ЛАЙВ КЪСЛЪР
ДЖЪСТИН СКОТ


ШПИОНИНЪТ
Приключенията на Айзък Бел


1908-а е година на безмилостен военен шпионаж между Великите сили…
Който притежава най-могъщия военноморски флот, може да се окаже и победителят в предстоящата война…
Когото брилянтен американски ексцентрик дизайнер на оръжия умира в сензационно и очeвидно самоубийство, желанието на дъщеря му да изчисти името на баща си я отвежда в детективската агенция Ван Дорн.
Военните, веднага засекретяват случа и местопрестъплението, което доста затруднява главния следовател, легендарния Айзък Бел да огледа мястото на „инцидeнта”
В преследване на истината за тайнствения проект с кодово име „КОРПУС 44”, Бел ще се изправи срещу немски, японски и британски шпиони в една мисия в една мисия, която обхваща лукса на Манхатън, Големия бял флот, 	Чайнатаун, Кухнята на Ада и правителствата на Великите сили…
 

На Амбър


ДЪЩЕРЯТА НА
АРТИЛЕРИСТА


1

17 март 1908 г.
Вашингтон, окръг Колумбия

Военната корабостроителница във Вашингтон спеше като древен град, защитен от дебели стени и река. Възрастни пазачи мудно преминаваха покрай електрическите детектори, които отчитаха обиколките им около фабриките, военните складове, цеховете и казармите. Отвъд тази зона се издигаше хълм от потънали в мрак работнически жилища, над които куполът на Капитолия и Вашингтонският монумент блестяха на пълнолунието подобно на полярен лед. Изпищя свирка. Със силен камбанен звън се приближи бълващ пара влак.
Стоящите на пост морски пехотинци разтвориха Северния железопътен портал.
Никой не забеляза Ямамото Кента, скрит под товарната платформа на „Балтимор и Охийо”, която локомотивът избута в разпределителния парк. Колелата на платформата изстенаха под тежестта на дебелата близо 40 см бронева плоча от Витлеем, Пенсилвания.
Железопътните стрелочници преместиха вагона на един страничен коловоз и машината спря.
Ямамото се смъкна на дървените траверси и каменния баласт между релсите. Остана да лежи неподвижен, докато	се увери, че е сам. След това продължи по коловоза и навлезе между триетажните здания на Оръдейния завод, изградени от тухли и желязо.
От високите прозорци се процеждаше лунна светлина, а рубиненочервеният блясък на пещите осветяваше огромно сводесто помещение. Товарни кранове бяха надвиснали тежко от сенките горе. Гигантски петдесеттонни оръдия за дреднаути* бяха струпани по пода, сякаш свиреп ураган бе сравнил със земята стоманена гора.
[* дреднаути – мор., ост. голям военен брониран кораб, снаряжен с далекобойни оръдия. – Б.пр.]
Ямамото беше японец на средна възраст, със сиви нишки в лъскавата си черна коса, уверен и изпълнен с достойнство. Целеустремено пое по маршрута на пазачите, като оглеждаше оръдейните стругове, машините за витлови нарези и пещите. Специално внимание обърна на дълбоките кухини по пода – облицованите с тухли шахти, в които се сглобяваха оръдията посредством затягане на стоманените обшивки около петнайсетметровите тръби. Имаше остро око, усъвършенствано по време на подобни тайни „екскурзии” из „Викърс” и „Круп” – британската и германската военноморски оръжейни фабрики – и артилерийските заводи „Руский царь” в Санкт Петербург.
Старомоден катинар „Йейл” пазеше вратата към лабораторния склад, от който се разпределяха консумативи към инженерите и учените. Ямамото го отключи лесно. Щом влезе вътре, претърси рафтовете за йод. В един плик изсипа шест унции от бляскавите синкавочерни кристали. После надраска „йод на кристали 6 унции“ на един от листовете за заявка с инициалите „А. Л.“ на легендарния главен инженер на Оръдейния завод Артър Лангнър.
В едно отдалечено крило на разпрострялата се във всички посоки сграда откри изпитателния кесон, където експерти по корабна броня симулираха торпедни атаки, за да измерят внушително увеличеното въздействие на подводните експлозии. Претърси склада им. Големите морски сили, вкопчени в международна надпревара за създаване на модерни дреднаути, трескаво експериментираха със заредени с тротил бронебойни торпеда, но Ямамото забеляза, че американците все още изпитваха формули на експлозиви на основата на пироксилина. Отмъкна копринена торбичка бездимен барут „Кордит МД”.
Тъкмо отваряше килера на портиера, за да задигне бутилка амонячна вода, когато чу да се приближава пазач. Скри се, докато застарелият охранител премина покрай него и изчезна сред оръдията.
Бързо и тихо Ямамото се качи по стълбите. Таванското чертожно ателие на Артър Лангнър, което се оказа незаключено, разкриваше работното място на ексцентрик, чийто гений обхващаше както военното дело, така и изкуството. Чертежи на оръдейни затвори със стъпаловиден нарез и нахвърляни с вдъхновено въображение скици на снаряди с нечуван досега разрушителен ефект, си поделяха пространството с рисувален триножник, библиотека с книги, контрабас и роял.
Ямамото остави кордита, йода и амоняка на пианото и прекара час в оглед на чертожните маси. „Бъдете Очите на Япония“, проповядваше той в шпионското училище на „Гениоша”* в редките случаи, когато дългът му позволяваше да се завърне у дома. „Използвай всяка възможност да наблюдаваш, независимо дали крайната цел е диверсия, саботаж или убийство.“
[* „Гениоша“ или „Тъмния океан“ – ултранационалистично тайно общество в Япония от края на XIX и началото на XX в., развивало шпионска дейност в полза на Императора и на Велика Япония. – Б.пр.]
Това, което видя, го уплаши. Оръдейните дула калибър 30.5 см на пода на фабриката можеха да изстрелват снаряди на разстояние седем морски мили и да проникват на почти 30 см дълбочина в най-новата, допълнително закалена странична броня. Но тук, в таванското ателие, където се мътеха нови идеи, американците разполагаха с предварителни скици за оръдия с калибър 38 и Дорн 41 см. Чудовище, дълго двайсет и седем метра, способно да изхвърли цял тон бризантен експлозив отвъд видимата линия на хоризонта. Все още никой не знаеше как да прицелва такова оръжие – разстоянията бяха твърде големи, за да се прецени обхватът чрез „засичане“ на плясъка от близък пропуск. Но дръзкото въображение, проявено тук, подсказа на Ямамото, че бе само въпрос на време, преди „Новият военноморски флот“ на Америка да измисли нови начини за огневи контрол.
Японецът пъхна пачка пари в бюрото на оръжейния конструктор – петдесет банкноти по двайсет щатски долара „златен сертификат“ – значително повече, отколкото квалифицираните служители в Оръдейния завод получаваха за година.
Военноморските сили на САЩ вече бяха трети по мощ в света и отстъпваха само на Англия и Германия. Техният Северноатлантически флот – нагло прекръстен на „Големия бял флот” – развяваше американския флаг по време демонстративното си околосветско плаване. Но Британия, Германия, Русия и Франция не бяха врагове на Америка. Истинската мисия на Големия бял флот бе да застраши Японската империя с гола стомана. Америка възнамеряваше да наложи контрол над Тихия океан, от Сан Франциско до Токио.
Япония нямаше да го позволи, помисли си Ямамото с горда усмивка.
Бяха минали едва три години, откакто Руско-японската война роди с кръв новия господар на Западния Пасифик. Могъщата Русия бе опитала да нападне Япония. Днес Японската империя владееше Порт Артур. А руският Балтийски флот лежеше под сто и петнайсет метра вода, на дъното на пролива Цушима – в не малка степен благодарение на японските шпиони, внедрени в руските военноморски сили.
Докато затваряше чекмеджето с парите, Ямамото бе обзет от мрачното чувство, че го наблюдават. Вгледа се в дръзкия поглед на красива жена, чиято снимка стоеше в сребърна рамка в другия край на бюрото. Разпозна тъмнокосата дъщеря на Лангнър и се възхити на точността, с която фотографът бе уловил покоряващите й очи. Снимката беше надписана с равен почерк: „На татко, Артилериста, който от нищо няма страх!” – Ямамото насочи вниманието си към библиотечните лавици на Лангнър. Подвързани томове заявления за патент си съперничеха за място с книгите. Най-новите заявления бяха напечатани на машина. Японецът заизважда том след том, докато стигна до най-първата година, където молбите бяха написани на ръка. Разпъна една върху бюрото, после взе лист от едно странично чекмедже и писалка „Уотърман” със златен писец. Като сравняваше многократно с образеца, за да уподоби почерка, скалъпи кратко, несвързано писмо. Завърши го с думите „Моля за прошка“ и драсна отдолу подписа на Артър Лангнър.
[ * Игра на думи. „Дреднаут“ буквално означава „безстрашен“. – Б.пр.]
Отнесе йода и амонячната вода в банята на оръжейния конструктор. С приклада на джобния си пистолет „Намбу” счука кристалчетата йод в мраморния умивалник и изтръска получената прах в канче за бръснене. Изтри с кърпа оръжието си, което остави ярко мораво петно по тъканта. После изля амонячна вода при йодния прах и ги разбърка, докато се получи гъста паста азотен йодид.
Повдигна капака на рояла, бръкна в тесния и най-отдалечен от клавишите край и размаза пастата по опънатите нагъсто струни. След като изсъхнеше, взривната смес щеше да стане нестабилна и силно чувствителна на допир. Една лека вибрация щеше да предизвика силен гръм и пламък. Сама по себе си експлозията щеше да повреди само пианото. Само че в качеството си на детонатор щеше да е убийствена.
Постави копринения плик върху чугунената рамка на рояла непосредствено над струните. Пликът съдържаше достатъчно бездимен барут „Кордит МД”, за да изстреля петкилограмов снаряд на разстояние три километра.

* * *
Якамото Кента напусна оръдейния завод оттам, откъдето беше влязъл, с още смъдящи от амоняка очи. Изведнъж нещата се объркаха. Северният железопътен портал се оказа блокиран от неочаквана нощна дейност. Пухтящи маневрени локомотиви вкарваха и изкарваха товарни платформи, обслужвани от цели пълчища стрелочници. Натрапникът се отдръпна навътре в комплекса, мина покрай електроцентралата и през лабиринт от пътища, сгради и складови дворове. Ориентира се по комините на електроцентралата и двете експериментални кули – радио антени, очертани на фона на огряното от луната небе. Прекоси някакъв парк и градини, обградени от група елегантни тухлени къщи, в които спяха семействата на коменданта и служещите в корабостроителницата.
Мястото тук беше по-високо. На северозапад Капитолийският хълм се извисяваше над града и в него японецът съзря поредния символ на страховитата мощ на Америка. Коя друга държава би издигнала най-големия чугунен купол в света, докато в същото време водеше проклетата си Гражданска война? Почти беше стигнал до някаква странична порта, когато един пазач го изненада по тясната пътека.
Ямамото едва успя да се отдръпне и скрие в живия плет.
Ако се оставеше да го пленят, Япония щеше да бъде опозорена. Във Вашингтон пребиваваше под предлог, че оказва помощ в каталогизирането на последното дарение от колекцията на Фриър с образци на азиатско изкуство за Смитсъновия институт. Тази фасада му позволяваше да се движи в средите на дипломатическия корпус и да общува с властни политици благодарение на жените им, които се имаха за големи познавачки и поглъщаха жадно всяка негова дума за японското изкуство. Само че вече на два пъти истински експерти от Смитсъновия институт го бяха засичали в некомпетентност. Беше приписал празнините в набързо придобитите си знания на лошото си владеене на английски език. Засега извиненията му минаваха. Обаче нямаше да може да се намери никакво убедително обяснение защо японски уредник на музей за азиатско изкуство е заловен да обикаля посред нощ Военната корабостроителница във Вашингтон.
Пазачът се приближи по пътеката и ботушите му заскърцаха в чакъла. Ямамото се отдръпна още по-навътре и като последна мярка извади пистолета си. Един изстрел щеше да вдигне на крак охраната от Морската пехота от спалните помещения при главния портал. Провря се още навътре и заопипва за пролука между клоните, която да го изведе от другата страна.
Часовоят нямаше причина да поглежда към плета, докато минаваше бавно покрай него. Но Ямамото все още се притискаше гърбом в жилавите клони и един от тях изпращя. Човекът се спря. Извърна се и примижа по посока на звука. В този момент луната огря лицата и на двамата.
Японският шпионин го видя съвсем ясно: пенсиониран стар „морски вълк”, допълващ жалката си пенсия със служба като нощен пазач. Лицето му бе набръчкано, очите – обезцветени от многото години тропическо слънце, гърбът му беше превит. Обаче щом съзря тънката фигура, присвита в храстите, веднага изправи рамене. Изведнъж пенсионерът се оживи. Не беше вече старец, от когото се очакваше да извика за помощ. Вместо това рязко се върна към младостта си на дългокрак плещест матрос. Силният му глас, достигал някога до върховете на мачтите, изкънтя:
— Какво, по дяволите, търсиш тук?
Ямамото се провря назад през плета и побягна. Пазачът нагази в храстите, заплетете се и изрева като бик. Японецът чу как в далечината някой също извика в отговор. Промени посоката и затича с все сила покрай високата стена. В подготовката си за този „тур” бе научил, че е била издигната, след като военният комплекс бил нападнат от мародери при едно наводнение на река Потомак. Беше много висока за катерене.
По чакъла затропаха ботуши, завикаха старци, засветваха електрически фенерчета. Изведнъж Ямамото видя спасението си – дърво, израснало близо до стената. Заби в кората му каучуковите си подметки, изпълзя по ствола до първия клон, изкатери още два нагоре и скочи на стената. Чу викове зад себе си. Градската улица долу бе пуста. Скочи и омекоти падането с присвити колене.

* * *
При Бъзърд пойнт*, близо до началото на Първа улица, японецът се качи на борда на седемметрова моторница с двигател от две конски сили „Пиърс“, тип „безшумен“. Водачът се насочи по течението и подкара надолу по река Потомак. Най-сетне гъстата мъгла над водната повърхност загърна лодката и Ямамото въздъхна облекчено.
[* Бъзърд пойнт – район в югозападната част на столицата Вашингтон, разположен на полуострова, образуван от сливането на реките Потомак и Атакостия. – Б.пр.]
Присви се от студа в кабинката под носа, премисли над току-що преживяното премеждие и заключи, че мисията му не е пострадала. Градинската пътека, където нощният пазач за малко не го залови, се намираше поне на половин миля от Оръдейния завод. Нямаше и значение, че старецът е видял лицето му. Американците се отнасяха пренебрежително към азиатците. Малцина можеха да различат японец от китаец. Тъй като имигрантите от Китай бяха далеч по-многобройни от японските, пазачът щеше да докладва за нахлуване на някой презрян китаец – пристрастен към опиума маниак, реши той и облекчено се усмихна. После се изсмя на ум – биха могли да го вземат за престъпен търговец на бели робини, дебнещ да отмъкне някоя от дъщерите на коменданта.
След пет мили надолу по течението акостира в Александрия, Вирджиния.
Изчака, докато лодката се отдели от дървения кей. След това забърза по крайбрежната улица и влезе в един тъмен склад, претъпкан с излязло от употреба корабно оборудване, потънало в прах и паяжини.
Там, в смътно осветена стая, служеща за кабинет, го очакваше с двайсетина години по-млад мъж, на когото Ямамото презрително бе лепнал прякора „Шпионина”. На външен вид беше съвсем обикновен, чак невзрачен. Такъв беше и кабинетът му, побрал старомодни вещи от предишни войни: кръстосани къси моряшки саби на стените; чугунен топ „Далгрън” от времето на Гражданската война, който се зареждаше от дулото и заради който дървеният под бе хлътнал; зад бюрото му беше подпрян стар въгленово електроден корабен прожектор с диаметър 60 см. В прашасалото му стъкло Ямамото видя отражението на лицето си.
Докладва, че е изпълнил успешно мисията си. След това, докато шпионинът си водеше бележки, описа най-подробно всичко, което бе видял в Оръдейния завод.
— В по голямата си част изглежда запуснат – добави в заключение.
— Това едва ли е изненада.
Претоварен с поръчки и недостатъчно финансиран. Оръжейният завод бе произвел всичко необходимо – от подемници за амуниции до торпедни тръби – за да бъде изпратен по море Големия бял флот. След като корабите отплаваха, заводът беше изпратил влакови композиции с резервни части, мерници, спусъчни механизми, затвори и оръдейни лафети до Сан Франциско. След месец флотът щеше да спре там, за да се възстанови от дългото си четиринайсет хиляди мили плаване покрай южноамериканския нос Хорн и да се преоборудва във военната корабостроителница в Меър Айлънд, за да прекоси Тихия океан.
— Аз не бих ги подценил – отвърна мрачно Ямамото.
— Износените машини са заменими.
— Стига да им стиска.
— От това, което видях, твърдя, че им стиска. И въображение не им липсва. В момента просто си поемат дъх.
Мъжът зад бюрото усети, че Ямамото е обсебен, ако не и вманиачен от страха си от американския военен флот. Чувал беше тази тирада и преди, тъй че знаеше как да смени темата и да разсее японеца с щедри похвали.
— Никога не съм се съмнявал в точността на наблюденията ти. Но съм възхитен от обхвата и ширината на уменията ти: химия, инженерство, фалшифициране. С един замах осуети развитието на американската морска артилерия и изпрати послание на Конгреса, че флотът им е корумпиран.
Видя как Ямамото се изпъчи гордо. И най-способният оперативен агент си имаше своята ахилесова пета. Слабостта на японеца бе заслепяващата суетност.
— Дълго време съм играл тази игра – съгласи се той с фалшива скромност.
Всъщност, помисли си мъжът зад бюрото, детонаторът от азотен йодид представляваше проста химична формула, която можеше да се открие в „Младежка енциклопедия за игри и спортове”. Което не омаловажаваше другите умения на Ямамото, нито дълбоките му и широкообхватни познания по военноморско дело.
След като го предразположи, се подготви да го подложи на изпитание.
— Миналите седмица на борда ни „Лузитания” случайно се сблъсках с един британски аташе. Знаеш ги какви са. Мисли се за „шпионин джентълмен“.
Притежаваше изумителна дарба за акценти и безпогрешно уподоби аристократи много английско провлачане.
— „Японците притежават вродена пригодност за шпионаж. Надарени са и с хитрост и самообладание, каквито не се срещат на запад“. Ето какво заяви на всеослушание този англичанин в пушалнята.
Ямамото се изсмя.
— Това би трябвало да е капитан Абингтън-Уестлейк от Военноморския разузнавателен департамент на Адмиралтейството. Чуждестранният отдел. Миналото лято беше засечен да рисува акварел на пролива Лонг Айлънд, където по случайност бе акостирала последната подводница на САЩ, клас „Ванпър”. Смяташ ли, че този празноглав дърдорко го е казал като комплимент?
— Във френския военен флот, където Абингтън-Уестлейк толкова успешно се внедри миналия месец, едва ли го смятат за празноглавец. Задържа ли парите?
— Моля?
— Парите, които трябваше да пъхнеш в бюрото на Артър Лангнър. Задържа ли ги за себе си?
Японецът се вцепени.
— Разбира се, че не. Сложих ги в бюрото му.
— Противниците на Флота в Конгреса трябва да повярват, че най-изтъкнатия им конструктор, тъй наречения „Артилерист”, е виновен за взимане на подкуп. Тези пари бяха съществени за посланието ни до Конгреса, за да ги накараме де се запитат колко са гнилите ябълки в скъпоценния им Флот.
— Не би трябвало да се изненадвам, че задаваш такъв унизителен въпрос на верен сътрудник. С това сърце на крадец допускаш, че всички са крадци.
— Задържа ли парите? – повтори шпионинът. Навикът да поддържа пълно спокойствие смекчи стоманената мощ, която излъчваше стегнатата фигура на събеседника му.
— За последен път: не задържах парите. Ще се почувстваш ли по-сигурен, ако се закълна и паметта на стария ми приятел – собствения ти баща?
— Направи го!
Ямамото го погледна право в лицето с неприкрита омраза.
— Заклевам се в паметта на стария ми приятел, твоя баща.
— Мисля, че ти вярвам.
— Баща ти беше патриот – отвърна хладно Ямамото. – Ти си наемник.
— Аз ти плащам – последва още по-хладният отговор. – А когато докладваш на правителството си ценната информация, която събра в Оръдейния завод на Военната корабостроителница във Вашингтон – докато работеше за мен – правителството ти ще ти плати отново.
— Не шпионирам за пари. Шпионирам за Японската империя.
— И за мен.

* * *
— Добро утро на всички, които предпочитат любимата си музика пред неделната проповед – поздрави Артър Лангнър приятелите си в Оръдейния завод.
В омачкания си торбест костюм, с разрошената гъста коса и светлите живи очи, знаменитият конструктор на Военноморското артилерийско бюро се усмихна широко като човек, за когото всичко видяно представлява интерес и който повече от всичко обича странните неща. Артилеристът беше ветеран, откровен агностик и посветен в теориите за безсъзнателното, изложени от виенския невролог Зигмунд Фройд.
Беше патентовал изобретение, наречено „електрическа прахосмукачка”, след като бе посветил плодотворното си въображение на искрено изповядвания възглед, че научно обоснованото конструиране на домашни уреди би могло да освободи жените от досадата на домакинския труд. Вярваше също така, че жените трябва да получат правото да гласуват, да работят извън дома и Дорн да прилагат средства против забременяване. Клюките подхвърляха, че красивата му дъщеря, която се движеше в най-ексцентричните кръгове във Вашингтон и Ню Йорк, щеше да е първата облагодетелствана.
— Капризи на побъркан – измърмори недоволно комендантът на корабостроителницата.
Обаче шефът на Военноморската артилерия, който бе наблюдавал последната стрелба на трийсетсантиметровото оръдие. 50 калибър на Лангнър на изпитателния полигон Сенди Хук Атлантик, отвърна:
— Слава богу, че работи за нас, а не за врага.
Пъстрата смесица служители от Оръдейния завод, които представляваха камерния състав на неделното матине, се разсмяха одобрително на шегата на Лангнър:
— Просто, за да уверим всеки подслушал блюдолизец, че не сме пълни неверници, нека започнем с „О колко чудна благодат“*. В сол мажор.
[* „Amazing Grace“ – „О колко чудна благодат“ – християнски химн, написан от английския поет и духовник Джон Нютон. – Б.пр.]
Седна зад рояла.
— Бихте ли ни подали „ла”, сър? – помоли челистът, който беше експерт по бронебойни глави.
Лангнър леко почука „ла” от първа октава, за да могат щрайхистите да настроят инструментите си. Завъртя очи в израз на насмешливо нетърпение, докато колегите му се суетяха с ключовете за настройка.
— Някоя от онези нови атонални пиеси ли скалъпвате, господа?
— Още веднъж „ла”, ако обичаш, Артър. Малко по-силно?
Лангнър удари по-силно клавиша, после – още два пъти. Щрайхистите най-сетне останаха доволни.
Челистът поде началните ноти на химна.
На десетия такт, при стиха „Изгубен бях, намерен съм”, се включиха и двете цигулки – специалист по торпедни двигатели и едър паромеханик. Изсвириха мотива и започнаха да повтарят.
Лангнър вдигна големите си длани над клавишите, натисна десния педал и „Спаси Ти грешник като мен” се извиси в могъщ акорд.
Вътре в рояла пастата азотен йодид на Ямамото Кента се бе втвърдила на избухлива суха кора. Когато Лангнър удари клавишите, филцовите чукчета паднаха върху струните „сол”, „си” и „ре” и ги накараха да вибрират. Нагоре и надолу по гамата струните „сол”, „си” и „ре” на още шест октави завибрираха в синхрон и разтърсиха азотния йодид.
Избухна с рязък пукот, който изхвърли синкавочервен облак изпод капака на инструмента и взриви плика с кордит. Бездимният барут пръсна пианото на хиляди късчета дърво, жица и слонова кост, които надупчиха на решето главата и гърдите на Артър Лангнър и го убиха на място.


 2

Към 1908 г. детективска агенция „Ван Дорн” поддържаше представителства във всички важни американски градове и офисите и отразяваха характера на всяко място. Щабът в Чикаго разполагаше с апартамент в разкошния „Палмър хаус”, Железопътният възел Дъсти Огдън в Юта се обслужваше от наето помещение, декорирано с постери на издирвани престъпници. Нюйоркските офиси се намираха в луксозния хотел „Никърбокър” на Четиридесет и втора улица. А в столицата Вашингтон, където особено ценна беше близостта до Департамента на правосъдието – основен източник на работа за агенцията – детективска агенция Ван Дорн развиваха дейността си от втория етаж на най-хубавия хотел в столицата, новия „Уилард” на Пенсилвания авеню, на две пресечки от Белия дом. Офисът там се държеше от самия Джоузеф Ван Дорн и представляваше облицована с орехова ламперия бърлога, гъмжаща от най-модерни устройства за контрол на командвания от него трансконтинентален екип. Освен частния телеграф на агенцията Ван Дорн разполагаше с три подобни на свещици телефони осигуряващи междуградска връзка чак до Чикаго на запад, диктофон „ДеВю”, автоматичен борсов телеграф и електрически интерком „Келог”. Шпионката на вратата му позволяваше да преценява клиентите и информаторите в приемната. Ъглови прозорци осигуряваха изглед към главния и страничните входове на „Уилард“.
Именно от тези прозорци, седмица след трагичната смърт на Артър Лангнър във Военноморския оръдеен завод, Ван Дорн наблюдаваше притеснен как две жени слязоха от трамвая, забързаха по оживения тротоар и се скриха в хотела.
Интеркомът „Келог” иззвъня.
— Мис Лангнър е тук – докладва охранителят на „Уилард“, служител на Ван Дорн.
— Виждам. – Не очакваше с нетърпение тази визита.
Основателят на детективска агенция „Ван Дорн“ беше едър и оплешивял мъж над четирийсетте. Имаше орлов нос, лицето му бе обрамчено от рижи бакенбарди и се отличаваше с добродушното непринудено поведение на адвокат или бизнесмен, спечелил рано състоянието си и изпитващ удовлетворение от този факт. Гъстите вежди над очите му прикриваха остра интелигентност. Държавните затвори държаха много кримки, изглупели да допуснат едрия джентълмен достатъчно близо, за да им щракне белезниците.
На приземния етаж на „Уилард“ двете жени привлякоха вниманието на мъжете, щом се плъзнаха през фоайето в злато и мрамор. По-младата, дребничка девойка на осемнайсет или деветнайсет, бе червенокоса, облечена със стил и с жив блясък в очите. Спътничката й бе висока красавица с гарвановочерна коса, строга в тъмното си траурно облекло, с пера от черна рибарка в шапката и с отчасти забулено с воал лице!
Червенокосата я стискаше за лакътя, сякаш за да й даде кураж.
Веднъж прекосили фоайето, Дороти Лангнър пое нещата в ръцете си, като подкани приятелката си да седне на едно плюшено канапе в подножието на стълбището.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?
— Благодаря ти, Катрин, но недей. Ще се оправя оттук. Дороти Лангнър сбра дългите си поли и се понесе нагоре по стъпалата.
Катрин Дий изви шия и я проследи как спря на площадката, дръпна воала си и опря чело на студената лъскава мраморна колона. След това се изправи, овладя се и закрачи по коридора извън погледа на приятелката си, устремена към офиса на детективска агенция „Ван Дорн”.
Джоузеф Ван Дорн хвърли поглед през шпионката. Служителят в приемната беше стабилен мъж – иначе нямаше да седи на бюрото на администратора – но изглеждаше толкова зашеметен от красавицата, която му подаваше визитката си, че шефът му мрачно си представи как „Дивата шайка” нахлува и необезпокоявано се изнася заедно с обзавеждането, без да бъде забелязана от неговия човек.
— Аз съм Дороти Лангнър – заяви дамата със силен и мелодичен глас. – Имам уговорена среща с господин Джоузеф Ван Дорн.
Ван Дорн влезе в приемната и я поздрави загрижено.
— Мис Лангнър – каза с лекия си ирландски акцент, който омекотяваше по-твърдия чикагски говор. – Мога ли да ви поднеса най-дълбокото си съчувствие?
— Благодаря ви, господин Ван Дорн. Благодарна съм, че се съгласихте да ме приемете.
Ван Дорн я покани в своята светая светих.
Дороти Лангнър отказа предложените чай или вода и веднага заговори по същество:
— От Флота са пуснали версията, че баща ми се е самоубил. Искам да наема детективската ви агенция, за да изчистя името му.
Ван Дорн се бе подготвил, доколкото бе възможно, за тази трудна беседа. Имаше солидно основание да се съмнява в психическата уравновесеност на баща й. Но бъдещата му съпруга се бе запознала с Дороти в Смит Колидж, тъй че бе поел ангажимента да изслуша клетата жена.
— Разбира се, аз съм на вашите услуги, но…
— Твърдят, че той е причинил експлозията, която го уби, но не искат да кажат откъде го знаят.
— Не бих придавал прекалено голямо значение на подобни твърдения – каза Ван Дорн. – Потайността е обичайно състояние за Флота. В случая съм изненадан, защото обикновено се грижат за хората си.
— Баща ми съзнателно се бореше Оръдейният завод да се използва основно за граждански цели, вместо за военни – отвърна Дороти Лангнър. – Той е по-скоро фабрика за производство.
— И все пак, доколкото разбирам, напоследък много от задълженията му са поети от цивилни фабрики – подхвърли Ван Дорн предпазливо.
— Определено не! Някои средно големи оръдия, може би. Но не и оръдията за дреднаути.
— Питам се дали тази промяна не е притеснила баща ви.
— Баща ми беше свикнал с такива промени – отвърна сухо тя и добави с лека усмивка: – Често казваше: „Стрелите на свирепата съдба* за мен са вечните интриги между Конгрес и местни интереси”. Имаше чувство за хумор, господин Ван Дорн. Умееше да се смее. Такива хора не се самоубиват.
[* Преиначен цитат от трето действие на „Хамлет”. – Б.пр.]
— Разбира се – отвърна мрачно събеседникът й. Интсркомът „Келог” звънна отново.
Моят Бел* ме спаси, помисли си Ван Дорн. Приближи се до стената, където бе окачено устройството, вдигна слушалката и се вслуша.
[* Игра на думи – bell – звънец. – Б.пр.]
— Прати го при мен.
Обърна се към Дороти Лангнър.
— Помолих Айзък Бел, моя най-добър оперативен сътрудник, да се оттегли от един важен случай на банков обир, за да огледа обстоятелствата около смъртта на баща ви. Готов е да докладва.
Вратата се отвори. Влезе мъж в бял костюм, с неочаквано пестеливи за толкова висок човек движения. На ръст бе над метър и осемдесет. Фигурата му беше суха и жилеста – не тежеше повече от осемдесет килограма – и изглеждаше около трийсетинагодишен. Гъстите мустаци, които покриваха горната му устна, бяха златисти на цвят, както и буйната, но спретнато подстригана коса. Лицето му имаше загара на човек, живеещ на открито, привикнал на слънце и вятър.
Големите му длани бяха отпуснати кротко отстрани. Пръстите бяха дълги, с изрядно подрязани нокти, въпреки че някой наблюдател, по-внимателен от скърбящата Дороти Лангнър, щеше да забележи, че кокалчетата на дясната му ръка са зачервени и подути.
— Мис Лангнър, позволете да ви представя главен следовател Айзък Бел
Айзък Бел оцени красивата млада жена с бърз и пронизващ поглед. Двайсет и няколко годишна, интелигентна и сдържана. Опустошена от скръб и при все това – необикновено привлекателна. Тя го погледна умолително.
Остротата на синеокия му поглед мигновено се притъпи. Очите му сякаш се обагриха в теменужено и се изпълниха с нежност. Смъкна изящно бомбето си с широка периферия, за да изрази уважението си към нея, и й каза:
— Приемете най-искрените ми съболезнования, мис Лангнър. – След това с изящно, почти незабележимо движение, изтри капка кръв от ръката си с чисто бяла носна кърпа.
— Господин Бел – обърна се към него посетителката. – Научихте ли нещо, което да изчисти името на баща ми?
Детективът й отвърна с покрусен от съчувствие тон. Беше любезен и същевременно прям.
— Простете, но трябва да докладвам, че баща ви всъщност се е подписал за доставка на йод от лабораторния склад.
— Но той беше инженер – изтъкна тя. – Беше учен. Подписваше се за химикали от лабораторията всеки ден.
— Само че именно стрит на прах йод се е оказал същественият компонент от експлозива, който е взривил бездимния барут в рояла му. Другата съставка е била амонячна вода. Портиерът забеляза, че от килера му за почистващи препарати липсва бутилка.
— Всеки би могъл да я вземе.
— Да, разбира се. Но има улики, според които баща ви е смесил химикалите в личната си умивалня. Петна върху кърпа, избухлива прах на четката му за зъби, утайка в бръснарското му канче.
— Откъде можете да знаете всичко това? – попита тя сърдито и примига, за да махне бликналите сълзи.
— От Флота не ми разрешават да се доближа до кабинета му. Върнаха адвоката ми. Дори полицията не бе допусната в Оръдейния завод.
— Осигурих си достъп – отгърна Бел.
В кабинета припряно влезе секретар по риза, с жилетка отгоре и с папийонка.
Извинете, господин Ван Дорн. Комендантът на Военната корабостроителница във Вашингтон звъни по телефона и е побеснял.
— Кажи на оператора да прехвърли линията на този телефон. Простете, мис Лангнър… Ван Дора слуша. Добър ден, комендант Дилън. Как сте днес? …Не говорите сериозно, нали?
Заслушан, Ван Дорн се усмихна успокоително в мис Лангнър.
— Е, ще ме прощавате, сър, но такова общо описание би могло да пасне на половината високи мъже във Вашингтон. Би могло да опише дори джентълмена, който е тук и кабинета ми, докато разговарям с вас. Но ви уверявам, че не прилича на човек, който си е разменял юмруци с Морската пехота на Съединените щати… Освен ако в наши дни „кожените яки”* в Корпуса са от по-кекава порода, отколкото бяха по мое време.
[* Жаргон за морски пехотинец, от кожената яка в първоначалната им униформа. – Б.пр.]
Айзък Бел пъхна ръката си в джоба.
Следващият отговор на Джоузеф Ван Дорн беше добродушен смях, въпреки че ако събеседникът му бе видял ледения поглед в очите му, щеше припряно да се оттегли.
— Не, сър. Няма да ви „осигуря” мой служител заради твърдението на караула ви, че са „го заловили” в нарушение. Явно човекът в кабинета ми не е „заловен”, след като стой тук пред мен… Обаче ще спомена оплакването ви по време на обяда си утре със секретаря на Военноморския флот в клуб „Космос”. Моля, предайте най-сърдечните ми благопожелания на госпожа Дилън.
Ван Дорн върна слушалката на вилката и поясни:
— Изглежда някакъв висок русокос джентълмен с мустаци е нокаутирал няколко пазачи в корабостроителницата, докато са се опитвали да го задържат.
Бел показа два реда равни бели зъби.
— Предполагам, че е щял да се предаде кротко, стига да не са се опитвали да го набият, разбира се. – Отново се обърна към Дороти Лангнър, но с далеч по-любезно изражение на лицето: – Мис Лангнър. Има нещо, което трябва да ви покажа.
Извади фотографски отпечатък, още мокър от обработката. Представляваше увеличена снимка на последната бележка на Лангнър преди самоубийството. Беше я направил с джобния фотоапарат „Кодак 3А”, който годеницата му – дама, работеща във филмовия бранш, – му бе дала. Бел прикри с ръка по-голямата част от снимката, за да спести на мис Лангнър безумното словоизлияние.
— Това почеркът на баща ви ли е?
Тя се поколеба. Огледа внимателно снимката и накрая кимна неохотно.
— Прилича на неговия почерк.
Бел я наблюдаваше внимателно.
Изглеждате неуверена.
— Само че ми се струва малко… Не знам! Да, неговият почерк е.
— Разбирам, че баща ви е работил под голямо напрежение, за да ускори продукцията. Негови колеги, които изпитват силно възхищение към него, признават, че е бил твърде натоварен, може би до непоносимост.
— Глупости! – отсече тя. – Баща ми не лееше църковни камбани. Ръководеше оръжеен завод. Той настояваше за бързина. И ако е било твърде тежко за него щеше да ми каже. Споделяме си всичко, откакто майка ми умря.
— Но трагедията при самоубийството е, че жертвата не може да види никакъв изход от непоносимото – прекъсна ги Ван Дорн. – Това е най-самотната смърт.
— Не би се самоубил по този начин.
— Защо? – попита Айзък Бел.
Дороти Лангнър помълча, преди да отговори. Въпреки скръбта си забеляза, че високият детектив бе необикновено чаровен и излъчва изящество, смекчено от суровата мъжка сила. Това съчетание бе качеството, което търсеше у мъжете, но за съжаление го намираше рядко.
— Аз му купих онзи роял, за да може отново да свири. За да се успокоява, да си почива. Твърде много ме обичаше, за да използва подаръка ми като инструмент за самоубийството си.
Айзък Бел гледаше подкупващите й сребристо сини очи, докато жената защитаваше тезата си.
— Татко бе твърде щастлив от работата си, за да се самоубие. Преди двайсет години започна с копия на британските оръдия калибър 12 сантиметра. Днес заводът му прави най-добрите трийсетсантиметрови оръдия в света. Представете си какво е да научиш, които стрелят с точност от почти двайсет километра
Това са десет морски мили, господин Бел.
Бел наостри слух за някаква промяна в тона й, която можеше да издаде съмнение. Наблюдаваше лицето й за белези на колебание, докато излагаше лиричното си описание на работата на един мъртвец.
— Колкото по-голямо е оръдието, толкова по-мощна е силата, която то трябва да укроти. Там няма място за грешка. Тръбата трябва да се стругова право като слънчев лъч. Диаметърът й не може да варира и с една хилядна от сантиметъра. Витловият нарез изисква артистичността на Микеланджело, стягането на обшивката – часовникарска точност. Баща ми беше влюбен в оръдията си – всички велики мъже, работещи по бойните кораби, са влюбени в работата си. Един чародей на парния двигател като Алъсдейр Макдоналд обича турбините си, Рони Уилър в Нюпорт обича торпедата си, Фарли Кент – своите все по-бързи корпуси. Щастие е да си отдаден на работата си, господин Бел. Такива хора не се самоубиват.
Джоузеф Ван Дори се намеси отново:
— Мога да ви уверя, че разследването на Айзък Бел е било толкова задълбочено, колкото…
— Но ако мис Лангнър е права? – прекъсна го Бел.
Шефът му го погледна изненадан.
— С ваше позволение, господин Ван Дорн, ще огледам отново – заяви детективът.
Красивото лице на Дороти Лангнър грейна обнадеждено. Обърна се към основателя на детективската агенция. Ван Дорн разпери широко ръце.
— Разбира се. Айзък Бел ще се заеме със случая с пълната подкрепа на агенцията.
Изразът й на благодарност прозвуча повече като предизвикателство.
— Само за това мога да ви помоля, господин Бел, господин Ван Дорн. За веща преценка на всички факти. – Лицето й внезапно се огря от слънчева усмивка, издавайки живата и безгрижна жена, каквато несъмнено е била, преди да я порази трагедията. – Не е ли той най-малкото, което мога да очаквам от детективска агенция, чието мото е „Ние никога не се предаваме!”
— Явно и вие сте ни разследвали – отвърна с усмивка Бел.
Ван Дори я придружи до приемната и повтори съболезнованията си.
Айзък Бел отиде до прозореца с изглед към Пенсилвания авеню. Видя как Дороти Лангнър излезе от хотела в компанията на слабичката червенокоса дама, която бе забелязал преди това във фоайето. Във всяка друга компания огнекосото момиче щеше да мине за красиво, но в компанията на дъщерята на оръдейния инженер изглеждаше просто хубаво.
Ван Дори се върна.
— Какво те накара да си промениш мнението, Айзък? Силната и обич към баща й ли?
— Не. Обичта и към работата му.
Видя как двете забързаха към спирката, щом трамваят се приближи, вдигнаха дългите си поли и се качиха. Дороти Лангнър не погледна назад. Червенокосата го стори, като се озърна одобрително нагоре към прозорците на агенцията, сякаш знаеше къде да погледне.
Ван Дори оглеждаше фотографията.
— Не бях виждал толкова ясна снимка от филм. Контрастна почти като от истинска стъклена плоча.
— Марион ми даде „Кодак 3А”. Вмества се добре под палтото ми. Би било добре да включиш тези камери към стандартното оборудване.
— Не и за седемдесет и пет долара всяка — отвърна пестеливият Ван Дорн. – И онези „Браун” за петаче вършат работа. Какво ти се върти в ума, Айзък? Изглеждаш притеснен.
— Боя се, че ще се наложи да възложиш на момчетата от счетоводството да прегледат финансовите дела на баща й.
— Защо?
— Намериха пачка банкноти в бюрото му, толкова дебела, че да задави крана.
— Подкуп? – избухна Ван Дорн. – Подкуп? Нищо чудно, че Флотът държи всички на тъмно. Лангнър беше правителствен служител, овластен да избира от коя леярна да купува стомана. – Поклати отвратено глава. – Конгресът не е забравил шума отпреди три години, когато стоманеният тръст фиксира цените на броневите плочи. Е, това обяснява защо нашият човек е имал нужда да се успокоява.
— Изглежда, че един умен мъж е направил нещо глупаво – съгласи се Айзък Бел. – Не е могъл да понесе, че ще го хванат и сее самоубил.
— Изненадан съм, че се съгласи да продължиш разследването.
— Тя е една страстна млада дама.
Ван Дорн го изгледа с любопитство.
— Ти си сгоден, Айзък.
Айзък Бел погледна шефа си с открита усмивка. Като за човек, практичен до степен да бъде бич за престъпниците, Джо Ван Дорн показваше истинска дребнавост по отношение на сърдечните дела.
— Това, че съм влюбен в Марион Морган, не ме прави сляп за женския чар. Нито пък неуязвим за страстта. Имах предвид, обаче, че вярата на изумително привлекателната мис Лангнър в баща й е безмерна.
— Повечето майки – отвърна сдържано Ван Дорн, – както и всички дъщери, между впрочем, проявяват неверие, когато синовете или бащите им са замесени в криминални дела.
— Нещо около тая мостра на почерка му й се стори странно.
— А, да, между другото, ти как успя да намериш предсмъртната му бележиш?
— От Флота въобще не са имали идея как да процедират. Тъй че бяха оставили всичко на място, освен тялото, разбира се, а вратата беше заключена с катинар, за да не влизат ченгета.
— Ти как влезе?
— Беше един стар „Полхем”.
Ван Дорн кимна. Бел добре се оправяше с ключалки.
— Е, не съм изненадан, че Флотът не е знаел как да процедира. Всъщност допускам, че са парализирали от страх. Може и да разчитат на настървението на президента Рузвелт да се построят четирийсет и осем нови бойни кораба, но много хора в Конгреса кроят да обуздаят тази страст.
— Неприятно ми е, че ще зарежа Джон Скъли, но можеш ли да ме извадиш от случая „Момчетата Фрай”, докато проуча тази история?
— Детектив Скъли обича да го „зарязва” – изръмжа недоволно Ван Дорн. – Независимостта на този човек нещо не ми е по вкуса.
— И все пак е проницателен следовател – защити Бел колегата си.
Скъли, оперативен служител, който нямаше навика да докладва редовно, бе тръгнал по следите на тройка опасни банкови обирджии по границата на щатите Охайо и Пенсилвания.	Бяха си създали име, като оставяха бележки написана с кръвта на жертвите им: „Бойте се от момчетата Фрай”. Бяха ограбили първият си обир преди година в Ню Джърси, избягаха на запад, където обраха още много, а после през зимата се криха. Сега отново вилнееха на изток от Илинойс в серия кървави нападения над банки в малки градчета. Толкова изобретателни, колкото и зли, те използваха крадени автомобили, за да прехвърлят границите на щатите и оставяха местните шерифи да им дишат праха.
— Ще останеш да ръководиш случая Фрай, Айзък – заяви твърдо Ван Дорн. – Докато Конгресът се накани да основе някакво държавно следователско бюро, Департаментът на правосъдието ще продължава да ни плаща щедро, за да залавяме престъпници, които прехвърлят щатските граници, а аз не възнамерявам да позволя на своенравни типове като Скъли да ги разочароват.
— Както желаете, сър – отвърна официално Бел. – Но все пак обещахте на мис Лангнър пълната подкрепа на агенцията.
— Добре! Ще прехвърля двама души към Скъли – за кратко. Но все пак ръководиш ти, а не би трябвало да ти отнеме много време да потвърдиш верността на предсмъртната бележка на Лангнър.
— А дали твоят приятел, секретаря на Флота, не би могъл да ми осигури пропуск за корабостроителницата? Искам да си поприказвам малко с Морската пехота.
— И за какво ще си говорите? – Шефът му се усмихна. – За реванш ли?
Бел се ухили в отговор, но бързо стана сериозен.
— Ако господин Лангнър не се е самоубил, някои здраво се е потрудил да го убие и да опетни репутацията му. Морските пехотинци пазят портите на целия обект. Трябва да са видели, ако предната нощ някой е бягал оттам.


3

— Още варовик! – ревна Чад Гордън. Загледан алчно как последният му поток разтопено желязо бликва от отвора в улея, главният металург на Военноморското оръжейно бюро измърмори победоносно: – „Корпус 44”, идваме?
„Само платно и никакъв корпус” беше редовно отправяното обвинение към Чал Гордън заради поемането му на рискове с хиляда шестстотин и петдесет градуса разтопен метал – нещо, което никой човек със здрав разум не би си позволил да направи.
Но никой не отричаше, че гениалният експерт си заслужава личната доменна пещ в един отдалечен ъгъл в Стоманолеярния завод във Витлеем, щата Пенсилвания, където експериментираше по осемнайсет часа на ден, за да създаде нисковъглероден за производство на устойчива торпедна бронева плоча. На компанията й се наложи да му зачисли два отделни работни екипа, след като дори поразените от беднотия имигранти, свикнали да работят като кучета не можеха да издържат на енергичността на Чад Гордън.
В тази снежна мартенска нощ втората му смяна включваше американския бригадир Боб Хол и бригада, с които Хол се отнасящо като с обичайната сган чужденци четирима унгарци и един намръщен германец, заместил друг липсващ унгарец. Доколкото Ноб Хол можете да разбере от бърборенето им липсващият им другар или бил пропаднал в шахта, или го бил прегазил локомотив. Все тая.
Името на германеца беше Ханс. Твърдеше, че е работил в завода „Круп” в долината Рур. Това напълно устройваше старши майстора Хол. Ханс беше силен, изглежда си знаеше работата и разбираше повече английски от четиримата унгарци, взети заедно. Освен това на господин Гордън нямаше да му пука дори германецът да бе дошъл и от ада, стига да работеше здраво.
След седемте часа работа на смяната, под върха на пещта се оформи „затлачване” от частично втвърден метал. Заплашваше да запуши отвода, който вентилираше нагорещените избухливи отпадъчни газове. Хол предложи отводът да се прочисти, преди да се затлачи съвсем. Чад Гордън отривисто му нареди да се отдръпне настрани.
— Казах, още варовик.
Германецът бе чакал тази възможност.
Бързо се изкачи по стълбите до върха на пещта, където стояха ръчните колички, заредени с нов материал. Всяка съдържаше около половин тон желязна руда или кокс, или доломитовия варовик с необичайно висок процент магнезий, на който упоритият Чад Гордън разчиташе за подсилването на метала.
Германецът награби количка с две колелета, натоварена с доломитов варовик, и я затъркаля към устието на пещта.
— Изчакай да кипне! – ревна бригадирът отдолу, където от дълбея на шлаката се търкаляха разтопени нечистотии. Стопеното желязо и шлаката в дъното на пещта бучаха на цели хиляда шестстотин и петдесет градуса Целзий. Но рудата и коксът горе едва бяха стигнали до триста и седемдесет.
Ханс изглежда не го чу, когато изсипа бързо варовика в пещта и припряно слезе по стълбата.
— Ти си луд! – изрева Хол. – Не е достатъчно горещо. Запуши отвода.
Ханс се провря покрай него.
— Не се притеснявай за затлачването – извика Чад Гордън, без да си направи труд да го погледне. – Ще спадне.
Бригадирът беше по-благоразумен. Затлачването задържаше в пещта експлозивни газове. Изсипването на количката с варовик от Ханс само направи положението по-лошо. Много по-лошо. Извика на унгарците:
— Качете се горе и прочистете отвода!
Работниците се поколебаха. Макар и да не разбираха напълно английски, знаеха колко опасни са събралите се отгоре запалителни газове. Стиснатият юмрук на Хол и гневните му ръкомахания все пак ги отпратиха по стълбата към върха на пещта с лостове и кирки в ръцете. Но точно когато започнаха да къртят затлачването, то се смъкна самó на една твърда буца, точно както Гордън беше предсказал. Само че изстиналия варовик се беше струпал върху хладната повърхност и също беше запушил отвода. Когато затлаченото се смъкна, внезапното нахлуване на външен въздух в пещта, съчетано с горещината отдолу, запали затворените отпадъчни газове.
Взривиха се с грохот експлозията вдигна покрива на сградата и го запокитиха върху конвертора „Бесемер” на цели четирийсет и пет метра разстояние. Огнената вълна надуха ботушите и дрехите на унгарците и възпламени телата им. Тонове нажежена лава плиснаха по страните на пещта и заляха като водопад от пламъци старши майстора и Чад Гордън.
Германецът побягна, задушен от вонята на изпечена плът. Очите му бяха опулени от ужас заради стореното и от страх, че кипналият метал може да достигне и него. Никой не обърна внимание на самотния бягаш мъж – и без друго всички в гигантския завод се бяха разтичали. Работници от другите доменни пещи бързаха към мястото на убийствената авария, караха вагонетки и колички, за да изнесат ранените. Дори едрите пазачи на портала не забелязаха Ханс, зяпнали към мястото, от което бягаше.
Германецът погледна назад през рамо. В нощното небе изригваха пламъци. Сградите около доменната пещ бяха в развалини. Бяха рухнали стени, покриви се бяха срутили и навсякъде бушуваха пламъци.
Изруга силно, стъписан от величината на бедствието, което беше причинил.

* * *
На следващата сутрин, сменил работното си облекло със строг черен костюм и изтощен от безсънната нощ, през която мрачно бе размишлявал колко много хора бяха загинали, Ханс слезе от влака на гарата в Нешънъл Мол, Вашингтон. Огледа набързо вестникарските будки за заглавия, свързани със злополуката. Нямаше такива. Стоманодобивът беше опасен бизнес. Работници в него загиваха ежедневно. Само местните вестници в металодобивните градове си правеха труда да изреждат убитите, като при това основно се спираха на началниците измежду тях, заради англоговорещите си читатели.
Взе ферибот за Александрия, Вирджиния и след това забърза по крайбрежната улица към складовия район. Шпионинът, който го бе изпратил в металургичния завод, го очакваше в странното си свърталище със старинни оръжия.
Изслуша напрегнато доклада на Ханс. Зададе няколко сондиращи въпроса за елементите, които Чад Гордън бе използвал, за да прави стоманените си сплави. Вещо и проницателно измъкна от Ханс подробности, които до този момент германецът почти не беше забелязал.
Шпионинът бе щедър с похвалите и плати в брой каквото бе обещал.
— Не е заради парите – измърмори германецът, докато ги пъхаше в джоба си.
— Разбира се, че не е.
— Защото стигне ли се до война, американците ще са на страната на Британия.
— Несъмнено. Демокрациите презират Германия.
— Но не обичам убийството – измърмори недоволно Ханс. Погледна мрачно в лещата на стария корабен прожектор зад бюрото на шпионина и видя отразеното си лице, бледо като на мъртвец.
Шпионинът го изненада, като отвърна на немски със северен акцент. Ханс го бе помислил за американец, толкова съвършен бе английският му, но ето, че му заговори като съотечественик.
— Нямаше никакъв избор, mein Freund*. Броневата плоча на Чад Гордън щеше да даде на вражеските кораби нечестно предимство. Американците скоро ще пуснат на вода дреднаутите си. Би ли приел технитедреднаути да потапят германските кораби? Да избиват германски моряци. Да обстрелват германски пристанища?
[* Приятелю (нем.). – Б.пр.]
— Прав сте. mein Herr* – отвърна Ханс. – Разбира се
[* Господине (нем.). – Б.пр.]
Шпионинът се усмихна, сякаш съчувстваше на хуманните скрупули на Ханс. Но на ум се изсмя. Бог да благослови простодушните германци. Колкото и могъща да ставаше индустрията им, колкото и силна да беше армията им, колкото и модерен да беше военноморският им флот, колкото и гръмко да се перчеше кайзерът им с неговото „Mein Feld ist die Well”, винаги се бояха, че са малкото момченце.
Постоянният им страх, че са по-слабите, ги правеше тъй лесни за подвеждане.
Нима твоето поле е светът, а. хер кайзер? Как ли не. Полето ти е пълно с овце.


4

— Китаец е бил – заяви морски улан ефрейтор Блек и изпуфка дим от двудоларовата си пура. – Ако вярваш на Дедовия патрул – изпуфтя и редник Литъл.
— За нощната охрана става дума.
Айзък Бел разбра, че „Дедовия патрул” са пенсионерите, наети за нощна охрана в корабостроителницата, докато редовите морски пехотинци пазеха портите.
Седеше с двамата плещести матроси на кръгла маса в бара „О’Лиъри” на Ий стрийт. Момчетата се показаха великодушни спортсмени, не помнеха с лошо предишната им среща, с неохота изразиха уважението си към Бел за бойните му умения и му простиха за насинените очи и разклатените зъби още след първото питие. По негово настояване ометоха по един обяд от бифтеци с картофи и ябълков пай. Сега, с чашите уиски в ръка и димящите хавански пури, които им бе подарил, бяха развързали езиците си.
Казаха му, че комендантът е наредил да му се представи списък на всички, минали през порталите в нощта на смъртта на Артър Лангнър. Нито едно име не бедеше подобрение. Бел щеше да накара Джо Ван Дорн да хвърли поглед на въпросния списък, за да потвърди преценката на коменданта.
Един от нощните пазачи бе докладвал за нарушител. Явно рапортът му дори не бе стигнал до коменданта. Всъщност не беше преминал по командната верига на по-високо ниво от сержанта на порталната охрана, бе решил, че е глупост.
Бел запита:
— Ако е вярно донесението на Дедовия патрул, защо според вас един китаец би нахлул вън военноморския арсенал?
— Търсел, е нещо за крадене.
— Или момичета.
— Какви момичета?
— Офицерските дъщери. Тия, дето живеят в зоната на корабостроителницата.
Редник Литъл се озърна да се увери, че никой не подслушва. Единственият клиент, който беше близо до тях, лежеше свит на пода и хъркаше като ренде.
— Комендантът има две хубавици. Не бих имал нищо против да ги опозная по-добре.
— Разбирам – отвърна с усмивка Бел. Идеята за зажаднял за женска плът китаец, нахлул в американска военноморска база, като изкатерва триметрова стена, пазена от морска пехота на всеки портал и с охрана отвътре, не предлагаше продуктивна посока за разследване. Но си напомни, че макар един детектив да трябва винаги да е скептичен, благоразумния скептик не бива да пренебрегва никоя възможност, преди да я е обмислил. – Кой беше този стар нощен пазач, който ви каза това?
— Не ни го каза той. Каза го на сержанта.
— Името му е Едисън.
— Големия Джон Едисън – добави Литъл.
— На колко е?
— Изглежда на сто.
— Едър старец – Висок почти колкото вас, господин Бел.
— Къде бих могъл да го намеря?
— Има една къща под наем, където старите вълци почиват.
Бел я намери на Еф стрийт, недалече от военноморския арсенал. Имаше отрупана с шезлонги предна веранда, празна в хладния следобед. Влезе вътре и се представи на хазяйката, която подреждаше дългата маса за вечерята. Жената говореше със силен южняшки акцент, а лицето й все още беше хубаво въпреки бръчките от дългите години тежък труд.
— Господин Едисън ли? – провлече тя. – Добър старец. Никакви неприятности нямам с него, за разлика от някои негови приятелчета, които мога да назова
— Вътре ли е?
— Господин Едисън спи до късно, щото работи нощна смяна.
— Имате ли нещо против да го изчакам? – попита Бел с усмивка, която огря сините му очи.
Хазяйката отметна кичур сива коса от бузата си и също му отвърна с усмивка:
— Ще ви донеса кафе.
— Не се притеснявайте.
— Хич няма да ме притесни, господин Бел. Сега сте в Юга. Майка ми би се обърнала в гроба, ако разбере, че съм оставила джентълмен в гостната си без чаша кафе.
След петнайсет минути Бел можеше да заяви без голямо преувеличение:
— Това е най-хубавото кафе, което съм пил, откакто моята майка ме заведе и една сладкарница във Виена. Австрия, когато още ходех прав под масата.
— Ами че то, знаете ли какво си мисли? Ще взема да ви направя още едно и ще попитам господин Едисън дали би искал да пие кафе с вас.
Джон Едисън щеше да е по-висок и от него, забеляза детективът, ако старостта не беше превила гърба му. Имаше широки длани и дълги ръце, които трябваше да са били силни на младини, снежнобяла коса, светли воднисти очи, огромен нос, какъвто често израстваше на старите мъже, и стегната уста над провисналата гуша.
Бел подаде ръка.
— Айзък Бел, детектив от агенцията на Ван Дорн.
— Не може да бъде – ухили се Едисън и Бел видя, че старческата мудност прикрива жив и весел нрав. – Е, от мен детектив не се получи. Макар че можеше и да стана такъв, докато бях по-млад. С какво мога да ти помогна, синко?
— Говорих с ефрейтор Блек и редник Литъл от охраната, и…
— Знаеш ли какво казвахме за морската пехота във флота? – прекъсна го Едисън.
— Не, сър.
— Един моряк трябва неволно да си е фраснал главата четири пъти в ниска греда, за да докаже, че е подходящ за морската пехота.
Бел се засмя.
— Казаха ми, че сте докладвали, че сте изненадали нарушител в корабостроителницата.
— Аха. Но се измъкна. Не ми повярваха.
— Китаец?
— Не беше китаец.
— Нима? Чудно откъде на Блек и Литъл им е хрумнало, че нарушителят е бил китаец.
— Предупредих те за пехотинците. Ти се засмя.
— Как изглеждаше нарушителят?
— Като японец.
— Японец?
— Казах на сержанта на ония тъпаци. На сержанта им мозъкът му сякаш е пълен с китайци. Но както казах, не мисля, че повярва, че изобщо съм видял някого – китаец или японец. Не повярва и точка. Взе ме за някакъв изкуфял дядка, дето му се привиждат разни работи. Даже ме попита дали съм пил. По дяволите, от четирийсет години и глътка не съм близвал!
Следващия си въпрос Бел подхвърли предпазливо. Беше срещал много малко американци, които можеха да различат китаец от японец.
— Успяхте ли да го видите добре?
— Аха.
— Останах с впечатлението, че е било тъмно.
— Луната грееше право в лицето му – обясни възрастният мъж.
— Колко близо бяхте до него?
Едисън вдигна широката си набръчкана длан.
— Малко по-близо от това да беше и щях да стисна гърлото му с ей тия пръсти.
— А какво у него ви наведе на мисълта за японец?
— Очите му, устата му, носа му, устните му, косата му – изстреля старецът в отговор.
Бел отново изрази скептицизма си предпазливо.
— Някои хора казват, че китайците и японците трудно се различават.
— Някои хора не са били в Япония.
— А вие сте били?
Едисън се изправи в стола си.
— Влязох в пристанище Урагa с ескадрен командир Матю Пери, когато отвори Япония за американската търговия.
— Но това беше преди шейсет години! – Стига да не беше празно бръщолевене на стар моряк. Едисън се оказваше още по-стар, отколкото изглеждаше.
— Петдесет и седем. Бях старши матрос на парната фрегата на Пери, „Сускебана”. И гребах в лодката на комодора. Закарах Стареца в Йокосука. Там и от ушите ни извираха японци.
Бел се усмихна.
— В такъв случай наистина можете да различите японец от китаец.
— Точно както казах.
— А ще ми кажете ли къде заловихте нарушителя?
— Залових го, ама почти.
— Помните ли колко далече беше от Оръдейния завод? Едисън сви рамене.
— Хиляда крачки.
— Половин миля – разсъди Бел.
— Половин морска миля – поправи го Едисън.
— Дори повече.
— Синко, бас държа, че разсъждаваш дали тоя дръпнатият е имал нещо общо с взрива в конструкторския кабинет на Лангнър.
— Мислите ли, че е имал?
— Не знам. Както казах, японецът беше на цели хиляда крачки от Оръдейния завод.
— Колко е голям дворът на арсенала? – попита Бел. Старият моряк се потърка по брадичката и зарея поглед.
Предполагам, че от стените до реката, трябва да има стотина акра.
— Сто акра. Почти колкото кравеферма в североизточните щати.
— Всичко е задръстено с фабрики, леярни и плацове. Плюс – добави многозначително старецът, – къщи и градини, дето го засякох да се вре.
— Какво с търсил там според вас?
— Беше съвсем близо до офицерските къщи. Дъщерите на коменданта са приятни млади дами. А японците си падат по дамите.


5

Имаше дни, в които дори един вундеркинд като Гроувър Лейкууд би се порадвал на малко свободно време извън лабораторията, за да проветри главата си от сложнотиите около прицелването на оръдие в подвижна мишена от движещ се кораб. Експертът по огневи контрол прекарваше повечето си дни и много от нощите си в правене на безчет изчисления. целящи преодоляването на ефекта от люшкане, подскачане, отклоняване от курса и извивки на траекторията. Работата беше изключително увлекателна, а още по-напрегната я правеше предизвикателството да се измисли начин, благодарение на който обикновените умове да успеят да приложат резултатите от изчисленията му в разгара на сражение, докато оръдията тътнат, вълните блъскат и стоманени късове просвистяват през пушека.
В свободното си време си играеше с футуристични формули, за да се справи с предизвикателствата накланянето – докато си представяше, че корабите му стрелят напред, вместо странично – и се опитвате да отчете все по-нарастващия обхват на големите оръдия и все по-изравняващата се траектория на високоскоростните снаряди. Понякога му се струваше, че трябва да се обърне с главата надолу като солница, за да изпразни мозъка си.
Скалното катерене предлагаше такава почивка. Един ден скално катерене започваше с возене на влака до Риджфилд. Кънектикът, следваше шофиране по нюйоркския щатски път с взет под наем автомобил „Форд” до парк „Джонсън” в околностите на Уестчестър, после към три километра ходене пеш до един отдалечен хълм, наречен Агар Маунтин, и всичко това водеше до бавно и трудно катерене по скална стена до върха на стръмнината. Возенето във влака предлагаше възможността два часа да зяпа през прозореца как земята се променя от град във ферма. Карането на кола напълно ангажираше вниманието му към разнебитените пътища. Ходенето изпълваше дробовете му със свеж въздух и раздвижваше кръвта му. Катеренето изискваше пълна съсредоточеност, за да избегне дългото падане от стръмнината и да си пръсне черепа долу.
Необичайно топлият за ранната пролет уикенд бе привлякъл доста хора в парка. Лейкууд закрачи целеустремено, екипиран в спортното си яке от туид, голфа и ботушите. Подмина възрастна дама, излязла на обичайната си разходка, размени сърдечно „добро утро“ с няколко туристи и погледна с копнеж държаща се за ръце влюбена двойка.
Лейкууд беше доста чаровен на вид, със здрава мускулеста фигура и непринудена усмивка, но работата по шест-седем дни седмично, както и ситуациите, заради които често му се налагаше да преспива на един диван в лабораторията си, затрудняваха срещите му с момичета. А по някаква причина племенничките и дъщерите, с които съпругите на по-старите инженери напираха да го запознаят, така и не се оказаха особено привлекателни.
Обикновено това не го притесняваше. Беше твърде зает, за да се чувства самотен, но от време на време, щом видеше някоя млада двойка, си казваше: „Някой ден и аз ще извадя късмет.”
Навлезе още по-навътре в парка, докато се оказа на тясна пътека през гъстата гора. Когато зърна движение напред се разочарова, защото се надяваше стръмнината да си е само за него и да я изкатери спокойно и кротко.
Човекът пред него се спря и седна на паднал дънер. Щом се приближи видя, че е момиче – дребничко и много хубаво момиче при това – облечено като за катерене, в панталони и с ботуши с връзки като неговите. От шапката й с широка периферия се изсипваше буйна червена коса. Когато извърна рязко главата си към него, къдрите й блеснаха на слънчевата светлина с яркостта на взривил се снаряд.
Приличаше на ирландка с тази бяла кожа, с малкото, извърнато нагоре носле, с веселата усмивка и с блестящите сини очи, и той изведнъж си спомни, че я беше срещал и преди… Миналото лято… Как се казваше? Я да видим, къде се бяха срещнали… Да! На фирмения пикник, организиран от капитан Лоуел Фалконър, героя от Испано-американската война, на когото Лейкууд докладваше за напредъка си по визьора за огневи обхват.
Как се казваше?
Вече беше достатъчно близо, за да махне и да й каже „здрасти”. Тя го гледаше с жизнерадостната си усмивка и очите й блеснаха, щом го позна, макар да изглеждаше също толкова озадачена като него.
— Какво съвпадение да се срещнем тук – подхвърли двойката колебливо.
— Здравейте – отвърна Лейкууд.
— Предния път май се видяхме на крайбрежието?
— Файър Айлънд – отвърна Лейкууд. – Излета на капитан Фалконър.
— Разбира се – възкликна тя облекчено. – Знаех си, че ви познавам отнякъде.
Лейкууд задълба в спомените си и се подкани: „Хайде, Лейкууд! Щом можеш да хвърлиш трийсет сантиметров, двеста двадесет и осем килограмов снаряд от кораб, който се люшка сред триметрови вълни, би трябвало и да успееш да си спомниш името на това прекрасно момиче на Гибсън*, което ти се усмихна.“
[* Момиче на Гибсън – еталон за женска красота, наложен от американския художник и карикатурист Чарлз Гибсън в края на XIX и началото на ХХ в. – Б.пр.]
— Мис Дий – щракна той с пръсти. – Катрин Дий. – А след това, понеже майка му го бе възпитала добре, Лейкууд свали шапка и протегна ръка с думите: – Гроувър Лейкууд. Изключително ми е приятно, че ви виждам отново.
Когато усмивката и се разшири в израз на възхитена благодарност, слънчевата светлина в бляскавата й коса сякаш се пресели в очите й. Лейкууд си помисли, че е умрял и е отишъл в рая.
— Какво удивително съвпадение! – възкликна тя. – Но какво все пак правите тук?
— Катерене – отвърна Лейкууд. – Алпинизъм.
Тя го зяпна невярващо.
— О това наистина е съвпадение.
— Какво имате предвид?
— Ами, аз съм тук точно за това. Нагоре по тази пътека има скала, която ще изкача. – Кривна вежда – толкова светла, че беше почти невидима. – Проследихте ли ме до тук?
— Какво? – Лейкууд се изчерви и започна да заеква: – Не, аз… ъъ…
Катрин Дий се засмя.
— Заядох се. Нямах предвид, че сте ме проследили. Как бихте могли изобщо да знаете къде съм? Не, това е просто съвършеното съвпадение. – Отново кривна глава. – Но всъщност, не… Помните ли какво си говорихме на излета?
Лейкууд кимна. Щеше му се да си бяха говорили повече. Тя сякаш бе познавала всички на капитанската яхта, прехвърчаше от човек на човек и бърбореше непрестанно. Но си спомни.
— Решихме, че и двамата обичаме природата.
— Въпреки че се налага да нося шапка заради слънцето при толкова бялата ми кожа.
В онзи летен ден се виждаше доста повече светла кожа. Лейкууд си спомни едни закръглени и силни ръце, оголени почти до раменете, изящната й шия и глезените й.
— Е, ще го правим ли? – попита тя.
— Кое?
— Да изкатерим скалите.
— Да. Да. Да, хайде.
Тръгнаха по пътеката и всеки път, щом тя се стесняваше, раменете им се докосваха. Лейкууд усещаше всеки неин допир като електрически ток и бе напълно стъписан, когато тя го попита:
— Още ли работите за капитана?
— О, да.
— Май си спомням, че ми разправяхте нещо за топовете.
— Във флота ги наричат оръдия. Не топове.
— Нима? Не знаех, че има разлика. Казвате „наричат ги”
Не сте ли във флота?
— Не, работя на цивилна служба. Но се отчитам на капитан Фалконър.
— Стори ми се много приятен човек.
Лейкууд се усмихна.
— „Приятен” не е първата дума, която ще му хрумне на човек, за да опише капитан Фалконър. – Всъщност по-точните епитети щяха да бъдат „упорит”, „настойчив” и дори „всяващ страх”.
— Някой ми каза, че бил вдъхновяващ.
— Такъв е, да.
— Опитвам се да си спомня кой го каза. Беше много чаровен и по-възрастен от вас, струва ми се.
Жегна го ревност. Катрин Дий говореше за Рон Уилър, водещата фигура на Военноморската торпедна станция в Нюпорт, по когото всички момичета си падаха.
— Повечето от тях са по-възрастни от мен – отвърна Лейкууд с надеждата, че ще излязат от темата за чаровния Уилър.
Катрин го облекчи със сърдечната си усмивка.
—Е, който е да ми го беше споменал, помня, че ви нарече „вундеркинда”.
Лейкууд се засмя.
— Защо се смеете? Капитан Фалконър също го каза, а той беше герой от испано-американската война. На истина ли сте вундеркинд?
— Не! Просто започнах млад, нищо повече. Това е съвсем нова област. Влязох в самото й начало.
— Как може оръдията да са нови? Оръдия е имало винаги.
Лейкууд спря и се обърна към нея.
— Много е интересно. Но не, оръдия не е имало винаги. Не и като сегашните. Оръдията с витлов нарез могат да стрелят на огромни разстояния, каквито никой ме си с представял преди. Ами ето, едва онзи ден бях на борда на един боен кораб край Сенди Хук и…
— Бяхте на боен кораб?
— О, да. Винаги излизам с тях.
— Сериозно?
— На Атлантическия полигон. Миналата седмица артилерийският офицер ми каза: „Оттук новите дреднаути могат да поразят Йонкърс.”
Хубавите очи на Катрин се разшириха.
— Йонкърс? Не знаех това. Тоест, последния път, когато плавах за Ню Йорк на борда на „Лузитания”, денят беше ясен, но не можах да видя Йонкърс от океана.
„Лузитания'? – помисли си Лейкууд. Не само хубава, но и богата.
— Е, трудно е да се види Йонкърс, но в открито море от толкова далече може да се засече кораб. Номерът е да бъде уцелен.
Тръгнаха отново по пътеката. Раменете им се докосваха, докато й разправяше как изобретяването на бездимния барут е позволило на наблюдателите да виждат по-далече, защото корабът не е загърнат в оръдеен дим.
— Наблюдателите коригират обхвата с оръдията. Преценяват по плясъците дали снарядите са паднали пред или отвъд целта. Вероятно сте чели във вестниците, че поради това всички кораби с големи оръдия – оръдията им са с еднакъв калибър – с изстрела на едно всъщност прицелват всички. – Изглеждаше много по-заинтригувана, отколкото щеше да очаква от едно красиво момиче. Слушаше го с широко отворени очи, постоянно спираше и се втренчваше в него като хипнотизирана. Гроувър Лейкууд продължи да говори.
Нищо тайно каза си. Нищо за последните жироскопи за намиране на обхвата, които осигуряваха „продължителна стрелба” за „да ударят кифличката”. Нищо за огневия контрол, което не би могла да прочете във вестниците. Похвали се обаче, че се е заинтересувал от скалното катерене, докато се изкачвал по трийсетметровата „клетъчна мачта”, която се въвеждаше във Флота, за да се засичат плясъците на снарядите от по-голямо разстояния. Но не каза, че строителите на мачтата експериментираха с тръби от олекотена стомана, за да ги направят неуязвими за пораженията на снаряди. Не издаде, че клетъчните мачти са предназначени и за платформи за последния модел механизми за контрол на обхвата. Нито спомена за хидравличните двигатели, свързани с жироскопа за издигане на оръдията на кула. И със сигурност и дума не спомена за „Корпус 44”.
— Объркана съм – рече тя с топла усмивка. – сигурно вие можете да ми помогнете да разбера. Един човек ми каза, че океанските лайнери са много по-големи от дреднаутите. Каза, че „Лузитания“ и „Мавритания” са 44 000 тонни, но „Мичиган“ на Военноморския флот ще е само 16000 тона.
— Лайнерите са плаващи хотели – отвърна пренебрежително Лейкууд. – Дреднаутите са крепости.
— Но „Лузитания” и „Мавритания“ плават по-бързо от дреднаутите. Онзи човек ги нарече „сиви хрътки“.
— Е, ако мислите за „Лузитания“ и „Мавритания като за сиви хрътки, представете си един дреднаут като вълк.
Тя се засмя.
— Вече разбирам. А вашата работа е да му дадете зъби.
— Работата ми – поправи я с гордост Лейкууд, – е да му наостря зъбите.
Отново се засмя. И го докосна по ръката.
— Тогава каква е работата на капитан Фалконър?
Гроувър Лейкууд помисли внимателно, преди да отговори. Всеки можете да прочете официалната истина. Всеки ден излизаха статии, посветени на всеки един аспект в надпреварата в бойното корабостроене – от разходите и националната слава, до големите плавания и чуждестранните шпиони, които си пъхаха носа във Военноморския арсенал в Бруклин, преструвайки се на журналисти.
— Капитан Фалконър е Специален инспектор на Военния флот по целева практика. Стана оръдеен експерт след битката за Сантяго. Въпреки че потопихме всеки испански кораб в Куба, оръдията ни отчетоха едва два процента поражения. Капитан Фалконър се закле да подобри този резултат.
Стръмната скална фасада на Агар Маунтин се извиси пред тях.
— О, вижте – възкликна Катрин. – Само за нас ще си е. Никой няма тук, освен нас. – Спряха в подножието на стръмнината. – Онзи безумец, който се самоуби, като гръмна пианото си, не беше ли свързан с бойните кораби?
— Как чухте за това? – попита Лейкууд. – Флотът не пусна информация за трагедията за вестниците. Призна само, че е имало експлозия в Оръдейния завод.
— Всички във Вашингтон говореха за това – отвърна Катрин.
— Там ли живеете?
— Гостувах на приятелка. Познавахте ли го?
— Да, беше чудесен човек – отвърна Лейкууд, докато търсеше маршрут за катерене по скалите. – Всъщност, беше на капитанската яхта на излета.
— Май не се запознах с него.
— Проклет, тъжен инцидент… Беше ужасна загуба
Катрин Дий се оказа добър алпинист. Лейкууд едва успяваше да я настига. Спортът беше нов за него и забеляза, че пръстите й бяха толкова силни, че можеше да повдигне цялата си тежест с едно захващане с ръка. Щом го направеше, можеше да извие тялото си и да се пресегне за следващото захващане.
— Катерите се като маймунка.
— Не с много приятен комплимент. – Престори се на обидена, докато го изчакваше да я настигне. – Кой би искал да прилича на маймуна?
Лейкууд реши, че е по-добре да си замълчи. Когато се изкачиха на около двайсет и пет метра височина и короните на дърветата далече долу заприличаха на перца, тя изведнъж се издърпа много по-високо от него.
— Къде сте се научили да се катерите така?
— Монахините в манастирското ми училище ни водеха да се катерим на Матерхорн.
В този момент ръцете на Гроувър Лейкууд бяха разперени широко, вкопчени в издатини от двете страни, докато с краката си опипваше за опора. Катрин Дий го беше изпреварила с четири-пет метра.
— О, господин Лейкууд?
Той изви врат нагоре към нея. Като че ли държеше гигантска костенурка в силните си бели ръце. Само че не можеше да е костенурка толкова рано на пролет. Беше голям камък.
— Внимавайте с това нещо – извика й той.
Твърде късно.
Изплъзна се от ръцете й. Не! Тя ги разтвори!


6

Бележката за самоубийството на Лангиър продължаваше да гложди ума на Бел.
Използва пропуска си от секретаря на Флота, за да влезе отново в Оръдейния завод, отново отключи катинара „Полхем” на вратата на конструкторския кабинет и претърси бюрото на Лангнър. Пачката paзчертани листове, които Лангнър явно беше пазил за специална кореспонденция, съвпадаха с хартията, на която бе написана предсмъртната бележка. До нея лежеше писалка „Уотърман”.
Детективът пъхна писалката в джоба си и се отби в една химическа лаборатория, която работеше за Ван Дорн. След това взе трамвая от Капитолийския хълм до парк Линкълн, където в съседство се бе образувал процъфтяващ квартал, след като жителите на Вашингтон бягаха от претъпканите блатни райони около река Потомак, които се вмирисваха в лятната горещина.
Намери дома на Лангнър, който се намираше на улицата точно срещу парка. Беше двуетажна тухлена постройка със зелени капаци на прозорците, малък преден двор и ограда от ковано желязо. Одиторът на Ван Дорн, който проверяваше финансовите дела на Артър Лангнър, не бе открил доказателства за странични доходи. Лангнър трябваше да е закупил тази нова къща от заплатата си в Оръдейния завод, която, бе отбелязал одиторът, се равняваше на тази на главен директор в частната индустрия.
Къщата изглеждаше новопостроена – като всички останали, освен няколкото стари дървени постройки на страничните улици – и имаше високи засводени прозорци. Зидарията бе с обичайната украса, изящно извисена нагоре до красив назъбен корниз. Само че, както установи Бел, във вътрешността на сградата нямаше нищо обичайно. Беше обзаведена пестеливо, модерно, с вградени долапи и книжни рафтове, електрически лампи и вентилатори на тавана. Мебелите също бяха модни и много скъпи – ефирните и в същото време здрави изделия на Чарлз Рени Макинтош от Глазгоу. Откъде все пак бе намерил Лангнър парите, за да купи мебели на Макинтош, наложи се да се запита Бел.
Дороти вече не бе облечена в черно, а в сребристо сиво, което отиваше на очите й и гарваново черната й коса. След нея в антрето се появи някакъв мъж. Представи го като „моя приятел Тед Уитмарк“.
Бел набързо го причисли към типа „преуспяваш търговски посредник”. Беше самото олицетворение на успеха, с широка усмивка на чаровното лице, скъп костюм и червена вратовръзка с емблемата на Харвард.
— Повече от приятел, бих казал – прогърмя гласът му, докато стискаше сърдечно ръката на Бел. – По-скоро годеник, ако схващате идеята ми – добави Уитмарк и стисна по-здраво, като при това намигна.
— Поздравления – отвърна Бел и му намигна в отговор.
Уитмарк пусна ръката му с лека усмивка и се пошегува:
— Какво ръкостискане! Какво правите в свободното си време, коне ли подковавате?
— Бихте ли ни извинили за малко, господин Уитмарк? – попита Бел. – Мис Лангнър, господин Ван Дорн ме помоли да поговоря с вас.
— Никакви тайни нямаме тук – заяви Уитмарк. – Поне не и такива, които да влизат в работата на детектив.
— Всичко е наред. Тед – каза Дороти и отпусна ръка на рамото му с мила усмивка. – Има джин в кухнята. Би ли ни приготвил коктейли, докато господин Бел докладва?
На Тед Уитмарк подканваното не му хареса, но нямаше друг избор, освен да си излезе. Направи го с чаровното предупреждение:
— Не я задържайте много дълго. Бел. Горкото момиче още се съвзема от шока от смъртта на баща си.
— Ще ни отнеме само минута – увери го Бел.
Дороти затвори плъзгащите се врати.
— Благодаря ви. Понякога Тед става ласкаещо ревнив.
— Допускам, че притежава твърде много качества, щом е успял да спечели ръката ви.
Тя го погледна в очите.
— Предпочитам да не прибързвам – отсече, а високият детектив нямаше как да разтълкува отговора й, освен като прям и твърде ласкав израз на интерес от страна на една извънредно привлекателна дама.
— С какво се занимава Тед? – попита Бел, сменяйки дипломатично темата.
— Продава хранителни припаси на Флота. Всъщност, скоро заминава за Сан Франциско, за да подготви доставките за Големия бял флот, когато пристигне. Женен ли сте, господни Бел?
— Сгоден съм.
Загадъчна усмивка заигра на красивите й устни
— Жалко.
— За да бъда съвършено честен – отвърна Бел, – не е жалко. Много щастлив мъж съм.
— Съвършената честност е чудесно качество у един мъж. Днешното ви посещение дали е предизвикано от някакви по-важни причини, различни от това да не флиртувате с мен?
Бел извади писалката.
— Познавате ли това?
Лицето й помръкна.
— Разбира се. Писалката на татко. Подарих му я за рождения ден.
Бел й я подаде.
— В такъв случай може да си я задържите. Взех я от бюрото му.
— Защо?
— Да потвърдя, че е написал писмото си с нея.
— Тъй нареченото „предсмъртно писмо”? Всеки би могъл да го е написал.
— Не съвсем всеки. Или е бил баща ви, или е дело на опитен фалшификатор.
— Знаете мнението ми по този въпрос. Не е възможно да се е самоубил.
— Ще продължа огледа.
— А хартията, на която бе написано писмото?
— Беше негова.
— Разбирам… и мастилото! – рече тя, обзета от нетърпение. – Откъде знаете, че писмото е написано със същото мастило като това в писалката му? Може да не е била тази писалка. Купих я от магазин за канцеларски принадлежности. „Уотърман” трябва да продават такива с хиляди.
— Вече съм дал мостри от писмото и от мастилото в писалката на една химическа лаборатория, за да проверя дали мастилото е различни.
— Благодаря ви — отвърна тя унило. – Няма изгледи да излезе различно, нали?
— Боя се, че не, Дороти.
— Но дори да е същото мастило, това все още не доказва, че той е написал писмото.
— Заключението определено няма как да бъде категорично – съгласи се Бел. – Но нека бъда откровен – макар всичките факти да трябва да се огледат, не бихме могли да достигнем до окончателен резултат.
— А как да получим такъв? – попита тя озадачено. В очите й блеснаха сълзи.
Айзък Бел се трогна от мъката и объркването й. Хвана ръцете й.
— Какъвто и да е начинът, ако съществува, ще го намерим.
— Ван Дорн никога не се предават? – попита тя с храбра усмивка.
— Никога – увери я Бел, макар в сърцето си да хранеше все по-слаба надежда, че ще може да облекчи болката й.
Дороти се вкопчи в ръцете му. Когато накрая го пусна, пристъпи по-близо и го целуна по бузата.
— Благодаря ви. Това е всичко, за което бих могла да помоля.
— Ще държим връзка — обеща й Бел.
— Няма ли да останете да пийнете коктейл?
— Боя се, че не мога, но ви благодаря. Очакват ме в Ню Йорк.
Докато Дороти го водеше към вратата, Бел се озърна към трапезарията и подхвърли:
— Великолепна маса. Макинтош ли е?
— Разбира се – отвърна тя с гордост. – Татко често казваше, че ако купуването на произведение на изкуството, каквото не може да си позволи, означава да яде боб за вечеря, ще яде боб за вечеря.
Бел се зачуди дали на Лангнър не беше му омръзнал бобът и не бе приел подкуп от някой стоманопреработвателен завод. Когато излезе през портата и погледна назад. Дороти стоеше на стъпалото досущ като приказна принцеса, затворена в кула.

* * *
„Ройъл Лимитид Балтимор & Охайо“ беше най-бързият и луксозен влак от Вашингтон до Ню Йорк. Докато нощта се спускаше зад прозорците от оловен кристал, Айзък Бел използва спокойното пътуване, за да прегледа докладите от издирването на бандата на Фрай. Прескачащите щатски граници банкови обирджии, които детективите на Ван Дорн бяха проследили през Илинойс, Индиана и Охайо, бяха изчезнали някъде в източна Пенсилвания. Същата участ, изглежда, бе сполетяла и детектив Джон Скъли.
Вечерята във влака се сервираше във вагон-ресторант с махагонова ламперия. Бел си поръча риба от Мериленд с половин бутилка шампанско „Мъм“ и се замисли колко много му напомняше Дороти Лангнър за годеницата му. Нямаше съмнение, че ако не скърбеше за баща си. Дороти щеше да е остроумна и интересна жена, също като Марион Морган. Двете имаха сходна биография. И двете бяха изгубили майките си като малки, а освен това бяха образовани по-добре от повечето жени благодарение на щедростта на бащите си – успели в живота мъже, която искаха дъщерите им да проявят напълно дарованията си.
Физическата разлика между Марион и Дороти бе огромна. Косата на Дороти беше лъскава черна грива, а на Марион – блестящ водопад от сламено руси къдрици. Очите на Дороти бяха покоряващо сиво-сини, а погледът на Марион искреше в неустоим морско зелен коралов оттенък. И двете бяха високи, стройни и гъвкави. И двете, помисли си той с усмивка, можеха да спрат трафика, само като стъпят на улицата.
Бел погледна златния си джобен часовник, след като влакът спря на гарата в Джърси сити. Девет часа. Твърде късно, за да погостува на Марион в хотела й във Форт Лий, особено ако на следния ден й предстояха снимки. Става му забавно. Марион режисираше филм в две ролки, в който се разказваше за въображаеми банкови крадци, докато той гонеше истински. Но една филмова драма, както вече бе научил от наблюденията си над дейността на гоненицата си, отнемаше също толкова планиране и работа по детайлите, колкото и истинският живот. А поради тази причина любимата му се нуждаеше от сън.
След като слезе от влака, огледа вестникарските будки и вестниците, продавани от хлапетата по перона. Заглавията се надпреварваха да привличат внимание. Половината огласяха фантастично разнообразие от японски заплахи за Големия бял флот, в случай, че приближеше бреговете на Япония по някаква мистична заповед на Рузвелт, за която се носеха слухове. Другата половина хвърляха вината за убийството на нюйоркски учител върху китайски търговци на бели роби. Но Бел търсеше обявите за времето, хранейки надежда, че ще е облачно и лошо.
— Чудесно! – възкликна той шумно. Метеорологичното бюро предвиждаше облаци и дъжд.
На Марион нямаше да й се налага да става призори, за да хване всеки лъч слънчева светлина.
Бързо излезе от гаровия терминал. Пътят до Форт Лий беше дълъг двайсет и пет километра и с тролей щеше да му отнеме поне час, но можеше да се намери и по-добър начин. Полицаите от Джърси бяха пуснали експериментални моторизирани патрули по подобие на нюйоркските си колеги оттатък реката, и точно както очакваше, един от техните фордове с шест цилиндров двигател стоеше паркиран срещу гарата. Управляваше се от сержант и патрулиращ полицай, служили преди това в Конната полиция.
— Ван Дорн – обърна се Бел към сержанта, който изглеждаше малко объркан без коня си. – Стигат ли двайсет долара, за да ме закарате до парк хотел „Чела” във Форт Лий?
И десет щяха да свършат работа. За двайсет сержантът включи сирената.

* * *
Дъждът заваля, когато полицейският форд прехвърли Палисейдс. Като разпръскваше кал, колата се вряза по главната улица на Форт Лий, плъзна се по трамвайните линии и профуча покрай киностудио, чиито стъклени витрини блеснаха на смътната светлина на фаровете. Излязоха от градчето и спряха пред „Чела“, голямо бяло двуетажно здание, паянтово и изникнало върху полето.
Бел пристъпи през предния вход с широка усмивка на лицето. Трапезарията, която нощем се превръщаше в бар, все още бе отворена и вътре гъмжеше от артисти, режисьори и оператори, стигнали до извода, че без слънчева светлина за снимките утрешният ден е изгубен. Около пианото се беше подредила група от черни като катран певци, които пееха:

„Колкото си искаш далеч ще отлетим
в моя весел Олдсмобил.”

Зърна Марион на една маса в ъгъла и сърцето му замалко да спре. Смееше се, увлечена в разговор с други две дами, които също се занимаваха с филмова режисура. Бел ги беше срещал и по-рано: Кристина Бялобжечки, която твърдеше, че е полска графиня, но заради акцента й я подозираше, че е от Ню Орлиънс, и тъмнокосата черноока мадмоазел Дювал от „Пате Фрер“
Марион вдигна очи. Видя го да стои на прага и скочи на крака с лъчезарна усмивка. Бел се втурна през помещението. Срещнаха се на средата, той я вдигна в прегръдката си и я целуна.
— Каква чудесна изненада! – възкликна тя. Все още бе в работното си облекло – риза, дълга пола и стегнат жакет. Русата й коса бе прибрана назад, за да не и пречи, оголвайки дългата й изящна шия.
— Изглеждаш великолепно.
— Лъжец! Изглеждам като станала в пет часа сутринта.
— Знаеш, че никога не лъжа. Изглеждаш страхотно.
— Е, ти също. И още как… Ял ли си?
— Вечерях във влака.
— Хайде. Ела при нас. А може би предпочиташ да седнем насаме?
— Първо да поздравя хората.
Хотелиерът се приближи, засиял от хубавите спомени от последното гостуване на Бел, и потърка ръце.
— Отново ли шампанско, господин Бел?
— Разбира се.
— За ватата маса?
— За цялото заведение!
— Айзък! – смъмри го Марион. – Тук има петдесет души.
— В завещанието на дядо ми Айзая липсва клауза, която да ми забранява да похарча част от петте му милиона долара за тост за красотата на мис Марион Моргам. Освен това се твърди, че дядо е имал око за дами.
— Значи не си наследил само петте му милиона.
— А когато се напият, няма да забележат, че се измъкваме горе в стаята ти.
Поведе го за ръката. Кристина и мадмоазел Дюни също бяха все още в работните си облекла, въпреки че превзетата французойка носеше обичайния си ездитен клин. Целуна го по бузите и го нарече „Ийзак“
— Тази седмица и тррите ще снимаме за банкови обирри, Ийзак. Тррябва да ми дадеш детективски съвети
— Иска повече от съвети – прошепна ухилена Марион.
— Не са ли банковите обирржии символ на амеррикенската свобода? – залита го Дювал.
Бел отвърна с мрачна усмивка:
— Банковите обирджии са символ на смърт и ужас. Тримата, които преследвам в момента, редовно разстрелват всички в сградата.
— Защото ги е стррах, че ще ги познаят – каза френската режисьорка. – Моите кррадци няма никого да рразстррелват, защото ще са бедни и бедните ще ги познават.
Кристина завъртя очи.
— Като Рробéн Уд ли? – попита язвително.
— По-добре ги накарай да носят маски, за да ги различават хората – предложи Марион.
— Маската може да маскирра само непознат – отвърна мадмоазел Дювал. – Ако си сложа маска… – тя показа с шала си, като придърпа коприната над галското си носле и чувствена уста така, че само очите й да се виждат – Ийзак пак ще ме познае по погледа.
— Защото му хвърляш погледи – засмя се Марион.
Изражението на Айзък Бел рязко се промени.
— Не е моя вината! Ийзак е твърде кррасив, за да се въздърржам. За това ще тррябва да забуля очите си.
Сега забелязаха, че лицето му е стегнато. Изглеждаше отчужден и хладен. Мадмоазел Дювал се пресегна и го докосна по ръката.
— Шери. Пррекалено серриозен си. Пррости ми за поведение, ако бях инапроприе.
— Ни най-малко – отвърна Бел и я потупа разсеяно по ръката, стиснал здраво Марион под масата. – Но ми даде странна идея. Нещо, за което да помисля.
— Никакво мислене тази нощ – рече Марион.
Бел стана.
— Извинете ме. Трябва да пратя нещо по жицата.
Хотелът имаше телефон и с него се свърза с офиса в Ню Йорк, за да продиктува телеграма на вниманието на Джон Скъли до всеки пост на Ван Дорн в района, откъдето за последен път бяха чули за детектива.

ИМЕТО СМЕНЕНО ФРАЙ СЕ ВРЪЩАТ БЛИЗО
ДО ПЪРВАТА РАБОТА В НЮ ДЖЪРСИ

Марион се усмихваше във фоайето до стълбището.
— Казах им лека нощ и заради теб.


7

— Слез до Гринич Вилидж и върни тук доктор Кръсън – нареди Айзък Бел на един младши служител, когато нахлу следващата сутрин в офиса в „Никърбокър” на Ван Дорн. – Разрешавам да вземеш такси и в двете посоки. Бегом!
Доктор Даниел Кръсън беше експерт по почерците. Бел изчете телеграмите си. Лабораторията във Вашингтон потвърждаваше, че мастилото на писмото на Артър Лангнър е същото като в писалката му. Не се изненада.
Телеграма от Пенсилвания демонстрираше недостатъците на подхода „вълк единак” в детективската работа на Джон Скъли.
Оперативните работници, зачислени от Джо Вон Дорн да сътрудничат на Скъли докато Бел разследваше смъртта на Артър Лангнър пращаха следното съобщение

НЕ МОЖЕМ ДА НАМЕРИМ СКЪЛИ ОЩЕ ТЪРСИМ.
ВРЪЩАМЕ СЕ УЕСТЪРН ЮНИЪН СКРАНТЪНИ
ФИЛАДЕЛФИЯ
 
Бел изруга тихо. Бяха се разделили, за да увеличат шансовете си да намерят Скъли. Ако не го намереха до обед, щеше да му се наложи да уведоми шефа, че детективите, назначени да помогнат на Скъли да издири Фрай, вместо това дирят самия Скъли.
Повика издирващия оперативен, когото бе въвел в случая. Грейди Форър беше мъж като гризли, с внушителни гърди и корем. Приличаше на тип, който човек ще желае на своя страна в кръчмарска свада. Но най-голямата му сила бе в твърдата му решимост да проследява и най-незначителните детайли, както и феноменалната му памет.
— Откри ли къде може да е бил домът на тия хидрофобни скунксове? – попита го Бел. – Къде са отраснали?
Издирващият поклати глава.
— Още си блъскам главата. Айзък. Не мога да намеря трима братя Фрай никъде в Ню Джърси. Пробвах с братовчеди. Нищо.
— Върти ми се една идея. Ами ако са си променили името по време на първото им „неоторизирано теглене”? Първоначалният грабеж беше в средата на щата, доколкото помня. Фермерска взаимоспомагателна каса Ийст Брансуик.
— Банка в затънтено градче на средата на пътя до Принстън
— Досега приписвахме застрелването	на касиера и клиента на жестокостта им. Но, ако тия тримата са били достатъчно глупави да ограбят най-близката банка до дома си?
Грейди Форър се поизправи.
— Ако са убили свидетелите, защото са ги познали… дори и с маски. Може би свидетелите са ги познали като местни хлапета. Малкият Джонидолу на	улицата порасна и си взе патлак. Помниш ли първата им бележка с кръв? „Треперете от момчетата Фрай“.
—Значи може да не са чак толкова тъпи, в крайна сметка – удиви се издирващият – Оттогава насетне нарича „Момчетата Фрай“.
— Както искаха и ние да ги наричаме. Намерете семейство близо до банката на Ийст Брунсуик с трима братя или братовчеди, които внезапно са изчезнали. Дори двама братя и някои съсед.
Бел пусна телеграма на двамата оперативни, пратени на помощ на Скъли, както и до самия Скъли, с указание да тръгнат за Ийст Брунсуик.
Мерси, мадмоазел Дювал!
И кой още терзаеше мислите му?
Което го върна на снимката на предсмъртното писмо на Артър Лангнър. Постави я до фотографията, която бе направил предната сутрин на едно от ръчно изписаните патентни заявления на Лангнър. Заоглежда ги с увеличително стъкло за несъответствия, които можеше да издават фалшификат. Не можа да види никакви. Но не беше експерт, поради което бе повикал специалиста по почерци от Гринич Вилидж.
Доктор Даниел Кръсън предпочиташе по-високопарното название „графолог”. Бялата му брада и рунтавите вежди подхождаха на човек, който развива в приповдигнат стил теории за европейското „лечение с говорене” на докторите Фройд и Юнг. Също тъй имаше навика да прави заявления от рода на „Комплексът лишава егото от светлина и храна”, поради което Бел го отбягваше, когато можеше. Но Кръсън притежаваше фино око за фалшификати. Толкова фино, че Бел подозираше, че свързва двата края, като завърта някой банков чек от време на време.
Кръсън огледа фотографията на предсмъртното писмо с увеличително стъкло, след което закачи бижутерска лупа пред окото си и повтори процеса. Накрай се отпусна назад в стола си и поклати глава.
Бел попита:
— Виждате ли несъответствия в почерка, които могат да намекнат, че е написано от фалшификатор?
— Вие сте детективът, сър – отвърна Кръсън.
— Знам – заяви кратко Бел, за да прекрати в зародиш празнословията.
— Запознат ли сте с работата на сър Уилям Хершел?
— Идентифициране по пръстови отпечатъци.
— Но сър Уилям също така вярваше, че почеркът издава характера.
— По-малко ме интересува характера, отколкото фалшификата.
Кръсън не го чу.
— Симо от този пример мога да кажа, че мъжът, написал това писмо, е бил ексцентричен, силно артистичен, а също така и много драматичен склонен, към грандиозни жестове. Дълбоко чувствителен с могъщи чувства, които могат да бъдат смазващи.
— С други думи – прекъсна го Бел, мрачно отстъпил пред необходимостта да докладва най-лошото на Дороти Лангнър, – емоционалния тип, склонен към самоубийство,
— Толкова трагично, наистина – да посегне на живота си толкова млад.
— Лангиър не беше млад.
— С времето, с помощта на психологичен анализ, той би могъл да изследва източниците на своята скръб и да се научи да сдържа само унищожителните си импулси.
— Лангнър не беше млад – повтори Бел.
— Бил е твърде млад.
— Беше на шейсет години.
— Невъзможно! Вижте този почерк. Вижте дръзката и лека ръка. Писането на по-стар мъж се стяга – буквите стават по-малки и зачезват, докато ръцете се вкочаняват със старостта. Това, извън всякакво съмнение, е почерк на двадесет и няколко годишен мъж.
— Двадесет? – възкликна Бел, изведнъж изпълнен с енергия.
— Не по-възрастен от трийсет, гарантирам ви.
Бел притежаваше фотографска памет. Мигновено се върна в ума си в кабинета на Артър Лангнър. Видя книжните рафтове, затрупани с папки с патентни заявления. Беше му се наложило да отвори няколко, докато намери добра мостра за фотоапарата си. Прибраните преди 1885 г. бяха ръчно написани. По-отскорошните бяха печатани на машина.
— Артър Лангнър свиреше на пиано. Пръстите му трябва да са били по-гъвкави от тези на обикновен мъж на неговата възраст.
Кръсън сви рамене.
— Не съм нито музикант, нито психолог.
— Но ако пръстите му не са били по-гъвкави, тогава това би могло да е фалшификат.
Кръсън изпухтя.
— Сигурен съм, че не ме поканихте тук, за да анализираме личността на един фалшификатор. Колкото по-опитен е фалшификатът, толкова по-малко би ми подсказал за действителната личност.
— Не ви поканих тук, за да анализираме личността му, а за да се потвърди дали това е фалшификат. Сега ми казвате, че фалшификаторът е направил грешка. Копирал е почерка на Лангнър от по-ранните му години. Благодаря ви, доктор Кръсън. Отворихте ми възможност в този случай. Освен ако свиренето му на пиано е направило почерка му като на младеж, това е фалшификат и Артър Лангнър е бил убит.
Един секретар на Ван Дорн нахлу в стаята, размахал лист жълта хартия.
— Скъли!
Телеграмата от единака Джон Скъли, която тикна в ръката на Бел, беше ясна и сбита:

ПОЛУЧИХ ТВОЯТА. СЪЩАТА МИСЪЛ.
ТЪЙ НАРЕЧЕНИТЕ ФРАЙ ОБКРЪЖЕНИ ЗАПАДНО ОТ ИЙСТБРУНСУИК.
МЕСТНО ЧЕНГЕ ТЕХЕН БРАТОВЧЕД.
ЩЕ ПОМОГНЕШ ЛИ?

— „Обкръжени“ ли? – попита Бел. – Майк и Бъди при него ли са?
— Не, сър. Съвсем сам е, както обикновено.
Изглежда Скъли беше открил истинските им имена и ги бе проследил до дома им, но беше разкрил, че банковите крадци са роднини на престъпен шериф, който иска да им помогне да избягат. А ако това беше така, то случаят щеше да се окаже твърде голяма лъжица дори за устата на страхотния Скъли.
Бел прочете останалото от телеграмата, за да се ориентира за мястото.

 ФЕРМА УИЛАРД.
БАРИЕРА ШЕСТНАЙСЕТ КМ ЗАПАДНО ОТ КАМЕННА ЦЪРКВА ЛЯВ ЗАВОЙ ЗАПУСНАТ ПЪТ.
МЛЕКАРСКИ КАМИОН КМ И ПОЛОВИНА.

Затънтен край някъде в Джърси. Щеше да му отнеме цял ден, за да стигне до там, като сменя местните влакове.
— Телефонирай в гараж „Уихоукън” за автомобила ми.
Награби тежка торба за голф, бежешком се спусна по стъпалата на „Никърбокър” и излезе на Бродуей Скочи в едно такси и нареди на шофьора да го закара до кея в долния край на Четирийсет и втора. Там се качи на ферибота „Уихоукън” до Ню Джърси, където бе паркирал червения си „Локомобил”.



8

Барът на Комодоре Томи на западна Трийсет и девета приличаше на порутена крепост, разположена в приземния етаж и мазето на жилищна сграда от ронещи се тухли, на около половин километър от кея, от който потегли фериботът на Айзък Бел. Вратата на заведението беше тясна, а прозорците – залостени. Подобно на съчетание от Конгреса, Белия дом и Военния департамент, от това място се управляваше гетото на Уест Сайд, което нюйоркчани наричаха „Кухнята на Ада“. Очите на нито едно ченге не бяха надничали вътре от години.
Комодоре Томи Томпсън, дебеловратият съдържател на бара с два пръста чело, беше босът на бандата Гофър. Събираше парса от престъпници в търговията с наркотици, проституция и хазарт, джебчии и обирджии, подаваше дял като подкуп на полицията и осигуряваше гласове на Демократическата политическа машина. Освен това ръководеше доходния бизнес с краденето на товарни вагони от Ню Йорк и прякорът му свидетелстваше за постигнатия успех, съперничещ на крупния железопътен магнат Комодоре Корнелиъс Вандсрбилт в неговата област.
Но този бизнес скоро щеше да стигне до скапан край подозираше Комодоре Томи, веднага щом Железопътната компания организираше своя частна армия, за да прогони влаковите крадци от Ню Йорк. Тъй че планираше занапред. По тази причина, докато фериботът на Айзък Бел набираше скорост през река Хъдсън, Комодоре Томпсън потвърждаваше с ръкостискане нова сделка с двама „безопашати” китайци американизирани изискани джентълмени от Изтока, клъцнали дългата плитка, която носеха съотечествениците им имигранти.
Хари Уинг и Луи Ло бяха платените убийци на енергичната и многообещаваща китайска „гилдия” Хип Синг. Говореха добър английски, облечени в елегантни костюми и бяха, признаваше Томпсън, смъртно опасни зад кротките физиономии на гладко избръснатите си лица. Беше разпознал сродни души в момента, в който го потърсиха. Подобно на неговите Гофъри, Хип Синг печелеха от контрола над престъпния бизнес с помощта на мускули рушвет и дисциплина. И подобно на Гофърите на Томи, бандата Хип Синг изтласкваше съперниците си и крепнеше.
Сделката, която му бяха предложили, беше неустоима: бандата Гофър на Томи Томпсън щеше да позволи на китайските гангстери да отворят бардаци за опиум в Уест Сайд на Манхатън. Срещу половината приход, Комодоре трябваше да пази свърталищата, да осигурява момичета и да плаща на ченгетата. Хари Уинг и Луи Ло щяха да печелят за гилдията Хип Синг бели клиенти от средната класа, разполагащи с достатъчно пари за харчене – инцидентните „потребители на сладолед“, които ги беше страх да влизат в задните улички на Китайския квартал. Взаимно изгодна сделка, както казваше президентът Теди Рузвелт. Сключеа честно, както пееше Софи Тъкър.

* * *
Автопатрулът на Нюарк, Ню Джърси, се опита да догони Айзък Бел. Полицаите се возеха в пакард.
Захранваният с бензин състезателен автомобил „Локомобил“ на детектива, модел 1906 г., беше боядисан в червено като пожарна кола. Бел беше поръчал цвета от фабриката, за да даде на по-бавните шофьори по-добър шанс да го видят и да се разкарат от пътя му. Но цветът, както и гърмящият ауспух на локомобила обикновено привличаха вниманието на полицията.
Преди да стигне до Ийст Ориндж, беше оставил ченгетата на Нюарк да дишат прахта му.
В Елизабет го подгониха на мотоциклет. Бел изгуби машината от погледа си много преди Розел. Напред го очакваха извънградските райони.
Локомобилът бе конструиран за ускорено движение и държеше много рекорди. Монтираните калници и фарове за улично движение изобщо не бяха го укротили. В ръцете на мъж със стоманени нерви, със страст към скоростта и с котешки рефлекси, голямата машина летеше с фантастична скорост по селските пътища на Ню Джърси и трещеше през задрямалите градчета като метеор.
Облечен от ботушите до брадичката в дълъг ленен противопрашен комбинезон, със защитени с автомобилни очила очи. Бел работеше със скоростния лост, съединителя и клаксона в неумолим тандем, гологлав, за да чува всеки нюанс в грохота на четирицилиндровия двигател като ускоряваше на правите участъци плъзгаше се по завоите, предупреждаваше фермери, жива стока и по-бавни превозни средства, че преминава. Всичко това щеше да го забавлява страхотно, ако не беше притеснен за Джон Скъли. Беше оставил сам единака детектив. Фактът, че Скъли сам се беше изолирал, не означаваше нищо. Като старши по делото носеше отговорност за хората си.
Беше отпуснал едрите си длани на волана. Когато се налагаше да забавя в селищата, се нуждаеше и от двете си ръце, за да задържи едрия звяр на завоите. Но щом вдигнеше скоростта на междуселските пътища, машината ставаше прелестно отзивчива. Едната ръка бе достатъчна, докато постоянно посягаше да напомпа горивното налягане и да надуе клаксона. Рядко докосваше спирачките. Нямаше много смисъл. Хората в Бриджтаун, Кънектикът, създали локомобила, го бяха снабдили със спирачна система, разчитаща на зацепване на верижните оси – вяла предпазна мярка, равносилна на това да караш без никакви спирачки. На Айзък Бел ме беше все едно.
След като излезе с рев от Уудбрилж, малък спортен мерцедес с двигател от двайсет конски сили се опита да го изпревари. Бел натисна до пода педала на газта и задържа пътя за себе си.


9

— Какво е това? – запита Комодоре Томи Томпсън.
— Вика, че ти носи оферта.
Биячите на Томи, двама борци със счупени носове, избивали през годините многобройните му съперници, стояха плътно от двете страни на изискан джентълмен, когото бяха довели в офиса на шефа си в дъното ни сградата.
С хладно мълчание Томи Томпсън измери с поглед мъжа, който изглеждаше като неподправено конте от Пето авеню. Човекът беше със стегната фигура и също като него беше около трийсетгодишен. Среден на ръст, скъп бастун със златна глава, скъпо дълго черно палто с кадифена яка, скъпа кожена шапка, кадифени ръкавици. От въглищната печка се лееше топлина. Мъжът кротко смъкна ръкавиците си, показвайки тежък пръстен, отрупан със скъпоценни камъни, и разкопча палтото си, под което шефът на бандата Гофър видя масивна златна верижка за часовник, достатъчно дебела, за да задържи товарен кон, и тъмно, син вълнен костюм. Томи можеше да се забавлява с три хористки в Атлантик сити цяла седмица с това, което контето бе платило за ботушите си.
Контето не каза и дума. Застана съвършено неподвижен, след като смъкна ръкавиците си и разкопча палтото, освен когато приглади върха на тесния си мустак и пъхна палец в джоба на елечето си.
Хладнокръвен клиент, прецени Комодоре Томи. Освен това реши, че всички ченгета на Ню Йорк да бяха вложили пари, пак нямаше да могат да си позволят да маскират детектив в такова облекло. А дори да можеха да съберат мангизите, пак нямаше да могат да изрисуват на мутрата му това изражение на роден със сребърни лъжици в устата. Тъй че шефът на бандата попита:
— Какво искаш?
— Мага ли да приема, че наистина си водачът на бандата Гофър? – запита невъзмутимо контето.
Комодоре Томи отново настръхна. Контето не беше пълен невежа за Кухнята на Ада. Беше произнесъл името на бандата правилно – като „гуфър“. Не както го изписваха във вестниците за читателите на Пето авеню. Откъде се бе научил да казва „гуфър“?
— Попитах те какво искаш?
— Искам да ти платя пет хиляди долара за услугите на трима убийци.
Томи Томпсън за малко да подскочи на стола си. Пет хиляди долара бяха адски много пари. Толкова много, че всички мисли за правилното произношение на името на бандата моментално се изпариха от главата му. Вместо това наостри уши.
— Кого искаш да убият?
Един шотландец на име Алъсдейр Макдоналд трябва да бъде очистен, в Кемдън, Ню Джърси. Убийците трябва да боравят с ножове.
— О, трябва, а?
— Нося парите с мен – рече контето. – Първо ще платя и ще разчитам на доставката.
Томи Томпсън се обърна към биячите си. Мутрите се хилеха мрачно. Контето току-що бе допуснал фатална грешка, признавайки, че мангизите са в него.
— Вземете му петте хиляди долара – разпореди се Томи. – Вземете му часовника Пръстена Вземете му бастуна със златната глава, палтото и кожената шапка, костюма и ботушите му, и хвърлете кучия син в реката.
Задвижиха се като един, твърде бързи за толкова едри мъже.
Палтото и добре скроения костюм на контето прикриваха силно телосложение. Спокойната му стойка маскираше ослепителна бързина. За част от секундата единият бияч бе проснат на пода, замаян и окървавен. Другият молеше за милост с писклив хленч. Контето беше стиснал главата му под мишницата си и натискаше с палеца си окото на бореца.
Комодоре Томи зяпна, когато истината го осени.
Дяволско острие с формата на нокът бе затегнато на палеца на контето. Върхът му се опря в ъгъла на окото на бияча и за молещия се за пощада гангстер беше ясно – както и за Комодоре Томи. – че само с едно движение палецът можеше да изтръгне окото като гроздово зърно.
— Леле Божке! – изпъшка Томи. – Ти си Браян О’Шей.
Щом чу името, мутрата, чието око бе на милиметри да бъде извадено от дупката си, заплака. Другият, който все още се мъчеше да си поеме дъх на пода, ахна:
— Не може да бъде. О’Шей Очите е мъртъв.
— Ако е бил, явно се с върнал – отвърна Комодоре Томи.
Шефът на бандата Гофър гледаше удивен.
Браян О’шей „Очите” беше изчезнал преди петнайсет години. Нищо чудно, че знаеше да казва „гуфър“. Ако Очите не бе изчезнал, още щяха да се бият помежду си кой да командва Кухнята на Ада. Едва излязъл от детството си, О’Шей бе овладял оръжията на бандата – прашка, оловна тръба, месингови боксово и остриета на брадви в ботушите. Дори бе сложил ръка на полицейски револвер. Но О’Шей най-много плашеше с това, че изтръгваше очите на съперниците си със специално пригоден бронзов нокът на палеца.
— Вдигнал си нивото – подхвърли Томи, съвзел се от стъписването си. – Тоя нокът прилича на чисто сребро.
— Неръждаема стомана – отвърна О’Шей. – Стои остра и не ръждясва.
— Значи си се върнал. И си достатъчно богат да плащаш на хора да убиват за теб.
— Няма да предлагам повторно.
— Ще поема работата.
С бързо движение О'Шей Очите перна брадичката на бияча, докато го пускаше. Мъжът изкрещя и вдигна ръце към лицето си. После ги пусна и зяпна кръвта. Примига и се усмихна благодарно. От прореза на скулата на челюстта капеше кръв, но очите му бяха непокътнати
— Ставай! –	 нареди Комодоре Томи. – И двамата. Намерете ми ледения. Да вземе Кели и Бътлър.
Изнизаха и оставиха Томи Томпсън сам с О’Шей.
— Това трябва да сложи край на слуховете, че съм те убил.
—Това не успя да го направиш и когато беше в най-добрата си форма.
Шефът на бандата Гофър възрази на обидата и скритото в нея презрение.
— Защо ми говориш така? Бяхме партньори.
— Понякога.
Стояха в мълчание – двама съперници – и си взимаха мярката един на друг.
— Върна се – промърмори Томи. – Божке… Къде беше?
О’Шей не отговори.
Минаха пет минути. Десет.
Кели и Бътлър се вмъкнаха в кабинета на Комодоре, с Уийкс Ледения след тях.
Браян О’Шей ги изгледа.
Типични за новата порода гофъри, прецени той. По-дребни, стегнати мъже. Не беше ли чудесно нещо прогресът? Томи беше отживелица от старото време, когато властваха едрото туловище и мускулът. Тоягите и оловната тръба вече отстъпваха на огнестрелните оръжия. Кели, Бътлър и Уийкс имаха по-скоро неговото телосложение, но облечени по последната гангстерска мода – плътни костюми, светли тонове, крещящи вратовръзки. Кели и Бътлър носеха лъскави жълти обувки с бледо лилави чорапи. Уийкс Ледения се отличаваше в плътния си небесносин панталон. Беше хладнокръвният, който щеше да се задържи назад, оставяйки горещите глави да рискуват, а след това щеше да скочи на жертвата. В мечтите му Комодоре умираше от нещо бързо и Уийкс Ледения поемаше гофърите.
О’Шей извади три ножа тип „Пеперуда“ от палтото си и им връчи по един. Бяха немска изработка, изключително балансирани, отваряха се бързо и бяха остри като бръсначи. Кели, Бътлър и Уийкс ги претеглиха в ръцете си с възхищение.
— Оставете ги в него, щом свършите работата нареди О’Шей и се озърна към Комодоре, който повтори заповедта с груба закана. – Видя ли да ги използвате отново, ще ви счупя вратовете.
О’Шей отвори издуто портмоне и извади три двупосочни билета до Кемдън, Ню Джърси.
— Макдоналд ще се мотае в танцувалния салон „Дел Роси” след свечеряване. Ще го намерите в квартал Глостър.
— Как изглежда? – попита Уийкс.
— Като лавина. Не можете да го сбъркате.
— Тръгвайте! – разпореди се Комодоре Томи. – И не се връщайте, докато не приключите с него.
— Кога ни се плаща? – запита Уийкс.
— След като го пречукате.
Убийците тръгнаха за железопътния ферибот.
О’Шей извади дебел плик от палтото си и отброи петдесет стодоларови банкноти на дървеното бюро на Томи Томпсън. Томпсън отново ги преброи и пъхна пачката в джоба на панталона си.
— Удоволствие е отново да работим заедно.
— Ще дам и за ония катили от гилдията – рече О’Шей.
Комодоре Томи го изгледа твърдо.
— За какви катили от гилдията говориш, Браян О’Шей.
— За двете китайски гангстерчета от Хип Синг.
— Как за Бога, си научил за тях?
— Не се оставяй тарикатчетата да те объркат, Томи. Все още съм пред тебе и винаги ще е така.
О’Шей се завъртя на пети и излезе.
Томи Томпсън щракна с пръсти. От една странична врата влезе момчето, на което викаха Пади Плъха. Беше тънък и сив. На улицата ставаше почти невидим, като гадината, на която бе наречен.
— Проследи О’Шей. Открий къде се мотае и под какво име се подвизава.
Пали Плъха тръгна след О’Шей по Трийсет и девета. Финото му палто и кожената шапка сякаш блестяха, докато цепеше през тълпата опърпани бедняци, точеща се по мазните павета. Прекоси Десето авеню и след това Девето, където едва заобиколи един пияница, залитнал към него от сянката на издигнатите влакови релси. Точно след Седмо спря пред гараж за автомобили под наем и надникна вътре през широкия стъклен прозорец.
Задържа се до впряг дорести коне. Скри се зад едрите им тела и докато галеше издутите им гърди да ги успокои, зарови трескаво в ума си. Как можеше да проследи О’Шей, ако оня вземеше под наем автомобил?
О’Шей внезапно се отдръпна от витрината и забързано продължи.
Обликът на квартала се промени и Пади се почувства неловко. Нови здания, високи офиси и хотели. Величествената Метрополитън опера се издигаше напред като дворец. Видеха ли го ченгетата, нямаше начин да не го погнат, задето се бе наврял в тежкарския квартал. О’Шей се приближаваше към Бродуей. Изведнъж изчезна от погледа му.
Пади Плъха се втурна в отчаян бяг. Не можеше да се върне в Кухнята на Ада, без да докладва адреса на О’Шей. Ето там! С облекчена въздишка зави в една странична уличка до строящ се театър. В края уличката видя пеша на дългото черно палто, което изчезна зад ъгъла. Затича след него и налетя право в един юмрук, който го шибна и го запрати в калта.
О’Шей се наведе над него. Пади Плъха зърна за миг блясъка на стомана. Остра като игла болка изригна в дясното му око. Мигновено разбра какво му бе направил О’Шей и изрева отчаяно.
— Отворя ся шепата! – рече О’Шей.
След като не се подчини, стоманата боцна под здравото му око.
— Ще загубиш и това, ако не отвориш шепата си.
Пади Плъха я отворя. Потрепери, щом усетя км O’Шей притисна нещо кръгло и ужасно в дланта му, след което затвори пръстите му почти с нежност.
— Дай това на Томи.

* * *
О’Шей остави момчето да циври в уличката и закрачи отново по Трийсет и девета. Задържа се в сенките неподвижен като статуя, докато се увери, че малката невестулка си няма придружител да го наблюдава. После продължи на изток по Шесто авеню, озърна се през рамо да се уверя, че няма опашка, пое по Пето авеню и накрая зави към централната част, като поглеждаше за отражения в стъклените витрини.
Мустакат ирландски регулировчик извика на една товарен фургон да спре, за да може добре облеченият джентълмен да прекоси Трийсет и четвърта улица. Портиери, чиито униформи в синьо и златно щяха да накарат дори и капитан на дреднаут с големи оръдия да се възгордее, се размърдаха, щом го видяха.
О’Шей кимна на отривистите им поздрави и влезе в хотел „Уолдорф-Астория”.


10

Айзък Бел зърна червената кърпа на Джон Скъли, вързана на един плет. Подкара локомобила по тесния път, маркиран от колегата му, отпусна педала на газта за първи път, откакто напусна Уихоукъни затвори прекъсвача, което укроти грохота на ауспуха до кухо бръмчене.
Изкачи колата, но стръмен хълм и продължи около миля през оставени на угар ниви, които очакваха пролетната сеитба. Изобретателният Скъли беше намерил отнякъде камион с цистерна за събиране на мляко – подходящото возило, което нямаше да изглежда не на място по фермерските пътища на Ню Джърси. Именно до него Бел спря така, че локомобилът да остане скрит откъм пътя. После вдигна тежката си торба за голф от пътническата седалка и я понесе към билото на хълма, където детективът на Ван Дорн бе залегнал в пожълтялата трева.
Мълчаливият самотник беше нисък закръглен мъж с лице като месечина, който можеше да мине доверен колега на проповедници, магазинери, касоразбивачи или	убийци. Трийсет фунта тлъстина прикриваха твърди като камък мускули, а свенливата му усмивка маскираше ум по-бърз от мечи капан. Беше насочил полевия далекоглед към една къща надолу по хълма. От комина на кухнята се вдигаше дим. Отвън бе паркирана голяма екскурзионна кола „Мармън”, мощна машина, покрита с кал и прах.
— Какво има в торбата? – попита вместо поздрав Скъли.
— Две петорки – отвърна ухилен Бел и извади чифт „Гърбици”, пушки Браунинг Ауто-5. дванайсети калибър. – Колко са в къщата?
— И тримата.
— Някой да живее там?
— Никакъв дим, преди те да влязат.
Бел кимна, доволен, че при кръстосан огън нямаше да пострадат невинни. Скъли му подаде бинокъла. Огледа къщата и автомобила.
— Това ли е мармънът, дето го откраднаха в Охайо?
— Може да е друг. Падат си по мармъни.
— Как ги хвана на мушка?
— Разиграх догадката ти за първата им работа. Истинското им име е Уилиърд и ако двамата с теб бяхме на половина толкова умни, за колкото се имаме, щяхме да се натъкнем на това още преди месец.
— Не мога да го оспоря – призна Бел. – Защо не започнем нещата, като извадим колата им от действие?
— Изобщо няма да я ударим оттук с тия ловджийки.
Бел извади от торбата за голф стара „Шарпс” 050 калибър с бичи куршум. Очите на Джон Скъли лъснаха като лагерни сачми.
— Откъде го намери тоя топ?
— Домашният ни детектив в „Никърбокър” го сви от един каубой от шоуто „Дивия запад” на Пони Бил, който се напи на Таймс Скуеър. – Бел отвори задния край на цевта, зареди гилза с черен барут и насочи тежката пушка към мармъна.
— Опитай се да не подпалиш колата – предупреди го Скъли. – Пълна е с плячката им.
— Просто ще ги позатрудня в началото.
— Чакай, какво е онова, дето идва оттам?
По пътя към фермерската къща заподскача шестцилиндров форд К. Имаше прожектор, монтиран горе на радиатора.
— По дяволите – изруга Скъли. – Онова е шерифът братовчед.
Двама мъже с шерифски звезди на палтата слязоха от форда, понесли кошници. Скъли ги огледа през бинокъла.
— Носят им вечеря. С тия двамата стават пет.
— Имаш ли място в камиона си за мляко?
— Ако ги натъпчем повече.
— Какво ще кажеш да им оставим време да се поразсеят, като си напълнят стомасите?
— Добър план – отвърна Скъли и продължи с огледа на къщата.
Бел наблюдаваше пътя към къщата и се обръщаше непрекъснато назад, за да се увери, че от черния път, по който бе минал, няма да се довлекат още роднини.
Питаше се откъде беше взела Дороти Лангнър парите, за да купи на баща си пиано и си спомни, че му го била подарила съвсем наскоро.
Скъли стана нехарактерно разговорлив.
— Знаеш ли, Айзък… – Посочи към фермерската къща долу и двата автомобила. – За работи като тая не би ли било добре някой да изобрети достатъчно лека картечница, която човек да мъкне със себе си.
— Леко автоматично оръжие?
— Точно. Автомат. Но как ще мъкнеш вода да охлажда цевта?
— Няма да ти трябва, ако стреля с пистолетни амуниции.
Скъли кимна замислено.
— Барабанен магазин би го направил компактен.
— Да започнем ли шоуто? — запита Бел и надигна пушката. Двамата детективи погледнаха към дърветата близо до къщата, накъдето щяха да побягнат бандитите Фрай, когато колите им излезеха от стрия.
— Чакай първо да ги заобиколя от фланга – рече Скъли. Приведе думите си в действие и заслиза тежко надолу по хълма с вид на зидар, тръгнал на работа. Когато зае позиция, помаха на колегата си.
Бел се опря на лакти, вдигна ударника на шарпса и се прицели в мотора на мармъна. Леко дръпна спусъка. От тежкия куршум колата се разтресе върху гумите си. Пушката отекна като артилерийски гръм. Облак черен дим изригна от дулото и се затъркаля по хълма. Бел презареди и стреля отново. Мармънът отново подскочи и този път предната гума се сплеска. Детективът насочи вниманието си към полицейската кола.
Опулени, двамата шерифи изхвърчаха от къщата размахали пистолети. Банковите обирджии се задържаха вътре. От прозореца щръкнаха цеви на пушки. Залп на уинчестъри с лостова система на зареждане изригна към дима, бълван от шарпса на Айзък Бел.
Без да обръща внимание на свистящите покрай главата му оловни парчета. Бел презареди методично оръжието си и простреля мотора на форда. От нажежения радиатор изригна пара. Целите им вече не можеха да избягат с автомобила.
Тримата банкови крадци изхвърчаха от входа на къщата и пушките им затрещяха.
Бел отново презареди и стреля, после още веднъж. Една от дългите пушки излетя настрани и мъжът се олюля, притиснал ръка към гърдите си. Друг се обърна и побягна към дърветата. Бързият огън от дванайсеткалибровото автоматично оръжие на Скъли го накара да се откаже. Закова се на място, хвърли пушката си и вдигна ръце. Шерифите, стиснали пистолети, замръзнаха на местата си. Бел се надигна, прицелил шарпса си през черния облак дим. Скъли излезе бавно иззад дърветата, насочил ловната си пушка.
— Това бебче тук е дванайсети калибър, с автоматично зареждане – подхвърли той небрежно. – Човекът ми горе е стиснал един шарпс. Време е да поумнеете, момчета.
Шерифите пуснаха пистолетите си. Третият Фрай зареди нов пълнител в магазина на уинчестъра и се прицели демонстративно. Бел го засече на мушката си, но Скъли стреля пръв, като вдигна цевта на пушката си високо, за да увеличи обхвата. От това разстояние гилзите се пръснаха широко. Повечето профучаха покрай банковия крадец. Две се забиха в рамото му.

* * *
Никой от двамата простреляни не се оказа смъртоносно ранен. Бел се увери, че няма да издъхнат от загуба на кръв и им щракна белезниците при другите в камиона за мляко на Скъли. Поеха надолу. Скъли караше камиона, Бел с неговия локомобил държеше тила. Щом	наближиха шосето	с бариерата за Крайбъри, Майк и Еди – назначените от Ван Дорн да помогнат на Скъли – се появиха в един олдсмобил и керванът пое към Трентън, където крадците и престъпните ченгета щяха да се срещнат с щатския прокурор.
Два часа по-късно, щом наближиха Трентън, Бел видя пътен знак, който раздвижи фотографската му памет. Знакът представляваше списък с имена на градчета и пътища, изписани върху бели стрелки, сочещи на юг: Бариера Хамилтън, пътя за Бордънтаун, бариерата Бърлиштън и бариерата Уестфилд към Кемдън.
Артър Лангнър имаше изписани уговорени срещи на един стенен календар. Два дни преди да умре се беше срещнал с Алъсдейр Макдоналд, специалистът по турбинни двигатели, който работеше на договор за Бюрото за парни двигатели на Военноморските сили. Фабриката на Макдоналд беше в Кемдън.
Баща й обичал оръдията, беше го уверявала Дороти Лангнър. Както Фарли Кент обичаше корпусите си. А Алъсдейр Макдоналд обичаше турбините си. Чародей, така бе нарекла тя Макдоналд, като имаше предвид, че не отстъпва на баща й. Бел се запита какво друго общо можеха да имат двамата.
Стисна клаксона на локомобила си. Олдсмобилът и камионът за мляко заковаха на място в прахта.
— Има един тип, когото трябва да видя в Кемдън – каза Бел на Скъли.
— Имаш ли нужда от помощ?
— а! Би ли отишъл до военния завод в Бруклин, след като се отървете от тия? Има един морски архитект в конструкторския кабинет, на име Фарли Кент. Виж дали живее нашироко.
Бел обърна локомобила на юг.

* * *
„СВЕТЪТ РАЗЧИТА НА ДОСТАВКИТЕ НА КЕМДЪН”

Това послание посрещна Бел, щом навлезе в индустриалния град, обхванал източния бряг на река Делауеър срещу Филаделфия. Подминаваше фабрики, които произвеждаха всичко – от пури до патентовани лекарства, теракота и сапун. Но над всичко господстваше корабостроителният завод. Нелепо наименуваната Нюйоркска корабостроителна компания обрамчваше Делауеър и канал Нютън с модерно застлани пътища и гигантски подемни кранове, пронизващи опушеното небе. Отвъд реката се простираха корабостроителните заводи „Крамп” и военноморската корабостроителница „Филаделфия”.
Вечерта настъпи, преди Бел да намери Морската компания за парни турбини на Макдоналд. Беше разположена навътре от речния бряг, сред гмеж от по-малки фабрики, които снабдяваха корабостроителницата с договорени артикули. Спря локомобила до портала и попита може ли да се види Алъсдейр Макдоналд. Не беше вътре. Дружелюбен служител отвърна:
— Ще намерите Професора в Глостър сити – само на няколко пресечки оттук.
— Защо го наричате „Професора”?
— Защото е много умен. Сътрудничил е на изобретателя на корабната турбина. Чарлз Парсънс, който революционизира високоскоростния корабен двигател. Когато Професора емигрира в Америка, знаеше повече за турбините и от самия Парсънс.
— Къде е Глостър сити?
— Танцувалният салон на Дел Роси – не че танцува. По-скоро е бар, отколкото танцувален салон, ако ме разбирате.
— Натъкнал съм се на подобни заведения на запад каза сухо Бел.
— Тръгнете напряко надолу до Кинг стрийт. Не можете да го пропуснете.
Глостър сити беше малко по-надолу по реката от Кемдън Двата града се сливаха незабележимо. Кинг стрийт се намираше по-близо до брега. Барове, мръсни ресторантчета за бързо хранене и пансиони приютяваха работници от корабостроителниците и оживеното речно пристанище. Барът на Дал Роси наистина се оказа лесен за намиране, както беше обещал служителят, с фалшива фасада в пародии на сводеста авансцена в театър на Бродуей.
Вътре беше лудница с най-шумното пиано, което Бел беше чувал някога. Жени се смееха кресливо, запотени бармани чупеха гърлата на бутилките, за да наливат по-бързо… Имаше тълпи от скапани от умора биячи, моряци и докери – поне петстотин души – всеки решен да спечели надпреварата по бързо напиване. Огледа морето от зачервени лица под облаците синкав дим. Всички бяха само по ризи, без връхни дрехи. Изключение правеха само той, облечен в белия си костюм, един хубав среброкос джентълмен с червен редингот, за когото допусна, че е собственикът, и трима наконтени гангстери с кафяви филцови шапки, тъмночервени ризи, светли сака и ярки вратовръзки. Не можа да видя обувките им, но предположи, че са жълти.
Заора през гъмжилото от плещести мъже към червения редингот.
— Господин Дел Роси! – извика, за да надвика врявата и протегна ръка.
— Добър вечер, сър. Наричайте ме Анджело.
— Айзък.
Здрависаха се. Дланта и Дел Рося се оказа мека, но с белези от отдавна излекувани изгаряния и порязвания от работата му по корабите в младостта
— Доста оживено е тая нощ
— Бог да благослови „Новия флот” Всяка нощ е така. Нюйоркски корабостроителници пускат „Мичиган” другия месец и тъкмо поставяха кила на двадесет и осем възлов унищожител. Оттатък реката военноморския арсенал „Филаделфия” строи нов сух док. „Крамп” пуска на вода „Южна Каролина” другото лято и вече подписаха контракт за шест седемстотин тонни унищожители – шест, смятай. Какво мога да направя за вас, сър?
— Търся един тип на име Алъсдейр Макдоналд.
Дел Рося се намръщи.
— Професорът ли? Следвайте звука от юмруци и трошащи се челюсти и ще го намерите – отвърна и кимна най-отдалечения от вратата ъгъл.
— Извинете ме. По-добре да ида там, преди някой да го е повалил.
— Едва ли – каза Дел Роса. – Беше шампион тежка категория в Кралския флот.
Бел прецени с поглед Макдоналд, докато се провираше към него през помещението и едрият шотландец веднага го впечатли. Изглеждаше като да е прехвърлил четирийсетте, висок, с ведро изражение и мускули, които подскачаха под прогизналата от пот риза. Имаме няколко боксови белега над веждите, но нито един по останалата част от лицето, а огромните му ръце бяха с изпъкнали кокалчета на пръстите. Стискаше чаша в едната ръка и бутилка уиски в другата, и докато Бел се приближаваше, напълни чашата и остави бутилката на бара зад себе си, впил очи в тълпата. Хората внезапно направиха път и един сто и трийсет килограмов брузър* с убийствен поглед налетя към Професора.
[* Професионален борец или боксьор тежка категория. – Б.пр.]
Макдоналд го изгледа с крива усмивка, като че това беше някаква шега между тях двамата. Отпи от чашата си, а след това, наглед, без да припира, стисна празната си ръка в юмрук и удари толкова бързо, че Бел едва успя да го види.
Брузърът се свлече на покрития с дървени стърготини под. Макдоналд го погледна свойски отгоре. Щом заговори, пролича силният му шотландски акцент.
— Джейк, приятелче, горе-долу ставаш, ама дорде пиячката не ти е размътила кратуната. – След това се обърна към зяпачите: – Е, ще заведе ли някой Джейк вкъщи?
Приятелите на Джейк го изнесоха. Бел се представи на Алъсдейр Макдоналд, който май беше по-пиян, отколкото изглеждаше.
— Познавам ли те, момко?
— Айзък Бел – повтори той. – Дороти Лангнър ми каза, че сте били много добър приятел на баща й.
— Бях, да. Горкият Арти. Артилеристът разчупи модела с работата си. Пий с мен!
Висна за чаша, напълни я до ръба и я подаде на Бел с шотландския тост.
— Slanj.
— Slanj-uh va* – 	отвърна Бел и гаврътна огнената течност също като Макдоналд.
[* Наздраве, много здраве. – Б.пр.]
— Как го понася момичето?
— Дороти се е вкопчила в надеждата, че баща й нито се е самоубил, нито е взел подкуп.
— За самоубийството му ме знам – Под големите върхове се крият тъмни долини. Но знам това: Артилериста щеше по-скоро да си пъхне ръката в перфоратор, отколкото да посегне за подкуп.
— Работехте ли съвместно?
— Да кажем просто, че се възхищавахме един на друг
— Предполагам, че сте споделяли общи цели.
— Двамата обичахме дреднаутите, ако това имаш предвид. Дали ги обичаш, или ги мразиш, бойният кораб дреднаут е чудото на нашия век,
Бел забеляза, че Макдоналд, пиян или не, ловко заобикаляше въпросите му. Даде на заден с думите:
— Предполагам, че следите напредъка ма Големия бял флот с остър интерес.
Алъсдейр изсумтя презрително.
— Една морска победа се свежда до артилерия, броня и скорост. Трябва да стреляш по-далече от врага, да понесеш повече удари и да плаваш по-бързо. По тези стандарти тоя Голям бял флот е безнадеждно изостанал.
Сипа още алкохол в чашата на Бел и напълни своята.
— Корабът на Нейно величество „Дреднаут”* и германските му копия имат по-дълъг обхват, по-здрава броня и зашеметяваща скорост. Нашият „флот”, който е просто понатруфената стара Атлантическа ескадра, са фъндъци, пре-дреднаут бойни кораби.
[* HMS Dreadnoughl – военен кораб от Британския флот, внесъл революция в конструирането на бойни кораби. Бил е на вода в периода 1906 – 1919 г. – Б.пр.]
— Каква е разликата?
— Пре-дреднаутът е като боксьор средна категория, научил се да се боксира в колежа. Няма работа на шампионския ринг с Джак Джонсън в тежката категория. – Макдоналд се ухили предизвикателно на Бел, от когото беше по-тежък с двайсетина килограма.
— Освен ако се е дипломирал в Уест Сейм на Чикаго – отвърна Бел предизвикателно.
— И си е доналял мускулите – съгласи се Макдоналд,
Колкото и невъзможно да изглеждаше, пианото засвири още по-силно. Някой заблъска барабан. Тълпата отвори път на Анджело Дел Роси, който се качи на ниската сцена срещу бара и извади диригентска палка от редингота си.
Келнери и портиери оставиха подноси и палки и награбиха банджо, китари и акордеони. Келнерки наскачаха на сцената, махнаха престилките си и показаха толкова къси поли, че полицията във всеки град с повече от една църква тутакси щеше да нахлуе. Дел Роси вдигни палката си. Музикантите подхванаха „Come On Down” на Джордж М. Кохан, а димите затанцуваха великолепна, според Бел имитация на парижкия кан-кан.
— Какво казвахте? – извика той.
— Казвах ли?
— За дреднаутите, че вие и Артилериста…
— Вземи „Мичиган”. Когато най-сетне го пуснат, най-новият ни боен кораб ще има най-доброто оръдейно оборудване на света – всички големи оръдия на високи оръдейни кули. Но тънката като тъкан броня и овехтелите бутални двигатели го обричат да е полудреднаут в най-добрия случай – тренировъчна мишена за германските и английските дреднаути.
Макдоналд пресуши чашата си.
— Толкова по-ужасно е, че Артилерийското бюро загуби такъв велик оръдеен конструктор като Арти Лангнър. Техническите бюра мразят промяната. Арти наложи промяна… Не ме карай да почвам с това, момче. Ужасен месец беше за бойните кораби на Америка.
— Освен смъртта на Арти Лангнър ли? – подкани го Бел.
— Артилеристът беше само първият, който умря. Седмица след това загубихме Чад Гордън, в стоманолеярната във Витлеем, Пенсилвания. Най-големия ни специалист по броня. Ужасна злополука. Шест момчета опечени живи – Чад и работниците му. После, миналата седмица, онзи проклет тъпак Гроувър Лейкууд падна от хълма. Най-умният експерт по огневи контрол в бизнеса. И адски добър младеж. Какво бъдеще щеше да ни даде… уби се в една глупава злополука при катерене.
— Чакай малко! – спря го Бел. – Искате да ми кажете, че трима инженери, специалисти по дреднаути, са загинали в последния един месец?
— Звучи като кутсуз, нали? – Макдоналд се прекръсти с едрата си длан. – Никога не бих казал, че нашите дреднаути са обречени на лош късмет. Но в името на американския боен флот адски се надявам Фарли Кент и Рон Уилър да не са следващите.
— Корпусите в Бруклинския арсенал – каза Бел. – Торпедата в Нюпорт.
Макдоналд го изгледа остро.
— Схващаш.
— Дороти Лангнър спомена Кент и Уилър. Разбрах, че са си пасвали с Лангнър.
— Пасвали? – Макдоналд се изсмя. – Това е майтапът в надпреварата с дреднаутите, схващаш ли?
— Не. Какво имаш предвид?
— Това е като фокуса с напръстниците и граховите зърна, само дето всяко грахче е тъпкано с динамит.
Фарлн Кент конструира херметично затваряне на отсеците, за да предпази корпусите си от торпедата. Но в Нюпорт Рон Уилър подобрява торпедата – прави по-дългообхватно торпедо, което носи по-тежки експлозиви. Сега сигурно разсъждава как да го зареди с тротил. Тъй че Арти трябва… трябваше да увеличи оръдейния обхват, за да може корабът да влиза в бой от по-голямо разстояние, а Чад Гордън трябваше да излее по-здрава броня, за да поеме пораженията. Достатъчно, за да накара човек да се натряска от пиене… – Макдоналд напълни отново чашите им. – Бог знае как ще се оправим без тия момчета.
— Но казваш, че скоростта също е съдбоносна. А твоят „Стийм Енджиниъринг”? – запита Бел. – Казват, че си чародей с турбините. Една загуба на Алъсдейр Макдоналд няма ли да е също толкова опустошителна за програмата „Дреднаут”?
Макдоналд се засмя.
— Аз съм несъкрушим.
В другия край на танцувалния салон се развихри нов юмручен бой.
— Извини ме, Айзък – каза Макдоналд и закрачи бодро натам.
Бел се запровира след него. Крещящо облечените гангстери, които бе забелязал на влизане, се въртяха около импровизирания кръг окуражително подвикващи мъже. Макдоналд разменяше удари с млад боксьор тежка категория с ръце на ковач и възхитителни движения на краката. Шотландецът изглеждаше по-бавен от по-младия мъж. Но Бел видя, че Алъсдейр Макдоналд оставя противника си да нанася удари, за да прецени с какво разполага. Толкова ловък беше, че нито един удар не му нанасяше щета. Изведнъж Алъсдейр сякаш вече бе научил всичко, което му трябваше. Внезапно стана убийствено бърз в комбинациите. Бел трябваше да признае, че двамата надхвърляха най-доброто, което беше показал, докато се бе боксирал в Йейл и си спомни с благодарна усмивка как Джо Ван Дорн го подтикна да си „вземе дипломата” в бардаците на Чикаго.
Ковачът вече залиташе. Макдоналд го довърши с ъперкът, който не беше по-тежък, отколкото трябваше да е, за да приключи работата, после му помогна да се вдигне на крака, плесна го по гърба и ревна да чуят всички:
— Добре се справи, момко. Просто извадих късмет… Айзък, забеляза ли движението на краката на това хлапе? Не мислиш ли, че има бъдеше на ринга?
— Би могъл да ступа Джим Корбет Джентълмена в разцвета му.
Ковачът прие комплимента с оцъклена усмивка.
Макдоналд, чиито очи продължаваха неуморно да сканират тълпата, забеляза гангстерите, които открито напираха към него.
— Охо, нов съперник – двама даже. Няма почивка за уморения. Добре, момчета, изтърсаци сте, но сте двама. Елате си го вземете.
Не бяха съвсем изтърсаци, въпреки че Макдоналд ги надвишаваше много на тегло, но се движеха уверено и държаха ръцете си добре. А когато нападнаха, стана ясно, че не за първи път влизат в екип. Надарени улични биячи, оцени ги Бел, корави гаменчетa от гетото, пробили си с бой пътя до по-горните нива в някоя банда. Съвсем оперени гангстери вече, излезли през нощта за малко здрав въргал. Бел се приближи още, за да не излязат нещата извън контрол.
Гангстерите забълваха мръсни ругатни по Алъсдейр Макдоналд и нападнаха едновременно от двете страни. В тази атака имаше някаква неприкрита злоба, която сякаш ядоса шотландеца. С изчервено лице финтира оттегляне, което ги придърпа напред за мощно ляво забиване и опустошително дясно кроше. Единият гангстер залитна назад и от носа му плисна кръв. Другият се сви на две, стиснал ухото си.
Бел видя как зад Алъсдейр Макдоналд блесна стомана.
 

11

Айзък Бел измъкна с мълниеносно движение двуцевния си деринджър изпод шапката и стреля в третия гангстер в мига, в който оня замахна с ножа в гърба на Алъсдейр Макдоналд. Обхватът бе близък, почти от упор. Тежкият четирийсет и четирикалибров куршум го закова на място и ножът падна от ръката му. Но докато клиентите се пръскаха за укритие, обезумели от трясъка на изстрела, контето с накървавения нос забиваше втори нож към корема на шотландеца.
Макдоналд зяпна, сякаш изумен от това, че обикновеният приятелски бой се беше превърнал в смъртоносно приключение.
Айзък Бел осъзна, че е станал свидетел на опит за предумишлено убийство. Един от разбягалите се зяпачи блокира гледката му, но той го блъсна настрана и стреля отново. Нападателят, който стърчеше над разкървавеното лице на Макдоналд, получи куршум между очите. Ножът падна само на сантиметри от корема на шотландеца.
Деринджърът на детектива бе празен.
Последният убиец – оня, който беше паднал на пода – плавно и леко се надигна зад Макдоналд, което издаде, че нито е наранен, нито забавен от удара в ухото. Нож с дълго острие щръкна и се отвори в ръката му. Бел вече вадеше полуавтоматичния си браунинг No2 изпод палтото си, когато убиецът заби ножа в гърба на Професора. Детективът притисна пистолета до тялото си, за да го предпази от тичащите пред него, и стреля. Знаеше, че щеше да спре убиеца на място с изстрел право в мозъка, но някой се натресе в него точно докато дърпаше спусъка.
Изстрелът се отклони съвсем малко и куршумът прониза дясното рамо на контето. Но изрядната точност на браунинга беше за сметка на възпиращата сила, а убиецът беше левак. Въпреки че .38 калибровият куршум го накара да залитне, инерцията бе на негова страна и успя да наниже дългото острие в широкия гръб на Алъсдейр Макдоналд.
Макдоналд все още изглеждаше удивен. Погледна Бел в очите, докато детективът го прихващаше.
— Опитаха се да ме убият – изпъшка невярващо шотландецът.
Бел смъкна отпусналото се изведнъж тяло върху стърготините на пода, коленичи до него и извика:
— Доведете доктор! Линейка!
— Момче!
— Не говори.
Кръвта затече толкова бързо, че стърготините заплуваха по нея, вместо да я попият.
— Дай ми ръката си Айзък.
Бел стисна огромната длан.
— Моля те дай ми ръката си.
Държа те Алъсдейр… Доведете доктор!
Анджело Дел Роси коленичи до тях.
— Идва. Добър е. Ще се оправиш, Професоре. Нали Бел?
— Разбира се – излъга Бел.
Макдоналд стисна ръката му конвулсивно и прошепна нещо, което Бел не можа да чуе. Наведе се още над устата му.
— Какво каза, Алъсдейр?
— Слушай.
— Не мога да те чуя.
Но едрият шотландец не отвърна. Бел изшепна в ухото му:
— Нападнаха те, Алъсдейр. Защо.
Макдоналд отвори очи. Разшириха се от внезапно прозрение и той прошепна:
— „Корпус 44“
— Какво?
Макдоналд затвори отново очи все едно, че се унесе в сън.
— Аз съм докторът. Отдръпнете се.
Бел се дръпна настрани. Докторът – млад, енергичен и явно компетентен – провери пулса на ранения шотландец.
— Сърцето бие като гаров часовник. Линейката идва. Няколко души да помогнат да го изнесем.
— Аз ще го изнеса – заяви Бел.
— Тежи деветдесет кила.
— Отдръпнете се.
Айзък Бел прихвана падналия боксьор, вдигна се на крака и го изнесе пред вратата до тротоара, където го задържа в прегръдката си до идването на линейката. Ченгета на Кемдън задържаха струпалата се тълпа. Полицейският детектив запита Бел за името.
— Айзък Бел. Оперативен служител на „Ван Дорн“
— Добра стрелба показахте вътре, господин Бел.
— Разпознахте ли мъртвите?
— Никога досега не съм ги виждал.
— Външни значи? От Филаделфия?
— Имаха влакови билети от Ню Йорк в джобовете си. Нещо против да ми кажете как се замесихте в това?
— Ще ви кажа всичко, което мога – не е много, – веднага щом закарам този приятел в болницата.
— Ще ви чакам в Управлението. Кажете на дежурния сержант, че имате среща с Барни Джордж.
Моторната линейка на новото шаси „Модел Т” спря пред танцувалния салон. Когато Бел положи Макдоналд в нея, боксьорът отново стисна ръката му. Детективът се качи с него, седна до доктора и потеглиха към болницата. Докато хирургът работеше над раната в операционната. Бел телефонира до Ню Йорк с нареждане да предупредят Джон Скъли, който наблюдаваше конструктора на корабни корпуси Фарлн Кент и да пратят служители в Торпедната станция на военноморските сили в Нюпорт, за да пазят живота на Рон Уилър.
Трима души, съдбоносно важни за програмата „Дреднаут“ на САЩ, бяха загинали и четвърти бе на прага на смъртта. Но ако не беше видял с очите си нападението над Алъсдейр Макдоналд, то щеше да мине като обичайно събитие в живота на кръчмарски кавгаджия, вместо да се приеме за предумишлено убийство. Вече съществуваше възможността Лангнър да е бил убит. А ако експлозията в стоманолеярните заводи на Витлеем, за която Макдоналд му каза, не беше производствена авария? Ако алпинистката злополука в Уестчестър също се окаже убийство?
Бел седя до леглото на ранения цялата нощ и сутринта.
Внезапно, някъде към обед, едрата гръд на Алъсдейр Макдоналд се разтърси от дълбоко поетия дъх и след това бавно издиша. Бел извика за доктора, но знаеше, че е безнадеждно. Натъжен и ужасно ядосан отиде до полицейското управление в Кемдън и докладва на детектив Джордж за провала си в опита да спре нападението.
— Прибрахте ли някои от ножовете? – попита той, след като приключи.
— И трите. – Джордж му ги показа. Кръвта на Алъсдейр Макдоналд бе засъхнала по острието, което го бе убило. – Странни изделия, нали?
Бел вдигна един от другите два незацапани и го огледа.
— Бътерфлаймесер.
— Кой? Какво?
— Германски сгъваем нож, моделиран по ножа тип „пеперуда” Балисонг. Доста рядка вещ извън Филипините.
— Определено. Не бях виждал такива досега. Германски, казвате?
Бел му показа фабричния знак, гравиран по ръба на острието.
— Бонтген и Сабин от Солинген. Въпросът е откъде са ги взели…? – Погледна право в лицето детектива на Кемдън. – Колко пари намерихте в джобовете на мъртвите?
Детектив Джордж извърна очи. След това показно прелиства бележките си по случая.
— А да… ето го. По-малко от десет долара у всеки.
Бел заговори с хладен поглед и мрачен тон:
Не ме интересува възстановяването на това, което може да е свито, преди да се документира като улика. Но точният брой – действителната сума в джобовете им – ще покаже дали им е било платено да извършат убийството. Тази сума, уточнена насаме между вас и мен, ще е важна податка за разследването ми.
Ченгето от Кемдън се престори отново, че чете бележките си.
— Единият имаше осем долара и две монети по пет цента. Другият седем гущера, десет и пет цента.
Мрачният поглед на Айзък се спря на ножа, който държеше. Рязко перване с китката и острието се отвори. Блесна като лед. Престори се, че го гледа все едно се чуди къде да го пъхне. Макар и на свой терен, детектив Джордж нервно облиза устни.
— Един работник печели около петстотин долара годишно – заговори Бел. – Една годишна заплата за убийство на човек изглежда прилична сума за злодей, готов да извърши такъв акт срещу пари. Следователно ще ми е от помощ да знам дали ония двама убийци, които не се измъкнаха, носеха в себе си толкова голяма сума.
Детектив Джордж въздъхна облекчено.
— Гарантирам ви, никой от двамата не носеше такава пачка.
Бел го изгледа. Детектив Джордж изглеждаше щастлив, че не е излъгал. Най-сетне Бел го запита:
— Нещо против да задържа един от тези ножове?
— Ще се наложи да ви помоля да се подпишете за него – само не този, с който беше убит. Ще ни трябва за пред съда, ако изобщо спипаме кучия син… което едва ли е вероятно, ако не се върне в Кемдън.
— Ще се върне – увери го Айзък Бел. – В пранги.


12
 
— Дейв Кели „Червата” – този, на когото си пробил главата – и Дик Бътлър, „Кофата кръв”. Подчиняваха се на един мозък, на име Ърв Уийкс – „Ледения”, заради студените му като лед сини очи, сърце и душа. Предвид това, че Уийкс е много по-умен от Кели и Бътлър и предвид описанието ти как се е задържал настрана, изчаквайки шанса си, готов съм да се обзаложа, че измъкналият се е именно той.
— С моя куршум в рамото.
— Ледения е корав клиент. Щом не е убит, можеш да си сигурен, че се е метнал на влака обратно до Ню Йорк и е платил на някоя сестра да му го извади.
Хари Уорън, специалистът по банди в нюйоркския офис на „Ван Дорн“ беше дошъл с влака в отговор на телефонното повикване на Бел и бе отишъл направо в моргата на Кемдън, където идентифицира простреляните убийци и членове на бандата Гофър в Кухнята на Ада. Беше се срещнал Бел в полицейския участък на Кемдън. Двамата детективи на Ван Дорн разговаряха в ъгъла за предварителен арест.
— Хари, кой би могъл да прати тия пакостници Бауъри Бойс* чак до Кемдън?
[* Антикатолическа и антиирландска банда, действала в северните райони на Ню Йорк сити. – Б.пр.]
— Томи Томпсън, „Комодорето“ – босът на Гофърите.
— Залага ли в наемни убийства?
— Кой, Томи ли? О, да и още как. Но нищо не би спряло тия типове да се наемат и сами, стига да платят дяла на Томи. Ченгетата на Кемдън намериха ли големи суми в тях? Или може би трябва да питам дали признаха, че са намерили пари в тях?
— Твърдят, че не са – отвърна Бел. Дадох ясно да се разбере, че гоним по-голяма риба от крадливи ченгета и от отговора, който получих, съм умерено убеден, че количествата са били малки. Може би е трябвало да им се плати след това. Може би босът им е задържал едрото.
— И двете. – Хари Уорън помисли. – Но все пак е странно. Айзък. Тези бандитчета обикновено действат близо до вкъщи. Думата ми е, че Томи е готов на всичко за мангизи, но Гофърите и тям подобни обикновено не излизат извън районите си. Половината от тях не биха могли да намерят Бруклин, камо ли да прехвърлят границата на щата.
— Разбери защо този път го направиха.
— Ще опитам и ще спипам Уийкс веднага щом разбера къде се възстановява и…
— Не бързай. Повикай ме.
— Добре Айзък, но не очаквай много – Никой не води счетоводство за такива сделки може и да е лично. Може Макдоналд да е фраснал твърде много типове в муцуната.
— Чувал ли си някога нюйоркски гангстер да използва балисонг?
Имаш предвид филипинския нож, дето се отваря с перване на китката?
Бел му показа ножа.
— М-да. Имаше един, Дъстър*. Постъпи в армията, за да се измъкне от ченгетата, би се във Филипинското въстание. Върна се с един такъв и уби комарджия, който му дължеше пари. Така поне казваха, но се обзалагам, че беше кокаинът. Знаеш как „прашеца” ги прави параноични.
[* „Прахта“, т.е. дилър на кокаин. – Б.пр.]
— С други думи, балисонгите не са обичайни в Ню Йорк.
— Онзи Дъстър е единственият, за когото изобщо съм чувал.

* * *
Бел пътуваше по най-бързия начин за Ню Йорк.
Беше наел шофьор и механик да върнат локомобила му, докато самият той взе влак. Полицейски катер, осигурен от детектив Джордж, който с удоволствие му помогна да напусне Кемдън, го прехвърли през река Делауеър до Филаделфия, откъдето хвана експреса. Когато стигна до хотел „Никърбокър”, светлината в следобедното небе все още блестеше по зеления меден покрив, но по-надолу към улицата червената тухлена фасада в стил френски ренесанс вече помръкваше.
Телефонира по междуградската линия на Джоузеф Ван Дорн във Вашингтон.
— Чудесна работа по бандата на Фрай – поздрави го Шефът. – Току-що обядвах с главния прокурор, много
Доволен.
— Благодари на Джон Скъли. Аз само му държах палтото.
— Колко още остава да приключим със самоубийството на Лангнър?
— По-голямо е от Лангнър – отвърна Бел и разказа на Ван Дорн какво е разкрил.
— Четири убийства? – възкликна Ван Дорн невярващо.
— Едно със сигурност – това, което видях. Едно вероятно – Лангнър.
— Зависи доколко вярваш на онзи ексцентрик Алъсдейр.
— Трябва да разследваме и другите две.
— И всички са свързани с военните кораби? – запита все още невярващо Ван Дорн.
— Всяка жертва е работила по програмата с дреднаутите.
— Ако всички са жертви, кой стои зад това?
— Не знам.
— Предполагам, че не знаеш и защо.
— Все още.
Ван Дорн въздъхна.
— Какво ти трябва, Айзък?
— Хора от „Ван Дорн“ да пазят Фарли и Уилър.
— На кого да пратя сметката за тази услуга?
— Пъхни я под маншета, докато разберем кой е клиентът – отвърна сухо Бел.
— Много смешно. Какво още ти трябва?

* * *
Бел даде указания на екипа оперативни агенти, включени от Ван Дорн след обаждането му. Назначението им беше временно, както се бе изяснило в разговора с шефа. След това взе подземната железница до центъра и трамвай през Бруклинския мост. Срещна се с Джон Скъли в една закусвалня на Санд срийт, на хвърлей от масивния като крепост портал на Военноморската корабостроителница в Бруклин.
Евтиният ресторант започваше да се пълни, докато дневните смени приключваха в арсенала и околните фабрики. Майстори на парни котли, леяри, изпитали на тендери, фрезисти, стругари, машинисти, бакърджии, монтьори и водопроводчици се заизсипваха вътре за вечеря.
— Доколкото можах да открия, Кент вдига нивото – каза Скъли. – Единственото, което прави е, че работи все повече. Посветен е на работата си като мисионер. Казаха ми, че почти не напуска чертожната си маса. Има спалня до чертожното си бюро, където остава повечето нощи.
— Къде отсяда в останалото време?
— Хотел „Сейнт Джордж”, когато една определена дама от Вашингтон идва в града.
— Коя е тя?
— Е, точно това е забавното. Дъщерята на твоя човек с експлодиралото пиано.
— Дороти Лангнър?
— Какво мислиш за това?
— Мисля, че Фарли Кент е късметлия.

* * *
Военноморският арсенал в Бруклин обкръжаваше голям залив на Ийст ривър между Бруклинския мост и моста Уилямсбърг. Наричан „бойната корабостроителница” и официално титулуван „Военноморски арсенал „Ню Йорк”, цеховете му, леярните, сухите докове и стапели осигуряваха работа за шест хиляди корабостроители. Високи тухлени стени и железни порти затваряха площ два пъти по-голяма от военноморския арсенал във Вашингтон. Айзък Бел показа пропуска си на портала на Санд стрийт със статуите с орли от двете страни.
Намери чертожното бюро на Фарли Кент в една сграда, която изглеждаше мъниче на фона на огромните корабни депа и товарни кранове. Нощта бе почернила високите прозорци и чертожниците работеха на светлината на електрически лампи. Кент се оказа млад, едва надхвърлил двадесетте и дълбоко потресен от убийството на Алъсдейр Макдоналд. Скърбеше, че смърт на Макдоналд ще осакати развитието на усъвършенстването на турбини за големите кораби на САЩ.
— Много време ще мине, преди американските военноморски сили да могат да инсталират модерни турбини на нашите дреднаути.
— Какво е „Корпус 44”? – попита Бел.
Кент погледна настрани.
— „Корпус 44”?
— Алъсдейр Макдоналд намекна, че това е важно.
— Опасявам се, че не знам за какво говорите.
— Той говореше свободно за Артър Лангнър, Рон Уилър и Чад Гордън и за вас, господин Кент. Явно вие петимата сте работили съвместно. Сигурен съм, че знаете какво означава „Корпус 44“
— Казах ви. Не знам за какво говорите
Бел го изгледа хладно. Кент извърна очи от суровото му лице.
— „Корпус 44” – рече детективът – Бяха предсмъртните думи на приятеля ви. Щеше да ми каже какво има предвид, ако не беше умрял. Сега зависи от вас.
— Не мога… не знам.
Лицето на Бел се стегна, докато заприлича на изсечено от камък.
— Онзи силен мъж държеше ръката ми като малко дете и се опитваше да ми каже защо са го убили. Не можа да изрече думите. Вие можете. Кажете ми!
Кент изхвърча в коридора и ревна за охраната.
Шест морски пехотинци придружиха Бел извън портала. Сержантът им беше учтив, но не се трогна от пропуска му.
— Препоръчвам ви, сър, да телефонирате за среща с коменданта на арсенала.
Скъли го чакаше в закусвалнята.
— Поръчай си нещо за вечеря. Кльопачката е добра. Ще наблюдавам Кент.
— Ще те сменя след петнайсет минути.
Бел не помнеше кога за последен път беше ял. Тъкмо надигаше сандвич от чинията си, когато Скъли се върна и му махна от входа.
— Кент излетя от портала като фаворита на дербито в Кентъки. Тръгна на изток по Санд. Носи високо бомбе и жълто-кафяво палто.
— Виждам го.
— Това е посоката към хотел „Сейнт Джордж”. Изглежда дамата се е върнала в града. Аз ще отцепя към „Сейнт Джордж” по Насау в случай, че го изтървеш.
Без да дочака отговор, единакът Скъли забърза и се скри зад ъгъла.
Бел тръгна след Кент. Задържа се половин пресечка назад, скрит от тълпите, които се изсипваха и излизаха от барове и закусвални, от пътниците, слизащи и качващи се на трамваите. Високото бомбе на корабния конструктор лесно можеше да се проследи в квартал, където мъже носеха платнени шапки
Светлокафявото му манто изпъкваше между тъмните палта и зелени шуби.
Сант стрийт минаваше през район с фабрики и складове по трасето между военноморския арсенал и Бруклинския мост. Влажният вечерен хлад носеше миризмите на шоколад, печено кафе, въглищен дим, морска сол от пристанището и лютивия мирис на електрически искри от трамвайните жици. Бел видя по пътя си достатъчно кръчми и салони за хазарт, които можеха да съперничат на Барбари коуст в Сан Франниско.
Кент го изненада при огромната станция на Санд стрийт, където трамвайни коли, железопътни композиции и новострояща се линия се стичаха на Бруклинския мост. Вместо да мине под станцията и да продължи към Хайтс и хотел „Сейнт Джордж”, корабостроителят изведнъж се шмугна през един отвор в каменната стена, която крепеше рампата към моста и забърза нагоре по стъпалата. Бел избегна връхлитащия трамвай и се спусна след него. Гъсти тълпи хора слизаха по стълбите и закриха гледката му. Запровира се нагоре. Успя отново да зърне Фарли Кент, запътил се към Манхатън по дървената пътека в средата на моста. Толкова с дамата в „Сейнт Джордж”.
Дървеният тротоар беше обкръжен от издигната железопътна линия и трамвайни релси. Задръстен беше от вечерната тълпа мъже, връщащи се у дома след работа в Манхатън. От двете им страни профучаваха претъпкани влакове и трамваи. Бел, който беше прекарал много години в гонене на престъпници на кон в откритите пространства на Запада, разбираше тези, които предпочитаха да повървят в студа, макар и смущавани от непрекъснатото свистене и грохота на влаковите колела.
Кент се озърна назад през рамо. Детективът смъкна издайническата си бяла шапка с широка периферия и се измести встрани, за да се скрие в тълпата. Обектът му забърза срещу потока от пешеходци, навел глава към дъските и без да обръща внимание на величествената панорама от светлини от нюйоркските небостъргачи и примигващия килим от червени, зелени и бели фенери от влекачи, шхуни, параходи и фериботи, порещи водите на Ийст ривър отдолу под моста.
Стъпалата откъм Манхатън водеха надолу към квартала „Сити хол”. Още щом Кент стъпи на паважа, рязко се завъртя кръгом и забърза обратно към реката, която току-що бе прехвърлил. Бел го последва, зачуден какво ли си е наумил конструкторът. Саут стрийт, която минаваше под моста успоредно на Ийст ривър, бе оградена с гора от корабни мачти и бушприти. Кейове и складове се издаваха навътре в реката, оформяйки тесни канали, в които стояха на пристан тримачтови платноходи, параходи с високи комини и железопътни баржи.
Кент зави нагоре към жилищните райони. Отдалечи се с бърза крачка на няколко пресечки от Бруклинския мост, без да си прави труда да поглежда назад. Щом стигна кея Кейтлин, зави към водата. Бел видя струпани един до друг търговски съдове. Кранове люшкаха палети с товар от борда към брега. Докери ги търкаляха към складовете. Конструкторът подмина корабите и се запъти към една дълга и необичайно тясна парна яхта, която бе останала невидима откъм Саут стрийт, имаше гладък като острие на нож стоманен корпус, боядисан в бяло, висок рулеви мостик на средата на палубата и висок парен комин откъм кърмата. Въпреки деловия й вид, беше луксозно довършена с месингови орнаменти и лъскав махагон. Прецени, че е доста добре скрита, привързана така нелепо между мръсните товарни съдове,
Фарли Кент затича по мостчето. От отворите на ниската кабина струеше светлина. Почука на вратата. Отмориха му, той се шмугна вътре и затвори след себе си. Бел го последва моментално. Сложи шапката на главата си и прекоси кея с бързи и твърди крачки. Някакъв кахтен на палубата на един от търговските съдове го забеляза. Детективът го изгледа мрачно, кимна пренебрежително и мъжът извърна очи. Бел се увери, че на палубите на яхтата все още няма моряци, премина тихо по мостчето и опря гръб на стената на кабината.
Смъкна отново шапката си и надникна в един от люковете, открехнат за проветряване.
Кабината беше малка, но луксозна. Месингови корабни лампи хвърляха топло сияние по махагоновата ламперия. С бърз поглед Бел обходи мебелировката – бюфет с кристални чаши и гарафи по укрепените с решетки лавици, маса за хранене с подковообразна пейка около нея със зелена кожена тапицерия и рупор за комуникация. Над масата висеше маслено платно на Хенри Ройтердал с Големия бял флот.
Кент смъкваше палтото си. Гледаше го нисък, набит, атлетичен на вид флотски офицер с изправена стойка и капитански знаци на пагоните. Бел не можа да види лицето му, но чу как Кент извика:
— Проклет детектив. Знаеше точно какво да пита.
— Какво му каза? – запита спокойно капитанът.
— Нищо. Наредих да го изхвърлят от арсенала. Вреше си носа, където не му е работата.
— Хрумна ли ти, че визитата му е свързана с Алъсдейр Макдоналд?
— Не знаех какво да мисля, по дяволите. Реших, че е дрънкало.
Капитанът докопа бутилка от бюфета и напълни щедро една чаша. Когато я тикна в ръката на Кент, Бел най-после видя лицето му – младо, одухотворено лице, което преди десет години благоговейно красеше заглавните страници на всеки вестник и списание в страната. Подвизите му в Испано-американската война съперничеха на тези на „Ръф райдърс“* на Теди Рузвелт с хладнокръвната си дързост.
[* Първа доброволческа кавалерия на САЩ, сформирана в 1898 г. за Испано-американската война, наречена така на уестърн шоуто на Бъфадо Бил. – Б.пр.]
— Е. проклет да съм ако… – измърмори тихо Бел.
Бутна вратата на кабината и влезе.
Фарли Кент подскочи. Флотският капитан запази пълно самообладание, само го изгледа с очакване.
— Добре дошли на борда, господин Бел. Когато чух ужасната новина от Кемдън се надявах, че ще се доберете до тук.
— Какво е „Корпус 44”?
— По-добрият въпрос е защо „Корпус 44” – отвърна капитан Лоуел Фалконър, героят от Сантяго.
Подаде ръка, изгубила два пръста от снарядните осколки.
Бел я стисна.
— Чест е да се запозная с вас, сър.
Капитан Фалконър заговори в рупора:
— Потегляй.


13

По палубата изтропаха крака. На вратата се появи един лейтенант и Фалконър заговори оживено с него.
— Фарли – подвикна той през рамо. – Можеш спокойно да се върнеш в чертожната си. – Архитектът напусна мълчаливо, а Фалкоиър рече: – Моля, изчакайте тук, Бел. Само за минута.
Излезе навън с лейтенанта.
Бел беше виждал картината на Ройтердал на Големия бял флот на корицата на списание „Колиър“ миналия януари. Флотът стоеше на котва в залива на Рио де Жанейро. Към белия корпус на закотвения флагмански кораб „Кънектикът“ гребеше местна лодка, развяла рекламен слоган:

„Американски напитки
ИЗГОДНА СДЕЛКА
на Дж. С. Гувидор“

Дим и сенки в един тъмен ъгъл на сцената със слънчевия залив скриваше гладкия сив корпус на германски крайцер.
Палубата под краката на Бел се раздвижи. Яхтата започна да се измъква на заден ход от канала към Ийст ривър. Когато включи витлата си и зави надолу по течението. Бел не усети никакви вибрации, нито дори смътно потръпване от двигателите. Капитан Фалконър се върна в кабината и детективът го изгледа с любопитство.
— Никога не съм бил на парна яхта с толкова плавен ход. Фалконър се усмихна с гордост.
— Турбини. Три са, свързани към девет витлови пропелери.
Посочи	друга картина, която Бел не беше видял от люка. Изобразяваше „Турбиния”, прочутият експериментален задвижван с турбини съд, който	менторът на Алъсдейр Макдоналд бе командвал на	едно международно изложение на военноморски съдове в Спитсхед, Англия, за да демонстрира драматично турбинната скорост.
— Чарлз Парсънс не оставяше нищо на случайността. Той построи два турбинни бързохода, в случай, че нещо се обърка с „Турбиния”. Този е наречен „Дайнами – Дали си спомняте още древногръцки?
— Резултатът от взаимодействащи сили.
— Много добре! „Дайнами” всъщност беше голямата сестра на „Турбиния“ малко по-широка, по модела на торпедните лодки от деветдесетте. Наредих да япреоборудват като яхта и смених котлите й с дизелови, което отвори много пространство в предишните въглищни помещения. Горкият Алъсдейр я използваше, като изпитателен съд и модифицираше турбините Благодарение на него, въпреки че е по-широка от „Турбиния“ изгаря по-малко гориво и е по-бърза.
— Колко бърза?
Фалконър погали с любов лъскавия махагон на „Дайнами’’ и се усмихна широко.
— Не бихте ми повярвали, ако ви кажа.
Високият детектив се усмихна в отговор.
— Не бих имал нищо против малко игра на щурвала.
— Изчакайте, докато излезем от задръстените води. Не смея да я подкарам на пълна скорост в пристанището.
Яхтата вдигна пара надолу по Ийст ривър, навлезе в Горния залив и скоростта й нарасна драматично.
— Доста бързо – подхвърли Бел.
Фалконър се изсмя.
— Държим я под юзди, докато стигнем открито море.
Светлините на остров Манхатън заблестяха откъм кърмата. Появи се стюард с поднос с покрити блюда и ги сервира на масата. Капитан Фалконър покани Бел да седне срещу него.
Бел остана прав и директно зададе въпроса, който го вълнуваше:
— Какво е „Корпус 44”?
— Моля, седнете с мен за вечеря. Докато навлизаме в морето, ще ви разкрия тайната защо е „Корпус 44”.
Започна с оплакванията на Алъсдейр Макдоналд.
Преди десет години Германия започна да строи модерен военен флот. Същата година завзехме Филипинските острови и анексирахме кралство Хавай. Днес германците разполагат с бойни кораби дреднаут. Британците имат кораби дреднаут, а японците строят и купуват кораби дреднаут. Тъй че когато военноморските сили на САЩ отплават на далечна служба, за да защитят новите територии на Америка в Тихия океан, ще бъдем надминати в техника и въоръжение от гергините, британците и Японската империя.
Увлечен до такава степен, че да забрави бифтека и блюдото си. капитан Фалконър описа с жар на Айзък Бел мечтата, стояща зад името „Корпус 44”
— Надпреварата в дреднаутите ни учи, че промяната винаги се предхожда от универсалното убеждение, че няма нищо ново под слънцето. Преди британците да пуснат на вода „Дреднаут” на Нейно Величество, два факта за бойните кораби бяха като всечеки в камък. Нужно е много време да се построят и трябва да са въоръжени с голямо разнообразие от оръдия, за да се отбраняват. Британският „Дреднаут” е кораб само с големи оръдия и го построиха за една година, което промени света завинаги. Моят отговор е „Корпус 44”. Отговорът на Америка. Привлякох най-добрите мозъци в бизнеса с бойните кораби. Казах им да си скъсат проклетите задници, но да дадат най-доброто от себе си! Мъже като Арти Лангнър Артилериста и Алъсдейр, с когото се срещнахте.
— И видях как умря – прекъсна го мрачно Бел.
— Хора на изкуството, всички до един. Но като всички творци, те са саможивци. Бохеми, ексцентрици, ако не направо луди. Не от типа хора, които биха се вместили добре в редовния флот. Но благодарение на моите неуправляеми гении, които мътят нови идеи и усъвършенстват стари, „Корпус 44” ще бъде боен кораб клас дреднаут като никой друг, плаващ из океаните –американско инженерно чудо, което ще съкруши британския „Дреднаут”, германските „Насау” и „Посен“ и май-лошото, което Япония може да хвърли срещу него… Защо клатите глава, господин Бел?
— Начинанието е твърде голямо, за да се опази в тайна. Очевидно сте богат човек, но никой не е достатъчно богат да пусне на вода свой дреднауд. Откъде взимате средствата за „Корпус 44”? Явно някой нависоко трябва да знае.
Капитан Фалконър отговори уклончиво:
— Преди единайсет години имах привилегията и бъда съветник на помощник-секретаря на Флота.
— Бъли! – Бел се усмихна разбиращо. Това обясняваше независимостта на Лоуел Фалконър. Днес помощннк-секрстарят на Военноморските сили беше не кой да е, а най-яростният защитник на тезата за сила военен флот – самият президент Теодор Рузвелт.
— Президентът е убеден, че нашият военен флот трябва да е с развързани ръце. Нека армията да браво пристанищата и заливите – дори ще им направим оръдията. Но флотът трябва да се бие в морето.
— Според това, което съм видял във флота, ще се наложи първо да се преборите със самия него. А за да спечелите тази борба, ще трябва да бъдете по-умен от Макиавели.
— О, но аз съм – увери го с усмивка Фалконър. – Въпреки че предпочитам думата „коварен” пред „умен“.
— Още ли сте офицер на редовна служба?
— Официално съм специален инспектор на целева практика.
— Удивително двусмислена длъжност – отбеляза Бел.
— Знам как да надхитрям бюрократи – отвърна уверено Фалконър. – Знам как да се оправям в средите на Конгреса – добави с цинична усмивка и показа на Бел осакатената си ръка. – Кой политик би посмял да възрази на герой от войната?
След това подробно обясни как бе внедрил кадри от по-млади офицери със сходно мислене в ключовите бюра – Артилерийското и Корабостроителното Заедно полагали усилия да се ревизира цялата система за строене на дреднаути.
— Толкова ли сме изостанали, колкото твърдеше Алъсдейр Макдоналд?
— Да. Пускаме „Мичиган” другия месец, но не е нищо особено. „Делауеър”, „Норт Дакота”, „Юта”, „Флорида”. „Арканзас” и „Уайоминг” – все първокласни дреднаути, още са на чертожните маси. Но това не е съвсем лошо. Напредъкът във военноморското дело се трупа толкова бързо, че колкото по-късно пуснем на вода бойните си кораби, толкова по-модерни ще бъдат. Вече научихме недостатъците на Големия бял флот много преди да стигне до Сан Франциско. Първото, което ще поправим, щом се върнат у дома, е да ги боядисаме сиви, за да не могат вражеските артилеристи да ги засичат толкова лесно.
— Боята ще е лесната част. Преди да можем да вложим новото си знание във военното корабостроене, трябва да убедим Строителния борд на Флота и Конгреса. Строителния борд мрази промяната. Конгресът мрази разходите.
Фалконър кимна към картината на Ройтердал.
— Моят приятел Хенри сгази лука. Флотът го покани на борда да рисува картини на Големия бял флот. Не очакваха, че ще започне и да тръска статии до „Меклърс мегъзин”, в които да информира света за недостатъците му. Хенри ще има късмет, ако успее да се прибере у дома на някое товарно параходче. Но беше прав и аз съм прав. Добре е да се учиш от опита. Добре е да се учиш от провала дори. Но не е добре да не се усъвършенстваш. Точно затова строя тайно.
— Казахте ми защо. Не ми казахте какво.
— Не ставайте нетърпелив, господин Бел.
— Беше убит човек – отвърна мрачно Бел. – Не съм търпелив, когато са убити хора.
— Току-що казахте – „хора“. – Капитан Фалконър прекрати речта си и настоя: – Нима ми казвате, че и Лангнър е бил убит?
— Бих казал, че вероятността за това напоследък значително нарасна.
— Ами Гроувър Леакууд?
— Оперативните агенти иа Ван Дорн в Уестчестър разследват смъртта му. Освен това във Витлеем, Пенсилвания. проучваме инцидента, при който загина Чад Гордън. Ще ми кажете ли сега за „Корпус 44”?
— Да се качим горе. Ще видите какво имам предвид.
 „Дайнами” продължаваше да увеличава скоростта си. Все още нямаше вибрации от двигателите въпреки свистенето на вятъра и бученето на морските вълни Появиха се стюард и моряк, които носеха гумени ботуши и мушамени наметала.
— Сър, ще имате нужда от тези. Щом се задвижи, това бебче вече не е яхта, ами си е чист торпедоносец
— Да бе, торпедоносец – изсумтя морякът. – Подводница е. Фалконър подаде на Бея чифт защитни очила с опушени стъкла – толкова тъмни, че изглеждаха непрозрачни – и сам нахлузи такива на главата си
— А това за какво е?
— В едни момент ще се радвате, че ги носите – загадъчно отвърна капитанът. – Сложихте ли си всичко? Да се качваме на мостика, докато още е възможно.
Морякът и стюардът задържаха вратата отворена и двамата пристъпиха на палубата.
Течението се заби в лицата им като юмрук.
Бел пристъпи по тясната странична палуба, която се подаваше на пет фута над водата.
— Скоростта е поне трийсет възела.
— И още ще се вдигне! – надвика Фалконър свистенето на вятъра. – Ще започнем да се движим истински, когато подминем Сенди Хук.
Бел погледна назад. От комина проблясваха искри, а килватсрът беше толкова разпенен, че блестеше в мрака. Изкатериха се на открития мостик, където дебели стъклени панели предпазваха кормчията, стиснал здраво малкия щурвал. Капитан Фалконър го накара да се отмести.
Някъде напред в нощния мрак на всеки петнайсет секунди проблясваше бяла светлина.
— Фарът на Сенди Хук – обясни капитанът. – Скоро няма да го виждаме. Ще го преместят, за да маркира новия канал Амброуз.
„Дайнами” летеше между петнайсетсекудните проблясвания. Когато фарът светна. Бел успя да зърне надписа с бели букви „Сенди Хук” и „No. 51” върху корпуса на черния кораб.
— Дръж се! – ревна капитанът.
Постави ръката си с липсващите пръсти върху дълъг лост.
— Директна връзка с жило с турбините. Принципът е подобен като при спирачките на велосипедите. Мога да увелича парата тук, от щурвала, без да звъня до машинното отделение. Като дросела на автомобила.
— Идея на Алъсдейр ли? – запита Бел.
— Не, моя. На път си да се почувстваш като Алъсдейр.


14

Бел се хвана здраво, когато носът на „Дайнами” се надигна над водата. Бученето на вятъра и вълните се усили неимоверно. По стъклените панели полетяха морски пръски. Капитан Фалконър включи монтирания отпред прожектор и причината, поради кого плавателният съд беше оформен като острие на нож, тутакси се изясни. Светлината разкри морето на около два метра под тях, над което профучаваха с поне петдесет възела. Съд с каквато и да била друга форма щеше да се размаже във водата и да потъне.
— Карали ли сте някога нещо толкова бързо? – изкрещя капитанът.
— Само моя локомобил.
— Искате ли да опитате?
Айзък Бел сграбчи щурвала.
— Насочете се към открито море – предложи Фалконър. – Ако потопите носа, ония девет пропелера ще ни повлекат право към дъното.
Бел установи, че щурвала е необичайно чувствителен. Можеше да насочи трийсетметровата яхта на ляво или надясно само с едно докосване. Остави я да се понесе към открито море, за да свикне с нея. След половин час вече бяха на двайсет и пет мили от брега.
В далечината проблесна светлина. Разнесе се дълбок тътен.
Това оръдия ли бяха.
— Дванайсетици – отвърна Фалконър. – Виждаш ли отблясъците?
Тъмнината пред тях беше раздрана от оранжево-червени пламъци.
— По-високите звуци са от шестици и осмици. Намираме се насред тестовия полигон на Сенди Хук.
— Насред полигона? Докато стрелят?
— Когато котката я няма, мишките лудуват. Главнокомандващите обикалят света с Флота. Това там са моите момчета и се учат на занаят.
Два силни лъча светлина пронизаха небето.
— Упражнение с прожектори – обясни капитанът. – Бойните кораби търсят разрушители, разрушителите търсят бойни кораби.
След като обходиха небето и вълните, светлините от прожекторите най-сетне се събраха на боен кораб, невидим до този момент в мрака и огряха с ярка светлина мятащ пръски нисък изгърбен бял корпус.
— Виж! Ето за това говорех! Това е „Ню Хемпшир”. Още не беше пуснат на вода, когато Флотът отплава. Тъкмо приключихме с изпитанията. Обърни внимание на фордека.
Светлините на прожекторите показаха кипналото море под носа и потопените във водата оръдия.
— Палубата е залята от вълни! Оръдията са под водата! Казах ти, че боята ще е най-лесната част. Трябва по-голяма височина на надводния борд, а също и уширяващ се нос. Най-новият ни кораб има таран, за Бога! Все едно ще воюваме с финикийците.
Бел проследи как една вълна се разби при носа и се разсипа на блестящи пръски.
— Наблюдавай го в движение. Виждаш ли онова оръдие, дето се подава?… Сега, гледай го как изчезва, докато корабът се дърпа назад, как потъва. Ако не удължим оръдията си, за да пазят корабите, на врага ще му е нужно просто да прати по-дребни момчета с прашки, за да ни потопят.
Към тях се насочи лъч, който проби мрака подобно на гневен бял показалец.
— Очилата!
Бел си сложи тъмните очила точно навреме. Само миг по-късно и светлината, която обхвана „Дайнами” щеше да го ослепи. През затъмнените стъкла виждаше ясно като посред бял ден.
— Светлините на прожекторите са мощни като оръдия – извика Фалконър. – В състояние са напълно да объркат човека на мостика и ще заслепят наблюдателите.
— А защо са насочени към нас?
— Такава е играта. Опитват се да ме хванат. Добро упражнение. Попаднеш ли им на мушката, не можеш им избяга.
— О, нима? Дръжте се, капитане!
Бел издърпа дросела. „Дайнами” спря рязко, като да се е ударила в стена. Лъчът от прожектора се зарея напред в посоката, към която се бяха отправили. Детективът завъртя щурвала с двете си ръце. Светлината отново се насочи към тях. Избута лоста, все едно щеше да насочи яхтата надясно, изчака пропелерите да заудрят и подкара напред.
От димохода блъвна огън, „Дайнами” полетя като фойерверк в Деня на Независимостта, а прожекторът се насочи в грешна посока.
— Добре, капитане. Казахте ми защо и ми показахте защо. Но все още не сте ми показали какво е то.
— Дръж курс към корабостроителницата в Бруклин

* * *
Зората на новия ден вече огряваше върховете на кулите по Бруклинския мост, когато „Дайнами” навлезе по Ийст ривър. Бел все още стоеше на руля. Подкара яхтата под моста и пое надясно към корабостроителницата. Пред очите му се откри гледката към сухите докове и множество строящи се кораби. Фалконър посочи най-северната част, която стоеше отделена от останалите. Обади се по звуковата тръба в машинното отделение, за да нареди да изключат пропелерите. Водата беше спокойна. „Дайнами” измина по инерция разстоянието до линията, където релсите се спускаха във водата. Отгоре се извисяваше гигантски скелет, обвит частично в стоманена обшивка.
— „Корпус 44“, господин Бел.
Айзък Бел попи с очи величествената гледка. Макар конструкцията да не беше още довършена, изпъкваше величественият нос, нетърпението да се плъзне във водата, обещанието за все още скритата сила.
— Не забравяйте, че все още не съществува официално.
— Но как можете да криете кораб, дълъг сто и осемдесет метра?
— Наподобява проект, одобрен от Конгреса – отвърна капитанът с едва доловимо намигване. – Само дето от горе до долу е тъпкан със съвсем нови идеи. Ще има най-новите турбини, оръдия, торпедна защита, огневи контрол. Но най-уникалното е, че е предвидена възможността за постоянно добавяне на нововъведения, за сметка старото. „Корпус 44” далеч не е просто кораб. Представлява модел за цял нов клас, вдъхновение за по-иновативни и по-мощни супер дреднаути.
Фалконър направи драматична пауза и добави с далеч по-сериозен и суров тон:
— И именно по тая причина „Корпус 44” е мишена за чуждите шпиони.
Айзък Бел го изгледа студено.
— И изненадан ли сте? – запита лаконично.
Започваше да се изнервя от протакането на капитана. Колкото и да беше впечатлен от забележителния нов кораб, колкото и да му се бе харесало да управлява яхта със скорост от петдесет възела, чувстваше, че би прекарал нощта далеч по-плодотворно, разчепквайки Кухнята на Ада в търсенето на убиеца на Алъсдейр Макдоналд.
Щом чу студения отговор на Бел, капитан Фалконър се извърна.
— Разбира се, че всички шпионират – призна той. – Всяка страна, с флот или с достатъчно средства да си купи боен кораб, шпионира. Колко напред са приятелите им с оръдията, бронята, с всичко останало? Кое ще е изобретението, което ще направи уязвим нашия дреднаут? Чие оръдие има по-голям обхват? Чие торпедо ще стигне по-далеч? Чии двигатели са по-бързи, чия броня е по-здрава?
— Важни въпроси – съгласи се Бел. – Освен това е нормално. Дори в мирно време, всяка държава да търси отговорите.
— Само че не е нормално! – викна Фалконър. – И определено не е правилно в мирно време да се устройват саботажи.
— Я задръжте! Саботажи? Няма доказателства за саботажни действия при тези убийства. Липсват щети, ако изключим евентуално инцидента във Витлеем
— О, има щети, има. Ужасни щети. Казах „саботаж” и точно „саботаж” имах предвид.
— Но защо му е на шпионина да убива, след като убийствата със сигурност ще привлекат внимание към дейността му?
— И мен ме изиграха – каза капитанът. – Уплаших се, че Арти Лангнър е приел подкупа и после се е самоубил от чувство за вина. После си рекох какъв ужасен късмет е, дето бедния Гроувър Лейкууд падна на главата си. Но когато и Алъсдейр Макдоналд беше убит, вече знаех, че е саботаж. А и той го знаеше, нали? Нали бил прошепнал „Корпус 44”?
— Точно както казах – съгласи се Бел.
— Не виждате ли, Бел? Саботират проекта, като убиват мозъци. Атакуват умовете, вдъхнали живот на кораба – оръдия, броня, двигатели. Погледнете отвъд стоманата и обшивката. „Корпус 44” не е нищо повече от умовете на хората, които още работят по него, както и на тия, дето вече са мъртви. Когато саботьорите убиват нашите мозъци, те унищожават в зародиш неродените мисли и новите идеи. Когато убиват мозъците, саботират корабите ни.
— Разбирам – замислено кимна Бел. – Саботират корабите, които още не сме пуснали на вода.
— Дори тези, които още не сме и сънували!
— А кой е врагът, когото подозирате?
— Японската империя.
Бел веднага си спомни стария Джон Едисън, който настояваше, че е видял японски нарушител в корабостроителницата във Вашингтон. Все пак не се сдържа и залита:
— Но защо японците?
— Познавам ги аз японците – отвърна Фалконър. – Добре ги зная. Служил съм като официален наблюдател на борда на броненосеца „Микаса“ на адмирал Того, когато разби руския флот в битката при Цушима – най-решителната морска битка, откак Нелсън разпердушнни французите при Трафалгар. Корабите му бяха превъзходни, хората от екипажа – тренирани като машини. Харесвам японците и определено им се възхищавам. Само че те са амбициозни. Помнете ми думите – ще се бием с тях за Пасифика.
— Но убийците, които нападнаха Алъсдейр Макдоналд, бяха въоръжени с бътерфлаймесери – онези ножове, които са като балисонгите, но изработени от Боитген и Сабин от Солинген, Германия. Не е ли Германия най-големият ни съперник в надпреварата при дреднаутите? – вметна Бел.
— За германците се грижи британската флота. Там са се вкопчили за Северно море, а и британците никога няма да ги допуснат да припарят до Атлантика. Пасификът е нашият океан. Японците също му се точат. Строят кораби за дълги плавания през Тихия океан, също като нас. Ще дойде ден, когато с тях ще се бием от Калифорния до Токио. От това, което знаем, японците ще нападнат това лято, когато Големият бял флот доближи островите им.
— Виждал съм ги тия заглавия – изсумтя Бел с крива усмивка. – В същите вестници, които разпалиха войната с Испания.
— Испания беше нищо работа! – сопна се Фалконър. – Реликва от Стария свят, дето нямаше нужда да я бутнат, за да падне. Японците са нещо ново, точни като нас. Вече пуснаха „Сацума“, най-големия дреднаут в света. Правят си собствени турбини „Браун-Къртис“. Купуват последните подводници на Холанд от „Илектрик боут“.
— И все пак, струва си да разширим подозренията в началото на разследването. Саботьорите биха могли да служат на коя да е нация, която има амбиции да участва в надпреварата с бойните кораби.
— Разследванията не са по моята част, господин Бел. Знам само, че „Корпус 44” има нужда от куражлия, който да го пази.
— Флотът със сигурност разследва…
Фалконър изсумтя саркастично.
— Флотът още разследва докладите, според които бойният ни кораб „Мейн“ потъна в пристанището на Хавана през 1898-а.
— Тогава Тайните служби…
— Тайните служби са заети да вардят президента Рузвелт от сатани като оня, дето простреля Маккинли. На Департамента на правосъдието пък ще му отнеме години, за да измъти нещо като национално бюро за разследване. Корабът ни не може да чака! По дяволите, Бел, „Корпус 44“ има нужда от снаряжение, с което да е в постоянна готовност и няма търпение да бъде пуснат на вода.
Дотук Бел разбра, че специалният инспектор по целева практика е манипулатор, ако не и потаен, дори неискрен по собствените му думи. Но наистина вярваше пламенно.
— Като евангелист – каза му детективът, – Героят от Сантяго ще накара дори и Били Съндей* да му диша прахта.
[* Уилям Ашли (Били) Съндей – американски бейзболист от 80-то години на 19 век, който през първите две десетилетия на 20 в., става може би най-влиятелният американски евангелист и проповедник. Б.пр.]
— Виноват – призна Фалконър с хитра усмивка. – Мислите ли, че Джо Ван Дорн ще се съгласи да поеме работата?
Айзък Бел се загледа в скелета на „Корпус 44”, който се издигаше над водата. Точно в тоя момент с пронизителен сигнал сирената даде началото на работния ден. Парните подемни кранове запяха с цяло гърло. Стотици, а после хиляди мъже се накачулиха по строящия се кораб. Само след минути нажежени до червено нитове захвърчаха като светулки и скоро всичко се огласи от кънтежа на чуковете. Гледката и звуците накараха Бел да си спомни за Алъсдейр Макдоналд и думите му за загиналия му приятел Чад Гордън. „Ужасна злополука. Шест момчета опечени живи – Чад и работниците му.”
Сякаш падаща звезда помете последните остатъци от мрака в утринното небе и Айзък Бел видя могъщия дреднаут такъв, какъвто щеше да стане – възвишено проникновение за живите и паметник на невинно загиналите.
— Бих се изненадал, ако Джо Ван Дорн не ми предложи да се заема със случая. Но ако не го направи, ще го поема сам.




БРОНИРАНИ
КОВЧЕЗИ


15

21 април 1908 г.
Ню Йорк Сити

Шпионинът привика германеца Ханс в Ню Йорк, в едно мазе под ресторант „Биъргартен” на Второ Авеню и Петдесета. Бъчви с рейнско вино се охлаждаха в преминаващия насред помещението леден поток. Каменните стени отразяваха ромона на водата. Мъжете седнаха един срещу друг на кръгла маса, осветена от една-единствена крушка.
— Кроим планове за бъдещето край погребаните останки на пасторалния Манхатън – отбеляза шпионинът предугаждайки въпроса на Ханс.
Германецът, който явно беше дал своя принос в намаляването на запасите от рейнско вино, изглеждаше по-благоразположен от друг път. Въпросът беше доколко мозъкът му е задръстен с вино и угризения и дали това го правеше полезен.
— Mein Freund! – Шпионинът прикова Ханс с нетърпящ възражения поглед. – Ще продължиш ли да служиш на Татковината?
Германецът видимо се стегна.
— Разбира се!
Шпионинът прикри облекчената си усмивка. Ако човек се заслушаше отблизо, щеше да чуе как Ханс трака с токове като марионетка.
— Вярвам, че многото ти опит включва и работа в корабостроителница?
— Neptun Schiffswert und Maschinenfabrik – отвърна гордо Ханс, очевидно поласкан, задето шпионинът си спомня. – Корабостроителницата в Рощок. Най-модерната е.
— Най-модерният корабостроителен завод в Щатите е в Кемдън, Ню Джърси. Мисля, че трябва да идеш в Кемдън. Мисля, че трябва колкото е възможно по-скоро да се установиш в града. Можеш да ми казваш за всичко, от което се нуждаеш – било то средства, експлозиви, фалшива идентичност или пропуски за корабостроителницата.
— И с каква цел, Herr!
— Целта е съобщение до Конгреса на САЩ. Да ги накараме да се зачудят дали безценният им Флот е лишен от компетентност.
— Не разбирам.
— Американците са на път да пуснат на вода първия си наистина голям броненосец.
— “Мичиган”. Да, четох във вестниците.
— С твоя опит би трябвало да знаеш, че успешното спускане на вода на 16 000-тонен корпус изисква баланса на три мощни сили: гравитация, изтегляне от хелинга, задържането му над водата. Така ли е?
— Да, mein Herr.
— За няколко напрегнати секунди от началото на спускането, когато се отстраняват подпорите на кила, корпусът се придържа единствено от буксирните проволки.

— Точно така.
— Въпросът ми е дали би могъл да поставиш стратегически шашки динамит, който да се взриви точно в мига, в който корабът започне да се плъзга по спусковата шейна? Така „Мичиган” ще се килне на земята, вместо да се озове в реката.
Очите на Ханс блеснаха при тая възможност.
Шпионинът остави германеца да преживее видението на катаклизмичния сблъсък на 16 000-тонния стоманен съд със земята. След това добави:
— Гледката на дългия сто и петдесет метра дреднаут, разплескан на земята, ще направи за смях така нареченият “Нов флот“ на САЩ. И съвсем сигурно ще унищожи репутацията на Флота във време, в което Конгресът вече демонстрира неохота да отпуска пари за строежа на повече кораби.
— Да, mein Herr.
— Действай.

* * *
Комодоре Томи Томпсън слушаше пресметливо схемата на Брайън О’Шей Очите, която включваше изпращането на партньорите от Хип Синг в Сан Франциско, когато едно хлапе се втурна в бара на Трийсет и девета с бележка от Ледения Уийкс.
Комодорето я прочете.
— Предлага да светим маслото на оня тип от Ван Дорн.
— И дали дава идея как да го направим?
— Вероятно още крои плана – изсмя се Томи и даде късчето хартия на Очите.
Помисли си, че по някакво странно стечение на обстоятелствата бяха подновили старата си дружба. Не че Очите редовно се вясваше. Това беше едва третото му посещение от ония пет хиляди	долара.	Не	искаше и да му става партньор в ръководенето на бандата, което си беше за чудене. Точно напротив. Очите му беше заел пари, за да отвори нова игрална зала под „Ел Конектор” на Петдесет и трета, откъдето вече бяха започнали да идват приходи. Това, както и сделката с Хип Синг, го караха да се чувства достатъчно добре. Освен това. когато двамата с Очите се заговориха. Томи се улови, че му вярва. Не би му поверил живота си, да пази Бог. И парите си не би му поверил. Но вярваше в добрия нюх на Очите както по времето, когато бяха деца.
— Какво мислиш? – запита. – Дали да му обърнем внимание.
Очите приглади връхчетата на тънките си мустачки. Пъхна палец в джоба си. След това приседна, твърд като камък, с изпънати крака, със забити в стърготините на пода пети и когато най-сетне проговори, заби поглед надолу, сякаш говореше на скъпите си обувки.
— На Уийкс му е втръснало да се снишава. Иска да се прибере оттам, където се крие, което най-вероятно е Бруклин. Само че го е страх да не го пречукаш.
— Страх го е да не го пречукам по твоя заповед – поправи го злъчно Томи. – А ти най-вероятно ще заповядаш.
— Заповядал съм вече – отвърна Очите О’Шей. – Твоят, тъй наречен „Ледения”…
— Моят, тъй наречен „Ледения”! – Комодоре Томи избухна в справедливо негодувание.
— Твоят тъй наречен Ледения, когото ти изпрати в Кемдън, когато аз ти платих пет хиляди долара, допусна единственият благонадежден в оня танцувален салон – детектива на Ван Дорн, Богородица ми е свидетел да го види как извършва убийство. Когато Ван Дорн го докопа, а ние знаем, че ще го направи – или пък ченгетата го закопчаят за нещо друго. – Ван Дорн ще го пита: „За кого убиваш?“. А Уийкс ще пропее: „Ами за Томи Томпсън и неговия стар приятел Очите О’Шей. Дето го мислехме за умрял, а пък той не е.“
О’Шей вдигна поглед от обувките си. Лицето му беше безизразно.
— Честно казано, ако не бях настоявал, нямаше да се навиеш да го пречукаш. А би трябвало тебе да те гони по-голямо шубе. Аз мога да изчезна, точно както и преди. Ти обаче си закотвен тук. Всеки знае къде да открие Комодоре – в бара му на Трийсе и девета. – а скоро ще се разнесе слухът и за новата ти придобивка на Петдесет и трета. Не забравяй, че ония от „Ван Дорн“ не са ти като куките. Не можеш да им платиш да си врат носовете на някое друго място, дето тебе те няма. В челото ти е опрян патлак, дума да няма.
— И в тоя случай какво мислиш за предложението на Уийкс да пречука свидетеля?
Очите се престори, че обмисля въпроса.
— Мисля, че Уийкс е смел. Здравомислещ. Практичен. Може пък да крие нещо в ръкава си. Ако ли не, значи е обладан от самозаблудата на величието.
Шефът на бандата Гофър примигна.
— Това пък какво ще рече?
— Кое? Самозаблудата на величието ли? Означава, Че Уийкс трябва да е шибан късметлия, за да успее да го отстрани. Но ако пречука оня от „Ван Дорн“, с бедите ти е свършено.
— Ледения е корав – каза Томи с надежда. – Пък е и умник.
— С малко повече късмет, кой знае какво може да стане? – сви рамене Очите.
— С малко повече късмет оня от „Ван Дорн“ ще го пречука и ще тури край на проблема със свидетелите
— И така, и инак – все печелиш. Казвай му да се задейства.
Томпсън надраска шифровано послание на гърба на бележката от Уийкс и извика хлапето.
— Я си домъкни задника тук, копеле такова! Отнеси това на оная кофа с фъшкии, дето и да се е покрил.
Брайън О’Шей чак се възхити на дълбините на томината глупост. Ако Уийкс сполучеше и пречукаше човека на Ван Дорн – който беше не кой да е агент, а смъртно опасният прочут главен следовател Айзък Бел – Ледения щеше да се превърне в герой за Кухнята на ада и това автоматично щеше да го постави в позиция на главен претендент за шеф на Гофърите. Колко ли щеше да се шашне Томи, когато усетеше камата на Уийкс в ребрата си?
Тъпотата на Томи му напомни за руската флота по време на Руско-Японската война. Руснаците бяха безпомощни като перца на вятъра, когато остарелите им бойни кораби се сблъскаха с модерния японски флот. Здравствуй, дъно на пролива Цушима, идваме!
— Предлагам засега да се върнем към непосредствените задачи, Томи. Пътешествието на твоите китайци до Сан Франциско.
— Не са точно мои китайците. От Хип Синг са.
— Ами виж колко точно пари ще са нужни, за да станат твои.
— Що си мислиш, че ще се навият да идат в Сан Франциско? – запита Томи. Босът на Гофърите не можеше да си представи какви ги крои О’Шей.
— Китайци са – отвърна Очите. – Ще направят всичко за пари.
— И сега ме караш да те питам колко точно можеш да отделиш.
— Много мога да отделя. Но ако някога поискаш от мен повече, отколкото си струва, ще го приема като обявяване на война.
Комодоре Томи смени темата.
— Питам се какво ли крие в ръкава си Ледения?


* * *
СМЪРТОНОСНА ЗМИЯ:
СЕРУМ, ПОЛЕЗЕН ПРИ ЛУДОСТ 
Отровата на копиеглавата змия
 ще убие вол за пет минути.

Lachesis Mutus, наричана още
„Внезапната смърт” от туземците в Бразилия

Вятърът понесе парче вестник из стадиона във Вашингтон Парк, точно когато „Бруклин” щеше да батира в осмия ининг. Ледения Уийкс го наблюдаваше как лети през инфилда, преминава покрай Уилце при базата и покрай Сеймур в центъра. Носеше се право към мястото, където се беше сврял. Нахлузил безцветна фланела без маншети и яка, Уийкс стоеше на тревната площ зад централната зона, където беше малко вероятно да се натъкне на фенове на Ню Йорк. Ако Ледения въобще беше способен да обича нещо, това бе бейзболът. Не можеше обаче да рискува да бъде видян на утрешната среща на „Поло Граундс”, затова сега се налагаше да се задоволи с „Бруклин”, където никой не го познаваше. Любимите му „Джайънтс” размазаха жалките „Супърба”. „Джайънтс” удряха здраватa и студеният вятър, който издухваше сгурия, шапки и вестници, нямаше ефект върху силната ръка на Хуукс Уилце. Той беше левичар и това обърква батърите на „Бруклин“, така че в осмия ининг „Ню Йорк“ вече водеше с 4 на 1.
Сините като лед очи на Уийкс се спряха на заглавието на вестника, който вятърът бе довял.

ОТРОВАТА НА КОПИЕГЛАВАТА ЗМИЯ
ЩЕ УБИЕ ВОЛ ЗА ПЕТ МИНУТИ.

Подскочи и улови вестника с две ръце. Забрави за играта. Зачете жадно, помагайки си с мръсния си показалец. Фактът, че можеше да чете, го поставяше доста нависоко в йерархията на Гофърите. Нюйоркските ежедневници бяха пълни с възможности. Клюкарските колони съобщаваха, че еди-кой си богаташ е отпътувал за Нюпорт или Европа и е оставил безлюдни обширните си имения. Новините за пристигащите кораби предоставяха възможност товарите им да се озоват в складовете на Единайсето авеню. Обзорите за театралните представления бяха упътвания за джебчиите, некролозите – обещание за опразнени апартаменти.
Изчете всяка дума от змийската обява, наелектризиран от надежда, след което я прочете отново. Късметът му се беше обърнал. Змията щеше да възстанови загубите му от най-лошата ръка, която му се беше падала – присъствието на Айзък Бел, детектива на Ван Дорн –в Кемдън, в нощта на убийството на шотландеца.

Копиеглавата змия от Бразилия, най-отровното влечуго в света, ще бъде показано тази вечер преди ежемесечната сбирка на Академията на патологичните науки, в хотел „Къмбърланд“ на Петдесет и четвърта и Бродуей.
 
Според вестника лекарите били заинтригувани от змията, защото серумът, приготвян от смъртоносната й отрова, можел да лекува нервни и мозъчни заболявания.
Ледения познаваше „Къмбърланд”. Това беше дванайсететажен първокласен хотел, рекламиран като център за колежани. Това, както и нощувките от 250 долара, грабваше да държи сганта настрани. Но Уийкс беше напълно сигурен, че може да се облече като колежанин благодарение на второто си предимство сред Гофърите. Той беше наполовина американец. За разлика от чистокръвните „Падита”* в бандата, на него само майка му беше ирландка. Когато беше говорил с баща си. старецът му бе казал, че Уийксови са англичани, които са дошли в Америка много преди „Мейфлауър”. Ако се облечеше подобаващо, що пък да не се вмъкнеше във фоайето на хотел „Къмбърланд”, все едно, че мястото му е там?
[* Пади – презрително прозвище на ирландците. – Б.пр.]
Хрумна му, че би могъл да се промъкне покрай катилите от охраната, като извие ръцете на някое пиколо, което да ги обърка. Имаше на ум едно хлапе, Джими Кларк, което доскоро се занимаваше с дистрибуцията на кокаин за един фармацевт от Четирийсет и девета. Заниманието напоследък беше станало доста рисковано, откак законът беше постановил, че прахът може да се продава единствено с рецепта от лекар.

Човек живее само минута-две, след като отровата влезе в организма му. Змийската отрова парализира сърцето, жертвата се вцепенява и почернява.

Вече имаше идея. Докато се криеше, не беше спал. Скоро след като научи къде е отседнал Айзък Бел, беше подкупил една перачка, която работеше в клуб „Йейл“ в Ню Йорк. Тя трябваше да му помогне да се вмъкне в стаята на детектива.
Джени Съливан беше слязла наскоро от кораба от Ирландия и бе доста задлъжняла с пътните си разноски Уилкс беше откупил дълга й с намерението да я пъхне да работи между чаршафите, вместо да ги глади. След Кемдън обаче беше убедил някои хора, които му дължаха услуги, да я пробутат на работа в клуба на Бел. Именно тогава прати бележката до Комодоре Томи с предложението да убие детектива. Само че все още не бе успял да събере кураж да се скрие под леглото на Бел с пистолет в ръка и да се изправи срещу него по мъжки.
Уийкс беше достатъчно здрав, за да измъкне куршума на Бел от собственото си рамо с помощта на нож за обезкостяване, вместо да се довери на някой пиян лекар или сестра, които щяха да изпеят на Томи Томпсън къде се намира. Беше достатъчно силен, за да сипе бърбън в раната си и да спре инфекцията. Но вече беше виждал Бел в действие. Бел беше по-добър – по-голям, по-бърз и по-добре въоръжен, – така че нямаше как да го надвие, изправеха ли се лице в лице.
Не, по-добре беше да уреди на Бел среща с „внезапната смърт“.
Според вестника служителят от вивариума в зоопарка на Бронкс щял да достави влечугото в дебел стъклен терариум. „Не може да избяга“, беше обещал служителят на докторите от Патологичното общество, поканени да видят змията.
Уийкс беше наясно, че с нараненото си от куршума рамо нямаше да може да мъкне сам терариум от дебело стъкло със змия, дълга метър и петдесет. А ако опиташе да го направи, можеше да изтърве терариума, да го счупи и тогава – леле майчице! Рамото щеше да се превърне в последния му проблем. Имаше нужда от помощ. Само че и двете момчета, на които би могъл да разчита, бяха мъртви – пречукани от оня бърз кучи син на Ван Дорн.
Ако се опиташе да въвлече някого в отмъкването на змията, слухът, че Ледения Уийкс се е върнал в града мигновено щеше да стигне до Томи Томпсън. В тоя случай беше по-добре сам да си върже ръцете на гърба и да скочи в реката. Да спести работата на Томи. Нямаше нужда човек да пращи от мозък, за да се сети, че оня О’Шей Очите ще нареди на Комодорето да се отърве от човека, дето се е оставил да бъде забелязан от копоя на Ван Дорн, докато е убивал мишената, за която самият Очите беше платил. Уийкс можеше да се кълне до посиняване, че не е порта. О’Шей и Томи все едно щяха да се отърват от него. Просто за всеки случай.
Добре поне, че Томи му беше отговорил, че няма нищо против убийството на Бел. Разбира се, не му предложи помощ. Нямаше нужда да се уточнява, че ако Очите и Томи видеха възможност да го пречукат, преди да се е добрал до детектива, нямаше да седят и да чакат.
Уилце бънтира* в деветия ининг и Бридуел направи дабъл**. Когато инингът свърши, Ню Йорк имаше още два ръна, Бруклин нямаше ни един. Уийкс изпревари тълпата към станцията на Пето Авеню с ясна идея как да замъкне змията до клуб „Йейл”.
[ *Бънт – топка ударена с подлагане на бухалката. Б.пр. ]
[** Дабъл – удар, при който батерът стига безпрепятствено до втора база. – Б.пр]
Имаше нужда от тузарски колежански костюм, багажен сандък, голямо парче стъкло, прислужник с количка за багаж и някой, дето да му покаже къде е таблото с бушоните.


16

— Кой е този офицер? – Айзък Бел разпитваше служителя от охранителната служба, който трябваше да пази кабинета на Фарли Кент в бруклинската корабостроителница.
— Не знам, господин Бел.
— Как е влязъл тук?
— Знаеше паролата.
Охранителната служба на Ван Дорн беше наложила пароли за всеки от мъжете, които работеха по проекта „Корпус 44”. Посетителят, след като преминеше през караулите при контролно-пропускателния пункт, трябваше да докаже, че наистина е очакван от човека, при който твърдеше, че отива.
— Къде е господин Кент?
— Всички са в камерата за изпитания. Работят по оня модел за мачта от ажурен тип – отговори охранителят и посочи към вратата за лабораторията срещу кабинета. – Проблем ли има, господин Бел?
— Три проблема – лаконично отвърна Бел. – Фарли Кент не е тук, така че явно не е очаквал посещение от тоя офицер. Когато влязох, офицерът разглеждаше чертожната маса на Кент. А и в случай, че не сте видели, той беше облечен в униформа на царския флот на Русия.
— Тия сини униформи изглеждат еднакви – отвърна охранителят, с което подсети Бел, че малцина момчета от Службата за охрана на Ван Дорн притежават достатъчно ум и смелост, за да изкачат стълбицата и да станат пълноправни детективи от агенцията.
— Освен това – продължи служителят – той носеше навити на руло чертежи като всички останали. Да го разпитам ли, господине?
— Аз ще го сторя. Следващия път, когато дойде някой неочакван посетител, го считай за натрапник, докато не се убедиш в противното.
Бел закрачи покрай големите чертожни маси в залата, която инак беше препълнена с военни инструктори, тестващи ажурната мачта. Мъжът в руската офицерска униформа беше толкова вглъбен в чертежите на Фарли Кент, че чак подскочи и изтърва навитите на руло схеми, които държеше под мишница, когато Бел го поздрави:
— Добро утро, сър!
— О! Не чух, че някой се приближава – каза той с тежък руски акцент и побърза да събере чертежите.
— Мога ли да науча името ви?
— Втори лейтенант Владимир Иванович Юркевич от флота на Негово Величество Цар Николай. С кого имам честта…
— Имате ли уговорена среща, лейтенант Юркевич?
Руснакът, който едва беше навършил възраст, за да се бръсне, поклати глава.
— Не, за съжаление. Надявам се да се видя с господин Фарли Кент.
— Господин Кент познава ли ви?
— Не още, сър.
— И как тогава влязохте тук.
Юркевич се усмихна обезоръжаващо.
— С изискано държание, безупречна униформа и отривист поздрав.
Айзък Бел не му се усмихна в отговор.
— Това може би ви е помогнало да минете покрай караула при портата. Но откъде знаете паролата за кабинета на Кент?
— В бара отвън се запознах с един морски офицер. Той ми каза паролата.
Бел извика оперативния от охраната.
— Лейтенант Юркевич ще седне на оня стол ей там, дето е далеч от чертожната маса. Ще остане там докато се върна. – Обърна се към лейтенанта и добави: – Този господин тук е напълно в състояние да ви просне на земята. Правете каквото ви казва.
След това Бел прекоси залата и отвори вратата към изпитателната камера.
Дузина от хората на Кент кръжаха около триметровия модел на експериментална корабна мачта от ажурен тип. Младите корабни конструктори държаха парчета тел, микрометри, свитъци, бележници и рулетки. Кръглата свободно стояща структура, поставена върху постамент, беше изградена от твърда тел, която се извиваше спираловидно от основата към върха в посока обратна на часовниковата стрелка и на равни интервали беше пресечена от хоризонтални пръстени. Представляваше макет на трийсет и шест метрова мачта, изграден от олекотени тръби, точен във всеки детайл, чак до мрежестата платформа, пръстените, електрическите връзки, гласовите тръби, които предаваха от наблюдателницата до кулата на огневия контрол и тънките стълби във вътрешността. Двама от хората на Кент стискаха въжета, завързани за срещуположни части от кръглата основа. Между стените беше опъната рулетка. Върху подвижна стълба стоеше архитект и гледаше отблизо резултатите от измерването, Фарли Кент нареди:
— Към бакборда*. Огън!
[* бакборд – Лявата страна на кораб. – Б.пр. ]
Конструкторът отляво издърпа въжето си, а мъжът, който гледаше рулетката, обяви колко се е наклонила кулата.
— Петнайсет сантиметра!
— При дванайсет към едно това прави към 180 сантиметра! – възкликна Кент. – Запазва здравината си и след няколко попадения. От друга страна, триногата мачта тежи сто тона, а нашата конструкция, дори да е пълна с хора, няма да тежи повече от двайсет тона, което е огромно предимство. Добре, да видим колко ще се наклони, след като я улучат няколко снаряда.
При тези думи преряза две произволно избрани спираловидни колони и един от пръстените.
— Готови!
— Задръж! – Конструкторът се качи на стълбата и подпря кукла, облечена като моряк, с червени бузи и сламена шапка. Изпитателната камера се изпълни със смях, а Кент се смееше най-шумно от всички.
— Към щирборда*. Огън!
[* щирборд – дясната страна на кораб. – Б.пр. ]
Въжето се издърпа, върхът на мачтата рязко се наклони и куклата прелетя през залата. Бел я улови,
— Госнодин Кент, мога ли да поговоря с вас за малко?
— За какво става дума? – запита Кент, докато прерязваше още една вертикална жица. Асистентът му наблюдаваше внимателно, за да отчете ефекта върху мачтата.
— Може би хванахме първия си шпионин – тихо отвърна Бел. – Бихте ли дошли с мен?
Лейтенант Юркевич скочи от стола, преди оперативният служител от охранителната служба на Ван Дорн да успее да го спре. Стисна ръката на Кент.
— Чест е да се запозная с вас! Голяма чест!
— Кой сте вие?
— Юркевич от Санкт Петербург.
— От щаба на флота?
— Разбира се, сър. Балтийския флот.
— А истина ли е, че руснаците строят пет бойни кораба, които са по-големи от „Дреднаут” на Нейно Величество? – запита Кент.
Юркевич сви рамене.
— Надяваме се на супер дреднаути, но Думата май не е съгласна. Много скъпо било.
— Какво правите тук?
— Идеята е да се срещна с легендата Фарли Кент.
— И сте изминали целия този път, само за да ме видите?
— За да ви покажа. Виждате ли? – Юркевич разви чертежите си и ги изпъна на масата на Кент. – Оптимизация на корпуса.
Докато Кент изучаваше схемите. Бел отведе руския офицер настрани и каза:
— Опишете ми морския офицер, който ви е дал паролата.
— Среден на ръст, с тъмен костюм. На възраст като вас, вероятно около трийсетте. Извънредно спретнат. Мустаци като молив. Много… как беше думата… много точен!
— Тъмен костюм. Не беше ли с униформа?
— Цивилен беше.
— И защо тогава решихте, че е морски офицер?
— Той ми каза.
Изражението на Бел остана сурово. Когато заговори гласът му беше леден.
— Кога и къде трябва да му докладвате?
— Не разбирам.
— Трябва да сте се съгласили да му донесете какво сте видели тук.
— Не. Аз не го познавам. Как бих могъл да го открия?
— Лейтенант Юркевич, извънредно ми е трудно да повярвам на разказа ви. Освен това не вярвам, че ще се отрази добре на кариерата ви в царския флот, ако ви изритат от Съединените щати като шпионин.
— Шпионин! – възкликна Юркевич. – Не.
— Спрете да си играете с мен и ми кажете как научихте паролата.
— Шпионин? – повтори руснакът. – Не съм шпионин.
Преди Бел да успее да отговори, се намеси Фарли Кент.
— Той няма нужда да ни шпионира.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че ние трябва да шпионираме него.
— За какво говорите, господин Кент?
— Подобренията върху корпуса, които е направил лейтенант Юркевич, са дяволски добри. Далеч по-добри отколкото изглеждат на пръв поглед. – Кент посочи прецизните чертежи. – Всъщност, на пръв поглед корпусът изглежда твърде обемист в средната си част, даже груб, а отпред и отзад е странно изтънен. Донякъде прилича на крава. Но всъщност решението е гениално. Ще позволи на дреднаута да заздрави торпедната си защита при двигателите и оръдията, ще даде възможност за повече място за	войска и гориво и дори ще постигне по-голяма скорост с по-малко гориво.
Разтърси ръката на Юркевич.
— Брилянтно, сър. Бих откраднал плановете ви, само дето никога няма да получа одобрение от ония, динозаври от Управлението. Разработките ви са двайсет години напред в бъдещето.
— Благодаря ви, сър. Голяма чест с да чуя това от Фарли Кент!
— Ще ви кажа и още нещо, макар да подозирам, че сам сте се досетили – добави Кент. – Вашият корпус може да послужи за основа на голям пътнически лайнер, северноатлантическа акула, която би могла да накара „Лузитания” и „Мавритания” да се плацикат в дирите й.
— Някой ден – въздъхна Юркевич. – Когато няма да има война.
Кент покани Юркевич на обяд с останалите колеги и двамата затънаха в дискусия за току-що обявената новина за построяването на двата лайнера на „Уайт Стар” – „Олимпик” и „Титаник”.
— Двеста шейсет и девет метра дължина! – ахкаше Кент, на което руснакът отвърна:
— Аз си мислех за триста.
Бел вече вярваше, че руският корабен инженер е бил искрен в твърдението си, че единственото му желание е било да се срещне с известния Фарли Кент. Не вярваше обаче, че човекът, който му бе казал паролата в бара на Санд стрийт, е бил морски офицер, а щом беше дал паролата на руснака, без да иска доклад чертежите на Кент? И как се беше сетил да го зоговори? От отговора го побиваха тръпки. Шпионинът, този „саботьор на умове”, както го беше нарекъл Фалконър, знаеше коя е целта на надпреварата с дреднаутите.

* * *
— Цялата тази работа с чуждестранните шпиони е новост за нас – каза Джоузеф Ван Дорн. Развълнувано пушеше една бърза цигара след обяда в големия салон на Железопътния клуб на двайсет и втория етаж на гара „Хъдсън тънелс”, докато чакаше влака за Вашингтон.
— Преследваме убийци – мрачно заяви Айзък Бел. Каквито и да са мотивите им, те са преди всичко престъпници.
— И все пак нека не правим прибързани заключения.
— Накарах момчетата да изготвят списък с чуждестранните дипломати, военните аташета и репортерите, които биха могли да шпионират за Англия, Германия, Франция, Италия, Русия, Япония и Китай докладва Бел.
— А секретарят на флота току-що ми изпрати списък с чужденци, за които има подозрения, че може да са забъркани в шпионаж.
— Ще го прибавя към моя – каза Бел. – Но искам да ги погледне и експерт, който да ни спести лутането слепешком. Нямате ли някой стар приятел във Флота, който да дърпа конците на Държавния департамент?
— Това е меко казано. Канинг е офицер, който се грижи експедиционният корпус на Флота да е готов да щурмува брега по искане на правителството.
— Значи той е нашият човек – свързан здраво със задграничните ни аташета. Веднага, след като пресее през най-ситното сито списъците с чужденци, препоръчвам да ги поставим под наблюдение във Вашингтон и Ню Йорк, както и във фабрики и корабостроителници.
— Това ще изисква доста скъп детективски корпус – изтъкна Ван Дорн. Отговорът на Бел беше готов:
— Разходите могат да бъдат вписани като инвестиция в приятелства, изградени във Вашингтон. Няма да навреди правителството да започне да разчита на агенция „Ван Дорн” като на национална организация с ефективни офиси из цялата страна.
Ван Дорн се усмихна удовлетворен. Червените чу мустаци се разпериха като огнени четки при тази хубава мисъл.
— И като допълнение – продължи Бел да кове желязото – препоръчвам специалистите от агенцията да се промъкнат в имигрантските квартали на градовете, и които има военни корабостроителници. Да се смесят с германците, ирландците, италианците и китайците и да се ослушват за приказки за шпиони, за слухове чуждестранни правителства, които плащат за информация и за саботажни действия. Надпреварата с дреднаутите е международна.
Ван Дорн отвърна с кух кикот.
— Може би става дума за повече от един шпионин. Казах ти, че това е отвъд обичайните ни занимания.
— Ако не ние, кой да бъде? – дръзко репликира Айзък Бел.


17

Този следобед на Ледения Уийкс му се наложи на два пъти да раздава юмруци. Побоищата, които нанесе, бяха забележителни както с прецизността си, така и с това, че не останаха следи дори по местата, които бяха непокрити от дрехи. Ледения беше експерт и сега упражняваше умения, усъвършенствани още и детските му години, когато бе започнал като рекетьор на улични търговци и събирач на дългове за лихвари. В сравнение с докерите и каруцарите, мършавото хлапе и малката перачка бяха лесна работа. Болката им се бе усилила с напредването на деня. Ужасът им също.
Джими Кларк, пиколото от хотел „Къмбърланд“, получи първата наглед безкрайна порция юмруци в уличката зад аптеката, където се бе озовал, за да обмени спечеленото от предната нощ за тазвечерния си кокаин. Уийкс му изтъкна, че настоящите му проблеми ще му се сторят нищо работа в сравнение с бедите, които щяха да го сполетят, ако не правеше точно това, което му се казва, както и че всеки опит за клинчене ще превърне настоящата случка в щастлив спомен.
Джени Съливън, перачката в клуб „Иейл“ изяде боя си на половин пресечка от църквата „Успение Богородично”, където се бе запътила, за да измоли опрощението на дълга си.
Уийкс я остави да драйфа от болка. Но ролята и в плана му беше толкова важна, че когато най-сетне спря да я млати, й обеща, че ако направи всичко, което й е заръчано, с дълга й ще е свършено и той ще бъде напълно изплатен. Докато пребитото момиче се тътреше към работното си място, болката и страхът й неочаквано се оказаха примесени с надежда. Всичко, което се искаше от нея, бе да се навърта през нощта около вратата на клозета на клуба и когато наоколо нямаше никой, да открадне ключа за спалнята на третия етаж и да отключи.


18

Айзък Бел и Марион Морган имаха среща за вечеря в „При Ректор”. Този „палат на омари“ беше известен с поразяващия си интериор в зелено и златно, с фините покривки и сребърните прибори, с летящата врата – първата такава в Ню Йорк. – както и свидните посетители, придаващи на заведението не по-малък блясък от омарите, които се поднасяха там. Ресторантът се намираше на Бродуей, на две пресечки от офиса на Бел в „Никърбокър”.
Детективът чакаше отпред, застанал под гигантската статуя на окъпан в светлината на електрическите лампи грифон. Когато Марион се появи, той я поздрави и я целуна по устните.
— Съжалявам, че толкова закъснях. Трябваше да се преоблека.
И аз закъснях. Току-що идвам от Ван Дорн.
— Трябваше да се постарая да не отстъпвам на холивудските актриси, които вечерят тук.
— Като те видят, ще се втурнат към съблекалните си и ще се застрелят – увери я Бел.
Преминаха през летящата врата и се озоваха в зашеметяваща зала, в която имаше поне стотина маси. Чарлз Ректор трескаво помаха на оркестъра и се втурна да поздрави Марион.
Музикантите засвириха „Жега през нощта в старото градче” – заглавието на първия филм в две ролки на Марион, в който се разказваше за любимата на един детектив, възпряла местния злодей да опожари града. Щом чуха музиката, всяка жена с блестящи диаманти и всеки издокаран джентълмен се обърнаха да видят режисьорката. Бел се усмихна, като чу одобрителното шепнене, което се понесе из ресторанта.
— Мис Морган! – провикна се Ректор и стисна ръцете й. – Когато за последен път ни удостоихте с присъствието си, още правехте кинопрегледи. А сега всички говорят за филмите ви!
— Благодаря ви, господин Ректор. Мислех си, че музикалният съпровод е запазен само за красивите актриси.
— Красивите актриси човек може да ги рине с лопата по Бродуей. Красивите режисьорки обаче са редки като стридите през август.
— Да ви представя господин Бел, моя годеник.
Собственикът на ресторанта стисна ръката на детектива и го потупа сърдечно.
— Поздравления, сър. Не бих могъл да си представя по щастлив мъж на Големия бял път* от вас. Тиха маса ли ще искате, мис Морган, или ще седнете някъде на открито, та хората да ви гледат?
[* Големия бял път – частта от Бродуей, където са разположени театрите. – Б.пр.]
— Тиха – твърдо отговори тя. Щом се настаниха и поръчаха шампанско „Мъм”, Марион прошепна на Бел:
— Не мога да повярвам, че ме помни.
— Може би е чел вчерашния „Ню Йорк Таймс” – Усмихна се Бел. Годеницата му беше щастлива от посрещането, а и лицето й бе тъй поруменяло
— „Таймс”? Какво имаш предвид?
— Пратили са репортер да отрази Великденския парад предната неделя. – Извади една изрезка от портфейла си, разгъна я и зачете:
„Една млада дама, която след чая се разходи от Таймс Скуеър до парада на Пето авеню, предизвика сензации. Беше облечена в лавандулова рокля от сатен и черна шапка с пера, която бе тъй голяма, че караше господата да отстъпват и да й правят път. Това ослепително създание отиде до хотел „Сейнт Реджис”, след което потегли в северна посока в червен локомобил.”
— И като говорим за червено, да не забравяме ушите ти – добави Бел.
— Но аз съм покрусена! Изкарали са го така, сякаш съм се шляла по Пето авеню, търсейки внимание. Всички жени се бяха облекли празнично за Великден. Онази шапка я носех само защото се хванах на бас за десет долара с мадмоазел Дювал и Кристина, които твърдяха, че няма да се осмеля да го сторя.
— Репортерът е разбрал всичко накриво. Ти си привличала внимание. Ако го беше търсила, нямаше да се измъкнеш с оня червен локомобил, а щеше да продължиш да се разхождаш по авенюто чак до тъмно.
Марион се протегна през масата.
— Видя ли онова странно съобщение от другата страна?
Бел обърна листа.
— Lachesis mutus? А, да. Ето на това му се казва змия. Отровата й е ужасно смъртоносни. Всъщност хотел „Къмбърланд” е само на десет пресечки от Бродуей. Облагам се, че ще бъда допуснат на срещата на Патологичното общество, ако съм съпроводен от красиво момиче. Е стига да ти се ще да видиш влечугото, разбира се.
Марион потръпна. Когато шампанското пристигна Бел вдигна чашата си.
— Боя се, че не мога да го кажа толкова добре като господин Ректор. Благодаря ти, че ме правиш най-щастливия мъж в района на Големия бял път.
— О. Айзък, винаги е толкова забавно, като се срещаме!
Отпиха от шампанското и обсъдиха менюто. Марион си поръча египетски пъдпъдък, твърдейки, че никога не е чувала за подобна птица, а Бел си взе омар. Решиха да започнат със стриди от Мериленд. Сервитьорът побърза да ги увери:
— Поръчани са специално за господин Даймънд Джим Брейди. Ако мога да ви посъветвам, господин Бел, господин Брейди обикновено след омарите продължава с патица и пържоли.
Бел отказа предложението. Марион хвана ръката му през масата.
Разкажи ми за работата си. Ще те задържи ли в Ню Йорк?
— Натъкнахме се на шпионска история – отвърна й тихо той, стараейки се смеховете и музиката да заглушат гласа му. – Свързана е с международната надпревара в строенето на дреднаути.
Марион, която беше свикнала Бел да й разказва за детайлите около случаите си и знаеше, че това му помага да си подреди мислите, му отвърна също толкова тихо:
— Това е доста различно от банковите обирджии.
— Казах на Джо Ван Дорн, че няма значение дали са чужденци, или са местни – щом убиват хора, те са преди всичко убийци. Всеки момент потегли за Вашингтон. Остави ми офиса в Ню Йорк и ми даде картбланш да пращам оперативни агенти из страната.
— Предполагам, че има връзка с оня инженер с взривеното пиано.
— Все повече изглежда, че това не е самоубийство, дяволски замислено и замаскирано убийство, целяло по странен начин да дискредитира клетия човек и всичките му разработки. Разбира се, намеците за подкуп омърсяват всичко, до което се е докоснал.
Бел й разказа за предсмъртното писмо на Лангнър, както и за убеждението си, че натрапникът във военната корабостроителница, видян от стария Джон Едисън, наистина е бил японец. Сподели й и за замаскираните като инциденти смъртни случаи с хора, свързани с военното корабостроене.
— А някой видял ли е японец в стоманолеярния завод във Витлеем? – запита Марион.
— Човекът, когото изпратих там, каза, че са видели един мъж да бяга от мястото. Само че той е бил доста едър тип. Над метър и осемдесет, блед и рус. Предполага, че е германец.
— И защо германец?
— Май докато с бягал, са го чули да си мърмори: „Gott imHimmеl!”*
[* Боже в небесата! (нем.). – Б.пр.]
Марион деликатно повдигна вежда.
— Знам – каза Бел. – С бели конци е съшито.
— А дали при Гроувър Лейкууд, който падна от скалите, са забелязали бледи русокоси германци или някой японец?
— Следователят от Уестчестър Кзуити споделил с моя човек, че никой не е видял как Лейкууд се пребива. Лейкууд обаче бил казал на приятелите си, че смята да се катери през почивните дни, а нараняванията по главата му съответстват с евентуалните фатални последици от намерението му. Клетият човек е паднал от трийсет метра. Погребали са го в затворен ковчег.
— А сам ли се с катерил?
Една възрастна дама твърди, че го е видяла малко преди инцидента в компанията на красива девойка.
— Не е била германка или японка? – запита Марион през смях.
— Червенокоса – усмихна й се Бел в отговор. – Вероятно ирландка.
— И защо ирландка?
Бел поклати глава.
— Държанието й напомнило на старата дама за младините й в Ирландия. Да, поредния бял конец.
— Трима различни заподозрени от три различни националности… – отбеляза Марион. – Разбира се, какво по-международно от надпреварата с дреднаутите?
— Капитан Фалконър е склонен да вини Япония.
— А ти?
— Няма съмнение, че японците са вещи в шпионажа. Разбрах го преди Руско-Японската война, когато бяха наводнили Руския тихоокеански флот с шпиони, които се представяха за манджурски работници. Когато войната почна, японците знаеха повече за руската морска тактика от самите руснаци. Но все пак имам едно наум. Шпионинът наистина би могъл да бъде всякакъв.
— Едни висок и хубав детектив веднъж ми каза, че скептицизмът е най-ценното му качество – съгласи се Марион.
— Случаят е голям и все повече се заплита. А тъй като програмата с дреднаутите е твърде широко разпространена, същността на загадката – връзките между отделните случаи – можеше да остане незабелязана ако дъщерята на Лангнър не бе настояла, че баща й не се е самоубил. Дори тогава, ако не се беше добрала до Ван Дорн с помощта на старата си приятелка от колежа, нямаше да стана свидетел на убийството на Алъсдейр. Смъртта му щеше да бъде отдадена на обикновено кръчмарско сбиване и кой знае колцина още можеха да бъдат убити, преди някой да се досети. – Бел поклати глава.
— Но стига сме говорили – каза той. – Ето ги и стридите, а и двамата утре трябва да ставаме рано.
— Виж ги колко са огромни! – възкликна Марион. Изсипа една стрида в устата си, остави я да се хлъзне в гърлото й и запита с усмивка: – Госпожица Лангнър наистина ли е толкова красива, колкото разправят?
— И кой го разправя?
— Мадмоазел Дювал я е срещнала във Вашингтон. Очевидно на Източния бряг няма мъж над деветнайсет, който да не е хлътнал по нея.
— Хубава е – отвърна Бел. – Има твърде необикновени очи. Предполагам, че когато смъкне траура, ще стане още по-хубава.
— Не ми казвай, че и ти си хлътнал по нея.
— Тези дни отдавна отминаха – каза Бел през смях.
— А липсват ли ти?
— Ако любовта беше гравитация, сега щях да падам свободно. Какво е правила във Вашингтон твоята мадмоазел Дювал?
— Съблазнявала е помощник-секретаря на флота, за да й позволи да снима филми за Големия бял флот, пуфкщ под моста Голдън гейт в Сан Франциско. Или поне тоя метод използва, за да заснеме отплаването на корабите от Хемптън Роудс миналата зима, така че допускам, че е заложила на същата тактика. Защо питаш?
— Умолявам те това да си остане само между нас – сериозно каза Бел. – но мадмоазел Дювал има дълготрайна връзка с капитан от френския военен флот.
— О, разбира се! Понякога, когато пърха тайнствено с клепачи, подхвърля нещо за някакъв mon capitaine*.
[* Моят капитан (фр.). – Б.пр]
— Mon capitaine по една случайност се занимава с разработката на дреднаути, което ще рече, че е шпионин и тя най-вероятно работи за него.
— И мадмоазел Дювал да се занимава с шпионаж? Че тя е такава бъбрица!
— Секретарят на флота даде на Джо Ван Дорн списък с двайсет чужденци, които се мотаят из Ню Йорк и Вашингтон от името на Франция, Англия, Германия, Италия и Русия. Повечето изглеждат като бъбрици, но трябва да проучим всеки един от тях.
— И няма японци?
— Има достатъчно. Двама от тяхното посолство – морски офицер и военен аташе. Както и търговец на чай, който живее в Сан Франциско.
— Но какво би могла да заснеме мадмоазел Дювал за френския флот, което самите ние няма да можем да снимаме?
— Снимките биха могли да са извинението й, за да се сближи с американските морски офицери, които пък биха могли да се разприказват повече от допустимото пред една красива жена. Какво имаш предвид под „ние“? И ти ли снимаш за Флота?
— Престън Уайтуей наскоро ми отправи предложение.
Бел леко присви очи. Заможният Уайтуей беше наследил няколко калифорнийски вестника, след което ги беше развил във верига от най-жълтите сред жълтите издания. А освен това беше собственик на филмовата компания, в която Марион беше започната да работи, преди сама да се заеме с режисура.
— Престън ме помоли да заснема пристигането на Флота в Сан Франциско за „Пикчър Уърлд”.
— Вестниците на Престън вещаеха война с Япония само преди седмица.
— Би отпечатал всичко, за да си продаде вестника.
— А работата ти временна ли е?
— Не бих работила за него като актриса – можеш до си сигурен в това, – а като високо платена режисьорка. Бих могла да се вместя между филмите, които снимам тук. Какво мислиш?
— Едно трябва да му призная. Определено не му липсва упорство.
— Не мисля, че вече гледа на мен по тоя начин… Защо се смееш?
— Убеден съм, че той си остава мъж, подвластен на това, което очите му виждат.
— Имах предвид, че Престън знае, че не съм свободна.
— Това би трябвало да го е отказало – съгласи се Бел – Ако паметта ми не ме лъже, последния път, когато беше в нашата компания, ти го заплаши да го снимаш. Кога се отърваваш от него?
— Не преди началото на май.
— Добре. Следващата седмица пускат „Мичиган” на вода и капитан Фалконър организира голям прием. Надявах се да ме придружиш.
— С удоволствие.
— Това е шансът ми да се озова в компанията на чуждестранни бъбрици, които са се смесили с американци, развързали твърде много езиците си. Ти ще бъдеш още един чифт очи и уши.
— С какво се предполага да са облечени дамите на спускането на кораб на вода?
— Какво ще кажеш за оная шапка, която кара мъжете да отстъпват? – ухили се Бел. – А може и да питаш мадмоазел Дювал. Има шанс и тя да е там.
— Не бих искала да знае, че си детектив. Ако наистина е шпионин, това може да те изложи на опасност.

* * *
На десет преки от Бродуей нещата вървяха като по часовник за Ледения Уийкс.
Като начало успя да измине четирите пресечки от метрото до хотел „Къмбърланд”, без да бъде засечен от някой, който би могъл да го изпее на Томи Томпсън. Докато пресичаше Бродуей, мина точно под носовете на Дейли и Бойл – ловци на джебчии от централното полицейско управление, които бързаха към обичайното си работно място пред Метрополитън опера. Дори не го забелязаха, както бе облечен в ежедневен костюм, който беше открил да се вее върху една противопожарна стълба на Бродуей.
Във фоайето на хотела охранителите тъкмо се сменяха и дори не го погледнаха втори път. Ботушите му рязко контрастираха с полираните обувки на знатните господа, но докторите от Академията на патологичните науки бяха твърде забързани за срещата, за да го гледат в краката.
Джими Кларк, издокаран като латернаджийска маймуна в пурпурната си униформа на пиколо, погледна право през него, преструвайки се отлично, че по-рано през деня двамата не бяха провели важен „разговор”.
— Момче!
Джими бързо се спусна, навел глава, за да скрие пълния си със страх и омерзение поглед.
— Да, сър.
Уийкс му подаде багажен билет за очукания стар пътнически сандък, който беше оставил по-рано в хотела. Подхвърли му петак.
— Сложи багажа ми на количката и ме чакай при страничната врата за академичната среща. Бързам да не изтърва кораба си и не искам да безпокоя гостите с ранното си тръгване.
— Да, сър – отвърна Джими Кларк.
Уийкс беше по-щастлив, отколкото съзнаваше. Фоайето беше пълно с гости, дошли в града, за да се поперчат по Големия бял път и докторите от Патологичното общество, които се стичаха, за да видят копиеглавата змия, така че никой не обръщаше внимание на чудатия му акцент. Макар и облечен като колежанче, Уийкс продължаваше да говори като човек, прекарал живота си в Кухнята на ада и всеки, който би се заслушал, щеше да го чуе да казва: „Ни искъм дъ бизпукуя гостити с раннуту си тръгвани.” Отново имаше късмет, но този път го осъзнаваше. Криеше се във факта, че таблото с бушоните се намираше надолу по същите стълби, които отвеждаха от страничната врата на салона във фоайето, където учените щяха да гледат змията. Уийкс постави шапката върху най-близкия до вратата стол, за да го запази, след което се помота наоколо, с цел да не му се налага да води разговори до започването на срещата. Когато началото бе обявено, той зае стола си и за последно успя да зърне облепения с етикети сандък върху количката на Джими, преди вратата да се затвори.
Изслуша внимателно водещия на срещата, който задърдори някакви приветствия и после зачете протокола. След това председателят се зае да обяснява как щели да „издоят“ смъртоносна отрова от змията и щели да направят серум, който трябвало да лекува лунатици. А най-хубавото нещо при точно тоя вид змия било, дето имала много повече отрова от другите. Само Бог знаеше колко луди се канеха да излекуват с това чудо, но за Айзък Бел това означаваше, че ако тая твар не успееше да го ухапе от първия път, имаше право на втори опит, при това напълно заредена.
Гледачите на змията я внесоха в залата и всички се смълчаха.
Уийкс пресметна, че затвореният стъклен терариум щеше да се побере в сандъка. Слава Богу. Досега нямаше как да бъде сигурен. Влечугото го носеха двама мъже. Поставиха го на масата отпред.
Дори от средата на балния салон змията изглеждаше нечестива. Гърчеше се, навиваше и развиваше своето изненадващо дебело тяло, което сякаш бе напръскано с диаманти, искрящи на светлината на лампите. Изглеждаше сякаш плува, докато пълзеше из терариума си като голям мощен мускул. Плезеше раздвоения си език и изследваше местата, където стъклените стени се съединяваха със стъкления таван. Особено внимание отдели на пантите. Уийкс се досети, че оттам сигурно влиза въздух и змията вероятно можеше да усети въздушния поток. Докторите продължаваха да дърдорят, но като че никой не беше склонен да погледне по-отблизо.
— Не се притеснявайте, господа – призова оня, дето водеше срещата. – Стъклото е здраво.
Освободя носачите. Ледения Уийкс се зарадва да им види гърбовете, тъй като те потенциално бяха по-опасни от докторите.
— Благодаря ви, сър – каза водещият и на гледача, който също си тръгна. Все по-добре и по-добре става, каза си Уийкс. Само аз, змията и няколко лигльовци. Погледна към вратата. Джими Кларк я беше открехнал леко. Кимна. „Сега“.
Не отне много време. Точно когато от първия ред се заизправяха и започнаха колебливо да доближават стъклената кутия, осветлението изгасна и внезапно в салона стана тъмно като в рог. Петдесет мъже изкрещяха едновременно. Уийкс се втурна към вратата, отвори я и в тъмното се сблъска със сандъка. Чу как Джими се изкачва по стълбите, като се ориентираше по перилата. Ледения отвори сандъка, наклони се под тежестта на тежкото парче стъкло, което пъхна под мишницата си и отново се втурна в салона, където беше настанала шумотевица.
— Горе главите!
— Не изпадайте в паника!
Неколцина бяха по-съобразителни и запалиха кибритени клечки, от които по стените заиграха странни подскачащи сенки.
Уийкс нямаше време за губене. Пробяга покрай стената на салона, след това се втурна напред. Когато се озова на около два метра от змията изкрещя така, че да надвика шума:
— Божке, не! Не го изпускай!
След това строши върху дървения под стъклото, което носеше.
Виковете се превърнаха в писъци, последвани незабавно от трополенето на десетки крака. Преди Уийкс да успее да извика „На свобода е! Вън е! Бягайте! Бягайте!“ множество паникьосани гласове го изпревариха.
Джими Кларк си заслужи място на Небесата заради скоростта, с която успя да докара сандъка.
— Внимавай – измърмори Уийкс. – Да не вземе да падне.
Скрити от тъмнината двамата вместиха стъкления терариум в сандъка, затвориха капака му, качиха го отново на количката и го изтъркаляха обратно до страничната врата на балния салон. Почти бяха излезли, когато осветлението дойде.
— Охраната! – изсъска Кларк.
— Продължавай – спокойно отвърна Ледения. – Аз ще се оправя с тоя.
— Ей! Къде отивате с това?
Облечен като някакъв колежанин, Уийкс се изпречи на пътя така, че Джими да успее да изкара багажа през вратата, и отвърна:
— Нямам време. Ще си изтърва парахода.
Охранителят обаче чу следното: „Нямъм времи. Ши си изтървъ пъръходъ.“ Извади пистолета си. Уийкс обаче беше успял да нахлузи на пръстите си месинговия си бокс. Светкавично цапардоса по-едрия мъж между очите и го просна на земята. Вдигна падналия пистолет, пъхна го в джоба си и намери Джими скрит в алеята. Пиколото изглеждаше ужасено.
— Да не хукнеш да се раздрънкаш! – предупреди го Уийкс. – Все още ни остава да прекосим града.


19
 
Когато Айзък Бел и Марион Морган излязоха от ресторанта, се озоваха насред обхванатия от суматоха Бродуей. Дрънчаха пожарни звънци, пищяха полицейски свирки, тълпи от хора се щураха във всички посоки. Стана ясно, че за Марион ще е най-добре да вземе метрото, за да стигне до ферибота.
Двайсетина минути по-късно вървяха към кея, хванати за ръце. Бел я придружи до борда и се спря на подвижния мост. Сирената изсвири.
— Благодаря ти за вечерята, скъпи. За мен беше радост да те видя.
— Дали да не дойда с теб?
— Трябва да ставам рано. Ти също. Дай ми целувка!
След известно време някакъв матрос се развика:
— Ей, влюбените птичета! Решавайте дали ще се качите или ще си останете на брега!
Бел се махна от моста и докато разстоянието между ферибота и брега се уширяваше, извика:
— Казват, че в петък можело да вали!
— Значи ще танцувам под дъжда.
Детективът взе метрото за града и слезе при „Никърбокър”, за да види дали няма нещо ново. Нощният пазач запита:
— Чухте ли за змията.
— Lachesis mutus, да.
— Избягала е.
— От „Къмбърланд”?
— Мислят, че може да се е измъкнала през канализацията.
— Ухапала ли е някого?
— Не още – отвърна пазачът.
— А как са я изтървали?
— Откак дойдох тази вечер, чух сигурно че тринайсет версии за станалото. Най-достоверната е, че са изтървали кутията й. Стъклена била. – Мъжът поклати глава и се изсмя: – Това може да стане само в Ню Йорк.
— Има ли нещо, което трябва да науча, преди да е дошло утрото?
Пазачът му подаде купчина съобщения.
Най-отгоре имаше телеграма от най-добрия приятел на Бел, детектив Арчи Абът, който в продължение на дългия си меден месец в Европа бе завързвал контакти в Лондон, Париж и Берлин с цел установяване на офиси на „Ван Дорн“ в чужбина. Социално изявен и женен за най-богатата американска наследница, аристократът Арчибалд Ейнджъл Абът IV беше добре дошъл във всяко посолство и имение в Европа. Бел вече му беше дал нареждания да се възползва от преимуществата си, за да научи колкото се може повече за надпреварата с дреднаутите. Сега Арчи си идваше у дома. С кой параход би предпочел Бел да си дойде – с „Лузитания” или с немския „Кайзер Вилхелм”?
„Люлеещия се Били”, телеграфира му в отговор Бел използвайки популярното име на големия, но недодялан немски лайнер. Арчи и красивата му съпруга щяха да прекосят Атлантика размотавайки се в първокласни салони, където трябваше да очароват висши офицери, дипломати и индустриалци, с които щяха свободно да разискват въпроси, свързани с войната, шпионажа и военноморската надпревара. Запърхаше ли Лилиан с клепки, нямаше да й устоят и най-суровият пруски офицер, и най-безмълвният приближен на кайзера. Що се отнася до Арчи, който беше заклет ерген, преди да хлътне до уши по Лилиан, все още бе специалист по тънката част.
Джон Скъли беше оставил загадъчно съобщение: „Уредих бавачки за Кент. Смятам да се разровя из Китайския квартал.” Бел хвърли листа в коша. С други думи, Скъли беше уредил ченгетата да пазят Фарли Кент, а самият той щеше да се обади, когато решеше.
Докладите от агентите на Ван Дорн в Уестчестър и Витлеем не хвърляха нова светлина върху инцидента със скалното катерене и експлозията в стоманолеярната. Не бяха и попаднали на следи, които да ги насочат към евентуалните заподозрени – „ирландското” момиче и „немския” леяр. Агентът във Витлеем обаче предупреждаваше да не се избързва със заключения. Изглежда никой, който бе познавал Чад Гордън, не беше изненадан от злополуката. Жертвата бил нетърпелив и твърдоглав мъж, известен с пренебрежението си към правилата за безопасност и склонността си да поема рискове.
От Нюпорт, Роуд Айлънд, имаше тревожни новини. Охранителят, прикрепен към Уилър в Торпедната станция докладваше, че е преследвал, но не е успял да залови двама мъже, които се опитали да проникнат в жилището на експерта. Бел нареди със случая да се заемат допълнителни полицаи, тъй като се боеше, че това едва ли е опит за обикновена кражба с взлом. Свърза се с капитан Фалконър и препоръча Уилър да бъде инструктиран да спи в добре охраняваните казарми на торпедната станция, вместо в жилището си.
Средният телефон – същия, който бе маркиран с червило на вариететна актриса – звънна и нощният пазач побърза да го вдигне.
— Да, сър, господин Ван Дорн!… Всъщност той е тук.
Подаде телефона на Бел и прошепна:
— От далеч е, чак от Вашингтон.
Детективът долепи слушалката до ухото си и заговори в гласовата фуния:
— До късно работите.
— Давам пример – изръмжа Ван Дорн. – Трябва ли да знам нещо, преди да си легна?
— Арчи се прибира.
— Време беше. Най-дългия меден месец, за който съм чувал.
Бел го запозна със сводките, след което запита:
— Някакъв напредък с вашия приятел в Държавния департамент?
— Затова се обаждам – обясни Ван Дорн. – Канинг зачеркна повечето от чужденците в списъка ни и добави няколко, за които таял подозрения. Единият от тях, който привлече вниманието ми, е някакъв приходящ куратор в Смитсъновия институт. Ямамото Кента. Японец. Точно както каза и Фалконър. Може би си струва да му хвърлим едно око
— Имате ли човек който да изпратите в Смитсъновия институт?
Ван Дорн отговори утвърдително и разговорът приключи.
Бел потисна прозявката си и се загърна в палтото си. Отдавна минаваше полунощ.
— Внимавайте, когато минавате покрай каналите – каза му пазачът.
— Предполагам, че нашата госпожа Змия като нищо вече плува в река Хъдсън.

* * *
Мъжкият клуб на Източна 44-та споделяше карето между Шесто и Пето авеню с няколко конюшни и паркинги, така че Айзък Бел беше твърде зает да прескача конска тор и да се провира между градските коли, за да се тревожи за змии. Но когато стигна до единайсет етажния клуб „Йейл”, изграден от варовик и тухли, входът му беше препречен от трима червендалести мъже на средна възраст, очевидно попрекалили с нощния живот в града. Хванали се бяха за ръце и се клатушкаха пред стълбите. Натъкмени в сака и шалчета на випуск „83“ наборите пееха с пълни гърла „Славни години в колежа”. Бел добави сънливия си баритон към хора и се опита да ги заобиколи.
— По-високи сме от клуб „Харвард” – виеха те и правеха подигравателни жестове към ниската сграда на отсрещната страна на улицата.
— Елате с нас на покрива!
Ще хвърляме букети върху „пурпурните”*.
[* Цветът на униформите на „Харвард”. – Б.пр.]
Появи се портиерът и разчисти пътя за високия детектив.
— Сигурно не са от града – мърмореше учудено той.
— Благодаря ти Матю. Ако не беше ти, нямаше да успея да вляза.
— Лека нощ, господин Бел.
Откъм столовата се дочуваха и други песни на „Йейл“, макар и не тъй силни като на гуляйджиите отвън. Детективът се изкачи по стълбите, вместо да вземе асансьора. Огромният двуетажен салон беше празен – нормално за толкова късен час. Бел живееше на третия етаж, където имаше дванайсет студентски стаи със спартанско обзавеждане, подредени по шест от двете страни на коридора, в дъното на който се намираше банята. Вратата на стаята му беше частично блокирана от багажен сандък.
Явно някой от членовете току-що се бе завърнал от пътешествие в Европа.
Като се прозяваше сънливо. Бел се пресегна да избута сандъка от пътя си. Изненада се, като усети колко е лек – вече беше изпразнен. От персонала обикновено махаха куфарите и сандъците, щом багажът им биваше изваден. Отново го огледа, този път по-обстойно. Очукан стар сандък с етикети от „Риц” в Барселона. „Барун” в Лондон и „Сервия” – лайнерът на „Кунард”. Не помнеше откога не бе виждал това име – корабът като че ли не плаваше от началото на века. Сред протърканите етикети забеляза и един нов – от хотел „Къмбърланд”. Ню Йорк.
Забавно съвпадение. Последното известно жилище на госпожа Змия. Зачуди се защо ли на един член на „Йейл“ би му се наложило да смени „Къмбърланд“ с лична, но пък строго обзаведена студентска квартира. Вероятно причината беше в намерението за по-продължително пребиваване в Ню Йорк и в значително по-ниските цени на клуба, дори ако се прибавеха и таксите.
Отключи вратата и влече в стаята си. Странна миризма подразни носа му. Беше слаба, почти недоловима. Спря се както бе протегнал ръка към ключа за осветлението на стената, за да запали лампата над главата си. Опита се да разпознае животинската миризма. Почти като запотен костюм за фехтовка, изработен от свинска кожа. Неговият обаче се намираше на ъгъла на Четирийсет и пета, в клуба по фехтовка, окачен редом до рапирата и сабята.
Светлината от коридора се процеждаше над рамото му, а на леглото му нещо проблесна.
Айзък Бел внезапно се разсъни. Бързо се плъзна настрани, така че силуетът му да не стои очертан на отворената врата. Притисна се до стената. Всичките му сетива бяха наострени до краен предел. Измъкна браунинга си от кобура на рамото и щракна ключа за осветлението.
На тясното легло имаше стъклена кутия, толкова тежка, че бе потънала дълбоко в плюшената покривка. По форма беше кубична – всяка от страните й бе около шейсет сантиметра. Дори и капакът беше стъклен. И освен това бе отворен. Изкривените метални панти подсказваха, че който и да го беше отворил, бързо бе изпуснал тежката плоскост и беше хукнал да спасява живота си.
Бел усети как косата му настръхва, огледа бързо малката стая. Върху скрина нямаше друго, освен кутията с копчетата за ръкавелите му. Върху нощната масичка имаше лампа за четене, джобен пътеводител за Ню Йорк, „Влиянието на морската мощ върху развитието на историята“ от Махън и “Подводна навигация” от Бургойн. Вратата за килера беше затворена, а малкият сейф в ъгъла, където държеше оръжието си бе заключен. Като продължаваше да притиска гърба си в стената, Бел се втренчи в кутията. Вътрешността й беше затъмнена от отблясъците по стъклото. Бавно наклони глава, за да я огледа от различен ъгъл.
Кутията беше празна.
Бел застина като ловец, дебнещ плячката си. Имаше само едно място, където би могла да се скрие змията – в тъмнината под леглото, под висящата покривка. Внезапно долови движение. Дълъг раздвоен език се подаде под покривката – вкусваше въздуха, за да се прицели за атака. Плътно притискайки се в стената, като правеше възможно най-малко движени, детективът тръгна бавно към вратата. Намерението му беше да излезе от стаята и да затвори влечугото вътре. Ако пуснеше хлороформ под вратата, можеше да успее да го обезвреди.
Но преди да успее да измине и половин стъпка, езикът на влечугото се задвижи по-бързо, сякаш змията се канеше да направи ход. Бел се подготви да избяга навън с един скок, но точно в тоя миг чу да се отваря вратата на асансьора. Гуляйджиите-съвипускници се изсипаха в коридора и зареваха:
— В морето на живота нека се люлеем, за Господа, страната и за наший Йе…
Айзък Бел осъзна, че няма избор. Ако викнеше на веселяците да бягат, старите момчета нямаше да са в състояние да го разберат, дори и да го чуеха. В същото време предупреждението му щеше да насочи змията право към него, а може би щеше и да я подтикне да излезе от стаята и да атакува веселите пияници.
Протегна се и използва дулото на пистолета, за да залюлее вратата и да я затвори, но течението предизвика змията да застане нащрек. С бързината на стрела влечугото се измъкна изпод леглото и се изстреля към крака му.
Детективът никога не беше се движил толкова бързо. Изрита към заострената глава, която летеше към него. С удивителна сила змията се блъсна и глезена му и оплиска маншета на панталона му с пръски жълта отрова. Благодарение на собствените си животински рефлекси, а и на това, че ботушът му покриваше глезена, животът на Бел беше спасен. За един дъх време животното се нави на кълбо и отново атакува. Дотогава Бел беше във въздуха. Метна се на леглото, сграбчи възглавницата и я запрати по змията. Влечугото атакува, опръска възглавницата с жълто и остави две дълбоки дупки в калъфката. Детективът изтегли покривката от леглото, завъртя и подобно на тореадор и я заметна към змията, за да я захлупи и улови.
Змията изпълзя отдолу, намота се отново и хвърли зловещ поглед на Бел. Детективът вдигна пистолета си прицели се внимателно в главата й и стреля. Змията атакува едновременно с изстрела. Хвърли се напред толкова стремглаво, че куршумът я пропусна и пръсна огледалото. Докато стъклата летяха, разтворената паст с острите като игли зъби щракна в гърдите на Бел. Точно в сърцето.


20
  
Бел пусна оръжието и стисна пръсти зад главата на змията.
Животното се оказа смайващо силно. Дълго беше около метър и двайсет и се гърчеше спазматично с цялото си тяло, за да се измъкне от хватката и да атакува отново. Зъбите бяха извити навътре в оформена и като стрела глава. От широко отворените челюсти се процеждаше жълта отрова. На Бел му се стори, че вижда триумфалния блясък в очите й, сякаш змията беше сигурна, че смъртоносната й отрова вече е спечелила битката и плячката й ще умре след няколко минути. Детективът си пое дълбоко дъх и се пресегна със свободната си ръка към ножа в ботуша си.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, госпожо змия, но всъщност захапахте кобура на рамото ми.
Един от гуляйджиите разтвори вратата.
— Кой стреля тук?
При вида на обезглавената змия, която още потръпваше в юмрука на Бел, мъжът пребледня като платно и притисна ръка към устата си.
Детективът властно посочи с окървавения си нож.
— Ако ще повръщаш, тоалетната е надолу по коридора! Портиерът Матю подаде глави в стаята.
— Какво ст…
— Откъде е багажният сандък? – прекъсна го Бел.
— Не знам. Трябва да е дошъл, преди да ми е почнала смяната.
— Извикай управителя!
След няколко минути управителят на клуба се появи по пижама. Опули очи при вида на потрошеното огледало, сгърчената на пода обезглавена змия и главата й върху нощната масичка и на Айзък Бел, който чистеше ножа си със съсипаната възглавница.
— Събери хората си – нареди му Бел. – Или тая Lachesis mutus тук не е била отхвърлена, когато е подала молба за членство в клуба, или някой от персонала й е помогнал да се вмъкне в стаята ми.

* * *
Ледения Уийкс се шляеше из града, след като дебна от конюшнята, за да види как Айзък Бел влиза в клуб „Йейл“ и после изчака, за да бъде сигурен, че детективът няма отново да излезе. Измина няколко пресечки по Осмо авеню, стигна до връзката между Девето и Шесто и почука на необозначена врата навътре по Петдесет и трета улица, където Томи Томпсън беше отворил игрална зала на втория етаж. Пазачът от Гофърите му се изрепчи:
— Ти пък за какъв дявол си дошъл?
— Предай на Томи Томпсън, че му нося новини.
— Сам му предай. На третия стаж е.
— Тъй си и знаех.
Уийкс изкачи стълбите, премина през игралния салон – вътре пазеше друг катил, който изглеждаше изненадан, че го вижда – и се отправи към третия етаж. Едно стъпало хлътна леко под крака му и той реши, че е бяло натъкмено така, че осветлението в стаята на Томи над залата да примигва, за да го предупреждава за посетители.
Изчака пред вратата, пристъпяйки от крак на крак, докато го огледат през шпионката. Самият Томи отвори вратата.
— Предполагам, че си го направил – каза той. – Инак нямаше да си тук.
— На чисто ли сме вече?
— Влизай. Вземи си нещо за пиене.
Томи пиеше уиски със сода. Уийкс беше толкова развълнуван, че питието го удари в главата.
— Щеш ли да чуеш как го направих?
— Разбира се. Трай само да оправим нещата тука. Загаси оная лампа.
Биячът на Томи натисна ключа за осветлението и стаята потъна в почти пълен мрак. Наведе се и отвори един капак на пода. Уийкс видя изрязана квадратна дупка, запълнена с опушено стъкло.
— Последна новост – изкикоти се Томи. – Едностранно огледало. Виждаме залата долу. А ония щом погледнат тавана, виждат само чашите си.
Уийкс погледна към игралния салон, където шестима мъже се бяха наредили около маса за покер с високи залози. Позна единия – най-добрия шмекер-картоигрч в Ню Йорк. Там беше и Уили Въжето, който бе развил способността да се мотае около играчи, на които им предстоеше да бъдат ошушкани.
— Кой е целта?
— Тузарят с червената вратовръзка.
— Богаташ
— Според Очите О’Шей вратовръзката означавала Харвард
— И с к’во се занимава?
— Продава храна за флота.
На Ледения Уийкс продаването на храна за флота му прозвуча като начин за забогатяване. Всички, дето работеха за флота, процъфтяваха. Екзалтираният стремеж на Комодоре Томи да раздели тоя тип с парите му чрез мамене в игра с високи залози го местеше на няколко крачки от обирането на товарни вагони.
— И к‘во ше прайш с тоя Харвард? – небрежно запита той.
— Очите вика да му вземем всичко и да му заемем още мангизи, че да загуби още повече.
— Май Очите иска да го пипне.
— Няма да е трудно. Тед Уитмарк хич го няма с хазарта.
— А ти какво печелиш? – зачуди се Уийкс и си сипа още едно питие.
— Част от сделката – отвърна Томи. – Очите беше много щедър. Ако му се ще господин Уитмарк да загуби всичките си мангизи на покер и да задлъжнее още повече, за мен е удоволствие да му услужа.
Докато Уийкс пиеше третото си питие, му хрумна, че обикновено Комодоре Томи Томсън не е толкова разговорлив. Зачуди се каква ли е причината тъй внезапно да си развърже езика. Божке! Да не би пък Томи да го поканеше да споделят водачеството над Гофърите?
— Щеш ли да чуеш как подредих Бел?
Томи затвори капака на пода и даде знак на бияча си да запали лампата.
— Виждаш ли това на масата? Знаеш ли го какво е?
— Телефон отвърна Уийкс. Изглеждаше чисто нов, лъскав, тип „свещник” От ония, дето се виждаха, само на най-отбраните места. – В крак с модата си, Томи. Не знаех, че си се сдобил с таквоз.
Томи Томпсън сграбчи Уийкс за реверите, без усилие вдигна по-дребния мъж от пода и го запрати в стената. Ледения се озова на килима. Главата му звънтеше, а мозъкът му пулсираше
— Какво?!
Томи го трити в лицето.
— Не си пречукал Бел! – изрева той. – Тоя телефон ми каза, че точно сега Бел върти на шиш всички, дето работят в оня клуб.
— Какво?
— Телефонът вика, че човекът на Ван Дорн е жив. Не си го пречукал.
Ледения Уийкс издърпа пистолета, който беше взел от охраната на хотел „Къмбърланд“. Биячът на Томи стъпи на ръката му и взе оръжието.

* * *
Управителят на клуб „Йейл” вдигна персонала на крак и събра всички в голямата кухня на последния стаж. Хората познаваха Айзък Бел като редовен посетител, който помни имената им и е щедър, когато по Коледа отпадаше правилото да не се дават бакшиши. Всички те – управител, икономка, барман, камериерки, портиери и рецепционисти – искрено искаха да помогнат, когато Бел запита:
— От къде се появи оня сандък пред вратата ми?
Никой не можа да отговори. Оказа се, че не са били в сградата, когато дневната смяна е приключвала работа в шест часа. Сервитьорът от нощната смяна го видял в осем часа, когато минавал покрай него, повикан за рум сървис. Операторът на товарния асансьор не го бил виждал, но си призна, че между шест и осем вечерта се е наслаждавал на дълга вечеря. Тогава Матю, който стоеше край входната врата, след като Бел го бе разпитал лично, внезапно се сети:
— Ами новата перачка? Господин Бел, заварих я да плаче насред улицата.
Бел се обърна към икономката.
— Госпожо Пиърс, коя е перачката?
— Ново момиче. Джени Съливан. Все още не живее в сградата.
— Матю, можеш ли да я доведеш?
Джсни Съливан се оказа дребничка, смугла и трепереща от страх.
— Седнете, госпожице – покани я детективът. Момичето застана скована на стола.
— Не исках да нараня никого.
— Не се притеснявайте, нищо… – започна той и нежно я потупа по ръката, за да я успокои. Джени изписка от болка и се сви.
— Какво? – каза Бел. – Съжалявам, не исках да ви нараня… Госпожо Пиърс, ще се погрижите ли за Джени?
Любезната икономка поведе момичето навън, като я успокояваше.
— Мисля, че вече всички могат да се връщат по леглата си обяви 	Бел.	– Лека нощ и ви благодаря за помощта.
Когато госпожа Пиърс се върна, в очите й имаше сълзи.
— Момичето е било пребито. Синьо-черна е от главата до петите.
— Каза ли кой я е пребил?
— Мъж на име Уийкс.
— Благодаря ви, госпожо Пиърс. Отведете я в болница. Да не е в квартала, където живее. Нека е най-добрата в града. Ще покрия всички разходи. Не пестете. Ето пари за непосредствени. – Бел постави банкнотите в ръката на жената и излетя от стаята.
Почисти браунинга си бързо и методично и замени изстреляйте куршуми. Като се зачуди отново дали по-мощно оръжие би успяло да спре Уийкс, преди да е успял да прободе Алъсдейр Макдоналд, взе от сейфа си и автоматичния колт .45. Провери дали деринджърът е зареден и сложи шапката си. Зареди колта, натъпка джобовете на палтото си с амуниции за двата пистолета и слезе по стълбите. Беше три след полунощ.
Изражението на лицето му накара Матю да отскочи.
— Добре ли сте, сър?
— Не че си редовен посетител. Матю, но дали знаеш адреса на бара на Комодоре Томи?
— Мисля, че е доста надолу към пресечката със Западна Трийсет и девета, почти до реката. Но ако бях „редовен посетител” – прямо добави той. – не бих припарил там сам.


21

Изпълнен с решимост, Айзък Бел излезе от клуб „Йейл”. Хората, които виждаха лицето му, се отдръпнаха от пътя му. Прекоси Шесто и Седмо авеню, без да обръща внимание на автомобилните тромби, след което свърна надолу по Осмо авеню. Ускори крачка, но почти пустия тротоар, но не можа да избяга от гнева, който кипеше в главата му. На Западна Трийсет и девета вече тичаше.
Патрулиращ полицай, излязъл на обход с дългата си почти седемдесет сантиметра палка и с револвер, го изгледа и спокойно прекоси улицата. На Девето меню група мъже и няколко жени, повечето възрастни и облечени дрипаво, с отчаяния вид на бездомници, се бяха скупчили при трамвайните релси под Ел. Гледаха нагоре към тъмните колони на свода, който поддържаше железопътния надлез. Бел си проби път през тях, но внезапно спря. От напречната греда висеше въже, на което се полюляваше обесен за врата мъж в ежедневен костюм.
Над главите им избумтя експресът, който минаваше по средната линия. Докато грохотът на влака отслабваше и отстъпваше място на тишината, някой измърмори:
— Май Гофърите са искали Ледения да мре бавно.
Бел видя какво имаше предвид. Ръцете на мъртвеца не бяха вързани. Пръстите му стискаха примката, сякаш все още се бореше да освободи гърлото си. Очите му бяха изцъклени, а устата му бе разкривена в ужасна гримаса. Но дори надянал маската на смъртта без всякакво съмнение той беше мъжът, убил Алъсдейр Макдоналд в Кемдън.
Някакъв пияница се изсмя:
— Може пък Ледения да се е самоубил.
— Да бе – саркастично подхвърли другарят му. – Може и Папата да се е отбил при Комодоре Томи, за да удари някоя бира.
Разсмяха се, а една беззъба жена ги порица:
— Недейте се присмива на мъртвеца!
— Получил си е заслуженото. Зло копеле.
Старец с омачкана шапка изръмжа:
— Никой Гофър не би убил някой от своите, щото бил зъл, тъпи копелдаци! Сигурно са пречукали Ледения, щото много си е вирил носа.
Айзък Бел ги разбута и продължи на запад. И двете предположения бяха грешни. Гофърите се бяха отървали от Уийкс, за да прекъснат брънката, която свързваше шефа му с убийството в Кемдън. Съмнително и грубо правосъдие. Само дето не беше правосъдие, а средство за самозащита. Какви следи бяха оставили, които да свържат убийството на Алъсдейр и шпионина, който го бе наредил.
Вече можеше да усети студения дъх на реката. Чу корабните сирени и свирките на влекачите. Смъртта на Уийкс не го беше приближила до шпионина, който кроеше планове да убие умовете, измислили „Корпус 44”.
Ускори крачка, после спря рязко под табела, окачена, над първия етаж на постройка от червени трошливи тухли, толкова стара, че нямаше пожарни изходи. Избледнели бели букви върху сив фон съобщаваха, че това е „Барът на Комодоре Томи”.
Сградата приличаше повече на форт, отколкото на бар. От зарешетените прозорци се процеждаше мъждива светлина. Отвътре се дочуваха гласове. Когато обаче опита входната врата, я намери заключена. Издърпа колта от палтото си, простреля четири пъти бравата и отвори вратата с ритник.
Влезе бързо и се приплъзна с рамото напред в слабо осветен салон. Пристисна силно гърба си в стената. Дузина Гофъри наскачаха, обърнаха масите и се укриха зад тях.
— Ще застрелям първия, който извади пистолет – обеща Айзък Бел.
Оцъклиха се към него. Очите им заподскачаха към вратата, към него и отново към вратата. Разменяйки си изненадани погледи, Гофърите установиха, че Бел е сам и заплашително се заизправяха.
Бел прехвърли колта в лявата си ръка и стисна браунинга с дясната.
— Ръцете на всички така, че да ги виждам. Сега!
При вида на вбесения детектив с притиснат в стената гръб, който държеше целия салон под прицел с пистолетите си, повечето пуснаха оръжията си и показаха празните си ръце. Бел насочи дулата към двама, които още се колебаеха.
— Сега! – повтори. – Или ще изтърбуша всичко тук! Дулото на мускет зейна пред очите му. Бел го изби с изстрел от ръката на гангстера. Мъжът изрева от болка и почуда. Другият размаха към него тежка двуцевна ловджийска пушка с рязана цев, която би могла да го разкъса на половина. Детективът се извъртя настрана и отново натисна спусъка на браунинга. На мястото, на което стоеше допреди малко, засвистяха сачми. Случаен куршум опари лявата му ръка и за малко не изби колта от юмрука му. Претърколи се на пода и скочи на крака с готови за стрелба пистолети, но гангстерът, който беше стрелял с ловджийската пушка, лежеше проснат по гръб и притискаше рамото си.
— Кой от вас, скунксове, е Томи Томпсън?
— Не е тука, мистър.
У Бел се промъкна смътната идея, че същата ярост, разкривила лицето му в изражението, което вдъхваше страх у бандитите, може би му пречеше да разсъждава трезво. Беше му все едно.
— Къде е? – кресна той.
— В някое от новите му места.
— Къде?
Дълбоко в съзнанието му гласът на разума се опита да го предупреди, че по този начин лесно може да се убие. Но на повърхността се обади гласът на боеца и дръзко отвърна, че никой в сумрачната зала не би могъл да го застреля. За миг Бел осъзна противоречието: боецът беше видял нещо, което разумът бе пропуснал. Беше прекалено явно. Дванайсет Гофъри и само двама бяха извадили оръжията си. По право останалите от бандата вече би трябвало да са го взели на мушка. Вместо това го зяпаха с отворени усти и оцъклени очи.
— Къде?
— Не знаем, мистър.
— В някое от новите места ще е.
Страхът и объркването в гласовете на гангстерите го накараха да огледа по-обстойно. Едва сега видя, че оръжията, които бяха хвърлили, представляваха боксове, вериги и ножове. Нямаше пистолети. Тогава му просветна. Тези тук бяха най-вече възрастни мъже с липсващи зъби, с белези, прегърбени. Изхабените пропаднали обитатели на Кухнята на Ада, където на четирийсет си стар, а на петдесет си престарял.
„Нови места.” Точно така. Комодоре Томи се беше преместил и ги бе оставил след себе си. Тези бедни дяволи бяха изоставени от шефа си, наплашени до смърт от вбесен детектив, който бе проникнал с взлом и беше прострелял единствените двама, годни да се бият.
Бел усети как в главата му нахлува хладно спокойствие. Съзнанието му се проясни.
Гофърите от Кухнята на Ада бяха преживели някаква промяна и той подозираше естеството й. Възрастните мъже видяха как изражението му се смекчи.
— Можем ли да си свалим ръцете, мистър? – изхленчи някой.
Високият детектив все още бе твърде ядосан, за да се усмихне, но беше близо.
— Не – отвърна. – Дръжте ги така, че да ги виждам. На улицата изсвири клаксон на такси.
Бел метна поглед през вратата. Една таксиметрова кола забави и спря. От нея слязоха петима агенти на Дорн – намръщени стари ветерани и обещаващи младоци. Стискаха огнестрелни оръжия, на разстояние ги следваше спешен отряд от нюйоркската полиция. Хари Уорън, специалист по бандите, водеше агентите от „Ван Дорн”. Към крака си беше притиснал пушка с рязана цев, а в колана му беше затъкнат револвер. Подаде на един от младоците пачка пари, направи му знак да се оправи с полицаите и oгледа пресметливо предния вход на бара на Комодоре Томи сякаш обмисляше атака.
Бел пристъпи навън.
— Добър вечер, момчета.
— Айзък! Добре ли си?
— Тип-топ. А вие какво правите тук.
— Портиерът в твоя клуб „Йейл” позвъни в „Никърбокър”. Звучеше наистина притеснен и каза, че имаш нужда от помощ.
— Старият Матю е загрижен като някоя квачка.
— А ти какво по дяволите правиш тук?
— Просто се разхождам.
— Разхождаш се? – Мъжете огледаха тъмната уличка от край до край. – Разхождаш се? – Втренчиха се в Айзък Бел.
— И сигурно някой молец е пробил тая дупка в ръкава на палтото ти? – отбеляза един от детективите.
— Да не е същият, дето е прострелял ключалката на тая врата? – додаде друг.
— И е принудил ония Гофъри вътре да стърчат с вдигнати ръце – допълни трети.
Хари Уорън привика младока, който току-що се беше върнал.
— Еди, иди да кажеш на ченгетата, че трябва да повикат линейка.
Айзък Бел се ухили.
Да кажем просто, че нощта е била малко тежичка момчета. Благодаря ви, че се отбихте, Хари, ако си съгласен да повървим до нас, бих искал да ти задам няколко въпроса.
Хари подаде рязаната пушка на момчетата, напъха револвера в джоба на палтото си и подаде носна кърпа на Бел.
— Кървиш
Детективът я натъпка в ръкава си.
Повървяха по Девето авеню. Полицаите бяха заградили мястото под Ел, където Уийкс беше обесен. Пожарникарите придържаха стълби за служителите от моргата, които се опитваха да прережат въжето и да освободят тялото.
— Дотук с връзката между Ледения, Томи и твоя чуждестранен шпионин – отбеляза Хари.
— Точно за тая връзка исках да поговорим – каза Бел. – Изглежда, че Томи Томпсън се мести.
Хари кимна.
— Аха. Чух да приказват наоколо, че Гофърите само за това говорили.
— Ще ми се да разберете кои са новите му приятели. Залагам десетачка, че именно те са връзката.
— Може би си попаднал на нещо. Ще се заема. А, ето, дадоха ми това, когато тръгвахме. – Хари порови из джобовете си. – Дойде телеграма за теб от офиса във Филаделфия.
Бяха стигнали ъгъла на Четирийсет и втора. Бел застана под една улична лампа, за да прочете телеграмата.
— Лоши новини?
— Попаднали са на следите на някакъв германец, който се спотайвал в Кемдън.
— Да не е същият, дето забърка оная работа във Витлеем?
— Възможно е.
— А какво има в Кемдън?
— Пускат на вода бойния кораб „Мичиган“.


22

Шпионинът привика немския си агент с шифровано писмо, което бе оставил в квартирата му в Кемдън. Срещнаха се във Филаделфия в наблюдателната кабина на една баржа, вързана при десния бряг на Делауеър точно срещу корабостроителницата. През постоянната мешавица от влекачи, лихгери, кораби, фериботи и въглищен дим можеха да видят кърмата на „Мичиган” и витлата, които се подаваха изпод навеса, който скриваше стапела му. Реката беше широка едва осемстотин метра, така че можеха да чуят равномерното думкане на дърводелците, които начукваха дървени клинове.
Работниците бяха построили гигантска дървена спускова шейна, достатъчно здрава, за да издържи 16000-тонния кораб по пътя му по намаслените релси от земята до морския му дом. Сега повдигаха шейната, като подпъхваха клинове под кораба. Когато клиновете прилепнеха здраво към корпуса, щяха да продължат да ги удрят докато корабът не се издигнеше върху подпорите на кила.
Германецът беше начумерен.
— Слушай. Какво чуваш? — каза му шпионинът.
— Удрят с чукове по клиновете.
— Шпионинът се беше приближил по-рано на една яхта, за да наблюдава ставащото под корпуса, боядисан с тъмночервен грунд. Работниците всъщност използваха дълги прътове, подобни на тарани, които завършваха с тежки глави.
— Клиновете са тънки – отбеляза той. – С колко се издига шейната при всеки удар?
— Ще ви трябва микрометър, за да премерите.
— И колко клинове?
— Gott in Himmell, откъде да знам? Стотици, вероятно.
— Хиляди?
— Възможно е.
— Би ли могъл, който и да е клин да издигне шейната под кораба?
— Невъзможно.
— Би ли могъл който и да е клин да повдигне и шейната и кораба върху подпорите?
— Невъзможно.
— Всеки германец трябва да се справи със своята част, Ханс. Провали ли се един, проваляме се всички.
Погледът, който Ханс му хвърли, беше странно далечен.
— Не съм глупак, mein Herr. Принципът ми е ясен. Не ме притеснява това, което трябва да бъде сторено, а последствията.
— Знам, че не си глупак. Просто се опитвам да помогна – рече шпионинът.
— Благодаря, mein Herr.
— Плашат ли те детективите? – запита той, макар да се съмняваше, че е така.
— Не. Бих могъл да ги избягвам до последния момент. Пропускът, който ми направихте, ще отвлече вниманието им. Когато се досетят какво се каня да сторя ще бъде твърде късно, за да ме спрат.
— Страхуваш ли се, че няма да се измъкнеш жив?
— Бих се изненадал, ако оцелея. За щастие съм премислил въпроса и съм приел съдбата си. Не това ме притеснява.
В такъв случай се връщаме на основния въпрос, Ханс. Би ли предпочел американски военни кораби да потапят немски такива?
— Може би очакването е това, което ме убива. Без значение къде съм, ги чувам как блъскат по клиновете. Като тиктакащ часовник. Тик-так, тик-так. Тик-така за невинните хора, които все още не знаят, че ще умрат. Това ме влудява… Какво е това?
Шпионинът се опитваше да пъхне пари в ръката му. Опита се да се дръпне.
— Не ти ща парите.
Шпионинът стисна китката му с удивително здрава хватка.
— Трябва да се разведриш. Иди и намери момичето. Тя ще накара нощта да отмине по-бързо. – Изправи се рязко.
— Тръгваш ли? – Внезапно Ханс сякаш го хвана страх – страх да не се окаже насаме със съвестта си.
— Ще бъда наблизо – Ще наблюдавам. – Шпионинът се усмихна окуражително и го потупа по рамото. – Иди намери момичето. Наслади се на нощта. Утрото ще дойде, преди да си се усетил.


23
 
Сервитьори, накипрени с червени, бели и сини папийонки сервираха сандвичи с кресон и изстудено вино в павилиона на висшето общество. Бармани, които си бяха вързали подобни патриотични жартиери на ръкавите, търкаляха бурета с бира и колички с твърдо сварени яйца към шатрите на работниците по речния бряг. Топъл бриз повя през гигантския навес, които покриваше стапела. Слънчевите лъчи се процеждаха през стъклените панели на покрива. Като че половината население на Кемдън, Ню Джърси, се беше събрало да отпразнува пускането на военния кораб „Мичиган”, чийто 16 000-тонен корпус бе закрепен в края на намаслените релси, наклонени към реката.
Навесът все още ехтеше от грохота на стоманените чукове по дървото, но темпото беше забавено. Клиновете бяха издигнали кораба върху почти всички килови подпори. Но докато чакаше последните няколко под кила и скула, корабът почиваше върху пусковата шейна, по която щеше да се плъзне към водата.
Церемониалната платформа, издигната за спускането на кораба, обграждаше стоманения нос и бе драпирана с червени, бели и сини знамена. Бутилката с шампанско, омотана в плетена мрежа, за да не се разлетят стъклата, и украсена с панделки с цветовете на знамето, очакваше своя час, потопена в пълна с рози купа.
Красивата тъмнокоса девойка, която щеше да кръщава кораба, стоеше облечена в раиран вълнен спортен костюм и с неимоверно широкопола шапка „Веселата вдовица”, отрупана с копринени божури. Не обръщаше внимание на трескавите наставления на помощник-секретаря на Флота – собствения й баща, – който я предупреждаваше да не бави прекалено решителния момент „Блъсни я в момента, в който корабът започне да се движи, или ще бъде прекалено късно” – нареждаше той.
Момичето гледаше високия златокос детектив, чиито неспокойни очи обхождаха всичко наоколо, с изключение на нея.
Айзък Бел не си беше лягал откак преди два дена бе дошъл в Кемдън. Първоначално беше възнамерявал да отиде при Марион вечерта преди церемонията и да вечерят във Филаделфия. Това обаче, беше преди от филаделфийския офис да изпратят спешна телеграма до Ню Йорк. Бяха започнали да се разнасят обезпокоителни слухове за тайнствен германец, решен да попречи за спускането. Детективите, които се бяха заели с немската имигрантска общност, бяха дочули за новопристигнал германец, който твърдял, че е от Бремен, но говорът му бил като на човек от Рощок. Питал за работа във Военната корабостроителница Ню Йорк, но така и не кандидатствал в компанията. За сметка на това неколцина работници бяха изгубили по необясним начин пропуските си за контролния пункт.
На зазоряване Анджело Дел Роси, облеченият в редингот собственик на танцовия салон на Кинг стрийт, в който беше убит Алъсдейр Макдоналд, намери Бел. Каза, че при него е дошла объркана и уплашена жена. Германец, чието описание съвпадаше с това на човека от Рощок – висок, светлокос и с мрачен поглед, – се бил изповядал пред жената, която, от своя страна, си казала всичко пред Дел Роси.
— Момичето работи на час, Айзък, ако ме разбираш.
— Чувал съм за подобни ангажименти – увери го Бел – Какво точно ти каза?
— Тоя германец, с когото била, внезапно изтърсил нещо в смисъл, че невинните не трябвало да загинат. Запитала го какво има предвид. И двамата пиели. Оня се смълчал, а сетне си развързал езика както пияниците често правят. Рекъл, че каузата била права, но методите били погрешни. Тя отново го попитала за какво говори. Оня се разревал и казал – тя твърди, че туй били точните му думи – „Дреднаутът ще падне и хората ще погинат.”
— Вярваш ли й?
— Не печели нищо от идването си при мен, освен чиста съвест. Познава мъже, които работят в корабостроителницата. Не иска да пострадат. Беше достатъчно смела, за да ми се довери.
— Трябва да говоря с нея – каза Бел.
— Няма да иска да разговаря с теб. Не вижда никаква разлика между частните детективи и ченгетата, а пък тях хич не ги обича.
Бел измъкна от колана си златна монета и я подаде на съдържателя на салона.
— Едва ли някое ченге й е плащало някога двайсет долара, за да говори. Дай и това. Кажи й, че се възхищавам от смелостта й и няма да сторя нищо, с което да я поставя в опасност. – Изгледа остро Дел Роси – Ти ми вярваш, Анджело. Нали?
— Защо мислиш, че дойдох при теб – рече Дел Роси – Ще видя какво мога да направя.
— Парите достатъчно ли са?
— Повече отколкото ще изкара за седмица.
Бел му даде още една златна монета
— Ето и за другата седмица. Жизненоважно е Анджело. Благодаря ти.
Казваше се Роуз. Не си каза фамилията, когато Дел Роси уреди срещата им в дъното на танцувалния, салон, а и Бел не я запита. Дръзка и хладнокръвна, жената повтори всичко, което бе казала и на съдържателя. Бел я остави да говори, като я изучаваше внимателно и тя най-сетне добави, че последните думи на германеца, които произнесъл, докато си тръгвал с клатушкане от частното сепаре, което били наели в крайбрежния бар, били: „Ще бъде сторено”.
— Ще го познаеш ли, ако го видиш отново?
— Мисля, че да.
— Дали би искала да станеш временен сътрудник на детективската агенция на Ван Дорн?

* * *

Облечена в лятна бяла рокля, Роуз обхождаше корабостроителницата. Преструваше се на малката сестричка на двама снажни агенти на Ван Дорн, дегизирани като празнуващи монтьори. Дузина други детективи кръстосваха арсенала, като проверяваха отново и отново документите на хората, работещи по „Мичиган”, най-вече на дърводелците, които подпъхваха клиновете под корпуса. Те бяха задължени да носят специални червени пропуски, издадени от Ван Дорн, вместо документите от корабостроителницата, в случай, че шпионите бяха проникнали в канцелариите на военния завод.
Куриерите, които докладваха на Бел на платформата, бяха избрани заради младежкия си вид. Детективът им бе наредил да се облекат като безвредни колежанчета – със сламени шапки, летни костюми закръглени якички и вратовръзки. – за да не плашат излишно хората, които се струпваха, за да видят новия кораб.
Здравата беше настоявал за отлагане, но въобще не можеше да става въпрос за отмяна на церемонията. Твърде много бе заложено на спускането и всички засегнати страни щяха да протестират, беше обяснил капитан Фалконър. Военната корабостроителница Ню Йорк беше горда, че пуска на вода „Мичиган” точно преди „Крамп“ да пуснат своята „Южна Каролина“ само след няколко седмици. Флотът настояваше миноносецът веднага да бъде спуснат на вода, за да може да се приключи с оборудването. А никой от висшето главнокомандване не искаше да докладва на президента Рузвелт за закъснение.
Церемонията беше определена да започне точно в единайсет. Капитан Фалконър беше предупредил Бел, че ще започне точно навреме. След по-малко от час дреднаутът щеше или безпрепятствено да се плъзне по спусковата шейна, или немският саботьор щеше да атакува, причинявайки ужасни жертви сред невинните.
Военният духов оркестър засвири потпури от Суза и стартовата площадка започна да се пълни със стотици специални гости, поканени да се приближат достатъчно, за да видят с очите си как шампанското се блъска в носа. Бел забеляза секретаря на вътрешните работи, трима сенатори, губернаторът на Мичиган и неколцина енергични приближени на президента Рузвелт, споделящи страстта му към тениса.
Шефовете на арсенала се струпаха по стълбите в компанията на адмирал Капс, главния военен конструктор. Пред разговорите с колегите си Капс като че предпочиташе компанията на лейди Фиона Абингтън – Уестлейк, съпругата на британския военноморски аташе, красива жена с лъскава буйна кестенява коса. Айзък Бел я наблюдаваше дискретно. Агентите на Ван Дорн, които се занимаваха с шпионския случай около „Корпус 44“ докладваха, че лейди Фиона харчи далеч повече, отколкото средствата на съпруга й позволяваха. И по-лошо, беше изнудвана и плащаше на някакъв французин. Раймон Колбер. Никой не знаеше с какво я държи Колбер и дали това не е свързано с тайни на френския военен флот, откраднати от съпруга й.
Германският кайзер Вилхелм II беше представен от белязания от саблен удар военен аташе лейтенант Джулиан фон Щрьом, завърнал се наскоро от Германска Източна Африка и женен за американска приятелка на Дороти Лангиър. Внезапно самата Дороти се отдели от тълпата в тъмните си траурни дрехи. Съпровождаше я червенокосото момиче с блестящите очи, което Бел беше видял в хотел „Уилард“. Според доклалите Катрин Дий беше дъщеря на ирландски имигрант, завърнал се обратно в Ирландия, след като натрупал пари, строейки католически училища в Балтимор. Скоро след това Катрин бе осиротяла и беше получила образованието си в швейцарски манастир.
Следваше ги хубавецът Тед Уитмарк, който се здрависваше и удряше хората по гърбовете, докато гръмко обявяваше: „Мичиган“ ще бъде един от най-добрите миноносци на Чичо Сам“. Гласът му се носеше до покрива. Въпреки че в личния си живот Уитмарк се правеше на глупак, което включваше хазарт и пиене – поне допреди да срещне Дороти, – в доклада ясно се посочваше, че има изключителен талант в бизнеса с договаряне на правителствени поръчки.
Близките връзки сред индустриалците, политиците и дипломатите, които гравитираха около Флота, бяха нещо обичайно. Уитмарк и Дороти Лангнър се бяха запознали на прием, организиран от капитан Фалконър Както цинично бе отбелязал Грейди Форър от следователския екип на Ван Дорн, „най-лесната част е да се открие кой с кого е в леглото; по-трудно е да се изчисли защо, тъй като това „защо“ може да обхване цяла гама от изгода, подкрепа, шпионаж или просто цели да се създаде бъркотия.”
Бел видя лека усмивка да преминава през устните на Дороти. Проследи погледа й и забеляза корабния конструктор Фарли Кент да й кимва в отговор. След това Кент сложи ръка на рамото на госта си – лейтенант Юркевич, царския корабен инженер – и бързо се гмурна в тълпата, сякаш за да се измъкне от пътя на Дороти и Тед. Разсеяният Тед сграбчи ръката на възрастен адмирал и ревна:
— Голям ден за Флота, сър! Голям ден!
Дороти отмести очи по посока на Бел и погледите им се срещнаха. Детективът я изгледа преценяващо. Не беше я виждал откак й се обади във Вашингтон, макар че по настояване на Ван Дорн й беше съобщил, че има голямо основание да се надяват, че името на баща й скоро ще бъде изчистено. Жената му беше благодарила искрено и бе заявила, че се надява да се видят в Кемдън на приема, след като корабът бъдеше пуснат на вода. На Бел му хрумна, че нито Тед Унтмарк, нито Фарли Кент щяха да са доволни от начина, по който Дороти го гледаше в момента.
Топъл дъх изшепна в ухото му:
— Необичайна усмивка за дама, облечена в траур.
Марион Морган се плъзна покрай него и се понесе право към капитан Фалконър. Капитанът изглеждаше героично великолепен в бялата си униформа, каза си Марион, а може би великолепно героичен; с красиво лице, изправена глава, висока яка, целите му гърди бяха обкичени с медали, а на кръста му елегантно висеше меч.

* * *
— Добро утро, госпожице Морган! – поздрави я сърдечно Лоуъл Фалконър. – Наслаждавате ли се на тържеството?
Предната нощ Марион и Айзък бяха вечеряли на яхтата на капитана. Когато Бел обеща, че Артър Лангнър ще бъде напълно оневинен във вземането на подкупи, гордостта, която Марион видимо изпита заради годеника си, засвидетелства напълно любовта й. Все пак Фалконър унило призна, че не се е разочаровал, когато Бел се извини и тръгна по-рано, за да наблюдава поредната инспекция на стапела. След оттеглянето на детектива разговорът им започна да се люшка от конструкцията на дреднаути към филмовото изкуство, от военноморските дела към картините на Хенри Ройтендал, от политиката на Вашингтон към кариерата на Фалконър. Впоследствие капитанът си даде сметка, че й е разказал далеч повече за себе си, отколкото беше възнамерявал първоначално.
Героят от Сантяго се познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка, че се е влюбил. Не подозираше, че красивата госпожица Морган го използва за прикритие, докато тайно следеше с поглед изпълнения с поклони и сваляне на шапка ход на един елегантно облечен японец сред тълпата.
— Защо я наричат Военна корабостроителница Ню Йорк, след като е в Кемдън, Ню Джърси? – запита Марион, за да запълни времето.
— Този въпрос обърква всички – обясни Фалконър с топлата си усмивка и дяволит блясък в очите. – Първоначално господин Морз решил да построи арсенала на Стейтън Айлънд, обаче Кемдън предлагал по-добри възможности откъм железопътен транспорт и достъп до опитните работници на Филаделфия. Но защо се усмихвате така, госпожице Морган?
— Както ме гледате си мисля, че е много добре, че Айзък е наблизо и е въоръжен – отвърна му тя.
— Е, така и трябва – измърмори ядно Фалконър. – Все едно. Кемдън, Ню Джърси, притежава най-модерната корабостроителница в света. Що се отнася до строежа на дреднаути, отстъпва единствено на най-важния ни арсенал – Бруклин.
— Как така, капитане? – Плячката й приближаваше.
— Използват изключително съвременна система. Повечето елементи са изработени предварително. Мостовите кранове ги пренасят из арсенала толкова лесно, колкото бихте събрали продуктите, необходими за изпичането на кейк. Тези навеси покриват стапелите така, че лошото време да не забави конструкцията.
— Напомнят ми за стъклените студия, които използваме, за да снимаме на закрито, обаче нашите са далеч по-малки.
— Устройствата, които инак се монтират след пускането, са качени благодарение на удобството, което тоя покрит стапел създава. „Мичиган“ ще заплава с всички оръдия по местата им.
— Забележително! – Мъжът, когото наблюдаваше беше спрял и се взираше през пролука в скелето, откъдето се виждаше бронираният пояс на кораба. – Капитан Фалконър? Колко души ще наброява екипажът на „Мичиган”?
— Петдесет офицери и осемстотин и петдесет човека екипаж.
Мрачно изражение засенчи лицето й.
— Ужасяващо голям брой моряци, събрани на толкова малко пространство, ако се случи най-лошото и корабът потъне.
— Модерните военни кораби са бронирани ковчези – отвърна Фалконър далеч по-рязко, отколкото би си позволил с цивилен, но разговорът им предишната нощ беше създал здрава връзка помежду им и в капитана не беше останало и грам съмнение относно изключителната й интелигентност. – Виждал съм руснаците да потъват с хиляди, когато се биха с японците при Цушима. Миноносците потъваха за минути. Всички, освен наблюдателите по кулите и неколцина на мостика, се оказаха в капан в трюмовете.
— Мога ли да предположа, че нашата цел е да построим военни кораби, които ще потъват бавно и ще дадат възможност на екипажа да се спаси?
— Целта на военните кораби е да се бият. Това включва защита на екипажа, на оборудването и на оръжията зад цитадела от броня, докато корабът се държи на повърхността. Моряците, които печелят битката, остават живи.
— Значи днес е празник, понеже пускаме толкова модерен кораб на вода.
Капитанът смръщи дебелите си вежди и изгледа Марион.
— Между нас казано, госпожице, благодарение на Конгреса, който постави лимит от 16 000 тона, „Мичиган“ има 2.50 метра по-малък надводен борд при кърмата от стария „Кънектикът”. Ще бъде по-мокър и от кит, а ако някога успее да вдигне до осемнайсет възела в бурно море, ще си изям шапката.
— Остарял още преди да е пуснат на вода?
— Обречен да извършва незначителни превози. Но ако някога се сблъска с истински дреднаут, най-добре ще е това да стане в спокойни води. Дявол да го вземе! – изпръхтя той. – Трябва да го закотвим в залива на Сан Франциско, за да поздравява японците.
Към тях пристъпи дребничко момиче с много скъпа шапка, прикрепена към червената й коса с игли със значки с Опосума Били – талисмана на президентската кампания на Хауърд Тафт.
— Извинете, капитан Фалконър. Сигурна съм, че не ме помните, но веднъж изкарах прекрасно на излет с вашата яхта.
Фалконър стисна ръката, която момичето нерешително му беше подало.
— Разбира се, че ви помня, госпожице Дий! – усмихна се той. – Дори слънцето да не бе изгряло на излета, вашата усмивка щеше да го замести. Марион, тази млада дама е госпожица Катрин Дий. Катрин, запознай се с добрата ми приятелка Марион Морган.
Катрин Дий ококори сините си очи.
— Не сте ли филмовата режисьорка? – запита тя, останала без дъх.
— Да, аз съм.
— Обожавам „Жега през нощта в старото градче“. Гледала съм го вече четири пъти.
— О много ви благодаря.
— Участвате ли понякога във филмите си?
Марион се засмя.
— Не, за Бога!
— А защо не? – намеси се капитан Фалконър. – Та вие сте красива жена.
— Благодаря ви, капитане – отвърна Марион и метна бърза усмивка на Катрин Дий. – Само че не е задължително красивите хора да се показват във филмите. Камерата си има свои собствени стандарти. Предпочита определени външности. – Като Катрин Дий, помисли си тя. По някаква магическа причина обективът и светлината харесваха типа на Катрин с дребничката й фигура, високото чело и големите очи.
Сякаш прочела мислите й, Катрин каза:
— О, толкова би ми се искало да видя как се снима филм!
Марион Морган отново огледа момичето. Изглеждаше твърде силна за дребничката си фигура. Странно някак. Всъщност зад въздишките и момичешкото държане режисьорката съзря едва доловима чудатост. Но нали камерата често превръщаше чудатостите в характерни черти, които омагьосваха публиката? Изкушаваше се да признае, че момичето наистина притежаваше качества, които камерата би харесала и поканата беше на върха на езика й. Но в младата жена имаше нещо, което я караше да се чувства неспокойна.
Освен това Марион почувства как Лоуъл Фалконър отново издува гърди както правеше винаги, щом видеше красиво момиче	Жената, която се приближаваше, беше висока брюнетка, която по-рано се опитваше да привлече вниманието на Айзък.
Лоуъл пристъпи напред и протегна ръка.
Марион си помисли, че в действителност Дороти Лангнър е по-впечатляваща от описанията, които беше слушала. Сети се за израза, който използваше отдавна овдовелият й баща, прекрачващ границите на късната средна възраст. „Хубавелка”.
— Дороти, толкова се радвам, че дойде – каза Фалконър. – Баща ти много би се гордял да те види тук.
— Горда съм да видя оръдията му. Вече са монтирани. Корабостроителницата е поразителна. Помните ли Тед Уитмарк?
— Разбира се – отвърна Фалконър и разтърси ръката на Уитмарк. – Предполагам ще бъдете наистина зает, когато Флотът спре в Сан Франциско, за да попълни запасите си. Дороти, мога ли да ти представя госпожица Марион Морган?
Докато се поздравяваха, Марион нямаше как да не забележи, че я преценяват внимателно.
— И разбира се, познавате Катрин – завърши представянията капитанът.
— Пристигнахме заедно с влака – обясни Уитмарк. – Наех частна кола.
Марион се обади:
— Извинете ме, капитан Фалконър, но виждам, че един джентълмен на име Айзък иска да ида при него. Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Лангнър. Господин Уитмарк, госпожице Дий.

* * *
Набиването на клиновете внезапно спря. Корабът беше стъпил изцяло на пусковата шейна. Айзък Бел се отправи към стълбите за един последен оглед на конструкцията.
На върха на стълбището го пресрещна Дороти Лангнър.
— Господин Бел, надявах се да ви видя.
Жената протегна облечената си в ръкавица ръка и детективът учтиво я пое.
— Как сте, госпожице Лангнър?
— Много по-добре след разговора ни. Оневиняванато на баща ми няма да го върне, но ще е някакво облекчение. Искрено съм ви благодарна.
— Надявам се скоро да имаме убедително доказателство. но както ви казах и преди, аз лично не се съмнявам, че баща ви е бил убит и ще изправим убиеца му пред съда.
— Кого подозирате?
— Не мога да коментирам. Господин Вал Дорн ще ви държи в течение.
— Айзък… Мога ли да ви наричам Айзък?
— Разбира се, щом искате.
— Има нещо, за което сме говорили и преди. Искам нещата да са ясни.
— Ако иде реч за господин Уитмарк – усмихна се Бел, – внимавайте, защото се е запътил точно към нас.
— Ще повторя – спокойно каза тя. – Не припирам за нищо. А и той заминава за Сан Франциско.
На Бел му хрумна, че основната разлика между Марион и Дороти е начинът, по който гледаха на мъжете. Дороти се чудеше дали не би могла да прибави още някой в списъка със завоеванията си, докато Марион Морган не се съмняваше, че би могла да покори всекиго, поради което не беше склонна да си създава ядове. Виждаше се в усмивките им. Усмивката на Марион беше пленителна като прегръдка. Усмивката на Дороти беше смела. Но Бел нямаше как да не обърне внимание на отчайващата крехкост зад дръзкото й поведение. Младата жена сякаш не би се спряла пред нищо и молеше да бъде спасена заради загубата ма баща си. А на него не му се вярваше, че Тед Уитмарк беше мъжът, който би се справил с това.
— Бел, нали така? – гръмко каза Уитмарк, щом се изкатери.
— Айзък Бел.
Видя влекачите, които се събираха в реката, за да поемат корпуса, когато се спуснеше на вода.
— Извинете ме. Очакват ме при стапела.

* * *
Ямамото Кента беше разглеждал снимки, показващи как американците пускат кораби на вода, за да избере костюма си. Нямаше как да скрие, че е японец. Но колкото по-малко чуждоземни бяха дрехите му, толкова по-навътре щеше да проникне в корабостроителницата и толкова повече щеше да се приближи до високопоставените гости. Докато наблюдаваше спътниците си във влака от Вашингтон с гордост установи, че е идеално облечен за случая – в светъл костюм на сини и бели ивици и грахово зелена дълга вратовръзка в същия цвят като лентата на сламената му шапка в арсенала в Кемдън многократно сваляше шапката си поздравявайки учтиво дамите, важните личности и възрастните господа. Първият човек с, когото се сблъска, когато се озова в удивително модерния корабостроителен завод, беше капитан Лоуъл Фалконър. Героят от Сантяго. Двамата бяха разговаряли и края на миналата есен при откриването на бронзова възпоменателна табела в памет на Комодор Томас Тинги, първият командващ на военната корабостроителница във Вашингтон. Ямамото беше оставил Фалконър с впечатлението, че се е пенсионирал от японския флот и е с чин лейтенант, след което се е върнал към първата си любов – японското изкуство. Фалконър го беше поразвел из арсенала, като много очебийно беше пропуснал Оръдейния завод.
Тази сутрин, когато Ямамото поздрави Фалконър и предстоящото пускане на първия американски дреднаут, капитанът мрачно измърмори „почти дреднаут“, предполагайки, че един стар морски вълк – бивш офицер от японския флот – лесно ще види недостатъците.
Ямамото отново докосна периферията си, този път в поздрав към висока и поразителна русокоса жена.
За разлика от другите американски дами, които подминаваха с ледени кимвания „тоя дребен азиатец”, както една от тях беше прошепнала на дъщеря си, тази го изненада с топла усмивка и с наблюдението, че времето се било оправило точно за пускането.
— И ето, че цветята разцъфтяха – отвърна японският шпионин, който всъщност се чувстваше съвсем удобно в компанията на американските жени, още повече, че бе имал няколко тайни романтични връзки с някои високопоставени вашингтонски съпруги, които се бяха самоубедили, че гостуващият куратор на азиатско изкуство трябва да е едновременно сантиментално артистичен и екзотичен мъж. При тоя намек за флирт би могъл да очаква от нея както да се отдръпне, така и да се приближи.
Беше дълбоко поласкан, когато тя избра второто.
Очите й бяха с поразителен коралово зелен цвят.
Жената заговори прямо.
— Никой от нас не е облечен като морски офицер – изтъкна тя. – А вас какво ви води тук?
— Днес ми с почивен ден, а инак работя в Смитсъновия институт – отвърна Ямамото. Не забеляза върху ръкавицата й издатина, която да подсказва брачна халка. Най-вероятно беше дъщеря на някой големец. – Колега от отдела по изкуство ми отстъпи билета си, както и препоръчително писмо, което ме прави далеч по-изтъкнат, отколкото съм. А вие?
— Изкуство? Нима сте художник?
— Обикновен куратор. На института му беше подарена голяма колекция. Помолиха ме да каталогизирам малка част от нея — много малка част – добави той с усмивка, сякаш се самоподценяваше.
— Да не говорите за колекцията на Фриър?
— Да! Знаете за нея?
— Татко ме е водил в дома на господин Фриър в Детройт, когато бях малко момиченце.
Ямамото не беше изненадан да чуе, че е посещавала изключително богатия производител на локомотиви и вагони. Кръговете, които се завихряха около американската нова флота, включваха привилегированите, хората със стабилни връзки и новобогаташите. Тази млада дама като че ли беше от първите. Действително обноските й и чувството й за стил я отделяха от кресливите й наскоро забогатели сънародници.
— Какво си спомняте от онова посещение? – запита я той.
Пленителните й зелени очи сякаш засияха.
— В сърцето си винаги ще пазя цветовете на дървените гравюри на Ашиюки Утамаро.
— Театралните пиеси?
— Да! Цветовете бяха толкова живи и при все това тъй фино съчетани. Това прави свитъците му още по забележителни.
— Свитъците му?
— Контрастът между простото черно мастило върху белотата е толкова… толкова… – как да се изразиш чист, сякаш иска да загатне, че цветът в действителност е без значение.
— Но Ашиюки Утамаро не е правил свитъци.
Усмивката й се стопи.
— Нима си спомням грешно?
Засмя се – неловък звук, заради който Ямамото Кента си даде сметка, че нещо тук не е съвсем наред.
— Бях едва на десет – бързо каза тя. – Но съм сигурна, че помня… Не, предполагам, че греша. Не е ли глупаво? Чувствам се ужасно неудобно. Сигурно ви изглеждам пълна глупачка.
— Ни най-малко – спокойно отрече Ямамото, докато тайно се оглеждаше, за да види кой ги наблюдава от претъпканата платформа. Никой, доколкото можеше да забележи. Умът му запрепуска. Дали не се беше опитала да го изиграе, за да й покаже дупките в набързо придобитите си познания по японско изкуство? А може би просто беше сгрешила? Слава на боговете, задето знаеше, че Ашиюки Утамаро е стоял начело на голяма печатница и не е бил от аскетичните творци, които са се трудили насаме с помощта на няколко четки, мастило и оризова хартия.
Жената изглеждаше така, сякаш отчаяно търси извинение, за да си тръгне.
— Боя се, че се налага да вървя – каза тя. – Трябва да се срещна с приятел.
Ямамото докосна шапката си. Тя обаче го изненада отново. Вместо да се оттегли тутакси, протегна дългата си ръка в копринена ръкавица и каза:
— Не ни представиха. Приятно ми беше да разговаряме. Аз съм Марион Морган.
Ямамото се поклони, искрено объркан от прямотата й. Може би ставаше параноик.
— Ямамото Кента – каза й той, като стисна ръката й. – На вашите услуги, госпожице Морган. Ако някога посетите Смитсъновия институт, попитайте за мен
— О, ще го направя – обеща тя и се оттегли.
Обърканият японски шпионин наблюдаваше как Марион Морган се носи плавно като крайцер през морето от шапки, отрупани с цветя. Пътят й беше пресечен от жена в алена шапка, обсипана с копринени рози. Двете периферии се събраха под ъгъл и образуваха свод, под който жените си размениха целувки по бузите.
Ямамото за малко да зяпне. Разпозна жената, поздравила Марион Морган, като любовницата на коварния френски капитан, който би продал и майка си в замяна на един поглед върху плановете за хидравличния жироскопски двигател. Изпита силна нужда да махне шапката си и да се почеше по главата. Съвпадение ли беше, че Марион Морган се познава с Доминик Дювал? А може би красивата американка шпионираше за вероломната французойка?
Преди да продължи с размишленията си, му се наложи да свали шапката си, за да поздрави красива дама, облечена в черно от глава до пети.
— Мога ли да предложа съболезнованията си? – запита той Дороти Лангнър, с която се беше запознал при откриването на бронзовата възпоменателна плоча във военния корабостроителен завод във Вашингтон малко преди да убие баща й.

* * *
Главният дърводелец в раиран син гащеризон служеше за водач на Айзък Бел, докато детективът правеше финалната си инспекция под корпуса. Обходи го два пъти по дължина, от едната и от другата страна.
И последните подпори, които поддържаха кораба, бяха махнати, както и клиновете – дълги дървени пръти, които го поддържаха откъм носа и кърмата. На мястото на гъстата гора от дървения имаше ясна гледка към спусковата шейна. Всичко останало, което се притискаше към кораба, бяха временни подпори – тежки клинове, направени така, че да паднат настрани, когато корпусът започнеше да се плъзга върху плоските релси, обилно намазани с жълта грес.
Почти всички подпори, които поддържаха съда, бяха отстранени от кила.
Последните бяха сглобени от четири триъгълника, съединени с болтове в отделни дървени кубове. Дърводелците ги разглобиха, като развиваха болтовете, които ги държаха заедно.
Когато триъгълниците паднаха, бойният кораб стъпи още по-здраво на шейната. Бързо разковаха подпорите под скула – последните, които придържаха кораба, – и сега „Мичиган” с цялата си тежест легна на шейната със звучна въздишка от наместващите се плочи и нитове.
— Сега се държи само на буксирните проволки – обясни дърводелецът на Бел. – Издърпваме ги и корабът тръгва.
— Виждате ли нещо нередно? – запита детективът.
Дърводелецът пъхна палци в тирантите си и зорко се огледа. Майсторите събираха работниците покрай стапела и ги извеждаха извън корпусния цех. Сега, когато блъскането по клиновете най-сетне беше спряло, цареше тишина. Бел чу свирките на влекачите в реката и мърморенето на зяпачите от платформата.
— Всичко си изглежда на мястото, господин Бел.
— Сигурен ли сте?
— Всичко, което им остава да направят, е да разбият оная бутилка.
— Кой е оня мъж с големия чук? – Бел посочи внезапно появил се мъж, помъкнал на рамо чук с дълга дръжка.
— Това е силен и смел колега, на когото му плащат допълнително, за да подбутне спусковия механизъм, ако нещо заяде.
— Познаваш ли го?
— Бил Стронг. Племенник на брата на съпругата ми. По-точно племенник на неговата жена.
Парна свирка издаде дълго и пронизително пищене.
— Трябва да излезем оттук, господин Бел. Когато корабът се размърда, от него ще почнат да се сипят тонове отпадъци. Ако се претрепем, колегите ще рекат, че корабът е карък – „спуснат на кръв“.
Оттеглиха се към стълбите, които се изкачваха към платформата. Докато се разделяха, в момента, в който дърводелецът щеше да се присъедини към колегите си на речния бряг, а Бел щеше да се отправи към кръщаването, високият детектив хвърли последен поглед на стапела, на спусковата шейна и на боядисания в убито червено корпус. В основата на стапела, където релсите се накланяха към водата, масивни железни вериги бяха струпани на подковообразна купчина. След като бъдеха прикрепени към кораба с буксирните проволки, веригите щяха да помогнат за забавяне на движението, докато корпусът се спускаше във водата.
— Какво прави оня мъж с ръчната количка?
— Носи още грес за релсите.
— Познаваш ли го?
— Не мога да кажа, че го знам. Обаче идва един от вашите, за да го провери.
Бел видя как човекът на Ван Дорн прегради пътя му. Работникът с количката показа яркочервения пропуск, който се изискваше от работещите по кораба. Точно когато колегата му отстъпи и даде знак на работника да продължи, някой изсвири и мъжът хукна в тази посока. Работникът хвана дръжките на количката и я подкара към релсите.
— Обикновен патриот – каза дърводелецът.
— Тоест?
— Ами носи оная вратовръзка в червено, бяло и синьо. Най-обикновен Чичо Сам, ето какъв е. Ще се видим по-късно, господин Бел. Наминете към тентата на работниците. Ще ви черпя бира. – Мъжът се разбърза и се подсмихна. – Мисля да си взема такава вратовръзка за Деня на Независимостта. Носят ги сервитьорите в шатрата на шефовете.
Бел се спря и се загледа в мъжа, който буташе количката към задната част на кораба. Висок мъж, слаб, блед, със скрита под шапката коса. Единственият друг човек при стапела беше Бил Стронг, който стоеше с чука си на стотина стъпки далеч от носа. Съвпадение ли беше, че носи келнерска вратовръзка? Дали не беше преминал през пропускателния пункт, правейки се на сервитьор, докато корпусният цех не се опразнеше и не дойдеше часът необезпокоявано да направи своя ход? Но пък пропускът му беше убедил детектива, а дори от това разстояние Бел успя да види, че е с правилния цвят.
Работникът започна бързо да изгребва буци грес от количката върху релсите. Толкова бързо, забеляза Бел, че сякаш гледаше по-скоро да си изпразни количката, вместо да нанесе равномерно греста.
Айзък Бел се втурна надолу по стълбите. Пробяга с всичка сила цялата дължина на кораба и измъкна браунинга си.
— Стой! – изкрещя той. – Горе ръцете!
Мъжът се извърна. Очите му бяха изцъклени. Изглеждаше ужасен.
— Пусни лопатата! Ръцете във въздуха!
— Но какво има? Показах червения пропуск. – Говореше с немски акцент.
— Пусни лопатата!
Стискаше я толкова здраво, че сухожилията по ръцете му се бяха издули като въжета.
Над главите им се разнесе дрезгаво пищене. Германецът погледна нагоре. Корабът се тресеше и внезапно помръдна. Бел също вдигна глава. С крайчеца на окото си забеляза дъска, дебела като железопътна траверса, да се отделя от корпуса и да пада към него. Отскочи назад. Дъската падна точно на мястото, където допреди малко стоеше, като отнесе широкополата му шапка от главата му и го блъсна по рамото със силата на галопиращ кон.
Преди да успее да възстанови равновесието си, германецът залюля лопатата, стиснал зъби като батер, решен да превърне лекото подаване в хоумрън.


24

Платформата започна да се тресе без предупреждение.
Тълпата замлъкна.
Сякаш след като три години беше строен, след ката всеки ден растеше и натежаваше с тонове стомана, прикрепени към тонове стомана, бойният кораб „Мичиган” отказваше да чака и миг повече. Никой не беше докоснал електрическия бутон, който щеше да активира хидравличните чукове, които трябваше да освободят тригерите. Но все пак корабът помръдна С два сантиметра. После с още два.
— Сега! – кресна на дъщеря си помощник-секретарят на Флота.
Момичето, което беше по-нащрек от баща си, вече залюляваше бутилката.
Стъклото се пръсна. Шампанското се запени през плетената мрежа и девойката звучно пропя:
— Кръщавам те „Мичиган“!
Стотиците свидетели върху платформата завикаха. Хиляди други на брега, твърде далеч, за да видят чупенето на бутилката или лекото помръдваме на корпуса, бяха предупредени от гласовете на хората върху платформата и също закрещяха. Влекачите и параходите по реката завиха. От влаковите релси зад корпусния цех локомотивен инженер наду свирката. И бавно. много бавно миноносецът започна да набира скорост.

* * *
Под кораба лопатата на германеца изби пистолета от ръката на Бел и отскочи от рамото му. Детективът вече беше загубил равновесие заради падащата лъска. Лопатата го накара да се завърти.
Германецът скочи обратно към ръчната си количка и напъха ръце в желатинообразния си товар, затвърждавайки това, което Бел беше видял от стълбите. Мъжът хвърляше греста върху релсите не просто за да се прави на невинен работник, а за да освободи това, което се криеше отдолу. С доволен вик измъкна плътно завит пакет с шашки динамит.
Бел скочи на крака. Не видя фитил, който да детонира експлозива, което означаваше, че германецът бе стъкмил капсула, която да взриви динамита в мига, в който саботьорът го блъснеше върху пусковата шейна. Лицето на германеца се беше превърнало в маска на дивашки триумф, докато бягаше към шейната, вдишал високо динамита и Айзък Бел разпозна хладкото безстрашие на фанатичния стремеж на саботьора да загине, взривявайки бомбата.
След премахването на всички килови подпори „Мичига“ се крепеше несигурно, когато започна да се плъзга по релсите. Експлозията щеше да го дерайлира и 16000-тонният корпус щеше да се сгромоляса, да разбие платформата и да повлече стотици хора към смъртта им.
Бел нападна германеца и го събори. Но лудостта, която тласкаше саботьора към безстрашното приемащ на смъртта, му даде силата да се освободи. Бавно спускащият се кораб все още беше в корпусния цех и не бе постигнал водата. Германецът се изправи и се втурна с всички сили към пусковата шейна.
Детективът нямаше представа къде е паднал браунингът му. Шапката му също беше изчезнала, а с нея – и деринджърът му. Извади ножа от ботуша си, подпрян на едното си коляно и го метна с плавно движение на китката. Острата като бръснач стомана прониза германеца във врата. Мъжът спря насред крачка и се пресегна назад, сякаш искаше да сплеска муха. Беше смъртно ранен и коленете му поддадоха. Продължи обаче да се влачи към кораба и вдигна бомбата. Но ножът на Айзък Бел му беше струвал повече от няколко скъпоценни секунди. Краткото му спиране го постави право на пътя на друга падаща греда. Блъсна се право отгоре му и му разби главата.
Динамитът падна от протегнатата му ръка. Айзък Бел вече се беше втурнал към него. Хвана го в шепите си преди детонаторната капсула да удари земята и нежно го притисна към гърдите си, докато червеният корпус грохотно продължаваше пътя си.
Земята се разтърси. Буксирните проволки затрещяха. От пусковата шейна се надигна дим. „Мичиган” стигна до края на релсите и се плъзна в огряната от слънцето вода, влачейки лютата миризма на подпалената от триенето грес. Навлезе в реката сред облаци пръски, оцветени от слънцето във всички цветове на дъгата.

* * *
Докато всички очи в Кемдън бяха приковани към плаващия кораб, Айзък Бел сграбчи мъртвия германец и го натика в количката. Детективът, който беше проверил пропуска на саботьора, дойде тичешком, последван от останалите. Бел им нареди:
— Отнесете тоя мъж при задната врата на моргата, преди някой да го е видял. Корабостроителите са суеверни. Не искаме да помрачим празника им.
Докато покриваха тялото с дървени парчетии, Бел намери пистолета си и си сложи шапката. Един от детективите му подаде ножа и той го затъкна в ботуша си.
— Трябва да съпроводя годеницата си на официалния обяд. Как изглеждам?
— Сякаш някой ти е гладил костюма с лопата.
Мъжете наизвадиха носните си кърпи почистиха сакото и панталоните му.
— Хрумвало ли ти е да се обличаш в тъмни дрехи за случаи като днешния?
Когато Бел влезе в павилиона, Марион му хвърли поглед и тихо го запита:
— Добре ли си?
— Тип топ.
— Изтърва спускането.
— Не изцяло – отвърна Бел. – Как мина с Ямамото Кента?
— Господин Ямамото – каза Марион Морган – е измамник.


25

— Заложих капан и той влезе право вътре, Айзък! Не знаеше за Изгнаническите свитъци на Ашиюки Утамаро.
— Тук ме хвана натясно. Какви са тия Изгнанически свитъци и кой с Ашиюки Утамаро?
— Ашиюки Утамаро е известен японски художник, изработвал гравюри върху дървени блокчета през късния период Едо. Гравьорите са ръководели големи и сложни ателиета, където работници и калфи са вършели много от работата по копиране, гравиране и боядисване, след като майсторът е изрисувал изображението. Не правят калиграфски свитъци.
— И какъв е проблемът, че господин Ямамото не е знаел за нещо, което не е съществувало?
— Защото Изгнаническите свитъци на Ашиюки Утамаро съществуват. Но са изработени тайно, така че само истинските учени знаят за тях.
— А също и ти! Нищо чудно, че имаш първата диплома по право, която Станфордският университет някога е давал на жена.
— И аз нямаше да знам, ако татко веднъж не беше купил случайна японски свитък и не си припомних странната история, която ми разказа. Телеграфирах му до Сан Франциско за подробности, а в отговор той ми прати твърде скъпа телеграма. Ашиюки Утамаро – продължи Марион – бил разцвета на творческата си кариера, когато загубил благоволението на императора най-вероятно, защото бил хвърлил око на любимата му гейша. Единствено това, че императорът харесвал неговите гравюри му спасило живота. Вместо да му отсече главата или каквото там правят с японците, които се правят на Казанова, той го заточил на най-северния нос на най-северния японски остров – Хокайдо. За художник, който се нуждаел от ателието си и от хората си, това било по-лошо и от затвор. Тогава неговата любовница тайно му доставила хартия, мастило и четка. И до смъртта си, сам в своята малка колибка, той правил калиграфки свитъци. Само че никой не знаел за съществуването им. Любовницата му и всеки, който й бил помогнал, е щял да бъде екзекутиран. Не можели да бъдат показвани. Нямало как да се продадат. Някак свитъците се озовали при търговец в Сан Франциско, който продал един от тях на баща ми.
— Прости скептицизма ми, но това ми звучи като измислица на продавач на антики – каза й Бел.
— Само дето е истина. Ямамото Кента не знае Изгнаническите свитъци. Следователно не е нито учен, нито куратор на японско изкуство.
— Което го прави шпионин – мрачно отбеляза Бел – И убиец. Чудесна работа, скъпа. С това ще го увесим на въжето.

* * *
Речите, които съпровождаха тостовете по време на тържествения обяд бяха милостиво кратки, а възторженото слово, което произнесе капитан Лоуъл Фалконър, специалния инспектор на Флота по целева практика, по думите на Тед Уитмарк беше „истински трепач“.
С пиперлив език и със силно ръкомахане Героят от Сантяго се възхити от модерния корабостроителен завод в Кемдън, възхвали работниците, благодари на Конгреса, поздрави главния конструктор и похвали корабния архитект.
По време на поредния взрив аплодисменти Бел прошепна на Марион:
— Единственото, което пропусна във възхвалите си, е “Мичиган”.
— Трябваше да чуеш какво сподели за „Мичиган” на четири очи – изшепна му в отговор Марион. – Сравни кораба с кит. И не мисля, че го каза като похвала.
— Спомена, че е едва на половина от размерите на „Корпус 44“.
Като се поклони изтънчено на Дороти, Фалконър вдигна чашата си в знак на уважение към Артър Лангнър.
— Героят, който конструира оръдията на „Мичиган“. Най-добрите дванайсетици на света към днешна дата. Предвестник на най-доброто, което тепърва предстои. Ще липсва на всеки мъж във Флота.
Бел погледна Дороти. Лицето й бе озарено от радост, задето дори бунтар като Фалконър признаваше на всеослушание, че баща й е герой.
— Нека Артър Лангнър да почива в мир – завърши Фалконър. – Нека знае, че народът му спи спокойно, защитен от могъщите му оръдия.
В последната част от приема председателят на Корабостроителница Ню Йорк подари обсипан със скъпоценни камъни медальон на пъргавата дъщеря на помощник-секретаря на Флота, която беше строшила бутилката със шампанско върху „Мичиган“. Обърнат към подиума, обиграният индустриалец си стисна топло ръцете с мъж облечен в елегантен европейски костюм, който му подаде бижуто. Преди да го закачи около врата на младата дама, се възползва от възможността да изтъкне процъфтяващата бижутерска индустрия в Нюарк, почти прилепения към Кемдън град.

* * *
Предугаждайки навалицата при завръщането в Ню Йорк. Бел беше убедил детектива от Кемдън. Барни Джордж, да им уреди полицейски катер, който да превози двамата с Марион през река Филаделфия, където ги очакваше полицейска кола, за да ги откара до гарата на Броуд стрийт. Качиха се на експреса за Ню Йорк и седнаха във вагон-ресторанта с бутилка шампанско, за да отпразнуват успешното спускане, възпрепятстването на саботьора и неизбежното залавяне на японския шпионин.
Бел беше наясно, че днес се бе изложил твърде много на показ, за да си позволи да проследи Ямамото до Вашингтон. Вместо това беше поставил японеца зоркия поглед на най-добрите агенти на Ван Дорн, които успя да намери за толкова кратък срок, но пък те наистина бяха твърде способни.
— Какво мислиш за Фалконър? – запита той Марион.
— Лоуъл е забележителен човек – отвърна тя и загадъчно добави: – Разкъсва се между желанията си, страховете си и това, което вижда.
— Тайнствени слова. И какво точно желае?
— Дреднаути.
— Това е очевидно. От какво се страхува?
— От Япония.
— И това не е изненада. А какво точно вижда?
— Бъдещето. Торпеда и подводници, които ще изкарат дреднаутите му от строя.
— За човек, който се чувства разкъсан, той е твърде сигурен в себе си.
— Не толкова сигурен. Говореше непрестанно за дреднаутите си. Тогава внезапно цялото му лице се промени и той каза: „Някога в рицарските времена бронята станала толкова тежка, че рицарите трябвало да ги качват на конете им с кранове. Веднага след това измислили арбалета, чиито стрели били толкова здрави, че пронизвали бронята. Всеки невеж селянин можел да научи как да убие рицар само за един следобед. А, после“ – каза той и ме потупа по коляното, за да подсили думите си – „в наши дни, това може да са торпедата или подводниците.”
— Спомена ли за самолетните полети край Кити Хоук?
— О, да. Следял ги отблизо. Флотът вижда потенциала им в областта на разузнаването. Запитах какво ще стане, ако вместо пътник самолетът пренася торпедо. Лоуъл пребледня.
— Е, не му пролича, докато изнасяше речта си. Видя ли как сияеха ония сенатори?
— Срещнах твоята госпожица Лангнър.
Бел я изгледа проницателно.
— Какво мислиш за нея?
— Флиртуваше с теб.
— Приветствам добрия й вкус към мъжете. Какво друго можеш да ми кажеш за нея?
— Мисля, че зад цялата красота се крие крехко момиче, което отчаяно се нуждае от спасител.
— Това е работа на Тед Уитмарк. Изцяло от него зависи.

* * *
През два вагона, в същия експрес на „Пенсилвания“ шпионинът също пътуваше към Ню Йорк. Това, което някой би нарекъл отмъщение, за него беше необходима контраатака. До днес детективската агенция на Ван Дорн беше по-скоро дразнител, отколкото заплаха. До днес се задоволяваше да я държи под око. Но днешният провал на добре подготвения план за разрушаването на „Мичиган” означаваше, че трябва да се разправи с тях. Не можеше да позволи на нищо да провали атаката му срещу Големия бял флот.
Когато влакът стигна в Джърси сити, той последва Бел и годеницата му вън от гарата и ги изгледа как се отдалечават с червения локомобил, който беше докаран от момчето от гаража и ги очакваше с включен двигател. Влезе отново в гарата, отиде бързо при фериботния терминал, качи се на железницата „Сейнт Луйс“ от железопътна линия „Пенсилвания”, прекоси реката при Кортланд стрийт, повървя малко към Гринуич и стигна до Девето авеню Ел. Спря пред Кухнята на Ада и влезе в бара на Комодоре Томи, където Томи предпочиташе да си прекарва времето, вместо в новите си клубове из по-елитните части на града.
— Брайън О’Шей! – възторжено го поздрави шефът. – Уиски с лед?
— Какво знаеш за ония от „Ван Дорн”?
— Оная въшка Хари Уорън и момчетата му душат наоколо, както ти рекох, че ще бъде.
— Време е да потрошиш някои глави.
— Чакай малко. Нещата се подреждат чудесно на кого му трябва война с ван-дорнците?
— Чудесно? – саркастично запита О’Шей. – колко да е чудесно? Като да чакаш ония дръпнатите да те изместят от Единайсето авеню?
— Помислил съм за това – отвърна Томи, затъкнал палци в жилетката си и горд като бакалин. – точно затова съм се хванал с Хип Синг.
Брайън О’Шей прикри усмивката си. Кой, според Томи Томпсън, му беше изпратил хората от Хип Синг?
— Не помня на Хип Синг да им се носи славата, че си падат по детективи. Колко дълго китайците ще търпят ония от „Ван Дорн” да се разнасят така, сякаш територията ти им принадлежи?
— Защо ти е да правиш това, Брайън?
— Искам да им пратя съобщение.
— Ами изпрати им телеграма – сопна се Томи и се засмя. – Ей, това е смешно. „Прати им телеграма.” Харесва ми.
О’Шей измъкна острието си за вадене на очи от джоба на жилетката си. Смехът на Томи секна.
— Предназначението на съобщението, Томи, е да накараш другите да си мислят за нещата, които можеш да им причиниш. – О’Шей поднесе острието към светлината, загледа се в отблясъка по острите ръбове и го намести на пръста си. Изгледа Томи. Гангстерският бос пребледня.
—Размишляват върху това, което можеш да им сториш – продължи Очите. – Това ги забавя. Силата на размишлението, Томи. Накарай ги да размишляват и ще излезеш начело.
— Добро, добре. Ще разбием няколко глави, ама никакви детективи няма да трепя. Не ща война.
— Кой още ги следи, освен момчетата на Хари Уорън? Хип Синг са видели някакъв новак от „Ван Дорн“ да си вре носа из Китайския квартал.
— Новак? Какво имаш предвид под „новак”? Млад е бил?
— А не, не бил хлапе. Здрав катил, но не е тукашен.
— Не е от Ню Йорк? Защо ли им е притрябвало да викат в града човек, дето не е от тук? Няма смисъл.
— Другарче е на оня кучи син Бел.
— И откъде знаеш?
— Едно от момчетата ти е видяло заедно в бруклин-арсенал. Не е от Ню Йорк. Май Бел специално го е довел тук.
— Той е нашият човек, Томи. Искам да го следите от съвсем близо.
— Че защо?
— Ще пратя на Бел съобщение. Ще му дам тема за размисъл.
— Не ща моите Гофъри да трепят, когото и да е от „Ван Дорн” – упорито повтори Томи.
— Остави Уийкс да се опита да пречука Бел – изтъкна О’Шей.
— Ледения беше друга работа. От „Ван Дорн“ щяха да си рекат, че работата е лично между Уийкс и Бел.
Томи Томпсън си заслужи презрението на Брайън „Очите“ О’Шей.
— Да не те е грижа. Ще оставя на тялото бележка „Не обвинявайте Томи Томпсън.”
— О, я стига, Брайън.
— Искам да го наблюдаваш.
Томпсън сръбна още една глътка от чашата си. Хвърли поглед към острието на пръста на О’Шей и бързо извърна очи.
— Предполагам – мрачно каза той, – че нямам думата по въпроса.
— Дръж го под око. Обаче не позволявай да се усети,
— Добре. Щом това искаш, имаш го. Ще ползвам най-печените момчета, които са ми под ръка. Хлапета и ченгета. Никой не забелязва хлапетата и ченгетата. Винаги са наоколо като празни бурета от бира по тротоарите.
— Кажи на хлапетата и ченгетата си да държат пол око и Бел.

* * *
Щом Джон Скъли стъпи в Бауъри*, навлезе в тесните преплетени улички на Китайския квартал. Както се заглеждаше в дългите плитки на мъжете и зяпаше бъркотията от пожарни изходи, простори за пране и табелите на ресторантите и чайните над главата си, изглеждаше като селянин, залутал се из града в търсене на забавления. Като че тъкмо беше ги намерил в обятията на мършава уличница, която явно тъкмо се бе осмелила да излезе из Бауъри, когато двойка улични бандити от същия квартал му изскочиха с ръждив нож и с палка и му поискаха парите.
[* Квартал в Ню Йорк, известен с лошата си слава и гангстерските си банди. – Б.пр.]
Скъли обърна джобовете си. На земята падна пачка банкноти. Джебчиите ги грабнаха и побягнаха, като така и не разбраха какъв късмет са изкарали, задето хладнокръвният детектив не се беше почувствал заплашен до степен да развали дегизировката си и да открие стрелба с джобния си браунинг, затъкнат на гърба му.
След като видя обира, жената каза:
— Нищо не чакай от мен с тия празни джобове
Скъли бръкна под хастара на сакото си и измъкна плик. Изгледа го и отбеляза:
— Късметлия съм значи. Останало е достатъчно, че да ни топли през студените нощи.
Уличницата засия при вида на парите.
— Какво ще кажеш преди туй да си вземем нещо за пиене? – предложи Скъли, предлагайки на жената доброта, с каквато не беше свикнала.
След като се настаниха в сепарето в задната част на бара на Майк Калахън на ъгъла на Чатъм Скуеър. Скъли я черпи с уиски, поръча още едно и между другото запита:
— Я кажи, тия според теб дали не бяха Гофъри?
— Кое? Какво, по дяволите, пък са „гофъри“?
— Мъжете, дето ме обраха. Гофъри. Като гангстери?
— Гофъри? Аааа, гуфъри! – Жената се разсмя. – Богородице! Отде идваш бе?
— Добре де, такива ли бяха?
— Че може – отвърна тя. – От два месеца са изпълзели от Кухнята на Ада.
Скъли беше дочул слухове за тия странни новини и от други хора.
— Как тъй от два месеца? Необичайно ли е?
— *Ами по принцип Петте Стрелки трябваше да са им пръснали тиквите. Или пък ония от Хип Синг щяха да ги накълцат. Обаче те се мотаят наоколо, все едно, че мястото е тяхно.
— А какво е Хип Синг? – невинно запита Скъли.


26

— Айзък – раздразнено изпротестира Джоузеф Ван Дорн, – почти хвана японците и германците на местопрестъплението, французите шпионират Големия бял флот, а един руснак на практика живее в ателието на Фарли Кент. Защо ти е да подемаш фронтална атака срещу Британската империя? Както аз виждам нещата, те са единствените невинни в цялата тая бъркотия.
— Наглед са невинни – отвърна Айзък Бел.
Докато детективите на Ван Дорн във Вашингтон следяха Ямамото Кента, за да определят докъде се простира японската шпионска организация, а момчетата на Хари Уорън се ровеха из Кухнята на Ада, за да проследят докъде в йерархията са стигнали новите връзки на Комодоре Томи Томпсън с властта, Бел беше решил, че е време да се заеме лично с Кралския флот.
— Британците не са създали най-могъщата флота в света, без да държат под око съперниците си. Въз основа на успехите на Абингтън-Уестлейк срещу французите съм готов да се обзаложа, че доста ги бива
— Но ти на практика разкри японеца. Обмислял ли да го задържиш веднага?
— Преди да избяга или да нанесе още повече щети? Разбира се! Но тогава как ще разберем с кого още е свързан?
— Партньорите му?
— Може би партньори. Може би подчинени. А може би и главният. – Бел поклати глава. – Притесняват ме нещата, които не знаем. Да приемем, че Ямамото е шпионинът, за когото го мислим. Как е убедил германеца да вдигне ръка срещу „Мичиган“? Как е накарал него или някой друг германец да саботира стоманолеярната във Витлеем? Благодарение на Смитсъновия институт знаем, че е бил във Вашингтон в деня, в който онова бедно хлапе е паднало от скалата. Как Ямамото е успял да го блъсне? Кой е бил тоя, дето е изпратил в Нюпорт и който за малко не приключи с Уилър в собствения му дом?
— Предполагам, че сега Уилър спи спокойно в торпедните казарми?
— Приема го с неохота. А приятелките му са пощурели. Списъкът става все по-дълъг, Джо. Трябва да намерим връзките. Как Ямамото се връзва с гангстер като Уийкс от Кухнята на Ада?
— Наел го е от Комодоре Томи Томпсън.
— Ако е така, как се е стигнало до общата работа на японския шпионин с шефа на Гофърите? Не знаем това.
— Очевидно знаеш достатъчно, за да откриеш стрелба в бара му – отбеляза Ван Дорн.
— Бях предизвикан – спокойно отвърна Бел. – Обаче разбираш какво имам предвид. За кого все още дори не подозираме?
— Разбирам. Не ми харесва, но разбирам. – Ван Дорн поклати голямата си глава, поглади червените си бакенбарди и потърка римския си нос. Накрая основателят на агенцията дари главния си следовател с усмивка. – Значи, сега искаш да се изправиш срещу Британската империя?
— Е не срещу цялата империя – също се усмихна Бел. – Ще започна с Кралската флота.
— Какво търсиш?
— Помощ.
Подпухналите очи на Джоузеф Ван Дорн внезапно блеснаха от любопитство.
— Търсиш подкрепа?
— Ямамото и шайката му може да се наричат шпиони, Джо. Обаче действат като престъпници. А ние знаем как да заковаваме престъпниците.
— Добре. Заемай се.
Айзък Бел отиде направо на Бруклинския мост и се присъедини към Скъдър Смит, който стоеше на тротоара. Беше светло, слънчево утро. Смит беше избрал за наблюдателен пост относителния мрак в сянката на манхатънската кула на моста. Мъжът беше един от най-добрите агенти на Ван Дорн в Ню Йорк. Бивш журналист, уволнен – в зависимост от разказвача на историята – или заради това, че е писал истината, или заради това, че прекалено я е разкрасявал, или заради навика си да се напива още преди обед. Смит познаваше всяко кътче в града. Подаде бинокъла си на Бел.
— Мотаят се напред-назад по моста като се преструват на туристи, които си правят снимки. Но някак все се оказва, че камерите им са насочени към корабостроителницата. А и не мисля, че са истински фотоапарати „Браун“ по-скоро са уреди със специални лещи. Дългият дебелак е Абингтън-Уестлейк. Страхотната дама е съпругата му, лейди Фиона.
— Виждал съм я. А дребният кой е?
— Питър Съдърланд, пенсионирал се от британската армия майор. Според твърденията му се е запътил към Канада, за да нагледа нефтените полета.
Удивително студената пролет се беше задържала до май и студеният вятър духаше силно над Ийст Ривър. Тримата носеха палта. Жената беше със самурена яка, която съответстваше на шапката й. Придържаше я с една ръка, за да я опази от поривите.
— Какво да им гледа на нефтените полета?
— Снощи на вечеря Съдърланд каза: „Нефтът е горнило на бъдещето за водния транспорт“. С Абингтън-Уестлейк, който е военно аташе, можеш да се обзаложиш, че под „воден транспорт” разбират дреднаути.
— Как стана така, че си успял да ги чуеш?
— Взеха ме за сервитьор.
— Ще ги поема, преди да са си поръчали още фазан.
— Искаш ли бинокъла?
— Не, ще използвам собствен подход.
Скъдър Смит се изгуби сред пешеходците, които се движеха към Манхатън.
Бел се отправи към мнимите туристи.
Щом наближи средата на моста, пред него се откри гледка към бруклинския арсенал, който се намираше точно до моста от северната му страна. Виждаше всички канали, видя дори най-северната част, където се поставяха основите на „Корпус 44”. Всичко беше отворено към водата, отчетливо различно от затворените корпусни цехове на Военната корабостроителница „Ню Йорк“ в Кемдън. Куките на мостовите кранове кръжаха над строящите се кораби. Маневрени локомотиви теглеха из арсенала вагони, натоварени с плочи стомана.
Извън строителната зона конски впрягове и камиони доставяха дневните дажби за военните кораби, пуснали котва до реката. Дълги редици, облечени в бяло моряци, мъкнеха чували нагоре по подвижните мостчета. Бел видя сух док, почти двеста и петдесет метра дълъг и над трийсет метра широк. Насред залива имаше изкуствен остров, натъпкан с докове, цехове и скелета. Между него и сушата бавно сновеше ферибот, като си проправяше път сред рибарските лодки и влекачите.
Триото още правеше снимки, когато Бел връхлетя отгоре им. Внезапно изскочи от тълпящите се по моста пешеходци, измъкна своя джобен „Кодак” 3А и приятелски подвикна:
— Ей, искате ли да ви снимам и тримата заедно?
— Няма нужда, човече – отвърна Абингтън-Уестлейк с превзет аристократичен тон. – Освен това как ще вземем снимката?
Бел все пак ги засне.
— Мога ли да използвам някой от вашите фотоапарати? Имате достатъчно – любезно ги помоли той.
Красивото лице на Фиона Абингтън-Уестлейк застина в подозрителна маска.
— Казах аз! – възкликна тя с акцент, който едновременно прозвуча рязко и провлачено. – Виждала съм ви някъде и преди. Твърде скоро, всъщност. Никога не забравям лица.
— И обстановката беше подобна – отвърна Айзък Бел. – Миналата седмица в корабостроителницата „Ню Йорк” в Кемдън, Ню Джърси.
Лейди Фиона и съпругът й се спогледаха. Майорът стана бдителен.
— A сега „се любуваме“ на нюйоркския арсенал в Бруклин – продължи Бел – Всичките тези корабни заводи дето са все нюйоркски, това вероятно обърква туристите. – Отново вдигна камерата си. – Я да пробвам дали ще успея да ви снимам и тримата заедно със завода точно зад вас. Нали натам снимахте?
Беше ред на Абингтън-Уестлейк да викне „Казах аз“ и той го направи. Арогантно.
— За какъв се мислите, по дяволите? Дръпнете се оттук, сър! Дръпнете се!
Бел изгледа сурово „пенсионирания майор” Съдърланд.
— Да не копаете за нефт в Бруклин?
Съдърланд си позволи сконфузената усмивка на човек, хванат на местопрестъплението. Но не и Абингтън-Уестлейк. Военноморският аташе се втурна покрай другарите си и се нахвърли на Айзък Бел:
— Ако си знаеш интереса, ще са махнеш оттук. Или ще повикам полиция!
— Полицаите са последните хора, които бихте искали да видите тук точно в тоя момент, командир – отвърна спокойно Бел. – Нека се срещнем в приземния на „Никърбокър” в шест. Влезте откъм метрото.
Объркан от това, че Бел използва чина му, Абингтън-Уестлейк се преобрази от арогантен аристократичен морски офицер в типа, който детективът беше опознал в колежа – младеж, жаден да се прояви като преждевременно застарял сноб.
— Боя се, че ние не използваме метрото, друже. Твърде плебейски транспорт, не намирате ли?
— Входът на метрото ще ви позволи да се срещнете с мен на коктейл, без каймакът на обществото да забележи „друже“ Точно в шест. Оставете съпругата и Съдърланд. Елате сам
— А ако не се появя? – изсумтя Абингтън-Уестлейк.
— Ще дойда и ще ви потърся в британското посолство.
Аташето пребледня. Бел беше убеден, че ще се отзове, защото докладите сочеха, че британското външно министерство, военното разузнаване и военноморското разузнаване изпитваха твърде силно взаимно недоверие.
— Почакайте, сър – прошепна англичанинът. – Играта просто не се играе така. Човек не нахлува в посолството на противника си, крещейки тайни.
— Не знаех, че имало правила.
— Джентълменските правила – отвърна Абингтън-Уестлейк и имитира приятелско намигване. – Преминали сте школата. Правим каквото ни харесва. Само трябва да бъдем пример за слугите и да не плашим конете.
Айзък Бел му подаде визитката си.
— Не следвам шпионски правила. Частен детектив съм.
— Детектив? – надменно повтори Абингтън-Уестлейк.
— Ние си имаме собствени правила. Закопчаваме престъпниците и ги водим в полицията.
— Какво, по дяволите…
— В много редки случаи оставяме престъпниците намира… Но само когато ни помогнат да закопчаем други престъпници, много, много по-лоши от тях. Шест часа. И не забравяйте да ми донесете нещо.
— Какво?
— Някой по-лош шпионин от вас – студено се усмихна Айзък Бел. – Много по-лош.
Завъртя се на пета и закрачи към манхатънската кула уверен, че Абингтън-Уестлейк ще се яви в шест, както му бе наредено. Докато слизаше по стълбите на бруклинския мост, пропусна да забележи едноокото опърпано хлапе, предрешено като вестникарче, което размахваше следобедния „Хералд”.

* * *
Докато Бел слизаше по стълбите на метрото, шестото чувство му подсказа, че го следят.
Премина през изхода, прекоси Бродуей и тръгна надолу по оживения булевард, задръстен с товарни коли, омнибуси и автомобили. На няколко пъти спира и оглежда отраженията във витрините, навлезе сред движещите се коли, влиза и излиза от магазините. Дали Абингтън-Уестлейк не беше пратил хора, които да го проследят? Или така нареченият майор? Не би изключа майора. Съдърланд изглеждаше компетентен – човек участвал във войни. А и би било мъдро да се помни, превзетото и донякъде глупаво поведение на засегнато достойнство, което Абингтън-Уестлейк демонстрираше не замъгляваше успехите му в шпионажа.
Бел скочи на тролея от претъпканата Фултън стрийт и погледна назад. Нямаше никого. Продължи с тролея до реката и слезе. Сякаш се канеше да тръгне към ферибота, но внезапно промени посоката си и се качи на тролея, който водеше на запад. Слезе колкото се може по-бързо и свърна по Голд стрийт. Не видя никого. Но острото чувство, че някой го следи, остана.
Влезе в претъпканата стридена къща и даде долар на сервитьора, за да го пусне да мине през кухнята, която излизаше на Плат стрийт. Продължи да не забелязва някой да върви след него, но чувството остана, поради което се гмурна насред старите улички на долен Манхатън – Пърл, Флетчър, Пайн и Насау.
Колкото и да се стараеше, Бел не видя някой да го следи. Огледа отраженията във витрината на производител на везни за рудни проби и диаманти, след като току-що беше излязъл от задния вход на кафе „Насау“. Беше се озовал на Мейдън Лейн – мястото, където се намираха нюйоркските бижутери. Най-горните етажи от четири и пететажните сгради с чугунени фасади приютяваха златари, часовникари, търговци и бижутери. Под работилниците, по протежение на булеварда, бяха разположени магазините, чиито прозорци сияеха като ковчежета с пиратски съкровища.
Докато оглеждаше зорко улицата, строгият му поглед омекна и ъгълчетата на устните му се извиха в насмешлива усмивка. Повечето мъже наоколо бяха приблизително на неговата възраст, добре облечени с палта и шапки, обаче раменете им бяха отпуснати, а израженията на лицата им – смутени, докато влизаха и излизаха от бижутерсжите магазини. Ергени, които се канеха да направят предложение за брак, допусна Бел, и които искаха да запечатат моментното решение, закупувайки ценен пръстен, за който се страхуваха, че не знаят нищо.
Усмивката му стана по-широка. Това си беше щастливо обстоятелство. Може би все пак никой не го беше проследил. Може би неговият „висш аз” бе решил да се пошегува и беше подвел иначе безпогрешното му шесто чувство да го прати в долен Манхатън с конкретната цел да купи на красивата си годеница годежен пръстен.
Когато се включи в парада на мъжете, които сновяха по тротоара и медитираха пред десетите витрини, искрящи с купищата си бижута и безкрайни възможности за избор, усмивката му стана не толкова сигурна. Най-накрая високият детектив хвана бика за рогата. Изправи рамене и решително влезе в магазина, който му се видя най-скъп.

* * *
Хлапето, което наблюдаваше Айзък Бел да влиза в бижутерския магазин – момче, което беше достатъчно чисто, за да не го прогонят от скъпия квартал и което носеше кутия с принадлежности за лъскане на обувки, прикрепена за гърба му като дегизировка, – изчака, за да се подсигури, че агентът на Ван Дорн не се е вмъкнал вътре, само за да им се изплъзне отново. Беше четвъртият, захванал се да следи плячката по объркания криволичещ път. Като държеше под око замъглените силуети на Бел и бижутера през витрината, махна на друго момче и му даде кутията.
— Взимай това. Трябва да докладвам.
Пробяга няколко къси пресечки на запад до квартала с евтините жилища и складовете, разположен покрай Порт Ривър, нахлу в „Хъдсън салон” до кея и нападна обяда.
— Разкарай се оттук! – ревна барманът.
— Комодоре! – кресна му в отговор ваксаджиичето. Докато невъзмутимо тъпчеше наденица между две филии баят хляб. – И по-живо!
— Съжалявам, хлапе. Не те познах. Оттук. – Бардът го упъти към частния офис на собственика на бара, където се намираше и единственият телефон в квартала. Собственикът го изгледа.
— Да те няма – нареди хлапето. – Туй вече не твоя работа.
Мъжът заключи бюрото си и излезе клатейки глава. Имаше времена, когато ако някой Гофърите от Кухнята на Ада се беше опитал да се разпорежда из квартала, щеше да увисне на уличната лампа. Но това време бързо беше отминало.
Момчето телефонира в бара на Комадоре Томи. Казаха му, че Томи не бил там, но веднага щял да се обади. Това беше странно. Шефът винаги си беше в бара. Хората викаха, че Томи не е пристъпвал вратите му по светло от години. Излезе да си вземе още един сандвич и когато се върна, телефонът звънеше Комодоре Томи беше побеснял, задето беше оставен да чака. Щом спря да крещи, момчето му разказа обърканата разходка на Айзък Бел из града, започнала от средата на Бруклинския мост.
— Къде е сега?
— Мейдън Лейн.


27

Айзък Бел излезе истински объркан от четвъртия бижутерски магазин, който беше посетил за последния час. Щеше да има време да влезе в още един-два. преди да се отправи към по-горната част на града, за да подложи на разпит Абингтън-Уестлейк в „Никърбокър”.
— Вакса, сър? Да ви лъсна обувките?
— Не е лоша идея.
Облегна се на стената и протегна лявата си обувка към оцапаните с вакса пръсти на мършавото хлапе с дървената кутия. Главата му се маеше. Току-що го бяха информирали надлежно, че диамантът, инкрустиран в платина, е единственият подходящ камък, който да накара момичето да се чувства сгодено както му е редът“, както и че големият полускъпоценен камък върху злато „е считан за най-модерен”. И най-вече сравнен с малък диамант. Въпреки че дори и малкият диамант бил „приемлив символ на годеж”.
— Другият ви крак, сър.
Бел извади ножа си за хвърляне, стисна го в дланта си и остави момчето да излъска и дясната му обувка.
— Тук винаги ли е толкова оживено?
— Май и юни са месеците за женене – отвърна хлапето, без да вдига поглед от парцала, с който лъскащ толкова бързо, че чак не се виждаше.
— Колко? – запита Бел, когато ваксаджийчето приключи и обувките му засияха като огледала.
— Петак.
— Ето ти долар.
— Не мога да разваля цял долар, господине.
— Задръж го. Добра работа свърши.
Хлапето го зяпна. Изглеждаше сякаш се кани да каже нещо.
— Какво има? – запита Бел. – Добре ли си, синко?
Малкият отвори уста. Огледа се и внезапно награби кутията си. Побягна покрай купувачите и изчезна зад ъгъла. Бел сви рамене и влезе в друга бижутерия – тази на Соломон Барлоу, Представляваше малък магазин на най-долния етаж на пететажна сграда, покрита с чугун в италиански стил. Барлоу го изгледа от горе до долу. Погледът в кафявите му очи беше остър като на полицай.
— Искам да купя годежен пръстен. Мисля, че трябва да е с диамант.
— С един камък ли бихте предпочели, или да е с инкрустации?
— А вие какво препоръчвате?
— Е, ако цената е проблем, тогава…
— Да кажем, че не е – изръмжа Бел.
— О! Чудесно, виждам, че сте мъж с вкус, сър. Да погледнем тогава някои камъни, да видим дали ще ги одобрите.
Бижутерът отключи витрината и постла парче черно кадифе върху тезгяха.
Бел подсвирна от изненада.
Виждал съм хлапета да си играят със стъклени топчета по-малки от тези.
— Имаме късмет с доставчика си, сър. Сами се снабдяваме. По принцип бих разполагал с повече стока, която да ви покажа, но сватбените месеци са пред нас и камъните вече са разграбени.
— С други думи, да купя сега, преди да е станало твърдо късно?
— Само ако ви трябва спешно. Сватбата ви скоро ли е?
— Не мисля – отвърна Бел. – И двамата не сме деца, а и сме твърде заети. От друга страна, иска ми се да изясня нещата.
— Един-единствен голям диамант в уникален оттенък е начинът да го сторите, сър. Ето, например…
Вратата се отвори и добре облечен джентълмен, приблизително на годините на Бел, влезе в бижутерията на Барлоу, размахвайки бастун със златна дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Изглеждаше смътно познат, но детективът не можа да се сети къде точно го е виждал. Паметта му за лица рядко го подвеждаше и подозираше, че може би е видял мъжа някъде напълно случайно – например в бар в Уайоминг или пък бяха седели един до друг на професионалните боксови състезания в Чикаго. Новодошлият определено не беше отчаян ерген. Нищо в маниерите му не говореше за колебаещ се купувач. Вместо това на лицето му грееше самоуверена усмивка.
— Господин Райкър! — възкликна Барлоу. – Каква великолепна изненада. – Обърна се към Бел и каза: – Извинете сър. Само за момент.
— Не, не – възпротиви се Райкър. – Нека не прекъсваме продажбата.
— Но аз точно говорех за вас с моя клиент, който е тук в магазина за нещо специално и има време да поразгледа – обясни Барлоу.
Обърна се към Бел.
— Точно това е господинът, за когото ви споменах – нашият доставчик на скъпоценни камъни. Господин Ерхард Райкър от „Райкър и Райкър”. Имаме късмет, сър. Ако господин Райкър не може да намери вашия камък, значи такъв няма. Той е най-изтъкнатият доставчик на качествени скъпоценни камъни в света.
— За Бога. Барлоу – усмихна се Райкър. – Вашият щедър дух ще обърка клиента ви и ще ме вземе за вълшебник, а не за обикновен търговец.
Райкър говореше с английски акцент, подобен на аристократичния провлачен говор на Абингтън-Уестлейк, но цветът на палтото му наведе Бел на мисълта, че е германец. Едноредно палто с традиционната кадифена яка. Ако палтото беше английско или американско, щеше да е ушито от графитеносив плат. Дрехата на Райкър обаче беше тъмнозелена.
Доставчикът махна ръкавиците си, прехвърли бастунчето в лявата си ръка и протегна дясната.
— Добър ден, сър. Както току-що чухте, аз съм Ерхард Райкър.
— Айзък Бел.
Стиснаха си ръцете. Райкър имаше силна и твърда захватка.
— Ако ми позволите честта, ще потърся идеалния скъпоценен камък за годеницата ви. Какъв цвят са очите й?
— Коралово зелени.
— А косата?
— Русокоса е. Сламено руса.
— Като гледам усмивката на лицето ви, мога да си представя красотата й.
— Умножете я по десет.
Райкър се поклони по европейски.
— В такъв случай ще ви потърся камък, който да е почти толкова красив.
— Благодаря ви – каза Бел. – Много сте любезен. Виждали ли сме се преди? Лицето ви ми е познато.
— Досега не сме били представяни – отвърна Райкър. – Но аз също ви познах. Вярвам, че сме се видели в Кемдън. Ню Джърси, по-рано тази седмица.
— На пускането на „Мичиган”! Но разбира се. Сега си спомням. Вие дадохте на собственика на корабостроителницата подаръка за младата дама, която кръсти кораба.
— Представлявах един от клиентите си в Нюарк, който беше украсил колието с моите камъни.
— Е, не е ли това чудесно съвпадение? – възкликна Соломон Барлоу.
— Две съвпадения – поправи го Айзък Бел. – Първо, господин Райкър се появи, докато търсех специален диамант. Второ, оказа се, че сме били на спускането на кораба в Кемдън миналия понеделник.
— Така са били подредени звездите – засмя се Райкър. – Или може би трябваше да кажа „диамантите“? Защото какво са диамантите, ако не звезди, големи колкото мъж? Ловът ми започва в тоя миг! Не се колебайте да ме потърсите, господин Бел. Когато съм в Ню Йорк, отсядам в „Уолдорф-Астория“. От хотела препращат писмата ми, когато пътувам.
— Можете да ме намерите в клуб „Иейл – каза Бел и двамата си размениха визитки.

* * *
Всеки агент на Ван Дорн, от новака до главния следовател, още от първия си ден на постъпване на работа беше научил, че съвпаденията се считат за утежняващи вината обстоятелства, докато не се докаже невинността им. Бел накара следователите да потърсят вносителите на скъпоценни камъни „Райкър & Райкър”. След това отвори фотоапарата си, нареди филмът да се промие и да му се донесе веднага и слезе до рецепцията на хотела, зад която се намираше уютен, дискретно осветен бар.
Абингтън-Уестлейк беше дошъл преди него – добър знак, че военноморското аташе е приел сериозно заплахата му, че ще иде в британското посолство.
Бел реши, че в момента може да постигне повече и с по-мек подход, и рече:
— Благодаря, че дойдохте.
Веднага видя, че е направил грешка. Абингтън-Уестлейк властно се намръщи и изстреля:
— Не смятам, че ми беше дадена възможност за избор.
— Възможността, която щяхте да получите при всички ония снимки – не му остана длъжен Бел, – е да бъдете арестуван, ако бях правителствен агент.
— Никой не може да ме арестува. Имам дипломатически имунитет.
— А вашият дипломатически имунитет дали ще ви спаси от неприятности с началниците ви в Лондон?
Абингтън-Уестлейк здраво стисна устни.
— Разбира се, че няма – сам си отговори Бел. – Аз не съм правителствен агент, но определено знам къде да намеря такъв. А последното нещо, което бихте искали да узнаят вашите съперници във Външно министерство е как сте били заловен с оцапани ръце
— Е, хайде сега, друже, нека не действаме прибързано.
— Какво ми носите?
— Моля? – начумери се Абингтън-Уестлейк.
— Кого ми носите? Дайте ми име. Чуждестранен шпионин, когото да арестувам вместо вас.
— Вижте какво, човече, вие прекомерно надценявате силите ми. Не знам кого да ви доведа.
— А вие прекомерно надценявате търпението ми. – Бел огледа внимателно наоколо. Хора по двойки пиеха на почти тъмните маси. Няколко мъже стояха сами на бара. – Виждате ли господина от дясно? – запита той. – Оня с бомбето.
— И какво за него?
— От Тайните служби е. Да го поканя ли при нас?
Англичанинът навлажни устни.
— Добре, Бел. Ще ви кажа каквото мога. Но ви предупреждавам, че е твърде малко.
— Нека започнем с малко – студено отвърна Бел. – Оттам нататък ще поемем ние.
— Добре, добре. – Отново навлажни устни и се огледа Бел заподозря, че мъжът се кани да започне да лъже. Остави го да говори, без да го прекъсва. Ако се омотаеше в думите си, щеше да стане по-податлив на натиск.
— Има един французин. Казва се Колбер – започна Абингтън-Уестлейк. – Търгува с оръжия.
— Колбер, казвате? – Бог да благослови следователите на Ван Дорн.
— Раймон Колбер. А тъй като търговията с оръжие трудно може да се нарече „чисто” начинание, всъщност говорим за прикритие на неговите зловещи дела… Запознат ли сте с подводниците на Холанд?
Бел кимна. Фалконър го беше осведомил и му беше заел книга.
Докато военноморският аташе си съчиняваше. Айзък Бел изпита прилив на възхищение – което прикри – от здравите нерви на Абингтън-Уестлейк. Изправен пред заплахата да го разкрият, той я превръщаше във възможност да унищожи човека, който изнудваше съпругата му. Поприказва още малко за някакви откраднати чертежи и за специален жирокомпас, който да държи курса на подводницата дори и под вода. Бел го остави, докато вратата не се отвори и един новак на Ван Дорн не влезе с голям кафяв плик в ръка. Детективът с одобрение отбеляза, че хлапето не се приближи, докато не му кимна и се оттегли мълчаливо, след като му връчи плика.
— Докато си говорим, друже, Колбер пътува към Ню Йорк с пощенския кораб на „Компани Женерал Трансатлантик”. Ще можете да го заловите в мига, в който акостира на Кей 42. Не разбирате ли?
Бел отвори плика и погледна снимките.
— Отегчавам ли ви, господин Бел? – студено запита Абингтън-Уестлейк.
— Ни най-малко, командир. Не бих могъл да си представя по-възхитителна небивалица.
— Небивалица? Виждате ли…
Бел му подаде една от снимките през масата.
Ето ви вас, лейди Фиона и бруклинската военна корабостроителница. Внимателно, хартията е още влажна.
Англичанинът тежко въздъхна.
— Напълно ме убедихте, че съм във вашите ръце.
— Кой е Ямамото Кента?
Бел рискува с предположението, че точно както банковите обирджии и мошениците, шпионите в международната военноморска надпревара са наясно и със съперниците си, и с колегите си. Видя, че е бил прав. Дори на слабата светлина очите на Абингтън-Уестлейк блеснаха така, сякаш внезапно бе съзрял изход от кашата, в която се беше озовал.
— Внимавайте! – предупреди Бел. – В мига, в който усетя и най-малкия намек за поредната небивалица, снимката ще се озове в оня господин от Тайните служби, а копия ще получат британското посолство и африканското военноморско разузнаване. Изяснихме ли това?
— Да.
— Какво знаете за него?
— Ямамото Кента е много изтъкнат японски шпионин. Занимава се с това от дълги години. Освен това е номер едно в общество „Тъмния океан”, което се занимава с японските интереси зад граница. Бил е основен подбудител за японското проникване сред руския азиатски флот и е главната причина, поради която Япония държи в момента Порт Артур. От войната насам действа в Европа и успя да направи за посмешище опитите на британците и германците да опазят в тайна корабостроенето си. Знае за Круп повече и от кайзера и е наясно с кораба на Нейно величество „Дреднаут“, повече и от собствения му капитан.
— Какао прави тук?
— Не знам.
— Командире… – предупредително каза Бел.
— Не знам. Кълна се, не знам. Но ще ви кажа нещо.
— Добре ще е да бъде интересно.
— Интересно е – поверително изшепна Абингтън-Уестлейк. – Много е интересно, защото няма абсолютно никакъв смисъл в това японски шпионин от класата на Ямамото да действа тук в САЩ.
— Защо?
— Японците не искат да воюват с вас. Не сега. Не са готови. Нещо повече — знаят, че и вие не сте готови. Не трябва да си военен гений, за да възприемеш Големия бял флот за нещо повече от шега. Обаче дяволски добре знаят, че и техният флот не е готов и няма да бъде готов в продължение на много, много години.
— Защо тогава Ямамото е тук?
— Подозирам го, че играе някакъв вид двойна игра.
Бел изгледа англичанина. В изражението му определено имаше объркване, което изглеждаше абсолютно искрено.
— Какво имате предвид?
— Ямамото работи за някой друг.
— Различен от общество „Тъмния океан”?
— Именно.
— И кой е той?
— Идея си нямам. Но не е Япония.
— Ако не знаете за кого работи, какво ви кара да мислите, че не работи за японците?
— Защото Ямамото предложи да купи информация от мен.
— Каква информация?
— Заподозря, че имам информация, свързана с новия френски дреднаут. Добри пари ми предложи за нея. Цената явно не го притесняваше.
— А имате ли информация?
— Въобще не е в това въпросът – избегна отговора англичанинът. – Работата е там, че японците и пет пари не дават за франсета, друже. Френският флот не би могъл да воюва в Пасифика. Че те едва биха могли да защитят и Бискайския залив.
— И за какво му е трябвала информацията?
— Там е въпросът. За това ви говоря. Ямамото е искал да я продаде на някой, който се интересува от французите.
— Кой?
— Кой друг, ако не германците?
Бел изучава лицето на събеседника си цяла минута. След това се приближи и каза:
— Командире, вече съм наясно, че зад фасадата на дружелюбно объркване вие сте забележително добре информиран за колегите си шпиони. Всъщност, подозирам, че за тях знаете повече, отколкото за корабите, които се предполага, че шпионирате.
— Добре дошли в света на шпионажа, господин Бел – цинично отвърна англичанинът. – Мога ли да бъда първият, който ще ви поздрави по случай пристигането ви?
— Защо германците? – рязко запита Бел.
— Е, не мога да ви кажа с абсолютна точност, но…
— И за миг не вярвам, че германците плащат на Ямамото Кента да шпионира за тях – сряза го детективът. – Кого подозирате в действителност?
Абингтън-Уестлейк поклати глава, видимо притеснен.
— Никой, за когото да съм чувал. Никой от редовните… Все едно Черният рицар се появява от нищото и хвърля ръкавицата си върху Кръглата маса на крал Артур.
— Независим – замислено каза Бел.


28

— Определено независим, господин Бел. Улучихте десетката. Но тази възможност само повдига по-важния въпрос. – Кръглото лице на Абингтън-Уестлейк светна от облекчение, задето беше заинтригувал детектива дотолкова, че щеше да го пусне да си ходи. – За кого работи независимият?
— Такива използват ли се често в шпионските игри? – запита Бел.
— Човек впряга всички налични ресурси.
— Вие работили ли сте някога по този начин?
Абингтън-Уестлейк се усмихна презрително.
— Кралският флот наема независими. Не работи за тях.
— Имах предвид вие лично… Ако са ви трябвали пари.
— Работя за флота на Нейно величество. Не съм търговец. – Изправи се. – А сега, господин Бел, ако ме извините, вярвам, че платих съответната цена за снимката. Съгласен ли сте?
— Съгласен съм – отвърна Бел.
— Приятен ден, сър.
— Преди да тръгнете, командире…
— Да?
— Преговарях с вас в качеството си на частен следовател. Като американец, обаче, нека ви предупредя, че ако някога ви видя или чуя, че сте правили снимки на бруклинския арсенал или на някоя друга военна корабостроителница в страната ми, ще метна фотоапарата ви през моста, а след него ще летите вие.

* * *
Айзък Бел изкачи тичешком стълбите към офиса на Ван Дорн. Големият случай ставаше все по-голям и по-широкообхватен. Ако Абингтън-Уестлейк говореше истината – а Бел се обзалагаше, че е така, – то Ямамото Кента не беше главата на шпионския кръг, заел се с атаката над „Корпус 44“, а само един от многото му агенти. Също като германеца, наетия убиец Уийкс, както и тоя, който бе хвърлил младия експерт по оръжията от скалата. Кой беше независимият? И за кого работеше?
Бел знаеше, че е на кръстопът. Трябваше да реши дали да арестува Ямамото и да изцеди от него всичката възможна информация, или да продължи да го слели с надеждата, че японският шпионин ще го отведе до някое по-горно ниво в пирамидата на безчестието. Имаше риск в изчакването. Колко време щеше да отнеме на обръгнал професионалист като Ямамото да усети преследвачите си и да се покрие?
Щом Бел влезе в задната стая, мъжът при телефоните каза:
— Тук е, сър, точно влезе.
Подаде му средния телефон и прошепна:
— Шефът.
— Къде?
— Вашингтон.
— Ямамото току-що се качи на влака за Ню Йорк – обяви Ван Дорн без предисловие. – Идва към теб.
— Сам ли е?
— Ако не броиш тримата от нашите, които са в същия вагон. И ония, които дебнат на всяка гара, на която спира влакът.
— Ще наблюдавам при ферибота. Да видим с кого идва да се срещне.

* * *
Ямамото Кента можеше да избира между три различни ферибота на Железопътна компания „Пенсилвания”, с които да пресече реката от станцията при Джърси сити до остров Манхатън. След като слезеше от железницата в огромната стъклена станция, щеше да вземе кораб до Двадесет и трета улица, после друг – до Десбросийс стрийт край Гринич Вилидж или такъв, който да го отведе надолу до Кортланд стрийт.
Имаше дори кораб до Бруклин и такъв, който отвеждаше по Ийст ривър към Бронкс. Кой ферибот щеше да избере зависеше от действията на агентите на Ван Дорн, които го следяха.
Беше забелязал двама детективи във вагона си. Подозираше, че и по-възрастният мъж, облечен като англикански свещеник, беше вървял след него преди няколко дни, дегизиран в униформата на вашингтонски кондуктор. Обмисляше да слезе по-рано от влака, във Филаделфия, и да избегне агентите, които наблюдаваха гарата. Но при толкова много възможности, които го очакваха в Ню Йорк, не видя причина да си причинява неудобство, като приключеше по-рано пътуването си.
Минаваше полунощ и тълпата в станцията беше по-рехава и предлагаше по-малко възможности за укритие, отколкото му харесваше. Но предимството все още беше негово. Детективите си нямаха представа, че той знаеше, че го следят от седмица. На устните му заигра тънка усмивка. Естествена склонност към шпионаж? А може би опит. Беше в играта много преди повечето от копоите, които вървяха след него, да са били родени.
Както винаги пътуваше с лек багаж. Носеше само малко куфарче. „Гениоша” разполагаше с неограничени парични ресурси, така че би могъл да си купи дрехи, когато му потрябваха, вместо да ги носи в ситуации като настоящата, когато му се налагаше да се придвижва бързо. Габардиненият му дъждобран беше много светлокафяв, почти бял. Шапката му беше в подобен отличителен цвят – фина вълнена панама с тъмна лента.
Видя как англиканският свещеник излезе на перона и даде сигнал на високия мъж, когото беше видял за последно в Кемдън, Ню Джърси. Бързото разследване във Вашингтон; което предприе, когато го осени, че го следят, го накара да вярва, че човекът на Ван Дорн с легендарния Айзък Бел. При спускането на „Мичиган“ детективът носеше бял костюм и шапка с широка периферия. Тази нощ се беше пременил като матрос с плътно прилепнал пуловер и с плетена шапка, която скриваше златната му коса. Ямамото се усмихна на себе си. Тази игра можеше да се играе от двама.
Понесе се през тълпата от пътници и хамалите, помъкнали багаж, и последва табелите, които насочваха от железопътната станция към ферибота. Едни до друг фериботите чакаха на кейовете – величествени тосканско чернени, бълващи пушек двупалубни бегемоти, гигантски като дреднаути и наречени на големите американски градове! „Синсинати“, „Сейнт Луис“, „Иитсбърг“, „Чикаго“. С разположените си отпред двигатели и витлата, които да ги изтласкат от кейовете, фериботите предлагаха на японския шпионин допълнителния извор и на коя палува да пътува.
Впрягове товарни коне, тропащи с подкованите си копита, качваха натоварени с багажи каруци на долните транспортни палуби – просторни отворени пространства, които споделяха с автомобили и камиони. Там можеха да се качват и ездачи, разделени от задните страни на пасажерските кабини, които се простираха по дължината на кораба. Основните каюти бяха горе. Като пасажер първа класа, Ямамото можеше да се наслаждава на краткото преминаване на реката в собствена каюта. Имаше една заградена с кордони, предназначена за джентълмени и друга – за дамите. А можеше да застане на чист въздух, където соленият пристанищен вятър щеше да отнася пушека и въглищния прах.
Избра си ферибот не заради дестинацията му, а защото екипажът вече затваряше вратите и спираше пасажерите да се качат.
— Не толкова бързо, жълтур! – кресна в лицето му плещест матрос.
Ямамото вече беше приготвил десет долара в ръката си. Очите на мъжа се разшириха при вида на тоя късмет. Пресегна се за банкнотата и извика:
— По-живо минавайте, сър. По-живо.
Японецът се плъзни покрай него и влезе навътре. Запъти се към стълбите на горната палуба, като подтичваше бързо.
Сирената изсвири остър теноров звук. Палубата спря да се тресе, щом витлата, които държаха съда на място престанаха да се въртят. След това огромният кораб се разтресе по цялото си протежение, когато витлата го оттласнаха от мястото му на кея.
Ямамото достигна орнаментираното дървено стълбище, което се виеше нагоре с елегантни извивки. За пръв път погледна назад – бърз поглед през рамо. Видя Айзък Бел да бяга с всички сили по брега на кея. На самия му край детектива се хвърли във въздуха в опит да прескочи бързо оширяващата се пролука. Японският шпионин изчака, за да се убеди, че Бел е паднал в разпенената вода.
Айзък Бел се приземи грациозно като чайка, отиде до вратите и заговори с матроса.
Ямамото побягна нагоре по стълбите. Показа билета си от влака, за да влезе в първокласния салон за джентълмени, отправи се към мъжката тоалетна, влезе в една кабинка и затвори вратата. Обърна наопаки светлокафявото си палто, така че да се види черният хастар. Лентата за шапката му беше направена от много пластове плътно нагъната коприна. Размота я и получи дълъг шарф. Изви надолу периферията на панамената си шапка и с помощта на шарфа я пристегна към главата си. Последният детайл беше опакован в куфарчето му. Сега единствено му оставаше да изчака, докато фериботът спре и всички мъже напуснат първокласния салон. Точно беше отворил куфарчето, когато под кранта му бученето на витлата внезапно спря.
Движението напред забави толкова рязко, че му се наложи да се опре на стената. Сирената изсвири три кратки сигнала. Витлата отново забучаха и разтърсиха палубата. И пред изпълнения с ужас и неверие поглед на японеца фериботът даден заден през реката и се плъзна на терминала, от който току-що беше потеглил.

* * *
Най-шумният от стотиците неудовлетворени пътници на ферибота на Железопътни линии „Пенсилвания“ беше един щатски сенатор. Започна да реве на капитана подобно на разярен лъв:
— Какво става тук, по дяволите? Цял ден пътувам от Вашингтон и закъснявам за среща в Ню Йорк.
Никой не се осмели да запита сенатора, които пътуваше без съпругата си, с кого има среща посред нощ. Дори и капитанът на парахода, ветеран от Норт ривър, нямаше смелост, за да обясни, че детектив на Ван Дорн, облечен като матрос, е скочил на кораба му и е размахал от джоба си пропуск от железниците, различен от всеки друг, който беше виждал досега. Документът изискваше от целия екипаж да оказва съдействие, по-голямо и от това, което би се полагало на сенатор, гласувал с религиозна страст за прокарването на железопътно законодателство. Собственоръчно написаният, с подписа и печата на президента на линията, заверен от федерален съдия документ, надхвърляше правомощията на всички диспечери. Единствените граници бяха здравият разум и правилата за безопасност.
— Какво сте сторили, за да се сдобиете с тоя пропуск. – беше запитал капитанът, докато бързаше да подаде сигнала „стоп машини”.
— Президентът ми върна услуга – беше отговорил детектива – А и винаги му казвам колко добре се държат с мен подчинените му.
Така че капитанът каза на законодателя:
— Техническа повреда, сенатор.
Колко ще чакаме тук, дявол да го вземе?
— Всички слизат, за да вземат следващия ферибот, сър. Нека ви помогна с багажа.
Капитанът сграбчи пътната чанта на сенатора и го поведе към главната палуба, а после – надолу по подвижното мостче, където детективи с ледени изражения на лицата наблюдаваха разотиващите се пътници
Айзък Бел стоеше зад останалите агенти и оглеждаше всеки и всяко лице. Начинът, които Ямамото беше избрал да избяга – като скочи на борда в последния миг, – даде да се разбере, че преследвачите са се издънили и японският шпионин знае, че го следят. Сега вече играеха на гоненица.
Триста и осемдесет пасажери, мъже, жени и сънливи деца, се тътреха покрай него. Слава Богу, каза си детективът, че беше посред нощ. В пиковите часове фериботите превозваха хиляди пътници.
— Това беше последният.
— Добре. Сега ще претърсим всяко ъгълче и кътче на кораба. Крие се някъде.
 
* * *
Дребничка възрастна женица в дълга черна рокля, топъл шал и сламено боне, привързано за главата й с тъмен шарф, се качи на трамвая, щом излезе от разпределителния терминал в Джърси. Пътуването до Хобокън беше бавно и накъсано. Трамваят завиваше покрай площада при улици Фери и Ривър, но щом слезе при първия от завършените тунели на Макаду*, придвижването й стана по-бързо. Плати петаче и се качи на електрическата мотриса, толкова нова, че още миришеше на боя.
[* Уилям Гибс Макаду – президент на железопътната компания „Хъдсън и Манхатън“, председателства проект за изграждането на тунел за метрото, който да минава под река Хъдсън, свързващ Манхатън с Ню Джърси.– Б.пр.]
Бързо преминаха под река Хъдсън. Десет минути след като се качи, жената слезе на първата станция в Ню Йорк. Кондукторите покрай вратите размениха погледи. Кварталът около улиците Кристофър и Гринуич, разпрострял се над прекрасно осветеното метро въобще не беше толкова приветлив, колкото подземната метростанция, особено в толкова късен час. Преди да успеят да я предупредят, жената се спусна покрай красивия цветарски магазин в подножието на стълбите – затворен, но цветята бяха осветени – и изчезна.
Вън на улицата се озова на тъмен площад с мръсни павета. Складове чернееха около някога прилични домове, отдавна превърнати в коптори със стаи под наем. Жената привлече вниманието на бандит, който я последва и се приближи, когато тя достигна алеята. Старицата внезапно се извъртя, опря малък пистолет в челото му и каза със спокоен мъжки глас с лек акцент, какъвто обирджията не беше чувал никога дотогава:
— Мога да ти платя добре, за да ме отведеш в чиста стая, където да прекарам нощта. А мога и да натисна спусъка. Ще те оставя да избереш.


29

— Имам работа за Хари Уинг и Луис Ло – каза Очите О’Шей.
— Кой? – запита Томи Томпсън, който започваше да си мисли, че вижда Очите по-често, отколкото му се иска.
— Твоите гангстери от Хип Синг – нетърпеливо отвърна Очите. – Високо-класната китайска банда, с която се обвърза в същия ден, в който се върнах от оня свят. Не се дръж идиотски с мен. И преди сме го обсъждали.
— Не са мои, казах ти. Просто направих сделка с тях, за да отворя няколко вертепа.
— Имам работа за тях.
— И за какво съм ти?
— Не искам да се срещам с тях. Искам да се спогодиш с тях от мое име. Ясен ли съм?
— Не щеш да ти виждат мутрата.
— Не ща и да чуват за мен. Ни дума, Томи. Освен ако не искаш да изкараш остатъка от живото си като слепец.
На Томи Томпсън му беше дошло до гуша. Облегна се назад в стола си, изправи го на двата му задни крака и каза студено:
— Мисля, че е време да извадя пистолет и да ти прасна мозъка О’Шей.
В същия миг Брайън О’Шей беше вече на крака. Изрита единия крак на стола и го сцепи. Гангстерският бос се строполи на земята. При звуците, които разтърсиха сградата, биячите на Томи нахлуха в стаята. Спряха на място. О’Шей беше заклещил шефа им с ръка през шията, на коляно, и бе извърнал лицето на Томи към тавана. Дългият метален нокът дращеше към лявото му око.
— Оправи се с биячите си.
— Разкарайте се оттук – изхриптя Томи.
Мъжете излязоха от стаята. О’Шей рязко го пусна и остави по-едрия мъж да падне по гръб, а самият той се изправи и изтръска праха от панталоните си.
— Ето какво искам – приятелски каза той. – Искам да изпратиш Хари Уинг и Луис Ло в Сан Франциско.
— Какво има в Сан Франциско? – мрачно запита Томи, като също се изправи на крака и издърпа една бутилка от бюрото си.
— Военната корабостроителница Мейр Айлънд.
— И какво, по дяволите, е това?
— Корабостроителен завод. Като тоя в Бруклин. Там е мястото, където корабите от Големия бял флот ще се заредят с провизии и ще им пребоядисат дъната, да отплават за Хонолулу, Оукланд и Япония.
— Очи в какво си се забъркал пък сега?
— Има склад в Мейр Айлънд: Искам Хари Уинг и Луис Ло да го взривят.
— Да взривят военна корабостроителница? – Томпсън пусна бутилката и скочи на крака. – Ти да не откачил бе?
— Не.
Томи се огледа наоколо като обезумял, сякаш ченгетата внезапно бяха залепили уши на добре охраняваните му стени.
— Защо ми казваш това?
— Защото когато складът в Мейр Айлънд гръмне, ти ще направиш повече мангизи, отколкото си виждал през живота си?
— Колко?
Очите му каза и Комодоре Томи седна усмихнат в стола си.

* * *
Детективът на Ван Дорн, Джон Скъли, продължи да изследва Китайския квартал в различни свои превъплъщения. Веднъж беше уличен търговец, другия ден беше клошар, пиян бездомен скитник – войник от „армията на градинските пейки”, както и представител на здравните служби, които събираха достатъчно подкупи, за да снижават разходите си. Продължи да събира податки за Гофърите, докато сновеше из квартала. Минувачите говореха изпълнени с копнеж за скъпата игрална зала и опиумно свърталище, което придирчиво подбираше момичета си. Но приятелката на шефа на Хип Синг лично въртеше вертепа и знае как да обслужи човек.
— Китайка? – запита ококорен Скъли и разсмя жената, с която пиеше на Канал стрийт.
— Няма китайки в Китайския квартал.
— Как тъй няма китайки?
— Не им дават да ги водят в страната.
— Откъде вземат момичета?
— Ирландки. Щеш ли да си сръбнеш.
— Гаджето на китаеца е ирландка? – замита Скъли сякаш подобна комбинация беше отвъд въображението му.
Една от жените сниши глас и се огледа наоколо, преди да прошепне поверително.
— Чух, че е от Гофърите.
При тези думи Скъли нямаше защо да се преструва на изненадан. Беше толкова необичайно, а също и невъзможно, а може би представляваше доказателство за странно и опасно съглашение между Кухнята на Ада и Китайския квартал.
Знаеше, че трябва да докладва дори за подозрение за коалиция между китайците и Гофърите. Или поне да довери на Айзък Бел. Но годините на служба му казваха, че се намира на прага на пробив, който ще разреши загадката около „Корпус 44”. Усещаше, че се намира толкова близо до разкриването на историята, че реши да докладва някой следващ ден.
Дали Гофърите не бяха предложили момичето като подарък при подпечатването на сделката? Дали не беше я предложила тя? По думите на Хари Уорън жените сред Гофърите бяха по-големи престъпници от мъжете, далеч по-умни и коварни. Каквато и да беше връзката, детектив Джон Скъли смяташе за свой личен дълг да влезе в „Никърбокър” въоръжен с цялата разгадана история, вместо с празни слухове.
Няколко дена по-късно уцели десетката.
Върна се, предрешен като дребен търговец. Несръчно скроен ежедневен костюм висеше свободно върху едрото тяло. Маншетите на панталоните му едва покриваха върховете на старомодните обувки. Но скъпата нова сламена шапка, купена от братя Брукс на Бродуей, която пазеше сянка на кръглото му лице, както и златният ланец, който изпъкваше на жилетката му, бяха ясен сигнал, че е чудесен кандидат, който да бъде измамен.
Влезе в китайската опера на Дойърс стрийт – улица, която вестниците наскоро бяха заклеймили като „Кървавия ъгъл“ заради бързо придобитата репутация на бойно поле между Хип Синг и Он Леонг. Някъде по Дойърс, както беше чул, се намираше вертепа на Хил Синг, където се предлагаха красиви момичета най-чистият опиум и игра на рулетка в комплект с крупие, което си разбираше от работата.
Детективът се беше нагледал на достатъчно опиум и рулетки, за да стои настрани от хазарта. Нямаше нищо против красивите момичета и по някаква причина не можеше да разбере защо често успяват да го сложат в джоба си. А когато това станеше, опиумът само правеше хубавите неща още по-хубави.
Когато отново стъпи на улицата, след като бе погледал представлението, истински дребен търговец зяпаше американското знаме, забито на покрива на триетажната опера.
— Китайска опера? – запита той Скъли. – И как е?
— Така и не чух опера – отвърна агентът. – Скърцане сякаш пантите им се нуждаят от смазка. Обаче костюмите и гримът са друга работа. Очите ще ти изскочат.
— Момичета има ли?
— Трудно ми е да кажа.
Мъжът протегна ръката си.
— Тим Холиън. Пиринчени изделия „Уотърбъри“.
— Джаспър Смит. Галантерийни стоки „Шенектейди“ – отвърна Скъли, а после се сблъска с кошмара всеки детектив.
— „Шенектейди“? Значи няма как да не знаеш братовчед ми Ед Келахър. Президент е на управителния съвет.
— Не и откак избяга с племенницата на жена ми.
— Какво? Не, сигурно има грешка. Ед е женен мъж.
— Само като се сега за това и кръвта ми кипва. Бедното дете е едва на петнайсет.
Холиън смаян се оттегли по посока на Мот стрий. Скъли продължи да снове между входа на операта и закръгления еркер, подсилен с телена мрежа. Не мина много време, докато го запитат:
— Кажи, братле, търсиш ли си забавления?
Скъли изгледа мъжа. На средна възраст, с няколко зъба и опърпани дрехи, бивша кримка от Бауъри, но вече не от агресивния тип. Обаче изпитваше силното желание да го отведе при ония, които бяха такива, ако втренченият в ланеца поглед представляваше някаква податка.
— Какво имаш предвид?
— Искаш ли да се запознаеш с някои момичета?
Скъли посочи към Мот стрийт.
— Току-що натам тръгна мъж със сламена шапка. Той търси момичета.
— Ами ти? Искаш ли да видиш пристрастените окаяници в опиумната къща?
— Разкарай се.
Досадникът прие изражението му за честно предупреждение и тръгна след мъжа от „Уотърбъри“. Скъли продължи да снове.
Дотук обаче нямаше напредък. Не беше научил и една проклета новост повече, откак се беше забил пред операта. Нито следа от клиенти, които да идват и отиват. Може би беше прекалено рано. Но тези места бяха склонни да държат завесите спуснати, а играта продължаваше денонощно. Помота се още час, но нямаше чувството, че се приближава. Мошеници като оня, когото беше пратил подир друга жертва, никога не биха го насочили към някой по-класен вертеп. Така че продължи да отпраща катилите, докато чакаше появата на клиенти, които да го насочат към вярната следа.
Необичайна гледка привлече погледа му. С бърза походка, привличайки изпълнения с копнеж поглед на ченгето, което явно я следваше, вървеше млада светлокожа ирландка, понесла китайско бебе. Телосложението й беше здраво като на зидар, а в очите й блестеше насмешливата усмивка, към каквато Скъли имаше слабост. Докосна шапката си и направи път по тесния тротоар, по който жената бързаше право към Мот. От близо детето не изглеждаше съвсем китайче, не и с жълтия пух, който покриваше главицата му.
Ченгето мина покрай Скъли и пресрещна жената на пресечката с Дойърс. Вгледа се с подозрение в завивката на бебето. Скъли бавно тръгна натам, като предполагаше какво предстои да стане.
— Трябва да те вкарам на топло – рече ченгето.
— И за какво, дявол те взел? – запита майката.
— За твоя собствена безопасност. Всяка бяла жена, омъжена за китаец, трябва да докаже, че не е била отвлечена и държана в плен.
— Отвлечена? Не съм отвлечена. Пазарувам вечеря за съпруга си.
— Трябва да ми покажеш брачното си свидетелство, преди да ти хвана вяра.
— Че да го не го разнасям с мене бе? Боже мой! Знаеш, че съм омъжена. Просто ме тормозиш. Чакаш да ти навра мангизи в ръката.
Ченгето пламна от гняв.
— Идваш с мен – заяви той и я хвана за ръката Джон Скъли го побутна по рамото.
— Офицер, може ли да поговорим насаме?
— Ти пък кой си? Я да се разкараш.
— Там, откъдето идвам, парите говорят – отвърна Скъли и му подаде банкнотите, които държеше. Ченгето се завъртя на пета и тежко се понесе обратно към Бауъри.
— Защо направихте това? – В очите на жената имаше сълзи от ярост.
— Видя ми се добра идея за момента – отвърна Скъли. – Много ли те тормозят?
— Държат се така с всички, които са омъжени за китайци. Все едно момичето няма право на глас за кого иска да се омъжи. Мразят белите жени, които искат да се вземат с китайци и викат, че го правим, понеже сме привикнали на опиума. И какво му е лошото да си омъжена за китаец? Моят се труди тежко. Идва си у дома по нощите. Не пие. Не ме бие. Е, разбира се, ако опита, ще го просна на земята. Дребничък е.
— Не пие? – запита Скъли. – А опиум пуши ли?
— Идва си у дома за вечеря – усмихна се тя. – Аз съм му опиумът.
Скъли пое дълбоко въздух, огледа се внимателно наоколо и прошепна:
— Ами, ако някой му се прище да пуши малко, само за да види какво е?
— Ще му кажа, че си играе с огъня.
— Ами нека кажем, че иска да пробва. Не съм тукашен. Има ли безопасно място, където човек може да опита?
Жената сложи ръце на кръста и го изгледа в лицето.
— Видях, че доста мангизи набута на онова ченге. Имаш ли много пари?
— Да, госпожо. Добре ми вървят работите, но е време да поразпусна малко. Наистина ми се ще да опитам нещо ново.
— Е, погребението си е твое.
— Да, г'спожо. И аз тъй го виждам. Но ще платя допълнително ако ида на място, дето няма да ме халосат по главата,
— Стоиш точно срещу него. – Кимна с глава към операта. Скъли изгледа високите прозорци на втория етаж.
— Там ли? Бях вътре и слушах опера.
— На горния етаж има къде да се иде. Можеш да опиташ опиума си. А и други неща.
— Там ли? – Скъли се почеса по главата и се направи, че зяпа глупаво. Детективската му работа го беше отвела доста близо до целта. Но ако не беше жената, можеше и седмица да се мотае тук. Доказателство, че добрите дела се възнаграждават.
— Тръгваш към балкона, все едно че си дошъл на опера. Изкатерваш всички стълби отзад и ще видиш малка врата. Ще почукаш и ще те пуснат.
— Просто така?
— За китайците има само два вида хора. Отвън са чуждите, семейството и приятелите са вътре.
— Но аз съм чужд.
— Кажи им, че Сади те праща и няма да си чужд.
— Скъли се усмихна.
— Значи си играла с огъня?
— Не – засмя се тя и го плесна по рамото. – Влизай вътре. Познавам някои от момичетата.
Скъли си купи още един билет, качи се на балкона, обърна се с гръб към крясъците, които се носеха от сцената изкатери се още нагоре и почука на вратата, за която жената му беше казала. Чу да се отваря шпионка и се ухили нерешително като човек, който не е на собствена територия. Вратата се отвори с изщракване предизвикано от здрава верига.
— Какво искаш? – запита един як китаец.
Скъли се загледа в сатъра, който изпъкваше от дрехата му.
— Сади ме праща.
— А. – Пазачът освободи веригата, отвори вратата и тържествено каза:
— Влизай.
Посочи към постлани с килим стълби и Джон Скъли се закатери към наситения със сладникава миризма въздух.
Първоначално на детектива на Ван Дорн не му се наложи да симулира селяшко изумление пред огромното пространство, окъпано в златна светлина. Таванът беше облицован с червено платно, а всеки сантиметър от стените беше покрит със завеси, стенни килими и копринени тапети, изрисувани с дракони, планини и танцуващи момичета. Обзавеждането се състоеше от сложно резбовани дървени мебели, залата беше осветена от цветни фенери и Скъли си помисли, че сигурно така изглежда тронната зала в пекинския дворец, само дето там имаше и евнуси.
Смъртно опасни мъже от Хип Синг, облечени в тъмни бизнес костюми, стояха около колелото за фаро и масите за фан-тан, а красиви момичета носеха лули с опиум на клиентите налягали по диваните. 
[* Хазартни игри. – Б.пр.]
Момичетата, които носеха прилепнали поли, дълги до коленете, бяха бели, макар че тъмнокосите си бяха сложили грим така, че да приличат на китайки. Както му беше казала минувачката, истинските китайки в Китайския квартал бяха по-редки и от кокоши зъби. Клиентите, налягали почти в несвяст от опиумния дим, представляваха мешавица от бели и жълтокожи. Скъли видя процъфтяващи наглед китайски търговци някои в традиционни мандарински сака, други – в ежедневни костюми, с бомбета или сламени шапки. Белите включваха контета от Пето авеню и заможни колежани от типа, дето разчиташе на чековите книжки на бащите си, за да покриват задълженията си от хазарта. Най-интересни бяха двамината нискочели гангстери в прилепнали костюми и дълги вратовръзки, за които Скъли бе готов да заложи месечната си заплата, че са Гофъри от Кухнята на Ада.
От колко ли време бяха тук? Беше стоял отвън с часове и не беше видял никой от тях да влиза. Очевидно клубът имаше и друг вход от някоя друга улица, а не от Дойърс. Явно беше чакал пред задната врата, докато те се бяха вмъквали от предната.
Бял мъж седеше на кушетката си, потупваше нахлупеното на главата си бомбе и клатеше краката си над земята. Погледите на двамата се срещнаха. На Скъли за малко да му падне ченето. Какво, по дяволите, правеше Хари Уорън тук?
Двамата детективи припряно се огледаха наоколо.
И Хари ли беше тръгнал по следите на същите слухове като него? Не, реши Скъли, Хари Уорън би трябвало да следи Гофърите. Ето как се бе озовал тук. Специалистът по гангстерите все още не беше наясно със сдружението между Хип Синг и Гофър. Просто беше последвал Гофърите и бе влязъл вътре, без да съобрази да събере две и две. Скъли беше на километри пред Хари и неговите тъй наречени експерти, гордо реши той. Преди да довърши, щеше да натрие носовете на нюйоркските агенти на Ван Дорн в собствения им град.
Две момичета тръгнаха към него.
Едната беше чернокоса ирландка, гримирана като китайка. Другата беше червенокосо миньонче, хубавица, със сини очи. толкова ярки, че сякаш осветяваха мрачното помещение. Напомни на Скъли за актрисата Лилиан Ръсел в годините, когато телосложението й бе по-крехко. Но може би това се дължеше на огромната й шапка с повдигната нагоре периферия, а може и да беше естествена реакция на отровните изпарения от лютив дим, на обилно наплесканото с грим и пудра лице, което всъщност не се нуждаеше от никаква козметика.
Червенокосата отпрати брюнетката с грубо кимване.
Пулсът на Скъли се учести. Колкото и млада да беше, жената се държеше като главната Мадам. Приятелката на боса на Хип Синг, която издирваше.
— Добре сте дошли в скромната ни обител – рече тя, напомняйки на агента за китайска принцеса от водевилната сцена. Ако се изключеше акцента й, се беше истинско дете на Кухнята на Ада. Как ни открихте?
— Сади ме прати.
— Сади ни стори голяма чест. Какво ще желаете, сър?
Скъли преглътна нерешително като търговец, изправен пред множество възмажности. Жената говореше делово, като всяка Мадам, която си заслужава титлата, но го гледаше в очите сякаш му се предлагаше. А самата тя, трябваше да признае заслепеният Скъли, беше предизвикателство доста над обичайната тарифа.
— Какво е желанието ви?
— Винаги ми се е щяло да опитам малко опиум.
Жената изглеждаше разочарована.
— Бихте могли да си вземете и от аптекаря. Откъде сте?
— „Шенектейди”.
— Човек с вашите средства не може ли да си вземе опиум от аптеката?
— Притеснявам се да правя такива неща у дома, ако ме разбирате.
— Естествено. Разбирам. Е, нека бъде опиум тогава. Елате с мен.
Хвана ръката му. Дланта й беше малка, силна и топла. Поведе го към канапе, наполовина скрито от завеси и му помогна да се настани, да положи главата си на меки възглавници. Една от изрисуваните „китайки“ донесе лула. Червенокосата рече:
— Наслаждавайте се. Ще се върна по-късно.
 

30

Гофърите хванаха едно от момчетата ми – телефонира Хари Уорън на Айзък Бел в „Никърбокър“.
— Кого?
— Малкият Еди Тобин, новакът.
Бел хукна към болница „Рузвелт” на Петдесет и девета улица и Девето авеню.
Хари го пресрещна в коридора.
— Настаних го в частна стая. Ако шефът не иска да плати за него, ще платя аз.
— Не, аз ще платя, ако не плати шефът – каза Бел. – Как е той?
— Ритали са го в лицето с обувки с метални върхове, пукнали са черепа му с оловна тръба, счупили са дясната му ръка и двата му крака.
— Ще се оправи ли?
— Тобинсови са моряци от Стейтън айлънд – ловят стриди, работят по влекачи, занимават се с контрабанда, – тъй че той е здраво хлапе. Или поне беше. Трудно е да се каже как ще се възстанови човек след такъв побой. Мога само да кажа, че са били четирима. Никакъв шанс не е имал.
Бел влезе в стаята и застана със стиснати юмруци до изпадналия в несвяст детектив. Цялата му глава беше омотана в дебели бели бинтове, от които се процеждаща кръв. Един лекар плъзгаше стетоскоп по гърдите му. До него стоеше сестра, облечена в колосана престилка.
— Не пестете средства – рече Бел. – Искам денонощно край него да има сестра.
Върна се при Хари Уорън в коридора.
— Това е твоят град, Хари. Какво ще предприемем?
Гангстерският специалист се поколеба. Очевидно не беше доволен от отговора, който се канеше да даде.
— Когато са човек срещу човек, тези не се замесват с хората на Ван Дорн. Обаче Гофърите ни надвишават многократно и ако се стигне до война, те ще се бият на своя територия.
— Вече се стигна до война – изтъкна Бел.
— Ченгетата няма да помогнат изобщо. В града нещата са разделени между политиците, строителите, църквата, ченгетата и гангстерите. Стига никой да не стане толкова алчен, че реформаторите да се наложат, няма да се притесняват едни други затова, че някакъв си детектив е пребит. Тъй че сме сами. Виж, Айзък. Това е странно. Не му е в стила на Томи Томпсън да си навлича беди, когато не му се налага. Праща ни съобщение да се оттеглим ли, що ли? Би подходил така със съперническа банда – Дъстърите или Петте Стрелки. Знаем, че не би постъпил по същия начин с Ван Дорн. На практика си признава, че приема поръчки от шпионина.
— Искам и ти да му изпратиш съобщение.
— Мога да прошушна на човек, който да му предаде, ако това имаш предвид.
— Кажи му, че Айзък Бел е телеграфирал на стария се приятел Джетро Уат – шефът на железопътната полиция към „Южен Пасифик” “ с молба да изпрати двеста здрави момчета в Ню Йорк, които да пазят складовете на Единайсето авеню.
— Можеш ли да го направиш?
— Джетро винаги е готов за битка, а аз знам какви загуби претърпяват железниците от откраднати товари. Томи Томпсън ще премисли, преди отново да атакува Ван Дорн. Хората му може и да са утайката на обществото, но са корави копелета и единственото, от което се страхуват, е Джетро. Докато неговите дойдат тук, никой от нашите не бива да се размотава сам. Когато са по работа, да излизат по двама или повече, в останалото време – да внимават.
— Докато сме насаме, да ти кажа, че се сблъсках с приятеля ти Джон Скъли.
— Къде? От седмици, но съм го чувал.
— Дебнех един от Гофърите в Китайския. Задънена улица. Прекара целия си ден, пушейки опиум. Скъли се натресе в клуба – правеше се на турист.
— А какви ги вършеше всъщност?
— Последно като го видях си палеше лула.
— С тютюн ли? – запита Бел, макар да се съмняваше.
— Боя се, че не.
Бел изгледа Хари Уорън.
— Е, след като ти си оцелял, и Скъли ще се справи.

* * *
Четирите черни високи комина и двете още по-високи мачти на трансатлантическия параход „Кайзер Вилхем Велики II“ се очертаха на фона на опушеното небе край Гринич Вилидж. Правият нос се извисяваше над влекачите, кея, теглените от коне двуколки и такситата.
— Точни тук, Дейв – каза Айзък Бел през тръбата на зелената лимузина „Пакард“, осигурена от бащата на Лилиан – съпругата на Арчи Абът. Железопътният магнат нямаше възможността да посрещне кораба на обичната си дъщеря, тъй като кръстосваше континента с личния си влак, издирвайки – според Бел – независима железопътна линия, която да добави към империята си. Детективът, който спешно трябваше да разговаря с Арчи, беше предложил да го замести.
— Вземи ме от Джсйи стрийт, след като ги качиш.
Стъпи на паветата и се загледа в подвижното мостче. Не беше изненада, че младоженците слязоха първи от кораба, насочени към брега от загрижения персонал следвани плътно от глутница вестникари, които се бяха качили на борда при Сенди Хук, за да поздравят най-вълнуващата млада двойка. На кея чакаха още репортери. Някои носеха фотоапарати. Други съпровождани от художници.
Бел, който предпочиташе да не вижда лицето си из вестникарските будки, докато разследваше под прикритие, се отдръпна от кея и изчака на улицата с ниски къщи и конюшни.
Петнайсет минути по-късно лимузината забави и той чевръсто се качи.
— Ще извиняваш за цялата тая суетня – поздрави го аристократът със синя кръв Арчибалд Ейнджъл Абът IV и стисна ръката му. Двамата бяха приятели още откакто се боксираха за различни колежи. – Целият Ню Йорк си умира да види изчервената ми булка.
—Не съм изненадан – каза Бел и топло целуна по бузата прелестната Лилиан, преди да седне на сгъваемата седалка срещу двойката. – Лилиан, изглеждаш абсолютно омайна.
— Обвинявай съпруга ми – засмя се тя и прокара пръсти през гъстата червена коса на Арчи.
Когато стигнаха до бялото имение Хенеси на Марк авеню. Бел и Арчи отидоха да говорят насаме в библиотеката.
— Тя сияе – отбеляза Бел. – Ти изглеждаш изтощен.
Арчи вдигна чашата си с разтреперана ръка.
— По цели нощи пиршества, катедрали и забави из селски имения по цели дни, после още пиршества. Човек забравя колко енергичен е бил на деветнайсет.
— Какво научи на кораба?
— Европейците си търсят повод за война – сериозно отвърна Арчи. – Всеки се притеснява, че другият ще удари пръв. Англичаните са убедени, че ще има война с Германия. Знаят, че немската армия е огромна и че се ползва с вниманието на кайзера. Какво ти внимание? Дявол да го вземе, кайзерът е вложил сърцето си в армията и флота, дал им е благословията си! Германците пък са убедени, че ще има война с Англия, защото Англия няма да толерира разрастването на германската империя. Британците знаят, че победата над немския флот не им гарантира победа, докато поражението на британския флот ще сложи край на английското морско владичество. И ако това не е достатъчно, германците подозират, че Русия ще ги нападне, за да подкопае революционните движения, като разсее селяците с една война. Ако това стане, германците се страхуват, че Англия ще се съюзи с Русия, защото и Франция е в съюз с Русия. Така че Германия ще насили Австрия и Турция да застанат на нейна страна. Обаче никой от тия идиоти не разбира, че техните съюзи ще доведат до война, каквато никой не е виждал.
— Толкова ли е сериозно?
— За наше щастие никой от тях не иска Щатите за враг.
— Ето защо се чудя – каза Бел, – дали Англия и Германия опитват да накарат Щатите да си мислят, че другият им е враг.
— Точно на такива византийски заговори се наслушах на кораба – отбеляза Арчи. – Умът ти е жесток.
— Напоследък се движа в лоша компания.
— А пък аз си мислех, че е заради образованието ти в Йейл – засмя се Абът, възпитаник на Принстън.
— Като ухажват Америка, за да я привлекат за съюзник, Англия и Германия могат тайно да манипулират така, че да изкарат техния враг да изглежда като наш враг.
— Ами японците?
— Според капитан Фалконър всичко, което подкопава влиянието на европейците в Пасифика, ще насърчи Япония. Ще стоят настрани колкото могат по-дълго, след което ще се присламчат към победителя. Честно казано, май е обладан от страх от японците. Виждал ги е отблизо по време на Руско-Японската война, така че мисли, че ги познава най-добре от всички. Настоява, че са брилянтни шпиони. Все едно, за да ти отговоря на въпроса ще ти кажа, че от седмица следим един японец. За нещастие ни се изплъзна.
Арчи потресено поклати глава.
— Отивам на кратък меден месец и детективската работа отива по дяволите. Къде мислиш, че е?
— За последно е видян на ферибота за Ню Йорк. Обхождаме целия град. Този е най-добрата част от случая. Ужасно се нуждая от него.

* * *
— Получих доклада от „Райкър и Райкър” – докладва Грейди Форър, когато Бел се върна в щаба. – На бюрото ти е.
Ерхард Райкър се оказа син на основателя на „Райкър & Райкър”, вносители на скъпоценни камъни и благородни метали за ювелирната индустрия на Ню Йорк и Нюарк. Младият Райкър беше разширил компанията, след като преди седем години баща му бил убит от кръстосан огън в Бурската война в Южна Африка. Редовно пътувал между САЩ и Европа на луксозни презокеански лайнери, като любимите му били немският „Вилхелм Велики” и английският „Лузитания”, за разлика от баща си, който предпочитал старите солидни параходи като „Умбрия” на Кунард и „Хавел“ на северногерманската компания „Лойд”. Един детайл привлече вниманието на Бел: „Райкър & Райкър“ поддържаха собствена охранителна служба, която пазеше доставките на скъпоценни камъни и персонално ескортираше Райкър, когато самият той пренасяше ценни стоки.
Бел потърси началника на разузнаването.
— Частните охранителни услуги обичайни ли са в бизнеса със скъпоценни камъни?
— В Европа явно е така – отвърна Грейди Форър. – Съпровождат клиентите си по пътя.
— Какви хора наема?
— Хубавци, здрави биячи. От оня тип, дето можеш да ги облечеш в хубави дрехи.
Рецепционистът подаде глава през вратата.
— Търсят ви по телефона, господин Бел. Не мога да кажа кой е. Английски акцент.
Бел разпозна провлачения говор на командир Абингтън-Уестлейк.
— Дали да не се срещнем за още един коктейл, друже? Може пък тоя път дори да го изпием.
— За какво става въпрос?
— Имам много интересна изненада за вас.


31

Полиция! Полиция! Никой да не мърда! Вратата откъм балкона на операта, през която Джон Скъли беше влязъл в свърталището за опиум на Хип Синг, се разтвори с трясък и блъсна към стената дебеловратия китаец, който я пазеше. Първият, който нахлу, беше с шлем на сержант и едър като товарен кои.
Китайците, които играеха хазарт на масата фан-тан, бяха свикнали с полицейските хайки. Задвижиха се много бързо. Карти, чипове и банкноти се разхвърчаха из въздуха, щом драснаха през завесата, скриваща тайна врата. Биячите на Хип Синг огребаха парите от масата фаро и побягнаха. Белите играчи на фаро побягнаха, но когато задърпаха другите завеси, намериха зад тях голи стени. Разпищяха се момичета, пушачите на опиум вдигнаха глави.
Червенокосата мадам притича до дивана на Скъли
— Елате с мен!
Дръпна го през друга завеса, докато ченгета нахлуваха, размахали палки и ръсейки гръмки закани. Скъли не видя никаква врата в тъмното, но щом жената бутна с ръка стената, се отвори тесен панел. Преминаха, тя го затвори и дръпна тежките лостове отгоре и отдолу.
— Бързо!
Поведе го надолу по стръмно и тясно стълбище, едва колкото да може детективът да промуши едрото си туловище. На всяка площадка имаше друга тясна врата, която тя отваряше, затваряше и залостваше, след като преминеха.
— Къде отиваме? – попита Скъли.
— Тунела.
Отвори една врата с ключ. Тук беше тунелът, с нисък таван, тесен и влажен. Простираше се напред в тъмното. Мадам извади фенер от дупка в стената и на светлината му ги преведе през подземния проход на разстояние от около две градски карета според детектива. По извивките и чупките в стените предположи, че трябваше да е таен изход, прекаран през низ от свързани подземия.
Дамата отключи друга врата, хвана отново ръката му и го преведе нагоре през няколко стълбищни крила до конвенционално обзаведен салон на апартамент с високи прозорци, с изглед към окъпаната от слънчева светлина станция Чатъм Скуеър Ел.
Скъли беше прекарал толкова дълго на тъмно, че му беше трудно да повярва, че все още съществува дневна светлина.
— Благодаря за избавлението, мадам.
— Казвам се Кати. Седнете. Отпуснете се.
— Джаспър – представи се Скъли. – Джаспър Смит.
Кати хвърли чантата си и започна да вади иглите от шапката си.
Скъли я гледаше жадно. На дневна светлина беше още по-хубава.
— Знаете ли – засмя се той. – Ако носех нож, дълъг колкото вашите игли, полицията щеше да ме арестува като опасен тип.
Жената му отвърна със сладко цупене:
— Едно момиче не може да носи шапото си цялото накривено.
— Май е все едно дали едно момиче носи шапка колкото колело на файтон или с големината на камбанка. Винаги ще я набоде с игли, големи колкото ръката й. Виждам, че сте републиканка.
— Откъде ви хрумна това?
Скъли се пресегна към двайсет и пет сантиметровата стоманена игла, извади я и я вдигна на светлината. Декоративната бронзова глава изобразяваше опосум, държащ стик за голф.
— Опосума Били. Така наричаме Уилям Хауърд Тафт.
— Опитват се да направят от опосума плюшено мече*. Но всички знаят, че Тафт не е Рузвелт.
[* Плюшеното мече се превръща в символ на президента Теодор Рузвелт, след като той отказва да застреля по-рано уловено мече по време на лов, организиран в чест на разрешаването на пограничен спор между щатите Мисисипи и Луизиана, През 1904 г. Рузвелт използва плюшеното мече Теди като талисман в предизборната си кампания и побеждава. – Б.пр.]
Тя набоде четирите игли на възглавница на дивана и хвърли шапката си до тях. После направи изящна поза, поставила силните си длани на стройните си бедра.
— Опиумът е единственото удоволствие, което не мога да ви предложа тук. Уиски със сода устройва ли ви?
— Покрай някои други неща – отвърна Скъли ухилен.
Дамата смеси скоч с вода във високите чаши.
След това се чукнаха, Скъли отпи и се наведе, за да я целуне по устните. Тя се отдръпна.
— Позволете да се облека по-удобно. Цял ден съм в тия дрехи.
Скъли затърси бързо из стаята, внимателно и безшумно. Търсеше разписка за наема или сметка за газта, която да му покаже чий беше апартаментът. Наложи се да спре, когато влакът изтрополи долу на станцията, защото нямаше да може да я чуе, щом се върнеше от спалнята. Локомотивът отмина и той претърси още малко.
— Ей, какво стана с вас там?
— Един момент.
Скъли претърси още. Нищо. Чекмеджетата и шкафовете бяха голи като в хотелска стая. Хвърли поглед към коридора и отвори чантичката й. Точно когато чу вратата да се отваря, удари джакпот. Два железопътни билета за утре, в 3:30 следобед, за „Туентиът Сенчъри Лимитид” – осемнайсетчасовия свръхбърз експрес до Чикаго, с прехвърляния до Сан Франциско. Билети за Кати и кого? Шефът? Приятелят на Хип Синг?

* * *
Когато Кати видя малкия двайсет и петкалибров пистолет в кобура на кръста му, поиска да знае за какво му е.
— Обраха ме веднъж, докато носех заплатите на чиновниците ми. Това повече няма да го бъде.
Изглежда му повярва. Най-малкото не се отрази на по-нататъшния ход на събитията. Не и докато Скъли не я видя как добавя капки приспивателно във втората му чаша скоч със сода.
Изведнъж се почувства стар и тъжен.
Беше много умела в действията си. Проявила бе търпението да гарнира втората му чаша, за да е по-малка вероятността да усети горчивия вкус на хлорния хидрат. Скри ловко шишенцето между сгъвката на дланта си и месестата част на палеца. Докато го правеше, кръстоса краката си с разсейващия блясък на снежнобели бедра. Единственият й недостатък беше младостта й. Скъли беше твърде стар, за да го изпързалят като някое хлапе.
— До дъно! – усмихна се тя.
— До дъно – промълви в отговор агентът. – Знаеш ли, никога не бях срещал момиче като теб. – Зяпнал чувствено в хубавите й сини очи. Скъли се пресегна слепешком за чашата си и я събори от масата.

* * *
Айзък Бел слезе в приземния бар на „Никърбокър” десет минути по-рано от уговореното. В ранния слънчев следобед заведението беше общо взето празно и той веднага забеляза, че Абингтън-Уестлейк все още не бе дошъл. На бара се беше облегнал мъж, две двойки седяха на масите, а на пейката в най-тъмния ъгъл на помещението, където беше беседвал с английския военен аташе, се мержелееше самотен слаб силует. Безукорно облечен в старомоден редингот, висока изправена яка и дълга вратовръзка, мъжът го покани, полуизправен и с вежлив поклон.
Бел се приближи, зачуден дали да вярва на очите си.
— Ямамого Кента, предполагам?
 

32

— Господин Бел, познат ли ви е „Намбу Тип Б”?
— Нискокачествен, седем милиметров полуавтоматичен пистолет – отвърна Бел напрегнато. – Повечето японски офицери си купуват браунинг.
— Аз съм сантиментален патриот – заяви Ямамото. – И всъщност е забележително ефективен при разстояние от една малка маса. Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.
Бел седна, постави едрите си длани върху масата – едната обърната надолу, а другата нагоре – и се вгледа в лицето на мъжа срещу себе си. Не можеше да разчете никаква емоция.
— Колко далече смятате, че може да стигнете, ако ме застреляте в претъпкан хотел?
— Предвид това колко далече съм стигал, гонен от десет професионални детективи последните две седмици, измъкването от обикновени граждани, пиещи в хотелски бар, не ме притеснява особено. Но със сигурност може да се досетите, че не съм ви примамил тук, за да ви застрелям, което можех да направя късно предната нощ, докато се връщахте от този хотел в клуба си на Четирийсет и четвърта.
Бел отвърна с мрачна усмивка:
— Моите поздравления към „Тъмния океан” затова че учат шпионите си на изкуството да бъдат невидими.
— Приемам комплимента – каза Ямамото също с усмивка. – В името на Японската империя.
— Защо му е на един патриот на Японската империя да се превръща в обикновен инструмент за отмъщение на английски шпионин?
— Не се ядосвайте на Абингтън-Уестлейк. Наранихте гордостта му, а това е опасен подход спрямо англичанин.
— Следващия път, когато го видя, няма да нараня гордостта му.
Ямамото отново се усмихна.
— Това си е между вас и него. Да не забравяме, че двамата с вас не сме врагове.
— Вие убихте Артър Лангнър в Оръдейния завод – отсече Бел хладно. – Това ни прави врагове.
— Не аз убих Артър Лангнър. Друг го направи. Свръх усърден подчинен. Взел съм полагащите се мерки спрямо него.
Бел кимна. Не виждаше полза да оспорва тази нагла лъжа, докато не научеше какво е намерението на японеца.
— Щом не сте убили Лангнър и не сме врагове, защо насочвате оръжие под масата в корема ми?
—За да задържа вниманието ви, докато обясня какво става и с какво мога да ви помогна.
— Защо ще искате да ми помагате?
— Защото и вие можете да ми помогнете.
— Предлагате сделка.
— Предлагам размяна.
— Размяна на какво?
— Шпионина, който уреди убийството на Лангнър и убийството на Лейкууд – експерта по огневи контрол и убийството на експерта по турбини – Макдоналд, и убийството на Гордън – специалиста по броня във Витлеем, и организира опита за саботаж на спускането на „Мичиган“, който толкова умело осуетихте.
— В замяна на какво?
— Време да мога да изчезна.
Айзък Бел поклати изразително глава.
— Това е безсмислено. Вие вече демонстрирахте, че можете да изчезвате.
— По-сложно е от обикновеното изчезване. Имам си своите отговорности – отговорности към страната ми – които нямат нищо общо с вас, тъй като не сме врагове. Трябва да се измъкна чисто и да не оставя следи, които да ме тормозят или да затруднят страната ми.
Бел се замисли напрегнато. Ямамото потвърждаваше онова, което бе подозирал – на върха стоеше друг шпионин, който беше привлякъл не само японския убиец, но и германския саботьор, а и кой знае още колко други.
Ямамото заговори настойчиво.
— Дискретността е оцеляване. Пораженията и победите трябва да се обмислят спокойно, факт след факт, от разстояние.
За да спаси кожата си – а и кой знае заради какви други мотиви, – Ямамото беше готов да издаде главния организатор. Както беше подхвърлил толкова цинично Абингтън-Уестлейк на същата тази маса, „Добре дошъл в света на шпионажа, господин Бел.“
— Как мога да ви повярвам?
— Ще ви изтъкна две причини да ми повярвате. Първо, не ви убих, а можех. Съгласен ли сте?
— Можехте да се опитате.
— Второ, ето пистолета ми. Подавам ви го под масата направете каквото решите.
Връчи пистолета на Бел с дръжката напред.
— Предпазителят спуснат ли е?
— Сега, след като е насочен в мен, да – отвърна Ямамото – Сега ще се изправя. С ваше разрешение.
Бел кимна.
Ямамото се изправи. Бел каза:
— Ще ви повярвам повече, след като ми предадете втория пистолет, скрит в страничния ви джоб.
Ямамото се усмихна тънко.
— Остър поглед, господин Бел. Но за да доставя стоката, може да ми потрябва.
— В такъв случай вземете и този – каза детективът.
— Благодаря ви.
— Успешен лов.

* * *
Късно същата нощ Ямамото Кента се изправи пред шпионина в крайбрежния му склад в Александрия, Вирджиния.
— Планът ти за нападение на Големия бял флот при Мейр Айлънд – започна той с официалните премерени фрази на дипломат – не е в интерес на моето правителство.
Беше валяло два дни и нивото на река Потомак се повишаваше, набъбнала от огромния вододел, оттичащ хиляди квадратни мили от Мериленд, Вирджиния, Западна Вирджиния, Пенсилвания и Вашингтон, окръг Колумбия. Подът трепереше от мощното течение, а дъждът барабанеше по стария покрив. Просмукалата се вода капеше в обърнатата каска на бюрото на шпионина, плискаше по стария прожектор зад него и се стичаше по лещата му.
Шпионинът не можа да скрие изумлението си.
— Как го разбра?
Ямамото се усмихна тънко.
— Може да е от „вродената ми пригодност за шпиониране, хитростта и самообладанието, каквито не се срещат на Запад”. – Усмивката му замръзна в твърда резка, с толкова стегнати устни, че шпионинът можеше да види зъбите, очертани зад тях.
— Няма да позволя това – продължи японецът. – ще забиеш клин между Япония и Съединените щати точно в неподходящия момент.
— Клинът вече се задвижва – отвърна кротко шпионинът.
— Какво полза би произтекла от това?
— Зависи от гледната ти точка. От германска гледна точка, въвличането на Япония и Съединените щати в конфликт би отворило възможности в Пасифика. Великобритания също няма да скърби, ако Военният флот на САЩ бъде принуден да съсредоточи бойните си кораби на Западното си крайбрежие. Биха могли дори да използват удобната възможност, за да си върнат Западните Индии.
— Но за Япония няма никаква изгода.
— Имам германски и британски приятели, готови да платят за тези възможности.
— По-лош си дори, отколкото мислех.
Шпионинът се засмя.
— Не разбираш ли? Международната надпревара в строителството на дреднаути предлага блестящи възможности за човек, на когото му стиска да ги сграбчи. Съперничещите държави ще са готови да платят всичко, за да се спрат една друга. Аз съм посредник на пазар за дефицитна стока.
— Противопоставяш двете страни за своя изгода.
Шпионинът се изсмя още по-силно.
— Подценяваш ме. Ямамото. Противопоставям всички за своя изгода. Трупам състояние. Какво ще ми струва да те задържа извън играта си?
— Не съм наемник.
— О, забравих. Ти си патриот. – Вдигна небрежно дебелата черна кърпа, която беше заметнал на облегалката на креслото си. – Шпионин джентълмен с висок морал. Но един шпионин джентълмен е като пистолет, който стреля с халосни – става за старт на велосипедни състезания, но едва ли за нещо друго.
Ямамото беше хладно уверен в позицията си.
— Не съм шпионин джентълмен. Патриот съм като баща ти, който служеше на Кайзера, както аз служа на своя император. Никой от нас не би продал страната си.
— Ще бъдеш ли така добър да не замесваш горкия ми мъртъв баща в това? – попита шпионинът отегчено.
— Баща ти щеше да разбере защо трябва да те спра.
Ямамото извади от палтото си полуавтоматичния пистолет „Намбу”, ловко спусна ударника и насочи късата цев в главата на шпионина.
Мъжът срещу него го погледна с тънка усмивка.
— Сериозно ли, Кента? Какво ще направиш? Ще ме предадеш на Военноморския флот на САЩ? Може и към теб да имат няколко въпроса.
— Убеден съм. Точно затова ще те предам на детективска агенция „Ван Дорн”.
— Защо?
—„Ван Дорн” ще те задържат, докато се измъкна от страната. Те ще те предадат на Флотата на САЩ.
Шпионинът затвори очи.
— Забравяш едно. Аз нямам страна.
— Но знам произхода ти. О’Шей Очите. Господин Брайън О’Шей „Очите“.
Шпионинът рязко отвори очи. Зяпна в кърпата, която бе започнал да вдига към лицето си. Лежеше в ръцете му като жертвен дар.
— Изненадан ли си? — иззлорадства Ямамото.
— Много – призна шпионинът. – От твърде дълго време не съм използвал името Брайън О’Шей.
— Казах ти, играя тази игра още преди да си се родил. Сложи си ръцете така, че да мога да ги виждам, или ще дам трупа ти на „Ван Дорн”.
Шпионинът стисна отново очи.
— Плашиш ме. Кента. Опитвам се просто да изтрия потта от лицето си.
Потупа челото си с черната кърпа, след което я притисна колкото може по-силно към очите си. В краката му беше скрит дебел електрически кабел, който свързваше публичната мрежа с превключвател, оставен в отворено положение. Шарнирният метален лост на превключвателя стърчеше на сантиметри от челюстта му. Натисна изолираната дръжка на лоста и затвори веригата. Дебелата синя искра изпраща като пистолетен изстрел.
Зад него фарът, с мощност 200 милиона свещи, способен да освети вражески кораби от шест морски мили, изстрела лъч като бял огън в очите на Ямамото. Беше толкова ярък, че шпионинът успя да види костите в дланите си през клепачите и дебелата кърпа, кожата и плътта над тях. Светлината прониза ретините на японеца и го ослепи. Кента падна назад с крясък.
Шпионинът освободи отново превключвателя с ритник и изчака светлината да угасне, преди да пусне кърпата и да се изправи, мигайки, за да махне розовите петна, закръжили пред очите му.
— Флотски капитани ме уверяват, че фаровете отбиват унищожители по-добре и от оръдия – подхвърли небрежно. – Мога да доложа, че са също толкова ефективни и спрямо предатели.
От едно чекмедже на бюрото си извади сгънат екземпляр на „Вашингтон Поуст” и измъкна от него 30 сантиметрова метална тръба. Заобиколи бюрото и падналия стол. Беше само с няколко сантиметра по-висок от слабия Ямамото, който се гърчеше на пода. Но беше силен колкото за трима и се движеше съсредоточено и бързо като торпедо.
Вдигна високо оловната тръба и я натресе в черепа на японеца.
Един удар беше повече от достатъчен.
Пребърка джобовете му за удостоверяващи самоличността вещи и намери в портфейла му препоръчително писмо до Смитсъновня институт от един японски музей. Идеално. Порови из склада, докато намери корково спасително яке. Увери се, че брезентът му още е здрав, после пъхна в него ръцете на Ямамото и го върза здраво.
Издърпа тялото до кейовата страна на склада, където сградата висеше на опорните греди над Потомак. Високият до раменете му дървен лост освободи капака на пода и той издрънча силно. Тялото цопна във водата. В нощ с пороен дъжд като този, придошлата река щеше да го отнесе на няколко мили надолу.
Беше приключил тук. Време беше да напусне Вашингтон. Обиколи из прашния склад, като разливаше газените противоураганни лампи, които бе подготвил за заминаването си. Направи втори кръг, като палеше клечки кибрит и ги хвърляше по разлятата, а когато всичко лумна в ярки оранжеви пламъци, излезе навън и закрачи в дъжда.


33
 
Бел чака съобщението от Ямамото през целия следващ ден. Всеки път, щом звъннеше телефон или затропаше телеграфен ключ, детективът се сепваше зад бюрото си, само за да се отпусне отново разочарован назад. Нещо трябваше да се е объркало. Беше нелогично японският шпионин да го е подвел. В края на краищата бе дошъл доброволно. Сам беше предложил размяната. Но следобедът отмина, а телефоните продължаваха да звънят и да звънят.
Изведнъж агентът, който имаше за задача да отговаря на обажданията, му даде знак и Бел притича през стаята
— Операторката се обади току-що. Съобщение от Скъли.
— Какво гласи?
— Казва само „Гранд Сентръл, 3:30 следобед“
Бел грабна шапката си. Енигматично дори по критериите на Скъли, съобщението означаваше или че се е натъкнал на нещо съдбовно важно, или че е в опасност.
— Продължавай да се ослушваш за Ямамото. Ще телефонирам от Гранд Сентръл ако мога. Но веднага, щом Ямамото се обади, прати куриер да ме потърси там.

* * *
Джон Скъли беше решил да въведе Айзък Бел в нещата. Честно казано, призна си той, докато търсеше платената телефонна станция в Гранд Сентръл, беше крайно време за подобно действие. Не можеше обаче да открие проклетите телефонни кабини. Старата железопътната станция беше съборена и заменена с огромен нов терминал и непрекъснато местеха телефоните. Там, където бяха последния път, когато ги беше използвал, зееше огромна дупка, от която се виждаха коловозните нива, спускащи се на осемнайсет метра в земята. Когато най-сетне ги откри, след като беше загубил десет минути в търсене, каза на оператора:
— Детективска агенция „Ван Дорн”. „Никърбокър”. – Униформен служител го заведе до една от дървените телефонни будки.
— Добър ден – чу се мелодичният тон на операторка, избрана заради красивия си глас и бързия ум. – Свързали сте се с детективска агенция „Ван Дорн”. С кого желаете да говорите?
— Съобщение за Айзък Бел. Предайте му от Скъли следното: „Гранд Сентръл. 3:30 следобед.” Разбрахте ли? „Гранд Сентръл, 3:30 следобед”.
— Да, господин Скъли.
Плати на служителя и забърза към коловоза, заделен за „Туентиът сенчъри Лимитид”, В терминала цареше хаос. Работниците бяха навсякъде, гъмжаха по скелетата и блъскаха с чукове по камък, стомана и мрамор. Залата беше пълна с хамали, които бутаха колички и търкаляха бурета. Но на временния перон на „Лимитид”, до който на черната дъска пишеше „Чикаго”, служители на компанията почтително проверяваха билетите, а прословутата червена пътека вече беше изпъната към платформата. Все едно, че всички перипетии на пътника приключваха, щом се добереше до прочутия „Чикаго Експрес”.
— Джаспър Смит! Джаспър Смит!
Мъничката мис „Приспивателно” от опиумното свърталище в операта тичаше към него в елегантен пътен тоалет, увенчан с шапка с широка периферия „Веселата вдовица“.
— Какво чудесно съвпадение. Слава Богу, намерих те!
— Как разбра, че съм тук?
— Не съм. Просто те видях. О, Джаспър, не мислех, че изобщо ще те видя отново. Снощи си тръгна толкова внезапно.
Нещо тук изобщо не беше на ред. Той се озърна наоколо. Къде беше приятелят й от Хип Синг? Може би вече се бе качил на влака? След това видя врязващата се през тълпата забързани пътници ръчна количка за продажба на пури, бутана от китаец. Освен това имаше три коли, натоварени с различни парчетии, теглени от ирландски хамали. Количката и талигите ги обкръжаваха като фургони, събиращи се в кръг, за да отбият нападение на индианци.
— Какво правиш тук? — попита я той.
— Посрещам влак – отвърна му тя.
„Стоях пред онази опера като мътеща патка”, помисли Скъли. „Достатъчно дълго, за да ме проследят от Хип Синг.“
Ирландците, които теглеха талигата, зяпаха към него. Гофъри? Може пък да гледаха хубавото момиче, което му се усмихваше като че ли съвсем искрено?
„Или са им подшушнали за мен и Хари Уорън, след като се разпознахме вътре?“ Китаецът, който буташе количката с пурите също погледна към него с безизразно лице. Убиец на китайската гилдия Тоиг?
„Билета за влака! Тя ме остави да намеря билета за влака. Подведе ме да дойда тук.”
Скъли посегна зад гърба си, за да извади джобния пистолет „Вест”. Дори полицейската хайка беше фалшива. На ченгетата е било платено да нахлуят, за да се принуди да офейка с момичето.
Нещо го шибна в главата.
В краката му тупна футболна топка и един едър ухилен колежанин в палто и с вратовръзка дотича до него.
— Съжалявам, сър, не беше нарочно, просто се забавлявахме с момчетата.
„Спасен!” Спасен с трошица късмет, какъвто не заслужаваше.
Шестима яки привилегировани младежи, които си подмятаха топка, докато тичаха да хванат влака си, бяха разбутали тълпата и Гофърите. Струпаха се, започнаха да се извиняват и да му подават ръка, и изведнъж двамата с Кати се оказаха обкръжени от шумна тайфа спортисти. Но едва когато трима от колежаните протегнаха ръцете си, а малката Кати дръпна 24 сантиметровата стоманена игла от шапката си „Веселата вдовица”, Скъли осъзна, че малката мис „Приспивателно” го беше прецакала напълно.

* * *
Айзък Бел се втурна сред гъстото множество хора строящата се гара. Забеляза малка тълпа, струпана пред портала към „Туснтиът Сенчъри Лимитид. Някакво ченге викаше „Отдръпни се! Отдръпни се!” и умоляваше някой да доведе доктор. С ужасното усещане, че е много закъснял. Бел избута хората и нахлу в центъра на тълпата;
Полицаят се опита да го спре.
— Ван Дорн! – извика му Бел. От моите хора ли е?
— Погледнете.
Джон Скъли лежеше на гръб, с широко отворени и оцъклени очи. Ръцете му бяха сгънати над гърдите.
— Прилича на сърдечен удар – каза полицаят. – Ваш ли е?
Бел коленичи до него.
— Да.
— Съжалявам, сър. Поне си отиде мирно. Вероятно така и не разбра какво го порази.
Айзък Бел разпери ръка над лицето на Скъли и нежно затвори очите му.	
— Почивай в мир, приятелю.	
Изсвистя локомотивна свирка.
— Всички да се качват! – завикаха кондуктори. – „Туентиът Сенчъри Лимитид” до Чикаго. Всички да се качват!
Шапката на Скъли се беше озовала под главата му.	Бел бръкна да я извади, за да покрие лицето му. Ръката му излезе лепкава от топла кръв.
— Света Богородице – изпъшка надвесеният над рамото му полицай.
Бел извърна главата на приятеля си и видя лъскавата месингова главичка на игла за дамска шапка, стърчаща от меката плът на тила му.
— Всички да се качват! Качвайте се! „Туентиът Сенчъри Лимитид” за Чикаго! Качвайте се!
Бел претърси джобовете на Скъли. В палтото му намери плик с името си на него. Изправи се бързо и го скъса. Вътре имаше изписана с печатни букви бележка от убиеца.

ОКО ЗА ОКО, БЕЛ.
СПЕЧЕЛИ УИЙКС, ТЪЙ ЧЕ НЕГО НЯМА ДА БРОИМ.
НО ЗА ГЕРМАНЕЦА СИ МИ ДЛЪЖНИК.

— Господин Бел! Господин Бел! – Младшият служител на „Ван Дорн“ дотича, останал без дъх. – Телеграма от шефа.
Бел я прочете на един дъх.
Ямамото Кента беше намерен мъртъв, тялото му се носело по водите на Потомак.
Всичко беше изгубено.
Високият детектив коленичи отново до приятеля си и методично претърси джобовете му. В елечето на Скъли намери влаков билет за „Туентиът Сенчъри Лимитил” с прекачване до Сан Франциско.
— Качвай сеее! Всички да се ка…
Последното предупреждение на кондуктора беше удавено от величественото двойно изсвирване на локомотивната свирка. Айзък Бел се изправи, докато умът му работеше трескаво. Джон Скъли трябваше да е проследил заподозрян шпионин или саботьор, запътил се към Сан Франциско, където Големия бял флот щеше да попълни запасите си, преди да поеме през Тихия океан,
Заговори рязко на младия служител на „Ван Дорн“, зяпнал ококорен в падналия детектив.
— Мен погледни, синко.
Момчето откъсна погледа си от Скъли.
— Много има да се свърши, а ти си единственият от „Ван Дорн“ тук, който може да го направи. Задръж всеки свидетел. Онези работници там, китаеца с количката, зяпачите наоколо. Някой е видял нещо. Този офицер тук ще ти помогне, нали?
— Ще направя каквото мога – отвърна уклончиво полицаят.
Бел плесна няколко банкноти в ръката му.
— Задръж ги тук, докато младият джентълмен телефонира до щаба на „Ван Дорн” за всеки наличен агент. Бегом, синко! После веднага се връщаш тук и се хващаш на работа. Запомни, хората обичат да говорят, ако им се предостави шанс.
Земята се разтресе. „Туентиът Сенчъри Лимитид” се затъркаля към Чикаго.
Айзък Бел скочи на перона, затича по червената пътека на влака и скочи.





ФЛОТЪТ


34

1 май, 1908 г.
На запад, на „Туентиът Сенчъри Лимитид”
 

— Това си заслужава пиенето – каза шпионинът. Някакъв специален буламач, в чест на Айзък Бел.
Точно преди да се прекъсне телефонната линия, когато „Туентиът Сенчъри Лимитид” напусна Гранд Сентръл, Катрин Дий беше докладвала, че Джон Скъли е заминал, за който там дял на царството небесно бе заделен за детективите на Ван Дорн. Остави слушалката на вилката и махна на стюарда на луксозния вагон.
— Барманът ви може ли да прави коктейл „Йейл“?
— Несъмнено, сър.
— Има ли ликьор „Крем Ивет”? – попита строго шпионинът.
— Разбира се, сър.
— Донеси ми един, тогава… о, и на тези джентълмени донеси каквото желаят – добави той, сочейки двама червендалести бизнесмени от Чикаго, които се въсеха възмутено. – Съжалявам, господа. Надявам се да не съм осуетил някакви изключително спешни телефони обаждания.
Предложеното черпене ги умилостиви и единият призна:
— Просто исках да се обадя до офиса, за да им кажа, че съм във влака.
— Предполагам, че ще се сетят, като не те видят да се изсулваш в офиса оклюмал, че си го изтървал – подхвърли приятелят му. Няколко пътника наблизо се изсмяха и повториха шегата на други, които не бяха я чули.
— Вижте! Един тип там успя на косъм.
— Трябва да е скочил!
— Или да е полетял!
Шпионинът се озърна към задния край на вагона. Висок мъж в бял костюм влезе с плавна походка откъм вестибюла.
— Сигурно няма билет и е решил да се повози гратис – допусна някой.
— Ето го кондукторът… гони го като териер.
— Пазете ми коктейла. Току-що си спомних, че трябва да продиктувам едно писмо.
„Туентиът Сенчъри Лимитид” предлагаше услугите на стенограф, безплатно. Шпионинът се придвижи бързо до сгъваемото писалище в челото на луксозния вагон, с вдигната високо яка и ниско нахлупена шапка. Седна с гръб към детектива.
— Искам да пратя писмо. Колко бързо ще напусне влака. Четирийсет минути. Ще замине от Хармън, докато сменяме електрическия локомотив с парен – мъжът извади един плик, надписан „Чрез Туентиът Сенчъри” и вдигна писалката си.
Влакът ускоряваше на отсечката, която се изпъваше на север от града. Каменните стени хвърляха сенки, затъмняваха прозорците и стъклото отразяваше като огледало вътрешността на претъпкания вагон. Шпионинът видя бледото отражение на минаващия Айзък Бел. Кондукторът загрижено пристъпваше зад него и беше ясно, че със или без билет, детективът беше дошъл на влака.
— Готов съм, когато кажете, сър – подкани го стенографът.
Изчака Бел и кондукторът да минат през вестибюла към следващия вагон, преди да започне:
— Скъпа моя К. С. Дий. – Не беше предвидил реакцията на Бел към убийството на колегата му и беше подценил бързината на действията на типовете от „Ван Дорн”, когато са предизвикани. За щастие беше оставил Катрин Дий напълно готова, за да ускори събитията. Трябваше само да я задейства рано.
— Готов ли сте, сър?
— „Изглежда клиентът не е получил последната пратка” – продиктува той. – Нов параграф. „Наложително е да направиш лична визита в Нюпорт, Роуд Айлънд, тази вечер, за да уредиш нещата.”

* * *
Айзък Бел беше показал билета на Скъли за горно легло номер 5 в шести спален вагон „Пулман“ и помоли да доплати за самостоятелно купе. След като го осведомиха, че всички налични купета са продадени, беше извадил железопътен пропуск. Макар и подписан от президента на конкурентна линия, конкуриращите се гиганти се съобразяваха взаимно с личните си прищевки.
— Разбира се, господин Бел. За щастие, всъщност служебното купе на компанията е празно.
В интимната обстановка на луксозното купе, облицовано с розово дърво. Бел възнагради кондуктора с щедър бакшиш.
— Със специалния пропуск не е нужно да давате бакшиш за добро обслужване, господин Бел – каза влаковият кондуктор Уилям Дилбър, но шепата му все пак се затвори като мечи капан около златните монети.
Айзък Бел нямаше нужда от обслужване. Трябваше му ревностен сътрудник. Разполагаше с по-малко от осемнайсет часа, преди „Туситнът Сенчъри Лимитид” да стигне в Чикаго, за да открие убиеца на Скъли. Между Ню Йорк и Чикаго нямаше да се качат други пътници. Единствените, които щяха да стъпят във влака, бяха детективите на Ван Дорн.
— Господин Дилбър, колко пътници вози влакът ви?
— Сто двайсет и седем.
— Един от тях е убиец.
— Убиец – повтори спокойно кондукторът. Бел не се изненада. Като старши на свръхлуксозен експресен влак, Уилям Дилбър трябваше да пази самообладание пред лицето на катастрофи, изнервени магнати и затрупани със сняг вагони „Пулман”.
— Сигурно ще искате да видите списъка с пътници, господин Бел. Ето тук е.
Измъкна го от безукорно синята си куртка и го разгъна.
— Познавате ли много от пътниците?
— Повечето. Доста от тях са редовни. Повечето са от Чикаго. Бизнесмени, редовно пътуват до Ню Йорк и обратно.
— Това ще помогне. Бихте ли могли да посочите тези, които не познавате?
Кондукторът проследи имената едно по едно с чистия грижливо оформен нокът на пръста си. Наистина познаваше повечето, тъй като „Туентиът Сенчъри Лимитид” в голяма степен представляваше частен клуб на колела. Свръхскъпият експрес привличаше нищожното малцинство изключително заможни пътници, така че влакът поддържаше маршрут по разписание между Ню Йорк и Чикаго изцяло запълнен, като рядко взимаше пътници от междинните гари. Бел видя добре известни имена в бизнеса, политиката и индустрията, както и няколко прочути пътуващи по турнета артисти. Отбеляза си малцината, които Дилбър не познаваше.
— Особено ме интересуват чужденците.
— Имаме обичайните неколцина. Ето тук един англичанин.
— Арнолд Бенет. Писателят?
— Мисля, че е на лекционен тур. Пътува с тези двама китайци. Харолд Уинг и Луис Ло. Студенти мисионери са, от английска семинария, предполагам. Господин Бенет изрично ме уведоми, че е техният покровител в случай, че някой им създаде неприятности. Казах му, че ми е все едно, стига да им плаща разходите,
— Каза ли от какво ги покровителства?
— Помните ли онова убийство миналия месец във Филаделфия? Момичето и всичките приказки за „бели робини” но вестниците? Полицията здраво е подгонила китайците.
Влаковият кондуктор Дилбър продължи по списъка.
Този немски джентълмен не го познавам. Хер Шафер. Билетът му бе запазен от немското посолство.
Бел си записа.
— Ето един, когото аз познавам – каза детективът, – Розания – стига да пътува под истинското си име. Но не може да е… около четирийсетгодишно конте?
— Той е елегантен като реклама в списание.
— Какво возите в служебния вагон?
Обичайните провизии и банкноти. Защо питате?
— Този тип е редовен факир с нитроглицерина.
— Обирач на влакове? – попита невъзмутимо кондукторът.
Бел поклати глава.
— Не задължително. Розания обикновено предпочита богати къщи, в които може да проникне, за да взриви сейфовете с бижутата, след като всички заспят. Майстор в занаята си. Може да взриви експлозия в библиотеката така, че на горния етаж изобщо да не разберат. Но последното, което чух за него беше, че е в щатския затвор Синг Синг. Не се притеснявайте, ще поговоря с него и ще видим какво точно става.
— Ще ви бъда благодарен, сър. Сега, този австралиец тук. Нещо ми подсказва, че е тип, който създава неприятности… не че е направил нещо, но го чух да обсъжда продажбата на златна мина и подхвана с тон на разбъбрил се мошеник картоиграч. Ще го наблюдавам внимателно в клубния вагон ако се включи в някоя от игрите на карти.
— Ето още един, когото познавам – каза Бел. – Странно. – Посочи името
— Хер Райкър. О, да.
— Познавате ли го?
— Търговецът на диаманти. Редовен е, на всеки два месеца някъде. Приятел ли ви е?
— Срещахме се скоро. Два пъти.
— Вярвам, че пътува с телохранителя си. Да този тип тук, Плимптън. Едър боксьор в легло „Пулмън“. Райкър си взе обичайното си частно купе. Мисля, че заключи нещо в служебния вагон. – Продължи надолу по списъка. – Повереницата му не се упоменава.
— Каква повереница?
— Хубава млада дама. Но не, няма я в списъка на този курс. Жалко.
— Какво имате предвид?
— Нищо, сър. Имах предвид просто едно от онези момичета, които са приятни за окото.
— Райкър изглежда млад, за да има повереница.
— Тя е просто студентка… о, разбирам за какво намеквате. Не се съмнявайте, сър. Виждам всякакви двойки каквито можете да си представите на „Лимитид“. Райкър и повереницата му са напълно почтени. Винаги пътуват в отделни купета.
— Съседни ли? – попита Бел, който винаги резервираше две съседни купета, когато пътуваше с Марион
— Но не е каквото си мислите. Човек добива поглед за това на „Туентиът Сенчъри”, господин Бел. Не са този вид двойка.
Бел реши да провери случая. Проучването не споменаваше за повереница.
— Как се казва?
— Знам я само като мис Райкър. Може да я е осиновил.
Влакът летеше с почти сто километра в час и километричните стълбове пробягваха край прозорците. Но четирийсет минути след като бяха излезли от Ню Йорк и тъкмо когато двамата с кондуктора довършваха списъка на пътниците. Бел усети, че локомотивът забавя.
— Хармън – обясни кондукторът, като погледна часа на джобния си часовник „Уолтъм”. – Ще сменим електрическия локомотив с парен и тогава вече ще захвърчим. Ще вдигнем почти сто и трийсет километра в час.
— Ще поговоря със стария ми познат с нитроглицерина.
— Ще видим какво е замислил за служебния ви вагон.
Докато сменяха локомотивите. Бел телеграфира на Ван Дорн с питане за германеца, австралиеца и китайците, пътуващи с Арнолд Бенет и повереницата на хер Райкър. Прати телеграма и до капитан Фалконър:

УВЕДОМИ ДЪЩЕРЯТА НА АРТИЛЕРИСТА
УБИЕЦЪТ МЪРТЪВ.

Малък проблясък на справедливост в един безрадостен ден. Смъртта на Ямамото можеше да утеши Дороти Лангнър, но едва ли беше победа. Случаят, вече объркан от убийството на Скъли, съвсем се беше оплел от смъртта на японския шпионин, стигнал толкова близо до предаването на истинския обект на Бел.
Качи се отново на „Туентиът Сенчъри”.
Парният локомотив с високи колела „Атлантик 4-4-2“ бързо набра скорост и се понесе на север по бреговете на река Хъдсън. Бел отиде до челото на влака. Клубният вагон беше обзаведен с удобни кресла за изтягане. Мъжете пушеха, пиеха коктейли и изчакваха реда си при бръснаря и маникюриста.
— Лари Розания! Радвам се, че те срещам тук.
Крадецът на бижута вдигна очи от вестника с крещящи заглавия за Големия бял флот, приближаващ се към Сан Франциско. Надникна над очилата за четене в златни рамки и се престори, че не е познал високия детектив със златна коса и белия костюм. Поведението му беше изискано, тонът – аристократичен.
— Познаваме ли се сър?
Бел седна, без да го поканят
— Последното, което чух, е, че старите ми приятели Уоли Кисли и Мак Фултън са ти наели дългосрочна квартира в Синг Синг.
При споменаването на приятелите на Бел, Розания заряза фасадата.
— Натъжих се като чух за кончината им. Айзък. Бяха интересни типове и честни детективи в свят, където и двете са в недостиг.
— Оценявам мисълта. Как излезе? Дупка в стената на затвора ли гръмна?
— Не си ли чул? Получих помилване от губернатора. Искаш ли да го видиш?
— Много – отвърна Айзък Бел.
Любезният разбивач на сейфове извади от палтото си изящно изработено портмоне. От него измъкна плик със златен варак, а от плика разгъна пергаментова страница, с печата на губернатора на щата Ню Йорк отгоре и името на Розания, изпъкващо все едно, че е изписано от монаси.
— Ако допуснем за момент, че не е фалшификат, нещо против да попитам какво направи, за да получиш това?
— Ако ти кажа, няма да повярваш.
— Опитай.
— Когато бях на дванайсет години, помогнах на една крехка стара дама да пресече улицата. Оказа се, че е майката на губернатора – отпреди да стане губернатор. Така и не забрави добрината ми. Казах ти, че няма да ми повярваш.
— Накъде си се запътил, Лари?
— Преровил си списъка на пътниците, несъмнено. Знаеш много добре, че пътувам за Сан Франциско.
— Какво се каниш да гръмнеш там?
— Поправих се, Айзък. Вече не се занимавам със сейфове.
— С каквото и да се занимаваш, справяш се добре – отбеляза Айзък – Този влак не е от евтините.
— Ще ги кажа истината – отвърна Розания и няма да го повярваш, но срещнах една вдовица, която вярва, че слънцето и луната изгряват и залязват над мен. Тъй като наследи повече пари, отколкото бих могъл да открадна за цял живот, старая се да не я извадя от заблуждението.
— Мога ли да уверя влаковия кондуктор, че служебният му вагон е в безопасност?
— Абсолютно, Закононарушението не е доходни. А ти, Айзък? Към щаба в Чикаго ли?
— Всъщност, издирвам един – отвърна детективът.
И се обзалагам, че дори поправилите се крадци на бижута имат остро око за спътниците си на луксозните влакове. Забелязал ли си някои чужденци, които биха могли да представляват интерес за мен?
— Няколко. Всъщност, едни е точно в този вагон.
Розания кимна към задния край на вагона и продължи тихо:
— Има един германец, който се преструва на търговски посредник. Ако е такъв, тоя е най-гадният търгаш, когото съм виждал.
— С вдървения врат, който прилича на пруски офицер ли? – Бел беше забелязал Шефар на влизане в клубния вагон. Германецът беше на около трийсетина годишен, скъпо облечен и излъчваше свирепо недружелюбен хлад.
— Би ли купил нещо от него?
— Нищо, което не ми трябва. Някой друг?
— Провери мазния австралиец, който продава златната мина.
— Кондукторът съща го забеляза
— Никой не може да излъже добър влаков кондуктор.
— Не ми е дал бакшиш.
— Казах ти, поправил съм се.
— О, забравих – ухили се Бел. След това попита – Познаваш ли един вносител на скъпоценни камъни на име Ерхард Райкър?
— Хер Райкър. С него не съм се бъркал.
— Защо?
По същата причина, по която не бих и мечтал да гръмна сейф на Джоузеф Ван Дорн. Райкър си има лична система за защита.
— Какво още знаеш за него?
— От предишната ми гледна точка, нищо повече не ми трябваше да знам за него.
Бел стана.
— Интересно ми беше да те вия, Лари.
Но Розания изведнъж му стана неловко.
— Всъщност, ако нямаш нищо против, вече минавам за Лорънс. Вдовицата обича да ме нарича Лорънс. Казва, че е по-изтънчено.
— На колко е тази вдовица?
— Двайсет и осем – отвърна Розания самодоволно.
— Поздравления.
Докато Бел се обръщаше, Розания му извика.
— Чакай малко. – Отново сниши глас. – Видя ли китайците? Във влака има двама от тях.
— И какво за тях?
— Не бих им се доверил?
— Разбирам, че са семинаристи – каза Бел
Лорънс Розания кимна важно.
— Проповедникът е „Невидимия мъж“. Когато въртях играта със „семинариста“ и	старите	дами	ме	канеха у дома си, за да ме запознаят с племеннички и внучки, джентълмените, собственици на къщите гледаха през мен все едно, че бях мебел.
— Благодаря за помощта – каза Бел, твърдо решен при смяната на локомотива в Олбъни да прати телеграма до охраната на Синг Синг с препоръка за преброяване на състава.
Прекоси обратно клубния вагон и хвърли око на немеца. Изящно ушитият европейски костюм общо взето прикриваше атлетична фигура. Мъжът седеше с изправени рамене, вдървен като кавалерийски офицер.
— Добър ден – кимна Бел.
Хер Шафер отвърна с хладен, мълчалив поглед и Бел си спомни казаното му от Арчи, че в Германия на кайзер Вилхелм от гражданите, мъже и жени, се изисквало да отстъпват местата си на военни офицери. Опитай го тук и ще си спечелиш юмрук в муцуната, помисли си детективът. От мъже и жени.
Продължи към задния край на влака през шест „Пулман-а и вагони с частни купета до луксозния вагон, където пътниците пиеха коктейли, а залязващото слънце багреше в червено небето над река Хъдсън. Китайските студенти по богословие бяха облечени в еднакви зле скроени черни костюми, всеки с издутина отпред, издаваща библията до сърцето му. Седяха с един брадат англичанин в костюм от туид, за когото Бел реши, че е покровителят им, журналистът и писател Арнолд Бенет.
Бенет беше грубоват на вид мъж с набита, здрава фигура. Изглеждаше по-млад, отколкото Бел бе предполагал, че е, съдейки по статиите му, който бе чел в „Харпърс Уикли“. Разчиташе на възхитена из публика чикагски бизнесмени за удоволствието да пътува Съединените щати и докато детективът слушаше, определено остана с впечатлението, че писателят упражнява фрази за следващата си статия.
— Би ли могъл човек да е по-горд от това да каже „Това е влакът на влаковете и аз имам единично купе на него?”
Търговски агент с бумтящ глас като Тед Уитмарк, приятелят на Дороти Лангнър, изрева:
— Най-добрия влак на света, абсолютно.
— „Бродуей Лимитид“ не е за пренебрегване – отбеляза спътникът му.
— Старците се возят на „Бродуей Лимитид” – изсумтя търговският агент. – „Туентиът Сенчъри” е за преуспяващи млади бизнесмени. Затова хората от Чикаго толкова го харесват.
 Арнолд Бенет вкара отново разговора в релсите с умела лекота.
— Вашите американски удобства никога не престават да ме удивляват. Знаете ли, че мога да превключвам електрическия си вентилатор в спалнята на три различни скорости? Очаквам това да осигури през нощта продължително водевилно забавление.
Чикагците се разсмяха, запляскаха се по бедрата и завикаха на стюарда за още пиене. Китайците се усмихнаха колебливо и Айзък Бел се зачуди колко ли знаеха английски. Дали тези мършави млади мъже се плашеха в присъствието на едрите шумни американци? Или просто бяха срамежливи?
Когато Бенет с пищен жест извади цигара от златната си табакера, единият семинарист запали кибрит, а другият му поднесе пепелник. На Бел му се стори, че Хари Уинг и Луи Ло изпълняваха двойна роля – колкото като охрана на журналиста, толкова и като негови слуги.
Наближавайки Олбъни, влакът прекоси река Хъдсън по висок рамков мост, от който се виждаха ярко огрените от слънцето параходи долу. Спря в железопътния парк. Докато железничарите на Ню Йорк Сентръл откарваха машината, а след това я сменяха с друг локомотив и вагон-ресторант за вечерната храна, Айзък Бел изпрати и получи телеграми. Новата машина „Атлантик 4-4-2” с още по-високи двигателни колела от предишната, вече потегляше, когато детективът се метна отново на влака и се заключи в купето си.
За късия срок, откакто беше пуснал по телеграфа от Хармън питанията си, отделът по проучванията не беше научил нищо за германеца, австралиеца, китайските спътници на Арнолд Бенет и повереницата на хер Райкър. Но агентите на Ван Дорн, нахлули на Гранд Сентръл, бяха започнали да сглобяват свидетелските показания по убийството на Скъли. Не бяха намерили никой, който да свидетелства, че наистина е видял иглата за шапка забита в мозъка на Джон Скъли. Но изглеждаше, че убийството е било координирано с военна прецизност.
До момента се знаеше следното: според китаец продавач, предлагащ пури на заминаващите влакове, Скъли изтичал до перона на „Туентиът Сенчъри”. Изглежда търсел някого.
Ирландски хамали, мъкнещи отломки от съборената стара сграда казали, че Скъли говорел с червенокоса красавица. Стояли много близо един до друг все едно, че са се познавали добре.
Полицейският служител дошъл едва когато тълпата се била струпала. Но един пътник от щата Ню Йорк видял тълпа колежани да обгражда Скъли и червенокосата.
„Беше като в летящ клин”, гласяха думите му.
После колежаните се отдръпнали бързо, а Скъли лежал на перона.
Къде бяха отишли всички?
Всеки по пътя си, подобно на разтопен лед.
Как са изглеждали?
Момчета колежани.
— Добре са го метнали – беше вметнал Хари Уорън в телеграмата си до Бел. – Така и не разбрал какво го е поразило.
Бел, в скръбта си по приятеля, се съмняваше в това. И най-добрите мъже можеха да бъдат надхитрени, разбира се, но умът на Скъли беше остър като бръснач. Джон Скъли щеше да е разбрал, че са го изиграли. Твърде късно, за да се спаси, за жалост. Но Бел беше сигурен, че го е разбрал. Дори да е било в последния му дъх.
Хари Уорън по-нататък размишляваше дали момичето, видяно със Скъли, бе същата червенокоса, която беше видял в бърлогата за опиум на Хип Синг, когато детективите необмислено се бяха натресли един на друг. Описанията на свидетелите на Гранд Сентръл бяха твърде общи, за да се разбере. Хубаво червенокосо момиче, една на хиляда в Ню Йорк. На пет хиляди. Добре, на десет. Но описанията на облеклото й не се връзваха с тоалета, носен от жената, която Хари беше видял в салона за хазарт и дрога в Китайския квартал. Нито пък носеше плътен слой руж и червило.
Бел извади подигравателната бележка на шпионина от джоба си и я прочете отново.

ОКО ЗА ОКО, БЕЛ.
СПЕЧЕЛИ УИЙКС. ТЪЙ ЧЕ НЕГО НЯМА ДА БРОИМ.
НО ЗА ГЕРМАНЕЦА СИ МИ ДЛЪЖНИК.

Шпионинът се хвалеше, че Уийкс и германеца са работили за неговия кръг. Нещо, което на Бел му приличаше на безразсъдно поведение в бизнес, в който дискретността беше равнозначна на оцеляване и победите трябваше да се празнуват възможно най-кротко. Не можеше да си представи хладнокръвният Ямамото или дори високомерният Абингтън-Уестлейк да му напишат такава бележка.
Освен това шпионинът изглеждаше заблуден. Наистина ли вярваше, че Айзък Бел и цялата агенция на Ван Дорн биха пренебрегнали атаката му? На практика си просеше контраудар.
Детективът отиде във вагон-ресторанта за втората смяна.
Масите бяха подредени с места за четирима и за двама, като явно бе прието да се сяда, където има свободно място. Видя, че при масата за четирима на Бенет и китайските му спътници има празен стол. Както и преди това в луксозния вагон, остроумният писател забавляваше околните, докато сериозните му питомци седяха кротко. Германецът Шафер се хранеше скован и мълчалив срещу някакъв американски търговски посредник, който отчаяно и неуспешно се мъчеше да завърже разговор. Австралиецът беше на друга маса за двама и разговаряше сърдечно със сътрапезника си, който се бе облякъл така, сякаш би могъл да си позволи да купи златна мина. По-нататък Лорънс Розания беше увлечен в разговор с по-млад мъж в елегантен костюм
Бел пъхна пари в шепата на началника на вагон-ресторанта
— Бих искал онова празно място на масата на господин Бенет.
Но когато главният шафнер го поведе към масата на писателя. Бел чу как друг вечерящ извика от маса, която току-що бе подминал.
— Бел! Айзък Бел. Помислих, че сте вие.
Търговецът на скъпоценни камъни Ерхард Райкър се надигна от мястото си, избърса устни със салфетка и протегна ръка.
— Още едно съвпадение, сър? Изглежда ни става навик. Сам ли сте? Нещо против да седнете с мен?
Китайците можеха да почакат. Списъкът на пътниците подсказваше, че ще се прекачват в Сан Франциско, докато на Райкър сутринта му предстоеше да смени влака с железница на „Атчисън, Топика и Санта Фе“
Здрависаха се. Райкър посочи празния стол срещу него. Бел седна.
— Как върви ловът ни на диаманти?
— Стягам кръга около един смарагд, подходящ за кралица. Дори за богиня. Би трябвало да ни очаква, като се върна в Ню Йорк. Можем само да се надяваме, че дамата ще го хареса –добави с усмивка.
— За къде пътувате?
Райкър се озърна да се увери, че не ги подслушват.
— Сан Диего – изшепна. – А вие?
— Сан Франциско. Какво има в Сан Диего?
Райкър отново се озърна наоколо.
— Розов турмалин. – Усмихна се самоиронично. – Простете за сдържаността ми. Врагът има шпиони навсякъде.
— Врагът? Какъв враг?
— „Тифани и компания“ се опитват да спипат доставката на турмалин в Сан Диего, защото Цу-ши, вдовстващата императрица на Китай – ексцентричен деспот, разполагаща с цялото богатство на страната – обича розовия турмалин на Сан Диего. Използва го за изделия, копчета и други подобни. Когато пощуря за розовия турмалин, създаде цял нов пазар. „Тифани” се опитват да го заграбят. – Сниши още повече глас. Бел се наведе над масата да чуе. – Това създаде великолепни възможности за един независим търговец на скъпоценни камъни, способен да сложи ръка на най-добрите мостри, преди те да го направят. В бизнеса с диамантите играта е безскрупулна, господин Бел. – Добави намигване към усмивката, но детективът не беше сигурен дали говореше сериозно.
— Нищо не разбирам от бижутерския бизнес.
— Разбира се един детектив попада на бижута, ако и да са крадени.
Бел го изгледа остро.
— Как разбрахте, че съм детектив?
Райкър сви рамене.
— Когато се съглася да издиря особено ценен камък, първо проучвам дали клиентът може да си го позволи, или просто му се иска да може.
— Детективите не са богати.
— Тези, които наследяват банкови състояния в Бостън са, господин Бел. Простете, ако създавам впечатлението, че се меся в личния ви живот, но мисля, че можете да разберете, че събирането на информация за клиентите ми е необходима част от бизнеса ми. Имам малко предприятие. Не мога да си позволя да прахосвам седмици в търсене на камъни за клиент, чиито очи са по-големи от джоба му.
— Разбирам – каза Бел. – Предполагам и вие разбирате защо не разгласям професията си?
— Естествено, сър. При мен тайните ви са в безопасност. Макар че, когато открих кой сте, се зачудих как такъв успешен детектив съумява да остане извън светлината на прожекторите.
— Като избягва камери и портретисти.
— Но нали колкото повече престъпници хванете, толкова по-голяма известност ще добиете?
— Само между престъпниците зад решетките, надявам се.
Райкър се засмя.
— Добре казано, сър. Хайде, много се разприказвах. Сервитьорът чака. Трябва да поръчаме вечерята си.
В този момент отзад се дочу гласът на Арнолд Бенет:
— Това е първият път, в който изобщо съм ял a la carte във влак. Чудесно блюдо, вкусно, оригинално гарнирано. Овнешкото е безупречно.
— Имаме препоръка – каза Райкър. – Може би трябва да си поръчате овнешкото.
— Никога не съм срещал англичанин, който да има някакво понятие от добра храна – отвърна Бел и попита сервитьора: – Още ли сме в сезона на карагьоза?
— Да, сър! Как желаете да ви се приготви?
— На скара. И може ли да резервирам хайвер за закуска?
— Сутринта ще е друг вагон-ресторант, сър. Прикачен в Елкхарт. Но мога да оставя хайвера в лед при кондуктора на спалните.
— Нека бъдат две порции – каза Райкър. – Карагьоз за вечеря, хайвер от карагьоз за закуска. Какво ще кажете. Бел, да си разделим ли бутилка рейнско вино?
След като сервитьорът ги остави, детективът отбеляза:
— Английският ви е забележителен. Все едно, че сте го говорили през целия си живот.
Райкър се засмя.
— Английския ми го набиха в Итън. Баща ми ме прати в Англия за подготвителното училище. Сметна, че ще ми е от полза в бизнеса, ако мога да общувам не само с германските ни съотечественици. Но кажете ми нещо – като стана дума за бащи – как успяхте да останете извън банковия бизнес на баща ви?
Бел знаеше от донесенията на Ван Дорн, че бащата на Райкър е убит в Бурската война, тъй че отговори уклончиво, за да го отклони.
— Баща ми беше – и все още е – до голяма степен отговорен човек.
Погледна въпросително събеседника си и германецът каза:
— Завиждам ви. Аз нямах такъв избор. Баща ми умря в Африка, точно когато завършвах университета. Ако не бях се включил, бизнесът щеше да се разпадне.
— От думите на онзи бижутер схванах, че се справяте доста добре.
— Баща ми ме научи на всеки трик в занаята. А още няколко, беше изобретил сам. Плюс това много го обичаха в търговските представителства и цеховете. Името му все още отваря врати, особено тук в Америка, в Нюарк и Ню Йорк. Не бих се изненадал, ако се сблъскам с някои от старите му другари в Сан Диего. – Смигна отново. – В такъв случай купувачите на „Тифани“ ще имат късмет, ако се измъкнат от Калифорния със златните пломби още в зъбите им.

* * *
Шпионинът се беше съвзел напълно от първоначалния шок, когато видя Бел да скача на „Туентиът Сенчъри Лимитид” от Гранд Сентръл. Катрин Дий задейства хората си в Нюпорт, а той щеше да превърне неочакваното присъствие на детектива на влака в предимство. Беше свикнал да влиза в двубои с правителствени агенти – британски, френски, руски, японски, както и с разните офицери от военноморското разузнаване, включително американски, и имаше лошо мнение за способностите им. Но един частен детектив беше нова брънка, която, както беше разбрал със закъснение, заслужаваше внимателно наблюдение, преди да направи хода си.
Радваше се, че беше поръчал убийството на Джон Скъли. Този шок щеше да се отрази на Айзък Бел, въпреки че високият детектив прикриваше добре чувствата си, докато обикаляше из влака все едно, че е негов. Трябваше ли да убие и него? Изглежда се налагаше. Въпросът беше кой щеше да го замести. Приятелят на Бел, Абът, се беше върнал от Европа. Той също би могъл да се определи като агресивен противник, според това, което бе научил за него, макар и не съвсем на нивото на Бел. Щеше ли да се намеси лично могъщият Джоузсф Ван Дорн? Или щеше да остане над играта? Агенцията му беше общонационална и с разнообразен списък сътрудници. Бог знае с какви хора разполагаше, които да дебнат в сенките.
От друга страна, помисли той с усмивка, едва ли дори и Бог знаеше всички, които дебнеха в сенките за него.


35

— Още проверяваме китайците, които пътуват с Арнолд Бенет. Но ще отнеме време. Същото важи за Шафер, германеца. Отдел „Проучване” не може да намери нищо за него, но както казахте, господин Бел, изглежда странно посолството да купува билети за търговски агент.
Агентът на Ван Дорн докладваше припряно, насаме в личното купе на Бел, докато спрелият в Сиракуза влак прикачваше нов локомотив и оставяше вагон-ресторанта.
— Синг Синг потвърди версията на Розания.
Розания не беше офейкал, а беше помилван от губернатора. Самозваният австралийски собственик на златна мина всъщност беше канадски мошеник, който обикновено въртеше играта си по железопътните линии из Запада, където можеше да покаже на жертвата си жертвата си нищо неструващи рудни участъци – „посолени” с пушечни златни сачми посредством изстрели по скалните стени.
— Трябва да тръгвам!
Бел каза:
— Искам да уредиш междущатска телефонна връзка с господин Ван Дорн на следващото ни спиране в Източен Бъфало.
Два часа по-късно, когато спряха, за да сменят локомотивите в ярко осветения и шумен железопътен парк в Източен Бъфало, детектив на Ван Дорн чакаше на перона, за да заведе Бел в офиса на началника на парка. Бел го разпита за последни сведения, докато операторите на междущатската телефонна линия довършваха връзката.
— Според това, което сглобихме от всички свидетелства. Скъли е разговарял с добре облечена червенокоса млада дама. Футболна топка излита във въздуха и го удря по рамото. Момчета колежани, лудуващи наблизо, го обкръжават и започват да се извиняват. Някой извиква, че влакът им тръгва и те затичват към него. Скъли лежи на гръб все едно, че е получил сърдечен удар. Няколко души се струпват около него да помогнат. Идва полицай и вика за лекар. След това идваш ти на бегом. После довтасва и едно хлапе от нюйоркската служба. След това ти тичаш към експреса, а някаква жена вижда кръвта и изпищява, после ченгето казва на всички да стоят на място. И много скоро дотичват няколко момчета на Ван Дорн с бележници.
— Къде е червенокосата?
— Никой не знае.
— Добре облечена, казваш?
— Стилно.
— Кой казва това? Ченгето?
— Дама, която е мениджър в „Лорд и Тейлър“, моден галантериен магазин в Ню Йорк.
— Не е облечена като проститутка
— Модно.
337
Бел тъкмо помисли, че ще се наложи да тича, да хване влака си, когато телефонът най-после звънна.
Връзката беше слаба, с шум по жицата.
— Тук е Ван Дорн. Ти ли си. Айзък? Какво ново имаш?
— Имаме един доклал за червенокоса с грим, дрехи и шапка каквито би очаквал в опиумен бардак, и друга червенокоса, облечена както дама, и двете са видени със Скъли.
— Скъли падаше ли си по червенокоси?
— Не знам – отвърна Бел. Обсъждали сме само закононарушители и огнестрелни оръжия. Намериха ли пистолета му?
— Браунинг Вест, джобен, все още в кобура.
Бел поклати глава изумен, задето приятелят му бе позволил толкова леко да бъде изкаран от релси.
— Какво? – извика Ван Дорн. Не те чувам.
— Още не мога да си представя, че някой би могъл да хване Скъли по бели гащи.
— Така става, като работиш сам.
— Както и да е…
— Какво?
— Както и да е, проблемът е Шпионина.
— Шпионинът с теб на влака ли е?
— Още не знам.
— Какво?
— Кажи им да ми задържат пистолета на Джон Скъли.
Джоузеф Ван Дорн го чу ясно. Познаваше детективите си добре. Смяташе, че знае какво е в състояние да ги вбеси. Отвърна:
—Ще те чакам, като се върнеш в Ню Йорк.
— Ще докладвам от Чикаго.
Щом „Туентиът Сенчъри Лимитид” потегли с пухтене от Източен Бъфало, за да вземе 840-те км до Чикаго до сутринта. Бел отиде до предния клубен вагон. Беше Практически празен, ако се изключеше масата с играчи на покер. Канадският мошеник, представящ се за австралийски собственик на златна мина, играеше с някакъв по-възрастен бизнесмен. Не изглеждаше доволен от това, че кондукторът Дилбър го наблюдава изкъсо.
Детективът тръгна обратно през набиращия скорост влак. Въпреки че минаваше полунощ, луксозният салон беше пълен с разговарящи и пиещи мъже. Арнолд Бенет, в компанията на двамата си китайци, забавляваше малка тълпа. Шафер, немският търговски агент, беше увлечен в разговор с Ерхард Райкър. Бел си взе пиене и застана така, че да привлече внимание, докато Райкър го видя и му махна да дойде при тях. Представи му германеца като хер Шафер и запита детектива:
— В кой бизнес казахте, че сте, господин Бел?
— Застрахователния – отвърна той и кимна благодарно на Райкър затова, че не го издаде. Седна така, че да може да наблюдава и китайците на Бенет.
— Разбира се – кимна на свой ред Райкър, продължавайки гладко подвеждането. – Трябваше да го запомня. Тъй че всички сме търговски агенти или търговски пътници, както ни наричат англичаните. Всички продаваме. Аз доставям скъпоценни камъни на американските бижутери. А господин Шафер представлява музикално предприятие за органи в Лайпциг. Прав ли съм, сър?
— Точно така! – отсече Шафер. – Първо, продавам. После компания праща немски работник с инструмента да сглоби частите. Там знаят най-добре как монтират най-добри органи.
— Църковни органи ли? – попита Бел.
— Църкви, концертни зали, стадиони, университети. Германски органи, видите ли, са най-добрите на света. Защото германска музика най-добра на света. Разбирате.
— Свирите ли на орган?
— Не, не. Аз съм прост търговец.
— Как един кавалерийски офицер стана търговец? – запита детективът.
— Какво? Какъв кавалерийски офицер? — Шафер хвърли поглед към Райкър, после отново се обърна към Бел, с вкаменено лице. – Какво имате предвид, сър?
— Не мога да не забележа, че ръцете ви са хванали мазоли от юздите – отвърна кротко Бел. – И стойката ви е войнишка. Нали. Райкър?
— И седи като войник.
— А? – По врата на Шафер се плъзна червенина и обагри лицето му. – Да. Разбира се. Ja. Бях военен някога, преди много години. – Замълча и зяпна загрубелите си ръце. – Разбира се, все още яздя, кога намеря време в тази нова работа като търговски агент. Извинете ме, ще се върна. – Понечи да драсне, но се спря и се овладя. – Искате ли да помоля стюарда за още по едно питие?
— Да – отвърна Райкър, прикривайки усмивката си, докато Шафер влизаше в тоалетната.
— Като си помисля – заговори той с по-широка усмивка, – баща ми все повече и повече започва да ми изглежда благоразумен човек… както вашият Марк Твен отбеляза за своя. Татко беше прав, като ме прати да се образовам в Англия. Ние германците не се чувстваме удобно в компанията на други националности. Надуваме се, без да мислим за ефекта.
— Обичайно ли е в Германия армейски офицери да влизат в търговията? – запита Бел.
— Не. Но кой знае защо е напуснал службата? Твърде млад е, за да е пенсиониран, дори на половин ставка. Може би е трябвало да се прехранва.
— Може би – отвърна детективът.
— Май не сте в отпуск усмихна се Райкър. Или детективите винаги намират случай, по който да работят?
— Случаите обикновено се сливат. – Бел се зачуди дали фразата на Райкър беше предизвикателство или просто дружелюбна закачка към спътник във влака. – Например – заговори той, като наблюдаваше внимателно реакцията на събеседника си, – в хода на едно несвързано с вас разследване научих, че често пътувате с една млада дама, която уж е ваша повереница.
— Така е – потвърди събеседникът му. – Научили сте истината.
— Млад сте, за да имате повереница.
— Да. Но също както не можех да избягам от отговорността за фирмата на баща ми, така и не можах да се измъкна от задължението да се погрижа за едно сираче, след като семейството й бе сполетяно от трагедия. Случайните обстоятелства могат да се вмъкнат в живота и на най-необвързания човек, господин Бел… когато най-малко го очаква. Но ще ви кажа следното: събитията, за които не планираме, понякога се оказват най-хубавите, които ни сполетяват изобщо. Момичето внася в живота ми светлина там, където цареше мрак.
— Къде с тя сега?
— В училището. Ще завърши през юни. – Посочи над масата към Бел. – Надявам се да можете да се запознаете с нея. Това лято ще пътува с мен до Ню Йорк. Тъй като е отгледана в манастирски условия, полагам всички усилия да разширя хоризонтите й. Запознаването с частен детектив определено би попаднало в тази територия.
Бел кимна.
— Очаквам с нетърпение. Как се казва.
Райкър изглежда не чу въпроса. Или ако го чу предпочете да не отговаря. Вместо това каза:
— Също така разширяващо мирогледа би било да се запознае с жена, която прави филми. Господни Бел защо изглеждате изненадан? Разбира се, знам, че годеницата ви прави филми. Вече ви казах, не се ангажирам в бизнеса слепешком. Знам, че можете да си позволите най-доброто и знам, че тя има проницателен поглед за най-доброто, което мога да предложа. Двамата заедно сте доста сериозно предизвикателство. Дано се окажа достоен за него.
Шафер се върна. Беше плиснал вода по лицето си и вратовръзката му се бе накапала. Но се усмихваше.
— Много сте наблюдателен, господин Бел. Мислех, че когато смъкнах униформата, съм смъкнал миналото си. Навик на застрахователя ли е да забелязва такива несъответствия?
— Когато ви продавам застраховка, поемам риск с вас – отвърна Бел. – Тъй че би трябвало винаги да си отварям очите за риска.
— Хер Шафер добър залог ли е? – запита Райкър.
— Хората със стабилни навици винаги са добър залог. Хер Шафер, извинявам се, ако съм ви се сторил прекалено любопитен.
— Нищо нямам за криене!
— Като стана дума за криене – подхвърли Райкър, стюардът изглежда прави точно това. Как, по дяволите, човек си поръчва пиене тук?
Бел кимна. Един стюард притича да вземе поръчките им.
Арнолд Бенет заяви на двамата си китайски спътници:
— Изглеждате сънени, господа.
— Не, сър. Много ни е добре.
— Във влака очаквайте малко сън. Луксове може да има в изобилие – шивашко ателие, библиотека, маникюрист, дори бани с прясна и солена вода. Но за разлика от Европа, където най-добрите влакове тръгват тихо и боязливо като лош навик, никога не съм преспивал пълен час, в който и да е американски спален вагон, при всичките резки спирания, внезапни тръгващи, свирене и скърцане по острите завои.
Няколко чикагци се разсмяха и възразиха, че това е цената за скоростта и си струва всеки петак.
Айзък Бел се обърна към немските си събеседници – Ерхард Райкър, който спокойно можеше да мине за англичанин и дори за американец, и хер Шафер, който беше тевтонец като във Вагнерова опера.
— В компанията на не един, а на двама поданици на Кайзера, съм длъжен да попитам за приказките за война в Европа.
— Германия и Англия са конкуренти, не врагове – отговори Райкър.
— Наши държави са в пълно равновесие – бързо добави Шафер. – Англия има повече бойни кораби. Ние имаме много по-голяма армия – най-модерна и напредвала, най-силна в света.
— Само в онези части на света, до които армията ви може да стигне в марш – извика от съседната маса Арнолд Бенет.
— Какво имате предвид, сър?
— Както го каза съвсем точно адмирал Махан на нашите американски домакини: „Държавата, която управлява моретата, управлява света.“ Вашата армия струва колкото плюнка в плювалника, ако не може да стигне там, където е боят.
Лицето на Шафер се наля с кръв. Вените по челото му се издуха.
Райкър го предупреди с жест и отвърна:
— Никакъв бой няма. Приказките за воина са само приказки.
— Защо тогава продължавате да строите бойни кораби? – отвърна му рязко английският писател.
— Англия защо строи? – върна му спокойно Райкър
Чикагците и китайските семинаристи въртяха очи от германците към англичанина и обратно като зрители на тенис мач. За изненада на Бел, един от мълчаливите китайци отвърна преди писателят да е успял.
— Англия е остров. Англичаните не виждат друг избор.
— Благодаря ти, Луис – каза Арнолд Бенет. – Сам едва ли щях да мога да го кажа по-добре.
Тъмните бадемови очи на Луис се разшириха и той сведе глава, сякаш смутен, че е проговорил.
— По тази логика – заговори Райкър, – Германия също няма избор. Германската индустрия и германската търговия се нуждаят от огромен флот търговски съдове, за да продаваме стоките си по всички морета. Трябва да защитаваме флотата си. Но, честно казано, инстинктът ми подсказва, че здравомислещите бизнесмени никога няма да тръгнат на война.
Хер Шафер се изсмя презрително.
— Съотечественикът ми е наивен. Бизнесмените нямат думата в това – Британия и Русия заговорничат да попречат на германския растеж. Франция също вземе страната на Германия. Благодарим на Гот за германската Имперска армия.
— Прусаците? – подвикна един чикагски бизнесмен – Пруските офицери принудиха дядо ми да емигрира в Америка.
— Мот също – извика друг с почервеняло лице – Благодаря на Gott, е ни измъкнаха от онзи ад.
— Социалисти – подхвърли Шафер.
— Социалисти ли? Ще ти дам аз един социалист. – Чикагските му приятели го удържаха.
Шафер не обърна внимание.
— Ние сме обсадени от Англия и английските лакеи.
Арнолд Бенет скочи от стола си и застана с широко разтворени крака в бойна поза.
— Никак не ни харесва тонът ви, сър.
Половината в салона вече бяха на крака, жестикулираха и викаха. Айзък Бел се озърна към Райкър, а той му отвърна с блеснали в насмешка очи.
— Предполагам, че това отговаря на въпросите ви, господин Бел. Лека нощ, сър. Аз ще си лягам, преди да е започнала веселбата.
Преди да е успял да се надигне от стола си, Шафер извика:
— Обсадени отвън и подкопавани отвътре от социалисти и евреи.
Айзък Бел извърна студените си очи към Шафер. Германецът се присви и измърмори:
— Почакайте. Когато приключат с нас, ще се нахвърлят на вас.
Айзък Бел вдиша дълбоко, напомни си защо беше на влака и отговори с глас, който прокънтя из целия вагон:
— След като адмирал Махан демонстрира, че морските сили владеят света, каза нещо на един фанатик, на което винаги съм се възхищавал: „Иисус Христос беше евреин. Това ги прави достатъчно добри за мен.”
Виковете секнаха. Един се изсмя. Друг каза:
— Ей, това беше добро. „Достатъчно добри за мен.” – И вагонът изригна от смях.
Шафер щракна с пети.
— Лека нощ, господа.
Райкър видя как кавалеристът се оттегли до най-близкия стюард и поиска шнапс
— За малко си помислих, че ще повалите хер Шафер на пода – каза той тихо.
Бел изгледа търговеца на скъпоценни камъни.
— Не пропускате много, господин Райкър.
— Казах ви. Баща ми ме научи на всеки трик в занаята. Какво ви ядоса толкова?
— Няма да търпя омраза.
Райкър сви рамене.
— Да отговоря на въпроса ви – искрено – Европа иска война. Монархисти, демократи, търговци, войници и моряци бяха в мир твърде дълго, за да разбират в какво се въвличат.
— Твърде цинично е за вкуса ми – каза Айзък Бел. Райкър се усмихна любезно.
— Не съм циник. Реалист съм.
— А онези благоразумни бизнесмени, за които говорехте?
— Някои ще извлекат изгода от войната. Останалите ще бъдат пренебрегнати.

* * *
Шпионинът наблюдаваше как Айзък Бел наблюдава своите „заподозрени”:
Детективът не може да знае дали съм тук, в същия този вагон.
Или вече спя в леглото си.
Или дори дали изобщо съм на влака.
Нито може да знае кой на този влак е мой човек. Поспете малко, господин Бел. Ще имате нужда - лоши новини ви чакат сутринта.


36

— Вашият хайвер от карагьоз и бъркани яйца, господин Бел – обяви стюардът на вагон-ресторанта с широка усмивка, която повехна, щом видя как изражението на лицето на Бел се промени от доволно очакване в гняв. Два часа преди крайната си цел. „Туентиът Сенчъри Лимитид” беше взел чикагските сутрешни вестници, оставени от пътуващия на изток експрес. Новото издание, сгънато на всяко място по масите, посрещаше пътниците на закуска.

Експлозия в Торпедната станция
на ВМС на САЩ в Нюпорт
Двама служители взривени на атоми
Нюпорт, Роуд Айлънд, 15 май.

Експлозия причини смърт и разрушения във военноморската Торпедна станция в Нюпорт. Уби двама военноморски служители и разруши поточна линия.

Айзък Бел беше стъписан. В грешната посока ли беше тръгнал?
— Добро утро. Бел! Не сте докоснали хайвера си. Да не се е развалил?
— Добро утро, Райкър. Не, мирише чудесно. Лоши новини във вестника.
Райкър отвори своя, след като седна.
— Боже мили. Какво е причинило това?
— Не съобщават. Извинете ме.
Бел се върна в купето си.
Ако не беше злополука, а саботаж, то обхватът на Шпионина беше толкова широк, колкото и жесток. В течение на един ден кръгът му беше екзекутирал предател във Вашингтон, бе убил детектив, надушил следите му в Ню Йорк и беше взривил тежко охранявана военноморска станция на брега на Роуд Айлънд.

* * *
Айзък Бел устрои временен щаб в дъното на багажното помещение на гара „Ласал” минути след като „Туентиът Сенчъри” навлезе с пухтене в Чикаго. Детективи на Ван Дорн от офиса в „Палмър Хаус” вече бяха покрили железопътната гара. Проследиха разпръсващите се заподозрени.
Лари Розалия моментално изчезна. Чикагски детектив ветеран докладваше притеснено, когато нахлу друг агент.
— Айзък! Старецът каза да телефонираш по междущатската от кабинета на началника на гарата. И гледай да си сам.
Бел го направи.
— Сам ли си – попита Ван Дорн.
— Да, сър. Рон Уилър беше ли от убитите двама служители?
— Не.
Бел въздъхна с огромно облекчение.
— Уилър се измъкнал, за да прекара нощта с жена. Ако не беше, и той щеше да е мъртъв. Убитите бяха негови хора.
— Слава на Бога, че е жив. Капитан Фалконър твърди, че е незаменим.
— Е, има още нещо незаменимо – изръмжа Ван Дорн. Хиляда километра медна телефонна жица между Чикаго и Вашингтон не можа да смали гнева в гласа му. – Това го няма във вестниците, нито ще се появи… още ли си сам там, Айзък?
— Да, сър.
— Слушай ме. Флотът е понесъл ужасна загуба. Взривът предизвика пожар. Пожарът унищожи целия им арсенал експериментални електрически торпеда, които бяха внесени от Англия. Хората на Уилър явно са подобрили многократно обхвата и точността им. По-важното – много по-важното – хората на Уилър са измислили начин да зареждат бойните глави с динамит. Флотският секретар ми каза тази сутрин. Бесен е. Дотолкова, че заплашва да връчи на президента оставката си. Явно използването на динамит е щяло да даде на американските торпеда десетократно по-голяма подводна мощ.	— Можем ли да приемем, че не е било злополука?
— Длъжни сме – отвърна твърдо Ван Дорн. – И въпреки че по принцип Флотът отговаря за охраната на станцията си, са изключително разочаровани от охра охранителните услуги на „Ван Дорн”.
Айзък Бел замълча.
— Не е нужно да ти обяснявам последствията от това да си посочен за виновник от правителствено тяло, все едно дали е заслужено или не – продължи Ван Дорн. – И не съм напълно сигурен какво правиш в Чикаго, след като Шпионинът удари в Нюпорт.
Това изискваше отговор и Айзък Бел каза:
Големия бял флот скоро ще акостира в Сан Франциско. Скъли беше по дирите на Шпионина или агентите му, запътили се натам. Благодарение на Скъли най-вероятно злодеят е пред погледа ми.
— Какво предполагаш, че се кани да направи?
— Все още не знам. Но трябва да е свързано с Флота и ще го спра, преди да го направи.
Ван Дорн помълча дълго. Бел не добави нищо повече. Накрая шефът рече:
— Надявам се, че знаеш какво правиш, Айзък.
— Няма да си опакова куфарите и да се върне вкъщи след Нюпорт. Ще удари Флота.
— Добре – каза Ван Дорн. – Ще предупредя Бронсън в Сан Франциско.
— Вече го направих.
Върна се в багажното помещение. Агенти на Ван Дорн докладваха, че хер Шафер и китайците, пътуващи с Арнолд Бенет, са се прехвърлили на „Овърленд Лимитид“ до Сан Франциско, както показваха билетите им.
— Влакът им тръгва, Айзък. Ако ще ходиш с тях, трябва да вървиш.
— Отивам.

* * *
Два силни коня теглеха фургона с лед, модифициран с файтони пружини и пневматични гуми, което правеше возенето необичайно плавно по грубо настланите улици, спускащи се към брега на Нюпорт. Никой не забеляза на смътната светлина на рехавите улични газени лампи, че водачът, стиснал дръжката на спирката, имаше твърде крехка момчешка фигура, за да носи четирийсет и пет килограмови ледени блокове на рибарския кей. А дори и някой да бе намерил за странно, че водачът пееше на конете си „Не помниш ти това, което не забравям” с меко сопрано, си премълча. Моряците на Нюпорт бяха пренасяли контрабандно ром, тютюн, роби и опиум от триста години. Щом едно момиче искаше да забавлява конете си, докато доставя лед на лодка в тъмното, си беше нейна работа.
Съдът беше грубовата и възширока деветметрова платноходка с къса мачта пред ниския покрив. С почти квадратното платно на мачтата и подвижния кил, лодката беше по-бърза, отколкото изглеждаше и се държеше еднакво добре и в плитки заливи, и далече от брега. Банда мъже в мушами и вълнени шапки излязоха от кабината.
Докато момичето стоеше и пазеше, пъхнало ръце в джобовете, мъжете дръпнаха брезента от товара с лед, поставиха рампа от греди между фургона и кея, и леко плъзнаха четири дълги цилиндрични метални тръби по рампата, една по една. Вдигнаха рампата, изтъркаляха тръбите на лодката и ги затегнаха здраво върху омекотяващото легло от брезентови платна.
След като приключиха, широкият дървен корпус затъна ниско във водата. Всички, освен един от мъжете, се качиха на фургона и подкараха. Мъжът, който остана вдигна платното и отвърза въжетата от пилоните на кея. Момичето хвана румпела и ловко подкара лодката в нощта.
 
* * *
Същата нощ – първата нощ на подкаралия на запад от Чикаго „Овърленд Лимитид” – докладите, чакащи Бел в Рок Айлънд, Илинойс потвърдиха, че търговецът на скъпоценни камъни Райкър наистина се е качил на „Калифорния Лимитид“ за Сан Диего. Все пак Бел мразеше съвпаденията, затова прати телеграма до Хорас Бронсън, шефа на офиса в Сан Франциско с молба да възложи на Джеймс Дашууд – млад оперативен агент, който се беше доказал в случая със Саботьора – да прихване „Калифорния Лимитид” в Лос Анджелис. Дашууд щеше да види дали Райкър наистина е продължил към Сан Диего да купува розов турмалин, или е сменил влаковете за Сан Франциско. И в двата случая младият детектив щеше да проследи Райкър и да наблюдава следващите му действия. Бел предупреди Бронсън, че Райкър пътува с телохранител на име Плимптън, който пази гърба му.
След това пусна телеграма до отдел „Проучване” в Ню Йорк и ги помоли за повече информация за смъртта на бащата на Райкър в Южна Африка. Настоя Грейди Форър да събере повече сведения за повереницата му.
Изчезването Лорънс Розания още с пристигането бе предизвикало трескаво издирване. Но когато Бел стигна в Домейн, Айова, го чакаше информация, пенсионираният крадец – след като се беше измъкнал от опашката на агентите по навик или професионална гордост – пуснал в „Чикаго Трибюн“ обявление за бракосъчетание и ще пътува на меден месец до Сан Франциско в частния вагон на младоженката си. Толкова с предупрежденията към младите, че престъпленията не носят изгода, пишеше щабът на Ван Дорн в Чикаго.
Хер Шафер. Арнолд Бенет и китайските му спътници се бяха прехвърлили на „Овърленд Лимитид” до Сан Франциско и точно с тях Бел продължи пътуването си на запад, надявайки се да събере допълнителна информация, проучвайки спирките по пътя наред с това, което можеше сам да засече в присъствието им.
Слея това от Ню Йорк дойде телеграма, че Шафер определено е немски шпионин.
„Хер Шафер“ беше действащ кавалерийски офицер, все още служещ като майор в Германската армия. Истинското му име беше Корнелиус фон Нюрен. И фон Нюрен беше експерт по сухоземна тактика и използването на бързо положени железни пътища през тесни проходи за снабдяване на армейски фронтови линии. Каквото и да шпионираше в Америка, нямаше нищо общо с „Корпус 44”.
— Страхотен на суша – пишеше Арчи. – Но няма да ти различи дреднаут от стъкмено от брезова кора кану.


37

— Китайците отзад на опашката!
Беше втората сутрин извън Чикаго, „Овърленд Лимитид” приближаваше Шайен. Уайоминг, а нещо с вагон-ресторанта не беше наред. Коридорът в „Пулман”-а зад него беше тъпкан с гладни хора на опашка за закуска, закъсняла вече с цял час.
— Чухте ме! Всякакви жълтури – монголци и азиатци – отзад!
— Стойте на място – каза Айзък Бел на двамата семинаристи.
Арнолд Бенет се обръщаше побеснял, за да ги защити. Бел го спря.
— Аз ще се оправя с това.
Най-после шанс да опознае подопечните на Арнолд Бенет Харолд и Луис. Обърна се и изгледа фанатика, който беше извикал. Хладният гняв в сините очи на детектива непогрешимото впечатление, че едва сдържа гнева си накара мъжа да се присвие назад.
— Не му обръщайте внимание – каза Бел на студентите по богословие – Хората се изнервят, когато изгладнеят. Как се казваш, младеж – попита и протегна ръка – Аз съм Айзък Бел.
— Харолд, мистър Бел. Благодаря.
— Харълд кой?
— Харолд Уинг.
— А ти?
— Луис Ло.
— Луис Лу?
— Ло.
Приятно ми е да се запознаем.
— Нищо чудно, че неприятният тип е гладен – изръмжа Арнолд Бенет, застанал първи на опашката. – Помещението за закуска точно на тази композиция на „Овърленд Лимитид” не е съгласувана с мащаба на спалните услуги.
Айзък Бел смигна на Луис и Харолд, които изглеждаха объркани от засукания английски на Бенет.
— Господин Арнолд има предвид, че кушетите за спане в тези вагони са повече от столовете в ресторанта.
Студентите кимнаха с бегли усмивки.
— Те да вземат да отворят оня вагон-ресторант – измърмори Бенет. – Преди прегладнелите тълпи да са го опустошили.
— Спахте ли добре? – попита Бел Харолд и Луис. – Свиквате ли с движението?
— Много добре, сър – отвърна Луис.
— Въпреки предупрежденията ми за друсащи влакове – каза Бенет.
Вагон-ресторантът най-после отвори за закуска и Бел седна с тях. Китайците мълчаха като сфинксове каквото и да кажеше детективът, за да ги въвлече в разговор, докато писателят беше щастлив, че има на кого да говори непрестанно за всичко, което, е видял, прочел или подслушал. Уинг извади малка Библия от палтото си и зачете кротко. Ло зяпаше през прозореца към зеленеещата в пролетта земя, изпъстрена със стада добитък.

* * *
Айзък Бел изчака Луис Ло в коридора извън купетата на Бенет.
Западно от Роулинс, Уайоминг, „Овърленд Лимитид“ набираше скорост по високото плато. Локомотивният огняр гребеше въглищата и на 130 км/ч влакът люлееше силно. Когато Бел видя китайският студент по богословие да идва по коридора, се остави клатещият се влак да го хвърли към по-дребния мъж.
— Извинявай!
Укрепи се, като се хвана за ревера на Ло.
— Джобния ти пистолет в семинарията ли ти го зачислиха?
— Какво?
— Тази издутина не е Библия.
Китайският студент сякаш се присви от смущение.
— О, не, сър. Прав сте. Пистолет е. Просто защото ме е страх. В Запада има много омраза към китайци. Видяхте във вагона за закуска. Мислят, че всички сме пристрастени към опиума или ни имат за гангстери.
— Знаеш ли как да използваш това нещо?
Стояха на педя един от друг. Бел се наведе още, без да пуска ревера му и младежът не можеше да се отдръпне назад. Луис наведе тъмните си очи.
— Всъщност не, сър. Предполагам, че е въпрос само да дръпнеш спусъка – но важна е заплахата. Никога не бих стрелял с него.
— Може ли да го видя? – попита Бел и протегна отворената си длан.
Луис се озърна, убеди се, че все още са сами и плахо извади пистолета от джоба си. Бел го пое.
— Първокачествено стрелково оръжие – установи изненадан детективът. Учудваше се как студентът си с намерил джобен колт без ударник, новичък, сякаш излязъл току-що от кутията.
— Откъде го взе?
— Купих го в Ню Йорк.
— Добра покупка. Къде в Ню Йорк?
— Магазин близо до полицейското управление в централната част.
Бел се увери, че ръчният предпазител е спуснат и му го върна.
— Може да се нараниш, ако размахваш оръжие, без да знаеш как се използва. Може да се застреляш по невнимание. Или някой ще ти го вземе, ще го направи вместо теб… и ще се измъкне с твърдението, че е било самозащита. Бих си почивал по-спокойно, ако обещаеш да го прибереш в куфара си и го оставиш там.
— Да, сър.
— Ако още някой на влака те притесни, просто ела при мен.
— Моля не казвайте на господин Бенет. Не би ме разбрал.
— Защо?
— Той е добър човек. Няма представа колко жестоки са някои хора.
— Прибери го в куфара си и няма да му кажа нищо.
Луис стисна дланта на Бел с двете си ръце.
— Благодаря ви, сър. Благодаря за разбирането.
Лицето на детектива остана като маска.
— Иди го прибери в куфара си – повтори.
Китаецът забърза по коридора и премина през вестибюла в следващия вагон, където бяха двете съседни купета на Бенет. Луис се обърна и махна още веднъж за благодарност. Бел кимна в отговор все едно, че мислеше „Какъв благочестив младеж.“
Всъщност разсъждаваше, че младите богословчета с момчешки физиономии можеха да са китайски гангстери, тонг. А ако беше така, длъжен беше да се възхити на проницателността на Джон Скъли.
Никой друг детектив в Агенция „Ван Дорн” не можеше да се шляе сам из Китайския квартал и две седмици по-късно да свърже двойка гангстери тонг с шпионския кръг около „Корпус 44“. Изкушаваше се да щракне белезниците на Луис Ло и Харолд Уинг и да ги заключи в багажния вагон. Само дето се съмняваше, че Луис и Харолд бяха водачите на кръга, ако изобщо бяха гангстери – а ако бяха лакеи, можеше да ги проследи до боса им.
Това, че Шпионина беше привлякъл двама китайци тонг, беше типично за международния му обхват. Трудно беше да си представи човек някой като Абингтън-Уестлейк дори да си помисли за подобна възможност. А че Шпионина беше изиграл прочут английски романист да осигури прикритие за оперативните му агенти, издаваше изключително силно и опасно въображение.

* * *
— Ти залагаш, Уитмарк. Влизаш или не?
Тед Уитмарк знаеше много добре, че изобщо не трябваше да остане в ръка на стъд покер и да се опитва да попълни кента. Шансовете бяха нелепи. Трябваше му четворка. В тестето имаше само четири четворки, купа, каро, спатия и пика. А четворката пика вече бе отиграна за ръка срещу него и този играч заложи, когато падна, което предполагаше, че има друга скрита в картите си. Четири четворки в тестето, едната явно липсва, другата – вероятно. Шансовете бяха по-малко от нелепи, бяха невъзможни.
Но вече беше хвърлил куп пари на пода и имаше чувството, че късметът му всеки момент ще се промени. Трябваше. Губенето му беше започнало преди седмици в Ню Йорк и го глождеше ужасно. Черната серия продължи и на влака до Сан Франциско, а откакто бе пристигнал, беше губил почти всяка нощ. Една четворка я няма. Една или дори две вероятно ги няма. Понякога човек трябваше да хване бика за рогата и да е смел.
— Ти залагаш, Уитмарк. Влизаш или не?
Нямаше вече „господин” Уитмарк, забеляза Тед. „Господин” беше отишло зад бордовете, когато зае първите си пет хиляди рано вечерта. Понякога човек трябваше да е смел.
— Влизам.
— Осем хиляди е.
Уитмарк избута чиповете си в пода.
— Тук са три. Ето бележката ми за останалото.
— Сигурен ли си?
— Раздай картите.
Мъжът, който раздаваше, погледна над масата не към Тед Уитмарк, а към собственика на казино „Барбари Коуст” с нашареното с белези лице, който одобряваше заемите. Собственикът се намръщи. За миг Уитман се почувства спасен. Не можеше да влезе, ако нямаше парите. Щеше да пасува. Можеше да се върне в хотела, да се наспи, а утре да работи извън график, за да изплати загубите си от парите, които Военноморските сили щяха да му дължат, след като доставеше стоките на Големия бял флот. Или Големия бял „Глът“ както бе отбелязал одобрително един от съперниците му. Четиринайсет хиляди моряци изяждаха много храна.
Собственикът на казиното кимна.
— Раздай картите.
Типът с четворката получи друга четворка. Уитмарк взе деветка пики, най-гадната карта, която изобщо беше виждал. Някой вдигна. Някой плати. Четворките вдигнаха пода. Тед Уитмарк пасува.
— Нещо против да ми покажеш последната си карта след ръката? – помоли той мъжа отляво.
Когато приключи и трите четворки срещу него бяха спечелили, мъжът от лявата му страна, получил картата, която щеше да се падне на него, ако беше останал в играта, каза:
— Беше четворка. Бас слагам, че щеше да ти хареса – извика над масата към тройката четворки. – Щеше да удариш четири четворки.
— И на мен щеше да ми хареса – каза Тед и се затътри към бара. Преди да вдигне чаша, собственикът на казиното се приближи и каза:
— Имам съобщение за теб от Томи Томпсън в Ню Йорк.
Тед се присви от студения му поглед.
— Не се притеснявайте – изломоти. – Първо ще платя на вас, при първа възможност.
— Томи казва да ми платиш. Купих ти гаранцията.
— Отгоре на това, което ви дължа? Адски рискувате.
— Ще платиш. По един или друг начин.
— Изкарвам много пари. Ще ви ги донеса, скоро.
— Не ми трябват пари, господин Уитмарк. Трябва ми малко помощ и вие сте човекът, който ще ми я даде.

* * *
Ако двамата с теб бяхме наполовина толкова за колкото се имаме, щяхме да се натъкнем на него преди месец! – прокънтяха думите на Джон Скъли в един сън за бандата на Фрай.
Айзък Бел се събуди стреснат от първия си дълбок нощен сън, откакто беше напуснал Ню Йорк. Кушетът се беше наклонил напред и нямаше нужда да поглежда през прозореца на купето си, за да разбере, че бяха прехвърлили Сиера Невада и започваха да се спускат към долината на Сакраменто. Пет часа до Сан Франциско. Стана и бързо се облече.
Беше ли пропуснал бас?
— Преди няколко дни – измърмори той.
Нито веднъж не беше поставял под въпрос ролята на романиста Арнолд Бенет като покровител на Харолд и Луис. А ако се окажеше обратното? Ако писателят също се окажеше британски шпионин? Като Абингтън-Уестлейк, криещ се зад завеса на аристократични надменна превзетост и остроумен език?
Влакът спря в Сакраменто. Бел изтича до телеграфната служба и прати телеграма до Ню Йорк. Дали Бенет беше наел гангстерите тонг и ги беше преоблякъл като семинаристи? Някой някога бе попитал какво би било да се скриеш наяве. Моля. Ако питаха него, Арнолд Бенет беше самият шпионин, водачът на целия кръг.

* * *
Катрин Дий изруга на глас.	
Изсмя се като моряк, замаяна от малкото сън и многото прах. Изруга по моряшки. Вятър и пръски скапваха кокаина, който смъркаше от мускалчето от слонова кост, за да остане будна в последната нощ на пътуването си от Нюпорт. Не можеше да види брега, но тътена на прибоя и показваше, че е завила твърде близо.
Беше управлявала тежко натоварената платноходка покрай южния бряг на Лонг Айлънд, съобразявайки прехода си от Монтаук Поинт, така че да навлезе в протока на Файър Айлънд призори. Зави и навлезе невидима, освен за няколкото рибари, през отвора в плитчината. След като се озова вътре, заслонена от океанските вълни, продължи по маркирания с пилони канал и затърси с поглед ориентира си на брега на Лонг Айлънд, на пет мили от залива. Когато го забеляза, подкара косо над вълнистите води на залива Грейт Саут към бялата къща с червен покрив. Пилони маркираха устието на наскоро прокопан тесен канал, ограден с третирани с креозот дървени греди.
Платноходката се плъзна в гладкия като стъкло канал.
Навесът за лодки беше облицован с нови кедрови дъски. Покривът беше висок, с достатъчно издигнат отвор, за да мине ниската мачта. Катрин Дий смъкна платното и остави лодката да продължи на дрейф. Беше пристигнала точно навреме. Съдът спря достатъчно близо, за да може да метне намотката въже около един от стълбовете. Задърпа въжето, насочвайки силата си пестеливо и тежко натоварения съд се плъзна с кърмата напред в сенките под покрива.
Един мъж се появи от задната врата към сушата.
— Къде е Джейк?
— Опита се да ме целуне – отвърна тя с отчужден глас.
— Тъй ли? – учуди се мъжът все едно, че казваше „Момиче си, какво очакваш сама на лодка сред океана?“ – Та къде е той?
Тя го погледна право в лицето.
— Една акула скочи в лодката и го изяде.
Мъжът прецени усмивката, стегнала устата й, ледената студенина в очите, както и хората, които познаеше тя, и реши, че Джейк си е получил заслуженото и че изобщо не го интересува как точно е станало. Протегна плетена кошница.
Донесох ти вечеря.
— Благодаря.
— Донесох за двама. Като не знаех, че…
— Добре. Прегладнях.
Яде сама. После опъна спалния си чувал върху брезента, загърнал товара й и заспа спокойно, с мисълта, че Браян О’Шей щеше да се гордее с нея. Експлозията в завода беше прикрила кражбата на четири експериментални електрически торпеда, внесени от Англия за проучване. Заредени с тротил от гениалния Рон Уилър, оръжията бяха десет пъти по-мощни, отколкото ги бяха направили англичаните. И никои във Военноморската торпедна база в Нюпорт не беше разбрал, че не бяха взривени на късчета.


38

Ето ви и вас, Бел! Чудесно, ще можем да си кажем „довиждане”.
Когато скочи на влака, докато потегляше от Сакраменто за последната отсечка до Сан Франциско, Бел се изненада, като видя, че Арнолд Бенет и китайците, чиито билети бяха до Сан Франциско, бяха изнесли багажа си в коридора.
— Мислех, че пътувате до Сан Франциско.
— Премислихме, вдъхновени от всички тези овощни градини и ягодови поля. – Влакът минаваше през ягодови полета, пълни с берачи на плодове със сламени шапки. – Ще слезем по-рано, в Сюсън сити. Решихме да хванем влака до Нана. Един мой стар училищен приятел развива земеделие край пътя за Света Елена – започна с лозя, всъщност, мачкане на грозде и прочее. Ще отпочинем насред пасторалния пейзаж от несгодите на пътуванията ни – колкото и великолепни да бяха, – преди да продължим за Сан Франциско. Мисля да нахвърля една статия за „Харпърс“ по темата докато момчетата се порадват на малко свеж въздух, преди да отнесат Словото Божие в Китай
Бел замисли трескаво, като си представи дългите просторни заливи на Сан Франциско, заслонени от Тихия океан от полуостровите Сан Франциско и Марин. От Сюсън сити главната линия продължаваше трийсет километра на югозапад до ферибот Бениша, който пренасяше влака през тесния проток Каркинес до Порт Коста. След това финалният петдесеткилометров пробег покрай залив Сан Пабло до Оукланд Моул, където пътнически ферибот прекосяваше залив Сан Франциско до града.
На трийсетина километра северно от града, над залив Сан Франциско и отвъд залив Сан Пабло, се намираше Военната корабостроителница „Меър Айлънд”. Това беше близнакът на западния бряг на Военната корабостроителница „Бруклин”, с дълга история на строителство, ремонт и преоборудване на бойни кораби и подводници. Железопътен възел Напа, свързан със Сюсън сити чрез местно разклонение на линията на запад, се падаше само на десетина километра от арсенала.
Електрическата мотриса осигуряваше кратък път до Меър Айлънд за Бенет и китайците, където Големия бял флот щеше да се отбие от пътуването си, да зареди храна и вода и да натовари амуниции от складовете.
— Не е ли съвпадение? – запита Айзък Бел.
— Какво имате предвид?
— Аз взимам същия влак.
— Къде ви е багажът?
— Пътувам без багаж.
„Овърленд Лимитид” спря в Сюсън сити десет минути по-късно. Влакът до възел Напа надуваше свирката си. Бел грабна шепата телеграми, които го чакаха в телеграфната служба и бързо се качи. Беше местен двувагонен, с пъстро нашарен навес, засланящ задната му платформа. В задния вагон имаше шестима пътници и Арнолд Бенет сред тях започваше да разтяга история. Прекъсна и му посочи празна седалка.
— Елате да ви убедим да помачкате грозде с нас в Света Елена.
Бел размаха телеграмите и се запъти към платформата, за да им хвърли поглед насаме.
— Идвам при вас след минутка. Заповеди от фронтовия щаб.
Бенет се засмя сърдечно и подвикна през рамо:
— Но вие вече знаете, че само ви нареждат да продадете повече застраховки.
Влакът минаваше през солени блата и прохладният влажен вятър, вихрещ се под навеса, миришеше на море. Вятърът поклащаше дръжката на аварийната спирачка и тя се люшкаше ритмично на късото въже и се блъскаше в тънката жълта телеграфна хартия.
От отдел „Проучване” все още нямаха известие от Германия за самоличността на повереницата на Райкър. Проточилото се събиране на сведения бе доказателство за правотата на Джо Ван Дорн да увеличи полевите служители в Европа.
Но бяха изровили още подробности около смъртта на бащата на Ерхард Райкър в Южна Африка през 1902 г., по време на Бурската война. Смътс, водачът на Трансвал, бе повел внезапен рейд над железния път на медодобивната мина от Порт Нолот, където Райкър старши издирвал по слухове алувиални диаманти. Потърсил убежище в британски железопътен бункер, когато бурите нападнали с динамитни ръчни бомби. Третата телеграма беше от Джеймс Дашууд.

РАЙКЪР ПРИСТИГНА ЕЛ ЕЙ.
ВЕЧЕ НА ПЪТ ЗА САН ДИЕГО.
БОДИАРД ПЛИМПТЪН ПОДОЗРИТЕЛИН.
ДжД СБЪРКАН ЗА БИЖУТЕРЕН АГЕНТ ТИФАНИ.
БОДИГАРД УБЕДЕН ДжД ПЪТУВАЩ ПРЕДСТАВИТЕЛ
ТЕМПЕРЪНС.

Бел се ухили. Даш показваше данни, че ще стане чешит. Усмивката му изведнъж повехна. Последната телеграма започваше с предупредителното ТДЗ. Трябва Да Знаеш – предупреждение на Арчи Абът, че ако Бел не го е схванал вече, трябва да го осъзнае.

ТДЗ
АРНОЛД БЕНЕТ У ДОМА СИ В ПАРИЖ.

— Какво? – каза гласно Бел. Озърна се през прозореца на вратата, видя мъжа в костюма от туид, който се представяше за Арнолд Бенет, и отново погледна телеграмата.

ПИСАТЕЛЯТ НЕ – ПОВТАРЯМ НЕ – НА ОВЪРЛЕНД
ЛИМИТИД.
АГЕНТИТЕ НА ВД В СФ СРЕЩАТ ВЛАКА НА ФЕРИБОТ
БЕНИША.
ВНИМАВАЙ.

Беше зашеметяващо разкритие и Айзък Бел ликуваше.
Най-сетне знаеше със сигурност кого преследва. Мъжът, който твърдеше, че е Арнолд Бенет, беше в съюз с китайците, може би с шефа им, който вероятно бе човекът, поръчал на червенокосата да убие Скъли, когато детективът бе разкрил връзката с Китайския квартал. Най-после имаше предимство. Те не знаеха, че Бел знае.
— Мистър Бел?
Бел вдигна очи от телеграмата и видя пред себе си дулото на пистолет.


39
 
Луис, мислех, че се разбрахме, че ще държиш това в куфара си.
Харолд беше зад Луис и вадеше оръжие от палтото си.
— Ти също ме разочароваш, Харолд. Онова не е Библия. Дори не е традиционна брадвичка на тонг, а огнестрелно оръжие, което всеки самоуважаващ се съвременен американски престъпник би се гордял да носи.
Английският на Луис изведнъж загуби акцента си, а поведението му стана надменно.
— Стъпете на ръба на платформата, господин Бел, и се обърнете с гръб към нас. Не вадете пистолета, който криете в кобура под мишницата. Не се опитвайте да посягате за деринджъра в шапката си. Не помисляйте да вадите ножа от ботуша си.
Бел хвърли поглед над тях през вратата на вестибюла. В предната част на вагона фалшивият Арнолд Бенет, продължаваше с пищни жестикулации да задържа вниманието на хората. Колелата тракаха твърде силно, за да може детективът да чуе смеха им.
— Като за семинарист си необичайно наблюдателен за лични оръжия, Луис. Но не помислихте ли, че свидетелите ще чуят ако ме застреляте?
— Ще ви застреляме ако ни принудите. После ще застреляме свидетелите. Сигурен съм, че сте чували, че ние азиатските монголоиди, изобщо не ценим човешкия живот. Обърни се!
Бел погледна през рамо. Парапетът беше нисък, железопътното платно изчезваше зад влака, летящ, 80 км в час – мъгла от стоманени релси, железни болтове, каменен баласт и дървени траверси. Щом се обърнеше, щяха да пръснат черепа му с цевта на пистолет или да забият нож в гърба му и да го хвърлят през парапета.
Отвори ръката си.
Телеграмите се пръснаха, завихриха се в прииждащите струи пара и налетяха към лицето на Луис като обезумели сипки.
Бел заби ръце право нагоре, сграбчи ръба на покривния навес, сви колене и изрита с ботуш към главата на Харолд. Китаецът скочи наляво, точно където детективът го искаше и отвори пролука към червената дървена дръжка на аварийната спирачка на влака.
Всякакво съмнение, че не бяха студенти по богословие изчезна, когато ръката на Бел се озова на сантиметър от аварийната спирачка. Луис го удари с пистолета в китката, избивайки ръката му от ръчката. След като не успя да спре рязко влака. Бел пренебрегна разкъсващата болка в лявата си китка, сви пръстите си в юмрук и удари. Натресе със задоволителна сила юмрука си в челото на Луис и против и противникът му прегъна колене.
Но Харолд се беше съвзел. Съсредоточавайки силата и теглото си като превъзходно трениран боец, ниския жилав китаец размаха пистолети си като стоманена палка. Дебелият филц и еластичната стоманена лента вътре поеха отчасти удара, но инерцията проработи срещу него. Видя как се завъртя навесът отгоре, после небето затанцува и след това вече се обръщаше над страничния парапет и падаше към релсите. Всичко сякаш се задвижи на бавен каданс. Видя железопътните траверси, колелата, рамата, която носеха и стъпалата на платформата. Сграбчи най-горното стъпало с две ръце. Подметките му удариха траверсите. За една ужасна час от секундата се опитваше да тича назад с 80 км в час. Стиснал здраво стоманеното стъпало и знаейки, че ако дланите му се изплъзнат ще пропадне, се издърпа с ръце все едно, че се набираше на лост и метна ходилата си на долното стъпало.
Пистолетът на Харолд се спусна надолу като мълния. Все едно, че изпълни небето. Бел се пресегна покрай оръжието, спипа китката на китаеца и дръпна с всичка сила. Гангстерът тонг излетя във въздуха и се натресе в един телеграфен стълб, а тялото му се изви около него като конска подкова.
Вкопчил се в стъпалата. Бел посегна за пистолета си. Преди да е успял да го издърпа, усети колта на Луис опрян в главата му.
— Твой ред е!


40

Бел стегна стъпалата си за скок и хвърли мълниеносен поглед над летящия терен. От опасната си позиция на стъпалата можеше да види много по-напред от Луис. Покрай влака имаше стръмен насип баласт, безкраен низ от телеграфни стълбове и гъсти дървета, опасни колкото стълбовете. Но далече напред се изпъваше открито поле, осеяно с пасящи овце. Ограда от бодлива тел минаваше покрай коловоза, за да пази животните настрана от релсите. Трябваше да прескочи оградата, ако имаше някаква надежда да оцелее от скока. Но първо му трябваха няколко секунди пауза, за да стигне до полето.
Извика над рева на вятъра и трополенето на колелата:
— Ще те намеря, Луис.
— Ако оживееш, ще се ослушвам с наострени уши за тропане на патерици.
— Никога няма да се предам – извика Бел печелейки нова секунда. Почти до тревното поле, склонът беше по-стръмен, отколкото изглеждаше отдалече.
— Последен шанс. Бел. Скачай!
Бел спечели още секунда, като извика:
— Никога!
Хвърли се с отчаяно гмуркане във въздуха, за да мине над оградата. Твърде ниско. Пропусна телеграфен стълб едва на стъпка и прелетя на сантиметри покрай кол от ограждението. Но горният ред бодлива тел скачаше към лицето му. Потокът пара на набиращия скорост влак се блъсна в него. Въздушният удар надигна летящото му тяло над телта. Заора земята с лице напред като бегач на база и се помъчи да свие ръце и крака на здраво кълбо. Претъркаля се, безсилен да избегне камъните и скалните отломки по пътя си. В мълниеносното движение изведнъж нещо плътно изникна точно пред него и нямаше друг избор, освен да се натресе отгоре му.
Ударът разтърси всяка фибра в тялото му. Болка и мрак стиснаха главата му. Смътно усети, че ръцете и краката му се бяха разперили и се мятаха като на плашило, докато се търкаляше по тревата. Нямаше силата да ги прибере отново. Мракът се усили. Чу барабанни удари. Земята под него се разтърси. След това мракът го загърна напълно и остана да лежи абсолютно неподвижен.
В един момент барабаните спряха. После усети, че тъмнината се е вдигнала. Очите му бяха отворени и зяпаха в мъгливото небе. В ума си видя кръжащо поле, пълно с овце. Главата го болеше. А когато се надигна и огледа наоколо, видя стадо истински овце – неостригани, покрити с рунтава вълна, пасяха кротко – всички, освен една на стотина крачки по-назад, която се мъчеше да се вдигне.
Бел се потърка по главата, след което се опипа за счупени кости и не намери. Изправи се с мъка и се затътри към овцата, за да види дали я беше наранил толкова зле, че да се наложи да я застреля, за да я избави от нещастието. Но сякаш вдъхновено от успеха му, животното успя да се вдигне на четири крака и закуцука болезнено към стадото.
— Съжалявам, партньоре – изломоти Бел. – Не се целех да се ударя в теб, но се радвам, че го направих. Обърна се и тръгна назад, за да намери шапката си. Когато чу грохота на идващ влак, се качи на насипа и застана с разтворени крака насред коловоза. Остана така залитайки, докато влакът спря с върха на локомотивната скара, притисната в коленете му. Машинист със зачервено лице закрачи до предницата на локомотива си и изрева:
— За кого се мислиш, по дяволите?
— Агент на Ван Дорн – отвърна Бел. – На път към възел Напа.
— Мислиш ли, че това те прави собственик на линията? Бел разкопча вътрешния джоб на зацапаното си от тревата палто и представи най-убедителния си от няколкото железопътни пропуска, които носеше.
— В известен смисъл, да. – Дотътри се до стълбата към кабината и се качи горе.
На възел Напа, началникът на станцията докладва.
— Английският пастор и китайският му мисионер взеха влака на север към Света Елена.
— Кога е вашият влак до Света Елена?
— Северният тръгва в три часа и три минути.
— Чакай. – Бел се подпря на тезгяха. – Какво каза? – Ново поле със закръглени овце закръжи в главата му. – Пастор?
— Преподобният Дж. Л. Скелтън.
— И не е писател? Или журналист.
— Кога за последен път сте виждали вестникар да носи от ония белите якички?
— И тръгна на север? – Встрани от Меър Айлънд.
— На север.
— Взе ли китайския семинарист със себе си?
— Казах ви. Купи два билета до връх Света Елена.
— Видя ли ги двамата да се качват?
_ Видях ги на влака. Видях влакът да напуска станцията. И мога да докладвам, че не се върна.
— Кога е следващият ви влак на юг?
— Влакът до Вайехо току-що тръгна.
Бел огледа наоколо.
— Чии са онези релси? – Над тях се крепеше висяща електрическа линия. – Междуградска?
— Папа – Вайехо току-що тръгна.
Бел огледа наоколо.
— Чии са онези релси? – Над тях се крепеше висяща електрическа линия – Междуградска?
— Напа – Вайехо и железопътна линия Бениша – отвърна началник станцията и добави презрително: – Мотриса.
— Кога е следващата мотриса до Вайехо?
— Нямам идея. Не говоря с конкуренцията.
Бел даде на началника визитката си и десет долара.
— Ако онзи преподобен отново мине оттук, телеграфирай ми чрез коменданта на Меър Айлънд.
Началникът на станцията пъхна в джоба си една седмична заплата и рече:
— Предполагам, че изобщо не съм ви виждал, ако преподобният попита?
Бел му даде още десет долара.
— Взе ми думите от устата.
Чакаше на линията на междуградския със замаяна глава, когато един червен четириместен „Стенли Стиймър“ с жълти колела се плъзна безшумно покрай коловоза. Изглеждаше съвсем нов, освен калта, оплискала месинговите му фарове.
— Хей!
Бел затича след него. Шофьорът спря. Когато смъкна очилата за каране, заприлича на хлапе, избягало от училище. Бел предположи, че е „заел” колата на баща си.
Ще заложа двайсетачка, че не можеш да вдигнеш до километър и половина в минута.
— Ще загубиш.
— До Вайехо са около девет километра. Залагам двайсетачка, че не можеш да стигнеш там за шест минути.
Бел губеше залога, докато на три километра от Вайехо не изсвистяха от завоя на пътя и шофьорът натисна спирачките си. Пътят беше блокиран от група мъже, изкопали ров през него, за да положат отточна тръба.
— Ей! – ревна им шофьорът. – Как по дяволите ще стигнем до Вайехо сега?
Бригадирът, седнал в сянката на чадър, посочи отбивката, която току-що бяха подминали.
— През хълма.
Шофьорът погледна Бел.
— Не е честно. Не мога да карам толкова бързо по хълма.
— Ще се разберем за пречката – каза Бел. – Мисля, че ще спечелиш това състезание.
Водачът натисна газта и колата енергично изкатери двестате метра нагоре. Профучаха през късо плато и изкатериха още трийсетина метра. На билото пред очите на детектива се разкри спираща дъха гледка. Градът Вайехо се простираше долу на решетка от улици, къщи и магазини, и свършваше до сините води на залив Сан Пабло. Отдясно Меър Айлънд се открояваше с високите си стоманени радио кули като онези, които Бел беше видял във Военната корабостроителница във Вашингтон. Покрай острова се нижеха кораби. В далечината видя стълбове черен дим, издигащи се зад нос Сан Пабло, който отделяше залив Сан Франциско от залив Сап Пабло.
— Сири автомобила си кача Бел.
— Губя време.
Бел му връчи двайсетте долара.
— Вече спечели.
Колона бели бойни кораби заобикаляше носа и се показваше наяве. Познаваше силуетите им от рисунките на Хенри Ройтердал, възпроизвеждани месеци наред в „Колиърс“. Флагманският „Кънектикът” с трите комина водеше колоната, следван от „Алабама” с два димоотвода един до друг, а след него по-малкият „Керсейдж”, с два високи комина и монтирани отпред оръдейни кули. „Вирджиния“ ги следваше в ариергарда.
— Леле! – възкликна хлапето на волана. – Ама къде отиват? Трябваше да закотвят в града.
— Там долу – посочи Бел. – Мейр Айлънд, за ремонт и зареждане.

* * *
Хлапето го остави на една улица с шивашки ателиета, обслужващи офицерите от Военноморския флот.
— Колко искате за смяна на костюма ми?
— Доста фин е, мистър. Петдесет долара, ако го искате бързо.
— Сто – каза Бел. – Ако всички в ателието ви зарежат всичко и ми е готов за два часа.
— Готово! И ще ви почистим бомбето безплатно.
— Бих искал да използвам умивалнята ви. А след това мисля, че ще ми дойде добре да седна на един стол и да затворя очи.
В огледалото над умивалника видя леко разширение на зениците и това му подсказа, че може да е получил слабо сътресение. Дано това да беше всичко. Благодаря, госпожо Овца.
Изми лицето си, седна на стол и поспа. След час се събуди от трополенето на като че ли безкрайна колона от фургони и камиони, тръгнала към кея на Меър Айлънд. Всеки четвърти камион имаше щампован надпис „Т. Уитман” отстрани. Тед се справяше добре с изхранването на моряците.
Шивачът спази думата си. Два часа след пристигането си във Вайехо, Айзък Бел слезе от ферибот „Пинафор” на Военноморска корабостроителница Меър Айлънд. Морски пехотинци на САЩ се изпънаха „мирно” на портала. Бел показа пропуска, който Джоузеф Ван Дорн беше осигурил от Секретаря на Флота.
— Заведете ме при коменданта.
Комендантът имаше съобщение за Бел от железопътен възел Напа.

* * *
— Домакините ми обикновено задържат приема след проповедта ми – каза гостуващият английски пастор, Преподобният Дж. Л. Скелтън.
— На Меър Айлънд нещата ги правим другояче – отвърна комендантът. – Насам, сър, при колегата ви.
Стиснал пастора за лакътя, комендантът го поведе през малкия храм, ярко осветен от цветните стъклени прозорци „Тифани” и бутна вратата към кабинета на флотския капелан. Зад грубото бюро Айзък Бел се надигна в пълен ръст, облечен в безукорно бяло.
Скелтън пребледня.
— Не, не, почакайте. Господа, не е това, което си въобразявате.
— Бяхте фалшив писател на влака – каза Бел. – Сега сте фалшив проповедник.
— Не, наистина съм от духовенството. Добре, бях… Разпопен, знаете. Недоразумения, църковни средства… млада дама… Е, можете да си представите.
— Защо се представяхте за Арнолд Бенет?
— Предлагаше удобна възможност, която не можех да си позволя да пропусна.
— Възможност?
Скелтън закима припряно.
— Оказах се притиснат до стената. Определени среди в Англия ме бяха догонили в Ню Йорк. Трябваше да се измъкна от града. Работата ми дойде съвсем на място…
— Кой ви даде работата? – прекъсна го Бел.
— Ами, Луис Ло, разбира се. И горкият Харолд, който, предполагам, вече не е между нас.
— Къде е Луис Ло?
— Не съм напълно сигурен.
— Гледай да си сигурен – избухна комендантът. – За да не станеш сигурен насила.
— Няма да е нужно – каза Бел. – Убеден съм, че…
— Тихо, сър – ревна комендантът, прекъсвайки го както се бяха разбрали предварително. – Това е моята база. Ще се разправям с престъпници както аз реша. Е, къде е този китаец? Бързо, преди да повикам някой боцман.
— Господин Бел е прав. Няма да е нужно. Всичко това е едно огромно недоразумение и…
— Къде е китаецът?
— Последния път, когато го видях, беше облечен като японски берач на плодове.
— Берач на плодове ли? Какво значи това?
— Като берачите на плодове, които видяхме от влака. Видяхте ги. Бел. Има огромни общности японци наети да берат плодове.
Бел хвърли поглед към коменданта и той кимна в знак, че е вярно.
— Какво носеше?
— Сламена шапка, карирана риза, док.
— Докът работен комбинезон ли беше? С горница?
— Да. Точно като японски берач на плодове.
Бел и комендантът се спогледаха.
— Имате ли плодни дървета на Меър Айлънд?
— Не, разбира се. Това е корабостроителница. Ей, човече! Гледай да не ни баламосваш, че…
Бел го прекъсна.
— Преподобни, имаш една възможност да не прекараш остатъка от живота си в затвора. Отговори ми много внимателно. Къде видя Луис Ло облечен като берач на плодове?
— На опашката.
— Каква опашка?
— Колите, които чакаха на опашка за товарния ферибот.
— И той беше на кола?
— Караше такава, не разбирате ли?
Бел тръгна към вратата.
— Предрешен е като японски селянин, доставящ плодове?
— Точно това се опитвам да ви кажа.
— Какви плодове?
— Ягоди.

* * *
— Поопуск! Ти, въшлив монголец – извика морският пехотинец, който охраняваше входа към късия път, минаващ през Меър Айлънд от пристана ферибота до кейовете, където моряци слизаха и се качваха по траповете, понесли провизии в корабите. – Покажи си пропуска!
— Ето, сър – каза Луис Ло, навел очи надолу, докато подаваше документа. – Показах го на ферибота.
— Ти пак го покажи. Ако зависеше от мен, ни една	джапанка нямаше да стъпи на Меър Айлънд, с пропуск или без.
— Да, сър.
Морският пехотинец погледна намръщено документа и измърмори:
— Азиатци карат стоката. Фермерите трябва да са я закъсали. – Направи бавен кръг около фургона. Грабна една ягода от щайгите и я пъхна в устата си. Приближи се ядосан сержант.
— За какво, по дяволите, е забавянето?
— Просто проверявах тази джапанка, сър!
— Имаме сто фургона на опашката. Движение.
— Чу го, тъп монголоид. Разкарай се оттук.
Плесна с месестата си лапа задницата на мулето.
Животното скочи напред и едва не изхвърли Луис Ло от фургона. Настланият с камъни път минаваше през складове и ремонтни цехове и пресичаше железопътен коловоз. Там, където се раздвояваше, Луис Ло дръпна рязко юздите. Мулето, което се тътреше след другите фургони, се обърна с неохота.
Сърцето на Ло се разтуптя. Картата, която му бяха дали сочеше, че складът с муниции се намира в края на този път, до брега. Заобиколи сградата на някакъв цех и го откри: каменна постройка на по-малко от половин километър напред, с малки прозорци с решетки и теракотен покрив. Покривът и синевата на залив Сан Пабло му напомниха за родния му град Кантон на южното китайско крайбрежие. Както беше уплашен, изведнъж го обзе силна носталгия по родния край, която разби решимостта му. Толкова много красиви неща имаше на този свят, които никога повече нямаше да види.
От склада се точеха фургони към дългия кей, в края на който се беше изпънал блестящо белият „Кънектикът”, флагманския кораб на Големия бял флот. Беше близо. Напред се виждаше последният охранителен пост, поддържан от морската пехота. Китаецът бръкна под седалката на фургона и дръпна един канап. Представи си, че чува тиктакането на алармения часовник под ягодите, но всъщност шумът бе напълно приглушен от буретата с експлозиви под плодовете. Беше близо. Единственият въпрос беше колко още можеше да се доближи, преди да го спрат.
Чу стържене на тежък мотор с верижна трансмисия зад себе си. Беше камион, натоварен с червено – бели бурета сироп „Кока Кола”. По погрешка ли беше тръгнал след него от снабдителната колона? Каквато и да бе причината, с присъствието му неговият фургон по-малко се набиваше на очи. Камионът наду клаксона и го подмина с бръмчене. След секунда спря пред него и гумите му изскърцаха по паважа. Хлъзна се блокира пътя с канавките от двете страни. Нямаше как да се заобиколи, а Ло вече беше задействал часовниковия механизъм, който щеше да взриви експлозивите.
— Сър – извика Ло. – може ли да преместите камиона си. Карам доставка.
Айзък Бел скочи от кабината, сграбчи хамута на мулето и каза:
— Здрасти, Луис.
Стомахът и носталгията на Луис Ло се попиляха като пометена от вятъра мъгла, заменени от ледена яснота. Бръкна под седалката на фургона и дръпна втори канап. Този се изпъваше напред по ока на колата и под ремъците на мулето. Взриви ивица фишеци, които изгърмяха в низ от бързи експлозии. Ужасеното муле реагира мигновено, като събори Бел на земята и скочи слепешком в канавката, повличайки фургона, който се преобърна и разсипа ягоди и бурета експлозиви. Полудялото животно се измъкна на свобода и побягна, но не и преди Луис Ло да скочи на гърба му, осъзнал, че всичко е изгубено. Мулето заподскача и зарита, опитвайки се да го изхвърли, но гъвкавият млад китаец се вкопчи здраво в него и го подкара към водата.
Айзък Бел затича презглава след тях по полето, водещо към тесния провлак, който отделяше Меър Айлънд от Вайехо. Видя как мулето изведнъж спря. Луис Ло беше скочил над шията му. Китаецът се претъркаля по тревата, изправи се на крака и побягна. Бел го последва. Изведнъж мощен взрив разтресе земята и детективът се озърна назад. Бурета „Кока Кола” се разхвърчаха из въздуха. Фургонът беше изчезнал, а камионът гореше. Морските пехотинци на охранителния пост и мъжете от кея муниции тичаха към огъня. „Кънектикът“ и складът с муниции бяха непокътнати.
Бел продължи след Луис, който тичаше към един от кейовете. Към него беше привързан боен катер. Отвътре се измъкна моряк и се опита да спре китаеца. Луис Ло го блъсна с ръце и скочи във водата. Когато Бел стигна до кея, Ло вече плуваше към Вайехо.
Бел изтича до катера.
— На пара ли е?
Морякът все още беше на кея, замаян.
— Да, сър.
Детективът развърза предното и задното въже от кея.
— Ей, какво правите, сър? – Морякът скочи на катера и посегна към Бел. – Спрете!
— Можеш ли да плуваш?
— Разбира се.
— Довиждане.
Бел хвана ръката му и го метна през борда. Приливът отдръпна катера от кея. Детективът включи пропелера и зави покрай моряка във водата, който опръска слюнки възмутено:
— Защо направихте това? Нека да ви помогна.
Последното, което му трябваше, беше помощта на морския. Морският щеше да арестува Луис и да го задържи в брига си.
— Пленникът е мой – отвърна Бел. – Мой случаи. Приливът отнесе Луис надолу по течението. Бел го последва с катера, готов да го измъкне, ако започнеше да се дави. Но китаецът се оказа силен плувец. Цепеше през водата в модерен прав кроул.
В последните стотина метра Бел подкара катера към един кей и вече чакаше на брега с белезници в ръка, когато Луис се измъкна залитайки от водата. Изправи се тежко задъхан и зяпна невярващо високия детектив, който го посрещна с думите.
— Изпъни си ръцете.
Луис извади нож и се хвърли с изненадваща за мокър до кости човек, току-що преплувал през силен прилив. Бел парира с белезниците и го шибна здраво с юмрук. Луис рухна долу, достатъчно зашеметен, за да позволи белезниците да щракнат ръцете му зад гърба. Бел го вдигна на крака и се изненада колко лек беше. Едва ли имаше и шейсет килограма.
Детективът го подкара към кея, където беше привързал катера. Беше само на седем-осем километра надолу по протока Каркинес от Вайехо до нос Бениша, където с малко късмет можеше да се качи на влак, докато от флота разберяха за станалото.
Но преди да стигне до кея, ферибот на Меър Айлънд спря и от платформата се изсипа тълпа работници от корабостроителницата.
— Ето го!
— Дръжте го!
Работниците бяха чули експлозията, видели бяха хвърчащите бурета и бяха събрали две и две. Щом затичаха към Бел и Луис Ло, втора група, които поправяха страничен коловоз на мотрисата, се присъединиха към колегите си с чукове и железни лостове. Сляха се в гъста тълпа и блокираха пътя на детектива на Ван Дорн и пленника му към катера.
Един от железничарите запали оксиацетиленова факла.
— Да изгорим джапанката. По дяволите съда.
— Не можете да го изгорите, момчета – отвърна Бел на жадната за линч тълпа.
— Тъй ли? Що не?
— Не е японец. Китаец е.
— Всички са монголоиди – азиатски шибаняци!
— Все пак не можете да го изгорите. Той е мой.
— Кой по дяволите си
— Ти си един, ние сме сто!
— Сто ли? – Бел измъкна деринджъра от шапката и браунинга от палтото си, и размаха дулата към тълпата. – Два патрона в лявата ми ръка. Седем в дясната. Нямате сто. Имате деветдесет и един.
Някои отпред отстъпиха и се шмугнаха зад гърбове на по-задните, но други ги заместиха. Новите от първата редица се стегнаха и се спогледаха за водач. С твърдо като гранит лице и с хладен поглед. Бел зашари с поглед от един към друг, търсейки очите им.
Нужен беше само един, за да се осмелят.
— Кой е първият? Вие, най-отпред?
— Дръжте го! – изрева висок мъж от втория ред.
Бел натисна спусъка на браунинга. Мъжът изкрещя и се свлече на колене, стиснал с две ръце окървавеното си ухо.


41

— Деветдесет и девет – каза Айзък Бел.
Тълпата заотстъпва, мърморейки навъсено.
Към тях се плъзна мотриса и камбанката издрънча, за да прогони мъжете от релсите. Бел издърпа Луис Ло след себе си на платформата.
— Не може да се качвате тук – възрази механикът. – Японецът е вир-вода!
Бел тикна дулата на двуцевния деринджър в лицето на водача на дрезината.
— Никакви спирания. Караш право до терминал Бениша.
Забързаха покрай чакащите пътници на многобройните спирки по пътя и след десет минути спряха на кея на ферибота на „Южен Пасифик”. На другия бряг на широкия километър и половина проток Порт Коста детективът видя „Солано”, най-големия железопътен ферибот на света, да товари локомотив и композиция от заминаващи на изток спални вагони „Пулман“ на „Овърленд Лимитид”. Домъкна Ло до офиса на началника на гарата, легитимира се, купи билети за самостоятелно купе през континента и прати телеграми.
След девет минути фериботът прехвърли протока, пристана и се свърза с коловоза. Локомотивът изтегли първата половина на влака на перона, а маневрената машина избута задните четири вагона от кораба. След десет минути влакът беше цял и вдигаше пара извън терминал Бениша
Бел намери купето си и закопча Луис за водопроводната тръба.
Докато трансконтиненталният влак набираше скорост нагоре по долината на река Сакраменто. Луис Ло най-после заговори;
— Къде ме водиш?
— Луис, към кой тонг се числиш?
— Не съм тонг.
— Защо се опита да направиш така, че да изглежда все едно, че японците са взривили склада?
— Няма да говоря.
— Разбира се, че ще говориш. Ще ми кажеш всичко, което искам да знам за това, което се опита да направиш, защо и кой ти даде заповедите.
— Ти не разбираш човек като мен. Няма да говоря. Дори да ме изтезаваш.
— „Не е това стила ми“ – цитира Бел от популярното стихотворение.
— „Първи удар, каза реферът“ – довърши самодоволно Луис. – Четох вашето „Кейси на бата”.
— Вече ми каза нещо – отвърна Бел. – Просто не го знаеш.
— Какво?
Високият детектив замълча. Всъщност Луис Ло беше потвърдил подозрението му, че е по-сложен случай от обикновения гангстер тонг. Не вярваше, че китаецът е самият шпионин, но у Ло имаше нещо повече, отколкото днешният опит за атентат на Меър Айлънд беше разкрило.
— Даваш ми огромно предимство – каза Ло.
— Как така?
— Като признаваш, че не си достатъчно мъж, за да ме изтезаваш.
—Това ли е определението на Хип Синг за мъж?
— Какво е Хип Синг?
— Ти ще ми кажеш.
— Когато си сменим местата, когато ти станеш мой пленник, ще те изтезавам – обеща Луис Ло.
Бел се изпружи на кушета и затвори очи. Главата го болеше, а овцете продължаваха да правят салта на полето.
— Първо ще използвам сатър – започна Ло. – Касапски сатър. Остър като бръснач. Ще започна с носа ти… – Луис Ло продължи да изрежда мрачни описания на ужасите, на които щеше да подложи Бел, докато детективът не захърка.
Разтвори очи, когато влакът спря в Сакраменто. Бяха почукали на вратата. Отвори и пусна вътре двамата агенти на Службите за охрана от офиса в Сакраменто.
— Заведете го в багажния вагон, закопчайте и ръцете, и краката му. Един от вас да стои с него през цялото време. Другият да спи. Взех кушет „Пулман” за вас. Никога не го оставяте без охрана. Няма да се разсейвате с приказки с влаковия екип. Ако видя рана или оток по него, ще отговаряте пред мен. Ще ви проверявам редовно. Особено бдителни ще сме при всяко спиране на влака.
— Чак до Ню Йорк ли?
— Трябва да сменим влаковете в Чикаго.
— Мислите ли, че приятелите му ще се опитат да го измъкнат?
Бел погледна Ло за реакция и не видя такава.
— Взехте ли пушки?
— Автоматично зареждане, както казахте. И за вас също.
— Нека се опитат. Добре, Луис. Хайде, тръгвай. Надявам се да си прекараш приятно като багаж следващите пет дни.
— Никога няма да ме принудите да говоря.
— Ще намерим начин – обеща Бел.

* * *
Билети за луксозен влак, костюм от туид на „богат английски писател”, златен джобен часовник, скъп багаж и сто долара бяха всичко, струвало на Шпионина, за да наеме лишения от духовен сан Дж. Л. Скелтън да се предреши като Арнолд Бенет. Така докладва Хорас Бронсън, шефът на офиса в Сан Франциско в телеграма, чакаща Айзък Бел в Огдън. Но макар заплахите за дълъг срок затвор да го бяха уплашили достатъчно, за да стане разговорлив, Скелтън нямаше никаква представа защо го бяха наели да се преструва на придружител на тъй наречените студенти семинаристи.
— Закле се над купчина Библии – отбеляза сухо Бронсън, – че не знае защо след това са му платили други сто долара, за да се направи пак на пастор и да проведе служба в църквата в Меър Айлънд. И твърди, че няма понятие защо Харолд Уинг и Луис Ло се опитаха да направят така, че уж японците са гръмнали склада в Меър Айлънд, за да осакатят корабите на Големия бял флот.
Хорас Бронсън вярваше на бившия пастор. Айзък Бел също. Шпионинът беше експерт в това да кара други да вършат мръсната му работа. Подобно на големите оръдия на Артър Лангнър и той оставаше на километри от взрива.
Източникът на пропуска, с които Ло беше качил фургона си на борда на ферибота и проникна във военноморската база, щеше да е податка. Но самият документ бе изгорял в експлозията, заедно с фургона и камиона. Дори мулето не помагаше с нищо. Оказа се откраднато от Бака предния ден. Охраната, които бяха пропуснали стотици камиони и фургони, не можаха да се докопат до никаква полезна информация за пропуските или за натоварения с ягоди фургон, който бяха пуснали на острова.
Два дни по-късно, когато влакът пуфтеше на пълна скорост през Илинойс, Бел донесе на Луис Ло вестник от Чикаго. Гангстерът тонг лежеше на смъкнат нар в тъмния лишен от прозорци багажен вагон с едната китка и глезен закопчани за металната рамка. Агентът, който го пазеше, дремеше на походно столче.
— Вземи си кафе – заповяда му Бел и след като останаха сами, показа вестника на Луис. – Още топъл от печатницата. Новини от Токио.
— Какво ме интересува Токио?
— Императорът на Япония е поканил американския Голям бял флот да направи официална визита, когато прекоси Пасифика.
Безизразната маска, която Луис Ло носеше обикновено носеше на лицето си, се хлъзна на косъм. Бел засече мигновено смъкване на раменете, издаваше рухналата вътрешна надежда, че пропадналият му атентат все пак някак си е провокирал сблъсък между Япония и Съединените щати.
Детективът беше озадачен. Защо Луис толкова се интересуваше от това? Вече го бяха хванали. Чакаше го затвор, ако не и бесилка и беше загубил парите, които щяха да му платят при успех. Защо изобщо му пукаше? Освен ако го беше направил по други причини, а не за пари.
— Можем да предположим, Луис, че Негово Императорско Количество нямаше да покани флота, ако беше успял да гръмнеш базата на Меър Айлънд от негово име.
— Какво ми пука за императора на Япония?
— Точно това е въпросът ми. Защо един китайски катил тонг се опитва да разпали вражда между САЩ и Япония?
— Върви в ада.
— И за кого? За кого го направи, Луис?
Луис Ло се усмихна подигравателно.
— Спести си дъха. Изтезавай ме. Нищо няма да ме накара да проговоря.
— Ще намерим начин – обеща Бел. – В Ню Йорк.
Тежковъоръжени чикагски агенти на Ван Дорн, подкрепени от железопътна полиция, прехвърлиха Луис Ло от „Овърленд Лимитид” през гара Ласал на „Туеунтиът Сенчъри Лимитид”. Бел остана извън погледа на Луис и на „Гранд Сентръл“, където друго отделение хора на Ван Дорн качиха китаеца в камион и го откараха до Военноморската база Бруклин. Лоуъл Фалконър беше на разположение и уреди за Луис Ло да прекара първата нощ на един бриг на флотата.
Бел изчака капитана на турбинната яхта. „Дайнами” беше привързана за кей на военната корабостроителница, между дока на „Корпус 44“ и огромна дървена баржа, обслужвана от влекач. На баржата инженери вдигаха мачта от ажурен тип. Беше пълно копие на модела в мащаб дванайсет към едно, който Бел беше видял в конструкторското ателие на Фарли Кент.
Високо горе кърмата на „Корпус 44” изпълваше синьото небе. Обшивката по корпуса пълзеше нагоре и съдът все повече заприличваше на истински кораб. Ако станеше боен кораб, наполовина добър като тоя, който Фалконър си представяше и за който Алъсдейр Макдоналд и Артър Лангнър се бяха трудили, за да го направят бърз и смъртоносен, то врагът никога нямаше да види кърмата му, докато собствените му кораби не се понесяха по течението, обгърнати от пламъци.
Фалконър се качи на борда, след като настани пленника. Докладва, че последните думи на Луис, докато затръшвали вратата, били:
— Кажете на Айзък Бел, че няма да проговоря.
— Ще проговори.
— Не бих разчитал на това – предупреди го капитанът. – Когато бях в Далечния изток, японци и китайци буквално изкормваха пленени шпиони. Не е приятна гледка.
Детективът на Ван Дорн и морският капитан стояха на фордека, докато „Дайнами” навлизаше в Ийст ривър. Деветте й витла се въртяха с плавност, която за Бел все още изглеждаше свръхестествена.
— Има нещо повече у този Луис Ло – разсъди той. – Още не мога да определя какво го прави различен.
— Според мен е доста ниско на тотемния стълб.
— Не мисля – възрази Бел. – Държи се с гордост – като човек, който има мисия.

* * *
Светът за нюйоркските банди е пълен с превратни – каза Хари Уорън и няколкото детективи на Ван Дорн, които го слушаха, закимаха мрачно. – Един ден са на върха, на другия са в канавката.
Задната стая на щаба „Никърбокър” беше посивяла от дима на пури и цигари. Бутилката уиски, купена от Айзък Бел, обикаляше в кръг.
— Кой е в канавката в момента? – попита той.
— Дъстърите от Хъдсън, Маргиналите и Пърл Бътънс. Ийстмъните са я закъсали, след като Монаха Ийстмън е в Синг Синг и още повече я закъсват от продължаващата вражда с Петте стрелки.
— Хубаво се погърмяха по Трето авеню по-предната нощ – отбеляза един от детективите. – Нито един убит, за съжаление.
— В Китайския – продължи Хари, – Хип Синг драпат нагоре пред момчетата на Он Лионг. На Уестсайд, Гофърите на Томи Томпсън са на високо. Или бяха. Кучите синове се задъхват, след като нахъса железопътната полиция да ги подгони заради засадата по малкия Еди Тобин.
Това предизвика въодушевени кимания и подхвърляне с неохотно възхищение:
— Ония западни влакови ченгета са може би най-гадните типове, които съм виждал някога.
— Така са шашнали Гофърите,	Хип Синг отвори нова бърлога за опиум в самия център на територията на бандата Гофър.
— Не бързай много – предупреди Хари Уорън. – Видях Гофъри в един капан на Хип Синг в центъра. Къде беше Скъли, Айзък? Имам чувството, че става нещо между Хип Синг и Гофърите. Може би Скъли също го е надушил.
Няколко души замърмориха в съгласие. Бяха чули слухове.
— Но никой нищо не може да ми каже за Луис Ло?
— Това не означава много, Айзък. Просто	престъпниците от Китайския квартал са доста потайни.
— И по-добре организирани. Да не говорим, че са по-хитри.
— Свързани са с китайските квартали из целите Съединени щати и в Азия.
— Международната връзка е интригуваща, след като случаят е шпионски – призна Бел. – Обаче има едно голямо „но”. Защо ще пращат двама души от Ню Йорк през целия континент, след като са могли да използват местни от Китайския в Сан Франциско, които познават територията?
Никой не отговори. Детективите седяха в неловка тишина, нарушавана само от дрънването на чаша и драсването на кибрит. Бел огледа из стаята ветераните от екипа на Хари. Липсваше му Джон Скъли. Скъли беше чародей в заседанията „мозъчна атака”.
— Защо беше цялата шарада на влака? – запита той.
— Нелогично е.
Последва ново мълчание.
— Как е малкият Еди? – попита Бел.
— Още е на косъм.
— Кажете му, че ще се кача горе да го посетя веднага щом мога.
— Едва ли ще знае, че си в стаята.
— Има още нещо шантаво, мен ако питате – каза Хари Уорън. – Защо Гофърите трябваше да се излагат на опасност, като нахъсат Ван Дорн срещу себе си?
— Защото са тъпи – отвърна един детектив и всички се разсмяха.
— Но не чак толкова тъпи. Както каза Айзък за Луис Ло, задето прекоси континента. Пребиването на хлапето беше безсмислено. Бандите не се забъркват в боеве извън кръга си.
— Каза ми, че е странно, че Ледения отиде до Кемдън – напомни му Айзък Бел.
Хари закима енергично.
— Гофърите не напускат територията си.
— И каза, че Гофърите не пращат предупредителни съобщения, нито си отмъщават по начин, който би предизвикал гнева на външни. Възможно ли е Шпионина да им е платил за отмъщението, също както плати на убийци да идат до Кемдън?
— Кой, по дяволите, знае как разсъждават шпионите?
— Познавам един, който знае – отвърна Бел.

* * *
Капитан III ранг Абингтън-Уестлейк излезе бавно от клуб „Харвард“, където си беше издействал с хитрост безплатно почетно членство и махна вяло на таксито. Червеният „Дарак” с бензинов двигател подмина един мъж, който му махаше пред яхтклуб „Ню Йорк” и спря пред внушителния англичанин.
— Ей, това е моето такси!
— Очевидно не е – провлече Абингтън-Уестлейк влизайки в колата. – Карайте бързо, шофьор преди онзи кисел яхтемен да е дотичал.
Таксито набра скорост. Абингтън-Уестлейк даде адрес на Пето авеню и се настани удобно. На 59-та таксито изведнъж зави в Сентръл парк. Той почука с бастунчето си на прозореца.
— Не, не! Не съм някакъв турист да ме разкарваш из парка. Ако исках да се повозя из парка, щях да ти кажа да свиеш от пътя през него. Върни на Пето авеню веднага!
Шофьорът натисна спирачките и изхвърли Абингтън-Уестлейк от седалката. Когато се съвзе, зяпна ядосано в студените очи на навъсения Айзък Бел.
— Предупреждавам те. Бел, имам приятели, които ще ми се притекат на помощ.
— Няма да ти нанеса напълно заслужения юмрук в носа затова, че ме продаде на Ямамото Кента ако ми отговориш на един въпрос.
— Ти ли уби Ямамото? – попита уплашено англичанинът.
— Той умря във Вашингтон. Аз бях в Ню Йорк.
— Ти ли поръча смъртта му?
— Не съм като вас – отвърна Бел.
— Какъв ти е въпросът?
— Който и да е този шпионин на свободна практика, струва ми се, че действа странно. Виж това.
Показа бележката на Абингтън-Уестлейк.
— Остави това на тялото на моя детектив. Кой би направил такова нещо?
Англичанинът бързо я прочете.
— Изглежда ти праща послание.
— Ти би ли го направил?
— Не си позволяваш детински упражнения.
— Би ли убил човека ми за отмъщение?
— Не си позволяваш лукса с отмъщенията.
— Би ли го направил като закана? Смятайки, че това би ме спряло?
— Би трябвало да те убия, това ще те спре.
— Би ли?
Абингтън-Уестлейк се усмихна.
— Бих казал, че успешните шпиони са невидимите шпиони. В идеалния случай копираш секретен план, вместо да го откраднеш, за да не разбере изобщо врагът ти, че тайната му е открадната. По същия начин ако един враг трябва да умре, трябва да прилича на злополука. Срутване на работен обект може да премаже човек, без да събуди подозрение. Игла за дамска шапка, пронизала мозъка му, е червен флаг.
— Иглата я нямаше във вестниците – каза хладно Бел.
— Човек чете между редовете – отвърна англичанинът невъзмутимо. – Както казах в „Никърбокър”, добре дошъл в света на шпионажа, господин Бел. Вече научи много. Знаеш вътрешно, че шпионинът на свободна практика не е основно шпионин.
— Не мисли като шпионин – каза Бел. – Мисли като гангстер.
— Тогава кой по-добре от детектив може да спипа един гангстер? Хубав ден, сър. Мога ли да ви пожелая успешен лов? – Слезе от таксито и тръгна към Пето авеню.
Бел се върна бързо в хотел „Никърбокър” и сгащи Арчи Абът.
— Иди в торпедния завод в Нюпорт.
— Момчетата от Бостън вече са…
— Искам теб. Имам странно чувство за онова нападение.
— Какво чувство?
— А ако не е саботаж? Ако е обир? Остани там, докато откриеш какво са взели.
Заведе Арчи до влака на „Гранд Сентръл“ и се върна в офиса, потънал в размисъл. Абингтън-Уестлейк беше потвърдил подозренията му. Шпионинът беше преди всичко гангстер. Но не можеше да е Комодоре Томи. Гофъра беше живял и воювал в тесните граници на Кухнята на Ада през целия си живот. Отговорът трябваше да е свързан с Луис Ло. Той можеше да е тонгът. Можеше дори да е Шпионина. Може би точно това беше различното, което бе забелязал у Луис: действаше все едно, че имаше цел. Време беше да го разпита.
Бел взе Луис Ло от брига във военноморската корабостроителница „Бруклин” късно през нощта и закопча китките му зад гърба.
Първата изненада за Луис дойде, когато, вместо да го тикнат в камион или автомобил, Бел го поведе пешком към реката. Зачакаха на ръба на водата. Зад тях се извисяваше „Корпус 44”. Вятърът носеше звуците от бученето на корабни двигатели, плющене на платна, парни свирки и клаксони. Затъмнена, с изключение на предните прожектори, парната яхта „Дайнами" на Лоуъл Фалконър се приближи почти безшумно.
Моряци помогнаха мълчаливо на Бел и пленника му да се качат на борда. Яхтата даде на заден в реката и тръгна по течението. Мина под Бруклинския мост, остави зад себе си Батареята и набра скорост по Горния залив.
— Ако смяташ да ме хвърлиш през борда, не забравяй, че мога да плувам – каза Луис Ло.
— С тези белезници?
— Предположих, че ще ги свалиш, след като си над изтезанията.
Кормчията увеличи скоростта до трийсет възела. Бел отведе Ло в тъмната кабина, където поседяха мълчаливо, заслонени от вятъра и пръските. „Дайнами“ прекоси Долния залив. Бел видя през страничния люк проблясванията на плаващ фар. Когато носът на „Дайнами” се надигна към първите вълни на Атлантика, Луис Ло попита:
— Къде ме карате?
— В морето.
— Колко навътре?
— Около петдесет мили.
— Това ще отнеме цялата нощ.
— Не и на този кораб.
Кормчията подкара в открито море. Изтече час. Турбините забавиха и яхтата се успокои. Изведнъж се блъсна силно в нещо и спря. Бел подхвана Луис под мишницата, погледна, да не би да е успял да отключи бележниците и го изведе на палубата. Мълчаливи моряци им помогнаха да се прехвърлят на борда на баржа. След това „Дайнами” зави и бързо се отдалечи. След няколко минути се виждаше само огънят, бълващ от комина й и скоро изчезна в нощта.
— Сега какво? – попита Луис Ло. Белите гребени проблясваха на звездната светлина. Баржата се люшкаше с движението на вълните.
— Сега се качваме.
— Качваме. На какво?
— Тази мачта.
Бел насочи погледа на Луис към клетъчната мачта. Ажурната конструкция се издигаше толкова високо, че люшкащият й се връх сякаш забърсваше звездите.
— Какво е това? Къде сме?
— На баржа-мишена, закотвена в Атлантически стрелкови полигон на Военноморските сили на САЩ. Инженери изпитатели са вдигнали на баржата тази трийсет и осем метрова ажурна мачта, последното нововъведение в наблюдателните мачти на дреднаутите.
Бел изкачи първите две стъпенки, отключи дясната белезница на Луис и я заключи около глезена си.
— Готов ли си? Хайде.
— Къде?
— Нагоре по тези стъпала. Когато вдигна крака си, вдигаш ръката си.
— Защо?
— По график на разсъмване има изпитание, за да се види как се справя ажурната мачта в бойни условия, при бомбардиране от дванайсетинчови оръдия. Всеки шпионин, който си струва парите, би дал кучешките си зъби, за да го види. Хайде.
До наблюдателния връх изкачването бе дълго, но никой от двамата не беше задъхан, когато стигнаха на платформата.
— В чудесна форма си, Луис.
Бел свали белезницата от глезена си и я заключи за една от тръбите, от които бе сглобена мачтата.
— Сега какво?
— Чакаме да разсъмне.
Задуха студен вятър. Мачтата се разлюля от полъха му около тръбите.
На разсъмване, на хоризонта се очерта силуетът на боен кораб.
— „Ню Хемпшир” – обясни Бел. – Сигурен съм, че го разпознаваш добре по трите комина и старомодния нос пригоден за тарани. Ще си спомниш, че е снаряжен със седем-осем инчови оръдия в добавка към дванайсетиците. Всеки момент ще започнат.
Бойният кораб изригна в червен блясък. Двеста и двайсет килограмов снаряд изрева покрай тях като товарен влак. Луис се присви и изкрещя:
— Какво? Какво?
Грохотът на оръдието стигна до тях.
Нов блясък. Нов снаряд профуча по-близо.
— Скоро ще хванат мерника – увери го Бел.
Дванайсетинчовото оръдие изригна червено. Снарядът удари с дъжд от искри петнайсет метра по-надолу. Мачтата се разтресе. Луис Ло извика:
— Ти си луд!
— Твърдят, че тази спирална конструкция е изключително силна – отвърна Бел.
Още снаряди профучаха край тях. Когато още един порази целта, Луис покри лицето си.
Скоро небето изсветля достатъчно, за да може Бел да погледне златния си часовник.
— Още няколко единични изстрела. След това по график трябва да изстрелят залпове. Накрая завършват с пълна канонада.
— Добре. Добре. Признавам, че съм тонг.
— Повече си от тонг – отвърна хладно Айзък Бел. Възнагради го изненаданата физиономия на обикновено безизразното лице на Луис.
— Какво искаш да кажеш?
— Сун Дзъ, „Изкуството на войната”. Ако мога да цитирам съотечественика ти: „Бъди толкова потаен, че да си невидим.”
— Не знам какво намекваш.
— На влака ми каза нещо такова: „Мислят, че всички сме пристрастени към опиума или сме гангстери тонг.” Звучеше като човек с по-широки възгледи. Какво си всъщност?
Изтътна залп. Два снаряда се врязаха в конструкцията. Продължаваше да стои, но се люлееше неудържимо.
— Не съм тонг.
— Току-що каза, че си. Кое от двете си?
— Нс съм гангстер.
— Престани да ми казваш какво не си и ми кажи какво си.
— Аз съм „Тонгменгюй“.
— Какво е „Тонгменгюй“?
— Китайски революционен съюз. Ние сме тайно съпротивително движение. Обрекли сме живота си да възродим китайското общество.
— Обясни – каза Айзък Бел.
Луис припряно призна, че е ревностен привърженик на китайски националисти, кроящи да свалят корумпираната императрица.
— Тя души Китай. Англия, Германия, цяла Европа, дори САЩ се хранят от издъхващото тяло на Китай.
— Щом си революционер, какво търсиш в Америка?
— Бойни кораби дреднаут. Китай трябва да построи модерен флот, за да отбива колониалните нашественици.
— Като взривиш Големия бял флот в Сан Франциско?
— Онова не беше за Китай! Беше за него.
— „Него“? За кого говориш?
Ло се озърна с ужас към „Ню Хемпшир“ и отвърна:
— Има един – шпионин, – който плаща. Не в пари, а с ценна информация за дреднаутите на други държави. Ние, Харолд Уинг и аз, я предаваме на китайски военни корабостроители.
— И плащате за това, като изпълнявате поръчките му.
— Точно така, сър. Може вече ли да слезем долу?
Бел разбра, че беше стигнал до сериозен пробив по случая. Това беше шпионинът на свободна практика, когото Ямамото се бе опитал да предаде в замяна на чистото си измъкване. Луис отново го беше доближил до целта.
— Работиш за трима господари. Китайските военноморски сили. Вашето съпротивително движение Тонгменгюй. И Шпионинът, който ви плати, за да нападнете склада в Меър Айлънд. Кой е той?
Още един снаряд като товарен влак профуча наблизо. Конструкцията се разтърси.
— Не знам кой е.
— Кой е посредникът ви? Как ти дава заповеди и информация?
— Пощенски кутии. Пращаше информация, заповеди и пари за разходи в пощенски кутии. – Луис се присви при поредния профучал снаряд. – Моля ви, хайде да слизаме.
На хоризонта над водата, блеснали под първите лъчи на слънцето, всички оръдия на борда на „Ню Хемпшир” се насочиха към ажурната мачта.
— Сега е канонадата – обясни Бел.
— Трябва да ми повярвате.
— Изпитвам определена симпатия към теб, Луис. Въздържа се да ме застреляш, докато не скочих от влака.
Луис Ло зяпна към бойния кораб.
— Не ви пощадих живота. Не ми стискаше да натиска спусъка.
— Изкушавам се да те сваля долу, Луис. Но не си ми казал всичко, което знаеш. Не вярвам, че всичко е идвало по пощата.
Луис Ло отново погледна с ужас към белия боен кораб и се прекърши напълно.
— Комодоре Томи Томпсън ни каза да нападнем склада в Меър Айлънд.
— Как се свързахте с бандата на Гофър?
— Шпионинът подкупи Хип Синг да ни позволи да се обърнем към Комодоре Томи Томпсън от тяхно име, уж че сме гонг.
Бел му подаде снежнобяла кърпа.
— Размахай това.
Поведе Ло надолу по мачтата. Когато слязоха на баржата, от една лодка на борда скочиха побеснели офицери от Изпитателния полигон.
— Как сте се…
— Мислех, че изобщо няма да спрете стрелбата. Огладняхме там горе.

* * *
— Не мога да повярвам и за миг, че Комодоре Томи е Шпионина – каза Айзък Бел на Джоузеф Ван Дорн. – Но съм готов да се обзаложа, че Томи има добра представа кой е той.
— Дано – отвърна Ван Дорн. – Нахлуването в територията му струва цяла кола пари за ченгетата и някои много скъпи услуги, за да не възрази Тамъни Хол*. – Високият детектив и широкоплещестият му шеф ръководеха подготовката за рейда от вътрешността на един мармън, паркиран срещу бара на Комодоре Томи на Западна Трийсет и девета улица.
[* Политическа организация в Ню Йорк, играла голяма роля в управлението на града от името на Демократическата партия. – Б.пр.]
— Но железниците ще ни обикнат – заяви Бел и шефът му се съгласи, че няколко железопътни магнати вече му бяха благодарили лично затова, че беше спрял най-лошите грабежи на бандата на Гофър.
— Ако погледнем откъм светлата страна, след това, което предстои, кръгът на Шпионина ще е доста по-малък.
— Не разчитам на това – отвърна Айзък Бел, който още не бе забравил, че научи за взрива в торпедния завод в Нюпорт, докато беше на влака за Сан Франциско. Десетина железопътни ченгета поведоха атаката, като нахлуха през вратата на бара, разбиха мебелите, натрошиха бутилки и издъниха бурета бира. Отвътре прокънтяха изстрели. Момчетата на Хари Уорън, които до тоя момеят изчакваха настрана с приготвени белезници, поведоха десетина Гофъри в кола на полицейското управление.
— Томи се е сврял в едно мазе с дупка от куршум в ръката – докладва Хари на Бел и Ван Дорн. – Съвсем сам е. Може да се вслуша в разума.
Бел тръгна първи по дървените стъпала и слезе в етажното мазе. Томи Томпсън беше рухнал в един стол като планина, срутена от земетресение. Държеше пистолет в ръката си. Отвори очи, погледна вяло оръжието на Бел, насочено в главата му и пусна пистолета си на пръстения под.
— Аз съм Айзък Бел.
— Какво им става на тия от „Ван Дорн”? – измърмори възмутено Томи. – Винаги е било „живей и ги остави да живеят”. Плащаш на ченгетата и всеки си гледа бизнеса. Имаме цяла система разработена тук, а някаква пасмина частни ченгета я скапа.
— Затова ли прати едно от момчетата ми в болницата? – попита хладно Бел.
— Не беше моя идея! – възрази Томи.
— Не беше твоя идея? Кой ръководи Гофърите?
— Не беше моя идея – повтори навъсено Томи.
— Искаш да повярвам, че прочутият Комодоре Томи Томпсън, който избива всеки съперник, за да командва най-яката банда в Ню Йорк, получава заповеди от някой друг?
Зад коравата фасада на Томи кипна негодувание.
Бел заложи на това, като се изсмя:
— Може и да казваш истината. Може би просто съдържател на бар.
— По дяволите! – избухна Томи Томпсън. Високият детектив го сдържа с предупредителен жест. – Комадоре Томи не получава заповеди от никого.
Бел извика и Хари Уорън с двама от хората му, които слязоха по стълбите.
— Томи казва, че не било негова идея да набият малкия Еди Тобин. Някакъв тип го накарал да го направи.
— Някакъв тип? – повтори с присмех Хари. – Този „някакъв тип” дето ти заповяда да пребиеш човек на Ван Дорн, да не би да е същият тип, който ти заповяда да пратиш Луис Ло и Харолд Уинг да гръмнат склада в Меър Айлънд?
—Не ми заповяда. Плати ми. Има разлика,
— Кой? – настоя Бел.
— Копеле, лепна ме тук да понеса последствията.
— Кой?
— Проклетия О’Шей Очите, кой.
— О’Шей Очите? – повтори невярващо Хари Уорън.
— За тъпаци ли ни взимаш? О’Шей Очите е мъртъв от петнайсет години.
— Не е.
— Хари? – сопна се Бел. – Кой е О‘Шей Очите?
— Хлапе от Гофърите, отпреди години. Гаден тип. Претендент за бос, докато не изчезна.
— Чух приказки, че се е върнал – измърмори един от детективите на Хари. – Не го повярвах.
— И аз не го вярвам.
— Аз – да – каза Айзък Бел. – Шпионинът през цялото време се държи като гангстер.





БОЖИЯТА
ИСКРА


42

1 юни, 1908 г.
Ню Йорк

— Защо го нарекоха Очите? – запита Айзък Бел.
— Ако се сбиеш с него, ще ти извади око – обясни Тони Томпсън. – Беше си нагласил медно острие на нокътя на палеца. Сега го е направил от неръждаема стомана.
— Предполагам, че не е влизал в много боеве.
— Не и след като се разчу – съгласи се Томи.
— Иначе какъв е?
— Ако ще седя така и ще дрънкам, искам пиене – рече гангстерът.
Бел кимна. Момчетата на Ван Дорн извадиха няколко плоски бутилки. Томи удари две дълги глътки и избърса уста с окървавения си ръкав.
— Питаш ме какъв е Браян О’Шей, освен дето вади очи. Какъвто си с бил винаги. Тип, който може да вижда иззад ъгъла.
— Би ли го нарекъл роден лидер?
— Какво?
— Лидер. Като теб. Ти си водиш бандата. Той такъв ли е?
— Знам само, че през цялото време мисли. Винаги е пред тебе. Очите може да вижда вътре в хората
— Ако е истина, че О’Шей не е мъртъв, къде е той Томи?
Шефът на бандата се закле, че не знае.
— Под какво име се представя?
— Не ми е споделял.
— Как изглежда?
— Изглежда като всеки друг. Продавач в магазин, собственик на банка, барман. Едва го познах. Изтупан като конте от Пето авеню.
— Едър мъж?
— Не. Дребен е.
— В сравнение с тебе, Томи, повечето хора са дребни. Колко е висок?
— Метър и седемдесет и пет. Стегнат като пожарен кран. Най-силният дребен келеш, когото съм виждал някога.
Бел продължи непринудено:
— Не му се е налагало да вади очи, за да спечели бой, нали?
— Не. – Томи удари нова глътка уиски. – Просто обичаше да го прави.
— След като се появи отново отникъде и ти плати всички ония пари, ти, разбира се, нареди да го проследят.
— Пратих Пади плъха по него. Малкото копеле се върна без едно око.
Бел погледна единия от детективите и той кимна.
— М-да, видях, че Пади носи кърпа на окото.
— Изчезна, точно както докато бяхме хлапета. Пак така се изпари във въздуха. Изобщо не мислех, че ще го видя отново. Мислех, че е хвърлен в реката.
— От кого? – попита Бел.
Водачът на бандата сви рамене.
— Много хора мислеха, че ти си тоя, дето го хвърли в реката, Томи – каза Хари Уорън.
— Много хора мислеха грешно. Аз мислех, че Били Колинс го направи. Докато Очите не се върна.
Бел се озърна към Хари Уорън.
— Наркоман – обясни Хари. – Не бях чувал името му от години. Били Колинс действаше с Очите и Томи. Бяха яка тройка. Помниш ли, Томи? Пребъркваха пияници, крадяха колички със стока, продаваха дрога, пребиваха всеки, които им се изпречи на пътя. О’Шей беше най-лошият, по-лош от Комодоре тука, по-лош дори от Били Колинс. Томи е сладур в сравнение с онези двамата. Последното, което някой очакваше, беше Томи да поеме Гофърите. Само че ти извади късмет, нали. Томи? Очите изчезна, а Били се пристрасти към дрогата и пропадна.
Айзък Бел отново взе думата:
— Томи, защо мислеше, че Били Колинс е хвърлил Очите в реката?
— Защото последния път, когато изобщо видях Очите, пиеха заедно.
— А днес нямаш идея къде е О’Шей?
— Точно както винаги. Изпари се във въздуха.
— Къде е Били Колинс?
Раненият гангстер сви рамене, изохка и удари нова глътка от шишето.
— Къде отиват наркоманите? Под някой камък. В канала.


43

На петнайсетина километра от Файър Айлънд – пясъчна ивица между Лонг Айлънд и Атлантическия океан на осемдесет километра от Ню Йорк, – се събраха три съда. Дневната светлина започна да се снишава над хоризонта на запад и звездите на изток се очертаха. Вълните на Атлантика връхлитаха по плиткия континентален шелф. Никой от капитаните на по-големите съдове – 4000 тонен парен товарен кораб с висок комин и два пилерса, и океански влекач, прикачен към железопътна баржа – не беше доволен от възможността да се приближи достатъчно, за да прехвърли товар в такова бурно море, особено при вятъра, кой го капризно менеше посоката си. Като видяха, че третият съд – широка малка платноходка, движена само от платно, – се управлява от дребно червенокосо момиче, започнаха да ръмжат на кормчиите си.
Срещата като че ли щеше да приключи, преди да е започнала. След това момичето се възползва от силния порив и докара до тях съда си толкова ловко, че помощник-капитанът на парахода заяви:
— Тя е моряк.
А О’Шей Очите каза на капитана на влекача:
— Не се изнервяйте. Винаги можем да ви хвърлим през борда и да подкараме сами.
Видя, че Рейф Енгелс маха от мостика на парахода.
Рейф Енгелс беше контрабандист на оръжие, издирван както от британския Специален ирландски клон затова, че въоръжаваше бунтовници на Ирландското републиканско братство, така и от тайната полиция на руския цар заради снабдяването на руските революционери. О’Шей за първи път се беше срещнал с него на „Вилхелм Велики”. Тогава подходиха внимателно един към друг, а после на „Лузитания” предпазливо сондираха запалителната смес, която всеки от двамата усещаше зад изисканата маска на другия. Имаше разлики: контрабандистът, винаги беше на страната на бунтовниците и бе идеалист. Не и Шпионина. Но през годините бяха направили няколко сделки. Тази размяна на торпеда срещу подводница щеше да е най-голямата.
— Къде е моят „Холанд”? – извика над водата О’Шей.
— Под теб!
О’Шей погледна към вълните. Водата долу запуска мехури като врящ котел. Нещо тъмно и смътно се очерта под бялата пяна. А след това, съвсем изведнъж, лъскав корпус разцепи морето. Беше дълъг трийсет метра и застрашителен като подводна скала.
Над оръдейната кула се отвори завинтен метален капак. Брадат мъж показа главата и раменете си във въздуха, огледа се наоколо и излезе. Беше Хънт Хач, някогашен главен изпитателен капитан на компанията на Дж. Холанд, сега бягащ от Специалния ирландски клон. Последва го екипажът му, един след друг, докато на палубата застанаха петима бойци от Републиканското братство, обрекли живота си да спечелят суверенитет на Ирландия. Примигаха на светлината и вдишаха дълбоко свежия въздух.
— Отнесете се добре с тях – беше настоял Енгелс, след като стиснаха ръце да споят сделката. – Смели мъже са.
— Като към семейство – беше обещал О’Шей.
Всички бяха служили в подводници на Кралския флот. Всички бяха лежали в британски затвори. Всички мразеха Англия. О’Шей беше наясно с мечтата им: когато американците откриеха, че подводницата и електрическите й торпеда са британски, щеше да изглежда, че Англия е провокирала атака, за да осакати американското производство на бойни кораби. Мечтаеха, когато войната погълне Европа, ядосаните американци да не подкрепят Англия. Тогава Германия щеше да победи Англия и Ирландия щеше да бъде свободна.
Хубава мечта, помисли си Шпионина. Нямаше да послужи на никого по-добре, отколкото на О’Шей Очите.
— Ето ти я торпедната подводница – извика Енгелс отсреща. – Моите торпеда „Уилър” къде са?
О Шей Очите посочи платноходката.
Енгелс се поклони.
— Виждам прелестната Катрин. Здрасти, красавице моя, – извика той, събрал шепи пред устата си. – Не можах да те позная без разкошния ти тоалет. Но не	виждам торпеда.
— Под нея са – каза О’Шей. — Четири „Уилър 14”. Две за теб. Две за мен.
Енгелс махна с ръка. Моряците на парахода пуснаха товарен гик от пилерса.
— Приближи се още, Катрин. Ще взема две торпеда… а може би и теб, ако никой не гледа.
Докато Катрин извършваше трудната маневра и екипажът на Енгелс измъкна торпедата от платноходката, се чу глух тътен като от далечен гръм. О’Шей видя как от екипажа на подводницата хладно прецениха произхода на шума и разстоянието, от което бе дошъл.
— Изпитателната зона на Военноморските сили на САЩ – извика им отгоре. – Не се притеснявайте. Далече е.
— Пет километра и половина – подвикна Хънт Хач в отговор, а един добави: – Десетинчови и няколко дванайсетици.
О’Шей кимна доволен. Ирландските бунтовници на подводницата му си знаеха работата.
Можеше и да не изглежда честна размяна, след като подводницата беше шест пъти по-дълга от торпедата и способна да действа самостоятелно. Но тази „Холанд”, макар и значително издължена и модифицирана от англичаните спрямо първоначалния й план, беше на цели пет години и лишена от бързите нововъведения в подводното дело. Подводниците „Марк 14“ на Ром Уилър бяха последният модел.
Всеки беше получил каквото искаше. Корабът на Енгелс се отдалечи с две от най-модерните торпеда на света, за да ги предаде на този, който щеше да даде най-високата цена. А от „Холанд“ и двете торпеда, които екипажите на влекача и баржата вадеха от платноходката и зареждаха на подводницата, се получаваше убийствена комбинация. Военноморската корабостроителница „Бруклин“ така и нямаше да разбере какво я е поразило.


44

Холандският чичо на Джими Ричард и Марв Гордън, Доналд Дарби, ги откара на десет километра през Горния залив в гемията си за стриди, плоскодънен съд с четвъртит нос и мощен спомагателен бензинов мотор, до който прибягваше само когато гонеше или бягаше от нещо. Джими и Марв познаваха на пръсти пристанището на Ню Йорк, но никой от двамата грамадни млади мъже не беше стъпвал на остров Манхатън въпреки многото нощи бърникане около кейовете му за паднали във водата неща. Чичо Дони помнеше, че беше слизал на брега през 1890 г., за да измъкне от ченгетата приятел от Стейтън Айлънд.
Когато подходиха към Батареята, полицай от пристанищния отдел на катер, привързан за кей А, повика партньора си на палубата.
— Изглежда си имаме работа с нашественици. Районен инспектор О’Риордън изгледа намръщено гемиджиите от Стейтън Айлънд.
— Наблюдавай ги внимателно – заповяда той, надявайки се да не се стигне до неприятности. Арестуването на банда мускулести ловци на стриди щеше да струва счупени ръце и избити зъби и на двете страни.
— Как да стигнем до болница „Рузвелт” на Петдесет и девета? – извика от румпела рошавото старче.
— Ако имате пет цента, вземете трамвая на Девето авеню.
— Имаме.
Джими Ричардс и Марв Гордън платиха центовете и се повозиха до Петдесет и девета, зазяпани по високите сгради и невероятно големите тълпи хора, много от които също ги гледаха изненадано. Минаха между двамата грамадни охранители на болницата, една хубавичка медицинска сестра ирландка ги упъти и намериха частната стая с едно легло. Пациентът в леглото беше целият увит в бинтове и изобщо нямаше да познаят братовчеда Еди Тобин, ако не беше закачалката с елегантния костюм, даден му от хората на Ван Дорн, когато го наеха като стажант миналата зима.
Висок, жълтокос и тънък като тел тип се беше надвесил над него и държеше чаша, за да може Еди да пие със сламка. Когато ги видя на прага, очите му станаха ледено сиви и едрата му длан се пъхна под палтото, където може би държеше пистолет, ако беше от типовете, дето се разнасят с оръжие. Точно на такъв приличаше.
— Мога ли с нещо да ви помогна, господа?
Джими и Марв инстинктивно вдигнаха ръце.
— Това ли е малкия Еди Тобин? Братовчеди сме му, идваме на посещение.
— Еди? Познаваш ли тези приятели?
Бинтованата глава вече се извръщаше към тях. Кимна и чуха как малкият Еди изграчи:
— Роднини.	
Синьо-сивите очи станаха малко по-топли.
— Влизайте, момчета.
— Луксозна дупка – каза Джими. – Погледнахме в приюта. Пратиха ни тук горе.
— Господин Бел плати за това.
Айзък Бел подаде ръка и стисна мазолестите им лапи.
— Всички помогнаха. Ние от „Ван Дорн” се грижим за своите. Аз съм Айзък Бел.
— Джими Ричардс. Това е Марв Гордън.
— Ще ви оставя да се видите, момчета. Еди, ще се върна скоро.
Ричард излезе след него в коридора.
— Как се оправя, господин Бел?
— По-добре, отколкото се надявахме. Кораво хлапе е. Ще отнеме известно време, но докторите уверяват, че ще се възстанови и ще бъде в доста добра форма. Обаче трябва да ви предупредя, че конкурси за красота няма да печели.
— Кой го направи? Ще му дадем да се разбере.
— Вече свършихме тая работа – увери го Бел. – Това е битка на „Ван Дорн”, а братовчед ви е от „Ван Дорн”.
На Ричард не му хареса.
— Никой от нас не цъфна от радост, когато Еди мина на страната на закона.
Айзък Бел се усмихна.
— Законът не обича името му да се смесва с частните детективи.
— Както кажеш, пич. Благодарни сме за това, което правите за него. Ако ви потрябва някоя църква да изгори или някой да се удави, Еди знае как да ни намери.

* * *
 Айзък Бел ровеше из обедните доклади от отделенията, които търсеха Били Колинс, когато Арчи Абът телефонира от „Гранд Сентръл”.
— Току-що слязох от влака. Нещо липсва от торпеден завод в Нюпорт.
— Какво?
— Старецът още ли е в града?
— Господин Ван Дорн е в кабинета си.
— Защо не ме посрещнеш долу?
„Долу” означаваше насаме в подземния бар на „Никърбокър”. Десет минути по-късно седяха изгърбени над тъмна маса. Арчи махна на сервитьора.
— Може да искаш да удариш едно питие, преди да докладваме на шефа. Аз определено ще го направя.
— Какво липсва?
— Четири електрически торпеда, внесени от Англия.
Келнерът се приближи. Бел му махна да се разкара.
— Мислех, че всичко е изгоряло в пожара.
— И от Флота така мислеха. Натовариха целия боклук на баржа, за да го хвърлят край брега. Казах на онзи образ Уилър: „Защо не преброим торпедата?” Накратко, преровихме щателно отломките и засякохме четири липсващи торпеда.
Бел се втренчи в стария си приятел.
— Случайно да бяха от заредените с тротил?
— Уилър е сигурен, че точно с тротиловите бойни глави липсват.
— Ти съгласен ли си?
— Видяхме серийните номера. Намерихме ги на останките от обшивките. Открихме всички, освен четири – били са отделени, за да се заредят на торпеден катер за изстрелване на изпитателния полигон. Би било твърде голямо съвпадение, ако само те са се взривили без остатък.
— И си сигурен, че експлозията не е била злополука.
— Говорих с Флота – намерих един от Анаполис, с когото се познаваме от началното училище. Нашият специалист потвърди. Райли от Бостън, знаеш го. Няма никакво съмнение.
— Тези са Свещеният граал на торпедата – каза мрачно Бел. – Бързи, дългообхватни, безшумни двигатели, всичко това в съчетание с по-мощни бойни глави.
— Шпионинът е ударил най-доброто. Единствената добра новина е, че Уилър може да направи още от тях. Англичаните са вбесени. Няма да ни продадат повече, но научих, че Рон Уилър и момчетата му вече са започнали да правят неоторизирани копия за Флота. Междувременно Шпионина се е снабдил с последния модел британски двигател и с последните американски бойни глави – безценни тайни за продан на този, който предложи най-високата цена.
— Или убийствени оръжия за атака.
— Атака? Как би ги изстрелял? – попита Арчи. – Дори толкова хитър шпионин като този не би могъл да се сдобие с боен кораб.
— Не бих изключил възможността да се сдобие с малка торпедна лодка – отвърна Айзък Бел.
Старите приятели се спогледаха. Смехът напусна зелените очи на Арчи. Сините на Бел потъмняха като камък. Двамата с Джоузеф Ван Дорн вече бяха покрили ключовите инженери на капитан Фалконър с охрана. Оперативни агенти бяха внедрени сред работната сила на Военна корабостроителница „Бруклин”. Но и двамата знаеха, че нито арестът на китайския шпионин, нито този на водача на бандата Гофър щеше да спре О’Шей Очите. Шпионинът лесно щеше да преустрои гъвкавата си организация. А след като Големия бял флот беше извън обхвата му в открито море.
Щеше да поднови атаките си по бъдещи американски бойни кораби.
— Време е да говорим с господин Ван Дорн.
— Какво ще му кажеш?
Трябва ни кадрови ресурс, за да издирим тези торпеда. Трябва да убеди Флота, Бреговата охрана и полицейските пристанищни отделения във всеки град с военни докове – Кемдън, Филаделфия; Куинси, Фор ривър, Масачузетс; Бат айрън уъркс, Мейн; Бруклин. Заплахата е ужасна. След това ще повторя това, което му казвам непрекъснато. Този случай е преди всичко убийство. Ще ни трябва старата детективска работа, за да окачим О’Шей Очите на въжето. Ще започнем с Били Колинс.

* * *
Айзък Бел напусна хотел „Никърбокър” през кухненската врата. Топна пръстите си в казан с употребявана телешка лой, оставена там, докато я вземат от топилнята и ги разтърка в косата си. В задната уличка чакаха бездомници на опашка за залък хляб. Изненада един, изгубил надежда да изкрънка някой цент, за да може да поспи някъде на закрито в тази мразовита и дъждовна нощ, като му предложи пет долара за опърпаната му провиснала шапка. Срещу същата сума един от мъжете, висок колкото детектива, с охота се раздели с дрипавото си палто.
Бел извади ръждясал револвер с три	патрона в него и го премести от панталоните в палто. Придърпа шапката ниско над челото си, прибра под нея златистата си коса и закопча палтото до брадичката. След това пъхна ръце в джобовете, наведе глава и излезе от уличката на Бродуей. Едно ченге го подкани да продължи.
За пети път от пет дни тръгна да обиколи Кухнята на Ада.
Изучаваше ритъма на мястото, изследваше къде и кога бедняшките карета се оживяваха, оглеждаше гъмжащите от фургони и камиони улици, претъпканите тротоари от стичащите се в баровете мъже и от отиващите на църква жени. Децата лудуваха, без да обръщат внимание на виковете на майките от прозорците на жилищата. Преди беше обикалял от Девето авеню до реката и от строежа на железопътна гара „Пенсилвания” на Трийсет и трета до железопътните възли на Шейсета улица. Но не беше намерил „наркоманчето” Били Колинс, който можеше да го отведе до О’Шей Очите.
Тъй че днес Айзък Бел приложи друга тактика.
Накуцването беше част от дегизировката му. Левият крак леко се влачеше и протъркваше лъскавата кожа на ботушите му, докато пресичаше бордюри и трамвайни коловози. Въглищна кола, обърната със задницата към въглищна шахта, преграждаше тротоара. Бел прокара пръсти по осаждената й страна и приглади мустаците си. Повтори упражнението, когато мина покрай кофа с още топла пепел и прокара пръсти по косата си, измъкнала се изпод нахлупената шапка. Огледа отражението си в един прозорец. Очите му блестяха прекалено ярко на похабеното лице. Погледна надолу, гребна наръч слама от канавката и я разтри по ръкавите си, за да изглежда, че е спал с палтото си. Никога не гледаха мръсен човек в лицето, както беше учил Скъли стажантите.
Непрекъснато поглеждаше образа си в прозорците, които ставаха по-малки и по-мръсни, докато вървеше към реката. Коленичи до една празна бъчва, щръкнала сред локвата пред една пивница, престори се, че връзва обувката си и продължи, а панталоните му вече миришеха на прокиснала бира. Колко по-навътре сред бедняшките бордеи навлизаше, толкова по-бавно вървеше и по-ниско изгърбен ставаше – уморен, скиташ се без цел, изгубен в тълпите мъж.
Млад гамен в плътен костюм и червено бомбе прегради пътя му.
— Какво имаш за мен, дядка? Хайде! Давай.
Айзък Бел потисна импулса да го ступа, зарови в палтото си и му даде пет цента.
Гаменът го подмина.
— Чакай – викна му Бел.
— Какво? – Гаменът се обърна рязко. – Какво? Какво искаш?
— Познаваш ли един тип на име Били Колинс?
На лицето на момчето се изписа недоумение.
— Кой?
Беше хлапе, осъзна Бел, едва на около седемнайсет. Бил е бебе, когато Томи Томпсън и Били Колинс бяха вилнели с О’Шей Очите.
— Бил Колинс. Висок, мършав. Рижа коса. Може би посинява.
— Изобщо не съм чувал за него.
— Кожа и кости – повтори Бел думите на Хари Уорън, докато разсъждаваха с момчетата му как трябваше да изглежда пристрастеният към опиум и морфин след всички тези години. Знаеха, че все още е жив или поне, че е бил жив допреди седмица. Вероятно му липсват зъби.
— Ти откъде си, дядка?
— Чикаго.
— Абе, много типове наоколо са без зъби. Ти си следващият. – Вдигна кокалестия си юмрук. – Разкарай се оттук! Бягай, старче. Бягай.
— Бил Колинс действаше с Томи Томпсън и О’Шей Очите, когато бяха хлапета – каза Бел.
Гаменът отстъпи назад.
— Ти с Гофърите ли си?
— Просто търся Били Колинс.
— Аха. Е, не си единственият. – Бързо се отдалечи и подвикна през рамо: – Всички питат за него.
И трябваше да е така, помисли Бел. При тези разходи за агенцията. Освен момчетата на Хари Уорън и осведомителите на Хари, разполагаше с двеста железопътни ченгета, които задаваха същия въпрос всеки път, щом се сбиеха с Гофъри при опит да ограбят товарни вагони. Бел не спираше да се пита: Къде се крие един наркоман? Къде спи? Къде яде? Откъде си взима дрогата? Как така никой не го е видял в квартал, където всеки познаваше всеки?
Имало беше огледи близо до познати бърлоги на Колинс, няколко край едно въглищно депо, което зареждаше локомотивни тендери в железопътния възел на Трийсет и осма улица, два пъти около един изоставен служебен влак на Шейсета улица. Подбрани хора наблюдаваха и двете. И Бел имаше чувството, че самият той беше зърнал Колинс веднъж през завихрилия се локомотивен пушек – тънка като върлина фигура бе пробягала между товарните вагони и детективът затича натам презглава, но намери само пушек.
Оттогава единственият човек, който можеше да знае къде беше изчезнал O’Шей преди петнайсет години, не се бе показал на нито едно място. Единственото положително нещо беше, че имаше достатъчно съобщения, за да се знае, че е жив и че едва ли е напуснал Кухнята на Ада.
Местоположението на О’Шей беше друга работа. Всички хора над трийсет години бяха чували името. Никой не го беше виждал от петнайсет години. Някои хора бяха чули, че се е върнал. Никой не признаваше, че го е видял. Но Бел знаеше, че човек, описан от Томи Томпсън като „изтупан като конте от Пето авеню“, можеше да спи и яде, където си избере.


45

— Такси, сър? – запита портиерът на „Уолдорф-Астория“ госта на хотела, щом мъжът пристъпи навън с високо бомбе и в зелено раздвоено палто от лоден.
— Ще се разходя – отвърна О’Шей Очите.
С бастунче със скъпоценен камък на дръжката Очите тръгна нагоре по Пето авеню, като се спираше тук и там като турист, за да се възхити на някоя сграда или да надникне във витрините на магазините. След като доби увереност, че не го следят, влезе в катедралата „Свети Патрик” през голямата готическа арка отпред. В нефа сгъна коляно с лекотата на човек, комуто е ежедневен навик, пусна монети в кутията за бедни и запали свещи. След това отметна назад глава и се загледа в цветното стъкло на прозореца розетка, имитирайки гордия поглед на енориаш, допринесъл щедро за благоустройствения фонд.
След като Айзък Бел защипа Томи Томпсън, длъжен беше да допусне, че всеки агент на Ван Дорн в Ню Йорк, плюс двеста железопътни ченгета и дявол знае колко платени информатори го издирваха или скоро щяха да започнат. Напусна катедралата отзад, през широките пътеки и скелето, където зидари строяха с тухла и камък църквата „Света Дева Мария” и слезе на Медисън авеню.
Тръгна нагоре по Медисън, като продължаваше да поглежда назад, зави на Петдесет и пета и спря в хотел „Сейнт Реджис”. Удари едно питие в бара и побъбри с бармана, на когото винаги оставяше щедър бакшиш, докато наблюдаваше фоайето. После пусна бакшиш на пиколото, за да го пусне през служебния вход.
Няколко мига по-късно влезе в хотел „Плаза”. Спря при „Палм корт” в средата на приземния етаж. Хората, насядали по масичките за изискания следобеден чай, бяха майки с деца, лели и дойки, а тук и там по някой по-възрастен джентълмен, придружен от дъщеря. Оберкелнерът се поклони ниско.
— Обичайната маса ли, хер Райкър?
— Благодаря ви.
Обичайната маса на хер Райкър му позволяваше да наблюдава фоайето в две посоки, прикрит сред джунглата палми в огромни саксии, които щяха да слисат доктор Ливингстън и Хенри Стенли.
— Повереницата ви ще дойде ли при вас, сър.
— Такава е сърдечната ми надежда – отвърна той вежливо. – Кажете на сервитьора си, че ще искаме само сладки на масата. Не от онези малки сандвичи. Само кейк и сметана.
— Разбира се, хер Райкър. Както винаги, хер Райкър.
Катрин беше закъсняла, както обикновено, и той използва времето, за да си преповтори онова, което знаеше, че ще се окаже труден разговор. Чустваше се готов колкото може да е, когато тя излезе от асансьора. Роклята й за следобедния чай бе като облак синя коприна, подхождаща на очите й и допълваща косата й.
О’Шей стана, щом се приближи до масата му, взе ръцете й в ръкавици в своите и каза:
— Вие сте най-прелестното момиче, мис Дий.
— Благодаря ви, хер Райкър.
Катрин Дий се усмихна и трапчинките се появиха на бузите й. Но когато седна, го погледна право в лицето и рече:
— Изглеждаш много сериозен – сериозен като настойник с повереница. Какво си наумил, Браян?
— Самозвани „добри воини”, които водят „справедливи войни” ме обвиняват с дълбоко презрение, че съм бил наемник. Приемам го като доказателство за моята интелигентност. Защото за един наемник войната свършва, когато той каже, че свършва. Оттегля се само като победител.
— Надявам се, че си поръчал уиски вместо чай – рече тя.
О Шей се усмихна.
— Да, знаеш, че нарочно говоря помпозно. Опитвам се да ти кажа, че сме в ендшпила, скъпа.
— Какво имаш предвид?
— Време е да изчезваме. Ще излезем навън и ще устроим бъдещето си с гръм, който никога няма да забравят.
— Къде?
— Където ще се отнасят с нас като със злато.
— О, не Германия!
— Разбира се, че Германия. Коя демокрация би ни приела?
— Бихме могли да идем в Русия?
— Русия е буре с барут, което само си чака кибрита. Не мисля да те измъквам от тигана за пържене, за да те натикам в революция.
— О, Браян.
— Ще живеем като крале. И кралици. Ще бъдем много богати и ще те омъжа за кралска особа… Какво е това? Плачеш ли?
— Не плача – отвърна тя с насълзени сини очи.
— Какво има?
— Не искам да се омъжа за принц.
— Би ли се задоволила с пруски благородник с хилядолетен замък?
— Престани!
— Имам един на ум. Хубав е, забележително умен, предвид родословието му, и изненадващо нежен. Майка му би могла да се окаже досадна, но конюшнята е пълна с арабски коне и има чудесно лятно място на Балтика, където едно момиче би могло да кара яхта колкото й сърце иска. Дори тренират за Олимпийските състезания с яхти… Защо плачеш?
Катрин Дий постави малките си ръце на масата и заяви с ясен, равен глас:
— Искам да се омъжа за теб.
— Скъпа, скъпа Катрин. Това би било все едно да се омъжиш за родния си брат.	
— Не ме интересува. Освен това не си ми брат. Само се представяш за такъв.
— Аз съм ти настойник. Заклел съм се да не позволя на никого да те нарани.
— Какво мислиш, че правиш в момента.
— Престани с тази глупост да се омъжиш за мен. Знаеш, че те обичам. Но не по този начин.
Сълзи блеснаха на миглите й като диаманти.
Той й подаде нос на кърпа.
— Изтрий си очите. Работа ни чака.
Тя попи сълзите си.
— Мислех, че напускаме.
— Напускането с гръм иска	работа.
— Какво се очаква да направя? – попита тя мрачно.
— Не мога да позволя на Айзък Бел да ми попречи този път.
— Защо не го убия.
О’Шей кимна замислено. Катрин беше смъртоносна фино настроена машина, необременена от угризение или съжаление. Но всяка машина си имаше физически граници.
— Само би се наранила. Бел твърде много прилича на мен – мъж, когото не можеш да убиеш лесно. Не, не бих позволил да рискуваш с опит да го убиеш. Но искам да бъде разсеян.
— Искаш да го съблазня ли? – попита Катрин. Трепна от внезапния гняв, изкривил лицето на О’Шей.
— Искал ли съм ти някога да правиш такова нещо?
— Не.
— Бих ли могъл да го поискам?
— Не.
— Съсипва ме, че изобщо можа да кажеш такова нещо.
— Съжалявам, Браян. Не помислих. – Посегна да хване ръката му. Той я отдръпна, обикновено спокойното му лице почервеня, устните му се стиснаха в тънка резка, очите станаха студени.
— Браян, не съм точно ученичка.
— Каквито и съблазни да си позволяваш, си е твоя работа – каза той хладно. Погрижил съм се да разполагаш със средствата и начина, по който да си угаждаш както само привилегировани жени могат. Обществото никога няма да ти казва какво можеш да правиш и какво не. Но искам ясно да се разбере, че никога не бих те използвал по този начин.
— Кой начин? Като съблазнителка? Или глезотия?
— Млада госпожице, започвате да ме ядосвате.
Катрин Дий пренебрегна много опасния тон в гласа му, защото знаеше, че е твърде предпазлив, за да счупи някоя мебел в „Палм корт“.
— Престани да ме наричаш така. Ти си само десет години по-голям от мен.
— Дванайсет. И моите години са стари, докато местех слънцето и луната, за да направя твоите години млади.
Келнерите се разшетаха. Повереница и настойник седяха в каменно мълчание, докато поднесоха сладките и наляха чая.
— Как искаш да отвлека вниманието му? – Щом започна да говори така, не оставаше нищо, освен да се продължи.
— Ключът е годеницата му.
— Тя е подозрителна към мен.
— Какво имаш предвид? – попита рязко О’Шей.
— На спускането на „Мичиган”, когато се опитах да я доближа, тя се отдръпна. Усеща нещо в мен, което я плаши.
— Може би е медиум и чете мислите ти – каза О’Шей.
Тъжно, колкото и мъдро изражение преобрази хубавото лице на Катрин Дий в безжизнена маска от древен мрамор.
— Тя чете сърцето ми.
 

46

— Годеницата ви е на телефона, господин Бел. Високият детектив на Ван Дорн стоеше зад бюрото си в „Никърбокър” и прелистваше нетърпеливо докладите за някоя свястна новина за местонахождението на О’Шей Очите или на откраднатите торпеда, преди отново да хване улиците, за да търси Били Колинс.
— Това е хубава изненада.
— От другата страна на улицата съм, в театър „Виктория” на Хамърщайн – каза Марион Морган.
— Добре ли си? – Не звучеше никак добре. Гласът и беше стегнат от напрежение.
— Би ли могъл да се отбиеш, когато ти се отвори малко време?
— Веднага идвам.
— Ще те пуснат през сценичната врата.
Бел затича по голямото стълбище на „Никърбокър” взимайки по три стъпала наведнъж и предизвика взрив от клаксони, звънци и гневни викове, докато се провираше през движещата се стена от автомобили, трамвай и конски коли блокирали Бродуей. Шейсет секунди след като остави телефона затропа по сценичната врата на „Виктория“
— Мис Морган ви очаква вътре, господин Бел. Оттук. Влезте тихо, моля. Репетират.
От сцената отекваше бързо ритмично потропване и когато вратата се люшна пред него, Бел с изненада откри, че източникът на целия този шум бяха малко момче и високо момиче, които танцуваха с обувки с дървени подметки. Въздъхна облекчено, като видя Марион, седяща жива и здрава сама на осмия ред в частично затъмнената празна зала. Тя притисна пръст на устните си. Бел се плъзна безшумно по пътеката и седна до нея. Взе ръката й и прошепна:
— О, скъпа, толкова се радвам, че си тук. Какво стана?
— Ще ти кажа след минутка. Почти приключиха.
Оркестърът, който беше изчакал мълчаливо, изригна в кресчендо и танцът свърши. Децата мигновено се оказаха обкръжени от режисьора, помощник-режисьора, костюмиери и майка им.
— Не са ли чудесни? Открих ги в един театър на Орфиъм в Сан Франциско. Топ веригата водевилни театри. Убедих майка им да разреши да се появят в новия ми филм.
— Какво стана с филма ти за банковите обирджии?
— Приятелката на детектива ги залови.
— Така и подозирах. Какво не е наред? Звучиш притеснено. Какво се е случило?
— Не знам. Може да съм глупава, но ми се стори разумно да ти се обадя. Познаваш ли Катрин Дий?
— Приятелка е на Дороти Лангнър. Видях я отдалече. Не съм се запознавал с нея.
— Лоуъл ни запозна на спускането на „Мичиган“. Намекна, че би искала да се отбие в киностудиото. На устата ми беше да я поканя. Изглежда сякаш може да се окаже едно от онези същества, които камерата толкова обича – знаеш, казвала съм ти – високо чело, хубаво лице, крехка фигура. Като онова момче, което току-що видя да танцува.
Бел хвърли поглед към сцената.
— Прилича на богомолка.
— Да, тясното лице, големите светнали очи. Чакай само да видиш усмивката му.
— Разбирам, че не си поканила Катрин Дий. Какво те накара да премислиш?
— Много е странна.
— В смисъл?
— Наречи го както искаш. Интуиция. Инстинкт. Има нещо неискрено в нея.
— Никога не отричай вътрешното чувство – каза Бел. – Винаги можеш да премислиш по-късно.
— Благодаря, скъпи. Наистина се чувствам малко глупаво, и все пак… докато бях в Сан Франциско, тя се отбила да ме види във Форт Лий. Неканена. Просто се появила. А сега пак се появи преди малко тази сутрин.
— Какво каза?
— Не й дадох възможност. Бързах за ферибота да видя тези деца и майка им, която също така е и техен мениджър и е много амбициозна. Само й махнах и продължих. Извика нещо, като че ли предлагаше да ме откара. Мисля, че я чакаше кола. Просто продължих и скочих на ферибота. Айзък, сигурна съм, че се държа глупаво. В смисъл, Лоуъл Фалконър я познава. Той изглежда не мисли, че е странна. От друга страна се съмнявам, че която и да е личност в пола би изглеждала странно за Лоуъл.
— Кой ти каза, че е идвала във Форт Лий, докато си била в Сан Франциско?
— Мадмоазел Дювал.
— Какво е помислила тя за Катрин?
— Мисля, че е усетила каквото и аз усетих, макар и не толкова силно. В студиото често се появяват странни хора. Киното ги влече. Въобразяват си какво ли не, някакво фантастично бъдеще. Но Катрин Дий е различна. Тя очевидно е добре осигурена и добре отгледана.
— Сирак е.
— О, Боже! Не го разбрах. Може би наистина й трябва работа.
— Баща й е оставил състояние.
— Откъде знаеш?
— Проучили сме всички около „Корпус 44“.
— Значи сигурно си въобразявам разни неща.
— По-добре човек да е предпазлив, за да не съжалява после. Ще накарам отдел „Проучване“ да порови по-надълбоко.
— Ела да те запозная с децата… Фред, кажи „здрасти“ на годеника ми, господин Бел.
— Здрасти, господин Бел – измърмори Фред, забил поглед в обувките си. Беше срамежливо момченце, на седем или осем.
— Здрасти, Фред. Когато влязох, чух те да танцуваш толкова бързо, че си помислих, че е картечница.
— Наистина? – Момчето вдигна очи и погледна Бел с топла усмивка.
— Как се държи с вас мис Морган?
— О, много е мила.
— Съгласен съм.
— А това е Адел – каза Марион. Момичето беше весело, с няколко години по-голямо и нямаше нужда от придумване.
— Наистина ли сте годеник на мис Морган?
— Аз съм щастливецът.
— Твърдя, че наистина сте!
— Аз пък твърдя, че си много умна. За какво е филмът?
Адел се изненада, когато Фред отговори вместо нея:
— Деца танцьори са пленени от индианци.
— Как се казва?
— „Урокът”. Децата учат индианците на нов танц и те ги пускат.
— Звучи забавно. Очаквам с нетърпение да го гледам. Приятно ми е да се запознаем, Фред. – Стисна отново малката ръка. – Приятно ми е, Адел. – Стисна и нейната.
— Ще се видим утре сутринта, деца – каза Марион и извика на майка им: – Среща в осем, госпожо Астер.
Останаха сами в дъното на залата.
— Когато се върнеш във Форт Лий утре сутринта, ще видиш един, когото познаваш, преоблечен като индианец. Дай му роля, която ще го държи близо до теб през цялото време – внезапно каза Бел.
— Арчи Абът ли?
— Той е единственият човек, на когото бих поверил живота ти, ако изключим Джо Ван Дорн. Но никой няма да повярва, че господин Ван Дорн, облечен като индианец, търси роля във филма ти. Докато Арчи щеше да стане актьор, ако майка му не беше му забранила. Докато не се уверим, че Катрин Дий не ти мисли лошото, Арчи ще те пази на работа през деня. Нощем искам да стоиш в „Никърбокър”.
— Неомъжена дама сама в представителен хотел. Какво ще каже хотелският детектив?
Ако е благоразумен, ще каже „Лека нощ, господин Бел. Приятни сънища.“

* * *
Айзък Бел се върна на улиците. Чувстваше, че е близо – толкова близо, че носеше сандвичи в палтото си, като допускаше, че човек, живеещ толкова на ръба като Били Колинс, ще се зарадва на едно ядене. Имаше още два обекта за проверяване. И двата бяха на Девето авеню, недалече от Трийсет и трета улица, до огромната яма в земята, която разкопаваха за железопътен възел „Пенсилвания”.
Отиде до строителния обект в опърпаното си облекло и загледа за високия тънък силует, който беше засякъл при въглищното депо. Цял квартал на града – шест акра къщи, апартаменти, магазини и църкви – беше изчезнал. Девето авеню пресичаше гигантската дупка на подобни на кокили временни подпорни трегери, които крепяха две трамвайни линии, пътното платно и мост за пешеходци. Високо отгоре мотрисите на надземната линия и експресите продължаваха да летят с грохот над зейналата яма като гигантски самолети от желязо и стомана.
Парна свирка извести края на работния ден, и работници се заизкачваха от ямата и забързаха към домовете си в града. След като си отидоха, Бел заслиза надолу по стълби и временни дървени стъпала, покрай откъснатите краища на газопроводи електрически кабели, чугунени водопроводи и тухлени канал. Седем метра по-надолу се натъкна на стоманен виадукт отчасти сглобен – основа за Девето авеню и околните сгради. Заслиза през него в тъмното, осветено тук и там от дразнещата очите светлина на работните лампи.
На осемнайсет метра под повърхността най-сетне стъпи на дъното на ямата. Всичко бе осеяно с каменни отломки и взривен с динамит гранит, посипан около кръстосаните теснолинейни коловози за вагоните, които изкарваха отломъци и вкарваха строителен материал. Издигащите се широки колони крепяха виадукта. През рамката му можеше да се видят сини електрически искри от тътнещите горе през небето влакове.
Бел обхожда обекта в продължение на около час, като си отваряше очите за нощната охрана. Непрекъснато се препъваше по неравния терен. Третия път, когато падна, надуши нещо сладникаво и намери остатък от сдъвкана ябълка. Заопипва наоколо и се натъкна на човешко леговище – смачкано одеяло, още огризки от ябълки и пилешки кости. Отпусна се и зачака, седнал на земята и неподвижен като лед. Раздвижваше се колкото да разкърши крайниците си, за да останат гъвкави, и то само когато грохотът на влаковете горе прикриваше движенията му.
Не беше сам. Наоколо щъкаха плъхове, излая куче, а от трийсетина метра встрани чу спор между двама бездомници, който приключи с тежко изтупване и стон, приглушен от минаващ трамвай. Стана по-тихо, щом нощта се проточи и влаковете се разредиха. Някои разпали огън в края на ямата при Трийсет и трета улица, пламъците замигаха и сенки заиграха по колони трегери и грубо изсечени каменни стени.
— Глас изшепна в ухото на Бел:
— Тук вътре е като в църква.
 

47

Айзък Бел задвижи само очите си.
На мигащата светлина на огъня видя издължено кокалесто лице с вяла усмивка. Мъжът беше облечен в дрипи. Ръцете му бяха празни, очите бяха подпухнали все едно, че току-що се беше събудил и детективът предположи, че през цялото време е бил наблизо, безшумно заспал. Сега се взираше с удивени очи нагоре към стоманения скелет на виадукта и Бел разбра какво имаше предвид с църквата. Пресичащи се трегери, тъмното небе, осеяно със звезди и светлината на огъня оформяха подобие на средновековна катедрала, огряна от свещи,
— Здрасти, Били.
— А?
— Ти си Били Колинс, нали?
— Тъй, тъй. Как разбра?
— Едно време работеше с О’Шей Очите.
— М-да… Горките Очи… Откъде знаеш.
— Томи ми каза.
— Дебелото копеле. Приятел ли си му?
— Не.
— И аз не съм.
Макар да беше приблизително на възрастта на Бел, Били Колинс изглеждаше много стар. Косата му бе посиняла, носът му капеше, а от подпухналите очи започнах да се процеждат сълзи,
— Приятел ли си на Томи? – повтори той сърдито.
— Какво направи Томи на Очите? – попита Бел.
— Томи да направи нещо на Очите? Майтапиш ли се? Онова дебело копеле? Нищо не би могъл да направи на Очите и в най-добрата си форма. Приятел ли си на Томи?
— Не. Какво стана с Очите?
— Не знам,
— Казаха, че си бил с него.
— Да. И?
— Та какво стана?
Били затвори очи и измърмори:
— Някой ден ще се хвана пак да оправям влакове.
— Какво искаш да кажеш, Били? – попита Бел.
— Има добри пари в оправянето на влакове, като удариш правилния товарен. Добри пари. Бях богат, дока го оправях влакове. После взеха момиченцето ми и изведнъж вече не можех да ги оправям. – Погледна към Бел и от пламъците на огъня очите му изглеждаха безумни като гласа му. – Имах и робота някога. Знаеш ли?
— Не, не знам това, Били. Какво си работил?
— Различни неща. Сценичен работник в театър. Веднъж бях коняр. Даже работех като „дъми бой” веднъж.
— Какво е „дъми бой"?
— Чучело. Железопътен сигналист. Единайсето авеню. Яздех кон пред влака. Такъв е законът в Ню Йорк. Не можеш да караш влак по Единайсето авеню, без някой на кон да яха пред него. Единственият път, когато законът изобщо ми е давал работа. Не се задържах.
Започна да кашля. Туберкулоза, помисли Бел. Мъжът умираше.
— Гладен ли си. Били?
— Тц. Не огладнявам.
— Пробвай това. – Бел му подаде сандвич. Били Колинс подуши, вдигна го към устата си и рече:
— Приятел ли си на Томи?
— Какво направи Томи на Очите?
— Нищо. Казах ти. Томи нищо не би могъл да направи на Очите. Никой не би могъл. Освен оня старец.
— Старец?
— Корав старец.
— Имаш предвид баща му?
— Баща! Очите нямаше баща. Старецът. Той ни оправи. Добре ни нареди.
— Какъв старец?
— На „Кларксън”.
— Улица „Кларксън” ли? – попита Бел. – В централната част?
— „Умбрия” отплаваше за Ливърпул.
Лайнерът на Кунард. Един от старите.
— Кога?
— Оная нощ.
— Когато Очите изчезна ли?	_
— Когато бяхме хлапета – отвърна замаяно Били. Отпусна се и зяпна нагоре към рамката на виадукта.
— „Умбрия”? – подкани го Бел. – Параходът ли. Лайнерът на Кунард?
— Видяхме го тоя старец. Втурна	 се към кей 40 все едно, че е закъснял. Даже не гледаше къде върви. Не можехме да повярваме на късмета си. Бяхме по улица „Кларксън” и търсихме пияни моряци да ги пребъркаме. Вместо това, ей ти го богатия старец, в богато зелено палто и искрящите пръстени по ръцете, който можеше да плати 150 долара за билета си на парахода. Беше тъмно и валеше проливен дъжд, жива душа нямаше на „Кларксън”. Очите си сложи секача на палеца в случай, че ни затрудни. Скочихме като котки на тлъст плъх. Браян тръгна да му дърпа пръстените от пръстите. Мислех да му намеря издутото портмоне в скъпото палто…
— Какво стана?
— Извади сабя от бастуна си.
Били Колинс извърна погледа си към Бел, с разширени от удивление очи.
— Сабя. Бяхме толкова замаяни, че трудно можехме да му се измъкнем. Старият размаха сабята си. Аз я избегнах. Повали ме с бастуна. Корав старец, разбираше си от работата. Подреди ме. Налетях право на бастуна му. Все едно, че динамит изтрещя в главата ми. И приключих.
Били Колинс подуши отново сандвича и го зяпна.
— После какво стана? – попита Бел.
— Събудих се в канавката, целият вир-вода и премръзнал.
— А Очите?
— Браян О’Шей го нямаше.
— Старецът ли уби О’Шей Очите?
— Не видях никаква кръв.
Възможно ли е дъждът да е отмил кръвта?
Колинс започна да плаче.
— Изчезна. Стопи се във въздуха, също като малкото ми момиченце. Само че тя не нараняваше никого. Но Очите и аз, виж, стараехме се.
— А ако ти кажа, че Очите се е върнал?
— Бих предпочел да кажеш, че момиченцето ми се е върнало.
— Откъде?
— Не знам. Мъничкото същество.
— Твое дете ли?
— Дете ли? Нямам дете… Очите се върнал, чух.
— Върнал се е, да. Томи го видя.
— Не е дошъл да ме види… Но кой, по дяволите, би искал? – Затвори очи и захърка. Сандвичът изпадна от пръстите му.
— Били. – Айзък Бел го разтърси, за да го събуди. – Кой беше старецът?
— Богат стар тип в зелено палто. – Отново задряма.
— Били!
— Остави ме на мира.
— Кое беше малкото ти момиченце?
Били Колинс стисна очи.
— Никой не знае. Никой не помни. Освен свещеника.
— Кой свещеник?
— Отец Джак.
— Коя църква?
— „Сейнт Майкъл”.

* * *
След като Бел го остави, Били Колинс засънува, че куче е стиснало стъпалото му с челюсти. Изрита го с другия крак. На кучето му израсна втора глава и захапа и този крак. Събуди се в ужас.	Някой се беше изгърбил над краката му и дърпаше връзките на обувките му. Проклет скитник, който едно време не би посмял да го докосне, се опитваше да му открадне обувките.
Безделникът дръпна по-силно. Били се надигна и се опита да го шибне с юмрук по главата. Скитникът пусна обувката му, вдигна счупена дъска и го удари. Звезди закръжиха пред очите му. Както беше замаян смътно осъзна, че типът замахва с тълпата да го удари отново. Знаеше, че ще го удари силно, но не можеше да мръдне.
Блесна стомана. Нож се появи отникъде. Бездомникът изпищя и падна назад, стиснал се за лицето. Ножът отново блесна. Нов писък и скитникът изпълзя на четири крака, изправи се и побягна. Били се отпусна. Проклет сън. Всичко беше толкова странно. Ето, че надуши парфюм. Накара го да се усмихне. Отвори очи. Над него беше коленичила жена, косата й забърсваше лицето му. Като ангел. Сякаш беше умрял.
Тя се наведе много близко, толкова близко, че усети топлия й дъх, и изшепна:
— Какво каза на детектива, Били?


48

— Собственичката на къщата не е гадателка – увери О’Шей притеснения капитан на подводната му торпедна лодка „Холанд”.
Хънт Хач не беше убеден.
— Има табели около цялата къща, че мадам Нега предсказва бъдещето. Ще влизат и излизат клиенти през всички часове денем и нощем. Поставяш ни в опасна ситуация като ни държиш тук, О’Шей. Няма да го търпя.
— Гадаенето е заблуда. Тя не предсказва.
— Заблуда за какво?
— Кръг фалшификатори.
— Фалшификатори. Луд ли си, човече?
— Те са последните хора в Байон, които биха се оплакали на ченгетата. Затова ви поставих тук. А жената, която ви готви яденето, избяга от щатски затвор. Та също няма да каже на никого. Освен това не могат да видят лодката ви от къщите. Скрита е от баржата.
От къщата – явка на бандата фалшификатори – се простираше окосена ливада в началото на Лорд стрийт до канал Ван Кал, тясна водна ивица	между Стейтън Айлънд и Байон. Баржата беше привързана за брега.
Подводницата беше под баржата. Кулата й беше достъпно през вътрешна шахта. Намираше се на по-малко от шест километра от Горния залив на Ню Йорк, а оттам до Военна корабостроителница „Бруклин“ се отваряше права отсечка с дължина осем километра.
Хънт Хач не беше доволен.
— Дори те да не могат, каналът гъмжи от ловци на стриди. Виждам ги в гемиите им – идват чак до баржата.
— Те са от Стейтън Айлънд – отвърна търпеливо О’Шей. – Не търсят вас. Търсят да откраднат нещо.
Посочи към хълмовете на триста метра оттатък тесния проток.
— Стейтън Айлънд стана част от Ню Йорк преди десет години. Но гемиджиите на Стейтън Айлънд не са чули новината. Те са си същите въглищни пирати, контрабандисти и крадци, каквито са били винаги. Гарантирам ти, те също не говорят с ченгетата.
— Казвам да нападнем сега и да приключим.
— Нападаме, когато аз кажа, че нападаме – заяви кротко О’Шей.
— Не рискувам живот и свобода, за да ни спипат заради прищевките ти. Аз съм капитан на кораба и казвам да нападнем, преди някой да се спъне, където сме скрили проклетата подводница.
О’Шей се приближи. Вдигна ръка уж да удари капитана. Хач бързо вдигна двете си ръце, едната – за да отбие удара, другата – за контраудар. Оголи корема си. O’Шей вече отваряше с перване на китката ножа „пеперуда“ в другата си ръка. Хлъзна дългия нож под гръдния кош на Хач, заби го до дръжката, дръпна острото като бръснач лезвие с пълна сила и бързо отстъпи назад, преди изсипващите се черва да зацапат дрехите му.
Капитанът се вкопчи в тях с две ръце, зяпнал в ужас. Коленете му се огънаха. Падна на чергата.
— Но кой ще командва подводницата? – изшепна.
— Току-що повиших помощник-капитана ти.

* * *
— Това е най-новата църковна сграда, в която съм влизал някога – каза Айзък Бел на отец Джак Мърлоуни.
Църквата „Сейнт Майкъл” миришеше на боя, шеллак и цимент. Прозорците блестяха, а камъните бяха нови, незацапани от сажди.
— Тъкмо се пренесохме – обясни отец Джак. – Енориашите се щипят и се чудят може ли да е истина. Всъщност, единственият начин железопътна компания „Пенсилвания” да може да ни махне от Трийсет и първа улица, за да построи гаровия си възел, без да си навлече Божия гняв – да не говорим за Тамъни Хол и Негова милост кардинала – на главите си, беше като ни построи съвсем нова църква, жилище за енорийския пастор, манастир и училище.
— Аз съм частен детектив, отче – каза Бел. – За агенция „Ван Дорн”. Бих искал да ви задам няколко въпроса за хора, които са живели в енорията ви.
— Щом искате да говорим, ще говорим. Трябва обаче да пообиколя и ще видите, че хората ни живеят в не толкова хубави места като новата им църква. Елате. – Тръгна с изненадващо гъвкава стъпка за възрастта си, зави на ъгъла и навлезе в квартал, който изглеждаше сякаш на километри, а не на няколко метра далече от чисто новия му храм.
— От дълго време ли служите тук, отче.
— От Наборните бунтове.
— Това беше преди четирийсет и пет години.
— Някои неща са се променили в квартала, повечето – не. Още сме бедни.
Свещеникът влезе в една жилищна сграда с изящно изваян каменен портал и погледна нагоре към стръмното паянтово стълбище. На третия етаж се беше задъхал. На шестия се спря да оправи дъха си и след като хрипът спря, почука на една врата и извика.
— Добро утро! Аз съм отец Джак.
Момиче с бебе на ръце отвори вратата.
— Благодаря, че дойдохте, отче.
— А как е майка ти?
— Не е добре, отче, никак не е добре.
Остави Бел в предната стая. Единственият прозорец с изглед към вътрешен двор с простори за пране в сянката пропускаше вонята на тоалетна от шест етажа по-долу. На излизане детективът пъхна пачка банкноти в ръката на момичето.
Слязоха по стълбището и отец Джак отново се спря, за да оправи дъха си.
— Та за кого разпитвате?
— Браян О’Шей и Били Колинс.
— Браян отдавна си замина оттук.
— Петнайсет години, както ми казаха.
— Ако Господ е благославял някога този квартал, беше в деня, в който O’Шей изчезна. Никога не бих казал такова нещо току-така, но Браян O’Шей беше дясната ръка на Сатаната.
— Чух, че се е върнал.
— Чух ги слуховете – каза вяло свещеникът и поведе Бел обратно по улицата.
— Видях Били Колинс снощи.
Отец Джак се спря и изгледа с респект високия детектив.
— Нима? Долу в дупката ли?
— Знаете, че е там?
— Били, да го кажем така, беше ударил дъното. Къде иначе да иде?
— Кое е малкото му момиче?
— Малкото му момиче ли?
— Непрекъснато споменаваше за малкото си момиче. Но твърдеше, че нямал деца.
— Съмнително твърдение предвид младостта. В онези години все пак е странно, че кръстих бебе с червеникава коса и не се запитах дали Били не е бащата.
— Чудех се дали косата му е рижа. Стори ми се повече сива на смътната светлина.
— Макар да предполагам – добави отец Джак с тънка усмивка, – че Били с известна доза истина би могъл да твърди, че не знае, че има деца. Трябва да е била необикновено храбро момиче, за да го обяви за баща. Все пак го разбирам. След като ходеше по курви и пиеше от дванайсетгодишен, какво ще помни?
— Беше категоричен, че не е имал деца.
— Излиза, че момиченцето му е било сестра.
— Разбира се. Плаче за нея.
— Сигурен съм.
— Какво стана с нея? – попита Бел.
— Изчакайте ме тук – каза свещеникът. – Ей сега. – Влезе в една сграда и скоро се върна. Щом продължиха по карето, отец Джак каза: – Зли хора има в този квартал, препитават се като грабят от бедните и невежите хора. Ще им откраднат парите, а ако нямат пари, ще им откраднат пиенето. Ако нямат пиене им откраднат децата. Всичко, каквото биха могли да продадат или да използват. Детето беше отвлечено.
— Сестрата на Били?
— Грабнато от улицата – нямаше и пет годинки – и повече никой не го видя. Естествено, че Били се сеща, когато си инжектира морфина. Къде беше той, когато я откраднаха? Къде изобщо беше, когато горкото бебе беше в нужда? Сега се връща назад и обича представата за онова мъничко дете. Повече, отколкото изобщо е обичал самото дете.
Старият свещеник поклати ядосано глава.
— Като си помисля за нощите, в които се молех за това дете… и за всички деца като нея.
Бел изчака, доловил естествен изблик у стария мъж, който щеше да избие на повърхността. И така стана след малко. Лицето му светна.
— Всъщност, точно Браян О’Шей се грижеше за онова малко момиченце.
— О’Шей Очите?
— Наглеждаше я, когато Били и мързеливите му родители се напиеха. – Отец Джак продължи тихо: – Казват, че О’Шей пребил баща й до смърт за грехове срещу детето, които само Дяволът може да си въобрази. Беше единствената душа, която Браян О’Шей изобщо е обичал някога. Беше благословия, че така и не разбра какво стана с нея.
Възможно ли е Браян О’Шей да я е отвлякъл?
— Невъзможно! Дори да не беше отдавна отишъл в Ада.
— Но ако не е бил убит, когато изчезна? Ако се е върнал? Би ли могъл да я е отвлякъл?
— Той никога не би я наранил – заяви свещеникът.
— Злите хора вършат зло, отче. Казахте ми колко проклет е бил.
— И най-проклетият човек има искра Божия в себе си. – Свещеникът хвана ръката на Бел. – Ако запомните това, ще сте по-добър детектив. И по-добър човек. Онова детенце беше Божията искра на Браян О’Шей.
— Катрин ли се казваше?
Отец Джак го погледна с любопитство.
— Защо казвате това?
— Всъщност не знам. Но ви питам, така ли се казваше?
Отец Джак понечи да отговори. Пистолетен изстрел изтрещя от покрива на жилищна сграда. Свещеникът се свлече на паважа. Втори куршум изсвистя там, където Бел беше стоял допреди миг. Детективът вече се търкаляше по тротоара, извади в движение браунинга си, вдигна се на колене и насочи оръжието за стрелба.
Но успя само да види жени и деца, които пищяха от прозорците си, че свещеникът е убит.

* * *
— Искам пряка телефонна връзка с шефа на офиса в Балтимор веднага! – извика Айзък Бел, щом нахлу в щаба на Ван Дорн. – Кажете му да извади досието на Катрин Дий на бюрото си.
Изтече час, докато от Балтимор позвъниха.
— Бел? Съжалявам, че ми отне толкова време. Адски вали, половината град е наводнен. И вас ви чака, пак североизточния фронт.
— Искам да знам точно коя е Катрин Дий и искам да го науча веднага.
— Ами, както докладвахме, баща й се върнал в Ирландия с товар пари, които направил, докато строил училища за епархията и я взел със себе си.
— Това вече го знам. И когато умрял, отишла в манастирско училище в Швейцария. Кое училище?
— Чакай да го погледна, докато говорим. Тук пред мен е. Момчетата са го допълнили, откакто пратихме последния доклад до Ню Йорк… Много време до Дъблин и обратно… Я да видим тук… Е, не. Не, не, не може да бъде.
— Какао?
— Някой проклет глупак се е объркал. Казва, че и дъщерята е умряло. Не може да бъде. Имаме данни за нея от училището. Господин Бел, да ви се обадя отново, като науча нещо?
— Незабавно – каза Бел и остави слушалката на вилката.
Арчи влезе, все още с червено лице от индианската бойна боя.
— Изглеждаш като самата смърт, Айзък.
— Къде е Марион?
— Горе. – Бел беше наел апартамент за времето, докато е в Ню Йорк. – Пак ни удари дъждът. Добре ли си? Какво е станало с теб?
— Един свещеник го застреляха пред очите ми. За това, че говореше с мен.
— Шпионина?
— Кой друг? Кварталът гъмжеше от ченгета, но се измъкна.
Един стажант се приближи плахо до двамата детективи с мрачни лица.
— Куриер остави това на рецепцията, господни Бел.
Бел разкъса плика. На бланка на „Уолдолф-Астория” Ерхард Райкър беше написал:

НАМЕРИХ ГО!
СЪВЪРШЕНСТВО ЗА СЪВЪРШЕНАТА ГОДЕНИЦА!

Ще бъда в бижутерския магазин „Соломон Барлоу” около три с великолепен смарагд, ако сте в Ню Йорк.

Най-добри пожелания,
Ерхард Райкър


49
 
Бел хвърли бележката на Райкър на бюрото. Арчи я вдигна и прочете.
Пръстена на хубавата Марион?
— Ще изчака.
— Иди.
— Чакам разговор с Балтимор.
— Излез за час – каза Арчи. – Малко да се поохладиш. Аз ще говоря с Балтимор, ако се обадят, преди да си се върнал. И защо не вземеш Марион с теб? Целият този дъжд я побърква. Говори за ходене в Калифорния да снима филми на слънчева светлина обяснява къде ще намери актьорите. Върви! Изпуснете малко парата. Намери Колинс. Имам двеста души, които търсят О’Шей. А Флотът и пристанищния отдел търсят торпеда. Аз ще те покривам тук.
Бел стана.
— Само за час. Връщам се скоро.
— Ако го хареса, открадни още да я черниш чаша шампанско.

* * *
Взеха метрото и повървяха по дъждовните улици до Мейдън Лейн. Магазинът на Барлоу хвърляше топла светлина в мрачния следобед.
— Сигурен ли си, че искаш да направиш това? – попита Марион, щом наближиха вратата.
— Какво имаш предвид?
— Веднъж сложиш ли пръстен на едно момиче, трудно ще го свалиш.
Държаха се за ръцете. Бел я притегли към себе си.
Очите й блестяха от смях. Дъжд и мъгла позлатяваха кичурите коса, измъкнали се под шапката й.
— И Худини не би се измъкнал от този – каза той и я целуна по устата. – Не че би го поискал.
Влязоха в магазина.
Ерхард Райкър и Соломон Барлоу се бяха надвесили над тезгяха, всеки с бижутерска лупа, притисната до окото. Райкър усмихнат вдигна глава. Подаде ръка на Бел и каза на Марион:
— Опасявам се, че обременихте наблюдателната дарба на годеника си. Колкото и да се опитваше, – а ви уверявам, че се опитваше мощно, – все пак му беше трудно да предаде съвършенството на красотата ви.
— А вие обременихте дар словото ми – каза Марион. – Благодаря ви.
Райкър се поклони над ръката й, целуна я и отстъпи назад, като приглади мустака си и пъхна палец в джоба на елечето си.
Барлоу прошепна на Бел:
— Крайно необичайно е, сър, джентълмен да показва пръстена на годеницата си, преди да го е купил.
— Мис Морган е крайно необичайна годеница.
Нещо изщрака в прозореца. На тротоара, без да обръщат внимание на дъжда, смеещи се младежи с черни бомбета си подаваха перце от бадминтон.
— Трябва да повикате полицай, преди да са счупи ли стъклото – каза Райкър.
Соломон Барлоу сви рамене.
— Колежанчета. Това лято ще се срещат с момичета. Другата пролет ще купуват венчални пръстени.
— Ето го вашето изделие, мис Морган – каза Райкър. Извади тънък кожен калъф от джоба си, отвори го и измъкна сгънат лист бяла хартия. Отвори я и на демонстрационния плот от бяло кадифе се хлъзна смарагд – безукорен, пламтящ и изпълнен с живот.
Бижутерът Соломон Барлоу ахна.
На Айзък Бел му се стори, че блещука като зелен пламък.
— Определено е много ярък – каза Марион Морган.
— Господин Барлоу предлага да се постави в семпъл пръстен Ар нуво – обясни Ерхард Райкър.
Айзък Бел проследи реакцията на Марион.
— Имам впечатлението, че не ти харесва.
— Скъпи, ще нося всичко, което ти харесваш.
— Но би предпочела нещо друго.
— Много е красив. Но след като попита, бих предпочела по-меко зелено – богато и същевременно дискретно, като зеления лоден на палтото на господин Райкър. Съществува ли такъв скъпоценен камък, господин Райкър?
— Има един синкавозелен турмалин, намерен в Бразилия. Много е рядък. И изключително труден за обработване.
Марион се усмихна широко на Бел.
— По-евтино ще ти излезе, ако ми купиш едно хубаво палто от лоден като на господин Райкър… – Гласът й заглъхна. Канеше се да попита Айзък „Какво има?“, но вместо това инстинктивно се отдръпна по-близо до него.
Бел се беше загледал в палтото на Райкър.
— Богато зелено палто – каза тихо. – Старец в богато зелено палто с пръстени по ръцете. – Студеният му поглед се впи в обсипания със скъпоценни камъни бастун на Райкър.
— Винаги съм се възхищавал на този ваш бастун, хер Райкър.
— Подарък е от баща ми.
— Може ли да го видя?
Райкър го подхвърли на Бел. Бел го претегли в ръцете си и провери баланса. Едната му длан се стегна около главата от злато и скъпоценни камъни, китките му извиха бързо, дръпна и извади бляскава сабя.
Ерхард Райкър сви рамене.
— В моя бизнес предпазливостта никога не е в повече.
Бел вдигна оръжието на светлината. Беше толкова остро наточено, че светлината искреше по ръба му. Претегли бастуна, ножницата, която го беше държала.
— Тежък е. Сабята дори няма да ви трябва. Можете да съборите човек с това.
Следеше нащрек погледа на Райкър, сякаш се питаше дали го е чул добре или просто му взимаше мярката. Сякаш се питаше „Ще се наложи ли да се бия?” Най-сетне Райкър проговори:
— Двама души, ако си по-бърз, отколкото изглеждаш.
— И ако са били пияни – отвърна Бел и бързо се задвижи, за да прикрие Марион. Изведнъж и за двамата мъже беше станало ясно, че обсъждаха нощта, в която О’Шей Очите и Били Колинс се бяха опитали да ограбят стария господин Райкър.
Райкър отвърна с безгрижен тон, макар че очите му бяха впити в Бел, както погледът на детектива – в него.
— Събудих се в първокласна каюта в открито море. Старият беше здрав като бик. Но бе добър с мен. Угаждаше ми с всичко, което можех да си поискам. Храната на кораба беше като онази, за която бях чувал, че яде Джим Брейди Диаманта. Закуски, стриди, печени патици, вино от кристални чаши. Имах чувството, че съм отишъл в рая. Разбира се, чудех се какво ще иска от мен за всичко това. Но поиска само да тръгна на училище и да се науча да бъда джентълмен. Прати ме в елитно училище в Англия и в най-добрите университети в Германия.
— Защо господин Райкър не ви остави в канавката с Били Колинс?
— Говорили сте с Били? Разбира се. Как е той?
— Още е в канавката. Защо Райкър не ви остави там?
— Скърбеше за сина си, умрял от грип. Искаше друг.
— И вие се оказахте под ръка.
— Бях боклук. Едва можех да чета. Но той видя нещо в мен, което никой друг не можеше да види.
— И му се отплатихте, като станахте убиец и шпионин.
— Отплатих му се – отвърна уверено Райкър, изправил рамене и вдигнал високо глава.
— Гордееш ли се, че си убиец и шпионин? – попита с презрение Айзък Бел.
— Ти си привилегировано дете, Айзък Бел. Има неща, които никога не можеш да разбереш. Отплатих му се. Казвам го с гордост.
— Аз казвам със също толкова гордост, че те арестувам за убийство, Браян О’Шей.
Катрин Дий скочи иззад завесата в дъното на стаята, ръката й се плъзна около шията на Марион и притисна палеца си до окото й.


50
 
— Браян ме научи на този трик за дванайсетия ми рожден ден. Дорн ми подари секача си. От чисто злато е. – Наостреният метал прилягаше на палеца й като нокът.
— Не мърдай – каза Бел на Марион. – Не се съпротивлявай. Господин Райкър има надмощие.
— Подчини се на годеника си – каза Катрин Дий.
О Шей Очите заговори:
— Нека отговоря на въпроса ти, Бел. Един от начините, по които се отплатих за добротата на стария, беше като спасих Катрин, както той ме бе спасил. Катрин е възпитана, образована и свободна. Никой не може да я нарани.
— Възпитана, образована, свободна и смъртоносна.
С другата си ръка Катрин извади пистолет.
— Още един подарък за рождения ден?
— Върнете сабята на Браян, господин Бел, преди да съм ослепила годеницата ви и да ви застрелям.
Бел замахна с дръжката на сабята към О’Шей. Както очакваше, шпионинът се оказа твърде съобразителен, за да се хване на номера. О’Шей я хвана хладнокръвно, без очите му да се откъснат от неговите. Но когато понечи да я прибере, погледна надолу, за да е сигурен, че върхът ще влезе в ножницата, вместо да прониже ръката му. Бел чакаше точно това мигновено разсейване. Изрита го с мълниеносна бързина.
Острият връх на ботуша му порази улиарния нерв на Катрин Дий, изпънат над свития й лакът. Тя извика стъписано от болка и дланта й се отвори конвулсивно. Палецът й се отплесна от окото на Марион.
Но секачът остана на него.
Марион се опита да се отскубне от по-дребната жена. Катрин перна отново със секача на пръста си към лицето на Марион. Деринджърът на Бел вече беше в ръката му и той натискаше спусъка. О’Шей изкрещя пронизително „Не!” и шибна с бастуна си към ръката на детектива. Изстрелът в тясното пространство бе оглушителен. Соломон Барлоу се хвърли на пода. Марион извика и Бел помисли, че я е прострелял, но падна Катрин Дий.
О’Шей сграбчи момичето и се хвърли към вратата. Бел скочи след тях, но се препъна в Соломон Барлоу. Докато се измъкне навън през вратата, видя как О’Шей натика Катрин в един пакард, каран от униформен шофьор. Стрелци с черни бомбета изскочиха зад колата и от входовете наоколо, насочили пистолети.
— Марион, долу! – изрева Бел.	Аизиономим
Професионалните биячи с момчешки физиономии от частната охранителна агенция „Райкър & Райкър” отприщиха унищожителен залп. Бесни рикошети потрошиха стъклото и изхвърлиха прахоляк и диаманти от вътрешната витрина. Пешеходци западаха по тротоара. Бел отвърна на огъня толкова бързо, колкото можеше да дърпа спусъка. Чу как пакърда изрева и се отдалечи. Голямата кола изсвистя на някакъв завой и се блъсна в нещо. Но когато дъждът от олово секна и той затича след нея, пакардът димеше до стълба на уличен фенер, а О’Шей. Катрин Дий и стрелците им се бяха измъкнали. Бел затича обратно към бижутерския магазин, сърцето му бе заседнало в гърлото. Соломон Барлоу стенеше и държеше крака си. Марион беше на пода зад тезгяха, с широко отворени очи.
Жива!
Коленичи до нея.
— Ранена ли си?
Тя опипа лицето си. Кожата й беше мъртвешки бяла.
— Не мисля – едва промълви.
— Добре ли си?
— Къде са те?
— Избягаха. Не се тревожи. Няма да стигнат далече.
Стискаше нещо в затворения си юмрук, който присви до гърдите си.
— Какво е това?
Бавно и с усилие разтвори пръстите си. В дланта й лежеше смарагдът, зелен и загадъчен като окото на котка.
— Мислех, че не го хареса – каза Бел.
Красивите очи на Марион зашариха по счупеното стъкло и стените, нашарени с дупки от куршуми.
— Дори не съм одраскана. Нито ти. Това е щастливият ни талисман.

* * *
— Цялата бижутерска индустрия в Нюарк е в шок – каза Морис Вайнтрауб, едрият белокос и аристократичен собственик на „Нюарк“, най-голямата фабрика за галантерийни изделия в Ню Джърси. – Изкупуваме скъпоценни камъни от „Райкър и Райкър“ още от Гражданската война. Още когато имаше само един Райкър.
— Знаехте ли, че Ерхард Райкър е бил осиновен?
— Нима? Не, не знаех. – Вайнтрауб зарея поглед над морето от работни скамейки, където бижутери се трудеха на ясната светлина, струяща от северните прозорци. Замислена усмивка заигра на устните му и той потупа брадичката си. – М-да. Това обяснява много.
— Какво имате предвид? – попита Бел.
— Беше такъв мил мъж.
— Бащата ли?
— Не! Баща му беше един студен кучи син.
Бел и Арчи Абът се спогледаха невярващо.
Собственикът на фабриката ги забеляза.
— Аз съм евреин – обясни той. – Знам кога човек не ме харесва, защото съм евреин. Бащата криеше омразата си, за да води бизнеса си, но омразата се просмуква навън. Не можеше да я скрие напълно. Синът не ме мразеше. Не беше толкова европеец като стария.
Бел и Арчи отново се спогледаха. Вайнтрауб продължи.
— В смисъл, държеше се като добър човек. Беше джентълмен в бизнеса, добронамерен. Той е един от твърде малкото хора, от които купувам, който ме е канил у дома си. Не е човек, който ще стреля по бижутерски магазин на Мейдън Лейн. Нито пък е тесногръд фанатик като баща си.
— Предполагам, че не сте били особено натъжен, когато баща му е бил убит в Южна Африка – каза Арчи.
— Нито бях изненадан.
— Моля? – запита Арчи, а Бел каза рязко:
— Какао искате да кажете?
— Често се шегувах пред жена ми. Казвах и „хер Райкър е германски агент“.
— Какао ви даваше основание да казвате това?
— Не можеше да устои да ми се хвали с пътуванията си. Но през многото години забелязах, че някак пътуванията му винаги го водеха там, където Германия създаваше неприятности. През 70-те години на миналия век случайно се озова в Елзас – Лоран, когато	 избухна Френско-пруската война. Беше на остров Самоа през осемдесет и първа, когато Съединените щати, Англия и Германия провокираха гражданската им война. Беше в Занзибар, когато Германия открадва своя така наречен Източноафрикански протекторат. Беше в Китай, когато Германия взе Цингтао, и в Южна Африка, когато кайзерът насъска бурите да воюват срещу Англия.
— Където беше убит – отбеляза Арчи.
— В стълкновение, водено лично от генерал Смътс – добави Бел. – Ако не е бил германски шпионин, бил е майстор на съвпадението. Благодаря ви, господин	Вайнтрауб. Бяхте ни много полезен.
На връщане към Ню Йорк Бел каза на Арчи:
— Когато обвиних О’Шей, че се е отплатил на човека, който го е осиновил, като е станал убиец и шпионин, той отговори, че спасяването на Катрин от Кухнята на Ада било „един” от начините, по които му се е отплатил. Каза: „Казвам го с гордост.” Сега разбирам, че се е гордял, задето е тръгнал по стъпките на осиновителя си.
— Ако бащата, който го е осиновил, е бил шпионин, значи ли това, че Райкър О’Шей шпионира за Германия. Роден е в Америка. Осиновен е от германец. Учил е в частно училище в Англия и университет в Германия. На кого е лоялен?
— Той е гангстер – отвърна Бел. – Не е лоялен към никого.
— Къде може да отиде сега, след като е разкрит?
— Навсякъде, където го приемат. Но не и преди да извърши последно престъпление в полза на държавата, която ще защити престъпник.
— С онези торпеда – каза Арчи.
— Срещу какво? – зачуди се Бел.

* * *
Тед Уитмарк чакаше в приемната на Ван Дорн, когато Бел се върна в „Никърбокър“. Държеше шапката си на коленете и не можеше да погледне Бел в очите, когато каза:
— Има ли някое място, където можем да поговорим насаме, господин Бел?
— Влизай – подкани го детективът, забелязал, че вратовръзката на Уитмарк от Харвард е изкривена на една страна, обувките му са одраскани и панталонът му се нуждае от гладене. Отведе го до бюрото си и дръпна един стол, за да могат да седнат близо един до друг, без някой да ги подслушва. Уитмарк се стовари на стола, закърши ръце и прехапа устни.
— Как е Дороти? – запита го Бел, колкото да го отпусна.
— Ами… тя е едно от нещата, за	които искам да поговорим. Но ще започна с главното събитие, ако нямате нищо против.
— Ни най-малко.
— Виждате ли, аз, хм, играя на карти. Често…
— Играете хазарт.
— Да. Играя хазарт. И понякога рискувам много. Тръгне ми лошо и докато се усетя – затъвам. Опитвам се само да си върна отчасти загубите, но понякога става още по-лошо.
— Не ви ли върви в момента? – попита Бел.
— Така изглежда. Да, би могло да се каже. – Отново се умълча.
— Мога ли да предположа, че Дороти е ядосана от това?
— Е, да, но това е най-малкият проблем. Понякога се държа глупаво. Направил съм няколко наистина глупави неща. Мислех, че съм си научил урока в Сан Франциско.
— Какво се случи в Сан Франциско?
— Избегнах куршум там, благодарение на вас.
— В смисъл? – попита Бел, изведнъж усетил, че ситуацията е по-сериозна, отколкото предполагаше.
— Имам предвид, че когато спряхте онази кола да не взриви склада в Меър Айлънд, вие спасихте живота ми. Много невинни хора щяха да загинат и вината щеше да е моя.
— Обяснете – каза кратко Бел.
— Дадох им пропуска и документите, за да влязат във военната корабостроителница там.
— Защо?
— Дължах толкова много пари. Щяха да ме убият.
— Кой?
— Ами като за начало, Комодоре Томи Томпсън. Тук в Ню Йорк. После той продаде дълга ми на един тип, който имаше казино в Барбари коуст и там загубих още, така, че той искаше да ме убие. Каза, че ще го направи бавно. Но за да спася, се налагаше просто да му дам един от пропуските си за фургони и фактурите на компанията ми, и да им покажа как стават нещата. Знам какво си мислите, че съм допуснал саботьор в базата, но не осъзнах, че искаха това. Мислех, че искат да сключат голяма сделка. Мислех, че го правят за пари.
— Надявахте се, че го правят за пари – отвърна хладно Айзък Бел.
Тед Уитман наведе глава. Когато най-сетне я вдигни отново, в очите му имаше сълзи.
— И този път се надявах на това. Но съм уплашен, че не е и нещо ми подсказва, че този път ще е по-лошо.
Вътрешният телефон на бюрото на Бел звънна. Той го вдигна рязко.
— Какво?
— Има една дама тук, иска да се види с вас и с господина с вас. Госпожица Дороти Лангнър. Да я пусна ли?
— Не. Кажи й, че скоро ще изляза. – Остави слушалката на вилката. – Продължете, Тед. Какво се случи този път?
— Поискаха ми да им предам един от камионите ми, които влизат във Военна корабостроителница „Бруклин“.
— Кой?
— Онзи изискан тип на име О’Шей. Чух, че някой го нарече Очите. Трябва да му е прякор. Знаете ли за кого говоря?
— За кога ти поискаха камиона?	
— За утре. Когато „Ню Хемпшир“ зарежда храна и муниции. Току-що приключиха изпитанията му и ще превози експедиционен полк морска пехота до Панама, за да пазят мира по време на изборите в зоната на Канала. Клонът ми в Ню Йорк получи контракта за провизии.
— Колко голям камион?
— Най-големият.
— Достатъчно голям, за да превози две торпеда?
Уитмарк прехапа устна.
— О Господи. За това ли го искат.
Вратата от приемната се отвори и вътре влезе Хари Уорън. Бел се обръщаше отново към Тед Уитмарк, когато внезапно движение на вратата привлече погледа му и видя как Дороти Лангнър в тясна черна рокля и черна шапка с пера се шмугна точно зад Хари, а той я попита:
— С какво мога да ви помогна, мадам?
— Търся Айзък Бел – отвърна тя с чистия си мелодичен глас. – Ето го там, видях го. – Забърза към бюрото на Бел, бъркайки в движение в чантичката си.
Уитмарк стана бързо.
— Здравей, Дороти. Казах ти, че ще говоря с Бел. Това ще оправи нещата между нас, нали?
Дороти Лангнър се вгледа за миг в лицето му. След това погледна към Бел.
— Здравей, Айзък. Има ли някое място, където мога да поговоря с Тед за малко насаме? – Красивите й очи бяха празни и Бел го споходи зловещото усещане, че беше сляпа. Но не можеше да е сляпа, току-що бе нахълтала без чужда помощ.
— Мисля, че кабинетът на господин Ван Дорн е празен. Сигурен съм, че няма да възрази.
Отведе я до кабинета на Ван Дорн, затвори вратата остана навън да подслуша. Чу как Уитмарк повтори:
— Това ще оправи нещата между нас, нали?
— Нищо не е в състояние да ги оправи.
— Дороти? – попита Тед. – Какво правиш?
Отговори му рязък изстрел на пистолет. Бел бутна вратата и нахлу. Тед Уитмарк лежеше на гръб и от главата му капеше кръв. Дороти Лангнър отпусна никелирания пистолет, който държеше опрян в гърдите на Уитмарк и каза на Айзък Бел:
— Той уби баща ми.
— Ямамото Кента уби баща ти.
— Тед не постави бомбата, но е предавал информация за работата на татко на „Корпус 44”.
— Тед ли ти каза това?
— Опита се да се отърве от чувството си за вина, като ми го признае.
Хари Уорън нахлу вътре с изваден пистолет и коленичи до тялото. После сграбчи телефона на Ван Дорн.
— Не е улучила – каза на Бел, а след това кресна на оператора: – Доведете доктор.
— Колко тежко е ранен? – попита Бел.
— Само е одраскан.
— Няма ли да умре?
— Не и от това. Всъщност мисля, че вече се съвзема.
— Не го застреля тя – каза Бел.
— Какво?	
— Тед Уитмарк се опита да се самоубие. Тя сграбчи пистолета му. Спаси му живота.
Хари Уорън го изгледа с мъдрите си стари очи.
— Кажи ми защо се опита да се самоубие, Айзък?
— Той е предател. Току-що ми призна, че е предавал информация на Шпионина.		
Хари Уорън го погледна право в очите и каза:
— Изглежда, че госпожица Лангнър е спасила живота на това нищожество.
Лекарят на хотел „Никърбокър“ влезе припряно, последван от пикола c носилка
— Защо напрани гина:
— Нямаше да го направя, ако беше успяла да го убиеш. Но след като не си, мисля, че преживя достатъчно, за да не добавяме и полицейски обвинения към нещастието ти.
— Полицията ще го повярва ли?
— Ако Тед го потвърди. Мисля, че ще го направи. Сега ми кажи всичко, което той ти каза.
— Загуби много пари на хазарт миналата есен във Вашингтон. Някой му предложил да му заеме пари. В замяна е говорил на Ямамото. – Поклати глава, ядосана и огорчена. – Все още не разбира, че онзи трябва да го с нагласил да загуби.
— Каза ми, че не му вървяло – потвърди Бел. – Продължавай.
— Същото се случило тази пролет в Ню Йорк, а след това в Сан Франциско. Сега отново. Този път най-после осъзна мащабите на това, което прави. Или така поне твърдеше. Мисля, че се опитваше да ме накара да се върна при него. Казах му, че сме приключили. Той разбра за един, с когото се виждам.
— Фарли Кент.
— Разбира се, че знаеш – каза тя уморено. – Ван Дорн никога не се предават. Когато Тед научи за Фарли, според мен разбра, че нищо в целия му живот не е било истинско. Вярваше си. Вероятно се надяваше, че ще го чакам, докато излезе от затвора. Или че ще плача, като го обесят за измяна.
— Това, че го простреля трябва да е избило тази идея от главата му – подхвърли Бел.
Тя се усмихна.
— Не съм сигурна как се чувствам точно сега задето не го убих. Исках го. Не мога да повярвам, че не улучих. Бях толкова близо.
— Според опита ми тези, които пропускат сигурен изстрел, искат да не улучат – каза Бел. – Убийството не е толкова лесно за повечето хора.
— Жалко, че не го убих.
— Щяха да те обесят за това.
— Щеше да ми е все едно.
— А какво правим с Фарли Кент?
— Фарли щеше… – понечи да отвърне тя и замълча. Бел се усмихна леко.
— Щеше да кажеш, че ще разбере, но разбираш, че не е така.
Тя наведе глава.
— Фарли щеше да е опустошен.
— Виждал съм Фарли на работа. Мисля, че е твоят тип мъж. Обича работата си. Ти обичаш ли го?
— Да.
— Може ли да пратя човек да те придружи до арсенала „Бруклин”?
Тя стана.
— Благодаря ти. Знам пътя.
Бел я заведе до вратата.
— Ти ни насочи към този случай, Дороти, когато се закле да изчистиш името на баща си. Никой не е направил повече, за да спаси делото му и работата на Фарли по „Корпус 44”. Благодарение на теб открихме шпионина и можеш да бъдеш спокойна, че ще го хванем.
— Тед каза ли ти нещо, което да е от помощ?
Бел отговори предпазливо:
— Вярва, че е помогнал. Между другото, как Тед научи за Фарли Кент?
— Писмо от някакъв интригант, подписано „Приятел”. Защо се усмихваш, Айзък?
— Шпионинът започва да се отчайва – отвърна детективът. Но имаше силното чувство, че О’Шей беше подвел Тед Уитмарк да му предаде фалшива информация. Шпионинът искаше Бел да повярва, че щеше да удари от сушата, докато всъщност възнамеряваше да атакува по някакъв начин по вода.
Дороти го целуна по бузата и забърза надолу по голямото стълбище.
— Господин Бел – каза мъжът на рецепцията. – Ченгето на „Никърбокър” ви се обажда.


51

— Имам някакви неприятни типове на входа – докладва детективът на хотел „Никърбокър”. – Твърдят, че искат да говорят с вас, господин Бел.
— Имената им?
— Има един космат дядка, който твърди, че няма име, и съм склонен да му повярвам. Младите се представят като Джими Ричардс и Марв Гордън.
— Пратете ги горе.
— Не изглеждат добре за фоайето, ако ме разбирате какво имам предвид.
— Ясно. Но те са братовчеди на малки Еди Тобин, тъй че влизат през официалния вход. Кажи на директора, че аз съм се разпоредил. Влизате с тях, за да не изплашат дамите.
— Бива, господин Бел – отвърна хотелският детектив не особено убедено.
Гемиджиите от Стейтън Айлънд, Ричардс и Гордън представиха по-стария си спътник с дългата сива коса и бръчките около очите от прекарания по вълните живот като „чичо Дони Дарби, който ни докара с лодката“.
— Какво има, момчета?
— Още ли търсите торпеда?
— Къде чухте това?
— Флот. Крайбрежната охрана и Пристанищния отнел са се разбръмчали като комари – каза Ричардс.
— Претърсват всеки кей в пристанището – добави Гордън.
— Затрудняват ни да си вършим бизнеса – измърмори чичо Дони.
— Видели ли сте торпедата? – полита Бел.
— М-не.
— Какво знаете за тях?
— Нищо – отговори Ричардс.
— Освен, че ги търсите – каза Гордън.
— Съвсем нищо? Тогава защо дойдохте да се видим?
— Чудехме се дали ще ви заинтересува оня „холандец“
— Какъв холандец?
— Най-големия, който сме виждали.
— Да не говорите за подводница „Холанд”?
— Аха – отвърнаха в хор ловците на стриди от Стейтън Айлънд.
— Къде?
— Канада Вай Къл.
— Откъм страната на Байон.
— Чакайте, момчета. Ако сте видели подводница на открито, трябва да е на Военноморския флот.
— Скрита е. Под вагонна платформа.
— Чичо Дони я откри снощи, докато го гонели ченгетата.
— Наблюдавам оная баржа от няколко дни – каза чичо Дони Дарби.
Айзък Бел бързо ги разпита.
Пристанищни ченгета, гонещи въглищни пирати, бяха забелязали чичо Дони и двамата му приятели да карат след въглищна баржа в гемия за стриди. Чичо Дони отказал да пусне полицията на борда за оглед, разменили си изстрели. А чичо Дони и приятелите му скочили в канала и заплували към брега.
Приятелите на Дарби ги хванали, но старият мъж заплувал към една вагонна платформа, на която хвърлял око от няколко дни, защото баржата била привързана съвсем сама, без охрана и носела два товарни вагона, в които можело да има стока. Изтощен от кисненето в студената вода, докато се криел в сянката на носа, старецът започнал да потъва, но стъпил на нещо здраво там, където било твърде дълбоко, за да може да стои. След като ченгетата се отказали, Джими и Марв, които наблюдавали от Стейтън Айлънд, спасили чичо си в друга лодка за стриди. След това огледали баржата по-внимателно. Под нея видели очертанията на подводница.
— По-голяма от флотския „Холанд”. Същият съд, но все едно, че са добавили по едно парче в двата края.
— Чичо Дони познава подводниците „Холанд“ обясни Джими Ричардс. – Откара ни до Бруклин да гледаме флотските изпитания. Кога беше това.
— През 1903-та. Правеше петнайсет възли с рулевата кула извън водата. И шест под вода.
Бел посегна към телефона.
— Значи имате сериозно основание да вярвате, че видяхте подводница.
— Искате ли да дойдете да я видите – запита Марв Гордън. 
— Да.
— Казах ви, че ще иска – рече чичо Дони.
Айзък Бел телефонира на пристанищния отдел на Нюйоркската полиция, привика Арчи Абът и Хари Уорън и награби чанта за голф. Експресът по Девето авеню откара агентите на Ван Дорн и гемиджиите до Батареята на южния връх на Манхатън за десет минути. Дванайсетметров катер на пристанищния отдел набираше пара на кей А.
— Не пипайте нищо – предупреди капитанът мъжете от Стейтън Айлънд, щом се качиха на борда. Не искаше да тегли на буксир вързаната наблизо гемия на Доналд Дарби, но Бел настоя и му пъхна двайсет долара „за екипажа”.
— Никога не съм мислил, че ще стъпя на такъв – измърмори стария Дарби, щом се отделиха от кея и водата зад катера закипя.
— Освен в белезници – измърмори един от водните полицаи.
Бел каза на Арчи и Хари:
— Ако в канала Ван Къл няма никаква подводница, ще завършим с кръстосан огън.
— Наистина ли мислиш, че ще намерим такава, Айзък?
— Вярвам, че мислят, че са видели подводница. А една подводница би направила онези торпеда много по-опасни от повърхностно торпедо от лодка. Все едно, ще повярвам в подводница, след като видя такава.
Полицейският катер заора през Горния залив, набирайки скорост между фериботи, влекачи, баржи, океански шхуни и параходи. Оглушително свирене предизвести пристигането на атлантически лайнер, минаващ през теснините Веразано. Буксири отвърнаха с парните си свирки. Постоянен поток от влакови платформи пренасяше товарни композиции между Ню Джърси, Манхатън, Бруклин и Ийст ривър.
Полицейският съд зави и навлезе в тесния воден канал между Стейтън Айлънд и Ню Джърси, известен като „Кил Ван Къл”. Бел прецени, че е около трийсет метра широк, горе-долу колкото тесния ръкав на протока Каркинес, където бе заловил Луис Ло, заплувал от Меър Айлънд. Вляво се издигаха хълмовете на Стейтън Айлънд. Град Байон се простираше надясно. Докове, складове, хангари за лодки и жилищни сгради се редяха по двата бряга. Шест километра навътре в канала Ричардс и Гордън извикаха:
— Ето я там!
Платформата стоеше сама, привързана за брега до равната морава на голяма паянтова къща сред цял квартал подобни сгради. Беше стара баржа на Ню Джърси, от типа с три коловоза, къса и широка, със затворен товарен вагон на отсамния коловоз и висока гондола на вътрешния. Средният коловоз изглеждаше празен, макар че мъжете на полицейския катер не можеха да видят пространството между двата вагона.
— Каква подводница? – попита капитанът от пристанищния отдел.
— Под нея – изръмжа Доналд Дарби. – Изрязали са шахта в средата на баржата за кормилната кула.
— Видя ли го това?
— Не. Но иначе как ще влизат и излизат.
Капитанът на катера изръмжа на Айзък Бел:
— Господин Бел, предчувствам,	че шефът ми ще си говори с вашия шеф и никой от двама ни няма да се радва много.
— Хайде да приближим – каза Бел.
— Няма достатъчно вода тук за подводница „Холанд“
— Доста дълбоко си е – отвърна кротко Доналд Дарли. – Приливът застъргва брега от тази страна.
Кормчията извика: „Най-малък ход!“ и приближи на петнайсет метра.
Тримата от „Ван Дорн“, гемиджиите и пристанищните полицаи надникнаха в мътната вода. Катерът се отнесе по-близо до платформата.
— Много тиня се е раздвижила – измърмори притеснено Дарби.
— Нашият пронелер я вдига – обясни капитанът. – Казах ви, че е прекалено плитко. – Извика на кормчията: – Дай назад, преди да сме заседнали.
— Поне девет метра вода има там – заинати се Дарби.
— Тогава какво вдига тинята?
— Точно тона се чудя.
— И аз – каза Айзък Бел, присвил очи към водата. От мъглата се заиздигаха мехури и засъскаха на повърхността.


52

— Назад! – извика Айзък Бел. – Заден! Пълен назад! Кормчията и машинистът се оказаха с бързи рефлекси. Обърнаха за миг двигателя и витлото запени водата на заден. Дим и пара изригнаха от ниския комин. Съдът спря. Но преди да е набрал инерция и да тръгне назад, под него се заиздига злокобно сиво туловище.
— Дръжте се!
Бел видя показалата се над водата точно пред катера тръба. Перископ – широка цев с монтирани под ъгъл огледала, окото на подводницата. Ниска кръгла метална куличка изригна над повърхността – оградената с парапет направляваща кула. Последвалият мощен удар под кила на полицейския катер избута нагоре от водата дванайсетметровия му корпус. Килът се разби със силен пукот на цепещо се дърво, а полицейският съд продължи да се издига, в плен на мощен стоманен корпус, който се показа на повърхността като побеснял кашалот.
Полицейският катер рухна на една страна, изсипвайки детективите на Ван Дорн, ченгетата и гемиджийте в канала.	
Бел скочи върху стоманения корпус и нагази през дълбоката до кръста вода към направляващата кула. Сграбчи перилото около люка на върха и заопипва за колелото, което щеше да го отвори.
-	Внимавай, Айзък! – изрева зад него Арчи Абът. – Започва да се потапя!
Без да обръща внимание на Арчи и на водата, която изведнъж стигна до гърдите му, Бел хвърли цялата си тежест над колелото. При първия опит не помръдна. След това му се стори, че се задвижи. Солената вода се вдигна над раменете му, стигна до устата и очите му. Изведнъж подводницата се понесе напред. Задържа колелото колкото можа, като се бореше да го завърти, но силата на връхлитащата вода го изтръгна от ръцете му. Корпусът под него ускори и със закъснение детективът осъзна, че витлото всеки момент щеше да го накълца на парчета.
Избута отчаяно с ботуши и заплува с всички сили. Връхлитащата покрай корпуса вода го засмука назад. Усети как корпусът се хлъзна под него. Нещо го удари силно. Изхвърли го настрани и го тласна надолу. Мощен тласък на завихрената вода го завъртя и изтласка още по-надълбоко. Блъскан от въртопа зад витлото на подводницата Бел осъзна, че го е ударил дефлекторът, който предпазваше витлото и в този случай предпази и него от сечащите перки.
Изплува с усилие над повърхността, видя забързаната по Кил Ван Къл направляваща кула и заплува след нея. Зад него Арчи помагаше на Хари Уорън да се изкатери на калния бряг, Ричардс, Гордън и машинистът държаха въжетата, провиснали от баржата, а полицейският капитан се беше вкопчил в обърнатия си катер.
— Телефонирайте за помощ! – изрева капитанът и две ченгета се затътриха към паянтовата къща.
Доналд Дарби се качваше на лодката си, откъснала се от потъващия катер.
— Чичо Дони! – извика през рамо Бел, докато плуваше след подводницата. – Вземи ме.
Бензиновият мотор на Дарби запращя и забълва син пушек.
Подводницата продължаваше да се потапя. Само върхът на кулата и перископната тръба останаха над повърхността. Перилото около нея, перископът и колелото на люка, който Бел се беше опитал да отвори, оставяха диря по канала, кипнала като движещ се фонтан.
Гемията на Дарби се изравни с него. Бел се качи и се претърколи над планшира върху плоската палуба.
— След нея!
Дарби избута напред дросела. Моторът забръмча по-силно, дървената лодка затрепери, а старецът измърмори:
— Какво правим, щом я догоним?
Бел чу зад себе си пукот от пистолетна стрелба. Ченгетата, тичащи към паянтовата къща, залегнаха зад някакви храсти. Пистолетният огън засипа моравата от всеки прозорец в къщата.
— Там живеят фалшификатори – обясни чичо Дарби.
— По-бързо! – Бел скочи на четвъртитата предна палуба. – Изравни ме с кулата.
Почти потопеният под водата „Холанд“ караше към Горния залив със скорост шест възела. Дарби се засуети с мотора си. Шумът се усили до	настойчиво ръмжене и гемията за стриди удвои скоростта. Преполови разстоянието до пляскащото във водата перило, отново го преполови и се плъзна покрай разпенената диря от огромното витло на подводницата. Бел се стегна, за да скочи на кулата. Дървената лодка ускори покрай нея. Можеше по-скоро да усети, отколкото да види стоманения корпус под повърхността. Стегна крака за скок, целейки се в перископната тръба – залагаше рисковано на това, че тънката цев е достатъчно здрава, за да го задържи, докато се докопа до перилото.
Подводницата „Холанд“ изведнъж изчезна.
В един момент кулата беше точно пред него. В следващия я нямаше, потънала дълбоко под водата Бел виждаше дирята от мехури и вълни зад пропелера, но вече нямаше нищо, върху което да скочи – нито кула, нито перило, нито перископ.
— Забави – извика той на Дарби. – Карай след нея.
Дарби издърпа дросела, за да изравни с шестте възела скорост на подводницата.
Бел стоеше на предната палуба, наблюдаваше ритмичните завихряния на водата зад витлото и указваше с ръка на стария мъж кога да завърти кормилото си наляво или надясно. Как подводният съд направляваше курса си беше загадка, която се реши, след като бяха изминали почти километър. Малко преди подводницата да стигне следващия завой на канала, перископът й изведнъж се показа над водата и тя промени курса си.
Шпионинът беше уточнил маршрута им на излизане от канала Ван Къл, като бе отбелязал интервала от време между всеки завой. Бел даде знак за същата промяна и гемията зави с нея. Перископът остана над водата. Завъртя се, докато стъкленото му око се оказа срещу него.
— Стоп машина! – извика Бел.
Скоростта на лодката за стриди спадна, докато се носеше по инерция. Бел загледа дали подводницата няма да даде на заден или дори да обърне и да ги атакува на таран. Но тя продължи по курса си и се отдалечи от гемията, без да прибира перископа.
— Дарби, изпитателният „Холанд“, който гледахте имаше ли торпедна тръба отзад?
— Не – отвърна Дарби за облекчение на Бел, докато не добави: – Чух да разправят, че могат да монтират една.
— Не мога да допусна, че ще изхабят цяло торпедо по нас.
— Едва ли.
— Ускори. Да ги приближим.
Каналът напред завиваше рязко. Перископът се завъртя и невидимият кормчия зави по него. Бел даде знак гемията да ускори. Доближи на осемнайсет метра от ниската тръба и завихрената диря от витлото. Но водата напред ставаше вълниста, докато каналът се уширяваше, вливайки се в Горния залив.
Стейтън Айлънд и Байон останаха назад. Леден вятър сряза Бел през дрехите, а вълните започнаха да заливат перископа. Огромни мехури изригнаха на повърхността и той разбра, че подводницата изпуска въздуха от резервоарите и поема вода, за да се потопи по-дълбоко. Перископът се скри. Надигнатите от вятъра вълни по Горния залив заличиха пенестата диря след него.
— Изчезна – каза Дарби.
Бел затърси отчаяно с очи. На пет километра отвъд залива се простираха доковете на Бруклин, а зад тях – ниски зелени хълмове. Вляво, на седем-осем километра североизточно, детективът видя високите здания на долен Манхатън и изящно провесените въжета на Бруклинския мост над Ийст ривър.
— Знаеш ли къде е кеят Катрин?
Дарби завъртя кормилото си.
— Какво ти трябва там?
— „Дайнами“ – отвърна Бел. Най-бързият кораб в Ню Йорк, снабден с телефон и радио телеграф, и командван от морски герой с висок ранг, който можеше бързо да се задейства, да вдигне Флота срещу шпионската подводница и да телеграфира на „Ню Хемпшир” да пуснат противоторпедни мрежи, преди врагът да е навлязъл в пристанището.
Дарби му даде платнено моряшко палто. Бел смъкна мокрото си палто и ризата, подсуши браунинга си и изля водата от ботушите си. На пълна мощ гемията за стриди покри осемте километра до Бруклинския мост за двайсет минути. Но докато минаваха под моста, сърцето на Бел изстина. Бойният кораб „Ню Хемпшир” вече беше пристанал. Беше привързан до кея най-близо до ръкава с „Корпус 44”. Ако „Корпус 44” беше целта на О’Шей, се оказваше идеална мишена. Взривовете на плаващия кораб щяха да подпалят цялата корабостроителница.

* * *
За облекчение на Айзък Бел „Дайнами” беше на кея Катрин.
Скочи от гемията за стриди на най-близката стълба, изкачи се на кея, мина по трапа и се шмугна през вратата в главната кабина на „Дайнами”. Капитан Фалконър седеше на зелената кожена пейка с двама от екипажа на яхтата.
— Фалконър. Имат подводница.
— Казаха ми – отвърна героят от Сантяго и кимна мрачно към тримата стрелци от охранителна служба „Райкър & Райкър”, които покриваха кабината с пистолети и рязана карабина. Бел позна телохранителя Плимптън, който бе придружавал хер Райкър на „Туентиът Сенчъри Лимитид“. Плимптън каза:
— Много сте мокър, господин Бел. И сте си загубили шапката.


53

— Здрасти, Плимптън.
— Ръцете горе.
— Къде е?
— Горе!
— Кажи на шефа си, че му дължи пари за един чудесен смарагд и горя от нетърпение да му платя лично.
— Веднага!
— Направи го, Бел – каза Фалконър. – Вече убиха помощник-капитана и машиниста ми.
Айзък Бел вдига ръце, след като бе спечелил достатъчно време, за да прецени противника. Плимптън държеше полуавтоматичен германски флотски „Люгер” все едно, че си знаеше работата. Но биячите с хубавите момчешки физиономии от двете му страни бяха извън отбора. По-старият, вдигнал предпазливо рязан двайсеткалибров „Ремингтън”, можеше да мине за банков охранител в малко градче. По-младият стискаше револвера си като фукльо от Младежката християнска асоциация. Не бяха на яхтата на Фалконър вследствие на добре обмислен план, прецени Бел. Нещо се беше объркало.
Какво ги беше привлякло в последния момент на „Дайнами“? Бягство на най-бързия кораб в пристанището, след като О‘Шей пуснеше торпедата си? Но „Дайнами“ нямаше достатъчно обхват, за да прехвърли Атлантическия океан. О’Шей, разбира се, беше възнамерявал да вземе лайнер до Европа и да пътуват с Катрин Дий под фалшиви имена, а може би беше платил за таен превоз на товарен кораб.
Тя беше проблемът, объркал плановете му. Катрин беше ранена.
— Момичето на борда ли с? – обърна се Бел към Фалконър.
— Има нужда от лекар! – изломоти момчето с карабината.
— Млъкни, Брус! – изръмжа Плимптън.
— На борда съм – каза Катрин Дий. Олюля се на стълбата от личната каюта на Фалконър. Разрошена, пребледняла и със зачервени от треска очи, приличаше на стреснато от дълбок сън дете, само да не беше омразата на лицето й. – Благодарение на теб – каза тя на Бел с горчивина. Стискаше пистолета, с който беше стреляла по него в бижутерския магазин на Барлоу. Вдигна го с разтрепераната си ръка и го насочи към него.
— Госпожице Дий! – каза Брус. – Не трябваше да ставате.
— Има нужда от лекар – отбеляза Бел.
— Точно това казвах. Господин Плимптън, трябва да й намерим лекар.
— Млъкни, Брус – сряза го Плимптън. – Ще й намерим лекар, веднага щом се измъкнем от тази каша.
Вдигнал ръце и обкръжен от стрелците на О’Шей, високият детектив се вгледа в очите й, търсейки някакво предимство, докато се стягаше да поеме куршума.
Не видя никаква милост, никакво колебание – само дълбоката умора на човек със смъртоносна рана. Но се канеше да го убие, преди да умре. И беше убила Гроувър Лейкууд и отец Джак, и кой знае колко още други заради О’Шей Очите. Колко й оставаше, докато издъхне? Къде беше нейната „Божия искра”, зачуди се Бел.
— Знаеш ли, че отец Джак се молеше за теб?
— Голяма полза от молитвите му. Браян O’Шей ме спаси.
— За какво те спаси Браян? За да убиеш Гроувър Лейкууд? Да застреляш свещеника?
— Както ти застреля мен.
— Не. Стрелях, за да спася жената, която обичам.
— Аз обичам Браян. Ще направя всичко за него.
Бел си спомни думите на влаковия кондуктор Дилбър на експреса „Туентиът Сенчъри Лимитид”: „Райкър и повереницата му са напълно почтени. Винаги спят в отделни купета.”
А самият O’Шей, представяйки се за Райкър, беше казал: „Момичето внася в живота ми светлина там, където цареше мрак.”
— А какво ще направи Браян за теб?
— Той ме спаси.
— Преди петнайсет години. Какво ще направи за остатъка от живота ти. Катрин? Ще те опази чиста?
Ръката й затрепери силно.
— Ти… – Дъхът й излезе на хрип.
— Ще убиваш, за да му угаждаш, а той ще те пази чиста? Така ли става? Отец Джак с право се молеше за теб.
— Защо? – проплака тя.
— Знаеше в сърцето си, в душата си, че Браян не би могъл да те спаси.
— А Бог би ли могъл?
— Така вярваше свещеникът. С цялото си сърце.
Катрин наведе оръжието. Очите й се завъртяха.
Пистолетът се изплъзна от пръстите й и тя се смъкна на палубата като кукла, чиито конци са отрязани.
— Плимптън, проклет да си! – извика Брус. – Тя ще умре без лекар. – Махна рязко с пистолета си.
Като пепелянка, реагираща по рефлекс, Плимптън простреля Брус между очите, след което рязко се завъртя при мълниеносното движение на Айзък Бел. Телохранителят бе допуснал фатална грешка.
Бел стреля два пъти с браунинга си. Първо Плимптън, след това и другия стрелец. Когато вторият залитна напред, карабината изтрещя оглушително в тясната кабина на яхтата. Откос сачми се заби под пейката в краката на Лоуъл Фалконър и екипажа му.
Бел увиваше турникет над коляното на Фалконър, когато Доналд Дарби надникна предпазливо от вратата.
— Помислих, че ще искате да го знаете, господин Бел. „Холандецът” минава под Бруклинския мост.


54

— Изплавай! – извика Дик Кондън, първият помощник-капитан, когото О’Шей Очите бе назначил да командва подводницата му „Холанд”, след като уби капитан Хач.
— Не! – отмени О’Шей заповедта. – Стой долу. Ще ни видят.
— Приливът ни убива – изрева уплашеният ирландски бунтовник. – Течението е четири възела. Докато сме на ток, можем да вдигнем едва до шест! Трябва да изплуваме, за да включим бензиновия мотор.
О’Шей стисна Кондън за рамото. Паниката в гласа му плашеше мъжете, които работеха със стабилизиращите резервоари и подготвяха да изстрелят торпедото, а точно затова бе решил да плава с подводницата. Някой трябваше да запази самообладание.
— Шест? Четири? На кого му пука? С два възела сме по-бързи.
— Не, господин О’Шей. Само пряко срещу течението. Когато обърна странично, за да насоча торпедото. Ще бъдем пометени.
— Опитай! – настоя О’Шей. – Рискувай.
Дик Кондън включи вертикалния рул на ръчен контрол от не дотам прецизната система за управление със сгъстен въздух и го задвижи предпазливо. Палубата под краката им се наклони. След това Ийст ривър подхвана трийсетметровата подводница с яростта на акула, разкъсваща изтощен плувец. Мъжете в малкото тъмно пространство се натресоха в тръби, проводници, клапи и въздушни маркучи, докато съдът се преобръщаше.
— Изплувай! – изкрещя Кондън.
— Не.
— Трябва да изкарам кулата във въздуха, сър. Все едно е, господин О’Шей – замоли се капитанът. – Можем да стреляме по-добре от повърхността. Първото торпедо вече е заредено. Можем да го изстреляме, да се потопим, да оставим течението отново да ни отнесе надолу, докато презареждаме и да се върнем на повърхността. Ще получите каквото искате, сър. А ако някой ни види, ще видят, че е британски съд. Точно както искаме. Моля ви, сър. Трябва да се вслушате в разума или всичко е загубено.
О’Шей го избута от перископа и погледна сам.
Речната повърхност беше побесняла, непрекъснато движеща се яростна пелена от връхлитащи вълни. Пръски замъглиха стъклото. Тъкмо когато се проясни, го загърна вълна и отново го затъмни. Лодката залитна ужасно. Изведнъж перископът се освободи от кипналата вода и О’Шей видя, че са почти редом до корабостроителницата.
„Ню Хемпшир“ беше точно там, където го искаше. И сам не би могъл да постави по-добре дългия бял корпус. Но подводницата се плъзгаше назад, въпреки че витлото бъхтеше с пълна мощ, а електрическият мотор миришеше все едно, че гори.
— Добре – отстъпи О’Шей. – Атака от повърхността. Намали на половин скорост! – заповяда Кондън. Моторът спря да се напряга и съдът престана да се тресе. Наблюдаваше през перископа и контролираше дрейфа с опитни извивания на хоризонталния и вертикален кормилни лостове. – Готови за изплуване.
— Какъв е онзи шум?
Ветераните от Кралския флот се спогледаха озадачено.
— Нещо с мотора ли не е наред? – попита О’Шей.
— Не, не. Това е във водата.
Екипажът замръзна, наострили уши към странния тънък вой, който ставаше все по-силен и пронизителен с всяка секунда.
— Кораб?
Кондън завъртя перископа и затърси над водата. Машинистът изрече на глас онова, което колегите му от екипажа мислеха.
— Не звучи като нито един кораб, който съм чувал.
— Долу! – извика Кондън. – Потапяй.

* * *
— Къде се дяна? – изпъшка Лоуъл Фалконър. За изумление на Айзък Бел, плувналият в кръв капитан се беше домъкнал горе, докато детективът насочваше „Дайнами” на трийсет възела към Бруклинския мост.
— Право напред – отвърна Бел. Държеше едната си ръка на парния лост, докато другата стискаше руля. Онзи турникет върши ли си работата? – процеди той, без да откъсва очи от реката.	
— Щях да съм умрял иначе – изръмжа Фалконър през зъби. Беше пребледнял от загубата на кръв и Бел	се съмняваше, че ще остане още дълго в съзнание.
Усилието да изкачи няколкото стъпала до мостика трябваше да е било херкулесово. Кой	е	в машинното? – попита Фалконър.
— Чичо Дарби твърди, че бил огняр на ферибота Стейтън Айлънд и помощник-машинист, когато редовният се напиел.
— „Дайнами” гори нафта.
— Разбра го, след като не можа да намери лопата.
Имаме доста пара.
— Не виждам твоя „Холанд“.
— Излиза горе и се потапя. Видях перископа преди
малко. Ето там!
Ниската направляваща кула изплува на повърхността. Самият корпус също се появи за кратко и отново се обърна надолу.
— Приливът го блъска – измърмори Фалконър. – Отдръпва се при пълнолуние.
— Добре – каза Бел. – Всякаква помощ ще ни е добре дошла.
„Дайнами” се вряза през кипналата вода. Подводницата не се виждаше никаква. Фалконър дръпна Бел за ръкава и зашепна бързо:
— Това е някакъв А клас „Холанд” на Кралския флот – тройно по-голям тонаж от нашия. Внимавай, ако изплува. Ще е по-бърз на главния си двигател.
След това предупреждение капитанът се свлече на палубата в безсъзнание. Бел дръпна дросела и обърна ускоряващата яхта докато не се озова отново срещу течението. Беше вече на няколкостотин метра отвъд Бруклинския мост и оглеждаше водата на гаснещата дневна светлина.
Ферибот рязко се отдели от кея на Пайн стрийт, пресече пътя на друг, тръгнал за Бронкс с вагони на железопътни линии „Пенсилвания“ и забърза нагоре Ийст ривър. Дирите им се сляха в огромна ивица кипнала вода и Бел не можеше да различи перископи от пенещите се вълни. Навлезе и пяната и зави. Изведнъж го видя далече напред. Беше се промъкнал зад двата ферибота скрит от тях и се носеше успоредно на корабостроителницата.
Подводницата „Холаид” изригна от водата, разкривайки направляващата си кула и всичките трийсет метра на корпуса. Избълва синкав дим. Изгорели газове от мощния главен бензинов двигател, разбра Бел. Вече на повърхността, се превърна в напълно екипирана торпедна лодка, бърза и маневрена.
Но уязвима.
Бел избута напред парния лост, вкопчвайки се в скъпоценната възможност да я удари на таран. Но докато стоманената яхта набираше скорост, дългият „Холанд” завъртя на място в пълен кръг и се насочи право към „Дайнами”. Носът се издигна нагоре. Бел видя тъмната паст на отворената носова тръба. От нея изскочи торпедо „Уилър Марк 14“.


55

Торпедото се скри под повърхността.
Айзък Бел можеше само наслуки да избира дали да върти наляво или надясно. Не можеше да види носещото се към него торпедо под водата. Нито знаеше накъде завива. Дирята, която оставяше, бе заличена от кипналите вълни. „Дайнами” беше трийсет метра дълга и три широка. В мига, в който завиеше странично, щеше да предложи по-голяма мишена. При грешка тротиловата бойна глава щеше да пръсне яхтата на трески. О’Шей щеше спокойно да се потопи, за да зареди и да продължи атаката.
Бел подкара право напред.
От подводницата го видяха, че идва. „Холанд” започна да се потапя. Но се спускаше твърде бавно, за да избегне връхлитащия с близо четирийсет възела тънък като нож стоманен корпус. Зави рязко надясно, ляво за Айзък Бел. Все още не можеше да види дирята на торпедото, нито някаква следа от мехури.
— Дръж се, чичо Дани! – извика по гласовата тръба и рязко завъртя наляво, за да удари в таран.
Блясък на светлина и взрив зад него му подсказа, че е преценил правилно. Ако не беше контра маневрата, торпедото щеше да го потопи. Вместо това се беше взривило в несъкрушимия каменен контрафорс на Бруклинския мост и Бел вече беше достатъчно близо до подводницата, за да види нитовете по обшивката й. Стегна се за сблъсъка, като се притисна силно в руля в секундата, преди да удари подводницата точно зад направляващата кула. Със скоростта, с която се носеше „Дайнами”. Бел очакваше да се вреже през „Холандеца” и да го разцепи на две. Но беше сбъркал сметките. С острия си нос, надигнат над повърхността, докато деветте витла пенеха водата, яхтата възседна вражеския корпус, кацна над него, след което се хлъзна напред със скърцане на късаща се стомана и избити нитове.
Витлата на „Дайнами” продължаваха да въртят и изтласкаха яхтата на стотици метри от сблъсъка, преди да успее да ги спре. Подводницата беше изчезнала – скрита под повърхността или потънала, не можеше да каже. След това чичо Дони показа главата си долу от люка и докладва:
— Нахлува вода.
— Можеш ли да ми подадеш пара?
— Не задълго – отвърна старецът. Бел заобиколи мястото на сблъсъка. Усещаше как водата тегли корпуса на „Дайнами” надолу.
Седем минути след като подводницата се скри се появи отново малко по-назад.	
Бел зави, за да връхлети отново на таран. Яхтата се възпротиви на руля. Едва успя да принуди да обърне. Изведнъж люка на кулата скочи нагоре и се отвори. Четирима мъже се измъкнаха навън и скочиха в реката. Приливното течение ги отнесе под моста. Никой от тях не беше О’Шей, а подводницата закръжи и се насочи бавно, но неумолимо към сто тридесет и седем метровия корпус на „Ню Хемпшир”. При обхват по-малко при обхват по-малко от четиристотин метра, шпионинът не можеше да не улучи.
Бел се забори с кормилото и с усилие насочи разбитата яхта в курс на таран. Избута парния лост, за да усили скоростта и изрева по гласовата тръба:
— Дай ми всичко, което можеш и скачай, преди да потъне!
Каквото и да постигна старецът долу в машинното, успя да накара яхтата да се понесе тромаво напред. Бел я насочи към подводницата, която беше спряла на място ниско във водата, а вълните на Ийст ривър пляскаха около ръба на отворения й люк. Бъхтещото витло я задържаше срещу прилива. Носът й беше довършил обръщането си, насочил торпедото си право към „Ню Хемпшир”.
Айзък Бел натресе „Дайнами” в подводницата. Съдовете залитнаха един в друг като окървавени, грохнали от бои боксьори с голи юмруци в последния рунд. Яхтата леко отклони по-тежката подводница от курса й и се остърга в нея. Щом ефектът от сблъсъка спадна и подводницата започна отново да насочва торпедото си. Бел зърна през отворения люк ръцете на О’Шей Очите, въртящи кормилните колела.
Скочи от мостика, гмурна се над перилото на „Дайнами“ и премина надолу през люка.


56

Детективът се заби през люка като преса. Ботушите му се натресоха в раменете на О’Шей. Шпионинът изтърва кормилото и се просна на палубата, избутан долу в контролното помещение. Бел се приземи на крака.
Вонята на отровен хлорен газ, смесен с нахлула солена вода и киселина от батерии опари ноздрите му и защипа очите му. Полузаслепен, хвърли замаян поглед в тясното пространство, което приличаше на част от боксов ринг с извит нащърбен таван, толкова нисък, че трябваше да се наведе, и обградено от херметически метални стени, настръхнали от тръби, клапи и уреди. О’Шей скочи на крака и връхлетя.
Айзък Бел посрещна шпионина със силен десен.
О’Шей го блокира и нанесе контраудар, юмрукът му изхвърли високия детектив настрани. Бел се блъсна в стената, опари ръката си на нажежена до бяло тръба, отскочи от острия ръб на гумен индикатор остърга черепа си в компаса, стърчащ от тавана и нанесе нов десен.
Шпионинът отново го блокира с лява ръка толкова силна, колкото той беше бърз, и отвърна с контраудар, по-убийствен от първия. Порази Бел в ребрата със сила, която го изхвърли назад в нажежените тръби. Ботушите му застъргаха в мократа палуба и той падна.
Ниско долу вонята на хлор беше много по-силна, тъй като газът беше по-тежък от въздуха и когато Бел го вдиша, изпита изгаряща болка в гърлото и усещане, че се задушава. Чу как О’Шей изпъшка с усилие. Шпионинът го изрита в главата.
Бел успя да го избегне, като само токът на обувката го перна в слепоочието. Претъркаля се и се вдигна на крака. Вдиша задъхан малко по-чистия въздух и заобиколи шпионина. Бяха много по-равностойни, отколкото детективът беше предполагал. Имаше по-дълъг обхват, но O’Шей беше също толкова силен като него и не по-малко бърз. По-високият ръст на Бел определено беше в негов ущърб в тясното пространство.
Отново замахна за десен, този път финтира и когато О’Шей изпълни поредния мълниеносен блок и контраудар, високият детектив беше готов да го порази с мощен ляв, от който главата на противника му се люшна назад.
— Щастлив удар – подхвърли с насмешка О’Шей.
— Само контраудари си научил в Кухнята на Ада – изстреля в отговор Бел.
— О, не. – О’Шей пъхна палец в елека си и го извади отново с остър като бръснач секач за очи от неръждаема стомана.
Бел влезе ниско, с бърза комбинация от удари. Повечето поразиха целта, но все едно, че биеше в тежък тренировъчен чувал. О’Шей дори не се олюля, а само поемаше мощните удари и изчакваше шанса си. Когато такъв се появи, шпионинът се възползва веднага и нанесе съкрушителен удар в корема на Бел.
Детективът се огъна на две. Преди да успее да се отдръпне О’Шей настъпи с ослепителна бързина и стегна врата му с мощната си дясна ръка,
Айзък Бел се оказа заклещен в ключ. Лявата му ръка беше затисната между телата им. С дясната се опита да посегне за ножа в ботуша му. Но секачът на палеца на О’Шей се изви към окото му. Бел заряза всякаква мисъл за нож и сграбчи китката му.
Мигновено осъзна, че никога не се беше счепквал с по-силен противник. Въпреки че държеше китката му с цялата си мощ. О’Шей натискаше острия като бръснач секач все по-близо до лицето му, докато не разкъса кожата и запълзя по бузата му, оставяйки тънка червена резка към окото му. През цялото време дясната ръка на О’Шей стягаше все по-силно и по-силно гърлото му, спирайки въздуха към пламналите му дробове и кръвта към мозъка му. В ушите му забуча. Искри засвяткаха пред очите му. Погледът му започна да помръква, хватката му на китката на О’Шей отслабна.
Опита се да освободи лявата си ръка. О’Шей се измести леко, за да я задържи заклещена.
Ниско наведен, със стегната в ключ глава, Бел изведнъж видя, че вече бе отчасти зад О’Шей. Натресе крака си зад коляното му и то се огъна. Очите залитна напред. Бел вклини рамото си под него и го надигна като бутало.
Изхвърли нагоре О’Шей и го тласна надолу, събаряйки шпионина на палубата с кършеща костите сила. Мощният му противник задържа главата му, вдиша дълбоко и дръпна детектива надолу със себе си в по-тежко концентрирания задушлив газ. Обаче лявата ръка на Бел вече не беше затисната между двамата. Шибна с лакът в носа на О’Шей и костта изпука. Очите продължаваше да го души и секачът пълзеше към окото му.
Изведнъж върху борещите се мъже се изсипа студена вода и вдигна нови облаци хлор от акумулатора под палубата. Подводницата се накланяше и от люка се изливаше речна вода. Бел изпъна дългите си крака, намери опора и натисна главата на O’Шей в херметизиращата метална стена с горещите тръби. О’Шей се опита да се измъкне, но Бел задържа здраво. По-остра и от миризмата на хлор беше вонята на горяща коса, и най-сетне хватката на О’Шей отслабна. Бел се изтръгна, избегна яростния замахна секача и заблъска с юмруци, докато вълните ги заливаха отгоре.
Надигна се с усилие, изрита посягащите да се докопат до него ръце на О’Шей и се изкатери навън през люка. Видя приближаващи се светлини. Катери идваха насам от Военна корабостроителница „Бруклин” и се спускаха от „Ню Хемпшир”. Мощна вълна заля люка и го отнесе към кърмата на подводницата. Бел се изтласка с крака от стоманения предпазител на витлото, едва измъкнал се от греблата на перката и пропадна в кипналата вода зад него.
О’Шей се изкатери през люка и повърна от хлора. Скочи след Бел с изопнато от омраза лице:
— Ще те убия.
Витлото го засмука към себе си.
Речното течение изхвърли тялото му покрай Бел. След него изхвърча главата на гангстера, зяпнала с гняв към детектива, докато реката не я потопи.
Подводницата „Холанд” изведнъж се превъртя и се плъзна под вълните. Айзък Бел помисли, че ще потъне след нея. Бореше се да се задържи над повърхността, но беше останал без сили от студа и без дъх от отровния газ. Заля го вълна и умът му изведнъж се изпълни със спомена за деня, в който беше срещнал с Марион и подът бе затреперил под краката му. Очите му въртяха номера. Гъстата й лъскава коса беше събрана над главата й. Един дълъг тесен кичур падаше почти до кръста й. Изглеждаше крехка, но силна като върба и посягаше към него.
Стисна ръката му. Той също стегна хватката си и се издърпа на повърхността. Вдигна очи и зяпна в хилещото лице на брадат моряк.

* * *
Когато Айзък Бел се съвзе, лежеше проснат на гръб на дъното на дървена лодка. До него лежеше капитан Лоуъл Фалконър. Героят от Сантяго изглеждаше точно толкова пребит, колкото Бел се чувстваше, но очите му бяха бистри.
— Ще се оправиш. Бел. Карат ни в лазарета.
Говоренето беше мъчително и трудно можеше да диша. Гърлото му гореше.
— Да предупредим спасителите, че подводницата все още има годен „Уилър Марк 14” в тръбата си.
— Все още в тръбата, благодарение на теб.
Катерът се опря на кея.
— Какви са онези светлини? – попита Бел. Небето беше побеляло от тях.
— „Корпус 44” ще удвои смените.
— Добре.	
— Добре? – повтори Лоуел Фалконър. – Най-многото, което можеш да кажеш за себе си е	„добре“?
Айзък Бел помисли напрегнато.
— Съжалявам за яхтата ти.



НА
ДАЛЕЧНА
СЛУЖБА


Десет години по-късно Северно море, крайбрежието на Германия

Мъглата заслепяваше немските войници, издирващи американския шпионин.
Вдигаше се от торфените блата на Фризланд в утринния въздух, трупаше се под дърветата и покриваше низината. Трябваше да се задържи докъм обед, докато слънцето я изпари. Но изтъня рано, когато соленият вятър от Северно море задуха към брега. Айзък Бел видя как проникналата слънчева светлина оголи полетата, нашарени от окопи и дървета, вдигнати покрай загражденията, и навеса за лодки в далечината до един канал. Точно сега една лодка щеше да свърши добра работа.
Бел видя собственото си лице на афиш за издирване, закован на навеса за лодки.
Не можеше да отрече ефективността на военното разузнаване на кайзера. Три дни след като беше дошъл на брега, немската армия беше образа му на всяко дърво и плевник от Берлин до крайбрежието.	
Хиляда марки награда, пет хиляди и петстотин, долара, цяло състояние за всяка от двете страни на Атлантика. Беглецът с мрачното лице на „Стекбриеф”, обявата, носеше неговите черти. Въпреки че нямаха фотография, а само описанието на един часовой на Военноморската корабостроителница за подводни лодки „Вилхелмсхавен“, художникът на скицата беше уловил волевата стегната брадичка, свитите устни и суровото изпито лице на мъж с повече мускули, отколкото плът. За щастие русата коса и мустаците, както и сините очи от описанието бяха естествени за повечето мъже в района на Саксония. Въпреки че малцина бяха толкова високи.
След като Съединените щати воюваха срещу Германия в Световната война, дрехите му – дрипава смесица униформени части – и патерицата, която носеше като ранен ветеран гарантираха, че щяха да го застрелят като шпионин, ако го хванеха. Нито пък очакваше някаква милост заради картата, която бе начертал на новата кораборемонтна база, обслужваща последния модел подводници – неимоверно по-мощни от стария „Холанд” и тежковъоръжени, – които изненадващо и неочаквано печелеха войната за Германия. Картата беше безполезна, докато не я доставеше на американската Шеста бойна ескадра, която вдигаше пара край брега.
Каналът беше тесен, а тръстиките, засадени от двете страни, за да пазят бреговете, задържаха мъглата. Бел греба три километра до Вилхелмсхавен, изостави лодката, за да избегне охраната на морската база и открадна друга. Мъглата донякъде продължаваше да му съдейства в пристанището, все така колеблива – изтъняваше на моменти, после отново се сгъстяваше от облаците въглищен дим от стотина бойни кораби.
Беше най-ниската точка на отлива. Входът към пристанището беше плитък и Вилхелмсхавен беше пълен с комини и мачти на кръстосвачи, крайцери и дреднаути на Океанския флот, чакащи да излязат в открито море. Но плиткодънните торпедни лодки можеха да напускат, което означаваше, че спасителният съд на Бел трябваше да е достатъчно малък, за да го управлява сам и много бърз, което изключваше влекачи, лихтери, катери и рибарски лодки.
Разузнавателните данни, осигурени от агент на Ван Дорн, минал в нелегалност, когато войната бе затворила офиса в Берлин, сочеха местонахождението на пленена италианска петнайсетметрова бронирана моторница MAS. Бел я беше засякъл на влизане и тя все още беше там, в мрачната сянка на един дреднаут.
Помоли се за повече мъгла и молитвата му се изпълни толкова бързо, че му остана само миг, за да фиксира компаса към MAS, преди всички съдове в пристанището да се скрият чак до върховете на мачтите. Загреба, като постоянно поглеждаше компаса на седалката до него и се опитваше да прецени течението. Но да улучи петнайсетметрова мишена от половин километър бе невъзможно и той разбра колко се е отклонил, когато лодката се чукна в бронирания борд на дреднаута.
Надвисналите в мъглата дванайсетинчови оръдия му подсказаха, че е близо до носа и Бел загреба тихо покрай него, докато намери моторницата. Качи се на борда й, увери се, че е празна и развърза всички въжета, освен едно. След това огледа двата мотора, изящни компактни бензинови двигатели, каквито очакваше от италианците. Разбра как се стартират, зареди горивните им помпи и освободи последното въже. С едно от греблата бавно се отдели от корпуса на дреднаута и изчака, докато слънцето започне да топи мъглата. В момента, в който можеше да вижда и да го виждат, запали двигателите, всеки от които беше шумен колкото стария му локомобил.
Докато стигна до тясното устие на залива, германците вече бяха разбрали, че става нещо, макар да не знаеха точно какво. Объркването и все още гъстата мъгла му спечели няколко ценни мига и докато отделни индивиди започнаха да стрелят с пушки по него, вече бумтеше по водата с близо трийсет възела. Профуча покрай няколко катера и привлече още изстрели, някои от които забележително точни. На шест километра отвъд маркировката на буйовете погледна назад. Мъглата изтъняваше, малко по-гъста от омара и през нея видя стълбове дим – три или четири торпедни лодки идваха след него с четириинчовите оръдия на носовете им.
Колкото повече се отдалечаваше от брега, толкова по-бурно ставаше морето и вълните го забавиха. Торпедните лодки започнаха да съкращават разстоянието. Откриха огън и го спаси само това, че петнайсетметровата MAS представляваше дребна мишена. На три километра снарядите започнаха да свистят неприятно близо и Бел подкара на зигзаг, с което моторницата стана по-трудна за поразяване, но го забави още и скоро торпедните лодки вече бяха достатъчно близо, за да може да види мъжете на носовите оръдия.
Бел присви очи, мъчейки се да различи дим или високата смътна колона на ажурна мачта.
Четириинчов снаряд проряза въздуха с разкъсващ ушите писък и цопна във водата пред него. Мъглата вече се беше вдигнала. Сини петна се откроиха в небето. Можеше ясно да види водещата торпедна лодка и двете други зад нея. Нов снаряд изсвистя много близо. Видя как падна до него и отскочи като метнато над водата плоско камъче.
Небето напред посиня и изведнъж се раздвои отвесно от пушечен стълб, сякаш разцепено от черен меч. Чу бързия накъсан грохот на петинчовите оръдия. Снарядите префучаха над него. Плясъците им заляха носа на първата торпедна лодка и трите бързо обърнаха и побягнаха към брега.
Бел вече виждаше спасителя си, забързан към него. При съчетаните им скорости, само след няколко минути успя да различи познатите ажурни мачти, радиоантените и четиринайсетинчовите оръдия на 27 000-тонния боен кораб на Военноморските сили на САЩ. „Ню Йорк”.
След няколко минути го издърпаха на главната палуба. Моряци го придружиха до подножието на една от ажурните мачти. Поднесе картата си на командира на Шеста ескадра, широко усмихнатия контраадмирал Лоуел Фалконър, който я сграбчи в осакатената си ръка, огледа я нетърпеливо и издаде заповеди.
— Ще помогна на момчетата с обхвата и ориентирите.
Моряк на половината му години предложи да му помогне с катеренето на мачтата.
— Благодаря – отвърна Бел. – Бил съм вече на такава.
Четиринайсетинчовите оръдия на „Ню Йорк“ конструирани от Артър Лангнър, бяха монтирани на специални кули, усъвършенствани от учениците на Артилериста. Можеха да се вдигат под различни ъгли и това многократно увеличаваше оръдейния обхват. Система за огневи контрол разработена от екипа на Гроувър Лейкууд, изчисли разстоянието до подводната корабостроителница. Затътнаха залпове. Снарядите се понесоха към далечния бряг.
Приливът вече се беше вдигнал. Германски бойни крайцери заизвираха от пристанището в открито море. Бяха бързи и с тежки оръдия, но бронята им не можеше да издържи на огъня на „Ню Йорк“ и се задържаха на разстояние, докато зад тях на хоризонта се появиха в пълен ръст два германски дреднаута. Моряците от двете страни на Бел на наблюдателния връх на мачтата се спогледаха притеснено.
Германските дреднаути се приближиха. Американският кораб продължи да бомбардира целта си.
Най-сетне планини от дим очертаха руините на германската корабостроителница на подводници.
Фалконър заповяда онова, което по-късно щеше да обясни на Бел с израза „благоразумно оттегляне”.
Германските кораби откриха огън на най-далечен обхват, но снарядите западаха далече зад целта и се оказаха много закъснели. Първоначалните бутални двигатели на „Ню Йорк” бяха заменени с последния модел турбини „Макдоналд” и той бързо ги остави зад себе си.
Американският дреднаут вдигна пара към пристанището Скапа Флоу в Оркни Айлъндс северно от Шотландия, а адмирал Фалконър покани Айзък Бел в личната си кабина точно под мостика. Флотът на САЩ беше на сух режим, алкохолът бе изрично забранен, но Бел беше донесъл бутилка и вдигнаха чаши за победата.
— Тази лудория няма да се появи в историческите трудове – каза Фалконър на Бел и добави със смях, че някои ревниви британски адмирали щяха да искат да застрелят детектива затова, че ги е засенчил.
— Уверете ги, че частните детективи служат частно – отвърна с усмивка Бел.
Корабен дърводелец почука на вратата на кабината и влезе с чукче и стоманени длета. Фалконър му посочи табелката на строителя, на която пишеше:

ВМС НЮ ЙОРК

Военна Корабостроителница

Бруклин

— Разхлаби ми я.
— Слушам, сър, адмирал!
Дърводелецът остърга с длетата около нея и след като я разхлаби достатъчно, за да може да се откърти от стената, Фалконър го освободи. След като двамата с Бел останаха сами, дръпна плочката. Под нея, с изпъкнали букви, запоени към стоманената стена, пишеше:

Корпус 44


* * *
Седмица по-късно Айзък Бел слезе от влака от Шотландия на гара Юстън и закрачи по лондонските улици, уморени от дълга, дълга война.
Високият детектив извърна лицето си от снимаща кинопреглед камера и избегна тегления от конски впряг пощенски фургон. Спря се, за да се възхити на червена лимузина „Ролс-Ройс“ модел Лотън 1911. Елегантните й очертания бяха загрозени от отпуснатия газов балон на покрива на колата. Лимузината беше приспособена да гори въглищен газ поради недостига на нефт, причинен от немските подводници, които потапяха танкерите.
Ролс-ройсът спря пред него.
Възрастният шофьор, твърде стар, за да се сражава в окопите, слезе, отдаде чест и отвори вратата към пътническото отделение. Красива жена със сламеноруса коса, със съблазнителна фигура и морскозелени очи се обърна към него с глас, преливащ от радост и облекчение:
— Толкова сме щастливи, че успя да се върнеш.
Потупа седалката до себе си.
На безименния й пръст блестеше смарагд, загадъчен като окото на котка.





Клайв Къслър, Джастин Скот – Шпионинът (2010)
Книга трета от поредицата „Приключенията на Айзък Бел”
Американска, първо издание.
Превод: Валерий Русинов (2012)
Редактор: Весела Ангелова
Коректор: Марко Кънчев, Кати Калфона
Предпечат: Лъчезар Маринополски
Корица: Стилиян Найденов
Издател ПРО ФИЛМС / ПРО БУК



          Клайв Къслър е израстнал В Алвмбра, Калифорния. Мобилизиран а в армията по време на Войната с Корея, като маханик и авиационен инженер. Клайв Къслър започва да пише през 1965 г. и издава първия си роман от поредицата за Дърк Пит през 1973 е. Той в създател не Националната агенция за морско и подводно дало (National Underwater & Marine Agency). С неговия екипаж, от военоморски експерти и доброволци към егенцията, са открили над 60 значими останки от корабокрушения. Известен колекционер на класически автомобили, Клейв притежава около 100 от най-добрите модели от 50-те години. Книгите на Къслър са преведени и издадени на повече от 40 езика в над 100 различни държави по света, с читателска аудитория от над 125 милиона жадни за приключения фонове.



 „Прочетете „Шпионинът” и се върнете на пистата за следващия в серията” – New York
„Шпионинът” в блестящ исторически трилър – третият от серията pа детектив Айзък Бел след „Преследването” и „Саботьорът”.