Банков обир може да доведе до необратими последици. Чудовищен план трябва да бъде спрян.
 	Хуан Кабрило и неговият екипаж от фалшивия товарен кораб „Орегон“ се изправят пред най-големия си случай – изпълнен с насилие банков обир е извършен по време на Голямата награда на Монако.
 	Преследването започва и едва тогава те разбират мащаба на заговора. Банковият обир е само първата стъпка от чудовищен план, който може да доведе до гибелта на милиони и да предизвика колапса на световната икономика.
 	В основата на чудовищния план е един удивителен документ, откраднат от Москва по времето на катастрофалното нахлуване на Наполеон в Русия...
 	След двеста години документът може да се окаже причината, която да повали Европа на колене!
 	 
 	„Къслър трудно може да бъде победен в неговата собствена игра.“
 	Дейли Мейл
 	„Никой не го прави по-добре от Къслър. Никой!“
 	Стивън Кунц
 	 

 

 	 
 	 
 	  

 	 

 	 

 

 	 
 	 
 	ПРОЛОГ

 	 
 	Остров Света Елена
 	28 април 1821
 	 
 	Лейтенант Пиер Дьолакроа се наруга за прекалената си самоувереност. Беше поел огромен риск да плава в сумрака преди разсъмване, защото се надяваше да се приближи с няколко мили до заострените стръмни скали откъм северната страна на Света Елена, преди да е изгряло слънцето. Британска фрегата, един от единайсетте кораба, които охраняваха далечния остров, се появи иззад брега и се насочи към тях. Ако подводницата му беше открита преди изгрев на повърхността, мисията да освободи Наполеон от изгнанието щеше да приключи още преди да е почнала.
 	Дьолакроа свали бинокъла и се провикна надолу през люка:
 	— Подгответе подводницата за потапяне.
 	Трима души бързо свалиха платното сред поривите на вятъра. Яркото слънце вече светеше зад гърба на Дьолакроа. Той хвърли последен поглед на фрегатата, преди да слезе долу и да затвори капака на медния люк. Ноздрите му потрепериха от миризмата на гранясало, излъчвана от петнайсетимата души, натъпкани в тесните помещения.
 	— Видяха ли ни? – попита Ив Бомон и челото му се сбръчка от тревога. Макар гласът му да беше спокоен, очите му се стрелкаха към затворения люк и издаваха безпокойството му. Опитният алпинист беше стоял равнодушно върху тераси на височини, които биха накарали обикновен човек да припадне от страх, но идеята да се потопят обгърнати от куха тръба от метал и дърво го ужасяваше.
 	Дьолакроа не страдаше от подобна клаустрофобия и това бе една от причините да оглавява мисията на първата в света действаща подводница.
 	— Бомон, ще разберем навреме дали са ни забелязали, или не.
 	Скоро щяха да разберат и дали подводницата ще устои на потапянето в открития океан. Тя беше изградена на основата на плановете, използвани от американския инженер Робърт Фултън да представи идеята за воюване с подводници пред военноморския щаб на Наполеон. Дьолакроа бе кръстил своя дълъг петнайсет метра плавателен съд „Скат“.
 	Беше дошло време да разберат дали пристанищните изпитания на потапянето, които „Скат“ беше издържал с лекота, ще съответстват с представянето на подводницата в открито море.
 	— Капитане, всички люкове са затворени херметически – докладва мичман Вилньов, първият помощник на Дьолакроа. – Шнорхелът е затворен и херметизиран.
 	— Готови на баластните помпи.
 	Двамата корабни инженери се приготвиха да задействат ръчните помпи, които щяха да вкарат водата в празните баластни цистерни, докато Дьолакроа държеше лоста, който контролираше руля. Бомон и техният втори пътник, който през цялото време носеше черна маска, за да опази самоличността си в тайна, се притиснаха към корпуса, за да не пречат.
 	Дьолакроа пое дълбоко дъх и каза:
 	— Потапяне!
 	Инженерите завъртяха манивелите на помпите и след няколко минути водата започна да залива двата прозореца на наблюдателната кула на „Скат“. Дървените части на плавателния съд започнаха да пукат, докато се приспособяваха към налягането, което ги притискаше от всички страни.
 	— Да си в кораб под водата не е естествено – измърмори един от моряците. Острият поглед, с който го стрелна Дьолакроа, го накара да млъкне.
 	Дьолакроа изчака докато външната линия, закачена за един поплавък, показа, че са потопени на шест метра под водната повърхност, и чак тогава нареди:
 	— Спрете.
 	„Скат“ спря и пукането също спря.
 	Сега можеха единствено да чакат. Като се изключеше покашлянето от време на време на някой от членовете на екипажа, вътрешността на „Скат“ беше призрачно тиха. Дори успокоителното плискане на водата по корпуса вече не се чуваше.
 	Слънцето вече се беше вдигнало и им предоставяше достатъчно светлина през дебелите два сантиметра и половина стъкла в наблюдателната кула, потопена под водата, така че повече не беше нужно да свети фенер, за да се вижда във вътрешността на подводницата. Сега можеха да останат до шест часа под водата, преди да се наложи или да разтегнат тръбите на шнорхела, или да изплуват на повърхността за въздух.
 	Два часа след началото на бдението им над тях мина сянка. Дьолакроа присви очи през прозореца и успя да различи корпуса на фрегатата на не повече от трийсет метра от тях, платната й засенчваха подводницата от слънцето.
 	Всички движения в подводницата замряха; екипажът очакваше нападение. Всички гледаха нагоре към тавана, все едно можеха да видят през него заплахата над тях.
 	Очите на Дьолакроа бяха впити във фрегатата в търсене на признаци, че тя се насочва към тях. Вместо това курсът й остана непроменен. След няколко минути се изгуби от поглед. От крайна предпазливост Дьолакроа изчака още три часа, преди да заповяда шнорхелът да бъде разгънат. С обновения запас от въздух останаха под водата до спускането на мрака. „Скат“ изплува в нощта, осветявана от лунния сърп. Дьолакроа се зарадва, че не се виждат никакви светлини.
 	Обърна се да погледне назъбената стръмна скала. Черната точка, която се издигаше наблизо. Северната й страна се извисяваше на сто и петдесет метра над морето. Беше тренирал месеци наред с алпиниста Бомон, обаче сега, когато видя скалистия зъбер с очите си, за пръв път се усъмни в мисията.
 	Бомон се присъедини към него в люка и кимна, докато оглеждаше стръмната скала.
 	— Можем ли да я изкачим? – попита Дьолакроа.
 	— Да – отговори Бомон. – Това не е Матерхорн. И ще е по-лесна за изкачване от Монблан, който съм катерил три пъти.
 	Вместо това скрито проникване Дьолакроа би предпочел истинско нахлуване в острова. Обаче щеше да има нужда от десетки военни кораби и десет хиляди войници, за да може да се надява на успех. Две хиляди и осемстотин войници и петстотин оръдия пазеха единствения затворник на хиляда и двеста мили от най-близката суша. Това превръщаше Наполеон Бонапарт в най-добре охранявания човек в историята. Вероятно щеше да е много по-лесно да отвлекат английския крал.
 	Екипажът се струпа на палубата, за да вдиша свеж въздух.
 	Спуснаха корковите кранци, които трябваше да предпазят „Скат“ от блъскане в оголените скали, и спуснаха котвата.
 	Дьолакроа прехвърли през рамо намотка здраво тънко въже. Бомон направи същото. Закачиха между тях обезопасяващото въже. На палубата беше струпано повече от хиляда и петстотин метра въже и едно приспособление, което приличаше на детска люлка.
 	След като Дьолакроа му кимна, Бомон стъпи върху най-близката скала и започна да се изкачва. Когато се изкатери на три метра, Дьолакроа го последва. Продължиха методично да се катерят по извисяващата се скала, като заобикаляха, когато се наложеше, някой особено стръмен участък. Бомон напредваше сякаш без особени усилия и се спираше само за да осигури малко почивка на Дьолакроа. Той се подхлъзна само веднъж, но обезопасителното въже го спаси от падане и смърт.
 	Обикновено, когато беше сам, на Бомон му трябваха четирийсет минути, за да изкачи сто и петдесет метра. Обаче липсата на опит у Дьолакроа ги забави и изкачването отне повече от час.
 	Когато се озоваха на върха на стръмната скала, Бомон заби в камъка стоманен клин с халка. След това закачи за него макара и завърза двете намотки въже една за друга. Прехвърли въжето върху ролката, преди да го закотви с метална тежест, боядисана яркожълто. После пусна въжето надолу, за да се увери, че стига до подводницата. Дьолакроа не забеляза кораби на хоризонта и даде знак с малък флаг на моряците да закачат за въжето друго, по-дебело.
 	Щом получиха сигнал, че всичко е готово, те издърпаха тънкото въже, докато краят на дебелото не стигна до тях, и отново сигнализираха.
 	Изкачването на мускулестия маскиран мъж беше мъчително бавно. След десетина минути непосилна работа Бомон хвана здраво въжето, докато Дьолакроа вдигна маскирания мъж на върха и му помогна да излезе от уреда, който приличаше на дървена люлка, известна и като боцманско столче. Отделна дъска беше вързана зад него, та Дьолакроа да стъпи на нея, когато вечерта започне да се спуска.
 	— Този да не е ням? – попита Бомон и посочи с пръст маскирания мъж.
 	— Платили са му да мълчи – отговори Дьолакроа. – Както на теб платиха да ме качиш тук. Сега, когато си свърши работата, искам да ти благодаря.
 	— Кой е той?
 	— Никога няма да разбереш – каза Дьолакроа и заби кама в гърлото му. Алпинистът замръзна, очите му се втренчиха в Дьолакроа, объркани и невярващи. След миг Бомон бавно се свлече на земята.
 	Дьолакроа напъха десетина килограма камъни в раницата на Бомон, после го избута с крак през ръба, така че да не улучи подводницата долу. Екипажът щеше да види падащото тяло и да чуе плисъка във водата. Дьолакроа щеше да им каже, че Бомон се е подхлъзнал и е паднал. Сега имаше един свидетел по-малко, за когото да се притеснява.
 	— Хайде – подкани Дьолакроа маскирания мъж и двамата поеха по трудния път към вътрешността на острова. Мъжът го последва покорно, без да каже и дума. Голите скали бавно отстъпиха място на низина и шубраци, а после на гъста гора.
 	Към полунощ стигнаха до имението „Лонгуд“ и къщата, където държаха затворен Наполеон. Тя се издигаше в най-сухата част на острова на километри от Джеймстаун – единственото пристанище. Усамотението беше предвидено като част от наказанието на императора, но пък това улесняваше плановете на Дьолакроа. Тъй като мястото беше на практика недостъпно, охраната беше немарлива и позволяваше на Наполеон да скита, където иска, стига да не поема към града.
 	Единственият път за Джеймстаун лежеше от другата страна на имението, там беше и главният пост на охраната и казармите. Пазачите дори не си даваха труда да патрулират околностите – внимателно поддържана градина, състояща се от смесица на местни каучукови дървета и английски дъбове.
 	Дьолакроа и маскираният мъж успяха да стигнат до къщата, без да предизвикат тревога, защото използваха дърветата за прикритие. Дьолакроа беше запаметил плана на етажа и се запъти към най-близката врата.
 	В този късен час къщата беше тъмна и тиха. Дьолакроа безшумно поведе през помещенията. Скоро стигнаха до спалнята, която търсеха. Дьолакроа отвори тихо вратата и се промъкна вътре, следван от маскирания мъж. Нареди му да си свали маската и драсна кибритена клечка, за да запали лампата до леглото.
 	Лежащият в леглото се размърда от неочакваната светлина.
 	— Ваше величество, дойдохме за вас.
 	Наполеон рязко седна в леглото. Точно се готвеше да повика помощ, когато видя придружителя на Дьолакроа.
 	Той можеше да е негов брат близнак. Същата оплешивяваща глава, същият дребен ръст и римски нос. Макар Дьолакроа да беше очаквал този момент, дъхът му секна, когато ги видя един до друг.
 	Наполеон присви очи към своя двойник.
 	— Робо?
 	— Аз съм, ваше величество – отговори мъжът със съвършена имитация на тона и модулациите на императорския глас.
 	Франсоа Робо беше служил дълги години като двойник на Наполеон: появяваше се на събития, които императорът решаваше да не посети, което позволяваше на Наполеон да стои на безопасно място, когато се страхуваше да не направят опит да го убият.
 	Съществуването на Робо беше известно само на малцина избраници. На Дьолакроа му беше отнело години да го открие в един затвор за длъжници, където Робо беше лишен от свобода още от времето, когато англичаните бяха хванали неговия благодетел.
 	— Кой сте вие? – попита Наполеон, като се обърна към Дьолакроа.
 	— Лейтенант Пиер Дьолакроа, ваше величество. Служих при капитан Мистрал на „Нептун“ в битката при Трафалгар. – „Нептун“ беше един от малкото кораби, успял да избегне съдбоносното морско сражение, превърнало лорд Нелсън в герой за британците.
 	При споменаването на едно от най-големите поражения на Франция Наполеон присви очи.
 	— Каква е причината за това нахлуване?
 	— Ваше величество, имам намерение да ви измъкна от този остров. Във Франция имам флот от осемдесет бойни кораба, които очакват да бъдете техен командир.
 	— Тогава защо не нападнахте острова, за да ме освободите?
 	— Защото офицерите са готови да изпълняват само вашите заповеди. Не биха рискували да се сражават с Кралския флот, докато не бъдете освободен.
 	Наполеон се вторачи в Робо.
 	— А господин Робо? Защо сте го довели на тази забравен от бога остров?
 	Дьолакроа кимна на Робо и той извади от джоба на палтото си плоска бутилка. Отвинти капачката, хвърли продължителен поглед в отвора, след това изгълта съдържанието.
 	Дьолакроа взе бутилката и я прибра в джоба си.
 	— Робо не само доброволно е готов да заеме вашето място, но се съгласи да изпие този арсеник в замяна на пари, които да уредят дълговете на неговото семейство. Той ще умре след няколко дни, но семейството му ще е осигурено. Лекарите, които англичаните изпратиха наскоро, за да заемат мястото на вашия личен лекар, не ви познават толкова добре, че да различат един самозванец.
 	Наполеон бавно кимна в одобрение на тактическите умения на Дьолакроа.
 	— Много добре, лейтенант. Виждам, че сте се учили добре от моя пример. Ако британците научат, че съм избягал, ескадрата, която охранява Света Елена, ще ни погне, преди да успеем да се отдалечим.
 	— Точно така, ваше величество. А сега трябва да вървим.
 	— Къде? Как ще избягаме?
 	— Пред Блек Пойнт ви очаква подводница.
 	Наполеон се ококори.
 	— Искате да кажете, че странният плавателен съд на Фултън наистина действа?
 	— Елате с мен и ще ви покажа.
 	Робо облече нощницата и се настани в леглото, докато Наполеон обличаше една от военните униформи, които британците му бяха позволили да задържи.
 	— Настоявам да отстъпя с войнишка чест – каза Наполеон. Взе едно томче от нощното шкафче, откъсна няколко страници от него, пъхна ги в туниката си и върна книгата на място. На корицата пишеше „Одисея“, а под заглавието се виждаше името на Омир, изписано с гръцки букви.
 	Когато Дьолакроа го изгледа удивено, Наполеон обясни:
 	— Тези страници имат сантиментална стойност за мен.
 	Измъкнаха се от имението по същия път, който Дьолакроа и Робо бяха използвали, за да влязат. Наполеон беше по-зле здравословно от заместника си, затова и пътят обратно до брега отне повече време.
 	Стигнаха до скалния ръб само няколко часа преди зазоряване.
 	Дьолакроа хвърли въжето през ръба, така че екипажът на подводницата да може да го хване, след това приготви боцманското столче. В първия момент, когато видя как ще го спуснат до водата, Наполеон отказа. Дьолакроа му напомни, че офицерите са качвани с боцманското столче на военните кораби, докато са в морето, и това накара императора да потисне възраженията си.
 	Той се настани на столчето, а Дьолакроа стъпи на дъската зад него и хвана въжето, за да предотврати възможното завъртане. След като го дръпна три пъти според уговорения сигнал, екипажът започна да отпуска преметнатото през макарата въже. Наполеон седеше с изправен гръб, като се опитваше да опази колкото може повече достойнството си в подобно неловко положение.
 	Един час преди разсъмване Дьолакроа и Наполеон се озоваха на палубата на подводницата. Моряците издърпаха долу въжето, докато зяпаха с отворени уста легендарния водач. Когато въжето беше прибрано и навито, единственото подозрително нещо, останало от техния набег, беше забитият на върха на скалата клин с макарата.
 	Започнаха да се отдалечават от извисяващите се скали и да прибират корковите кранци. Преди изгрев щяха да се отдалечат с платната колкото може от брега, а после щяха да се спуснат под водата.
 	— Лейтенанте, поздравления за успеха ви – каза Наполеон. – – Ще получите висока награда за този смел набег. Когато се срещнем с нашата фрегата, предполагам, ще се отправим право към флота, за да…
 	Дьолакроа поклати глава.
 	— Няма флот.
 	Думите му бяха посрещнати с недоверие.
 	— Няма флот? Но нали ми казахте, че имаме осемдесет кораба на наше разположение?
 	— Казах го, за да дойдете доброволно с мен. Това е тайна операция. Никой не бива да узнае, че сте избягали. Никога.
 	— Очаквате да се измъкна като някакъв крадец през нощта, като оставя един самозванец на моето място? Не! Как бих могъл да си върна законното си положение на император? Трябва да обявя връщането си на власт. Отказвам да избягам от затвора си като някакъв обикновен престъпник.
 	— Вече нямате избор.
 	Наполеон стовари юмрука си върху кулата на подводницата.
 	— Лейтенант Дьолакроа, настоявам да узная какво целите с моето спасяване!
 	— Ваше величество не е разбрал правилно – отговори Дьолакроа и кимна на моряка, който държеше железни окови. Ние не дойдохме, за да ви спасим, а за да ви отвлечем.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 1 ≈

 	 
 	Алжир

 	 
 	Високи дюни и скални зъбери се простираха докъдето поглед стига, напичани от жестокото обедно слънце. Товарният самолет ИЛ-76, излетял преди три часа от Кайро, летеше на зигзаг както гласяха инструкциите.
 	Тайни Гундерсон се завъртя на пилотската седалка и премигна изненадано, когато видя Хуан Кабрило да стои зад него.
 	Хуан беше с къса руса коса, сини очи и слънчев загар на калифорниец, какъвто всъщност бе, обаче днес беше маскиран като арабин: косата боядисана черно, кафяви контактни лещи, с още по-мургава от грима кожа и протезен нос, който променяше чертите му.
 	— За миг ми се стори, че си един от нашите пътници – каза Тайни.
 	— Те са заети в товарния отсек да проверяват оборудването си – отговори Хуан. – Изглеждат ми малко нервни. Някои никога не са скачали с парашут.
 	— Е, избрали са страхотно място за първа тренировка. През последните трийсет минути не съм видял нищо, което дори малко да прилича на път.
 	— Искат да са сигурни, че никой няма да стигне до целта преди тях.
 	— Има голяма вероятност това да се случи. Наближавам последната контролна точка и ми трябва следващият комплект координати.
 	— Значи моят времеви план е безупречен. Нашият клиент ми ги даде току-що. Каза, че това е мястото на скока. – Той подаде на Тайни лист с комплект джипиес координати. Пилотът въведе новите числа в компютъра на автопилота на руския самолет и четиримоторната машина започна да завива в тази посока.
 	— Ще сме на място след десет минути. Две минути преди скока ще отворя задния люк.
 	Хуан кимна.
 	— Какво е положението с горивото?
 	— Всичко е наред. Имаме за още осем часа полетно време.
 	— Не забравяй – продължи Хуан, – че те няма да напуснат района на приземяване, докато не се отдалечиш. Така че веднага щом е възможно, се махай.
 	— Все едно са ме погнали с кучета. Председателю, успешен скок.
 	Хуан се усмихна.
 	— Ще поддържаме връзка. – Излезе от кокпита и започна да слиза по стълбите, които водеха в подобния на пещера отсек на товарния самолет. В него бяха наблъскани три пустинни бъгита с допрени предници и задници. Върху тях лежаха парашутите, а автоматичните въжета бяха закачени за металното въже в самолета и щяха да се отворят с негова помощ, когато машините бъдеха изхвърлени от самолета.
 	Пустинните бъгита бяха марка „Скорпиън Дезърт Патрол“, купени от излишъка на Саудитската армия. Разбира се, въоръжението им беше демонтирано. Беше отнело ден да бъдат оборудвани наново с 50-калиброви картечници „Браунинг“ и 40-милиметрови гранатомети МК-19. Сега можеха да се изправят срещу всичко по-слабо от танк и според техните клиенти оръжията нямаше да са просто за показ.
 	В предната част на товарния отсек четвъртият палет с размерите на пустинно бъги все още стоеше опакован. Той нямаше да се присъедини към другарчетата си при този скок.
 	Хуан тръгна към шестимата мъже, събрали се до товарната рампа. Всички бяха елитни войници на Сахарския ислямски халифат – терористична организация, която се надяваше да изгради фундаменталистка държава, която да обхваща цялата площ на Северна Африка.
 	Водачът им, жестокият египтянин Махмуд Назари, подозиран за няколко нападения срещу групи туристи, беше заявил, че се опитва да получи достъп до оръжия за масово поразяване, които да му помогнат да стане властващ халиф. Агенцията за национална сигурност бе успяла да прихване разговора му с неговия благодетел от Саудитска Арабия, че има нужда от средства, за да нахлуе в Алжир, където можел да се сдобие с подобни оръжия.
 	Макар в разговора видът оръжие да не беше уточнен, сметнаха заплахата за сериозна и Корпорацията беше избрана за мисията да разбере какво търси Назари.
 	Хуан спря пред групата. Назари, слаб мъж с голяма брада и мъртви очи, не показваше никакви чувства. Само попита на арабски:
 	— Колко време остава до скока?
 	— По-малко от десет минути – отговори Хуан с безупречна саудитска интонация. Той говореше също така съвършено руски и испански с различни акценти, но никога не беше успял да се справи с арабския на някакъв друг диалект, така че легендата му го представяше като саудитски джихадист.
 	Заради зверствата, които се смяташе, че Назари е извършил, всеки път, когато Хуан разговаряше с терориста, му се гадеше. Когато Назари започна да се хвали, че е рязал ръцете на неверниците по време на нападенията, Хуан за малко не го изхвърли от самолета без парашут. Обаче мисията да бъдат открити ОМП беше прекалено важна, за да даде воля на подтика си.
 	— Щом се озовем на земята, колко дълго ще пътуваме? – попита Хуан.
 	— Ще научиш, когато ти кажа. Сега довърши подготовката. – Кабрило не очакваше отговор, но щеше да изглежда подозрително, ако не полюбопитства за мисията.
 	— Слушам, господине – отговори той с престорено уважение, та думите му да прозвучат убедително. След това посочи предупредителната светлина над главите им. – Щом се отвори задният люк, ще светне червено. Останете зад жълтата линия, понеже иначе въздушната струя може да ви засмуче. Червената светлина ще се смени с жълта минута преди скока. Когато трябва да скочите, ще светне зелена. Палетите са първи, след това идва нашият ред. Разбрано?
 	— Повторихме това в брифинга преди полета – отговори Назари с явно презрение. – Не сме глупаци.
 	Хората му, които бяха заети с проверката на статичните въжета*, не им обръщаха внимание.
 	[* Метод при парашутния скок за автоматично отваряне на парашута до 3 секунди след скока. – Б.пр.]
 	— Разбира се – съгласи се Хуан. – Не исках да ви обидя. Ще се видим на земята.
 	Остави ги и тръгна към предната част на товарния отсек. Единствената причина да се загрижи да стигнат невредими на земята беше да могат да го заведат до целта. Беше истинско предизвикателство да ги накара да му се доверят толкова, колкото сега. Тъкмо затова мисията не беше възложена на американските специални части. Колкото и да бяха добри, тяхната специалност не беше проникване във вражески групи, а ЦРУ имаше своите собствени ограничения.
 	Хуан беше създал Корпорацията, за да върши работата, в която правителството на САЩ не можеше да се набърква пряко. Правилото гласеше: правдоподобно отричане. Времето, което бе прекарал като агент на ЦРУ, бе показало, че има много подобни операции, които трябва да се изпълняват от организация като Корпорацията. Хуан беше предложил той и неговите служители да поемат рисковете, за което той и онези, които бе наел, бяха добре възмездявани. Когато работата от ЦРУ беше недостатъчно, допълваха бюджета си със странични задачи. Обаче Хуан никога не поемаше работа, която не смяташе, че е в най-добрия интерес на Америка.
 	Тази мисия определено се вписваше в картинката.
 	Бяха нужни седмици на чайни срещи, за да спечели достатъчно доверието на Назари да бъде нает за тази мисия. Той поиска тайно проникване в южната част от Алжирската пустиня на осемдесет километра от най-близкото населено място или оазис. Пустинните бъгита имаха гориво само колкото да ги закарат от мястото на скока до целта и после обратно в цивилизацията. Това беше една от причините за вмъкването им по въздух. Другата беше, че не биваше да са на алжирска земя. „Орегон“ вече беше в пристанището на Алжир, за да ги измъкне от страната. След края на мисията Тайни Гундерсон, пилотът на Корпорацията, щеше да върне чартирания ИЛ-76 на собствениците му. Първоначалният план беше операцията да се проведе след три дни, но по неизвестни причини Назари внезапно бе изтеглил всичко напред.
 	Еди Сенг проверяваше дали автоматичните въжета на палетите с бъгита са наред. Слаб и жилав като олимпийски гимнастик, Сенг също беше ветеран от ЦРУ, а в Корпорацията – началник на сухоземните операции. Макар свободно да говореше мандарин, не знаеше и дума арабски, затова не се беше смесил с Назари и неговите хора. Хуан им беше казал, че Еди е борец за свободата от Индонезия – най-гъсто населената мюсюлманска страна на света. За щастие те не бяха разбрали, че всъщност Еди е с китайско потекло.
 	— Как са нашите приятели? – попита Еди и се усмихна, когато видя един от мъжете да се бори с въжето, което щеше да издърпа статичното му въже. – Някои ми изглеждат малко неопитни.
 	— Надявам се да устискат, докато скочат – отговори Хуан, докато пъхаше ръце в парашутната сбруя. – Тайни ще получи припадък, ако трябва да чисти повръщаното, преди да върне самолета. Готови ли сме?
 	— Всичко е проверено. Можем да скачаме.
 	— Къде е Линк?
 	— Последно отбиване отпред – чу се басов глас зад гърба на Хуан. Той се обърна и видя Франклин Линкълн, който в едната си ръка носеше парашута, а в другата два автомата АК-47 сякаш бяха играчки. Огромният афроамериканец с гладка като билярдна топка глава подаде на Хуан единия автомат, макар да знаеше, че той не си пада по това оръжие. Хуан го взе неохотно.
 	— Председателю, не обвинявай мен – каза Линк. Като бивш военноморски тюлен той също би предпочел някое по-модерно оръжие. – Нали не си забравил, че опитваме да се впишем. Легендата на Линк беше, че е нигериец, включил се в борбата срещу западните неверници.
 	Разузнаването бе разкрило, че Назари и неговите хора почти не знаят английски, затова Хуан бе обяснил, че за него, Еди и Линк английският е единственият общ език, след като идваха от Саудитска Арабия, Индонезия и Нигерия. Обаче за всеки случай Хуан внимаваше да говори тихо в случай, че разузнавателната информация се окаже невярна.
 	— Това не означава, че трябва да го харесвам – изръмжа той, докато закрепваше автомата за раницата си.
 	— Стана ли дума каква е нашата цел?
 	— Тц. Назари не е от хората, които обичат да споделят. Мисля, че и хората му не знаят. – Хуан почука часовника си и изведнъж в слушалките му започнаха да звучат гласове. Чуваше Назари толкова ясно, все едно стои до терориста. Досега малкият микрофон, който беше пъхнал в подплатата на неговата парашутна сбруя, не бе осигурил никаква значителна информация.
 	— Те направиха всичко, което поискахме – чу Хуан да казва на Назари един от войниците.
 	— Не ми пука – отговори той. – Не можем да рискуваме. Осъзнаят ли на какво сме попаднали, може и да си променят мнението за…
 	В този момент задният люк се отвори и нахлуващата въздушна струя до такава степен заглуши звука, че Хуан можа да чуе само откъслеци от по-нататъшния разговор.
 	Без да губят време, Хуан, Еди и Линк се заеха да довършват подготовката за спускането. Когато светна жълто, вече бяха готови. До скока оставаше минута.
 	— Щом стигнем целта, трябва да сме нащрек, когато отрият онова, което търсят – каза Хуан, без да изпуска от очи Назари в другия край на товарния отсек. – Защото току-що чух, че нашият клиент възнамерява тогава да ни убие.
 	Линк се изхили.
 	— Мило.
 	В този момент светна зелено и палетите с пустинните бъгита един след друг се плъзнаха по ролките на пода.
 	Хуан скочи първи към пустинята, която ги чакаше на километър и половина под тях.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 2 ≈

 	 
 	Анри Муние не би признал никому, че не понася автомобилни състезания. Не и когато си президент на банка в страната, където се организира най-известното автомобилно състезание на света. Много от неговите най-големи клиенти бяха състезатели от Формула 1, които живееха в Монако, за да се възползват от възможностите му на данъчен рай. Щяха да се шокират да научат, че смята техния спорт за досаден и извънредно неприятен.
 	Винаги когато минаваше край завоя от Голямата награда на Монако със своя джип „Тесла“ по поръчка, известен като „Ла Раскас“, Анри не можеше да се сдържи да не потрепери. Сутрешното състезание на колите от Формула 3,5 наближаваше края си. Двигателите на лъскавите състезателни автомобили виеха, докато те взимаха завоя, и после с рев се понасяха с максимална скорост. Стъклата на джипа не успяваха да спрат непрекъснатия вой.
 	Предстоеше нещата да се влошат. Основното състезание във Формула 1, в което участваха най-модерните състезателни коли на земята, щеше да се състои в късния следобед. Състезанието беше едно от малкото на света, което се провеждаше по градските улици. Муние мразеше разбъркването на движението в Монте Карло шест седмици преди и три след състезанието, докато трасето се изграждаше и разглобяваше.
 	Нямаше намерение да гледа състезанието и да загуби два часа, като се преструва, че го интересува. И както правеше всяка година, бе приел поканата за едно от пищните празненства, организирано на една от мегаяхтите, натъпкани една до друга в марината. Много от тях предлагаха отлична гледка към състезателното трасе. Беше изпратил жена си и двете им дъщери да загарят на плажа в Антиб, така че да може да се наслади сам на уикенда.
 	Тази година беше получил най-желаната покана в града. Една от най-големите яхти на света, „Ахил“, беше пристанала на най-дългата котвена стоянка. Декадентските празненства, които се виждаха на палубата, бяха цяла седмица тема на градските разговори. Максим Антонович беше изпратил на Муние позлатена покана, с която го канеше да му гостува. Банкерът подозираше, че избягващият публичност милионер иска да говорят за укриването на голяма част от неговия холдинг в „Креди Кондамин“. Може би дори обмисляше да стане монакски гражданин.
 	Муние нямаше нищо против да съчетае малко работа с удоволствието.
 	Спря в края на кея възможно най-близо до „Ахил“ и загледа огромната яхта. Беше свикнал с парадната страна на богатството, но точно тази яхта не приличаше на нито една друга яхта в пристанището.
 	Беше сто и двайсет метра дълга и не отстъпваше на най-големите мегаяхти, но ширината й беше единствена по рода си. Основното тяло на надстройката беше яхнало два огромни корпуса близнаци, осигуряващи впечатляваща устойчивост на катамарана дори при силно вълнение. Вътрешното пространство беше двойно по-голямо от това на яхти с подобна дължина. Двата грамадни басейна и топлата вана на горната палуба бяха сцената на много от празненствата.
 	На задната палуба имаше място не само за хеликоптерна площадка, но и за хангар.
 	Бялата като слонова кост яхта беше построена тайно, така че много от характеристиките й бяха само слухове. Обаче се говореше, че на нея има подводница и че разполага със защитна система срещу притежаващи ракети пирати. Муние не би се изненадал, ако това се окажеше истина. След като през 2008 година луксозната яхта „Тиара“ беше взета на абордаж пред Корсика и пиратите бяха задигнали четвърт милион в брой, собствениците на яхти не пестяха разходи да защитят собствеността си.
 	Когато слезе от колата, лек ветрец повдигна ризата му от перуански памук и развя копринените му спортни панталони, докато крачеше към трапа на „Ахил“, където го поздрави очарователна млада жена, фланкирана от двама грамадни мъже, които охраняваха входа от минувачите. Жената беше облечена скромно – тесен панталон и жилетка. Под тях си личеше стройната й фигура. Тя погледна в таблета, който държеше, преди да каже на безупречен английски:
 	— Господин Муние. – Усмивката й беше ослепителна. – Аз съм Ивана Семова, личната секретарка на господин Антонович. Добре дошли на „Ахил“.
 	Той й стисна ръка.
 	— Поласкан съм от поканата. Добре известно е, че господин Антонович се ползва с името на щедър домакин. Ще имам ли възможност да се срещна с него, докато съм на борда, така че да му благодаря лично?
 	— Господин Антонович помоли да дойдете в предната гостна. Последвайте ме, ако обичате.
 	И го поведе по трапа, а след това по поредица от стълбища до главната открита палуба. Десетки къпещи се красавици в оскъдни бикини лудуваха с мъже на всякакви възрасти и с всякаква физика. Някои в басейна, а други на елегантните шезлонги. Електронна денсмузика, само малко по-търпима от воя на двигателите на болидите, блъскаше от разпръснатите по палубата високоговорители.
 	Щом влязоха и вратата се затвори, музиката веднага бе заглушена до едва доловим шум. Тракането на токчетата на Иванините обувки от Кристиан Лубутен* заглъхна, когато закрачиха по персийските килими.
 	[* Френски дизайнер на дамски обувки. – Б.пр.]
 	— Тук – обяви Ивана, когато влязоха в друго елегантно обзаведено помещение. В дъното имаше голямо махагоново писалище. Столът с висока облегалка зад него беше завъртян обратно, така че Муние не можеше да види кой седи на него.
 	Помисли си, че това е начинът на Антонович да прави запознанството драматично. Беше виждал единствено неясни снимки на милионера, който избягваше общественото внимание. На тях изглеждаше на около шейсет, с шкембе и с гъсти къдри прошарена коса. На лявата му буза се виждаше червено родилно петно с формата на полумесец. Антонович беше направил пари по старомодния начин: беше изкупил по-голямата част от минералните залежи в Кавказките планини, когато бяха приватизирани. След като беше спечелил богатството си, бе започнал да насочва средства за политически действия срещу Кремъл, което беше и причината за параноичния му начин на живот.
 	Муние зачака милиардерът да се обърне.
 	Нищо не се случи.
 	Ивана тракаше по телефона си, без да обръща внимание на неловкото мълчание.
 	Муние прочисти гърлото си.
 	— Господин Антонович скоро ли ще се присъедини към нас?
 	— Момент – отговори тя, но Муние не разбра дали това означава, че ще дойде след малко, или че тя има нужда от минутка. В банката Муние беше човекът, който караше хората да чакат, обаче тук запази мълчание въпреки нарастващото си раздразнение от забавянето. Ако не нещо друго, искаше да излезе и да се присъедини към веселбата.
 	Вратата в дъното на помещението се отвори и влезе нисък мускулест мъж, придружаван от индиец и блед мъж с рижа коса. И двамата бяха с атлетично телосложение. Дребният им водач имаше гъста късо подстригана щръкнала като четина коса, която на места оредяваше. Носът му изглеждаше чупен поне няколко пъти. Тънките му устни бяха извити надолу и здраво стиснати. Имаше белег от изгаряне, който започваше иззад лявото му ухо и изчезваше под яката на ризата. Въпреки грубоватия си външен вид обаче мъжът излъчваше вълни от обаяние.
 	Той спря пред Муние и започна да го преценява с поглед, без да каже и дума.
 	Банкерът реши да разчупи леда.
 	— Господин Антонович, за мен е удоволствие да…
 	Мъжът излая нещо като смях, който прекъсна рязко.
 	— Аз не съм Антонович. Казвам се Сергей Голов и съм капитан на този кораб. – Акцентът му беше определено славянски. – Седни, Муние. Трябва да обсъдим някои неща.
 	Макар да беше объркан, Муние направи каквото поиска капитанът. Очакваше, че ще му предложат нещо за пиене, но нищо подобно не се случи.
 	Той погледна към все още завъртяния стол, след това към Ивана, чиято усмивка беше изчезнала.
 	— Бях останал с впечатлението, че господин Антонович ще е тук.
 	Тя поклати глава.
 	— Антонович няма да дойде – каза Голов. – Аз ви поканих.
 	Муние се усмихна насила.
 	— Високо оценявам, че сте ме поканили на празненството. Има ли нещо, което мога да направя за вас?
 	Голов се изкиска, седна срещу Муние и опря лакти на коленете си. Индиецът и рижият стояха зад него с безизразни лица.
 	— Празненство… точно така – каза Голов. – Да, поканих ви на празненство, но не на такова, каквото си мислите.
 	Муние се намести на стола, защото изведнъж се почувства притеснен от обстоятелствата.
 	— Какво искате да кажете?
 	— Всъщност става дума за нещо като нападение.
 	— Моля?
 	— Вие ще ми помогнете да ограбя вашата банка. Още днес.
 	Муние премигна няколко пъти, докато се опитваше да разбере смисъла на чутото. След това в ъгълчетата на устните му започна да се заформя усмивка.
 	— Шегувате се, нали? Това е някакъв номер. Жорж Петри ли ви въвлече в него? – Петри, вицепрезидентът на „Креди Кондамин“ беше известен със сложните си шегички.
 	— Никаква шега, Муние – каза Голов съвсем сериозно. – Приличаме ли ти на шегаджии?
 	— Всъщност не.
 	— Биометричните ключалки в банката ви могат да бъдат отворени само от вас.
 	Пръстовите отпечатъци и ретината на Петри също можеха да им свършат работа, но Муние си замълча.
 	— Разбира се, те ще действат само докато сте жив и дишате. Отрязаните пръсти и изтръгнатите очни ябълки действат само по филмите. Знаем, че последните модели четци усещат кръвообращението.
 	— Защо да ви помагам?
 	— Защото, ако откажете, ще ви убия още сега. – За да подчертаят казаното, неговите хора извадиха пистолети изпод саката си и ги насочиха небрежно към пода.
 	Муние се опита да преглътне, но откри, че устата му е пресъхнала.
 	— Ако ви помогна, ще ме пуснете, така ли?
 	— Муние, вие не сте глупак. Видяхте лицата ни. Това не можеше да се избегне заради естеството на нашия план. Не можем да оставим свидетели, така че ви е ясно, че няма да излезете жив оттук.
 	— Тогава… Каква причина бих имал да направя това, което искате?
 	Голов кимна на Ивана и тя се плъзна към Муние с таблета си. Натисна няколко клавиша, после обърна екрана към него.
 	Той направо зяпна, когато видя какво има там.
 	Видя жена си и двете им дъщери, които строяха пясъчен замък на плажа.
 	— Покажи му – каза Ивана в телефона си.
 	Изображението се завъртя, така че Муние да види пистолета, който държеше човекът с камерата.
 	Муние усети подтик да изкрещи предупредително на семейството си на екрана, обаче Ивана дръпна таблета, преди да успее.
 	— Вие сте чудовище – едва успя да каже Муние на Голов. – Всички сте чудовища.
 	— Повярвайте ми отговори Голов. – Не искахме да се стига дотук. Но е вярно, че съм вършил и по-лоши неща.
 	Изведнъж на Муние му хрумна отчаяна мисъл.
 	— Жорж Петри! Може да вземете Петри! Той може да ви вкара в банката. Само не наранявайте моето семейство! – В гърлото му се надигна ридание. – Кълна се, няма да кажа на никого.
 	— Не, вие сте единствената ни възможност.
 	— Но Петри…
 	— За съжаление вече опитахме с него – каза Голов, после кимна на индиеца, който отиде до голямото писалище и завъртя стола.
 	До този момент Муние се беше надявал, че ще намери някакъв начин да се измъкне, че ще измисли решение. Обаче сега разбра, че няма друг избор, освен да направи каквото искат от него.
 	На стола не седеше Максим Антонович, както си беше мислил. Оттам го гледаха невиждащите очи на Жорж Пегри, на чието чело със слънчев загар се виждаше дупка от куршум.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 3 ≈

 	 

 	Алжир

 	 
 	Докато падаше, Хуан можа да разгледа по-ясно оголените скали, които стърчаха от огромните пясъчни дюни на неравномерни промеждутъци. Надяваше се, че никое от пустинните бъгита не е паднало върху някоя от тях. След като бяха девет души, а във всяко бъги имаше само три места, изкривеното шаси или счупената ос щяха да оставят трима души от тях в едно от най-жестоките места на планетата.
 	Хуан знаеше на кого ще се падне лошият късмет. Назари нямаше да се поколебае да ги изостави, особено след като имаше свой начин да се измъкне от Алжир, защото се готвеше да убие Хуан, Еди и Линк.
 	След като стъпи на земята и свали парашута си, Хуан се качи на най-близката дюна, за да огледа околността. Слънцето беше изгарящо. Куфията* малко го предпазваше от горещината и той се радваше, че в тъканта на дрехите му е зашита най-новата олекотена балистична тъкан вместо бронираните жилетки от кевлар като на войниците.
 	[* Бяла или карирана кърпа за глава в арабския свят. – Б.пр.]
 	— Ето ги бъгитата – каза той и посочи към скорпионите, които бяха накацали в редица из съседната долина между дюните. – Освободете нашето от парашута и палета.
 	— А ти какво ще правиш? – попита Еди.
 	Хуан видя Назари да се приближава към двама египтяни вляво от тях. Единият от мъжете лежеше на земята и се гърчеше от болка.
 	— Ще ида да видя какво е станало с онзи. Щом бъгито е готово, елате да ме вземете.
 	Хуан заслиза внимателно по склона – краката му затъваха в пясъка. Карането по него нямаше да е лесно.
 	Стигна до ранения едновременно с Назари. Пострадалият беше един от неопитните парашутисти. Лицето му беше изкривено от болка.
 	Мъжът, който се беше навел над него, се обърна към Назари и каза:
 	— Счупил си е пищяла. Стъпи на ей онази скала и кракът му се изви. – Кимна към един близък камък, макар неестествено извитият пищял на мъжа да правеше обяснението му излишно.
 	Когато видя грозната рана, Хуан почувства щракане от позната болка. Беше изгубил крака си до под коляното при сражение с китайска канонерка. Беше толкова свикнал с протезата, която носеше, че Назари така и не бе разбрал, че е еднокрак. Фантомната болка от липсващия крак така и не бе изчезнала.
 	Хуан се наведе, за да огледа ранения. След това погледна Назари.
 	— Костите са счупени. Трябва да ги наместим и да измислим някаква шина. Няма да може да стъпва, така че или ще има нужда от помощ, или ще трябва да му направим нещо като патерица.
 	— Сигурен ли си? – попита Назари.
 	— Не съм лекар, но съм виждал подобни наранявания.
 	Назари кимна. След това, без да каже нищо, извади пистолета си и изстреля един куршум в главата на мъжа.
 	Хуан стреснато се вторачи в Назари и в 9-милиметровия „Зиг Зауер“ в ръката му.
 	— Нямаме време за това – каза спокойно Назари. – А и той щеше да е бреме.
 	Другият мъж се беше изправил и изглеждаше така, сякаш ще направи голямата грешка да пристъпи към Назари.
 	— Сега той е мъченик – каза му Назари. – Каквито ще станем всички ние. Не можехме да го вземем с нас, а да го оставим тук да умре щеше да е жестоко. Върви да приготвиш бъгито и да тръгваме. Както казах – нямаме много време.
 	Войникът хвърли последен поглед на другаря си и се затича към бъгитата.
 	— Той не разбира така, както го правим ние – каза Назари на Хуан. – Видях го у теб. Ние си приличаме.
 	Хуан потрепери от тази мисъл.
 	— Как така?
 	— И двамата сме готови да направим всичко за успеха на мисията.
 	Преди Кабрило да успее да отговори на обидата, която Назари му беше нанесъл под формата на комплимент, Еди и Линк пристигнаха със „Скорпиън“ 1. Еди го управляваше, а Линк беше заел мястото зад 50-калибровата картечница отзад. Двигателят с мощност 200 конски сили изръмжа, когато бъгито спря.
 	Единственото, което го отличаваше от останалите, беше малката единица, изписана с шаблон отстрани.
 	Еди погледна трупа и попита:
 	— Какво стана?
 	— Нашият клиент ми показа решителността си – отговори Хуан.
 	Очите на Назари не издадоха, че е разбрал нещо. Просто го гледаше хладно.
 	Хуан се настани на предната пътническа седалка зад 40-милиметровия гранатомет и си сложи каската, която Еди му подаде.
 	След няколко минути пристигна „Скорпиън“ 2 и Назари се качи. Когато и третото бъги беше готово, Назари ги поведе, като поглеждаше от време на време екрана на джипиеса, докато се изкачваха и спускаха по дюните и заобикаляха оголените скали. Назари се беше погрижил да са далече от зоната на скока, когато стигнат целта си. Трийсет минути след като бяха започнали пътуването си Хуан забеляза в далечината блясъка на слънце върху метал, който трептеше от горещината, надигаща се от пясъка.
 	— Това мираж ли е? – попита той. Вградената комуникационна система го свързваше само с Еди и Линк.
 	Линк, чиято седалка отзад беше по-висока, отговори:
 	— Не мисля, но не мога да различа какво е.
 	Назари, изглежда, също беше видял отблясъка, защото неговото бъги промени курса си и пое право натам.
 	— Това трябва да е нашата цел – каза Хуан.
 	Еди завъртя ръчката на газта, за да не изостане. Когато наближаха на сто и петдесет метра от обекта, формите му станаха разпознаваеми.
 	Беше ярката алуминиева опашка на самолет. Макар по нея да се виждаха следи от корозия, очевидно още беше в добро състояние. Хуан реши, че е била заровена от подвижните пясъци и наскоро е била откопана от някоя буря. Кръстосващите пустинята номади, съчувстващи на каузата на Назари, вероятно му бяха съобщили.
 	— Изглежда сякаш е тук отдавна – обобщи той мислите си.
 	Опашната секция беше достатъчно голяма, за да е била част от средно голям пътнически самолет, обаче скоро Хуан можа да различи още една подробност.
 	Задната част на фюзелажа не само нямаше прозорци, но на нея се виждаше опознавателният знак на американските военновъздушни сили.
 	— Или е товарен самолет, или бомбардировач – каза Хуан и присви очи, за да види опашката по-ясно. Черните цифри на нея вече бяха избелели, но все още се различаваха.
 	 
 	52-534

 	 
 	— Линк?
 	— Вече работя по въпроса. – Линк вече беше започнал тайно да проверява в базата данни за ОМП, която беше свалил в таблета си. Въведе номера на машината, за да види дали отговаря на някой изгубен самолет.
 	Само след десет секунди каза:
 	— Намерих го. Бордният номер 52-534 е на стратегически бомбардировач Б-47, който е изчезнал през 1956 година по време на трансатлантически полет за Мароко. Бил е част от формация от четири самолета, които е трябвало да се срещнат с летяща цистерна, за да заредят. Когато излизат от гъста облачност, този самолет липсвал.
 	— Сигурно са имали някаква повреда в оборудването, за да се отклонят толкова от курса – предположи Еди.
 	Хуан реши, че знае за какво ги е наел Назари да бият целия този път, но наклони глава настрани и се замисли. Б-47 беше конструиран да носи четири хиляди и петстотин килограма ядрени оръжия над Съветския съюз. Обаче ако самолетът бе започнал да пада контролирано, което го бе отклонило на стотици мили от курса му, пилотът вероятно беше изхвърлил тежкия товар, преди да опита да кацне. Дори да не го беше направил, тази експедиция нямаше оборудването да пренесе такъв тежък товар. А и никой от екипа на Назари нямаше нужните познания, за да демонтира ядрена бомба. Едва ли търсеха това.
 	— Обявен ли е за „счупена стрела“? – попита Хуан. Използваше термина за изгубено ядрено устройство.
 	— Да – отговори Линк, докато спираха успоредно на опашката, и побърза да прибере таблета в раницата си. – Издирвали са го със седмици. Дори повикали британския флот и френския Чуждестранен легион да се включат в търсенето.
 	— Какво е носел? – попита Хуан, когато видя Назари да слиза от „Скорпиън“ 2. За първи път на иначе стоически безизразното му лице се изписа злобна усмивка. – Нещо портативно, нали?
 	Обърна се и видя Линк да вдига визьора на каската си и мрачно да кимва.
 	— Да, самолетът е пренасял части за атомни бомби за някаква база в Европа. Някъде под пясъка на петнайсетина метра от нас има две плутониеви ядра за атомни бомби.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 4 ≈

 	 
 	Монако

 	 
 	„Булвар де Белжик“, само на няколко преки от състезателното трасе, където се беше изсипала по-голямата част от трийсет и петте хиляди жители на Монако, беше пуст. В нормална неделя този район на Монте Карло, където се намираше главната квартира на „Креди Кондамин“, щеше да гъмжи от туристи, но сега повечето от тях бяха на състезанието. Сергей Голов беше доволен да види, че точно както го бяха замислили, нямаше да има много свидетели.
 	„Джипът „Тесла“ на Муние спря пред вратите на подземния паркинг и Голов пъхна личната карта на банкера в четеца. Вратата от закалена стомана започна да се вдига и Голов насочи автомобила към частното паркомясто на президента на банката.
 	Изключи джипа и кимна на Ивана Семова на пътническата седалка. Тя свърза своя лаптоп с компютъра на колата и започна да пише. Макар да се беше представила на Муние като лична помощничка на Антонович, в действителност беше неговият компютърен специалист. Родената в Киев жена беше зарязала хакерския живот да прониква в американски търговски бази данни и да създава вируси, които могат да се промъкват в обезопасени финансови системи, за да помага на Антонович да пази своите компании от хора като нея. Работата й беше толкова блестяща, че той я помоли да оглави екипа, който беше разработил модерната дигитална архитектура на контрола в неговата яхта. Плащаше добре за услугите й, защото тя го заслужаваше.
 	След минута Ивана обяви:
 	— Препрограмираното е готово.
 	— Добре, момичето ми каза Голов и се обърна да погледне Муние, който седеше притиснат между О’Конър и Сиркал най-доверените телохранители на Антонович.
 	Рахул Сиркал беше натрупал боен опит в Кашмирския конфликт, преди да влезе в разузнавателната служба, от която се беше пенсионирал преди пет години и се бе заел да изгради частна охранителна фирма. Макар Антонович да бе руснак, беше обиколил света. Затова не се ограничаваше с наемането единствено на руснаци. Беше попаднал на Сиркал по време на едни наистина трудни преговори с неговия клон в Бангалор и толкова се впечатли от него, че го нае да оглави личната му охрана.
 	Шеймъс О’Конър, червендалест ирландец, бивш член на Ирландската републиканска армия, беше оръжейният специалист на Сиркал и нямаше нищо против, когато се наложи да си поизцапа ръцете. Беше побойник, който допълваше по-техническия подход на Сиркал.
 	Седналият между тях Муние определено изглеждаше неспокоен.
 	— Искам да ви припомня, че през цялото време ще ви наблюдаваме и подслушваме – каза му Голов.
 	Ивана обърна екрана на лаптопа, така че тя и Голов да могат да видят изображението, което предаваше камерата с широкоъгълен обектив, закрепена към сакото на Муние.
 	Банкерът кимна.
 	— Разбирам.
 	— Ако изгубим сигнала за повече от три секунди или не виждаме ръцете ви на екрана в продължение на същото време, ще приемем, че се опитвате да разкриете нашето участие. И не само ще взривим малкия експлозив в камерата, но и семейството ви ще страда, преди да умре.
 	— Казах, че разбирам. – Муние огледа паркинга. – А охраната вътре? Какво ще правите с тях?
 	— А вие какво мислите?
 	— Аз… не мога…
 	— Можете, ако искате жена ви и децата ви да живеят.
 	Муние опита да се успокои и отново кимна.
 	— Имате пет минути – каза Голов.
 	Муние слезе от колата и тръгна към асансьора.
 	Ивана беше сложила свръхолекотения лаптоп на коленете си. Изображението, което идваше от камерата в ревера, беше ясно и те чуваха накъсаното дишане на банкера.
 	— Дишайте по-спокойно. Трябва да изглеждате нормално. Не слизайте от асансьора, преди да се успокоите.
 	— Добре отговори Муние. Дишането му се успокои дотолкова, че вече не приличаше на човек, който се готви да припадне от нерви.
 	Асансьорът стигна до фоайето на банката и звънна. Посрещна го човек от униформената охрана.
 	Мъжът го заговори на френски. Ивана, която знаеше четири езика, започна да превежда на Голов.
 	— Муние го нарече Андре. Мъжът се изненада, че го вижда.
 	— И не изглежда много щастлив от това – отбеляза Голов.
 	— Сигурно е гледал Формулата и е притеснен, че е пропуснал влизането на колата му в паркинга.
 	Муние заговори, а пазачът кимна и влезе в помещението на охраната във фоайето.
 	— Отиде да извика друг пазач, Франсоа. Муние му каза, че шофьорът му има проблеми с колата и трябва да му помогнат.
 	Голов се усмихна.
 	— Добре се придържа към сценария.
 	Събитията се развиваха точно така, както ги беше планирал. Преди Антонович да го наеме за капитан на „Ахил“, Голов бе командвал украинската фрегата „Полгава“. Беше обучен в съветския флот преди разпадането на СССР и после прехвърлен в новосъздадения флот на родната му Украйна. Беше станал един от видните украински военноморски стратези и беше на път да бъде препоръчан за адмиралска звезда. Обаче точно тогава избухна Кримската криза. Русия анексира целия полуостров и зае украинската военноморска база в Севастопол. Много от най-добрите кораби на Украйна, включително „Полтава“, бяха заграбени.
 	Голов беше порицан, че е позволил корабът му да бъде конфискуван, вместо да отплава в открито море преди руснаците да успеят да го завземат. С това на кариерата му беше сложен край.
 	Като изгнаник Антонович бе открил в Голов сродна душа. И двамата презираха сегашното ръководство в Москва. Антонович се нуждаеше от човек с уменията на Голов, за да командва яхта като „Ахил“ с нейните забележителни възможности, така че се получи съвършената комбинация.
 	Така Голов получи възможност да прилага организаторските си умения в още по-интересни задачи.
 	Двамата пазачи излязоха от помещението на охраната, без да поставят под съмнение нареждането на банковия директор да напуснат поста си и да го придружат до паркинга.
 	Голов и останалите слязоха от джипа и заеха позиции от двете страни на асансьора. Сиркал и О’Конър бяха извадили пистолетите си „Глок“.
 	Когато стигна на етажа с паркинга, асансьорът звънна и Муние остави пазачите да излязат първи.
 	— Добър ден – поздрави ги Голов.
 	Мъжете се обърнаха по посока на гласа и Сиркал простреля два пъти Андре в гърдите, след това и Франсоа.
 	Муние изхлипа, когато ги видя да рухват на пода.
 	— Те или вашето семейство – му напомни отново Голов.
 	О’Конър и Сиркал се увериха, че двамата пазачи са мъртви, след това завлякоха телата им до джипа и ги хвърлиха вътре. Сиркал хвърли там и пистолета си.
 	Голов кимна доволно и каза:
 	— Да вървим.
 	О’Конър бутна Муние в асансьора и групата пое нагоре към фоайето. Камерата в асансьора щеше да ги покаже ясно, но това нямаше значение, след като вече нямаше пазачи, които да я наблюдават.
 	Разкошният кабинет на Муние беше в края на мраморното фоайе. Щом влязоха, Ивана седна на неговия стол пред настолния компютър и каза:
 	— Палецът ви, ако обичате.
 	Муние въздъхна и пъхна палеца си в четеца.
 	— А сега паролата.
 	Той я набра и след това отпусна небрежно дясната си ръка върху бюрото.
 	— Не си и помисляй да задействаш безшумната аларма предупреди Голов, когато забеляза пръстите на Муние да се промъкват под ръба на плота. – Семейството ти ще е мъртво още преди полицията да пристигне.
 	Муние дръпна ръката си рязко все едно плотът пареше.
 	— Не съм – отговори неубедително.
 	— Да бе.
 	Сега, когато компютърната система беше широко отворена благодарение на биометричните данни на Муние, Сиркал и О’Конър го издърпаха назад.
 	— Това е без значение – обясни Муние. – Трезорът е с времева брава до утре сутринта в девет, а този компютър дори не я контролира. Не мога да я отворя каквото и да ми направите и колкото и да заплашвате семейството ми.
 	— Ние не искаме парите ви – отговори Голов.
 	Муние го изгледа смаяно.
 	— Не искате парите? – По лицето му се изписа разбиране. – Значи ще прехвърлите парите от сметките на нашите вложители?
 	— Близо сте. Нужна ни е твърда връзка с вашите вътрешни сървъри. След като хакерите неколкократно са прониквали в сървъри на банките, сигурността беше увеличена, включително и във вашата, и защитните стени станаха невъзможни за пробиване отвън. Обаче ние не сме тук, за да прехвърляме пари.
 	— Щом няма да крадете пари, защо убихте всички тези хора и поехте такъв голям риск?
 	Голов си помисли дали да не разкаже на банкера целия план, за да види колко е умен, но това щеше да е хвалба. Голов предпочиташе неговата работа да говори вместо него. Муние никога нямаше да научи цялата истина, но вложителите скоро щяха да разберат.
 	— Утрешният ден ще е много тежък за вашите акционери – беше единственото, което каза.
 	След десетина минути Ивана обяви:
 	— Вирусът е качен и вече работи. Всичко ще свърши след няколко часа. Трябва да кажа, че това е една от най-добрите ми работи.
 	Докато скромността беше част от характерните черти на Голов, Ивана като повечето хакери беше непоправима самохвалка.
 	— Чудесно – каза той. – А сега да се погрижим за камерите.
 	Ивана излезе от системата и всички отидоха в помещението на охраната, където бяха екраните за наблюдение. Ивана бързо намери файловете, които търсеше, и изтри всички записи с изключение, на този, който показваше как Муние говори с Андре и след това повежда пазачите към паркинга.
 	След това се върнаха в кабинета на Муние.
 	— Е, почти свършихме работата си тук – каза Голов и се обърна към Ивана. – Готови ли сме?
 	Тя кимна.
 	— Всичко е подготвено. Колата чака отвън.
 	— Предполагам, че това е моментът, когато ще ме убиете – примирено каза Муние.
 	— Не точно, защото имаме други планове за вас.
 	— Нали ми обещахте, че семейството ми… – протестира Муние.
 	Голов вдигна ръка, за да го успокои.
 	— Вие направихте онова, което поисках, и семейството ви няма да пострада. Но за вас, господин Муние, няма да е толкова лесно. Имате да свършите още нещо.
 	За пълна изненада на Муние Голов мина покрай него, плъзна ръка под плота на бюрото и натисна бутона да задейства безшумната тревога.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 5 ≈

 	 
 	Алжир

 	 
 	— Намерих труп! – извика един от хората на Назари.
 	Вече половин час копаеха около самолета, за да намерят начин да влязат в бомбения отсек. Той беше разположен право под мястото, където крилата се съединяваха с фюзелажа. Бяха го разрили още в началото на копането.
 	Също така бяха открили фанара*, но нито един от тримата авиатори, били на борда на самолета, не беше в кабината. Беше много вероятно и тримата да са оцелели при катастрофата и да са оставили загиналия вътре.
 	[* Прозрачен полукупол – капак на кабината на самолет. – Б.пр.]
 	Всички спряха да копаят и забързаха да видят какво е намерил египтянинът.
 	Виждаше се само главата. Макар мъжът да беше мъртъв от шейсет години, мумифицираните черти се различаваха ясно. Кожата беше опъната и изсъхнала, зъбите оголени, празните очни кухини изглеждаха страховито. Черепът още беше покрит с коса.
 	Тук беше най-вероятното място да намерят останки. Всеки, останал при самолета, вместо да тръгне да скита из пустинята, би потърсил убежище под сянката на огромното крило, което беше счупено на пет метра от фюзелажа, но все още предоставяше защита от слънцето.
 	Всички почнаха да разриват пясъка от трупа и скоро се показа масленозелен американски пилотски комбинезон на военновъздушните сили. Лентите на раменете му показваха, че е бил капитан. На емблемата на ръкава пишеше: „369-а бомбардировъчна ескадрила“. На именната табелка се виждаше името му: Робърт Ходжин.
 	Продължаващото разравяне показа, че трупът още стиска бордовия дневник. Назари грубо го издърпа от мъртвите ръце, прелисти няколко страници, после го подхвърли на Хуан.
 	— Преведи.
 	От бордовия дневник се разбираше, че Ходжин е бил командир на самолета. Всички вписвания до 10 март 1956 бяха стандартни съобщения за положението: гориво, посока, състоянието на самолета.
 	На 11 март почеркът на Ходжин изведнъж се превръщаше в неуверено драскане на човек, който се намира в отчаяно положение. Докато Хуан превеждаше вписванията на арабски, Еди и Линк надничаха през рамото му и четяха текста на английски. Всяко вписване се предхождаше от датата и точния час.
 	 
 	11 март, 09:05: десет минути преди срещата за зареждане във въздуха самолетът преживя катастрофална неизправност вследствие на удар от мълния при спускането през облаците. Токовият удар повреди навигационната и комуникационна система. Хидравличните системи още действат, но арматурното табло е намагнитизирано от удара на мълнията. Компасът е безполезен. Мислех, че сме обърнали на запад към Мароко, но сега осъзнавам, че всъщност летим на юг. Когато горивото свърши, имаше достатъчно лунна светлина за контролирано приземяване в пустинята.
 	Капитан Гордън Инсли, нашият навигатор, и моят втори пилот, младши лейтенант Роналд Курц, бяха ранени при катастрофата. Аз сигурно съм си скъсал нещо в коляното и затова е невъзможно да вървя дълго. Аварийният маяк също пострада от мълнията. Не можем да определим местоположението ни. Ще чакаме да ни спасят.
 	 
 	12 март, 08:13: Пилотските ни дажби са ограничени. Имаме вода само за два дни, а случилото се усложнява положението ни. Сега разбирам защо изкарахме курса по оцеляване, но в монтанската пустош никога не беше толкова горещо. За да не скучаем, докато чакаме, накарах Инсли и Курц да проверят състоянието на товара ни. Транспортните сандъци за ядрените сърцевини са здрави и херметизацията им не е нарушена. Няма опасност от теч. Поне няма да умрем от лъчева болест.
 	 
 	Почеркът на Ходжин ставаше все по-нечетлив.
 	Хуан продължи да превежда.
 	 
 	12 март, 12:28: Колкото е горещо през деня, толкова е студено през нощта. Никой от нас не очакваше подобно нещо в Сахара. Имаме пилотските си якета и когато вятърът стане безмилостен, се връщаме под фанара. Спим само на разсъмване и смрачаване, когато температурите са умерени. Пясъкът е навсякъде.
 	 
 	13 март, 10:53: Зрението ни започна да се влошава. Трудно ми е да пиша. Лицата ни са покрити с мехури от слънцето и вятъра. Носенето на пилотските шлемове помага донякъде.
 	Момчета, къде сте? Продължаваме да наблюдаваме за признаци на въздушно издирване, но нищо не забелязахме. Държим сигналните ракети винаги подръка.
 	 
 	14 март, 11:34: Вече е ясно, че няма да дойдат спасители. Изпратих Инсли и Курц на север да потърсят помощ. Да се надяваме, че ще попаднат на път или някакво населено място. Знаем, че ако вървят достатъчно дълго, ще стигнат до Средиземно море, но колко ли е далече то?
 	 
 	14 март, 19:45: Мислех, че зная какво е самота, но бърках. Сега вече зная.
 	 
 	15 март, 07:17: Вече десет часа съм без вода. Дадох по-голямата част от моя дял на Инсли и Курц за из път. Храната също свърши, макар че така и не бих могъл да ям. Устата ми е суха като пясъка наоколо.
 	Макар да е минал само един ден, трябва да допусна, че повече няма да ги видя. Поне не навреме. Надявам се да оцелеят.
 	 
 	16 март, 08:56: Толкова съм жаден! Не зная дали ще издържа още един ден. Кажете на жена ми и момченцата ни, че ги обичам.
 	 
 	17 март, 11:29: Толкова съм жаден!
 	 
 	— Това е всичко – каза Хуан и небрежно затвори бордовия дневник. Можеше само да си представи болката, отчаянието и самотата, на които е бил подложен Ходжин. Никой не можеше да каже колко далече са стигнали Инсли и Курц, преди да бъдат победени от природните сили.
 	Назари изобщо не изглеждаше трогнат от страданията на Ходжин.
 	— Вече знаем, че сандъците са все още здрави. Продължавайте да копаете, така че да успеем да влезем в бомбения отсек. Той провери сателитния си телефон, после махна на двама от мъжете. – Вие – елате с мен.
 	Хуан погледна Еди и Линк, после отново Назари.
 	— Къде отиваш?
 	— Защо се интересуваш?
 	— Защото току-що разбрах, че ще изкопаем сърцевини за ядрени оръжия. Просто искам да знам дали няма още изненади, за които не си ни предупредил.
 	Назари поглади брадата си и помисли малко преди да отговори.
 	— Ал Кайда в Ислямския Магреб иска тези сърцевини не по-малко от нас. Те също знаят местоположението на самолета и вчера са пресекли либийската граница и са влезли в Алжир. Не знаем каква е числеността на силите им, по те идват от изток. Отивам до онова възвишение, за да разузная за признаци, че приближават. – И посочи гребена на една дюна.
 	— Трябва всички да дойдем в случай, че се наложи да се браним.
 	— Не. Вие петимата продължавайте да копаете.
 	Хуан възрази само привидно, защото всъщност това преразпределение на силите му харесваше. Щяха да са той, Линк и Еди срещу двама от войниците на Назари.
 	С двамата други войници терористът тръгна към едно от бъгитата, „Скоргшън“ 3, което беше най-близо до самолета. Обаче, вместо да седне на пътническата седалка, Назари се настани на високото място зад 50-калибровата картечница.
 	Завъртя дулото така, че да сочи срещу Хуан, дръпна лоста на затвора и изкрещя:
 	— Хвърлете оръжието!
 	Хуан и Еди се спогледаха изненадано.
 	Линк изглеждаше готов да се хвърли в нападение.
 	— Сигурен съм, че не ми трябва преводач, за да разбера какво изкряка.
 	Хуан вдигна ръце.
 	— Какво правиш?
 	Назари повтори:
 	— Казах: хвърлете оръжието.
 	Хуан кимна и всички направиха каквото им бе наредено. Линк неохотно свали своя АК-47 от гърба си. Хуан и Еди бавно пуснаха автоматите си на земята. Хората на Назари ги грабнаха, отстъпиха и ги струпаха върху предния капак на бъгито.
 	— Сега, когато вече знаете за какво дойдохме – каза Назари, като същевременно махна на един от своите войници да го замести зад картечницата, – може да ви хрумне сами да продадете ядрените оръжия. – Слезе от бъгито и войникът зае мястото му.
 	— Защо ни нае, след като ни нямаш доверие? – попита Хуан.
 	— Защото единствено вие разполагахте със средство да стигнем тук преди либийците. А след като трябва да отида да проверя дали не са наблизо, не мога да ви оставя тримата срещу само двама от моите хора. Както вече казах, струваш ми се човек, който ще направи всичко, за да изпълни мисията.
 	— Моята мисия е същата като твоята. – Казаното беше едновременно истина и лъжа, в зависимост как го погледнеш.
 	— Възможно е, но не мога да рискувам сега, когато сме толкова близо до целта. Ако продължите да копаете, ще ви оставя живи. Ако опитате нещо, Хасим ще ви застреля. – Той погледна към мъжа зад картечницата, който кимна, след това отново се обърна към Хуан. – Разбра ли?
 	Хуан отстъпи и вдигна една от лопатите.
 	— Разбрах.
 	Еди и Линк последваха примера му и също взеха лопати. Започнаха да копаят и към тях се присъедини другият войник на Назари. Хасим остана на поста си зад картечницата с пръст на спусъка.
 	Назари и другите двама войници се качиха на „Скорпиън“ 1.
 	— Неприятно ми е, че се налага до го изтъкна – обади се Еди, – но Назари взе нашето бъги.
 	— Забелязах – каза Хуан, докато изхвърляше поредната лопата пясък. – Ще се оправяме с това, когато му дойде времето.
 	Войникът зад кормилото запали двигателя и потегли, дебелите гуми изхвърлиха цели облаци пясък. След минута бъгито беше на върха на следващата дюна и се скри от погледите им.
 	Докато копаеше, Хуан клатеше глава в ритъм, който можеше да чува само той. След пет минути сякаш започна да сочи и да дава инструкции на английски на Еди и Линк къде да копаят, така че арабите да не разберат, че разговарят.
 	— Ще дадем на Назари петнайсет минути да стигне до скалите и да слезе – каза той. – Тогава ще действаме. Линк, ти ще обезвредиш нашия другар в копането. Ние с Еди ще се заемем с картечницата.
 	Линк кимна и започна да копае на мястото, което беше посочил Хуан.
 	— Смяташ ли, че ще ни оставят достатъчно време да извадим сандъците със сърцевините?
 	— Разгада ли кода на Ходжин? – попита Еди.
 	Хуан кимна в отговор и на двата въпроса. В превода си за Назари беше изпуснал важна бележка, която Ходжин беше записал в бордовия дневник. Линк и Еди не показаха по никакъв начин, че Хуан е пропуснал нещо, а той бе запомнил изречението наизуст.
 	 
 	15 март, 14:29: Ако Съветите също ни търсят, може да ни намерят преди нашите.
 	Не можех да позволя да намерят сандъците, затова ги зарових. Тежка работа без вода и с ранен крак. Ще ги намерите направо от Джими Дуранти по броя на сините стъпки на велурените ми обувки.
 	 
 	Ходжин знаеше, че нито един руснак няма да разбере американските препратки. Дуранти беше известен комик и певец от 1920-те до 1970-те години, известен с прякора си Шнозола* заради големия си нос. Ходжин беше заровил сандъците пред носа на самолета. Броят на стъпките беше намек за песента на Елвис Пресли „Сини велурени обувки“. Хуан си припомни песента наум и преброи двайсет и едно споменавания на думата „сини“. Значи трябваше да копаят на двайсет и една крачки от носа на боинга.
 	[* Schnozzola идва от думата Schnoz на идишки сленг, която означава голям нос. – Б.пр.]
 	— Радвам се, че знаеш песента – каза Линк. – Аз си падам повече по Марвин Гей *.
 	[* Американски рок и блус певец. – Б.пр.]
 	Ако беше песен на „Бийтълс“, щях да я знам наизуст добави Еди.
 	— Пази боже – възкликна Хуан. После добави: – Бъдете готови за сигнала ми.
 	Изчака още десет минути, за да е сигурен, че Назари се е отдалечил достатъчно. Времето щеше да е на косъм и зависеше от това колко дълбоко са заровени сандъците. Като се имаше предвид слабостта на Ходжин по това време, едва ли беше изкопал твърде дълбок трап. Оставаше им само да се надяват, че бурята, която беше оголила самолета, не е натрупала много пясък върху мястото.
 	Хуан заби лопатата в пясъка и се изви назад, за да се протегне. Свали манерката от колана си и очебийно я пресуши. Разклати я, за да провери дали не е останала още вода вътре, след това се обърна и закрачи към бъгито.
 	Хасим, войникът зад картечницата, се напрегна и попита:
 	— Защо идваш?
 	— Да взема вода.
 	— Върви да копаеш.
 	Хуан продължи да се приближава към бъгито, вече беше на петнайсетина метра от него.
 	— Жаден съм.
 	— Не ми пука. Ще пиеш, когато се върне Назари.
 	Десетина метра. Калашниците лежаха върху предния капак на скорпиона.
 	— Стой! Ако не спреш, ще убия теб и хората ти.
 	Хуан ускори ход. Оставаха още пет метра.
 	Дулото на M2 сочеше в гърдите му.
 	— Стой!
 	Хуан спринтира.
 	Хасим натисна спусъка и изстреля оглушителен откос 50-калиброви патрони.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 6 ≈

 	 
 	Вратата на паркинга на „Креди Кондамин“ се вдигна и джипът „Тесла“ изскочи от тъмната му вътрешност на слънчевата улица, докато полицейските коли спираха със скърцащи гуми в отговор на задействаната безшумна аларма. Първите полицаи едва успяха да слязат и да извадят оръжията си, когато джипът засече патрулката им. Двигателят на теслата виеше с тихо призрачно бучене, което опровергаваше скоростта й. Двамата полицаи имаха само миг, за да разпознаят ясно Анри Муние, който крещеше несвързано иззад волана.
 	От малката камера и микрофона, монтирани на арматурното табло, Голов разбра, че той всъщност вика за помощ, обаче обърканите полицаи бяха сметнали, че директорът на банката им крещи да се махат от пътя му, докато бяга от сцената на местопрестъплението.
 	Голов не му беше казал да крещи, но бе предположил, че ще го направи. Засега сценарият се развиваше отлично.
 	Джипът имаше камера, вградена в предната броня, така че Ивана пренасочи изображението към предавателя, който го предаваше на екрана, гледан от Голов. Той контролираше волана на теслата, газта и спирачките с помощта на преносимата игрова конзола на „Майкрософт“ „ЕксБокс“, свързана с лаптопа.
 	Докато Голов управляваше джипа от пътническата седалка на тяхната кола, Сиркал ги караше спокойно в противоположната посока към „Ахил“. Вече бяха на няколко преки от банката. Записите от охранителните камери, на които се виждаха, бяха изтрити, така че полицията нямаше как да разбере, че са замесени.
 	Китките на Муние бяха вързани за волана на теслата с широки безцветни лепенки. Той не управляваше колата. Сигналът от волана, отиваш към предните колелета, беше прекъснат, така че той не можеше да завие. Педалите на газта и спирачките бяха извадени от строя по същия начин. Муние нямаше друг избор, освен да се вози.
 	Джипът се движеше по-бързо от всичко на пътя, с изключение на скъпите спортни автомобили. Със сигурност никоя от патрулките в гаража на полицията не можеше да му се изправи насреща. Като използваше препрограмираната камера за заден ход, Голов наблюдаваше преследващите джипа полицейски патрулки. Искаше да се убедят, че Муние е бил до последния момент в джипа.
 	Теслата се носеше по улицата, а зад нея виеха сирени. Малкото шофьори на улицата или не виждаха приближаващата кола, или просто не обръщаха внимание и продължаваха да запушват пътя. Вместо да рискува катастрофа, като навлезе в насрещното движение, Голов качи джипа на тротоара. Пешеходците се пръснаха на всички страни.
 	Голов бе разочарован, че няма улични сергии със зеленчуци и плодове, които да разблъска, както беше виждал да се случва в безброй американски филми. Трябваше да се задоволи с масите и столовете на едно улично кафене. Те се разлетяха във всички посоки.
 	Голов беше сигурен, че бордовите камери на патрулките записват преследването, както и най-различни улични и охранителни камери. Когато после пуснеха видеозаписите, заключението щеше да бъде, че Муние, без да иска, е задействал безшумната аларма, докато е извършвал престъплението. А после, когато е осъзнал грешката си, е направил опит да избяга.
 	Разбира се, хората го бяха видели да се качва на „Ахил“, обаче това щеше да се разглежда като нескопосан опит да си осигури алиби. Когато намереха Жорж Петри в апартамента му, застрелян със същия глок, който сега бе на задната седалка на джипа, щяха да го сметнат за последното доказателство срещу Муние.
 	Имаше още нещо, което трябваше да бъде премахнато, и то в момента седеше зад волана на теслата.
 	Просто да тресне някъде джипа нямаше да свърши работа. В главата на Голов се въртеше нещо драматично.
 	На следващия ъгъл той зави и ускори джипа към неговото местоназначение. Вече виждаше пистата за Формула 1 на две преки по-нататък.
 	Пистата минаваше по градските улици, а някои от тях бяха толкова тесни, че болидите не можеха да се задминават. По краищата на пистата бяха издигнати бариери не само за да осигурят безопасността на пилотите, но и да държат настрана други коли.
 	Обаче на пистата имаше няколко места, които се държаха отворени, за да могат да влизат и излизат пожарни и линейки. Голов знаеше къде се намира най-близкото такова място.
 	То беше близо до острия завой при хотел „Фермон“, известен като Фибата.
 	— Как върви състезанието? – попита Голов Ивана, която гледаше състезанието, седнала на задната седалка до О’Конър.
 	— Преди две минути извадиха жълтите предупредителни знамена. Имаше катастрофа близо до Ла Раскас. Колата по сигурността точно в момента минава покрай казиното.
 	Голов се усмихна. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото се беше надявал.
 	Когато наближи временната бариера, която даваше достъп до входа за спешни случаи, полицаите, които я охраняваха, вдигнаха ръце, за да спрат джипа. В този момент видяха преследващите го полицейски коли да изскачат иззад ъгъла. Нямаха време да извадят оръжията си, преди колата да строши бариерата и да поднесе по състезателната писта.
 	Половината от болидите, които следваха колата за сигурност, вече бяха минали покрай този вход. Скоростта в тази фаза на възникнала опасност беше по-висока отколкото на всяка магистрала. Голов можеше само да гадае какво ли е било изражението на състезателя в най-близкия болид, когато е видял джипа да изскача пред него на пистата.
 	Състезателят завъртя волана на болида надясно, за да избегне теслата, и се заби в стената. Късове от карбоновата каросерия на болида се разлетяха на всички страни. Трите други коли, които идваха зад катастрофиралата, натиснаха спирачки.
 	Голов даде газ и започна да задминава състезателните автомобили. От малък беше фен на автомобилните състезания и да кара по трасето на Голямата награда в Монако по време на истинска надпревара беше сбъдната мечта, макар шофирането му да беше виртуално. Чувстваше се така, сякаш играе най-реалистичната видеоигра на света.
 	— Специалните ефекти са като истински – измърмори той и се засмя, когато никой от останалите в колата не отговори. Повечето от пилотите на болидите се дръпваха настрана, за да му осигурят достатъчно пространство. Обаче в един от тесните участъци Голов закачи стената, докато се опитваше да надмине поредния болид. Предната броня на тежкия джип удари задния спойлер на колата и от удара тя се завъртя и се блъсна в срещуположната стена.
 	Отскочи и се завъртя обратно на пистата. Една от преследващите джипа патрулки се удари в нея и я използва като рампа. Полицейската кола излетя във въздуха и падна, блокирайки напълно трасето. Преследвачите на Муние вече не можеха да го гонят.
 	Голов натисна спирачката преди Фибата. Завоят беше толкова остър, че и най-модерните състезателни коли не можеха да го вземат с повече от трийсет километра в час. Той чу как гумите започнаха да свирят и звукът се смеси с крясъците на банкера.
 	Следващият завой го вкара в най-необикновената характерна черта на трасето – дългия триста метра тунел. Колата за сигурност, един спортен „Мерцедес“ с жълта сигнална лампа, която премигваше на покрива, въведе двата водещи болида в сумрачния вход. Шофьорът й, изглежда, ускоряваше, за да стои далече от лудия, който го преследваше с джипа.
 	Това беше най-бързият участък от трасето на Голямата награда, където болидите развиваха двеста и петдесет километра в час. Колата за безопасност се движеше с около сто и шейсет в час, но въпреки това теслата продължаваше да ги приближава.
 	Излетяха от тунела и Голов наби спирачки, защото отстрани на трасето имаше шикан, а след него започваше участъкът покрай пристанището. Край следващия остър завой бяха издигнати големи трибуни, а скъпите яхти бяха претъпкани от носа до кърмата с хора, които гледаха състезанието от луксозната им обстановка.
 	Голов настигна конвоя от три коли точно когато стигнаха отклонението за боксовете. Колите пред него продължиха да фучат напред по трасето, но той не ги последва. Зави по алеята към боксовете и започна да се спуска по нея с много по-висока скорост от позволената на състезателните коли.
 	Прицели се в един от отворените боксове до пътя. Екипът техници се разпръсна като рибен пасаж пред наближаваща акула. Очите на Муние се ококориха от ужас.
 	— Не! – беше единственото, което успя да изреве, преди джипът да влети с повече от сто и шейсет километра в час в гаража и да се блъсне в станцията за зареждане с бензин. Екранът на лаптопа побеля от избухналия взрив.
 	Голов превключи на живото предаване, което отразяваше състезанието. От вратата на гаража изригна огнено кълбо. Няколко души от екипа по зареждане изхвърчаха навън с каски на главите, по огнеупорните им екипи играеха пламъци. Със сигурност вътре имаше и други хора, които не бяха извадили толкова късмет.
 	Силно активният литий в акумулаторите по протежение на шасито на теслата вече гореше яростно, подпален от избухването на горивото. От тялото на Муние щеше да остане много малко. Може би само зъбите, които щяха да позволят разпознаването му. Дебелото тиксо, с което китките му бяха вързани за волана, щеше да се стопи, а труповете на двамата пазачи в задната част щяха да изгорят до неузнаваемост. Доказателствата за намесата в електрониката на автомобила също щяха да бъдат унищожени.
 	Колата спря плавно на кея, на който беше швартован „Ахил“.
 	— Всички свършихме добра работа – обяви Голов, докато слизаха. – Тази вечер шампанското е за моя сметка.
 	— Капитане, да прекратя ли празненството? – попита Сиркал.
 	Голов погледна към гостите, които се бяха струпали край релинга и гледаха черния дим, който се издигаше над състезателното трасе. Много от тях правеха видеозаписи или снимки с телефоните си. Малцина бяха без чаши.
 	— Не още – реши Голов. – Ще излезе, че нямаме търпение да ги разкараме от кораба. Обаче след трагичните събития, които се разиграха днес, не мисля, че хората ще са в настроение да продължават да се забавлява! Заеми се с подготовката на кораба. Ще отплаваме след час. Господин Антонович няма да иска да остане тук повече от нужното. Искам утре сутринта да сме на юг от Майорка.
 	— Слушам, капитане. – Сиркал тръгна с О’Конър да се заемат с подготовката.
 	Голов прегърна Ивана през рамо и се загледа в оранжевите пламъци, които бяха обгърнали гаража.
 	— Ивана, вече няма връщане. Ще стигнем до края на това дело и си мисля, че това ще е и едно прекрасно начало. – Обърна се към нея, засиял от гордост. – Скъпа, свърши отлична работа.
 	Тя му се усмихна.
 	— Благодаря ти, тате.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 7 ≈

 	 
 	Алжир

 	 
 	Хасим се стресна – Хуан продължаваше да тича сякаш под дъжд от куршуми, които би трябвало да го разкъсат на парчета. Вместо това резултат от усилията му бяха само шум и празни гилзи, които се сипеха в краката му. Той изрева от изненада, когато установи, че картечницата е заредена с халосни патрони.
 	Пусна спусъка и ръкохватките и се пресегна за автомата, преметнат на гърба му. Успя да го свали, но не навреме.
 	Хуан вече беше претичал разстоянието, което го делеше от бъгито. Грабна единия АК-47 и стреля три пъти в Хасим. Египтянинът падна назад и се свлече на седалката, на ризата му цъфнаха кървави петна. Хуан се обърна, готов да се заеме с другия войник, но видя, че Линк се е надвесил над него, а от гърдите на войника стърчи дръжката на боен нож.
 	Еди – беше последвал Хуан – грабна другите два автомата.
 	— Добре че Хасим не използва гранатомета. Можеше да ти отнесе главата.
 	Хуан сви рамене.
 	— Все щях да измисля нещо. Поне още двама са ликвидирани. Сега сме трима срещу трима и шансовете ни вече са равни.
 	— Доста спорна преценка – каза Линк: вече бършеше ножа си с кърпата за глава, която беше свалил. Пъхна го в канията и взе единия АК-47 от Еди. – Май забравяш, че Назари разполага с единствения въоръжен „Скорпиън“.
 	Още от началото на мисията Хуан беше заподозрял, че ще има някаква измама, затова бяха заредили само техния „Скорпиън“ с бойни муниции. Онзи, който беше маркиран дискретно с 1. Когато се приземиха, Еди се беше погрижил първи да се качи на него с намерението да плени Назари и хората му, щом се сдобият с ОМП. Обаче внезапното заминаване на египтянина беше провалило този план.
 	Хуан си погледна часовника. Назари сигурно беше чул изстрелите. Може би щеше да си помисли, че са били убити, както беше заповядал. Обаче характерният звук на АК-47 след M2 вероятно щеше да го накара да се усъмни. Затова Назари щеше да се върне колкото може по-бързо с въоръженото бъги.
 	— Трябва бързо да изровим двата сандъка – каза той.
 	Изброиха двайсет и една стъпки от носа на боинга според шифъра на Ходжин с песента „Сини велурени обувки“. Започнаха да копаят и след по-малко от пет минути изкопаха дупка дълбока до кръста на Хуан. Ако земята беше обикновена пръст, никога нямаше да слязат толкова дълбоко, но финият пясък се изгребваше лесно.
 	След две минути лопатата на Линк удари в нещо твърдо. Започнаха да копаят още по-бързо и скоро изровиха два алуминиеви сандъка. Черно жълтият знак за радиационна опасност беше все така страховит, макар да беше прекарал шейсет години под земята.
 	Линк и Хуан вдигнаха запечатаните с олово сандъци, а Еди се втурна да докара бъгито, в което нямаше труп.
 	— Сигурно на Ходжин му е трябвало цяла вечност да довлече сандъците дотук с ранения му крак.
 	— Да, човек не може да не му се възхити. Отдаден на мисията си до края отговори Хуан.
 	Еди спря рязко до тях „Скорпиън“ 2 и посочи в далечината.
 	— Бъгито на Назари е при онези дюни. Мисля, че е разбрал, че не сме изпълнили нареждането му да копаем или да умрем.
 	Пустинното бъги прехвърли гребена на една дюна и Хуан зърна Назари, който крещеше нещо на шофьора си.
 	С Линк занесоха сандъците в бъгито и се качиха. Линк седна зад безполезната картечница, а Хуан – на пътническата седалка. Сложиха си каските и Еди потегли.
 	След минута първите гранати паднаха на мястото, където бяха допреди малко.
 	— Тия луди ли са? – извика Линк в комуникационната система. – Ако улучат някой от сандъците, всички ще се изпечем.
 	— Или са идиоти, или не им пука – отговори му Еди.
 	— Не мисля, че е разумно да спираме, за да им обясним колко не са прави в преценката си на обстоятелствата – каза Хуан, вдигна крачола, който покриваше протезата му, отвори я и извади от нея малък предавател. Щракна бутона и каза:
 	— Карай към ей онези скали.
 	— Готово – каза Еди и зави към скалите на седем-осем километра от тях.
 	Зад тях се сипеха гранати и вдигаха пясъка на прашни облаци. Всеки път, когато вдигнатият във въздуха пясък ги скриваше, Еди рязко сменяше посоката наляво или надясно, за да избегне следващите изстрели.
 	Зигзагите ги забавяха. Назари се носеше право към тях.
 	— Някакви идеи? – попита Еди.
 	Хуан огледа хоризонта за някое препятствие, което да се изправи между тях и Назари. Едно нещо се набиваше на очи.
 	От повърхността се издигаше шлейф от прах, който бързо се приближаваше.
 	Сигурно бяха либийците.
 	Заради обстрела Назари още не беше започнал да отстъпва, макар да беше видял конкуриращите ги терористи да се приближават.
 	— Имаме си компания – каза Хуан и посочи облака прах от лявата им страна.
 	— Страхотно – възкликна Линк.
 	— Прав си. Еди, доближи ни до тях.
 	Еди се обърна към Хуан и объркването в очите му се смени с разбиране.
 	— Искаш да започнеш сражение?
 	— Именно.
 	Прехвърлиха следващата дюна и Еди завъртя волана надясно и се насочи право към либийците.
 	— Трябва точно да избереш момента – предупреди го Хуан.
 	— Целият съм съсредоточен върху траекториите и момента.
 	Ако ще има математически конкурс по въпроса, готов съм да участвам – обади се Линк.
 	Назари и хората му продължиха да стрелят с гранатомета и картечницата. Няколко изстрела ги обсипаха с пясък, но засега имаха късмет.
 	От следващия гребен Хуан видя пикапи с големи гуми. Мъжете в товарните отсеци носеха автомати и РПГ-та. На два от пикапите бяха монтирани картечници като тези на скорпиъните.
 	— Какви са сега шансовете? – попита Линк с обезсърчен смях.
 	— Винаги бих заложил на шофьорските умения на Еди заяви Хуан.
 	— Това е чудесно каза Еди, – защото трябва да се държите здраво.
 	Миг преди да стигне върха на следващата дюна Еди завъртя волана на деветдесет градуса, а Хуан прицели гранатомета в бъгито на Назари, когато то прехвърли гребена на дюната зад тях.
 	Хуан натисна спусъка и прати към бъгито поток от халосни гранати. Тъй като беше предвидил къде ще бъде след миг; няколко гранати улучиха шофьора. Той се свлече и машината едва не се обърна, преди Назари да успее да сграбчи волана.
 	Еди даде газ и започна да се отдалечава, докато Назари отместваше загубилия съзнание войник, за да заеме мястото му.
 	Хуан му помаха да ги следва. Това отклони вниманието на Назари от надвисналата опасност и той подкара по-бързо. В същия момент картечарят му откри огън по тях.
 	— Има ли ранени? – попита Хуан.
 	— Аз съм цял – отговори Еди.
 	— Аз също – докладва Линк, – но превозното ни средство не е. Пробиха резервоара.
 	Еди погледна индикатора за бензина и каза:
 	— Губим гориво.
 	Хуан погледна към високите скали напред.
 	— Колко време?
 	— Ще е на косъм.
 	Хуан се извъртя назад. Назари толкова се беше разпалил да съкрати разстоянието между тях, че не забеляза, когато един от пикапите прехвърли гребена на дюната вдясно от него. Картечарят му завъртя оръжието срещу новия противник и сряза камионетката с 50-калибровите куршуми почти от упор.
 	Останалите либийци също прехвърлиха дюната и сега Назари трябваше да избира: или да обърне и да побегне, или да се изправи срещу новите врагове. Като видя, че вероятността да избяга е много малка, изгледа за последен път подигравателно Хуан и избра да приеме сражението.
 	Скочи на седалката зад гранатомета и започна да стреля – взриви бързо един след друг още три пикапа с либийци. Обаче численото преимущество не беше на негова страна.
 	Останалите пикапи успяха да го обкръжат. Някой стреля с едно от четирите РПГ-та и улучи. Назари изчезна сред огромен взрив, защото избухна и запасът от гранати на бъгито.
 	— Една терористична банда по-малко – отбеляза Линк.
 	— Въпреки това има още шест пълни с терористи пикапа – подхвърли Еди.
 	— Въобще не се спряха да видят кого са очистили, а направо всички се юрнаха към нас – изхъмка Хуан.
 	Високите назъбени скали, които се издигаха пред тях, се простираха на километри в двете посоки. Дори да имаха бензин, тази естествена преграда щеше да им попречи.
 	Сякаш за да подчертае затруднението, на четиристотин метра зад тях избухна граната.
 	— Ако се опитват да ни накарат да забавим, това ще има точно противоположното въздействие каза Линк.
 	Скоро се чу рев, който заглуши двигателя на бъгито и продължи бързо да се приближава изотзад. Хуан обърна глава и видя ИЛ-76 да прелита ниско над преследващите ги либийци.
 	— Значи Тайни е получил съобщението ми!
 	Тайни беше кръжил извън полезрението им като подкрепление в случай, че Хуан го извика при възникване на извънредно положение. В „Скорпиън“ 1, който беше командвал Назари, бяха скрили радиопредавател. Обаче Хуан никога не слагаше всички яйца в една кошница, затова в бойната си протеза беше сложил един микропредавател. Беше толкова малък, че единствената информация, която можеше да излъчва, бе местоположението им. Когато Хуан го бе задействал, Тайни беше разбрал, че имат нужда от неговите услуги, и се бе насочил към тях.
 

 	Когато товарният самолет изрева над тях, единият от либийците стреля с РПГ-то. Гранатата изфуча нагоре във въздуха и само бързата реакция на Тайни успя да й попречи да улучи един от двигателите. Тайни наклони самолета надясно и ненасочваният снаряд мина на няколко метра от крилото.
 	— Мислиш, че е получил това съобщение? – попита Еди.
 	— Надявам се отговори Хуан.
 	Самолетът направи широк завой и след това полетя по права линия перпендикулярно на техния маршрут с около километър и половина изпреварване, за да е извън обсега на гранатометите. Задната товарна рампа се спусна, ИЛ-76 увисна почти неподвижно във въздуха и един палет се плъзна навън от товарния отсек. Парашутът се отвори на мига и товарът започна да се спуска към земята пред тях.
 	— Този човек знае как да лети! – изрева възторжено Линк и помаха след отдалечаващия се самолет. Тайни можеше да направи само това без писта за кацане. И разбира се, да предаде координатите на местоположението им на „Орегон“.
 	Не че това щеше да е от кой знае каква полза, защото помощта нямаше да пристигне навреме.
 	Еди се насочи към палета, чиито парашут се развяваше от вятъра като знаме, което ги приканва да се подслонят в безопасно убежище.
 	На стотина метра от палета двигателят започна да се дави.
 	— Казах ти, че ще е на косъм викна Еди.
 	На петдесет мера от палета двигателят загасна напълно. Тримата скочиха от бъгито и започнаха да срязват товарните ремъци, за да освободят сандъците със сърцевините за ядрените оръжия. Както в началото на операцията, Еди хукна напред, за да разопакова оборудването им, а Линк и Хуан нарамиха тежките сандъци.
 	Ревът на пикапите започна да се чува заплашително близо, обаче Хуан не посмя да погледне натам. Острите скали се извисяваха над тях и той беше зает с изчисляване на разстоянието, което щеше да им е нужно.
 	Еди вече беше успял да свали покривалото на палета и отдолу се показа друго пустинно бъги. Обаче това се различаваше от скорпиъните.
 	Отзад имаше винт с четири лопати като онези, които задвижват плоскодънните лодки в националния парк „Евърглейдс“. Превозното средство беше създадено на основата на френска конструкция, наречена „Пегас“. Макс Хенли, главният инженер на Корпорацията, го беше разширил, за да може да превозва трима души вместо двама. Бе спестил от теглото, като беше използвал за рамата карбонови тръби. Беше го нарекъл „Дедал“ по името на митичния баща на Икар.
 	Тримата оставиха сандъците в товарния отсек и се качиха. Този път Хуан седна зад кормилото.
 	— Не мисля, че има достатъчно пространство между нас и скалите отбеляза Еди.
 	— Съгласен каза Хуан, запали двигателя и се понесе бързо напред към приближаващите се либийци.
 	Докато той ускоряваше, Еди и Линк стреляха срещу конвоя надяваха се да го забавят поне малко.
 	Хуан дръпна ръчната спирачка и завъртя „Дедал“ почти на място, след това натисна газта до ламарината. Когато скоростта достигна сто километра в час, вдигна предпазния капак на арматурното табло и натисна бутона под него.
 	От задната част на „Дедал“ изскочи крило на парапланер и се разгъна зад тях. Започна да се пълни с въздух и да се издига. Щом се озова почти над главите им, Хуан усети, че колелата на бъгито се отделят от земята – и те полетяха.
 	„Дедал“ се издигаше бързо. Три гранати избухнаха в скалите, край които прелетяха, защото стрелците глупашки се целеха в малкото пустинно бъги вместо в голямото синьо парапланеристко крило над тях. Хуан вдигна очи и видя как няколко куршума пробиват крилото, но то не се скъса и те не оказаха никакво влияние върху него.
 	Повече го тревожеше прехвърлянето над извисяващите се скали.
 	Той дръпна назад кормилото, без да срине летателния апарат, който не го биваше кой знае колко като птица. „Дедал“ можеше да лети толкова добре, колкото хидропланът умееше да плава.
 	Ако направеха още един заход, щяха да се озоват в обсега на гранатометите, обаче ако се блъснеха в скалите със скорост сто километра в час, пътуването им щеше да се окаже много кратко.
 	— Председателю… – възкликна разтревожено Еди.
 	Скалите вече бяха на равнището на очите им и Еди имаше пълното право да се тревожи. Запечатаните с олово сандъци ги дърпаха надолу повече, отколкото бяха предполагали. Нямаше да успеят.
 	Хуан дръпна волана още назад, с риск да зависне. „Дедал“ вирна нос, а колелетата минаха само на педя от горния край на скалите.
 	Хуан бутна волана напред и колелата за миг се допряха до земята, но щом крилото се напълни с въздух, „Дедал“ отново излетя.
 	Либийците изчезнаха от погледите им.
 	— Мисля следващия път да поверя летенето на Тайни – каза Хуан.
 	— Председателю, нали няма да се обидиш, ако се съглася с теб? – попита Линк.
 	— И аз мисля същото – намеси се Еди. После включи радиостанцията.
 	— Тайни, чуваш ли ме? – попита Хуан.
 	— Силно и ясно, председателю – отговори той. Радвам се, че успяхте да прехвърлите скалите. Минахте на косъм. Добре ли сте всички?
 	— Благодарение на теб няма ранени. Прицелът ти беше съвършен.
 	— Аз също за малко да го отнеса.
 	— Видяхме. На път сме за град Ел Мениа. Ще кацнем там и ще заредим. Късно вечерта ще се върнем на „Орегон“. Кажи на Макс да уведоми алжирската армия, че има нахлуване на либийци с координатите на мястото, където хвърли последния палет.
 	— Намерихте ли нещо?
 	— Да, извадихме пакетите, които търсехме. Кажи на Макс да съобщи на Лангстън Овърхолд, че трябва да направи превод в „Креди Кондамин“ с много пухкави нули накрая.
 	— Това може да е проблем – отговори Тайни с лишен от всякаква веселост глас.
 	— Защо?
 	— Защото днес по време на Голямата награда на Монако „Креди Кондамин“ беше ограбена. Макс каза, че цялата работа била много объркана.
 	Корпорацията държеше активите си в няколко банки по света, а в „Креди Кондамин“ държаха един от най-големите депозити. Главно заради статута на Монако на данъчен рай.
 	Еди и Линк знаеха не по-зле от Хуан какви ще са последствията от случилото се.
 	— Не може да бъде! – възкликна Линк.
 	Еди погледна Хуан и повдигна вежди.
 	— Това никак не звучи добре.
 	Хуан поклати отвратено глава.
 	— Колко са отмъкнали?
 	— Всичко отговори – Тайни. – Всичките ни пари в тази сметка са заминали.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 8 ≈

 	 
 	Алжир

 	 
 	Докерите посрещнаха с любопитни погледи странния на вид „Дедал“, когато пристигна на пристанището точно щом слънцето започна да се спуска зад хоризонта. Хуан беше прекалено загрижен за кражбата на парите от сметката на Корпорацията, за да го е грижа. Старият ръждясал съд, швартован на кея, може и да беше най-грозното корито в пристанището, но Хуан беше щастлив, че вижда „Орегон“ отново.
 	Да кажеш, че дългият сто и седемдесет метра товарен кораб е виждал и по-добри дни, беше все едно да разправяш, че атомната централа в Чернобил е претърпяла само леко премеждие. Корабът имаше такъв вид, сякаш щеше да потъне пет минути след като се озове в открито море. Лющещата се зелена боя беше с цвят, какъвто може да постигне само пиян моряк, и то по време на силно вълнение. Петната ръжда по бордовете бяха толкова набиващи се на очи все едно всеки момент щяха да станат дупки.
 	Горната част беше още по-зле. Липсващите части на релинга бяха заменени с вериги и парчета тел за балиране. Корабът беше оборудван с пет крана, но три от тях бяха в такова окаяно състояние, че очевидно не бяха използваеми. Единственият димоотвод беше покрит със сажди. Палубата беше покрита с варели и други боклуци. Прозорците на мръсната надстройка бяха толкова надраскани, сякаш бяха почиствани със стоманена вата. Едно стъкло липсваше и беше заменено с шперплат.
 	— Вкъщи си е най-добре – каза Линк, сякаш беше прочел мислите на Хуан.
 	Един от работещите кранове вдигна „Дедал“ и го спусна в трюма.
 	Щом стъпиха на борда, тримата се разделиха. Еди и Линк отидоха да обезопасят „Дедал“ и радиоактивния му товар, а Хуан се качи по трапа към района на екипажа.
 	Над главата му бръмчаха и премигваха флуоресцентни лампи и хвърляха сумрачно осветление върху мръсните метални стени и напукания балатум на пода. Той мина покрай каютата на капитана, от която се носеше остра миризма, както винаги отвратителна. Помещението беше толкова оскъдно мебелирано и мръсно, че пред него стая за разпити в някоя развиваща се страна би могла да се стори на човек истински дворец.
 	Хуан спря пред един килер за инструменти и го отвори. Вътре имаше метли, мопове и кофи, покрити с прах от дълго бездействие. Той влезе, затвори вратата и завъртя крановете на килнатата на една страна мивка. С щракване задната стена се плъзна настрани и се видя дебел мокет и махагонови ламперии по стените на коридор, осветен от вградени лампи като тези в скъпите хотели.
 	Хуан влезе и стената се плъзна обратно след него. Бръмченето на флуоресцентните лампи и острата миризма изчезнаха. По стените висяха картини на известни експресионисти, които бяха част от активите на Корпорацията, оставени на съхранение в „Орегон“.
 	Продажбата им щеше да е последният изход, но Хуан се радваше, че ги имат като резерва, особено сега, когато бе научил, че голяма част от парите в брой на Корпорацията са изчезнали.
 	Най-големият актив на Корпорацията беше самият „Орегон“. Когато на Хуан му хрумна идеята да изпълняват неофициални задачи на американското правителство, първата му работа беше да намери подходящ за работата кораб. След дълго търсене попадна на снимките на 11 000 топен товарен кораб за превозване на дървен материал, предназначен за нарязване на скрап. Корабът няколко десетилетия беше пренасял дървен материал от северозападната част на Тихия океан до Азия, но постепенно беше станал твърде бавен и стар, за да носи печалба. Хуан веднага бе разбрал, че ще е съвършен за своето ново предназначение, защото беше съвсем обикновен и непретенциозен.
 	Макар три компании за търговия с черни и цветни метали да наддаваха срещу него, корабът пак излезе много по-евтин от нов. Хуан закара плавателния съд до сух док във Владивосток, където той прекара шест месеца, докато го ремонтираха основно от носа до кърмата благодарение на един приятелски настроен и корумпиран руски генерал, който винаги гледаше да се възползва от възможността да изкара някой долар по втория начин.
 	Когато „Орегон“ излезе от ремонта, фактически изглеждаше по-зле, отколкото преди него. Обаче това беше основата на анонимността, която Хуан желаеше.
 	Истинската работа беше извършена отвътре. Бяха добавени подводни стабилизиращи витла, а корпусът беше усилен и втвърден, за да понесе натоварването от свръхмодерния двигател.
 	Старите дизели бяха изхвърлени и заменени от революционни магнитохидродинамични двигатели. Само няколко кораба на света бяха оборудвани с такива машини. Четирите пулсови двигателя се задвижваха от свръхохладени магнити, които извличаха свободни електрони от морската вода, за да произвеждат на практика неограничено количество ток. Две подводни векторни двигателни тръби насочваха тягата и с това превръщаха „Орегон“ в най-бързия и маневрен кораб на света.
 	Фиброоптичните кабели позволяваха окабеляването да бъде редовно обновявано с всички последни достижения на технологиите и електрониката включително камери с висока разделителна способност и затворен контур, шифровани сателитни комуникации, централизирано управление на корабните дейности и военни радар и сонар. Мощният суперкомпютър „Вулкан“ на Ай Би Ем управляваше мрежата на „Орегон“.
 	Възможностите на кораба за отбрана и нападение бяха също толкова мощни. Нападенията можеха да бъдат осъществявани с помощта на противокорабни ракети „Екзосет“ и две торпедни тръби, които използваха торпеда модел 53-65, произведени в Русия, където наскоро бяха заменили тези торпеда с Тест-71/76.
 	Най-различните оръдия на кораба бяха скрити под прибиращи се плочи на корпуса. На носа имаше 120-милиметрово оръдие, каквото монтираха на основния боен танк М1А1 „Абрамс“. За защита срещу малки кораби и самолети „Орегон“ беше въоръжен с три 20-милиметрови картечници „Гатлинг“, произведени от „Дженеръл Електрик“. Плюс австралийската оръжейна система „Метал Сторм“ за залпова стрелба и вертикални установки за изстрелване на ракети земя-въздух. Дистанционно управлявани 30-калиброви картечници можеха да изскочат от разхвърляните по палубата варели, за да отблъснат възможни абордажници.
 	В трюм на края на кърмата имаше хеликоптер МД 520Н, готов за излитане от хидравличната си платформа. „Орегон“ имаше и две подводници за тайни операции, които можеха да бъдат пускани от кила, където два огромни подводни панела се отваряха към празното пространство в центъра на кораба, наречено кладенец*1. На равнището на ватерлинията*2 се намираха скритите врати на хангара за малки плавателни съдове, където се съхраняваха моторници „Зодиак“ и щурмови кораб*3 на военноморските тюлени.
 	[*1 Сондажните, изследователските и спасителните кораби имат в кила отвор, през който се спускат различни съоръжения. – Б.пр.]
 	[*2 Линията на съприкосновение на спокойната водна повърхност с корпуса на плавателен съд, отговаряща на нормалната водоизместимост на кораба. – Б.пр.]
 	[*3 Marc V SOC – плавателен съд за специални операции. – Б.пр.]
 	Ако се наложеше, както се беше случвало, „Орегон“ разполагаше с напълно обзаведен корабен лазарет със стерилна операционна. Магазинът за магии беше бордовата работилница, където се изработваха всички уреди по поръчка, униформи, маскировка и фалшиви лични карти.
 	За да се привлече екипаж от най-добрите и умните в своята област, каютите бяха най-луксозните в занаята. Шефове, обучени в „Кордон Бльо“*, готвеха гурме менюта от най-пресните продукти. Една от баластните цистерни изпълняваше функциите на облицован с карарски мрамор басейн с олимпийски размери. В добавка екипажът разполагаше с голямо джакузи и сауна.
 	[* Известна школа за готвачи в Париж с клонове в много страни. – Б.пр.]
 	Хуан влезе в своята каюта и офис. На членовете на екипажа бяха отпуснати щедри суми, за да обзаведат жилищата си както им харесва. Хуан наскоро беше обновил своето, за да създаде елегантен модерен стил. Онова, което му харесваше най-много, беше суперсветодиодният телевизор с резолюция 4К, който се простираше по протежение на цялата стена. През повечето време, както и в момента, показваше изображение, предавано от една външна камера. Корабът и пристанището се виждаха кристално ясно на фона на залеза и човек се поддаваше на пълната илюзия за прозорец.
 	Хуан се обади на Макс и Линда да дойдат след двайсет минути в неговата каюта и след като свали фалшивия нос, си удари набързо един душ, за да измие боята от косата си. После се преоблече в джинси и ленена риза. Точно когато приключи, някой почука на вратата. Той отвори и видя Морис, главния стюард, както винаги с безупречен костюм и вратовръзка. През лявата му ръка беше прехвърлена бяла ленена салфетка и държеше покрит сребърен поднос. Появата му винаги в нужния момент понякога караше Хуан да се пита дали намусеният англичанин не е монтирал камера в каютата му.
 	— Добър вечер, капитане поздрави Морис със своя аристократичен английски акцент. Като ветеран от английския Кралски флот Морис настояваше да използва флотското почтително обръщение вместо председател, както го наричаха останалите от екипажа, защото оглавяваше Корпорацията.
 	Хуан му махна да влезе и Морис остави подноса на малката маса за хранене. Под капака имаше маринован стек от месото над ребрата, зелен фасул и пържени картофи с червени чушки и лук. Морис наля горещо кафе от кана в една от трите чаши. Ето, дори знаеше, че Линда и Макс ще дойдат при него!
 	— Морис, благодаря. Надявам се, че денят ти е бил по-приятен от моя.
 	— Зависи от това дали сме изгубили всичките си пари. – Освен че беше най-добрият корабен стюард, Морис имаше нюх за новините. Ако Хуан искаше да научи най-пресните клюки за онова, което се случваше зад фасадата на „Орегон“, се обръщаше тъкмо към него.
 	— Точно това ще се опитам да разбера – отговори той, докато отпиваше от кенийското кафе.
 	— Да, капитане, зная, че ще го направите.
 	И миг преди Макс и Линда да се появят на прага, Морис се измъкна през вратата като призрак.
 	— Влизайте – покани ги Хуан. – Сипете си кафе. Ядохте ли вече?
 	Макс Хенли беше първият човек, когото Хуан бе наел за Корпорацията, и негов заместник като вицепрезидент. Бивш командир на скоростен патрулен катер във Виетнамската война, Макс беше и главен инженер на кораба. Беше участвал в дизайна на „Орегон“, затова го смяташе за свое дете. Той не само отговаряше за управлението на кораба, когато Хуан не беше на борда, но беше и негов най-добър приятел. Макар че беше на шейсет и нещо и сиви косми вече бяха започнали да прозират из рижите му къдри, увенчаващи растящата му лисина, Макс имаше стойката на много по-млад човек. И продължаваше да е свадлив както винаги.
 	— Тази вечер готвачът ме нахрани добре – похвали се той.
 	— Е, за теб бях сигурен, че си ял – закачи го Хуан, гледайки подчертано корема му – Всъщност питах Линда.
 	— Ти се шегуваш, човече. Тя се налапа дори повече от мен.
 	Хуан повдигна вежда.
 	— Трудно ми е да го повярвам.
 	Линда Рос, вицепрезидент на Корпорацията по операциите и трета поред в командната верига, беше прекрасна като горски елф и също толкова дребна. Хубавото й вирнато носле и високият й момински глас вероятно бяха причината да не получава повишения във военноморския флот, докато беше служила на крайцер клас „Иджис“ и като служител в Пентагона. Обаче Хуан я беше привлякъл, защото нямаше проблем да използва този глас да лае команди по време на сражение. Беше си спечелила уважението на целия екипаж със своите умения и дисциплина. Обаче сега, когато вече не беше в армията, тя се възползваше от по-малко строгите правила и често сменяше цвета на косата си. Днес беше в бликащо от енергия сребристо, подхождащо на късата й небрежно рошава прическа.
 	— По-добре повярвай. Направо умирах от глад.
 	— Аз също – отговори Хуан, докато се настаняваше на масата. – Надявам се, нямате нищо против да хапна, докато ми докладвате. Разкажете ми какво се случи.
 	Линда и Макс също седнаха. Докато Макс отпиваше от кафето си, Линда заразказва следобедните събития.
 	Хали е запален фен на Формула 1. Затова хвърляше по едно око на състезанието и успя да гледа случващото се на живо. – Хали Касим, американец от ливански произход, беше техният старши свързочен офицер. Между другото, каза, че Лангстън Овърхолт ще звънне след малко. Доколкото могат да кажат, президентът на „Креди Кондамин“ Анри Муние е саботирал своята собствена банка и след това е изпаднал в буйство. Влетял през една бариера и потрошил няколко състезателни коли, преди да се блъсне в станцията за зареждане с бензин в един от гаражите и да я взриви. Все още разчистват, но последната информация е за седем загинали и десетки ранени. Ще ти покажа.
 	Тя почука по екрана на телефона си и на Хуановата стена изведнъж се появи изображение от Голямата награда на Монако. Изгледаха записите от безумното разрушение от различни гледни точки, докато Линда разказваше още подробности.
 	Хуан поклати глава.
 	— В това няма никаква логика. Веднъж съм се срещал с него и ми направи впечатление на кротък човек, както се очаква от банков директор. Полицията разполага ли с някакъв мотив?
 	— Доколкото знаем – не – обади се Макс, – но разследването тепърва започва.
 	— А нашата сметка? В съобщението, което получих, се казваше, че всички пари са заминали. Какво имаше предвид: откраднати?
 	Линда го изгледа мрачно. Тя и Хуан споделяха задължението да следят финансите на Корпорацията.
 	— Проблемът е, че не знаем. Изглежда, Муние е успял по някакъв начин да извади сметките от строя. Може би парите още са затворени някъде там вътре. Може да са преведени някъде. Или е успял да направи нещо друго, за да разруши сметките. Събирам нашата документация тук, но дори и да докажем какво е имало в сметката, ще минат най-малко месеци, докато парите отново бъдат достъпни.
 	На Хуан чутото не му хареса. Паричните потоци бяха пръв приоритет за Корпорацията. Оперирането на кораб с такива размери не беше евтино. Разходите за последната операция бяха значителни: оръжия, картиране на товарен самолет, купуване и модифициране на скорпионите и „Дедал“. Вярно, щеше да има премия за намирането на ОМП, но тя нямаше да ги държи над водата много дълго.
 	Корпорацията се управляваше като съдружие: всеки член на екипажа получаваше дял от печалбите, което означаваше, че щяха да споделят и възможните загуби. Плащаха им много добре за трудностите и опасностите, но приходите и спестяванията за пенсионните им фондове зависеха от здравите финанси на Корпорацията и тяхната ликвидност. Трябваше да разберат какво се е случило при нападението срещу банката и да си върнат парите.
 	Телефонът на Хуан започна да звъни. Беше Лангстън Овърхолт IV, някогашният началник на Хуан в ЦРУ и човекът, който носеше най-голямата отговорност за основаването на Корпорацията, защото го бе окуражил да я създаде. Хуан прехвърли разговора на високоговорител.
 	— Здрасти, Ланг – каза Хуан. – Прехвърлих разговора на високоговорител, за да могат Линда Рос и Макс Хенли да чуват.
 	— Чух, че имаш добри новини за мен – каза със сериозен глас осемдесетгодишният Лангстън.
 	— Прибрахме два сандъка от един Б-47 с бордови номер 52-534. Във всеки има по една сърцевина за ядрено оръжие.
 	— Все още ли са непокътнати?
 	— Сандъците са малко износени от времето, но доколкото можахме да установим, няма течове.
 	— А Назари?
 	— На оня свят заедно с войниците си. Освен това към купона се присъединиха и неколцина либийски терористи.
 	— Както обикновено сте свършили отлична работа – каза Овърхолт. По линията се чу тракането на клавиатура. Във вашия район се намира един американски разрушител – „Бейнбридж“. Можем ли да организираме още тази вечер среща, за да прехвърлите товара?
 	— Да – съгласи се Хуан. Какво ще кажеш за Сицилия? И без това сме в тази посока.
 	— Добре. Чух за вашия проблем в резултат на банковия обир в Монако.
 	Намеси се Линда:
 	— Вече сменихме всичките си сметки и пароли, в случай че някои от тях вече са рискови като последица от нападението. Изпратих ти нови данни за плащането.
 	— Да, вече ги получих. Вашият хонорар ще ви бъде изпратен телеграфически веднага щом получим сандъците. Всъщност случилото се с вас в „Креди Кондамин“ има отражение и върху националната сигурност. Затова искам да направите екип с една анализаторка, която прикрепихме към Интерпол. Тя е съдебносчетоводен експерт от Париж и е избрана да разследва случая от наше име. Реших, че след като сте лично засегнати от случилото се и може да й предложите опит, който би могъл да е от помощ за нея, ще е добре да ви събера. – Усети се леко колебание, преди да продължи. – Казва се Гретчен Уагнър.
 	Вилицата на Хуан спря насред пътя си към устата му с парче зелен фасул върху нея. Той свали вилицата, облегна се назад и се вторачи с невиждащи очи в далечината.
 	— Гретчен Уагнър?
 	— Това проблем ли е? – попита Овърхолт.
 	След секунда Хуан се съвзе и отговори:
 	— О, не. Никакъв проблем. Веднага щом разтоварим сандъците, с Линда ще тръгнем за Монако, за да се срещнем с нея.
 	— Добре. Ще накарам флотът да се свърже с капитана на „Бейнбридж“. След няколко часа ще ви пратя координатите. Вече започнахме преговори с алжирското правителство да върнем останките на пилота и да се издирят и останалите. Сигурен съм, че семействата им ще са ви благодарни за това откритие.
 	След това линията прекъсна.
 	Линда още известно време гледа вторачено Хуан, но когато разбра, че няма да има допълнителни обяснения, стана.
 	— Отивам да започна подготовката за отплаването и да изчисля курса за срещата.
 	— Благодаря – отвърна Хуан. – Запази места за полета от Палермо до Монако.
 	— Разбрано. – Тя излезе и затвори вратата.
 	Хуан бутна чинията настрана – вече не беше гладен. Стана и понечи да последва Линда.
 	Макс също стана.
 	— Къде тръгна?
 	Хуан отвори вратата.
 	— Искам да се уверя, че сандъците не бълват радиация в кораба ни. – Знаеше, че гласът му звучи по-отсечено от обикновено, но нищо не можеше да направи.
 	— Минутка – каза Макс, който го настигна в коридора и му прегради пътя. – Тази Гретчен Уагнър – май я познаваш. Вероятно сте имали нещо общо?
 	— Може да се каже.
 	— Откъде я познаваш?
 	— В продължение на три седмици беше моя съпруга.
 	Хуан стрелна Макс със загадъчна усмивка и го остави в коридора със зейнала от учудване уста.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 9 ≈

 	 
 	На юг от Манерка

 	 
 	Заради наближаващата буря на Кобус Висър не му се оставаше на палубата на контейнеровоза „Нарвал“ повече от нужното. Двамата с Густав Бодекер имаха за задача да проверят всяка връзка на хладилните контейнери, за да се уверят, че са достатъчно обезопасени да устоят на утринния шквал. Ако контейнерите изгубеха захранването си по време на бурята, зеленчуците в тях щяха да се скапят, преди да успеят да стигнат до пристанището в Малта.
 	От дванайсетте души екипаж Висър и Бодекер бяха с най-ниски чинове. Затова им бяха възложили тази досадна и неприятна работа. Дългунестият двайсетгодишен Висър беше най-новото попълнение и макар да нямаше нищо против топлите води на Средиземноморието, не можеше да разбере защо ги бяха изпратили толкова далеч от тяхното родно пристанище Ротердам. Обикновено този малък фидерен контейнеровоз се ограничаваше с кратки плавания в Балтийско море, превозваше контейнери от огромните контейнеровози, които използваха алгоритъма на Декстра*, за да пренасят стоки от азиатските пристанища. Обаче без някакво обяснение от капитана на „Нарвал“ внезапно беше отклонен за дългото плаване до Малта – островна страна, разположена между Италия и Либия. Нещо, което предизвика много предположения сред екипажа.
 	[* Едсхер Декстра открива алгоритъм, който определя най-късите пътища до дадена точка. – Б.пр.]
 	— Как смяташ, защо капитанът не казва какво ще натоварим от Малта – попита Висър Бодекер, който в момента проверяваше връзките на трийсетия поред хладилен контейнер. Бившият кънкобегач с бедра като говежди бутове сякаш се подразни от въпроса, но на Висър не му пукаше.
 	— На нас ни плащат да ходим там, където ни откара капитанът и където ни каже да отидем собственикът – отговори Бодекер. – Какво значение има товарът? Така или иначе, всички контейнери си приличат.
 	— Да, обаче винаги преди това ни казваше. Знаем, че в тези хладилни контейнери има домати, чушки и краставици. В останалите има компютърни части за рециклиране в Китай. Видях товарния манифест. Обаче боцманът ми каза, че от Малта ще натоварим само един контейнер. Не мислиш ли, че това е странно?
 	— Не по странно от това да те пратят в Средиземноморието.
 	— Да, и това също! – продължи възбудено Висър. – През последните три месеца плавахме насам-натам между Ротердам, Осло и Берген. И изведнъж поемаме на хиляди мили в съвсем друга посока, за да натоварим един-единствен контейнер!
 	— Е, и?
 	— Ами странно е. Искаш ли да чуеш какво си мисля?
 	— Не – отсече Бодекер.
 	Висър не му обърна внимание.
 	— Мисля, че сме на секретна мисия за нидерландското правителство. Ще натоварим нещо, за което не искат никой да разбере.
 	Бодекер завъртя очи.
 	— Само на теб може да ти хрумне подобно нещо. Не ти ли омръзнаха тези конспиративни теории?
 	— Предполагам, смяташ, че правителството ни казва всичко за онова, което правят?
 	— Не казах това. Обаче не мислиш ли, че компанията има някакъв товар, който трябва спешно да докара в Ротердам, и ние просто сме се оказали единственият кораб, който може да свърши работата?
 	— Стига, Бодекер – каза Висър. – Това е доказателство за пълна липса на въображение. Освен това е скучно и досадно.
 	— Не, досадно е твоето вечно мърморене. Хайде да свършим работата и да се прибираме.
 	Висър отвратено махна с ръка. Протегна се, погледна към морето и с изненада видя един костенобял кораб, плаващ в обратната посока, да се разминава с тях на не повече от миля ляво на борд. Не беше виждал такава конструкция.
 	Побутна другаря си по рамото и каза:
 	— Какво е това според теб? Не може да е военен кораб.
 	Бодекер се изправи с раздразнение, но после любопитно огледа плавателния съд.
 	— Бих казал, че е яхта…
 	— Я стига. Това е огромно нещо. – Лъскавият плавателен съд беше най-малко сто и двайсет метра дълъг – значи с трийсет метра по-дълъг от техния контейнеровоз. – Не, вероятно е круизен кораб, макар никога да не съм виждал конструкция с два корпуса. Прекалено далече е, за да прочетем името.
 	— Няма достатъчно тераси и палуби за круизен кораб.
 	Преди да осъзнаят какво става, корабът се изравни с „Нарвал“ – мина покрай тях като скоростна моторница.
 	Бодекер сбърчи чело.
 	— Как е възможно?
 	— Какво имаш предвид? – попита Висър.
 	— Ако не знаех, че е невъзможно, бих казал, че плава с петдесет възела.
 	Висър присви очи към странния кораб. Без някаква референтна точка му беше трудно да определи скоростта на кораб във водата.
 	— Сигурен ли си, че не става дума просто за зрителна измама?
 	Бодекер премигна два пъти и измърмори;
 	— Вероятно.
 	Яхтата направи изящен завой и продължи бързо да се отдалечава по курс перпендикулярен на досегашния.
 	Бодекер сви рамене.
 	— Висър, скоро ще научиш, че в морето има какви ли не странни неща.
 	И се зае отново с работата, а Висър го последва към носа. Но младият мъж не успяваше да откъсне очи от странния плавателен съд, докато той не се превърна в точка, която изчезна под трупащите се буреносни облаци.
 	В този момент ярка светлина изригна над мястото, където трябваше да бъде яхтата.
 	— Май я удари мълния – предположи Висър.
 	— Трябва да се измъкнем колкото може по-бързо от района на бурята отговори Бодекер.
 	Висър кимна, а погледът му се отправи към надстройката на кърмата, където се намираха каютите на екипажа. Видя капитана на най-горния мостик – наблюдаваше с бинокъл приближаващата буря.
 	— Добре, обаче на обед ще попитам капитана какво…
 	Думите му бяха удавени в оглушителния трясък от взрива на мостика на „Нарвал“. Прозорците бяха избити, а част от тавана заедно с антените полетя във въздуха. Пламъци и дим започнаха да се извиват от останките. Взривната вълна повали Бодекер и Висър на палубата.
 	— Мамка му, какво става? – извика Бодекер.
 	Висър се тресеше неудържимо.
 	— Просто избухна…
 	Миг по-късно ги оглуши страхотен трясък, сякаш страховита мълния се беше забила точно до тях, а гръмотевицата й разтърси мирозданието.
 	— Боже, помилуй нас! – изплака Висър, обхванат от ужас.
 	Бодекер само успя да поклати глава. Очите му сякаш щяха да изхвръкнат.
 	Друг взрив отнесе долната част на надстройката. Всички моряци вътре вероятно бяха мъртви. След секунди друга гръмотевица последва взрива.
 	Трети взрив пред надстройката изхвърли шест от дванайсетметровите контейнери откъм десния борд във водата, сякаш бяха алуминиеви кенчета бира. Следващият взрив улучи корпуса при ватерлинията и вдигна истински гейзер.
 	Висър и Бодекер бяха замръзнали на място в ужасено мълчание. Очевидно ги бяха нападнали, но откъде? Първата мисъл, която хрумна на Висър, беше за саботаж. Някой беше скрил експлозиви из целия кораб.
 	Взривовете и гръмотевиците следваха в бърза последователност. Всеки следващ наближаваше носа.
 	Висър и Бодекер се спогледаха. Осъзнаха, че нямат избор. Спасителните лодки бяха разрушени, а те нямаха време да намерят спасителните жилетки.
 	И без да си проговорят, скочиха във водата.
 	Висър изплува и се паникьоса, когато не видя другаря си сред пенестите вълни. После се обърна и видя Бодекер на пет-шест метра от него – плуваше възможно по-надалече от кораба. Нямаше нужда някой да казва на Висър да направи същото.
 	Беше изгубил броя на взривовете и не спря, за да погледне назад. Бодекер първи спря и риташе във водата, докато гледаше назад.
 	Висър се уплаши повече от стреснатото изражение на другаря си, отколкото от вероятността да види пораженията. Насили се да се обърне, за да види какво става с „Нарвал“.
 	Зяпна, когато видя останките на своя морски дом. Червено-черният корпус на контейнеровоза се беше превърнал в очукана метална коруба. Кърмата вече беше под водата.
 	Двамата гледаха безмълвно как носът на кораба се вдига право към небето и след това се плъзва под повърхността. Охладените контейнери се заклатиха върху повърхността.
 	Висър се разплака. Сълзите пареха повече от солената вода. Двамата сплетоха ръце, за да си помагат, обаче е наближаването на бурята шансовете им бяха малки. С всяка минута студената вода изпиваше силите им.
 	След час Висър вече беше изтощен и готов да се предаде въпреки твърдата вяра на Бодекер, че ще се спасят. Обаче щом видя в далечината кораб, който се приближаваше, му повярва.
 	Двамата се развикаха радостно и замахаха с ръце, когато корабът наближи. Беше друг контейнеровоз със същата големина и форма като техния потънал кораб. Дори беше боядисан в същите цветове: червено и черно.
 	Когато наближи още, приликите станаха още по-очевидни. Превозваше същите видове контейнери, каквито бяха натоварили в Ротердам.
 	Обаче щом прочете името на носа, сякаш го стисна ледена ръка.
 	— Не – извика той, като плюеше солена вода. – Не, това не може да бъде!
 	Буквите образуваха думата „Нарвал“.
 	Все едно техният кораб никога не беше потъвал.
 	Висър предположи, че халюцинира, обаче когато погледна лицето на Бодекер, разбра, че той вижда същото. Макар че не можеха да разберат смисъла на видяното, двамата отчаяно викаха и махаха с ръце, доколкото можеха, без да се изложат на опасността да потънат.
 	Корабът стигна на сто и петдесет метра от тях, но не проявяваше признаци да забавя ход. Висър не успя да види нито едно лице зад стъклата на мостика. Корабът продължаваше неумолимо да плава. Екипажът беше или невеж, или незаинтересуван.
 	Оставиха ги сами сред вълните.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 10 ≈

 	 
 	Ница, Франция

 	 
 	Полунощното прехвърляне на ядрените сандъци от „Орегон“ на разрушителя от военноморския флот на САЩ „Бейнбридж“ мина безпроблемно. След почти шейсет години ядрените оръжия щяха да се върнат в Норфолк и една „счупена стрела“, както наричаха загубата на ядрено устройство, можеше да бъде задраскана от списъка.
 	След като предаването завърши, Хуан нареди „Орегон“ да се насочи с пълна скорост към Палермо, където успяха да хванат предобедния полет за Ница летището на Лазурния бряг, което обслужваше Монако. Трийсет минути след кацането четиримата вече седяха в наета кола и пътуваха по краткия виещ се път от Ница до Монако. Хуан беше решил, освен Линда Рос да вземе още двама от екипажа: Марк Мърфи и Ерик Стоун компютърните експерти и специалисти по проучванията на Корпорацията. Ако парите им още бяха някъде из компютрите на „Креди Кондамин“, искаше да ги намерят неговите собствени хора.
 	Мърф и Стоун бяха на по двайсет и няколко, което ги правеше най-младият екип на „Орегон“. Прекарваха голяма част от свободното си време заедно, играеха на видеоигри и се оплакваха от капаните, които те дебнат в интернет свалките. В свободното от дежурство време се забавляваха като летяха с водни реактивни раници „Джетлев“. Някак си бяха успели да убедят Макс да ги купи като допълнение към водните джетове на кораба. Макар Мърф и Ерик да бяха залепени един за друг като сиамски близнаци, външният им вид и поведението им не можеха да са по-различни.
 	Мърф, единственият служител на Корпорацията, който не беше служил в армията, бе завършил Масачузетския технологичен институт и бе защитил докторат на възраст, когато повечето младежи завършват колеж и започват първата си работа. Беше предоставил несравнимите си компютърни и математически познания като оръжеен конструктор на един от подизпълнителите на военния флот на САЩ, след което беше вербуван от Корпорацията. Външният му вид би му позволил да се впише без затруднение сред посетителите на панаир на комиксите – рошава черна коса, рядка брадица и мършаво тяло, облечено в тениска от огромната му колекция. Представата му за наконтване беше да навлече черно яке върху тениска, на която да пише: „Дай ми двусмисленост или нещо друго“. Беше не само магьосник във всичко, свързано с електрониката, но и служеше като оръжеен офицер на „Орегон“.
 	За разлика от Мърф, завършилият Военноморската академия в Анаполис Ерик Стоун беше работил като морски офицер в отдел „Проучване и разработка“. Там се беше запознал с Мърф бяха ги събрали редките им технически способности. Макар вече да не носеше униформа, Ерик предпочиташе бели закопчани догоре ризи и ленени панталони. Днес беше добавил към ансамбъла и син блейзър. Беше с кафяви очи и предпочиташе да носи очила вместо контактни лещи. Късата му коса беше сресана на път по средата, който изглеждаше така, сякаш го беше прекарал с линийка. Макар да не беше натрупал особен опит в открито море при работата си във флота, беше усъвършенствал уменията си на кормчия дотолкова, че на „Орегон“ беше най-добрият след Хуан.
 	През нощта Овърхолт беше провел няколко телефонни разговора. В резултат четиримата бяха включени в случая под маската на частни следователи по застрахователните измами, подпомагащи Интерпол. Кевин Никсън, майсторът по специални ефекти и реквизитор на „Орегон“, ги бе снабдил с безупречни служебни карти, изработени в Магическата работилница на кораба.
 	Мърф, който седеше до Ерик, правеше гримаси, докато разглеждаше личната си карта.
 	— Все си мисля, че ти си човекът, който накара Кевин да смени нелегалното ми име.
 	Ерик с усилие потисна самодоволната си усмивка.
 	— Значи не харесваш Кристофър Бейкън?
 	— Името е Кристофър Пол Бейкън.
 	Хуан, който досега не беше чувал пълното име, погледна Линда Рос и се изкиска. Тя се засмя и сви рамене, все едно искаше да каже: „Не съм виновна аз“.
 	Хуан погледна в огледалото за обратно виждане.
 	— Значи името ти е Крис П. Бейкън?*
 	[* Игра на думи: името се произнася като Крис Пи Бейкън – хрупкав бекон. – Б.пр.]
 	Мърф изръмжа и кимна, после посочи Ерик с палец.
 	— А той се казва Колт Б. Патън. Със същия успех можеше да се нарече Омбре Т. Скалотрошача.
 	Ерик вдигна ръце.
 	— Кълна се, нямам нищо общо с това.
 	— Добре де – изръмжа Мърф, докато прибираше личната карта.
 	— Не знам – каза Линда, но мисля, че името ти е доста звучно.
 	Тримата се засмяха и Хуан забеляза как и на устата на Мърф заигра едва забележима усмивка. Гордееше се с това, че хората му могат да запазят чувството си за хумор дори в момент, когато знаят, че са изгубили значителна част от парите си. Онова, което умееха най-добре, беше да се изправят лице в лице срещу бедствието, а не да се крият с наведени глави.
 	Цялата улица пред „Креди Кондамин“ беше пълна с полицейски коли. Хуан слезе, показа служебната си карта и попита за офицера, който отговаря за случая. Насочиха го към стегнат мъж на петдесетина години, който спореше с впечатляваща жена с катраненочерна коса. Разпалени, двамата си разменяха думи на френски толкова бързо, че не забелязаха приближаването на Хуан.
 	Ако се съдеше по значката му, мъжът беше главен инспектор. Косата на слепоочията му беше започнала да побелява, а под носа му се виждаше малък мустак. Той не спираше да клати глава, все едно беше закачена за бояджийски миксер. От двамата събеседници той беше по-ниският и трябваше да гледа нагоре към жената.
 	Високата Гретчен Уагнър имаше няколко бръчки повече около очите, отколкото Хуан си спомняше, но иначе изглеждаше точно по същия начин както по времето, когато и двамата служеха в ЦРУ Беше с костюмче на „Армани“ по поръчка, а тялото й продължаваше да е като изваяно от ежедневните тренировки по бойни изкуства. Лек грим покриваше високите й скули, а проблясващите зелени очи не бяха изгубили нищо от своя плам. Хуан харесваше у нея това, че макар да имаше лице като за модно дефиле, никога не би се поколебала да го скрие под дрипите на бездомница, ако задачата го изискваше. Тя беше цялата устремена към изпълнение на задачата и сега главният инспектор май го научаваше по трудния начин.
 	— Извинете прекъсна ги Хуан. Търся Гретчен Уагнър.
 	Двамата прекъснаха разговора си, а Хуан и Гретчен впиха очи един в друг за няколко секунди. Нейното лице остана безизразно и той не можа да определи дали това е заради него или за пред главния инспектор.
 	Детективът го изгледа надменно, сякаш му бяха подали употребявана поена кърпичка. После попита:
 	— Това той ли е? – И посочи Хуан с пръст.
 	Тя кимна.
 	— Блейк Чарлз от „Кълъмбия взаимно застраховане", а това е главен инспектор Ривар от местната полиция. Тъкмо обяснявах на инспектора, че трябва да ти осигури пълно сътрудничество по искане на Интерпол.
 	Ривар не протегна ръка да се здрависат, но прекара доста време в оглеждане на служебната карта на Хуан. Накрая, след като не успя да намери за какво да се заяде, изсумтя презрително.
 	— Нашето правителство може да ме накара да ви осигуря пълен достъп, но не и това да ми харесва.
 	— Инспекторе, както се досещате, това нарушение на банковата сигурност засяга клиенти от доста страни – каза Гретчен със стоманени нотки в гласа. – Ако за вас е проблем да ги включите в разследването, мога да се свържа с главния комисар и да го помоля за съвет.
 	Ноздрите на Ривар се разшириха от ярост. Вероятно това беше най-големият случай, който щеше да получи някога в заспалото княжество, а да изложи на опасност положението си на водещ инспектор, ако началството му получи оплакване срещу него – е, това не можеше да се нарече добро начало.
 	— Добре – съгласи се той накрая. – Вие ще ги въведете в положението. Обаче ако открия, че пречат по някакъв начин на разследването, ще ги изхвърля.
 	Обърна се и бързо се отдалечи, като пътьом нахока няколко униформени полицаи, че се пуснали зяпачите прекалено близо.
 	— Имам усещането – каза Хуан, – че по някакви причини този човек има възражения срещу нашето присъствие тук.
 	На лицето на Гретчен се появи лека усмивка.
 	— Да, налага се да обуздава чувствата си.
 	Хуан изпита усещането, че й се иска да го прегърне, но тя явно се отказа и вместо това стисна здраво ръката му. Две от кокалчетата й бяха ожулени.
 	— Още ли размяташ хората с карате върху татамито?
 	Тя потърка ръката си.
 	— Започнах да се занимавам с крав мага. Мисля, че това ме отпуска.
 	Хуан никога не беше чувал, че смъртоносната израелска система за самоотбрана съчетание от техники за уличен бой, бокс, свободна борба и различни други бойни изкуства – може да действа релаксиращо.
 	— Изглежда, че престъпленията на белите якички започват да стават все по-смъртоносни – каза Хуан и изгледа многозначително банката.
 	— Седем убити, включително президента на банката. За първи път работя върху нещо подобно. По-голямата част от работата ми е проследяването на лъжливи транзакции от удобния офис в Париж.
 	— Липсва ли ти полевата работа?
 	— Понякога.
 	— Защо напусна полевите операции?
 	Гретчен изпръхтя насмешливо.
 	— Самоличността ми беше разкрита от един конгресмен идиот. Знам, че е дори прекалено мил епитет за него. По ирония на съдбата той беше член на подкомитета по разузнаване и издрънкал за моя статут под прикритие на любовницата си, която се оказа руска агентка. С това кариерата ми като оперативен агент свърши.
 	— Съжалявам. Не знаех.
 	Тя сви рамене.
 	— Случи се, след като ти напусна. Ако се беше случило още докато бяхме женени, вероятно и ти щеше да си забъркан в мръсотията.
 	Хуан скришом погледна ръката й, но не видя халка. Разбира се, това нищо не значеше. След това каза:
 	— Радвам се да те видя.
 	Тя му отправи крива усмивка.
 	— Наистина ли?
 	Той се колеба твърде дълго какво да отговори, затова тя погледна над рамото му.
 	— Това ли е екипът ти?
 	Хуан проследи погледа й и видя, че Линда, Мърф и Ерик ги гледат напрегнато. Линда вероятно им беше разказала за снощния разговор с Овърхолт, но Хуан не знаеше дали Макс им е казал чутото от него. Махна им да се приближат.
 	Представи ги с фалшивите им имена. Тъй като Ривар продължаваше да ги гледа, Гретчен провери показно внимателно служебните им карти.
 	Докато разглеждаше картата на Марк Мърфи, тя се подсмихна и попита:
 	— Ти от кой бекон си: от пушения или от студено пушения?
 	Мърф почервеня и се обърна, вторачил яден поглед в Ерик, който хапеше устните си, за да не се разсмее.
 	— А ти трябва да си Яйца – каза Гретчен на Ерик, който я изгледа въпросително. Тя посочи служебната му карта. – Нали виждаш: Колт Бенедикт Патън.
 	Мърф грабна картата от ръцете й.
 	— Като яйца по бенедиктински? Сега беше ред на Ерик да се изчерви.
 	И двамата се обърнаха към Линда.
 	Тя им се усмихна сдържано.
 	— Виновна съм. Реших, че имаме нужда от малко развеселяване. – После се обърна към Гретчен. – Вашите компютърни специалисти откриха ли нещо?
 	— Засега не много – отговори тя. – Вирусът е толкова сложен, че са озадачени как да извадят някои от файловете.
 	Хуан се обърна към Мърф и Ерик.
 	— Вижте дали не може да им помогнете.
 	Двамата младежи изгледаха Гретчен, после тръгнаха към входа на банката.
 	— Бих искала да огледам мястото на Голямата награда, взрива и пожара в гаража – каза Линда. – Може би ще открия нещо, което е било пропуснато. – По време на полета за Ница беше изгледала няколко пъти записа на преследването на джипа и катастрофата.
 	— Добре – каза Хуан. – Ние с Гретчен ще прегледаме видеозаписите от вътрешността на банката. Хайде да се съберем след два часа за обед и да обменим информация за наученото.
 	Линда се върна в колата и подкара към пристанището. Хуан и Гретчен останаха сами.
 	— Ела – каза тя и го поведе към помещенията на охраната.
 	— Гретчен, къде са нашите пари? – попита Хуан.
 	— Доколкото знаем, все още са в банката. Просто са замразени. Не открихме никакви необикновени транзакции, след като са вкарали вируса. А и би било невъзможно да прехвърлят пари без потвърждение на титуляря на сметката заради двойната заверка. Някой от ваша страна е трябвало да даде разрешение за трансакцията.
 	— Значи не сме изгубили парите си?
 	Тя вдигна ръка.
 	— Не мога да обещая, че сметката все още е цяла, докато не видя данните. А те в момента са заключени. Да се надяваме, че Бекона и Яйцето ще имат повече успех в отварянето на компютрите.
 	Когато стигнаха до помещенията на охраната, Гретчен извади видеото, на което Анри Муние слизаше от асансьора в банковото фоайе.
 	Хуан я изгледа въпросително.
 	Това ли е първото видео с него? Нищо ли няма от гаража?
 	— Да. С изключение на няколко минути всичко друго е изтрито.
 	На видеото Муние поговори с пазача, който след малко се отдалечи и минутка по-късно се появи с втория пазач. Всички се качиха на асансьора и тук видеото свърши. Нямаше аудиозапис.
 	— Защо ще остави тези две минути запис? – помисли Хуан на глас.
 	— Ривар мисли, че Муние е бил невнимателен или че алармата е заработила, преди да успее да изтрие напълно записа.
 	— Муние е бил достатъчно вещ, за да планира всичко, включително компютърния вирус, и да убие трима души, но забравя да изтрие своето собствено лице?
 	— Не казах, че съм съгласна с Ривар.
 	— Как се е включила алармата?
 	— Ривар мисли, че някой от пазачите я е задействал, преди да умре. Имали са дистанционни активатори в случай на нападение.
 	— Какъв е мотивът на Муние?
 	— В случаи като този първата мисъл е присвояване – отговори Гретчен. Можел е да прикрие следите си, но е бил заловен в момента на извършването и не е имал друга възможност.
 	— А ти какво мислиш?
 	Тя кимна към екрана.
 	— Изгледай записа още веднъж.
 	Хуан го изгледа още три пъти, преди да го види.
 	Докато пазача го нямаше, Муние два пъти раздвижи устни все едно шепне. В първия момент Хуан си помисли, че си говори сам, но всичко изглеждаше твърде преднамерено. Когато се вгледа по-внимателно, реши, че отговаря на нещо, което му е било казано.
 	— Някой говори с него. Може да е носил слушалка, която не можем да видим.
 	— Това си помислих и аз. Ривар мисли, че е наел хакер, за да му създаде компютърния вирус. Обаче аз съм на мнение, че някой го е принудил. Прегледах досието му. Муние е бил семеен човек, изкарвал е много пари и не е имал проблеми с хазарта.
 	— Някои хора са на мнение, че парите никога не стигат.
 	— Така е – съгласи се Гретчен, – обаче той не е бил насилник. Да убие трима души, включително своя заместник? Не, Муние е от хората, които биха си опитали късмета с помощта на адвокат, а не да заличават следите си с три убийства. Вярвай ми, виждала съм много банкери да се измъкват безнаказано за престъпления, за които всеки би сметнал, че трябва да влязат в затвора за много години.
 	— Обаче това не обяснява защо е побягнал така лудо от полицията и се е самоубил, когато са го притиснали в ъгъла.
 	След като не откриха нищо повече във видеозаписа, двамата слязоха в гаража.
 	Прекараха около час в опити да повторят действията на Муние, довели до убийствата на двамата пазачи и натоварването им в задната част на джипа. Стигнаха до извода, че банкерът би могъл да го направи, но че това би било физически изтощително предвид възрастта му.
 	— Къде е бил преди да дойде в банката?
 	— Много свидетели са го видели да се качва на една яхта, „Ахил“, за да участва в празненство по време на Голямата награда. Ривар заключи, че ходенето му там е било с намерение да си осигури алиби.
 	— Никой ли не го е видял да си тръгва?
 	И да го е видял, още не се е обадил.
 	— Бих искал да поговоря с екипажа.
 	— Не можеш, защото „Ахил“ е отплавала заедно с още десетина други яхти. Малко са онези, които са останали след прекратяването на състезанието.
 	— Без свидетели ще е невъзможно да проследим стъпките му и да разберем дали някой не го е принуждавал.
 	Телефонът на Хуан започна да звъни. Беше Ерик.
 	— Откри ли нещо? – попита Хуан.
 	— Може да се каже – развълнувано каза Ерик. – Съобщение от хакера.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 11 ≈

 	 
 	Точно когато Хуан и Гретчен стигнаха до фоайето на банката на път за кабинета на Муние, Линда влезе през предната врата. Беше се намръщила.
 	— Лоши новини? – попита Хуан.
 	— Целият гараж е унищожен. Муние се е блъснал в станцията за зареждане на болидите. Карал е електроавтомобил и литийно-йонните батерии са се запалили и всичко е изпържено. От телата е останала само пепел и кости: една купчинка на шофьорската седалка и две в багажника. Вече са откарани в моргата, но колата беше още там.
 	— Видя ли нещо, което се набива на очи? – Хуан й разказа за подозрението, че Муние е бил принуждаван.
 	Линда обмисли чутото и след малко очите й светнаха.
 	Говорих с криминолозите и те споменаха нещо странно. В колата е имало допълнителен мобилен телефон.
 	— Искаш да кажеш, че някой от хората в нея е носел два телефона? – попита Гретчен.
 	— Не, намерили са телефона на пода на предната пътническа седалка, сякаш е паднал там. По него има разтопени някакви остатъци от пластмаса. Те мислят, че може да е бил в някаква чанта. Хвърлих му един поглед. Стори ми се, че около него е била навита безцветна лепенка.
 	Гретчен я изгледа с любопитство.
 	— Искате да кажете, че е бил закрепен за нещо?
 	Хуан кимна замислено.
 	— Има логика. Ако са използвали камерата на телефона да наблюдават вътрешността на колата, е трябвало да го закрепят някак си към арматурното табло. Също така са можели да говорят с Муние и да му казват какво да прави.
 	— Странно е, че се е самоубил по толкова жесток и публичен начин само защото някой му е наредил.
 	— Става още по-странно – каза Линда. – Намерили са същите разтопени остатъци върху циферблата на часовника на Муние и по волана.
 	Хуан се опита да си представи как някой може да накара президента на банката да инсталира вируса. След малко попита:
 	— Възможно ли е ръцете му да са били вързани за волана?
 	— Разбира се отговори Линда. – Но защо?
 	— Не ми се струва възможно – възрази Гретчен на Хуан. – Не би могъл да го завърти напълно, ако ръцете му са вързани за него. От телевизионния запис се вижда, че прави резки завои, които изискват свободни ръце.
 	— Може да прозвучи налудно – каза Хуан, – но какво, ако не той е управлявал? Теслата е с електронно управление на функциите и електрическо задвижване. Може да се програмира за управление от дистанция.
 	Линда щракна с пръсти.
 	— Точно както нашия КДУ.
 	— Да.
 	— Нашият КДУ? – попита Гретчен.
 	— Имаме камион с дистанционно управление – обясни Линда. – КДУ. В една от последните мисии беше повреден, но системата за контрол от разстояние работи отлично. Ще отида да изгледам по-внимателно телевизионния запис от преследването на джипа. Ако извадим късмет, някой може да има видео с висока разделителна способност, на което да се виждат ръцете на Муние на волана.
 	— Добра идея. Ние ще отидем в кабинета на президента на банката. Изглежда, създателят на този вирус, който е инсталирал Муние, ни е оставил съобщение.
 	— Нямам търпение да го чуя – каза Линда.
 	В кабинета на Муние завариха Ерик и Мърф да разговарят оживено с жена на двайсет и няколко години. Сладка блондинка, която носеше очила с рогови рамки, а косата й беше подстригана ала пикси. Тя седеше на клавиатурата, а двамата младежи се бяха надвесили над нея от двете й страни и сочеха нещо на екрана. Тримата разговаряха на компютърен жаргон, от който Хуан не разбираше почти нищо.
 	— Май вие двамата сте се сдобили с нова приятелка – каза Хуан и след като с Гретчен се представиха, Мърф и Ерик, прекъсвайки се, се хвърлиха да представят младата жена.
 	— Това е Мари Марсо – каза Мърф, а едновременно с него Ерик изстреля:
 	— Тя е главният компютърен аналитик на полицията.
 	— Моля, един по един – каза Гретчен, която явно се забавляваше на разгорещеността им.
 	— Приятно ми е да се запознаем – изчурулика Мари. – Бяхме закъсали… аз бях затруднена как да проникна в компютърната система. Вирусът е с много необичайна конструкция, която не ни пускаше да влезем.
 	Обаче на Крис и Колт им хрумнаха няколко фантастични идеи как да подходим към затруднението.
 	— Всъщност тя имаше нужда само от малко подсказване за правилния подход – поласка я Ерик.
 	Включи се и Мърф:
 	— Мари вече беше поела в правилната посока. Скоро щеше да се сети…
 	— Добре де, добре – съгласи се Хуан и вдигна ръце в знак, че се предава. Заедно сте велик екип и сте успели да проникнете в системата. Разбрах. Казахте, че има някакво съобщение?
 	— Какво съобщение? – попита Ривар, който току-що беше нахлул през вратата. – Мари, за какво става дума?
 	— Значи си получил съобщението ми.
 	— Пишеш ми, че си осъществила пробив и трябва да дойда веднага. А щеше да дадеш информацията на тези консултанти, преди да съм я получил аз? – Той изгледа Хуан и Гретчен с презрение.
 	— Още нищо не съм им казала отговори раздразнено Мари. Очевидно беше, че Ривар не е популярен сред служителите си. – Те току-що дойдоха.
 	Това донякъде укроти Ривар.
 	— Добре, продължавай. Кажи какво си открила.
 	— Мисля, че нашите нови приятели са прекалено снизходителни. Аз нямаше да стигна толкова далеч без тяхната помощ. Обаче заедно успяхме да преодолеем кода, който изобщо не ни пускаше да влезем в системата. Когато го направихме, на екрана се появи съобщение. Ето го: „Победителят получава плячката. Така че поздравления за компютърния гений. Впечатляващо е, че на света има човек, достоен за това съобщение. В сравнение с теб всички други хакери са посредствени, но не си прави труда да разбиваш моя код. Това е криптиране с дължина на ключа 4096 бита, така че ще са ти нужни около сто години, за да го разбиеш“.
 	— Това вярно ли е? – попита Ривар.
 	— Не – отговори Мърф.
 	— Добре тогава. Колко време ще отнеме?
 	Мърф и Ерик се спогледаха и свиха рамене.
 	— Може би десет години – най-накрая отговори Ерик.
 	Лицето на Ривар се зачерви все едно ще получи удар.
 	— Какво?
 	— Сто години предполага използването на днешните технологии, но с удвояването на компютърната мощност на всеки осемнайсет месеца ще можем да решим подобен криптографски проблем след десет години.
 	— Може би дори след пет – добави Мърф.
 	Хуан не знаеше дали говорят сериозно, или само размахват червения плащ пред властния Ривар.
 	— Хайде, продължавайте да четете – каза той.
 	— „Не мислете, че разполагате с толкова време – продължи Мари. Всеки ден е от значение, а на вас са ви останали десет. Сега всички резервни копия и банките, свързани с „Креди Кондамин“, вече са заразени. Когато времето изтече, а нашите предстоящи искания не са изпълнени, ще видите европейската икономика да изпада в хаос, който ще ви накара да копнеете за добрите стари дни на Голямата депресия“.
 	След това изречение в кабинета са възцари тишина.
 	— Наистина ли могат да го направят? – попита Хуан Гретчен.
 	Тя поклати глава.
 	— Не зная. Невъзможно е да се каже, без да можем да видим какво точно са направили на софтуера. Обаче тази банка е тясно свързана с много други европейски банки. Може да са открили начин да повредят трансферните връзки.
 	— Има още една част – каза Мари и продължи да чете. – „Започнете да търсите тази бомба с часовников механизъм в кода, ако смеете, но накрая така или иначе ще трябва да кихнете мангизите. Бог да ви е на помощ, ако откажете. След пет дни друга голяма банка ще изпита катастрофално рухване на системата като доказателство, че не лъжем. До скоро“.
 	— Очевидно си имаме работа е поне един много способен хакер – каза Мърф. – Това е първокласна работа. Вероятно няма да можем да влезем по-навътре без някакъв ключ за достъп.
 	— Доколкото знаем – включи се и Ерик, – ако продължаваме да копаем, можем да задействаме часовниковия механизъм, за който говорят.
 	Ривар сякаш не се безпокоеше от заплахата.
 	— Вие сте глупаци. Не разбирате ли? Муние е нагласил всичко.
 	— Какво искате да кажете? – попита Гретчен.
 	— Знаел е, че ще доведем аналитици, за да проверят системата, щом съобщи за проникването и намерят убитите пазачи там, където е смятал да ги изхвърли. Това съобщение е предназначено да отклони подозрението от него.
 	— Президентът на банката не е създал вируса сам. Възможно е хакерът да е имал свои собствени планове и да е написал това съобщение без знанието на Муние.
 	— Има и друга възможност – намеси се Хуан. – Мислим, че Муние може да е бил принуден да вкара вируса, че всичко е било инсценирано, за да изглежда, че той се опитва да прикрие присвояване.
 	— Това е абсурдно – възрази Ривар. – Ако някой си е направил труда да инсценира всичко, защо ще се издава с оставянето на това съобщение?
 	Въпросът беше добър и Хуан си помисли, че има няколко възможни отговора.
 	— Може би хакерите са си мислили, че няма да успеем толкова бързо да проникнем в техния код. Или са искали да го прочетем, за да си помислим, че Муние е бил съучастник по собствена воля.
 	Ривар го изгледа невярващо.
 	— Те?
 	— В съобщението се споменава за „нашите искания“. Затова трябва да предположим, че зад това стоят неколцина души.
 	— Мисля, че трябва да се отнесем сериозно към заплахата каза Гретчен.
 	Ривар си пое дъх и потърка челото си.
 	— Ще го направим. Ние приемаме всички заплахи сериозно. Благодаря за помощта при откриването на съобщението. Обаче трябва да съсредоточим ресурсите си върху разследването на най-вероятната възможност. Ако вие искате да съсредоточите своето разследване в друга посока – моля.
 	Гретчен се опита да възрази, но беше отрязана.
 	Притеснената Мари ги гледаше извинително, а Ривар продължаваше:
 	— Няма да продължа по курс, който ще направи полицията смешна и ще предизвика неоправдана паника в икономиката. Ще оставя на Интерпол да реши дали да предупреди банковата общност на основата на тези слаби доказателства. Обаче това предупреждение няма да дойде от нас. Когато намерим още данни, които да подкрепят вашата теория, с удоволствие ще тръгна по този път. Дотогава ни оставете да си вършим работата. По пътя насам говорих с комисаря и той е съгласен. Когато открием нещо, ще ви съобщя.
 	Хуан знаеше, че когато чуе твърд отказ, трябва да отстъпи. Щеше да се наложи сами да продължат своята част от разследването. Обаче ако Ривар бъркаше и заплахата в съобщението беше истинска, разполагаха само с десет дни да спасят света от финансов срив.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 12 ≈

 	 
 	Западно от Гибралтар

 	 
 	Ларс Декстра натисна бутона за прекъсване на разговора на телефона си и изсумтя:
 	— Все още не отговаря.
 	Кипеше от яд, докато гледаше как под тях прелита испанската провинция по пътя им за Гибралтар. Техният „Гълфстрийм“ правеше своя последен заход.
 	Братът на Ларс, Оскар, се беше навел над лаптопа си.
 	— Сателитната карта показва буря в близост до „Нарвал“. Вероятно тя е причината да не можем да се свържем с капитана.
 	— От часове не сме се чували. Ларс си наля чаша аквавит.
 	— Успокой се. Прекалено се тревожиш.
 	Ларс изпи половината „жива вода“.
 	— Точно затова пия. – Въртеше се на седалката, вторачен в телефона, сякаш със силата на волята си можеше да го накара да звъни. Оскар винаги беше спокойната половина от двойката, която оглавяваше корабната и производствена империя „Декстра“. Неговите организационни способности допълваха уменията на Ларс да сключва сделки и да мисли стратегически.
 	— Не ми харесва тази внезапна промяна на плановете. Искам да знам колко време ще му трябва на капитан Петерс, след като натовари да стигне от Малта до Алхесирас. – Причината за техния полет в последната минута до Гибралтар беше да подготвят пристигането на „Нарвал“ в Алхесирас – голямото испанско контейнерно пристанище точно срещу Гибралтарския залив на английската територия.
 	— Според корабната спецификация и мощността на двигателя може да завърши плаването от Малта за три дни и половина.
 	— Три и половина?!
 	Оскар сви рамене.
 	— Времето не беше фактор, когато смятахме, че „Нарвал“ ще се върне в Ротердам.
 	— Трябваше да изберем по-бърз кораб измърмори Ларс.
 	— Е, сега е твърде късно – отговори Оскар. – Вече сме се ангажирали.
 	— Сигурен си, че не можем да превозим колоната по въздуха, така ли?
 	— Контейнерът е натоварен и готов на пристанището. Ако трябва да извадим колоната, за да я качим на самолет, можем да очакваме разкритие на място, където не може да го контролираме. По-добре да превозим товара до Алхесирас, където можем да го огледаме в нашата сграда.
 	— Нашият човек в Малта знае ли какво трябва да прави?
 	Оскар кимна.
 	— Да. Знае, че „Нарвал“ ще пристигне. По план контейнерът ще бъде натоварен в нощта преди търга с наддаване.
 	— Знае ли какво има вътре?
 	— Не. Никой, освен нас двамата не знае важността на онова, което е в контейнера.
 	— Когато разполагаме с нужното време да проучим колоната и да разчетем надписите, ще се окажем близо до откриване на съкровището. Тогава Максим Антонович ще ни падне в ръчичките. – Той гаврътна остатъка от аквавита и си наля още. – Какво става с дневника? Имаме ли представа кой наддава срещу нас за него?
 	Няма как да разберем – отговори Оскар. – Обаче цената ще е прекомерно висока.
 	Колоната в контейнера беше само едната половина от загадката, която се опитваха да разрешат. Другата се наричаше „Дневникът на Наполеон“. Всъщност ставаше дума за гръцко издание на „Одисеята“ на Омир, което Наполеон държал при себе си до смъртта си на остров Св. Елена. В книгата Наполеон си водел бележки в полетата на страниците. В тях се съдържаше тайната, която преследваха.
 	Нямаше съмнения в автентичността на книгата. Независими специалисти бяха потвърдили, че бележките са с почерка на корсиканеца.
 	Търгът щеше да се проведе в Малтийския морски музей, който играеше ролята на представител на анонимния колекционер, предлагащ най-голямата сбирка от Наполеонови артефакти, която някога се беше появявала на пазара. Наддаването щеше да започне след четири дни и вечерта преди това щеше да се състои галапредставяне, на което възможните участници щяха да могат да огледат отблизо предметите. Очакваше се представянето да привлече едни от най-богатите хора в света, които искаха да се възползват от тази неповторима възможност да видят тези неща, преди те да изчезнат завинаги в сейфовете на частните колекционери.
 	Яфската колона, както е известна, беше оставена пред склада, в който бяха всички останали артефакти. Каменната реликва датираше от римско време. На нея бяха изсечени укази на латински, гръцки и иврит. Беше изчезнала по време на Наполеоновото нахлуване в Сирия. Мнозина бяха предполагали, че е била разрушена по време на войната, докато не се беше появила най-неочаквано сред предметите в сбирката. Беше направена от бял гранит и тежеше над трийсет тона. Смяташе се, че ще е твърде трудна за продаване, затова я бяха дарили на музея. Ларс и Оскар бяха наели екип, който да натовари колоната в контейнер без обозначения под предлог, че ще бъде превозена до музея. Вместо това хората им откараха контейнера на дока. Когато търгът започнеше, тя вече щеше да е натоварена на „Нарвал“ и да пътува за Алхесирас.
 	Заради известността му „Дневникът на Наполеон“ беше пазен много по-строго, така че единствената им възможност беше да го купят. Щом свършеха в Алхесирас, Ларс и Оскар щяха да посетят галата в Малта, за да се уверят, че дневникът отговаря на очакванията им. На следващия ден техен представител щеше да участва в наддаването от тяхно име. Нямаха намерение да позволят на някого другиго да купи дневника.
 	— Трябва да спечелим това наддаване – каза Ларс. – Колко смяташ, че ще е най-високото предложение?
 	Оскар не отговори веднага.
 	Аукционната къща посочи диапазон на цената от половин до един милион евро. Обаче аз мисля, че трябва да сме готови да прехвърлим два милиона, за да го получим.
 	Ларс отпи още една глътка от аквавита и отпусна глава на облегалката.
 	— Ще вкараме доста пари в тази авантюра. Освен това трябва да се тревожиш повече за нашите глави, отколкото го правиш.
 	— Наредих, когато пристигнем да ни чакат седмина души от нашата охрана.
 	— Добре, защото ако определени хора научат какво търсим, ще ни убият на секундата.
 	— Наградата си заслужава риска – отговори Оскар, макар в гласа му да се долавяха леки нотки на съмнение.
 	— Надявам се, че си прав – каза Ларс и допи аквавита.
 	От интеркома се чу гласът на пилота, който обяви, че кацат след десет минути.
 	 
 	 
 	— Хайде, Дейвид – извика треньорът. – Можеш да ритнеш топката много по-добре.
 	Дейвид Кинкейд, чийто баща наскоро беше преместен със семейството си на Гибралтар, знаеше, че не прави добро впечатление на съотборниците си. Обвиняваше за разсеяността си близостта на футболното игрище на средното училище не само до оживената гибралтарска марина, но и до самолетната писта на международното летище на територията.
 	Обаче вътрешно знаеше, че да обвинява за лошата си игра рева на самолетните двигатели и яхтените сирени е просто извинение.
 	Той се премести в края на редицата, за да изчака реда си да стреля отново във вратата. Беше решен да докаже качествата си и да стане нападател на отбора. Съсредоточи се върху играта и си представи, че ще отбележи победния гол.
 	И почти веднага съсредоточаването му беше нарушено от поредния самолет, който се снишаваше за кацане. Всичките му съотборници бяха дотолкова свикнали с грохота, че въобще не му обръщаха внимание. Самолетът беше малък. От онези, които използват звезди и богати хора. Обаче в него имаше нещо различно. Едно от крилата му пламтеше в червено. Червеното ставаше все по-ярко като загряваща керамична плоча на готварска печка.
 	Без да се обръща специално към някого, Дейвид каза:
 	— Ей, това не е ли… – И млъкна, когато видя какво се случи в същия миг.
 	Самолетът беше на около четиристотин метра от началото на пистата, когато дясното крило избухна в пламъци. Огнени езици изригваха от горивото, което бликаше от резервоара в крилото. Самолетът се завъртя надясно вече не се целеше в пистата – и започна да пада.
 	Носеше се право към тях.
 	— Бягайте! – изкрещя Дейвид и посочи към устремилия се към игрището самолет.
 	Проклятията и виковете бяха заглушени, когато двата двигателя на реактивния самолет заработиха с пълна мощност в отчаян опит на пилота да се издигне.
 	В паника Дейвид се втурна към марината, изтича на късия док и скочи във водата точно когато самолетът мина отгоре и избухна в огнено кълбо, от което се посипаха пламтящи отломки върху мястото, където допреди миг бяха тренирали футбол. Нагрети до бяло парчета метал се посипаха и около Дейвид.
 	Той изплува на повърхността и видя футболното игрище покрито с горящи отломки. Никой от хората на борда не би могъл да оцелее при такава ужасна катастрофа.
 	Дейвид се завъртя във водата, за да провери дали на някой от неговите съотборници не му е хрумнала същата идея. Обаче, изглежда, беше единственият, потърсил убежище в пристанището. Не можа да види никой друг.
 	Единственото движение, което забеляза, беше една яхта с необичайна форма, която плавно напускаше пристанището. Не успя да види нищо друго.
 	На корпуса й се четеше „Ахил“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 13 ≈

 	 
 	— Гретчен, откъде сте? – попита Линда, докато обядваха.
 	— От най-различни места – отговори тя, докато ровеше в пилешката салата. – Родителите ми бяха на дипломатическа служба – майка ми като преводач, а баща ми като дипломат. Прекарах детството си в Берлин, Москва, Париж, Тел Авив плюс още десетина други места.
 	— Една от причините да знае много чужди езици – вметна Хуан. – Колко бяха? Пет?
 	— Седем. Френски, руски, немски, испански, италиански, гръцки и арабски.
 	— Впечатляващо – каза Линда. – Председателят знае само три.
 	— Само че нейният руски акцент звучи така, сякаш я е учил Чеков* от „Стар Трек“.
 	[* Павел Чеков герой от сериала. – Б.пр.]
 	Гретчен не му остана длъжна:
 	— А неговият арабски звучи така, сякаш го прослушват за член на саудитското кралско семейство.
 	Всички около масата се засмяха. След като на практика бяха изключени от разследването, петимата Хуан, Гретчен, Линда, Мърф и Ерик – бяха намерили празно улично кафене, където можеха да им сервират късен обяд, та на спокойствие да подложат на мозъчна атака следващите си стъпки, след като засега бяха попаднали в задънена улица.
 	— Ваша или негова е идеята да го наричате председател вместо капитан? – попита Гретчен, без да се обръща към някого конкретно.
 	От израженията им Хуан разбра, че се чудят дали тя има допуск до информацията за „Орегон“, затова се намеси:
 	— Овърхолт й е дал пълна информация за нас. Тя има допуск до свръхсекретна информация.
 	Щом чуха това, колебанието им изчезна. Пръв заговори Ерик:
 	— Стана от само себе си. Ние всички се смятаме за партньори в Корпорацията, затова в обръщението има логика.
 	— За да запазите анонимността ли я наричате Корпорацията?
 	— Отчасти – каза Линда. – Освен това няма смисъл да я наричаме с някакво име, защото се нарича по различен начин там, където държим активите си.
 	— Активи, които сега са замразени, заради хакера, който ни се подиграва – подхвърли Хуан. – Ако наистина разполагаме само с десет дни преди да настъпи световна финансова катастрофа, как могат да я предизвикат?
 	Гретчен остави вилицата и се облегна назад, за да обмисли възможностите.
 	— Може да са вкарали вирус, който да блокира работата на големите банки. Това ще предизвика рухването на финансовите пазари. Или могат да изтрият данните в компютрите за това къде се съхраняват активите и да предизвикат банкова паника. Хората ще се хвърлят да си теглят влоговете, а лихвите ще пробият тавана. Кредитирането на практика ще спре. Международната търговия ще замре. Говорим за недостиг на храни, горива и масова безработица.
 	— Въпросът е, кой би имал полза от подобна катастрофа?
 	— Хората, които продават къси позиции. Те залагат на това, че цената на акциите ще падне и ще могат да направят удар, когато пазарите тръгнат надолу. Вероятно цената на златото ще излети до небето, защото златото се ползва с името на сигурен пристан. Онези, които разполагат с хубав златен дял, ще могат да купят на безценица пострадали активи.
 	— А може просто да са терористи, които искат да причинят неприятности на западните страни – предположи Линда. – Или анархисти противници на световната търговия и големите компании.
 	Значи става дума за алчен или отмъстителен човек – обобщи Мърф. – Това не ограничава много бройката.
 	— Единственото, което знаем, е, че става дума за човек с много големи компютърни умения. Не бих се изненадал, ако се окажат способни да причинят голяма вреда на финансовата система.
 	Хуан реши, че Линда е разтревожена заради липсата на активно ръководство.
 	— И какво, просто ще чакаме, докато банката рухне и те заявят исканията си? – попита тя. – Все трябва да има нещо, което можем да направим.
 	— Записът на Муние в колата не е достатъчно сигурен, за да можем да докажем, че е бил принуден – каза Хуан. – Дори да е било така, без да знаем повече за хакера, не можем да разберем кой стои зад всичко това.
 	— Съобщих на Вашингтон за заплахата – каза Гретчен. – Те ще изпратят общо предупреждение до банките, но никой не може да вземе резултатни предохранителни мерки без допълнителна информация как да открие вируса и кои банки са били подложени на нападение. Трябва да извадим голям късмет, за да установим коя е банката, която в съобщението е заплашена с атака след пет дни.
 	— Или да се надяваме, че този, който стои зад това, ще направи грешка преди петте дни да изтекат – каза Линда.
 	Гретчен сви рамене.
 	— За едни е картоф, за други – патат.
 	Изведнъж изражението на Мърф стана отсъстващо. След миг той извика победоносно:
 	— Чипс! – И измъкна телефона от джоба си.
 	— За какво говориш? – попита Ерик, объркан като всички от странния му изблик.
 	— Ще извадя снимката, която направих на предупреждението, оставено от хакера. Помниш ли „Майнкрафт“?
 	Ерик се замисли за момент, после и на неговото лице се изписа вълнението на разбирането.
 	— Прав си! Пропуснахме го! – И започна да драска по салфетката си.
 	Хуан заговори от името на останалите, които още бяха втрещени от непонятния им разговор.
 	— Ще бъдете ли така добри да споделите и с нас своето прозрение?
 	— Помниш ли, че в съобщението хакерът ни предизвикваше да проникнем в кода? – попита Мърф.
 	После зачете от телефона си:
 	— „Започнете да търсите тази бомба с часовников механизъм в кода, ако смеете, но накрая така или иначе ще трябва да кихнете мангизите“.
 	И почука с пръст по екрана на телефона.
 	Хуан все още не разбираше.
 	— Какво общо има това с чипс?
 	— И какво е „Майнкрафт“? – вметна Гретчен.
 	Ерик показа на Линда, Гретчен и Хуан какво беше написал на салфетката.
 	„Ghoughpteighbteau tchoghs“*.
 	[* Търсен е ефектът от разликата между ортографията и произношението в английския език: Ghoughpteighbteau – hiccough, though ptarmigan, weighq debt, bureau, pitchr women, hiccoughs. Tchoghs – match, women, hiccoughs. – Б.пр.]
 	— Какво е това? – попита Линда, след като се опита да произнесе думите. – На клингонски ли е*?
 	[* Клингоните са извънземна раса от планетата Кронос във фантастичния сериал „Стар Трек“. – Б.пр.]
 	Ерик поклати глава.
 	— „Майнкрафт“ е много популярна видеоигра. Щом я пуснеш, на началния екран се появява някаква фраза. Сменят се групи фрази и тази е една от тях. Знаете ли какво значи?
 	Всички поклатиха глави.
 	— Картофен чипс! – изпищя Мърф и отново се зае с телефона си.
 	— Не, не значи това – възрази Гретчен.
 	— Всъщност значи точно това – настоя Ерик, – обаче авторите на играта са използвали нетрадиционен правопис, изведен от странното английско произношение. – Надраска още нещо върху салфетката и им показа друга дума.
 	Ghoti.
 	— Може би сте я виждали.
 	Хуан кимна, защото започна да схваща.
 	— Това се произнася като риба*.
 	[* F – соugh; I – women; Sh – nation. – Б.пр.]
 	— А другата неразбираема фраза се произнася като картофен чипс – каза Ерик, като нахвърля на салфетката произношението.
 	— Когато каза, че за едни е картоф, а за други – патат – обясни Мърф на Гретчен. – По някакъв начин ми припомни тази фраза от началния екран на играта. Знаех, че хакер на такова равнище не би пропуснал да остави подпис. За тях доброто име е всичко. Искат хората да знаят кой е отговорен за тази епохална атака.
 	— Има нещо, което не разбирам – каза Линда.
 	Мърф отново прегледа изречението.
 	„Започнете да търсите тази бомба с часовников механизъм в кода, ако смеете, но накрая така или иначе ще трябва да кихнете мангизите“.
 	— Хакерът ни е оставил следа. Това е различното произношение на същите буквени съчетания: търсите – бомба; смеете – кихнете и така или иначе. Това не е просто от любезност.
 	— Зная, че с това ни водите в някаква посока – каза Хуан. – Като теглим чертата, какво излиза?
 	Мърф показа екрана на телефона си на Ерик, който кимна и каза:
 	— Хакерът е използвал код с акростих. Обикновено те са лесни за откриване. Взимаш първата буква от всяко изречение или първата буква от всяка трета дума. Може да е и някакъв друг вариант. Целта е да съставиш послание.
 	Той отново започна да драска по салфетката си.
 	— Обаче този хакер е подходил по-фино – каза Мърф. – Използвал е акростих, който също е кодиран. Кодът се разкрива с първата буква на всяко от изреченията. Проверих най-различни произношения и това ми се струва единственото логично.
 	Ерик отново пусна салфетката да обиколи присъстващите. На нея пак се виждаше някаква безсмислена дума, а под нея английските съответствия по произношение.
 	Tiaideaughow*.
 	[* Митично чудовище – двукрак змей с опашка, завършваща с диамантено острие. – Б.пр.]
 	Nation, Plaid, Bureau, Tough, Low.
 	Хуан озвучи произношението на отбелязаните буквени съчетания наум и после попита Мърф:
 	— Призрачен враг?
 	Той кимна.
 	— Прословут е сред елита на хакерската общност. Призрачния враг създаде едни от най-гадните червей и вируси, с които бяха ударени големи компании. Никой не знае кой е, но се смята за върха на сладоледа.
 	Изглежда, тази информация удиви Гретчен.
 	— О, не!
 	— Знаеш кой е, нали? – попита Хуан.
 	Тя преглътна.
 	— Миналата седмица Интерпол получи анонимен сигнал, но не го сметнахме за правдоподобен. В него се посочваше мястото, откъдето действа Призрачен враг, и че планира да пусне вирус, който ще атакува банки.
 	— Защо не се отнесохте сериозно към него?
 	— Защото пристигна със снимка. На двайсет и осем годишен албанец, Ерион Кула. Той вече беше в нашето полезрение за няколко хаквания на кредитни карти, обаче го познавахме с псевдонима Уайвърн, а не Призрачен враг. Решихме, че някой от конкуренцията се опитва да го изработи, приписвайки му лъжлива самоличност.
 	— Къде се намира?
 	— В сигнала се казваше, че работи от замъка във Вльора на албанското крайбрежие.
 	— Тогава ще идем при Призрачния враг и ще го убедим да ни върне парите – каза Хуан. Ще се обадя на Макс да се приготви да отплава за Албания веднага щом се върнем в Палермо.
 	— Ще дойда с вас каза Гретчен. – Трябва ви човек, който е експерт-счетоводител, така че да може да разбере дали ви казва истината.
 	Хуан замълча за миг, защото се замисли за усложненията, които би предизвикало присъствието й на „Орегон“, обаче малко по-късно осъзна, че е права. Можеше да се окаже полезна не само със счетоводните си познания, но и с връзките си в ЦРУ и Интерпол.
 	— Добре – съгласи се той. – Ще кажа на Макс да ти приготви каюта.
 	— Благодаря. Но трябва да знаеш и друга причина защо решихме, че сигналът не е правдоподобен.
 	— Да?
 	— Решихме, че който и да е изпратил предупреждението, се опитва да ни подмами в клопка. Ако бяхме изпратили агенти на Интерпол, можеше да се стигне до неприятни сцени.
 	— Заради албанското правителство?
 	Гретчен поклати глава.
 	— Замъкът във Вльора е построен през петнайсети век от венецианците и е ремонтиран преди пет години от новия му собственик – бизнесмена Далмат Симаку. Смята се, че е един от най-големите криминални босове в албанската мафия.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 14 ≈

 	 
 	Хуан нареди „Орегон“ да отплава в мига, щом стъпиха на палубата му в Палермо. Намалиха само докато минаваха през Месинския пролив между Сицилия и италианския бряг и продължиха да бързат с четирийсет и пет възела, преодолявайки триста и петдесетте мили до Албания за по-малко от осем часа.
 	Следващата сутрин „Орегон“ се намираше в Адриатическо море на десет мили от замъка на Вльора, който се издигаше в края на скалист полуостров, осеян с ниски храсталаци и диви маслини. Местността напомни на Кабрило на калифорнийските гъсталаци близо до Санта Барбара. Замъкът беше изграден като крепост, която пазеше входа към естественото пристанище. Постът на албанската брегова охрана се намираше от другата страна на полуострова само на пет мили от „Орегон“. От Канине, както се казваше крепостта, чиито каменни стени се извисяваха петнайсет метра над скалистото крайбрежие, се откриваше отличен изглед към околностите.
 	В горния край на стените имаше бойници, откъдето оръдията и стрелците можеха да водят огън от защитени позиции както към морето, така и към чакълестия път, който водеше до желязна врата, затворила входа. Замъкът не приличаше на отделна постройка, а на каменна стена, заобикаляща десет постройки от камък, разхвърляни из двора. Върху широката стена имаше път, който позволяваше на двама или трима постови да обикалят и да гледат над каменните бойници към морето от едната страна и централния двор от другата. Кръгли кули близнаци фланкираха входната врата, където свършваше пътят.
 	Благодарение на един дрон, който кръжеше високо в небето и използваше камера с висока резолюция, Хуан имаше подробен поглед към замъка. Наблюдаваше живата картина на своя стенен телевизор, докато отпиваше от кафето, което Морис му беше поднесъл. Единственото движение, което беше видял досега, идваше от четирима пазачи, които обикаляха мързеливо крепостта.
 	Някой почука на вратата на каютата му.
 	— Влез.
 	Влезе Макс Хенли, придружаван от Гретчен, която носеше чаша кафе.
 	— Чудесно каза Хуан, докато отпиваше от кафето си. – Очевидно си намерила каюткомпанията.
 	— По-скоро прилича на ресторанта на петзвезден хотел – каза тя малко учудено. – Явно печелите добре от частната работа.
 	Макс го погледна и повдигна вежди.
 	— Какво? – попита Хуан. – Познавам това изражение и то ме кара да се тревожа.
 	— Докато идвахме от столовата, Гретчен ми разказа нещо много интересно – отговори Макс с очевидно веселие.
 	— Разказах му за нашата мисия в Москва – обясни тя. Разбира се, без секретна информация. Просто, че с теб бяхме женени през трите седмици, докато траеше операцията.
 	— Ти пропусна тази малка подробност – каза Макс. – Че е било заради мисията.
 	Гретчен погледна Хуан, а после Макс, и след това се засмя.
 	— Сметнал си, че наистина сме били женени?
 	Някой не беше много точен по този въпрос.
 	Хуан отпи равнодушно от кафето, после попита:
 	— Значи съм забравил да спомена тази подробност?
 	— Да, забрави.
 	— По онова време и двамата бяхме женени за други хора, но операцията изискваше двойка. Ние с Хуан бяхме избрани за работата. Господин Гейбриъл Джексън и неговата съпруга Наоми.
 	След това никога повече не бяха работили заедно до този момент и Хуан се тревожеше как миналото може да повлияе на днешната мисия.
 	— Тъкмо решиш, че познаваш някого, и… – каза Макс с хитра усмивка.
 	— Може би е имал други жени, за които дори аз не знам – отговори Гретчен.
 	Хуан поклати глава.
 	— Само две. – И за да смени темата, каза: – Хайде да ти покажа командния център и да започваме това представление.
 	Гретчен задържа погледа му за няколко секунди, после кимна.
 	— Води.
 	Излязоха от каютата на Хуан и тръгнаха по коридора към командния център на „Орегон“, бойната централа, защитена от брониран корпус и заровена дълбоко в средата на кораба.
 	Когато влезе, Гретчен ахна.
 	Върху гигантския екран на предната стена се виждате изображението на замъка във Вльора, което се виждаше и на екрана в каютата на Хуан. За разлика от ярката светлина на утринното слънце отвън, боядисаното черно помещение беше осветено в нежносиньо от най-модерните компютърни екрани, които стояха до всяка работна станция. Със сензорни екрани, отлични контролни системи и обезшумяващо гумено подово покритие, високотехнологичният център надминаваше този на космическия кораб „Ентърпрайз“.
 	Гретчен тръгна право към въртящия се стол, който стоеше на малък пиедестал в средата на помещението.
 	— Това сигурно е твоето място.
 	— Всички го наричаме „Стола на Кърк“ – каза Макс. – С контролите, монтирани в подлакътниците, Хуан може да управлява почти изцяло „Орегон“, включително, ако се наложи, да го кара.
 	— С екипажа от специалисти, каквито са всички – отговори Хуан, – това се налага много рядко.
 	После разведе Гретчен по различните командни постове, като започна с Ерик Стоун на щурвала и Марк Мърфи на централата за оръжията. Линда наблюдаваше радара и сонара, а Макс отговаряше за инженерната работа и движещата сила.
 	— А това е Хали Касим – каза Хуан, докато й представяше слабия ливаноамериканец, който беше със слушалки на главата. – Той е нашият експерт по комуникациите. Това е Гретчен Уагнър, която взехме назаем от Интерпол и ЦРУ.
 	— Знаете ли арабски? – попита тя.
 	— Нито дума – отговори Хали. – Роден съм и отраснах във Филаделфия. Родителите ми вярваха, че трябва да ме потопят в американската култура. Сигурно понякога щеше да е полезно, ако знаех арабски.
 	— Когато имаме време, с удоволствие ще ви преподам няколко урока.
 	— Вероятно ще сме прекалено заети, ако разузнаването ни излезе успешно.
 	Хуан продължи към последната работна станция, където един впечатляващо красив мъж с каубойска шапка небрежно движеше джойстиковете, с които управляваше реещия се над замъка дрон.
 	— Това е Джордж Адамс, нашият пилот на хеликоптери и дронове. Не си прави труда да му казваш колко добре изглежда. Той си го знае.
 	Мъжът стисна ръката й.
 	— Казвайте ми Гомес.
 

 	— Гомес Адамс? Като в „Семейство Адамс“? – възкликна Гретчен.
 	Той се усмихна и й намигна.
 	— Остана ми от времето, когато излизах с жена, която приличаше на Мортиша. Нея вече я няма, но прякорът си остана.
 	— Какво е положението? – попита го Хуан.
 	— Осите могат да останат около час на позиция преди акумулаторите им да се изтощят отговори Гомес: имаше предвид трийсетсантиметровия дрон, който се въртеше над замъка. Камерата с карданно окачване в долната му част имаше ъгъл на заснемане триста и шейсет градуса. – Сменям ги на всеки час за презареждане, така че да държим замъка под око непрекъснато.
 	— Възможно ли е да са ги забелязали?
 	— Съмнявам се. Летят на километър и половина над замъка. Няма начин да ги чуят от такова разстояние. Записвам през цялото време, така че ако се наложи, можем да изгледаме записите от самото начало.
 	Хуан погледна екрана. Една от постройките в главния двор на замъка приличаше на казарма. На покрива се виждаше сателитна чиния и микровълнови антени. Близо до входната врата бяха паркирани пет големи коли, които подсказваха, че вътре може да има двайсет и повече човека.
 	— Някакво движение? – попита Хуан, който беше гледал само през последните десетина минути.
 	— Преди половин час видях двама мъже да излизат от многоетажното главно здание, от чийто комин излиза пушек каза Гомес: имаше предвид постройката, която се издигаше в другия край на градината срещу входната врата. – Носеха нещо, което приличаше на подноси, към сградата с вид на казарма в центъра с всичките тези антени на покрива. Влязоха вътре и няколко минути по-късно оттам излязоха двама други мъже, но вече с празни подноси.
 	Смяна на караула? – подхвърли Гретчен.
 	— Възможно е. Но никой не приличаше на снимките на Ерион Кула и Далмат Симаку, които ни даде. – Гомес имаше предвид хакера Уайвърн и боса на мафията. Докато живата картина продължаваше, Гомес пусна един по-раншен запис в прозорец в ъгъла на екрана. Беше изображението на мъже, които отиваха към и се връщаха от казармата. Всички бяха между двайсет и трийсет години, облечени небрежно с джинси и леки якета. На пълните подноси имаше храна и напитки.
 	— Бих направил предположение, че това са обикновени войници.
 	Гретчен също се приближи към екрана.
 	— Да, но на кого са занесли яденето?
 	Може би това е мястото, където работи Уайвърн.
 	— Като се има предвид количеството храна, което носеха, има поне още неколцина.
 	— Да предположим, че получим потвърждение за присъствието му тук. Затова е нужно да планираме как ще го изведем.
 	След като Хуан се обади на Линк и Еди да дойдат при тях в командната централа, прекараха следващите три часа в съставяне на планове как да отвлекат Уайвърн: знаеха, че нямат много време и че този тип представлява истинска опасност. Хуан беше впечатлен от факта, че Гретчен не беше изгубила нищо от тактическите си умения, след като тя предложи някои наистина умни съвети.
 	Гомес прекъсна обсъждането им, за да съобщи, че три коли наближават замъка.
 	Вратите се отвориха, за да пуснат черна лимузина „Мерцедес“ да влезе. Следваха я два черни джипа. Двама тромави телохранители изскочиха от мерцедеса и отвориха двете задни врати. В същото време от джиповете слязоха още осем души.
 	От задната част на мерцедеса слязоха двама мъже. Единият беше възрастен, а другият – сравнително млад.
 	— Увеличи образа – нареди Хуан.
 	Възрастният носеше копринен костюм, който меко отразяваше следобедното слънце. Носеше слънчеви очила, а косата му беше дълга, посивяла и рядка.
 	— Можем ли да извадим на екрана снимката на Симаку? – попита Гретчен. Хуан кимна и в същия миг се показа снимката на мъжа, направена с дълъг обектив на градска улица.
 	— Той е – каза тя.
 	Един от телохранителите блъсна напред по-младия мъж и той се препъна и едва не падна на земята. Носеше тениска и гащеризон, косата му беше вързана на конска опашка, а лицето му бе покрито с рунтава брада.
 	Преди някой да беше поискал, на екрана се показа и снимка на Ерион Кула. На нея беше гладко обръснат, а косата му спусната до раменете. Обаче очевидно ставаше дума за същия човек, с когото се отнасяха грубо в замъка.
 	— Изглежда, Уайвърн не е доброволно тук – отбеляза Хуан.
 	— Може би „Креди Кондамин“ не му е била достатъчна – каза Мърф. – А може да е задигнал парите на мафията.
 	Макс поклати глава от удивление при тази мисъл.
 	— Това никога не е било умен ход.
 	Хакерът беше буквално завлечен до казармата и блъснат да влезе. Симаку говори с телохранителите около минута, а след това закрачи с останалите от войниците към главната сграда. Телохранителите изчезнаха в казармата.
 	— Трябва да хванем Ерион Кула преди Симаку да му направи нещо – каза Хуан. – В полунощ тръгваме да измъкнем Уайвърн.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 15 ≈

 	 
 	Зъбите на Павел Миткин тракаха.
 	Рахул Сиркал завързваше оловни водолазни тежести за краката му. Ужасеният инженер не можеше да помръдне, защото Шеймъс О’Конър го държеше за раменете, а ръцете му бяха вързани на гърба. Миткин трепереше от вятъра, който духаше на кърмовата палуба на „Ахил“, който бързаше на изток към Малта.
 	Почти всички от петдесетчленния екипаж се бяха събрали, за да гледат наказанието му. Само Максим Антонович и офицерът на мостика отсъстваха, но сигурно гледаха по затворената система за видеонаблюдение. Членовете на екипажа, които Миткин можеше да вижда, бяха мъжете и жените на балкона. Израженията им варираха от гняв до открито любопитство и невъздържано вълнение заради онова, което предстоеше да се случи. Някои си шепнеха, а неколцина му се подиграваха. Макар устните му да потрепваха, Миткин успя да сдържи сълзите, които напираха да потекат.
 	След като деветкилограмовите тежести бяха завързани за краката му, а други пет килограма бяха завързани за кръста му, го вдигнаха на крака. Сергей Голов бавно се приближи и огледа работата, свършена от Сиркал, преди да погледне Миткин в очите. Поклати неодобрително глава, след което се обърна към екипажа. Дъщеря му Ивана стоеше до него със скръстени ръце.
 	— Предполага се, че сме екип – каза Голов на английски – общия език на международния екипаж. – Предполага се, че ще се подкрепяме един друг, ще се защитаваме един друг. Дори да умираме един за друг, когато се стигне дотам. Когато тръгнахме заедно на това пътуване, поехме това задължение.
 	Посочи Миткин.
 	— Обаче този човек ни предаде.
 	Чуха се дюдюкания срещу Миткин, докато Голов не вдигна ръце, за да ги спре.
 	— Павел Миткин не само е дезертьор, а е виновен в най-отвратителното престъпление на море – метеж. Когато беше заловен, се опита да убеди други членове на неговия екип да се надигнат срещу старшите офицери и да свалят командването на яхтата. Разбира се, вие сте верни членове на екипажа и сте отказали да вземете участие в това. Миткин трябва да бъде наказан за своето престъпление.
 	Миткин вече не можеше да си държи езика зад зъбите.
 	— Не виждате ли какво става? – извика той. – Капитанът води всички ни по ужасен път. Всички ще ни убият заради него! Помислете какво господин Антонович…
 	Сиркал го спря, като му удари здрава плесница с опакото на ръката си. Колената на Миткин се подгънаха, но Сиркал го задържа на крака – заби пръсти толкова здраво в мършавите му бицепси, че ръцете му изтръпнаха.
 	Миткин знаеше, че Голов просто може да го простреля в главата и да изхвърлят тялото му във водата, след като откриха, че се измъква през борда по време на престоя им в Гибралтар. Обаче имаха нужда от публично наказание, за да покажат на екипажа какво ще им се случи, ако им минават мисли за предателство. Миткин беше забелязал, че неколцина членове на екипажа се поколебаха да го хванат, когато в паниката си го беше ударил на молба да го пуснат да си върви. Голов също го беше забелязал. Затова сега беше нужно да се покаже властта на капитана.
 	— Ако има някой сред нас, който иска да говори в защита на Миткин, да заповяда – каза Голов.
 	Миткин огледа тълпата с проблясък на надежда, обаче тя помръкна, когато очите му се спряха върху главния инженер на „Ахил“. Старият морски вълк му се усмихваше подигравателно и го гледаше с отвращение. Никой не каза и дума.
 	Фактът, че беше набеден за предател и метежник от колегите си, най-накрая стана действителност и иронията на положението направо го съкруши.
 	Той се изсмя, кикот, който се превърна в разтърсващ смях.
 	Голов заговори отново:
 	— Ето, виждате ли? Той намира вашата вярност за смешна. Смята, че сте глупаци.
 	Миткин беше осъзнал, че не може да се довери на останалите от екипажа, затова беше планирал да избяга сам, като същевременно беше задвижил клавишите, за да разобличи заговора на Голов.
 	Простото насочване на властите към „Ахил“ и неговия капитан не само щеше да бъде разкрито от Голов и Ивана, но и щеше да го забърка като участник в заговора. Затова той беше избрал по-фина тактика, която щеше да разкрие техния заговор, като едновременно му позволи да се измъкне на свобода.
 	Обаче всичките му планове се провалиха, когато го видяха да се спуска по въже, докато яхтата отплаваше от Гибралтар. Беше планирал всичко с точност до секунда и просто нямаше късмет, когато третият помощник, който обикаляше палубата, го видя и вдигна по тревога охраната да го изтегли обратно. Сега Миткин трябваше да плати с живота си за този малшанс.
 	Голов се обърна към него и каза високо:
 	— Павел Миткин. Признат си за виновен в предателство и метеж – и двете са углавни престъпления. Сега ще бъде изпълнена присъдата ти. – Голов погледна Сиркал. – Извади дъската.
 	Сиркал вдигна част от релинга и натисна един бутон до него. От палубата се завъртя трамплин за водни скокове, който обикновено се използваше за забавление, докато яхтата е на котва. Дългата три метра дъска от фибростъкло се простря над водата и спря.
 	Голов кимна на О’Конър, който бутна Миткин към неговата съдба. Миткин си помисли дали да не се помоли на капитана, обаче знаеше, че молбите му няма да срещнат разбиране. Дори единствената останала тайна, която смяташе да използва като коз в преговорите, сега нямаше да го спаси.
 	— Мини по дъската* изкомандва Голов.
 	[* Едно от известните пиратски наказания. – Б.пр.]
 	Мнозина от екипажа започнаха да скандират:
 	— Мини по дъската, мини по дъската!
 	Миткин пое дъх и се затътри напред. В краката му се вляха сили от съзнанието, че има късче контрол върху своите мъчители: действията му не бяха напразни.
 	Стъпи върху трамплина и започна да напредва сантиметър по сантиметър, подтикван от дългия харпун, който О’Конър използваше като остен.
 	Няколко пъти вятърът едва не го събори, но стабилността на двойния корпус предпазваше яхтата от напречно люлеене и него от изхвърляне във водата. Когато стигна края на трамплина, Миткин бавно се обърна, за да се изправи с лице срещу екипажа. Погледна Ивана, след това Голов.
 	Събра всичката си смелост и заговори с треперещ, по ясен глас.
 	— Смятате, че сте ме победили. Не, не сте. Защото не знаете всичко, което съм направил.
 	О’Конър тъкмо се готвеше да го ръгне с харпуна, но Голов го спря.
 	— Какво искаш да кажеш?
 	Миткин се усмихна печално на Ивана.
 	— Смяташ се за много умна с малкото си Великденско яйце за Призрачен враг. Не можа да се удържиш да не се изфукаш. Интерпол скоро ще открие всичко за Призрачен враг. Аз не можах да ги насоча към теб, но твоята онлайн Немезида Уайвърн може да успее.
 	Голов погледна към Ивана объркано и разтревожено. Тя избягна погледа му с неудобство. Голов се завъртя, изгледа Миткин с ярост и изрева:
 	— Хванете го!
 	О’Конър запристъпва внимателно по трамплина към Миткин. Трамплинът се огъна още, заплашвайки да изхвърли и двамата във водата.
 	Миткин не хранеше никаква надежда, че ще го освободят заради новата информация. Щяха да го измъчват, докато не признае всичко, а после щяха да го убият.
 	Той нямаше да позволи това да се случи.
 	Усмихна се, издиша, за да изпразни дробовете си, и се хвърли от трамплина. Последното, което чу, беше как Голов вие да го хванат.
 	Миткин падна във водата и изчезна под повърхността. Започна да се бори срещу ужаса от удавяне, обаче отчаяната нужда да вдиша бързо го съкруши и той напълни дробовете си с морска вода. Тежестите го теглеха към дъното на шестстотин метра под него, светлината, идваща отгоре, бързо се превърна в сумрак, а после в пълна тъмнина.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 16 ≈

 	 
 	Еди Сенг издърпа носа на лодката с надуваеми бордове и твърдо дъно (ЛНБТД) на тесния плаж на около осемстотин метра от замъка Канине. Стърженето беше само малко по-силно от почти безшумния електродвигател, който беше използвал вместо двойката мощни извънбордови дизели, които можеха да засилят ЛНБТД до над петдесет възела.
 	Лодката беше конструирана специално в помощ на спецчастите по света и позволи на Еди, Франклин Линкълн и Майк Троно да не бъдат видени или чути от замъка.
 	Гъсти облаци закриваха полумесеца, затова дебаркирането им в полунощ беше в почти пълен мрак и се наложи да носят очила за нощно виждане. Еди изгаси двигателя, а през това време Линк и Троно вързаха ЛНБТД за една скала. Бяха облечени изцяло в черно и дори с очилата за нощно виждане трудно се различаваха един друг. Безмълвно награбиха раниците и оръжията си и запълзяха нагоре по виещата се като серпантина пътека, която водеше до шосето.
 	Когато стигнаха горе, Еди надникна през ръба. Нагънат асфалт водеше осемстотин метра до входа на замъка в едната посока, а в другата – осем километра до мястото, където полуостровът се свързваше с материка. Мощните прожектори около входната врата на замъка и откритата гледка от бойниците превръщаха приближаването откъм сушата в самоубийство. Обаче видимостта от тези светлини свършваше на около петстотин метра от тях, затова Еди беше убеден, че няма да ги забележат.
 	Не се виждаха коли.
 	— Чисто е – обяви Еди в микрофона на гърлото си.
 	Еди и Линк заеха позиция лежешком. Еди беше насочил своя автомат М4 срещу замъка, а Линк прикриваше групата откъм града. Еди кимна на Троно, който притича през пътя и започна да се катери по телефонния стълб. Като използваше котките, прикрепени за подметките му, и колан, заметнат около стълба, се изкачи пъргаво като катерица.
 	— Вижте го само – подметна Линк. – Тия въздушните момчета обичат да доближават небесата.
 	Майк Троно – с деликатно телосложение и хубава кафява коса, щръкнала изпод черната му вълнена шапка беше служил във военновъздушните сили като спасител парашутист, а след това се беше състезавал със скоростни моторници, за да си получава дозата адреналин, преди да се присъедини към Корпорацията. Тъй като беше един от малкото ветерани на борда на „Орегон“, който не идваше от военноморския флот, беше чест обект на закачки.
 	— Нашият девиз е: „Цели се високо“ – каза Троно в микрофона, докато се катереше нагоре. – Линк, а какъв е флотският девиз? О, вярно, няма официален девиз.
 	— Защото няма нужда – отговори Линк. – Това само показва колко по-страхотни сме от авиацията.
 	Това накара Троно, който вече беше стигнал върха на стълба, да се изкиска.
 	— Виждам електрически, телефонен и фиброоптичен кабел.
 	— Оптичният кабел им осигурява бърз интернет за хакерските им операции.
 	— Само още малко – отговори Троно, защото поставям блокчето С-4.
 	След няколко минути Троно обяви, че зарядът е на място, спусна се на земята и зае поста на Линк, който пропълзя няколко метра надолу по пътя към града и го пресече със слабо рефлектиращи ленти с шипове.
 	Еди извади бинокъла и го насочи към базата на албанската брегова охрана в края на пристанището до града. Два патрулни катера бяха швартовани за кея, но не се виждаше голям катер нито някакво движение.
 	Щом свърши, Линк се върна на бегом и тримата се свиха край пътя.
 	Еди включи криптираната си радиостанция за връзка с кораба.
 	— Поздравителният пакет пристигна – каза той на Хали, който беше дежурен в комуникационната централа в единия край на командния център на „Орегон“. – Комитетът по посрещането е готов. Кажи на Председателя, че може да започне купона.
 	 
 	 
 	Подводницата „Номад“ 1000 стоеше във водата на мястото си до замъка, потопена на перископна дълбочина. Хуан, който вече беше с водолазния си костюм, стоеше зад Макс, който управляваше подводницата. Изгледът от уебкамерата на перископа не показваше по крепостните стени да има хора, които да гледат надолу към тях.
 	— Хали каза, че Еди и екипът му са на място и са готови каза Макс.
 	Хуан си погледна часовника.
 	— Браво, точно навреме.
 	— Еди е перфекционист и за него точността е свещена. – Макс се обърна към Хуан, изражението му беше сериозно. – Когато тръгнеш, искам да остана тук за всеки случай. Линда няма нужда от мен. – Тя беше на „Орегон“ и командваше кораба.
 	— Трябва да се върнеш на „Орегон“ и да прибереш „Номад“. Щом пипнем Уайвърн, ще трябва бързо да се махнем оттук, а подводницата е конструирана за удобство, а не за бързина.
 	Дългият двайсет метра „Номад“ можеше да се спуска на дълбочина триста метра и имаше въздушен шлюз, който беше идеален за тайно нахлуване, каквото смятаха да опитат. „Номад“ приличаше на умален модел на атомна подводница с нос от поликарбонат, където седеше Макс. А от „брадичката“ й стърчаха механически ръце. В нея можеха да се съберат десет човека плюс щурмана и неговия помощник.
 	Хуан потупа Макс по рамото и отиде в пътническия отсек. Гретчен, Мърф и Мак Ди Лоулес довършваха подготовката си.
 	Гретчен и Мърф участваха в тази експедиция заради уменията си в областта на финансите и компютрите, а Мак Ди заради уменията си като бивш рейнджър от американската армия. Мак Ди беше съкращение на бащиното му име Макдугъл, което харесваше малко повече от малкото си име Марион. Мускулест и благословен с лице на красавец, макар сега да беше покрито с черна камуфлажна боя като лицата на останалите, той оспорваше първото място на Гомес Адамс в класацията по привлекателност.
 	Докато обличаше водолазния си костюм върху черната бойна униформа, каквито носеха всички, той заля Мърф със сиропирания си луизиански акцент:
 	— Ти познаваш тези типове – какво за бога значи Уайвърн?
 	— Уайвърнът е вид дракон – отговори Мърф. С два предни крака и змийско тяло и вероятно произхожда от…
 	— Знам какво значи уайвърн. Питам защо наричат този тин така. Да не би да няма крака? – В този миг Мак Ди видя как Хуан навлича костюма си над бойния си крак и изстена заради тъпия си нетактичен въпрос.
 	Хуан се усмихна.
 	— Мак Ди, не му мисли. Уайвърн може да мине и само с опашка.
 	Гретчен се засмя. Тя знаеше за протезата му. Не само се беше удивила, че няма никаква разлика в походката му, но и бе очарована от скритите отделения в усилената с титан протеза. В тях се побираха един 45-калибров „Колт Дифендър“, керамичен нож и блокче експлозив с детонатор не по-голямо от тесте карти. От петата можеше да се изстреля един 44-ка-либров куршум.
 	— Не забравяйте – каза Хуан, обръщайки се главно към Гретчен, която не беше запозната с тяхната рутина и координация, – става дума за бързо залавяне и измъкване. Затова няма да се забъркваме с хората на Симаку, освен ако не е наложително. Еди е готов на мястото за измъкване, така че хайде да действаме.
 	Планът беше да проникнат безшумно в замъка, да отвлекат Ерион Кула и да излязат през входната врата, като използват една от колите на Симаку и хвърлят след себе си на пътя ивици с шипове. Острите шипове щяха да продупчат гумите на преследващите ги коли, което щеше да им позволи да се измъкнат с екипа на Еди и тяхната ЛНБТД.
 	Хуан отвори люка на въздушния шлюз и подкани Гретчен с ръка да мине първа.
 	— Дамите са с предимство.
 	— Както винаги кавалер – усмихна се тя и влезе в тясното пространство.
 	Хуан също се натъпка вътре, като държеше шлема си така, че да не се наложи да го затегне за костюма си до последния възможен момент. Сухите водолазни костюми бяха тромави, но щяха да предпазят дрехите им от намокряне. А мокрите костюми щяха да оставят издайнически водни следи при нахлуването им.
 	Както бяха притиснати един до друг и лице в лице, неловкостта се появи отново. Хуан беше сигурен, че и Гретчен я усети, но двамата бяха прекалено добри професионалисти, за да кажат нещо по въпроса. Имаха задача, която трябваше да изпълнят.
 	Хуан протегна ръка към клапана, за да наводни шлюза.
 	— Готова ли си? Това е последната възможност да се откажеш, ако не искаш да участваш.
 	Тя наклони глава, сякаш искаше да каже: „Така ли?“, и затегна шлема към костюма.
 	— Давай!
 	Хуан отвори клапана и от пода започна да нахлува вода. Водолазните костюми ги предпазваха от студа. Хуан си сложи шлема. Наблюдаваше Гретчен. Тя беше затворила очи в състояние на медитация и той усещаше как тялото й се притиска в неговото всеки път, когато си поема дъх.
 	Поклати глава и се съсредоточи върху мисията. Когато циферблатът показа, че налягането се е изравнило с това на водата отвън, отвори люка. Гмурна се навън и издърпа торбите, преди да помогне на Гретчен да излезе. Свиха се на палубата на подводницата, докато чакаха Мърф и Мак Ди да минат през същата процедура. Водната повърхност беше само на три метра над главите им.
 	Когато всички се събраха и люкът на подводницата беше отново затворен, заплуваха към скалната фасада, която се спускаше от замъка като каменен водопад. Имаше само толкова място, колкото да се изкатерят на малка тераса, която бяха набелязали по време на разузнаването. Никой горе на скалите не можеше да види нещо, освен ако не гледаше право надолу.
 	Бързо свалиха водолазните костюми и Хуан ги прибра в големия контейнер, закачен за найлоново въже, което стигаше до подводницата. После извадиха оборудването и оръжията си от непромокаемите торби.
 	— Краката ни вече са сухи – съобщи Хуан на Макс по радиовръзката. – Издърпай кошницата.
 	— Пускам лебедката. До скоро – отговори той.
 	Контейнерът се плъзна във водата и беше издърпан на подводницата. Нямаше смисъл да зарежат скъпите сухи водолазни костюми на брега.
 	Мак Ди извади от раницата си арбалет и зареди тризъба гумирана кука, закачена за въже, което изчезваше в раницата му. После кимна на Хуан.
 	Той включи радиостанцията, свързана с микрофона на гърлото му, и каза:
 	Хали, чуваш ли ме?
 	— Идеално, председателю.
 	— На позиция сме.
 	— Разбрано. Гомес ви забеляза от безпилотника веднага щом излязохте от водата. Било много призрачно.
 	— Вярвам му. Има ли пазачи над нас?
 	— Току-що завършиха петнайсетминутната си обиколка. Разполагате с четиринайсет минути до следващата. На крепостната стена не се виждат хора.
 	— Добре. Дръж ни в течение, ако видиш нещо.
 	— Разбира се.
 	Хуан се обърна към Мак Ди.
 	— Хайде да направим като Спайдърмен.
 	Бившият рейнджър се усмихна, опря арбалета в рамото си, натисна спусъка и куката полетя безшумно в дъговидна траектория и прехвърли бойниците, като влачеше въжена стълба. Мак Ди прехвърли арбалета през рамо и задърпа въжената стълба надолу докато тризъбата кука не се закачи здраво за стената горе.
 	— Готови сме.
 	Гретчен пристъпи и се усмихна.
 	— Дамите с предимство?
 	Хуан поклати глава и прехвърли през рамо автомата си МП5 със заглушител.
 	— Не, този път ще си втора.
 	Винаги настояваше да е първият, който започва мисията, и последният, който се изтегля.
 	Провери въжената стълба и установи, че ще издържи тежестта му. Хвърли поглед на часовника си и видя, че до следващата обиколка на пазачите остават тринайсет минути.
 	Стига, разбира се, те да се придържаха към разписанието си.
 	Хуан сложи крак на най-ниската стъпенка и започна да се изкачва.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 17 ≈

 	 
 	От командирското място Линда посочи горния десен квадрант на главния екран. Ерик беше на щурвала, а Хали на своя комуникационен пост. Гомес се бе съсредоточил върху управлението на дрона. „Орегон“ беше на пет мили южно от замъка с угасени позиционни и други светлини, така че да не се вижда.
 	— Двама пазачи завиват обратно на часовниковата стрелка в горната част на стената – каза Линда на Хуан. Хали го беше превключил на високоговорител, така че Линда да можа да разговаря с него пряко.
 	Гомес координираше три безпилотни апарата, които предоставяха на оперативния център подробна картина на замъка от въздуха. Вместо крилатия апарат, който беше използвал сутринта, сега във въздуха бяха квадрокоптери, които можеха да висят във въздуха. Трябваше да летят по-близо до замъка за добър изглед, но тъмнината ги скриваше. Камерите с карданно окачване, които висяха от тях, можеха да увеличават образа с помощта на видимата светлина* или да бъдат превключени на режими инфрачервен и нощна видимост.
 	[* Онази част от електромагнитния спектър, която може да възприеме човешкото око. – Б.пр.]
 	Една от камерите показваше двама мъже, които правеха обиколката си по крепостната стена на противоположния й край от Хуан и неговия екип. Крачеха мързеливо и пушеха – тоест нямаха дисциплината, която Линда беше изисквала от своя екип във флота и която очакваше, без изобщо да се замисля, от хората на „Орегон“.
 	Линда гледаше как Хуан и екипът му се промъкват по горната част на широката три метра стена. Изчезнаха в по-близката от кулите, фланкиращи входа, преди обикалящите пазачи да завият зад ъгъла и да ги видят.
 	След минута от радиостанцията долетя гласът на Хуан:
 	— Двама души охраняват караулното. Отегчени са не по-малко от двамата на стената. Не ни усетиха. Ще се скрием зад един от джиповете, докато не ни дадеш сигнал, че всичко е чисто.
 	Хуан и останалите се промъкнаха през вратата на приземния етаж в централния двор. Събраха се зад най-големия джип встрани от предполагаемия път на двамата пазачи, които се връщаха от обиколката си горе на крепостната стена.
 	След няколко минути двамата слязоха в централния двор и спокойно тръгнаха към главната сграда покрай скрития екип от „Орегон“. Бъбреха си спокойно, без да подозират нещо нередно. Щом влязоха, Линда си записа времето и пусна отново часовника да отброява поредните петнайсет минути.
 	— Чисто е – обяви тя. – Вънка няма други хора.
 	Хуан посочи входната врата и Мак Ди се втурна към нея, за да постави блокчета С-4, с които да взриви дупка, през която да могат да избягат с колата. Хуан и Гретчен се спуснаха сред колите, като поставяха по-малки блокчета пластичен експлозив в калниците им. Мърф отиде при мерцедеса на Симаку и дръпна дръжката. Вратата се отвори.
 	— Точно така – каза той. – В двора на замък никой не си заключва колата.
 	Вмъкна се вътре и изключи лампата на тавана. Планът му беше да програмира кий фоб* с бордовата диагностична система, използвана от механиците на „Мерцедес“. Магическата работилница на „Орегон“ разполагаше с пълен комплект инструменти за хакване на колите от всички големи производители.
 	[* Малко хардуер устройство, използвано за контролиране на достъпа до мрежи и автомобили. – Б.пр.]
 	След минутка затвори вратата и заяви:
 	— Вече си имаме кола.
 	Всички се събраха отново при джипа.
 	Линда огледа за последен път парцела на замъка, след това накара Гомес да превключи на инфрачервен режим на камерите, за да се увери, че не е пропуснала нещо. Излъчващо топлина тяло щеше да се види като ярка бяла фигура. Изображенията и от трите безпилотни апарата бяха тъмни.
 	— Сами сте каза тя.
 	— Разбрано.
 	Хуан и останалите се втурнаха към единствената врата на казармата, която се намираше в тесния край в обратна посока от крепостната порта. Притиснаха се към стената: Хуан и Гретчен от едната страна, а Мак Ди и Мърф от другата.
 	Хуан сложи ръка на дръжката.
 	— Вратата е дебела, но чувам смях. Влизаме.
 	— Успех – отговори Линда.
 	Хуан блъсна вратата и се втурна вътре.
 	Щом прекрачи прага, Кабрило вдигна своя МП5. Четиримата нахлуха толкова бързо, че тримата мъже около масата за карти едва имаха възможност да вдигнат очи и да се вторачат в смъртоносните дула на четири автомата и в стрелата на един арбалет. За миг пазачите се объркаха, може би си помислиха, че другарите им мафиоти си правят шега с тях. И тримата бяха дългунести, косите им бяха лъскави от гел, лицата – обрасли с няколкодневни бради. Всички носеха черни тениски под кожени якета. Никой от тях не помръдна.
 	Гретчен затвори вратата. В оскъдно обзаведеното помещение имаше само маса, четири стола и кана за кафе на една странична масичка. Голямата маса беше отрупана с чаши за кафе, карти за игра и банкноти евро.
 	— Знаете ли английски? – попита Хуан.
 	Двамина от тримата погледнаха третия, чиято брада беше прошарена. Това сигурно беше началникът. Той бавно поклати глава, а в очите му проблесна злонамереност.
 	— Не знае английски.
 	— Няма значение – отговори Хуан. – Ще използваме албански.
 	Мърф извади минитаблет и заговори в микрофона му.
 	— Горе ръцете!
 	Таблетът на мига преведе командата и я произнесе на албански, с механически оттенъци. Тримата пазачи явно разбраха казаното, защото ръцете им се стрелнаха нагоре.
 	Хуан посочи старшия.
 	— Кажи му да извади глока от кобура под лявата си мишница много бавно с лявата ръка с дръжката напред. Мак Ди, дръж го под око.
 	— Няма да мигам дори отговори рейнджърът.
 	Таблетът преведе и старшият пазач кимна. Премести лявата си ръка, както му беше наредено, и бръкна в якето си. Извади глока с два пръста.
 	Обаче в този момент направи нещо глупаво.
 	Завъртя полуавтоматичния пистолет с бързо като светкавица движение. Лошото за него беше, че Мак Ди се оказа по-бърз.
 	Тежката стрела на арбалета се заби в окото на пазача преди той да успее да завърти пистолета и да стреля. Мозъкът му спря толкова рязко, че пистолетът излетя от ръката му, докато се завърташе, и се удари в стената. Пазачът се люшна напред, стовари се върху масата и остана да лежи неподвижно. Краят на стрелата, който се показваше от черепа му, бутна няколко от банкнотите на масата и те полетяха към земята.
 	Другарите му не бяха последвали примера му и ръцете им все още бяха вдигнати във въздуха. Двамата гледаха ококорено мъртвия си колега, докато Мърф не повтори командата да извадят бавно пистолетите си.
 	Мак Ди небрежно презареди арбалета, докато останалите пазачи изпълняваха буквално преведената заповед, без да се опитат да окажат съпротива. След три минути бяха със запушени усти и лежаха на пода с вързани крака и ръце. Претърсиха ги щателно. Намериха връзка ключове в един от джобовете на мъртвеца.
 	Разузнаването на дроновете не беше показало влизането или излизането на още пазачи от сградата, но не можеха да са сигурни. Затова Хуан използва същия подход към другата врата в помещението. Тя се оказа заключена. Той тихо започна да пробва ключовете и я отвори.
 	Видя влажен празен коридор. Врати с малки зарешетени отвори на равнището на очите се редуваха на равни разстояния от двете му страни.
 	Приличаше на затвор.
 	Мак Ди остана в преддверието, а Хуан, Гретчен и Мърф се втурнаха да проверяват килиите. Хуан надникна през зарешетения отвор на първата врата. Вътре беше Ерион Кула – Уайвърн. Седеше на нара и го гледаше. Килията беше гола, ако се изключеше нарът, тоалетната чиния и поднос с чиния, облизана до чисто. Никъде не се виждаше компютърно оборудване.
 	Кула скочи и се дръпна назад, когато осъзна, че това не е пазачът, който беше очаквал да види.
 	После каза нещо на албански.
 	— Знам, че знаеш английски – каза Хуан.
 	Кула го изгледа объркано.
 	— Кой сте вие? – Акцентът му беше силен, но имаше отлично произношение.
 	— Тук съм, за да науча какво направихте с парите ни.
 	— Не разбирам.
 	— Мисля, че много добре разбираш.
 	Хуан намери ключа за килията и точно се готвеше да я отключи, когато Мърф, който беше две врати по-нататък, подвикна:
 	— Намерих компютърното помещение. Два от най-новите стационарни компютри „Леново“. Четири 25-инчови монитора. Кабели за високоскоростен интернет. Няколко принтера. Още един стол до работната станция. Изглежда, са го наблюдавали, докато работи.
 	— Това е заради „Креди Кондамин“, нали? – обади се Кула.
 	— Знаех си, че ще можете да ни помогнете – отговори Хуан със сардонична усмивка.
 	— Не, не! Трябва да се махнем оттук. Симаку знае, че ще дойдете!
 	— Какви ги приказвате?
 	Преди Кула да успее да отговори, Гретчен се провикна:
 	— Хуан, бързо ела тук.
 	Стоеше пред последната врата, вторачена в килията през отвора за наблюдение.
 	Хуан и Мърф хукнаха по коридора към Гретчен, чието лице беше пребледняло. Хуан надникна в помещението и стомахът му се сви от гняв, когато видя хората вътре.
 	Жена на петдесетина години с вид на матрона седеше облегнала гръб на отсрещната стена с безнадеждно изражение. Сивите й коси бяха опънати назад с лента за глава, но много кичури се бяха измъкнали изпод нея и висяха покрай лицето й. Пуловерът й беше дрипав, а панталоните имаха дупки на коленете. Жената мърмореше тихо на албански сякаш се молеше. До нея се бяха сгушили четири деца, облечени в мръсни и окъсани дрехи. Всичките бяха под десетгодишни.
 	 
 	 
 	Еди първи чу звука. Наблюдаваше замъка, но долови боботенето зад себе си.
 	Обърна се.
 	— Май е кола.
 	— И не една.
 	На хълма на четири-пет километра от тях се появиха светлини на фарове. Приближаваха се бързо.
 	— Дали очакват гости след полунощ? – удиви се Линк. – Не ми се вярва.
 	— Разкрити сме – каза Троно.
 	Еди включи радиостанцията си.
 	— Тук Компанията по посрещането. Председателят на път ли е вече?
 	— Още не отговори Хали.
 	— Тогава имаме проблем – започна да обяснява Еди. – След три-четири минути ще имаме гости. Както са се разбързали, имам чувството, че няма да ни се зарадват.
 	 
 	 
 	Докато Линда се готвеше да предаде информацията на Хуан, Ерик посочи големия екран.
 	— Имаме движение.
 	Вратата към главната сграда се отвори и от нея се изсипаха мъже и се разпръснаха из централния двор. Линда разпозна дългата сива коса на Симаку – той размахваше пистолет към казармата, където бяха Хуан и неговият екип. Мъже с автомати заеха позиция около вратата.
 	— Председателю, чуваш ли ме?
 	— Чувам.
 	— Не излизай през вратата. Симаку има деветима автоматчици, насочили АК-47 срещу нея. Има ли друг изход?
 	— Не и в момента. Имаме обаче друг проблем. Изглежда, ще сме твърде много, за да се поберем в джипа, така че няма да можем да стигнем до ЛНБТД
 	Линда се смая.
 	— Кой друг е с вас?
 	— Дълга история… Макс там ли е?
 	Току-що се върна с „Номад“. В момента се качва от кладенеца.
 	— Добре. Кажи му, че се нуждаем от запасния маршрут за бягство. Изгасете осветлението в замъка. Вие ще сте нашите очи.
 	— Слушам, председателю. – Тя се обърна към Хали: Кажи на Еди да прекъсне електрозахранването. Гомес, превключи на режим нощно виждане.
 	Докато Гомес превключваше дроновете, замъкът потъна в мрак.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 18 ≈
  

 	Щом осветлението угасна, Хуан и екипът му включиха фенерчетата си, вместо да използват очилата за нощно виждане. Хуан отключи килията, в която беше жената с децата, и каза на Мърф да доведе Ерион Кула да им превежда. Мърф влезе в килията с автомат на гърба, вдигнати ръце и най-сърдечната усмивка, която можа да докара, като се имаше предвид бушуващата му ярост срещу хората, които ги бяха отвлекли. Не можеше да ги обвинява, че се отдръпнаха уплашено от него. Едър мъж с черна бойна униформа беше страшна гледка.
 	Гретчен се впусна да му помогне. Свали черната си плетена шапка и разтърси коси, докато се приближаваше с усмивка към тях. Гледката на приятелски настроена жена, изглежда, ги успокои. Тя клекна до тях и нежно погали по косата най-голямото момиче. Жената гледаше тревожно.
 	— Те са мръсни и недохранени – каза Гретчен, – но не виждам рани, като се изключат охлузванията по жената.
 	Вратът и ръцете на жената бяха покрити със синини и черни петна.
 	Щом Кула влезе, озадаченото му от повикването изражение се смени на мига с облекчение. Той се втурна към децата, а те скочиха към него и се развикаха:
 	— Баба! Баба! – И започнаха да го прегръщат. Хуан не се нуждаеше от превод, за да разбере, че Кула е баща на тези деца.
 	Докато Кула ги утешаваше на албански, Мърф заяви:
 	— Е, не мога да кажа, че очаквах подобно развитие.
 	Кула погледна към Хуан.
 	— Това са моите деца и леля ми. Мислех, че са още в Тирана. Нямах представа, че Симаку ги е довел тука. Каза ми, че държи…
 	Хуан вдигна ръка.
 	— Ще чуем тази история по-късно. В момента трябва да обмислим стратегията си за оттегляне. Линда, какво е положението отвън?
 	— Симаку и хората му точно се готвеха да разбият вратата, когато токът спря – каза тя в слушалката. – Оттеглиха се. Някои се върнаха в главната сграда. Предполагам, за да вземат фенерчета.
 	— Това ни дава най-много минута. – Хуан надникна през малкия зарешетен външен прозорец и се увери, че това помещение е най-близо до защитната кула до портата, от която се бяха спуснали. Освен това този прозорец беше на противоположната страна от групата стрелци, които се готвеха да нападнат казармата.
 	Трябва да ни помогнете – примоли се Кула. – Сега Симаку сигурно ще ни избие. Моля, вземете ни с вас.
 	Мерцедесът беше изкушаващо близко, но нямаше как вътре да се поберат десет души. Трябваше да се върнат към резервния план на Макс.
 	— Никой няма да остане – каза Хуан на албанеца.
 	Линда, кажи на Макс да вдигне товарния безпилотен апарат във въздуха. Искам след две минути да е на стената. Кажи на Еди да ни чака с лодката откъм западната страна.
 	— Макс каза, че вече е във въздуха. „Орегон“ е на пет мили и плава към вас с пълна скорост.
 	— Ще ни трябва помощ, за да стигнем до кулата. Гомес да подготви въздушно нападение. Ще излезем от задната врата. Всички. – Той кимна на Мърф, който отиде при стената и започна да вади разни неща от раницата си.
 	— Каква задна врата? – попита объркано Кула. – Единствената врата е в предната част на сградата… – Гласът му заглъхна, когато видя как Мърф залепва блокчета пластичен експлозив за камъните. Нямаше нужда някой да му казва да изведе децата в коридора. Леля му – вече не гледаше подозрително – спокойно подбра децата заедно с него и ги изведоха в коридора.
 	— Наистина ли вярваш, че можем да го направим с цял куп деца? – прошепна Гретчен на Хуан.
 	— Да – отговори той, макар че подготовката му не включваше как да опази деца на училищна възраст по време на престрелка. Обаче беше съгласен с Кула, че ще им се случи нещо много по-лошо, ако останат в затвора.
 	— Взривовете са готови – докладва Мърф.
 	Тримата излязоха в коридора точно когато дойде и Мак Ди. Той се вторачи в шестимата заложници.
 	— Тук да няма училище, а?
 	— Това е семейството на Ерион Кула – обясни Хуан. – Сега си сложете очилата и угасете фенерчетата. Кула, обяснете на семейството си, че отиваме към кулата. Няма да тръгвате, докато Гретчен не ви каже.
 	Кула кимна и заговори на децата и на леля си на албански. Две от децата започнаха да плачат, но той и леля му успяха да ги успокоят.
 	Хуан провери, за да се увери, че Мърф е готов с детонатора, после каза по радиостанцията:
 	— Линда, готови сме. Започнете да тормозите Симаку с осите на Гомес.
 	 
 	 
 	Целите бяха потвърдени на големия екран в оперативния център е червени кръстчета и Линда кимна на Гомес. Той натисна бутона и от долния край на трите дрона за наблюдение се отделиха техни миниатюрни копия. Дроновете се въртяха над замъка, а осите бяха толкова малки – с диаметър само петнайсет сантиметра, – че бързо изчезнаха от зрителното им поле.
 	Макс, който управляваше инженерния боен пост, беше конструирал осите специално за отдалечени атаки. Имаха достатъчно мощност в акумулаторите за къси полети, но компенсираха този недостатък с жилата, които притежаваха. Всяка оса носеше сто шейсет и осем грама съединение Б – същия експлозив, който се използваше в американските ръчни гранати М67.
 	Осите не се управляваха ръчно. Щом целите бъдеха определени, всяка оса се насочваше от своя дрон носач към съответното местоназначение.
 	И трите оси се насочиха към хората на Симаку пред вратата на казармата. Едната имаше за цел групата, която се връщаше с фенерчета, а другата беше насочена към Симаку лично. На екрана в командния център се виждаше далекомер, който отброяваше разстоянието до целта за всяка от осите.
 	Когато оставаха секунди до удара, Линда каза на Хуан:
 	— Сега!
 	Задната стена на казармата беше избита от взрива. Камъни заваляха по колите, а въздушната вълна пръсна няколко прозореца и автомобилни стъкла.
 	При трясъка от взрива един бдителен телохранител се втурна към Симаку и го повали на земята миг преди осите да ударят. На екрана проблеснаха три бели светкавици от взривовете. Хора и части от тела се разлетяха на всички страни. Линда прецени, че са унищожили една трета от хората на Симаку с този удар. Той щеше да остане единственият, защото нямаха повече оси.
 	Нямаше нужда да казва на Хуан да се изнасят. Тя видя как той и Мак Ди излизат през взривения в стената на казармата отвор с очила за нощно виждане. Двама мафиоти, кои го не бяха убити от осите, паднаха от заградителния огън на Хуан и Мак Ди, докато още осем човека излязоха от дупката.
 	Линда разпозна Мърф и Гретчен, обаче наклони глава от удивление заради онова, което виждаше на екрана.
 	— Това деца ли са? – попита недоверчиво Макс.
 	— Не мисля, че са хобити – подразни го Гомес.
 	Линда забеляза движение край една от кулите на входа на замъка.
 	— Председателю, двама души излязоха от по-близката до вас кула. И двамата носят автомати.
 	Вероятно това бяха хората, които пазеха входа. Децата бяха скрити зад колите, затова Хуан и Мак Ди заобиколиха и се озоваха отстрани на двамата мъже, чието внимание беше съсредоточено върху бъркотията пред входа на казармата. Хуан и Мак Ди се показаха иззад мерцедеса и повалиха мъжете с единични изстрели.
 	Хората на Симаку бързо се прегрупираха и се готвеха да нападнат, защото вече бяха успели да съберат оцелелите фенерчета. Макар силите му да бяха намалели, мафиотът разполагаше с най-малко двайсет души повече от достатъчно, за да изтрият от лицето на земята групата на Хуан.
 	Хуан подкара групата си към кулата, като той и Мак Ди осигуряваха прикриващ огън. Децата пищяха от ужас, но следваха указанията на баща си да не изостават. Макар да се присвиваше от гърмежите, лелята продължаваше стоически да върви. Когато стигнаха до кулата, Мак Ди хлътна вътре. Останалите го последваха едва след като беше проверил дали е чисто.
 	Симаку раздели хората си. Половината прати да последват Хуан към кулата, докато той и останалите хлътнаха в една врата в стената близо до главната сграда.
 	— Изглежда, Симаку се опитва да ви хване в клещи – каза Линда на Хуан. Не се показвайте, когато стигнете горния край на стената.
 	— Разбрано – отговори Хуан. – Кажи ми, когато хората му се озоват край колите.
 	Мъжете се приближаваха предпазливо към колите, защото искаха да ги използват като прикритие. Линда се усмихна мрачно. Каква ирония!
 	— Удари ги – каза тя.
 	Секунда по-късно блокчетата С-4, закачени за колите, започнаха да избухват едно след друго. Линда със задоволство видя, че повечето хора на Симаку бяха унищожени почти едновременно. Малцината, които още можеха да се движат, през следващите няколко минути бяха заети да гасят пламналите си дрехи.
 	Осветлението вече не беше проблем, защото осем пламнали коли осветяваха замъка.
 	Хуан излезе от кулата на горния край на стената.
 	— Засега е чисто – каза Линда.
 	Останалата част от групата също излезе от кулата и се присъедини към Хуан.
 	— Къде е товарната машина? – попита Хуан.
 	Линда се обърна към Гомес, който пилотираше дрона, като използваше свои собствени екрани.
 	— Председателю, точно се готвя да кацна – отговори той.
 	Товарният дрон се показа на екрана в оперативния център, осветен от автокладата в подножието на стената. Беше много по-голям от квадрокоптерите за наблюдение. Броят на витлата му беше по-голям, но подемната му сила беше наполовина на тази на корабния хеликоптер. Макар да не можеше да пренася пътници, беше идеален за доставка на оборудване в негостоприемни и опасни места.
 	Кацна на стената, която Хуан и екипът му бяха изкатерили от морето. Остана там само секунда, колкото да освободи товара си – контейнер с размерите на сандък за презокеанско плаване, – преди пак да се издигне в небето.
 	Симаку и хората му стигнаха върха на стената в далечния край точно навреме, за да видят как дронът излита, и започнаха да стрелят по него.
 	— Улучиха ме извика Гомес.
 	— Върни го, ако е възможно, на „Орегон“ – каза Линда, – но продължавай да държиш във въздуха наблюдателните дронове.
 	Хуан надникна през ръба на стената.
 	— Еди още го няма. Кажи му, че чакаме водния си превоз. Вие къде сте?
 	Линда провери местоположението на „Орегон“.
 	— На по-малко от четири мили.
 	— Ела тук колкото може по-бързо. Може да се нуждаем от огън за прикритие, когато се озовем във водата.
 	— Разбрано – отговори тя и погледна към Макс. Колко резерв имаме в двигателите?
 	— Мога да изцедя още скорост, но няма да може дълго да я поддържаме, без да ги повредим.
 	Тя се обърна към Ерик, който беше на щурвала.
 	— Господин Стоун, газ до ламарината.
 	— Слушам, госпожо отговори Ерик.
 	„Орегон“ потрепери, когато мощността, произвеждана от неговите магнитохидродинамични двигатели, надскочи червената линия.
 	 
 	 
 	Еди знаеше, че са закъснели да спуснат ЛНБТД във водата, но досега бяха заети. Лентите с шипове бяха спрели първите две полицейски коли, които се опитаха да минат. Трета, която ги следваше, успя да ги избегне, за да не спука гумите, спря встрани и от нея изскочиха десетина полицаи в пълно тактическо облекло. Полицаите тъкмо се готвеха да махнат лентите с шипове, когато той, Линк и Троно откриха огън, за да ги приковат към земята и да не им позволят да стигнат до замъка.
 	Подкреплението за Симаку може и да беше закъсняло за купона, но корумпираните полицаи водеха честа стрелба, макар и неточна. Еди знаеше, че председателят няма време, за да се забърква неговата група в продължителна престрелка.
 	Затова нареди:
 	— Димни гранати!
 	Тримата издърпаха скобите на гранатите и ги хвърлиха на шосето. Гъст сив дим скри светещите фарове на колите, създавайки призрачна мъгла, пронизвана от време на време от стрелба, защото сега полицията не виждаше по какво стреля.
 	— Хайде – каза Еди и тримата се измъкнаха от канавката и започнаха да се спускат по склона към лодката.
 	Когато стигнаха до скалите, полицаите бяха спрели да стрелят. Влажната тишина се нарушаваше само от дишането им и от шума на стъпките им.
 	Линк скочи в ЛНБТД и хвана щурвала, готов да запали двигателя в секундата, когато лодката се озове във водата. Еди хвана носа от едната страна, а Троно от другата, за да я избутат във водата. Успяха да го направят с един-единствен напън.
 	Линк запали двигателя, а Еди тласна Троно да се прехвърли на борда. Той, от своя страна, протегна ръка, за да издърпа Еди, но също толкова рязко издърпа ръката си и изпразни остатъка от пълнителя срещу някого на брега. Няколкото куршума, които нападателят успя да изстреля, само разплискаха водата.
 	Троно издърпа Еди на борда, след това зае позиция до него, за да отблъсне всяко възможно нападение.
 	— Длъжник съм ти – обяви Еди.
 	— Бъзикаш ли се? – възмути се Троно. – Не успях да го улуча.
 	— Така и трябваше. Председателят държи да избягваме убийството на ченгета. Включително корумпирани.
 	Троно му отправи хитра усмивка.
 	— Точно така. Мисля, че наистина си ми длъжник.
 	Линк зави с лодката и подкара бързо към замъка. Скоро се отдалечиха толкова, че никой от полицаите не можеше да си опита мерника.
 	 
 	 
 	— В капан сме! – извика Ерион Кула. Хората на Симаку водеха престрелка с Хуан, Мак Ди и Гретчен, докато се промъкваха по горната част на крепостната стена. Беше само въпрос на време кога ще се озоват на позиция, откъдето Симаку можеше да ги хвърли в атака. – Как ще се измъкнем оттук?
 	— Добър въпрос – отговори Хуан между два изстрела. – Мърф, би ли му показал отговора?
 	Мърф, който беше свалил капака на контейнера, кимна и отговори:
 	— С удоволствие.
 	Обърна контейнера върху външния край на стената, бързо го закова за камъните с чук и клинове, след това дръпна стартовото въженце. Газ започна да надува съдържанието на контейнера. След секунди жълта торба се наду нагоре и отвъд ръба на стената.
 	Тъканта продължи да се надува, докато най-накрая не стана ясно какво е това нещо: аварийна пързалка като онези, които се използват за евакуация на пътниците от самолет. Макс я беше купил преди повече от година, без да знае за какво бягство ще могат да я използват. Сега най-накрая имаха възможност да я подложат на изпитание.
 	След десет секунди пързалката беше напълно готова. Мърф погледна през ръба.
 	— Другият край е във водата.
 	— А Еди? – попита Хуан.
 	— Чувам лодката. Ще е тук след по-малко от минута.
 	— Значи е време да се измъкваме.
 	В този момент вратата на кулата се отвори и оттам изскочиха двама от мафиотите на Симаку Децата и Кула се подплашиха и хукнаха да бягат от тях, обаче така се навряха право в огневата линия на Хуан и Мак Ди и им попречиха да открият огън. Гретчен беше единствената с чиста огнева линия.
 	Тя повали единия още преди да успее да стреля, но вторият успя да пусне откос от три куршума, преди да го свали с две попадения в гърдите. Тя рухна на земята и се хвана за дясното бедро.
 	Хуан остави Мак Ди да се бие с хората на Симаку и хукна към нея.
 	Мърф, провери семейството на Кула.
 	— Добре сме извика албанецът в отговор. – Децата са само уплашени.
 	Хуан клекна до Гретчен, която стискаше зъби, за да не стене. Кръв се просмукваше през впитите й в бедрото й пръсти.
 	— Колко е зле?
 	— Какво имаш предвид? За колко време реагирах? – попита тя през стиснати зъби.
 	— Явно си поръждясала.
 	Хуан свали една вързалка от сандъка с пързалката и се приготви да стегне крака й.
 	— Е, не беше зле за канцеларски плъх. Трябва да спрем кръвозагубата ти до минимум, докато не се върнем на „Орегон“. Стискай зъби – ще те заболи.
 	— Боли и когато те прострелят. Давай, стегни го.
 	Той я върза стегнато, което накара Гретчен само веднъж да изстене гърлено. След това й помогна да се надигне на колене.
 	— Председателю, трябва да тръгваме веднага – извика Мърф. – Два куршума улучиха пързалката и тя започва да спада.
 	— Кула, ти първи с едно от децата.
 	— Не можем! – възрази албанецът.
 	— Какво, тук ли искате да останете?
 	— Не можем да плуваме!
 	— Няма значение – каза Хуан. – Ние можем. Мърф, вземи едно от децата и се спускайте.
 	Мърф грабна най-голямото дете, момиче, и се хвърли в пързалката, докато Хуан и останалите държаха хората на Симаку под обстрел.
 	Кула го последва с едно от децата, после лелята на Кула с третото, а Гретчен хвана за ръката последното – момиченце само на осем. Хуан помогна на Гретчен да седне в пързалката, която бързо спадаше и едва ли щеше да издържи още много.
 	Бързо приближаващите хора на Симаку го подтикнаха към решение. Той и Мак Ди изпразниха пълнителите срещу тях, зарязаха автоматите и се хвърлиха в пързалката. Хуан беше последен. Куршуми започнаха да се забиват в участъка зад гърба му и въздухът започна да излиза със свистене от дупките.
 	Хуан нямаше как да забави плъзгането си. Надяваше се само, че спускането му няма да свърши в скалите.
 	Ботушите му цопнаха в студената вода на Адриатическо море. Той потъна, после изскочи на повърхността и видя ЛНБТД да се приближава към пляскащите във водата деца и възрастни.
 	Погледна нагоре към замъка. Полумесецът беше изгрял, макар да оставаше отчасти скрит зад облаци, и осветяваше оскъдно сцената. Пързалката беше спаднала напълно и се подпираше на крепостната стена като спукан балон. От бойниците Симаку гледаше надолу към него със зла усмивка. От двете му страни стояха мафиоти с насочени автомати.
 	Хуан усети какво е да си в капан.
 	Симаку вдигна ръка да даде заповед за стрелба.
 	Хуан можеше само да гледа.
 	Мафиотския бос така и не успя да свали ръката си – бойницата се взриви без предупреждение, отнасяйки Симаку и хората му. Никой не би могъл да оцелее при такъв взрив. Около Хуан започнаха да падат камъни. Остатъците от евакуационната пързалка се понесоха към земята.
 	След секунди се чу гърмежът на 120-милиметровото оръдие на „Орегон“. Линда се беше приближила достатъчно, за да се озове в работния му обсег от три хиляди и двеста метра. Вероятно беше видяла затрудненото им положение с помощта на дроновете за наблюдение.
 	Еди, Линк и Троно извадиха първо децата от водата, преди да издърпат останалата част от групата. Линк изтегли Хуан на борда с едно-едничко дръпване. През това време Троно и Еди бяха заети да увиват децата в одеяла за оцеляване.
 	— Как си? – попита Линк.
 	— Имаме ранен – отговори Хуан. – Гретчен я улучиха в крака. Кажи на Хъкс да е готова с екипа, за да извадят куршума.
 	— Слушам, председателю. Така или иначе трябва да се махаме оттук.
 	След което завъртя щурвала, насочи лодката към „Орегон“, даде газ и съобщи по радиото, че на кораба трябва да очакват външни хора.
 	— Ще ви закараме на нашия кораб, там ще почистим децата и ще ги нахраним, а ние с вас ще си поприказваме. Имам много въпроси за вашето участие в историята с „Креди Кондамин“.
 	— Не бях аз. Беше работа на Призрачен враг.
 	— Интерпол смята, че ти си Призрачен враг.
 	— Тя иска да мислите точно това.
 	— Тя?
 	— Разбира се, никога не съм я срещал – отговори Кула, – но мисля, че Призрачен враг е жена. И ще ви помогна да я намерите.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 19 ≈

 	 
 	Когато бреговата охрана пристигна в замъка Канине край Вльора, Ерион Кула и семейството му вече бяха на борда на „Орегон“, ЛНБТД беше прибрана и корабът на максимална скорост се измъкваше от района. След като се погрижи на децата на Кула и лелята да бъдат дадени чисти дрехи и топла храна, Хуан тръгна към болничното отделение, за да провери как е Гретчен.
 	Джулия Хъксли, обученият във военния флот главен корабен лекар, тъкмо слагаше превръзка върху бедрото на Гретчен. Въпреки че току-що се беше погрижила за крака й, безупречно бялата й престилка беше останала чиста и падаше на красиви дипли по разкошните й извивки. Конската й опашка се поклащаше, докато привършваше с приглаждането на марлята.
 	— Как си? – попита Хуан.
 	— Ядосана на себе си. Десет години служба и никога досега не бях ранявана.
 	— Можеше да е много по-зле – каза Хуан и се обърна към Джулия. – Добра пациентка ли беше?
 	Лекарката се усмихна.
 	— Можеше да е и по-зле. Тя е корава. Отказа морфин, така че я обезболих с местна упойка. Куршумът е пробил четириглавия мускул. Няма сериозни увреждания, но когато действието на упойката свърши, ще започне да я боли, и то много.
 	— Може ли да ходи?
 	— Няколко седмици не препоръчвам участия в маратон, но след ден или малко повече може да куцука наоколо.
 	— Ден или малко повече? – възкликна Гретчен. – Няма да чакам тук толкова време. Трябва да разпитаме Уайвърн. – Когато седна, разрязаният крачол на панталона й се разтвори. Тя погледна разголения си крак и отбеляза: – Май първо трябва да се преоблека.
 	— Вече се погрижих за това – каза Хуан и й подаде чисти дрехи и обувки, които беше взел от каютата й.
 	Тя ги взе и изчезна зад завесата.
 	— Децата как ти се струват? – попита Хуан Джулия, докато чакаха. Тя ги беше прегледала, преди да се погрижи за раната на Гретчен.
 	— Недохранени и уплашени, но това няма да се отрази трайно върху здравето им. Лелята отказа преглед. Ще ми се да окача на въжето онзи, който им е причинил това.
 	— Не се тревожи. Онези типове си получиха заслуженото. Вече няма да тормозят никого.
 	Джулия сниши глас и като хвърли поглед към завесата, попита:
 	— Значи това е жена ти?
 	— Фалшива съпруга, защото по времето, когато работихме заедно, вече бях женен.
 	— О – беше единственото, което можа да каже Джулия, макар повдигнатите й вежди да искаха повече информация, която Хуан не беше готов да сподели.
 	— Готова съм – заяви Гретчен и дръпна завесата настрана. Обаче кракът й внезапно поддаде и Хуан се втурна към нея да я подхване, за да не падне. Прегърна я през кръста, а тя сложи ръка на рамото му.
 	— Докторе, благодаря за кръпката – каза Гретчен на Джулия.
 	Лекарката пъхна в ръката й шишенце хапчета.
 	— Когато болката стане непоносима, вземете едно.
 	Докато излизаха, Хуан забеляза, че Джулия му се усмихва хитро.
 	Когато стигнаха в каюткомпанията, където Мърф и Мак Ди пазеха Кула и семейството му, Гретчен изпита нужда да се опре на ръката на Хуан. След това седна на стола срещу албанеца, а Хуан остана прав.
 	— Искам да ви благодаря, че спасихте децата ми и леля ми – каза Кула. – Обаче трябва да попитам какво ще правите сега с нас.
 	— За семейството ти ще се грижим добре. След като ни кажеш онова, което искаме да научим, ще ви пуснем. Разбира се, стига да се убедим, че не си Призрачен враг. Имате ли други роднини в Албания?
 	— Не. Имам братовчеди, които емигрираха на остров Корфу в Гърция. Там ще сме в безопасност.
 	Понеже знаеше, че Макс слуша разговора и веднага ще нареди промяна на курса в посока Корфу, Хуан продължи:
 	— Каза, че знаеш как да намерим този хакер?
 	Кула се размърда неспокойно на стола.
 	— Казах, че ще ви помогна да я намерите. Проблемът е, че всъщност не зная коя е тя.
 	— Кое те кара да мислиш, че Призрачен враг е жена? – попита Гретчен. – Виждал ли си я?
 	— Не. Нямам представа как изглежда. Познавам я само чрез нашето интернет общуване.
 	— Значи Призрачен враг със същия успех може да е шейсетгодишен мъж – подхвърли Мърф. – Или тийнейджър, който си чати с теб от мазето в къщата на родителите си.
 	— Прав сте – съгласи се Кула. – Не знам със сигурност. Обаче начинът, по който назовава нещата в своите мейли, е по-скоро женски. Напомня ми повече за жените, с които работя, отколкото за мъжете. Не мога да го изразя по-добре от това.
 	— Значи си работил с нея? – попита Хуан.
 	— Пет години. Започнахме с обмяна на вируси и Троянски коне, които бяхме написали. След това преминахме на рансъмуер.
 	Хуан погледна към Мърф за обяснение и той обясни:
 	— Тип зловреден софтуер, който се инсталира, когато потребителят отвори мейл от заразена връзка или приложение от заразен мейл. Той блокира достъпа до компютъра, докато не платиш откуп на създателя, за да получиш паролата. Ако не платиш, машината ти се превръща в тухла и можеш да се сбогуваш с всички данни в нея.
 	Кула сви рамене изглеждаше едновременно горд със способностите си и засрамен от действията си.
 	— Да, изкарвахме добри пари. Ако хората не бяха толкова лековерни, нямаше да получим нищо. Представата им за компютърна безопасност е направо смешна.
 	— Сигурен съм, че сте им преподали ценен урок – каза Хуан саркастично. – Защо бяхте в албанския мафиотски замък?
 	— Аз проявих… ъъъ… прекалено любопитство към, да речем, един нов проект, по който Призрачен враг искаше да работя. Тя разбра и това не й хареса. Наистина не й хареса. Изпрати на Симаку лъжливи доказателства, че крада от него. Сигурен съм, че се надяваше той да ме очисти. Вместо това той отвлече децата ми и ме принуди да работя за него. Когато е открила, че още съм жив, ми е приписала нападението срещу „Креди Кондамин“.
 	— Този проект, към който си проявил любопитство, беше ли свързан с нападението срещу банката?
 	Кула поклати глава.
 	— Беше само първата част от цялата операция. Ендшпилъг е много по-голям от прост банков обир.
 	Когато чу това, Мак Ди се ядоса.
 	— Прост? Тя и хората, с които е работила, изтриха половината Голяма награда на Монако, за да скрият следите си.
 	— А мислите ли, че биха си направили труда само за парите в една банка? Повярвайте ми, има много по-малко рисковани начини да проникнеш в компютър и да откраднеш.
 	Хуан също седна на масата.
 	— Какви са плановете им?
 	— Не знам.
 	— Все трябва да знаеш нещо, защото иначе Призрачен враг нямаше да те погне.
 	— Сигурен съм, че тя е решила, че съм открил повече, отколкото в действителност бях. Всичко, което открих, бяха късчета и парченца.
 	— Просто не си успял да се ориентираш – с разбиране каза Мърф. – Проникнал си в компютърната й система, нали?
 	Кула кимна.
 	— Нещата, които искаше от мен, бяха толкова странни, че исках да науча повече. Не знаех, че е толкова безскрупулна – ако знаех, въобще нямаше да ми мине през ум да се ровя.
 	— Какво откри? – попита Хуан. – Какво искаше тя от теб?
 	— Искаше да напиша програма, която да й позволи да промени настройката на индустриални защитни релета. Това са микропроцесорите, които контролират прекъсвачите. Когато открие претоварване, защитното реле задейства прекъсвачите, за да предотврати повреда на електрическата верига.
 	— За какво й е притрябвало това?
 	— Точно този въпрос си зададох и аз. Не говорим за прекъсвачи, които биха попречили на дал на късо сешоар да ти угаси осветлението. Целта й бяха огромните станционни прекъсвачи, които могат да изключат електрозахранването на цял град. Дадох й малко информация за контролния софтуер на прекъсвачите, но не написах програмата докрай. Моята етика може и да е спорна, но дори аз знам, че изключването на електрическа система с подобни размери ще накара цели държави да те погнат.
 	— Предполагам, че не е било възможно да я попиташ какво смята да прави? – каза Гретчен.
 	— Разбира се, че не. Затова намерих IP адреса й. Беше добре скрит под лъжлива самоличност, но аз бях разкрил част от нейните предпочитани методи, докато работех за нея. Обаче, когато открих компютъра й и го хакнах, в него имаше само няколко файла, които не бяха криптирани. Повечето без значение, обаче намерих странна папка, заровена дълбоко. Казваше се ОИ „Динамо“
 	— ОИ може да означава оперативни изследвания – вметна Мърф. – Дали „Динамо“ е била кодовата дума, използвана за операцията?
 	Кула сви рамене.
 	Тя така и не ми каза дали имат някакво наименование за нея.
 	— Какво имаше в папката? – попита Хуан.
 	— Беше много странно. Имаше бележки за Наполеоновото нахлуване в Русия през 1812 и последвалото издирване на неговото съкровище.
 	— Какво съкровище? – полюбопитства Гретчен.
 	Според файловете, които намерих, Наполеон напада Русия през лятото на 1812 с една от най-големите армии, събирана до този момент – повече от шестстотин и петдесет хиляди души.
 	Хуан кимна.
 	— Да, но завършва като едно от най-големите поражения във военната история. Русия изобретява тактиката на изгорената земя, с което оставя Наполеоновата армия без фураж и храна. Той отстъпва от Москва през декември по време на една особено студена зима и пресича руската граница на път за Франция с по-малко от трийсет хиляди войници.
 	— Обаче онова, което повечето хора не знаят – продължи Кула, – е, че той ограбва всичко, което може, от местата, където преминава. При отстъплението пред Наполеоповата армия руснаците не успяват да вземат всички свои ценности, а подпалвачеството е било съсредоточено върху складовете с храни и къщите, където французите биха могли да се подслонят. Когато императорът влиза в Москва, тя била още цяла, включително Кремъл. Смята се, че французите отмъкнали двеста каруци, пълни със злато, скъпоценни камъни, древни оръжия и други ценности.
 	— Какво е станало с тях? – попита Мърф.
 	— Никой не знае. Когато започва да отстъпва, Наполеон взима съкровището със себе си, обаче започват да губят коне с потресаваща бързина заради глада и студа. Предполага се, че са умрели поне двеста хиляди коня. Войниците се хранят с тях или разпарят коремите им, за да се стоплят вътре. Заради недостига на коне някъде по пътя Наполеон се принуждава да изостави съкровището. Само златото може да струва стотици милиони долари. Някои смятат, че е потопил цялото съкровище в някое езеро, но никой през последните двеста години не е успял да го намери.
 	Гретчен поклати глава с недоверие.
 	— Това какво общо има с обир на банка и изключване на електрическа мрежа?
 	— Повечето от файловете в папката бяха нечетливи, обаче открих споменавания на алгоритми за криптиране на банкови системи и карти на комуналните услуги в Европа. Определено има някаква връзка. Намерих и пидиефа от писмо на един френски военноморски офицер, Пиер Дьолакроа. Било е изпратено тайно до френски бизнесмен след предполагаемата смърт на Наполеон.
 	Хуан присви очи срещу Кула.
 	— Какво искаш да кажеш с това „предполагаема“?
 	— Не знам френски, затова моят превод е „Гугъл“ може и да не е точен. Обаче изглежда този бизнесмен е наел Дьолакроа, за да отвлече Наполеон от остров Света Елена, за да му помогне в намирането на съкровището. Според Дьолакроа отвличането е било успешно.
 	— Чакай малко – намеси се Мак Ди. – Бил съм в Дома на инвалидите в Париж. Там е погребан Наполеон. Починал е през 1821-ва на Света Елена.
 	— Да, писмото е датирано с тази година – отговори Кула. Откарали го с подводница, наречена „Скат“.
 	Мак Ди се изсмя.
 	— Подводница? Я стига! Дори малкият ми ще измисли по-добра история от тази.
 	— И аз си помислих същото. Обаче в списанието на „Смитсониън“ има статия за действителни планове за неговото спасяване от негови фанатични привърженици. Изглежда, че някой наистина го е направил.
 	Мърф, който тракаше по клавиатурата на своя таблет, каза:
 	— Прав е. Току-що намерих статията. Подводницата е направена според конструкцията на Питър Фултън – същия човек, който е изобретил парахода. Представил я пред военния флот на Наполеон, но те решили, че не е практична, макар демонстрацията да преминала успешно. Подводницата на Фултън се казвала „Наутилус“
 	— Дьолакроа намира ли съкровището? – попита Хуан.
 	— В писмото не се споменава. Причината Дьолакроа да го напише е, че Наполеон е имал някои искания, преди да ги заведе при съкровището. Също така императорът загатва, че е оставил на Света Елена следи за неговото местонахождение, така че някой друг може да го намери преди тях. Той планирал да измъкне тайно тази информация от острова, така че верните нему хора да го намерят и да финансират с него победоносното му завръщане.
 	— Какви са тези следи?
 	— Не искал да ги разкрие, но Дьолакроа предположил, че може да са в книга, която оставил. Преди да избягат Наполеон откъснал няколко страници от нея, обаче информацията на тях, изглежда, е била непълна.
 	— Каква книга?
 	— „Одисея“ на Омир. Наричат я още и „Дневника на Наполеон“. Призрачен враг имаше намерение да я получи с надеждата, че тя ще ги отведе до съкровището.
 	— Напълно е възможно – каза Мърф, кой го гледаше в таблета си. – След два дни ще се продаде на търг в Малта.
 	Гретчен вдигна ръце.
 	— Спрете. Нека обобщим. Призрачен враг и нейните хора проникват в „Креди Кондамин“ и заплашват, че ще разрушат банковата система, като същевременно ви молят за помощ в причиняването на някакъв вид срив на електрическата мрежа. И всичко това е свързано по някакъв неизвестен начин с намирането на изгубеното Наполеоново съкровище в Русия с помощта на дневник, който императорът е оставил, след като се предполага, че е бил отвлечен от заточението му. И то без никой да разбере?
 	Кула й се усмихна неохотно.
 	— Нали споменах, че беше странно.
 	Гретчен стовари юмрук върху масата и посочи Кула с пръст.
 	— Мисля, че си измисляш всичко това, за да избегнеш затвора заради помощта ти да планират банковия обир!
 	— Кълна се, че е истина, и мога да го докажа!
 	— Как?
 	— Не можах да копирам файловете, но направих скрийншотове и ги качих на частен сайт за споделяне на файлове. – И той каза URL и паролата на Мърф, който въведе информацията в таблета си.
 	— Влязох – каза Мърф. – Всички файлове са на място. Виждам писмото, но не знам френски.
 	Гретчен се протегна за таблета и Мърф й го подаде. Отне й няколко минути да го прочете и когато свърши, вдигна глава и каза удивено:
 	— Ако този документ е истински, Кула не лъже.
 	Хуан беше не по-малко изненадан от нея и напълно споделяше объркването й каква може да е връзката между толкова странни събития.
 	— Това не обяснява връзката между нещата. Трябва да намерим Призрачен враг. Можеш ли да го направиш?
 	— Вие знаете същото, което и аз. Те отчаяно искат „Дневника на Наполеон“. Мисля, че това е вашият най-голям шанс да я намерите.
 	Хуан поклати глава.
 	— Търгът е чак след два дни. Не искам да чакам. Каза, че си проследил нейния компютър. Къде беше?
 	— В морето.
 	— Значи Призрачен враг е била на кораб?
 	Кула кимна.
 	— Някъде из Средиземноморието. Не знам нито какъв вид е, нито как се казва. Обаче открих кодирана препратка за скорошно преоборудване на кораба. Това ме кара да мисля, че може да е рускиня, вероятно в армията.
 	— Защо?
 	— Защото е било извършено във Военноморската база в Приморския край.
 	Стомахът на Хуан се сви. Той бавно стана и се обърна към Мак Ди.
 	— Ти и Мърф ще заведете Кула при семейството му. Не мисля, че този човек е Призрачен враг. Както обещахме, ще го оставим в Корфу. – После отново се обърна към албанеца. – Ще съобщим на Интерпол да ви посрещне там.
 	Кула протестира:
 	Нали ви помогнах?
 	— И ние го оценяваме високо. Ако онова, което ни каза, се окаже полезно, ще настояваме за снизходителност.
 	— Кой знае? – намеси се Гретчен. – Ако си изиграеш добре картите, Кула, Интерпол може да ти предложи работа. По-добре е да наемаш хакери, отколкото да се бориш с тях.
 	Това сякаш успокои Кула.
 	Мак Ди му завърза очите за преминаването през секретните части на кораба и двамата с Мърф го поведоха.
 	Гретчен се намръщи и се обърна към Хуан.
 	— Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.
 	— Нещо повече. Този Призрачен враг трябва да има могъщи съюзници.
 	— Защо мислиш така?
 	Хуан седна срещу нея.
 	— Военноморската база в Приморския край е известна с това, че оборудва кораби с най-съвременните оръжейни технологии. Националността не е пречка. Продават на предложилия най-много пари.
 	— Откъде знаеш?
 	— Защото там преоборудваха „Орегон“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 20 ≈

 	 
 	Сергей Голов излезе от каютата на Антонович на борда на „Ахил“. Ивана го чакаше в коридора, пръстите й танцуваха върху клавиатурата на таблета. Вместо джинси и тениска, които предпочиташе, когато пишеше някой компютърен вирус, сега носеше тясна дълга до коленете пола и копринена блуза.
 	— Как е той? – попита тя, без да отмества очи от таблета.
 	Голов се разсмя. Дъщеря му рядко се интересуваше от нечие здраве, освен от неговото.
 	— Какво ти пука?
 	Тя тръгна в крак с него към кърмовата палуба.
 	— Питам от чисто бизнес гледна точка. Когато настъпи времето, нашият работодател трябва да е с бистър ум.
 	— Както очакваше лекарят, реагира положително на лекарствата. Няма за какво да се тревожиш.
 	— Добре. Искам да кажа, на колко е? Сто и петдесет?
 	— Шейсет и осем.
 	— Няма голяма разлика измърмори тя.
 	Голов се усмихна. Нямаше нужда да я пита дали смята собствения си баща за взел-дал, след като вече беше на прага на петдесетака.
 	— Чу ли? Вчера е имало произшествие в Малтийския морски музей.
 	— Да. Някакво нападение. Скоро ще научим повече. Какво откри за Уайвърн?
 	— Нещо хубаво. Според полицейския доклад снощи в замъка на Симаку е имало престрелка. Мафиотският бос е бил убит заедно с половината от хората му.
 	— А Ерион Кула?
 	— Не се споменава в доклада, затова трябва да предположим, че се е измъкнал.
 	— Знаят ли кои са нападателите?
 	Ивана поклати глава.
 	— Никой от нападателите не е вписан като жертва и никой не е бил заловен. Обаче според доклада нападението е било много умело и на два етапа. Очевидно са избягали с лодка преди бреговата охрана да пристигне.
 	— Значи нямаме работа с аматьори.
 	— По-скоро с много добри професионалисти.
 	Голов изпита смесени чувства от чутото. Обичаше да се подлага на проверка, като се изправя срещу най-добрите, но също така съзнаваше привлекателността на решителната победа и над по-слаб противник.
 	— Какво знаеше Уайвърн?
 	Ивана направи физиономия. Не й се искаше да признае, че Павел Миткин беше разкрил някои от нейните компютърни файлове пред света.
 	— Много малко. Обаче онзи, който го е отвел, може да знае за нашия интерес към Наполеоновия дневник.
 	Откритието преди месец, че предстои продажбата на „Дневника на Наполеон“, едва не накара Голов да отложи операцията „Динамо“. Обаче плановете се разработваха вече от почти година. Можеше да не им се удаде друга възможност, особено ако някой друг се сдобиеше с дневника и Яфската колона и ги използваше, за да намери Наполеоновата военна плячка, която императорът беше откарал от Москва преди повече от двеста години.
 	Главните съветници на Голов в този лов бяха двамата братя нидерландци Декстра собственици на конгломерат от търговски флот и производствени предприятия. Вече бяха провели операцията по открадването на Яфската колона и бяха планирали да предложат по-висока цена от всеки друг при наддаването. Те бяха единствените други хора, които знаеха, че дневникът има стойност далече надхвърляща важността му като историческа реликва от времето на Наполеоновото заточение.
 	Благодарение на необикновените възможности на „Ахил“ двамата Декстра вече не представляваха опасност.
 	С увеличаване на богатството му Антонович ставаше все по-параноичен. Затова „Ахил“ беше конструиран да бъде негова непристъпна крепост, откъдето да може да провежда целия си бизнес. Щом основната конструкция на яхтата беше завършена в една италианска корабостроителница, „Ахил“ отплава за военноморската база в Приморския край при Владивосток. Между елитите беше известно, че ако платиш поисканата цена, командващият адмирал ще използва ресурсите на военноморската корабостроителница, за да преоборудва яхтата с нови задвижващи и оръжейни системи, като използва за маскировка обяснението, че строи шпионски кораби за руския военен флот. Антонович не бе спестил никакви разходи, за да преоборудва своя луксозен катамаран.
 	Дизеловите двигатели бяха заменени е високо-мощни турбини, свързани с нова система за задвижване, използвана в руските торпеда „Шквал“, които използват ракетни двигатели, които ги задвижват под водата. Торпедото е способно да развие скорост 320 километра в час, защото носът му изригва мехурчета и торпедото лети през тях – тоест в нещо подобно на газов мехур.
 	Макар да не се задвижваше от ракета, „Ахил“ използваше същата технология, за да развива по права линия скорости, каквито плавателен съд, дълъг 120 метра, не беше развивал никога дотогава. По дължината на двата корпуса на катамарана под водната линия имаше пръстени, през които се изпомпваха мехурчета, за да обвият корпусите с въздух. Витлата не бяха монтирани на кърмата, където щяха да бъдат запушени от мехурчетата, а на носовете на двата корпуса, подобно на двигателите на витлови самолети, и дърпаха „Ахил“ с фантастична скорост.
 	За да се допълни способността на „Ахил“ да надмине всеки военен кораб, яхтата беше оборудвана с някои от най-модерните оръжия на планетата благодарение на отново съживения руски военнопромишлен комплекс, който бързо разработваше нови оръжия, за да не изостава от американците и китайците.
 	Най-важното нещо беше защитата на плавателния съд. За да се противопоставя на заплахи под водата, „Ахил“ можеше да изстрелва миниторпеда, конструирани да прихващат идващи торпеда, изстреляни от подводници или кораби. За да сваля самолети и ракети, яхтата разполагаше с нещо, което имаха много малко кораби: високоенергиен лазер.
 	По-евтин за използване от многомилионните противосамолетни ракети и по-точен от картечници „Гатлинг“, 30 000-киловатовият полупроводников лазер имаше мощността на шест заваръчни лазера, използвани в автомобилната индустрия. С него можеше да се стреля с ниска енергийна мощност, за да обърква насочващата електроника на противника, и с висока мощност, за да загрява бойните глави и резервоарите на дронове, ракети и самолети – точно така, както го беше направил, за да предизвика взривяването на частния самолет на братята Декстра, докато той кацаше в Гибралтар.
 	Никой не можеше да заподозре „Ахил“ за катастрофата, защото лазерът приличаше напълно на телескоп. Освен това се виждаше само за кратко време, когато бялата защитна обвивка се отваряше. За разлика от басните, разпространявани от киното, по време на безшумната работа на уреда не се виждаше никакъв лъч.
 	Голов ценеше високо отбранителните способности на „Ахил“, които го правеха почни неуязвим срещу атака, обаче като бивш капитан от военния флот предпочиташе нападателните оръжия.
 	В бордовия хангар имаше руски универсален хеликоптер Ка-226. Вместо опашен ротор машината имаше два централни ротора, монтирани един над друг, които се въртяха в различни посоки, за да й осигурят стабилност. В задната част на фюзелажа имаше подвижна част, която можеше да бъде свалена за минути. Обикновено в нея беше пътническата кабина за превозване на Антонович, когато се налагаше да участва в срещи на сушата. Можеше да се монтира друг елемент, на който бяха закачени четири противокорабни ракети „Суичблейд“.
 	Най-смъртоносното оръжие на „Ахил“ се показваше от вратите, скрити в покрива на яхтата, така че имаше ъгъл на обстрел двеста и седемдесет градуса. Макар да имаше цев като повечето корабни оръдия, то не беше обикновено, а електромагнитно.
 	Вместо да използва химическа реакция за изстрелването на снаряд с високовзривна бойна глава, електромагнитното оръдие изстрелва зарядите си благодарение на електромагнетизма. Това му позволява да изстрелва снарядите с невероятна скорост – два пъти по-бързо от скоростта на снаряда, изстрелян от танк „Абрамс“. Свръхзвуковият снаряд акумулира толкова енергия, че бойна глава не е нужна. Ударът на тежкия волфрамов снаряд със скорост над девет хиляди и шестстотин километра в час може да разбие и най-здравата броня и кара метала да се изпарява.
 	Откакто бе поел командването на „Ахил“, Голов имаше желание да изпробва огневата мощ на електромагнитното оръдие. Нападението срещу контейнеровоза „Нарвал“ на братя Декстра му бе дало тази възможност.
 	„Нарвал“ беше пренасочен към Малта, за да натовари Яфската колона. Голов нареди да се пребоядиса подобен контейнеровоз, за да прилича на „Нарвал“ и да заеме неговото място, когато трябваше да натовари тежкия каменен обелиск. Обаче, за да сработи планът му, трябваше да се отърве от истинския „Нарвал“. Електромагнитното оръдие предлагаше идеалното решение и свърши отлична работа. Бяха нужни само седем снаряда, за да прати „Нарвал“ на дъното.
 	Голов беше сигурен, че основният му план ще сработи. Обаче връщането на дневника отново в играта от онзи, който беше спасил Ерион Кула, му отваряше допълнителна работа.
 	— Скъпа – каза той на Ивана, докато вървяха по палубата, – да отидем да се запознаем с нашия домакин.
 	От покритата с шарена сянка палуба Голов забеляза човека на Малтийския морски музей, където щеше да състои галапредставянето тази вечер и наддаването вдругиден. Мъжът носеше светлосив костюм и огледални слънчеви очила. Когато ги видя, им махна елегантно.
 	„Ахил“ беше пристанал в Голямото пристанище на Валета. Изгледите наоколо бяха съвършени като на пощенски картички. Имаше десетки модни скъпи яхти, каквито бяха видели в Монте Карло. Градът с пясъчен цвят, който се спускаше до пристанището, беше построен като крепост, каквато всъщност и бе. С високи варовикови стени, които преграждаха почти цялата крайбрежна линия. Островът, разположен в стратегическия център на Средиземно море, бе нападан десетки пъти от гърците и римляните в древността до нацистките бомбардировачи през Втората световна война. Сега обаче бойниците се използваха от туристите като фон за селфита, а не за отбранителни действия.
 	Голов и Ивана слязоха по трапа и се здрависаха със Спадаро.
 	— Предполагам, че вие сте капитан Сергей Голов и Ивана Семова? – попита Спадаро на английски. – Аз съм Емвин Спадаро. Много се радвам да се запознаем. Добре дошли в Малта. Надявам се, че ще я намерите толкова красива, колкото я смятаме ние.
 	Ивана се беше представила с името на своята отдавна починала майка, за да не възникват въпроси за роднинската връзка между нея и баща й.
 	— Радвам се да се запознаем, господин Спадаро – отговори Голов. – Вие ли ще ни покажете забележителностите?
 	— С най-голямо удоволствие. След като разгледаме музея, съм организирал частна обиколка на някои места, посетени от Наполеон по време на френското нахлуване в Малта. Мисля, че ще ви хареса. Господин Антонович ще се присъедини ли към нас?
 	— Съжалявам, но няма. Ние ще го представляваме по време на разходката.
 	— Преди да забравя – каза Спадаро, бръкна в джоба на сакото си, извади пощенски плик и го подаде на Голов. – Това са билетите ви за галапредставянето утре вечер. Разбира се, с официално облекло.
 	— Чакаме го с нетърпение.
 	След това се качиха на мерцедеса на малтиеца.
 	— Музеят е само на пет минути оттук – обясни Спадаро, докато потегляха. – Както вероятно сте видели в новините, снощи имахме трагично произшествие в музея, обаче съм щастлив да ви съобщя, че всичко се оправи. За атака срещу музея беше използван кран, който отчупи парче от фасадата. Имаше и стрелба и за съжаление изгубихме нашия куратор Уилям Кенсингтън, обаче извършителите бяха заловени. Нашият директор реши, че Уилям би искал да проведем галата и търга, както е планирано, така че не се наложиха промени в програмата.
 	Ивана и Голов се спогледаха.
 	— Да, чухме за случилото се. Откраднаха ли някой от предметите, които ще бъдат представени на търга?
 	— О, не – бързо отговори Спадаро. – Не. Всички неща се съхраняват на сигурно място в нашия склад, който не беше засегнат.
 	— Искаме да видим и склада – каза Ивана.
 	— Разбира се. Той е на пътя ни малко преди музея. Обаче няма да можем да влезем поради изискванията за безопасност.
 	— Там ли се съхраняват артефактите?
 	— Да. Помещението е климатизирано и се охранява денонощно от най-добрата охранителна система на острова. Освен това имаме и много пазачи, за да сме сигурни, че вещите ще бъдат в безопасност до деня на търга. Обаче може да сте спокойни – ще видите вещите, за които ще се наддава, по един фантастичен нов начин, който с удоволствие ще ви покажа.
 	Както им беше обещал, стигнаха до склада след съвсем кратко пътуване по виещите се улички на древния град. Модерната метална конструкция изпъкваше на фона на класическите каменни сгради, които я заобикаляха. Голов се запита дали не са преоборудвали някое складово помещение, след като новото контейнерно пристанище беше построено в югоизточния край на острова. Там утре щеше да пристане двойникът на „Нарвал“, за да натовари Яфската колона.
 	Спряха пред врата, охранявана от двама въоръжени пазачи. Внушителна ограда от телена мрежа, завършваща с бодлива тел, опасваше сградата.
 	Още един мерцедес спря пред портата.
 	— О, какъв късмет! – възкликна Спадаро. – Това е Артуро Талавера, директорът на музея. Може би ще успея да ви запозная, преди да влезе.
 	Спадаро натисна клаксона, слезе от колата и замаха. Голов и Ивана го последваха. Вратата на другия мерцедес се отвори и от колата слезе едър господин със сивееща коса, който затътри крака към тях с протегната ръка.
 	Спадаро ги представи.
 	— Те ще бъдат утре вечер наши гости и ще представляват господин Максим Антонович.
 	Очите на Талавера светнаха, когато чу името на милиардера.
 	— Надяваме се господин Антонович да сметне някои от предметите за интригуващи. Ще ми се да можех да ви ги покажа още сега, но трябва да свърша важна работа в склада.
 	— Надявам се, че не е нещо неприятно – каза Голов с усмивка.
 	— Не, не. Разбира се, след нещастното произшествие вчера и смъртта на нашия куратор моите задължения се удвоиха. Затова трябва да свърша някои неща в последната минута преди търга. Има за продажба около петстотин предмета, а купувачите пристигат от цял свят. Може да си представите колко много неща трябва да се свършат.
 	— Да, видях колко е пълно пристанището с яхти.
 	Талавера кимна.
 	— Летището е също толкова претъпкано с частни самолети. Господин Антонович сигурно ще има конкуренция, когато дойде време за наддаване. Е, вече трябва да тръгвам. Чакам с нетърпение да се видим утре вечерта.
 	Докато те се връщаха към колата на Спадаро, Талавера се качи в мерцедеса си, мина бързо през портала и спря пред врата, която отстрани имаше клавиатура. Пъхна карта в отвора на четеца и когато бравата избръмча, отвори вратата и влезе.
 	— Надявам се, че сте впечатлени от това как пазим вашите бъдещи покупки – каза Спадаро, докато потегляха.
 	— Много – отговори Голов.
 	После се наведе и каза на руски в ухото на Ивана:
 	— Няма да чакаме аукциона.
 	— А кога?
 	— По време на галапредставянето.
 	След като беше наблюдавал Талавера, Голов вече имаше план, който щеше да им помогне те да са онези, които ще получат „Дневника на Наполеон“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 21 ≈

 	 
 	Докато слизаше от хеликоптера, Хуан наведе глава и се обърна, за да помогне на Гретчен да направи същото. Цепката на дългата й до земята рокля се отметна настрана и откри загорял крак – онзи, който не беше ранен. През изминалия ден и половина раната й бе заздравяла дотолкова, че тя можеше да върви с едва доловимо накуцване, обаче Джулия Хъксли беше настояла да даде назаем на Гретчен плоски обувки вместо онези с десетсантиметрови токчета, които щяха да са по-подходящи за тази елегантна рокля.
 	Щом излязоха от въздушната струя на хеликоптерното витло, Хуан пооправи смокинга си и махна на Гомес, който излетя и пое обратно към „Орегон“, хвърлил котва на двайсет мили от брега в международни води. Обикновено неговият разнебитен външен вид беше предимство, когато влизаше в пристанище, защото бюрократите от Третия свят често бяха мързеливи или корумпирани, но Хуан не искаше да рискува оглед от играещия по правилата малтийски пристанищен началник.
 	След като Ерион Кула и семейството му бяха евакуирани на безопасно място в Корфу и очакващите ги обятия на Интерпол, „Орегон“ беше стигнал за нула време до Малта. След като анализираха информацията от Кула, стигнаха до заключението, че той наистина не е Уайвърн и е бил натопен от Призрачен враг. Тяхната основна следа беше големият интерес на хакера да се сдобие с „Дневника на Наполеон“ и съкровището, което можеше да разкрие той. Връзката с европейската електрическа мрежа още не беше изяснена.
 	След проверката на летищната митница Хуан и Гретчен се качиха на едно беемве, управлявано от Майк Троно, който беше пристигнал по-рано сутринта с Мак Ди и лодка, за да внесат тайно нужното оборудване. Двамата бяха прекарали деня в проучване на плана на сградата, където щеше да се проведе търгът, и на склада.
 

 	— Брей, колко сте се издокарали – каза Троно. – Направо не е за вярване какво може да направи Кевин в своята Магическа работилница.
 	— Джулия ми зае роклята – отговори Гретчен, като пропусна, че Кевин Никсън я бе приспособил за по-атлетичното й тяло. Хуан пък винаги държеше смокинга си подръка за случаи като този.
 	Сега се засмя.
 	— Когато чу, че ще ходим на модно празненство, едва не те отстреля с обезболяващи, за да може да дойде вместо теб. – Виждаше от време на време пристанището, което проблясваше на залязващото слънце. – Къде е Мак Ди?
 	— Осигурява алтернативен транспорт в случай, че се нуждаем от такъв – обясни Троно. – Смята, че няма да има проблем.
 	— Добре. Да се надяваме, че полицията няма да разбере, че сме тук. По-добре да внимаваме, отколкото да съжаляваме. Слушалки?
 	Троно му подаде малка кутия през рамото си. Хуан я отвори, даде една от миниатюрните слушалки на Гретчен и тя я пъхна дълбоко в ухото си. Хуан направи същото и попита:
 	— Чувате ли ме?
 	— Чувам те добре – отговори Мак Ди в ухото му.
 	— Взех назаем за следващите няколко дни една кола. Когато имаш намерение да я върнеш, не може да става дума за кражба.
 	— Няма ли да забележат?
 	— Оставих мила бележка.
 	Малкият предавател имаше обхват само няколко километра, така че от „Орегон“ не можеха да ги чуват, обаче те четиримата можеха да общуват, докато бяха в града.
 	— Искаш ли да ви изчакам пред музея? – попита Троно.
 	Хуан кимна.
 	— Да, но не отпред, а на няколко преки от него. Ще ти кажем, когато сме готови да си тръгнем. Мак Ди, не се появявай, докато нямаме нужда от теб.
 	— Разбрано.
 	— А търгът утре? – попита Троно.
 	— Можем да предположим, че който спечели наддаването, е човекът, с когото Призрачен враг е свързана, или е самата Призрачен враг – каза Гретчен.
 	— След търга ще ги последваме, за да видим къде отиват.
 	— Ние ще сме там, за да вдигнем цената на наддаването – добави Хуан. – Днес вечерта искам да добия представа кой ще участва в търга. Мисля, че ще е лесно разузнаване. – Чрез различни връзки ЦРУ беше успяло в последния момент да ги добави към списъка на поканените под псевдонима, който бяха използвали по време на последната си мисия в Русия: Гейбриъл и Наоми Джексън.
 	Троно ги закара до входа на музея, където червена пътека, фланкирана с два лъва, водеше навътре. Единият ъгъл на фасадата на музея имаше вид на изкъртен с боен чук – резултат от нападението предния ден, включващо кран и престрелка, – обаче музеят беше настоял галапредставянето и търгът да не се отменят, след като основната зала не беше пострадала.
 	Въпреки че нападателите уж бяха хванати, охраната беше очевидно засилена с двойки тежковъоръжени пазачи по всички ъгли на площада пред музея.
 	Докато крачеха по килима, Хуан забеляза как Гретчен стисна устни, докато се качваха по стълбите.
 	— Добре ли си?
 	Тя се усмихна.
 	— Никога не съм била по-добре. Хайде да си вземем шампанско.
 	Взеха по чаша от келнера, който стоеше до входа, и започнаха да се разхождат сред модното общество, което се беше събрало за това неповторимо събитие. Полицаи пазеха предната и задната част на залата, а множество охранители с костюми наблюдаваха гостите. Хуан реши, че е разпознал неколцина милионери и знаменитости сред гостите, обаче той не беше на ти с последния писък на попкултурата. Мърф и Ерик щяха да точат лиги по някои от старлетките сред публиката.
 	Големият централен атриум на Малтийския морски музей бе мястото, където щеше да се проведе галата. Подкрепян през последните години от един малтийски корабен магнат, музеят притежаваше една от най-големите сбирки в света на морски артефакти и предмети, свързани с различни личности. Мраморни колони поддържаха сводестия купол на тавана, който беше изрисуван със сцени от известни морски сражения. Хуан разпозна британските и френски кораби, подредени в боен строй при Трафалгар, британските и германски дреднаути при Ютланд и американските и японски самолетоносачи при Мидуей между многото други.
 	Келнери със смокинги обикаляха сред гостите с подноси, отрупани с хайвери и бели трюфели, а в дъното на залата камерен оркестър свиреше класическа музика от Наполеоновата епоха. Най-важните предмети от сбирката бяха изложени в павилиони, разположени из помещението.
 	Когато се спряха при първия предмет, отбелязан като Експонат XXXI, Хуан гледа известно време каменната плочка, покрита с древноегипетско изкуство. Не можа да определи какво е странното в сцената, изобразяваща висок зелен мъж, който сякаш левитираше над проснати възнак тела, докато жреци в бели роби гледаха от задния план. Не и докато не мина отстрани и не видя металния ръб на изображението. Чак тогава осъзна какво вижда.
 	— Холограма – каза глас иззад гърба им. Обърнаха се и видяха директора на музея Артуро Талавера. – Не мисля, че се познаваме.
 	Хуан и Гретчен се представиха като притежатели на нюйоркски хедж фонд и милиардери, които търсят начин да похарчат малко от наскоро спечеленото си богатство.
 	— Хубав експонат – каза Гретчен. – Но нима гледаме холограма вместо истинския предмет?
 	— Такова е условието на търга – обясни Талавера. – Между другото това е най-безопасният начин за излагане на предметите. Много от тях са крехки и искаме да намалим до минимум ненужния превоз и боравене с тях, за да не лишим вас от възможността да ги купите. Както виждате, триизмерното изображение с висока разделителна способност е трудно различимо от оригинала.
 	— Отне ми известно време, за да разбера какво виждам – призна Хуан. Обаче наистина е жалко, че не можем да видим истинските предмети.
 	— Разбира се, ще може да ги видите утре по време на търга. Всички холографски записи ще бъдат унищожени след края на търга, така че това е единствената възможност изобщо да видите повечето от предметите. Освен това тази технология ни дава възможност да ви покажем някои от детайлите, които иначе не бихте могли да видите. Например… – той закрачи към центъра на атриума, приканвайки ги да го последват. Спряха се пред витрина с надпис Експонат XIV. Пред нея вече стояха двама гости: нисък мъж със здраво телосложение на около четирийсет и няколко и слаба привлекателна блондинка наполовина на неговата възраст. Подобна разлика в годините не беше нещо необичайно сред двойките, поканени на празненството. Талавера ги представи като Сергей Голов и Ивана Семова.
 	— Представям ви „Дневника на Наполеон“ – заяви Талавера гордо. – Ръкописните бележки вътре са доказано от ръката на императора. Смята се, че е бил откраднат от някой войник или прислужник след смъртта на великия корсиканец през 1821 година. Неговото съществуване се смяташе за легенда, докато не се появи сред тази изискана сбирка.
 	Хуан и Гретчен се наведоха над стъклото и видяха, че екземплярът на „Одисея“ е в отлично състояние. Книгата беше на гръцки с ръкописни бележки на френски, нанесени със стегнат почерк върху полетата, а на някои места печатният текст беше подчертаван или ограден с кръгчета.
 	След малко анимацията прелисти страницата.
 	— Както виждате – продължи Талавера, – не бихме могли да покажем отделните страници на нашите гости, без да рискуваме да бъдат повредени.
 	Хуан се смръщи, взрян в дневника.
 	— Господин Талавера, изглежда странно, че Наполеон не е имал книгата на френски. Знаел ли е гръцки, по-точно старогръцки?
 	— Доколкото знаем – не. Това е една от големите загадки. Някои смятат, че Наполеон се е опитвал да научи гръцки. Може би, ако успеете да купите експоната, ще накарате някой да проучи бележките му.
 	— Всички страници ли са сканирани? – попита Гретчен.
 	Голов и неговата придружителка се бяха обърнали, за да се присъединят към разговора, и наблюдаваха напрегнато Талавера в очакване на отговора му.
 	Директорът поклати глава.
 	— Само няколко специално подбрани. Отново с желание колкото може по-малко да се докосва документът. Ще зависи от волята на бъдещия собственик на този великолепен предмет как да го показва и каталогизира.
 	Някой привлече вниманието на Талавера и той добави:
 	— Надявам се, че ще се насладите на остатъка от вечерта, а сега моля да ме извините. – И се отдалечи, за да посрещне още гости.
 	— Колекционери ли сте? – попита Хуан двойката, която стоеше до тях, но още не беше казала нито дума.
 	— Моят работодател е – отговори Голов на английски със силен акцент. – Той цени особено високо артефакти от Наполеоновите войни. Смятате ли да наддавате за „Дневника на Наполеон“? – Тонът му беше добродушен, но в очите му личеше едва скрито напрежение. Не се държеше с лекотата на богаташ, по-скоро имаше поведението на бивш военен. Русокосата жена ги наблюдаваше донякъде развеселена и с леко презрение.
 	— Виждам много неща, които бих искал да купя – отговори Хуан. – Със съпругата ми сме големи любители на историята. Има няколко оръдия за продан, на които съм хвърлил око.
 	— О, скъпи – каза Гретчен и хвана Хуан под ръка, – знаеш, че тези неща няма да влязат в асансьора, така че няма да можем да ги качим в пентхауза.
 	— Не, скъпа, аз мислех за имението в Хамптън*.
 	[* Известно курортно селище в североизточната част на Лонг Айланд. – Б.пр.]
 	Голов се наведе и прошепна нещо на Семова на руски. Тя се изкиска.
 	Беше предположил, че Хуан няма да разбере, но той го чу ясно, както и Гретчен.
 	„Може би трябва да ги наричаме цар и царица, след като имат летен и зимен дворец“.
 	Гретчен игриво тупна Голов по ръката.
 	— Не е честно! Какво си казахте?
 	Семова й се усмихна.
 	— Че всяко жилище в Америка е защитено по този начин. Вярно ли е?
 	— Не и нашето – отговори Гретчен. – Не бих позволила заредени оръжия в дома си. Само неработещи антики.
 	Хуан кимна към дневника.
 	— Вашият шеф какво мисли? Ще наддава ли за него?
 	—Не. – Голов поклати глава. – Той не се интересува от стари книги.
 	— А от какво?
 	— Може би просто трябва да кажем, че няма да разкриваме намеренията си, господин и госпожо Джексън. Всички знаем, че изкуството на наддаването изисква дискретност. Съгласни ли сте?
 	Хуан вдигна чашата си.
 	— Точно така.
 	— Скъпи, искаш ли да пообиколим? – включи се Гретчен и отведе Хуан настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, отбеляза:
 	— Доста странна двойка, нали?
 	— И недружелюбна. В тях има нещо, което не е наред.
 	— Значи и ти си го усетил. Но не мога да кажа защо.
 	— Да се надяваме, че и ние не се набиваме така на очи.
 	— Три седмици поддържахме фалшивия брак. Мисля, че ще се справим и с още една вечер.
 	Докато обикаляха и бъбреха с другите гости, Хуан прикрито наблюдаваше Голов и Семова. След трийсетина минути Семова започна да се клати на токчетата си, макар да беше изпила само чаша шампанско. Двамата стояха близо до Талавера, който неочаквано потрепери, залитна и падна по гръб. Сред виковете на изненада Голов, Семова и неколцина други се наведоха да помогнат на директора на музея.
 	Голов се провикна:
 	— Обадете се за линейка!
 	Охраната се струпа около тях и започнаха да се грижат за Талавера.
 	— Видя ли това? – попита Гретчен.
 	— Много е добра. Едва успях да забележа как измъкна нещо от джоба му.
 	— Беше някаква карта. Не може да е пийнала. Броях питиетата й.
 	— Талавера има вид на човек, чието питие е било подправено с рофинол*. Вероятно са го сипали в питието му в началото на вечерта и обикаляха наоколо в очакване да рухне.
 	[* Силно обезболяващо без цвят и вкус от т.нар. „наркотици за изнасилване“. – Б.пр.]
 	Голов и Семова се отдръпнаха от Талавера и поеха право към изхода. Семова вече изобщо не се клатушкаше.
 	— Хайде да видим къде отиват с тази карта – каза Хуан. – Майк, чакай ни пред входа след трийсет секунди.
 	— Идвам – отговори Троно.
 	Хуан изчака, докато руснаците излязоха през вратата, след това хвана Гретчен за ръка и ги последваха.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 22 ≈

 	 
 	Просветващите сигнални лампи на една линейка минаха покрай тях, докато потегляха с висока скорост от музея. Троно успяваше майсторски да се държи на разстояние, но все пак да не изпуска колата на Голов от очи.
 	Руснакът измина само няколко метра, преди да спре до един черен джип. Свали прозореца и подаде картата на някого.
 	— Сега кого да следвам?
 	— Джипа – отговори Хуан. – Трябва да разберем защо задигнаха тази карта.
 	Джипът потегли и остави колата на Голов назад. Стигна до модерен склад с ограда от телена мрежа. Троно зави зад ъгъла и спря така, че имаше видимост към джипа.
 	Бариерата вече беше вдигната и джипът се отправи към една врата и спря до нея. Двама едри мъже – индиец и червенокос – слязоха от него. Бяха с черни панталони и тениски и сложиха на лицата си ски маски. Индиецът опря картата в четеца и двамата се вмъкнаха през вратата, която се затвори зад тях.
 	— Това е складът на музея – каза Троно.
 	— Сега вече знаем защо упоиха Талавера – каза Гретчен. – Смятате ли, че тези хора работят с Призрачен враг? Или че русокосата е Призрачен враг?
 	— Има само един начин да разберем – отговори Хуан.
 	— Да ги изчакаме да излязат?
 	— Не можем. Ако искат дневника и Призрачен враг разбере, че Ерион Кула се е разприказвал, може да го унищожат, след като получат информацията, която търсят. Майк, дойде време за оръжията.
 	Троно бръкна под предната седалка и извади два 9-милиметрови полуавтоматични пистолета „Глок“, два заглушителя и четири резервни пълнителя. Хуан и Гретчен взеха по един пистолет и резервни муниции. Хуан пъхна своя под колана на панталона си, а Гретчен го сложи в чантата си.
 	— Мак Ди, чуваш ли ме?
 	— Отлично.
 	— Ела да вземеш Майк. Ще имаме нужда от двама ви за бързо изнасяне от склада в зависимост от онова, на което ще попаднем вътре.
 	— След петнайсет секунди ще съм на място.
 	— Ще оставим колата тук – каза Хуан на Троно. – Ключовете?
 	Той му ги подаде и всички слязоха.
 	— Свържи се с „Орегон“ по радиото и кажи на Гомес да докара хеликоптера тук. Предполагам, че скоро ще се наложи да напуснем този остров.
 	— Председателю, сигурен ли си, че не искаш с Мак Ди да дойдем с вас в склада? – попита Троно.
 	— Предпочитам да ни пазите гърбовете тук отвън. Ако се наложи да дойдете бегом, ще натисна паникбутона.
 	Бяло-синя патрулка се показа иззад ъгъла и спря до тяхната кола. Прозорецът откъм шофьора се спусна и се чу познат глас:
 	— Трябва ли да ви арестувам за скитничество? – попита Мак Ди. Униформата му беше безупречно копие на малтийската благодарение на сръчността на Кевин Никсън. Обаче малтийският му акцент се нуждаеше от сериозно подобрение.
 	— По-добре се тревожи за себе си отговори Хуан, – защото ще те издам за кражба на патрулка и ще те тикнат в дранголника.
 	— Няма. Тя беше в сервиза за текуща поддръжка. Сигурно дори не знаят, че липсва. – Погледна Троно. – Твоята униформа е на задната седалка.
 	— Ще си държим очите и ушите отворени – обеща Троно, преди да се настани в задигнатата патрулка. Тя потегли, а Хуан и Гретчен тръгнаха към вратата на склада.
 	— Странно е, че няма охрана – отбеляза Гретчен. Опитаха вратата, която индиецът беше отворил, но тя беше заключена.
 	— Ела – каза Хуан. – Да видим дали няма друг начин да влезем.
 	Заобиколиха склада и видяха, че вратата на товарната рампа е отворена. Един камион бе спрял със задницата към нея. Не се виждаха никакви хора. Хуан погледна Гретчен и каза:
 	— Досега трябваше да сме видели някой от охраната. Промъкнаха се през отворената врата и спряха за миг, та очите им да свикнат със сумрачната вътрешност на склада.
 	— Складът е огромен – каза Гретчен. – Как ще ги намерим?
 	— Щом намерим дневника, ще намерим и тях. Складът беше натъпкан с редици сандъци, предмети, покрити с платнища, и други – непокрити. Редицата, където бяха те, изглежда, съдържаше неща, датиращи от шестнайсети до деветнайсети век. Включително котва, която беше плавала с Испанската армада, и корабна камбана от „Индевър“ на капитан Кук. Повечето неща имаха каталожни номера, обаче Хуан не можеше да разбере подреждането им.
 	Продължиха и след малко Гретчен го спря и посочи сребристата табелка, монтирана на сив метален сандък. На нея пишеше Експонат LXXII и че това е ятаган, получен от Наполеон по време на Египетската кампания.
 	— Значи предметите за търга са маркирани каза Хуан.
 	— Да, но не изглежда да са подредени по някакъв определен ред. – Тя посочи напред. – Виждаш ли? Там има още един.
 	Приближиха се и видяха, че на табелката пише Експонат XLI.
 	— Някакви предположения къде може да са сложили Експонат четирийсет и едно? – попита Хуан.
 	— Не. Може би трябва да се разделим…
 	Чуха гласове, млъкнаха и приклекнаха зад един от сандъците. Надникнаха над него. Фенерчета подскачаха насам-натам, а гласовете се приближаваха, чуваше се и шум на колелета, които се търкаляха по бетонния под. Когато групата мина под светлината на една от лампите на тавана, Хуан видя мъж, бутан от четирима тежковъоръжени грубияни, които му напомниха за терористите на Назари. Зад тях един буташе количка.
 	— Кои са тези? – прошепна Гретчен. И те ли са хора на Голов?
 	— Не знам – отговори Хуан. – Обаче със сигурност не са от охраната на музея. Който отговаря за охраната тук, трябва да бъде уволнен. Все едно сме на парти на лошите.
 	— Да се надяваме, че няма да ни проверят поканите.
 	Хуан извади глока си. Гретчен последва примера му. Завинтиха заглушителите на дулата.
 	Мъжете завиха зад ъгъла и Хуан и Гретчен ги последваха. На следващата пресечка Хуан надникна иззад един сандък, като внимаваше да не излиза от сенките. Индиецът и рижият не се виждаха никъде.
 	— Ето още един – каза Гретчен зад гърба му. – Обаче е прекалено тъмно, за да прочета какво пише на табелката.
 	Хуан се огледа.
 	— Засега около нас е чисто. Използвай светкавицата на смартфона, но я прикрий с ръка.
 	Светлината се отрази в два стъклени резервоара на около пет-шест метра от тях. И двата бяха с размерите на малък камион. В единия имаше различни съкровища на лавици като в огромна миялна. Във втория на примки висяха два големи топа.
 	— Не е това, което търсим – каза Гретчен разочаровано.
 	— Дай да се махаме. Не си падам по тълпите.
 	С пистолети, готови за стрелба, двамата се прехвърлиха на следващата пътека.
 	— Можеш ли да видиш къде изчезнаха тези мъже?
 	— Наляво. Затова ние ще завием надясно.
 	Докато Гретчен проверяваше всяка табелка по пътя им, Хуан бдеше. В един момент видя две облечени в черно фигури, за които реши, че може да са индиецът и червенокосият, обаче те изчезнаха в мрака, преди да успее да се увери.
 	Скоро след това видяха двама от бандитите, които бяха блъскали заложника. Хуан бутна Гретчен да се скрие, но двамата мъже не им обърнаха внимание. Очите им бяха фокусирани върху нещо над Хуан и те вдигнаха оръжията си.
 	Той проследи погледа им и видя някакъв мъж да се катери по скелето над тях. Когато една от лампите за кратко го освети, Хуан се смая, защото го позна. Беше го срещал само веднъж, но никога не забравяше лица, особено на човек, който работи за Националната агенция по морско и подводно дело.
 	Беше Джо Завала, колега на директора на „Специални проекти“ Кърт Остин. И сега щяха да го убият.
 	Хуан скочи и бързо стреля четири пъти по бандитите – повали ги, преди да успеят да стрелят по Завала.
 	И тогава настана ад.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 23 ≈

 	 
 	Изненадана от изстрелите на Хуан, Гретчен измъкна с плавно движение своя пистолет.
 	— Зад теб! – Стреля бързо три пъти и Хуан се обърна точно навреме, за да види един бандит да влачи ранения си другар, за да се скрият зад някакви сандъци.
 	Откъм мястото, където беше повалил двамата мъже, които се целеха в Завала, се чу тропот на множество крака. Една глава се показа иззад ъгъла и Хуан стреля два пъти, за да накара противника да потърси прикритие. Показа се цевта на автомат и изстреля див откос, но нито един от куршумите не мина достатъчно близо, за да ги застраши.
 	Глинените амфори на един рафт се пръснаха на парчета сред облаци прах.
 	Двамата се хвърлиха към пресечката: Хуан стреляше в едната посока, а Гретчен – в другата.
 	— Мак Ди – каза Хуан в микрофона. – Попаднахме под обстрел и се нуждаем от бързо измъкване!
 	— Вече сме на път! – отговори бившият рейнджър.
 	Огънят на автоматите унищожаваше безценните артефакти около тях.
 	Гретчен изстреля още няколко куршума, смени пълнителя на глока и почна да стреля пак.
 	— Хуан, обкръжават ни! Трябва да се махаме!
 	Беше права. Щяха да ги надупчат като решето, ако останеха тук.
 	Хуан й махна да го последва по единствения възможен маршрут. Точно се готвеше да спринтира натам, когато към тях се втурна трета група бандити. Хуан се хвърли на земята, като повали Гретчен, за да я прикрие.
 	Надникна иззад сандъка, зад който се криеха. Докато първите две групи въоръжени мъже ги държаха под огън, принуждавайки ги да залегнат, третата напредваше и един мъж в движение готвеше блокче С-4 за хвърляне. Хуан реши да даде отпор за последно преди експлозивът да ги разкъса на парчета.
 	Мъжете с блокчето С-4 вече бяха стигнали до единия от двата резервоара с вода, когато той неочаквано се пръсна и бликналата водна стена ги заби в срещуположните лавици.
 	Мъжът с гъста платинена коса и с блокчето експлозив беше отхвърлен от водата и се блъсна в един от нападателите. Стовари юмрук в челюстта му и мъжът рухна. Мъжът с експлозива започна да се изправя на крака и извика:
 	— Хуан, насам!
 	Като чу да го викат по име, Хуан се поколеба. Объркана, Гретчен също надникна иззад сандъка.
 	Мъжът с платинената коса – измъкваше взривателите от блокчето С-4 – извика пак:
 	— Побързай, Хуан! Обкръжават ви!
 	Хуан – изненадан от неочакваната поява на мъжа – се обърна към Гретчен и каза:
 	— Хайде!
 	Двамата стреляха още няколко пъти, за да си осигурят прикритие, и се втурнаха да се свият до новия си съюзник. Положението си оставаше нерешено.
 	— Кърт Остин – каза Хуан и невярващо поклати глава, че един от най-смелите хора на НАВПД му беше дошъл на помощ. – Какво те води тук?
 	— Така както изглежда, нуждата да ти спася кожата – каза Остин и взе пистолета на мъжа, когото беше нокаутирал. – А ти?
 	— Дълга история. Свързана е със случилото се в Монако.
 	В момента нападателите сякаш бяха изгубили желание да стигнат до тях. Изглежда, осъзнаваха, че са изгубили численото си превъзходство. Можеха да измъкнат онова, за което бяха дошли – възможно беше да е същото, заради което Хуан и Гретчен бяха тук.
 	— Някой ще ми каже ли какво става? – изсумтя Гретчен.
 	— Това е един стар приятел – отговори Хуан.
 	Остин я огледа преценяващо.
 	— Предполагам, че се казвате Софи?
 	Тя се вторачи смаяно в него.
 	Не. Наоми.
 	Остин сви рамене.
 	— Какво пък, заслужаваше си да опитам.
 	Хуан се усмихна заради разменените реплики, след това се обърна отново към Остин.
 	— Наистина, какво правиш тук?
 	Остин посочи към мъжете, с които се сражаваха.
 	— Тези хора. Имат нещо общо с нещастието на Лампедуза.
 	— НАВПД ли го разследва?
 	— Чрез друго правителство – отвърна Остин.
 	Хуан кимна.
 	— Изглежда, и двамата сме затънали до гуша в работа. Мога ли да направя нещо, за да помогна?
 	Макар да имате важна работа, Хуан беше чул за трагедията в Лампедуза. През последните няколко дни тя се съревноваваше с разбиването на Голямата награда на Монако за телевизионно време в новините на различните канали. Като се имаше предвид известността на спешния случай, не беше изненадващо, че НАВПД са се заели с него.
 	Стреляха отново по тях и тримата се вмъкнаха в нишата под най-ниската лавица. Щом отвърнаха на стрелбата, нападателите отново отстъпиха.
 	— Не съм сигурен – отговори Остин. – Всичко е заради няколко египетски артефакта, които се надявах да намеря тук.
 	— Желая ти късмет, но е трудно да намериш каквото и да било тук – каза Хуан. – Ние търсим една книга, която Наполеон е притежавал, когато е бил на Света Елена.
 	Гретчен го изгледа предупредително, защото споделяше поверителна информация, но Хуан не й обърна внимание.
 	— Старо издание на „Одисея“? – попита Остин. – С ръкописни бележки по полетата?
 	— Видя ли го?
 	Остин посочи към противниците им.
 	— Там.
 	Засега стрелбата беше утихнала и само от време на време изтрещяваше по някой изстрел. Остин, Гретчен и Хуан се свиха в единия край на коридора, докато техните противници пазеха двата ъгъла, където коридорът се пресичаше от следващия ред сандъци. Нямаше голяма вероятност някоя от страните да спечели предимство.
 	— Изглежда, се опитват да ни попречат да тръгнем натам – каза Хуан.
 	— Имам решение – каза Остин, вдигна глава и подсвирна на Завала.
 	Хуан проследи погледа му и видя Завала, който се беше изкатерил по скелето чак до покрива, да протяга ръка към нещо, което приличаше на противопожарен детектор. Беше стигнал до най-високия рафт, но не можеше да стигне до детектора. Бутна настрана един кашон и опита отново, като почти увисна във въздуха. Един от бандитите го видя и откри огън по него. Куршумите започнаха да пробиват тавана около главата на Завала.
 	Хуан се прицели и повали стрелеца с един-единствен точен изстрел.
 	Сега, когато беше чисто, Завала отново се протегна към детектора и притисна към него тейзър. Горещината от стрелналия се вдигащ искри висок волтаж веднага бе изтълкувана от детектора като начало на пожар. Завиха аларми, запримигваха сигнални светлини и в склада започнаха да се изстрелват струи въглероден двуокис.
 	Нападателите изчакаха само няколко секунди преди да побягнат с онова, което бяха успели да отмъкнат. Хуан си помисли, че реагират правилно. Макар струите въглероден двуокис да бяха спрели, когато Завала дръпна тейзъра от детектора, властите сигурно вече бяха на път.
 	— На дванайсет метра от тази пресечка – каза Остин. – Първата лавица от лявата страна. Ако бях на твое място, щях да побързам.
 	Хуан протегна ръка.
 	— До следващия път.
 	Остин я стисна.
 	— На по питие вместо под куршуми.
 	След тези думи Хуан и Гретчен спринтираха към мястото, което им беше посочил Остин.
 	— Пред вратата сме – каза Мак Ди в ухото на председателя.
 	— Стойте там – отговори той. – След минута сме при вас.
 	— Надявам се да обясниш случилото се току-що – подхвърли Гретчен, докато тичаха.
 	— С най-голямо удоволствие – отговори Хуан. – Да се надяваме, че няма да обяснявам и на полицията.
 	Стигнаха до пътеката и видяха табелката Експонат XIV. В кутията до нея имаше огнеупорен плик от Номекс*. Хуан дръпна ципа и видя вътре книга. Беше „Одисея“.
 	[* Огнеупорни влакна. – Б.пр.]
 	Първоначалният им план беше да я прелистят и да заснемат страниците, но сега нямаха време за това. Той дръпна ципа и пъхна плика под колана на панталоните си.
 	— Да се махаме!
 	Сега беше ред на Хуан да се изненада, когато Гретчен стреля два пъти надолу по пътеката. Той се завъртя и видя облечените в черно хора на Голов да се хвърлят зад сандъците.
 	— Хайде – каза Гретчен. – Вратата е ей там.
 	Втурнаха се към вратата и след това хукнаха към полицейската кола, която ги очакваше.
 	— Качвайте се! – подкани ги Мак Ди. – Гомес е вече на летището.
 	Щом се качиха, Мак Ди натисна газта и патрулката се стрелна напред.
 	— Остави ни при колата – каза Хуан.
 	— Не отиваме ли на летището? – попита Троно.
 	— Малко по-късно. Дължим услуга на двамина приятели, които може да се нуждаят от превоз – Кърт Остин и Джо Завала. Човек не може да пропусне Остин с неговата платинена коса. Няма да са при товарната рампа. Там вероятно е прекалено населено. Търсете ги при страничната врата. Ще се видим на летището веднага след като ги оставите, където кажат. После зарежете патрулката.
 	Пожарните коли вече идваха. Полицейските коли и половината от охраната от музея ги следваха. Хуан и Гретчен слязоха от откраднатата патрулка и се качиха на беемвето. Мак Ди и Троно се понесоха обратно към склада, за да приберат Остин и Завала.
 	— Търгът със сигурност ще бъде отложен – каза Гретчен, докато Хуан включваше на скорост, след което потегли спокойно покрай пожарните и патрулките, които бързаха към склада.
 	— Хубаво е човек да знае френски и гръцки – отговори той, – защото единственият начин да намерим Призрачен враг и нашите пари е да ги изпреварим с Наполеоновото съкровище.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 24 ≈

 	Голов стоеше до махагоновото командно табло на мостика и потропваше с пръсти, докато слушаше доклада на Сиркал и О’Конър за нахлуването в склада. С изключение на Ивана останалите от екипажа бяха отпратени от мостика. Сега, когато вече нямаше нужда от пристанищния лоцман, Голов можеше сам да управлява „Ахил“. Тази задача му помогна да се сдържи да не направи на хората си нещо, за което после щеше да съжалява. Например да ги убие.
 	— Вярваш ли на тези хора? – попита Ивана, която се беше свила на неговата капитанска седалка и гледаше таблета си. - Прекарахме два часа на този снобски прием, за да успеем да откраднем ключ картата, а те оставят единственото, от което се нуждаем, да бъде задигнато от двойка, излязла сякаш от страниците на модно списание.
 	— Бяха добре обучени – каза Сиркал, който стоеше изпънат с ръце зад гърба. – И имаха помощници.
 	— Точно така – потвърди О’Конър, който дъвчеше ябълка, облегнат на стената. – Лесно можахме да се справим с охраната, но откъде да знаем, че имат цял взвод войници вътре? Имахме късмет, че успяхме да се измъкнем, преди да дойде полицията.
 	Сиркал кимна замислено.
 	— От това как боравеха с оръжието си, бих предположил, че са преминали военно или полицейско обучение. Може да са същите хора, които измъкнаха Кула.
 	— Сигурни ли сте, че са взели дневника? – натърти Ивана.
 	— Да – отговори Сиркал. – Видяхме ги как го взимат.
 	— Значи изложихте цялата операция на риск. Операция, която планираме повече от година.
 	— Какво толкова? – попита Сиркал. – Голяма работа, че дневникът е у тях. Как могат да ни спрат?
 	— Защото ако намерят съкровището на Наполеон, могат да открият формулите на Алексей Поличев.
 	— Математическите уравнения, за които говореше? Онези, които никой не е успял да повтори в продължение на цели двеста години?
 	— Точно така – потвърди Ивана. – Никой не може да дешифрира криптографските алгоритми, които разработих на основата на Поличевите уравнения. Антонович намери единствения известен документ с неговите формули. Обаче ако уравненията още съществуват в съкровището, което Наполеон е изнесъл от Москва, и ги намери някой друг, цялата ни операция ще бъде изложена на риск. Те могат да намерят парите, като възстановят шифрованите бази данни.
 	О’Конър изпръхтя.
 	— На мен всичко това ми звучи като някакъв брътвеж.
 	Тя завъртя очи към него.
 	— Рижата ти коса сигурно е предупредителен сигнал, че мозъчните ти клетки са със забавено действие.
 	Той отхапа от ябълката и с пълна уста отговори:
 	— Момиче, нужно е много повече от лека обида, за да се ядосам.
 	— Поне разбра, че беше обида.
 	— Престанете – нареди Голов. – До вчера се радвахме само на успехи. Рано или късно трябваше да се появят и затрудненията. Истински великите се различават от просто добрите по това как реагират на провали. Сиркал, можеш ли да провериш кои са в действителност тези хора? Очевидно са нещо повече от обикновени сноби.
 	Индиецът кимна.
 	— Да, ще се свържа с моите контакти сред наемниците и ще питам дали някой ги познава. Ще помоля и Ивана да приложи компютърните си умения.
 	Ивана махна лениво с ръка.
 	— Без техни снимки не мога да направя много. Обаче мога да вляза в архивите на руските служби за сигурност, за да проверя дали имената им се появяват там.
 	— Добре – каза Голов. – Сега не можем да се откажем, защото не можем да се похвалим с идея за следващата голяма интернет компания. Не можем да откраднем медни рудници или петролни рафинерии. На седмица сме от това да забогатеем толкова, колкото никой от нас не си е представял. Господин Антонович направи всичко това възможно. Няма да позволя на никого и на нищо да ни попречи да получим своята награда. Съгласни ли сте с мен?
 	И тримата закимаха.
 	— Тогава предлагам да работим заедно още седмица. След това повече никога няма да се видим. Разбира се, с изключение на нас двамата, скъпа.
 	Ивана му прати въздушна целувка.
 	— Кога се очаква да отплава фалшивият „Нарвал“?
 	— Утре вечер. Това беше най-ранната дата, която беше свободна за приставане в пристанището.
 	— Контейнерът готов ли е за товарене?
 	— Да, видях го с очите си – каза Сиркал. – Яфската колона беше точно на мястото, където очаквахме да е. Служителят на Декстра няма как да знае, че „Нарвал“, на който ще натовари контейнера, е подменен. Трябва ли да кажа на капитана да промени пристанището на местоназначението сега, когато дневника го няма?
 	Първоначалният план беше колоната да се достави в една корабостроителница в Марсилия и оттам с камион да се откара на тайно място в Южна Франция, където можеха спокойно да я проучват, след като се сдобият с „Дневника на Наполеон“. Голов щеше да намери съкровището и да премахне веднъж завинаги заплахата срещу техния план. Обаче сега, когато дневникът не беше у тях, планът трябваше да се промени.
 	Голов поклати глава.
 	— Колоната вече не ни трябва. Всъщност вече е спънка. Не можем да позволим да попадне в ръцете на хората, у които е дневникът.
 	— Защо да не я взривим, когато ни я доставят? – предложи О’Конър. При него всичко се свеждаше до експлозиви.
 	— Можем да кажем на капитана да я изхвърли в средата на Средиземно море – каза Сиркал. – Той не знае какво има в контейнера.
 	— Това е твърде рисковано – обади се Ивана. – Какво ще стане, ако капитанът запомни къде е изхвърлил контейнера и по-късно се разприказва?
 	Голов я потупа по рамото, горд с прозорливостта й.
 	— Ивана е права. Не можем да поемем този риск. Ще трябва да повторим потапянето на „Нарвал“. Ще наредим на капитана да промени курса. Щом се озове на двеста мили от Малта и встрани от корабните маршрути, ще го пратим на морското дъно.
 	— Зная, че съм идиот – започна О’Конър, като стрелна поглед към Ивана, – но ако намерим дневника, може би ще успеем да намерим съкровището. Зная, че всички ще бъдем богати, но от онова, което съм чувал, това съкровище може да струва милиарди евро.
 	— Сега това не е приоритет – каза Голов. – Ако хората, у които е дневникът, пипнат и колоната, ще могат да провалят целия ни план и ние ще останем с пръст в устата. Не искам да излагаме операция „Динамо“ на опасност. Разбрано?
 	Сиркал кимна. О’Конър сви рамене и хвърли огризката от ябълката в кошчето за боклук.
 	— Трябва да се придържаме към времевия план – продължи Голов. – Тръгваме за Сицилия. Вие тримата ще вземете хеликоптера за Сиракуза. Там ще се качите на самолети. Сиркал и О’Конър ще заминат за Франкфурт и ще се погрижат за тамошната подстанция. Ивана ще замине за Париж и ще стресне властите със следващото затваряне на банка. Аз ще остана на „Ахил“ и ще пресрещна „Нарвал“. Имате ли въпроси?
 	— Един – каза О’Конър с усмивка. – Някой избрал ли е Австралия като място, където да се оттегли в пенсия? Защото съм хвърлил око на едно имение със сто и двайсет декара земя близо до Сидни.
 	Сиркал го изгледа гневно, защото споразумението беше, че никой от тях няма да разкрива мястото, където отива, след като операцията приключи. Голов подозираше, че индиецът ще си избере място някъде на полуострова, докато Ивана имаше планове за Югоизточна Азия – може би Тайланд или Бали.
 	Голов насочи погледа си към широкия прозорец и морето. Водите бяха спокойни, осветени от лунния полумесец. Нямаше желание да се оттегли в пенсия на някой частен остров или екзотично място. Интересуваше го по-скоро властта, която новопридобитото богатство щеше да му осигури. Винаги се беше ядосвал, че е принуден да служи на богатите и властимащите и да изпълнява прищевките им. След като го бяха изхвърлили от украинските военноморски сили, се бе убедил, че национализмът е за глупаци. Парите бяха единственият истински властови лост на света и скоро той щеше да има достатъчно, за да решава съдбата на цели нации, ако му скимне.
 	Без значение какво щеше да реши да прави, не се съмняваше, че ще продължи да плува в открито море, та дори да не е на „Ахил“. Морето беше влязло твърде дълбоко в кръвта му, за да остане дълго далеч от него.
 	Сигурно щеше да притежава плавателен съд, който да съперничи на „Ахил“ по оборудване. Вече беше прекалено разглезен, за да се съгласи на нещо по-малко от високотехнологичната яхта. Потрепери при мисълта, че може да му се наложи да командва толкова разнебитен кораб като онзи, на който беше плавал в миналото.
 	Въпреки това изпитваше съчувствие към стария капитан на онзи ръждясал товарен кораб скитник, на чиято кърма пишеше „Ногеро“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 25 ≈

 	 
 	Хуан донесе на Гретчен още една чаша кафе от кухнята в задната част на гълфстрийма. Еди дремеше на дивана, Линк се бе излегнал в едно от креслата и прелистваше каталог за мотоциклетни части, а Тайни беше в кокпита на частния самолет на корпорацията. Намираха се на половината път до Владивосток. Сега, когато разполагаха с повече следи за издирването на Призрачен враг, следващата стъпка беше да научат срещу кого всъщност ще се изправят. Ако хакерът беше част от екип, преоборудвал своя кораб в същата военноморска база, където бе преработен и „Орегон“, Хуан искаше да научи неговата самоличност и възможности.
 	Само чрез осигуряване на достъп до корабостроителницата в Приморския край можеха да получат отговор на въпросите си.
 	Планът беше да представят Еди на сегашния командир на базата адмирал Нестор Захарин като син на хонконгски милиардер, натрупал парите си в комуникационния бизнес, който иска да модернизира яхтата си с последните модели оръжия. Когато беше преоборудван „Орегон“, Хуан използва прикритието „представител на действителния собственик“ и за кратко се бе срещнал със Захарин, макар по това време адмиралът да бе още само капитан. Гретчен щеше да играе ролята на помощник на Еди, а Линк щеше да играе телохранител.
 	Хуан подаде кафето на Гретчен и седна срещу нея. Тя остави чашата на масата, без да откъсва очи от „Дневника на Наполеон". През последните дванайсет часа се беше потопила в четенето му, като превеждаше бележките на императора и отбелязваше онези, които бяха приложими. Понеже знаеше, че са взели книгата само назаем и че трябва да я върнат на музея, когато свършат с нея, разлистваше страниците много внимателно.
 	Разбира се, книгата вече беше повредена от Наполеон. Той беше откъснал три страници от нея. Една беше от сцената, в която Одисей бяга от Полифем; другата от минаването край острова на сирените, а последната откъсната страница беше за опасното преминаване между морските чудовища Сцила и Харибда. Без да знае какви бележки има по тези страници, Гретчен трябваше да сглоби всички останали следи, за да определи дали наистина дневникът може да ги отведе до руското съкровище, което императорът бил принуден да изостави, без да успее да го откара във Франция.
 	— Странно, че Наполеон е оставил толкова ценна вещ, след като е бил отведен от Света Елена каза тя. – Ако е смятал, че може да го отведе до съкровището, защо не я е взел със себе си? Или най-малкото не я е унищожил?
 	— Ако историята е истинска, дали са си много труд, за да оставят негов двойник. Може би се е тревожел, че изчезването на дневника може да събуди подозрения, и е взел със себе си само няколко ключови страници.
 	— Обаче е оставил някои следи, макар да съм сигурна, че никой няма да предположи, че водят до съкровище. Нямаше да разполагаме с тях, ако не беше писмото на Дьолакроа. Виж това. – Хуан седна до нея и се наведе, за да може да чете. Лек полъх от парфюма й събуди спомените за дните, които бяха прекарали като женена двойка.
 	Тя посочи една страница с ръкописни бележки, които приличаха на мастилените драсканици от писеца на сеизмограф по време на земетресение от седма степен. Предишната страница беше откъсната.
 	— Как може да разчиташ тези драскулки? – попита той.
 	— Отне ми известно време, докато свикна с почерка, но вече мога да разбирам по-голямата част. Тя плъзна пръст по дясното поле. – Тук пише, че „нещата“ били складирани, за да бъдат съхранени. Мисля, че може да предположим, че нещата, за които пише, са съкровището. От това се разбира, че онова, което е било на предишната страница, е ключът за дешифриране мястото на тези неща, като се използва система, основаваща на номерата на страниците в този дневник. Ключът е някакъв предмет, на който Наполеон е попаднал по време на пътуванията си. Според неговите бележки, какъвто и да е той, върху него е написано нещо.
 	— Значи може да е бил в склада с останалите Наполеонови артефакти.
 	— Възможно е.
 	— Обаче без страницата как можем да разберем за какво става дума?
 	— Мисля, че разполагам с начин да стесня възможния избор. През епохата на Наполеон са използвали за писане пачи пера. Ако човек не внимава, нещата лесно са се обърквали. – Тя взе лупата, която лежеше пред нея, и показа на Хуан следите от мастило по срещуположната страница на липсващата.
 	— Сигурно е затворил книгата преди мастилото да е изсъхнало.
 	Хуан едва успя да различи обърнатото изображение на думата кле, а до нея КЯ.
 	— На френски кле значи ключ продължи тя. – Вероятно затова е откъснал страницата, както и останалите. На тези страници е бил описан ключът за дешифриране на кода. Може да се е опитал да изнесе тайно мястото на съкровището от Света Елена, но така и не му се удала възможност.
 	— А какво означава КЯ?
 	— Може да претърсим базата данни на търга, за да видим дали няма да има попадение.
 	— Заслужава си да опитаме. – Той се свърза с „Орегон“ чрез лаптопа си, като използва сателитната връзка на самолета. След две позвънявания на екрана се появи лицето на Мърф.
 	— Тъкмо се канех да ти се обадя – каза Мърф. – Сдобихме се с информация за хората, пребъркали директора на музея.
 	— Кои са те?
 	— Нямаме нищо за Ивана Семова, но Сергей Голов се оказа в базата данни на ЦРУ. Бивш украински капитан на фрегата. Уволняват го, когато руснаците превземат кораба му по време на Кримската анексия. Според Малтийския морски музей той и Ивана Семова са били представители на Максим Антонович.
 	— Антонович? – попита Гретчен изненадано. – Руският минен олигарх?
 	— Същият.
 	— Тогава отговорен за нощното нападение на склада е Антонович – каза Хуан. Или пък Голов и Семова движат някаква незаконна операция, без Антонович да знае.
 	— Чакай малко – каза Мърф разпалено. – Става още по-интересно.
 	— Казвай.
 	— Яхтата на Антонович се казва „Ахил“.
 	Защо това име се стори познато на Хуан? Изведнъж се сети къде го беше чул наскоро.
 	— Монако – каза той на глас.
 	Гретчен го погледна с широко разтворени очи.
 	— Това е яхтата, на която президентът на „Креди Кондамин“ бил видян за последен път преди лудото преследване из града.
 	— Точно така – потвърди Мърф.
 	— Яхтата още ли е в Малта? – попита Хуан.
 	— Не. Отплавала е веднага след шумотевицата в склада. Трябва да е минала покрай нас. Засега полицията в Малта няма заподозрени, което е добре, но не ни помага да заковем Орлов за нападението. Очевидно вие сте единствените, които сте видели как приятелката му задига картата ключ на директора.
 	— Това означава, че Интерпол няма достатъчно данни, за да разпита Антонович и екипажа му – каза Гретчен, – а още по-малко да ги обвиним за банковия обир.
 	— Сега, когато смятаме, че „Ахил“ е яхтата, която трябва да търсим – каза Мърф, – ще се откажете ли от мисията във Владивосток?
 	Хуан поклати глава.
 	— Искам да разбера как точно е бил преоборудван „Ахил“ преди да проникнем в него. Ако успеем да намерим плановете, те ще ни разкрият най-добрия начин да го направим.
 	Макс щеше да командва „Орегон“, докато той се върне.
 	— Мърф – обади се Гретчен. – Имаме още един въпрос.
 	— Да?
 	— Имаш ли достъп до списъка на нещата, които ще се продават на търга?
 	Той затрака по клавиатурата.
 	— Отворих го.
 	— Търсим нещо, обявено като КЯ.
 	— Едва ли ще са много отговори той и отново започна да пише. След кратко прекъсване каза: – Няма нищо с подобно означение.
 	— А съкращения? – попита Хуан.
 	— Не. Нищо, което дори да е малко подобно.
 	— Чакайте малко обади се Гретчен. – Нямаше ли предмети, дадени на музея от дарителя, които не бяха включени в търга?
 	— Права си – зарадва се Хуан. – Мърф, провери всички данни за новопридобити от музея вещи.
 	— Веднага.
 	Сега му трябваше повече време, преди да възкликне:
 	— Охо!
 	Какво?
 	— Има една вещ, която се доближава до КЯ. Нарича се Яфската колона. ЯК, а не КЯ.
 	Колоната от Яфа – каза Гретчен. – Така би било написано на френски. Намерихме я!
 	Мърф се почеса по главата.
 	— Ами… почти я намерихме.
 	Хуан познаваше това изражение и знаеше, че то не означава нищо хубаво.
 	— Защо?
 	— Музеят току-що обяви, че е изчезнала.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 26 ≈

 	 
 	Париж

 	 
 	Когато Марсел Блан стана от леглото и влезе в банята, Ивана се престори, че още спи. За щастие сеансът по правене на любов както обикновено беше благословено къс. През последните шест месеца беше играла от време на време ролята на любовница на директора на фирмата за киберсигурност в очакване на тази вечер. Луксозният апартамент в предградието Нюйли беше нает под псевдоним специално за тези любовни срещи.
 	Веднага щом Блан затвори вратата тя се измъкна изпод завивките и се втурна към чантата му. Изчака да пусне душа, след това извади лаптопа и флашката с кода за автентикация от чантата.
 	Фирмата на Блан, „Релват Сикюрити“, предоставяше софтуер за защита на компютърни системи на някои от най-големите банки в Европа. Ивана влезе в частната виртуална мрежа на „Релват“ и се позова на автентикационния код. Цифровият му израз се сменяше на всеки шейсет секунди, така че никой да не може да влезе само с паролата на Блан, с която тя се беше сдобила още преди седмици. С няколко натискания на клавишите се озова в мрежата на „Релват“.
 	Беше дошло време да сложи начало на втория етап от операция „Динамо“. Както се очакваше, криптографските протоколи за банкова безопасност бяха променени след нападението срещу „Креди Кондамин“, което беше добре дошло за нея. Тя пъхна своята флашка в слота на лаптопа и започна да сваля изработения по поръчка вирус в сървъра на „Релват“.
 	Бяха минали само няколко секунди от началото на процеса, когато от банята блесна светлина. Дъхът й спря, когато осъзна, че вижда Блан отразен от екрана на лаптопа. Бледото му тяло беше загърнато в хавлиена кърпа.
 	— О, ти си будна – каза той на английски. – Не мога да намеря пастата за зъби… – Внезапно забеляза какво прави и замръзна. – Защо си отворила лаптопа ми?
 	Ивана опита да застане между него и екрана, накланяйки се съблазнително над стола. Ръката й замря върху чантата й.
 	— Проверявах си пощата. Защо не забравиш за душа и не се върнеш в леглото? След минутка ще съм готова.
 	— Ако си проверяваш пощата, защо флашката с кода ми за автентикация е на масата? – Той направи две големи крачки към нея и я бутна настрана. Очите му се ококориха, когато видя екрана. – Това е мрежата на „Релват“!
 	Ръката на Ивана се гмурна в чантата й и се показа отново с малка 22-калиброва „Берета“. Блан спря, когато видя пистолета, насочен срещу него.
 	Ивана поклати глава.
 	— Защо не можа просто да вземеш душ и после да се върнеш при любимата си като добро момче?
 	— Скъпа, какво правиш?
 	— На какво ти прилича?
 	— Използваш моя код за безопасност, за да проникнеш в мрежата на „Релват“.
 	— Точно така. Значи да ме питаш какво правя е тъпо, не мислиш ли?
 	— Но защо?
 	— Ето това е умен въпрос. С него трябваше да започнеш. – Тя продължи да наблюдава напредъка на свалянето на нейния вирус, докато същевременно държеше под око своя измамен любовник.
 	— Не разбирам. Защо ми причиняваш това?
 	— Всъщност не става въпрос за теб, а за мен. И по-точно за пари, които възнамерявам да взема.
 	— Крадеш от „Релват“?
 	— Не, ти крадеш – отговори тя кокетно. – За мен никой не знае, нали така? – Стана и насочи пистолета към главата му. – Нали?
 	Блан поклати енергично глава.
 	— Не, не!
 	Тя се усмихна.
 	— Его това исках да чуя. – Свали пистолета, но продължи да го държи под прицел. Той се успокои малко, но продължаваше да е нащрек. – Седни на леглото и пусни телевизора. Искам да чуя новините.
 	Блан седна на леглото, включи телевизора и отиде на канала с вечерните новини на Би Би Си.
 	— Не зная колко смяташ, че можеш да вземеш – каза след малко. – По-голямата част от нашите активи са в акции и недвижими имоти.
 	— Да не мислиш, че ме е грижа за двата милиона евро, които бих могла да взема от малката ви компания?
 	— Но нали каза…
 	— Че ти крадеш от „Релват“. В сравнение с това, което ще прибера аз, сумата е жалка. Пусни го по-силно. – Когато той се поколеба, тя махна с оръжието и той натисна бутона за усилване, докато водещият не започна да крещи. – А сега стой мирно, докато свърша.
 	Отне още две минути, за да свали вируса. Когато процесът свърши, тя избърса с кърпичка флашката с кода и я прибра в чантата, но лаптопа остави на масата.
 	— Сега ще те вържа – каза тя. – Обърни се и легни по корем с ръце на гърба и с лице към завесите.
 	— Но…
 	— Направи го!
 	Той направи, каквото му нареди. Легнал по корем, не можеше да я вижда. Тя отиде до дивана и взе една от възглавниците. Това щеше да е най-трудната част, но тя бе готова за нея. Отиде до леглото с пистолет притиснат към възглавницата, приближи я до главата на Блан и дръпна спусъка. Гърмящият телевизор замаскира приглушения изстрел. Тялото на Блан се отпусна.
 	Ивана остави възглавницата и огледа преценяващо малката дупка в тила му. Дори нямаше много кръв.
 	След това сви рамене. Не й се беше сторило кой знае колко трудно.
 	Бързо се облече и избърса всички повърхности, до които се беше докосвала. След това взе лаптопа и портфейла на Блан, за да маскира случилото се като обир. Докато успееха да свържат Блан с банковия обир, всички следи щяха вече да са изстинали.
 	Проследи отново наум всичко, което беше правила, за да се увери, че не е пропуснала нещо инкриминиращо. Кимна доволно и тръгна към вратата. Макар нещата да не се бяха развили така, както беше планирала, все пак бе успяла да свърши добра работа. Не познаваше никой, който няма да убие за трийсет милиарда евро.
 	Докато излизаше от стаята, чу как водещият на Би Би Си обявява извънредна новина. Компютърната система на най-голямата френска банка току-що се беше сринала.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 27 ≈

 	 
 	Франкфурт

 	 
 	Сиркал лежеше на един хълм в покрайнините на града, притиснал здраво към рамото си 50-калиброва снайперска карабина „Берета“. О’Конър лежеше по корем до него и наблюдаваше с бинокъл най-голямата електрическа подстанция на града. Между тях лежеше карта на подстанцията, на която бяха отбелязани двайсет и пет високоволтови трансформатора.
 	Ярко осветеното съоръжение беше разположено в земеделски район, пресичан от автомагистрала, по която се носеха светлини от фарове. Нямаше никого на повече от километър и половина от тяхното скривалище в края на една гора.
 	Подстанцията се контролираше от разстояние, така че в парцела от четирийсет и осем декара, заграден с ограда от телена мрежа, завършваща отгоре с бодлива тел, нямаше жива душа. Охранителните камери обхващаха терена изцяло, но никоя от тях не беше насочена навън. Докато оглеждаше целта, О’Конър правеше балончета е дъвка и ги пукаше – навик, който му беше помогнал да откаже цигарите. Звукът дразнеше Сиркал, но не представляваше опасност предвид изолирания им пост. Ирландецът беше добър другар и боец, на когото можеш да разчиташ, но понякога можеше да е ужасно досаден.
 	— Идиоти – отбеляза О’Конър, след като изпука поредното балонче. – Осветено като на празник, а няма жива душа. Със същия успех можеха да нарисуват мишена на стената.
 	— Тяхната уязвимост е нашето предимство. „Предпазливият, залегнал в очакване на врага, който го няма, ще спечели победата“.
 	— Винаги ли трябва да говориш като будистки монах и да ръсиш разни мъдрости?
 	— Това е от Сун Дзъ, автор на „Изкуството на войната“. Трябва да я прочетеш. Освен това съм хиндуист, а не будист. – Макар технически това да беше вярно, той не спазваше хиндуистките свещени писания повече, отколкото О’Конър се придържаше към католическите догми.
 	Вече бяха получили от Ивана потвърждение, че нейната част от операцията е завършена. Банковата система беше в паника заради новото проникване. Бяха предприети стъпки за защита на данни, които преди бяха смятани за защитени. Вече беше време да пуснат в действие другата част на плана.
 	Идеята за тази мисия се беше родила от едно малко известно нападение през 2013 г. срещу електрическа подстанция в покрайнините на Сан Хосе в Калифорния. Неизвестни нападатели бяха забили повече от двеста куршума в ключовия енергиен център на Силициевата долина. Тъй като станцията бе автоматична, в началото бяха сметнали, че на екраните в центъра за управление е изписана повреда на някакво оборудване и на властите са нужни деветнайсет минути, за да реагират. Когато полицията пристига, от нападателите няма и следа, както и сведения за тяхната самоличност и за това какви са били намеренията им. Сметката за повредите бе над петнайсет милиона долара.
 	Като видя колко е лесно да се извади от строя неохранявана електрическа подстанция в Съединените щати, Сиркал сметна, че подобно нападение ще проработи и в Европа. Преди да добие своя опит на наемник в индийската армия, беше завършил електроинженерство. Затова неговият опит беше много важен при планирането на операция „Динамо“. След внимателно проучване на европейската синхронизирана електромрежа той посочи тази подстанция край Франкфурт като тяхна основна цел. Преди месец двамата с О’Конър бяха разузнали местоположението й и бяха избрали точно това място заради добрата гледка към съоръжението.
 	Като част от разузнавателната операция бяха запалили няколко фойерверка, за да проверят за колко време ще реагира полицията. Германците се справиха по-добре от американските си колеги – бяха на място след само осем минути.
 	— Таймерът готов ли е? – попита Сиркал.
 	— Да.
 	— Първият трансформатор под прицел ли е?
 	Сиркал погледна през оптическия мерник и постави кръстчето върху думата „Сименс“, изписана върху страната на съоръжението. Беше готов да вкара куршум в резервоара на пълната с масло охладителна система на трансформатора.
 	— Под прицел е. – Беше запаметил последователността на целите.
 	О’Конър провери екрана на анемометъра* и далекомера в бинокъла.
 	[* Уред за измерване скоростта на вятъра. – Б.пр.]
 	— Вятър три възела, източен. Разстояние до целта 1085 метра.
 	Сиркал нагласи оптиката, за да компенсира скоростта на вятъра и разстоянието.
 	— Готов.
 	— Включвам таймера. – Телефонът на О’Конър изписука.
 	Сиркал издиша, изчака паузата между ударите на сърцето си и дръпна спусъка. Прикладът го блъсна в рамото и карабината изтрещя оглушително. Тапите в ушите бяха единствената преграда срещу трайно увреждане на слуха.
 	— Целта улучена – каза О’Конър. – От трансформатора се излива масло.
 	Сиркал насочи беретата към следващия трансформатор и стреля отново. Влезе в ритъм и прекъсваше работа единствено за да зареди нов пълнител. Когато свърши, всички двайсет и пет трансформатора изпускаха важната за тяхната работа охлаждаща течност. Накрая щяха да прегреят и да се изключат.
 	Обаче той нямаше да чака това да се случи.
 	— Колко е часът? – попита Сиркал.
 	— Остават пет минути.
 	— Тогава да дадем възможност на маслото да образува езеро – каза Сиркал. Гласът му издаваше радостта му от добре свършената работа.
 	— Добра стрелба – каза О’Конър. – Моят най-далечен изстрел беше на малко повече от деветстотин метра. Целта беше подвижна и все пак… Изглежда, имаш добър опит в тази област.
 	— Петнайсет убити при специални операции в Кашмир.
 	— Браво. – О’Конър вдигна отново бинокъла до очите си. – Вече имаме маслено езеро от единия край на подстанцията до другия, а маслото продължава да се излива.
 	— Е, сега ще видим истински фойерверк.
 	И се прицели в разклонителната кутия на разположения в центъра трансформатор.
 	Стреля. Вместо да направи поредната дупка в оборудването, 50-калибровият куршум разкъса централната бобина, обхващаща желязната сърцевина на трансформатора, и предизвика късо съединение. Внезапното претоварване предизвика взрив, който разпрати искри навсякъде из съоръжението. Изтеклото масло избухна в пламъци. Веднага щом огънят обгърна останалите маслени резервоари, те започнаха да се взривяват във верижна реакция като при ефекта на доминото.
 	За секунди подстанцията се превърна в огнено кълбо, което се виждаше от километри.
 	О’Конър погледна таймера и каза:
 	Трябва да тръгваме.
 	Сиркал се изправи и вдигна карабината. Двамата е О’Конър събраха гилзите и заравниха следите, оставени по земята, за да не оставят никакви улики.
 	О’Конър понечи да тръгне обратно към колата, но Сиркал го спря. Трябваше да минат само няколко секунди, за да види онова, което чакаше.
 	Силните прожектори, които осветяваха парцела на съоръжение то, започнаха да премигват и угаснаха. Почти веднага ги последваха уличното осветление и светлините на къщите и градовете в далечината. Като се изключеше огънят и фаровете по автомагистралата, нощта беше непрогледно тъмна. Вероятно за първи път от края на Втората световна война.
 	Изведнъж други светлини започнаха да прорязват мрака. Сини и червени сигнални лампи. Патрулките и пожарните коли бързаха към подстанцията.
 	— Е, сега вече е време да тръгваме – каза Сиркал и двамата изчезнаха в гората.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 28 ≈

 	 
 	Малта

 	 
 	От чакалнята зад кабинета на пристанищния началник Линда Рос наблюдаваше трескавата дейност на крановете, които разтоварваха контейнери от огромни зелени кораби. Дори сега, в шест сутринта, Мануел Алеси ги бе оставил с Ерик Стоун да висят, докато той се занимаваше с пристанищните дела.
 	Под маскировката на фалшивите служебни карти, които използваха в Монако, тя обясни, че са застрахователни следователи, които разследват кражбата в склада на музея. Алеси веднага любезно се беше съгласил да ги приеме, любопитен като всички, свикнали със спокойния живот на острова, и беше заявил готовността си да им помогне.
 	Най-после отвори широко вратата и с жест ги покани да влязат.
 	— Извинете, че ви накарах да чакате. – Беше в добра физическа форма, на петдесетина години. Носеше очила с костена рамка.
 	— Не се притеснявайте – успокои го Линда. – Благодаря, че ни приехте. Знаем колко много работа имате.
 	— Моля, седнете. Разбира се, след като чух, че се нуждаете от информация, бях веднага готов да ви помогна. Директорът на музея ми е стар приятел.
 	— Тогава ще ви зарадваме с новината, че напълно се възстанови – вметна Ерик.
 	— Радвам се да го чуя. Колко странно е случилото се. Хванаха ли някого?
 	Линда поклати глава.
 	— Засега още няма заподозрени. Обаче някои неща са откраднати и точно затова сме тук.
 	— Да, чух. Какво нещастие. Успяхте ли да проследите някой от експонатите?
 	— Точно това се опитваме да направим. Един от тези предмети е Яфската колона. Това е каменен обелиск от Сирия, задигнат от Наполеон по време на египетската му кампания.
 	Щом разбра загатването, Алеси се облегна на стола си.
 	— Мислите, че някой ще се опита да го изнесе през нашето междинно пристанище?
 	— Възможно е – каза Ерик. – Малтийската полиция върви по следите тук на острова в случай, че е скрита някъде. Контрабандното изнасяне е другата възможност.
 	— Проблемът е в размерите й – намеси се Линда.
 	— Колоната тежи трийсет тона. Малко вероятно е да се опитат да я изнесат от острова по въздух. Въпреки това проверихме и тази възможност, но се оказа, че никой от товарните самолети, достатъчно голям да я качи, не е излитал оттук през последните три дни. Това са дните, когато е била видяна за последен път.
 	— Страхувам се, че може вече отдавна да е заминала – каза Алеси. – През това време отплаваха осем кораба. Почти всички бяха големи колкото тези. – Той посочи огромните кораби, които се виждаха от неговия прозорец, който гледаше към пристанището. Всеки беше достатъчно голям да превозва повече от хиляда контейнера.
 	— Господин Алеси, зная, че вероятността за успех е малка – каза Линда, – но трябва да проследим всички възможни следи. Музеят отчаяно иска да си върне колоната, която можеше да стане основа на тяхната сбирка.
 	— С удоволствие ще ви предоставя списък на корабите, които вече отплаваха, и на онези, които по график трябва да отплават през следващите две седмици. Обаче вие сами трябва да се свържете с корабособствениците и да поискате проверка на товара. Разбира се, преди да отплават, ще проверим всички контейнери, обработени тук на място.
 	Разпечата списъка и го подаде на Линда. Корабите бяха изброени заедно с имената на техните оператори, бройката на разтоварените и натоварените контейнери на пристанището, датите на пристигане и заминаване. Преди Линда да успее да прегледа целия списък. Еди посочи нещо странно и попита:
 	— „Нарвал“ е натоварил само един контейнер?
 	— Да. Наистина странно. При нас не идват често малки фидерни контейнеровози. Както вече казах, тук обикновено пристават големи контейнеровози. С всеки ден стават все по-големи. „Нарвал“ разтовари трийсет и пет контейнера и натовари само един за по-нататъшното си плаване.
 	— Контейнерът оттук ли беше?
 	Алеси провери в компютъра си.
 	— Да, тук е бил обработен. Според товарния манифест е превозвал машинни части.
 	— Направена ли е митническа проверка?
 	— Да, преди два дни.
 	Линда нямаше много доверие в тези проверки. Докерите винаги можеха да бъдат подкупени срещу съответната сума.
 	От списъка личеше, че „Нарвал“ е отплавал вчера вечерта, обаче не беше посочено местоназначение.
 	— Знаете ли за къде е отплавал „Нарвал“?
 	Алеси сви рамене, докато гледаше екрана на компютъра.
 	— Казаха, че ще плават за Марсилия. Разбира се, много лесно могат да променят маршрута си, което мисля, ще направят, ако знаят, че превозват краден товар. Могат дори да го прехвърлят на друг кораб в морето. Няма как да знаем това.
 	Внезапно някакво озарение премина по лицето му.
 	— Какво има? – попита Линда.
 	— Нали казахте, че търсите нещо странно. Наскоро и аз чух нещо странно.
 	— За „Нарвал“?
 	— Да. Преди два дни един траулер спаси двама мъже в открито море по време на буря източно от Испания. Един от тях се възстанови достатъчно, за да може да разкаже какво се е случило с тях. Обаче хората сметнаха, че се е побъркал от преживените страдания.
 	Ерик се наведе към него.
 	— Какво е казал?
 	— Че е бил моряк на „Нарвал“, който избухнал и потънал. Той и приятелят му скочили във водата и извадили късмет, че намерили плаващ контейнер, на който се изкатерили, докато ги спасили.
 	— Обаче вие казахте, че „Нарвал“ е бил тук в пристанището и снощи е отплавал?
 	— Точно затова сметнали, че мъжът не е на себе си и бълнува. Разказал фантастичната история, че корабът е подменен с двойник, който минал край тях. Виждате ли някакъв смисъл в това?
 	Линда рязко стана и Ерик я последва.
 	— Господин Алеси, разбира се, ще разгледаме всички вероятности – каза тя. – Благодарим ви за отделеното време.
 	Когато излязоха, Ерик попита:
 	— Смяташ ли, че това е нашият кораб?
 	— Не бих се обзаложила. Който е откраднал колоната, няма да рискува да бъде изгубена сред хиляди други контейнери. Ще искат да знаят точно къде е.
 	— Или да контролират самия кораб. Ако колоната е на борда на „Нарвал“, вече имат осем часа преднина. Вече може да са на стотици мили от Малта.
 	— Затова да се връщаме по-скоро на „Орегон“ и да започваме да ги издирваме. Да се надяваме, че не са я хвърлили във водата.
 	Единственият проблем беше къде да започнат да търсят.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 29 ≈

 	 
 	Владивосток

 	 
 	В осем вечерта една лъскава черна лимузина спря пред луксозния хотел „Вила Арте“, за да закара Хуан, Гретчен, Еди и Линк във военноморската база в Приморския край. Адмирал Захарин беше сметнал, че е по-добре да им покаже съоръженията вечерта, когато ще има по-малко моряци, които да задават въпроси за гостите. Хуан се съгласи, че предложението е разумно.
 	Точно когато се готвеха да излязат от хотелското фоайе, телефонът му започна да звъни. Обаждаше се Макс. Хуан каза на другарите си да се качват в колата и че той ще ги последва след минутка.
 	— Надявам се, че ще ми донесеш пирожки – започна Макс. Той беше заобичал месните печива, когато беше посетил града, докато преоборудваха „Орегон“. – Дали онова ресторантче още съществува? Как се казваше?
 	— „Восток“ – припомни му Хуан. – Отбихме се там на път от летището. Взех ти две с риба и две с гъби.
 	— Само четири?
 	— Купих повече, но изядохме останалите. Трябваше да се скарам с Линк, за да опазя тези четири. Какви са новините за „Нарвал“? – Макс вече му беше пратил мейл за проучванията на Линда.
 	— Почти сме сигурни, че това е корабът, който търсим. Собствениците на търговския флот, братята Декстра, са загинали преди няколко дни при самолетна катастрофа в Гибралтар.
 	— Знаеш колко обичам съвпаденията.
 	— Да, колкото аз обичам адвокатите по разводи на бившата ми жена.
 	— Как върви издирването?
 	— Благодарение на снощното сриване на банка във Франция ЦРУ направи нашето искане приоритетно. Както поискахме, промениха заданието на един от сателитите и сканираха сто и петдесет мили радиус около Малта за кораби, които отговорят на описанието на „Нарвал“. И бинго!
 	— Намерихте ли го?
 	— Плава на североизток със скорост дванайсет възела. Изглежда, плават към Барселона. Известно време се придържаха към главните морски пътища, но преди час се отклониха встрани. Може би се надяват да изхвърлят товара, когато няма кой да види. В момента ги преследваме. След около час ще можем да ги видим.
 	— Добра работа.
 	— Проверката на пристанището беше идея на Линда. Аз просто управлявам кораба.
 	— Когато ги настигнете, дръжте ги под око, докато стигнат до пристанището. Ще накараме испанските митничари да конфискуват контейнера. Разбира се, стига да не са го изхвърлили преди това. Сигурен съм, че в знак на благодарност за намирането на колоната Интерпол ще ни предостави възможност да я проучим.
 	Можеха да спрат „Нарвал“ и да конфискуват колоната, но морските власти не гледаха с добро око на пиратството. А ако се окажеше, че колоната не е на борда, щяха да загазят още повече.
 	Гретчен започна да маха на Хуан.
 	— Макс, трябва да тръгвам. Ще ти звънна, когато научим повече за „Ахил“.
 	— А аз ще ти пратя мейл, когато установим зрителен контакт с „Нарвал“.
 	Хуан прекъсна линията, качи се на лимузината и когато седна, се зае да оправя възела на вратовръзката си. Останалите вече бяха влезли в ролите си. Еди беше с костюм от „Армани“ за две хиляди долара, държеше скъп смартфон и пръстът му лениво се плъзгаше по екрана. Линк по тениска и обикновено черно сако стоически гледаше назад. Гретчен носеше бяла копринена блуза, черни панталони по поръчка и обувки с високи токчета – драскаше в един бележник, преструвайки се на трудолюбива помощничка на Еди.
 	След двайсет минути им махнаха да минат през портала на военноморската база в Приморския край. Два ракетни крайцера бяха швартовани до три огромни навеса, които покриваха сухите докове. Един беше отворен и вътре се виждаха големи портални кранове, достатъчно здрави, за да вдигат цели корабни секции.
 	Лимузината спря пред административна сграда от съветската епоха, известна с любовта си към бетона и липсата на каквато и да било елегантност. На вратата ги посрещнаха двама въоръжени моряци и един лейтенант. Моряците ги претърсиха, прегледаха чантите им и не откриха оръжия. Единственото, което ги накара да се замислят, беше протезата на Хуан, но след кратък оглед го пуснаха да мине.
 	Лейтенантът ги поведе по коридори, които събудиха спомените на Хуан. Стори му се, че чува боботещия глас на Юрий Бородин, който кънтеше в стените от сгурбетонни блокчета и покрития с балатум под. Покойният командир на базата, който беше умрял при опита на екипа на „Орегон“ да го измъкне от затвора, беше приятел на Хуан.
 	Заведоха ги в кабинета на адмирал Захарин, който се изправи, поздрави ги сърдечно и след излизането на служителите му прегърна Хуан преди представянето на останалите и ръкостисканията. За да отпразнуват срещата, адмиралът наля по чаша „Столичная Голд“, какъвто беше обичаят.
 	Обилно закръгленият генерал вдигна тост за гостите си с дебел бас, а през това време Хуан превеждаше за гостите от Хонконг:
 	— Както ми каза Юрий Бородин, моят стар началник и покоен приятел: „Един човек каза на непознатия: „Аз имам най-хубавия хляб на земята, но няма с кого да го разчупя“. А непознатият му отговорил: „А аз имам най-хубавото вино на земята, но нямам приятел, с когото да го пия“. След като си казали това, вече не били непознати. Затова нека пием за спечелването на нови приятели. За нашата среща!
 	Гаврътнаха водката и се настаниха на същите мебели от деветнайсети век, които бяха тук, когато Бородин беше командир. Като добър телохранител, Линк остана прав.
 	— Адмирале, благодаря, че ни приехте толкова бързо – започна Хуан.
 	Захарин се усмихна.
 	— Как бих могъл да откажа на стар приятел, който ми води нови клиенти? А сега, преди да ви разведа из нашите съоръжения, какъв кораб искате да преоборудваме?
 	— Нас ни интересуват яхтите – каза Хуан, докато се изправяше, за да налее по още една водка за себе си и за адмирала. – Досега занимавали ли сте се с мегаяхти?
 	Захарин гаврътна чашата едновременно с Хуан и отговори:
 	— Разбира се. Знаеш, че можем да преоборудваме всеки кораб с дължина до триста метра. Освен това разполагаме с най-модерните технологии на света.
 	— Сигурен съм, че е така. Например, какво монтирахте на яхта с името „Ахил“?
 	Адмиралът трепна и за миг се вторачи в него.
 	— Значи наистина вие сте работили по нея? – добави Хуан.
 	— Нали знаеш, че не мога да споделям поверителна информация за нашите клиенти. Сигурен съм, че ти си един от малкото хора, който ще оцени това.
 	— Така е, но подозираме, че собственикът на „Ахил“, Максим Антонович, е откраднал парите ни. И както можеш да се досетиш, си ги искаме.
 	— Това не е мой проблем – отговори Захарин и се изправи. – Време е да си вървите.
 	— Всъщност е твой отвърна Хуан. Докато говореше, отвори протезата и извади от нея пистолет 45-и калибър АКП „Колт Дифендър“ и малко шишенце с прозрачна течност, което отвори и подаде на Еди.
 	— Не бих викал за помощ – предупреди Хуан. В това шишенце е втората половина на бинарна отрова.
 	За миг Захарин се смая, после впери очи в чашата с водката и полека-лека взе да съобразява случилото се.
 	— Отровил си ме?
 	— Не съвсем. По-точно още не. Двете половини на бинарната отрова работят само в съчетание. Ако моят приятел те напръска със съдържанието на шишенцето, то ще ти докара сърдечен удар. Твоите подчинени ще се втурнат тук и съвсем разбираемо, като се има предвид нездравословният ти начин на живот, ще решат, че си получил неочакван сърдечен пристъп. А ние ще си тръгнем без сянка от подозрение.
 	Захарин го зяпна, а през това време Гретчен отиде при картотеката и започна да прехвърля папките с пръст
 	— Ако ни сътрудничиш, след двайсет и четири часа бинарната отрова ще бъде изхвърлена от системата ти без никакви последствия.
 	Адмиралът се тръшна на стола си.
 	Гретчен извади една папка от картотеката.
 	Мисля, че намерих нещо за „Ахил“.
 	— Какво има вътре?
 	— Фактури за плащания на преоборудването. Обаче всичко е кодирано с акроними и съкращения. В тях няма много информация без подробните счетоводни книги.
 	— Нямали технически спецификации?
 	— Не ми приличат на такива.
 	Хуан въздъхна и се обърна към Захарин.
 	— Какво искате да знаете? – изстена адмиралът.
 	— За съжаление няма да ти повярвам и дума – отговори Хуан. Нали разбираш, ти имаш основна заслуга за изпращането на моя стар приятел Юрий Бородин в сибирския затвор. Ще ми разкажеш купчина лъжи и ще ме изпратиш по живо, по здраво.
 	— Какво мога да направя? Носиш ли серум на истината?
 	— Не. Искам да останеш седнал тук кротко, докато се върнем. Тези двама господа ще ти правят компания.
 	Хуан отиде до тайната врата, скрита в стената. Резето беше на същото място, както по времето, когато го беше използвал. Той отвори и покани Гретчен с жест.
 	Тя влезе.
 	— Къде отивате? – попита Захарин.
 	— Можеш да разбереш, когато се върна – отговори Хуан. – Или така и няма никога да разбереш.
 	Изгледа преднамерено шишенцето в ръката на Еди, след това последва Гретчен в слабо осветения коридор.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 30 ≈

 	 
 	Докато Голов провеждаше рутинния оглед на двигателите на „Ахил“ в машинното помещение, звъннаха, че са забелязали „Нарвал“. Яхтата беше бързала към товарния кораб, така че Голов да може да избере пусто местенце, за да го потопи. На това място Средиземно море беше дълбоко близо триста метра, което означаваше, че нито корабът, нито Яфската колона някога ще бъдат намерени.
 	Голов не забърза към мостика. Отби се в камбуза, за да вземе за закуска няколко блини – най-вкусните, които някога беше ял. След това провери военния екип, който подготвяше оборудването си за атаката след няколко дни. Беше доволен, че всичко се развива по план.
 	Предателството на Миткин в Гибралтар и неговото наказание бяха груб намек за екипажа, който тогава се бе съгласил да участва заедно с него в операция „Динамо“. Точно както беше постъпил Сталин, Голов прочисти една трета от първоначалния екипаж на Антонович, след като им представи плана, измислен от него и Ивана. Въпреки обещаната щедра награда някои от хората се бяха опънали, както той всъщност очакваше. Беше им позволено да си тръгнат, стига, разбира се, да си държат езика зад зъбите.
 	Естествено, това беше лъжа, за да не се разбунтуват. Несъгласните бяха арестувани, избити и хвърлени през борда, както се бе случило с Миткин. На любопитните членове на семействата и приятелите беше казано, че са напуснали и са започнали работа на други плавателни съдове. Започнаха няколко разследвания, но докато властите успееха да ги завършат, операцията също щеше да е приключила и останалите щяха също да изчезнат.
 	Господин Антонович се бе възмутил от смъртта на хората, но Голов го беше уверил, че друг избор не е имало. Оттогава Антонович не беше излизал от плюшената си кабина, а Голов всеки ден беше длъжен да го осведомява за новостите.
 	Остатъкът от екипажа и новите хора, които бе наел – всички му бяха в ръцете. Поради престъпленията, за които можеха да бъдат осъдени за помагачество и съучастие, вече нямаше връщане. От взвода наемници, които Сиркал беше подбрал лично, до готвача – всички знаеха какъв е залогът. Ако „Динамо“ протечеше по план, всички щяха да придобият богатства, с които иначе нямаше да могат да се сдобият и за сто живота. Денят на заплащането си заслужаваше всички рискове, срещу които можеха да се изправят. А ако някой от тях не успееше да се измъкне жив, за останалите щеше да има повече.
 	Трийсет милиарда евро, разпределени поравно между членовете на екипажа – това бяха трийсет и пет милиарда долара при сегашния обменен курс. Според Ивана това беше сумата, която щяха да измъкнат с измама от европейските банки. Пари, които правеха всеки досегашен банков обир дреболия. Четири милиона долара в злато при обир на инкасо автомобил? Сто милиона евро в диаманти, откраднати от белгийски трезор? Тези кражби изглеждаха смешно дребни в сравнение с амбициозния им план.
 	— Докладвайте положението – нареди Голов, докато се настаняваше на стола си, от който се откриваше триста и шейсет градусова гледка през дебелите седем и половина сантиметра поликарбонатни прозорци на мостика.
 	Неговата дясна ръка, първият помощник Дмитрий Кравчук, който беше служил с него в украинския военноморски флот, посочи към носа и каза:
 	— Капитане, имаме потвърждение, че това е фалшивият „Нарвал“. Местоположение: двайсет мили ляво на борд.
 	Голов включи един от екраните с висока разделителна способност, вграден в подлакътника на стола, за да може да вижда картината в реално време предаваха я цифровите моторизирани камери с вариообективи. Той увеличи изображението и ясно различи познатата форма на контейнеровоза.
 	— Не ви ли убих вече веднъж? – измърмори сякаш на себе си.
 	Продължават право напред с постоянна скорост дванайсет възела – каза Кравчук.
 	— Има ли други кораби в района?
 	— Не, капитане. На радара не се вижда нищо. Освен това наблюдаваме транспондерите на всички товарни кораби наоколо. Няма съд по-близо от осемдесет мили.
 	— Чудесно. Включете електромагнитното оръдие.
 	— Слушам, капитане. Включвам електромагнитното оръдие.
 	Кравчук щракна едно ключе на пулта за управление и цялата яхта се разтресе от започналите работа кондензатори, които със сумтене подготвяха зарядите. Те щяха да изстрелят волфрамовите снаряди със свръхзвукова скорост.
 	Голов натисна бутона на яхтения интерком.
 	— Внимание, говори капитанът. Електромагнитното оръдие е включено и се готви за стрелба. Обезопасете всичко чупливо и освободете външните палуби. Това не е учение.
 	След минута Кравчук докладва:
 	— Кондензаторите са напълно заредени.
 	— Много добре. Отворете предпазните капаци.
 	— Слушам, капитане. Отваряне на предпазните капаци.
 	Бялата палуба пред тях се разтвори. Когато капаците се дръпнаха докрай, от дълбините на „Ахил“ се издигна страховита наглед металносива цев, монтирана върху четириъгълна оръдейна кула. За разлика от кръглата оръдейна цев, тази на електромагнитното оръдие беше осмоъгълна и осеяна с топлоотвеждащи ребра. Така то беше предпазено от разтопяване поради фантастичните температури, развивани от снарядите, които се движеха със скорост 13 000 километра в час при изстрелването.
 	Щом се издигна от скривалището си в трюма, кулата се завъртя на своите пълни двеста и седемдесет градуса на действие.
 	— Електромагнитното оръдие готово за стрелба докладва Кравчук.
 	— Същият профил на стрелбата както срещу истинския „Нарвал“ изкомандва Голов. – Искам след пет минути корабът да е под водата.
 	— Слушам, капитане. Профилът на обстрела е въведен и запаметен.
 	— Контакт! – извика дежурният на радара. – Разстояние трийсет мили, посока триста четирийсет и пет градуса.
 	— Какво?!
 	— Извинете, капитане, но току-що се показа на екрана.
 	— Не видя ли транспондера?
 	— Не. Сигурно няма.
 	Това не можеше да е транспортен кораб. Според международната конвенция всеки кораб по-голям от триста тона трябваше да разполага с проследявана от сателитите автоматична идентификационна система.
 	— Какъв е курсът им и скоростта им?
 	— Същият като на „Нарвал“, скорост – дванайсет възела.
 	— Колко е голям? Да не е рибарско корабче?
 	— Не, капитане, много по-голям е – отговори дежурният. – Бих казал, че е поне сто и петдесет метра.
 	Кравчук се намръщи.
 	— Военен кораб?
 	— Възможно е – отговори Голов, но имаше лошо предчувствие за онова, което представляваше този кораб. Ако някоя нация беше изпратила разрушител да пресрещне „Нарвал“, трябваше бързо да измисли нов план за действие.
 	Той завъртя външната вариокамера така, че да може да я фокусира върху кораба, който беше нахлул в тяхното внимателно подбрано усамотено място. Започна да увеличава изображението, докато не започна да вижда добре формите на кораба.
 	Зяпна, когато различи очертанията. Беше проклетият товарен кораб скитник, край който бяха минали, докато бяха отплавали от Малта. Доколкото си спомняше, се казваше „Ногеро“.
 	Нима беше последвал „Ахил“ дотук?
 	— Каза, че плава с постоянна скорост дванайсет възела? – попита Голов дежурния.
 	— Да, капитане. Почти изцяло в килватера на „Нарвал“.
 	Значи следваше товарния кораб с Яфската колона. Но защо?
 	Голов се замисли. Ако този кораб следваше „Нарвал“, сигурно го правеше, за да установи местоназначението му. И когато пристане, да вземе контейнера.
 	Значи трябваше да нареди на „Нарвал“ да спре. Това щеше да помогне. „Ногеро“ или щеше да направи същото, или онези щяха да превземат контейнеровоза, щом разберяха, че нещо не е наред.
 	— Ще потопим и двата кораба каза той на Кравчук.
 	— Слушам, капитане – отговори той без колебание. – Коя е първата мишена?
 	— Задръж „Нарвал“ под прицел, но ще изчакаме да се приближи още. Пет мили ще са достатъчни. След това ще са само петнайсет мили до това ръждиво товарно корито.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 31 ≈

 	 
 	— Това да не е път за бягство, ако бъдат нападнати? – попита Гретчен, докато вървяха надолу по тайния коридор.
 	— Предполагам, че това е било първоначалното му предназначение – отговори Хуан, който беше нащрек, за да не ги пресрещне някой зад следващия ъгъл. – Обаче мисля, че се използва по-често за вкарване на проститутки в кабинета.
 	Тя завъртя очи.
 	— Трябваше да се досетя, че мъжете мислят само за едно.
 	— В Русия това се смята за нещо като бонус за командващия.
 

 	— А на „Орегон“?
 	— Хайде сега, имай ми малко доверие.
 	— Значи само свалки на сушата?
 	— Когато имам време.
 	— Нещо напоследък?
 	Хуан си спомни за страстната седмица с капитанката от военноморския флот в Окинава, но това беше преди много време.
 	Затова просто сви рамене.
 	— А ти?
 	Тя му върна жеста.
 	— Откакто се разведох, имах доста работа.
 	Вторачиха се един в друг, но преди да се случи нещо, Хуан чу гласове, хвана Гретчен за ръка и я дръпна към вратата, за да подслушват.
 	Имаше хора пред вратата. Той надникна и видя двама моряци да вървят бавно надолу по един коридор, докато обсъждаха в кой бар да се отбият тази вечер. Когато завиха зад ъгъла, гласовете им започнаха да заглъхват. Щом утихнаха, Хуан отвори вратата по-широко и надникна навън.
 	Коридорът беше празен. Когато излязоха и затвориха вратата, тя се сля със стената, трудна за различаване с просто око. Върху шпионката хитро бяха сложили часовник, за да отбелязва местонахождението й.
 	Срещу вратата имаше стълбище. Слязоха един етаж, като се държаха като военни проверяващи. Неколцина моряци минаха покрай тях, но не им обърнаха никакво внимание. Хуан знаеше, че след като успееш да си осигуриш достъп в охраняван обект, всички си мислят, че мястото ти е тук.
 	Спуснаха се четири етажа до мазето и най-сетне видяха надписа на вратата, който търсеха: „Архив“.
 	Влязоха и видяха млад моряк на пост зад едно писалище. Той се изправи и застана мирно.
 	— Да?
 	Хуан и Гретчен извадиха служебни те карти, които им беше направил Кевин Никсън.
 	— Аз съм агент Букир от Далекоизточния военен следствен комитет – обяви Хуан на съвършен руски.
 	— А това е агент Камарова. Искаме достъп до вашия архив.
 	— Мога ли да попитам в каква връзка?
 	Хуан опря ръце на писалището и се вторачи гневно в морячето.
 	— След като се налага да задоволя вашето любопитство, боец, разследваме сериозно нарушение на безопасността тук в Приморския край. Това е всичко, което трябва да знаете.
 	— Аз… разбирам, агент Букир – заекна младежът, – но имам строги заповеди лично от адмирала да не пускам в архива хора, които не са получили разрешение от него.
 	Хуан се изправи и се усмихна.
 	Отлично, боец. Макар да нямам нужда от разрешението ти да вляза в архива, с тази бдителност сигурно скоро ще получиш повишение.
 	— Но… аз…
 	— Защо не звъннеш в кабинета на адмирала? – предложи Гретчен. – Сигурна съм, че ще потвърди пълномощията ни.
 	Хуан кимна.
 	— Точно така. Включи го на високоговорител, когато се свържеш. Понеже Еди и Линк не знаеха руски, Хуан искаше да се увери, че Захарин няма да даде някакъв таен знак на постовия.
 	Морякът кимна и започна да натиска бутоните на телефона толкова силно, че Хуан се уплаши да не си счупи показалеца.
 	— Трябва да говоря с адмирала – каза той в микрофона. – Спешно е! – След това кимна и натисна бутона за включване на високоговорителя.
 	Захарин се обади, гласът му беше сърдит.
 	— Какво има?
 	— Господин адмирал, при мен има двама агенти, които искат достъп до архива, но аз им казах…
 	— Какво? Знаеш заповедта! Кои са те?
 	— Аз съм, адмирал Захарин – обади се Хуан. – Агент Букир. Разговаряхме в кабинета ви само преди няколко минути.
 	От другата страна на линията за няколко секунди се възцари мълчание.
 	— Адмирале, чувате ли ме? – Хуан си представи как Еди заплашва адмирала с шишенцето.
 	— Ъъъ… аз… да – отговори неохотно Захарин. – Да. Дежурният, погрижи се за всичко, от което имат нужда агентите.
 	— Слушам – отговори младежът енергично, но адмиралът вече беше затворил. Младежът се изправи и каза:
 	— Моля, последвайте ме.
 	Отиде пред една тежка стоманена врата и започна да дрънчи с връзка ключове. Отвори и ги поведе навътре.
 	— Имате ли нужда от помощ? – Беше готов да направи всичко, след като му се бяха скарали.
 	— Не, ще се справим и сами – отговори Гретчен.
 	— Трябва ни спокойствие, така че се погрижете никой да не влиза, докато сме тук.
 	Младият боец тракна токове.
 	— Слушам. – И излезе и затвори вратата. Тя беше достатъчно дебела, за да не се страхуват, че някой може да ги подслуша.
 	Миришещото на мухъл помещение беше пълно с редици стари картотеки. Щеше да им е по-лесно да намерят търсеното, ако архивът беше цифровизиран, обаче в база толкова далеч от Москва модернизирането на инфраструктурата не беше приоритет.
 	— Откъде да започнем? – попита Гретчен.
 	— Аз ще поеме архива на инженерния дизайн, ти се заеми със счетоводния.
 	След минута оглеждане на картотеките Хуан попадна на една с етикет „Търговски операции“. Вдигна капака и се увери, че вътре са подредени папките с информация за цялата извънпланова дейност на военноморската база. За съжаление папките бяха подредени хронологично, а не азбучно. Затова се наложи да започне от три години по-рано.
 	Тъкмо бе прехвърлил половината, когато Гретчен го повика:
 	— Намерих я!
 	— „Ахил“?
 	Тя кимна, беше се навела над една папка.
 	— Това е главната счетоводна книга. Еха, за тази работа Антонович е отворил щедро портмонето си и направо е хвърлял парите с шепи. Няма да повярваш какви пари минават през тази база.
 	Хуан си спомни колко беше струвало преоборудването на „Орегон“ и възрази:
 	— Всъщност знам.
 	— Годишно Захарин прибира милиони.
 	— Защо мислиш, че направи всичко възможно да прати Бородин в сибирския затвор?
 	— Не мисля, че висшето му началство знае колко точно са милионите.
 	— Алчността няма насита – отвърна Хуан и поклати глава.
 	— О, адмиралът е много по-лош, отколкото си мислиш. Изглежда, Захарин е водил двойно счетоводство за работата по „Ахил“. Сигурно прави така с всички извънпланови задачи. Вероятно сумите, които докладва на висшестоящите началници, редовно са орязани с двайсет процента.
 	— Ако научат, няма да се зарадват. Корумпираните офицери мразят да бъдат мамени за дела, който им се полага!
 	Тя поклати глава.
 	— Вписванията са кодирани. Например тук има нещо, наречено ЛаОС. На латиница.
 	— Не на кирилица, така ли?
 	— Повечето са на кирилица, но не и това.
 	Съкращението се стори познато на Хуан, но той не можеше да се сети откъде и в какъв контекст. Гретчен подсвирна и възкликна:
 	— Надявам се, че са получили най-доброто срещу парите си. С тази сума са можели да поръчат още една яхта.
 	Хуан понечи да я накара да прочете още подробности, но в същия момент попадна на папката с техническите данни на „Ахил“ и извика:
 	— Бинго!
 	Гретчен дойде при него. Хуан отвори папката, започна да я прелиства – и пребледня.
 	— Пише ли какво значи ЛаОС? – попита Гретчен.
 	— Да. Сетих се какво означава.
 	Какво?
 	— Лазерна оръжейна система.
 	Гретчен се изсмя.
 	— Шегуваш се. – Обаче стана сериозна, когато видя пребледнялото му лице. – Значи е вярно?
 	— Не само е вярно, но работата е много, много по-дебела.
 	Той извади телефона си, обаче нямаше сигнал.
 	— Трябва да предупредим Макс, и то веднага.
 	Затвори папката и хукна към вратата. Обаче нещо в подсъзнанието му му подсказваше, че е закъснял.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 32 ≈

 	 
 	След като изстиска от двигателите на „Орегон“ всичко, за да настигнат „Нарвал“, Макс се задоволи да се влачи след нидерландския контейнеровоз все едно и той плаваше в същата посока.
 	Тогава от нищото се появи „Ахил“, все едно ги очакваше. Все още се намираше на петнайсет мили от тях, обаче неповторимите очертания не можеха да бъдат сбъркани. Макс накара Линда да извади яхтата на главния екран до прозореца, на който се виждаше „Нарвал“.
 	— Какво прави Антонович?
 	— Мислиш, че планира да вземе колоната от „Нарвал“ преди да стигне до пристанището? – попита Линда от своя пост пред радара и сонара.
 	— Не може – обади се Ерик, който седеше зад щурвала. – И на двата кораба няма кранове.
 	Включи се и Мърф, който беше дежурен по оръжейните системи.
 	— На яхтата има хеликоптерна площадка, но няма начин да имат машина, която може да вдигне трийсет тона.
 	— Може би просто иска да се качи на борда, за да разгледа колоната?
 	— Обаче това няма да ни попречи да я огледаме щом стигнат в пристанището – каза Хали.
 	— Общуват ли си по радиото? – попита Макс.
 	Хали провери радиостанцията за разговори, след това поклати глава.
 	— Не.
 	— Това не ми харесва. Нещо не е наред.
 	Макс се загледа в екрана и забеляза странната изпъкналост върху палубата на „Ахил“.
 	Линда, увеличи колкото може изображението на яхтата.
 	Тъй като яхтата беше твърде далеч, картината беше неясна, но на палубата определено имаше някакъв сив предмет, който изобщо не й подхождаше.
 	И тогава за изненада на Макс той започна да се върти.
 	— Оръдейна кула. И сега ясно се видя цевта на оръдието.
 	— Какво е…
 	В този миг от дулото изригна светлина.
 	В мига, в който успя да завърши вика си: „По бойните постове!“, надстройката на „Нарвал“ се разлетя в огнен взрив.
 	Времето нещо не се връзваше. Взривът на товарния кораб се бе случил необичайно бързо след стрелбата.
 	— Мърф, колко време мина от изстрела до взрива?
 	— По мои сметки малко повече от две секунди.
 	— Снарядът е прелетял пет мили само за две секунди? – повтори Макс. – Това е невъзможно.
 	Началната скорост на снаряда от обичайно корабно оръдие е малко над седемстотин и деветдесет метра в секунда. На снаряда би трябвало да са му нужни десет секунди, за да преодолее това разстояние.
 	Оръдието на „Ахил“ отново стреля. Този път започна да брои и той. След две секунди от контейнеровоза изригна друго огнено кълбо.
 	Имаше само един вид оръдие, което можеше да изстрелва снаряди с подобна скорост.
 	Мърф го изпревари:
 	— Мили боже, те имат електромагнитно оръдие!
 	Унищожаваха систематично „Нарвал“. Най-вероятно екипажът вече беше загинал. Още няколко снаряда и корабът щеше да стане на парчета.
 	На това разстояние оръдието на „Орегон“ щеше да е безполезно.
 	— Мърф, зареди една „Екзосет“.
 	Тази противокорабна ракета беше една от най-смъртоносните на света. Една-единствена „Екзосет“, изстреляна от аржентинския военноморски флот по време на Фолкландската война, бе потопила разрушителя на кралския военен флот „Шефилд“.
 	— Ракетата е готова.
 	В този момент „Ахил“ стреля отново.
 	— Огън!
 	— Ракетата изстреляна. – „Екзосет“ беше излетяла от пусковата установка.
 	В същото време снарядът от електромагнитното оръдие разкъса потъващия обгърнат от пламъци „Нарвал“.
 	Ракетата се понесе над водата с няколкостотин километра в час. При тази скорост щеше да измине петнайсетте мили до яхтата за минута.
 	Щеше да е твърде късно за товарния кораб, но като гледаше как електромагнитното оръдие систематично го разрушава, сега Макс се тревожеше повече за „Орегон“.
 	— Господин Стоун, завъртете ни с носа към „Ахил“. Искам да сме колкото може по-малка мишена.
 	— Завъртам – докладва Ерик. С помощта на двата магнитохидродинамични двигателя, изтласкващи водата с пълна мощност в различни посоки, на практика „Орегон“ можеше да се върти на място. Насочената към яхтата камера уравни завъртането.
 	Зад кърмата им „Нарвал“ вече потъваше. След минути Яфската колона щеше да се озове на дъното на Средиземно море. Единственото, което можеше да направи Макс, беше да гледа как пламтящата опашка на „Екзосет“ се носи ниско над водата към „Ахил“.
 	 
 	 
 	Също като своя съименник, и този „Нарвал“ нямаше и най-малкия шанс срещу електромагнитното оръдие и на Голов неговото потапяне му се стори малко скучновато. Сега щеше да насочи вниманието си към „Ногеро“. Беше по-голям от фидерния кораб, но щеше да прати на дъното и него.
 	— Изстреляна ракета! – извика дежурният на радара.
 	— Какво? Откъде?
 	— От товарния кораб. Една минута до попадението.
 	— Сигурно бъркаш. Да няма военен кораб зад него?
 	— Не, капитане.
 	— Самолет в района?
 	— Не.
 	Голов почувства прилив на адреналин. Сега имаше предизвикателство. Извади изображението на ракетата върху екрана на конзолата. От опашката на ракетата, която разпозна като френската „Езосет“, излизаха пламъци и дим.
 	— Активирай ЛаОС.
 	— Активирам ЛаОС.
 	Куполът над ЛаОС се разтвори и се показа подобният на телескоп лазер.
 	— Четирийсет секунди до попадението.
 	— Вземете ракетата на прицел.
 	— Прицелвам се в ракетата. – Червеният кръст на оптиката спря върху ракетата.
 	— Огън!
 	За разлика от отката на електромагнитното оръдие, от работата на лазера се чу само едва доловим вой.
 	Носът на ракетата за секунда проблесна в червено. След това ракетата се разпадна, защото бойната й глава и горивото й избухнаха.
 	— Капитане, изстреляна втора ракета. Две торпеда във водата!
 	— Значи нашият неприятел крие изненади – каза Голов. – Подгответе миниторпедата! Вземете втората ракета под обстрел с лазера.
 	Сиркал обичаше да цитира „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ. Голов също го правеше. Една от любимите му фрази гласеше: „Древните са наричали умел боец онзи, който не само печели, но го прави с превъзходство“.
 	— Насочете електромагнитното оръдие срещу „Ногеро“ – нареди той и се усмихна самодоволно.
 	Щеше да спечели тази битка с превъзходство.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 33 ≈

 	 
 	Хуан забърза по тайния коридор, като остави на Гретчен да затвори скритата врата след тях. Дебелият бетон на старата съветска сграда пречеше на мобилния телефон да улови сигнал, но най-накрая успя да влезе във връзка. Телефонът на „Орегон“ беше започнал да звъни.
 	Щом Хали вдигна, Хуан каза:
 	— Свържи ме с Макс.
 	— Слушам, председателю. – Настъпи пауза преди Хали да се обади отново. – Макс иска да знае дали това не може да почака.
 	Не беше в стила на Макс да го оставя да чака.
 	— Какво има?
 	— В момента се сражаваме с „Ахил“.
 	Хуан се страхуваше точно от това.
 	— Веднага ме свържи с Макс.
 	— Слушам.
 	Отново настъпи пауза.
 	Най-сетне се чу гласът на Макс.
 	— Друже, избрал си много кофти време за разговори. – Макар гласът на Макс да бе спокоен, Хуан долови в него нотките на напрежение от битката. – „Ахил“ разполага с електромагнитно оръдие.
 	— Знам – отговори Хуан. – Намерихме техническите характеристики. Някакви повреди по „Орегон“?
 	— Още не, но свиха номер на „Нарвал“.
 	— Ако можеш, трябва да се махнеш оттам.
 	— Прекалено късно е за това. Вече изстрелях две „Екзосет“, а Голов ги изтри от небето все едно бяха комари. Не можем да кажем как го направи. Не е използвал ракети, няма и следи от картечница „Гатлинг“.
 	— Разполага с твърдотелна лазерна оръжейна система.
 	Макс подсвирна.
 	— Това обяснява всичко.
 	— Не се хаби да го нападаш с торпеда. „Ахил“ е въоръжен с миниторпеда, които ще прихванат нашите.
 	— Отново е твърде късно. Сонарът показва, че двете, които изстрелях, са се взривили на хиляда и осемстотин метра от целта. Прецакани сме, нали?
 	Хуан се втурна в кабинета на Захарин.
 	— Може би не – каза по телефона, хвана адмирала за реверите и го задърпа към бюрото. Пусна папката на плота и подхвърли телефона си на Еди.
 	— Покажи ми къде е кодът за обезвреждане.
 	Гретчен затвори вратата към коридора. Линк стоеше пред вратата на кабинета.
 	— Какво? Нямам представа за какво…
 	— Имаш. На всяко оръжие, което монтирате в корабите на клиентите, инсталирате в софтуера скрит код за обезвреждане, който може да се задейства с радиосигнал, така че да не може да бъде използвано срещу руския военен флот. Зная, защото намерихме кода, който бяхте вмъкнали в софтуера на „Орегон“. Сигурен съм, че сте скрили и в „Ахил“. Посочи ми го в тази купчина хартия!
 	— Не мога…
 	— Нямам време да се занимавам с това. – Хуан измъкна колта от ръката на Линк и го опря в слепоочието на Захарин. – След като умреш, може да дойдат да ме арестуват. Или ще ми кажеш къде е кодът, или след десет секунди ще ти пусна куршум в главата.
 	Захарин се усмихна презрително.
 	— Блъфираш.
 	Хуан запъна ударника.
 	— Ще потопят кораба ми. Ако това се случи, ти си мъртъв.
 	Захарин започна нервно да прелиства папката.
 	— Две…
 	— Не мога да се сетя къде…
 	— Три…
 	— Председателю – повика го Еди.
 	— Четири! Какво?
 	— Хали съобщи, че ги обстрелват.
 	 
 	 
 	— Пълен ляво на борд! – изкрещя Макс. – Кърмата пълен напред!
 	Преди две секунди „Ахил“ беше произвел изстрел с електромагнитното оръдие. Тъй като „Орегон“ беше само на дванайсет мили от яхтата, на снаряда щяха да са нужни шест секунди до попадението.
 	Макс броеше наум, докато корабът се завърташе. След четири секунди „Орегон“ беше разтърсен от зашеметяващ трясък, който изби прозорците на мостика, когато снарядът прелетя покрай тях. Също както беше направил с „Нарвал“, капитанът на яхтата се беше прицелил в мостика, за да извади едновременно и екипажа, и управлението от строя.
 	Макс беше заложил на тактиката. Основният недостатък на електромагнитното оръдие беше, че неговият снаряд е глупаво оръжие. По същество беше парче метал, което не можеше да променя курса си по време на полет, за разлика от направляваната ракета. Неповторимата подвижност и скорост на „Орегон“ го спасиха от попадение.
 	Обаче Макс знаеше, че Голов няма да повтори същата грешка. Следващия път щеше да се прицели в корпуса. Картечниците „Гатлинг“ и огневата мощ на „Метална буря“* бяха безполезни срещу подобно високоскоростно оръжие.
 	[* Оръжейна система, разработена в Австралия, която използва наредени в редица патрони или снаряди, които се изстрелват по електронен път. – Б.пр.]
 	— Ерик, пълен напред. Произволни лъжливи маневри.
 	Корпусът на „Орегон“ беше защитен с броневи плочи, но те не можеха да отблъснат снаряди с такава скорост. Ако някой от тях пробиеше муниционния склад, целят кораб щеше да се взриви и да се сцепи на две. А ако улучеше помещението с двигателите, щяха да се превърнат в неподвижна водна мишена.
 	— Изстрел! – извика Линда.
 	— Пълен назад! Пълен дясно на борд!
 	Ерик отново завъртя майсторски кораба.
 	Макс броеше.
 	Този път не извадиха толкова късмет. Макар снарядът да не улучи корпуса, сряза крана в средата на кораба – единия от двата работещи. Основата му се пръсна, а металната конструкция се стовари върху палубата и пропука стоманената й повърхност, преди да падне през борда.
 	Макс погледна към Хали, който се беше присвил до Мърф. Хуан беше на телефона. Чу го как иска кода за обезвреждане от руския адмирал. Същият код, какъвто лично Мърф беше отстранил от софтуера на „Орегон“.
 	— Сигурно Хуан има някой магически фокус в цилиндъра – подхвърли Макс.
 	— Работи по въпроса – беше единственото, което каза Мърф.
 	— Изстрел! – извика Линда.
 	— Пълен напред!
 	„Орегон“ се устреми напред.
 	След шест секунди корабът беше разтърсен от взрив, който едва не изхвърли Макс от стола му.
 	— Докладвай повредите!
 	Линда провери изображенията от камерите за видеонаблюдение.
 	— Изглежда, са ни улучили в носовия трюм. Пробойната е над ватерлинията, така че не нахлува вода, но ракетната батарея е офлайн.
 	— За постоянно?
 	— Още не мога да кажа.
 	— Не можем да понесем много подобни удари – каза Макс. – Мърф, искам да чуя добри новини.
 	— Адмиралът изплю камъчето – отговори Хали вместо Мърф, който яростно тракаше по клавиатурата. – В момента излъчва сигнала за обезвреждане.
 	Макс затаи дъх в очакване дали ще се получи. Знаеше каква е репутацията на Призрачен враг като програмист, така че беше възможно да е махнала кода за обезвреждане.
 	Съвсем скоро щяха да научат. Защото следващият изстрел от „Ахил“ щеше да е последният за тях.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 34 ≈

 	 
 	Голов трябваше да признае, че е впечатлен. Беше решил, че бойният кораб, маскиран като стар товарен кораб, ще потъне след два изстрела, обаче неговият капитан бе свършил добра работа, избягвайки автоматичната прицелна система на „Ахил“. В края на краищата обаче неговите усилия щяха да се окажат безполезни. Корабите се сближаваха, така че скоро всякакви маневри щяха да се окажат невъзможни. Краят беше близо.
 	Той се усмихна и пое контрола върху системата за управление на стрелбата. Беше като лова на патици в Украйна, когато беше дете и се бе научил да стреля пред летящата птица. Намести кръстчето на оптиката и си пое дъх. Накъдето и да завиеше „Ногеро“, щеше да получи катастрофална повреда.
 	— Стреляйте, когато сте готови.
 	— Огън – се чу в отговор.
 	Обаче нищо не се случи. Електромагнитното оръдие остана безмълвно. Оръжейният офицер натисна няколко пъти напразно бутона на конзолата си, след което се обърна учудено към Голов.
 	— Капитане, електромагнитното оръдие не действа.
 	Голов скочи от стола си.
 	— Какво?!
 	Дежурният трескаво натискаше копчетата по контролния панел.
 	— Аз… не знам. Според датчиците оръдието е наред. Би трябвало да стреля.
 	— Да не би да има засечка?
 	— Не, капитане. Снарядът се зареди както трябва. Индикаторът за температурата показва нормално охлаждане. Цевта е охладена и готова.
 	Ако проблемът не беше механичен, причината трябваше да е в софтуера. Без помощта на Ивана диагностицирането на проблема можеше да отнеме часове.
 	— Колко време ще отнеме да се рестартира системата? – попита Голов.
 	Оръжейният офицер поклати глава.
 	— Най-малко половин час. Капитане, стори ми се, че видях… – Той се поколеба.
 	— Какво си видял?
 	— Точно когато се готвех да произведа изстрел, сигналът сякаш прекъсна, все едно системата е получила нова команда. След това отново се върна към предишното състояние.
 	— Сигнал? Откъде?
 	— Не зная.
 	Голов пребледня. Можеше ли да е саботаж? Нима имаше още един предател на борда? Това беше най-подходящият момент за него да обезвреди нападателните им оръжия…
 	И тогава му хрумна нещо още по-страшно. Ако някой беше деактивирал електромагнитното оръдие, можеше да са спрели всички оръжия, включително системите за отбрана.
 	— Какъв е статутът на лазера?
 	— Нормален.
 	— Огън.
 	— Каква е целта?
 	— Мисля, че ние сме целта. Стреляй по водата дясно на борд. Накарай я да заври.
 	Оръжейният офицер сви рамене.
 	— Слушам.
 	И пак нищо не се случи.
 	Стомахът на Голов се сви. Сега той беше мишената. И нямаше накъде да мърда.
 	— Да се махаме оттук! – изрева той. – Завий на сто и осемдесет градуса.
 	— Слушам.
 	— Пълен напред! Изкарайте всичко от двигателите.
 	„Ахил“ се завъртя и се понесе в обратната посока.
 	От безсилие Голов удари с ръка дървената конзола. Макар противникът да беше достоен, сигурната победа беше съвсем близо. Но вместо да се наслаждава на спечелената битка, сега той бягаше с подвита опашка в очакване да чуе за поредната изстреляна ракета. И не разполагаше с начин да я свали.
 	Мразеше да е от другата страна на оптическия мерник.
 	 
 	 
 	— Сработи – извика Мърф, докато гледаха как „Ахил“ се завърта. – Оръжията са офлайн и те търтиха да бягат.
 	— Не бързай толкова – каза Макс. – Няма да се измъкнат толкова лесно. Мърф, можеш ли да включиш отново ракетната установка?
 	— Не мога. Тя се нуждае от сериозното внимание на неколцина оксиженисти.
 	— А другите оръжия?
 	— Готови за стрелба, но сме извън обсег.
 	— Тогава да се приближим. Ерик, пълен напред. Няма да му позволим да се измъкне.
 	— Мощност сто процента – докладва Ерик.
 	„Орегон“ потегли с пълна мощност и Макс почувства как скоростта го притиска в стола. Скоро корабът плаваше с четирийсет и пет възела в час.
 	Кърмата на „Ахил“ продължаваше да е пред очите им. Просто трябваше да се приближат малко…
 	След няколко минути яхтата не изглеждаше по-близо. Напротив, беше започнала да изглежда по-малка на екрана.
 	— Зрението започва да ми играе номера подхвърли Макс. – Линда, какво е разстоянието до целта?
 	— Направо не мога да повярвам отвърна тя. – Разстоянието е четиринайсет мили и продължава да расте. Тя плава с поне десет възела по-бързо. Дори петнайсет.
 	Макс не можа да скрие смайването си.
 	— Това е невъзможно! Той винаги се беше гордял със скоростта на „Орегон“. Нито един друг кораб с неговите размери не можеше дори да се доближи до нея. И въпреки това изключението от това правило се смаляваше на екрана пред очите им.
 	— Мислите ли, че има магнитохидродинамични двигатели като нас? – попита Мърф.
 	— Не – отговори Линда. От сонара чувам винтове. Обаче звукът е някак си приглушен.
 	Ерик я погледна.
 	— Приглушен?
 	— Все едно са покрити със стиропор.
 	Той помисли малко, после се обърна към Макс.
 	— Помниш ли торпедата „Шквал“, които откраднахме от иранците? Възможно ли е „Ахил“ да има подобно задвижване?
 	Макс поклати глава.
 	— Това бяха торпеда ракети. Имат невероятно висока скорост, но много къс обсег.
 	— Да, но също така изпомпваха въздушни мехурчета за суперкавитация, за да намалят водното съпротивление. Може тук да става дума за същото, като вместо ракети използват витла.
 	— Чувал съм за това нещо в експериментални кораби, но не и с такива размери. Мехурчетата трябва да обвиват целия корпус.
 	— Каквото и да е, помага им да ни се измъкнат – каза Мърф. – Ерик може да е прав.
 	— Има загуба на налягане в охладителната система каза Ерик. – Трябва да я проверим. Вероятно някоя от тръбите е била пробита, когато улучиха ракетната установка.
 	— Колко тежко е?
 	— Ако продължим с пълна мощност, може да причиним непоправими щети на двигателите.
 	Макс направи гримаса. Не му се искаше да остави „Ахил“ да се измъкне, но да продължава преследването беше безсмислено. Поне в момента. Освен това ако на „Ахил“ измислеха как да включат отново оръжейните системи и да се завъртят, за да подновят нападението си, „Орегон“ нямаше да може да избяга.
 	Той въздъхна и каза:
 	— Оставете ги да си вървят. Намали скоростта наполовина и насочи кораба към Неапол. Познавам там един човек, който ми дължи услуга. Ако имаме нужда от допълнително оборудване за ремонта, той ще ни го осигури.
 	Когато корабът зави, загрижените изражения по лицата на хората в операционния център отразяваха тревогите на Макс. Всички изпитваха непознатото усещане да обмислят хода на събитията по сценарий, който досега изглеждаше немислим. Ако някога се наложеше отново да се сражават с „Ахил“, как можеха да спечелят, след като яхтата беше по-бърза и по-добре въоръжена от тях?
 	 
 	 
 	 
 	≈ 35 ≈

 	 
 	Щом се увери, че „Орегон“ е извън опасност, Хуан затвори телефона и се вторачи в адмирал Захарин със стоманен поглед.
 	— Извади късмет, че никой на моя кораб не пострада.
 	— А „Орегон“? – попита Еди.
 	— Получил е някакви повреди, но Макс смята, че всичко може да се оправи след ден или два в някоя пристанищна работилница. Ще изпрати местоназначението на Тайни, така че да можем да се срещнем. – Хуан не спомена, че целта им е Неапол, за да не чуе адмиралът.
 	— Защо според теб Призрачен враг не е изтрил кодовете за обезвреждане на оръжейните системи, както направи ти? – попита Гретчен.
 	— Сигурен съм, че когато предшественикът на Захарин е разбрал, че сме обезвредили нашия, са започнали да полагат много повече усилия за скриването му. Освен това Призрачен враг мисли като хакер. Вероятно не е търсила нещо специално като код за обезвреждане. А аз, от своя страна, мисля като шпионин.
 	Линк кимна към адмирала.
 	— Какво ще го правим?
 	— Мислех да го накарам да ни придружи до летището, но вече не го смятам за необходимо. – И хвърли многозначителен поглед към Гретчен, която снимаше с телефона си страници от една папка.
 	— Свърших – каза тя, след това насочи поглед към Захарин. – Има доста инкриминиращи доказателства. Току-що ги качих на сървъра в Интерпол. Ще запазим информацията за нас, разбира се, стига да не се появи причина да я разкрием. На кого? Не знам, може би на Кремъл?
 	Хуан се усмихна безрадостно.
 	— Не мисля, че на сегашното ръководство в Кремъл ще му стане приятно да прочете в новините, че руски адмирал е превърнал военноморската база, която командва, в частна работилница. Особено като узнаят, че прибира по-голямата част от печалбата.
 	— И какво искате от мен? – попита Захарин.
 	— Вероятно си натрупал значителни спестявания от частната дейност тук. Предполагам, са достатъчни, за да си позволиш да се оттеглиш в пенсия някъде край топлите морета. Така че работата ти тук приключва. Повече няма да има преоборудване на кораби.
 	Очите на Захарин щяха да изскочат от орбитите си.
 	— Какво? Искате да ме накарате да зарежа бизнес за милиони долари?
 	— Това е положението.
 	— Или какво? Ще ме убиете? – Захарин стрелна поглед към шишенцето в ръката на Еди.
 	— Не. Ще направим обществено достояние какво се върши тук и как незаконно се печелят пари.
 	— Така и вие ще се разкриете – усмихна се адмиралът. Явно смяташе, че крие асо в ръкава.
 	Хуан отиде при Гретчен и взе двете папки, които лежаха под онази, която беше снимала.
 	— Това ли имаше предвид? – Хвърли папките на бюрото. На кориците им пишеше „Орегон“. Беше ги взел от архива заедно с документите за „Ахил“.
 	— Няма смисъл да ги оставяме тук. – Хуан беше забелязал, че един от модерните уреди в кабинета на адмирала е мощен шредер за хартия. Същият модел за унищожаване на документи използваха и в ЦРУ.
 	Той пусна двете папки в отвора и машината започна да вие, докато нарязваше листовете на фини парченца с големината на песъчинки.
 	— Да, но аз зная.
 	— Всичко, което знаеш, е името на кораб, което лесно може да бъде сменено. Освен това не мисля, че ще може да разпространиш информацията, ако Москва реши да те изпрати в същия сибирски затвор, в който влезе предишният командир на базата.
 	Захарин почти падна от стола си: осъзнаваше, че е победен. След това кимна към шишенцето в ръката на Еди.
 	— Може ли да махнете поне това?
 	— Това? – попита Хуан, взе шишенцето от Еди и пристъпи към адмирала, който се сви уплашено. Хуан го вдигна над главата му, след това го изля в устата си.
 	Захарин изпъшка.
 	— Какво? – Хуан се направи на объркан. Та това е само вода.
 	Адмиралът зяпна.
 	— Значи ме измамихте?
 	— Сигурен съм, че руското разузнаване би се зарадвало да се докопа до бинарна отрова, но доколкото знам, такава не съществува. – Той огледа присъстващите – Еди, Линк и Гретчен. – Вие чували ли сте?
 	Всички поклатиха глава и свиха рамене. Забавляваха се за сметка на раздразнението на Захарин.
 	— Хайде – каза Хуан и подкани адмирала да стане. – Сигурен съм, че искаш лично да ни изпратиш, за да се увериш в нашата безопасност. Не забравяй, че макар да няма бинарна отрова, пистолетът ми може да стреля.
 	 
 	 
 	Точно както се очакваше, корумпираният генерал не оказа никаква съпротива и ги пусна да си вървят. За всеки случай Хуан накара Тайни веднага след като се качиха да излети и да излезе от руското въздушно пространство.
 	Щом се озоваха във въздуха, първият човек, на когото се обади Хуан, беше Лангстън Овърхолт в ЦРУ. Хуан му разказа за това как „Ахил“ е потопил „Нарвал“ и за нападението срещу „Орегон“.
 	— Макс каза, че е записал всичко на видео. Очевидно записът е малко неясен заради разстоянието, но определено става дума за „Ахил“.
 	— В записа вижда ли се името на кораба? – попита Овърхолт.
 	— От петнайсет мили? Съмнявам се.
 	— Тогава не можем да направим нищо.
 	— Сериозно ли говориш?
 	— Хуан, постави се на моето място. Искаш да информирам европейските флоти, че Максим Антонович, един от най-богатите хора в Русия, е потопил холандски контейнеровоз по средата на Средиземно море с електромагнитно оръдие, скрито в луксозната му яхта? Ще започнат да се смеят толкова силно, че ще се задавят с бирите си.
 	— А видеото?
 	— С днешните специални ефекти може лесно да се фалшифицира. Знаеш го. Освен това не можем да обясним откъде се е взел записът, нали?
 	— А някаква инспекция?
 	— Какво ще търсят? Оръжия, които изскачат от палубите? Трябва да направят яхтата на парчета, за да ги намерят. Рискуват да станат за смях и да ядосат един от най-богатите хора на света. Представи си, че ми се обадят от Германия и ми кажат, че „Октопод“ на Пол Алън е потопил рибарски кораб с фейзър*. Ще поискам неопровержими доказателства преди дори да помисля да поискам да огледам яхтата. Разследването може да отнеме месеци преди дори да започне.
 	[* Лазерната пушка от сериала „Стар Трек“ . – Б.пр.]
 	Хуан се ядоса.
 	— Значи няма да направим нищо? Антонович ще се измъкне, макар че е извършил убийства. Да не говорим, че ни задигна парите.
 	И погледна снимката на Антонович, която Мърф беше намерил в интернет. Милиардерът от години не беше виждан на обществени места, така че снимката не можеше да е скорошна. Беше на шейсет и няколко, с шкембенце и прошарена коса, а на лявата му буза имаше родилно петно с формата на полумесец и цвят на порто. Според ЦРУ неговата преданост и вярност на Кремъл наскоро били поставени под съмнение, което довело до отшелническото му и параноично поведение.
 	Сега той финансираше по-зловеща операция. Може би се беше разочаровал от опитите си да промени Русия и бе развил други амбиции. Каквото и да се случваше, Хуан беше сигурен, че зад него стоят Антонович и неговите хора.
 	— Аз няма да направя нищо – продължи Овърхолт. – Ти ще продължиш да правиш. Аз лично смятам, че си прав. Наистина се очертава нещо голямо. Бедата не е само в това, че Антонович си е построил анти-„Орегон“ яхта и е събрал екипаж от наемници, които могат да поемат операции, каквито поемаш ти. Научихме, че снощи е имало нападение срещу една електрическа подстанция край Франкфурт. Може би има връзка между банковия грабеж и европейската електрическа мрежа, както мислиш ти. Ще ти изпратя подробностите. Ще продължим да ровим за доказателства за заплахата срещу банковата система, включително за последното рухване на банка във Франция. Засега не сме получили искане за откуп, затова ако не разбием вируса, инсталиран в „Креди Кондамин“, нямаме на какво да се опрем. Каква ще е следващата ти стъпка?
 	Хуан обмисли въпроса и изпрати текстово съобщение на Макс. След това, без да дочака отговора, отговори на своя стар ментор.
 	— След като „Ахил“ изчезна, а Яфската колона се е озовала на морското дъно, изглежда, че засега не разполагаме със свежи следи. Няма начин да завършим без нея посланието на Наполеон.
 	— Не си от тези, които се отказват толкова бързо.
 	Телефонът на Хуан избръмча и той погледна да види отговора на Макс.
 	 
 	Двеста и четирийсет метра.
 	 
 	На границата, но можеха да се справят.
 	— Казах, че в момента нямаме нови следи. През следващите няколко дни това ще се промени.
 	— Защо?
 	Хуан отговори на Макс със: „Започни да подготвяш „Номад“. След това отговори на Овърхолт:
 	— Защото ще се спуснем до останките на „Нарвал“ и ще извадим колоната.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 36 ≈

 	 
 	Мелила, Мароко

 	 
 	Вместо, както бяха планирали първоначално, да отидат във Франция, Голов реши, че ще е по-разумно да използва едно по-отстранено мароканско пристанище, за да прибере Ивана, Сиркал и О’Конър. Минути след като пристигна, „Ахил“ отново беше в открито море и се насочи към Гибралтарския проток.
 	Ивана се зае да диагностицира повредата на софтуера, а Сиркал и О’Конър докладваха на Голов в неговия кабинет за франкфуртската операция. Офисът му, разположен до частната му каюта, беше също толкова разкошно обзаведен като останалата част от яхтата с най-хубавата дървесина и мрамори от цял свят. Каютите на фрегатата, която беше командвал, в сравнение с тези малко тесни, но удобни помещения, обзаведени с първокласни мебели, приличаха на вътрешността на боклукчийска кофа. Въпреки това на една част от него й липсваше другарството и усещането за предназначение.
 	Разбира се, той осъзнаваше, че тези чувства не са нещо по-различно от фантомните болки на отрязан крайник, откакто руснаците му бяха откраднали кораба и кариерата. Луксът, който сега го заобикаляше, не символизираше само богатство. Той беше и символ на власт. И Голов имаше намерение да използва малко от нея за лични нужди.
 	— От онова, което показаха по новините – каза капитанът, седнал на кожения стол зад внушителното махагоново писалище, – разбрах, че мисията ви е била успешна.
 	— Когато полицията пристигна, цялата електрическа подстанция вече гореше – каза О’Конър: ядеше както обикновено ябълка, излегнат на дивана. – Във вестниците пишеше, че на пожарната са й били нужни два дни, за да изгаси огъня.
 	— Напълно ли е извън строя? – попита Голов.
 	Сиркал, който по време на доклада стоеше мирно като глътнал бастун, кимна.
 	— Напълно разрушена. Ще се наложи изцяло да сменят оборудването. Това може да им отнеме месеци.
 	— Как се е получило преразпределението на електроенергията?
 	— Според нашите източници спирането на тока е било ограничено в района на Франкфурт. Обаче само благодарение на бързата реакция и шунтирането на токовите вериги към други големи подстанции. Останалите трансформатори се справят с натоварването, но са на границата. Настройката е изисквала балансирането на енергията в двайсет и петте страни, свързани към мрежата. Ако още трансформатори бяха излезли от строя, щеше да се наложи да спрат някои електроцентрали, за да компенсират свръхнатоварването.
 	Голов се усмихна.
 	— Чудесно.
 	За да сработи операция „Динамо“, централноевропейските електроцентрали трябваше да работят с пълна мощност. Електрическата мрежа, известна и като Синхронна зона на Континентална Европа, образува най-голямата свързана електрическа система в света, която доставя над седемстотин гигавата дневно. Те са произведени от ядрено гориво, въглища, газ, слънчеви и вятърни електроцентрали. Високоволтовите далекопроводи свободно пресичат границата, така че електроенергията да бъде ефикасно разпределяна по местата, където има най-голяма нужда. Обаче сега, когато ключовата франкфуртска подстанция беше разрушена, системата не беше защитена, ако в нея неочаквано настъпеше увеличение на количеството ток или напрежението в мрежата. Единственото, което бе нужно за претоварване на мрежата, беше да бъде тласната в правилната посока. А „Динамо“ беше измислено да направи точно това.
 	Когато се случеше, затъмнението щеше да обхване целия континент от атлантическото крайбрежие до украинската граница и от Северно море до Средиземноморието. В мрак щяха да бъдат потопени повече от четиристотин милиона души. Транспортът щеше да спре, помпите на бензиностанциите нямаше да работят, светофарите щяха да угаснат, а управлението на железопътните стрелки чрез интернет щеше да прекъсне. Банките нямаше да изпълняват финансови операции, бизнесът щеше да бъде парализиран, и щеше да настъпи икономическа криза. Еврото веднага щеше да се срути. А най-хубавото във всичко това беше, че Голов щеше да припише всичко това на руското правителство. Така щеше да им върне за нахлуването в Украйна и за това, че му бяха отнели кораба.
 	Винаги беше харесвал симетрията в плана. Нахлуването на Наполеон в Русия е било началото на неговия край, защото европейските сили се бяха надигнали срещу него. А сега съкровището, което Наполеон бил принуден да изостави, се оказваше катализатор за „Динамо“. От гроба мъртвият император най-сетне щеше да си отмъсти на този континент, който го бе изпратил в изгнание не един, а цели два пъти!
 	— Отлична работа – похвали ги Голов. – Трябва да информирам господин Антонович за нашия напредък. Вървете да приготвите хората си за последния етап на „Динамо“. Искам да бъдат обучени и готови след четири дни.
 	— Ще бъдат – отговори уверено Сиркал.
 	— Надявам се да са, заради своя дял от трийсет милиарда евро – засмя се О’Конър, но нито Сиркал, нито Голов го последваха. Той продължи да се заяжда.
 	— Какво, да не би да го правят безплатно?
 	— Знаеш, че няма да видят парите – пресече го Сиркал. Беше невъзможно, защото щеше да има твърде много възможни свидетели.
 	О’Конър се изхили.
 	— Така е, но те не го знаят.
 	Голов се вторачи за миг в него, после отсече:
 	— Свободни сте.
 	Наистина, някои флотски навици трудно умираха.
 	Двамата си тръгнаха, оставяйки го да обмисля как ще премахне екипаж, който се беше справил толкова добре. Голов не приемаше лесно действителността, но не изпитваше лоялност или отговорност за жените и мъжете, които беше заварил или наел по-късно. Също като него те бяха мотивирани от парите и вероятно щяха да направят същото, ако ролите им бяха разменени. Щом Голов беше загърбил чувството си за дълг и се бе устремил към богатството – вече нямаше връщане. Беше готов да направи всичко, за да постигне целите си.
 	Не беше сигурен колко време е седял сам. На вратата се почука и влезе Ивана.
 	Тя се вторачи в него.
 	— Татко, какво не е наред?
 	Той се отърси от мрачните си мисли.
 	— Всичко е наред, скъпа. Влизай.
 	Тя се приближи и го потупа по ръката като загрижена дъщеря, каквато и беше.
 	— Сигурен ли си? Имаш вид на човек, който умира за сън.
 	— Добре съм. Когато всичко това свърши, ще имам достатъчно време за спане. Откри ли какво не е наред с оръжейните системи?
 	— Да. И въобще не ми стана приятно, когато го намерих. Руснаците са ни оставили едно малко подаръче в софтуера.
 	— Подаръче?
 	— Код за обезвреждане. Бил е задействан чрез радиосигнал. Затова внезапно всички оръжия са спрели да работят. Сигурно го е излъчил другият кораб. Но не се притеснявай, аз го изтрих от операционната система и ще се погрижа да няма повече подобни изненади.
 	Голов се вторачи замислено в тавана.
 	— Откъде екипажът на този фалшив товарен кораб е знаел… – После рязко завъртя глава. – Захарин им е казал.
 	Ивана сви устни.
 	— Това е едно от възможните обяснения.
 	— Тогава въпросът е дали работи по някакъв начин с тях. Може да са му платили…
 	— Или са го изнудили, или са го принудили да го направи.
 	Голов се усмихна. И тя като майка си успяваше да довърши изреченията му.
 	— Мисля, че трябва да говорим с него.
 	— Вече проверих. Личният му пилот тази сутрин е заявил полетен план до Барселона. Очевидно има вила на Коста Брава.
 	Голов нямаше нужда да пита откъде Ивана знае това. Способността й да намира информация беше неповторима.
 	Пресметна колко ще е отклонението, за да стигнат до Северна Испания. Да, щяха да разполагат с достатъчно време.
 	Той звънна на мостика.
 	— Нов курс. Посока Барселона, три четвърти скорост по курса.
 	— Слушам.
 	Яхтата зави почти веднага.
 	— Време е да разберем срещу кого сме се изправили и да вземем инициативата.
 	— Имам малко повече информация за това. – Тя извади телефона си и му показа снимка. Той разпозна сградата на заден план като тази на банка „Креди Кондамин“ в Монако. Пред нея стояха петима души. Трима не беше виждал досега: двама млади мъже и слаба жена с рошава сребриста коса, подстригана на бретон.
 	Обаче другите двама вече беше виждал. Беше попаднал на тях само преди няколко вечери на галапредставянето в Морския музей на Малта.
 	— Предполагам, че истинските им имена не са Наоми и Гейбриъл Джексън – каза той.
 	— И не са милиардери от Ню Йорк. Тази снимка е от една охранителна камера ден след нашия обир. Тя е агент от Интерпол, казва се Гретчен Уагнър. Останалите с нея, включително мъжът, който се нарича Гейбриъл Джексън, са се представили като следователи по застрахователни измами. Обаче мисля, че това също не е вярно.
 	— Тогава кои са тези хора?
 	Ивана сви рамене.
 	— Не можах да намеря нищо. Което всъщност говори много за тях. Не са много организациите, които могат да скрият подобна информация от мен.
 	— Ето още една причина да поговорим с адмирал Захарин. Мисля, че това ще осигури добра тренировка на хората на Сиркал. Голов се изправи. – Като стана дума за разговор, трябва да ида да се видя с господин Антонович.
 	Ивана го изпрати до вратата.
 	— Още ли изисква въздушните филтри в каютата му да се сменят три пъти дневно?
 	— Четири.
 	Ивана завъртя очи и целуна баща си по бузата.
 	Голов се спусна по стъпалата към разкошния апартамент на Антонович и кимна на персоналния телохранител, който беше на пост пред вратата. После почука и влезе, без да изчака покана.
 	Максим Антонович седеше зад писалището си само по копринени боксерки и черни чорапи. Четинестата му коса, която през последните месеци от прошарена беше станала сива, стърчеше във всички посоки. Провисналото му шкембе беше притиснато в плота. Антонович драскаше нещо в един бележник и когато Голов влезе, не вдигна глава.
 	— Въздушните филтри не са сменяни от два часа – оплака се Антонович. – Усещам вкуса на трупащата се прах.
 	Голов не успя да се сдържи и се изкиска на тази ексцентричност.
 	— Господин Антонович, ще се погрижа да бъдат сменени.
 	Отиде до широкия прозорец, от който се откриваше отличен изглед към морето. По време на престои в пристанищата прозорците, които бяха импрегнирани с панели от течни кристали, потъмняваха, така че никой не можеше да надникне. Въпреки това осигуряваха сумрачна гледка навън. През непробиваемото за куршуми стъкло слънцето се отразяваше в блестящите спокойни води, които се простираха чак до хоризонта.
 	— Какво искаш? – попита Антонович, без да спира яростно да пише.
 	— Помислих, че може би искаш да научиш, че нашата операция във Франкфурт беше успешна, което означава, че след няколко дни трябва да се присъединиш към нашата група за една екскурзия до сушата.
 	Антонович спря да пише и погледна Голов. По белега с цвят на порто върху бузата му беше прокарала брада. Лицето му бе изпито и уморено. Може би това беше видяла Ивана и по неговото лице.
 	— Наистина ли смяташ, че ще се получи? – попита милиардерът.
 	— Зная, че ще се получи. Разбира се, стига да изиграеш своята роля в мисията. Какво пишеш?
 	— Спомените си. Не че някой някога ще ги види. Тази сутрин направих ново завещание, но предполагам, че и това ще е безплодно. Братовчедите ми ще се сборичкат за трупа на моите бизнеси, докато не ги унищожат и разпродадат на парче.
 	Голов мълчаливо кимна.
 	— Знаеш ли кой вчера те принуди да отстъпиш? – попита милиардерът леко развеселен.
 	— В процес сме да разберем.
 	— Накарах да построят тази яхта, за да може да се справи с всеки в открито море, а ти беше победен от ръждясал товарен кораб?
 	Голов се намръщи. Явно работодателят му беше наблюдавал сражението.
 	— Повярвай ми, когато го срещнем отново, резултатът ще е различен.
 	— Ще видим – отвърна Антонович. – Какво ще стане с „Ахил“, когато всичко свърши?
 	— Страхувам се, че при създалите се обстоятелства няма да преживее операцията.
 	На Голов му се стори, че в очите на милиардера проблеснаха сълзи. Антонович нямаше деца, а бившата му жена преди много години беше получила голям къс от неговото богатство. „Ахил“ беше неговото бебче.
 	— Някой да ме е търсил?
 	— Имаше обаждания от различни делови партньори, но с тях се оправя счетоводителят. Много е добър в подправянето на подписа ти.
 	Голов тръгна към вратата.
 	— Значи, ако участвам във вашия план, ще ме пуснете да си вървя? – жално попита Антонович.
 	— Разбира се, нали такава е сделката.
 	Голов излезе и заключи вратата. Пазачът не беше помръднал от мястото си.
 	Всъщност сделката не беше такава. Максим Антонович, неговият бивш началник, а сега затворник, щеше да сподели съдбата на останалите от екипажа. Никакви свидетели.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 37 ≈

 	 
 	Повредите по „Орегон“ не бяха толкова големи, колкото им се беше сторило отначало, така че поправките бяха извършени за рекордно кратко време и скоро ракетната установка и двигателите бяха отново готови за действие. Дупките по кораба бяха закърпени с метални листове, които изглеждаха съвсем на място по очукания корпус. По-обширното обновяване трябваше да почака, но Хуан беше уверен в преценката на Макс, че корабът отново е годен за плаване, и то само двайсет и четири часа след пристигането му в Неапол.
 	Следващата вечер „Орегон“ наближи мястото западно от Сицилия, където беше потънал „Нарвал“.
 	Докато техниците подготвяха подводните превозни средства за потапяне, Хуан седеше в конферентната зала, а Гретчен, Мърф и Ерик го информираха за анализа на компютърните данни, които Гретчен беше получила за банковия обир. Както обикновено двамата разпалени софтуерни специалисти го заливаха с неразбираемия си професионален жаргон.
 	— Какво е многостранен вирус?
 	Мърф, който се беше докарал с черна тениска, на която пишеше „Тук съм, за да си осигуря алиби“, избълва:
 	— Наистина впечатляваща работа. Повечето компютърни вируси заразяват машината по един начин. Но многостранният вирус заразява по протежение на различни вектори, което му позволява много бързо и лесно да се размножава. Мислим, че Призрачен враг е инсталирала такъв вирус, когато е получила достъп до системата на „Креди Кондамин“.
 	— Няма ли начин да се използва резервно копие, за да се преинсталира системата?
 	Ерик поклати глава.
 	Това е коварната същност на многостранния вирус. Той се инсталира в рута – най-високото ниво на файловата система. А това означава, че дори да го изтриеш от паметта, ще зарази отново компютъра при включването на системата. Ако не знаеш какво да търсиш, е невероятно трудно да се отървеш напълно от него.
 	— Значи парите ни са изгубени?
 	— Моля, моля! – Мърф събра молитвено длани. – Никой не е казвал подобно нещо. Няма да позволя на някакъв си вирус да ми излапа парите.
 	— Тези хибридни вируси имат и положителна страна – каза Ерик. – Инсталират се на много места в системата, така че вероятността да го намерим нараства. Щом разбием изходния код, ще можем да го изровим.
 	— Открили ли са този вирус в друга банкова система? – попита Хуан.
 	Гретчен сви рамене.
 	— Не може да се каже, докато не бъде намерен алгоритъмът, използван за създаването на вируса. „Креди Кондамин“ е била тясно свързана с различни други банки чрез обезопасена мрежа. Възможно е, щом Призрачен враг е проникнала във външната охрана, отвличайки президента на банката, за да използва биометричната му парола, да е получила достъп до банки из цяла Европа.
 	— Смяташ ли, че рухването на банката в Париж е това, за което ни предупреди?
 	— Това трябва да е. Твърде голямо е съвпадението, за да не е свързано.
 	— Каква е крайната й цел? Да разбие финансовата система, като проваля банка по банка, докато не получи откуп?
 	— Съмнявам се. За хакерите има по-лесни начини да измъкват големи суми от финансовите институции. Миналата година открихме, че в системите на някои от най-големите банки чрез фишинг мейли е вкаран малуер. „Джи Пи Морган Чейз“ и Китайската селскостопанска банка бяха сред тях. Цели две години престъпниците са наблюдавали банковите операции, изпращайки пари до определени банкомати и фалшиви сметки из цял свят.
 	— Колко са откраднали?
 	— Банките не обичат да съобщават, че някой е успял да проникне в системата им. Не е добре за доверието на вложителите. Според приблизителна оценка – деветстотин милиона долара.
 	Мърф подсвирна, а Ерик каза:
 	— Никак не е зле за две години работа.
 	— Онова, което не мога да разбера – обади се Мърф, – е защо му е на Антонович да прави това. Та той вече е милиардер. А сега иска да се докопа до пари чрез кражба? В това няма никаква логика.
 	— Вероятно е в действие по-голям план – предположи Гретчен. – Моят началник в Интерпол смята, че Антонович се опитва да си върне благоволението на Кремъл, като помага на руското правителство да дестабилизира Запада. Ако успее да събори дори за кратко финансовата система, може да засили козовете на Русия в преговорите с европейците.
 	— Или да предизвика война – подхвърли Хуан. – Ако бъдат нанесени трайни щети, може да се върнем във времената преди падането на Берлинската стена. Ембаргото срещу Русия заради агресията в Украйна прецака рублата и Московската борса. Ако има доказателства, че Русия е провела с всички сили нападение срещу европейската финансова система, търговията между двете страни може напълно да прекъсне.
 	— Зная, че някои от нашите предишни колеги не биха имали нищо против – каза Гретчен. – На ЦРУ ще се понрави поредният сблъсък с лошите руснаци. Проблемът е, че нямаме доказателства Антонович да е бил замесен в обира на „Креди Кондамин“. Вярно, по това време яхтата му е била в Монако, обаче това са косвени доказателства.
 	— „Ахил“ потопи „Нарвал“ и това не е косвено доказателство – каза Ерик. – Бях там и видях.
 	Гретчен не се предаваше.
 	— Единствената връзка между банковия обир и потопяването е присъствието и в двата случая на „Ахил“.
 	— Имам още един въпрос – продължи Мърф. – Защо Призрачен враг ни е оставила съобщение, ако не се готви да поиска откуп?
 	— Защото е знаела какъв ще е отговорът на банките – каза Гретчен. – Заплахата в нейното съобщение би предизвикала ъпдейтването на техния софтуер за кибербезопасност. Вчера в парижки апартамент е открит мъртъв мъж. Предполага се, че е убит по време на обир. По случайност се оказва началник на компютърната безопасност във фирма, която използват повечето европейски банки. Смятаме, че Призрачен враг или някой неин съучастник са го принудили да им осигури достъп до обновения софтуер. Сега вирусът, който затваря банките, може да се разпространява из цялата индустрия и може никога да не разберем.
 	— Истинската загадка е как всичко това се връзва – каза Хуан и започна да изброява на пръсти. – Имаме обир на банка, вероятно с цел да срути европейската банкова система. Нападение срещу електрическата мрежа, което засега няма големи последствия. Загадъчен дневник, воден от Наполеон преди предполагаемото му отвличане от Света Елена. И един милиардер толкова решен да попречи на всекиго да намери съкровището, откраднато по време на нахлуването в Русия, че потопява кораба, който превозва каменна колона на три хиляди години. Пропуснах ли нещо?
 	Мърф се усмихна самодоволно.
 	— Е, като ги подредиш така, човек започва да смята, че нямат нищо общо помежду си.
 	— Единственият начин да разберем е да намерим съкровището – каза Ерик – и да разберем какво се опитва да запази в тайна Антонович.
 	— Зная колко обичаш да разрешаваш руски загадки – пусна Гретчен шегата за посветени: намекваше за тяхната обща мисия в Москва. Усмивката, придружаваща думите й, не убягна от вниманието на Ерик и Мърф.
 	Хуан успя да не се изчерви, иначе никога нямаше да чуе края. Посочи двамата компютърни специалисти и каза:
 	— Ако извадим колоната, можете ли да дешифрирате знаците, които е оставил Наполеон?
 	Ерик и Мърф се спогледаха, след това кимнаха едновременно и уверено.
 	— Разбира се – каза Мърф. – Няма проблем.
 	— Естествено, ще ни трябва време добави Ерик.
 	Двамата взеха лаптопите и си тръгнаха.
 	— Смяташ ли, че наистина могат да го направят? – попита Гретчен, когато останаха сами.
 	— Те са най-добрите в тази работа – отговори Хуан. – Ако те не могат, значи никой не може.
 	Тя се наведе към него и го погледна в очите.
 	— Имаш доверие на хората си, нали?
 	Той отвърна на втренчения й поглед.
 	— Ако нямах, не бих ги наел.
 	— Това е възхитително. Не всички началници са такива.
 	— Това нашето не е типична фирма.
 	— Забелязах. – Тя замълча, после лека усмивка заигра по устните й. – Бях забравила какъв си.
 	— А аз така и не забравих ти каква си.
 	— Мислил ли си как можеха да се развият нещата в ЦРУ, ако не бяхме женени? Имам предвид за други хора.
 	През последните няколко дни Хуан често си беше задавал този въпрос, но преди да успее да отговори, интеркомът на масата започна да бръмчи.
 	Гретчен въздъхна.
 	— Работата на капитана никога не свършва.
 	Хуан натисна бутона и каза в микрофона:
 	— Изборът ти на време е непогрешим.
 	— Имам нюх за подобни неща – отговори Макс, понеже реши, че му правят комплимент.
 	— Готови ли сме за потапяне?
 	— Оборудването е подготвено, но имаме проблем с мястото на потапяне.
 	— Не можахте ли да намерите контейнера?
 	— Не, намерихме го с помощта на сонара със странично сканиране. Проблемът е с „Нарвал“.
 	Какво по-точно?
 	— Легнал е на една страна. На склон. А контейнерът, в който е Яфската колона, е още частично закачен.
 	— Предполагам, че не си очаквал това – обади се Гретчен.
 	Хуан поклати глава. Беше се надявал „Нарвал“ да е легнал на дъното изправен, което да улесни изваждането на контейнера. Поне относително. С наклонен корпус степента на трудност се увеличаваше десетократно.
 	— Разбрано – отговори той на Макс, докато гледаше Гретчен с повдигнати вежди. – Кофти положение.
 	— Можеше да е и по-лошо – отговори Макс. Хуан си представи саркастичната му усмивка. – Например с кила нагоре.
 	— Както винаги оптимист. Това напълно ти подхожда. След минутка съм долу.
 	После прекъсна връзката.
 	— Ще слезеш с подводницата? – попита Гретчен.
 	— Не, днес Макс ще управлява „Номад“. Аз ще се гмурна отделно.
 	— Но нали корабът е на двеста и петдесет метра дълбочина!
 	— Да.
 	— Как можеш да го направиш? Това е твърде дълбоко за леководолазно оборудване, нали?
 	— Границата с леководолазно оборудване е 120 метра. За да се гмурнеш толкова дълбоко, трябва да дишаш смес от хелий и кислород.
 	— Направо не е за вярване. Ти си човекът амфибия.
 	— Не, по-скоро съм човечето на „Мишлен“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 38 ≈

 	 
 	„Номад“ вече беше спуснат във водата. Тъй като „кладенецът“ беше на едно равнище с водата навън, отварянето на вратите, изрязани в кила, не доведе до нахлуването на океана в помещението.
 	Мирисът на солена вода изпълваше подобното на пещера място, в което кипеше трескава работа: техниците подготвяха оборудването. Главата на Макс се показа от люка на дългата двайсет метра подводница. През прозрачния нос се виждаше Линда, която се беше заела да прави проверката преди потапяне. Двата манипулатора на подводницата се протегнаха и затракаха с грайферите си, стискайки въздуха. Линда щеше да работи с тях, а Макс щеше да управлява подводницата.
 	„Номад“ можеше да работи без връзка, когато е необходимо, щом радиочестотите не действаха под водата, а резервната акустична комуникация беше бавна и несигурна. При тази операция подводницата щеше да бъде закачена за „Орегон“ с „пъпна връв“, която щеше да улеснява връзката с кораба.
 	— Как ще се спуснеш там долу? – попита Гретчен.
 	Хуан посочи над главата й към нещо, което приличаше на гигантски метален космически скафандър и висеше от рамката на порталния кран. Прозрачният шлем стоеше върху здравия оранжев торс, от който стърчаха издути крайници, съчленени с подвижни стави. Ръцете завършваха със сребристи клещи за захващане на различни предмети. Върху костюма беше качена голяма раница, от чиито страни стърчаха движители, които щяха да позволят на Хуан да маневрира под водата като подводница.
 	— Запознай се с Джим, Гретчен.
 	Тя се засмя.
 	— Честно казано, на мен ми прилича повече на Франкенщайн.
 	Хуан махна на техниците да започнат да спускат Джим на палубата.
 	— Нарича се атмосферен водолазен костюм. Първият е наречен Джим през шейсетте в чест на главния водолаз на изобретателя. Оттогава този модел е модернизиран значително, но на мен ми хареса името, така че го запазихме.
 	— Прилича на смесица от човечето на „Мишлен“ и няколко тикви.
 	— Оцветяването в стил трафик конуси е за по-добра видимост. Костюмите от този вид се използват в морския нефтодобив за поддръжка и ремонт на подводни съоръжения. Повечето военноморски флотилии ги имат в инвентара си.
 	— Как може да ходиш с това нещо? Та то тежи поне тон!
 	— Само двеста и седемдесет килограма, защото е от алуминий. Обаче аз нямам намерение да ходя с него. Под здравия ми крак има педал, с който мога да командвам странично и вертикално придвижване с помощта на движителите.
 	Щом Джим застана устойчиво на палубата, техниците отвориха раницата, която беше закачена с панти за костюма.
 	— Оттук ще вляза – обясни Хуан.
 	— Надявам се, че с Джим ще си изкарате добре заедно. Къс…
 	Хуан махна с ръка, за да я прекъсне, защото беше сигурен, че иска да му пожелае късмет. На борда на „Орегон“ тази дума не се употребяваше преди опасна мисия. Макар Хуан да не беше суеверен, останалата част от екипажа смяташе, че този израз носи нещастие.
 	— Тук не използваме тази дума. Какво ще кажеш да се видим, когато се върна?
 	Гретчен се усмихна широко.
 	— Дневният ми хороскоп твърди, че това е приемливо. Добре, ще се видим, когато се върнеш.
 	Хуан се вмъкна във водолазния костюм и се зае с проверките преди потапяне. Всичко се оказа наред и когато „Номад“ бе спуснат във водата, Хуан вече беше затворен херметически в костюма и спуснат в кладенеца.
 	— Макс, чуваш ли ме? – попита той, когато водата започна да се плиска около шлема му. Джим беше свързан с „Орегон“ като „Номад“, така че можеха да разговарят пряко един с друг.
 	— Идеално, Хуан – отговори приятелят му. – Линда е взела въжето и сме готови за потапяне.
 	Имаше предвид дебелото стоманено въже на палубния кран, което щяха да използват, за да издърпат контейнера на борда.
 	— Потапям се.
 	Костюмът беше освободен от „Орегон“ и Хуан регулира плавателността, така че да започне потапянето бавно и постепенно. Залязващото слънце едва проникваше в сумрака под кораба. След секунди Хуан се отдалечи от огромните врати в кила.
 	Докато се спускаха, Макс остана с него в „Номад“. Стигнаха на дълбочина трийсет метра, където мощните им светодиодни прожектори осигуряваха единствената светлина. Рутинното спускане означаваше, че разполагат с няколко минути преди да започне истинската работа.
 	От високоговорителите на водолазния костюм се чу тънкият глас на Линда:
 	— Председателю, четох за отстъплението на Наполеон от Москва, за да проверя къде би могло да е оставено съкровището.
 	— В някой склад? – пошегува се Хуан.
 	— Едва ли – отговори тя. – Преди двеста години е започнал да пропуска плащането на месечната такса. Досега да бяха разпродали съдържанието на склада, за да я покрият.
 	— Тогава бих казал или под водата, или под земята.
 	— Повечето предположения твърдят, че е под водата. Тъй като конете на Наполеон са започнали да умират от студ и глад, не са имали време да търсят пещери из околността. Деветтомната биография на Наполеон от сър Уолтър Скот твърди, че плячката от Москва е била потопена в езеро Семльово край Смоленск.
 	— Възможно ли е още да е там?
 	— Съмнявам се. Комунистите грижливо са претърсвали езерото, за да го намерят, но не са намерили нищо.
 	— От какво се състои според тях съкровището?
 	— От обичайните неща. Кюлчета злато и сребро, златни монети, скъпоценни камъни, древни оръжия. Моят любим предмет е златният кръст, който се издигал върху Цар камбана, отлята за Успенската църква в Кремъл. За да го намерим, трябва доста да поровим. По маршрута на отстъплението на Наполеон има стотици езера.
 	— Трудно ми е да повярвам, че съкровището е в някое езеро.
 	— Защо? – попита Линда.
 	— По две причини. Когато Наполеон е отстъпвал, езерата са били замръзнали. За хората му е щяло да е трудно да потопят съкровището във водата, защото преди това е трябвало да пробият дебелия лед.
 	— А втората?
 	— Как са щели да го извадят от езерото, ако предположим, че се е готвил някога да се върне в Русия, за да го прибере? Ако езерото е било дълбоко, е щяло да е трудно да извадят съкровището с тогавашните технологии. А ако е било плитко, е щяло да е замръзнало напълно.
 	— Какъв извод можем да си направим? – попита Линда.
 	— Ако е под вода, трябва да е в някоя река. Някоя с бързо течение, така че да не е била замръзнала по времето, когато отстъпват. Обаче същевременно не трябва да е била много голяма, за да може по-късно да се направи дига и да се отклони.
 	— Да, а това е щяло да им позволи лесно да го извадят. Може да си напипал нещо.
 	Хуан добави:
 	— Ако някой е отвлякъл Наполеон, за да им помогне да намерят съкровището, той просто е можел да им каже къде е, а те са щели да свършат останалото. Обаче, след като то така и не се появява на бял свят, трябва да предположим, че мисията им е била неуспешна.
 	— Значи е още там – отбеляза Линда.
 	Намеси се и Макс:
 	— Ако това е вярно, онова, което търсим, може да ни даде отговора.
 	Макс вероятно беше видял очертанията на потъналия кораб секунди преди да го види и Хуан.
 	Кърмата беше извита под неестествен ъгъл. Само половината от името на кораба беше оцеляла от страховитите удари на електромагнитното оръдие.
 	На Хуан му стана ясно колко трудна ще е тази задача едва когато огледа палубата, извита на повече от деветдесет градуса, защото товарният кораб лежеше на едната си страна.
 	По-голямата част от надстройките беше унищожена с първите изстрели. Онова, което беше останало от тях, бе единственото, с което корабът се опираше на наклоненото морско дъно. Ако се преобърнеше, щеше да легне с кила нагоре и да притисне под себе си контейнерите, което щеше да им отнеме възможността да извадят колоната.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 39 ≈

 	 
 	Хуан плуваше покрай дългия деветдесет метра потънал кораб и оглеждаше дупките, пробити в палубата и корпуса му, и чак сега напълно осъзна смъртоносната мощ на електромагнитното оръдие. Не беше за чудене, че контейнеровозът е потънал толкова бързо. Някои от дупките бяха с диаметър шест метра, металът беше назъбен като диск на циркуляр. Хуан изпита още по-голямо облекчение, че „Орегон“ беше излязъл от битката с „Ахил“ със сравнително малки щети.
 	— Макс, вече оценявам още по-добре уменията ти на щурман – каза той.
 	— Заслугата е изцяло на Ерик – отговори Макс. – Той беше на щурвала, зает с избягване и лъкатушене. Аз се занимавах само със спешните предположения накъде да поемем.
 	Хуан обаче беше сигурен, че само обучението и колективната работа на екипа ги е спасила.
 	— Задръж, ето го.
 	Светлините на „Номад“ се съсредоточиха върху единствения контейнер, закрепен към палубата. Дългият дванайсет метра син контейнер беше вързан почти в средата на кораба между левия и десния борд.
 	Хуан натисна педала, за да обиколи контейнера. Вратите бяха затворени, а по гофрираната ламарина не се виждаха дупки.
 	— Контейнерът не е повреден – каза Хуан. – Предполагам, че колоната е още вътре.
 	Това не означаваше, че е останала там обезопасена. Можеше да се е откачила от веригите, с които е била вързана. Контейнерът можеше да стане неуправляем, ако трийсеттонната колона започнеше да се движи, когато тръгнеха да го вдигат. Дори можеше да разбие вратите и да падне на дъното, което щеше да затрудни изваждането й още повече.
 	Хуан огледа осигурителните въжета, които държаха контейнера за палубата. Модерните контейнери се обезопасяваха със сравнително прост механизъм, наречен въртяща се ключалка. Три от свръзките бяха неповредени, но четвъртата, която сега се намираше в горния ъгъл на завъртения контейнер, беше скъсана. Ъгълът стърчеше значително над палубата.
 	— Мисля, че може да се получи – заключи Хуан.
 	— Ти за всичко смяташ, че може да се получи – каза Макс.
 	— Нали ти казах: от нас двамата аз съм оптимистът.
 	Планът беше прост като замисъл, но сложен за изпълнение. Хуан щеше да закачи четирите вериги, разклоняващи се от основното въже на крана, за четирите халки в горната част на контейнера. След това щеше да го освободи от въртящите се ключалки на палубата. Когато го откачеше, кранът на „Орегон“ щеше да го вдигне.
 	Ако нещо се случеше, водата щеше да оказва достатъчно съпротивление, та контейнерът да потъва бавно, особено след като Хуан закачеше балони за четирите горни краища, които бяха най-далеч от палубата на „Нарвал“. Той извади ненадутите балони от отсека за инструменти, разположен под носа на „Номад“, и ги върза за халките. Всеки балон беше оборудван с позиционна светлина, така че да е видим в мрака. Щом свърши, Хуан се отдръпна и съобщи по радиото на Макс:
 	— Монтирани са и готови за работа. Подай им въздух.
 	— Започвам надуването.
 	Макс подаде сигнала, който изкомандва въздушните патрони да започнат да надуват балоните. Жълтите каучукови сфери започнаха да растат и бързо станаха големи колкото джипове.
 	Следващата стъпка беше закачането на веригите на крана. Докато Линда държеше основното въже с единия от манипулаторите на „Номад“, Хуан се зае да закачи всяка от четирите допълнителни вериги за халките в четирите края на контейнера, за които бяха вързани балоните. Щом ги закачеше, Линда щеше да пусне основното въже, а Хуан щеше да нареди по радиото на краниста да обере луфта на въжето.
 	Хуан се опита с ръка да освободи въртящите се ключалки, но две от тях бяха блокирали.
 	— Не помръдват – оплака се той по радиото на Макс.
 	— Е, значи е време да изкараме фойерверките – отговори той.
 	Бяха предвидили този проблем, затова в отсека с инструменти имаше четири насочени заряда за взривяване на ключалките.
 	Хуан взе един и грижливо го прикачи към блокиралия шарнир, като внимаваше силата на взрива да е насочена към ключалката, а не към контейнера. Повтори същото с втория заряд. След като провери още три пъти монтажа, се отдалечи на безопасно разстояние.
 	— Готови за взривяване каза Линда. Гласът й беше съвсем спокоен.
 	Две ярки светкавици проблеснаха и осветиха целия кораб като стробоскоп; миг по-късно ги последва приглушен тътен. Всички зачакаха контейнерът да се люшне във водата.
 

 	За секунда той сякаш наистина щеше да се отдели от палубата… но не последва нищо. Контейнерът остана на мястото си.
 	Изчакаха още минута, за да видят дали все пак няма да се откачи, обаче той упорито остана на място.
 	— Ще ида да проверя – каза Хуан.
 	— Внимавай – предупреди го Макс. – Стой над него в случай, че реши да се откачи.
 	Хуан се приближи до контейнера, провери двете въртящи се ключалки и видя, че взривовете са си свършили работата отлично. Бяха откъснати, без контейнерът да понесе повреди.
 	Онова, което Хуан не беше успял да види преди, бяха повредите на кораба под контейнера, който сега се беше отделил достатъчно от палубата, за да се видят добре.
 	Взривът от единия снаряд, изстрелян с електромагнитното оръдие, беше забил в контейнера метална греда и тя вероятно бе разрушила част от колоната.
 	— Закачил се е за греда от конструкцията – каза Хуан.
 	— Можем ли да го издърпаме, за да се освободи? – попита Макс. – Кранистът може да навие малко въжето.
 	— Не, това може да разцепи контейнера и колоната ще изпадне. Мисля, че гредата е толкова тясна, че още един насочен заряд ще ни отърве от нея. Единственият проблем е да се промъкна там, за да го прикрепя към нея.
 	— Не ми харесва идеята да се промъкваш, където и да е. Защо не опитаме да го откачим с манипулаторите?
 	— Оценявам загрижеността ти, но с дългите си манипулатори „Номад“ няма да успее да се приближи достатъчно. Така може да пропилеем възможността да извадим колоната.
 	— Както кажеш.
 	Хуан взе трети заряд и се върна при контейнера. Когато стигна при него, той, изглежда, отново се беше изместил.
 	В следващия миг Хуан осъзна, че не се е изместил контейнерът, а целият кораб. „Нарвал“ се беше наклонил още повече.
 	— Имаме проблем – каза той по радиото. – „Нарвал“ се е наклонил още няколко градуса. Не можем да чакаме повече. Бъди готова да взривиш заряда по моя сигнал.
 	— Не и преди да се върнеш тук – заяви Линда.
 	— Аз ще се отдалеча на безопасно разстояние. Не се бави заради мен. Ако корабът падне върху контейнера, може да не успеем да го изровим.
 	Хуан започна бавно да се промъква в малкото пространство, което се беше отворило между палубата и контейнера: приближаваше се изотдолу, за да успее да се промъкне до гредата. Едва успяваше да я достигне. С рязко движение закачи заряда и започна да се измъква, когато чу скърцане на разкъсван метал.
 	„Нарвал“ се преобръщаше.
 	Контейнерът изведнъж се измести и затисна раницата на Хуан. Той даде на максимална мощност, но не можеше да помръдне.
 	Щеше да потъне с кораба, а той дори не беше неговият.
 	— Линда, взриви го!
 	— Чакай, къде си ти? – възрази Макс. – Не те виждаме!
 	— Затиснат съм, а „Нарвал“ се преобръща! Линда, давай!
 	Без да се замисля, тя изпълни заповедта му.
 	— Внимание, взривявам!
 	Насоченият заряд избухна в обратната на Хуан посока. Взривът сряза гредата, обаче предизвика силен ефект. Хуан усети сътресението да разтърсва цялото му тяло, все едно се намираше в бетонобъркачка. Шлемът на водолазния костюм изпука, но издържа. Ако се беше пропукал, на тази дълбочина щеше да умре за секунди.
 	Взривът беше сработил. Гредата се строши на две, повдигна контейнера от палубата и отнесе неговата комуникационна пъпна връв с него.
 	Контейнерът се завъртя от падащия настрана кораб и Хуан се опита да го последва, обаче, изглежда, движителите за тласкане настрани бяха повредени, когато контейнерът бе притиснал раницата му, защото се движеше само с малка част от нормалната скорост.
 	Обаче вертикалните движители май бяха напълно изправни. Проблемът беше, че корабът се преобръщаше твърде бързо. Хуан знаеше, че няма да успее да се измъкне на безопасно разстояние, преди палубата да се стовари върху него и да го смачка.
 	В този момент си спомни първия оглед на кораба.
 	По ирония на съдбата електромагнитното оръдие му беше осигурило единствената възможност да оцелее.
 	Имаше само секунди да реагира и той прибягна до едничката възможност, която му беше останала.
 	Спусна се надолу.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 40 ≈

 	 
 	Са Риера, Испания

 	 
 	Адмирал Нестор Захарин се събуди плувнал в пот. Вълните блъскаха скалистия бряг пред отворения прозорец на вилата, лунната светлина се отразяваше в морето. За миг той си помисли, че го е разбудил някакъв звук, но реши, че най-вероятно е сънувал някакъв кошмар. Не си спомняше какъв е, но в съзнанието му се появи образът на Хуан Кабрило, а после избледня.
 	След сблъсъка с капитана на „Орегон“ Захарин си беше взел отпуска и бе напуснал колкото можа по-бързо Владивосток, за да се реорганизира и да планира следващите си стъпки. Вероятно Максим Антонович щеше да е много нещастен, ако някога научеше, че Захарин го е предал. Обаче по-важното беше Москва никога да не научи истинската причина защо спира бизнеса с преоборудването.
 	Стомахът му изкурка. Може би имаше нужда от една среднощна закуска, за да заспи отново. Закуска и водка.
 	Отметна влажната завивка и стана. Облече копринения си халат и тръгна по новопоставените мраморни плочки по осветения от луната коридор.
 	Беше преполовил пътя до кухнята, когато кракът му се подхлъзна в една черна локва. Той отстъпи назад и изтри стъпалото си в плочките. Помисли си, че съвсем наскоро ремонтираната вила вече е успяла да протече, докато не осъзна, че течността е топла и лепкава. След това го лъхна бакърената миризма.
 	Беше локва кръв.
 	Обзе го ужас. Присви очи в сумрака и видя трупа на един от мъртвите пазачи, проснат във вестибюла. Гърлото му беше прерязано.
 	Сърцето на Захарин заблъска, когато осъзна, че някой е проникнал във вилата. Потенето, което го беше събудило, започна отново и още по-обилно.
 	С усилие на волята се удържа да не започне да вика за помощ и да светне лампите. След като нападателят – може би дори неколцина – беше минал покрай охраната отвън, останалите от хората на Захарин вероятно също бяха мъртви. Нападателят вероятно си мислеше, че той още спи. Кошмарът му беше спасил, поне засега, живота.
 	Без да знае какво е положението отвън, беше рисковано да изскочи от къщата. В това положение полицията беше неговият най-добър избор.
 	Предпазливо тръгна към най-близкия стационарен телефон. Допря слушалката до ухото си, но не чу сигнал. Нападателите бяха срязали телефонните жици.
 	Мобилният му телефон беше останал в спалнята, но и през ум не му минаваше да стъпи там. Трябваше му друг телефон.
 	Запромъква се обратно към вестибюла, заобиколи локвата кръв и започна да рови в джобовете на мъртвия пазач.
 	Откри го в джоба на сакото. С треперещи пръсти натисна бутона за включване, но имаше вкарана парола. Обаче трябваше да има възможност за набиране в случай на спешни случаи. Той плъзна пръст по екрана, извади клавиатурата и набра 112 – общоевропейския номер за спешна помощ.
 	На екрана се появи надпис „Няма сигнал“. В този район мобилната връзка беше винаги толкова сигурна, че на Захарин не му беше минала дори мисъл да я провери. Но ето ти беда. Иконката в лентата за състоянието показваше, че няма сигнал!
 	Нападателите сигурно използваха уред за заглушаване на мобилни телефони, което показваше, че няма работа с обикновени крадци.
 	Две врати по-нататък беше защитената стая. Захарин се притисна към стената и се запромъква към нея, като внимаваше за всеки звук, който можеше да му покаже, че е преследван. Успя да стигне без затруднения до помещението, вмъкна се вътре и затвори вратата.
 	Пазачът тук също беше мъртъв. Седеше на стола, но вратът му беше извит под неестествен ъгъл.
 	Захарин избута стола настрана, след това впери поглед в шестте екрана, които показваха външната част на вилата.
 	Още два трупа на пазачи лежаха на ливадата пред входната врата на сградата. Портата в оградата беше затворена. Нямаше признаци, че някой охранява единствения изход. Имотът беше защитен от трите страни от високи скали, защото беше разположен на полуостров.
 	Имаше само един път за бягство. Ако успееше да стигне до гаража, щеше да вземе джипа „Мерцедес“ и с него да разбие портата дори ако електрониката й е изключена. Знаеше много добре къде беше оставил ключовете в кухнята.
 	Пистолетът на пазача още беше в кобура под мишницата му. Захарин го взе.
 	С още малко смелост, която му вля огнестрелното оръжие, излезе в коридора и тръгна към кухнята с протегнат пред себе си пистолет.
 	Беше стигнал до всекидневната, когато един глас вляво от него го изненада.
 	— Адмирале, къде отивате? – попита някакъв мъж. Говореше на руски.
 	Захарин рязко се извъртя, за да стреля, но една ръка иззад него се стовари мощно върху китката му и изби пистолета от ръката му. Захарин рухна примрял от болка на колене, стиснал китката си. Опита да раздвижи пръсти, но не успя, защото го прониза остра болка.
 	— Доведи го тук – нареди гласът.
 	Същата ръка, която беше смазала китката му, се впи в бицепса му и го изправи на крака. Лампите във всекидневната светнаха. Мъжът, който го стискаше за ръката, се оказа огромен индиец, който го повлече към един от избраните лично от него столове в стил рококо и го хвърли на него така леко, все едно дете хвърля плюшената си играчка.
 	Захарин вдигна поглед към седналия на дивана мъж. Беше много по-нисък от индиеца, с късо подстригана оредяваща коса и белег върху лявата страна на врата. Зад него стоеше червенокос мъж със суровите очи на войник и развеселено изражение. На рамото му висеше автомат със заглушител.
 	— Кой си ти? – попита Захарин през стиснати зъби.
 	— И аз съм моряк като теб – отговори седналият мъж.
 	Адмиралът разпозна украинския акцент.
 	— Киев?
 	— Правилно. Разбира се, знаеш, че вашият флот унищожи украинския.
 	— Нямам нищо общо с това. Моят команден пост е на девет хиляди километра оттам.
 	— Да не би да казваш, че не си съгласен с политиката на твоята страна към Украйна?
 	Захарин знаеше, че ако отговори, ще се озове в капан. Затова запази мълчание.
 	— Няма значение. Не съм тук заради това. Казвам се Сергей Голов и искам да знам защо си дал някому кода за обезвреждане на оръжейните системи на кораба под мое командване?
 	Захарин се поизправи на стола.
 	— Значи ти си капитанът на „Ахил“? – попита той и веднага осъзна, че е допуснал огромна грешка, разкривайки информация за яхтата.
 	Очите на Голов проблеснаха.
 	— А, значи си бил ти.
 	— Военноморската база беше компрометирана – бързо изломоти Захарин. – Нищо не съм им казвал. Те проникнаха в нашия архив.
 	— Значи знаеш кой направи това?
 	— Да, затова и опитах да се свържа с господин Антонович, за да го предупредя, но той така се е уединил, че не можах да го направя.
 	— Не, не си правил опит. И ако не искаш да умреш още сега, трябва да престанеш да ме лъжеш. Корабът ми едва не беше унищожен заради твоята некадърност.
 	Захарин се наруга наум. Да зависи от милостта на още един корабен капитан беше унизително. Като адмирал, той трябваше да е от другата страна на този разпит.
 	— Добре – каза той накрая. – Не зная името на човека, който взе кода, но той има собствен кораб, преоборудван в същата корабостроителница, в която и „Ахил“ на господин Антонович. Казва се „Орегон“.
 	— Висок рус мъж?
 	— Да.
 	Голов стрелна поглед към индиеца, след това отново се обърна към Захарин.
 	— Пазиш ли документите за неговия кораб?
 	— Не, бяха унищожени.
 	— Обаче знаеш техническите характеристики, нали?
 	Адмиралът кимна.
 	— Да. Какво искаш да знаеш?
 	Очите на Голов блеснаха, сякаш беше видял най-големия диамант на света. Той сложи телефона си на масата за кафе и натисна бутона за запис.
 	— Всичко, което знаеш ти.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 41 ≈

 	 
 	Макс никога нямаше да забрави гледката как падащият кораб загаси светлините на водолазния костюм на Хуан. Започна трескаво да вика председателя по радиото, но призивите му останаха без отговор. Двамата с Линда гледаха безпомощно как Хуан храбро се опитва да следва люлеещия се контейнер до безопасно място, но изглежда, движителите му не бяха наред, защото вместо това започна да потъва. За последен път видяха водолазния костюм, когато „Нарвал“ се стовари на дъното в облак от тиня със сочещ нагоре черен кил.
 	Обиколиха „Нарвал“, докато кранът вдигаше контейнера на борда на „Орегон“. Отгоре дойде новината, че е стигнал цял и невредим; колоната, макар и обезобразена и напукана, също беше наред. Макс нареди на Ерик да се заеме с проучването й, а той продължи да претърсва корабните останки за признаци, че Хуан е още жив.
 	— Мислиш ли, че има вероятност водолазният костюм да е издържал удара? – попита Линда. – Може би е под кораба?
 	— На тази дълбочина костюмът вече беше под доста голямо напрежение – отговори Макс. – С хиляда тона стомана отгоре… – Той не довърши: не беше нужно.
 	Надеждата му беше, че Хуан е бил избутан настрани от останките. Макс даде газ и „Номад“ се плъзна по протежение на борда на „Нарвал“. Всички прожектори бяха насочени към дъното.
 	Със системата си за плаваемост при извънредни случаи водолазният костюм вече би трябвало да е изплувал на повърхността.
 	Линда се свърза с Хали.
 	— „Орегон“, някой забеляза ли председателя?
 	— „Номад“, още няма следа от автоматичния маяк. Има хора откъм двата борда, наблюдават водата за светлина. Тук горе е доста тъмно, но още никой не го е видял. Това означава, че е още под водата. Какъв е статусът на кислородния му запас?
 	— Разполага с две спасителни бутилки, включително скрубер* за пречистване на въглеродния двуокис, които би трябвало да му осигурят времеви запас от петдесет часа.
 	— „Номад“, разбрано. Ако го видим, веднага ще ви съобщим.
 	— Ние също. Кажи на Марк Мърфи да изпрати тук долу „Литъл Гийк“, за да разширим издирването. – „Литъл Гийк“ беше дистанционно управляван подводен апарат. Мърф го беше кръстил на безпилотния апарат от филма „Бездната“*.
 	[* Научнофантастичен филм от 1989 г. Режисьор Джеймс Камерън. – Б.пр.]
 	— Вече е спуснат в кладенеца. Ще е при вас след десет минути.
 	— Хубаво се е сетил, защото имаме нужда от помощ. Край.
 	Макс оглеждаше дъното за следи от Хуан.
 	— Ако светеха някои от прожекторите му, досега да сме ги видели – каза Линда.
 	— Заради „пъпната връв“ няма как да се свържем с него. Може да е в безсъзнание – предположи Макс.
 	— Точно това ме тревожи – каза Линда. – Ако не може да пусне някои от системите за извънредни случаи, значи е бил изваден от строя, което означава, че костюмът е получил значителни повреди…
 	— Или изпуска въздух и той е изгубил съзнание – довърши Макс. – Колкото по-дълго не можем да го открием, толкова по-вероятно е да загине.
 	Линда провери показанията на датчиците за кислорода и акумулаторите.
 	— Акумулаторите са добре. Разполагаме с още четири часа преди да се наложи да изплуваме, за да заредим кислородните резервоари.
 	— Добре. Ще останем до последната възможна секунда.
 	Прекараха досадни часове в черната като катран вода, плъзгайки прожекторите на „Номад“ по морското дъно сантиметър по сантиметър около корпуса на „Нарвал“. Търсеха следи от водолазния костюм, но не откриваха нищо. Нямаше и следа от тиквено-оранжевия костюм, за да им вдъхне надежда, макар че ако намереха парчета от него, това щеше да значи, че Хуан не е преживял преобръщането на кораба.
 	— Въздухът ни привършва – каза Линда, докато минаваха за пореден път покрай противоположната страна на „Нарвал“. Гласът й беше уморен от тревога. – След няколко минути трябва да изплуваме.
 	Кажи на хората при кладенеца да са готови. Искам да се потопим отново колкото може по-бързо – каза Макс. – И кажи на Хали да се свърже с нашата фирма за вадене на потънали кораби.
 	Докато Линда се свързваше по радиото с „Орегон“, Макс все така се взираше навън: тайно се надяваше, че фирмата за вадене на корабни останки ще се окаже ненужна. „Орегон“ не разполагаше със способностите да извади „Нарвал“, така че имаха нужда от специализирана фирма, за да извади кораба, ако мисията им се превърнеше в издирването на Хуановия труп.
 	Докато Линда подготвяше подводницата за изплаване, Макс за последен път спря „Номад“ и се вторачи в останките, които му бяха отнели най-добрия приятел. Тъкмо се готвеше да нареди на Линда да изпразни баластните цистерни, когато чу далечен звук, като тропане по метал. В първия момент си помисли, че става дума за някакъв механичен проблем с подводницата, така че свали слушалките и се заслуша. Звукът имаше странен ритъм – неравен и прекъсващ – и определено не идваше от „Номад“.
 	Линда, която още беше със слушалки, каза:
 	— Кладенецът е готов. Чакат да ни при…
 	Макс сложи пръст на устните си, за да я накара да замълчи. Тя свали слушалките си. Тихите неравномерни звуци продължаваха.
 	Макс приближи „Номад“ до потъналия кораб и изключи двигателите и всички по-маловажни системи на подводницата. Всичко потъна в мъртва тишина.
 	Звънът започна отново. Сега Макс беше сигурен. Беше далечен и тих, но несъмнен.
 	— Чуваш ли? – попита Макс с широка усмивка.
 	Линда кимна бавно, когато осъзна какво чува.
 	— Това е морзовата азбука.
 	Макс посочи към „Нарвал“.
 	— Хуан е някъде там и е жив!
 	 
 	 
 	 
 	≈ 42 ≈
  

 	Докато „Ахил“ се движеше по курс, който го отдалечаваше от испанското крайбрежие по посока Ибиса, Голов се зае да търси Ивана, защото тя нито отговаряше на есемесите му, нито беше в каютата си. Той се гордееше с нейната работа, но потапянето й в програмирането го дразнеше, защото я караше да го пренебрегва.
 	Намери я седнала на дивана в луксозния общ салон, където се беше видял за първи път с Анри Муние. Чиния с половин изядена пица и различни панички със сосове бяха избутани настрана от двата лаптопа на масата пред нея.
 	Понечи да я повика, но осъзна, че тя няма да го чуе. Носеше очила за виртуална реалност и слушалки. Движеше леко мишката, а устата й оформяше думите на песен, която Голов не можеше да чуе.
 	Той отиде до нея и тежко се отпусна на дивана.
 	Тя свали рязко очилата, готова да изругае идиота, който я е прекъснал. Когато видя, че е баща й, на лицето й се изписа досада.
 	— Мразя, когато правиш така – заяви Ивана, докато смъкваше слушалките на врата си. Преди да натисне бутона за изключване на звука Голов чу бумтенето на електронна танцова музика, толкова популярна в Европа.
 	— Ако отговаряше на съобщенията ми, нямаше да се налага да го правя.
 	— Работех върху проучването, което ми поръча. Мисля, че намерих нещо.
 	И му подаде очилата. Голов не си падаше по тези триизмерни джаджи, затова щом ги изгледа с неприязън, тя каза:
 	— Хайде, хайде, нищо няма да ти стане.
 	Той си ги сложи и се оказа в слънчев ден на Френската ривиера. Чакълестият плаж се простираше с километри под улица, осеяна с хотели, жилищни сгради и ресторанти.
 	— Давай, завърти глава – упъти го Ивана.
 	Голов го направи и сцената се завъртя, следвайки движението на главата му. Можеше да вижда във всички посоки, все едно беше застанал на брега.
 	— Виждаш ли онази сиво-бяла сграда?
 	Той изви глава, докато не я видя. Осеметажна сграда с балкони.
 	— Виждам я.
 	— Това е хотел „Радисън Блу“.
 	— Защо смяташ, че е съвършеното място?
 	— Още не съм ти показала площадката на покрива – отговори тя с очевидно удоволствие.
 	След като гледката рязко се смени, Голов изпита усещането, че е изгубил ориентация. Сега стоеше на покрива на хотела.
 	От едната страна имаше ресторант със засенчени е чадъри маси. От другата страна имаше басейн, заобиколен с шезлонги.
 	Голов се съсредоточи върху околните сгради и видя защо Ивана е избрала точно това място. На северозапад от високата сграда имаше планини.
 	— Права си – каза той, докато сваляше очилата. – Съвършена е.
 	— Получи ли информацията, която искаше от Захарин? – попита тя, докато отгризваше от едно парче пица.
 	— Да, записах всичко на телефона преди адмиралът да намери своя трагичен край. Корабът се казва „Орегон“.
 	— Значи е преоборудвал още един кораб с оръжия като нашите?
 	— Всъщност са няколко, но само „Орегон“ се доближава в известна степен до нашите възможности. Работата е свършил неговият предшественик, но той знаеше достатъчно за техническите му характеристики, за да ми бъде полезен.
 	И й пусна записа. Захарин описваше с подробности въоръжението на „Орегон“ и специалните характеристики като корабния кладенец, откъдето можеха да спускат подводници.
 	Когато записът свърши, Ивана каза:
 	— Сигурно вече са изключили кода си за обезвреждане, ако не са го направили още в началото.
 	— Ако капитанът им е толкова добър, колкото се опита да ми внуши Захарин, вероятно го е отстранил още преди години. – В съзнанието му изплува образът на неговия събеседник от приема в Морския музей на Малта. Голов го беше описал на Захарин и той бе потвърдил, че това е капитанът на „Орегон“.
 	— Смяташ ли, че могат да извадят колоната?
 	— Умно момиче – похвали я Голов. – Това беше и моята първа мисъл. Бих казал, че е в рамките на възможното, което означава, че точно в момента може да са там.
 	— Ако намерят колоната, ще могат да разшифроват указанията, които е оставил Наполеон, и да намерят съкровището, преди да успеем да завършим „Динамо“. Това ще изложи цялата ни операция на опасност.
 	— Затова трябва да се погрижим да не я намерят, преди да успеем да стигнем до нея.
 	— Наистина ли вярваш, че е още там? Имам предвид съкровището.
 	— Трябва да е там. Знаем, че Наполеон не е завел похитителите си при него.
 	— Тогава трябва да се върнем при потъналия кораб и да пресрещнем…
 	Голов поклати глава.
 	— Може вече да са отплавали, когато стигнем там. Или може да чакаме с дни, докато се върнат. Нямаме време за това. Най-добрият план ще е да ги накараме те да дойдат при нас.
 	Частният самолет на Антонович щеше да ги чака в Ибиса. „Ахил“ щеше да остане в пристанището само толкова, колкото бе нужно за превоза до самолета.
 	— С каква примамка разполагаме?
 	— Пари. Те се появиха в Монако и твърдяха, че са следователи по застрахователни измами. Това означава, че ги е грижа за случилото се с депозитите. Не мисля, че причината е, защото са ги наели да разследват обира. Като знам, че работят като наемници, поне така смята адмиралът, сигурно сме нанесли голям удар по финансите им.
 	Ивана кимна.
 	— Значи искат да си върнат парите.
 	— Поне аз бих искал. Това е поредният случай, когато се оказва, че е полезно да си имаш човек в полицията на Монако.
 	— Какво си намислил?
 	Когато свърши с обяснението на плана си, Голов добави:
 	— Трябва да изпратим съобщение на капитана на „Орегон“. И то такова, което не може да пренебрегне.
 	Ивана се усмихна.
 	— Мисля, че мога да се погрижа за това.
 	— Изпрати му мила покана.
 	— Мислиш ли, че ще дойде? – попита тя, пръстите й вече танцуваха по клавишите. – Ще заподозре, че е капан.
 	Голов целуна дъщеря си по челото и стана, за да се върне в каютата си и да се наспи.
 	— Скъпа, точно на това се надявам.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 43 ≈

 	 
 	Когато „Нарвал“ се преобърна, единствената възможност пред Хуан беше да се насочи към най-голямата дупка от електромагнитното оръдие в палубата, която беше наблизо под него. Успя да се вмъкне точно в мига, когато корабът се стовари върху морското дъно. Обаче назъбените краища на дупката закачиха раницата и го заковаха на място.
 	Отне му почти два часа, за да се откачи от раницата. Вече можеше да се движи свободно, обаче трябваше да се ограничи със спънат ход, както беше виждал да крачат астронавтите по лунната повърхност.
 	Светлините му бяха достатъчно силни, за да се вижда бъркотията от метал и оборудване, които лежаха върху онова, което сега беше под на преобърнатия кораб. Пукнатият визьор, изглежда, държеше и след като не можеше да направи нищо, той се опита да не обръща внимание на паяжината от резки, която се беше вторачила в лицето му. Проучи вътрешността на просторния трюм, като се надяваше да намери достатъчно голяма дупка, за да се промъкне през нея. Обаче не можа да открие дори достатъчно голям отвор, за да може да погледне през него.
 	Резервната му акустична комуникационна система беше безполезна, защото стоманеният корпус й пречеше. Хуан избра място близо до борда и започна да чука известния сигнал –
 	 
 	•••– – –•••

 	 
 	– универсалния призив за помощ SOS. Близо час удряше със стоманения си грайфер по стоманата на кораба, когато чу едва доловимия шум на минаващия наблизо „Номад“. Заудря с все сила, но подводницата продължи, без да спре.
 	Изгубил представа за времето, Хуан се сепна, когато чу звука, който очакваше чак след много часове. Беше предупредителното пиукане, което му съобщаваше, че акумулаторът му бързо се изтощава още една жертва на някой от ударите, които водолазният костюм беше понесъл. Акумулаторът захранваше не само прожекторите, но и скрубера на въглероден двуокис. Ако спреше, в костюма щеше да има кислород само за пет минути преди Хуан да изгуби съзнание.
 	Сигналът означаваше, че след двайсет минути акумулаторът ще спре.
 	Хуан продължи да чука монотонния ритъм на сигнала за бедствие. „Номад“ мина отново и той заудря с всичките останали му сили. Воят на импелерите* прекъсна за миг, което събуди у Хуан надежда, че са го чули. После те заработиха отново и той вече беше готов да чуе как заглъхват в далечината.
 	[* Ротори, използвани за увеличаване или намаляване на налягането – В.пр]
 	Обаче този път звукът започна да се приближава.
 	Той заблъска с двата грайфера, така че да могат да разберат къде се намира. Двигателите отново спряха, този път вече много близо.
 	Хуан спря да блъска и се ослуша.
 	Бавна поредица методични удари от външната страна на борда събуди нова надежда у него. Вероятно беше не толкова чувствителната механична ръка на „Номад“, която чукаше неговото съобщение по корпуса. Беше най-сладкият звук, който бе чувал.
 	„Хуан, тук сме“ – изтрака Линда с ръката на „Номад“.
 	„Мислех, че сте си тръгнали“ – отговори председателят.
 	„В никакъв случай. Ще те извадим. Ранен ли си?“
 	„Не. Остава ми въздух за петнайсет минути обаче“.
 	Настъпи пауза, защото те вероятно осъзнаха, че няма време да свалят от кораба системата за подводно рязане, за да го извадят.
 	„Останал ми е един експлозив – предаде Линда. – Ще те извадим с взрив“.
 	„Няма да се получи. Прекалено е малък“.
 	„Не можем да изрежем дупка за петнайсет минути“.
 	Колкото и да не му се искаше на Хуан да го признае, имаше само един начин да се отвори достатъчно голяма дупка, през която да се измъкне за времето, което му оставаше.
 	Хуан предаде:
 	„Използвай торпедо“.
 	Отново настъпи пауза, докато обмисляха идеята да изстрелят торпедо по „Нарвал“.
 	Най-накрая Линда изтрака по корпуса.
 	„Макс казва, че си луд“.
 	„Имаш ли по-добра идея?“
 	„Не“.
 	„Тогава го направи. Избери място близо до носа. Пътят ми дотам е свободен“.
 	Тази част от трюма представляваше голямо празно пространство, вероятно използвано за превозване на автомобили. Хуан се намираше почти на половината дължина на кораба, на около четирийсет и пет метра от носа. Въздействието на подводната ударна вълна щеше да е голямо, обаче беше по-добре да бъде взривен, отколкото да се задуши в потъналия кораб. Ако не бъдеше смазан при експлозията, щеше да успее да се промъкне напред до отвора и да надуе уреда за плаваемост при извънредни случаи, за да изплува на повърхността.
 	Линда отговори:
 	„Добре. Опитай се да намериш укритие. Отброяването започна. Стрелям след две минути“.
 	„Разбрано“ – предаде Хуан.
 	Вмъкна се зад една от дебелите прегради, която беше най-отдалечена от мястото на очакваното попадение, и зачака. Вече разполагаше с енергия за по-малко от десет минути. Да мине през трюма без светлина беше невъзможно. Ако не успееше да излезе преди акумулаторът да предаде богу дух, той щеше да го последва.
 	Да клекне с тромавия водолазен костюм не беше възможно, затова остана прав на метър от преградата. Ако опиташе да застане плътно до нея и да се хване за рамката, взривът можеше да откъсне ръкавите на костюма.
 	С изключение на дишането му не се чуваше нищо, защото цареше пълна тишина. А после той чу пискливия вой от винта на торпедото, който набираше обороти, за да го тласка с максимална скорост напред. Шумът започна да заглъхва, когато торпедото се отдалечи, за да постигне нужния ъгъл, но след това зави и отново се понесе към „Нарвал“.
 	Океанът избухна като вулкан и огромната ударна вълна запрати Хуан назад. Главата му се блъсна в уплътнителя на каската и му причерня. Почувства вътрешностите си като смлени на пюре.
 	Беше на ръба на безсъзнанието, но успя да се съвземе. И чу как предупреждението за изпразване на акумулатора настоятелно писука.
 	Мина покрай преградата и насочи светлината напред. В сумрака му се стори, че различава голям отвор в носа.
 	Беше изминал половината път, когато акумулаторът му се предаде. Пред Хуан имаше купчина железа, която трябваше да заобиколи, и той не беше сигурен, че ще успее да го направи през петте минути въздух, които му бяха останали.
 	Запамети онова, което беше видял, и започна да заобикаля купчината. Усилията му сякаш се увенчаха с успех и той си помисли, че вече е на открито, когато ръката му се закачи за нещо. Без осезание и видимост беше невъзможно да определи какво го задържа.
 	Знаеше, че е близо до пробитата в корпуса дупка. Докато не излезеше, не можеше да надуе балона за плаваемостта. Ако го направеше тук, просто щеше да се залепи за тавана, тоест бившия под над кила на кораба.
 	Лъч светлина прониза мрака и освети трюма.
 	Това беше „Номад“. Макс му показваше пътя за оцеляване.
 	Започна да му се вие свят от многото въглероден двуокис в костюма. Крайниците му започваха да изстиват и да стават безчувствени. Главата му започна да се мае и той усети, че губи съзнание.
 	На светлината видя, че грайферът се е заклещил в назъбено парче метал. Успя да го измъкне и започна бавно да се приближава към мамещата светлина.
 	Сякаш мина на автопилот, докато се опитваше да мести крак след крак, все едно изкачва Еверест.
 	Светлината стана толкова силна, че започна да го заслепява и вече не можеше да каже къде се намира.
 	Обаче това вече нямаше значение. Щеше да изгуби съзнание. Нямаше да има достатъчно време да изпратят „Литъл Гийк“ да го извади, преди да се задуши. Трябваше да надуе балона и бързо да се понесе към повърхността – или щеше да умре в останките на „Нарвал“.
 	С последните останали му сили щракна ключалката и чу патрона с въглеродния диоксид да пълни балона.
 	Това беше последното, което чу преди мракът да го обгърне.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 44 ≈

 	 
 	Издигането до повърхността продължи сякаш цяла вечност. Гретчен не преставаше да поглежда от часовника си към водата пред хангара за лодки на „Орегон“, където очакваха изплуването на „Номад“. Според Макс подводницата и водолазният костюм на Хуан щяха да изплуват след две минути.
 	Според заповедта на Макс „Орегон“ се беше преместил от мястото на гмуркането, за да не се окаже над взрива от торпедото, а това означаваше, че не могат да изплуват в кладенеца. Гретчен, която беше наблюдавала издирването от командния център, се беше втурнала към хангара за лодки веднага щом Хали й каза, че там ще издърпат Хуан от водата.
 	Джулия Хъксли стоеше до нея с чантата си за спешна помощ.
 	— Диша ли? – попита Гретчен.
 	— Така мисля – отговори Джулия не много убедено. – Макс каза, че костюмът не пропуска.
 	Изведнъж на повърхността изскочи балон, последван от водолазния костюм. Половината от раницата с апарата за дишане в затворен цикъл* беше смачкана.
 	[* Т.нар. ребридер – апарат, който рециклира въглеродния двуокис в издишвания въздух с помощта на скрубера и го обогатява с чист кислород за повторно използване. – Б.пр.]
 	— Сега знаем защо му е свършил въздухът – каза Джулия. – Трябва да го извадим от костюма.
 	Чакането, докато Макс придвижи подводницата до костюма и механичната ръка хване с грайферите ръкохватката в предната част, беше мъчително.
 	Макс обърна „Номад“ и забърза към светлините в хангара за лодки. Техниците закачиха въже за водолазния костюм и го издърпаха с лебедка на борда. Положиха го върху предната му част, но ключалките бяха блокирани от удара.
 	Гретчен не ги изчака да направят нещо, а грабна тежкия ключ, който единият стискаше, и с няколко удари разби две от ключалките. Задната част на костюма зейна като мида и измъкнаха отпуснатото тяло на Хуан. Устните му бяха сини, а кожата – пепелявосива.
 	Щом го сложиха да легне по гръб, с него се зае Джулия. Гретчен се отдръпна и наблюдаваше как лекарката потърси пулс. После сложи маска на лицето му и отвори вентила на една кислородна бутилка.
 	— Все още има пулс. Освен това има огромна цицина на тила. – Тя го разтърси леко. – Хуан, събуди се.
 	Джулия потърка с юмрук гръдната му кост, за да го събуди, обаче той остана неподвижен. Останалите от екипажа наблюдаваха, потънали в загрижено мълчание.
 	Изведнъж Хуан си пое дълбоко дъх и клепачите му взеха да потрепват. След това очите му се отвориха широко, все едно беше смаян от нещо, и той се опита да седне, но Джулия го задържа легнал.
 	— Хуан, ти си на „Орегон“. На лицето ти има маска, с която дишаш кислород. Искам да се отпуснеш за минута-две и да дишаш дълбоко. Разбра ли?
 	Той кимна леко и измърмори:
 	— Кой… какво стана?
 	Маската заглушаваше и без това отпадналия му глас.
 	Когато го чу да говори, Гретчен почувства прилив на облекчение. Клекна до него и го хвана за ръката.
 	— Налудничавата ти идея за торпедото сработи! Успя да излезеш точно навреме.
 	— Чувствам вътрешностите си като желе.
 	— Това е заради ударната вълна от торпедото – обясни Джулия. – Трябва да те подложим на рентгенова компютърна томография, за да се уверим, че нямаш вътрешни кръвоизливи.
 	— Не се притеснявай, нищо ми няма.
 	Гретчен стисна ръката му.
 	— Нима няма да се подчиниш на лекарската заповед?
 	Той погледна едната, после другата, и като видя, че спорът е безсмислен, се предаде.
 	— Вас двете ви бива за професионални изнудвачки.
 	— Тази работа не се рентира достатъчно – каза Гретчен.
 	— А аз вече си имам работа да помагам на този клет екипаж да оцелява – заяви Джулия.
 	Хуан свали маската и се опита да стане.
 	— Добре, да свършваме с това
 	Джулия го бутна обратно на палубата.
 	— Не, няма да ставаш. Първо трябва да те проверя с томографа, преди да ти разреша да ходиш. Не искам да ми припаднеш по пътя към лечебницата заради загуба на кръв.
 	Въпреки протестите си Хуан беше сложен да легне върху болнична количка. Докато го бутаха към скенера, Гретчен вървеше до него.
 	— Извадихме ли контейнера? – попита той.
 	— Макс каза, че са го качили на борда. В момента Ерик и Мърф го проучват.
 	— Кажи им, че искам да науча в мига, когато стигнат до нещо.
 	Тя му се усмихна.
 	— И какво сега май вече съм част от екипажа, а?
 	— Може би трябва да си.
 	— Вие определено водите интересен живот. Беше ми забавно отново да върша полева работа.
 	— Ще приема това като молба за работа.
 	— Ще си помисля – отговори тя, но идеята я заинтересува повече, отколкото показа.
 	РКТ не отне много време и Джулия го обяви за пациент без вътрешни наранявания, макар че вероятно още няколко дни щял да се чувства като пребит. Проверката за мозъчно сътресение също излезе отрицателна.
 	Върнаха се на палубата и намериха Ерик и Мърф в контейнера да проучват изсечените върху бялата гранитна колона знаци.
 	Бяха изписани три реда: на латински, иврит и гръцки. Според анализа на Ерик и Мърф на „Дневника на Наполеон“ определени букви в неговото копие на „Одисея“ съответстваха на гръцките букви по колоната, а съответните букви от латинската азбука би трябвало да подскажат някаква следа. Наполеон вероятно бил имал рисунка на колоната на Света Елена, за да може да създаде тези указания. Обаче тези рисунки били изгубени или унищожени след съобщението за смъртта на императора.
 	Ерик вдигна очи от таблета, който използваше, за да снима колоната, и попита Хуан:
 	— Как си?
 	— Не е нещо, което глътка „Реми Мартен“ няма да оправи – отговори той. – Някакъв напредък?
 	— Нещата са много яки – отговори Мърф, без да откъсва поглед от своя таблет. – Знаците са точно такива, каквито очаквахме на основа на указанията в дневника. Смятаме, че сме стеснили кръга до място във Вилнюс в Литва. Обаче имаме проблем.
 	— Какъв?
 	— Нещо, което трябва да разрешиш с логика, дедукция и въображение. Но в момента това не е важно.
 	Гретчен се засмя на алюзията, която Мърф направи за филма „Самолет!“*
 	[* Пародия на катастрофичен филм от 1980 г. – Б.пр.]
 	— Току-що налетя на него.
 	Хуан се усмихна глупаво.
 	— Явно съзнанието ми още е объркано. Какъв е проблемът?
 	— Повредата на контейнера – отговори Ерик. – Счупеният метал е остъргал колоната. Унищожил е някои от знаците, така че намирането на точното място на съкровището ще е трудно. Няма да разберем, докато не получим възможност да я извадим и изправим. Макс каза, че ще приспособи нещо в трюма.
 	За какъв срок говорим?
 	— До утре сутринта трябва да я извадим от контейнера и да я изправим.
 	Телефонът на Мърф почна да звъни. Той го включи и след малко попита:
 	— Наистина?
 	После натрака нещо на таблета и го подаде на Хуан.
 	— За теб е. Видеообаждане. – Погледна Гретчен. – Мисля, че и ти ще искаш да видиш това.
 	Хуан взе табиета от Мърф. Гретчен се наведе над рамото му; питаше се кой може да се обажда.
 	Хуан прие обаждането и Гретчен веднага позна лицето, което се беше вторачило в тях. Беше срещнала този човек само преди няколко вечери.
 	Обаждаше се Уайвърн – албанският хакер. За какво ли ги търсеше?
 	— Привет, господине – каза Ерион Кула. Не му бяха разкрили имената си, но му бяха оставили непроследим номер, който да използва, ако си спомни нещо за проникването си в компютъра на Призрачен враг. – Изглеждате така, сякаш малко почивка ще ви дойде добре.
 	— Нищо ми няма – отговори Хуан инстинктивно. – Спомни ли си още нещо?
 	— Донякъде. Имам съобщение за вас. От Призрачен враг. Някак си знаеше, че мога да се свържа с вас. Като стана за дума за връзки, открих, макар че не би трябвало да знам това, че съобщението е било маршрутирано до мен чрез компютрите в полицейското управление в Монако.
 	Гретчен прошепна в ухото на Хуан:
 	— Ривар?
 	Той се обърна към нея и отговори също шепнешком:
 	— Това би обяснило защо директорът на полицията беше толкова враждебен по време на разследването.
 	Хуан отново се обърна към екрана.
 	— И какво е съобщението?
 	— Призрачен враг иска да се срещнете утре в пет следобед на покрива на хотел „Радисън Блу“ в Ница. В съобщението се уточнява, че иска да се види с Гейбриъл и Наоми Джексън.
 	Призрачен враг явно беше направила връзка между тях и дневника.
 	— Каза ли защо? – попита Гретчен.
 	— Да – отговори Уайвърн. – Иска да ви върне парите.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 45 ≈

 	 
 	Хуан влезе в стаята, която бяха запазили на последния етаж на „Радисън Блу“, победоносно стиснал закачалката на черния плик за дрехи.
 	— Разполагаме с трийсет минути до срещата – каза Гретчен. – Става ли ти?
 	— Малко е тесен – отговори той, – но ще свърши работа.
 	— Сигурен ли си, че си готов за това? Вчера за малко не умря.
 	— За малко – подчерта той. – След като ти можа да куцукаш с ранен крак по време на престрелката в малтийския склад, срещата на покрива на този хотел ще е детска игра.
 	— Смяташ ли, че Ривар ще е с тях?
 	— Възможно е. Макар и да е извън неговата юрисдикция, да имат като свидетел уважаван капитан от полицията на съседна държава може да е от полза за плана им.
 	— Колко ли му плащат за услугите? – подхвърли Гретчен.
 	— Вероятно достатъчно, за да го вкарат зад решетките до живот. Сега обаче вече знаем защо са избрали Монако за обира. С техен човек в полицейското управление много по-лесно са успели да заметат следите си.
 	— Трябват ни доказателства, че е замесен.
 	— Едно по едно. Имаме среща с Призрачен враг. Поне така се предполага.
 	— Тогава да се преобличаме – предложи тя. – Имаш ли нещо против да използвам банята?
 	— Не, разбира се.
 	Линк и Еди дойдоха още преди да е започнала да се преоблича.
 	— Какво откри разузнаването? – попита Хуан. Еди и Линк не бяха с тях в Малта, затова бяха най-добрият избор да разузнаят мястото. И двамата бяха по шорти и тениски като всички останали туристи, които се разхождаха по крайбрежната алея.
 	— Разполага с множество изходи, така че бързото изтегляне ще е лесно – отговори Еди. – Има една жилищна сграда с отличен изглед към терасата. Не видяхме никого на нея, което изглежда подозрително.
 	— Имахте ли проблеми да направите снимките?
 	Линк свърза фотоапарата към един лаптоп.
 	— Не. Имаше двама души, които снимаха изгледи.
 	Хуан и Гретчен започнаха да прехвърлят снимките. В тях нямаше и следа от Голов и Семова. Започнаха да ги преглеждат втори път и Гретчен спря на една от снимките на шезлонгите от едната страна на басейна и я увеличи.
 	— Е, това не е човек, когото бих очаквал да видя тук – каза Хуан и погледна Гретчен с повдигната вежда. – Имам чувството, че главен инспектор Ривар няма да дойде.
 	 
 	 
 	— Мислиш ли, че ще дойдат – попита О’Конър. От прозореца на апартамента, в който бяха проникнали с взлом, се откриваше отлична гледка към района на хотелския басейн, където трябваше да се състои срещата. Късното следобедно слънце хвърляше сенки върху покривната тераса, но не беше нещо, което Сиркал да не може да компенсира.
 	Той нагласи оптиката на снайперската карабина „Берета“. Днес нямаше вятър. Разстояние триста метра. Ресторантският район с неговите маси и чадъри беше от лявата страна, а басейнът – в средата на покрива. Десетки гости на хотела правеха слънчеви бани в шезлонгите. От време на време ставаха и влизаха във водата. Изстрелът щеше да е лесен.
 	— Тези хора си искат парите, нали така? – попита Сиркал.
 	— Аз не бих дошъл. Личи, че е капан.
 	— Така е, но примамката е твърде апетитна, за да я изпуснат.
 	О’Конър отпи голяма глътка от кутията с диетична кола.
 	— Продължавам да мисля, че планът е опасен. Ако са открили местоположението на Наполеоновото съкровище от указанията, оставени в дневника, може би се готвят да идат да го вземат. Тогава ние ще сме прецаканите.
 	— Затова капанът е най-добрата възможност. Ако се получи, както мисли господин Голов, ще ги извадим за дни наред от равновесие. Така ще имаме достатъчно време да довършим „Динамо“ и да се отървем от доказателствата.
 	О’Конър сви рамене.
 	— Друже, аз съм само наемник. Голов е мозъкът зад този план. Е, той и неговата супер секси дъщеря. Кой би предположил, че жена с такова тяло може да е компютърна магьосничка?
 	— Причината за това е, че съдиш за хората по техния външен вид, а не по онова, което са постигнали. Затова съм все още с теб въпреки мутрата ти.
 	О’Конър щеше да се задави с колата.
 	— Сиркал, бъзикаш ли се? Нима наистина те чух да се шегуваш?
 	Сиркал не се усмихна.
 	— На твое място бих се държал далеч от нея. Той не цени нищо повече от дъщеря си.
 	— Не се тревожи за това – отговори О’Конър със смях и пак вдигна бинокъла към очите си. – За мен тя е радиоактивна. Не искам да свърша като останалите от екипажа, след като… О, я чакай. Има раздвижване към нашата примамка.
 	Сиркал погледна през оптиката на карабината и видя кестенява жена с горнище на бански и саронг около кръста, широкопола шапка на главата и големи очила на носа да крачи покрай шезлонгите, които бяха най-близо до него. След нея вървеше служител на хотела, преметнал хавлия през ръката си и с плажен чадър в другата – чадърът скриваше лицето му. Жената посочи слънцето, а след това към шезлонга, който беше избрала, и той започна да го приготвя за нея.
 	— Сбърках – каза О’Конър. – Просто поредната туристка, която иска да спаси намазаната си с плажно масло кожа от ултравиолетовите лъчи. Като стана дума, тя също е много секси.
 	— Бъди готов – каза Сиркал. – Всяка минута трябва да се появят.
 	Държеше под око чадъра, главно защото сега запречваше огневата му линия.
 	 
 	 
 	Хуан, който носеше черна перука, за да скрие русата си коса, и в допълнение на маскировката си взета назаем хотелска униформа, остави големия чадър на пода. Погрижи се да го сложи между тях и жилищната сграда и продължи да се преструва, че го нагласява. Усещането, че с голяма сигурност към него е насочена пушка, го караше да настръхва.
 	Гретчен легна на шезлонга до млада руса жена по бели бикини. Очилата й с рамки от черупка на костенурка бяха сменени със скъпи слънчеви очила, но късо подстриганата й коса, която Хуан си спомни, не се беше променила.
 	— Здравейте, госпожице Марсо – каза той, като продължаваше да крие лицето си зад чадъра и се преструваше, че приема поръчки за напитки. Никога не му беше хрумвало, че Мари Марсо, компютърната специалистка, по която Мърф и Ерик си паднаха в „Креди Кондамин“, докато дешифрираха съобщението, оставено в кода, е замесена. Разбира се, сега видя логиката в това. Кой би свършил по-добра работа на хакер като Призрачен враг от главния компютърен специалист на полицията в Монако?
 	— Не е за чудене, че имахте затруднения да влезете в кода, който Призрачен враг беше оставила за нас – подхвърли Гретчен, докато прелистваше някакво клюкарско списание. – Сигурна съм, че най-накрая щяхте да го „намерите“, но нашите хора се оказаха прекалено резултатни и го откриха рано-рано.
 	Известно време Марсо ги гледаше втренчено.
 	Хуан се усмихна.
 	— Не сте очаквали, че ще появим като нас самите, нали?
 	— Защо го правите? – попита Гретчен.
 	— Какво да правя? – попита Марсо с възможно най-невинното си изражение. – Тук съм в отпуска. Просто се изненадах, като ви видях.
 	— Вие ли сте Призрачен враг?
 	— Кой?
 	— Знаем, че искането за среща с нас е изпратено чрез компютрите в полицейското управление – каза Хуан. – А сега ви намираме тук. Няма нужда човек да е гений или математик, за да събере две и две.
 	Лицето й изгуби златистия си загар и побеля като бикините й. Очите й не спираха да се стрелкат към чадъра.
 	— Вашите приятели не могат да ви помогнат – продължи Гретчен. – Защо не дойдете при нас в Интерпол? Сигурна съм, че ще са готови да сключат сделка с вас.
 	— Нямате представа с кого си имате работа.
 	— Всъщност имаме – възрази Хуан. – Обаче имаме нужда от вашата помощ, за да го докажем.
 	Усмивката на Марсо стана презрителна.
 	— Мисля, че нямате нищо против мен, така че ще си тръгна.
 	Тя стана и започна да си събира нещата.
 	— Правите грешка – каза Гретчен. Ще намерим доказателства, че сте помагали на Призрачен враг.
 	— Не, няма да намерите – каза Марсо, прехвърли чантата си през рамо… и изведнъж скочи към чадъра и го дръпна надолу въпреки съпротивата на Хуан. Той се смъкна за миг, но времето беше достатъчно за един изстрел. Хуан се хвърли на пода, а куршумът улучи Марсо в гърдите и от тях изригна кръв. Пукотът на изстрела се чу веднага след попадението. Отекнаха виковете на паникьосани туристи, които се хвърлиха да бягат, за да се скрият.
 	Хуан вдигна отново чадъра и ги прикри, докато двамата с Гретчен влачеха отпуснатото тяло на Марсо към защитата на ресторанта. Щом се озоваха в безопасност, я оставиха на пода, а Гретчен притисна раната й с длан.
 	Очите на Марсо гаснеха.
 	— Те… ме предадоха.
 	— Кой? – попита Хуан.
 	— Призрачна… сянка. Плановете.
 	— Какви планове?
 	— Формулата… тя е в съкровището. Поличев. Това е… кодът. – Преглътна с мъка. – Те ще… цинк. Германия. Мълниезащитна мрежа. – Ръката й се протегна към плажната чанта, но насред движението падна на пода.
 	Гретчен провери за пулс, после поклати глава.
 	Хуан претърси плажната чанта. Освен портмонето на Марсо единственото друго нещо в нея беше телефонът й. Сигурно бе искала да извади него.
 	Хуан опита да влезе в смартфона, но той се оказа защитен с парола. Хуан хвана все още топлия палец на Марсо и го притисна към четеца на пръстови отпечатъци. Екранът се отключи. Хуан изключи автоматичното заключване, така че телефонът да остане достъпен,
 	— Хайде каза Хуан. Не бива да оставаме тук. – После, докато бързаха към стълбището, за да се евакуират заедно с всички останали, се обади на Еди.
 	— Чухме изстрел – каза Еди. Добре ли сте?
 	— Да. Ще се видим при задния вход.
 	Погледна телефона на Марсо. Ако в него имаше нещо, което можеше да ги отведе при Призрачен враг, Ерик и Мърф щяха да го открият.
 	 
 	 
 	О’Конър събра оборудването, за да може да си тръгнат, преди да дойде полицията и да установи откъде е дошъл изстрелът. През това време Сиркал се обади на Голов и прехвърли разговора на високоговорител.
 	— Кажи ми, че имаш добри новини – каза Голов. – Поразихте ли целта?
 	— Да, господине – отговори Сиркал, докато следеше премигващата в червено точка върху картата на Ница в телефона си. Марсо е мъртва, а телефонът й е в движение. Задачата е изпълнена.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 46 ≈

 	 
 	След като изключи тракера в телефона на Мари Марсо и се увери, че не е оборудван с друго проследяващо устройство, Хуан заедно с останалите се върна на „Орегон“, за да проверят дали в телефона има нещо заслужаващо внимание. Час след като дадоха телефона на Ерик и Мърф двамата компютърни специалисти свикаха среща, за да докладват какво са открили.
 	Старшият команден състав на „Орегон“ – плюс Гретчен – се събра в конферентната зала. Без да се натрапва, Морис поднесе угощение от пушена патица, сирена бри и камамбер и франзели, за да хапнат, докато разговарят. Хуан не беше осъзнал колко е гладен, докато не отхапа първия залък. Всички задъвкаха доволно, а Ерик започна:
 	— Както подозирахте, Мари Марсо е работила с Призрачен враг доста дълго време. Намерихме в телефона й имейли отпреди половин година.
 	Мърф поклати разочаровано глава.
 	— Срам. Аз пък планирах рано или късно да я поканя да излезем.
 	— Разбира се – подкачи го Ерик. – Щеше да сваляш съучастничката на убиец.
 	— Значи отлагането отново ми спаси главата.
 	— Както и да е – продължи Ерик. – В тези съобщения има достатъчно инкриминиращи доказателства, за да влезе в затвора до живот, ако беше останала жива.
 	— Дори е имала хакерски псевдоним – Синята маска. Гордеела се е със своя двоен живот на полицейска служителка и престъпничка, макар да се е опитвала да го крие. Почти се беше получило, докато не реши да ви изложи на показ под куршумите и го отнесе вместо вас.
 	— Намери ли нещо за цинк или мълниезащитна мрежа?
 	Ерик поклати глава.
 	— Направихме бърз преглед, но не изскочи нищо. Ще продължим да работим по въпроса.
 	— Не пропускайте Германия като ключова дума в търсенето – каза Гретчен. – Останах с впечатлението, че каквото и да са планирали, ще се случи някъде там.
 	— Възможно е – каза Мърф. – Нападението срещу електрическата подстанция край Франкфурт е връзка с Германия. Ще поровим.
 	— Марсо също така спомена някаква формула – спомни си Хуан. – Каза: „Формулата е в съкровището. Поличев. Това е кодът“. Намерихте ли нещо свързано с тези думи?
 	Ерик отново поклати глава.
 	— Нищо.
 	— Защо някаква формула ще е в съкровището? – попита Макс.
 	— Вероятно няма да разберем, докато не го намерим – отговори Мърф. – Освен това нямаме представа кой е този Поличев. Обаче знаем, че е руска фамилия, така че може да е свързано по някакъв начин със съкровището, което Наполеон е откарал от Москва.
 	— Добре – каза Хуан. – Продължавайте да търсите.
 	— Председателю – каза Ерик, – намерихме един имейл, който, мисля, ще те заинтересува. Марсо го е изпратила на Призрачен враг две седмици преди банковия обир.
 	— Да не би да е за това как да влезе в банковата система? – Знаеха, че предложението на Призрачен враг да върне парите беше уловка, но въпреки това си ги искаха.
 	— За съжаление не. Обаче за щастие става дума къде може да бъде намерено съкровището.
 	Хуан дъвчеше парче хляб с дебело парче бри отгоре.
 	— Прав си, заинтересува ме.
 	Мърф пусна големия екран в края на масата и го свърза с лаптопа си.
 	— Изглежда, нашата малка предателка извън работно време е вършела допълнителна работа за Призрачен враг. В оригиналното съобщение от Призрачен враг тя иска Марсо да използва криминологичната лаборатория на полицейското управление, за да анализира писаното от двете страни на трите липсващи страници от „Дневника на Наполеон“. Макар че всяка университетска лаборатория има по-добро оборудване, не са посмели да рискуват да използват някоя от тях.
 	Намеси се Ерик.
 	— Очевидно страниците са били лошо съхранявани и през тези двеста години от смъртта на Наполеон доста са избелели. Освен това на места са били повредени и скъсани, така че ръкописните бележки по полетата от ръката на Наполеон са били нечетливи с просто око.
 	— Интересно – каза Хуан. – Продължавай. Виждам, че умираш от желание да стигнеш до кулминацията.
 	Мърф потърка радостно ръце.
 	— Ще ти дам липсващите страници от дневника. – След това натисна един клавиш на лаптопа и на екрана се появиха шест страници от книга. Бяха оръфани и проядени от книжни червеи, обаче Хуан разпозна същия печат като в томчето „Одисея“, което с Гретчен бяха взели от Малта.
 	Хуан се наведе към екрана.
 	— Сигурни ли сме, че са истински?
 	— Сто процента – закима Ерик. – Скъсаните краища съвпадат напълно с липсващите страници на дневника. Марсо вероятно е използвала лабораторното им оборудване, за да усили изображенията.
 	— Значи Антонович е имал през цялото време тези страници? – отбеляза Гретчен.
 	— Затова им беше нужен дневникът – отговори Мърф. – Тези страници съобщават къде е съкровището, но са непълни.
 	— Виждате ли тези липсващи парченца? – Ерик посочи местата, унищожени в течение на годините от вредителите. – Те са включвали някои от подробностите, които биха ни помогнали да го намерим. Обаче важното е, че потвърждават съществуването на съкровище, което може да намерим.
 	— Има ли нещо в тях за местоположението? – попита Макс.
 	— Да – отговори Гретчен и се изправи. Потърси с пръст една от бележките на Наполеон и преведе от френски. В нея говори за река, която са следвали по време на отстъплението от Москва. Нарича я Нерис.
 	Линда погледна Хуан с усмивка.
 	— Прав беше, председателю. Скрили са съкровището в река.
 	— Къде е тази река? – попита Хуан.
 	— В Литва – обясни Ерик. – Това е първият маршрут, по който Наполеон поема на връщане от Русия.
 	Макс се смръщи.
 	— Няма ли нещо по-определено от цялата река?
 	Гретчен отвори на друга страница.
 	— Тук се казва, че се го разтоварили някъде между Вилнюс и Григишкес.
 	— Това донякъде стеснява периметъра – каза Хуан.
 	— Стоуни, покажи ни реката.
 	Ерик показа картата на екрана. Фактически Григишкес беше предградие на литовската столица
 	Вилнюс. Градчето беше само на осем километра от центъра на Вилнюс, обаче виещият се маршрут на реката удвояваше разстоянието.
 	— Колко време би отнело да претърсим шестнайсет километра от реката с метален детектор? – попита Хуан.
 	Очите на Мърф затрепкаха, докато пресмяташе наум.
 	— Може би само три до четири дни. Зависи с колко кал и тиня са били покрити предметите през последните двеста години.
 	— Каквото и да е планирал Антонович – каза Хуан, – скоро ще започне. Затова трябва да побързаме. Линда, кажи на Тайни да приготви самолета, за да ни откара до Литва. Трябва колкото може по-скоро да започнем издирването. Ще заминем Линда, Гретчен, Троно, Мак Ди и аз. Ерик и Мърф ще останат тук и ще продължат да работят върху дневника и указанията по колоната, за да могат да свият още координатната мрежа на издирването.
 	— Освен това ще продължим да ровим за останалите неща, които Марсо е споменала, преди да умре – каза Ерик. – Поличев, цинк, мълниезащитна мрежа.
 	Мърф се засмя:
 	— Какво ли значат тия тъпотии? Все едно сме в телевизионна игра.
 	— Каквото и да значат – каза Хуан, – искам да зная защо Марсо смяташе, че са достатъчно важни, за да ги каже точно преди да умре. Макс, междувременно искам да закараш „Орегон“ в Хамбург. Предчувствието ми подсказва, че „Ахил“ също е част от този план и че според Марсо става дума за нещо в Германия. Затова искам да съм готов, ако се наложи, да пресрещна тази яхта.
 	— Ако ги срещнем отново – попита Макс, – как да ги победим?
 	Хуан замълча. Всички погледи се насочиха към него.
 	— Работя върху въпроса.
 	— Още нещо, председателю – обади се Линда. – В Литва ще ни трябва лодка и оборудване за сканиране. Трябва да намеря доставчик. Може би ще отнеме време, докато набавим онова, което ни е нужно.
 	— Може НАВПД да ни помогне в това – каза Хуан, като погледна многозначително Гретчен. – С Кърт Остин си дължим по някоя услуга.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 47 ≈

 	 
 	Вилнюс, Литва

 	 
 	Джипът пълзеше към центъра на най-големия литовски град.
 	Голов едва успяваше да сдържа вълнението си от вероятността да види легендарното съкровище, отмъкнато от Наполеон от Москва по време на отстъплението му. Обикновено не би участвал в подобна мисия на сушата, обаче искаше да види руското съкровище, преди да бъде унищожено.
 	По-голямата част на седемстотингодишния град се състоеше от виещ се лабиринт от покрити с павета улички, фланкирани от старомодни редици къщи, увенчани с покриви от червени керемиди. Обаче в района, където се намираха, изобилстваха модерни небостъргачи и гладко асфалтирани улици. Вече наближаваше краят на работния ден и движението беше в своя апогей. Обаче Голов беше сигурен, че дори да закъснеят, човекът, с когото трябваше да се срещнат, ще ги изчака.
 	Той, Сиркал, О’Конър и още двама негови наемници от спецчастите бяха пристигнали във Вилнюс само ден след убийството на Мари Марсо. Тази заблуда беше измислена от дъщеря му
 	Максим Антонович беше купил трите липсващи страници от „Дневника на Наполеон“ чрез един нелегален търговец на редки документи същият, който им беше продал преди година математическите формули на Поличев, които приведоха в движение плана „Динамо“. От писмото на Дьолакроа знаеха за съкровището и отвличането на Наполеон от Света Елена. Обаче местоположението на съкровището си оставаше забулено в тайна, докато не се бяха появили изгубените страници. По това време операцията по кражбата на дневника и колоната от търга в Малта вече беше напреднала, затова Голов си помисли, че намирането на съкровището само за да бъде унищожено е излишно и че ще ги изложи на ненужен риск.
 	Обаче той знаеше къде се намира благодарение на тези три страници, които Наполеон беше взел със себе си, когато беше избягал от заточението. Бяха в съзнанието му напълно чисти и точни.
 	Изображенията, които Ивана беше вкарала в телефона на Марсо, бяха дигитално променени с информацията, която искаха да получи екипажът на „Орегон“. Макар повечето имейли всъщност да бяха оригиналните, разменени между Ивана и Марсо, имейлът за липсващите страници беше изцяло измислен. Сложната уловка, която трябваше да ги убеди, че данните са истински, разчиташе на това, че ще си помислят, че опитът за убийство е насочен срещу техния капитан, а не срещу Марсо. Разбира се, Сиркал беше инструктиран да направи така, все едно е пропуснал целта. Марсо, която знаеше колко добър снайперист е, щеше да разбере едва когато е много късно, че са я използвали.
 	Заблудата им осигуряваше време да отидат в Литва и да унищожат съкровището и формулата, която се намираше там. В добавка Голов имаше възможността да нанесе още един удар по страната, която бе съсипала военната му кариера. Русия никога нямаше да си върне скъпоценните неща, които й бяха откраднали.
 	Джипът стигна до уговореното предварително място на срещата кафене на две преки от стъкления небостъргач на местната газова компания „Метанас енергия“. Голов, Сиркал и О’Конър влязоха в заведението, а другите двама останаха в колата.
 	Всички седнаха и си поръчаха напитки. След две минути влезе Робертас Кулпа, огледа посетителите и погледът му се спря върху Голов. Беше едър мъж на четирийсет и няколко с дълги бакенбарди и орлов нос, който изглеждаше чупен няколко пъти. Седна на масата им, без да поръча нещо.
 	— За мен това място за срещата е неудобно – обясни с тих глас Кулпа. – Може да влязат хора от „Метанас“, които ме познават.
 	— Това е твой проблем, а не мой – отряза го Голов. – Платихме ти добре за рисковете. Предполагам вече си получил депозита?
 	Мъжът кимна в отговор, без да отмества поглед от входната врата.
 	— Да, трийсет хиляди евро, както се разбрахме. А другата половина кога?
 	— Щом завършим проекта.
 	При мисълта за следващия превод очите на Кулпа заблестяха. Алчността направо обгърна бригадира от „Метанас“, който отговаряше за най-сложните операции на нефтената компания. Голов беше сигурен, че са избрали точния човек. Ивана го беше избрала от всички в компанията, защото най-лесно можеше да бъде корумпиран поради големите си хазартни дългове.
 	— Ще ти пратим списък с оборудването, от което ще имаме нужда – продължи Голов. – Ще бъде ли готово за утре?
 	Кулпа ревностно закима.
 	— Щом го изпиша, ще бъде натоварено на камион и на ваше разположение.
 	— А мястото, което посочих?
 	— Не би трябвало да е проблем.
 	— Не би трябвало? – озъби се Голов.
 	Кулпа бързо се поправи.
 	— Исках да кажа, че няма да е проблем да изпразним сградата, както поискахте. Имам право да обявя извънредно положение. На хората от компанията ще бъде казано, че е учение и да стоят настрана. Дори ще има полицаи, които ще бъдат разположени по периметъра, за да охраняват безопасността на сградата.
 	— Добре.
 	— Колко време ще ви е нужно?
 	— Три дни или може би пет, ако нямаме късмет в издирването.
 	Кулпа се стресна.
 	— Пет дни?
 	— Това проблем ли е? Ако е, върни ни парите и ще си вървим. – Той стана, сякаш наистина се готвеше да си тръгне.
 	Ръцете на Кулпа се стрелнаха молитвено във въздуха.
 	— Не! – Той се огледа и отново сниши глас. – Добре де, щом искате пет дни, ще ги имате.
 	— Чудесно. Утре сутринта ще се срещнем в седем. И дано да остана доволен от подготовката.
 	Кулпа преглътна и кимна.
 	Без да каже дума повече, Голов излезе от кафенето, охраняван от Сиркал и О’Конър. Трябваше да се срещнат с още един доставчик, преди да могат да се приберат да поспят.
 	Когато се качи в джипа, Голов си представи, че неговият противник от „Орегон“ утре ще започне издирването по същото време като тях. Съобщението за намирането и едновременното изгубване на съкровището, лежало скрито в продължение на две столетия, със сигурност щеше да попадне в международните новини. Дощя му се да може да види изражението на капитана на „Орегон“, когато осъзнае колко близо е бил да открие съкровището.
 	 
 	 
 	Както Хуан очакваше, когато той и неговите хора кацнаха във Вилнюс, НАВПД им беше осигурила деветметрова моторница „Сий Рей“ и сканиращо оборудване, взети назаем от Литовската морска академия. Лодката и оборудването се превозваха по суша от Клайпеда и на сутринта щяха да пристигнат във Вилнюс.
 	След като си бяха осигурили нужното за издирването оборудване, след вечерята Линда, Гретчен, Троно и Мак Ди в стаята на Хуан планираха координатната мрежа за претърсването на река Нерис. Линда и Гретчен щяха да работят с широкия металотърсач с няколко бобини. Хуан щеше да управлява лодката, а Троно и Мак Ди щяха да използват водолазното си оборудване, ако сензорите уловят нещо, което заслужава да бъде проучено по-подробно в реката. Решиха да започнат откъм далечната страна на Григишкес и да се приближават постепенно към Вилнюс.
 	Легнаха си към десет вечерта, защото на сутринта трябваше да тръгнат веднага след пристигането на лодката.
 	Гретчен остана, след като останалите пожелаха лека нощ и се разотидоха по стаите.
 	— Мислих си за Мари Марсо – започна тя.
 	— Защо се е забъркала с Призрачен враг? – Хуан си наля скоч от минибара. – Искаш ли и ти?
 	— Да, благодаря. Чудех се защо каза, че е била предадена?
 	Хуан изпразни още една малка бутилка и подаде чашата на Гретчен. След това се настани на дивана.
 	— Изглежда странно, че си промени толкова бързо мнението. В един миг е поставена там като примамка, за да ни застрелят, а веднага след това казва, че била предадена, и ни дава информация за техните планове.
 	Гретчен сложи две бучки лед в чашата си и седна до Хуан.
 	— Разбира се, стига онова, което ни каза, да е полезна информация. Може би всичко е било фалшиво? Може да е било последното й усилие да предпази Призрачен враг?
 	Хуан поклати глава.
 	— Гледах я в очите, докато говореше. Наистина мислеше, че са я преметнали.
 	— Или е знаела, че умира, и е искала да се покае за греховете си.
 	Хуан сви рамене.
 	— И това е възможно. Каквото и да е, беше приятно заедно да се върнем отново за малко в играта на шпиони.
 	— Липсва ли ти?
 	— ЦРУ? Не. Мястото ми е на „Орегон“. – Той остави питието си на масата, вдигна очи и видя, че Гретчен се е вторачила в него. Отвърна на погледа й със същата настойчивост. – Обаче бях забравил какъв добър екип бяхме.
 	— Да, бяхме. – Ръката й леко докосна неговата. – Последната седмица доказа, че още сме.
 	Когато преди беше работил с Гретчен, Хуан се съпротивляваше на привличането помежду им заради своя брак. Обаче сега нямаше причина да се сдържа и той се отдаде на тяхното взаимно привличане.
 	Наклони се към нея, сякаш придърпан от магнит. В същото време тя се приближи и устните им се срещнаха. В началото колебливо, постепенно напрежението се засилваше, докато не се прегърнаха страстно.
 	И на двамата им беше ясно, че Гретчен няма да си тръгне преди сутринта.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 48 ≈

 	 
 	В осем сутринта големият бус на „Метанас енергия“ мина по моста над Нерис. Зад кормилото седеше Робертас Кулпа, а до него на пътническата седалка – Сергей Голов. Сиркал, О’Конър и другите двама – Яблонски и Монро – в задната част почти бяха приключили с обличането на униформите. Плътните облаци вещаеха силен дъжд, който се очакваше следобед.
 	След още две преки стигнаха до целта си.
 	— Ето я – каза Кулпа и кимна към бялата църква в неокласически стил. Вилнюската катедрала, издигната върху останките на езическо светилище, имаше фасада от шест колони в израз на уважение към древната гръцка архитектура. Големият площад пред черквата се доминираше от издигащата се самостоятелно камбанария. Изглеждаше наклонена като прочутата кула в Пиза, но Голов така и не можа да определи дали това е зрителна измама, или не.
 	— Вече съм виждал черквата – каза той. – Вчера направихме една обиколка на града и минахме оттук.
 	Кулпа го зяпна изненадано.
 	— Луд ли си? Ще те познаят.
 	— Успокой се. Единствената, която ни видя, беше екскурзоводката. А обиколките не започват преди единайсет. Тя няма да е тук.
 	Кулпа поклати глава, но продължи да шофира. Намали и спря пред входа до две бяло-зелени патрулки.
 	— Обадих се предварително, за да започнат евакуацията.
 	Малцината туристи, които бяха дошли да разгледат катедралата, бяха извеждани спокойно, но настоятелно. На черковните управници бяха съобщили, че минаващата под сградата тръба от газопреносната мрежа се е спукала. Повредата била открита, защото в контролната централа установили спадане на налягането. Кулпа и неговите „работници“ бяха дошли, за да установят дали наистина има пробив и откъде идва тръбата вътре в сградата.
 	— Архиепископът не възрази ли? – попита Голов.
 	Кулпа поклати глава.
 	— Щом му обясних за опасността от взрив, той беше доволен, че сме дошли на проверка, та дори да трае няколко дни.
 	През вековете катедралата беше издигана наново заради войните и пожарите, които ги съпътстват. След Втората световна война комунистите я бяха превърнали в склад и едва след 1989 година тя отново бе поела функциите си на действаща катедрала. Беше напълно разбираемо защо архиепископът не иска да я види отново разрушена.
 	Разтовариха буса и всеки метна на рамо чанта с оборудване. О’Конър натовари няколко кашона върху ръчната количка и всички се отправиха към главния вход. Един полицай, отговарящ за евакуацията, тъкмо извеждаше една двойка от черквата.
 	— Сградата опразнена ли е? – попита Кулпа на руски. Макар официалният език да беше литовският, повечето граждани на Вилнюс знаеха и езика на големия си съсед.
 	Униформеният полицай кимна.
 	— Прочистихме изчерпателно сградата. Вътре няма никого. Архиепископът го потвърди и си отиде вкъщи. Двама полицаи ще останат отвън, за да не може никой да влезе. Всички останали врати са заключени.
 	— Погрижете се хората ви да не влизат. Не искам да предизвикат експлозия, докато си палят цигарите. Никакво пушене наоколо.
 	— Ще им кажа.
 	Кулпа се обърна към Голов.
 	— Сложете си противогазите.
 	Всички си ги сложиха, макар че нямаше никаква нужда. Когато се окомплектоваха, влязоха в катедралата.
 	По протежение на централния кораб се издигаха квадратни колони, боядисани в снежнобяло. Сложни фигури украсяваха сводестите тавани. Единствената друга украса бяха големи маслени картини. Към олтара в дъното, укрепен със зелени мраморни колони, се простираха ред след ред дървени пейки.
 	— Насам каза Голов, който познаваше по-добре вътрешността на катедралата от Кулпа благодарение на туристическата обиколка, предприета предишния ден.
 	Тръгнаха през помещението и минаха през една врата, която водеше към спускащо се надолу стълбище.
 	Голов кимна и всички свалиха маските с филтър.
 	После посочи Кулпа.
 	— Ти ще останеш тук. Погрижи се да не ни безпокоят. Ще оставя един от моите хора да ти прави компания.
 	Очите на Кулпа се стрелнаха към стълбището. Голов знаеше, че на майстора много му се иска да разбере какво са намислили, но беше достатъчно умен или пък твърде наплашен, за да попита.
 	— Разбира се – отговори литовецът. Огледа се и като не видя столове, седна на земята.
 	— Остани с него – нареди Голов на Монро, който кимна и застана на пост до вратата.
 	Останалите тръгнаха надолу по стълбището – носеха кашоните, които О’Конър бе докарал с количката. Когато стигнаха в подземието на черквата, измазаните стени се смениха с голи тухли. Миришеше на мухъл.
 	Намираха се в катакомбите, които бяха на годините на катедралата. Древният под беше покрит с модерен материал заради туристите, а меките точкови осветителни тела, монтирани в основата на сводестите стени, хвърляха унила светлина. Макар че имаше лабиринт от пасажи, указанията, които Наполеон беше оставил в страниците от дневника, щяха да им позволят значително да стеснят района на издирването.
 	— Откъде да започнем? – попита О’Конър, след като остави кашона, който носеше, на земята.
 	Голов се ориентира така, че да може да застане с лице на север.
 	— Страниците от дневника на Наполеон сочат, че съкровището се намира някъде в тази посока.
 	Намирането на ценности, скрити в катедралата, нямаше да е за първи път. Преди двайсет години работниците, поставящи електрическата инсталация, бяха открили съкровище от антики отпреди Втората световна война, зазидано в една стена. Било скрито по време на нацисткото нахлуване и останало там, след като хората, които го скрили, били убити по време на войната и отнесли тайната със себе си.
 	Голов беше сигурен, че хората на Наполеон са скрили по същия начин съкровището от Москва. И че след като хората, свършили тази работа, са загинали от жестоките студове през останалата част от отстъплението, императорът е останал единственият човек, знаещ точно къде е скрито съкровището. Това знание беше умряло заедно е него.
 	Като се имаше предвид дебелината на стените, всякакви опити да се проникне в тях с някакви сензорни уреди бяха обречени на неуспех. Бруталната сила беше единственият начин за изваждане на богатствата.
 	Голов кимна на Сиркал, който дръпна ципа на торбата си и извади електрически къртач и намотка индустриален удължител.
 	— Намери контакт нареди Голов. – Да започваме.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 49 ≈

 	 
 	Дъждът плющеше от час и не показваше никакви признаци на отслабване. Найлоновият покрив пазеше Хуан сух, докато той управляваше моторницата по време на монотонното издирване по координатната решетка нагоре и надолу по реката – двеста и осемдесет метра в едната посока, след това още двеста и осемдесет в другата. И така, докато не запълнят всяко от квадратчетата на координатната мрежа. Бяха успели да направят заслони за оборудването на металотърсача, но Линда и Гретчен трябваше да наблюдават екраните само по водоустойчиви якета като защита от дъжда. Троно и Мад Ди стояха в каютата, за да не пречат, и блъскаха карти.
 	Досадната операция се точеше вече шест часа, без от сензорите да се чуе писукане. Докато работеха, ядоха сандвичи. Моторницата имаше малка тоалетна, така че не се налагаше да спират, докато не свършат горивото. При сегашната им ниска скорост на тралиране запасът им щеше да стигне, докато се стъмни.
 	Рутинната работа оставяше на Хуан много време за размисъл.
 	Гретчен не беше много разговорлива, когато всички се събраха за закуска, за да обсъдят плановете си. Когато тази сутрин алармата му започна да звъни, нея я нямаше в леглото.
 	Хуан си беше създал правило никога да не се забърква с член на екипажа, но Гретчен не беше част от него. Поне засега. Подхвърленото от него предложение да се присъедини към тях беше сериозно, но сега вече той не бе сигурен, че това е добра идея. Искрата между тях винаги беше съществувала, но не си бяха позволявали да действат според нея, докато и двамата бяха женени.
 	— Председателю – повика го Троно от каютата. – Ерик се обажда. Казва, че е спешно.
 	— Добре, ела на щурвала да ме заместиш.
 	— Мислех си, че никога няма да ми предложиш. Вярно, мина доста време, откакто участвах в състезания с моторници.
 	— Забрави. Три възела са ни напълно достатъчни.
 	Двамата си смениха местата. Хуан взе мобилния телефон от Троно и се приведе, за да влезе в каютата. Дъждовните капки трополяха по покрива толкова силно, че се наложи да запуши другото си ухо с пръст.
 	— Стоуни, какво имаш за мен?
 	— Председателю, с Мърф открихме едно-друго, за което трябва да знаеш.
 	— За кода в дневника или за думите, които ни каза Мари Марсо?
 	— И за двете. Не смятаме, че Марсо е казала цинк, както си сметнал. Най-вероятно е казала Цингст, град на балтийското крайбрежие. Цингст е в Германия.
 	Да, в това имаше повече логика от всичко, което Хуан беше успял да измисли.
 	— Какво е значението му?
 	— Там има голяма електрическа подстанция. Тя захранва електроенергията, произведена от най-голямата морска ветроцентрала в света, в европейската електрическа мрежа.
 	— Това отговаря на разузнавателната информация, че Призрачен враг е проучвала енергийната система. Смятате ли, че ще нападнат подстанцията, както направиха край Франкфурт?
 	— Възможно е, особено след като разкодирахме какво е имала предвид Марсо с мълниезащитната мрежа.
 	— Не ме дръж в напрежение – подкани го Хуан.
 	— Докато търсех из интернет; изскочи холандският превод на мълниезащитна мрежа. Бликсем растер. Причината да изскочи е наименованието на един от най-големите доставчици на индустриално електрооборудване за Европейския съюз. Така се казва фирмата.
 	Има ли някаква връзка с Антонович?
 	— Той притежава половината като част от джойнтвенчър.
 	Хуан поклати удивено глава.
 	— Става още по-интересно – продължи Ерик. – Другата половина от „Бликсем Растер“ е била собственост на Ларс и Оскар Декстра.
 	— Защо тази факт е важен?
 	— Защото Ларс и Оскар Декстра са мъртви. Миналата седмица частният им самолет е паднал в Гибралтар на път за търга в Малта. Властите още нямат представа защо самолетът се е разбил, обаче един свидетел твърди, че крилото е било нажежено до червено, преди да избухне в пламъци.
 	— Звучи като нападение с мощен лазер.
 	— И ние си помислихме същото.
 	— О, я чакай. Чувал съм името Декстра. Те са корабособственици, нали?
 	— Развали ми изненадата. Познай кой е бил собственик на „Нарвал“?
 	Сега пъзелът започна да се подрежда. Братята Декетра вероятно бяха започнали съвместна работа с Антонович, но нещо се беше объркало. Може би бяха научили за съкровището и бяха планирали да купят Яфската колона и „Дневника на Наполеон“ под носа му и сами да го открият, но Антонович им беше видял сметката, преди да успеят да го направят.
 	— Каква е връзката между „Бликсем Растер“ и електрическата подстанция в Цингст? – попита Хуан. – Защо Марсо е решила, че тази информация е толкова важна, че трябваше да ни я каже, докато умираше?
 	— Работим по този въпрос. Сега Мърф иска да говори с теб.
 

 	— Председателю, току-що свърших с анализа на колоната. Исках да се уверя, че съм прав, за да не те пратя за зелен хайвер.
 	Хуан се намръщи.
 	— Какво искаш да кажеш?
 	— Успях да реконструирам изсечените върху Яфската колона символи, които бяха отчасти разрушени, и да ги сравня с бележките в дневника. Бяха нужни доста усилия, но мисля, че успях да измъкна местоположението на съкровището.
 	— Знаеш точното място в реката, където трябва да търсим?
 	— Не съвсем. Изобщо не мисля, че е в реката.
 	— Какви ги приказваш? Страниците от дневника бяха много ясни по този въпрос.
 	— Мисля, че са били фалшифицирани. Ако питаш мен, впечатляваща работа – каза Мърф.
 	— Откъде знаеш?
 	— От онова, което открих в дневника, който е у нас. Виж, Призрачен враг сигурно е знаела, че ще успеем да стесним местоположението на съкровището до Вилнюс, така че не са можели просто да ни пратят в Беларус например. Трябвало е да направят местоположението на съкровището достатъчно достоверно. Разбира се, не на мястото, където наистина се намира. Така са стигнали до тази алтернатива.
 	— Къде тогава е съкровището?
 	— Кодът в дневника е основан на много прост шифър, който се позовава на букви от самия дневник. След това прехвърлихме тези букви върху гръцките надписи на колоната, които насочваха към съответните латински букви под тях. Повредите са унищожили някои от означенията, но останалите ми помогнаха да буквувам отчасти мястото.
 	— И то е? – попита нетърпеливо Хуан.
 	— В момента ти пращам есемес.
 	Миг по-късно телефонът звънна, че съобщението е пристигнало.
 	 
 	Ката.о.б..е В..н.ска..а к.т…ала.

 	 
 	— Това е най-доброто, което можах да направя. Мисля, че се разчита като „катакомбите на Вилнюската катедрала“. Тя е в центъра на града на брега на река Нерис. Под нея има големи катакомби.
 	Хуан направи гримаса. Не му харесваше да го мамят. Значи Марсо беше била просто пионка. Бяха я убили заради тази диверсия, за да го накарат да повярва на информацията, вкарана в телефона й. Бяха успели да го изманипулират да си губи времето, като търси на погрешното място.
 	— Тръгваме си – каза Хуан, после извика на Троно:
 	— Майк, можеш да изпробваш уменията си на състезател с моторница.
 	— Наистина ли? – попита радостно Троно.
 	— Искам да стигна колкото може по-бързо във Вилнюс. – Дай газ.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 50 ≈

 	 
 	Купчини тухли бяха разхвърляни по пода на различни места, откъдето Голов и неговите хора ги бяха извадили, за да открият скалата, която лежеше в основата на катедралата. Обаче на четвъртото място, което беше избрал, къртачът мина през три слоя тухли и хоросан и стигна до празно пространство зад стената. Отне им още час, за да извадят толкова тухли, че да отворят достатъчно голяма дупка, през която да минат.
 	Голов първи влезе вътре.
 	Фенерчето му освети подземие дълго двайсетина метра и широко към десет. Беше пълно с натрупани на височина два метра предмети. Между тях беше оставена пътека с ширината на автомобил, по която единствено можеше да се мине.
 	О’Конър му подаде два прожектора, монтирани на стойки, и Голов ги разположи така, че да осветяват двете страни на пътеката. Когато ги включи, зяпна при гледката на великолепното съкровище, което лежеше пред него.
 	Цялото богатство на Москва от деветнайсети век, което не беше отнесено или изгорено от руснаците по време на трескавото им отстъпление пред Наполеоновата армия, беше натъпкано в помещението. Първият предмет, който Голов видя близо до входа, беше позлатеният кръст от камбанарията на Успенската катедрала – най-високата сграда в Кремъл. Това беше най-известният предмет, за който се смяташе, че е част от съкровището. Въпреки това лежеше настрани, сякаш беше просто захвърлен тук. Позлатата блестеше толкова ярко, както преди двеста години.
 	Най-тежките неща лежаха близо до входа, включително десетина древни оръдия, кошници, пълни до ръба със сребърни съдове, и железни сандъци. Той използва кози крак, за да отвори един, и откри, че е пълен с древни оръжия, датиращи чак от времето на готите. Следващият сандък, който отвори, беше само наполовина пълен, вероятно защото съдържаше златни накити, които тежаха повече от стоманените оръжия.
 	Голов си представи как войниците крият това съкровище, изтощени от отстъплението през суровата руска зима. Мнозина от тях бяха оцелели благодарение на плесенясалия хляб и конското месо, което успявали да отрежат от загиналите животни. А после бяха скрили всичко тук и го бяха зазидали.
 	А сега той имаше възможност да се погрижи за формулите на Алексей Поличев, попаднали в ръцете на Наполеон. Ако бяха още тук, трябваше или да ги намери, или да ги унищожи.
 	Сиркал влезе след него и огледа безстрастно съкровището. Знаеше, че самото то не е нищо повече от стъпало към истинската им цел.
 	Обаче О’Конър и Яблонски започнаха да ахкат и охкат, когато влязоха след него и видяха богатствата. О’Конър се наведе и гребна шепа златни украшения, за да си ги пъхне в джоба, но Голов излая:
 	— Остави ги.
 	— Никой няма да забележи липсата – възрази О’Конър.
 	— Когато свършим с „Динамо“, ще можеш да си купиш колкото искаш злато. Не искам това да се превърне в някакво мародерство – всеки да почне да пълни джобове и чанти. Тук сме с цел.
 	— Добре – изръмжа О’Конър и хвърли скъпоценностите в сандъка.
 	Голов отиде до края на пътеката, като пътьом оглеждаше сандъците за някакъв знак от Императорския московски университет. Стигна до сумрачния край на помещението, без да види нещо, което да изпъква. Успокоен се обърна и мина покрай Сиркал, който беше спрял на няколко метра зад него.
 	— Какво има? – попита Голов.
 	Сиркал посочи нещо близо до стената.
 	— Там има нещо, което прилича на онова, което ни показа Ивана. На печат или емблема.
 	Голов стъпи на един сандък и насочи фенерчето в посоката, указана от Сиркал.
 	— Ето го! Старият печат на Императорския московски университет. Беше потъмнял по краищата, но още се четеше. Беше закрепен за един обвит в кожа сандък, обгорял, но неповреден.
 	— Извади го – нареди Голов. Сиркал и О’Конър вдигнаха сандъка, изнесоха го на пътеката и го оставиха пред Голов. Капакът беше затворен с резета.
 	Голов клекна и почна да дърпа резетата. С времето месинговите им основи бяха корозирали, така че се наложи няколко пъти да ги удари с чук, за да ги освободи.
 	Вдигна капака. Там, напълно запазени, лежаха документи от времето на Наполеон. Неговите учени от Академията специално бяха поискали да донесе заслужаващите внимание документи, намерени по време на нахлуването. Беше направил същото при завоюването на Египет: беше докарал във Франция неща, посочени му от неговия научен съветник Жозеф Фурие, чиито диференциални уравнения още се преподаваха на студентите по физика.
 	Голов започна да прехвърля документите, видя познато име и извади папката. Заглавието бъкаше от математически жаргон за шифриране и кодове, който Голов не разбираше, но определено разпозна името на автора: Алексей Поличев. Прегледа още няколко документа на Поличев и всички те, изглежда, бяха свързани с криптографията и забележителните формули, които бяха в основата на вирусите, създавани от Ивана.
 	Сега трябваше да вземе решение. Дали да вземе сандъка, или да го унищожи заедно с останалата част от съкровището. Планът беше да унищожи всичко и да остави спасителния екип със седмици да се опитва да разбере за какво става въпрос. Документите щяха да изчезнат завинаги.
 	Обаче си задаваше и въпроса дали работата на Поличев не може да се използва и в бъдеще? Ако Ивана можеше да разбере тези документи, може би щяха да успеят да постигнат още повече в бъдещото използване на неговите теории.
 	Накрая любопитството му удържа победа. Искаше да разбере какво има в тези листове.
 	Голов затвори капака и дръпна резетата.
 	— Ще вземем сандъка с нас – каза на Сиркал и О’Конър. Обаче изнасянето му може да събуди подозрения, затова трябва да се погрижим за полицията.
 	— А останалото? – попита Сиркал.
 	Голов хвърли последен поглед на огромното съкровище.
 	Нареди на хората си да поставят експлозивите.
 	— Таймерът на десет минути?
 	Голов кимна.
 	Това ще ни осигури достатъчно време да се изтеглим.
 	Сиркал им посочи къде да сложат експлозивите, за да причинят възможно най-големи щети на съкровището. Разполагаха с достатъчно С-4, за да превърнат всичко в прах. О’Конър и Яблонски мърмореха срещу унищожаването на толкова много злато, но направиха онова, което им беше наредено.
 	Руснаците не само нямаше да си върнат изгубеното съкровище, но опустошението щеше да изглежда причинено от взривяването на газа, което бяха изпратени да предотвратят. По времето, когато хората щяха да заподозрат нещо друго, Голов и неговите хора щяха отдавна да са изчезнали.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 51 ≈

 	 
 	Троно спря моторницата под най-близкия до вилнюската катедрала мост. Валеше като из ведро, което правеше късния следобед още по-сумрачен. Според прогнозата дъждът нямаше да отслабне още час. Хуан, облечен с непромокаемо яке, скочи от моторницата с въже, уви го около една от колоните на моста и го завърза.
 	Широка бетонна пътека, в чиито пукнатини растеше трева, се простираше покрай река Нерис за онези, които искаха да се разходят по брега или да хвърлят въдицата в някой мързелив следобед. Днес заради силния дъжд пътеката беше пуста. Големият туристически кораб, пристанал малко по-нататък, също беше тъмен.
 	— Не мисля, че някой ще пипа лодката в ден като днешния – каза Троно, когато скочи от нея. Линда, Мак Ди и Гретчен го последваха.
 	— Няма да се бавим много каза Хуан. – Ще се срещна с човека, който отговаря за църквата, и ще го питам дали някой се е интересувал от катакомбите наскоро. Или са вече, което би било по-лошо, обрани. Гретчен, може би в този случай трябва да използваме авторитета на Интерпол.
 	Тя кимна.
 	— Ако предположим, че катакомбите са още недокоснати, можем да поискаме литовското правителство да ги проучи за скрити кухини.
 	— Другата възможност е те да са точно в момента в катедралата – продължи Хуан. – Да идем там без никакво разузнаване е рисковано. Обаче можем да ги пипнем с изненада, след като смятат, че претърсваме реката за съкровището. Налага се да импровизираме. Ако някой смята, че трябва да изчакаме, да каже.
 	Бяха въоръжени само с пистолети, обаче Хуан не се изненада, че никой не се обади.
 	— Председателю, ако хвана някого от тях лично – каза Мак Ди, докато проверяваше оръжието си, преди да го пъхне под якето си, – ще се погрижа да ни върнат парите, освен ако не искат да научат от първа ръка какво се случва, преди да станеш евнух.
 	Троно потръпна.
 	— Веднъж видях как се прави. Гадна работа.
 	— Радвам се, че си на моя страна – каза Хуан на Мак Ди. – Да вървим.
 	Изкачиха се по стъпалата, които водеха към стръмния затревен бряг, който отделяше крайречната алея от градската улица над тях.
 	Линда посочи и каза:
 	— Черквата е на стотина метра натам.
 	Редица дървета закриваше гледката към катедралата. Тръгнаха натам и скоро Хуан видя богато украсения храм и кулата пред него.
 	Също така видя буса, паркиран на площада близо до патрулката. Двама полицаи бяха на пост пред входа.
 	Спряха.
 	— Какво става? – попита ненужно Линда.
 	— Не може да е съвпадение – отговори Хуан.
 	— Има само един начин да разберем – намеси се Гретчен и пъхна ръка под ръката на Хуан. – Да вървим да попитаме.
 	Хуан сви рамене.
 	— Туристи?
 	— Точно това имах предвид.
 	— Добре. – Той се обърна към Линда, Троно и Мак Ди. – Вие ще ни изчакате тук.
 	— Чакай малко – каза Троно. – Това може да не е истинската полиция.
 	— Май е прав – намеси се Мак Ди. – Може да разиграват същия номер, който ние извъртяхме с него в Малта.
 	— Ако случаят е такъв – каза Линда, – може да ви разпознаят.
 	Хуан се намръщи. В думите им имаше логика. Заради вдигнатите качулки от това разстояние беше невъзможно да установят самоличността им. Обаче, когато се приближаха, можеше да ги познаят.
 	— Някакви идеи?
 	— Не отговори – Линда. – Същата идея, но различни хора – обясни тя и хвана Троно за ръката. – Връщаме се след минутка.
 	Троно се усмихна на Мак Ди преди Линда да го отведе. Забързаха, като разговаряха и се смееха като влюбени.
 	Мак Ди погледна Хуан със сардонична усмивка.
 	— Да избере него вместо мен? Не искам да чуя края на тази история.
 	 
 	 
 	Линда нямаше толкова голям опит като Хуан в заблуждаването, но смяташе, че това ще е лесна задача. Притесняваше се за Троно. Беше избрала него, защото Мак Ди можеше да прекали, особено с този негов акцент. Троно приличаше повече на обикновен приятел.
 	Обаче сега, докато крачеха към катедралата, я обзеха съмнения.
 	— Какво да кажа? – Троно се тревожеше дори когато се смееше преднамерено, както му беше казала.
 	— Мога да скачам с парашут от хеликоптери, мога да се гмуркам на деветдесет метра. Актьорството не е сред нещата, по които си падам, макар от време на време добре да се преструвам на пиян.
 	— Когато се върнем на „Орегон“, ще поработим по въпроса – каза тя и го потупа по ръката. – Засега е достатъчно да внимаваш и да правиш като мен. – Той явно беше по-притеснен и от нея. Обаче беше късно да се откажат. Полицаите вече ги бяха видели. Не беше трудно, защото леещият се дъжд беше опразнил улиците и те бяха единствените туристи на площада.
 	Полицаите, които досега си говореха нещо, се обърнаха към двамата явно чужденци, когато те се озоваха на сухо под портика.
 	— Църквата е затворена – каза единият.
 	— Само искаме да погледнем вътре за минутка – отговори Линда. – Много сме чували за тази катедрала.
 	Троно се усмихна неловко, но не каза нищо.
 	— Теч на газ – обясни полицаят. – Много е опасно.
 	Троно прочисти гърлото си.
 	— Колко време ще е затворена?
 	— Цял ден. Може би утре ще е отворена.
 	Линда извади телефона си.
 	— Не може ли да направим няколко снимки?
 	Полицаят не се трогна от молбата й. Лицето му си оставаше образец на стоицизма.
 	— Може би утре – повтори той.
 	— Мисля, че утре трябва да минем пак – каза Троно на Линда.
 	— И аз мисля така – отговори му тя. После се обърна към полицаите. – Благодаря.
 	Полицаите само кимнаха.
 	— Хайде – каза Лидия на Троно, докато го водеше, и посочи камбанарията. – Хрумна ми нещо.
 	— Няма ли да се върнем при останалите, за да им кажем какво става?
 	— След минутка.
 	Линда спря до буса, който беше паркиран до кулата на камбанарията, и попита:
 	— Вярваш ли, че вътре наистина има теч на газ?
 	— Не.
 	— И аз не вярвам. – Тя придърпа Троно до себе си и вдигна телефона, все едно си правят селфи. – Хайде, Майк, усмихни се. Не забравяй, че сме щастлива двойка.
 	Направиха си няколко снимки, после Линда каза:
 	— Стой тук. Престори се все едно ще те снимам пред камбанарията.
 	Докато тя отстъпваше, той попита:
 	— Да се престоря… но как?
 	— Не зная – отговори тя, докато оставяше буса между себе си и полицаите. – Заемай различни пози. Накарай ме да се удивя.
 	Докато Троно сменяше различни смешни пози като някой супермодел, Линда се наведе, отви капачката на вентила на предната гума и използва химикалка, за да натисне игличката надолу. Когато гумата спадна, зави капачката и се върна при Троно.
 	Докато се връщаха при останалите, той попита:
 	— Как се представих?
 	— Дейвид Бекъм няма защо да се тревожи.
 	Върнаха се небрежно до мястото, където ги чакаха председателят, Гретчен и Мак Ди.
 	— На мен ми се сториха истински полицаи – каза Линда.
 	— Защо са на пост? – попита Гретчен.
 	— Казаха ни, че вътре имало теч на газ.
 	Председателят кимна одобрително.
 	— И аз щях да направя нещо подобно. Предполагаемата опасност държи всички настрана от сградата, докато правят своята „инспекция“.
 	— През целия ден – каза Троно. – Според полицая може и утре да са тук.
 	— Добре. Тогава може би още не са намерили съкровището. Линда, остани тук и дръж под око главния вход.
 	Троно се усмихна на Линда.
 	— Ако някой излезе, ще им отнеме известно време да потеглят. На Линда й хрумна блестящата идея да изпусне една от гумите на буса.
 	— Добра работа – похвали я председателят.
 	— Къде отиваш? – попита го тя.
 	— Ще намерим друг вход – отговори той. – Черквите не са известни с високата степен на безопасност. Искам да проверя дали няма начин да ги издебнем от засада. Отвън трябва да изминем твърде много разстояние, преди да са ни видели. Да не говорим, че може да са купили ченгетата. Звънни ми, ако видиш нещо, което заслужава внимание.
 	На Линда не й харесваше мисълта да я оставят в тила, но трябваше да признае, че е с най-малък боен опит.
 	— Ще те държа в течение.
 	Тримата тръгнаха да заобиколят църквата отзад, а Линда се промъкна още напред и спря зад едно дърво.
 	След няколко минути двамата полицаи едновременно се обърнаха към вратата на църквата, все едно някой ги беше заговорил отвътре. Може би председателят и останалите вече бяха успели да влязат в църквата, но едва ли биха заговорили полицаите. Някой друг беше привлякъл вниманието им.
 	След малко, сякаш ги бяха поканили, те влязоха и изчезнаха от поглед.
 	Няколко минути нямаше никакво движение. Линда изпрати есемес на председателя.
 	 
 	Внимавайте. Полицаите влязоха.
 	 
 	Точно когато приключи с изпращането, трима други мъже излязоха от катедралата. Бяха с работни дрехи на газоснабдителната фирма и носеха някакъв сандък.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 52 ≈

 	 
 	След като оставиха Линда и успяха да намерят една странична врата, която лесно отвориха с шперц, Хуан и останалите се озоваха във вилнюската катедрала срещу трупа на мускулест мъж с дълги до брадичката бакенбарди. Трупът лежеше на най-горната площадка на стълбището, което водеше надолу в катакомбите.
 	Хуан претърси трупа и намери лична карта, която го идентифицираше като Робертас Кулпа, служител на местната газова компания. Намери телефона му, но той нямаше четец за пръстови отпечатъци като този на Мари Марсо, затова не можа да го отключи. Щяха да проникнат по-късно в него, за да търсят улики.
 	— Вече знаем, че те са разиграли газовия теч тихо каза Гретчен.
 	Телефонът на Хуан започна да вибрира. Той бързо пъхна в джоба си телефона на Кулпа, преди да прочете съобщението от Линда, което гласеше:
 	 
 	Полицаите влязоха.
 	 
 	След секунди дойде още едно:
 	 
 	Трима мъже излязоха и носят сандък. Единият отговаря на описанието на Голов.
 	 
 	Значи капитанът на „Ахил“ беше тук. Хуан осъзна, че това е съвършената възможност да спре плановете им с един-едничък удар. Сега, когато бусът им беше със спаднала гума, беше моментът да ударят.
 	Хуан надникна в катедралата и видя в дъното още два трупа. И двата бяха с полицейски униформи, кръвта им образуваше локви върху мраморните плочки.
 	Откъм катакомбите под тях се чуха стъпките на двама души. Хуан махна на Гретчен, Мак Ди и Троно да се притиснат към стената срещу трупа на Кулпа е готови за стрелба оръжия.
 	Единият от мъжете, които излизаха от катакомбите, говореше по радиото.
 	— С Яблонски приключихме поставянето на експлозивите каза мъжът. – След девет минути съкровището ще се превърне в прах. Какво да правим с Кулпа?
 	Глас, който Хуан разпозна като на Голов, отговори:
 	— Свалете го долу. Ще свалим там и полицаите. Ще изглежда като нещастен случай и ще имаме достатъчно време да се измъкнем.
 	Разбрано. Колко време ще отнеме смяната на гумата?
 	— Сиркал и О’Конър я оправят. Ще сме готови след две минути.
 	Разговорът по радиостанцията свърши и Яблонски и другарят му тръгнаха нагоре по стъпалата. Обсъждаха какво ще вечерят все едно вършеха съвсем обикновена работа.
 	Хуан не можеше да повярва на късмета си. С няколко засади можеха да заловят Голов и неговите хора наведнъж тихо и безкръвно.
 	Планът трая само около минута, защото един звън го съсипа.
 	Докато четеше съобщенията на Линда, Хуан беше забравил да изключи звънеца на телефона на Кулпа. Не знаеше дали телефонът на служителя на газовата компания е получил съобщение, или просто му напомня за някакво събитие. Обаче това нямаше значение. Проблемът беше, че телефонът, който трябваше да е на мястото си, вече не се намираше там, където лежеше трупът на неговия собственик. Един от мъжете, които се качваха по стълбите, изглежда, осъзна това, защото рязко спря.
 	— Какво има? – попита Яблонски.
 	— Нещо не е наред – отговори мъжът с радиостанцията.
 	— Какво имаш предвид… я чакай малко… Кулпа не е ли…
 	Изненадата беше пропиляна. Хуан не можеше да чака повече. Хвърли се на пода с насочен към мястото, откъдето беше долетял по-близкият глас, пистолет.
 	Двама атлетично сложени мъже със стойката на бивши военни стояха един до друг на стълбите. Мъжът вдясно стискаше радиостанция в едната си ръка, а с другата вече беше вдигнал пистолета си. Внезапната поява на Хуан на пода пред него го принуди да стреля, преди да успее да се прицели. Хуан му пусна един куршум в челото и мъжът рухна.
 	Русокосият отляво сигурно беше Яблонски. В момента вадеше своето оръжие от кобура, но замръзна насред движение, когато Хуан премести оръжието си и го насочи срещу него.
 	— Хвърли го! – извика Хуан.
 	Яблонски се подчини и пистолетът изтрака на плочите и заподскача надолу по стъпалата.
 	Хуан продължи да го държи под прицел, докато Мак Ди го качваше по стълбището, а Троно отиде да вземе падналото оръжие.
 	— Голов сигурно е чул изстрелите – каза Гретчен.
 	— Няма да му отнеме много време, за да разбере какво се е случило – добави Хуан. – Тези двамата може да не са толкова важни, че да ги чака.
 	Телефонът започна да вибрира. Обаждаше се Линда. В същия миг и радиостанцията заработи.
 	— Монро, добре ли сте? Какво става?
 	Хуан вдигна радиостанцията, подаде я на Яблонски и насочи пистолета си към слепоочието му.
 	— Кажи му, че един от полицаите не е бил умрял. Застрелял е Монро и имаш нужда от помощ, за да го изнесете.
 	Яблонски се вторачи за миг в Хуан, после кимна и заговори в микрофона на радиото.
 	— Яблонски съм. Едно от ченгетата беше още живо. Гръмна Монро, но аз го довърших. Монро още диша. Имам нужда от помощ, за да го изнесем.
 	— Добре, след минута.
 	— Съмнявам се – каза Хуан под нос, преди да вдигне на Линда. – Ние сме добре. Какво прави Голов?
 	Изстрелите ги подплашиха. Бързат да монтират резервната гума. След минута или две ще са готови.
 	— Можеш ли да ги улучиш?
 	— Ще е чист късмет от това разстояние и при този
 	ДЪЖД.
 	— Въпреки това се приготви да стреляш – нареди Хуан. – Ние излизаме.
 	Затвори и се обърна към Яблонски.
 	— Какво има в сандъка?
 	— Документи.
 	— Какви?
 	Мъжът сви рамене.
 	— Човече, аз просто работя тук.
 	— И сигурно обичаш работата си, а? – подигравателно подхвърли Мак Ди и кимна към трупа на Кулпа. – Председателю, а експлозивите?
 	— Накарай Яблонски да ти покаже къде са и ги обезвреди. Гретчен, Троно, вие идвате с мен. Голов е тук заради нас. Не можем да го оставим да се измъкне.
 	— Ако потеглят, няма да може да ги последваме – отбеляза Гретчен. – Нямаме кола.
 	— Ние не. Но полицаите имат – отговори Хуан.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 53 ≈

 	 
 	Седнал зад волана, Голов държеше входа на катедралата под прицел с пистолета си, докато Сиркал и О’Конър свалиха спадналата гума, хвърлиха я настрана и монтираха резервната. Знаеше, че никой от изстрелите не може да е на полицаите. Никой не оцелява, след като му прережат гърлото.
 	Площадът беше пуст. Не беше вероятно някой минувач да е чул приглушените пукоти или да познае, че става дума за изстрели. Въпреки всичко, който и да беше вътре с Яблонски, можеше да е повикал полицията, което означаваше, че времето им за бягство намалява все повече.
 	— Защо се бавите толкова? – подвикна Голов.
 	— Ами да свалим колелото – отвърна О’Конър. – Гайките бяха клеясали.
 	— Добре, побързайте!
 	— Две са затегнати, остават още три – изръмжа Сиркал.
 	Както очакваше Голов, някой отвори големите църковни двери. Той се прицели, готов да повали всеки, който се покаже.
 	Обаче в този момент се разсея от движение, което забеляза с крайчеца на окото си отстрани на църквата.
 	Заехтяха изстрели в бърза последователност и предното стъкло на буса се пръсна.
 	Чуха се още изстрели откъм дърветата близо до парка; куршумите попаднаха в задната част на буса, където бяха клекнали Сиркал и О’Конър. Те захвърлиха инструментите и скочиха в буса, за да се прикрият.
 	Голов запали двигателя, включи на скорост и натисна газта. Откъм предната част на църквата също проехтяха изстрели, които го накараха да завие към реката.
 	Веднага усети, че резервната гума не е затегната както трябва. Воланът заплашваше да му откъсне ръцете, докато колелото се люшкаше върху главината. Всичко, което трябваше да направи, беше да се отдалечат на километър, където щяха да зарежат буса и да откраднат друга кола, за да могат да избягат от страната със сандъка с документи.
 	В огледалото видя полицейска кола, която бързо ги настигаше.
 	О’Конър също я видя.
 	— Ченгетата идват.
 	— Това не са полицаи – викна Голов. – Избийте ги.
 	Сиркал отвори задната врата и успя да стреля три пъти, преди патрулката да ги настигне и да подкара до тях към моста „Миндаугас“.
 	Голов хвърли поглед към патрулката и не можа да повярва на очите си, когато видя шофьора.
 	Беше същият мъж, който беше на галапредставянето в Малта. Капитанът на „Орегон“. Беше в колата с фалшивата си съпруга и с още някакъв мъж.
 	Капитанът му се усмихна, завъртя рязко волана и блъсна патрулката в страната на буса.
 	С това клатушкащо се колело Голов не можеше да удържи буса. Той се стрелна надясно и се хлъзна право към металните перила на моста.
 	Голов инстинктивно завъртя волана надясно, за да избегне перилата. Твърде късно осъзна, че изборът му е погрешен. Наби спирачки, но беше късно. Бусът вече бе стъпил на мократа трева покрай река Нерис и колелата дълбаеха кални бразди в земята, докато бусът се пързаляше към края на насипа. Плъзна се през ръба и пое надолу по подгизналия склон към водата. Блъсна се с предницата в бетонната пътека, отскочи и падна с плясък във водата.
 	Въздушната възглавница спаси живота на Голов, но той не остана невредим. Кръв започна да се стича по лицето му. Беше блъснал челото си във волана, когато бусът се удари във водата. Но това беше нищо в сравнение с болката в трите пръста, които беше изкълчил, когато се бе опитал да се хване за арматурното табло.
 	Водата започна да се върти около коленете му и той се обърна, за да види Сиркал и О’Конър отзад. О’Конър се държеше за главата.
 	В рамото на Сиркал се беше забила отвертка. Той се изправи и я издърпа, без да каже и дума. След това притисна раната с ръка, за да спре кръвта. Двамата зарязаха сандъка и изскочиха през задната врата от потъващия бус.
 	Голов скочи от шофьорската врата в реката, готов да изплува до брега и да използва последните си патрони, за да си пробие път нагоре към моста. С малко късмет можеха да отвлекат някоя кола.
 	В същия момент видя вързаната под моста лодка и разбра, че съдбата му се усмихва. Извика на другите двама и заплува към нея, като стискаше зъби от болка при всяко загребване.
 	Сиркал стигна пръв до лодката и със здравата си ръка се изтегли през борда, след това се протегна надолу и издърпа О’Конър и Голов да се качат.
 	Изстрели пронизаха корпуса от стъклопласт. О’Конър отвърна на огъня, докато Сиркал повдигна арматурното табло, за да може Голов да даде на късо кабелите на запалването. Изкълчените му пръсти боляха жестоко, докато боравеше с жиците с палеца и показалеца си, за да направи връзката.
 	Блесна искра и двигателят с рев се събуди за живот.
 	Сиркал сряза въжетата, които държаха лодката за моста, и Голов бутна дросела напред. Погледна назад разстроен, защото му се бе наложило да остави формулите на Поличев да потънат в реката.
 	Почти безшумно задницата на буса се плъзна под водата.
 	Очакваше, че патрулката ще тръгне покрай реката успоредно на тях. Вместо това мъжът, който седеше до капитана в патрулката, полетя надолу по стълбите към мястото, където бусът бе изчезнал под водата, като си сваляше якето. Капитанът на „Орегон“ го следваше по петите.
 	Сигурно щяха да се опитат да спасят съдържанието на сандъка. Вероятно хартията и мастилото щяха да се превърнат в подгизнала маса, обаче ако успееха да ги извадят бързо, формулите още щяха да са четливи.
 	Голов намали и завъртя щурвала, та моторницата да направи обратен завой.
 	— Какво правиш? – извика смаяно О’Конър. – Трябва да се махаме оттук.
 	Голов не му обърна внимание. Беше изпълнен с решимост, че тази операция няма да е пълен провал.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 54 ≈

 	 
 	А Хуан следваше Троно по петите.
 	Извика му да чака. Щом видял как бусът потъва със сандъка, в който можеше да има улики за онова какво е замислил Голов, Троно измъкна едно въже и фенерче от жабката на полицейската кола и полетя надолу по стълбите, за да опита да го спаси. През рамо викна на Хуан и Гретчен да продължат преследването на лодката и по-късно да се върнат да го вземат. Толкова се беше съсредоточил върху потъналия бус, че не забеляза как Голов завъртя моторницата обратно.
 	Обаче Хуан видя. Запрескача стъпалата по две наведнъж, но не успя да спре Троно да скочи в реката. Като опитен водолаз Троно нямаше да има трудности да се гмурне до буса на дъното и да върже въже за сандъка, за да могат да го издърпат.
 	С пистолет в ръка Хуан скочи във водата и зарита, за да се гмурне до буса. Троно вече беше в товарния отсек и връзваше сандъка с въжето. Видя Хуан, кимна му и го последва нагоре, като дърпаше въжето.
 	Ревът на двигателя на „Сий Рей“ показваше, че тя бързо наближава. Троно се ококори разбираше, че са в опасност. Двамата заплуваха под водата към брега. Когато стигнаха бетонната стена, Хуан изплува и видя, че лодката се е изравнила с моста и намалява. Голов беше на щурвала и на лицето му се изписа доволна усмивка, когато погледите им се срещнаха.
 	Онова, което се случи след това, трая само секунди, но в съзнанието на Хуан винаги щеше да става като в забавен кадър.
 	Рижият мъж зад Голов беше насочил пистолета си към Хуан. В лодката имаше още един мъж, огромен индиец, но той не беше въоръжен.
 	Останал без дъх, Троно изплува до Хуан, но той го блъсна настрана, като използва същевременно инерцията, за да се оттласне в другата посока.
 	Докато го правеше, куршум изсвири над главата му. Той извади ръката с пистолета от водата и бързо стреля три пъти по рижия. Два от куршумите му улучиха. Единият в гърдите, а другият – в челото. Докато падаше, рижият успя да стреля, но куршумите само вдигнаха гейзери около Хуан.
 	В този момент се чуха изстрели откъм гърба на Хуан и пробиха дупки в корпуса на моторницата. Голов се приведе, завъртя лодката и бутна дросела напред докрай. Погледна гневно през рамо, докато „Сий Рей“ се носеше с пълна скорост надолу по реката. Не само не бяха постигнали целта си, но Голов беше загубил още един човек.
 	Хуан се обърна и видя Линда на бетонната пътека. С отпусната до тялото ръка, стиснала пистолета, и с ужас, изписан на лицето й, тя се обърна и извика на Гретчен:
 	— Простреляха го!
 	Хуан понечи да я поправи и да й каже, че става дума за „лизване“, когато осъзна, че Линда не гледа към него.
 	Обърна се и видя, че водата е станала червена от кръвта на Троно. Троно си поемаше трудно въздух, докато се опитваше да се задържи на повърхността само с една ръка. Лявата му ръка беше обездвижена от улучилия го куршум.
 	Хуан доплува до него и го прегърна, за да не потъне.
 	— Изпуснах въжето – изломоти Троно.
 	— Не го мисли – успокои го Хуан, докато го теглеше към брега, така че Линда да може да го хване за ръката.
 	— Дръж го.
 	— Майк, ще се оправиш – каза тя.
 	Хуан се измъкна от водата, хвана Троно под мишниците и го издърпа от водата. Вероятно това му причини болка, но бившият спасител парашутист само изръмжа.
 	Хуан го сложи върху бетона, а Линда притисна раната.
 	— Трябва да го закараме в болница. Веднага.
 	— Зная отвърна Хуан. – Бързо губи кръв и не можем да чакаме линейка.
 	И тъкмо да хване Троно отново под мишниците и да го издърпа нагоре по стълбите, когато видя предницата на патрулката на ръба горе и как после се спуска по хлъзгавата трева. Гретчен умело я докара до бетонната пътека, спря, изскочи и затича към тях.
 	— На километър оттук пътеката завива нагоре и мога да изляза оттам – задъхано каза тя. – Вече извадих в телефона си картата с пътя до болницата.
 	Качиха Троно на задната седалка с глава в скута на Линда, за да може тя да продължи да притиска раната. Гретчен даде на Хуан телефона си с упътванията за посоката и даде газ. Докато тя увеличаваше скоростта покрай реката, той натисна бутона, за да включи сирената и сигналните светлини. След това се обърна да погледне Троно. Лицето му беше пребледняло, но все още бе в съзнание.
 	— Дръж се! – окуражи го Хуан. – Ще стигнем след няколко минути.
 	Троно вдигна очи към Линда, която с едната си ръка го галеше по косата, а с другата бе притиснала раната в гърдите му. Въпреки натиска кръвта продължаваше да се просмуква между пръстите й.
 	— Без бързане – изграчи той с едва забележима усмивка. – Нещата не са толкова зле.
 	 
 	 
 	— Това всичките ли са? – попита Мак Ди Яблонски и гласът му отекна в катакомбите.
 	Държеше пистолета си насочен към своя пленник, докато вадеше последното от двайсетте блокчета пластичен експлозив, които Яблонски и другарят му бяха разхвърляли сред огромното руско съкровище. На таймера оставаха по-малко от две минути. Останалите блокчета бяха струпани близо до входа, вече с извадени детонатори.
 	— Да – отговори Яблонски.
 	— Добре. – Мак Ди кимна, тръгна към входа на катакомбите и махна на Яблонски да го последва. – Ако лъжеш, няма да съм ти благодарен.
 	— Мисля, че трябва да го приемеш на доверие.
 	— Не, няма. Връщаме се при входа, за да загасим осветлението. Ако видя светлинката на друг таймер, ще ти гръмна задника. В буквалния смисъл.
 	Когато Мак Ди се озова близо до входа, телефонът му почна настойчиво да бръмчи. Едва тук близо до стълбите можеше да улови сигнал.
 	Вдигна ръка, за да накара Яблонски да спре, извади детонатора от последното блокче експлозив и го остави върху едно от едновремешните оръдия, като държеше под око и таймера, който продължаваше да отброява.
 	На екрана на телефона се виждаше номерът на председателя.
 	— Мак Ди.
 	— Махай се колкото може по-бързо оттам – каза председателят с отсечен глас, напрежението му беше осезаемо.
 	— Какво става?
 	— Простреляха Майк. Караме го в болницата. Полицията всеки момент ще се появи. Трябва да изчезваш.
 	Мак Ди никога не беше чувал председателя толкова напрегнат. Това сигурно означаваше, че Троно не е добре. Стисна телефона по-здраво.
 	— С Тайни ще се срещнете на летището – нареди председателят. Ние ще дойдем ако и когато можем.
 	— Но аз…
 	Обаждането на председателя беше разсеяло Мак Ди и той не забеляза как Яблонски се беше примъкнал към купчината оръжия до него и бе вдигнал една стара сабя. Затова му остана само частица от секундата за реакция, когато Яблонски замахна с бясна бързина. Острието пропусна да отреже китката му, но изби пистолета от ръката му и той изтрака на пода.
 	Мак Ди отскочи, за да избегне смъртоносното мушване, прицелено в гърдите му. Нямаше много възможности, особено без оръжие. Затова вдигна пластичния експлозив от оръдието, където го беше оставил, и пъхна обратно детонатора на мястото му. Таймерът имаше да отброява още трийсет секунди, затова той размаха експлозива пред наемника, за да може той да го види ясно. Яблонски спря, готов обаче за следващ удар.
 	— Хвърли сабята или и двамата ще умрем – каза Мак Ди.
 	Яблонски се усмихна презрително.
 	— Не ти стиска.
 	— Бъркаш. А на теб стиска ли ти?
 	Оставаха петнайсет секунди.
 	— След станалото и без това ще съм мъртъв. Така че мисля, че блъфираш.
 	Десет секунди.
 	— Щом казваш – каза Мак Ди. – На. – И протегна блокчето експлозив все едно иска да му го даде.
 	Пет секунди.
 	Яблонски протегна ръка, за да издърпа детонатора, но Мак Ди дръпна блокчето С-4 в последния момент. Пъхна го в дулото на старото оръдие, хвърли се на земята и запуши ушите си с пръсти.
 	Яблонски стоеше точно пред оръдието и ударната вълна го запрати чак към дъното на помещението.
 	Сътресението изкара въздуха от дробовете на Мак Ди. Той се изправи и намери пистолета и телефона си. Екранът на телефона беше строшен.
 	Мак Ди тръгна нагоре по стъпалата, замаян не само от взрива, но и от новината за раняването на Троно. Докато не стигнеше до летището, нямаше как да се обади на председателя за новини.
 	Излезе от катедралата и чу усилващия се вой на полицейски сирени. Закрачи колкото може по-небрежно покрай патрулките, които вече бяха започнали да спират пред катедралата. Опитваше се да изглежда като любопитен турист, като същевременно внимаваше да стои настрана от тях.
 	Само с усилие на волята се удържа в продължение на две преки да не се затича, но после го направи, като се оглеждаше за такси, което да го закара на летището.
 	 
 	 
 	Гретчен беше съсредоточила цялото си внимание върху пътя. Лъкатушеше между автомобилите, бързайки за вилнюската Университетска болница. Сирената и сигналните светлини си вършеха работата, защото прогонваха хората и колите от пътя, докато тя минаваше на червено. Обаче от време на време й се налагаше да намали, което предизвикваше поток ругатни и тя натискаше клаксона.
 	— На километър и половина сме – заяви Хуан, опитваше се да е спокоен. Дишането на Троно беше станало накъсано. – Майк, как си?
 	— Студено ми е – изхърка той. – Завийте ме с нещо.
 	— Ще те закърпят навреме – каза Линда с най-успокояващия си глас, обаче стрелна бърз поглед към Хуан и той видя страха й заради състоянието на Троно. Въпреки натиска върху раната тя не успяваше напълно да спре кръвотечението.
 	— Не съм… сигурен… че ще издържа дотам.
 	— Разбира се, че ще издържиш.
 	— Дръж се, приятелю. Имаме нужда от теб в нашата работа.
 	С всяка частица от останалите му сили Троно вдигна треперещата си ръка и я протегна на Хуан, който се пресегна над седалката и я хвана. Беше студена и лепкава и в нея нямаше грам от енергията и жизнеността, с която Троно беше известен сред екипажа. Той повдигна глава и погледна тъжно Хуан.
 	— Благодаря ти – едва успя да произнесе.
 	Хуан попита със стегнато гърло:
 	— За какво?
 	— За… най-добрата работа… която съм имал.
 	Хуан поклати глава.
 	— Не, Майки, аз ти благодаря.
 	Главата на Троно падна назад и той погледна нагоре към Линда, чиито очи бяха плувнали в сълзи.
 	— Такова хубаво личице – каза Троно. След това издиша за последен път и ръката му в ръката на Хуан се отпусна.
 	Хуан внимателно я пусна върху гърдите му. Линда – разрида се неудържимо – продължаваше да гали Троно по косата.
 	Хуан натисна бутона и изключи сирената и сигналната лампа. Гретчен понечи да попита какви ги върши, но погледна в огледалото и видя Линда да плаче. Стовари длан върху волана и нададе яростен вик.
 	В момента Хуан се чувстваше напълно празен. Яростта му щеше да се събуди по-късно.
 	— Накъде да карам? – попита Гретчен.
 	— Трябва да намерим друга кола.
 	— Ще потърся някой пуст паркинг, откъдето можем да вземем някоя. А след това към летището ли?
 	Хуан кимна бавно и преглътна мъката, която заплашваше да го съкруши.
 	— Връщаме се на „Орегон“. Ще откараме Майки у дома.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 55 ≈

 	 
 	Копенхаген

 	 
 	Голов и Сиркал успяха да се качат на „Ахил“ чак на сутринта. Закачиха за тялото на О’Конър като тежести няколко от скъпите сензорни апарати, останали на борда на „Сън Рей“, и без много церемонии го изхвърлиха в един отдалечен участък на река Нерис, преди да изоставят моторницата. Откраднаха една кола, за да стигнат до литовската граница, където използваха фалшиви паспорти, за да влязат в Беларус. През целия полет от Минск до Копенхаген с частния самолет на Антонович Голов се ядосваше за почти пълния провал на операцията във Вилнюс.
 	Когато се качиха на яхтата, отиде право в каютата на Ивана, но преди това прати Сиркал да махнат аматьорския шев, който му беше направил, и да зашият ръката му както трябва. Когато Сиркал се оправеше, трябваше да преосмисли предстоящата мисия, след като бяха изгубили трима души.
 	— Как вървят нещата? – рязко попита Голов, когато отвори вратата на Ивана и влезе.
 	Каютата на Ивана не беше толкова просторна колкото апартамента на Антонович, но бе много по-пищна от всичко, което може да се види на някой круизен лайнер. По-голямата част от пространството беше заето от компютърно оборудване, от чието предназначение Голов не се интересуваше. На няколко монитора се виждаха софтуерни кодове или течаха видеозаписи в по-малки прозорци. От големите високоговорители се носеше европейска попмузика. Всичките машини на Ивана бяха свързани с високоскоростния сателитен интернет на яхтата.
 	За разлика от отвратителните рояци хакери, които Голов беше виждал в различни телевизионни шоута и филми, бюрото на Ивана беше спретнато и чисто. Всички протеинови блокчета и кутийки от енергийни напитки бяха намерили подходящото за тях място в кошчето за боклук, а единствените документи на бюрото бяха подредени на спретната купчинка.
 	Ивана се изненада от внезапната му поява. Веднага намали музиката, скочи на крака и го прегърна.
 	— Толкова се радвам, че се прибра невредим. – Огледа превързания му нос и пръстите, които Сиркал беше увил с лейкопласт, след като ги бе дръпнал да ги намести.
 	— О’Конър не успя – каза Голов. – И Монро и Яблонски също. Нещо по-лошо: сега руснаците ще приберат всичко, което Наполеон е задигнал от Москва.
 	По телевизията течаха несекващи репортажи за странното и пълно с насилие откритие на „Наполеоновото съкровище“, както вече го наричаха по всички телевизионни канали. Съобщенията за невероятното богатство на находката идваха малко по малко, докато следователите и специалистите по боеприпаси проучваха новооткритото помещение. Разбира се, това не бе попречило на журналистите да го сравнят с откриването на гробницата на Тутанкамон по неговата същностна и историческа стойност. Общото мнение беше, че макар съкровището да е открито в Литва, правителството ще върне предметите на Русия по силата на съдебно решение или като жест на добра воля.
 	При мисълта, че руснаците ще празнуват своя късмет, на Голов му се повдигаше. Обаче скоро щяха да забравят за това, когато бъдеха обвинени в причиняването на една от най-големите катастрофи на света, предизвикани от човека.
 	Ивана кимна.
 	— Новините от Вилнюс са по всички канали. Открили са пет трупа в катедралата. На нашите хора, на Кулпа и на двама полицаи.
 	— Не се ли споменават и други жертви?
 	— Имаше съобщение за престрелка край реката. Изпратили са водолази да проверят за трупове. Все още не са правени опити да бъде изваден бусът и неговото съдържание. Смяташ ли, че в Литва има нещо, което би могло да доведе ченгетата при нас?
 	— Не, няма документи, че Монро и Яблонски са служители на Антонович, а О’Конър едва ли ще бъде намерен скоро. Поне успяхме да унищожим работата на Поличев. Дори да успеят да извадят сандъка, ще им трябват месеци, ако не и години, за да изсушат и отделят страниците една от друга. В зависимост от повредите, причинени от водата, може и никога да не разберат какво е било написано на тях.
 	— А по това време ние ще сме си вече у дома и свободни.
 	— Освен ако не успеем да елиминираме екипажа на „Орегон“. Видях, че О’Конър улучи един от тях, но за съжаление не беше капитанът.
 	— Смяташ ли, че още са заплаха?
 	— Не мисля, че техният капитан е от хората, които се отказват, след като са отнесли някой шамар. Сега ще се насочи с още по-голяма енергия срещу нас. Затова измествам нашия времеви план напред.
 	— С колко?
 	— През следващите няколко дни времето ще е подходящо – отговори Голов. – Ще проверя кога Сиркал ще е готов. Което ни връща към моя първи въпрос. Как вървят твоите планове?
 	Тя кимна към компютърните конфигурации.
 	— Благодарение на Алексей Поличев банковият код е готов за изпращане. Както и вирусът за електрическите прекъсвачи.
 	Голов изпъчи гърди от гордост заради изобретателността на дъщеря си. Последното й изобретение беше вирус, който щеше да затвори всички електрически прекъсвачи в трансформаторите, конструирани от съвместното предприятие на Антонович и братята Декстра. Те бяха критичните съставни части на промишлените подстанции в електрическата мрежа. Уязвимостта, от която тя се беше възползвала, всъщност беше вградена в системата, за да позволи централизираното управление на електрическата мрежа. Когато прекъсвачите бъдеха затворени, щеше да се предотврати възможното изгаряне на цялата мрежа при повишаване на мощността. Трябваше само едно рязко повишение на стойностите, за да предизвика ефекта на доминото.
 	— Когато задействам банковия вирус – продължи Ивана, – ще са нужни около пет минути, за да бъдат прехвърлени трийсет милиарда евро по сметките, които открихме на Каймановите острови, в Панама, Сингапур и на Сейшелите, и да се удостовери получаването им. Щом трансферът приключи, ще вкарам другия вирус в електрическата мрежа и ще затворя прекъсвачите. Остава на теб да тласнеш мрежата към провал. След това няма да могат да проследят парите.
 	— А Антонович?
 	— Знае си ролята. Все още си мисли, че след това ще остане жив.
 	— Ще остане. За кратко.
 	Щом прехвърлянето на парите завършеше, а Европа изпаднеше в хаос, „Ахил“ щеше да поеме за Бразилия. Там щеше да потъне близо до брега пред много свидетели, а от екипажа привидно никой нямаше да се спаси. Така всички техни следи щяха да бъдат заметени от огнената катастрофа.
 	А ако „Орегон“ попаднеше на следите им – толкова по-добре. Щяха да издухат и него.
 	Ивана му се усмихна.
 	— Какво?
 	— Сетих се за една полза от пътуването ти до Вилнюс.
 	Голов се намръщи.
 	— Какво имаш предвид?
 	— След смъртта на О’Конър разполагаме с още седем и половина милиарда да си ги поделим със Сиркал.
 	Голов отговори на усмивката й и поклати глава заради наивността й въпреки нейния блестящ ум. Хвана ръцете й и каза:
 	— Скъпа, никога няма да му дадем тези пари. Челото й се сбръчка.
 	— А Сиркал?
 	Голов поклати глава.
 	— Наистина ли мислиш, че ще взема да деля трийсет милиарда евро с друг, освен теб?
 	 
 	 
 	 
 	≈ 56 ≈

 	 
 	Северно море

 	 
 	Не се случваше често целият екипаж на „Орегон“ да се събере на палубата, но никой не искаше да пропусне погребението на Троно. Този район пред бреговете на Норвегия беше известен с прословутото си лошо време, но сега небето беше безоблачно и позволяваше на кораба да запази позицията си в спокойните води. Върховете в далечината придаваха на церемонията величие, което допълваше сериозното настроение.
 	Преди да заговори, Хуан огледа мълчаливо всички. Някои отвърнаха на погледа му. Други не смееха да го погледнат от страх да не изгубят самообладание. Някои носеха черни костюми и рокли, дори Мърф беше сменил обичайната си тениска с вечерен костюм, зает от Ерик Стоун. Мнозина от военните ветерани, включително Линк, Линда, Ерик и Мак Ди носеха парадните си униформи. Гретчен, която не познаваше Майк толкова добре, колкото останалите, почтително стоеше на заден план. На малцина очите бяха сухи и на всяко лице беше изписано усилието да се потиска мъката от загубата на един от техните.
 	Трупът на Майк беше положен в метален ковчег; загърнат с американския флаг. Смъртният акт и нужното разрешение за транспортиране на неговите останки в Осло бяха изготвени от Кевин Никсън в неговата Магическа работилница.
 	Тъй като всички знаеха колко е опасна работата им, всеки член на екипажа имаше подготвено завещание в Корпорацията. Последната воля на Майк беше Хуан да съобщи на родителите му и на сестра му във Върмонт, където те щяха да организират панихида. Разговорът с неговото семейство се оказа толкова мъчителен, колкото Хуан очакваше. Желанието на Майк беше екипажът на „Орегон“ да го погребе по моряшки.
 	Не им беше за първи път член на екипажа да загине в бой, но това не правеше случилото се по-малко мъчително. В запечатаното писмо, адресирано до Хуан, Майк молеше словата по време на церемонията да са кратки и екипажът да прекара времето си в смях и пиене на помена. Хуан направи всичко възможно, за да изпълни последното му желание.
 	— Изгубихме голям приятел и колега в лицето на Майкъл Джеймс Троно – започна той, – дори нещо повече: изгубихме част от нашето семейство. Майк умря така, както живя: излагайки живота си на риск, за да осигури нашия общ успех, без да мисли за себе си. Беше човек на действието и на честта. Самото му присъствие на този свят го правеше по-добро място.
 	Хуан прочисти гърлото си и продължи:
 	— Майк пожела да го изпратим с празненство за неговия живот. Да пийнем и да се посмеем заедно. Да си припомним старите битки. Ще го направим щом ни се удаде възможност. Обаче той би искал също така първо да завършим нашата мисия. Няма друго място, на което Майк би предпочел да бъде повече, отколкото на този кораб и с този екипаж. Да, той ще бъде с нас, докато го помним.
 	Хуан отстъпи мястото си на Джулия Хъксли, която полагаше огромни усилия да не се разплаче, докато четеше молитвата. След това Хуан изкомандва:
 	— Взвод, за почест! – Линк, Линда и Мак Ди пристъпиха напред, взели за почест с оръжията си. Носачите наклониха платформата, задържайки ковчега, и го пуснаха да падне в морето, след като прозвуча трикратният залп. На борда нямаха сигнална тръба, затова Макс пусна запис на „отбой“ през външните високоговорители. Стояха мирно по време на тъжната погребална мелодия, докато двамата носачи сгъваха знамето и го предадоха на Хуан. Щеше да го изпрати на родителите на Майк заедно с неговите лични вещи.
 	След малко Хуан слезе в конферентната зала, където се бяха събрали старшите командири и Гретчен.
 	— Съжалявам, че трябва точно сега да се занимаваме с това – започна той, – но мисля, че нямаме много време. Гретчен, преди погребението ми каза, че ще ти подшушнат информация за предстоящото местонахождение на Антонович.
 	— Да. Интерпол поддържа връзка с двамата синове на Ларс и Оскар Декстра – братята, загинали при самолетната катастрофа в Гибралтар. Ние я разследваме като възможен терористичен акт и тяхното семейство ни оказва пълно съдействие. Казаха ни, че бащите им трябвало да участват в официалното откриване на Европейския контролен хъб край Маастрихт, Холандия, след няколко дни.
 	— Това свързано ли е с европейската електрическа мрежа? – попита Хуан.
 	— Да. „Бликсем Растер“, съвместното предприятие на Декстра и Антонович, е създало голяма част от контролната архитектура. Миналата седмица се появи онлайн и за главните изпълнителни директори ще бъде организирана частна обиколка из предприятието.
 	— Кога?
 	— Определена е за четири следобед вдругиден.
 	— Обзалагам се, че Антонович е помолил да се проведе по-рано, нали?
 	Гретчен кимна.
 	— Помолил е да се проведе утре по същото време.
 	— Променили са времевия си план, защото се тревожат за случилото се във Вилнюс. Въпросът е каква е тяхната крайна цел?
 	— Ние с Ерик имаме подозрение – обади се Мърф.
 	— Контролният хъб е създаден с идеята да управлява всички европейски трансформаторни станции от едно място – каза Ерик. – Той би бил идеалната мишена за нападение срещу цялата електрическа мрежа.
 	— Смяташ, че се опитват да разрушат електрическата мрежа на целия континент? – Хуан почти подскочи.
 	— Вече минаха десетте дни от предупреждението на Призрачен враг, оставено в „Креди Кондамин“ за нас – намеси се Мърф, – и нямаше рухване на банки, така че те са си отдъхнали, нали? Ами ако заплахата е била лъжлива? Може би изобщо не са планирали да разрушат банковата система. Подозираме, че банковият код за безопасност е бил пробит заради обира на „Креди Кондамин“. Може би техният план още от самото начало е бил да проникнат в банките за пари?
 	Гретчен поклати глава.
 	— Оттогава наблюдаваме банките много внимателно. Няма големи разминавания между търговията или депозитите.
 	Ерик вдигна пръст.
 	— Знаят, че ги наблюдавате. Обаче какво би станало, ако трансферите бъдат извършени преди голямото спиране на тока?
 	Лицето й помръкна заради изводите, които можеха да се направят от въпроса.
 	— Банките ще се мъчат да върнат системата онлайн. Всяко продължително прекъсване ще предизвика финансов срив. Проследяването на някакви фалшиви сделки няма да е приоритет, докато системата отново не заработи. Всъщност може би ще е невъзможно трансферите да бъдат проследени дори след като системата отново заработи.
 	— Мисля, че Призрачен враг знае това – каза Мърф.
 	— Могат да се измъкнат с милиарди.
 	— Какво общо има с това трансформаторната станция край Цингст? – попита Хуан.
 	— Разрушаването на подстанцията до Франкфурт – започна да обяснява Ерик – намали възможностите за преразпределението на електрическата енергия. Ако внезапно бъде изгубена и тази в Цингст, последствията ще са катастрофални.
 	— Говорим за континентално спиране на тока – каза Мърф. – Няма да има транспорт. Газовите помпи ще спрат. Летищата ще затворят. Компютрите и комуникационните мрежи ще са неизползваеми. Няма да има телефони, нито интернет. Икономиката ще се озове в състояние на свободно падане.
 	— Колко време ще отнеме да се възстанови подаването на ток, ако повечето подстанции в Европа бъдат изключени? – попита Хуан.
 	— Ако имаме късмет – три месеца.
 	— Три месеца?!
 	— Когато казваме, че подстанциите ще се сринат и стопят, го казваме в буквален смисъл – допълни Ерик. – Ще бъдат напълно разрушени. А промишлените трансформатори не се продават в кварталните железарии. Трябва да се произведат от нулата, да се превозят и да се инсталират, след като повредените бъдат демонтирани.
 	— Ако няма ток, как европейските фабрики ще изработят новите? – добави Мърф. – Ще трябва да дойдат от отвъд океана, което ще отнеме още време.
 	— Да, ще настъпи пълна анархия. – Хуан кимна мрачно. – Когато спре превозването на хранителни стоки, след няколко дни хората ще почнат да гладуват.
 	— Трябва да предупредя моите началници в Интерпол каза Гретчен. – Ще ги накарам да спрат обиколката на фабриката.
 	— Може да опиташ, но на основата на какви доказателства? Всичко това е предположение, на което по случайност вярвам.
 	— Тогава поне да я отложат.
 	— Опитай – съгласи се Хуан. – Но аз няма да заложа всичко само на един кон. На милиардерите трудно се отказва.
 	— Решил си сам да ги спреш?
 	— Няма да чакам Антонович и Голов да поставят Европа на колене. Щом тяхната атака има две цели – контролния хъб и трансформаторната станция, ние трябва да се заемем с тях едновременно. Еди, вземи Линк и Мърф в Нидерландия и се срещни с роднините на братя Декстра. Искам да участваш в тази обиколка с тях в случай, че Призрачен враг опита нещо.
 	— Добре – отговори Еди. – Обаче как ще ги убедим да ни вземат с тях?
 	— Ще им изпратя видеото как „Ахил“ унищожава „Нарвал“. Това ще е достатъчно да посее съмнение към деловия партньор на техните бащи.
 	— А аз къде ще бъда? – попита Гретчен.
 	— С мен тук на „Орегон“ – отговори председателят. – Не мисля, че крайбрежната електрическа подстанция е подбрана случайно. Хващам се на бас, че Голов ще използва яхтата на Антонович, за да я разруши, и те искам там с цялата мощ на Интерпол, когато заловим „Ахил“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 57 ≈

 	 
 	В девет часа на следващата сутрин Еди, Линк и Мърф се появиха на рецепцията в седалището на „Декстра Индъстрис“ във величествена каменна готическа сграда в самия център на града. Докато ги водеха към кабинета на изпълнителния директор, Еди забеляза, че Декстра не са жалили средства за антиките, подредени по коридорите. Обзавеждането беше като в кралски дворец и доколкото Еди можеше да прецени, навремето сградата може и да беше била дворец.
 	Кабинетът на ИД беше обзаведен още по-богато. На бюрото се беше подпрял слаб като клечка мъж към трийсетте и говореше по телефона. Махна им с два пръста и тримата останаха на място, изчаквайки да си довърши разговора. След още няколко думи на холандски мъжът затвори телефона.
 	— Густав Декстра – каза той царствено, докато се изправяше, за да се здрависа с тях. – Оскар Декстра ми беше баща. Вие сте Едуард Сенг, Франклин Линкълн и Марк Мърфи, нали?
 	— Да, господине – отговори Еди. – Съжаляваме за вашата загуба.
 	— Да, за всички ни беше трудно. Братовчед ми Нилс съжалява, че не може да е тук, защото е в Сингапур, за да договори голяма сделка за превози. Той се зарови в работата след погребението на чичо ми Ларс. – Густав направи пауза и бавно поклати глава.
 	— Значи смятате, че Максим Антонович е накарал да убият баща ми?
 	— Нямаме нито едно сигурно доказателство, че той е отговорен – каза Мърф, – обаче сме сигурни, че са го извършили неговите хора.
 	— Защо сте сигурни?
 	— Според криминологичните екипи, извършили анализа на останките от самолета – се включи и Линк, – има доказателства, че е бил нагрят отвън, преди да се запали. Високомощен лазер би оставил точно такива следи.
 	Густав се намръщи.
 	— Мислех, че катастрофата е доста подозрителна, но чак лазер?
 	— Гледали сте видеото за „Ахил“ – каза Еди. – Предполагам, че днес нямаше да сме тук, ако не бяхте. Яхтата на Антонович е свалила самолета на вашия баща със същия лазер, който използва във видеото, за да потопи „Нарвал“.
 	— Не зная откъде сте се сдобили с този запис, но единственото, което можах да видя, бяха снаряди, които се взривяват във въздуха, и не можех да разбера защо.
 	— Тогава защо ни помагате? – попита Линк.
 	— Защото много ясно видях как „Ахил“ унищожава „Нарвал“. Нямам представа защо Антонович би искал да убие баща ми и да потопи един от нашите кораби. Собствеността в съвместното предприятие остава петдесет на петдесет процента дори след смъртта на татко и чичо. Така че за Антонович убийството няма смисъл. Обаче, от друга страна, нямам му никакво доверие.
 	— А на нас имате ли ни доверие?
 	— Както предложи вашият председател, се обадих на емира на Кувейт, който е наш семеен приятел. Той е много впечатлен от работата, която вашата компания е свършила за него, и препоръча горещо вашите услуги. Ако той ви има доверие, аз също ще ви се доверя. А ако Антонович наистина стои зад смъртта на баща ми, може да реши да ликвидира и нас с Нилс. Няма да седя и да чакам това да се случи.
 	На вратата се почука и влезе млада жена, която носеше руло чертежи.
 	— Благодаря, Ивон – каза Густав и взе чертежите. – Остави ни сами, ако обичаш.
 	После разгъна чертежите на бюрото си и продължи:
 	— Както поискахте, това са плановете на етажите на Европейския контролен хъб. Съоръжението е с висока степен на безопасност и биометрична защита: скенери за пръстови отпечатъци и очна ретина на всички врати. Никой, който не е от системата, не може да влезе.
 	— Освен ако не си поканен на обиколка.
 	— Да. Обиколката ще покаже основните елементи на контролния хъб. Ако подозирате, че Антонович и хакерката Призрачен враг искат да проникнат в електрическата мрежа, трябва да го направят от командния център.
 	Командният център, разположен в средата на съоръжението, представляваше голямо помещение, в което имаше над трийсет мониторни станции и екрани с големината на стените, на които се виждаше цялата европейска електрическа мрежа.
 	— Сигурен ли сте, че не можем да отменим или да отложим тази обиколка? – попита Еди.
 	Както беше предположил председателят, предупреждението не беше взето под внимание. Европейските електрически чиновници не бяха готови да ядосат един от своите най-големи доставчици само заради слухове.
 	— Аз мога да отменя моето участие – каза Густав, но ако Антонович реши да присъства, сигурен съм, че няма да му откажат.
 	— Тогава е важно да не се отказвате. Трябва да сме там, където са той и Призрачен враг, и да сме готови за всичко.
 	— Какво биха могли да направят? Дори Антонович и хората с него не могат да влязат, без да бъдат внимателно проверени. Не могат да носят оръжие, а освен това навсякъде има охрана.
 	— Бъдете сигурен, че имат план как да се справят с това – каза Линк.
 	— Ще им трябва достъп до компютрите – обясни Мърф, – което означава, че по някакъв начин трябва да подчинят инженерите в командния център. Няма начин Призрачен враг да хакне системата, без никой да забележи.
 	— Това звучи абсурдно – Густав поклати глава, – но съм готов да ви взема с мен, ако това помогне да ги спрем.
 	— Точно за това молим – каза Еди. – Бихме искали да разгледаме по-внимателно тези планове, за да можем да определим различните сценарии, които те биха могли да използват, и да разработим нашите контрамерки. Ще бъде ли трудно да ни вкарате заедно с вас?
 	Густав поклати глава.
 	— Вече наредих да ви направят служебни карти, така че… – Звънецът на телефона му го прекъсна. – Това е моят човек в контролния хъб.
 	Еди не разбираше какво говори Густав на холандски, обаче щом очите на младия бизнесмен се разтвориха широко, разбра, че не може да е нещо хубаво.
 	— Антонович вече е на път за контролния хъб – каза им Густав. – В последния момент е поискал да преместят обиколката за днес сутринта.
 	— В момента? – попита Мърф.
 	Густав кимна.
 	— Хеликоптерът му ще излети от летището, за да го закара до хъба.
 	— Моля се и вие да имате хеликоптер – каза Линк.
 	— Разбира се, но е на летището. А контролният хъб е в другата посока край един малък град, Терлинден.
 	— Колко е далеч оттук?
 	— Двайсет километра – отговори Густав. – Можем да стигнем за двайсет минути.
 	— Наредете да ви докарат автомобила. Трябва да тръгваме.
 	— Обзалагам се, че мога да ви закарам дотам за по-малко от двайсет минути – похвали се Линк.
 	Мърф вече навиваше етажните планове, за да ги прегледат в колата. Докато бързаха да излязат, Еди се свърза с „Орегон“.
 	Вместо поздрав председателят попита:
 	— Успяхте ли да се срещнете с Густав?
 	— Да, но сега излизаме. В момента Антонович е на път за контролния хъб. Ние също отиваме там.
 	— Значи е преместил времевия план още напред. Умно. За щастие ние направихме същото.
 	— Настигнахте ли „Ахил“?
 	— Имаме го на екраните в кръстчето на мерниците. – Еди чу задоволството в гласа на председателя.
 	— А Голов няма представа, че ги виждаме.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 58 ≈

 	 

 	На двайсет мили от брега

 	пред Цингст, Германия
  

 	Сергей Голов гледаше как руският флаг на „Ахил“ плющи на свежия вятър и си помисли, че сутринта не би могла да бъде по-съвършена. Макар да грееше слънце, Балтийско море кипеше заради постоянния бриз и вълните вееха пенести гриви, а перките на ветрогенераторите в далечината се въртяха с бясна скорост. Над двеста перки с размах по-голям от крилото на джъмбо джет захранваха произвежданата от тях електроенергия в разпрострялата се електрическа подстанция на германския бряг.
 	Всъщност „Ахил“ се намираше по-близо до Дания, отколкото до Германия, което щеше да им е от полза при бягството, след като трансформаторите бъдеха разрушени. Яхтата просто щеше да изчезне сред лабиринта от острови, които съставляваха голяма част от датската сухоземна територия. След това щяха да завият към Северно море, за да се срещнат с хеликоптера на Ивана близо до Ротердам, преди да потеглят с максимална скорост към бразилските териториални води.
 	Слънчевият ден също беше от полза. Слънчевата енергия заемаше все по-голям дял от европейското производство на електричество. Тъй като беше трудно да се намали производството на слънчевите панели през деня, регулирането на енергията се превръщаше в предизвикателство. Мрежата щеше да се бори с разпределението на произведената енергия от работещите с пълна сила вятърни и слънчеви централи, като едновременно регулира традиционните газови, въглищни и ядрени мощности. Всичко, което беше нужно, за да наруши равновесието, беше лек тласък – и системата щеше напълно да рухне.
 	Голов беше доволен, че днес движението в морето беше сравнително малко – тукашните води често бяха пренаселени. Преди няколко минути бе минал един контейнеровоз и почти се беше загубил от полезрението им към остров Фалстер. От изток се приближаваше голям круизен кораб, идващ от Хелзинки или Стокхолм – вероятно правеше обиколка на Скандинавието.
 	— Има ли други кораби на дисплея? – попита Голов.
 	— Не, господине – отговори техникът на радара.
 	— Обаче виждам малък обект в посока 350 градуса.
 	Нещо идваше към тях от север почти перпендикулярно от другата страна на острова. Кравчук, първият помощник, отиде при радара и се наведе над рамото на техника.
 	— Скорост?
 	— Осемдесет възела. Във въздуха е.
 	— Разстояние?
 	— Десет километра и намалява.
 	Голов се напрегна. Това трябваше да е „Орегон“. Със сигурност.
 	— Хеликоптер ли е? – попита той.
 	— Не – отговори техникът. – Прекалено е малко. Трябва да е дрон. Не е по-голям от три метра.
 	— Какво са намислили? – измърмори Голов под нос. Погледна Кравчук и нареди: – Всички на бойните постове. Прехвърли електромагнитното оръдие и лазера онлайн.
 	— Слушам – каза бордният инженер и из кораба се разнесе аларма.
 	Електромагнитното оръдие и лазерът се издигнаха от своите скрити отделения.
 	„Орегон“ трябваше да е някъде наоколо, скрит от остров Фалстер.
 	Голов се обади на Ивана.
 	Тя вдигна още след първото позвъняване.
 	— В момента кацаме пред контролния хъб.
 	— Чудесно отговори той. – Трябва да ми изпратиш число.
 	 
 	 
 	Хуан беше в операционния център на „Орегон“. Ерик водеше кораба през тесните канали, които разделяха островите в тази част на веригата – позиция, която го правеше неоткриваем за „Ахил“. Яхтата се намираше точно на мястото, където Хуан смяташе, че ще е, за да има Голов чисто зрително поле за стрелбата срещу подстанцията край Цингст.
 	Изображението на „Ахил“ върху основния екран идваше благодарение на дрон за наблюдение, управляван от Гомес Адамс. Беше с размерите на албатрос и описваше кръгове над острова на достатъчно разстояние от яхтата, така че да не може да бъде разпознат като дрон. Авиаторските умения на Гомес бяха поставени на изпитание, защото трябваше да управлява едновременно няколко машини.
 	Големият снабдителен дрон летеше право срещу „Ахил“. Голов вече го беше видял: Хуан беше сигурен в това, защото виждаше заплашителното електромагнитно оръдие и приличащата на телескоп лазерна система да се издигат от палубата на яхтата.
 	— Готвят се да го свалят – предупреди Гомес.
 	— Мисля, че цената, която ще платим, е ниска – отговори Хуан. После се обърна към Макс. – Съжалявам, че ще изгубим любимеца ти.
 	— Все пак идеята да го използваме беше моя. Иска ми се, ако можем, да го натикаме чак в гърлото на Голов.
 	— Линда, готова ли си? – попита Хуан. Тя седеше на мястото на Мърф за управление на огъня.
 	Тя му отговори с усмивка.
 	— Отдавна съм готова.
 	— Председателю, търсят те – извика Хали. Държеше мобилен телефон. – Повикването е от номера на Мари Марсо. Наблюдавах трафика му. Човекът, който се обажда, твърди, че е Сергей Голов.
 	— Включи го на високоговорител.
 	Хали кимна и Хуан попита:
 	— Голов, защо не останахте във Вилнюс? Имах да ви казвам още неща.
 	— Защо мислите, че се обаждам сега? Винаги съм се забавлявал с нашите сблъсъци. Като се има предвид колко се сближихме през последната седмица, не мислите ли, че трябва да знам истинското ви име, капитане?
 	— С удоволствие ще ви дам възможност да знаете кой ви победи. Казвам се Хуан Кабрило.
 	— Капитан Кабрило, удоволствие е да срещнеш противник, който е дорасъл до предизвикателството. Обаче трябва да знаете, че атака от въздуха срещу мен е напразно усилие. По време на последния сблъсък между нашите кораби вие заплашихте генерала във Владивосток. Сигурен съм, че сте чули какво се случи. Не се опитвайте отново да обезвредите оръжията ни, защото сме се погрижили за кода.
 	— Не бих очаквал нещо друго – отговори Хуан. Снабдителният дрон вече беше само на две мили от „Ахил“. – Между другото, благодаря, че ни отведохте до съкровището на Наполеон. Много ощастливихте руснаците.
 	Той знаеше военното минало на Голов. Закачката трябваше да го бодне.
 	— Вярно, там ме спипахте – съгласи се Голов, – но тук няма да успеете. Само гледайте.
 	Снабдителният дрон започна да се нажежава до червено. След секунди литиевойонните батерии прегряха и избухнаха. Парчетата от дрона се посипаха в морето.
 	Голов се засмя.
 	— Капитан Кабрило, продължавайте да ги изпращате. Имаме нужда от стрелкова подготовка. Толкова се радвам на лазера, че бих могъл да го правя цял ден.
 	— Всъщност – каза Хуан, – не мисля, че можете.
 	— Така ли? Че защо?
 	— Сега вие гледайте. – После кимна на Гомес, който управляваше трети дрон, квадрокоптер, наречен „Оса“. Той се приближаваше към „Ахил“ под ъгъл перпендикулярен на маршрута на снабдителния дрон. Тъй като не беше по-голям от чайка, радарната му сянка беше твърде малка, за да бъде открита, докато се плъзгаше над вълните под умелото управление на Гомес.
 	Осата започна да се рее край белия корпус на „Ахил“. Снабдителният дрон бе изиграл ролята на примамка, за да накара Голов да открие лазера, изваждайки го от защитната му покритие. Осата се издигна, докато се изравни с палубата на яхтата. Целта й беше полираната леща.
 	Гомес насочи осата към лазера, който се въртеше лудешки в търсене на нова цел, и я спусна на сантиметри от лещата. Когато се озова на позиция, дронът взриви деветстотинте грама С-4, които носеше.
 	Видеото, което предаваше осата, прекъсна. Обаче виковете, които се чуха по телефона, казаха всичко, което Хуан искаше да знае. Дронът си беше изпълнил задачата.
 	— Голов, да не би да имате проблеми с лазера? – небрежно попита Хуан.
 	Това накара хората в оперативния център да се усмихнат.
 	От високоговорителя заехтя гласът на Голов:
 	— Кабрило, ще те преследвам до последно и ще се погрижа тази отвратителна купчина ръждясало желязо, която наричаш кораб, да се превърне в парчета на морското дъно.
 	— Голов, мисля, че е по-разумно да се тревожиш за своя собствен кораб. Линда, изстреляй една.
 	— С удоволствие, председателю – отговори тя.
 	С натискане на бутона противокорабната ракета „Екзосет“ излетя от пусковата установка и се понесе към „Ахил“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 59 ≈

 	 
 	— Пълен напред! – извика Голов, когато техникът на радара съобщи, че към тях лети „Екзосет“, и прекъсна връзката с Кабрило. – Започни лавиране!
 	„Ахил“ се стрелна напред. Без да може да фокусира смъртоносния си лъч, лазерът беше загубен. А Голов не можеше да използва електромагнитното оръдие, защото не знаеше в какво да се прицели.
 	Той се втурна към радара и кресна на техника:
 	— Намери ми цел!
 	— Не мога да ги видя!
 	— Откъде идва ракетата?
 	— От другата страна на остров Фалстер. Удар след десет секунди.
 	Голов се извъртя към първия помощник:
 	— Кравчук, дай изстрел с електронното оръдие в обратна посока по траекторията на ракетата.
 	— Капитане, не знаем откъде е изстреляна и…
 	— Направи го! – изрева Голов.
 	— Слушам. – И Кравчук заповяда да прицелят оръдието по траекторията на ракетата.
 	Електронното оръдие се завъртя.
 	— Целта фиксирана.
 	— Огън!
 	Свръхзвуковият снаряд изфуча от цевта на оръдието, обаче Голов не отместваше очи от огнената опашка на ракетата, която ги наближаваше.
 	Техникът на радара извика:
 	— Готови за удара!
 	За миг Голов си помисли, че ракетата ще взриви мостика, обаче тя улучи средата на кораба в огнен взрив. Членовете на екипажа, които се намираха на мостика, изпопадаха на пода, но поликарбонатните прозорци отразиха шрапнелите от ракетата.
 	Щом успя да стане, Голов се развика да му докладват щетите.
 	Кравчук се вторачи в един екран, който премигваше в червено.
 	— Активирана е системата за гасене на пожари. Пожарът е угасен, но е повредена оръдейната кула. Можем да контролираме издигането на височина, обаче обръщателната платформа не е онлайн. Вече не можем да завъртаме, за да се прицелим.
 	— Може ли още да стреля?
 	Кравчук трескаво затрака по клавиатурата на компютъра.
 	— Да, но има повреда в кондензаторната система. Можем да взривим яхтата, ако продължим стрелбата.
 	— Налага се да рискуваме.
 	— Но стрелбата по тях е напразна!
 	— Това аз го решавам!
 	Телефонът на Голов започна да звъни весело в пълен контраст с обстановката на мостика и той едва сега осъзна, че още го стиска в ръката си.
 	Звъняха му от „Орегон“.
 	— Идва ли друга ракета? – попита той техника на радара.
 	— Не.
 	— Вдигнете хеликоптера във въздуха. – Беше заповядал Ка-226 да бъде зареден с гориво и въоръжен с руските анти кораби и ракети „Сгъваем нож“. Това беше предпазна мярка в случай, че налети на кораб на бреговата охрана, който проявява прекалено голямо любопитство.
 	Телефонът продължаваше настоятелно да звъни. Голов скръцна със зъби и отговори на обаждането с идеята да спечели малко време.
 	— Какво? – изръмжа в слушалката.
 	— Голов, защо ми затвори? – попита Кабрило подигравателно. – Ти и хората ти да не сте нещо заети? Между другото, не ни улучи. Дори не беше близко.
 	— Обаждаш се да злорадстваш ли?
 	— Обаждам ти се, за да попитам дали не искаш да се предадеш. Аз лично се надявам, че отговорът е „не“, но при мен има човек от Интерпол, който иска да те арестува и да те предаде на множество страни. Те ще се радват да разпитат теб и екипажа ти за действията ви през последните няколко седмици.
 	Голов плесна длан върху подлакътника на стола. Нямаше да се откаже сега, когато бяха толкова близо до завършване на операцията. Не и когато Ивана се готвеше да изпълни своята задача.
 	Обаче не можеше да стреля по електрическата подстанция, докато тя не бе деактивирала прекъсвачите. Ако избързаше с разрушаването й, нямаше да се получи ефектът на доминото. Трябваше да го направи едва след като тя въведеше своя софтуер.
 	Докато Голов обмисляше възможностите си, хеликоптерът излетя. Докато го гледаше как се носи към острова, Голов видя в далечината круизния кораб.
 	— Сега, когато издигна във въздуха атакуващ хеликоптер – обади се Кабрило, – ще изтълкувам смаяното ти мълчание като решително „не“ срещу предаването. Линда, изстреляй втора ракета. Сбогом, Голов.
 	— Чакай малко – припряно каза руснакът.
 	— Твърде късно е. Ракетата излетя.
 	— Не искаш ли да чуеш моето контрапредложение? – Докато говореше, Голов посочи огромния круизен кораб на десет мили от техния ляв борд и направи знак на щурмана да завие. Вярно, електромагнитното оръдие не можеше да се върти, но „Ахил“ можеше.
 	Кабрило се засмя.
 	— Контрапредложение? Шегуваш се.
 	— Ракетата наближава! – извика паникьосаният техник на радара. – Двайсет секунди до удара.
 	— След десет секунди ще започна да стрелям по круизния кораб – каза Голов на Кабрило. Изобщо не блъфираше. – Ако не ме убиеш с тази ракета, ще продължа да стрелям, докато всичките пет хиляди души на него не умрат.
 	 
 	 
 	Хуан и останалите от екипажа в операционния център гледаха как „Ахил“ се завърта и цевта на електронното оръдие се насочва срещу круизния кораб. Хуан знаеше, че Голов ще стреля. Можеше само да си представи ужаса, когато електромагнитното оръдие улучи пътническия кораб.
 	Нямаше време да го обмисля по-нататък. Ракетата беше твърде близо до „Ахил“.
 	— Обезвреди ракетата – нареди той на Линда.
 	— Слушам, обезвреждам ракетата.
 	Ракетата избухна на половината път до целта.
 	— Добре, Голов, изглежда, се озовахме в патова ситуация.
 

 	— Само ти се струва така отговори Голов. – Не си прави труда да предупреждаваш лайнера. Ние следим същите радиочестоти като вас.
 	— Ще се оттеглим – предложи Хуан.
 	— Не е достатъчно. Щом корабът се отдалечи, ще съм отново в ръцете ви.
 	— Какво е твоето контрапредложение?
 	— Извади кораба си от скривалището. Искам ви до „Ахил“.
 	— Защо?
 	— Защото ще се предадете. Круизният кораб ще е в обсега ни още петнайсет минути. Разполагаш с десет минути да докараш „Орегон“ до яхтата.
 	Хуан даде знак на Хали с пръст все едно си прерязва гърлото да изключи звука на телефона. Хали кимна, че го е направил.
 	— Не можем да се предадем на този бандит – викна Макс.
 	— Голов няма да се поколебае да взриви лайнера – отбеляза Гретчен. – След като още мисли, че може да спечели, затворът за него и останалите от екипажа на „Ахил“ не е вариант. Значи няма какво да губи.
 	— Аз също не съм готов да се предам – каза Хуан.
 	— Има ли някакъв друг начин да извадим от строя електромагнитното му оръдие?
 	Макс поклати глава.
 	— Не и преди да успее да стреля три или четири пъти. Дори толкова голям кораб като лайнера няма да преживее такъв бараж.
 	— Някой има ли идея как да обезвредим оръдието?
 	Отговорът беше мълчание.
 	— Тогава не виждам друга възможност – обобщи Хуан. – Трябва да изпълним искането му. Хали, включи звука.
 	Хали кимна.
 	Хуан въздъхна в слушалката за ефект.
 	— Обмислих изкусителното ти предложение. Идваме.
 	— Мъдър избор – отговори Голов. – Ако изстреляте още някоя ракета или по този твой странен кораб видя някакви оръжия, ще стрелям.
 	— Не се съмнявам, че си държиш на думата. Обаче ако стреляш, ще те унищожа.
 	— Значи ставаме двама, които си държат на думата. Очаквам да те видя с останалата част от екипажа на палубата, когато стигнете до нас.
 	— Разбрано.
 	— Нямам търпение отново да се видим – каза Голов и прекъсна връзката.
 	— Стоуни – нареди Хуан. – Курс към „Ахил“.
 	— Слушам – отговори Ерик.
 	Операционният център потъна в тежко мълчание.
 	— Нали знаете, че ще ни избие – каза накрая Линда. – Видяхте на какво е способен.
 	— Знам – каза Хуан, докато нагласяваше хронометъра на часовника си. – И така, разполагаме с десет минути, за да измислим начин как да попречим на Голов да потопи круизния кораб и да стовари катастрофа върху целия континент. Идеи?
 	Отново отговорът беше мъчително мълчание. Ерик го наруши, като прочисти гърлото си.
 	— Стоуни, искаш ли да кажеш нещо? – попита Хуан.
 	— Помниш ли флайбордовете, с които си играехме с Мърф преди няколко седмици, преди задачата в Алжир?
 	— Мърф ги хареса повече от любимия си скейтборд – каза Макс. – Дори ме убеди да купя четири за кораба, за да ги използваме за разпускане.
 	Ерик кимна.
 	— Голов каза, че иска да те види на палубата.
 	Хуан го изгледа.
 	— Накъде биеш?
 	На лицето на Ерик заигра лека усмивка, което означаваше, че има някаква идея.
 	— Но не уточни на чия палуба.
 	 
 	 
 	≈ 60 ≈

 	 
 	Юрокоптерът на „Еърбъс“ направи един кръг високо над Континенталния контролен хъб и Ивана можа да го огледа добре. Както беше видяла на сателитните снимки, хъбът беше проектиран с характерната форма на светкавица – реклама за предназначението му. Сребристият екстериор проблясваше на слънчевите лъчи.
 	Антонович седеше срещу нея и я наблюдаваше с оцъклени очи. Бяха му дали леко успокоително, за да го направят отстъпчив и да може да функционира нормално.
 	Сиркал седеше до него, стиснал голяма професионална видеокамера. Зад него бяха петимата наемници, които съставляваха неговата ударна сила. Двама носеха костюми като Сиркал и Антонович, а останалите бяха с черни якета и панталони.
 	Когато хеликоптерът започна да се снишава, телефонът на Ивана започна да звъни. Беше баща й.
 	— Почти стигнахме – каза тя.
 	— Добре – каза Голов. – Защото тук имаме неприятности. – След това накратко й разказа за нападението на „Орегон“. – Ще са тук след девет минути. Колко време ще ти трябва, за да качиш вируса?
 	— Ще заработи няколко минути след като успеем да обезопасим командния център.
 	— А трансакциите?
 	— Започвам веднага с тях. – Тя почука по клавиатурата на телефона си и изтеглянето започна. След няколко минути банките в Европа щяха да започнат да регистрират необичайна дейност, обаче щеше да им отнеме известно време, за да осъзнаят величината на проблема. Когато това станеше, финансовата система вече щеше да е замръзнала – заедно с останалата част на континента.
 	— Започнах изтеглянето – каза тя. Не забравяй, че не бива да унищожаваш подстанцията, докато не потвърдя, че вирусът вече е активен.
 	— Знам. Ще съм готов.
 	— Татко, внимавай. Не се доверявай на този тип.
 	— Няма. В момента няма друг избор, освен да прави това, което му кажа.
 	— Обичам те.
 	— Скъпа, аз също те обичам. Следващия път, когато се видим, вече ще сме милиардери.
 	— До скоро в Ротердам. – Тя затвори и се обърна към Антонович. Нали няма да ни създавате неприятности?
 	Антонович поклати глава примирено. Уверения бизнесмен отдавна го нямаше. Сега беше празна обвивка на своето някогашно „аз“, преобразено от параноя, наркотици и почти цяла година плен.
 	— Радвам се да го чуя – каза тя. – Ще да е жалко, ако трябва да накарам Сиркал да ви убие точно преди да си върнете свободата.
 	Кацнаха на опразнената част на един паркинг пред контролния хъб. Посрещна ги яка жена на около трийсет, облечена с пола и сако. Косата й беше стегната в кок, а на носа й бяха кацнали очила без рамка. Стоеше между двама мъже, които явно бяха охрана.
 	Щом главното витло на хеликоптера забави ход достатъчно, Ивана слезе, стиснала в ръка кожено куфарче, а Сиркал се зае да помага на Антонович. Двамата мъже, които бяха с костюми, носеха камерата и микрофона. Тримата с черните якета също слязоха, но останаха до хеликоптера.
 	Ивана хвана Антонович под ръка, все едно му помага да ходи, и го поведе към очакващата ги жена, която ги посрещна със сияйна усмивка.
 	— Господин Антонович – каза тя английски, – много се радвам, че най-накрая мога да се запозная с вас. Казвам се Беатрикс Дрегер, управител на Континенталния контролен хъб.
 	Докато се здрависваха, Ивана превеждаше на Антонович, който попита Дрегер с надежда:
 	— Знаете ли руски?
 	Жената продължи да се усмихва, докато изчакваше превода.
 	Ивана му каза на руски:
 	— Тук никой не знае руски, а вие не знаете английски. Затова не забравяйте да правите каквото ви казвам.
 	После отвърна на усмивката на Дрегер и се направи, че превежда:
 	— Господин Антонович е доволен, че е тук и може да види плодовете на съвместното предприятие, в което участва. Той не знае английски, така че аз ще му превеждам по време на обиколката. Аз съм Ивана Семова.
 	— А вашите придружители?
 	— Господин Сиркал документира посещението на господин Антонович, стига да нямате нещо против. Когато обиколката свърши, бихме искали да вземем интервю от вас.
 	— Разбира се – отговори Дрегер. – Ще се радвам да отговоря на въпросите ви. Единственото място, където не може да снимате заради безопасността, е командният център. Сигурна съм, че ще проявите разбиране.
 	— Разбира се. Другите мъже са помощници на господин Антонович, а господата при хеликоптера са неговата охрана. Те ще останат при машината.
 	— Добре.
 	— Да започваме ли с обиколката? – попита Ивана, като се опитваше да не издаде безпокойството си. – Господин Антонович много иска да види командния център.
 	— Ако искате, може да започнем от него – отговори Дрегер и ги поведе около сградата към входа на контролния хъб. По пътя Ивана забеляза авариен изход, който водеше към паркинга недалеч от хеликоптера.
 	— От семейство Декстра ще се присъединят ли към нас? – попита Ивана.
 	— Густав Декстра съобщи, че е на път. Бихте ли искали да го изчакаме?
 	— Няма да е възможно, защото господин Антонович има и други уговорки днес, така че не можем да останем дълго. Оценяваме високо, че в последния момент се съгласихте да изтеглите обиколката напред.
 	— Няма нищо – отговори Дрегер. – Ние много се гордеем със съоръжението, затова се радваме, че можем да го покажем.
 	Докато вървяха, Дрегер декламираше статистически данни за сградата и нейната роля в контролирането на електрическата енергия за повече от триста милиона граждани. Ивана почтено превеждаше информацията, докато оглеждаше мерките за безопасност. Парцелът беше заобиколен от висока три метра ограда от ковано желязо, завършваща отгоре с шипове. От вътрешната страна на оградата имаше ров, чието предназначение беше да спира камиони, натоварени с експлозиви. Същата задача имаха дебелите стоманени стълбове на входа в оградата, които потъваха в земята в присъствието на въоръжена охрана, когато трябваше да се пропусне кола.
 	При входа минаха през метал детектори, а охраната претърси чантите им и оборудването. Както бяха очаквали, нямаше рентгенов скенер.
 	Тръгнаха по блестящите застлани с плочки коридори към задната част на сградата, където се намираше командният център. Докато крачеха, Сиркал поизостана, насочил камерата към Антонович, който нито се усмихваше, нито продумваше. Дърдоренето на Дрегер не спираше.
 	Когато стигнаха вратата на командния център, Дрегер поиска от Сиркал да изключи камерата и той се подчини. В същото време тихо отвори корпуса на уреда, а другите двама мъже извадиха ками от аудио-оборудването, което носеха.
 	Дрегер остави на четеца да разчете линиите на дланта й, набра парола с клавиатурата и вратата се отвори с бръмчене.
 	Имаше силна разлика между царящата навън тишина и шума от оживената дейност в командния център. Над трийсет анализатори и техници бяха настанени на три реда бюра с компютри, обърнати към огромна стена от екрани с най-различни видове карти и статуси, които показваха състоянието на континенталната електрическа мрежа. От едната страна на помещението се простираше редица остъклени кабинети. Единствената друга врата беше аварийният изход в отсрещния край.
 	Сиркал кимна и спътниците му забиха камите във вратовете на двамата охранители, които рухнаха на пода в потоци кръв. Беатрикс Дрегер отскочи към най-близкото командно табло, онемяла от ужас.
 	Преди някой да успее да реагира, Сиркал раздаде пистолетните пълнители, които беше скрил в камерата на Ивана. Всички ги вкараха в малките полуавтоматични пистолети, които бяха скрили под коланите си.
 	Стоманените пистолети щяха да бъдат открити от металдетектора, така че тези не бяха от метал: основаваха се на конструкции, намерени в интернет. Бяха предназначени за изработване е триизмерен принтер. Черните им корпуси бяха направени от полимери, пружините от пластмаса, а цевите от подсилена керамика.
 	Недостатъкът им беше, че продължителността на живота им беше много кратка. Можеха да изстрелят десетте куршума 22-ри калибър в пълнителите, но след това цевите щяха да се напукат и да станат безполезни.
 	Ивана дръпна затвора рязко назад, за да вкара патрон в цевта, и изстреля един куршум в тавана. Трясъкът от изстрела накара всички в командния център да се обърнат едновременно към нея.
 	Разнесоха се викове и писъци.
 	Ивана насочи пистолета към служителите, докато с другата държеше Антонович. Ако понечеше да избяга или да окаже съпротива, нямаше да й е трудно да го застреля, макар че това щеше да съсипе илюзията, че зад нападението стои той.
 	— Всички да вдигнат ръце, ако не искате да умрете – изкомандва тя.
 	Половината от хората вдигнаха ръце, по другите бяха или объркани, или не искаха да се подчинят Ивана избра най-близкия мъж, който беше отказал да изпълни командата, и заби един куршум в главата му.
 	— Горе ръцете!
 	Сега и останалите ръце се стрелнаха нагоре.
 	— Станете. Моите приятели ще ви обиколят и ще вземат телефоните ви. Ако видя някой да прави опит да се обади или да изпрати съобщение, той ще е следващият.
 	Телефоните бяха събрани бързо и без проблеми.
 	— Онова, което правим – заговоря тя колкото може по-тържествено и надуто, – е за нашата Матушка Русия. Нашата родина няма повече да бъде поробвана от прищевките на Европа и нейните незаконни и неморални санкции. Сега е ваш ред да страдате.
 	След като в кабинетите бяха обезвредени стационарните телефони, компютрите и паник бутоните, всички служители, включително Дрегер, бяха вкарани в тях и заключени.
 	Ивана включи лаптопа си към интернет кабела, свързан с мрежата на командния център. След няколко минути цялата мрежа беше заразена и сега тя можеше да контролира всички отдалечени прекъсвачи от приложението в лаптопа си.
 	Подаде команда всички прекъсвачи да се затворят. Един по един индикаторите на големия екран започнаха да светят в червено, сигнализирайки опасното положение, в което се бяха озовали отделните подстанции.
 	Когато целият континент се оцвети в красиво червено, Ивана провери сумите по сметките, където бяха преведени парите. Броят на нулите направо я зашемети. Сумата беше над трийсет милиарда евро. Ивана се усмихна и прати съобщение на баща си:
 	 
 	Парите са преведени и „Динамо“ е
 	включено. Можеш да действаш.
 	 
 	Секунди по-късно Голов отговори:
 	 
 	Разбрано. Ще нападна веднага щом
 	„Орегон“ се озове под наш контрол.
 	Ти изчезвай. Добра работа, скъпа!
 	 
 	Ивана се усмихна. Скоро цели нации щяха да седят на тъмно и тя щеше да го види от въздуха. Откачи лаптопа от кабела и го прибра в куфарчето си.
 	— Време е да се връщаме на „Ахил“ и да отворим шампанското – каза на Сиркал.
 	Индиецът не се усмихна, но кимна доволно.
 	Останалите мъже се разкряскаха от вълнение, че ще станат милионери.
 	— А аз? – попита умолително Антонович.
 	— Какво ти? – озъби се Ивана.
 	— Ще ме освободите ли?
 	— Не и преди да стигнем в Ротердам. Да вървим. – Искаше да излетят преди останалите от охраната на контролния хъб да осъзнаят, че нещо не е наред. Докато буташе към изхода видимо обезкуражения Антонович, се обади на пилота и нареди:
 	— Пусни двигателя. Тръгваме веднага.
 	 
 	 
 	≈ 61 ≈

 	 
 	Еди закри телефона с ръка и каза на Линк, който управляваше наетия джип:
 	Мърф казва, че Беатрикс Дрегер не отговаря.
 	— Ще рискувам да предположа, че причината не е в падналата батерия на телефона й отговори Линк, докато следваше мерцедеса на Густав Декстра, който тъкмо влизаше през портала на Континенталния контролен хъб. Двете коли бяха стигнали за рекордно кратко време до съоръжението след слалом между колите по пътя, все едно са на курс по преодоляване на препятствия, като нарушаваха всички възможни ограничения на скоростта в Нидерландия.
 	— Няма начин да пренебрегне обаждане от Густав Декстра. Еди вдигна ръка от микрофона и се обади на Мърф, който седеше на задната седалка в мерцедеса на Декстра. С Декстра минете през главния вход и се насочете към командния център. За всеки случай вземете достатъчно въоръжена охрана.
 	Плясъкът на хеликоптерни витла накара прозорците да завибрират.
 	Изглежда, някакъв хеликоптер се готви да излети – каза Мърф.
 	— Чуваме го. Ще заобиколим сградата и ще се погрижим да не се измъкнат.
 	— Разбрано.
 	Еди извади пистолета си и му се прииска да беше взел някакво по-съществено оръжие.
 	Заобиколиха сградата с формата на светкавица и видяха витлата на юрокоптера да се въртят с пълна скорост.
 	Една врата в задната част на сградата се отвори и двама атлетично сложени мъже спринтираха към хеликоптера. Последваха ги висок индиец, млада жена и Максим Антонович, когото младата жена на практика почти влачеше. Това вероятно беше Ивана Семова. Запровираха се между колите на паркинга.
 	— Ето ги – подхвърли Еди.
 	— Най-важното е да си точно навреме отговори Линк.
 	— Има още трима души при хеликоптера. Въоръжени с автомати.
 	Антонович първи забеляза приближаващия джип. Измъкна се от Ивана и се хвърли зад една кола. Еди направо онемя, като я видя да стреля по милиардера. Ако той беше начело на цялата операция, защо някаква подчинена ще се опитва да го убие?
 	Стреля бързо три пъти по Ивана. Нито един куршум не попадна в целта, но внезапните изстрели я накараха да преосмисли желанието си да последва Антонович. Тя се обърна и заедно с индиеца се затича към хеликоптера.
 	Тримата мъже, които го охраняваха, обсипаха предницата на джипа с куршуми, които осеяха предното стъкло с дупки и накараха Еди и Линк да се свият зад арматурното табло. Еди се надигна и повали един от пазачите, но другите двама се качиха в хеликоптера веднага след като Ивана и индиецът стигнаха до него.
 	Воят на хеликоптерните двигатели се усили.
 	— Готвят се да излетят!
 	Линк стисна волана по-здраво и завъртя джипа на сто и осемдесет градуса.
 	— Иска ли ти се да направиш нещо щуро?
 	И натисна педала на газта докрай, без да отделя очи от екрана, на който се виждаше изображението от камерата за заден ход.
 	Задницата сочеше право срещу хеликоптера и колата набираше скорост.
 	— Да подивеем малко – каза Еди и затегна предпазния колан.
 	Понесоха се с рев през паркинга. Куршуми перфорираха задницата на джипа и пръснаха задното стъкло. Точно когато колелата на хеликоптера се отделиха от асфалта, задната част на покрива на джипа се блъсна в опашната секция.
 	Джипът отскочи, обърна се настрана, плъзна се по асфалта и спря. Предното стъкло изпадна от мястото си. Еди разтърси глава, за да прогони замайването, след това отмести надулите се въздушни възглавници, за да погледне към хеликоптера.
 	В началото хеликоптерът не изглеждаше сериозно повреден, а само изблъскан от първоначалната посока на полета. Тъй като опашният ротор беше скрит под предпазител, перките не се строшиха веднага. Обаче алуминиевият предпазител беше твърде изкривен и те започнаха да вибрират, докато накрая не се блъснаха в него.
 	Когато парчетата от опашния винт се разхвърчаха наоколо, Еди разбра, че хеликоптерът няма да стигне далече.
 	 
 	 
 	Ивана нямаше време да си сложи колана. Разбра, че хеликоптерът няма да оцелее. Алармата показваше, че има значителна повреда, причинена от удара с джипа.
 	Изпод витлата започна да се кълби пушек и изпълни кабината. Страничната врата на машината още беше отворена. Мъжете зад нея се бяха паникьосали и започнаха да крещят.
 	Хеликоптерът завъртя мързеливо кръгче над покрива на Контролния хъб. За миг изглеждаше сякаш щяха да рухнат върху сградата, обаче успяха да минат над нея само на метър и нещо и започнаха да се спускат към моравата.
 	Въртенето на хеликоптера около оста му се усили. Ивана изпусна чантата с лаптопа и тя изхвърча през вратата. Тъй като не искаше да е в хеликоптера, когато той се стовари на земята, Ивана скочи, макар да оставаха още шест метра. Претърколи се, когато падна на земята, и се затъркаля по тревата.
 	Сиркал също се напрегна да скочи, но направи грешката да го направи в същия момент, когато пилотът реши да наклони машината, за да коригира курса.
 	Сиркал вдигна ръце и изпищя, когато видя перките да се носят към него. Улучиха го насред скока и насякоха тялото му на парчета сред гейзер от кръв и мръсотия. Най-големият къс, който падна на земята, беше една от дланите му. Крехкото витло се счупи и машината рухна на земята. От удара резервоарът се проби, а фюзелажът се разпадна. Хеликоптерът избухна и всички в него загинаха.
 	Въпреки болката в рамото Ивана се огледа за някакъв начин да избяга. И тогава видя възможността, която й предоставяше случаят.
 	До входа на Контролния хъб имаше мерцедес, чийто двигател работеше на празни обороти.
 	 
 	 
 	Щом изпълзяха от останките на джипа с малко драскотини и натъртвания, Еди и Линк се втурнаха към дима, който се виеше над сградата на хъба.
 	Еди изскочи иззад ъгъла и видя Ивана да вдига някаква чанта и да я хвърля в горящите развалини на хеликоптера. После хукна към мерцедеса на Густав Декстра, който работеше на празни обороти при входа, притиснала едната си ръка към тялото все едно беше ранена. Шофьорът, който беше слязъл, когато хеликоптерът се бе разбил, побягна към сградата, когато видя Ивана да размахва пистолет към него.
 	Еди спринтира след нея, следван плътно от Линк, но тя скочи в автомобила и тресна вратата. Колата се понесе със свирещи гуми към портала.
 	— Затворете вратата – извика Еди на охраната.
 	Един от тях натисна бутона, за да издигне бариерите срещу камиони. Вместо да намали, мощният мерцедес, който вече се движеше с такава скорост, все едно се намира на магистралата, ускори още в опит да прескочи показалите се наполовина цилиндри.
 	Обаче върховете на цилиндрите бяха излезли достатъчно от земята и мерцедесът се удари в тях и излетя във въздуха, сякаш изстрелян от катапулт.
 	Въздушните възглавници се отвориха, а мерцедесът се затъркаля по асфалта. Ивана, която не си беше сложила колана, изхвърча от автомобила и се стовари на земята като парцалена кукла.
 	Еди и Линк стигнаха до нея. Тя ги гледаше вторачено с невиждащи очи – при удара си беше счупила врата.
 	Телефонът на Еди зазвъня. Обаждаше се Мърф.
 	— Еди, как сте с Линк? Чухме някакъв взрив.
 	— Наред сме. Хеликоптерът падна пред сградата.
 	— Ивана Семова успя ли да се спаси? Защото електрическата мрежа е на път да се срине и имаме нужда от нея, за да спре това. Освен това се опитай да намериш лаптопа й.
 	— Имам една лоша новина и една още по-лоша – отговори Еди, докато гледаше трупа на Ивана. – Ивана преживя падането на машината, но лошата новина е, че хвърли чантата си в огъня. Предполагам, че лаптопът е бил вътре. Още по-лошата новина е, че вече няма да може да възстанови мрежата, защото скоро ще се озове в моргата.
 	— Ако Голов улучи електрическата подстанция, ще сме напълно прецакани.
 	— Всъщност има един оцелял – утеши го Линк. – Може би Антонович ще успее да ни помогне.
 	 
 	 
 	Щом бяха освободени от кабинетите, Беатрикс Дрегер и нейният екип се заеха да преценят щетите, които Ивана беше нанесла на мрежата. Докато Мърф продължаваше да вижда само червени светлинки на големия екран, виковете, които ехтяха в голямото помещение, някои на английски, но повечето на холандски, бяха изпълнени с паника.
 	— Все още нямам достъп!
 	— Не мога да стигна до подпрограмите на прекъсвачите!
 	— Какво е направила тази кучка?
 	Густав Декстра гледаше безпомощно, докато Дрегер молеше Мърф да им помогне.
 	— Трябва веднага да ни кажете, ако имате представа, какво е причинила тази жена на нашата система.
 	— Има една възможност – каза Мърф и се устреми към аварийния изход. – Веднага се връщам. Дръжте вратата отворена, за да мога да вляза.
 	Изтича навън и попита Еди, който още не беше прекъснал линията:
 	— Къде е той?
 	— Когато го видях за последен път, близо до едно синьо ауди.
 	— Сигурен ли си, че Семова е направила опит да го убие?
 	— Така ми се стори.
 	Мърф видя милиардера, който още беше свит зад колата.
 	— Мисля да го попитам.
 	Мърф затвори и се втурна към Антонович, който се държеше за левия крак. Кръв се просмукваше през пръстите му и се стичаше по крачола на панталоните. Когато видя Мърф, той му заговори бързо на руски.
 	Мърф не знаеше руски, затова отвори същото приложение за преводи, което беше използвал в албанския мафиотски замък, и заговори в телефона, докато той превеждаше думите му.
 	— Господин Антонович, аз се казвам Марк Мърфи. Говорете бавно и ясно.
 	Антонович кимна.
 	— Принудиха ме да направя това. Аз съм невинен.
 	— Кои ви принудиха?
 	— Голов и неговата дъщеря.
 	— Ивана Семова е негова дъщеря? Тя ли е хакерът Призрачен враг?
 	Антонович кимна и изстена от болка, когато помръдна крака си.
 	— Държаха ме в плен почти цяла година. Екипажът ми се разбунтува под ръководството на Голов и завзеха моята яхта „Ахил“. Той стои зад това нападение.
 	Дотича Линк и клекна до тях. Вдигна крачола на Антонович и на прасеца се видя раната от куршума на Ивана.
 	— Твърди, че е напълно невинен – каза Мърф, докато Линк сваляше якето си и с него притисна раната.
 	— Звучи много удобно – каза Линк.
 	— Тогава защо Семова стреля по него? А Дрегер каза, че вътре не е командвал. Изглежда, е бил изцяло оставен на тяхната милост.
 	— Тогава няма да има нищо против да ни помогне, нали?
 	— Логично – отговори Мърф и включи отново приложението за преводи. – Господин Антонович, щом не сте замесен, как да включим отново прекъсвачите на континенталната електрическа мрежа?
 	Милиардерът поклати глава.
 	— Не знам. Ивана имаше една програма на лаптопа. Тя й позволи да ги заключи за достъп от системата на контролния хъб. Нейната програма е единственият начин да се контролират прекъсвачите.
 	— Лаптопът й е унищожен, а Ивана е мъртва. Трябва да има и друг начин.
 	— Няма друг начин. Трябва да се сдобиете с копие от програмата й.
 	— Как? Знаете ли някое място в мрежата, където можем да я намерим?
 	— Не – отговори Антонович. – Така няма да я намерите. Има само едно място, където би държала резервно копие на програмата.
 	Къде?
 	На Мърф му се прииска да го разтърси, за да получи по-бързо отговор.
 	Антонович поклати глава.
 	— В каютата й на „Ахил“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 62 ≈

 	 
 	Хуан беше включил телефона си на високоговорител – бързо навлече неопрена и преметна през рамо един автомат „Хеклер & Кох“ МП-5. Застаналите до кладенеца на „Орегон“ Ерик, Мак Ди и Гретчен правеха същото.
 	— Виждам „Ахил“ – съобщи Макс по телефона. – Две минути до срещата.
 	— Не бързай – каза Хуан.
 	— Не зависи от мен. Хали иска да те свърже с Мърф.
 	— Председателю, имаме голям проблем – започна Мърф. – Контролната система на хъба е заключена. Ивана Семова, известна и като Призрачен враг, е създала програма, която е единственият начин за бързото й отключване. Обаче нейният лаптоп, в който беше програмата, е унищожен. Оттук съобщиха на подстанциите да превключат прекъсвачите ръчно, но това може да отнеме часове.
 	— Тя къде е?
 	— Мъртва, както и съучастниците й. Има нещо, което не знаехме: тя е дъщеря на Сергей Голов.
 	„Тази информация може да се окаже полезна“, помисли си Хуан.
 	— Кажи на Макс да съобщи това на Голов, когато настъпи подходящ момент. Той ще усети кога. А Антонович? И той ли загина?
 	— Не, той е жив и донякъде добре. Според него той е жертва и няма нищо общо със случващото се. Ние сме склонни да му вярваме, защото Ивана се опита да го застреля. Твърди, че единственото копие на програмата, която ни трябва, е в нейната каюта на неговата яхта.
 	— Може би ще успеем да ви помогнем. Готвим се да се качим на борда на „Ахил“. Коя е нейната каюта? – Беше запаметил разположението на „Ахил“ от плановете, които бяха получили във Владивосток.
 	Настъпи кратка пауза, преди Мърф да отговори.
 	— Казва, че е на четвърта палуба. На същия етаж като главния салон. Третата врата отдясно, когато излезеш от салона в посока носа.
 	Ерик, който слушаше разговора, каза:
 	— Дори да стигнем до нея, тя ще е защитена е парола, нали? Вярно, че съм добър, но не мога да я разбия толкова бързо.
 	— Няма да има нужда – каза Мърф. – Еди намери телефона й и го отключи с отпечатък от палеца й. Качила си е мениджър на пароли. Ако можеш да влезеш в нейния компютър и ми пратиш програмата, мога да я кача тук на компютър и да задействам отново мрежовите прекъсвачи.
 	— Когато я намерим, ще ти звъннем – каза Хуан.
 	— Добре. – И Мърф прекъсна връзката.
 	„Орегон“ забавяше ход, докато се приближаваше към „Ахил“. Ерик разполагаше само с минута, за да проведе кратък инструктаж на Хуан, Мак Ди и Гретчен как се използват флайбордовете. Ако искаха да се качат на „Ахил“ и да намерят програмата за мрежовите прекъсвачи на Призрачен враг и да обезвредят електромагнитното оръдие, трябваше да са бързи. Ако се опитаха да се качат по обикновена въжена стълба, нямаше да се получи. Щяха да я приберат много преди те да успеят да стъпят на палубата. Задвижваните с вода флайбордове бяха единствената им възможност.
 	Подобно на задвижваната с бензин реактивна раница, която Хуан беше използвал някога в Китай, флайбордовете бяха монтирани в раница с две дюзи, сочещи надолу. Гривни на ръцете контролираха ъгъла на водометните двигатели, а с дросела, подобен на мотоциклетна ръкохватка на дясната, се управляваше изстрелваното от дюзите налягане.
 	За плажни забавления водата под налягане за двигателите се доставяше от малка лодка с четиритактов корабен двигател, която ги следваше, докато се извършваха въздушни маневри. Обаче за тази мисия техниците бяха съединили противопожарни маркучи, така че водата щеше да бъде изпомпвана от кладенеца на кораба.
 	Сложиха си реактивните раници и влязоха в кладенеца. Всеки проведе кратка проверка, за да се увери, че може да се придвижва във водата и над нея.
 	Нямаше място да носят кислородни бутилки заедно с реактивните раници, така че се налагаше да използват минибутилки, свързани с мундщуци и регулатори – система, каквато гмуркачите обикновено използват при аварийни случаи.
 	— Не забравяйте, че когато се потопим, разполагаме само с трийсет вдишвания, което ни осигурява най-много три минути.
 	Всички кимнаха. Гретчен беше водолазът с най-малко опит сред тях, но Хуан не видя тревога на лицето й, а само нервна решителност.
 	Докато се полюшваха в кладенеца, си сложиха маските и зачакаха сигнала на Макс, че корабът е заел позиция. След малко един от техниците каза:
 	— На позиция сме.
 	Хуан захапа мундщука и се увери, че неговият маркуч, който вече беше под налягане, няма да се заплете в тежките врати в кила на „Орегон“.
 	Щом се озова в открито море, видя двойния бял корпус на „Ахил“.
 	Провери как са Ерик, Мак Ди и Гретчен и те му показаха със знака ОК, че всичко е наред. Той легна хоризонтално във водата, даде газ с ръчката, стърчаща от реактивната раница, и се стрелна към яхтата.
 	 
 	 
 	Голов с удоволствие гледаше как „Орегон“ бавно спира до левия борд на „Ахил“. Въпреки това се погрижи яхтата да продължи да се върти на място, за да държи електромагнитното оръдие насочено срещу круизния кораб, който продължаваше да плава на петнайсетина километра от тях. „Орегон“ също се завърташе, за да остане успоредно на яхтата.
 	Палубата на лъжливия товарен кораб беше пуста и не се виждаха никакви оръжия. Хеликоптерът Ка-226 се рееше над него и го държеше под прицел с ракетите си.
 	Голов отново набра номера на Мари Марсо.
 	— Много добро водене на кораба, капитан Кабрило. Сега ще обсъдим начина, по който ще предадете кораба си на мен.
 	— Не съм Кабрило. Казвам се Макс Хенли.
 	— Къде е Кабрило?
 	— На път за палубата, както пожелахте. Обаче първо искаме уверения, че никой няма да пострада.
 	— Интересува ме само вашият кораб. Щом го закачим на буксирните въжета, ще го напуснете със спасителните лодки.
 	— Как може да сме сигурни, че няма да ни избиете във водата?
 	— Господин Хенли, не забравяйте, че зная техническите характеристики на вашите спасителни лодки: въоръжени, бронирани и бързи. За минути ще се озовете извън обсега на „Ахил“ и после под прикритието на островите.
 	Разбира се, той лъжеше. Въобще нямаше намерение да ги остави да стигнат толкова далече. Хеликоптерът щеше да проследи лодките и да унищожи и двете, преди да успеят да стигнат островите.
 	Хенли въздъхна.
 	— Предполагам, нямаме избор.
 	— Точно така.
 	— Ще преместим „Орегон“ достатъчно близо, за да може да изстреляте буксирното въже.
 	— Само бавно, господин Хенли.
 	Голов нареди на няколко души да се качат на палубата и да приготвят буксирното въже, докато „Орегон“ бавно се приближаваше.
 	— А сега ми покажете капитан Кабрило.
 	— Всъщност капитанът току-що проведе телефонен разговор. Каза, че е свързан с вас.
 	— Какво искате да кажете?
 	— Погледнете си телефона.
 	Погледнете си телефона? Какво значеше пък това?
 	Телефонът му започна да звъни. На екрана се изписа номерът на Ивана.
 	— Вдигнете – подкани го Хенли.
 	Объркан, Голов включи апарата.
 	— Ивана? Къде си, скъпа? Надявам се на път за Ротердам.
 	Беше смаян, когато в отговор чу мъжки глас – и той не беше на Сиркал.
 	— Капитан Голов? Говори Еди Сенг. Аз съм член на екипажа на „Орегон“. Хуан Кабрило ме помоли да ви предам съобщение. Съобщението е следното: дъщеря ви е мъртва.
 	Тогава се случиха четири неща едновременно.
 	В текстовите съобщения на телефона на Голов се появи снимка. Той започна да трепери от ярост и мъка, когато видя безжизнената си дъщеря, просната в тревата.
 	Откъм десния борд на „Ахил“ четирима души се стрелнаха във въздуха от водата. Всички балансираха на маркучи, изпънати от водата под налягане, изстрелвана от реактивните им раници, преди да кацнат на палубата. Освободиха се от реактивните раници, изплюха мундщуците на малките кислородни бутилки и бързо изчезнаха във вътрешността на яхтата.
 	От палубата на „Орегон“ към зависналия над него хеликоптер Ка-226 излетя ракета въздух-въздух от една привидно забравена туба. Пилотът рязко наклони машината, но не успя да избегне ракетата и избухна в огромно огнено кълбо.
 	А „Орегон“, който беше още откъм левия борд на „Ахил“, внезапно се плъзна странично към яхтата.
 	Изваден от равновесие след новината за смъртта на любимата му дъщеря и разсеян от внезапната поява на странните командоси, които бяха влезли в яхтата, Голов се поколеба, преди да осъзнае какво трябва да направи.
 	— Огън! – извика той точно когато „Орегон“ се блъсна в левия борд на яхтата.
 	Всички на мостика изпопадаха на земята. Оръжейният техник се изправи пръв и натисна бутона, за да стреля с електромагнитното оръдие.
 	Снаряд изфуча от цевта. Голов скочи на крака и впи поглед в круизния кораб, като същевременно нареди да заредят отново оръдието.
 	Започна да отброява десетте секунди, след които лайнерът трябваше да избухне в пламъци.
 	Вместо това свръхзвуковият снаряд цопна във водата на трийсетина метра от кърмата на големия бял кораб и вдигна огромен гейзер.
 	„Орегон“ продължи да ги бута и да им пречи да прицелят електромагнитното оръдие.
 	Вече не можеха да улучат круизния кораб.
 	Ако успееха да се освободят от „Орегон“, щяха да могат отново да се прицелят в подстанцията и да завършат мисията, която Голов беше започнал с дъщеря си.
 	— Всички двигатели пълен напред – изкомандва той, обърна се към Кравчук и го прикова с отровен поглед. – Обезопасете мостика и всички важни места на кораба. Искам всички да започнат да издирват тази ударна група. Ако не умрат през следващите пет минути, лично ще се погрижа никой да не слезе жив от „Ахил“.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 63 ≈

 	 
 	Хуан, Ерик, Мак Ди и Гретчен вървяха предпазливо, защото Хуан смяташе, че има вероятност Антонович да лъже и да се опитва да ги вкара в капан.
 	Стигнаха до главния салон и бавно тръгнаха през него, като държаха под око всички врати. През панорамния прозорец Хуан видя корпуса на „Орегон“, притиснат в борда на яхтата, да се опитва да я бута настрани, за да не може да заеме позиция и да открие огън по круизния кораб или електрическата подстанция. Трийсеткалибровите картечници, скрити в ръждясали варели на палубата на „Орегон“, бяха изскочили и стреляха по невидими цели на палубата над тях. Макс можеше да спре всяка ударна група, която Голов би изпратил да превземе „Орегон“.
 	Хуан беше сигурен, че Голов е организирал пълно претърсване на яхтата заради тях. Когато стигнаха до края на салона при носа, Хуан застана начело и тръгна по коридора.
 	Спря пред вратата на третата каюта отдясно и натисна дръжката. Беше заключено.
 	Изби вратата с ритник и се втурна вътре с готов за стрелба автомат, но помещението се оказа празно.
 	— Ерик, побързай – каза Хуан. – Не разполагаме с много време.
 	През това време Гретчен пазеше на вратата, а Мак Ди започна да приготвя блокчетата С-4, които бяха донесли, за да обезвредят електромагнитното оръдие.
 	— Почвам – каза Ерик и седна на стола пред клавиатурата. Редиците монитори оживяха. Той въведе няколкото пароли от списъка, който беше изпратил Мърф. Четвъртата сработи и Ерик влезе.
 	Всички имена на файлове бяха написани на английски – универсалния език на хакерите. Ерик потърси онези файлове, които бяха копирани наскоро.
 	Мисля, че е този! – заяви победоносно и посочи файла „Динамо – конфигурация за пробив“. Отвори го и се показа контролно табло за дистанционно управление на мрежовите прекъсвачи. – Мога да използвам интернета на „Ахил“, за да изпратя файла на Мърф.
 	Гретчен щракна с пръсти, за да привлече вниманието им.
 	— Имаме си компания. В главния салон.
 	— Изпрати го – тихо нареди Хуан.
 	— Вече е на път – отговори Ерик. – Има още нещо за правене. Пръстите му затанцуваха по клавиатурата.
 	— Свършвай! – нареди Хуан и го задърпа да стане. В първия момент Ерик се опъна, но все пак успя да натисне клавиша „Въвеждане“ преди Хуан да го издърпа от стола. На екрана се отвори още един прозорец, но Хуан нямаше време да погледне какво има в него.
 	Гретчен пусна три кратки откоса към главния салон. В отговор се чуха писъците на улучените и виковете на оцелелите.
 	— Вървете! – извика тя и откри огън по противника, за да го задържи.
 	Мак Ди и Ерик също започнаха да стрелят, докато отстъпваха като прикриваща група, а Хуан се впусна по коридора, за да им разчисти пътя. Видя, че „Ахил“ е започнал да се откъсва от „Орегон“. Не им оставаше много време, докато яхтата заеме позиция, от която може да открие огън по електрическата подстанция.
 	Трима мъже се опитваха да ги притиснат отстрани слизаха от палубата над тях. Хуан повали първия с изстрел в гърдите, а другите двама отстъпиха, като от време на време стреляха, за да му попречат да ги последва.
 	Хуан поведе Мак Ди, Ерик и Гретчен надолу по стълбите. Целта им беше електрическото захранване на електромагнитното оръдие.
 	— Тези типове не изглеждат толкова добре обучени колкото останалите, с които се сблъскахме отбеляза Мак Ди, който дори не се беше изпотил, въпреки че тичаха по стълбите.
 	— Вероятно Голов е изпратил най-добрите си хора в Нидерландия за нападението отговори Гретчен.
 	— Все още са повече от нас припомни им Хуан.
 	Няма да им отнеме много време да се сетят къде отиваме.
 	Спринтираха по коридора до помещението, където се намираше основното електрозахранване на електромагнитното оръдие. Двамата мъже вътре вдигнаха пистолетите си, когато екипът нахлу, но Хуан ги повали, преди да успеят да стрелят.
 	Голямото помещение беше пълно е електрически табла и пултове за управление, компютърни терминали и кабеловоди, чуваше се бръмченето на генераторите, които зареждаха огромните кондензатори. В двата края имаше врати, които водеха към носа и кърмата, което правеше защитата на помещението особено трудна.
 	Гретчен, Ерик, заемете вратите, докато ние с Мак Ди поставим експлозивите. Мак Ди, настрой взривателите за шейсет секунди.
 	 
 	 
 	Макс даде пълна газ на двигателите на „Орегон“, но те не можеха да се мерят с фантастичната скорост на „Ахил“. Въпреки умелото управление на Линда яхтата започваше да им се измъква.
 	Корпусите продължаваха да се трият, но бронираните плочи, които ги покриваха, устояваха на огромния натиск. В момента кърмата на „Ахил“ почти се беше изравнила с носа на „Орегон“.
 	Макс изстиска последните капки мощност от магнитохидродинамичните двигатели и изкомандва:
 	— Пълен ляво на борд!
 	Линда завъртя „Орегон“ на място и товарният кораб се блъсна още по-силно в кърмата на „Ахил“.
 	Обаче това не помогна. „Ахил“ беше свободен.
 	Макс се опита да отвори капака отстрани на борда, за да открие 120-милиметровото оръдие, но не успя, защото при удара той се беше изкривил и не помръдваше.
 	Вече нямаха ракети „Екзосет“, а торпедата на „Орегон“ бяха безполезни срещу миниторпедата на „Ахил“.
 	Макс извади картечниците „Гатлинг“ и започна да стреля по яхтата. Волфрамовите куршуми къртеха парчета от кърмата й, но не успяха да я забавят. След секунди „Ахил“ щеше да може да заеме позиция и да открие огън срещу трансформаторите.
 	Сега Хуан и неговият екип бяха единствените, които можеха да обезвредят електромагнитното оръдие.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 64 ≈

 	 
 	На мостика на „Ахил“ четири монитора показваха жива картина от улични уебкамери в Париж, Амстердам, Франкфурт и Брюксел. Когато екраните потъмнееха, Голов щеше да получи потвърждение, че енергийната система на Европа е съсипана.
 	Беше истинска битка да не допуска мисълта за смъртта на Ивана в съзнанието си, за да може да се съсредоточи напълно върху хаоса, който се готвеше да причини – едно горчиво-сладко отмъщение за ужасната му загуба.
 	„Орегон“ се впусна в преследване, но бързо изоставаше. Картечниците му обстрелваха „Ахил“, но безуспешно.
 	— Господин Кравчук, завийте нареди Голов, застанал предизвикателно в средата на мостика, за да покаже, че няма да отстъпи и пред най-страшното, което би могъл да измисли Кабрило. Прицелете се в главната сграда на трансформатора.
 	— Слушам.
 	„Ахил“ направи завой, без да намалява скоростта. Електромагнитното оръдие се прибра малко в кулата. Кръстчето на мерника на екрана бавно започна да ляга върху сградата на електрическата подстанция.
 	Хуан тъкмо поставяше блокчетата взрив в помещението с енергийния блок на електромагнитното оръдие, когато чу в слушалката в ухото си гласа на Макс:
 	— Хуан, нямаш време. Те се завъртяха, за да стрелят.
 	— Разбрано. – Хуан се обърна към Мак Ди. – Чу го. Да намалим времето до петнайсет секунди и да се надяваме, че…
 	Порой от куршуми, долетели откъм кърмовата врата, го прекъсна. Мак Ди беше улучен в рамото и падна назад. Хуан го извлече от линията на огъня, докато Гретчен повали първия от неколцината нападатели. Ерик простреля двама, които се опитаха да се вмъкнат откъм носа. Още куршуми рикошираха около тях и ги принудиха да се оттеглят зад табло с оборудване, преди да успеят да активират взривовете.
 	Отвръщаха на огъня, но се намираха в патова ситуация. Никоя от страните не можеше да напредне.
 	— Лошо – каза Гретчен. – Ще ни избият, преди да успеем да активираме експлозивите.
 	Хуан докладва положението на Макс, като същевременно извикваше в паметта си разпределението на етажите и помещенията на яхтата. На горния етаж имаше коридор, който щеше да му позволи да заобиколи и да излезе в гръб на нападателите – ако останеха на сегашното място.
 	— Вие двамата ще останете тук, за да им отвличате вниманието – каза той на Ерик и Мак Ди.
 	И без да каже нещо повече, погледна Гретчен и кимна към вратата. Тя разбра и кимна в отговор.
 	Под прикритието на ожесточената стрелба на Ерик и Мак Ди Хуан и Гретчен излязоха с пълзене от помещението.
 	Щом се отдалечиха достатъчно, спринтираха към близкото стълбище.
 	 
 	 
 	Служителите в командния център на Континенталния контролен хъб мълчаливо наблюдаваха Мърф, докато той нетърпеливо чакаше програмата, която му бе изпратил Ерик, да се инсталира на лаптопа му. Всички искаха да се струпат около него, за да видят отблизо какво става, но Линк и Еди ги държаха настрана, за да му осигурят спокойствие.
 	Макар Мърф да беше свикнал да работи под напрежение, това беше напълно различно. По същество той се опитваше да деактивира ядрена бомба, която щеше да унищожи електрическата мрежа за милиони хора, и часовникът вече тиктакаше.
 	Антонович, който стоеше малко встрани, пазен от охраната, му беше показал точния кабел, към който Ивана беше свързала своя лаптоп. Малката синя лента на неговия лаптоп обаче, която показваше напредъка на свалянето, се пълнеше мъчително бавно.
 	Макс беше на телефона, пуснат на режим високоговорител, и подробно описваше действията на „Ахил“ в опита му да отправи изстрел срещу електрическата подстанция.
 	— Сега завива – каза Макс. – Това ще ни позволи да съкратим малко разстоянието.
 	— Колко? – попита Еди.
 	— Недостатъчно. След по-малко от минута ще могат да стрелят.
 	— Има ли някакъв начин да ги забавите?
 	— Направих каквото можах. А Хуан има свои проблеми. Сега всичко зависи от вас.
 	Пръстите на Мърф увиснаха над мишката и клавиатурата. Лентата за напредъка отброяваше последните пет процента.
 	Най-после стигна до края и приложението се отвори.
 	Неколцина от хората в командния център се развикаха радостно, обаче Мърф знаеше, че опасността още не е отминала.
 	Приложението потвърди, че е свързан със системата на контролния хъб. Мърф бързо сканира потребителския интерфейс на Призрачен враг, търсеше командата за деактивиране на заключването на мрежовите прекъсвачи.
 	Намери съответния елемент от менюто и на екрана изскочи прозорец за команди: Деактивирай заключването на мрежовите прекъсвачи. Той щракна върху него.
 	Изскочи прозорец, който услужливо попита: Сигурен ли си?
 	— Какво, да не съм идиот? – измърмори Мърф и натисна ОК.
 	Всички очи се насочиха към големия екран. След мъчително очакване един от червените индикатори светна зелено.
 	— „Ахил“ е на огнева позиция – каза Макс.
 	Мърф затаи дъх. Нещата бяха на кантар.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 65 ≈

 	 
 	Хуан и Гретчен стигнаха до стълбището зад групата от екипажа, атакуваща помещението с електроуредбата на оръдието.
 	— Стоуни, какво е положението? – прошепна Хуан в ларингофона си.
 	— Още сме тук – отговори той. – Премахнахме трима. Останаха още толкова, но вече свършвам мунициите.
 	— Аз имам един пълнител – изръмжа Мак Ди.
 	— Добре – отговори Хуан. – Вече сме на позиция. Щом откриете огън, ние ще ги нападнем. По моя команда. Едно… две… три. Сега!
 	Отдолу се чу залп. Хуан и Гретчен се втурнаха надолу по стъпалата и видяха гърбовете на двама мъже, клекнали зад рамката на вратата. Членовете на екипажа, които нямаха опит в подобни неща, вдигнаха автоматите, за да стрелят, но Хуан и Гретчен ги елиминираха с няколко кратки откоса.
 	Оцелелият, който беше влязъл в помещението, рязко се обърна, когато чу изстрелите зад гърба си, и разкри позицията си. Мак Ди и Ерик го повалиха преди Хуан и Гретчен да успеят да стрелят.
 	Двамата се втурнаха вътре и откриха, че всички експлозиви, с изключение на един са наред. Неговият таймер беше повреден от градушката куршуми.
 	— Не забравяй – петнайсет секунди – каза Хуан на Ерик, докато Гретчен помагаше на Мак Ди да стане и се зае да прикрива изтеглянето им.
 	Хуан въведе новото време в първия детонатор… но пронизителен писък го накара да замръзне, преди да успее да стигне до следващия. Писъкът беше последван от силен трясък, който разлюля яхтата.
 	Бяха закъснели. Електромагнитното оръдие ги беше изпреварило.
 	 
 	 
 	Силният вятър почти веднага разпръсна свръхнагорещения въздух и дима пред цевта на електромагнитното оръдие. Голов вдигна бинокъла, за да проследи как резултатът от неговата и на Ивана усилна работа дава плодове. Започна да отброява наум секундите до попадението.
 	Голямото помещение на трансформаторната станция не се охраняваше, ако не се броеше оградата от телена мрежа. Тъй като тя не се охраняваше, нямаше да има жертви – не че на Голов му пукаше.
 	За защита от бури сградата беше оградена със стоманена стена. Свръхзвуковият снаряд щеше да я пробие със същата лекота, с която цепеше въздуха.
 	Когато Голов произнесе „десет“, огромна експлозия погълна постройката. От трансформаторите се разлетяха искри, когато дадоха на късо, а маслените им охладителни системи започнаха да се взривяват една след друга като падащи блокчета на домино. Ефектната верижна реакция беше дори по-впечатляваща, отколкото Голов очакваше.
 	Той свали бинокъла и с нетърпение се вторачи в телевизионните екрани.
 	Засега нямаше промяна, но Голов знаеше, че ще са нужни няколко секунди ефектът на доминото да обхване цялата електрическа система.
 	В този миг първият монитор потъмня. Амстердам беше потънал в мрак. Екипът на мостика се развика радостно. Знаеха, че откраднатите им пари вече не могат да бъдат проследени от следователите. Когато мрежата заработеше отново, следата отдавна щеше да е изстинала.
 	Голов се усмихна тъжно и си представи гордостта на Ивана от тяхното постижение. Продължи да гледа екраните, очаквайки и те да потъмнеят… но това не се случи.
 	Сигналът от видеокамерите продължаваше, светофарите още работеха. Колите не спираха да се движат.
 	Усмивката му се стопи.
 	В този момент сигналът от Амстердам се възстанови. Електрическата мрежа все още работеше.
 	Голов стоеше и гледаше невярващо.
 	— Не, не, не – промълви той. Все още се надяваше, че става дума просто за забавяне, но след още няколко секунди стана ясно, че електрическата мрежа няма да рухне в каскаден ефект.
 	Неговата мисия се беше провалила. Сега нямаше да може да избяга, без да го проследят.
 	Телефонът му започна да звъни. На екрана се изписа номерът на Мари Марсо.
 	Той отговори.
 	— Ще ти го върна за това.
 	— И на малкото ми кученце ли? – отговори Кабрило с глас заглушен от машинен шум на заден план. – Голов, откажи се. Програмата на Ивана е деактивирана. Свършен си. Ако бях на твое място…
 	Голов запрати телефона срещу преградата и той се пръсна на парчета.
 	След това изкрещя на своя първи помощник:
 	— Завий, за да можем да стреляме срещу „Орегон“!
 	— Капитане, електромагнитното оръдие ще прегрее – отговори Кравчук. – Ако не го изключим, е само въпрос на време кога охлажданите с течност кондензатори ще се взривят.
 	Голов го хвана за реверите.
 	— Не разбираш ли, че единственият ни шанс да се измъкнем е да им попречим да ни последват?
 	— Капитане, рискуваме да унищожим „Ахил“, ако стреляме с повредено оръдие.
 	— Не ми пука – изрева Голов, пръскаше слюнки от ярост. – Унищожи този кораб!
 	И се вторачи гневно в щурмана, който мина на новия курс. „Ахил“ започна да завива. Кравчук неохотно заповяда да заредят отново оръдието.
 	 
 	 
 	— Обръщат се срещу нас – каза Макс.
 	— Не се тревожи – успокои го Хуан. – Скоро ще се погрижим за това.
 	После вдигна Мак Ди на крака и кимна на Ерик. Таймерите бяха нагласени за петнайсет секунди забавяне. Ерик ги включи и всички побягнаха от помещението със захранващото оборудване. Хуан поведе групата – оглеждаше се за други стрелци – нагоре по стълбите, Ерик и Гретчен зад него помагаха на Мак Ди да върви. Бяха се изкачили две палуби и тъкмо когато се придвижваха по коридора към дневната светлина, детонаторите взривиха експлозивите.
 	Взривовете избълваха огнена струя в коридора и пламъците облизаха подножието на стълбището. Електромагнитното оръдие нямаше да стреля повече. Взривът бе свършил работата, която очакваха.
 	Обаче следващият взрив беше напълно неочакван.
 	Блокчетата С-4 вероятно бяха повредили някаква система, чието съществуване не бяха предполагали, и тя вероятно бе предизвикала вторична реакция, защото силна експлозия ги повали на пода.
 	Хуан разтърси глава и откри, че странно защо лежи на пода.
 	Пред него Ерик се гърчеше, стиснал единия си крак с ръка. Хуан допълзя до него.
 	— Стоуни, ранен ли си?
 	— Кракът ми – отговори Ерик и се намръщи. – Мисля, че е счупен.
 	— Дръж се. Ще те измъкнем.
 	В другия край на яхтата пламъци пълзяха нагоре по стените. Автоматизираната система за пожарогасене явно беше повредена от взрива.
 	Хуан се огледа и видя Мак Ди да седи на пода и да го гледа с крива усмивка.
 	— Очаквах повече удобства на яхта като тази.
 	Къде е Гретчен?
 	Мак Ди завъртя глава и на лицето му се изписа изненада, все едно беше забравил, че тя е с тях.
 	Видяха я едновременно. Лежеше неподвижно, притисната от паднала от тавана греда.
 	Хуан изтича при нея, за да провери дали диша. Беше жива, но в безсъзнание.
 	Ерик не беше в състояние да помогне на Хуан, а Мак Ди не беше кой знае колко добре, но поне можеше да ходи.
 	— Мак Ди, хвани я за ръката и я издърпай, когато вдигна гредата.
 	Мак Ди използва здравата си ръка, за да хване ръката на Гретчен. Хуан пъхна титановия си крак под гредата и я повдигна като с лост, та Мак Ди да успее да издърпа Гретчен. После Хуан я вдигна внимателно, защото не знаеше степента на нараняването й, и нареди на Мак Ди:
 	— Помогни на Ерик. И кимна към вратата, която водеше към палубата. – Отвън трябва да има спасителен сал. Побързай, защото не мисля, че „Ахил“ ще остане още дълго на повърхността.
 	Изнесе Гретчен на палубата, отвори един капак и извади отвътре контейнер със спасителен сал. Имаше и спасителни жилетки. Хуан подаде две на Ерик и Мак Ди, преди да сложи една на Гретчен.
 	„Ахил“ беше забавил скоростта си, но все още плаваше много по-бързо от всеки друг кораб. Обаче това нямаше значение. Трябваше да рискуват и да скочат от борда.
 	— Стоуни, ще те заболи – каза Хуан.
 	Ерик кимна.
 	— Знам.
 	Някакво движение привлече погледа на Хуан – някакъв човек беше излязъл на мостика.
 	Беше Голов. Вторачи се гневно в Хуан и закрещя нещо, което Хуан не можа да разбере.
 	Хуан подигравателно отдаде чест на бившия военен. След това кимна на Мак Ди, който балансираше на релинга заедно с Ерик, и хвърли контейнера със сала във водата в същия миг, когато двамата скочиха. Щом падна във водата, салът автоматично се наду. Хуан внимателно вдигна отпуснатото тяло на Гретчен над релинга и скочи с нея в Балтийско море.
 	 
 	 
 	Голов гледаше как Кабрило и останалите се отдалечават в пенещия се килватер на „Ахил“.
 	— Капитане, трябва да напуснем кораба – каза Кравчук. – „Ахил“ е обречен. – Първият помощник махна към огъня, който вече беше обхванал половината плавателен съд.
 	Кравчук беше прав. Беше само въпрос на време бушуващите пламъци да стигнат до резервоарите.
 	Голов откъсна поглед от Кабрило и сала, който се отдалечаваше зад кърмата. Вероятно си мислеха, че са успели да се измъкнат.
 	Обаче за Голов този сблъсък още не беше свършил. Имаше още един коз в ръкава.
 	— Напускаме кораба – каза той на Кравчук. – Приготви подводницата.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 66 ≈

 	 
 	Големите вълни, тласкани от вятъра, пречеха на Хуан да стигне
 	до Гретчен. Най-накрая с мощни загребвания той успя да стигне до нея, закачи спасителната й жилетка за своята и заплува към жълтия спасителен сал, който се полюшваше на вълните на двайсетина метра от тях.
 	Докато плуваше, видя, че „Ахил“ намалява рязко скоростта. Няколко души скочиха от борда, но във водата не бяха спуснати лодки или спасителни салове. Стори му се, че в тъмното пространство между двата корпуса на катамарана вижда да се изплисква вода, но не можеше да е сигурен.
 	Огледа водата и видя пред себе си две оранжеви спасителни жилетки близо до сала. Това трябваше да са Ерик и Мак Ди. Заплува по-енергично към тях, защото знаеше, че нито един от двамата няма достатъчно сили да се покатери на сала. Знаеше, че „Орегон“ е зад тях и че сигурно са видели надуването на сала. Макс щеше да побърза да ги качи на борда.
 	Огънят на борда на „Ахил“ достигна своя връх. Огромни пламъци изригваха към небето, вдигаха се гъсти облаци черен пушек. Накрая резервоарите бяха победени от горещината, избухнаха и отнесоха кърмата. Носът, който продължаваше да гори, се наклони и под остър ъгъл изчезна под водата. От яхтата не остана и следа.
 	Хуан стигна до сала. Мак Ди и Ерик вече се бяха качили.
 	— Как сте? – попита ги той.
 	Салът беше осмоъгълен, с непромокаем навес за защита от вятър и дъжд.
 	— Всичко върви направо по вода – подхвърли Мак Ди с крива усмивка.
 	Ерик изплю вода.
 	— Бих могъл да спя непробудно три дни.
 	— Мисля, че отпуска на сушата за целия екипаж е напълно заслужена каза Хуан, докато отвързваше спасителната жилетка на Гретчен от своята. Покатери се на сала, пое си дъх и след това издърпа Гретчен.
 	Провери какво е състоянието й. Още не се беше свестила. Той махна косите от лицето й и я зави със спасително фолио, за да се стопли. Разочарован, че не може да направи нищо повече, се отпусна изтощен и включи микрофона.
 	— Макс, чуваш ли ме?
 	Чу гласа на приятеля си неясно – явно комуникационната му система беше повредена.
 	— Хуан… видях… идват… сонар…
 	— Макс, ако ме чуваш, кажи на Джулия да приготви медицинския екип, защото имаме ранени.
 	— Хуан… идва към вас… – Хуан усети в гласа на Макс настойчивост, каквато не беше очаквал.
 	Погледна през отвора на навеса. Очакваше да види как „Орегон“ ги наближава. Вместо това видя във водата водовъртежи – като от килватера на призрачен кораб. Миг след това една черна перка разкъса повърхността.
 	Не, не перка, а кула на подводница.
 	Беше подводницата на „Ахил“ и се носеше право към тях.
 	Капакът на кулата се отвори рязко и Голов се показа, маниакално усмихнат. Размахваше автомат.
 	За миг Хуан си помисли да изхвърли всички през борда и да се гмурне под водата, но нямаше достатъчно време. Освен това приятелите му едва ли щяха да успеят да изплуват. Бяха хвърлили автоматите, когато бяха скочили във водата, но в неговия изкуствен крак все още беше скрит 45-калибровият „Колт Дифендър“. Той го извади, намери ракетния пистолет на сала и го размаха с другата си ръка. Нито едно от тези оръжия не можеше да се изправи срещу мощния автомат на Голов от такова разстояние.
 	Голов сякаш беше съгласен е неговата оценка, защото му показа среден пръст, когато се озова на стотина метра от сала – далеч извън ефективния обсег на пистолета. Опря автомата в рамото си и помаха на Хуан за сбогом.
 	Обаче, преди да успее да стреля нещо във вътрешността на подводницата привлече вниманието му. Той свали оръжието от рамото си, извика нещо надолу в кулата, след това погледна ужасено наляво.
 	Хуан погледна надясно и видя добре познатия ръждив нос на „Орегон“, който се носеше бързо към подводницата.
 	Голов изрева да се потапят, обаче вече беше твърде късно. Кинетичната енергия на единайсет хиляди тона бронирана стомана се извиси над малката осем местна подводница. Голов изрева от ужас и разочарование, когато носът на „Орегон“ блъсна подводницата точно в средата.
 	Тя се разцепи на две, все едно гигант я беше ударил с брадва. Кулата беше смазана и закова Голов в рамката на капака. Вода нахлу в строшената предна половина на подводницата и я повлече надолу. Последното, което Хуан видя от украинския капитан, беше как се мята отчаяно, когато водата го засмука, за да го прати в морския му гроб.
 	Макс възстанови радиовръзката.
 	— Хуан, чуваш ли ме?
 	— Да, Макс. Благодаря, че дойде да ни спасиш.
 	— Няма за какво. Старото ни корито малко се пренапрегна, но му няма нищо. Имаме ли човешки загуби?
 	— Още не, но някои от хората ни са в тежко състояние. Ела да ни прибереш веднага щом можеш.
 	— Хъксли чака в хангара за лодките с носилки. След минутка сме при вас.
 	Хуан почувства, че някой се вкопчва в ръката му. Погледна надолу. Гретчен го гледаше въпросително и объркано.
 	— Какво става? Къде съм?
 	Хуан нежно стисна ръката й и клекна до нея.
 	— На спасителен сал. Как си?
 	— Не мога да си помръдна десния крак.
 	— Беше ранена при един взрив, но Джулия ще се погрижи за теб.
 	— Не ме боли много.
 	Хуан знаеше, че това няма да продължи още дълго. Гретчен все още беше в шок. Болката още не се беше стоварила върху нея, но скоро щеше да я връхлети.
 	Гретчен погледна Ерик, после и Мак Ди, преди погледът й отново да се насочи към Хуан.
 	— Успяхме ли… да ги спрем?
 	— Да. Ти просто пропусна веселата част.
 	Гретчен се засмя дрезгаво.
 	— Според теб е било весело, така ли?
 	Хуан се усмихна.
 	— Да. Като всеки нормален ден в офиса.
 	 
 	 
 	 
 	ЕПИЛОГ

 	 
 	Шест седмици по-късно.

 	Остров Борнхолм, Балтийско море

 	 
 	„Тази гледка е причината туристите да заливат на тълпи острова“, помисли си Хуан, докато стоеше сам на задната палуба на „Орегон“. Късното следобедно слънце сияеше над живописната брегова линия на датския остров, разположен на половината път между Полша и Швеция. Ефирни облачни кичури покриваха като мрежа лазурното небе, а лекият бриз носеше приятен солен дъх откъм морето. Единствената му компания беше самотна чайка, която безшумно се рееше над кърмата.
 	Скоро плисъкът на вълните, които се разбиваха в близката брегова линия, беше заглушен от перките на хеликоптер. Чайката се наклони и се отдалечи, освобождавайки място за корабния хеликоптер МД 520Н на „Орегон“, който увисна над площадката за кацане. Гомес Адамс кацна гладко с необичайната машина, която нямаше винт на опашката. Шейната на хеликоптера едва допря палубата, когато Гомес изгаси двигателя.
 	Хуан се приближи и отвори пътническата врата. Гретчен го поздрави с усмивка.
 	— Много мило от твоя страна да ми пратиш този първокласен транспорт – каза тя, докато слизаше предпазливо с помощта на Хуан. – Още повече след цял месец лежане в болницата.
 	Когато стъпи на палубата, взе сложения до седалката бастун, а Хуан вдигна малкия й куфар.
 	— Виждам, че вече не ползваш проходилка – каза той, докато я хващаше под ръка, за да може да куцука до него.
 	— Първият ми ден с бастун. Чувствах се като бабичка, докато ме возеха с количка из летището. Хубавото е, че става бързо.
 	— Много добре се справяш.
 	— О, сестрите от отделението за рехабилитация ме уверяваха в същото. Между другото, трябва да предам поздрави на Джулия Хъксли от тамошните хирурзи. Няколко пъти подчертаха каква добра работа е свършила при наместването на счупения ми таз.
 	Това беше висока оценка, още повече от лекарите във Военноморската болница „Бетезда“, която се смяташе за една от най-добрите на света. Хуан лично беше откарал Гретчен там и бе прекарал няколко дни с нея, преди да се върне на „Орегон“.
 	— Можеш да ми разкажеш всичко на вечеря – каза Хуан. – Готвачът е съставил меню като за кралица.
 	— Много ми е мъчно, че ме нямаше на помена за Майк Троно. Сигурна съм, че купонът е бил страхотен.
 	— Ще чуеш разни истории за помена. Питай Мак Ди за неговата серенада на караокето.
 	— Непременно. Как са той и Ерик?
 	— Ерик още е в гипс, обаче не се отказва да се носи из коридорите със скутера си. Рамото на Мак Ди не беше счупено и вече се фука как ще показва хубавите си нови белези на дамите.
 	— Няма нужда от помощ в това отношение. – Вместо да влезе вътре, Гретчен се насочи към релинга. – Искам да се полюбувам на гледката.
 	Опряха лакти на перилата и потънаха в безмълвно съзерцание. Очите на Гретчен отразяваха слънчевите лъчи, докато вдишваше дълбоко морския въздух.
 	Морис изникна сякаш от нищото, носеше поднос с две чаши.
 	— Нещо за пиене след пътуването, госпожо Уагнер? Ободряващ бъзов коктейл – местен датски специалитет.
 	— Благодаря, Морис.
 	— Ще занеса багажа ви в каютата. – И седемдесетгодишният стюард изчезна така безшумно, както беше дошъл.
 	— Как го прави? – попита тя Хуан, докато отпиваше от коктейла.
 	— Моята теория е, че е обучаван от нинджи. – Хуан също отпи от чашата си. – Съжалявам, че не можах да остана повече при теб в болницата.
 	Тя махна с ръка.
 	— Не се притеснявай. Зная, че си имал много работа. Между другото, корабът както обикновено изглежда ужасно.
 	Хуан се усмихна.
 	— Благодаря. Положихме доста усилия.
 	— Много ли време отне да го оправите?
 	— Няколко седмици в пристанището, след като върнахме Яфската колона на Малтийския морски музей. Разбира се, не можехме да се върнем във Владивосток след онова, което се случи там. Обаче разполагаме с още няколко възможности в цял свят за ремонти.
 	— Колкото по-малко знам, толкова по-добре.
 	— Прозвуча така, сякаш „Орегон“ не е част от бъдещето ти.
 	— Според лекарите след случилото се работата на терен вече не е част от бъдещето ми. – Тя посочи хълбока си. – Обаче ЦРУ ме повиши и сега ще оглавя отдел „Финансови анализи“. Започвам веднага щом се върна.
 	Хуан чукна чашата й със своята.
 	— Радвам се за теб. Но не са ти направили подарък – ти си го спечели сама.
 	Никой от двамата не беше споменал нощта им в Литва и Хуан реши, че сега няма смисъл да го прави, въпреки онова, което изпитваше към нея. Беше ясно, че пътищата им са се пресекли за малко и че сега отново се разделят. Времето, прекарано заедно, щеше да им остане като хубав спомен.
 	За да избяга от темата, Хуан почна да й разказва за последствията след нападението срещу електрическата мрежа и банковата система. Макар да беше гледала новините в болницата, Гретчен още не знаеше някои от най-важните подробности.
 	Преди да откъсне Ерик от компютъра на Призрачен враг, Хуан бе успял да прехвърли цялото му съдържание в сървърите на „Орегон“. Повечето от файловете бяха прехвърлени преди разрушаването на „Ахил“ и хвърлиха светлина върху хакерската дейност на Ивана Семова.
 	Използвайки данните, с които се бяха сдобили Ерик и Мърф, успяха да отключат компютърната система на „Креди Кондамин“ и да възстановят всички средства, включително тези на Корпорацията. В допълнение научиха за необичайната техника за кодиране на Призрачен враг, която се коренеше в радикална математическа теория, крита в течение на двеста години.
 	Максим Антонович, чието пленничество и невинност в нападението бяха доказани от трима членове на екипажа, спасени от останките на „Ахил“, беше закупил редки документи, повечето от които се бяха намирали в сейфа на яхтата, когато бе потънала. Обаче преди това бяха сканирани и качени на компютъра на Призрачен враг. Един от тези документи се оказа математически трактат на руския математик Алексей Поличев, преподавател в Московския императорски университет по времето на Наполеоновото нахлуване. Революционните му алгоритми били изгубени по време на войната – или поне всички мислели така.
 	Обаче две копия от тях оцелели. Едното, което купил Антонович, и втори комплект, отмъкнат от Наполеоновите войници с останалата част от съкровището. Това копие беше напълно повредено, когато бе паднало в река Нерис в сандъка, който Троно се бе опитал да спаси. Призрачен враг беше създавала компютърните си вируси на основата на Поличевите формули.
 	След като бяха подложили на обратно инженерство програмите на Ивана, Ерик и Мърф бяха консултирали банките как да върнат откраднатите средства
 	– и бяха получили за това хонорари, които се бяха оказали не само достатъчни за ремонта на „Орегон“, но и за инсталиране на някои подобрения. След това корпорацията бе предала уравненията на Поличев на ЦРУ за ползване в различните правителствени центрове за борба с киберпрестъпността.
 	— Освен откъснатите страници от „Дневника на Наполеон“ – каза Хуан – намерихме и едно интересно писмо в компютъра на Призрачен враг. Нали помниш Пиер Дьолакроа?
 	— Военноморският офицер, който пише за отвличането на Наполеон от Света Елена?
 	— Точно така. Антонович така и не ни каза за второ писмо, написано от Дьолакроа.
 	Извади сгънат лист от джоба си и го подаде на Гретчен.
 	— Било е адресирано до един богат търговец, Жак Обюшон. Обаче не знаем дали писмото е стигнало до него. Обюшон финансира операцията за отвличането на Наполеон с надеждата да намери съкровището, което той отмъква от Москва.
 	Тя разгъна листа и зачете:
 	 
 	Драги господин Обюшон,
 	С голямо отчаяние трябва да Ви съобщя, че нашето предприятие се провали. Съкровището, което търсите, ще си остане ненамерено, защото императорът ни измами. Накара ни да повярваме, че откраднатите от Москва богатства са откарани по море на остров Борнхолм. Като съюзник на Франция, Дания и нейната територия би могла да послужи за скривалище за огромното количество скъпоценности, затова нямахме причина да се съмняваме в неговите твърдения.
 	Отведе ни при една морска пещера в южната страна на острова, където твърдеше, че е скрито съкровището. Като използвахме подводницата „Скат“, за която Вие любезно предоставихте средствата да построим, проникнахме в пещерата. Обаче вътре не намерихме нищо, освен голи скали.
 	Там разкрих, че императорът е убедил неколцина души от екипажа да се разбунтуват срещу мен и да се присъединят към неговата кауза. Само благодарение на помощта на моите най-доверени офицери успяхме да изплуваме от пещерата след битка, която взе много жертви и от двете страни.
 	Не зная дали императорът е оцелял в битката. Обаче тъй, като наредихте да няма доказателства за заминаването от Света Елена, наредих нашите оръдия да стрелят. Те предизвикаха лавина, която запечата пещерата с императора в нея. Уверен съм, че след като получите това писмо, ще го изгорите и така ще унищожите единственото доказателство за неговото бягство от заточението.
 	Според Вашето желание в началото на мисията моят провал означава, че аз повече няма да се свързвам с Вас.
 	Ваш

 	лейтенант Пиер Дьолакроа.

 	 
 	Удивена, Гретчен вдигна очи от писмото и първо погледна Хуан, а после към острова до тях. Той проследи погледа й до купчина ръбести скали близо до морското равнище. Няколко бяха избутани настрана, за да се разкрие отвор.
 	Ела – каза Хуан. – Ще ти покажа нещо.
 	Заведе я долу в хангара за лодки и й помогна да се качи на една моторница. Отне им само пет минути да стигнат до брега.
 	Няколко дни работа бяха нужни на екипажа на „Орегон", за да изровят вход и да прокарат равна пътека, по която Гретчен да може да мине с бастуна си. Хуан включи генератора и от тъмния отвор във високите скали грейна светлина.
 	Хуан хвана Гретчен за ръка и я поведе навътре. Наблюдаваше лицето й, когато влязоха в просторната пещера, добре осветена от мощни лампи. Както беше писал Дьолакроа, тя беше безинтересно помещение, изгладено от вековете ерозия на морските вълни.
 	Гретчен зяпна, когато видя странната подводница, заседнала върху скалистата платформа. Ярката някога облицовка от медни листове сега беше покрита със зелена патина, обаче въпреки това плавателният съд беше неповреден.
 	— Смятаме, че е влязла при необичайно висок прилив – обясни Хуан. – Когато пещерата е била запушена от каменната лавина, водата може да се е просмукала между камъните или пък се е изпарила в продължение на тези двеста години.
 	Влязоха още навътре и се озоваха пред няколко скелета. От дрехите им не беше оцеляло нищо, освен медни копчета и токите на коланите.
 	— Това трябва да са разбунтувалите се моряци или офицерите, които са се сражавали срещу тях. По костите открихме рани от куршуми и удари със сабя.
 	— Невероятно! Какво ще правиш с това откритие?
 	— Още не сме решили, но вероятно ще оставим на датското и френското правителство да се оправят помежду си. Сигурно битката ще е епична не само заради подводницата, но и заради онова, което е в нея. Прекарахме много време в спорове защо я намерихме със затворен капак на кулата, но не съм сигурен коя от теориите е вярна.
 	До подводницата беше издигнато скеле. С помощта на Хуан Гретчен се изкатери на него, за да може да погледне през прозореца на кулата.
 	Тъй като подводницата беше още затворена, въздухът вътре си беше останал същият. Хуан светна с фенерче през прозореца.
 	— Мили боже! – прошепна Гретчен със страхопочитание.
 	Под тях седеше изсъхнал труп, съвършено запазен заради херметично затворения капак на кулата. Дори мъртъв трупът седеше изправен, достоен и царствен до края, облечен във величествена униформа, украсена с медали.
 	За Хуан най-впечатляващата подробност беше дясната ръка, пъхната под ревера. Този жест премахваше всички съмнения, че пред тях е вечното жилище на император Наполеон Бонапарт.
 	 
 	 
 	 
 	ОТ СЪЩИЯ АВТОР
 	 
 	Цербер
 	Клайв Къслър & Джак дю Брул
 	Досиетата „Орегон“
 	Брегът на скелетите
 	Корабът на чумата
 	Корсар
 	Тайната на остров Пайн
 	Джунглата
 	Мираж
 	Клайв Къслър & Пол Кемпрекос
 	Бяла смърт
 	Клайв Къслър & Крейг Дърго
 	Свещеният камък
 	Клайв Къслър & Дърк Къслър
 	Залезът на полумесеца
 	Арктическо течение
 	Стрелата на Посейдон
 	Буря в Хавана
 	Черно море
 	Клайв Къслър & Бойд Морисън
 	Пираня
 	 
 	 
 	 
 	Clive Cussler, Boyd Morrison – The emperor’s revenge (2016)
 	Клайв Къслър, Бойд Морисън – Отмъщението на императора
 	Книга единайсета от поредицата „Досиетата „Орегон“
 	Американска, първо издание
 	Превод: Асен Георгиев (2018)
 	Редактор: Иван Тотоманов
 	Корица „Megachrom“
 	Предпечат: Екатерина Иванова
 	Издател: ИК „Бард“ (2018)
 	ISBN 978-954-655-876-3
 	Сканиране: muni62
 	Разпознаване, корекция и форматиране: MiroD54