега го виждаше ясно. Той носеше гащеризон с тюркоазен цвят, чийто цип бе полуотворен отпред. Гъстите черни косми на гърдите му отговаряха на тъмната рунтава коса на главата му. Закаленото му от бури лице имаше твърдо, мъжествено изражение, и шеговитите бръчки около чифт изумително зелени очи се допълваха от лека усмивка върху устните му.
	Той отвърна на погледа й и я разгледа със задълбочен интерес. След това се пресегна зад себе си, постави една подложка на скута си и написа нещо на едно блокче с бели листи. След няколко секунди откъсна листчето и го постави върху своето прозорче.
	Стейси напрегна очи, за да ги фокусира върху написаното. Там бе написано: „Добре дошли в «Мочурливи поля». Дръжте се, докато свържем линията за кислород“.
	„Така ли умира човек?“ — зачуди се Стейси. Тя бе чела за хора, които преминават през тунели, преди да излязат на светлина и да срещнат хора и роднини, починали в миналото. Но този мъж й бе напълно непознат. Откъде се бе взел той?
	Преди да успее да подреди късчетата мозайка, мандалото хлопна и тя изпадна в забрава.


	8

	Пъхнал ръце в джобовете на гащеризона си от НЮМА, Дърк Пит стоеше сам в центъра на едно огромно сводесто помещение и разглеждаше „Олд Герт“. Опаловите му очи гледаха безизразно подводния апарат, който седеше като счупена играчка върху гладкия под от черна лава. Той се изкачи до люка, влезе вътре и се метна върху полегналата седалка на пилота. След това започна да разучава приборите, вградени в пулта.
	Пит бе висок мъж със здрави мускули и широки рамене, тялото му бе изправено и малко мършаво, но това не му пречеше да се движи с лекотата и пъргавината на котка, която се готви за скок. Той излъчваше една пронизваща суровост, която долавяха дори и хората, които не го познаваха, но въпреки това той никога не страдаше от липса на приятели и съюзници в правителството и извън него, които го уважаваха и се възхищаваха от лоялността и интелигентността му. Успехът си той дължеше и на невъзмутимото си чувство за хумор и на безгрижния си характер — черта, която десетки жени бяха намерили много привлекателна — и въпреки че той обожаваше тяхната компания, най-пламенната му любов бе запазена за морето.
	Като директор по специалните проекти в НЮМА той прекарваше под водата почти толкова време, колкото и на сушата. Основното му физическо занимание бе водолазният спорт, той рядко прекрачваше прага на гимнастически салон. Отказал пушенето преди години, той небрежно пазеше диета и пиеше малко. Постоянно бе зает, движеше се непрекъснато и през работния си ден извървяваше пеш до пет мили. Най-голямото му удоволствие извън работата му бе да се гмурка в призрачния трюм на потънал кораб.
	Отвън се дочуха стъпки, които заехтяха в сводестото помещение под извитите стени. Те се приближаваха към „Олд Герт“ по гладко изсечения в скалата под. Пит се завъртя на стола и видя своя отдавнашен приятел и колега от НЮМА Ал Джордино.
	Черната коса на Джордино бе така къдрава, както косата на Пит бе вълниста. Гладкото му лице руменееше под светлината на лампите с натриеви пари на тавана. Устните му бяха извити в обичайната лукава усмивка на Фейгън*. Джордино бе нисък — главата му едва стигаше до рамото на Пит. Тялото му обаче бе стегнато в масивни бицепси и гръден кош, който вървеше пред него като стоманена топка, използвана за събаряне на сгради — черта, която правеше походката му да изглежда още по-решителна и създаваше впечатление, че ако той не спре, просто щеше да премине през каквато и да било ограда или стена, изпречили се на пътя му.
	[* Герой от романа „Оливър Туист“ на Чарлз Дикенс. — Б.пр.]
	— Е, какво разбра от него? — попита той Пит.
	— Британците са направили страхотна машина — отвърна Пит с възхищение, докато излизаше през люка.
	Джордино разгледа смачканите сфери и поклати глава.
	— Имаха късмет. Още пет минути и щяхме да намерим само трупове.
	— Как са те?
	— Бързо се възстановяват — отговори Джордино. — Седнали са в камбуза и унищожават запасите ни от храна, като настояват да бъдат върнати на кораба им на повърхността.
	— Някой не ги ли е осветлил вече по въпроса?
	— Както ти нареди, те са затворени в помещенията на екипажа и всеки, който се приближи на разстояние по-малко от това, на което може да плюе, се прави на глухоням. Представление, което докара нашите гости почти до лудост. Те биха дали левия си бъбрек да разберат кои сме, откъде сме дошли и как сме построили съоръжения, годни за обитаване на такава дълбочина в океана.
	Пит погледна отново „Олд Герт“, след което махна с ръка из помещението.
	— Толкова години го държахме в тайна, а сега всичко отиде по дяволите — промърмори той, внезапно обзет от гняв.
	— Вината не е твоя.
	— По-добре да ги бях оставил там да умрат, отколкото да компрометирам нашия проект.
	— Кого се опитваш да заблудиш? — засмя се Джордино. — Виждал съм те как вдигаш ранени кученца от улицата и ги караш на ветеринарния. Дори плати сметката, макар че друг ги бе прегазил. Ти си един голям добряк, приятелю мой. Тайната операция да върви по дяволите. Ти щеше да спасиш тези хора дори ако бяха болни от бяс, проказа или черна чума.
	— Толкова ли ми личи?
	Закачливият израз върху лицето на Джордино се смекчи.
	— Спомни си, че аз бях побойникът, който ти насини окото в детската градина, а ти в отговор ми разкървави носа с една бейзболна топка. Познавам те по-добре от собствената ти майка. Външно можеш да се правиш на най-големия негодник, но отвътре си състрадателен.
	Пит сведе поглед към Джордино.
	— Знаеш, разбира се, че желанието ни да се правим на добри самаряни ни докара куп неприятности с адмирал Сандекър и Министерството на отбраната.
	— Не ще и дума. И като говорим за дявола, свързочникът току-що получи кодирано съобщение. Адмиралът е тръгнал насам от Вашингтон. Самолетът му се очаква да пристигне след два часа. Едва ли би нарекъл това предварително известие. Наредих да приготвят един подводен апарат, който да отиде до повърхността и да го прибере.
	— Сигурно е надушил нещо — размишляваше Пит.
	— Обзалагам се, че зад неочакваното му посещение стои онова странно смущение.
	Пит кимна и се усмихна.
	— Тогава няма какво да губим, ако повдигнем завесата пред нашите гости.
	— Да — съгласи се Джордино. — Така или иначе, щом адмиралът разбере какво е станало, той ще нареди те да бъдат държани тук под охрана, докато ние довършим проекта.
	Пит тръгна към една кръгла врата, придружен отстрани от Джордино. Преди шестдесет години това сводесто помещение можеше да съществува само във въображението на някой архитект като футуристичен самолетен хангар. Сега то обаче не предпазваше самолети от дъжд, сняг или слънце. Под неговите стени от пластмаса, подсилена с въглерод и керамика, се помещаваха дълбоководни апарати, на пет хиляди и четиристотин метра под повърхността на морето. Върху изравнения под до „Олд Герт“ стоеше едно превозно средство, приличащо на трактор, чийто горен корпус бе с пурообразна форма. Една до друга стояха два по-малки подводни апарата, които наподобяваха къси и дебели атомни подводници, чиято предна и задна част са били съединени, след като централната е била премахната. Около съдовете се суетяха няколко мъже и една жена, заети с тяхното обслужване.
	Пит поведе Джордино през един тесен кръгъл тунел, който приличаше на обикновена дренажна тръба и преминаха през две отделения със сводести тавани. Никъде не се виждаха прави или остри ъгли. Всички вътрешни повърхности бяха закръглени, за да може конструкцията им да устои на огромното налягане на водата отвън.
	Те влязоха в едно тясно и спартанско помещение за хранене. Единствената маса и столовете, подредени покрай продълговатото й тяло, бяха направени от алуминий. Камбузът не бе много по-голям от ресторант-вагона на някой нощен пътнически влак. Двама души от екипажа на НЮМА стояха от двете страни на вратата и следяха зорко нежеланите гости.
	Планкет, Салазар и Стейси се бяха скупчили в противоположния край на масата и водеха приглушен разговор, когато Пит и Джордино влязоха. Гласовете им секнаха рязко и те погледнаха нагоре подозрително към двамата непознати.
	За да може да говори с тях, без да ги принуждава да вдигат постоянно глава, Пит се разположи удобно в един стол наблизо и погледът му бързо обходи лицата им, сякаш бе полицейски инспектор, който оглежда подредената пред него редица хора.
	След това той учтиво каза:
	— Здравейте. Казвам се Дърк Пит и оглавявам проекта, на който вие случайно попаднахте.
	— Слава богу! — избумтя Планкет. — Най-после някой, който може да говори.
	— И то на английски — добави Салазар.
	Пит направи жест към Джордино.
	— Мистър Албърт Джордино, главният двигател на всички дейности тук. За него ще бъде цяло удоволствие да ви разведе на една голяма обиколка, да ви настани по стаите и да ви помогне с всичко, от което се нуждаете по отношение на облекло, четки за зъби и всичко останало.
	Размениха си ръкостискания над масата и се представиха един на друг.
	Джордино поръча за всички кафе и тримата посетители от „Олд Герт“ накрая започнаха да се отпускат.
	— От името на всички — искрено каза Планкет — искам да ви благодаря за това, че ни спасихте живота.
	— Ал и аз можем само да се радваме, че успяхме да стигнем навреме до вас.
	— Акцентът ви ми подсказва, че сте американец — каза Стейси.
	Пит заби поглед в очите й и я погледна унищожително.
	— Да, всички сме от Щатите.
	Пит плашеше Стейси както планински лъв млада кошута, но въпреки това я привличаше по един странен начин.
	— Вие сте мъжът, когото видях в странната подводница, преди да загубя съзнание.
	— ДСГП — поправи я Пит — и означава Дълбоководен съд за геоложки проучвания. Всички го наричат „Големият Джон“. Предназначението му е да взима проби от морското дъно.
	— Това е американски геоложки проект? — попита невярващо Планкет.
	Пит кимна.
	— Свръхсекретен проект за изследване и вземане на геоложки образци от океанското дъно, финансиран от правителството на Съединените щати. Осем години от първоначалния проект, през етапа на строителство до неговата реализация на практика.
	— Как го наричате?
	— Има някакво засукано кодово име, но ние всички с нежност наричаме това място „Мочурливи поля“.
	— Как го държите в тайна? — попита Салазар. — На повърхността трябва да имате цяла флотилия от поддържащи кораби, които лесно могат да бъдат открити от минаващи кораби или от спътници.
	— Нашата малка обител е напълно автономна. Има свръхмодерна животоподдържаща система, която извлича кислород от морето и ни позволява да работим под налягане, равно на това на морското равнище, обезсоляващо устройство за получаване на прясна питейна вода, топлина от хидротермичните отвори в морското дъно, малко храна от миди, скариди и раци, които преживяват около тези отвори. Къпем се под ултравиолетова светлина и антисептични душове, за да предотвратим развитието на бактерии. Провизиите или частите за ремонт на оборудването, които не можем да си набавим, се спускат в морето от въздуха, а ние ги прибираме под водата. Ако се наложи да се смени някой от персонала, една от нашите подводници излиза на повърхността, където я посреща реактивен хидроплан.
	Планкет просто кимаше с глава. Струваше му се, че живее в света на сбъднатите си мечти.
	— Трябва да имате уникален начин за връзка с външния свят — каза Салазар.
	— Една шамандура на повърхността, свързана с кабел. Предаваме и приемаме чрез спътник. Нищо специално, но крайно ефективно.
	— От колко време сте тук долу?
	— Не сме виждали слънцето малко повече от четири месеца.
	Планкет загледа учудено в чашата си за кафе.
	— Нямах представа, че технологията ви е развита до такава степен, че да сте в състояние да построите изследователска станция на такава дълбочина.
	— Може да се каже, че ние сме първата експедиция — каза гордо Пит. — Изпълняваме едновременно няколко проекта. Освен изпробване на оборудването нашите инженери и учени анализират морския живот, геологията, минералите по морското дъно и съставят доклади за своите открития, които въвеждат в компютър. Действителното изгребване на дъното и разработването на находища остават за бъдещите етапи.
	— Колко души е екипажът ви?
	Пит сръбна от кафето си, преди да отговори.
	— Не са много. Дванадесет мъже и две жени.
	— Виждам, че и тук жените изпълняват традиционните си задължения — кисело каза Стейси, като кимна към една хубава червенокоса жена, наближаваща тридесетте, която режеше на ситни парчета зеленчуци в кухнята.
	— Сара сама предложи услугите си. Тя следи също така и компютърните ни архиви, изпълнявайки две длъжности както повечето от нас.
	— Предполагам, че другата жена работи като прислужница и механик.
	— Близо сте — каза Пит, като й хвърли една язвителна усмивка. — Джил наистина много ни помага като техник по поддръжката на подводното оборудвано. Тя е също нашия местен биолог. И ако бях на ваше място, не бих тръгнал да й изнасям лекции за правата на жените на морското дъно. Тя спечели първо място в състезанието по културизъм „Мис Колорадо“ и може да вдигне на гладиатора двеста фунта.
	Салазар бутна стола си назад от масата и изпружи нозе.
	— Обзалагам се, че в проекта участват и вашите военни.
	— Тук няма да откриете никакви униформи и чинове — заобиколи въпроса му Пит, — ние всички сме само научни работници.
	— Бих искал да ми обясните едно нещо — каза Планкет. — Как узнахте, че сме в беда и как ни открихте?
	— Двамата с Ал вървяхме по дирите на една наша предишна обиколка за събиране на образци, като търсехме един сензор за откриване на злато, който бе по някакъв начин паднал от „Големият Джон“, когато влязохме в обсега на вашия подводен телефон.
	— Уловихме сигналите ви за бедствие, макар че бяха извънредно слаби, и се насочихме към вашето място — завърши Джордино.
	— След като открихме подводния ви апарат — продължи Пит, — двамата с Ал нямаше как да ви пренесем от вашия съд до нашето превозно средство, тъй като щяхте да бъдете смазани на пихтия от водното налягане. Единствената ни надежда бе да използваме големите манипулатори на „Големият Джон“, за да вкараме линията за кислород във външния ви авариен съединител. За щастие, вашият накрайник и нашият паснаха идеално.
	— След това използвахме и двата манипулатора, за да хванем с тях подемните ви куки — на свой ред продължи Джордино, като използваше ръцете си, за да илюстрира думите си, — и пренесохме съда ви в помещението, където държим нашите подводни апарати, като влязохме през шлюзовата камера.
	— Спасили сте „Олд Герт“? — попита Планкет, като бързо се оживи.
	— Намира се при нашите апарати — каза Джордино.
	— Кога можем да се върнем на нашия кораб? — Думите на Салазар прозвучаха по-скоро като искане, отколкото като въпрос.
	— Няма да е много скоро, страхувам се — каза Пит.
	— Ние трябва да уведомим нашия екипаж на повърхността, че сме живи — запротестира Стейси. — Вие, разбира се, сте влезли във връзка с тях?
	Пит и Джордино си размениха напрегнати погледи.
	— Когато отивахме да ви спасяваме, минахме покрай един кораб, който бе потънал съвсем скоро на дъното.
	— Не, не „Инвизибъл“ — прошепна Стейси невярващо.
	— Той бе тежко пострадал като от силна експлозия — отвърна Джордино. — Съмнявам се дали е имало оцелели.
	— Когато се спуснахме под вода, наблизо имаше други два кораба — изтъкна Планкет. — Трябва да е бил някой от тях.
	— Не знам — призна Пит. — Нещо горе се е случило. Някакво огромно смущение. Нямахме време да го проучим, затова не можем да ви дадем твърд отговор.
	— Вие несъмнено сте усетили същата ударна вълна, която повреди нашата подводница?
	— Съоръжението ни се намира в една защитена падина встрани от разломната зона, на тридесет километра от мястото, където открихме вас и потъналия кораб. Това, което бе останало от нея, или от която и да е друга ударна вълна, мина над нас. Всичко, което усетихме, бе едно леко раздвижване на водата и завихряне на утаената тиня по дъното. Получи се това, което на сушата наричат виелица.
	Стейси погледна Пит истински ядосана.
	— Възнамерявате ли да ни държите като затворници?
	— Нямах предвид точно тази дума. Но тъй като това наистина е един свръхсекретен проект, трябва да ви помоля да приемете нашето гостоприемство за известно време.
	— Какво наричате „за известно време“? — попита бдително Салазар.
	Пит хвърли един язвителен поглед на малкия мексиканец.
	— По график нямаме излизане на повърхността в близките шестдесет дни.
	Настъпи мълчание. Планкет погледна Салазар, Стейси и накрая Пит.
	— Хиляди дяволи! — извика той с мъка. — Не можете да ни държите тук два месеца.
	— Съпругата ми — изпъшка Салазар. — Ще си помисли, че съм мъртъв.
	— Имам дъщеря — каза Стейси в миг сломена.
	— Бъдете търпеливи — тихо каза Пит. — Съзнавам, че изглеждам като безсърдечен тиранин, но вашето присъствие ме постави в трудно положение. Когато получим по-ясна представа какво се е случило на повърхността и аз говоря с моите шефове, бихме могли да измислим нещо.
	Пит направи пауза, тъй като видя Кийт Харис, сеизмолога на проекта, който бе застанал на вратата и кимна на Пит, че иска да говори с него вън от стаята.
	Пит се извини и се приближи до Харис. Веднага видя загрижения израз в очите на сеизмолога.
	— Проблем? — лаконично попита той.
	Харис заговори през огромната си сива брада, с чийто цвят бе и косата му.
	— Това смущение доведе до нарастващ брой трусове в морското дъно. До този момент почти всички са леки и на малка дълбочина и все още не можем реално да ги усетим. Но силата и интензивността им нарастват.
	— Какво показват уредите ти?
	— Ние седим върху един разсед, който е дяволски нестабилен — продължи Харис, — и е вулканичен. Напрежението на земната кора се освобождава със скорост, каквато никога преди не съм срещал. Страхувам се, че предстои голямо земетресение със степен шест цяло и пет.
	— Няма да оцелеем — каза студено Пит. — Една пукнатина в някой от нашите сводове и водното налягане ще сплеска цялата база като грахови зърна под парен чук.
	— И аз така го виждам — мрачно каза Харис.
	— С колко време разполагаме?
	— Не съществува начин, по който тези неща могат да се предвидят с каквато и да било сигурност. Съзнавам, че не е кой знае какво успокоение, освен това само мога да гадая, но като се съди по темпа на нарастване, бих предположил може би дванадесет часа.
	— Достатъчно време, за да се евакуираме.
	— Може и да греша — отстъпи колебливо Харис. — Ако действително усетим първите трусове, земетресението може да последва само след няколко минути. От друга страна, трусовете могат по същия начин да утихнат и спрат.
	Той едва бе завършил последните си думи, когато и двамата усетиха леко треперене под краката си и чашките за кафе върху масата за хранене затракаха в чинийките си.
	Пит погледна Харис и устните му се разтвориха в напрегната усмивка.
	— Изглежда, че времето не е на наша страна.


	9

	Трусовете се усилваха с ужасяваща бързина. Чу се далечен тътен, който като че ли се приближаваше към тях. След малко подводните постройки закънтяха от ударите на малки скални късове, които падаха върху тях от склоновете на каньона. Всички вдигаха непрестанно поглед към огромния сводест покрив на камерата, под който се помещаваха подводните апарати, страхувайки се каменната лавина да не пробие стените. Достатъчно бе само едно миниатюрно пропукване и водата щеше да нахлуе вътре с унищожителната мощ на хиляда оръдия.
	Всичко бе спокойно, никъде не се забелязваха признаци на паника. С изключение на дрехите върху себе си, те не носеха нищо друго, освен компютърните дневници на проекта. На екипажа му бяха необходими общо осем минути, за да сглоби и приготви дълбоководните превозни средства за спускане във вода.
	Пит веднага бе разбрал, че няколко души трябва да умрат. Всяка една от двете пилотирани подводници бе проектирана да носи максимум шест души. Възможно бе да се натъпче по още един човек в тях, като по този начин щяха да станат общо четиринадесет — точния брой на екипа от изследователския проект — но в никакъв случай повече. Сега те бяха обременени и с непредвиденото присъствие на хората от екипажа на „Олд Герт“.
	Трусовете вече бяха по-силни и приближаваха все повече към тях. Пит не виждаше как някоя подводница щеше да се изкачи до повърхността, да разтовари оцелелите и да се върне навреме, за да спаси останалите. Пътуването в двете посоки отнемаше не по-малко от четири часа. Постройките върху океанското дъно постепенно губеха здравина, разтърсвани от усилващите се трусове и бе въпрос на броени минути, когато те щяха да поддадат, за да бъдат премазани от връхлитащите върху им водни маси.
	Джордино прочете мрачното предчувствие в неподвижното изражение на лицето на Пит.
	— Ще трябва да направим две пътувания. По-добре да изчакам за следващото.
	— Съжалявам, стари приятелю — отряза го Пит. — Ти ще караш първата подводница. Аз ще те последвам с втората. Излизаш на повърхността, разтоварваш пътниците си върху надуваеми салове и се спускаш с адска скорост на дъното за онези, които е трябвало да останат.
	— Не ще мога да успея да се върна навреме — каза напрегнато Джордино.
	— Знаеш ли по-добър начин?
	Джордино поклати глава сломено.
	— Кой ще остане?
	— Британският изследователски екип.
	Джордино настръхна.
	— Няма ли доброволци? Не ти приляга да изоставяш жена.
	— Трябва да са погрижа първо за хората си — отвърна студено Пит.
	Джордино сви рамене. Върху лицето му бе изписано неодобрение.
	— Първо ги спасяваме, след това им подписваме смъртната присъда.
	Един продължителен трус разтърси морското дъно, последван от дълбок, заплашителен тътен. Десет секунди. Пит погледна ръчния си часовник. Трусът бе продължил десет секунди. След това всичко отново се смълча и утихна. Настъпи мъртва тишина.
	Джордино се взря неразбиращо в очите на приятеля си. Там нямаше и следа от страх. Пит изглеждаше невероятно безразличен. Джордино и за миг не се съмняваше, че Пит го лъжеше. Той никога не бе имал намерение да кара втората подводница. Пит бе решил да напусне базата последен.
	Сега бе вече твърде късно за спорове, нито имаше време за дълги сбогувания. Пит сграбчи Джордино за ръката и донякъде с побутване, донякъде с повдигане той успя да вкара жилавия малък италианец през люка в първата подводница.
	— Ще пристигнеш тъкмо навреме, за да приветстваш адмирала — каза той. — Предай му моите най-добри поздрави.
	Джордино не го чу. Гласът на Пит бе заглушен от една скала, която се разби в купола и изпълни помещението с кънтящи оглушителни звуци. След това Пит затръшна люка и изчезна.
	Шестимата едри мъжаги, натъпкани вътре, изглеждаха така, сякаш изпълваха всеки един квадратен сантиметър от вътрешността. Те не говореха и избягваха взаимно погледите си. След това с очи, които сякаш следяха футболна топка, хвърлена в игра в последните секунди от мача, те загледаха очаквателно как Джордино се провира като змиорка покрай наблъсканите им едно до друго тела, за да стигне до мястото на водача.
	Той бързо включи електрическите двигатели, които придвижваха подводницата по релсите към шлюзовата камера. Набързо прегледа списъка с предстартовите процедури и едва бе програмирал компютъра, когато масивната вътрешна стена се затвори и от леденостуденото море навън започна да влиза вода през специални ограничителни клапани. В момента, когато шлюзовата камера бе запълнена и налягането й изравнено с огромното налягане на водата отвън, компютърът автоматично отвори външната врата. Тогава Джордино премина на ръчно управление, включи тласкачите на максимална мощност и подкара подводницата към вълните високо над тях.
	Докато Джордино и неговите пътници бяха в шлюзовата камера, Пит бързо пренасочи вниманието си към извеждането на втората подводница. Той заповяда първо да се качат жените от екипа на НЮМА. След това мълчаливо кимна на Стейси да ги последва.
	Тя спря, колебаейки се, до отвора на люка и го стрелна с напрегнат въпросителен поглед. Стоеше напълно неподвижна, сякаш бе зашеметена от това, което ставаше около нея.
	— Означава ли това, че ще умреш, тъй като ти взех мястото? — попита тихо тя.
	Пит й хвърли една ослепителна усмивка на дързък до безразсъдство човек.
	— Бъди готова да се срещнем на чашка ром „Колинс“ при залез-слънце на верандата на хотел „Халекалани“ в Хонолулу.
	Тя се опита да каже нещо в отговор, но преди думите й да излязат от устата, човекът от опашката зад нея я побутна доста грубичко и тя влезе в подводницата.
	Пит пристъпи към Дейв Лоудън, главния инженер по транспортните средства на проекта. С вълнение, не по-голямо от това на мида, той дръпна нагоре с едната си ръка ципа на коженото си пилотско яке, докато с другата намести очилата си.
	— Искаш ли да действам като втори пилот? — попита Лоудън с нисък глас.
	— Не, ще я изведеш до повърхността сам — каза Пит. — Аз ще чакам Джордино да се върне.
	Лоудън не можа да скрие наскърбеното изражение, което премина по лицето му.
	— По-добре да остана с теб.
	— Ти имаш красива жена и три деца. Аз съм ерген. Качвай си задника в подводницата и действай бързо.
	Пит обърна гръб на Лоудън и отиде до мястото, където стояха Планкет и Салазар.
	И в Планкет не се забелязваха признаци на страх. Едрият корабен инженер излъчваше онова задоволство, с което овчарите хвърлят по някой и друг небрежен поглед към стадото си по време на пролетен дъждец.
	— Имате ли семейство, докторе?
	Планкет поклати леко глава.
	— Аз? Как не! Аз съм един стар заклет ерген.
	— Така си и мислех.
	Салазар нервно триеше една о друга длани. В очите му се четеше страх. Той болезнено съзнаваше безпомощността си и това, че със сигурност ще умре.
	— Струва ми се каза, че имаш съпруга? — попита Пит, насочвайки въпроса си към Салазар.
	— И син — промърмори той. — Живеят във Веракруз.
	— Има място за още един. Побързай и скачай вътре.
	— Ще бъда осмият — каза неразбиращо Салазар. — Мислех, че вашите подводници побират само седем.
	— Сложих най-едрите мъже в първата подводница и натъпках по-дребните и трите жени във втората. Трябва да е останало достатъчно място, за да може един такъв дребосък като тебе да се промъкне вътре.
	Без да благодари, Салазар се покатери в подводницата и Пит затвори капака на люка в петите му. След това Лоудън го заключи херметически отвътре.
	След като подводницата се плъзна към шлюзовата камера и вратата се затвори окончателно и безвъзвратно, Планкет потупа Пит по гърба с огромната си мечешка лапа.
	— Вие сте храбрец, мистър Пит. Никой не би могъл да изиграе по-добре ролята на господ.
	— Съжалявам, че не успях да намеря свободно място за вас.
	— Няма значение. За мен е чест да умра в добра компания.
	Пит зяпна Планкет с лека изненада в погледа си.
	— Някой да е говорил за умиране?
	— Е, хайде, човече, аз познавам морето. Не е необходимо човек да е гений по сеизмография, за да знае, че вашата база всеки момент ще се срути върху главите ни.
	— Докторе — каза Пит общително по време на един силен трус. — Вярвай ми.
	Планкет погледна скептично Пит.
	— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?
	— Нека просто да кажем, че ще хванем последния товарен влак от „Мочурливи поля“.
	Дванадесет минути по-късно ударните вълни заприиждаха в непрекъсната последователност. Тонове скали се срутиха и се понесоха като лавина надолу по склоновете на каньона. Те удариха облите постройки с унищожителна сила.
	Накрая очуканите стени на подземната обител имплодираха и милиони литри ледена черна вода нахлуха, пенейки се вътре и пометоха човешкото творение из основи, сякаш то никога не бе съществувало преди.


	10

	Първата подводница се показа на повърхността в падината между две вълни и подскочи нагоре като кит, преди да цопне по корем в синьо-зеленото море. Водните маси се бяха значително успокоили, небето бе кристалночисто и вълните се надигаха на не повече от метър височина.
	Джордино се пресегна бързо към капака на люка, хвана квадратната ръчка и я завъртя. След два оборота тя започна да се върти по-лесно, докато не стигна до крайното си положение. Джордино бутна отвътре капака и го отвори. Вътре в подводницата се изля тънка струйка вода и натъпканите пътници с благодарност си поеха дъх от чистия благоуханен въздух. За някои това бе първото излизане на повърхността от месеци.
	Джордино се изкачи нагоре през люка и малката овална кула, която предпазваше отверстието от вълните. Той очакваше да види един празен океан, но когато обходи с поглед хоризонта, устата му зяпна от ужас и смайване.
	На по-малко от петдесет метра от тях една джонка, класически китайски кораб от Фуджоу* се носеше право към показалата се върху повърхността подводница. С правоъгълна палуба, издадена над носа и висока овална кърма, корабът имаше три мачти с квадратни платна от груба тъкан, опънати върху бамбукови пръчки и модерен фок. Нарисуваните на носа очи сякаш се вдигаха нагоре и поглеждаха надолу към Джордино.
	[* Пристанище в югоизточен Китай, срещу Тайван. — Б.пр.]
	В продължение на един кратък миг Джордино не можеше да повярва на невероятността на тази среща. От цялата огромна шир на Тихия океан той се бе показал на повърхността точно на мястото, където да бъди премазан от кораб. Той се наведе в кулата на подводницата и извика вътре:
	— Всички навън! Бързо!
	Двама от екипажа на джонката забелязаха синьо-зелената подводница, когато тя се издигна на върха на една вълна и започнаха да крещят на техния кормчия да направи пълен десен завой. Но разстоянието между двата съда бе вече твърде намаляло. Носен от свеж бриз, лъщящият корпус от тиково дърво летеше право към хората, които излизаха бързо от подводницата и скачаха във водата.
	Джонката се приближаваше все повече и повече, носът й хвърляше пръски вода, а масивният й рул завиваше и се бореше упорито срещу течението. Екипажът й стоеше вцепенен до релинга и зяпаше смаяно подводницата, която неочаквано се бе появила на пътя им. Те тръпнеха от страх при мисълта, че един сблъсък може да сцепи носа на джонката и да я изпрати на дъното.
	Изненадата, времето, изминало докато съзрелите подводницата успеят да извикат, закъснението на кормчията, докато разбере и завърти модерното кормило, заместило традиционния румпел — всичко това водеше до един неизбежен сблъсък. Твърде късно тромавият съд започна мъчително бавно да завива.
	Сянката на големия издаден напред нос падна върху Джордино, когато той бе сграбчил протегната ръка на последния човек вътре. Той тъкмо го измъкваше, когато носът на джонката се издигна върху една вълна и връхлетя върху кърмата на подводницата. При сблъсъка не се чу никакъв трясък, нито някакъв друг шум, освен тих плясък, последван от клокочещ звук. Подводницата се килна надясно и водата нахлу във вътрешността й през отворения люк.
	Тогава по палубите на джонката се разнесоха викове и крясъци, докато екипажът спускаше платната, като ги смъкваше надолу като жалузи. Двигателят на кораба се закашля и забумтя отново, давайки пълен назад, докато от палубата хвърляха спасителни пояси.
	Джордино бе отхвърлен встрани, когато джонката се плъзна на около една ръка разстояние от него. Той дръпна с всичка сила последния пътник през люка, като ожули коленете му, след което падна назад и потъна във водата, притиснат от тежестта на човека, когото бе спасил. Джордино предвидливо си бе затворил плътно устата, но пое солена вода през носа. Изпръхтя, за да я изхвърли и се огледа наоколо. За щастие, той преброи шест глави, които подскачаха по вълните. Някои от тях се носеха спокойно, други плуваха към спасителните пояси.
	Подводницата обаче се бе бързо напълнила с вода и бе загубила плаваемостта си. Джордино наблюдаваше с ярост и огорчение как дълбоководният апарат се плъзна с кърмата напред под една вълна и се отправи към дъното.
	Той вдигна поглед към минаващата джонка и прочете името й върху пищно украсената й с шарки кърма. Тя се казваше „Шанхай Шели“. Джордино изсипа куп ругатни по адрес на невероятно лошия си късмет. Как бе възможно, проклинаше той, да се блъснат в единствения кораб в радиус от стотици километри? Чувстваше се виновен и смазан от мисълта, че не е оправдал доверието на приятеля си Пит.
	Единствената мисъл в главата му сега бе, че трябва да седне зад кормилото на втората подводница, да се спусне на дъното и да спаси Пит, независимо колко малки бяха шансовете за това. Двамата с Пит бяха по-близки от братя, той дължеше твърде много на свободолюбивия търсач на приключения, за да го изостави без борба. Никога не можеше да забрави колко много пъти Пит му се бе притичвал на помощ, когато всякаква надежда за спасение бе угаснала у него. Но най-напред трябваше да свърши най-важното.
	Той се огледа.
	— Ако има ранени, да вдигнат ръка — извика високо той.
	Показа се само една ръка — на един млад геолог.
	— Мисля, че съм си навехнал глезена.
	— Ако това е всичко, което си получил — изсумтя Джордино, — считай се за голям късметлия.
	Джонката се приближи и намали ход. След малко тя спря от наветрената им страна на десет метра от тях. Един възрастен човек със снежнобяла коса, буйно развявана от вятъра, и с дълги, извити бели мустаци, се наведе над релинга. Той сви ръце на фуния пред устата си и извика:
	— Има ли ранени? Да спуснем ли лодка?
	— Пуснете стълбата си — нареди Джордино. — Ще се качим на борда. — След това той добави: — Дръжте си отворени очите. Имаме още една подводница, която всеки момент ще се покаже на повърхността.
	— Разбрано.
	Не бяха изминали и пет минути от размяната на тези думи, когато всички от екипажа на първата подводница стояха на борда на джонката, с изключение на геолога с навехнатия глезен, когото вдигаха с една мрежа през борда. Мъжът, който ги приветства, се приближи до тях и разпери извинително ръце.
	— Много съжалявам, че загубихте съда си. Видяхме ви чак когато бе станало твърде късно.
	— Нямате вина — каза Джордино, като пристъпи напред. — Ние изскочихме почти под кила ви. Вахтените ви бяха по-бдителни, отколкото можехме въобще да очакваме.
	— Някой липсва ли?
	— Не, всички сме налице.
	— Да благодарим на бога за това. Днес се случиха толкова объркани неща. Извадихме още един човек от водата на не повече от двадесет километра западно от тук. Много е зле. Разправя, че се казва Джими Нокс. Той от вашите ли е?
	— Не — каза Джордино. — Останалите от хората ми идват след нас с друга подводница.
	— Наредих на екипажа си да държат очите си отворени на четири.
	— Много сте любезен — каза машинално Джордино, докато внимателно обмисляше действията, които трябваше да предприеме.
	Непознатият, който, както личеше командваше кораба, огледа откритото море и лицето му придоби озадачен израз.
	— Откъде идвате всички вие?
	— Обясненията по-късно. Мога ли да ползвам радиото ви?
	— Разбира се. Между другото, казвам се Оуен Мърфи.
	— Ал Джордино.
	— Ето там, мистър Джордино — каза Мърфи, потискайки благоразумно любопитството си. Той махна към една врата в голямата каюта на квартердека. — Докато сте там, аз ще се погрижа вашите хора да получат сухи дрехи.
	— Много съм ви задължен — каза Джордино през рамо, като бързаше към кърмата.
	На няколко пъти след рискованото напускане на подводницата през ума му мина картината как Пит и Планкет стояха безпомощни пред милионите тонове вода, които нахлуват в подводните постройки. Той хладнокръвно съзнаваше, че вероятно вече е твърде късно. Шансовете те да са живи бяха по-малки от нула. Но през ума му нито за миг не премина мисълта да ги изостави, приемайки ги за мъртви. Каквото и да станеше, той бе решен повече от всякога да се върне на морското дъно, независимо от кошмара, който можеше да намери там.
	Управляваната от Дейв Лоудън подводница на НЮМА изскочи на повърхността на половин километър от бимса на джонката. Благодарение на умелите маневри от страна на кормчията на Мърфи, „Шанхай Шели“ се закова на по-малко от два метра от кулата над люка на подводницата. Този път целият екипаж на подводницата, с изключение на Лоудън, стъпиха сухи на борда.
	Джордино се втурна обратно на палубата, след като бе предупредил адмирал Сандекър за ситуацията и бе дал наставления на пилота на хидроплана да кацне до джонката. Той погледна надолу към Лоудън, който се бе подал наполовина от подводницата.
	— Стой така — извика Джордино. — Искам да се спусна с нея долу.
	Лоудън направи отрицателен знак с ръка.
	— Няма да стане. Получи се пробойна в корпуса на акумулаторите. Четири от тях дадоха на късо. Няма да има достатъчно захранване за повторно спускане.
	Гласът на Лоудън замря. Настъпи ледено мълчание. Зашеметен от пълния си провал, Джордино удари с юмрук по релинга. Учените и инженерите от НЮМА, Стейси и Салазар, дори и екипажът на джонката гледаха безмълвно сгърченото му лице, върху което се четеше болката от поражението.
	— Не е честно — промърмори той с внезапно кипнал у него гняв. — Не е честно.
	Джордино остана така дълго време, загледан надолу в безмилостното море, сякаш искаше да проникне с поглед в дълбините му. Той още стоеше там, когато хидропланът на адмирал Сандекър се появи от облачното небе и закръжи над носещата се по вълните джонка.


	Стейси и Салазар бяха заведени до каютата, в която лежеше Джими Нокс. Той едва се крепеше в съзнание. Един човек с рядка сива коса и очи, които излъчваха топла светлина, се надигна от стола до леглото и кимна с глава.
	— Здравейте. Аз съм Хари Диърфийлд.
	— Може ли да влезем? — попита Стейси.
	— Познавате ли мистър Нокс?
	— Приятели сме от британския изследователски кораб — отговори Салазар. — Как е той?
	— Почива си добре — каза Диърфийлд, но изражението на лицето му подсказваше всичко друго, но не и бързо възстановяване.
	— Лекар ли сте?
	— В действителност съм педиатър. Прекъснах работата си за месец и половина, за да помогна на Оуен Мърфи да закара лодката си от корабостроителницата до Сан Диего. — Той се обърна към Нокс. — Можеш ли да приемеш гости, Джими?
	Нокс, блед и неподвижен, повдигна пръстите на едната си ръка в положителен отговор. Лицето му бе подуто и покрито с мехури, но очите му гледаха с твърд поглед. Те забележимо грейнаха, когато той позна Стейси и Салазар.
	— Слава богу, че сте се спасили — дрезгаво изрече той. — Никога не съм мислил, че ще видя отново вас двамата. Къде е онзи шемет, Планкет?
	— Ще дойде скоро — каза Стейси, като хвърли поглед на Салазар да мълчи. — Какво стана, Джими? Какво се случи с „Инвизибъл“?
	Нокс поклати изнемощяло глава.
	— Не знам. Мисля, че имаше някаква експлозия. Както си говорех с вас по подводния телефон, корабът внезапно се разцепи на две и се запали. Спомням си, че се опитах да ви предупредя, но вие не отговорихте. След това се втурнах навън, като прескачах през трупове и отломки, докато корабът потъваше под мен.
	— Потъваше? — промълви Салазар, като не вярваше на ушите си. — Корабът е потънал заедно с екипажа ни?
	Нокс кимна едва-едва.
	— Видях го как се отправи към дъното. Виках и се озъртах непрекъснато за други оцелели. Морето бе пусто. Не знам колко време съм се носил по морето, преди мистър Мърфи и екипажът му да ме забележат и извадят от водата. Те претърсиха района наоколо, но не откриха нищо. Казаха, че трябва да съм единственият оцелял.
	— Ами другите два кораба, които бяха наблизо, когато се спуснахме под вода? — попита Стейси.
	— Не видях следи от тях. Те също изчезнаха.
	Гласът на Нокс замря и се превърна в шепот. По всичко личеше, че той губеше битката, която водеше да остане в съзнание. Той бе мобилизирал цялата си воля, но тялото му бе изтощено до крайност. Очите му се затвориха и главата му леко се наклони на една страна.
	Доктор Диърфийлд направи знак на Стейси и Салазар да излязат навън.
	— Можете да поговорите отново по-късно, след като си почине.
	— Ще се възстанови ли? — тихо попита Стейси.
	— Не мога да кажа — избегна прекия отговор Диърфийлд в духа на старата лекарска традиция.
	— Какво точно му има?
	— Две или повече пукнати ребра, доколкото мога да преценя без рентгенова снимка. Подут глезен — може да е навехнат, може да е счупен. Контузии, изгаряния първа степен. С тези рани мога да се справя. Останалите симптоми не са това, което бих очаквал от човек, преживял корабокрушение.
	— За какво говорите? — попита Салазар.
	— Треска, артериално хипоналягане — научното наименование за ниско кръвно налягане — силно зачервяване, спазми в стомаха, странни мехури по тялото.
	— А причината?
	— Не е точно в моята област — с усилие каза Диърфийлд. — Чел съм само няколко статии в медицинските списания. Но смятам, че няма да сгреша, ако кажа, че най-сериозното състояние на Джими е било причинено от излагане на свръхсмъртоносна доза радиация.
	Стейси замълча за момент, след което попита:
	— Ядрена радиация?
	Диърфийлд кимна.
	— Иска ми се да греша, но фактите ме подкрепят.
	— Вие, разбира се, можете да направите нещо, за да го спасите?
	Диърфийлд направи жест из каютата.
	— Огледайте се — каза кисело той. — Прилича ли ви това на болница? Аз тръгнах на това пътуване като прост моряк. Медицинският ми комплект съдържа само хапчета и превръзки за оказване на първа помощ. Едва когато наближим сушата, Нокс може да бъде вдигнат с хеликоптер, но дори и тогава се съмнявам, че ще може да бъде спасен с терапевтичните лечения, които съществуват в момента.
	— Обесете ги! — извика Нокс, като сепна всички. Очите му внезапно се отвориха и погледът му премина през хората в каютата, насочен към някакъв неизвестен образ отвъд преградната стена. — Обесете гадните убийци!
	Те го зяпнаха смаяни. Салазар бе потресен. Стейси и Диърфийлд се втурнаха към леглото, за да успокоят Нокс, докато той немощно се опитваше да се изправи.
	— Обесете копелетата! — повтори Нокс с отмъстителен тон. Гласът му звучеше така, сякаш произнасяше проклятие. — Те отново ще убиват. Обесете ги!
	Но преди Диърфийлд да успее да му инжектира успокоително, Нокс се вдърви, очите му блеснаха за момент, след което се покриха със смътна пелена. Той падна назад с тежка и дълбока въздишка и престана да се движи.
	Диърфийлд бързо приложи сърдечен масаж, но се опасяваше, че Нокс бе твърде изтощен от острата форма на лъчевата болест, за да дойде обратно в съзнание. Той продължи, докато се задъха от умора и по него започнаха да се стичат струйки пот от влажната атмосфера. Накрая той призна унило, че е направил всичко, което неговите ограничени възможности му позволяваха. И чудо да станеше, не можеше да върне обратно Джими Нокс.
	— Съжалявам — прошепна той, докато се мъчеше да си поеме дъх.
	Изпаднали като в хипнотичен транс, Стейси и Салазар бавно излязоха от каютата. Салазар запази мълчание, докато Стейси тихо заплака. След няколко мига тя избърса с ръка очите си и се стегна.
	— Той видя нещо — прошепна тя.
	Салазар я погледна.
	— Какво е видял?
	— Той разбра. По някакъв непонятен начин той разбра. — Тя се обърна и погледна през отворената врата към смълчаната фигура на койката. — Малко преди края Джими успя да види кой стои зад опустошителното бедствие и ужасната гибел на толкова много хора.


	11

	Още при вида на фигурата му, толкова тънка и стройна, че можеше да мине почти за мършава, човек можеше да познае, че мъжът насреща му бе маниак на тема физически упражнения и хранителни диети. Той бе нисък, с издадена напред брадичка и гръден кош като на боен петел и бе спретнато облечен в светлосиня риза за голф с отговарящи по цвят панталони. Върху късо подстриганата си червеникава коса той носеше сламена шапка, която бе нахлузил до ушите си, за да не я отнесе вятърът. Той имаше прецизно оформена къса червена брадичка а ла Ван Дайк, която завършваше с толкова остър връх, че човек би се заклел, че той можеше да промуши с нея някого, ако се наведеше внезапно с нея напред.
	Той се понесе нагоре по мостчето на джонката, забол в устата си огромна пура, която пръскаше искри от бриза. Движеше се величествено, сякаш бе кралска особа, която дава прием. Ако се раздаваха награди за стилно поведение при драматични излизания на сцената, адмирал Джеймс Сандекър, директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания НЮМА, щеше да спечели с лекота всичките.
	Лицето му бе напрегнато от печалните новини, които бе получил от Джордино по време на полета си. Веднага щом кракът му стъпи на палубата на „Шанхай Шели“, той вдигна ръка към пилота на хидроплана, който му махна в отговор, че е разбрал съобщението. Хидропланът се обърна срещу вятъра и заподскача напред върху гребените на вълните, докато не се издигна във въздуха, след което с изящен вираж започна да набира височина в югоизточна посока към Хавайските острови.
	Джордино и Мърфи пристъпиха напред. Сандекър фокусира погледа си върху собственика на джонката.
	— Здравей, Оуен. Никога не съм очаквал да те срещна тук.
	Мърфи се усмихна и се ръкува.
	— И аз също, Джим. Добре дошъл на борда. Радвам се да те видя. — Той направи пауза и посочи към екипа на НЮМА, които стояха с мрачни физиономии около тях на откритата палуба. — Сега може би някой ще ми каже какво беше това представление вчера, което святкаше и трещеше на хоризонта и откъде изскачат всички тия хора в средата на океана.
	Сандекър не отговори директно. Той огледа палубата и спуснатите платна.
	— Каква е тази твоя придобивка?
	— Построиха я по моя поръчка в Шанхай. Екипажът ми и аз отплавахме за Хонолулу, откъдето сега сме на път за Сан Диего. Там възнамерявам да я установя на док.
	— Вие се познавате? — попита накрая Джордино.
	Сандекър кимна.
	— Този стар пират и аз заедно следвахме в Анаполис. Само че Оуен излезе по-хитър. Той напусна флота и основа една фирма за електроника. Сега той има повече пари от финансовото министерство на Съединените щати.
	Мърфи се усмихна:
	— Де да беше така.
	Сандекър внезапно стана сериозен.
	— Какви са новините от базата, след като ми докладвахте по радиото? — попита той Джордино.
	— Страхуваме се, че е разрушена — тихо отвърна Джордино. — Опитахме се да се свържем с нея посредством подводния телефон на оцелялата подводница, но не получихме отговор. Кийт Харис смята, че главната ударна вълна трябва да е помела базата малко след като я напуснахме. Както докладвах, в двете подводници нямаше достатъчно място за всички. Пит и един британски океанолог останаха долу доброволно.
	— Какво се прави за тяхното спасяване? — поиска да узнае Сандекър.
	Изражението на Джордино видимо посърна, сякаш всички чувства го бяха напуснали.
	— Озовахме се в безизходица.
	Лицето на Сандекър придоби студен израз.
	— Вие сте се провалили, мистър. Подведохте ме да повярвам, че се връщате долу с втората подводница.
	— Това беше преди Лоудън да се появи на повърхността с изгорял акумулатор! — възнегодува в отговор Джордино. — След като първата подводница потъна, а втората излезе извън строя, ние се оказахме с вързани ръце.
	Изражението на Сандекър омекна. Студенината се стопи, очите му се изпълниха с мъка. Той осъзна, че Джордино бе упорито преследван от лош късмет. Дори самата мисъл, че дребничкият италианец не бе опитал всичко възможно, бе погрешна и той съжали за това. Очевидната гибел на Пит покруси и него.
	За адмирала Пит бе синът, който той никога не бе имал. Ако съдбата му отпуснеше още тридесет и шест часа, той щеше да вдигне по тревога цяла армия от специално обучени хора и секретни оръжия, за чието съществуване американската общественост нямаше и най-бегла представа. Сандекър разполагаше с голяма власт в столицата. Той не бе пристигнал тук, за да отговори на обява за търсене на помощ във „Вашингтон Поуст“.
	— Има ли някаква възможност акумулаторът да се ремонтира? — попита той.
	Джордино кимна встрани към подводницата, която се люшкаше по вълните на двадесет метра от тях, вързана с въже към кърмата на „Шанхай Шели“.
	— Лоудън работи като бесен. Опитва се да го стегне набързо, но не е оптимистично настроен.
	— Ако има някой виновен, то това съм аз — каза мрачно Мърфи.
	— Пит може все още да е жив — каза Джордино, без да обръща внимание на Мърфи. — Той не е от тези, които лесно загиват.
	— Да. — Сандекър направи пауза, след това продължи с почти отсъстващ тон: — Той много пъти е доказвал това в миналото.
	Джордино погледна адмирала с искрящи очи.
	— Ако можем да докараме друга подводница тук при нас…
	— „Дийп Куест“ може да се спуска до десет хиляди метра — каза Сандекър, като възвърна самообладанието си. — Тя се намира в нашите докове в пристанището на Лос Анджелис. Мога да се разпоредя да я натоварят на един „С-5“ от военновъздушните сили и да я докарат тук до залез-слънце.
	— Не знаех, че един „С-5“ може да каца върху вода — прекъсна го Мърфи.
	— Не може — категорично каза Сандекър. — „Дийп Куест“, с общо тегло дванадесет тона, ще бъде хвърлена от товарните врати. — Той погледна часовника си. — Предполагам след около осем часа.
	— Вие смятате да спуснете с парашут от самолет една дванадесеттонна подводница?
	— Защо не, по дяволите? Иначе ще ни трябва цяла седмица, за да я докараме тук с кораб.
	Джордино се загледа замислено в палубата.
	— Щяхме да избегнем куп проблеми, ако зад гърба си имахме един поддържащ кораб с подводно и спасително оборудване.
	— „Саундър“ е най-близкият до нас океански научноизследователски кораб, който отговаря на тези условия. В момента той извършва сонарно картографиране на океанското дъно южно от Алеутските острови. Ще наредя на капитана му да прекъсне мисията си и да тръгне към нас с колкото се може по-голяма скорост.
	— С какво мога и аз да помогна? — попита Мърфи. — След като потопих подводницата ви, най-малкото, което мога да направя, е да предложа услугите на моя кораб и екипаж.
	Джордино се усмихна вътрешно, когато Сандекър вдигна ръце и сграбчи раменете на Мърфи. Хващане на „канарче“, наричаше го Пит. От нищо неподозиращия субект Сандекър не искаше просто услуга, той караше жертвите си да се чувстват така, сякаш получаваха светото си кръщение.
	— Оуен — каза адмиралът със своя най-почтителен тон, — НЮМА ще ти бъде много задължена, ако можем да използваме твоята джонка като флагмански кораб на флота.
	Оуен Мърфи не бе вчерашен и усети, че му готвят капан.
	— Какъв флот? — попита той, като се преструваше, че не разбира нищо.
	— Ами половината от военноморския флот на Съединените щати се е насочил към нас — отвърна Сандекър, сякаш секретният инструктаж, който той бе получил от Реймънд Джордън, бе публична тайна. — Не бих се изненадал, ако в този момент една от техните атомни подводници кръстосва дълбините под нашия кораб.
	Това бе, размишляваше Мърфи, най-откаченото нещо, което някога бе чувал през живота си. Никой обаче на борда на „Шанхай Шели“, с изключение на самия адмирал, нямаше и най-бегла представа колко пророчески бяха думите му, нито някой знаеше, че спасителната акция щеше да се окаже само прелюдия към главното действие.


	На двадесет километра разстояние от тях ударната подводница „Тъксън“ се движеше на четиристотин метра под повърхността на водата и се приближаваше към местоположението на джонката. Тя бе подранила. Нейният капитан, флотски командир Боу Мортън, я бе подкарал с пълна скорост, след като получи заповед в Пърл Харбър да достигне с максимална бързина до района на експлозията. След като пристигнеше, той трябваше да проведе изследвания за подводно радиационно замърсяване и да събере всички плаващи отломки, които могат безопасно да бъдат прибрани на борда.
	Небрежно облегнат на една преградна стена, Мортън полюшваше в ръката си една празна чашка за кафе и наблюдаваше лейтенант командир Сам Хаузър от флотската лаборатория за радиационна защита. Флотският учен не обръщаше внимание на присъствието на Мортън. Той бе изцяло съсредоточил вниманието си върху своите радиохимични прибори и изчисляваше интензитетите на бета и гама-излъчванията, получавани от сондите, които подводницата влачеше след себе си.
	— Превърнахме ли се вече в светещи фенери? — попита саркастично Мортън.
	— Радиоактивността е твърде неравномерно разпределена — отвърна Хаузър, — но е доста под максимално допустимите стойности на облъчване. Най-голямата концентрация е на повърхността.
	— Детонация на повърхността?
	— Да, от кораб, не от подводница. По-голямата част от замърсяването се е разнесло по въздуха.
	— Има ли опасност за онази китайска джонка на север от нас?
	Хаузър поклати глава.
	— Вятърът е духал от тях към мястото на взрива, а и те са били твърде далеч, така че едва ли са получили нещо повече от една съвсем лека доза.
	— А сега, когато плават през района на детонацията? — упорстваше Мортън.
	— Поради силните ветрове и бурното вълнение по време и непосредствено след експлозията — започна търпеливо да обяснява Хаузър, — най-опасната радиация се е разнесла из атмосферата на голямо разстояние в източна посока. Там, където са, радиацията трябва да е в безопасни граници.
	Телефонът в помещението издаде тих мелодичен звън, присъщ на високотехнологично оборудване. Хаузър вдигна слушалката.
	— Да?
	— Капитанът там ли е, сър?
	— Почакай така. — Той подаде слушалката на Мортън.
	— Капитанът на телефона.
	— Сър, сонарен оператор Кайзър. Получих връзка. Мисля, че трябва да я чуете.
	— Идвам веднага. — Мортън окачи слушалката, като се чудеше разсеяно защо Кайзър не се обади по интеркома, както си му беше редът.
	Командирът намери сонарния оператор първи клас Ричард Кайзър наведен над своя пулт със слушалки на глава, да слуша нещо с набръчкано от озадачение чело. Старши помощникът на Мортън лейтенант командир Кен Фазио бе долепил резервни слушалки до ушите си. Той изглеждаше напълно шашардисан.
	— Имате ли връзка? — попита Мортън.
	Кайзър не отговори веднага, а продължи да слуша още няколко секунди. Накрая той отмести слушалката от лявото си ухо и промърмори:
	— Това е лудост.
	— Лудост?
	— Получавам сигнал, който не би трябвало да получавам.
	Фазио поклати глава, сякаш се съгласяваше.
	— Умът ми не го побира.
	— Бихте ли ме посветили във вашата тайна? — попита нетърпеливо Мортън.
	— Ще го пусна по високоговорителя — каза Кайзър.
	Мортън, няколко офицери и морякът, които бяха предали един на друг новината за странната връзка, се скупчиха около сонарния апарат и вдигнаха очаквателно погледите си към високоговорителя. Звуците не бяха съвършени, но достатъчно ясни, за да бъдат разбрани. Това не бе пискливият рев на китове, нито тихото бръмчене от кавитация на някое витло. От високоговорителя се чуваха човешки гласове, които пееха песен:

	И всяка нощ, когато морската звезда изплуваше,
	аз гушвах и целувах моята любима.
	О, как добре си прекарахме с русалката Мини,
	долу в нейното палаво бунгало.

	Мортън впи леден поглед в Кайзър.
	— Какъв е шифърът?
	— Няма никакъв шифър, сър.
	— Това трябва да идва от онази китайска джонка.
	— Не, сър, не идва нито от джонката, нито от който и да е друг съд на повърхността.
	— Друга подводница? — попита скептично Мортън. — Може би руска?
	— Само в случай, че те ги правят десет пъти по здрави от нашите — каза Фазио.
	— Какъв е обхватът и посоката?
	Кайзър се поколеба. Той приличаше на малко момченце, което бе изпаднало в беда и се страхуваше да каже истината.
	— Посоката, която засякохме по компаса, не бе хоризонтална, сър. Пеенето идва от дъното на морето на пет хиляди метра точно под нас.


	12

	Жълтеникавата тиня, съставена от микроскопичните останки от едно морско растение, наречено диатомея, се носеше бавно, като се завихряше на малки облаци, обгърнати от абсолютната тъмнина на бездната.
	Дъното на падината, където преди бе разположена геоложката станция на НЮМА, бе запълнено с тиня и скални късове, свлечени от стръмните склонове и сега представляваше една равнина, чиято неравномерна и накъсана повърхност бе осеяна с полузарити камъни и пръснати отломки. След като последният грохот на земетресението утихна, тук трябваше да се възцари мъртва тишина. Изпод дъното на обезлюдената падина обаче долитаха изкривените звуци на „Русалката Мини“ и се издигаха нагоре, пулсирайки през водната пустош.
	Ако някой можеше да закрачи по полето с отломките и стигнеше до източника на този звук, той щеше да открие едно стебло на антена, изкривено и усукано, да стърчи от калта. Една сиво-розова рибка с мишеподобна опашка* проучи за момент антената, но след като не откри нищо апетитно в нея, махна с продълговата си опашка и лениво отплува в тъмнината.
	[* Hydrolagus colliei, среща се в Тихия океан от Аляска до Южна Калифорния. — Б.пр.]
	Рибата още не бе изчезнала, когато тинята на няколко метра от антената се раздвижи и се завихри в кръг, който бе загадъчно осветен отдолу и растеше с всеки изминал миг. Внезапно през тинята проби лъч светлина, придружен от една механична ръка, която бе съчленена в китката и завършваше накрая със скреперна кофа. Стоманеното привидение се спря и се изправи като прерийно куче, застанало на хълбоците си и душещо хоризонта за койот.
	След това скреперната кофа се наведе надолу и започна да дълбае морското дъно, като копаеше дълбок канал, който се издигаше в единия си край като рампа. Когато срещнеше камък, твърде голям, за да се побере в кофата, до нея като по вълшебен начин се появяваха огромни метални клещи. Острите и продълговати щипци на клещите хващаха камъка отстрани, изваждаха го от седиментния слой и го пускаха встрани от канала в носещи се на талази облаци кал. След това клещите се прибираха и скреперната кофа продължаваше да копае.
	— Добре работите, мистър Пит — каза Планкет, като се усмихна с облекчение. — Ако продължавате така, ще можем да се измъкнем и да подкараме машината по сушата, за да стигнем точно навреме за следобедния чай.
	Пит се бе облегнал назад в една седалка и зяпаше нагоре към един телевизионен монитор със същата внимателна загриженост, с каквато би наблюдавал футболен мач.
	— Все още не сме се озовали на пътя.
	— Да се качим на един от вашите дълбоководни съдове за геоложки проучвания и да го закараме в шлюзовата камера, преди да дойде големият трус, бе гениална идея.
	— Не бих отишъл толкова далеч — промърмори Пит, докато програмираше компютъра на подводния съд да промени малко ъгъла на скреперната кофа. — Наречи го кражба на логиката на мистър Спок.
	— Стените на шлюзовата камера издържаха — възрази Планкет, — но по една щастлива случайност не бяхме смазани като буболечки.
	— Камерата бе построена така, че да издържа на четири пъти по-голямо налягане от другите постройки на базата — каза Пит с непоколебима увереност. — Щастливата случайност, както я наричате, ни даде време да изравним налягането на камерата, да отворим външната врата и да изминем достатъчно разстояние напред, за да можем да пуснем в действие скреперната кофа и щипците, преди лавината да се изсипе. Иначе щяхме да останем хванати в капана толкова дълго, че не ми се ще да мисля за това.
	— О, дяволите да го вземат — засмя се Планкет. Вече нямаше почти нищо, което можеше да го учуди или обърка. — Какво значение има всичко това, щом успяхме да избегнем гроба.
	— Бих желал да не използвате думата „гроб“.
	— Съжалявам. — Планкет седна на една седалка встрани и малко по-назад от Пит. Той огледа вътрешността на ДСГП. — Страхотна машина. Какъв е източникът на захранването й?
	— Малък атомен реактор.
	— Атомен, а? Вие, янките, никога не преставате да ме учудвате. Обзалагам се, че с това чудовище можем да преминем по цялото дъно и да се озовем на плажа Уайкики.
	— И би спечелил облога си — каза Пит с лека усмивка. — Реакторът и животоподдържащите системи на „Големият Джон“ биха могли да ни отведат там. Единственият проблем е скоростта, която е цифром и словом пет километра в час. Ние ще умрем от глад доста преди да стигнем дотам.
	— Не взехте ли нещо за обяд? — попита Планкет с чувство за хумор.
	— Нямам дори и една ябълка.
	Планкет погледна иронично към Пит.
	— Дори и смъртта би ми се сторила по-приятна, ако не трябваше отново да слушам тази проклета мелодия.
	— Не харесвате „Мини“? — попита Пит с престорена изненада.
	— След като чух припева й за двадесети път, не.
	— При положение, че външната кутия на телефона бе смачкана, единствената ни връзка с повърхността остана акустичният радиопредавател. Обхватът му не е достатъчен, за да постигнем връзка, но това е всичко, с което разполагаме. Мога да ви предложа валсовете на Щраус или мелодиите на големите оркестри от четиридесетте, но няма да са подходящи.
	— Мнението ми за вашата фонотека не е високо — изсумтя Планкет. После погледна към Пит. — Какво му е лошото на Щраус?
	— Музиката му е инструментална — отвърна Пит. — Изкривените от водната среда звуци на цигулката могат да приличат на тези на китовете или на няколкото други морски бозайници. В „Мини“ пеят човешки гласове. Ако някой на повърхността слуша, той ще разбере, че някой тук долу все още диша. Независимо колко неясна и изопачена е песента, никой няма да обърка човешкото бръщолевене с нещо друго.
	— Колкото и да може това да ни бъде от помощ — каза Планкет, — ако бъде организирана спасителна акция, ние по никакъв начин няма да можем да се прехвърлим от този съд в някоя подводница без шлюзова камера. Това е устройство, което напълно липсва във вашия иначе забележителен трактор. Ако мога да говоря реалистично, в близкото бъдеще не виждам нищо друго, освен нашата неизбежна кончина.
	— Бих желал да не използвате думата „кончина“.
	Планкет пъхна ръка в един джоб на големия си вълнен пуловер и извади едно плоско шише.
	— Останали са само около четири глътки, но те трябва да ни повдигнат духа за известно време.
	В момента, в който Пит пое предложеното му шише, един приглушен тътен разтърси големия верижен съд. Скреперната кофа заскърца в един масивен камък и се опита да го отмести. Далеч над безопасната си граница на претоварване, машината се мъчеше да вдигне отломката, като издаваше силен вой. Подобно на олимпийски щангист, напънал мускули до скъсване в стремежа си да грабне златния медал, кофата повдигна масивния си товар над морското дъно и го стовари върху растящата купчина покрай канала.
	Външните прожектори не можеха да пробият през облаците от тиня и мониторите вътре в командната кабина показваха само непрекъснато преливащи се жълти и сиви цветове. С помощта на компютъра обаче те получаваха върху дисплея му триизмерно сонарно изображение, което показваше дълбочината на изкопа.
	Бяха изтекли пълни пет часа, откакто Пит бе започнал изкопната работа. Накрая обработеното по компютърен път изображение показа един тесен, но достатъчно чист коридор, който се издигаше нагоре към повърхността на морското дъно.
	— Ще поодраскаме малко боята на предната броня, но смятам, че ще можем да се промъкнем — уверено каза Пит.
	Лицето на Планкет грейна.
	— Дайте газ до дупка, мистър Пит. До смърт се отегчих да гледам тази гадна тиня.
	Главата на Пит се наклони леко и той мигна с едното си зелено око.
	— Както желаете, мистър Планкет. — Той пое ръчното управление от компютъра и потри ръце като пианист, който се кани да свири. — Стискайте палци веригите да захапят здраво тинестото дъно, иначе ще трябва да се установим тук за постоянно.
	Той леко премести лоста за газта напред. Широките гъсенични вериги от двете страни на „Големият Джон“ започнаха да се движат, като разбъркваха меката тиня. След малко те се завъртяха по-бързо, когато Пит увеличи газта.
	Постепенно започнаха да се придвижват напред. След малко едната верига стъпи върху пласт от малки камъни и получи здраво сцепление, което наклони гигантската геоложка машина към отсрещната страна на канала. Пит се помъчи да коригира положението, но стената поддаде и едната страна на подводния съд бе залята с поток от тиня.
	Той натисна лоста за газта до крайно предно положение, след това го дръпна назад, докато включваше на заден ход, след което отново даде пълен напред. „Големият Джон“ се люшкаше напред-назад. Компактният атомен реактор имаше нужната мощност, но веригите не можеха да намерят твърда опора. От шарнирните шипове на гъсеничните вериги захвърчаха камъни и тиня, докато те се врязваха в гъстата лепкава глина.
	Въпреки това ДСГП остана заседнал в тесния си капан.
	— Може би ще е добре да спрем и да изгребем калта — каза Планкет, станал напълно сериозен. — Или което е още по-добре, да седнем спокойно и да разгледаме положението.
	Пит отдели няколко секунди, за да хвърли на британеца един пронизващ, леденостуден поглед. Планкет можеше да се закълне, че очите на Пит изгориха доста голям брой от мозъчните му клетки.
	— Много от колегите ми и аз работихме дълго и упорито, за да построим първата дълбоководна база — каза той с тон, който граничеше със сатанински. — И някой някъде носи отговорност за нейното унищожение. Този някой стои също така и зад загубата на вашата подводница, поддържащия ви кораб и екипажа. Ето какво е положението. Сега, що се отнася до мен, аз смятам да се измъкна от тази лепкава гадост, ако ще дори да скапя тази машина, да стигна цял-целеничък до повърхността, да намеря негодниците, които стоят зад тази трагедия и да им натикам зъбите в гърлото.
	След това той се обърна и пусна веригите бясно да се въртят през обграждащите ги скални късове и тиня. С тромаво поклащане огромната машина заби надолу в дъното, след което се придвижи на метър напред, след това на два.
	Планкет седеше неподвижен като пън, уплашен донемайкъде, но същевременно изпълнен с непоколебима увереност. О, боже, мислеше си той, тоя тип като нищо ще успее!


	13

	На осем хиляди километра разстояние от „Големият Джон“, дълбоко в една шахта изсечена във вулканична скала, група миньори отстъпиха встрани, за да позволят на двама мъже да се приближат и надзърнат през един пробит отвор в бетонна стена. От отвора се носеше отвратителна воня, която всяваше в двадесетчленния земекопен екип страх от неизвестното.
	Прожекторите, които осветяваха тясната шахта, хвърляха зловещи изкривени сенки вътре в пространството отвъд дебелата един метър бетонна стена, което, както по всичко изглеждаше, представляваше един голям тунел. Вътре те успяха да различат един стар ръждясал камион, обграден от нещо, което приличаше на огромен пласт от сиво-кафяви дървени пръчки и клони.
	Въпреки хладния влажен въздух дълбоко под набраздените от минали сражения склонове на остров Корегидор, който се намираше на входа на манилския залив, двамата мъже, които надничаха през дупката, се потяха обилно. След дълги години на проучване те знаеха, че са на път да открият част от огромната военна плячка, останала от Втората световна война, известна като „Златото на Ямашита“, получила прозвището си от името на генерал Томоюки Ямашита, командир на японските сили във Филипините след октомври 1944 г.
	Несметното съкровище, събирано от японците по време на войната от Китай, от държавите в югоизточна Азия, холандските колонии и Филипините, се състоеше от хиляди тонове екзотични скъпоценни камъни и бижута, сребърни и златни кюлчета, както и статуи на Буда и украшения от католически олтари, инкрустирани с безценни камъни и излети от масивно злато.
	Манила бе служила като сборен пункт, от който пратките щяха по-късно да бъдат експедирани за Япония, но поради тежките транспортни загуби в по-късните стадии на войната от американските подводници в Токио пристигнаха по-малко от двадесет процента от плячката. Без да имат къде да отидат и поставени под угрозата островът да бъде нападнат от изпълнените с чувство на мъст американци, японците, пазители на съкровището, бяха изправени пред една дилема. Те нямаха намерение да го върнат на народите и хората, които бяха ограбили. Единственият им избор бе да скрият огромното съкровище на стотици различни места из остров Лусон и около него, с надеждата да се върнат след войната и да го пренесат тайно у дома.
	По най-скромни оценки стойността на плячкосаното съкровище по текущи пазарни цени се изчисляваше между четиристотин и петдесет и петстотин милиарда долара.
	Изкопните работи в този конкретен участък на Корегидор, на няколкостотин метра западно и на повече от километър под страничния тунел, който някога бе служил за главна квартира на генерал Дъглас Макартър, преди той да бъде евакуиран в Австралия, бяха продължили четири месеца. Като използваха копия на стари карти на OSS*, които те бяха открили погребани в архивите на ЦРУ в Лангли, агентите от американските и филипинските разузнавателни служби работеха заедно в екип и ръководеха изкопните дейности. Това бе една изтощителна работа, която напредваше изключително бавно.
	[* Office of Strategic Services — отдел „Стратегически служби“. — Б.пр.]
	Указанията върху картите бяха дешифрирани, след като се установи, че са били написани на един древен японски диалект, използван преди хиляда години. До шахтата, водеща към съкровището, трябваше да се стигне под страничен ъгъл, тъй като първоначалният й вход бе миниран с няколко бомби с тегло хиляда-две хиляди фунта и трябваше да се срути при едно директно влизане. Проникването през двадесеткилометровия лабиринт, прокопан от японците по време на тяхната окупация на Лусон, трябваше да бъде прецизно изчислено, тъй като в противен случай миньорите можеха да изгубят месеци, копаейки на погрешно ниво и да минат встрани, само на няколко сантиметра от тунела със съкровището.
	По-високият от двамата, Франк Манкузо, поиска с ръка по-голям прожектор. Подадоха му един и той го пъхна през отвора в стената. Лицето му побледня в жълтеникавия сумрак. Вцепенен от ужас, той осъзна какво всъщност представляваха късите дървени клонки.
	Рико Акоста, минен инженер, прикрепен към филипинските сили за сигурност, се приближи до Манкузо.
	— Какво виждаш, Франк?
	— Кости — каза Манкузо с едва доловим глас. — Скелети. Господи, там трябва да има стотици от тях. — Той отстъпи назад и кимна на Акоста.
	Нисичкият човечец подкани с жест миньорите към отвора.
	— Разширете го — нареди той.
	На групата филипински миньори бе необходим по-малко от един час, за да пробият с тежките си чукове достатъчно голям отвор, за да може да мине през него човек. Циментът, от който бяха изградени стените на тунела, бе долнокачествен, напукан и ронлив и се къртеше лесно. Това те считаха за късмет, тъй като никой не искаше да рискува галерията да се срути върху тях, ако използваха взривни вещества.
	Манкузо седна встрани и докато чакаше, запали една къса извита лула. На четиридесет и две, той все още бе запазил стройното, с дълги крайници тяло на баскетболен играч. Дългата му кестенява коса се спускаше надолу по врата му на мазни кичури, които плачеха за баня, а мекото му кръгло лице от немски тип подхождаше повече на счетоводител, отколкото на инженер, който се рови под земята. В сините му очи се забелязваше замечтаност, която като че ли никога не придобиваше ясни очертания. Въпреки това те попиваха всичко, което виждаха, и го запечатваха в съзнанието му.
	Завършил колорадския минно-геоложки институт, той бе прекарал първите си години в скитосване по света, обикаляйки геологопроучвателни рудници, както и рудници в редовна експлоатация, в търсене на скъпоценни камъни — опали в Австралия, смарагди в Колумбия и рубини в Танзания — с променлив успех. Три години той прекара на северния японски остров Хокайдо в безплодно дирене на най-редкия от редките — червения пайнит.
	Малко преди да навърши тридесет, той бе ухажван и вербуван от едно почти неизвестно разузнавателно ведомство във Вашингтон и бе назначен за специален агент. Първата му задача бе да търси златото на Ямашита като част от екипа на филипинските служби за сигурност.
	Изкопните работи бяха извършени в най-строга секретност. Нито едно златно кюлче или скъпоценен камък нямаше да бъдат върнати на предишните им собственици. Цялото открито съкровище трябваше да бъде задържано от филипинското правителство, за да облекчи бремето от големите външни дългове и съживи западналата икономика, разсипана от неизчислимите финансови злоупотреби на режима на Маркос.
	Неговият колега Акоста също бе работил като минен инженер, преди да отиде в службите за сигурност. Той бе висок за филипинец и очите му подсказваха за високия процент китайска кръв, която течеше в жилите му.
	— Значи слуховете са верни — каза Акоста.
	Манкузо вдигна очи.
	— Моля?
	— Японците са принудили съюзническите военнопленници да прокопаят тези тунели, след което са ги погребали живи, за да не могат никога да разкрият тяхното местоположение.
	— Така изглежда. Ще узнаем всичко, щом влезем вътре.
	Акоста вдигна каската си и избърса с ръкав челото си.
	— Дядо ми бе в Петдесет и седми филипински разузнавателен отряд. Той бе пленен и хвърлен в испанския затвор във Форт Сантяго. Никога не излезе оттам. Над две хиляди военнопленници са умрели от глад или от задушаване. Точният им брой никога не стана известен.
	Манкузо кимна с усилие.
	— Сегашните поколения не могат да си представят дивото варварство, което опетни тихоокеанския военен театър. — Той дръпна от лулата си и изпусна облаче син дим, преди да продължи. — Ужасната статистика гласи, че петдесет и седем процента са умрелите съюзнически войници в японските концентрационни лагери, срещу само един процент от онези, пленени от немците.
	— Странно защо японците не са се върнали и опитали с всички средства да заграбят съкровището — каза Акоста.
	— Разни групи, които се представяха за строителни компании, наистина се опитаха да получат договори за следвоенно строителство, за да могат тайно да копаят за златото, но след като Фердинанд Маркос научи за съкровището, той затръшна вратата под носа им и започна сам да го търси.
	— И откри известна част — добави Акоста — на стойност може би тридесет милиарда щатски долара, които той изнесе тайно от страната, преди да го свалят.
	— Плюс това, което открадна от твоите сънародници.
	Акоста се изплю с отвращение на пода.
	— Той и жена му бяха болни от алчност. Ще ни трябват сто години, за да се оправим след тяхното управление.
	Ръководителят на групата миньори махна с ръка към тях.
	— Сега вече трябва да може да се проврете — каза той.
	— Давай. — Акоста кимна към Манкузо. — Първо ти.
	Вонята бе отвратителна и на тях им прилоша. Манкузо върза една пъстра носна кърпа около долната част на лицето си и като усукваше тяло, успя да се провре през тясната цепнатина в стената на тунела. Той чу как нещо тихо изпука, след което последва звук от цамбуркане, когато ботушите му срещнаха малка локвичка. След като премина през отвора, той почака малко и чу как от пукнатините в извития таван капеше вода. След това отново запали фенерчето си и насочи голия му лъч надолу.
	Той бе стъпил върху една протегната костелива ръка и я бе счупил. Тя бе свързана с един скелет, облечен в плесенясали останки на униформа и покрит с мръсотия. Чифт инкрустирани лични табелки лежаха от едната страна на черепа и малката верижка все още бе увита около врата.
	Манкузо коленичи и взе една от табелките под светлината на фенерчето си. Той започна да трие с палец и показалец мръсотията, докато накрая успя да различи името: Уилям А. Милър.
	Имаше и армейски сериен номер, но Манкузо пусна табелката на земята. След като уведомеше своя началник за откритието си, в Корегидор щеше да бъде пратен един екип за регистриране на загиналите във войната и Уилям А. Милър и неговите отдавна починали другари щяха да бъдат върнати в домовете им и погребани с почести петдесет години след гибелта им.
	Манкузо се обърна и описа с фенерчето пълен кръг. Дотам, докъдето стигаше лъчът, тунелът бе покрит със скелети, някои пръснати, някои натрупани на купчини. Той разгледа още няколко идентификационни табелки, преди Акоста да влезе с малко фенерче на една връв.
	— Пресвета майчице Исуса — изохка той, когато видя зловещите останки. — Една армия от мъртъвци.
	— Съюзническа армия — каза Манкузо, — американци, филипинци, дори няколко британци и австралийци. Изглежда, че японците са докарали в Манила пленници от други райони на войната, за да ги използват за робски труд.
	— Само господ знае колко са страдали — промърмори Акоста. Лицето му почервеня от гняв и в гърлото му се покачи жлъчен сок. Той сключи пръсти около кръста, който висеше на врата му. — Как са били убити?
	— Няма следи от огнестрелни рани. Те трябва да са се задушили, след като са били погребани живи вътре.
	— Онези, които са издали заповедта за тази масова екзекуция, трябва да платят.
	— Те вероятно са мъртви, убити при клането около Манила от армията на Макартър. А ако са все още живи, дирите им са безвъзвратно загубени. Съюзниците в Тихия океан им простиха твърде бързо. Издирването на онези, които носеха отговорност за жестокостите, не продължи дълго, както например направиха евреите с нацистите. Ако не са били открити и обесени досега, те никога няма да бъдат.
	— Те все пак трябва да платят — повтори Акоста. Гневът му премина в безсилна омраза.
	— Не си губи времето в мисли за отмъщение — каза Манкузо. — Нашата задача е да намерим златото.
	Той се отправи към първия от една дълга редица камиони, които стояха паркирани сред мъртвите. Гумите му бяха сплескани и горната част на брезента над каросерията бе изгнила от постоянно капещата върху него вода. Той свали рязко задния капак и светна с фенерчето вътре. С изключение на няколко счупени дъски от щайги каросерията бе празна.
	Манкузо усети как едно лошо предчувствие се загнезди в стомаха му. Той се втурна към следващия камион, като внимателно избягваше мъртвите. Ботушите му шляпаха в покритата с мръсотия вода. Потта от влажния въздух изстина по тялото му. Трябваше да положи големи усилия на волята си, за да продължи. Вътре в себе си сега той чувстваше как го обзема страх от това, което можеше да не намери.
	Вторият камион бе празен, както и следващите шест. На двеста метра вътре в тунела пътят бе препречен от едно срутване, което опитните му очи на миньор разпознаха, че е било причинено от взривни вещества. Шокиращото тук обаче, бе наличието на една малка каравана, чиято модерна алуминиева конструкция не пасваше на епохата на четиридесетте. По страните й нямаше никакви отличителни знаци, но Манкузо забеляза маркировката на производителя върху гумите.
	Той се покачи по металната стълбичка и застана в преддверието, като шареше с лъча на фенерчето си из вътрешността му. Караваната бе обзаведена като онзи тип офиси, които често можеха да се видят по строителните площадки.
	Акоста се приближи, следван от четирима от хората си, които развиваха кабела до големия прожектор. Той отстъпи назад и освети цялата каравана в ярко сияние.
	— Откъде, по дяволите, се е взело това тук? — попита смаяно Акоста.
	— Вкарай прожектора вътре — каза Манкузо. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали.
	На по-ярката светлина те видяха, че караваната бе почистена. Бюрата бяха подредени, кошчетата изпразнени, никъде не се забелязваха пепелници. Единственият признак, че тук е имало някой, бе една предпазна каска, закачена на кука и една голяма черна дъска, която висеше на стената. Манкузо разгледа подредените колонки, изписани върху нея. Числата бяха арабски, докато думите над тях бяха написани със символите катакана.
	— График? — попита Акоста.
	— Опис на съкровището.
	Акоста се тръшна на един стол зад едно от бюрата.
	— Взели са го, всичкото са го изнесли тайно.
	— Преди около двадесет и пет години, според датата на дъската.
	— Маркос? — попита Акоста. — Той трябва да се е добрал дотук първи.
	— Не, не е бил Маркос — отвърна Манкузо, сякаш винаги бе знаел истината. — Японците. Те са се върнали, взели са златото и са ни оставили костите.


	14

	Къртис Мийкър паркира „Мъркюри Кугър“, колата на съпругата му, и небрежно извървя трите пресечки до театър „Форд“ на Десета улица, между улици Е и Ф. Той закопча палтото си, за да се предпази от острия есенен вятър и закрачи заедно с група възрастни граждани, тръгнали на обиколка из столицата в късната съботна вечер.
	Техният екскурзовод ги спря пред театъра, където Джон Уилкс Бут бе застрелял Ейбрахам Линкълн и им изнесе кратка лекция, преди да ги преведе през улицата до „Питърсън Хаус“, където президентът бе починал. Без да бие на очи, Мийкър се изплъзна, показа за миг значката си на агент от федералната служба на портиера и премина във фоайето на театъра. Той проведе кратък разговор с управителя, след което седна на едно канапе, като си даде вид, че чете спокойно една програма.
	В очите на закъснелите, непропускащи нито една премиера посетители, които бързо преминаваха край Мийкър запътени към своите места, той изглеждаше като незаинтересован посетител, който е бил отегчен от пресъздаването на пиеса от края на деветнадесети век на тема испано-американската война и е предпочел да изчака края й във фоайето.
	Мийкър в никакъв случай не бе турист или любител на театралното изкуство. Званието му бе заместник-директор по високотехнологичните операции и той рядко ходеше другаде нощем освен в офиса си, където разучаваше спътникови разузнавателни снимки.
	По своята същност той бе свит човек, който рядко казваше повече от едно-две изречения наведнъж, но бе високо уважаван от разузнавателните кръгове като най-добрия анализатор на спътникови снимки в бранша. Той бе това, което жените наричаха „мъж с приятна външност“, черна коса с тук-там сиви кичури, лице, излъчващо доброта и вечно готово да се усмихне, както и очи, от които искряха приятелски чувства.
	Докато вниманието му изглеждаше приковано в програмата, едната му ръка се плъзна в джоба и натисна бутона на един предавател.
	Вътре в театралната зала Реймънд Джордън се бореше със съня си. Под гневния поглед на жена му до него той се прозя като един вид защита срещу стогодишния диалог на сцената. За облекчение на зрителите, които седяха в старомодни твърди седалки, пиесите и сцените в театър „Форд“ бяха кратки. Джордън се завъртя в по-удобно положение върху твърдата дървена седалка и остави съзнанието му да се понесе от пиесата към един риболовен излет, който той бе планирал за следващия ден.
	Внезапно унесът му бе прекъснат от три тихи писукания от електронния часовник на китката му. Това бе така наречения часовник „Делта“, по името на кода, който приемаше, но носеше етикет на „Рейтек“, за да изглежда обикновен и да не бие на очи. Кодът Делта го известяваше, че става въпрос за нещо особено важно и че някой щеше да го вземе или посрещне.
	Той прошепна едно извинение на жена си и си проправи път към пътеката и оттам отиде във фоайето. Когато Джордън позна Мийкър, лицето му помрачня. Въпреки че това излизане от залата му бе добре дошло, той не остана очарован от факта, че някъде се е получила кризисна ситуация.
	— Какво е положението? — попита той без предисловие.
	— Знаем кой кораб е носил бомбата — отвърна Мийкър, като стана на крака.
	— Не можем да говорим тук.
	— Уредих с управителя на театъра да ползваме служебния му офис. Там мога да ви докладвам на спокойствие.
	Джордън знаеше стаята. Тръгна натам, следван по петите от Мийкър и влезе в едно преддверие, обзаведено с декори в стил шестдесетте години на миналия век. Той затвори вратата и отправи поглед към Мийкър.
	— Сигурен ли си? Няма никаква грешка?
	Мийкър поклати сериозно глава.
	— Снимките от една по-ранна метеорологична птичка показаха три кораба в района. Ние задействахме „Скай Кинг“, нашия стар разузнавателен спътник, когато той минаваше над експлозията и открихме два от корабите.
	— Как?
	— С компютърно увеличение на радарно-сонарната система, което ни позволява да виждаме през водата така, сякаш е прозрачна.
	— Осведомихте ли вашите хора?
	— Да.
	Джордън погледна Мийкър в очите.
	— Уверен ли си в заключенията си?
	— Няма нито капка съмнение — отвърна категорично Мийкър.
	— Солидни ли са доказателствата?
	— Да.
	— Знаеш, че ще поемеш своята част от отговорността, ако се провалиш.
	— Веднага щом свърша с доклада, ще се прибера вкъщи и ще заспя като младенец… е, почти.
	Джордън се отпусна и седна в един стол до масата. Сетне вдигна очаквателно поглед към Мийкър.
	— Окей, какво откри?
	Мийкър извади една папка с кожена подвързия от един дълбок вътрешен джоб на палтото си и я постави на масата.
	Джордън се усмихна.
	— Виждам, че нямаш доверие в куфарчетата.
	— Предпочитам ръцете ми да са свободни — каза Мийкър, като сви рамене.
	Той отвори папката и подреди пет фотоснимки върху масата. Първите три показваха корабите на повърхността с невероятно големи подробности.
	— Ето, тук виждате норвежкия товаро-пътнически лайнер да обикаля дрейфуващия японски автотранспортен кораб. На дванадесет километра от тях британският изследователски кораб в момента спуска една подводница в морето.
	— Това е снимката преди — каза Джордън.
	Мийкър кимна.
	— Следващите две са от „Скай Кинг“, направени след експлозията и разкриват два разбити корпуса на дъното. Третият се е разпаднал. С изключение на няколко разпръснати отломки от двигателя от него практически не е останало нищо друго.
	— Кой е бил той? — попита бавно Джордън, сякаш очакваше отговора.
	— Идентифицирахме с положителност двата съда, които са потънали цели. — Мийкър направи пауза, като извърна глава от снимките и погледна Джордън в очите, за да подчертае отговора си. — Корабът, който е превозвал бомбата, е бил японският автотранспортьор.
	Джордън въздъхна и се облегна назад.
	— Не идва като кой знае какъв голям шок новината, че японците притежават бомбата. Те от години имат технологията за това.
	— Те се издадоха, когато построиха реактор размножител с бързи неутрони за течни метали. При делене с бързи неутрони реакторът създава повече плутониево гориво, отколкото изгаря. Първата стъпка към производството на ядрено оръжие.
	— Добре си си научил урока — каза Джордън.
	— Трябва да знам какво да търся.
	— Нещо като фабрика за производство на ядрени оръжия, чието откриване все още ни се изплъзва — язвително каза Джордън.
	Мийкър го изгледа без да мигне, след което се усмихна.
	— Вашето наземно разузнаване също не разполага с никакви следи, които да сочат къде ги произвеждат.
	— Вярно — призна Джордън. — Японците са извършили това под едно невероятно прикритие. Имам чувството, че ръководителите на тяхното правителство са също в неведение.
	— Ако производствените им съоръжения бяха над земята, нашите нови шпионски спътници щяха да ги открият.
	— Странно, че няма райони с необичайна радиоактивност.
	— Не сме засекли нищо извън техните енергийни реактори и едно находище за ядрени отпадъци близо до един крайбрежен град, наречен Рокота.
	— Виждал съм докладите — каза Джордън. — Японците прокараха една шахта на дълбочина четири хиляди метра, за да изхвърлят отпадъците си. Възможно ли е да сме пропуснали нещо?
	Мийкър поклати отрицателно глава.
	— Трябваше поне да открием признаци за голямо строителство или съответното движение на строителната техника към и от района.
	— По дяволите! — с рязък тон каза Джордън. — Японците свободно си плават из океаните с ядрени бомби, предназначени за пристанищата на Съединените щати, докато ние седим със скръстени ръце, без да знаем мястото, където са произведени, тяхното крайно местоназначение или плана за цялата операция.
	— Вие казахте „бомби“ в множествено число? — попита Мийкър.
	— Показанията на сеизмографския център в Колорадо сочат, че е имало втора детонация на една милисекунда от първата.
	— Колко жалко, че не успяхте да проведете една мащабна операция, за да намерите отговора преди десет години.
	— С какви пари? — изсумтя Джордън. — Последната администрация продъни бюджетните сметки, които финансираха събирането на разузнавателна информация. Всичко, от което политиците се интересуват, е Русия и Близкият изток. Последните хора, които Държавният департамент би ни позволил да разследваме, са нашите приятелчета от Япония. Всичкото, което ни е позволено да държим там, са двама пенсионирани агенти, чийто договори трябваше да продължим. Израел е другата държава, за която няма ограничения. Не можеш да си представиш колко пъти ни бе заповядано да се правим, че нищо не сме видели, когато Мосад хвърляха прах в очите на международната общественост, за което после обвиняваха арабите.
	— Президентът ще трябва да ви даде неограничени пълномощия, когато го запознаете със сериозността на положението.
	— Ще разбера това веднага щом му докладвам утре сутринта. — Гладката, излъскана маска на Джордън се бе мъничко пропукала и гласът му стана леденостуден. — Каквито и ходове да предприемем по въпроса, ние ще бъдем догонващите. Това, което ме плаши и ме изпълва с ужас, е, че вече е твърде късно да пресечем заговора, след като е набрал инерция.
	През вратата се чу шум от гласове. Пиесата бе свършила и публиката се стичаше към фоайето.
	Джордън се изправи на крака.
	— Ще трябва да прекратя срещата и да се мерна за малко пред хората, иначе жена ми няма да ми продума по целия път до вкъщи. Благодаря, че ме осведоми за откритието на твоята птичка.
	— Има и още едно нещо — каза Мийкър. Той извади една нова снимка от папката и я вдигна към светлината.
	Джордън се взря в обекта в центъра на снимката.
	— Прилича на някакъв вид голям селскостопански трактор. Кое е същественото?
	— Това, което виждате, е неизвестно дълбоководно транспортно средство, което се движи по морското дъно на пет хиляди метра под повърхността на не повече от двадесет километра от района на експлозията. Знаете ли чия собственост е то и какво прави там?
	— Да… — бавно каза Джордън. — Не знаех, но сега вече знам. Благодаря ти, Къртис.
	Джордън се обърна, оставяйки един напълно объркан Мийкър, отвори вратата и се стопи в тълпата, която напускаше театъра.


	15

	Верен на обещанието си, Пит изкара измъчения ДСГП от смъртната хватка на тинестото дъно. Стоманените вериги заскърцаха остро, когато стъпиха върху вулканичните късове, смилайки ги с тежестта си. Започнаха бавно да се придвижват, сантиметър по сантиметър напред. С мъчителна мудност огромното превозно средство изпълзя до повърхността на морското дъно, отърси се от камъните и тинята, които се повлякоха след него като огромна мътна река и стъпи върху голия терен.
	— Излязохме — извика възторжено Планкет. — Страхотна работа!
	— Страхотна работа — имитира го Пит. Той включи компютърното управление и изведе последователно географски изображения на монитора. — Цяло чудо е, че се измъкнахме без механична повреда или пробив в системите за херметичност.
	— Скъпи мой друже, вярата ми в теб е толкова дълбока, колкото морето… ъ-ъ-ъ, под което се намираме. И за миг не се усъмних в силата на твоя дух.
	Пит му спести един любопитен поглед.
	— Щом толкова лесно можеш да бъдеш измамен, аз имам един мост в Ню Йорк, на който бих искал да те поканя.
	— Това пък какво означава?
	— Играеш ли бридж*?
	[* Непреводима игра на думи — на англ. bridge означава както „мост“, така и „бридж“, игра на карти. — Б.пр.]
	— Да, много съм добър. Спечелил съм доста турнири. А ти?
	— Винаги мога да те закопая на „Олд Мейд“*.
	[* Проста игра на карти. — Б.пр.]
	Като се вземеше предвид положението, в което те се намираха, можеше да се каже, че разговорът, който Пит и Планкет водеха помежду си, бе най-малкото странен. Но те бяха мъже, потопили се в естествената си среда и вътре в себе си пределно ясно съзнаваха опасността да останат за вечни времена в плен на тъмната бездна.
	— Сега, след като избегнахме земното свличане, какъв е планът? — попита Планкет със същото спокойствие, с което би помолил за втора чаша чай.
	— Планът е да отидем горе — отвърна Пит, като посочи към покрива.
	— Тъй като този великолепен стар трактор няма никаква плаваемост, а ние имаме над пет километра океан над главите си, как очакваш да постигнеш невъзможното?
	Пит се ухили.
	— Просто се облегни назад и се наслаждавай на морския пейзаж. Ще се отправим на малко пътешествие през планините.


	— Добре дошли на борда, адмирале.
	Изпънат като струна, командир Мортън отдаде чест и протегна ръка, но поздравът му бе чисто официален. Той не бе доволен и не направи лицемерен опит да го прикрие.
	— Много редки са случаите, когато получаваме заповед да се покажем на повърхността по време на плаване, за да приемем посетители. Трябва да ви кажа, че това не ми харесва.
	Сандекър сдържа усмивката си, докато прекрачваше от моторницата на „Шанхай Шели“ върху мостика на отчасти подаващата се над водата кула на „Тъксън“. Той разтърси ръката на Мортън с нехайно безгрижие, а властната му осанка искаше да подскаже, че ако не друго, то такива визити за него са ежедневие.
	— Това не е приумица от моя страна да ви накарам да се отклоните от оперативните си мероприятия, за да мога да се отбия при вас за коктейл, командире. Тук съм по заповед на президента. Ако присъствието ми е неудобно, ще бъда щастлив да се върна на джонката.
	Изражението на лицето на Мортън ясно свидетелстваше, че отговорът на Сандекър го беше жегнал.
	— Не исках да ви обидя, адмирале, но съветските спътници…
	— Ще ни заснемат с ярки цветове за удоволствие на техните специалисти, занимаващи се с анализ на разузнавателни данни. Да, така е, но на нас наистина не ни пука какво те виждат или мислят. — Сандекър се обърна, когато Джордино се качи на борда. — Моят заместник-директор на проекта, Ал Джордино.
	Почти несъзнателно Мортън приветства Джордино, като козирува, без да изпъва докрай ръка, и ги поведе през люка надолу към командния център на подводницата. Те последваха командира в едно малко отделение с прозрачна маса за чертане с вдлъбната отстрани вътрешност, чиято горна повърхност показваше триизмерно сонарно изображение на морското дъно.
	Лейтенант Дейвид де Лука, щурманът на „Тъксън“, се бе надвесил над масата. Той се изпъна, когато Мортън представи новодошлите и се усмихна топло.
	— Адмирал Сандекър, за мен е чест. Не съм пропуснал нито една от вашите лекции в Академията.
	Сандекър засия.
	— Надявам се, че не съм ви приспивал.
	— Ни най-малко. Описанията ви за проектите на НЮМА бяха много увлекателни.
	Мортън стрелна с поглед Де Лука и кимна надолу към масата.
	— Адмиралът е много заинтригуван от твоето откритие.
	— Какво можеш да ми покажеш, синко? — каза Сандекър, като сложи ръка на рамото на Де Лука. — Съобщението бе, че сте засекли необичайни звуци на морското дъно.
	Де Лука се поколеба за момент.
	— Чуваме странна музика.
	— „Русалката Мини“? — изтърси Джордино.
	Де Лука кимна.
	— Да, в началото. Сега обаче звучи като маршовете на Джон Филип Соуса.
	Очите на Мортън се присвиха.
	— Откъде може да знаете това?
	— Дърк! — категорично каза Джордино. — Той все още е жив.
	— Да се надяваме — каза Сандекър с растяща радост. Той погледна Де Лука. — Все още ли чувате музиката?
	— Да, сър. След като получихме стабилен сигнал, ние успяхме да проследим източника.
	— Той се движи?
	— С около пет километра в час по дъното.
	— Той и Планкет трябва да са оцелели и избягали след земетресението с „Големият Джон“ — заключи Джордино.
	— Опитахте ли се да установите контакт? — Сандекър попита Мортън.
	— Да, но системите ни не са предназначени да предават сигнали във вода на дълбочина по-голяма от хиляда метра.
	— Можем да влезем във връзка с тях посредством подводния телефон в подводницата — каза Джордино.
	— Освен ако… — Сандекър се поколеба. Той хвърли поглед към Мортън. — Бихте ли могли да ги чуете, ако те се опитваха да се свържат със съд на повърхността, командире?
	— Щом можем да чуваме музиката им, бихме могли да чуем и техните гласови съобщения. Може би неясни и объркани, но смятам, че нашите компютри биха могли да съединят отделните части в едно членоразделно съобщение.
	— Да сте приемали подобни звуци?
	— Не, никакви — отвърна Мортън.
	— Телефонната им система трябва да е повредена — изказа предположение Сандекър.
	— Тогава защо могат да предават музика?
	— Аварийна усилвателна система за указване местоположението на съда в случай на повреда — отвърна Джордино. — Един спасителен съд би могъл да се насочи по звука. Но тя не е направена да предава или приема гласови съобщения.
	Мортън се размърда, обзет от бавно надигащ се гняв. Не му харесваше това, че губеше контрол над положението на борда, на който командващият бе той.
	— Мога ли да попитам кои са тези хора в „Големият Джон“, както му викате вие, и как така се е получило, че те пътешестват по дъното на Тихия океан?
	Сандекър махна небрежно с ръка.
	— Съжалявам, командире, секретен проект. — Той върна вниманието си обратно към Де Лука. — Казваш, че се движат.
	— Да, сър. — Де Лука натисна последователно няколко бутона и дисплеят, скрит в масата, разкри част от морското дъно в триизмерна холография. На хората, скупчени около масата, им се струваше, че гледат от върха на един аквариум надолу към Големия каньон, потопен на дъното му. Подробностите на изображението бяха увеличени посредством най-съвременно компютърно и сонарно картографиране, което показваше морското дъно в приглушени цветове с преобладаващи нюанси на синьо и зелено.
	Разломната зона Мендосино караше известната туристическа забележителност в северна Аризона да изглежда като малко джудже в сравнение с нейните стръмни склонове, високи средно около три хиляди метра. Неравните ръбове на тази огромна пукнатина в подводната повърхност на планетата бяха назъбени от стотици хребети, които й даваха вид на огромна резка през низ от пясъчни хълмчета.
	— Последната дума на технологията за подводно наблюдение — представи гордо Мортън. — „Тъксън“ бе първата подводница, на която я инсталираха.
	— С кодово име „Грейт Карнак“ — каза с чувство на превъзходство Сандекър. — Всичко знае, всичко вижда. Нашите инженери от НЮМА помогнаха при разработването й.
	Навъсеното и необичайно зачервено лице на Мортън придоби определено жалко изражение при това поражение в надпреварата кой да ръководи. Но той се овладя и отговори както подобава:
	— Лейтенант, покажете на адмирала играчката му в действие.
	Де Лука взе една къса показалка с формата на жезъл и прокара един светлинен лъч по дисплея.
	— Вашето подводно превозно средство се появи в тази точка в един малък каньон в непосредствена близост до главната разломна зона и сега се движи в зигзаг нагоре по склона към ръба на разлома.
	Джордино се загледа мрачно в изравнения участък, където някога бе разположена базата на геоложкия проект.
	— Нищо не е останало от „Мочурливи поля“ — каза тъжно той.
	— Тя не бе построена, за да бъде вечна — утеши го Сандекър. — Резултатите компенсираха неколкократно загубата.
	Без да чака подкана, Де Лука увеличи изображението, докато всички видяха размазания образ на подводния съд, който се катереше с мъка нагоре по един стръмен склон.
	— Това е най-ясното изображение, което мога да постигна.
	— Идеално е — похвали го Сандекър.
	Като гледаха малкото петънце на фона на необятната пустош, никой от тях не можеше да повярва, че вътре в него имаше двама живи човека, които все още дишаха. Движещото се изображение изглеждаше толкова истинско, че те едва издържаха да не посегнат с ръка и да го докоснат.
	Мислите им бяха най-различни. Де Лука си представяше, че е космонавт, който наблюдава отвисоко живота на чужда планета, докато на Мортън гледката му напомняше камион по магистрала, който той следи от самолет, летящ на тридесет хиляди фута. Сандекър и Джордино виждаха в съзнанието си как техните приятели се борят срещу една враждебна среда, за да запазят живота си.
	— Не можете ли да ги спасите с вашата подводница? — попита Мортън.
	Джордино стисна перилото около масата с дисплея, докато кокалчетата му побеляха.
	— Можем да се срещнем, но нито един от съдовете не разполага с шлюзова камера, за да ги прехвърлим от едната на другата под тонове водно налягане. Ако те направят опит да напуснат „Големият Джон“ на тази дълбочина, те ще бъдат сплескани като пита.
	— Ами ако ги издърпаме до повърхността с кабел?
	— Не съм чувал за кораб, който да може да носи шест километра кабел, който да е достатъчно дебел, за да издържа на собственото си тегло и това на ДСГП.
	— „Глоумър Иксплорър“ би могъл да го направи — каза Сандекър, — но той се намира край Аржентина, където извършва нефтени сондажи. Невъзможно е той да прекъсне работите там, да се преоборудва и да пристигне тук за по-малко от четири седмици.
	Мортън започна да разбира критичността на положението, както и безизходицата, в която се бяха озовали.
	— Съжалявам, че моят екипаж и аз не можем нищо да направим.
	— Благодаря ви, командире — въздъхна тежко Сандекър. — Оценявам това.
	В продължение на една минута никой не проговори. Погледите им бяха фокусирани върху миниатюрното изображение на превозното средство, докато то пълзеше по дисплея като някоя буболечка, която се катери по стената на пътна канавка.
	— Чудя се накъде ли се е запътил? — промърмори Де Лука.
	— Моля? — каза Сандекър, сякаш се бе събудил внезапно.
	— Откакто го следя, той пътува в една определена посока. Когато склонът става по-стръмен, той започва да го изкачва на зигзаг, но когато се изравнява, той винаги се връща на първоначалния си курс.
	Като гледаше Де Лука, Сандекър внезапно загря.
	— Дърк се е насочил към някой висок участък. Господи, аз почти го бях отписал, без да се опитам да разгадая намеренията му.
	— Начертай една приблизителна крайна цел на курса — заповяда Мортън на Де Лука.
	Де Лука програмира навигационния компютър, като въведе в него съответните данни, след което впери поглед в монитора и зачака посоката да бъде изчислена. Числата светнаха почти мигновено.
	— Вашият човек, адмирале, се движи по азимут три-три-четири.
	— Три-три-четири — повтори отчетливо Мортън. — Напред няма нищо, освен мъртва земя.
	Джордино погледна към Де Лука.
	— Моля, увеличете сектора пред ДСГП.
	Де Лука кимна и разшири обхвата на дисплея в посоката, която Джордино поиска.
	— Районът изглежда абсолютно същия, с изключение на няколко подводни върха.
	— Дърк се е насочил към гайот* Конроу — каза категорично Джордино.
	[* Наречени на Арнолд Х. Гайот, роден в Швейцария американски геолог и географ. — Б.пр.]
	— Гайот? — попита Де Лука.
	— Това е подводна планина с плосък връх — обясни Сандекър. — Вулканична планина, чийто връх някога се е подавал над водата, но с течение на времето е бил изравнен от действието на вълните и бавно е потънал под повърхността.
	— На каква дълбочина се намира върхът? — попита Джордино Де Лука.
	Младият навигационен офицер издърпа една карта от шкафчето под масата и я простря върху прозрачната горна повърхност.
	— Гайот Конроу — прочете високо той, — дълбочина триста и десет метра.
	— На какво разстояние е от ДСГП? — въпросът дойде от Мортън.
	Де Лука измери разстояние с чифт пергели и го нанесе върху една мащабна скала в долната част на картата.
	— Приблизително деветдесет и шест километра.
	— При осем километра в час — изчисли Джордино, — и като удвоим разстоянието, отчитайки неравния терен и обходните маневри около дълбоките падини, и ако късметът е на тяхна страна, те трябва да достигнат върха на Конроу утре по това време.
	Очите на Мортън се присвиха скептично.
	— Изкачването на гайота може да ги доближи до повърхността, но все още няма да им достигнат триста метра, което е близо хиляда фута. Как смята този тип…
	— Името му е Дърк Пит — помогна му Джордино.
	— Окей, Пит. Как смята да се добере до повърхността — с плуване?
	— Не и от тази дълбочина — отговори бързо Сандекър. — Налягането вътре в „Големият Джон“ е една атмосфера — същото, при което стоим на морското ниво. Външното налягане на водата долу е тридесет и три пъти по-високо. Дори и ако ги снабдим с най-модерни водолазни апарати и смес от хелий и кислород за дишане при големи дълбочини, шансовете им са нулеви.
	— Ако внезапното повишаване на налягането, когато те напуснат „Големият Джон“ не ги убие — добави Джордино, — кесонната болест ще ги довърши по пътя им към повърхността.
	— Какво ли тогава е замислил Пит? — упорстваше Мортън.
	Очите на Джордино се взряха в преградната стена, сякаш виждаха нещо отвъд нея.
	— Нямам готов отговор, но се страхувам, че ще трябва да измислим нещо, и то адски бързо.


	16

	Безжизнената сива шир отстъпи място на гора от скални израстъци с причудлива форма, които се издигаха от морското дъно. Те наподобяваха изкривени комини, чиито отвори изхвърляха горещи — триста шестдесет и пет градуса по Целзий — облаци от черна пара, която тутакси биваше задушавана от студения океан.
	— Черни гейзери — съобщи Планкет, когато ги позна под претърсващите лъчи на „Големият Джон“.
	— Трябва да са обградени с колонии от морски създания — каза Пит, без да отделя очи от навигационния дисплей на командния монитор. — Ние картографирахме над дузина от тях по време на геоложките ни изследвания.
	— По-добре да завиеш встрани. Няма да мога да понеса това чудовище да ги стъпче.
	Пит се усмихна и премина на ръчно управление, като зави с подводния съд, за да избегне странната колония от екзотичен морски живот, която процъфтяваше без слънчева светлина. Тя бе като пищен оазис в пустинята и покриваше близо един квадратен километър от морското дъно. Широките вериги на чудовището натрапник заобиколиха бълващите пара отвори и виещите се дълги лиани от сплетени тела на гигантски тръбни червеи, които леко се полюшваха от течението, сякаш бяха блатни тръстики, разклащани от бриз.
	Планкет гледаше с благоговение кухите стебла, докато червеите вътре развяваха своите нежни розови и виненочервени пера в черната вода.
	— Някои от тях трябва да са с дължина над три метра! — възкликна той.
	Дъното около гейзерите и тръбните червеи беше осеяно и с огромни бели миди от видове, които Планкет никога не бе виждал преди. Създания с лимонен цвят, които имаха някаква биологична връзка с медузите и приличаха на гъба прахавица, се бяха смесили с бодливи малки рачета и синкави скариди. Нито едно от тях не се нуждаеше от фотосинтеза, за да живее. Те се хранеха с бактерии, които превръщаха изхвърления от гейзерите сероводород и кислород в органични хранителни вещества. Ако слънцето внезапно угаснеше, тези създания щяха да продължат да съществуват в тъмната като рог водна бездна, докато всички други форми на живот на повърхността щяха да изчезнат.
	Той се опита да запечати в съзнанието си картината с различните обитатели около гейзерите, докато те изчезваха в облака тиня зад тях, но не можеше да се съсредоточи. Затворен в херметичната кабина на подводното превозно средство, Планкет изпитваше огромно вълнение, докато гледаше непознатия свят. Макар че не за първи път се спускаше на такава дълбочина, той внезапно се почувства самотен като космонавт, загубил се нейде отвъд галактиката.
	Пит хвърли само няколко бегли погледа към невероятната сцена навън. Той нямаше време за развлечения. Очите и рефлексите му разчитаха на бързината, с която той реагираше, когато на монитора се появяваха опасни участъци пред тях. Той на два пъти почти изгуби управление и „Големият Джон“ за малко да политне в зейналите пукнатини, но в последния момент съумяваше някак си да спре на по-малко от метър от ръба. Неравният терен често се оказваше непроходим като поток лава на Хаваите и той трябваше бързо да програмира компютъра, за да начертае обиколен маршрут, който крие най-малко опасности.
	Пит трябваше особено да внимава в участъци на земни свличания и ръбове на каньони, които не можеха да издържат теглото на превозното средство. Веднъж той бе принуден да заобиколи един малък, но действащ вулкан, чиято стопена лава се изливаше през една дълга пукнатина и се стичаше надолу по склона, преди да се втвърди под ледената вода. Той лъкатушеше между дълбоки набраздени падини и високи скали, пресичаше широки полегати кратери — терени и повърхностни образувания, които иначе човек би очаквал да намери само на Марс.
	Пит караше подводния съд, като се ръководеше по данните, които сонарните и радарните сонди изпращаха на компютъра, вместо да се осланя на ограничената видимост, осигурявана от фаровете на ДСГП. Това правеше пътуването му всичко друго, но не и приятно. Напрежението, на което бе подложен, започна да се проявява с болки в мускулите и смъдене в очите и той реши да предаде временно командването на Планкет. Британецът бързо схвана тънкостите на управлението на „Големият Джон“.
	— Току-що преминахме двете хиляди метра — съобщи Пит.
	— Добре изглежда — отвърна бодро Планкет. — Изминали сме повече от половината.
	— Не бързай още да се радваш толкова. Наклонът стана по-голям. Ако той се увеличи с още пет градуса, веригите ни няма да могат да постигнат сцепление.
	Планкет прогони от съзнанието си всякаква мисъл за неуспех. Той имаше пълно доверие в Пит, подробност, която дразнеше човека от НЮМА до безкрайност.
	— Повърхността на склона стана по-гладка. Сега можем да вървим директно към върха.
	— Скалите от лава наоколо може и да са позагубили острите си ръбове и да са станали по-заоблени — уморено промърмори Пит. Думите му излизаха бавно и неохотно като от устата на изтощен човек. — Но в никакъв случай не могат да бъдат наречени гладки.
	— Не се тревожи. Ние излязохме от дълбоката зона и сега се намираме на междинна дълбочина. — Планкет направи пауза и посочи през прозорчето за наблюдение към един проблясък от синьо-зелена биолуминесценция. — Порихтис мириастер, риба, която може да свети две минути.
	— Да я съжали човек — каза шеговито Пит.
	— Защо? — възрази Планкет. — Този порихтис се е адаптирал много добре. Луминесценцията й плаши хищниците, служи й за стръв, за да привлича плячката си и разбира се, привлича противоположния пол в пълния мрак.
	— Да плуваш в студена черна пустош през целия си живот. Това аз бих нарекъл страхотна скука.
	Планкет усети, че го будалкат.
	— Много умно наблюдение, мистър Пит. Жалко, че не можем да предложим на тези риби някакъв вид развлечение.
	— Мисля, че можем да ги накараме да се посмеят малко.
	— О, много добре. Какво имаш предвид?
	— Те могат да те наблюдават, докато караш „Големият Джон“ за известно време. — Той направи жест към командния пулт. — Той е изцяло на твое разположение. И бъди така добър да следиш неотлъчно изображението на подводното дъно върху монитора, вместо да зяпаш по разни медузи с неонови реклами по себе си.
	Пит се сви върху седалката си, затвори очи и сякаш в миг заспа.


	Около два часа по-късно Пит се събуди от силен пукот, който прозвуча като пушечен изстрел. Той мигновено надуши беда. Изправи се и обходи с поглед пулта. Забеляза една малка червена лампичка, която мигаше.
	— Неизправност?
	— Получили сме пробойна — осведоми го бързо Планкет. — Предупредителната лампичка светна едновременно с трясъка.
	— Какво казва компютърът за повредата и нейното местоположение?
	— Съжалявам, но ти не ми каза кода, с който да активирам програмата.
	Пит бързо набра съответния код от клавиатурата. На монитора мигновено се появи исканата информация.
	— Имаме късмет — каза Пит. — Отделенията, съдържащи животоподдържащите системи и електронното оборудване, са херметични. Същото се отнася и за бронирания отсек на реактора. Пробойната е долу, някъде под отделението на двигателя и генератора.
	— И ти викаш на това късмет?
	— В този отсек има достатъчно свободно място, за да влезе там човек и да стигне до стените, за да запуши открилата се пробойна. Силните удари, които бедният стар автобус понесе, трябва да са причинили микроскопичен дефект в отливката на кожуха на долния корпус.
	— Силата на външното водно налягане през отвор с размера на карфица може да запълни вътрешния обем на тази кабина за два часа — каза неспокойно Планкет. Той се размърда неловко. Когато погледна унило към монитора, оптимизмът бе изчезнал от очите му. — А ако отворът се разшири и корпусът се сплеска… — Гласът му замря.
	— Тези стени няма да се сплескат — каза натъртено Пит. — Те са конструирани да издържат на налягане шест пъти по голямо от това на тази дълбочина.
	— Тогава все пак остава една тънка струйка вода, която влиза вътре с мощта на лазерен лъч. Докато ти мигне окото, силата й може да среже електрически кабел или човешка ръка.
	— Значи трябва много да внимавам, нали? — каза Пит, докато се изхлузи от стола си и запълзя към задната част на командната кабина. Той трябваше непрекъснато да държи едната си ръка здраво хваната за нещо, за да не бъде запокитен нейде от силното странично и надлъжно люлеене на подводния съд, докато той пъплеше по пресечения терен. Малко преди да стигне до изходния люк, той се наведе, повдигна един малък капак в пода и запали осветлението в тясното пространство на машинното отделение.
	Той чу едно остро свистене, което се открояваше на фона на монотонното боботене на парната турбина, но не можеше да види откъде идваше то. На пода вече имаше четвърт метър вода, която покриваше металното мостче. Той се спря и се заслуша, мъчейки се да установи местоположението на звука. Щеше да бъде нелепо да се втурне сляпо и да попадне под острата като бръснач струя.
	— Виждаш ли го? — извика му Планкет.
	— Не! — рязко му отвърна Пит с нервен тон.
	— Да спра ли?
	— За нищо на света. Продължавай да се движиш към върха.
	Той се наведе през отвора в пода. В непоносимия свистящ шум имаше нещо заплашително, нещо, което вещаеше беда по-ужасна от враждебния свят около тях. Да не би струята от пробойната да е повредила жизненоважно оборудване? Да не би да е твърде силна и да не може да бъде спряна? Нямаше време за губене, нито за размишления и за преценка на шансовете за успех. Колебанието неминуемо водеше до провал. Сега вече му бе безразлично дали щеше да умре, като се удави или като бъде нарязан на парчета, или смазан от безмилостното налягане на дълбокото море.
	Той се спусна през капака в пода и се сви за няколко секунди, щастлив, че все още е цял. Свистенето бе близо, почти на една ръка разстояние и той усети върху лицето си пръските от струята, която срещаше някаква преграда по пътя си. От сблъсъка на струята с препятствието отделението бе изпълнено с мъгла и той не можеше да види пробойната.
	Пит леко мръдна напред през мъглата. Осени го идея и той си свали едната обувка. Вдигна я и я завъртя отляво надясно с тока навън, също както слепец опипва пътя пред себе си с бастун.
	Изведнъж част от тока бе срязана като с бръснач. Тогава той я видя. Един лек проблясък напред и вдясно от него.
	Тънката като игла струя биеше във фундамента на компактната парна турбина, която задвижваше огромните ремъци на теглителния механизъм на ДСГП. Дебелият фундамент от титаний издържаше на концентрираната мощ на струята от пробойната, но твърдата му повърхност бе вече разядена и напукана от съсредоточената в една малка точица огромна сила.
	Пит бе локализирал проблема, но тепърва трябваше да търси решение. Бликащата струя, чиято сила можеше да разреже метал, ако действаше достатъчно време, не можеше да бъде спряна нито с чеканене*, нито посредством уплътняващо вещество или лепенки. Той се изправи и като заобиколи турбината, отиде до един шкаф с инструменти и резервни части. За момент той разгледа съдържанието му, след което извади една високоякостна резервна тръба за парогенератора. След това той измъкна един тежък чук от типа на ковашките.
	[* Повърхностно пластично деформиране с цел уплътняване и уякчаване. — Б.пр.]
	Когато привърши, водата се бе покачила на близо половин метър. Импровизираният му план трябваше да проработи. Ако не, тогава всички надежди пропадаха и той и Планкет нямаше да има какво друго да правят, освен да чакат да се удавят или да бъдат смазани от налягането на водата отвън.
	Бавно, с безкрайна предпазливост той протегна напред ръцете си, в които държеше тръбата и чука. Легна, като балансираше тялото си в бързо покачващата се вода, пое дълбоко дъх, задържа го за момент и после го изпусна. Едновременно с това той постави единия край на тръбата върху пробойната, като внимателно държеше другия й край далеч от себе си и бързо го заклещи в наклонената защитна стена между отделението на турбината и реактора. Яростно започна да бие с чука по долния край на тръбата, докато тя се заклини неподвижно. Сега горната и долната част на тръбата изхвърляха само леки пръски вода.
	Импровизираната запушалка на пробойната можеше да изглежда много хитро измислена, но не напълно подходяща. Заклинената тръба бе намалила влизащия вътре поток до тънка струйка, което щеше да бъде достатъчно, докато се изкачат до върха на подводната планина, надяваше се той, но не решаваше проблема завинаги. Бе само въпрос на часове, когато пробойната щеше да се разшири или тръбата да се спука от мощната като лазерен лъч струя.
	Пит изправи гръб и седна назад. Измръзнал, мокър и с притъпени от психическото напрежение сетива, той не усещаше водата, която се плискаше около него. Странно, помисли си той след една дълга минута, как човек може да седи в ледена вода и в същото време да се облива в пот.


	След двадесет и два изтощителни часа откакто успя да се измъкне от гроба си, верният ДСГП се изкачи на подводното било, откъдето се виждаше върхът на планината. С Пит отново зад кормилото, двете вериги дълбаеха, поднасяха, след което здраво забиваха шипове в покритата с тиня вулканична скала, и подводният съд, напъвайки сетни сили, напредваше метър след метър по стръмния склон, докато накрая достигна ръба и стъпи на плоския връх.
	Едва тогава „Големият Джон“ спря окончателно и двигателят му заглъхна. Обграждащият го облак от размътена тиня бавно започна да се утаява върху плоското чело на гайота Конроу.
	— Успяхме, старче — засмя се развълнувано Планкет, като удари Пит здравата по гърба. — Успяхме, наистина успяхме.
	— Да — съгласи се уморено Пит, — но все още ни остава да преодолеем последното препятствие. — Той кимна към цифровото показание на уреда за дълбочина. — Трябва да изминем още триста двадесет и два метра.
	Радостта на Планкет тутакси се изпари.
	— Някаква следа от твоите хора? — попита той със сериозен тон.
	Пит натисна бутона за сонарно-радарната сонда. Дисплеят разкри един връх, простиращ се на площ от десет квадратни километра, който бе пуст и гол като празна тепсия. Очакваният спасителен съд не бе успял да пристигне.
	— Няма никой в къщи — тихо продума той.
	— Трудно е за вярване, че никой на повърхността не е чул гърмящата ни музика, за да се насочи към нашия съд — каза Планкет, повече ядосан, отколкото разочарован.
	— Те разполагаха с твърде малко скъпоценно време, за да организират спасителна операция.
	— Все пак аз очаквах една от твоите подводници да се върне, за да ни прави компания.
	Пит сви уморено рамене.
	— Повреда в оборудването, неблагоприятни атмосферни условия, колко ли други проблеми е възможно да са ги възпрепятствали.
	— Ние не изминахме цялото това разстояние, за да пукнем сега тук на това дяволско място. — Планкет погледна нагоре към повърхността. Черният цвят на непрогледната бездна бе заменен от леко просветващо тъмносиньо.
	— Не и толкова близо.
	Пит знаеше, че Джордино и адмирал Сандекър щяха да положат всички усилия, за да спасят него и Планкет. Той отказваше да приеме възможността те да не са разгадали плана му и да действат съобразно него. Без да продума, той се изправи, отиде в задната част и повдигна капака към машинното отделение. Пробойната се бе разширила и нивото на водата бе над един метър. След около четиридесет минути, най-много час, то щеше да достигне турбината. В мига, когато тя се наводнеше, щеше да замре и генераторът. При положение, че животоподдържащите системи не функционират, Пит и Планкет скоро щяха да ги последват.
	— Ще дойдат — мислено изрече Пит, изпълнен с непоколебима увереност. — Те ще дойдат.


	17

	Изминаха десет минути, след това още десет. Мисълта, че са сами в безкрайната бездна ги изпълни със страх. Чувството на обреченост, че са изгубени нейде на морското дъно, заобиколени от безкрайна тъмнина и странен морски живот, бе като един ужасен кошмар.
	Пит бе паркирал „Големият Джон“ в средата на подводния връх, след което бе програмирал компютъра да следи пробойната в машинното отделение. Той гледаше внимателно цифрите на дисплея, които показваха, че само няколко сантиметра делят генератора от нивото на водата.
	Въпреки че поради изкачването към по-плитко място външното налягане на водата бе силно спаднало, пробойната се бе разширила и по-нататъшните усилия на Пит да обуздае нахлуващата вода не се увенчаха с успех. Той изпусна навън известно количество въздух, за да компенсира повишеното атмосферно налягане вътре в съда, причинено от повдигащото се ниво на водата.
	Планкет се полуобърна и започна да изучава Пит. Загрубялото му, излъчващо сила лице бе напълно спокойно и бе така съсредоточено, че клепачите му сякаш не трепкаха. В очите му блещукаха искрици от гняв, който не беше отправен към конкретна личност или предмет, а бе по-скоро предизвикан от положението, което той не можеше да овладее. Той се бе вглъбил в себе си и бе оставил Планкет в най-далечните кътчета на съзнанието си, сякаш британският океанограф се намираше на хиляди километри от него. Съзнанието на Пит бе бронирано срещу всякакво чувство на страх от смъртта. Той пресяваше през ума си безброй планове за бягство, като преценяваше от всички страни и най-малката подробност, за да бъдат накрая всички до един изхвърлени от съзнанието му като невъзможни.
	Останала бе само една възможност, която имаше някакъв, макар и минимален шанс за успех, но всичко зависеше от Джордино. Ако приятелят му не се появеше в близкия един час, след това щеше да бъде вече твърде късно.
	Планкет се пресегна и стовари голямата си лапа върху рамото на Пит.
	— Великолепен опит, Пит. Успя да ни изведеш от дълбоката бездна почти до повърхността на морето.
	— Не бе достатъчно добър — измърмори Пит. — Изминахме толкова дълъг път, за да се провалим на самия край.
	— Имаш ли нещо против да ми кажеш как смяташе да се справиш без удобството на шлюзова камера, през която да напуснем този съд, и подводна транспортна капсула, с помощта на която да стигнем до повърхността?
	— Първоначалната ми идея бе да се доберем дотам с плуване.
	Планкет повдигна вежда.
	— Надявам се, че не си очаквал да сдържаме дъха си.
	— Не.
	— Добре — каза Планкет удовлетворен. — Що се отнася до мен, аз ще хвърля топа още преди да съм се издигнал на тридесет метра. — Той се поколеба и погледна любопитно Пит. — Без майтап, с плуване ли мислеше?
	— Една абсурдна идея, родена от отчаяние — отговори философски Пит. — Не съм толкова глупав, за да повярвам, че телата ни ще издържат на атаката на външното налягане и декомпресията.
	— Ти каза, че това е била първоначалната ти идея. Имаш ли някоя друга като например да се издигнем с това чудовище от дъното?
	— Започваш да загряваш.
	— Повдигането на един петнадесеттонен подводен апарат може да бъде извършено само в сферата на въображението.
	— Всъщност всичко зависи от Ал Джордино — отвърна сдържано Пит. — Ако е прочел мислите ми, той ще ни посрещне с една подводница.
	— Но той те изостави — каза Планкет, като направи кръг с ръка, сочейки пустия морски пейзаж.
	— Трябва да има някаква много основателна причина за това.
	— Мистър Пит, ти знаеш, като и аз знам, че никой няма да дойде. Нито в близките часове, нито в близките дни, нито когато и да било. Ти заложи на това, че ще стане чудо, но загуби. Ако те наистина дойдат да ни търсят, то това ще бъде при останките от вашата подводна геоложка база.
	Пит не отговори, а се загледа във водата. Светлините на ДСГП бяха привлекли едно ято рибки с форма на малки брадвички*. Те имаха сребристи, удължени надолу и сплескани странично тела, които махаха с малките си опашки във водата, докато в долната част на стомасите им проблясваха низ луминесцентни органи. Очите им, несъразмерно големи и поместени във вертикални тръбички, гледаха нагоре. Той ги наблюдаваше, докато те се въртяха грациозно в бавни кръгове около огромния нос на „Големият Джон“.
	[* Различни видове риби от семейство Argyropelicusq Sternoptyx и др., които обитават тропически морета, както и морета в умерения пояс, и имат тяло с форма на брадавичка. — Б.пр.]
	Пит бавно се наведе напред, сякаш бе дочул нещо, след което отново се облегна назад.
	— Стори ми се, че чух нещо.
	— Цяло чудо е, че можем все още да чуваме при тази гърмяща музика — изсумтя Планкет. — Продъниха ми се тъпанчетата.
	— Напомни ми да ти изпратя по-късно една съболезнователна картичка — каза Пит. — Или би предпочел да се откажем, да отворим люковете и да сложим край на всичко?
	Той замръзна неподвижно, с поглед фокусиран в малките рибки. Над тях запълзя една огромна сянка и те като една се стрелнаха в тъмнината и изчезнаха.
	— Нещо не е наред? — попита Планкет.
	— Имаме си компания — отвърна Пит с усмивка от рода „нали ти казах“. Той се извърна на седалката си, наведе назад глава и погледна през горния илюминатор.
	Една от подводниците на НЮМА от „Мочурливи поля“ висеше в празното пространство непосредствено над задната част на ДСГП. Джордино бе разтегнал устата си в усмивка, която беше широка като фенер от динена кора. До него адмирал Сандекър му махна оживено с ръка през големия кръгъл илюминатор.
	Това бе мигът, който Пит бе очаквал, мигът, за който се беше искрено молил. Голямата меча прегръдка на Планкет свидетелстваше колко много се радваше и той.
	— Дърк — каза тържествено той, — най-смирено се извинявам за моята лоша компания. Това надхвърля границите на инстинкта. Ти си един хитър негодник.
	— Правя каквото мога — призна Пит с шеговита скромност.
	Едва ли бяха много моментите в живота му, когато Пит бе виждал нещо дори и наполовина толкова чудесно, колкото бе усмихнатото лице на Джордино вътре в подводницата. Откъде бе дошъл адмиралът? — чудеше се той. Как бе успял да пристигне толкова бързо на мястото на действието?
	Джордино не се помая и миг. Той посочи с ръка към една малка вратичка, която закриваше външния електрически контакт. Пит кимна и натисна един бутон. Вратичката се отвори, плъзгайки се вътре в един скрит прорез, и за по-малко от минута една от съчленените роботизирани ръце на подводницата свърза един кабел.
	— Чувате ли ме? — ясно проехтя гласът на Джордино от високоговорителите.
	— Не знаеш колко се радвам да чуя отново гласа ти, приятелю — отвърна Пит.
	— Съжалявам, че закъсняхме. Другата подводница се наводни и потъна, след като стигна до повърхността. Тази получи късо съединение в акумулаторите и загубихме сума ти време, докато ги ремонтираме.
	— Всичко е простено. Приятно ми е да ви видя, адмирале. Не очаквах вашето почетно присъствие тук долу.
	— Престани с ласкателствата — избумтя гласът на Сандекър. — Какво ви е положението?
	— Имаме пробойна, която ще прекъсне източника ни на захранване след не повече от четиридесет-петдесет минути. Иначе сме в добра форма.
	— Тогава ще е по-добре да се залавяме на работа.
	Без повече излишни думи Джордино започна да маневрира с подводницата, докато носът й не застана наравно с ДСГП и се обърна с лице към долната широка страна на превозното средство. След това той започна да движи манипулаторните ръце, монтирани отпред под командната сфера. Те бяха много по-малки от тези на „Големият Джон“ и бяха по-фини и сложни.
	Модулните ръце на подводницата бяха предназначени да захващат няколко различни типа ръчни механизми и да ги задействат по хидравличен път. Лявата ръка завършваше с въртяща се китка, която на свой ред бе свързана с три пръста, на чиито връх имаше датчици. Те можеха да разпознаят всякакъв материал от дърво и стомана до пластмаса, памук и коприна. Само с едно леко докосване от страна на оператора, което компютърната сензорна система на свой ред усилваше, пръстите можеха сръчно да вдянат конец в ухото на малка игла и да изплетат дантела или ако случаят го изискваше, да разтрошат скала.
	Плавно механичната ръка разви един маркуч, който тръгваше от един малък резервоар и завършваше накрая с голям прът, през чиято сърцевина вървеше един отвор.
	Китката на дясната ръка бе снабдена с четири кръгли дискове за рязане на метал. Дисковете имаха различна режеща повърхност и в зависимост от твърдостта на материала се използваше един или друг от тях.
	Пит отправи любопитен поглед към механизма на лявата ръка.
	— Помня, че дисковете се съхраняваха на борда на подводницата, но откъде намери оборудването за кислородно рязане?
	— Взех го назаем от една минаваща подводница — отвърна Джордино, без да се впуска в подробности.
	— Логично. — В гласа на Пит звучеше една уморена примиреност. Той не бе сигурен дали приятелят му не го будалкаше.
	— Започвам разделянето — каза Джордино.
	— Докато вие режете метала, за да ни освободите, аз ще напомпя вътре още няколко атмосфери въздух, за да компенсирам допълнителното тегло от наводнението от пробойната.
	— Разумна идея — съгласи се Сандекър. — Ще имаш нужда от всичката подемна сила, която можеш да постигнеш. Но трябва да следиш внимателно да не превишите безопасните граници на налягането, тъй като в противен случай ще имате проблеми с декомпресията.
	— Декомпресията ще бъде следена от нашия компютър — увери го Пит. — Нито доктор Планкет, нито аз имаме намерение да се разболеем от кесонната болест.
	Докато Пит започна да помпи сгъстен въздух вътре в командното и машинното отделение, Джордино разположи подводницата по такъв начин, че двете манипулаторни ръце да работят независимо една от друга. Ръката с трите съчленени пръста разположи дебелата заваръчна пръчка до един болт, който минаваше през една от монтажните връзки. Пръчката бе заредена с положителен заряд, докато ДСГП бе с отрицателен. Когато пръчката се допря до болта, внезапно избухна една ярка дъга. Докато зачервеният метал се топеше, през отвора на пръчката излизаше струя кислород, която изхвърляше стопения метал встрани от мястото на среза.
	— Газо-дъгово рязане — обясни Пит на Планкет. — Те възнамеряват да прережат всички монтажни съединения, задвижващи валове и електрически връзки, докато командното отделение не се освободи от шасито и верижния механизъм.
	Планкет кимна разбиращо към Пит. Джордино разгъна другата манипулаторна ръка и след малко рой хвърчащи искри сигнализира за това, че режещите дискове са започнали своята работа.
	— Ето, това е нашият билет. Ще се понесем нагоре към повърхността с лекотата на празна бутилка от шампанско „Вьов Клико Понсарден“ със златен етикет.
	— Или изпита бутилка от бира „Коорс“.
	— В първата кръчма, която се изпречи на пътя ни, мистър Пит, пиенето е от мен.
	— Благодаря, доктор Планкет. Приемам, при условие че имаме достатъчно подемна сила, за да ни издигне до повърхността.
	— Напомпи кабината до пръсване — настоя безразсъдно Планкет. — Бих предпочел риска от кесонна болест пред сигурното удавяне.
	Пит не се съгласи. Мъчителната агония, причинена от кесонната болест, от която водолазите страдаха векове наред, надхвърляше далеч представата за човешко мъчение. Смъртта бе облекчение, а оцелелите често оставаха с деформирано тяло, измъчвано от болка, която никога не намаляваше. Той не отделяше поглед от показанието на цифровия уред, докато червените числа не наближиха три атмосфери, налягането на приблизително двадесет метра. При тази дълбочина телата им можеха безопасно да издържат на натиска на повишеното налягане, изчисли той, в краткия период от време, който оставаше, преди в кръвта им да започне да се образува азотен газ.
	Двадесет и пет минути по-късно той тъкмо се канеше да преразгледа оценката си, когато силен шум от скърцане и вой на метал отекна вътре в кабината. Последва го басово стържене, което поради плътността на водата се чуваше като през усилвател.
	— Остава само една монтажна връзка и една опора към шасито — информира ги Джордино. — Бъдете готови да се откъснете.
	— Разбрано — отвърна Пит. — Имаме готовност да изключим всички захранващи и електрически системи.
	Сандекър не понасяше мисълта, че може ясно да вижда лицата на мъжете отвъд тясната междина, разделяща двата съда и да знае, че съществува голяма вероятност те да умрат.
	— Как сте със запаса от въздух? — попита тревожно той.
	Пит провери на монитора.
	— Достатъчен, за да ни закара в къщи, ако не спираме за пица.
	Чу се остро изскърцване, което ги накара да настръхнат. Командната кабина потрепери и се наклони нагоре, напред с носа. Тогава нещо поддаде и внезапно цялата конструкция се разтресе така, сякаш искаше да се освободи. Пит бързо изключи главното захранване на генератора и премина на аварийните акумулатори, за да поддържа работата на компютъра и телефона. Но изведнъж движението им нагоре рязко спря и те увиснаха неподвижно над огромното шаси на трактора.
	— Стойте така — дойде вдъхващият увереност глас на Джордино. — Пропуснал съм няколко хидравлични линии.
	След това той добави:
	— Ще се опитам да стоя колкото се може по-близо до вас, но ако се раздалечим твърде много, телефонният кабел ще се скъса и ще загубим гласов контакт.
	— Побързай. Вътре нахлува вода през някои от прерязаните линии и връзки.
	— Разбрано.
	— Пригответе се да отворите изходния люк и да се измъкнете с бясна скорост отвътре, когато стигнете вълните — нареди Сандекър.
	— Като гъски, болни от диария — увери го Пит.
	Пит и Планкет се отпуснаха за няколко секунди, заслушвайки се във воя на въртящите се дискове, които режеха тръбите. След малко кабината силно залитна встрани, последва звук от скъсване и те започнаха бавно да се издигат от върха на подводната планина, като оставиха под себе си шасито на трактора. Срязаните кабели и стопените останки от „Големият Джон“ висяха под тях като разкъсани механични вътрешности.
	— Вече сме на път! — изрева Планкет.
	Пит присви уста.
	— Твърде бавно. Нахлулата вътре вода е намалила положителната ни подемна сила.
	— Предстои ви дълго изкачване — каза Джордино. — По мои изчисления вертикалната ви скорост е само десет метра в минута.
	— Ние влачим с нас двигателя, реактора, както и един тон вода. Обемът ни едва преодолява допълнителното тегло.
	— С приближаването до повърхността вие трябва да започнете да се издигате по-бързо.
	— Няма да стане. Водата, която влиза вътре, ще компенсира понижаването на налягането.
	— Няма опасност да изгубим комуникационния кабел — каза радостно Джордино. — Аз лесно мога да следвам вашата подемна скорост.
	— Голяма утеха — промърмори под носа си Пит.
	— Изминати двадесет метра — каза Планкет.
	— Двадесет метра — повтори като ехо Пит.
	Два чифта очи не се откъсваха от показанията на дълбокомера, които светеха на дисплейния екран. Минутите бавно течаха. Никой от двамата не продумваше. Светът на здрача остана под тях и тъмносиният цвят на дълбоката вода леко избледня от приближаващата филтрирана светлина отгоре. За първи път се появи зеленият цвят, последван от жълтия. Малко ято от риби тон ги поздрави, преди да се стрелне и изчезне за миг. На сто и петдесет метра дълбочина Пит започна да различава циферблата на часовника си.
	— Забавяте ход — предупреди ги Джордино. — Подемната ви скорост спадна на седем метра в минута.
	Пит въведе номера на уреда, следящ утечката от пробойната. Числата, които получи на дисплея, не му харесаха.
	— Нивото на водата е стигнало червената линия.
	— Можеш ли да увеличиш обема на въздуха? — попита Сандекър с очевидна загриженост в гласа си.
	— Не и без да получим фатална доза от кесонната болест.
	— Ще успеете — каза с надежда Джордино. — Отминахте осемдесетия метър.
	— Когато подемната ни скорост спадне на четири метра, хванете ни на буксир с вашите манипулатори.
	— Добре.
	Джордино придвижи подводницата си напред и я наклони така, че кърмата й да сочи към повърхността и той да гледа надолу към Пит и Планкет. След това той зададе на автопилота да поддържа заден ход, еднакъв с подемната скорост на кабината на „Големият Джон“. Но преди да успее да разгъне механичната ръка, той видя как ДСГП се отдалечава и разстоянието между тях започна да се увеличава. Той бързо реагира и го скъси.
	— Два метра в минута — каза Пит с ледено спокойствие. — Добре е да побързаш със скачването.
	— Правя го вече — изпревари го Джордино.
	В мига, в който съчленената манипулаторна ръка на подводницата успя да хване като в менгеме един изпъкнал край на разкъсания корпус, кабината спря напълно.
	— Достигнахме нулева плаваемост — съобщи Пит.
	Джордино изхвърли останалите железни баластни тежести на подводницата и програмира компютъра на пълен заден ход. Витлата се завъртяха мощно във водата и подводницата, взела на буксир кабината на ДСГП, започна отново да се издига мъчително бавно към примамливата повърхност.
	Осемдесет метра, седемдесет. Борбата да достигнат дневната светлина сякаш никога нямаше да свърши. После на двадесет и седем метра, или около деветдесет фута, тяхното изкачване спря окончателно. Водата, която пълнеше машинното отделение, нахлу вътре със силата на водна струя от пожарникарски маркуч, като минаваше през нови отвори, образувани от скъсани тръби и пресни пукнатини.
	— Губя ви — каза Джордино потресен.
	— Излизайте, евакуирайте се! — извика Сандекър.
	Пит и Планкет не чакаха подкана. Те нямаха никакво желание „Големият Джон“ да се превърне в тяхна гробница. Кабината с хората вътре започна да потъва, като повлече и подводницата след себе си. Единственото им спасение бе вътрешното налягане на въздуха, което бе почти изравнено с водното отвън. Но това, което съдбата им бе дала, сега си го взе обратно. Водата, наводнила кабината, не можа да избере по-неподходящ момент, за да предизвика късо съединение в аварийната акумулаторна система, като изключи по този начин хидравличното задвижване на изходния люк.
	Планкет панически освободи люка и се помъчи да го бутне навън, но малко по-високото външно налягане не му позволи. След това Пит застана до него и двамата опитаха заедно.
	Вътре в подводницата Джордино и Сандекър наблюдаваха борбата с растящ страх. Отрицателната подемна сила се увеличаваше бързо и кабината започваше да потъва в дълбините с обезпокояваща скорост.
	Люкът поддаде, сякаш го бутаха през море от гъсто лепило. Когато водата започна да нахлува през люка в кабината, Пит извика:
	— Поеми си няколко пъти дълбоко въздух и не забравяй да издишваш по малко по пътя си нагоре.
	Планкет кимна отсечено, пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да отстрани въглеродния двуокис от белите си дробове и задържа последния си дъх. После потопи глава в потока вода, който нахлуваше през люка, и изчезна.
	Пит го последва, като изпълни докрай дробовете си с кислород, за да може да сдържи дъха си за по-дълго време. Той приклекна на ръба на люка и се тласна нагоре. В този момент Джордино освободи хватката на механичната ръка и последните останки от ДСГП потънаха в пустата бездна.
	Пит не можеше да знае, но той напусна кабината на дълбочина четиридесет и два метра, или сто тридесет и осем фута от проблясващата повърхност, която му се струваше, че се намира на десет километра от него. Той би дал годишната си заплата за чифт плавници. Също така му се искаше да бе с петнадесет години по-млад. Доста често в миналото, в късните си юношески и ранни младежки години, той се бе гмуркал свободно до осемдесет фута, докато плуваше с шнорхел покрай Нюпорт Бийч в Калифорния. Тялото му все още бе в добра физическа форма, но времето и изпълненият му с премеждия живот си бяха казали думата.
	Той заплува нагоре с мощни и равномерни движения на ръцете и краката си, като от време на време издишваше по малко въздух, за да не допусне разширяващите се газове в дробовете му да разкъсат капилярите и да вкарат мехурчета газ директно в кръвообращението му, предизвиквайки по този начин въздушна емболия.
	Блясъкът на слънцето танцуваше по повърхността, като изпращаше лъчи от светлина в плитчините. Той откри, че се намираше в сянката на два съда. Без подводни очила той можеше само смътно да различи размазаните очертания на дъната им. Единият от тях приличаше на голяма лодка, докато другият бе направо с чудовищни размери. Той промени посоката си, така че да изплува между тях и да си спести някоя и друга цицина по главата. Под него Джордино и Сандекър ги следваха с подводницата, подобно на група привърженици, които окуражават с викове любимия си плувец по време на плувно състезание.
	Той заплува успоредно с Планкет, който бе здравата загазил. По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш всички сили бяха изцедени от мускулите му. На Пит му бе ясно, че Планкет бе на ръба да изгуби съзнание. Той го сграбчи за яката и го повлече след себе си.
	Пит издиша последното количество въздух, което бе събрал в дробовете си. Помисли си, че никога няма да достигне повърхността. Кръвта пулсираше в ушите му. В този миг, тъкмо когато той събираше целия си останал запас от физически сили, за да направи последно усилие, Планкет се отпусна във водата. Британецът бе направил героичен опит да не изпадне в безсъзнание, но не бе добър плувец.
	На Пит започна да му притъмнява пред очите и в главата му започнаха да избухват фойерверки. Липсата на кислород изтощаваше мозъка му, но желанието му да достигне до повърхността бе по-силно от всичко. Морската вода започна да щипе очите му и да влиза в ноздрите му. Секунди го деляха от удавянето, но той в никакъв случай не бе решен да се предава.
	Той събра последните остатъци от бързо гаснещите си сили и направи последен опит да достигне вълните. Като дърпаше отпуснатото тяло на Планкет, той започна да удря яростно с крака и да гребе със свободната си ръка като обезумял. Той виждаше блясъка на светлината, която се отразяваше от вълните като от огледало. Вълните изглеждаха примамливо близки, но въпреки това сякаш се отдалечаваха непрекъснато от него.
	Той чу един тъп и силен звук, сякаш нещо се стовари тежко във водата. Изведнъж от двете му страни във водата се появиха четири черни фигури. Две от тях сграбчиха Планкет и го отнесоха. Една от другите пъхна мундщука на дихателния си апарат в устата на Пит.
	Останал почти без дъх, той пое една огромна глътка въздух, след което последва втора, трета, докато водолазът не отдели леко мундщука от устата му, за да подиша малко и той. Това бе добрият стар въздух, обичайната смес от азот, кислород и дузина други газове, но на Пит му се стори, че вкусът му бе съчетание от кристалночистия въздух от Скалистите планини в Колорадо и уханието на борова гора след дъжд.
	Главата на Пит се показа над водната повърхност и той зяпна слънцето така, сякаш никога не беше го виждал преди. Небето никога не бе изглеждало така синьо, а облаците така бели. Морето бе спокойно, гребените на вълните се издигаха на не повече от половин метър височина.
	Спасителите му се опитаха да го подкрепят отстрани, но той ги отпрати с едно свиване на раменете. Обърна се и се понесе по гръб. Погледът му срещна огромната кула на една атомна подводница, която се извисяваше над него. След това той съзря джонката. Откъде, по дяволите, се бе взела тя? — зачуди се той. Подводницата обясняваше флотските водолази, но китайската джонка?
	На джонката имаше тълпа от хора, наредени един до друг край релинга. В повечето от тях той позна своя екип от подводната геоложка база. Те крещяха радостно и махаха с ръце като луди. Той съзря Стейси Фокс и й махна в отговор.
	Загрижеността и вниманието му бързо се върнаха обратно към Планкет, но той видя, че не е трябвало да се тревожи. Едрият британец вече лежеше на палубата върху корпуса на подводницата, обграден от моряци от американския флот. Те бързо го докараха в съзнание и той започна да кашля и да повръща през борда.
	Подводният апарат на НЮМА се показа на повърхността почти на една ръка разстояние. Джордино бързо цъфна на люка на кулата, като изглеждаше досущ като човек, който току-що е спечелил джакпот от лотарията. Той бе толкова близо, че можеше спокойно да разговаря с Пит, без да повишава глас.
	— Видя ли каква бъркотия създаде? — засмя се той. — Скъпичко ще ни струва това.
	Макар и щастлив и радостен, че е отново сред живите, лицето на Пит внезапно се изпълни с гняв. Твърде много бе разрушеното и, както той все още не знаеше, твърде много бяха загиналите. Когато отговори, гласът му бе напрегнат и неестествен.
	— Нито на мен, нито на теб. Но този, който е отговорен за това, ще плати скъпо и прескъпо за всичко.


	Част II
	Заплахата Кайтен

	18

	_6 октомври 1993 г._
	_Токио, Япония_
	По традиция последното сбогом, което пилотите камикадзе извикваха един на друг, преди да се качат на самолетите, бе „Ще се видим в Ясукуни“.
	Въпреки че никога не очакваха да се срещнат отново в плът и кръв, те наистина вярваха, че душите им ще се съберат отново в Ясукуни, светия храм-паметник, построен в чест на падналите в бой за императорската кауза след революцията през 1868 година.
	Храмът стои върху едно възвишение в центъра на Токио, познато като Кудан Хил. Известна също като Шоконша, или „светилище, което призовава духовете“, централната церемониална част бе построена в съответствие със строгите правила на архитектурата Шинто и е напълно лишена от украшения.
	Религиозна култура, основана на древна традиция, Шинто се е разклонила през годините на многобройни секти с различни обреди и ритуали, обединени около ками, или „пътя на божествената сила, преминаваща през различните божества“. До Втората световна война тя се бе вече превърнала в държавна окултна и нравствена философия, твърде далеч от една строга религия. По време на американската окупация цялата правителствена поддръжка на храмовете Шинто бе преустановена, но по-късно те бяха обявени за национално съкровище като културни обекти с голяма стойност.
	Вътрешното светилище на всички храмове Шинто е недостъпно за никой, освен за главния жрец. Вътре в него се съхранява свещения предмет, който символизира божествения дух. В Ясукуни свещеният символ е едно огледало.
	През огромната порта от бронз, водеща към храма, където са погребани героите от войните, не се допускат да преминават чужденци. Една подробност, която странно защо е пропускана, е, че духовете на двама капитани, чужденци, чиито кораби са били потопени, докато са снабдявали японските сили по време на руско-японската война през хиляда деветстотин и четвърта година, са също обожествени наред с близо два милиона и петстотинте хиляди японски военни герои. В Ясукуни се съхраняват костите и на редица негодници.
	Техните духове включват отдавнашни политически убийци, военни фигури от подземния сеят и военнопрестъпници, водени от генерал Хидеки Тойо, които бяха отговорни за жестокости, равни и често дори по-брутални от зверствата в Аушвиц и Дахау.
	След Втората световна война Ясукуни се превърна в нещо по-свято от военен паметник. Той бе символът, който обединяваше десните консерватори и военните, които все така бленуваха за една империя, над която да властва превъзходството на японската култура. Посещението, което министър-председателят Уеда Юнширо и лидерите на неговата партия правеха всяка година по повод годишнината от разгрома на Япония през 1945 година, за да се преклонят пред паметта на жертвите, бе отразявано в дълбочина от националната преса и телевизионни мрежи. Честването обикновено биваше последвано от бурни протести от страна на политическата опозиция, дейци на левицата и на пацифистките движения, различни религиозни фракции, които не поддържаха Шинто, както и от съседните страни, които бяха изпитали на гърба си японската окупация по време на войната.
	За да избегнат откритата критика и атаките от политическите си противници, ултранационалистите, които крояха планове за възкресяване на империята и прослава на японската раса, бяха принудени да се събират тайно през нощта в Ясукуни, за да почетат паметта на героите. Те идваха и си отиваха като сенки. Хора с огромни богатства, високопоставени държавни сановници, както и зловещите манипулатори, които никога не се показваха на открито. Техните хищни нокти бяха здраво сграбчили една структура с огромна власт, която бе недостижима дори и за ръководителите на правителството.
	А в нея най-потаен и могъщ от всички бе Хидеки Сума.


	От небето леко ръмеше дъждец, когато Сума премина през портата и се запъти по застлания с чакъл път към храма Шоконша. Макар отдавна да бе минало полунощ, пътят му бе осветен от светлините на Токио, които ниските облаци отразяваха. Той се спря под едно голямо дърво и огледа двора, обграден от високи външни стени. Единственият признак на живот бе една колония от гълъби, сгушени под плочите, които покриваха извития покрив.
	Удовлетворен, че никой не го наблюдава, Хидеки Сума изпълни ритуала, който се състоеше в измиване на ръцете в една каменна вана и изплакване на устата с вода от един малък черпак. След това той влезе във външната зала на храма и срещна главния жрец, който очакваше пристигането му. Сума остави един дар в параклиса, след което от вътрешния джоб на шлифера си извади снопче листа, увити в копринен свитък*. Той ги подаде на жреца, който ги постави на олтара.
	[* Или макимоно (япон.) — хоризонтален ръчен свитък, съдържащ текст или рисунка, чието предназначение е да се разглежда, когато се развива. — Б.пр.]
	Чу се звън от малка камбанка, който призоваваше личното божество на Сума, или ками. Жрецът и Сума сключиха ръце в молитва. След кратка церемония на пречистване Сума поговори тихо с жреца за минута, взе си обратно свитъка и напусна храма така незабелязано, както бе дошъл.
	Напрежението от последните три дни се свлече от него като проблясващи води на поток, спускащ се надолу по склона на градинско възвишение. Сума се почувства подмладен от мистичната сила на своя ками, която го ръководеше и напътстваше. Свещеният поход, който той бе предприел, за да прочисти японската култура от отровата на западното влияние, като същевременно защити богатствата и завоеванията на своята финансова империя, бе ръководен от божествена сила.
	Ако някой зърнеше Сума в мъгливата дъждовна нощ, той не би му обърнал никакво внимание. Сума изглеждаше напълно обикновен в работническия си комбинезон и евтин шлифер. Не носеше шапка. Буйните му бели коси бяха пригладени назад. Черната грива, характерна за почти всички японци и японки, се бе прошарила рано, което караше Сума да изглежда много по-възрастен от неговите четиридесет и девет години. На Запад той щеше да минава за нисък, а японските идеали за височина го поставяха в групата на леко високите с неговите сто и седемдесет сантиметра.
	Само когато човек се вгледаше в очите му, щеше да забележи, че Сума изглеждаше по-различен от събратята си. Ирисите бяха оцветени в магнетичен тъмносин цвят, наследство вероятно от някой от първите холандски търговци или английски моряци. Крехък юноша, на петнадесетгодишна възраст той бе започнал да вдига тежести и продължи да тренира със студена решителност, докато не превърна тялото си в грамада от изваяни мускули. Най-голямото удоволствие, което изпитваше, не идваше от силата му, а от това, че сам той бе творец на мощта и издръжливостта на плътта си.
	Неговият телохранител и шофьор се поклони и заключи тежката бронзова порта зад него. Моро Каматори, най-старият приятел на Сума и негов помощник, и секретарката му Тоши Кудо, седяха чинно на обърнатата назад седалка в една черна лимузина „Мурмото“, която бе построена по специална поръчка и бе задвижвана от дванадесетцилиндров двигател с мощност шестстотин конски сили.
	Тоши бе много по-висока от сънародничките си. Тънка като топола, с дълги крака и падаща до кръста гарвановочерна коса, с безупречна кожа, чието въздействие се усилваше от чифт вълшебни кафяви очи, тя изглеждаше така, сякаш бе взета от някой епизод на филм с Джеймс Бонд. Но за разлика от екзотичните красавици, които се хвърляха на врата на измисления супершпионин бонвиван, Тоши притежаваше интелектуални способности от висока степен. Нейният коефициент на интелигентност доближаваше 165 и тя можеше да работи, като използва пълния капацитет на всяка гънка от мозъка си.
	Тоши не вдигна очи, когато Сума влезе в колата. Вниманието й бе съсредоточено в един малък компактен компютър, който лежеше върху грациозния й скут.
	Каматори говореше по един телефон. Макар интелектът му да не бе на едно ниво с този на Тоши, той организираше и изпълняваше тайните проекти на Сума с прецизност и умение, като използваше всякакви заобиколни начини и възможности. Той притежаваше забележителни способности в осигуряването на прикритие за финансовите операции, където дърпаше конците и действаше като параван на Сума, който предпочиташе да стои далеч от погледа на обществеността.
	Каматори имаше невъзмутимо, изпълнено с решителност лице, с чифт възголеми уши в двата му края. Изпод гъстите черни вежди гледаха черни безжизнени очи, чийто поглед минаваше през чифт дебели лещи, поставени в очила без рамки. Здраво стиснатите му устни никога не се разтягаха в усмивка. Той бе човек без чувства и убеждения. Фанатично предан на Сума, своя най-голям талант Каматори разкриваше при преследването на човешки жертви. Ако някой, без оглед на богатство или стъпало в бюрократичната йерархия, създадеше препятствие пред плановете на Сума, Каматори ловко го очистваше. Накрая всичко изглеждаше като нещастен случай или вината за убийството бе приписвана на някоя от неприятелски настроените групировки или партии.
	Каматори си водеше дневник с извършените от него убийства, с бележки, съдържащи подробности за всяко едно от тях. В течение на двадесет и пет години броят им бе нараснал на двеста тридесет и седем.
	Той завърши телефонния си разговор, сложи слушалката на вилката и погледна Сума.
	— Адмирал Атакура от нашето посолство във Вашингтон. Неговите източници са потвърдили, че в Белия дом са узнали, че експлозията е била ядрена и че е станала на „Дивайн стар“.
	Сума сви стоически рамене.
	— Изпратил ли е президентът официален протест на министър-председателя Юнширо?
	— Американското правителство пази странно мълчание — отвърна Каматори. — Норвежците и англичаните, обаче, вдигат шум до небето за това, че са загубили корабите си.
	— Но нищо от американците.
	— Само бегли съобщения в техните медии.
	Сума се наведе напред и потупа с показалец облеченото в найлонов чорап коляно на Тоши.
	— Снимка, моля, на района на експлозията.
	Тоши кимна почтително и въведе съответния код в компютъра. Не бяха изминали и тридесет секунди, когато една цветна снимка се изтърколи от факс апарата, който бе монтиран в преградната стена, разделяща кабината на шофьора от купето. Тя я подаде на Сума, който запали вътрешното осветление на колата и взе едно увеличително стъкло от Каматори.
	— Детайлната инфрачервена снимка е направена преди час и половина, когато нашият шпионски спътник Акаги е преминал над района — обясни Тоши.
	Няколко секунди Сума се взираше през лупата, без да проговори. Накрая той вдигна въпросително поглед.
	— Атомна атакуваща подводница и азиатска джонка? Американците не действат така, както очаквах. Странно как не са пратили половината от тихоокеанския си флот.
	— Няколко военноморски кораба плават към точката на експлозия — каза Каматори, — включително и един изследователски съд на НЮМА.
	— А спътниковото разузнаване?
	— Американските служби вече са получили обширни данни от своите шпионски спътници „Пирамидър“ и самолета „СР-90“.
	Сума потупа с пръст един малък обект на снимката.
	— Подводен апарат, който се носи между двата съда. Откъде се е взел?
	Каматори погледна снимката там, където сочеше пръстът на Сума.
	— Със сигурност не от джонката. Трябва да е дошъл от атомната подводница.
	— Те няма да намерят никакви потънали отломки от „Дивайн стар“ — промърмори Сума. — Той трябва да се е пръснал на атоми.
	Той хвърли снимката обратно на Тоши.
	— Сведение, моля, за автотранспортните кораби, които превозват нашите продукти, настоящото им положение и местоназначение.
	Тоши отправи поглед над монитора си, сякаш бе прочела мислите му.
	— Имам данните, за които помолихте, мистър Сума.
	— Да?
	— Снощи в Бостън „Дивайн муун“*1 е завършил товаренето на автомобилите — докладва тя, като четеше японските йероглифи на екрана. — „Дивайн уотър“*2 е акостирал в пристанището на Лос Анджелис преди осем часа и сега разтоварва.
	[*1 Божествена луна. — Б.пр.]
	[*2 Божествена вода. — Б.пр.]
	— Други?
	— Има два кораба в движение — продължи Тоши — „Дивайн скай“*1 трябва по график да пристигне в Ню Орлиънс до осемнадесет часа, а „Дивайн лейк“*2 е тръгнал преди пет дни за Лос Анджелис.
	[*1 Божествено небе. — Б.пр.]
	[*2 Божествено езеро. — Б.пр.]
	— Може би трябва да сигнализираме на тези кораби да се отклонят към пристанища извън Съединените щати — каза Каматори. — Американските митнически власти може да са предупредени да търсят признаци на радиация.
	— Кой е нашият таен агент в Лос Анджелис? — попита Сума.
	— Джордж Фурукава ръководи тайните ви операции в югозападните щати.
	Сума се облегна назад с очевидно облекчение.
	— Фурукава е много опитен. Той ще забележи, ако има затягане на митническите процедури в Америка. — Той се обърна към Каматори, който говореше по телефона. — Отклони „Дивайн скай“ към Джамайка, докато получим повече данни, но остави „Дивайн лейк“ да продължи към Лос Анджелис.
	Каматори се поклони в знак, че е разбрал и се пресегна за телефона си.
	— Не поемаш ли риск да се получат разкрития? — попита Тоши.
	Сума изопна устни и поклати глава.
	— Агентите на американското разузнаване ще претърсят корабите, но никога няма да намерят бомбите. Нашата технология ще ги победи.
	— Експлозията на борда на „Дивайн стар“ дойде в лош момент — каза Тоши. — Чудно дали въобще някога ще разберем какво я е причинило.
	— Нито ме интересува, нито ме е грижа — каза студено Сума. — Случи се нещастен инцидент, но той няма да забави завършването на проекта „Кайтен“. — Сума направи пауза. Лицето му придоби брутално изражение. — Вече достатъчно единици са разположени по местата им, за да унищожат всяка нация, която заплашва нашата нова империя.


	19

	Вицепрезидентът Джордж Фурукава прие телефонния разговор със съпругата си в елегантния си офис в престижните лаборатории „Самюъл Дж. Винсент“. Тя му напомни за часа, който той имаше при зъболекаря. Той й благодари, каза няколко гальовни думи и затвори телефона.
	Жената от другата страна на линията не бе съпругата му, а една от агентите на Сума, която можеше да имитира гласа на мисис Фурукава. Историята с часа при зъболекаря бе код, който той бе получил при още пет предишни случая. Той означаваше, че в пристанището е пристигнал кораб с пратка от автомобили „Мурмото“, които се подготвят за разтоварване.
	След като информира секретарката си, че през останалата част от следобеда ще бъде при зъболекаря, Фурукава влезе в асансьора и натисна бутона за подземния гараж. След като измина няколко крачки до запазеното лично за него място, той отключи вратата на спортната си „Мурмото“ и седна зад кормилото.
	Пликът бе там, поставен в колата от един от хората на Сума, след като Фурукава бе дошъл на работа. Той провери съдържанието му за съответните документи, с които щеше да освободи три автомобила от района за разтоварване в пристанището. Документите бяха пълни и изрядни както обикновено. Удовлетворен, той запали мощния 5.8-литров двигател „V-8“, който бе с капацитет четиристотин конски сили и имаше тридесет и два клапана.
	Той подкара колата към дебелата стоманена бариера, която се издигна над бетоновото платно и застрашително се надвеси над предницата на „Мурмото“.
	Пазачът на портала излезе усмихнат от къщичката си и се наведе към колата.
	— По-рано ли излизате от работа, мистър Фурукава?
	— Имам час при зъболекаря.
	— Вашият зъболекар трябва вече да си е купил яхта от сметките, които сте му платили за зъбите си.
	— По-скоро вила във Франция — отвърна на шегата му Фурукава.
	Пазачът се засмя и след това зададе рутинния въпрос:
	— Изнасяте ли секретни документи за работа довечера в къщи?
	— Не. Оставих дипломатическото си куфарче в офиса.
	Пазачът натисна с крак един превключвател, за да спусне бариерата и направи жест с ръка към двете платна, които водеха към улицата.
	— Ударете му една яка глътка джин и хубаво изплакнете с нея устата си, когато се приберете в къщи. Това ще притъпи болката.
	— Идеята не е лоша — каза Фурукава, като премести лоста на шестстепенната предавателна кутия на първа скорост. — Благодаря ти.
	Разположени във високо стъклено здание, скрито от улицата от една горичка евкалиптови дървета, лабораториите „Винсент“ представляваха научноизследователски и проектантски център, собственост на консорциум от космически и въздухоплавателни компании. Работата бе строго секретна, а резултатите най-внимателно пазени, тъй като голяма част от финансирането идваше от държавни поръчки за военни програми. Разработваха се и се изследваха различни футуристични идеи в аерокосмическата технология. Проектите с най-големи потенциални възможности продължаваха към фаза проектиране и производство, докато онези, които се оказваха неудачни, бяха оставяни за бъдещо проучване.
	Фурукава бе това, което в разузнавателните кръгове наричаха „дълбоко законспириран агент“. Родителите му бяха част от многохилядните японци, имигрирали в Съединените щати непосредствено след войната. Те бързо се смесиха с американските японци, които започваха отново да съграждат прекъснатия си живот, след като бяха освободени от концентрационните лагери. Семейство Фурукава не бе прекосило Тихия океан, защото бяха престанали да обичат родината си. Напротив. Те мразеха Америка и нейната многонационалност.
	Те пристигнаха като заможни граждани, които се трудеха усърдно с ясната цел пред себе си да отгледат единствения си син по начин, който да го направи лидер в американския бизнес. Те не жалеха никакви средства, за да дадат на своето дете най-доброто образование, което страната можеше да предложи. Парите за това пристигаха мистериозно посредством японски банки в сметките на семейството. Невероятното търпение и дългите години на поддържане на фасадата дадоха своя плод, когато синът Джордж получи докторска титла в областта на аеродинамичната физика, за да бъде издигнат накрая на авторитетен пост в лабораториите „Винсент“. Високо ценен в средите на авиационните конструктори, Фурукава сега можеше да събира огромни количества информация за най-новите постижения на американските аерокосмически технологии, които той тайно пращаше на Сума Индъстриз.
	Секретните данни, които Фурукава бе откраднал за държава, която още не бе посещавал, спестиха на Япония милиарди долари разходи за изследователска и развойна дейност. Работейки почти сам, неговата предателска дейност бе ускорила с пет години превръщането на Япония в световен лидер в пазара на аерокосмическа техника.
	Фурукава бе вербуван за проекта „Кайтен“ по време на една среща с Хидеки Сума в Хаваи. Той получи честта да бъде избран за свещена мисия от един от най-влиятелните лидери на Япония. Заповедите му бяха дискретно да урежда освобождаването на автомобили, боядисани със специален цвят, от пристанището и да ги транспортира до райони, чието местонахождение оставаше в тайна. Фурукава не зададе никакви въпроси. Това, че не бе посветен в операцията, не го тревожеше. Той не можеше да бъде директно замесен поради опасността да компрометира собствената си мисия, която се състоеше в кражби на американски технологии.
	Когато той излезе на булеварда „Санта Моника“, потокът от коли бе намалял. Утринните часове на натоварено движение бяха отминали, а следобедните още не бяха дошли. Няколко километра по-надолу той зави на юг по магистралата към Сан Диего. Като държеше педала за газта съвсем леко натиснат, той започна да провира „Мурмото“ през по-бавния трафик. Детекторът му издаде звук и Фурукава намали ход, за да спази ограничението на скоростта триста метра, преди да влезе в обхвата на една паркирана полицейска кола с радар.
	На устните му заигра тънка усмивка, когато отново натисна педала.
	Фурукава се отби в дясното платно и зави надолу към магистралата, която водеше към пристанището. Десет минути по-късно той пристигна в района на товарния терминал и зави в една пресечка, където подмина един огромен камион с полуремарке, паркиран зад някакъв празен склад. Върху вратите на кабината и страните на ремаркето беше нарисувана емблемата на известна транспортна фирма. Той натисна клаксона два пъти. Шофьорът на огромното возило изсвири басово три пъти с пневматичния си клаксон и последва спортната кола на Фурукава.
	След като заобиколиха една дълга върволица камиони, които влизаха и излизаха от товарните докове, Фурукава накрая спря пред една от вратите на един склад за вносни коли. Съседните складове бяха пълни с тойоти, хонди и мазди, които бяха вече свалени от корабите и чакаха да бъдат натоварени на двуетажните авторемаркета, които щяха да ги закарат до витрините на търговските магазини.
	Докато пазачът проверяваше документите за получаване, Фурукава отправи поглед към морето от коли, които бяха вече изкарани от „Дивайн уотър“. Повече от една трета от колите бяха разтоварени и стояха под калифорнийското слънце. Той лениво започна да брои потока автомобили, докато армия шофьори ги изкарваха от няколко зяпнали люка и ги спускаха надолу по наклонените рампи. Всяка минута от трюма излизаха по осемнадесет коли.
	Пазачът му подаде плика.
	— Окей, сър, три спортни седана „СП-500“. Моля, предайте документите си на експедитора надолу по пътя. Той ще уреди документите ви.
	Фурукава му благодари и махна на камиона да го последва.
	Червендалестият експедитор бе запалил една пура и позна Фурукава.
	— Дошъл сте за още коли с онзи отвратителен кафяв цвят? — попита весело той.
	Фурукава сви рамене.
	— Моят клиент ги купува за своя автопарк, с който разнася стоките си. Ако щете вярвайте, това е фирменият му цвят.
	— Какво продава той, изпражнения от гущери киото?
	— Не, вносно кафе.
	— Не ми казвайте марката. Не искам да знам.
	Фурукава пъхна в ръката на диспечера една банкнота от сто долара.
	— След колко време ще мога да получа колите?
	Експедиторът се ухили.
	— Вашите коли се намират лесно в складовете. Ще ви ги доставя след двадесет минути.
	Бе изминал един час, преди трите кафяви автомобила да бяха здраво закрепени вътре в закритото ремарке и освободени от склада. Шофьорът и Фурукава не си размениха нито една дума. Избягваха дори и зрителен контакт.
	От външната страна на портала Фурукава спря колата си край пътя и запали цигара. Той наблюдаваше с безучастно любопитство как камионът с полуремаркето направи завой и се отправи към магистралата. Регистрационният номер на влекача бе калифорнийски, но Фурукава знаеше, че той щеше да бъде сменен с друг на някоя пуста отбивка по пътя, преди камионът да пресече границата на щата.
	Въпреки добре школуваното си умение да не се интересува от делата на другите, той неволно откри, че се чуди какво им бе толкова специално на тези кафяви коли. И защо тяхното крайно местоназначение се пазеше в такава тайна?


	20

	— Първо ще покараме сърф при изгрев-слънце край Макапуу Пойнт — каза Пит, като държеше ръката на Стейси. — Сетне ще поплуваме с шнорхели в Ханаума Бей, преди да ме намажеш от главата до петите с плажно мляко. Ще прекараме един ленив следобед, като подремнем на горещия бял пясък на плажа. След това ще се наслаждаваме на залеза, докато сръбваме по малко ром „Колинс“ на верандата на хотел „Халекалани“, а после ще прескочим до едно малко скътано ресторантче, което знам в Маноа Валей.
	Стейси го изгледа развеселена.
	— Не си ли мислил някога да станеш придружител на млади дами?
	— Не ми е в характера да карам нежния пол да плаща — каза Пит с приятелски тон. — Затова съм винаги без пукната пара.
	Той направи пауза и погледна навън през прозореца на големия двумоторен хеликоптер на военновъздушните сили, който се носеше с бръмчене през нощта. Огромната птица се бе появила в ранната вечер на същия ден, когато Пит и Планкет бяха спасени и вдигна от борда на китайската джонка целия геоложки екип от „Мочурливи поля“ и екипажа на „Олд Герт“. Но преди това всички благодариха от сърце на Оуен Мърфи и екипажа му за тяхната гостоприемност. Последното, което оставаше да сторят, бе да се погрижат за Джими Нокс. След като обвитото му в платно тяло бе вдигнато на борда, големият хеликоптер се издигна над „Шанхай Шели“ и „Тъксън“ и се отправи към Хаваи.
	Луната бе във фаза три четвърти и светлите й лъчи проблясваха по водната повърхност под хеликоптера. Пред тях се появи един презокеански кораб и пилотът прелетя почти директно над него. Напред в югоизточна посока Пит зърна светлините на остров Оаху. Той щеше да бъде потънал в дълбок сън като Сандекър, Джордино и останалите, но въодушевлението му от това, че бе успял да избяга от скелета с коса в ръката, караше кръвта му да ври и кипи. Това, както и фактът, че Стейси бе останала будна, за да му прави компания.
	— Виждаш ли нещо? — попита тя между две прозевки.
	— Оаху на хоризонта. След петнадесет минути трябва да прелетим над Хонолулу.
	Тя го погледна закачливо.
	— Разкажи ми повече за утре, особено за частта след вечерята.
	— Не съм стигнал дотам.
	— Е, и?
	— Окей, има две палми.
	— Палми?
	— Разбира се — каза Пит, като изглеждаше изненадан от въпроса й. — И между тях един таен хамак за двама.


	Хеликоптерът, в чийто свръхмодерен, подобен на „Ферари“ корпус липсваше познатото опашно витло, увисна за момент над една малка затревена площ в предградията на Хикъм Фийлд. Невидими в тъмната нощ, в района кръстосваха патрули от специален армейски боен взвод. Един светлинен сигнал от земята съобщи на пилота, че районът е обезопасен. Едва тогава той леко приземи огромната машина върху меката трева.
	Към тях веднага се приближи един малък автобус, върху чиито две страни бе изписано „Кауанунай туърс“, и спря почти до върха на перките на ротора. Той бе следван от един черен „Форд седан“ и военна линейка, която щеше да откара тялото на Джими във военната болница „Триплър“ за аутопсия. От колата слязоха четирима мъже в цивилни дрехи и застанаха до вратата на хеликоптера.
	Още със стъпването си на земята уморените хора от НЮМА бяха въведени в автобуса. Пит и Стейси излязоха последни. Един униформен часови си протегна ръката, като им блокира пътя и им посочи колата, до която вече стояха адмирал Сандекър и Джордино.
	Пит блъсна настрани ръката му и отиде до автобуса.
	— Довиждане — каза той на Планкет. — И си пази сухи краката.
	Планкет почти смачка ръката на Пит.
	— Благодаря, че ми спасихте живота, мистър Пит. Следващият път, когато се видим, пиенето е от мен.
	— Ще го запомня. Шампанско за теб, бира за мен.
	— Бог да ни пази.
	Когато Пит се приближи до черната кола, двама от мъжете тикнаха златните си значки в лицето на Сандекър, като се представиха за агенти на федералното правителство.
	— Действаме по президентска заповед, адмирале. Трябва да ви окажем съдействие и незабавно да откараме вас, мистър Пит, мистър Джордино и мис Фокс до Вашингтон.
	— Не разбирам — каза ядосано Сандекър. — За какво е това бързане?
	— Не мога да кажа, сър.
	— Ами моят екип от НЮМА? В продължение на четири месеца те работиха по един подводен проект в екстремални условия. Заслужават малко време за почивка и отдих при семействата си.
	— Президентът наложи информационно затъмнение. Вашите хора от НЮМА заедно с доктор Планкет и Салазар ще бъдат придружени до едно безопасно селище в наветрената страна на острова и ще останат там, докато информационната завеса не бъде вдигната. След това те ще бъдат свободни да отидат на произволно, посочено от вас място, като разходите за това ще бъдат поети от правителството.
	— Колко време ще бъдат затворени в клетка? — поиска да узнае Сандекър.
	— Три-четири дни — отвърна агентът.
	— Не трябва ли мис Фокс да отиде с останалите?
	— Не, сър. Наредено ми е тя да пътува с вас.
	Пит погледна проницателно Стейси.
	— Изглежда нещо си скрила от нас, лейди?
	На устните й се появи лека усмивка, която те за първи път виждаха.
	— Ще ми липсва нашата утрин на остров Хаваи.
	— Съмнявам се в това.
	Очите й леко се разшириха.
	— Ще се срещнем другаде, може би във Вашингтон.
	— Не мисля така — каза той. Гласът му внезапно бе станал студен. — Ти ме измами, ти си ме мамила от начало до края, като се започне с твоя фалшив зов за помощ от „Олд Герт“.
	Тя вдигна поглед към него. В очите й се четеше странна смесица от болка и гняв.
	— Ние щяхме всички да загинем, ако ти и Ал не се бяхте появили.
	— А тайнствената експлозия? Ти ли уреди това?
	— Нямам си представа кой е отговорен за нея — каза искрено тя. — Не ми е било докладвано.
	— Докладвано — повтори бавно той, — това едва ли е термин, който би използвал един фотограф на свободна практика. За кого всъщност работиш?
	В гласа й внезапно прозвуча твърдост.
	— Ще узнаеш в най-скоро време.
	След това му обърна гръб и се качи в колата.


	Пит успя да поспи само три часа по време на полета до столицата. Той се унесе над Скалистите планини и се събуди, когато зората се пукваше над Западна Вирджиния. Той седеше в задната част на правителствения реактивен „Гълфстрийм“ далеч от останалите пътници, като предпочиташе да прекара времето си в размишления, отколкото в разговор. Очите му бяха сведени надолу към един брой на „Ю Ес Ей Тудей“, но той не виждаше нито думите, нито снимките по страниците му.
	Пит беше вбесен, дяволски вбесен. Той се сърдеше на Сандекър за това, че адмиралът мълчеше като риба и заобикаляше парливите въпроси, които Пит му бе задал относно експлозията, довела до земетресението. Той бе ядосан на Стейси — сега беше сигурен, че британското дълбоководно изследване е представлявало съвместна разузнавателна операция за шпиониране на „Мочурливи поля“. Вероятността съвпадението на района за спускане под вода на „Олд Герт“ да е случайно, бе безкрайно малка. Работата на Стейси като фотограф служеше за прикритие. Тя бе таен оперативен агент, това бе повече от ясно. Единствената останала за разрешаване загадка бяха инициалите на ведомството, за което тя работеше.
	Докато той бе потънал в размисли, Джордино се отправи към опашката на самолета и седна до него.
	— Изглеждаш уморен, приятелю мой.
	Пит се протегна.
	— Ще се радвам да се прибера вкъщи.
	Джордино долови настроението на Пит и умело насочи разговора към колекцията от стари и класически коли на приятеля си.
	— Над какво работиш?
	— Имаш предвид коя кола?
	Джордино кимна.
	— „Пакард“-ът или „Мормон“-ът?
	— Нито един от двата — отвърна Пит. — Преди да заминем за Тихия океан, аз успях да възстановя двигателя на „Статс“, но не го монтирах.
	— Зелената кола от хиляда деветстотин тридесет и втора, чиято задна част е преградена от мястото на шофьора?
	— Същата.
	— Ние се връщаме вкъщи два месеца по-рано. Тъкмо навреме, за да участваш в състезанието с класически коли в Ричмънд.
	— Има само два дена — каза замислено Пит. — Не мисля, че ще успея да приготвя колата навреме.
	— Нека да ти помогна — предложи Джордино. — Заедно ще успеем да сложим стария зелен звяр на стартовата линия.
	Лицето на Пит придоби скептично изражение.
	— Може би няма да имаме тази възможност. Нещо става тук, Ал. Когато адмиралът мълчи като риба, работите явно са тръгнали на зле.
	Устните на Джордино се извиха в усмивка.
	— И аз се опитах да изкопча нещо от него.
	— И?
	— Един кол на ограда е по-разговорлив от него.
	— Единствената троха, която пусна — каза Пит, — бе, че след като се приземим, отиваме директно в сградата на Главното федерално управление.
	Джордино изглеждаше объркан.
	— Никога не съм чувал за Главно федерално управление във Вашингтон.
	— Нито пък аз — каза Пит. Зелените му очи загледаха остро и предизвикателно. — Още една причина, поради която мисля, че ни пързалят.


	21

	Опасенията на Пит, че някой им бе скроил номер, се потвърдиха напълно, когато пред очите му се изправи сградата на Главното федерално управление.
	Микробусът, който ги бе взел от военновъздушната база „Андрюс“, беше без опознавателни знаци и странични прозорци. Той свърна от Конститюшън авеню, подмина един магазин за продажба на дрехи втора ръка, тръгна надолу по една мръсна уличка и спря пред стъпалата на една занемарена шестетажна тухлена сграда, която се намираше зад един паркинг. Пит прецени, че основите й са били положени през тридесетте.
	Цялото здание бе порутено. Няколко прозореца бяха счупени и заковани с дъски. Черната боя по балконите от ковано желязо се лющеше, тухлите бяха силно ерозирали от времето и се ронеха и като последен щрих към всичко това един дръглив скитник се бе проснал върху напуканите бетонни стъпала до един кашон, пълен с неописуемо мръсни неща.
	Двамата федерални агенти, които ги ескортираха от Хаваи, ги поведоха нагоре по стъпалата. Те не обърнаха внимание на бездомния скитник, докато Сандекър и Джордино му хвърлиха просто по един мимолетен поглед. Повечето жени биха погледнали бедняка със съчувствие или отвращение, но Стейси кимна и му се усмихна леко.
	Любопитен, Пит се спря и каза:
	— Хубав ден за слънчев тен.
	Скитникът, чернокож мъж към четиридесетте, вдигна поглед.
	— Сляп ли си, човече? За какво ми е на мен този тен?
	Пит позна острия проницателен поглед на професионален съгледвач, който не пропусна да изследва до милиметър ръцете, дрехите, тялото и лицето на Пит, в този порядък. Това определено не бе блуждаещият поглед на бездомник от крайните улички и квартали.
	— О, не знам — отвърна Пит с дружелюбен тон. — Може да ти потрябва, когато си вземеш пенсията и се преместиш да живееш в Бермуда.
	Скитникът се усмихна. В устата му блеснаха два реда бели и здрави зъби.
	— Пожелавам ти безопасен престой, мой човек.
	— Ще се опитам — каза Пит, развеселен от странния отговор.
	Той премина през първия пръстен от дегизирани часовои и последва останалите във фоайето на сградата.
	Отвътре тя бе също така занемарена, както бе отвън. Миришеше неприятно на дезинфектиращи препарати. Зелените плочки на пода бяха силно изтъркани, стените голи и изцапани от хиляди отпечатъци от пръсти, наслагвани едни върху други през годините. Единственият предмет в мръсното фоайе, който изглеждаше добре поддържан, бе една старомодна пощенска кутия. Табелката й от масивен месинг лъщеше под светлината на покритите с прах осветителни тела, които висяха от тавана, а американският орел над думите „Поща на САЩ“ блестеше така, както бе блестял в деня, в който е бил излят от калъпа си. За Пит това бе един странен контраст.
	Вратата на един стар асансьор се плъзна и се отвори безшумно. Мъжете от НЮМА с изненада откриха, че вътрешността му бе облицована с блестящо хромово покритие и че оператор на асансьора бе един американски морски пехотинец, облечен в синя униформа. Пит забеляза, че Стейси се държеше така, сякаш предварително бе подготвена за това.
	Пит влезе последен. В блестящите стени от хром той видя отражението на уморените си, зачервени очи и прошарената набола брада. Морският пехотинец затвори вратата и асансьорът тръгна със зловеща тишина. Пит не можеше да усети никакво движение. Нямаше табло или мигащи лампички над вратата, които да указват минаващите етажи. Единствено вътрешното му ухо долови, че пътуваха много бързо надолу, като се спускаха на голяма дълбочина.
	Накрая вратата се отвори към едно фоайе и коридор, които бяха толкова чисти и спретнати, че с тях можеше да се гордее всеки един от онези капитани, които не оставяха и минутка свободна на екипажа си от чистене и миене на кораба. Федералните агенти ги поведоха към втората врата от асансьора и отстъпиха встрани. Групата мина през едно празно пространство между външната и вътрешната врата, което Пит и Джордино веднага разпознаха като въздушна камера, чиято цел бе да направи стаята звуконепроницаема. След като втората врата се затвори, те чуха как въздухът бе шумно изпомпан.
	Пит се усети, че стои в едно помещение, което не познаваше тайни. Това бе една огромна заседателна зала с нисък таван, която бе така изолирана от външния шум, че разположените в ниши флуоресцентни лампи бръмчаха като пчели, човешкият шепот можеше да се чуе на десет метра, а нормалните разговори звучаха почти като викове. В средата на помещението се намираше една масивна стара библиотечна маса, закупена някога от Елеонор Рузвелт за Белия дом. От нея се носеше силен мирис на препарат за лъскане на мебели.
	На централно място върху нея бе поставена една фруктиера с десертни ябълки. Подът под масата бе застлан с фин стар персийски килим с кървавочервен цвят.
	Стейси отиде до срещуположната страна на масата. Един мъж се надигна и я целуна леко по бузата. В гласа, с който той я поздрави, се долавяше тексаски акцент. Той изглеждаше млад, поне шест-седем години по-млад от Пит. Стейси не направи опит да го представи. Тя и Пит не бяха си разменили нито една дума, след като се качиха на борда на реактивния „Гълфстрийм“ в Хаваи. Тя се опитваше непохватно да си придаде вид, че не забелязва присъствието му, като държеше гърба си обърнат към него.
	Двама мъже с азиатски черти седяха заедно до приятеля на Стейси. Те разговаряха с тих глас и не си направиха труда да вдигнат поглед, докато Пит и Джордино стояха и разглеждаха стаята. Един мъж, който имаше вид на завършил Харвард и носеше костюм с жилетка, украсена с ключа на Фи Бета Капа върху верижката на часовника си, седеше встрани от другите и четеше папка с документи.
	Сандекър се отправи към един стол до централното място на масата, седна и запали една от своите навити по специален начин хавански пури. Той видя, че Пит изглеждаше изнервен и неспокоен. Чертите му се бяха променили до неузнаваемост.
	Към тях се приближи един слаб, по-възрастен мъж, чиято коса бе до раменете. В ръката си той държеше лула.
	— Кой от двамата е Дърк Пит?
	— Аз съм — отвърна Пит.
	— Франк Манкузо — каза непознатият, като протегна ръка. — Съобщиха ми, че ще работим заедно.
	— Водите с един ход — каза Пит, като му разтърси здраво ръката и представи Джордино. — Приятелят ми тук, Ал Джордино и аз сме в неведение.
	— Събрани сме, за да съставим един МЕР.
	— Какво?
	— МЕР, акроним на Междуведомствен Екип за Разследване.
	— О, боже — изохка Пит, — само това ми липсваше. Единственото, което искам да направя, е да си отида вкъщи, да си налея текила върху бучки лед и да се строполя в леглото.
	Преди да може да продължи с тъжбите си, в заседателната зала влезе Реймънд Джордън, придружен от двама мъже, чиито лица бяха толкова весели, колкото лицата на пациенти, на които лекарят току-що е съобщил, че черният им дроб е прояден от гъбични израстъци от джунглата на Борнео. Джордън се насочи право към Сандекър и го поздрави сърдечно.
	— Приятно ми е да те видя, Джим. Дълбоко ценя твоето съдействие в тази каша. Знам, че е било удар за вас да загубите проекта си.
	— НЮМА ще построи друг — заяви Сандекър с обичайния си самоуверен тон.
	Джордън седна начело на масата. Заместниците му седнаха до него и поставиха няколко папки с документи на масата пред него.
	Въпреки че бе седнал, Джордън не се облегна назад. Тялото му бе изправено неподвижно, като гръбнакът му едва докосваше облегалката на стола. Сдържаните му черни очи обходиха бързо лицата пред него, сякаш се опитваха да прочетат мислите на всеки един от присъстващите. След това той се обърка директно към Пит, Джордино и Манкузо, които все още стояха прави.
	— Господа, бихте ли се разположили удобно?
	За няколко мига настъпи тишина, докато Джордън подреждаше папките пред себе си. Атмосферата навяваше на тежки мисли и бе изпълнена с онази напрегнатост и загриженост, които водеха до язва.
	Пит седеше с безизразно изражение. Мислите му бяха на друго място. Умът му не бе подготвен за водене на тежки разговори, тялото му бе уморено от напрежението на последните два дни. Това, за което копнееше, бе един горещ душ и осем часа сън. Но той си наложи волята да продължи участието си в заседанието от уважение към адмирала, който бе в края на краищата негов шеф.
	— Аз се извинявам — започна Джордън — за всички неудобства, които може да съм причинил, но се страхувам, че сме изправени пред една критична ситуация, която може да засегне сигурността на нашата нация. — Той направи пауза, за да погледне надолу към личните досиета върху бюрото пред него. — Неколцина от вас ме познават, както и някои от вас са работили с мен в миналото. Мистър Пит и мистър Джордино. Вие сте в малко неизгодно положение в сравнение с мен, тъй като аз знам нещо за вас, но вие знаете твърде малко за мен.
	— По-скоро нищо — предизвика го Джордино, като избегна гневния поглед на Сандекър.
	— Съжалявам — каза учтиво Джордън. — Казвам се Рей Джордън и съм упълномощен лично със заповед от президента да ръководя всички дела, касаещи националната сигурност, както външна, така и вътрешна. Операцията, която ще предприемем, покрива и двете страни. За да обясня ситуацията и вашето присъствие тук, ще дам думата на моя заместник-директор по оперативните въпроси мистър Доналд Кърн.
	Кърн бе нисък, мършав и кокалест. Изключително хладнокръвните му синьо-зелени очи сякаш четяха мислите на всички в залата. На всички, с изключение на Пит. Погледите им се сблъскаха така, сякаш два куршума се бяха срещнали във въздуха, без нито един от тях да може да надделее над другия или да се остави да бъде победен.
	— Най-напред — започна Кърн с изненадващо басов глас, докато все още се мъчеше да разгадае Пит, — ние всички ще станем част от една нова федерална организация, която се състои от следователи, специалисти, поддържащ персонал, експерти, които ще анализират подробно всеки един случай, и полеви агенти — всичките събрани с цел да премахнат една сериозна заплаха за много хора тук и по целия свят. Накратко, екип МЕР.
	Той натисна единия от няколкото бутона на едно табло върху бюрото си и се обърна към стената. Върху нея, осветена отзад, се показа схемата на организационната структура. Най-отгоре имаше едно кръгче, последвано отдолу от по-голям кръг. От него, подобно на крака на паяк, излизаха четири по-малки окръжности.
	— Най-горният кръг представлява командният център тук във Вашингтон — започна лекцията си той. — По-долният е нашият център за събиране на информация, който се намира на тихоокеанския остров Корор от веригата острови на република Палау. Резидентът, който ще действа като директор на полевите операции, е Мел Пенър.
	Той млъкна и посочи с поглед към Пенър, който бе влязъл в стаята заедно с него и Джордън.
	Пенър кимна с червендалестото си, набръчкано като рипсено кадифе лице и лениво вдигна ръка. Той нито погледна към другите около масата, нито се усмихна.
	— Прикритието на Мел е, че е социолог от Ю Си Ел Ей, който изучава местната култура — добави Кърн.
	— Мел ни излиза евтино — засмя се Джордън. — Обзавеждането на дома и офиса му включва едно походно легло, телефон, машина за унищожаване на документи и едно работно бюро, което му служи още за трапеза и за поставка на електрическия му котлон.
	Браво на Мел, помисли си Пит, докато се мъчеше да остане буден, полуучуден от продължителните им встъпителни речи, преди да пристъпят направо към въпроса.
	— Нашите групи ще носят кодови имена — продължи Кърн. — Кодовете ще бъдат различни марки автомобили. Например ние в централното командване ще бъдем известни като „група Линкълн“. Мел Пенър е „група Крайслер“. — Той направи пауза, за да потупа съответните кръгчета от схемата, преди да продължи. — Мистър Марвин Шоуолтър, който между другото е заместник-директор по сигурността към Държавния департамент на САЩ, ще работи в нашето посолство в Токио и ще поеме всички дипломатически проблеми от японска страна. Кодът на неговата група е „Кадилак“.
	Шоуолтър се изправи, пипна ключа си от Фи Бета Капа и се поклони с глава.
	— Удоволствие е да работя с всички вас — каза изискано той.
	— Марв, ти ще информираш най-важния си персонал, че нашите оперативни агенти от МЕР ще започнат да действат по места, за да бъдат в течение, ако случайно забележат нещо, което може да им изглежда като неправомерни действия. Не искам нашето положение да бъде компрометирано от някое съобщение по канала за комуникации на посолството.
	— Ще се погрижа за това — обеща Шоуолтър.
	Кърн се обърна към Стейси и брадатия мъж, който седеше до нея.
	— Мис Стейси Фокс и доктор Тимъти Уедърхил, тези от вас, които не са били представени, ще оглавяват разследването тук у дома. Прикритието им ще бъде като журналист и фотограф от „Денвър трибюн“. Те ще бъдат „група Буик“. — След това той направи жест към двамата мъже с азиатски произход. — „Група Хонда“ се състои от мистър Рой Орита и мистър Джеймс Ханамура. Те отговарят за най-критичната фаза от разследването — самата Япония.
	— Преди Дон да продължи инструктажа — каза Джордън, — има ли някакви въпроси?
	— Как ще се свързваме едни с други?
	— Като протегнете ръка и натиснете бутон — отвърна Кърн. — Използването на телефон е нещо обичайно и не събужда подозрение. — Той натисна друг бутон на таблото и на екрана се появи една последователност от цифри. — Запомнете този номер. Ще ви дадем една засекретена линия, която ще бъде поддържана двадесет и четири часа в денонощието от един оператор, който е напълно информиран и знае къде да намери всеки един от нас в който и да е момент.
	— Бих добавил — каза Джордън, — че вие трябва да се обаждате на всеки седемдесет и два часа. Ако пропуснете, незабавно ще бъде изпратен някой, който да ви открие.
	Пит, който балансираше стола си на задните му крака, вдигна ръка.
	— Аз имам въпрос.
	— Мистър Пит?
	— Ще бъда много благодарен, ако някой все пак благоволи да ми каже какво, по дяволите, става тук.
	За момент настъпи мъртва тишина. Присъстващите не можеха да повярват на ушите си. Както и се очакваше, всички около масата с изключение на Джордино погледнаха Пит с присвити погледи на неодобрение.
	Джордън се обърна към Сандекър, който поклати глава и каза сприхаво:
	— Както помолихте, Дърк и Ал не бяха информирани за ситуацията.
	Джордън кимна.
	— Допуснал съм пропуск, като не съм ви информирал. Грешката е моя. Простете ми, господа. Отнесохме се към вас по един твърде недостоен начин, след всичко, което преживяхте.
	Пит хвърли един проницателен поглед към Джордън.
	— Вие ли стояхте зад операцията за шпиониране на геоложката колония на НЮМА?
	Джордън се поколеба, след което каза:
	— Ние не шпионираме, мистър Пит, а наблюдаваме. Да, аз дадох заповедта. Случи се така, че един британски океанографски екип работеше в северния Тих океан и те ни оказаха съдействие, като преместиха дейността си във вашия район.
	— А експлозията на повърхността, която помете британския кораб и екипаж и причини земетресение, което изравни със земята осем години упорит изследователски труд, и това ли беше ваша идея?
	— Не, това бе една непредвидена трагедия.
	— Може би съм пропуснал нещо — каза грубо Пит. — Но в главата ми все се върти нелепата мисъл, че сме на една и съща страна.
	— Да, на една и съща страна сме, мистър Пит, уверявам ви — тихо отговори Джордън. Той кимна към адмирал Сандекър. — Вашата база, „Мочурливи поля“, както я наричате, бе построена при такива строги мерки за сигурност, че нито едно от нашите разузнавателни ведомства не знаеше, че тя съществува.
	Пит го прекъсна.
	— И когато надушихте за проекта, честолюбието ви бе накърнено и вие решихте да разследвате.
	Джордън не бе свикнал да се отбранява, но въпреки това избягваше погледа на Пит.
	— Стореното, сторено. Съжалявам за трагичната загуба на толкова много хора, но ние не можем да носим цялата отговорност за това, че сме изпратили оперативните си агенти на опасно място в погрешен момент. Ние не бяхме предупредени предварително, че един японски автотранспортен кораб ще превозва тайно атомни бомби през океана, нито можехме да предскажем, че тези бомби ще избухнат случайно в непосредствена близост до двата невинни кораба и вашата геоложка колония.
	За момент Пит бе зашеметен от разкритието. След малко изненадата му изчезна така бързо, както бе дошла. Няколко парчета от мозайката се бяха подредили. Той погледна Сандекър и когато заговори, в гласа му се чувстваше болка.
	— Ти си знаел, адмирале, знаел си още преди да напуснеш Вашингтон и не каза нищо. „Тъксън“ не е дошла да спасява Планкет и мен. Тя е била там да регистрира радиоактивността и да търси отломки.
	Това бе един от редките случаи, когато Пит и Джордино са виждали Сандекър да почервенява от огорчение.
	— Президентът помоли да се закълна, че ще пазя тайна — каза бавно той. — Аз никога не съм те лъгал, Пит, но нямах друг избор освен да мълча.
	Пит изпита съжаление към адмирала. Разбра, че трябва да му е било много трудно да избягва въпросите на двама близки приятели. Той обаче не положи никакво усилие да прикрие възмущението си от Джордън.
	— Защо ние сме тук? — поиска да узнае той.
	— Президентът лично одобри избора на всеки член на групите — отвърна Джордън. — Всички вие имате минало и опит, които са от жизненоважно значение за успеха на тази операция. Адмиралът и мистър Джордино ще съставят заедно един проект за претърсване на океанското дъно, с цел намиране на веществени доказателства от кораба, който се е взривил. За протокола техният код е „Мерцедес“.
	Пит присви уморените си очи и погледна втренчено Джордън.
	— Отговорихте на въпроса ми само наполовина.
	Джордън изпълни молбата му, като каза:
	— Стигам до това. Вие и мистър Манкузо, с когото вярвам сте се запознали, ще действате като група за поддръжка.
	— Поддръжка на какво?
	— За фазата на операцията, която изисква претърсване под земята или под водата.
	— Кога и къде?
	— Тепърва предстои да се определи.
	— А нашето кодове име?
	Джордън погледна към Кърн, който разлисти една папка с документи, след което поклати глава.
	— Те все още не са получили такова.
	— Може ли осъдените да измислят свой собствен код? — попита Пит.
	Джордън размени поглед с Кърн и сви рамене.
	— Не виждам защо не.
	Пит се усмихна на Манкузо.
	— Имаш ли предпочитание?
	Манкузо отпусна надолу лулата си.
	— Оставям на теб — каза любезно той.
	— Тогава ще бъдем група „Статс“.
	Джордън изви глава.
	— Моля?
	— Никога не съм го чувал — изръмжа Кърн.
	— „Статс“ — произнесе отчетливо Пит. — Един от най-хубавите класически автомобили на Америка, произвеждан от хиляда деветстотин и единадесета до хиляда деветстотин тридесет и пета в Индианаполис, щата Индиана.
	— Харесва ми — кимна съгласен Манкузо.
	Кърн изгледа Пит с присвити като на пор очички.
	— Вие не ми правите впечатление на човек, който взема тази операция на сериозно.
	Джордън сви примирено рамене.
	— Щом това ги прави щастливи.
	— Окей — каза твърдо Пит, — сега, след като най-важната точка от дневния ред е изпълнена, аз смятам да стана и да изляза оттук. — Той направи пауза, за да погледне оранжевия циферблат на стария си водолазен часовник „Докса“. — Бях довлечен тук пряко волята си. През последните две денонощия съм спал точно три часа и съм се хранил само веднъж. Трябва да се изкъпя. А все още не знам какво всъщност се е случило. Вашите цивилни пазачи и подразделението от морски пехотинци могат да ме спрат, разбира се, но тогава може да се нараня и не ще мога да участвам в групата. А, да, има още един въпрос, който никой не се е сетил да постави.
	— Какъв е той? — попита Кърн с нарастващ гняв.
	— Не си спомням Ал и аз да сме били официално помолени да постъпим в групата като доброволци.
	Кърн реагира така, сякаш че бе глътнал лютиво чушле.
	— За какво говориш, доброволец?
	— Знаете ли, това е човек, който по своя собствена воля предлага услугите си за изпълнение на някоя задача — обясни с леден тон Пит. Той се обърна към Джордино. — Беше ли официално поканен на партито, Ал?
	— Не, освен ако поканата ми не се е загубила по пощата.
	Пит погледна предизвикателно Джордън в очите.
	— Аз бях дотук.
	След това той се обърна към Сандекър.
	— Съжалявам, адмирале.
	— Тръгваме ли? — каза Джордино.
	— Да, хайде.
	— Вие не можете да излезете — каза Кърн с непоклатима категоричност. — Вие сте обвързани с договор към правителството.
	— Не съм сключвал договор да се правя на таен агент. — Гласът на Пит бе спокоен, без капчица вълнение. — И освен ако не е имало революция, след като се върнахме от дъното на океана, ние все още сме една свободна страна.
	— Един момент, моля — каза Джордън, който мъдро прие гледната точка на Пит.
	Джордън разполагаше с власт в невероятни граници и бе свикнал да държи камшика в ръка. Но той бе също така и много съобразителен и знаеше кога да се носи по течението, дори ако то бе в неблагоприятна посока. Той погледна Пит с любопитен интерес. В него той не видя нито омраза, нито арогантност, а само един изтощен мъж, който е бил подложен на твърде много изпитания. Той бе проучил досието на директора, завеждащ специалните проекти на НЮМА. Миналото на Пит бе като приключенски роман. Подвизите му бяха прочути и уважавани. Джордън бе достатъчно умен, за да не превърне в противник човека, когото бе успял с дяволски късмет да привлече в своя екип.
	— Мистър Пит, ако проявите търпение още няколко минути, аз ще ви съобщя това, което трябва да знаете. Някои подробности ще останат в тайна. Не мисля, че е разумно вие и някои други хора, присъстващи на тази маса, да знаете всичко за ситуацията. Не че аз имам нещо против. Това се налага единствено за вашата безопасност. Разбирате ли?
	Пит кимна.
	— Слушам ви.
	— Япония притежава бомбата — разкри шефът на Националната служба за сигурност. — Откога я имат и колко са произвели, не е известно. Като се има предвид напредъка на ядрената й технология, Япония е имала възможност да произвежда бойни глави повече от едно десетилетие насам. И въпреки че непрекъснато тръбят наляво и надясно, че спазват договора за неразпространение на ядрените оръжия, някой или някои вътре в структурата на властта е решил, че имат нужда от една възпираща сила, с която да шантажират другите.
	Малкото, което знаем, идва след събитието. Един японски кораб, превозващ автомобили „Мурмото“ и две или повече ядрени устройства, се взривява насред Тихия океан, като унищожава заедно със себе си и един норвежки товаро-пътнически лайнер и британски изследователски кораб с екипажите им. Защо на един японски кораб е имало атомни бомби? Те са ги транспортирали тайно с цел да ги внесат в американски пристанища. С каква цел? Вероятно ядрен шантаж. Япония може да притежава бомбата, но тя няма ракети или бомбардировачи с далечен обсег на действие, които да я пренесат. И така, какво бихме направили, ако сме на тяхно място, за да защитим една мощна финансова структура, която бърка из джобовете на всички страни по света? Ще внесем тайно ядрени оръжия в която и да е държава или общност от държави, като например Европа, които представляват заплаха за нашата икономическа империя, и ще ги скрием на стратегически места. След това ако някоя страна, да речем Съединените щати, изпадне в ярост от това, че нашите японски лидери са се опитали да диктуват политиката на Белия дом, Конгреса и деловите среди, американците ще отвърнат на удара, като откажат да изплатят обратно стотиците милиарди долари, отпуснати в заем на тяхното финансово министерство от нашите японски банки. Те също така ще заплашат с бойкот и търговски ограничения за всички японски стоки. Крайни мерки, които сенатор Майк Диас и депутатката от Конгреса Лорън Смит предлагат в Капитолия в същия този час. И ако предположим, само предположим, че на президента в един момент всичко това му дойде до гуша, той ще заповяда на елитните си бойни части да наложат блокада на японските острови, като прекъснат всички наши доставки на нефт и на жизненоважни суровини, спирайки по този начин цялото ни производство. Разбрахте ли всичко дотук?
	Пит кимна.
	— Да.
	— Този сценарий за развитие на събитията не е преувеличен, особено когато американският народ един ден осъзнае, че всяка година работи по един месец, за да плати дълговете към чужди, в повечето случаи японски кредитори. Разтревожени ли са японците? Не и когато разполагат с възможността да натиснат копчето и да вдигнат във въздуха който и да е град по света, точно навреме за новините в шест часа. Защо сме се събрали тук? За да ги спрем, като открием къде са скрити бомбите. И да ги спрем, преди те да са открили, че сме по петите им. Ето къде се намесва група „Буик“. Стейси е оперативен агент от Агенцията за национална сигурност. Тимъти е ядрен учен, чиято специалност е откриването на радиоактивност. Група „Хонда“, водена от Джеймс и Рой, които са опитни полеви агенти на ЦРУ, ще се съсредоточи върху откриването на източника на бомбите и командния център, който контролира експлозиите. Кошмарът ужасен ли е? Абсолютно. Животът на петстотин милиона души — нациите, които конкурират Япония — зависи от това, което ние, събраните около тази маса, ще можем да постигнем в близките няколко седмици. По-скоро от невежество, отколкото от мъдрост нашият Държавен департамент не ни позволява тайни наблюдения над приятелските държави. Като предна линия на системата за ранно предупреждение на нашата страна, ние сме принудени да тичаме в сенките и да умираме в забвение. Алармените звънци всеки момент могат да зазвънят и ако щете ми вярвайте, мистър Пит, този екип МЕР е последното средство за борба срещу едно бедствие от колосален мащаб. Получихте ли ясна представа?
	— Да… — каза бавно Пит. — Благодаря ви, мистър Джордън. Картината ми е ясна.
	— Сега ще се присъедините ли официално към групата?
	Пит стана и за всеобщо удивление на всички присъстващи с изключение на Джордино и Сандекър, каза:
	— Ще си помисля.
	И излезе от стаята.
	Когато слезе надолу по стълбите и стъпи на уличката край занемареното старо здание, Пит се обърна и погледна нагоре към мръсните стени и закованите с дъски прозорци. Той поклати глава в почуда, след което погледна към часовия в дрипавите дрехи, който се бе проснал върху стъпалата, и промърмори на себе си:
	— Значи това са очите и ушите на великата република.


	Джордън и Сандекър останаха в заседателната зала, след като другите се бяха изнизали навън.
	Начумереният дребен адмирал погледна Джордън и се усмихна леко.
	— Имаш ли нещо против пурата ми?
	Джордън направи гримаса на отвращение.
	— Не си ли малко позакъснял с въпроса си, Джим?
	— Неприятен навик — кимна Сандекър. — Но въобще не ме е грижа дали духам дим в лицето на някого, особено ако той издевателства над мои хора. А ти, Рей, правеше точно това, издевателстваше над Пит и Джордино.
	— Знаеш много добре, че сме в кризисно положение — каза сериозно Джордън. — Нямаме време да угаждаме на разни примадони.
	Лицето на Сандекър помрачня. Той посочи към досието на Пит, което стоеше отгоре на купа документи пред Джордън.
	— Не си свършил домашната си работа както трябва, иначе щеше да знаеш, че Дърк Пит е по-голям патриот от теб и мен, взети заедно. Малцина са тези, които са сторили толкова много за своята родина. Хората от неговия тип са останали малко на брой. Той все още си подсвирква „Янки Дудъл“ под душа и вярва, че ръкостискането е равносилно на сключен договор и че думата на човек е негово задължение. Той също може да бъде и дяволски хитър и лукав, стига да смята, че помага за запазването на звездите и ивиците*, американското семейство и бейзбола.
	[* Американското знаме. — Б.пр.]
	— Щом знае колко е критична ситуацията — каза Джордън озадачен, — защо даде уклончив отговор и напусна?
	Сандекър го погледна, след това погледна частта от организационната схема на осветения отзад екран, където Кърн бе дописал „група Статс“.
	— Силно си подценил Дърк — каза той с почти тъжен тон, — ти не знаеш и не би могъл да знаеш, че той вече е започнал да съставя план, с който ще увеличи шансовете за успех на твоята операция.


	22

	Пит не отиде направо към стария самолетен хангар на края на международното летище във Вашингтон, който наричаше свой дом. Той даде на Джордино куп инструкции и го отпрати с едно такси.
	След това тръгна нагоре по Конститюшън авеню и стигна до един японски ресторант. Помоли за тихо сепаре в ъгъла, седна и си поръча. Между бульона от миди и асорти от сурова риба сашими, той стана от масата и се отправи към една телефонна будка до тоалетните.
	Извади малко тефтерче с адреси от портфейла си и запрелиства телефонните номера. Накрая намери този, който търсеше: д-р Пърсивал Неш (Пърси Бомбата), Чеви Чейс, щата Мериленд. Неш бе чичо на Пит по майчина линия. Чудакът на рода Неш често се хвалеше как е прибавял по малко шери към бебешката кашичка на Дърк. Пит пъхна монетата и набра телефонния номер под името.
	Изчака търпеливо шест иззвънявания, като се надяваше Неш да си е у дома. Така и се оказа. Той отговори половин секунда преди Пит да затвори.
	— Доктор Неш на телефона — чу се един звучен младежки глас (той бе чукнал осемдесет и две).
	— Чичо Пърси, аз съм, Дърк.
	— О, боже мили, Дърк. Крайно време беше да чуя гласа ти. Не си се обаждал на стария си чичо от пет месеца.
	— Четири — поправи го Пит. — Бях ангажиран с един проект в чужбина.
	— Какво прави красивата ми сестра и онзи стар негодник политикът, за когото тя се омъжи. Те също не са ми се обаждали.
	— Не съм ходил още вкъщи, но ако съдя по писмата им, мама и сенаторът са както винаги в сприхаво настроение.
	— Ами ти, племеннико? Добре ли си със здравето?
	— Във форма съм и съм готов да се състезавам с теб по бягане в Маринда парк.
	— Помниш това, нали? Тогава трябва да си бил на не повече от шест годинки.
	— Как бих могъл да го забравя? Всеки път, когато се опитвах да те изпреваря, ти ме буташе и хвърляше в храстите.
	Неш се засмя весело, както само той умееше.
	— Никога не се опитвай да изпреварваш по-възрастните. Ние обичаме да си мислим, че сме по-умни от вас, децата.
	— Тъкмо затова се нуждая от помощта ти и се чудех дали ще можеш да се срещнеш с мен в сградата на НЮМА. Имам нужда от твоя ум.
	— На каква тема?
	— Атомни реактори за състезателни коли.
	Неш веднага разбра, че Пит не искаше да съобщи истинския повод по телефона.
	— Кога? — попита той без колебание.
	— Веднага щом ти е удобно.
	— След час добре ли е?
	— Идеално — каза Пит.
	— Къде си сега?
	— Ям японски сашими.
	Неш изпъшка.
	— Отвратително нещо. Само господ знае в какви химикали и мръсотии плуват рибите.
	— Въпреки това е вкусно.
	— Ще отида да говоря с майката ти. Тя не те е отгледала правилно.
	— Ще се видим след час, Пърси.
	Пит затвори и се върна на масата. Въпреки че беше много гладен, той едва докосна блюдото си от сашими. Той лениво се зачуди дали някоя от тайно внесените бомби не лежи заровена под пода на ресторанта.


	Пит взе такси до десететажната сграда на НЮМА. Той се разплати с шофьора и погледна за миг нагоре към смарагдовозелените слънчеви прозорци, които покриваха стените и завършваха горе с извит пирамидален връх. Тъй като не бе почитател на класическия външен вид на правителствените сгради в столицата, адмирал Сандекър искаше един модерен лъскав изглед и го бе получил. Фоайето представляваше атриум, обграден с водоскоци и аквариуми, пълни с екзотичен морски живот. В средата на морскозеления мраморен под се издигаше един огромен глобус, върху който бяха изобразени геоложките разседи и хребети във всяко едно море и голямо езеро, както и по-големите реки на земята.
	Пит влезе в един свободен асансьор и натисна бутона с цифрата 10. Пропусна офиса си на четвъртия етаж и се изкачи до комуникационната и информационна мрежа на последния. Тук се помещаваше мозъчният център на НЮМА, хранилище, в което се пазеше всяко късче информация, регистрирана някога за океаните — научна, историческа, белетристична и документална. Това огромно помещение с компютри и банки памет бе мястото, за което Сандекър харчеше доста голям процент от бюджета на НЮМА, който бе обект на постоянна критика от шепа негови врагове в Конгреса. Независимо от това огромната му електронна библиотека бе спестила огромни средства от стотици проекти, открила бе пътя към многобройни важни открития и спомогнала за предотвратяването на няколко национални бедствия, за които никога не бе съобщавано в средствата за масова информация.
	Човекът зад това страховито море от данни бе Хирам Йегър.
	„Блестящ“ бе комплиментът, който най-често бе отправян към интелекта на Йегър, докато „измачкан“ отличаваше външния му вид. С посивяваща руса коса, вързана на дълга опашка, вчесана брада, бабешки очила и изтъркани дънки „Ливайс“, целите в кръпки, от Йегър лъхаше романтиката на отминалото време на хипитата. Той бе получил военни отличия за трите си участия във виетнамската война и бе служил в частите на „Тюлените“* от военноморските сили. Ако беше останал в сферата на компютърното проектиране в Калифорния и основал своя собствена компания, той можеше накрая да оглави една процъфтяваща корпорация и да стане много богат. Но предприемачеството въобще не съблазняваше Йегър. Той бе един уникален парадокс и един от любимците на Пит.
	[* SEAL (англ.), съкращение от Sea Air Land — специални групи на военноморските сили за действие по море, въздух и земя. Най-елитната група за специални операции в арсенала на САЩ. Акронимът, взет като самостоятелна дума, означава също и „тюлен“, прозвище, използвано за членовете на SEAL. — Б.пр.]
	Когато адмирал Сандекър му предложи да поеме управлението над огромния компютърен комплекс и бази данни на НЮМА с почти неограничен бюджет, Йегър прие. Той премести семейството си в една малка ферма в Шарпсбърг, щата Мериленд и започна работа, преди да бяха изминали осем дена от предложението на адмирала. Той прекарваше дълги часове на работното си място, като оставяше системите с базите данни да работят двадесет и четири часа в денонощието и въртеше операторите на три смени, за да събират и пресяват морето от данни, които те получаваха или изпращаха на американските и чуждестранните експедиции, действащи по целия свят.
	Пит намери Йегър на бюрото му, което бе поставено върху един издигнат, въртящ се подиум в средата на огромната стая. Йегър го бе поръчал специално, за да може да следи с всевиждащ поглед цялото свое владение, чиято стойност достигаше милиард долара. Той хапваше пица и пиеше безалкохолна бира, когато съзря Пит и скочи чевръсто на крака с широка усмивка на лицето.
	— Дърк, ти си се върнал.
	Пит изкачи стъпалата до „олтара на Йегър“, както неговите подчинени го наричаха зад гърба му, и двамата се здрависаха сърдечно.
	— Здравей, Хирам.
	— Съжалявам за „Мочурливи поля“ — каза сериозно Йегър, — но истински се радвам да те видя отново сред живите. Господи боже, приличаш на углавен престъпник, току-що излязъл от карцера.
	Пит погледна с копнеж към пицата.
	— Не можеш ли да ми отделиш едно парче?
	— Разбира се. Заповядай. Ще изпратя за втора. Искаш ли малко фалшива бира, за да го пробуташ надолу? Съжалявам, че не мога да ти дам истинска, но нали знаеш разпоредбите.
	Пит седна и се справи набързо с една голяма пица плюс два резена от тази на Йегър и три безалкохолни бири, които компютърният гений държеше в малък хладилник, вграден в бюрото му. Между отделните хапки Пит осветли Йегър за събитията, довели до спасяването му и завърши разказа си до полета за Хаваи.
	Йегър слушаше с интерес, след което се усмихна като изпълнен със скептицизъм съдия на бракоразводно дело.
	— Виждам, че бързо си се върнал вкъщи.
	— Нещо се е случило.
	Йегър се засмя.
	— Има си хас да не е. Ти не си довтасал обратно тук само за да изядеш пицата ми. Какви мисли се въртят в твоето пъклено съзнание?
	— Очаквам един мой роднина, доктор Пърси Неш, да пристигне тук след няколко минути. Пърси бе един от учените от проекта „Манхатън“, които построиха първата атомна бомба. Бивш директор на Комисията по атомна енергия, сега пенсионер. Като използвам ума на твоя суперкомпютър и познанията на Пърси за ядрените оръжия, искам да създам един сценарий.
	— Концептуализация.
	— Опорни точки, хипотези и т.н.
	— За какво се отнася?
	— За контрабандно пренасяне.
	— На какво?
	— Бих предпочел да го назова, когато Пърси пристигне тук.
	— Някакъв осезаем масивен предмет, като ядрена бойна глава? — попита самодоволно Йегър.
	Пит го погледна.
	— Това е една от възможностите.
	Йегър лениво се изправи на крака и заслиза надолу по стълбите.
	— Докато чакаме чичо ти, аз ще отида да загрея моя CAD/CAM.
	Той слезе на пода и изчезна, преди Пит да се сети да го попита за какво говори.


	23

	Огромна бяла брада се спускаше надолу от лицето на Пърси Бомбата, като закриваше половината от пъстроцветната му вратовръзка. Той имаше малък нос и сключени вежди с присвити очи на кочияш на фургон, твърдо решен да прекара заселниците през индианската територия. Лицето му бе включено в една телевизионна реклама за бира и озаряваше света от малкия екран с лъчезарния си поглед. Той изглеждаше много по-млад от своите осемдесет и две години.
	Той се бе издокарал за посещението си във Вашингтон. Пърси никога нямаше да сложи строг сив костюм на тънки райета или син с червена вратовръзка. Той влезе в компютърния комплекс на НЮМА облечен в спортно сако със светлолилав цвят, с кърпичка в подходяща тоналност в джобчето и носеше сиви широки панталони и каубойски ботуши от гущерова кожа. Преследван по петите и забавляван в интимна обстановка от половината привлекателни вдовици в околовръст от сто мили, Пърси някак си бе успял да остане ерген. Той притежаваше остроумие, което го правеше чест гост на тържества и сбирки, освен това бе и чревоугодник, чиято изба с вина бе предмет на завист от страна на всички домакини, които организираха светски тържества и приеми в домовете си.
	Сериозната страна на характера му се състоеше в огромните му познания в областта на смъртоносните ядрени оръжия. Пърси бе вътре в играта още от самото начало в Лос Аламос и остана на работа в Комисията по атомна енергия и наследилото я ведомство в продължение на почти петдесет години. Много лидери на страни от третия свят биха дали цялото си богатство за таланта на Пърси. Той бе един от малкото експерти, които можеха да сглобят истинска атомна бомба в гаража си на цената на една мощна тревокосачка.
	— Дърк, момчето ми! — избумтя той. — Колко се радвам да те видя.
	— Изглеждаш във форма — каза Пит, като се прегърнаха.
	Пърси сви тъжно рамене.
	— Ония проклетници от Отдела за контрол на моторните превозни средства ми отнеха книжката за мотоциклета, но аз все още мога да карам моя стар „Ягуар ХК-120“.
	— Благодаря, че отдели време да ми помогнеш.
	— Няма защо. Винаги съм готов за предизвикателства.
	Пит представи Пърси на Хирам Йегър. Старецът огледа внимателно Йегър от главата до петите. Изражението на лицето му бе на леко забавление.
	— Може ли човек да си купи избелели и протъркани от пране дрехи като тези направо от щанда? — попита той с разговорчив тон.
	— Всъщност жена ми ги накисва в разтвор от камилска урина, гълъбови очички* и сок от ананас — отвърна му моментално Йегър със сериозно лице. — Това ги омекотява и им придава онзи специфичен дъх на изисканост.
	[* Hepatica trioba, Anemone hepatica, мъхообразно растение, което вирее главно по влажни места, във вода или по стволовете на дърветата. — Б.пр.]
	Пърси се засмя.
	— Да, уханието ме накара да се зачудя какви ли са тайните му съставки. Удоволствие е да се запозная с теб, Хирам.
	— За мен също — кимна Хирам. — Мисля.
	— Да започваме ли? — попита Пит.
	Йегър придърпа два свободни стола до компютърния екран, който бе три пъти по-голям от размера на повечето настолни модели. Той изчака, докато Пит и Пърси се наместят, след което протегна двете си ръце напред, сякаш бе съзрял видение.
	— Последната дума на техниката — започна лекцията си той. — Системата е известна като CAD/CAM, акроним на Computer Aided Design/Computer Aided Manufacturing*. По своята същност това е една компютърна графична система, разполагаща със свръхмодерни средства за визуализиране, която позволява на чертожници и инженери да създават прекрасни детайлни чертежи на всяка една машинна част, която човек може да си представи. Никакви моливи, пергели или линеали. Вие може да програмирате толерансите и после просто да скицирате един груб контур върху екрана с електронната писалка. След това компютърът ще ги преработи и превърне в прецизни и сложни дву- или триизмерни форми.
	[* Проектиране/производство с помощта на компютър. — Б.пр.]
	— Направо поразително — промърмори Пърси. — Можеш ли да избираш отделни участъци от чертежа и да уголемяваш детайлите?
	— Да, и мога също така да нанасям цветове, променям форми, да симулирам състояния на напрежение и да редактирам промените, след което мога да запаметя резултатите в паметта, откъдето могат да бъдат извлечени обратно както при текстообработващите програми. Приложните програми, като се започне от проектирането и се завърши с готовия произведен продукт, са изумителни.
	Пит възседна обратно стола си и си подпря брада на облегалката.
	— Нека да видим дали ще може да ни заведе до джакпота.
	Йегър го погледна над бабешките си очила.
	— Ние в бранша наричаме това концептуализация.
	— Щом това ти доставя удоволствие.
	— И така, какво търсим? — попита Пърси.
	— Атомна бомба — отвърна Пит.
	— Къде?
	— В автомобил.
	— Очакваш някоя да бъде пренесена тайно през границата? — попита интуитивно Пърси.
	— Нещо такова.
	— По море или по суша?
	— По море.
	— Това има ли нещо общо с експлозията в Тихия океан преди няколко дена?
	— Не мога да кажа.
	— Момчето ми, никой не може да ме бие на Тривиал Пърсют. Аз също следя ядрените афери. А ти знаеш, разбира се, че с изключение на президента, аз имах най-големия достъп до секретна информация.
	— Нещо се опитваш да ми кажеш ли, чичо?
	— Би ли повярвал, че аз бях първият, с когото Рей Джордън се консултира след детонацията в Тихия океан?
	Пит се усмихна, признавайки се за победен.
	— Тогава ти знаеш повече от мен.
	— Това, че Япония крие ядрени оръжия в автомобили навред из страната, да, това го знам. Но Джордън не сметна за удачно да включи един старец в операцията си, затова той просто използва ума ми, след което ми показа вратата.
	— Считай се за нает. Ти, редовният данъкоплатец, току-що стана член на група „Статс“. Ти също, Хирам.
	— Ще загазиш здравата, когато Джордън разбере, че си наел подкрепления.
	— Ако успеем, той ще го преглътне.
	— Какво беше това за японски бомби в коли? — попита невярващо Йегър.
	Пърси сложи ръка върху рамото му.
	— Това, което ще предприемем тук, Хирам, трябва да бъде държано в строга тайна.
	— Хирам има разрешение за достъп до секретна информация от ниво Бета-Кю — каза Пит.
	— Тогава сме готови да започнем издирването.
	— Ще бъда благодарен за малко предистория — каза Йегър, като гледаше втренчено Пърси.
	Старият ядрен експерт отвърна на погледа му.
	— През тридесетте години Япония тръгна да воюва, за да изгради своя собствена икономическа империя. Сега, петдесет години по-късно, те отново искат да се бият, този път обаче, за да я защитят. При най-строги мерки за сигурност те са създали своя арсенал от ядрени оръжия далеч преди някой да се сети да провери за неговото съществуване. Обогатеният плутоний и уран са били отмъквани от гражданските ядрени съоръжения. Фактът, че те притежават бомбата, бе пренебрегван и поради това, че те не разполагат със система за тяхното пренасяне като ракети с далечен обсег на действие, системи „Круз“, бомбардировачи или ракетни подводници.
	— Смятах, че японците подкрепят неразпространението на ядрените оръжия — каза Йегър.
	— Вярно, правителството и повечето японци са твърдо против ядрените оръжия. Но сили, скрити дълбоко под гръбнака на тяхната администрация, тайно са създали ядрени оръжия. Арсеналът е бил натрупан по-скоро за отбрана срещу икономически заплахи, отколкото като военно възпиращо средство. Тяхната концепция е била бомбите да се използват като средство за шантаж в случай на обща търговска война и забрана върху износа на техните стоки в Съединените щати и Европа. Или ако нещата вземат най-лошия обрат, морска блокада на островите им.
	Йегър бе разтревожен, Пит ясно виждаше това.
	— Ти ми казваш, че можем да седим върху атомна бомба?
	— Вероятно на няколко пресечки оттук — каза Пит.
	— Невъзможно е — измърмори гневно Йегър. — Колко са били тайно внесени в страната?
	— Все още не знаем — отвърна Пит. — Броят им може да стигне и до сто. Освен това ние не сме единствената страна. Те са пръснати по целия свят.
	— Работата се влошава — каза Пърси. — Ако бомбите наистина са били тайно внесени в големите градове по света, японците разполагат с пълна и сигурна разрушителна мощ. Много ефикасна организация. След като бомбите са на място, възможността за изстрелване на ракета по случайност или без заповед е сведена до нула. Срещу бомбите няма никаква защита, нито време за реагиране. Системата за космическа отбрана няма да спира летящи бойни глави, нито ще има тревога или ответен удар. Когато те натиснат копчето, ударът е мигновен.
	— Боже господи, какво можем да направим?
	— Да ги намерим — каза Пит. — Идеята е, че бомбите се внасят с автотранспортни кораби. Предполагам, скрити вътре във вносните коли. С помощта на твоя компютърен ум ние ще се опитаме да разберем как.
	— Ако те пристигат с кораби — каза решително Йегър, — митническите инспектори, които претърсват за наркотици, ще ги открият.
	Пит поклати глава.
	— Това е една добре изпипана операция, ръководена от професионалисти, които използват последните постижения на високите технологии. Те си знаят работата. Те ще проектират бомбата така, че тя да се превърне в неразделна част от колата. По този начин тя няма да бъде открита и при най-щателното претърсване. Митническите инспектори обръщат най-голямо внимание на гумите, резервоара за бензин, тапицерията, въобще там, където има въздушно пространство. Затова тя трябва да бъде скрита по такъв начин, че дори и най-хитрият митничар да не може да я открие.
	— Сто процента неоткриваема, ако се използват известните техники на претърсване — съгласи се Йегър.
	Пърси замислено погледна към пода.
	— Добре, нека сега да поговорим за размера.
	— Това е твоята област — усмихна се Пит.
	— Дай ми малко време, племеннико. Трябва да знам поне модела на колата, аз не съм любител на японската техника.
	— Ако е „Мурмото“, то това вероятно е спортен седан.
	Веселото изражение върху лицето на Пърси изведнъж стана сериозно и съсредоточено.
	— С две думи, ние търсим компактно ядрено устройство от порядъка на десет килограма, което да е неоткриваемо в седан със средни размери.
	— Което може да бъде заредено и взривено от огромно разстояние — добави Пит.
	— Освен ако шофьорът не е решен на самоубийство, това се разбира от само себе си.
	— За какъв размер на бомбата говорим? — попита невинно Йегър.
	— Формата и размерът им може да варира от варел с бензин до бейзболна топка — отвърна Пърси.
	Пърси вдигна очи към тавана, сякаш виждаше там опустошителната й мощ.
	— Ако бойната глава е с високообогатен материал, да речем около три килотона, тя вероятно ще изравни центъра на Денвър, щата Колорадо. Силните пожари, причинени от експлозията, ще обхванат и по-далечните предградия.
	— Съвършен модел на кола бомба — каза Йегър. — Не много приятна мисъл.
	— Отвратителна възможност, но човек трябва да я погледне право в очите, тъй като все повече държави от третия свят притежават ядрено оръжие. — Пърси направи жест към празния екран на монитора. — Какво ще използваме като модел за дисекция?
	— Колата на семейството ми, „Форд Таурус“, модел осемдесет и девета — отвърна Йегър. — Като експеримент аз въведох в мозъка на компютъра целия наръчник с отделните части на колата. Мога да ви дам увеличени изображения на конкретни детайли или целия автомобил в естествен вид.
	— Един „Таурус“ ще бъде подходящ обект за изследване — съгласи се Пит.
	Пръстите на Йегър заиграха по клавиатурата в продължение на няколко секунди, след което той се облегна назад и скръсти ръце. На екрана се появи триизмерно изображение с ярки цветове. Още една команда от Йегър и един тъмночервен седан „Форд Таурус“ с четири врати започна да се върти под различни ъгли, сякаш бе поставен върху въртяща се грамофонна плоча.
	— Можеш ли да ни вкараш вътре? — попита Пит.
	— Влизаме — съобщи Йегър.
	Едно натискане на клавиш и те „влязоха“ през плътния метал и се понесоха вътре из напречните разрези на шасито и купето. Подобно на призраци те преминаваха през стени и прегради като виждаха ясно всеки заваръчен шев, болт или гайка. Йегър ги вкара вътре в диференциала, после нагоре по водещия вал и през зъбните колела на предавката — в сърцето на двигателя.
	— Изумително — промълви с възхищение Пърси. — Все едно че летиш през някаква електроцентрала. Ех, ако имахме това изобретение през четиридесет и втора. Щяхме да завършим и европейския, и тихоокеанския военен театър с две години по-рано.
	— Германците извадиха късмет, че не успяхте да направите бомбата до хиляда деветстотин четиридесет и четвърта — опита се да го жегне Йегър.
	Пърси му хвърли един строг поглед за момент, след което насочи вниманието си обратно към изображението на екрана.
	— Виждаш ли нещо интересно? — попита го Пит.
	Пърси подръпна брадата си.
	— Предавателната кутия би могла да бъде добър контейнер.
	— Не става. Не може да бъде в двигателя или предавателния механизъм. Колата трябва да може да се движи нормално.
	— Това елиминира възможността за изтърбушен акумулатор или радиатор — каза Йегър. — Може би амортисьорите.
	Пърси поклати леко глава.
	— Да, ако бомбата е от пластичен експлозив и е скрита в тръбата, но диаметърът й е твърде малък за ядрено устройство.
	Следващите няколко минути те мълчаливо разглеждаха отделните части на изображението, докато водени от вълшебните ръце на Йегър, които играеха по клавиатурата, обикаляха из всички скрити кътчета на автомобила. Това бе пътешествие, което малцина бяха правили. Лагери и оси, спирачна система, стартер, генератор, всичките бяха изследвани и отхвърлени.
	— Остават ни допълнителните аксесоари — каза Йегър.
	Пит се прозя и се протегна. Въпреки че следеше всичко внимателно, той с мъка държеше очите си отворени.
	— Има ли възможност тя да бъде в отоплителната инсталация?
	— Конфигурацията е различна — отвърна Пърси. — Ами бутилката за миене на предното стъкло?
	Йегър поклати глава.
	— Бие прекалено на очи.
	Внезапно Пит се вкамени.
	— Климатикът! — избухна той. — Компресорът на климатика.
	Йегър бързо програмира компютъра, за да покаже вътрешен изглед.
	— Колата може да се движи, освен това нито един митнически инспектор не би загубил два часа в разглобяване на компресора, за да види защо не подава студен въздух.
	— Изваждаш вътрешностите и получаваш идеален контейнер за бомбата — каза Пит, като разглеждаше компютърното изображение. — Ти какво мислиш, Пърси?
	— Змиевикът на кондензатора може да бъде променен, за да включи едно устройство, което да приеме сигнала и да зареди и взриви бомбата — потвърди Пърси. — Хитро, много хитро. Обемът е повече от достатъчен, за да побере устройство, което може да унищожи голям район. Добре си свършихме работата, господа. Мисля, че разрешихме загадката.
	Пит отиде до едно свободно бюро и вдигна телефона. Той набра номера на засекретената телефонна линия, който му бе даден от Кърн по време на инструктажа на екипа МЕР. Когато от другия край се обади един глас, Пит каза:
	— Тук е мистър Статс. Моля, кажете на мистър Линкълн, че проблемът се крие в климатика на колата му. Дочуване.
	Пърси хвърли един развеселен поглед към Пит.
	— Ти наистина знаеш как да поставяш хората на мястото им, нали?
	— Правя каквото мога.
	Йегър седеше, вперил поглед във вътрешността на компресора, който той бе уголемил на компютърния екран.
	— Има нещо, което куца в тази история.
	— Какво? — попита Пърси. — Какво каза?
	— Значи ако в един момент ние вбесим японците, те ще ни затрият от лицето на земята. Но те не могат да елиминират цялата ни отбрана, особено атомните ни подводници. Силата на нашия ответен удар ще направи на пух и прах цялата им верига от острови. Ако искате мнението ми, аз мисля, че цялото това нещо е неосъществимо и води единствено до самоубийство. Един голям блъф.
	— В теорията ти има само един малък пропуск — каза Пърси, като се усмихваше търпеливо на Йегър. — Японците са надхитрили най-добрите мозъци в областта на разузнаването и са открили ахилесовата пета на световните суперсили. От тяхна гледна точка последствията не са чак толкова катастрофални. Ние сключихме договор с японците за оказване на помощ при създаване на системата за стратегическа отбрана, която трябваше да унищожава още в полет бойните глави на ракетите. Но докато нашите лидери я отписаха като твърде скъпа и неприложима, те продължиха с обичайната си високотехнологична ефективност и успяха да създадат една работеща система.
	— Да не би да казваш, че са неуязвими? — попита Йегър с шокиран глас.
	Пърси поклати глава.
	— Все още не. Но дай им още две години и те ще имат една разгърната, работеща система „Междузвездни войни“, а ние не.


	24

	В сградата на Капитолия една анкетна подкомисия провеждаше заседание при закрити врати. Целта й бе да извърши проучване и оценка на японското културно и икономическо влияние върху Съединените щати. Тези засукани думи означаваха на прост език, че някои членове на Конгреса бяха изпаднали в ярост от това, че според тях Съединените щати са се превърнали в заложник на все по-силно затягащата се примка на японския капитал.
	Ихиро Цубой, главен директор на „Каноя Секюрити“, най-голямата компания за търговия с ценни книжа в света, седеше на една маса пред издигнатото, дълго и извито като тезгях бюро на комисията на Конгреса. От двете страни на Цубой бяха седнали четирима от главните му съветници, които вбесяваха членовете на комисията с непонятното бръщолевене помежду си, преди Цубой да отговори на всеки един въпрос.
	На външен вид Цубой не приличаше на финансовия гигант, който ръководеше компанията за ценни книжа с капитал, достатъчен да погълне без никакво затруднение Пейн Уебър, Чарлс Шуаб, Мерил Линч и останалите уважавани брокерски къщи на Уолстрийт. Всъщност той вече бе закупил голям брой акции в няколко от тях. Тялото му бе ниско и слабо, а лицето му според някои приличаше на лицето на весел собственик на къща с гейши.
	Външният вид на Цубой подвеждаше. Той лесно можеше да се изправи срещу един протекционистки настроен Конгрес и с пламтящ поглед да отстоява позициите си. Конкурентите му в Япония и чужбина го мразеха и се страхуваха от него, тъй като бяха изпитали на собствен гръб силата му. Жестокостта му се допълваше с хитрост и проницателност. Неговите изкусни финансови машинации го бяха издигнали до нивото на култова фигура, чието презрение към Америка и европейските нации едва ли бе пазено в дълбока тайна. Най-способните инвестиционни брокери и корпоративни рейдъри* на Уолстрийт бяха просто малки мравки в сравнение с гуруто на токийската фондова борса. В ръцете си Цубой бе съсредоточил огромна власт, с която можеше да събори опорите, които крепяха американската икономика.
	[* „Нападатели на компании“ (ам.) — човек или организация, която прави неприятелски предложения за поглъщане (takeover) на компания, чиито акции се предлагат на фондовата борса. — Б.пр.]
	Той седеше и любезно отговаряше на въпросите на анкетната комисия, като не спираше да се усмихва с вбесяваща учтивост по време на целия разпит. Той говореше леко и спокойно, сякаш водеше приятелски разговор с гости на масата за вечеря.
	— Ако почитаемите членове на Конгреса прокарат този закон, с който принуждават японските компании да продават нашите основни пакети акции от бизнеса ни в Съединените щати на ваши компании на цена, много по-ниска от тяхната стойност, това не може да бъде нищо друго, освен национализация. Вярата на целия свят в американския бизнес ще рухне. Ще настъпи хаос. Банковите системи ще се сгромолясат заедно с международните валути. Индустриалните нации ще банкрутират. И коя ще бъде причината за всичко това? По мое скромно мнение, японските инвестиции са най-доброто нещо, което някога се е случвало на американския народ.
	— Такъв проектозакон не е постъпвал за разглеждане — рязко каза сенаторът Майк Диас. — Това, което казах, беше: „Онези от вашите компании, които действат и реализират печалба на американска земя, трябва да спазват същите закони и данъчни разпоредби както нашите“. Вашите основни пазари остават затворени за нас. Вие не допускате американците да купуват недвижима собственост и да притежават дялово участие във вашия бизнес, докато японските лихви извършват безнаказано финансови убийства в нашата страна, мистър Цубой, и вие знаете това дяволски добре.
	Един от хората, които не се страхуваха от Цубой, бе демократът от Ню Мексико Майкъл Диас, председател на комисията. Той бе движещата сила зад една инициатива не само за ограничаване, но и за всеобщо намаляване на чуждестранните инвестиции в американския държавен и частен бизнес и в недвижимата собственост и ако можеше, той щеше да наложи търговско ембарго на всички стоки, внасяни от Япония.
	Вдовец, наближаващ петдесетте, Диас бе единственият сенатор, който живееше в офиса си. Той държеше една малка баня и една странична стая с легло, хладилник, печка и мивка. През двадесет и петте години от кариерата си той бе получил славата на най-усърдно работещия политик на хълма. Работните му навици бяха останали същите, както в самото начало. Съпругата му бе починала от диабет, малко след като бе избран за първия си мандат. Те нямаха деца и след смъртта й той въобще не помисли да се ожени повторно.
	Косата му бе напълно черна и сресана назад в стил помпадур. Лицето му бе кръгло и кафяво, с тъмнокестеняви очи и уста, която винаги бе готова да се разтегне в усмивка от бели, идеално подравнени зъби. Като пилот на военен хеликоптер във Виетнам той бе свален и ранен в коляното. Той бе пленен и откаран в Ханой, където прекара две години като военнопленник. В затвора коляното му не бе лекувано както трябва и той сега накуцваше, помагайки си с бастун.
	Върл противник на чуждото влияние и намеса в американските дела, Диас се беше борил за търговски ограничения и високи митнически тарифи, както и срещу това, което той виждаше като несправедлива търговска и инвестиционна дейност, практикувана от японското правителство. Битката с Япония за него не бе само икономическа, това бе една финансова война, в която той вече виждаше Съединените щати победени.
	— Господин председателю?
	Диас кимна към една привлекателна дама, член на комисията.
	— Да, мис Смит, давам ви веднага думата.
	— Мистър Цубой — започна тя, — вие заявихте преди, че доларът трябва да бъде заместен от йената. Не смятате ли, че този позиция е малко крайна?
	— Не и когато вземете под внимание, че японските инвеститори финансират петдесет и пет процента от вашия бюджетен дефицит — отвърна Цубой, като махна безгрижно с ръка. — Смяната на вашата валута с наша е просто въпрос на време.
	Депутатката от Конгреса Лорън Смит от Колорадо не можеше да повярва, че чува такива изявления. Висока, впечатляваща, със светлокестенява коса, оставена дълга, за да подчертае изпъкналите й скули и теменужени очи, тя бе представителка на един окръг на запад от континенталния раздел. Изпълнена с енергия, тя бе стройна като газела и дръзка като палаво момиче. Уважавана за политическата си ловкост, тя се радваше на значително влияние.
	Много от властимащите във Вашингтон се бяха опитвали да спечелят нейните симпатии както в Конгреса, така и извън него, но тя бе човек, който ревниво пазеше личния си живот и излизаше само с мъже, които нямаха нищо общо с бизнеса или политиката. Тя поддържаше една скрита, неангажираща връзка с един мъж, от когото силно се възхищаваше. Тя се чувстваше удобно при мисълта, че те никога няма да живеят заедно като интимни приятели или съпрузи. И двамата следваха свой собствен път в живота и се срещаха само тогава, когато бе удобно.
	— Как можем да станем по-близки, отколкото сме сега? — попита Лорън. — Авоарите на клоновете на японските банки в Съединените щати далеч надвишават общите авоари на американските банки. В тази страна вече над един милион американци работят за японски работодатели. За всички по-важни цели вашите лобисти са си осигурили подкрепата на нашето правителство. В Америка вие притежавате недвижима собственост, чиято стойност е над осемдесет милиарда долара. Това, което искате да кажете, мистър Цубой, е, че нашите две нации трябва да станат още по-близки, за да може вие да дирижирате нашата икономика и външна политика. Права ли съм? Отговорете, моля.
	Цубой не бе свикнал да бъде побеждаван в дискусиите си от жена. В Япония почти не съществува феминистко движение. Жените там не се допускат в сферата на бизнеса и управлението. Нито един японец нямаше да приеме заповед, ако тя идваше от жена. Самообладанието му започна да се пропуква, а съветниците му седяха със зяпнали уста.
	— Президентът и Конгресът могат да започнат с уверения, че вие никога няма да затворите пазарите си за нашите продукти или инвестиции — отговори уклончиво Цубой. — Също така вие трябва да ни позволите да влизаме във вашата страна без неудобството, каквото е една виза.
	— С други думи, Америка да стане васал на Япония.
	— Тъй като Съединените щати са в състояние на упадък, а моята нация се развива с невероятен темп, може би вие трябва да помислите дали да не приемете нашите методи вместо вашите. Гражданите ви трябва да изучават задълбочено японската култура. Те може да научат нещо.
	— Това ли е една от причините, поради която в огромните ви предприятия извън Япония работят само ваши хора, а не работници от страната домакин?
	— Ние наемаме местен персонал — отвърна Цубой с тон, сякаш бе засегнат.
	— Но не и за ръководните длъжности. Вие наемате дребни началници, секретарки и пощальони. Бих могла също така да добавя, и много малко жени и хора от малцинствата. Да не говорим за синдикатите, които вие успяхте успешно да парирате.
	Депутатката от Конгреса трябваше да изчака отговора, докато Цубой разговаряше на японски с хората си. Те или не знаеха, или не ги бе грижа, че приглушените им гласове се записваха и превеждаха. На всеки няколко минути пред сенатор Диас пристигаха листа с написания превод.
	— Трябва да разберете — най-сетне отговори Цубой, — че не страдаме от предразсъдъци. Ние просто смятаме за неудачна практиката да позволяваме на западни граждани, които не познават в дълбочина нашите методи и не тачат нашите национални обичаи, да заемат високи постове в задграничните ни предприятия.
	— Това не е разумен курс, мистър Цубой — каза кратко Лорън. — Мисля, че говоря от името на повечето американци, когато казвам, че не ни се нрави да бъдем третирани с презрение от чужди граждани в нашата собствена страна.
	— Жалко, мис Смит. Като говоря от името на моя народ, аз смятам, че тук не става въпрос за такава намеса, за каквато вие загатвате. Ние просто желаем да получаваме печалби, без да настъпваме някого по пръстите.
	— Да, ние добре познаваме алчния егоизъм на японския бизнес. Вие продадохте стратегическа военна и компютърна технология на Съветския блок. За такъв ръководител на голяма корпорация като вас Съветският съюз, Източна Германия, Куба, Иран и Либия са просто купувачи.
	— Международните идеологически и морални въпроси не ни засягат. Поставянето им над практическите неща, които се отнасят до изгодна търговия, е неразбираемо за нашия начин на мислене.
	— Още един въпрос — каза Лорън. — Вярно ли е това, че сте предложили вашето правителство да купи целия щат Хаваи, за да може да се балансира търговският дефицит на Съединените щати с Япония?
	Цубой не се консултира с помощниците си, а веднага изстреля обратно отговора.
	— Да, аз предложих тази мярка. Японците съставляват болшинството от населението на Хаваи и нашите бизнес среди сега притежават шестдесет и два процента от недвижимата собственост. Аз предложих също така Калифорния да бъде превърната в смесена икономическа зона, поделена между Япония и Америка. Ние притежаваме огромни ресурси от работна ръка, които можем да изнасяме зад граница, а нашият капитал може да построи стотици производствени предприятия.
	— Намирам вашите схващания за крайно отблъскващи — каза Лорън, като потисна надигащия се в нея гняв. — Никога не ще допуснем Калифорния да бъде омърсена от домогванията на японския бизнес. За жалост, разправят, че много от жилищните квартали в Хаваи са вече само за японци и редица курорти и клубове за голф са недостъпни за американските граждани. — Лорън направи пауза, за да погледне Цубой право в очите, преди да продължи да говори с присвити устни. — Що се отнася до мен, аз ще се боря срещу всяко едно по-нататъшно посегателство, като използвам цялата власт, с която разполагам.
	В залата се разнесе шум на одобрение. Няколко ръце изръкопляскаха. Диас се усмихна и леко почука с чукчето си за тишина.
	— Кой може да каже какво се крие в бъдещето — усмихна се покровителствено Цубой. — Ние нямаме тайни планове за сваляне на правителството ви. Вие сами загубихте икономическата битка.
	— Ако сме загубили, то то е от грабителските действия на компании, поддържани от „Каноя Секюрити“ — рязко му отвърна Лорън.
	— Вие, американците, трябва да се научите да приемате фактите. Ако ние купим Америка, то е защото вие я продавате.
	Малцината зрители, допуснати на сесията, и многобройните помощници от Конгреса потрепериха от тази завоалирана заплаха и в очите им пламна неприязън. Цубой излъчваше странна смесица от арогантност и смиреност, учтивост и сила, която изпълни атмосферата в залата с тревога и безпокойство.
	Диас се наведе над продълговата маса и впи суров поглед в Цубой.
	— Все пак дори и при тази неблагоприятна ситуация съществуват два плюса за нашата страна.
	За първи път лицето на Цубой придоби озадачено изражение.
	— За какви плюсове говорите, сенаторе?
	— Първо, една стъпка в повече и вашите инвестиции, които представляват главно думи върху хартия и компютърни монитори, ще бъдат изтрити. Второ, грозният американец вече го няма — каза Диас с глас, студен като арктически вятър. — Неговото място вече е заел грозният японец.


	25

	След като се раздели с Пит пред сградата на Главното федерално управление, Джордино взе такси до Министерството на търговията на Конститюшън авеню. Като прибягна до помощта на един приятел, който бе заместник-министър и отговаряше за вътрешния и международния бизнес, той получи една папка със списъка на внесените автомобили „Мурмото“. След това отиде с такси до Александрия, щата Вирджиния. Той спря за малко, за да провери един адрес в телефонния указател на една будка. Търсеше сградата, в която се помещаваше отдела на „Мурмото Мотор Корпорейшън“, който се занимаваше с пласмента на автомобилите в околните пет щата. Той набра номера и помоли телефонистката да го упъти.
	Следобедът преваляше и вече се почувства хладният ветрец, предвестник на есента, който засвири между дърветата и разлюля листата им. Таксито спря до бордюра пред една модерна, облицована с червени тухли сграда, с големи прозорци с бронзови стъкла. В тревната площ пред нея, с медни букви бе изписано „Мурмото Мотор Дистрибюшън Корп“.
	Джордино се разплати с шофьора и постоя за миг, докато разгледа паркинга. Той бе изпълнен изцяло с автомобили „Мурмото“. Не се виждаше нито една американска или европейска кола. Той влезе през двойната входна врата и спря пред една много хубава японка на рецепцията.
	— Мога ли да ви помогна? — попита тя със сладко гласче.
	— Албърт Джордино, Министерство на търговията — отвърна той. — Бих искал да говоря с някой относно новите пратки автомобили.
	Тя се замисли за момент, след което провери списъка на личния състав.
	— Това би трябвало да бъде мистър Денис Сухака, нашият директор по пласмента. Ще му съобщя, че желаете да го видите, мистър Джордъно.
	— Джордино, Албърт Джордино.
	— Извинете.
	След по-малко от минута във фоайето влезе една висока привлекателна секретарка с азиатски черти, която обаче бе отстранила чрез хирургическа намеса гънките в ъгълчетата на очите си. Тя съпроводи Джордино до офиса на мистър Сухака. Докато вървеше по дългия, покрит с дебел килим коридор, Джордино се забавляваше с имената на длъжностите, изписани над вратите. Нямаше мениджъри, нито ръководители или вицепрезиденти, всеки бе директор на едно или друго нещо.
	Сухака представляваше кръглолик веселяк. С широка, стигаща до ушите му усмивка, той излезе зад бюрото си и разтърси ръката на Джордино.
	— Денис Сухака, мистър Джордино. Какво мога да направя за Министерството на търговията?
	За голямо облекчение на Джордино Сухака не обърна внимание на небръснатия му вид, нито му поиска документите за самоличност.
	— Работата е съвсем дребна. Типично бюрократично ровене из документите за статистически данни. Моят шеф ме помоли да се отбия при вас на път за вкъщи и да проверя броя на автомобилите, които са били внесени и изпратени на вашите търговци и да ги сравня с цифрите, дадени от вашето главно управление в Токио.
	— За какъв период от време? Ние внасяме огромни количества автомобили.
	— За последните деветдесет дни.
	— Няма проблем — каза Сухака, почти престаравайки се в желанието си да услужи. — Всичките ни списъци с пратките автомобили са въведени в компютъра и аз мога да ви ги извадя за десетина минути. Цифрите трябва да съвпаднат. Токио почти никога не прави грешки. Бихте ли желали чашка кафе, докато чакате?
	— Да — каза уморено Джордино. — Бих изпил едно.
	Сухака го въведе в един малък празен офис. Красивата секретарка донесе кафето и докато той го сърбаше, тя се върна с един прилежно подреден куп списъци на складовите наличности.
	За по-малко от половин час Джордино откри това, за което го бе изпратил Пит. Той се облегна назад и задряма, за да може да изглежда отстрани просто като един търтей от огромната бюрократична машина, който търси как да си убие времето.
	Точно в пет часа Сухака влезе в стаята.
	— Персоналът си отива вкъщи, но аз ще остана да работя до късно. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?
	— Не — отвърна Джордино, като затваряше папките. — Аз също искам да се прибера вкъщи. Работното ми време свърши и вече съм в почивка. Благодаря ви за оказаната помощ. Вашите цифри за внесените коли ще бъдат въведени в огромния компютър на министерството. С каква цел? Само някой дребен чиновник с канцелария накъде из сутерените знае със сигурност.
	Той прибра папката от Министерството на търговията и вече излизаше от вратата, когато се обърна, сякаш нещо се бе сетил, с типичния маниер на Питър Фолк-Коломбо.
	— Има едно нещо.
	— Да?
	— Дребно несъответствие, което едва ли си струва да бъде споменавано.
	— Да?
	— Когато разглеждах вашия опис на внесените автомобили, случайно попаднах на шест коли, които са били разтоварени в Балтимор от два различни кораба, но не фигурират в експортната листа на вашето главно управление в Токио.
	Сухака изглеждаше явно объркан.
	— Никой не ми е обърнал внимание за това. Може ли да ги сравня с вашите цифри?
	Джордино разгъна счетоводните списъци, които бе взел назаем от приятеля си в търговското министерство и ги постави редом до онези, дадени му от секретарката. Той подчерта колите, които фигурираха в неговия списък, но липсваха в онзи от Токио. Всички шест бяха спортни седани „СП-500“.
	— Официално казано, ние не се притесняваме от това несъответствие — каза с безразличен тон Джордино. — При положение, че вие сте ги декларирали при влизането им в страната, вашата компания е чиста пред закона. Сигурен съм, че това е просто една грешка, допусната от счетоводния ви отдел в Токио, която впоследствие е била изчистена.
	— Непростима небрежност от моя страна — каза Сухака, сякаш бе изпуснал скъпоценни камъни от короната на императора в канализацията. — Прекалено много съм се доверявал на централния ни офис. Някой от моя персонал е бил длъжен да го открие.
	— Просто от любопитство, кои търговци са получили тези коли?
	— Един момент.
	Сухака поведе Джордино към офиса си, където седна на бюрото си и започна да натиска клавишите на настолния си компютър. След това се облегна назад и зачака. Когато данните светнаха на екрана, усмивката му в миг се изпари и лицето му побледня.
	— Всяка една от шестте коли е била получена от различен търговец. Ще са необходими няколко часа, за да проследим всичките. Ако благоволите да се отбиете при мен утре сутринта, аз с удоволствие ще ви дам имената им.
	Джордино махна безразлично с ръка.
	— Няма нужда. И двамата имаме много по-належащи дела. Що се отнася до мен, аз трябва да се промъкна някак си през натовареното движение, да се изкъпя и да заведа жена си на ресторант. Днес е нашата годишнина.
	— Поздравления — каза Сухака с явно облекчение в очите.
	— Благодаря. Благодаря ви и за помощта.
	Широката усмивка на Сухака отново цъфна върху лицето му.
	— За мен винаги е удоволствие да ви помогна. Довиждане.
	Джордино измина четирите пресечки до една бензиностанция, откъдето се обади от един обществен телефон. Един мъжки глас му отговори кратко:
	— Да?
	— Тук е вашият приятел, търговецът на мерцедеси. Имам един модел, който, мисля, ще ви заинтересува.
	— Вие сте излезли от района си, сър. Трябва да продавате по-близо до крайбрежието или още по-добре някъде из Тихия океан.
	— Голяма работа — изсумтя Джордино. — Ако не можете да си позволите една хубава немска кола, опитайте „Мурмото“. Подшушнаха ми за шест спортни седана „СП-500“, които се предлагат със специална отстъпка.
	— Един момент.
	В слушалката прозвуча друг глас, който Джордино веднага позна, че е на Доналд Кърн.
	— Независимо от факта, че сте излезли от района си, аз винаги съм готов да спестя малко пари. Кажете ми къде мога да видя вашите специални отстъпки.
	— Ще трябва да вземете тази информация от отдела за пласмент на „Мурмото“ в Александрия. Техните компютърни архиви сочат шест коли, които са влезли в страната, но не са напуснали завода производител. Предлагам да побързате, преди да се е разчуло и някой да ги вземе преди вас. Половината от колите са били разтоварени на митническия пункт в пристанището на Балтимор на четвърти август. Другите три са пристигнали на десети септември.
	Кърн бързо разбра какво искаше да му каже Джордино.
	— Почакай така — нареди той и се обърна към заместника си, който слушаше на високоговорителя. — Действай бързо. Влез в компютърната система на „Мурмото“ и претърси търговските им регистри за местоположението на тези шест коли, преди те да се усетят и да изтрият данните. — Той се върна към Джордино. — Добра работа. Всичко е простено. Между другото, как стана така, че попадна на тези сметки?
	— Идеята дойде от Статс. Имаш ли новини от него?
	— Да, обади се преди час — отвърна Кърн. — Открил е източника на проблема.
	— Винаги съм смятал, че ако някой може да разгадае някаква загадка, той рано или късно ще го стори — каза Джордино, като се позоваваше на невероятния талант на Пит да открива непознатото. — За това се иска много хитър и проницателен ум.


	26

	Вече се бе стъмнило, когато Йегър стовари Пит до стария хангар в далечния край на международното летище на Вашингтон. Хангарът бе построен през хиляда деветстотин тридесет и шеста година и в миналото бе давал подслон на самолетите на една стара авиокомпания, отдавна купена от „Американ Еърлайнс“. Ако не се броеше светлината, която идваше от предните фарове на форда на Йегър, единственото друго осветление бе проблясващото сияние на града отвъд река Потомак и една самотна улична лампа на петдесетина метра на север.
	— За човек, който не се е прибирал вкъщи от четири месеца, ти наистина нямаш много багаж — засмя се Йегър.
	— Багажът ми остана долу при рибите — измърмори Пит с полузатворени очи.
	— Страшно ми се иска да видя отново колекцията ти от автомобили, но трябва да се прибирам вкъщи.
	— А аз в леглото. Благодаря, че ме докара. Благодаря също и за този следобед. Ти свърши страхотна работа, както винаги.
	— За мен бе удоволствие. Да намеря отговора на твоите главоблъсканици винаги ме е привличало далеч повече от разгадаването тайните на вселената.
	Йегър махна с ръка, вдигна прозореца на вратата, за да се предпази от студения нощен въздух и изчезна с колата в тъмнината.
	Пит извади един резервен предавател от джоба на панталоните си, който той пазеше в офиса си в сградата на НЮМА и натисна няколко бутона с кодовете, които изключваха охранителната система на хангара и запалваха вътрешното осветление.
	Той отключи старата силно очукана от времето странична врата и влезе. Излъсканият бетонен под на хангара приличаше на музей на транспортните средства. В единия ъгъл бе паркиран стар тримоторен самолет „Форд“, редом до железопътен вагон „Пулман“ от началото на века. Останалата площ от десет хиляди квадратни метра бе заета от над петдесет автомобила. Редки модели на европейски коли, като „Хиспано-Суиза“, „Мерцедес-Бенц 540К“ и един красив син „Талбот-Лаго“, седяха срещу великолепните американски класики като „Корд Л-29“, „Пиърс-Ароу“ и един великолепен тюркоазнозелен „Статс“. Единственият предмет, който изглеждаше не на място, бе една стара вана от сив чугун, към чиято облегалка бе закрепен извънбордов двигател.
	Той уморено се затътри нагоре по извитата метална стълба към апартамента си, който бе издигнат на едно ниво над колекцията му от коли. Пит бе преустроил някогашния офис в комфортен апартамент със спалня и втора, по-голяма стая, която бе едновременно всекидневна и работен кабинет. Рафтове й бяха отрупани с книги и със стъклени кутийки с макети на кораби, които Пит бе открил и изследвал.
	От кухнята се носеше апетитен аромат. Той намери една бележка да виси от райското цвете, което се издигаше от една ваза върху масата за хранене. Когато я прочете, по лицето му премина усмивка.

	Чух, че си се върнал тайно в града. Изчистих страхотния мухъл, който бе нападнал хладилника ти един месец след като замина. Предполагам, че си гладен. В хладилника има салата, а в тенджерата на печката съм стоплила супа от риба. Съжалявам, че не мога да бъда тук, за да те посрещна, но трябва да присъствам на една официална вечеря в Белия дом.
	С обич,
	Л.

	Той постоя така за момент, като се мъчеше да накара изтощеното си от липса на сън съзнание да вземе решение. Първо да вечеря и след това да си вземе душ? Или първо да се пъхне под душа? Реши, че един горещ душ ще го събори и той въобще няма да може да се добере до масата. Съблече се и си надяна пижамата. Излапа салатата „Уолдорф“, както и почти цялата тенджера с рибената чорба заедно с две чаши каберне совиньон „Смадърс Брадърс — 1983“ от една бутилка, която взе от рафта с вино в килера.
	Той се нахрани и тъкмо изплакваше чиниите в мивката, когато телефонът иззвъня.
	— Да?
	— Мистър Пит?
	— Да, мистър Джордън — отговори Пит, като веднага разпозна гласа. — Какво мога да направя за вас?
	— Надявам се, че не прекъснах съня ви.
	— Главата ми е все още на десет минути от възглавницата.
	— Исках да се обадя и да разбера дали сте говорили с Ал.
	— Да, той ми се обади веднага, след като е говорил с вас.
	— Въпреки че сте действали без разрешение, информацията бе твърде полезна.
	— Знам, че не трябваше да излизам извън границите на моята територия, но исках да проверя едно мое хрумване.
	— Ти не си падаш много по работата в екип, нали, Дърк? — каза Джордън, като използва за първи път малкото име на Пит. — Предпочиташ да играеш собствената си игра.
	— „Мъдростта означава да преследваш най-добрите цели с най-добрите средства“.
	— Твои думи?
	— Не, принадлежат на Франсис Хачисън, шотландски философ.
	— Поздравления за точния цитат — каза Джордън. — По-голямата част от официален Вашингтон щяха да плагиатстват от оригинала и да цитират „Целта оправдава средствата“.
	— Какво искате? — попита Пит, като отправи един отчаян поглед към леглото си.
	— Реших, че може би ще искаш да узнаеш, че открихме колите с бомбите.
	— И шестте? — попита Пит смаян.
	— Да, скрити са в едно запечатано подземно помещение в сградата на една японска банка в центъра на Вашингтон. Там те чакат деня, в който ще изчистят праха от тях и ще ги закарат до предварително определените им цели, където ще ги взривят.
	— Много бързо се справихте.
	— Ти си имаш свои методи, ние — наши.
	— Поставихте ли ги под наблюдение?
	— Да, но трябва да пипаме много внимателно. Все още не смеем да се намесим, не и преди да ликвидираме онези, които са виновни за този ужас и не унищожим командния им център — каза Джордън. — И без това Джордино без малко да провали операцията този следобед. Някой в „Мурмото Дистрибютърс“ е бил уплашен. Ние влязохме и излязохме от тяхната счетоводна система само минути преди те да изтрият данните за внесените коли.
	— Данните ли ви отведоха до колите?
	— Успяхме да проследим и да проникнем в известна компания за превози, собственост на японци, чиито камиони са ги натоварили. В архивите им, разбира се, нямаше и дума за крайното местоназначение, но ние успяхме да вземем „назаем“ копие от пътния лист на шофьора. В него бяха записани броя на километрите, които камионът е изминал, след като е напуснал пристанището. Останалото включваше интензивно разследване и обикаляне.
	— Като разбиване и влизане.
	— Ние никога не разбиваме, когато влизаме — каза Джордън.
	— Ако случайно се разчуе, че нашите примерни граждани седят върху атомни бомби, принадлежащи на чужда сила, страната ще бъде разтърсена от невиждана паника.
	— Да, ситуацията не е за завиждане, съгласен съм. Общественият скандал и жаждата за отмъщение могат да уплашат японците и те да закарат колите на стратегически позиции и да натиснат копчето за взривяване, преди да можем да ги намерим и обезвредим.
	— Едно общонационално издирване може да отнеме двадесет години, докато намерим всичките.
	— Не мисля така — каза спокойно Джордън. — Ние знаем начина, по който го правят и благодарение на теб и Джордино знаем какво да търсим. Японците не могат да се мерят дори и наполовина с нас по професионализъм в разузнавателния бранш. Обзалагам се, че ще намерим всички „Мурмото“ и бомбите в тях до тридесет дни.
	— Приветствам оптимизма ви — каза Пит. — Ами нашите съюзници и руснаците? Японците може да са скрили бомби и при тях. Смята ли президентът да предупреди техните лидери за тази възможност?
	— Все още не. Не може да се разчита, че от държавите от НАТО няма да изтече информация за тази толкова важна тайна. От друга страна, президентът може да сметне, че посвещаването на Кремъл в тайната може да обтегне отношенията. Помисли си. Сега сме в една и съща лодка с тях. И над двете държави внезапно е надвиснала заплаха от друга суперсила.
	— Има и друга надвиснала заплаха.
	— Те са толкова много, коя съм пропуснал?
	— Да предположим, че Япония взриви няколко бомби в Съединените щати или в Русия? Всяка една от двете страни би си помислила, че е атакувана от другата и ще си обявят взаимно война, докато хитрите японци ще стоят настрани и доволно ще потриват ръце.
	— Не искам да си легна с тази мисъл в главата — каза неспокойно Джордън. — Нека да приемем нещата такива, каквито са. Ако нашата операция се увенчае с успех, то тогава всичко е отново в ръцете на политиците.
	— Вашата последна мисъл — каза Пит с престорена тревога — би държала човек буден нощи подред.


	Той тъкмо бе задрямал, когато тихото иззвъняване на охранителната система го предупреди, че някой се опитва да влезе в хангара. С голямо усилие на волята си той стана от уютното легло и се запъти към кабинета си, където включи една малка телевизионна охранителна система.
	Стейси Фокс стоеше пред страничната входна врата и гледаше нагоре с усмивка към това, което Пит смяташе, че е една добре скрита камера за следене.
	Той натисна един бутон и вратата се отвори. След това той излезе и застана на стълбищната площадка.
	Стейси пристъпи вътре в хангара. Тя изглеждаше сексапилна и едновременно с това скромна със синьото си елече, тясна пола в тон с елека и бяла блуза. Тя се движеше бавно и с почтително благоговение през морето от големи машини. Спря пред една красива спортна кола „Талбот-Лаго Гранд Спорт“, чието купе бе направено по специална поръчка от френската фирма „Соше“, и нежно погали с пръсти бронята.
	Стейси не бе първата. Почти всяка жена, която някога бе посещавала необикновеното жилище на Пит, биваше пленявана от талбота. Докато Пит възприемаше тази кола като шедьовър на техническото изкуство, за жените тя бе по-скоро като нещо дълбоко чувствено, което ги привличаше неотразимо. Веднъж съзрели нейните гладки, почти котешки извивки на тялото и почувствали мощната сила на двигателя и дъха на изящната кожа в купето, колата се превръщаше за тях в еротичен символ.
	— Как ме откри? — попита той с глас, който заехтя под огромния свод.
	Тя вдигна очи.
	— Прекарах два дена в изучаване на досието ти, преди да излетя за Тихия океан и да се кача на борда на „Инвизибъл“.
	— Откри ли нещо интересно? — попита той, раздразнен от това, че всеки, който имаше необходимите пълномощия, можеше да надзърта в личния му живот.
	— Ти си един невероятен човек.
	— Без ласкателства, моля.
	— Колекцията ти от автомобили е изумителна.
	— Има много други по-големи колекции с по-скъпи модели и марки.
	Тя се обърна отново към „Талбот-Лаго“.
	— Тази ми харесва страшно.
	— Предпочитам зелената до нея, с отделното купе за пътници.
	Стейси се обърна и погледна „Статс“, сякаш оценяваше манекенка, която представяше нов модел рокля по време на ревю. След миг тя поклати глава.
	— Хубава, но масивна, твърде мъжествена за женския вкус.
	После тя отново вдигна поглед към него.
	— Можем ли да говорим?
	— Ако успея да остана буден. Качвай се.
	Тя се изкачи по извитата стълба и той я разведе на кратка обиколка из апартамента.
	— Мога ли да ти предложа питие? — попита Пит.
	— Не, благодаря. — Тя го погледна и в очите й се появи състрадание. — Не трябваше да идвам. Ти изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се строполиш мъртъв на пода.
	— Ще се оправя след един добър сън — каза той с плачевен тон.
	— Това, от което се нуждаеш, е един добър масаж — каза неочаквано тя.
	— Мислех, че си дошла да говорим.
	— Мога да говоря, докато те разтривам. Шведски или шиацу? Какъв метод на масаж предпочиташ?
	— Откъде да знам, по дяволите, направи и двата.
	Стейси се засмя.
	— Добре.
	Тя го хвана за ръката и го поведе в спалнята, където го бутна да легне по корем върху леглото.
	— Съблечи си пижамата.
	— Мога ли да запазя благоприличие, като се покрия с чаршаф?
	— Да не би да имаш нещо, което не съм виждала преди? — каза тя, докато издърпваше ръкавите на пижамата му.
	Той се засмя.
	— Не ме карай да се обръщам.
	— Исках да се извиня, преди Тим и аз да заминем за Западното крайбрежие — каза тя със сериозен тон.
	— Тим?
	— Доктор Уедърхил.
	— Работили сте заедно преди, предполагам.
	— Да.
	— Ще те видя ли отново някога? — попита той.
	— Не знам. Нашите задачи могат да ни отведат в различни посоки. — Тя се поколеба за миг. — Искам да знаеш, че страшно съжалявам за бъркотията, която създадох. Ти ми спаси живота, а тъй като аз заех допълнително място в последната подводница, ти без малко да загубиш своя.
	— Един добър масаж и ще бъдем квит — каза Пит с уморена усмивка на уста.
	Тя погледна надолу към проснатото му тяло.
	— Имаш добър тен за човек, живял четири месеца под водата.
	— Това е от циганската ми кръв — провлече той със сънлив глас.
	Като масажираше, използвайки основните положения на техниката шиацу, Стейси натискаше с пръсти и палци чувствителните зони по голите стъпала на Пит.
	— Страхотно е — измърмори той. — Джордън съобщи ли ти какво открихме за бойните глави?
	— Да, ти доста си го уплашил с внезапния си ход. Той е помислил, че напускаш отбора. Сега, когато Тим и аз знаем точно къде да насочим нашето разследване, ще ни бъде много по-лесно да открием къде са разположени колите с бомбите.
	— И ще претърсвате пристанищата по Западното крайбрежие?
	— Сиатъл, Сан Франциско и Лос Анджелис са пристанищата, където акостират автотранспортните кораби с автомобилите „Мурмото“.
	Пит се умълча. Стейси разтриваше краката му, като съчетаваше техниките на шиацу с тези на шведския масаж. Тя масажира ръцете, гърба и врата му. Накрая леко го потупа по задните части и му нареди да се обърне. Не последва никакъв отговор.
	Пит спеше като заклан.
	Някъде в ранните утринни часове, той се събуди от допира на тръпнещото й от буйно желание тяло, преплетено в неговото. Движенията, чувствата, тихите стонове на Стейси — всичко това стигаше до замъгленото му от умора съзнание като приказен сън. Той изпитваше чувството, че се издига нейде нависоко, сред гръмотевици и бури, преди всичко да се стопи и изчезне в мрака и той отново да изпадне в черната тъма на съня.


	— Изненада, сънливецо — каза депутатката Лорън Смит, като прокара пръст по гърба на Пит.
	Пит прогони остатъците от съня в далечните кътчета на съзнанието си. Обърна се по гръб и я погледна. Тя седеше с кръстосани боси крака на празния край на леглото. Носеше памучна горница на цветя без деколте и сиво-зелени памучни панталони с басти. Косата й бе вързана отзад с дълго шалче.
	Изведнъж той си спомни и хвърли неспокоен поглед към срещуположната страна на леглото. За негово голямо облекчение то беше празно.
	— Не трябва ли да си в Конгреса и да вършиш важни дела? — попита той, тайно доволен, че Стейси си бе отишла, преди Лорън да пристигне.
	— В почивка сме.
	Тя държеше една чашка с кафе далеч от обсега на ръцете му и го изкушаваше.
	— Какво трябва да направя за кафето?
	— Ще ти струва една целувка.
	— Доста скъпичко е, но съм в безизходица.
	— И едно обяснение.
	Задава се, помисли си той, като бързо фокусира мислите си.
	— За какво?
	— Не за какво, а за кого. Знаеш, за жената, с която си прекарал нощта.
	— Каква жена? — попита той, като умело си даде вид на неразбиращ.
	— Тази, с която си спал снощи в леглото.
	— Да виждаш тук някъде друга жена?
	— Не е необходимо да я виждам — каза Лорън, на която тази игра на закачки й доставяше огромна наслада. — Усещам дъха й.
	— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че това бе масажистката ми?
	Тя се наведе надолу и впи устни в неговите в продължителна целувка. Когато накрая се отдръпна, тя му подаде кафето и каза:
	— Не беше лошо. Ще ти поставя отличен за новаторство.
	— Измамен съм — каза той, надявайки се да промени посоката на разговора. — Тази чаша е пълна само наполовина.
	— Нали не искаше да го разлея върху завивките ти? — Тя се засмя така, сякаш наистина се наслаждаваше на любовното прегрешение на Пит. — Вдигни огромното си космато тяло от леглото и измий този парфюм. Мирисът му не е лош, признавам. Доста скъпичък. Отивам да правя закуската.
	Лорън стоеше до масата и режеше един грейпфрут, когато Пит за втори път през последните осем часа излезе от душа. Той уви една хавлиена кърпа около бедрата си, отиде зад нея и я прегърна с ръце през кръста. След това потърка нос във врата й.
	— Не сме се виждали цяла вечност. Как успя да издържиш толкова дълго без мен?
	— Потопих се изцяло в законодателната дейност и напълно те забравих.
	— И не намери малко време да полудуваш?
	— Бях много послушна. Не че нямаше да стана лошо момиче, ако имах и най-малката възможност, особено ако знаех, че ти въобще не си си губил времето, след като си се върнал вкъщи.
	Лорън се справи отлично, помисли си Пит. Всичко се сведе само до един лек пристъп на ревност. Тя бе достатъчно умна, за да не прави от това трагедия. Пит не бе единственият мъж в живота й. Никой от двамата не се налагаше над другия, нито проявяваше неоправдана ревност — отношения, които правеха тяхната връзка още по-жадувана.
	Когато той загриза нежно ушната й мида, тя се обърна и обви ръце около врата му.
	— Джим Сандекър ми разказа за разрушаването на проекта ви и как едва си се спасил.
	— Това се предполага, че е тайна — каза той, докато търкаха носове.
	— Членовете на Конгреса имат своите привилегии.
	— Можеш да имаш привилегии при мен по всяко време.
	Очите й потъмняха.
	— Говоря сериозно. Съжалявам, че базата бе загубена.
	— Ще построим друга. — Той погледна надолу към нея и се усмихна. — Бяха спасени резултатите от всички тестове. Това е най-важното.
	— Джим каза, че секунди са те делели от смъртта.
	Пит се ухили.
	— Оттогава изтече много вода, както казват.
	Той я пусна и седна на масата. Отстрани Лорън и Дърк приличаха на щастливи съпруг и съпруга, седнали на закуска в дома си в неделната утрин. В действителност обаче нито Дърк, нито Лорън бяха някога сключвали брак.
	Той вдигна един вестник, който тя бе донесла заедно с продуктите за закуска и прегледа страниците му. Очите му се спряха на една статия и след като хвърли поглед на съдържанието й, той вдигна очи.
	— Виждам, че отново си на челно място в „Поуст“ — каза той, като се усмихваше. — Значи започваме атака срещу нашите приятели от Ориента?
	Лорън майсторски метна омлета в една чиния.
	— Една трета от собствеността върху американския бизнес вече е прехвърлена в Токио. С нея замина просперитетът и независимостта ни като нация. Америка вече не принадлежи на американците. Ние се превърнахме във финансова колония на Япония.
	— Толкова ли сме зле?
	— Обществеността няма и бегла представа колко сме зле — каза Лорън, като постави омлета и една чиния с препечен хляб пред Пит. — Огромният ни дефицит е създал една отворена врата, през която икономиката ни изтича, а на нейно място влизат японски пари.
	— Ние сами сме си виновни — каза той, като размахваше вилица. — Те живеят икономично и пестеливо, ние харчим и пилеем, като потъваме все повече и повече в дългове. Ние подарихме или продадохме нашите водещи позиции във всички останали технологии, които не бяха откраднати. И сега стоим, наредени на опашка с отворени банкови книжки и увиснали езици в алчно очакване да им продадем нашите корпорации и недвижима собственост, за да натрупаме бързо пари. Погледни фактите в очите, Лорън. Нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако обществеността, деловите кръгове, вие в Конгреса и икономическите кретени в Белия дом бяха осъзнали, че тази страна е въвлечена в безпощадна финансова война с враг, който ни счита за по-нисши от себе си. Както стоят нещата, ние сме пропилели всички шансове за успех.
	Лорън седна на масата с чашка кафе и подаде на Пит чаша с портокалов сок.
	— Това е най-дългата реч, която някога съм чула да произнасяш. Смяташ ли да се кандидатираш за Сената?
	— По-скоро бих дал да ми изтръгнат ноктите на краката. Освен това един Пит на Капитолия е достатъчен — каза той, като имаше предвид баща си, сенатора Джордж Пит от Калифорния.
	— Видя ли се със сенатора?
	— Още не — каза Пит, като отхапа от яйцето. — Нямах възможност.
	— Какви са ти плановете? — попита Лорън, като се вгледа с тъжен копнеж в опалово зелените очи на Пит.
	— През следващите дни смятам да свърша това-онова по колите, без да си давам голям зор. Може би ако успея да стегна „Статс“-а навреме, ще участвам в състезанието за класически автомобили.
	— Аз мога да измисля нещо много по-забавно от това да се цапаш с грес — каза тя с дълбок гърлен глас.
	Тя обиколи масата, пресегна се и го сграбчи за ръката с изненадваща сила. Той почувства трепета на нейното желание и как то потече към него като сладък нектар. Внезапно той я пожела по-силно откогато и да било преди. Надяваше се единствено да има сили за втори път. След това сякаш привлечен от магнит, той се остави да бъде завлечен до кушетката.
	— Не в леглото — каза дрезгаво тя. — Не и преди да си сменил чаршафите.


	27

	Хидеки Сума слезе от малкия си частен реактивен самолет „Мурмото“, следван от Моро Каматори. Самолетът бе кацнал на една хеликоптерна площадка до огромен пластмасов прозрачен купол, който се издигаше на петдесет метра височина. Разположен в центъра на парк с гъста облагородена растителност, куполът покриваше един огромен атриум, който обхващаше вътрешната сърцевина на един подземен град, наречен „Едо“ на името на града, който след реставрацията на Мейджи* през 1868 бе преименуван на Токио.
	[* Мейджи — наименование на периода на царуване на император Муцухито от 1867 до 1912 година. — Б.пр.]
	Като първа част на новия подземен преден пост на Япония, град Едо бе проектиран и построен от Сума като мозъчен тръст за научноизследователска работа, който се състоеше от шестдесет хиляди души. Обградил атриума като огромен цилиндър, двадесететажният кръгъл комплекс съдържаше жилищни помещения за учените, офиси, обществени бани, зали за конференции, ресторанти, магазини, библиотека и свои собствени сили за сигурност, наброяващи хиляда души.
	В по-малки подземни цилиндри, свързани с главния посредством тунели, се помещаваше комуникационното оборудване, отоплителните и охлаждащите системи, регулаторите за температурата и влажността, електрическите централи и пречиствателните съоръжения. Сложната конструкция на комплекса бе направена от керамичен бетон и на дълбочина достигаше до хиляда и петстотин метра.
	Сума финансираше сам проекта си, без да прибягва до държавни субсидии. Всички закони или ограничения, които спъваха строителството, бяха тутакси преодолявани с помощта на огромната власт, която Сума бе разпрострял като пипала над държавните институции и подземния свят.
	Той и Каматори се качиха в един таен асансьор, който ги отведе в анфиладата от офиси на фирмите му, които заемаха целия четвърти етаж на външния цилиндър. Секретарката му Тоши Кудо ги очакваше права зад вратата на силно охранявания му личен кабинет и апартамент. Просторните, разположени на три нива стаи бяха украсени с изящно изрисувани пана, стенописи и фрески. До стените имаше витрини с красива керамика и одежди от шестнадесети век, изтъкани от пищни брокати, атлаз и креп. Повечето стени бяха покрити с картини. Някои от тях изобразяваха морски и природни пейзажи, други — дракони, леопарди, тигри и ястреби, символизиращи воинската храброст на кастата на бойците.
	— Мистър Ашикага Еншу ви очаква — съобщи Тоши.
	— Името не ми е познато.
	— Мистър Еншу е изследовател, чиято специалност е издирването на редки произведения на изкуството и уреждане на тяхната продажба — обясни Тоши. — Той се обади и каза, че е открил една картина, която ще попълни колекцията ви. Позволих си волността да го поканя тук, за да може да я представи на вашето одобрение.
	— Разполагам с малко време — каза Сума, като погледна часовника си.
	Каматори сви рамене.
	— Нищо няма да ти струва да видиш какво ти е донесъл, Хидеки. Може да е открил картината, която ти от толкова време търсиш.
	Той кимна на Тоши.
	— Добре, покани го, моля те.
	Сума се поклони, когато търговецът на произведения на изкуството влезе в стаята.
	— Имали сте нова придобивка за моята колекция, мистър Еншу?
	— Да, надявам се. Това е една картина, която вярвам, ще бъдете извънредно щастлив, че съм я намерил за вас — усмихна се топло Ашикага. Той имаше буйна прошарена коса, гъсти вежди и дебели мустаци.
	— Моля, поставете я на стойката под светлината — каза Сума, като сочеше един триножник близо до един голям прозорец.
	— Може ли да вдигна още малко щорите?
	— Да, моля.
	Еншу дръпна въженцата, с които се вдигаха нагоре транспарантите. След това той постави картината върху триножника, но не свали копринения плат, който я закриваше.
	— Школата Кано от шестнадесети век, произведение на Масаки Шимцу.
	— Уважаваният художник на морски пейзажи — каза Каматори, като показа един от редките си признаци на вълнение. — Един от любимците ти, Хидеки.
	— Вие знаете, че съм поклонник на Шимцу? — Сума попита Еншу.
	— Фактът, че колекционирате негови творби, особено картините му на островите около Япония, е добре известен сред артистичните среди.
	Сума се обърна към Тоши.
	— Колко от произведенията му имам в колекцията си?
	— В момента вие притежавате единадесет от общо тринадесет картини на острови и четири от неговите планински пейзажи на Хида Маунтинс.
	— И тази новата ще бъде дванадесетата в колекцията на острови?
	— Да.
	— Картината на Шимцу, която сте ми донесли, на кой остров е? — Сума попита очаквателно Еншу. — Аджима?
	— Не, на Кеши.
	Сума изглеждаше видимо разочарован.
	— Надявах се, че може да е Аджима.
	— Съжалявам. — Еншу протегна напред ръце в пораженчески израз. — За жалост Аджима бе загубена по време на разгрома на Германия. За последен път е била видяна през май хиляда деветстотин четиридесет и пета година да виси в кабинета на нашия посланик в посолството ни в Берлин.
	— С удоволствие ще ви платя да продължите търсенето.
	— Благодаря ви — каза Еншу, като се поклони. — Вече съм изпратил хора в Европа и Съединените щати, които да я търсят.
	— Добре, нека сега да видим остров Кеши.
	С трениран изящен замах Еншу откри една пищна картина на остров, видян от птичи поглед. Тя бе нарисувана с монохромно мастило и с разточително използване на ярки цветове и тънък златен лист.
	— Изумителна — прошепна Тоши в благоговение.
	Еншу кимна, съгласявайки се.
	— Най-фината творба на Шимцу, която някога съм виждал.
	— Какво мислиш, Хидеки? — попита Каматори.
	— Шедьовър — отвърна Сума, покъртен от гениалността на художника. — Невероятно как в ранните години на седемнадесети век е успял да нарисува един поглед отгоре с такива отчетливи подробности. Картината изглежда така, сякаш той е рисувал от летящ балон.
	— Според преданието той е рисувал от едно хвърчило — каза Тоши.
	— Скицирал от хвърчило е по-вероятно — поправи я Еншу, — а на земята е нанасял боите.
	— А защо не? — Очите на Сума не се откъсваха нито за миг от картината. — Народът ни е правел и летял с хвърчила преди повече от хиляда години. — Накрая той се извърна и погледна Еншу. — Добре се справихте, мистър Еншу. Къде я открихте?
	— В дома на един банкер в Хонконг — отвърна Еншу. — Той искаше да се премести и да прехвърли операциите си в Малайзия, преди китайците да поемат управлението на града и затова разпродаваше имуществото си. Отне ми близо година, но накрая успях да го склоня по телефона да я продаде. Без да губя повече време, аз отлетях за Хонконг да уредя сделката. Върнах се тук с картината и от летището дойдох направо във вашия офис.
	— Колко?
	— Сто четиридесет и пет милиона йени.
	Сума потри ръце в задоволство.
	— Много добра цена. Считайте я продадена.
	— Благодаря ви, мистър Сума. Много сте любезен. Ще продължа да търся картината на Аджима.
	Те си размениха поклони, след което Тоши изведе Еншу от офиса.
	Погледът на Сума се върна на картината. Брегът бе осеян с черни скали, а в единия край имаше едно малко селце с рибарски лодки. Прецизността на перспективата бе равна на тази на самолетна снимка.
	— Колко странно — тихо каза той. — Единствената картина на остров, която я няма в колекцията ми, е картината, която най-много желая.
	— Ако тя все още съществува, Еншу ще я открие — утеши го Каматори. — Той ми прави впечатление на много упорит човек.
	— За Аджима ще му платя цена, десет пъти по-голяма от тази за Кеши.
	Каматори седна в един стол и изпружи нозе.
	— Когато е рисувал Аджима, Шимцу едва ли е подозирал какво ще представлява островът един ден.
	Тоши се върна и напомни на Сума:
	— След десет минути имате среща с мистър Йошишу.
	— Великият стар крадец и лидер на „Златните дракони“ — усмихна се подигравателно Каматори. — Дошъл е да направи проверка на своя дял от твоята финансова империя.
	Сума посочи през огромните сводести прозорци, които гледаха към атриума.
	— Нито една част от това щеше да бъде възможно без организацията, която Корори Йошишу и баща ми създадоха по време и след войната.
	— „Златните дракони“ и другите тайни общества нямат място в бъдещата Нипон — каза Каматори, като използваше традиционната дума, означаваща „изгряващо слънце“.
	— Те може да изглеждат малко старомодни в сравнение с нашата модерна технология — съгласи се Сума. — Но все още заемат важно място в нашата култура. Моите връзки с тях през годините се оказаха много ценни за мен.
	— Твоята власт е толкова голяма, че ти нямаш нужда от фанатизирани групи, култове към личността или организации от подземния свят — каза Каматори със сериозен тон. — Ти притежаваш власт, с която можеш да дърпаш конците на едно правителство от твои лични марионетки, но въпреки това не искаш да прекъснеш тесните си връзки с корумпирани фигури от подземния свят. Ако някога се разчуе, че ти си дракон номер две, това ще ти струва скъпо.
	— Не съм обвързан с никого — каза Сума, като обясняваше с търпелив тон. — Това, което законът нарича престъпна дейност, е било традиция в моето семейство в продължение на две столетия. Да спазваш закона за мен означава да следвам стъпките на дедите си и да построя върху тях организация, по-могъща от много нации по света. Не се срамувам от приятелите си от подземния свят.
	— Ще бъда по-щастлив, ако проявяваше повече уважение към императора и спазваше старите морални принципи.
	— Съжалявам, Моро. Въпреки че се моля в храма Ясукуни за душата на баща ми, аз не считам за нужно да благоговея пред мита за един богоподобен император. Не взимам участие в чаени церемонии, не се срещам с гейши, не посещавам пиеси кабуки*, не гледам борби сумо, нито вярвам в превъзходството на нашата родна култура. Не споделям новата теория, че ние превъзхождаме с нашите обичаи, интелигентност, чувства, език и особено с конструкцията на нашите мозъци хората от Запада. Отказвам да подценявам нашите съперници, да изпадам в национален конформизъм и да мисля с шаблони. Аз съм своя собствен бог и вярата ми е в парите и властта. Това ядосва ли те?
	[* Популярни пиеси в Япония, създавани главно през седемнадесети век, които се характеризират с пищни костюми, ритмичен диалог, стилизирана актьорска игра, музика и танци, както и с това, че всички роли, както мъжки, така и женски, се изпълняват от мъже. — Б.пр.]
	Каматори погледна надолу към ръцете си, които лежаха разтворени в скута му. Той седеше мълчаливо с израз на растяща тъга в очите. Накрая той продума:
	— Не, натъжава ме. Аз се кланям на императора и нашата традиционна култура. Вярвам в божественото му потекло и в това, че ние и нашите острови сме също с божествен произход. Вярвам и в чистотата на кръвта и духовното единство на нашата раса. Но аз следвам и теб, Хидеки, защото сме стари приятели и въпреки твоите зловещи операции ти си допринесъл изключително много за новия стремеж на Нипон да бъде най-могъщата нация на земята.
	— Дълбоко ценя лоялността ти, Моро — каза искрено Сума. — Не бих очаквал нещо по-малко от човек, който се гордее със самурайския си произход и с умението си да върти безстрашно катана*.
	[* Дълъг извит меч на японски самурай с единично, леко извито острие и дълга дръжка, която продължава извивката. — Б.пр.]
	— Катана не е просто меч, това е живата душа на самурая — каза Каматори с благоговение. — Изкусното му владеене е божествена дарба. Вдигането му в защита на императора означава да осигуриш покой на душата си в Ясукуни.
	— Въпреки това ти използваше острието му, когато те помолех за това.
	Каматори го погледна.
	— С готовност убивам за теб, за да изразя уважението си към доброто, което правиш за нашия народ.
	Сума се взря в безжизнените очи на наемния си убиец, жива останка от времената, когато самурайските воини са убивали за всеки феодален господар, който им предлагал сигурност или повишение. Той съзнаваше също така, че абсолютната лоялност на един самурай може да се промени само за един ден. Когато заговори, гласът му бе умерено твърд.
	— Някои хора преследват дивеча с лък и стрели, повечето използват огнестрелно оръжие. Ти, Моро, си единственият човек, когото познавам, който преследва човешките си жертви с меч.


	— Изглеждаш добре, стари приятелю — каза Сума, когато Корори Йошишу бе въведен в офиса му от Тоши. Йошишу бе придружен от Ихиро Цубой, който бе току-що пристигнал от Съединените щати след дебатите си с анкетната комисия на Конгреса.
	Старецът, пълен реалист, се усмихна на Сума.
	— Не „добре“, а остарял. Още няколко луни и аз ще заспя при моите почитаеми предци.
	— Ти ще видиш още сто нови луни.
	— Перспективата да се освободя от всички тези старчески болести и страдания превръща края ми в събитие, което чакам с нетърпение.
	Тоши затвори вратата и излезе. Сума се поклони на Цубой.
	— Приятно ми е да те видя, Ихиро. Добре дошъл у дома след пътуването си от Вашингтон. Казаха ми, че си докарал американските политици до втори Пърл Харбър.
	— Не бе чак толкова драматично — каза Цубой. — Но съм напълно убеден, че накарах зданието на Капитолия да се пропука малко.
	Само малцина избрани хора знаеха, че Цубой бе станал член на „Златните дракони“ още на четиринадесетгодишна възраст. Йошишу се заинтересува от младото момче и се погрижи за неговото издигане в тайното общество. Той го научи на изкуството да извършва финансови машинации в огромен мащаб. Сега като шеф на „Каноя Секюрити“, Цубой лично пазеше финансовите империи на Йошишу и Сума и ръководеше тайните им сделки.
	— И двамата познавате моя верен приятел и съветник Моро Каматори.
	— Който владее меча почти толкова добре, колкото аз на младини — каза Йошишу.
	Каматори се поклони до кръста.
	— Сигурен съм, че вашият катана е все още по-бърз от моя.
	— Познавах баща ти, когато той бе треньор по фехтовка в университета — каза Цубой. — Аз бях най-лошият му ученик. Той ми предложи да си купя оръдие и да отида на лов за слонове.
	Сума хвана Йошишу за ръката и го поведе към един стол. Мъжът, от когото в миналото се страхуваха всички японци, вървеше бавно и вдървено, но лицето му имаше твърда усмивка и очите му не пропускаха нищо.
	Той се настани на един стол с права облегалка, след което погледна към Сума и отиде директно към целта на посещението си.
	— Какво е състоянието на проекта „Кайтен“?
	— Имаме осемнадесет коли с бомби в открито море. Те са последните. Четири от тях са предназначени за Съединените щати, пет за Съветския съюз, а останалите са разделени за Европа и държавите от Тихия океан.
	— Времето до тяхното укриване на местата им до целите?
	— Не по-късно от три седмици. Дотогава нашият команден център ще бъде въведен в действие със своите системи за отбрана и детонация.
	Йошишу погледна изненадано Сума.
	— Ненавременната експлозия на борда на „Дивайн стар“ не доведе ли до забавяне на проекта?
	— За щастие, бях предвидил евентуална загуба на кораб поради буря, катастрофа или друго морско бедствие. Държах шест бойни глави в резерв. Подмених трите, които бяха изгубени при експлозията. След като ги монтирахме в колите, те бяха транспортирани до Веракруз, Мексико. Оттам ще влязат през тексаската граница в Съединените щати и ще бъдат закарани до определените им цели.
	— Останалите се държат на сигурно място, надявам се.
	— На един резервен танкер, закотвен на петдесет мили от едно пусто крайбрежие на Хокайдо.
	— Знаем ли какво е причинило експлозията на борда на „Дивайн стар“?
	— Не можем да си обясним преждевременната експлозия — отвърна Сума. — Бяхме взели всички възможни предпазни мерки. Една от колите трябва да се е блъснала в другите от силното вълнение, което е причинило повреда в контейнера на бойната глава. Получило се е изтичане на радиация, което е обхванало товарните палуби. Екипажът е изпаднал в паника и изоставил кораба. Един норвежки съд открил изоставения автотранспортьор и изпратил на него група моряци. Малко след това „Дивайн стар“ мистериозно експлодирал.
	— А избягалият екипаж?
	— Никакви следи. Изчезнали са по време на бурята.
	— Какъв е общият брой на колите в системата? — попита Йошишу.
	Сума отиде до бюрото си и натисна един бутон върху малка кутийка, която взе в ръка. По-далечната стена се вдигна към тавана и разкри един голям прозрачен екран. Сума въведе друга команда от кутийката и на екрана се появи холографно изображение на земното кълбо с пулсиращи неоново подобни цветове. След това той програмира точките на експлозиите, които избухнаха с малки златни светлинки на стратегически места в близо двадесет държави. Едва тогава Сума отговори на въпроса на Йошишу.
	— Сто и тридесет в петнадесет страни.
	Йошишу седеше мълчаливо и гледаше малките лъчи, които святкаха из стаята заедно с въртенето на земното кълбо подобно на стъклен отражателен глобус в дискотека.
	В Съветския съюз имаше повече светлинни точки от всички други държави, тъй като представляваше по-голяма заплаха за Япония, отколкото търговските й съперници от Европа и Съединените щати. Странното бе, че нито един голям град или военен обект не бяха набелязани като цел. Всички светлини като че ли идваха от пусти или слабо населени райони, което правеше „Кайтен“ още по-загадъчен като средство за шантаж.
	— Духът на баща ти се гордее с теб — тихо каза Йошишу в благоговение. — Благодарение на твоя гений ние ще можем да заемем нашето истинско място като световна сила от първа величина. Двадесет и първият век принадлежи на Нипон. С Америка и Русия е свършено.
	Сума бе доволен.
	— Проектът „Кайтен“ нямаше да бъде създаден и построен без твоята помощ, скъпи мой стари приятелю и разбира се, не без финансовите магии на Ихиро Цубой.
	— Много си любезен — каза Цубой с поклон. — Макиавелистичната интрига да се уреди тайното финансиране на строежа на секретен завод за ядрени оръжия бе едно голямо предизвикателство.
	— Съветското и западното разузнаване знаят, че ние можем да произвеждаме ядрени оръжия — каза Каматори, като внесе реалистична насока на разговора.
	— Ако не са знаели преди експлозията — добави Сума, — сега вече знаят.
	— Американците ни подозираха от няколко години — каза Сума. — Но те не успяха да проникнат през нашите системи за сигурност и да потвърдят точното местоположение на нашата инсталация.
	— За наш късмет глупаците търсят в хоризонтална посока, вместо във вертикална. — Гласът на Йошишу бе ироничен. — Но ние трябва все пак да имаме предвид твърде реалната възможност, че рано или късно ЦРУ или КГБ ще открият мястото.
	— Вероятно по-рано — каза Каматори. — Един от нашите тайни агенти ме информира, че няколко дни след експлодирането на „Дивайн стар“ американците са предприели повсеместни тайни операции за разследване на нашето участие. Те вече са започнали да душат около един от дистрибуторите на „Мурмото“.
	Върху лицето на Йошишу се появи една тревожна бръчка.
	— Американските разузнавачи са много добри. Страхувам  се, че проектът „Кайтен“ е в опасност.
	— До утре ще узнаем точно колко са научили — каза Каматори. — Имам среща с нашия агент, който току-що се върна от Вашингтон. Той твърди, че носи последната информация.
	Тревогата в съзнанието на Йошишу се усили.
	— Не можем да позволим проектът да бъде поставен в опасност, преди командният център да е напълно готов за действие. Последиците биха довели до края на нашата нова империя.
	— Съгласен съм — каза мрачно Цубой. — Следващите три седмици сме уязвими, докато бойните глави седят безполезни. Едно изтичане на информация и западните държави ще се обединят заедно и ще ни ударят от всички страни икономически, както и военно.
	— Няма за какво да се тревожим — каза Сума. — Техните агенти могат да попаднат на нашия завод за ядрени оръжия, но те никога не ще открият местоположението на мозъчния център на проекта „Кайтен“. Не и след сто години, камо ли за три седмици.
	— А дори и да им се усмихне късметът — каза Каматори, — те никога не ще могат да го неутрализират навреме. Има само един вход и той е укрепен с масивни стоманени прегради и се охранява от въоръжени до зъби сили за сигурност. Инсталацията може да издържи на директно попадение на атомна бомба и да продължи да функционира.
	Устните на Сума се разтегнаха в усмивка.
	— Всичко работи в наша полза. При най-малкия признак за опит за проникване или атака от неприятелски специални сили ние можем да заплашим, че ще взривим една или повече от бойните глави в колите.
	Цубой не бе убеден.
	— Какъв смисъл има една празна заплаха?
	— Хидеки предложи един умен ход — каза Каматори. — Никой друг, освен ние в тази стая и инженерите в командния център не знае, че остават още три седмици до завършване на системата. Западните лидери лесно могат да бъдат подведени да сметнат, че системата е напълно работоспособна.
	Йошишу кимна доволно с глава.
	— Тогава няма от какво да се страхуваме.
	— Сигурно заключение — заяви Сума без колебание, — ние прекалено много се плашим от нещо, което никога няма да стане.
	В пищно украсения офис се възцари мълчание. Четиримата мъже седяха, всеки потопен в мислите си. След минута вътрешният телефон на бюрото на Сума иззвъня. Той вдигна слушалката и изслуша отсрещната страна, без да проговори. След това я постави отново на вилката.
	— Секретарката ми ме информира, че моят готвач е приготвил обяда в частната ми трапезария. Ще бъда изключително щастлив, ако почитаемите ми гости обядват с мен.
	Йошишу се изправи бавно на крака.
	— Приемам с удоволствие. Като знам висшето кулинарно майсторство на твоя готвач, аз се надявах, че ще ни поканиш.
	— Преди да приключим — каза Цубой, — има още един проблем.
	Сума кимна.
	— Имаш думата, Ихиро.
	— Очевидно ние не можем да обикаляме по земята и да взривяваме атомни бомби всеки път, когато някое недружелюбно правителство размаха сабята на търговските ограничения или увеличава вносните тарифи. Ние трябва да имаме алтернативи, които не са така унищожителни.
	Сума и Каматори си размениха погледи.
	— Ние обсъдихме тази ситуация доста задълбочено — каза Сума — и смятаме, че най-доброто решение е отвличането на нашите врагове.
	— Тероризмът е чужд на нашата култура — възрази Цубой.
	— А какво според тебе е Кръвното червено братство, синко? — попита спокойно Йошишу.
	— Откачени фанатизирани убийци. Те убиват невинни жени и деца в името на някаква отвеяна революционна догма, която никой не разбира.
	— Да, но те са японци.
	— Неколцина, но повечето са източногерманци, обучени от КГБ.
	— Те могат да бъдат използвани — каза категорично Сума.
	Цубой не се предаваше.
	— Не препоръчвам дори и най-невинната връзка с тях. Едно малко подозрение и ще започне масово разследване на нашата дейност, която не бихме посмели да изложим на публичен показ.
	— Хидеки не пропагандира политическото убийство — поясни Каматори. — Това, което той предлага, е отвличането на невъоръжени заложници да бъде приписано на Кръвното червено братство.
	— Това сега е по-разумно — усмихна се Йошишу. — Мисля, че разбирам. Ти си поддръжник на копринения затвор.
	Цубой поклати глава.
	— Никога не съм го чувал.
	— В миналото — обясни Йошишу, — когато един шогун не е искал да убива неприятеля си, той го отвличал и го затварял тайно в богато уредени стаи в знак на уважение. След това приписвал вината за изчезването на своя пленник на неговите ревностни врагове.
	— Точно така — кимна Сума. — Аз имам подобна постройка в едно малко, но модерно имение.
	— Не е ли малко рисковано? — попита Цубой.
	— Очевидното никога не е в обсега на подозрение.
	Каматори погледна Цубой.
	— Ако имате кандидати за отвъдното, трябва само да ми дадете имената им.
	Очите на Цубой се сведоха надолу с невиждащ поглед. След малко той ги вдигна.
	— В Съединените щати има двама души, които ни причиняват много огорчение. Но трябва да внимаваш много. Те са членове на Конгреса и тяхното отвличане неминуемо ще предизвика буря от протести.
	— Похищение, извършено от Кръвното червено братство и иск за откуп ще бъде добро прикритие за тяхното внезапно изчезване — каза Сума, сякаш говореше за времето.
	— Кого точно имате предвид? — попита Каматори.
	— Депутатката от Конгреса Лорън Смит и сенаторът Майкъл Диас.
	Йошишу кимна.
	— А, да, двамата, които подеха инициативата за пълно търговско ембарго срещу нас.
	— Въпреки усилията, които положихме в нашите лобита, те събират достатъчно гласове, за да прокарат законопроекта през двете камари. Елиминирайте ги и инициативата ще пропадне.
	— Правителството им ще нададе вой до небесата — предупреди Сума. — Това може да има обратен ефект.
	— Нашите лобистки интереси са придобили силно влияние в Конгреса и ще насочат протеста и възмущението към терористичен заговор. — Гневът на Цубой от отношението на анкетната подкомисия към него не бе се уталожил. — Достатъчно сме били унижавани от американските политици. Нека сега научат, че силата им вече не ги предпазва от злини.
	Йошишу се загледа с невиждащ поглед навън праз прозореца за няколко секунди. След това поклати глава.
	— Много жалко.
	Сума го погледна.
	— За какво съжаляваш, стари приятелю?
	— За Съединените американски щати — тихо изрече Йошишу. — Те са като красива жена, която умира от рак.


	28

	Марвин Шоуолтър седеше в метрото и пътуваше през чистата и добре уредена подземна транспортна мрежа на Токио. Той не направи никакъв опит да си даде вид, че чете вестник или книга. Той спокойно зяпаше пътниците до него, като „бройкаше“, както казваха в бранша, двамата агенти от японските тайни служби, които го държаха под наблюдение от съседния вагон.
	Шоуолтър бе излязъл от американското посолство малко след края на една отегчителна среща с група конгресмени, пристигнали тук на служебно посещение, за да разискват отказа на японците да използват американска строителна техника при строежа на една нова сграда за американска нефтена компания. Това бе просто поредният случай на вдигане на протекционистки бариери, докато японците можеха свободно да влизат в Съединените щати и да вдигат здания със свои архитекти и технически ръководители, както и със собствени материали и оборудване, без да срещат големи проблеми и ограничения от държавата.
	„Равнопоставена и взаимноизгодна“ не се отнасяше до двустранната търговия с Япония.
	По всичко изглеждаше, че той се бе запътил към малкия апартамент, който съпругата му и двете му малки деца наричаха „дом“ през времето на неговата служба в Япония. Сградата бе собственост на американското правителство и в нея живееха повечето от служителите в посолството и техните семейства. Стойността на строителството на цялата десететажна сграда бе по-малко от една трета от цената на земята, върху която тя бе построена.
	Преследвачите му бяха свикнали с ежедневното му пътуване, което никога не се променяше освен в случаите, когато оставаше да работи извънредно час-два. Той се усмихна вътрешно, когато неговата спирка приближи и двамата агенти станаха преди него. Той се запъти към вратата с останалата част от тълпата и зачака тя да се отвори на перона. Това бе най-старият номер в света, онзи, който бяха показали във филма „Френска връзка“.
	Когато вратата се отвори, Шоуолтър слезе на перона заедно с потока хора и започна да брои. Той се поколеба, след което хвърли небрежен поглед към двамата японски агенти. Те бяха слезли от средната врата на съседния вагон и вървяха бавно към него, скрити зад група слизащи пътници.
	Когато стигна до двадесет и пет, той бързо се обърна и влезе обратно във вагона. Две секунди по-късно вратата се затвори и влакът тръгна. Твърде късно агентите от японските тайни служби осъзнаха, че са били измамени. Те панически се опитаха да отворят със сила вратата и да се качат обратно на влака. Всичко обаче бе напразно и те скочиха обратно на перона. Влакът набра скорост и изчезна в тунела.
	Шоуолтър не остана възхитен от простата си маневра. Следващия път преследвачите му щяха да бъдат бдителни, което щеше да усложни неговото измъкване. На следващата спирка той се прехвърли на друг влак и отиде в Асакуса, един просторен район на североизток от Токио. Слезе в един квартал, наречен Шитамачи. Асакуса бе част от стария град Токио и бе запазил много от миналото си.
	Шоуолтър седеше и разучаваше хората около себе си, както бе правил толкова много пъти. Някои от спътниците му отвръщаха със същото. Те наричаха всеки, който нямаше тяхната права черна коса, черни очи и цвят на кожа, гайджин, в буквален превод „външен човек“. Той започна да размишлява, че приликата във външния им вид бе вероятно в основата на тяхното единство и сплотеност, както и обграденият им отвсякъде с вода островен дом.
	Японското общество се развиваше около семейството и обхващаше всички, които работеха около него. Японците живееха в един сложен свят на задължения, удовлетвореност, дълг и усъвършенстване. Те приемаха единствено този колективен начин на живот, сякаш всички други бяха за окайване.
	Разнородно общество като това на Съединените щати не можеше нито да се роди, нито да вирее в Япония, страната с най-строгите емиграционни закони в света.
	Влакът спря на подземната спирка Тауарамачи. Той слезе и се стопи в тълпата, която се бе устремила нагоре към оживената улица „Капабаши“. Повика едно такси. Минаха покрай складове на едро, където продаваха пластмасови предмети, изобразяващи различни хранителни продукти, които можеха да се видят по витрините на всички хранителни магазини. Той упъти шофьора към един квартал, изпъстрен със занаятчийски работилници, древни храмове и старинни къщи.
	Шоуолтър слезе на една пресечка и се разплати с шофьора. След това тръгна надолу по една тясна уличка с ред цветя по края й, докато стигна до един японски хан, известен като риокан.
	Въпреки очукания си селски вид вътре в риокана бе чисто и приятно. Шоуолтър бе посрещнат на вратата от един от персонала, който се поклони и каза: „Добре дошли в Риц“.
	— Мислех, че е туристическото ранчо Асакуса — отвърна Шоуолтър.
	Без да продума повече, мускулестият пазач с ръце и крака като железопътни траверси го поведе навътре през прага от гладки и плоски речни камъчета. Те стъпиха на излъскания дъбов под на приемната, където Шоуолтър бе учтиво помолен да си свали обувките и да обуе чифт пластмасови чехли.
	За разлика от повечето чехли, които са твърде малки за англосаксонските крака, тези на Шоуолтър му паснаха идеално, сякаш бяха направени по поръчка. Това наистина бе така, защото риоканът бе тайно притежаван и използван от една американска разузнавателна агенция, която бе специализирана в осигуряване на тайни и безопасни убежища.
	Стаята на Шоуолтър имаше плъзгаща се хартиена врата шоджи, водеща към малка веранда, която гледаше към една строго симетрична градинка. От няколко бамбукови тръбички течаха малки струйки вода, които тихо ромоляха надолу по каменното си корито. Подът бе покрит с традиционната сламена рогозка татами. Той трябваше да си свали чехлите и да върви по чорапи по меката й повърхност.
	В стаята нямаше нито столове, нито мебели, а само възглавници по пода и едно легло, направено от малки и големи възглавници, които японците наричат „футони“. В средата на гостната имаше малко огнище, в което светеха горещи въглени.
	Шоуолтър се съблече и надяна една лека памучна юката, къса роба. Една прислужница в кимоно го поведе в общите къпални на хана. Той остави юката и ръчния си часовник в една плетена кошница и като се прикриваше само с една хавлиена кърпа, влезе в изпълненото с пара помещение за къпане. Той заобиколи ниските табуретки и дървените кофи и застана под един обикновен кран. Насапуниса се и се изми. Едва сега бе готов да се потопи бавно в горещата вода на една огромна дървена вана с формата на басейн.
	Във ваната вече седеше един човек, потопил се до гърдите във водата. Лицето му бе скрито зад облаците пара. Шоуолтър го поздрави.
	— Група „Хонда“, предполагам.
	— Само половината — отвърна Рой Орита. — Джим Ханамура трябва да бъде тук всеки момент. Искаш ли саке?
	— Забранено е да пием по време на операция — каза Шоуолтър, като се отпускаше в горещата вода. — Но какво толкоз, по дяволите. Измръзнал съм като куче. Налей ми една двойна.
	Орита напълни една малка керамична чашка от една бутилка, която стоеше на ръба на басейна.
	— Как е животът в посолството?
	— Обичайните глупости, които човек може да очаква от Държавния департамент. — Шоуолтър удари една голяма глътка от сакето и го остави да се уталожи в стомаха му. — Как върви разследването? Някаква информация относно разкритията, които получихме от група „Линкълн“?
	— Проверих администрацията на компанията „Мурмото“. Не мога да открия пряка връзка между ръководителите на фирмата и бойните глави. Мнението ми е, че те са чисти. Те нямат и най-малка представа какво става под носа им.
	— Някои от тях трябва да знаят.
	Орита се ухили.
	— Достатъчно е само двама работника от поточната линия да са вътре в играта.
	— Защо само двама?
	— Защото само толкова са необходими. Работникът от поточната линия, който контролира монтирането на климатиците. Той е в състояние да избере конкретни коли, които да получат бойните глави. И инспекторът, който проверява устройствата, за да се увери, че те работят, преди колите да бъдат експедирани към търговците. Той трябва да приеме за годни фалшивите климатици, които не работят.
	— Трябва да има и трети — възрази Шоуолтър. — Един агент в компютризирания експедиторски отдел на фабриката, който да изтрива всички следи на колите бомби, с изключение на товарителницата, която е необходима заради изискванията на чуждестранните митнически власти.
	— Проследи ли нишката завод — доставчик на климатици — ядрена инсталация?
	— До доставчика, да. След това следата изчезва. Надявам се да успея да намеря някаква диря и да я проследя до източника през следващите няколко дена.
	Орита внезапно млъкна, тъй като от съблекалнята излезе един мъж и тръгна към горещия басейн. Той бе нисък, с прошарена коса и мустаци, и прикриваше слабините си с една малка хавлиена кърпа.
	— Кой, по дяволите, сте вие? — поиска да узнае Шоуолтър, разтревожен от това, че един непознат е успял да премине през системите за сигурност на риокана.
	— Казвам се Ашикага Еншу.
	— Кой?
	Мъжът стоеше пред тях, без да продума няколко секунди. Шоуолтър започна панически да се озърта наоколо, като се чудеше защо няма никой от охраната.
	Изведнъж Орита се засмя.
	— Страхотна маскировка, Джим. Успя да ни измамиш по страхотен начин.
	Джеймс Ханамура свали прошарената си перука и отлепи веждите и мустаците си.
	— Не е лошо, и аз така казвам. Особено след като успях да заблудя също и Хидеки Сума и неговата секретарка.
	Шоуолтър изпусна дълбока въздишка и се потопи до брада във водата.
	— Господи, така ме уплаши. Единственото, което се въртеше в главата ми, бе, че си преминал през охранителните пръстени с единствената цел да очистиш Орита и мен.
	— Това саке не изглежда лошо. Останало ли е малко?
	Орита му наля една чашка.
	— Има цял кашон в кухнята. — След това лицето му внезапно придоби изненадано изражение. — Какво каза преди малко?
	— Моля?
	— За Хидеки Сума.
	— Моята част от операцията. Посредством мними бизнес посредници успях да проследя и да открия, че автомобилната и самолетна корпорация „Мурмото“, както и параходната компания „Сушимо“ са притежание на Хидеки Сума, магнатът отшелник. „Мурмото“ и „Сушимо“ са само капка в морето. Този тип има повече авоари, отколкото целия щат Калифорния с Невада и Аризона отгоре.
	— Онзи кораб, „Дивайн стар“, който експлодира, не принадлежеше ли на параходната компания „Сушимо“? — попита Шоуолтър.
	— Да, наистина. Чиста работа, какво ще кажеш, а? Струва ми се, че Хидеки Сума е затънал до уши в тази каша.
	— Сума е човек с огромна власт — каза Шоуолтър. — Той трупа богатството си по странни и заобиколни начини. Разправят, че ако нареди на министър-председателя Юнширо и на министрите от кабинета му да размахат ръце и да полетят, те ще се сбият в бързината кой пръв да скочи от прозореца.
	— Ти наистина ли си бил при Сума? — попита Орита, учуден донемайкъде.
	— Беше повече от лесно. Трябваше да видиш офиса и секретарката му. Подбрани са с голям вкус.
	— Защо трябваше да се дегизираш?
	— Идеята бе на група „Линкълн“. Сума колекционира картини от японския художник от шестнадесети век Масаки Шимцу. Джордън нае един изкусен фалшификатор да нарисува това, което артистичните среди наричат „неоткрит Шимцу“, картина, за която се знаеше, че Сума не притежава в колекцията си. След това, като почтения търсач на изгубени произведения на изкуството, Ашикага Еншу, аз му я продадох.
	Шоуолтър кимна.
	— Хитро, хитро. Трябва доста да си изучавал родното си японско изкуство.
	— Един интензивен курс — засмя се Ханамура. — Сума започна да разправя как Шимцу е рисувал от балон. Той би наредил да ме разпънат и разчекнат, ако знаеше, че е похарчил сто четиридесет и пет милиона йени за един фалшификат, нарисуван от спътникова снимка.
	— Какво целеше с това? — попита Орита със странно изопнато лице.
	— За да поставя подслушвателни устройства в офиса му, естествено.
	— Защо аз не знаех за това?
	— Сметнах, че е най-добре вие двамата да не знаете какво прави другият — отговори Шоуолтър на Орита, — за да не можете да разкриете никаква важна информация, ако някой от вас се провалеше.
	— Къде постави подслушвателните устройства? — Орита попита Ханамура.
	— Две в рамката на картината. Третото в един триножник, който той е поставил до прозореца и четвъртото вътре в дръжката, с която се дърпат щорите. Последните две имат идеална връзка с един радиорелеен предавател, който поставих в едно дърво извън купола на градския атриум.
	— Ами ако Сума има детектори против подслушване?
	— Взех „назаем“ чертежите на електрическата инсталация на неговия етаж от зданието. Оборудването му против подслушване е първокласно, но то няма да открие нашите буболечки. И когато казвам буболечки, имам предвид буквалния им смисъл*.
	[* Bug (англ.) — означава буболечка, но също така и подслушвателно устройство. — Б.пр.]
	Орита не можа да схване какво искаше да каже Ханамура.
	— Не разбирам.
	— Нашите миниатюрни приемателни и предавателни устройства не са направени да изглеждат като малки електронни предмети. Те са оформени така, че да изглеждат като мравки. Ако някой ги открие, той или няма да им обърне внимание, или просто ще ги смачка, без да се усъмни в нищо.
	Шоуолтър кимна.
	— Самото съвършенство.
	— Дори японските ни събратя са изостанали в сравнение с нашата американска технология за подслушване — усмихна се широко Ханамура. — Радиорелейният предавател, който е с размер приблизително на топка за голф, препраща всичките разговори, включително тези по телефона и вътрешната съобщителна уредба, които получава от подслушвателните устройства в офиса и ги предава на един от нашите спътници, който от своя страна праща сигнала долу на Мел Пенър и неговата група „Крайслер“ в Палау.
	Орита се загледа във водата.
	— Знаем ли със сигурност дали те приемат разговорите на Сума?
	— Системата е напълно функционална — увери го Шоуолтър. — Аз се свързах с Пенър, преди да тръгна за нашата среща. Сигналът, който той получава, е чист и ясен. Същото е и при нас. Един член от моя екип в посолството е настроил честотата на приемника си на тази на подслушвателните устройства на Джим.
	— Ти ще ни известиш, надявам се, ако хванете някаква информация, която може да използваме в разследването.
	— Разбира се. — Шоуолтър си наля втора чашка саке. — И в тази връзка мога да ви кажа, че се водеше един много заинтригуващ разговор между Сума и Корори Йошишу, когато напуснах посолството. За голямо нещастие, успях да хвана само първите няколко минути от него.
	— Йошишу — промърмори Ханамура. — Боже господи, още ли е жив този мошеник?
	— На деветдесет и една е и е по-отвратителен от всякога.
	Ханамура поклати глава.
	— Най-големият престъпник на века, лично отговорен за повече от един милион човешки жертви. Щом Йошишу стои зад Сума и зад една организация, скрила ядрени бойни глави из целия свят, всички ние сме в голяма, извънредно голяма опасност.


	Час преди изгрев-слънце една лимузина „Мурмото“ намали ход и спря. Една фигура изскочи от сенките и бързо се шмугна през отворената врата. След това колата бавно запълзя през тесните задни улички на Асакуса.
	— В офиса на мистър Сума има поставени подслушвателни устройства — каза Орита. — Един от нашите агенти, който се е представил за търговец на предмети на изкуството, е скрил супермодерни подслушватели в рамката на една картина, в триножника и в ръчката за дърпане на щорите на прозореца.
	— Сигурен ли си? — попита Каматори, смаян. — Търговецът донесе един оригинален Шимцу.
	— Фалшификат, нарисуван от спътникова снимка.
	Каматори изсъска.
	— Трябваше по-рано да ме информираш.
	— Аз самият научих за това едва преди няколко часа.
	Каматори не каза нищо, а само се взря в лицето на Орита в полумрака на лимузината, сякаш искаше да подсили увереността си.
	Подобно на Джордж Фурукава Рой Орита бе дълбоко законспириран агент от разузнаването, роден в САЩ от японски родители и подготвен за служба в ЦРУ.
	Накрая Каматори каза:
	— Този следобед бяха казани много неща, които могат да навредят на мистър Сума. Възможно ли е да има някаква грешка?
	— Ашикага Еншу ли бе името на търговеца?
	Каматори изпита шок, примесен със срам. Работата му бе да охранява организацията на Сума от проникването на външни лица. Той се бе провалил безславно и бе загубил много от престижа си.
	— Да, Еншу.
	— Истинското му име е Джеймс Ханамура. Втората половина от моята група, чиято задача е да открие източника, откъдето идват колите с атомните бомби.
	— Кой разкри връзката между колите и бойните глави?
	— Един аматьор на име Дърк Пит. Той бе нает от Националната агенция за подводни и морски изследвания.
	— Опасен ли е за нас?
	— Би могъл да причини неприятности. Не мога да кажа със сигурност. Той не е включен в операциите по разследването. Но се ползва с огромна репутация от успешното изпълнение на няколко почти невъзможни проекта.
	Каматори се облегна назад и се загледа лениво през прозореца към тъмните сгради. Накрая той се обърна към Орита.
	— Можеш ли да ми дадеш имената на агентите, с които работиш и да ми докладваш редовно за тяхната работа?
	Орита кимна.
	— Списъкът с имената, да. За работата им обаче не мога. Всички ние работим отделно. Подобно на фокуснически номер едната ръка не знае какво прави другата.
	— Дръж ме в течение, доколкото можеш.
	— Какво смяташ да правиш с Пит?
	Каматори погледна Орита със студена злоба в очите.
	— Ако възникне някоя сигурна възможност, ще го убия.


	29

	Като следваше указанията на Лорън Смит от едната страна и на Ал Джордино от другата, Пит спусна „Статс“-а на заден ход надолу по рампата от ремаркето и го паркира между един червен „Хиспано-Суиза“ от хиляда деветстотин двадесет и шеста година — голям кабриолет, произведен във Франция — и един красив „Мармън V-16“ от хиляда деветстотин тридесет и първа със затворено купе. Наостри уши и се заслуша в двигателя, който бе форсирал за минута, за да се увери, че работи безупречно. След това завъртя ключа и го изключи.
	Настъпило бе циганското лято. Небето бе ясно, денят топъл за ранна есен. Пит носеше широки панталони от рипсено кадифе и спортно велурено сако, докато Лорън изглеждаше сияйна в сиво-розовия си гащеризон.
	Докато Джордино връщаше обратно пикапа с ремаркето на паркинга, Лорън застана на стъпалото на „Статс“ и отправи поглед към пистата, където имаше повече от сто класически автомобила, подредени около състезателното трасе „Вирджиния Мемориал“. Конкурсът за най-елегантна кола — шоу, на което колите се оценяваха и класираха по външен вид — бе съчетан със състезание между класическите автомобили, проектирани и конструирани за дълги пътувания и обиколки, което се състоеше в една обиколка на пистата.
	— Всичките са толкова разкошни — каза Лорън в почуда, — никога не съм виждала толкова много екзотични коли на едно място.
	— Оспорвано състезание — каза Пит, като вдигна капака и забърса двигателя. — За мен ще е голям късмет да взема трето място в моя клас.
	— Кога ще се произнесе журито?
	— Всеки момент.
	— А състезанията?
	— След конкурса. Тогава се обявяват победителите и се раздават наградите.
	— С коя кола ще се състезаваш?
	— Според програмата, с червения „Хиспано“ до нас.
	Лорън погледна към привлекателния кабриолет, произведен в Париж.
	— Смяташ ли, че ще можеш да го победиш?
	— Не знам. „Статс“-ът е с шест години по-нов, но „Хиспано“ има по-голям двигател и по-леко шаси.
	Джордино се приближи и заяви:
	— Гладен съм. Кога ще ядем?
	Лорън се засмя, целуна леко Джордино по бузата и извади една кошница за пикник от задната седалка на „Статс“-а. Те седнаха на тревата и хапнаха мортадела и сирене „Бри“ с подквасен хляб, придружено от пастет и плодове, и прокарано надолу с бутилка „Лунна долина“ от зинфандел*.
	[* Винен сорт черно грозде, отглеждано в Калифорния. — Б.пр.]
	Членовете на журито дойдоха и започнаха да оглеждат колата на Пит за конкурса. Той бе категоризиран в клас Д, американски класически автомобили от 1930 до 1941 със затворен покрив. След петнадесет минути интензивно изследване те се ръкуваха с него и продължиха със следващата кола от неговия клас, „Линкълн V-12 Берлине“ от 1933 г.
	Когато Пит и приятелите му успешно се справиха със зинфандела, по високоговорителите обявиха победителите. „Статс“-ът бе трети след едно спортно купе „Пакард“ от 1938 и лимузина „Линкълн“ от 1934.
	Пит бе загубил една точка и половина от пълните сто, тъй като запалката за цигари на „Статс“ не работеше и системата за изхвърляне на отпадните газове не отговаряше напълно на оригиналния модел.
	— По-добре е, отколкото очаквах — каза гордо Пит. — Не смятах, че ще се класираме.
	— Поздравления — каза Франк Манкузо.
	Пит погледна слисано минния инженер, който сякаш се бе появил отникъде.
	— Ти пък откъде изскочи?
	— Едно гълъбче ми каза, че ще бъдеш тук — каза приятелски Манкузо. — Затова реших да се отбия, да видя колите и да поговоря с теб и Ал по работа.
	— Време ли е да започваме да действаме?
	— Още не.
	Пит се обърна и представи Манкузо на Лорън. Джордино просто кимна и подаде на новодошлия чаша вино от току-що отворената втора бутилка. Очите на Манкузо се разшириха, когато го представиха на Лорън.
	Той погледна Пит с одобрително изражение, след което кимна към Лорън и „Статс“-а.
	— Две класически хубавици. Имаш отличен вкус.
	Пит се усмихна закачливо.
	— Правя каквото мога.
	— Страхотна кола — каза Манкузо, като гледаше очертанията на „Статс“. — Изработка на Ли Барън, нали?
	— Точно така. Да не би да се занимаваш със стари автомобили?
	— Брат ми е откачен на тази тема. Малкото, което знам за тях, го научих от него. — Той посочи към пътеката, която разделяше подредените автомобили. — Имаш ли нещо против да ме разведеш наоколо и да ми изнесеш лекция за всички тези изящни машини?
	Те се извиниха на Лорън, която завърза разговор с жената на собственика на „Хиспано-Суиза“. След като подминаха няколко коли, Джордино започна да проявява признаци на нетърпение.
	— Какво става? — поиска да узнае той.
	Манкузо го погледна.
	— Вероятно ще научите за това от адмирал Сандекър, но група „Мерцедес“ е временно замразена. Вашият проект за спасяване отломките от кораба, който е превозвал колите бомби, е анулиран.
	— Някаква конкретна причина?
	— Президентът реши, че ще е най-добре, ако засега не пипаме там. Твърде много проблеми. Съветската пропаганда вече се опитва да стовари вината за експлозията в нашия двор. В Конгреса се говори за започване на разследване, а президентът няма никакво намерение да обяснява защо се организира тайна операция за спасяване на отломки от кораб. Той не може да си позволи разкрития относно вашия проект „Мочурливи поля“. Начинанието ви е било в разрез с международното право, което регулира извършването на геоложки дейности на морското дъно.
	— Ние взимахме само мостри — каза отбранително Пит. — Това бе една чисто експериментална програма.
	— Може и така да е, но вие сте с едни гърди напред от останалата част на света, особено от държавите от третия свят. Те ще надигнат вой до небето в ООН, ако сметнат, че ще бъдат отрязани от тази златна мина.
	Пит спря и заразглежда една огромна открита кола.
	— Бих желал да я притежавам.
	— Туристически „Кадилак“?
	— „Кадилак V-шестнадесет“, файтон — поправи го Пит. — Те стигат до близо един милион долара при търговете.
	Джордино кимна.
	— Заедно с „Дюзенберг“.
	Пит се обърна и погледна втренчено Манкузо.
	— Колко коли с бойни глави са открили?
	— Засега само вашите шест. Стейси и Уедърхил още не са се обадили как вървят работите при тях по западното крайбрежие.
	— Японците трябва да имат цяла флотилия от тези неща, пръснати из страната — каза Пит. — На Джордън ще му е необходима една армия, за да може да намери всичките.
	— Няма недостиг от работна ръка, но номерът е да направим това, без да уплашим японците. Ако сметнат, че проектът им с ядрените бомби е под угроза, те може да реагират прекалено остро и да взривят някоя от тях ръчно.
	— Хубаво би било, ако група „Хонда“ проникне в базата им и да открадне карта с техните местонахождения — каза тихо Джордино.
	— Те работят по това — заяви уверено Манкузо.
	Пит се наведе надолу и погледна отблизо кристалната глава на петела, която украсяваше радиатора на един автомобил „Пиърс Ароу“ за дълги пътувания.
	— Докато ние всичките стоим със скръстени ръце.
	— Не трябва да се чувстваш изоставен. За четири часа в началото ти постигна повече, отколкото целият екип за четиридесет и осем. Когато им потрябваме, ще ни извикат.
	— Не обичам да бъда в неведение и да чакам нещо да се случи.
	Джордино прехвърли вниманието си от колите към едно момиче с тясна кожена пола, което мина покрай тях.
	— Какво ли би могло въобще да се случи в едно такова гъмжило от хора? — каза неопределено той.


	Те изглеждаха малко необичайно като група, но все таки бяха там с тъмни костюми и дипломатически куфарчета сред небрежно облечените собственици на класически коли и зрители. Лицата им бяха сериозни и внимателно разглеждаха изложението. Четиримата японци разучаваха прилежно автомобилите, като драскаха нещо в тетрадките си и се държаха така, сякаш бяха изпратени тук от консорциум на купувачи колекционери на коли от Токио.
	Това бе едно добро прикритие. Хората ги забелязваха, развеселяваха се от необичайното им поведение, след което се обръщаха и ги подминаваха, без да подозират, че те представляваха група професионално обучени тайни оперативни агенти и че дипломатическите им куфарчета съдържаха арсенал от газови гранати и нападателни оръжия.
	Групата японци не бяха дошли, за да се възхищават на автомобилите. Те бяха тук, за да отвлекат Лорън Смит.
	Те се разхождаха из състезателния район, като отбелязваха изходите и разположението на въоръжената охрана. Техният водач, чието тъмно лице лъщеше под обедното слънце, забеляза, че „Статс“-ът на Пит бе паркиран в средата на пистата с класически автомобили, което правеше отвличането на Лорън почти невъзможно, без да предизвика буря от протести и негодувание.
	Той заповяда на тримата да се върнат в дългата лимузина, която бе паркирана край пистата, докато той остана да наблюдава Лорън. Той повървя малко след Пит, Джордино и Манкузо, като огледа внимателно дрехите им за някоя издайническа издутина от пистолет. Не видя нищо подозрително и реши, че и тримата бяха невъоръжени.
	След това започна да обикаля търпеливо, знаейки, че в края на краищата изгодният момент ще дойде.


	Един от членовете на съдийския състав информира Пит, че той трябва да застане със „Статс“ на стартовата линия. С приятелите си, които идваха да видят състезанието, той подкара колата по затревения път между колоните от коли и като мина през една порта, излезе на асфалтовата овална писта с дължина една миля.
	Джордино вдигна капака и извърши последна проверка на двигателя, докато Манкузо наблюдаваше показанията на таблото. Лорън даде на Пит една дълга целувка за късмет и след това затича бавно към ръба на пистата, където седна на една ниска стена.
	Когато „Хиспано-Суиза“ спря до „Статс“-а, Пит отиде и се представи на шофьора, който слизаше от колата, за да провери повторно закопчалките на предния капак.
	— Ще се състезаваме един срещу друг, предполагам. Казвам се Дърк Пит.
	Шофьорът на „Хиспано“, едър мъж с посивяваща коса, бяла брада и синьо-зелени очи, протегна ръка.
	— Клайв Къслър.
	Пит го изгледа странно.
	— Познаваме ли се?
	— Възможно е — отвърна Къслър, като се усмихваше. — Името ви ми е познато, но не мога да си спомня къде съм ви виждал.
	— Може би сме се срещнали на някое парти или на сбирка на автомобилния клуб.
	— Може би.
	— Късмет — пожела му изискано Пит.
	Къслър му отвърна с лъчезарна усмивка:
	— Също и на вас.
	Когато се настани зад големия волан, Пит обходи с очи приборите по таблото, след което заби поглед в съдията, който бавно развиваше зеления флаг. Той пропусна да забележи как една дълга бяла лимузина „Линкълн“ спря в зоната за техническо обслужване на състезателните коли край бетонната предпазна стена, точно пред мястото, на което седеше Лорън, нито видя как един мъж излезе от колата, отиде при нея и каза няколко думи.
	Вниманието на Джордино бе фокусирано в „Статс“-а. Само Манкузо, който стоеше на няколко фута встрани, видя как тя кимна на мъжа, японец, и го последва до колата.
	Джордино спусна капака на двигателя и извика през предното стъкло:
	— Няма утечки на масло или вода. Не давай твърде много газ. Може и да сме възстановили двигателя, но колата е на над шестдесет години. Освен това от Пеп Бойз не можеш да купиш резервни части за „Статс“.
	— Ще държа оборотите под червената линия — обеща му Пит. Едва сега той почувства липсата на Лорън и се озърна наоколо. — Какво се е случило с Лорън?
	Манкузо се облегна на вратата и посочи към белия дълъг „Линкълн“.
	— Някакъв японски бизнесмен в лимузината искаше да говори с нея. Вероятно някой лобист.
	— Не е обичайно за нея да пропусне състезанието.
	— Ще я държа под око — каза Манкузо.
	Джордино се пресегна вътре и сграбчи рамото на Пит.
	— Внимавай с превключването на скоростите.
	След това той и Манкузо отстъпиха назад и отидоха зад ръба на пистата, докато в същото време съдията застана между двете коли и вдигна зеления флаг над главата си.
	Пит натисна педала за газта, докато тахометърът не показа 1000 оборота в минута. Той бе разчел времето си с точност, граничеща със съвършенство. Успя да разгадае мислите на съдията и отпусна съединителя в същия момент, в който флагът започна да пада. Тюркоазеният „Статс“ изскочи напред и успя да поведе с една дължина пред червения „Хиспано-Суиза“.
	Осемцилиндровият двигател на „Статс“ бе с двоен горен разпределителен вал и с четири клапана на цилиндър. Въпреки че конските сили бяха сравними, работният обем на шестте цилиндъра на „Хиспано“ беше осем литра срещу пет на „Статс“-а. По тегло на шаси и корпус голямата тюркоазна кола даваше предимство от двеста килограма на кабриолета.
	И двамата шофьори бяха свалили вентила за отпадните газове, което позволяваше на последните да байпасират заглушителите и с гръм да излизат от ауспуха. Полученият в резултат на това рев, който старите двигатели издадоха, когато колите започнаха да набират скорост от стартовата линия, възбуди тълпите по трибуните. Те нададоха викове на одобрение и аплодираха състезателите, подтиквайки красивите, но чудовищни шедьоври на механическото изкуство към по-високи скорости.
	Пит все още водеше, когато с оглушителен шум влязоха в първия завой и изчезнаха в мъгла от отпадни газове. Той сменяше скоростите дотолкова леко, доколкото му позволяваше старата предавателна кутия. Предавката за първа скорост бе изронена и издаваше неистов вой, докато втората се включваше доста по-тихо. Ако им се дадеше достатъчно време и разстояние и двете коли можеха да достигнат скорост от сто и шестдесет километра (сто мили в час), но силата на ускорението им не бе от онези, за които можеше да се каже, че спират дъха.
	Пит внимателно проследи показанието на тахометъра, докато превключваше за последен път четирискоростната предавка „Уорнър“. Когато приближиха правия участък от отсрещната страна, „Статс“-ът бе вдигнал сто километра, следван по петите от „Хиспано“, който започна да набира преднина в завоя.
	Вече на правия участък, „Хиспано“ се изравни със „Статс“-а. Къслър се бе хвърлил в решителна атака. Той бе форсирал голямата френска кола до краен предел, бесният вой на клапаните на двигателя почти заглушаваше рева на ауспуха. Постепенно фигурата на летящия щъркел, която украсяваше радиатора, се изравни с дръжката на задната врата на „Статс“-а.
	Нищо друго не оставаше на Пит, освен да държи кормилото изправено, педала за газта натиснат до дупка и да се движи надолу по пистата с максимална скорост. Стрелката на тахометъра се люлееше на милиметър под червената линия. Той не смееше да форсира двигателя над пределните му възможности, поне не сега. Леко намали скоростта, докато „Хиспано“ не се изравни с него.
	Няколко мига те се състезаваха колело до колело. След малко по-мощният двигател на „Хиспано“ започна да си казва думата и той дръпна напред. Отпадните газове от големия осемлитров двигател излизаха с рев, който звучеше в ушите на Пит със силата на вулканично изригване, и той вече виждаше задните му светлини, подобни на тези на железопътен вагон, чието предназначение бе да светват, когато шофьорът натисне спирачките. Къслър обаче нямаше намерение да прибягва до тях. Той бе форсирал летящия „Хиспано“ до краен предел.
	Когато влязоха на висока скорост в последната крива, Пит се залепи зад голямата червена кола и я следва в продължение на няколкостотин метра, преди да стигне до най-острия участък на завоя. Тогава в мига, в който те се озоваха на последната права, той използва няколкото конски сили, които „Статс“-ът бе все още запазил, и се спусна стремглаво по вътрешната страна на пистата.
	С помощта на допълнителната мощ и голямата инерция той излезе начело и задържа атаката на „Хиспано“ достатъчно дълго, за да пресече линията на финиша с богинята на слънцето — статуята, която украсяваше радиатора на „Статс“ — на по-малко от половин метър от щъркела на „Хиспано“.
	Това бе ход в шампионски стил и бе от типа финали, от които тълпата полудяваше. Пит отметна глава назад и се засмя, докато махаше на зрителите. От него се очакваше да продължи и да направи шампионска обиколка, но Джордино и Манкузо изскочиха от зоната за техническо обслужване и му замахаха с ръце да спре. Той зави към ръба на пистата и намали ход.
	Манкузо сочеше с обезумели жестове към бялата лимузина, която набираше скорост към изхода.
	— Лимузината — изкрещя той в движение.
	Реакцията на Пит бе бърза, почти свръхестествена. Необходим му бе само един миг, за да прехвърли вниманието си от състезанието към това, което Манкузо се опитваше да му каже.
	— Лорън? — извика в отговор той.
	Джордино скочи на стъпалото на все още движещата се кола.
	— Мисля, че ония японци в лимузината я отвлякоха — изрече на един дъх той.
	След малко Манкузо ги настигна, като дишаше тежко.
	— Те тръгнаха преди да разбера, че тя бе все още вътре.
	— Въоръжен ли си? — попита го Пит.
	— Автоматичен „Колт“, калибър двадесет и пет, в кобур на глезена ми.
	— Качвай се! — нареди Пит. След това той се обърна към Джордино. — Ал, хвани един пазач с радио и се обади на полицията. Франк и аз ще ги преследваме.
	Джордино кимна безмълвно и се втурна към един от охраната, който патрулираше край зоната за техническо обслужване, докато Пит форсира „Статс“-а до краен предел и профуча през портата, която водеше от пистата към паркинга зад трибуните.
	Той знаеше, че „Статс“-ът бе безнадеждно остарял и по-бавен в сравнение с голямата съвременна лимузина, но винаги бе вярвал непоклатимо в това, че непреодолимите пречки са преодолими.
	Той се настани удобно в седалката, сграбчи волана с издадена напред брадичка и започна преследването.


	30

	Пит успя бързо да набере скорост. Длъжностното лице на портала видя, че той идва и избута хората от пътя му. „Статс“-ът влезе в паркинга с осемдесет километра в час, двадесет секунди след белия „Линкълн“.
	Те се понесоха между редиците паркирани коли. Пит държеше бутона на клаксона в средата на волана непрекъснато натиснат. За щастие, паркингът бе пуст. Всички зрители и участници в състезанието, чийто ред все още не бе дошъл, бяха на трибуните. Мнозина от тях сега обърнаха глави и хвърлиха поглед към тюркоазния „Статс“, който летеше към шосето, цепейки въздуха с двата си хромови клаксона.
	Пит бе извън себе си от ярост. Шансовете да спрат лимузината и да спасят Лорън бяха нищожни. Това бе преследване, родено от отчаяние. Надеждата една шестдесетгодишна машина да настигне модерна лимузина, теглена от огромен двигател „V-8“ с двойно повече конски сили, бе нищожна. Той знаеше, че това не бе просто едно криминално отвличане. Той се страхуваше, че похитителите възнамеряваха Лорън да умре.
	Когато излязоха на магистралата до състезателната писта, Пит завъртя силно волана. Колата се изви и наклони силно на една страна, от което гумите изсвириха в протест. След миг обаче те вече се носеха надолу по магистралата в преследване на линкълна.
	— Доста са напред — каза рязко Манкузо.
	— Можем да скъсим дистанцията — каза решително Пит. Той завъртя рязко кормилото на една страна и след това го върна обратно, за да избегне една кола, която влизаше в двулентовата магистрала от един страничен път. — Дотогава, докато са сигурни, че ги преследваме, те няма да карат с превишена скорост и да рискуват да бъдат спрени от полицай. Най-доброто, което можем да направим, е да не ги изпускаме от очи до намесата на щатската полиция.
	Теорията на Пит се оказа напълно точна. Летящият „Статс“ започна да се доближава до лимузината.
	Манкузо кимна към предното стъкло.
	— Завиват към Магистрала Пет покрай Джеймс Ривър.
	Пит шофираше с ожесточение и увереност. По прав път с плавни завои „Статс“-ът бе в стихията си. Пит обичаше старата кола, сложната й машинария, великолепния й изискан външен вид и фантастичен двигател.
	Пит бе настъпил здраво „Статс“-а и караше като демон. Скоростта не бе по силите на старата кола, но Пит започна да й говори, без да обръща внимание на странния израз върху лицето на Манкузо, като я умоляваше и подтикваше да върви над предела на силите си.
	И „Статс“-ът отговори на молбите му.
	За Манкузо това бе невероятно. Струваше му се, че Пит със собствената си сила успя да накара колата да вдигне по-висока скорост. Той погледна спидометъра и видя стрелката да докосва деветдесет и осем мили в час. Динамичната стара машина никога не бе карана толкова бързо като нова. Манкузо се държеше здраво за вратата, докато Пит лавираше с огромна скорост между коли и камиони, като изпреварваше по няколко наведнъж и с такава шеметна бързина, че Манкузо се удиви как още не бяха изхвърчали от някой по-остър завой.
	Манкузо чу друг звук, който заглуши рева от ауспуха на „Статс“-а, и погледна нагоре към небето от откритата шофьорска кабина.
	— Имаме хеликоптер, който поема контрола над ситуацията — съобщи той.
	— Полиция?
	— Няма опознавателни знаци. Изглежда цивилен.
	— Колко лошо, че нямаме радио.
	Те бяха скъсили на двеста метра дистанцията до лимузината, когато „Статс“-ът бе открит. „Линкълн“-ът, в който бе Лорън, веднага започна да набира скорост и да се изплъзва.
	В този момент, за да влоши и без това затрудненото им положение, някакъв фермерски работник, който караше един голям пикап „Додж“ с две провесени пушки на задното стъкло, забеляза старинната кола да се приближава към каросерията на камиона му и реши да се позабавлява, като не им позволи да го изпреварят.
	Всеки път, когато Пит завиваше към осовата линия, за да изпревари доджа, жилавият шофьор с мазна коса, от чиято уста липсваха половината зъби, започваше да се кикоти и завиваше към отсрещната страна на шосето, пресичайки по този начин пътя на „Статс“-а.
	Манкузо извади малкия си автоматичен пистолет от кобура върху глезена си.
	— Ще пусна един през стъклото на този клоун.
	— Дай ми възможност да му направя номера на булдога — каза Пит.
	„Номерът на булдога“ бе стар трик, използван при автомобилни състезания. Пит дръпна малко напред от дясната страна на доджа, след това леко намали ход и отиде от другата му страна. Той повтори маневрата, без да прави опит за изпреварване. Целта му бе да постави положението под свой контрол.
	Кльощавият шофьор на камиона започна да лъкатуши наляво-надясно, за да попречи, както той смяташе, на опитите на Пит да го задмине. Тъй като стремежът му бе да държи „Статс“-а на разстояние зад себе си, след многократните опити за атака главата му започна да се върти на всички страни, за да види откъде щеше да се появи старата класическа кола следващия път.
	И тогава той направи грешката, за която Пит се надяваше.
	На един завой той не бе напълно съсредоточен и заби в банкета от чакъл. Следващата му грешка бе да завърти силно волана в противоположна посока. Доджът се завъртя силно, след което излетя от пътя, претърколи се в една горичка от ниски дървета и храсти, преди да застане с колелата нагоре и да смачка едно гнездо със стършели.
	При катастрофата фермерският работник бе само леко ранен, но стършелите почти го довършиха, преди той да избяга от преобърнатия камион и да скочи в близкото езерце.
	— Страхотна маневра — каза Манкузо, като гледаше назад.
	Пит си позволи да се усмихне за миг.
	— Нарича се методично безразсъдство.
	Усмивката му изчезна, когато изпревари един камион и видя, че скрит в завоя отпред е спрял влекач с ремарке. Камионът бе изгубил част от товара си, три варела с масло, които бяха паднали от ремаркето. Единият от тях се бе пробил и върху шосето имаше широко мазно петно. Бялата лимузина бе минала встрани от камиона, без да се удари в него, но гумите й загубиха сцепление от маслото и тя се завъртя два пъти на триста и шестдесет градуса, преди шофьорът й да я изправи по един невероятен начин и да продължи скоростното препускане напред.
	„Статс“-ът се плъзна странично с четирите си колела. Гумите му запушиха, а излъсканите капаци на колелата заблестяха от отразената в тях слънчева светлина. Манкузо се стегна, като се приготви за удара в задната част на камиона, който той бе сигурен, че ще последва.
	Пит се мъчеше да изправи понеслата се странично кола в продължение на сто ужасяващи метра, преди черните следи от гумите да останат окончателно зад него, когато той стъпи върху маслото. Сега Пит не смееше да докосне спирачките или да се опита да изправи колата. Вместо това натисна съединителя и я остави да се пързаля свободно върху хлъзгавото петно. После стъпи върху затревения банкет, докато гумите не се изчистиха от маслото и поднови преследването. Сега той бе само на няколко секунди зад линкълна.
	След като едва избягнаха сигурната катастрофа, Манкузо бе смаян от безгрижното веселие, с което Пит продължи да шофира, сякаш бе на неделна разходка с кола.
	— Хеликоптерът? — попита Пит с разговорчив тон.
	Манкузо изви назад глава.
	— Все още е с нас. Лети отгоре, вдясно от лимузината.
	— Имам смътното чувство, че те работят в тандем.
	— Странно е наистина защо тази птичка няма опознавателни знаци — съгласи се Манкузо.
	— Ако са въоръжени, тогава можем здравата да загазим.
	Манкузо кимна.
	— Да, така е. Моето детско пистолетче не ще може да направи много срещу автоматични нападателни оръжия от въздуха.
	— Макар че те можеха да открият огън и да ни източат водата още преди няколко мили.
	— Като говорим за вода… — каза Манкузо и посочи радиатора.
	Напрежението, на което бе подложен старият автомобил, бе започнало да си казва думата. От капачката на радиатора, която бе под статуята на богинята на слънцето, излизаше със свистене водна пара, а от решетката на предния капак течеше масло на тънки струйки. В допълнение на това, когато Пит натискаше спирачките пред някой по-остър завой, той със същия успех би спрял, ако вдигнеше платно. Феродото бе прегряло и силно износено. Единственият ефект, който се получаваше, когато Пит натискаше педала, бе светването на задните светлини.
	Пит си представяше как Лорън лежи завързана на задната плюшена седалка на лимузината със запушена уста. Страх и тревога го пронизаха, подобно на порив на леден вятър. Който и да бе похитителят, той можеше вече да я е убил. Пит прогони ужасната мисъл от главата си и си каза, че похитителите не могат да си позволят да я изгубят като заложник. Но ако й стореха зло, те щяха да умрат, закле се безмилостно той.
	Той караше автомобила така, сякаш бе обзет от маниакална сила, изпълнен с решимост да спаси Лорън. Като използваше всяко останало късче от несломимия си дух, той преследваше неумолимо линкълна.
	— Движим се неотлъчно зад тях — отбеляза Манкузо.
	— Те си играят с нас — отвърна Пит, като гледаше пътя между статуята на богинята на слънцето, която красеше предния капак, и задната броня на бялата лимузина на петдесет метра пред тях. — С тази мощна кола те могат да ни оставят далеч зад себе си.
	— Може да има повреда в двигателя.
	— Не мисля така. Шофьорът е професионалист. След мястото с разлятото масло той поддържа едно и също разстояние между нас.
	Манкузо погледна часовника си, върху който се отразяваха слънчевите лъчи, проблясващи между клоните на дърветата, увиснали над пътя.
	— Къде, по дяволите, се дяна щатската полиция?
	— Те ни търсят из целия район. Джордино няма как да разбере в коя посока сме тръгнали.
	— Ти не можеш да поддържаш това темпо за дълго.
	— Ал ще надуши следите ни — каза Пит с пълно доверие в стария си приятел.
	Манкузо наведе глава встрани и наостри уши, когато слухът му долови нов звук. Той се изправи на колене и погледна назад и нагоре през увисналите клони на дърветата, след което започна лудо да маха.
	— Какво има? — попита Пит, като намали ход в един остър завой и премина по едно късо мостче, което свързваше двата бряга на тясно поточе. Кракът му не спираше да натиска с всичка сила почти безполезния педал на спирачката.
	— Мисля, че кавалерията пристигна — извика възбудено Манкузо.
	— Още един хеликоптер — потвърди Пит. — Можеш ли да видиш опознавателните знаци?
	Летящите коли изскочиха от гората и продължиха гонитбата си в откритите земеделски ниви. Приближаващият хеликоптер направи вираж на една страна и Манкузо успя да прочете надписа върху обтекателя под двигателя и перките на ротора.
	— Полицейски участък на окръг Хенрико — изкрещя той, надвиквайки оглушителното свистене на въртящите се перки. След това той позна Джордино, който махаше от една отворена врата. Малкият италианец бе пристигнал точно навреме. „Статс“-ът бе вече останал без дъх.
	Пилотът в непознатия хеликоптер, който летеше над лимузината също видя новопристигналите. Той внезапно зави, снижи се и се отправи с пълна скорост на североизток, където бързо изчезна зад низ дървета, ограждащи една нива.
	Линкълнът сякаш започна леко да се занася към единия край на пътя. Пит и Манкузо наблюдаваха с безпомощен ужас как дългата бяла лимузина стъпи на банкета, прелетя над една малка канавка и тръгна през нивата, сякаш преследваше бягащия хеликоптер.
	С един бърз, обхождащ поглед Пит схвана за миг неочакваната промяна в обстановката. Реагирайки светкавично, той завъртя кормилото и насочи „Статс“-а след „Линкълн“-а. Ченето на Манкузо увисна в шок, когато сухите и чупливи царевични стебла, оставени след обирането на царевицата, се заблъскаха в предното стъкло. Инстинктивно той се сви върху седалката си с ръце върху главата.
	„Статс“-ът се носеше след лимузината, като подскачаше лудо върху остарелите си пружини и амортисьори. Облаците прах, които се носеха около тях, бяха толкова гъсти, че Пит почти не виждаше по-далече от статуйката на богинята на слънцето. Това въобще не му пречеше обаче да натиска педала за газта до дупка.
	Те се блъснаха в една телена ограда и я разкъсаха. Едно парче тел одраска отстрани главата на Манкузо. След миг изскочиха от нивата и едва не връхлетяха върху лимузината. Тя бе излязла на открито и се носеше с невероятна скорост право към един бетонен силоз, следвана по петите от „Статс“-а.
	— О, боже — измърмори Манкузо, виждайки сблъсъка.
	Въпреки шока от приближаващата катастрофа, която той бе безпомощен да предотврати, Пит завъртя рязко волана вдясно и успя да завие покрай другата страна на силоза, като избягна удара в линкълна само на една ръка разстояние.
	Той по-скоро чу, отколкото видя конвулсиите на разкъсаното метално тяло след страшния удар в бетона, последвани от трясък на разбити стъкла. От основата на силоза изригна огромен облак прах, който обви с булото си разбитата лимузина.
	Пит изскочи от „Статс“-а, преди той още да беше спрял и затича към мястото на катастрофата. Тялото му се скова от страх и ужас, когато стигна до силоза и видя смачканата и деформирана кола. Никой не би оцелял след един такъв унищожителен сблъсък. Двигателят бе пробил противопожарната преграда и се бе стоварил върху предната седалка. Воланът бе забит в покрива. Пит не забеляза никакви следи от шофьора и предположи, че тялото му трябва да е било хвърлено към другата страна на колата.
	Купето за пътници бе станало на хармоника, покривът бе деформиран и извит нагоре като странен връх, вратите бяха огънати навътре и деформирани така, че можеха да бъдат отворени само с машина за рязане на метал. В безнадеждно отчаяние Пит изби с крак последните парчета стъкла, останали от счупения прозорец на една от вратите и промуши вътре глава.
	Вътрешността на смачканото купе бе празна.
	Вцепенен, Пит бавно обиколи колата, като търсеше под нея следи от човешки тела. Не откри нищо. Нямаше нито дори едно петно от кръв или късче разкъсана дреха. След това той погледна огънатото навътре арматурно табло и откри причината за празната призрачна кола. Той откъсна един малък прибор от електрическите му кабели и го разгледа. Лицето му почервеня от гняв.
	Той все още стоеше край останките от лимузината, когато хеликоптерът кацна и от него дотича Джордино, следван от Манкузо, който се влачеше отзад и притискаше една окървавена носна кърпичка до едното си ухо.
	— Лорън? — попита Джордино с мрачна загриженост.
	Пит поклати глава и подхвърли странния прибор към Джордино.
	— Пратили са ни за зелен хайвер. Тази кола е била примамка, задействана от електронно роботизирано устройство и управлявана от някой в хеликоптера.
	Манкузо зяпна лимузината като обезумял.
	— Видях я да се качва — каза замаян той.
	— Също и аз — подкрепи го Джордино.
	— Не и в тази кола — каза тихо Пит.
	— Но тя нито за миг не изчезна от погледа ти.
	— Напротив. Помисли си. Авансът от двадесет минути, с който тя тръгна от пистата и мина под трибуните на път за паркинга. Размяната трябва да е била направена тогава.
	Манкузо свали носната кърпичка, като откри една тънка резка малко над ушната си мида.
	— Така има смисъл. Тази кола бе непрекъснато пред погледа ни, след като се качихме на магистралата.
	Манкузо млъкна внезапно и погледна в отчаяние смачканата лимузина. В продължение на няколко мига те стояха неподвижно, без да продумат.
	— Изгубихме я — с болка изрече Джордино. Лицето му бе побледняло. — Господ да ни е на помощ, изгубихме я.
	Пит се загледа в колата с невиждащ поглед, свил големите си ръце в юмруци от гняв и отчаяние.
	— Ще открием Лорън — каза той с глас, безизразен и студен като арктически лед. — И ще накараме тези, които я отвлякоха, да платят за това.


	Част III
	Остров Аджима

	31

	_12 октомври 1993 г._
	_Билефелд, Западна Германия_
	Есенната утрин бе свежа със северен вятър, който пощипваше. Аугуст Клаузен излезе от паянтовата си къща и хвърли поглед към нивите си и склоновете на Тойтобург Форест край Билефелд в Северен Рейн, Вестфалия. Фермата му се намираше в долина и граничеше с един криволичещ поток, който той наскоро бе преградил. Той закопча догоре тежкото си вълнено палто, пое си няколко пъти дълбоко въздух и се отправи към хамбара.
	Едър здравеняк, току-що чукнал седемдесет и четири, Клаузен все още работеше по цял ден, от изгрев до залез-слънце. Фермата бе собственост на семейството му от пет поколения. Той и жена му бяха отгледали две дъщери, които се омъжиха и напуснаха дома, предпочитайки градския живот в Билефелд пред фермерството. С изключение на работниците, които наемаха по време на жътва, Клаузен и жена му управляваха сами фермата си.
	Той отвори вратата на хамбара и се качи на един голям трактор. Издръжливият стар газов двигател запали от първия път. Клаузен включи на директна предавка и изкара трактора на двора. След това зави по един черен път и се отправи към нивите, които бяха ожънати и обработени за следващото засаждане през пролетта.
	За този ден той бе запланувал да запълни с пръст един хлътнал участък в югозападния край на лехата с марули. Това бе една от няколкото дребни работи на открито, които той искаше да приключи, преди да настъпят зимните месеци. Предишната вечер той бе оборудвал трактора с кофа отпред, с която да донесе пръст от една могила близо до стария бетонен бункер, останал от войната.
	Част от имота на Клаузен в миналото представляваше самолетна писта за ескадрилите изтребители на Луфтвафе. Когато се върна вкъщи, след като бе служил в една танкова бригада, сражавала се с Трета армия на Патън през Франция и половината от Германия, той завари едно сметище с метални отпадъци от изгорели и унищожени самолети и моторни превозни средства, струпани на камари, осеяли почти всичката му обработваема площ. Той запази за себе си това, което бе годно за употреба, останалото продаде на търговци на отпадно желязо.
	Тракторът се движеше с добра скорост по пътя. През последните две седмици бе валяло оскъдно и коловозите бяха сухи. Тополите и брезите бяха обагрени в ярки жълти петна, които изпъкваха на фона на повехналия зелен цвят. Клаузен се провря през един отвор в оградата и спря край хлътналия участък. Той слезе долу и започна да разглежда отблизо падината. Странно, тя изглеждаше по-широка и по-дълбока от предишния ден. Той отначало се зачуди дали не е била причинена от някакво подземно просмукване, дошло от потока, който той бе завирил. Земята в средата й обаче изглеждаше напълно суха.
	Той се качи отново на трактора, отиде до могилата с пръст край стария бункер, който сега бе полускрит от храсти и лози, и спусна кофата. Когато я напълни догоре с пръст, той се върна обратно и се доближи до падината, докато предните му колела не стъпиха на ръба й. Той вдигна малко кофата с намерение да я наклони, за да изсипе товара с пръст, но предницата на трактора започна да се накланя напред. Предните колела потъваха в земята.
	Клаузен зяпна от смайване, когато в хлътналия участък зейна дупка и тракторът се сгромоляса в една шахта, която се разширяваше с неимоверна бързина. Той замръзна в ужас, когато човек и машина се понесоха надолу в тъмнината. Изгубил ума и дума от страх, той инстинктивно опря здраво крака в металния под и сграбчи с ръце кормилото. Тракторът прелетя надолу повече от дванадесет метра, преди да падне с плясък в един дълбок подземен поток.
	Огромни буци пръст се стовариха във водата и тя закипя като водовъртеж, който скоро бе забулен от облаци падащ прах. Шумът заехтя далеч навътре в невидими пространства. Тракторът потъна във водата до горния ръб на големите задни колела и замря неподвижно.
	От удара дъхът на Клаузен спря. Една мъчителна болка прониза гърба му и той се сети, че това означаваше наранен прешлен. Две от ребрата му, а може би и повече изпукаха след като удари гърдите си в кормилото. Той изпадна в шок, сърцето му биеше до пръсване, а дъхът му излизаше на мъчителни пресекулки. Зашеметен, той почти не усещаше водата, която се плискаше около гърдите му.
	Клаузен благослови трактора за това, че се бе приземил с правилната страна нагоре. Ако машината се бе завъртяла и паднала странично или върху кабината си, по всяка вероятност той щеше да бъде смазан до смърт или заклещен и удавен. Клаузен седеше и се мъчеше да разбере какво му се бе случило. Погледна нагоре към синьото небе, за да проумее положението, в което се намираше. След това се озърна наоколо в мрака и носещите се слоеве прах.
	Тракторът бе паднал в езерото на една варовикова кухина. Единият й край се намираше под водата, но другият се издигаше над езерцето и водеше към една просторна пещера. Той не видя следи от сталактити, сталагмити или други природни образувания. Както малкото подземно преддверие, така и по-голямата пещера имаха нисък и плосък шестметров таван, който бе издълбан в земята от земекопни машини.
	Огъвайки болезнено тялото си, той успя да се измъкне от седалката на трактора, и къде с плуване, къде с пълзене започна да се движи нагоре по подобния на товарна рампа под, който водеше към сухата пещера. Коленете му се поднасяха, ръцете му се хлъзгаха по тинестото покритие, което покриваше дъното на пещерата, но той упорито продължаваше да пълзи на четири крака нагоре, докато не почувства под себе си суха земя. Изтощен, той придърпа тялото си до седнало положение, завъртя се и погледна към мрачните недра на пещерата.
	Тя бе изпълнена със самолети, десетки самолети. Всички паркирани в прави редици, сякаш очакваха ескадрила от пилоти фантоми. Клаузен ги позна. Това бяха първите турбореактивни самолети на Луфтвафе, „Месершмит“-262 Швалбе (Лястовица). Те стояха като призраци в пъстрите си сиво-зелени цветове и въпреки близо петдесетте години, прекарали в забвение, изглеждаха в отлично състояние. Само лека корозия по алуминиевите повърхности и сплесканите гуми подсказваха за това, че не са били поддържани от дълго време. Обитателите на тайната въздушна база трябва да са били евакуирани и всички входове запечатани, преди съюзническите армии да пристигнат.
	Временно забравил за раните си, Клаузен вървеше в благоговение между самолетите, из помещенията за екипажите и зоните за поддръжка и ремонт. Когато очите му се адаптираха към тъмнината, той бе удивен от съвършения порядък, който цареше там. Нямаше и следа от прибързано заминаване. Той имаше усещането, че пилотите и техните механици бяха извикани горе на повърхността за строеви преглед и че всеки момент щяха да се върнат.
	Той изпадна в екстаз, когато се сети, че цялата военновременна находка бе в неговия собствен имот или под него и че му принадлежи. Стойността на самолетите за колекционери и музеи трябва да беше от порядъка на милиони германски марки.
	Клаузен се върна до ръба на подземното езеро. Тракторът представляваше жалка гледка — над водата се подаваха само кормилото и горната част на гумите му. Той погледна още веднъж нагоре към отвора към небето. Нямаше надежда да успее да се изкачи сам. Отворът бе твърде високо, а стените прекалено стръмни.
	Клаузен не бе ни най-малко разтревожен. В края на краищата жена му щеше да дойде да го търси и да извика съседите, когато го откриеше да стои щастлив сред новооткритото им подземно богатство.
	Някъде трябваше да има генератор за електричество. Той реши да открие местоположението му. Може би, разсъждаваше Клаузен, щеше да успее да го запали и да освети пещерата. Той присви очи над ръчния си часовник и пресметна, че ще изминат още четири часа, преди жена му да се заинтересува от дългото му отсъствие.
	Той се поколеба, загледан замислено в далечния ъгъл на пещерата, който се спускаше под наклон в мрачното езеро, и се зачуди дали зад скритите под водата дълбини не се криеше друга пещера.


	32

	— Само да знаеха какво става зад гърба им, хората щяха да подпалят Вашингтон — каза Сандекър, докато равните поля на Вирджиния летяха покрай тъмните бронирани прозорци на специалния подвижен команден център, дегизиран като автобус на известна в цялата страна автобусна линия.
	— Ние сме в положение на война, в която сме затънали до гуша — промърмори заместник-директорът на екипа МЕР. — И никой не знае за това, освен ние.
	— Прав си за войната — каза Пит, като съзерцаваше една чаша с газирана вода, която държеше в ръка. — Не мога да повярвам, че тия типове са имали смелостта да отвлекат Лорън и сенатор Диас в един и същи ден.
	Кърн сви рамене.
	— Сенаторът излязъл от рибарската си вила в шест часа тази сутрин, влязъл с лодка в едно езеро, което не е много по-голямо от градинско езерце и изчезнал.
	— Как разбрахте, че не е било самоубийство или нещастен случай, при който той да се е удавил?
	— Нямаше труп.
	— Тази сутрин сте драгирали и претърсили цялото езеро? — попита скептично Пит.
	— Въобще не сме използвали такива примитивни методи. Отклонихме нашия най-нов шпионски спътник и го разположихме над района. Нямаше труп нито над водата, нито под нея.
	— Разполагате с технология, която може да открие от космоса толкова малък обект като човешко тяло под водата?
	— Все едно че нищо не си чул — каза Кърн с лека усмивка. — Просто ми повярвай, когато казвам, че втори японски екип от професионални полеви агенти са отвлекли Диас посред бял ден, заедно с лодката и извънбордовия му двигател, като са успели да извършат всичко това под погледа на поне пет други рибари, които се кълнат, че нищо не са забелязали.
	Пит погледна Кърн.
	— Отвличането на Лорън обаче бе забелязано.
	— Да, разбира се, от Ал и Франк, които са се досетили какво става. Но зрителите по трибуните са били съсредоточени в състезанието. Ако някой от тях е погледнал случайно към Лорън по време на всеобщата възбуда от надпреварата по пистата, всичко, което той би видял, е жена, която влиза в една лимузина по свое собствено желание.
	— Това, което провали умело съставения план на похитителите — каза Сандекър, — бе, че вие сте разбрали, че я отвличат и сте започнали веднага да ги преследвате. Благодарение на бързите ви действия се потвърди също така и японската връзка зад отвличането на сенатора Диас.
	— Този, който е ръководил отделните заговори, е бил много добър — съгласи се Кърн. — Твърде добър за Кръвното червено братство.
	— Терористичната организация — каза Пит. — Те са били зад това?
	— Това е, което искат да ни накарат да си помислим. Във ФБР се е получило телефонно обаждане от някой, който се е представил за техен член и е поел отговорността. Класически опит за отвличане на вниманието ни. Ние успяхме да прозрем истината за по-малко от минута.
	— Ами хеликоптерът, който управляваше лимузината? — попита Пит. — Проследихте ли го?
	— До Хамптън Роудс. Там той се взривил във въздуха и паднал във водата. В този момент един спасителен екип от военноморските сили трябва да се спуска там под вода.
	— Бутилка скоч, че няма да открият трупове.
	Кърн погледна проницателно Пит.
	— Облог, който вероятно ще спечелиш.
	— Някакви следи от лимузината, която се изплъзна?
	Кърн поклати глава.
	— Все още никакви. Тя вероятно е била скрита и изоставена, след като са прехвърлили депутатката Смит в друго превозно средство.
	— Кой се занимава с издирването?
	— ФБР. Най-добрите им полеви агенти вече сформират екипи за разследване и събират всички известни данни.
	— Смяташ, че това е свързано с нашето издирване на колите бомби? — попита Джордино, който заедно с Пит и Манкузо бе прибран от Кърн и Сандекър на няколко мили от мястото на катастрофата.
	— Възможно е това да е предупреждение от тяхна страна да преустановим търсенето — отвърна Кърн. — Но всички се съгласихме, че стремежът им е бил да разтурят сенатската анкетна комисия и да елиминират законодателите, които ковяха законопроект за орязване на японските инвестиции в САЩ.
	Сандекър запали една от скъпите си пури, след като отряза края й.
	— Президентът се намира в изключително трудно положение. Дотогава, докато има шанс Смит и Диас да са живи, той не може да позволи новината за отвличането да бъде съобщена на медиите. Един господ знае каква врява ще се вдигне, ако Конгресът и обществеността научат за това.
	— Поставени сме в изключително трудно положение — каза мрачно Кърн.
	— Щом не е Кръвното червено братство, тогава кой е? — попита Джордино, докато палеше една пура, която бе свил от запасите на адмирал Сандекър във Вашингтон.
	— Само японското правителство разполага с възможности за такава сложна операция за отвличане — размишляваше Пит.
	— Доколкото можем да установим — каза Кърн, — министър-председателят Юнширо и неговият кабинет не са пряко замесени. Много е вероятно те да нямат представа какво става зад гърба им. Това не е рядко срещано явление в японската политика. Подозираме една свръхтайна организация, съставена от богати индустриалци ултранационалисти и лидери от подземния свят, които са предприели поход за разширяване и защита на растящата икономическа империя на Япония, както и на техните собствени интереси. Точните сведения, които получихме от група „Хонда“ и други източници, водят към един изключително влиятелен негодник на име Хидеки Сума. Шоуолтър е сигурен, че Сума е главното действащо лице зад колите бомби.
	— Много гаден тип — добави Сандекър. — Хитър, с чувство за реалност, той е съвършен манипулатор, който в продължение на три десетилетия е дърпал конците на японските политици.
	— Както и баща му три десетилетия преди него — каза Кърн и се обърна към Манкузо. — Франк е експерт относно фамилията Сума. Той е събрал една обемиста папка с информация за тях.
	Манкузо седеше на един голям въртящ се стол и пиеше газиран сок от корени на различни растения, тъй като в командния автобус на Агенцията за национална сигурност алкохолните напитки не бяха позволени. Той вдигна поглед.
	— Сума — баща или син? Какво желаете да узнаете?
	— Кратка история на тяхната организация — отвърна Кърн.
	Манкузо отпи няколко глътки от чашата си и погледна към тавана, сякаш подреждаше мислите си. След това започна да говори така, сякаш разказваше съдържанието на книга пред ученици в час по английски език.
	— По време на японската офанзива през Втората световна война японските армии конфискували огромни количества плячка от религиозни ордени, банки, търговски корпорации и хазните на падналите правителства. Това, което започнало като малко ручейче от Манджурия и Корея, скоро се превърнало в пълноводен поток, когато Китай и цялата югоизточна Азия, Малая, Сингапур, Холандска Източна Индия и Филипините паднали под свирепия ботуш на настъпващата империя на изгряващото слънце. Може само да се гадае за общото количество на откраднатото злато, скъпоценни камъни и безценни предмети, но по обща оценка стойността им е около двеста милиарда, повтарям двеста милиарда долара по сегашни цени.
	Сандекър поклати глава.
	— Умът ми не го побира.
	— Само кюлчетата злато се изчисляват на над седем хиляди тона.
	— И всичко е отишло в Япония? — попита Джордино.
	— Отивало е до хиляда деветстотин четиридесет и трета година. След това американските бойни кораби и особено нашите подводници са прекъснали потока. Архивите сочат, че повече от половината плячка е била изпратена във Филипините, за да бъде описана и оттам препратена към Токио. Към края на войната обаче тя е била заровена на тайни места из островите и станала известна като „златото на Ямашита“.
	— Къде е мястото на фамилията Сума във всичко това? — попита Пит.
	— Стигам до тях — каза Манкузо. — Окупационните войски били последвани от японски престъпни групи, които бързо сложили ръка върху влоговете в банките, националните съкровища и богатствата на частните лица, всичко в името на императора. Двама второстепенни агенти от една престъпна организация, известна като „Черното небе“, която управлявала престъпния свят на Япония след началото на века, дезертирали и основали свое собствено общество, което нарекли „Златните дракони“. Единият е бил Корори Йошишу. Другият — Кода Сума.
	— Кода е бащата на Хидеки — заключи Сандекър.
	Манкузо кимна.
	— Йошишу е бил син на дърводелец от един храм в Киото. Баща му го изпъдил от дома, когато бил на десет години. Постъпил в редиците на „Черното небе“ и се издигнал в неговата йерархия. През хиляда деветстотин двадесет и седма, на осемнадесетгодишна възраст, шефовете му уреждат той да постъпи в армията, където Йошишу изкусно се издигнал до чин капитан до завладяването на Манджурия от имперската армия. Започнал да се занимава с пренасяне на хероин, което донесло на бандата стотици милиони долари печалба, която била поделена с армията.
	— Почакай — каза Джордино. — Казваш, че японската армия е била замесена в търговия с наркотици?
	— Те са въртели бизнес, на който наркобароните от Колумбия биха могли само да завиждат — отвърна Манкузо. — Съвместно с главатарите на японските банди военните въртели търговия с опиум и хероин, принуждавали окупираното гражданство да участва в нагласени лотарии и да играе хазартни игри в игрални домове, както и контролирали продажбата на стоки на черния пазар.
	Автобусът спря на един червен светофар и Пит погледна в лицето един шофьор на камион, който напразно се мъчеше да пробие с поглед тъмните стъкла на прозореца. Макар че Пит зяпаше през прозореца, умът му следеше всяка дума на Манкузо.
	— Кода Сума е бил на същата възраст като Йошишу, първороден син на обикновен моряк от имперските военноморски сили. Баща му го принудил да постъпи във флота, но той дезертирал и е бил вербуван от мафиотите на „Черното небе“. Приблизително по същото време, когато вкарали Йошишу в армията, главатарите на бандата замазали провинението на Сума за дезертьорство и го възстановили отново във флота, този път само че като офицер. Като раздавал услуги и бутал пари в необходимите ръце, той бързо се издигнал до чин капитан. Тъй като били агенти от една и съща престъпна групировка, съвсем естествено е било те да работят заедно. Йошишу координирал операциите за хероина, докато Сума систематизирал плячката и уреждал транспортирането й чрез имперските военноморски съдове.
	— Колосални кражби, които да сложат край на всички кражби — отбеляза мрачно Джордино.
	— Целият обхват на тази мрежа никога не ще може да бъде документиран.
	— Стойността на плячката е била по-голяма дори в сравнение с ограбването на Европа от нацистите? — попита Пит, като отваряше втора бутилка с газирана вода.
	— Далеч по-голяма — отвърна Манкузо, като се усмихваше. — Тогава, както и сега, японците са се интересували повече от икономическата страна на нещата — злато, скъпоценни камъни, твърда валута — докато нацистите са се съсредоточили върху шедьоври на изкуството, скулптурата и редки ценни предмети. — Изражението му внезапно стана отново сериозно. — Следвайки японските сили в Китай и останалата част от югоизточна Азия, Йошишу и Сума доказали способностите си на заговорници от най-престъпен вид. Подобно на героите от книгата на Хелър „Параграф 22“, те сключвали изгодни сделки с враговете си. Продавали луксозни стоки и военни материали на Чан Кай Ши, като установили доста добри приятелски отношения с генералисимуса, комбина, която им донесла огромни дивиденти, след като комунистите завзели Китай и по-късно, когато китайското правителство се преместило във Формоза, станал по-късно Тайван. Те купували, продавали, плячкосвали, внасяли и изнасяли контрабандни стоки, изнудвали и убивали в нечувани мащаби, като обезкървявали всяка страна, в която им стъпел кракът. Излишно е да се споменава, че Йошишу и Сума са играели според правилата на играта „едно за теб, две за мен“, когато са описвали плячката и са я поделяли с имперските сили.
	Пит стана от стола си и се протегна, като с лекота докосна тавана на автобуса.
	— Каква част от общата плячка е стигнала в действителност до Япония?
	— Малък процент от нея влязъл в имперската военна хазна. По-лесно преносимите съкровища, скъпоценните камъни и платината Сума и Йошишу успешно внесли тайно в Токио с помощта на подводници и ги скрили в една ферма в провинцията. Огромната маса от кюлчета злато останала на главния остров на Филипините Лусон. Те били съхранявани в тунели с дължина стотици километри, прокопани от хиляди военнопленници от съюзническите армии, използвани за робски труд. Японците ги принуждавали да работят, докато умрат от изтощение или ги екзекутирали, за да запазят в тайна местоположението на скритата военна плячка, за да могат да я приберат обратно след войната. Аз открих един тунел в Корегидор, който съдържаше костите на триста пленника, които са били погребани живи.
	— Защо това никога не е било предоставяно на вниманието на обществеността? — попита Пит.
	Манкузо сви рамене.
	— Не мога да кажа. Едва след като изминаха четиридесет години, в няколко книги се спомена нещо за това варварство. Но тогава от похода на смъртта в Батаан и армиите от американски, британски и филипински войници, загинали в концентрационните лагери, бяха останали само смътни спомени.
	— Германците все още ги преследва кошмарът на холокоста — размишляваше Пит, — но японците излязоха почти неопетнени от жестокостите, извършени от тях.
	Лицето на Джордино бе мрачно.
	— Има ли съкровища, които японците да са взели обратно след войната?
	— Някои от тях са били изкопани от японски строителни компании, които са претендирали, че помагат на Филипините да се възстановят от опустошенията на войната чрез разработване на различни проекти за изграждане на промишлеността. Естествено, те работили в такива райони, под чиято повърхност е имало заровена плячка. Друга част е била открита от Фердинанд Маркос, който изнесъл няколкостотин тона злато извън страната и дискретно го превърнал във валута на световните пазари. Доста голям дял бил открит и отмъкнат от Сума и Йошишу двадесет години по-късно. Може би някъде около седемдесет процента от плячката е все още заровена и може никога да не бъде открита.
	Пит погледна въпросително Манкузо.
	— Какво е станало със Сума и Йошишу след края на войната?
	— Тези типове въобще не са били глупави. Още през хиляда деветстотин четиридесет и трета те видели в листенцата чай на дъното на чашките си бъдещото поражение и започнали да градят планове за по-нататъшното си оцеляване по един грандиозен начин. Тъй като нямал намерение да загине в бой по време на завръщането на Макартър в Лусон, нито да извърши ритуално самоубийство поради унижението от разгрома, Сума поел командването на една подводница. След това като награбили здравата от императорския дял, те отплавали за Валпараисо в Чили, където живели пет години в луксозен комфорт. Когато Макартър се ангажирал в корейската война, опитните крадци се върнали вкъщи и станали първокласни организатори. Сума посветил гения си на икономическите и политическите интриги, докато Йошишу затвърдил своята власт над подземния свят и новото поколение азиатски безскрупулни търговци. За десет години те успяват да станат най-влиятелните фигури в Далечния изток.
	— Двама големи сладури — каза саркастично Джордино.
	— През хиляда деветстотин седемдесет и трета Кода Сума починал от рак — продължи Манкузо. — Подобно на двойка гангстери от времето на Сухия режим синът на Сума, Хидеки, и Йошишу се споразумели да разделят огромната организация на клонове, които да се занимават с различни видове дейности. Йошишу ръководел престъпните дела, докато Хидеки създал могъща база в правителството и промишлеността. Макар че старият мошеник се оттеглил почти изцяло, той участвал активно в редица дела, давал напътствия на настоящите престъпни лидери на „Златните дракони“ и от време на време осъществявал по някое и друго съвместно начинание със Сума.
	— Според група „Хонда“ — информира ги Кърн, — Сума и Йошишу са обединили сили, за да обезпечат построяването на ядрената инсталация и реализирането на проекта „Кайтен“.
	— Проекта „Кайтен“? — повтори Пит.
	— Тяхното кодово наименование за операцията с колите бомби. В буквален превод на английски означава „промяна в небето“. Но за японците то има по-широк смисъл, като „раждане на нов ден, голяма промяна в хода на събитията“.
	— Но Япония претендира, че е забранила въвеждането на ядрените оръжия — позволи си да възрази Пит. — Изглежда дяволски странно как Сума и Йошишу са могли да построят инсталация за производство на ядрени оръжия, без правителството да знае или подкрепя това.
	— Политиците не ръководят Япония. Конците се дърпат от лица, които се намират зад кулисите на държавната бюрокрация. Не бе тайна, когато Япония построи реактор размножител с бързи електрони за течни метали. Но това, което широката публика не знаеше, бе, че успоредно с функционирането му като източник на енергия той произвеждаше също така и плутоний и превръщаше литий в тритий, основните компоненти за термоядрените оръжия. Предположението ми е, че министър-председателят Юнширо е дал тайната си благословия за ядрен арсенал, колкото и неохотно да е сторил това, поради риска от обществен скандал. За проекта „Кайтен“ обаче той умишлено е бил държан в неведение.
	— Тяхната представа за държавно управление явно доста се различава от нашата — каза Сандекър.
	— Група „Хонда“ установила ли е местонахождението на ядрената инсталация? — Пит попита Кърн.
	— Те са стеснили обхвата на търсене до площ от шестдесет квадратни километра около подземния град Едо.
	— И все още не могат да я открият?
	— Джим Ханамура смята, че градът има дълбоки тунели, които го свързват с инсталацията. Съвършено прикритие. Няма постройки над земята или пътища, които да я издават. За хилядите хора, които живеят и работят в Едо, се доставят огромни количества провизии, които след това се изхвърлят под формата на отпадъци. На този фон всякакъв тип ядрено оборудване или материали биха могли да бъдат тайно внесени или изнесени.
	— Някакви следи, които да водят към детонационния център? — попита Джордино.
	— Център „Дракон“?
	— Така ли го наричат?
	— Те имат имена за всичко — усмихна се Кърн. — Нищо съществено. В последния си доклад Ханамура съобщаваше, че е по следите на нещо, което има връзка с някаква картина.
	— Това наистина има много дълбок смисъл — заяде се Джордино.
	Вратата в задната част на автобуса се отвори и откри едно тясно и претъпкано помещение, в което се помещаваше комуникационното отделение. От него излезе един мъж и подаде три листа хартия на Кърн.
	След като очите му обходиха бързо текста по тях, лицето му придоби покрусено изражение. Накрая, след като стигна до края на третата страница, той удари с кокалчетата на ръката си по облегалката на стола, шокиран от прочетеното.
	— О, боже мой.
	Сандекър се наведе към него.
	— Какво има?
	— Това е доклад от Мел Пенър в Палау за текущото развитие на нещата. Той казва, че Марвин Шоуолтър е бил отвлечен на път за посолството. Една двойка американски туристи са съобщили, че са видели двама японци да влизат в колата на Шоуолтър, когато той спрял поради изпречил се на пътя му камион на една пресечка от посолството. Мъжът и съпругата му са съобщили за това в посолството само поради американския регистрационен номер на колата и изненадата, показана от шофьора, когато двамата натрапника са скочили в колата. Не са успели да видят нищо повече, тъй като до тях спрял един туристически автобус и им препречил погледа. Когато те отново можели да виждат улицата, колата на Шоуолтър била изчезнала в движението.
	— Продължавай.
	— Джим Ханамура е закъснял с рутинното си обаждане, което трябва да прави на всеки седемдесет и два часа. В последния си доклад до Пенър Джим съобщил, че потвърждава със сигурност местонахождението на ядрената инсталация на триста и петдесет метра под земята. Основната й част се намира на четири километра северно от град Едо, с който тя е свързана посредством електрически влак. През серия от тунели този влак отива също така и до арсенали, пещери за отпадъци и технически офиси.
	— Има ли още? — попита Сандекър с лека настойчивост.
	— Ханамура продължил със съобщението, че е попаднал на сигурна следа към център „Дракон“. Това е всичко.
	— Някаква вест за Рой Орита? — попита Пит.
	— Само едно мимолетно споменаване.
	— И той ли е изчезнал?
	— Не, Пенър не казва това. Той просто споменава, че Орита настоява да остане в сянка, докато придобием по-ясна представа за положението.
	— Бих казал, че гостите водят срещу отбора на домакините с три на едно — каза философски Пит. — Те отвлякоха двама от нашите законодатели, отсякоха ръцете на група „Хонда“ и „Кадилак“ и накрая, което е най-лошото, те знаят какво търсим и откъде идваме.
	— Сума държи всички силни карти — съгласи се Кърн. — По-добре веднага да информирам мистър Джордън, за да може той да предупреди президента.
	Пит се наведе над облегалката на стола си и втренчи безизразен поглед в Кърн.
	— Защо се безпокоиш?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Не виждам основания за паника.
	— Президентът трябва да бъде предупреден. Ние не сме изправени само пред заплахата от ядрен шантаж, но и пред политически откуп за Диас и Смит. Всеки момент Сума може да стовари брадвата си върху нас.
	— Не, няма. Поне не сега.
	— Откъде знаеш? — поиска да узнае Кърн.
	— Нещо възпира Сума. Той има цяла армада от онези скрити коли бомби. Всичко, от което той се нуждае, е да подкара една от тях по улиците на Манхатън или Лос Анджелис и да уплаши до смърт Белия дом и американската общественост. Той буквално е хванал правителството за скротума. Но какъв е следващият му ход? Прави се на дребен похитител. Не, съжалявам. Нещо не върви както трябва. Сума не е готов за главното действие. Струва ми се, че увърта.
	— Мисля, че Дърк има право — каза Манкузо. — Възможно е агентите на Сума да са внесли тайно колите бомби, преди да са успели да въведат в действие детонационния команден център.
	— В това има логика — заключи Сандекър. — Значи все още може да имаме време да изпратим нова група, за да го намери и неутрализира.
	— В момента всичко зависи от Ханамура. — Кърн се поколеба, измъчван от опасения. — Можем само да се надяваме той да е открил център „Дракон“. Но ние трябва също така да имаме предвид и твърде реалната възможност той да е мъртъв или заловен от силите за сигурност на Сума.
	Те се умълчаха, докато равнините на Вирджиния летяха край прозорците на автобуса. Листата на дърветата грееха със златни багри под лъчите на есенното слънце. Малцина от хората, които вървяха край пътя, обръщаха внимание на минаващия автобус. Ако някой от тях бе зърнал табелата с името на компанията върху предното стъкло над шофьора, той щеше просто да си помисли, че това е група туристи, които обикалят бойните полета на Гражданската война.
	Накрая Сандекър изказа на глас мисълта, която бе в глава на всички:
	— Само да знаехме каква нишка разплита Ханамура…


	33

	В този момент от другата страна на земното кълбо Джим Ханамура би дал новия си „Корвет“ и музикалната си система „Редондо Бийч“, последна дума на техниката, която бе закупил за ергенското си жилище, за да си размени мястото с който и да е от онзи автобус във Вирджиния.
	Дрехите и кожата му бяха прогизнали от студения дъжд през нощта, докато лежеше в една канавка, покрит с кал и гниещи листа. Преди десет минути полицията и униформените сили за сигурност, които го преследваха, бяха претърсили района и преминали по-нататък, но той лежеше в тинята, като се опитваше да си почине и да състави план за действие. Той с мъка се изви и се подпря на здравия си лакът, за да погледне първо нагоре и след това към пътя. Единственият признак за движение бе един мъж в гаража на една малка къщичка, който се бе навел под вдигнатия капак на един малък товарен камион.
	Ханамура се отпусна обратно в канавката и загуби съзнание за трети път, след като бе прострелян по време на бягството си от град Едо. Когато отново дойде на себе си, той се зачуди колко ли време е бил в несвяст. Вдигна дясната си ръка, но часовникът му бе спрял, счупен, когато той блъсна колата си. Не можеше да е било за дълго обаче, тъй като шофьорът на товарния камион все още бърникаше из двигателя му.
	Трите куршума от автоматичните пушки на охраната го бяха улучили в лявата ръка и рамото. Това бе една от онези случайности и непредвидени инциденти, чиято вероятност да се случат е едно на хиляда и които изневиделица връхлитат върху професионалния оперативен агент.
	Планът му бе прецизен и изпълнен до най-малката подробност. Той бе подправил пропуска на един от главните конструктивни инженери на Сума на име Иро Миаца, който силно приличаше на Ханамура в лице и тяло.
	Влизането в град Едо и преминаването през пропусквателните пунктове, които водеха към проектно-конструктивния отдел, премина съвсем гладко. Нито един от охраната не видя нещо подозрително в един човек, който се връща в офиса си след няколко часа и остава там да работи до късно през нощта. Всички японци оставаха да работят извънредно, рядко някой от тях се задоволяваше само с нормалните осем часа.
	Проверката на документите бе повърхностна, но все пак по-щателна от онази, която се извършваше, преди да пуснат някого в сградата на Пентагона във Вашингтон. Пазачите кимнаха на Ханамура и наблюдаваха как той пъха картата на пропуска си в електронния компютър за установяване на самоличността. Чу се съответният звън, светна зелената лампичка на една видеокамера и пазачите му махнаха с ръка да премине, удовлетворени, че Ханамура е бил допуснат да влезе в тази част на сградата. При толкова много хора, които влизаха и излизаха по всяко време на денонощието, те не можаха да си спомнят, че мъжът, за който Ханамура се представяше, си бе тръгнал за вкъщи само преди няколко минути.
	За час и половина Ханамура претършува три офиса, преди да попадне на ценната находка. В задната част на едно чекмедже на една чертожна маса той намери навити на руло груби скици на тайна инсталация. Скиците е трябвало да бъдат унищожени. Той можеше единствено да предположи, че чертожникът е пропуснал поради небрежност да ги пусне в близката машина за унищожаване на документи. Без да бърза, той пусна чертежите през една копирна машина, сложи ги в плик и постави оригиналите обратно в чекмеджето в същото положение, в което ги бе намерил. Пликът той нави и прикрепи със самозалепваща лента към прасеца на единия си крак.
	След като премина на излизане през пропусквателния пункт, Ханамура помисли, че си е вече вкъщи. Той влезе в огромния атриум и зачака реда си за асансьора, който се отваряше към пешеходния тунел и отвеждаше към етажа на паркинга, където той бе оставил своя пикап „Мурмото“ с четворно предаване. Вътре в асансьора се бяха натъпкали около двадесет души и Ханамура има нещастието да бъде принуден да застане в първата редица. Когато вратите се отвориха на етажа на неговия паркинг, съдбата му изигра мръсен номер.
	Тласнат напред от тълпата зад него, Ханамура се озова лице в лице с Иро Миаца.
	Инженерът, чиято самоличност бе взел Ханамура, бе излязъл от съседния асансьор със съпругата и децата си. Те отиваха към същия етаж на паркинга за вечерна разходка с колата над земята. Необяснимо как очите на Миаца бяха привлечени към пропуска, закачен на джоба на Ханамура.
	За момент той просто го погледна, след това очите му се разшириха и той зяпна Ханамура в лицето с невярващ поглед.
	— Какво правите с пропуска ми? — попита той възмутено.
	— Отдел за вътрешна сигурност — отвърна спокойно Ханамура с авторитетен вид. — Проверяваме охраняваните зони, за да видим дали охраната е бдителна и ще ни разпознае в тълпата. Така стана, че на мен ми издадоха пропуск с вашето име и идентификационен номер.
	— Моят брат е помощник-началник на отдела за сигурност. Той не ми е споменавал за такава проверка.
	— Не е нужно да го разгласяваме на всички — каза Ханамура, като гледаше заплашително Миаца, който отказваше да отстъпи.
	Ханамура се опита да се промуши край него, но инженерът го сграбчи за ръката.
	— Почакайте! Искам да проверя това.
	Светкавичният ход на Ханамура бе почти неуловим. Той заби дланта си в гърдите на Миаца, счупвайки гръдната му кост. Инженерът зяпна с уста, мъчейки се да си поеме въздух, хвана се за гърдите и се свлече на колене. Ханамура го бутна встрани и спокойно отиде до пикапа си, който бе паркирал в посока към изхода. Той бързо отвори незаключената врата на „Мурмото V-6“ с четворно предаване, шмугна се зад волана и завъртя ключа за запалване. Двигателят запали на второто превъртане. Ханамура включи на скорост и потегли към изходната рампа и портала, които се намираха само на един етаж над него.
	Той щеше да успее, ако съпругата и децата на Миаца не бяха надали писък до небето, сочейки като обезумели към Ханамура. Един от охраната, който бе наблизо, се втурна към тях и ги заразпитва. Той почти нищо не разбра от истеричното им бръщолевене, но бе достатъчно съобразителен, за да използва портативното си радио и предупреди охраната на главния вход.
	Всичко се бе обърнало против Ханамура. Той закъсня с частица от секундата. Един пазач излезе от къщичката на портала и вдигна ръка на Ханамура да спре. Двама от колегите му, разположени на пост от двете страни на изходния тунел, вдигнаха оръжието си и се прицелиха в него. И накрая над улицата бе спусната една тежка стоманена бариера.
	Ханамура прецени обстановката с бърз трениран поглед. Нямаше смисъл да спира и да прави опит да измами по някакъв начин охраната. Той се стегна, за да посрещне удара, натисна педала за газта до дупка и се сви колкото се може по-ниско върху седалката. Той удари бариерата отчасти с издадената броня, отчасти с предните фарове. Последните се счупиха и смачкаха в бронята, а решетката се заби в радиатора.
	Ударът не бе толкова силен, колкото очакваше Ханамура, просто малко изкривено желязо, счупени стъкла и тънко пронизително изскърцване, когато набралият инерция камион огъна и откъсна бариерата от бетонния стълб, на който бе окачена. След миг прозорците изчезнаха в облак от малки парченца.
	Пазачите бяха открили огън с автоматичните си пушки. Това бе единственото нещо, в което малко му провървя. Пазачите се целеха високо, вместо да взривят отделението на двигателя и резервоара с бензин или да спукат гумите.
	Стрелбата рязко секна, когато той излезе от тунела и премина през потока от коли, които влизаха в подземния град от другото входящо шосе. С еднакво внимание Ханамура наблюдаваше както огледалото за обратно гледане, така и шосето и движението отпред. Той и за миг не се съмняваше, че силите за сигурност на Сума са предупредили полиция да блокира пътищата. Като включи четворното предаване на „Мурмото“, той свърна от шосето и се спусна по един черен път, разкалян от проливния дъжд. Едва след като подскача по неравния път в продължение на десет километра през един горист район, той усети пареща болка в рамото си и нещо лепкаво да се стича по лявата му страна. Той спря под един голям бор и прегледа лявото рамо и ръката си.
	Бе улучен на три места. Един куршум бе минал през бицепсите, друг бе засегнал ключицата му, а третият бе преминал през месестата част на рамото му. Това не бяха смъртоносни рани, но ако не се погрижеше за тях, можеха да станат изключително сериозни. Това, което тревожеше Ханамура, бе голямата загуба на кръв. Вече бе започнал да чувства ранните пристъпи на замайване. Той разкъса ризата си и направи няколко груби превръзки, за да спре, доколкото можеше, кръвотечението.
	Шокът и болката бавно отстъпваха място на вцепененост. Съзнанието му започна да се замъглява. Посолството бе на сто и шестдесет километра, в сърцето на Токио. Той никога нямаше да успее да стигне до него през множеството оживени улици, без да бъде спрян от полицай, чието внимание щеше да бъде привлечено от направения на решето камион или да бъде заловен от мрежата въоръжени отряди на Сума, които щяха да блокират всички по-главни пътища, водещи към столицата. В един кратък миг през ума му мина мисълта да се възползва от сигурността на хана на екипа МЕР, но Асакуса се намираше в североизточната част на Токио, докато град Едо бе в противоположна, западна посока.
	Той погледна нагоре през разбитото предно стъкло към дъждовното небе. Ниските облаци щяха да затруднят издирването му по въздуха от хеликоптери. Това бе едно предимство. Като се осланяше на четворното предаване на стабилния „Мурмото“, Ханамура реши да кара по пресечения терен, като използваше обиколни пътища. След това възнамеряваше да изостави пикапа и ако му се отдадеше възможност, да открадне кола.
	Ханамура продължи да кара през дъжда, заобикаляйки потоците и оризовите ниви, като неотменно държеше посока към светлините на града, които грееха с мъждива светлина на фона на облачното небе. С приближаването му към столицата, областта започна да става все по-гъсто населена. Откритите поля свършиха почти мигновено, а малките черни пътища скоро се разшириха в оживени шосета и магистрали.
	Пикапът също започна да дава признаци на умора. Радиаторът бе повреден при сблъсъка с бариерата и парата излизаше със свистене изпод капака на все по-големи бели облаци. Той погледна арматурното табло. Стрелката на индикатора за температура трептеше в червената зона. Време беше да намери друга кола.
	В този момент той изпадна в несвяст от загубата на кръв и се стовари върху кормилото.
	„Мурмото“ се понесе извън пътя и удари странично няколко паркирани коли, преди да се блъсне в една къща, разбивайки тънката й дървена стена. Ударът го върна в съзнание и той се заозърта замаян в малкото дворче, което „Мурмото“ бе унищожил. Той бе благодарен на това, че обитателите на къщата ги нямаше и че той не бе разбил някоя обитавана стая.
	Единият от фаровете все още работеше, като осветяваше една порта в задната част на двора. Като се препъваше, Ханамура премина през нея и се озова в една уличка зад къщата, когато зад него се разнесоха виковете на стреснатите съседи. Десет минути по-късно след като премина, олюлявайки се, през един малък парк, той се строполи изтощен в една кална канавка, където се скри.
	Той остана да лежи там, като слушаше сирените, които летяха с писък към катастрофиралия му пикап. След като почувства отново прилив на сили, той започна да се придвижва все по-навътре в един от уединените квартали на Токио, но една кола на силите за сигурност започна да се движи нагоре-надолу по улицата, като осветяваше с прожектори парка и близките тесни пресечки. Тогава той отново изпадна в несвяст.
	Когато студът от водата го събуди, Ханамура ясно осъзна, че бе твърде слаб, за да открадне кола и да продължи. Бавно, с вдървено тяло и стиснати зъби, за да превъзмогне болката, която се върна с мъчителни пулсации, той прекоси, олюлявайки се, улицата и се приближи към мъжа, който работеше по двигателя на камиона си.
	— Можете ли да ми помогнете? — помоли немощно Ханамура.
	Мъжът се обърна и зяпна онемял към ранения непознат, който се олюляваше пред него.
	— Вие сте ранен — каза той — и кървите.
	— Катастрофирах нагоре по улицата и се нуждая от помощ.
	Мъжът хвана Ханамура през кръста.
	— Нека да ви заведа вкъщи, жена ми може да ви окаже помощ, докато аз извикам линейка.
	Ханамура извъртя тяло и се освободи.
	— Не се безпокойте за това, ще се оправя.
	— Тогава трябва да отидете направо в болницата — каза искрено мъжът. — Аз ще ви закарам.
	— Не, моля ви — отклони предложението му Ханамура. — Но ще ви бъда много задължен, ако доставите един пакет вместо мен в американското посолство. Много е спешно. Аз съм куриер и бях тръгнал от град Едо, когато колата ми се поднесе и излетя от пътя.
	Собственикът на товарния камион стоеше в недоумение, докато Ханамура надраска нещо на английски на гърба на плика и му го подаде.
	— Искате да занеса това до американското посолство, вместо да ви закарам до болницата?
	— Да, трябва да се върна на мястото на катастрофата. Полицията ще се погрижи за линейка.
	Нищо от това не изглеждаше смислено на шофьора на товарния камион, но той прие молбата, без да спори.
	— Кого да търся в посолството?
	— Мистър Шоуолтър. — Ханамура извади портфейла от джоба си и подаде на шофьора една дебела пачка с йени.
	— За всякакво неудобство. Знаете ли къде да отидете?
	Лицето на шофьора светна от неочаквания му късмет.
	— Да, посолството е близо до пресечката на магистрали три и четири.
	— Кога може да тръгнете?
	— Току-що привърших със сглобяването на разпределителя на камиона. Мога да тръгна след няколко минути.
	— Добре — поклони се Ханамура. — Благодаря ви много. Кажете на мистър Шоуолтър, че трябва да ви плати двойно по-голяма сума от тази, която ви дадох, когато получи плика.
	След това Ханамура се обърна и тръгна клатушкайки се под дъжда, за да изчезне в мрака.
	Той можеше да тръгне с шофьора на камиона до посолството, но не смееше да рискува да изпадне в безсъзнание или дори да умре. И в двата случая шофьорът можеше да изпадне в паника и да го откара до най-близката болница или да извика някой полицай. Тогава ценните чертежи вероятно щяха да бъдат конфискувани и върнати в главната квартира на Сума. Вместо това той разчиташе на късмета си и на честността на шофьора на товарния камион, като същевременно щеше да насочи преследването в друга посока.
	Окрилян единствено от смелостта и силата на духа си, Ханамура извървя пеш почти километър, когато от тъмнината на парка излезе една бронирана кола. Тя зави към улицата и се понесе след него. Твърде изтощен, за да бяга, той се свлече на колене край една паркирана кола и заопипва палтото си за смъртоносното хапче. Пръстите му едва-що бяха напипали капсулата с отровата, когато бронираната кола с армейски опознавателни знаци и червени мигащи светлини спря с насочени към него фарове. Светлината им проектира сянката на Ханамура върху стената на един склад на няколко метра отзад.
	От колата слезе една фигура с очертан силует, и се приближи. С необичайния си вид човекът изглеждаше така, сякаш бе дошъл от друга епоха. Той бе облечен със странно кожено палто, скроено като кимоно и носеше самурайския меч катана, чието излъскано острие проблясваше на светлината. Когато се приближи достатъчно, за да може лицето му да се види на светлината на фаровете, той погледна надолу към Ханамура и заговори със самодоволен глас.
	— О-хо, ето го прочутият детектив, ценител на изкуството. Едва те познах без перуката и фалшивата ти брада.
	Ханамура погледна нагоре в змийското лице на Моро Каматори.
	— О-хо — повтори като ехо той. — Не е ли това водоносецът на Хидеки Сума?
	— Водоносец?
	— Жалък шут, така да се каже, блюдолизец, подлизурко.
	Лицето на Каматори побеля от ярост. Святкащите му зъби се оголиха.
	— Какво откри в Едо? — попита властно той.
	Ханамура не благоволи да удостои Каматори с отговор. Той дишаше тежко, устните му бяха опънати в напрегната усмивка. Внезапно той метна смъртоносното хапче в устата си и го сдъвка с кътниците си, за да пусне течността. Отровата мигновено се абсорбира през тъканта на венците. След тридесет секунди сърцето му щеше да спре да бие и той щеше да е мъртъв.
	— Сбогом, глупако — процеди той.
	Каматори нямаше време да действа, но въпреки това вдигна меча, сграбчи дългата дръжка с двете си ръце и описа с острието широка дъга, влагайки в удара всичката сила, на която бе способен. Шокът от смайването проблесна в очите на Ханамура за един кратък миг, преди да бъде заменен с изцъкления поглед на смъртта.
	Каматори получи окончателното удовлетворение да види как мечът му спечели състезанието с отровата, когато острието отсече главата на Ханамура от раменете му така гладко, сякаш бе гилотина.


	34

	Боядисаните в мръснокафяво автомобили „Мурмото“ бяха паркирани в неравномерна колона зад рампата, която водеше към пещерообразната вътрешност на голямото полуремарке. Джордж Фурукава изпита огромно облекчение от факта, че тези четири коли бяха последната пратка. Документите за освобождаване, които бе намерил както обикновено под предната седалка на спортната си кола, съдържаха и една кратка бележка, която го уведомяваше, че неговата част от проекта е завършила.
	Той получи също така и инструкции да провери колите за предавателни устройства. Не бяха дадени обяснения, но той стигна до заключението, че Сума проявяваше малко позакъсняло безпокойство от това да не би последната му пратка да бъде проследена от някаква неизвестна група хора. Мисълта, че това можеха да бъдат федерални следователи изпълваше Фурукава с изключително безпокойство. Той бързо обиколи всяка една от колите, като гледаше цифровите показания на едно електронно устройство, което откриваше дали се предават радиосигнали.
	Удовлетворен, че спортните седани с техните грозни шарки в кафяво бяха чисти, той махна на шофьора на камиона и неговия помощник. Те се поклониха леко, без да продумат нищо в отговор и като се редуваха, вкараха колите нагоре по рампата в ремаркето.
	Фурукава се обърна и се запъти към колата си доволен, че се бе освободил от едно задължение, което чувстваше, че е по-долу от поста му на вицепрезидент на лабораториите „Самюъл Дж. Винсент“. Тлъстите хонорари, които Сума му бе вече платил за неговите усилия и лоялност, щяха да бъдат умело вложени в японски корпорации, които отваряха офиси в Калифорния.
	Той подкара колата си към портала и връчи на пазача копие от документите за освобождаване. След това насочи полегатия нос на спортното си „Мурмото“ към оживеното движение на камиони около товарния пристанищен терминал и се отправи към офиса си. Този път не прояви любопитство, нито погледна назад. Интересът му към тайното местоназначение на леките коли бе изчезнал.


	Стейси дръпна ципа на якето си догоре, като плътно затвори яката около врата си. Страничната врата на хеликоптера бе свалена и хладният бриз от океана свиреше вътре в командната кабина. Дългата й руса коса се развя пред лицето й и тя я върза отзад с къса кожена лента. В скута й лежеше една видеокамера. Тя я вдигна и я нагласи. След това се обърна странично, доколкото й позволяваше предпазния колан и фокусира телеобектива в задната част на спортната „Мурмото“, която излизаше от пристанищната зона.
	— Улови ли регистрационния номер? — попита русокосият пилот, докато поддържаше с хеликоптера хоризонтален курс.
	— Да, в ясен кадър. Благодаря ти.
	— Мога да се приближа още малко, ако искаш.
	— Стой надалеч — нареди Стейси, като говореше в микрофона на слушалките си, докато гледаше през окуляра. Тя отпусна бутона и сложи отново компактната камера в скута си. — Изглежда са били предупредени за това, че някой ги следи, иначе нямаше да проверят колите за предавателни устройства.
	— Старият Уедърхил извади късмет, че не предаваше в този момент.
	Всеки път, когато погледнеше Бил Маккъри, Стейси я побиваха тръпки от студ. Той носеше само къси панталони, отрязани от дълги дънки, тениска, рекламираща мексиканска бира, и сандали. Когато бяха представени един на друг по-рано тази сутрин, на Стейси той й заприлича повече на спасител от плажа, отколкото на един от най-добрите разузнавачи от Агенцията за национална сигурност.
	С дълга, избеляла от слънцето коса, с тъмен загар на кожата от южнокалифорнийското слънце и светлосини очи, широко отворени зад червени слънчеви очила с пластмасови рамки, умът на Маккъри бе наполовина в преследването на автотранспортния автомобил и наполовина във волейболната среща, в която бе обещал да участва по-късно тази вечер на плажа край Марина дел Рей.
	— Камионът завива към магистралата, която тръгва от пристанището — каза Стейси. — Спусни се ниско, извън полезрението на шофьора и ще следваме лъча на Тимъти.
	— Трябваше да имаме по-добра поддръжка — каза сериозно Маккъри. — Без група, която да следва влекача долу на земята и без хеликоптер, който да ни замени в случай, че имаме проблеми в двигателя, можем да ги изпуснем и да поставим в опасност Уедърхил.
	Стейси поклати глава.
	— Тимъти е напълно запознат със ситуацията, а ти не. Повярвай ми, когато ти казвам, че не можем да рискуваме да използваме наземни превозни средства или ято хеликоптери, които да кръжат наоколо. Онези типове в камиона са били предупредени и следят дали не ги наблюдават.
	Внезапно в слушалките им прозвуча провлеченият тексаски акцент на Уедърхил.
	— Горе ли сте, група „Буик“?
	— Чуваме те, Тим — отвърна Маккъри.
	— Безопасно ли е да се обаждам?
	— Лошите хора направиха проверка за предавателни устройства — отвърна Стейси, — но вече можеш да предаваш.
	— Имаме ли визуален контакт?
	— Временно, да, но се спускаме ниско и ще ви следваме на няколко километра отзад, за да не ни забележат от шофьорската кабина.
	— Разбрано.
	— Не забравяй да продължаваш да предаваш на фиксираната честота.
	— Стойте наблизо.
	— Добре. Не бих и помислила да те изоставя.


	След като свали фалшивите прегради зад и под задната седалка и изправи тялото си от сгънатото положение, в което то се намираше, Уедърхил изпълзя в затвореното багажно отделение на третата „Мурмото“, натоварена в ремаркето. Той натисна отвътре пружината на ключалката и отвори задната врата. След това излезе, изправи се и раздвижи схванатите си стави.
	Свит на две, Уедърхил бе прекарал в страдания близо четири часа, след като специална група митнически агенти му помогна да се скрие в колата, преди Фурукава и камионът да пристигнат. Слънцето, което бе напекло покрива и липсата на вентилация — прозорците не можеха да бъдат дори малко открехнати поради страх това да не предизвика подозрение от страна на шофьорите — скоро го обляха целия в пот. Той никога не бе мислил, че може да му прилошее от миризмата на нова кола.
	Вътрешността на ремаркето бе тъмна. Той извади едно фенерче от торбичката, която носеше на колана на безличната униформа на механик, и освети с лъча му колите, завързани вътре в ремаркето. Две от тях бяха разположени върху рампа над долните две, които бяха на пода.
	Тъй като камионът се движеше по една равна калифорнийска магистрала и пътуването в ремаркето бе гладко, Уедърхил реши да изследва първо двете „Мурмото“ на горната рампа. Той се покачи горе и тихо отвори предния капак на онази кола, която бе най-близо до шофьорската кабина. След това извади един малък радиационен анализатор от торбичката и проследи показанията му, докато описваше с него кръг около компресорното устройство на климатика на колата.
	Той записа показанията на гърба на ръката си. След това постави един комплект с компактни инструменти върху бронята. Спря за малко и заговори в радиото.
	— Ало, група „Буик“?
	— Казвай — отвърна Стейси.
	— Започвам проучвателната операция.
	— Внимавай да не оплескаш нещо.
	— Няма страшно.
	— Оставаме на линия.
	След петнадесет минути Уедърхил бе вече разглобил кутията на компресора и разглеждаше бомбата. Той бе леко разочарован. Моделът не бе толкова усъвършенстван, колкото бе предположил. Хитър, да, но той сам можеше да изобрети и построи едно много по-ефективно и разрушително устройство.
	Той замръзна неподвижно, когато чу звука на пневматичните спирачки и почувства как ремаркето забавя ход. Но това бе само защото камионът бе тръгнал по едно отклонение, водещо към друга магистрала и не след дълго отново набра скорост. Уедърхил сглоби обратно компресора и сигнализира на Стейси.
	— Все още ли сте с мен? — попита кратко той.
	— Все още сме тук — отвърна Стейси.
	— Къде съм?
	— Преминавате Уест Ковина. Движите се в източна посока към Сан Бернардино.
	— Изтеглих сметката си и нямам повече работа в банката — предаде по радиото той. — На коя спирка трябва да сляза от автобуса?
	— Един момент да проверя разписанието — отвърна Стейси. След няколко секунди тя се обади отново. — Има един контролен пункт от тази страна на Индио. Той е задължителен. Шофьорите трябва да спрат за проверка. Ако по някаква причина те завият в друга посока, ние планираме да ги спрем с полицейска кола. Иначе трябва да пристигнеш на контролния пункт след около четиридесет и пет — петдесет минути.
	— Ще се видим там — каза Уедърхил.
	— Приятно пътуване.
	Както повечето агенти под прикритие, чийто адреналин започва да пулсира във вените по време на критичните фази на дадена операция, сега, когато трудната част бе останала зад гърба му, Уедърхил бързо се отпусна. Скоро той се отегчи от бездействието си. Всичко, което му оставаше сега, бе да се изкачи през вентилационните отвори на покрива и да се спусне от задната страна на ремаркето, извън полезрението на страничните огледала на шофьорите.
	Той отвори жабката и извади пакета, който съдържаше гаранционните документи на колата и наръчника с инструкции на шофьора. Включи вътрешното осветление и започна лениво да прелиства наръчника. Въпреки че първата му специалност бе ядрена физика, електрониката винаги го бе привличала. Той отвори на страницата, където бяха дадени електрическите схеми на „Мурмото“ с намерение да проследи обвръзката им.
	Но тази страница в наръчника не съдържаше никакви електрически схеми. Това бе карта с инструкции за разполагане на колите на определени места, където щяха да бъдат взривени.
	Изведнъж стратегията на Сума стана толкова прозрачна и ясна на Уедърхил, че той трябваше да се насили, за да я повярва. Колите бомби не бяха просто част от някаква заплаха, целяща да защити плановете за икономически експанзионизъм на Япония. Ужасният кошмар се оказа истински.
	Колите бомби щяха да бъдат използвани.


	35

	Поне десет години бяха минали от последния път, когато Реймънд Джордън бе преодолявал заключени врати, не и след като, разбира се, той се бе издигнал нагоре по йерархичната стълбица от обикновен полеви агент. Хрумна му да провери дали все още е във форма.
	Той пъхна една малка компютърна сонда в кабелите на алармената система на хангара на Пит. Натисна един бутон и вкара комбинацията в сондата. Алармената кутия разпозна кода и му го показа на светодиодния дисплей. След това, с измамно спокойствие и безгрижие, той въведе съответната комбинация, която изключваше алармата, отвори ключалката на вратата с шперц и влезе безшумно вътре.
	Той съзря Пит, коленичил с гръб към него пред тюркоазния „Статс“ в далечния край на хангара. Пит изглеждаше съсредоточен в ремонтирането на един от предните фарове.
	Влизането на Джордън не бе забелязано и той започна да разглежда колекцията. Мащабите й го удивиха. Той бе чувал Сандекър да говори за нея, но словесното описание не можеше да я представи в истинската й светлина. Той тръгна тихо зад първия ред коли, зави и се приближи към Пит от страна на апартамента му. Това бе една проверка. Той бе любопитен да види каква ще бъде реакцията на Пит спрямо един натрапник, който внезапно се появява на една ръка разстояние.
	Джордън се спря, преди да измине последните три метра и разгледа за момент Пит и колата. „Статс“-ът бе здравата одраскан на много места и се нуждаеше от пребоядисване. Предното стъкло бе пукнато, а предният ляв фар висеше едва ли не само на една жица.
	Пит бе облечен небрежно. Носеше чифт панталони от рипсено кадифе и плетен пуловер. Черната му коса бе вълниста и небрежно сресана. Видът му излъчваше решителност, зелените очи, с надвиснали над тях гъсти черни вежди, гледаха с проницателност и сякаш изгаряха всичко, към което се насочваха. Доколкото Джордън можеше да види, Пит завинтваше лещите на фара в една хромова рамка.
	Джордън бе тъкмо преполовил крачката си, когато Пит внезапно заговори, без да се обръща.
	— Добър вечер, мистър Джордън. Добре направихте, че се отбихте.
	Джордън замръзна, но Пит продължи работата си с безразличното изражение на шофьор на автобус, който очаква да получи точната сума за билета от някой пътник.
	— Трябваше да почукам.
	— Нямаше нужда. Знаех, че сте дошли.
	— Свръхчувствителни сетива ли имаш, или очи на гърба? — попита Джордън, като бавно се придвижваше към периферното зрение на Пит.
	Пит погледна нагоре и се ухили. Той вдигна и наклони стария рефлектор на фара, върху чиято сребриста повърхност се отрази образът на Джордън.
	— Наблюдавах вашата обиколка на хангара. Влизането ви беше изключително професионално. Бих казал, че не ви отне повече от двадесет секунди.
	— Пропуснал съм да забележа втората видеокамера. Трябва да съм започнал да остарявам.
	— От другата страна на пътя, на върха на телефонния стълб. Повечето посетители забелязват тази, която е монтирана на сградата. Инфрачервена. Задейства един предупредителен звънец, когато край вратата мине човек.
	— Имаш невероятна колекция. — Джордън похвали Пит. — Колко време ти отне да я събереш?
	— Започнах с кафявото купе „Форд“ от четиридесет и седма хей там в ъгъла преди около двадесет години и колекционирането след това стана страст. Някои от тях придобих по време на проекти с НЮМА, други купих от частни лица или на търгове. Старите и класическите автомобили са инвестиции, с които можеш да се перчиш. Те са много по-голямо забавление, отколкото една картина. — Пит завърши завинтването на рамката на фара около лещата и се изправи на крака. — Мога ли да ви предложа питие?
	— Чаша мляко за един пренатоварен стомах като моя звучи добре.
	— Моля, елате горе. — Пит направи жест към стълбите, които водеха към апартамента му. — За мен е чест, че е дошъл да ме види самият директор, вместо да изпрати за това помощника си.
	Когато Джордън стъпи на първото стъпало, той се поколеба и каза:
	— Сметнах, че аз трябва да бъда този, който ще ти го съобщи. Лорън Смит и сенатор Диас са били тайно изведени извън страната.
	Настъпи кратка пауза. Пит бавно се обърна и го погледна с тревога, която бързо бе заменена от облекчение.
	— Лорън е невредима.
	Думите му прозвучаха по-скоро с увереност, отколкото с безпокойство.
	— В случая нямаме работа с откачени терористи — отвърна Джордън. — Операцията по отвличането бе твърде сложна, за да бъде целта й нараняване или смърт. Имаме всички основания да вярваме, че към Лорън и Диас се отнасят добре.
	— Как са успели да се изплъзнат?
	— Нашето разузнаване установи, че тя и Диас са излетели от Нюпорт Нюз, щата Вирджиния, вкарани в частен реактивен самолет, собственост на една от американските корпорации на Сума. Докато успеем да пресеем всички полети, редовни и извънредни от летищата в район с площ хиляда квадратни километра и да проследим всяка самолетна регистрация, докато открием самолета на Сума и да проследим пътя му чрез спътник, той вече се носеше над Берингово море към Япония.
	— Твърде късно да го принудим с помощта на боен самолет да кацне на някоя от военните ни бази?
	— Безнадеждно късно. Той бе посрещнат и ескортиран от ескадрила изтребители ФСХ на японските сили за въздушна самоотбрана. Самолети, които бяха построени в сътрудничество между „Дженеръл Дайнамикс“ и „Мицубиши“, бих могъл да добавя.
	— А след това?
	Джордън се обърна и погледна към лъщящите коли.
	— Изгубихме ги — каза безизразно той.
	— След като са кацнали?
	— Да, на международното летище в Токио. Не е нужно да се впускам в подробности защо те не са били спрени или поне проследени, но по причини, дължащи се единствено на идиотския манталитет на Държавния департамент ние нямаме оперативни агенти в Япония, които биха могли да ги спрат. Това е всичко, с което разполагаме в този момент.
	— И с най-добрите разузнавателни умове в целия свят, ето с какво разполагате вие. — Гласът на Пит звучеше уморено. Той отиде в кухнята, отвори хладилника и наля малко мляко, след което подаде чашата на Джордън. — Ами вашите специални екипи в Япония? Къде бяха те при приземяването на самолета?
	— След убийството на Марвин Шоуолтър и Джим Ханамура…
	— И двамата са убити? — прекъсна го Пит.
	— Токийската полиция открила тялото на Ханамура в една канавка обезглавено. Главата на Шоуолтър, без тялото, е била открита преди няколко часа, набучена на оградата на посолството ни. В допълнение на тази каша, ние подозираме, че Рой Орита е дълбоко законспириран агент. Той ни е мамил от самото начало. Само господ знае колко информация е предал на Сума. Може би никога няма да успеем да изчислим щетите.
	Гневът на Пит се поуталожи, когато видя мъката и огорчението по лицето на Джордън.
	— Съжалявам, Рей, нямах представа, че нещата са тръгнали толкова зле.
	— Никога не съм имал екип МЕР, който да е бил подложен на такива удари.
	— Какво ви насочи към Орита?
	— Няколко най-общи предположения. Шоуолтър бе твърде хитър, за да бъде отвлечен без вътрешна помощ. Той е бил предаден от някой, в когото е имал доверие. Този някой е знаел точните му ходове. След това идва Джим Ханамура, който изрази своите смътни подозрения относно Орита, но нямаше нищо конкретно, по което да продължи. За да допълним това подозрение, Орита е прекъснал връзката и се е потопил някъде. След изчезването на Шоуолтър той не е докладвал на Мел Пенър. Кърн смята, че се е скрил при Сума в град Едо.
	— Какво е потеклото му?
	— Трето поколение американец. Баща му спечелил „Сребърна звезда“ в италианската кампания. Не ни е ясно каква примамка е използвал Сума, за да го вербува.
	— Кой е извършил екзекуцията на Ханамура и Шоуолтър?
	— Все още няма доказателства. Прилича на ритуално убийство. Един полицейски патолог смята, че главите им са били отсечени със самурайски меч. Главният убиец на Сума е известен любител на древните бойни изкуства, но не можем да докажем, че той го е извършил.
	Пит бавно се отпусна на един стол.
	— Загуба, страхотна загуба.
	— Джим Ханамура не си отиде напразно — каза Джордън с внезапна упоритост. — Той ни даде нашата единствена нишка към детонационния команден център.
	Пит вдигна очаквателно поглед.
	— Открили сте местоположението му?
	— Все още няма повод за празнуване, но сме с половин стъпка по-близо.
	— Каква информация е открил Ханамура?
	— Джим проникнал в офисите на строителните проектанти и намерил нещо, което изглеждало като чернови на чертежи на някакъв електронен команден център, който по вид отговаря на това, което търсим. Имало указания, които сочели, че това е подземна инсталация, до която се стига през тунел.
	— Нещо за местоположението й?
	— Краткото съобщение, което написал на гърба на плика, който е бил доставен в посолството от шофьора на един товарен камион за доставка на авточасти, е твърде енигматично, за да бъде дешифрирано с някаква точност.
	— Какво е съобщението?
	— Той е написал: „Погледнете остров Аджима“.
	Пит сви леко рамене.
	— Е, какъв е проблемът?
	— Няма такъв остров — отвърна с пораженчески тон Джордън. Той вдигна чашата и я разгледа. — Това е обезмаслено мляко.
	— За теб е по-полезно от пълномасленото.
	— Все едно че пиеш вода — измърмори Джордън, докато разглеждаше една витрина с трофеи. Повечето бяха награди за отличили се автомобили на представителни изложби, имаше и футболни награди от гимназията и военновъздушната академия, както и две за фехтовка.
	— Ти фехтовач ли си?
	— Не съм точно от олимпийска класа, но все още се справям добре, когато успея да отделя малко време.
	— Шпага, рапира или сабя.
	— Сабя.
	— Правиш ми впечатление на човек със силен удар. Аз се състезавам с рапира.
	— Предпочиташ тънкия финт.
	— Жалко, че не можем да се състезаваме един срещу друг — каза Джордън.
	— Бихме могли да направим компромис и да използваме шпага.
	Джордън се усмихна.
	— Предимството все още ще бъде на моя страна, тъй като точките при рапира и шпага се постигат при докосване на противника с върха на острието, докато при сабята те се броят при удар с ръба й.
	— Ханамура трябва да е имал солидна причина, за да посочи Аджима за място на командния център — каза Пит, като се върна отново на темата.
	— Той бе луд на тема изкуство. Операцията му с инсталирането на подслушвателни устройства в офиса на Сума бе съставена на базата на познанията му за ранното японско изкуство. Ние знаехме, че Сума колекционира картини, особено творбите на един японски художник от шестнадесети век, който нарисувал поредица от малки островчета, обграждащи главния остров Хонсю, затова аз наредих да фалшифицират една. След това Ханамура, представяйки се за експерт, я продаде на Сума. Единствената картина на остров, която Сума не притежава, е на Аджима. Това е единствената връзка, за която мога да се сетя.
	— Тогава Аджима трябва да съществува.
	— Сигурен съм в това, но името не може да бъде проследено до нито един известен остров. То не фигурира на нито една древна или съвременна карта. Мога единствено да предположа, че това е било някакво име, измислено от художника Масаки Шимцу и като такова е влязло в каталозите на неговите творби.
	— Подслушвателните устройства на Ханамура записали ли са нещо интересно?
	— Един твърде съдържателен разговор между Сума, убиеца му Каматори, стария Корори Йошишу и един играч от тежка категория на име Ихиро Цубой.
	— Финансовият гений зад „Каноя Секюрити“. Чувал съм за него.
	— Да, няколко дни преди отвличането на сенатора и депутатката от Конгреса той води разгорещен спор с тях по време на заседанието на анкетната подкомисия на Капитолийския хълм.
	— И казваш, че е свързан със Сума?
	— По-здраво от струна на банджо — отвърна Джордън. — Благодарение на подслушвателните устройства на Джим в офиса на Ханамура ние научихме, че Цубой е извършил финансови манипулации, с цел да набере средства за строителството на ядрения арсенал зад гърба на японските политически лидери. Чухме и за пръв път кодовото наименование проект „Кайтен“.
	Пит си наля чаша старо студено кафе и го пъхна в микровълновата печка. Той се загледа през стъкленото прозорче във въртящата се чашка, присвил очи замислено.
	Джордън наруши мълчанието.
	— Знам за какво си мислиш, но не разполагам с достатъчно хора, за да спася Диас и Смит и унищожа проекта „Кайтен“ с една операция.
	— Не мога да повярвам, че президентът им обръща гръб.
	— Той не може да се появи пред обществеността и да заплаши с война заради отвличането, когато е в подчертано неизгодно положение. Нашата основна цел е да осуетим проекта „Кайтен“. Едва след като постигнем това, президентът ще ни даде благословията си да използваме всякаква сила, каквато се налага, за да освободим Диас и Смит.
	— И така, отново се връщаме към мистичния остров Аджима — каза с дрезгав глас Пит. — Казваш, че това е единствената картина от поредицата, която Сума не притежава?
	— Да — отвърна Джордън. — Ханамура каза, че той би дал всичко, за да я има.
	— Някакви насочващи следи към мястото, където може да се намира?
	— Картината на остров Аджима е била видяна за последен път в японското посолство в Берлин малко преди падането на Германия. Стари архиви от отдела на стратегическите служби твърдят, че тя е била част от произведенията на изкуството, които германците плячкосали в Италия и транспортирали с влак до северозападна Германия, пред настъпващата руска армия в последните седмици на войната. След това тя изчезнала от историята.
	— Няма никакво съобщение за това дали е била открита отново?
	— Никакво.
	— И нямаме и най-малка представа за общото местоположение на острова или външния му вид?
	— Абсолютно нищо.
	— Лошо — отбеляза Пит. — Намерете картината, сравнете очертанията на бреговата й линия, както е изобразена от художника и ще имате мястото на скривалището на изнудвача Сума или поне така се разправяше в една приказка, разказвана на децата преди да заспят.
	Джордън присви очи.
	— В момента това е най-сигурна следа, с която разполагаме.
	Пит не бе убеден.
	— Вашите шпионски самолети и спътници би трябвало лесно да открият инсталацията.
	— Четирите главни острова на Япония — Хонсю, Кюсю, Хокайдо и Сикоку — са обградени от почти хиляда по-малки острови. Откриването на този, който търсим, едва ли би могло да се нарече лесно.
	— Тогава защо не отделите само онези, които могат да бъдат свързани посредством тунел с един от четирите острова?
	— Позволи ни и ние малко да разбираме от тези неща — каза сприхаво Джордън. — Вече изключихме всички острови, които са на повече от десет мили от брега и се съсредоточихме в останалите. Преди всичко, над повърхността им няма никакви следи от подозрителни дейности или постройки, което не е необичайно, когато приемем, че цялата инсталация трябва да бъде някъде дълбоко под земята. И накрая, геоложкият състав на почти всички острови се състои от вулканична скала, в която нашите датчици не могат да проникнат. Отговорих ли на въпроса ти?
	Пит не се предаваше.
	— Никой не може да изкопае тунел, без да изхвърля пръст и камъни.
	— Очевидно японците могат. Анализът на нашите спътникови снимки не показва следи от крайбрежни изкопни работи за тунел или пътища, които да водят към отвор в земята.
	Пит сви рамене и вдигна белия флаг.
	— Значи отново се връщаме към някаква картина, която се намира нейде в отвъдния свят.
	Джордън внезапно се наведе напред в стола си и погледна втренчено Пит.
	— Ето къде ще заработиш заплатата си.
	Пит усети, че нещо се задава, но не можеше да разбере точно какво.
	— Смяташ да ме изпратиш в Япония да се гмуркам около островите, това ли е номерът?
	— Грешиш — каза Джордън с покровителствена усмивка, която въобще не се понрави на Пит. — Отиваш в Германия, където ще се спуснеш под вода в един бункер на Луфтвафе.


	36

	— Те просто се потопиха и изчезнаха.
	Пит се отпусна на коляно и впери поглед покрай полузатъналия трактор в черната зловеща вода. Той беше уморен от дългото пътуване и смяната на часовите зони, въпреки че беше успял да подремне няколко часа в самолета от Вашингтон. Колко жалко, че нямаше време да закуси добре в някоя от местните гостилници и да поспи до късно, изпаднал в самосъжаление, си мислеше той.
	— Обезопасителните им въжета бяха прерязани. — Младият офицер, който оглавяваше екипа водолази от немската флота, вдигна найлоновото въже, чийто край изглеждаше като срязан с бръснач. — От какво? Дори не можем да си представим.
	— И кабелите за връзка ли? — Пит бавно отпи от чашата с кафе. Той взе едно камъче със свободната си ръка и безцелно го хвърли във водата, като наблюдаваше вълничките, които се образуваха от цопването му.
	— Телефонният кабел на водача на групата също беше срязан — призна немецът. Той беше висок и мускулест. Английският му беше с едва доловим акцент. — Скоро след като групата от двама души се спусна в езерото, те откриха под водата тунел, който води на запад. Преплуваха около деветдесет метра преди да докладват, че тунелът свършва при едно малко помещение със стоманена врата. Няколко минути по-късно телефонният кабел и обезопасителните въжета провиснаха. Изпратих друга група, да провери какво става. Те също изчезнаха.
	Пит извърна глава и погледна към мъжете от немските военноморски сили, които стояха безпомощни и опечалени от загубата на приятелите си. Те се бяха скупчили около сгъваемите масички и столове на временния команден пункт, обслужван от група за подводни спасителни операции на немската полиция. Трима мъже в цивилни дрехи, за които Пит предполагаше, че са правителствени служители, тихо разпитваха водолазите.
	— Кога влезе последният човек? — попита Пит.
	— Четири часа преди да пристигнете — каза младият офицер водолаз, който се беше представил като лейтенант Хелмут Райнхарт. — Дяволски трудно ми беше да удържа останалите да не ги последват. Ала нямам никакво намерение да рискувам нечий друг живот, преди да разбера какво става там вътре. — Той замълча и кимна с глава към водолазите на полицията, които бяха облечени в яркооранжеви неопренови костюми. — Онези идиоти от полицията обаче си мислят, че нищо не може да им се случи. Канят се да изпратят свой екип вътре.
	— Някои хора са родени самоубийци — заяви Джордино, като се прозяваше. — Вземете пример от мен. Без ядрена подводница не бих влязъл там вътре. Никакви безразсъдни авантюри от момчето на мисис Джордино. Възнамерявам да умра в леглото си, в прегръдките на някоя сексапилна красавица от Далечния изток.
	— Не му обръщайте внимание — каза Пит. — Сложете го на някое тъмно място и веднага започват да му се привиждат разни неща.
	— Ясно — промърмори Райнхарт, но по всичко личеше, че нищо не му е ясно.
	Най-сетне Пит се изправи и кимна към Франк Манкузо.
	— Поставили са капан — само каза той.
	Манкузо кимна.
	— Съгласен съм. Входовете към тунелите със съкровища на Филипините бяха натъпкани с бомби, нагласени така, че да избухнат, ако бъдат ударени от земекопни машини. Разликата е, че японците са възнамерявали да се върнат и да измъкнат съкровищата, а нацистите са искали бомбите им да унищожат и плячката заедно с търсачите.
	— Каквото и да е задържало хората ми там вътре — горчиво заяви Райнхарт, който не беше в състояние да произнесе думата „убило“, — в никакъв случай не е било бомба.
	Един от мъжете с вид на правителствен служител приближи откъм командния пункт и се обърна към Пит:
	— Кои сте вие и кого представлявате? — попита на немски той.
	Пит погледна към Райнхарт, който преведе въпроса. После се обърна към мъжа, който беше задал въпроса.
	— Кажете му, че ние тримата бяхме поканени.
	— Вие сте американци? — изломоти непознатият на развален английски. По лицето му беше изписано объркване и изненада. — Кой ви е упълномощил да бъдете тук?
	— Кой е този смотаняк? — попита Джордино в блажено неведение.
	Райнхарт не можа да сподави леката си усмивка.
	— Хер Герт Халдер, министър на историческото и културно наследство. Сър, хер Дърк Пит и неговият екип от американската Агенция за подводни и морски изследвания във Вашингтон. Те са тук по лична покана на канцлера Ланге.
	Халдер имаше вид на човек, когото някой беше ударил с юмрук в корема. Той бързо се окопити, изпъчи се така, че не му достигаше половин глава, за да мине за висок и се опита да накара Пит да се почувства неловко с високомерно тевтонско държание.
	— Каква е целта ви?
	— Дойдохме поради същата причина, заради която и вие сте тук — отвърна Пит, докато внимателно оглеждаше ноктите на ръката си. — Ако може да се вярва на протоколите от разпитите на нацистки водачи, които се намират във вашите архиви в Берлин и в библиотеката на нашия Конгрес, в тунели, изкопани под някакво засекретено летище, са били скрити осемнадесет хиляди произведения на изкуството. Твърде вероятно е това да се окаже въпросното летище със скривалище на творбите, което да се намира някъде отвъд водната преграда.
	Халдер прояви достатъчно разум, за да си даде сметка, че не би могъл да сплаши грубоватите, изпълнени с решителност мъже, облечени в свободни синьо-зеленикави неопренови костюми „Вайкинг“.
	— Знаете, разбира се, че всички произведения на изкуството, които бъдат открити, принадлежат на Германската република, докато не бъдат установени истинските им собственици, на които ще бъдат върнати.
	— Много добре знаем — каза Пит. — Интересува ни само един точно определен предмет.
	— Кой точно?
	— Съжалявам, не ми е разрешено да кажа.
	Халдер изигра последния си коз.
	— Настоявам полицейският екип от водолази да влезе първи в скривалището.
	— Нямаме нищо против. — Джордино се поклони и посочи с ръка към тъмната вода. — Може би, ако някой от помощниците ви има късмет и успее да проникне вътре и да се върне, ще открием какво мори хората в онази адска дупка там долу.
	— Аз загубих четири от моите момчета — мрачно се обади Райнхарт. — Твърде вероятно е да са мъртви. Не може да допуснете да загинат и други хора поради това, че не знаем какво ги очаква там.
	— Те са професионални водолази — отвърна Халдер.
	— Такива са и хората, които изпратих вътре. Най-добрите водолази във флота, в отлична форма и много по-всестранно подготвени от полицейския екип за спасителни операции.
	— Ще ми позволите ли да предложа компромис — каза Пит.
	Халдер кимна.
	— Нямам нищо против да ви изслушам.
	— Да сформираме екип за проучване от седем души. Ние тримата, тъй като Манкузо е минен инженер, а аз и Ал имаме опит в изваждане на потънали плавателни съдове. Двама от хората на лейтенант Райнхарт от Военноморските сили, тъй като са обучени да обезвреждат взривни устройства, на които можем да се натъкнем. И двама от водолазите на полицията като медицинско и спасително подкрепление.
	Халдер впери поглед в очите на Пит, но съзря в тях единствено непреклонна решителност. Предложението беше убедително и логически обосновано. Той се усмихна насила.
	— Кой ще влезе първи?
	— Аз — без да се колебае каза Пит.
	В продължение на няколко дълги секунди тази кратка дума сякаш кънтя из подземието, а после напрежението изведнъж спадна и Халдер протегна ръка.
	— Както желаете. — Той раздруса ръката на Пит и отново изпъчи гърди, за да си възвърне властния вид, подобаващ на длъжността му. — Но ще държа вас отговорен, хер Пит, ако задействате по невнимание някое взривно устройство и унищожите произведенията на изкуството.
	Усмивката, с която Пит удостои Халдер, беше изпълнена с презрение.
	— В такъв случай, хер Халдер, можете да вземете главата ми — в буквалния смисъл.


	Пит нагласи времето на микроелектронния компютър, прикрепен с кабел към бутилката му за въздух и направи последна проверка на регулатора на дихателния апарат и колана с тежести. За петдесети път откакто се беше спуснал по стълбата от нивата на фермера Клаузен, той впери поглед в тъмната вода, която сякаш безмълвно го приканваше да влезе.
	— Индикаторите ти действат — заяви Джордино, докато нагласяше ремъците на своя дихателен апарат.
	Пит потри замислено брадичката си, без да отговори.
	— Какво мислиш, че става там вътре? — попита Манкузо.
	— Мисля, че наполовина съм решил ребуса — отвърна Пит. — Но срязването на кабелите и въжетата? Ей това е наистина загадъчно.
	— Как е акустичният ти говорител? — попита Манкузо.
	Пит пъхна мундщука на регулатора в устата си и заговори през него:
	— „Мери си имаше малко агънце…“ — Думите прозвучаха приглушено, но разбираемо.
	— Май е време, храбри предводителю — промърмори Джордино.
	Пит кимна към Райнхарт, придружен от един от своите хора.
	— Готови ли сте, господа? Моля, опитайте се да поддържате разстояние от два метра между вас и човека отпред. Видимостта е около четири метра, така че спазването на това разстояние не би трябвало да ви затрудни. Нашият екип ще се свързва с вас посредством акустичните говорители.
	Райнхарт махна с ръка в знак, че е разбрал и се обърна, за да предаде инструкциите на немски на полицаите водолази, които бяха застанали зад него. После отривисто отдаде чест на Пит.
	— След вас, сър.
	Повече не можеше да се отлага. Пит протегна ръце напред, като показалците му сочеха встрани.
	— Аз ще застана в центъра. Франк, два метра в ляво и зад мен. Ал, ти мини в дясно. Наблюдавайте внимателно за необичайни механизми, които стърчат от стените.
	Тъй като нямаше какво повече да се каже, Пит включи водолазното си фенерче, обтегна обезопасителното въже, за да се увери, че е здраво закрепено и се хвърли с лице надолу във водата. За момент остана неподвижен на повърхността, а после много бавно потопи главата си и се гмурна към дъното, като държеше фенерчето пред себе си.
	Водата беше студена. Той погледна цифровия индикатор на компютъра. Температурата беше 14 градуса по Целзий или 57 градуса по Фаренхайт. Бетонното дъно беше покрито със зелена слуз и тънък слой утайка. Той внимаваше да не провлече плавниците си по дъното, защото щяха да се вдигнат облаци от утайка, които щяха да попречат на хората зад него да виждат.
	Всъщност на Пит му беше приятно. Той отново се чувстваше като човек, попаднал в стихията си. Насочи водолазното фенерче нагоре и погледна към тавана на бункера. Таванът беше започнал да се снижава и постепенно потъваше под водата, като образуваше тесен тунел така, както беше очаквал. Водата при дъното беше непрогледна, а песъчинките, които се носеха край маската му, снижаваха видимостта до три метра. Той спря и каза на мъжете да намалят малко разстоянието помежду си. После продължи, като плуваше леко и плавно. Подът постепенно се спускаше надолу и след известно разстояние, както и беше очаквал, се изравняваше и тъмнината го поглъщаше.
	След като измина още двадесетина метра, той отново спря и остана неподвижен в продължение на минута, като се озърташе за Джордино и Манкузо. На светлината на водолазните им фенерчета фигурите им изглеждаха като размити сенки, но те точно спазваха определените им места. Той погледна компютъра си. Индикаторът за налягане показваше, че дълбочината е само шест метра.
	Не след дълго подводният тунел започна да се стеснява, а дъното да се издига. Пит се придвижваше внимателно, напрягайки очи в мрака. Той вдигна свободната си ръка над главата и почувства как тя излиза над повърхността. Обърна се по гръб и включи фенерчето. От движенията му повърхността на водата проблясваше и се люлееше като разлят живак пред маската му.
	Като някое страховито създание от дълбините призрачно осветената му от водолазното фенерче глава, върху която беше надянал гумен шлем с маска и регулатор, изплува от студената вода в малко помещение със застоял влажен въздух. Той предпазливо размаха плавниците си и се блъсна леко в късо стълбище от няколко бетонни стъпала. Той пролази напред и се изтегли върху равния под.
	Гледката, от която се страхуваше, не се разкри пред очите му, поне засега. Пит не видя труповете на водолазния екип на немската флота. Личеше къде плавниците им бяха остъргали тинята по бетонния под, но това беше единственият знак за тяхното присъствие.
	Той внимателно огледа стените на помещението, но не откри заплашителни издатини. В отсрещния край водолазното фенерче освети голяма покрита с ръжда врата. Той тромаво изкачи стъпалата с плавници на крака и пристъпи към вратата. Натисна я с рамо. Пантите се завъртяха около осите си с невероятна лекота, сякаш са били смазвани по някое време миналата седмица. Вратата се отвори навътре, но когато Пит я пусна, бързо се върна на мястото си под натиска на пружини.
	— Здрасти, я да видим какво има тук. — Пит чу думите, но гласът на Манкузо прозвуча през акустичния говорител, прикрепен към регулатора, така, сякаш си правеше гаргара.
	— Познай какво има зад първата врата и ще спечелиш запас от Brillo pads, който ще те изкара цяла година — заяви Джордино в изблик на блестящ хаплив хумор.
	Пит свали плавниците си, коленичи и открехна вратата още няколко сантиметра. Той огледа внимателно прага за момент и посочи към долния ръб на покритата с ръжда врата.
	— Това обяснява прекъснатата телефонна линия и обезопасителни въжета.
	Джордино кимна.
	— Срязани от острия долен ръб, след като водолазите са влезли и пружинният механизъм е затръшнал вратата обратно.
	Манкузо погледна към Пит.
	— Каза, че си разгадал другата половина на ребуса.
	— Да — промърмори Джордино, — най-интересната част, като например какво е погубило най-добрите водолази на немската флота.
	— Газ — отсече Пит. — Отровен газ, освободен по някакъв начин, след като са минали през тази врата.
	— Логично предположение — съгласи се Манкузо.
	Пит насочи фенерчето си към водата и видя приближаващите въздушни мехурчета от Райнхарт и неговия колега.
	— Франк, стой тук и не пускай останалите да влязат. Ал и аз ще влезем сами. Но каквото и да се случи, гледай на всяка цена хората да дишат въздух само от бутилките. В никакъв случай да не свалят регулаторите си.
	Манкузо вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал и се обърна да посрещне следващия екип.
	Джордино се облегна на стената, сви единия си крак и свали плавника.
	— Няма смисъл да се клатушкам като паток.
	Пит също свали плавниците си. Той прокара краката си, обути в гумени ботуши, по грубия бетонен под, за да провери какво е сцеплението им с хлъзгавата повърхност. Липсваше всякакво триене. При най-малката загуба на равновесие щеше да падне.
	Провери за последен път компютърния индикатор за налягане на резервоара. При атмосферно налягане въздухът щеше да му стигне за един час. Вън от студената вода околната температура беше такава, че се чувстваше сравнително добре в неопреновия си костюм.
	— Внимавай къде стъпваш — каза той на Джордино. После бутна вратата, отвори я и пристъпи внимателно вътре, сякаш вървеше по въже. Изведнъж въздухът стана сух, а влажността спадна почти до нула процента. Той спря и обходи пода с лъча на фенерчето, като внимателно се оглеждаше за опънати корди и кабели, водещи към детонатори на експлозиви или контейнери с отровен газ. Досами краката си съзря тънко, скъсано на две рибарско влакно, сиво на цвят и почти незабележимо на мъждивата светлина.
	Лъчът на фенерчето му проследи единия край на влакното, който стигаше до метален контейнер с надпис ФОСГЕН. Слава богу, помисли си с дълбоко облекчение Пит. Фосгенът беше фатален само при вдишване. Германците бяха открили нервнопаралитичните газове по време на Втората световна война, но поради някаква причина, забулена в далечното минало, не бяха си послужили тук с такъв. Нервнопаралитичният агент би могъл да убие човек, ако влезе в допир с плътта му, а кожата по ръцете и около водолазните маски на всички беше оголена.
	— Прав беше за газа — заяви Джордино.
	— Вече е твърде късно, за да помогнем на онези нещастни моряци.
	Той откри още четири капана с отровен газ, два от които бяха задействани. Фосгенът беше извършил смъртоносното си дело. Сгърчените трупове на водолазите от флота лежаха само през няколко метра един от друг. Всички бяха със свалени бутилки за въздух и регулатори, без да подозират за наличието на газа, докато не беше станало твърде късно. Пит не си направи труда да проверява за пулс. Посинелите им лица и невиждащи очи красноречиво показваха, че са мъртви отдавна.
	Той насочи лъча на фенерчето към дълга галерия и замръзна.
	Беше застанал почти очи в очи срещу една жена, кокетно склонила глава. По прелестното й лице с високи скули и гладка розова кожа играеше усмивка.
	Тя не беше сама. Край нея и зад нея стояха още няколко женски фигури, втренчили немигащи очи в Пит. Бяха голи, ако не се смятат дългите плитки, които се спускаха почти до коленете им.
	— Сигурно съм умрял и съм се възнесъл в рая на амазонките — промърмори изпадналият в захлас Джордино.
	— Не бързай да се възторгваш! — предупреди го Пит. — Това са само оцветени скулптури.
	— Де да можех да си направя такива!
	Пит заобиколи статуите в естествена големина и вдигна водолазното фенерче над главата си. Пред очите му затанцува океан от златисти отблясъци, които идваха от варакосани рамки на картини. Докъдето стигаше светлината и по-нататък, още по-нататък, дългата галерия беше изпълнена от безброй разположени един над друг рафтове, върху които се намираше огромно съкровище от разкошни картини, скулптури, църковни реликви, гоблени, редки книги, древни мебели и археологически находки, спретнато подредени в сандъци и отворени каси.
	— Мисля — промърмори Пит през акустичния си говорител, — че току-що направихме щастливи доста хора.


	37

	Деловитостта е типична немска черта. След четири часа на мястото вече бяха пристигнали специалисти по дегазация, които монтираха помпено оборудване и спуснаха шланг в галерията със съкровища. Отровният въздух бързо и без опасност за присъстващите беше изтеглен в камион с цистерна за химикали, който беше спрял на повърхността. Докато се извършваше почистването, Райнхарт и хората му обезвредиха механизмите за изпускане на фосгена и предадоха контейнерите на екипа по дегазация. Едва тогава водолазите от флотата отнесоха мъртвите си колеги в линейките, които чакаха.
	След това през дупката в земята спуснаха голяма прилична на гигантска сламка алуминиева тръба, подкачена към огромна смукателна помпа, която скоро започна да изпомпва водата от подземния тунел в малък поток, който течеше наблизо. Появи се бригада за изкопни дейности с оборудването си и започна да разкопава първоначалната входна рампа към тунела, зарит в края на войната.
	Манкузо крачеше нетърпеливо из бункера, като през няколко минути спираше и поглеждаше към приборите, които замерваха намаляващата концентрация на отровния газ. После се запътваше към края на рампата и се взираше в бързо спадащото ниво на водата. Напред-назад, напред-назад, наблюдавайки как върви работата, броейки минутите до момента, в който щеше без опасност за живота да влезе в галерията, пълна с ограбената от нацисти плячка.
	Джордино, верен на себе си, спа през цялото време. Той откри едно плесенясало походно легло в помещение, обитавано някога от механиците на Луфтвафе и веднага откърти.
	След като докладва на Халдер и Райнхарт, Пит реши да убие времето, като приеме поканата да похапне домашно приготвена от фрау Клаузен храна в нейната топла и уютна къща. После тръгна из бункера, като оглеждаше старите самолети. Той спря и обиколи от всички страни един „Месершмит 262s“, вперил възхитен поглед в издължения му корпус с форма на пура, триъгълния вертикален стабилизатор и грубоватите на вид кожуси на реактивните двигатели, които висяха от подобните на бръснач криле. С изключение на черните кръстове с бял контур по крилете и фюзелажа и свастиката върху опашката, единствената друга маркировка беше голяма деветка, изрисувана точно пред пилотската кабина.
	Първият действащ реактивен изтребител в света, той бил произведен твърде късно, за да спаси Германия, въпреки че всявал неописуем страх у британските и американските пилоти през няколкото кратки месеца до края на войната.
	— Летеше така, сякаш ангелите го тласкаха напред.
	Пит се обърна щом чу гласа и видя, че зад него е застанал Герт Халдер. Сините очи на немеца бяха вперени замислено в пилотската кабина на „Месершмит“-а.
	— Изглеждате твърде млад, за да сте го пилотирали.
	Халдер поклати глава.
	— Това са думи на един от нашите асове по време на войната, Адолф Галанд.
	— Не се иска кой знае колко работа, за да станат отново годни за полет.
	Халдер огледа ескадрилата от самолети, обгърнати от призрачна тишина в огромния бункер.
	— Правителството рядко отпуска средства за проект от този род. Ще имам късмет, ако успея да запазя пет или шест от тях, за да бъдат изложени за показ в музеи.
	— А останалите?
	— Те ще бъдат разпродадени или оттъргувани с музеи и колекционери от целия свят.
	— Де да можех да участвам в наддаването — замечтано каза Пит.
	Когато Халдер погледна към него, от надменността му не беше останала и следа. Устните му се разтегнаха в лукава усмивка.
	— Колко самолета има тук?
	Пит се отдръпна и пресметна на ум броя на реактивните изтребители.
	— Излизат точно четиридесет.
	— Грешка. Тридесет и девет са.
	Пит отново ги преброи и отново се оказаха четиридесет.
	— Не искам да споря, но…
	Халдер махна с ръка и не го остави да довърши.
	— Ако единият бъде измъкнат, когато разчистят входната рампа и транспортиран през границата, преди да ми представят официален опис на наличността…
	Не беше нужно Халдер да довърши изречението си. Пит го чу, но не беше сигурен дали правилно е разбрал казаното. Един добре запазен „Ме-262“ сигурно струваше над милион долара.
	— Кога очаквате да ви представят описа? — попита той, опипвайки почвата.
	— След като бъде съставен каталог на ограбените произведения на изкуството.
	— Това може да отнеме седмици.
	— Вероятно по-дълго.
	— Защо? — попита Пит направо Халдер.
	— Да го наречем разкаяние. Отнесох се изключително грубо с вас в началото. Освен това се чувствам задължен да възнаградя смелите ви действия при достигане до съкровището, които по всяка вероятност спасиха пет човешки живота. Ако не бяхте вие, щях да изпадна в положението на формен глупак и най-вероятно да загубя работата си.
	— И предлагате да се направите, че не забелязвате как отмъквам един от тях.
	— Те са толкова много, че никой няма да усети липсата на един.
	— Благодаря — искрено произнесе Пит.
	Халдер го погледна.
	— Докато проучвахте тунела, помолих мой приятел от разузнаването ни да прегледа досието ви. Мисля, че един „Месершмит-262“ ще бъде добро попълнение в колекцията ви и ще допълва чудесно вашия тримоторен „Форд“.
	— Вашият приятел си е свършил работата изключително прецизно.
	— Мисля, че като колекционер на „изящни“ машини от миналото ще се отнесете към него с подобаващо уважение.
	— Ще бъде възстановен в първоначалното му състояние — обеща Пит.
	Халдер запали цигара и се облегна небрежно на един от кожусите на реактивните двигатели, като издишваше синкав дим.
	— Предлагам да потърсите влекач с платформа. До довечера входът на бункера ще бъде разширен достатъчно, за да се изтегли през него самолет. Сигурен съм, че лейтенант Райнхарт и оцелелите хора от екипа му с радост ще ви помогнат да измъкнете най-новата си придобивка.
	Преди слисаният и изпълнен с благодарност Пит да успее да каже и дума, Халдер вече беше се обърнал и се отдалечаваше.


	Минаха още осем часа преди огромната помпа да изтегли по-голямата част от водата и въздухът в галерията, пълна с плячка от войната, да стане годен за дишане. Халдер беше застанал върху един стол с мегафон в ръка и даваше указания на своя екип от изкуствоведи и историци и на тълпа от немски правителствени служители и политици, които искаха да присъстват при откриването. Във вече опустошените насаждения от маруля на чифликчията Клаузен беше започнала да се събира армия от телевизионни екипи и вестникарски репортери, които настояваха да влязат в бункера. Но Халдер трябваше да се подчини на заповедите на своя шеф в Бон. Никакъв достъп на средствата за информация, докато съкровището не бъде проучено.
	Галерията, която започваше от вратата, се простираше цели петстотин метра навътре. Касите и сандъците стигаха до отсрещната стена и се издигаха на височина четири метра. Въпреки водата в тунела, здраво уплътнената входна врата и висококачествената бетонна конструкция бяха направили невъзможно проникването на влага вътре. Дори и по-крехките предмети бяха успели да се запазят в отлично състояние.
	Немците започнаха незабавно да оборудват фотолаборатория и лаборатория за консервиране, работилница и архив. След инструктажа Халдер се премести в помещението с произведения на изкуството и започна да ръководи операцията от набързо сглобена от заготвени елементи канцелария, мебелирана и оборудвана с телефони и факс апарат.
	Пит почти несъзнателно поклати глава и тръгна през вече сухия тунел с Манкузо, като се удивляваше на това, което беше постигнато за по-малко от двадесет и четири часа.
	— Къде е Ал? — попита Манкузо.
	— Отиде да задигне отнякъде един камион.
	Манкузо го изгледа с повдигнати вежди.
	— Да не сте решили да офейкате с товар шедьоври, а? Ако е така, не го препоръчвам. Швабите ще ви изпозастрелят, преди да сте успели да се измъкнете от чифлика.
	— Не и когато имаш влиятелни приятели — ухили се Пит.
	— Не искам и да знам за това. Какъвто и да е пъкленият ви замисъл, осъществявайте го, след като си замина.
	Те минаха през вратата, която водеше към галерията и влязоха в разположената встрани канцелария на Халдер. Той ги покани с жест и посочи към два походни стола, докато разговаряше на немски по един от четирите телефона. Когато седнаха, той остави слушалката.
	— Разбирам напълно, че имате разрешение от канцлера Ланге да потърсите това, което ви трябва, но преди да започнете да ровите из сандъците и касите, искам да науча за какво става дума.
	— Интересуват ни само произведения на изкуството, които са били изнесени от японското посолство в Берлин — отговори Пит.
	— Мислите, че са тук?
	— Нямало е време да ги прехвърлят в Япония — обясни Манкузо. — Руснаците са обкръжавали града. Посланикът заключил сградата и едва успял да избяга с персонала в Швейцария. Историческите документи сочат, че античните произведения на изкуството, които красели посолството, са били поверени за съхранение на нацистите, които ги скрили под някакво летище.
	— И вие смятате, че те могат да се намират измежду откритите тук предмети.
	— Да, смятаме.
	— Мога ли да попитам защо американското правителство проявява такъв интерес към изчезнали произведения на японското изкуство?
	— Съжалявам — искрено отвърна Пит. — Не можем да ви съобщим това. Но мога да ви уверя, че нашето търсене няма да създаде проблеми на вашето правителство.
	— Имам предвид японците. Те ще поискат тяхното имущество да им бъде върнато.
	— Нямаме намерение да присвояваме каквото и да било — увери Халдер Манкузо. — Само искаме да фотографираме някои неща.
	— Добре, господа — въздъхна Халдер. Той впери настойчив поглед в Пит. — Разчитам на вас, хер Пит. Вече имаме уговорка. Направете това, което казвате и аз ви гарантирам, че ще се направя на разсеян.
	Докато излизаха от канцеларията на Халдер, Манкузо прошепна:
	— За какво говореше той? Каква уговорка?
	— За вербуване.
	— Вербуване? — повтори Манкузо.
	Пит кимна.
	— Придума ме да постъпя в Луфтвафе.


	Те откриха рафта с предметите от японското посолство на около петдесет метра зад скулптурите, които някога бяха красили музеите на Европа. Немците вече бяха инсталирали редица от лампи, които тръгваха от преносим генератор и осветяваха несметните съкровища, които сякаш се простираха в безкрайността.
	Лесно откриха японската част, тъй като касите, които служеха за опаковка, бяха надписани със знаци от кана* и изработени на ръка много по-майсторски от грубите сандъци, сковани набързо от нацистките грабители.
	[* Кана — японска сричкова азбука, чийто две разновидности хирагана и катакана са обединени от общото название кана. — Б. пр.]
	— Да започнем с тази — каза Манкузо, като сочеше към една тясна кутия. — Размерът й изглежда подходящ.
	— Прекарал си известно време в Япония за извършване на геоложки проучвания. Какво пише на нея?
	— „Кутия номер четири“ — преведе Манкузо. — „Собственост на негово Имперско Величество — Императорът на Япония“.
	— Голяма помощ! — Пит се захвана за работа и внимателно надигна капака с чук и щанга. Вътре имаше малък изящен параван, върху който бяха изрисувани птици, кръжащи около планински върхове. — Това определено не е остров. — Той сви рамене.
	Пит отвори още две, но картините, които извади на мъждивата светлина, бяха от период, по-късен от шестнадесети век, когато беше творил художникът Масаки Шимцу. Болшинството от по-малките каси бяха пълни с внимателно подредени предмети от порцелан. Оставаше само още една каса в задната част на рафта, в която евентуално можеше да се побере картина.
	Манкузо започна да показва признаци на напрежение. По челото му блестяха капчици пот, нервно въртеше в ръце своята лула.
	— Дано да е тук — промърмори той. — Иначе ще излезе, че сме си пропилели времето.
	Без да каже дума, Пит се залови за работа. Тази каса изглеждаше изработена по-здраво от останалите. Той повдигна капака с помощта на щангата и надзърна вътре.
	— Виждам вода. Мисля, че това е морски пейзаж. И още по-точно — остров.
	— Слава богу! Извади я, човече, дай да я видим.
	— Почакай. — Тъй като липсваше външна, украсена с орнаменти рамка, Пит хвана картината за подложката и внимателно я измъкна от касата. След като я извади, той я повдигна към лампата, за да я огледа.
	Манкузо припряно измъкна от джоба си малък каталог с цветни репродукции на творби на Масаки Шимцу и започна да разгръща страниците, като сравняваше снимките с картината.
	— Не съм специалист, но това прилича на стила на Шимцу.
	Пит обърна картината обратно и огледа гърба й.
	— Има някакъв надпис. Можеш ли да го разчетеш?
	Манкузо присви очи.
	— Остров Аджима от Масаки Шимцу — тържествуващ възкликна той. — Открихме го, мястото, където се намира командният център на Сума. Сега остава само да сравним бреговата линия със снимките от сателитите.
	Очите на Пит механично обходиха картината, която Шимцу беше нарисувал преди четиристотин и петдесет години на остров, известен по онова време като Аджима. Той в никакъв случай не би могъл да се превърне в рай за туристи. Стръмни канари, извисяващи се над разпенения прибой, ни най-малка следа от плаж и почти пълна липса на растителност. Островът изглеждаше гол и отблъскващ, мрачен и непристъпен. Нямаше никакъв начин човек да приближи откъм морето или да се спусне от въздуха, без да бъде забелязан. Естествена крепост, която Сума несъмнено бе подсигурил с надеждна защита срещу нападение.
	— Да се проникне в тази скала — замислено каза Пит, — ще бъде почти невъзможно. Който се опита да го стори, неминуемо ще загине.
	Тържествуващото изражение бързо изчезна от лицето на Манкузо.
	— Не говори така — промърмори той. — Дори не си го помисляй.
	Пит се взря в очите на минния инженер.
	— Защо? Промъкването на острова не е наш проблем.
	— Грешиш. — Той уморено избърса потта от челото си. — След провала на групите „Кадилак“ и „Хонда“ на Джордън не му остава нищо друго, освен да изпрати там теб, мен и Джордино. Помисли.
	Пит се замисли и разбра, че Манкузо беше прав. Сега всичко му стана от ясно по-ясно. Хитрият Джордън беше запазил тях тримата, за да нанесат ненадеен удар върху центъра на Сума за взривяване на ядрените бомби.


	38

	Президентът беше забил поглед в разтворената върху писалището му папка. Когато вдигна глава, върху лицето му се беше изписало мрачно изражение.
	— Те наистина възнамеряват да взривят тези неща? И не блъфират?
	Джордън кимна с безизразно лице.
	— Не блъфират.
	— Това е немислимо.
	Джордън не отговори и даде възможност на президента да събере мислите си. Струваше му се, че този човек изобщо не се променя. Изглеждаше точно така, както и в първия ден, когато Джордън беше представен на новоизбрания сенатор от Монтана. Същото суховато телосложение, същият буден поглед на сините очи, същата топлота и отзивчивост в поведението. Невероятната власт, с която разполагаше, не го беше главозамаяла. Той се държеше учтиво и сърдечно със служителите в Белия дом и рядко пропускаше да си спомни за нечий рожден ден.
	— За бога, та ние не сме обсадили техните острови с боен флот.
	— Станали са болезнено подозрителни, защото световното мнение изведнъж се обърна срещу тях — каза Дон Кърн.
	— След като Китай и Русия приеха принципите на демокрацията, а страните от Източния блок станаха независими, след като в Южна Африка се провеждат свободни избори, а напрежението в Близкия изток спада, вниманието на света бе привлечено от японците, които отидоха твърде далеч за твърде кратко време.
	Кърн кимна.
	— Не бих казал, че тяхната икономическа агресивност е смекчена от излишна деликатност. Колкото повече пазари завладяват, толкова по-безогледни стават.
	— Но не можеш да ги обвиниш за това, че създават един икономически свят, който отговаря на собствените им виждания — каза Джордън. — Техните морални принципи по отношение на бизнеса се различават коренно от нашите. Те не виждат нищо лошо в това да извличат изгода от благоприятните възможности в търговията, които им се предоставят, както и да се възползват от икономическите слабости, независимо от нападките по техен адрес. Единственото престъпление в техните очи е всеки опит да бъде спрян непрестанният им възход. Честно казано, нашите търговски похвати след Втората световна война по отношение на задокеанските страни не бяха много по-различни.
	— Безспорно — съгласи се президентът. — Малцина от нашите някогашни и настоящи бизнесмени биха могли да минат за светци.
	— Конгресът и страните от Общия пазар са обхванати от антияпонски настроения, що се касае до бизнеса. Ако гласуват за търговско ембарго и национализация на японските корпорации, Токио ще се опита да преговаря, но Сума и неговите приятелчета са твърдо решени да нанесат ответен удар.
	— Но да заплашват с ядрена смърт и разруха…
	— Опитват се да печелят време — обясни Джордън. — Техният икономически натиск навред по света е част от много по-мащабен план. Японците живеят в ужасни условия, тъй като страната им е пренаселена. Сто двадесет и пет милиона души на територия с големината на Калифорния, по-голямата част от която е планинска и неподходяща за заселване. Тяхната далечна цел, на която не дават гласност, е да заселят милиони от най-образованата част от населението си в други държави, където да образуват колонии, запазили верността си към родината и поддържащи с нея здрави връзки. За пример могат да послужат Бразилия, както и Съединените щати, като се има предвид масовата им имиграция на Хаваите и в Калифорния. Японците са обсебени от мисълта за оцеляване, а за разлика от нас те планират за десетилетия напред в бъдещето. Стопанската търговия им помага да изградят огромна световна икономическа общност, в основата на която ще залегнат японските традиции и култура. Това, което дори и те самите не могат да осъзнаят, е, че Сума възнамерява да се самоназначи за неин изпълнителен директор.
	Президентът отново хвърли поглед към разтворената папка.
	— И той е решил да брани престъпната си империя, като разполага ядрени бомби на стратегически места в други държави.
	— Не можем да виним японското правителство, както и по-голямата част от техния народ — опита се да смекчи нещата Джордън. — Аз съм твърдо убеден, че министър-председателят Юнширо е бил подведен и излъган от Хидеки Сума и неговият картел от индустриалци, финансисти и главатари на престъпния свят, които тайно са създали ядрен арсенал, прераснал по-късно в проекта „Кайтен“.
	Президентът разпери ръце.
	— Може би трябва да насроча среща с Юнширо и да го уведомя за разкритията на нашето разузнаване.
	Джордън поклати глава.
	— Не ви препоръчвам това в настоящия момент, сър. Не и докато не успеем да обезглавим проекта „Кайтен“.
	— Последния път, когато се срещнахме, все още не знаехте къде се намира командният център.
	— Разполагаме с нова информация, която ни насочи към евентуалното му местонахождение.
	Президентът погледна към Джордън с още по-голямо уважение. Той разбираше шефа на управлението за събиране на разузнавателна информация, неговата преданост към родната страна, дългите години служба, започнали по времето, когато все още гимназист, той бил обучаван за извършване на оперативна разузнавателна дейност. От президента не оставаше скрита и цената, която той беше платил за всички тези години, изпълнени с невероятно напрежение. Джордън непрекъснато гълташе таблетки „Маалокс“, като че ли бяха пуканки.
	— Знаете ли вече къде ще бъдат разположени колите с бомби, които трябва да бъдат взривени?
	— Да, сър — отговори Кърн. — Един от нашите екипи откри плана, докато проследяваше партида от колите. Конструкторите на Сума са планирали сатанинска и добре замислена катастрофа.
	— Предполагам, че ще бъдат паркирани в гъсто населени райони, за да унищожат колкото се може повече американски граждани.
	— Грешите, господин президент. Те ще бъдат стратегически разположени така, че да причинят минимална загуба на живот.
	— Не те разбирам.
	— Както в Съединените щати, така и в останалите развити страни по света — обясни Кърн, — колите ще бъдат разположени в система от мрежи в пустеещи местности, така че съгласуваните по време експлозии ще доведат до възникване на електромагнитен импулс на земята, който ще се разпространи в атмосферата. В резултат на това ще се осъществи подобна на чадър верижна реакция, която ще стане причина за преустановяване на всички връзки със световните сателитни системи за комуникация.
	— Всички радио, телевизионни и телефонни мрежи просто ще престанат да съществуват — добави Джордън. — Федералните правителства и местните управи, военните части, полицейските участъци и шерифските служби, противопожарните команди, линейките и целият транспорт ще преустановят дейността си, защото не могат да функционират без информация.
	— Свят без комуникации — промълви президентът. — Това е немислимо.
	— Картината ще стане още по-грозна — мрачно продължи Кърн. — Много по-грозна. Вие, разбира се, знаете, господин президент, какво става, когато поставите магнит в близост до дискета за компютър или до аудиокасета.
	— Записите върху тях се изтриват.
	Кърн бавно кимна.
	— Електромагнитният импулс от ядрените експлозии ще направи същото. На стотици мили около мястото на всяка експлозия информацията в паметта на компютрите ще бъде напълно изтрита. Силициевите чипове и транзистори, гръбнакът на компютризирания свят, в който живеем, са безпомощни срещу импулс, протичащ през електрическите и телефонни мрежи и антени. Всичко, направено от метал, ще се превърне в проводник на импулса — от водопроводните тръби през железопътните релси, та до микровълновите предаватели и стоманените опори в сградите.
	Президентът беше втренчил в Кърн невярващ поглед.
	— Говорим за пълен хаос.
	— Да, сър, пълен срив в национален мащаб с катастрофални последици, които по никакъв начин не ще могат да бъдат преодолени. Всички записи и данни, въведени някога в компютър от банки, застрахователни компании, гигантски корпорации, малки предприятия, болници, супермаркети, универсални магазини — списъкът няма край — ще изчезнат заедно с всички запаметени научни и проектни данни.
	— Всяка дискета, всяка касета?
	— Във всеки дом и канцелария — заяви Джордън.
	Кърн не сваляше очи от президента, за да подсили своите ужасяващи обяснения.
	— Всички електронни компютърни устройства, които използват памет, а това включва и запалителните и карбураторни системи на модерните автомобили, дизеловите локомотиви и приборите за управление на самолетите по време на полет, ще престанат да функционират. Последиците, особено за самолетите, ще бъдат ужасни, тъй като много от тях ще се разбият на земята преди екипажите им да успеят да задействат ръчното управление.
	— И, разбира се, обикновените уреди, които ежедневно ползваме и за които дори не се замисляме — каза Джордън, — също ще бъдат засегнати. Имам предвид микровълновите печки, видеокасетофоните и охранителните системи. Започнали сме да разчитаме на компютърните чипове до такава степен, че никога не сме се замисляли колко са уязвими.
	Президентът взе един химикал и започна нервно да почуква по писалището. Лицето му беше изопнато, изражението му — объркано.
	— Не мога да позволя това проклятие да се стовари върху американския народ и да го измъчва дори и през следващия век — категорично заяви той. — Ще се наложи сериозно да обмисля възможността за нанасяне на удар, дори ядрен, ако се наложи, върху техния арсенал от бойни глави и командния център за взривяване на бомбите.
	— Не бих ви посъветвал, господин президент — спокойно и убедено заяви Джордън, — освен като крайна мярка.
	Президентът го изгледа.
	— Какво имаш предвид, Рей?
	— Инсталацията на Сума ще бъде готова чак след седмица. Нека се опитаме да съставим план за проникване в нея, за да я разрушим отвътре. Ако успеем, това ще ни спести огромни неприятности. Имам предвид градушката от обвинения, които ще завалят от целия свят, по повод такава постъпка. В чуждите очи тя ще изглежда като непредизвикано с нищо нападение върху приятелска страна.
	Президентът мълчеше замислен. После бавно каза:
	— Прав си, ще бъда принуден да поднасям извинения, на които никой няма да повярва.
	— Докато единствено нашият Междуведомствен Екип за Разследване и ние тримата знаем какво става, времето работи за нас — продължи Джордън.
	— И добре, че е така — промърмори Кърн. — Ако руснаците знаеха, че страната им е осеяна с чужди бойни глави, не биха се поколебали да заплашат Япония с масирано нападение.
	— А на нас такова нещо не ни трябва — тихо каза президентът.
	— Нито пък на невинните японци, които нямат никаква представа за безумната заплаха на Сума — заяви Джордън, привеждайки още един довод в полза на казаното.
	Президентът се изправи, показвайки по този начин, че срещата е приключила.
	— Четири дни, господа. Имате на разположение деветдесет и шест часа.
	Джордън и Кърн размениха едва доловими усмивки.
	Планът за нападението срещу Сума беше готов още преди да влязат в Овалния кабинет. Трябваше само едно телефонно обаждане, за да бъде приведен в действие.


	39

	В четири часа сутринта малката писта за излитане и кацане на самолети в правителствения резерват близо до Сенека, Мериленд, изглеждаше пуста. От двете страни на тясната асфалтирана ивица липсваха светлини. Единственият ориентировъчен знак за пилот, извършващ нощно кацане, беше синкавата светлина на три улични лампи с живачни пари, които бяха надвиснали над кръстопътя, образуван от два черни пътя и сочеха към южния край на пистата.
	Покоят на ранното утро беше нарушен от воя на реактивни двигатели с отнета газ, който проряза неподвижния въздух. Блеснаха два прожектора и лъчите им осветиха центъра на пистата. Реактивният транспортен самолет „Гълфстрийм“, върху горната част на чийто фюзелаж беше изписано „Съркълърт еърлайнс“, се приземи и като измина бавно няколко метра, спря до един джип комби „Гранд Уегъниър“.
	По-малко от три минути след като вратата за пътници се отвори и от нея излязоха двама мъже, които стовариха багажа си на земята, самолетът се устреми към края на пистата и отново се издигна във въздуха. Докато грохотът му затихваше в тъмното небе, адмирал Сандекър се ръкува с Пит и Джордино.
	— Поздравявам ви — сърдечно заяви той — с успешно проведената операция.
	— Не сме чули за резултатите — каза Пит. — Отговарят ли снимките на картината, които Манкузо изпрати по факса, на някой от съществуващите острови?
	— И още как! — отвърна Сандекър. — Оказва се, че островът бил наречен Аджима от рибари, след като един от тях бил изхвърлен на брега му около хиляда и седемстотната година. Но останал на картите като остров Сосеки. И като много от географските местности, свързани с местния фолклор, името Аджима лека-полека потънало в забрава.
	— Къде се намира? — попита Джордино.
	— На около шестдесет километра от брега, право на изток от град Едо.
	По лицето на Пит изведнъж се изписа безпокойство и загриженост.
	— Разбрахте ли нещо за Лорън?
	Сандекър поклати глава.
	— Само това, че тя и Диас са живи и са скрити на тайно място.
	— И това е всичко? — раздразнен каза Пит. — Никакво разследване, никаква операция за освобождаването им?
	— Докато не бъде премахната заплахата от колите бомби, президентът е с вързани ръце.
	— Легло — измънка Джордино, умело сменяйки темата, за да се успокои Пит. — Заведете ме до леглото ми.
	Пит погледна към дребния италианец.
	— Пак го прихващат. Не е отворил очи, откакто напуснахме Германия.
	— Пристигнахте навреме — каза Сандекър. — Добре ли мина полетът?
	— Спах през повечето време. И тъй като летяхме на запад и смяната на времевите зони беше в наша полза, сега съм свеж като кукуряк.
	— Франк Манкузо остана да се погрижи за произведенията на изкуството, така ли? — попита Сандекър.
	Пит кимна.
	— Точно преди да отлетим, той получи съобщение от Кърн, с което му нареждаше да опакова предметите от японското посолство и да ги транспортира със самолет до Токио.
	— Димна завеса, за да се успокоят немците — усмихна се Сандекър. — В действителност произведенията на изкуството ще бъдат пренесени в един трезор в Сан Франциско. Когато му дойде времето, президентът ще ги подари на японския народ като жест на добра воля. — Той посочи към седалките на джипа. — Качвайте се. Щом си толкова бодър и напет, ще те оставя ти да караш.
	— Нямам нищо против — съгласи се Пит.
	След като метнаха чантите си в багажника, Пит се настани зад волана, а адмиралът и Джордино влязоха от другата страна. Сандекър седна отпред, а Джордино — на задната седалка. Пит включи пърпорещия двигател на скорост и потегли по неосветения път към рубката при портала, скрита сред горичка от дървета. От нея излезе униформен пазач, който надникна за миг в колата, след което отдаде чест на Сандекър и им махна с ръка да продължат към едно второстепенно шосе.
	След три километра Пит пое с джипа по столичното околовръстно шосе и се отправи към светлините на Вашингтон. По това време на утрото нямаше почти никакво движение. При скорост 110 километра той включи на следващата предавка и се отпусна, докато големият автомобил с четворно предаване се носеше без видимо усилие по пътната настилка.
	Следващите няколко минути изминаха в мълчание. Сандекър гледаше разсеяно през предното стъкло. Пит не се нуждаеше от силно развито въображение, за да разбере, че адмиралът не е напуснал топлото си легло, за да ги посрещне, без основателна причина. За разлика от друг път, дебелата хаванска пура липсваше от устата му, а ръцете му бяха скръстени на гърдите — сигурни признаци на вътрешно напрежение. Очите му приличаха на ледени кубчета. Умът му определено беше зает с нещо сериозно.
	Пит реши да му даде възможност да каже какво го мъчи.
	— Накъде отиваме? — попита той.
	— Повтори — смотолеви Сандекър, като се престори на разсеян.
	— Какво ни готви големият белоглав орел* оттук нататък? Надявам се, чудесна едноседмична почивка.
	[* Става дума за герба на САЩ, който представлява белоглав орел. Има се предвид правителството. — Б.пр.]
	— Наистина ли те интересува?
	— Не особено, но вие така или иначе ще ни кажете, прав ли съм?
	Сандекър се прозя, за да удължи мъчителното очакване.
	— Ами, боя се, че ще ви се наложи отново да летите.
	— Накъде?
	— Към Тихия океан.
	— Къде точно в Тихия океан?
	— Палау. Екипът, или това, което е останало от него, трябва да се събере в сборния пункт за събиране на информация, за да получи нови инструкции от директора по полеви операции.
	— Като оставим настрана глупавите бюрократични титли, искате да кажете, че ще се срещнем с Мел Пенър.
	Сандекър се усмихна и изражението в очите му значително омекна.
	— Притежаваш забележителното умение майсторски да вникваш в същината на проблемите.
	Пит застана нащрек. Той усещаше как капанът всеки момент ще щракне.
	— Кога? — бързо попита той.
	— Точно след час и петдесет минути. Ще летите с пътнически самолет от Дълес.
	— Жалко, че не кацнахме там — кисело отбеляза Пит. — Щяхме да ви спестим пътуването.
	— Налагат го причини, касаещи сигурността. Кърн мислеше, че ще бъде най-добре да пристигнете на летището с кола, да си вземете билетите и да се качите на самолета като всички останали туристи, които летят към южните морета.
	— Няма да е зле да се преоблечем.
	— Кърн прати човек да ви опакова чисти дрехи в куфари. Вече са предадени на гардероб в летището.
	— Много съобразително от негова страна. Да не забравя да си сменя алармената инсталация, когато се върна…
	Пит млъкна и погледна отражението в ретровизьора. Пак тези фарове, които следваха неотклонно джипа, откакто поеха по околовръстния път. През последните няколко километра те спазваха едно и също разстояние. Той премести скоростния лост и леко увеличи скоростта. Фаровете изостанаха и отново ги догониха.
	— Нещо не е наред ли? — попита Сандекър.
	— Имаме опашка.
	Джордино се обърна и се взря през големия заден прозорец.
	— Не е само една. Различавам три микробуса, които се движат в пакет.
	Пит погледна замислено в огледалото. По лицето му се появиха наченки на усмивка.
	— Този, който ни следи, не си поплюва. Изпратил е цял взвод.
	Сандекър грабна телефона в колата и набра номера на линията на MAIT team, която беше обезопасена срещу подслушване.
	— Тук е адмирал Сандекър — рязко заговори той, без да спазва кодовите процедури. — Намирам се на столичното околовръстно, близо до Морнинг Сайд и пътувам на юг. Следят ни…
	— По-добре кажете „преследват ни“ — прекъсна го Пит.
	— Започват бързо да скъсяват дистанцията.
	Изведнъж по покрива на джипа точно над главите им се посипа откос от куршуми.
	— Поправка — абсолютно невъзмутимо заяви Джордино. — Променете „преследват ни“ на „нападат ни“.
	Сандекър се смъкна на пода и заговори бързо в слушалката, като даваше координатите им и указания. Пит вече беше настъпил здраво педала на газта. Големият въртящ момент на 5.9-литровия осемцилиндров V-образен двигател накара автомобила да изреве и джипът бързо се стрелна надолу по околовръстното шосе със сто и петдесет километра в час.
	— Дежурният агент ще се обади веднага на пътната полиция — съобщи Сандекър.
	— Кажете им да побързат — настоя Пит, който сновеше с големия джип от единия до другия край на трите платна на магистралата, за да попречи на преследвачите да ги вземат на прицел.
	— Не играят честно — жално каза Джордино. Той се спусна на пода между седалките и в същия момент върху му се посипаха стъкълца от следващия откос, който разби задното стъкло, мина през колата и отнесе половината предно стъкло. — Те са въоръжени, а ние не сме.
	— Мисля, че мога да уредя това. — Пит хвърли поглед назад и надолу към него.
	— Как?
	— Като се махнем от тази проклета магистрала, където представляваме идеална мишена и се възползваме от всеки завой на следващия път, който успея да открия, докато стигнем до някой град.
	— Приближаваме отбивката за Фелпс Пойнт — уведоми го Сандекър, който надзърташе над арматурното табло.
	Пит хвърли поглед към ретровизьора. Сега успя да види, че микробусите бяха боядисани като линейки. Дори и в този момент, докато ги наблюдаваше, техните сини и червени сигнални лампи не преставаха да присветват, но сирените им оставаха безмълвни. Шофьорите изравниха микробусите един до друг, като покриха всички водещи на юг платна на магистралата, за да увеличат огневата си мощ.
	Пит различи облечени в черно мъже, които се целеха с автоматично оръжие през страничните прозорци. Който и да беше планирал това убийство, беше взел всички необходими мерки. В микробусите сигурно имаше по четирима човека. Дванадесет въоръжени до зъби срещу трима, които вероятно разполагаха с едно-единствено джобно ножче от онези на въоръжение в швейцарската армия.
	Пит имаше идея как да изравни до известна степен шансовете. До разклонението за Фелпс Пойнт оставаха все още двеста метра. Нямаше време. Следващият масиран залп щеше да ги издуха от пътя. Без да натиска спирачките, за да не светнат червените стоп лампи и да предупредят по този начин преследващите ги убийци за намерението му, той рязко завъртя волана на джипа, който с лъкатушене занесе, пресече две платна и се стрелна надолу по крайпътния насип.
	Моментът беше отлично избран. Градушката от куршуми не успя да уцели големия „Гранд Уегъниър“, който се стрелна през затревената ивица и профуча през плитка канавка, пълна с половин метър вода. После гумите му се отлепиха от земята, той прелетя над ръба на канавката и с пронизително свирене на каучук се приземи върху шосето, което вървеше успоредно на околовръстния път.
	Объркани, преследвачите загубиха време, докато успяха със занасяне да спрат. Пит спечели почти десет секунди, преди те да се прегрупират, да се спуснат с рев по отклонението, което извеждаше на шосето и да подновят преследването.
	За втори път в разстояние на два дни Пит шофираше така, сякаш участваше в автомобилна надпревара за „Гран при“. Професионалните пилоти обаче имаха едно преимущество. Те носеха шлемове с визьори против насрещния вятър. Студеният утринен въздух брулеше лицето на Пит през разбитото от куршуми предно стъкло и го принуждаваше да извръща настрани глава и да присвива очи срещу ледения въздушен поток.
	Те излязоха на дълга широка улица, от двете страни на която растяха дъбове и влетяха в жилищен квартал. Пит направи поредица от резки завои първо наляво в една пресечка с къщи, отново наляво и после надясно. Шофьорите на микробусите добре познаваха този начин на кормуване. Те се разделиха и се опитаха да отрежат пътя му на кръстовищата, но той винаги успяваше да стигне там пръв и да профучи с няколко секунди преднина.
	Убийците бяха престанали да стрелят сред пълните с хора домове, но неумолимо затягаха обръча, като пресичаха пътищата им за бягство. Всеки път, когато Пит успяваше да завие, преди те да се появят от квартала зад тях, той загасяше фаровете на джипа и продължаваше напред в тъмнината. За нещастие, уличните лампи издаваха къде се намираше. Той използва всички хитрости, които знаеше, печелейки няколко метра тук, няколко секунди там, но не успя да се измъкне напълно от решените на всичко убийци.
	Пит зави обратно и отново пое по главната улица, която водеше към града. Джипът профуча край една бензиностанция, местното кино и няколко магазинчета.
	— Оглеждайте се за железарски магазин — надвика той писъка на протестиращите гуми.
	— За какво? — попита Сандекър, който не можа да повярва на ушите си.
	— За железарски магазин. Трябва да има такъв в града.
	— „Търговски център за железарски изделия на Оскар Браун“ — съобщи Джордино. — Видях табела веднага щом се отклонихме от околовръстния път.
	— Каквото и да си намислил — каза адмиралът спокойно, — побързай да го направиш. Червената лампичка на индикатора за гориво току-що започна да свети непрекъснато.
	Пит хвърли поглед към арматурното табло. Стрелката беше закована на „празен“.
	— Сигурно са направили резервоара на решето.
	— Приближаваме търговския център на Оскар, от дясната страна на улицата е — каза Джордино, който наблюдаваше през останалия без стъкло преден прозорец.
	Пит рязко попита Сандекър:
	— Имате ли джобно фенерче?
	— В жабката има едно.
	— Извадете го.
	Пит погледна за последен път в ретровизьора. Първият микробус тъкмо завиваше иззад един ъгъл на две пресечки зад тях. Той насочи джипа към канавката от лявата страна на улицата и след това рязко завъртя волана надясно.
	Сандекър се вцепени от изненада.
	— О, не! — простена Джордино.
	За миг джипът застана напряко, после четирите колела, всяко със собствено задвижване, зацепиха, колата прелетя над бордюра, прекоси тротоара и като се вряза в огромната стъклена витрина, нахлу в железарския магазин. Джипът помете предните щандове и в тъмнината се разлетяха касови апарати. В самия край, купчина градински гребла, изложени за разпродажба, се разхвърчаха като клечки за зъби. Наклонена на една страна, колата се понесе по една пътека между рафтовете, разпилявайки във въздуха водопроводни части и гайки, болтове и винтове като картеч от някой топ.
	Пит, който според Джордино и Сандекър беше обхванат от лудост, не спря. Той продължи да натиска педала на газта, като сновеше нагоре-надолу по пътеките, сякаш търсеше нещо, а след себе си оставяше пълна разруха. Към шума от вилнеещия джип, който се носеше бясно, се прибави и воят на охранителната алармена система.
	Най-сетне Пит заби предната броня в един шкаф със стъклена витрина, в резултат на което наоколо се разлетяха нащърбени парчета стъкло. На мъждивата светлина на единствения останал фар проблясваха двадесет или тридесет пистолета, разпилени из разбития шкаф и няколко редици бойни и ловни пушки, подредени в друг голям шкаф до стената.
	— Ах ти, потайно копеле — възхитено промълви Сандекър.


	40

	— Изберете си оръжия — надвика Пит неистовия вой на алармената сигнализация и изби с ритник вратата.
	Сандекър не чака да го подканят повторно. Той изскочи от джипа и започна да тършува из шкафа за муниции, стиснал фенерчето под мишница.
	— Какво ще желаете, господа? — извика той.
	Пит грабна два автоматични пистолета „Колт Комбат Командер“, единият от оксидирана, а другият от неръждаема стомана. Той извади пълнителите.
	— Четиридесет и пети, за автоматично оръжие.
	Сандекър започна да рови из кутиите в шкафа и само след няколко секунди откри нужния калибър. Той подхвърли на Пит две кутии.
	— „Уинчестър Силвър Тилс“. — После се обърна към Джордино. — Ти какво искаш, Ал?
	Джордино беше свалил от рафта три ловни пушки „Ремингтън-1100“.
	— Калибър дванадесет, две нули.
	— Съжалявам — рязко отвърна Сандекър. Той подаде на Джордино няколко кутии с ловни патрони. — Най-доброто, което мога да ти осигуря без предварителна заявка, е магнум четвърти номер с едри сачми. — После се приведе и се втурна към щанда за бояджийски материали.
	— Побързайте и изгасете фенерчето — предупреди го Пит, който разби останалия здрав фар с дръжката на единия „Колт“.
	Микробусите бяха спрели малко по-нагоре в пресечката извън полезрението на мъжете, които се намираха в магазина. Наемните убийци, облечени в черни костюми на нинджи, бързо и пъргаво се изсипаха от колите. Те не се втурнаха веднага към железарския магазин, а спряха и изчакаха известно време.
	Предварително отработената им тактическа операция да направят на решето джипа и мъжете, които се намираха в него, се беше провалила заради Пит, който неочаквано беше изхвърчал с джипа от околовръстното шосе и беше влетял във Фелпс Пойнт. Сега се налагаше на място да разработят нова тактическа операция. Те хладнокръвно обмислиха ситуацията.
	Тяхната самонадеяност им попречи да направят правилна преценка. Тъй като тримата мъже, които се опитваха да избягат с джипа, не бяха отвърнали на огъня им, те бяха сигурни, че набелязаните от тях жертви не разполагат с оръжие и нямаха търпение да нахълтат през витрината на магазина и да довършат работата си.
	Водачът им, който беше достатъчно благоразумен, ги предупреди с жест да бъдат предпазливи. Той застана в един вход от другата страна на улицата и се взря в тъмнината, която обгръщаше вътрешността на разбития железарски магазин. Въпреки светлината на една самотна улична лампа зад отломките не се виждаше нищо. Тъмнината беше погълнала джипа. Дразнещият вой на алармената инсталация не му позволяваше да чуе никакви други звуци от вътрешността на магазина.
	Не разполагаше с много време да анализира ситуацията, защото в апартаментите над няколко от магазините започнаха да светват лампи. Тълпа от свидетели беше последното нещо, от което се нуждаеше в този момент. Освен това трябваше да се съобрази и с местните сили за поддържане на реда и законността. Би могло да се очаква, че само след минути на местопроизшествието щяха да се озоват шерифът и неговите помощници.
	А после поради погрешна преценка допусна една фатална грешка. Тъй като си мислеше, без да има основание за това, че мъжете в джипа са получили тежки наранявания при сблъсъка или треперят от страх, той не изпрати част от хората си да завардят задната страна на магазина.
	Предвиждаше три минути, за да нападнат джипа, да довършат жертвите си и да се измъкнат с микробусите. Акцията щеше да бъде бърза и лесна, мислеше си той. Като предпазна мярка той простреля уличната лампа и потопи улицата в тъмнина, за да не се виждат силуетите на неговите хора по време на нападението. Опря до устните си свирка и подаде сигнал да приготвят оръжията си и да освободят предпазителите на автоматичните пушки „Сава“, калибър 5.56 милиметра с петдесет и един куршума в пълнителя. После нададе три кратки изсвирвания и настъплението започна.
	Те се плъзнаха тихо в мрака като рибарски ботуши в някоя блатиста речна долина в Джорджия, нахълтаха през разбитата витрина по двойки и бързо се загубиха в тъмнината. Първите шестима, които влязоха, замръзнаха по местата си с насочени напред дула, като държаха под прицел цялото помещение, напрягайки очи да пробият мрака.
	В този момент между тях внезапно профуча двадесетлитрова тенекиена кутия с разредител за боя. Вместо тапа, в гърловината й беше затъкнат запален парцал. Тя се търколи на тротоара и избухна във водовъртеж от сини и оранжеви пламъци. Като по даден знак Пит и Джордино откриха огън, а Сандекър запокити още една кутия, пълна с летливата течност.
	Пит стреляше едновременно с двата колта, като ги насочваше, без да се прицелва внимателно. Масираният огън, който поддържаше, повали тримата приведени вдясно от прозореца мъже почти преди да разберат, че са били улучени. Единият от тях успя да изстреля кратък откос, който попадна в редица от кутии с боя и по купищата изпотрошени и разбити стоки на пода се посипаха разноцветни пръски от емайллак.
	Изстрелът на Джордино отхвърли първия мъж вляво обратно през прозореца и тялото му остана да лежи проснато до половина на улицата. Останалите двама бяха само силуети в мрака, но той продължи да стреля по тях, докато патроните в единия „Ремингтън“ свършиха. После го пусна на земята, грабна другия, който предварително беше заредил и продължи да стреля, докато ответният огън не престана.
	Пит презареди пълнителите опипом, докато се взираше през пламъците и дима, които обвиваха предната част на магазина. Убийците в черни костюми на нинджи бяха изчезнали, трескаво търсейки прикритие или проснати в канавката зад високия бордюр. Ала те не бяха избягали. Бяха все още там, все така опасни. Пит знаеше, че са зашеметени, но бесни от яд.
	Те щяха да се прегрупират и отново да настъпят, но по-обмислено, по-предпазливо. И следващия път щяха да имат видимост — вътрешността на железарския магазин беше ярко осветена от пламъците, които бяха обхванали дървената рамка на витрината. Само след няколко минути цялата сграда и хората в нея можеха да се превърнат в пепел.
	— Адмирале? — извика Пит.
	— Тук съм — отвърна Сандекър. — На щанда за бои.
	— Застояхме се повече, отколкото трябва. Можете ли да потърсите някакъв изход отзад, докато Ал и аз удържаме положението?
	— Тръгвам.
	— Добре ли си, друже?
	Джордино размаха ремингтъна си.
	— Нямам нови дупки.
	— Време е да тръгваме. Трябва да хванем самолета.
	— Разбрано.
	Пит огледа за последен път сгърчените трупове на непознатите, които беше убил. Той протегна ръка и смъкна качулката на един от мъртъвците. На светлината от пламъците успя да различи лице с азиатски черти. В гърдите му закипя ярост. Името Хидеки Сума изпълни съзнанието му. Човек, когото не беше срещал, за когото нямаше представа как изглежда. Но мисълта, че Сума беше олицетворение на подлостта и злото, беше достатъчна да изличи угризенията на Пит, че е убил тези мъже. Той беше обзет от хладнокръвна решителност, че човекът, отговорен за смъртта и хаоса, трябва също да умре.
	— През щанда за дървен материал — внезапно извика Сандекър. — Има врата, която води към товарната рампа.
	Пит сграбчи Джордино за ръката и избута приятеля си напред.
	— Тръгваш първи. Аз ще те прикривам.
	Стиснал здраво единия от ремингтъните, Джордино се шмугна между рафтовете и изчезна. Пит се обърна и откри за последен път огън с колтовете, като натискаше спусъците толкова силно и бързо, че те стреляха като картечници. Патроните свършиха и автоматичните пистолети замлъкнаха в ръцете му. Той бързо реши да ги задържи и да плати за тях по-късно. Затъкна ги в колана си и хукна към вратата.
	Почти успя да я достигне.
	Предводителят на убийците, по-предпазлив от всякога след загубата на шестима от хората си, метна две зашеметяващи гранати във вече обхванатия от пламъци магазин, последвани от градушка от куршуми, които започнаха да се сипят край Пит.
	В този момент гранатите избухнаха в унищожителна експлозия, която разкъса и опустоши последните останки на „Търговски център за железарски изделия на Оскар Браун“. Ударните вълни срутиха покрива сред дъжд от искри, а гръмотевичният тътен разтърси прозорците на всяка сграда във Фелпс Пойнт, преди да заглъхне в околностите на градчето. Това, което остана, приличаше на пламтящ казан в скелета, който образуваха оцелелите тухлени стени на магазина.
	Взривът настигна Пит изотзад и го отхвърли през задната врата над товарната рампа в една уличка зад магазина. Той падна по гръб и дъхът му секна. Все още лежеше там с отворена уста и се мъчеше да си поеме въздух, когато Джордино и Сандекър го вдигнаха на крака, помогнаха му с клатушкане да прекоси задния двор на съседната къща и го довлякоха до естрадата за оркестъра в парка от другата страна на улицата, където поне временно бяха в безопасност.
	Алармената сигнализация беше замлъкнала след изгарянето на проводниците и те успяха да чуят воя на сирените от колите на шерифа и пожарната команда, които приближаваха към мястото на пожара.
	Джордино, който винаги успяваше да направи така, че последната дума да е негова, и този път се оказа на висота, докато тримата лежаха под покрива на естрадата изтощени, натъртени, но благодарни, че все още са живи.
	— Мислите ли — зачуди се невъзмутимо той, като се взираше разсеяно в огъня, който озаряваше утринното небе, — че ги предизвикахме с нещо, казано от нас?


	41

	Беше събота вечер и централната улица на Лас Вегас гъмжеше от коли, които пъплеха по булеварда, а боята им блестеше на ярката светлина от неоновите реклами. Като елегантни стари проститутки, които сякаш разцъфват след падането на мрака под искрящите си бижута, старите хотели по Лас Вегас булевард криеха овехтелите си фасади и безкрайно остарялата си архитектура зад електрическо сияние от ослепителна светлина, която обещаваше още блясък срещу заплащане.
	През годините обаче, стилът и изискаността се бяха загубили. Екзотичното великолепие и вътрешната подредба на казината, заимствани от публичните домове, изглеждаха също тъй безлични и лишени от емоции като крупиетата край игралните маси. Дори и посетителите, жени и мъже, които някога се обличаха по последна мода, за да присъстват на грандиозните вечерни представления, сега пристигаха по шорти, ризи и полиестерни гащеризони.
	Стейси облегна глава на седалката на кабриолета „Аванти“ и се вторачи в големите плакати, които рекламираха представленията в хотелите. Бризът, който подухваше откъм пустинята, развяваше русата й коса, а очите й проблясваха под яростната атака на искрящите светлини. Искаше й се да може да си почине и да се порадва на престоя тук като обикновен турист, но посещението й беше чисто служебно. Според разпорежданията тя и Уедърхил трябваше да играят ролята на богати младоженци, тръгнали на меден месец.
	— С какви средства за залагане разполагаме? — попита тя.
	— Две хиляди долара от парите на данъкоплатците — отвърна Уедърхил, докато лавираше между многобройните коли.
	Тя се засмя.
	— Това трябва да ми стигне за няколко часа игра на ротативките.
	— Жени и ротативки — започна да размишлява той на глас. — Трябва да има нещо общо със сграбчването на лост.
	— Как тогава ще обясниш пристрастието на мъжете към играта на зарове*?
	[* Непреводима игра на думи. На английски за игра на зарове се използва думата „craps“, която на жаргон означава „лайна“. — Б.пр.]
	Стейси се зачуди как би отговорил Пит. Язвително и по мъжки отявлено, беше готова да се обзаложи тя. Но Уедърхил не можа да измисли ответна реплика. Остроумието не спадаше към силните му страни. По време на пътуването през пустинята от Лос Анджелис той я беше отегчил почти до смърт с безкрайни лекции върху възможностите за ядрен космически полет.
	След като Уедърхил се беше измъкнал от камиона, който превозваше колите бомби, той и Стейси получиха заповед от Джордън да се върнат в Лос Анджелис. На тяхно място беше застъпил друг екип от специалисти по проследяване и наблюдение, които последваха камиона с товарна платформа за автомобили до Лас Вегас и хотел „Пасифик Парадайз“, където, според техния доклад, колите били разтоварени в охраняем склад в един подземен паркинг.
	При това положение Джордън и Кърн разработиха операция за Стейси и Уедърхил. Те трябваше да откраднат един компресор на климатична инсталация, в който се намира бомба, за да бъде проучена, акция, за която беше преценено, че е твърде рисковано да бъде осъществена по време на проникването в камиона по пътя. Освен това беше им необходимо време, за да изработят копие за подмяна по размерите, записани от Уедърхил.
	— Ето го хотела — най-сетне каза той, като кимна с глава нагоре по булеварда, към гигантска рекламна табела, обкичена с неонови палми и лъскави делфини, които се рееха по краищата й. Гвоздеят на програмата, който таблото рекламираше, беше най-голямото водно шоу в света. На друга табела, която се простираше по цялата дължина на покрива на главната сграда, примигващи яркорозови, сини и зелени букви оповестяваха, че огромният комплекс се нарича „Пасифик Парадайз“.
	Хотелът беше построен от бетон, боядисан в светлосиньо, с кръгли като илюминатори прозорци на стаите. Архитектът би трябвало да бъде напердашен със собствената му фланелка за това, че е проектирал подобна безвкусица, помисли си Стейси.
	Уедърхил зави към главния вход и подмина огромен плувен басейн, зеленината около който беше оформена като тропическа джунгла с множество каскади и водопадчета, които обграждаха целия хотел и паркинга.
	Стейси вторачи поглед в тази грозотия, която се наричаше хотел.
	— Има ли нещо, което Хидеки Сума да не притежава?
	— „Пасифик Парадайз“ е само един от десетте хотела из курорти по целия свят, в които той има дял.
	— Чудя се, какво ли биха казали членовете на Невадската комисия за хазартни игри, ако знаеха, че под казиното има четири ядрени бомби.
	— Няма да бъдат особено впечатлени — заяви Уедърхил. — Щом крупиетата в него не са механици.
	— Механици?
	— Мамят в полза на заведението.
	Той спря кабриолета пред главния вход и даде бакшиш на портиера, който свали куфарите им от багажника. Един от прислужниците паркира колата, а те се регистрираха на рецепцията, Стейси с блеснали очи и престорено скромна усмивка, в опит да изглежда като младоженка, събитие, което с труд си спомняше от собственото си минало.
	Щом стигнаха в стаята си, Уедърхил даде бакшиш на пиколото и затвори вратата. Той веднага отвори един от куфарите, измъкна комплект хелиографски копия на плановете на хотела и ги разгърна върху леглото.
	— Колите са заключени в голямо складово помещение, което се намира на трето подземно ниво — каза той.
	Стейси разгледа внимателно листа, който показваше плана на цялата подземна част и прегледа доклада на един от членовете на екипа за проследяване и наблюдение.
	— „Двойно армиран бетон със стоманено покритие.“ — започна да чете на глас тя. — „Голяма стоманена врата, която стига до тавана. Камери за следене и трима пазачи с два добермана.“ Не можем да се промъкнем отпред. Лесно ще се справим с електронните системи, но с хората и кучетата ще ни дойде нагорно, ако сме само двамата.
	Уедърхил почука с пръст по едно от хелиографските копия.
	— Ще влезем през вентилационната шахта.
	— Цяло щастие за нас е, че има такава.
	— Задължително изискване според строителния стандарт. Без вентилация, която да попречи на разширяването и свиването на бетона, могат да се образуват пукнатини, които ще засегнат фундамента на хотела.
	— Къде се намира отдушникът?
	— На покрива.
	— Твърде далеч за нашата екипировка.
	— Можем да се промъкнем през някое сервизно помещение на второ подземно ниво на паркинга.
	— Искаш ли аз да вляза?
	Уедърхил поклати глава.
	— Ти си по-дребна, но ядрените устройства са по моята част. Аз ще се спусна, а ти ще останеш при въжетата.
	Тя разгледа размерите на вентилационния въздуховод.
	— Тесничко ще ти бъде. Надявам се, че не страдаш от клаустрофобия.


	С големи чанти и ракети за тенис в ръце, облечени в бели екипи, Уедърхил и Стейси приличаха на една от многото двойки, тръгнали да играят на хотелските кортове. Като изчакаха да дойде празен асансьор, те се качиха в него и се спуснаха до гаража, който се намираше на второ подземно ниво. Уедърхил се справи с ключалката на вратата към сервизното помещение за по-малко от пет секунди.
	Тясната стаичка беше претъпкана с паропроводи и водопроводни тръби и прибори с цифрови индикатори, които следяха температурата и влажността. Подредените в редица шкафове бяха пълни със стирки, препарати за почистване и кабели за повдигане на коли, които не можеха да се измъкнат от паркинга.
	Без да се бави, Стейси разкопча циповете на чантите и започна да изважда различни части от екипировката им, докато Уедърхил навличаше един шушляков гащеризон. Той препаса около кръста си специален колан и екипировка за подсигуряване при спускането.
	След това Стейси сглоби задействан с пружина харпун с широка цев, който носеше необичайното име „пушка за бобени шушулки“. После прикрепи към него „таралеж“, странен предмет, покрит с обли, подобни на сачмени лагери колелца, в центъра на който се намираше макара. Като размота три тънки найлонови въжета, тя ги свърза към таралежа и пушката за бобени шушулки.
	Уедърхил хвърли последен поглед на хелиографското копие на вентилационната система. От покрива се спускаше голяма вертикална шахта, от която тръгваха по-малки въздуховоди, които минаваха хоризонтално между таваните и подовете на площите за паркиране. Въздуховодът, който отиваше до складовото помещение, където се намираха колите бомби, минаваше между пода под краката им и тавана на следващото подземно ниво.
	Той извади портативен електрически циркуляр, захранван от батерии и се зае да направи голям прорез в тънката ламаринена стена. Три минути по-късно Уедърхил отмести настрана капака, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вътрешността на въздуховода.
	— Спуска се около метър надолу, преди да завие към складовото помещение — каза той.
	— А после колко? — попита Стейси.
	— Според чертежа, около десет метра.
	— Ще можеш ли да се промушиш през коляното, където въздуховодът преминава от вертикална в хоризонтална посока?
	— Само ако си поема дъх и го задържа — с лека усмивка отвърна той.
	— Проверка на радиото — каза тя, като нагласи на главата си миниатюрен микрофон и приемник.
	Той се обърна и зашепна в малък предавател, прикрепен към китката му:
	— Проба, проба. Чуваш ли ме?
	— Кристалночисто, а ти мен?
	— Добре.
	Стейси го прегърна окуражаващо, а после се наведе над вентилационната шахта и натисна спусъка на пушката за бобени шушулки. Тласкано от пружината, ударното бутало изстреля таралежа в тъмнината, където инерцията и колелцата му го отведоха плавно зад чупката. Те чуваха как се носи във въздуховода в продължение на няколко секунди, като теглеше трите найлонови въжета след себе си, а после доловиха тракане, което им показа, че той е спрял, след като се е ударил в решетката на филтъра, разположена на стената в складовото помещение. Тогава Стейси натисна друг спусък и от таралежа към стените на въздуховода изскочиха два шипа, които го закрепиха здраво на място.
	— Надявам се, че редовно тренираш в залата за фитнес — заяви Уедърхил, докато промушваше въжето през скобите на екипировката за спускане. — Защото ще трябва здраво да напънеш старите си мускули тази вечер.
	Тя се усмихна и посочи към макарата, която вече беше прикрепила към едно въже и водопроводна тръба.
	— Целият номер е в лостовия механизъм — шеговито подхвърли тя.
	Уедърхил притегна здраво малкото, но мощно фенерче около китката си. Той се наведе и измъкна от чантата си точно копие на компресор на автомобилна климатична инсталация.
	Беше го направил, за да замени с него този, който се канеше да открадне.
	Той се надвеси над вертикалната шахта и бавно започна да се спуска с главата напред, протегнал пред себе си фалшивия компресор, докато Стейси опъваше едното въже. Тук имаше достатъчно място, но когато стигна до коляното в хоризонталната част на въздуховода, трябваше да извие тялото си като змия, за да се промуши.
	— Добре, Стейси, почвай да теглиш — заговори той в радиопредавателя на китката си.
	— Има ли достатъчно място?
	— Просто едва си поемам дъх.
	Тя надяна чифт ръкавици и започна да тегли едно от найлоновите въжета, което минаваше около макарата на таралежа и беше прикрепено към екипировката за спускане на Уедърхил, като по този начин го издърпваше през тесния въздуховод на вентилационната система.
	Той не можеше да й помогне с нищо, освен да издиша всеки път, когато почувстваше, че тя тегли въжето. Започна да се поти в шушляковия си гащеризон. Климатичната инсталация не минаваше през вентилационната шахта и въздухът, който нахлуваше от отвора, разположен върху покрива на хотела, беше горещ и задушен.
	Стейси също не можеше да се похвали, че работи на хладно. Паропроводите, които минаваха през сервизното помещение, поддържаха топлината и влажността близки до тези на някоя сауна.
	— Виждам таралежа и решетката на вентилатора — съобщи той след осем минути.
	Още пет метра и Уедърхил се озова при тях. На хелиографските копия не беше показано наличие на камери в складовото помещение, но той се взря в мрака, който обгръщаше вътрешността, за да провери дали има такива. Освен това извади от джоба на ръкава си малък датчик, с който провери за лазерни скенери и скенери, които следят за промени в температурата. За щастие, резултатът от проверката беше отрицателен.
	Той се усмихна на себе си. Всички предприети сложни мерки за охрана и алармено сигнализиране се отнасяха за външната част на складовото помещение, недостатък, който често се срещаше в по-голяма част от охранителните системи.
	Уедърхил завърза с корда решетката и безшумно я спусна на пода. Той натисна лостчето, което освобождаваше захващащите шипове на таралежа и го спусна в складовото помещение заедно с фалшивия компресор. После бавно започна да се свлича с главата надолу, докато най-сетне се претърколи върху бетонния под.
	— Вътре съм — съобщи той на Стейси.
	— Разбрано.
	Той обходи с лъча на фенерчето складовото помещение. Колите бомби изглеждаха двойно по-застрашително, застинали зловещо в изпълнената с мирис на плесен тъмнина и заобиколени от дебели бетонни стени. Трудно беше човек да си представи страховитата разрушителна мощ, която се криеше в това затворено пространство.
	Уедърхил се изправи на крака и свали екипировката за спускане. Той заобиколи най-близката кола бомба, извади малък пакет с инструменти, който беше прикрепен към крака му и го разтвори върху калника. Фалшивият компресор постави на пода. После, без да си направи труда да надникне в колата, той бръкна вътре и дръпна ръчката за отваряне на предния капак.
	Той се взря за момент в истинската бомба, като се опитваше да прецени какво представлява. Беше направена така, че да избухне при подаване на кодиран радиосигнал. Това поне му беше известно. Възможността детониращият механизъм да бъде активиран в резултат на рязко движение беше съмнителна. Атомните физици, които работеха за Сума, сигурно бяха конструирали бомбата така, че да може да понесе сътресение, дължащо се на движението на автомобил с голяма скорост по неравни пътища. Но той нямаше намерение да рискува, още повече при положение, че причината за взрива на „Дивайн стар“ все още не беше установена.
	Уедърхил отпъди от съзнанието си всички страховити мисли и се захвана за работа. Той свали от компресора маркучите за подаване на течности и газове под налягане. Както и подозираше, електрическите проводници към серпентините на изпарителя, които изпълняваха ролята на антена, бяха скрити в един от маркучите. Електронната част беше конструирана точно така, както самият той би го направил. Уедърхил внимателно разкачи проводниците и ги подсъедини към фалшивия компресор, без да прекъсне техните вериги. Сега можеше без да бърза, да развие болтовете от монтажните скоби на компресора.
	— Бомбата благополучно извадена от колата — докладва той. — Сега ще извърша подмяната.
	След още шест минути фалшивият компресор беше монтиран и подсъединен.
	— Излизам.
	— Имам готовност да те изтегля.
	Уедърхил се отправи обратно към отвора на вентилационната шахта и надяна екипировката си. Изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснал в тъмнината на складовото помещение.
	Нещо седеше на предната седалка на колата.
	Той обходи с лъча на фенерчето складовото помещение. Сега вече успя да види, че зад воланите и на четирите коли бяха разположени някакви механизми. В складовото помещение беше хладно, но Уедърхил имаше чувството, че се намира в сауна. Беше подгизнал от пот под шушляковия гащеризон. Като продължаваше да стиска фенерчето в едната си ръка, той избърса лицето си с ръкав и се наведе, докато очите му се изравниха с рамката на прозореца откъм страната на шофьора на колата, по която беше работил.
	Щеше да бъде абсурдно предметът зад волана да се нарече механичен човек. Беше дори преувеличено да се приеме, че е робот, въпреки че представляваше точно това. Главата приличаше на система за визуално следене, кацнала върху метален гръбнак, а за гърди служеше кутия, натъпкана с електронни прибори. Трипръстите стоманени ръце, които стискаха волана, приличаха на лапи. Крайниците бяха подвижно свързани на местата на ставите, точно като на човек, но всяка далечна прилика, която можеше да се долови, свършваше дотук.
	В продължение на няколко минути Уедърхил внимателно разглежда робота шофьор, като се опитваше да запамети конструкцията му.
	— Докладвай, ако обичаш — нареди Стейси, която беше започнала да се притеснява, че той се бави.
	— Открих нещо интересно — отвърна Уедърхил. — Нов съучастник.
	— По-добре да побързаш.
	Той се радваше, че тръгва. Роботите, които седяха безмълвни в тъмнината в очакване на команда да подкарат колите към предварително програмираните цели, започнаха да му изглеждат като скелети. Той прикрепи въжетата към екипировката си за спускане и легна на студения под, като вдигна крака над главата си, нагоре по стената и с гръб към нея.
	— Дърпай.
	Стейси опря крак на една тръба и започна да тегли въжето, което минаваше през макарата на таралежа. В другия край краката на Уедърхил достигнаха вентилационната шахта и той влезе в нея така, както беше се спуснал, само че този път държеше компресора, в който се намираше ядрената бомба в протегнатите над главата си ръце.
	Щом се озова изцяло в шахтата, той заговори в предавателя:
	— Добре, спри да наглася таралежа и да поставя решетката на вентилатора. Няма смисъл да оставяме следи от посещението си.
	Като действаше около компресора с бомбата, той повдигна таралежа и заклини шиповете му в стените на вентилационната шахта. После издърпа решетката с помощта на кордата и бързо я закрепи с болтове на мястото й. Едва сега си позволи да си отдъхне и да се отпусне. Не можеше да стори нищо, освен да лежи и да бъде изтеглен от шахтата, като остави цялото физическо усилие на Стейси, да гледа бомбата и да се чуди колко ли му беше писано да живее.
	— Виждам краката ти — най-после каза Стейси. Мускулите на ръцете й бяха започнали да изтръпват, а сърцето й биеше силно от напрягане.
	Докато излизаше от тясната хоризонтална шахта, той й помагаше доколкото може, като се избутваше встрани и нагоре. Сега вече имаше достатъчно място да прехвърли бомбата над рамото си, за да може Стейси да се пресегне и да я извади благополучно в сервизното помещение. Щом уви цилиндъра с парче мек плат, тя помогна на Уедърхил да се измъкне през отвора на вентилационната шахта.
	Той бързо откачи найлоновите въжета и свали екипировката си за спускане, а Стейси задейства втория спусък, който прибра шиповете на таралежа. След това го измъкна от шахтата, нави въжетата около него и го постави в една от чантите. После, докато Уедърхил обличаше фланелката и шортите си за тенис, тя закрепи капака върху принудително направения отвор с помощта на изолираща самозалепваща лента.
	— Някой обезпокои ли те? — попита я Уедърхил.
	Тя поклати глава.
	— Няколко души минаха оттук, след като паркираха колите си, но никой от служителите на хотела не се появи. — Тя замълча и посочи чантата, в която се намираше компресорът. — Почти невъзможно ми е да повярвам, че тук има ядрена бомба.
	Той кимна.
	— При това с мощност, достатъчна да изпари целия хотел.
	— Някакви проблеми? — попита Стейси.
	— Никакви, но открих, че нашият приятел Сума е измислил нов номер — отвърна той, като пъхаше гащеризона и екипировката си в чантата. — Шофьорите на колите са роботи. Не им трябват хора, за да откарат колите до местата за взривяване.
	— Мръсник! — Умората и напрежението бяха изчезнали, заменени от гняв. — Няма да има човешки емоции, които биха причинили угризения, малодушни изпълнители, които биха размислили и отказали да откарат бомбите до определените места, никой, който би могъл да бъде разпитан или да предаде източника, ако полицията спре колата.
	— Сума не е глупав, иначе нямаше да се издигне толкова високо. Използването на роботи, които да свършат мръсната работа, е страшно хитро от негова страна. Япония е водеща в света по отношение на роботиката и при едно разследване би станало ясно, че неговите учени и производствените съоръжения в Едо се занимават усилено с проектирането и направата им.
	В очите на Стейси се появи разбиране, примесено с ужас. Тихият й шепот бе изпълнен с мрачно предчувствие.
	— А центърът за взривяване, какво ще стане, ако се обслужва и охранява от роботи?
	Уедърхил закопча ципа на чантата си.
	— Това е проблем на Джордън. Предполагам обаче, че ще се окаже почти невъзможно да проникнем в него.
	— В такъв случай няма начин да попречим на Сума да го завърши и да взриви бомбите.
	— Възможно е да не успеем да го спрем — каза той. В гласа му се долавяше мрачно опасение. — Средствата, с които той разполага, далеч превъзхождат най-доброто, което ние имаме.


	42

	Тоши, облечена в късо, скроено не като за гейша кимоно, пристегнато хлабаво в кръста с платнен пояс, сведе леко глава и подаде голяма мека хавлиена кърпа на Сума, който излезе от облицована с плочки сауна. Той уви кърпата около тялото си като тога и седна на ниско столче, върху което беше поставена възглавница. Тоши коленичи и започна да масажира стъпалата му.
	Тоши беше дъщеря на беден рибар, четвъртото от осемте му деца, когато Сума я видя за първи път. Като малка тя беше мършаво, грозновато дете, на което момчетата не обръщаха никакво внимание поне до момента, в който тя не започна да се превръща в красавица с хармонично оформено тяло и гърди, доста по-големи отколкото на повечето японски момичета. Постепенно чертите на лицето й добиха завършен вид, с високи скули, подчертани от големите й тъмни очи.
	Един ден Сума, който се разхождаше по залез-слънце, я съзря застанала в прибоя да хвърля мрежа в големите пенести вълни. От нея се излъчваше спокойствие, а фигурата й се къпеше в златистите лъчи на залязващото слънце. Беше облечена в риза от тънко платно, която беше станала прозрачна от водните пръски и разкриваше всичко, без да оставя нещо скрито.
	Сума беше запленен. Без да говори с нея, той успя да разбере как се казва и когато звездите започнаха да блещукат, той вече беше сключил сделка с баща й и беше купил Тоши за сума, която изведнъж беше превърнала мизерстващия рибар в най-богатия човек на острова и собственик на нова рибарска лодка, оборудвана по последна дума на електрониката.
	Отначало Тоши изпадна в истерия от ужас и мъка, че ще трябва да се раздели със семейството си, но лека-полека богатството и властта на Сума започнаха да я изпълват с благоговение и скоро тя се привърза към него. На нея като че ли й харесваше подчиненото й положение на секретарка и любовница. Той нае за подготовката й най-добрите частни учители, които я научиха на чужди езици, на бизнес и финанси, посветиха я в тънкостите на висшата мода, както и в по-изтънчените техники за правене на любов.
	Тя знаеше, че той никога няма да се ожени за нея. Имаше твърде много други жени, а Хидеки Сума не беше способен да обича само една. Но той се отнасяше добре с нея и тя знаеше, че когато дойдеше време да бъде заменена, той щеше да прояви щедрост.
	Каматори, облечен в жълта юката, традиционното дневно облекло, с изрисувани по нея тъмносини птици, седеше наблизо до ниска черна лакирана масичка, точно срещу Рой Орита и отпиваше чай. От уважение към техния шеф двамата мъже изчакваха Сума пръв да заговори.
	В продължение на няколко минути, докато се наслаждаваше на действията на Тоши, Сума не ги удостои с никакво внимание. Свел очи, Каматори избягваше гневния му поглед. За втори път през тази седмица той се беше провинил и се чувстваше безкрайно унизително.
	— Така значи, твоят екип от идиоти се провали — най-после каза Сума.
	— Случи се нещо непредвидено — отвърна Каматори, все още забил поглед в повърхността на масата.
	— Нещо непредвидено? — рязко изрече Сума. — Катастрофа е по-близо до истината.
	— Пит, адмирал Сандекър и мъжът на име Джордино имаха голям късмет.
	— И дума не може да става за късмет. Твоите убийци просто са подценили хитрината и способностите на американците за оцеляване.
	— Действията на професионалните агенти са предсказуеми — направи неубедителен опит да се оправдае Каматори. — Цивилните не се придържат към правилата.
	Сума направи знак на Тоши да спре.
	— Колко човека загуби?
	— Седем, включително и предводителя.
	— Нито един не е бил пленен, надявам се!
	— Оцелелите успели да приберат всички трупове и да се измъкнат преди пристигането на местните власти. Не е останало нищо, което да послужи като следа.
	— Реймънд Джордън ще разбере кой стои зад всичко това — заяви Рой Орита.
	— Това няма значение. — По лицето на Каматори се изписа презрително изражение. — Той и неговият жалък МЕР вече не представляват заплаха за нас. Японската част на операцията му претърпя провал.
	Сума се отказа от чая и пое малката чаша саке, която Тоши му поднесе.
	— Джордън все още може да бъде опасен, ако агентите му открият къде се намира нашият команден център.
	— Джордън и Кърн бяха попаднали в задънена улица, когато прекъснах връзката си с тях преди двадесет и четири часа — уверено каза Орита. — Те не разполагаха със следа, която да ги отведе до инсталацията.
	— Но се опитват да открият къде са разположени колите бомби — помъчи се да го обори Сума. — Това поне знаем със сигурност.
	Каматори сви равнодушно рамене.
	— Джордън се мъчи да лови призраци в тъмна стая. Колите са скрити на сигурно място и се охраняват. Допреди час нито една не беше открита и конфискувана. Но дори и ако агентите му се натъкнат случайно на няколко от тях, станалото ще бъде като след дъжд качулка. Ние все още ще разполагаме с повече, отколкото са необходими да създадат електромагнитен екран над половината земя.
	— Нещо ново от КГБ или разузнавателните управления на Европейската общност? — попита Сума.
	— Те нямат никаква представа — отвърна Орита. — Поради неизвестни за нас причини Джордън не ги е посветил в разследването си.
	Каматори отпи от чая и погледна над чашата си към Сума.
	— Ти ги надхитри, Хидеки. Нашите техници, които отговарят за роботите, почти са завършили работата си по електрониката на оръжейната система. Скоро, много скоро ти ще бъдеш в състояние да диктуваш условия на загнилия Западен свят.
	Лицето на Сума приличаше на самодоволна, изсечена от камък маска на злото. Подобно на много хора, изложени на корумпиращото влияние на парите, той беше надраснал ламтежа за богатство и беше попаднал в плен на най-заразителната форма на поквара — всепоглъщащата жажда за абсолютна власт.
	— Мисля, че вече е дошло време — заяви той с тон, в който се долавяше садистична наслада — да обясним на нашите гости целта на тяхното присъствие тук.
	— Ако ми разрешите — каза Орита, като сведе леко глава.
	Сума кимна, без да проговори.
	— Рангът и властта правят голямо впечатление на гайджин*. Психологията им лесно може да бъде разбрана по благоговението, което изпитват пред артисти, певци и богати знаменитости. Вие сте най-влиятелният финансов експерт в света. Накарайте жената, член на конгреса, и сенатора да се поизпотят от напрежение и смут в очакване на срещата с вас, а вие през това време се дръжте резервирано и недостъпно. Изпратете някой друг да разпали любопитството им, като им подхвърля по малко стръв, докато съзнанието им узрее за вашата височайша поява и божествени заповеди.
	[* Чужденец (яп.). — Б.пр.]
	Сума се замисли над съвета на Орита. Това беше една детинска игра, която приятно гъделичкаше неговото его, ала в същото време щеше да даде резултат. Той погледна към Каматори.
	— Моро, оставям на теб да започнеш обработката на нашите гости.


	Лорън беше объркана. Никога през живота си не се беше чувствала толкова объркана. Бяха я упоили почти веднага след като я отвлякоха от състезанието с класически автомобили и едва преди два часа беше успяла да дойде напълно в съзнание.
	Когато най-сетне замъгленото й от упойващите вещества съзнание се проясни, тя установи, че се намира в красиво обзаведена спалня с разкошна баня, оборудвана с вградена в пода мраморна вана и биде. Обстановката в стаята наподобяваше тази от някой остров в южната част на Тихия океан, с мебели от бамбук и малка горичка от засадени в саксии тропически растения. Подът беше от светло, излъскано до блясък кедрово дърво, а стените изглеждаха покрити с преплетени палмови клонки.
	Тя й напомняше за едно ваканционно селище в Таити, където веднъж беше прекарала отпуската си — като се изключат две необичайни неща: липсата на прозорци и на дръжка от вътрешната страна на вратата.
	Тя отвори шкафа, поставен до една от стените и надникна вътре. Там бяха окачени няколко скъпи кимона от коприна. Лорън облече едното и остана приятно изненадана, когато откри, че е почти като шито по поръчка за нея. Тя отвори долните чекмеджета. В тях имаше дамско бельо, което също й беше точно по мярка, както и чифтът сандали на пода до шкафа.
	Ама че тъмница, помисли си Лорън. Който и да беше я пленил, очевидно нямаше намерение да я измъчва или убива. Въпросът защо беше отвлечена остана на заден план в съзнанието й. Като реши да се възползва докрай от незавидното положение, в което се намираше, тя се отпусна във ваната и се изкъпа. После се подсуши, оправи прическата си с помощта на необходимия сешоар и приставките към него, които някой предвидливо беше поставил на полицата в банята заедно с набор от скъпи, специално подбрани козметични препарати и парфюми.
	Тя тъкмо обличаше едно от кимоната с изрисувани по него бели и розови цветя, когато на вратата леко се почука и в стаята безшумно влезе Каматори.
	Той постоя мълчаливо известно време, скрил ръце в ръкавите на своята юката. На лицето му беше изписано надменно презрение. После очите му бавно се отместиха от голите стъпала на Лорън, задържаха се на гърдите й и най-накрая се спряха на лицето й.
	Лорън уви плътно кимоното около тялото си и като завърза колана му, и се обърна с гръб към него.
	— Нима мъжете в Япония винаги влизат в стаята на една дама без покана?
	— Приемете моето искрено извинение — заяви Каматори с ясно доловима нотка на сарказъм. — Не исках да проявя неуважение към една прочута американска законодателка.
	— Какво искате?
	— Изпратен съм от мистър Хидеки Сума да проверя дали сте се настанили удобно. Казвам се Моро Каматори. Аз съм приятел, телохранител и довереник на мистър Сума.
	— Досетих се, че той стои в дъното на моето отвличане — решително му отвърна тя.
	— Обещавам ви, че неудобството, което ви причинихме, ще бъде само временно.
	— Защо ме държите като заложница? Какво друго очаква да постигне той, освен омразата и отмъщението на американското правителство?
	— Той желае с ваше съдействие да предаде едно съобщение на вашия президент и на Конгреса.
	— Кажете на мистър Сума да си пъхне някоя остра пръчка в ректума и сам да предаде съобщението си.
	Безочие, породено от чувство за уязвимост, помисли си Каматори. Той беше доволен. Реши да разбие първата отбранителна линия на Лорън.
	— Какво съвпадение. Почти същото каза и сенатор Диас, въпреки че си послужи с доста по-солени изрази.
	— Майк Диас? — В храбрата фасада на Лорън се появи пукнатина, която ставаше все по-широка. — И него ли сте отвлекли?
	— Да, бяхте докарани тук заедно.
	— Къде е това тук?
	— На един островен курорт край бреговете на Япония.
	— Сума е безумец.
	— Не бих казал — търпеливо отвърна Каматори. — Той е много умен и проницателен човек. Само след няколко дни той ще оповести правилата, към които икономиката на страните от Запада ще трябва в бъдеще да се придържа.
	Лицето на Лорън почервеня от гняв.
	— Той е много по-голям безумец, отколкото си мислех.
	— Не смятам. Нито един човек в цялата история на света не е успявал да натрупа такова голямо богатство. Той постигна това с ум. Скоро ще повярвате, че той е в състояние напълно да контролира вашето правителство и икономиката на страната ви. — Каматори замълча и погледна надолу, втренчил очи в гърдите на Лорън, които напираха изпод диплите на кимоното. — Като имам предвид предстоящата промяна, ще бъде добре от ваша страна да се замислите към кого да насочите своята лоялност.
	Лорън не можеше да повярва на ушите си.
	— Ако със сенатор Диас или с мен се случи нещо, вие и мистър Сума ще си изпатите. Президентът и Конгресът няма да стоят със скръстени ръце, когато разберат, че ни държите като заложници.
	— Терористите мюсюлмани от години вземат американци като заложници, а вие нищо не правите. — Каматори изглеждаше развеселен. — Само час след изчезването ви вашият президент беше уведомен за станалото и за това кой го е извършил. Повярвайте ми. Той е наредил да не се предприемат никакви действия за освобождаването ви и нищо да не се съобщава на средствата за масова информация. Вашите сътрудници, роднини и колеги от Конгреса — никой не знае, че тайно сте били прехвърлени със самолет в Япония.
	— Лъжете! Моите приятели никога няма да си мълчат.
	— Да не би под приятели да разбирате Дърк Пит и Алфред Джордино?
	Умът на Лорън кипеше. Тя започваше да губи самообладание.
	— Вие знаете за тях?
	— Да, те се намесиха в работи, които не ги засягаха и станаха жертви на злополука.
	— Пострадали ли са? — заекна тя.
	— Не знам, ала няма да сбъркам, ако кажа, че не са успели да се измъкнат здрави и читави.
	Устните на Лорън започнаха да потрепват. Тя се чудеше какво да каже.
	— Защо мен? Защо сенатор Диас?
	— Вие и сенаторът сте просто пионки в една стратегическа игра за икономическо надмощие — продължи Каматори. — Така че не очаквайте да бъдете освободени преди мистър Сума да даде разрешение за това. Една атака на вашите Специални сили ще бъде съвсем безполезна, тъй като разузнавателните ви служби нямат ни най-малка представа къде се намирате. А дори и да имаха, нито една армия не може да преодолее нашата отбрана. Във всеки случай, вие и сенаторът ще бъдете свободни и ще пътувате със самолет за Вашингтон вдругиден.
	Точно на объркването, което се появи в очите на Лорън, се беше надявал Каматори. Той измъкна ръцете си от ръкавите на своята юката, пресегна се внезапно и смъкна кимоното на Лорън надолу до кръста й, като прикова ръцете й към нейното тяло.
	Каматори се усмихна садистично.
	— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да направя краткия ви престой приятен. Може би дори ще успея да ви науча как жените трябва да се подчиняват на мъжете.
	После се обърна и почука два пъти силно по вратата. Невидим пазач отвън отвори и Каматори излезе, като не остави никакво съмнение в ума на Лорън за това, което я очаква, преди да бъде освободена.


	43

	— Ето го — каза Мел Пенър, като дръпна рязко покривката на голямата маса с жест на фокусник и откри триизмерен макет на остров, заобиколен от синьо гипсово море и осеян с миниатюрни дръвчета и постройки. — Остров Сосеки, известен в миналото като Аджима.
	— Свършил си страхотна работа — похвали го Стейси. — Изглежда като истински.
	— Отдавна се занимавам с изработването на макети на железници — гордо заяви директорът по полевите операции. — Хобито ми е да строя диорами.
	Уедърхил се наведе над масата и внимателно заразглежда стръмните реалистично оформени скали, които се издигаха от морето.
	— Каква е големината му?
	— Четиринадесет километра дълъг, пет в най-широката си част. Има почти същата форма като Сан Мигел, един от островите край брега на Калифорния.
	Пенър измъкна една синя кърпа от джоба на панталоните си и попи потта, която се стичаше по слепоочията му. Климатичната инсталация поддържаше поносима температура в малката постройка, не по-голяма от хижа, разположена на пясъчната плажна ивица на остров Корор в Палау, но не можеше да се пребори с деветдесет и осем процентната влажност.
	Стейси, облечена в плътно прилепнали шорти и блузка без гръб, с дълбоко изрязано деколте, започна да обикаля масата, като оглеждаше внимателно прецизно изработения от Пенър макет. Скалистите, осеяни с изкорубени борови дръвчета зъбери, над които се простираха миниатюрни ориенталски мостчета, придаваха на острова някаква загадъчност.
	— Сигурно е… — Тя замълча, като се опитваше да намери точната дума. — … приказен — каза тя най-накрая.
	— Едва ли това е думата, която би ми дошла на ума — промърмори Пит, докато отпиваше от чашата си, пълна до половината с текила, резенчета лимон и лед от бутилка, която беше донесъл със себе си от Вашингтон. Той беше надянал плувки и тениска с надпис „НЮМА“. Дългите му крака, обути в кожени сандали, бяха подпрени на облегалката на стола пред него. — Може би на пръв поглед изглежда като градина, но в нея се спотайва чудовище.
	— Мислите, че ядреният арсенал на Сума и центърът за управление на бомбите се намира под острова? — попита Франк Манкузо, който последен от петимата членове на екипа беше пристигнал в сборния пункт за събиране на информация, разположен в южната част на Тихия океан.
	Пенър кимна.
	— Сигурни сме в това.
	Стейси протегна ръка и докосна стръмната верига от високи скали, които се издигаха вертикално от морето.
	— Няма подходящо място, където би могъл да пристане кораб. Сигурно са пренесли строителното оборудване по въздуха.
	— Как е било възможно да го построят, без действията им да бъдат забелязани от нашите разузнавателни сателити? — зачуди се на глас Уедърхил.
	Със самодоволно изражение на гордост, изписано по лицето му, Пенър повдигна част от морето, която се простираше от острова до дебелия ръб на масата. Той посочи към малка тръба, която минаваше през сивия гипс.
	— Тунел — обясни той. — Инженерите на Сума са прокарали тунел, който започва от най-дълбоко разположеното подземно ниво на град Едо, простира се цели десет километра до брега, а после още петдесет под морското дъно до Сосеки.
	— Един на нула за Сума — каза Пит. — Нашите сателити не са забелязали необичайно раздвижване, защото земната маса, изкопана от тунела, е била изхвърляна заедно с пръстта, изкопана по време на строителството на града.
	— Идеално прикритие — заяви Джордино. Забележката му много приличаше на игра на думи*. Той беше яхнал един стол и замислено се взираше в умаления макет. За да се спаси от горещината, той беше облякъл само чифт срязани джинси.
	[* В английския език за „прикритие“ се използва думата „cover“. Същата дума може да означава и „покритие“. — Б.пр.]
	— Най-дългият тунел в света — каза Пенър. — По-дълъг и от онзи, който жълтурчетата построиха под океана от Хоншу до Хокайдо.
	Уедърхил поклати изненадано глава.
	— Невероятно постижение. Жалко, че целият този труд не е бил положен за някоя мирна цел.
	Като минен инженер Манкузо добре разбираше огромните проблеми, свързани с осъществяването на такъв мащабен проект.
	— При положение, че са работили само от единия край, сигурно са им били необходими цели седем години — силно впечатлен заяви той.
	Пенър поклати отрицателно глава.
	— Инженерите на Сума са го завършили за четири, като са работили по двадесет и четири часа в денонощието и са използвали най-новите сондажни и земекопни съоръжения.
	— Още по-невероятно, като знаем, че всичко е станало в пълна тайна. — Откакто беше видяла макета, очите на Стейси нито за миг не се отделяха от него.
	В този момент Пенър повдигна част от острова, под която се намираше миниатюрен лабиринт от коридори и стаи, разположени като спици около голяма кръгла зала.
	— Ето как изглежда вътрешното разположение на съоръжението. Мащабът може и да не е съвсем точен, но направих каквото можах по грубите скици, които Джим Ханамура ни изпрати.
	— Мисля, че си свършил страхотна работа — заяви Стейси, възхитена от изработката на Пенър. — Детайлите са толкова прецизни.
	— Голяма част се базира единствено на догадки, но Кърн събра екип от проектанти и инженери и те изчислиха размерите с доста голяма точност по отношение на това, което очакваме в действителност. — Той замълча и започна да раздава на четиримата членове на МЕР, които се намираха в хижата, купчина папки. — Тук са плановете на онази част от тунела, която се намира в град Едо и на центъра за управление, така както са разработени и прецизирани от хората на Кърн.
	Всички разгърнаха чертежите и започнаха да изучават разположението на съоръжението, представляващо най-голямата заплаха, грозила някога свободния свят от времето на кубинската ракетна криза насам. Те мълчаливо проследяваха коридорите, запаметяваха надписите на стаите и внимателно разглеждаха размерите.
	— Центърът сигурно е на цели триста метра под повърхността на острова — отбеляза Манкузо.
	— На острова няма писта за излитане и кацане на самолети, нито пристан — промърмори съсредоточено Стейси. — Дотам може да се стигне само с хеликоптер или през тунела от град Едо.
	Пит допи последните останки от текилата.
	— Не може да се подходи откъм морето, освен ако групата за нападение не е съставена от професионални алпинисти. При това защитните системи на Сума ще ги открият веднага като мравки, които пълзят по бяла стена.
	— Какви са тези постройки на повърхността? — попита Уедърхил.
	— Луксозни къщички за отдих, предназначени за управляващата администрация на Сума. Събират се тук за делови съвещания. Освен това мястото е идеално за тайни срещи с политици, правителствени чиновници и главатари на престъпния свят.
	— Картината на Шимцу изобразяваше остров, лишен от растителност — каза Пит. — А сега половината остров е покрит с дървета.
	— Засадени са от хората на Сума, които се грижат за озеленяването, през последните двадесет години — обясни Пенър.
	Манкузо се почеса замислено по носа.
	— А има ли асансьор между къщичките за отдих и центъра за управление?
	Пенър поклати глава.
	— На плановете не е показано нищо. Не можем да рискуваме да проникнем надолу през шахтата, ако не знаем къде извежда.
	— Подземно съоръжение от този род се нуждае от външна вентилация.
	— Нашият инженерен екип е на мнение, че няколко от къщичките за отдих представляват макети, които служат за прикритие на отдушници и изпускателни канали.
	— Можем да опитаме оттам — засмя се Уедърхил. — Бива ме да се спускам в шахти.
	Пенър сви рамене.
	— И в този случай нямаме достатъчно информация. Възможно е въздухът да се нагнетява с помпи от Едо, а замърсеният да се изпуска с градските отпадъци.
	Пит погледна към Пенър.
	— Какви са шансовете да държат Лорън и Диас като затворници на острова?
	Пенър сви рамене в знак, че не знае.
	— Между средни и добри. Все още не сме ги открили. Но наличието на курорт на непристъпен остров със сигурност би направило от него идеално скривалище за заложници.
	— Да, заложници — каза Стейси, — но в замяна на какво? Не сме чули нищо за мис Смит, член на конгреса и сенатор Диас, откакто бяха отвлечени.
	— Не са предявени никакви искания — обясни Пенър, — което принуждава президента да изчаква, за да види какво ще стане. А докато не успеем да му осигурим достатъчно разузнавателна информация, за да бъде в състояние да прецени необходимостта от спасителна операция, той няма да даде такова нареждане.
	Джордино изгледа втренчено Пенър, сякаш размишляваше за нещо.
	— Сигурно има план как да се разпердушини това свърталище, винаги има някакъв план.
	— Има — отвърна Пенър, който се хвана на въдицата. — Дон Кърн е разработил сложна, ала осъществима операция за проникване и обезвреждане на електронните системи на центъра.
	— За какви защитни съоръжения става дума? — заинтересува се Пит. — Сума не би положил толкова усилия и хвърлил толкова пари за осмото чудо на света, без да се погрижи да го защити по всички възможни начини.
	— Не можем да кажем със сигурност. — Очите на Пенър загрижено обходиха макета на острова. — Разбира се, знаем какви охранителни и военни технологии има на разположение Сума и следва да приемем, че е инсталирал най-добрата система от датчици, която би могъл да закупи с пари. Сложно радиолокационно оборудване за засичане на обекти по суша и вода, сонарни датчици за подводни цели, лазерни датчици и датчици за топлина, разположени по целия бряг. Немаловажна част от тази система представлява и цяла армия от въоръжени роботи.
	— И докато не сме забравили, арсенал от скрити ракети земя-вода-въздух. — Тази забележка бе направена от Пит.
	— Костелив орех — казаното от Уедърхил в никакъв случай не можеше напълно да отрази колко труден ще бъде достъпът до острова.
	Джордино изгледа Пенър развеселен и изпълнен с любопитство.
	— Струва ми се, че единственият начин някой да се промъкне на тази скала, ще бъде нападение на поне пет отряда от Специалните сили, предшествано от атака по въздуха и артилерийски обстрел от ударен флот, които да отслабят отбраната.
	— Или това — присъедини се към него Пит, — или някоя дяволски голяма ядрена бомба.
	Пенър сдържано се усмихна.
	— Тъй като нито едно от предложенията ви не може да бъде осъществено на практика, ще трябва да използваме други средства, за да свършим тази работа.
	— Я да видим дали ще позная — жлъчно заяви Манкузо. Докато говореше, той посочи с жест Стейси, Уедърхил и себе си. — Ние тримата ще влезем през тунела.
	— Ще влезете и петимата — тихо промърмори Пенър. — Макар и не всички през тунела.
	Стейси зяпна от изненада.
	— Франк, Тимоти и аз сме професионалисти, добре обучени за насилствено проникване. Дърк и Ал са морски инженери. Те нямат нито умения, нито опит в опасни операции, свързвани с проникване в обекти. Нима смятате да изпратите и тях?
	— Да, смятам — спокойно продължи да упорства Пенър. — Те не са толкова безпомощни, колкото твърдиш.
	— Може би ще ни накарате да облечем черни дрехи на нинджи и да прелетим през тунела като прилепи? — В гласа на Пит се долавяше неприкрит цинизъм.
	— В никакъв случай — невъзмутимо заяви Пенър. — Ти и Ал ще бъдете спуснати на острова за отвличане на вниманието, а в същото време останалите ще проникнат откъм Едо.
	— Не с парашут — изпъшка Джордино. — Господи, мразя парашутите.
	— Така! — замислено каза Пит. — Великият Пит и Джордино Прекрасни връхлитат в личната курортна крепост на Хидеки Сума с надути фанфари, звънящи камбани и биещи барабани, след което биват екзекутирани по самурайски като шпиони, заловени на чужда територия. Май приемаш за дадено, че ще решим да се жертваме, а, Пенър?
	— Има известен риск, признавам — опита се да се защити Пенър. — Но нямам никакво намерение да ви изпращам на смърт.
	Джордино погледна към Пит.
	— Нямаш ли чувството, че ни използват?
	— Да беше казал „прецакват“.
	С присъщата си проницателност Пит разбираше, че директорът по полеви операции не действа само от позицията на собствените си правомощия. Планът беше предложен от Кърн с одобрението на Джордън и отгоре на всичко, с благословията на президента. Той се обърна и погледна към Стейси. „Не тръгвайте!“ — беше изписано по лицето й.
	— И какво ще правим, като стигнем на острова? — попита той.
	— Ще се опитате да останете на свобода колкото се може по-дълго, за да отвлечете вниманието на охраната на Сума и ще се криете, докато успеем да организираме и предприемем спасителна операция да изтеглим цялата група.
	— Срещу последната дума на техниката в охранителните съоръжения няма да можем да издържим и десет минути.
	— Никой не очаква чудеса.
	— Тогава? — каза Пит.
	— Какво тогава?
	— Падаме от небето и си играем на криеница с роботите на Сума, докато тримата професионалисти се промъкват през шестдесеткилометров тунел? — С голямо усилие на волята Пит успя да скрие раздразнението, скептицизма и отчаянието си. — И това е планът? Това е всичко?
	— Да — каза Пенър, като нарочно избягваше гневния поглед на Пит.
	— Твоите изобретателни приятелчета във Вашингтон сигурно са изтеглили тази блестяща идея от някоя баница с късмети.
	В съзнанието си Пит нито за миг не се съмняваше какво ще бъде неговото решение. Ако съществуваше и най-малката вероятност Лорън да се намира като затворничка на острова, той щеше да тръгне.
	— Защо просто не прекъснете техния източник на захранване, който се намира на континента? — попита Джордино.
	— Защото центърът за управление е напълно независим и разполага с всичко необходимо — отвърна Пенър. — Той има собствена електроцентрала.
	Пит погледна към Джордино.
	— Какво ще кажеш, големи Ал?
	— В този курорт има ли гейши?
	— Сума се слави с това, че наема само красиви жени — отговори Пенър с едва доловима усмивка.
	— Как ще долетим до острова, без да ни свалят от небето?
	Този път усмивката на Пенър като че ли вещаеше нещо добро за разнообразие.
	— Точно тази част от плана получава най-високата оценка за успех.
	— Дано да е така — каза Пит, а от очите му с цвят на опал лъхаше леден студ. — Или някой здраво ще загази.


	44

	Както беше предположил Пенър, вероятността да ги свалят и да паднат сред пламъци беше твърде малка. Свръхлеките мотопланери, с които Пит и Джордино щяха да излетят от площадката за полети и кацане на кораба за откриване и определяне на цели с РЛС* на Военноморските сили на САЩ „Ралф Р. Бенет“, изглеждаха като миниатюрни бомбардировачи, произведени по технологията „Стелт“. Те бяха боядисани в тъмносиво и имаха същата странна форма, която правеше невъзможно засичането им от радар.
	[* Радиолокационна станция. — Б.пр.]
	Те стояха като някакви извънземни буболечки под сянката на фазираната антенна решетка с форма на кутия. Високата колкото шестетажна сграда система се състоеше от осемнадесет хиляди антенни елементи, които събираха най-различни разузнавателни данни за съветските ракетни изпитания с невероятна степен на точност. „Ралф Р. Бенет“ беше изтеглен с президентска заповед от задачата, която изпълняваше край бреговете на полуостров Камчатка, за да могат мотопланерите да излетят от борда му и да следи развитието на събитията на и около остров Сосеки.
	Лейтенант командир Реймънд Симпсън, мъж, наскоро навършил тридесет години, с изсветляла от слънцето русолява коса, беше застанал до хората от НЮМА на откритата палуба. Следящ изкъсо действията на екипа за техническо обслужване, чиито членове се бяха скупчили около малките летателни апарати, за да заредят резервоарите им с гориво и да проверят изправността на приборите и уредите за управление, той имаше вид на упорит човек, който си разбира от работата.
	— Мислиш ли, че ще успеем да се справим без пробен полет? — попита Пит.
	— За стари пилоти от ВВС като вас няма да е никак трудно — безгрижно отвърна Симпсън. — Свикнете ли веднъж да пилотирате по корем, ще ви се прииска да си вземете по един такъв в къщи за лично ползване.
	Пит никога не беше виждал такива странни, свръхлеки летателни апарати, докато той и Джордино не кацнаха преди час на кораба със самолет „Оспри“ със завъртащи се двигатели. Сега, само след четиридесетминутен учебен инструктаж от тях се очакваше да прелетят с планерите над стотици километри открито море и да се приземят, без да се наранят върху криещата опасности скалиста повърхност на остров Сосеки.
	— От колко време имате тези птички? — заинтересува се Джордино.
	— „Ибис X-20“ — поправи го Симпсън — току-що е слязъл от чертожните дъски.
	— О, господи! — изпъшка Джордино. — Те все още са експериментални.
	— Точно така. Още не са преминали изцяло програмата от изпитания. Съжалявам, че не мога да ви предоставя нещо, което е доказало възможностите си, но вашите хора във Вашингтон бързаха страхотно и настояха да ги доставим едва ли не от другия край на света за осемнадесет часа.
	— Те, естествено, летят? — замислено изрече Пит.
	— О, естествено — разпалено заяви Симпсън. — Аз самият имам вече десет летателни часа на тях. Задвижват се от компактни газотурбинни двигатели, които са последна дума на техниката в своята област и могат да осигурят крейсерска* скорост от триста километра в час при дължина на полета сто и двадесет километра. „Ибис“ е най-усъвършенстваният мотопланер в света.
	[* Крейсерска или круизна скорост (от англ. cruise speed) — скорост на движение на въздушен, морски или речен съд, автомобил или друго транспортно средство с минимален разход на гориво за километър изминат път. — Б.ел.кор.]
	— Може би като се уволниш, ще можеш да откриеш търговско представителство — сухо заяви Джордино.
	— Да не мислиш, че не ми се иска — каза Симпсън, който не беше усетил иронията в забележката му.
	Капитанът на радарния кораб командир Уендъл Харпър пристъпи към площадката за излитане и кацане с голяма снимка в ръка. Висок и пълен, със солидно шкембе, кривокраката походка на Харпър му придаваше вид на човек, който току-що е слязъл от коня, след като е яздил през равнините на Канзас, за да хване „Пони Експрес“.
	— Нашият офицер метеоролог обещава за полета попътен вятър със скорост четири възела — бодро заяви той. — При това положение горивото няма да бъде проблем.
	Пит кимна за поздрав.
	— Надявам се, нашият разузнавателен сателит е открил някое прилично място за кацане.
	Харпър разгърна уголемената обработена от компютър сателитна снимка върху една преграда.
	— Е, не е точно като летище „О’Хеър“ в Чикаго. Единственото равно място на острова е затревена площ с размери двадесет на шестдесет метра.
	— Достатъчно място за приземяване срещу вятъра — подметна оптимистично Симпсън.
	Пит и Джордино приближиха и впериха погледи в изненадващо ясната снимка. В центъра й се виждаше добре оформена градина, ограждаща правоъгълна морава, единственият подстъп към която беше откъм изток. Останалите три страни бяха плътно обградени с дървета, храсти и постройки с покриви като на пагода и високи, извити мостчета, които водеха от откритите балкони към ориенталско езерце в единия край.
	Като осъдени на смърт хора, на които току-що им бяха казали, че могат да избират между въжето на бесилото и разстрела, изправени пред някоя стена, Пит и Джордино се спогледаха и размениха уморени, пренебрежителни усмивки.
	— Да се крием, докато дойдат подкрепления — умърлушено продума Джордино. — Защо имам чувството, че някой друг е взел решение вместо мен, без да ме пита?
	— Не ще и дума, няма нищо по-хубаво от това да пристигнеш пред портала с духовата музика — съгласи се Пит.
	— Нещо не е наред ли? — недоумяващо попита Харпър.
	— Жертви на агресивна търговска реклама за привличане на клиенти — отвърна Пит. — Някой във Вашингтон се е възползвал от нашето лековерие.
	Харпър доби смутен вид.
	— Искате ли да се откажете от операцията?
	— Не — въздъхна Пит. — Вече сме се хванали на хорото.
	— Нямам желание да ви командвам, но до залез-слънце остава един час. Ще имате нужда от дневна светлина, за да виждате накъде летите.
	В този момент към тях приближи старшият на екипа на Симпсън и докладва, че мотопланерите са обслужени и готови за полет.
	Пит погледна към крехките малки летателни апарати. Името планер беше твърде неподходящо за тях. Без силната тяга на газотурбинните им двигатели те щяха да паднат като камъни от небето. За разлика от високото, широко крило на свръхлекия планер, с плетеницата му от жици и кабели, крилата на „Ибис“ бяха къси и дебели, с вътрешно укрепване. Липсваше и характерното за свръхлеките планери крило с хоризонтален стабилизатор и хоризонтални кормила, което противодействаше на загубата на скорост и въртенето. Той си спомни поговорката за мъхестата пчела, която на пръв поглед нямаше никакви качества да лети, ала все пак летеше не по-зле, ако не и по-добре от доста други насекоми, които майката природа беше дарила с аеродинамична форма.
	След като приключи с предстартовата проверка, наземният екип се изтегли и застана отстрани на площадката за излитане и кацане. На Пит му се струваше, че те приличат на зрители на автомобилно състезание, по чиито лица е изписано очакване за катастрофа.
	— Може би ще успеем да се приземим навреме за коктейлите — каза той, като надяваше шлема си.
	С неизменното си спокойствие, Джордино само се прозя.
	— Ако пристигнеш първи, поръчай ми чиста водка мартини.
	Харпър с изненада осъзна, че леденото равнодушие представляваше висшата степен на вълнение, което тези мъже бяха способни да проявят.
	— Успех — каза той, като стисна здраво ръцете на двамата. — Ще ви следим през цялото време. Непременно активирайте сигналното си устройство като кацнете. Искаме да уведомим Вашингтон, че сте се приземили благополучно.
	Пит се усмихна кисело.
	— Ако съм в състояние.
	— Никакво съмнение — каза Симпсън, като че ли окуражаваше местния отбор. — Гледайте да не забравите да включите таймерите за самовзривяване. Не можем да подарим на японците нашата технология за свръхлеки планери.
	— Довиждане, благодарим на вас и на екипите ви, че се погрижихте за нас.
	Джордино докосна Пит по рамото, намигна му окуражително и без да каже дума, се запъти към своя апарат.
	Пит приближи към своя мотопланер, вмъкна се отдолу през един тесен люк в покрития с брезент корпус и се плъзна по корем напред, докато се намести в контурите на облицовката от порест каучук с дължина на човешко тяло. Главата и раменете му се намираха малко по-високо от краката, а лактите му висяха свободно на сантиметър от пода. Той нагласи предпазните презрамки и колани, които опасваха раменете и бедрата му. После вмъкна изпънатите си стъпала в стъпенките на педалите за вертикалния стабилизатор и спирачката, а след това стисна с едната си ръка късия и дебел щурвал, като с другата щеше да регулира ръчната газ. Той махна с ръка през миниатюрното предно стъкло на хората от екипа, които бяха готови да освободят застопоряващите въжета и включи стартера. Воят на газовата турбина, по-малка от буренце за бира, бавно започна да се усилва, докато се превърна в пронизителен писък. Той погледна към Джордино, като едва успя да различи чифт изпълнени с решимост кафяви очи. Пит вдигна палец и Джордино му отвърна със същия жест, придружен с усмивка.
	Той огледа за последен път приборите, за да се увери, че двигателят работи, както е записано в летателния наръчник, който едва бе имал време да прегледа и хвърли последен поглед към плющящия на кърмата флаг, който силният бриз развяваше откъм левия борд.
	За разлика от самолетоносачите, пътят за излитане напред беше блокиран от огромната радарна конструкция и надстройката, ето защо командир Харпър беше обърнал „Бенет“ откъм наветрената страна.
	Пит натисна спирачката, като изпъна напред пръстите на краката си. После подаде газ и почувства как „Ибис“-ът се опитва да се устреми напред. Краят на площадката за излитане и кацане се намираше обезпокоително близо. Подемната сила на „Ибис“ възникваше при четиридесет и пет километра в час. Силата на вятъра, към която се прибавяше и скоростта на „Бенет“, му даваше начална скорост от двадесет и пет километра в час, но той трябваше да развие още двадесет километра преди колесниците да се издигнат във въздуха.
	Настъпи решителният момент. Той даде знак на наземния екип да освободи застопоряващите въжета. После Пит отне напълно газта и „Ибис“-ът се разтресе под напора на бриза и тягата на газовата турбина. С очи вперени в края на площадката за излитане и кацане, Пит освободи спирачките и „Ибис“-ът се понесе напред. Пет метра, десет и след това той започна постепенно, без да спира, да дърпа щурвала назад. Малкият носов колесник на летателния апарат се отлепи от палубата и Пит съзря облаците. До края на площадката оставаха още три метра, когато Пит издигна „Ибис“-а в небето над развълнуваното море.
	Той направи вираж и на четиридесет метра височина пое направо, като наблюдаваше как Джордино се понася във въздуха зад него. Пит направи кръг над кораба, размаха криле към екипажа на „Ралф Р. Бенет“ и пое курс на запад към остров Сосеки. Водите на Тихия океан бушуваха под главния колесник, оцветени от залязващото слънце в искрящо златисто.
	Пит придвижи напред ръчната газ до делението за полет с крейсерска скорост. Искаше му се да мине през цялата процедура за излитане на малкия летателен апарат, да набере височина и да опита някои фигури. Но това беше невъзможно. Имаше вероятност японските радари да засекат резките му маневри. При прав, хоризонтален полет над гребените на вълните „Ибис“-ът беше невидим.
	Сега Пит започна да се чуди дали на острова няма да ги очакват посрещачи. Той не виждаше почти никаква надежда да се измъкнат от курортното селище. Добре ни насадиха, помисли си той. Да извършим изневиделица принудително кацане в предния двор на Сума и да създадем бъркотия сред охраната му, за да отвлечем вниманието от останалите.
	Екипажът в оперативния пункт на „Бенет“ беше засякъл насрещните радарни сигнали, изпратени от отбранителните съоръжения на Сума, но командир Харпър реши да не ги заглушава. Той позволи „Бенет“ да бъде следен, като правилно предположи, че командата, отговаряща за отбраната на острова ще си отдъхне, щом види, че самотният американски кораб плава спокойно на изток, сякаш това е един обичаен курс.
	Пит се съсредоточи върху управлението, като непрестанно държеше под око компаса. При сегашната им скорост, пресметна той, трябваше да кацнат на острова след тридесет и пет минути. Ако обаче се отклоняха само на няколко градуса на север или на юг, можеха със сигурност да го пропуснат.
	Този път при летенето и управлението трябваше да разчита единствено на инстинкта си, придобит от опит. „Ибис“-ът не можеше да си позволи допълнителното тегло на бордови компютър и автопилот. Той провери отново скоростта, посоката и скоростта на вятъра и изчисли приблизително курса четири пъти, за да е сигурен, че няма да допусне грешки.
	Пит си помисли, че да остане без гориво и да извърши принудително кацане в бурното море посред нощ беше изпитание, на което нямаше желание да се подлага.
	Той мрачно забеляза, че радиоприемниците са свалени. Без съмнение, по заповед на Джордън, така че нито той, нито Джордино биха могли да се впуснат в излишни разговори, които щяха да издадат тяхното присъствие.
	След като изминаха двадесет и седем минути и на хоризонта остана да свети само една малка слънчева дъга, Пит се взря напред през прозореца.
	Той беше там, малко, потънало във виолетови сенки петънце между морето и небето. Почти неусетно то се превърна в остров с ясни, осезаеми очертания. Назъбените му канари се издигаха вертикално от гребените на огромните вълни, които се разбиваха в подножието им.
	Пит се обърна и погледна през страничното прозорче. Джордино го следваше на по-малко от десет метра отзад и вдясно. Пит размаха крилете на мотопланера и посочи напред. Джордино скъси разстоянието, което ги делеше и Пит видя как той кимна в отговор и посочи с крайчеца на ръката си към острова.
	Той провери за последен път приборите, а после наклони „Ибис“-а и започна плавен вираж, докато се озова над центъра на острова от потъмнялото на изток небе. Нямаше да има кръжене, за да проучи релефа на местността, нямаше да има повторен подход, ако приближеше твърде ниско или твърде високо. Изненадата беше техният единствен съюзник. Разполагаха с една-единствена възможност да приземят малките „Ибис“-и в градинската морава преди да бъдат обсипани от ракети земя-въздух.
	Той ясно виждаше покривите в стил пагода и просеката между дърветата, които заобикаляха откритата градина. Забеляза площадка за кацане и излитане на хеликоптери, която отсъстваше от макета на Пенър, но реши, че не става за резервно място за приземяване, тъй като беше твърде малка и обградена от дървета.
	Леко извиване на китката вляво, вдясно, после задържане. Той започна постепенно да отнема газта. Морето се превърна в размазано петно, високият скалист склон стремително приближаваше и бързо изпълни предното стъкло. Той леко дръпна щурвала назад. После внезапно, като че ли някой беше издърпал килим изпод краката му, морето изчезна и колесниците се понесоха само на няколко метра над твърдата скална повърхност на острова.
	Право напред, без да се оглежда встрани, леко натискане на педала на дясното вертикално кормило, за да компенсира наличието на насрещен вятър. Той се извиси над редицата от храсти, а гумите на колесниците бръснаха върховете им. Пит отне изцяло газта, „Ибис“-ът започна да се спуска и вече не можеше да бъде вдигнат във въздуха. Леко дръпване на щурвала и мотопланерът започна да се снишава. Той почувства силен тласък, когато колесниците меко докоснаха моравата на не повече от пет метра от края на една леха с цветя.
	Пит задейства бутона за изключване на двигателя и плавно, но силно натисна спирачките. Не последва нищо. Липсваше инерцията, която да отхвърли тялото му напред. Тревата беше мокра и гумите се плъзгаха по нея сякаш бяха намазани с масло.
	Той изпита непреодолимо желание да натисне ръчната газ докрай и да дръпне назад щурвала, още повече, че лицето му се намираше само на няколко сантиметра от носа на „Ибис“. Дали нямаше да се блъсне в някое дърво, сграда, скала? Право пред него редица от пламнали в есенно червено и златисто храсти му пречеше да види дали зад тях не се крие някакво твърдо препятствие.
	Пит се напрегна, наведе глава и се вкопчи с всичка сила в мотопланера.
	Летателният апарат все още се движеше с тридесет километра в час, когато се вряза в храстите, крилата му се откъснаха и корпусът влетя с шумен разтърсващ плясък в малко езерце, пълно с огромни шарани.
	За момент настъпи мъртва тишина, нарушена само няколко секунди по-късно от шум на трошене и разкъсване, когато „Ибис“-ът на Джордино връхлетя през храстите, плъзна се край разбития летателен апарат на Пит и като занесе, спря в една пясъчна градинка, разрушавайки изкусната композиция от сложни фигури, прецизно оформени с гребло.
	Пит опита да се освободи от предпазните ремъци, но краката му бяха приковани, а ръцете му не можеха да се движат свободно. Главата му беше полупотопена в езерцето и той трябваше да извие лицето си нагоре, за да диша. Той ясно виждаше ято гигантски бели, черни и златисти шарани, чиито зинали усти се отваряха и затваряха, а огромните им кръгли очи се взираха учудено в натрапника, който беше нахлул в частното им владение.
	Корпусът на „Ибис“, в който се намираше Джордино, беше сравнително запазен и той успя да се измъкне без проблеми. Той се втурна, скочи в езерцето и се устреми напред през тинята и островчетата от лилии като побеснял хипопотам. Със сила, придобита по време на дългогодишните тренировки по културизъм, той огъна встрани смачканите конструктивни укрепващи елементи, които бяха приковали краката на Пит, сякаш бяха клечки за зъби. После разкопча предпазните ремъци, измъкна Пит от разбития летателен апарат и го извлече на брега.
	— Добре ли си? — попита той.
	— С натъртени пищяли и пресрещнат палец — отвърна Пит. — Благодаря, че ме измъкна.
	— Ще ти изпратя сметката — каза Джордино, като оглеждаше с отвращение покритите си с тиня ботуши.
	Пит свали шлема си и го хвърли в езерцето, като накара опулените шарани да се стрелнат и потърсят убежище сред островчетата от лилии. Той кимна към останките на мотопланерите.
	— Ще тръгнат да ни търсят. По-добре включи сигналните устройства и нагласи таймерите за взривяване.
	Докато Джордино се зае със задачата да предупреди „Бенет“ за тяхното пристигане, преди да задейства таймерите на малките пакети с пластичен експлозив, поставени в мотопланерите, Пит се изправи сковано на крака и огледа градината.
	Тя изглеждаше пуста. Армията от хора и роботи пазачи не се появи. По верандите и прозорците на сградите липсваха признаци на живот. Невъзможно му беше да повярва, че никой зад тънките стени на постройките в японски стил не е чул воя на газотурбинните двигатели и шума от разбиването на двата мотопланера. Някой трябваше да живее тук. Градинарите сигурно бяха някъде наоколо, безупречният вид на мястото говореше, че за него постоянно се полагат грижи.
	Джордино се върна.
	— Разполагаме с по-малко от две минути да се измъкнем преди да избухнат — бързо каза той.
	— Тръгнах — изрече Пит и затича към обраслата с дървета местност отвъд курортното селище.
	Изведнъж той застина, когато чу странен електронен глас, който извика:
	— Останете по местата си!
	Пит и Джордино реагираха по един и същ начин. Те се втурнаха към прикритието на гъстите храсти и защитата, която им осигуряваха дърветата, като се привеждаха и придвижваха бързо от едно към друго, опитвайки да се отдалечат от неизвестния преследвач. Едва бяха успели да изминат петдесет метра, когато пред тях внезапно изникна висока ограда, отрупана с изолатори и проводници, по които течеше ток.
	— Най-краткото бягство в историята — умърлушено промърмори Пит.
	В този момент експлозивите в „Ибис“-ите избухнаха в интервал от пет секунди един след друг. Пит не можеше да види какво става, но си представи как грозните лениви шарани се разлитат във въздуха.
	Той и Джордино се изправиха да посрещнат опасността и въпреки че бяха предупредени, те не бяха напълно подготвени за трите механични привидения, които се появиха иззад храсталаците и отрязаха всичките им пътища за бягство. Трите робота нямаха нищо общо с получовешките фигури, които се появяваха в телевизионните и игрални филми. Те се движеха с помощта на гумени вериги и не притежаваха никакви човешки качества, освен може би речта.
	Автоматизираните машини бяха отрупани с всевъзможни подвижно съчленени ръце, видеокамери и топлинни датчици, говорители, компютри и цял арсенал от автоматични пушки, насочени право към коремите на Пит и Джордино.
	— Моля, не мърдайте или ще ви убием.
	— Те май не бъркат думите, а? — с искрено недоумение каза Джордино.
	Пит разгледа внимателно робота в средата и забеляза, че по всяка вероятност се управлява посредством сложна система за следене и комуникация от контрольор, който се намираше далеч оттук.
	— Ние сме програмирани да разпознаваме различни езици и да отговаряме на тях — заяви роботът в центъра с кънтящ глас, който звучеше изненадващо отчетливо. — Със сигурност ще загинете, ако се опитате да избягате. Пушките ни се насочват от телесната ви топлина.
	Настъпи кратко неловко мълчание. Пит и Джордино се спогледаха с израз на хора, които се бяха заели да свършат някаква работа и след като бяха изпълнили задачата си, не можеха да сторят нищо повече. Бавно и внимателно те вдигнаха ръце над главите си, като не пропуснаха да забележат, че насочените хоризонтално към тях дула на пушките нито за миг не трепнаха.
	— Мисля, че на пропуска ни очакваше засада от машини — тихо промълви Пит.
	— Поне не дъвчат тютюн — изсумтя Джордино.
	Към тях бяха насочени дванадесет пушки, зад тях се намираше оградата, по която течеше ток. Нямаше никакъв начин да се измъкнат. Пит можеше само да се надява, че контрольорите на роботите бяха достатъчно съобразителни да преценят, че Джордино и той не представляваха заплаха за тях.
	— Смяташ ли, че сега е моментът да помолим да ни отведат при техния шеф? — Джордино зададе въпроса си с усмивка, хладна като камък.
	— Не бих го направил, ако бях на твое място — кротко отвърна Пит. — За такъв изтъркан лаф могат да ни застрелят.


	45

	Никой не обърна внимание на Стейси, Манкузо и Уедърхил, които проникнаха сравнително лесно и точно в дълбините на град Едо. Холивудският гримьор, когото Джордън беше изпратил със самолет в Токио, майсторски положи изкуствени гънки около очите им, промени и потъмни веждите им и им приготви перуки от пищна и гъста черна коса. Манкузо, който говореше отлично японски, беше облечен в делови костюм и изпълняваше ролята на шеф на Стейси и Уедърхил, които бяха облечени с жълтите гащеризони на инженерните инспектиращи екипи на Сума.
	Като използваха информацията за мерките за сигурност от доклада на Джим Ханамура, заедно с картите за самоличност и пропускателните кодове, осигурени от дълбоко законспирирания британски агент, който сътрудничеше на Джордън, те безпрепятствено преминаха през пунктовете за проверка и най-сетне стигнаха до входа към тунела. Това беше най-опасната част от операцията. Не им беше трудно да измамят охраната от хора и машини за установяване на самоличност, ала според казаното от Пенър по време на окончателния инструктаж, последната бариера щеше да бъде най-трудната част от проверката.
	Влязоха в една съвсем безлична, ярко осветена и боядисана в бяло стая, където ги посрещна роботизирана сензорна система за охрана. На пода нямаше никакви мебели, по голите стени — никакви надписи. Вратата, през която се бяха озовали вътре, изглеждаше като единствения вход и изход.
	— По каква работа сте тук? — попита роботът на механичен японски.
	Манкузо замълча нерешително. Бяха му казали да очаква роботизирани охранителни машини, но не и нещо подобно на кофа за боклук на колелца, което издаваше заповеди.
	— Отиваме в отделението за влакнесто-оптични комуникации, за да извършим модификация и проверка на системата — чинно отговори той, като се опитваше да скрие неудобството си от факта, че трябва да общува с изкуствен интелект.
	— Разпореждане за работа и пропускателен код.
	— Извънредно разпореждане четиридесет и шест „Р“ за проверка на комуникациите и програма за изпитания. — После приближи дланите си една към друга, допря леко върховете на пръстите си и повтори думата „ша“ три пъти.
	Манкузо можеше само да се надява, че британският агент им беше съобщил правилния знак парола, както и кодовата дума и беше програмирал техните генетични кодове в паметта на роботизираната охранителна машина.
	— Един по един, притиснете дланта на дясната си ръка към сензорния ми екран — нареди роботът пазач.
	Тримата покорно се изредиха, поставяйки дланите си върху малък трептящ син екран, разположен навътре в облия му като варел гръден кош. Роботът помълча известно време, докато обработваше данните от компютъра си и сравняваше чертите на лицата им и техния ръст с имената и описанието им, които се намираха в запаметяващите му дискове — което според Уедърхил представляваше забележително постижение. Той никога не беше виждал компютър, способен да запаметява данните, подавани му от телевизионна камера и да обработва образите в реално време.
	Те чакаха спокойни и делови, известени по време на инструктажа, че роботът е програмиран да улавя и най-малкия признак на нервност. Освен това очите им останаха вперени през цялото време в него. Блуждаещи очи, очи, които се опитваха да го избягват, щяха да събудят подозрение. Уедърхил дори успя да се прозее отегчено, докато машината сравняваше генетичните им кодове и отпечатъците от дланите и пръстите им.
	— Разрешението за достъп потвърдено — каза най-сетне роботът. После цялата отсрещна стена на голата стая се завъртя навътре и се отмести встрани. — Можете да влезете. Ако останете повече от дванадесет часа, трябва да предупредите група за охрана номер шест.
	Британският оперативен агент беше свършил работата си както трябва. Те успешно бяха преодолели това препятствие. Минаха през вратата и се намериха в покрит с килим коридор, който водеше към главния тунел. Щом стигнаха до един перон за пътници, се чу бръмчене на зумер и започнаха да премигват сигнални лампи. От едно огромно депо потегляше работна композиция, натоварена със строителни материали. Релсите се събираха при входа на главния тунел, който по преценка на Манкузо имаше диаметър четири метра.
	След три зловещи минути на пълна тишина към перона приближи алуминиев вагон със заоблена горна част от стъкло, предназначен за превозване на десет човека, който се движеше върху единична релса. Вагонът беше празен, при уредите за управление нямаше никой. Вратата му се отвори с леко свистене и те влязоха вътре.
	— Маглев — тихо произнесе Уедърхил.
	— Какво? — попита Стейси.
	— Маглев, съкратено за „магнитна левитация“. Това е концепция, която се основава на отблъскването и привличането между два магнита. Взаимодействието между мощни магнити, монтирани под влака, с други, разположени върху единична релса, повдигната в централната си част, движи вагоните по електромагнитно поле. Ето защо за такъв влак обикновено казват, че се носи във въздуха.
	— Жълтурчетата са разработили най-усъвършенстваната система в света — добави Манкузо. — След като се справиха с охлаждането на бордовите електромагнитни свръхпроводници, те се сдобиха с превозно средство, което буквално лети на инчове от релсата със скоростта на самолет.
	Вратата се затвори и малкият вагон остана неподвижен, докато компютризираните му датчици чакаха сигнал, който щеше да разреши потеглянето. Над релсата премигна зелена лампа и те безшумно се плъзнаха в главния тунел, като постепенно набираха скорост, докато най-накрая монтираните по тавана на тунела натриеви лампи се сляха в ослепително и размазано жълто петно.
	— С каква ли бързина се движим? — зачуди се Стейси.
	— Без да съм сигурен, предполагам, с около триста и двадесет километра в час — отвърна Уедърхил.
	Манкузо кимна.
	— С този темп пътуването би трябвало да продължи само пет минути.
	Стори им се, че влакът едва бе успял да достигне оптималната си скорост, когато започна да намалява. Плавно, като асансьор на небостъргач, той се плъзна и спря безшумно. Те излязоха от вагона и се озоваха на друг пуст перон. Щом слязоха, вагонът зави по един обръщател, застана върху отсрещната релса и пое обратно към град Едо.
	— Краят на линията — тихо каза Манкузо. Той се обърна и ги поведе през единствената врата на перона. Тя ги изведе в друг застлан с килими коридор, дълъг тридесетина метра, който завършваше при един асансьор.
	Щом влязоха, Уедърхил кимна към арабските цифри върху бутоните.
	— Нагоре или надолу?
	— Колко нива има и на кое се намираме ние? — попита Стейси.
	— Дванадесет. Ние сме на второ.
	— Скиците на Ханамура показваха само четири — каза Манкузо.
	— Те сигурно са били предварителни чертежи, които по-късно са били променени.
	Стейси се взираше замислено в осветеното табло.
	— Толкова за разположението във форма на център със спици.
	— Без точни указания за пътя към отсеците с компютризирана електронна апаратура — заяви Уедърхил — ще трябва да се откажем от първоначалния си план и да се заемем с електростанцията.
	— Ако успеем да я открием, преди да събудим съмнение — недоволно каза Манкузо.
	— Това е единственото, което ни остава. Проследяването на електрическите проводници до източника им ще отнеме по-малко време, отколкото да се опитваме наслуки да попаднем в центъра за управление.
	— Дванадесет нива със стаи и коридори — промърмори притеснено Стейси. — Можем да се лутаме из тях часове наред.
	— Вече сме тук и нямаме друг избор — каза Манкузо, като погледна часовника си. — Ако Пит и Джордино са успели да се приземят на повърхността на острова и да отвлекат вниманието на охранителните системи на Сума, би трябвало да имаме достатъчно време да поставим пластичен експлозив и да се измъкнем обратно през тунела до Едо.
	Уедърхил изгледа Стейси и Манкузо, а после погледна към таблото на асансьора. Беше му ясно как точно се чувстваха те — с опънати нерви, нащрек, с напрегнати, готови за действие тела. Бяха стигнали дотук и сега всичко зависеше от решенията, които щяха да вземат в следващите няколко минути. Той натисна бутона, върху който беше изписана цифрата 6.
	— Нищо не ни пречи да започнем от средното ниво — заяви той, като изхождаше от практическата логика на нещата.
	Манкузо вдигна куфарчето, в което бяха замаскирани две автоматични оръжия и го стисна под мишница. Той, Стейси и Уедърхил стояха неподвижни и притихнали в тревожно очакване. След няколко секунди се чу мелодичен звук, лампичката за шесто ниво светна и вратите се плъзнаха встрани.
	Манкузо излезе първи, следван от Стейси и Уедърхил. Само след две секунди той се закова на място и дори не почувства как останалите се блъснаха в него. Тримата стояха и се взираха като селски глупаци, тръгнали на космическо пътешествие към Марс.
	В огромната сводеста галерия, където бяха попаднали, цареше трескаво оживление, което човек би очаквал от армия сръчни работници, обслужващи поточна линия, като се изключеше факта, че липсваха устни заповеди, подвиквания или групови разговори. Всички специалисти, техници и инженери, които работеха край разположените в голям полукръг компютри и конзоли с прибори, бяха роботи с безброй различни размери и форми.
	Още от първия опит бяха попаднали право в целта. Без да знае, Уедърхил беше натиснал бутона, който ги беше отвел направо в електронния мозък на ядрения команден център на Сума. В този комплекс нямаше хора. Целият персонал беше напълно автоматизиран и се състоеше от сложни, високотехнологични машини, които работеха по двадесет и четири часа в денонощие без почивки за кафе, обяд или отпуск по болест — нещо съвсем немислимо за някой американски профсъюзен лидер.
	Повечето се движеха върху колелца, а някои с гъсенични вериги. Част от тях имаха по седем свързани подвижно ръце, които стърчаха подобно на пипала на октопод от подвижни платформи, друга част биха минали за познатите машини с общо приложение, които можеха да се видят в някой зъболекарски кабинет. Но нито един не вървеше с помощта на крака, нито пък приличаше на СЗРО от „Междузвездни войни“ или на „Роби от забранената планета“. Роботите бяха погълнати от изпълнението на зададените им програми и вършеха работата си, без да обръщат внимание на неканените гости.
	— Нямате ли чувството, че сме станали излишни? — прошепна Стейси.
	— Май сбъркахме — каза Манкузо. — По-добре да се връщаме в асансьора.
	Уедърхил поклати глава.
	— В никакъв случай! Това е комплексът, който дойдохме да разрушим. Тези неща дори не подозират, че сме тук. Те не са програмирани да се намесват в работата на хора. Освен това наоколо няма роботи пазачи. Пит и Джордино сигурно са успели да ни помогнат, като са отвлекли вниманието им. Казвам, да пратим този автоматизиран мравуняк на луната.
	— Асансьорът е тръгнал нагоре — каза Стейси, като натискаше бутона „надолу“. — В следващите няколко минути не можем никъде да мръднем оттук.
	Без да губи повече време в пререкания, Манкузо остави куфарчето на пода и започна да измъква пакетите с пластичен експлозив „С-8“, които бяха прикрепени със самозалепваща лента около глезените му. Останалите направиха същото, като започнаха да вадят експлозива изпод униформените си гащеризони.
	— Стейси, компютърния отсек. Тим, системите за взривяване на ядрените бомби. Аз ще се заема с комуникационните съоръжения.
	Бяха успели да направят по-малко от пет стъпки по посока на определените им цели, когато прогърмя глас, който отекна из бетонните стени на залата.
	— Останете по местата си! Не мърдайте или със сигурност ще умрете! — Перфектен английски, почти без следа от японски акцент, а гласът беше студен, заплашителен.
	Изненадата беше пълна, ала Манкузо реши да блъфира, докато се опитваше да открие цел за автоматичните оръжия, които се намираха в куфарчето.
	— Ние сме инженери от отдела за изпитания. Тук сме, за да извършим проверка и проведем програма от тестове. Искате ли да видите и да чуете нашия пропускателен код?
	— Всички хора, инженери и инспектори, заедно с техните кодове бяха освободени, когато напълно автономните машини достигнаха състояние да изпълняват програмите си без намеса и надзор от тяхна страна — недоволно избоботи безплътният глас.
	— Не знаехме за тази промяна. Нашият шеф ни нареди да извършим проверка на влакнесто-оптичните комуникации — продължи да настоява Манкузо, докато ръката му натискаше един бутон, замаскиран като кабар върху дъното на куфарчето.
	В този момент вратата на асансьора се отвори и в центъра за управление влезе Рой Орита. Той спря за момент и очите му обходиха с несъмнен респект неговите бивши колеги, членове на МЕР.
	— Спестете си безсмисленото геройство — заяви той с тържествуваща усмивка. — Вие се провалихте. Вашата подривна операция да спрете изпълнението на проекта „Кайтен“ претърпя пълен и абсолютен неуспех. И затова всички вие ще умрете.


	Джордън и Сандекър закусиха леко с президента в неговата резиденция в Кемп Дейвид. Те бяха насядали около една маса в малка вила пред огъня от пращящи пънове от хикория. За Джордън и Сандекър топлината в стаята беше нетърпима, ала президентът явно й се наслаждаваше, докато отпиваше от чаша южняшко кафе с аромат на цикория, надянал дебел, изплетен от ирландска вълна пуловер.
	От кухнята с чаша мляко в ръка влезе Дейл Никълс — специалният помощник на президента.
	— Дон Кърн е отвън — докладва той, като се обърна към Джордън.
	— Мисля, че е дошъл с последните данни от остров Сосеки — каза Джордън.
	Президентът направи жест към Никълс.
	— Разбира се, покани го да влезе. — А после добави: — Налей му чаша кафе и виж дали не иска да хапне нещо.
	Кърн прие само кафе и седна на съседната кушетка. Президентът го гледаше с очакване, ала Джордън беше вперил невиждащ поглед в пламъците.
	— Те са вътре — съобщи Кърн.
	— Те са вътре — повтори президентът. — Всички до един?
	Кърн кимна.
	— И тримата.
	— Някакви проблеми? — попита Джордън.
	— Не знаем. Преди сигналът на нашия британски сътрудник загадъчно да изчезне, той каза, че са преминали безпрепятствено през тунела.
	Президентът се пресегна и разтърси ръката на Джордън.
	— Поздравявам те, Рей!
	— Все още е твърде рано, господин президент — каза Джордън. — Тепърва им предстои да преодолеят още трудности. Проникването в центъра „Дракон“ е само първият етап от плана.
	— А какво става с моите хора? — раздразнено попита Сандекър.
	— Те изпратиха сигнал, че са се приземили благополучно — отговори Кърн. — Нямаме причина да смятаме, че пазачите от охраната на Сума са ги наранили или са се отнесли грубо с тях.
	— А какво предстои оттук нататък? — попита президентът.
	— След като поставят експлозивите и попречат временно на пуска на центъра „Дракон“, нашите хора ще се опитат да спасят члена на Конгреса мис Смит и сенатора Диас. Ако всичко се развие според плана, ще имаме на разположение достатъчно време, за да разпънем Сума на най-близкия кръст и да изпратим военни части, за да разрушат до основи центъра.
	По лицето на президента се изписа безпокойство.
	— Възможно ли е двама мъже и една жена да извършат всичко това в следващите тридесет и шест часа?
	Джордън се усмихна уморено.
	— Повярвайте ми, господин президент, моите хора могат да направят невъзможното.
	— А Пит и Джордино? — продължи Сандекър да притиска Кърн.
	— Щом нашите хора подадат сигнал, че са готови, от океана ще изплува подводница, от която ще се спусне отряд от Делта Едно, за да ги евакуира от острова.
	— Струва ми се, че приемате твърде много неща за дадени — заяви Сандекър.
	Кърн самоуверено се усмихна на адмирала.
	— Анализирахме и прецизирахме всяка фаза от операцията, докато не се уверихме, че вероятността за успех е деветдесет цяло и седем процента.
	Сандекър стрелна Кърн с изпепеляващ поглед.
	— По-добре считайте този процентен коефициент деветдесет и девет цяло и девет.
	Всички отправиха към Сандекър въпросителни погледи. После Кърн неуверено каза:
	— Не ви разбирам, адмирале.
	— Пропуснали сте да отчетете способностите на Пит и Джордино — отвърна с рязък тон Сандекър. — Няма да им бъде за първи път да спасяват от провал някоя „блестящо“ замислена от разузнаването операция.
	Кърн го изгледа с недоумение, а после се обърна за помощ към Джордън, но президентът беше този, който отговори.
	— Мисля, че това, което адмирал Сандекър има предвид, са няколкото случая, в които мистър Пит измъкна правителството от батака. Един от тях, в частност, се отнася лично за мен. — Президентът замълча, за да засили ефекта от казаното. — Виждате ли, именно Пит беше човекът, който спаси живота ми заедно с този на мис Смит, преди четири години в Залива.
	— Спомням си. — Джордън извърна поглед от огъня. — За да го стори, той използва един стар речен параход от Мисисипи.
	Ала Кърн продължи да настоява на своето. Той чувстваше, че репутацията му на най-добрия разузнавателен стратег в страната е поставена на карта.
	— Повярвайте ми, господин президент. Бягството и евакуацията ще протекат според плана и без помощ от страна на НЮМА. Взели сме предвид всички възможни пропуски, всички непредвидени обстоятелства. Само някое природно бедствие би ни попречило да го изпълним успешно.


	46

	Не природно бедствие попречи на Манкузо, Уедърхил и Стейси да изпълнят прецизния план на Кърн. Нито пък липсата на умения и опит. Те можеха, а и от време на време им се налагаше, да отворят кой да е банков трезор в света, да избягат и от най-строго охраняваните затвори, както и да проникнат в Главното управление на КГБ в Москва или в личната резиденция на Фидел Кастро в Куба. Не съществуваше такава ключалка или охранителна алармена система, с която те не биха се справили за по-малко от десет минути. Непредсказуемостта на обучените да нападат кучета представляваше сериозна пречка, ала те вещо прилагаха множество методи, с които или умъртвяваха или укротяваха ръмжащите псета.
	За съжаление, в тяхната торба с усвоени до съвършенство хитрости нямаше такива, които биха им позволили да избягат от затворнически килии без прозорци или врати, които можеха да се отворят само откъм пода, когато таванът и стените от неръждаема стомана бъдеха повдигнати с механична стрела. А след като им бяха отнети всички оръжия, владеенето на бойни изкуства се оказа безполезно срещу роботи стражи, които не изпитваха болка и чиято компютърно програмирана бързина на реакция беше по-голяма от тази на хората.
	Сума и Каматори ги смятаха за изключително опасни и ги затвориха в отделни килии, в които имаше само по една японска рогозка татами, тясна дупка в пода вместо тоалетна и говорител, монтиран на тавана. Тъй като нямаше лампи, те бяха принудени да стоят сами, обгърнати от непрогледна тъмнина, лишени от всякакви емоции, напрягайки умовете си в търсене на някаква вратичка, колкото и малка да беше тя, към бягство.
	После дойде горчивото прозрение, че от тези килии е невъзможно да се избяга. То беше последвано от вцепеняващия отказ да повярват и от разочарованието, че въпреки техните почти свръхчовешки умения, нямаше никакъв начин да се измъкнат. Бяха попаднали в капан, от който беше абсолютно безнадеждно да се освободят.


	Самоличността на Пит и Джордино беше установена от Рой Орита, който внимателно изгледа видеокасетите с тяхното залавяне. Той незабавно докладва своето откритие на Каматори.
	— Сигурен ли си?
	— Да, за мен няма никакво съмнение. Те седяха срещу мен, от другата страна на масата във Вашингтон. Вашите хора от разузнавателната служба за сигурност ще потвърдят това, което казвам, след като направят проверка на генетичните им кодове.
	— Каква е целта им? Те не са професионални агенти.
	— Те са били просто примамка за отвличане на вниманието от групата, на която е била възложена задачата да унищожи центъра за управление.
	Каматори не можеше да повярва на късмета си, че човекът, когото търсеше, за да убие, се беше появил изневиделица и сам се беше напъхал в ръцете му.
	Той отпрати Орита и след като остана сам, се отдаде на медитация, а умът му започна да планира до най-малки подробности играта на котка и мишка, спорт, който щеше да изпита умението му на ловец срещу човек като Пит, чиято смелост и изобретателност бяха добре известни и който щеше да бъде достоен за него противник.
	Това беше игра на живот и смърт, в която Каматори беше участвал многократно срещу хора, дръзнали да се противопоставят на Сума и в която никога не беше губил.


	Пит и Джордино бяха строго охранявани през цялото денонощие от малка група роботи стражи. Джордино дори завърза някакво подобие на приятелство с един от роботите, които бяха участвали в залавянето им и го кръсти Макгун.
	— Не се казвам Макгун — заяви роботът на сносен английски. — Името ми е Мурасаки. Означава „виолетов“.
	— Виолетов! — изсумтя Джордино. — Ти си боядисан в жълто. Макгун повече ти отива.
	— След като бях приведен в действие, аз бях осветен от един шинтоистки свещеник с принасяне на дарове от храна, закичен с гирлянди от цветя и ми дадоха името Мурасаки.
	— Значи ти си независим агент на свободна практика? — каза той, поразен от факта, че говори на машина, която можеше да води разговор.
	— Не съвсем. Моят изкуствен мисловен процес, разбира се, е ограничен до известна степен.
	Джордино се извърна към Пит.
	— Дали не се опитва да ме преметне?
	— Нямам представа — повдигна рамене Пит. — Защо не го попиташ какво ще направи, ако се опитаме да избягаме?
	— Ще предупредя моя отговорник по охраната и ще стрелям по вас, както съм програмиран да правя.
	— Добре ли стреляш? — попита Пит, заинтригуван, че разговаря с изкуствен интелект.
	— Програмиран съм да не пропускам целта.
	— Е, сега знаем как стоят нещата — кратко заключи Джордино.
	— Вие не можете да избягате от острова, а няма и къде да се скриете. Ще се удавите и акулите ще ви изядат или ще бъдете обезглавени. Ще бъде неразумно от ваша страна, ако се опитате да избягате.
	— Все едно че слушам Спок.
	Някой почука отвън и като бутна встрани плъзгащата се врата фусума, чиято решетъчна рамка беше облепена с полупрозрачна хартия шоджи, в стаята влезе мъж с вечно смръщено лице. Той застана мълчаливо и очите му се насочиха към Джордино, който стоеше до робота, а после се прехвърлиха към Пит, излегнат удобно върху три поставени една върху друга рогозки татами.
	— Аз съм Моро Каматори, главен помощник на мистър Хидеки Сума.
	— Ал Джордино — поздрави го нисичкият и набит италианец, усмихнат широко като някой търговец, който продава коли на старо. — Приятелят ми, заел хоризонтално положение, е Дърк Пит. Съжаляваме, че се изтърсихме без покана, но…
	— Много добре ни е известно как се казвате и по какъв начин сте се озовали на остров Сосеки — прекъсна го Каматори. — Спестете си опитите да отричате, да разказвате как сте се заблудили или лицемерно да се извинявате със собственото си незнание. Със съжаление трябва да ви уведомя, че нахлуването ви тук с цел да отвлечете вниманието ни, не можа да постигне целта си. Останалите трима души от групата ви бяха заловени малко след като напуснаха тунела от Едо.
	Всички мълчаха. Джордино изгледа мрачно Каматори, а после се обърна към Пит в очакване.
	По лицето на Пит беше изписано спокойствие.
	— Да ви се намира нещо за четене тук? — отегчено проговори той. — Може би справочник за местните ресторанти?
	Каматори изгледа с неприкрита враждебност Пит. След близо минута мълчание, той тръгна към него и почти се надвеси над Пит.
	— Обичате ли да ходите на лов за дивеч, мистър Пит? — рязко попита той.
	— Не особено. Удоволствието се губи, когато жертвата не може да отговори на изстрелите.
	— В такъв случай, вие се отвращавате от гледката на кръв и от смъртта?
	— А нима това не важи за повечето нормални хора?
	— Може би предпочитате да застанете на страната на преследвания?
	— Знаете какви са американците — охотно обясни Пит. — Винаги симпатизираме на жертвите.
	Каматори изгледа Пит убийствено. После сви рамене.
	— Мистър Сума ви удостои с честта да ви покани на вечеря. В седем часа ще ви отведат под стража до трапезарията. В шкафа ще намерите кимона. Моля, облечете се подходящо. — После рязко се обърна и излезе от стаята.
	Джордино се загледа с любопитство след него.
	— Какъв беше този двусмислен разговор за лов?
	Пит затвори очи, като се готвеше да подремне.
	— Мисля, че той възнамерява да ни преследва като зайци, докато ни хване и ни отреже главите.


	Трапезарията беше от онези, които все още съществуват в повечето великолепни европейски замъци и в които се устройват приеми за кралски особи и знаменити гости. Тя беше огромна, с разгънат, укрепен с тежки греди таван, висок дванадесет метра. Подът беше покрит с килим от бамбук, в който беше втъкана червена коприна, а стените бяха облицовани с излъскано до блясък палисандрово дърво.
	По стените, на равни разстояния една от друга, сякаш в хармония помежду им, бяха окачени оригинали на картини от японски майстори. Стаята беше осветена изцяло със свещи, поставени в хартиени фенери.
	Лорън никога не беше виждала нещо подобно, което би могло да се сравни с нейната красота. Тя стоеше като статуя, изпълнена с възхищение от изумителното й въздействие. Край нея мина Майк Диас. Той също спря като закован, втренчил поглед в богато украсените стени.
	Единственият предмет, който се набиваше в очи и изглеждаше не на място и който определено не беше японски, представляваше дълга керамична маса, заемаща половината стая в поредица от извивки. Изглеждаше така, сякаш е била изпечена в грънчарската пещ като един цял гигантски къс. Столовете и приборите за хранене, които бяха в тон с масата, бяха разположени така, че гостите, вместо да докосват лактите си, седяха леко пред или зад съседите си по маса.
	Тоши, облечена в традиционно кимоно от синя коприна, пристъпи напред и се поклони.
	— Мистър Сума моли да го извините за закъснението му и след малко ще се присъедини към вас. А докато чакате, мога ли да ви приготвя нещо за пиене?
	— Говорите английски много добре — похвали я Лорън.
	— Освен това мога да разговарям на френски, испански, немски и руски — каза Тоши със сведени очи, като че ли й беше неудобно да изтъква знанията си.
	Лорън беше облякла едно от няколкото кимона, които откри в шкафа на вилата, където се намираше под охрана. То красиво се диплеше около гъвкавото й тяло, а коприната, боядисана в тъмночервено, подсилваше лекия бронзов загар, останал от летния й тен. Тя се усмихна топло на Тоши и каза:
	— Завиждам ви. Аз едва мога да си поръчам храна на френски.
	— Така значи, най-сетне ще се срещнем с великата жълта заплаха — промърмори Диас. Той не беше в настроение да се държи учтиво и правеше всичко възможно, за да бъде груб. В знак на своето непокорство той беше отказал предложеното му облекло в японски стил и беше останал с измачканите рибарски дрехи, с които го бяха отвлекли. — Може би сега ще открием в какъв безумен заговор сме въвлечени тук.
	— Можете ли да ми приготвите „Мейдън’с Блъш“*?
	[* Maiden’s Blush (англ.) — букв. „моминска руменина“, вид коктейл. — Б.пр.]
	— Да — потвърди Тоши. — Джин, кюрасо, гренадин и лимонов сок. — Тя се обърна към Диас. — Сенаторе?
	— Нищо — отсече той. — Искам умът ми да бъде бистър.
	Лорън видя, че масата беше приготвена за шест човека.
	— Кого очакваме още освен мистър Сума? — попита тя Тоши.
	— Дясната ръка на мистър Сума, мистър Каматори и двама американци.
	— Без съмнение, събратя по съдба — промърмори Диас.
	Без да отговори, Тоши пъргаво застана зад бара от лакирано абаносово дърво, облицован със златисти керамични плочки и започна да приготвя напитка за Лорън.
	Диас приближи до една от стените и започна да разглежда голяма картина, нарисувана с туш, на която от птичи поглед бяха изобразени няколко селски къщурки, в които се виждаха хора, заети с ежедневната си работа.
	— Чудя се, колко ли струва нещо подобно?
	— Шест милиона американски долара.
	Това беше произнесено тихо от японец на неуверен английски със следа от британски акцент, дължащ се на учител англичанин.
	Лорън и Диас се обърнаха и с притеснение погледнаха към Хидеки Сума. Те веднага го познаха от снимките в стотиците списания и вестникарските статии.
	Сума влезе бавно в просторната стая, следван от Каматори. Той постоя няколко мига, като ги оглеждаше благоразположено, а по устните му играеше лека загадъчна усмивка.
	— „Легендата за принц Генджи“, нарисувана от Тойама през хиляда четиристотин осемдесет и пета година. Имате отличен търговски нюх, сенатор Диас. Картината, на която се любувахте, е най-скъпото произведение на изкуството в тази стая.
	Заради страховитата слава на Сума Лорън очакваше да види някой огромен мъж. В никакъв случай и човек, който беше малко по-нисък от самата нея.
	Той приближи, поклони им се едва забележимо и се ръкува с тях.
	— Хидеки Сума. — Ръцете му бяха меки, но ръкостискането му здраво. — Мисля, че вече се познавате с моя главен помощник Моро Каматори.
	— Нашият тъмничар — язвително заяви Диас.
	— Доста впечатляваща особа — каза Лорън.
	— Ала изключително способен — рязко отвърна Сума с хаплив тон. Той се обърна към Каматори. — Струва ми се, че двама от нашите гости ги няма.
	Сума едва бе изрекъл това, когато почувства зад себе си някакво движение. Той погледна през рамо. Два робота стражи грубо избутаха Пит и Джордино през входа на трапезарията. Те все още носеха своите летателни костюми, а около вратовете си бяха завързали ярки вратовръзки, отрязани, както по всичко личеше, от платнените пояси на кимоната, които бяха отказали да облекат.
	— Те не показват уважение към теб — изръмжа Каматори. Той понечи да тръгне към тях, но Сума протегна ръка и го спря.
	— Дърк! — ахна Лорън. — Ал! — Тя се спусна към тях и буквално влетя в ръцете на Пит, като започна да го целува буйно по лицето. — О, господи, никога не съм се радвала толкова на срещата с някой човек. — После тя прегърна и разцелува Джордино. — Откъде се взехте? Как попаднахте тук?
	— Долетяхме от един туристически кораб — бодро отвърна Пит, като прегръщаше Лорън така, както баща прегръща детето си, което е било отвлечено, а после върнато.
	— Чухме, че това местенце било с четири звезди и решихме да се отбием, за да поиграем голф и тенис.
	Джордино се ухили.
	— Вярно ли е, че инструкторките по аеробик имат тела на богини?
	— Ах, вие, луди глави! — щастливо избърбори тя.
	— И така, мистър Пит, мистър Джордино — каза Хидеки Сума. — Радвам се да се запозная с хората, станали легендарни в цял свят благодарение на подвизите си под вода.
	— Едва ли имаме нужните качества, за да бъдем легендарни — скромно заяви Пит.
	— Аз съм Хидеки Сума. Добре дошли на остров Сосеки.
	— Не мога да кажа, че срещата с вас ме изпълва с трепет, мистър Сума. Трудно е човек да не оцени таланта ви на предприемач, но методите ви на действие представляват нещо средно между тези на Ал Капоне и Фреди от „Елм Стрийт“.
	Сума не беше свикнал да бъде оскърбяван. Той спря за миг, втренчил в Пит невярващ поглед, изпълнен с подозрение.
	— Хубаво местенце си имате тук — каза Джордино, който се беше насочил към бара и безочливо оглеждаше Тоши.
	За пръв път сенатор Диас се усмихна широко, докато разтърсваше ръката на Пит.
	— Нямате представа, колко щастлив се чувствам.
	— Сенатор Диас — поздрави Пит законодателя. — Радвам се да ви видя отново.
	— Бих предпочел да ви видя, следван от група бойци на отряд „Делта“.
	— Държат ги в резерв за финала.
	Без да обърне внимание на забележката, Сума се отпусна в един от ниските бамбукови столове.
	— Напитки, господа?
	— Текила мартини — поръча Пит.
	— Текила и сух вермут — отвърна Тоши. — С кори от портокал или от лимон?
	— От сладък лимон, благодаря.
	— А за вас, мистър Джордино?
	— Един „Баркинг Дог“*, ако знаете как се приготвя.
	[* Barking Dog (англ.) — букв. „лаещо куче“, вид коктейл. — Б.пр.]
	— По петдесет грама джин, сух вермут, сладък вермут и една-две капки горчиви добавки — подробно обясни Тоши.
	— Умно момиче — каза Лорън. — Тя говори няколко езика.
	— И може да приготви „Баркинг Дог“ — промърмори Джордино, чийто очи бяха добили унесен вид, когато Тоши му се усмихна предизвикателно.
	— Да вървят по дяволите всички тези светски дрънканици! — избухна горящият от нетърпение Диас. — Всички се държите така, сякаш се намирате на някакъв дружески коктейл. — Той замълча за миг, а после се обърна към Сума. — Настоявам да ни кажете защо по такъв нагъл начин отвлякохте членове на Конгреса и ни държите като заложници. И държа да го узная веднага.
	— Моля ви, сенаторе, седнете и се успокойте — тихо отвърна Сума с леденостуден тон. — Вие сте един нетърпелив човек, който съвсем неправилно смята, че всичко, което си струва да се направи, трябва да бъде направено незабавно, на момента. Животът си има ритъм, до който вие, хората от Запада, никога не сте се докосвали. Ето защо нашата култура превъзхожда вашата.
	— Вие не сте нищо друго, освен раса от тесногръди нарцисисти, които си мислят, че стоят над всички останали раси — гневно изрече Диас. — А ти, Сума, си най-отвратителният от цялата пасмина.
	Сума се държеше като патриарх, мислеше си Пит. По лицето му не беше изписан гняв, нито враждебност, нищо, освен върховно безразличие. Струваше му се, че за Сума Диас не беше нищо повече от едно нагло малко дете.
	За разлика от него Каматори стоеше изправен, стиснал юмруци, с лице, изкривено от омраза към американците, към всички чужденци. Очите му бяха почти затворени, устните опънати в права линия. Изглеждаше като побеснял чакал, който се готви за скок.
	Още в началото Пит беше преценил, че Каматори е един опасен убиец. Той приближи нехайно до бара, взе питието си, а после ловко се вмъкна между Каматори и сенатора. Изразът на лицето му красноречиво показваше: „Първо ще трябва да се справиш с мен!“. Маневрата се оказа успешна. Каматори насочи гнева си към Пит и втренчено го изгледа с преценяващи очи.
	Избрала най-подходящия момент с точност, граничеща със съвършенство, Тоши се поклони, поставила длани между коленете си, коприната на нейното кимоно леко изшумоля и тя обяви, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент.
	— Ще продължим разговора след вечеря — заяви Сума и сърдечно подкани с жест всички да заемат местата си.
	Пит и Каматори седнаха последни. Те се спряха и се изгледаха един друг, без да мигат, като двама боксьори, всеки от които се опитва да накара другия да сведе поглед, докато съдията им дава указания преди началото на схватката. Слепоочията на Каматори почервеняха, изражението му беше мрачно и изпълнено със злоба. Пит наля масло в огъня, като му се ухили презрително.
	И двамата мъже знаеха, че скоро, много скоро, единият от тях ще убие другия.


	47

	Вечерята започна с древна кулинарна церемония. Появи се един човек, когото Сума представи като майстор на шикибочо и коленичи пред гладка дъска. В ръката си държеше риба, която Пит правилно определи като тон. Облечен в костюм от копринен брокат, с висока островърха шапка на главата, майсторът на шикибочо извади чифт стоманени пръчици за хранене и дълъг прав нож с дървена дръжка.
	Като си служеше с приборите с главоломна бързина, той наряза рибата с точно определен брой удари на ножа. Когато ритуалното изпълнение приключи, той се поклони и се оттегли.
	— Това ли е главният готвач? — попита Лорън.
	Сума поклати глава.
	— Не, той просто е майстор на церемонията за рязане на риба. Главният готвач, който е специализиран в епикурейското изкуство за приготвяне на ястия от морски продукти, сега ще събере рибата, която ще бъде сервирана като мезе.
	— Вие държите на служба няколко главни готвачи в кухнята си?
	— Имам трима. Един, както споменах, който отговаря за рибните блюда, един, който е майстор в готвенето на меса и зеленчуци и един, който е съсредоточил уменията си само в приготвяне на супи.
	Преди да сервират рибата, поднесоха на всички подсолен чай със сладки курабийки. После им раздадоха изпускащи пара кърпички ошибори, за да избършат и почистят ръцете си. Донесоха отново рибата, чиито парченца бяха внимателно подредени в едно цяло. Тя трябваше да бъде изядена сурова, като сашими*.
	[* Японско ястие. Приготвя се от сурова риба, най-често тон, скумрия или фугу, нарязана по особен начин и потопена в соев сос, подсилван понякога с японски хрян. — Б.пр.]
	На Сума сякаш му доставяше удоволствие да наблюдава как Джордино и Диас непохватно боравят с пръчиците за хранене. От друга страна, той беше леко изненадан, когато видя как Пит и Лорън умело се хранят с пръчиците от слонова кост, като че ли цял живот са си служили с тях.
	Всяко едно от блюдата беше умело и сръчно сервирано от двойка роботи, чиито дълги ръце вдигаха и слагаха чиниите с невероятно бързи движения. Не падна нито едно парченце храна, нито пък се чуваше някакъв звук при поставянето на съдовете върху твърдата повърхност на масата. Те проговаряха само когато трябваше да попитат вечерящите дали са свършили с дадено блюдо.
	— Струва ми се, че сте обсебен от идеята за автоматизирано общество — обърна се Пит към Сума.
	— Да, гордеем се с нашия преход към роботизирана империя. Моят заводски комплекс в Нагоя е най-големият в света. Там имам компютризирани машини роботи, които всяка година произвеждат по двадесет хиляди напълно годни за работа роботи.
	— Една армия, която произвежда друга армия — каза Пит.
	— Вие неволно се докоснахте до слабото ми място, мистър Пит — разпалено продължи Сума. — Ние вече започнахме да изграждаме новите роботизирани военни части на Япония. Моите инженери проектират и конструират напълно автоматизирани бойни кораби, които не се нуждаят от човешки екипажи, самолети, пилотирани от роботи, управлявани от роботи танкове, които се движат и сражават с помощта на дистанционно управление и цели армии, съставени от стотици хиляди бронирани машини, въоръжени с мощни оръжия и оборудвани с датчици с голям обсег на действие, които могат да извършват петдесетметрови скокове и да се движат с шестдесет километра в час. Тъй като ремонтът им е много лесен, а възможностите, осигурявани от датчиците, твърде големи, те са почти непобедими. До десет години нито една от армиите на великите сили не ще може да се изправи срещу нас. За разлика от генералите и адмиралите във вашия Пентагон, разчитащи на мъже и жени, които да се бият, да проливат кръвта си и да загиват в сражения, ние ще можем да провеждаме широкомащабни бойни операции, без да дадем нито една човешка жертва.
	Измина цяла минута, докато американците около масата се опитваха да вникнат във важността на казаното от Сума. Тази идея им се струваше толкова необхватна, толкова футуристична, че им беше трудно да приемат факта, че в скоро време армиите от роботи ще се превърнат в действителност.
	Единствено Джордино изглеждаше безразличен към неограничените възможности на войната с киборги.
	— Механичният ни компаньон твърди, че е бил осветен — заяви той, небрежно чоплейки рибата.
	— Опитваме се да съчетаем нашата религия, шинтоизма, с националната ни култура — отвърна Сума, — като вярваме, че предметите, също като хората и животните, са надарени с душа, едно преимущество, което имаме пред вас, хората от Запада. Ние почитаме нашите машини, независимо дали става дума за роботите в промишлеността или самурайския меч, като човешки създания. Разполагаме дори с машини, които обучават работниците да се държат като машини.
	Пит поклати глава.
	— Звучи в разрез със собствените ви интереси. Вие отнемате работата на хората си.
	— Това е една остаряла измислица, мистър Пит — отвърна Сума, като почукваше с пръчиците по масата. — В Япония между машините и хората са се оформили много близки взаимоотношения. В началото на следващото столетие ние ще разполагаме с милион роботи, които ще вършат работата на десет милиона души.
	— А какво ще стане с тези десет милиона души, които ще останат без работа?
	— Ще ги изнесем в други страни точно както изнасяме нашите промишлени изделия — спокойно заяви Сума. — Те ще се превърнат в добри, почтени граждани на държавите, където са отишли да живеят, но ще останат верни на Япония, с която ще поддържат тесни икономически връзки.
	— Нещо като световно братство — каза Пит. — Виждал съм го в действие. Спомням си как наблюдавах строителството на една японска банка в Сан Диего — проектирана от архитекти японци, поверена на строителни предприемачи японци, построена от работници японци, които използваха само японско оборудване и японски строителни материали, внесени в Щатите на борда на японски кораби. Местните предприемачи и доставчици бяха напълно елиминирани.
	Сума равнодушно повдигна рамене.
	— В борбата за икономическо надмощие няма правила. В основата на нашата етика и морал стоят убеждения, различни от вашите. В Япония честта и дисциплината са здраво свързани с предаността — към императора, семейството и корпорацията. Ние не сме възпитани в уважение към принципите на демокрацията или благотворителната щедрост. Пътят на обединението, доброволният труд, благотворителните прояви за събиране на пари за гладуващите в Африка, както и организациите, които осигуряват помощи за отглеждане на деца в страните от третия свят, са практически непознати в моята родина. Нашите благотворителни усилия са насочени към собствените ни хора. — Той замълча и посочи към роботите, които отново бяха влезли в стаята с подноси в ръце. — А, ето че идва ред на следващото блюдо.
	След рибата тон раздадоха на всички дървени табли, отрупани с небелени плодове от гинко*, украсени с борови иглички, и пирамиди от ситно нарязани морски охлюви. Последва цветна супа, бистър бульон с по една орхидея, която плуваше във всяка купичка.
	[* Дърво с прави клони и листа с формата на ветрило, чиято родина е Китай. Често се сади в градски паркове и по улици. — Б.пр.]
	Лорън притвори очи, докато с наслада вкусваше от супата.
	— Вкусът й е също тъй прекрасен, както и видът й — каза тя.
	Сума кимна.
	— Вие гастроном ли сте, мистър Пит?
	— Да, доставя ми удоволствие да опитвам изтънчени ястия.
	— А предпочитанията ви разнообразни ли са?
	— Ако питате дали ям всичко, отговорът е положителен.
	— Добре. — Сума плесна с ръце. — В такъв случай, очаква ви вълнуващо угощение с отбрани ястия.
	Лорън си мислеше, че вечерята наполовина е привършила, но тя едва беше започнала. Последва нескончаем поток от умело подбрани и изключително вкусни ястия с красиво подредени съставки. Смокини в сос от сусам, ориз с босилек, още една супа, този път с яйчен жълтък, тънко нарязана морска змиорка, репички, гъби, гарнирани с хайвер от морски таралеж, щука и сепия, скрита в мозайка от различни видове водорасли, коренчета от лотос с умело нарязани миди, краставица и дребни тиквички. Сервираха трета супа от мариновани зеленчуци, ориз и сусам. Най-накрая поднесоха десерта, който се състоеше от няколко вида сладки плодове и пиршеството приключи с неизбежната чаша чай.
	— Последна вечеря за осъдените на смърт? — остро попита Диас.
	— В никакъв случай, сенаторе — с любезен тон отвърна Сума. — Вие и членът на конгреса мис Смит ще се върнете след двадесет и четири часа във Вашингтон на борда на личния ми реактивен самолет.
	— Защо не сега?
	— Първо трябва да ви съобщя моите цели. Утре лично ще разведа вас и мис Смит из центъра „Дракон“ и ще ви покажа източника на новата мощ на Япония.
	— Центърът „Дракон“ — изпълнен с любопитство повтори Диас. — С каква цел?
	— Нима не знаете, сенаторе, за колите с ядрени бомби, които нашият домакин е пръснал из половината свят? — предизвикателно попита Пит.
	Диас все още нищо не разбираше.
	— Коли бомби?
	— Сума е решил да накара „батковците“ да играят по свирката му и за тази цел е измислил специален план за изнудване. Веднага щом неговият прехвален център „Дракон“ бъде завършен, той може само с едно натискане на бутон да взриви ядрена бомба на всяко място, където роботите му са паркирали кола, в която има вградена бомба.
	Очите на Лорън се разшириха от изненада.
	— Вярно ли е това? Япония тайно е изградила ядрен арсенал?
	Пит кимна към Сума.
	— Защо не попиташ него?
	Сума втренчено гледаше Пит както мангуста, която наблюдава кобра.
	— Вие сте много проницателен човек, мистър Пит. Казаха ми, че именно вие сте подсказал на мистър Джордън и неговите хора от разузнаването какъв метод използваме, за да внасяме тайно бойните глави във вашата страна.
	— Признавам, че идеята ви да ги скриете в компресорите за климатичните инсталации на автомобилите беше направо гениална. Почти успяхте да осъществите безнаказано цялата операция, искам да кажа, докато една от бомбите не избухна случайно на борда на вашия кораб, който превозваше колите.
	— Какво се опитвате да постигнете? — попита Лорън, сбърчила озадачено чело.
	— Нещо много просто — отвърна Сума. — Казано на вашия жаргон, досега контрата винаги е оставала у Япония. Неприкритите всеобщи антияпонски настроения са дълбоко вкоренени в белия Запад. От триста години на нас гледат отвисоко като на някаква чудата раса от дребни ориенталци. Дойде време с нас да започнат да се отнасят почтително, така, както заслужаваме.
	Лицето на Лорън почервеня от гняв.
	— И заради някаква фалшива гордост и алчност ще разпалите война, която ще струва живота на милиони хора? Не си ли извлякохте поука от смъртта и разрухата, които причинихте през четиридесетте години?
	— Нашите управници се включиха във войната едва след като страните от Запада почти ни задушиха с търговското си ембарго и бойкоти. Днес с нарастването на нашата икономическа мощ вече сме преодолели разрушенията, които понесохме и човешките жертви, които дадохме тогава. Сега отново сме заплашени от международен остракизъм и световна омраза само защото полагаме усърдни усилия, посветени на изграждането на печеливша търговия и развита промишленост. И тъй като нашата огромна икономика зависи от чуждестранен нефт и минерали, не можем да допуснем отново да се окажем зависими от политиката на Вашингтон, интересите на европейските страни или религиозните конфликти в Близкия изток. Проектът „Кайтен“ е средството, което ще ни позволи да защитим себе си и нашите постигнати с упорит труд икономически успехи.
	— Проектът „Кайтен“? — повтори Диас, който никога до този момент не беше чувал за него.
	— Неговият долен план да изнудва света — обясни язвително Пит.
	— Вие си играете с огъня — каза Лорън на Сума. — Съединените щати, Съветският съюз и европейските страни ще се обединят, за да ви унищожат.
	— Те ще отстъпят, когато разберат каква цена ще трябва да заплатят за това — самоуверено заяви Сума. — Няма да им остане нищо друго, освен да свикат пресконференции и да заявят, че ще решат проблема по дипломатически път.
	— Вие пет пари не давате за спасението на Япония! — внезапно отсече Диас. — Правителството на вашата страна ще изпадне в ужас, ако узнае какво чудовищно нещо сте създали. Действате само за собствена изгода, за да заграбите властта. Вие сте обладан от мания за власт.
	— Прав сте, сенаторе — спокойно отвърна Сума, запазил самообладание. — Във вашите очи сигурно изглеждам като безумец, който се стреми към абсолютна власт. Не крия това. И като всички останали безумци в историята на човечеството, тласкани от стремежа да защитят родината си и нейния суверенитет, аз няма да се поколебая да използвам властта си, за да застана начело на експанзията на нашата раса из целия свят, като същевременно защитавам културата ни от покварата на Запада.
	— И каква точно поквара виждате в страните от Запада? — поиска да узнае Диас.
	В очите на Сума се появи презрение.
	— Погледнете собствения си народ, сенаторе. Съединените щати са страна на наркомани, гангстери от мафията, изнасилвачи и убийци, бездомници и неграмотни. В градовете ви се шири расизъм, породен от смесването на толкова много култури. Вие западате, така както са западали Гърция, Рим и Британската империя. Държавата ви се изражда и процесът е необратим.
	— Значи мислите, че устоите на Америка са разклатени и с нея като велика сила е свършено — раздразнено каза Лорън.
	— В Япония не ще откриете такъв морален упадък — самодоволно отговори Сума.
	— Господи, ама че лицемер! — избухна в смях Пит и всички обърнаха глави към него. — Корупцията във вашата малка страна с древна култура е достигнала до най-висшите политически кръгове. Всеки ден вашите вестници и телевизионни програми гъмжат от репортажи за поредния скандал. Престъпният свят в Япония е толкова влиятелен, че командва правителството. Половината от вашите политици и правителствени чиновници открито получават подкупи срещу политическо влияние. За да извлечете печалба, продавате дори строго секретни военни технологии на комунистическия блок. Обикновените хора плащат два пъти повече от американците за стоки, произведени в Япония, защото разходите за живота в страната са абсурдно високи и непосилни за тях. Вие крадете модерни технологии откъдето ви падне. Имате рекетьори, на които се заплаща, за да разтурват системно събранията на работниците от фирмите. Обвинявате ни в расизъм, когато най-продаваните в страната ви книги проповядват антисемитизъм, в универсалните ви магазини са изложени и се продават черни манекени „Самбо“ и кукли негърчета, а в списанията, които са изложени на лавките по улиците, жените са изобразени като робини. И вие имате наглостта да седите тук и да твърдите, че културата ви превъзхожда нашата. Това са глупости.
	— Амин, приятелю — каза Диас, като надигна чашата си с чай. — Амин.
	— Дърк е сто процента прав — гордо добави Лорън. — Нашето общество не е идеално, но ако сравним двата народа като цяло, качеството на живота у нас пак е по-добро.
	Лицето на Сума се превърна в гневна маска. Очите му бяха добили твърдостта на топаз. Зъбите му бяха стиснати. Когато заговори, думите му заплющяха като камшични удари.
	— Преди петдесет години ние бяхме една претърпяла поражение страна, оплювана от Съединените щати! А сега изведнъж се оказва, че ние сме победители, а вие сте победените от нас. Ние спряхме проникването на американската и европейска зараза в Япония. Нашата култура ще възтържествува. Нашата нация ще бъде господстваща през следващия век.
	— Звучите също като онези войнолюбци, които преждевременно ни бяха отписали след Пърл Харбър — рязко му напомни Лорън. — След войната Съединените щати се отнесоха с Япония много по-добре, отколкото вие щяхте да се отнесете с нас, ако бяхте победили. Вашите армии щяха да изнасилват, убиват и ограбват Америка, както сториха с Китай.
	— Освен с нас ще трябва да се справите и със страните от Европа — предупреди го Диас. — Тяхната търговска политика спрямо Токио в никакъв случай не е толкова толерантна и покровителствена като нашата. Най-малкото, новата Европейска общност твърдо ще се противопостави на вашето икономическо проникване. Независимо дали ще бъдат подложени на ядрено изнудване, или не, те ще затворят пазарите си за японски стоки.
	— В края на краищата, ще използваме нашите възлизащи на милиарди парични запаси, за да изкупим постепенно тяхната промишленост, докато си изградим основа, която ще бъде непоклатима. Тази операция е напълно възможна, като имате предвид, че дванадесетте най-големи банки в света са японски, а тяхната пазарна стойност представлява почти три четвърти от общата стойност на останалите чуждестранни банки. Това означава, че ние управляваме света на големите пари.
	— Не можете вечно да държите света като заложник — каза Пит. — Вашето собствено правителство и народ ще се надигнат срещу вас, когато разберат, че бойните глави на света са насочени към Японските острови, вместо към Съединените щати и Съветския съюз. А вероятността от ядрено нападение ще стане напълно реална, ако някоя от колите бомби избухне случайно.
	Сума поклати глава.
	— Нашите електронни предпазители са далеч по-съвършени от вашите и от тези на руснаците. Експлозии няма да има, освен ако лично аз не програмирам нужния код.
	— Нима наистина ще предизвикате ядрена война? — ахна Лорън.
	Сума се засмя.
	— В никакъв случай не и нещо толкова глупаво и хладнокръвно като това, което Белият дом или Кремъл могат да предприемат. Забравяте, че ние, японците, добре познаваме ужаса на атомната война. Не, проектът „Кайтен“ е много по-съвършен технически от стотиците ракети с бойни глави, насочени към градове и военни съоръжения. Предвидено е бомбите да бъдат взривени в отдалечени стратегически райони с малобройно население, така че да породят огромна електромагнитна вълна, която ще бъде в състояние да предизвика срив на цялата ви икономика. Смъртните случаи и нараняванията ще бъдат сведени до минимум.
	— Май наистина смятате да го направите, а — каза Пит, който беше прочел мислите на Сума. — Вие наистина смятате да взривите бомбите.
	— Защо не, щом обстоятелствата позволяват това. Не се боя от незабавен ответен удар, тъй като електромагнитната вълна на практика ще прекъсне всички комуникации на Америка, НАТО и Съветския съюз и ще неутрализира оръжейните установки. — Японският индустриалец впери студения си деспотичен поглед в Пит. — Но вие, мистър Пит, няма да сте жив, за да разберете дали ще предприема, или не тази стъпка.
	По лицето на Лорън се изписа тревога.
	— Нима Дърк и Ал няма да летят със сенатор Диас и с мен за Вашингтон?
	От гърдите на Сума се отрони дълга безмълвна въздишка и той бавно поклати глава.
	— Не… Тях подарих на моя добър приятел Моро Каматори.
	— Не разбирам.
	— Моро е майстор на лова. На вашите приятели и на тримата агенти, които бяха заловени по време на опита им да разрушат центъра, ще бъде дадена възможност да избягат от острова. Но само ако успеят да се изплъзнат от ръцете на Моро в продължение на двадесет и четири часа.
	Каматори отправи към Пит смразяващ поглед.
	— Мистър Пит ще има честта да опита първи.
	Пит се обърна към Джордино с едва доловима усмивка на лицето.
	— Виждаш ли, аз ти казах.


	48

	— Да избягаме — мърмореше Джордино, докато крачеше из малката вила под зоркия поглед на Макгун, — къде да избягаме? Дори и най-добрият плувец на дълги разстояния в света не би могъл да преплува шестдесет километра в студена вода, която гъмжи от течения със скорост пет възела. А дори и да го направи, биячите на Сума ще го чакат, за да го изкормят веднага щом стъпи на някой от плажовете в континенталната част.
	— Е, какъв ще бъде планът тогава? — попита Пит между две лицеви опори.
	— Да останем живи колкото се може по-дълго. Какво друго можем да направим?
	— Да умрем като храбреци.
	Джордино повдигна вежда и изгледа Пит подозрително.
	— Да бе, ще се разгърдим, ще откажем да ни сложат превръзки на очите и ще пуфкаме цигари, докато Каматори замахва с меча.
	— Защо да се опълчваме срещу неизбежното?
	— Откога започна да се предаваш още в първия рунд? — каза Джордино, който започваше да се чуди дали някоя чавка не е изпила ума на стария му приятел.
	— Можем да опитаме да се скрием някъде на острова, но това е безнадеждна работа. Каматори няма да играе честно и ще използва датчиците на роботите, за да ни проследи.
	— А какво ще кажеш за Стейси? Не можеш да стоиш със скръстени ръце и да оставиш тази кръглолика отрепка да убие и нея.
	Пит се надигна от пода.
	— Без оръжия какво очакваш? Не можеш да победиш с голи ръце механични киборги и един човек, който майсторски владее боя с меч.
	— Очаквам да проявиш куража, който стотици пъти си показвал в безнадеждни ситуации, в които сме изпадали заедно.
	Като внимаваше да стъпва леко на десния си крак, Пит мина накуцвайки край Макгун и застана с гръб към робота.
	— Лесно ти е да приказваш, друже. Ти си в добра физическа форма. Аз си навехнах коляното по време на принудителното кацане в онази зарибена локва и едва ходя. Нямам никакъв шанс да се изплъзна от Каматори.
	В този момент Джордино забеляза лукавата усмивка по лицето на Пит и всичко му стана ясно. Изведнъж той се почувства като пълен глупак. Освен датчиците на Макгун, в стаята сигурно имаше дузина подслушващи устройства и видеокамери, скрити наоколо. Той разбра какво цели Пит и влезе в тон с него.
	— Каматори е твърде голям самурай, за да преследва ранен човек. Ако в кръвта му има и капчица спортсменство, трябва да ти даде някаква преднина.
	Пит поклати глава.
	— Стига ми нещо, което ще облекчи болката.
	— Макгун — обърна се Джордино към робота пазач, — има ли тук лекар?
	— Тази информация не е зададена в управляващата ми програма.
	— Обади се тогава на твоя невидим шеф и разбери.
	— Моля, изчакайте.
	Той замълча, докато комуникационната му система направи запитване до центъра за управление на роботи. Отговорът дойде незабавно.
	— Има малоброен медицински екип в една клиника на четвърто ниво. Нуждае ли се мистър Пит от лекарска помощ?
	— Да — отвърна Пит. — Трябва да ми бият болкоуспокояваща инжекция и да ми направят стегната превръзка, ако мистър Каматори желае в двубоя му с мен да има поне грам предизвикателство.
	— Преди няколко часа не куцахте — опита се Макгун да постави натясно Пит.
	— Коляното ми беше изтръпнало — излъга Пит. — Но схващането и болката се увеличиха до такава степен, че ми е трудно да вървя. — Той направи няколко колебливи стъпки и стисна зъби, като че ли изпитваше остра болка.
	Като машина, от която се очакваше точно това, Мурасаки, известен още като Макгун, надлежно предаде на своя контрольор, намиращ се някъде в дълбините на центъра „Дракон“, визуалното си наблюдение от покъртителното изпълнение на Пит и получи разрешение да отведе наранения затворник в медицинската клиника. Появи се друг робот пазач, за да държи под окото на камерата си Джордино, който веднага даде на новодошлия името Макгурк.
	Като продължаваше да се преструва така, сякаш от играта му зависеше дали ще получи наградата на Националната филмова академия, Пит се затътри тромаво през лабиринт от коридори, докато най-сетне Макгун го набута в един асансьор.
	Роботът натисна с металния си пръст бутона за етажа и асансьорът безшумно пое надолу, макар и не толкова тихо, колкото този в главната квартира на Федералното ведомство.
	Много лошо, че МЕР не разполагаше с информация за асансьор, който се спуска от повърхността на острова към подземния център, мислеше си Пит, докато слизаха надолу. Шансовете за успех на едно проникване през селището за отдих щяха да бъдат по-големи. След малко вратата се отвори и Макгун избута Пит в ярко осветен коридор.
	— Четвъртата врата вляво. Отворете я и влезте.
	Вратата като всички останали плоски повърхности в подземното съоръжение беше боядисана в бяло. Малък червен кръст беше единственото указание, че това е център за медицинско обслужване. Вратата нямаше дръжка, а само един бутон, монтиран в рамката. Пит го натисна и тя безшумно се плъзна встрани. Като накуцваше, той влезе вътре. Привлекателна млада жена в униформата на медицинска сестра вдигна поглед от бюрото и го изгледа със сериозните си кафяви очи. Тя му заговори на японски, но Пит неразбиращо повдигна рамене.
	— Съжалявам — каза той. — Говоря само английски.
	Без да каже дума, тя стана, прекоси стаята с шест празни легла и изчезна в някакъв кабинет. След няколко секунди оттам излезе усмихнат млад японец, облечен с джинси и поло под стандартната бяла престилка, с висящ на врата стетоскоп, следван по петите от сестрата.
	— Мистър Пит, мистър Дърк Пит? — попита той с акцент, присъщ на хората от Западното крайбрежие.
	— Да.
	— Уведомиха ме, че ще дойдете. Джош Ногами. За мен е истинска чест. Аз съм верен ваш поклонник, откакто вдигнахте „Титаник“ от дъното на океана. Всъщност заради вас се захванах с леководолазен спорт.
	— Удоволствието е мое — заяви почти стеснително Пит. — Изглежда, не сте местен.
	— Роден и израснал в Сан Франциско под сянката на Бей Бридж. Вие откъде сте?
	— Аз израснах в Нюпорт Бийч, Калифорния.
	— Нима? Стажът ми премина в болницата „Сейнт Пол“ в Санта Ана. Отскачах да карам сърф в Нюпорт при всяка възможност.
	— Озовал сте се доста далеч от родните води.
	— Вие също, мистър Пит.
	— Може би Сума ви е направил предложение, на което не сте могъл да устоите?
	Усмивката охладня.
	— Започнах работа при него, без да ме е купувал.
	— Вярвате ли в това, което прави той?
	— Сто процента.
	— Извинете, че ви казвам това, но сигурно сте подведен.
	— Не подведен, мистър Пит. Японец. Аз съм японец и вярвам в превъзходството на нашата мисловност и естетика над разлагащото се общество, в което Америка се е превърнала.
	Пит не беше в настроение да се впуска в друг философски спор за начина на живот. Той посочи към коляното си.
	— Ще имам нужда от него утре. Сигурно съм го навехнал. Можете ли да облекчите достатъчно болката, така че да си служа с него.
	— Моля, вдигнете крачола на панталоните си.
	Пит се подчини, като правеше съответните гримаси и рязко издишаше, за да симулира болка, докато докторът опипваше коляното.
	— Не изглежда подуто или натъртено. Няма показания за скъсано сухожилие.
	— Адски ме боли, обаче. Не мога да го свивам.
	— Да не би да сте се наранили, когато самолетът ви се разби в селището за отдих на мистър Сума?
	— Тук новините се разнасят бързо.
	— Със системата за предаване на съобщения, която роботите са си изградили, биха се гордели дори затворниците от „Сан Куентин“. След като разбрах за вашето пристигане, аз се качих догоре и разгледах останките от самолета ви. Мистър Сума не беше никак доволен, че сте избили скъпоценните му шарани, които струват над четиристотин хиляди йени.
	— В такъв случай знаете, че аз ще бъда първата жертва в касапницата утре.
	Усмивката напусна лицето на Ногами и очите му помръкнаха.
	— Въпреки че изпълнявам заповедите на мистър Сума, искам да поясня, че не одобрявам смъртоносните ловни игри на Каматори.
	— Ще дадете ли някакъв съвет на един смъртник?
	Ногами махна с ръка към стаята.
	— Стените имат повече очи и уши, отколкото публиката в театрален салон. Ако се осмеля да застана на ваша страна, ще ме принудят утре да се присъединя към вас. Не, благодаря, мистър Пит. Тъжно ми е, че сте изпаднал в такова тежко положение, но не бива да вините никой друг, освен самия себе си, че сте нагазили в опасни води.
	— Все пак ще видите какво можете да направите за коляното ми.
	— Като лекар ще сторя всичко възможно да облекча болката ви. Освен това имам заповед от Каматори да се погрижа да бъдете в добра форма за преследването утре.
	Ногами инжектира коляното на Пит с някакво лекарство с трудно произносимо име, което трябваше да намали болката и го превърза с еластичен бинт. После му подаде шишенце с таблетки.
	— На всеки четири часа вземайте по две. Внимавайте да не превишите дозата, защото ще се чувствате отпаднал и ще се превърнете в лесна плячка за Каматори.
	Пит беше наблюдавал внимателно как сестрата влезе в малко складово помещение, откъдето излезе с бинта и таблетките.
	— Ще ми позволите ли да се възползвам от едно от незаетите легла, за да си почина малко. Тези японски рогозки за спане не са за моите кокали.
	— Нямам нищо против. Ще уведомя вашия робот пазач, че ще ви оставя под наблюдение тук за един-два часа. — Ногами го изгледа втренчено. — Не си и помисляйте за бягство. Тук няма никакви прозорци или резервни изходи и роботите ще ги спипат, преди да сте направили и две крачки към асансьора.
	— Не се безпокойте — заяви Пит, като се усмихваше дружелюбно. — Имам намерение да запазя всичките си сили за утрешния купон.
	Ногами кимна.
	— Настанете се на първото легло. Неговият матрак е най-мек. Самият аз също го използвам. Единственият порок на Запада, от който все още не съм се отказал. И аз не мога да понасям тези проклети татами.
	— Банята?
	— През складовото помещение и после наляво.
	Пит разтърси ръката на лекаря.
	— Благодаря ви, доктор Ногами. Жалко, че гледаме на нещата по различен начин.
	След като Ногами се върна в кабинета си, а сестрата отново се настани зад бюрото с гръб към него, Пит се запъти с накуцване към банята, ала само отвори и затвори вратата без да влезе, като вдигна необходимия шум, за да не предизвика съмнението им. Сестрата, която попълваше някакви документи, не се обърна, за да проследи действията му през вратата на складовото помещение.
	Пит започна безшумно да претърсва чекмеджетата и лавиците с медикаменти и лекарства, докато най-сетне откри кутия с найлонови пликове, с прикрепени към тях тънки тръбички, които завършваха с игли за спринцовки. На пликовете пишеше „CPDA-1 червени кръвни телца с антикоагулиращ разтвор“. Той измъкна един плик от кутията и го напъха под ризата си. Пликът дори не я изду.
	В един от ъглите на помещението имаше подвижен апарат за рентгенови снимки. Той постоя за миг втренчил поглед в него, а в главата му започна да назрява идея. Като използва ноктите си, Пит свали пластмасовата фирмена табелка и с нейна помощ отвинти задния капак. Той бързо счупи съединителните клеми, предназначени за две шестволтови акумулаторни батерии от сухи клетки и като извади едната, напъха я отпред в панталоните си. После изтръгна част от електрическите проводници, без да вдига излишен подозрителен шум и ги уви около кръста си.
	Най-сетне Пит тихо влезе в банята и след като я използва, пусна водата в тоалетната чиния.
	Сестрата дори не погледна към него, когато той се отпусна на леглото. В кабинета си Ногами изглаждаше погълнат от телефонния разговор, който тихо водеше.
	Успокоен, Пит се загледа в белия таван. Според представите на Джордън и Кърн това, което беше намислил, не би могло да се нарече страхотен план, но той беше всичко, с което разполагаше и Пит имаше намерение да се възползва от него докрай.


	49

	Моро Каматори не само изглеждаше зъл, той беше зъл. Втренченият поглед на очите му неизменно оставаше мрачен, злостен и изпълнен с жестокост, а в редките случаи, когато тесните му устни се разтягаха в усмивка, под тях лъсваха два реда зъби, по които имаше повече злато, отколкото в компстънската златна жила.
	Дори в този ранен час — в пет часа небето все още беше тъмно — около него витаеше дух на изтънчена надменност. Той беше безупречно облечен с хакама, торбести панталони, които много приличаха на прихваната в средата пола и катагину, извезан със сърма копринен ловен елек, характерен за периода Едо. На краката си беше обул само сандали.
	Пит, от друга страна, изглеждаше като изваден от торбата на някой просяк, ровещ из боклукчийските кофи за стари дрехи. Той беше надянал само една тениска и шорти, срязани от долната част на летателния му костюм. Краката му бяха обути в бели хавлиени чорапи.
	След като беше разбуден и отведен в личния кабинет на Каматори, той стоеше треперещ от студ в неотоплената стая и внимателно разглеждаше стените, по които бяха наредени древни оръжия от всички исторически епохи, събрани от цял свят. В средата на стаята застинали като войници при команда „мирно“, се извисяваха бойни доспехи от Европа и Япония. При вида на ловните трофеи, разположени прилежно между стотиците мечове, копия, лъкове и пушки, в стомаха на Пит се надигна вълна от отвращение.
	Той преброи тридесет окачени по стените глави на злочестите жертви на Каматори, които бяха вперили в пространството невиждащите погледи на широко отворените си стъклени очи. Повечето бяха азиатци, но имаше четири с европейски черти. Кръвта му се смрази, когато между тях разпозна главата на Джим Ханамура.
	— Заповядайте, мистър Пит, пийнете чаша кафе — покани го Каматори, като даде знак на Пит да седне на една възглавничка, разположена до ниска маса. — Ще си поговорим няколко минути преди…
	— Къде са останалите? — прекъсна го Пит.
	Каматори го изгледа студено.
	— Настанени са наблизо, в една малка зала, където ще наблюдават лова на видеоекран.
	— Като зрители, които гледат порнографски филм в малките часове.
	— Може би последният участник в лова ще се поучи от грешките на онези, които са загинали преди него.
	— Или пък ще затворят очи и ще пропуснат спектакъла.
	Каматори седеше съвсем неподвижен, а в ъгълчетата на устните му играеше едва доловима усмивка.
	— Това не е експеримент. Процедурата е отработена до съвършенство в резултат на опита, който имам. Жертвите чакат да дойде техния ред оковани в столове и ако се наложи, очите им се държат отворени със самозалепваща лента. Ще имат отлична възможност да наблюдават вашата кончина.
	— Надявам се, ще изпращате хонорарите за всяко повторно излъчване на семейството ми — заяви Пит, привидно загледан в окачените по стените глави, като се стараеше да не обръща внимание на отвратителните експонати, а да се съсредоточи върху стойката с мечове.
	— Много добре успявате да си придадете вид на смелчага — отбеляза Каматори. — Не бих и очаквал друго от човек с вашата слава.
	— Кой е следващият? — рязко попита Пит.
	Касапинът повдигна рамене.
	— Вашият приятел, мистър Джордино или може би жената агент. Да, мисля, че убийството й ще разяри до краен предел останалите и ще ги накара да станат по-опасна плячка.
	Пит се обърна.
	— А ако не успеете да хванете някой от нас?
	— Островът е малък. Никой не е успявал да ми се изплъзне за повече от осем часа.
	— И не можем да очакваме пощада от вас.
	— Никаква — каза Каматори и злостната му усмивка стана по-широка. — Това не е детинска игра на криеница, в която има победители и победени. Ще умрете бързо и леко. Обещавам ви.
	Пит втренчи поглед в очите на самурая.
	— Не е игра ли? Струва ми се, че ще трябва да се правя на Сангър Рейнсфорд срещу вас, в ролята на генерал Заров.
	Каматори присви очи.
	— Тези имена не са ми познати.
	— Не сте ли чели „Най-опасната игра“ от Ричард Конъл? Това е класически разказ за един човек, който се развлича с преследване на ближните си.
	— Нямам желание да осквернявам ума си с четене на западна литература.
	— Радвам се да го чуя — каза Пит, като на ум отбеляза леко нарастване на шансовете си да остане жив.
	Каматори посочи към вратата.
	— Време е.
	Пит продължи да упорства.
	— Все още не сте обяснили правилата на играта.
	— Няма правила, мистър Пит. Ще проявя великодушие и ще ви дам един час преднина. След това ще тръгна подире ви въоръжен само с моя меч, родово оръжие, което се предава в семейството ми от няколко поколения и е проляло много вража кръв.
	— Вашите предци самураи много биха се гордели с техния потомък, който петни честта им, като убива невъоръжени и беззащитни хора.
	Каматори знаеше, че Пит нарочно го предизвиква, но не можеше да сдържи все по нарастващата си ярост към американеца, който не показваше никакви признаци на страх.
	— Вратата е там — просъска той. — Ще започна преследването след един час.


	В мига, в който прекрачи вратата на оградата, по която течеше ток, маската на лекомислено нехайство изчезна от лицето на Пит. Обзет от неудържима ярост, той затича край редицата от дървета, които заобикаляха курортното селище, и навлезе сред сенките на голите, лишени от растителност скали. Той беше напрегнат до краен предел, хладнокръвен и хитър, с необичайно изострени сетива, движен от една-единствена мисъл.
	Трябваше да оцелее, за да спаси останалите.
	Рискът да тича свободно по чорапи, вместо с тежките боти, които носеше по време на полета от палубата на „Ралф Р. Бенет“, се оказа печеливш. За щастие, скалистият терен беше покрит с няколкосантиметров слой влажна пръст, ерозирала през вековете от скалната лава.
	Той бягаше, обладан от зловеща решителност, пришпорван от гняв и опасението, че може да се провали. Планът му беше прост, абсурдно прост, при все че вероятността да хвърли прах в очите на Каматори му се струваше почти със сигурност обречена на провал. Той обаче беше абсолютно сигурен, че никой от преследваните не е прибягвал към такъв ход. Изненадата беше на негова страна. Другите се бяха опитвали единствено да се отдалечат колкото се може повече от курортното селище, а после трескаво да потърсят скривалище, където да останат незабелязани. Отчаянието поражда гениални хрумвания, но те всички се бяха провалили, при това окончателно и безвъзвратно. Пит се канеше да предприеме нова стъпка в играта на бягство, която беше достатъчно безразсъдна, за да се увенчае с успех.
	Освен това, той имаше и още едно преимущество пред онези, които бяха опитвали да се измъкнат преди него. Благодарение на подробния модел на Пенър Пит беше напълно запознат с терена на острова. Той ясно си спомняше разстоянията и височините и знаеше къде точно трябва да отиде, а то не беше към най-високата точка на острова.
	Хората, които бягат обзети от ужас по време на преследване, неизменно се отправят нагоре, нагоре по стълбите в някоя сграда, нагоре по някое дърво, в клоните на което да се скрият, нагоре по скалите, водещи към билото на някой хълм. Пътищата нагоре представляваха задънена улица, по която беше невъзможно да се избяга.
	Пит се отклони и започна да се спуска надолу към източната брегова ивица, като оставяше след себе си лъкатушеща следа, сякаш не беше сигурен накъде да поеме. Понякога се връщаше обратно, за да накара преследвача си да помисли, че се е загубил и се върти в кръг. Неравният, подобен на лунна повърхност терен и слабата светлина правеха трудно правилното определяне на посоката, но звездите все още не бяха избледнели и като използваше Полярната звезда, Пит правилно се ориентираше накъде е север. Той поспря за няколко минути и си почина, за да запази силите си, а после внимателно обмисли положението, в което се намираше.
	Пит си даде сметка, че Каматори, който преследваше жертвите си обут в сандали, никога не би могъл да ги постави на тясно само за осем часа. Един начинаещ турист, който обича да скита из гората, би могъл, с помощта на малко късмет, да избегне залавяне в продължение на един или два дни, дори и ако го преследват с кучета… освен ако подире му не се е спуснал някой, който използва датчици, чувствителни към телесната топлина.
	За Пит нямаше никакво съмнение, че го преследва робот, отрупан с датчици. Той пое отново, все още потръпващ от студ, но без да чувства напрежение или умора.
	Краят на този един час завари Пит да заобикаля канарите край морето. Пръснатите тук-там дървета и храсталаци растяха чак до самия ръб на скалните вериги. Той беше забавил крачка и леко подтичваше, докато търсеше процеп в скалите, върху които, двадесетина метра по-надолу, връхлиташе прибоят. Най-сетне той стигна до малка просека, сгушена сред скалите. Над бурните води, с оголени от ерозията корени, които едва го крепяха, беше надвиснало малко борче.
	Очите му внимателно огледаха околността за наличие на видеокамера или датчици, реагиращи на телесна топлина, но не откриха нищо.
	Почти сигурен, че никой не го наблюдава, той изпита здравината на стеблото му, като се овеси на него с цялата си тежест. То се огъна и отрупаният с борови иглички връх се наклони с цели пет сантиметра навън и надолу. Той пресметна, че ако се покатери достатъчно високо в клоните му, оголените корени няма да издържат допълнителната тежест, ще се изскубнат от земята и дървото заедно с Пит ще се сгромоляса с трясък върху склона на урвата и ще падне в морето.
	После се взря съсредоточено в тъмната бушуваща водна маса, както правят гмурците, изкачили се на високите скали край Акапулко. Той прецени, че дълбочината в един тесен процеп между скалите е три метра и се увеличава до четири, когато с тътен го заливаше голяма пенеста вълна. Никой нормален човек не би и помислил за това, което се въртеше в ума на Пит, докато оглеждаше отдръпващата се вълна и изучаваше посоката на движение на течението. Без неопренов костюм нито един плувец не би могъл да издържи в студената вода повече от двадесет минути при положение, че беше оцелял по време на падането. След това щеше да настъпи измръзване.
	Той седна върху една скала, извади найлоновата торбичка за кръв изпод колана на шортите си и я сложи на земята до краката си. После изпъна лявата си ръка и сви дланта си в юмрук, а с дясната започна да опипва, докато откри вената в плоската част на сгъвката над лакътя. Той постоя известно време неподвижен, като се опитваше да запечата в паметта си положението на вената, представяйки си я като маркуч. После взе иглата, която беше прикрепена към тръбата на торбичката и я заби под ъгъл във вената си.
	Не можа да я улучи и се наложи да опита отново. Най-сетне при третия опит иглата влезе във вената. Той остана седнал и отпуснат, докато кръвта му течеше в торбичката.
	Ушите му доловиха в далечината слаб кучешки вой. Това, което в момента му се стори очевидно, връхлетя върху него с шеметна сила. Той не можеше да повярва, че беше подценил Каматори. Не допускаше, не беше се досетил, че по петите му ще тръгнат кучета от плът и кръв. До този момент сляпо беше вярвал, че неговият преследвач ще използва електронни прибори или роботи, за да открие жертвата си. Вече си представяше злорадото изражение по лицето на самурая главорез, когато откриеше Пит, приклещен от настървеното куче.
	С невероятно търпение Пит седеше и чакаше кръвта му да напълни найлоновата торбичка, като се вслушваше в приближаващия кучешки лай. Кучето тичаше неотклонно по следите му и беше на по-малко от двеста метра от него, когато количеството на кръвта достигна 450 милилитра и Пит измъкна иглата от ръката си. Той бързо напъха пълната с кръв торбичка под купчина камъни, като я прикри с тресчици и опадали листа.
	Обзети от страх и изпаднали в паника, повечето от хората, които Каматори беше обезглавил, напразно се бяха опитвали да се изплъзнат от преследващото ги куче, докато паднат от изтощение и бъдат заловени. Единствено по-смелите бяха спирали и опитвали да се преборят с него с помощта на подръчно оръжие, в повечето случаи някоя дебела тояга. Все още неподозиращ изненадата, която го очакваше, Пит отиде още по-далеч от тях. Той си намери дълъг и дебел клон от дърво, ала също така се въоръжи и с два тежки камъка. Най-сетне, като последна стъпка в отбраната си, той метна оскъдните си оръжия върху една скала и след това сам се качи на нея.
	Краката му едва се бяха отделили от земята, когато лаещото псе се стрелна през дърветата и изскочи до самия ръб на урвата.
	Пит се взря в него онемял от удивление. По тялото на кучето преследвач нямаше никаква козина. То сигурно беше най-странният и отвратителен робот, който Пит някога беше виждал.
	Японските инженери, работещи в лабораториите за роботи на Хидеки Сума, бяха надминали себе си. Опашката, вирната във въздуха, играеше ролята на антена, а краката му, чиито краища бяха огънати под ъгъл от деветдесет градуса, за да се осигури по-добро сцепление със земята, се въртяха като спиците на колело. Тялото му представляваше сложна система от електронни компоненти, групирани около ултразвуков датчик за определяне на разстояния. То представляваше върхово постижение в областта на машините за проследяване, способно да надушва човешка миризма, да реагира на топлинно излъчване и пот, а също и да заобикаля или прескача препятствия с бързина, която не отстъпва на бързината на доберман пинчер.
	Единствената прилика между робота преследвач и някое истинско куче, която Пит откри след като напрегна въображението си и пренебрегна записания на магнетофонна лента лай, бяха страховитите челюсти, които се движеха кръгообразно вместо да захапват. Пит замахна с клона към металната муцуна, ала единственият резултат беше, че кучето робот го изтръгна от ръката му и го раздроби на тресчици, които се разхвърчаха наоколо.
	Беше цяло чудо, че след срещата с това страшилище от жертвите на Каматори бяха останали здрави крайници, които да бъдат окачени по стените, помисли си Пит. Но кучето робот не направи никакъв опит да го приближи и да се нахвърли върху него. То се покатери на известна височина по скалата, върху която беше застанал Пит и остана там, а през това време миниатюрната му видеокамера запечатваше движенията на Пит и неговото местонахождение. Пит разбра, че неговото предназначение беше да открие набелязаната жертва и да я притисне натясно, така че Каматори да успее да се приближи и да извърши ритуалното убийство.
	Пит вдигна един от камъните над главата си и го метна. Кучето робот се оказа твърде пъргаво. То с лекота отскочи надясно, а камъкът профуча край него и падна на земята.
	Пит вдигна другия камък, единственото оръжие, което му беше останало и се престори, че се кани да го хвърли, но спря по средата на замаха и видя как кучето отново отскочи надясно. После като някой артилерист той направи необходимата корекция и го метна. Моментът беше точно избран и камъкът попадна в целта. Кучето, което явно беше програмирано да отскача само надясно, когато го нападат, подскочи и се озова право под падащия камък.
	Не се чу лай, нито вой. Нямаше искри, нито пращене, дължащо се на окъсени електрически вериги. Вместо да се строполи на земята, механичното куче, чиято компютърна и наблюдателна система бяха разбити, просто се отпусна неподвижно върху своите крака спици. На Пит почти му дожаля за него, докато бавно се свличаше надолу като някоя механична играчка с изтощени батерии — но не много. Той слезе от скалата и срита робота в електронния корем, като го катурна на една страна. Пит се увери, че видеокамерата не работи, а после измъкна покритата с изгнили трески и листа торбичка кръв от скривалището й.
	Той искрено се надяваше, че загубата на кръвта, която беше източил от вената си, не е отслабила организма му. За това, което му предстоеше, щеше да има нужда от всяка своя частица сила.


	Каматори започна да изпитва безпокойство, когато образът на миниатюрния телевизионен монитор, прикрепен към китката му, внезапно изчезна. Последните данни от датчика на робота куче показваха, че Пит се намира на около сто седемдесет и пет метра в югоизточна посока, близо до скалните вериги край брега. Той се изненада, че Пит беше допуснал да го поставят натясно още в самото начало на преследването. Каматори забърза нататък, като първата му мисъл беше, че системата е отказала поради повреда в електрониката. Докато тичаше към мястото, където за последен път беше засечена жертвата му, в съзнанието му бавно започна да се промъква мисълта, че вероятно самият Пит беше причина за възникналия проблем.
	Това никога не се беше случвало с предишните му жертви. Нито една от тях не беше опитвала да се пребори с робота или да му причини някаква повреда. Каматори реши, че ако Пит беше успял да стори това, което другите не можаха, то трябва много да внимава, когато приближава към мястото. Решил, че не е нужно да бърза, той забави крачка. Разполагаше с достатъчно време, за да си го позволи.
	Изминаха почти двадесет минути, преди да прекоси разстоянието, което го делеше от жертвата му и да се озове на малката просека между скалите. С труд успя да различи между храсталаците фигурата на робота куче. Когато го видя да лежи на една страна, той започна да се бои, че се е случило най-лошото.
	Без да напуска прикритието на дърветата, той направи широк завой около откритата от всички страни купчина камъни. Каматори предпазливо започна да се промъква към кучето, което лежеше неподвижно и притихнало. Той изтегли меча и го вдигна високо над главата си, хванал дръжката с две ръце.
	Свикнал да използва киаи, движещата сила, с чиято помощ стигаше до състояние на бойно настървение и твърда решимост да победи противника си, Каматори пое дълбоко дъх, нададе смразяващ кръвта вик и скочи, като се надяваше да се стовари върху омразния си враг точно в момента, когато Пит издишаше.
	Но Пит го нямаше.
	Малката просека изглеждаше така, сякаш на нея се беше разиграло масово клане. Роботът куче и скалите бяха опръскани с кръв, по склона на урвата се стичаха малки кървави ручейчета. Той разгледа внимателно земята. Отпечатъците от стъпките на Пит бяха дълбоки и пръснати хаотично наоколо, ала липсваше кървава следа, която да води извън просеката. Той погледна надолу към морето и скалистото подножие на урвата и видя едно изтръгнато от корените дърво, което вълните изтласкваха навън, само за да го повлекат отново навътре и после пак да го стоварят върху канарите. Той огледа неравната дупка и изтръгнатите корени до самия край на склона.
	В продължение на няколко минути той изучава обстановката, като местеше поглед от стърчащите корени на дървото към камъка, който лежеше до робота куче. Роботът не беше програмиран да убива, а само да преследва и да открива къде се намира жертвата. Пит сигурно беше спрял, за да се бие с него и беше повредил преследвача си, като при това случайно беше променил зададената в компютъра му програма, в резултат на което роботът се беше превърнал в безмилостен убиец.
	След това се беше хвърлил в нападение, разкъсвайки жестоко плътта на Пит. Тъй като не е могъл да избяга, нито да овладее обзелия го страх, Пит сигурно беше опитал да се спаси, като се покатери на дървото. Но дървото не беше издържало тежестта му и заедно с него се беше сгромолясало долу върху скалите. Тялото на Пит не се виждаше, но никой не би могъл да оцелее при такова падане. Той сигурно беше завлечен навътре от някоя вълна или довършен от акулите, привлечени от миризмата на окървавеното тяло.
	Сляпа ярост обзе Каматори. Той вдигна механичното куче и го хвърли в урвата. Пит беше успял да го победи. Главата на авантюриста нямаше да бъде монтирана върху стената редом с останалите зловещи трофеи. Самураят касапин изпитваше срам, че някой беше съумял да го надхитри. Никой до този момент не беше успял да избегне меча му.
	Той щеше да си отмъсти на останалите американски заложници. Реши, че следващата му жертва ще бъде Стейси и изпита удоволствие при мисълта за ужаса, който щеше да се изпише по лицата на Джордино, Уедърхил и Манкузо, които щяха да наблюдават на цветния екран как я съсича на парчета.
	Обладан от радостна възбуда, той вдигна меча пред очите си. Току-що изгрялото слънце хвърляше златисти отблясъци по острието му. Каматори го размаха в кръг над главата си и с плавно мълниеносно движение го прибра в ножницата.
	Все още разгневен и разочарован, че не е успял да се справи с човека, когото искаше на всяка цена да убие, той се отправи обратно през каменистата местност към курортното селище, наслаждавайки се на мисълта за предстоящото преследване.


	50

	В късния следобед президентът стоеше върху зелената трева на „Кънтри клуб“ за конгресмени, увлечен в игра на голф.
	— Сигурен си в това? Не може да има грешка?
	Джордън кимна. Той седеше в количката за голф и наблюдаваше президента, който внимателно изучаваше окосената част на игрището, която започваше от началната площадка на четиринадесетия тур.
	— Лошата новина се потвърждава и от факта, че групата вече просрочва с четири часа графика за връзка.
	Президентът пое стика с желязна глава номер пет, подаден му от момчето, което обслужваше игрището и се намираше във втората количка за голф, заедно с един агент от Тайните служби.
	— Възможно ли е да са били убити?
	— Единствената ни информация от британския агент, който се намира в центъра „Дракон“, гласи, че са били заловени малко след като са излезли от подводния тунел, който води към командния център.
	— Каква е причината за техния провал?
	— Не взехме под внимание армията от роботи на Сума, на които е поверена охраната. Без необходимите средства да внедрим разузнавачи в Япония, ние нямахме представа за техния напредък в роботиката. Технологията им за разработка на механични системи с човешки разум, зрение и свръхбързи реакции беше изненада за нас.
	Президентът се приготви за удар, замахна и изпрати топката в края на затревения участък. После погледна към Джордън. Трудно му беше да възприеме идеята за охранителни машини.
	— Истински роботи, които вървят и говорят?
	— Да, сър, напълно автоматизирани, извънредно подвижни и въоръжени до зъби.
	— Каза, че твоите хора могат да сторят невъзможното.
	— Няма по-добри от тях в това, с което се занимават. До този момент не съществуваше абсолютно непреодолима система за охрана. Но огромната технологична база на Сума е създала такава. Нашите хора са били изправени пред компютризиран интелект, с когото не са били обучавани да се справят. Нито един оперативен агент в света няма нужната подготовка да се справи с него.
	Президентът се настани зад волана на количката за голф и натисна педала на газта.
	— Има ли надежда за провеждането на спасителна операция, за да измъкнем хората ти?
	Джордън се поколеба, преди да продължи и за момент настъпи мълчание.
	— Съмнявам се. Имаме причина да смятаме, че Сума възнамерява да ги убие.
	Президентът почувства как го обхваща съжаление към Джордън. За него загубата на почти цяла група от МЕР сигурно беше горчив хап, който трябваше да преглътне. Нито една операция в историята на националната сигурност не беше преследвана от такъв невероятно лош късмет.
	— Ще бъде ужасно, когато Джим Сандекър научи, че ще загуби Пит и Джордино.
	— Никак не ми се ще аз да го уведомя за това.
	— Тогава трябва да взривим този проклет остров под водата, а с него и центъра „Дракон“.
	— И двамата знаем, господин президент, че мнението на американския народ, както и на целия свят, ще се стовари върху вас със страшна сила независимо от това, че се опитвате да предотвратите ядрена катастрофа в нейния зародиш.
	— В такъв случай трябва да изпратим групите „Делта“, и то бързо.
	— Групите от Специалните сили вече се намират в готовност до самолетите си във Военновъздушната база „Андерсън“ на Гуам. Но аз бих ви посъветвал да изчакаме. Все още разполагаме с време моите хора да изпълнят възложената им мисия.
	— Как, след като няма никаква надежда да се измъкнат?
	— Така или иначе те си остават най-добрите, господин президент. Мисля, че не трябва все още да ги отписваме.
	Президентът спря количката за голф до топката, която се намираше само на няколко сантиметра от затревения участък. Момчето, което обслужваше игрището, дотърча със стик с желязна глава номер девет. Президентът погледна към него и поклати глава.
	— Оттук ще ми бъде по-лесно да ударя леко към дупката, отколкото да нанеса силен удар. По-добре ми дай къс стик.
	След два удара топката падна в дупката.
	— Бих искал да имам нужното търпение, за да играя голф — каза Джордън, когато президентът се върна в количката. — Но все си мисля, че съществуват по-важни неща, на които да посветя живота си.
	— Никой не е в състояние да работи непрекъснато, без да презареди батериите си — отвърна президентът. Той погледна към Джордън, докато караше към следващата площадка. — Какво искаш от мен, Рей?
	— Още осем часа, господин президент, преди да наредите Специалните сили да нападнат.
	— Наистина ли смяташ, че твоите хора ще успеят да се справят?
	— Смятам, че трябва да им дадем възможност. — Джордън замълча. — Освен това имам още две съображения.
	— И те са?
	— Вероятността роботите на Сума да разгромят нашите групи от Специалните сили, преди да успеят да стигнат до командния център.
	Президентът се усмихна иронично.
	— Един майстор на бойните изкуства не би могъл да повали робот, но те едва ли са имунизирани срещу огън от тежкокалибрено оръжие.
	— Прав сте сър, но те могат да загубят едната си ръка и да продължат да се бият с вас, а и не кървят.
	— А другото съображение?
	— Не успяхме да установим местонахождението на мис Смит и сенатор Диас. Подозираме, че е твърде вероятно те да се намират в почивното селище на Сума на остров Сосеки.
	— Опитваш се да ме възпреш, Рей. Броган в Лангли е сигурен, че Смит и Диас се намират под стража в Едо. Били са видени и разпознати в помещенията за гости на Сума. — Последва продължително мълчание. — Дяволски добре знаеш, че не мога да ти дам осем часа. Ако твоята група не се появи отново и не завърши операцията до четири часа, ще изпратя Специалните сили.
	— Островът на Сума гъмжи от отбранителни ракетни установки. Всяка подводница, която се опита да стовари хора в радиус от двадесет километра от брега, ще бъде потопена, всеки самолет, който спуска парашутисти, ще бъде свален. Дори ако Специалните сили успеят по някакъв начин да стъпят на Сосеки, ще бъдат избити, преди да влязат в центъра „Дракон“.
	Президентът обходи с поглед игрището за голф, осветено от залязващото зад върховете на дърветата слънце.
	— Ако твоята група се е провалила — замислено каза той, — то ще трябва да жертвам политическата си кариера и да наредя да се изстреля ядрена бомба. Не виждам друг начин да спра проекта „Кайтен“, преди на Сума да се отдаде възможност да го използва срещу нас.


	Седнал в удобен стол в една от стаите, намираща се в подземните етажи на сграда „С“ на Националното управление за сигурност във Форт Мийд, Клайд Инграм, директор на отдела за анализ на научни и технически данни, беше вперил поглед в гигантски телевизионен екран. Яснотата на изображението, получавано от последното поколение разузнавателни сателити, беше направо невероятна.
	Изстрелян в космоса по време на тайна мисия на совалката, сателитът „Пирамидър“ беше с много по-разностранни възможности от своя предшественик „Скай Кинг“. Вместо да осигурява единствено подробни снимки и видеозаписи на земята и повърхността на морето, неговите три системи бяха в състояние да заснемат и подземни и подводни обекти.
	С просто натискане на бутоните върху пулта за управление Инграм можеше да разположи Голямата птица над кой да е обект на земята и да насочи мощните й камери и датчици така, че да прочете ситните букви на вестник, който лежи върху пейка в някой парк, да разгледа разположението на всеки подземен ракетен комплекс или да види какво вечеря екипажът на някоя подводница, спотайваща се под плаваща ледена маса.
	Тази вечер той анализираше кадрите, които показваха морето край бреговете на остров Сосеки. След като откри ракетните установки, скрити в залесената с дървета околност на почивното селище, той съсредоточи усилията си върху откриване и определяне на местоположението на подводните датчици, разположени от групата за охрана на Сума, за засичане на подводници и защита срещу таен десант.
	След близо час очите му забелязаха малък предмет, който лежеше на дъното на океана, на тридесет и шест километра в посока североизток и на дълбочина триста и двадесет метра. Той изпрати съобщение на компютъра, че се нуждае от увеличен образ на района около предмета. Компютърът, на свой ред, зададе координатите и заповяда на датчиците на сателита да фокусират камерите върху него.
	След получаването на сигнала и автоматичното насочване, сателитът изпрати увеличения образ към приемник, разположен на един от тихоокеанските острови, който го препрати на компютъра на Инграм във Форт Мийд. Там образът беше обработен и подаден на екрана.
	Инграм стана и приближи към него, като се взираше през очилата си за четене. После отново седна на стола си и набра телефонния номер на заместник-директора, отговарящ за полевите операции, който в момента беше попаднал в улично задръстване в отвратително натовареното движение във Вашингтон, на път към къщи.
	— Мийкър — долетя отегчен глас от клетъчния телефон.
	— Аз съм, Инграм, шефе.
	— Не се ли изморяваш по цяла нощ да надничаш в най-ужасните тайни на света? Защо не се прибереш в къщи и не ощастливиш жена си?
	— Признавам, че няма нищо по-хубаво от секса, но за мен взирането в тези невероятни снимки почти по нищо не му отстъпва.
	Къртис Мийкър въздъхна облекчено, когато движението възобнови и успя да хване светофара на последното кръстовище, преди да завие по улицата, на която живееше.
	— Какво видя? — попита той.
	— Един самолет в морето край остров Сосеки.
	— Какъв модел?
	— Прилича на B-29 от Втората световна война, или поне на това, което е останало от него. Изглежда силно повреден, но иначе е в доста добро състояние, след като е престоял на морското дъно петдесет години.
	— Някакви подробности?
	— Ясно се виждат номерата и буквите отстрани на фюзелажа и по опашката. Освен това различавам малка фигура на носа, под пилотската кабина.
	— Опиши я.
	— Имайте предвид, че изображението не е идеално, още повече, че гледаме през четиристотин метра вода. Бих казал обаче, че прилича на дявол с вила.
	— Вижда ли се някакъв надпис?
	— Доста неясен — отвърна Инграм. — Втората и трета дума са покрити с подводна растителност. — Той замълча и даде на компютъра команда да увеличи още изображение. — Първата прилича на „Демоните“.
	— Доста далече от обичайния маршрут на Двадесети военновъздушен по време на войната — каза Мийкър.
	— Мислите ли, че представлява някакъв интерес?
	Мийкър поклати безмълвно глава, докато завиваше по алеята, която водеше към дома му.
	— Вероятно някой самолет, които е изчезнал, след като се е отклонил от курса си и се е разбил, също като „Лейди Би Гуд“ в пясъците на Сахара. Все пак по-добре да проверим и ако има все още живи родственици на членовете на екипажа, да ги уведомим къде е гробът им.
	Инграм остави слушалката, взря се в образа на разбития стар самолет, погребан на морското дъно и се улови, че се пита как ли се е озовал там.


	51

	Нямаше нужда да използват самозалепваща лента, за да държат очите им отворени. Обзети от страх, Стейси, Манкузо и Уедърхил бяха наблюдавали като хипнотизирани екрана, докато изображението потъмня по време на борбата на Пит с робота куче. А след това, когато Каматори със сатанинска жестокост насочи друга камера към подгизналата от кръв земя, те бяха завладени от скръб и ужас.
	Четиримата седяха оковани на метални столове, подредени в малък полукръг около огромен видеоекран с голяма разделителна способност, разположен в стената. Двата робота, които Джордино наричаше Макгун и Макгурк, стояха на пост, насочили към тила на затворниците най-новите модели японски автоматични пушки.
	Неочакваният провал на техните планове и пълната им безпомощност ги бяха разтърсили много по-силно от смъртната присъда, която на практика бяха получили. В съзнанието им се изреждаха стотици планове за избавление от опасното положение, в което бяха изпаднали. Никой не хранеше и най-малката надежда, че ще успеят да се измъкнат. В момента не бяха в състояние да мислят за нищо друго, освен за приближаващата смърт.
	Стейси се обърна и погледна към Джордино, за да види как приема съкрушителния удар, който загубата на приятеля му несъмнено представляваше за него. Но изражението на лицето му беше сдържано и замислено, по него нямаше никаква следа от тъга или ярост. Той седеше на стола, обхванат от ледено спокойствие, а очите му с любопитство следяха действието на екрана, като че ли ставаше дума за някой приключенски сериал, който се излъчваше в събота през деня.
	След малко Каматори влезе в стаята, седна върху една рогозка със скръстени крака и си наля чаша саке.
	— Мисля, че видяхте резултатите от лова — каза той между две глътки. — Мистър Пит не игра по правилата. Той нападна робота, промени програмата му и загина заради собствената си глупост.
	— Той така или иначе щеше да умре от ръката ти! — нервно изрече Манкузо. — Поне те лиши от възможността да проявиш касапските си наклонности.
	За миг устните на Каматори се извиха надолу, а после нагоре в зловеща усмивка.
	— Уверявам ви, че това, което вашият приятел направи, няма да се повтори. В момента препрограмираме нов робот куче така, че ако системата му бъде неочаквано повредена, това няма да доведе до нападение над жертвата му.
	— Ама че утеха! — промърмори Джордино.
	— Отрепка такава! — изсъска Манкузо с почервеняло лице, като се мъчеше да се изтръгне от оковите. — Виждал съм страданията, които хора като теб са причинявали на военнопленниците от съюзническите армии. Изпитвате удоволствие да мъчите другите, но изтръпвате при мисълта, че самите вие можете да бъдете подложени на такива мъчения.
	Каматори наблюдаваше Манкузо със същото изражение на надменно отвращение, с което би удостоил плъх, който се зъби от някой канал.
	— Вие ще бъдете последният, когото ще преследвам до смърт, мистър Манкузо. Ще се мъчите, като гледате как страдат останалите, докато дойде вашият ред.
	— Приемам доброволно да бъда следващият — спокойно заяви Уедърхил. Умът му беше престанал да обмисля планове за бягство и беше започнал да се концентрира върху една-единствена мисъл. Дори и да не стореше нещо друго, убийството на Каматори беше нещо, за което си струваше човек да умре.
	Каматори бавно поклати глава.
	— Тази чест се пада на мис Стейси Фокс. Професионален оперативен агент, при това жена — ще бъде интересно предизвикателство. Много по-голямо от Дърк Пит, надявам се. Той ужасно ме разочарова.
	За първи път Уедърхил почувства как постепенно започва да му се гади. Той никога не беше изпитвал страх от смъртта. Беше прекарал половината от живота си на границата между живота и убийството. Но да седи безпомощно, докато пред очите му жестоко убиваха жена, жена, която познаваше и уважаваше, от това му се повдигаше.
	Лицето на Стейси беше пребледняло, когато Каматори се изправи и заповяда на роботите стражи да свалят веригите й, ала тя гневно го изгледа с ледено презрение. Електронен сигнал отключи ключалките на веригите и Стейси грубо беше издърпана от стола и изправена на крака.
	Каматори посочи към вратата, която извеждаше вън от стаята.
	— Вървете! — рязко заповяда той. — Ще започна преследването след един час.
	С мисълта, че го прави за последен път, Стейси погледна към останалите. Манкузо изглеждаше покрусен, а очите на Уедърхил бяха изпълнени с тъга. Но това, което Джордино направи, я изненада и я накара отново да го погледне. Той й намигна, кимна й и се усмихна.
	— Губите време — хладно заяви Каматори.
	— Няма нужда да си чупи краката от бързане — долетя глас иззад двата робота стражи.
	Стейси се обърна, сигурна, че очите й я лъжат.
	На прага стоеше Дърк Пит, облегнат небрежно на рамката на вратата и вперил поглед в Каматори. Ръцете му стискаха дръжката на дълга сабя, чийто връх беше забит в излъскания под. В тъмнозелените му очи се четеше решителност, по грубоватото му лице играеше изпълнена с очакване усмивка.
	— Съжалявам, че се забавих, ала трябваше да дам урок по послушание на едно куче.


	52

	Никой не мръдна, никой не проговори. Роботите стояха неподвижни, в очакване на команда от Каматори, тъй като процесорите им за обработка на данни не бяха напълно програмирани да реагират на внезапната поява на Пит. Но самураят показваше първите признаци на шок при вида на Пит, който стоеше там жив и невредим. Устните му се разтвориха, очите му се разшириха, а после странните черти на лицето му бавно се изкривиха от наченките на престорена усмивка.
	— Ти не си загинал — каза той, докато съзнанието му се опитваше да се изтръгне от пелената на изненадата, а лицето му потъмня като буреносен облак. — Престорил си се на мъртъв и все пак кръвта…
	— Взех на заем едно-друго от болницата ви — с нехаен вид обясни Пит, — и сам си пуснах малко кръв.
	— Но ти не би могъл да отидеш никъде освен в прибоя или върху скалите в подножието на урвата. И дори да беше преживял падането във водата, ужасните подмолни течения щяха да те отнесат. Не би могъл да оцелееш.
	— Използвах дървото, което видя да се носи в прибоя, за да поеме удара при падането ми във водата. После се оставих на течението, докато то ме изхвърли на стотина метра от брега. След като се носих известно време във водата, възползвах се от прилива, доплувах до един малък залив и се изкатерих по скалната верига под селището.
	Изненадата в очите на Каматори отстъпи място на неприкрито любопитство.
	— А охраняваната зона, как успя да се промъкнеш през веригата от роботи пазачи?
	— Образно казано, нокаутирах ги.
	— Не може да бъде. — Каматори поклати глава. — Те разполагат с превъзходни системи за засичане. Програмирани са така, че да не позволят преминаването на неканени гости.
	— И още как! — Пит повдигна сабята, заби върха й в излъскания до блясък дървен под и я пусна, като я остави да се поклаща. Той измъкна изпод мишницата си малкия предмет и всички видяха, че това е чорап, в който беше увито нещо. После се промъкна незабелязано зад гърба на единия от роботите. Преди роботът да успее да се обърне, Пит притисна предмета в чорапа към пластмасовия кожух в средата на компютризираното му тяло. Роботът пазач веднага застина неподвижен.
	Каматори, който твърде късно беше разбрал какво прави Пит, изкрещя:
	— Застреляй го!
	Но Пит се беше навел под цевта на автоматичната пушка на втория робот и допря странния предмет до процесора му. Също като първия, и този престана да функционира.
	— Как направи това? — ахна Стейси.
	Пит измъкна от чорапа малка шестволтова батерия от сухи клетки, която беше свалил от подвижния апарат за рентгенови снимки и парче желязна тръба, около която бяха увити два метра меден проводник. Той протегна ръка, така че всички да видят устройството.
	— С магнит. Той изтри програмите от дисковете на компютърните процесори на роботите и извади от строя интегралните им схеми.
	— Това е само временно отлагане на присъдата, нищо повече — заяви Каматори. — Допуснах голяма грешка, като подцених вашата изобретателност, мистър Пит, но по този начин само сте удължил живота си с няколко минути.
	— Сега поне разполагаме с оръжие — каза Уедърхил и кимна към закрепените неподвижно пушки, които роботите държаха.
	Въпреки обрата на събитията Каматори не можа да скрие тържествуващия израз, който се изписа по лицето му. Той отново беше възвърнал самообладанието си. Почти свръхестественото възкресение на Пит беше напразно.
	— Пушките са здраво отлети в подвижните ръце на роботите. Ще ви трябва ъглошлайф, за да ги измъкнете. Вие сте все така безпомощни както досега.
	— Е, значи твоето положение по нищо не се различава от нашето, след като изключих захранването на телохранителите ти — каза Пит и подхвърли магнита на Стейси.
	— Аз имам моя катана. — Каматори вдигна ръка и докосна дръжката на своя родов японски меч, който се намираше в ножницата, стърчаща иззад гърба му. Шестдесет и един сантиметровото острие беше изковано от еластичен магнетит и снабдено с режещ ръб от твърда стомана. — А освен това нося вакизаши. — Той измъкна от канията, затъкната в платнения му пояс, нож с острие дълго двадесет и четири сантиметра и отново го прибра в нея.
	Пит тръгна обратно към вратата, която водеше към арсенала от старинни оръжия на Каматори и измъкна сабята от пода.
	— Е, може би не е точно като Ескалибур*, но все пак е по-добре, отколкото да размахвам възглавница.
	[* Мечът на крал Артур. Според легендата, Артур го измъкнал от един скален къс и с това доказал правото си върху престола. Ескалибур неизменно помагал на Артур да печели победи в битките. — Б.пр.]
	Мечът, който Пит беше взел от стената в кабинета на Каматори, представляваше италианска сабя за дуелиране от деветнадесети век, дълга деветдесет сантиметра от дръжката до върха. Тя беше по-тежка от съвременната фехтовална сабя, която Пит беше използвал по време на обучението си във Военновъздушната академия и не толкова гъвкава, но в ръцете на един опитен фехтовчик би могла да свърши доста добра работа.
	Пит не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което му предстоеше. Той нито за миг не се усъмни, че Каматори е майстор в японския спорт кенджуцу*, който постоянно поддържа форма, докато той не беше размахвал сабя в тренировъчна среща повече от две години. Но ако успееше да остане жив, докато Стейси освободеше по някакъв начин Манкузо и Уедърхил или отвлечеше вниманието на Каматори, така че Пит да вземе надмощие, все още съществуваше макар и малка възможност да избягат от острова.
	[* Бой с мечове. — Б.пр.]
	— Ти се осмеляваш да застанеш срещу мен с това? — подигравателно попита Каматори.
	— Защо не? — Пит повдигна рамене. — В действителност самураите не са били нищо повече от надути крастави жаби. Предполагам, че и ти си се пръкнал от същия тинест гьол.
	Каматори не обърна внимание на обидата.
	— Аха, значи си решил да се увенчаеш с ореол и да играеш ролята на сър Галахад* срещу моя черен рицар.
	[* Един от рицарите на кръглата маса, считан за въплъщение на рицарските добродетели. — Б.пр.]
	— По-скоро си мислех за Ерол Флин срещу Базил Ратбоун.
	Каматори изведнъж коленичи, затвори очи и изпадна в медитационен транс. Той се потопи в изкуството на киаи, вътрешна сила или мощ, за която се ширеше представата, особено сред класата на самураите, че с нейна помощ могат да се извършват чудеса. Предполага се, че на ниво съзнание, продължителните упражнения за съединяване в едно цяло на душата и мисълта, които се възнасят в някакви висши селения, довеждат практикуващия в такова подсъзнателно състояние, при което той е способен да извърши подвизи, непосилни за обикновен човек, в областта на бойните изкуства. На физическо ниво то включва умението дълбоко и продължително да се поема дъх, като се смята, че човек, чиито дробове са пълни с въздух, има пълно надмощие над противника си, който е издишал.
	Пит усети, че предстои мълниеносна атака и като присви краката и тялото си, зае стойка за отбрана.
	Изминаха почти цели две минути, а след това внезапно, със светкавична бързина Каматори скочи на крака и с един стремителен замах изтегли с две ръце своя катана от ножницата. Ала вместо да загуби дори и частица от секундата, за да го вдигне над главата си и да замахне надолу, той продължи движението по диагонал нагоре, като се опита да съсече Пит от бедрото до рамото.
	Пит, който очакваше този ход, едва успя да парира страховития удар, а после бързо пристъпи напред и прониза бедрото на Каматори, преди да отскочи назад, за да избегне следващата безмилостна атака на своя противник.
	Тактиките на кенджуцу и на фехтуването със сабя като олимпийска дисциплина бяха съвсем различни. Изглеждаше така, сякаш един баскетболист беше изправен пред футболен полузащитник. Традиционното фехтуване предполагаше движения в права посока, завършващи с пронизващи удари, докато при кенджуцу нямаше никакви ограничения и човекът, който държеше катана, се нахвърляше със замах върху противника си, за да го съсече. Но и в двата случая се разчиташе на техничността, бързината и елемента на изненада.
	Каматори, който се движеше пъргаво като котка, знаеше, че е достатъчен един добър удар в плътта на Пит, за да приключи двубоя. Той се движеше бързо ту наляво, ту надясно и надаваше гърлени викове, чиято цел беше да объркат Пит. Атаките му бяха свирепи, а това, че държеше меча с две ръце, му помагаше сравнително лесно да отбива пронизващите удари на Пит. Той не обърна никакво внимание на раната в бедрото си, която сякаш не пречеше на пъргавите му движения.
	Ударите, които Каматори нанасяше хванал с две ръце своя катана, прорязваха въздуха малко по-бързо и бяха по-мощни от тези на сабята, която Пит държеше с една ръка.
	Но в ръцете на опитен фехтовач старото оръжие за дуелиране можеше да променя ъгъла си на удар с частица от секундата по-бързо. Освен това, то беше с почти тридесет сантиметра по-дълго, преимущество, което Пит използваше, за да държи Каматори на такова разстояние, при което съсичащите му удари не биха могли да причинят смъртоносна рана. Сабята обединяваше върха на острието със замаха напред, докато при катана всичко се свеждаше до замах надолу и съсичане.
	На страната на Каматори обаче бяха опитът и непрестанните упражнения с меча. Пит беше позагубил уменията си, но пък беше с десет години по-млад от майстора на кенджуцу и като се изключеше загубата на кръв, беше в отлична физическа форма.
	Стейси и останалите наблюдаваха като омагьосани вълнуващата демонстрация на отскоци, падове и вихрени атаки, докато остриетата проблясваха на светлината на лампите и дрънчаха, когато ръбовете им влезеха в съприкосновение. От време на време Каматори спираше атаките си и отстъпваше, като променяше положението си така, че да застане между Стейси, Манкузо и Уедърхил, за да й попречи да ги освободи, както и за да е сигурен, че тя няма да се опита да го нападне отзад или отстрани. После изругаваше гръмогласно на японски и подновяваше яростната си атака срещу омразния американец.
	Пит продължаваше упорито да се брани, нанасяше удари напред, когато му се отдадеше възможност, отбиваше мощните удари на Каматори и се изплъзваше от невероятно жестоките атаки. Той се опита да осигури възможност на Стейси да се измъкне, ала противникът му беше твърде проницателен и осуетяваше всички негови опити. При все че Стейси майсторски владееше джудо, Каматори щеше да я съсече, преди да се е приближила и на два метра към него.
	Пит се сражаваше безмълвно и упорито, докато Каматори се хвърляше яростно напред и надаваше вик при всеки замах, като принуждаваше Пит бавно да отстъпва към насрещния край на стаята. Японецът едва доловимо се усмихна, когато един от жестоките му удари одраска ръката, с която Пит държеше сабята и остави след себе си тънка кървава резка.
	Мощните атаки на Каматори принуждаваха Пит постоянно да се отбранява, като отблъсква ударите, целящи да го съсекат. Каматори постоянно променяше мястото си и се опитваше да се сражава в кръг.
	За Пит не беше трудно да разгадае неговия замисъл, ето защо неотклонно отстъпваше стъпка по стъпка, а после изведнъж тръгваше в атака, като разчиташе, че умелото боравене с острието на сабята и неговия овладян стил на фехтуване ще му помогнат да оцелее, както и да осуети тактиката на Каматори.
	Един от ударите му улучи Каматори в долната част на ръката, но не забави нито за миг майстора на кенджуцу. Потънал в киаи, нанасящ удари, когато си мислеше, че Пит е издишал, той не усещаше болка, нито даде с нещо да се разбере, че е почувствал как острието на сабята на Пит е пронизало плътта му. Той отскачаше и неумолимо настъпваше срещу Пит, а катана, с който светкавично нанасяше къси мощни удари от горе надолу, приличаше на размазано стоманено петно с неясни очертания.
	Пит започна да се изморява и ръката му натежа като олово, също като на някой претендент за титла в четиринадесетия рунд на боксов мач след изтощителна борба на малка дистанция. Дишането му се учести. Чувстваше как сърцето му започва да бие по-бързо.
	Старата сабя също показваше признаци на износване. Нейното острие не можеше да се мери с висококачествената стомана на японския катана. На петдесетина места по потъмнелия от старост метал имаше дълбоки резки и Пит си даваше сметка, че беше достатъчен само един силен удар по плоската му страна, за да го строши на две.
	За негово удивление Каматори не показваше признаци на умора. В изцъклените му очи се четеше жажда за кръв, а силата, с която нанасяше ударите, беше все същата както в началото на двубоя. Беше въпрос само на една или две минути, преди окончателно да омаломощи Пит и да сложи край на живота му, като го съсече със славния японски меч.
	Пит отскочи назад, за да си поеме дъх и да прецени положението, когато Каматори поспря за миг и проследи движенията на Стейси с ъгълчето на окото си. Тя стоеше подозрително спокойна, с ръце зад гърба. Японецът подуши нещо и тръгна към нея, но Пит отново настъпи, отпусна се на коляно и замахна напред, като нанесе светкавичен удар, който попадна в катана. Върхът на сабята му се плъзна по дръжката на меча и засегна кокалчетата на ръката на Каматори.
	Пит внезапно промени тактиката си и настъпи напред, видял възможност, на която досега не беше обърнал внимание. За разлика от по-късата дръжка на старата сабя за дуелиране, чийто предпазител прикриваше цялата ръка, мечът на Каматори имаше само един малък, кръгъл предпазител в основата на по-дългата дръжка. Пит започна старателно да прицелва ударите си, като използваше отсечени кръгови движения на китката си. При един от скоковете си напред той се престори, че иска да нанесе удар в корема на противника си, а после рязко отклони сабята си наляво и улучи ръката на Каматори в момента, когато той яростно замахваше, като разряза пръстите му почти до кокал.
	За негово учудване Каматори просто изруга на японски и отново нападна. При всеки замах на меча му наоколо се разхвърчаваха капчици кръв. Дори и да беше почувствал дълбоко в себе си смразяващия дъх на поражението, той с нищо не го показваше. Потопен в киаи, безчувствен към болката и раните си, той продължаваше да се хвърля настървено напред.
	В този момент някакъв стоманен предмет го улучи в дясното око и той отметна глава назад и встрани. С безпогрешна точност Стейси беше хвърлила катинара, с който бяха заключени оковите й. Пит се възползва от този неочакван обрат, отскочи напред и заби върха на сабята си в гръдния кош на своя противник, като прониза дробовете му.
	За миг Каматори залитна, а после продължи да се бие като обезумял. Той настъпваше към Пит, крещейки при всеки замах, а от устата му започна да излиза кървава пяна. Но бързината и силата му бяха намалели и за Пит не беше трудно да отбива отслабналите му удари.
	Следващият замах на Пит разпори десния бицепс на Каматори. Едва тогава излъсканата до блясък стомана на японския меч потрепна неуверено и се отпусна.
	Пит пристъпи напред, като размахваше сабята с всичка сила и изби катана от ръката на Каматори. Мечът издрънча на земята и Стейси го грабна.
	Без да сваля насочената към Каматори сабя, Пит впери поглед в него.
	— Ти загуби — каза той със сдържана учтивост.
	Каматори, като истински самурай, не смяташе да се признава за победен, докато все още можеше да се държи на краката си. Маската на омраза и жестокост се стопи и очите му добиха вглъбен вид.
	— Поражението не прави чест на самурая — каза той. — Можеш да отрежеш един зъб на дракона, но на негово място ще поникнат нови хиляда. — После измъкна от канията дългия си нож и се нахвърли върху Пит.
	Въпреки че беше изтощен и едва си поемаше дъх, Пит ловко отстъпи встрани и отби удара на ножа. Той замахна за последен път с вярната стара сабя и отсече ръката на Каматори от китката.
	По лицето на Каматори се изписа смайване, смайване, дължащо се на неспособността му да повярва, после болка, а после ясното осъзнаване на факта, че за първи път в живота му неговият противник беше постигнал победа и той щеше да умре. Той стоеше вперил в Пит гневен поглед, тъмните му очи бяха изпълнени с ярост, а по пода капеше кръв от увисналата му, отрязана до китката ръка.
	— Аз опозорих името на моите предци. Моля те да ми позволиш да умра достойно, като си направя сепуку.
	Пит присви очи, изпълнен с любопитство. Той погледна към Манкузо.
	— Сепуку?
	— Общоприетият и по-изискан термин за онова, което ние грубо наричаме харакири и в буквален превод означава „разпаряне на корема“. Той иска да му позволиш да си „отиде щастлив“ на оня свят.
	— Ясно — каза Пит. В гласа му се долавяше уморено, но изпълнено с гняв разбиране. — Наистина ми е ясно, но това няма да стане. Той няма да умре така, както иска. Не и от собствената си ръка. Не и след като хладнокръвно е избил толкова хора.
	— Трябва да залича позора, че съм бил победен от един чужденец, като принеса в жертва собствения си живот — стиснал зъби промълви Каматори. Хипнотичното въздействие на киаи бързо отслабваше.
	— Неговите приятели и семейството му ще бъдат доволни — обясни Манкузо. — За него честта е всичко. Той смята, че смъртта от собствената му ръка ще бъде красива постъпка и я очаква с нетърпение.
	— Господи, направо ми се повдига — промърмори Стейси, отвратена от гледката на падналата върху пода отсечена ръка на Каматори. — Вържете го и му затъкнете устата. Дайте да си свършваме работата и да се махаме оттук.
	— Ти ще умреш, но не така, както се надяваш — каза Пит, вперил поглед в дръзкото лице, потъмнелите от омраза очи, опънатите назад устни, оголените като на някое ръмжащо псе зъби. Но в тъмните очи едва доловимо прозираше страх, страх не от това, че щеше да умре, а от това, че не ще може да се присъедини към предците си според повелята на тачената от него традиция.
	Преди останалите да разберат какво се кани да направи, Пит сграбчи Каматори за здравата ръка и повлече самурая към кабинета, в който се намираха древните оръжия и отвратителната колекция от окачени по стените човешки глави. Внимателно, като че ли нагласяваше картина, Пит намести Каматори и заби острието на сабята в слабините му, като го прикова изправен към стената под главите на неговите жертви.
	Очите на Каматори бяха изпълнени с недоверие и страх от жалкия и позорен край. Не липсваше и болка.
	Пит знаеше, че пред погледа му стои човек, който всеки момент щеше да издъхне и реши последната дума преди смъртта да затвори очите му да бъде негова.
	— Никакво щастливо избавление за убиец на безпомощни хора. Върви при жертвите си и бъди проклет!


	53

	Пит свали от стената една окачена на скоби викингска бойна брадва и се върна в залата с видеоекрана. Стейси вече беше успяла да отключи катинарите на веригите, с които бяха оковани Джордино и Манкузо и в момента се опитваше да освободи Уедърхил.
	— Какво направи с Каматори? — попита Джордино, надзъртайки любопитно през рамото на Пит към стаята с ловните трофеи.
	— Прибавих го към останалата част от колекцията му. — Той връчи брадвата на Джордино. — Разбий роботите, така че да не могат да бъдат поправени в скоро време.
	— Да разбия Макгун?
	— И Макгурк.
	Джордино изглеждаше огорчен, ала взе брадвата и я стовари върху Макгун.
	— Чувствам се като Дороти, която изхвърля на боклука тенекиения човек от Оз.
	Манкузо разтърси ръката на Пит.
	— Ти спаси живота ни. Благодаря ти.
	— Добре въртиш сабята — заяви Уедърхил. — Къде си се научил?
	— Това може да почака — нетърпеливо каза Пит. — Какъв е грандиозният таен план на Пенър за нашето освобождаване?
	— Не знаеш ли?
	— Пенър не сметна за нужно да ни се довери.
	Манкузо го погледна и поклати глава.
	— Няма никакъв план за спасителна операция — смутено каза той. — Първоначално трябваше да ни изтеглят с подводница, но след като разгледа сателитните снимки на морските отбранителни съоръжения на Сума, Пенър се отказа и заяви, че ще бъде твърде рисковано за подводницата и екипажа й. Стейси, Тим и аз трябваше да се върнем обратно през тунела до Едо и да потърсим убежище в нашето посолство в Токио.
	Пит кимна към Джордино.
	— А ние с него?
	— Държавният департамент беше готов да преговаря със Сума и японското правителство за освобождаването ви.
	— Държавният департамент? — изпъшка Джордино между два удара. — По-скоро бих предпочел за интересите ми да се погрижи летящият цирк на Монти Питън.
	— Джордън и Кърн не взеха под внимание отвратителния характер на Сума и Каматори — подигравателно подметна Манкузо.
	Пит стисна устни и по лицето му се изписа горчивина.
	— Вие, момчета, сте специалистите. Какъв ще бъде следващият ни ход?
	— Ще си довършим работата, както беше планирано и ще се измъкнем по най-бързия начин през тунела — отвърна Уедърхил в момента, в който Стейси отключи катинара и веригите му се свлякоха на пода.
	— Все още ли не сте се отказали да разрушите центъра „Дракон“?
	— Не напълно, но можем да извадим от строя част от него.
	— С какво? — заинтересува се Джордино. — Със саморъчно направен магнит и брадва?
	— Не се притеснявай за това — нехайно отвърна Уедърхил, докато разтриваше китките си. — Охраната на Сума наистина иззе експлозивите ни по време на обиска, след като бяхме заловени, но все още разполагаме с достатъчно количество за един малък взрив. — Той седна на пода и като събу обувките си, отлепи подметките им и за всеобщо учудване започна да ги мачка и оформя като топка. — Пластичен експлозив „С-8“ — гордо заяви той. — Най-новото в областта на експлозивите за онези шпиони, които си разбират от работата.
	— А детонаторите са в токовете — промърмори Пит.
	— Откъде знаеш?
	— Мисля градивно.
	— Да се махаме оттук — каза Манкузо. — Контрольорите на роботите и дружките на Каматори ще започнат да се чудят защо ловът е бил прекратен и ще се втурнат да разберат причината.
	Стейси пристъпи към вратата, която извеждаше от личните покои на Каматори, открехна я леко и обходи с поглед градината отвън.
	— Първата трудност, с която ще се сблъскаме, е да открием постройката с асансьора, който отвежда в подземния център. От килиите дотук ни доведоха с превръзки на очите и не успяхме да се ориентираме къде точно се намира.
	— Аз ще ви заведа до него — каза Пит.
	— Знаеш къде се намира?
	— Би трябвало. С него слязох до болницата.
	— Няма да имаме голяма полза от магнита ти, ако се натъкнем на цяла команда роботи — мрачно отбеляза Манкузо.
	— Е, в такъв случай ще трябва да измислим някой нов трик — каза Пит. Той отиде при Стейси и надзърна през открехнатата врата. — Под онзи храст, вляво от теб, има градински маркуч. Виждаш ли го?
	Стейси кимна.
	— До терасата.
	Той посочи към катана, който тя все още държеше в ръката си.
	— Промъкни се навън и отрежи няколко фута от него.
	Тя го изгледа озадачено.
	— Мога ли да попитам защо?
	— Нарязваш маркуча на части, натъркваш ги с парче коприна и те остават без отрицателни електрони — започна да обяснява Пит. — След това допираш маркуча до интегралните схеми на робота, електрониката му се претоварва и чувствителните компоненти излизат от строя.
	— Електростатична разрядка — замислено промърмори Уедърхил. — Това ли имаш предвид?
	Пит кимна.
	— Същото можеш да постигнеш, като погалиш някоя котка или провлачиш краката си по килим.
	— От теб би излязъл добър гимназиален учител по физика.
	— Откъде ще вземем коприна? — попита Джордино.
	— От кимоното на Каматори — подхвърли през рамо Уедърхил, който се беше запътил към стаята с ловните трофеи.
	Пит се обърна към Манкузо.
	— Къде смятате да взривите вашите фишеци, така че да нанесат най-големи поражения?
	— Нямаме достатъчно „С-8“, за да сложим край на центъра веднъж завинаги, но ако успеем да го разположим близо до силовото захранване, можем да забавим работата по него с някой и друг ден, може би и с няколко седмици.
	Стейси се върна с триметрово парче от градинския маркуч.
	— Как искаш да го нарежа?
	— Раздели го на четири части — отговори Пит. — По една за всеки. Магнитът ще остане в мен за всеки случай.
	Уедърхил се върна от стаята с ловните трофеи. В ръцете си държеше няколко ивици коприна, скъсани от кимоното на Каматори, които започна да раздава. По някои имаше кървави петна. Той се усмихна на Пит.
	— Разположил си нашия приятел самурай така, че се е превърнал в неотделима част от украсата на стените.
	— Няма такава скулптура — заяви Пит с вид на човек, вещ в тази област, — която би могла да замени напълно оригинала.
	— Не бих искал да съм наблизо, когато Хидеки Сума открие какво си сторил с най-добрия му приятел.
	Джордино се засмя и започна да струпва останките на двата робота пазачи в един от ъглите на стаята.
	— Да — равнодушно отвърна Пит, — но така му се пада, щом като разбуди най-тъмните страни на характера ми.


	Лорън, със застинало в гневна маска лице, наблюдаваше с все по-нарастващ ужас внушителната техническа и финансова мощ, която стоеше зад империята на Сума, докато той ги развеждаше с Диас из комплекса, който се оказа много по-огромен, отколкото би могла да си представи. Това не беше единствено и само център за управление, от който можеше да бъде изпратен сигнал за взривяване на пръснатите из цял свят ядрени бомби. В безкрайните, както й се струваше, нива и коридори се помещаваха безброй лаборатории, огромни инженерни и експериментални електронни установки, съоръжения за изследване на ядрения синтез и електроцентрала с ядрен реактор, в които бяха използвани конструкции все още на етап разработка в западните страни с развита промишленост.
	— Главният ми конструкторски отдел и административното управление, както и мозъчният тръст от учени се намират в Едо — гордо заяви Сума. — Но тук, в пълна безопасност под остров Сосеки, се намира сърцето на моята изследователска и развойна база.
	Той ги въведе в една лаборатория и им посочи огромна открита вана, пълна със суров нефт.
	— Вие, разбира се, не можете да ги видите, но вътре се намират микроби от второ поколение, продукт на генното инженерство, които всъщност изяждат и усвояват нефта и слагат началото на верижна реакция, която разрушава молекулите му. Остатъкът може да бъде разтворен от вода.
	— Това може да се окаже изключително полезно при почистване на нефтени разливи — отбеляза Диас.
	— Едно от полезните му приложения — каза Сума. — Другото е да се унищожат запасите от нефт на някоя враждебно настроена страна.
	Лорън го изгледа, изпълнена с недоверие.
	— Защо трябва да се причинява такъв хаос? Какво ще спечелите по този начин?
	— След време Япония ще бъде напълно независима от вноса на нефт. Ще произвеждаме цялата ни необходима енергия с помощта на атомни електроцентрали. Скоро ще внедрим новата си технология в използването на горивни клетки и слънчева енергия в автомобилите и бензиновият двигател ще отпадне. Щом унищожим световните запаси от нефт с нашите микроби, транспортът в целия свят — автомобили, камиони и самолети — лека-полека ще замре.
	— Освен ако не бъде заменен с произведени в Япония превозни средства — студено заяви Диас.
	— Цяла вечност — каза Лорън, която беше започнала да се настройва скептично. — Ще ви трябва цяла вечност, за да пресушите възлизащите на милиарди галони запаси от нефт, които се съхраняват в нашите подземни солни мини.
	Сума се усмихна търпеливо.
	— Микробите могат да унищожат напълно стратегическите запаси от нефт на САЩ за по-малко от девет месеца.
	Лорън поклати глава, неспособна да повярва на ужасните последици от това, което беше научила през последните няколко часа. Тя не беше в състояние да си представи, че един-единствен човек може да причини такъв хаос с необозрими последствия. Освен това тя отказваше да приеме ужасяващата възможност, че Пит може вече да е мъртъв.
	— Защо ни показвате всичко това? — едва чуто попита тя. — Защо не го пазите в тайна?
	— За да кажете на вашия президент и на колегите си в Конгреса, че отношенията между Съединените щати и Япония вече не са равноправни. Ние безвъзвратно сме ви изпреварили в развитието си, в резултат на което правителството ви трябва да приеме нашите искания. — Сума замълча и я изгледа втренчено. — Що се отнася до това, че с лека ръка ви разкривам тайните си, вие и сенатор Диас не сте учени, нито пък инженери. Като дилетанти, можете единствено да опишете това, което сте видели, само в общи линии. Не ви показах никакви научни данни, вие просто получихте обща представа за моите начинания. Не можете да отнесете в родината си нищо, което би ви помогнало да повторите нашите технически постижения.
	— Кога ще позволите на члена на Конгреса мис Смит и на мен да отпътуваме за Вашингтон? — попита Диас.
	Сума погледна часовника си.
	— Много скоро. Всъщност след час ще ви отведат със самолет до моето частно летище в Едо. Оттам един от моите пътнически реактивни самолети ще ви откара у дома.
	— Щом президентът научи за вашите безумни намерения — рязко заяви Диас — ще нареди военните да разрушат това място до основи.
	Сума въздъхна самоуверено и се усмихна.
	— Вече е късно. Моите инженери и роботи работници изпревариха графика. Вие не знаете, не бихте могли да знаете, че проектът „Кайтен“ беше завършен няколко минути преди да започнем с вас тази обиколка.
	— Той е влязъл в действие? — ужасена промълви Лорън.
	Сума кимна.
	— Ако вашият президент има глупостта да заповяда центърът „Дракон“ да бъде атакуван, системите ми за засичане ще ме предупредят навреме и ще успея да подам сигнал на роботите да откарат колите бомби на определените места и да ги взривят. — Той замълча, колкото на устните му да заиграе противна усмивка. — Както някога е написал Бусон, един японски поет: „Останало без шапка, от вятъра отвята, стои надменното плашило, объркано безкрай“. Плашилото е президентът, който стои безпомощно, защото е ударил неговият час.


	54

	Живо, ала без да бърза, Пит ги поведе към постройката в курортното селище, където се намираше асансьорът. Той вървеше без да се крие, а останалите притичваха от прикритие към прикритие зад него. Не срещна хора по пътя си, но при входа на асансьора го спря робот от охраната.
	Той беше програмиран да говори само на японски, но за Пит не беше трудно да разбере какво означава заплашителния тон, както и насоченото към челото му оръжие. Той вдигна ръце пред себе си с обърнати напред длани и бавно пристъпи напред, като прикриваше останалите от видеоприемника му и датчиците за разпознаване.
	Уедърхил и Манкузо крадешком го приближиха отстрани и допряха заредените със статично електричество маркучи към кутията, в която се намираха интегралните схеми. Въоръженият робот застина, сякаш изпадна в летаргия.
	— Действа отлично — отбеляза Уедърхил, докато презареждаше своето парче маркуч, като енергично го търкаше в ивицата коприна.
	— Мислиш ли, че е успял да предупреди диспечерския контрол? — запита Стейси.
	— Не, по всяка вероятност — отвърна Пит. — Ограничените възможности на датчиците му попречиха да определи достатъчно бързо дали представлявам заплаха или просто съм някой непрограмиран член на проекта.
	Щом се озоваха в безлюдната постройка, където се намираше асансьорът, Уедърхил предложи да се спуснат на четвърто ниво.
	— На шесто се излиза направо в главната зала на центъра за управление — припомни им той. — По-добре да рискуваме и да излезем на някое по-долно ниво.
	— Има ли охрана?
	— Не видях нито пазачи, нито видеомонитори.
	— Охраната на Сума отвън е толкова строга, че вътрешна не му трябва — каза Стейси.
	— Дори и някой от роботите да се повреди, това не е проблем за него — съгласи се Уедърхил.
	Те се стегнаха, когато асансьорът пристигна и вратите му се плъзнаха встрани. За щастие той беше празен. Те влязоха, но Пит се отдръпна назад, склонил глава, като че ли се вслушваше в някакъв звук в далечината. После се озова вътре и натисна бутона за четвърто ниво. След няколко секунди вече вървяха по един пуст коридор.
	Те се движеха бързо, безшумно, следвайки Пит. Той стигна до вратата на болницата и спря.
	— Защо спираш тук? — попита Уедърхил тихо.
	— Няма да успеем да се ориентираме из този комплекс без карта или водач — прошепна Пит. — Вървете след мен. — Той натисна бутона на вратата и я ритна навътре.
	Стресната, сестрата на рецепцията погледна изненадано към Пит, който нахълта през прага. Това не беше същата сестра, която помагаше на доктор Ногами при първото посещение на Пит. Тази беше грозна и с телосложение на пътен грейдер. Преди още да се окопити напълно, ръката й се стрелна към бутона за алармена сигнализация, вграден в интеркома. Пръстът й беше на няколко сантиметра от него, когато Пит силно я удари по брадичката с отворена длан. Тя полетя назад, преметна се и падна в безсъзнание на пода.
	Привлечен от суматохата, доктор Ногами изскочи от кабинета си и рязко спря, вперил поглед в Пит и членовете на МЕР, които се изсипаха през вратата и я затвориха след себе си. За всеобщо учудване, той изглеждаше по-скоро развеселен и изпълнен с любопитство, отколкото уплашен.
	— Съжалявам, че ви безпокоим, докторе — каза Пит, — но се нуждаем от упътване.
	Ногами погледна надолу към сестрата, която лежеше в безсъзнание на пода.
	— Вие определено знаете как да се отнасяте към жените.
	— Канеше се да вдигне тревога — опита се да се оправдае Пит.
	— Имате късмет, че сте я изненадали. Сестра Оба владее карате така, както аз медицината.
	Едва тогава Ногами отдели няколко секунди, за да огледа пъстрата групичка хора, заобиколили сестрата. Той тъжно поклати глава.
	— Значи вие сте най-добрият Междуведомствен Екип за Разследване, който Съединените щати могат да изпратят на място. Изобщо не ви личи. Откъде, по дяволите, ви е изровил Рей Джордън, бе момчета?
	Джордино беше единственият, който не втренчи в доктора поглед, изпълнен с безмълвна изненада. Той погледна към Пит.
	— Май знаеш нещо, което ние не знаем.
	— Да ви представя доктор Джош Ногами, британският дълбоко законспириран агент, който осигуряваше лъвския пай информация за Сума и неговия проект.
	— Значи си се досетил — каза Ногами.
	Пит скромно разпери ръце.
	— Вашите намеци направиха това много просто. В Санта Ана, Калифорния, няма болница на име „Сейнт Пол“. В Лондон обаче има катедрала „Сейнт Пол“.
	— Не говорите като англичанин — каза Стейси.
	— Въпреки че баща ми е израснал и възпитан като британски поданик, майка ми е родом от Сан Франциско, а аз съм завършил факултета по медицина на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. За мен не представлява трудност да говоря със сравнително добър американски акцент, без да полагам кой знае какви усилия. — Той спря за миг и погледна Пит в очите. Усмивката му беше изчезнала. — Даваш си сметка, надявам се, че като се върна тук, направи на пух и прах прикритието ми.
	— Съжалявам, че на всички стана ясно кой сте — искрено заяви Пит, — ала имаме много по-належащ проблем. — Той кимна към останалите. — Може би само след десет-петнадесет минути ще стане ясно, че Каматори и тримата роботи от охраната му са… а-а-а… извадени от строя. Твърде малко време, за да поставим експлозив и да се измъкнем оттук.
	— Почакайте малко — вдигна ръка Ногами. — Да не искаш да кажеш, че сте убили Каматори и сте обезвредили тримата робота пазачи?
	— По-мъртви от това не могат да бъдат — доволен отвърна Джордино.
	Манкузо нямаше желание за сърдечни разговори.
	— Ако бъдете така добър да ни снабдите с план на този комплекс, при това бързо, ще си тръгнем и ще ви се махнем от главата.
	— Заснех строителните планове на микрофилм, но нямаше начин да бъдат измъкнати навън и предадени на вашите хора, след като свръзката ми изчезна.
	— Джим Ханамура?
	— Да. Мъртъв ли е? — попита Ногами, сигурен какъв ще бъде отговорът.
	Пит кимна.
	— Съсечен от Каматори.
	— Джим беше добър човек. Надявам се, че Каматори е умрял бавно.
	— Не бих казал, че пътуването му достави наслада.
	— Ще ни помогнете ли, моля? — попита настойчиво Манкузо, който продължи да упорства. — Времето ни изтича.
	Ногами, както изглежда, никак не бързаше.
	— Надявате се да се върнете обратно през тунела до Едо, предполагам.
	— Мислехме, че можем да се качим на влака — каза Уедърхил, вперил поглед през вратата към коридора.
	— Няма да стане — сви рамене Ногами. — Откакто вие, момчета, проникнахте в комплекса, Сума заповяда откъм острова тунелът да се охранява от цяла армия роботи, а на входа от Едо — от многочислен отряд специално обучени мъже. Дори и мравка не би могла де се промъкне през него.
	Стейси погледна към него.
	— Какво предлагате?
	— Морето. Може да ви излезе късмета и някой минаващ кораб да ви прибере.
	Стейси поклати глава.
	— Изключено. Всеки чуждестранен кораб, който приближи на пет километра от острова, ще бъде взривен.
	— Вие си имате достатъчно грижи — спокойно каза Пит, чийто очи бяха втренчени в една от стените, сякаш виждаше нещо от другата страна. — Мислете къде да поставите експлозивите. А бягството оставете на нас с Ал.
	Стейси, Уедърхил и Манкузо се спогледаха. След това Уедърхил кимна в знак на съгласие.
	— Вие сте на ход. Ти спаси живота ни и ни доведе дотук. Ще бъде направо глупаво, ако не ти се доверим сега.
	Пит се обърна към Ногами.
	— Какво ще кажете, докторе, идвате ли с нас?
	Ногами повдигна рамене и леко се усмихна.
	— Защо не. Благодарение на теб от мен тук вече няма полза. Безсмислено е да се мотая наоколо и да чакам Сума да ми отсече главата.
	— Имате ли някаква идея къде да поставим експлозивите? — попита Уедърхил.
	— Ще ви покажа капака на шахтата за електрическите кабели и влакнестата оптика, които захранват целия комплекс, Поставете там зарядите си и ще извадите това място за цял месец от строя.
	— На кое ниво?
	Ногами вдигна глава към тавана.
	— Нивото над нас, пето.
	— Когато кажеш — обърна се Уедърхил към Пит.
	— Готови сме.
	Пит предпазливо се измъкна в коридора и като подтичваше, се отправи обратно към асансьора. Останалите го последваха, вмъкнаха се вътре и мълчаливо поеха нагоре към пето ниво напрегнати, в очакване на евентуална нежелана среща, когато вратите се отворят. Внезапно асансьорът започна да се спуска надолу, вместо да се изкачва. Някой ги беше изпреварил и натиснал бутона за нивото под тях.
	— По дяволите! — ядно изруга Манкузо. — Само това ни трябва.
	— Слушайте всички! — заповяда Пит. — Притиснете вратите заедно, за да не могат да се отворят. Ал, дръж бутона „затваряне на вратите“ натиснат.
	Асансьорът спря и всички притиснаха с ръце вратите. Те се опитаха да се плъзнат встрани, но успяха само да прещракат няколко пъти, без да се отворят.
	— Ал! — тихо каза Пит. — Сега натисни „пет“.
	Джордино през цялото време беше натискал силно с пръст бутона „затваряне на вратите“, докато кокалчето му побеля. Той го пусна и натисна бутона, върху който беше изписана цифрата „5“.
	Асансьорът започна да потръпва, сякаш се разкъсваше между двете посоки, но след няколко секунди рязко подскочи нагоре и започна да се изкачва.
	— На косъм ни се размина — въздъхна Стейси.
	— Издигаме се — съобщи Джордино. — Стоки за дома, кухненски прибори, домакински съдове и железария… — Той внезапно млъкна. — Аха, още е рано да се радваме. И някой друг иска да се качи. Лампичката за пето ниво току-що светна.
	Застанали отново нащрек, всички неволно извърнаха очи към светещата индикаторна лампичка за пето ниво. След това като че ли задействани от едно и също устройство, те присвиха леко колене, готови да се впуснат в действие.
	Пред вратата беше застанал инженер с бяла престилка и каска на главата, който задълбочено четеше някакви записки в бележника си. Той дори не вдигна поглед, когато влезе вътре. Едва след като му направи впечатление, че асансьорът не потегля, той вдигна очи и се взря в лицата със западни черти. Нито едно от тях, забеляза той, не се усмихваше.
	Той понечи да извика, но Пит притисна с едната си ръка устата на инженера, а с другата натисна сънната му артерия. Още преди очите да се изцъклят и тялото му да се отпусне и свлече върху пода на асансьора, Ногами беше излязъл навън и водеше останалите по един коридор.
	Уедърхил излезе последен. Той се спря и погледна към Пит.
	— Кога и къде искаш да се присъединим към вас? — попита той.
	— Горе след дванадесет минути. Ще накараме таксито да почака.
	— Успех — промърмори Манкузо и забърза след останалите, като се чудеше какво ли е намислил съобразителният мъж от НЮМА.
	Джордино погледна надолу към изпадналия в безсъзнание инженер.
	— А него къде ще натикаме?
	Пит посочи към капака, разположен на тавана на кабината.
	— Накъсай престилката му на ивици, после го завържи и запуши устата му. Ще го метнем върху покрива на асансьора.
	Докато Джордино смъкваше престилката и я късаше на парчета, той се ухили съзаклятнически на Пит.
	— Аз също го чух.
	Пит също се ухили.
	— А, да, сладкият звук на свободата.
	— Ако успеем да се доберем до него.
	— Бъди по-голям оптимист — бодро промърмори Пит, докато насочваше асансьора нагоре. — А сега да побързаме. До началото на представлението остават дванадесет минути.


	55

	Членовете на МЕР в дълбините на центъра „Дракон“ не биха могли да изпитват по-голямо напрежение от двамата мъже, които развълнувани брояха с нетърпение минутите в залата за комуникации в сградата на Федералното ведомство. Реймънд Джордън и Доналд Кърн седяха вперили очи в един огромен часовник и напрегнато се ослушваха за позивната на екипа, която трябваше да бъде излъчена от сателит, увиснал неподвижно над Япония и предаващ в синхронизиран режим.
	Сякаш активирани от внезапния звън на телефона, поставен на масата между тях, изпитите им лица се обърнаха едно към друго и очите им се срещнаха. Джордън вдигна слушалката така, като че ли тя беше заразена с чума.
	— Да, господин президент — без да се колебае, отговори той.
	— Нещо ново?
	— Не, сър.
	Президентът замълча за момент, а после тежко изрече:
	— Четиридесет и пет минути, Рей.
	— Разбрано, сър. Четиридесет и пет минути до началото на нападението.
	— Отмених нападението на групи от отряд „Делта“. След като обсъдихме положението с останалите ми съветници по сигурността и Комитета на началник-щабовете, стигнахме до заключението, че не можем да си позволим времето, което би отнела една военна операция. Центърът „Дракон“ трябва да бъде разрушен преди да е влязъл в действие.
	Джордън изпита усещането, че светът се изплъзва изпод краката му. Той реши да опита още веднъж.
	— Аз все още смятам, че има вероятност сенатор Диас и членът на Конгреса мис Смит да се намират на острова.
	— Дори и да си прав, възможността да загинат няма да повлияе на решението ми.
	— Може би ще размислите и ще им дадете още един час? — помоли Джордън.
	— Бих желал да можех да ти дам още време, но националната ни сигурност е изправена пред огромна заплаха. Не можем да си позволим да дадем на Сума възможност да започне своята кампания за изнудване на света.
	— Прав сте, разбира се.
	— Поне не съм сам. Държавният секретар Оутс е информирал лидерите на НАТО и съветския президент Антонов и всеки от тях е изразил съгласие, че трябва да преминем към действия.
	— В такъв случай отписваме екипа — каза Джордън. В гласа му се долавяше безсилие. — А може би и Диас и Смит.
	— Дълбоко съжалявам, че излагам на опасност живота на истински американски патриоти, някои от които мои добри приятели. Съжалявам, Рей, изправен съм пред вековната дилема дали да жертвам неколцина, за да спася всички останали.
	Джордън постави слушалката на вилката. Той изглеждаше странно прегърбен и смален.
	— Президентът — вяло произнесе той.
	— Няма ли да го отложи? — мрачно попита Кърн.
	Джордън поклати глава.
	— Отменил е нападението и е наредил да се изстреля бойна глава с ядрен заряд.
	Джордън обезсърчено кимна, когато погледна часовника и видя, че остават само четиридесет и три минути.
	— Защо, за бога, не могат да се измъкнат от ръцете им? Какво стана с британския агент? Защо не се обажда?
	Въпреки опасенията си, Джордън и Кърн ни най-малко не бяха подготвени за още по-голямата беда, която предстоеше.


	Ногами преведе групата от МЕР през поредица от малки странични коридори, задръстени с тръби за отопление и вентилация, като избягваше пълните с хора канцеларии и работилници и се стремеше да остане колкото се може по-далеч от местата, където кипеше оживена дейност. Щом срещнеше някой робот пазач, Ногами го заговаряше, а един от останалите бавно се прокрадваше отстрани и повреждаше схемите му със заряд от статично електричество.
	Стигнаха до голяма оградена със стъклени стени зала, просторно помещение, пълно с електрически проводници и снопове влакнеста оптика, които се разклоняваха и потъваха в тесни тунели, минаващи през целия център „Дракон“. Пред огромен пулт за управление с множество кръгови скали и цифрови прибори стоеше един робот.
	— Робот инспектор — тихо каза Ногами. — Той е програмиран да следи системите и да докладва за къси съединения или прекъсване на връзките.
	— След като извадим от строя схемите му, колко време ще мине преди неговият контрольор да изпрати някой да провери какво става с него? — попита Манкузо.
	— От главния център за наблюдение и комуникации пет или шест минути.
	— Достатъчно време да поставим зарядите и да се омитаме — небрежно заяви Манкузо.
	— За колко минути ще нагласиш таймерите? — попита го Стейси.
	— Двадесет. Би трябвало да ни стигнат, за да се качим благополучно на повърхността и да напуснем острова, ако Пит и Джордино успеят.
	Ногами бутна вратата и отстъпи встрани, а Манкузо и Уедърхил влязоха в залата и приближиха към робота от две страни. Стейси остана да пази на прага. Механичният инспектор застина пред пулта като метална скулптура, когато заредените със статично електричество маркучи се допряха до корпуса, под който се намираха схемите му.
	С точни и сръчни движения Уедърхил постави малкия детонатор в пластичния експлозив и нагласи цифровия таймер.
	— Някъде между кабелите и оптичните влакна, мисля.
	— Защо не разрушите пулта? — каза Ногами.
	— Сигурно разполагат с резервни модули в някой склад някъде — обясни Манкузо.
	Уедърхил кимна в знак на съгласие, тръгна между редиците и закрепи заряда със самозалепваща лента зад няколко снопа кабели с дебела изолация и оптични влакна.
	— Те могат да подменят пулта и да го обжичат към клемните изводи за двадесет и четири часа — обясни той, — но взривим ли дори един метър в средата на хиляди проводници, ще трябва да подменят цялата система от двата края. Това ще им отнеме пет пъти повече време.
	— Звучи убедително — призна Ногами.
	— Скрий го добре — каза Манкузо.
	Уедърхил го погледна укорително.
	— Те няма да търсят нещо, за което не знаят, че съществува. — Той потупа ласкаво таймера и излезе от прохода между кабелите.
	— Чисто е — докладва Стейси от прага.
	Един по един те се измъкнаха крадешком в коридора и забързаха към асансьора. Бяха изминали почти двеста метра, когато Ногами изведнъж спря и вдигна ръка. Между бетонните стени на един от страничните коридори отекна звук от човешки гласове, последван от тихото бръмчене на електродвигател. Ногами трескаво започна да им маха да продължават напред и те се втурнаха през откритото пространство и завиха зад ъгъла преди неочакваните посетители да излязат в главния коридор и да ги забележат.
	— Подцених експедитивността им — прошепна Ногами без да се обръща. — Подраниха.
	— Инспектори? — попита го Стейси.
	— Не — веднага отговори той. — Контрольори от центъра за наблюдение и комуникации със заместник за робота, който обезвредихте.
	— Мислиш ли, че са ни открили?
	— Щяхме да разберем, ако беше така. Щяха да вдигнат обща тревога, коридорите щяха да гъмжат от шайката охранители на Сума и цяла армия роботи пазачи, а всички кръстовищата щяха да бъдат блокирани.
	— Имаме късмет, че още никой не е надушил нещо нередно, след като повредихме толкова много роботи — изсумтя Манкузо, докато подтичваше по коридора след Ногами.
	— Тъй като липсват явни признаци за повреда, контрольорите от центъра за наблюдение и комуникации ще помислят, че причината е обикновена неизправност в електрониката.
	Те стигнаха до асансьора и загубиха цели две минути, докато го чакаха да се издигне от някое от по-долните нива. След един период, който им се стори дълъг колкото половин вечност, вратите най-сетне се отвориха. Асансьорът беше празен. Уедърхил влезе първи и натисна бутона за повърхността.
	На тримата мъже и жената, които стояха мрачни и смълчани в асансьора, им се струваше, че той се издига непоносимо бавно. Единствен Ногами имаше часовник. Часовниците на останалите бяха отнети, когато ги плениха. Той се взря в циферблата.
	— Остават още тридесет секунди — уведоми ги той.
	— Измъкнахме се от тръните — промърмори Манкузо. — Да се надяваме, че няма да попаднем на някой глог.
	Единственото, което сега имаше значение, беше тяхното бягство. Какъв план се въртеше в главата на Пит? Дали не беше се случило нещо с Джордино? Дали Пит не беше сбъркал в сметките си, дали не беше отново заловен или мъртъв? Ако това се беше случило, то не им оставаше никаква надежда, никакъв път към свободата.
	Те бяха загубили представа колко пъти се бяха приготвяли за най-лошото, леко приведени и разкрачени, готови да се нахвърлят върху всяка машина или човек, които биха могли да ги очакват пред вратите на асансьора. Всички стаиха дъх, когато вратите на асансьора започнаха да се плъзгат встрани.
	Отвън стоеше Джордино, цял-целеничък, ухилен до уши, като че ли е спечелил от лотарията. Той заговори така, сякаш се намираше на изхода на някое летище.
	— Мога ли да видя бордовите ви пропуски, моля?


	Убунаи Окума и Дайсец Кано бяха висококвалифицирани инженери по роботика, отлично подготвени да боравят с компютърни системи за наблюдение и да осъществяват телеуправление на изкуствен интелект, както и да извършват техническо обслужване на датчици и да отстраняват повредите в тях. Те бяха получили сигнал в центъра за наблюдение и комуникации, че роботът електроинспектор Тайхо, чието име означаваше „Голямо оръдие“, не функционира и веднага бяха тръгнали да го подменят с друг, а него да отнесат на ремонт.
	Внезапна повреда, която можеше да се дължи на множество причини, не беше нещо необичайно. Роботиката все още беше нова наука и трудностите възникваха с влудяваща честота. Роботите често блокираха изведнъж по причини, които ставаха ясни едва след като бъдеха върнати в центъра за пренастройване и подложени на проверка.
	Кано обиколи инспектор Тайхо, като му направи бърз оглед. Тъй като не видя нищо, което да му направи впечатление, той повдигна рамене.
	— Изглежда някоя от платките се е повредила.
	Окума погледна към записките в бележника, който носеше.
	— Този доста често създава проблеми. Системата му за зрително възприемане на обекти се е повреждала цели пет пъти.
	— Странно, това е четвъртата машина през последния час, за която получаваме сигнал, че е излязла от строя.
	— Веднъж като тръгне, няма спиране — промърмори Окума.
	— Системите му трябва да се обновят и модифицират — съгласи се Кано. — Няма смисъл да го поправяме на бърза ръка. Ще го запиша за пълно възстановяване. — Той се обърна към робота заместник. — Готов ли си да поемеш инспекторските си задължения, Отокодате?
	По робота започнаха да премигват лампички и Отокодате, който носеше името на герой, подобен на Робин Худ, заговори бавно и отчетливо:
	— Готов съм да следя всички системи.
	— Започвай тогава.
	Докато роботът заместник заемаше мястото си пред монитора, Окума и Кано вдигнаха повредения робот и го поставиха върху моторизирана платформена количка с малък кран. После единият от тях въведе в компютъра на количката кодовата дума и тя автоматично пое сама към зоната за възстановяване, без да бъде управлявана от човешка ръка. Двамата инженери не съпроводиха повредения робот, а се отправиха към стаята за почивка на работниците, за да пийнат набързо по чаша чай.
	Останал сам, Отокодате съсредоточи системата си за зрително възприемане върху скалите и примигващите цифрови показания и както беше редно, започна да обработва данните в своя компютър. Неговата съвършена система за следене, превъзхождаща многократно тази на хората, долови някакво почти незабележимо отклонение в замерванията.
	Скоростта на лазерните импулси през едно оптично влакно се измерва с милиони пулсации в секунда. Тъй като датчиците на Отокодате бяха в състояние да следят замерванията на приборите много по-прецизно, отколкото човешкия мозък, той установи едва доловим пад в скоростта на импулсите от стандартните 44,7 милиона пулсации в секунда на 44.68 милиона. Той изчисли профила на коефициента на пречупване и определи, че светлината, която изпращаше вълните си през два от сноповете в един лентов кабел, съдържащ хиляди оптични влакна, се отклонява на моменти в някаква точка.
	Той сигнализира в центъра за наблюдение и комуникации, че напуска пулта, за да извърши проверка на сноповете влакна в проходите.


	56

	Гневът и нетърпението на Сума все повече нарастваха с всеки изминал момент. На Диас и Смит изглежда не им омръзваше да се препират с него, давайки израз на омразата, която изпитваха към неговите постижения, заплашвайки го, сякаш беше най-обикновен уличен крадец. Стигна дотам, че се радваше на възможността да се избави от тях.
	Той чувстваше, че отвличането на сенатора Диас беше грешка. Сенаторът беше взет само защото Ихиро Цубой беше убеден, че Диас има значително влияние в Сената и президентът се вслушва в съветите му. Според Сума този човек беше дребнав и тесногръд. След като бил уволнен от армията по здравословни причини, Диас завършил университета в Ню Мексико, като работел, за да се издържа. След това поел по традиционния път към властта, като станал адвокат и поддръжник на каузи, които се превръщали във вестникарски сензации и печелели подкрепата на мнозинството на управляващата партия в щата. Сума го презираше като изостанал от времето си политически шарлатанин, който непрестанно произнася все едни и същи скучни високопарни тиради за облагане на богатите с данъци и използване на приходите за социални програми за подпомагане на гладуващите и бездомни безработни бедняци. Благотворителността и състраданието бяха качества, които Сума презираше.
	От друга страна, членът на конгреса мис Смит беше много проницателна жена. Сума изпитваше неловкото чувство, че тя беше в състояние да чете мислите му и да се противопостави обосновано на всяко негово изявление, което й подхвърляше. Тя знаеше необходимите й факти и статистически данни и можеше с лекота да ги цитира. Лорън произхождаше от добро семейство от Западните щати, като родът й се занимаваше със скотовъдство по западните склонове на Колорадо още от седемдесетте години на миналия век. Получила образованието си в Колорадския университет, тя се беше кандидатирала за място в Конгреса и беше удържала победа над титуляря, който заемаше този пост от тридесет години. По агресивност тя можеше да се мери с кой да е мъж. Сума подозираше, че нейната единствена слабост е Дърк Пит и беше много по-близо до истината, отколкото предполагаше.
	Сума отпи саке и погледна към другия край на масата, където седяха те, приготвяйки се за поредната размяна на остри думи. Той тъкмо се канеше да приведе нов довод в своя полза, когато в стаята влезе Тоши и тихо прошепна нещо на ухото му. Сума сложи чашата си със саке на масата и стана.
	— Време е да тръгвате.
	Лорън елегантно се изправи на крака и погледна Сума в очите.
	— Няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че Дърк и Ал са живи и с тях се отнасят човешки.
	Сума се усмихна снизходително.
	— Те се промъкнаха тайно на чужда територия, на моя територия като агенти от разузнаването на чужда страна…
	— По отношение на шпионажа японските закони са също като нашите — прекъсна го тя. — Те имат право на справедлив съдебен процес.
	Сума беше изпълнен със злорадо задоволство.
	— Не виждам никаква причина да продължаваме този разговор. Досега мистър Пит и мистър Джордино, заедно с останалите от тяхната шпионска група, са били екзекутирани от моя приятел Моро Каматори. Мислете си, каквото искате.
	Лорън се почувства така, сякаш сърцето й беше захвърлено в лед. Настъпи оглушителна тишина, която мисълта, че това сигурно беше вярно, направи още по-ужасяваща. Лицето й пребледня, тя се олюля и почувства в съзнанието си огромна празнота.
	Тоши сграбчи Лорън за ръката и я помъкна към вратата.
	— Елате, самолетът, който ще ви отведе до Едо и до личния самолет на мистър Сума ви очаква.
	— Няма ли да минем през вашия удивителен тунел под морето? — попита Диас без никаква нотка на разочарование.
	— Има някои неща, които не желая да виждате — хапливо отвърна Сума.
	Като че ли сънуваше някакъв кошмар, Лорън без да се противи позволи на Тоши да я преведе през едно фоайе, което водеше към покрита с камъни пътека, пресичаща малко езерце. Сума се поклони и подкани с жест Диас да последва жените.
	Диас сви примирено рамене и закуцука с бастуна си пред Сума, а след тях тръгнаха двата робота пазачи.
	От другата страна на езерцето в средата на морава, заобиколена с грижливо подрязан жив плет, ги очакваше един самолет със завъртащи се двигатели. Реактивните двигатели се въртяха с тихо свистене. От двете страни на стълбата, която водеше към главния пътнически салон, стояха мирно двама члена на екипажа, облечени с червени шушлякови летателни костюми и шапки с козирки. И двамата бяха ниски, единият слаб и строен, а раменете на другия щяха направо да пръснат шевовете на костюма му. Когато групата на Сума приближи, те почтително сведоха глави.
	Диас внезапно спря.
	— Когато се върна във Вашингтон, ще дам пресконференция и ще разоблича вас и чудовищните ви планове. След това ще поведа борба срещу вас с всички средства, които имам на разположение в двете камари на Конгреса, докато всички активи, с които разполагате в Съединените щати, не бъдат конфискувани и национализирани. Няма да спра, докато не платите за вашите престъпления.
	Усмивката на Сума вбеси Диас.
	— Нашите лобисти във Вашингтон са достатъчно силни, за да неутрализират жалките ви напъни. Ние „притежаваме“ твърде много от вашите колеги законодатели, които имат слабост към скритото богатство, за да можете да окажете някакъв натиск. Гласът ви ще бъде глас в пустиня, сенатор Диас. Вашето правителство, независимо дали това ви харесва или не, корумпирано и затънало в емоционални програми, вместо да се занимава с наука и нови технологии, се е превърнало във филиал, който е японска собственост.
	Лорън се наведе към Сума с презрително присвити очи.
	— Преди петдесет години вие подценихте куража на американците. Сега отново разбудихте спящия великан и го изпълнихте със страховита решителност.
	— Думите на адмирал Ямамото, произнесени след седми декември, не важат за сегашния момент — презрително заяви Сума. — Вашият народ е загубил онази сила на духа, която би му позволила да понася лишения за доброто на нацията. Трябва да погледнете действителността в очите, мис Смит. Величието на Америка вече е минало. Нямам какво друго да кажа, освен да ви приканя настоятелно да предупредите вашия президент за намеренията на Япония.
	— Сигурно имате предвид вашите намерения — предизвикателно каза Лорън. — Вие не представлявате японския народ.
	— Приятно пътуване към дома, мис Смит. Вашето посещение завърши.
	Сума се обърна и понечи да си тръгне, но едва беше успял да направи една крачка, когато двамата членове на екипажа сграбчиха ръцете му, повдигнаха го и го метнаха назад през отворената врата в пътническия салон на самолета, където той сякаш изчезна. Всичко стана толкова бързо, че Лорън и Диас спряха изненадани и недоумяващи. Реагира само Тоши, която замахна с крак към по-набития член на екипажа.
	— Ама че начин да се завърже задушевно приятелство — засмя се Джордино, сграбчи крака на Тоши, придърпа я към себе си и я прехвърли през вратата в ръцете на Уедърхил и Манкузо с такава лекота, сякаш беше пълна с въздух.
	Лорън ахна и понечи да каже нещо на Джордино, но Стейси безцеремонно я избута нагоре по стълбата.
	— Нямаме време за губене, мис Смит. По-живо, моля. — Щом Лорън пое нагоре, тя дръпна Диас. — Побързайте, сенаторе. Прекалихме с гостоприемството на домакините.
	— Откъде… откъде се появихте всички вие? — заекна той, докато Манкузо и Уедърхил го изтегляха през люка.
	— Ние сме вашите дружки, бандитите от махалата — нехайно отвърна Уедърхил. — Всъщност Пит и Джордино се справиха с екипажа и го завързаха в товарния отсек.
	Джордино повдигна Стейси в салона и прибра стълбата след нея. Той отдаде напето чест на двата робота пазачи, които бяха насочили пушките си към него, но стояха объркани без да помръднат.
	— Сайонара, пуйки такива!
	Той затвори вратата с рязко дръпване и я заключи. После се обърна и извика по посока на пилотската кабина една-единствена кратка дума.
	— Тръгвай!
	Тихото свистене на двата газотурбинни двигателя прерасна в оглушителен писък, а тягата им накара тревата под късите масивни криле да полегне. Колелата се отделиха от влажната земя и самолетът се издигна право нагоре във въздуха, постоя увиснал неподвижно няколко мига, докато двигателите бавно се завъртяха с хоризонтално положение, а после се стрелна в широк вираж, който го отведе на изток над морето.
	Лорън прегърна Джордино.
	— Слава богу, че си добре. Дърк с теб ли е?
	— Кой мислиш, че кара този автобус? — Джордино се усмихна широко и кимна към пилотската кабина.
	Без да каже дума, Лорън изтича по пътеката между седалките и рязко отвори вратата на пилотската кабина. Заел мястото на пилота, насочил цялото си внимание към управлението на самолета, който беше нов за него, седеше Пит. Той не помръдна, нито обърна глава, когато тя плъзна ръцете си около врата му и по-надолу, под взетия на заем от „Сума Корпорейшън“ летателен костюм и го обсипа с поне дузина целувки.
	— Ти си жив — радостно възкликна тя. — Сума каза, че си мъртъв.
	— Не бих казал, че денят беше изпълнен с приятни преживявания — успя да произнесе между целувките Пит. — Значи ли това, че се радваш да ме видиш?
	Тя леко прокара ноктите си по гърдите му.
	— Никога ли не можеш да се държиш сериозно?
	— Лейди, никога не съм бил по-сериозен, отколкото в настоящия момент. От това дали ще успея да пилотирам самолет, който досега не съм докосвал, зависи живота на осем човека. И по-добре да му хвана цаката колкото се може по-бързо, иначе всички ще изпопадаме във вълните.
	— Ти можеш да го направиш — убедено заяви тя. — Дърк Пит може всичко да направи.
	— Ще ми се хората да не казват това — изпъшка Пит. Той бързо кимна с глава надясно. — Сядай на мястото на втория пилот и си поиграй с радиото. Трябва да повикаме кавалерията преди самолетите на самураите да се впуснат да ни преследват. Не можем да се мерим по бързина с реактивни изтребители.
	— Сума не притежава японските въоръжени сили.
	— Той притежава всичко останало наоколо. Нямам никакво намерение да рискувам. Включи радиото, ще ти кажа честотата.
	— Накъде отиваме?
	— Към „Ралф Р. Бенет“.
	— Лодка?
	— Кораб — поправи я Пит. — Кораб на американските военноморски сили за откриване и определяне на цели с РЛС. Ако успеем да се доберем до него преди да ни прехванат, значи сме се спасили.
	— Те не биха се осмелили да ни свалят при положение, че Хидеки Сума се намира на борда.
	Очите на Пит се стрелнаха от таблото с приборите към водата, която се вълнуваше под тях.
	— О, колко се надявам да си права.
	Зад тях Джордино неуспешно се опитваше да усмири Тоши, която съскаше и удряше където свари, като побесняла котка. Тя го заплю, като едва не улучи бузата му и слюнката попадна на ухото му. Най-сетне той я сграбчи отзад и я стисна здраво като в менгеме.
	— Ясно ми е, че първоначалното впечатление, което създавам, не е добро — щастливо заяви той, — ала опознаеш ли ме, ще се влюбиш в мен.
	— Американска свиня! — изкрещя тя.
	— Не си права, моите италиански предци никога не биха се признали за американци.
	Без да обръща внимание на Джордино и съпротивляващата се Тоши, Стейси върза здраво Сума към едно от няколкото луксозни кожени кресла, които се намираха в главния салон за пътници. По лицето му беше изписано неверие.
	— Бре, да му се не види — каза щастливият Манкузо. — Я, каква изненада! Самият шеф е дошъл да се поразходи с нас.
	— Вие сте мъртви. Вие трябваше да сте мъртви — промълви Сума, който не можеше да повярва на очите си.
	— Мъртъв е твоят приятел Каматори — злорадо му съобщи Манкузо.
	— Как така?
	— Пит го прикова към стената.
	Името на Пит сякаш му подейства като стимулант. Сума се овладя и каза:
	— Направихте фатална грешка. Ако ме вземете за заложник, ще отприщите страховити сили.
	— Което си е право, право си е. Сега е наш ред да се държим гадно и безцеремонно.
	Човешкият глас не може точно да имитира съскането на усойница, но Сума почти успя.
	— Вие сте твърде глупави, за да разберете. Когато научат какво сте направили, моите хора ще приведат в действие проекта „Кайтен“.
	— Нека опитат. — Уедърхил направо мъркаше от удоволствие. — След около три минути ще спрем тока на този твой център „Дракон“.


	Роботът инспектор по електрически инсталации Отокодате скоро откри заряда от експлозив, прикрепен със самозалепваща се лента към плоския кабел на влакнестата оптика. Той сръчно го свали и отново се върна при пулта. В продължение на няколко минути той внимателно разглежда пакета, като успя да разпознае таймера, но тъй като паметта му не беше програмирана да анализира пластични експлозиви, не можа да разбере предназначението му. Той изпрати сигнал на своя контрольор в центъра за управление на роботи.
	— Тук е Отокодате от пети енергетичен център.
	— Да, какво има? — отвърна следящият робот.
	— Искам да се свържа с моя контрольор, мистър Окума.
	— Той отиде да пие чай и още не се е върнал. Защо предаваш?
	— Открих непознат предмет, прикрепен към първичен сноп на влакнестата оптика.
	— Какъв предмет?
	— Пластично вещество с цифрово устройство за задаване на време.
	— Може да е някакъв прибор, оставен от инженерите по кабелите след монтажа.
	— Паметта ми не съдържа необходимите данни, за да го разпозная със сигурност. Искате ли да го донеса в центъра, за да го разгледате?
	— Не, остани на мястото си. Ще изпратя куриер да го вземе.
	— Слушам.
	След няколко минути в енергетичния център влезе робот куриер на име Накаджима, който беше програмиран да се движи безпрепятствено из всички проходи и коридори и да минава през вратите на всички канцеларии и работилници. Както му беше наредено, Отокодате без да се замисли предаде експлозива на Накаджима.
	Накаджима беше механичен ровер от шесто поколение, който можеше да получава гласови команди, но не и да ги издава. Той безшумно протегна своя подвижно свързан хващач, взе пакета, постави го в един контейнер, след което пое обратно към центъра за управление на роботи, където щяха да го разгледат.
	На петдесет метра от вратата на енергетичния център, на място доста отдалечено от всякакви хора и оборудване от първостепенна важност, пластичният експлозив „С-8“ избухна с гръмотевичен тътен, който отекна из бетонните коридори на пето ниво.
	Центърът „Дракон“ беше проектиран да издържа на най-силните земетресения и повредите по конструкцията му бяха незначителни. Проектът „Кайтен“ остана непокътнат и продължи да действа. Единственият резултат от експлозивния заряд на Уедърхил беше почти пълното унищожение на робота куриер Накаджима.


	57

	Роботите пазачи съобщиха на командването на охраната за странната драма в градината, разиграла се преди Пит да издигне във въздуха самолета със завъртащи се двигатели и да напусне ограденото с жив плет пространство. Отначало никой не обърна внимание на предупреждението на роботите, като предположиха, че се касае за повреда в системата им за зрително възприемане, ала когато при последвалото незабавно претърсване Сума не беше открит, канцелариите в командването на охраната заприличаха на разбунени кошери.
	Поради своето огромно его и култа към потайност Сума не беше подготвил управленски екип, който да поеме в свои ръце нещата при възникване на непредвидени обстоятелства, когато той самият отсъства. Обзети от паника, шефовете на охраната решиха да се обърнат към Каматори, ала скоро установиха, че никой не отговаря на телефонните обаждания и повиквания по оповестителната система в жилището му, а неговите лични роботи телохранители не реагират на подадените сигнали.
	Към жилището на Каматори веднага пое специална отбранителна група, подсилена от четири въоръжени робота. Командирът на групата почука силно, но тъй като не получи никакъв отговор, се отдръпна встрани и заповяда на един от роботите да разбие заключената врата. Преградата от дебело гравирано стъкло бързо беше строшена на парчета.
	Командирът предпазливо прекоси празната зала за видеопрожекции и бавно пристъпи в стаята с трофеите, където ченето му смаяно увисна. Облегнат на стената, изправен в цял ръст, с отпуснати рамене, широко отворени очи и стичаща се от устата му кръв, висеше Моро Каматори. Лицето му беше изкривено от болка и ярост. Командирът се вторачи глупаво в дръжката на сабята, която стърчеше от корема на Каматори, а острието й минаваше през тялото му и го приковаваше към стената.
	Командирът не можеше да повярва, че той е мъртъв, разтърси леко Каматори и му заговори. След минута той най-сетне проумя, че роденият твърде късно воин самурай никога нямаше отново да проговори. А после командирът за първи път си даде сметка, че пленниците ги няма, а роботите пазачи бяха застинали неподвижно по местата си.
	Суматохата нарасна още повече при вестта за убийството на Каматори и последвалата почти в същия миг експлозия на пето ниво. Ракетите земя-въздух, разположени из острова, се издигнаха от тайните си бункери, насочени и готови за изстрелване, което беше отложено поради съмнения, че Сума се намира в самолета.
	Но скоро действията станаха овладени и целенасочени. Записите, направени от видеокамерите на роботите, бяха прожектирани и всички ясно видяха как Сума беше качен насилствено на борда на самолета.
	Възрастният главатар на „Златните дракони“, Корори Йошишу и източникът на финансовото му могъщество Ихиро Цубой се намираха в кабинета на Цубой в Токио, когато директорът на охраната на Сума им се обади по телефона. Двамата съдружници на Сума незабавно поеха изцяло командването при създалото се положение.
	От експлозията бяха изминали едва осем минути, когато Цубой използва огромното си влияние сред военните в Япония и настоя една ескадрила от реактивни изтребители незабавно да излети и да догони опитващия да се измъкне самолет със завъртащи се двигатели. Заповедите му бяха самолетът да се прехване и да бъде принуден да кацне обратно на остров Сосеки. Ако не успееха да сторят това, те трябваше да унищожат летателния апарат заедно с всички, които се намираха на борда му. Цубой и Йошишу бяха съгласни, че въпреки дългогодишното им приятелство със Сума за проекта „Кайтен“ и за тяхната нова империя беше по-добре той да умре, отколкото да бъде използван като оръдие за изнудване в полза на чужди интереси. Или още по-лошо, да бъде разобличен като престъпник от американската съдебна система. Освен това плашеше ги мисълта, че специалистите по разпити от разузнаването на Съединените щати със сигурност щяха да принудят Сума да разкрие подробности за тайната технология на Япония и плановете им за икономическо и военно превъзходство.


	Пит пое курс по компаса към мястото, където плаваше корабът, когато беше излетял за остров Сосеки. Той форсира двигателите докрай, надминавайки опасно границата на възможностите им, докато Лорън отчаяно се опитваше да установи връзка с „Бенет“.
	— Изглежда, не мога да се свържа с тях — обезсърчена каза тя.
	— На коя честота си?
	— Шестнадесет в метровия обхват.
	— Използваш грешен обхват. Превключи на шестнадесет в дециметровия обхват и използвай като позивна моето име.
	Лорън избра дециметровия обхват и набра честотата.
	— Пит вика американския кораб „Бенет“ — заговори тя. — Пит вика „Бенет“. Чувате ли ме? Чувате ли ме? Отговорете, моля.
	— Тук е „Бенет“. Това вие ли сте наистина, мистър Пит? Звучите така, сякаш сте променили пола си от последния път, когато ви видяхме.


	Свръхчувствителните системи на „Бенет“ за откриване и определяне на цели бяха засекли летателния апарат още в момента, когато той излетя от земята. Щом стана ясно, че той се насочва на изток над морето, приемниковата система за радиоелектронна борба и наблюдение започна да го следи. Минути след като беше уведомен, командир Харпър вече крачеше по палубата в оперативния пункт. На всеки няколко секунди той спираше и надничаше над раменете на операторите на пулта, които бяха вперили погледи в екраните на радарите и монитора на компютъра, който анализираше и замерваше сигналите и увеличаваше изображението на целта, така че да осигури възможност за разпознаване на нейния клас.
	— Можете ли да различите…?
	— Или е хеликоптер, или нов самолет със завъртащи се двигатели. — Операторът очакваше въпроса на Харпър. — Издигна се като хеликоптер, но приближава твърде бързо, за да се движи с лопати на носещо витло.
	— Курс?
	— Едно-две-нула. Изглежда се насочва към мястото, откъдето излетяха двата „Ибис“-а.
	Харпър се завъртя към най-близкия телефон и вдигна слушалката.
	— Свързочна.
	— Свързочна, сър — веднага му отговори един глас.
	— Някакви сигнали по радиото?
	— Никакви сър. По вълните цари мълчание.
	— Обадете ми се на секундата, щом уловите нещо. — Харпър тръшна телефонната слушалка. — Има ли някаква промяна на курса?
	— Целта все още лети по курс едно-две-нула и леко се отклонява на югоизток, капитане.
	Това трябваше, но не можеше да бъде Пит, помисли си Харпър. Ала кой друг би летял към точно това място? Дали не беше случайност, зачуди се той. Тъй като беше човек, който не обичаше да бездейства, той излая заповед на помощника си, който стоеше до него.
	— Обърнете кораба и поемете към мястото, откъдето излетяха „Ибис“-ите. Пълен напред, докато не заповядам нещо друго.
	Офицерът знаеше, че Харпър предпочита действието пред обичайния военен протокол, ето защо се обърна без да козирува и бързо предаде заповедите на мостика.
	— Търсят ви от свързочната, капитане — съобщи един матрос.
	Харпър грабна слушалката.
	— Капитанът слуша.
	— Получих сигнал от някаква жена, която твърди, че е членът на Конгреса Лорън Смит. Освен това твърди, че мистър Пит управлява самолет, който е отвлечен от остров Сосеки и на борда му има осем пътника, в това число сенатор Майкъл Диас и мистър Хидеки Сума.
	Въпреки че беше на твърде ниско стъпало в йерархията на командването, за да го уведомят за отвличането на Лорън и Диас, Харпър не можеше да бъде обвинен, че не е повярвал на чутото.
	— Отвлекли са самолет и са пленили Сума? И откъде, по дяволите, Пит е изровил двама политици на остров Сосеки? — Той замълча и удивено поклати глава, след което издаде заповед по телефона. — Кажи на онзи, който и да е той, с когото си се свързал, че ми трябват по-конкретни доказателства за самоличност.
	Специалистът свързочник се обади след половин минута.
	— Жената се кълне, че е членът на Конгреса Лорън Смит от Колорадо и че ако не ги насочим и не им осигурим закрила в случай на преследване, ще обядва с Рой Мънроу и ще поиска да ви назначат да командвате влекач в Арктика. Не съм този, който може да дава съвети на капитана, сър, но ако тя е в дружески отношения със секретаря на Флота, сигурно е тази, за която се представя.
	— Добре, ще й повярвам засега — отстъпи неохотно Харпър. — Дай им указания да завият двадесет градуса на юг и да продължат в западна посока, докато се срещнем…
	— Засякох два самолета, които излитат от военновъздушната база „Сендзу“ — намеси се операторът на пулта, който следеше приемниковата система. — Формата и скоростта говорят за изтребители прехващачи „Мицубиши Рейвън“ на Японските сили за противовъздушна самоотбрана. Завиха в същата посока, по която се движи самолетът със завъртащи се двигатели и претърсват с радарите си въздушното пространство.
	— По дяволите! — избухна Харпър. — Сега пък трябва да се разправяме с японските военни. — Той отново се обърна към помощника си. — Докладвай на командването на Тихоокеанския район за положението. Уведоми ги, че обявявам бойна готовност. Възнамерявам да открия огън по преследвачите, ако покажат каквито и да било признаци за враждебни действия. Поемам отговорността за защитата на онези хора в самолета, защото съм убеден, че са американски поданици.
	Помощникът му се поколеба.
	— Не отивате ли твърде далеч, сър?
	— Не чак толкова — лукаво се подсмихна Харпър. — Сериозно ли смяташ, че ще бъда изправен пред военен съд, ако сваля вражески самолети, за да спася живота на двама члена на Конгреса?
	Логиката на Харпър беше необорима. В отговор помощникът също се подсмихна.
	— Не, сър, не мисля.


	Пит издигна самолета на четири хиляди метра и го задържа на тази височина. Времето да се движи ниско над повърхността на морето беше отминало. Той беше излязъл извън обсега на ракетните установки на острова и сега можеше да лети направо към „Ралф Р. Бенет“. Той се отпусна и надяна на главата си слушалките с прикрепен към тях микрофон, които висяха на облегалката на креслото му.
	— Остават още осемдесет километра — тихо каза той. — Трябва да се появи право пред нас.
	Джордино беше сменил Лорън на мястото на втория пилот и оглеждаше учудено разходомерите за гориво.
	— Наземният екип на Сума е бил доста стиснат по отношение на горивото. След десетина минути ще бъдем само на пари.
	— Необходимо е било да напълнят само частично резервоарите за краткия полет от Сосеки и после обратно от Едо — каза Пит. — Аз здраво го натиснах и изразходвах горивото доста разточително.
	— По-добре успокой топката и започвай да го пестиш.
	В слушалките им прозвуча изщракване и се чу плътен глас.
	— Говори командир Харпър.
	— Радвам се да ви чуя, командир. Тук е Дърк Пит. Слушам ви.
	— Не ми е приятно да нося лоши вести, ала след вас летят двойка японски комари.
	— Няма ли край — раздразнен промърмори Пит. — Колко време ни остава, докато ни прехванат?
	— Компютрите ни казват, че ще ви настигнат на дванадесет до петнадесет километра от мястото на срещата ни.
	— Нямаме никакви шансове да оцелеем, ако ни нападнат — каза Джордино, като почука с пръст по разходомерите.
	— Положението ви не е чак толкова безнадеждно, колкото си мислите — бавно произнесе Харпър. — Нашите електронни прибори вече заглушават радарните им системи за насочване на ракетите. Трябва едва ли не да се качат върху вас, за да могат да се прицелят.
	— Имате ли нещо, с което можете да им излезете насреща и да им попречите да се прицелят?
	— Единственото ни оръжие е един тридесетмилиметров „Сий Вулкан“.
	— Не е кой знае колко по-добро от прашка — възнегодува Джордино.
	— Ще ви кажа, че тази прашка, както я наричате, може да изстреля четиридесет и два хиляди куршума в минута на разстояние осем километра — веднага рязко отвърна Харпър.
	— Цели пет километра по-малко и твърде късно — каза Пит. — Имате ли някакви други идеи?
	— Почакай. — Изминаха цели две минути преди Харпър да проговори. — Може да успеете, ако ви осигурим огнево прикритие, при положение, че пикирате и кацнете на палубата. По-голямата скорост при спускането ще ви осигури четири минути допълнителна преднина.
	— Не виждам особена полза — каза Джордино. — Преследвачите ни също ще пикират.
	— Не става — отговори Пит на Харпър. — Ще приличаме на безпомощна патица, която се носи над вълните. По-добре да останем на такава височина, че да имам достатъчно въздушно пространство да маневрирам.
	— Тези момчета не са никак глупави — отвърна Харпър. — Те са си направили предварително сметката. Следим как скъсяват разстоянието на височина хиляда и двеста метра, две хиляди и осемстотин метра под вас. Струва ми се, че искат да ви отсекат пътя при подхода.
	— Продължавай да говориш.
	— Ако използвате тактиката, разработена от нашите компютри, увеличавате шансовете си да успеете под прикритието на нашия огневи чадър. Освен всичко друго, а това е много важно, попаднат ли в обсега на нашия „Вулкан“, ще имаме открито пространство за обстрел над вас.
	— Успяхте да ме убедите — каза Пит. — Започваме спускане след четиридесет секунди. — Той се обърна към Лорън, която седеше на седалката непосредствено зад пилотската кабина. — Погрижи се всички да затегнат здраво коланите си. Ще потанцуваме малко рокендрол.
	Лорън бързо обходи салона, провери Сума и Тоши и предупреди останалите. Радостта, обзела оцелелите членове на МЕР, бързо угасна и в салона се възцари мрачно настроение. Само японският индустриалец изведнъж се развесели. Сума се усмихваше като издялана от дърво статуетка на Буда.
	В пилотската кабина Пит набързо се изпъна, за да освободи мускулите си от напрежението и да раздвижи ставите си. Той пое дълбоко дъх няколко пъти, а после започна да масажира ръцете и пръстите си, сякаш беше концертиращ пианист, който се канеше да се нахвърли върху Втората унгарска рапсодия на Лист.
	— Осемнадесет километра и продължават бързо да скъсяват дистанцията — долетя гласът на Харпър.
	Пит стисна здраво волана на щурвала и кимна на Джордино.
	— Ал, ще ми четеш на глас показанията за скорост и височина.
	— С удоволствие — каза Джордино, без да прояви дори следа от вълнение. Той непоклатимо вярваше в Пит.
	Пит натисна бутона за предаване по радиото.
	— Започвам спускането — заяви той с тон на патолог, който съобщава, че се кани да започне аутопсия. После хвана здраво волана и премести плавно щурвала напред, като се чудеше какво щеше да каже, когато се изправеше очи в очи с дявола. Въздушният съд се наклони надолу със свистящи двигатели и се понесе стремително към огромното синьо море, което изпълваше цялото пространство на прозореца на пилотската кабина.


	58

	Цубой остави телефонната слушалка и съкрушено погледна към Корори Йошишу, който седеше от другата страна на писалището.
	— Нашите изтребители са докладвали, че самолетът на Хидеки се опитва да се измъкне. Те не разполагат с достатъчно време, за да го принудят да кацне на Сосеки, преди да стигне до американския военен кораб. Командирът на ескадрилата иска потвърждение на заповедта ни да го свали.
	Йошишу отговори замислено. В съзнанието си той вече беше приел смъртта на Сума. Дръпна от цигарата си и кимна.
	— Ако няма друг начин, Хидеки трябва да умре, за да спасим това, което толкова дълго се борихме да изградим.
	Цубой погледна стария дракон в очите, но видя в тях само непоколебима твърдост. После вдигна слушалката на телефона и каза:
	— Потвърждавам заповедта за унищожаване.
	Когато Цубой остави телефонната слушалка, Йошишу сви рамене.
	— Хидеки е само един от многото, които жертваха живота си за нашата нова империя.
	— Това е вярно, но американското правителство няма да погледне с добро око на факта, че в същия инцидент са загинали двама от техните законодатели.
	— Нашите поддръжници и приятели в правителството му ще убедят президента да не приказва твърде много и да не предприема нищо — уверено заяви Йошишу. — Ще се вдигне шум около името на Хидеки. Ние ще останем в сянка и бурята ще ни отмине.
	— И без излишен шум ще поемем управлението на корпорациите на Хидеки.
	Йошишу бавно кимна.
	— Това е закон на нашето братство.
	Цубой погледна към възрастния мъж с нараснало уважение. Той разбираше как беше оцелял Йошишу, докато безброй други главатари на престъпния свят и „Златни дракони“ бяха загинали през годините.
	Той знаеше, че Йошишу умее майсторски да манипулира другите и независимо от това кой си навличаше гнева му, независимо от това колко силни бяха враговете му, никога не беше побеждаван. Той беше, отдавна си беше дал ясна сметка Цубой, най-могъщият човек в целия свят, който не заемаше висок държавен пост.
	— Световните средства за масова информация — продължи Йошишу — приличат на ненаситен дракон, който лакомо поглъща всеки скандал. Но скоро вкусът му втръсва и се прехвърля на следващия. Американците бързо забравят. Смъртта на двама от техните безбройни политици скоро ще избледнее в съзнанието им.
	— Хидеки беше глупак! — рязко отсече Цубой. — Той започна да си мисли, че е бог. Както става с повечето хора, когато се главозамаят от огромната власт, с която разполагат, той допусна сериозни грешки. Отвличането на двама члена на американския Конгрес от собствената им страна беше идиотщина.
	Йошишу не отговори веднага, а погледна към Цубой, който седеше от другата страна на писалището. После бързо каза:
	— За мен ти си като внук, Ихиро, а Хидеки беше синът, с който така и не можах да се сдобия. Вината за това е моя. Ако го бях държал по-изкъсо, тази беда нямаше да ни сполети никога.
	— Нищо не се е променило — сви рамене Цубой. — Опитът на агентите от американското разузнаване да саботират проекта „Кайтен“ беше осуетен. Ние сме все така могъщи както и преди.
	— И все пак Хидеки много ще ни липсва. Всички сме негови длъжници.
	— Не бих и очаквал друго, ако бях на негово място.
	— Сигурен съм, че ти не би се поколебал да жертваш живота си, ако се наложи — заяви Йошишу със снизходителна усмивка.
	Цубой беше твърде уверен в способностите си, за да допусне дори и за миг, че може да се провали. Той беше от новата порода и никога не би проявил и най-малкото желание да се оттегли, като разпори корема си.
	— Нашата финансова и промишлена империя ще продължи да се разраства и без Хидеки — заяви без всякакви угризения той. — Трябва да заключим сърцата си за мъката и да продължим напред.
	Йошишу забеляза амбицията, която гореше в очите на Цубой. Младият финансов корифей нямаше търпение да заеме мястото на Сума.
	— Оставям на теб, Ихиро, да организираш подобаваща церемония за нашия приятел, когато предадем духът му на боговете в Ясукуни — каза Йошишу, говорейки за Сума така, сякаш отдавна беше мъртъв.
	В отговор Цубой само махна с ръка. Той се изправи и се наведе над писалището.
	— Сега, Корори, когато проектът „Кайтен“ вече влезе в действие, трябва да използваме момента, за да разклатим основите на европейската и американската икономическа независимост.
	Йошишу кимна и бялата му коса падна над челото.
	— Съгласен съм, не можем да допуснем смъртта на Хидеки да доведе до изоставане от графика ни. Трябва незабавно да се върнеш във Вашингтон и да поставиш на президента нашите искания за разширяване на финансовите ни вложения и проекти в Америка.
	— А ако той не приеме тези искания?
	— Изучавам този човек от години. Той е реалист. Ще разбере, че хвърляме спасително въже на загиващата му страна. Известен му е нашият проект „Кайтен“ и какво може да направи той. Не се бой, президентът на Съединените щати ще се съгласи, ще се съгласи и Конгресът. Нима имат друг избор?


	— Две хиляди и двеста — монотонно произнесе Джордино, който четеше на глас височината в метри и скоростта във възли. — Скорост петстотин и двадесет.
	Океанът бързо приближаваше, пръснатите навсякъде бели гребени на вълните ставаха все по-големи. Нямаше почти никакво усещане за скорост освен ревящите двигатели, които Пит продължаваше да държи на пълна мощност. Беше невъзможно да се прецени височината над водата. Пит се доверяваше на Джордино, който на свой ред разчиташе на приборите да го предупредят кога самолетът да заеме хоризонтално положение.
	— Къде са те? — попита той по микрофона.
	— Тук е Рей Симпсън, Дърк — долетя гласът на офицера, който беше провел с тях инструктажа за „Ибис“-ите. — Ще ти давам указания за кацане.
	— Къде са те? — повтори Пит.
	— На тридесет километра от вас и бързо скъсяват дистанцията.
	— Не съм изненадан — каза Пит. — Няма начин да не са поне с хиляда възела по-бързи от този автобус.
	— Хиляда и петстотин — продължаваше да чете Джордино. — Скорост петстотин и деветдесет.
	— Ще ми се да бях прочел наръчника за полет — промърмори под носа си Пит.
	— Хиляда и двеста метра. Скорост шестстотин и петдесет. Изглежда добре.
	— Откъде знаеш?
	— Стори ми се, че точно това трябва да кажа — сви рамене Джордино.
	В този момент в пилотската кабина започна да бие гонгът на алармената сигнализация. Те бяха преминали границите на безопасност и бяха отвели самолета в царството на неизвестността.
	— Хиляда метра. Скорост седемстотин и четиридесет. Крилца, не ни изневерявайте.
	Сега, когато имаха вече пряка видимост, пилотът на челния японски самолет улови в центъра на телевизионния монитор на системата за прицелване червената точица, която представляваше пикиращият самолет със завъртащи се двигатели. Оптичният компютър пое контрола над процедурата за водене на огън и изстреля ракетата.
	— Към вас лети ракета въздух-въздух — предупреди ги Симпсън с гробовен глас.
	— Кажи ми, когато приближи на километър от нас — бързо нареди Пит.
	— Шестстотин метра — предупреди го Джордино. — Скорост осемстотин. Сега е моментът.
	Без да губи време за отговор, Пит дръпна назад щурвала. Самолетът със завъртащи се двигатели реагира така, сякаш беше планер, сграбчен от гигантска ръка. Плавно, като описа идеална дъга, той неочаквано пикира и полетя хоризонтално в опасна близост, на не повече от седемдесет метра над водата.
	— Ракетата приближава, остават три километра — произнесе Симпсън с глух, лишен от емоция глас.
	— Ал, започвай максимално завъртане на двигателите. — Пит замълча.
	Стори му се, че почти в същия момент Симпсън извика:
	— Един километър.
	— Сега!
	Джордино натисна ръчките, които завъртаха двигателите от хоризонтално в напълно вертикално положение.
	Въздушният съд, който летеше хоризонтално, сякаш се стрелна нагоре под почти деветдесетградусов ъгъл. Самолетът се разтресе и всички отхвръкнаха напред от внезапната промяна на движещата сила и насочената нагоре тяга на двигателите, които все още работеха с пълна мощност.
	Ракетата прелетя под тях, на по-малко от два метра от долната част на самолета. После изчезна с фучене напред и след известно време падна в морето.
	— Добра работа — похвали го Симпсън. — Навлизате в обсега на нашия „Вулкан“. Опитай се да летиш ниско долу, за да имаме открита зона за стрелба над вас.
	— Ще ни отнеме известно време, докато накараме този автобус да полети хоризонтално, за да кацне на палубата — каза Пит на Симпсън, загрижено смръщил лице. — Загубих скорост.
	Джордино върна двигателите в хоризонтално положение, докато Пит насочваше самолета надолу. Той пое напред и изсвистя само на някакви си двадесет метра от водата към мержелеещите се очертания на кораба. От мястото на Пит, който се носеше стремително над гребените на вълните, той изглеждаше като неподвижно хартиено корабче върху пластмасово море.
	— Самолетите приближават, но няма признаци, че се готвят да изстрелят ракета — долетя разтревоженият глас на Симпсън. — Изчакват до последната секунда, за да могат да реагират на следващата ви маневра. По-добре кацайте на палубата и то дяволски бързо.
	— Вече поря вълните — рязко му отвърна Пит.
	— Те също. Един над друг, за да не можеш да им извъртиш отново този номер с летящата чиния.
	— Сигурно четат мислите ни — спокойно каза Джордино.
	— Тъй като нямате скремблър* за кодиране на гласовите предавания, те чуват за всеки ваш ход — предупреди ги Симпсън.
	[* Устройство за компютърно кодиране, което разполага аналоговия сигнал на цифрови компоненти, обработване по даден кодиращ алгоритъм. — Б.пр.]
	— Намерил се кой да ни каже.
	Пит впери поглед през стъклото към „Ралф Р. Бенет“. Имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне гигантската му радарна система.
	— Оставяме следващото действие от драмата на вас, „Бенет“. Нашите изненади се изчерпаха.
	— Вратата на форта е отворена — внезапно прозвуча гласът на Харпър. — Завийте пет градуса наляво и не забравяйте да се наведете, когато изпратим пощата.
	— Изстреляха ракета — извика Симпсън.
	— Разбрано — каза Пит, — ала нямам къде да отида.
	Пит и Джордино инстинктивно се наведоха в очакване на удара и експлозията. Те висяха над водата безпомощни като гълъби, тръгнали да се прибират в гнездото си и нападнати от сокол. Изведнъж тяхното спасение избухна под формата на огнен водовъртеж, който проблесна пред носа на самолета със завъртащи се двигатели, прогърмя над него и продължи назад.
	Тридесетмилиметровият „Сий Вулкан“ на „Бенет“ беше открил огън. Седемте цеви на модерната гатлингова картечница се въртяха и бълваха 4200 куршума в минута на огнени откоси, които бяха толкова гъсти, че можеха да се видят с просто око. Потокът продължи да пори небето, докато не срещна приближаващата ракета, която избухна като огнена гъба на по-малко от двеста метра зад самолета със завъртащи се двигатели, който се опитваше да избяга.
	После пое към челния самолет, настигна го и сгриза едното му крило, както зъби гризат пържен картоф. Реактивният изтребител „Мицубиши Рейвън“ подскочи, започна неудържимо да се премята и се вряза във водата с шумен плясък. Вторият изтребител влезе в остър вираж, като едва успя да изпревари реката от куршуми, неуморно устремена към форсажните камери на двигателите му, зави обратно и пое курс към Япония. Едва тогава „Вулкан“ млъкна, последните му куршуми профучаха в синевата и паднаха, като превърнаха гребените на вълните в бяла пяна.
	— Кацайте, мистър Пит. — В гласа на Харпър ясно се долавяше огромно облекчение. — Вятърът духа откъм десния борд със скорост осем възела.
	— Благодаря, командир — каза Пит. — Благодаря и на екипажа ви. Стрелбата беше добра.
	— Просто трябва да знаеш как да ухажваш електрониката си.
	— Започвам последен подход.
	— Съжалявам, че нямаме духова музика и не сме ви организирали подходящо посрещане.
	— Стигат ни Звездите и Райетата*, които бризът развява.
	[* Става дума за националния флаг на САЩ. — Б.пр.]
	Четири минути по-късно Пит приземи самолета със завъртащи се двигатели върху площадката за хеликоптери на „Бенет“. Едва тогава той си пое дъх, отпусна се на седалката и си отдъхна, докато Джордино изключваше двигателите.
	За първи път от седмици той се почувства в безопасност. В близко бъдеще нямаше да се налага да рискува или да се излага на опасност. Той беше изпълнил своята част от операцията на МЕР. Мислеше си единствено как ще се завърне у дома, а после може би ще замине да се гмурка в топлите води на Порто Рико или Хаити, огрявани от тропическото слънце, като се надяваше, че Лорън ще бъде с него.
	Пит изобщо нямаше да повярва и щеше да се изсмее на всеки, който влезеше в този момент в пилотската кабина и му кажеше, че само след няколко кратки седмици адмирал Сандекър ще държи реч за неговите заслуги на панихидата му.
	{img:karta.png}


	Част IV
	Майчино дихание

	59

	_20 октомври 1993 година_
	_Вашингтон, окръг Колумбия_
	— Те са се измъкнали! — възторжено съобщи Джордън, като тръшна слушалката на телефона в оперативния пункт на Съвета за национална сигурност, разположен дълбоко под Белия дом. — Току-що получихме съобщение, че хората от МЕР са избягали от остров Сосеки.
	Дейл Никълс изгледа Джордън недоверчиво.
	— Потвърдено ли е това?
	Джордън убедено кимна.
	— Информацията е достоверна. Били са нападнати от изтребители на японските Сили за самоотбрана, но са се отскубнали и са се измъкнали.
	Президентът се наведе напред в креслото си.
	— Къде са сега?
	— Кацнали са благополучно на борда на „Ралф Р. Бенет“, военен кораб за наблюдение, който се намира на стотина километра от острова.
	— Има ли жертви?
	— Няма.
	— Слава богу!
	— Това далеч не е всичко — каза Джордън, който не можеше да си намери място от радост. — Те са успели да измъкнат със себе си члена на Конгреса мис Смит, сенатора Диас и Хидеки Сума.
	Президентът и останалите бяха вперили в него погледи, изпълнени с нямо удивление. Най-сетне Никълс промърмори:
	— Как са успели?
	— Подробностите все още са оскъдни, но командир Харпър, капитан на „Бенет“, каза, че Дърк Пит и Ал Джордино са отвлекли самолета, с който Смит и Диас трябвало да летят за Едо. Освен това те успели по някакъв начин да отвлекат Сума и секретарката му и излетели в последвалата суматоха.
	— Сума — удивено промълви директорът на ЦРУ Мартин Броган. — Това се казва неочакван подарък!
	Изненадата и задоволството в очите на президента отстъпиха място на замисленост.
	— Това коренно променя положението.
	— В такъв случай, господин президент — каза секретарят по отбраната Джеси Симънс, — съветвам ви да отменим ядрения удар срещу центъра „Дракон“.
	Президентът погледна към големия часовник, който отброяваше времето върху една от стените на оперативния пункт. До изстрелването оставаха девет минути.
	— Господи, да, отменете го.
	Симънс просто кимна към генерал Клейтън Меткалф, председател на Комитета на началник-щабовете, който веднага вдигна слушалката на един от телефоните и започна да издава заповеди. След половин минута Меткалф кимна.
	— Спрели са всякакви по-нататъшни действия на площадката за изстрелване.
	На лицето на Държавния секретар Дъглас Оутс се изписа тържествуващ израз.
	— Размина се на косъм, господин президент. От самото начало бях против ядрен удар.
	— Центърът „Дракон“ и проектът „Кайтен“ не са изчезнали — напомни президентът на Оутс. — Те все още представляват опасна заплаха. Просто тази съдбоносна криза е временно овладяна.
	— Вярно — продължи да настоява на своето Оутс, — но щом Сума е в ръцете ни, значи сме хванали змията за главата, както се казва.
	— Нямам търпение да чуя какво ще изтръгне от него специалният екип за разпити — промърмори зарадвано Броган.
	Оутс поклати глава в знак на категорично несъгласие.
	— Сума не е някоя дребна риба. Той е един от най-богатите хора в света и разполага с огромна власт. Не можеш да очакваш да действаш по отношение на Сума от позиция на силата, без това да доведе до сериозни последствия.
	— Което си е право, право си е. — Гласът на Джордън беше изпълнен със задоволство. — Не виждам причина да проявявам милост към човек, който отвлече двама члена на Конгреса и възнамеряваше да взриви ядрени бомби на американска земя.
	— Съгласен съм с теб, Рей — каза Броган, като изгледа кисело Оутс. — Този човек е крайно отвратителен. Готов съм да се обзаложа на вечеря за всички присъстващи, че японското правителство няма да вдигне шум, нито ще изпрати протестна нота.
	Оутс беше непреклонен.
	— Не е от полза за националните ни интереси да се държим като варвари.
	— Възпитаните момчета стигат последни до финала — каза Джеси Симънс. — Ако бяхме пипали здраво като руснаците, нямаше да имаме заложници в Ливан.
	— Джеси е прав — съгласи се Никълс. — Ще бъде идиотско от наша страна да го пуснем да се върне в Япония и отново да подеме личната си война срещу нас.
	— Министър-председателят Юнширо и неговият кабинет няма да посмеят да вдигнат шум, иначе световните средства за масова информация ща научат за тази отвратителна история и ще се нахвърлят здраво върху тях — каза Броган.
	— Не, Дъг, ти грешиш, следващата стъпка към премахването на тази ужасна за нашия народ заплаха ще бъде да принудим Сума да разкрие точното местоположение на колите бомби.
	Президентът обходи масата с уморен, но пълен с търпение поглед.
	— Мистър Сума не е приятелски настроен към нашата страна. Той е твой, Мартин. Накарайте го да запее като канарче. Трябва да се доберем до тези бомби и да ги обезвредим дяволски бързо.
	— Кога Флотът ще може да превози Сума по въздуха от „Бенет“? — обърна се Броган и попита Симънс.
	— Тъй като в тази част на океана няма самолетоносач — отвърна секретарят по отбраната, — ще трябва да изчакаме докато корабът приближи остров Уейк — най-близкият пункт, от който може да излети самолет — за да може до него да се стигне с хеликоптер.
	— Колкото по-скоро доведем Сума във Вашингтон, толкова по-скоро ще можем да изтръгнем от него информация — каза Броган.
	Президентът кимна.
	— Освен това ще ми бъде интересно да чуя какво са видели членът на Конгреса мис Смит и сенатор Диас.
	В стаята влезе Дон Кърн и заговори тихо на Джордън, който кимна, докато го слушаше и после вдигна поглед към президента.
	— По всичко личи, че нашите приятели от НЮМА са решили още един от проблемите ни. Командир Харпър е съобщил, че самолетът със завъртащи се двигатели, който Пит и Джордино са отвлекли за полета си от острова, е бил зареден с гориво на борда на „Бенет“. В този момент те вече са във въздуха и летят към остров Уейк.
	Президентът насочи вниманието си към Меткалф.
	— Генерале, оставям на вас да уредите военен транспорт за Сума и нашите законодатели до столицата с най-голямата бързина, която е в границите на човешките възможности.
	— Ще предупредя генерал Дюк Маккей, командир на военновъздушната база „Андрюс“ на Гуам, да изпрати личния си реактивен самолет на Уейк. Той би трябвало да е кацнал и да чака, когато Пит се приземи.
	След това президентът се обърна към Джордън.
	— Какво е състоянието на центъра „Дракон“?
	— Съжалявам, сър — отвърна Джордън. — Съобщението на командир Харпър беше много кратко. Хората от МЕР не казаха дали тяхната операция е приключила успешно.
	— Значи няма да знаем нищо, докато не пристигнат на Уейк.
	— Не, сър.
	Оутс изгледа строго Джордън.
	— Ако вашите хора не са изпълнили задачата си и са допуснали центърът „Дракон“ да влезе в действие, можем да се окажем изправени пред ужасна катастрофа.
	Джордън отвърна на погледа му.
	— Щом са се измъкнали невредими, значи са изпълнили това, за което бяха изпратени.
	— Не знаем това със сигурност.
	— Дори и така да е, при всички положения спечелихме известно време. Нали архитектът и строителят на проекта „Кайтен“ е в наши ръце — каза Симънс. — Съратниците на Сума ще бъдат обезсърчени. Без техния водач начело те няма да предприемат никакви агресивни действия.
	— Боя се, че твоята теория не звучи убедително — бавно каза Джордън. — Ние не обърнахме достатъчно внимание на съобщението, което Харпър изпрати от „Бенет“.
	— На какво по-точно? — попита президентът.
	— На онази част, в която се казва, че самолетът е оцелял след атаката на японските изтребители — поясни Броган.
	Джордън кимна.
	— Те сигурно са знаели, че Сума се намира на борда. И въпреки това са се опитали да свалят самолета.
	Симънс драскаше нещо в бележника си, когато заговори:
	— В такъв случай трябва да приемем, че те… които и да са…
	— Старият главатар на японския престъпен свят Корори Йошишу и неговият приятел финансистът Ихиро Цубой — обясни Джордън, като го прекъсна. — Те са престъпни съдружници в промишлената империя на Сума.
	— В такъв случай трябва да приемем — повтори Симънс, — че Хидеки Сума може да бъде пожертван.
	— Така излиза — каза Кърн, който за първи път проговори.
	— Което значи, че Йошишу и Цубой могат да се намесят и да задействат системите за взривяване — изказа предположение президентът.
	Оптимизмът на Броган започна бавно да помръква.
	— Никой не знае как ще реагират те при положение, че Сума е в ръцете ни.
	— Може би трябва отново да дам заповед за ядрен удар — с неохота заяви президентът.
	Джордън поклати отрицателно глава.
	— Все още не, господин президент. Има друг начин да спечелим време и да преосмислим ситуацията.
	— Какво си намислил, Рей?
	— Ще позволим на японците да се включат на честотата на командир Харпър, а той ще докладва, че самолетът, на който се намират Диас, Смит и Сума, се е разбил в морето и всички на борда му са загинали.
	Броган изглеждаше изпълнен със съмнения.
	— Наистина ли допускаш, че Йошишу и Цубой ще повярват?
	— Не, по всяка вероятност — заяви Джордън с лукав вид, — но съм готов да се обзаложа, че ще помислят върху това, докато ние през това време опитаме да извадим проекта „Кайтен“ завинаги от строя.


	60

	Верен на думата си, председателят на Комитета на началник-щабовете осигури личния пътнически реактивен самолет С-20 на генерал Маккей. Той беше кацнал и чакаше край пистата, която се простираше на остров Уейк, когато Пит приземи самолета със завъртащи се двигатели върху маркирана площадка пред малката летищна сграда.
	От Палау беше долетял Мел Пенър и ги очакваше, запушил с ръце ушите си, за да не чува воя на газотурбинните двигатели, когато колесниците докоснаха бетонната настилка. Мястото беше отцепено и заградено с кордон от двадесетина полицаи от ВВС. Пенър тръгна към самолета и застана в очакване край вратата. Тя се отвори и от нея първи слезе Уедърхил.
	— Радвам се, че все още си в царството на живите.
	— Значи ставаме двама — засмян до уши каза Уедърхил. Той огледа обръча на охраната от ВВС. — Не очаквахме такова посрещане.
	— Вие сте най-парливата тема за разговори в Белия дом. Вярно ли е, че сте успели да измъкнете Сума със себе си?
	Уедърхил кимна.
	— И Диас и Смит.
	— Страхотен улов, няма що!
	Слезе Стейси и също се изненада като видя Пенър и охраната.
	— Не знам защо, но имам чувството, че няма да презаредим и да продължим към Хаваите — каза тя, докато прегръщаше Пенър.
	— Съжалявам, не. Тук чака един реактивен самолет на Военновъздушните сили, който ще отведе Сума и законодателите във Вашингтон. Те ще бъдат придружени и охранявани от екип на военното разузнаване. На останалите е наредено да останат тук, на Уейк, за среща с група високопоставени големци, изпратени от Джордън и президента.
	— Съжалявам, че не можахме да ви дадем повече сведения — обясни Уедърхил, — но помислихме, че ще бъде най-добре да не приказваме в ефира и да докладваме лично.
	— Джордън одобри това. Взели сте правилно решение.
	Уедърхил подаде на Пенър папка с прегледно напечатани листи.
	— Пълен доклад.
	Пенър се втренчи с недоумение в доклада.
	— Но как?
	Уедърхил посочи с ръка към вътрешността на самолета.
	— Сума го е оборудвал напълно за работа. Написахме го по време на полета на портативна електронна пишеща машина.
	Манкузо подаде глава през вратата.
	— Здравей, Мел. Донесе ли шапчици и шампанско за празненството?
	— Радвам се да те видя, Франк. Кога ще мога да се срещна с вашите пътници?
	— Ей сега ще ги изведа. Трябва да почакаш една-две минути да развържа нашите гости от Япония, преди да слязат.
	— Вие сте ги вързали?
	— Буйстваха от време на време.
	От самолета, присвили очи от яркото слънце, слязоха Лорън и Диас. Те бяха представени на Пенър, който им обясни за предстоящия полет. После Манкузо избута навън Сума и Тоши, като ги стискаше здраво за ръцете.
	Пенър се поклони леко.
	— Добре дошли на територията на Съединените щати, мистър Сума, ала не мисля, че престоят тук ще ви достави удоволствие.
	Сума хвърли бегъл надменен поглед на Пенър, като че ли беше някой от неговите подчинени. Той се държеше така, сякаш оперативният агент от разузнаването не съществуваше.
	Тоши изгледа Пенър с неприкрита омраза.
	— Ще се отнасяте към мистър Сума с необходимото уважение. Той настоява да бъде незабавно освободен и върнат в Япония.
	— О, ще бъде — подигравателно каза Пенър. — След като се порадва на безплатна почивка в столицата на страната ни благодарение на американския данъкоплатец.
	— Вие нарушавате международните закони — злобно заяви Сума. — И ако не ни освободите, отмъщението ще бъде бързо и много от вашите сънародници ще умрат.
	Пенър се обърна към Уедърхил.
	— Може ли да изпълни заплахата си?
	Уедърхил погледна към Сума.
	— Съжалявам, можеш да забравиш за центъра „Дракон“. Дръпнахме му шалтера.
	— Успяхте ли? — попита Пенър. — Рей Джордън и Дон Кърн ще си изгризат ноктите от нетърпение да чуят какво е станало.
	— Временно. Количеството експлозив, което имахме, стигна само да взривим един сноп от влакнестата оптика. След няколко дни отново ще го пуснат в действие.
	Пенър поздрави доктор Джош Ногами, който излезе от самолета.
	— За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, докторе. Благодарни сме за усилията, които положихте да ни осигурявате информация. Помощта ви беше безценна.
	Ногами скромно повдигна рамене.
	— Съжалявам, че не успях да спася Джим Ханамура.
	— Можехте да се издадете и също да бъдете убит.
	— Мистър Пит направи всичко, на което беше способен, за да предотврати това. — Ногами се огледа наоколо, но не видя познати лица. — Изглежда, сега съм агент без задача.
	— Когато нашият заместник-директор по оперативната част Дон Кърн научи, че се намирате на борда, той помоли да бъдете временно придаден към нас. Вашият шеф се съгласи. Ако нямате нищо против да поработите няколко дни заедно с неколцина жители на колониите, вашите познания за разположението на центъра „Дракон“ много ще ни помогнат.
	Ногами кимна.
	— Времето в кой да е ден тук винаги превъзхожда дъждовния Лондон.
	Преди Пенър да успее да отговори, от самолета със завъртащи се двигатели изскочи Джордино и хукна към отделението полицаи от ВВС, които водеха Сума и Тоши към очакващия ги С-20. Той се втурна към командира им и го помоли да задържи за минута групата.
	Джордино беше само с половин сантиметър по-висок от Тоши. Той я погледна право в очите.
	— Скъпо съкровище, чакай ме.
	Тя го изгледа изненадано и гневно.
	— За какво говориш?
	— Ухажване, любовно преследване, прегръдки, обич, предложение за женитба. Щом успея да те настигна, ще те направя най-щастливата жена на света.
	— Ти си луд!
	— Това е само една от обаятелните ми черти — отвърна Джордино със светнали очи. — В предстоящите години ще откриеш и много други.
	За всеобщо учудване Тоши сякаш се поколеба. По някаква странна и непонятна за самата нея причина, тя установи, че подходът на Джордино, толкова различен от приетия в Япония, й харесва. Тя трябваше да се насили, за да потисне симпатията, която изпитваше към него.
	Джордино долови колебанието й и като сграбчи нежните й рамене с мускулестите си ръце, бързо я целуна по устните и се усмихна.
	— Щом мога, веднага ще те настигна.
	Тя все още го гледаше безмълвно през рамо, когато Пенър я хвана за лакътя и безцеремонно я поведе напред.
	Пит съпроводи Лорън до реактивния самолет С-20, на който вече се намираха Сума, Тоши и Диас. Те вървяха мълчаливо и усещаха как топлите лъчи на слънцето и влажният въздух галят кожата им.
	Лорън спря на няколко метра от самолета и погледна Пит в очите.
	— Изглежда, един от двама ни все пристига или заминава.
	Той кимна.
	— Живеем разделени и сме доста заети. Графиците ни никога не съвпадат.
	— Може би някой ден… — Гласът й постепенно утихна.
	— Някой ден — произнесе с разбиране той.
	— Няма ли да се върнеш? — колебливо попита тя.
	Той сви рамене.
	— Не знам. Ал и аз получихме заповед да останем тук.
	— Не могат да те изпратят пак на онзи остров. Не и сега.
	— Аз съм морски инженер, нали не си забравила? Сигурно съм последният човек, на когото биха наредили да нападне центъра „Дракон“ с димящи револвери.
	— Ще говоря с президента и ще го помоля Ал и ти да бъдете изпратени у дома.
	— Не си прави труда — шеговито отвърна той. — Най-вероятно ще излетим със следващия самолет на изток.
	Тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна по устата.
	— Благодаря ти за всичко.
	Очите й се навлажниха. Дълбоко в себе си Лорън изпитваше страх. Тя сякаш знаеше, че той няма скоро да я последва. Тя рязко се обърна и бързо изкачи стъпалата, които водеха към самолета.
	Пит остана загледан след нея. После, когато лицето й се появи на прозореца, помаха с ръка, но когато Лорън отново го потърси с поглед, докато самолетът рулираше към пистата, него го нямаше.


	61

	Цубой не можеше да повярва. След като остави Йошишу и набързо отпътува за Едо, а после към центъра „Дракон“, за да поеме лично командването, той стоеше в залата за управление напрегнат и обзет от все по-нарастващ гняв.
	— Какво искате да ми кажете? Че не можете да взривите нито една от колите бомби? — попита той.
	Такеда Куроджима, главният директор на центъра „Дракон“, беше смаян. Той огледа безпомощно своята малка армия от инженери и учени за някаква морална подкрепа, но всички бяха забили погледи в пода, сякаш се надяваха, че той ще се разтвори и ще ги погълне.
	— Само мистър Сума знае кодовете — отговори той, като снизходително повдигна рамене и разпери ръце. — Той лично програмира кодовата система на сигналите за взривяване.
	— Колко време ще ви отнеме да програмирате нови кодове?
	Куроджима отново погледна към своя екип. Те започнаха да говорят тихо помежду си. После, след като явно бяха постигнали единомислие, един от тях пристъпи напред и заговори толкова тихо, че Цубой не го чу.
	— Какво, какво каза?
	Най-сетне Куроджима погледна Цубой в очите.
	— Три дни, ще бъдат необходими най-малко три дни, за да изтрием командните кодове на мистър Сума и да програмираме отново системите.
	— Толкова много?
	— Процедурата не е нито бърза, нито проста.
	— Какво е състоянието на роботите шофьори?
	— Имаме достъп до програмата за роботите — отвърна Куроджима. — Мистър Сума не въведе кодове за активизиране на техните системи за шофиране и взривяване.
	— Два дни, четиридесет и осем часа. Това е всичко, с което разполагате, за да приведете напълно в действие проекта „Кайтен“. — Цубой сви устни и стисна зъби. Той започна да крачи из залата за управление на центъра „Дракон“, проклинайки коварния организатор на цялата операция, който ги беше надхитрил. Сума не се беше доверил на никого, дори и на своя стар и най-близък приятел Йошишу.
	Иззвъня телефон и един от техниците вдигна слушалката. Той застина и я подаде на Цубой.
	— Мистър Йошишу от Токио, търси вас.
	— Слушам, Корори, аз съм, Ихиро.
	— Нашите хора от разузнаването са засекли съобщение от американския кораб. Те твърдят, че самолетът на Хидеки е бил свален. Нашите пилоти видели ли са наистина как самолетът на Хидеки пада в морето?
	— Върна се само единият. Съобщиха ми, че оцелелият пилот докладвал, че бил твърде зает да избегне ответния огън от кораба, за да следи дали ракетата му е поразила целта.
	— Възможно е американците да блъфират.
	— Не можем да разберем дали е така, докато някой от нашите сателити за наблюдение не бъде програмиран да премине над кораба.
	— А ако той покаже, че самолетът е на борда?
	Йошишу замълча.
	— В такъв случай ще разберем, че много сме закъснели. За нас Хидеки е загубен.
	— И се намира под усилената охрана на американското разузнаване — довърши Цубой.
	— Изправени сме пред много сериозна ситуация. В ръцете на американското разузнаване Хидеки може да представи Япония в изключително неизгодна светлина.
	— Ако го упоят, по време на разпитите той със сигурност ще разкрие къде се намират колите бомби.
	— В такъв случай трябва да действаме бързо, за да спасим проекта „Кайтен“.
	— Има още един проблем — мрачно каза Цубой. — Операционните кодове за активиране на сигналите за взривяване са били известни само на Хидеки.
	В другия край на линията настъпи мълчание. После Йошишу бавно каза:
	— Винаги сме знаели, че е коварен човек.
	— И то какъв! — съгласи се Цубой.
	— В такъв случай оставям на теб да намериш ново решение.
	— Няма да те подведа.
	Цубой остави слушалката и се загледа през панорамния прозорец. В залата за управление се възцари тишина. Всички чакаха какво ще каже той. Трябваше да има и някакъв друг начин да се забави отмъщението на Съединените щати и другите страни от Запада. Цубой беше находчив човек. Бяха му необходими само няколко секунди, за да състави нови планове.
	— Трудно ли е да се взриви една от бомбите ръчно? — попита той събраните в залата за управление инженери и учени.
	Куроджима повдигна въпросително вежди.
	— Да се детонира без закодиран сигнал?
	— Да, да.
	Техническият мозък, който стоеше начело на проекта „Кайтен“ от началото до края, наведе глава и отвърна:
	— Съществуват два метода, с помощта на които дадена маса делящо се вещество може да се доведе до подкритично състояние и да бъде накарана да избухне. Единият е да се заобиколи тази маса с пръстен от мощни експлозиви, чиято детонация на свой ред ще взриви делящия се материал. Другият е да се изстрелят заедно две маси с устройство, подобно на оръдие.
	— Как можем да взривим кола бомба? — нетърпеливо попита Цубой.
	— Скорост — кратко отговори Куроджима. — Ударът на куршум, който се движи с голяма скорост в корпуса на компресора и после в масата, би трябвало да е достатъчен.
	Цубой кипна и го изгледа въпросително.
	— Да не искаш да кажеш, че за взривяването на бомбите не е нужно нищо друго освен изстрел от пушка?
	Куроджима сведе глава.
	— От близко разстояние, да.
	Цубой едва повярва на думите, които чу.
	— В такъв случай, защо просто не програмирате някой робот да произведе изстрел с мощна пушка в корпуса на компресора на климатичната инсталация?
	— Отново опираме до проблема с времето — отвърна Куроджима. — Роботите, които са програмирани да откарат колите до местата за взривяване, не са конструирани или програмирани да вършат нещо друго.
	— Един от роботите пазачи, не може ли той да бъде модифициран?
	— Тук пък е точно обратното. Роботите от охраната са проектирани да се движат и да стрелят. Те не са проектирани да управляват автомобили.
	— Колко време ще ви трябва, за да направите такъв, който може да свърши работа?
	— Седмици, не по-малко от месец. Трябва да разберете, че ще се наложи да създадем много сложна машина. В момента не произвеждаме такъв робот, който може да управлява автомобил, да излезе от него с учленените си крака, да отвори капака и да произведе изстрел с пушка. Робот с такива програмирани движения трябва да бъде създаден от нулата, а това ще отнеме време.
	Цубой го изгледа втренчено.
	— Трябва да взривим една от бомбите в следващите пет часа, за да накараме американците да помислят, че системата ни е влязла в действие.
	Куроджима беше възвърнал увереността си. Той се беше овладял и беше престанал да се страхува от Цубой. Той погледна финансиста спокойно, без да мигне.
	— Е, в такъв случай ще трябва да намерите човек, който да свърши тази работа.


	Беше около пет часът следобед и небето на изток беше започнало да става тъмносиньо, докато С-20 летеше над Тихия океан към Калифорния. Само преди два часа бяха кацнали в Хикъм Фийлд на Хаваите, за да дозаредят самолета с гориво. Лорън погледна надолу, напрягайки очи да зърне миниатюрния силует и бялата диря на някой кораб, но всичко, което видя, беше гладката морска шир и белите гребени на вълните.
	Тя завъртя директорското кресло, на което беше седнала и се обърна с лице към Сума. Той седеше надменен и спокоен и отпиваше сода. Шокът от отвличането и неприятната изненада от факта, че Йошишу беше заповядал да го убият, отдавна бяха преминали и сега той се беше отпуснал, обзет от непоклатима увереност, че щом стигнат във Вашингтон, ще възвърне надмощието си.
	Той я изгледа втренчено и леко се подсмихна.
	— И така, вие възнамерявате да прокарате закони за затваряне на всички ваши пазари за японските стоки.
	— Като имате предвид това, което видях и преживях през изминалите няколко дни — каза Лорън, — ще ме обвините ли?
	— Ние, японците, отдавна сме изготвили планове за бъдещето в случай, че нещо такова стане. Икономиката ни ще оцелее, защото вече сме инвестирали крупни суми в европейските и азиатските пазари. Скоро няма да имаме нужда от американските потребители. Затварянето на вашите пазари е просто още една от непочтените стъпки, които вие, американците, предприемате.
	Лорън се изсмя.
	— Вие ли ще ми приказвате за почтени търговски отношения? — Тя разпалено продължи: — Нито един чужденец не би могъл да отиде в Япония, за да продава стоката си, без да се сблъска с вашите непосилни търговски бариери, да се изправи пред непробиваемата стена на царящата в дистрибуторската ви мрежа корупция и да стане жертва на местната конкуренция. И през цялото време твърдите, че чужденците не разбират вашата култура.
	— Вашето поведение, госпожице Смит, очевидно е плод на расистки антияпонски настроения. Ние не чувстваме никаква вина за разширяването на нашето участие в международните пазари. След войната започнахме от нулата. А вие искате да ни отнемете това, което успяхме да изградим.
	— Какво да ви отнемем? Провъзгласеното от самите вас право да управлявате икономическия свят? — Лорън долови в очите на Сума едва забележимо чувство на смущение. — Вместо да ви измъкваме от пепелищата и да ви помогнем да изградите една изключително преуспяваща икономика, може би трябваше да се отнесем с вас така, както вие се отнесохте с Манджурия, Корея и Китай през годините на окупация.
	— Голяма част от следвоенните икономически успехи на тези страни се дължат на ръководната роля на Япония.
	Лорън поклати глава, учудена от отказа му да признае историческите факти.
	— Германците поне показаха, че се разкайват за жестокостите на нацистите, а вие се държите така, сякаш поголовното избиване на милиони хора в цяла Азия и тихоокеанския район никога не се е случвало.
	— Ние отдавна сме освободили съзнанието си от спомена за тези години — заяви Сума. — Тези злополучни събития са факт, но ние се намирахме в състояние на война.
	— Да, война, която вие поведохте. Никой не е нападал Япония.
	— Това е минало. Ние мислим единствено за бъдещето. Времето ще покаже чия култура е по-напредничава — презрително изрече Сума. — Както във всички западни страни от времето на Гърция вашият упадък ще настъпи поради загниване отвътре.
	— Може би — каза Лорън, като леко се усмихна, — но в такъв случай след време и вас ще ви сполети същата участ.


	62

	Пенър се надигна от стола си, обърна се и застана с лице към оцелелите членове на МЕР, които бяха насядали в една канцелария, разположена в хангар за пътнически самолети. Той изпразни пепелта от лулата си в кофата с пясък, която се намираше до бюрото и кимна към двамата мъже, единият седнал, а другият изправен до задната стена.
	— Ще предоставя инструктажа на Клайд Инграм, господина с ярката хавайска риза. Клайд има щастието да бъде удостоен с гръмката титла „Директор на отдела за анализ на технически и научни данни“. Той ще обясни своето откритие. След това Къртис Мийкър, стар приятел от времето, когато работех в Секретната служба, ще сподели какво се върти в извратения му ум.
	Инграм отиде до един статив, върху който беше метнато одеяло. Сините му очи гледаха света през скъпи дизайнерски очила, закачени на верижка, която висеше около врата му. Кестенявата му коса беше прилежно сресана, а горната част на тялото със среден ръст, в което живееше, беше облечена в черна хавайска риза с изрисувани по нея ярки цветя и изглеждаше така, сякаш би подхождала на Том Селек в ролята на Томас Магнум, който с „Ферари“ обикаля из Хонолулу.
	Той отметна одеялото от статива и махна небрежно с палец към голяма снимка на някакъв стар самолет.
	— Това тук е летяща крепост B-29 от Втората световна война, която се намира на тридесет и шест мили от остров Сосеки и лежи на морското дъно на дълбочина триста двадесет и пет метра или за онези от вас, на които е трудно да превръщат от метричната система, малко повече от хиляда фута под повърхността.
	— Снимката е толкова ясна — каза Стейси. — От апарат за дълбоководно потапяне ли е направена?
	— Първоначално самолетът е попаднал в полезрението на нашия разузнавателен сателит „Пирамидър 11“, който се е движел по орбита над остров Сосеки.
	— Можете да получите снимка с такава рязкост на предмет, който се намира на морското дъно, от сателит, изведен в орбита? — недоверчиво попита тя.
	— Можем.
	Джордино седеше в дъното на стаята, подпрял крака върху стола пред него.
	— Как действа това нещо?
	— Няма да ви обяснявам подробно, тъй като това би отнело часове. Приемете, че при работата си използва импулсни звукови вълни, които влизат във взаимодействие с нискочестотен радар и по този начин създава геофизичен образ на подводни участъци и предмети, които се намират под водата.
	Пит се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули.
	— Какво става след получаването на образа?
	— „Пирамидър“ подава образа, подобен на размазано петънце, на следящ сателит за препредаване на данни, който го изпраща в Уайт Сандс, Ню Мексико, за компютърно увеличение и дообработка. След това образът се предава в Управлението за национална сигурност, като се анализира както от хора, така и от компютри. В този конкретен случай ние проявихме интерес и поискахме да получим по-подробна снимка от „СР-90 Каспър“.
	Стейси вдигна ръка.
	— Каква система за заснемане на изображения използва „Каспър“? Същата като „Пирамидър“?
	Инграм сви рамене със съжаление.
	— Прощавайте, всичко, което мога да ви кажа, без да си навлека неприятности, е, че „Каспър“ получава изображение в реално време, което се записва на лента от аналогово устройство. Можете да приемете, че да сравнявате системите на „Пирамидър“ и на „Каспър“ е все едно да сравнявате лъч от джобно фенерче с лазерен лъч. Единият обхваща голям участък, докато другият се съсредоточава в малка точка.
	Манкузо склони глава и с любопитство се взря в увеличената снимка.
	— Добре, и какво е значението на този стар потънал бомбардировач? Какво общо би могъл да има той с проекта „Кайтен“?
	Инграм хвърли поглед към Манкузо, а после почука с молива по снимката.
	— Този самолет, това, което е останало от него, ще разруши остров Сосеки и центъра „Дракон“.
	Никой не му повярва нито за миг. Всички бяха вперили погледи в него, сякаш беше мошеник, продаващ чудодеен еликсир срещу всякакви болежки на група селяци на някой панаир.
	Джордино наруши тишината.
	— Дребна работа, трябва само да измъкнем самолета на повърхността и да го приготвим за бомбардировка.
	Доктор Ногами се насили да се усмихне.
	— За да се разруши центърът „Дракон“, ще трябва нещо повече от петдесетгодишна бомба.
	Инграм отвърна на усмивката на Ногами.
	— Повярвайте ми, бомбата в този B-29 е достатъчно мощна, за да направи това.
	— Работата става дебела — намръщено поклати глава Пит. — Надушвам как отново се канят да ни прецакат.
	Инграм бързо се измъкна от неловкото положение.
	— Ще предоставя тази част от инструктажа на моя съучастник в престъпленията Къртис Мийкър.
	Язвителният поглед на Пит се пренесе от Инграм върху Мийкър.
	— Вие двамата и Рей Джордън и Дон Кърн сигурно заедно измисляте всички тези номера.
	— Налага ни се от време на време да работим заедно — отвърна Мийкър, без да се усмихне.
	Инграм отново се обърна към статива, свали снимката и я подпря на един от столовете. Под нея се показа снимка в едър план на малко дяволче, изрисувано отстрани върху носовата част на самолета.
	— „Демоните на Денингс“ — каза той, като почука с молива по избледнелите букви под дяволчето. — Командван от майор Чарлс Денингс. Моля, обърнете внимание, че малкото дяволче е стъпило върху кюлче злато, върху което пише двадесет и четири карата. На членовете на екипажа е доставяло удоволствие да ги наричат „кръшкачите“* след като веднъж били наказани с мъмрене заради това, че изпотрошили една пивница по време на обучението си в Калифорния.
	[* Непреводима игра на думи. На английски за златно кюлче се използва съчетанието „Gold Brick“, а за кръшкач — „Goldbricker“. — Б.пр.]
	— Очевидно, мой тип момчета — каза Джордино.
	— Както стана ясно преди няколко дни, когато Къртис и аз изровихме фактите, това е неизвестната, забравена и погребана в архивите на Лангли история на неколцина храбреци, натоварени с изключително секретната мисия да хвърлят атомна бомба над Япония…
	— Да направят какво! — както и останалите, Уедърхил също не можеше да повярва на чутото.
	Инграм продължи, без да обръща внимание на прекъсването.
	— Долу-горе по същото време, когато полковник Тибетс излетял с „Енола Гей“ от остров Тиниан в Тихия океан с бомбата, известна като „Малчуган“, майор Денингс издигнал във въздуха самолета си от Шемя, един от северните Алеутски острови, на борда на който се намирала бомба с кодовото име „Майчино дихание“. Това, което беше останало от доклада за мисията, беше доста цензурирано, но ние смятаме, че според летателния план на Денингс той е трябвало да следва еднопосочен курс, да хвърли бомбата над целта, по всяка вероятност Осака или Киото, а след това да продължи към Окинава, за да зареди гориво, преди да продължи към Тиниан. Както всички знаем от учебниците по история, Тибетс успешно хвърлил бомбата си над Хирошима. Денингс, за нещастие, изчезнал и целият случай бил запазен в тайна по заповед на президента.
	— Почакайте малко — прекъсна го Манкузо. — Да не искате да кажете, че през четиридесет и пета сме създали повече от три бомби?
	Стейси лекичко се изкашля.
	— Освен „Малчугана“, първата бомба в Лос Аламос и „Дебеланко“, която е била хвърлена над Нагасаки, не съществуват сведения за други бомби.
	— Все още не знаем точния им брой, но изглежда са били най-малко шест. По-голямата част са били от имплозивния тип като „Дебеланко“.
	— С бомбата на Денингс — каза Пит — стават четири. Значи остават още две.
	— Малко след прогонването на японците от Гуам на борда на летяща крепост, наречена „Любящата Лил“, била натоварена бомба с кодовото наименование „Майчина перла“. „Любящата Лил“ се е намирала във въздуха, поела курс към Япония, когато „Колата на Бок“, пилотиран от майор Чарлс Суийни, хвърлил „Дебеланко“ над Нагасаки. След получаването на съобщение, че хвърлянето е протекло според плана, „Любящата Лил“ и нейният екипаж били отзовани обратно на Гуам, където бомбата била разглобена и пренесена обратно в Лос Аламос.
	— Остава още една.
	— „Океанска майка“ се е намирала на остров Мидуей, но никога не е напускала земята.
	— Кой е измислил тези ужасни имена? — промърмори Стейси.
	Инграм повдигна рамене.
	— Нямаме представа.
	Пит погледна към Инграм.
	— Денингс и екипажите на Гуам и Мидуей били ли са част от петстотин и девета ескадрила бомбардировачи на полковник Тибетс?
	— И това не знаем. Осемдесет процента от писмените документи са били унищожени. Можем само да предполагаме, че генерал Гроувс, директорът на бомбения проект „Манхатън“ и неговият екип в последния момент са разработили сложен резервен план, защото са съществували големи опасения, че възпламенителните механизми на бомбите биха могли да не задействат. Освен това съществувала е възможност, макар и малко вероятна, „Енола Гей“ или „Колата на Бок“ да се разбият при излитането си, бомбите да се взривят и да унищожат целия петстотин и девети, без да остане обучен персонал или оборудване, с което да се хвърлят допълнителни бомби. И като капак на всичко казано дотук, съществували ред други опасности, пред които са били изправени Гроувс и Тибетс. Заплахата от японски бомбардировки над Тиниан, механични повреди по време на полета, които биха принудили екипажа да хвърли бомбата в морето; или пък самолетът да бъде свален от вражески изтребители или от зенитен огън по време на мисията. Едва в последния момент Гроувс си дал сметка за тъмните облаци, които се струпвали над операцията за хвърляне на бомбите. За по-малко от месец майор Денингс и „Демоните“, заедно с екипажите на Гуам и Мидуей преминали ускорено обучение и били изпратени на път.
	— Защо това е било пазено в тайна от обществеността след войната? — попита Пит. — Каква вреда би могла да причини историята за „Демоните на Денингс“ почти петдесет години по-късно?
	— Какво мога да кажа? — Инграм озадачено разпери ръце. — След като минали тридесет години и тя попаднала в рамките на Закона за свободен достъп до информация, двама бездарници, получили политически назначения като момчета за всичко, решили на своя глава, че американската общественост, на която, между другото, дължали заплатите си, е твърде наивна, за да й бъде доверено такова потресаващо разкритие. Те класифицирали отново целия случай като строго секретен и изпратили документите в подземните хранилища на ЦРУ в Лангли.
	— Славата останала за Тибетс, а Денингс бил погребан в океана — философски заключи Уедърхил.
	— И какво общо имат с нас „Демоните на Денингс“? — зададе въпрос на Инграм Пит.
	— По-добре попитайте Къртис. — Инграм кимна към Мийкър и седна.
	Мийкър пристъпи към черната дъска на една от стените и взе парче тебешир в ръката си. Той нахвърли груба скица на B-29 и начерта дълга, неравна линия, която представляваше морското дъно, минаваше през дъската и завършваше с рязко издигане, което трябваше да бъде остров Сосеки. За щастие на всички, които се намираха в стаята, тебеширът не скърцаше. Най-сетне, като добави няколко геологически детайла върху морското дъно, той се обърна и сърдечно се усмихна.
	— Клайд ви обясни съвсем накратко за нашите сателитни системи за следене и наблюдение — започна той. — Съществуват други, които имат способността да проникват през внушително разстояние от плътен материал и да измерват множество най-различни източници на енергия. Няма да си правя труда да навлизам в подробности за тях — Клайд и аз не сме тук да ви изнасяме лекция — но просто ще ви кажа, че взривното устройство, което сте поставили в електрическата мрежа на центъра „Дракон“, не е свършило работа.
	— Няма случай в моята практика да поставя експлозив, който да не избухне — изръмжа Уедърхил, готов да се брани.
	— О, зарядът ви е избухнал — каза Мийкър, — но не там, където сте го поставили. Ако доктор Ногами все още действаше под прикритие в командния комплекс, щеше да ви каже, че експлозията е станала на цели петдесет метра от енергетичния център.
	— Няма начин! — възрази Стейси. — Видях как Тимъти постави заряда зад сноп оптични влакна в един от проходите за достъп.
	— Бил е преместен — замислено произнесе доктор Ногами.
	— Как?
	— Най-вероятно роботът инспектор е забелязал лек пад в скоростта на силовите импулси, почнал е да претърсва и е открил заряда. Сигурно го е свалил и е уведомил центъра за управление на роботи. Таймерът трябва да е взривил заряда, докато са го носели през коридорите за проверка в центъра за управление на роботи.
	— Значи центърът „Дракон“ продължава да действа нормално — каза Манкузо, обзет от мрачно предчувствие.
	— И проектът „Кайтен“ може да бъде зареден и взривен — добави Стейси. По лицето й беше изписано разочарование.
	Мийкър кимна.
	— Боим се, че е точно така.
	— В такъв случай операцията да извадим центъра от строя е завършила с провал — възмутен заяви Уедърхил.
	— Не е така — търпеливо обясни Мийкър. — Вие пленихте Сума, а без него колите не могат да бъдат взривени.
	Стейси изглеждаше объркана.
	— Какво ще спре останалите участници в заговора да взривят бомбите?
	Пит хвърли на Ногами озадачен поглед.
	— Подозирам, че добрият доктор знае отговора.
	— Малка частица информация, до която успях да се добера, след като се сприятелих с компютърните техници — широко усмихнат каза Ногами. — Те ми позволяваха да се разхождам свободно из техния център с данни. Веднъж бях застанал зад един програмист и гледах през рамото му, когато въвеждаше данните, свързани с проекта „Кайтен“. Запомних кода за достъп и при първия удобен случай влязох в системата. Тя ми даде координатите на колите бомби, които вече бяхте получили, но ударих на камък, когато се опитах да вкарам вирус в системата за взривяване. Открих, че единствено Сума разполага с кодовете за взривяване.
	— Значи никой, освен Хидеки Сума не може да приведе в действие проекта „Кайтен“ — изненадано, но с облекчение каза Стейси.
	— Положение, което неговите верни последователи като луди се опитват да променят — отвърна Мийкър. Той огледа участниците в МЕР. — Но независимо от всичко трябва да ви поздравим. Операцията се оказа успешна. На практика вашите усилия доведоха до спиране на дейността на центъра „Дракон“, като принудиха японците да препрограмират системите за зареждане и взривяване и ни осигуриха достатъчно време да съставим план за неговото пълно разрушаване завинаги.
	— Което, без да се отклонявам от въпроса — тихо каза Пит — ни връща отново към „Демоните на Денингс“.
	— Прав сте — потвърди Мийкър. Той замълча и седна на едно от бюрата. После пристъпи към същността на инструктажа. — Президентът беше готов да заложи политическата си кариера на карта и да нареди срещу центъра „Дракон“ да бъде нанесен ядрен удар. Но когато получихме съобщение, че сте избягали, той го отмени. Вашата операция му осигури известно време, не много, но достатъчно да се извърши това, което планирахме, в оставащите ни няколко часа.
	— Разчитате да взривите бомбата вътре в този B-29 — каза Пит с полупритворени от умора очи.
	— Не — въздъхна Мийкър, — ще се наложи да бъде пренесена на известно разстояние.
	— Проклет да съм, ако разбирам какви поражения ще нанесе на остров, който е отдалечен на почти четиридесет километра — промърмори Джордино.
	— Група от най-добрите ни океанографи и геофизици смята, че един подводен атомен взрив може да разруши центъра „Дракон“.
	— Бих искала да знам как — каза Стейси, като размаза един комар, кацнал на голото й коляно.
	Мийкър отново се обърна към дъската.
	— Майор Денингс не би могъл да знае, разбира се, че неговият самолет се е разбил в морето и е потънал на морското дъно близо до идеално място, откъдето ще може да се отстрани сериозна заплаха за страната му четиридесет и осем години по-късно. — Той замълча и начерта още една лъкатушна линия, която минаваше под морското дъно от самолета до остров Сосеки и след това завиваше на юг. — Част от голяма тихоокеанска сеизмична пукнатина. Минава почти точно под центъра „Дракон“.
	Ногами поклати глава, изпълнен със съмнения.
	— Центърът е построен да издържа на силни земетресения и ядрен удар. Взривяването на една стара атомна бомба, при положение, че тя все още може да избухне след петдесет години, прекарани в солена вода, за да причини разместване на пластовете в пукнатината, ще се окаже напразен опит.
	— Доктор Ногами има право — каза Пит. — Островът е почти изцяло съставен от масивна скала. При една силна ударна вълна той нито ще се разклати, нито ще се измести.
	Мийкър помълча известно време, като само се усмихваше. После нанесе решаващия удар.
	— Не, той няма да се разклати и измести — повтори той със сатанинска усмивка, — но ще потъне.


	63

	На около двадесет и пет мили по права линия североизточно от Шеридан, Уайоминг, право на юг от границата с Монтана, Дан Кийгън седеше на кафеникавия си кон и търсеше следи от бракониери. Докато се миеше преди вечеря, той беше чул как в далечината прогърмяха два изстрела и веднага каза на жена си да остави пърженото му пиле във фурната, за да не изстива. После взе една стара карабина „Маузер“ с ръчно задвижван затвор и оседла любимия си кон за езда.
	Ловците, които прескачаха оградите му, без да обръщат внимание на предупредителните табели с надписи „Влизането забранено!“, бяха непрестанен източник на ядове за Кийгън. Преди по-малко от два месеца случаен изстрел беше повалил едно теле от стадото му. Ловецът беше стрелял по великолепен елен и не беше успял да го улучи, ала куршумът му беше прелетял над ниското възвишение и беше поразил телето, което се намираше на почти два километра разстояние. Оттогава Кийгън не искаше да си има никакво вземане-даване с ловци. Щом като толкова искаха, можеха да стрелят в нечий друг имот.
	Кийгън яздеше по пътеката, която се виеше край Потока на обесената. Той нямаше представа откъде беше дошло името. Единствената жена, за която си спомняше да е била обесена в Уайоминг, беше Ела Уотсън, известна като „Крадливата Кейт“. Неколцина едри собственици на ранча, събрали се в доброволна организация за поддържане на реда, я бяха обесили за кражби през 1889 година. Но това събитие се беше случило край река Суийтуотър на триста километра югозападно оттук.
	Лъчите на залязващото слънце, подсилени от щипещия студен въздух, оцветяваха околните хълмове в ярки жълто-оранжеви краски. Той навлезе в една равнина и започна да оглежда земята. Кийгън бързо забеляза следите от гуми и ги проследи от една празна гилза до пръснатите по-нататък стъпки от ботуши и локвичка кръв, която се беше просмукала в песъчливата почва. Ловците и отстреляното животно бяха изчезнали.
	Беше дошъл твърде късно и беше вбесен. За да влязат с кола в пасището му, бракониерите или бяха срязали отвор в оградата, или бяха простреляли катинара на портата на частния път, който водеше към шосето. Скоро щеше да се стъмни. Той реши да изчака до сутринта и да прати някой от работниците в ранчото да обходи оградата и да провери портата. Кийгън се качи на седлото и подкара коня към дома си.
	След като измина известно разстояние, той дръпна поводите.
	Вятърът донесе слаб звук от автомобилен двигател. Той сложи ръка на ухото си и се заслуша. Вместо да си заминат, както си мислеше, че са направили ловците, звукът ставаше все по-силен. Някой приближаваше към него. Той смушка коня, подкара го нагоре по склона на скалистото плато и огледа равнината долу в ниското. По пътя бързо се движеше кола, оставяйки след себе си облак прах.
	Той очакваше от храсталаците, които растяха край пътя, да се покаже някой пикап или автомобил с четворно предаване. Когато най-сетне колата приближи достатъчно, за да я разпознае, Кийгън с изненада установи, че това е най-обикновен автомобил, кафяв седан с четири врати, японско производство.
	Шофьорът скоро натисна спирачките и спря на едно открито място на пътя. Колата остана неподвижна известно време, докато прахът се разнесе над покрива и се слегне в тревата на пасището. Шофьорът се измъкна иззад волана, отвори предния капак и постоя малко надвесен над двигателя. После заобиколи колата, отиде отзад, вдигна капака на багажника и извади от него топографски теодолит. Кийгън следеше с любопитство как неканеният гост постави теодолита върху тринога и насочи обектива към няколко открояващи се ориентира, като записваше замерените разстояния в един бележник и ги сравняваше с нанесените на геоложката карта, която беше разгънал на тревата.
	Кийгън, който също умееше да борави с теодолит, никога не беше виждал някой да оразмерява парцел по този начин. Непознатият сякаш беше повече заинтересован да свери мястото, отколкото да прокара базисна линия. Той видя как мъжът хвърли нехайно бележника в храстите, отиде пред колата и отново впери поглед в двигателя, като че ли хипнотизиран от него. След известно време той сякаш се отърси от мислите си, бръкна в колата и извади една пушка.
	Кийгън беше видял достатъчно, за да разбере, че нарушителят се държи твърде странно за околийски топограф, който е решил да удари малко дивеч между другото, при това облечен с делови костюм и вратовръзка. Той подкара коня към него и тихо излезе зад непознатия, който се опитваше да вкара патрон в пушката, нещо, което явно не беше правил преди това. Той не чу приближаващия зад него Кийгън. Меката почва и сухата трева заглушаваха шума от копитата на коня. Кийгън дръпна поводите, когато се намираше само на осем метра от него и измъкна „Маузера“ от кожения калъф, вързан за седлото.
	— Знаеш ли, че си навлязъл в чужд имот, мистър? — каза той, подпрял карабината на сгъвката на ръката си.
	Шофьорът на кафявата кола подскочи и се обърна, като изтърва патрона и удари цевта на пушката във вратата. Едва тогава Кийгън видя, че е азиатец.
	— Какво искате? — попита стреснатият мъж.
	— Ти си в моя имот. Как влезе тук?
	— Портата беше отворена.
	Беше станало точно така, както Кийгън си мислеше. Ловците, които беше изпуснал, бяха разбили портата.
	— Какво правиш с този топографски теодолит? За кого работиш? Да не работиш за правителството?
	— Не, аз съм инженер в „Мийата Комюникейшънс“. — Английският му беше със силен японски акцент. — Търсим място за строеж на ретранслационна станция.
	— Вие, приятелчета, никога ли не искате разрешение, преди да нахълтате в чужд имот? Как, по дяволите, можете да сте сигурни, че ще ви позволя да строите тук?
	— Моите шефове трябваше да се свържат с вас.
	— Точно така — изръмжа Кийгън. Той нямаше търпение да се прибере в къщи за вечеря, преди да се стъмни. — А сега, по-добре си върви, мистър. И следващия път, като ти се прииска да влезеш с кола в моя имот, първо попитай.
	— Дълбоко съжалявам, че ви създадох главоболия.
	Кийгън умееше добре да преценява хората и по гласа му отгатна, че човекът ни най-малко не съжаляваше. Очите му внимателно и напрегнато следяха „Маузера“ на Кийгън.
	— Да не би да се каниш да удариш нещо? — Кийгън кимна към мощната пушка с насочено към притъмнялото небе потрепващо дуло, която мъжът непохватно стискаше в едната си ръка.
	— Стрелям само по мишени.
	— Е, не мога да ти разреша това. Имам добитък, който броди по тези места. Ще ти бъда благодарен, ако си събереш багажа и си отидеш по същия начин, както си дошъл тук.
	Неканеният гост си даде вид, че се подчинява. Той бързо разглоби топографския теодолит и триногата и ги постави в багажника на колата. Пушката сложи пак на седалката. После отиде до предницата на колата и надникна под вдигнатия капак.
	— Двигателят не е в ред.
	— Ще запали ли? — попита Кийгън.
	— Мисля, че ще запали. — Японският топограф се пресегна през прозореца и завъртя ключа. Двигателят запали и заработи равномерно на празен ход. — Тръгвам — заяви той.
	Кийгън пропусна да забележи, че капакът беше свален, но не беше плътно затворен.
	— Направи ми услуга, затвори след себе си портата и намотай около нея веригата.
	— С удоволствие.
	Кийгън му махна с ръка, пъхна „Маузера“ обратно в калъфа и потегли към къщата си, която се намираше на цели четири километра от мястото.
	Субуро Мива подаде газ, обърна колата и се отправи надолу по пътя. Срещата му със собственика на ранчото в тази безлюдна местност беше непредвидена, но по никакъв начин не представляваше заплаха за задачата, с която беше натоварен. Щом се отдалечи на около двеста метра от Кийгън, Мива рязко натисна спирачките, изскочи навън, грабна пушката от седалката и вдигна предния капак.
	Кийгън чу, че двигателят престана да работи, обърна се и погледна през рамо, като се чудеше защо колата беше спряла внезапно.
	Мива здраво стисна пушката в потните си длани, насочи цевта и я приближи на няколко сантиметра от компресора на климатичната инсталация. Когато го помолиха, той доброволно и без възражения се беше съгласил да изпълни тази самоубийствена мисия, защото чувстваше, че за него ще бъде чест да отдаде живота си за новата империя. Другите причини бяха неговата преданост към „Златните дракони“, обещанието, което Корори Йошишу лично пое, да осигури финансово съпругата му до края на живота й и гаранцията, че тримата му сина ще бъдат приети и издържани по време на следването им в най-престижните университети, които щяха да изберат. Мива за последен път си припомни насърчителните думи на Йошишу на тръгване към Съединените щати.
	— Ти жертваш живота си в името на стотици милиони твои сънародници. Неизброими поколения от твоето семейство ще се гордеят с теб. Твоят успех ще бъде техен успех.
	Мива натисна спусъка.


	64

	За една милионна част от секундата Мива, Кийгън, колата и конят се превърнаха в пара. Лумна ослепителна жълта светлина, която постепенно избледня, докато се носеше из хълмистата местност. Последвалата ударна вълна приличаше на помитащ всичко по пътя си океански прилив. Огромното огнено кълбо набъбна и сякаш се разрасна и се издигна от земята като слънце, което се извисява над хоризонта.
	Щом огненото кълбо се откъсна от земята и се извиси в небето, то се сля с облаците и доби виолетов цвят, който се дължеше на топлинното му излъчване. След себе си кълбото повлече огромен завихрен стълб от радиоактивна почва и отломъци, който скоро се превърна в облак с формата на гъба и се издигна на височина тринадесет километра само за да разпръсне след известно време микроскопичните си прашинки там, където ветровете щяха да го отвеят.
	Единствените човешки жертви бяха Кийгън и Мива. Убити бяха десетки зайци, прерийни кучета, змии и двадесет от говедата на Кийгън, повечето от ударната вълна. На четири километра от мястото, единствените рани на мисис Кийгън и тримата наемни работници бяха порязвания от разлетелите се наоколо стъкла. Хълмовете предпазиха сградите от взривната вълна и като се изключат няколкото изпочупени прозореца, щетите бяха незначителни.
	Огнената експлозия остави след себе си огромен кратер, широк сто метра и дълбок тридесет метра. Сухите храсти и тревата на пасището се подпалиха и пожарът се разпространи в голям кръг, като добави черен дим към кафявия облак от прах.
	Отмиращата ударна вълна отекна из хълмовете и каньоните. Тя разтресе къщите и разлюля дърветата в малките земеделски и скотовъдски градчета наоколо, преди да прогърми над бойното поле на Къстър при Литъл Бигхорн на сто и дванадесет километра на север.
	На един крайпътен паркинг за камиони извън Шеридан край взета под наем кола, без да обръща внимание на хората, които говореха развълнувано и махаха като обезумели с ръце към надигащия се в далечината облак с форма на гъба, стоеше мъж с азиатски черти. Той се взираше съсредоточено през бинокъл, насочен към облака, който беше изникнал от вечерния сумрак, озарен от лъчите на скрилото се под линията на хоризонта слънце.
	Мъжът бавно свали бинокъла и се запъти към близката телефонна кабина. Той пусна монета, набра някакъв номер и зачака. След малко произнесе тихо няколко думи на японски и затвори. После, без дори да погледне към врящия в горните слоеве на атмосферата облак, той се качи в колата си и потегли.


	Взривът беше регистриран от сеизмографските станции, разположени по целия свят. Най-близо до епицентъра се намираше Националният център по земетресенията в района на Колорадското минно училище в Голдън. Писците на сеизмографите рязко отскочиха назад и напред по разграфената хартиена лента на регистриращите устройства, като предупредиха геофизика Клейтън Морс, който се канеше да приключи работния ден и да се отправи към къщи, за раздвижване на земните пластове.
	Той се намръщи, а после въведе данните за обработка в компютъра. Докато очите му оставаха приковани в монитора на компютъра, той телефонира на Роджър Стивънсън, директор на центъра, който се беше обадил, че ще отсъства поради болест.
	— Ало.
	— Роджър?
	— Да, на телефона.
	— Господи, звучиш ужасно. Не познах гласа ти.
	— Грипът направо ме съсипа.
	— Извинявай, че ти досаждам, но току-що засякохме трус.
	— В Калифорния?
	— Не, епицентърът е някъде по границата между Уайоминг и Монтана.
	Последва кратко мълчание.
	— Странно, тази област трудно може да се класифицира като активна земетръсна зона.
	— Този е изкуствен.
	— Експлозия.
	— Много силна. Ако съдя по скалата за степента на сила, прилича на ядрена.
	— Господи — отпаднало промълви Стивънсън, — сигурен ли си?
	— Кой може да бъде сигурен за тези неща? — каза Морс.
	— Пентагонът никога не е провеждал опити в тази част на страната.
	— Нито пък са ни предупредили за някакви подземни опити.
	— Не е в стила им да провеждат опити, без да ни предупредят.
	— Какво ще кажеш? Дали да не се допитаме до Комисията за контрол над ядрените опити?
	Стивънсън може и да беше омаломощен от грипа, но умът му си беше съвсем здрав.
	— Прескочи цялата система и се обади на най-високото място. Свържи се с Хенк Сауър, нашия общ приятел в Управлението за национална сигурност и разбери какво, по дяволите, става.
	— А ако Сауър не ще да ми каже?
	— На кой му пука? Важното е, че ще му прехвърлим топката и вече ще можем да се ослушваме за следващото голямо земетресение, което предстои в Калифорния.


	Сауър не можеше да каже нещо, което не му беше известно. Той обаче добре разбираше кога става дума за произшествие от национален мащаб, когато чуеше за такова. След като разпита Морс за допълнителни сведения, той незабавно докладва информацията на директора на Централното разузнавателно управление.
	Президентът се намираше на борда на самолет номер едно на ВВС на път за Сан Франциско, където щеше да присъства на обяд за набиране на средства за политически кампании, когато Джордън се свърза с него.
	— Какво става?
	— Докладваха ни за ядрена експлозия в Уайоминг — отговори Джордън.
	— По дяволите! — изруга под нос президентът. — Наша или тяхна?
	— Определено не е наша. Сигурно е една от техните коли бомби.
	— Някакви съобщения за жертви?
	— Незначителни. Експлозията е станала в слабо населена част от щата, най-вече пасища за добитък.
	Президентът със страх зададе следващия въпрос.
	— Има ли данни за други експлозии?
	— Не, сър. За момента експлозията в Уайоминг е единствената.
	— Мислех, че проектът „Кайтен“ е временно изваден от строя за четиридесет и осем часа.
	— Той е спрян от действие — твърдо заяви Джордън. — Не са имали достатъчно време да препрограмират кодовете.
	— Какво, според теб, е станало, Рей?
	— Говорих с Пърси Неш. Той мисли, че бомбата е била взривена на място с мощна пушка.
	— От робот?
	— Не, от човек.
	— В такъв случай, явлението „камикадзе“ не е отмряло.
	— Така излиза.
	— И защо е тази самоубийствена тактика? — попита президентът.
	— Вероятно предупреждение. За тях е вън от съмнение, че Сума е в ръцете ни и искат да се подсигурят, като се опитват да ни сплашат с лъжлив ядрен удар, докато отчаяно се мъчат да препрограмират кодовете за взривяване на цялата система.
	— И много добре се справят.
	— Топката вече е в наши ръце, господин президент. Сега имаме достатъчно основателна причина да им отвърнем с ядрен удар.
	— Всичко това е вярно, но разполагаш ли с необоримо доказателство, че проектът „Кайтен“ е вън от строя? Японците може да са направили малко чудо и да са подменили кодовете. Ами ако не блъфират?
	— Нямаме сигурни доказателства — призна Джордън.
	— Ако изстреляме ракета с бойна глава срещу остров Сосеки и контрольорите в центъра „Дракон“ засекат приближаването й, последното нещо, което ще направят преди смъртта си, ще бъде да подадат сигнал колите бомби да бъдат взривени преди роботите да са ги откарали на безлюдни места из страната.
	— Ужасна мисъл, господин президент. И става още по-ужасна, като имаме предвид местата, където се намират колите бомби. Повечето са скрити в и около щатските столици.
	— Тези коли трябва да бъдат открити, а бомбите обезвредени, колкото се може по-скоро и без излишен шум. Не можем да си позволим обществеността да разбере за този ужас, не и сега.
	— ФБР е изпратило цяла армия агенти със задачата да ги издирят.
	— Знаят ли как да разглобят бомбите?
	— Във всеки екип има ядрен физик, който ще свърши тази работа.
	Джордън не можеше да види тревогата, изписана по лицето на президента.
	— Това ще бъде последният ни шанс, Рей. Новият ти план е нашият последен съдбоносен ход.
	— Това ми е пределно ясно, господин президент. Утре сутрин по това време ще стане ясно дали страната ни ще бъде поробена.


	Почти по същото време специалният агент от ФБР Бил Фрик и неговият екип приближаваха към складовото помещение в подземния паркинг на хотел „Пасифик Парадайз“ в Лас Вегас, където се намираха колите бомби.
	Нямаше никакви пазачи, а стоманените врати бяха отключени. Лошо предзнаменование, помисли си Фрик. Тревогата му нарасна, когато неговите специалисти по електроника установиха, че алармените системи са изключени.
	Той предпазливо поведе екипа през вратите на помещението, което приличаше на склад. В най-отдалечения му край се виждаше голяма метална решетка, вдигната към тавана. Отворът беше достатъчно широк и висок, за да може през него да мине голям камион с полуремарке.
	Те влязоха в огромното подобно на крипта помещение и установиха, че е празно. Не се виждаха никакви отпадъци, нямаше дори паяжини. Някой беше заличил всички следи.
	— Може би сме сгрешили мястото — с надежда в гласа каза един от хората на Фрик.
	Фрик огледа бетонните стени, взря се в решетката на вентилационната шахта, през която се беше промъкнал Уедърхил, а после погледна надолу към едва различимите следи от гуми по епоксидното покритие на пода. Най-сетне поклати глава.
	— Няма грешка, това е мястото. Всичко съвпада с описанието на ЦРУ.
	Нисък ядрен физик си проби път край Фрик и впери поглед в празното помещение.
	— Как да обезоръжа бомбите, когато те не са тук? — разгневен запита той, сякаш колите бяха изчезнали по вина на Фрик.
	Без да отговори, Фрик бързо прекоси подземния паркинг и отиде при камиона, който беше оборудван като команден пункт. Той влезе, наля си чаша кафе и набра съответната честота на радиостанцията.
	— „Черен кон“, тук е „Червен кон“ — уморено произнесе той.
	— Слушам те, „Червен кон“ — отговори директорът на ФБР, който отговаряше за полевите операции.
	— Ударихме на камък. Крадците са ни изпреварили.
	— Не сте единствени, „Червен кон“. По-голямата част от табуна също се оказа с празни ръце. Само „Син кон“ в Ню Джърси и „Сив кон“ в Минесота са намерили добичета в корала.
	— Да продължим ли операцията?
	— Да. Имате на разположение дванадесет часа. Повтарям, дванадесет часа, за да проследите вашето стадо до новото му място. В момента ви изпращаме допълнителни данни по факса. Освен това предупредили сме патрулните коли на полицията, шерифските служби и пътните полицаи да спират всички камиони и камиони с полуремаркета, които отговарят на описанието, осигурено от ЦРУ.
	— Ще ми трябва хеликоптер.
	— Можеш да направиш заявка за цяла флота, ако това ще ти помогне да откриеш колите бомби.
	Флик изключи радиостанцията и се загледа в чашата с кафе.
	— Много лошо, че няма да изпратят по факса инструкции как да се открие игла сред милиони квадратни километра пустиня за дванадесет часа — промълви на себе си той.


	Когато Йошишу слезе от влака Маглев в края на тунела от Едо, Цубой го чакаше на перона, за да го приветства.
	— Благодаря ти, че дойде, стари приятелю — каза Цубой.
	— Искам да бъда тук, до теб, когато сме готови да изиграем картите си — заяви старецът, когото Цубой от месеци не беше виждал да пристъпва така пъргаво.
	— Взривът в Средния запад е избухнал според плана.
	— Добре, добре, това би трябвало да накара американското правителство да се разтрепери от страх. Някакъв признак за реакция от страна на Белия дом?
	По лицето на Цубой се изписа тревога.
	— Нищо. Сякаш се опитват да прикрият станалото.
	Йошишу го изслуша безстрастно. После очите му светнаха.
	— Ако президентът не е заповядал срещу нас да бъде изстреляна ракета с ядрен заряд, значи изпитва голям страх от онова, което го очаква в бъдеще.
	— В такъв случай, ние сме спечелили играта.
	— Може би, макар че не ще можем да отпразнуваме нашата огромна победа, докато не приведем проекта „Кайтен“ в готовност.
	— Такеда Куроджима обещава програмата да влезе в действие до утре вечер.
	Йошишу постави ръката си върху рамото на Цубой.
	— Мисля, че е време да установим пряка връзка с президента и да му поставим нашите условия за нова Япония.
	— И нова Америка — надуто произнесе Цубой.
	— Да, наистина. — Йошишу с гордост изгледа мъжа, който беше станал негов главен последовател. — Една нова японска Америка.


	65

	„Локхийд С-5 Галакси“, най-големият товарен самолет в света, кацна на пистата на остров Уейк с тромавата грация на натежал от умора албатрос и спря. Към него приближи автомобил, който паркира в сянката на едно от огромните му крила. От него слязоха Пит и Джордино и влязоха в самолета през малък люк, разположен непосредствено зад нишата за колелата.
	Вътре ги очакваше адмирал Сандекър. Той се ръкува с тях и ги поведе през подобния на пещера товарен отсек, в който можеха да се поместят пет големи автобуса и стотина пътници. Те минаха край един съд за дълбоководни геоложки проучвания на НЮМА, който беше закрепен здраво върху две широки релси от неръждаема стомана. Пит поспря за миг, прокара ръка по една от големите гъсенични вериги и огледа огромната машина, като си припомни как едва беше успял да се измъкне с „Големият Джон“. Този СДГП беше последен модел и беше наречен „Големият Бен“.
	Двете големи подвижни стрели със скрепер за изкопни дейности и клещи, които обикновено се монтираха на дълбоководните съдове, бяха свалени и заменени с удължения, оборудвани с множество манипулатори с дистанционно управление за захващане и рязане на метал.
	Другата промяна, която Пит забеляза, беше огромен обвит с найлон пакет, разположен върху горната част на корпуса и кабината за управление. От пакета се спускаха дебели въжета, захванати на множество места по целия съд.
	Джордино поклати скръбно глава.
	— Изпитвам до болка познатото чувство, че пак ще бъдем използвани.
	— Този път са решили здраво да ни го наврат — каза Пит, като се чудеше как самолетът ще успее да се вдигне във въздуха с такъв тежък товар в търбуха си.
	— По-добре да идем отпред — каза Сандекър. — Вече са готови за излитане.
	Пит и Джордино последваха адмирала в малък, оборудван като канцелария отсек, с бюро и столове, които бяха захванати с болтове към пода. Тъкмо закопчаваха токите на предпазните си колани, когато пилотът придвижи напред ръчната газ и двадесет и осемте колела на колесниците на огромния самолет се затъркаляха по пистата. Наричан галено „Послушният гигант“, внушителният „С-5 Галакси“ се издигна в тропическия въздух с гръмотевичен тътен, започна да набира височина с плавен вираж и се устреми на север.
	Джордино погледна часовника си.
	— Три минути, на туй се вика бързо прехвърляне.
	— Нямаме време за губене — сериозно заяви Сандекър.
	Пит се отпусна и изпъна крака.
	— Предполагам, че имате някакъв план.
	— До последния миг по него работиха най-големите мозъци в бранша.
	— Очевидно, щом този самолет и „Големият Бен“ се озоваха тук за по-малко от двадесет и четири часа, след като беше съобщено за пристигането ни.
	— Какво ви казаха Инграм и Мийкър? — попита Сандекър.
	— Осветлиха ни по въпроса за тайната история на B-29, който лежи на дъното на морето — отговори Пит — и ни изнесоха кратка лекция за геологическите особености и сеизмичната пукнатина край Сосеки. Освен това Мийкър заяви, че като се взриви атомната бомба, която все още се намира в самолета, ударните вълни биха могли да доведат до потъването на острова.
	Джордино извади една пура, която вече беше успял ловко да задигне от адмирал Сандекър и я запали.
	— Най-шантавата идея, която някога съм чувал.
	Пит кимна в знак на съгласие.
	— После Мел Пенър нареди Ал и аз да се порадваме на малка почивка по пясъчните плажове на остров Уейк, а той и останалите отлетяха за Щатите. Когато поисках да разбера защо оставаме, той замълча и каза само, че вие вече сте тръгнали насам и ще ни обясните всичко.
	— Пенър не е навлязъл в подробности — каза Сандекър, — защото не са му били известни. Нито пък Инграм и Мийкър разполагаха с пълна информация за последните преработени и допълнени данни по отношение на „Аризона“.
	— „Аризона“? — с любопитство попита Пит.
	— Кодовото име на нашата операция.
	— Нашата операция? — запита Джордино, който беше застанал нащрек.
	— Това в никакъв случай, разбира се — хапливо подхвърли Пит — няма нищо общо с „Големият Бен“, нито пък с факта, че Аризона е името на щат, а още по-точно, на броненосец от Пърл Харбър.
	— С нищо не е по-лошо от което да е друго. Кодовите имена никога нямат кой знае какъв смисъл.
	Сандекър огледа внимателно приятелите си. Еднодневната почивка им беше помогнала, но те изглеждаха уморени до смърт и изтощени. Мъчеше го чувство за вина. Негова беше грешката, че вече им се беше наложило да преживеят толкова много. А сега отново беше препоръчал на Джордън и президента да се възползват от услугите им, като много добре си даваше сметка, че никои други двама мъже на света не притежават техните умения и опит за работа в дълбините на океана. Беше ужасно несправедливо отново да ги хвърли в поредния водовъртеж от смъртоносни събития толкова скоро. Но на божия свят нямаше никой друг, към когото би могъл да се обърне. Сандекър сякаш усещаше вкуса на угризение в устата си. Той изпитваше вина, знаейки, че Пит и Джордино никога не биха и помислили да откажат да направят това, за което той би ги помолил.
	— Добре, няма да ви пълня главите с глупости, нито ще ви пея „Красивата Америка“. Ще бъда колкото се може по-кратък и ясен. — Той замълча и разгърна върху бюрото една геоложка карта, която показваше морското дъно в радиус от петдесет километра около остров Сосеки. — Вие двамата сте най-добре подготвени да направите един последен опит за унищожаване на центъра „Дракон“. Никой друг няма нужния практически опит за работа със съд за дълбоководни геоложки проучвания.
	— Хубаво е човек да се чувства нужен — уморено промърмори Джордино.
	— Какво каза?
	— Ал се чудеше какво точно се очаква от нас да направим. — Пит се надвеси над картата и погледна към кръстчето, с което беше отбелязано местоположението на „Демоните на Денингс“. — Нашата задача, предполагам, е да използваме СДГП, за да взривим бомбата.
	— Предположението ти е правилно — каза Сандекър.
	— Когато стигнем целевата зона, вие с „Големият Бен“ ще напуснете самолета и ще се спуснете във водата с парашут.
	— Мразя тази дума — каза Джордино, стиснал главата си с ръце. — Самата мисъл за това ме кара да се изприщя.
	Сандекър погледна за миг към него и продължи:
	— След като се приводните в морето, ще се спуснете на дъното, като продължавате да използвате парашутите, за да забавят падането ви. Щом потеглите с „Големият Бен“, ще се отправите към B-29, ще измъкнете бомбата от фюзелажа, ще я пренесете до определеното място и ще я взривите.
	Джордино застина като човек, който е видял призрак.
	— О, господи, ама това е много по-лошо, отколкото си мислех.
	Пит изгледа студено Сандекър.
	— Не мислите ли, че искате твърде много?
	— Повече от петдесет учени и инженери от университетите, правителствените учреждения и високотехнологичните промишлености обединиха усилията си в ударна програма за разработването на „Аризона“ и повярвайте ми, създадоха един отличен план за успешно провеждане на операцията.
	— Как могат да бъдат толкова сигурни? — каза Джордино. — Никой досега не е хвърлял от самолет в океана тридесет и пет тонен дълбоководен съд.
	— Бяха пресметнати и внимателно преценени всички фактори, докато вероятността за провал бе напълно елиминирана — каза Сандекър, вперил поглед в скъпата си пура, която стърчеше от устата на Джордино. — Би трябвало да се ударите във водата съвсем леко, като падащо листо върху спяща котка.
	— Щях да се чувствам по-спокоен, ако скачах от трамплин върху парцал за миене на чинии — изръмжа Джордино.
	Сандекър го изгледа сдържано.
	— Давам си сметка за опасността и разбирам тревогата ви, но ще бъде по-добре, ако престанеш да се държиш като Касандра*.
	[* Дъщеря на Приам и Хекуба. Аполон я дарил със способността да пророкува. Предрекла падането на Троя. — Б.пр.]
	Джордино погледна въпросително към Пит.
	— Като кого?
	— Като някой, който предрича нещастие — обясни Пит.
	Джордино мрачно сви рамене.
	— Само се опитвах да кажа честно това, което чувствам.
	— Твърде жалко, че няма да можем да спуснем „Големият Бен“ по рампа от кораб и да го оставим да пада към дъното с резервоари за изравняване на налягането, както сторихме с „Големият Джон“ при „Мочурливи поля“.
	— Не можем да си позволим двете седмици, които щяха да бъдат необходими, за да докараме вашия СДГП с кораб дотук — търпеливо обясни Сандекър.
	— А мога ли да попитам, кой, по дяволите, ще ни инструктира как да измъкнем атомната бомба от смачканите останки на самолета и да я взривим? — поиска да узнае Пит.
	Сандекър подаде на двамата папки, които съдържаха по четиридесет страници със снимки, схеми и указания.
	— Всичко е тук вътре. Ще имате достатъчно време да се запознаете с него и да упражните процедурите, докато стигнем до зоната на спускане.
	— Бомбата е престояла под водата в разбития самолет петдесет години. Откъде тази увереност, че състоянието й все още позволява да бъде взривена?
	— Снимките от системата за получаване на образи на „Пирамидър“ показват, че фюзелажът на B-29 е непокътнат, което навежда на мисълта, че бомбата не е пострадала при разбиването на самолета. „Майчино дихание“ е била проектирана така, че след евентуално изхвърляне в морето да бъде отново извадена. Компонентите за взривяване на балистичния й корпус са били прецизно отлети и машинно обработени, а след това сглобени с такива допуски, които са гарантирали, че вътрешността й ще бъде водонепроницаема. Онези от хората, които са я създали и които са все още живи, се кълнат, че тя би могла да престои на дъното на морето още петстотин години и пак би могла да бъде взривена.
	Джордино изглеждаше раздразнен.
	— Експлозията ще бъде осъществена с таймер, надявам се.
	— Ще имате на разположение един час преди взрива — отвърна Сандекър. — Максималната скорост на „Големият Бен“ е увеличена в сравнение с тази на „Големият Джон“. Би трябвало да се намирате на достатъчно разстояние, за да не бъдете засегнати от взрива.
	— Какво значи „на достатъчно разстояние“? — заинтересува се Пит.
	— Дванадесет километра.
	— Какъв ще бъде крайният резултат? — попита Пит Сандекър.
	— Замисълът е изкуствено да се предизвика подводно земетресение със старата атомна бомба, което да доведе до поредица от обстоятелства, подобни на онези, които причиниха гибелта на „Мочурливи поля“.
	— Ситуацията беше съвсем различна. Експлозията на повърхността може и да е причинила подводно земетресение, но нашата база беше унищожена от последвалата лавина и хилядите килограми водно налягане. Тези сили не влияят на сушата, която се намира над водната повърхност.
	— Налягането на водата — не. Лавината — да. — Сандекър почука с пръст по картата. — Остров Сосеки е образуван преди милиони години от отдавна изгаснал вулкан, който е изригнал досами брега на Япония и е избълвал река от лава далеч навътре в морето. Някога този огромен пласт от лава, който се е издигал на височина двеста метра, е представлявал част от континентална Япония. Той обаче се е намирал върху меки слоеве от древна утайка. Постепенно под влияние на тежестта си той започнал да потъва надолу в по-меката тиня, докато в края на краищата се озовал под повърхността на водата. Над морското ниво останал да стърчи само върхът му, който бил по-лек и не така масивен.
	— Сосеки?
	— Да.
	Пит огледа внимателно картата и каза:
	— Ако разбирам правилно, ударните вълни от бомбата и последвалото подводно земетресение ще разместят и отслабят утайката под него, а островът ще потъне от тежестта си.
	— Същото става, когато се намираш на брега, досами водата. Краката ти бавно потъват в пясъка от действието на вълните.
	— Всичко това звучи твърде просто.
	Сандекър поклати глава.
	— Това е само половината. Само ударните вълни не са достатъчни, за да свършат работата. Ето защо бомбата трябва да бъде пренесена на десет километра от самолета, и тогава да се взриви.
	— Докъде?
	— Склона на дълбоката падина, която минава успоредно на острова. Освен че ще предизвика подводна ударна вълна, очакваме поради силата на експлозията част от стената на падината да се откъсне. Огромната енергия, дължаща се на свличането на милиони тонове утайка по склона на падината, заедно с ударните вълни от бомбата ще породи една от най-разрушителните природни стихии.
	— Цунами — изпревари Пит адмирала. — Сеизмична морска вълна.
	— Щом островът започне да потъва в резултат на сеизмичните тласъци — продължи Сандекър, — вълната, която в този момент ще е достигнала височина десет метра и ще е набрала скорост от около триста-четиристотин километра в час, ще му нанесе съкрушителен удар. Каквото и да е останало от остров Сосеки над повърхността, ще бъде потопено и центърът „Дракон“ ще бъде наводнен.
	— И ние ще отприщим това чудовище? — попита с недоверие Джордино. — Ние двамата?
	— И „Големият Бен“. Вярно, наложи се да свършим всичко набързо, две мнения по въпроса няма, но съдът е модифициран така, че да свърши това, което се иска от него.
	— Крайбрежието на континентална Япония — каза Пит. — При едно силно земетресение, последвано от цунами, която ще се разбие в брега, биха могли да загинат хиляди хора.
	Сандекър поклати глава.
	— Няма опасност от такава трагедия. Меката утайка, която се спуска към морето, ще поеме по-голямата част от ударните вълни. Крайбрежните пристанища и градове ще почувстват само няколко труса. В сравнение с повечето цунами, тази сеизмична вълна ще бъде малка.
	— Откъде сте сигурен, че гребенът ще бъде десет метра? Известно е, че понякога цунами достига височината на дванадесететажна сграда.
	— Компютърните симулации показват, че гребенът на вълната, която ще се стовари върху острова, ще бъде по-малък от десет метра. И тъй като Сосеки се намира много близо до епицентъра, неговата маса ще изиграе ролята на бариера и ще притъпи въздействието от силата на вълната. В момента, когато първата водна маса стигне до брега, при това, мога да добавя, в най-ниската точка на отлива, гребенът й ще бъде спаднал само до метър и половина, което едва ли е достатъчно за сериозни поражения.
	Пит изчисли на ум разстоянието от бомбардировача до точката, отбелязана върху склона на подводната падина като място на взривяването. Той прецени, че то е около двадесет и осем километра. Немислимо разстояние, на което трябва да се пренесе четиридесет и осем годишна атомна бомба, която всеки момент може да избухне, през неравен и непознат терен.
	— След шумотевицата — попита Пит, — какво ще стане с нас?
	— Ще се придвижите с „Големият Бен“ до най-близкия бряг, където ще ви чака екип от Специалните части, който ще ви отведе.
	Пит въздъхна тежко.
	— Смятате ли, че някоя част от плана може да представлява проблем за вас? — попита го Сандекър.
	В очите на Пит се четеше съмнение.
	— Това е най-побърканият план, който съм чувал през живота си. Всъщност много повече от това. Той е направо самоубийствен.


	66

	Като се движеше с максималната си крейсерска скорост от 460 възела в час, „С-5 Галакси“ поглъщаше километрите, докато тъмнината се спускаше над северната част на Тихия океан. В товарния отсек Джордино преглеждаше проверочния списък на електронните и захранващи системи на „Големият Бен“. Сандекър работеше в пригодения като канцелария отсек, като осигуряваше новопостъпила информация и отговаряше на въпросите, задавани от президента и Съвета за национална сигурност, които следяха с вълнение операцията от оперативния пункт. Освен това адмиралът поддържаше постоянна връзка с геофизиците, които подаваха нови данни за геологията на морското дъно, както и с Пейлоуд Пърси, който отговаряше на запитванията на Пит за изваждането на бомбата от самолета и взривяването й.
	На всеки, който наблюдаваше Пит в този последен час на полета, неговото поведение щеше да се стори доста странно. Вместо да се опита за последен път да натъпче главата си с хилядите подробности или да извърши проверка на СДГП заедно с Джордино, той прибра всичката суха храна, която успя да измоли или закупи от екипажа. Освен това събра всяка налична капчица питейна вода, тридесет литра, и цялото количество кафе от машината в самолета, четири литра, като складира всичко в „Големият Бен“.
	Той дълго се съвещава с бордовия механик от ВВС, който познаваше С-5 по-добре от всеки друг на борда. Заедно с него те монтираха малка електрическа лебедка с кабели за завързване на товара над отсека, в който се намираше тоалетната за екипажа. Доволен от непретенциозно свършената с подръчни средства работа, той влезе в СДГП, седна на мястото на водача и мълчаливо започна да размишлява над почти безнадеждната мисия, която му предстоеше.
	Не стига че трябваше да измъкне бомбата от B-29 и да я взриви, което само по себе си беше достатъчно трудно, но трябваше да се опита да измине дванадесет километра по непознат терен, за да се спаси от взрива, което пък беше с още по-несигурни изгледи за успех.


	По-малко от минута след кацането на транспортния самолет на ВВС на Лангли Фийлд, Лорън и Майк Диас бяха бързо въведени в съпровождана от въоръжен конвой лимузина и откарани в Белия дом, а Сума и Тоши бяха натъпкани в един обикновен седан, който по нищо не се различаваше от останалите коли и отведени в една тайна квартира в Мериленд.
	Щом пристигнаха, Лорън и Диас бяха съпроводени и въведени в оперативния пункт. Президентът се надигна от масата и пристъпи напред.
	— Нямате представа колко се радвам да ви видя — радостно усмихнат каза той. Той притисна Лорън леко в прегръдките си и я целуна по бузата, после прегърна здраво Диас, сякаш сенаторът беше негов близък родственик.
	Напрегнатата атмосфера се разведри, когато всички започнаха да поздравяват доскорошните заложници, които бяха успели да избягат. Джордън отиде при тях и тихо ги помоли да влязат в един от съседните кабинети. Президентът ги съпроводи и затвори вратата.
	— Прощавайте, че така ви притискаме — каза той. — Разбирам, че сигурно имате нужда добре да си починете, но за Рей Джордън е изключително важно да ви разпита, тъй като в момента тече операция за премахване на заплахата от проекта „Кайтен“.
	— Разбираме — отвърна Диас, щастлив, че отново е попаднал във водовъртежа на политическия живот. — Като казвам, че ще се радваме да ви бъдем от полза, сигурен съм, че същото мисли и членът на Конгреса мис Смит.
	Президентът учтиво се обърна към Лорън.
	— Ще имате ли нещо против?
	Лорън изпитваше отчаяна нужда да се изкъпе. Тя беше без грим, косата й беше разрошена, а панталоните, които беше взела на заем от съпругата на един от самолетните техници на остров Уейк, й бяха с цял номер по-малки. Въпреки изтощението и всичко това, тя пак изглеждаше забележително красива.
	— Моля, господин президент, какво бихте желали да узнаете?
	— Ако можем да оставим подробностите за вашето отвличане, за отношението на Хидеки Сума към вас и невероятното ви бягство за по-късно — спокойно, но твърдо заяви Джордън, — бихме искали да чуем какво можете да ни кажете за разработките на Сума и центъра „Дракон“.
	Лорън и Диас мълчаливо размениха напрегнати погледи, които говореха много по-красноречиво от думи за целия спектър от страховити и ужасни неща, които се създаваха в Едо и под остров Сосеки. Тя кимна почтително към Диас, който заговори първи.
	— Боя се, че от това, което видяхме и чухме, става ясно, че програмата на Сума за колите бомби представлява само върха на айсберга.


	— Петнадесет минути до спускането, господа — прозвуча от говорителите в товарния отсек гласът на пилота.
	— Време е да се качвате — каза Сандекър с изопнато лице.
	Пит прегърна Джордино през рамото.
	— Хайде да идем до тоалетната, преди да тръгнем.
	Джордино го погледна.
	— Защо сега? На „Големият Бен“ има система за отпадни вещества.
	— Предпазна мярка. Никой не може да каже с каква сила ще се стоварим във водата. Пилотите от „Формула 1“ и „Индианаполис — 500“ винаги пускат по една вода преди състезание, за да избегнат вътрешни наранявания в случай, че катастрофират.
	Джордино сви рамене.
	— Щом настояваш. — Той тръгна към подобната на кабинка тоалетна за екипажа, която се намираше зад пилотската кабина и отвори вратата.
	Той едва беше прекрачил прага, когато Пит даде знак на бордовия механик. Механикът кимна леко в отговор и около тоалетната се спуснаха няколко кабела, които бяха затегнати здраво с помощта на лебедката, като плътно затвориха вратата.
	Джордино веднага усети какво беше станало.
	— Дърк, не! Господи, не прави това!
	Сандекър също разбра какво става.
	— Не можеш да се справиш сам — каза той, като сграбчи ръката на Пит. — Процедурите изискват двама души.
	— „Големият Бен“ може да бъде управляван от един човек. Глупаво е да се рискуват два живота. — Пит трепна, когато отчаяните опити на Джордино да се измъкне от тоалетната се засилиха. Дребничкият италианец лесно би могъл да избие с ритници алуминиевата врата, ако не бяха стоманените кабели, които я опасваха плътно. — Кажете на Ал, че съжалявам и че някой ден ще се реванширам.
	— Мога да заповядам на екипажа да го освободи.
	Пит леко се усмихна.
	— Можете, но преди това трябва да се справят с мен.
	— Даваш ли си сметка, че рискуваш да провалиш операцията? Какво ще стане, ако пострадаш при удара с водата? Без Ал ще бъдеш безпомощен.
	Пит впери поглед в Сандекър и известно време остана загледан в него. Най-сетне той каза:
	— Не искам да ми тежи на ума мисълта, че мога да загубя приятеля си.
	Сандекър разбра, че нищо не е в състояние да разубеди неговия директор, който отговаряше за специалните проекти. Той бавно хвана с две ръце дланта на Пит.
	— Какво искаш да ти приготвим, когато се върнеш?
	Пит се усмихна сърдечно на адмирала.
	— Салата от раци и текила с лед.
	После се обърна, влезе в СДГП през люка и плътно го затвори.


	С-5 беше специално приспособен за спускане на товари от въздуха. В пилотската кабина вторият пилот дръпна една червена ръчка, която се намираше върху арматурното табло пред него. Тя задейства електродвигателите, които отместиха встрани част от товарната площадка.
	Сандекър и двама от членовете на екипажа застанаха пред СДГП, надянали предпазни ремъци, които бяха закачени за застопоряващи скоби. Те се надвесиха навън срещу вятъра, който нахлуваше през огромния отвор, вперили очи в Пит, който седеше в кабината за управление на „Големият Бен“.
	— До зоната за спускане остават шестдесет секунди — прозвуча гласът на пилота в слушалките, които бяха надянали на главите си. — Вятърът при повърхността продължава да бъде със скорост пет възела. Небето е ясно, луната е в третата си четвърт. Морето е леко развълнувано, вълните са с височина четири фута. На радара не се виждат никакви кораби.
	— Условията са благоприятни — потвърди Сандекър.
	От мястото си пред СДГП Сандекър виждаше само зейналата черна дупка в товарната площадка. На хиляда метра под тях по морето играеха сребристите отблясъци на луната. Той би предпочел спускането да стане през деня и в спокойно море, но си помисли, че късметът е на тяхна страна, щом няма тайфун.
	— Двадесет секунди, броя. — Пилотът започна отброяването до нула.
	Пит махна с ръка през прозрачната носова част на огромната машина. Дори и да беше разтревожен, по лицето му нямаше ни най-малък признак за това. Джордино продължаваше да блъска по вратата на тоалетната, обзет от безсилна ярост, но вятърът, който виеше из товарния отсек, заглушаваше звуците.
	— Пет, четири, три, две, едно, спускам!
	Хидравличните помпи рязко повдигнаха предните краища на големите релси, „Големият Бен“ се плъзна назад и само след три секунди излетя през отвора. Сандекър и членовете на екипажа останаха силно изненадани, че тридесеттонното чудовище изчезна от погледите им толкова бързо.
	Едва забележим на лунната светлина, СДГП летеше главоломно към морето като някой метеор от космоса.


	67

	Въжетата на многопарашутната система автоматично се освободиха и нощният въздух ожесточено нахлу в трите огромни купола, които се развяха в тъмното небе. Най-после те се напълниха и се разтвориха, главоломният темп, с който чудовищната машина се спускаше, намаля и тя започна да се носи към вълните значително по-бавно.
	Пит погледна нагоре и окуражен от спектакъла, който се разигра пред очите му, си отдъхна. Първото препятствие остана зад гърба ми, помисли си той. Всичко, което СДГП трябваше да направи сега, беше да се спусне върху водата в хоризонтално положение и успешно да измине триста и двадесетте метра, преди да се приземи на морското дъно без повреди и с кабината нагоре. Той ясно си даваше сметка, че тази част от операцията беше изцяло вън от неговия контрол. Не можеше да направи нищо, освен да седи със скръстени ръце и да се наслаждава на спускането без особено да се притеснява.
	Той погледна нагоре и успя с лекота да различи на лунната светлина „С-5 Галакси“, който бавно кръжеше над СДГП. Зачуди се дали Сандекър беше освободил Джордино от тоалетната. Добре можеше да си представи как приятелят му бълва нескончаем поток от цветисти ругатни.
	Господи, колко време беше минало, откакто той и екипът на НЮМА се бяха настанили в „Мочурливи поля“? Три месеца, четири? Стори му се цяла вечност. И все пак имаше чувството, че катастрофата, довела до разрушаването на подводната станция, се беше случила вчера.
	Той отново впери поглед в парашутите и се запита дали щяха да осигурят необходимото забавяне на скоростта във водата, както правеха това във въздуха.
	Инженерите, които бяха измислили тази безумна мисия, сигурно са били убедени, че ще бъде така. Но те бяха на хиляди мили от мястото, където седеше Пит и всичко, на което разчитаха, бяха куп формули и закони на физиката, на които се подчиняваше падането на тежки предмети. Не бяха направили никакви експерименти с модели или пробно спускане на макет в естествена големина. Това беше въпрос на бърза победа в едно залагане или загуба за сметка на Пит, ако бяха сбъркали в изчисленията.
	Да се прецени разстоянието над водата е изключително трудно дори през деня, а нощем това е почти невъзможно, ала Пит успя да зърне на лунната светлина блясъка на водните капчици, които лекият бриз отвяваше от гребените на вълните. До удара във водата оставаха по-малко от петнадесет секунди, заключи той. Пит спусна седалката и се настани удобно върху облегалката, в която някоя предвидлива душа се беше сетила да постави допълнителен пълнеж. Той махна за последен път на кръжащия самолет и веднага осъзна колко глупаво беше постъпил. Те бяха твърде далеч, за да го съзрат в тъмнината; пилотът поддържаше безопасна дистанция, за да предпази куполите на Пит от завихрянето, което самолетът би причинил.
	Внезапният разтърсващ удар бе последван от силен плясък, когато СДГП се заби в браздата между две вълни. Машината издълба огромен кратер в морето, като изхвърли нагоре кръгла стена от ярко фосфоресцираща вода. После тя се скри от погледа и морето се затвори над „Големият Бен“, сякаш беше излекувало гигантски белег от едра шарка.
	Ударът не беше толкова лош, колкото беше очаквал Пит. Той и „Големият Бен“ бяха преживели спускането с парашутите здрави и невредими. Той върна седалката в изправено положение и веднага започна да проверява всички захранващи системи, безкрайно щастлив при вида на зелените лампички, които започнаха да светват една след друга върху пулта с приборите и съобщението върху компютърния монитор, че няма повреди. После включи външните прожектори и ги завъртя нагоре. Куполите на два от парашутите бяха останали отворени, но третият се беше усукал и омотал около собствените си въжета.
	Пит бързо насочи вниманието си към екрана на компютъра, докато натискаше съответните клавиши, които щяха да му позволят да следи спускането. По екрана започнаха да се нижат цифри и се появи предупредително съобщение. СДГП падаше в тъмната бездна със скорост шестдесет и един метра в минута. Според предварителните изчисления максималната скорост трябваше да бъде четиридесет и два. „Големият Бен“ се носеше надолу с деветнадесет метра в минута по-бързо.
	— Имаш ли време за разговори? — прозвуча в слушалките на Пит приглушеният глас на Сандекър.
	— Сблъсках се с малък проблем — отвърна Пит.
	— Парашутите? — попита Сандекър. В гласа му се долавяше страх от отговора.
	— Единият се омота и челното съпротивление намаля.
	— Каква е скоростта ти на спускане?
	— Шестдесет и един.
	— Лошо.
	— На мен ли ще обяснявате!
	— Такъв обрат на нещата беше предвиден. Мястото, където ще се приземиш, беше избрано, защото дъното е гладко и покрито с мека слоеста утайка. Въпреки твърде голямата ти скорост на спускане, ударът ще бъде по-лек от този в повърхността на водата.
	— Ударът не ме притеснява — каза Пит, като внимателно следеше телевизионния монитор, чиято камера беше насочена надолу, под бързо потъващия СДГП. — Тревожа се, че тридесеттонната машина може да се окаже заровена в десетина метра тиня. Без скрепер „Големият Бен“ не може да изгребе тинята и да си пробие път като „Големият Джон“.
	— Ще те измъкнем — обеща Сандекър.
	— А какво ще стане с операцията?
	Гласът на Сандекър толкова утихна, че Пит едва успя да го чуе.
	— Ще свием знамената…
	— Почакайте — рязко заяви Пит. — Дъното вече се вижда.
	В мрака се открои мръснокафявият цвят на морското дъно. Той загрижено наблюдаваше как лишеният от растителност терен стремително се носи към камерата. СДГП се удари в утайката и потъна в нея като юмрук в пандишпанов сладкиш. В студената черна вода се вдигна огромен облак, който закри всичко наоколо.
	На борда на самолета, сякаш едновременно обладани от едно и също опасение, очите на Джордино и Сандекър се срещнаха над апаратурата за свръзка. С изопнати и мрачни лица те зачакаха следващото обаждане на Пит.
	Гневът отдавна беше напуснал Джордино след освобождаването му от тоалетната, която временно се беше превърнала в негов затвор. Сега, докато чакаше новини за съдбата на своя приятел в морските дълбини, той изпитваше единствено силно безпокойство.
	Далеч долу Пит не можа веднага да прецени дали СДГП беше затрупан от утайката. Единственото му усещане беше сякаш някаква голяма тежест го притиска към седалката. Нямаше никаква видимост. Камерите и външните прожектори показваха само кафеникава тиня. Нямаше никакъв начин да разбере дали кабината за управление беше покрита с тънък слой утайка, или се намираше погребана на пет метра под подобната на плаващ пясък тиня.
	За щастие, куполите на парашутите бяха попаднали в течение със скорост три възела, което ги беше отнесло встрани от СДГП. Пит натисна бутона, който освобождаваше куките, закачени към дебелите въжета на парашутите.
	Той задейства ядрените енергийни системи и приведе „Големият Бен“ в режим „движение напред“. Пит почувства вибрациите от огромните гъсенични вериги, които забиха шиповете си в утайката и започнаха да се въртят. В продължение на близо минута нищо не се случи. Струваше му се, че веригите само се въртят около водещите ролки, но липсваха всякакви признаци за наличие на теглителна движеща сила в посока напред.
	После „Големият Бен“ се отмести надясно. Пит извърши необходимите корекции с приборите за управление и отново обърна СДГП наляво. Той почувства как машината леко се премести напред. Той повтори цялата процедура, обръщайки огромната машина наляво и надясно и най-сетне, сантиметър по сантиметър, тя пое напред, набра инерция и увеличи скоростта на придвижването си.
	Изведнъж „Големият Бен“ се освободи от прегръдките на тинята и като се устреми нагоре и напред, измина повече от петдесет метра, преди да се измъкне от облака от утайка в прозрачната вода.
	Изминаха няколко дълги секунди и из тялото на Пит започна да се разлива едва доловимо усещане за ликуване. Той се отпусна на седалката и позволи на СДГП сам да контролира движението си по морското дъно. После включи автоматичното управление и зададе компютризиран навигационен курс на запад, като изчака няколко минути, за да се увери, че СДГП работи нормално. За щастие, „Големият Бен“ скоро достигна максималната си скорост и се понесе по голата подводна равнина със същата лекота, с която би разоравал царевична нива в Айова.
	Едва тогава Пит се свърза със Сандекър и Джордино и им докладва, че е поел към „Демоните на Денингс“.


	68

	Във Вашингтон наближаваше обяд, когато Джордън получи съобщението на Сандекър, който се намираше десет времеви зони на запад. Президентът се беше върнал в спалнята си на по-горните етажи на Белия дом, за да вземе душ и да се преоблече. Той стоеше пред огледалото и завързваше вратовръзката си, когато му се обадиха от оперативния пункт.
	— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин президент — почтително произнесе Джордън, — но си помислих, че ще искате да знаете, че спускането е преминало успешно. Пит е привел в движение съда за дълбоководни геоложки проучвания.
	— Хубаво е денят да започне с една добра новина за разнообразие. За колко време ще стигнат до бомбардировача?
	— За един час, може би и по-малко, ако морското дъно е равно и не крие геологически изненади.
	— А взривяването?
	— Два часа, за да се измъкне бомбата и още три, за да се придвижат до мястото за взривяване и да остане достатъчно време СДГП да се отдалечи на безопасно разстояние.
	— Имало ли е някакви проблеми?
	— Адмирал Сандекър докладва, че известно време падането го е притеснявало, но СДГП е издържал удара, без да се повреди. Като се изключи това, единствената засечка, ако решите, че това наистина е засечка, е, че Пит успял по някакъв начин да предотврати качването на Джордино и сам провежда операцията.
	Президентът изпита тайно задоволство.
	— Това не ме изненадва. Той е от онзи тип хора, които биха предпочели сами да се жертват, отколкото да изложат на опасност живота на приятелите си. Какви са последните сведения за колите бомби?
	— Специалната група, която е натоварена с търсенето им, е открила двадесет и седем.
	— Йошишу и Цубой сигурно са разбрали, че сме по петите им. Ако разполагаха с кода за взривяване на бомбите, досега щяха да се обадят.
	— Скоро ще стане ясно дали сме спечелили надпреварата или не — сдържано заяви Джордън.


	Президентът тъкмо излизаше от асансьора, когато към него бързо приближи специалният му помощник Дейл Никълс. Президентът веднага забеляза изписаното по лицето му притеснение.
	— Изглеждаш така, сякаш си стъпил бос върху мравуняк, Дейл. Какво става.
	— По-добре да отидете в залата за видеокомуникации, господин президент. Ихиро Цубой е проникнал по някакъв начин в нашата защитена система и е установил връзка по видео канала.
	— В ефир ли е сега?
	— Все още не. Изчаква. Настоява да говори лично с вас.
	— Предупреди хората в оперативния пункт, за да могат да следят разговора.
	Президентът влезе в една зала, която се намираше в салона, на известно разстояние от Овалния кабинет и седна в коженото кресло, разположено в края на малък подиум. На стената в другия край на подиума имаше огромен правоъгълен отвор. Той натисна един бутон върху пулта за управление, вграден в страничната облегалка на креслото и зачака. Изведнъж времето и пространството сякаш се сляха в едно място, в един момент и от другата страна на подиума се появи триизмерно изображение на Ихиро Цубой в естествена големина.
	Благодарение на магическата технология на фотониката — излъчване посредством влакнеста оптика — и на изключително усъвършенстваната компютърна техника, двамата мъже можеха да седят и да разговарят, като че ли се намираха в една и съща стая. Изображението беше невероятно детайлно — образът на Цубой изглеждаше ясно очертан и плътен. Нямаше и следа от мъглива прозрачност.
	Цубой беше коленичил сковано върху бамбукова рогозка, присвил леко юмруци, отпуснати върху бедрата му. Беше облечен в скъп делови костюм, но на краката му нямаше обувки. Той леко се поклони, когато изображението на президента се появи пред него.
	— Искали сте да установите диалог с мен, мистър Цубой? — започна президентът.
	— Точно така — отвърна Цубой, грубо отказвайки да се обърне към президента с титлата му.
	Президентът реши да говори по същество.
	— Вие определено привлякохте вниманието ми с онази ядрена експлозия в Уайоминг. Може би тя трябваше да представлява някакво послание?
	Въздействието на думите на президента се подсилваше от неговото привидно безразличие. Опитен политик, президентът беше тънък познавач на човешкия характер. Той веднага забеляза ясно доловимата напрегнатост в очите на Цубой и заключи, че позицията, от която японецът се опитва да налага условията си, не е подплатена с необходимата сила.
	Корифеят в областта на международните финанси и безспорен наследник на престъпната промишлена империя на Сума се опитваше да изглежда спокоен и невъзмутим, ала мълчанието на президента, последвало експлозията, го беше притеснило. Той и Йошишу не можеха да разберат защо държавният глава на практика не й беше обърнал никакво внимание.
	— Можем да си спестим многословните излияния, господин президент — заяви Цубой. — Вие знаете за нашите технически постижения и превъзходство в областта на отбранителните технологии. Сигурен съм, че сенатор Диас и членът на Конгреса мис Смит, както и хората от вашето разузнаване вече са ви съобщили за нашето съоръжение на остров Сосеки.
	— Добре съм запознат с вашия център „Дракон“ и проекта „Кайтен“ — отговори президентът, като не пропусна да забележи, че Цубой не спомена Хидеки Сума. — И дълбоко грешите, ако смятате, че няма да наредя нанасянето на масиран ответен удар в случай, че имате неблагоразумието да взривите още някоя от вашите коли бомби.
	— Нашите първоначални намерения не включваха избиването на милиони хора — твърдо заяви Цубой.
	— Знам какви са били намеренията ви, мистър Цубой. Само опитайте и ще имате вашия Армагедон.
	— Ако искате с подобна абсолютно безразсъдна постъпка да останете в историята като най-голямото чудовище след Адолф Хитлер, тогава нямам какво повече да кажа.
	— Сигурно сте имали да ми кажете нещо, иначе защо се свързахте с мен?
	Цубой замълча, а после бързо продължи:
	— Имам определени предложения, които искам да поставя на масата.
	— Готов съм да ги изслушам.
	— Ще отмените издирването на колите. Ако още някоя бъде открита, ще изпратим сигнали за взривяване. И тъй като вие веднъж вече сте използвали такова оръжие срещу моя народ, уверявам ви, че няма да се поколебая да взривя останалите бомби в населени градове.
	Президентът полагаше огромни усилия да потисне все по-нарастващия си гняв.
	— В такъв случай резултатът ще бъде равен. Вие ще избиете няколко милиона от нас, ние ще изтребим цялото ви население.
	— Не, няма да направите това. Хората на великата бяла християнска Америка няма лесно да се примирят с такава жестокост.
	— Не всички от нас са бели или пък християни.
	— Малцинствата, които подкопават основите на вашата култура, няма да подкрепят позицията ви.
	— Те обаче също са американци.
	— Въпреки всичко моят народ е решен и готов да умре в името на новата империя.
	— Това е долна лъжа! — рязко възкликна президентът. — До този момент вие със Сума и останалата част от вашата гангстерска банда сте действали тайно. Японците нямат представа, че сте заложили живота им на карта, за да спечелите надмощие в световната икономика. Те не биха рискували страната им да бъде унищожена заради кауза, в основата на която стои алчността на неколцина престъпници. Вие не говорите от тяхно име, нито от името на вашето правителство.
	По лицето на Цубой премина едва доловима усмивка и президентът разбра, че е бил изигран.
	— Вие лесно можете да предотвратите това ужасно и за двете страни изтребление, като приемете предложенията ми.
	— Имате предвид искания.
	— Приемете го, както желаете.
	— Кажете какво искате — заяви президентът. Гласът му беше започнал да звучи напрегнато. Той беше загубил инициативата и се гневеше на себе си.
	— Няма да има национализиране или изземване на компании, които са японска собственост, нито съдебна намеса при изкупуването на корпоративна или недвижима собственост, което предстои да извършим.
	— Това не е трудно. Съединените щати никога не са били заинтересовани от извършване на национализация. В нашата двестагодишна история никога не са били замисляни законодателни актове с такъв противоконституционен характер. Що се отнася до второто, законът не е забранил на нито една от известните ми японски фирми да закупи някоя компания или пък земя в Съединените щати.
	— От японските граждани няма да се изисква да представят визи на влизане в Съединените щати.
	— За това ще трябва да се преборите с Конгреса.
	Цубой хладно продължи:
	— Никакви търговски бариери или увеличаване на митническите тарифи за японските стоки.
	— А от ваша страна?
	— Това не подлежи на обсъждане — каза Цубой, очевидно подготвен за такъв въпрос. — Съществуват основателни причини да не бъде допуснат внос на много от вашите продукти в Япония.
	— Продължавайте — нареди президентът.
	— Щатът Хаваи ще стане японска територия.
	Президентът беше предупреден за това безразсъдно искане.
	— Почтените жители на острова вече са вбесени от това, което направихте с цените на недвижимото имущество там. Съмнявам се дали ще пожелаят да заменят звездите и райетата за изгряващото слънце.
	— Също и щатът Калифорния.
	— Възмутително и изключено са думите, за които се сещам в момента — с груба откровеност заяви президентът. — Но защо да спираме дотук? Какво друго искате?
	— Тъй като хазната ви е все още платежоспособна благодарение на нашите пари, очакваме да получим представителство във вашето правителство, което ще включва място в кабинета ви, както и високи постове за наши хора в Държавния, Финансовия и Търговския департаменти.
	— Кой ще избере тези ваши хора, вие и Йошишу или лидерите на вашето правителство?
	— Мистър Йошишу и аз.
	Президентът беше ужасен. Това беше равносилно на покана към организираната престъпност да участва в управлението на страната на най-високо ниво.
	— Това, което искате, мистър Цубой, е абсолютно немислимо. Хората в Америка никога няма да допуснат да се превърнат в икономически роби на поданиците на чужда държава.
	— Те ще заплатят скъпо, ако отхвърлите моите условия. От друга страна, ако имаме глас в управлението на американското правителство и деловите среди, във всички области на икономиката ви ще настъпи решителен обрат, който ще доведе до повишаване на жизнения стандарт на американците.
	Президентът стисна зъби.
	— При наличието на монопол, цените на японските стоки и печалбите от тях ще скочат до небето.
	— Освен това безработицата ще спадне, а националният дълг ще намалее — продължи Цубой, сякаш президентът беше безгласна буква.
	— Не е по силите ми да давам обещания, които Конгресът няма да спази — потиснал гнева си, каза президентът, а умът му трескаво търсеше начин да възвърне надмощието си. — Добре знаете как стават нещата във Вашингтон, мистър Цубой. Разбирате и как работи нашето правителство.
	— Границите на вашите пълномощия са ми добре известни. Но вие можете да направите доста неща, за които не е нужно одобрението на Конгреса.
	— Извинете ме за момент, докато асимилирам вашите огромни по мащаб искания. — Президентът замълча, за да събере мислите си. Той не можеше да излъже и да се престори, че отстъпва пред всички абсурдни искания на Цубой. Това щеше да му покаже, че президентът явно увърта, за да спечели време. Трябваше да си придаде безцеремонен вид и да се престори на разгневен. Той вдига очи и впи поглед в Цубой. — Не мога да приема със спокойна съвест категоричните ви искания за безусловна капитулация.
	— Условията са по-добри от онези, които ни предложихте през хиляда деветстотин четиридесет и пета година.
	— Нашата окупация беше много по-великодушна и благосклонна към вашия народ, отколкото той изобщо имаше право да очаква — каза президентът, забил нокти в страничните облегалки на креслото.
	— Не се намирам тук, за да обсъждам исторически различия — безцеремонно отсече Цубой. — Чухте условията и знаете какви ще бъдат последствията. Колебанието или отлагането от ваша страна няма да отдалечат трагедията.
	В очите на Цубой нямаше и следа от блъф. Президентът си даваше напълно сметка, че колите, скрити в гъсто населени градове и готовите на самоубийство безумци, които чакаха сигнал да взривят бомбите, правеха заплахата още по-ужасна.
	— Вашите искания, които представляват чисто изнудване, не оставят кой знае каква възможност за преговори.
	— Никаква — отговори Цубой с тон, който отхвърляше всякакви по-нататъшни разисквания.
	— Аз не съм чудотворец, за да накарам само с едно щракване на пръстите политическата опозиция да ми съдейства — каза президентът, като се преструваше, че търпението му се е изчерпило. — Много добре знаете, че не мога да заповядвам на Конгреса. Сенатор Диас и мис Смит имат огромно влияние в двете Камари, а те вече са започнали да настройват своите колеги законодатели срещу вас.
	Цубой сви рамене с безразличие.
	— Напълно ясно ми е, че колелата на вашата правителствена машина се въртят в блато от емоции, господин президент. И че народните избраници гласуват според партийните директиви, без оглед на това, кое е добро за нацията. Но бързо ще ги убедите да приемат неизбежното, след като им съобщите, че докато двамата с вас говорим, по улиците на Вашингтон обикалят две коли бомби.
	Това беше грешка. Топката отново се върна в ръцете на президента. Той положи неимоверно усилие да остане спокоен и да потисне гнева си.
	— Ще ми трябва време.
	— Давам ви срок до три часа днес следобед ваше време, за да се появите по националната телевизия с вашите съветници и лидерите на Сената, застанали зад вас в знак на подкрепа, за да огласите новите споразумения за сътрудничество между Япония и Съединените щати.
	— Искате твърде много.
	— Това трябва да стане — каза Цубой. — И още нещо, господин президент. На всеки опит за нападение на остров Сосеки ще бъде отговорено с колите бомби. Ясен ли съм?
	— Като кристал.
	— В такъв случай, довиждане. Очаквам с нетърпение да ви наблюдавам по телевизията днес следобед.
	Образът на Цубой бързо избледня и изчезна.
	Президентът погледна към часовника, който висеше на една от стените. Девет часът. Оставаха само шест часа. Толкова, колкото предвиждаше Джордън, че ще бъдат необходими на Пит да взриви старата атомна бомба и да предизвика подводно земетресение и цунами.
	— О, боже — промълви той в празната зала. — Какво ще стане, ако не успеем?


	69

	„Големият Бен“ се движеше през необятната водна шир с петнадесет километра в час, почти светкавична скорост за огромна машина, която пътува под водата през тинята, покриваща дъното. Зад него се стелеше гигантски облак от фина утайка, който набъбваше в зиналата паст на тъмата преди да се разсее и бавно да се слегне обратно на дъното.
	Пит разглеждаше внимателно проекционния екран, свързан към лазерно-сонарно устройство, което „опипваше“ морското дъно пред съда и го превръщаше в триизмерно изображение. Подводната пустиня не криеше почти никакви изненади и като се изключи отклонението, което направи, за да заобиколи една тясна, но дълбока пукнатина, той напредваше бързо.
	Точно четиридесет и седем минути след като откачи парашутите и приведе „Големият Бен“ в движение, в далечината се появиха резките очертания на B-29 и започнаха да растат, докато изпълниха целия монитор. Координатите от сателита „Пирамидър“, програмирани в навигационния компютър на СДГП, го бяха отвели право до целта.
	Пит вече се намираше достатъчно близо, за да съзре останките на разбития самолет, които бавно се откроиха в най-отдалечения край на пространството, осветено от външните прожектори. Той намали скоростта на „Големият Бен“ и обиколи мрачните останки. Самолетът приличаше на детска играчка, хвърлена на дъното на някоя дълбока локва в задния двор. Пит го гледаше в захлас, подобен на онзи, който изпитват водолазите, когато за първи път приближат някой направен от човешка ръка предмет, озовал се на морското дъно. Да бъдеш първият, който вижда или докосва потънал автомобил, изчезнал самолет или останките на кораб, считан за навеки загубен, е страховито, но и до известна степен тъжно преживяване, което могат да изпитат единствено онези, разхождали се някога храбро из обитавана от духове къща след полунощ.
	„Демоните на Денингс“ беше затънал на малко повече от метър в тинята. Единият му двигател липсваше, а дясното му крило беше извито назад и нагоре като уродлива ръка, протегната към повърхността. Перките на останалите три витлови двигателя се бяха извили назад при сблъсъка с водата и приличаха на клюмналите венчелистчета на вехнещо цвете.
	По високата колкото триетажно здание опашна плоскост имаше следи от куршуми. Тя се беше откъртила и лежеше на няколко метра зад и встрани от основния корпус. Картечното гнездо в опашния отсек беше разбито и надупчено от куршуми, а ръждясалите дула на двадесетмилиметровите оръдия се бяха забили в калта.
	Алуминиевите повърхности на дългия тридесет метра, подобен на тръба корпус бяха покрити с лепкава кал и корица, но поставените в рамки стъклени плоскости, които опасваха носовата част, все още бяха прозрачни. А малкото дяволче, изрисувано под страничния прозорец откъм страната на пилота, беше удивително чисто, без следи от накип или морска растителност. Пит би могъл да се закълне, че малките като мъниста очи отвърнаха на погледа му, а устните се разтегнаха в сатанинска усмивка.
	Той беше достатъчно опитен, за да не позволи на въображението си да се развихри и да си представи скелетите на екипажа, все още насядали по местата си, с черепи с увиснали челюсти, застинали в гробовно мълчание, с празни и невиждащи очни кухини. Пит беше прекарал достатъчно време под водата, плувайки през потънали съдове, за да знае, че меките органични вещества на човешкото тяло изчезваха първи, бързо погълнати от обитателите на морското дъно. После идваше ред на костите, които постепенно се разтваряха в ледения студ на солената вода. Колкото и странно да изглеждаше, дрехите се разпадаха последни, особено кожените пилотски якета и ботуши. С течение на времето изчезваха дори и те, както и целият самолет.
	— Виждам целта — съобщи той на Сандекър, който се намираше в летящия в тъмнината на нощта С-5.
	— В какво състояние е? — бързо долетя до него безплътният глас на Сандекър.
	— Едното крило е силно повредено. Опашката се е откъртила, но основният корпус е непокътнат.
	— Бомбата се намира в предния бомбен отсек. Ще трябва да разположиш „Големият Бен“ косо, там където челният ръб на крилото се съединява с фюзелажа. После направи прорез през горната част на самолета.
	— Тази вечер късметът е на моя страна — каза Пит. — Дясното крило е извито назад и позволява лесен достъп до вътрешността. Мога да заема идеална позиция, за да срежа преградите отстрани.
	Пит започна да маневрира със СДГП, докато стрелите на манипулаторите му надвиснаха над предния бомбен отсек на самолета. Той пъхна ръката си в подобно на ръкавица устройство за задействане, което по електронен път управляваше механичните стрели и избра диска за многопосочно рязане на метал, един от трите инструмента, монтирани към шийката на левия манипулатор. Като боравеше със системата така, сякаш тя представляваше продължение на собствената му длан и ръка, той подготви и замери разреза на един монитор, който даваше проекция на вътрешните сечения на конструктивните компоненти на самолета. Той можеше да извърши трудните операции, като ги наблюдаваше на видеоекран, който показваше заснетите от няколко ъгъла кадри в едър план, вместо да разчита на прякото наблюдение през прозрачната носова част. Той нагласи и опря диска към алуминиевата обшивка на самолета и програмира размерите и дълбочината на прореза в компютъра. После включи инструмента и започна да наблюдава как той се впи в тялото на „Демоните на Денингс“ с точността на хирургически скалпел.
	Ситните зъбци на бързо въртящия се диск се забиха в остарелия алуминиев корпус с лекотата, присъща на бръснач, който се забива в модел на планер, направен от балсово дърво. Нямаше искри, липсваше типичното нажежаване до червено, което възниква в резултат на триенето. Металът беше твърде мек, а водата — твърде студена. Скосените опори и сноповете обжичващи кабели също бяха срязани без проблеми. Когато след петдесет минути прорезът най-сетне беше готов, Пит задейства насрещния манипулатор и го насочи напред. Към шийката му беше монтирано голямо устройство за захващане, от което стърчаха подобни на щипци окончания.
	Захващащото устройство се вряза в алуминиевата обшивка и спря до конструктивната преграда, щипците се затвориха и стрелата бавно се издигна нагоре и назад, като откърти голямо парче от страницата и горната част на самолета. Пит внимателно завъртя манипулатора на деветдесет градуса и много бавно положи откъснатата отломка в тинята, като се стараеше да не вдигне облак от утайка, който щеше да му попречи да вижда.
	Сега той разполагаше с отвор с размери три на четири метра. Бомбата от типа „Дебеланко“ с кодово име „Майчино дихание“ се виждаше ясно отстрани. Тя висеше зловеща и здраво закрепена със скоба към регулируеми напречни опори.
	На Пит все още му оставаше да си пробие път през секциите на ниския и тесен проход, който минаваше над бомбения отсек и свързваше пилотската кабина с картечното гнездо в средата на бомбардировача. Част от него беше частично свалена, същото се беше случило и с тесните проходни платформи в бомбения отсек, за да може огромната бомба да се побере във вътрешността на самолета. Освен това трябваше да отреже и направляващите релси, които бяха монтирани, за да не се повреди стабилизатора на бомбата по време на спускането.
	И този път операцията протече гладко. Оставащите препятствия скоро бяха струпани накуп върху отрязаните отломъци. Следващата част от изваждането на бомбата криеше най-големи опасности.
	От „Майчино дихание“ сякаш лъхаше на смърт и разруха. Дълга девет фута и с диаметър пет фута, размерите, които й бяха дали при построяването й, тя изглеждаше като огромно, дебело и грозно яйце, боядисано от ръждата, с четири стабилизатора, разположени на деветдесет градуса един от друг и с цип по средата.
	— Добре, залавям се с бомбата — докладва Пит на Сандекър.
	— Ще трябва да използваш двата манипулатора, за да я свалиш и пренесеш — каза Сандекър. — Според старите замервания тя е тежала близо пет тона.
	— Трябва ми една стрела да срежа скобата и напречните опори.
	— Напрежението ще бъде твърде голямо за един манипулатор. Той не може да удържи бомбата, без да се повреди.
	— Знам това, но трябва да чакам, докато срежа скобата, преди да сменя отрезния абразивен диск с устройството за захващане. Чак тогава ще посмея да направя опит за повдигане.
	— Задръж — нареди му Сандекър. — Ще проверя и веднага ще ти се обадя.
	Докато чакаше, Пит постави инструмента за рязане на мястото му и фиксира захващащото устройство към ухото за окачване под скобата.
	— Дърк?
	— Слушам, адмирале.
	— Остави бомбата да падне.
	— Повторете пак.
	— Срежи кабелите на скобата и остави бомбата да падне. „Майчино дихание“ е бомба от имплозивен тип и може да издържи на силен удар.
	При вида на ужасяващото чудовище, което се поклащаше само на няколко метра пред него, Пит си представи избухващото огнено кълбо, което постоянно показваха в документалните филми.
	— Чуваш ли ме? — попита Сандекър с ясно доловима нервност в гласа.
	— Това факт ли е или предположение? — долетя гласът на Пит.
	— Исторически факт.
	— Ако чуете силен гръм под водата, да знаете, че сте ми опропастили деня.
	Пит пое дълбоко дъх, издиша, несъзнателно затвори очи и насочи абразивния диск към кабелите, които трябваше да среже. Полуразядени от ръжда след близо петдесетте прекарани под водата години, сноповете бързо поддадоха под яростната атака на зъбците на диска и огромната бомба се стовари върху затворената врата на бомбения отсек. Единствената експлозия дойде от утайката, която се беше просмукала и натрупала върху нея.
	В продължение на една зловеща, изпълнена със самота минута, Пит седя онемял, почти усещайки тишината, докато чакаше утайката да се разнесе и бомбата отново да се появи пред очите му.
	— Не чух гръм — отбеляза с вбесяващо спокойствие Сандекър.
	— Ще чуете, адмирале — каза Пит, възвърнал самообладанието и способността си да мисли трезво, — ще чуете.


	70

	Надеждата за успех, която беше обзела всички, все повече нарастваше. Оставаха по-малко от два часа, а „Големият Бен“ се придвижваше бързо по морското дъно, здраво стиснал „Майчино дихание“ в щипците на своите манипулатори. Както става в последните минути на футболна среща, когато изходът и резултатът са все още под съмнение, напрежението в „С-5 Галакси“ и в Белия дом се увеличаваше с всеки изминал миг, който приближаваше решителния момент на операцията.
	— Изпреварва графика с осемнадесет минути — тихо каза Джордино — и всичко изглежда наред.
	— „Като скитник, поел по път самотен, обзет от страх и ужас.“ — разсеяно цитира Сандекър.
	Джордино вдигна към него озадачен поглед.
	— Какво беше това, адмирале?
	— Колридж. — Сандекър се усмихна извинително. — „Старият моряк“. Мислех си за Пит там долу, сам в бездната. На плещите му тежи животът на милиони хора, а той е само на сантиметри от мигновено изпепеляване.
	— Трябваше да съм с него — горчиво каза Джордино.
	— Всички знаем, че ти щеше да заключиш него, ако първи се беше сетил за това.
	— Вярно е. — Джордино сви рамене. — Но не се сетих. И сега той гледа смъртта в очите, а аз седя тук като някой манекен зад витрина на магазин.
	Сандекър се взря в картата и червената линия, която показваше курса на Пит по морското дъно до B-29 и оттам до мястото на взривяване.
	— Той ще го направи и ще се измъкне жив — промърмори адмиралът. — Дърк не е от хората, които умират лесно.


	Масуджи Кояма, главният експерт на Сума, отговарящ за откриването на цели с помощта на отбранителната система, застана зад оператора на радара за наблюдение и посочи на Йошишу, Цубой и Такеда Куроджима, които се бяха скупчили край него, един обект на екрана.
	— Много голям транспортен самолет на американските ВВС — обясни той. — Компютърното увеличение показва, че това е „С-5 Галакси“, който може да пренася огромен полезен товар на далечни разстояния.
	— Казваш, че се държи доста странно? — попита Йошишу.
	Кояма кимна.
	— Той приближи от югоизток, поел курс към американската военновъздушна база в Шимодате, въздушен коридор, по който техните военни самолети преминават на седемдесет до сто километра от нашия остров. Докато го наблюдавахме, забелязахме как от него се отдели някакъв предмет и падна в океана.
	— Падна от самолета?
	— Да.
	— Успяхте ли да го идентифицирате? — попита Цубой.
	Кояма поклати глава.
	— Всичко, което мога да ви кажа, е, че падна бавно, сякаш беше спуснат с парашут.
	— Може би съоръжение за подводно наблюдение? — предположи Куроджима, главният директор на центъра „Дракон“.
	— Възможно е, при все че изглеждаше твърде голям за звуков сензор.
	— Странна работа — замислено продума Йошишу.
	— Оттогава — продължи Кояма — самолетът непрестанно кръжи над тази зона.
	Цубой го погледна.
	— От колко време?
	— Почти четири часа.
	— Засякохте ли гласови предавания?
	— Няколко кратки сигнала, но те бяха кодирани по електронен път.
	— Самолет коригировач! — възкликна Кояма, сякаш осенен от откровение свише.
	— Какво представлява — попита Йошишу — този самолет коригировач?
	— Това е самолет със сложно оборудване за комуникации и откриване на цели — обясни Кояма. — Използват ги като летящи командни центрове за координиране на военни нападения.
	— Президентът е проклет лъжец! — внезапно изсъска Цубой. — Той ни хвърли прах в очите и излъга за позицията си, за да печели време. Сега вече е ясно, че възнамерява да заповяда атака с жива сила на нашия остров.
	— Но защо да го прави толкова открито? — тихо каза Йошишу. — Американското разузнаване добре знае, че сме в състояние да откриваме и наблюдаваме интересуващите ни обекти в този обхват.
	Кояма втренчи поглед в отражението на самолета върху екрана на радара.
	— Може би са получили задача да извършат електронно проучване на нашите отбранителни съоръжения.
	Лицето на Цубой беше застинало в гневна маска.
	— Ще се свържа с президента и ще поискам да го изтегли от нашите води.
	— Не, имам по-добър план. — Йошишу разтегли устни в мрачна, смразяваща усмивка. — Послание, което президентът ще разбере.
	— Какъв е планът ти, Корори? — почтително попита Цубой.
	— Съвсем прост — отвърна Йошишу с безстрастна прямота. — Да го унищожим.


	След шест минути от пусковите установки бяха изстреляни две ракети земя-въздух „Тошиба“ с инфрачервено насочване, които полетяха към нищо неподозиращия екипаж на „С-5“. Беззащитният, невероятно уязвим самолет не носеше на борда си системи за оповестяване на предстояща атака. Той продължи изпълнението на задачата си да следи напредъка на „Големият Бен“, като кръжеше над морето в блажено неведение за разрушителните чудовища, които летяха устремени към огромния му корпус.
	Сандекър беше влязъл в комуникационния отсек, за да изпрати доклад за развоя на събитията до Белия дом, а Джордино беше останал в служебното помещение, отделено за тях. Той се беше надвесил над бюрото и проучваше доклада на морския геолог за подводната падина, която Пит трябваше да прекоси, за да стигне до японския бряг, където щеше да бъде в безопасност. Джордино изчисляваше разстоянието може би за пети път, когато първата ракета улучи самолета и избухна със силен гръм. Ударната вълна повали Джордино на пода. Замаян, той едва беше успял да се надигне на лакти, когато втората ракета прониза долния товарен отсек и проби зееща дупка в долната част на фюзелажа.
	Краят трябваше да бъде бърз и зрелищен, ала първата ракета не експлодира веднага. Тя профуча между опорите в горната средна част на самолета и се стрелна през товарния отсек, като избухна при преминаването си през укрепващите ребра на отсрещната стена. Нощният въздух отвън пое по-голямата част от силата на експлозията и това спаси самолета от разпадане.
	Сега сигурно ще падне, помисли си Джордино, докато се отърсваше от шока. Няма да успее да се задържи във въздуха. И двете му предположения обаче се оказаха погрешни. Огромният „Галакси“ нямаше намерение да се предава толкова лесно. Като по чудо той не беше обхванат от пламъци и само една от системите му за управление беше повредена. Въпреки зеещите рани той продължи да се носи стабилно във въздуха.
	Като пикира плавно, пилотът изравни повредения самолет на по-малко от тридесет метра над морето, на юг от остров Сосеки. Двигателите работеха нормално и като се изключеха вибрациите и падането на скоростта, дължащо се на дупките по фюзелажа, пилотът се тревожеше главно за загубата на управление на хоризонталното кормило.
	Сандекър пристигна отзад, придружен от бордовия механик, за да прецени размера на пораженията. Те завариха Джордино предпазливо да си проправя път през товарния отсек на лакти и по колене. Сграбчил отчаяно една преградна опора, той хвърли изпълнен с неприязън поглед към дупката, през която се виждаше плискащото се като живак море.
	— Проклет да съм, ако скоча — изкрещя той, за да надвика воя на вятъра, който свистеше из самолета.
	— Аз също не изпитвам никакво желание — извика в отговор Сандекър.
	Обзет от страх, бордовият инженер оглеждаше пораженията.
	— Какво, по дяволите, стана?
	— Бяхме улучени от две ракети земя-въздух — изкрещя му Джордино.
	Той махна с ръка към Сандекър и му посочи напред, за да се измъкнат от поривите на вятъра. Те се отправиха към пилотската кабина, а бордовият инженер започна да оглежда пораженията, нанесени на долната част на фюзелажа. Завариха пилотите спокойно да се опитват да се справят с приборите за управление. Те си говореха тихо, сякаш действаха в обстановка на учебна тревога в някой симулатор на полети.
	Джордино се отпусна изтощено на пода, благодарен, че все още е жив.
	— Не мога да повярвам, че тази голяма птица все още лети — радостно смотолеви той. — Напомнете ми да разцелувам конструкторите.
	Сандекър се наведе над пулта между пилотите и ги осведоми накратко за пораженията. После попита:
	— Какви са шансовете ни?
	— Електрическото захранване все още работи, хидравличните системи действат, разполагаме с достатъчно управление, за да маневрираме — отвърна главният пилот, майор Маркъс Търнър, червендалест тексасец, обикновено весел и настроен шеговито, но сега напрегнат и мрачен. — Взривът обаче сигурно е прекъснал линиите, които тръгват от главния резервоар за гориво. Само за две минути стрелките на индикаторите рязко паднаха.
	— Можете ли да останете на позиция извън обсега на ракетите?
	— Невъзможно.
	— Мога да ви заповядам от името на държавния глава — рязко заяви Сандекър.
	Търнър не изглеждаше щастлив, но не отстъпи.
	— Не искам да проявявам неуважение, адмирале, но самолетът всеки момент може да се разпадне по шевовете. Аз съм длъжен да спася екипажа и самолета. Като професионален моряк сигурно разбирате за какво говоря.
	— Съгласен съм, но заповедта ми остава в сила.
	— Ако не се разпадне и пестим горивото — невъзмутимо продължи Търнър, — може би ще успеем да се доберем до летище „Наха“ на Окинава. Това е най-близката писта с достатъчна дължина, която е разположена извън континентална Япония.
	— И дума не може да става за Окинава — рязко изрече Сандекър. — Ще се отдалечим на безопасно разстояние от отбранителните системи на острова и ще останем в комуникационен обхват с моя човек на дъното. Тази операция е от жизнено значение за националната сигурност и не можем да я зарежем. Задръжте ни във въздуха, колкото се може по-дълго. Ако положението се влоши, ще извършите принудително кацане в морето.
	Лицето на Търнър беше почервеняло, по него беше започнала да се стича пот, ала той успя да се усмихне напрегнато.
	— Добре, адмирале, но по-добре се подгответе за дълго плуване до най-близката суша.
	В този момент сякаш за да сипе сол в раната, Сандекър почувства как някой слага ръка на рамото му. Той бързо се обърна. Беше радистът. Той погледна Сандекър и безпомощно поклати глава в знак, че носи лоши вести.
	— Съжалявам, адмирале, радиото е повредено. Не можем нито да предаваме, нито да приемаме.
	— Това проваля всичко — каза Търнър. — Не можем да постигнем нищо, като кръжим наоколо с повредено радио.
	Адмиралът погледна Джордино. По набразденото с дълбоки бръчки лице на адмирала се четеше болка и печал.
	— Дърк няма да знае. Той ще си помисли, че е бил изоставен.
	Джордино погледна безстрастно през прозореца към някаква точка между потъмнялото море и тъмното небе. Сърцето му беше завладяно от тъга. За втори път през изминалите няколко седмици той изпитваше чувството, че е предал най-близкия си приятел. Когато най-сетне вдигна поглед, всички се учудиха, че се усмихва.
	— Дърк няма нужда от нас. Ако някой може със сигурност да взриви тази бомба и да закара „Големият Бен“ до брега, това е той.
	— Аз също залагам на него — абсолютно убедено заяви Сандекър.
	— Към Окинава? — попита Търнър, здраво стиснал щурвала в ръка.
	Много бавно, с голямо усилие, сякаш се бореше за душата си с дявола, Сандекър погледна към Търнър и кимна.
	— Към Окинава.
	Големият самолет направи вираж и пое по нов курс, като с мъка продължи напред в тъмнината. След няколко минути шумът от двигателите му заглъхна над смълчаното море, пусто, с изключение на един човек.


	71

	С бомбата, която висеше гротескно от манипулаторите му, „Големият Бен“ беше застинал неподвижно на ръба на огромната подводна падина, зейнала на десет километра широчина и два километра дълбочина. Вътре Пит се взираше мрачно към склона, който постепенно се губеше в тъмнината.
	Геофизиците бяха избрали точка на около хиляда и двеста метра под ръба на стената на падината като идеалното място, в което взривът би довел до свличане на дънната маса, а оттам и до пораждане на сеизмична морска вълна. Ала наклонът беше с цели пет градуса по-стръмен, отколкото подсказваха сателитните снимки. И което беше по-лошо, много по-лошо, горният слой на утайката, която покриваше склоновете на падината, беше с плътността на мазна глина.
	Пит беше задействал телескопична сонда в утайката и резултатите от геологическия тест, които се появиха на екрана на компютъра, бяха далеч от радващи. Той осъзна колко опасно беше положението, в което се намираше. Трябваше да води истинска битка, за да не допусне огромната машина да се свлече по хлъзгавата кал чак до дъното на падината.
	А щом се решеше и подкараше „Големият Бен“ през ръба, нямаше да има връщане назад. Звената на гъсеничните вериги никога не биха могли да осигурят достатъчно голямо сцепление, да изтеглят СДГП обратно по склона и да го прехвърлят през хребета на безопасно разстояние преди експлозията. След като задействаше механизма за възпламеняване на бомбата, реши той, щеше да поеме напряко и надолу по склона, подобно на скиор, който се спуска лъкатушно по заснежен хълм. Единственият му шанс, при това невероятно малък, беше да използва гравитацията, за да увеличи скоростта и да се изплъзне с „Големият Бен“ от мъртвата хватка на лавината, преди тя да се стовари върху тях със страховита сила, да ги помете и погребе за следващите десет милиона години.
	Пит добре разбираше колко тънка беше линията, която делеше оцеляването от гибелта. Той си помисли с горчива ирония, че за закона на Мърфи няма почивен ден. Усещаше липсата на Джордино и се зачуди защо връзката с „Галакси С-5“ беше прекъснала. Сигурно имаше основателна причина. Джордино и Сандекър никога нямаше да го изоставят без причина. Но вече беше твърде късно за обяснения и все още твърде рано за прощаване.
	Отсъствието на човешки глас, който да повдигне духа му, го караше да се чувства самотен и подсилваше зловещата атмосфера. Той усети как го връхлитат огромните невидими вълни на умората. Оптимизмът постепенно го беше напуснал и той се отпусна на седалката. Провери координатите на мястото за експлозията и за последен път погледна часовника си.
	После пое ръчното управление на „Големият Бен“, включи предавката за движение напред и започна да се спуска с огромната верижна машина по стръмния склон.
	След първите стотина метра инерцията бързо се увеличи и Пит започна да се съмнява дали ще успее да спре СДГП, преди той да се понесе неудържимо към дъното на падината. Той скоро откри, че опитите да задейства спирачките на веригите не водят до намаляване на скоростта. Между гъсеничните звена и хлъзгавата кал не съществуваше никакво триене. Огромният механичен звяр започна да се пързаля по хлъзгавата повърхност като останал без управление камион с полуремарке, който препуска лудешки по стръмен път.
	Валчестата бомба се люлееше неудържимо в челюстите на манипулаторите. Тъй като висеше право пред очите му, всеки път, когато погледнеше към зловещия предмет, Пит си го представяше като оръдие на предстоящата си смърт.
	Внезапно в съзнанието му изплува друга ужасяваща мисъл. Ако бомбата се откъснеше и се търкулнеше по склона, той никога нямаше да успее да я измъкне. Той настръхна, обзет от смразяващ страх не от смъртта, а от това, че можеше да се провали пред самия край на операцията.
	Сега Пит започна да действа бързо, забравил, че е поел риск, който нито един здравомислещ човек не би и помислил да поеме. Той включи предавката за заден ход и увеличи мощността. Веригите бясно се завъртяха назад в хлъзгавата тиня, скоростта на „Големият Бен“ постепенно спадна и той бавно продължи напред.
	Когато машината спря напълно, около нея се вдигна облак от утайка. Пит изчака търпеливо, докато видимостта се възстанови, преди да измине бавно следващите петдесет метра, после превключи на заден ход и пак спря СДГП. Той продължи тази поредица от маневри, докато отново напълно овладя управлението и започна да усеща взаимодействието между гъсеничните вериги и тинята.
	Движенията му по уредите за управление започнаха да стават все по-трескави. С всяка изминала минута отчаянието му нарастваше. Най-сетне след близо тридесет минути неуморни усилия да накара огромния СДГП да се движи в посоката, в която го насочваше, навигационният компютър сигнализира, че е стигнал на определеното място. За щастие, той откри малка равна площадка, която стърчеше от склона. Пит изключи захранващите системи и паркира.
	— Пристигнах на мястото за взривяване и започвам да зареждам бомбата — обяви той пред микрофона за връзка със слабата надежда, че Сандекър и Джордино биха могли все още да слушат някъде горе.
	Спускането на манипулаторните стрели и поставянето на бомбата в меката утайка не отне на Пит много време. Той свали захващащите челюсти и замени щипците с работни инструменти. После отново пъхна ръката си в устройството за управление на манипулаторите и задейства ножицата за рязане на листов материал, като много внимателно сряза плочата на скосения опашен блок, под която се намираше системата за детониране.
	Под обшивката имаше четири радарни устройства и едно реле за барометрично налягане. При положение, че бомбата беше спусната според първоначалния план, сигналите на радарните устройства щяха да се отразят в приближаващата земна цел. След това на предварително определена височина, при съвпадане на показанията на две от устройствата към системата за детониране, монтирана в предната част на имплозионната сфера, щеше да бъде подаден сигнал за възпламеняване. Втората система за зареждане включваше барометричното реле, което също беше настроено да затвори веригата за възпламеняване на предварително зададена височина.
	Веригите за възпламеняване обаче не можеха да бъдат затворени, докато самолетът се намираше във въздуха. Те трябваше да се задействат посредством превключватели с часовникови механизми, които не можеха да се активират, докато бомбата не напуснеше напълно бомбения отсек. В противен случай „Демоните на Денингс“ щеше да се превърне в преждевременно възпламенено огнено кълбо.
	След като отстрани плочата, Пит завъртя портативната видеокамера, която се намираше в края на левия манипулатор. Той бързо откри барометричното реле за зареждане и съсредоточи вниманието си върху него. Направено от месинг, стомана и мед, по него нямаше никакви следи от корозия и то изглеждаше съвсем здраво.
	После Пит прикрепи към единия от манипулаторите тънка стрела с три щипци. Стрелата се сгъна назад към предната част на СДГП, където щипците отвориха решетестия капак на гнездото за инструменти и извадиха странен керамичен предмет, който приличаше на спукана футболна топка. Във вдлъбнатото дъно беше вградена медна плочка, заобиколена с пластично свързващо вещество. Предметът всъщност представляваше много сложен херметизиран контейнер, запълнен с инертно, подобно на маджун съединение, съставено от пластмаса и киселина. Керамичното покритие, което обграждаше разяждащото вещество, беше оформено така, че да пасне плътно върху барометричното реле за зареждане и да образува водонепроницаемо уплътнение.
	Пит задейства стрелата на манипулатора и постави контейнера около релето. Щом той прилегна плътно към него, Пит внимателно извади малка пробка, която щеше да позволи на морската вода много бавно да проникне в контейнера. Когато инертното съединение вътре влезеше в контакт със солената вода, то щеше да стане химически активно, силно разяждащо и причиняващо корозия. След като разядеше медната плочка — нейната дебелина беше изчислена така, че да му отнеме един час — киселинното съединение щеше да атакува медта в барометричното реле, като в края на краищата щеше да създаде електрически заряд, който щеше да задейства сигнала за възпламеняване и бомбата щеше да избухне.
	Докато Пит прибираше манипулаторите и внимателно изтегляше на заден ход „Големият Бен“ надалеч от отвратителното чудовище, което лежеше като голяма слизеста буца в калта, той хвърли бърз поглед към дигиталния часовник върху арматурното табло.
	Макар и трудно, той беше спечелил надпреварата с времето. „Майчино дихание“ щеше да избухне със закъснение от четиридесет и осем години, но с нов краен срок и в друга епоха.


	— Нещо ново? — тревожно попита президентът от Овалния кабинет.
	— Връзката прекъсна по необясними причини — докладва Джордън от оперативния пункт.
	— Загубили сте връзка с адмирал Сандекър?
	— Боя се, че е така, господин президент. Направихме всичко, което е по силите ни, но не успяхме да възстановим връзката със самолета му.
	Президентът почувства как го обзема сковаващ страх.
	— Какво се е случило?
	— Можем само да гадаем. При последното си преминаване „Пирамидър“ показа, че самолетът е изоставил СДГП и е поел курс към остров Окинава.
	— Това е лишено от смисъл. Защо Сандекър ще прекъсне изпълнението на задачата, след като Пит успешно е извадил бомбата от „Демоните на Денингс“?
	— Той не би го направил, освен ако Пит не е претърпял сериозна авария и не е бил в състояние да взриви бомбата.
	— Значи всичко е свършено — отчаяно произнесе президентът.
	Когато Джордън отговори, в гласа му се долавяха глухите нотки на поражението.
	— Няма да научим какво се е случило, докато адмиралът не се свърже отново с нас.
	— Какви са последните сведения от издирването на колите бомби?
	— Специалната група на ФБР е открила и обезвредила още три, всичките в големи градове.
	— А хората шофьори?
	— Всички до един отявлени поддръжници на Сума и „Златните дракони“, готови с охота да жертват живота си. Никой обаче не е оказал съпротива, нито пък е направил опит да взриви бомбите, когато агентите на ФБР са ги арестували.
	— Защо са били толкова покорни и сговорчиви?
	— Заповедите им са били всеки да взриви бомбата в колата си само когато получи кодиран сигнал от центъра „Дракон“.
	— Колко са останали все още скрити в нашите градове?
	Последва напрегната пауза, а после Джордън бавно отговори:
	— Цели десет.
	— Милостиви боже! — Вълната от ужас беше последвана от непоносим страх и неприятна изненада.
	— Все още не съм загубил вяра в Пит — тихо каза Джордън. — Нямаме никакъв повод да мислим, че той не е успял да зареди системите за възпламеняване на бомбата.
	В очите на президента проблесна малка искрица надежда.
	— Кога ще разберем?
	— Ако Пит е успял да спази графика, бомбата трябва да избухне в следващите дванадесет минути.
	Президентът впери празен поглед в плота на писалището си. Когато проговори, той направи това толкова тихо, че Джордън едва успя да разбере думите му.
	— Стискай палци, Рей, и се моли. Това е единственото, което ни остава.


	72

	Щом киселинното съединение се активизира при контакта си със солената вода, то бавно разяде пластинката, която изпълняваше ролята на таймер и атакува барометричното реле. Въздействието на киселината върху медния превключвател скоро доведе до образуването на електрически заряд, който предизвика късо съединение през контактите и затвори възпламенителната верига.
	След като бяха чакали почти пет десетилетия, детонаторите в тридесет и две различни точки около сърцевината на бомбата се възпламениха и положиха началото на невероятно сложното детонационно явление, в резултат на което неутроните започнаха да проникват в околния плутоний и предизвикаха верижна реакция. Тя беше последвана от деление, което доведе до взрив с температура и налягане от стотици милиони градуси и килограми. Под водата разцъфна газообразно огнено кълбо, което се стрелна нагоре, разкъса морската повърхност и изхвърли огромен воден стълб, който ударната вълна разпръсна на капчици в нощния въздух.
	Тъй като водата е лишена от свойството да се свива, тя представлява почти идеална среда за предаване на ударни вълни. Като се движеше със скорост от почти два километра в секунда, ударният фронт настигна и изпревари „Големият Бен“, който напредваше по склона на падината само на осем километра от мястото на взрива, с цели четири километра по-близо поради мъчително бавното придвижване на съда през калта. Вълната от налягане се стовари върху огромния СДГП като ковашки чук върху стоманен варел, но той пое удара с непоклатимата твърдост на нападателно крило на лосанджелиските „Рамс“, което блокира изпречил се на пътя му стопер, който се опитва да му отнеме топката.
	Но дори и в този миг, когато енергийният удар и бушуващата стена от завихрена утайка връхлетяха върху СДГП, Пит беше завладян единствено от чувство на ликуване. Експлозията беше разсеяла всички негови страхове от неуспех. Като се осланяше сляпо на звуковите сонди, той непоколебимо напредваше през водовъртежа от утайка, поел курс към неизвестността. СДГП се движеше по дълга тераса, която се простираше до средата на полегатия склон, но скоростта му беше само с няколко километра по-голяма, отколкото при по-стръмните наклони. Въпреки че сцеплението между гъсеничните вериги и калта се беше увеличило едва доловимо, беше невъзможно огромното механично чудовище да се управлява така, че да се движи по права линия. То непрекъснато занасяше и лъкатушеше по целия склон като камион по заледен път.
	Пит си даваше ясна сметка, че животът му виси на изтънял косъм и че щеше да загуби надпреварата с времето и да се окаже на пътя на предстоящото свличане. Страхът обаче беше отстъпил място на упоритата му решимост да оцелее.
	На повърхността, невидим в тъмнината, стълбът от водни капчици се издигна на височина двеста метра и падна обратно в морето. Но дълбоко в зоната на разлома под дъното на падината ударните вълни доведоха до вертикално приплъзване на земната кора. Ударите се сипеха един след друг, докато пукнатината в земната кора се надигаше, пропадаше и се разширяваше, причинявайки силно земетресение.
	Многобройните слоеве утайка, наслагвали се в продължение на милиони години, започнаха да се местят напред-назад, повличайки тежката лава на остров Сосеки надолу, сякаш беше камък, попаднал в плаващ пясък. Защитена от меката податлива утайка, огромната маса на острова сякаш не почувства първите ударни вълни в началните минути на земетресението. После обаче тя започна да потъва в морето и нивото на водата около стените на скалните вериги започна да се покачва.
	Остров Сосеки продължи да потъва, докато намиращите се под него утаечни слоеве се слегнаха. Темпото на пропадане на скалната маса намаля и тя постепенно се установи на ново ниво. Сега вече вълните не се разбиваха в основата на скалите, а заливаха назъбените им върхове и се плискаха в дърветата зад тях.
	Секунди след експлозията и последвалите сеизмични тласъци огромна част от източната стена на падината потрепери и се изду застрашително. След това стотици милиони тонове кал се откъснаха и с гръмотевичен тътен започнаха да се свличат към дъното на падината. Под формата на вълна от налягане отделената енергия се устреми нагоре, като образува огромна водна стена под повърхността.
	Роди се унищожителната цунами.
	Висока само метър над повърхността на морето, тя бързо набра скорост от петстотин километра в час и се понесе на запад. Неудържима и ужасяваща в своята гибелна мощ, на земята няма стихия, по-разрушителна от нея. А само на двадесет километра, застанал право на пътя й, се намираше потъващият остров Сосеки.
	Всички предпоставки за предстоящата трагедия бяха налице.
	Гибелта на центъра „Дракон“ беше неизбежна.


	Цубой, Йошишу и хората им все още се намираха в центъра за управление на отбранителните съоръжения и следяха повредения „С-5 Галакси“, който беше поел курс на юг.
	— Две ракетни попадения, а все още лети — удивено произнесе Йошишу.
	— Може да се разбие… — Цубой внезапно млъкна, като по-скоро усети, отколкото чу далечния тътен от експлозията на „Майчино дихание“. — Чухте ли това? — попита той.
	— Да, много тихо, като звук от гръмотевица в далечината — каза Кояма, без да сваля поглед от екрана на радара. — Сигурно има гръмотевична буря и звуците отекват надолу по вентилационните шахти.
	— Ти също ли го почувства?
	— Усещам леко люлеене — отвърна Йошишу.
	Куроджима сви рамене с безразличие. Разместванията на земните пластове не са нещо непознато за японците. Всяка година на главните острови се регистрират повече от хиляда сеизмични труса. Не минава седмица без жителите на Япония да усетят как земята трепери под краката им.
	— Земен трус. Намираме се в близост до сеизмично активна зона. Постоянно ги усещаме. Няма защо да се тревожите. Островът представлява масивна скала, а центърът „Дракон“ е проектиран да издържа на земетресения.
	Предметите в стаята, които не бяха закрепени неподвижно, започнаха леко да потракват, когато отслабващата енергия от взрива на бомбата премина през центъра. Последва я ударната вълна от разместването на пукнатината под океанското дъно, която се стовари върху острова като гигантски таран. Целият център „Дракон“ сякаш се разтресе и започна да се клати във всички посоки. По лицата на всички се изписа изненада, която отстъпи място на тревога, а после тревогата прерасна в страх.
	— Това е силно — каза притеснено Цубой.
	— Никога не сме усещали земетресение с такава сила — уплашено промълви Куроджима, като притисна гръб към стената и разпери ръце, за да запази равновесие.
	Йошишу беше застинал неподвижно, сякаш разгневен от това, което ставаше.
	— Трябва да ме измъкнете оттук — настоятелно заяви той.
	— Тук сме в по-голяма безопасност отколкото в тунела — изкрещя Куроджима, за да надвика все по-засилващия се шум.
	Тези, които не се държаха за нещо, бяха повалени на пода от ударната вълна, която се вряза под лавата и разлюля дълбокия утаечен слой под нея. Сега вече центърът за управление започна да се тресе неудържимо, докато островът, който потъваше в калта, се клатеше напред-назад. Оборудването, което не беше захванато с болтове към пода, започна да пада.
	Цубой се навря в един ъгъл и впери смаян поглед в Куроджима.
	— Имам чувството, че пропадаме.
	— Островът сигурно потъва — уплашено извика Куроджима.
	Това, което ужасените мъже в центъра „Дракон“ не знаеха, не биха могли и да знаят, беше, че само след две минути след ударните вълни щеше да връхлети цунами.


	С Пит, който беше поел ръчното управление, „Големият Бен“ бавно и мъчително лъкатушеше през калта, като се плъзгаше все по близо към дъното на падината. Гъсеничните вериги постоянно приплъзваха и запращаха СДГП странично надолу по склона, докато предните им ръбове не натрупваха кал, в която се забиваха и отново зацепваха.
	Пит се чувстваше като слепец, който управлява трактор в един непрогледен свят с помощта само на няколко кръгови скали и измервателни прибори и екран, по който пробягваха цветни думички. Той претегли шансовете си, като прецени ситуацията отвън по показанията на сонарно-лазерния скенер и стигна до извода, че докато се намираше затънал в калта, само чудо би могло да го спаси. Според изчисленията на геофизиците той не се беше отдалечил достатъчно, за да избегне предполагаемия обхват на свличането.
	Всичко зависеше от откриването на твърда почва или скална конструкция, която трябваше да бъде достатъчно стабилна, за да не се откъсне от стената на падината. Но дори и тогава най-голямото препятствие за него щеше да бъде самата падина. Склонът, на който се намираше, не му вършеше работа. За да стигне до спасителния японски бряг, трябваше да се спусне с огромния съд надолу до дъното на падината и да се изкатери по отсрещния склон.
	Той не виждаше, нито пък скенерът можеше да му каже, че нямаше твърда почва, нито склонове с малък наклон, в които СДГП можеше да се вкопчи и да се измъкне върху равен терен. Най-малко, защото огромната пукнатина в морското дъно ставаше все по-дълбока и в протежение на повече от осемстотин километра не предлагаше никаква възможност за измъкване. Ала вече беше твърде късно. Скенерът му показа могъщото сеизмично свличане, което се стелеше по източния бряг на падината също като пясък, който пада през отвора на пясъчен часовник, и приближаваше към него с невероятна скорост.
	„Големият Бен“ все още с труд си пробиваше път през меката тиня, когато лавината го настигна. Пит почувства как почвата под съда се плъзна и разбра, че беше загубил надпреварата. Звукът й долетя като тътен на водопад в облицована с плочки стая. Той видя как смъртта протяга ръка да го докосне. Времето едва му стигна да напрегне мускулите си преди огромната стена от кал да погълне СДГП и да започне да го премята към тъмната пропаст долу, като го скри под покров от безлична тиня.


	Морето заприлича на побесняло, когато огромната маса на цунами се извиси в нощта, набрала необуздана разрушителна мощ. Тя се понесе в тъмнината и височината й нарасна още повече, щом навлезе в плитчините край острова, а силата й достигна невъобразима за човек големина.
	Щом предната част на вълната забави движението си поради триенето в надигащото се дъно, водата отзад започна да се трупа и да се издига с невероятна скорост до височината на осеметажна сграда. По-тъмна от самата нощ, с гребен, който проблясваше като фойерверки с фосфоресцираща светлина, с тътен, който се носеше над морето като гръмотевица, гигантското кошмарно чудовище се извиси като планински връх и се хвърли върху беззащитните, започнали вече да потъват скални вериги на острова.
	Чудовищната, сееща разруха и смърт стена изпочупи и помете до едно всички дървета, всички стръкчета органична растителност и къщичките за отдих на повърхността на острова, като че ли бяха клечки за зъби, изпречили се на пътя на ураган. Нищо, създадено от природата или от ръката на човека, не можа да устои на пагубната стихия по-дълго от частица от секундата. Трилионите литри вода заличиха всичко по пътя си. Островът потъна още по-дълбоко, сякаш натиснат от гигантска ръка.
	Яростната атака върху земната маса изчерпа до голяма степен чудовищната мощ на цунами. Възникналата подобно на рикошет обратна вълна пренасочи силата й към необятната океанска шир. Това, което беше останало от устремената на запад енергия, продължи напред и се стовари върху главния японски остров Хоншу. Тъй като височината на цунами беше спаднала до един метър, подобно на обикновена крайбрежна вълна, тя причини известни щети на няколко рибарски пристанища, но не взе човешки жертви.
	След себе си родената от „Майчино дихание“ цунами остави под бурното море потъналия остров Сосеки заедно с намиращия се в недрата му център „Дракон“, които никога вече нямаше да се издигнат над повърхността.


	Дълбоко под острова остатъчните трусове продължаваха. Те звучаха като тътен от оръдейни изстрели. В същото време безброй тонове черна вода нахлуха през отдушниците и асансьорната шахта, притискани от огромното тегло над тях. От пукнатините, появили се по бетонния покрив и разширяващите се цепнатини в скалите от лава над него, дължащи се на налягането, възникнало в резултат на потъването на острова, бликнаха реки.
	Изведнъж целият център „Дракон“ се изпълни с шума на вода, която прииждаше отгоре. А зад този шум се долавяше по-силният и дълбок тътен на водата, която нахлуваше в стаите и коридорите на по-горните нива. Движен от невероятно налягане, потопът се устреми към сърцето на комплекса, тласкайки пред себе си силна въздушна струя.
	Навсякъде цареше бъркотия и паника. Стотиците работници бяха внезапно разтърсени от прозрението, че ги грози сигурна смърт. Нищо не можеше да ги избави, нямаше такова място, където биха могли да избягат, за да се спасят от наводнението. При изместването на острова надолу тунелът беше разрушен и морската вода беше нахлула в подземието, което водеше към Едо.
	Ушите на Цубой пищяха от въздушното налягане. Отвън долетя силен тътен и той разбра, че водната стена си пробива път към центъра за управление на отбранителните съоръжения. Времето не стигна в съзнанието му да се зароди друга мисъл. В този момент в залата стремително нахлу поток от вода. Нямаше време да побегне, нито дори да извика. В последните мигове на живота си той видя как неговият наставник, злият стар главатар на престъпния свят Йошишу, беше отнесен от колоната, в която се беше вкопчил, като муха от струята на градински маркуч. С глух вик той изчезна в придошлата вода.
	Яростта, обладала Цубой, измести всички останали чувства. Той не изпитваше страх от болката, от смъртта, а само непреодолим гняв към природната стихия, която нямаше да му позволи да оглави новата империя. След изчезването на Сума и смъртта на Йошишу, тя цялата щеше да му принадлежи. Но това беше само мимолетно видение на един умиращ човек.
	Цубой почувства как някаква сила го повлича и захвърля в потока от вода, който течеше стремително през коридора. Остра болка, причинена от налягането, прониза ушите му. Имаше чувството, че дробовете му всеки момент ще се пръснат от натиска. В този миг водната стихия запрати тялото му в стената и го смаза.
	От избухването на „Майчино дихание“ бяха изминали само осем минути, не повече. Разрухата на центъра „Дракон“ беше ужасяващо пълна. Проектът „Кайтен“ престана да съществува, а островът, известен в древността като Аджима, сега беше просто един хълм на дъното на морето.


	73

	Президентът и неговите изпитващи безкрайно облекчение сътрудници от Съвета за национална сигурност посрещнаха новината за пълното унищожение на центъра „Дракон“ с уморени усмивки и тихи ръкопляскания. Те всички бяха твърде изтощени, за да се отдадат необуздано на радостта, която изпитваха. Мартин Броган, шефът на ЦРУ, сравни преживяното със собственото си очакване цяла нощ в болницата жена му да роди първата им рожба.
	Президентът слезе в оперативния пункт, за да поздрави лично Рей Джордън и Дон Кърн. Цялото му същество ликуваше, а лицето му направо сияеше като някой летищен маяк.
	— Вашите хора свършиха страхотна работа — заяви президентът, докато разтърсваше енергично ръката на Джордън. — Цялата нация ви е задължена.
	— Почестите са за членовете на МЕР — каза Кърн. — Те наистина извършиха невъзможното.
	— Ала дадоха и жертви — тихо произнесе Джордън. — Джим Ханамура, Марв Шоуолтър и Дърк Пит. Скъпо ни излезе тази операция.
	— Нещо ново за Пит? — попита президентът.
	Кърн поклати глава.
	— Почти вън от съмнение е, че той и неговият съд за дълбоководни геоложки проучвания са били пометени при сеизмичното свличане и затрупани.
	— „Пирамидър“ не откри ли някаква следа от него?
	— По време на първото прелитане на сателита над зоната след експлозията и разместването на пластовете имаше толкова голяма завихреност, че камерите изобщо не са успели да уловят образа на съда.
	— Може би ще успеете да го откриете при следващото прелитане — заяви с надежда президентът. — Ако съществува дори и най-малката възможност той все още да е жив, искам да се организира и предприеме широкомащабна спасителна операция. Дължим на Пит живота си и нямам намерение да го изоставя.
	— Ще се погрижим за това — обеща Джордън. Но умът му вече започваше да се насочва към други дела.
	— Нещо ново за адмирал Сандекър?
	— Неговият разузнавателен самолет беше улучен от ракета, изстреляна от центъра „Дракон“. Пилотът успял да се приземи успешно с прибрани колесници на пистата в Наха, на остров Окинава. Според първоначалните сведения самолетът е пострадал тежко и е загубил всякаква връзка.
	— Жертви?
	— Няма — отвърна Кърн. — Цяло чудо е, че са оцелели, ако не се броят няколко порязвания и натъртвания.
	Президентът кимна замислено.
	— Сега поне вече знаем защо връзката с тях изведнъж прекъсна.
	Държавният секретар Дъглас Оутс пристъпи напред.
	— Още добри новини, господин президент — каза той, като се усмихваше. — Групите за издирване, съставени от представители на Съветския съюз и на европейските страни, са открили почти всички коли бомби, скрити на териториите на техните държави.
	— Трябва да благодарим на МЕР за това, че членовете му откраднаха плановете с местоположението им — обясни Кърн.
	— За нещастие, това не ни помогна кой знае колко — каза Джордън.
	Кърн кимна.
	— Съединените щати, а не Европейският съюз или страните от Източния блок представляваха главната заплаха за проекта „Кайтен“. Ние се оказахме в затруднено положение, когато Цубой и Йошишу разбраха със сигурност, че Сума е в ръцете ни и наредиха колите у нас да бъдат скрити на нови места.
	Президентът погледна към Джордън.
	— Открихте ли други?
	— Още шест. — Директорът на ЦРУ леко се усмихна. — Сега вече разполагаме с повече време и би трябвало да открием останалите, които вече не представляват заплаха за националната сигурност.
	— Цубой и Йошишу?
	— Смятаме, че са се удавили.
	Президентът изглеждаше доволен, а така и се чувстваше. Той се обърна и изгледа всички присъстващи в залата.
	— Господа — заяви той, — от името на признателния американски народ, който никога не ще узнае, че сте го спасили на косъм от неминуема гибел, ви благодаря.
	Кризата беше отминала, ала вече се задаваше друга. В късните следобедни часове на същия ден, по границата между Иран и Турция бяха избухнали престрелки. Започнаха да пристигат първите доклади за кубински военен „Миг-25“, който беше свалил американски пътнически самолет, пълен с туристи, които се завръщали от Ямайка.
	Скоро в настъпилата бъркотия издирването на един човек остана на заден план. Снимачната апаратура, която се намираше на борда на сателита „Пирамидър“, беше насочена към районите на световните събития с по-голяма важност. Щяха да минат почти четири седмици преди очите на сателита отново да се обърнат към морето край бреговете на Япония.
	Но от „Големият Бен“ нямаше и следа.


	Част V
	Некролог

	74

	_19 ноември 1993 година_
	_„Вашингтон Поуст“_

	Днес бе съобщено, че Дърк Пит, директор на направление „Специални проекти“ в Националната агенция за подводни и морски изследвания, е изчезнал и най-вероятно загинал при нещастен случай в морето край бреговете на Япония.
	Добил широка известност със своите смели и находчиви действия по суша и под вода при откриването на потъналия в предколумбово време край бреговете на Гренландия византийски кораб „Серапис“, на невероятната сбирка на Александрийската библиотека и съкровището Ла Дорада в Куба, Пит освен това организира и ръководи вдигането на „Титаник“ от дъното на океана.
	Син на сенатора Джордж Пит от Калифорния и неговата съпруга Сюзан, Пит се ражда и израства в Нюпорт Бийч, Калифорния. Той завършва Военновъздушната академия, където играе като защитник в отбора на „Соколите“ и се дипломира дванадесети по успех в своя випуск. След като става пилот, Пит остава на действителна служба в продължение на десет години, като се издига до чин майор. В последствие е придаден към НЮМА по искане на адмирал Джеймс Сандекър.
	Според вчерашното кратко изявление на адмирала Дърк Пит е бил изключително находчив и смел човек. По време на кариерата си той многократно е спасявал живота на хора, включително и на самия Сандекър, както и на президента при произшествие в Мексиканския залив. На Пит никога не са липсвали изобретателност и градивни идеи. Въпреки трудностите той е довеждал до успешен край всеки от възложените му проекти.
	Хора като него трудно могат да бъдат забравени.

	Сандекър седеше на страничната стъпенка на „Стуц“-а в хангара на Пит, вперил тъжен поглед в некролога във вестника.
	— Той стори толкова много, че ми се струва несправедливо животът му да бъде побран само в няколко думи.
	Джордино обикаляше с безизразно лице около реактивния изтребител на Луфтвафе „Месершмит МЕ-262А-1а“. Верен на думата си, Герт Халдер се беше направил, че не забелязва, когато Пит и Джордино скришом измъкнаха самолета от бункера, натовариха го на камион и го покриха с брезентно платнище, а после уредиха прехвърлянето му на борда на датски товарен кораб, който щеше да поеме курс към Щатите. Само преди два дни корабът беше пристигнал в Балтимор, където Джордино го очакваше, за да превози самолета до хангара на Пит във Вашингтон. Сега, стъпил върху разположените си в триъгълник колесници, той беше заел мястото си сред останалите класически модели в колекцията на Пит.
	— Дърк трябваше да е тук, за да го види — с натежало от мъка сърце каза Джордино. Той прокара ръка по носа на оцветения в различни оттенъци на зеленото корпус на самолета и боядисана в светлосиво долна част, а после спря поглед върху дулата на четирите тридесетмилиметрови оръдия, които се подаваха от предния обтекател. — Щеше да е във възторг, че се е сдобил с него.
	Никой от двамата не беше предвидил, не би могъл и да си представи, че ще настъпи такъв момент. Сандекър се чувстваше така, сякаш беше загубил син, а Джордино — брат.
	Джордино спря и погледна към апартамента над класическите автомобили и самолета.
	— Трябваше да бъда с него в този СДГП.
	Сандекър вдигна поглед към него.
	— Тогава ти също щеше да си изчезнал и може би мъртъв.
	— Винаги ще съжалявам, че не бях с него — тихо каза Джордино.
	— Дърк загина в морето. Той би искал да умре точно така.
	— Той можеше да стои тук сега, ако един от манипулаторите на „Големият Бен“ беше снабден със скрепер, вместо с инструменти за рязане — продължи да упорства Джордино.
	Сандекър уморено поклати глава.
	— Колкото и да се вихри въображението ти, няма да го върне обратно.
	Джордино вдигна очи към жилището на Пит.
	— Все си мисля, че само да му извикам и той ще слезе.
	— И аз си мислех за същото — призна Сандекър.
	Внезапно вратата на апартамента се отвори и за миг двамата настръхнаха, но после се отпуснаха. Оттам излезе Тоши, която носеше поднос с чаши и чайник. С невероятно гъвкава и грациозна походка тя внимателно се спусна по витата желязна стълба и плавно се отправи към Сандекър и Джордино.
	Сандекър сви озадачено вежди.
	— Чудя се, как си успял да придумаш Джордън да ти я повери.
	— Няма нищо за чудене — ухили се Джордино. — Направихме трампа. Той ми я подари, за да си държа езика зад зъбите за проекта „Кайтен“.
	— Имаш късмет, че не е залял краката ти с цимент и не те е хвърлил в Потомак.
	— Аз блъфирах.
	— Рей Джордън не е глупак — сухо отбеляза Сандекър. — Той е знаел това.
	— Добре де, значи тя е подарък за оказани услуги.
	Тоши постави подноса върху стъпенката на „Стуц“-а до адмирала.
	— Чай, господа?
	— Да, благодаря — каза Сандекър, като стана на крака.
	Тоши плавно коленичи и изпълни кратка чайна церемония, преди да подаде чашите, от които се вдигаше пара. После се изправи и впери възхитен поглед в „Месершмит“-а.
	— Какъв красив самолет — промърмори тя, без да обръща внимание на полепналата по него прах, пукнатите гуми и избелялата боя.
	— Ще го възстановя в първоначалното му състояние — тихо каза Джордино, като се опитваше да си представи как е изглеждал прашният самолет, когато е бил нов. — Като услуга към Дърк.
	— Говориш така, сякаш той ще възкръсне — със свито гърло каза Сандекър.
	— Той не е мъртъв — упорито промълви Джордино. Въпреки че не беше мекушав, очите му се напълниха със сълзи.
	— Може ли да помагам? — попита Тоши.
	Джордино смутено избърса очите си и я изгледа с интерес.
	— Извинявай, хубавице, да ми помагаш за какво?
	— За ремонта на самолета.
	Джордино и Сандекър размениха погледи, изпълнени с недоумение.
	— Да не би да си механик? — попита Джордино.
	— Аз помагах на баща ми да направи и поддържа в добро състояние рибарската си лодка. Той беше много горд с мен, когато поправих повредения й двигател.
	Лицето на Джордино грейна.
	— Като че ли господ ни събра. — Той замълча и огледа раздърпаната рокля, която бяха дали на Тоши, когато Джордън я освободи. — Преди ти и аз да започнем да разглобяваме тази машинка, ще те разведа из най-хубавите бутици във Вашингтон и ще ти купя нови дрехи.
	Очите на Тоши се разшириха.
	— Сигурно имате много, много пари, също като мистър Сума?
	— Не — изпъшка скръбно Джордино, — само много кредитни карти.


	Лорън се усмихна и помаха с ръка над тълпата обядващи, когато салонният управител на изискания вашингтонски ресторант „Туенти Уан Федерал“ поведе Стейси през облицованата със светло дърво и мрамор зала към нейната маса. Стейси беше сресала косата си назад и я беше пристегнала с голям шал. Тя беше по-спортно облечена, с дебел кашмирен бежов пуловер с яка по врата, върху който беше наметнала сив вълнен шал и с панталони в подобен цвят.
	Лорън носеше вълнено сако от шотландско каре върху сива блуза и тъмносива пола от груб вълнен плат. За разлика от повечето жени, които биха останали седнали, тя стана и подаде ръка на Стейси.
	— Радвам се, че успяхте да дойдете.
	Стейси се усмихна сърдечно и пое ръката на Лорън.
	— Винаги съм искала да похапна тук. Благодаря за предоставената възможност.
	— Ще пийнете ли нещо с мен?
	— Този студен вятър навън пронизва. Мисля, че ще пийна един манхатън, за да се сгрея.
	— Боя се, че не успях да ви изчакам. Вече изпих едно мартини.
	— Е, в такъв случай по-добре да изпиете още едно, за да не ви е студено, когато си тръгнем — каза Стейси с шеговита усмивка.
	Сервитьорът взе поръчката им и се отправи към елегантния бар.
	Лорън отново постави кърпата върху скута си.
	— Не ми се отдаде подходяща възможност да ви благодаря на Уейк Айлънд — всички толкова бързахме.
	— Дърк е този, на когото всички сме задължени.
	Лорън се извърна. Тя си мислеше, че се беше наплакала, след като й бяха съобщили за смъртта на Пит, но все още чувстваше как сълзите й напират.
	Усмивката на Стейси помръкна и тя погледна съчувствено Лорън.
	— Страшно съжалявам за Дърк. Знам, че двамата бяхте много близки.
	— През годините имахме моменти и на близост, и на отчуждение, но никога не сме се отдалечавали твърде много един от друг.
	— Мислили ли сте някога за женитба? — попита Стейси.
	Лорън рязко поклати глава.
	— Никога не сме говорили за това. Дърк не беше от онези мъже, които могат да бъдат притежавани. Неговата любима беше морето, а аз имах работата си в Конгреса.
	— Вие сте била щастливка. Никоя жена не би могла да устои на усмивката му, а и тези негови зелени очи!
	Лорън изведнъж стана нервна.
	— Моля да ми простите. Не знам какво ми става, но трябва да разбера… — Тя замълча, като че ли се боеше да продължи и започна да си играе с лъжицата.
	Стейси погледна Лорън в очите, без да трепне.
	— Отговорът е не — излъга тя. — Отидох в дома му късно една нощ, но това стана по нареждане на Рей Джордън, за да инструктирам Дърк. Нищо не се случи. Тръгнах си двадесетина минути по-късно. От този момент нататък, докато се разделихме на Уейк Айлънд, отношенията ни бяха строго служебни.
	— Знам, че това сигурно звучи глупаво. Дърк и аз често решавахме сами за себе си, когато ставаше дума за срещи с други мъже и жени, но исках да съм сигурна, че съм била единствената към края на дните му.
	— Обичали сте го повече, отколкото сте си мислели, нали?
	Лорън леко кимна.
	— Да, осъзнах това твърде късно.
	— Ще има други — каза Стейси, като се опитваше да разведри атмосферата.
	— Но нито един, който да заеме мястото му.
	Сервитьорът се върна с напитките им. Стейси вдигна чашата си.
	— За Дърк Пит, един страхотен мъж.
	Те докоснаха чашите си.
	— Един страхотен мъж — повтори Лорън. Очите й бяха започнали да се пълнят със сълзи. — Да… такъв беше.


	75

	Джордън седеше на масата в трапезарията на една къща някъде в щата Мериленд, използвана като конспиративна квартира и обядваше с Хидеки Сума.
	— Бих ли могъл да направя нещо, за да стане престоят ви тук по-приятен? — попита Джордън.
	Сума помълча, наслаждавайки се на превъзходния вкус на супата от патица с юфка и арпаджик, подсилен от репичките и златистия хайвер. Той заговори, без да вдига поглед:
	— Искам една услуга.
	— Да?
	Сума кимна към агента от охраната, който стоеше на пост до вратата и към неговия колега, който сервираше блюдата.
	— Вашите приятели не ми разрешават да се срещна с готвача. Той е много добър. Искам да му поднеса поздравленията си.
	— Тя е стажувала в един от най-добрите японски ресторанти в Ню Йорк. Името й е Натали и понастоящем работи за правителството, като изпълнява специални задачи. И не, съжалявам, но не можем да ви запознаем с нея.
	Джордън огледа внимателно лицето на Сума. По него не беше изписана враждебност, нито пък отчаяние, породено от принудителното му задържане в строго охраняваната къща — нищо освен върховно самодоволство. Почти липсваха признаци, че този човек е бил умело упояван с наркотични вещества, а после принуден в продължение на четири седмици да изтърпи дълги с часове разпити. Очите му под гъстата, започнала да посивява коса бяха все така твърди като оникс. Но така и трябваше да бъде. В резултат на хипнотичното внушение на специалистите на Джордън по провеждане на разпити Сума не си спомняше нищо от станалото, нито пък съзнаваше, че е осигурил на екип от любознателни инженери и учени истинско съкровище от техническа информация. Бяха проникнали в съзнанието му и умело го бяха изследвали подробно, също като крадци, които след претърсването на някоя къща оставят всичко така, както са го намерили.
	Това сигурно беше, мислеше си Джордън, един от малкото случаи, в които американското разузнаване се беше добрало до чужди промишлени тайни, които биха могли да се окажат доходоносни.
	— Жалко — сви рамене Сума. — Искаше ми се да я наема, след като си замина.
	— Няма да бъде възможно — откровено заяви Джордън.
	Сума довърши супата си и отмести купичката настрана.
	— Вие не можете да продължавате да ме държите затворен като най-обикновен престъпник. Аз не съм някой селяк, който сте арестували на улицата. Мисля, че ще бъдете достатъчно разумен, за да ме освободите незабавно.
	Това не беше настоятелно искане, а просто завоалирана заплаха от страна на човек, комуто не беше съобщено, че невероятната му власт вече не съществува, защото смъртта му беше оповестена из цяла Япония. След извършването на подобаващи церемонии духът му беше намерил покой в Ясукуни. Сума нямаше представа, че що се отнася до света навън, той вече не съществуваше. Нито пък някой му беше казал за смъртта на Цубой и Йошишу и за разрушаването на центъра „Дракон“. Доколкото му беше известно, колите с бомби от проекта „Кайтен“ все още бяха скрити на сигурно място.
	— След това, което се опитахте да извършите — хладно заяви Джордън, — имате щастие, че не сте изправен пред международен съд, за да отговаряте за престъпления срещу човечеството.
	— Бог ми дава право да браня Япония.
	Джордън имаше чувството, че тихият, властен глас звучи от амвон. По слепоочията му изби червенина.
	— Освен че е най-консервативното общество на света, проблемът на Япония по отношение на останалите държави е пълната липса на етика, на принципи за честна игра според западните разбирания, у вашите водещи бизнесмени. Вие и вашите колеги — изпълнителни директори на корпорации — смятате, че можете да се отнасяте с другите народи така, както не бихте позволили на някой друг да се отнася с вас.
	Сума надигна чашата си с чай и я пресуши.
	— Японското общество е изключително почтено. Нашата преданост има дълбоки корени.
	— Разбира се, към вас самите за сметка на други хора, като например граждани на чужди държави.
	— Ние не правим разлика между икономическата и обикновената война — любезно отвърна Сума. — За нас развитите промишлени страни представляват просто съперници на едно огромно бойно поле, където не съществуват правила за поведение и търговски договори, на които може да се разчита.
	Лудостта, която се промъкваше в смразяващия реализъм на ситуацията, изведнъж започна да се струва абсурдна на Джордън. Той разбра, че е безполезно да се опитва да обори доводите на Сума. Може би този безумец беше прав. В края на краищата, Америка би могла да се разпадне на отделни нации, определени по расов признак. Той отпъди от ума си тази нерадостна мисъл и стана от масата.
	— Трябва да си вървя — рязко заяви той.
	Сума погледна към него.
	— Кога мога да се завърна в Едо Сити?
	За миг Джордън го изгледа замислено.
	— Утре.
	— Това е добре — каза Сума. — Моля, погрижете се един от моите лични самолети да ме чака на летище „Дълес“.
	Не му липсва безочие на този човек, помисли си Джордън.
	— Ще уредя формалностите чрез вашето посолство.
	— Приятен ден, мистър Джордън.
	— Приятен ден, мистър Сума. Надявам се, ще ми простите за неудобствата, които бяхте принуден да изтърпите.
	Сума присви устни, които заприличаха на тънка заплашителна линия и изгледа косо Джордън през полупритворените си очи.
	— Не, мистър Джордън, няма да ви простя. Моля, бъдете уверен, че ще платите скъпо за моето принудително задържане. — После Сума като че ли престана да обръща внимание на Джордън и си наля още една чаша чай.
	Когато Джордън мина през бронираната врата, която отделяше салона от дневната, Кърн го очакваше.
	— Как беше обядът?
	— Храната беше добра, но компанията — отвратителна. А твоят?
	— Аз слушах, докато се хранех в кухнята. Натали ми приготви хамбургер.
	— Щастливец!
	— Какво става с нашия приятел?
	— Казах му, че утре ще бъде освободен.
	— Чух. Ще си спомни ли, за да си приготви багажа?
	Джордън се усмихна.
	— Мисълта ще бъде изтрита от съзнанието му по време на разпита довечера.
	Кърн бавно кимна.
	— Как мислиш, колко време можем да го държим в това състояние?
	— Докато научим всичко, което знае, докато разкрием всяка тайна, всеки спомен, запечатан в сивото му вещество.
	— Това би могло да отнеме една-две години.
	— Е, и какво от това?
	— А след като изцедим всичко от него?
	— Какво имаш предвид?
	— Не можем вечно да го държим скрит от света. Ако пък го освободим и му позволим да се върне в Япония, сами ще срежем клона, на който седим.
	Джордън изгледа Кърн, но в изражението му нищо не се промени.
	— Когато Сума няма вече какво да ни предложи, Натали ще сипе нещичко в супата му с юфка.


	— Съжалявам, господин президент, но както вие на Запад казвате, ръцете ми са вързани.
	Президентът погледна през масата в залата за заседания на правителството към усмихнатия дребничък мъж с късо подстригана бяла коса и кафяви очи, в които се четеше предизвикателство. Той приличаше повече на военен командир на кален в бой пехотен батальон, отколкото на политическия лидер на Япония.
	Министър-председателят Юнширо, който беше пристигнал във Вашингтон на официално посещение, седеше заобиколен от двама свои министри и петима съветници от екипа му. Президентът беше седнал срещу него, придружен единствено от преводача си.
	— Аз също съжалявам, министър-председателю, но ако си мислите, че просто ще потулите трагедиите от последните седмици, ще ви се случи нещо още по-лошо.
	— Моето правителство не носи отговорност за действията, които се приписват на Хидеки Сума, Ихиро Цубой и Корори Йошишу. Ако обвиненията ви, че те стоят зад ядрените бомби, които са избухнали във вашия щат Уайоминг и в океана, са верни, те тайно са преследвали свои лични цели.
	Тази среща между държавните глави нямаше да бъде приятна. Юнширо и неговият кабинет бяха отхвърлили категорично провеждането на каквото и да било разследване и бяха реагирали с възмущение, като че ли цялата трагедия е била изфабрикувана от западните разузнавателни служби.
	Суровият поглед на президента обходи хората, насядали около отсрещния край на масата. Японците никога не можеха да преговарят без наличието на комитет.
	— Ще ви бъда благодарен, ако имате добрината да помолите вашите министри и съветници, с изключение на преводача ви да напуснат стаята. Като имам предвид деликатния характер на нашия разговор, смятам, че ще бъде от полза, ако го проведем насаме.
	Лицето на Юнширо помръкна, когато му преведоха тази молба. По всичко личеше, че това, което беше чул, не му се нрави. Президентът се усмихваше, но очите му не вещаеха нищо весело.
	— Трябва да ви помоля да размислите. Сигурен съм, че можем да постигнем много повече в присъствието на моите съветници.
	— Както виждате — президентът с жест посочи към оформената като бъбрек махагонова маса, — аз нямам съветници.
	Както очакваше президентът, министър-председателят беше объркан. Той започна да разговаря скорострелно на японски с мъжете, които се скупчиха около него и започнаха гласно да изразяват възраженията си.
	Преводачът на президента се усмихна едва доловимо.
	— Това не им харесва — промърмори той. — Не са свикнали да работят по този начин. Мислят, че проявявате неблагоразумие и нарушавате дипломатичния протокол.
	— А не казват ли, че това е варварщина?
	— Долавя се само в тона им, господин президент, само в тона им.
	Най-сетне Юнширо отново се обърна към президента.
	— Протестирам срещу този необичаен протоколен ред, господин президент.
	Щом изслуша превода, президентът отговори, като в гласа му се долавяше студенина:
	— Няма да си играем повече, министър-председателю! Или вашите хора ще напуснат, или ще напусна аз.
	След момент на размисъл Юнширо кимна с глава.
	— Както желаете. — После направи знак на съветниците си да излязат.
	Когато затвориха вратата, президентът погледна към своя преводач и каза:
	— Превеждайте точно това, което казвам, без излишна деликатност и без да подслаждате горчивите думи.
	— Разбрано, сър.
	Президентът впери изпитателен поглед в Юнширо.
	— И така, министър-председателю, фактите показват, че вие и членовете на вашия кабинет сте били напълно запознати и негласно сте одобрили производството на ядрен арсенал от „Сума Индъстриз“. Проект, финансиран отчасти от престъпна организация, известна като „Златните дракони“. Тази програма довела на свой ред до проекта „Кайтен“, отвратителен план за изнудване на международната общност, замислен тайно, който сега се опитвате да забулите в лъжи и лицемерни опровержения. Вие сте знаели за това от самото начало и въпреки всичко сте го поощрили с вашето мълчание и ненамеса.
	Щом изслуша превода, изпълненият с негодувание Юнширо гневно удари с ръка по масата.
	— Това не е вярно, в никакъв случай. Нямате абсолютно никакво основание за тези нелепи обвинения.
	— Информацията, представена ми от различни разузнавателни източници, не оставя почти никакво съмнение, че сте замесен. Вие тайно сте приветствали изгражданата от доказани престъпници „нова империя“. Империя, основаваща се на икономическо и ядрено изнудване.
	Юнширо пребледня, но не каза нищо. Той ясно видя надвисналата над него опасност, която вещаеше политическа катастрофа и огромна загуба на престиж.
	Президентът нито за миг не свали погледа си от него.
	— Тук няма място за фарисейски брътвежи. Между американските и японските интереси винаги ще съществува принципен конфликт, но ние не можем да съществуваме едни без други.
	Юнширо разбра, че президентът му хвърля спасително въже и веднага се вкопчи в него.
	— Какво предлагате?
	— За да спестите на вашата страна и вашия народ ужаса и срама от скандал, вие ще подадете оставка. Доверието между вашето и моето правителство е подкопано. Пораженията са непоправими. Само един нов министър-председател и правителство от честни и почтени хора, които не са свързани с вашия престъпен свят, ще доведе до поврат и подновяване на взаимното сътрудничество между нашите две страни. Да се надяваме, че тогава ще можем да работим в тясно взаимодействие за решаване на проблемите, дължащи се на разликите в нашите икономики и култури.
	— А станалото ще бъде ли запазено в тайна?
	— Обещавам, че от наша страна всички данни за центъра „Дракон“ и проекта „Кайтен“ ще бъдат засекретени.
	— А ако не подам оставка?
	Президентът се облегна назад и разпери ръце.
	— В такъв случай моята прогноза е, че японските бизнесмени трябва да се приготвят за рецесия.
	Юнширо се изправи.
	— Трябва ли да разбирам, господин президент, че вие заплашвате да затворите пазарите на Съединените щати за всички японски стоки?
	— Няма да ми се наложи — отвърна президентът. В изражението на лицето му настъпи странна промяна. Сините му очи загубиха гневния си блясък и добиха замислен вид. — Защото, ако се разчуе, че в Съединените щати тайно е била внесена японска ядрена бомба и е експлодирала там, където се скитат елени и антилопи… — Той замълча, за да подсили ефекта от казаното. — Искрено се съмнявам, че американският потребител някога ще погледне отново с добро око на вашите стоки.


	76

	_21 ноември 1993 година_
	_Остров Маркъс_
	Далеч от утъпканите туристически маршрути, на 1125 километра югоизточно от Япония, девствен и закътан, се намира остров Маркъс. Коралов атол, без други острови в съседство, неговите брегове образуват почти идеален триъгълник, всяка страна на който е дълга приблизително километър и половина.
	Като се изключи мимолетната му печална слава по време на Втората световна война, когато бил бомбардиран от Военноморските сили на САЩ, малцина били онези, чували някога за остров Маркъс, докато един японски строителен предприемач не попаднал съвсем случайно на неговите безлюдни плажове. Той веднага оценил потенциалните възможности на острова да се превърне в предпочитано убежище за отегчени от зимата японци и без да губи излишно време, построил луксозен курорт.
	Проектирано в съвременен полинезийски стил, курортното селище включвало игрище за шампионати по голф, казино, три ресторанта с барове и дансинги, киносалон, огромен плувен басейн във формата на лотос и шест тенискорта. Ширналият се във всички посоки комплекс, заедно с игрището за голф и летището, заел целия остров.
	Когато курортът бил завършен и бил назначен персонал, строителният предприемач наел самолет и поканил цяла армия журналисти, работещи в специализирани издания за туризъм, които се изсипали на острова и след като се насладили на безплатно предоставените им материални благини, се завърнали у дома, за да опишат видяното. Курортът незабавно добил популярност сред авантюристично настроени туристи, които предпочитали екзотични и далечни места. Ала вместо наплив от японци завалели резервации от други райони на тихоокеанското крайбрежие и скоро меките като атлаз млечнобели пясъци на острова се изпълнили с австралийци, новозеландци, тайванци и корейци.
	Освен това курортният остров скоро се превърнал в средище на влюбени и Мека за младоженци, тръгнали на меден месец. Те се отдавали на многобройните възможности за спортуване или просто се излежавали по плажовете и се любели в бунгалата си от селски тип, разпръснати сред палмите.
	Брайън Фостър от Бризбейн излезе от ледено синкавата вода на външния риф и пое по брега към съпругата си Шели, която дремеше в един шезлонг. Ситният пясък пареше голите му стъпала, а водните капчици, които се стичаха по тялото му, блестяха на лъчите на късното следобедното слънце. Докато се подсушаваше с хавлиена кърпа, той отново погледна към водата.
	Една корейска двойка, Ким и Ли Санг, която беше отседнала в съседното бунгало, се учеше да кара уиндсърф под вещото ръководство на отзивчив сърф инструктор от комплекса. Малко по-навътре от тях Едуард Кейн от Уелингтън се гмуркаше с шнорхел в рифа, а съпругата му Мойра се носеше върху плажен дюшек след него.
	Фостър целуна леко жена си и я потупа по корема. Той се излегна на пясъка до нея, надяна чифт слънчеви очила и започна лениво да наблюдава хората във водата.
	Семейство Санг срещаха трудности при овладяването на техниката и необходимата за управление на сърф координация на движенията. По всичко личеше, че те прекарват по-голямата част от времето си в опити да се доберат до дъската и да вдигнат платното, след като загубеха равновесие и цопнеха във водата.
	Фостър насочи вниманието си към семейство Кейн, като се любуваше на Мойра, която беше успяла да се претърколи по гръб, без да падне от дюшека. Тя носеше цял златист на цвят бански костюм, който не правеше почти нищо, за да скрие нейните щедри форми.
	Изведнъж погледът на Фостър бе привлечен от нещо при входа на канала, който се врязваше в кораловия риф и водеше към открито море. Нещо ставаше под водата. Беше сигурен, че някакъв предмет или някакво морско същество нарушаваше покоя на дълбините. Въпреки че не можеше да го види, струваше му се, че то се движи през рифа към лагуната.
	— Там има нещо! — рязко подхвърли той на жена си и скочи на крака. Фостър хукна към водата и започна да вика и сочи към канала. Неговите викове и бурното му ръкомахане бързо привлякоха останалите и скоро на брега се струпа цяла тълпа от близкия басейн и съседните ресторанти.
	Инструкторът по сърф на семейство Санг чу Фостър и обърна поглед в посоката, която сочеше показалецът му. Той съзря приближаващото вълнение във водата и като подбра Ким и Ли, бързо ги избута към брега. После скочи върху сърфа и се понесе през лагуната, за да предупреди семейство Кейн, които без да подозират нищо, щяха да се изпречат на пътя на незнайния дух, който, по всичко личеше, възнамеряваше да нахлуе в лагуната.
	Едуард Кейн, чиято съпруга се полюшваше наблизо, плуваше в блажено неведение за опасността и разглеждаше сякаш изваяната от някой скулптор градина от корали през маската си за гмуркане, очарован от ярките цветове и стрелкащите се наоколо пасажи от блестящи рибки.
	Той чу някакво буботене в далечината, но си помисли, че това по всяка вероятност е някой от почиващите, който се носи и подскача по водата с джет ски. В този миг, с едно абсолютно съгласувано, като че ли предварително отрепетирано движение, рибките внезапно се устремиха напред и изчезнаха. Кейн почувства как кожата му настръхва от страх. Първата мисъл, която му мина през ума, беше, че в лагуната се е промъкнала акула.
	Кейн измъкна главата си над повърхността и се заоглежда за издайническата перка, която би трябвало да пори водата. За щастие, такава не се виждаше. Всичко, което съзря, беше един сърф, който се носеше към него и съпругата си, която дремеше върху плажния дюшек. Той чу виковете от брега, обърна се и забеляза тълпата от курортисти и служители на комплекса, която трескаво сочеше към канала.
	Изведнъж дочу тътен, водата потрепери и започна да се вълнува. Той отново потопи главата си под повърхността. Какво, за бога, ставаше? — зачуди се той. Пред погледа му, на не повече от петдесет метра, от тюркоазената бездна изпълзя нещо огромно и безформено, зеленясало и покрито с кафява тиня.
	Той сграбчи един от ъглите на дюшека, върху който лежеше съпругата му и започна да гребе като обезумял към едно коралово възвишение, което се подаваше над повърхността на водата. Тя нямаше представа какво се опитва да направи той и продължи да се държи здраво, като си мислеше, че обхванат от игриво настроение, съпругът й е решил да я катурне във водата.
	Без да ги удостои с внимание, страховитото нещо с клатушкане подмина рифа, навлезе в лагуната и се устреми право към брега. Като някакво огромно чудовище, слязло от екрана на някой филм на ужасите за морските глъбини, то бавно се измъкна от лагуната. Тълпата от загубили ума и дума курортисти се раздели на две и му направи път, а огромното нещо, от което се стичаше вода и под чиято тежест пясъкът се тресеше, се промъкна между две палми и спря.
	Онемели, всички стояха като приковани и го наблюдаваха. Едва сега успяха да видят, че това беше огромна машина, която се придвижваше с помощта на широки гъсенични вериги, над които беше разположен корпус във формата на пура. Във въздуха се издигаха две механични ръце подобно на мутиралите пипала на някое гигантско насекомо. Колонии от ракообразни животинки бяха полепнали в процепите от външната му страна, покрита с втвърдена кафява кал и тиня, която правеше невъзможно да се види какво има в иначе прозрачната предна част.
	Дочу се приглушено дрънчене, някой разхерметизира един люк, разположен в горната част и отметна капака му назад.
	Пред очите им бавно се появи глава с рошава черна коса и брада. Лицето изглеждаше изтощено и изпито, но от хлътналите, обградени с тъмни кръгове зелени очи бликаше енергия. Те огледаха слисаните зрители и се спряха на един младеж, който стискаше с двете си ръце объл поднос.
	После устните се разтегнаха в широка ослепителна усмивка и прозвуча дрезгав глас:
	— Ако не се лъжа, ти си сервитьор?
	— Да… сър.
	— Чудесно! След като цял месец бях на диета от плесенясали болонски сандвичи и кафе, сега съм готов да убивам за салата от раци и текила с лед.
	Четири часа по-късно, утолил до насита глада си, Пит спеше най-приятния и крепък сън, който някога го беше спохождал.


	$source = Моята библиотека
	$id = 37241
	$book_id = 7865

	__Издание:__
	Клайв Къслър. Съкровище
	ИК „Димант“, Бургас, 1995
	Редактор: Тодор Димов
	Коректор: Росица Спасова
	Художник на корицата: Буян Филчев
	ISBN: 954-8472-24-4