Хуан Кабрило и екипажът на „Орегон“ отново са тук с невероятния нов роман на големия майстор от поредицата бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.
	През 1902 г. на остров Мартиника изригва вулканът Пеле, като заличава цял град с население трийсет хиляди души и потопява кораб с германски учен, намиращ се на прага на изумително откритие. След повече от век Хуан Кабрило ще трябва да се справи с наследството на учения.
	По време на секретна операция Кабрило и хората му имитират потопяването на „Орегон“, но неизвестен противник ги открива въпреки грижливото им планиране и се опитва да ги унищожи. Кабрило и екипът му повеждат борба срещу враг, които сякаш е способен да предвиди всеки техен ход. Оказва се, че американски оръжеен инженер ренегат е завършил труда на немския учен и сега разполага с невероятна мощ. „Орегон“ е принуден да се състезава с времето, за да спре атака, която може да постави един човек начело на най-голямата империя, позната на света.
	 

	 

	 

	 

	 

	 

	 

	 

	  

	 
	Мартиника

	8 май 1902 г.

	 
	„Рорайма“ се носеше към Апокалипсиса.
	Първи офицер Елъри Скот стоеше на мостика на канадския товаро-пътнически кораб и се взираше през сивия снеговалеж, по-мръсен от всичко, което бе виждал и през най-опушените и пълни със сажди зимни дни в Лондон. Макар да бе шест и половина сутринта, лъчите на изгряващото слънце не успяваха да проникнат през пепелта, стелеща се над пристанището на Сен Пиер. Очертанията на „Малкия Париж на Западните Индии“, както беше известен търговският център на Мартиника, наподобяваха не толкова на процъфтяващо селище с население от трийсет хиляди, колкото на размазан импресионисти акварел като онези, станали напоследък модни в карибския град.
	Скот разсеяно поглади сребристите си бакенбарди и се обърна към вулкана Мон Пеле, надвиснал над пристанището. Макар по принцип да беше весел човек, който се харесваше както на офицерите и моряците, така и на пътниците, днес лицето му бе леко смръщено и тревожно. Беше моряк от двайсет години, пътувал с какви ли не товарни кораби през всякакви свирепи бури и гигантски вълни, но дори корав морски вълк като него не бе виждал нещо толкова зловещо и будещо страх като планината, извисяваща се само на пет километра на север. От недрата й на редовни интервали се изтръгваше продължителен грохот, сякаш някъде вътре се криеше огромен звяр.
	Върхът беше обгърнат в мрак, а във въздуха се носеше миризма на сяра. Скот спокойно можеше да си представи, че самият Дявол обитава подобно място.
	— Какао мислите за времето, сър? – попито той нехайно с надеждата, че така не издава опасенията си.
	Капитан Джордж Мъга, чието лице беше набраздено от бръчки през годините на сол и слънце, а горката му устна бе скрита от гъсти мустаци, вдигна очи от дневника и примижа към неземната картина.
	— Останете на курс, господин Скот – спокойно нареди той. – Освен ако не получим друго нареждане от началника на пристанището, ще пуснем котва.
	— Пепелта може да повреди оборудването ни. И да забави отплаването ни довечера.
	— В такъв случай се погрижете екипажът да поддържа палубите и машините чисти. В пристанището са пуснали котва още осемнайсет кораба. Ако имаше някаква опасност, отдавна да са отплавали.
	Заради дебелия слой пепел, покриващ водната повърхност, корабите от двете им страни сякаш се намираха на суша. Скот настоя с риск да прояви нахалство.
	— Ами експлозията, която чухме преди две нощи?
	Бяха на котва край Доминика на осемдесет километра на север, когато гръм в четири сутринта разтресе кораба толкова силно, че чашите и чиниите изпопадаха на палубата.
	Капитан Мъга отново се зае да попълва дневника.
	— Склонен съм да се съглася с телеграфиста от Портсмът, че експлозията е освободила напрежението в недрата на вулкана. Той може да продължи да бълва пепел, но съм сигурен, че това ще е всичко.
	Скот не беше толкова убеден, но си задържа езика зад зъбите.
	След като намериха отреденото им място и пуснаха котва, началникът на пристанището и един лекар се качиха на борда да проверят кораба и да се уверят, че екипажът и пътниците не са болни от болести, които биха могли да заразят острова. И двамата омаловажаваха събуждането на вулкана и засилиха убеждението на Мъга, че ръмженето на Мон Пеле не е опасно. Сегашната му активност беше просто последният дъх на планината.
	Тъй като беше Възнесение Христово, всички пристанищни работници бяха на сутрешна литургия, затова Скот и Мъга слязоха в офицерската столова да закусят. Двамата обсъдиха графика за деня — разтоварване на дървесина и калий от Ню Брунсуик, товарене на ром и захар за Бостън, – но не казаха нито дума за вулкана, макар че грохотът му нямаше как да остане незабелязан.
	След закуска Скот се качи на палубата да се срещне с местния агент, който щеше да ръководи докерите.
	Сто и три метровият товарен кораб имаше прост дизайн с трюмове при носа и кърмата и с един-единствен комин. Мачтите в предната и задната част се използваха като подемни кранове.
	Всеки сантиметър от палубата беше покрит с прах от Пеле и Скот оставяше диря след себе си.
	Пътниците се бяха струпали на релинга да зяпат зловещата гледка зад Сен Пиер. Някои събираха пепел в пликове и табакери за спомен. Две жени разтвориха слънчевите си чадъри, за да запазят роклите си чисти.
	Един човек, когото Скот познаваше – кротък немец на име Гюнтер Лутцен, – дори беше разгънал тринога, за да фотографира сцената. Беше се качил на кораба преди два дни в Гваделупа и Скот почти не го беше виждал без фотоапарат.
	— Чуден ден за снимки, господин Лутцен – подхвърли той.
	— Да, аз много впечатлен – отвърна със запъване Лутцен.
	— Това за научната ви експедиция ли е?
	— Не, тя е завършена. Но ще се радвам да добавя тази снимка към моя… – Той замълча, извади немско-английски речник от джоба си и започна да прелиства страниците. – Ах, каква е думата за Sammlung?
	— Колекция? – предположи Скот.
	Лутцен се усмихна и кимна енергично.
	— Да, разбира се. Колекция. Още съм начинаещ с английския. Сестра ми в Ню Йорк ми дава да чета детски книжки.
	Скот го потупа по рамото.
	— Справяте се чудесно. Вашият английски е далеч по-добър от моя немски.
	Лутцен се разсмя и прибра речника, за да надраска нещо в бележника си, с който не се разделяше. Скот продължи нататък, като кимаше на другите пътници.
	Когато стигна до бака, местният агент мосю Плесоно тъкмо се качваше по подвижното мостче, спуснато до катера му. Мършавият мъж в бял костюм и сламена шапка се ръкува със Скот.
	— Радвам се да ви видя отново, мосю – каза Скот. – Доколкото забелязвам, гневната ви планина не е навредила на бизнеса. – Той кимна към другите кораби, хвърлили котва в залива с формата на лунен сърп.
	Французинът присви устни и изпуфтя.
	— Oui, да се надяваме, че най-лошото отмина.
	Скот се намръщи.
	— Какво е станало?
	Думите му предизвикаха горчив смях от страна на агента.
	— Пеле се обажда от повече от месец. Мравките и стоножките при захарния завод в Юзин Герин бяха началото на бедите ни.
	— Мравки и стоножки ли?
	Плесоно направи кисела физиономия.
	— Изобщо няма да ми липсват, когато се върна във Франция. Наричаме мравките fourmis-fous – луди мравки. Налазват по всичко, хапят като побъркани. Стоножките са още по-лоши. Черни, дълги по трийсет сантиметра. Няколко ухапвания могат да убият човек. Трябваше да вдигнем всички работници, за да спасим конете. После пък дойдоха змиите.
	Скот се облещи при споменаването на змии. Насекомите бяха едно нещо, но не можеше да понесе идеята да се натъкне на змия.
	Плесоно кимна в отговор.
	— Стотици fer-de-lances, усойници, внезапно се появиха преди четири дни от гората в северната част на Сен Пиер. Петдесет души и стотици животни загинаха. А един ден по-късно кално свлачище унищожи завода. За щастие, стана през нощта, но въпреки това изгубихме много хора.
	Това приличаше повече на идването на Апокалипсиса, отколкото си беше представял Скот, докато влизаха в залива.
	— Може би ще е по-добре да отплаваме и да се отбием на връщане – каза той.
	Плесоно сви рамене.
	— Канех се да ви го предложа, тъй като е празник и много от хората ни не работят. Можете да продължите до Фор дьо Франс и да се върнете утре. Ще ви е нужно обаче разрешение от началника на пристанището, а той няма да ви го даде.
	—Защо?
	— Защото губернаторът нареди на войниците да не допускат хората да бягат от града. След три дни има избори и той се тревожи, че няма да се проведат, ако всички се махнат. Някои се измъкнаха, но от фермите по планинските склонове прииждат селяни, така че градът си остава претъпкан.
	— А ако все пак отплаваме?
	— Досега го направи само елин кораб. Италианска баржа на име „Орсолина“, която беше натоварена само наполовина със захар вчера. Началникът на пристанището не разреши да отплават, докато не приключат с товаренето, и заплаши с арест капитана Марино Лебофе. Казват, че Лебофе, който е неаполитанец му отвърнал: „Не знам за Мон Пеле, но ако Везувий се държеше като вашия вулкан, щях незабавно да се разкарам от Неапол“.
	— Може и да е прав.
	— Капитанът ви решава, но още едно отплаване без разрешение може да предизвика паника сред другите. Във Фор дьо Франс току-що пристигна френският крайцер „Суше“. Може да го извикат да ви спре.
	— Да видим какво мисли капитан Мъга – предложи Скот и поведе Плесоно към мостика.
	Капитанът изслуша разказа на агента, но не остана впечатлен. Той размаха днешния брой на местния вестник Les Colonies, оставен му от доктора.
	— В уводната статия се твърди, че няма нищо опасно. За мен това е достатъчно. А сега подгответе кораба за разтоварване.
	С капитана не можеше да се спори. Решението му беше окончателно. Скот отвърна с „Тъй вярно, капитане“ и изпрати Плесоно до катера му.
	Сбогува се с него и се върна на квартердека, където откри третия помощник, който се взираше като омагьосан към града.
	— Господин Хейвърс – заговори го Скот. – Какво привлича вниманието ви?
	— Ами, гледката е тиха и спокойна, нали, господин Скот? И окъпана в ярка слънчева светлина.
	Скот неохотно се съгласи, че гледката е хипнотизираща. Но не би избрал думите „тиха и спокойна“ За него си беше зловеща.
	— Имаме работа за вършене. Капитанът държи палубата да блести, когато потеглим.
	— Слушам, сър. Нещо против да направя само една снимка, преди да започнем? Фотоапаратът ми е в каютата.
	Скот извади джобния си часовник. Седем и четирийсет и девет. Докерите бяха на литургия, така че няколко минути не бяха от значение.
	Той се усмихна и кимна.
	— Само по-бързо.
	— Благодаря, сър – радостно отвърна Хейвърс и забърза към каютите на екипажа.
	Скот направи само няколко крачки към мостика, когато слънцето сякаш угасна. Погледна с трепет към Пеле. Гледката, която се разкри пред очите му, го остави закован на място, сякаш някой беше циментирал краката му за палубата.
	Огромен стълб от черен пушек и пепел се изстреля право нагоре в небето, сякаш избълван от корабно оръдие. Едната страна на планината се разцепи и втора вълна от пепел плъзна надолу по склоновете на Пеле на сияеща лавина от свръхнагорещен газ. Смъртоносното течение се носеше право към Сен Пиер. С тази скорост щеше да погълне града след по-малко от минута.
	Скот не можеше да помръдне. Беше хипнотизиран от ужасяващата картина, която бе безмълвна, докато оглушителната ударна вълна не стигна до кораба и не го запрати назад. Сигурно щеше да остане притиснат в стената, докато не бъде пометен от смъртоносния облак, ако не беше ужасният рев. Изтръгнат от вцепенението си, Скот дойде на себе си. Първият му импулс беше да спаси кораба, така че се втурна към носа.
	В средата на кораба се натъкна на капитан Мъга, който тичаше в обратната посока. Явно му беше хрумнало същото като на Скот.
	— Вдигайте, господин Скот! – извика той, докато тичаше към мостика.
	— Вдигаме котва, тъй вярно! – извика в отговор Скот. Третият помощник, който беше отишъл за фотоапарата, застана до капитана на мостика и нареди на котелното отделение да даде пълна мощност.
	Скот стигна до веригата и задейства парната макара на котвата. Пътниците около него пищяха от ужас и тичаха във всички посоки, без да знаят как да се предпазят от идващия огнен дъжд. Повечето от екипажа не се справяха по-добре от тях и въпреки виковете на Скот за помощ, никой не се отзова.
	Преброи петнайсет фатома* навита верига, когато смъртоносният облак от пепел достигна северния край на Сен Пиер, като подпалваше всичко, което докосваше, и събаряше каменни сгради, все едно бяха направени от кибритени клечки.
	[* Около 27,5 м. (1 фатом=1,83 м.) – Б.пр.]
	Облакът продължи да се спуска към пристанището. Първи по пътя му беше полагащият телеграфен кабел кораб „Граплър“. Той обаче нямаше време да се подпали, защото бе преобърнат от водната стена. Цунамито се понесе към тях, премазвайки кораб след кораб.
	Оставаха още петнайсет фатома верига и Скот осъзна, че няма никаква надежда да изведат навреме „Рорайма“ от пристанището. Хвърли се да търси убежище. Огънят щеше да стигне до тях само слез секунди, така че не му оставаше нищо друго, освен да грабне голямо парче насмолен брезент от един от вентилаторите, да го нагъне няколко пъти и да покрие главата си. Хвърли се на палубата и се сви под брезента, като го надигна само колкото да може да гледа. Видя капитан Мъга да дава заповеди на мостика, мъчейки се отчаяно да спаси обречения си кораб.
	Скот усети жегата преди ударната вълна. Беше толкова силна, че щеше да му е по-хладно, ако беше влязъл в някой от бойлерите в котелното. Дебелият брезент го предпази от най-лошото – без него със сигурност нямаше да оцелее. Предположението му се потвърди, когато с ужас видя как мустаците, косата и дрехите на капитана пламнаха. Той запищя от непоносимата болка и кошмарната гледка беше спестена на Скот, когато Мъга изчезна от погледа му.
	Горещи камъни и кал се посипаха по брезента, някои с размерите на сачми, други колкото гълъбово яйце. Не падаха със скорост, която би могла да нарани Скот, така че той просто изтърпя пороя и слушаше как камъните падат със съскане във водата около кораба.
	Миг по-късно ударната вълна стигна до „Рорайма“ и едва не изтръгна брезента от ръцете на Скот. Двете мачти се пречупиха на шейсет сантиметра над палубата, сякаш бяха срязани с трион; коминът също се разцепи на две. Вълната блъсна кораба отстрани и първо го наклони към левия борд, после толкова рязко надясно, че едва не загребаха вода.
	Уплашен, че ще бъде изхвърлен в морето, Скот извика и трескаво затърси някаква опора. Плъзна се по покритата с пепел палуба, както беше под брезента, докато краката му не се удариха в капака на трюма. За секунда си помисли, че корабът ще се преобърне като „Граплър“ но старото момиче издържа и се изправи отново, макар че си остана със силен крен.
	Скот отвори очи, надзърна изпод брезента да се ориентира и видя, че се намира срещу бака. Тъкмо се канеше да се опита да стигне до вратата, когато тя се отвори и двама моряци — Тейлър и Куоши – се пресегнаха и го извлякоха вътре.
	Затвориха вратата и покриха люковете с дюшеци, куфари и всичко, което им попадна подръка. След като запечатаха помещението, те се сгушиха под брезентови покривала и одеяла и зачакаха края – на огнената буря, или на живота си.
	След десетина минути, които му се сториха като цял час. Скот почувства как горещината намалява. Той стана и открехна вратата с надеждата, че най-лошото е отминало.
	Нужен му бе само един поглед, за да осъзнае, че най-лошото тепърва започваше.
	Палубата беше осеяна с овъглени трупове. Мъже, жени и деца бяха изгорени ужасно или покрити с толкова пепел, че изглеждаха като зазидани в бетон. Не можеше да различи пътниците от екипажа.
	Тръгна неуверено между тях, като търсеше някакви признаци на живот. Откри някакъв човек да лежи по очи, с изгорели дрехи на гърба си. Горкият нещастник стенеше от болка. Скот внимателно го преобърна и се дръпна назад, когато видя ужасната гледка.
	Косата на мъжа беше изчезнала напълно, кожата бе почерняла, а носът и ушите направо се бяха разтопили по лицето му. Скот позна, че е мъж само по остатъците от сакото и по вратовръзката, която се беше залазила непокътната под свитите му ръце. Долната половина на тялото му беше станала на въглен. Скот реши, че човекът явно е лежал по корем, когато огънят е стигнал до него.
	— Помогнете ми, господин Скот – успя да промълви мъжът през напуканите си устни.
	Скот го погледна объркано.
	— Познавам ли ви, сър?
	— Не ме ли познахте, господин Скот? – изграчи онзи. Всяка дума му костваше огромни усилия. – Лутцен.
	Скот зяпна Гюнтер Лутцен. Никога нямаше да разпознае немеца.
	Лутцен вдигна треперещи ръце към Скот; който си помисли, че човекът се протяга към него за помощ.
	Вместо това той държеше безценния си бележник. Едва сега Скот осъзна, че Лутцен се е хвърлил върху бележника, за да го предпази от огъня.
	— Умирам. Дайте го на сестра ми.
	Скот не искаше да гледа как умира още един човек и отчаяно се озърна дали към тях не идва някаква помощ. Товарен кораб, който разпозна като „Родам“, завиваше ляво на борд към открито море. Цялата му кърма гореше.
	— Моля ви, господин Скот – каза Лутцен, привличайки вниманието му обратно към себе си. — Ингрид Лутцен. Ню Йорк.
	Нямаше какво повече да направи за човека. Скот кимна, внимателно взе бележника и го затъкна в пояса си.
	— Разбира се, господин Лутцен. Ще се погрижа.
	Лутцен не мажеше да се усмихва, но успя да кимне.
	— Кажете и, че бях там – измъчено изхриптя той. – Успях. Това ще промени всичко. Сияеха като изумруди, големи колкото дънери.
	Закашля се и тялото му се разтърси от напрежението. Скот се опита да се изправи и да му намери вода, но Лутцен сграбчи ръкава му и го придърпа към себе си, докато ухото му не се озова над устата на немеца. Той прошепна две думи, после ръката му се отпусна. Лутцен остана да лежи неподвижно, най-после спасен от болката.
	Скот остана коленичил още известно време, объркан от чутото. После още стонове привлякоха вниманието му и той се изправи. Капитанът беше мъртъв или смъртно ранен, така че сега той командваше.
	Събра всички оцелели, които успя да намери – общо трийсет от шейсет и осемте на борда, ала половината от тях едва ли щяха да преживеят нощта. Скот и трима други от екипажа бяха единствените, които се бяха отървали сравнително невредими. Заеха се да направят сал от останките на една спасителна лодка, но усилията им се оказаха нахалост, защото френският крайцер „Суше“ пристигна следобеда и ги качи на борда си, оставяйки „Рорайма“ да потъне. Офицерът, който му даде чашка кафе, сподели опасенията си, че нито един човек от Сен Пиер не е преживял унищожението.
	Той като малцината му подопечни бяха в безопасност и нямаше какво да прави. Скот извади бележника на Лутцен от пояса си и го прелисти. Както и подозираше, не успя да разбере нито дума. Всичко беше на немски, а и по-голямата част от написаното се състоеше от уравнения и научни дрънканици. Надяваше се, че сестрата на Лутцен ще може да го разчете, и се закле да спази обещанието си и да й даде бележника.
	Зачуди се какво да й каже, когато се срещнат в Ню Йорк, дали не е по-добре да й спести ужасния край на брат й. После реши, че тя заслужава да научи истината, включително и последното послание на Лутцен към нея.
	Искаше да е сигурен, че ще запомни дословно думите през дните плаване на север, така че изкрънка молив от един моряк и отвори бележника на първата празна страница. Записа загадъчните фрази, които бе чул. Дрезгавият глас на Лутцен продължаваше да звучи в главата му.
	„Кажете й, че бях там. Успях. Това ще промени всичко. Сияеха като изумруди, големи колкото дънери“
	Спря. Още не беше сигурен дали е чул правилно последните му думи. Накрая сви рамене и записа дословно странното съобщение на Лутцен.
	„Намерих Оз.“
	 
	 
	 
	  

	Чесапийк Бей

	Преди девет месеца

	 
	Прототипът Х-47В направи завой само на минути от целта си на сто и трийсет километра северозападно от моста с тунела при Чесапийк Бей. Фредерик Уедъл нагласи прескачащия през различни честоти алгоритъм на заглушаващото предаване. Мисията му бе да блокира управляващия сигнал на оператора на безпилотния самолет във военноморската база в окръг Вентура в Калифорния и да препрограмира бордовата навигационна система, като накара дрона с неговите четиристотин и петдесет килограма гориво да се забие в изоставена баржа.
	Дори без двете умни бомби, които можеше да носи, дронът щеше да нанесе смъртоносна терористична атака срещу Съединените щати.
	Уедъл посрещаше с ликуване предизвикателството.
	— Ще го направим – каза той, без да се обръща към никого, макар че в малката стаичка, претъпкана до пръсване с електроника и дисплеи, имаше още двама души. Двайсет и пет метровият свързочен кораб, стоящ на котва при устието на Потомак, нямаше друг екипаж, освен капитана, който беше горе на мостика. Уедъл нагласи очилата си с телени рамки и погледна към най-големия екран да провери картината от камерата на палубата. Дронът правеше първия си завой след отлитането и се виждаше като бял клин на фона на притъмняващото оранжево небе.
	Заглушаването на управляващия сигнал не беше достатъчно за изпълняване на мисията. Ако изгубеше контакт с оператора си, безпилотният самолет щеше да премине на автономен режим и да се върне в базата си „Патъксент Ривър“ в Мериленд, където се провеждаха изпитанията на повечето въздушни оръжейни системи на военноморските сили. Номерът беше да установят контрол върху машината, за да могат да заредят координатите за алтернативната цел. В този случай безпилотният самолет трябвате да се разбие в баржата със скорост осемстотин километра в час.
	Тази атака беше най-лошият възможен сценарий за Пентагона. Никой – нито създателите на дрона, нито в генералния щаб – не смяташе, че бордовите системи могат да бъдат хакнати. Но след падането на свръхсекретния разузнавателен дрон RQ-170 в Иран началството настоя военновъздушните и военноморските сили да докажат, че протоколите им за комуникация не могат да бъдат разбити. Освен че бяха изгубили дрон на стойност стотици милиони долари, катастрофата бе дала възможност на иранците да зърнат отблизо най-високотехнологичните достижения на Америка. Щом иранците бяха успели да свалят дрона, те биха могли да отнемат управлението му от оператора. Военните наливаха пари в програма, която да гарантира, че подобно нещо никога няма да се случи.
	Това беше причината за тази симулация на отвличане.
	Най-добрите умове в областта на дроновете бяха призовани да съставят екип, който да играе ролята на врага. Електроинженер по образование и един от най-добрите специалисти по комуникациите във военновъздушните сили. Уедъл веднага се беше възползвал от шанса. Беше експерт в предаването, криптирането и прекъсването на комуникации, така че беше избран да прехване сигнала на оператора. Екипът му се състоеше от още двама първокласни учени.
	Лорънс Кензит, свит тип с прегърбена стойка и покрито с пъпки лице, беше компютърен специалист и физик, защитил докторска дисертация в Калифорнийския технологичен институт на двайсетгодишна възраст. Въпреки че имаше навика да нарича всеки, когото смяташе, че не е нивото му, „непоправим тъпак“ – включително офицерите, от които зависеше работното му място, – той все пак стана най-добрият разработчик на софтуер за дронове на военните. Сега той седеше отдясно на Уедъл и тракаше на клавиатурата пред три монитора, по които течаха данни.
	Вторият беше хардуерният разработчик Дъглас Пиърсън, създател на технологията, която се използваше за най-модерните дронове в арсенала на военните. Беше същински мечок с бомбастичен глас и огромно шкембе, подхождащо на човек, който не говори прекалено много и не е свикнал да слуша много. Управляваше царството си с железен юмрук и спореше на висок глас с всеки, който изразяваше несъгласие с него. Седеше отляво на Уедъл с крака на масата, с таблет в едната ръка и чаша кафе в другата.
	Ако тези трима не успееха да разбият системата за управление на дрона, никой друг на света не би могъл да го направи. След като се увереше, че машината наистина се насочва към изоставената баржа, Уедъл възнамеряваше да я отклони от курса и да я накара да поклати ликуващо криле над „Патъксент“ преди да върне управлението на Вентура.
	Пиърсън сръбна шумно от кафето си, остави чашата и почука с таблета по масата.
	— Какво става, Лари? Още не съм получил никакви данни.
	— Доктор Уедъл – каза Кензит, без да откъсва поглед от екраните си, – моля да напомните на доктор Пиърсън, че не отговарям на този прякор. Предпочитам да ме наричат „доктор Кензит“, но ще приема и „Лорънс“, макар че тази привилегия обикновено е запазена за хора, които смятам за равни. – Той направи пауза и добави: – Ако случайно не е ясно, не го смятам за равен.
	— Равен в какъв смисъл, доктор Кензит? – подигравателно се изсмя Пиърсън. – Определено не сме равни на ръст.
	— Нито на тегло.
	Пиърсън изсумтя.
	— Защо ли не те наричам просто „дребосък“? Или може би „мухльо“, какво ще кажеш?
	— Ръстът ми е по-малък в сравнение с вашия, но е близък до средния — невъзмутимо отвърна Кензит. – Също като вашия коефициент на интелигентност.
	— Достатъчно – намеси се Уедъл. Дърленето им му беше дошло до гуша. — Хайде да не започваме отново точно сега. – Беше прекарал половината от последните шест месеца в ролята на рефер между двамата. – Искам да спечелим, така че се опитайте да се държите прилично, докато не приключим. Остават ни само още две минути пряка видимост. Какво е положението, Лорънс?
	Кензит чукна решително последния клавиш.
	— Ако хардуерните изчисления на доктор Пиърсън са верни, веднага щом успеете да измъкнете управлението от Вентура, ще препрограмирам бордовите протоколи за навигация.
	Уедъл кимна и задейства плана си за блокиране на предаването. Изиграването на джипиес навигацията нямаше да свърши работа, защото всички американски дронове разчитаха на инерционна навигация, за да избегнат подобна тактика. Трябваше да е много по-находчив. С помощта на специално проектираната от него антена, монтирана на палубата, той облъчи приемника на дрона със силен шум, който трябваше да накара бордовите системи за момент да блокират. Важното в операцията бе да успее да го направи само достатъчно дълго, така че приемникът да не превключи незабавно в режим на търсене, но не чак толкова, та устройството да познае, че някой се опитва да компрометира протоколите, и да премине в автономен режим.
	— Приготви се, Лорънс – каза Уедъл. – Не забравяй, имаш само двайсет секунди, за да овладееш сигнала.
	— Знам.
	„Разбира се, че знае.“
	Уедъл се обърна към Пиърсън. Той трябваше да изключи системата за самоунищожение на дрона, която щеше да се задейства, ако сензорите усетеха неоторизиран управляващ сигнал.
	— Дъг, готов ли си?
	— Да го направим — каза Пиърсън и потри длани. – Добре. По мой сигнал. Три. Две. Едно. Старт.
	Уедъл натисна копчето и импулсът от антената бомбардира дрона. Екранът му потвърди, че е попаднал право в целта.
	— Давай, Лорънс!
	Кензит затрака бясно по клавиатурата. Секундите се изнизваха. Оттук нататък Уедъл можеше само да гледа. Погледът му не се откъсваше от монитора над него. Дронът остана на първоначалния си курс.
	— Състояние. Лорънс. – Броячът на лаптопа му показваше, че им остават още десет секунди.
	— Изолирам контролните подсистеми – отвърна Кензит и това беше най-точното, което можеше да се изкопчи от него.
	Секундите продължаваха да се изнизват. Чакането беше мъчително. За първи път през целия процес Уедъл се чувстваше напълно безсилен.
	— Пет секунди, Лорънс!
	Още тракане.
	— Можеш. Кензит – обади се Пиърсън.
	Пръстите на Кензит летяха над клавиатурата и изведнъж той се дръпна назад като пианист, завършващ изпълнението си.
	— Знам – каза той. – Управлението вече е наше. – Той погледна многозначително Пиърсън. – Гледайте да не превръщате гениалността ми в спорен въпрос.
	Макар че дронът нямаше да се взриви, ако Пиърсън не успееше да изключи системата за самоунищожение, вътре в машината имаше ключ, който щеше да се задейства, ако процедурата не бъде прекъсната. По-късно при инспектирането на дрона щеше да стане ясно, че мисията се е провалила. Тук нямаше частични успехи.
	Пиърсън беше толкова сръчен с таблета, колкото Кензит с клавиатурата си. Уедъл беше зает да въвежда нови координати за цел в навигационната система. Приключи точно когато Пиърсън извика тържествуващо:
	— Яж това. Чичо Сам! Спипахме ти дрона!
	Уедъл и Пиърсън плеснаха длани. Кензит само повдигна вежда и сви рамене, сякаш не си заслужаваше да ликува за нещо, което беше напълно очаквано да се случи.      
	Веселието се оказа краткотрайно, когато Уедъл забеляза на монитора си, че Х-47В завива. Машината трябваше да се отдалечава на път към баржата. А вместо това тя летеше право към тях.
	И се спускаше.
	—Какво става, Лорънс?
	Кензит поклати смаяно глава.
	— Не може да бъде.
	Пиърсън свали краката си и впери поглед в него.
	— Какво направи, Лари?
	— Нищо не съм направил, за да предизвикам това.
	— Кое? – попита Уедъл.
	— Дронът се насочва към сигнала, който излъчваме.
	— Какво? – Уедъл се опита да изключи сигнала, но компютърът не реагира. – Как е възможно?
	— Аз… не съм сигурен.
	Уедъл погледна монитора. С всеки миг машината се уголемяваше. Само след минута дронът щеше да се забие като камикадзе в кораба и да го унищожи със заряда си.
	— Можеш ли да го препрограмираш?
	Кензит беше зяпнал екрана, напълно смаян и онемял.
	Уедъл го сграбчи за раменете и го разтресе.
	— Попитах, можеш ли да го препрограмираш?
	— Не знам – промълви Кензит. Може би за първи път през живота си произнасяше тези думи.
	— Трябва да опиташ, иначе с нас е свършено. — Уедъл се завъртя и посочи с пръст Пиърсън. – Опитай да включиш системата за самоунищожение.
	Пиърсън кимна енергично и се наведе над таблета си. Уедъл се втурна към вратата.
	— Къде отиваш? – попита Кензит.
	— Ако не успеете да овладеете управлението, мога [поне да изключа антената.
	Той отвори вратата и изтича на мостика, където капитанът се взираше към носещия се към тях дрон.
	— Тръгвай, Веднага! – извика Уедъл.
	Капитанът нямаше нужда от второ нареждаме и даде пълен напред.
	Уедъл се качи на палубата над мостика, където беше антената. Ако изключеше захранващия кабел, сигналът щеше да прекъсне. Дори дронът да останеше насочен към първоначалната им позиция, преместването на кораба щеше да ги спаси. Той посегна към антената и се канеше да хване кабела, когато корабът рязко потегли напред. Уедъл отлетя назад, препъна се в нещо и удари главата си в стената.
	Видя звезди посред бял ден и тръсна глава, за да я проясни, след което запълзя обратно към антената. Черният кабел до чинията се виеше като змия по бялата палуба.
	Погледна и видя как белите криле се носят към него, черният отвор на носа за поемане на въздух зееше като пастта на манта. Воят на реактивния двигател вещаеше огън и гибел, ако не успееше да прекъсне предаването. Явно нито Кензит, нито Пиърсън бяха постигнали успех.
	Уедъл сграбчи кабела с двете си ръце и го дръпна. Той не се освободи. Уедъл опря крака в стойката на чинията и напъна с всичките си сили, докато мускулите му не запротестираха.
	Внезапно кабелът се откачи, пръскайки искри, и Уедъл падна назад.
	Надигна се и видя, че кабелът е напълно откъснат от антената. Нямаше начин да продължава да предава.
	Носът ма кораба пореше водата – движеха се най-малко с двайсет възела. Щяха да се отдалечат на предостатъчно разстояние, прели дронът да се разбие.
	Уедъл обърна поглед към машината, за да може да посочи на разследващите къде точно е паднала в морето. И за свой ужас видя, че дронът продължава да прави корекции в курса си.
	Все още беше насочен право към тях. Щеше да ги удари след не повече от пет секунди.
	Уедъл скочи на крака и се втурна да се хвърли зад борда, но бе твърде късно. Времето сякаш се сви, когато дронът се заби в кораба и експлодира.
	Последната му мисъл, преди огненото кълбо да го погълне, не беше за жена му, майка му или за немската му овчарка Бандит. А беше съсредоточена върху факта, че това не бе инцидент. Фредерик Уедъл си отиде от този свят, питайки се кой точно го е убил.
	 
	 
	 
	  

	 
	Пуерто Ла Крус, 

	Венецуела Наши дни

	 
	Началникът на пристанището Мануел Лозада поклати невярващо глава, докато катерът му приближаваше ръждясалото корито, което трябваше да инспектира преди разтоварването на доковете на Ла Гуанта. Той заслони очи от залязващото слънце, за да вижда по-добре. От разстояние петната по корпуса сякаш целяха да маскират кораба за пътуване през джунглата, но отблизо си личеше, че просто боядисването е било направено немарливо, с различни оттенъци на гадно зелено, намацани да покрият олющените места. Дори по-новата боя беше започнала да се лющи.
	Докато катерът минаваше покрай кърмата. Лозада различи името „Долос“ върху издадения край от бледожълто стъкло, който бе единственият белег за елегантност на иначе безусловно грозния съд. Флагът на кърмата беше либерийски, поето отговаряше на информацията, която бе открил сам.
	Корабът беше голям, с дължина сто и седемдесет метра, но не можеше да се сравнява с огромните супертанкери, хвърлили котва на петролния терминал Паматакуал само на осем километра оттук. „Долос“ не беше контейнеровоз, а стар трамп*, който превозваше всякакви стоки между по-маловажните пристанища по света. Изглеждаше така, сякаш е трябвало да го пратят за скрап още миналия век. Старото момиче сигурно щеше да се разцепи на две и да потъне дори при най-малката буря и Лозада нямаше да остане изненадан.
	[* Товарен кораб без определен рейс. – Б.пр.]
	Два от петте крана на борда бяха толкова ръждясали, че нямаше как да са в употреба. Навсякъде по палубата се търкаляха боклуци и изпочупени машинни части, без никой да им обръща внимание. Двата комина бълваха черен пушек. Мръсната бяла надстройка се намираше между шестте предни трюма и двата задни, крилата на мостика стърчаха от двете й страни. Прозорците на лоцманската кабина бяха толкова мръсни, че Лозада и оттук можеше да види как лоцманът е избърсал част от стъклото, за да може да вижда, докато изминава осемте километра към пристанището.
	Лозада бе служил двайсет години във военноморските сили на Венецуела, бе останал запасняк, откакто стана началник на пристанището, и щеше с готовност да се остави да го влачат под кила, ако позволи кораб да стигне до такова изпаднало състояние. Само най-евтините или най-отчаяните търговци биха доверили товара си на съд като този.
	Даде знак на кормчията да спре при паянтовото мостче, спуснато от „Долос“, и се обърна към мъжа, който седеше зад него – бивш китайски морски пехотинец на име Гао Ваншу. С късата си войнишка прическа и стройна жилава фигура Гао още можеше да мине за военен.
	- Е, какво мислите? – попита Лозада на английски. Двамата използваха този език помежду си. Адмиралът беше избрал лично Лозада за тази задача и искаше категоричен отговор.
	— Още не знам – отвърна Гао.
	— Не мога да докладвам на адмирала, докато не уверите. Заплащането ви зависи от това.
	— Не мога да направя сигурно заключение, докато не се кача на борда.
	— Така или иначе, по-добре да сте прав.
	— Това заплаха ли е?
	— Предупреждение. Адмирал Руис не обича да става за посмешище.
	Гао погледна пистолета на Лозада и кимна бавно.
	— Ще споделя с вас, ако имам съмнения за идентичността му.
	— Гледайте да го направите. Помнете, че играете ролята на новобранец, което означава, че трябва да мълчите.
	— Разбирам.
	След като катерът беше завързан за „Долос“, двамата се качиха по мостчето и бяха посрещнати от немарлив моряк с опърпана каубойска шапка. Сплъстени кичури кафява коса стърчаха във всички посока изпод краищата, а по мустаците под големия нос имаше трохи. Жълто-кафявата риза на мъжа беше цялата в петна от кафе и пот и не можеше да скрие огромното му шкембе.
	— Habla Espańol? – попита Лозада.
	— Не – отвърна онзи с акцент, който Лозана не успя да разпознае. – И определено се надявам да говорите английски.
	— Аз съм Мануел Лозада. Началник на пристанището Ла Гуанта. Моля да ме отведете при капитана си.
	Устните на мъжа се разтеглиха в усмивка, разкривайки пожълтели от никотин зъби.
	— Пред вас е. Името ми е Бък Холанд. Добре дошли на „Долос“. – Той протегна ръка и се здрависа енергично с Лозада.
	Лозада едва успя да скрие изненадата си, че този мърльо е господарят на кораба, но бързо се окопити и представи Гао като свой ученик на име Фернандо Ван. Не очакваше етническата принадлежност на Гао да задейства аларма, тъй като във Венецуела имаше доста голяма популация китайски имигранти.
	— Трябва да прегледам манифестите на екипажа и товара, както и регистрацията, и товарителниците.
	— Дадено – отвърна Холанд. – Всичко е горе на мостика. Последвайте ме. Внимавайте къде стъпвате. Някои листа на палубата се нуждаят от поправка.
	Лозада едва не се разсмя при това омаловажаване. Всичко беше толкова ръждясало, та беше цяло чудо, че огънатите стоманени листа са си още по местата, независимо от времето. На липсващите места на фалшборда бяха опънати вериги, а отблизо надстройката изглеждаше още по-ужасяващо. Дупките в стените бяха затворени с гниещ шперплат и една трета от прозорците на мостика бяха напукани.
	Въпреки че беше проучил капитана, Лозада не бе очаквал от него чак такава немарливост не само към кораба, но и към самия себе си. Макар Холанд да беше на четирийсет, алкохолът и слънцето го бяха състарили с още петнайсет години. Според досието му капитанът беше възстановяващ се алкохолик, забил контейнеровоз в плитчините около Сингапур. Единственото командване, което можел да получи след инцидента, било върху това ръждясало старо корито и по всичко личеше, че Холанд напълно беше престанал да се вълнува за репутацията си.
	Влязоха в тесен коридор и Лозада бе блъснат от ужасна воня – смес от цигарен дим, дизелови пари и отходен канал. Буквално се задави.
	— Да, – каза Холанд. – Съжалявам за миризмата. Канализацията пак връща и се надявам, че няма да ни се наложи да използвате клозетите. Наредил съм на момчетата да се заемат с проблема. Знаете ли, преди две седмици насред Атлантика се наложи да използваме кофи. – И вместо да се засрами, той се разсмя при спомена.
	Лозада потисна изкушението да си запуши носа и последва капитана вътре. Гао вървеше крачка зад него, като оглеждаше окаяния интериор. Напуканият линолеум скърцаше под гумените подметки на Лозада и началникът на пристанището внимаваше да не изцапа чистата си униформа в голите метални стени. Флуоресцентните лампи по тавана мигаха толкова силно, че можеха да предизвикат епилептичен припадък.
	Влязоха в кабинета на капитана, където вонята беше още по-силна. Правоъгълното помещение имаше само един илюминатор с покрито със сол стъкло; от стената ги гледаха побиващи тръпки тъжни клоуни, нарисувани с неонови цветове върху черно кадифе.
	Кабинетът имаше още две врати, които бяха отворени. Първата водеше към капитанската каюта, обзаведена само със закрепен за стената гардероб, огледало, в което някой бе забил юмрук, и разхвърляно метално легло с избелели чаршафи и оръфано одеяло.
	Втората врата водеше към малка баня, която сякаш не беше чистена от построяването на кораба. Вонята от тоалетната беше непоносима.
	Холанд заобиколи бюрото си и се пльосна на стола, който изскърца протестиращо. Лозада с изумление го видя как пъхна голите жици на лампата в контакта, дръпна ръка и изпсува, когато се посипаха искри. Лампата все пак примигва и светна.
	— Кацайте – покани ги Холанд и посочи двата стола от другата страна. Лозада седна на самия край, за да избегне едно лъщящо петно от неизвестна субстанция. Гао имитира неудобната му поза.
	Преди да започнат, в стаята нахълта чернокож гигант, държащ огромен мъртъв плъх за опашката. Появата му стресна Лозада и Гао.
	— Намерих го, капитане! — победоносно изрева чернокожият.
	— Тази гадина ли ни беше запушила?
	Морякът кимна.
	— Клозетите вече трябва да работят.
	— Погрижи се да купиш повече капани, докато сме тук. Страшно ще са ни нужни.
	Докато Холанд беше разсеян от плъха, Лозада скришом го снима с телефона си.
	— Слушам, сър. – Морякът изчезна толкова бързо, колкото беше дошъл.
	— Поне едно добро нещо за деня – промърмори Холанд, докато ровеше в чекмеджетата на бюрото си. Накрая извади две папки, едната с манифеста на товара и товарителницата, а другата с регистрационните документи и манифеста на екипажа.
	Като за начало Лозада прелисти товарния манифест.
	— Тук пише, че превозвате торове – каза той.
	Холанд кимна, взе една клечка за зъби от бюрото си и я пъхна между зъбите си. – Точно така. Пет хиляди тона от Хюстън. Само хиляда са за Венецуела. Останалите продължават към Колумбия. Освен това возим и малко дървесина.
	— Нов сте в Пуерто Ла Крус. Не съм ви виждал преди.
	— Отивам там, закъдето ми плащат. Най-вече в северните Кариби, но нямам нищо против да посетя и вашата чудесна страна.
	След като се увери, че товарният манифест е наред. Лозада прегледа списъка на екипажа. Нищо не биеше на очи. Моряците бяха филипинци и нигерийци. Либерийската регистрация също беше наред.
	Той предаде папките на Гао, който ги прегледа и ги остави на бюрото.
	— Как изглежда? – попита Холанд.
	— Боя се, че докерите ни са много заети тази вечер – каза Лозада. – Не знам дали ще имат време да ви помогнат с товара до утре.
	Холанд се ухили.
	— Може пък да успея да променя нещата. – Той отвори едно чекмедже, извади плик и го подаде на Лозада. – Това би трябвало да покрие всякакво извънредно работно време.
	Лозада надникна в плика и преброи петстотин американски долара. Макар че беше пратен на мисия, нямаше смисъл да се лишава от възможността и подкупът да отиде по дяволите.
	— Всичко наред ли е? – попита Холанд.
	Лозада погледна към Гао.
	— Видяхте ли всичко, което ви трябваше?
	Гао кимна отсечено.
	Лозада прибра плика в джоба си и стана.
	— Всичко изглежда наред, капитан Холанд. Мажете да започнете още сега с разтоварването.
	— Адски любезно от ваша страна, господин Лозада. Позволете да ви изпратя.
	Върнаха се обратно при мостчето.
	— Беше ми приятно да работя с вас – каза Холанд и повдигна леко шапката си. – А сега моля да ме извините, но от часове чакам да използвам заведението, ако разбирате какао искам да кажа. Adios.
	Лозада нямаше търпение да се махне от вонящата гадост. Усмихна се вяло и кимна за сбогуване. Когато се върнаха на катера и мажеше отново да диша спокойно, той се обърна към Гао и сви рамене, докато се отдалечаваха от кораба.
	— Поне вече знаем, че това не е корабът, който търсим
	— Грешите – възрази Гао. – Точно той е.
	Лозана го изгледа изумено, после погледна към отвратителния капитан, който вървеше обратно към каютата си.
	— Майтапите се! Това нещо не става и за боклукчийско корито.
	— Всичко е хитроумна маскировка. Бил съм на този кораб и преди.
	— Вижте, всички сме чували слуховете. Нормално изглеждащ товарен кораб, въоръжен до зъби, шпионира различни страни по целия свят. Някои казват, че е британски, други твърдят, че е американски или руски. Никой не знае името му. Никой не посочва точно как изглежда. Имаме само неясни разкази от втора ръка за кораб, влизащ в морски сражения с китайски разрушители, ирански подводници и бирмански канонерки. Говори се, че имал ракети, торпеда и лазери, броня с дебелина цял метър и че можел да издържи на всичко, освен на ядрен взрив. Нима това продънено корито ви прилича на военен кораб?
	Лицето на Гао беше сериозно до смърт.
	— Не видях никакви торпеда или лазери, но служех на разрушителя „Чендо“ и бях един от морските пехотинци, изпратени да заловят кораба. Бяхме отблъснати от добре обучен противник, въоръжен с най-модерно оръжие.
	Лозада се разсмя.
	— Мога да се върна с двама полицаи и да овладея този кораб без никакъв проблем.
	— Не ви съветвам. Вашият адмирал разполага с информация, която вие нямате. Препоръчвам ви да се обадите и да докладвате заключението ми.
	Лозада присви очи към Гао.
	— Дайте ми една причина да ви повярвам.
	— Името на кораба. „Долос“. Знаете ли какао означава?
	— Разбира се. Долос е бетонен блок. Трупаме ги, за да правим вълноломи.
	— Има и друго значение. Направих справка с телефона си на идване. Долос е гръцкият бог на измамата. Целта е била да си помислите, че корабът е безобиден.
	Лозада направи справка със собствения си смартфон и получи същия резултат. Намръщи се. Доказателството беше съмнително, но можеше де си навлече сериозни неприятности, ако не докладва на адмирал Руис и после се окаже, че е сгрешил.
	— Добре – каза той и набра предоставения му номер. Попита за адмирал Руис и беше свързан незабавно. Чуваше се някакво съскане, преди адмиралът да вдигне.
	— Адмирал Даяна Руис – каза женски глас на испански. – Кой се обажда?
	— Адмирале, говори командир Мануел Лозада – нервно се представи той. – Сеньор Гао потвърждава, че това е шпионският кораб.
	— Вие какво мислите?
	— Мисля, че е просто товарен кораб на две плавания от потъването си.
	— Снимахте ли го, както наредих?
	— Да, адмирале.
	— Пратете да видя.
	Лозада й изпрати снимката.
	— Това е той – каза тя след кратка пауза. – Холанд е същият човек като онзи от моята снимка. Имаме сведения, които го идентифицират като капитан на шпионския съд.            
	Лозада усети прилив на адреналин. Адмирал Руис беше най-могъщата жена във венецуелските военноморски сили и първа след министъра на отбраната. Можеше да получи награда, ако залови чуждестранен шпионин.
	— Ще ги арестувам незабавно.
	Гласът по телефона го прониза като шило за лед.
	— Няма да правите нищо, командир. Намирам се на борда на фрегатата „Марискал Сукре“. В момента сме на три и половина часа път от Пуерто Ла Крус. Ако слуховете са верни, ще ми е нужна цялата налична огнева мощ. Възнамерявам лично да пленя кораба.
	Лозада преглътна с мъка от смразяващия й тон.
	— Трябва да ви предупредя, адмирале, че „Долос“ превозва четири хиляди тона тор. Амониевият нитрат е силно избухлив. Ако стрелбата предизвика пожар, може да експлодира и да унищожи цялото пристанище.
	— След колко време трябва да отплават по график?
	— След четири часа.
	— В такъв случаи ще ги чакаме извън пристанището. Оставете ги да натоварят и да отплават. Ще ги прехванем в открито море.
	— А ако наистина имат всички онези митични оръжия на борда?
	— Няма значение. „Марискал Сукре“ е повече от способен да ги прати на дъното.
	 
	 
	 
	  

	 
	След като се увери, че Лозада няма да се върне за още по-голям подкуп, мъжът, представил се за капитан Би Холанд, се върна в кабинета си и остави шапката и перуката си на бюрото, разкривайки руса, късо подстригана коса.
	— Добре, Макс – каза той на нищото, докато сваляше латексовите подплънки от лицето си. – Мисля, че е чисто. Можеш да изключиш ароматизаторите.
	Включиха се безшумни вентилатори и за секунди противната воня изчезна от стаята, за да се смени със свежия аромат на бор.
	— Харесва ли ти новата ми измислица? – попита безтелесният глас на Макс.
	Дойде ред на фалшивите зъби и мустаците.
	— Не бих използвал думата „харесвам“. Ако целеше само да им се насълзят очите, прескочи здравата прага. Имах чувството, че началникът на пристанището ще избълва обяда си.
	— Но се получи, нали?
	Последни бяха кафявите контактни лещи. Очите му от черни отново станаха кристално сини, каквито бе наследил от майка си. Хуан Кабрило се усмихна.
	— Струва ми се, че се върза. Ще се видим след няколко минути в каютата ми.
	Той захвърли маскировката включително и гуменото шкембе, което бе покривало мускулестото му тяло, оформено от всекидневното плуване по един час – в кошчето за боклук. Нямаше да я използва отново.
	Чернокожият, който беше нахълтал по време на срещата, се върна, като този път носеше плъха не така предпазливо. Метна го на бюрото и той отскочи към стената. Плюшеното животинче изглеждаше толкова истинско, че Хуан лесно можеше да си представи как всеки момент ще се раздвижи и ще се шмугне някъде.
	— Не си падаш по плъховете, а, Линк? – подхвърли Хуан, преднамерено избягвайки намека, че бившият тюлен се страхува от тях. Ако масивният Франклин Линкълн се боеше от нещо, Хуан определено нямаше никакво желание да се сблъсква с обекта на страха му.
	Линк се подсмихна подигравателно.
	— Майтапиш ли се? В Детройт такива ги наричахме мишки. Нашите бяха големи почти колкото еноти.
	— Като те слушам, май от тях са ставали чудесни домашни любимци.
	— Защо мислиш, че нарекох този Чарли?
	Хуан се разсмя и погледна часовника си.
	— По график трябва да отплаваме след три часа, след като разтоварят тора – каза той, докато излизаше в коридора, където спря пред една мивка, чието шкафче бе пълно с парцали и почистващи средства, които никога не бяха използвани. – Какво е положението с оборудването?
	— Всичко е готово за действие.
	— Добре. Ще се отбия при Макс и ще се видим на лунния басейн.
	— Дадено, председателю. – Линк продължи по коридора, като си тананикаше „Седнал на кея“ на Огис Редиш.
	Хуан завъртя кранчетата на неработещия умивалник по определен начин. Чу се рязко изщракване и задната стена се отвори, разкривайки коридор, който подхождаше чудесно на луксозен круизен кораб. Скритите лампи хвърляха мека светлина върху стените от махагон и луксозната пътека по пода, нямаща нищо общо с мръсотията, която бе видял началникът на пристанището. Той мина през отвора и продължи към каютата си.
	Открай време му харесваше преходът от измамно занемарената горна част в лъскавия и елегантен свят под палубите. Той символизираше всичко, което обичаше в този кораб. Макар на кърмата в момента да пишеше „Долос “, тук долу никога не го наричаше по друг начин, освен с истинското му име – „Орегон.
	„Орегон“ беше творение на Хуан. Като председател той бе замислил кораб, способен не само я избегне нежелано внимание, но и да го отблъсне. Малцина знаеха за технологичните чудеса, скрити в привидно разпадащия се корпус. Тази измама правеше „Орегон“ на практика невидим в пристанищата на Третия свят, които обикаляше. В действителност той бе разузнавателен съд от четвърто поколение, последна дума на техниката. Можеше да отиде там, където не би могъл да попадне нито едни американски военен кораб, да влиза в пристанища, недостъпни за повечето търговски кораби, и да превозва секретни товари, без да събуди подозрения.
	Хуан влезе в каютата си, която бе пълна противоположност на фалшивата каюта, която бе показал на Лозада. Подобно на всички членове на екипажа, той разполагаше с предостатъчно средства да украси мястото според вкуса си, тъй като то му служеше за дом. В момента каютата му беше обзаведена в стил, отдаваш почит на „Café Américain“ на Рик от филма „Казабланка“,
	Съблече се и свали изкуствения крак, закрепен под дясното му коляно — спомен от артилерийски снаряд, изстрелян от китайски разрушител на име „Чендо“. Потърка чукана, но обичайна фантомна болка не отмина. Отиде с подскоци до шкафа и остави протезата в края на спретната редица други протези, всички с различно предназначение – някои козметични, други практични. Онази, който беше свалил, приличаше на истински крак, до изпъкналите вени и косъмчетата.
	Взе „бойния крак“, както го наричаше, и си го сложи. Уникалната протеза от титан криеше в себе си резервни оръжия, сред които класически 45-и калибър АСР „Колт Дефендър“ с лазерен мерник „Кримсън Трейс“ – точно и надеждно подобрение на стария „Кел-Тек“, пакет пластичен експлозив колкото тесте за карти и керамичен нож за мятане. Петата скриваше късоцевна пушка, заредена с един-единствен патрон 44-ти калибър.
	След като прикрепи крака, той облече шорти, лека тениска и удобни обувки.
	Влезе в кабинета си и отвори железопътния сейф от деветнайсети век, в който държеше арсенала си. Повечето лични оръжия на борда на „Орегон“ се съхраняваха в централната оръжейна до корабното стълбище, но Хуан предпочиташе да държи своите при себе си. Карабини, автомати и пистолети деляха пространство с пари в брой от различни страни, златни монети на обща стойност над сто хиляди долара и няколко малки торбички с диаманти.
	Избра любимия си пистолет – автоматичния Five-ceveN на „Фабрик Насионал“, зареден с 5.7-милиметрови патрони – двайсет в пълнителя и един в цевта. Въпреки малките си размери куршумите можеха да пробият повечето брони, но спираха, след като достигнат целта си, за да не проникнат прекадено дълбоко. По-тежки оръжия нямаше да свършат работа в тази операция, колкото и да му се искаше да ги използва.
	На вратата се почука два пъти и Макс Хеили влезе, без да чака отговор. Главният инженер на „Орегон“ бе първият нает от Корпорацията и Хуан разчиташе на мнението на стария си приятел повече, отколкото на всяко друго на борда. Плешивото теме, обрамчено с кестенява коса, и малкото шкембе бяха единствените признаци, че иначе добре сложеният президент на Корпорацията, служил на два пъти във Виетнам, беше прехвърлил шейсетте.
	— Лозада като че ли се върза – намръщено рече Макс. Беше гледал и слушал цялата среща с помощта на скритите камери и микрофони, разположени навсякъде по горните палуби.
	— Не изглеждаш доволен от това – отбеляза Хуан.
	— Не е заради Лозада. Просто не ми харесва да ни доближават толкова.
	— Макар че по-голямата част от плана беше твоя безумна идея.
	— Беше твоя безумна идея. Аз просто я осъществих.
	ЦРУ подозираше, че венецуелците доставят оръжие на Северна Корея в нарушение на ембаргото на ООН. САЩ не знаеха как точно се изнасят оръжията, но пратките съответстваха на известни доставки на гориво от Пуерто Ла Крус за Вонсан. Електронното подслушване беше посочило един склад до петролния терминал, намираш се на по-малко от километър от пристанището Ла Гуанта, от другата страна на планинския полуостров, като вероятен координационен център. Мисията на Корпорацията бе да се сдобие с доказателства за оръжейните пратки и същевременно да нанесе удар върху доставките на гориво, жизненоважно за танковете и бронетранспортьорите на севернокорейската армия. Хуан и Линк трябваше да намерят доказателствата – документи, файлове, фотографии и всичко, до което се доберат.
	— И планът ти е блестящ – каза Хуан. – Така че да го задействаме.
	Той изведе Макс от каютата и двамата тръгнаха към средата на кораба, подминавайки произведения на изкуството, на които би завидял всеки голям музей на света. Хуан вървеше, без изобщо да куца – беше усъвършенствал походката си през годините с изкуствен крайник.
	— По график ли се движим? – попита той.
	— Всички са по местата си и готови за действие.
	— Виждаш ли? Няма причина за тревоги.
	— Направо ме втриса, когато чуя това от теб.
	— На късмет е, като да пожелаеш на актьор да си счупи краката от ходене по турнета. – Хуан погледна собствената си метална протеза. — Е, май подбрах добре сравнението.
	— Поне знам, че няма да потрошиш кораба ми, тъй като аз ще командвам, докато отсъстваш.
	— Тъй като корабът е в пристанище, не би трябвало да имаш проблеми и с това.
	— Само се върнете навреме — помоли жално Макс, досущ като разтревожена майка.
	— С английска точност, както винаги.
	— Освен ако не задействаш някой прословут план В;
	Макс се обърна и тръгна към оперативния център, от където щеше да координира цялата мисия.
	— По-скоро трябва да се тревожиш, когато задействам план Г – извика Хуан след него.
	В отговор Макс само махна пренебрежително с ръка.
	Хуан влезе в асансьора и се спусна три нива до подобното на пещера помещение в средата на кораба.
	Малка подводница беше окачена на кран над вдлъбнатина с размерите на олимпийски басейн, пълен с вода до нивото на ватерлинията. Двайсетметровата „Номад 1000“ можеше да се спусне на дълбочина деветстотин метра с шестима души на борда, включително пилота и втория пилот. По-малката й сестра „Дискавъри 1000“ липсваше от яслата си – вече беше заминала да изпълни друга част от мисията.
	Лунният басейн позволяваше двете подводници да бъдат спускани незабелязано през огромните порти на дъното на кораба. Пристанището бе твърде плитко, за да могат да се отворят, така че „Дискавъри 1000“ бе потеглила, преди да влязат в Ла Гуанта. По-големият „Номад“ нямаше да е необходим за мисията, така че си оставаше на мястото.
	Линк вече обличаше черния си неопренов костюм. Аквалангите им бяха наредени до него. Хуан прибра пистолета си в херметичната торба на Линк и се напъха в неопрена си. Водата в тропическото пристанище не изискваше да използват костюмите, но черният цвят щеше да ги направи невидими за всеки случаен наблюдател от кея.
	Двамата провериха дихателите си. Обикновените акваланги изхвърляха издишалите газове и мехурите се издигаха на повърхността, оставяйки лесна за проследяване диря. Дихателите „Дрегер“ имаха филтри за въглероден диоксид в затворена система, която елиминираше мехурите. Макар че моделът беше опасен на дълбочина над десет метра, ограничението в случая не беше проблем, тъй като Хуан и Линк щяха да използват аквалангите само за да напуснат незабелязано „Орегон“.
	Хуан знаеше, че началникът на пристанището е наредил на хората си да следят кораба и всеки, който напусне района на доковете. Двамата с Линк трябваше да стигнат до мястото на срещата без опашка, така че единствената им възможност бе да го направят под вода.
	Линк кимна, че е готов. Екипиран, Хуан се спусна по стълбата в басейна. Сложи си плавниците, захапа мундщука и спусна маската си. Доплува до средата на басейна, следван от Линк. Хуан вдигна палци и дежурният техник намали осветлението, така че никой на доковете да не забележи нещо необичайно под кораба.
	Хуан усети лекото придърпваме, когато портите под него се открехнаха с приглушено тракане. След няколко секунди шумът спря. Техникът помаха с фенерче, за да им съобщи, че отворът е достатъчно широк, за да могат да излязат.
	Двамата изпуснаха въздуха от компенсаторите и се спуснаха, докато не се озоваха под кила. Хуан включи фенерчето на китката си колкото да види металния корпус на кораба в мътната вода на пристанището. Двамата с Линк доплуваха до кърмата, където той изключи фенерчето      и продължи, като се ориентираше по компаса на другата си китка.
	Петнайсет минути по-късно докосна ръката на Линк и вдигна палци. Бавно започна да се издига, докато маската му не излезе на повърхността без нито една вълничка. Мислено се потупа по гърба. Намираха се само на двайсетина метра от стария гараж, нает от Корпорацията за един месец.
	Огледа се, за да се увери, че са сами. Наблизо нямаше съдове, пътят покрай брега пустееше. Бяха избрали тази част от пристанището, защото тук имаше най-слаба активност.
	Хуан и Линк свалиха плавниците си и изпълзяха на брега. Сигурни, че не приближават коли, те пресякоха тичешком пътя и влязоха в занемарения гараж.
	Вместо в мръсен склад за ръждясала екипировка и риболовни принадлежности, сякаш бяха влезли в гримьорна на някое киностудио. В единия край на гаража имаше добре осветено огледало, плот с гримове и протези от латекс и режисьорски стол. До огледалото стоеше метална закачалка, на която висяха две работни униформи на венецуелските военноморски сили на боцман и на капитан, и двете в камуфлажно сиво.
	Другата страна на гаража се заемаше от масивно „Хъмви“ с венецуелски отличителни знаци. На него се беше облегнал слаб мъж с гъста брада. Той хвърли на двамата по една кърпа.
	— Пристигате една минута по-рано – с широка усмивка рече Кевин Никсън. – Иска ми се и актрисите ми да бяха толкова точни. Често се радвам, ако изобщо се появят. Трезви.
	Навремето Кевин беше известен холивудски гримьор, но след смъртта на сестра му при атаките от 11 септември бе решил да посвети уменията си на войната срещу тероризма. Беше кандидатствал в ЦРУ, но получи много по-интересна и предизвикателна оферта, когато го насочиха към Хуан и Корпорацията. Освен че маскираха при нужда лицата на екипа за различните операции, Кевин и хората му разполагаха с униформи и облекла на всяка държава и изработваха всякакви необичайни измишльотини, които им трябваха, като понякога използваха инженерните умения на Макс за най-сложните неща. Кевин беше създател на предишната маскировка на Хуан, на плъха и на бойния крак, който носеше в момента.
	Обикновено Хуан се срещаше с него на борда на „Орегон“ в Магическата работилница, както наричаха ателието, където Кевин изработваше изумителните си проекти. Но тъй като Хуан трябваше да напусне кораба с плуване, гримът щеше да отиде на вятъра, докато стигне до брега. Затова разположиха предварително Кевин в изоставения гараж с акумулатори, достатъчни да кара без електричество от мрежата. Линк беше долетял предишната седмица, бе отмъкнал хъмвито от една военноморска база край Каракас и го бе скрил в гаража, за да го използват тази вечер.
	Хуан забеляза захвърлени опаковки от храна в ъгъла. Храната беше ахилесовата пета на Кевин. В един момент тежеше почти сто двайсет и пет кила, но след успешния стомашен байпас и специалната диета, наложена му от главния готвач на „Орегон“, вече беше със стройна фигура и тежеше едва осемдесет и три.
	— Надявам се да си внимавал с местната кухня – каза му Хуан. — Няма по-лошо нещо от отмъщението на Монтесума по време на плаване.
	— Не ми говори – обади се Линк и поглади корема си. – Надявам се никога повече да не стъпя в Мозамбик.
	— Карам я само на бутилирана вода и пакетирана храна – отвърна Кевин. – А сега сядай по-живо. Имаме работа за вършене.
	Част от задачата на Линк при идването му във Венецуела предишната седмица бе да наблюдава от разстояние заподозрения склад. Покрити тежки камиони – вероятно натоварени с оръжия – влизаха ден и нощ в обекта през оградата от бодлива тел и добре охранявания портал, преди да изчезнат в сградата. По периметъра обикаляше стража с постоянно сменящ се график, а на дока и по оградата бяха разположени камери. Нямаше как да проникнат незабелязано.
	Единствената друга възможност бе да използват главния вход. Линк бе забелязал на два пъти един и същи капитан да влиза в обекта. Фотографиите с високо увеличение бяха изпратени на ЦРУ, откъдето идентифицираха капитана като Карлос Ортега. Той прекарваше по-голямата част от времето си в основната военноморска база в Пуерто Кабело, където се намираше и в момента. Макар Ортега да бе горе-долу с височината и телосложението на Хуан, двамата изобщо не си приличаха. Хуан беше светлокос и голобрад, докато Ортега бе по-мургав, с черна коса, рунтави вежди, кафяви очи, добре поддържани мустаци и нос, който приличаше на чупен.
	Точно тук идваше редът на Кевин. Няколко от снимките, направени от Линк на Ортега, бяха залепени с тиксо на огледалото. Гримьорът щеше да преобрази Хуан във венецуелския военноморски капитан.
	Хуан се изсуши и седна на стола, а Линк отиде при хъмвито, за да се увери, че е в добро състояние. Трябваше да разчитат на него, за да се върнат скоростно, но „Орегон“ след приключване на разузнаването.
	Обикновено Кевин пускаше спокоен алтернативен рок, докато работеше, но необичайното местоположение налагаше да пази тишина, за да не привлече нежелано внимание. С майсторски движения той положи лепилото за латексовия нос, добави рунтавите вежди и сложи грим на лицето на Хуан. Последните щрихи бяха черната перука и цветните контактни лещи. Когато Кевин приключи, Хуан имаше странното чувство, че от огледалото го гледа напълно непознат.
	— Отлична работа както винаги, Кевин – каза той. – Не мога да се позная.
	Линк, който вече беше облякъл униформата си и бе взел автомата FN FAL, тупна Кевин по рамото.
	— Еха! Не знам дали да му козирувам, или да му препоръчам пластичен хирург за грозната мутра.
	— Не го слушай – рече Кевин. – Изглеждаш идеално, ако питаш мен. Пробвай униформата.
	Хуан си сложи специално ушитата униформа и фуражката. След като се облече, Линк и Кевин го огледаха критично.
	— Струва ми се, че си с два пръста по-висок от Ортега, но едва ли някой ще забележи – подхвърли Линк.
	— В такъв случай сме готови – заключи Хуан. – Отново надмина себе си, Кевин.
	— Изглежда, че работата ми тук приключи – каза гримьорът и започна да прибира гримовете си. – Връщам се на „Орегон“ веднага щом тръгнете.
	Щеше да зареже по-трудните за пренасяне неща и да отиде пеша до кораба. Макар че наблюдаваха всеки слизащ, венецуелците нямаше да му попречат да се качи на „Орегон“, особено щом имаше необходимите документи, че е член на екипажа.
	Тъй като беше с по-нисък чин, Линк щеше да играе ролята на шофьор. Двамата се качиха в хъмвито и Кевин отвори вратата на гаража. Линк запали и излезе на пътя.
	Не се наложи да пътуват дълго. До склада и дока се стигаше за около две минути.
	Когато стигнаха портала, един войник с автомат като на Линк им махна да спрат пред спуснатата бариера. Зад войника имаше втори. Първият се наведе и козирува, когато видя пагоните и лицето на Хуан.
	Хуан отвърна на поздрава и му даде изфабрикуваната от Кевин карта за самоличност. Макар че охраната със сигурност го беше познала, проверката бе задължителна.
	Войникът върна картата и даде знак на другия да отвори портала.
	— Добре дошли отново, капитане – каза той. – Ако идвате при лейтенант Домингес, той е в офиса на охраната. – Войникът посочи недвусмислено към вратата на ъгъла на склада. Огромните врати на гаража бяха затворени и под тях не се виждаше никаква светлина. Като се изключат прожекторите из обекта, единствените други светлини идваха от дока зад склада, където беше спрял огромен танкер. Около предната част на кораба, където се намираха свързващите тръби на една от най-големите рафинерии ма Венецуела, се тълпяха работници.
	Хуан нареди на войника на испански да не съобщава за пристигането им и Линк потегли.
	— Значи си имаме домакин – каза Хуан. – Надявахме се да има съвсем малко хора по това време.
	— Знаеш принципа – отвърна Линк. – Никой план не оцелява след първия контакт с врага.
	— Така е, но се надявах да изкара по-дълго. Може да се наложи да действаме по-бързо от очакваното. Следвай ме и остави всички приказки на мен.
	В отговор Линк само се засмя. Хуан владееше свободно испански, арабски и руски, докато Линк говореше и разбираше единствено английски. Благодарение на параболичния микрофон по време на наблюдението си Линк бе записал достатъчно от речта на Ортега, за да може Хуан да овладее интонацията, тона и акцента на венецуелеца. Макар да се ограничаваше само до саудитски акцент, когато говореше на арабски, Хуан можеше да променя испанския си с лекота и да имитира буквално всяко наречие, използвано в Латинска Америка.
	На ползата от грима и уподобяването на говора разчиташе най-вече за сплашването на моряците и подофицерите. Но ако въпросният лейтенант познаваше добре Ортега, беше само въпрос на време да забележи маскировката.
	Линк спря пред вратата на склада до второ хъмви. Двамата слязоха и Линк метна автомата на рамото си по възможно най-непредизвикателния начин. В Южна Америка често можеха да се видят войници с автомати и адютантът на капитан Ортега не бе по-различен от останалите.
	Хуан отвори вратата по начина, по който я отваряше Ортега от видеозаписа на Линк, и влезе в офиса, изненадвайки четирима мъже. Трима седяха зад бюра, а четвъртият следеше редица монитори. Радиото предаваше някакъв футболен мач.
	Всички глави се обърнаха едновременно към новодошлите и радиото беше изключено. Четиримата скочиха от местата си и застанаха мирно.
	Хуан само ги изгледа и спря поглед върху моряка с лейтенантските пагони.
	— Tenieante Dominguez! – изрева той. – Cuál es el significado de está? – Какво означава това?
	Нахоканият офицер бе хванат неподготвен и очите му се опулиха уплашено. С нищо не показа, че гласът на Хуан се отличава от този на Ортега.
	— Капитан Ортега, мислех, че сте в Пуерто Кабело.
	— Точно така трябваше да мислите. Виждам, че се налага да минавам по-често на проверки. Въпреки погрешното ви впечатление, не е ваш патриотичен дълг да слушате мача на националния ни отбор с Аржентина. А сега отговаряйте бързо. Колко са дежурните тази нощ?
	Домингес буквално изплю думите.
	— Аз и десетима моряци. Четирима тук, двама на портала, трима на пост и двама пазят товара.
	— Само двама ли са в склада?
	Домингес се поколеба за момент.
	—Нямам хора в склада. Мога да поставя неколцина и там, ако така заповядате, но тъй като е празен, не сметнах за нужно.
	— Ясно – рече Хуан. Но изобщо не му беше ясно. Щом товарът не е в склада, къде беше? – Имаме сведения, че е възможно шпиони да направят опит да съберат информация за обекта. Искам двама от тези хора да подсилят стражата.
	Този път Домингес не се поколеба.
	— Чухте капитана! – извика той на двама от подчинените си. – По-живо!
	Моряците грабнаха оръжията си, нахлупиха фуражките и побързаха да се изметат. Остана само онзи при мониторите.
	— Продължавай с работата си, моряко – каза му Хуан и онзи си седна на мястото. Погледът на Хуан се върна на лейтенанта. – Покажете ми товара.
	— Сър, адмирал Руис заповяда никой да не преглежда товара, след като е натоварен.
	— Ще ми покажете товара или ще докладвам за неподчинение на висшестоящ офицер.
	Домингес отново се поколеба.
	— Заповедта на адмирала беше изрична.
	— Заповедта му е без значение. Именно това е целта на внезапната проверка.
	Хуан беше отличен тълкувател на човешки лица и моментално разбра, че е казал нещо погрешно.
	Ръката на Домингес едва трепна, но Хуан усети, че лейтенантът ще се опита да се направи на герой. Измъкна пистолета си и го насочи между очите му, преди лейтенантът да успее да докосне оръжието си. Линк беше още по-бърз и свали автомата си с едно плавно движение.
	Домингес замръзна, после бавно вдигна ръце над главата си, без да се налага да му казват. Линк го обезоръжи и претърси, след което даде знак, че няма друго оръжие. Морякът, който бе наблюдавал всичко като втрещен, застана до стената заедно с лейтенанта си.
	— Нито звук – нареди Хуан. – И за двамата се отнася.
	Венецуелците кимнаха бавно.
	— Откъде разбра? – попита Хуан.
	— Заради адмирала – отвърна Домингес. – Жена е. Използвахте „му“, когато говорехте за заповедите й.
	Хуан поклати глава. Нека някой да му говори за проценти. Нямаше представа колко жени адмирали има във военноморските сили на Венецуела, но сигурно се брояха на пръстите на едната ръка. Като никога шансовете се оказаха не на негова страна.
	— Какво каза той? – попита Линк.
	— Адмиралът, отговарящ за операцията, е жена. Да не забравя да я проуча, когато се върнем. Дръж под око лейтенанта, докато не събера онова, за което сме дошли.
	Тъй като Линк не знаеше испански, Хуан трябваше да претърси папките и компютрите за нещо свързано с контрабандата. Удари джакпота, когато откри криптиран компютър. Не си изгуби времето в опити да влезе. Това не беше по неговата специалност, а и нямаха време. Щеше да остави компютърните специалисти на Корпорацията Мърф и Ерик да си направят магията, след като занесеше компютъра на „Орегон“.
	Зазвъня телефон, но не беше някой от настолните. Трели на смартфон. Хуан забеляза устройството под някакви книжа на бюрото на Домингес.
	Преди някой да успее да го спре, Домингес се хвърли към него, сграбчи го и го запрати в бетонната стена.
	Линк го награби и опря дулото на автомата си в гърдите му.
	— Не го прави отново, por favor.
	Хуан събра парчетата, като се погрижи да вземе картата памет. Информацията на нея явно беше достатъчно важиа, за да накара младия лейтенант да рискува живота си, за да я защити.
	Хуан прибра лаптопа и парчетата от телефона в куфарчето на Домингес.
	Да видим дали няма да намерим хубави картинки – каза той на Линк.
	— Ами той?
	— Хмм. Мен ако питаш, няма да ни сътрудничи особено. – Хуан се обърна към Домингес. – Dónde está el bańо?
	Лейтенантът с неохота посочи вратата в другия край на помещението. Закопчаха двамата си пленници със свински опашки и им запушиха устата с отпрани парчета от униформа. Когато двамата бяха завъртани за тоалетната с още свински опашки. Линк завъртя ключа от вътрешната страна и затвори вратата.
	Разбира се, по-лесно и по-безопасно беше да ги убият, но Корпорацията не вършеше нещата по този начин. Макар че технически бяха наемници, хладнокръвието убийство не влизаше в моралния им кодекс. Хуан беше създал Корпорацията, за да спира терористи и убийци, а не да става един от тях.
	— Две минути и се връщаме – каза Хуан. – На никого няма да му се приходи до клозета за толкова време.
	Линк побутна единствената друга врата в стаята. След бърз оглед той каза:
	— Чисто. Ама съвсем чисто.
	Хуан го последва в склада.
	— Не се майтапеше – отбеляза той.
	Огромният склад пустееше. Макар че бетонният под беше набразден, сякаш по него са минавали верижни машини, нямаше никакви контейнери или превозни средства. Но Домингес беше споменал товар. Значи имаше нещо повече от онова, което се виждаше с просто око.
	И тогава Хуан го съзря. В дъното на склада, откъм дока, имаше голяма врата като онази отпред. Той погледна нагоре и видя, че на част от тавана над вратата има кран като онзи над басейна на „Орегон“. Разликата бе, че вместо подводница той държеше хоризонтален метален лист, който можеше да се изкара извън вратата и бе достатъчно голям, за да скрие от очите на шпионски сателит всичко, движещо се през петнайсетте метра от склада до чакащ кораб.
	Но единственият кораб, който в момента се намираше на дока, бе танкер на име „Таманако“.
	— Мисля, че знам какво става тук – рече Хуан. – Да хвърлим един поглед.
	Двамата с Линк се върнаха обратно и минаха през малката врата до вратата на гаража.
	Едва от това разстояние Хуан забеляза модификациите по „Таманако“ само защото бе правил подобни промени и на „Орегон“. Тъмен шев бележеше очертанията на огромна врата в корпуса на кораба. Бяха натоварили оръжията в танкера, който явно бе модифициран да превозва не само гориво. Никой не би си помислил да спре танкер и да го претърсва за контрабандни оръжия.
	Въпреки това нямаха доказателства. Един поглед вътре и щяха да разполагат с всичко, което им е необходимо.
	Хуан зърна един моряк, застанал на пост до подвижното мостче.
	— Ще продължим с внезапната проверка – прошепна той на Линк.
	— Звучи ми добре.
	Минаха покрай моряка; Хуан отвърна на поздрава, но не каза нищо. Щом се озоваха на палубата, намериха най-близките стълби и се спуснаха по тях, докато не видяха друг въоръжен моряк до херметична врата.
	— Идваме да инспектираме товара, моряко – каза Хуан. – Отвори вратата.
	Морякът вероятно имаше същите заповеди да не пуска никого, но нямаше намерение да показва неподчинение на капитан.
	— Слушам каза той и се обърна като по устав. Отвори вратата и Хуан и Линк прекрачиха прага. Морякът натисна копче и флуоресцентните лампи светнаха.
	Товарът определено си беше на място, но не бе такъв, какъвто очакваше Корпорацията. Подозираше се, че венецуелците прехвърлят руска техника в Северна Корея.
	Вместо нея Хуан преброи двайсет американски бойни машини „Брадли“ и десетина от най-новите тежки тактически танкове М1А2 „Ейбрамс“. Нямаха време да щракнат дори една снимка. Най-неочаквано стоманеният корпус на танкера завибрира от писъка на сирена.
	Някой беше задействал алармата.
	 
	 
	 
	  

	 
	Подобно на дебнещ жертвата си крокодил, подводницата се издигна на перископна дълбочина, докато супертанкерът се носеше към нея. Двата товарни кораба вече бяха отминали на по-малко от километър от тях. Малко такива съдове бяха оборудвани с активен сонар, така че подводницата си остана незабелязана. Стига Линда Рос да държеше „Дискавъри 1000“ под повърхността, приближаващият сто и тринайсет хиляди тонен „Сорокайма“ нямаше как да знае, че са там.
	„Дискавъри“ беше на пост от четири часа, откакто „Орегон“ я спусна в Карибско море на осемдесет километра северно от венецуелския бряг. Морското трасе заобикаляше остров Нуева Еспарта, преди да завие на изток. Мястото бе избрано, защото се намираше на оживения път на танкерите от Пуерто Ла Крус за Средиземно море.
	Миниподводницата беше достатъчно голяма да побере осем пътници и да се спуска на дълбочина до трийсет метра, но в момента в нея се намираха само Линда и двамата мъже, които играеха карти зад нея. Мисията беше бързо проникване и измъкване, а появата на повече от двама души на танкера щеше да увеличи риска от забелязването им.
	Линда, ветеран от флота, служила на борда на ракетен крайцер и в Пентагона, преди да бъде наета от Корпорацията и да стане оперативен заместник-председател, беше трета в йерархията след Хуан и Макс. Дребната й фигура, чипото носле и тихият й глас преди бяха спънка за кариерата й и й пречеха ла бъде приемана достатъчно сериозно, за да й поверят командване на кораб. Но тя си спечели до такава степен уважението на всички на „Орегон“, че беше избирана да води някои от най-трудните мисии. Имаше навика често да сменя цвета на косата си и тази вечер плитката й беше огненочервена.
	Линда се взираше в монитора, показващ картина от камерата на перископа. Силната светлина на пълната луна и звездите превръщаше нощта в ден и очертанията на приближаващия танкер се виждаха съвсем ясно. Макар че не можеше да прочете името от това разстояние, нямаше никакво съмнение, че това е целта им. Проследяващото устройство, което бе сложил Линк при посещението си в Пуерто Ла Крус, излъчваше силен сигнал. „Сорокайма“ се движеше по график, само на километър и половина от кърмата им.
	— Идва, момчета – предупреди тя.
	Мариън Маклугъл Лоулес, за по-кратко Мак Ди и Майк Троно вдигнаха очи. Ловджийските кучета, както Макс наричаше членовете на екипите за операции на сушата, играеха джин-руми и съдейки по ликуващите кажунски* възклицания през последните два часа. Мак Ди определено биеше.
	[* Кажун – потомък на френскоезични колонисти в Луизиана. – Б.пр.]
	— Точно сега ли намери – ядоса се Майк и хвърли ръката си върху купа. – Тъкмо се канех да разбера дали проклетият кашик мами.
	Като заместник-директор по операциите Линда познаваше досиетата на всеки член на екипа до последната запетая. Майк, със своята стройна фигура и рехава кафява коса, беше елитен спасител от военновъздушните сили и бе скачал неведнъж зад вражеските позиции в Ирак и Афганистан да спасява свалени пилоти. Беше напуснал военните и се бе посветил на състезания със скутери, преди да постъпи в Корпорацията, след като бе осъзнал, че приливът на адреналин при истински операции е единственото нещо, което върши работа.
	— Да мамя? — възмути се Мак Ди с провлечения си луизиански акцент. – За какво ми е да мамя пернат дивеч като теб? Просто съм си добър.
	— Защото ще означава, че животът наистина е нечестен. Не може да си добър на карти и да приличаш на модел за бельо.
	Линда нямаше как да не се съгласи с думите му. Докато Майк беше симпатичен и строен, бившият армейски рейнджър Мак Ди имаше тяло сякаш изваяно от мрамор и лице, подходящо за кинозвезда. Той бе един от най-новите членове на екипа и типичното му луизианско обаяние и бързата мисъл в напечени ситуации бяха очаровали всички на „Орегон“.
	— Стига, Майк, ние с теб сме две страни на една и съща монета – рече примирително Мак Ди.
	— В какъв смисъл?
	— Никой от нас не е бил достатъчно тъп, че да стане морски.
	Двамата се обърнаха към Линда, която беше единственият моряк на борда, и се разсмяха от сърце. На „Орегон“ с Майк и Мак Ди се шегуваха добродушно, че са единствените „сухи дупета“ от екипажа, но в този случай те имаха числено превъзходство.
	Тя ги изгледа стоически, но с игрив блясък в очите.
	— Това беше. Заповядвам ви да стъпите на дъската.*
	[* Вид наказание, при което провинилият се върви с вързани очи по изкарана зад борда дъска, докато не падне в морето. – Б.пр.]
	— Тъй вярно, госпожо – отвърнаха в един глас те и започнаха да навличат черната си екипировка – пуловери, панталони, ръкавици, кубинки и шапки. Като последен щрих намацаха лицата си с черен грим.
	Докато двамата се приготвяха за екскурзията. Линда включи двигателя и насочи „Дискавъри“ право срещу приближаващия „Сорокайма“, който плаваше към севернокорейското пристанище Вонсан.
	Танкерът превозваше трийсет и осем милиона литра рафиниран дизел, предназначен за превозните средства от арсенала на Северна Корея. Покрай ембаргото върху горивата, наложено от повечето държави, и почти без собствени рафинерии, все по-войнствените севернокорейци зависеха от редовните доставки от Венецуела, чийто президент бе личен приятел с техния лидер. Без горивото севернокорейските въоръжени сили не можеха да помръднат.
	Оръжията на „Орегон“ с лекота можеха да потопят кораб дори с размерите на „Сорокайма“, но мисията беше пo-изтънчена. Освен че Корпорацията отказваше да потопява невъоръжени съдове, венецуелците имаха предостатъчно танкери и петрол, така че потопяването в най-добрия случай само щеше да забави доставката. Вместо това Линда, Мак Ди в Майк щяха да съсипят горивото в трюмовете на танкера и да извадят от строя огромен брой превозни средства на севернокорейската армия.
	На кърмата на „Дискавъри“ имаше шест съда с размерите на термос, по един за всеки трюм. В тях се съхраняваха бактерии, създадени тайно от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, известна като ДАРПА. Мутиралият щам на анаеробната бактерия clostridium, кръстен „Кородиум“ от създателите му, се размножаваше с лекота в дизела и замърсяваше целия резервоар, в който беше попаднал. Нямаше цвят и миризма, така че замърсяването не можеше да се установи без лабораторни изследвания.
	Бактерията променяше строежа на дизела и той развиваше много по-високи температури. Попаднал в двигател, замърсеният дизел щеше да доведе до прегряване и пълно изваждане от строя. С малко късмет щамът, внедрен в трюмовете на „Сорокайма“, щеше да зарази всички севернокорейски запаси от гориво, като го направи неизползваемо и унищожи двигателя на всяко превозно средство, заредено с него.
	Трудната част беше да вкарат бактерията в горивото, без да бъдат забелязани. И при най-малкото подозрение за нещо нередно екипажът на „Сорокайма“ щеше да изследва горивото и да открие проблема много преди да стигнат Вонсан. Ако научеха за вероятното заразяване с бактерии, севернокорейците щяха да започнат да изследват цялото доставено им гориво. Линда и екипът й трябваше да изпълнят мисията си успешно още първия път, защото втори просто нямаше да има.
	Операцията ставаше още по-деликатна и поради това, че трябваше да се проведе едновременно с втората мисия на председателя. Ако двете мисии се предприемеха отделно и първата се провалеше, втората щеше да бъде изложена на опасност.
	Задачата на Линда бе да държи миниподводницата на позиция, докато Мак Ди и Майк проникнат на танкера с бактерията и я пуснат в горивото през системата от тръби на кораба.
	Но те не можеха да се качат на кораба в движение. Дори „Дискавъри“ да успееше да поддържа скоростта и да плава успоредно с танкера, опитът на Мак Ди и Майк да напуснат подводницата щеше да бъде катастрофален. Налагаше се да принудят „Сорокайма“ да спре.
	Повреждането на танкера бе немислимо. Вероятно щяха да го извлекат обратно в пристанището, вместо да продължи към Северна Корея и при прегледа можеше да се установи, че повредата е била нарочна, и да започнат да се питат мой я е причинил и защо. Единствената възможност бе да действат скрито, като подходът имаше и своите предимства. Ако вината за замърсяването паднеше върху венецуелците, севернокорейците едва ли щяха да се обърнат отново към тях за бъдещи доставки.
	Както обикновено, Макс бе използвал инженерния си опит да измисли начин да спре танкер, без да го отвлича или изважда от строя.
	Механичните ръце на „Дискавъри“ държаха апарат с размерите и формата на ковчег с херметични плексигласови мембрани в краищата и изпуснат балон отгоре. Устройството, което наричаха барабана, беше свързано с жица за контролна система в миниподводницата. Прикрепено към корпуса, устройството, което имаше мощен въртящ се чук, можеше да барабани в такт с въртенето на витлата.
	Никой капитан не обича да засяда насред океана с умрял двигател, така че механичните системи на кораба се настройваха и поддържаха на максимална работна ефективност. Ако машинистът чуеше от машинното отделение чукане, чийто произход не може да се установи, той щеше да препоръча да спрат кораба, докато не открият проблема. Разбира се, в този случай нямаше да има никакъв проблем и уредите на борда щяха да им го кажат. Според изчисленията на Макс разполагаха с трийсет минути, преди машинистът да реши, че на двигателя му няма нищо, и да го включи отново.
	— Дръжте се, момчета – каза Линда. – Потапяме се.
	Тя завъртя майсторски лостовете и премести „Дискавъри“ така, че „Сорокайма“ да мине точно над тях. Натискът на изместваната от огромния танкер вода се засилваше, докато накрая грохотът стана толкова силен, сякаш малката подводница бе варел, пуснат от Ниагарския водопад.
	С помощта на бордовия LIDAR, уред за дистанционно получаване на информация чрез активни оптични системи, който даваше триизмерно изображение на обекти чрез осветяване с лазер и анализ на отразената светлина, Линда можеше да види как огромният корпус на танкера се рее над тях като цепелин, носещ се през облаците.
	Тя включи екранното управление и балонът на барабана се наду, за да увеличи плаваемостта на апарата. Тя разтегна механичните ръце и отдалечи „Дискавъри“, развивайки жицата за управление. Спря на стотина метра от корпуса на танкера.

 	Положението беше перфектно. Барабанът се рееше на шест метра под кила на танкера.
	Гигантското витло на танкера приближаваше. Линда трябваше да уцели точния момент. Прекалено рано и барабанът щеше да се окаже твърде напред от машинното отделение, за да си помислят, че има проблем с турбината. Прекалено късно и барабанът щеше да бъде смачкан от витлото или да се озове зад танкера. Ако това се случеше, нямаше начин подводницата да го настигне и да опита отново.
	Когато последните трийсет метра от танкера минаваха отгоре, Линда натисна едно копче и включи мощния магнит на барабана. Устройството се обърна, щом намагнетизираната страна се притегни към стоманения корпус на „Сорокайма“. Силният звън показа, че барабанът се е прикрепил към танкера само на метър от мястото, в което се целеше Линда.
	Жицата продължаваше да ги свързва. Тя натисна друго копче и чукът в барабана започна да удря. Линда побутна лостовете за управление напред и включи на максимална скорост, за да бъдат колкото се може по-близо, когато танкерът спре.
	— Стискайте палци – каза тя.
	Последва мъчително очакване на признаци, че танкерът забавя ход. Жицата вече се беше развила на хиляда метра. Оставаха им още три хиляди. След това щеше да се наложи да прекъсне връзката.
	След още хиляда метра развиването най-сетне започна да се забавя.
	— Добрият стар Макс – промърмори тя.
	— Знаех си, че няма да ни разочарова – отзова се Майк и отново провери пистолета си, който бе взел за всеки случай, макар че мисията им бе да избягват всякакъв контакт с екипажа.
	— Май ни очаква катерене по отвесна стена – каза Мак Ди и взе приготвената алпинистка екипировка.
	Когато „Дискавъри“ настигна спрелия вече танкер, според часовника разполагаха с двайсет и пет минути от трийсетминутния лимит на Макс. Линда издигна подводницата на повърхността до носа, колкото се може по-далеч от машинното отделение и мостика, където в момента активността беше най-висока.
	Мак Ди отвори люка и погледна навън. Когато се върна, физиономията му бе мрачна.
	— Имаме проблем – съобщи той.
	Линда се наведе напред и надникна през предното стъкло на миниподводницата. Веднага видя какво имаше предвид Мак Ди.
	Очакваха, че заради облаците „Сорокайма” ще тъне в мрак, освен сигналните светлини и че на палубата ще има много тъмни участъци, които да им позволят да се придвижват незабелязано. Това бе невъзможно. Танкерът светеше като коледна елха от носа до кърмата.
	 
	 
	 
	  

	 
	Червени бойни светлини озаряваха мостика на фрегатата „Марискал Сукре“ в адско великолепие, което допадаше неимоверно на адмирал Даяна Руис. Беше се издигнала до позицията си на най-високопоставената жена във въоръжените сили на Венецуела не само защото очакваше от подчинените си да бъдат перфектни във всяко отношение, но и заради способността си да командва кораб в сражение. Никога не беше губила учение, а сега имаше възможност да покаже уменията си в истинска битка.
	Надяваше се само корабът на име „Долос“ да се окаже толкова страховит противник, колкото го описваха слуховете. Информацията, която бе получила за товарния кораб и капитана му беше дошла от офицер от либийския флот, с когото се бе срещнала на пазар за оръжия в Дубай. Той й разказа, че е изпитал лично способностите на митичния кораб, тъй като той едва не унищожил фрегатата му „Халил Сурт“ В „Залив Сидра“. Макар че бе чувала преразказани истории за подобен маскиран кораб, тя дотогава ги беше подминавала като измислици. Но разказът на очевидеца беше доста убедителен. Тя разпространи сред военноморската общност вестта, че с радост ще залови загадъчния кораб.
	Тогава се появи Гао Ваншу от военноморските сили на Китай с информация, сходна с историята на либиеца. Той твърдеше, че корабът скоро ще се появи във водите на Венецуела, макар да смяташе, че пристанището ще бъде Пуерто Кабело. В последния момент Гао съобщи, че всъщност става въпрос за Ла Гуанта, и тя го изпрати при началника на пристанището, за да потвърди, че корабът е същият.
	Сега изглеждаше, че има още повече основания да смята, че „Долос“ е шпионски кораб. Обаждането от лейтенант Домингес за двамата, които го бяха вързали, не можеше да е съвпадение.
	Руис допи чистото си кафе, докато гневно чакаше телефонното обаждане от Пуерто Ла Крус. Идеше и да запрати чашата в прозореца, но скованото отражение, което я гледаше оттам, я накара да спре. Късата й черна коса, загорялото изсечено лице и високото, сякаш глътнало бастун тяло в безупречна униформа олицетворяваха репутацията й на командир със стоманена воля и студен като лед ум, готов да жертва всеки и всичко в името на победата. Всякакви театрални прояви щяха да унищожат този имидж и да накарат подчинените й латиноамерикански мачовци да се усъмнят в способностите й. Нямаше да позволи подобно нещо, но развоят на нещата поставяше под изпитание стоицизма й.
	Лейтенант Домингес бе един от най-добрите й ученици и тя му бе доверила част от най-ценната информация за операциите, които трябваше да задвижат планираното й издигане във венецуелското правителство. В него вече имаше жена заместник-министър на отбраната, но амбициите на Руис бяха далеч по-високи. Уго Чавес бе неин идол и тя се виждаше как следва стъпките му.
	Ала Домингес я беше подвел и империята й заплашваше да се срути.
	Беше му се обадила да провери как върви операцията по контрабандата на оръжия. Когато той не отговори, тя позвъни на охраната на склада да видят къде е. Малко след като влезли в офиса, войниците открили Домингес с друг мъж, вързани в тоалетната. Руис незабавно нареди целия обект да бъде отцепен, за да открият неканените готи. Сега очакваше вести, че са ги заловили, тъй като никой не бе виждан да напуска базата.
	Телефонът иззвъня и Руис грабна слушалката.
	— Докладвайте – рязко нареди тя.
	— Домингес е, адмирале – каза той. – Притиснахме ги в ъгъла.
	— Къде?
	Той прочисти гърлото си.
	— На кораба. В товарния отсек са. Проснали са един от хората ми в безсъзнание и са се заключили вътре.
	Руис трябваше да разбере кои са неканените гости, как са научили за операцията и дали някаква друга част от нея не е изложена на опасност.
	— Искам да бъдат заловени живи – каза тя.
	— Слушам, госпожо. Всички изходи са покрити.
	— Ами товарната врата?
	— Прекъснахме захранването в тази част на кораба. Няма начин да я отворят. В момента насам идват още петдесет души. Невъзможно е да се измъкнат.
	— Знаете ли какво търсят?
	Долови колебание.
	— Не ме лъжете, лейтенант. Ще разбера.
	— Взеха лаптопа и телефона ми – каза той и побърза да добави: – Компютърът е криптиран и повредих телефона, така че не могат да го използват.
	Руис стисна толкова силно чашата, че заплашваше да я счупи.
	— Гледайте да сте прав, Домингес, в противен случай ще ви превърна в мишена на стрелбището.
	Чу как лейтенантът преглътна.
	— Тъй вярно, адмирале.
	— Опишете ми онези мъже.
	— И двамата бяха във флотски униформи. Единият беше едър чернокож. Вторият… ами, можех да се закълна, че е капитан Ортега. Но пък той си помисли, че сте мъж. Канех се да го арестувам, но той и другият бяха толкова бързи…
	— Достатъчно. Ще прочета доклада ви по-късно. Обадете ми се веднага щом ги задържите.
	Тя затвори, без да чака отговора му.
	Новината, че са се сдобили с компютъра и телефона, не бе най-смущаващата част от доклада на Домингес. Руис щеше да оцелее, дори операцията по контрабанда на оръжия да бъде разкрита, но ако някой извън вътрешния й кръг научеше за другата страна на действията й, с положението й във Венецуела щеше да е свършено. Щяха да я екзекутират като предател.
	Оттегли се в каютата си. Следващите разговори трябваше да се проведат насаме.
	Набра запомнен наизуст номер. Изтриваше го след всяко позвъняване от телефона си.
	— Какво? – отговори отсечен глас след второто позвъняване.
	— Имаме инцидент, Докторе – каза тя на съвършен английски, използвайки единственото обръщение, с което го познаваше.
	— И какво?
	— Искам да се уверя, че няма да изложи на риск плановете ми. „Сиудад Боливар“ по график ли се движи? – попита тя.
	— Ще бъде на позиция след трийсет и шест часа, точно както казах.
	— Забелязали ли сте някакъв интерес към действията ни?
	— Не – отвърна мъжът. – Очаквам последното плащане да пристигне веднага щом „Боливар“ потъне.
	— И в замяна ще ми продадете ли криптирания софтуер за контролиране на дроновете, както се уговорихме.
	— Да – каза Доктора.
	— В такъв случай ще продължим. Домингес ще докладва, когато „Сиудад Боливър“ бъде потопен. Погрижете се дроновете да са готови утре вечер.
	— Разбира се. Затова ми плащате.
	Той затвори. Руйс не беше свикнала да се отнасят с нея така непочтително, но специалните умения на Доктора изискваха да търпи наглост, за която всеки моряк би си изпатил здравата.
	Следващото обиждано беше до началника на пристанището Мануел Лозада. Руис се страхуваше, че „Долос“ ще отплава по-рано и ще зареже шпионите, ако стане ясно, че са притиснати и рамо или късно ще издадат какво всъщност представлява корабът.
	— Радвам се да ви чуя, адмирале – каза Лозада, след като вдигна – Тъкмо се канех да…
	— Искам да арестувате „Долос“. След десет минути ще дойдат трийсет войници, за да помагат на полицията. – Щеше да препрати част от подкрепленията на Домингес към пристанището Ла Гуанта.
	— Но аз точно затова се канех да ви се обадя, адмирале. „Долос“ току-що отплава.
	— Какво? Дадохте ли му разрешение?
	— Да, Вие ми казахте, че ще го заловите в открито море и си помислих…
	Руис кипна. За нея работеха пълни идиоти. Но все пак успя да се овладее и да говори спокойно.
	— Лозада, направете всичко по силите си да ги забавите. Ако напуснат териториалните ни води, преди да стигнем, залавянето им ще доведе до международен инцидент.
	— Веднага, адмирале.
	— И използвайте всяка информация, която може да ви даде Гао за кораба. Така може да получите тактическо предимство.
	— Отлично предложение, адмирале. Ще направим всичко по силите си да им попречим да се измъкват
	— Искам редовно да ми докладвате за местоположението им.
	Затвори и се върна на мостика. Погледна местоположението. Намираха се на шейсет и пет километра от Пуерто Ла Крус. С тази скорост щяха да стигнат пристанището за малко повече от час.
	„Марискал Сукре“, фрегата клас „Лупо“, беше гордостта на венецуелския военноморски флот. Беше въоръжена със сто двайсет и седем милиметрово оръдие на носа, осем ракетни установки земя-земя „Отомат Марк 2“ и две тройни торпедни цеви „Марк 32“. Руис нямаше да се поколебае да отприщи арсенала си срещу шпионския кораб, независимо дали е отлично въоръжен, или напълно беззащитен.
	Само трябваше да се погрижи да стигнат навреме.
	— Капитан Екнобар – излая тя на командира на кораба. – Не ми пука дали турбините ще прегреят. Изстискайте цялата скорост, на която сте способни.
	След отсеченото „Тъй вярно“ Руис усети как корабът завибрира от увеличената мощност в унисон с прилива на адреналин в кръвта й. Никога не се бе чувствала по-готова за битка и нямаше начин някой да й оспори победата.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан и Линк покриваха вратата откъм кърмата, като от време на време стреляха, за да обезкуражават опитите на хората на Домингес да нахълтат. Предната врата още беше плътно затворена и бяха прекарали верига през дръжката й, но някой я блъскаше здравата от другата страна. Беше само въпрос на време да я разбият.
	Куршумите рикошираха от бронираните машини около Хуан и Линк, когато моряци надзъртаха иззад вратата и стреляха с автоматите си. Стрелбата им беше неточна. Сякаш онези отвън просто се опитваха да ги задържат приковани.
	Хуан предполагаше, че планът им е точно такъв. Венецуелците държаха по-високата позиция, защото вратите от двете страни, едната откъм кърмата и другата откъм носа, бяха в най-горната част на дълбокия три етажа трюм, и до бронираните машини, наредени в осем редици по четири, се слизаше по стълби. Намираха се в патова ситуация. Хуан и Линк не можеха да се измъкнат, а венецуелците не бяха в състояние да ги атакуват по откритите стълби.
	— Колко патрона ти останаха? – обърна се Хуан към Линк.
	— Два пълнителя, но с това темпо след няколко минути ще свършат.
	— На мен пък ми остана само този в автомата на приятеля, който ни пусна тук. – Сабленият удар, който Линк беше нанесъл ма войника, щеше да го държи, замаян дни наред. Въпреки това противникът беше достатъчно многоброен, за да ги победи и само с тактика на изтощаване. Нямаше начин да стигнат чак до хъмвито. Трябваше да намерят друг изход от положението.
	Дори да се насочеха към една от вратите и да се помъчеха да си пробият път през обсадата, единственият начин да напуснат кораба бе да скочат в морето. А там щяха да са открити мишени за всеки от дока.
	Въпреки това имаха една възможност, при това точно в този трюм.
	— Помниш ли колко изровен беше подът на склада? – попита Хуан.
	Линк кимна.
	— Естествено. Веригите на тези машини разбиват бетона при завоите. Танковете тежат по шейсет и пет тона.
	— Което означава, че са заредени с поне малко гориво. Според теб трудно ли се кара това нещо? – Хуан посочи с палец близкия танк. Този „Ейбрамс“ беше точно до стената на кораба откъм дока.
	Линк беше свикнал с импровизациите на Хуан, така че дори не му мигна окото.
	— Първо трябва да свалим вратата – каза той.
	— Значи си карал танк?
	— Навремето седях на мястото до водача. Един приятел от тюлените беше водач на танк на морската пехота. Изглежда доста просто. Дръжки като на мотоциклет за управление и скорост, и педал за спирачка. Горе-долу като обикновен „Харли“.
	Линк държеше специално оборудван „Харли Дейвидсън“ в трюма на „Орегон“ и често излизаше с него, когато оставаха в някое пристанище.
	— Иначе казано, не си.
	Линк се усмихна.
	— Уча се бързо.
	— Нагласата ти ми допада. Има обаче един проблем. – Хуан посочи аварийното осветление, което се захранваше с акумулатори. – Обзалагам се, че са прекъснали тока, за да не можем да спуснем вратата.
	— Това наистина е проблем. Дори танк не може да пробие корпуса на кораб.
	— А видя ли контейнерите, докато бягахме насам?
	На Линк му просветна и той присви очи към другата страна на трюма. До стената имаше два метални контейнера, белязани с жълти предупредителни надписи „Експлозиви“.
	В тях държаха мунициите за бронираните машини. Обслужването определено беше пълно. Няма смисъл да купуваш танкове без боеприпаси.
	— Прикривай ме – каза Хуан. – Сега се връщам.
	Беше напълно уверен в способността на Линк да го прикрива. Линк беше изключителен снайперист и дори в полумрак можеше да повали всеки моряк, който се опита да нахълта в трюма – стига да имаше патрон в цевта.
	Хуан спринтира с приведена глава между танковете. Усещаше как куршумите профучават над него, но бяха малко и изстреляни набързо благодарение на експертния прикриващ огън на Линк.
	Клекна зад последния танк и видя, че краят на контейнера е открит за позицията на моряците откъм кърмата.
	Освен това беше заключен.
	На дръжката имаше верига с обемист катинар. Явно или севернокорейците, или венецуелците нямаха доверие на крадливите ръце на докерите си.
	Хуан повдигна крачола си и отвори скритото отделение в бойния крак. Засега щеше да остави пистолета там. Имаше нужда от пластичния експлозив и детонатора.
	Малкото количество С-4 щеше лесно да се справи с катинара.
	Извади експлозива от пакета и приготви детонатора.
	— Дай ми десет секунди откъм кърмата! – извит той на Линк.
	— Разбрано!
	— Сега!
	Линк съсредоточи огъня си към вратата, като принуди стрелците да се скрият.
	Хуан се втурна към контейнера и лепна експлозива за катинара. Заби детонатора и дръпна халката. Имаше десет секунди да намери прикритие.
	— Огън в дупката! – извика той.
	Взривът отекна през трюма. Катинарът се разлетя на парчета.
	Този път Хуан не зачака прикриваш огън. Войниците бяха твърде изненадани от експлозията, за да подадат веднага глави. Изтича до контейнера, вдигна резето и отвори вратата.
	Беше пълен до нивото на очите му с метални сандъци. Най-близките имаха надпис „М829А2“ Саботи. Хуан познаваше всички боеприпаси, използвани от „М1 Ейбрамс“, защото „Орегон“ имаше същото сто и двайсет милиметрово оръдие, скрито на носа.
	Саботите представляваха проникващи пръти от обеднен уран, предназначени да пробиват танкова броня. Обвивката около тях се разпадаше веднага щом снарядът напускаше цевта. Нямаше да им свършат работата. Подобен снаряд щеше да пробие дупка колкото бирена кутия в корпуса и във всичко в рамките на километър и половина, но отворът нямаше да е достатъчно голям за танк.
	Трябваше му М908, силно експлозивен снаряд за разрушаване на препятствия. Той беше създаден за разбиване на бетонни бункери и щеше да свърши чудесна работа върху кораба, стига да беше налице.
	Хуан се качи върху сандъците и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето на телефона си надписите.
	Измина около четвърт от дължината на контейнера, преди да намери сандък с надпис „М908“ Вдигна капака и видя четири огромни снаряда в стойките им. Всеки тежеше по петнайсетина килограма. Трябваше да се задоволи само с два.
	Метна автомата си на рамо и взе два снаряда, по един под всяка мишница, и тръгна назад към вратата на контейнера.
	След като ги остави внимателно върху един сандък, той се спусна на пода, като гледаше да стои между вратата и стълбите. Взе отново снарядите и извика на Линк:
	— Прикривай ме!
	Втурна се обратно към партньора си, като си даваше много добре сметка, че ако заблуден куршум улучи някой от снарядите, нямаше да могат да го остържат от веригите на танковете.
	Клекна до Линк при танка, който бе най-близо до товарната врата.
	— Влизането ще е трудно – каза той.
	— Жалко, че не си намерил ленти за това сладурче, – промърмори Линк и погледна с копнеж картечницата петдесети калибър, монтирана върху купола на танка.
	— Съжалявам, ръцете ми и така бяха пълни.
	Линк кимна. Веднага щом Хуан откри огън, той
	скочи на предната броня на танка, отвори люка на
	водача и се вмъкна, като остана подаден наполовина.
	Когато се прицели към вратата. Хуан постави снарядите върху купола и се покатери.
	Отвори командирския люк и сложи първия снаряд на седалката на командира. Докато се обръщаше за втория, видя как вратата над тях се отваря. Моряците се втурнаха в трюма с вдигнати автомати.
	Хуан грабна снаряда и се мушна през люка в мига, в който куршумите заваляха. Един одраска рамото му и го накара да изпусне товара си. Трепна, когато снарядът падна на пода, но за щастие, не се взриви.
	Спусна се вътре и затвори люка след себе си, като пусна резето, което не позволяваше на пехотинци да го отворят отвън и да хвърлят гранати вътре.
	Притисна рамо с длан, за да спре кървенето. Провери телефона си и видя, че има съобщение от Макс. Докато бяха в трюма, беше написал на Макс да отплава с „Орегон“ и че двамата с Линк ще намерят начин да се върнат на кораба. Хуан вече имаше идея да използват някой от танковете, за да се измъкнат, така че беше помолил Макс да се свърже с хората им в ЦРУ да пратят инструкции за управление на „Еибрамс“ и за стрелба с основното оръдие.
	Съобщението на Макс гласеше: „Няма нужда да се обаждаме на ЦРУ. Намерих това в интернет“.
	Хуан отвори прикачения файл и видя, че е PDF със сканиран наръчник за работа с „Ейбрамс“.
	Бързо отвори на частта за запалването. Погледът му се стрелкаше от инструкциите към уредите. Всичко изглеждаше съвсем просто. Намери съответните превключватели и запали двигателя.
	Турбината зад него оживя и зави, сякаш всеки момент щяха да бъдат изстреляни към Луната. Хуан погледна през процепа и видя, че нахълталите в трюма войници са се заковали на местата си и гледат предпазливо танка, чийто рев изпълваше помещението.
	Сложи си слушалките, които намери до седалката.
	— Чуваш ли ме? – попита той.
	— Чувам те чудесно – отвърна Линк. – Тук е малко тесничко, но удобно. Все едно съм в шезлонг. Не виждам много, така че ти трябва да ми кажеш кога да потеглям.
	— И сам ще разбереш, бъди сигурен.
	Хуан сложи единия снаряд в магазина и зареди втория в цевта. Процесът беше съвсем прост и позволяваше на танка да изстрелва по шест снаряда на минута.
	Щом турбината с мощност от хиляда и петстотин конски сили загря и заработи на пълни обороти, той седна на мястото на мерача. Моряците се бяха покатерили по танка и го млатеха по корпуса в опит да влязат.
	Хуан хвана двата лоста, контролиращи купола, и ги изпробва. Куполът се завъртя на оста си така лесно, сякаш въртеше офис стол. Войниците отвън наскачаха на пода и се втурнаха към най-близките укрития.
	Хуан погледна в мерника и насочи оръдието право напред и под ъгъл от пет градуса. Пръстът му легна на спусъка.
	— Приготви се, Линк – каза той. – Ще пораздруса.
	— Разкарай ни оттук.
	Хуан дръпна спусъка.
	Танкът отскочи назад, когато оръдието стреля с оглушителен гръм, последван миг по-късно от още по-силна експлозия, щом снарядът продупчи корпуса на танкера.
	Зейналата дупка в кораба изсмука пушека и светлината отвън проникна в трюма.
	— Настъпи газта – нареди Хуан в микрофона.
	— Дадено.
	За момент танка остана на място, като опъваше задържащите го вериги, но Линк даде газ и оковите се скъсаха. Тежкият „Ейбрамс“ се понесе напред, а веригите му се мъчеха да зацепят в металния под.
	Когато танка стигна до зейналия отвор, бронята му огъна назъбените стоманени ръбове, сякаш разкъсваше консервена кутия.
	Машината полетя и падна от близо два метра върху бетонния док, от което Хуан се залепи за седалката.
	Танкът се понесе през петнайсетте метра, разделящи кораба от склада, и Линк увеличаваше скоростта, докато приближаваха вратата на гаража. Минаха през нея, без да забавят, запращайки вратата на празния под на склада. Изпълнението се повтори, когато стигнаха вратата от другата страна на постройката. Минаването през оградата щеше да е още по-лесно
	— Освен ако не намерят някого, който може да кара подобен танк – каза Линк, – венецуелците няма как да ни спрат.
	Коментарът му даде гадна идея на Хуан.
	— Задръж, като стигнем оградата.
	Линк наби спирачки. Моряците отвън ги наобиколиха и засипаха танка с куршуми, но без никакъв резултат. През това време Хуан прелистваше наръчника, докато ме намери онова, което търсеше.
	Включи външния високоговорител и се обърна към мъжете на испански.
	— Здравейте, амигос! Просто искам да ви предупредя. Всеки, който не слезе от онзи кораб през следващите шейсет секунди, ще има много кофти ден.
	Пусна копчето ма микрофона и завъртя купола, насочвайки оръдието натам, откъдето бяха дошли. През унищожените врати на склада имаше отличен и изглед към вътрешността на товарния трюм.
	Прицели се право в контейнера с муниции.
	Един от моряците отвън се досети какво предстои и започна да крещи в радиостанцията си. Мъжете се втурнаха панически по подвижното мостче на танкера.
	— Оттук не виждам нищо – каза Линк, – но да не смяташ да направиш това, което си мисля?
	— Нищо не пречи да затрием контрабандната им операция, докато имаме шанса – отвърна Хуан.
	— Твърдо за. Спестява ни още едно идване.
	Хуан зареди втория снаряд в оръдието и загледа часовника. Една минута бе повече от достатъчно, помисли си той.
	Когато шейсетте секунди изтекоха, танкерът изглеждаше пуст като прочутия кораб призрак „Мария Селесте“. Хуан отново дръпна спусъка.
	Оръдието отскочи назад, запращайки снаряда през склада право в танкера.
	Последва взрив, в сравнение, с който всичко дотук беше като пукот на детско пистолетче. Товарният отсек изчезна в ослепителен бял пламък и над дока се издигна огромна гъба. Складът беше пометен от експлозията. Ушите на Хуан писнаха въпреки предпазните слушалки.
	Обхванат от пожар, „Таманако“ се разцепи на две и моментално започна да потъва. Щяха да имат проблем с продажбата на потопените машини, ако някоя от тях бе оцеляла при експлозията.
	Хуан се огледа и видя, че всички около танка са се проснали на земята. Щяха да им трябват няколко минути да дойдат на себе си, но забеляза колона от военни коли, идващи от близкия град.
	— А сега накъде, председателю?
	— У дома, Джеймс.
	Танкът се понесе напред, събори оградата и излезе на пътя.
	— Някаква идея как ще стигнем до „Орегон“, след като излиза в открито море? Сто на сто са затворили пристанищата, така че краденето на лодка се изключва. План Б беше дотук.
	Можеха да се обадят на „Орегон“ да прати една от спасителните лодки, но щяха да я изложат на опасност да бъде потопена от брега. Макар и с непробиваема броня, танкът лесно можеше да се проследи, а имаше гориво само колкото да бъде натоварен и разтоварен от кораба. При разход над литър за километър резервоарът им щеше да остане празен след петнайсетина минути.
	Хуан си спомни хълма на полуострова, покрай който бяха минали, когато „Орегон“ влизаше в пристанището Ла Гуанта. Изглеждаше достатъчно висок за онова, което му хрумна.
	— На Макс никак няма да му хареса – промърмори той.
	— А на мен?
	— Ще се влюбиш – увери го Хуан. – План В да се е провалял някога?
	 
	 
	 
	  

	 
	„Долос“ бе стигнал изхода на пристанището, когато Мануел Лозада и хората му обградиха бавния кораб с четирите си катера. „Долос“ не беше отговорил на нарежданията по радиото да се върне на пристанището, затова Лозада бе взел Гао и още петнайсет души да щурмуват кораба, ако се наложи. Още не вярваше, че ръждивото корито е въоръжено с нещо по-опасно от кухненски нож, но смяташе да следва инструкциите на адмирала, колкото и нелепи да изглеждаха.
	Изправи се и вдигна рупора.
	— Капитан Холанд – извика той на английски. – Незабавно се върнете на дока си в пристанището. Разрешението ви за отплаване е временно прекратено от съображения за сигурност.
	Зачака, но отговор не последва. На слабо осветения мостик не се виждаше жива душа. Лозада не беше особено изненадан, като се имаше предвид колко мръсни бяха стъклата. „Долос“ продължаваше да се мъкне бавно напред. Лозада повтори повикването, но със същия резултат.
	— Ще се наложи да се качите на кораба – каза Гао.
	— Така изглежда, – Адмирал Руис му бе казала да разчита на опита на Гао с кораба и Лозада нямаше намерение да спори. Неговият опит бе в управлението на кораби, не в щурмуването им. — Какво предлагате?
	— Предлагам да атакувате с четирите катера едновременно. Два откъм носа и два откъм кърмата. Превъзхождащата сила с най-добрият гарант за победа.
	Лозада се съгласи и съобщи плана на другите катери. Всеки от тях бе екипиран със стълба и всичките му хора бяха въоръжени с автомати. Не бяха от специалните части на полицията, но боравеха с оръжието достатъчно добре, за да се справят с размъкнат екипаж.
	— Ще ви помоля за пистолет – каза Гао.
	— За какво ви е? – попита обърканият Лозада.
	— Трябва да се кача на борда и да водя хората ви. Познавам скрити места, които не сте виждали. Можем да попаднем в засада, ако не намерим целия екипаж.
	— Защо сте готов да рискувате живота си за нас?
	— Не за вас. Трябва да отмъстя за другарите от собствения ми кораб. Тези шпиони ще бъдат разкрити.
	Лозада обмисли искането. Ако „Долос“ беше само това, което изглеждаше, пускането на Гао на борда нямаше да е проблем. А ако бе шпионски кораб, както смятаха Руис и Гао, щеше да е по-добре китаецът да е на борда, за да води хората му. И в двата случая Лозада можеше да се оправдае пред адмирала.
	Той кимна на един от хората си да предаде оръжието си на Гао.
	— Използвайте го само в краен случай. Ако раните или убиете член на екипажа и се окаже, че е невинен, ще прекарате доста време в някой от затворите ни.
	Гао взе пистолета, провери дали е зареден и го напъха в колана си.
	— Разбирам. Скоро ще видим.
	Приготвиха стълбата. Лозада даде знак на всички катери да започнат щурма.
	Катерът на началника на пристанището приближи левия борд откъм кърмата. Един от хората му закачи куките на стълбата за шпигата на палубата.
	 
	Преди Лозада да даде заповед, Гао скочи на стълбата и започна да се катери. Веднага щом се изкачи достатъчно, беше последван от втори човек. Лозада щеше да е последен, за да е сигурен, че палубата е чиста.
	Погледна напред и видя, че катерът, атакуваш носа, се бави със закачането на стълбата си. Гао вече беше стигнал почти до релинга. Той щеше да стъпи пръв на палубата.
	Канеше се да му извика да изчака, когато силна струя вода се стовари върху катера и събори Лозада и хората му. Мъжът на стълбата отлетя назад и падна тежко върху палубата. Гао се намираше по-високо от насочения към тях маркуч.
	Катерът на носа беше атакуван в съшия момент и рязко зави. Нямаше нужда Лозада да нарежда на своя кормчия да направи същото. Катерът се отдалечи от кораба, оставяйки Гао на стълбата.
	Товарните кораби често използваха пожарогасителни маркучи, за да държат настрана пирати, но винаги се намираха пролуки между струите. Лозада нареди на хората си да опитат отново, като следеше къде се намират другите маркучи.
	Гао прескочи релинга и извади пистолета си. Даде знак, че ще се опита да спре водните струи.
	Той клекна при един клапан и завъртя крана. Струята отслабна. След още няколко секунди щеше да спре напълно и Лозада можеше да приближи спокойно.
	Вратата на мостика рязко се отвори и на палубата се появи арабин с автомат. Гао видя какво предстои и се хвърли към него, но преди да го достигне, автоматът затрещя и откосът мина през гърдите на китаеца. По палубата пръсна кръв; инерцията запрати тялото на Гао в стрелеца и двамата изчезнаха обратно на мостика.
	Екипажът на „Долос“ се появи из невиделица и откри огън с автомати по катерите на Лозада. Куршумите заваляха около тях. Хората на Лозада се хвърлиха към най-близките прикрития и се канеха да отвърнат, когато арабинът се появи отново и насочи гранатомет към катера.
	Лозада се хвърли към носа и даде газ до дупка. Катерът се понесе напред в мига, в който реактивният снаряд беше изстрелян от цевта. Той прелетя над катера и експлодира само на петнайсет метра от тях.
	— Назад! – извика Лозада на кормчията и повтори заповедта по радиостанцията на другите катери, които също се намираха под обстрел на гранатомети.
	Смъртно раненият Гао се оказа прав за шпионския кораб. Маскировката му като вонящо корито не целеше да скрие модерни оръжия, а екипаж от въоръжени шпиони на борда на кораб, който бе толкова отвратителен, че да не събуди подозрения. Въпреки това Лозада нямаше намерение да атакува отново. Макар да не знаеше дали корабът е въоръжен с торпеда, ракети и лазери, екипажът на „Долос“ с автомати и гранатомети беше прекалено силен противник за хората му.
	Адмирал Руис вече имаше доказателство, че корабът си заслужава да бъде преследван. Макар и да се намираше на петдесет километра оттук, Лозада бе сигурен, че фрегатата й с лекота ще настигне бавното корито, преди да е успяло да се измъкне.
	 
	 
	Макс Хенли със задоволство видя, че Лозада е схванал посланието и отстъпва. Той отзова стрелците и спря дистанционно насочваните водни оръдия.
	Макс гледаше огромния плосък екран от мястото си в оперативния център на „Орегон“ – високотехнологично помещение, за което началникът на пристанището нямаше как да знае, че се намира в средата на кораба, известен му като „Долос“. Оперативният център беше залят със синя светлина от безбройните компютърни екрани, а антистатичната гума по пода заглушаваше стъпките. Цялото помещение беше боядисано в тъмносиво и представляваше затъмнен аналог на мостика на космическия кораб „Ентърпрайз“.
	Всеки аспект от работата на „Орегон“ можеше да се контролира и наблюдава от този нервен център с нисък таван – от оръжейните системи и управлението от двете предни места до комуникациите, машинното отделение, радара, сонара и контрола на пораженията чрез разположените по периметъра станции. Креслото в центъра в момента бе незаето. Известно като „стола на Кърк“, удобното кресло на Хуан Кабрило му осигуряваше пълен изглед към цялото помещение и той можеше да контролира всяка функция на кораба от пулта на подлакътника, ако се наложи.
	Макс трябваше да измисли начин да върне председателя на подобаващото му се място. Беше възразил силно, когато Хуан му бе казал да отплава, но странното искане да му намери наръчник за управление на „Ейбрамс“ означаваше, че Хуан крие някакъв коз в ръкава си.
	Вратата на оперативния център се отвори и ухиленият Хали Казим влезе. Свързочният офицер може и да приличаше на арабин, но бе трето поколение американец от ливански произход и не разбираше и не разбираше нито думичка арабски. Той седна при комуникационния пулт.
	— Беше забавно – изхили се Хали. – Обикновено не напускам удобния си стол, но винаги съм готов да направя изключение, когато ми се удава възможност да го застрелям. – Той посочи вратата и мъжът, когото Лозада познаваше като Гао Ваншу, влезе без нито една драскотина по себе си. Всички на „Орегон“ го познаваха като Еди Сенг, директор на сухопътните операции.
	Той вече беше сменил разкъсаната от куршуми риза, която всъщност бе надупчена от капси, изработени от Кевин Никсън. Подобно на фалшивите огнестрелни рани в холивудските филми, и тези на Еди се контролираха от малък детонатор, скрит в ръкава му. По замисъл той трябваше да „умре“ по време на престрелка, докато „Орегон“ е още на дока, но разкриването на Хуан и Линк наложи промяна в плана. Когато Хали излезе от мостика и започна да стреля с халосни. Еди задейства капсите на ризата си, осигурявайки убедителна смърт за г-н Гао. Началникът на пристанището Мануел Лозада никога нямаше да разбере, че е бил измамен.
	Израснал в Бруклин в семейството на говорещи мандарин родители. Еди бе нает от ЦРУ като оперативен агент. Специалността му бе дългосрочна инфилтрация в китайското правителство, така че беше опитен в приемането на друга самоличност при секретни операции. Негова беше идеята да се внедри като последен свидетел на истинската същност на „Орегон“ и да убеди венецуелците, че това е корабът, който адмирал Руис търси. От месеци Корпорацията знаеше, че маскировката като занемарен товарен кораб започва да се разпада предвид броя битки, които бяха водили през последните няколко години. Председателят беше решил да направи нещо по въпроса, за да възстановят анонимността си, и намекът, че не са по-добре оборудвани от сомалийски пирати, беше част от плана.
	Ролята на Еди в мисията бе да следи какво замислят венецуелците и да се погрижа да открият пристигането на „Орегон“ в подходящото време. Лозада и адмирал Руис бяха убедени, че Гао се е натъквал на „Орегон“ и преди, тъй като един китайски разрушител на име „Чендо“ беше потопен при загадъчни обстоятелства. Всъщност виновникът за потопяването бе „Орегон“. Случи се в онази битка, в която Хуан изгуби крака си. Една лъжа е много по-достоверна, ако по-голямата част от нея е истина.
	— Изглеждаш добре за мъртвец – отбеляза Макс.
	— Изобщо не боля – отвърна Еди. – Радвам се, че Хали е толкова добър стрелец.
	— Добре си ме научил – разсмя се Хали. След една операция в Либия, при която беше ранен, Хали се бе обърнал към Еди за допълнително обучение. Еди имаше черни колани по много бойни изкуства и бе един от елитните снайперисти на „Орегон“, така че Хали се беше учил от най-добрия.
	— Как са председателят и Линк? – попита Еди.
	— Действат по план В – каза Макс, знаейки, че Еди ще разбере, че нещата не са се развили според очакваното. После се обърна към Хали. – Виж дали ще успееш да се свържеш с Хуан.
	От централната аудиосистема се разнесе съскане, последвано от прещракване и рев на заден план.
	— Танковете на Франк – обади се Хуан. – Как е корабът?
	— Всяка люспа ръжда е на мястото си — отвърна Макс.
	— А Еди?
	— Радвам се, че се върнах, председателю – каза Еди.
	— Чудесно. Значи остава само ние с Линк да стигнем до „Орегон“
	— Не ви съветвам да крадете лодка – предупреди Макс. – Пристанището е пълно с разлютени венецуелци с нервни пръсти на спусъците. Стоят настрана от „Орегон“, но ще хапнете олово, ако опитате да минете през тях.
	— Взе ми думите от устата. Избрах добро местенце на полуострова между Пуерто Ла Крус и Ла Гуанта, където да се срещнем.
	Макс погледна сателитната карта.
	— Да не смятате да плувате? Защото скалите ми се виждат доста назъбени. Вилните ще ви направят на пихтия.
	— Нямам намерение да си мокря краката. Докарайте „Орегон“ на триста метра от брега при най-северната точка.
	— Няма да е проблем. Но защо?
	— Помниш ли как изтеглихме контейнеровоза от онзи риф на Азорите?
	— Аха. Не можехме да доближим заради бурята.
	— Но прокарахме въже до него.
	Макс щракна с пръсти.
	— Кометата.
	— Еди е най-добрият стрелец. Осигури му маскировка и да се качи на палубата. Трябва да ни хвърля спасително въже.
	— Тръгвам – каза Еди и излезе забързано.
	Макс поклати глава. В този случай изразът „спасително въже“ означаваше точно това.
	 
	 
	 
	  

	 
	Мак Ди Лоулес беше залепнал за левия борд на „Сорокайма“ като Спайдърмен, противно на закона за гравитацията. До него бе Майк Троно, увиснал на шест метра над водата. Линда Рос стоеше на мястото си на „Дискавъри“ и през предния прозорец се виждаше лицето й, обърнато нагоре към тях.
	Танкерът газеше дълбоко, защото резервоарите му бяха пълни с дизел, но катеренето по голата стомана си оставаше предизвикателство. Не че Мак Ди не беше готов за него. Поемането на тежки мисии като тази бе една от причините да постъпи в Корпорацията.
	Той освободи електромагнитното прилепало на лявата си ръка и го премести нагоре, поставяйки гумираната плоска страна върху корпуса, преди да го задейства отново. Магнитът, който бе умалена версия на вградения в барабана, все още прикрепен към дъното на танкера, прилепваше към метала с достатъчна сила, за да издържи четири пъти по-тежко тяло от това на Мак Ди. Върховете на обувките им осигуряваха добро сцепление и им даваха солидна опора на отвесния борд.
	Когато стигнаха до ръба на палубата, Мак Ди кимна на Майк и двамата бавно надигнаха глави да проверят за членове на екипажа. Бързият, но внимателен оглед не откри жива душа наоколо. И тъй като на мостика, никой не можеше да ги види от него, освен ако не гледа право надолу през парапета.
	Първоначалният план бе Мак Ди и Майк да стигнат до трюмовете през аварийните отвори на палубата и да пуснат бактерията във всеки резервоар. Но след като откриха, че всички светлини на танкера са включени, стана ясно, че почти със сигурност ще бъдат забелязани от мостика, и последва дискусия дали да не зарежат изцяло мисията. Линда обаче посочи, че няма да им се отвори втора възможност, и Мак Ди и Майк се съгласиха с нея.
	Обмисляха алтернативите в продължение на пет минути, преди Линда да предложи решение, което беше отхвърлено по време на планирането.
	Тя каза на Мак Ди и Майк, че съвременните танкери използват отработените газове от вентилационната тръба на котелното да замести въздуха, останал в резервоарите. Лишеният от кислород газ беше инертен и елиминираше шанса случайна искра да подпали изпаренията в резервоара.
	Бърз преглед на чертежите на „Сорокайма“ потвърди, че танкерът е оборудван с подобна система. Ако успееха да стигнат до контролните уреди в помпената станция, можеха да вкарат бактерията в шестте резервоара едновременно.
	Палубата продължаваше да пустее, така че Мак Ди кимна на Майк и двамата се прехвърлиха през релинга, като оставиха магнитите закрепени за корпуса. Батериите на прилепалата имаха достатъчно мощност да издържат два часа, така че беше по-лесно да ги оставят на място за по-бързо измъкване.
	Залепиха се за стената на надстройката до вратата. Мак Ди се чувстваше като гол на ярката светлина и това, че виждаше Майк, не засили увереността му. Облечен в черно от глава до пети, с омазано в черно лице и с черната раница, в която бяха трите контейнера с бактериите, Майк спокойно можеше да ходи и с тениска с надпис „Неканен гост“. Самият Мак Ди беше облечен по същия начин. Единственият им шанс да останат незабелязани бе да са безшумни и да се крият добре.
	Нямаха нужда от справки с карта. Бяха научили наизуст маршрута през кораба, който им осигуряваше най-големи шансове да останат незабелязани. След като стигнеха помпената станция, Линда щеше да им обясни как да вкарат съдържанието на контейнерите в системата. Тя следеше напредъка им по закрепените на главите им камери и микрофони и можеше да им говори в слушалките.
	Мак Ди кимна на Майк, който отвори леко вратата. Не държаха оръжията си в готовност. Всяка стрелба щеше да задейства алармите. Ако се стигнеше до конфронтация, уменията им в ръкопашния бой бяха предостатъчни да се справят с всеки член на екипажа, а моряците на борда на танкер едва ли носеха някакви оръжия.
	Мак Ди надникна и видя пуст коридор. Екипажът на „Сорокайма“ се състоеше само от двайсет души и той се надяваше, че в момента повечето бяха или на мостика, или в машинното отделение и търсеха мнимата повреда. Разбира се, по всяко време можеше да се появи неочаквано моряк и да оплеска всичко. Според преценката на Мак Ди половината успех на мисията зависеше изцяло от късмета им.
	Двамата с Майк се запромъкваха напред, като общуваха само със знаци. Пътят до помпената станция беше ясен – третата врата вдясно беше към стълбище, после четири нива надолу до коридора, водещ право към целта.
	Стигнаха третата врата. Мак Ди чу стъпки по металните стъпала и посочи някакво сервизно помещение от другата страна на коридора. Нямаха време да го проверяват, а се шмугнаха направо вътре. За облекчение на Мак Ди, стаичката се оказа празна и тъкмо затвориха, когато вратата на стълбището рязко се отвори. Стъпките отекнаха по коридора, след което се чу ново отваряне и затръшване на врата. Възцари се тишина.
	— Дано не сме изразходвали целил си късмет тук – промърмори Майк.
	— Татко ми винаги казваше: „Късметът не дарява, а дава назаем“ – подхвърли Мак Ди. – Да приключваме, преди да се наложи да връщаме заема.
	— Амин, братко.
	Мак Ди отвори и бързо пресякоха коридора. Не срещнаха никого по пътя до помпената станция. Шумът от другата страна на вратата бе твърде силен, за да са сигурни, че помещението е празно. Мак Ди открехна предпазливо, но не видя никого през тесния отвор. Изкушаваше се да влезе бавно, но отзад се чуха два гласа, говорещи на испански, така че времето изведнъж стана лукс. Дори моряците просто да минаваха оттук, щяха със сигурност да ги забележат.
	Влязоха и моментално разбраха, че късметът им свършва. Линда изруга тихо в ушите им, защото виждаше същото, което и те.
	Двама моряци се бяха привели над един монитор, обърнати с гръб към вратата. Не бяха чули влизането им; Майк забеляза, че вратата се затваря бързо зад него и сложи ръката си в процепа, за да й попречи да се затръшне. Намръщи се от болка, но запази мълчание. Мак Ди дръпна вратата, за да може Майк да махне ръката си, след което затвори леко, с едва чуто изщракване на метал. Мислено благодари на екипажа, че се е погрижил пантите да са добре смазани.
	Моряците още не ги бяха забелязали, но едно обръщане на глава щеше да е достатъчно. Намираха се само на шест метра от клапана, който трябваше на Мак Ди и Майк. Нямаше как да стигнат до него, без да ги видят. Просваното на моряците в безсъзнание не беше възможност, тъй като щеше да се разбере, че е имало неканени посетители на борда.
	Скриха се зад една вертикална тръба с дебелината на дъб, като държаха под око двамата моряци от скривалището си. Сега можеха само да чакат и да се надяват, че моряците ще тръгнат по задачи някъде другаде.
	Минаха пет минути. После шест. Седем. Моряците не помръдваха.
	— Не се получава – прошепна Линда, макар че те не можеха да отговорят. – Ако чакаме още, корабът ще потегли, преди да сте си свършили работата. Да видим да ги няма да успея да ги изкарам навън.
	Три силни удара отекнаха през корпуса. Линда беше включила отново барабана.
	Моряците рязко вдигнаха глави и се обърнаха, търсейки източника на шума. Единият заговори бързо на испански по радиостанцията си, като свиваше рамене и сочеше дисплея. Проблемът, какъвто и да бе той, очевидно не беше в помпената станция, защото я наблюдаваха, когато се чуха ударите.
	Морякът свали радиостанцията и даде знак на колегата си да го последва навън. Вратата зад тях се затръшна и Мак Ди и Майк останаха сами.
	— Откъде знаеше, че ще се получи? – попита Мак Ди, докато бързаха към контролния пулт.
	— Не знаех – призна Линда. – Но това беше единствената ни възможност. Сигурно вече са убедени, че проблемът е в машинното отделение.
	Майк, който не можеше да държи нищо с наранената си дясна ръка, извади контейнерите от раницата си с лявата.
	— Ами ако капитанът реши да обърне назад?
	—Това е риск, който трябваше да поема. Освен ако, уредите не му покажат нещо друго, да се надяваме да си помисли, че става дума за някакъв случаен шум, за който да докладва на ремонтния екип, когато стигне целта си.
	Докато Майк стоеше на пост до вратата, Линда обясни на Мак Ди как да вкара бактерията. Воден от указанията й, той закрепи шестте контейнера към клапаните и пет минути по-късно бактерията вече се размножаваше в резервоарите на „Сорокайма“.
	Планът им беше да не оставят никакви следи от посещението си, също като къмпингуващи в национален парк. Мак Ди се огледа, за да се увери, че всичко е чисто, и започна да прибира контейнерите в раниците.
	Преди да приключи, усети как подът завибрира.
	— Това ти ли си? – попита той Линда.
	— Не. Включили са двигателя. Танкерът потегля. Махайте се веднага!
	Сроковете бяха съкратени и Мак Ди не мажеше да възрази на тази заповед. Напъха последния контейнер в раницата и я даде на Майк, който я метна на гръб.
	Върнаха се по обратния път. Когато прекосиха горния коридор и стигнаха края му, видяха отвън трима мъже, които пушеха и си приказваха, очевидно доволни, че отново са на път.
	— Побързайте – подкани ги Линда. – Вече се движите с пет възела. Няма да мога да поддържам тази скорост още дълго.
	— Не можем да стигнем до прилепалата – обясни Мак Ди. – Изходът на левия борд е блокиран.
	— Май този път няма да можем да ги изчакаме каза Майк и посочи другия край на коридора, който водеше към десния борд.
	—Какво ще кажеш да поплуваме?
	Мак Ди сви рамене.
	— Защо не?
	Спринтираха по коридора, очаквайки всеки момеят някой моряк да се появи пред тях. Когато стигнаха края. Мак Ди провери изхода. Беше чисто.
	Отвън вятърът се носеше по палубата, а танкерът набираше скорост.
	— Линда, скачаме от десния борд – съобщи Мак Ди, който знаеше, че електрониката им ще излезе от строя веднага щом паднат във водата. – Ще сме ти много благодарни, ако дойдеш да ни прибереш при първа възможност.
	— Разбрано – отвърна тя. – Тръгвам.
	Огледаха се за последно дали са сами и прекрачиха релинга, след което се хвърлиха напред, сякаш се съревноваваха кой ще се гмурне по-добре. Макар да влязоха с писък във водата. Мак Ди беше сигурен, че никой на танкера нямаше да ги забележи в тъмното.
	Подаде се на повърхността в дирята на „Сорокайма“, който вече пътуваше с пълен напред към Северна Корея. Майк изникна до него.
	— Как е ръката? – попита го Мак Ди.
	— Една кофа с лед и ще е като нова – отвърна Майк.
	Три минути по-късно, след като танкерът се бе отдалечил достатъчно, „Дискавъри“ изплава на повърхността и Линда подаде глава от люка.
	— Май се справихте чудесно, но за скоковете ви пиша тройка – с усмивка рече тя. – Следващия път искам да видя превъртане или винт.
	Мак Ди погледна към Майк.
	— Аман от критици.
	— При това сепии.
	Така „сухите дупета“ наричаха онези, които бяха служили във флота.
	— Продължавайте да ме наричате така и ще ви оставя да плувате – предупреди ги Линда.
	Минута по-късно бяха в подводницата с кърпи и чаши кафе в ръце и зачакаха „Орегон“ да се върне да ги прибере.
	Барабанът, вече откачен от „Сорокайма“ и с прибрана тръба, потъваше към дъното на Карибско море. Бяха оставили след себе си единствено магнитите на корпуса, но батериите им щяха да се изтощят и те щяха да паднат, заличавайки и последната следа, че танкерът е имал неканени гости.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан Кабрило се ухили, когато видя зле замислената преграда на пътя. Два камиона с дълги ремаркета бяха спрени напречно в другия край на моста, водещ към полуострова, където Хуан възнамеряваше да се срещне с „Орегон“. До камионите имаше две хъмвита с въоръжени войници, а три други се движеха след танка, като от време на време стреляха, но без резултат.
	Тъй като не искаха да издават крайната си цел, Хуан и Линк бяха разходили преследвачите си около града, докато „Орегон“ заеме позиция. Макс току-що се беше обадил, че са готови, така че вече се насочиха към хълма.
	— Виждаш ли това? – попита Хуан.
	— Освен ако ремаркетата не са пълни с олово, май нямат представа на какво е способен танк с тегло шейсет и пет тона – отвърна Франклин Линкълн.
	— Тогава защо не им покажеш?
	— С удоволствие.
	Линк настъпи газта и вдигна максималната скорост от шейсет и пет километра в час. Танкът се понесе през моста като неумолим парен чук към непоклатимите според венецуелците препятствия.
	Хуан знаеше колко дълбоко се заблуждават.
	Тежкият „Ейбрамс“ мина през камионите като спринтьор, късащ летата на финала. Танкът почти не забави скорост, когато камионите се разлетяха на парчета и обсипаха намиращите се наблизо войници с метални отломки.
	Хуан се обърна и видя, че хъмвитата се провират през останките, за да продължат гонитбата по крайбрежния път. Погледна горивото. Резервоарът беше почти празен, а им оставаха още три километра. Ако горивото им свършеше насред пътя, венецуелците можеха да извикат по-сериозни оръжия и или да ги изчакат да се предадат, или да гръмнат танка. И в двата случая с тях беше свършено.
	Планът за бягство зависеше от това да осигури няколко минути, през които да не ги безпокоят. Ако бъдеха обкръжени от войници с автомати на върха на полуострова, щяха да бъдат разстреляни веднага щом отворят люковете.
	Това означаваше, че трябваше да забавят преследвачите, и електропроводите край пътя му дадоха идея.
	— Линк, май скоро тази част от залива ще остане без ток.
	— Да, онези стълбове ми се виждат много кекави – без никакво колебание отвърна Линк. – Трябва да ги сменят. Ще им помогна със събарянето.
	Той рязко зави и се насочи към най-близкия дървен стълб. Танкът го пречупи като сламка и той падна на пътя сред дъжд от електрически искри. Уличните лампи моментално угаснаха, оставяйки единствено фаровете на танка.
	Продължиха покрай пътя, докато не събориха десетина стълба.
	— Добро шофиране – отбеляза Хуан. – Това трябва да ни даде поне няколко минути преднина, докато се мъчат да заобиколят. – Нямаше успоредна улица, зад къщите от едната страна на пътя имаше стръмен каменист склон, а от другата беше морето и войниците нямаше да имат друг избор, освен да разчистят препятствията, преди да продължат преследването.
	Грохотът на танка беше изкарал обитателите от домовете им. Изумените им лица караха Хуан да се чувства като участник в някакъв тържествен парад.
	Когато стигнаха края на пътя, Хуан продължи да насочва Линк по обраслия склон, като разчиташе на джипиеса на телефона си. Танкът забуксува за момент, докато веригите зацепят пръстта, след което запълзя нагоре по хълма, мачкайки изпречилите се пред него храсти и малки дървета.
	За две минути стигнаха до върха, откъдето денем щяха да се насладят на чудесен изглед към Карибско море. Облаците скриваха пълната луна и архипелага от островчета на пет километра навътре, който образуваше естествен вълнолом, пазещ Пуерто Ла Крус и Ла Гуанта от бурите.
	Но Хуан различи светлините на спрелия „Орегон“ далеч долу, на триста метра северно от скалистия бряг. Макс беше разположил кораба точно там, където Хуан очакваше да го види.
	Той отвори люка и слезе от танка, като вдиша с наслада свежия въздух след вонята на барутни газове в купола. Линк също отвори люка си, надигна се и се протегна, разпервайки яките си ръце.
	— Това място определено не е проектирано за такива като мен – заяви той.
	— Има ли нещо, проектирано за такива като теб? – засмя се Хуан, докато се свързваше с „Орегон“.
	Линк поклати глава.
	— Защо мислиш, че направих промени по мотора си?
	По телефона се разнесе гласът на Майк.
	— Значи това е план В, така ли?
	— Обичаме да пътуваме със стил – отвърна Хуан.
	— Готови ли сте?
	— Еди е на борда с кометата и ви държи на мушка.
	— Тогава да стреля.
	„Комета“ беше името на компанията, проектирала хвърлящите въжета ракети, които бяха задължителни и корабите според Международна конвенция за безопасност на човешкия живот по море, или SOLAS. С тях се хвърляше спасително въже на озовали се зад борда хора или на други кораби, за да прехвърлят припаси или кабели за теглене.
	Ракетите на „Комета“ прелитаха разстояние от двеста и петдесет метра, но Корпорацията си беше поръчала такива с двойно по-голям обхват.
	Хуан видя проблясъка на борда на „Орегон“, след което към тях се понесе червен пламък. Еди се беше премерил право в целта. Ракетата прелетя високо над главите им и се понесе надолу от другата страна на хълма. Въжето падна върху купола на танка.
	— Кажи на Еди, че улучи в десетката.
	— Въжето е вързано.
	— И ние го връзваме на крана.
	Въжето се опъна, когато Еди нави макарата. „Орегон“ щеше да остане неподвижен на мястото си, така че въжето да не се скъса и да не провисне.
	Хуан даде знак на Линк да тръгне пръв. Линк се покатери на танка, преметна ремъка на автомата си през въжето и омота краищата му около китките си.
	— Не забравяй, че сме доста по-високо от „Орегон“, така че ще си набрал сериозна скорост, когато стигнеш там – предупреди Хуан. Еди беше надул наполовина две лодки, които да поемат удара, но спирането пак нямаше да е от най-приятните. Хуан съобщи на Макс, че Линк пътува.
	Линк кимна и се отблъсна от предния край на танка. Въжетата за туристи са от стомана, за да останат опънати, но найлоновото беше много по-податливо и се огъна под тежестта му. Линк повървя надолу по склона, докато не увисна и гравитацията пое нещата.
	Вниманието на Хуан се откъсна от Линк, когато чу звука на двигатели. Светлини на фарове спряха в края на пътя на няколкостотин метра от мястото му. Отвориха се врати и войниците се изсипаха навън и се закатериха по хълма. Не им беше трудно да следват дирята, оставена от танка.
	Светлините на фенерчета наближаваха. Офицери крещяха заповеди да бъдат заловени живи, но Хуан предположи, че заповедите ще бъдат отменени, ако видят, че е на път да се измъкне.
	Макс му се обади, че Линк е на борда. Крайно време беше. Облаците за момент се бяха разделили, разкривайки силуета на танка. Войниците бяха забелязали грамадния „Ейбрамс“ и вече спринтираха към него с вдигнати за стрелба автомати.
	Хуан повтори действията на Линк. Когато беше готов, скочи от танка и се затича напред, докато краката му не се отделиха от земята и не се плъзна надолу. Вятърът разроши косата му и миризмата на солена вада се засили, когато приближи брега.
	Зад него проехтяха изстрели, но бързо замлъкнаха. Хуан си помисли, че знае защо, но не можеше да обърне глава достатъчно, за да провери с очите си.
	Явно го бяха видели как се понася във въздуха и в объркването си бяха стреляли. После някой по-наблюдателен войник е разбрал какъв е номерът и сега трескаво се мъчеха да намерят въжето. Беше въпрос на секунди да открият, че е вързано за танка.
	Намираше се на повече от сто метра от „Орегон“, но отвъд прибоя и стърчащите от водата скали. Вибрирането на въжето му показа, че войниците са го намерили и се опитват да го накарат да падне. Следващата стъпка бе очевидна.
	Въжето внезапно се отпусна откъм хълма, вероятно станало жертва на нечий нож, и Хуан полетя към морето. Изпъна тяло и влезе във водата с краката напред.
	Потъна на три метра. Преди да пусне ремъка на автомата, хвана въжето и зарита към повърхността.
	Изплува и въжето се опъна отново. Хуан го стисна по-здраво, докато го теглеха към „Орегон“. Отново чу изстрели от брега, но при такова разстояние и в тъмното спокойно можеха да си спестят мунициите.
	Корпусът на „Орегон“ се извиси над него и през борда хвърлиха въжена стълба. Хуан доплува до нея и се изкатери на палубата. Еди и Линк го издърпаха и Хуан се изправи на крака.
	— Благодаря – каза той. – Приводняването не беше планирано.
	— Момчетата от яхтклуба никога няма да повярват какво съм хванал – ухили се Линк.
	— Радвам се да ви видя отново, господин Гао – каза Хуан на Еди.
	Еди кимна едва забележимо в отговор.
	— Капитан Холанд.
	— Кажи на Макс да потегля и че план В мина като по вода. Ще го видя в оперативния център, след като се изсуша.
	Докато тръгваха. Еди предаде заповедта по радиостанцията. Секунди по-късно „Орегон“ започна да се отдалечава от брега.
	Изведнъж лицето на Еди стана сериозно.
	— Какво има? – попита Хуан.
	— Макс съобщи, че е получил повикване от венецуелска фрегата на трийсет километра западно от нас. Капитанът заповядва да се предадем, в противен случай ще бъдем унищожени.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан нямаше намерение да води кораба си в сражение, облечен в прогизнала венецуелска униформа.
	— Предай на Макс да ни разположи между Чимана Гранде и фрегатата – каза той на Еди. – Така ще спечелим малко време.
	Еди кимна и предаде заповедта по радиостанцията, докато Хуан отиваше към каютата си.
	Целта на „Орегон“ бе малка група необитаеми островчета на около шестнайсет километра на североизток. Макар че се намираха извън обхвата на торпедата и оръдията, венецуелските фрегати бяха оборудвани с ракети земя-земя „Отомат Марк 2“ с радиус на действие триста километра. Планинският терен на островчетата северно от сегашната им позиция, сред които бе и най-големият Чимана Гранде, щеше да попречи на фрегатата да ги засече на радара, докато военният кораб не ги подмине.
	Хуан влезе в каютата си и завари главния стюард Морис, преметнал през ръка снежнобяла кърпа и със сребърен поднос с чаша димящо кафе. Изпълненият с достойнство седемдесетгодишен мъж бе елегантно облечен в безупречно черно сако, спретнато вързана вратовръзка и така лъснати обувки, че човек можеше да се огледа в тях. След като бе служил вярно на множество адмирали в Кралския флот, Морис се гордееше с умението си да предвижда нуждите на своя офицер и Хуан не остана изненадан да види чисти дрехи, положени на леглото секунди след като го бяха извадили от водата.
	Взе чашата и отпи глътка, наслаждавайки се на топлата доза кофеин.
	— Спасяваш живота ми, Морис.
	— Да ви сервирам ли нещо леко в операционния център, капитане? – попита Морис с британски акцент, подходящ за Камарата на лордовете. Въпреки че останалият екипаж се обръщаше към Хуан с председателю. Морис настояваше да използва флотската терминология.
	— Боя се, че ще трябва да изчака – рече Хуан, докато сваляше мократа униформа и обличаше избраната от стюарда синя риза.
	— Добре, капитане. За вечеря след работа ще ви донеса филе миньон със сос беарнез, печени юконски картофи и аспержи соте. Разбира се, ще добавя и бутилка подходящо бордо. – Уменията на Морис като сомелиер нямаха равни на себе си. Демонстрираше пълна невъзмутимост пред предстоящия сблъсък с фрегатата и добре подбраните фрази показваха на Хуан пълната увереност на стюарда, че „Орегон“ няма нито да потъне, нито да бъде заловен от венецуелците.
	Без нито дума повече Морис се измъкна от каютата безшумно като нинджа. Хуан приключи с преобличането и отиде в оперативния център, понесъл чашата кафе.
	Настани се на стола на Кърк и поиска от Макс доклад за положението.
	— Намираме се в сянката на Чимана Гранде по курс нула-четири-пет. Фрегатата, чийто капитан я идентифицира като „Марискал Сукре“, ще излезе в позиция за стрелба след трийсет минути, ако поддържа сегашната си скорост. – Дисплеят показваше, че „Орегон“ се движи с безметежните двайсет възела, много под максималната скорост, но подобаващо за древен товарен кораб, изстискващ всичко от двигателите си. Фрегата клас „Лупо“ като „Марискал Сукре“ развиваше максимална скорост от трийсет и пет възела.
	— Време до Карака дел Оесте?
	— Трийсет и две минути.
	— В последния момент, а?
	— Хей, идеята не беше моя.
	„Орегон“ с лекота можеше да избегне фрегатата, ако Хуан наредеше. Вместо с типичните дизелови, корабът се задвижваше от революционни магнитохидронамични двигатели, които осигуряваха мощност чрез две гигантски тръби, минаващи по дължината му. Магнитни намотки взаимодействаха със свободните електрони в морската вода и я ускоряваха през тръбите. Със способността си да изтласква водата като въздух през реактивен двигател, но и в двете посоки с еднаква сила, „Орегон“ можеше да ускори като драгстер и да спре, сякаш се е блъснал в скалата на Гибралтар, като в същото време бе в състояние да изпревари всичко, по-бавно от скутер. Дюзите „Вентури“ позволяваха на кораба да се завърта по собствената си ос и тъй като се задвижваше с енергия, получавана от свободните електрони във водата, нямаше нужда от дизелов двигател и резервоари. Обхватът на „Орегон“ бе на практика безкраен.
	Хуан се усмихна.
	— Бавно и спокойно. Какво стана със „Сорокайма“?
	— Имали са няколко засечки, но бактерията е вкарана успешно в резервоарите. Само един малък инцидент. Ръката на Майк Троно е пострадала, но според Линда няколко аспирина ще го държат, докато не ги вземем. Вече уведомих Джулия.
	Хуан не се съмняваше, че Джулия Хъксли, медикът на „Орегон“ и бивш лекар от военноморските сили, ще върне за нула време Майк в строя. Това нямаше да е проблем за кораб, оборудван с травматологично отделение и операционна, достойни за всяка добра болница.
	Хуан погледна към станциите за управление на кораба и оръжията, разположени най-близо до предната стена, под огромния екран. Те бяха заети от други членове на Корпорацията вместо от Ерик Стоун и Марк Мърфи, които бяха заминали на мисия. Линда също я нямаше, така че Макс на машинната станция и Хали Касим на средствата за свръзка бяха единствените старши офицери в оперативния център.
	— Ерик и Мърф приключиха ли? – попита Хуан.
	— Подготвили са всичко и пътуват към нас с НМТК. Срещата е след десет минути.
	Надуваемите моторници с твърд корпус, каквито използваха тюлените, имаха метално тяло с надуваеми тръби от двете страни, които ги държаха на вода като стиропор. Ерик бе служил във флота в отдела за проучвания и развой, вместо в открито море, но след постъпването си в Корпорацията бе станал отличен кормчия, отстъпваш по умения единствено на Хуан. Той щеше да настъпи газта, за да прибере НМТК на борда на „Орегон“.
	— Е, в такъв случай да не караме повикващите да чакат повече – каза Хуан. – Господин Касим, свържете се с венецуелските ни приятели.
	След няколко секунди Хали докладва:
	— Капитан Ескобар е на линия.
	Хуан превключи на провлечения говор на Бък Холанд.
	— Капитан Ескобар, говори Бък Холанд, капитан на „Долос“ – бодро поздрави той. – Какво мога да направя за вас?
	— Нареждам ви моментално да спрете – отвърна глас със силен акцент. – Вие и екипажът ви ще бъдете арестувани и обвинени в шпиониране и саботаж, а корабът ви ще бъде конфискуван.
	— Доста сериозни обвинения. Какви са ви доказателствата?
	— Екипажът ви е атакувал пристанищната полиция и откраднахте танк, като при това унищожихте един кораб и док.
	— О, това беше просто недоразумение.
	Ескобар щеше да получи удар от наглостта на Хуан.
	— „Недоразумение“ ли? Ще извадиш късмет, ако не бъдеш застрелян за престъпленията си, боклук такъв.
	— Хайде, хайде, не е нужно да се наричаме с обидни епитети.
	— Спрете незабавно кораба си!
	— Защо да го правя?
	— Защото, ако не се подчините, ще ви издухаме от океана.
	— Хм. Арест или унищожаване. Не ми допада нито едното, нито другото. Избирам онова зад третата врата.
	— Какво?
	— Нямате ли телевизионни игри по тези части на света?
	— Аз не…
	Връзката прекъсна за момент, след което се разнесе женски глас, отсечен и по-властен от този на Ескобар.
	— Капитане, зарежете театъра – каза тя с едва доловим акцент. – Знам, че вие сте отговорен за случилото се в склада.
	— Адмирал Руис, предполагам – каза Хуан. Провлеченият тон беше изчезнал. – Надявах се да сте на борда.
	— Каквото и да си мислите, че сте постигнали с операцията ви в Пуерто Ла Крус, бъдете сигурен, че е като убождане с игла.
	— А потопеният танкер балон ли трябва да бъде според вашата аналогия? Защото пукна доста добре
	— За това ще си платите, по един или друг начин
	— О, да. Арест или унищожаване. Защо не дойдете да ни хванете?
	— Смятам да го направя. Предпочитам да се срещнем лице в лице, за да видите кой ви е бил. Но ще се задоволя и с пращане на кораба ви на дъното, ако се стигне дотам.
	— Можете да опитате.
	Руис се разсмя.
	— Ще направя повече от опит. Разговорът беше интересен, капитане. Надявам се да се срещнем някой ден.
	— Чувството не е взаимно. Adios. – Хуан даде знак на Хали и връзката прекъсна.
	— Изглежда чаровна – отбеляза Макс.
	— При това с добър морски командващ – добави Хуан. – Независимо дали си мъж или жена, можеш да станеш адмирал само по два начина – с чар или с безпощадност. Според мен Руис владее и двете, използва ги в зависимост от ситуацията. Не бива да я подценяваме.
	— Не я подценявам. Първата ми жена говореше със същия тон, преди адвокатът й да ми измъкне всичките пари. И няма да позволя да разделим „Орегон“ наполовина заради Руис.
	След три провалени брака единствената истинска любов на Макс беше корабът му.
	— Председателю, Ерик с моторницата е на километър и половина от носа ни – съобщи Хали.
	— Стоп машини. Отворете гаража за лодки.
	„Орегон“ спря и една скрита врата се плъзна на нивото на водата, разкривайки широк пристан, от който биваха пускани и прибирани спомагателните съдове на кораба. Предният екран в оперативния център показа картина от гаража. Когато НМТК стигна „Орегон“, Ерик Стоун я вкара майсторски през отвора, а Марк Мърфи хвърли въжето на чакащия техник. Без никакви фанфари двамата скочиха на дока и излязоха от гаража.
	— Затваряй – нареди Хуан. – И малко повече газ за няколко минути, за да наваксаме изгубеното време.
	Корпусът замърка, когато криопомпите заработиха и започнаха да изхвърлят вода зад кърмата.
	Минута по-късно Ерик и Мърф влязоха в оперативния център. Изглеждаха доволни от себе си.
	Двамата бяха най-младите старши офицери на кораба. Завършилият в Анаполис Ерик с меки кафяви очи и сериозна физиономия свали анорака си, разкривайки обичайната си бяла риза и жълто-кафяви панталони. Беше постъпил в Корпорацията по препоръка на командващ офицер, който бе служил във Виетнам с Макс. На борда на „Орегон“ техническите и компютърните му умения отстъпваха единствено на майсторството на човека, когото бе довел тук – Марк Мърфи.
	Мърф не бе служил във флота, но бе работил с Ерик върху свръхсекретен ракетен проект като цивилен контрактор и бе единственият член на екипажа без военен или разузнавателен опит в досието си. Гений в областта на военните технологии с докторска степен от МТИ, получена, преди да навърши двайсет и пет, Мърф пасваше идеално за ролята си на оръжеен офицер на „Орегон“.
	Мърф, който се отнасяше с презрение към всякакво подобие на благоприличие, оставяше черната си коса рошава като храст и сега тя беше в още по-голям безпорядък от вятъра. Имаше рехава брадица, която отказваше да расте, а длъгнестото му тяло бе облечено в тениска с надпис „Горила Бискуитс“; Хуан подозираше, че това е името на някоя от пънк бандите, които Мърф пускаше по уредбата в каютата си с такава сила, че можеше да събуди и Дейви Джоунс.
	Младшите членове на екипажа освободиха станциите и Ерик зае мястото си на щурвала, а Мърф сана зад конзолата за управление на оръжията.
	— Като ви гледам доволните физиономии, май всичко е минало тип-топ – каза Хуан.
	— Тъй вярно, председателю – отвърна Ерик. – Всичко е на място.
	— Иска да каже, че този път надминахме себе си – добави Мърф. – Сами ще се убедите.
	Преди Хуан да успее да отговори, се намеси Хали.
	— Радарен контакт. Летателен апарат на шестнайсет километра, курс едно-осем-девет, приближава със сто и петдесет възела.
	— Това трябва да е хеликоптерът на „Марискал Сукре“ – каза Хуан. – Оценка на опасността?
	Мърф, който беше истинска база данни за оръжейна информация, не закъсня.
	— Фрегатите клас „Лупо“ носят по един „Огъста-Бед АБ-212“. В ролята си на хеликоптер за борба с подводници той може да бъде оборудван с две торпеда „Марк 46“ и четири противокорабни ракети AS. 12.
	— Какъв е обсегът на ракетите?
	— Максимален обхват седем километра и двеста и петдесет метра, но могат да пуснат торпедо от единайсет километра.
	— Малко вероятно е да използват торпеда на оживен морски път, но за всеки случай да ги държим на почтително разстояние. Дай картина на целта.
	Мърф включи радара за прицелване, който моментално прехвана приближаващия хеликоптер. Пилотът му щеше да чуе пронизителния сигнал, показваш, че във всеки момент от кораба може да бъде изстреляна ракета.
	Хуан не искаше да влиза в бой, но свалянето на хеликоптера щеше да е лесна работа, ако се стигне дотам. Под плъзгащите се панели на корпуса на „Орегон“ се криеше внушителен арсенал. На носа имаше сто и двайсет милиметрово оръдие на танк, а три контролирани с радар двайсетмилиметрови картечници „Гатлинг“ можеха да послужат за защита от въздуха и от малки кораби. Освен водните оръдия във фалшивите резервоари на палубата бяха скрити дистанционно управлявани картечници петдесети калибър, способни да отблъснат опитите за абордаж.
	Освен това корабът имаше люкове, от които можеха да бъдат изстрелвани противокорабни ракети „Ексосет“ и крилати ракети срещу наземни цели, а тръбите под ватерлинията бяха заредени с руски торпеда. Ракетите земя-въздух също бяха готови, в случай че пилотът на хеликоптера не е схванал намека.
	Все още не бяха изпробвали най-новата си система – стоцевно оръдие, разработено от компанията „Метал Сторм“. За разлика от шестте въртящи се цеви на „Гатлинг“, които изстрелваха куршуми, подавани от лента, „Метал Сторм“ беше изцяло електронна и нямаше движещи се части, което означаваше, че засечките са невъзможни. Патроните се зареждаха в цевите един зад друг. Електронният контрол позволяваше прецизна стрелба, в сравнение, с която скорострелността на „Гатлинг“ от три хиляди куршума на минута изглеждаше жалка. Всяка цев на „Метал Сторм“ изстрелваше по четирийсет и пет хиляди куршума в минута и цялата система можеше да бълва волфрамови снаряди със зашеметяващата скорост от четири и половина милиона изстрела в минута.
	— Хеликоптерът обръща – докладва Хали.
	Хуан не беше изненадан. Най-новите изстрелвани от рамо ракети земя-въздух изглеждаха подходящи за лековъоръжен шпионски кораб и пилотът беше проявил благоразумието да стои на разстояние. Той нямаше как да знае, че ракетите на „Орегон“ са далеч по-мощни.
	— Уведомете ни, ако промени решението си, господин Касим.
	Следващите двайсет минути минаха без инциденти. Трите островчета, към които плаваха, бяха наредени едно до друго в трикилометрова скална дъга, стърчаща над водата. Намираха се точно срещу два необитаеми полуострова. Самите островчета бяха толкова близо едно до друго, че „Орегон“ едва можеше да мине между тях.
	Когато Исла Карака дел Оесте се озова отляво на носа, Хали извика:
	— Контакт на повърхността! Курс едно-шест-осем на шестнайсет километра от нас. Това е „Марискал Сукре“. Явно изцеждат всичко от двигателите.
	„Орегон“ се виждаше съвсем ясно и действията на фрегатата бяха предвидими, но въпреки това следващите думи на Хали привлякоха вниманието на Хуан.
	— Засичам изстрелване на ракета!
	Хуан се наведе напред в стола си, вперил поглед в картата на екрана, която показваше червена точка, носеща се към символа на „Орегон“. До картата имаше картина предавана от една от камерите на палубата. Ракетата още не се виждаше, но скоро щеше да се появи.
	— Време до сблъсъка?
	— Петдесет и две секунди – отвърна Мърф. Ракетата летеше почти със скоростта на звука.
	— Подготви батареята „Метал Сторм“. Да видим на какво е способна. Но за всеки случай активирай и гатлинга на кърмата.
	„Метал Сторм“ се вдигна в позиция за стрелба от гнездото си зад кърмовия трюм. Плочата, покриваща картечницата „Гатлинг“, се отвори и цевите се завъртяха в готовност за стрелба.
	— И двете оръжия държат ракетата на прицел – обяви Мърф.
	— Не стреляй, докато не стигне на шестстотин метра от нас – напомни му Хуан. Това означаваше две секунди преди попадението.
	— Всичко е в готовност и очакване – увери го Мърф. – Системата е програмирана да стреля автоматично при такова разстояние.
	На предния екран в нощното небе блесна огнена точка, която с всяка следваща секунда ставаше все по-ярка и се носеше над водата. Когато ракетата стигна границата от шестстотин метра, батареята „Метал Сторм“ откри огън, без да е нужно Марк да отмества пръста си от предпазителя на гатлинга.
	На шестцевната картечница щяха да са я нужни десет секунди да изстреля петстотин куршума. „Метал Сторм“ се справи за миг. Стана толкова бързо, че камерата регистрира само кратък проблясък, последван от тътен, който отекна по кораба като удар на пневматичен чук.
	Ракетата нямаше никакъв шанс. Мърф бе програмирал „Метал Сторм“ да стреля така, че куршумите образуваха непреодолима стена от волфрам във въздуха. „Отомат“ се сблъска с нея на триста метра от кърмата на „Орегон“ и експлоатира в огнено кълбо, което временно извади от строя камерата на борда и екранът потъмня.
	Въпреки унищожаването на ракетата, „Орегон“ не излезе от сблъсъка без драскотина. Когато образът се появи отново, на палубата бушуваше пожар.
	 
	 
	 
	  

	 
	Адмирал Даяна Руис се усмихна, загледана в горящия на хоризонта кораб. Ракетата си беше свършила работата и „Долос“ едва пъплеше.
	— Да ги довършим ли, адмирале? – попита капитан Ескобар. Лицето му бе окъпано в червено от бойните светлини на мостика на „Марискал Сукре“
	Руис свали бинокъла.
	— Не. Искам да заловя кораба непокътнат. Или толкова непокътнат, колкото ще бъде, ако успеят да потушат пожара.
	— С тази скорост ще ги настигнем след петнайсет минути.
	— Свържете се с тях.
	Капитан Холанд – или както му беше името в действителност – отговори.
	— Обаждате се да злорадствате ли?
	Руис чуваше кашляне на заден план, несъмнено от дима, обвил кораба.
	— Вече виждате, че от самото начало нямахте шанс – каза тя. – Предайте се и обещавам снизходително отношение към екипажа ви.
	— Още не сме приключили.
	— Капитане, корабът ви гори. Или ще потънете, или торовете в трюма ви ще се взривят. Помислете за хората си.
	— Нищо му няма, иска само едно пребоядисване.
	— Възхищавам се на упоритостта ви, капитане, но трябва да осъзнаете, че положението ви е безнадеждна
	— Ще видим.
	Връзката прекъсна.
	— Упорит кучи син – процеди ядно Ескобар.
	— Ако служеше във флота, щях или да го разжалвам, или да му дам командването на цяла ескадра.
	— Руис намираше много от самата себе си в противника. Щеше да й е интересно да вили дали ще запази самообладание, след като се озове във военноморската база Пуерто Кабело.
	Фрегатата продължи да пори вълните още десет минути, докато не се озова само на пет километра от целта си, която се мъкнеше южно от най-близкото островче. Очевидно беше, че борбата с пожара не вървеше добре. Кърмата още гореше.
	— Ще изчакаме тук – каза Руис и Ескобар заповяда стоп машини. Ако приближаха повече, имаше опасност да пострадат, в случай че „Долос“ експлодира.
	Руис нареди да се организира щурмова група. Искаше да бъде готова, когато капитанът размислеше и решеше да се предаде. Разбира се, стига да успееше да спаси кораба си.
	— Има ли спасителни лодки във водата? – Благодарение на пламъците би трябвало да ги забележат лесно въпреки тъмнината.
	— Засега не виждаме нито една, адмирале – отвърна Ескобар. – Екипажът сигурно продължава да се мъчи да изгаси огъня.
	— Само се заблуждават. Струва ми се, че пожарът се разраства. Въпрос на време е да стигне до товара.
	— Адмирале! – извика операторът на радара. – Врагът се движи.
	— Какво? – Руис забърза към конзолата. И наистина, „Долос“ се отдалечаваше.
	— Скорост?
	— Петнайсет възела и ускорява. Заобикалят южния край на острова и се насочват към пролива между Исла Карака дел Оесте и Исла Карам Есте.
	— Двигателите им изглеждаха извън строя – промърмори Ескобар. – Как са успели да ги поправят толкова бързо?
	— Няма значение. Пригответе главното оръдие.
	— Но те са скрити зад най-близкия остров.

 	Руис изпита чувството, че ще трябва да обяснява на малко дете.
	— Използвайте траекторията и скоростта им и предвидите местоположението и стреляйте през острова. Впечатлете ме.
	— Да ги последваме ли?
	Руис обмисли подходящия курс за преследване. Минаването през тесния пролив беше рискована. И ако оръдието не улучеше целта си, предпочиташе да се намират между островите и открито море.
	— Не – каза тя. – Начертайте път за прехващане около острова. Ще ги изпреварим, в случай че не ме впечатлите.
	„Марискал Сукре“ ускори и се понесе на север. Предният оръдеен купол се завъртя към десния борд и хидравличните мотори завиха, докато издигаха 127-милиметровото оръдие за стрелба по висока дъга.
	— Траекторията е изчислена – докладва Ескобар.
	— Огън – спокойно нареди тя, макар че сърцето й биеше бясно.
	Ескобар предаде командата. Фрегатата се разтърси от оглушителния гръм, когато оръдието изстреля трийсет и пет килограмовия снаряд. Той бързо бе последван от три други.
	Неравният терен на острова закриваше товарния кораб, така че можеха да регистрират само последиците от стрелбата. Падналите във водата снаряди нямаше да бъдат видени. Единствено при попадение щяха да станат свидетели на огнено кълбо.
	Оръжейният офицер броеше времето. Първият изстрел не беше намерил целта си. Вторият също бе пропуснал. Когато и третият нямаше очаквания ефект. Руис видя как по челото на Ескобар изби пот.
	Последният снаряд обаче компенсира пропуските – ярко сияние освети облаците. По целия мостик се разнесоха ликуващи викове.
	— Отлична стрелба, капитане – каза Руис. – Ще включа похвала в доклада.
	— Благодаря, адмирале.
	— А сега заобиколете острова. Искам да видя дали е останало нещо за прибиране. Огледът на останките може да разкрие кой стои зад мисията им. Искам също да разпитам евентуалните оцелели. По зазоряване ще вдигнем хеликоптера да проверим дали някой не е успял да се добере до островите.
	След пет минути фрегатата заобиколи северозападния край на Исла Карака дел Оесте и „Долос“ се появи пред тях, неподвижен в пролива между островите.
	Шпионският кораб нямаше да плава повече. Пожарът беше обхванал цялата задна половина и осветяваше унищожената от снаряда надстройка на мостика.
	Руис беше разочарована. Не мажеше да си представи, че капитанът, който й бе създал толкова главоболия, е напуснал поста си. Несъмнено беше загинал на мостика. Щяха да са късметлии, ако намерят нещо от него.
	— Какви са заповедите ви, адмирале? – попита Ескобар.
	—Остава ни само да чакаме – отвърна тя. – Вече е само въпрос на време.
	Руис много добре знаеше кога един кораб е в предсмъртна агония.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан изпита съжаление, когато видя кораба в пламъци. Познатият силует правеше гледката още по-лоша, но вече бе изиграл ролята си и трябваше да бъде изоставен.
	— Гледайте да държите островите между нас и фрегатата, докато излезем от обхвата на радара, господин Струн – нареди той.
	— Разбрано, председателю – отвърна Ерик. – Няма да е трудно. „Марискал Сукре“ като че ли не се движи.
	— Съмнявам се, че ще помръдне – подхвърли Макс. – Руис е като подпалвач, наслаждаващ се на делото си.
	— Тогава да й покажем големия финал. Господин Мърфи, пригответе фойерверките.
	Мърф потърка злорадо ръце.
	— С удоволствие, председателю.
	Точно както бяха планирали, Руис си въобразяваше, че гледа горящия неподвижен „Орегон“, докато в действителност той се носеше на североизток през Карибско море със скорост над четирийсет и пет възела. Картината на екрана доказваше, че заблудата е успешна. Образът се предаваше от малък дрон, който кръжеше на безопасна височина над военния кораб и потвърждаваше, че той не се движи. Ако не беше заблудена, Руис щеше незабавно да се впусне в преследване.
	Макар че поставената от ЦРУ задача беше да саботират горивото в танкера и да намерят доказателства, че венецуелците доставят контрабанди оръжие на Северна Корея. Хуан бе сметнал, че има добра възможност да добави трета цел към мисията – възвръщане на анонимността им.
	През последните няколко години се забъркваха в бели по цялото земно кълбо със страни от Третия свят и от време на време влизаха в сражения с някой военен кораб, дори потопиха няколко. Взети поотделно, инцидентите не бяха в състояние да разкрият истинската същност на „Орегон“, но бяха плъзнали слухове за някакъв шпионски кораб, кръстосващ моретата, въпреки че историите силно си противоречаха относно името му и как изглежда. Ала Хуан и офицерите му бяха съгласни, че е само въпрос на време някой да събере две и две и да ги разкрие. Това означаваше, че трябва да предприемат действия, които не само да убедят всички, че екипажът на митичния шпионски кораб е съставен от събрани от кол и въже наемници, но и че вече не представлява никаква заплаха, тъй като е бил пратен на дъното.
	Хуан измисли как да постигне целта си, когато научи, че единственият оцелял близнак на „Орегон“ ще бъде нарязан за скрап. Преди да бъде превърнат в технологично чудо, „Орегон“ беше яко работно добиче, мъкнещо товари между Северозапада и Азия. Бяха построени общо четири такива кораба, но срокът за експлоатация беше изтекъл за всички, с изключение на „Вашингтон“, който продължаваше да пори водите около едноименния щат и Аляска.
	Когато „Вашингтон“ тръгна към гробището. Корпорацията го купи на безценица и така задейства плана на Хуан. През последната седмица екипажът бе работил върху преправянето му, така че „Вашингтон“ и „Орегон“ да изглеждат напълно еднакви. Освен това напълниха трюмовете с амониевия нитрат, с който трябваше да е натоварен „Орегон“. После бяха преместили „Вашингтон“ до мястото му между отдалечените острови и бяха оставили на него Ерик Стоун и Марк Мърфи, които трябваше да се погрижат за последните приготовления.
	Частта от мисията за възстановяване на анонимността беше старателно планирана така, че да въвлече една от венецуелските фрегати в сражение. Еди Сенг се беше погрижил началникът на пристанището Мануел Лозада да докладва на висшестоящите за пристигането на „Орегон“, като Еди остана плътно до Лозада, за да държи в течение Макс за действията на венецуелците. Лангстън Овърхолт, техният човек в ЦРУ, ги информираше постоянно за местоположението на венецуелските бойни кораби чрез сателитно наблюдение. „Марискал Сукре“ беше най-близката патрулираща фрегата, така че те знаеха, че целта им ще дойде от запад.
	След като събраха информацията за контрабандата, оставаше само да примамят фрегатата до пустите острови, където бе скрит „Вашингтон“.
	Мърф беше създал вариант на капсите на Кевин Никсън, осигурили театралното убиване на Еди, само че за „Орегон“. В момента, когато батареята „Метал Сторм“ неутрализира ракетата достатъчно близо до кораба, за да накара Руис да си помисли, че целта е поразена, Мърф бе активирал експлозивите на палубата на „Орегон“ и приготвените струя газ, които създаваха впечатление за бушуващ пожар, без да излагат кораба на опасност. Беше уверил Хуан, че дори боята няма да пострада.
	„Вашингтон“ обаче нямаше подобен късмет. С помощта на Ерик Мърф бе покрил палубата му с контейнери, които при детониране щяха да изхвърлят желиран бензин, подобно на мнимия пожар на „Орегон“. Допълнителни експлозиви бяха поставени по целия кораб, включително и в надстройката на моста.
	Хуан беше спрял „Орегон“, докато фрегатата не приближи достатъчно, за да използва оръдието си, като стоеше на място, от което лесно можеха да се озоват от подветрената страна на Исла Караха дел Оесте. След като островът ги закри, Хуан даде пълен напред, тъй като „Марискал Сукре“ щеше да се цели в предполагаемото местоположение на „Орегон“, вземайки предвид по-ниската му поддържана скорост. Снарядите паднаха зад кърмата, без да нанесат никакви поражения. Когато и последният се заби във водата. Мърф задейства експлозивите на палубата на „Вашингтон“.
	Хуан смяташе, че има равни шансове „Марискал Сукре“ да ги последва в пролива или да ги прехване от другата страна, и трябваше да знае със сигурност в каква посока да тръгне, за да се озове извън обхвата на радара, когато фрегатата забележи горящия „Вашингтон“. Джордж Адамс-Гомес беше скритият коз, който улесни това решение.
	Гомес, който беше получил прякора си, защото навремето ходеше с жена, която бе двойница на оригиналната Мортиша от „Семейство Адамс“, беше пилотът на хеликоптера на „Орегон“ Корабът имаше един MD 520N, скрит в задния трюм, който можеше да се подготви за излитане за десет минути, но тази нощ Гомес се беше настанил удобно в оперативния център.
	Освен пилот на хеликоптер, Гомес бе и най-добрият им оператор на дронове. „Орегон“ бе оборудван с множество такива апарати за въздушно разузнаване и Хуан бе наредил изстрелването на един, докато фрегатата приближаваше. Стандартният четиримоторен модел бе модифициран от Макс така, че да може да носи камера с висока резолюция, свързана с „Орегон“. Гомес, който имаше мустаци, с каквито би се гордял и самият Уайът Ърп, и такава външност, че Мърф веднъж беше предложил да организират конкурс по красота между него и Мак Ди, се взираше в монитора и експертно държеше дрона точно над вълните, извън обхвата на радара на „Марискал Сукре“.
	Благодарение на летящото око те видяха как фрегатата се насочва към северната част на острова, така че Хуан нареди да обърнат и „Орегон“ излезе от пролива и се скри зад следващия остров преди появата на „Марискал Сукре“.
	— Гомес, обърни, за да имаме добър изглед към „Вашингтон“ – каза Хуан.
	— Няма проблем. – Дронът се обърна майсторски. Светлините на „Марискал Сукре“ се виждаха зад горящия товарен кораб. – Така става ли за художествена снимка?
	— И Спилбърг би ти завидял. На какво разстояние си?
	— Пет километра.
	— Би трябвало да е достатъчно. Не мога да кажа същото за „Марискал Сукре“, но това е техен проблем. Знаят какъв е товарът. Всичко готово ли е, господин Мърфи?
	— Само кажете – отвърна Мърф с пръст в готовност.
	— Действайте.
	Мърф натисна колчето.
	Внимателно разположените експлозиви до амониевия нитрат в трюма на „Вашингтон“ бяха детонирани и дадоха началото на верижна реакция в тора. На екрана беззвучно разцъфна гигантско огнено кълбо. Корабът беше разкъсан от взрива и се разпели на две. Парчета от корпуса заваляха по съседните острови. Единствено прекършеният кил отиде на дъното, оставяйки малко за оглед, дори венецуелците да изпратеха екип. Доколкото знаеха, взривеният кораб беше „Долос“ и нямаше да открият никакво доказателство, че грешат.
	Хуан имаше чувството, че гледа потъването на самия „Орегон“, и съжалението го жегна отново. Поне това бе по-благороден край за „Вашингтон“, вместо да бъде нарязан и продаден за скрап.
	Малко цунами помете островчетата и се понесе към „Марискал Сукре“, който се люлееше бясно от ударната вълна. Секунди по-късно и дронът се люшна пиянски.
	Гомес едва го овладя.
	— Леле, беше по-силно, отколкото очаквах. – Той издигна дрона и го изравни. Със сигурност никой на фрегатата не обръщаше внимание на радара, ако изобщо бе оцелял от взрива.
	Гомес насочи камерата към фрегатата. Не се виждаше никакво движение.
	— Е, това определено ги събуди – каза Макс.
	— И им спука тъпанчетата – добави Хуан. – Ще се изненадам, ако са им останали здрави прозорци на мостика.
	— Ако ще ходят някъде, ще е към най-близкото пристанище за ремонт.
	— Така е. Гомес, дръж ги за всеки случай под око, докато не се отдалечим на петдесет километра. После зарежи дрона.
	— Дадено.
	Корпусът застена, когато ударната вълна от взрива на двайсет и пет километра от тях ги достигна.
	— Макс, преименувай ни отново на „Орегон“. „Долос“ ни служеше добре, но предаваме името му на морето.
	— С удоволствие.
	Името на кърмата можеше да се сменя за миг с помощта на магнитния панел, който бе програмиран да изписва всичко и с всякакъв шрифт. С едно натискане на бутон Макс деактивира магнитите и железните стърготини по корпуса паднаха. Той магнетизира новите и дюзите ги изхвърлиха по местата им, образувайки името „Орегон“. Щом излезеха в открития океан далеч от морските пътища, екипажът щеше да пребоядиса корпуса в нови цветове, да размести оборудването по палубата, да добави фалшиви товарни палети и да свали втория комин, променяйки напълно силуета на кораба. „Орегон“ щеше да влезе в следващото пристанище в напълно различен образ. Всички се справихте отлично – обяви Хуан. – Бих казал, че току-що си осигурихме още няколко години анонимност. При следващото слизане на сушата аз черпя.
	— Чух те – каза Макс. – Да знаеш, че ще ти излезе солено.
	— Нищо против. Господин Стоун, след като излезем от обхвата на радара, продължете по курс към „Дискавъри“.
	— Чакайте само да видят записа – възкликна Мърф. – Мак Ди и Троно ще съжаляват, че са пропуснали купона.
	Хуан отиде при Мърф и му даде картата памет от телефона на лейтенант Домингес.
	— Преди да се хвалиш с пиротехническите си таланти, първата ви задача с Ерик е да дешифрирате това.
	Мърф завъртя картата между пръстите си.
	— Струва ми се влажна.
	— Беше в джоба ми, когато цопнах във водата. Линк има и един лаптоп за вас, но той би трябвало да е сух и здрав.
	— Жалко – рече Мърф. – Обичам предизвикателствата.
	— Имам предчувствието, че новата ни приятелка адмирал Руис няма да се зарадва, ако открием какво има на тази карта. Искам да знам какво друго е намислила.
	 
	 
	 
	  

	 
	Панама Сити, Флорида

	 
	За първи път майор Норм Милър виждаше заети всички пилотски места в Центъра за управление на дронове към военновъздушната база „Тиндал“. През повечето време във въздуха имаше по един дрон, но тази сутрин беше последното изпитание преди самата мисия следващата седмица. Всичко трябваше да мине идеално, в противен случай демонстрацията щеше да бъде отменена. Милър нямаше намерение да пропуска нито един детайл, особено когато залогът бе повишаването му в подполковник.
	— Докладвайте състоянието — нареди той и всяка станция отговори, че всички системи са в ред и готови за излитане. – Отлично. Тогава да започваме. „Куейл“* 1, свържете се с кулата за разрешение.
	[* Пъдпъдък (англ.). – Б.пр.]
	Милър, бивш летец изтребител с бронзов тен и оредяваща коса, пиеше диетична кола и гледаше картината от камерата на дрона, докато той маневрираше към пистата. Нямаше стол в помещението и предпочиташе да обикаля между станциите, за да наблюдава работата на операторите. Всеки от шестте симулатора на пилотска кабина бе зает от двучленен екип, който трябваше да поеме увеличеното умствено натоварване, наложено от липсата на осезаема обрата връзка, която получаваше един пилот в самолет. При нормални обстоятелства полетът се водеше от компютър, програмиран с параметрите на мисията, като във всеки момент управлението можеше да се поеме ръчно при евентуална засечка. Крайната предпазна мярка беше бойна тава на ракета „Сайдуиндър“, инсталирана в дрона. При загуба на връзка безпилотната машина се самоунищожаваше.
	Водещият маневриращ дрон зави и камерата на следващия го показа отстрани. Беше модифицирам F-16 „Файтинг Фал кон“, сега преименуван на QF-16, за да отличи изтребителя като мишена, обречена да бъде унищожена някой ден от друг самолет или кораб. Опашката и върховете на крилете му бяха боядисани в ярко оранжево, а под корема му беше закрепен външен резервоар за гориво.
	Милър така и не беше свикнал да вижда самолет, проектиран да бъде управляван от пилот, да излита с празна кабина, но в момента „Куейл 1“ правеше точно това и дюзите му бълваха огнена опашка зад него. „Куейл 2“ го последва. Високо в небето кръжаха два пилотирани изтребителя преследвачи F-15 „Ийгъл“, въоръжени с ракети въздух-въздух. Те щяха да поемат ролята на ескорт, който да наблюдава изпълнението на мисията и да окаже подкрепа, ако с някой от дроновете стане нещо.
	Мисията не представляваше типичен полет над Мексиканския залив. Осемте самолета – шест дрона и ескортиращите изтребители – участваха в тренировка по стрелба за съвместното учение ЮНИТАС. провеждано ежегодно от държавите на Западното полукълбо и отделни страни членки на НАТО. Кораби на САЩ, Великобритания, Бразилия, Колумбия, Мексико и десетина други военноморски сили щяха да се съберат след няколко дни в Карибско море югоизточно от Бахамите, за да проведат учение за съвместни действия като многонационална военна част.
	Централен момент в учението бе артилерийски и ракетен обстрел срещу плаващи и въздушни дронове.
	QF-16 трябваше да изпълнят прецизен полет, за да демонстрират точната навигация и лекотата на управлението им. След това един от тях щеше да се отдели и да поеме ролята на отвличаща вниманието мишена за ракетните разрушители на флота. Целта на операторите му бе да задържат дрона колкото се може по-дълго във въздуха, преди да бъде свален. Милър възнамеряваше да поизпоти доста преследвачите си.
	Днес симулираха дългата част от мисията, като летяха по същия курс, но над Мексиканския залив. Всичко вървеше гладко през първия час след началото.
	— Майоре – обади се първият пилот на „Куейл 4“, – тук става нещо странно.
	— Какво има? – попита Милър.
	Пилотът се поколеба и погледна втория пилот, преди да отговори.
	— Изглежда, изгубихме връзка със самолета за няколко секунди.
	— Изглежда ли? Изгубихте ли телеметрия?
	— Не, телеметрията беше в ред. Но мога да се закълна, че видях как самолетът поклати крилете си.
	— Поклатил криле? Не беше ли на автопилот?
	— Да, сър. Именно затова не разбирам.
	— Сигурен ли сте?
	— Тъкмо поглеждах към картината от камерата, когато го видях.
	Милър се намръщи и се обърна към втория пилот.
	— Видяхте ли самолетът да изпълнява непланирани маневри?
	— Не, сър. Точно тогава проверявах джипиес данните.
	„Куейл 4“ беше последният самолет във формацията, така че никой от останалите пилоти на дронове не можеше да го види. Единствено левият преследвач имаше изглед към него.
	Милър се свърза с пилота.
	— Преследвач едно, имаме данни за непредвидени маневри на „Куейл 4“. Видяхте ли нещо необичайно?
	— Необичайно ли, база „Тиндал“? Като какво?
	— Като… поклащане. Крилете му се поклащат.
	Милър чу как пилотът се изсмя тихо.
	— Не, не видях поклащане.
	— Разбрано. Преследвач едно. Край.
	Пилотът на „Куейл 4“ беше чул разговора и се опита да обърне случая на шега.
	— Може пък очите да ми въртят номера.
	Милър го потупа по рамото. Знаеше колко е досадно седенето на подобна станция.
	— Просто го дръжте под око – каза той. – И за дама ви се отнася. Ако видите отново нещо подобно, съобщете ми.
	— Да, сър – отвърнаха пилотите, но Милър не мислеше, че ще ги чуе отново по време на тренировката, нито пък очакваше да види нещо странно при анализа на телеметрията след полета.
	 
	Маями

	 
	Браян Уошбърн намигна на барманката, която взе поръчката му. Красивата блондинка на двайсет няколко се изчерви и се усмихна на специалното отношение – реакция, с която той бе свикнал. Именно на „чара на Уошбърн“ вестниците приписваха двете му последователни победи на изборите за губернатор на Флорида
	Сега, след като отново се бе върнал в частния сектор, той се стараеше да развие образа на обикновен човек въпреки богатството, осигурено му от „Уошбърн Индъстрис“. Нищо не можеше да го свърже по-добре с избирателите от това да показва, че няма нищо против да изпълнява всекидневни задачи и да се отбива като обикновените хора в местното кафене. Това беше най-добрият му шанс, ако искаше някой ден да седне зад бюрото в Овалния кабинет.
	Всеки път, когато му се налагаше да влиза в тази дупка, той вътрешно кипеше от яд към човека, който го бе победил на първичните избори и после бе избрал Джеймс Сандекер за свой съотборник, защото се нуждаеше от репутацията на Сандекер във флота и НАМПД,* за да отвлече вниманието от собствената си липса на военен опит. Уошбърн бе принуден да влияе на политическата сфера с пари, вместо да стои отпред и в центъра на подиума, където заслужаваше да бъде.
	[* Национална агенция за морско и подводно дело. – Б.пр.]
	Изобщо не издаде негодуванието си, когато барманката извика името му. Дари я с топла усмивка, взе кафето си и излезе навън. Заобиколи сградата и се качи на задната седалка на черен „Кадилак Ескалейд“. Две преки по-нататък шофьорът го остави на високата крайбрежна улица, където се намираше централата на компанията. Мобилният му телефон иззвъня веднага щом влезе в разкошния си кабинет на последния етаж. На екрана се мъдреше номерът на адвоката му.
	— Какво има. Бил? — попита Уошбърн, докато изхвърляше недопитото кафе в кошчето и вземаше порцелановата чашка с рядко намираното „Св. Елена“, приготвено от секретарката му. – Нямам много време преди първата ми среща с борда.
	— Не е Уилям Деркинс – каза непознат глас. – Но имам информация за вас, която ще ви заинтересува.
	Уошбърн се сепна и отново погледна екрана на телефона. На него определено беше изписан номерът на личния мобилен телефон на Бил, а само шепа близки приятели и съветници имаха номера на Уошбърн.
	Отиде до панорамния прозорец с изглед към Атлантическия океан и отпи глътка кафе.
	— Защо телефонът на Бил е у вас?
	— Не е. Използвам техника, известна като спуфинг. Няма да ви занимавам с детайлите. И без това не бихте ги разбрали. Това е единственият начин, по който със сигурност щяхте да приемете обаждането. Седнете.
	— Какво?
	— Най-добре е да седнете и да изслушате какво имам да ви кажа
	Уошбърн се изсмя.
	— Откъде сте сигурен, че вече не съм седнал?
	— Защото стоите до прозореца.
	Уошбърн замръзна с поднесена към устните си чаша. Погледът му се плъзна по водата за някакъв признак, че го следят, но множеството лодки бяха твърде далеч, за да различи детайлите. Дръпна се от прозореца, за да не го виждат отдолу.
	— Добре – хвана се на играта той. – Вече седя.
	— Не седете. Стоите до каничка с изключително скъпо кафе, внасяно за двеста долара на килограм от острова, на който е бил заточен Наполеон. Доколкото знам, доста е богато. Имам предвид като аромат.
	Този път Уошбърн наистина се разтревожи. Намираше се в най-високата сграда на крайбрежието на Маями, така че никой нямаше изглед толкова навътре в кабинета му. Огледа се трескаво в търсене на някакво шпионско оборудване.
	— Как сте поставили камера в кабинета ми?
	— Не съм. Виждам всичко.
	— Кой сте вие?
	— Засега мажете да ме наричате Доктора. Ако всичко мине добре, възможно е да се срещнем лично след няколко дни. А сега седнете пред компютъра си. Искам да ви покажа нещо.
	— Ами ако се обадя на полицията?
	— Тогава ще трябва да им кажа какво сторихте с горкия Гари Клемънт.
	При споменаването на това име коленете на Уошбърн омекнаха. Въпреки това той бързо се окопити.
	— Не знам за какво говорите.
	— А аз знам, че знаете, и ще го докажа. Проверете си пощата.
	Уошбърн отиде бавно до бюрото и отвори лаптопа си. Включи телефона на говорител и го остави до компютъра.
	Последният имейл беше подаден от собствения му адрес. Заглавието гласеше „От Доктора“.
	Уошбърн беше втрещен от този пробив в сигурността.
	— Влезли сте в пощата ми?
	— Реших, че прикаченото видео е по-добре да идва от вашия адрес, вместо от моя. Като го видите, ще разберете защо.
	Уошбърн пое дълбоко дъх и щракна върху прикачения файл. Когато видя първия образ, изпита облекчение, че е седнал, защото едва не припадна.
	Видеото показваше него и набития оплешивяващ Гари Клемънт, седнали на палубата на яхтата на Уошбърн. Като се изключеха ярките светлини на яхтата, цареше пълен мрак. Уошбърн никога нямаше да забрави онази вечер преди три месеца. Намираха се на шейсет и пет километра от брега на място, избрано специално заради търсеното уединение. В радиус петнайсет километра нямаше други съдове. В яхтата бяха само двамата.
	Но въпреки това заснелата сцената камера сякаш се е намирала на борда с тях и ги е хванала поотделно в близък план. Дори звукът беше кристален.
	— Мога да докажа, че сте фалшифицирали доклалите – каза Клемънт с пискливия си носов глас. Направих копия, докато проверявахме документацията ви. Вече може и да сте ги унищожили, но несъответствията са ясни. Доставили сте бронежилетките в Афганистан, макар да сте знаели, че некачественото производство ги прави безполезни срещу огневата мощ, на която ще бъдат подложени. Стотици войници бяха убити и ранени заради вас.
	Уошбърн трябваше да признае, че Клемънт държеше козовете. Ако истинските данни излезеха на бял свят, щеше да избухне скандал, който не само щеше да сложи край на политическите му амбиции, но и да му гарантира дълъг престой зад решетките след разследването. Щеше да изгуби компанията, репутацията си – всичко.
	— Какво искате? – хладно попита Уошбърн.
	— Дори няма да се опитате да отричате, така ли?
	— Защо да го правя? Показахте ми с какво разполагате, което е и причината да сме тук. Мислех си, че искате да преговаряме.
	Клемънт се усмихна.
	— В такъв случай искам десет милиона долара.
	Уошбърн кимна, сякаш очакваше подобна сума.
	— А догодина?
	— Какво искате да кажете?
	— Искам да кажа, че за каквато и сума да се уговорим, винаги ще можете да ме шантажирате в бъдеще.
	— Гарантирам, че ако ми дадете десет милиона долара, никога повече няма да повдигна въпроса.
	— Мисля, че аз съм този, който може да гарантира това – отвърна Уошбърн, извади скрития между възглавничките „Смит и Уесън“ и го застреля в гърдите.
	Докато Клемънт се давеше в собствената си кръв и се мъчеше да си поеме дъх, Уошбърн му каза:
	— Открих досиетата ви, преди да дойдем тук. Резервният ви план не го бива.
	Клемънт изпадна в предсмъртен гърч и се отпусна безжизнено на стола си. Уошбърн пусна револвера зад борда и изчезна за минута от кадър. Когато се появи отново, държеше четири водолазни колана с тежести. Завърза по един за китките и глезените на Клемънт и претърколи тялото му във водата. После изтърка следите от кръв с белина и изхвърли и нея. Никой не знаеше, че между двамата има някаква връзка, нито че Клемънт е бил на яхтата му. Тогава Уошбърн беше решил, че е извършил перфектното убийство.
	Сега, докато спираше записа, си даваше сметка, че Доктора може да поиска всичко от него и той няма друг избор, освен да изпълнява.
	— На ваше място бих изтрил видеото веднага – каза гласът от телефона.
	Уошбърн се подчини. Ръката му трепереше, докато работеше с тракпада.
	— Как направихте този запис?
	— Не издавам тайните си. Но талантите ми могат да бъдат много полезни за човек като вас.
	— Какви таланти?
	— Казах ви – виждам всичко.
	— Колко искате?
	— Мислите, че става въпрос за пари ли?
	— А за какво?
	— Имам достатъчно пари, губернатор Уошбърн. Онова, което ми липсва, е вашето обаяние, репутация и доминиращо присъствие. Тях не бих могъл да си ги купя, колкото и пари да имам.
	Уошбърн поклати объркано глава.
	— Тогава какво искате?
	— Същото, което и вие – каза самопровъзгласилият се Доктор. – Да ви направя президент на Съединените щати.
	 
	 
	 
	  

	 
	След като спря да приберат „Дискавъри“ без никакви инциденти и излезе извън обхвата на радара и в международни води, „Орегон“ пое на северозапад.
	На следващия ден отпочиналият Хуан седеше зад бюрото си и четеше докладите на екипите. Въпреки някои спънки при изпълняването на плановете, резултатите бяха такива, каквито очакваха. Хуан изпитваше тиха гордост от здравата работа на хората си, както и от способността им да мислят бързо и според обстоятелствата.
	След късо почукване по вратата и отсечено „Да“ в каютата влязоха Ерик и Мърф. Стоуни изглеждаше облечен в дрехите си от снощи, но Хуан знаеше, че той има няколко комплекта бели ризи и жълто-кафяви панталони. Мърф пък беше сменил тениската с друга, на която бе изобразена горяща фигура с надпис „Опитах го у дома“ под нея. След няколкото часа почивка през нощта двамата се бяха посветили на разбиването на лаптопа и картата. Лицата им сияеха тържествуващо.
	— Май не сте имали късмет с хакването – иронично подхвърли Хуан.
	— Au contraire,* mon председателю – отвърна Мърф. – Нямаха никакъв шанс.
	[* Напротив (фр.). – Б.пр.]
	— Съвсем прости алгоритми за криптиране от военен порядък – добави Стоуни.
	Доколкото Хуан знаеше, не съществуваше компютърна система, в която Ерик и Мърф да не са в състояние да проникнат.
	— Какво намерихте на лаптопа? – попита той.
	— Съкровищница на информация за контрабандата на оръжие – каза Мърф. – Корабни манифести, плащания, какво ли не. Момчетата от Лангли ще имат доста работа.
	— А телефонът?
	— Възстановяването на файловете му отне повече време заради повредите от водата – обясни Ерик. – Открихме обичайните есемеси и списък на проведените разговори, пак свързани с контрабандната операция. Попаднахме и на няколко файла. Единият е особено интересен.
	— Защо?
	— Защото съдържа дати. Четири. От последните три месеца. Четвъртата дата е след два дни.
	— Все още работим върху това с какво са свързани – обади се Мърф. Под всяка дата има някакъв код. – Той прочете: – Алфа седемнайсет. Бета деветнайсет. Гама двайсет и две. Делта двайсет и три.
	— Очевидно гръцките букви са поредни – каза Ерик, – но не успяхме да дешифрираме модела на числовата прогресия.
	— Ако изобщо съществува такава – добави Мърф.
	— Може да са случайни, макар че възходящата тенденция показва, че не е така.
	— И нямате никакви теории какво може да означават? – попита Хуан.
	Мърф поклати глава.
	— Преровихме лаптопа за всичко, свързано с тези кодове и дати, но не открихме нищо. Без повече данни сме в задънена улица.
	— Ще предадем информацията на Лангстън Овърхолт. Може пък неговите хора да открият някакво обяснение за датите според техните сведения. След това, що се отнася до нас, работата ни е свършена, можем да си приберем парите, точно навреме за тримесечните дялове.
	Всички от екипажа бяха съдружници в Корпорацията и печалбите се разпределяха след отчисляване на разходите според позицията и продължителността на службата. Макар че работното време бе дълго и мисиите рисковани, всеки можеше да очаква луксозен живот след годините, прекарани на борда на „Орегон“.
	Тази вечер Корпорацията се наслади на петзвездна вечеря. Докато поднасяха кафето, Хуан каза:
	— Предстои ни дълго пътуване до Малайзия, за да разбием пиратския кръг в пролива Малака, така, че се надявам да имате планове как да прекарате най-добре почивката в Ямайка.
	— Уговорих Линда за един момичешки ден в „Сънсет Клиф Спа“ – сподели Джулия. – Четох, че е най-добрият нов курорт в Монтего Бей.
	— А аз пък я уговорих в замяна на масажите и маникюра да покара уиндсърф с мен – добави Линда.
	— Да видим дали ще ти се кара след няколко чаши добро совиньон блан и разтъркване на ходилата – не й остана длъжна Джулия. – А ти, Линк? Какво ще кажеш за един масаж?
	— Майтапиш ли се? – изхили се той. – При всички онези крайбрежни пътища? Време е да изкарам мотора от трюма. И тъй като в Мобай има нов търговец на „Харли“, който дава мотори под наем, Еди ще дойде с мен.
	— А ти, Хали? – попита Хуан. — Замислил ли са някакви приключения?
	— Имам чувството, че може и да си намеря някое Мак Ди и Троно ще ме водят в някакъв бар име „Уотърфронт“ на Хип Стрип. Твърдят, че там предлагали най-доброто мохито на северния бряг.
	— Внимавай с тия двамата. Не искам да се събудиш и да се чудиш къде са се дянали дрехите ти. – Хуан погледна към Мърф. – Нека позная какво сте намислили…
	— И още как! Време е да подготвим скейтборд парка. Ерик ще ми помогне да изградя нов улей. Опитвам се да изобретя нов трик на име Мърф 720. – Хуан с неохота беше позволил на Мърф да превръща палубата в детска площадка, когато има такава възможност. Това бе малка цена за лукса да има подобен технически магьосник в екипа си.
	— Не се безпокой – намеси се Ерик. – Ще снимам, за да могат всички да се забавляват, докато го гледат как изхвърча в морето.
	— А ти, Хуан? – поинтересува се Джулия. – Има ли някъде плаж с твоето име?
	— Не, ще остана на борда да наваксам с бумагите и да се погрижа за попълването на запасите.
	— Как ли пък не – подхвърли Макс.
	— Сериозно. Ще се оправя.
	Макс се спогледа с Джулия.
	— Права беше. Ние сме единствените, които знаят какво е най-добро за него.
	Хуан ги изгледа. Умееше да разпознава конспирацията.
	— Какво сте намислили, разбойници такива?
	— Помислихме си, че няма да приемеш добре идеята за малко разпускане, така че си позволих да наема едва рибарска лодка за утре – каза Макс. – Обръщането на няколко бири и сборичкване с риба тон ще ти се отрази добре.
	Хуан ги изгледа поред и разбра, че споровете са безсмислени. Вдигна примирено ръце и се разсмя.
	— Добре. Ще отида. Но после се връщам на робота.
	— Точно това искахме да чуем. Няма да съжаляваш.
	 
	 
	Монтелибано, Колумбия

	 
	Докато хеликоптерът се спускаше към площадката, Ектор Базен гледаше обширното имение в подножието на залесения склон недалеч от село Монтелибано. С терасираните си градини, тенис кортове и три плувни басейна, с които би се гордял и някоя хавайски курорт, то бе крещящо свидетелство, че трафикът на кокаин е изключително доходоносен за собственика му Алонсо Талон. Но разкошната вила показваше също, че Талон може да си позволи бизнес предложението на Базен.
	Полетът от международното летище на Картахена бе отнел по-малко от час – горе-долу същото време, което му бе нужно да долети с частния си самолет до Колумбия от Хаити. Поради подозрителността на Талон Базен и тримата му спътници бяха принудени да пътуват с негов хеликоптер, вместо да наемат свой. Охраната с РПГ-та гарантираше, че никой друг хеликоптер няма да припари до имението.
	Когато кацнаха на площадката, Базен и хората му излязоха на изгарящата тропическа жега и се озоваха срещу десетина мъже, насочили към тях автомати „Хеклер и Кох“ G36. Базен пристъпи и спря през единствения, който не държеше оръжие – Серджо Портила, дясната ръка на Талон. Разпозна якия подчинен по тънките мустачки и татуирания пламтящ череп на врата. Портила също прецени на око Базен, за да се увери, че е човекът от снимката, която им беше изпратена.
	Подобно на повечето хаитяни, кожата на Базен бе като гладък абанос, а косата късо подстригана. Висок метър и осемдесет и пет и гъвкав като пантера, той криеше мускулесто тяло под добре ушития костюм „Армани“.
	— Трябва да ви проверя за оръжия – изръмжа Портила. Базен забеляза издутината под сакото му, която означаваше, че или костюмът му е прекалено тесен, или пистолетът под него е твърде голям.
	Хората му замърмориха недоволно, но Базен ги изгледа и те млъкнаха. Знаеше, че това е част от ритуала. Новите посетители обикновено не можеха да влязат в къщата, още по-малко, ако не са претърсени. Той вдигна ръце и се остави да бъде обискиран от глава до пети.
	След като се увери, че Базен е невъоръжен, Портила му кимна да го последва, зарязвайки хората му при хеликоптера. Срещата насаме бе едно от условията да получи аудиенция при Талон.
	Тръгнаха по обиколен маршрут през мраморните коридори и пищно обзаведените помещения на прохладното имение. Базен едва потисна презрителната си усмивка при вида на позлатената украса. Вкусът на Талон клонеше към грандиозното и крещящото и нямаше нищо общо със собствените му спартански предпочитания.
	Когато стигнаха целта си, огромният кабинет на Талон се оказа повторение на онова, което бе видял дотук. Всяка повърхност, която не бе тик или гранит, бе позлатена, за да покаже по-добре богатството на собственика. До едната стена имаше добре зареден бар с най-различни скъпи марки уиски и портвайн. На другата стена бе окачен оригинален Пикасо от кубистичния му период. В дъното на помещението се мъдреше гигантско бюро от черешово дърво.
	Алонсо Талон седеше сковано зад бюрото и наблюдаваше подозрително вървящия към него Базен.
	Копринената му риза се беше опънала в опит да скрие шкембето, резултат от твърде многото изискани ястия и изтънчени вина. Вълнистата му коса блестеше на слънчевата светлина, лееща се от прозореца зад него.
	Талон не стана, нито протегна ръка. Просто даде знак на госта си да седне в едно от кожените кресла срещу бюрото и Базен се възползва от предложението.
	— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, господин Талон – поде Базен на английски. Макар, че майчиният му език бе френски креолски, той бе научил английски като малък от американските мисионери в Порт о Пренс. Не говореше испански и знаеше, че Талон владее английския доста добре.
	— Демонстрацията ви бе убедителна, господин Базен. Сведенията ви за операцията на ДНЕ спестиха много пари на организацията ми. Освен това успяхме да се отървем от петима агенти.
	Directión Nacional de Estupefacientes. Агенцията за борба с наркотиците на Колумбия, бе взела на прицел една от фабриките на Талон. Информацията на Базен му бе позволила да закрие производството преди операцията и да устрои засада на агентите.
	— Наречете го жест на добра воля от моя страна – каза Базен и се усмихна. — Безплатен, разбира се.
	— Казахте, че имате бизнес предложение, което ще ми осигури и занапред подобна информация.
	— Да. Предложението ми може да бъде много изгодно и за двама ни.
	— Отдавна ли сте в този бизнес?
	— Макар че съм роден и израснал в Хаити, аз се преместих с родителите си във Франция. Там учих, след което постъпих във френските специални части. След един злополучен инцидент бях принуден да напусна и през последните три години проправям нов път за себе си. Възможността, която ви представям, е най-новото ми начинание.
	— Вие дори не сте гражданин на Колумбия, още по-малко човек на правителството. Откъде се сдобивате с тази информация?
	Базен замълча за по-голям ефект.
	— Господин Талон, вярвате ли в магията?
	Талон присви очи.
	— Какво?
	— В магията.
	— Разбира се, че не. Това са глупости.
	— Жалко, че смятате така. Защото аз продавам именно магия.
	Талон не изглеждаше развеселен.
	— Това някаква шега ли е? Затова ли дойдохте чак от Хаити? Да ми предлагате магия?
	— Да. Магията е онова, благодарение на което продукцията ви продължава да тече от Колумбия за Мексико, където картелите поемат трудната задача да я вкарат в Съединените щати. Магията ще ви предупреждава за операции на властите, преди да са се случили. Ще ви казва кога армията планира да подпали посевите ви. Ще ви съобщава кога враговете ви възнамеряват да превземат бизнеса ви. Информацията за рейда на ДНЕ беше само демонстрация.
	Талон задъвка устната си.
	— Да предположим, че вярвам, че можете да ми осигурявате тази информация, с магия или по друг начин. Какво ще ми струва тя?
	Базен стана и отиде при бара. Избра небрежно бутилка скоч „Макалан“ от 1939 г. и усети как Портила се напрегна зад него. Явно не беше свикнал някой да се отнася така нехайно с бутилка на стойност над десет хиляди долара.
	— Никога не съм опитвал тази реколта – каза Базен. – Чувал съм, че била много добра
	— Налейте си – предложи Талон. Приемете го като благодарност от моя страна
	Базен си сипа и завъртя наситеното с торф питие в чашата, след което отпи глътка. Уискито обгърна езика му като мед и плавно се плъзна по хранопровода.
	— Репутацията му е оправдана – обяви той.
	— Сигурен съм, че цената, която ще ми поискате няма да се покрие с бутилка скоч
	— Така е – потвърди Базен и допи чашата си – Десет процента от приходите ви.
	Талон се опули и стрелна с поглед Портила. И двамата избухнаха в смях.
	— Да нарека това абсурд, ще бъде подценяване – каза Талон. – Ще откажа щедрото ви предложение.
	Безан се намръщи
	— Жалко. За съжаление, отказът ви да работите с мен може да ви остави открит за всякакви бизнес рискове. Може да започнат най-неочаквани рейдове. Осуетени доставки, замразени банкови сметки. Цялата ви дейност може да забоксува. Нима десет процента са висока цена за гаранцията, че подобни неща няма да ви се случат?
	За първи път Талон се надигна от мястото си, настръхнал от думите на Безан.
	— Толкова ли сте тъп, че да идвате в кабинета ми и да ме заплашвате?
	— Да ви заплашвам? Не, разбира се. Просто ви предлагам ценна услуга. Естествено е да очаквам да ми бъда заплатено подобаващо. Разбирате ли, аз ще правя пари, докато вие правите още повече пари. Уговорката е съвсем разумна и двамата имаме сериозен интерес от нея.
	— Правя предостатъчно пари и сега.
	Базен показно се огледа.
	— Виждам. Но аз мога да ви осигурявам информация, която ще направи живота ви по-лесен. И не се заблуждавайте, способностите ми за събиране на сведения са безгранични. – Той кимна към картината на Пикасо. — Например, зад това платно има сейф. Стигате до него, като дърпате лост в долния десен ъгъл и отваряте картината наляво като прозорец. Комбинацията е трийсет и шест, осем, седемдесет и две. Вътре държите сто хиляди американски долара, два килограма кокаин, кесия с двайсет диаманта и два револвера „Колт“ с дръжки от слонова кост. Мога да ви кажа серийните им номера, ако искате.
	Базен гледаше право към Талон, докато изброяваше съдържанието на сейфа. Ченето на наркобарона увисна, докато го слушаше.
	— Аз съм единственият, който знае комбинацията на този сейф. Откъде знаете какво има в него?
	— Казах ви. Магия. Може пък да имам рентгенови сателити, които следят тази къща. Или пък дронове, които кръжат денонощно отгоре. Може да съм пратил работници, които са поставили подслушвателни устройства във всяка стая и камери, които никога няма да откриете. Или… – Базен замълча за по-голям ефект. – Или е възможно сред хората ви да има предател.
	Не погледна към Портила, но Талон схвана намека.
	— Ти? – изкрещя той на Портила. – Нима си ме продал?
	Портила вдигна умолително ръце.
	— Не, шефе. Верен съм ти, кълна се. Този тип лъже.
	— Не лъже. Описа абсолютно всичко, което е в онзи сейф. Предал си ме!
	— Заклевам се, че не съм!
	Базен пристъпи към бара и сложи ръка до чекмеджето под него.
	— Поне аз съм откровен, когато ви казвам, че искам дял от печалбата ви – каза той на Талон. – Не крада зад гърба ви.
	— Вярно ли е? – обърна се Талон към Портила. – Нима крадеш пари от мен след всичко, което съм ти дал?
	— Не! Моля те, Алонсо!
	Но лъжата пролича в очите на Портила. Обхванат от сляпа ярост, той се завъртя и извади никелиран „Смит и Уесън“ от кобура под мишницата си.
	Базен не знаеше кого смята да застреля – може би и двамата, – но това нямаше значение. В мига, в които Портила посегна към кобура, Базен рязко отвори чекмеджето и грабна глока, който Талон държеше там за непредвидени случаи. С движение, усъвършенствано от години тренировки, той вдигна полуавтоматичния пистолет и застреля Портила между очите, преди той да е успял да се прицели в Талон, който още гледаше като втрещен.
	— Подозирахте го от известно време – каза Базен.
	— Просто ви направих услуга.
	Талон зяпна скрития пистолет в ръката му.
	— Откъде…
	— Казах ви. Магия. Уговорихме ли се?
	Талон кимна безмълвно и махна на охранителите, които бяха нахълтали в кабинета и сега стояха, вперили погледи в трупа на Портила.
	Базен отиде до бюрото и остави глока на него. Извади лист от джоба си и го постави върху оръжието
	— Първият номер е на банковата сметка на Портила на Кайманите. Вторият е на моята сметка. Очаквам месечни депозити. И ще разбера, ако процентите са по-малко. Между другото, той спеше с жена ви.
	Базен излезе от кабинета и се върна при хеликоптера. Докато хората му се качваха, телефонът му иззвъня. Беше Доктора, вероятно да провери как вървят нещата.
	— Къде си? – попита Доктора без всякакви предисловия.
	— Току-що приключих бизнеса в Колумбия. Още един успех.
	— Добре. Имам нова работа за теб.
	— Смятам утре да ида в Мексико и да се срещна с човек от картелите.
	— Това може да почака. Имаме по-голям проблем. Необикновен кораб. Името му е „Орегон“. Разполагат с информация, която може да навреди на цялото ни начинание, а дори не го знаят.
	— Щом не го знаят, защо да е проблем?
	— Защото е само въпрос на време да научат. Можеш ли да осигуриш ударен отряд в Ямайка за утре?
	 
	 
	 
	  

	 
	Монтего Бей, Ямайка

	 
	Лек бриз зашепна в палмовите клони над откритата част на „Сънсет Клиф Спа“. Идиличното място на хотела беше избрано специално, за да предлага забележителна гледка към Карибско море. Туристи лудуваха на живописния плаж, който се простираше пред шестметровите отвесни скали, дали името на курорта. През деня върху поляната над тях издигаха бели шатри, за да могат посетителите да се насладят на масаж на открито, недостъпен за любопитните погледи на минувачите. Преди залез шатрите се махаха, в да могат гостите да съзерцават червените и оранжеви тонове на слънцето, докато потъва зад хоризонта.
	Линда се беше отпуснала на един шезлонг и отпиваше от шампанското си, докато педикюристката се грижеше за ноктите на краката й. Джулия седеше до нея, обслужвана от друга педикюристка. Двете бяха първите, които слязоха от „Орегон“, когато пристигнаха в Монтего Бей тази сутрин, и сега се излежаваха увити в меки бели хавлии.
	— Не помня откога не съм се отдавала на подобно нещо – каза Линда, посочвайки работата на педикюристката.
	Джулия й се ухили.
	— Доволна ли си, че те увещах да го направиш?
	— Може да ми стане навик. – Макар че на „Орегон“ имаше джакузи и сауна, те просто не можеха да се сравняват с услугите на спа център.
	— Трябва да помолим Хуан да наеме маникюристка на кораба — предложи Джулия. – Като корабен лекар със сигурност знам, че някои от момчетата определено имат нужда от подобни услуги. Ноктите им са отвратителни.
	— Представяш ли си Морис като педикюрист?
	Двете се разсмяха до сълзи при мисълта как достолепният стюард оформя ноктите на Франклин Линкълн. Пристъпите на кикот продължиха, докато педикюристките приключиха работата си и си събраха нещата.
	— Признавам, че беше права, като настоя първо да караме сърф – каза Линда, като разтриваше натъртеното си рамо. – С нетърпение очаквам един добър масаж.
	— А аз си признавам, че се забавлявах. Но това е по-добро.
	Появи се една прислужница да ги заведе до шатрите и Линда и Джулия я последваха. От скрити тонколони се лееше лека класическа музика, която се чуваше по-добре тук, далеч от туристите на плажа. Шатрата беше отворена към океана и Линда чуваше как вълните се разбиват в скалите под тях. Уединеността на масите за масаж се осигуряваше от бял параван. В момента никоя от шатрите не беше заета.
	Прислужницата съобщи, че масажистките им ще дойдат след няколко минути, и ги помоли да легнат по корем на масите. Показа им шкафчетата, в които да оставят дрехите си, и ги остави.
	— Знаеш ли, щом ще дойдат след няколко минути, май ще си сипя още едно шампанско – каза Джулия.
	— Остави на мен – предложи Линда и взе чашата й. – И аз не бих отказала още едно.
	Докато Джулия влизаше шатрата, Линда се обърна да излезе. С крайчеца на окото си забеляза някакво движение на сенки зад бялото платно. Не една, а две сенки.
	Някой вече беше в шатрата с Джулия. Приглушено изскимтяване потвърди, че това не е масажистка.
	Сетивата на Линда бяха изострени до краен предел. Тя захвърли чашите на земята и дръпна платното. Озова се пред мъж в черно, който беше запуши с длан устата на Джулия и вадеше нож от каниятана бедрото си.
	Напълно инстинктивно, разчитайки на тренировките по самозащита, които бяха задължителни за абсолютно всички на „Орегон“ независимо от работата им, Линда грабна някаква бамбукова закачалка и замахна с нея като с тояга за кендо. Нападателят я видя в последния момент и пусна Джулия, за да се предпази от свирепия удар, но въпреки че успя да вдигне ръка, закачалката се стовари върху рамото му.
	— Извикай помощ! – викна Линда, но преди Джулия да успее да побегне, втори нападател се хвърли от съседното отделение, където вероятно бе дебни за Линда. Той се метна над масата за масаж и грабна вързаната на опашка коса на Джулия. Линда заби закачалката в корема му и той изпъшка, пусна опашката и изтърва ножа си – гадно на вид оръжие с назъбено острие.
	Джулия залитна назад и в опита си да се задържи на крака се хвана за подложката за глава на масата и я измъкна. Падна тежко, но продължи да държи меката подложка, чиито тънки стоманени пръчки за прикрепване към масата стърчаха напред.
	Вторият нападател се хвърли към Джулия, но още не се беше съвзел от удара в корема. Линда го препъна и той полетя към Джулия. Падна върху нея и тялото му моментално се отпусна. Метална пръчка стърчеше от едната му страна, а другите се бяха забили дълбоко в гърдите му.
	Преди Линда да успее да помогне на Джулия да се изправи, някой я сграбчи отзад в мечешка прегръдка. Нападателят я помъкна през шатрата към скалата с намерението да я хвърли от ръба. Тя пое дълбоко дъх, за да прогони инстинктивната паника, която заплашваше да овладее ума й, и отново прибягна до наученото на тренировките.
	Мъжът бе твърде висок за нея, така че не можеше да отметне глава назад и да счупи носа му. Вместо това прехвърли тежестта си и пристъпи настрани, като освободи ръката си и замахна с юмрук към чатала му. Силата на трицепса й бе достатъчна да нанесе съкрушителен удар.
	Нападателят я пусна и Линда използва момента да забие лакът в брадичката му. Главата му полетя нагоре, пръсна слюнка. Линда го изрита в гърдите и инерцията запрати нападателя й през ръба. Тя изтича и видя мъртвото му тяло, проснато върху назъбените вулканични скали, наполовина залято от водата. В заливчето долу се поклащаше малка лодка.
	Върна се в шатрата и завари Джулия да се мъчи да изпълзи изпод другия труп. Линда избута тялото настрани и й помогна да се изправи.
	— Добре ли си? – попита тя.
	Джулия беше разтреперана, но кимна.
	— А ти?
	— Един масаж и всичко ще е наред.
	— Не мисля, че е добра идея да чакаме масаж.
	— И аз. Да метнем и този тип от скалата. Нали не искаме да отговаряме на куп въпроси на местната полиция.
	Линда претърси джобовете на мъжа и намери само малко пари и мобилен телефон. Измъкна подложката от тялото му и двете го замъкнаха до ръба и го хвърлиха долу. Тялото падна до другото. Когато полицията проумееше странното положение на труповете, двете отдавна нямаше да са тук.
	— Какво стана? – попита Джулия, докато увиваше окървавената подложка за глава в една кърпа и я криеше под хавлията си.
	— Не беше случайно нападение – изтъкна Линда. – Били сме набелязани мишени.
	— Но защо? Всичките ни вети са в шкафчетата.
	— Именно. Прилича ми на опит за убийство. Искали са да го направят тихомълком и затова са оставили лодката си долу и са се покатерили по скалата, за да ни издебнат.
	— Какво…?
	— Не знам. Нека проверя телефона.
	Беше еднодневка, вероятно купен сутринта с намерението да бъде изхвърлен в океана след изпълняването на задачата. Собственикът му дори не си беше направил труда да го защити с парола. В указателя имаше само пет номера без никакви имена.
	— Имаме късмет, че останахме живи – каза Линда. – Тези типове са професионалисти. – Нямаше нищо, което да ги отведе до някого. Ако беше помислил, че има и най-малък шанс за неуспех, убиецът щеше да сложи парола на телефона си.
	Провери есемесите. Имаше само един, изпратен на всички номера от списъка и написан на френски.
	Tous ont été apercus. Attaquer dés que vous voyz une opportunité.
	— Знаеш ли френски? – попита Линда.
	— Учих френска литература в колежа, но беше отдавна. – Джулия погледна съобщението, като шепнеше думите, докато ги четеше. После очите й се окръглиха като паници.
	— Какво пише?
	Джулия преглътна с мъка.
	— „Всички са забелязани. Атакувайте при първа възможност.“
	Не само двете. Всички.
	— Трябва да предупредим останалите. Някой се опитва да ликвидира целия екип.
	Двете с Джулия се втурнаха към съблекалнята за телефона на Линда, като едва не събориха масажистките си в бързането да спасят екипажа на „Орегон“ от убийство.
	 
	 
	 
	  

	 
	Стоманената палуба на „Орегон“ беше нажежена под безоблачното небе на свободния терминал на Монтего Бей. Ризата на Ерик вече беше подгизнала от пот, докато помагаше на Мърф с изграждането на преносимите рампи, парапети и високия два и половина метра улей, който Хуан с неохота му бе позволил да инсталира, за да превърнат кораба в импровизиран парк за скейтборд. Ерик смъкна очилата си, за да не се запотяват, докато се взираше в екрана на чисто новата си видеокамера. Беше коленичил, за да намери най-добрия ъгъл за снимане; един огромен круизен кораб му служеше за фон.
	Обективът бе насочен към Мърф, който се носеше през препятствията, като тръскаше глава в такт с някакво хевиметъл парче, което можеше да чуе единствено той на слушалките си. Всеки път, когато се завърташе, от стърчащата изпод касата му коса хвърчаха капки пот. Ерик вече беше заснел няколко добри тупвания, но Мърф, облечен в торбест къс панталон, черна тениска с надпис „Добре дошли в Нюктаун“, наколенки и налакътници, тутакси скачаше отново на крака и продължаваше. Само истинско просване по лице върху палубата можеше да го забави.
	Телефонът на Ерик иззвъня и той продължи да снима, докато отговаряше.
	— Ерик.
	— Ерик, Линда е. – Беше задъхана и гласът й бе настоятелен. – В беда сме.
	— Какво има?
	— Двете с Джулия бяхме нападнати.
	— Боже мой! Добре ли сте?
	— Да, но имаме основания да смятаме, че и останалите от екипажа са на прицел.
	— На прицел ли? От кого?
	Тя описа нападателите, като добави и преценката си, че те са или французи, или хаитяни, което не говореше нищо на Ерик. Но заплахата в есемеса беше неоспорима: „Всички са забелязани. Атакувайте при първа възможност“.
	Косъмчетата на тила му настръхнаха. Внезапно се почувства много уязвим на палубата.
	— Свържи се с всички на брега и им кажи да се връщат на кораба – заръча му Линда. – След това подготви „Орегон“ за отплаване. Корабът е като мишена в стрелбище. Двете с Джулия пътуваме към пристанището. Ще пристигнем след десет минути. — Ясно.
	Ерик затвори. Не се сдържа и се огледа, осъзнавайки, че някой може да ги наблюдава от всяко от стотиците удобни за целта места на оживеното пристанище.
	Извика на Мърф да спре, но слушалките бяха надути толкова силно, че Мърф се беше отнесъл в някакъв свой свят. Опита се да го доближи и размаха ръце, но Мърф бе така погълнат от номерата си, че не му обърна внимание.
	Ерик повече усети, колкото чу раздвижването на въздуха. В улея над мястото, където Мърф направи едно особено трудно извъртане, се появи дупка. Не се чу никакъв гърмеж, но Ерик можеше да познае дупка от куршум.
	Снайперистът явно бе чакал Мърф да спре за момент, но е бил пришпорен от размахалия ръце Ерик. По всяка вероятност оръжието му бе със заглушител.
	Мърф изобщо не подозираше за опасността. Само след няколко мига щеше да се озове в другия край на улея и отново да попадне в полезрението на снайпериста.
	Ерик спринтира през улея. Мърф вече завиваше на отсрещната страна и се готвеше за следващото извъртане. Ерик се хвърли напред и Мърф ахна от изненада, когато видя приятеля си да лети към него.
	Ерик го подхвана през кръста и от набраната скорост краката на Мърф се озоваха над ръба на улея. Двамата излетяха през ръба и се стовариха на палубата. Слушалките на Мърф отхвърчаха нанякъде
	— Какви ги вършиш? – извика той и се хвана за крака. – Май си изкълчих глезена, фъстък такъв!
	Ерик погледна надолу и видя кръв между пръстите на Мърф. Снайперистът не беше пропуснал напълно целта си.
	— Дай да видя – настоя Ерик и дръпна ръката на Мърф. Куршумът беше преминал през прасеца и беше излязъл. Лицето на Мърф пребледня от гледката.
	— Прострелян ли съм?
	Ерик свали ризата си и превърза крака му, като стегна с всички сили, за да притисне раните.
	— Линда се обади – каза той. – Двете с Джулия са били нападнати от двама в спа центъра. Есемес в телефона на единия показва, че и останалите сме на прицел.
	— Защо? – попита Мърф и се намръщи, докато Ерик стягаше превръзката.
	— Добър въпрос. Може да си останем тук, ако не се отървем от стрелеца.
	— Къде е той?
	Улеят се намираше на най-откритата част от палубата и най-близкият вход към вътрешността беше на трийсет метра от тях, така че тичането към него щеше да ги направи лесни мишени. В полиуретана на улея се появиха още дупки. Раздразненият снайперист стреляше слепешком, за да ги накара да побягнат или да ги убие, докато са скрити. Ерик предположи, че стрелецът е някъде в района на складовете за гориво на терминала. Не можеше да надникне над ръба, без да му пръснат главата.
	Видеокамерата му обаче беше последен писък на техниката, със стократно оптично и цифрово увеличение. Ерик я подаде над края на улея и загледа екрана, докато я завърташе и търсеше най-вероятното място, на което би се скрил един снайперист недалеч от „Орегон“. Убиецът трябваше да е достатъчно високо, за да има добър изглед към кораба.
	Насочи обектива към петнайсетметровите цистерни и увеличи образа, докато не бе в състояние да вижда всеки детайл. Първите две цистерни пустееха, но когато стигна до третата, различи силуета на мъж, легнал по корем отгоре й. Още държеше пушката си насочена към „Орегон“ и ги чакаше да се покажат.
	— Хванах го – каза Ерик и показа образа на Мърф.
	— Добре го е замислил – процеди през зъби Мърф.
	— Няма начин да го очистим с гатлинга, докато е кацнал върху пълна с гориво цистерна.
	— И бездруго не можем да открием огън в пристанището.
	— И ти ли си мислиш същото, което и аз?
	Ерик кимна.
	— Време е да се обадим на полицията.
	Той пренасочи обаждането през анонимен сървър, така че да не го проследят до кораба, и съобщи за стрелба при складовете за гориво на пристанището.
	Секунди по-късно в далечината се чуха полицейски сирени. Камерата показа как стрелецът бърза върху цистерната към стълбата. Щеше да се измъкне, преди да пристигне полицията, но това вече не беше от значение за Ерик.
	Трябваше да предупреди останалите. Предпочиташе да се обади първо на Хуан, но тъй като двамата с Макс бяха на лодка в морето и извън обхвата на мобилните телефони, единственият начин да се свърже с него бе чрез радиостанцията. Докато помагаше на Мърф да докуцука до лазарета, Ерик използва свободната си ръка да позвъни на Франклин Линкълн.
	 
	 
	 
	  

	 
	Когато Линк получи обаждането от Ерик, двамата с Еди приближаваха международното летище „Иън Флеминг“, кръстено на най-прочутия жител на североизточна Ямайка. Намираха се само на няколко километра от курорта „Голдън Ай“ – Линк на специално модифицирания си „Харли“ и Еди на последния модел мотори, взет назаем от новия дилър на марката в Монтего Бей. Планът беше да си намерят добро местенце на бара при басейна, да си поръчат бургери и мартини (разбито, не бъркано) и да се насладят на разнообразие – както на океана и дивата природа, така и на облечените в бикини представители на човешкия вид. Вместо това се наложи да обърнат и да потеглят обратно към „Орегон“. Но първо трябваше да се справят с опашката, с която се бяха сдобили.
	По време на лъкатушещото пътуване покрай брега бяха изпитали възможностите на моторите си, като се разминаваха на косъм с други водачи, които обръщаха минимално внимание на правилата за движение. Возенето беше приятно, докато не стигнаха Очо Риос, където двама типове със състезателни мотори „Сузуки“ се лепнаха за тях, като внимаваха да се държат на почтително разстояние. Вместо тениски и шорти двамата носеха черни кожени якета, твърде тежки за тази жега.
	Линк и Еди ги бяха забелязали почти моментално. Беше напълно възможно да са просто любители мотористи, тръгнали на приятна разходка като самите тях, но малките промени в скоростта потвърдиха, че двамата следват темпото им. Обаждането на Ерик за двете атаки пък означаваше недвусмислено, че преследвачите им ще се опитат да успеят там, където колегите им се бяха провалили.
	В този случай Линк смяташе, че най-добрата защита е доброто нападение.
	Набра с гласова команда Еди. Двамата имаха слушалки за мобилните си телефони под каските. Предаде му казаното от Ерик.
	— Така става, като подценят Линда – отбеляза Еди
	— Сега трябва да решим какво ще правим с двете приятелчета зад нас. Какво според теб са намислили?
	— Ако бях на тяхно място, щях да го напран ясно и просто. Сигурно чакат да спрем. Два изстрела с пистолет. Моторите ще им осигурят лесно измъкване.
	— Според теб знаят ли, че сме невъоръжени?
	— Вероятно го предполагат.
	— Така е, но несигурността е наш приятел.
	— Снайперистът несъмнено ги е предупредил, както Ерик предупреди нас – изтъкна Еди. — Което означава, че каквото и да са намислили, ще предпочетат да не се бавят с изпълнението му.
	— Какво ще кажеш да го направим по-скоро, отколкото си мислят?
	— Май имаш идея.
	Докато подминаваха летището, Линк очерта плана си. Не можеха просто да избягат на стрелците. Моторите им бяха бързи, но сузукитата бяха по-бързи и по-пъргави. Стрелбата от движещ се мотор си беше предизвикателство, но ако преследвачите им се приближаха достатъчно, щяха да са им нужни само няколко щастливи изстрела, за да свалят Линк и Еди.
	— Според мен шансът да се получи, е петдесет на петдесет – отсъди Линк. Всъщност преценката можеше и да е твърде оптимистична, но нямаха много други възможности.
	— Ще ги приема, щом не можем да извадим дори ножове в престрелка.
	— Картата показваше остър завой на около километър и половина преди курорта – каза Линк. – Това може да е най-доброто място да опитаме.
	— Всичко е в екзекуцията.
	— Не прозвуча особено приятно.
	— Тогава ще перифразирам. Всичко е в изпълнението.
	— Така е по-добре.
	Продължиха с умерено темпо зад един камион, който се тътреше по пътя. Сузукитата бяха на стотина метра и две коли зад тях. Несъмнено водачите им обсъждаха дали да не съкратят програмата си.
	Каквото и да възнамеряваха, нямаше да го направят достатъчно скоро. Завоят беше точно пред тях.
	— Готов? – попита Линк.
	— Готов.
	— Да действаме.
	Линк даде газ и рязко изпревари камиона, следван плътно от Еди. Върнаха се обратно в своето платно миг преди да се забият в друг камион, движещ се срещу тях. Продължиха да ускоряват по завоя, докато сузукитата не изчезнаха в огледалата за обратно виждане.
	Линк отвори с една ръка багажника и грабна двете вериги, които връзваше на колелата на мотора си, когато излизаше да кара на по-несигурни места.
	— Еди го доближи, за да вземе едната верига. На петдесет метра преди края на завоя набиха спирачки и обърнаха. Тъй като движението в Ямайка беше ляво като във Великобритания, Линк мина в лявото платно, а Еди подкара в дясното, за да може да държи с дясната ръка газта и в същото време да размахва веригата. Линк имаше по-трудната задача да върти своята верига над главата си. Усещаше как кокалчетата на ръката му изпукват, докато стискаше края й.
	Както и очакваха, сузукитата се носеха с пълна скорост на завоя, за да не изостанат. Изненадата при вида на летящите към тях цели ги разколеба – точно колкото бе нужно. Двамата бръкнаха под якетата си и извадиха пистолетите, но вече бе късно.
	Еди завъртя веригата странично като ласо и я пусна точно докато сузукито минаваше покрай него. Тя се закачи в предния калник и се омота между спиците. Моторът изстреля водача си над кормилото и се превъртя във въздуха, преди да падне върху пищящия стрелец, който тутакси замлъкна.
	Линк се носеше към преследвача си, като въртеше веригата над главата си. Онзи успя да стреля два пъти напосоки, преди веригата да го халоса в каската. Главата на стрелеца се отметна назад и той излетя със салто от мотора, който продължи като каран от призрак, преди да излезе от пътя и да се забие в дърветата.
	Линк се върна при нападателя си. При възможност трябваше да разберат кой стои зад тези атаки и как бяха научили къде точно ще се намира екипажът на „Орегон“.
	Стигна до стрелеца и видя, че разпит няма да има. Вратът му бе извит под неестествен ъгъл, правещ дишането невъзможно. Линк се затича в тръс към Еди и го видя клекнал до другия моторист. Беше свалил каската му.
	— Жив ли е? – попита Линк.
	— Не за дълго.
	Ясно беше защо. Моторът бе смазал коремната област. Вътрешните наранявания несъмнено бяха големи.
	— Кой си ти? — попита го Еди.
	Мъжът процеди нещо на френски.
	Линк погледна към Еди.
	— Разбра ли какво каза?
	— Не разбирам нито думичка френски. Но ще разберем. – Той хвърли поглед към телефона си. Беше включен на запис. Стрелецът продължи да дрънка нещо още двайсетина секунди, после изкашля кръв, започна да гъргори и издъхна.
	Движението по пътя се забави покрай касапницата и започна да се събира тълпа.
	— Да се махаме – предложи Еди.
	— Бих взел пистолетите им, но не ми се иска да обяснявам как сме се сдобили с тях, ако ни спре полиция.
	— Правилно.
	След като се качиха на моторите си и потеглиха обратно към Монтего Бей, те се обадиха на Ерик.
	— Отървахме се от опашката си – прозаично каза Еди. – Няма жертви от наша страна.
	— Всички ли са на линия? – попита Линк.
	— Марк още се опитва да се свърже с Хуан и Макс – отвърна Ерик. – Линда и Джулия току-що пристигнаха. Остават Хали, Мак Ди и Майк Троно.
	— Те къде са?
	— Още в онзи бар на Хип Стрийт. Мак Ди ми прати есемес, че са попаднали в непредвидена ситуация.
	 
	 
	 
	  

	 
	Мак Ди стана от масата и залитна назад, като събори стола си и се килна настрани, а Хали Каски и Майк Троно скочиха да го хванат. Никой от тях не изглеждаше по-добре. Масата беше затрупана с чашки за шотове и три бирени бутилки. Поръчваха уиски непрекъснато през последните двайсет минути, откакто бяха забелязали как онзи тип на бара хвърля крадешком погледи към тях.
	Бар „Уотърфронт“ беше пълен с туристи от круизния кораб, които бяха предимно колежани в пролетна ваканция и млади двойки. Някои гледаха мачове по баскетбол и крикет на телевизорите по стените на заведението, но повечето се наслаждаваха на бриза от океана, питиетата и бургерите си, докато зяпаха къпещите се красавици на плажа от едната страна и минувачите от другата.
	Мястото не се посещаваше много от местни, така че, когато забеляза самотния тип на бара, който явно залагаше на Западните Индии в мача по крикет срещу Англия, Мак Ди предположи, че е ямаец дошъл да гледа телевизия. Но по време на две прекъсвания за реклами, когато екранът потъмняваше, той видя, че мъжът наблюдава масата им в отражението на екрана.
	Типът определено ги следеше, но те нямаха представа защо, докато Ерик не им се обади. Ако бяха белязани за убиване, премахването им в бара щеше да бъде гадна работа, при това щеше да остави много свидетели и да направи бягството трудно. Но ако ги изчакаха да излязат навън, нападателите можеха да ги застрелят и да се измъкнат, преди някой да е разбрал какво е станало.
	Преди да получат предупреждението от Ерик, бяха решили да се позабавляват с човека, ако реши да им скрои някакъв номер. Всеки шот беше съпътстван с голяма глътка бира и с всяка следваща поръчка ставаха все по-гръмогласни и досадни. Но вместо да гълтат уискито, те прибягваха до стария трик и го изплюваха в преполовените бутилки бира. Онзи несъмнено вече беше предал на приятелчетата си новината, че целите им са здравата наквасени.
	Онова, което започна като майтап, сега бе сериозно до смърт.
	Мак Ди се запъти към тоалетната, като се олюляваше несигурно между масите. Мъжът на бара беше точно на пътя му. Докато вървеше. Мак Ди се хващаше за облегалките на столовете, уж да запази равновесие. Когато стигна наблюдателя им, ръката му се отплесна и бутна мъжа в гърба.
	Онзи инстинктивно се извъртя. Ако Мак Ди беше някой друг, мъжът на бара със сигурност щеше да му извика да внимава къде ходи, но тъй като не искаше да се набива на очи, премълча.
	— Прощавай, приятел – завалено изфъфли Мак Ди. – Не исках да те бутам.
	— Awen pa konprann – отвърна мъжът и добави: – Няма английски. – И отново насочи вниманието си към телевизора.
	Мак Ди се опули, сякаш беше видял отдавна изгубил се братовчед. Знаеше от Ерик, че нападателите може да са хаитяни, а мъжът бе казал „не разбирам“ на креолски. Мак Ди, който бе израснал в Луизиана, бе научил креолски и френски от дядо си и знаеше, че повечето хаитяни са двуезични. Хаитянският луизианският креолски си приличаха. Мак Ди реши да го свари неподготвен.
	— Приятелю – възкликна той на креолски, ти говориш моя език! От Хаити ли си?
	Мъжът определено не очакваше Мак Ди да говори родния му език и запелтечи.
	— Аз… опитвам се да гледам телевизия.
	— Наистина говориш креолски! Аз съм от низините на Луизиана. Това на практика означава, че сме роднини.
	— Трябва да тръгвам. — Хаитянинът кимна на бармана за сметката.
	Мак Ди го прегърна през рамо.
	— Да тръгваш? Сега? Нека с приятелите те почерпим едно. Как се казваш?
	— Наистина трябва да тръгвам.
	Ръката на Мак Ди закачи твърд метален предмет на кръста на хаитянина, което потвърждаваше, че мъжът е въоръжен.
	— Хайде, братко – изломоти Мак Ди. – Едно питие няма да те убие.
	Барманът постави сметката пред мъжа.
	— Трябва да тръгвам – отново каза хаитянинът.
	— Нека поне ти платя сметката.
	Мак Ди се наведе напред и подхвърли двайсет американски долара върху сметката. В същия миг грабна пистолета от колана на хаитянина и го заби в бъбрека му.
	— Нямам проблем да те убия и тук – прошепна му той. – Схващаш ли? Ако да, кимни бавно.
	Хаитянинът се подчини.
	Мак Ди грабна една салфетка и покри ръката си с пистолета. Кимна на Хали и Троно, които моментално зарязаха пиянското представление и станаха. Четиримата се оттеглиха в дъното на заведението, при тоалетните. Вкараха хаитянина в мъжката тоалетна и заключиха вратата.
	Хали остана на пост, докато Мак Ди и Троно обискираха хаитянина. Като не се брои сгъваем нож, единственото му оръжие бе пистолетът „Зиг Зауер“ 40-и калибър, който сега беше у Троно. Освен това имаше телефон със същия есемес на френски, който бе открила и Линда. Още две съобщения показваха, че е общувал с някого извън „Уотърфронт“.
	— Кой си ти? – попита го Мак Ди на креолски.
	— Няма да ви кажа нищо.
	— Ще си кажеш всичко, щом те замъкнем на кораба.
	— Не, няма.
	— Не си аматьор, но точно в това не си от най-добрите. Войник си, нали?
	Хаитянинът не отговори.
	— Виж, войниците ги бива да атакуват, но не ги бива като шпиони – продължи Мак Ди. – Ние, от друга страна, имаме известен опит в подобни неща. Неща като разпити.
	Хаитянинът го изгледа предизвикателно.
	— Да не мислите, че можете да ме уплашите?
	— Ще видим. Кой е отвън?
	— Никой – отвърна с усмивка хаитянинът.
	— Значи можем просто да си излезем от задния изход?
	— Давайте – без никакво колебание ги подкани хаитянинът.
	— Разположили са хора отпред и отзад — съобщи Мак Ди на Хали и Троно.
	— Каза ли колко са? – попита Троно.
	— Не. И тук няма да изкопчим нищо от него. Ще се наложи да го закараме на кораба, за да разберем кой е.
	— Как ще се махнем оттук? – попита Хали. – Ще го използваме като заложник ли?
	— Може да не им пука за него – предположи Троно. Кой знае, може да го застрелят заедно с нас.
	— Прав си – съгласи се Мак Ди. – Дай да видя телефона. Стой при него. – Той взе пистолета, като остави Троно с опрян в гърлото на хаитянина нож. Написа есемес на френски: „И тримата излизат от предния вход след две минути. Свирнете два пъти за потвърждение“.
	Есемесът замина. Секунди по-късно отляво се чуха две къси бибипкания. Мак Ди надникна и видя джип „Тойота“ с двама хаитяни в него да чака край бара. И двамата се взираха напрегнато към входа на заведението.
	Мак Ди отиде при едни американски колежани, които си бяха спретнали колекция от бира на масата. Единият носеше панамена шапка и карирана риза върху тениска. Двамата с Мак Ди бяха горе-долу еднакви на ръст.
	— Давам ти сто долара за шапката и ризата – предложи Мак Ди.
	Студентът погледна тримата си приятели, после Мак Ди.
	— Майтапиш ли се, човече?
	— Няма майтап. – Мак Ди извади чисто нова стодоларова банкнота. – Правим сделката веднага.
	— Еха! – разсмя се студентът и свали ризата и шапката. Грабна банкнотата от Мак Ди и плесна дланта на момчето до него, след което поръча по още една бира.
	Мак Ди облече ризата и си сложи шапката. Двамата в колата нямаше да очакват от бара да излезе само един, а и различните дрехи го правеха на практика невидим.
	Излезе навън, сякаш просто иска да се поразтъпче, като държеше под око отворения прозорец и не гледаше към тойотата. Шапката скриваше лицето му.
	Мина покрай джипа и още една кола, след което се шмугна настрани и заобиколи. В страничните огледала се виждаше, че двамата в джипа продължават да наблюдават съсредоточено входа на „Уотърфронт“.
	Отиде небрежно до тойотата и отвори задната врата. Преди двамата да успеят да реагират, вече беше вътре, опрял пистолет във врата на шофьора.
	— Не мърдайте – каза той на креолски. – Разбрахте ли?
	Двамата кимнаха. Той се облегна назад и опря дулото на пистолета в ролка тоалетна хартия.
	— Заглушителят на бедняка – обясни Мак Ди. – Не ме принуждавайте да го използвам. — И двамата държаха в скута си автомати „Хеклер и Кох“ МР7. – А сега искам много бавно да махнете пълнителите от железата си и да ги пуснете зад вас. После дръпнете затворите и ми покажете, че са празни.
	Двамата се спогледаха, после изпълниха инструкциите му.

 	— Браво на вас. А сега ги пуснете отзад един след друг. Ще започнем с шофьора.
	Шофьорът се завъртя на седалката и вдигна автомата си. После го запрати надолу, а в същото време съседът му се хвърли към Мак Ди с нож в ръката.
	Внезапната атака остави Мак Ди без избор. Или той, или те. Застреля първо нападателя, после шофьора през облегалките, като използва тоалетната хартия като заглушител. Двамата клюмнаха напред. Джипът се изпълни с миризма на изгорял барут. Мак Ди провери дали са мъртви, после огледа улицата. Никой не бе забелязал кратката схватка.
	— Яд ме е, че ме принудихте да го направя – каза той на двата трупа и се обади на Хали.
	— Отпред е чисто. Можете да го изведете.
	— Имаме ли транспорт?
	Макар че му се искаше да вземат джипа, нямаше как да махнат трупа от мястото на шофьора, без да ги видят.
	— Ще се наложи да вземем такси.
	— След малко излизаме.
	Мак Ди сложи коланите на двата трупа и ги нагласи така, че да изглеждат като задрямали. После забърса всички повърхности, на които би могло да е оставил отпечатъци.
	Троно и Хали излязоха от бара, подкарали хаитянина пред себе си. Троно го държеше в ключ от крав мага, който му позволяваше да контролира пленника си, а в другата си ръка стискаше ножа.
	Мак Ди отиде при тях.
	— Приятелите ти не пожелаха да сътрудничат – каза му той на креолски.
	Хаитянинът зяпна към партньорите си в джипа. Досегашното му самочувствие се изпари.
	— Не – паникьосано рече той. – Не можете да ме вземете. Ще избият цялото ми семейство, ако си помислят, че ви помагам.
	— Кой? – попита Мак Ди. Приближаваше някакъв камион. – За кого работиш?
	— Моля ви, убийте ме още сега!
	Мак Ди поклати озадачено глава. Някой упражняваше тотален контрол върху тези хора.
	— Иска да го убием – каза той на Хали и Троно.
	Двамата реагираха едновременно и с еднакво изумление.
	— Какво?
	— Майтапиш се.
	Преди Мак Ди да успее да обясни, хаитянинът се освободи от хватката на Троно, като си счупи два пръста, и се хвърли на улицата право пред камиона. Бронята го блъсна и го запрати под колелата. Няколко жени изпищяха. Двама мъже се хвърлиха да му помогнат, но отстъпиха назад, когато видяха в какво състояние е тялото.
	Всички бяха шокирани от готовността на мъжа да се самоубие, вместо да бъде взет в плен.
	— Да се махаме оттук – каза Мак Ди.
	Докато вървяха до съседната улица да намерят такси. Мак Ди позвъни в „Орегон“. Отговори Линда.
	— Къде сте? — попита тя.
	— На път към кораба.
	— Всички ли са добре?
	— Нищо ни няма. Ще докладвам, когато дойдем.
	— Връщайте се веднага. Подготвяме се за отплаване.
	— Всички останали ли са на борда?
	— Не. Точно това е проблемът. Не можем да се свържем с Макс и председателя.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан не можеше да си сломи кога за последно си бе взел почивен ден. Нямаше да го направи и днес, ако Макс не бе настоял, но след като се намираше на шестнайсетметровия модифициран катер клас „Каролина“ за риболов в открито море на име „Каст Ауей“* с бира в ръка и четири чудовищни жълтопери риби тон в хладилника, вече не разбираше защо изобщо се е съпротивлявал.
	[* Корабокрушенец. – Б.пр.]
	Лодката се полюшваше на петнайсет километра от брега. Четири рибарски пръчки стърчаха от въртящия се рибарски стол на пиедестал, от чиято дръжка висеше овехтял кожен колан. Хуан и Макс бяха единствените пътници на луксозния съд. Капитан Крейг Рийд, словоохотлив пожарникар от Бостън, оттеглил се в Монтего Бей, за да започне риболовен бизнес, се грижеше за управлението и изпълняваше ролята на единствен член на екипажа. Хуан и Макс нямаха какво да правят, освен да се наслаждават на чудесното време и бирата, докато не клъвне следващата риба.
	— Знаеш ли, Рийд има правилна представа – каза Макс и отпи от бутилката си.
	— Правилна представа за какво?
	— За това как да се оттеглиш със стил.
	Хуан наклони глава и го изгледа.
	— Да не би да си мислиш да напуснеш Корпорацията?
	Макс сви рамене.
	— Може би не утре, но някой ден. В морето съм, откакто бях зачислен на онзи катер във Виетнам.
	— И ти харесва.
	— Така е. Именно затова ме привлича идеята и аз да си купя рибарска лодка.
	— Корпорацията не ти ли осигурява достатъчно тръпка?
	— Понякога твърде много.
	— Но така оставаш млад.
	— Иска ми се да направя нещо за килограмите си – каза Макс и потупа кръглия си корем. Джулия постоянно му натякваше да следи диетата си, но той просто не можеше да устои на пастата на готвача.
	— Мога да инсталирам пътека за бягане на работната ти станция в оперативния център.
	— Направиш ли го, определено ще напусна.
	— Значи се разбрахме. Няма пътеки, няма напускане.
	Чукнаха бутилките си и отпиха отново.
	— Виж ти, каква изненада – обади се Рийд от мястото си на палубата над тях. – Май си имаме конкуренция за най-доброто местенце.
	Друг риболовен катер пореше водите на около километър и половина от яхтата и се носеше с пълна скорост към тях. Приличаше на двайсетметров „Ландвеер“, по-висок клас от „Каст Ауей“.
	— Приближава доста бързо – отбеляза Хуан.
	— Това е „Оушънеър“ – каза Рийд и сбърчи чело. – Лодката на Колин Портър. Красавица е, напълно модифицирана и най-бързата в Монтего Бей. Но защо Колин е тук? Сутринта ми каза, че ще излезе на изток.
	— Струва ми се странно, че плава право към нас – вметна Макс.
	— Я да го питам какво става.
	Рийд се опита да се свърже по радиото, но вместо отговор Хуан чу само някакъв пронизителен сигнал от говорителя.
	— Какво му е на това чудо? – учуди се Рийд и заблъска конзолата.
	Хуан погледна към Макс.
	— Да ти прилича на заглушаващ сигнал?
	— Определено. – Макс присви очи към приближаващия катер, когато осъзна какво има предвид Хуан с въпроса си.
	Нямаше смисъл да проверяват мобилните си телефони. Дори да не бяха заглушени, намираха се далеч извън обхват.
	— Някой ни заглушава ли? – попита Рийд. Той проследи погледите им до „Оушъаеър“. – Колин? Това е лудост.
	Хуан огледа хоризонта.
	— Наоколо няма други съдове.
	— Радиото трябва да се е повредило – реши Макс
	— Сигурно идва само за едно здрасти или да ни каже къде има най-много риба.
	— Правил ли е подобно нещо преди?
	— Ами… не.
	— Доста странно съвпадение, не мислиш ли? Носят се към нас на пъден ход, точно след като радиото ти излезе от строя?
	— Но да заглушава сигнала ни? Защо му е да го прави?
	— Въпрос за един милион долара – каза Макс
	Хуан се наведе към него.
	— Това изобщо не ми харесва – тихо рече той.
	— И на мен – отвърна Макс.
	— Ако имат преносим заглушител на борда, значи са планирали да го вземат. Такива неща не се намират в железариите на пристанището.
	— Което означава, че не искат да повикаме помощ.
	— Доколкото знам, никой няма представа, че сме тук.
	— Ако питаш мен, по-добре да играем на сигурно, вместо да съжаляваме.
	Хуан погледна към Рийд.
	— Знаеш ли, сигурно си прав, че няма защо да се тревожим, но не е зле да вземем някои предпазни мерки. Забелязах, че имаш харпун на стената с пръчките и такъмите.
	— Онова старо нещо ли? Дори не знам как да го използвам. Купих го, защото си мислех, че някой от клиентите ми ще поиска да го използва, но досега никой не е проявил интерес. Служи само за украса.
	— Нещо против да го държа наблизо? Просто за всеки случай? – Хуан беше оставил бойния си крак на „Орегон“.
	— Майтапиш ли се?
	— Предпочитам да съм готов за най-лошото.
	— Стрелял ли си някога с харпун?
	— Няколко пъти.
	Рийд го изгледа със съмнение, после хвърли поглед към радиостанцията и кимна неохотно.
	— Само не забравяй, че тук не можеш да ме съдиш, така че внимавай. Има само една стрела. И честно казано, дори не съм сигурен дали работи.
	Хуан влезе в кабината и отиде при резервните пръчки, които бяха подредени на стената. Над тях имаше дълъг метър и половина харпун „Риф“ с пистолета дръжка. Въпреки че съпротивлението на въздуха бе много по-малко от това на водата, далекобойността нямаше да е кой знае колко по-голяма, но и това беше по-добре от нищо.
	Свали харпуна от стената. Стрелата, която имаше гаден остър връх, се изстрелваше от три ластика от двете страни на тиковия ствол. Хуан зареди стрелата и опъна ластиците, докато закопчалката не се закрепи за нея. Не си направи труда да вземе въжето. Ако се наложеше да използва харпуна, нямаше намерение да изтегля улова си.
	Излезе горе и видя, че „Оушънеър“ е забавил ход и е завил така, че двата катера да се доближи борд до борд. Разстоянието помежду им беше само няколко метра. Съдовете се поклащаха леко в спокойното море. Хуан застана на пети, отпуснал свободните си ръце.
	Виждаха се четирима души, двама на мостика и други двама на риболовната палуба на кърмата. Онзи на пулта за управление беше по шорти и тениска, а другите изглеждаха не на място с дългите си панталони и леки сака – облекло, което трудно можеше да се очаква от туристи. Всички се взираха внимателно в „Каст Ауей“, без изобщо да се усмихват.
	— Портър, какво правиш тук? – извика Рийд.
	Собственикът на „Оушънеър“ Колин Портър се оказа онзи с тениската. Той погледна мъжа до него, сякаш обмисляше как да отговори. Съседът му бе мускулест, с късо подстригана коса и военна стойка. Личеше си, че той дава заповедите. Имаше изсечени скули, челюст като от мрамор и поглед, способен да накара и лавата да замръзне.
	Хуан се запита кой ли е този тип. Местен полицай? Човек от въоръжените сили на Ямайка? Веднага отхвърли и двете възможности. Нито полицаи, нито военен би тръгнал да заглушава радиостанция.
	Преди да успее да продължи с предположенията, двигателят на „Оушънеър“ замлъкна.
	— Рийд, ще ви избият! – изрева с пълно гърло Портър, след което замахна и хвърли нещо като ключодържател през борда.
	Мъжът до Портър се обърна и без да трепне, го застреля в главата с пистолета си. Тялото на Портър се прекатури през парапета и падна във водата.
	Докато шефът убиваше капитана на катера, хората му извадиха скрити досега автомати и ги насочиха към „Каст Ауей“.
	В същия миг Хуан грабна харпуна и го насочи към най-близкия противник. Двамата стреляха едновременно.
	Стрелата улучи мъжа право в слънчевия сплит и той отлетя назад, а куршумите профучаха над главата на Хуан.
	Стрелецът до него се целеше в мостика. Докато се мяташе към най-близкото укритие, Хуан видя как Макс дава пълен напред. Внезапното движение спаси живота на Рийд. Куршумът го улучи в рамото вместо в гърдите. Останалите куршуми пробиха дупки в тавана на мостика.
	Всички държаха главите си долу, докато още куршуми тракаха по корпуса на „Каст Ауей“ За по-малко от минута излязоха извън обхвата им и стрелбата спря. „Оушънеър“ остана неподвижен зад тях.
	Хуан се втурна към мостика и завари Макс да притиска рамото на Рийд с някакъв парцал, който вече беше подгизнал от кръв. Хуан смени Макс, който пое управлението.
	Рийд беше в пълно съзнание. Рамото му се бе превърнало в алена каша. Не изглеждаше изпаднал в шок. Вероятно бе попадал и в по-сериозни ситуации като пожарникар.
	Хуан огледа пораженията. Рийд се намръщи, но не каза нищо.
	— Няма изходна рана и куршумът като че ли не е засегнал артерии – каза Хуан. – Късметлия си.
	— Да бе – процеди през зъби Рийд. – Чувствам се така, сякаш току-що съм спечелил от лотарията.
	— Ако не беше приятелят ти, сега и тримата щяхме да сме мъртви. Той изхвърли ключовете на запалването, за да ни спаси.
	— Не мога да повярвам, че Портър е мъртъв. Беше добър човек, а онова животно го уби, без да му мигне окото. Кои са онези типове? Защо се опитват да ви убият?
	— Не знам, но ще разберем. Първо трябва да те откараме в болница.
	— Ще ни трябва поне половин час да стигнем до Монтего Бей – съобщи Макс. Той погледна назад, но погледът му се спря върху океана. И лицето му стана мрачно. – За съжаление, май не разполагаме с половин час.
	Хуан се обърна и видя, че „Оушънеър“ вече не стои на едно място, а пори водата.
	Убийците явно бяха открили как да запалят двигателя и сега го бяха надули на пълна мощност. „Оушънеър“ не само ги преследваше, но и ги настигаше.
	 
	 
	 
	  

	 
	— Още никакъв късмет с радиото – съобщи Макс.
	— Трябва да се оправяме сами, докато не стигнем до пристанище – каза Хуан, като продължаваше да притиска рамото на Рийд. Раната се оказа доста по-сериозна, отколкото изглеждаше. Бившият пожарникар дишаше трудно и Хуан се запита дали някое парченце кост не е пробило белия му дроб.
	— Според мен имаме най-много десет минути, докато ни приближат на достатъчно разстояние, за да открият огън. Стрелбата с харпуна беше чудесна, но това бе единственото ни оръжие.
	— Имаш ли нещо друго, което бихме могли да използваме? – обърна се Хуан към Рийд.
	Рийд, чието лице бе станало пепеляво, само поклати глава.
	— Трябва да има нещо, с което да се защитим – заяви Макс. – Щом ни настигнат, или ще ни покосят от катера си, или ще ни вземат на абордаж, ако се опитаме да се скрием вътре. Така или иначе шансовете ни не ми харесват.
	— В такъв случай ще трябва да измисля нещо – каза Хуан. Той постави здравата ръка на Рийд върху парцала. – Можеш ли да притискаш?
	Рийд кимна немощно. Хуан не искаше да го зарязва, но не можеше да направи нищо за него, докато не стигнат до безопасно място. Ако стигнат до безопасно място.
	Слезе долу и видя, че елин от двамата останали мъже на „Оушънеър“ слиза на откритата предна палуба с автомат в ръка, докато другарят му управляваше. Той легна и се прицели в „Каст Ауей“ но не стреля – очевидно не искаше да пилее муниции, докато не доближат достатъчно. Макс също не смяташе да прави избягващи маневри, преди да е започнала стрелбата. Така само щеше да позволи на преследвачите да ги настигнат по-бързо.
	Непотребният харпун лежеше на палубата до рибарския стол, където го беше захвърлил Хуан. Празните бирени бутилки бяха изпопадали, когато Мак даде пълен напред, и сега се търкаляха и се удряха в преградата на кърмата.
	Хуан влезе в кабината и затърси нещо, което би могло да свърши работа. В добре заредения камбус имаше предостатъчно храна и питиета, но нищо по-смъртоносно от трапезен нож. Хуан имаше джобно ножче, но то би му свършило работа само като оръжие за ръкопашен бой.
	Отвори люка към машинното отделение и слезе да види дали няма да открие нещо. Въпреки че миризмата на нафта бе силна, машините изглеждай добре поддържани. Хуан откри кутия с инструменти, но в нея имаше само гаечен ключ и няколко отвертки. Нищо, което би могло да се опълчи на автомат.
	Канеше се да излезе, когато неприятната миризма го накара да спре. Осъзна, че всъщност разполагат с оръжие – самото гориво. Трябваше да измисли как да го изстреля по „Оушънеър“, но не знаеше как, докато не се сети за празните бирени шишета.
	Забърза навън и събра четирите бутилки „Ред Страйпс“. Взе също преносимата помпа и се върна в машинното.
	Махна капачката на резервоара и пъхна в него маркуча. Трябваха му само няколко изпомпвания, за да напълни характерните тумбести бутилки.
	Отнесе ги заедно с комплекта инструменти в камбуза и затършува из шкафовете, докато не намери запалка. После взе една спасителна жилетка от склада, извади ножчето си и я разряза, за да стигне до дунапрена вътре. Бързо го наряза на ивици и ги натика в бутилките, където те щяха да се разтворят и да превърнат нафтата в лепкаво желе. После взе няколко кърпи за ръце, за да запуши гърлата. Обърна бутилките и ги задържа така, докато импровизираните фитили не се напоиха с нафта.
	Вече разполагаше с коктейли „Молотов“. Следващата стъпка бе да измисли как да ти изпрати до целта им.
	Хвърлянето им бе очевидният избор, но така щеше да се изложи прекалено много за куршумите. Може и да успееше да направи едно успешно мятане, преди да го повалят, но катерите трябваше да са практически един до друг, за да улучи със сигурност. Нуждаеше се от някакъв изстрелващ механизъм, който да запрати бутилките с по-голяма сила и скорост, и внезапно осъзна, че харпунът му осигуряваше всичко необходимо.
	Върна се на палубата и видя, че „Оушънеър“ ги е доближил заплашително. Онзи на носа стреля два пъти, но нямаше шансове да улучи движеща се цел от това разстояние.
	— Каквото и да правиш, по-добре побързай! – извика му Макс.
	— Още две минути – отвърна Хуан, докато поставяше коктейлите „Молотов“ в хладилната чанта, за да са му подръка. – Ще направя каквото мога.
	— Повече не ми трябва.
	Сряза с ножа си ластиците от двете страни на харпуна и ги завърза, за да ги направи по-дълги. Взе една отвертка, бързо махна облегалката на въртящия се рибарски стол и я хвърли на палубата. Завърза двата ластика за металите дръжки на стола, а другите им краища – та кожения колан, който можеше да се огъва и беше идеален за хващане на бирена бутилка.
	Прашката му беше готова. И тъй като столът се въртеше, беше в състояние да се цели навсякъде в дъга от сто и осемдесет градуса. Сега можеше да изстрелва коктейлите, без да вдига глава на повече от няколко сантиметра над кърмата.
	Разбира се, стига планът му да проработеше. Имаше само един начин да провери, но не искате да изпуска елемента на изненадата.
	Хуан се върна на мостика.
	— Макс, искам да обърнеш.
	Макс го изгледа слисано.
	— Извинявай. Май чух, че искаш да обърна.
	— Бягането само забавя неизбежното. Приготвил съм малка изненада за онези пирити. Коктейли „Молотов“. И съм готов да им ги поднеса.
	— Това означава, че трябва да ги доближим
	Хуан кимва.
	— Мисля, че петдесет метра ще са достатъчни.
	— О, добре. Знаех си, че ще направиш нещата трудни.
	— А аз пък знам, че обичаш предизвикателствата.
	Хуан се върна на кърмата, докато Макс обръщаше „Каст Ауей“.
	Разполагаха най-много с две минути, преди да се озоват в обхват. Зареди една неотворена бутилка в прашката и опъна назад почти до скъсване. Добре смазаният стол се въртеше с лекота, когато мърдаше колана.
	„Оушънеър“ беше точно пред тях и бе малко вероятно нападателите им да видят какво прави Хуан. Той се прицели в някаква надничаща зад хоризонта планина, затаи дъх и пусна прашката.
	Ластиците избръмчаха и бирената бутилка се изстреля от катера, описа грациозна дъга и падна на повече от шейсет метра зад тях. Хуан направи още два опита, докато свикне. Вече се нуждаеше от истинска мишена.
	— Приготви се! – извика Макс.
	— А ти се сниши! – отвърна Хуан.
	Долепи се до борда и запали първия коктейл, докато „Каст Ауей“ описваше нов полукръг. Стрелецът на носа вече беше открил огън на внимателни серии от по три изстрела като обучен войник, вместо да изпразни целия си пълнител наведнъж. Куршумите дупчеха мостика, който бе основната му цел.
	„Оушънеър“ зави, за да продължи преследването. Когато се оказа точно зад тях, Хуан постави горящата бутилка в прашката и опъна. После се прицели и стреля.
	Бутилката полетя във въздуха, но Хуан веднага разбра, че не е предвидил скоростта на катера. Коктейлът „Молотов“ прелетя над „Оушънеър“ и цопна зад кърмата му.
	Хуан запали нов коктейл и се прицели по-ниско. Стрелецът осъзна, че вече има по-важна мишена на мостика и нагласи автомата си. Ако водата бе по-гладка, сигурно щеше да улучи с лекота Хуан, но заради вълничките куршумите се забиваха в преградната стена над главата му.
	Хуан изстреля втория коктейл и този път се оказа, че се е прицелил прекалено ниско. Бутилката се пръсна в носа на „Оушънеър“ над ватерлинията, но пламъците бързо бяха угасени от водните пръски.
	Водачът на катера или не беше видял коктейла „Молотов“, или не му пукаше, защото продължи да приближава, без да се отклонява от курса си. На Хуан му оставаха още два снаряда.
	Запали третата бутилка и зареди прашката. Този път рискува да подаде глава малко по-високо, за да се прицели по-добре. Стреля, докато куршумите профучаваха покрай главата му.
	И Хуан, и стрелецът разбраха, че попадението ще е точно в мига, в който коктейлът излетя от прашката. Мъжът скочи на крака да избегне премятащата се бутилка, но бе твърде късно. Тя се пръсна на палубата пред него като опръска и него, и катера с горящото желе.
	Пламъците погълнаха стрелеца. Писъците му отекнаха над водата, докато се гърчеше в агония. За момент Хуан си помисли, че мъжът ще се опята да скочи във водата, но изведнъж от „Оушънеър“ проехтя изстрел. Горящият стрелец се строполи на палубата, избавен от мъките си от водача на катера.
	Хуан зареди последния коктейл, но се оказа, че не му е необходим. Похитителят явно беше осъзнал, че шансовете вече са се изравнили, а не са на негова страна. „Оушънуеър“ рязко зави и се понесе по права линия към най-близкия плаж. Щеше да е късметлия, ако стигнеше до сушата, преди да успее да потуши пожара или катерът да потъне.
	„Каст Ауей“ също не беше в особено добра форма за сражение. Двигателят кашляше и се давеше. Явно няколко куршума бяха пробили корпуса и бяха повредили двигателя или бяха прекъснали тръба за гориво. Те също щяха да са късметлии, ако успееха да се доберат сами до Монтего Бей.
	Хуан се качи обратно на мостика.
	— Добра стрелба, партньоре – похвали го Макс.
	— Добре ли си?
	— Облегалката на стола се жертва заради мен. – Дебелата кожа бе поела три куршума. – А ти?
	— Отървах се без драскотина.
	Хуан се наведе и видя, че Рийд е изгубил съзнание по време на сражението.
	— Как изглежда той? – попита Макс.
	— Зле.
	— Изцеждам всичко, но ако двигателят откаже, ще се наложи да чакаме спасители.
	— Рийд няма толкова много време. Опитай отново радиостанцията.
	Шумът беше изчезнал. Намираха се извън обхвата на заглушителя. Макс изпрати зов за помощ на спешната честота. Отговорът изненада и двамата.
	— Макс, Линда е. Добре ли сте?
	— Двамата с Хуан сме добре, но имаме тежко ранен на борда.
	— Излязохме от пристанището преди петнайсет минути и идваме да ви вземем. – Не беше нужно да казва, че „Орегон“ ги е открил по имплантираните предавателни устройства в бедрата им. Всеки член на екипажа притежаваше такъв предавател. – Пуснах лодката на вода. Би трябвало да я видите всеки момент.
	Хуан и Макс се спогледаха загрижено. Щом „Орегон“ беше напуснал така внезапно пристанището, значи имаше нещо повече от онова, което им бе казано. Но не можеха да го обсъждат по откритата честота.
	— Разбрано, Линда. Подробностите по-късно. Кажи на Джулия да се приготви за ранения.
	— Разбрано. Край.
	Надуваемата моторница с твърд корпус летеше по водата и бързо скъсяваше разстоянието. Когато се изравни с тях, Макс изгаси кашлящия двигател на катера.
	Мак Ди и Трено бързо се качиха на борда.
	— Май сте видели малко екшън, председателю – подхвърли Мак Ди, докато оглеждаше пораженията.
	— Да, но да можехте да видите другите.
	— Мисля, че можем – каза Троно и посочи димната диря, приближаваща брега. – Онова там те ли са?
	Хуан кимна.
	— Гомес приготвил ли е хеликоптера?
	— Откакто влязохме в пристанището, правеше рутинна поддръжка. Ще бъде готов за полет след половин час. Ще ги преследваме ли?
	— Не, трябва да откараме колкото се може по-бързо капитана на катера на „Орегон“. Прострелян е.
	Колкото се може по-внимателно четиримата свалиха Рийд в моторницата.
	— Мак Ди, остани на „Каст Ауей“ – нареди Хуан, след като приключиха. – Ще пратим двама техници да поправят двигателя. После ще измислим какво ще правим с катера.
	Моторницата отново се понесе на пълна скорост, подскачайки на вълните.
	— С нетърпение очаквам да чуя как сте се справили с онзи, който е надупчил толкова много лодката ви – каза Троно, който наглеждаше Рийд.
	— Аз пък искам да разбера защо „Орегон“ е отплавал толкова рано – вметна Макс.
	— Вие не сте единствените, които са били нападнати днес.
	— Има ли жертви? – попита Хуан.
	— Само Марк Мърфи. Куршум в прасеца. Хъкс каза, че ще се оправи, макар че ще му се наложи да зареже скейтборда за известно време.
	— Кой друг е бил нападнат?
	— Всички слезли на брега.
	Хуан и Макс се спогледаха разтревожено. Някой бе взел на мушка членовете на екипажа, като знаеше подробно къде се намира всеки от тях. Това можеше да означава само едно.
	В сигурността на „Орегон” имаше пробив.
	 
	 
	 
	  

	 
	Ектор Базен скочи от горящия „Оушънуеър“ и доплува до брега две минути преди катерът да експлодира и да потъне с телата на хората му на борда. Въоръжен с пистолета си, той отвлече първата му попаднала кола – ръждясал пикап, каран от друсан растафарианец, който вонеше на марихуана. Един куршум в главата и Базен разполагаше с транспорт. Завлече тялото в гората и забърза към международното летище на Монтего Бей „Сангстън“.
	След скачането във водата телефонът му не ставаше за нищо, но не можеше да рискува и да използва телефона на убития, за да нареди на пилота си да зареди гориво и да бъде готов за излитане. Не искаше полицията да свърже убийството с „Гълфстрийм“. Оставаше му да се надява, че другите му хора са се справили по-успешно и са готови за тръгване.
	Караше, кипнал заради изпуснатата възможност. При толкова много едновременни цели не беше в състояние да получава в реално време сведения от Доктора, нито беше предвидил защитната стратегия на Хуан Кабрило. Но това не беше извинение. Базен знаеше, че председателят ще бъде на онзи катер невъоръжен и че това би трябвало да е достатъчно.
	Не беше свикнал с подобни провали. Още докато растеше в бедняшките квартали на Порт о Пренс, той бе показал, че може да се оправя в тежки ситуации. Ако му трябваше нещо, било то храна, образование или пари, Базен намираше начин да си го осигури.
	Подобно на стотици хиляди други бедни деца в Хаити, той беше restavec – дете, пратено да работи като, слуга в някое по-богато семейство.
	Въпреки че имаше достъп до образование и достатъчно храна, за да порасне силен. Базен ненавиждаше новия си дом на високопоставен бюрократ от министерството на външните работи. Пердахът беше обичайна практика и за най-малкото провинение. Другият restavec в домакинството, сирак, който бе една година по-голям от него, на име Жак Дювал, никога не беше подлаган на подобни наказания, защото беше фаворитът, осиновеният син, който бюрократът така и не бе успял да зачене.
	Физическите наказания станаха още по-лоши, когато бюрократът си осигури доходоносна работа в хавайското министерство в Париж и прехвърли там цялото си семейство. След един особено лош побой Базен се озова в болница със счупена челюст, ръка и ребра и се възползва от случая да потърси убежище във Франция. Нямаше други умения, така че влезе в Чуждестранния легион и започна да служи в елитен отряд командоси.
	Обичаше тренировките и опасния живот, но не понасяше началниците, които неизменно му напомняха за детството му като слуга. Искаше веднъж завинаги да определя собствената си съдба, затова заряза военните след десет години служба и започна да работи като наемник, като в крайна сметка си създаде огромна мрежа от връзки и тренираше собствени войници от многобройните, поразени от бедност млади мъже на Хаити.
	Знаеше, че Кабрило и хората му също са наемници. Но те май бяха останали с погрешното впечатление, че в мисиите им има нещо благородно. Базен се занимаваше с това чисто и просто заради парите. Беше готов на всякаква работа, стига да е добре платена, независимо какво представляваше операцията. Наемаше единствено хора, които споделяха неговата безскрупулност – някои, защото им харесваше, а други, защото знаеха какво ще направи Базен, ако не оправдаят очакванията му или го предадат.
	Репутацията му привлече вниманието на Доктора, който се свързваше с него чрез различни посредници. Парите отначало потекоха щедро, а през последните шест месеца се превърнаха в същински цунами.
	Дебютната мисия на Базен за Доктора беше като посредник в продажбата на открадната американска военна технология на венецуелски адмирал на име Даяна Руис. Ставаше въпрос за подводен дрон по проект на военноморските сили на САЩ на име „Пираня“. Базен не знаеше какво възнамеряваха да правят с него венецуелците, а и не му пукаше. Сделката беше за милиони, а неговият дял от нея бе значителен. Така че когато Доктора му направи ексклузивно предложение за много по-голяма операция, Базен не се поколеба нито за миг.
	— Задачата беше да се сдобият тайно с научно оборудване – мисия, която го озадачаваше. Под ръководството на Доктора и с помощта на инженери и техници Базен създаде таен комплекс, от който сякаш нямаше никакъв приложен смисъл. Едва когато системата най-сетне заработи, Базен разбра истинските мащаби на визията на Доктора. Работодателят сподели с него главозамайващи подробности и ясно даде да се разбере, че ако хаитянинът остане с него, ще се сдобие с повече богатство и власт, отколкото е мечтал някога.
	Използването на колумбийските наркобарони беше просто средство за постигане на целта. Макар че продажбата на дронове бе доходоносна и осигуряваше достатъчно средства за задействане на първата фаза от операцията, на Доктора му трябваха още милиони, за да осъществи крайния си план, и кокаиновите картели му осигуриха парите. След като вече си беше спечелил доверието на Доктора и бе чул до какво ще доведе Фаза 2. Базен с радост се съгласи да бъде част от нея.
	Единственото, което стоеше на пътя им, бе екипажът на „Орегон“.
	Базен стигна Монтего Бей и заряза пикапа на един изоставен паркинг. Дрехите му вече бяха изсъхнали. Взе такси до терминала за частни самолети, мина набързо през проверката и се качи на своя „Гълфстрийм”.
	Единственият от хората му вътре бе Давид Паске, бивш офицер от специалните полицейски части на Хаити и снайперистът, който трябваше да премахне Ерик Стоун и Марк Мърфи.
	— Къде са останалите? – попита го Базен.
	Паске поклати глава със сериозен вид.
	— Никой друг няма да дойде.
	Базен го изгледа слисано.
	— Мъртви ли са?
	— Според полицейските доклади, които чух. Аз самият едва се измъкнах.
	Базен надникна в пилотската кабина и излая на пилота да отлети веднага щом получи разрешение.
	— Какво стана? – рязко попита той, докато се преобличаше.
	— Мога само да предполагам – започна Паске, – но мисля, че поне една от жените в спа центъра е оцеляла при атаката и е предупредила останалите. Когато заех позиция, целите ми вече вземаха предпазни мерки. Мисля, че успях да раня единия, но полицията пристигна, преди да успея да ги довърша. „Орегон“ напусна пристанището преди повече от час.
	Базен му разказа за морската битка с Хуан Кабрило
	— Като се броят двамата с мен, днес сме изгубили девет души. – Базен поклати с отвращение глава. Не бяха от най-добрите му хора, а най-добрите, които бе успял да събере за толкова кратко време. – Този екипаж е сериозен противник дори и без вълшебния си кораб. Разпуснали сме се покрай предимствата в наблюдението.
	— Мислиш ли, че това излага плана на риск? – попита Паске.
	— Това зависи от Доктора.
	След като излетяха, Базен събра кураж за разговора, който трябваше да проведе. Нямаше да е приятен. Е Доктора отговори по обичайния си отсечен начин.
	— Е?
	— Измъкнаха се.
	— И Колко са се измъкнали?
	— Базен направи кисела физиономия.
	— Всички.
	Последва мълчание, от което стомахът му кипна.
	— Давам ти буквално най-добрата информация, която може да се намери, а ти ги оставяш да се измъкнат?
	— Плановете бяха изработени в последния момент – оправда се Базен, макар да осъзнаваше, че защитата му е куца.
	— Знаеш, че до мисията за прехващане на дроновете остават само четири дни. Не можем да си позволим да допускаме грешки.
	— Мога да ви уверя, че това няма да се повтори.
	— Ако американците разберат, че дроновете им не само са откраднати, но и се използват активно, това в крайна сметка ще ги доведе до теб и мен. А ако това се случи преди мисията, целият план ще се разпадне. Разбираш ли?
	— Да предупредим ли венецуелците, че операцията им може да бъде компрометирана?
	— Не. Оставих вратичка в кода за контрол на дроновете. Щом си свършат работата днес, ще им пратя команда за самоунищожение. Ще потънат и повече никой няма да чуе за тях.
	— Ами адмирал Руис?
	— Какво за нея? Дроновете са си свършили работата. Пък и всичко е по нейна вина. Ако не беше позволила на „Орегон“ да се измъкне, сега нямаше да сме в тази каша.
	— А „Орегон“?
	— Ще го държа под око за всеки случай.
	— Напуснали са Монтего Бей. Сигурно са недалеч от мястото, където се наложи да се откажа от преследването на катера на Хуан Кабрило.
	— Не мога да ги наблюдавам, ако не знам точно къде са. Обиколи със самолета района и ми кажи координатите.
	— Не може да са отишли далеч за времето, което ми трябваше да стигна до летището – каза Базен. – Ще ги намерим.
	Базен каза на пилота къде да лети, като проследи маршрута на „Оушънеър“ от пристанището на Монтего Бей до мястото за риболов, след което добави разстоянието, което би могъл да измине корабът за изминалото време. Облаците се стелеха ниско, под деветстотин метра, така че се наложи да се спуснат под тях, за да търсят „Орегон“.
	Полетяха над морето и Базен беше готов да изпрати джипиес координатите на Доктора веднага щом види кораба. Но когато стигнаха до чисто небе, видяха само синя шир, простираща се във всички посоки от брега на Ямайка. Единственият съд наоколо беше пътнически кораб далеч на хоризонта. Останалото море пустееше. Нямаше следи и от „Каст Ауей“, което означаваше, че катерът вероятно е на дъното на океана. Колкото до товарния кораб, Базен бе напълно озадачен.
	„Орегон“ беше изчезнал.
	 
	 
	 
	  

	 
	50 км източно от Ямайка

	 
	Хуан беше сигурен, че ямайските власти задават много въпроси за откритите из целия остров трупове и защо два рибарски катера са изчезнали. Не искаше да рискува и да се връща в Монтего Бей.
	Вместо да поправят рибарския катер на Крейг Рийд и да го върнат в Монтего Бей без него на борда, с помощта на един от крановете на „Орегон“ прибраха „Каст Ауей“ в най-големия трюм, където техниците щяха да поправят двигателя и да закърпят дупките – всичко това безплатно заради неприятностите, които бяха докарали на собственика.
	Веднага щом „Каст Ауей“ се озова на мястото си, Хуан нареди „Орегон“ да напусне района колкото се може по-бързо, тъй като нападателите им можеха да крият още нещо в ръкава си. Три часа по-късно прибраха Еди, Линк и мотоциклета с една от мощните спасителни лодки на „Орегон”, която отплава да ги вземе от Очо Риос. Местният представител на „Харли Дейвидсън“ щеше да изпрати някого да прибере наетия мотоциклет на Еди.
	След като целият екипаж отново бе на борда и се отдалечаваха от острова, Хуан посети лечебницата. Влезе и завари Джулия да си води някакви бележки на таблета.
	— Как, е гостът ни? – попита той.
	Тя остави таблета на бюрото и се облегна назад, като прокара пръсти през косата си. Като се изключи леката умора около очите й, не показваше никакви признаци на стреса, през който беше преминала.
	— Операцията мина добре. Вътрешните кръвоизливи причиняваха натиск върху плеврата. Извадих куршума, сложих гръден дренаж и заших раните. Би трябвало да се изправи на крака след няколко дни. След шест седмици ще се е възстановил напълно.
	— Добри новини. Буден ли е?
	— Не. Ще ти кажа, когато е готов за посетители.
	— Благодаря. Като се събуди, кажи му, че сме се погрижили за лодката му.
	— Добре.
	— Каква е диагнозата на дръзкия ни скейтбордист?
	— Няколко шева и шина. Ще му остане красив белег, с който да впечатлява дамите.
	— Годен ли е за работа?
	— Определено може да седи на мястото си в оперативния център, но не бих го накарала да прави обиколки по трасето си.
	— Спокойно – каза Хуан. – Вече прибрахме пързалката му.
	Джулия разтърка очи.
	— Добре ли си? – попита я той. – Обикновено не попадаш в екшъни като този, през който сте минали с Линда.
	— Добре съм. Просто се радвам, че мога отново да спасявам хора, вместо да ги убивам.
	— Ако с Линда не се бяхте справили с онези типове, днес щяхме да изгубим много хора.
	— Линда направи всичко. Аз само се спънах в правилната посока.
	— Крейг Рийд има късмет, че си го направила. Ще се върна по-късно.
	Излезе и отиде в каютата на Марк Мърфи, която бе много по-напред от останалите, за да изолира метеоритните трясъци и тътена, които се носеха от тон колоните на уредбата му. Вратата беше отворена, така че Хуан почука проформа и влезе. Тъй като беше по време на принудително бездействие за Мърф. Хуан очакваше да го завари как се сражава с Ерик на някоя видеоигра на гигантския телевизор, ала вместо това намери двамата залепени за таблетите си. Кракът на Мърф беше вдигнат на канапето и бинтован. Патерицата лежеше на пода до него.
	— Радвам се, че не влезе като мен в клуба на Дългия Джон Силвър – каза Хуан. – Аз съм единственият на този кораб, на когото му е позволено да има дървен крак.
	— А аз с радост ще те оставя да си единственият с тази привилегия – отвърна Мърф. – Реших, че не ми харесва да ме прострелват.
	— Приключихте ли с анализа на сигурността на компютрите ни? – попита Хуан и затвори вратата.
	— Преровихме ги три пъти – докладва Ерик. – Нищо.
	— Ако някой е надзъртал в мрежата ни, вече щяхме да сме открили нещо – добави Мърф. – Предпазните стени са здрави както винаги. В сървърите ни не е прониквал никой, на когото не му е мястото там.
	— Ами подслушвателни устройства?
	— Никакви мрежи, освен нашите собствени не излъчват сигнали от кораба – увери го Мърф.
	— А аз претърсих оперативния център, заседателната зала и столовата с уреди за засичане на буболечки. Навсякъде е чисто.
	Хуан се намръщи.
	Бяхме атакувани на пет различни места едновременно. За координирането на подобно нещо е необходимо наличието на подробна информация.
	— Може да са проследили всички след слизането от кораба – предположи Ерик.
	— Един или дори двама – да. Но и петте групи? Освен това е трябвало да знаят къде отиваме, за да ни причакат в Монтего Бей със значителна огнева мощ.
	— Пък и откъде някой би могъл да знае, че двамата ще бъдем на открито на палубата? – добави Мърф.
	— Някой трябва да е проучил онази цистерна, за да я избере за място, от което да стреля.
	— Значи няма проникване в мрежата и никой не подслушва съвещанията ни с бръмбари – каза Хуан.
	— Търся друго обяснение как информацията къде ще бъдем, е попаднала в неправилните ръце.
	Ерик го изгледа невярващо.
	— Да не искаш да кажеш, че си имаме шпионин на борда?
	Хуан въздъхна тежко.
	— Не сме приемали нови хора в екипажа от повече от година. Проучили сме всеки, както финансово, така и лично. Не виждам как е възможно подобно нещо.
	— Искаш ли да започна проучване на членовете на екипажа, които не са станали обект на атака?
	Хуан поклати глава.
	— Още не. Не мога да приема, че на „Орегон“ има предател, а тръгването по този път ще направи всички ни параноици. Работим и живеем заедно и не можем да си позволим да бъдем подозрителни един към друг. Това ще ни унищожи като екип. Искам друго обяснение.
	— Но откъде са можели да знаят къде ще бъдем, ако не са били в стаята, докато разговаряхме за това?
	Хуан търсеше каквото и да било обяснение, което да не включва лов на вещици, но нямаше да е зле да се вземат предпазни мерки.
	— Може би щяхме да разберем по-добре как е станало, ако знаехме кой го е направил.
	Двамата свиха рамене и Хуан си тръгна. Следващата му спирка бе в оперативния център, където Мак Ди и Хали Касим слушаха внимателно нещо през слушалки.
	— Хуан се облегна на конзолата.
	— Това записът на Еди ли е?
	Хали кимна.
	— Мак Ди смята, че може да преведе думите му.
	— Нещо полезно?
	Мак Ди сви рамене, което май започваше да става любим жест на екипажа.
	— Все едно е в делириум. Еди твърди, че е паднал здравата на глава, преди да умре.
	— Какво казва?
	— Повтаря непрекъснато едно и също изречение. „Доктора – който и да е той, – обеща, че след четири дни светът ще бъде различен.“ Казва го така, сякаш съжалява, че няма да е жив, за да го види. Това говори ли ти нещо?
	Хуан се включи в свиването на рамене.
	— Звучи зловещо.
	— Може да е бил докаран до някакво състояние – предположи Хали.
	— Тогава защо казва, че „светът ще бъде различен“?
	— Може би има предвид неговия свят.
	— Не – възрази Мак Ди. – Определено казва „светът“.
	— Това още не обяснява защо той и приятелите му искаха да ни премахнат – каза Хуан.
	— Може би си мислят, че знаем нещо за онзи доктор.
	— Или за това какво ще се случи след четири дни – предположи Хали.
	— Ако някой има някакви теории, целият съм слух – каза Хуан.
	Влезе Линда и му подаде няколко листа.
	— Току-що получихме това от ЦРУ. Предварителен списък на всичко по-важно, случило се на датите от телефона на онзи венецуелски лейтенант. В момента правят по-подробен анализ.
	Хуан видя четирите гръцки букви и кодове, вървящи към всяка дата, но те му изглеждаха толкова неразбираеми, колкото и в деня, когато Мърф и Ерик разкодираха телефона. Алфа 17, Бета 19, Гама 22, Делта 23 – четвъртата отговаряше на днешната дата.
	— Намериха ли някакво съответствие?
	— От ЦРУ проверяват всякакви варианти на прогресии, за които могат да се сетят. Засега не откриват съответствия. И като че ли няма нищо, което да свързва датите.
	Хуан погледна списъка. Той включваше най-различни събития по целия свят – убийства, транспортни инциденти, политически речи и изяви, климатични феномени, терористични акции, спортни събития. Не виждаше нищо, което да пасва на поредицата.
	Едно нещо все пак привлече вниманието му – потъване на кораб. Повечето хора нямаха представа колко често потъват кораби в открито море. Средно на година на дъното се озоваваха над сто съда, отнасяйки със себе си около две хиляди моряци. Дори в епохата на джипиес проследяването, метеорологичните прогнози и сателитните комуникации много кораби изчезваха безследно, станали жертви на технически неизправности, пожар, бури и силно вълнение.
	Корабът от списъка попадаше на мястото Гама 22. Ставаше дума за товарен съд на име „Санта Крус“, потънал с целия си екипаж.
	Двайсет и двама души.
	Хуан усети как косъмчетата на тила му настръхват.
	— Ами това? – попита той, посочвайки името в списъка.
	— „Санта Крус“ ли? – уточни Линда. – ЦРУ смята, че числеността на екипажа е съвпадение. Аналитикът ме увери, че лесно може да се намерят случайни връзки, които не означават нищо. На датата Алфа 17 е имало верижна катастрофа в Ню Йорк със седемнайсет коли, както и снежна буря в Калгари, при която натрупало седемнайсет инча сняг.
	— Името „Санта Крус“ ме човърка. Да проверим.
	— Отидоха при терминала на Линда, който имаше
	връзка с база данни, съдържаща всички кораби по света. Тя въведе „Санта Крус“ в полето за търсене.
	— Плавал е под панамски флаг, но е принадлежал на венецуелска компания на име „Кабимас Шилинг“. Собственикът на компанията е един от най-богатите хора във Венецуела, Рикардо Леал. – Линда направи бързо търсене и откри хиляди резултати с името му. – Изглежда, че господин Леал има политически амбиции в страната си. Мнозина очакват да използва богатството си, за да се кандидатира за президент на изборите догодина.
	Хуан отново погледна списъка и осъзна каква е връзката.
	— Линда, направи справка за всички кораби, потънали през последните три месеца.
	— Въпреки че в списъка на ЦРУ няма други кораби ли?
	— Датите на потъване и датите, на които са обявени за изчезнали, може да се различават. Понякога един кораб не се смята за изчезнал няколко дни след като за последен път е имало връзка с него.
	Линда изготви списъка и двамата го сравниха с числата от телефона. Тя ахна, когато видя как си съответстват.
	Числата не бяха прогресия. Лейтенантът беше записвал числеността на екипажите на всеки кораб.
	Алфа 17 – „Кантаура“, контейнеровоз, изчезнал край бреговете на Португалия със седемнайсет души екипаж.
	Бета 19 – „Тукупита“, танкер, изчезнал при нос Хорн, екипаж от деветнайсет души.
	Гама 22 – „Санта Крус“ с екипаж от двайсет и двама души, изчезнал в средата на Атлантически океан.
	Всички кораби принадлежаха на „Кабимас Шилинг“. Първите два не бяха подали никакъв сигнал за бедствие, нито бяха съобщили за нещо нередно преди загубата на контакт. Просто изчезнали.
	— Три кораба за три месеца? – отбеляза Линда. Това не може да е случайност.
	— Сигурен съм, че застрахователят на Леал твърди същото. Сигурно си мислят, че нарочно е потопил корабите, или са били поддържани толкова зле, че са се разпаднали. И в двата случая застраховката отпада. А без застраховка никой не би поверил товара си на неговата компания.
	— Мислиш, че Руис се цели в негови кораби ли?
	— Възможно е. Ако и тя самата има политически амбиции, какъв по-добър начин да се отърве от най-големия си противник от това да го доведе до банкрут?
	— Сега той сигурно едвам се държи на ръба – каза Линда.
	— Още един потънал кораб и пада – съгласи се Хуан. Провери числеността на екипажите на останалите му кораби. Може да намерим съвпадение.
	Отговорът дойде незабавно. Един от корабите на „Кабимас“ имаше екипаж от двайсет и трима души превозвач на коли на име „Сиудад Боливар“.
	— Къде се намира в момента?
	Линда провери базата данни за морския трафик.
	— Отплавал е от Веракруз в Мексико прели два дни, натоварен с коли и строително оборудване. Дестинацията му е Пуерто Кабело, Венецуела.
	— Което го поставя на няколкостотин километра южно от Ямайка – каза Хуан. – Току-що намерихме отговора.
	— На какво?
	— На въпроса защо някой се опитва да ни убие отвърна Хуан. – Руис възнамерява да потопи „Сиудал Боливар“ днес и ние сме единствените, способни да й попречим.
	 
	 
	 
	  

	 
	Мария Сандовал беше почти приключила всекидневната си инспекция на автомобилните палуби на „Сиудад Боливар“. Като капитан на кораба нейна отговорност бе товарът да пристигне невредим и затова редовно проверяваше състоянието на затворените товарни палуби, за да се увери, че няма течове, които да позволят на солената вода да повреди пратката, както и че всичко си е на мястото.
	„Сиудад Боливар“ беше гордостта на „Кабимас“. С дължина двеста и тринайсет метра и височина единайсет етажа, той можеше да транспортира до пет хиляди коли за растящия южноамерикански пазар. В момента колите бяха доста по-малко, тъй като таванът на палуба 10 беше вдигнат, за да се освободи място за обемисто строително оборудване – сонди, багери, подвижни кранове, самосвали, булдозери всички предназначени за Бразилия. Палубата под тази беше отделена за коли и джипове за Венецуела и Аржентина.
	Общата стойност на товара възлизаше на повече от сто и петдесет милиона долара и Мария се отнасяше сериозно към отговорностите си. Късата й тъмна коса и кръглото лице я правеха да изглежда по-млада от нейните трийсет и осем години и грубоватите нови членове на екипажа често я подценяваха, когато я срещаха облечена с невзрачни панталони и лек пуловер, който не разкриваше нищо. Беше наложила строга дисциплина на кораба, гонена от напрежението и желанието да успее като единствен капитан жена в компанията. Поради загубата на три съда през последните три месеца екипажът беше изнервен, Мария прекарваше безсънни нощи в тревоги за кораба си и затова обръщаше особено внимание на всичко, което би могло да ги изложи на някакъв риск.
	Строителните машини бяха наредени в дълги редици, паркирани на сантиметри една до друга, за да се използва максимално капацитетът на огромното, добре осветено пространство. Мария бе единственият човек в трюма. Дори с вибрациите на корабните двигатели и бръмченето на климатичната инсталация липсата на други звуци беше зловеща.
	Тя провери закрепването на няколко случайно избрани машини. Знаеше, че хората й ги проверяват редовно, но обичаше да инспектира работата им, за да е сигурна, че докладите им са точни. Ако някоя тежаща петдесет тона машина се освободеше при силно вълнение, като нищо можеше да нанесе огромни щети на останалия товар или да предизвика пожар.
	Докато по-малките коли се връзваха с въжета, строителните машини се закрепваха с тежки стоманени вериги. Нищо, освен ураган от пета степен не би могло да ги помръдне от местата им, а метеорологичните прогнози вещаеха спокойно плаване до Пуерто Кабело.
	Мария приключи с огледа и остана доволна от резултата. Очакваше много от екипажа си и моряците никога не я разочароваха.
	Вървеше към стълбите за мостика, когато чу някакво стържене. Но звукът не идваше от двигателите. А сякаш се издавате от самия корпус.
	Преди да успее да помръдне, сирените из целия кораб запищяха и тя се присви инстинктивно. Вместо късите сигнали за пожар се чуваше продължителен вой.
	Пробив в корпуса. Корабът се пълнеше с вода.
	Човек, който не познаваше кораба добре като нея нямаше да усети нищо, но Мария долови лекото килване към левия борд. Втурна се към стълбите, като откачи в движение радиостанцията от колана си.
	— Хорхе! – извика тя през воя на сирените. – Докладвай!
	Притисна радиостанцията до ухото си. Чуваше, че помощникът й говори нещо, но не можеше да различи думите му заради воя.
	— Стоп машини! – нареди тя и не зачака отговор.
	Взе тичешком десетте етажа до мостика и отвори задъхана вратата. Корабът забавяше ход, двигателите бяха спрени, както бе наредила. На мостика имаше трима души – Хорхе, щурманът Мигел и кормчията Роберто. Движеха се ефективно, без признаци на паника, но стресът им личеше по избилата по лицата им пот.
	Хорхе, който бе с десет години по-възрастен от нея, оплешивяващ мъж с шкембе и козя брадичка, я погледна смаяно.
	— В какво се блъснахме? – попита Мария.
	— В нищо, капитане – отвърна той. – Наоколо няма други кораби, а дълбочината е три километра. Невъзможно е да сме се натъкнали на риф.
	— Някой паднал контейнер?
	— Малко вероятно.
	— Колко голяма е пробойната?
	— Пробойните. Имаме наводнени отсеци на осем различни места на кораба.
	— Какво?
	Хорхе й показа схемата с пробойните. Всички бяха по левия борд.
	— Някой видял ли е какво е станало?
	— Един моряк, който видял пробойната на носа, каза, че била с диаметър петнайсетина сантиметра и сякаш била направена с бургия.
	Мария бе изумена. Това беше просто невъзможно. Можеше да разбере една голяма дупка. Но осем малки в съд с двоен корпус беше нещо нечувано.
	— Успял ли е да запуши дупката? – попита тя.
	— Не, госпожо. Налягането е било прекалено голямо. Наложило се е да запечата помещението. Освен това затворих херметичните врати на машинното отделение. Получиха се сериозни наводнения в някои трюмове, преди да успеем да изолираме другите повредени места, но запечатаните отсеци продължават да се пълнят с вода.
	Кренът на кораба беше вече десет градуса и се увеличаваше бързо. Мария беше принудена да се държи за конзолата, за да пази равновесие. Ако не направеха нещо, „Сиудад Боливар“ щеше буквално да стигне до точката на преобръщане. След това корабът щеше да потъне за минути.
	Не можеха да запушат дупките, но може би щяха да успеят да балансират кораба достатъчно, за да не се преобърне. Отсеците за баласт вече бяха пълни, така че не можеха да добавят вода в онези на десния борд, за да изправят съда.
	Мария знаеше, че трябва да намери начин да спре накланянето. Подобно на всички капитани на кораби като нейния, тя беше чувала историята за „Кугар Ейс“ превозващ автомобили съд, който едва не се преобърнал, когато капитанът решил да смени служещата за баласт вода, преди да доближи Аляска, за да не вкара чужди животински видове в американски води. Повреда по време на операцията предизвикала крен на „Кугар Ейс“, но не дотолкова, че да се преобърне напълно. Спасителният екип трябвало да положи огромни усилия, за да го изправи, след като трийсет дни корабът лежал на една страна във водата.
	За разлика от контейнеровозите, при които по-голямата част от товара е на открити палуби, превиващите автомобили кораби са напълно затворени. Никой друг товарен кораб не би могъл да изпържи на подобен наклон, защото би загребал вода.
	След инцидента с „Кугар Ейс“ повечето големи кораби, включително „Сиудад Боливар“, бяха оборудвани с компютърно приложение, което да следи натоварването и да помага на екипажа да определи как да подреди натоварените коли за максимална стабилност. Програмата се грижеше и за безопасната смяна на баласта.
	Изпразването на баластните резервоари на „Кугар Ейс“ бе причинило инцидента, но може би Мария можеше да спаси своя кораб със същата тактика.
	— Мигал, изпрати сигнал за бедствие – нареди тя. – Хорхе, вкарай наводнените отсеци в системата за наблюдение на натоварването.
	— Защо?
	— Защото искам да знам кои баластни резервоари на левия борд да изпразня.
	Той я погледна, сякаш си беше изгубила ума.
	— По-бързо – подкани го тя. Наклонът вече бе станал петнайсет градуса.
	— Слушам, капитане.
	Докато Мигел пращаше сигнала за бедствие, пръстите на Хорхе летяха над клавиатурата. След две минути и пет градуса крен той обяви:
	— Резервоари три и четири са най-добрата ни надежда. Но ако числата грешат, може да не ни остане време да напуснем кораба.
	Макар че товарът беше нейна отговорност, безопасността на екипажа имаше най-висок приоритет.
	— Хорхе – каза тя, – идете с Роберто и Мигел да съберете останалите и се пригответе за спускане на спасителната лодка. — Тъй като лодката беше на левия борд и по-близо до водата, щяха да имат време да я спуснат. Поне нямаше опасност да умрат от студ в този тропически климат.
	— Оставаме, капитане – заяви Хорхе. Мигел и Роберто кимнаха в знак на съгласие.
	— Никакви такива. И сам човек може да го направи. Ако се получи и корабът се изправи, ще ви кача обратно на борда. Но ако се преобърне, няма причина всички да загиваме.
	— А само вие ли?
	— Корабът е мой. А сега идете да се погрижите за хората. Обадете ми се, когато се отдалечите достатъчно.
	Хорхе преглътна с мъка, но беше ясно, че няма смисъл да възразява. С пресилени усмивки и пожелания за успех тримата забързаха навън, като се хващаха за всичко попаднало им, за да се задържат на наклонената палуба.
	Докато екипажът се отдалечеше на безопасно разстояние, тя сигурно нямаше да може да се задържи изправена или дори да излезе от мостика. Нямаше желание да се самоубива и не се блазнеше от идеята за геройска смърт. Искаше да оцелее, ако това изобщо беше възможно. Нуждаеше се от резервен план, ако нещата се объркат.
	Излезе от мостика до монтирания в стената пожарогасителен маркуч. Отвори кутията и го издърпа, прекара го през мостика и от другата му страна. Когато го разви напълно, тя се върна при компютърния терминал и омота маркуча около кръста си.
	Две минути по-късно Хорхе докладва по радиостанцията, че лодката е спусната и целият екипаж е налице. Отдалечаваха се на безопасно разстояние, но бяха готови да я вземат, ако реши да скочи от кораба. Тя му благодари и добави, че ще разбере избора й, когато види какво се случва с кораба.
	Кренът вече беше четирийсет градуса и маркучът се впи в хълбока й, тъй като наклонът заплашваше да я лиши от опора под краката. Ако планът й проработеше, щеше да спаси кораба. В противен случай допълнителното нарушаване на равновесието можеше да го преобърне, преди Мария да има шанс да се измъкне.
	Като ревностна католичка Мария се прекръсти и целуна кръстчето на врата си. После подаде команда за изпразване на баластни резервоари 3 и 4, молейки се помпите все още да работят.
	Първоначалният резултат не отговаряше на очакванията й. Нямаше внезапно движение, нито шум на работещи машини. Но екранът показваше, че помпите работят. Нивото на водата в резервоари 3 и 4 намаляваше.
	Внезапно корабът се разтресе, крепът се увеличи с десет градуса за секунди и Мария се уплаши, че е направила грешен избор. Последната й команда можеше да я убие и да потопи кораба.
	Подметките й най-сетне изгубиха опора и краката на Мария увиснаха във въздуха. Рамото й се блъсна в покрития с гума под. Маркучът беше единственото нещо, което й пречеше да полети през вратата и парапета и да се размаже на металната палуба долу.
	Подобно на катерач, изкачваш отвесна скала. Мария опря крака в пода и сграбчи маркуча с двете си ръце. Трябваше да стигне до мястото, където маркучът бе закрепен за външната стена, преди наклонът да е станал прекалено стръмен, за да може да разчита на краката си. Беше силна, но ръцете й не бяха достатъчно мускулести, за да може да се набере само с тях.
	Беше истинска надпревара с накланянето на кораба. Мария се катереше, като внимаваше едната й ръка винаги да държи маркуча. Една грешка и щеше да разбие главата си в някоя конзола.
	Намираше се по средата на изкачването, когато маркучът се закачи в радиостанцията на колана й. Прели да успее да го хване, уоки-токито се откачи и полетя във въздуха, за да стане на парчета след удара в парапета – нагледна демонстрация какво очакваше и самата Мария, ако се изпусне.
	С нов прилив на сили тя изкачи последните крачки и се измъкна на външната метална стена на мостика. Остана да лежи, като дишаше тежко, изтощена от усилието. Едва тогава осъзна, че кремът се е стабилизирал. Корабът не се изправяше, но и не се намираше в непосредствена опасност от преобръщане.
	Доколкото можеше да прецени, кренът беше седемдесет градуса и боядисаните в бяло стени се бяха превърнали временно в подове. Мария се освободи от маркуча, изправи се и тръгна по външната стена на каютите на екипажа, като внимаваше да не пропадне през някой прозорец. Нямаше смисъл да се връща на мостика и да се опитва да наглася баласта повече с надеждата да изправи кораба. Като едното нищо можеше и да го преобърне. По-добре беше да остави това на опитен спасителен екип.
	Заслони очи от яркото слънце над западния хоризонт. След няколко часа щеше да се стъмни и трябваше да реши дали е възможно да се спусне безопасно до левия борд, за да се присъедини към екипажа. Можеше да го направи през вратите от вътрешната страна, но минаването през преобърнатите коридори щеше да е по-рисковано, отколкото си заслужаваше. По-добре бе да изчака на палубата пристигането на спасителен кораб. Освен ако нямаше някой военен кораб наоколо, „Сиудад Боливар” бе твърде далеч от сушата, за да може да бъде спасен с хеликоптер.
	Вдигна длан над очите си и се загледа в морето, докато не забеляза спасителната лодка, която заобикаляше кораба откъм кърмата. Можеше само да си представи гледката, която виждаше екипажът – зелен корпус, наклонен под неестествен ъгъл, огромно витло, увиснало над водата, и червена долна част, видяла белия свят за първи път, откакто корабът беше пуснат от сухия док.
	Замаха бясно с ръце, докато не видя как екипажи й замаха в отговор. Радостните им викове достигнаха до нея. Когато приближиха толкова, колкото смееха, тя им извика, че е изгубила радиостанцията си, и че ще остане на палубата до пристигането на помощ. Ако не се надигнеше неочаквана буря, пренощуването под звездите нямаше да е чак толкова зле, като се имаха предвид обстоятелствата.
	Измина един час. Мария легна да си напран сиеста, по време на която мислеше върху пораженията, които едва не бяха потопили кораба й. Не можеше да се сети за никакъв феномен, бил той естествен или дело на човешка ръка, който да доведе до появата на кръгли дупки в корпуса.
	Мислите й бяха прекъснати от далечен звук на двигател. Мария рязко се изправи и огледа хоризонта. Накрая видя някакъв съд да приближава от изток – тъмносив кораб с дължина около двайсет и четири метра. Твърде малък за товарен съд, но не и с конфигурацията на яхта. Накрая го разпозна като стар риболовен траулер.
	Сигурно е бил в района и е чул сигнала за бедствие. Хорхе вероятно вече се бе свързал по радиото с тях. Докато корабът приближаваше, Мария си мислеше как ще й хвърлят въже, по което да се спусне.
	Замаха, когато корабът намали ход и се изравни със спасителната лодка, но не видя никого на борда. Хората от екипажа й се бяха скупчили при отворения люк, ръкомахаха и викаха радостно.
	Вратата на траулера внезапно се отвори и от нея се изсипаха осем мъже с някакви черни предмети в ръце. Радостните възгласи на хората й се превърнаха във викове на ужас. Мария се втрещи, когато чу характерния трясък на автомати. Стоеше шокирана и гледаше как дулата на оръжията проблясват и хората и биват разкъсвани от куршумите. Всичко приключи за секунди.
	Един от мъжете хвърли два предмета в лодката и затвори люка. Последваха два приглушени гърмежа и секунди по-късно лодката избухна в пламъци. Тя потъна за минути, отнасяйки хората й на дъното на океана, без да остави никакви следи.
	Мария бе така вцепенена от ужас при вида на горящата спасителна лодка, че не обръщаше внимание на траулера. Ала някой на борда му явно я бе забелязал, защото по метала около нея загракаха куршуми.
	Без да се замисля, тя побягна в отчаян опит да стигне до най-близката врата. Куршумите профучаваха твърде близо до нея и тя осъзна, че няма да има време да я отвори и да влезе вътре, преди да бъде улучена. Нуждаеше се час по-скоро от прикритие.
	Мария скочи към първия попаднал й прозорец и стегна крака, разби стъклото и пропадна надолу.
	 
	 
	 
	  

	 
	Лейтенант Пабло Домингес се закатери към мостика по пожарогасителния маркуч, който бе спуснат удобно от отворената врата. Ако адмирал Руис научеше, че „Сиудад Боливар“ не е потънал, нямаше да има значение дали Домингес се е махнал от местопрестъплението. Вече се бе провалил веднъж и бе получи втори шанс да поправи грешката си, като поеме тази мисия. Провалеше ли се отново, с него бе свършено.
	Повикванията от приближаващ хеликоптер бяха нежелана новина. Определено не очакваше хеликоптер толкова далеч от сушата. Появата му можеше да означава само едно – че към тях приближава кораб. Поради това беше поел риска да се качи на превозвача на коли, за да намери начин да го потопи, преди да е пристигнал спасителен екип.
	Дизайнът на подводницата „Пираня“ беше купен от източник на адмирал Руис – човек, когото Домингес познаваше единствено като Доктора. Той бе участник в някаква свръхсекретна американска програма за дронове и беше успял да отмъкне плановете. С експертната помощ на Доктора Руис бе построила осем миниатюрни подводници.
	Те бяха със стелт дизайн, задвижваха се със захранвани с акумулатор дюзи, бяха практически безшумни и цяло ято от тях можеше да се промъкне незабелязано до всеки кораб. Щом достигнеха целта и се разгърнеха за максимален ефект, те се закрепяха за корпуси с мощни магнити и пускаха в действие единственото си оръжие – въртяща се сонда, изстрелваща поток морска вода с диаметър един милиметър и налягане от петстотин и шейсет килограма на квадратен сантиметър. Индустриалните водни лазери се използваха за рязане на алуминий, мрамор и гранит, без да изгарят обработваната повърхност или да оставят прах и стружки. Миниатюрната им версия на „Пираня“ използваше самата морска вода като режещ инструмент, способен да пробие за секунди дебелата два и половина сантиметра стомана на двойните корпуси. Едновременните пробойни, направени от много подводници, гарантираха потъването на корабите, преди някой на борда да е разбрал, че са атакувани.
	Макар и ефективни, пираните имаха и своите недостатъци. Тъй като зависеха от акумулаторите си, обхватът и продължителността на работата им бяха изключително кратки. Можеха да се използват само веднъж, след което се нуждаеха от пълно презареждане. Риболовният траулер бе специално оборудван да превозва и зарежда дългите два и половина метра подводни дронове. Траулерът оставяше подводниците по пътя на набелязания за атака кораб и там те чакаха, докато не го засекат с вградените си камери. Самият траулер се оттегляше на километри от мястото и беше далеч от мястото на катастрофата. Домингес контролираше подводниците от таблета си, който му позволяваше да следи целта. Подводниците прехващаха кораба, потопяваха го, след което траулерът се появяваше, за да прибере дроновете и да ликвидира евентуалните оцелели.
	Първите три атаки минаха безупречно. Всеки кораб потъна, преди да успеят да спуснат спасителните лодки, и хората на Домингес трябваше да се погрижат само за онези членове на екипажа, които бяха скочили зад борда. Капитан Мария Сандовал обаче беше съумяла някак да спре преобръщането на кораба си. Подводниците в момента се презареждаха, но щеше да мине още половин час, прели да могат да се използват отново. Ако спасителният кораб пристигнеше прели това, екипажът му сигурно щеш да спаси „Сиудад Боливар“, а Домингес не можеше да позволи подобно нещо.
	Знаеше, че не може да чака подводниците да се заредят. Трябваше да намери друг начин да потопи, кораба, поради което и се качваше в момента на мостика. Чудеше се дали да не предизвика пожар, но бордовите противопожарни системи щяха да потушат бързо пламъците. Пък и той разполагаше с по-елегантно решение. Като опитен моряк Домингес знаеше, че изпразването на баластните резервоари на левия борд ще доведе до преобръщане на кораба.
	Можеше да изпразни резервоарите на десния борд, но корабът вече се бе наклонил толкова много, че можеше да се преобърне, преди Домингес да успее да се върне на траулера. Затова реши да остави левите резервоари да се източват по малко, за да има предостатъчно време да се отдалечат на безопасно разстояние.
	Стигна до мостика и се набра до компютърния терминал. Намери системата за контрол на баласта и зададе изпразване на левите резервоари. Когато това станеше, високата част на кораба щеше да тежи много повече от онази във водата. Съдът щеше да се изправи на кила си и да продължи в другата посока, докато се преобърне напълно. Тогава водата щеше нахлуе през въздушните тръби. Веднага щом товарните врати се огънеха от вътрешното налягане, корабът щеше да се понесе като камък към дъното.
	Усмихна се на хитроумния си резервен план. Със сигурност щеше да получи похвала от адмирала за спасяването на мисията.
	След като активира процедурата по изпразване, той извади пистолета си и стреля по всички терминали, за да ги унищожи. Никой нямаше да успее да прекъсне изпразването оттук. Машинното отделение беше единственото друго място, от което можеха да се контролират баластните резервоари. След като кренът намалееше и стълбите станеха използваеми, Домингес възнамеряваше да прати човек там, който да извади станцията от строя, в случай че Мария Сандовал беше оцеляла след стрелбата по нея.
	Изруга под нос, когато чу боботенето на приближаващия хеликоптер. Спасителите бяха пристигнали по-рано от очакваното.
	 
	 
	Седнал на предната седалка на хеликоптера, Хуан неволно зяпна. Досега не се беше сблъсквал с подобна гледка. Сигналът за бедствие го беше подготвил да завари „Сиудад Боливар“ преобърнат, но не очакваше да види кораба полегнал на една страна, с обърнат към тях кил, докато приближаваха от север. Името на компанията КАМИБАС беше изписано с огромни златни букви на тъмнозелен фон върху дясната страна на кораба. Гледката му напомни за круизния кораб „Коста Конкордия“ лежащ върху скалите, които бяха разкъсали корпуса му, но тази гледка беше още по-невероятна, защото превозвачът на коли лежеше неподвижно насред океана.
	— Подобно нещо не се вижда всеки ден – отбеляза Гомес Адамс, докато насочваше носа на хеликоптера надолу.
	— Поне няма да използваме оксижените – каза Еди, седнал отзад между Линк и Мак Ди. Няколко месеца по-рано бяха попаднали на напълно преобърната мегаяхта и трябваше да разрежат корпуса й, за да спасят пътниците. Бяха готови да направят същото и сега, ала нямаше да се наложи, тъй като вътрешността на кораба беше достъпна. Найлоновото въже обаче сигурно щеше да им потрябва.
	„Орегон“ беше зад тях и приближаваше с пълна скорост, но щеше да пристигне след половин час.
	— Мислиш ли, че ще успееш да кацнеш? – обърна се Хуан към Гомес.
	— Мога да докосна с плъзгачите корпуса, за да не се налага да се спускате с въже, но не виждам достатъчно равно място, че да останем стабилни.
	— Колко време можеш да останеш тук?
	— Ще издържа до пристигането на „Орегон“.
	Хеликоптерът на „Орегон“, който се пазеше в кърмовия трюм, можеше да се издигне и спусне на подвижна платформа за излитане и кацане. MD 520N имаше необичаен дизайн, тъй като му липсваше опашна перка. Завиването на машината и контролирането на въртящия момент се осигуряваха от отходните газове на турбината. Хеликоптерът беше толкова маневрен, та Гомес се хвалеше, че можел да лети по-добре и от колибри. Той бе достатъчно опитен пилот и Хуан почти му вярваше.
	Бяха излетели веднага щом засякоха сигнала за бедствие. „Орегон“ плаваше на юг от Ямайка, откакто Хуан беше открил, че „Сиудад Боливар“ е в опасност. Многократно се бяха обаждали на компанията да ги предупредят за наближаващата опасност, но биваха посрещнати със съмнение за мотивите им и Хуан не можеше да ги обвинява. Без по-конкретен анализ на заплахата компанията можеше да предаде само смътно предупреждение на капитана на кораба. Когато се озоваха в радиообхвата на самия кораб, сигналите за бедствие вече се подаваха. След като те внезапно прекъснаха, единственият кораб в радиус пет часа път до „Сиудад Бол и вар“ беше „Орегон“.
	Хуан беше наредил да излетят с хеликоптера, за да стигнат колкото се може по-бързо. Въпреки че повикваха кораба през целия полет, не получиха никакъв отговор. Не знаеха дали в цялата история не са замесени пирати, но фактът, че при предишните инциденти нямаше оцелели, правеше Хуан предпазлив.
	И четиримата от спасителния екип бяха въоръжени, а Хуан бе сложил бойния си крак.
	— Да видим къде е спасителната лодка, преди да се спуснем – предложи Хуан. – Не може да са отишли далеч. – Неизречената тревога бе, че ако лодката е била спусната на вода, вече щяха да са се свързали по радиото с нея.
	— Ще направя една обиколка – каза Гомес.
	Той се спусна и вече започнаха да различават подробности от корпуса. Товарните рампи на кърмата и десния борд изглеждаха непокътнати и по местата си. Хуан огледа дъното и погледът му се спря върху петнайсетсантиметрова дупка в червената боя, малко под ватерлинията при носа. Това беше единственото видимо поражение.
	— Май са имали проблем с дървояд – отбеляза Линк.
	— Или някой е сондирал за нефт по дъното на кораба – предположи Мак Ди.
	Хуан беше най-опитният моряк в хеликоптера, но не можеше да измисли някакво по-реалистично решение от шегите им.
	— Снимай това, Линк.
	Гомес спря за няколко снимки, след което заобиколи кърмата. Едва когато се озоваха от лявата страна, видяха някакъв риболовен траулер до товарния кораб недалеч от мостика в носовата част.
	Хуан се изненада да види кораб, тъй като никой не беше отговарял на повикванията им. Не се виждаше никаква спасителна лодка, макар че тя можеше да е под водата, все още закрепена на котвения си кран. Първото му предположение бе, че траулерът е дошъл да прибере екипажа, но когато Гомес приближи, Хуан разбра, че заключението му е погрешно.
	Във водата до траулера имаше въжета, общо осем, които бяха закрепени към някакви носещи се по повърхността предмети, но Хуан не можеше да ги различи от това разстояние. На траулера имаше десет души. Един от тях осигуряваше друг, който се държеше за въже по наклонената палуба на кораба. Но вместо моряк в работни дрехи, напускащият кораба човек беше облечен в черно и се катереше нагоре към мостика.
	Гомес приближи още повече и Хуан видя, че мъжът е преметнал автомат на гърба си и е стъпил върху един парапет. Гледаше към хеликоптера и говореше в микрофона си. Хуан го позна моментално. Лейтенант Домингес от склада във Венецуела.
	— Не ми приличат на спасители – каза Еди. Сякаш в отговор на думите му мъжете от траулера вдигнаха автоматите си и откриха огън. Куршуми затракаха по фюзелажа, преди Гомес да успее да прехвърли машината над корпуса на кораба и да се озове от другата страна.
	Хуан погледна назад.
	— Има ли улучени?
	— Добре сме – отвърна Еди от името на всички.
	— Онова беше лейтенантът, когото вързахме във Венецуела – каза Хуан на Линк.
	— Знам. Мисля, че ме позна.
	— Ако се опитват да потопят кораба, защо му е да се качва на борда му? – недоумяваше Мак Ди.
	— Явно първоначалният им план се е провалил предположи Хуан. — Повикванията ни са подплашили Домингес, защото не е очаквал да види никого тук. Възможно е да е търсил друг начин да потопи кораба и да се отърве от доказателствата.
	— И от свидетелите – добави Линк. — Възможно е на борда все още да има членове на екипажа.
	Гомес потупа стрелката за горивото.
	— Имаме нов проблем, председателю. Улучили са резервоара ни. Губим гориво. Как да действам?
	— Можеш ли да се върнеш до „Орегон“?
	— Мисля, че да, но ще трябва да тръгна още сега.
	— Всички ли са готови за екскурзия? – попита Хуан.
	— Не ми се вижда правилно да бием целия този път и да подвием опашка – изтъкна Линк. Еди и Мак Ди кимнаха сериозно. Когато излетяха, знаеха какво могат да очакват.
	— Добре. Гомес, остави ни на кърмата точно зад комина, за да имаме известно прикритие. Щом разбере, че сме на борда, Домингес ще вземе колкото хора може със себе си на кораба. Вероятно ще поставят неколцина на палубата, така че ще трябва да минем през вътрешността, за да стигнем носа.
	Гомес увисна над кърмата, като внимаваше да държи комина между себе си и траулера. Внимателно опря плъзгачите на хеликоптера в релинга на кораба, Мак Ди отвори вратата и с едно плавно движение скочи долу. Еди му хвърли няколко намотки въже, след което двамата с Линк го последваха също толкова грациозно.
	Преди Хуан да излезе, Гомес му каза:
	— Вземи надуваемата ми лодка.
	— Ще ти потрябва, ако не успееш да стигнеш до „Орегон“ – отвърна Хуан.
	— И на вас ще ви потрябва, ако потопят кораба.
	— Няма да ни потрябва. Ако корабът потъне, Домингес няма да остави оцелели. Тази мисия е всичко или нищо. Ще се видим скоро.
	Без да чака възраженията му, Хуан свали слушалките, излезе и затръшна вратата след себе си. Когато стигна най-близкия люк и се присъедини към останалите, хеликоптерът вече се изнасяше с максимална скорост към северния хоризонт.
	 
	 
	 
	  

	 
	Мария Сандовал предпазливо стегна откъснатия ръкав на пуловера около левия си бицепс, който беше порязан от стъклото, докато летеше през разбития прозорец. Грубата превръзка беше подгизнала от кръв, но тя не искаше да прекъсне кръвообращението си и ръката й да стане неизползваема.
	Когато скочи през прозореца, тя прелетя три метра и се стовари върху стената на една каюта. Остана там сигурно пет минути. Картината със смъртта на целия екипаж се въртеше в ума й, докато се мъчеше да осмисли нападението. Вероятно същото се беше случило и с другите кораби на компанията. Това не бяха пирати, щом не вземаха заложници. Очевидно целта им бе да потопят кораба заедно с нея и нямаше да се откажат само защото беше направила чудото да го спаси.
	Не можеше да се върне на мостика и да съобщи по радиостанцията положението. Ако нападателите се качат на кораба, мостикът ще е първото място, към което ще се насочат. След като се погрижи за раната, Мария потърси къде да се скрие до пристигането на помощта.
	Поради големия крен корабът, когото познаваше така добре, сега й бе чужд. Непрекъснато трябваше да си напомня, че онова, което преди бе лява страна, сега е долу, а дясната – горе.
	Помещенията на екипажа – включително каютата, в която бе намерила убежище, – камбузът, трапезарията и кабинетите се намираха в едноетажния жилищен отсек на върха на кораба, зад мостика. Всички палуби надолу бяха предназначени за товар или оборудване за самия кораб.
	Искаше да се отдалечи колкото се може повече от мостика. Спусна се в коридора. Краката й закачиха дръжката на отсрещната врата и тя се отвори, като тъмното помещение долу едва не я погълна. Успя да се улови в последния момент и падна на колене до зейналия отвор.
	Заповяда си да се изправи и тръгна по коридора към кърмата. Първото й препятствие бе един коридор, чиито двойни врати бяха затворени. За да мине от другата страна, трябваше да стъпи върху тях. Гредата над вратите бе твърде тясна, за да може да я използва при този наклон на кораба. Два предпазливи опита показаха, че вратите ще я издържат. Мария пресече, като очакваше всеки миг те да се отворят и да пропадне през трийсетте метра до другата страна на кораба.
	Докато вървеше, чу хеликоптер и си помисли, че е спасена, но стрелбата го прогони, преди да успее да се свърже с него.
	След още няколко прескачания на отворени врати на каюти тя стигна до задната част на жилищния отсек. Имаше три възможности – да се скрие в някое от помещенията, които беше подминала, да излезе на откритата палуба или да се опита да слезе по стълбите и да се скрие сред хилядите коли в товарните отсеци. Тъй като отвън веднага щяха да я видят, а нападателите очакваха, че ще се крие в някоя каюта, избра последния вариант.
	Едва тогава забеляза, че наклонът на кораба е намалял с пет градуса и продължава да намалява почти недоловимо. „Сиудад Боливар“ като че ли се изправяше.
	Отначало Мария изпита облекчение, но после я обхвана ужасното чувство, че нещо не е наред. Сигурна беше, че е затворила баластните резервоари. Ако някой от тях пропускаше вода, останалите трябваше да бъдат балансирани така, че да компенсират.
	Трябваше да стигне до машинното отделение, макар че нямаше начин да се добере дотам при този силен наклон. Трябваше да слезе по стълбите и да изчака, докато стане възможно да пресече палубите.
	Свали резето на вратата на стълбището и тя се отвори с трясък, който се оказа много по-силен, отколкото беше очаквала. Надникна през отвора и видя някакво движение долу.
	Някой идваше.
	Мария се изправи и трескаво се заоглежда за нещо, което да използва като оръжие. Единственото подобно нещо наблизо бе един пожарогасител. Тя го свали от стената и приклекна, готова да напръска нападателя с пяна, преди да го фрасне по главата. Дишаше тежко и неравномерно, но се постара да намали звука, като вдишваше през устата.
	Не беше сигурна дали е само един човек или са повече, не че имаше особено значение. Не беше във форма да прави опити да избяга.
	За нейна изненада от ъгъла не се показа глава. А огледало, закрепено за края на пръчка. Най-добрият й шанс беше да се нахвърли срещу противника, така че се втурна напред, насочи дюзата на пожарогасителя към отвора и натисна спусъка.
	Някакъв мъж долу прикри очите си и падна на коляно, за да избегне струята.

 	— Не стреляйте – каза той, но думите му не бяха насочени към Мария. Беше се обърнал към някого зад него. Гласът му беше странно спокоен и овладян, и на Мария дори й се стори, че долавя облекчение в него.
	Тя пусна спусъка и вдигна пожарогасителя в защитна стойка. Напръсканият се изправи и вдигна ръце. Преметнатият през рамото му автомат висеше безполезно. Беше висок, атлетичен мъж с къса руса коса. Усмихна й се, искрено и топло.
	— Всичко е наред — каза той на английски с американски акцент.
	— Кои сте вие?
	— Името ми е Хуан Кабрило. Аз съм капитан на кораба, който отговори на зова ви за помощ. Това са Еди, Линк и Мак Ди. – Тримата мъже кимнаха за поздрав. Всички бяха тежковъоръжени като капитана си.
	— Вие ли дойдохте с хеликоптера?
	Хуан кимна.
	— За съжаление, пилотът трябваше да се върне на кораба. Виждам, че ръката ви има нужда от малко грижи. Защо не оставите това нещо?
	В разказа му имаше логика, а и тя беше отчаяна. Пусна пожарогасителя. Четиримата мъже излязоха от стълбището.
	— От американските военноморски сили ли сте? – попита тя.
	— Не. Просто добри самаряни. Нещо против един от хората ми да ви смени превръзката?
	Тя кимна. Еди й помогна да седне, отвори пакет за първа помощ, свали набързо стъкмената й превръзка и огледа раната.
	— Не изглежда чак толкова зле, но ще се наложи да й се направят няколко шева – отбеляза той и започна да превързва ръката й с марля и лейкопласт.
	— Радвам се, че раната ви не е сериозна – каза Хуан. – Значи вие сте капитанът?
	Тя присви очи към него.
	— Мария Сандовал. Откъде знаете?
	— Когато получихме сигнала ви за помощ, направихме бързо проучване на кораба и видях името ви. Едва ли сред екипажа има много жени.
	— Екипажът ми – повтори тихо тя.
	— Къде са те?
	— Мъртви са. Онези кучи синове ги избиха. Бях им наредила да напуснат кораба със спасителната ни лодка.
	Хуан я погледна с искрено съчувствие. Самият той беше капитан и можеше да си представи какво е да изгубиш екипажа си по такъв начин.
	— Съжалявам.
	— Защо правят това?
	— По-късно ще говорим по въпроса. Първо трябва да им попречим да потопят кораба. Видяхме един от тях на мостика.
	Мария пребледня.
	— Значи е изпразнил още баластни резервоари. Затова корабът се изправя. Аз изпразних два резервоара, за да не се преобърне.
	— Доста съобразително от ваша страна.
	— Кога ще пристигне корабът ви?
	— Най-рано след двайсет минути.
	Мария отпусна рамене.
	— Дори не знам как са успели да пробият онези дупки в корпуса.
	— Трябва да е било нещо като подводница – каза Хуан. — Видяхме една от дупките, докато приближавахме. Беше идеално кръгла.
	— Пробили са осем дупки едновременно, а ние не засякохме нищо на сонара. Що за подводница може да направи това?
	— Не знам. Може да имат повече от една. Ако е така, вероятно се управляват дистанционно.
	— В такъв случай с нас е свършено. Как бихме могли да им попречим да ни атакуват отново?
	 
	— Възможно с оръжията им да са за еднократна употреба. Онези отвън нямаше да се качат на кораба, ако подводниците можеха да се върнат.
	— Трябва да спрем изпразването на резервоарите – каза Мария. – Ако те се изпразнят напълно, горната част ще се окаже прекалено тежка. Щом стигнем критичния ъгъл в другата посока, ще се преобърнем.
	Кренът продължаваше да намалява.
	— Мислиш ли, че разполагат с експлозиви? – обърна се Еди към Хуан.
	— Ако имаха достатъчно, за да пробият голяма дупка в кораба, вече да са ги поставили на корпуса.
	— Имаха гранати – обади се Мария. – Така потопиха спасителната лодка. – Картината се беше запечатала в паметта й.
	Хуан се обърна към нея.
	— Откъде се управляват баластните резервоари?
	— Само от мостика и от машинното отделение.
	— Какъв е товарът ви?
	— Коли и джипове на всички палуби, с изключение на най-долната. Там има строително оборудване.
	— Можем ли да стигнем от товарните отсеци направо до мостика?
	— Да.
	— Домингес вероятно е унищожил уредите на мостика – каза Линк. – Аз бих постъпил точно така.
	Мария не попита откъде знае това, но като се имаше предвид как са въоръжени тези мъже, бе сигурна, че не са от някакъв обикновен търговски кораб. Несъмнено бяха бивши военни. Но тя нямаше чувството, че са пирати. Бяха прекалено отзивчиви и загрижени за нея.
	— Численото им превъзходство е най-малко двама към един — изтъкна Хуан. – Така че ще бъде рисковано да ги атакуваме направо. Трябва да се опитаме да ги надхитрим. Можете ли да се движите, калили Сандовал?
	— Наричайте ме Мария. И да. Защо?
	Той извади малък таблет от джоба си. За изумление на Мария на екрана му се появи подробен план на кораба й.
	Откъде взехте това? – попита тя.
	Той й се ухили.
	— Нали ти казах, че направихме проучване? Искам да ми покажеш най-краткия път до машинното отделение.
	 
	 
	 
	  

	 
	Жилищният отсек свършваше в средата на „Сиудад Боливар“ и палубата зад него представляваше открита площ от метал с отдушници. Хуан и групата му трябваше да пресекат една от товарните палуби, за да стигнат до машинното. Мария тръгна с тях. Освен че беше рисковано да я оставят, докато хората на Домингес претърсваха кораба, самата тя настоя да дойде.
	Кренът продължаваше да намалява, което беше добре, защото слизането до машинното отделение на най-долното ниво при кърмата с помощта на въжета можеше да отнеме часове, с каквито не разполагаха. Мария познаваше кораба си по-добре от всеки друг и според преценката й щяха да имат десетина минути сравнително лесно придвижване, за което време палубата щеше да се наклони от трийсет и пет градуса наляво до трийсет и пет градуса надясно. Ако наклонът станеше по-голям, нямаше да могат да останат на крака, без да разчитат на въжета.
	Разбира се, всичко това щяха да са само хипотези, ако изпразването причинеше непредвиден дисбаланс в центъра на тежестта на кораба или ако някоя от колите се освободеше и се стовареше върху останалите, запращайки ги към единия или другия борд на кораба. Тогава краят можеше да настъпи толкова внезапно, че нямаше да имат време да намерят изход. „Сиудад Боливар“ щеше да се превърне в тяхна гробница на три километра под повърхността на Карибско море.
	Докато слизаха по стълбището, като стъпваха на парапета, Мария попита:
	— Мислите ли, че рискът от неочаквано потъване ще спре онзи Домингес да прати хора в машинното отделение?
	Хуан погледна Линк.
	— За съжаление, с лейтенанта сме се виждали и преди и той разпозна Линк от срещата, която го злепостави сериозно пред началниците му, така че в случая има и личен мотив. Той е от хората, които ще направят всичко възможно да не се измъкнем живя, дори това да означава да рискува собствения си живот. Ако се върне с нещо по-малко, адмирал Руис ще набучи главата му на кол.
	— Може би в буквалния смисъл – добави Линк.
	Мария се опули.
	— Адмирал Даяна Руис ли?
	— Познаваш ли я? – попита Хуан.
	— Срещала съм се с нея само веднъж, докато служех във военноморските сили. Беше три ранга над мен. Тя е блестящ тактик, но има репутацията на безскрупулен човек.
	— И сега се убеждаваш колко точно е безскрупулна. Смятаме, че тя потопява кораби на компанията ви, за да ви извади от бизнеса и да доведе до банкрут собственика, с цел да получи политически изгоди от това.
	— Откъде знаете? – Мария спря да слиза. – Чакайте малко. Не сте от някакъв случайно минаваш кораб. Знаели сте, че това ще се случи, че корабът ми е бил на прицел.
	— Опитахме се да предупредим компанията, но не ни послушаха, затова тръгнахме насам.
	— Американци сте, но не сте военни. Какви сте всъщност?
	— Не мога да говоря по тази тема, но нека просто кажем, че Руис и Домингес не са особено щастливи след бизнес отношенията ни с тях.
	Мария като че ли реши да не задълбава и продължиха надолу по стълбите, докато корабът се изправяше. Когато стигнаха палубата със строителните машини, Мария ги спря.
	— От тази палуба се стига най-лесно – каза тя. – Можем да слезем по рампата в другия край до стълбището, което води до машинното отделение. Щом стигна до станцията, ще ми трябват само няколко секунди да спра изпразването на резервоарите. Да се надяваме, че ще успея да го направя, докато корабът е изправен.
	Макар че Хуан искаше да стигне до машинното преди Домингес, останаха на стълбището, докато палубата не стана годна за преминаване. Макар че наклонът сега бе само трийсет и пет градуса, трябваше да внимават къде стъпват, иначе щяха да се търкулнат по склон от стомана.
	С насочено напред оръжие Хуан стъпи на палубата. Гумените подметки му осигуряваха достатъчно опора, така че можеше да огледа огромния трюм.
	Подвижната палуба отгоре бе вдигната, за да се направи място за огромните машини. Яркото флуоресцентно осветление осветяваше пространство като футболно поле във всички посоки. Единствено товарните рампи прекъсваха изгледа. Хуан остана нащрек няколко секунди, но не забеляза никакво движение. Огромното пространство тънеше в зловеща тишина.
	— Чисто е — съобщи той на останалите. – Мария, води ни. Еди, плътно до нея. Линк, ти тръгни пръв.
	Линк постави ръка на палубата и тръгна напред като работник по покрив, покрит с хлъзгави керемиди. Еди хвана здравата ръка на Мария и й помогна да излезе от стълбището. Щом свикнаха с наклона на палубата, тръгнаха към рампата. Мак Ди ги последва, а Хуан остана последен.
	След като излязоха на по-широко пространство, Хуан с лекота долови, че корабът бавно се изправя. След няколко минути палубата под краката им щеше да е напълно хоризонтална.
	Товарната рампа се намираше само на шест метра пред тях. Щом я стигнеха, щяха да могат да се облегнат на лявата й стена за по-добра опора.
	Някакво тракане отзад привлече вниманието на Хуан и той се обърна точно когато Домингес и петима от хората му скочиха в трюма от едно стълбище до мостика, на стотина метра от тях.
	Хуан извика „Долу!“ миг преди венецуелците да открият огън.
	Куршумите рикошираха от метала и пръскаха стъклата на машините. Хуан отвърна на огъня и сам откри колко е трудно да се прицелва, докато се мъчи да се задържи на под, наклонен под такъв ъгъл. Стреля по Домингес, но онзи се плъзна надолу и успя да намери опора за краката си в един булдозер. Куршумът на Хуан улучи друг от хората му, който изкрещя и изчезна от поглед.
	Хуан видя, че групата му не е пострадала.
	— Залегнете зад рампата!
	Еди дръпна Мария и забърза напред след Линк, но още куршуми рикошираха недалеч от нея, та за момент изгуби концентрация и се подхлъзна.
	Плъзна се по палубата, но Еди я последва, хвана я за раменете и буквално я метна към Линк, който сграбчи китката й с ръчището си и я придърпа към себе си.
	От усилието Еди изгуби равновесие, ала Мак Ди не беше достатъчно близо, за да му се притече на помощ. Еди се мъчеше да намери опора, но вече се пързаляше бързо и нямаше за какво да се хване. Понесе се под някакъв автогрейдер.
	Мария и Линк стигнаха до прикритието на рампата, където той легна по корем, за да се прицели по-добре в Домингес. Изстрелите на нападателите им бяха станали още по-неточни.
	Хуан не обръщаше внимание на рикоширащите около него куршуми, а се втурна към автогрейдера и намери опора в едното му молело, докато Мак Ди го прикриваше. Погледна назад и с облекчение видя, че Еди се е хванал за оста на един камион надолу към левия борд.
	Щяха да са му нужни няколко минути да се върне сам обратно. Това беше време, с което не разполагаха.
	— Хвърли ми въжето си – каза Хуан на Мак Ди.
	— Ще го вържа тук – отвърна той, докато го сваляше от рамото си.
	— Не, ти и Линк трябва да отведете Мария до машинното отделение. Ако тя не успее да спре изпразването на резервоарите, с всички ни е свършено.
	Мак Ди се намръщи на заповедта и хвърли въжето на Хуан, който го улови и го метна на рамото си. Линк откри огън, позволявайки на Мак Ди да стигне до него и Мария.
	Хуан им махна да продължават. Поне за момента бе в безопасност, прикриван от греблото на автогрейдера пред него.
	Той активира микрофона си.
	— Как си, Еди?
	— Ожулих се доста прилично, но май нямам нищо счупено. Мария добре ли е?
	— Нищо й няма. Пратих я напред с Линк и Мак Ди. Искаш ли да дойда при теб?
	— Не, аз ще сляза. Ще задържим Домингес тук, за да не ги гони.
	Хуан завърза въжето за окачването на автогрейдера, за да може да контролира спускането си. То се разви чак до края на трюма. Еди успя да го хване и се пусна от оста на камиона.
	Хуан контролираше скоростта си, докато се спускаше към Еди. Когато го доближи, забави повече, отколкото очакваше. Но причината не бе в него. А в кораба.
	Изправянето на кораба се беше ускорило драстично. Когато се озова под камиона до Еди, корабът скоро щеше да започне да се накланя към десния си борд.
	— Мисля, че… – успя да каже Хуан, преди куршумите да рикошират от шасито на камиона и да го принудят да се скрие зад колелото. Двама от хоров на Домингес бяха пропълзели под машините, за да се прицелят в него.
	След секунда корабът щеше да се озове в хоризонтално положение, което означаваше, че ги грози по-непосредствена опасност от стрелящите по тях мъже.
	 
	 
	 
	  

	 
	Веднага щом настъпи внезапната промяна, Мария разбра какво предстои. Каза на Линк и Мак Ди да се качат в най-близкия джип. Всички коли на кораба бяха отключени, с ключовете на таблото за по-бързо разтоварване.
	Носещата се към тях вълна беше висока само метър и двайсет, но щеше да е достатъчно синина да ги събори и да ги повлече със себе си, ако не се махнат от пътя й.
	Метнаха се в джипа и затръшнаха вратата миг преди водата да ги обгърне. Засега им нямаше нищо, но най-големият страх на Мария бе, че това изместване на тежестта ще преобърне кораба.
	Тя затаи дъх, докато водата се стече по рампата и се събра при десния борд. Наклонът беше само десет градуса – засега. Макар че рязкото изместване бе спряло, тя усещаше как „Сиудад Боливар“ продължава да се накланя бавно. Явно някоя от преградните стени на долното ниво не бе издържала, но това очевидно не бе засегнало баластните резервоари и те продължаваха да се изпразват.
	Дясната страна на джипа бе във вода, която започна да прониква в купето. Линк завъртя ключа на запалването и свали прозорците от лявата страна. Измъкнаха се навън и се качиха на покрива на съседния джип.
	— Насам – посочи Линк и тръгнаха към левия борд, като прескачаха от покрив на покрив на паркираните плътно един до друг автомобили.
	След две минути скочиха на палубата до стълбището към машинното отделение. Този път сливането беше по-лесно, защото наклонът не бе така силен, но стъпалата бяха мокри и хлъзгави от водата, която бе минала само преди няколко минути по тях. Осветлението беше изгаснало заради късо съединение и Линк и Мак Ди включиха фенерчетата си.
	Когато отвориха херметичните врати, ревът на все още работещите двигатели ги връхлетя. Спряха на мостчето над двата огромни двигателя, които задвижваха винта и осигуряваха електричеството на кораба. Помещението беше високо четири етажа и се пресичаше от стълби, тръби и вентилационни шахти. При нормални обстоятелства всичко светеше от чистота като в изложбена зала, но сега се виждаха петна от масло и грес там, където бе минала водата, преди да се успокои на дъното. Очевидно в машинното беше нахлуло голямо количество вода, преди помещението да бъде евакуирано и запечатано от мостика.
	— Къде е машинната станция? – попита Линк. Мария посочи една отделена стая към кърмата. Мак Ди погледна надолу към водата, която бе дълбока най-малко два метра.
	— Има ли начин да се заобиколи?
	Мария поклати глава.
	— Ще се наложи да плуваме.
	Нещо във водата привлече вниманието й. Беше частично скрито в сянката на десния двигател от отсрещната страна. Мария протегна ръка към Мак Ди.
	— Може ли фенерчето?
	Той сви рамене и й го подаде.
	Тя го включи и го насочи към предмета.
	Беше крак.
	Мария ахна и освети тялото, което се носеше по лице във водата. Когато лъчът стигна до кобура с пистолета, тримата разбраха, че не е някой случайно останал тук член на екипажа.
	Линк я изблъска зад една тръба в мига, в който Мак Ди откри огън по скритата фигура. Ответната стрелба потвърди, че не са първите, стигнали до машинното отделение.
	 
	 
	Предупреждението на Хуан за вълната позволи на Еди да използва котешката си бързина, за да скочи на стълбата на самосвала и да се изкатери, преди да бъде ударен от водата. Но тъй като се намираше под своя камион, Хуан успя само да преметне въжето около оста и да го увие около китката си. Задържа дъха си, докато вълната го заливаше; чувстваше се като риба, налапала въдица.
	Когато тя се оттече, видя, че двамата, които бяха стреляли по него, се носят отпуснати и неподвижни във водата. Видя лицето на единия – беше хлътнало от удара с нещо метално.
	— Председателю, добре ли си? – извика Еди.
	Хуан освободи китката си от въжето и изпълзя изпод камиона до него.
	— Добре съм, но вече разбирам как се чувства уловеният марлин. Домингес е с трима души по-малко. Виждаш ли го?
	— Изгубих го.
	— Спокойно. Ще ни намери.
	Палубата още беше леко наклонена, но нямаше да остане така дълго.
	Като се промъкваха под и около строителните машини, Хуан и Еди тръгнаха към десния борд. При последната редица коли щеше да им се наложи да пресекат три метра открито пространство до стълбите.
	Клекнаха до един булдозер. Хуан подаде глава и до него моментално рикошира куршум, вдигайки искри. Дръпна се обратно.
	— Очевидно Домингес ни очаква – каза той.
	— Валя ли къде е?
	— На трийсетина метра от нас. Не успях да видя дали е сам. Едва ли и двамата ще успеем да минем, без да бъдем улучени.
	— Колко отчаяно желаем да се махнем още сега от кораба?
	Хуан включи микрофона си.
	— Линк, кажи ми, че всеки момент ще затворите резервоарите.
	Ревът на двигателите в слушалката му бе съпроводено от насечения трясък на стрелба.
	— Радвам се, че си жив и здрав, председателю, но със съжаление трябва да кажа, че са стигнали първи – докладва Линк. – Двама са се удавили, остават още трима. Но не смятаме, че са имали време да извадят от строя станцията.
	— Мария може ли да стигне до нея?
	— Още не, но работим по въпроса. Не бихме отказали малко помощ.
	— И ние самите сме малко заети – отвърна Хуан. – Но ще ви държим в течение.
	— Разбрано.
	Хуан легна по корем. Мокрите му дрехи жвакаха по метала. Сигурен беше, че някой от хората на Домингес заобикаля, за да ги изненада отстрани или отзад.
	Ето там. Крака, бързащи от едно огромно колело към друго. Хуан прецени пътя и се прицели на метър и половина след последното колело.
	Краката се появиха точно както беше очаквал. Хуан дръпна спусъка и изстреля троен откос. Един от куршумите улучи коляно и мъжът рухна с писък на пода. Видя Хуан и се опита да стреля, но Хуан го повали с втори откос.
	— Знаем къде си, Домингес! – извика той на испански. – Можеш да си останеш там завинаги.
	Домингес не отговори. Вместо това една ръчна граната отскочи от стената и се търкулна по пода, докато не се удари във веригата, държаща булдозера за палубата. Хуан и Еди се метнаха зад греблото, което иззвъня от взрива.
	Хуан се обърна и видя, че взривът е скъсал веригата. Нищо не държеше предната част на тежащия четирийсет тона булдозер, освен гъсениците му.
	— Трябва да се погрижим за Домингес и да стигнем до машинното – каза Хуан.
	— Видях къде беше, когато метна гранатата – съобщи Еди. – В каросерията на един самосвал. Има добър изглед и позицията му е идеална за отбрана. Пряката атака не е най-добрата идея.
	Палубата се наклони още и булдозерът започна да губи опора. Той се плъзна към десния борд с писък на метал върху метал, докато не се блъсна в самосвала до него. Хуан затаи дъх в очакване на лавина от метал. Веригите на камиона заскърцаха протестиращо от допълнителната тежест, но издържаха.
	— Няма да продължи дълго така, ако кренът се увеличи – отбеляза Еди.
	— Така е. – Хуан отново се свърза с Линк. – Не искам да ви пришпорвам, момчета, но тук имаме един отвързан булдозер, който се кани да отнесе половината товар към десния борд. Ако не спрете крена през следващите няколко минути, никой от нас няма да излезе оттук.
	 
	 
	Сърцето на Мария биеше бясно, докато стрелбата отекваше в машинното отделение. Нямаше представа как Линк и Мак Ди оставаха толкова спокойни.
	— Имаме двама души зад онези тръби над двигателя – каза Мак Ди, преди да се подаде и да стреля отново.
	— Председателят казва, че положението горе е критично – съобщи Линк. – Трябва веднага да стигнем до станцията. Мислиш ли, че ще успееш?
	— Може би, но нямам представа какво да правя, като стигна там.
	— Мария може да ти обясни по радиостанцията как да спреш изпразването на резервоарите.
	— Не, аз трябва да го направя – настоя Мария. – Ще отнеме твърде много време да му обяснявам цялата процедура. – Това е моят кораб – добави тя. – И няма да позволя на Руис да го потопи.
	Линк отстъпи с неохота.
	— Добре. Те нямат добър изглед към долното ниво, но въпреки прикриващия ни огън ще бъдеш прекалено изложена, за да използваш стълбата от мостчето. Ще те свалят, преди да си се спуснала и на четири метра. – Той многозначително погледна надолу към водата и Мария разбра какво има предвид. Вместо да използва стълбата, трябваше да скочи през парапета направо във водата.
	— Ще успея – каза тя по-уверено, отколкото се чувстваше.
	— Имаме и друг проблем – обади се Мак Ди. – Това е последният ми пълнител.
	— И на мен. Гледай всеки куршум да си заслужава. Готови?
	Мария пое дълбоко дъх и кимна.
	— По мой знак – каза Линк. – Три, две, едно… Давай!
	Мак Ди и Линк се извъртяха и изстреляха тройни откоси. Мария не изчака да види дали преградният им огън е имал успех. Тя скочи на крака, заобиколи тръбата и се хвърли през парапета, като се молеше водата да е толкова дълбока, колкото предполагаше.
	Падна с краката напред и стъпи върху палубата. Имаше светлина колкото да види стълбите пред себе си, но маслото във водата пареше очите й.
	Импулсивно й идеше да затвори очи и да излезе на повърхността, но колкото по-скрита останеше от стрелците, толкова по-добре. Заплува като делфин под водата към целта си. Дробовете й изгаряха за въздух, когато стигна стъпалата към станцията.
	Изтласка се нагоре, като очакваше куршум в главата веднага щом се подаде над повърхността, но стрелбата все още беше съсредоточена в другия край на помещението. Пое си дъх и стъпи на стълбата. Изкачването на трите стъпала беше най-дългото през живота й, но веднага щом отвори вратата и се метна вътре, едва не изкрещя тържествуващо. Вратата се тръшна зад нея, блокирайки шума на двигателите и стрелбата.
	Мария се втурна към терминала и чукна клавиатурата, за да извика системата за контрол на баласта. Толкова беше погълната от желанието си да спре изпразването на резервоарите, та почти не забеляза, че отново чува шума от машинното отделение. Някой беше отворил вратата.
	Не си направи труда да види кой го е направил, пък и нямаше нужда да го прави, защото в следващия миг някакъв мъж извика:
	— Alto!
	Мария не му обърна внимание и щракна с мишката. Екранът потвърди, че резервоарите са затворени, след което дисплеят се пръсна от пороя куршуми.
	Тя затвори очи и се подготви да посрещне собствения си край, но смъртта така и не дойде. Обърна се и видя, че стрелецът се взира неразбиращо в нея, на челото му се беше отворило трето кърваво око.
	Секунда по-късно останалото му тяло разбра, че е мъртво и се свлече на пода. Стъклото зад него беше продупчено, а от другата страна стоеше Линк с вдигнат пистолет.
	Той нахълта вътре да се увери, че мъжът с мъртъв.
	— Ранена ли си? – попита я.
	— Не. Успях да затворя резервоарите, преди да унищожи терминала.
	Добре. Той скочи след теб, така че трябваше да го последвам. Мак Ди свали другия, но сега за всеки случай претърсва машинното.
	Радиостанцията на убития изпращя. Линк я вдигна. Заслуша се, но поклати глава.
	— Не разбирам испански – каза той и я даде на Мария.
	Тя започна да превежда, докато слушаше.
	— Пристигна кораб. Движи се с фантастична скорост.
	— „Орегон“.
	Разговорът продължи и Мария замръзна, когато чу следващото изречение.
	Линк също се напрегна.
	— Какво?
	— Каза, че подводниците са заредени и готови за атака. Но целта им не е „Сиудад Боливар“. Лейтенант Домингес има някакво управляващо устройство. Изпраща ги да потопят кораба ви.
	 
	 
	Когато Линк съобщи новината за дистанционното, Хуан му каза да предупреди на „Орегон“ да се оглеждат за подводници. Но при липсата на сведения за тях той не знаеше дали ще успеят да ги засекат или да им избягат. Трябваше да вземе устройството от Домингес и да деактивира подводниците.
	Еди беше заобиколил зад самосвала, в който се криеше лейтенантът. Хуан чакаше в сянката на друг камион. Еди се приготви да изкара Домингес навън.
	— На позиция съм – прошепна Хуан по радиостанцията си.
	— Аз също – отвърна Еди.
	Хуан изпразни половината си пълнител в огромната каросерия на самосвала. Домингес и още един мъж надникнаха над ръба и отвърнаха на огъня. В същото време Еди използва отвличането на вниманието и шума да се качи в кабината и да задейства хидравличния механизъм на каросерията. Тя започна да се издига с вой. Хуан се надяваше, че Домингес ще се помъчи да се задържи вътре, но той скочи отстрани до Хуан, а вторият излезе от другата страна. Налагаше се Еди да се погрижи за него. Хуан спринтира след Домингес по наклонената палуба. Виждаше управляващото устройство в ръката на лейтенанта. Екранът му светеше. Домингес спря, за да се обърне и да стреля, но изгуби равновесие и залитна, мъчейки се да се хване за нещо.
	Хуан го блъсна и оръжията им полетяха нанякъде. Двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха, докато гърбът на Хуан не се блъсна в гъсеницата на някакъв булдозер и ударът му изкара въздуха. Но по време на падането беше успял да грабне контролера от ръката на Домингес.
	На екрана се виждаха три точки. Две от тях бяха една до друга, с означение „Сиудад Боливар“ и „Байя Бланко“, което трябваше да е траулерът. Третата точка бе назована „Неизвестен“. Трябваше да е „Орегон“. Той беше мишената.
	Домингес извади нож от канията на бедрото си. Хуан не искаше да пуска контролера и блокира ножа с една ръка, докато продължаваше да държи устройството с другата. Това даде възможност на Домингес да го стисне за гърлото и да започне да го души.
	Хуан не откъсваше вниманието си от контролера Домингес беше затиснал ръката му с коляно, но все пак можеше да движи дланта си. Пръстите му трепереха, докато местеше палеца си към „Байя Бланко“ Чукна веднъж и мишената се премести върху траулера. Появи се бутон „Потвърдете целта“. Хуан го натисна и с рязко движение на китката запрати устройството настрани. То се плъзна по палубата и изчезна от поглед.
	Заби палеца на свободната си ръка в лявото око на Домингес. Лейтенантът пусна гърлото му и изкрещя. След като вече можеше да диша, Хуан извъртя ножа и го заби в гърдите на Домингес. Лейтенантът изпъшка от изненада, изхриптя за последен път и се свлече на пода.
	Хуан се изправи и видя приближаващия Еди.
	— Идваш точно навреме – каза Хуан и кимна към безжизненото тяло.
	— Моят също е минало. Какво става с „Орегон“?
	— В безопасност е. Но траулерът би трябвало да поеме всеки момент към дъното.
	В такъв случай няма да остане никой, който да отговори защо някой искаше да ни попречи да спасим този кораб.
	— Не мисля, че е свързано със „Сиудад Боливар“ – каза Хуан. – По-скоро онзи, който е пратил хаитянските убийци в Ямайка, не е искал да научаваме за подводниците. Когато ги приберем, ще намерим отговорите.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан и останалите излязоха на палубата навреме, за да видят как димящите останки на риболовния траулер потъват под вълните. Макс ги уведоми, че траулерът експлодирал вероятно защото някоя от подводниците е прерязала тръба за гориво. Слънцето отдавна беше залязло. „Орегон“ претърси района с прожектори, но не намери нито един оцелял.
	Оставиха тялото на Домингес и хората му там, където си бяха. Тъй като инцидентът се беше случил в международни води на кораб, притежаван от венецуелска компания, но плаващ под панамски флаг. Юрисдикцията беше, меко казано, неясна. Разследването вероятно щеше да се проведе от застрахователя, но всички свидетелства щяха да сочат към военноморските сили на Венецуела.
	Гомес беше закърпил резервоара на хеликоптера и откара петимата до „Орегон“, който временно бе преименуван на „Норего“, в случай че още са в района, когато пристигне спасителен кораб.
	След като се погрижиха за раните на Мария, Хуан й предложи да се преоблече в чисти дрехи и да иде в общата столова за храна и кафе. Самият той отиде при Макс и Мърф на палубата да наглежда прибирането на подводниците.
	Три от тях бяха оцелели след експлозията и сега се носеха на повърхността в очакване на следващата команда. Хуан беше търсил контролера, но той се бе изгубил някъде във водата в трюма на „Сиудад Боливар“. Големият кораб още беше наклонен, но за сега се държеше стабилно.
	Хуан разгледа подводниците с бинокъл, докато хората ме подготвяха кран да ги приберат. С лъскавия си дизайн приличаха на малки изтребители с къси криле, опашна перка, отвори за поемане на вода на носа и за изхвърляне на кърмата. Подводниците имаха гръбна издатина, в която се намираше средството, с което се закрепяха и пробиваха корпуса на целта си, както и къса антена, приемаща сигналите от контролера.
	— С нетърпение очаквам да разглобя едно от тези бебчета – каза Макс, потривайки доволно ръце. – Маже да успея да построя една за нас. Кой знае, може да ни послужи за нещо.
	— Виждал ли си досега подобен дизайн?
	— Не, но ми изглежда прекалено съвършен, за да е дело на венецуелците. Предполагам, че са сдобили с тях от китайците или руснаците.
	— Или са ги откраднали – вметна Мърф, който снимаше носещите се на повърхността подводници. – Когато бях системен разработчик, трябваше да правим оценка на потенциални технологии за военните. Едната от тая беше за подводен стелт дрон за атакувана на кораби, но когато напуснах, проектът беше на етап чертожна дъска. Възможно е тези да се базират тъкмо на онзи дизайн.
	Ако се основават на американска технология ЦРУ ще си ги поиска отбеляза Макс. – Предчувствам, че Лаигстън Овърхолт ще напише голям чак в близко бъдеща.
	Хуан трябваше да се съгласи, че това откритие ще бъда новина номер едно на стария му ментор от ЦРУ.
	Като стана въпрос за чекове, свърза ли се с „Аглас Салвидж“? – попита той.
	Макс кимна.
	— След малко тръгват с океански влекач от Кингстън. Собственикът, Бил Мъсгрейв, преговаря за условията с „Кабимас“. Тъй като ние сме намерили кораба, ще получим от него десет процента.
	Спасяването на кораби беше доходоносен и опасен бизнес, така че заплащането обикновено бе процент от цената на кораба и товара му. В този случай това означаваше повече от сто милиона долара, ако успееха да докарат кораба до пристанището невредим, така че делът на Корпорацията щеше да е приличен.
	Доста добре за един ден работа. А ето че се очертаваше да спечелят още повече.
	Кранът спусна мрежата си и водолазите в моторницата бяха готови да подготвят подводниците за изваждане от водата.
	Най-неочаквано първата подводница потъна под
	повърхността.
	— Какво, по дя… – изтърси Макс.
	Изчезна и втората подводница. После и третата.
	Хуан се свърза с оперативния център.
	— Губим подводниците. Да не би да се готвят да атакуват? Докладвайте.
	— Не, капитане – отвърна Линда. – Сонарът показва, че потъват право надолу.
	Хуан се обади на водолазите да се опитат да стигнат до една от тях, но беше късно. И трите подводници потъваха бързо към дъното на три километра дълбочина. Дори да успееха да извадят подводниците, от тях едва ли щеше да е останало много.
	— Прати снимките на Овърхолт – каза Хуан на Мърф. – Аз отивам да говоря с гостенката ни.
	Хуан влезе във фалшивата трапезария и си взе чаша кафе, преди да седне при Мария.
	— Екипажът добре ли се отнася с теб? – попита той.
	— Всички са чудесни – каза тя, докато оглеждаше занемареното помещение. – Никога не бих си помислила, че на кораб в подобно… ъъъ, състояние, ще предлагат такава превъзходна храна.
	— Всичко опира до външен вид. Корабът е по-чист, отколкото изглежда. Влагаме парите си там, където има смисъл. Виж, трябва да те помоля за една услуга.
	— Разбира се. Каквото и да е. Вие спасихте мен и кораба ми.
	— Ще ти бъдем благодарни, ако не споменаваш участието ни.
	— Но защо? Ти и хората ти заслужавате медал и онова, което направихте.
	— Предпочитаме да не привличаме прекалено внимание заради товара, който превозваме. – Нямаше нищо лошо да намекне, че са контрабандисти. Фактът, че имаха опит с оръжията и бойната тактика само щеше да подсили впечатлението.
	Мария го погледна разбиращо.
	— А, ясно. А какво да кажа за труповете в кораба ми?
	Хуан беше готов с версията си.
	— Пирати. Опитали са се да превземат кораба, докато е търпял бедствие, и избили екипажа ти.
	— А кой е избил тях?
	— Съперничество помежду им. Сред тези крадци, които в крайна сметка ще бъдат идентифицирани като кривнали от правия път моряци от военноморските сили на Венецуела, няма такова нещо като чест. Останалите избягали, когато разбрали, че не могат да приведат кораба в движение.
	Хуан буквално виждаше как колелцата в мозъка й се въртят, докато обмисляше историята.
	— Има логика – каза тя накрая. – Това е най-малкото, което мога да направя за вас.
	— Благодаря. Междувременно смятам, че е по-добре да останеш с нас. Решението си е твое, разбира се, но ако зад тази история наистина стои адмирал Руис, може да си в опасност. Не мисля, че си пада по непредвидените неща. Разбира се, стига да нямаш нищо против да изчезнеш, докато не се разчуе.
	— Едва ли ще мога да командвам кораба си в близко бъдеше. А на бившия ми съпруг определено няма да му липсвам. Но трябва най-малкото да докладвам в „Кабимас“
	— Кажи им истината. Че се страхуваш за живота си, защото нападателите са се измъкнали. Когато бъдат заловени, ще се почувстваш достатъчно в безопасност; за да се върнеш.
	Тя обмисли предложението му.
	— Добре. Мисля, че ще ме разберат. В момента основната им грижа е как да спасят кораба.
	— Чудесно. Ще кажа на стюарда ми Морис да те настани в подобаваща каюта.
	— Още веднъж благодаря, капитан Кабрило.
	Той й се усмихна.
	— Радвам се, че успях да помогна.
	Остави я в способните ръце на Морис и отиде в каютата си, където му бяха прехвърлили обаждането от Лангстън Овърхолт.
	— Задейства какви ли не аларми с тези снимки, Хуан – сърдито каза старецът. – Никой не беше очаквал да ги види излезли на бял свят, да ме прощаваш за израза.
	— Значи са американски дизайн?
	— Флотът работеше върху този проект години наред, докато някакъв вирус не сложи край на програмата. Целият софтуер на контролерите беше заразен и файловете с техническата документация бяха заличени. Само някой от екипа би могъл да направи това.
	— Значи е работа на вътрешен човек. Защо смяташ, че плановете не са попаднали в чужди ръце?
	Защото открихме кой ги с откраднал. Оръжеен разработчик на име Дъглас Пиърсън. Файловете бяха открити в лома му. Той трябва да е пуснал вируса.
	В затвора ли е?
	Не, мъртъв е. Или поне си мислехме, че е мъртъв. Участваше в едно изпитание, когато корабът му беше унищожен от излязъл от строя въздушен дрон. Тялото му така и не беше намерено, но приехме, че е бил изпепелен при катастрофата и отнесен в морето.
	— А сега не сте сигурни, така ли?
	— О, сигурни сме, че трябва да е жив. Ако подводниците са били построени от венецуелците, няма начин да са го направили без негова помощ. Той беше един от малцината, които познаваха из основи програмата. Двама от екипа бяха убити при същия инцидент, а останалите още работят като военни контрактори. Не вярваме да са замесени, но за всеки случай ги държим под око. Мисля, че Пиърсън е нашият човек.
	— В такъв случай го искам толкова, колкото и ти каза Хуан и му разказа за опитите за покушение срещу екипажа на „Орегон“.
	— Откъде е можел да знае къде сте? – изуми се Овърхолт.
	— И аз много бих искал да науча отговора на този въпрос. Но мисля, че това не е всичко. Ако Пиърсън има пръст в тази работа, значи разполага със средствата да движи нещата.
	— Достатъчно лошо е, че откраднато американско оръжие е било използвано за потопяването на три кораба и повреждането на четвърти. Не можем да му позволим да го използва за терористична атака.
	— Тъй като сте смятали, че е мъртъв – каза Хуан. – предполагам, че нямате представа къде може да се намира.
	— Не, и не можем да действаме в тази посока. Знаеш как е във Вашингтон. Историята ще се разчуе за нула време. Възлагам ти задачата да откриеш Пиърсън. Ако намериш достоверни доказателства за заплаха, мога да ги използвам, за да предупредя съответните агенции.
	— В такъв случай най-добре да започна от мястото, където е бил видян за последен път жив. Възможно е в останките от кораба да има някакви следи, които са били пропуснати. Дърк Пит ли се занимаваше с изваждането им?
	— НАМПД извади кораба от дъното на Чесапийк, но Дърк нае фирма за анализ на катастрофи, която да разследва инцидента. Компания на име „Гордиън Енджиниъринг“.
	— С кого да се свържа?
	— Привлякохме главния им инженер заради деликатното естество на технологията. Има достъп до всички секретни материали. – Хуан чу шумолене на листа. – Намерих го. Още е в „Патъксент“ и възстановява отломките. Името му е доктор Тайлър Лок.
	 
	 
	Слънцето отдавна беше залязло и Ектор Базен не виждаше нищо отвъд обсега на фаровете на тойотата, карана от Давид Паске. Тъй като Хаити бе най-бедната страна в западното полукълбо, селските жители не можеха да си позволят генератори и за осветление през нощта разчитаха на печките си на дърва. Мракът в хълмистата централна част, през която минаваха сега, бе толкова дълбок, че границата Между Хаити и по-богатия съсед на запад – Доминиканската република – се виждаше ясно на нощните сателитни снимки на остров Испаньола, на който се намираха двете страни.
	Когато заобиколиха един хълм, внезапните ярки светлини на електрически лампи, осветяващи някаква фабрика за цимент насред нищото, бяха направо ослепителни. Разположен между хълмовете и езерото Пелигре, втория по големина водоем на Хаити, заводът се състоеше от десетина сгради, множество открити конвейери и купол, в който събираха варовика за по-нататъшна обработка.
	Сградите изглеждаха стари, защото не бяха използвани в продължение на повече от петдесет години, докато Базен не ги придоби. Сега те служеха като база за наемническата му армия. Мястото беше идеално, на километри от най-близкото селище и никой не задаваше въпроси за постоянните гърмежи.
	Нямаше ограда, която да държи настрана любопитните, но на стратегически интервали наоколо бяха поставени сензори за движение, които сигнализираха веднага за неканени гости на територията на имота.
	Паске спря пред голямата сграда, която се намираше най-близо до хълма зад завода. Базен взе брезентовия си чувал и влезе.
	Вътре завари шейсет души, всички местни жители, коленичили с ръце на главите си. Хората му ги обикаляха като вълци, с готови за стрелба автомати G36. На пода лежаха две тела.
	Обаждането, което беше получил по пътя от летището, беше подготвило Базен, но сега отново се вбеси от този нов проблем.
	— Какво стана? – попита той старшия офицер, когото беше оставил да командва.
	Офицерът кимна към един мъж, коленичил в първата редица. От прясната рана на челото му течеше кръв. Той изгледа Базен с мрачна решителност.
	— Докато копаеха, той и останалите скочиха на двама от охраната и ги убиха – докладва офицерът. – Успяхме да овладеем положението, преди да се доберат до оръжията.
	— Охраната е трябвало да внимава повече – каза Базен. – Предупредих ги, че Жак е умен.
	Жак Дювал завъртя глава и изплю кървава храчка.
	— Не можеш да ни държиш тук вечно, Ектор.
	Базен наклони глава настрани и изгледа стария си съквартирант и доскорошен заместник-началник на националната полиция на Хаити, преди да бъде отвлечен и домъкнат тук.
	— Кой казва, че смятам да го правя?
	— Повече няма да копаем за теб.
	— Ще го правите, ако искате семействата ви да останат живи.
	Дювал се изсмя горчиво.
	— Не виждаш ли иронията, Ектор? Държиш ни като роби в първата страна, разбила оковите на робството и станала независима.
	— Вие не сте роби, а предатели. Предложих ви да се присъедините към мен, а вие се опитахте да ме отстраните.
	Дювал го изгледа със съжаление.
	— Как стана такъв човек? С теб бяхме слуги в едно също домакинство. Заедно постъпихме в Чуждестранния легион. Бяхме еднакви. А сега ти си чудовище.
	— Не бяхме еднакви. – Базен се обърна към другите коленичили, мнозина, от които бяха служили в хаитянското правителство заедно с Дювал. – Този човек, когото почитате, когото боготворите, е просто едно лицемерно псе, готово да остави едно по-малко от него момче да бъде пребивано всеки ден от живота му.
	Дювал въздъхна.
	— Прав си, Ектор. Трябваше да направя повече. Но тогава бях просто дете. А сега се опитвам да променя нещата, цялата система, да направя Хаити едно по-добро място.
	— Положението няма да се промени. Никога. Именно затова те доведох тук. Ти и останалите тук сте побъркани, ако си мислите, че нещо може да се промени. Единственото, което се променя, е кой държи властта. Е, сега аз я държа. Заради това, което правим тук, ще имам повече власт, отколкото можеш да си представиш.
	— Защо просто не ни убиеш? И двамата сме военни, така че бъди честен. Това ще направиш, нали? Не можеш да ни пуснеш след всичко, което видяхме.
	— Още имаме нужда от вас за построяване на тунела за бягство, така че ви очаква още копаене. Но иначе си прав, нямам нужда от всички ви. Трябва да има последици за онова, което направи.
	Базен взе автомата от най-близкия наемник. Дювал се изправи и го погледна в очите, сякаш знаеше какво предстои.
	Базен поклати глава и се ухили.
	— Ама че благороден жест. Но не. Като военен би трябвало да знаеш, че хората ти винаги плащат за твоите грешки.
	Базен насочи автомата и застреля в главите мъжете, коленичили от двете страни на Дювал.
	— Не! – извика Дювал и скочи на крака, готов да се нахвърли върху Базен.
	— Да ги направим ли трима? – попита Базен.
	Дювал се закова на място, изгледа го презрително и отново коленичи.
	— Добре – каза Базен и хвърли автомата на притежателя му. – Това беше само малка демонстрация. Ако се държиш добре отсега нататък, мога да те оставя жив достатъчно дълго, за да видиш що за сила може да контролира този свят.
	 
	 
	 
	  

	 
	Въздушна база

	на военноморските сили

	„Патъксент Ривър”, Мериленд

	 
	Хуан прекара колата през бетонните бариери, предназначени да спрат евентуални опити да се стигне до територията на базата. Двамата с Ерик Стоун, когото Хуан бе взел като технически експерт, приближаваха портала на „Пакс Ривър“, както наричаха базата, в разгара на сутрешния час пик.
	Когато стигнаха портала, гласът на постовия се изгуби в рева на двигателите на един кацащ ловец на подводници Р-8 „Посейдон“, но посланието беше ясно. Искаше да види документите им.
	На Хуан му се искаше да използват фалшиви документи, с каквито пътуваха обикновено, но за да влязат във военноморска база и да получат достъп до свръхсекретен проект, по настояване на Лангстън Овърхолт трябваше да разчитат на разрешителните си като служители на американското правителство.
	Докато постовият изучаваше документите им, един въоръжен с автомат моряк погледна под колата с огледало и провери празния багажник. След като ги пропусна, постовият ги инструктира да продължат към един хангар в южната част на базата.
	Докато минаваха покрай редицата F-18 „Хорнет“, използвани за обучение на пилоти, Хуан се възхити на възможностите на Овърхолт да ги вкара в такава секретна военна база. Снимките на подводниците „Пираня“ несъмнено бяха помогнали.
	Преди по-малко от трийсет и шест часа „Орегон“ беше оставил „Сиудад Боливар“, след като от спасителната компания им съобщиха, че пътуват към кораба. Тъй като не искаха да рискуват среща с ямайските власти, „Орегон“ продължи към столицата на Доминиканската република Санто Доминго. Там разтовариха поправения катер на Крейг Рийд и платиха за престоя му в най-добрия център за възстановяване в града.
	Дребосъкът Гундерсон, главният пилот на Корпорацията, чакаше Хуан и Ерик на летището на Санто Доминго с техния частен „Гълфстрийм“. Четири часа по-късно кацнаха на летище „Рейгън“ и бяха насочени към хангар, намиращ се само на сто метра от брега на Чесапийк Бей. Затворената бяла врата, достатъчно голяма да поеме пътнически самолет, блестеше ослепително на лъчите на слънцето.
	Някакъв мъж в кожено яке и джинси махна на Хуан да паркира до странична врата, където стояха на пост двама войници в пълна бойна униформа. Хуан излезе на ободрителния студ. Цивилният, атлетичен мъж с рошава кафява коса и топла усмивка, го посрещна с ръкостискане. Не беше леко смахнатият инженер, когото очакваше да види Хуан.
	Аз съм Тайлър Лок – представи се той. – Вие трябва да сте Хуан Кабрило.
	— Да, а това е Ерик Стоун. Разбрах, че вие сте водещият разследването и анализа на останките.
	— Точно така. Дърк Пит ни каза да ви очакваме и ми разреши да споделим всичко, което открихме. На какво се дължи вашият интерес към случая?
	— На Дъглас Пиърсън. Искаме да знаем дали е възможно да е оцелял при инцидента с дрона.
	— „Инцидент“ ли? – подсмихна се Лок. – Виждам, че се налага да ви запознаем с прогреса ни дотук.
	— Значи сте извадили останките?
	— Повече от извадили. Ще ви покажа.
	Лок прекара картата си през панела на вратата и въведе код. Електронното резе изщрака и той отвори.
	На Хуан му трябваха няколко секунди, докато привикне след ярката светлина навън, и двамата с Ерик последваха домакина си. Когато беше в състояние да се фокусира, пред очите му се разкри странно несъответстваща гледка – десетина работници, реконструиращи кораб в хангар за самолети.
	Само предната част на съда бе непокътната. Останалото представляваше най-големият пъзел на света. Парчетата се поддържаха от стоманено скеле; повечето бяха почернели и огънати, но въпреки това бяха напасвани толкова точно, че силуетът на някогашния кораб се разпознаваше с лекота.
	От дясната му страна имаше по-малко скеле с останките на дрона, който се беше забил в него. Парчетата бяха по-малко, но характерната V-образна форма се различаваше ясно.
	Мускулест чернокож мъж с таблет в ръка си водеше бележки. Щом видя Лок и двамата непознати, той тръгна към тях с походка, която можеше да се определи като нещо средно между тромавото тътрене на мечка и плавните движения на пантера. Цялата му глава лъщеше от светлините по тавана.
	— Наредихме и последните фрагменти на дрона – каза той на Лок. — След около час ще приключим с кораба, но това едва ли ще промени нещата, които открихме. Заради бързата работа обещах на хората бира и омари на корем довечера в „Кларкс Ландинг“.
	— Ако и ти влизаш в предложението, ще се наложи да тегля заем – изсумтя Лок, после представи Хуан и Ерик. – Това е Грант Уестфийлд, главният електроинженер на „Горднън Енджиниъринг“ и проклятието за всички шведски маси по света.
	Ченето на Ерик увисна, докато стискаше масивната лапа на Уестфийлд.
	— Грант Уестфийлд? Майтапите се! Мърф ще получи удар, когато разбере, че съм се срещал с Горящия въглен. Играем ви непрекъснато в „Разбиване“.
	— Искрено се надявам това да е някаква компютърна игра – обади се Хуан.
	— За мен е чест, господин Уестфийлд – продължи ентусиазирано Ерик, без да обръща внимание на Хуан. – Възхищавам се на решението ви да напуснете кеча и да станете рейнджър след единайсети септември, но би било забавно да ви видим отново на ринга.
	— Работата ми тук е прекалено забавна, за да почна отново да разбивам глави със сгъваеми столове Тайлър спомена, че имате належаща нужда да научите резултатите от анализа ни.
	Хуан кимна.
	— Във връзка с едно наше разследване. Докторът намекна, че всъщност изобщо не ставало дума за инцидент.
	— Няма начин. Първоначалното заключение на военните беше, че дронът се е насочил към контролиращия сигнал, излъчван от антената на кораба, но това е невъзможно.
	— Защо?
	— Защото открихме, че кабелът на антената е бил откачен преди сблъсъка. Корабът се е движил с над двайсет възела по това време и е правел избягващи маневри. Дронът би трябвало да е изгубил мишената си, след като сигналът е прекъснал, но вместо това се забил в кораба право в средата.
	— Знаете ли как го е направил? – поинтересува се Ерик
	Лок извади обгоряло парче електроника.
	— Като се е насочвал към това. Предавател, скрит в лаптоп. Смятаме, че някой го е използвал, за да насочва дрона, независимо от опитите да му се изплъзнат.
	Хуан взе повредената платка и я завъртя в ръцете са. Беше достатъчно малка, за да се побере с лекота в компютър.
	— Мислите ли, че саботьорът може да е някой от екипа, работил върху проекта?
	— Нещо повече — отвърна Уестфийлд. – Смятаме, че е бил някой на кораба. Онзи, който е управлявал дрона, е трябвало да го направи от работната станция на борда.
	— Пиърсън бил ли е на кораба по онова време?
	— Били са четирима – каза Лок. – Капитанът в тримата ръководители на проекта – Дъглас Пиърсън, Фредерик Уедъл и Лорънс Кензит. Открихме труповете само на двама от тях, на капитана и на Уедъл. Уедъл се е намирал на палубата по времето на експлозията, а капитанът е бил на мостика. Дронът се е забил право в контролния център.
	— Поради високите температури е истинско чудо, че намерихме останките в кораба след потъването му – добави Уестфийлд. – Само няколко кости, но беше достатъчно за ДНК тестове на костния мозък,
	— Предполагам, че сте открили ДНК само на Кензит – каза Хуан. – И не е имало нито една кост на Пиърсън.
	— Точно така – потвърди Лок. – Но открихме известно несъответствие, когато направихме симулация на сблъсъка.
	— Симулация? Да не искате да кажете, че сте възстановили какво всъщност се е случило в момента на експлозията?
	Лок кимна.
	— Моята компания разработи софтуера. Създава ме тримерни модели на участниците в катастрофата. След това вкарваме деформациите, причинени от сблъсъка и експлозията, скоростта на двете машини и приблизителните места, на които са открити парчетата по дъното, след което програмата смила всичко това и прави приблизителна симулация на събитията.
	Уестфийлд му връчи таблета и Лок зареди на екрана изненадващо подробно изображение на кораба, замръзнал на водната повърхност, с диря зад себе си. Дронът беше увиснал над него, готов да пикира.
	— Видеото е със стократно забавяне.
	Лок натисна бутона за възпроизвеждане и дронът запълзя към кораба, докато носът му не се смачка в палубата. Машината продължи да се деформира, докато не избухна в огнено кълбо. Парчета от кораба се разлетяха и миг по-късно той също експлодира. Видеото свърши, когато парчетата паднаха във водата. Хуан беше изумен, че изобщо са успели да спасят нещо, какво остава за реконструкцията, която бака направили.
	— След като вече знаем как е изглеждал сблъсъкът отвън, да го погледнем отвътре – предложи Лок.
	Той зареди друго видео, този път възстановка от контролния център, почти фотореалистична. В помещението имаше само една фигура без индивидуални черти, седнала на стол.
	— Къде са останалите? – попита Ерик.
	— Капитанът е на мостика, а Уедъл е отишъл да откачи ръчно кабела на антената – каза Уестфийлд.
	— Симулацията ни показва, че в контролния център е останал само един човек.
	— Пиърсън трябва да е скочил през борда преди дронът да ги удари – предположи Хуан.
	— ДНК анализът сочи, че човекът в центъра е бил Кензит, но вижте това – подкани Лок.
	Той пусна видеото и в мига на сблъсъка човекът на стола беше запратен назад и се блъсна в стената, преди да изчезне в огненото кълбо.
	Хуан не виждаше нищо неочаквано.
	— Май пропускам нещо.
	— Дъглас Пиърсън е тежал сто и петнайсет килограма – обясни Лок. – А Кензит седемдесет и два. Ако на стола е бил Кензит, профилът на сблъсъка щеше да е доста по-различен, поне с петнайсет сантиметра по-високо от мястото, където открихме парчетата от стола и ДНК материала по оборудването, който успяхме да вземем от тази страна на кораба. Не Кензит е умрял в онова помещение, а Пиърсън.
	— Сигурни ли сте?
	— По моя преценка, на осемдесет процента – заяви Уестфийлд. – Имаме снимка на интериора, по която работихме, но не можем да бъдем абсолютно сигурни за точното разположение на уредите през онзи ден.
	— Но военните твърдят, че ДНК материалът съответства на този на Кензит – каза Хуан.
	— Ако Кензит е бил онзи, който е препрограмирал дрона – изтъкна Ерик, – някой с познания като неговите със сигурност би могъл да инсценира собствената си смърт, като влезе в компютрите и размени ДНК профилите. Знам, че Мърф и аз можем да го направим, стига да имаме достатъчно време.
	— Именно това ще предположим в доклада си — ваза Уестфийлд. — Флотът трябва да провери самите ДНК проби, ако все още разполагат с тях. Много малко вероятно е Кензит да е бърникал оригинала. Пробите се пазят дълбоко замразени в Роквил. Мериленд.
	— Кога според вас пробата ще бъде тествана отново? – попита Хуан.
	— Познавате бюрокрацията на военните. Може да отнеме седмици.
	— Не разполагаме с толкова време. Не може ли тестът да бъде ускорен?
	Лок сви рамене.
	— Зависи от флота, макар че явно имате връзки, щом сте тук. Ще представим предварителните си заключения, преди да си тръгнем утре сутринта. Трябва да заминем за Кайро по един спешен проект, така че няма да можем да работим по този случай седмица-две.
	Уестфийлд завъртя очи.
	— Не знам защо да не можем първо да се върнем в Сиатъл. Голямата пирамида е на пет хиляди години, не може ли да изчака още няколко дни?
	— Междувременно, господин Кабрило – продължи Лок, без да обръща внимание на забележката, – аз бих действал с предположението, че Лорънс Кензит е все още жив. Не бих могъл да ви кажа какво прави сега и къде е отишъл. Но ако го търсите, съветвам ви да действате с изключителна предпазливост.
	— Защо казвате това?
	Мрачното изражение на Лок беше смразяващо.
	— Кензит е много педантичен в планирането и е готов да убива хора, които познава от години, за де направи така, че да изчезне. Две години преди инцидента той практически се е набутал насила в проекта, свързан с всеки нов тип дронове, разработвани от флота, както въздушни, така и водни. Научил е всичко, което може да се научи за дроновете, от мерките за сигурност до това как се управляват. Несъмнено е имал много конкретни причини да инсценира смъртта си.
	— Да – съгласи се Ерик. – Например да продаде технологията „Пираня“ на онзи, който му предложи най-висока цена, без никой да разбере, че той е човекът, откраднал плановете.
	Хуан видя как Лок и Уестфийлд се спогледаха разтревожено.
	— Бих се изненадал, ако това е причината – каза Лок. – В хода на разследването разговаряхме с участниците в проекта. Всички без изключение казаха две неща. Първо, Кензит, който има докторски степени по физика и компютърни науки, е бил най-блестящият мозък, когото са срещали – и това са думи на едни от най-добрите умове в оръжейното разработване. Твърдяха, че Кензит и интелектът му не са били подложени на предизвикателство от този проект. Дори негодувал, че другите не можели да се сравняват с него по умствени способности, но въпреки това останал в проекта.
	— А второто? – подкани го Хуан.
	— Не е криел презрението си към начина, по който Америка пропилява възможностите си да оправи света, и как прахосва технологичното си превъзходство, особено предимствата си в оръжейната област. Смятал, че световните лидери са прекалено корумпирани, слаби или задължени на необразованите си избиратели, за да решат проблеми, които според него имали прости решения. Престъпност, войни, глад, замърсяване, болести, недостиг на енергия и вода – всички тези проблеми можели да бъдат решени, ако един човек с подходящата технология, интелект и безскрупулна визия, необременена от сантименталност, се съсредоточи върху голямата картина и принуди лидерите да правят онова, което той смята за най-добро за планетата. Познайте за кой човек става дума.
	Хуан бавно кимна, докато последиците се оформяха в ума му. Сега разбираше защо откритието, че оцелелият е Кензит, е разтревожило толкова Лок и Уестфийлд. И макар да знаеха, че е убил трима души, за да инсценира смъртта си, те нямаха престава, че той сега е наел ударни отряди от хаитяни и едва не затри целия екипаж на „Орегон“, като ги е проследил, без да оставя никакви следи. Съдейки по твърдението на убиеца, че след по-малко от четири дни светът няма да бъде същият, физикът или беше напълно откачил, или бе на път да постигне някаква своя също толкова откачена цел.
	— Кензит имал ли е изобщо някакви приятели? Някой, който би могъл да заподозре плановете му?
	— Нямал е семейство и не се е срещал с никого извън работата си. Един от колегите му спомена, че го е чул да говори на Пиърсън за някакъв дневник, който получил като наследство. Пиърсън знаел немски и Кензит искал да му преведе нещо. Колегата му сметнал това за необичайно, защото бил единственият случай, в който Кензит говорел по личен въпрос. И си спомни също кратък откъс от разговора, след което Кензит рязко го прекратил и никога повече не го повдигнал – нещо за немски учен, за кораб на име „Рорайма“ и споменаване на Оз.
	— Оз като „Вълшебникът от Оз“ ли? – попил Ерик.
	— Аз попитах същото – отвърна Уестфийлд. – Човекът каза, че така му се сторило.
	— Кензит може да е имал предвид Австралия – допусна Хуан, имайки предвид, че австралийците наричаха така страната си.
	Уестфийлд сви рамене.
	— Трудно е да се каже без повече информация. Направихме справка за „Рорайма“. Открихме три кораба с това име. Единият с малък товарен съд и в момента плава под бразилски флаг. Вторият е параход от деветнайсети век, който заседнал в плитчини, но бил спасен и по-късно капитанът си построил викторианско имение, което кръстил на кораба. Сега е хотел.
	— А третият? – попита Хуан.
	— Той е най-интересният – отговори Лок. – Потънал е в пристанището на Сен Пиер през 1902 година, когато изригнал вулканът Мон Пеле. Доколкото разбрах, сега бил туристическа атракция. Въпросът е защо Кензит е проявявал интерес към някой от тези кораби. Не успяхме да открием никаква причина.
	— Аз познавам човек, който би могъл да открие – каза Хуан.
	И имаха късмет, че Сен Жулиен Перлмутер е съвсем наблизо до Вашингтон.
	 
	 
	 
	  

	 
	Порт о Пренс, Хаити

	 
	Вонята от пристанището правеше проверката на товара противно занимание, но оборудването бе твърде важно и Лорънс Кензит не можеше да си позволи да остави задачата на руските учени и техници, които беше наел от една закрита лаборатория за разработка на термоядрени оръжия. Съдържанието на контейнера беше жизненоважно, ако искаха тестовете за втората фаза на „Сентинел“* да завършат навреме. Трябваше да научи веднага дали няма нещо повредено или липсващо, което беше напълно възможно, като се имаше предвид, че купуваше цели си хардуер на черния пазар.
	[* Бдящ, пазител (англ.). – Б.пр.]
	Физикът извика по списък групата, която разопаковаше контейнерите, за да бъдат натоварени на камиони за трудния преход по изровените пътища до крайната им цел. Въпреки ниския ръст и пискливи си глас, Кензит беше уверен, че екипът ще изпълни заповедите му и ще се погрижи чупливите инструменти да пристигнат невредими и готови за изпитанието.
	Едва функциониращото пристанище, сериозно разрушено от земетресението през 2010 г., което уби четвърт милион души, служеше като сериозно напомняне защо светът има нужда Кензит да предприеме драстични действия, за да го спаси от самия него. Навсякъде се извисяваха купища боклуци. Срутилите се при труса сгради си оставаха в развалини. Един подемен кран беше килнат насред пристанището като Наклонената кула в Пиза, а основата му беше изцяло под водата. Мършави деца ровеха из боклуците и търсеха всякакви отпадъци, които могат да се продадат.
	Картината беше олицетворение на мързела, корупцията и липсата на воля, характерни за всяка страна. Кензит се смяташе за твърде интелигентен, за да вярва в съдбата, но разпознаваше възможността, когато се появи, а наследството, което беше получил преди близо три години, бе тъкмо такава възможност. Ако радикалните теории бяха попаднали у някой друг, щяха да бъде пропилени: в ръцете на Кензит те щяха да дадат нова посока на цивилизацията, със самия него начело.
	Откакто се помнеше, Лорънс Кензит се отличаваше от всички и виждаше в това не свои, а техен недостатък. Родителите му непрекъснато казваха, че е специален – факт, който той смяташе за очевиден, щом беше успял да овладее висшата математика на десетгодишна възраст. Не общуваше с другите деца, а възрастните го приемаха за странен или за забавен чудак, чиято роля е да изпълнява номера.
	Кензит намираше изолацията за странно привлекателна. Хората бяха дразнещи и досадни с безсмислените си разговори и потребността да предразполагат другите към себе си. Вместо това той се потапяше в онлайн световете, където можеше да приеме ролята на могъщ черен рицар или магьосник, някой достоен за ръста, който не можеше да се надява да достигне в реалния свят, защото беше дребен и хилав на външен вид. В реалния свят неговият могъщ интелект предизвикваше завист и неудобство у онези около него и тези чувства буквално струяха от порите им, но онлайн той можеше да ги накара да се подчиняват на волята му, независимо дали желаят или не.
	След като завърши Калифорнийския технологичен институт на осемнайсет с докторска степен по физика и компютърни науки, той бе канен от най-добрите университети. Макар идеята да се изолира от всички, да размишлява върху най-дълбоките въпроси на вселената да бе интригуваща, създаването на нови оръжия го привличаше повече. Военното приложение на дроновете правеше първите си стъпки, но Кензит видя потенциала да превърне опита си от компютърните игри в реалност.
	Крайният резултат се оказа по-обезсърчаващ отколкото си бе представял. Елегантните му софтуерни дизайни се използваха от политици, които бяха по-загрижени за увеличаване на цивилните жертви, отколкото за убиването на терористи, или печеленето на войни – А дроновете бяха създадени точно за тази цел. Очите на Кензит бяха отворени за всички други проблеми, пред които беше изправена планетата. Когато виждаше отговорите в ума си, те му изглеждаха изключително прости, но когато ги обяснеше на другите, те бяха странно отвратени от решенията му.
	И ето че един ден преди три години му се обади някакъв адвокат и го уведоми, че негова пралеля, която никога не бе виждал е умряла. Тъй като родителите му бяха починали млади от рак, Кензи беше единствения жив роднина на въпросната леля и тя му бе оставила малко наследство, включващо дневника на нейния чичо, германски учен на име Гюнтер Лутцен, загинал при изригването на Мон Пеле през 1902 г. Кензит едва не го изхвърли, без да го прочете, но все пак го прелисти небрежно и попадна на уравненията на този прачичо; това бе един от малкото пъти в живота му, когато бе наистина изумен като учен.
	Кензит моментално разбра, че гениалността му е родова черта. Разбираше уравненията, но любопитството на Пиърсън, когато Кензит го помоли да му каже значението на някои думи, го накара да осъзнае, че ще се нуждае от професионален преводач, който да преведе немския текст. Когато прочете превода, Кензит разбра, че трябва сам да продължи труда на далечния си роднина. Ако представеше радикалните концепции на работодателите си – американското правителство, – те щяха само да ги пропилеят, както пропиляваха технологията на дроновете.
	Това беше денят, когато той започна да обмисля инсценирането на смъртта си. Трябваха му две години, последвани от още девет месеца работа по осемнайсет часа на ден, но вече беше почти завършил следващата стъпка към сдобиването с властта, която да му позволи да преправи света така, както му се харесва.
	Когато последните проверки на оборудването приключиха и камионите потеглиха, беше време да позвъни по телефона. Намери едно по-тихо място на товарния док и се обади на адмирал Даяна Руис.
	— Да – отговори тя на четвъртото позвъняване.
	— Адмирале, не видяхте ли кой се обажда? – Гласът му беше променен от модулатор, така че подслушващият софтуер на Националната агенция за сигурност да не може да го разпознае.
	— Да, Докторе.
	— В такъв случай следващия път отговаряйте по-бързо. Губите ми времето с подобни дребнави игрички.
	— Аз ли ви губя времето? – възмути се тя. – Вие сто онзи, който не потопя „Сиудад Боливар“. Изгубих дванайсет души в тази операция и ще трябва да отговарям на въпроса защо на борда е бил открит човек от военноморските сили на Венецуела. И къде са подводниците ми?
	— Наложи се да ги потопя.
	— Какво?
	— Щяха да попаднат в американски ръце. Не можех да допусна подобно нещо.
	Руис се развика толкова силно, че Кензит трябваше да отдръпне телефона от ухото си.
	— Когато ви открия, ще ви унищожа, който и да сте!
	— Фокусирате се върху неправилния човек – каза Кензит. – Би трябвало да насочите яда си към Хун Кабрило.
	— Кой е пък този?
	— Познавате го като Бък Холанд, капитан на „Долос“. Корабът му всъщност се нарича „Орегон“ и вие не го потопихте. Всичко беше сложна измама.
	— Какви ги говорите? Откъде знаете, че потопихме „Долос“?
	— Както казах, не сте го потопили. Потопихте негово копие.
	— Глупости.
	— Нима? Тогава как ще обясните, че лейтенант Домингес и хората му са били изненадани на борда на „Сиудад Боливар“?
	— Вие. Вие сте били зад всичко това.
	— Защо ми е да го правя? Сега няма да получа парите, които ми дължите. Какво постигам с подобно нещо? Адмирале, не е чак толкова трудно да го проумеете.
	Последва пауза.
	— Откъде да знам, че не ме лъжете?
	Кензит чукна екрана на телефона.
	— Вижте съобщението, което ви пратих току-що.
	Беше снимка на Хуан Кабрило и Франклин Линкълн на борда на „Сиудад Боливар“, след като корабът едва не се бе преобърнал. Двамата стояха на релиига, а зад тях се виждаше „Орегон“.
	— Разпознавате ли ги? – попита Кензит.
	— Русия мъж не. Но черният беше в склада ми в Пуерто Ла Крус.
	— Мъжът, когото не разпознавате, е Хуан Кабрило, известен също и като Бък Холанд. Корабът на заден план е „Орегон“.
	— Размерите му са същите, но изобщо не прилича на „Долос“.
	— Могат да преобразяват кораба си.
	— Това е нелепо.
	— Подозирах, че ще го кажете. Проверете отново съобщенията си. – Той й изпрати съкратено видео, показващо преобразяването на „Долос“.
	Руис го изгледа и изръмжа:
	— Ще открия проклетите шпиони и ще ги изпаря.
	— Как? Нямате представа къде са.
	— Но вие имате, така ли?
	— Да, точно така.
	— Не мога просто да напусна венецуелските териториални води с фрегата. Трябва ми повод.
	— Знам. След три дни на Бахамите ще има съвместно военноморско учение на име ЮНИТАС.
	— Известно ми е. Венецуела не беше поканена да участва.
	— Нито пък Куба – напомни Кензит. – Но това не пречи на двете страни да изпратят наблюдатели. Когато приближите Хаити, ще отклоните кораба си и ще потопите „Орегон“.
	— Защо толкова се стараете да ми помогнете? Какво ще ми струва това?
	— Вие имате политически амбиции. Ще се погрижа да ги осъществите.
	— Защо?
	— Защото сте моят тип лидер. Директен. Държащ на действията, малко по-емоционален за вкуса ми, но ще го преживея. След като ви помогна да потопите „Орегон“, очаквам остатъка от парите си
	— Вие сте луд!
	— Не, така е съвсем честно. А ако не потопите „Орегон“, ще разкрия, че капитанът му ви е надхитрил. Репутацията ви във венецуелския флот ще стане на пух и прах. А после щe влезете в затвора, след като разглася подробности около контрабандата ви. Бъдете там след три дни.
	Кензит затвори, без да чака отговор. Руис щеше да дойде. Нямаше друг избор.
	Той прибра телефона и видя, че Ектор Базен върви към него.
	— Докторе, Браян Уошбъри пристигна, както наредихте. В колата е. Да го доведа ли?
	— Да. Щом се качим на борда, искам да заминете за Съединените щати. Капитан Кабрило ни причинява още проблеми.
	— Да го убия ли?
	— Ако можете. Но след като вече е научил за подводниците „Пираня“, американските военни сигурно ще заподозрат, че някой от старата ми оръжейна програма е продал плановете, така че основният ти приоритет е да елиминирате всички останали връзки между мен и проекта „Сентинел“. Ще ви инструктирам за целта, след като изветите.
	— Слушам, сър.
	— Доведете губернатора.
	Базен се върна с Уошбърн, който изглеждаше така, сякаш не искаше обувките му за шестстотин долара да бъдат излагани на тукашния въздух, още по-малко да докосват дока. Когато приближи Кензит, той протегна ръка и включи чара си.
	— Вие трябва да сте Доктора – каза с усмивка Уошбърн. – За мен е удоволствие да се срещна с вас.
	— Не, не е – отвърна Кензит, без да обръща внимание на ръката. – Повиках ви и вие дойдохте. В тези отношения няма равновесие на силите. Свикнали сте да бъдете онзи, който дава нарежданията. Но не и в случая. Сега работите за мен.
	Усмивката на Уошбърн изчезна, за да се смени с подигравателна физиономия.
	— За какъв се мислиш бе, съсел дребен?
	— Наричали са ме как ли не през живота ми, така че си спестете мъжкарските пози. Разполагам с видеозапис, на който убивате човек. Можете да си тръгнете сега и да бъдете осъден на смърт или доживотен затвор. Може да се опитате да ме убиете и Базен ще ви счупи врата, преди да стигнете до мен. Или можете да правите каквото ви казвам и да станете президент на Съединените щати. Избирайте.
	Уошбърн погледна към Базен, после отново към Кензит и осъзна, че е напълно превъзхождан както физически, така и умствено. Презрителната му усмивка се стопи.
	— Добре. Но защо ме доведохте на това затънтено място? То смърди в буквалния смисъл на думата.
	— Така става, когато имате град с население три милиона души и без работеща канализация. На ваше място не бих плувал в пристанището. Ще се повозим на „Виктория“.
	Кензит посочи бялата трийсетметрова яхта клас „Люрсен“ със сателитна чиния на предната палуба.
	— На круиз ли отиваме? – попита Уошбърн.
	— Първо ще ви покажа комплекса си. Място, което наричам Оз.
	Устните на Уошбърн се извиха нагоре.
	— Шегувате се.
	— Дотук шеговито ли бях настроен?
	Уошбърн вдигна ръце.
	— Добре. Оз. Къде се намира това място?
	— Няма да разберете, но ще ви го покажа, защото искам да повярвате, че мога да правя всичко, което казвам, че мога.
	— И какво по-точно е това?
	— Разполагам с революционно нова система за наблюдение. Система, която трябва да бъде видяна, за да се повярва в съществуването й. Нарича се „Сентинел“. Освен това искам да бъдете с мен, когато завършим най-важната си мисия благодарение на способностите на „Сентинел“. Дадохте ли на компанията си извинението, което ви казах?
	Уошбърн кимна.
	— Тук съм, за да видя как върви помощта ни след земетресението в Хаити.
	— Добре. Това ще издържи на проверка. Не че някой ще заподозре, че имате нещо общо с онова, което ще се случи.
	— И какво е то?
	Кензит не обърна внимание на въпроса му.
	— Кой стои на пътя ви за следващите президентски избори?
	— Все още никой не е обявил намеренията си, но Джеймс Сандекер има преднина като вицепрезидент, ако възнамерява да седне на президентския стол. Да не искате да кажете, че имате нещо и за него?
	— Не, той е противно чист. Но вие ще се нуждаете от предимство, за да спечелите първичните избори. Затова ще трябва да ви направим вицепрезидент.
	— И как ще стане това?
	— Ще убия Сандекер.
	Уошбърн се опули.
	— Искате да участвам в убийството на вицепрезидента на Съединените щати?
	— Вече сте убивали. Ще трябва да убивате отново, ако станете президент, просто ще пращете дронове и войници да го правят вместо вас. Вътре в играта сте, също като мен.
	— И мислите, че убиването му ще ме направи президент?
	— Вие бяхте вторият кандидат за вицепрезидент на изборите. Почти със сигурност щe ви посочат като заместник, с което моментално ще се превърнете в основен претендент.
	— Но това е безумно! Дори да се съглася да играя по свирката ви, никога няма да успеете да го постигнете. Тайните служби охраняват и него, не само президента.
	— Останете това на мен.
	Уошбърн по изгледа с неразгадаемата физиономия на политик от кариерата.
	— Щом залагам всичко, мисля, че заслужавам да знам какво сте намислили.
	Кензит въздъхна раздразнено, но реши, че вече няма да има вреда, ако разкрие целта на мисията. Всички електронни устройства на Уошбърн бяха конфискувани от Базен, така че нямаше начин той да предаде информацията на някого преди работата да бъде свършена. А тогава щеше да е твърде късно да се измъква.

 	— След три дни вицепрезидентът ще се връща от среща на върха в Рио де Жанейро – каза Кензит. – Докато лети над Карибско море. „Еър форс 2“ ще бъде свален.
	 
	 
	 
	  

	 
	Джорджтаун, Вашингтон,

	окръг Колумбия

	 
	Хуан никога не се беше срещал лично със Сея Жулиен Перлмутер, но се бе консултирал с него на няколко пъти при минали мисии, а за последно относно една потопена китайска джонка на име „Спокойно море“ Когато Тайлър Лок спомена за потенциала връзка между Кензит и кораба „Рорайма“, първата работа на Хуан след напускането на базата бе да се обади на Перлмутер. Морският експерт се зарадва да научи, че Хуан е наблизо, и като виден любител на добрата кухня настоя той и Ерик да му гостуват у дома за късен обяд.
	Второто обаждане на Хуан бе до Лангстън Овърхолд, който му каза, че за ДНК анализа ще са нужни няколко дни, ако открият оригиналните проби на Кензит и Пиърсън, за да ги сравнят с резултатите от откритата на мястото на катастрофата тъкан. Междувременно трябваше да действат според предположението, че оценката на Лок е правилна и че липсващото тяло е на Кензит и той е все още жив.
	Освен връзката с кораба единствената друга следа за мотивите на Кензит беше немският дневник, споменат от колегата му. След рязкото прекъсване на консултациите си с Пиърсън Кензит е трябвало да намери преводач за документа, фирма или човек, запознат с научната терминология. Съкратиха значително броя на възможните преводачи и Овърхолт обеща на Хуан да му се обади, щом открие нещо.
	Когато стигнаха до имението на Перлмутер по един път със стогодишни дъбове, Хуан зави по кръглата алея пред триетажната сграда и спря пред конюшня, която по размери съперничеше на самата къща. Перлмутер беше преправил сградата, подслонявала някога десет коня и пет файтона, а също прислугата и кочияшите, за да намери място за огромната си библиотека. Той беше известен със своята най-голяма в света колекция от книги, редки документи и лични писма за кораби и корабокрушения. Ако имаше някакви сведения за германски учен на борда на „Рорайма“, когато е потъвал. Сен Жулиен Перлмутер със сигурност щеше да знае.
	Спряха пред вратата и Хуан посегна към чукчето във форма на котва, но преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се появи мъж, който спокойно можеше да е по-едрият брат на свети Николай, облечен в царствен пурпурен халат и пижама с индийски десен. Блестящите му сини очи бяха обрамчени от рошава сива коса, брада с извити мустаци и червен като лале нос. Макар да се извисяваше на внушителните метър и деветдесет и пет и да тежеше сто и осемдесет килограма Перлмутер стоеше стабилно на краката си. Наоколо подскачаше мъничък дакел и джафкаше радостно.
	— Хуан Кабрило! – извика домакинът; сграбчи ръката на Хуан и я раздруса енергично. – Истинско удоволствие е най-сетне да се срещнем!
	— За мен е чест, че ме поканихте в дома си, господин Перлмутер. Иска ми се да не бях дошъл с празни ръце. Зная, че много цените регионалните деликатеси.
	— Къде е „Орегон“ сега? Не е ли някъде наблизо?
	Перлмутер беше един от малцината запознати с истинската природа на „Орегон“ и дискретността му бе извън всякакви съмнения.
	— Не, в момента е в Доминиканската република.
	— Е, тогава ми пратете от местните миди и банани, когато се върнете. Имам рецепта за фрикасе, която умирам да пробвам. А този, който се сприятелява с Фриц, трябва да е Ерик Стоун.
	Ерик беше клекнал и чешеше коремчето на кучето. Той се изправи и протегна ръка.
	— Извинявайте. Това е единственото, което ми липсва в живота на кораб. Имахме зайчар като малък и той беше енергичен досущ като вашето куче.
	— Не се безпокойте, господин Стоун. — Лишеният от внимание Фриц джафна обидено. – Фриц, дръж се прилично! Или ще ти докарам някоя котка.
	— Извинете, че се обадихме в последния момент – каза Хуан.
	— Никакви извинения. Идвате точно навреме да опитаме последното ми творение – ризото с омар, трюфели и връхчета на аржентински аспержи, сервирано с бутилка „Кондрьо Вьоние“.
	Перлмутер ги поведе през коридори и стаи, затрупани с всякакви книги и документи, заемащи всяка равна повърхност. Хуан знаеше, че библиотекари и архивисти от цял свят точат лиги при мисълта да се сдобият с невероятната съкровищница по морска история, образуваща тази нямаща равна на себе си колекция.
	Ерик зяпна при вида на старите карти и оръфаните томове, които изглеждаха безразборно разхвърляни навсякъде.
	— Каталогизирането на всичко това сигурно е било огромно предизвикателство. Много бих искал да видя вашата база данни.
	Перлмутер потупа слепоочието си.
	— Моята база данни е тук, млади човече. Не мисля като компютър. Дори нямам компютър.
	Хуан се развесели, когато ченето на Стоуни увисна още повече.
	— Нима помните къде се намира всичко тук?
	— Момчето ми, за шейсет секунди мога да намеря всяка информация, която ми е нужни. Просто трябва да знаеш къде да търсиш, подобно на всеки добър ловец на съкровища.
	Бяха въведени в елегантна трапезария с ламперия от сандалово дърво, която изглеждаше много празна, тъй като бе единственото помещение без нито една книга в него. Седнаха на яката кръгла маса, изработена от руля на прочутия кораб призрак „Мари Селест“, и се насладиха на късното угощение, докато Хуан и Ерик разказваха на Перлмутер за приключенията си, пропускайки детайли, които биха издали секретна информация. Фриц беше държан щастлив и тих с редовни порции омар, давани му от Перлмутер.
	Когато приключиха, Хуан завъртя виното в чашата си.
	— Репутацията ви на епикуреец е напълно заслужена. Не мога да си представя по-добър обяд.
	Ерик кимна в знак на съгласие.
	— Може би ще успеем да убедим господин Перлмутер да сподели рецептата с готвача на „Орегон“.
	— С удоволствие! И може би той ще ми прати в замяна някои от неговите любими рецепти.
	— Дадено – каза Хуан.
	— Отлично! Е, кулинарните ми умения не са единствената причина да ми дойдете на гости, предполагам.
	Хуан разказа на Перлмутер за изчезналия физик, получения в наследство немски дневник, споменаването на Оз и „Рорайма“.
	— Знам, че шансовете са малки, но се надявахме, че можете да ни насочите в правилната посока – завърши той.
	Известно време Перлмутер потупваше бузата си с пръст, след което скочи с изненадваща пъргавина и се втурна в никаква друга стая. Върна се след по-малко от трийсет секунди, прелиствайки дебела книга със заглавие „Огнен циклон унищожението на Сен Пиер“.
	— Изригването на Мон Пеле е най-смъртоносното за двайсети век и се е случило на осми май хиляда деветстотин и втора – каза той. – Уникално е и с това, че разполагаме с толкова много исторически сведения за корабите, потънали при катастрофата. Не знам за друг вулкан, предизвикал толкова много корабокрушения, които все още могат да бъдат изследвани. Оцелял само един кораб, „Родам“. Шестнайсет потънали, сред които и „Рорайма“. Много от тях се озовали изправени на дъното и са достъпни за водолази и до днес.
	— Мислите ли, че това е онзи „Рорайма“, който търсим? – попита Хуан.
	— Със сигурност е той. Това е единствената запазена бройка на книга, излязла от печат преди сто години. Не забравяйте, че изригването е било най-голямата катастрофа в западното полукълбо. Всичките трийсет хиляди жители на града, с изключение на двама загинали. По темата били написани десетки книги. Тази подхожда от различен ъгъл в сравнение с книгите, описващи стоварилите се върху самия град ужаси, и се съсредоточава върху корабите, които са били в пристанището в онзи ден. Книгата е написана от репортер, който много подробно интервюирал оцелелите и близките на загиналите. За съжаление, журналистическото му усърдие довело до забавяне на издаването, така че когато книгата излязла, пазарът вече бил наситен. Повечето бройки били пратени за преработка.
	— В нея споменава ли се нещо за Оз? – недоверчиво попита Ерик.
	— Споменава се. – Перлмутер потупа страницата и зачете на глас: – „Ингрид Лутцен, немска емигрантка в Съединените щати, изгубила брат си Гюнтер в катастрофата. Тя ридаеше, докато разказваше колко бил развълнуван той в последното си писмо до нея, изпратено от Гваделупа при предишното спиране на кораба. Той търсел в Карибско море свидетелства в подкрепа на хабилитационния си труд по физика, който бил продължение на работата му в Берлинския университет, където неотдавна направил революционно откритие в новата област на радиоактивността. Гюнтер бил толкова запален фотограф, че превърнал каютата си в импровизирана тъмна стаичка и възнамерявал да й покаже снимките си, документиращи работата му. Единственото, което получила тя, бил дневникът с научните му бележки, донесен й от първия офицер на „Рорайма“ Елъри Скот. Той казал на госпожа Лутцен, че последните думи на брат й били „Намерих Оз“, препратка към любимата история на Гюнтер, когато тя го учела на английски при последното му гостуване при нея. Тя изпитала известна утеха, че последните му мисли били за общите им спомени.“
	Ерик впери поглед в Перлмутер, докато осмисляше чутото.
	— „Вълшебникът от Оз“ не е ли излязла много по-късно, през трийсет и девета?
	— Филмът е оттогава – поправи го Перлмутер. – „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум е бил публикуван като детски роман през хиляда и деветстотната година. Напълно вероятно е имигрантите да са използвали книгата, за да научат езика ни.
	— Но той е казал „Намерих Оз“, сякаш наистина е бил там – изтъкна Хуан.
	— Може би е бълнувал? Предсмъртни халюцинации?
	— Кензит явно е смятал, че това е важно. А книгата споменава наследения от него дневник, така че той със сигурност съществува.
	— Лутцен с бил физик – добави Ерик. – Също като Кензит. Но без да знаем конкретното изследване на Лутцен, няма как да разберем защо Кензит е инсценирал собствената си смърт, за да продължи труда му сто години по-късно.
	Хуан не виждаше никаква връзка между тези неща.
	— Що за свидетелства е търсил Лутцен? Защо му е на един физик да обикаля Карибско море заради работата си?
	— Отговорът може да се намира в „Рорайма“ – каза Перлмутер. – Лутцен е бил запален фотограф.
	Ерик поклати глава.
	— Онзи филм е киснал в топла солена вода повече от сто години. Сигурно нищо не е останало от него.
	— Не е задължително – възрази Перлмутер. – Възможно е стъклените негативи, които са се използвали по онова време, да са останали непокътнати, ако контейнерът им е бил херметично затворен. Франк Хърли, фотографът от експедицията на Шакълтън, е спасил снимки, останали под вода, защото са били прибрани в плътно затворени поцинковани кутии. Ако доктор Лутцен е бил също толкова съвестен, възможно е фотографиите да са оцелели.
	— Ако изобщо са още там — усъмни се Хуан. – Не може да се каже, че Мартиника е затънтено място. Водолазите претърсват онези останки от десетилетия.
	— Може би не толкова старателно, колкото си мислите. „Рорайма е потънал на четирийсет и пет метра, дълбочина, която е недостъпна за повечето любители водолази. Подобни дълбочини могат да достигнат най-подготвените водолази, а малцина от тях биха се заели да изследват вътрешността, като се имат предвид опасностите заради ръждивия метал.
	— Ще отнеме доста време да претърсим кораба, тъй като не знаем коя е била каютата му – отбеляза Ерик.
	Перлмутер се ухили лукаво.
	— Мисля, че мога да ви помогна и с това. – Той отново се втурна навън и се върна с голям сгънат лист, който разстла на масата. Това бе план на палубите на „Рорайма“.
	— Добре, убедихме те – подхвърли Ерик. – Нямате нужда от компютър.
	Макар че нямаше как да знае коя точно каюта е заемал Лутцен, Перлмутер посочи къде са се намирали помещенията за пътниците и по този начин значително стесни параметрите на търсенето им.
	— Може ли да снимам? – попита Ерик.
	— Разбира се – отвърна Перлмутер и махна към плановете. – А когато най-сетне ми се удаде възможност да видя фантастичния ви кораб, ще очаквам да ме разведете из него.
	— Абсолютно.
	След като Ерик приключи със снимките, Перлмутер ги поведе към изхода.
	— Да се отбиете отново някой ден. И да ми кажете, ако и вие намерите Оз.
	— Надявам се да не се натъкнем на летящи маймуни – каза Хуан и му смигна.
	— Аз също – съгласи се Ерик. – Винаги ме карат да откачам от страх. – Когато видя погледите на другите двама, бързо добави: – Когато бях малък. Не сега.
	Перлмутер се разсмя гръмогласно и след като Ерик почеса за последно Фриц, затвори вратата след тях.
	Малко след като излязоха на пътя, позвъни Овърхолт,
	— Хуан, открихме преводаческата фирма. „Глобал Транслейшън Сървисис“.
	— Доста бързо сте свършили работата.
	— Спомниха си, защото поръчката била много странна. Кензит накарал преводача да направи превода си на ръка, за да не остават файлове.
	— Бих искал да говоря с преводача.
	— Това ще бъде проблем – зловещо рече Овърхот.
	— Защо?
	— Мъртъв е. Ударен от кола преди четири месеца. Шофьорът избягал.
	Хуан се намръщи.
	— Подобни съвпадения никак не ми харесват.
	— На мен също.
	— Има ли друг, с когото бих могъл да разговарям? Може да си спомня нещо.
	— Преводачът е работил за човек на име Грег Хорн. Той може да се съгласи да говори с теб.
	— Къде се намира фирмата?
	— В Манхатън. В центъра. Работи много за ООН.
	Хуан погледна часовника си.
	— Можем да стигнем там за два часа.
	— Аз ще уредя нещата.
	След като вдигна на пожар Дребосъка Гундерсон да подготви самолета за полет до Ню Йорк, Хуан се увери, че връзката е сигурна, преди да се обади на Макс, който в момента командваше на „Орегон“.
	— Как са гостите ни? – попита той.
	— За господин Рийд ще се грижат медицински сестри, които са такива красавици, че ми се иска аз да бях простреляният. Катерът му е напълно поправен и готов да отплава за Ямайка, когато той реши, че може да го направи.
	— Ами Мария Сандовал?
	— Настанена е в най-добрата ни каюта за гости и има постоянен ескорт до фитнес залите, трапезарията и палубата. Май е останала с впечатление, че се занимаваме с някаква високотехнологична контрабандна операция.
	— Добре. Но тя може да си тръгне по всяко време, когато пожелае.
	— Мисля, че няма нищо против да остане няколко дни. Една нейна приятелка й съобщи, че апартаментът й бил разбит, затова смята, че не е зле да се покрие за известно време. Срещата с господин Перлмутер полезна ли беше?
	— Повече, отколкото се надявахме – отвърна Хуан и разказа на Макс какво са открили относно „Рорайма“ и за връзката между Кензит и мъртвия преводач от Ню Йорк.
	— Май усещам накъде вървят нещата – каза Макс, след като Хуан завърши.
	— Потегляй към Мартиника. Би трябвало да успеете да стигнете дотам за дванайсет часа. Когато приключим в Манхатън, ще отлетим направо натам. Но не ни чакайте. Започнете да се гмуркате веднага щом пристигнете. Ерик ще ти прати плановете на кораба, за да знаеш къде да търсите.
	— Вече ги получих.
	— Добре. И не казвай на Овърхолт къде отивате, ако се обади. Не знаем как работи системата за наблюдение на Кензит, нито докъде може да стигне. – Ерик, Мърф и Хали бяха обезопасили напълно всички системи за комуникация, така че Хуан беше сигурен, че никой не подслушва този разговор.
	— Мислиш, че може да е проникнал в ЦРУ ли? – полита Макс.
	— Вероятно не, но това е риск, който не искам да поемам. Снимките в „Рорайма“ може да се окажат единствената ни следа за откриването на Кензит. Ако той научи за тях и ги прибере преди нас или ги унищожи, може никога да не го открием.
	 
	 
	 
	  

	 
	Манхатън

	 
	Не беше трудно да проследят белия микробус през оживения трафик на Ню Йорк. Логото в зелено и сиво на задната врата, изобразяващо тропически лиани, пълзящи по небостъргачи, служеше като мишена, която можеше да се забележи и от няколко пресечки разстояние. Ектор Базен беше по петите му, откакто микробусът на куриерската фирма „Ърбън Джънгъл“ беше напуснал склада на компанията.
	— Не изпускай светофара – заръча той на шофьора. – Нямаме време да се връщаме и да следим друг микробус, ако изпуснем този.
	— Слушам, сър. – Шофьорът задмина спрял автобус и натисна газта. При тези задръстени улици нямаше никакъв шанс водачът на микробуса да заподозре, че го следят.
	След като качи Браян Уошбърн и Лорънс Кензит на хеликоптера, за да посетят „Сентинел“, Базен взе един от двата частни самолета и отлетя направо за Ню Йорк с информацията, че Хуан Кабрило и спътникът му ще посетят града. Мисията на Базен бе да ги пресрещне и да сложи край на разследването им, преди да е отишло прекалено далеч.
	Микробусът зави надясно по една спокойна уличка в Гринидж Вилидж и спря неправилно пред сграда с табела на счетоводна къща. Шофьорът – бял мъж, мъничко по-нисък от Базен, облечен във фирмена униформа, състояща се от черен панталон, зелена риза, сако и шапка, всичките с логото на компанията – слезе от колата с пакет в ръце, присви се от мразовития вятър и побърза да влезе вътре.
	Базен слезе, помъкнал своя пакет – кутия с размерите на самун хляб. Приближи небрежно микробуса откъм дясната страна и се увери, че никой не го гледа. Подобно на куриера, малцината минувачи по улицата бяха забили погледи в тротоара и гледаха да се скрият от вятъра.
	Шофьорът беше заключил микробуса, но Базен пъхна тънка метална лента в рамката на прозореца и се справи с ключалката за секунди. Рязко дръпна нагоре, отвори вратата и се вмъкна вътре.
	Заключи, намести се зад седалката на шофьора, извади глока си и зачака. Минута по-късно чу бързото приближаване на стъпки. Вратата на шофьора се отвори и в купето нахлу студен въздух. Куриерът се настани на мястото си със скърцане на пружини и хвърли четеца на електронни подписи на седалката до себе си.
	Базен опря пистолета отстрани в ребрата му.
	— Хей! – стреснато извика куриерът. Погледна надолу, видя оръжието и добави: – Господи!
	— Тръгвай – нареди му Базен.
	— Да, да. Добре, човече. Само не стреляй. – Той запали двигателя и потегли напред.
	— Как се казваш? — попита Базен.
	— Ленард О’Ший. Къде отиваме?
	— Ще ти кажа къде да завиеш, Ленард.
	— Не ме убивай, човече.
	— Няма да ти направя нищо, стига да изпълняваш каквото ти казвам — с успокояващ тон каза Базен. – Разбираш ли?
	О’Ший кимна така енергично, че тилът му се удари в облегалката за глава.
	— Добре. Продължавай напред.
	Караха десетина минути, докато Базен не му нареди да влезе в пуста алея на Хелс Кичън. О’Ший паркира и постави ръце на волана. Погледна умоляващо Базен в огледалото.
	— Виж, човече, вземи каквото искаш. Така или иначе е застраховано. Пратките са предимно на богати банкери, които си продават разни неща един на друг. Няма да им липсват.
	— За съжаление, Ленард, не съм тук за това.
	На лицето на О’Ший успя да се изпише объркване, преди Базен да го халоса с пистолета в слепоочието. Ударът просна човека в безсъзнание, но Базен трябваше да е сигурен, че няма да се свести и да привлече внимание. Той издърпа О’Ший от шофьорското място и счупи врата му, след което го положи на пода между пакетите.
	Базен вече беше с черни панталони, но се нуждаеше от останалите неща от униформата на О’Ший Съблече го и с разочарование откри, че ръкавите му са с пет сантиметра по-къси. Макар да бяха почти еднакви на ръст, което бе и причината Базен да избере нещастника, ръцете на О’Ший бяха необичайно къси.
	Базен сви рамене и нахлупи шапката на „Ърбън Джънгъл“. Вече беше твърде късно, за да прави нещо по въпроса. Имаше пратка за доставяне.
	Провери отново криптирания радиодетонатор в джоба си и сложи кутията на мястото до шофьора. Фалшивият етикет с логото на „Ърбън Джънгъл“ и обратен адрес ООН гласеше: „Глобъл Транслейшън Сървисис“, получател: Грег Хорн“.
	 
	 
	Хуан стигна офиса на „Глобъл Транслейшън Сървисис“ петнайсет минути преди края на работното време. Каза на Ерик да го остави и да направи едно кръгче, за да си спестят проблемите с паркирането в Манхатън. Фирмата се оказа много по-малка, отколкото можеше да се очаква според името й. Лобито гледаше към Четиринайсета улица пет етажа по-долу и Хуан видя десетина бюра на преводачи със слушалки, които пишеха енергично, три отделни кабинета и заседателна зала.
	Красива млада рецепционистка съобщи на Грег Хорн, че има посетител. Докато чакаше, Хуан гледаше трафика долу.
	Дребен тъмнокос мъж, облечен в безупречен тъмносив костюм на тънки райета, отвори вратата в другия край на помещението. Това бе най-големият кабинет с дебела стъклена стена, през която се откриваше изглед към целия офис. Мъжът бързо пристъпи към Хуан със стегната усмивка под леко чипия си нос.
	— Господин Кочран, аз съм Грег Хорн, президент и собственик на ГТС — представи се той и протегна ръка. Хуан беше решил, че е по-добре да използва един от псевдонимите си за тази среща.
	— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете така бързо, господин Хорн – каза той с дружелюбна усмивка и нагласи очилата на носа си. – Доста сериозна фирма имате.
	— Бизнесът ни не е кой знае какво – заскромничи Хорн, докато въвеждаше Хуан в кабинета си. – Повечето работа се прехвърля на външни изпълнители, с изключение на най-важните и деликатни поръчки, които се изпълняват тук.
	Щом влязоха, затвори вратата. Хуан се настани на предложеното му място.
	— Поръчката на Лорънс Кензит тук ли беше изпълнена?
	Хорн сплете пръсти и го погледна.
	— Извинете, господин Кочран, но каква е връзката ви с господин Кензит?
	— Значи си спомняте за него и за дневника на доктор Лутцен?
	— Разбира се. Но в дневника не се споменаваше, че е доктор. Макар че работихме по нея преди повече от две години, поръчката беше много интересна. Рядко се случва да превеждаме толкова стар документ. Откъде знаете за него?
	— Представлявам колекционер, който проявява интерес и иска да го закупи. Не мога да разкрия самоличността му, но той е богат предприемач в областта на новите технологии, който колекционира редки научни дневници. Господин Кензит обмисля дали да не го продаде и затова искаме да потвърдим автентичността му.
	В очилата на Хуан имаше вградена микрокамера. Ако успееше да убеди Хорн да му позволи да прелисти оригиналния немски текст или английския превод, щеше да разполага със запис, който да бъде анализиран по-късно на „Орегон“.
	— Имате копие на документа – с надежда подхвърли Хуан.
	Очите на Хорн се стрелнаха за момент към шкафа за документи.
	— Както казах, случаят беше специален. На преводача ми, Боб Гилман, не му беше позволено да превежда на компютър. Такива бяха инструкциите на господин Кензит.
	— Но вие имате физическо копие в онзи шкаф.
	— Разбира се, че не! – с престорена обида възкликна Хорн. – Получихме изрично нареждане да унищожим и ръкописното копие.
	Хуан кимна и погледна към лобито, сякаш обмисляше възможностите си. Някакъв куриер със зелено сако и кепе оставяше пакет на рецепционистката. На гърба на униформата му пишеше „Ърбън Джънгъл“ Униформата не му беше съвсем по мярка. Ръкавите бяха комично къси.
	Хуан се обърна отново към Хорн, сякаш внезапно му бе хрумнала идея.
	— Мога ли да говоря с господин Гилман? Може би той ще може да ми осигури нужната информация.
	— За съжаление. Боб беше блъснат от кола пред офиса преди няколко месеца. Шофьорът избяга и така и не го откриха. Боб загина на място.
	— О, съжалявам да го чуя.
	— Да, голяма трагедия.
	— Оставам с впечатлението, че сте запознат със съдържанието на документа.
	Отново бърз поглед към шкафа.
	— Преглеждам работата на много от служителите ни.
	— Господин Кензит твърди, че дневникът описва радикално ново научно изследване, непознато по онова време. Можете ли да потвърдите това?
	Хорн се размърда на стола си.
	— Господин Кочран, може би е най-добре да помолите господин Кензит да се свърже с мен. Не мога да споделя поверителна информация без неговото писмено разрешение.
	Хуан вдигна ръка.
	— Разбирам. Не искам да разгласявате нищо, което би нарушило инструкциите на клиента ви.
	— Освен това, макар че мога да превеждам научен текст от немски, това не означава, че разбирам самата наука.
	— Това е напълно разбираемо. Но ако ми позволите само да погледна…
	Хорн рязко стана.
	— Господин Кочран, не разполагаме с копие на документа и съм възмутен от намека, че бихме злоупотребили по такъв начин с доверието на клиент.
	Хуан също се изправи. По-нататъшното притискане нямаше да доведе до нищо. Но според преценката му за охраната на сградата изобщо нямаше да е трудно да проникнат още вечерта и да снимат дневника, който очевидно се държеше в онзи шкаф.
	— Съжалявам, но не мога да направя нищо повече за вас – каза Хорн, докато изпращаше Хуан в лобито. Всички преводачи вече си бяха тръгнали и рецепционистката беше единствената останала служителка в офиса. – Моля, кажете на господин Кензит да ми изпрати нотариално заверено искане и проверка на автентичността на превода и с радост ще ви помогна.
	Момичето му връчи пратката, оставена на рецепцията.
	— Това дойде спешно от ООН, господин Хорн.
	— Благодаря, Джил – отвърна той и взе кутията под мишница. – Довиждане, господин Кочран.
	Хуан стисна ръката му и Хорн се върна в кабинета си. Хуан звънна на Ерик да разбере къде е и погледна надолу към улицата с надеждата, че ще го забележи.
	Не го видя, но куриерът от „Ърбън Джънгъл“ още беше там и гледаше към сградата. Щом зърна лицето му, Хуан моментално го позна.
	Беше същият, който се беше опитал да го убие в Ямайка. За момент Хуан си помисли, че убиецът го чака да излезе от сградата.
	И тогава си спомни пратката.
	Чу как Хорн затваря вратата след себе си. Убиецът видя, че Хуан го гледа, и му махна с гадна усмивка. Вдигна малък черен предмет в ръката си, за да му го покаже. Палецът му беше надвиснал над червено копче. После с рязко и категорично движение се спусна надолу.
	Хуан се метна през рецепцията и подхвана Джил, преди тя да е осъзнала какво става, като я закри с тялото си. В мига, в който паднаха на пода, от кабинета на Грег Хорн се разнесе оглушителен взрив и по бюрата на преводачите се посипаха парчета разбито стъкло и паркет.
	Хуан тръсна глава, за да я проясни, и скочи на крака да помогне на Хорн, но нямаше какво да направи. Стаята беше изпълнена с дим и пламъци. Експлозията беше толкова силна, че бе разбила пожарогасителната система и навсякъде пръскаше вода.
	Джил се бе свила на кълбо и пищеше като обезумяла. Хуан я вдигна на ръце и я отнесе на стълбите, където много други хора бягаха от пожара. Тя беше в състояние да ходи, така че той я прегърна през раменете и я поведе, като се оглеждаше непрекъснато за убиеца.
	Когато излязоха от сградата, пожарните и линейките вече пристигаха. Хуан предаде Джил на един парамедик и пресече тичешком улицата.
	Микробусът на „Ърбън Джънгъл” беше изчезнал. Ерик си проби път през тълпата зяпачи.
	— Председателю! Добре ли си?
	Хуан кимна.
	— Пак бяха хаитяните. Знаели са, че идваме.
	— Как? Изключихме всички устройства, които може да се проследят.
	— Не знам. Системата им за следене явно е по-мощна, отколкото предполагахме. Трябва да са разбили кодирането на комуникациите ни.
	— Трудно ми е да го повярвам.
	Хуан погледна към пламъците, бълващи от петия етаж.
	— Мисля, че трудността ти да повярваш гори там.
	— Не успя ли да се сдобиеш с копие на дневника?
	— То съществуваше, но Хорн отказа да ми го покаже. Сега е горе в дима, заедно с единствения човек, освен Кензит, който го е чел.
	Полицейските коли започнаха да пристигат на групи.
	Да вървим – подкани Ерик – оставих колата на следващата пресечка.
	Все пак се сдобих с някаква      информация – каза Хуан, докато търкаше раздразнените си от дима очи.
	— Каква?
	— В дневника на Лутцен изобщо не се споменава, че е доктор.
	Ерик се замисли за момент, после се ококори.
	В книгата на господни Перлмутер пишеше, че хабилитацията му е продължение на работата му в Берлинския университет.
	Хуан кимна.
	— Докторската му дисертация би трябвало да се пази в библиотеката. Трябва да разберем върху какао е работил.
	— И тъй като дневникът не споменава дисертацията му, Кензит може да не знае за съществуването й. Мога да проверя онлайн дали все още е в библиотеката.
	— Не. Не знаем до каква степен Кензит е проникнал в мрежата ни, нито как работи системата му. Ако разбере, че търсим дисертацията, хората му могат да ни изпреварят и да я унищожат, както направиха с копието на дневника у Хорн.
	— Значи не можем да кажем дори на момчетата на „Орегон“?
	Хуан поклати глава.
	— Ще им разкажем за станалото тук и че може би си имат компания в Мартиника, но само ти и аз ще знаем къде отиваме. Няма да кажа дори на Дребосъка. Ще научи, че летим за Берлин едва когато стигнем „Ла Гуардия“.
	 
	 
	 
	  

	 
	Сен Пиер, Мартиника

	 
	В началото на двайсети век около дузина товарни кораби са били на котва на мястото, където сега се намираше „Орегон“, единственият голям съд наоколо. Макар че пристанището на Сен Пиер бе пълно с платноходки и яхти, дните на града като търговска и културна перла на Карибите приключили с изригването на Мон Пеле. Оживеният град с население трийсет хиляди души бил възстановен през следващите десетилетия с очарователни къщички с червени керемиди и каменни църкви, но броят на жителите му така и не надхвърлил пет хиляди след онзи съдбовен ден.
	Макс Хенли не можеше да вини хората, че не са желаели да се върнат. Спящият вулкан продължаваше да се извисява над градчето, а и Сен Пиер бе преживял катастрофа и преди изригването. По време на скоростния преход от Доминиканската република Макс откри, че Сен Пиер е бил разрушен и повече от век по-рано, през 1780 г., от най-силната буря в историята на Атлантика, при която вълните достигали височина седем и половина метра. Над девет хиляди души загинали по време на бедствието.
	Днес сякаш нищо не заплашваше градчето, с изключение на бурята, която вдигаше вълни в пристанището и пердашеше улиците с дъжд. Мон Пеле се извисяваше мълчаливо и склоновете му бяха покрити със зеленина, която се бе втурнала да завземе богатата почва; върхът бе обвит в сиви облаци, но прогнозата обещаваше синьо небе за следобеда.
	Докато изгревът осветяваше оловното небе, Макс гледаше как началникът на пристанището се връща на брега с малкия си катер. Обикновено Хуан поемаше местните власти, но този път задачата беше останала за Макс и той смяташе, че е свършил прилична работа, убеждавайки началника, че екипажът на „Орегон“ ще се наслаждава на пейзажа, докато чака товара да пристигне на кея им във Фор дьо Франс.
	В действителност екипажът на „Орегон“ работеше здравата вече два часа и изследваше останките на „Рорайма“, като водолазите действаха колкото се може по-бързо, докато мястото е изцяло на тяхно разположение. След като бурята отминеше, трябваше да прекратят работа, за да не събудят подозрението на водолазите любители, които щяха да започнат да се гмуркат следобед.
	Макс слезе до басейна, където кипеше трескава дейност. Последната група водолази тъкмо се прибираше през вратата на дъното. Майк Троно свали маската си и се качи по стълбата.
	— Някакъв напредък? – попита Макс.
	Майк поклати глава и започна да сваля костюма си.
	— Палубите на „Рорайма“ са били изцяло от дърво. Изгнили са още преди години и са се срутили. Голяма част или са били унищожени от вулкана, или при хлътването на надстройката. Останала е само металната обвивка, но и тя е цялата надупчена. Части от корпуса може да се срутят отгоре ни, ако не внимаваме. Продължаваме да претърсваме онази част, където според Перлмутер са се намирали каютите, но за един век са се натрупали много корали и работата върви бавно. Кутията може да е погребана и под три метра развалини.
	Макс се усмихна.
	— Но пък, от друга страна, това означава, че може да е непокътната. Гайгеровият брояч нищо ли не показва?
	Когато Хуан спомена, че работата на Лутцен е била свързана с радиоактивността, Макс направи справка и откри, че тя е била открита само седем години преди изригването на Мартиника, така че навремето е била сравнително ново явление за науката. Ако Лутцен е взел със себе си нещо радиоактивно и то все още бе сред вещите му, засичането му можеше да ги отведе до снимките. „Орегон“ разполагаше с два гайгерови брояча и Макс прати единия от тях долу с водолазите, които претърсваха по-здравите части на кораба.
	— Абсолютно нищо. Ако долу има нещо радиоактивно, радиацията може да не прониква през останките.
	— При нормални обстоятелства това щеше да е добре, но не и в нашия случай. Хапни нещо преди следващото гмуркане. – Майк имаше вид на човек, който не би се отказал и от малко сън, тъй като бяха планирали операцията по пътя, така че да бъдат готови за работа веднага щом пристигнат. – И няма да е зле да подремнеш.
	— Точно в този ред – съгласи се Майк и тръгна със залитане към трапезарията.
	Макс отиде в оперативния център, където Хали го повика незабавно.
	— Имаме сведения кой е кандидат-убиецът на председателя – съобщи той. – От ЦРУ много ни помогнаха.
	Най-сетне добри новини – Въздъхна Макс.
	Преди експлозията в Ню Йорк камерата в очилата на Хуан беше записвала, докато той гледаше надолу към атентатора. Хуан изпрати записа на Макс, който незабавно разпозна мъжа като същия, който бе атакувал рибарския катер на Рийд. Този тип определено не се отказваше. Оттогава идентифицирането му бе първостепенна задача на Хали.
	— И кой е той? – попита Макс.
	Хали му връчи разпечатка с основната информация.
	— Наемник на име Ектор Базен, хаитянин като всички останали, които се опитаха да ни избият в Ямайка. Бивш командос от Чуждестранния легион. В момента обучава своя собствена армия в база някъде извън Порт о Пренс. Именно затова са притежавали и уменията, и ресурсите да опитат да ни премахнат.
	— Той ли подслушва комуникациите ни?
	Хали сви огорчено устни.
	— Още дори не знам как го правят, да не говорим кой. Имаме възможно най-сигурната система за връзка. Дори от НАСА биха се изпотили здравата, за да разбият кодирането ни.
	— Базен е само мускулът обади се глас от другия край на помещението. Мърф дори не откъсна поглед от екрана, нито пусна джойстика, с който работеше.
	— Кензит трябва да е мозъкът зад това.
	— Прати по имейл информацията за Ектор Базен на Хуан.
	— Дори ако може да бъде прехваната ли?
	— Ако си получил сведенията от ЦРУ, Базен може вече да знае, че е компрометиран. Но не искам Хуан да действа слепешком, каквото и да прави. Поне ще знае с кого си има работа. – Макс отиде при Мърф
	— Срещал ли си се някога е Кензит, докато работеше за военните?
	— Не, но съм чувал за него. Всички, занимаващи се с разработка на оръжия, са чували за него. Безспорен гений, но и истинска откачалка. – Мърф едва сега отмести поглед от екрана. – Чудно ми с дали не казват същото и за мен.
	— Ще се почувстваш ли по-добре, ако е така?
	— Може би.
	— В такъв случай съм сигурен, че го правят. Кажи, Шерлок, имаш ли някакви теории какво представлява тази тайна система за наблюдение на Мориарти? Появата на Базен в Манхатън точно когато Хуан е посещавал преводача не може да бъде съвпадение?
	— Не е ли очевидно?
	— Не.
	— Той знае всичко, което правим.
	Макс завъртя очи.
	— Е, тази част е очевидна.
	— Което означава, че може да чува какво казваме.
	— Тоест, когато говорим по телефона ли?
	— Възможно е. Но това не обяснява откъде е разбрал, че ще бъдем в Ямайка. Обсъждахме го само веднъж, на борда на „Орегон“.
	— Ох, я стига! Да не искаш да кажеш, че Кензит е сложил бръмбари на „Орегон“?
	— Когато елиминираш невъзможното, онова, което остава, трябва да е истината, колкото и невероятна да изглежда.
	— Претърсихме кораба три пъти. Няма никакви подслушващи устройства.
	— Кажи го на Артър Конан Дойл, не на мен – изсумтя Мърф.
	— Както и да е, радвам се, че Хуан не ни каза къде отива. Време е да се сдобием с някакво предимство пред Лорънс Кензит.
	— Още не сме приключили с търсенето тук.
	— Ти видя ли нещо?
	Мърф разтърка очи. Работеше вече три часа без прекъсване.
	— Като не броим няколко счупени чаши за чай и чифт очила, нищо.
	Той управляваше най-малкото устройство с дистанционно управление на „Орегон“ – робот, наречен Малкия маниак. С него Мърф изследваше онези части от кораба, които бяха твърде опасни за водолазите.
	Сигналът достигаше до „Орегон“ по свързващ кабел. Дори на дълбочина четирийсет и пет метра ярките цветове под светлините на робота бяха изумителни. Морски камшици, таралежи, гъби, риби пеперуди и куп други морски създания бяха превърнали изкуствения риф в свой дом. Там, където не беше покрита с корали, стоманата беше ръждясала след повече от сто години в топлата солена вода. Единствените запазени следи от хората бяха случайни керамични или стъклени предмети, които бяха неуязвими за разяждащото въздействие на солта.
	Макс смяташе за съмнително твърдението на Перлмутер, че е възможно контейнерът със снимките да се е запазил. Единствената им надежда бе стъклените плаки да се пазят в поцинковани кутии, чийто горен слой да е окислен достатъчно, за да предпазят метала отдолу от разпадане.
	Макс гледаше как Мърф насочва робота през една цепнатина, без да храни особена надежда, че ще намерят нещо. Надяваше се, че търсенето на Хуан ще даде по-добри резултати. Много му се искаше да знае какво точно търси председателят.
	— Ха – възкликна Мърф и привлече вниманието му.
	— Видя ли нещо?
	— Слабо отражение. Момент да се дръпна назад.
	Той върна апарата назад и го обърна наляво. Камерата показа кръстосващи се зигзагообразни ивици от метал, покрити със зелени водорасли. Отдолу проблясваше стъкло.
	— Това нещо ми изглежда познато – каза Мърф.
	— Разбирам какво имаш предвид. Опитай да махнеш боклуците.
	Мърф дръпна ръждиво парче метал с малкия манипулатор на робота.
	Стрелката на гайгеровия брояч трепна.
	— Най-сетне право в десетката! – извика Макс и се разсмя. Перлмутер излезе прав.
	Зачакаха тинята да се утаи и видяха, че се е разчистила по-голяма част от стъклото, което им даде възможност да го идентифицират.
	— Това е леща – каза Мърф.
	— Идеално кръгла и изпъкнала. Като онези, които могат да се намерят у фотоапарати от началото на двайсети век, нали?
	Мърф проследи с пръст зигзагообразните ивици метал.
	А това с рамката за нагласяване на фокуса на качествените фотоапарати от онова време. Нали се сещаш, онова, с което се придвижва обективът по-далеч и по-близо до камерата. Платненият акордеон трябва да е изгнил преди десетилетия.
	— Едва ли е имало много пътници с подобни апарати през хиляда деветстотин и втора.
	Мърф завъртя устройството. В единия ъгъл на кухината лежаха три счупени стъклени буркана. Стрелката на гайгеровия брояч отново трепна. Радиацията не беше толкова силна, че да навреди, но бе по-висока от нормалната фонова.
	— Каза, че Гюнтер Лутцен е проявявал сам снимките в каютата и си. Може би в бурканите е имало проявяващи материали.
	Останалата част от помещението беше затрупана с боклуци. Ако искаха да видят какао има там, трябваше да го разчистят ръчно.
	— Мисля, че намерихме мястото – каза Макс. – Сега трябва да го разровим.
	 
	 
	Веднага щом Давид Паске спря камиона до изолирания док в южния край на Сен Пиер, от каросерията наскачаха хора и започнаха да разтоварват пластмасовите бидони. Водолазното оборудване беше последно.
	Паске може и да беше пропуснал мишените си в Монтего Бей, но се бе заклел да изтрие срама с тази мисия. Базен му я бе поверил и Паске нямаше намерение отново да разочарова ментора си.
	Подобно на повечето офицери на Базен, Паске бе получил част от обучението си в чужбина, след което се бе върнал в Хаити. Той самият беше служил във френския флот. Всички пехотинци се набираха от Хаити и се обучаваха в страната с идеята, че трябва да бъдат напълно верни на Базен. Дори при най-малкия намек за предателство целите им семейства щяха да бъдат избити. Макар че повечето войници не се нуждаеха от подобно насърчаване заради доброто заплащане, от време на време някой трябваше да послужи за пример.
	Мисията беше планирана набързо веднага щом Доктора беше научил за възможността на борда на „Рорайма“ все още да има сведения за комплекса Оз. Паске виждаше, че „Орегон“ вече е хвърлил котва недалеч от мястото, където според картата се намираше потопеният кораб.
	В морето не можеха да се сравняват по огнева мощ с подобен кораб, поради което трябваше да намерят някакво импровизирано решение. Благодарение на безпрецедентните умения на Доктора в наблюдението планът се получи доста добър.
	След като пристигнаха в Мартиника с втория самолет на компанията на Базен, те влязоха в един склад във Фор дьо Франс, откъдето откраднаха двайсет празни пластмасови бидона, с каквито се транспортираха кафе и захар. След това ограбиха друг склад на компания, която щеше да започне прокопаването на нов пътен тунел в южната част на острова.
	Последната им спирка беше на дока на туристическата фирма „Вю Су“. Там беше завързана гордостта на компанията, бяла дизелово-електрическа подводница SC-50. Уникалният и дизайн беше идеален за целите на Паске.
	През повечето дни фирмата разхождаше по трийсет туристи из пристанището на Сей Пиер, за да разгледат претърпелите корабокрушение кораби, без дори да си намокрят краката. Основното помещение във формата на цилиндър, където се настаняваха пътниците, беше поставено върху два плоски отгоре понтона като катамаран с голяма платформа отзад, на която можеха да се устройват празненства, когато подводницата излизаше на повърхността. Понтоните бяха разширени в двата си края и цялата подводница приличаше на състезателна кола от Формула 1, чак до сините ивици по перките.
	Пътниците седяха обърнати към големите прозорци от двете страни, а подводницата се управляваше голямата стъклена кабина на носа. За разлика от повечето увеселителни подводници, които трябва да бъдат теглени до местата за наблюдение и да се спуснат на ограничена дълбочина с помощта на акумулатори, SC-50 имаше дизелови двигатели, които й позволяваха да стигне до корабокрушенията на собствен ход, преди да се потопи.
	Докато слизаше от камиона и вдигаше качулката на дъждобрана си, Паске получи есемес, че самолетът е кацнал на остров Доминика на трийсетина километра на север и е готов за операцията. Като имаше предвид каква каша щеше да представлява тя, измъкването от Мартиника щеше да е проблем след края на мисията. Най-сигурното решение бе да откраднат скутер и да стигнат до Доминика, след което напускането на острова по въздух щеше да е значително по-лесно.
	Двамата мъже на подводницата миеха палубата в очакване на туристическите групи, първата, от които щеше да пристигне след петнайсет минути. И двамата бяха облечени в бели униформи с еполети, целящи да създадат у гостите впечатлението, че участват в професионална операция.
	По-възрастният, когото Паске разпозна от уебсайта като собственик и капитан на подводницата, остави парцала, когато видя шестима мъже да слизат от камион при дока. Той наметна мушама и се подаде през люка. Колегата му направи същото. Паске се усмихна, докато приближаваше.
	— Bonjour, Capitaine Batiste — поздрави той и продължи на френски: – Бихме искали да използваме подводницата ви.
	— Съжалявам, но днес сме изцяло ангажирани – отвърна Батист. – А тъй като има вълнение, ще се наложи да отложим първото излизане.
	— Жалко. Няма значение. Така или иначе ще я вземем.
	Паске извади пистолет и го насочи към капитана, който автоматично вдигна ръце. Беше разтревожен, но бе стар морски вълк и не изпадна в паника. Колегата му обаче се разтрепери толкова силно, че Паске си помисли, че ще повърне.
	— Какво искате? – попита Батист.
	— Казах ви, искаме подводницата ви. И вие ще я управлявате.
	Батист погледна тежките бидони, които хората на Паске търкаляха към задната палуба и понтоните.
	— Ами ако откажа?
	— Ще убия онова треперещо подобие на човек.
	Безизразната физиономия на Батист се стопи.
	— Моля ви, недейте! Той ми е син,
	— Тогава изпълнявайте и никой няма да пострада. – Паске се обърна към един от хората си. – Отведи ги вътре. Накарай Батист да върже очите на сина си.
	Паске остана да наглежда товаренето на бидоните и се погрижи да бъдат разположени равномерно, преди да бъдат завързани. Нареди да сложат последния вътре. Отвори го и огледа динамита, предназначен за прокопаването на тунела. Детонаторът отгоре беше предварително настроен за шейсет минути, подобно на детонаторите в другите бидони. С едно натискане на копче в джоба му всички щяха да започнат обратно броене.
	Хората му качиха водолазното оборудване на понтоните. Те щяха да останат там по време на подводното пътуване и да бутнат бидоните, когато подводницата се озове над останките на „Рорайма“. Всички имаха най-модерните слушалки с микрофони, които им позволяваха да общуват дори със сложени дихатели и маски. Сигналите се предаваха ултразвуково през водата до приемниците, закрепени за ремъците на маските.
	— Доведи ми Батист – нареди Паске на един от хората си.
	Показа на капитана бидона и съдържанието му.
	— Този динамит ще остане вътре в подводницата с теб и сина ти. – Паске вдигна някакво устройство и го закрепи с магнит за корпуса. – Това е акустичен предавател, който използва метала като говорител. Аз ще остана отвън на понтона и ще предавам нарежданията си, а ти ще управляваш. Ако се отклониш по какъвто и да било начин от инструкциите ми, просто ще отплуваме и ще задействаме експлозивите. Разбра ли ме?
	Батист кимна безмълвно и беше отведен обратно в кабината. Паске затвори бидона.
	В действителност нямаше как да задейства дистанционно експлозивите, след като се озоват под вода. Радиовълните не можеха да пътуват под водата и той нямаше друг начин да дава сигнали на детонаторите, поради което се налагаше да рискуват със синхронизирани таймери. Бидоните щяха да бъдат пуснати върху останките и едновременните експлозии щяха да превърнат „Рорайма“ в купчини стомана. Щяха да са нужни седмици, докато бъдат преровени, за да намерят евентуалните сведения за проекта „Сентинел“, криещи се на кораба.
	След като спуснеха всички бидони върху „Рорайма“, Паске щеше да накара Батист да откара подводницата на дъното. Беше поставил на прозореца малко взривно устройство, което щеше да задейства. Екипажът на „Орегон“ щеше да се опита да спаси давещите се заложници, докато той и хората му се отдалечават. Бидонът в подводницата щеше да експлодира няколко минути по-късно заедно с останалите. Това щеше да е идеалното отвличане на вниманието, през което време щяха да се измъкнат.
	До камиона спря туристически автобус. Паске се усмихна. Точно това чакаше. Двама заложници със сигурност нямаше да бъдат достатъчни, ако екипажът на „Орегон“ реши да насочи оръжията си към него и хората му. Макар че хората от Корпорацията наричаха себе си наемници, Паске знаеше, че не биха наранили цивилни, което улесняваше работата му неимоверно.
	Излезе навън и загледа как двайсетимата туристи слизат от автобуса. Екскурзоводът им стана от мястото на шофьора и Паске му махна да дойде,
	— Къде е капитан Батист? – попита екскурзоводът.
	— Вътре в подводницата и подготвя всичко – отговори Паске и се ухили. – Приготвили сме ви специално пътуване днес.
	Паске мислено изчисли колко време ще им потрябва да вържат ръцете и очите на туристите, след което да стигнат до потъналия кораб. Не искаше да оставя прекалено много време, след като изхвърлят бидоните. Реши, че времето е подходящо да започне обратното отброяване.
	Натисна копчето в джоба си. Детонаторите в дванайсетте бидона се включиха едновременно. До експлозията оставаха шейсет минути.
	 
	 
	 
	  

	 
	Берлин

	 
	От официалното начало на пролетта бяха минали няколко седмици, но зимата в Германия не се предаваше лесно. Десетсантиметров пухкав сняг покриваше берлинските улици, а снежинките продължаваха да се сипят. Кацането на летище „Тегел“ в северозападната част на града бе съпроводено с доста друсане, но Дребосъка Гундерсон приземи самолета на пистата без никакъв проблем. Пилотът смяташе да подремне в кабината, докато Хуан и Ерик приключат екскурзията си до Хумболтовия университет в Берлин.
	Хуан взе последната кола с двойна предавка от платения паркинг – „Ауди“ комби, което досега се беше представяло чудесно. Единствено магистралите бяха почистени със снегорини, а пътищата и страничните улички тънеха в киша. Автобусите и автомобилите с двойна предавка едва пъплеха, докато вездесъщите трамваи се движеха с лекота, без да са спирани от снега.
	След като пристигнаха, Ерик трябваше да рискува и да влезе онлайн в каталога на библиотеката, за да провери дали дисертацията на Лутцен все още се намира в основния кампус на университета, или е някъде в множеството пръснати из града библиотеки. Щяха да са били много път за нищо, ако дисертацията е била изхвърлена, унищожена при бомбардировките през Втората световна война или ако изобщо не е била каталогизирана.
	Докато Ерик се ровеше в библиотечната база данни, Хуан направи няколко бързи обиколки по берлинските улици, за да се увери, че не ги следят. Макар да бяха взели всички предпазни мерки, за да не позволят на Лорънс Кензит да разбере къде отиват, Хуан изпитваше натрапчивото чувство, че пропускат нещо, някакво парче от пъзела, което дава възможност на Кензит да следи движението им.
	Информацията на Макс за Ектор Базен само потвърди, че Кензит е готов да стигне до крайности, за да запази плановете си в тайна. Толкова опитен, а брутален наемник като Базен не излизаше евтино, а взривяването на офис в Манхатън беше огромен риск.
	— Имам резултат – съобщи Ерик. – Гюнтер Лутцен. Реален човек е. Докторант по физика. Предал дисертацията си през 1901 г.
	— Моля те, кажи ми, че още е в библиотеката – каза Хуан. – Дребосъка няма да е щастлив, ако ни види да се връщаме с празни ръце.
	— Има я на фиш, но е странно, че не е дигитализирана. Ще трябва да я видим с очите си.
	Хуан кимна, доволен, че са дошли в Берлин. Ако бяха потърсили онлайн с надеждата да прочетат дисертацията в Ню Йорк, щяха да разкрият на Кензит истинските си намерения.
	— Къде можем да я намерим?
	— В специалната колекция в центъра „Якоб и Вилхелм Грим“.
	— Библиотека, кръстена на братя Грим? Колко подходящо. Да се надяваме, че тази приказка е от онези с по-щастлив край.
	— Нова сграда в центъра на Берлин. Преместили са всички книги по естествени науки в друга библиотека, но повечето от старите дисертации и редки документи са в центъра „Грим“. За наш късмет, намираме се на десетина минути път от него. Знам маршрута.
	— Можем ли да изнесем дисертацията?
	— Не. Много е стара и може да се разглежда само в библиотеката. На всичкото отгоре нямаме библиотечна карта.
	След като се увери, че нямат опашка, Хуан потегли, следвайки упътванията на Ерик.
	— Как е озаглавена дисертацията на Лутцен? – попита той.
	— Качих заглавието в преводача на телефона си, но не знам доколко се справя с научната терминология. Ще имаме по-точен превод, когато се върнем на
	„Орегон“.
	— Засега и приблизителен превод върши работа.
	Ерик погледна намръщено екрана.
	— „За посоката и възприемането на малките атомни частици и радиоактивното разпадане“.
	— Какви са тези „малки атомни частици“?
	— Не знам. Няма онлайн резюме, ако по онова време изобщо са писали резюмета. Може да означава субатомна частица.
	— Това не ни е достатъчно да продължим. Защо Кензит иска така отчаяно това да остане тайна?
	— В колежа изучавах тази епоха на физически експерименти и тя наистина е била вълнуващ период за науката. – Ерик се оживи, докато говореше по темата. – В рамките на десет години, от 1895-а до 1905-а, са били направени някои от най-ключовите открития и хипотези. През 1895 г. Вилхелм Рьонтген открил рентгеновите лъчи. На следващата година Анри Бекерел и Мария Кюри установили, че определени химични елементи излъчват лъчи, които осветявали фотографските плаки, и нарекли явлението радиоактивност. През 1897 г. Дж. Дж. Томсън открил електроните. Ърнест Ръдърфорд продължил труда им и през 1899 г. установил, че уранът излъчва алфа-лъчи и бета-лъчи. И така нататък до 1905 г., когато един служител от Швейцарското бюро за патенти в Берн публикувал своята специална теория на относителността.
	— Не знаех, че Айнщайн е бил швейцарец.
	— Мъчил се е да отърве казармата. Преместил се в Швейцария от Германия. Доста иронично, като се има предвид, че той се смята за бащата на атомната бомба.
	— Къде във всичко това е мястото на Гюнтер Лутцен?
	— По онова време Берлинският университет е бил един от основните центрове по теоретична ядрена физика и квантова механика. Макс Планк е бил един от първите физици, приели теорията на Айнщайн, която била посрещната изненадващо противоречиво. Планк, който по-късно спечелил Нобелова награда за физика, бил и професор в университета. Ако Лутцен е работил по дисертацията си там, значи е бил сред някои от гигантите в областта.
	— Ако работата на Лутцен е била толкова епохална, защо не сме чували за него?
	Ерик сви рамене.
	— Прегледах набързо литературата. Никога не е публикувал каквото и да било, а дисертацията му не се цитира в статиите на други учени. Ако нещо не се появи в научно издание, то на практика не съществува. Възможно е Лутцен да е подготвял откритията си за статия, когато е загинал. Те може да са описани в дневника, попаднал у Кензит. Възможно е също работата му да е била прекалено повратна.
	— „Прекалено повратна“ ли?
	— Възможно е идеите на Лутцен да са били толкова новаторски, че да е имал проблеми с публикуването им. Енрико Ферми, един от учените, работили върху проекта „Манхатън“, представил през 1934 г. статия за списание „Нейчър“, в която обяснява строежа на атома такъв, какъвто го знаем днес, и тя била отхвърлена като „прекалено отдалечена от реалността“. Ако работата на Лутцен е изпреварила времето си, вероятно той се е опитвал да намери повече доказателства в своя полза.
	— В Карибско море?
	— Няма как да знаем какво е търсил, докато не видим дисертацията му.
	— Ще ни трябват само няколко минути с нея – каза Хуан. Очилата с камерата още бяха у него. Когато стигнеха библиотеката, щяха да поискат дисертацията и тя щеше да им бъде доставена на масата. Хуан щеше да я прелисти, за да направи снимки с висока резолюция на всяка страница, след което да прати документа на Овърхолт за пълен превод от ЦРУ.
	Хуан намери място за паркиране на улицата пред центъра „Грим“ – сива бетонна сграда, цялата в прави ъгли и тесни цепки вместо прозорци. Предвид аскетичната фасада, името на центъра изглеждаше още по-подходящо.*
	[* Мрачен, суров (англ.), – Б.пр.]
	Двамата с Ерик влязоха вътре и тръгнаха към рецепцията, като изтръскваха снежинките от дрехите си. Насочиха ги към библиотекар на шестия етаж, който можел да им помогне със специалните колекции.
	Пътят им минаваше през централния атриум на сградата и Хуан за момент се стъписа. За разлика от студената и неприветлива външност на центъра, атриумът бе изумително архитектурно постижение, изпълнено с топлина и светлина. От партера започваха терасите на читалните, същинска гора от зелени маси, издигаща се до шестия етаж. Стените бяха облицовани с дърво и голяма част от осветлението се осигуряваше от големите прозорци на тавана. Дебелите килими заглушаваха шумоленето на хартията и водените шепнешком разговори.
	Когато стигнаха библиотекарската станция, някаква студентка с плитки и табелка с надпис „Трета“ каза нещо на немски. Макар да говореше свободно испански, руски и арабски, немският на Хуан беше слаб.
	— Надявам се, че говорите английски – каза той.
	— Английски, да – отвърна тя с усмивка и силен акцент. – Малко.
	— Бихме искали да видим една дисертация от 1901 г. на докторант на име Гюнтер Лутцен. – Ерик й показа заглавието.
	Грета сбърчи чело и погледна Хуан.
	— И вие ли искате този документ?
	— Мускулите на Хуан се напрегнаха.
	— Какво означава „и вие ли“?
	— Преди няколко минути дойде някакъв мъж, за да го види. Библиотекарят, хер Шмид, току-що го заведе.
	— Как изглеждаше този мъж?
	— Той е… о, как се казваше… schwarz? – Тя потърка кожата на ръката си и посочи един черен телбод.
	— С тъмна кожа ли? – попита Хуан.
	Грета кимна.
	— Ja. Много тъмна.
	Базен. Беше предвидил отново действията им въпреки всички предпазни мерки на Хуан. Ако се добереше до дисертацията и я унищожеше, мажеха да изгубят последната връзка между Гюнтер Лутцен и Лорънс Кензит.
	— Къде отидоха?
	— В архива на този стаж – каза тя, объркана от внезапната настойчивост на Хуан. – Натам. – Грега посочи към другия край на сградата.
	Хуан и Ерик се втурнаха по коридора. Когато останаха сами, Хуан спря и дръпна крачола си, за да стигне до скрития панел на бойния си крак. Извади „Колт Дефендър“ 45-и калибър и затвори отделението на крака, като скри оръжието под якето си. Ерик не беше въоръжен, но и не го биваш особено с оръжия, тъй като не беше обучен за бой. Хуан си помисли дали да не го прати да извика охраната на библиотеката, но тя също щеше да е невъоръжена. По-добре беше да се обадят в полицията, но докато тя пристигнеше, всичко щеше да е приключило.
	Въпреки това Ерик не можеше да дойде с него с празни ръце. Хуан извади пакета С-4, капсул-детонатора и ключа за активиране и ги напъха в ръцете му.
	— Какво да правя с това? — попита Ерик.
	— Не съм сигурен. Ще измислиш нещо. Стой зад мен.
	Продължиха към врата с надпис „Archiv“ Хуан я отвори предпазливо, смазаните панти не издадоха никакъв звук. Той приклекна и пристъпи вътре с насочен напред пистолет. Огледа бързо дългото помещение, пълно с купчини подвързани дисертации и редки книги.
	Запромъква се покрай рафтовете, докато не стигна до края, а Ерик тръгна в другата посока. Хуан се огледа наоколо и видя Базен зад висок слаб мъж, който трябваше да е Шмид. Нямаше някакви угризения да застреля убиец като този без предупреждение, но Базен бе почти напълно скрит зад библиотекаря, който стоеше с гръб към Хуан и с вдигнати ръце.
	Базен беше насочил пистолет към него. Дисертацията беше в другата му ръка.
	Хуан нямаше време да заеме по-удобна нотния за стрелба.
	— Пусни го, Базен! – извика той, готов да открие огън.
	Базен опря дулото в слепоочието на очилатия мъж, като внимаваше да държи ужасения библиотекар между себе си и Хуан. Лицето му бе напълно скрито зад главата на Шмид. Дори с лазерния мерник „Кримсън Трейс“ на колта си Хуан нямаше възможност да стреля. Лакътят на Базен се помръдна, сякаш пъхаше дисертацията под мишницата си.
	В архива вероятно нямаше никого друг.
	— Дойде по-бързо, отколкото очаквах, Кабрило – каза Базен с френски акцент, докато пристъпваше към една врата в противоположния край на помещението.
	— Откъде разбра, че ще дойда?
	— А, това е въпросът, нали? – Базен продължи предпазливо към вратата.
	— Не би могъл да го направиш с подслушване на комуникациите ни.
	— Определено е загадка. Онзи номер с идентифицирането ми с очилата беше доста добър.
	— Даваш си сметка, че никога няма да успееш да се измъкнеш от Германия.
	— Това не ме безпокои.
	— А какво те безпокои?
	Базен стоеше до вратата.
	— Нищо, когато имаш предимства като моите.
	— Знам, че работиш за Лорънс Кензит.
	— И без дисертацията няма да научиш нищо повече.
	До вратата имаше полирана метална табела с името на департамента в следващото помещение. Хуан различи лицето на Базен в отражението.
	— Базен, виждам те.
	Базен погледна към огледалната повърхност.
	— Ще трябва да застреляш него, за да стигнеш до мен.
	— Нямам предвид това. – Хуан насочи пистолета към табелата. Изчака Базен да го погледне подигравателно и включи лазера.
	Базен изкрещя, когато мощният лъч го заслепи, и пусна Шмид, който се втурна панически към Хуан. Нямаше начин да стреля, докато библиотекарят не се махнеше.
	— Долу! – извика Хуан. Шмид се препъна в собствените си крака и се просна на пода, като удари главата си в един метален рафт. Хуан най-сетне имаше пряк изглед към Базен, който продължаваше да примигва, заслепен от лазера.
	Вратата към коридора се отвори и през нея се втурна друг хаитянин, стрелящ с два пистолета. Хитрият Базен беше печелил време в очакване човекът му да пристигне и да изненада Хуан отстрани. Хуан имаше време само за два изстрела напосоки, преди да се хвърли към най-близкото укритие.
	В същото време пакетът С-4 прелетя над рафта и падна до мъжа с двата пистолета. Той изгледа с любопитство устройството, преди то да експлодира.
	Взривът го запрати като парцалена кукла към рафта, който падна, събаряйки и други рафтове като плочки за домино.
	Базен се възползва от суматохата и се шмугна през вратата.
	— Ерик! – извика Хуан. – Добре ли си?
	— Нищо ми няма. Само съм малко натъртен от книгите.
	Хуан вдигна на крака замаяния Шмид и посочи към Ерик.
	— Помогни му. — Библиотекарят кимна и Хуан се втурна през вратата след Базен.
	Излезе в коридора и видя хаитянина да тича към ъгъла. Щом го зърна, Базен смени курса и стреля в стъклото на прозореца, гледаш към централния атриум. Скочи на една маса и се затича покрай студентите, които вече бягаха към изходите, изплашени от взрива и стрелбата.
	Хуан се втурна след него. Студентите долу му пречеха да стреля по Базен, който скачаше от една тераса на друга.
	Хуан беше една тераса зад него. Скоковете им от ниво на ниво бяха като синхронизирани. Когато стигна партера, Базен не се насочи към главния вход, през който бягаха студентите, а свърна към аварийния.
	Хуан нахълта през вратата секунди по-късно и се озова в почти снежна буря. Вятърът виеше, ледените снежинки бодяха като игли откритата му кожа. Единственото хубаво нещо на това време беше, че можеше да прецени накъде точно е тръгвал Базен.
	Спринтира след пресните следи.
	 
	 
	 
	  

	 
	Мартиника

	 
	Макс следеше работата от инженерната си станция в оперативния център. Според последните съобщения на водолазите на „Рорайма“, вдигането на срутените стоманени греди беше приключило и почваха да копаят останките там, където бяха засекли радиация и бяха открили обектива на фотоапарата. Еди и Линк се канеха да слязат долу за втори път и да се присъединят към търсенето. Ако бяха останали запазени кутии, те би трябвало да са сравнително плитко, тъй като пътническите каюти се намираха в горната част на кораба.
	— Макс – с необичайна тревога го повика Марс Мърфи. – По-добре ела да видиш това.
	— Да няма повишаване на радиацията? – попита Макс, докато вървеше към него.
	— По-лошо. Току-що получих имейл.
	— От кого?
	— Това е първият проблем. Не знам.
	Когато стигна до станцията на Мърф. Макс моментално видя втория проблем. Имейлът съдържайте две прикрепени снимки. Първата показваше вътрешността на туристическа подводница с две редици хора, седнали е гръб едни към други, със завъртани отзад ръце и превръзки на очите. На заден план се виждаше пластмасов бидон за транспортиране. Втората снимка показваше какво има в бидона. Динамитът беше достатъчен да направи подводницата на парчета.
	Текстът беше само един ред: „Стойте настрана или те умират“.
	— Смутеният Мърф вдигна ръце.
	— Това е личният ми адрес в Корпорацията. Би трябвало да го знаят само хората на този кораб.
	Имейлът беше още едно потвърждение, че сигурността им е компрометирана.
	— Какво иска да каже с това „стойте настрана“? – попита Мърф.
	Макс се обърна към Линда.
	— Покажи ми пристанището.
	На основния екран се появи картина от една от камерите на палубата. Тя се завъртя от ляво надясно, докато Макс не забеляза странен бял съд в далечината, който бавно се движеше към тях.
	— Увеличи.
	Линда увеличи образа, докато не видяха ясно подводница с понтони като на катамаран от двете страни, плаваща през неспокойното море. Въоръжени мъже с водолазни костюми стояха на понтоните сред десетки бидони като онзи от имейла. Всеки от тях несъмнено бе пълен с експлозиви.
	— Ще взривят „Рорайма“ – каза Линда.
	— Наистина почва да ми писва, че Кензит винаги знае къде отиваме и какво ще правим – промърмори Мърф.
	— Това е изисквало планиране – съгласи се Макс. И може просто в последната минута да са се сетили да отвлекат подводница и да я натъпчат с динамит. Още от самото начало са знаели, че идваме насам.
	— Което означава, че Кензит знае какво търсим – заключи Мърф. – Унищожаването на „Рорайма“ е единственият начин да ни попречи да го намерим.
	— Освен това трябва да е наясно поне донякъде със способностите ни. Именно затова хората му са взели заложници. Знаят, че бихме ги торпилирали веднага щом разберем, че са те.
	— Не можем да им позволим да унищожат кораба – каза Мърф. – Ако това стане, никога няма да открием Кензит.
	— Какви са тактическите ни възможности?
	— Откриването на огън се изключва при наличието на заложници.
	— Не можем да пратим и водолази да атакуват – добави Линда. – Дори при това вълнение те ще бъдат забелязани много преди да стигнат до подводницата. Ще избият всички на борда, преди да сме ги доближили и на трийсет метра.
	Вероятно така или иначе ще избият всички – изтъкна Мърф.
	Предвид онова, което беше видял Макс от действията на Кензит и Базен, той не се съмняваше, че заложниците са в смъртна опасност каквото и да предприемеха.
	— Трябва да направим нещо – каза Мърф.
	— Ами ако… – започна Макс и млъкна. Внезапно му хрумна идея, която би могла да проработи, но ако някой наистина подслушваше разговорите им, трябваше да рискува и да я задейства, без да се посъветва с никого
	— Ами ако какво? – попита Мърф.
	Макс поклати глава, сякаш беше раздразнен на себе си.
	— Нищо. Прекалено е смахнато. Трябва да отстъпим.
	— И просто да ги оставим да заличат сведенията, които търсим ли?
	— Нямаме избор – отвърна Макс с надеждата, че звучи убедително. После се обади на басейна. – Дайте ми Еди.
	Когато Еди се обади, Макс каза:
	— Имаме си компания, шестима неприятели накацали на подводница, натоварена с бидони с експлозиви.
	— Но в момента петима наши копаят долу, трябва да излязат за декомпресия.
	— Знам. В подводницата има заложници, така че трябва да се погрижим да не пострадат. Искам ти и Линк да вземете за всеки случай по един SРР.
	— За всеки случай ли? – обърка се Еди.
	— Съжалявам, но в момента не мога да обясня. Когато слезете, прати хората горе, а вие двамата се скрийте в ППХ. – Макс се надяваше, че преносимият подводен хабитат ще осигури убежище за Еди и Линк. – Изчакайте сигнала ми, че заложниците са вън от опасност. Ще го познаете, когато го чуете. Разполагате с десетина минути, преди подводницата да пристигне, така че побързайте.
	— Разбрано. – Еди затвори.
	— SPP? – учуди се Мърф. – Но нали каза…
	— Макс го прекъсна, преди да е изтърсил още нещо.
	— Искам да ми се довериш. – После се обърна към всички в оперативния център. – Няма да позволим заложниците да бъдат убити. Разбрахте ли? Всички кимнаха, но Макс виждаше, че са объркани.
	Само че му се доверяваха. Затова никой не попита защо праща Еди и Линк с подводни пистолети SPP-1, които изстрелваха смъртоносни стоманени стрелички, създадени за специалните части от времето на Студената война и придобити от Корпорацията.
	Екипажът знаеше, че Макс праща хората си в битка.
	 
	 
	 
	  

	 
	Берлин

	 
	Хуан изтича по следите до ъгъла на сградата, където те изчезваха в подлез под трамвайна лиши. В другия край зърна силуета на Базен, бързащ към паркиран джип „Мерцедес“. Той скочи вътре, запали и се понесе право към Хуан.
	Хуан стреля два пъти в предното стъкло, преди да му се наложи да се хвърли настрани. Куршумите не улучиха целта си. Хуан се затича към аудито.
	Ерик беше успял да си пробие път през тълпата студенти и тъкмо бе стигнал до колата. Хуан посочи отдалечаващия се джип,
	— Базен се измъква! Влизай.
	Електронното запалване се задейства, Хуан форсира двигателя и превключи на скорост, преди Ерик да е затворил вратата. Гумите захапаха снега и се разнесе метално стържене – Хуан одраска паркиралата пред тях кола в стремежа си по-бързо да излезе от паркинга.
	Мерцедесът зави с поднасяне на ъгъла и изчезна от поглед. Хуан настъпи газта. Четирите гуми на аудито се завъртяха бясно в търсене на сцепление с хлъзгавия път.
	Мерцедесът беше по-тежък и се движеше по-сигурно, но по-лекото ауди имаше предимство с двойната си предавка. Хуан го настигаше и се намираше на половин пресечка зад него, когато мерцедесът започна да прави серия остри завои в опит да се отскубне
	— Въпреки че движението не бе натоварено, пак имаше много коли, през които да се провират. Мерцедесът блъсна едно волво, докато го задминаваше, и седанът се завъртя пред аудито. Хуан рязко завъртя кормилото, за да не блъсне напречно колата с пищящия й шофьор.
	— Ще убие някого, ако не го спрем – каза Ерик.
	— Работя по въпроса – процеди през зъби Хуан.
	— Завиха на поредния ъгъл, мерцедесът удари паркирани коли и Хуан се понесе след него като състезател на рали, бързаш към финала. Доближи аудито до задната броня на джипа и рязко завъртя волана наляво. Мерцедесът поднесе странично, но имаше достатъчно мощност, за да не се завърти.
	Аудито се откъсна от бронята и Хуан трябваше да стисне с всички сили волана, за да не се блъсне в една улична лампа. Мерцедесът вече беше на две коли дължина пред тях.
	Хуан трябваше по един или друг начин да сложи край на гонитбата. Свали стъклото на прозореца, извади колта и се прицели в задната гума на джипа.
	Стреля три пъти. Третият куршум улучи и гумата се пръсна.
	Голата джанта се заби в снега и задницата на мерцедеса поднесе. Докато Хуан прибираше ръката си, аудито се озова върху заледен участък и той трябваше да намаля значително, за да овладее колата. Мерцедесът беше на половин пряка пред тях, така че Хуан настъпи газта, за да го настигне.
	Базен се носеше към червен светофар, но не показваше никакво намерение да намали скоростта. Отляво по другата улица приближаваше трамвай.
	Макар че трамваите се движеха по вградени в паважа релси, техните седем вагона бяха много по-тежки от автобус и им трябваше повече време да намалят скоростта, особено когато релсите бяха хлъзгави от снега и леда.
	Базен даде газ в опит да пресече преди трамвая. Изпод трите здрави гуми захвърча сняг, но голата джанта се въртеше безполезно и забавяше джипа.
	Не успя.
	Трамваят блъсна задната половина на джипа, разминавайки се на сантиметри с вратата на шофьора. Смачканият мерцедес направи пирует във въздуха. Трамваят почти не трепна от удара.
	Хуан не искаше да бъде сполетян от същата съдба. Той рязко завъртя волана наляво и леко натисна газта, за да запази контакт с пътя. Благодарение на по-доброто сцепление с четирите колела аудито успя да завие зад спиращия трамвай, като се размина на косъм с последния вагон. Хуан наби спирачките и системата против блокиране заскърца, докато се мъчеше да спре колата, която се носеше към един мост над река Шпрее, най-големия ваден път на града.
	Поради наклона и допълнителната скорост аудито прелетя над парапета и се приземи в крайречния парк до моста. Снегът тук беше още по-дълбок и ако колата спреше, Хуан никога нямаше да успее да я изкара без някой да го издърпа. Той махна крака си от спирачката, даде газ и зави наляво, рискувайки да полети в реката.
	След като премина на зигзаг парка, той скъса някаква верига, служеща за бариера, отново се озова на улица и обърна назад към мястото на катастрофата.
	Наложи му се да направи обиколка през няколко пресечки и излезе зад вече спрелия трамвай, наобиколен от коли, които не му позволяваха да доближи на повече от половин пряка от целта си.
	Хуан отвори вратата и се втурна към мястото на катастрофата. Пътниците от трамвая вече бяха слезли по настояване на ватмана, който помагаше на Базен да излезе от смазаната си кола. Дори от това разстояние Хуан виждаше, че предпазните възглавници са се задействали и са го спасили от сериозно нараняване.
	Базен изблъска ватмана и излезе със залитане от джипа. Затърси сред тълпата, докато не срещна погледа на Хуан, после погледна задръстването, след което се качи в трамвая. Сниши се, за да се скрие сред пътниците, и се затича към кабината. Трамваят потегли въпреки виковете на ватмана, който се опита да се качи, преди вратата да се затвори в лицето му.
	Хуан забяга покрай ускоряващия трамвай, стреля три пъти в стъклената врата и я разби. Напъха пистолета в джоба си и се хвана с две ръце за вратата, но в същия миг краката му се озоваха върху лед. Подхлъзна се и трамваят го повлече, а парченцата счупено стъкло се забиха в дланите му.
	Хуан събра всичките си сили и се набра през зейналата дупка на мястото на вратата. Щом се озова на пода, от стената над главата му рикошираха куршуми. Метна се зад най-близката седалка и отвърна на огъня, но Базен беше добре скрит в кабината на ватмана. Хуан се опита да дръпне аварийната спирачка над вратата, но Базен блокира сигнала.
	Хаитянинът се подаде от кабината и стреля още два пъти. Хуан също изстреля последните си два патрона, като едва не улучи противника си в главата. Базен отново се подаде, но затворът на пистолета му беше дръпнат назад – той също беше свършил патроните.
	В този момент хаитянинът сложи нещо, вероятно чантата на ватмана, върху педала „спирачката на мъртвеца“ – предпазно устройство, което би трябвало да спре трамвая, ако водачът му излезе от строя. Макар че Базен излезе от кабината, неуправляемият трамвай продължи да се носи по улиците, блъскайки изпречилите му се коли. Базен взе пожарогасител от кабината, отиде до най-близкия прозорец и го разби. Канеше се да скочи, оставяйки Хуан в трамвая, който летеше с пълна скорост към Т-образно кръстовище. Ако не спреше преди завоя, трамваят щеше да дерайлира и да се забие с шейсет километра в час в лобито на някаква офис сграда.
	Хуан се втурна напред и се хвърли, като сграбя ръката на наемника, преди да е изскочил навън. Базен увисна на ръба.
	— Не и преди да взема това – промърмори Хуан и бръкна в пазвата му. Пръстите му сграбчиха дисертацията и той я издърпа.
	Само че Базен също беше сграбчил документа го отвори. Наведе се навън и тежестта му стана твърде голяма, за да може Хуан да го задържи с една ръка. Базен падна, все още стиснал втората половина от дисертацията, която се беше разкъсала, оставяйки другата у Хуан.
	Базен пъргаво се претърколи в снега, след което скочи на крака и се втурна към някаква пресечка. Хуан пък изтича в кабината, изрита чантата от пода и натисна голямото червено копче, надявайки се, че това е аварийна спирачка.
	Спирачките запищяха, трамваят залитна и се плъзна по релсите. Намали до трийсет километра в час, когато стигна завоя. Наклони се на една страна, но не дерайлира, след което спря насред кръстовището.
	Хуан отвори вратата и в същия миг Ерик спря аудито до нея.
	— Добре ли си? – попита, докато Хуан се качваше.
	— Нищо ми няма – с отвращение отвърна Хуан. Но Базен се измъкна.
	— С дисертацията ли?
	— С половината. – Той показа на Ерик разкъсания документ.
	— Мога да започна да превеждам още в самолета. Да се надяваме, че ще е достатъчно, за да открием върху какво работи Кензит.
	— Да се връщаме на летището преди цялата берлинска полиция да тръгне да ни задава въпроси.
	Ерик потегли, докато приближаващият вой на полицейските сирени отекваше от околните сгради.
	 
	 
	 
	  

	 

 	Мартиника

	 
	— Подводницата е на трийсет метра от носа на „Рорайма“ – докладва Линда, загледана в показанията на пасивния сонар.
	— Какво става с нашите водолази?
	— Всички се върнаха в басейна – съобщи Хали. – Мак Ди каза, че е забелязал нещо, което би могло да е ъгъл на кутия за снимки, но кислородът му свършил, преди да успее да я изрови.
	— Не можем ли да я хванем с робота?
	— Според него Малкия маниак няма да успее да стигне дотам. Била в някакъв ъгъл и трябвало да пъхне ръката си. Казал на Еди къде е, докато се разминавали. – Маските, които носеха, покриваха целите им лица и им позволяваха да общуват, когато са допрени под водата.
	— Къде са Еди и Линк в момента? – попита Мак и се обърна към Мърф, който продължаваше да управлява робота.
	— Камерата показва, че са в преносимия подводен хабитат – отвърна Мърф. – От подводницата не би трябвало да ги виждат.
	ППХ представляваше наду ваем купол, който бе закрепен за „Рорайма“ и съдържаше въздушен мехур, така че водолазите да могат да си почиват, да обсъдят работата си и дори да пийнат глътка вода.
	Макс знаеше, че Мърф умира от любопитство какао припят двамата долу, но се радваше, че той разбира достатъчно, за да не задава въпроси, когато не би трябвало.
	Предната част на подводницата беше на път да се озове на двайсет метра над разпадащия се нос на „Рорайма”. Макс не можеше да чака повече. Това бе най-близкото разстояние, на което подводницата щеше да доближи „Орегон“, преди да започнат да изхвърлят бидоните с експлозиви.
	— Линда, приготви се да изпратиш единичен пинг.
	Всички очи се обърнаха към Макс. Линда беше шокирана от заповедта.
	— Но Еди и Линк…
	— Ще бъдат в безопасност в ППХ. – „Надявам се“, помисли си той, но не го изрече на глас. – Това е единственото, което мога да измисля, за да спасим заложниците. Съжалявам, че не ви казах преди, но ако системите ни за сигурност наистина са компрометирани, не бих искал онези, които ни подслушват, да разберат какво съм намислил.
	Линда кимна и вдигна пръст над копчето, което щеше да активира сонара.
	Пасивният сонар засича подводници по шума, издаван от самите тях. Активният сонар пък изпраща звукови сигнали, които се отразяват и създават изображение на обекта. По същия начин делфините откриват рибни ята; освен това се смята, че те използват сигналите, за да зашеметят рибата. Сигналите им с мощност около двеста и двайсет децибела са сред най-силните шумове, издавани от живо същество.
	Активният пинг на сонара на „Орегон“ беше с мощност двеста и четирийсет децибела. Ако някой водолаз извадеше лошия късмет да се намира в близост до предавателя при изпращането на сигнал, вътрешните му органи биха се превърнали в желе и той би загинал моментално. Подводницата се намираше на триста метра, така че сигналът щеше само да зашемети водолазите като зашеметяваща граната. Еди и Линк щяха да бъдат защитени в ПИХ, тъй като белите им дробове и ушите щяха да са над нивото на водата и въздействието на звука щеше да бъде намалено при преминаването му от водата във въздуха. Заложниците бяха защитени поради същата причина. Еди и Линк щяха да имат няколко минути да атакуват замаяните водолази на подводницата.
	Или поне такъв беше планът.
	Подводницата се движеше бавно, вероятно за да бъде по-лесно да пусне бидоните на равномерни интервали по дължината на „Рорайма“.
	— Линда – каза Макс, – изненадай ги.
	Оглушителният пинг се понесе напред и бе чут дори в оперативния център.
	— Дано сте разбрали посланието, момчета – промърмори под нос той.
	 
	 
	Еди и Линк тъкмо обсъждаха защо Макс говори с недомлъвки, когато сигналът удари купола с такава сила, че за момент го огъна. Звукът в ППХ бе толкова силен, та ушите им писнаха. Еди не можеше да си представи какво е да го чуеш във водата.
	— Май за този сигнал спомена Макс – каза Линк.
	Двамата бързо си сложиха маските и извадиха подводните пистолети.
	— Ти поемаш левия борд на подводницата, а аз десния. Трябва да приемем, че те също са въоръжени. – Подводните пистолети не можеха да се зареждат в движение, така че бяха взели по две оръжия с четири стрели всяко. Лошото бе, че на тази дълбочина ефективната далекобойност беше само шест метра.
	Двамата се гмурнаха и излязоха от купола; подводницата се носеше на петнайсетина метра над тях.
	Между запазените непокътнати греди на „Рорайма“ Еди различи силуета на водолаз, който се мяташе от ефектите на сонарния удар.
	Някакъв предмет се спускаше надолу към тях.
	Приличаше обезпокояващо много на дълбочинна бомба, което означаваше, че трябва да е един от бидоните, за които бе споменал Макс. Той се стовари I върху една ръждясала греда, която се срути, и надолу заваля метал. Парчетата стомана нападаха по бидона. Той се намираше само на шест метра от мястото, на което Мак Ди беше видял предмета, който му бе заприличал на кутията за фотографски плаки, която търсеха.
	Сега нямаше време за нея. Основният им приоритет бе да елиминират заплахата от страна на водолазите, които държаха за заложници пътниците в подводницата. Еди и Линк заритаха с плавници, за да засекат мишените си, преди те да са дошли на себе си.
	Линк се насочи към левия борд на подводницата, а Еди заплува право към водолаза, който продължаваше да притиска ушите си с ръце. Във водата имаше струйки кръв – тъпанчетата му бяха спукани. Той видя приближаващия Еди и посегна към малкия харпун, който висеше на китката му, но Еди го изпревари и изстреля две стрели в гърдите му. Изригна още кръв и тялото му се отпусна безжизнено.
	Еди заплува към подводницата и видя как втори бидон се катурва през ръба на платформата на кърмата. Подхвана дъното му с рамо и го изблъска обратно нагоре, преди да е потънал.
	Водолазът до бидона, който се мъчеше да го освободи, макар да нямаше сили в това си състояние, остана шокиран от внезапното появяване на Еди. Дръпна се назад и успя да сложи пръст на спусъка на харпуна си точно когато стреличката на Еди прониза маската му. Стрелата на харпуна се заби в понтона.
	Еди огледа водолаза и видя, че маската му е с устройство за подводна комуникация през костите. Дори със спукани тъпанчета той можеше да чуе сигналите от другите водолази. Еди трябваше да приеме, че всички са екипирани по този начин.
	Обърна се и забеляза трети водолаз при носа. Той не гледаше към него, а въртеше някакво устройство в ръцете си. Светлината от вътрешността на подводницата го осветяваше достатъчно и Еди видя, че мъжът държи блокче пластичен експлозив.
	Водолазът явно беше получил съобщение, че са подложени на атака, и се опитваше да унищожи подводницата.
	Еди заплува като делфин към него с насочен напред пистолет. Стреля от девет метра, но стреличката му отскочи от корпуса на подводницата. Той пусна оръжието и извади резервното от колана си. Изстреля и четирите стрелички една след друга с надеждата, че поне една ще улучи водолаза, преди да е задействал бомбата.
	Три от тях улучиха целта си, една в ръката и две в тялото, но от това разстояние те нямаха достатъчно пробиваща сила, за да го обезвредят. Водолазът залепи пластичния експлозив за подводницата и натисна копчето на детонатора.
	Експлозията бе малка, но мощна. Тя разкъса водолаза на парчета и запрати Еди назад. Той тръсна глава и видя, че корпусът на подводницата е цял. В бързината и дезориентацията си водолазът беше поставил заряда върху тръба за електрически проводници вместо върху самия корпус.
	Подводницата беше частично повредена. Голяма част от тръбата липсваше, а корпусът беше огънат навътре. За щастие, нямаше признаци за изпускане на въздух.
	Еди отиде при купола на кабината и почука по нея, стряскайки водача. Вдигна палци – знак на водолазите да излезе на повърхността. Онзи поклати глава и започна да дрънка на френски, като жестикулираше към мястото на експлозията, а после към уредите. На Еди не му бе нужно да знае езика, за да разбере, че взривът е повредил управлението на подводницата.
	Огледа мястото на експлозията и видя няколко стърчащи от корпуса жици. Подводницата не можеше да се движи самостоятелно.
	Пилотът изтича от кабината в помещението за пътниците и Еди заплува успоредно с него. Пилотът развърза някакъв замаян младеж, след което изтича при бидона с експлозиви. Еди с ужас осъзна, че се кани да го отвори, без да знае дали не е нагласен да избухне.
	Заблъска по прозореца, за да привлече вниманието му. Заклати яростно глава и имитира експлозия с ръце. Пилотът схвана и се дръпна назад. Отиде до прозореца и посочи бидона, после часовника си. После сви пръстите на едната ръка и ги разпери – общо три пъти.
	Еди кимна. Петнайсет минути, преди бидонът да експлодира.
	Появи се Линк. Еди му махна да приближи и двамата допряха маските си.
	— Погрижих се за тримата от левия борд – съобщи Линк и огледа пораженията от експлозията. – Това трябва да е думкането, което чух.
	— Подводницата е повредена и не може да се движи – каза Еди. – И имаме петнайсет минути преди онзи бидон вътре да се взриви.
	— Което вероятно означава, че имаме петнайсет минути, преди всички да се взривят, включително и онзи в „Рорайма“.
	— Не можем да отворим люка на тази дълбочина, за да евакуираме пътниците.
	— Дори да можем, ще се издавят, преди да ги изкараме на повърхността.
	— Да. Изнасяй се към „Орегон“. Ще ни трябва помощ да извадим подводницата.
	— Ами ти?
	— Ще се опитам да взема кутията, преди бомбата да гръмне.
	— Ще се върна с кавалерията – увери го Линк и зарита с мощните си крака към басейна на „Орегон“.
	Еди се обърна към прозореца и видя пилота, който го гледаше умоляващо.
	— Aidez-nous – каза човекът.
	Еди го разбра. „Помогнете ни.“
	Той се усмихна и направи знака ОК. – „Помощта идва.“
	После заплува надолу към недрата на „Рорайма*.
	 
	 
	Докато Линк плуваше към „Орегон“, Макс и останалите в оперативния център го гледаха на големия екран благодарение на спуснатата в басейна камера. Линк не беше прекарал долу достатъчно дълго, за да се нуждае от спиране за декомпресия, така че изплува направо.
	Макс нареди на техника да го свърже преди още да е излязъл от водата.
	— Къде е Еди? – попита той.
	— Опитва се да вземе кутията – отговори Линк. Картината от робота потвърди, че Еди вдига облаци тиня, ровейки сред останките. – Имаме обаче по-голям проблем. Бидонът в подводницата ще гръмне след тринайсет минути, а управлението не работи. Вътре са в капан.
	При толкова малко останало време Макс не можеше да си позволи лукса да обсъжда двата основни начина да издигнат потопен съд – чрез изтегляне или с прикрепяне на надуваеми балони. Те трябваше да бъдат разположени на точно определени места и да бъдат надути едновременно, за да издигнат подводницата, без да я преобърнат. Най-добрият избор бе да използват един от крановете на палубата. Не се налагаше да издигнат съда изцяло от водата, а само колкото да отворят люка, без да издавят пътниците.
	— Линда, закарай ни веднага над подводницата – нареди той. – Прати някого на първи кран и водолазите да закрепят въжетата. – После даде инструкции на Линк какво да прави.
	Линда се втурна към пулта за управление. Нямаха спусната котва. „Орегон“ стоеше на място с помощта на дюзите си. Тя насочи кораба към „Рорайма“ и майсторски го разположи така, че лъкът на крана да се озове точно над подводницата.
	След като водолазите излязоха с Линк, Макс нареди да затворят вратите на басейна. Не искаше заложниците да видят необичайната конфигурация, докато ги издигат на повърхността.
	Не се тревожеше, че може да повреди още повече подводницата. Най-важното в момента бе бързината. Беше спуснал камера с куката на крана, за да може да наблюдава какво става на борда. Пет минути по-късно Линк докладва, че са готови. Макс даде заповед и въжето започна да се прибира, опъна се и подводницата се издигна към повърхността. Водолазите я последваха, с изключение на Линк, който се спусна и излезе извън обхвата на камерата. В същото време Макс нареди да спуснат спасителна лодка и да прехвърлят заложниците в нея.
	Докато подводницата се издигаше, Макс отиде при Мърф, който наблюдаваше работата на Еди от монитора на робота. Мътната вода не позволяваше да се вижда ясно, но той продължаваше да копае.
	— Какво е това? – попита Макс, когато забеляза някакво движение в горната част на екрана. Помисли си, че може би е Линк, отишъл да помогне на Еди. Ала се оказа парче стомана, вероятно откъснато от падналия бидон.
	Макс се смрази.
	— Предупреди го!
	— Няма време – каза Мърф и подкара Малкия маниак напред към падащите отломки. Секунди по-късно роботът се килна и екранът потъмня.
	Макс и Мърф се спогледаха с ужас, но нямаше какво да направят. Трябваше да се съсредоточат върху спасяването на заложниците.
	— Време? – попита Макс.
	— Имат четири минути, ако пилотът на подводницата е бил точен – отвърна Хали.
	Белият корпус на подводницата се появи на повърхността и водолазите тутакси се заеха да отворят люка. Заложниците, които бяха развързани от пилота, забързаха навън и се качиха в спасителната лодка. Когато всички бяха евакуирани, водолазите се качиха при тях, като последният откачи въжето на крана.
	Вместо да се насочи към „Орегон“, спасителната лодка се отдалечи възможно най-бързо от подводницата, която продължаваше да се носи на повърхността с бидони с експлозиви по понтоните и на задната кърма.
	— Линда, махни ни оттук.
	В очите й се четеше същата болка, каквато изпитваше и той, че оставят Линк и Еди, но Макс трябваше на първо място да се погрижи за безопасността на кораба. Линда включи на пълна мощност и революционните магнитохидронамични двигатели задвижиха „Орегон“ по-бързо, отколкото имаше право да се движи един товарен кораб. Макс гледаше как подводницата се смалява в далечината.
	Хали беше прехвърлил обратното броене на екрана. Когато броячът стигна до нулата, всички се стегнаха.
	Не се случи нищо. Изтекоха още няколко секунди. Пак нищо.
	Мърф сви рамене.
	— Може пък хората на Кензит да не са толкова добри в…
	Е Прекъсна го огромен огнен гейзер, който разцепи подводницата, захвърляйки парчета метал на стотица метри във всички посоки. Гърмът от експлозията отекна в оперативния център две секунди по-късно.
	— Май избързах със заключенията – призна Мърф, след като ехото заглъхна.
	— Как е спасителната лодка? – обърна се Макс към Хали.
	—Няколко парчета от подводницата са ги ударили, но няма поражения и ранени.
	Макс кимна.
	— Линда, обърни и ни върни при „Рорайма“. Предупреди още водолази да са готови да търсят Еди и Линк. Спасителната лодка също да се насочи натам.
	Линда обърна „Орегон“ и заплаваха обратно към корабокрушението. Само няколко парчета от подводницата се носеха на повърхността.
	Докато приближаваха „Рорайма“, Макс забеляза две глави на повърхността. Уплашен, че е станало най-лошото, той накара Мърф да увеличи картината от камерата.
	Вместо безжизнените тела, които бе очаквал да види да се носят по вълните, зърна Еди и Линк да махат усмихнати на „Орегон“. В дясната си ръка Еди вържеше блестяща метална кутия с размерите на книга. Спасителната лодка приближи да ги прибере.
	Макс въздъхна с облекчение и тупна Мърф по рамото.
	— Добра маневра с Малкия маниак – каза той. – Може би това е спасило живота на Еди.
	Мърф показно изпука с кокалчетата на пръстите си.
	— И всичко за един ден работа.
	— Просто ще удържаме от дела ти, докато не се съберат пари за нов робот.
	Мърф се разсмя, после видя, че Макс не се смее. Изгледа го сериозно и направи гримаса.
	— Много смешно.
	Макс намигна на Линда и двамата се засмяха безмълвно.
	— Макс – повика Хали, – Хуан се обажда.
	Макс отиде при него и взе слушалката.
	— Ето го и мистериозния човек – каза той. – Пропуснахте целия купон, докато се шляехте кой знае къде.
	— Знам. Хали ме запозна набързо.
	— Вече можеш ли да ми кажеш къде сте?
	— В Берлин. И ние имахме малко перипетии.
	— С Ерик добре ли сте?
	— Успяхме да се доберем до летището незабелязани. Ако се появи полицията, ще твърдим, че сме се озовали съвсем случайно на местопроизшествието.
	— Вече можеш ли да ми кажеш каква беше тази свръхсекретна мисия?
	— Точно затова се обаждам. Докато карах към летището, Ерик преглеждаше част от една дисертация, до която се добрахме в университета, с помощта на преводаческото приложение на телефона си. Дисертацията е написана от Гюнтер Лутцен, учения, който е бил на борда на „Рорайма“. След като получи приблизителен превод на част от документа, Стоуни смята, че знае как е била компрометирана сигурността ни.
	— Добре ли е да обсъждаме това по телефона? Кензит не е ли разбил кодирането ни?
	— Не му се налага да го прави. Според Ерик Кензит е създал неутринен телескоп. Или поне така го нарича засега.
	Макс се намръщи. Беше отличен инженер, а никога не бе чувал за подобно нещо.
	— Как гледането в космоса му помага да подслушва плановете ни?
	— Ерик може да го обясни много по-добре, когато се върнем на „Орегон“, но няма нищо общо с космоса. Лутцен е разработил революционна теория как да улавя субатомни частици. Идеите му са изпреварили с десетилетия времето си и някои от уравненията в дисертацията са толкова сложни, че дори Стоуни има проблем с разбирането им. Той смята, че Кензит ги е използвал, за да създаде устройство, което му позволява да вижда навсякъде по света.
	Макс вече наистина се обърка.
	— Как така „навсякъде“?
	— Искам да кажа – отвърна Хуан, – че с този телескоп той може да те гледа в момента, без изобщо да подозираш.
	 
	 
	 
	  

	 
	Макар, че беше кипнал заради провалите от деня, Лорънс Кензит неволно се изкиска, докато гледаше как Макс Хенли се оглежда предпазливо в оперативния център, сякаш можеше да забележа шпионска камера, скрита в нечий ревер. Всъщност Хуан Кабрило беше прав. Нямаше абсолютно никакъв начин той да знае, че Кензит може да вижда и чува всичко, което прави и върши Хенли. Контролната зала в яхтата на Кензит се намираше на стотици километри от „Орегон“ и получаваше сигнала от системата „Сентинел“, заровена дълбоко под земята.
	Въпреки че беше съсредоточен върху по-големите си цели, Кензит се наслаждаваше на аспекта „Надзъртащия Том“ на дизайна си, основан на работата на Гюнтер Лутцен. С помощта един гигантски екран за наблюдение и пет-шест по-малки монитори, различни клавиатури, чувствителни на допир екрани в джойстикове Кензит можеше да гледа всичко, което желае, навсякъде по света. Сякаш наистина притежаваше някаква свръхсила и се чувстваше като бог, гледащ творенията си от далеч, готов да се намеси в живота, стига да му скимне така. Разбира се, възприемаше се като добронамерен бог, работещ в интерес на човечеството като цяло, но и способен да се гневи, ако това е нужно за великия му замисъл. Не беше нужно по-нисшите същества да разбират защо нещата се случват по един или друг начин. Просто такава беше волята му, а те бяха негови слуги.      
	Преди да доведе Браян Уошбърн в контролната зала, той се обади на Ектор Базен. Веднага щом се свърза, провери джипиес координатите на самолета, който тъкмо излиташе от Берлин, и ги вкара в компютъра, който ги обработи, докато не откри правилната височина на машината и започна да я следи. Миг по-късно вече гледаше в салона. Базен беше сам и вдигна телефона.
	— Кабрило се сдоби с част от дисертацията – съобщи той.
	— Знам – отвърна Кензит. – Току-що го чух да разговаря с „Орегон“. Какво стана?
	Базен разказа за гонитбата през Берлин. Знаеше, че Кензит гледа, и започна да прелиства частта от дисертацията, която бе успял да спаси, давайки възможност на Кензит да види страниците.
	Кензит кимна одобрително.
	— Добре. Поне не разполага с най-важните уравнения. Сега аз съм единственият на света, който притежава всички тайни на неутринния телескоп. Изгори я веднага щом кацнеш.
	— Слушам, сър.
	— Твоят човек Паске е мъртъв. – Каза го съвсем прозаично, макар да знаеше, че Паске беше най-близкият приятел на Базен. Кензит така и не успя да разбере защо хората държат да съобщават внимателно лошите новини.
	Базен се извърна за момент и мускулите на челюстта му се стегнаха.
	— Как?
	— Не успя да унищожи „Рорайма“. Казах му точно какво да прави, но след като се озоваха под водата вече не можех да поддържам връзка с тях и да ги предупредя. Не предвидиха тактиката на „Орегон“. Всички бяха убити и е възможно „Орегон“ да е успял да открие някои от фотографските плаки на Лутцен.
	— А ако открият къде е скрит „Сентинел“?
	— Именно затова искам да отидеш направо на Хаити. Следващите четирийсет и осем часа са жизненоважни. Целта ти е да защитиш „Сентинел“ на всяка цена. След като мисията ни бъде изпълнена, няма да имаме нужда от „Сентинел“ и ще можем да преминем към втората фаза. Разполагаш ли с достатъчно хора, за да го защитиш?
	Базен кимна.
	— Останали са ми около двайсет и петима наемници и мога да поискам услуга от полицията на Хаити, ако има опасност да бъдем притиснати от по-многоброен противник.
	— Отлично. Обади ми се, когато си в бункера. Щом стигнеш там, никой да не влиза и да не излиза от него до края на мисията, ясно ли е?
	— Да, сър.
	Кензит затвори и нареди да доведат Уошбърн в контролната зала.
	Уошбърн пристъпи вътре и зяпна технологията, която бе отвъд способностите му да я проумее.
	— Надявам се, че след като ви показах комплекса в Хаити, вече си давате сметка, че начинанието не е малко – отбеляза Кензит. – Имам парите и ресурсите да ви направя президент.
	Уошбърн завъртя очи, но се овладя.
	— Вярно, разполагате с внушителна технология, макар, че нямам представа къде е онази пещера, тъй като ми завързахте очите по пътя към нея и обратно. Не мога да претендирам, че знам как работи оборудването й, но изглежда скъпо. Въпросът е, и какво от това? Как технологията ви ще ми помогне да бъда избран? Дори да ме направите вицепрезидент, трябва да се мине през първични и общи избори. Вицепрезидентският пост не помогна нито на Мондейл, нито на Гор.
	— Така е, но те не са имали мен. Тъй като ще зависите от мен не само за изборите, но и като президент, исках да ви убедя, че възможностите ми са на практика безгранични.
	Кензит въведе някакви координати и на големия екран се появи фоайе на имение. Уошбърн се намръщи, ала в следващия момент осъзна какво гледа.
	— Това е къщата ми в Маями! Кога се сдобихте с този запис?
	— Това не е запис. А картина в реално време. Да видим дали у дома има някого. – Кензит завъртя един тракбол и сякаш някой понесе камерата нагоре по извитото стълбище, докато не даде изглед надолу от балкона. После продължи по един коридор и стигна до затворена врата. Мина направо през нея и на екрана се появи жена по бельо, която обличаше полата си.
	Уошбърн се хвърли към екрана.
	— Това е жена ми! – Той се завъртя и сви юмруци. – Ти…
	— Не, не, губернаторе. Не забравяйте, че от другата страна на вратата има охрана. Можем да продължим и след като сте вързан.
	— Това е отвратително. Поставили сте камера в къщата ми.
	Кензит кимна одобрително.
	— Браво на вас. Това е логичното предположение. Разбира се, погрешно.
	— Докажете го.
	— Добре. Посочете ми някакво място, за което сте абсолютно сигурен, че не бих могъл да поставя камера.
	Уошбърн сви рамене.
	— Овалният кабинет – саркастично каза той.
	— Надявах се, че ще изберете нещо по-обикновено, но и това ще свърши работа.
	Белият дом беше едно от най-лесните за откриване места на планетата. Кензит въведе името и на и екрана се появи сателитна снимка на позната бяла сграда.
	— Това ли е всичко? – презрително се изсмя Уошбърн. – Мога да направя същото с картите на „Гугъл“ и айфона си.
	— Сериозно? – подсмихна се Кензит. – А това можете ли?
	Той увеличи образа и покривът на Западното крило се понесе към тях, докато картината не мина през него. Кензит спря, когато стигна най-емблематичния кабинет на света.
	Ако помещението беше празно, Уошбърн сигурно нямаше да се изуми толкова. Ала Кензит беше предвидил избора му и знаеше, че тази сутрин президентът има среща със старшите си съветници.
	— Този закон за фермите ни причинява какви ли не проблеми със социологическите проучвания, господин президент – каза началникът на щаба му. – Не можем да съкратим субсидиите толкова, колкото настоява Сенатът, освен ако не искаме партията ни да бъде разпердушинена на следващите избори.
	— Нека Сандекер се оправя с това – отвърна президентът. Изглеждаше спокоен както винаги, разположил се удобно на стола си с чаша кафе в едната ръка и листа в другата, с очила на носа. – Ще се върне от Бразилия след два дни.
	— Мислите ли, че вицепрезидентът ще успее да ги убеди?
	— Сандекер е умен тип. Ако той не успее да ги убеди, със сигурност няма да послушат мен. Добре, какъв е дневният ред на военния брифинг днес?
	Началникът на Генералния щаб седна по-напред
	в стола си.
	— Тази сутрин е имало нов терористичен атентат в Северен Пакистан. Шестима убити, двайсет ранени. Северна Корея вкарва хиляди войници в демилитаризираната зона, но смятаме, че това е само планирано подсилване на дивизията им. А на Бахамите започна учението ЮНИТАС. Кубинците и венецуелците изпращат свои наблюдаващи кораби, но не очакваме никакви проблеми.
	— Добре. А пътуването до Калифорния следващата седмица…
	Кензит изключи звука.
	— Доволен ли сте?
	Ако ченето на Уошбърн увиснеше още съвсем мъничко, той съвсем спокойно би могъл да лапне щраусово яйце.
	— Нима нямат представа, че ги наблюдаваме?
	— Никаква.
	— И можете да гледате навсякъде, където поискате?
	Кензит се ухили.
	— Вече разгледах някои от най-секретните комплекси на света – НОРАД, Зона 51, Кремъл, тайните архиви на Ватикана, щабквартирата на НАТО, Форт Нокс. Искате ли да научите тайната формула на „Кока-Кола“?
	— Как… как го правите?
	Кензит се замисли за момент доколко ще му се наложи да опрости обяснението, за да бъде разбрано от такъв тъпак.
	— Нарича се неутринен телескоп. Аз го наричах квантов приемник, но наименованието на Ерик Стоун ми харесва повече. По очевидни причини кодовото име, което съм избрал за него, е „Сентинел“. Знаете ли какво е неутрино?
	Уошбърн поклати бавно глава, все така зяпнал като малоумен картината на живо от Овалния кабинет.
	— Неутриното е субатомна частица, която се получава при ядрени реакции като онези в слънцето или от космическите лъчи. При нормални обстоятелства тези частици са много трудни за засичане.
	— Защо?
	— Защото са толкова малки, че могат да преминават през материята, без нищо да ги спре. За да спрете половината неутрино, минаващи през Земята, ще ви е нужна оловна стена с дебелина десет трилиона километра, така че планетата и всичко на нея се намират под постоянна бомбардировка от тези частици. Но да предположим, че имаме начин да наблюдаваме онези няколко неутрино, които все пак взаимодействат с материята. Моят далечен прачичо, блестящ физик на име Гюнтер Лутцен, е предсказал неутриното десетилетия преди откриването му. И не само това, но и създал основа за засичането му и за формулирането на пространствените уравнения, които да ни позволят да виждаме материята, през която са минали тези частици. Ако бяха приели сериозно работата му навремето, той е щял да получи Нобелова награда и да бъде споменаван редом с Айнщайн.
	— И оборудването в онази пещера в Хаити е неутринен телескоп, така ли? Онова ли беше „Сентинел“?
	— Да. Чичо ми Лутцен предположил, че ще е нужна много специфична среда, в която да построи телескопа си, пещера с идеалното количество радиоактивна руда с медни примеси, осигуряваща подходящите условия. Той проследил рядък образец такава руда до Хаити и се канел да се върне в Германия с откритието си, когато корабът му бил унищожен при изригване на вулкан. Нарекъл пещерата Оз, но поради зеления оттенък от медта в селеновите кристали на пещерата си мисля, че е по-подходящо тя да бъде наречена Изумрудения град.
	Уошбърн кимна в знак на съгласие.
	— И как точно виждате образите там?
	— Имам предавател, който използва същата технология и излъчва образите директно тук от „Сентинел“, така че мога да ги виждам от всяка точка на света. Предпочитам да съм в движение.
	— Но вие бихте могли да натрупате милиони с тази технология – благоговейно рече Уошбърн. – Представете си потенциала.
	— Несъмнено, милиарди. Може би дори трилиони. И аз ще направя такива пари. Но вие не си представяте потенциала. Аз не се ограничавам с мисълта за лично обогатяване. Не си ли давате сметка, че чрез „Сентинел“ можем да променим света? В буквалния смисъл. Оформянето на бъдещето на Съединените щати е само първата крачка.
	— Какво повече от това може да има?
	Кензит въздъхна. Може би не трябваше да се изненадва толкова на подобно ограничено мислене.
	— В нашата епоха една страна не може да постигне всичко сама. Помислете си какво ще мога да направя, когато поема контрол над Русия, Китай и Европейския съюз.
	— Вие? Ами аз?
	Кензит поклати глава.
	— Още не разбирате, нали? Аз съм единствената неотменима част от уравнението. Аз съм единственият, който знае как да построи неутринния телескоп. А вие виждате само първата фаза. Засега мога да наблюдавам само едно място в даден момент – определен недостатък, който скоро ще поправя. Открих втора пещера, която е още по-голяма от Оз, и вече купих земята на километри около нея. След като там бъде построена втората фаза, ще имам достъп до десет места едновременно. С развитието на софтуера за предаване в реално време ще бъда в състояние да научавам тайни, които дори Националната агенция за сигурност няма да може да ви предостави, когато станете президент.
	— И смятате да ме направите президент по този начин? – Уошбърн най-сетне започна да проумява възможностите.
	— Ще знаете всяка замислена стъпка на противниците си, всяка тайна, която биха искали да запазят, всеки скандал, който се мъчат да потулят. Ще можете да предвиждате всеки техен ход. Или по-скоро аз ще мога и ще ви съобщавам. Така че дори не помисляйте да ме предадете и забравете всякакви погрешни идеи, че бихте могли да направите каквото и да било без мен. Защото тогава ще намеря човек, който разбира, че аз съм онзи, който определя правилата отсега нататък.
	Уошбърн преглътна с мъка и кимна. Разбираше. Кензит не се съмняваше, че той ще прави онова, което му се каже.
	— Казахте, че първата ви стъпка ще бъде да свалите „Еър форс 2“. Как по-точно ще го направите?
	Кензит насочи телескопа към военновъздушната база „Тиндал“ във Флорида и на екрана се появиха дроновете QF-16 с оранжевите върхове на крилете. После се прехвърли в контролната зала на пилотите им.
	— Това са модифицирани F-16 със същите способности като нормалните изтребители. Преди няколко дни направих тест. Мога да поема управлението на всеки самолет, като възпроизведа кодираните честоти, използвани от сателитите за връзка между тях и контролната база. Пилотите така и не разбраха, че нещо не е наред, дори когато опитах лека маневра, за да се уверя, че държа контрола.
	— И можете да управлявате тези дронове?
	Кензит кимна.
	— А те дори няма да се усетят, защото мога да подменя данните на уредите и камерите. В момента „Еър форс 2“ чака на пистата в Рио де Жанейро, след като откара вицепрезидента на търговска конференция на страните от Южна Америка. След два дни той ще отлети обратно за Вашингтон. В същото време тази ескадрила от шест QF-16 ще лети за учението ЮНИТАС на Бахамите за демонстрация. Аз ще поема контрола върху тях и ще пресрещна „Еър форс 2“ над Хаити.
	Уошбърн се наведе напред. Вече беше повече очарован, отколкото ужасен от идеята да убие, за да постигне целта си.
	— Разбирам. Ще свалите самолета с ракетите на дроновете.
	— Разбира се, че не – заяви Кензит и замълча за по-драматичен ефект. – Дроновете няма да носят никакви ракети. Ще ги забия направо в самолета на вицепрезидента Сандекер.
	 
	 
	 
	  

	 
	Беше почти полунощ, когато Хуан и Ерик се срещнаха с „Орегон“ в Сан Хуан, Пуерто Рико. Хуан се почувства горд от съобразителния си екип, докато четеше доклада за събитията в Сен Пиер. „Орегон“ беше отплавал от Мартиника, след като Макс и екипажът дадоха показания пред местните власти, а пътниците от подводницата потвърдиха, че хората на кораба съвсем случайно са се оказали на подходящото място и в точното време, за да спасят благодарните заложници. Когато пое отново командването, Хуан направи основателно предположение накъде ще ги отведат данните от „Рорайма“ и нареди да се насочат на запад.
	Той и другите старши офицери бяха спали по време на пътуванията си, така че свика късна среща в заседателната зала, за да планират следващия си ход. По пътя се отби в каютата на Мария Сандовал. Тя отвори вратата, облечена в копринена пижама, заета й от Джулия Хъксли. Хуан си помисли, че й отива много, но не коментира.
	— Благодаря, че идвате да ме видите, капитан Кабрило.
	Хуан се облегна на вратата, давайки да се разбере, че визитата ще е кратка.
	— Добре ли се отнасят с теб?
	— Във всяко едно отношение. Удобствата ви са невероятни. Иска ми се да ги имах и на моя кораб.
	— Предимствата на избраната професия. – Не задълба, за да потвърди впечатлението й, че са просто контрабандисти. – Разбрах, че си се обадила на компанията и приятелката си, за да им кажеш, че си жива и в безопасност.
	— Да, благодаря за възможността.
	— Вече няма смисъл да се крие новината. Конспираторите така или иначе знаят, че си оцеляла при корабокрушението. — Хуан не обясни откъде е научил това. – Разбира се, все още можеш да си тръгнеш по всяко време, но животът ти може да бъде в опасност, докато не намерим решение на ситуацията.
	— Скоро ще трябва да замина. Компанията настоява да чуе доклада ми.
	— Надявам се, че след още няколко дни ще успеем да намерим допълнителни доказателства, че зад атаките стои адмирал Руис. Това би трябвало да изчисти напълно името ти пред компанията.
	— Именно адмиралът е причината да поискам да поговорим. Капитаните от транспортната индустрия в моята страна поддържат тесни връзки помежду си и един от тях ми каза, че я е видял в Карупано, малко пристанище на източния бряг на Венецуела. Говорих и с неколцина приятели, които още са във флота и не я обичат особено. Те ми казаха, че е напуснала щабквартирата с част от хората си, за да се присъедини към кубинския флот и да наблюдава съвместното американско-карибско учение на Бахамите.
	— Какво е правила в Карупано?
	— Приятелите ми не знаеха, но казаха, че се е качила на малък товарен кораб. Била е в цивилно облекло. Правителствената кола привлякла вниманието им.
	— Някаква представа какъв е товарът на кораба?
	Мария поклати глава.
	— Само някакви контейнери.
	— Благодаря за информацията. Вероятно е свързано с контрабандната й операция. Ще ти кажа, ако научим нещо повече.
	Хуан й пожела лека нощ и продължи към заседателната зала. Когато влезе, Мърф разказваше на Ерик за събитията с подводницата.
	— И тогава засилих Малкия маниак под падащата греда на „Рорайма“ – каза той, вдигнал ръце зад тила си. – Разбира се, роботът отиде на кино, но нямах избор.
	Еди продължи разказа.
	— Макар че Малкия маниак ме спаси от премахване, все пак останах заклещен. Държах кутията, но не можех да се измъкна, а знаех, че бомбата в бидона тиктака. Линк ме измъкна. Междувременно краката ми бяха изтръпнали, така че му се наложи да ме мъкне, докато кръвообращението ми не се възстанови.
	— Иска ми се да се бяхме скрили напълно зад онези корали преди бомбата да гръмне — отбеляза Линк, който дъвчеше ябълка. – Докторът смята, че поне няколко седмици ще стоиш далеч от водата. – Единствената жертва от тяхна страна бе спуканото тъпанче на Еди.
	Хуан зае мястото си начело на масата.
	— Всички свършихте чудесна работа. Ще престана да си правя такива екскурзии, за да не си помислите, че можете да се оправяте и без мен.
	— Няма начин – изтъкна Макс. – През цялото време се потях като прасе в сауна.
	— Никак не ти е било лесно да запазиш плана си в тайна, но и аз бих постъпил по същия начин. Докъде стигнахме с плодовете на труда ви?
	— Кевин Никсън и техниците в лабораторията отвориха кутията – докладва Линда. – Беше поцинкована и запечатана с парафин, така че не е ръждясала и водата не беше проникнала в нея. Вътре намерихме четири фотографски плаки.
	Тя махна покривалото от бяло платно, на което лежаха четирите стъклени плаки с размери единайсет и половина на шестнайсет и половина сантиметра. Емулсията от сребърен бромид беше запазена идеално. Две от плаките имаха пукнатини в средата, но другите бяха непокътнати.
	— Ако искате, можете да гледате оригиналите, но аз лично не бих ги докоснала – каза Линда. – Освен че са много деликатни, открихме по тях остатъчна радиация. – Видя, че Хали се дръпва по-далеч от тях, и добави: – Не е достатъчно, за да представлява опасност, но за всеки случай е по-добре да внимаваме. Копирахме изображенията в цифров вид, за да можем да ги разгледаме по-подробно.
	Тя спусна екрана и включи проектора. Първата снимка показваше мъж на кей в черно палто и панталони, с ботуши и широкопола шапка. Изражението му беше сериозно, но очите му горяха със сила, която се долавяше дори на старата снимка. На кораба зад него беше изписано името „Рорайма“.
	— Изглежда щастлив — отбеляза Мърф и погледна към Ерик. – Това ли е Гюнтер Лутцен?
	— Не знам. Така и не намерихме негова снимка.
	— Най-вероятно е той – каза Линда, – но няма как да сме сигурни. Показвам ви снимките в обратен ред, за да се опитам да проследя пътуването му от времето, когато стигнал до „Рорайма“. Както виждате, номерата на плаките са отбелязани в долния десен ъгъл. За съжаление, няма информация къде са били направени самите снимки. И няма ориентири, по които да се водим.
	Тя продължи със следващата снимка. На нея се виждаха вградени в скала кристали, чиито страни отразяваха светкавицата на фотоапарата. Изображението бе нарушено от пукнатина през средата.
	— Приличат ми на геоди – каза Ерик.
	— Да – съгласи се Мърф, – но на снимката няма нищо друго и не можем да кажем какви са размерите им. Кристалите обаче не са прозрачни като кварцовите в типична геода. Изглеждат по-тъмни. Възможно е да е аметист.
	— Може и да са зелени. В дисертацията на Лутцен се споменава, че методът му за засичане ще зависи от кристали от селен, мед и уран, а медните включения им придават зелен оттенък. Уранът може да обясни и радиоактивността на плаките.
	— Може да е колекционирал скъпоценни камъни – предположи Линк. – Каквито и да са, тези кристали може да са още в „Рорайма“. Не че ми се иска да се връщам и да ги търся.
	Линда показа третата плака. И тя имаше пукнатина, която разделяше пещерна зала, пълна със сталактити и сталагмити. В далечината се виждаше тунел, който изчезваше в мрака.
	Хуан почувства лъч надежда.
	— Сега вече стигаме донякъде. Тази снимка стеснява значително търсенето ни.
	— Защо? – попита Хали.
	— Защото подобни пещери се образуват само в определени варовикови терени, известни като карстови. Това изключва Мартиника и другите вулканични острови.
	Линда кимна.
	— Хуан е прав. Проблемът е, че пак ни остават още много територии за претърсване. Дори да се ограничим с Карибско море, мястото може да е навсякъде, от Пуерто Рико до Мексико и Флорида.
	— Мисля, че най-вероятно става дума за Хаити – заяви Хуан. – Не забравяйте, че ватманът любител Ектор Базен е оттам.
	— Последната плака може би ще потвърди това – каза Линда.
	Снимката показваше тропически пейзаж с хребети, хълмове и долини, покрити с джунгла. На преден план се виждаше същият мъж, този път усмихнат до уши, наперено стъпил с единия си крак върху камък. Той сочеше плитката клисура зад себе си, където зееше входът на пещера. По дъното на клисурата течеше река.
	— Не искам да помрачавам ентусиазма – попита Хуан, – но как точно ни помага тази снимка? Виждам някакъв вход на пещера и нищо, което да ми подскаже къде се намира той.
	— Хребетът на заден план – посочи Мърф. – Виждаш ли характерното очертание? Имайки предвид височината на Лутцен – ако това наистина е той, – определена по снимката пред „Рорайма“, чиито размери са ни известни, пресметнах колко далеч е хребетът. Разстоянието не е съвсем точно, но достатъчно, за да направя сравнение с топографската ни карта – нали се сещаш, онази от Националната разузнавателна служба, която е с десетина пъти по-висока резолюция от картите на Националната агенция на океанските и атмосферните изследвания.
	— Извинявай, че се усъмних в теб – каза Хуан. – Колко време ще отнеме?
	— Програмата работи от няколко часа и би трябвало всеки момент да ни даде списък с възможните места. О, освен това реших да започна с Хаити. Ако не намерим следи там, ще ни е нужно много повече време, докато претърсим Доминиканската република, Куба и Мексико. Поне Флорида отпада, защото е равна като тепсия.
	— Добре. След като разберем къде да търсим, ще измислим план. Не забравяйте, че ни остава само ден, преди Кензит да вкара в играта онова, което щяло да промени света. Подходът ни обаче ще бъде труден заради неутринния телескоп, който е създал той според Ерик.
	— Кой измисли това име? – попита Мърф.
	— Аз – отвърна Ерик. – Макар че съществуването на неутриното е било предположено за първи път от Волфганг Паули през 1930 година, частицата, която Лутцен описва в дисертацията си много по-рано, несъмнено е същата. Просто не е имал име за нея.
	— Да, да, името е страхотно – съгласи се Линк. – Как действа?
	— Доколкото мога да кажа, Лутцен е предположил, че засеченото неутрино може да се използва по такъв начин, че да пресъздаде състоянието на мястото, през което е минало.
	— Като рентгенов лъч ли?
	— Да, но далеч по-добре. Технологията би могла да ти покаже буквално всяка точка на земята. И не само това, ами можеш да чуваш и какво става на въпросното място, защото улавя и въздушните молекули, които пренасят звука.
	— Само си помислете какво би направила Националната агенция за сигурност с подобна технология – вметна Мърф. – Сбогом, тайни.
	— И си мислите, че Кензит е създал това нещо? – насмешливо попита Линк. – Телескоп, който може да вижда през стени? И по целия свят? Да не би да е разгадал и кода на свръхсветлинния двигател?
	— Знам, че звучи шантаво, но си представете, че ви се наложи да обясните идеята за рентгеновите лъчи преди откриването им – каза Хуан. – Трябва да действаме според презумпцията, че въпросният неутринен телескоп съществува. Кензит и Базен бяха предвидили всеки наш ход. Изпревариха ни в Ямайка, Ню Йорк и Берлин, като всеки път знаеха съвсем точно къде сме. Възможно е Кензит да е гледал как въвеждаме имена и пароли, което му дава пълен достъп до комуникациите ни и компютърните мрежи.
	— Затова ме накара да изключа всякакъв външен достъп до основния компютър – закима Мърф.
	— Именно. В случая с Берлин Базен знаеше къде ще бъдем, макар че не споменах нито думичка в разговорите с вас. Напълно е възможно и в този момент да гледа и слуша тази среща.
	Всички притихнаха, мъчейки се да приемат идеята, че за поверителност вече не може да става и дума. Накрая Хали наруши мълчанието.
	— Тогава как бихме могли да победим този тип? Той ще знае всеки план, който измислим.
	— Очевидно е, че не е безпогрешен – отбеляза Хуан. – Самите вие го доказахте, като осуетихте плана му с подводницата в Мартиника. Ерик има теория защо.
	Ерик прочисти гърлото си.
	— Мисля, че той може да вижда само едно място в даден момент. Това му позволява да шпионира плановете ни, но ако едновременно се случват много неща, ще трябва да избира какво да наблюдава.
	— Имаме и друго предимство. – Хуан погледна внимателно всички един по един. — Общата ни история. Ако разговаряме кодирано и предаваме ключова информация за плановете си, използвайки миналия ни опит, известен само на нас, той никога няма да успее да я дешифрира, дори да ни подслушва. Това е идеята на Макс да изчакаме и да разкрием тактиката си в последния момент, ни дава шанс срещу Кензит.
	Таблетът на Мърф издаде мелодичен звук.
	— Резултатите са готови. Имаме две съвпадения с повече от петдесет процента вероятност и само едно, при което сходството е над деветдесет и пет процента. – Мърф чукна екрана и изстена, когато видя резултатите.
	— Какво има? – попита Макс. – Да не би да е фалшива следа?
	— Не, съвпадение е. Но няма да повярвате къде се намира пещерата. – Той пое главния екран от Линда и зареди картата от таблета си.
	Жълтата точка беше наложена върху сателитна снимка на района, а хребетът беше показан в червено. Вместо в зелена долина, точката се намираше в сините води на езеро.
	— Моделът ти на сравняване трябва да е погрешен – каза Еди. – Как е възможно пещерата да е на дъното на езеро?
	— Защото става дума за езерото Пелигре на река Артибонит в централната част на Хаити – обезсърчено промърмори Мърф, докато четеше от екрана си. – Образувало се е след построяването на хидроцентралата Пелигре през 1956 година, повече от петдесет години след като Гюнтер Лутцен е бил там. Сега входът на пещерата е на дванайсет метра под водата.
	 
	 
	 
	  

	 
	По пладне „Орегон“ беше стигнал до Пуерто Плата, най-голямото северно пристанище на Доминиканската република. Езерото Пелигре се намираше почти в центъра на Хаити и до него се стигаше по лъкатушещи и изровени пътища; щяха да са нужни седем часа, за да може Линда и екипът й да изминат разстоянието от четиристотин и четирийсет километра. По-лесната част бе да вкарат транспорта си в страната.
	Обикновено за разтоварването се изискваше разрешение от митницата, но няколко рушвета, бутнати на ниско платените служители на Доминиканската република, се погрижиха за липсващото разрешително. След трийсетте минути, необходими за свалянето на Прасето, „Орегон“ отново излезе в морето. Безпроблемното пресичане на границата с Хаити по суша щеше да изисква още един щедър подкуп.
	Линда провери, но никой не ги следеше. Ерик, който седеше на мястото до шофьора в четириместната кабина, потвърди, че не ги следят и електронно. Нямаше начин да знаят дали Кензит не ги наблюдаваше с неутринния си телескоп. Мак Ди и Хали седяха на задната седалка и проверяваха екипировката си.
	Тъй като Макс беше човекът, проектирал превозното средство, той бе получил честта да му бъде кръстник. Нарече го „Подсилен наземен разузнавач“, но за негов яд всички останали от екипажа го наричаха Прасето. Това бе сухопътната версия на „Орегон“ на Корпорацията. За страничния наблюдател Прасето беше просто очукан товарен камион, превозващ цистерни; имаше си дори лого на измислена петролна компания отстрани. Задната част можеше дори да бъде отворена от пристанищните инспектори, които щяха да видят шестте пълни цистерни, които служеха като допълнителни резервоари, даващи възможност на камиона да измине хиляда и триста километра. Махането на първата редица цистерни разкриваше втора, която беше просто фасада, скриваща останалата част от вътрешността на Прасето. Бяха поели пресметнатия риск, че никой няма да си направи труда да разтоварва напълно каросерията.
	В действителност Прасето беше всъдеходна платформа върху шаси на „Мерцедес Унимог“ с турбодизелов двигател с мощност осемстотин конска сили с допълнителен усилвател на азотен оксид, който увеличаваше мощността до хиляда конски сили. Четири местната кабина и товарният отсек, способен да побере десет войници в пълно бойно снаряжение бяха бронирани и можеха да издържат на бронебойни патрони, а колелата със самовъзстановяващи се гуми бяха окачени на височина шейсет сантиметра и бяха способни да преодолеят всякакъв терен, с изключение на отвесни скали.
	Прасето можеше да бъде конфигурирано според нуждите на мисията и да служи като машина за издирване и спасяване, мобилен команден център и база за сухопътни операции. Зад предната броня се криеше картечница 30-и калибър, а скритите стойки отстрани се спускаха надолу, за да изстрелят управляеми ракети. Люкът на покрива позволяваше да се използва скритата минохвъргачка, а генераторът за пушек отзад създаваше димна завеса за маскировка.
	Най-новата модификация беше добавянето на средства за дистанционно управление. Жичната система позволяваше машината да бъде управлявана от километри. Операторът използваше монтираните отпред и отзад камери, способни да виждат както през деня, така и нощем.
	Линда направи няколко резки промени в курса, докато бяха в града. Ако Кензит не ги следеше с неутринния си телескоп, вече нямаше как да ги открие. Макар че рядко й се удаваше възможност, тя винаги караше с удоволствие Прасето по добрия старомоден ръчен начин. Нямаше нищо по-яко от това да възседнеш огромните гуми и да се озовеш високо над всички други превозни средства в кабината на камион, способен да изпревари всичко, движещо се на четири колела.
	— Мислиш, че Кензит ни наблюдава ли? – попита Хали от името на всички останали.
	— Да се надяваме, че вниманието му е съсредоточено изцяло върху председателя – отвърна Линда, докато извеждаше Прасето на крайбрежната магистрала.
	Това беше основната причина да са само четиримата, а не цял щурмови екип. Целта бе да накарат Кензит да си помисли, че са тръгнали просто на разузнавателна мисия, така че да насочи вниманието си другаде.
	— Готови ли сте за инструктажа? – попита Ерик.
	— Давай – подкани Линда, без да дава израз на опасенията си. Не й харесваше да говорят открито, но рано или късно това трябваше да се направи.
	— Добре, входът на пещерата е под вода, но на около километър от нея има стар циментов завод, намиращ се между планината и езерото, до който се стига по черен път. Хаити е богат на варовик и произвежданият от завода цимент е бил използван за построяването на бента на езерото Пелигре. След завършването на язовира заводът е бил изоставен, но преди две години е заработил отново, след като бил купен от компания с неизвестен собственик.
	— Доста съмнително, ако питате мен – отбеляза Мак Ди.
	— Прав си – съгласи се Ерик. – Заводът произвежда цимент, но едва-едва. Според източници на ЦРУ продукцията му не е достатъчна за издръжката на толкова голямо предприятие. Освен това циментът е с много ниско качество. Едва ли бихте поискали да си построите къща с него.
	Хали се наведе към облегалката на Ерик.
	— Значи смяташ, че заводът е прикритие за прокопаване на тунели до пещерата, така ли?
	— Точно така. Тъй като оригиналният вход сега е недостъпен, Кензит е трябвало да влезе по друг начин в нея. Ако Гюнтер Лутцен е оставил някаква карта на пещерната система. Кензит може да е сондирал планината, докато я намери, след което е прокопал достатъчно широк тунел, за да вкара оборудването си вътре. Един завод за цимент е отлично прикритие за извозване на изкопания материал, без никой да забележи.
	— Може и да не съм най-острият ум в бараката – намеси се Мак Ди, – но ако пещерата е под вода, как е успял Кензит да построи телескопа си в нея?
	— Или е построил преграда и е изпомпал водата, или използва част от пещерата, която е над нивото на езерото – обясни Ерик. – Не забравяй, че пещерните системи често имат много големи денивелации.
	— Какво знаем за охраната на завода? – попита Линда.
	— Нищо. Трябва да приемем, че Базен държи хората си нащрек в очакване на неканени гости.
	Параметрите на „разузнавателната“ мисия бяха определени на „Орегон“. Планирането беше доста тромаво заради предпазните мерки, които трябваше да вземат. Без да споменава името, Хуан заговори за потопения кораб от най-студената им мисия. Всички от екипа моментално разбраха, че има предвид китайската джонка „Спокойно море“, потънала край бреговете на Антарктида. Утрешната им мисия трябваше да започне в 16:00 часа минус броя на буквите в името на кораба плюс две. Иначе казано, началото на мисията беше в шест сутринта. По изгрев-слънце.
	Колкото до ролята на мисията, Хуан заяви, че ще бъдат неговият „Аги Джонстън“. Това бе името на един супертанкер, който бе послужил като параван на „Орегон“, за да се промъкне до противникова фрегата край бреговете на Либия. Мисията на Линда бе да осигури прикритие за председателя. Тя и хората й трябваше да отвлекат вниманието от онова, което смяташе да направи той.
	Хуан възнамеряваше да се промъкне покрай охраната в циментовия завод по същия начин, по който го беше направил в Карамита; Кензит нямаше как да знае, че това е неработещо вече гробище за кораби в Индонезия. Хуан заръча на Линда и екипа й да вземат два комплекта екипировка, които да бъдат използвани в мисията. Не можеха да вземат нещата от складовете на „Орегон“, без да бъдат видени, затова смятаха да ги купят на място с надеждата, че Кензит ще продължава да държи под око кораба. На Линда не й харесваше идеята да използва готови неща, но смяташе да ги подложи на внимателен оглед, за да е сигурна, че ще свършат работа.
	— Още колко остава? – попита тя.
	Ерик погледна джипиеса, проточи врат и посочи.
	— Би трябвало да е сега вляво.
	Табелата магазина гласеше „Buceo De Diego“. До името имаше червен флаг с бяла диагонална ивица – международния символ на гмуркане с акваланг. Магазинът имаше репутацията, че предлага най-добрата екипировка извън Санто Доминго.
	Четиримата слязоха от Прасето и влязоха вътре. Магазинът не беше голям, но стените му бяха покрити с най-новите модели бутилки, регулатори, плавници и баластни компенсаторни жилетки.
	Атлетичният магазинер, който приличаше на леководолаз, тъкмо разопаковаше кутия с маски.
	— Buenos dins – поздрави ги той. – Мога ли да ви помогна? – От далеч си личеше, че не са местни.
	— О, слава богу, че говорите английски – възкликна Линда, сякаш бяха туристи, доволни, че няма да им се наложи да говорят на развален испански.
	— Тук идват много американци, разбира се. От екскурзия с гмуркане ли се интересувате?
	— Да, но смятаме да идем сами и бихме искали да си купим екипировка. – Тя извади дебела пачка от джоба си.
	Гледката накара магазинера да скочи на крака и напълно да забрави за маските.
	— Няма да съжалявате – каза той, като напразно се мъчеше да не зяпа купчината американски долари.
	— Във водите на Доминиканската република се намират много от най-красивите рифове на света.
	— Всъщност – каза Линда, посочвайки една бутилка „Номад“, която се монтираше странично. – смятаме да изследваме подводни пещери.
	 
	 
	 
	  

	 
	Макар че небето бе ясно, палубата на застаряващия шейсетметров товарен кораб „Реина Азул“, или „Синята кралица“, се клатушкаше в бурното море, разбунено от една буря източно от Никарагуа. Дина Руис копнееше за източената си фрегата „Марискал Сукре“, която щеше буквално да пори водите, но тази мисия изискваше командване под прикритие. Беше избрала лично екипажа сред най-доверените й офицери, които бяха работили с нея и в контрабандната операция. Всички бяха оставили флотските си униформи във Венецуела.
	Беше обяснила, че заминава да наблюдава съвместното учение ЮНИТАС от палубата на кубинска фрегата. Един кубински адмирал, който й дължеше услуга, щеше да й осигури необходимото алиби.
	Намираха се на десет часа път от брега на Хаити. Доктора я бе уверил, че дестинацията на „Орегон“ е някъде по западния бряг, макар че не пожела да обясни откъде знае това. Руис намираше цялата ситуация за странно обезпокоителна. Не беше свикнала да я държат в неведение. Информацията беше власт, а по отношение на Доктора тя разполагаше с много малко и от едното, и от другото. Видеозаписите на „Орегон“ и екипажа му, които той й изпращаше понякога я убеждаваха, че информацията му е точна, но в същото време я вбесяваха. Най-новият запис показваше как корабът отплава от Пуерто Плата на запад към Хаити и Руис искаше да се погрижи това да е последната им среща.
	Не можеше да става и дума да въвлече „Марискал Сукре“ в битка извън териториалните води на Венецуела, особено когато Руис възнамеряваше да атакува в такава близост до бреговете на друга страна. Коварството бе единствената алтернатива. С мизерната си максимална скорост от петнайсет възела и без средства за отбрана „Реина Азул“ очевидно не можеше да се мери с „Орегон“ в открит двубой, но на палубата й пред очите на всички бе скрита тайната, която щеше даде възможност на Руис да потопи противника.
	Тя огледа хоризонта и не забеляза никакви кораби. Първобитният радар потвърждаваше, че са сами.
	— Започнете теста – нареди тя на капитана.
	Той предаде заповедта и Руис насочи очи към сивия контейнер, завинтен на палубата. Приличаше на всеки друг търговски контейнер на борда, само че криеше в себе си изненада.
	— Издигане до позиция за стрелба – съобщи глас по интеркома.
	Горната част се вдигна и започнаха да се издигат четири зелени тръби, с дължина две трети от дължината на контейнера, монтирани върху хидравлична основа. Във всяка тръба имаше по една руска „ЗМ-54 Клуб-К“ ракета за борба с кораби с двеста и седемдесет килограмова бойна глава. Турбореактивният двигател й позволяваше да лети на не повече от десет метра над вълните, докато ме достигне на пет километра от целта си; тогава се включваше двигателят на твърдо гориво, който я засилваше със свръхзвукова скорост. Ракетата беше изключително трудна за избягване и сваляне, а Руис имаше цели четири такива.
	Беше придобила ракетите, за да ги продаде на клетка на „Хизбула“, която възнамеряваше да удари израелски кораби. Едно от малкото оръжия, които Хуан Кабрило не бе успял да унищожи при рейда си.
	В крайна сметка щеше да го прати на дъното на Карибско море.
	— Докладвайте – каза тя, след като тръбите бяха издигнати в позиция за изстрелване, удобно скрити от контейнерите от двете страни.
	— Всички системи функционират нормално – доложи ракетният офицер от малката контролна кабина в товарния контейнер. – Но насочващият радар е напълно зависим от корабните системи, адмирале, а те са прекалено груби за прехващане на целта, особено ако в района има много кораби. Ракетата ще трябва да намери целта си по време на полет, затова ще трябва да ги изстрелваме една по една.
	— Какво? – извика тя. – Неприемливо!
	— Съжалявам, адмирале – заекна офицерът, – но не сме много запознати с тази оръжейна система.
	— Добре — изсумтя тя, кипнала от гняв. – В такъв случай ще се наложи да атакуваме, когато около „Орегон“ няма други кораби.
	— Тъй вярно, адмирале.
	— Добре. Приберете ги. – Тя се обърна към капитана. – Имате ли новини от ескортиращите кораби?
	Той кимна.
	— Ще се срещнем с тях в Канал де Конаве край Порт о Пренс. Знаят само, че трябва да плават с нас.
	— Отлично. Когато заемем позиция за изстрелване, пригответе катера. Веднага щом „Орегон“ бъде потопен, ще напуснем „Реина Азул“ и спътниците. Докато някой проумее какво е станало, ще сме отлетели от Хаити. – Фалшивите паспорти щяха да са поредната мярка да заличат всички следи, които биха могли да отведат към тях.
	Руис не можа да се сдържи и се усмихна – необичайно изражение, което определено изнерви капитана. Тя се наслаждаваше на иронията, че ще унищожи Хуан Кабрило и „Орегон“, като използва собствената му стелт тактика срещу него.
	 
	 
	Докато Базен вървеше към изхода на подземния комплекс „Сентинел“, естествените варовикови стени с техните несъвършенства и неравности рязко се смениха с гладките заоблени повърхности на прокопани от човешка ръка тунели. Никога не би го признал пред когото и да било, но преходът винаги го караше да диша мъничко по-леко. Доколкото знаеха, лабиринтът от пещери продължаваше километри. Никой не си бе направил труда да ги изследва цялостно, след като беше открита пещерата Оз, и на Базен не му харесваше идеята да се изгуби в тази тъмна плетеница.
	Флуоресцентните лампи бръмчаха на равни интервали в тунела. Дебел електрически кабел пълзеше по тавана, за да осигури захранване на телескопа. Основният източник на енергия бе водноелектрическата централа, но тя бе толкова ненадеждна, че се допълваше от дизелов генератор, инсталиран в една от пристройките, и от резервни акумулатори в самата пещера Оз, които можеха да захранват телескопа в продължение на повече от два часа, ако всички други източници излязат от строя.
	Когато стигна достатъчно близо до изхода, за да хваща сигнал на телефона си, който бе свързан към интернет заради несъществуващите клетки в района, той набра номера на Кензит.
	— Състояние? – беше единственият кратък поздрав.
	— Инженерите казват, че няма и не виждат потенциални механични проблеми около „Сентинел“.
	Макар че за построяването на телескопа беше докаран голям контингент инженери, за поддръжката му бяха оставени само неколцина. Останалите бяха върнати със завързани очи, както и бяха дошли тук, като оставиха всички хартиени и електронни документи, свързани с работата им. Базен знаеше, че Кензит възнамерява да използва отново уменията им, но всеки един от тях знаеше само малка част от целия дизайн и никой не познаваше софтуера, използван за работа с оборудването. Ако знаеха как работи телескопът, Базен отдавна щеше да ги е наел лично, да е убил Кензит и да е поел нещата в свои ръце. Вместо това се беше превърнал в негова вярна дясна ръка.
	Базен можеше да живее като втори по сила човек в света. Засега.
	— Ами захранването? – попита Кензит.
	Базен мина покрай бръмчащия генератор, разположен в сградата, от която започваше тунелът.
	— Дизеловите генератори са с пълни резервоари, акумулаторите са заредени. Всичко ще работи за операцията сутринта.
	— След това затваряме.
	— Колко време ще отнеме пускането на „Сентинел 2“?
	—      Вчерашните тестове бяха успешни, така че според мен ще заработи след по-малко от три месеца, след като изкопаем тунел до новата пещера. Ще докараме отново всички инженери, но този път те ще останат за постоянно.
	— А копачите?
	— Ти се справи добре с хаитяните. Сигурен съм, че ще намериш предостатъчно мексиканци да свършат работа. Не забравяй, пази „Сентинел“ в безопасност до девет сутринта. Тогава ще бъде изпълнена мисията по прехващането. – „Еър форс 2“ щеше да е почти директно над тях, преди да бъде свален от дроновете
	— Какви са последните новини за плановете на Хуан Кабрило?
	— Преструва се, че ще предприеме фронтална атака, но си мисля, че ще се опита да се промъкне тайно.
	— Как?
	Последва кратка пауза.
	— Не знам. Разтовариха камион, който прилича на голяма цистерна за гориво. Отстрани има лого на някаква петролна компания. Ще ти пратя снимка, за да знаеш за какво да се оглеждаш.
	— Къде са те сега?
	— Следя Хуан Кабрило и „Орегон“, така че изгубих дирите на камиона. В него има само четирима души. Едва ли представляват заплаха.
	Базен си заповяда да премълчи. Кензит разчиташе твърде много на свръхсилите си и това го правеше прекалено самоуверен. Базен пък знаеше, че врагът не бива да се подценява, особено ако е като екипа на „Орегон“, който беше надхитрил напълно и него, и хората му.
	— Ще ти съобщя, когато Кабрило започне атаката си. Дотогава подготви хората си и защитните средства.
	— Разбрано. Аз също имам някои изненади, благодарение на вашата приятелка адмирал Руис.
	— Ще ти пращам новини като текст. Няма да се обаждам до началото на атаката на дроновете.
	Кензит затвори.
	Базен спря при следващата сграда. Дебелите стени бяха построени с цимент, произведен от самия завод. Той влезе вътре да провери двамата наемници, които стояха на пост в преддверието. Погледна през прозореца и видя жалките фигури на Дювал и останалите копачи. През процепите на вратата до носа му достигаше вонята на немити тела и на изпражнения от кофите, пръснати из помещението. Мъжете бяха в окаяна форма, тъй като през последните няколко дни получаваха само толкова храна и вода, колкото да останат живи. Дори Дювал нямаше сили за повече от кръвнишки поглед. Базен помнеше добре този поглед от детството им – Дювал го поглеждаше така всеки път, когато не му харесваше някоя постъпка на по-малкия му съквартирант.
	Базен кимна удовлетворено. Лишенията бяха постигнали целта си. Тези мъже вече не представляваха заплаха, но нямаше да умрат, преди да бъдат вкарани в тунелите и затворени вътре, когато дойде време да взривят „Сентинел“. Копачите, създали първата версия на неутринния телескоп, щяха да загинат с него.
	Направи едно последно посещение, преди да събере хората си, за да ги запознае с плановете за отбрана. Влезе под големия навес, под който се пълнеха бетонобъркачките. Тях отдавна ги нямаше и бяха заместени от четири южноафрикански леки бронетранспортьора „Рател“, ветерани от войната в Ангола. Беше ги осигурил Кензит благодарение на адмирал Даяна Руис и контрабандната й операция. Всяка от машините с шест колела беше въоръжена със скорострелно 20-милиметрово оръдие и две картечници.
	Базен винаги бе смятал, че ще ги използва за първи път, когато влезе в Порт о Пренс да поеме управлението в планирания преврат. Сега трябваше да ги изпита срещу Хуан Кабрило и хората му, ако са достатъчно дръзки да опитат да атакуват. С нетърпение очакваше да види колко щети могат да нанесат бронебойните патрони.
	Ухили се, когато си представи как Кабрило се взира в дулото точно преди да дръпне спусъка.
	 
	 
	На Кензит му липсваха само пуканки. Да седнеш в станцията за наблюдение бе като да гледаш непредсказуемо риалити шоу с най-отворения край, създавано някога. И ако му станеше досадно, винаги можеше да смени канала. Точно в момента беше пуснал любимата си програма – „Шоуто на Хуан Кабрило“.
	В момента Кабрило беше в заседателната си зала и разговаряше с четирима от хората си – Еди Сенг, Франклин Линкълн, Майк Троно и Гомес Адамс. Усилията на капитана да му попречи бяха наистина вдъхновени, но в крайна сметка щяха да бъдат сведени до нула, тъй като Кензит можеше просто да наблюдава обсъжданията и ходовете им в реално време.
	— Ще излетим с хеликоптера половин час преди началото на мисията – каза Кабрило.
	— Ще бъда готов – отвърна пилотът Адамс. Енергичният му и дързък външен вид подсилваше усещането на Кензит, че гледа телевизионен сериал, макар и с неограничен бюджет.
	— Еди, екипирай ни като за аржентинския набег.
	Говореха на този жаргон с позовавания на минали мисии, откакто научиха за съществуването на неутринния телескоп. На Кензит му се искаше да се запознае подробно с тях, но външният достъп до базите данни на „Орегон“ беше напълно отрязан. „Сентинел“ не можеше да вижда компютърен код.
	— Техниците работят по оборудването – каза Сенг.
	— Ще сляза при тях веднага след инструктажа.
	— Добре – кимна Кабрило. — Ще се придържаме към простотата. Ще кажа на Гомес къде ще кацнем, когато приближим целта. Ще се разделим и ще опитаме да проникнем в циментовия завод като два екипа. Еди и Линк в единия и аз и Троно в другия. Екипът на Линда ще ни осигурява информация след кацането.
	Кензит вече беше проверил радиостанциите им, но те използваха хардуерно кодиране на базата на променящи честотата алгоритми, така че Базен нямаше да може да подслушва разговорите им без неговата помощ.
	— След като заловим Кензит и овладеем неутринния телескоп, ще го изключим, докато не решим какво да правим с него.
	Кензит се усмихна. Кабрило нямаше идея, че той е на стотици километри от мястото.
	Кабрило огледа хората си.
	— Въпроси?
	— Изглежда ми напълно ясно – каза Линкълн.
	Троно кимна.
	— Но проблемо.
	Кензит се възхити на небрежния начин, по който тръгваха към смъртта си.
	— Добре – каза Кабрило. — Сега е двайсет и един нула нула. След час трябва да сме на позиция в Бая де Гран Пиер. Гледайте да поспите няколко часа, след като приготвите екипировката си.
	Всички кимнаха. Кензит погледна картата и видя, че Бая де Гран Пиер е изолиран залив на западния бряг на Хаити. Беше добре избран. Кабрило можеше да вдигне хеликоптера си през деня, без да бъде забелязан, и мястото се намираше само на осемдесет километра от циментовия завод, около двайсет минути полет.
	Другите излязоха, но Кабрило остана загледан в масата, сякаш обмисляше трудно решение. После погледна нагоре право към Кензит, все едно знаеше къде е камерата.
	— Лорънс Кензит – произнесе той, – имам да ти кажа нещо.
	Кензит се стресна, колкото и необичайно да бе това за него. Би трябвало да очаква подобно директно обръщение, но въпреки това го побиха тръпки.
	— Не знам дали ме гледаш и слушаш – продължи Кабрило. – Може да си говоря сам, но ако ме виждаш и слушаш, трябва да знаеш нещо.
	Отърсилият се от изненадата Кензит се наведе напред. Връзката между двамата бе почти осезаема.
	Изражението на Кабрило излъчваше злоба като на цирков тигър, на когото му е дошло до гуша от пръчката на дресьора. Пронизващата настойчивост, проникваща през телескопа, смрази кръвта на Кензит.
	— Ще го кажа само веднъж и никога повече няма да ме чуеш да ти говоря – каза Кабрило. – Може и да се смяташ за гений, Кензит, но не си непогрешим. Направи огромна грешка, когато посегна на екипажа ми. Те са моето семейство. Може би самотник като теб не разбира колко е важно семейството, но твоите атаки направиха нещата между теб и мен лични. Не ми пука какви предимства си мислиш, че имаш, но ти обещавам, че ще те намеря. И когато го направя, ще откриеш, че отмъщението ми е бързо и безпощадно. – Кабрило стана и се ухили. – Прекарай нощта добре, Кензит. Може да е последната ти.
	Кабрило се засмя, докато излизаше от стаята.
	— Беше по-забавно, отколкото предполагах.
	Но Кензит не се смееше. Колкото и да се опитваше да приеме думите на Кабрило просто като перчене, той изпита безпокойство за първи път, откакто беше започнал да разработва „Сентинел“.
	 
	 
	 
	  

	 
	Първите предвестници на изгрева надникнаха над хълмовете, вече оголени от гъстите гори, които Линда беше видяла на снимките на Гюнтер Лутцен на същия район от 1902 г. Растенията, поникнали на мястото на джунглата, бяха групички хилави дръвчета и храсталаци, които покриваха деретата и хребетите около езерото Пелигре.
	От позицията им на оголената скала тя и Ерик имаха ясен изглед към циментовия завод, намиращ се на петстотин метра на изток, на самия бряг. Въздухът не трепваше и по водата на езерото, отразяваща осветените от слънцето пръснати облаци, нямаше нито една вълничка.
	Бяха оставили Прасето на километър и половина назад и бяха стигнали пеша до това пустеещо място. Линда огледа района с военния си бинокъл „Щайнер“ 20x80. Вече беше достатъчно светло да види чакъления път, идващ от запад успоредно на далекопроводите от близката водноелектрическа централа. Различи няколко мъже на пост и други, които патрулираха между сградите.
	— Каква е преценката за числеността на противника – попита Ерик.
	— Засега виждам най-малко десет души, но сградите са достатъчно големи, за да поберат цял полк. Как е Прасето?
	Ерик направи справка с дистанционното и погледна часовника си.
	Всичко е наред, но не мога едновременно да карам и да управлявам оръжията. Ако Хали и Мак Ди не се върнат скоро, ще трябва да редуваш наблюдаването на комплекса със стрелбата.
	Зад тях изшумоля храст и за момент сърцето на Линда заби лудо. Тя рязко се обърна и вдигна автомата си.
	— Чудех се защо ушите ни горяха, а то вие си говорите за нас подметна Мак Ди. Хали беше зад него.
	Линда свали оръжието.
	— Нагласихте ли пакета?
	Мак Ди зае позиция до нея със снайперистката си пушка „Берета“ 50-и калибър.
	— Сложихме го на място, където никой няма да го забележи, дори да е застанал отгоре му.
	— Тракерът е активиран – каза Хали, докато лягаше на земята. – Председателят не би трябвало да има проблеми с намирането му.
	Отдолу този хребет изглежда почти като от снимката на Лутцен – каза Мак Ди. – Като изключим оголването.
	— При липсата на друго гориво местните са изсекли горите за огрев – изтъкна Линда. — Без дървета, които да задържат почвата, язовирът се е напълнил с тиня и електроцентралата изгубила мощност.
	Все пак им е останало достатъчно електричество за циментовия завод.
	— И за неутринния телескоп – добави Еди. Той огледа района през инфрачервения мерник. – Засичам силен топлинен източник в сградата до купола.
	Линда насочи бинокъла си и видя какво имаше предвид Еди. На засилващата се светлина можеше да различи грубите отдушници, изрязани в покрива.
	Там трябва да са резервните им генератори. Едва ли биха разчитали изцяло на захранване от електроцентралата, особено в това й състояние. Според ЦРУ турбините спирали за по няколко часа.
	— Значи това е цел номер две, така ли? – попита Хали.
	— Да. – Линда погледна часовника си. Точно седем сутринта.
	Тя вдигна радиостанцията.
	— Водно конче, тук Мармот. Каква е позицията ви?
	— Тук Водно конче, Мармот – отвърна председателят през боботенето на перките на хеликоптера. – Движим се по график. Мисията започва.
	— Разбрано, Водно конче. Пакетът е доставен.
	— Разбрано. Ако не ни чуете четирийсет минути след кацането, прекратете мисията.
	Това не само че беше много време, през което да отвличат вниманието на хората на Базен, но и в своята част на мисията председателят почти нямаше възможност за грешки. Линда погледна екипа си. Мак Ди леко поклати глава. Тя споделяше чувствата му, но беше и командващ офицер.
	— Разбрано, Водно конче. – В Корпорацията се смяташе за лош знак да пожелаваш късмет на някого, така че Линда завърши с: – Приятен лов. Край.
	— Добре, Ерик – каза тя. – Пусни фойерверките.
	Той кимна на Хали, който беше готов със своето дистанционно и екрана си. Ерик бутна лостчето напред и камерата в предната част на Прасето се завъртя, докато не се насочи право в един от стълбовете на далекопровода.
	— Цел първа – съобщи Хали и чукна дистанционното.
	От Прасето излетя ракета и пръсна стълба на парчета. Кабелите паднаха сред дъжд от искри. Трясъкът долетя до тях няколко секунди по-късно.
	— И светлината угасна – каза Хали.
	Линда насочи бинокъла към циментовия завод. Светлините примигнаха за момент и отново светнаха. Малкото наемници, които виждаше, се мотаеха объркано.
	— Продължи към следващата цел – нареди Линда.
	Ерик бутна лостчето напред и осемстотинте коня на Прасето го подкараха с главоломна скорост. Линда погледна към пътя и видя машината да се появява зад хълма.
	— Целта е прехваната – докладва Хали.
	— Огън – заповяда Линда.
	От люка на покрива на Прасето бяха изстреляни две мини, които описаха невидима дъга и паднаха върху сградата с дизеловите генератори. Цистерните за гориво явно също бяха вътре, защото първоначалният взрив на мините беше погълнат от последвалата експлозия.
	Този път светлините угаснаха окончателно.
	Наемници тичаха във всички посоки в търсене на нападателите. Картината не приличаше на контролиран хаос. А само на хаос.
	Докато пожарът бушуваше, Линда долови доближаващото боботене на ротори. Хеликоптерът се понесе през езерото непосредствено над водата.
	Когато стигна на няколкостотин метра от мястото за кацане, Линда каза:
	— Огън по цел номер три.
	— Превключвам на дим – отзова се Хали и пръстите му затанцуваха върху дистанционното. – Огън.
	Още три мини излетяха от минохвъргачката, насочени към място до завода, недалеч от езерото. Паднаха точно в целта и забълваха гъст бял дим.
	Линда беше впечатлена. Въпреки че беше планирана в движение и обсъдена с кодови думи, мисията вървеше по план. Бяха осигурили идеалното отклоняване на вниманието и сега хората на Базен щяха да заемат отбранителни позиции и да чакат атака, която нямаше да се състои.
	Отново погледна към циментовия завод. Някакво движение до една от сградите привлече вниманието й. Когато видя какво излиза отвътре, тя моментално разбра, че мисията няма да продължи според плана.
	Заговори бързо по радиостанцията:
	— Вол по конче, Базен има бронетранспортьори, въоръжени с двайсетмилиметрови оръдия.
	— Благодаря за информацията, Мармот. А сега кажи лошата новина.
	— Един от тях се насочва към вас.
	 
	 
	В краката на Кензит се търкаляха празни кутии „Ред Бул“; през последните двайсет часа бе станал от мястото си само веднъж, за да отвори вратата на един от хората на Базен, който изпълняваше ролята на екипаж на яхтата и му носеше храната. За щастие, разполагаше с предостатъчно празни бутилки от минерална вода, които правеха отскачането до тоалетната ненужно.
	Дроновете вече бяха излетели от база „Тиндал“ във Флорида и се носеха над Евърглейдс – шест безпилотни QF-16, ескортирани от два F-15, въоръжени с ракети въздух-въздух. Кензит още не беше поел управлението им, но данните, които компютърът му получаваше от навигационните системи на изтребителите, показваха точното им местоположение във всеки момент, така че нямаше нужда да използва „Сентинел“.
	Освен това знаеше обозначаващия код на „Еър форс 2“ и следеше движението му над Западните Индии. Беше излетял половин час по-рано, така че дроновете щяха да го пресрещнат в 8:30. Губернатор Уошбърн щеше да се присъедини към него и да гледа унищожаването на вицепрезидентския самолет.
	Докато двете групи самолети се приближаваха на екрана, той можеше да следи движението на Хуан Кабрило с помощта на „Сентинел“. Кабрило, Еди Сенг, Франклин Линкълн и Майк Троно се бяха качили в хеликоптера, облечени в зелени камуфлажни униформи, които отговаряха на растителността около циментовия завод, а Макс Хенли и Марк Мърфи останаха като старши в оперативния център на „Орегон“. И четиримата в хеликоптера бяха тежковъоръжени с автомати и няколко гранатомета. Вместо да гледа отблизо в кабината, където щеше да му е трудно да чува разговорите заради шума на двигателите, Кензит предпочете да следи хеликоптера отвън. След като кацнеха, щеше да продължи да наблюдава Кабрило и да съобщава за действията му на Базен.
	— Хеликоптерът се насочва към източната страна на завода – каза той в микрофона си.
	— Пратих натам единия от бронетранспортьорите. Но свалянето му ще е трудно заради дима.
	Кензит се изправи в стола си.
	— Какъв дим? – И го видя, когато хеликоптерът зави и полетя към брега. Трасиращите куршуми от 20-милиметровото оръдие пронизаха небето, но бяха много далеч от целта си.
	Хеликоптерът се спусна в дима, преди Кензит да успее да види кабината отблизо. Той увеличи образа и картината се потопи в гъстия облак, бълван от димките.
	Десет секунди по-късно хеликоптерът се издигна и излезе от дима без пътниците си.
	Кензит вкара виртуалната камера на неутринния телескоп в дима, но все едно гледаше през матово стъкло. От време на време виждаше част от облекло или ръка, които се появяваха и тутакси изчезваха.
	Завъртя камерата така, че да гледа право надолу към мястото на кацане, но димът вече покриваше район колкото три футболни полета, от периметъра на циментовия завод до езерото и нагоре до най-близкия хълм, чиито храсталаци спокойно можеха да скрият пълзящ човек. Когато се отдръпна достатъчно, за да види как бронираната машина приближава облака, Кензит осъзна, че Хуан Кабрило е изчезнал.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан и Троно трябваше да се потопят под водната повърхност, преди димът да се разнесе, в противен случаи цялата операция щеше да бъде съсипана. Ако заподозреше какво планират, Кензит щеше да нареди на Базен да утрои охраната в пещерата с неутринния телескоп, вместо да хвърля всичките си сили в отблъскване на нападение, което представляваше буквално димна завеса.
	Троно беше поставил ръката си на рамото му, за да не се изгубят в гъстия дим. Хуан използва приемника на телефона си да открие предавателя на пакета, оставен от екипа на Линда. След като минаха покрай непреодолим къпинак, те го намериха под един храст, който бе внимателно изкопан и после върнат на мястото му.
	Бронираният „Рател“ стреляше напосоки в дима с оръдието и картечниците си и куршумите се забиваха в земята и дърветата наоколо, така че Хуан и Троно отнесоха екипировката до самия бряг и я надянаха бързо, преди да бъдат застигнати от някой заблуден куршум.
	Бяха готови за по-малко от две минути и влязоха във водата. Потопиха дрехите си в езерото, без да оставят нищо, което да разкрие къде са се дянали, и се плъзнаха във водата, метнали оръжията си на гръб.
	Хуан беше доволен, че Линда бе разбрала кодираните му инструкции. По време на мисията в Индонезия се беше промъкнал в гробището за кораби Карамита, като се бе гмурнал под гигантската врата, през която минаваха търговските кораби, за да бъдат нелегално нарязани за скрап. Линда беше разбрала, че възнамерява да направи същото в циментовия завод, като влезе през потопения отвор на пещерата и стигне до неутринния телескоп от неохранявания заден вход.
	Хуан поемаше голям риск с този метод на проникване. Откриването на отвора в езерото нямаше да е лесно, нито пък намирането на пътя през потопените зали до правилния проход към телескопа. Дори не знаеше дали ще има достатъчно кислород за цялото пътуване.
	Всички шансове за успех зависеха от пълната изненада. Численото превъзходство на противника в пещерата щеше да е рецепта за катастрофа, а отстъплението щеше да е невъзможно.
	При нормални обстоятелства откриването на отвора можеше да им отнеме дни, но Хуан използваше същото устройство, което им бе позволило да намерят кутиите с фотографските плаки. Той извади гаигеровия брояч и се спусна на дълбочина дванайсет метра, на която би трябвало да се намира и входът на пещерата. Надяваха се, че радиацията от вътрешността ще ги насочи в правилната посока.
	Поради многото тиня видимостта бе не повече от шест метра, но мътната вода не позволяваше да бъдат забелязани от повърхността. Гайгеровият брояч, който беше настроен на максимална чувствителност, не засичаше нищо над обичайното ниво на фоновата радиация.
	От фотографията Хуан беше сигурен, че пещерата се намира близо до циментовия завод, така че продължи да плува в същата посока, като държеше брояча напред и непрекъснато следеше и за най-малкото отклонение в показанията му.
	Бяха преплували трийсетина метра, когато забеляза слаба промяна в показанията. Хуан спря и раздвижи брояча нагоре и надолу.
	Отворът беше на три метра над тях. Той зарита към зейналата паст, осеяна с подобни на зъби камъни, и влезе в черната дупка, която би пропуснал, ако не беше детекторът за радиация. Даде знак на Троно 9 двамата включиха фенерите си, когато мракът ги погълна. Вече бяха минали десет от четирийсет и петте минути, определени за мисията.
	 
	 
	Линк, който се криеше под един храст, изчака бронетранспортьора да приближи само на няколко метра. От това разстояние нямаше как да пропусне. Вдигна своето РПГ-7, така често виждано по новините от целия свят, и дръпна спусъка. Реактивният снаряд излетя от тръбата и попадна право в резервоара на бронираната машина, превръщайки я в огромно огнено кълбо.
	— Един долу, още три за пържене – каза той и се просна отново по корем.
	— Добър изстрел – похвали го Еди, докато се отдалечаваха пълзешком. – Макар че и баба ми нямаше да пропусне от това разстояние.
	Линк спря да зареди металната тръба с единствения им останал снаряд.
	— Не знаех, че баба ти има и медал за отлична стрелба от флота.
	— О, много е талантлива – ухили се Еди.
	Хукнаха към ниското хълмче под прикритието на някакви дървета и остатъците от дима и намериха едно плитко дере.
	Към тях приближаваше втори „Рател“. Водачът явно беше видял новата им позиция и 20-милиметровите куршуми се забиваха в пръстта пред тях, като не им позволяваше да се надигнат и да стрелят с гранатомета.
	— Не бихме отказали малко помощ – каза Еди в микрофона си. – Намираме се горе-долу там, където бронетранспортьорът оре с оръдието си.
	— Виждам ви – отвърна Линда. – Действаме.
	Секунди по-късно се чу пронизителен вой, след което изстреляната от Прасето ракета се заби в целта си и машината се разлетя на парчета. Две долу, оставаха още две.
	В далечината се чу злобната стрелба на друго оръдие. Линк надигна глава и видя, че Прасето яде пердах.
	Два куршума бяха разбили предното стъкло, а трети отнесе капака. Ерик даде пълна газ и инжектира азотен оксид в цилиндрите. Прасето полетя по пътя, докато куршумите разкъсваха дърветата от двете му страни, мина зад една издадена скала и намери убежище от атаката.
	Бронираният „Рател“ не тръгна да го преследва, вероятно очакваше да попадне в засада веднага щом излезе на открито. Вместо това зачака на безопасно разстояние, насочил основното си оръжие към мястото, откъдето би трябвало да се появи Прасето.
	Бяха в патова ситуация.
	— Линда, как е бебчето на Макс? – попита Еди.
	— Ще изпадне в истерия, когато види какво са му направили – отвърна тя. – Ерик казва, че системата за прицелване е извън строя. Може да стреля с минохвъргачката, но слепешком. Остана една ракета и предостатъчно муниции за картечниците, но трийсети калибър не може да пробие бронята на „Рател“. Ерик може да стреля с тях, но трябва да се покаже, за да може да се прицели през камерите.
	— Не звучи добре. Може би трябва…
	— Задръж – прекъсна го Линда. – Нещо се случва.
	Димът се разсейваше и Линк различи централната част на циментовия завод. Вдигна бинокъла си и видя как въоръжени наемници извеждат с ритници и блъскане десетки измъчени мъже в окъсани дрехи от една сграда и ги нареждат в две редици пред завода. Доколкото можеше да прецени, бяха около шейсет. Четвъртата бронирана машина зае позиция зад тях.
	— Кои са тези? – промърмори под нос Линк.
	— Събрани насила работници – каза Еди. – Повярвай ми, познавам ги, когато ги видя. – Линк знаеше, че това не е преувеличение, защото Еди беше изпитал на собствения си гръб какво е принудителен труд.
	Високоговорителите на завода изпращяха.
	— Линда Рос — разнесе се глас с креолски акцент, който вероятно беше на Ектор Базен. – Знаеш кой съм. А аз знам къде сте ти и хората ти.

 	Еди и Линк се спогледаха. Кензит навярно беше забелязал Линда с неутринния си телескоп.
	— Атаката ви е напразна. Кажи на Кабрило и хората му да прекратят безсмисленото представление.
	— Поне не знае къде са останалите от екипа – отбеляза Линк.
	— Обадих се на хаитянската полиция – продължи Базен. – След двайсет минути тук ще пристигнат още сто души. Махнете се веднага или ще бъдете избити. Ако опитате да продължите атаката си, ще се наложи да минете през тези невинни хора.
	— Можем ли да го свалим? – попита Еди.
	— Не – отвърна Линда. – Мак Ди не го вижда. Базен не се е показал.
	— Махнете се веднага или ще умрете – повтори Базен. Ново изпращяване отбеляза края на изказването му.
	— Трябва да спечелим повече време за председателя – каза Линк.
	— Не мисля, че онази част с полицията беше блъф – изтъкна Еди. – Спокойно може да държи цял батальон на заплата. Не виждам много възможности за нас, освен ако не успеем да влезем по някакъв начин, но храсталаците свършват много преди територията на завода.
	Линк погледна неподвижния „Рател“.
	Кензит не знае къде сме ние, нали?
	Еди го погледна намръщено.
	— Май не.
	В такъв случай можем да се промъкнем в циментовия завод, ако успеем да влезем в онзи „Рател“
	Еди стрелна с поглед бронираната машина и внезапно му просветна.
	— „Завръщането на джедаите“?
	— Именно. Когато Чюи и Хан овладяха канонерката и подлъгаха командира на базата да излезе. Ако успеем да влезем вътре, можем да направим същото. Да стигнем до тях, да видим сметката на другия „Рател“, преди да са се усетили, и да попилеем останалите с голямото гадно оръдие.
	— Идеята ми харесва – кимна Еди. – Остава само да измислим как да стигнем до него, без да ни забележат.
	— Може пък да го накараме да дойде при нас – подхвърли Линк и включи радиостанцията си. – Линда, не казвай нищо. Чухме Базен и имаме план. Надявам се, че си гледала „Завръщането на джедаите“.
	 
	 
	 
	  

	 
	Хуан и Троно продължаваха напред, а показанията на гайгеровия брояч се засилваха – далеч под опасните нива, но достатъчно, за да ги насочват в правилната посока. Въпреки това се натъкваха на слепи тунели и прекалено тесни проходи, и им се налагаше да се връщат, което значително намаляваше оставащото им време. Ако не обърнеха скоро назад, нямаше да им остане достатъчно въздух. Това бе причината изследването на подводни пещери да е един от най-опасните спортове на света.
	Стигнаха един въздушен джоб и изплуваха. Свободното място едва стигаше да подадат главите си над повърхността.
	— Как си с въздуха? – попита Хуан.
	— Почти преполовен.
	— И при мен е така. Радиацията се засилва, но не мога да кажа колко още ни остава. Поне се издигаме. Ако не стигнем до повърхността през следващите пет минути, връщаш се.
	— Искаш да кажеш, връщаме се.
	— Кензит е планирал нещо за днес, така че трябва да се доберем до телескопа му, преди да се е случило.
	— В такъв случай идвам с теб. Ако мислиш, че можем да успеем, това ми е достатъчно.
	Хуан видя, че Троно няма да го остави да продължи сам, независимо от доводите му, затова предпочете да не спори.
	— Добре. Ако не стигнем до суша през следващите пет минути, обръщаме.
	Сложиха маските и продължиха напред. Хуан се опита да си представи как Гюнтер Лутцен се е лутал тук преди сто години, само с едно въже, фенер и неудобния си фотоапарат. Вероятно беше изследвал местните пещери седмици наред, преди да се натъкне на тази, която доказвала теориите му.
	Пет минути по-късно Хуан още не виждаше признаци, че приближават залата, кръстена от Лутцен Оз. Въпреки това продължи напред, като разчиташе, че на връщане ще могат да пестят повече въздух.
	Рискът се оказа оправдан, когато светлината на фенера му хвърли отблясъци от водната повърхност. Заплува напред с надеждата, че не са попаднали просто на поредния малък въздушен джоб.
	Подаде глава от водата и вместо да бъдат приглушени от тясното пространство, хриповете на регулатора му отекнаха от широко разположени стени и висок таван.
	Свали мундщука си, завъртя се на триста и шейсет градуса и не видя никакви признаци на светлина. Даде знак на Троно. Двамата изпълзяха на мокрия варовик и свалиха екипировката, освен неопрените. Автоматите им със заглушители МР-5 бяха надеждно оръжие за затворени пространства и щяха да им послужат идеално в пещерата. След като изтръскаха водата от цевите и затворите, двамата продължиха напред, водени от гайгеровия брояч.
	Разширяващата се пещера често се разклоняваше в различни посоки, но всеки път само един проход показваше по-силна радиация. Едва след третото разклонение Хуан зърна светлина в далечината. Държеше фенерчето си насочено надолу, за да не забележат приближаването им.
	Когато стигнаха на петдесетина метра от целта, Хуан видя, че лъчът на фенерчето му започва да се отразява от зелени кристали по варовиковите стени и тавана. Това трябваше да е мястото, където Лутцен бе направил снимката си.
	Когато приближиха призрачната зелена светлина от основната зала, Хуан и Троно застанаха от двете страни на прохода и долепиха гръб в стените, за да останат скрити колкото се може по-дълго. Нямаше да е възможно да се промъкнат незабелязано в залата, щом беше така добре осветена. Трябваше да разчитат на пълната изненада и предположението, че повечето въоръжени противници са навън в циментовия завод.
	Хуан остави гайгеровия брояч и вдигна три пръста към Троно, който беше опрял приклада на автомата на рамото си. Хуан отброи с пръсти. Когато ръката му се сви в юмрук, двамата с Троно се втурнаха в залата.
	Отначало цялото внимание на Хуан беше насочено към мъжете вътре. Двама бели седяха на столове до една конзола, бяха облечени в ризи с къси ръкави и жълто-кафяви панталони. Моментално ги изключи като евентуална заплаха. Погледа му привлече някакво движение на повече от трийсет метра разстояние, в другия край на залата; едва сега започна да осъзнава, че тя е много по-голяма, отколкото беше очаквал.
	Двама мъже стояха на пост до входа на прокопания тунел, който сигурно водеше към циментовия завод. И двамата бяха в камуфлажно облекло, с автомати и изглеждаха отегчени, че трябва да киснат пещерата.
	Хуан и Троно се появиха толкова бързо и неочаквано, че наемниците нямаха време да реагират. Хуан изстреля три куршума по онзи вдясно, а Троно се погрижи за другия. Приглушените гърмежи отекнаха в пещерата, но едва ли бяха стигнали до края на тунела.
	Хуан огледа залата, но тя беше празна. Двамата ужасени цивилни бяха вдигнали ръце без подканване. Хуан най-сетне можеше да разгледа пещерата в цялото й великолепие.
	Централната част бе заета от електронно оборудване, метални тръби и всякакви научни джаджи, които създаваха впечатлението, че се намира в ядрен реактор. Цялата апаратура се издигаше от пода до тавана и бе с размерите на голям камион. Машината бе заобиколена от метална решетка, служеща като под за достъп до оборудването от нивото на повърхността. Няколко големи сандъка с надпис „Чупливо: научна апаратура“ бяха струпани до началото на тунела.
	Това трябваше да е неутринният телескоп. Устройството бе както сложно, така и елегантно.
	Но колкото и изумително да изглеждаше, телескопът не бе най-невероятната част от пещерата.
	Грамадното като катедрала пространство бе изпълнено с полупрозрачни зелени кристали. Ако Ерик беше прав, те трябваше да са селен с медни включения. Хуан внезапно си даде сметка, че Лутцен бе фотографирал точно това място. Не беше документирал просто една геода, а самата зала.
	Причината за подвеждането им бе, че никой от тях не си бе представял огромните размери на кристалите. Много от тях бяха колкото секвои – прекрасни, неравни диагонални стълбове с остри като ножове ръбове. Някои висяха от тавана, други стигаха чак до пода, а между тях бяха пръснати огромни купчини кристали, подобни на скални бонбони. Хуан се завъртя в кръг, зяпнал от великолепието на безбройните фасети.
	Гюнтер Лутцен беше напълно прав. Сякаш наистина се бяха озовали в Изумрудения град на Оз.
	 
	 
	 
	  

	 
	Линк и Еди пълзяха петнайсет минути, за да излязат на позиция зад ъгъла непосредствено до циментовия завод. Двамата легнаха в една канавка на десетина метра от пътя. Линк положи гранатомета на корема си.
	— Готов съм – каза той на Еди.
	— И аз. – Еди се свърза с Линда. – Покажи им жертвения агнец.
	— Идва към вас.
	Прасето се засили от скривалището си и префуча покрай тях, превръщайки се в отлична мишена за бронетранспортьора и основното му оръдие. Веднага щом камионът ги подмина, монтираната зад решетката картечница затрещя, но куршумите й – както и се очакваше – отскочиха от бронята на ратела. Прасето направи рязък обратен завой на чакъла, когато 20-милиметровото оръдие откри огън. Камионът мина отново покрай Линк и Еди и почти се добра до скривалището си зад скалата, когато от задницата му забълва пушек. Прасето се отклони от пътя и изчезна по склона към езерото.
	Това беше знак за бронетранспортьора да го подгони и той не ги разочарова. Командирът очевидно беше уверен, че е нанесъл смъртоносна рана, и искаше да потвърди попадението си.
	Машината мина с рев покрай канавката на Линк и Еди и спря в началото на склона, а от разнебитеното Прасе продължаваше да бълва дим. Страничните врати се отвориха и четирима мъже с камуфлажни дрехи и каски скочиха навън, насочили автомати към камиона.
	Линк и Еди излязоха от скривалището си и се втурнаха към тях.
	— Хвърли оръжието! – извикаха и двамата на грубия креолски, на който ги беше научил Мак Ди по радиото.
	Наемниците на Базен бяха или твърде смели, или твърде тъпи да осъзнаят, че са ги хванали по бели гащи. Те приклекнаха около бронетранспортьора и вдигнаха оръжията си за стрелба.
	Не получиха второ предупреждение. Еди майсторски свали трима. Линк очисти четвъртия с пистолета си. Но водачът на машината така и не приемаше поражението. Той даде на заден и завъртя оръдието към тях.
	Линк поклати глава на идиотията му. Прибра пистолета, вдигна гранатомета на рамо и дръпна спусъка, преди оръдието да застане на позицията. Противотанковият снаряд пръсна бронетранспортьора на парчета.
	Линк захвърли празната тръба и ядосано изрита
	чакъла.
	— Дотук със „Завръщането на джедаите“ – промърмори той.
	— Идеята си я биваше – каза Еди и се свърза с Линда. – Какви са пораженията по Прасето?
	— Никакви – отвърна тя. — Благодарение на ужасното шофиране на Ерик изобщо не успяха да го улучат. Димната завеса подейства точно както предположихте.
	Прасето изкачи брега. От дима вече нямаше и следа.
	Двамата приближиха и провериха наемниците. И четиримата бяха мъртви.
	Еди огледа най-едрото тяло и после Линк, сякаш ги сравняваше.
	— Какви ги мисли коварният ти ум? – поинтересува се Линк.
	— Че можеш да минеш за хаитянин от далеч.
	— Може би, но вече си нямаме „Рател“.
	— Но пък си имаме Прасето. Ами ако наемниците са го заловили и го карат към завода? Решат ли, че си един от тях, можем да доближим последния бронетранспортьор. На Прасето му остана една ракета.
	Линк обмисли плана и кимна.
	— Идеята ми харесва, но се нуждаем от нещо, за да се вържат наистина.
	— От какво?
	Линк взе радиостанцията на един от наемниците и започна да облича най-малко окървавената униформа.
	— Ще трябва отново да прибегнем до езиковите познания на Мак Ди.
	 
	 
	Базен се опита да се свърже с третия „Рател“, но в отговор чу единствено шум. Той надникна от скрития прозорец на главната сграда, но видя само димен стълб зад хълма.
	Дори бронетранспортьорът да беше изгубен, това не променяше нещата. Ако Кабрило и хората му атакуваха, щяха да изложат на опасност живота на шейсет души. А и една фронтална атака бе равносилна и самоубийство, тъй като четвъртият „Рател“ и хората му бяха заели позиции отвън.
	Иззад хълма се появи машина, но не беше липсващият бронетранспортьор, а камионът, наричан от Корпорацията Прасето. Базен се канеше да нареди на последния „Рател“ да открие огън, когато видя един от хората му да се подава през открития покрив, да размахва ръце и да крещи радостно. Други двама бяха в кабината и караха плячката си към циментовия завод.
	Мъжът на покрива вдигна радиостанцията към устата си. Базен се заслуша в своята, но едва го чуваше заради рева на двигателя и вятъра. Крещеше на креолски, че са заловили американския камион и да не стрелят.
	— Свободно — каза Базен на хората си.
	Кензит му бе дал информация за Линда Рос и екипа й, но ги следеше само от време на време, когато можеше да отклони вниманието си от мисията с дроновете. Базен не възразяваше, тъй като държеше положението под контрол, а и полицията идваше за подкрепление.
	Докато заловеното Прасе приближаваше, Базен уверено се обади на Кензит с намерението да му каже, че вече няма да се нуждае от помощта му и че може да се съсредоточи изцяло върху унищожаването на „Еър форс 2“.
	— Какво става там, по дяволите? – извика Кензит веднага щом вдигна. Базен остана шокиран. Никога не го беше чувал толкова ядосан.
	— Какво да става? Залових машината на Корпорацията. Всичко свърши.
	— Не е свършило! Нищо не виждам. Нещо е станало със „Сентинел“. Екранът ми угасна и не мога да се свържа с никого от техниците. В момента се опитвам да възстановя връзката. Замъквай си задника вътре и разбери какво се е случило. И не се помайвай. Започни процедурата по самоунищожаване. Трябва ми един час да завърша мисията. Действай!
	Кензит затвори.
	Базен се канеше да тръгне към тунела, когато осъзна, че Кензит не е бил в състояние да види и как се е разиграла битката между бронетранспортьора и камиона.
	С растящ ужас погледна през прозореца. Прасето вече беше достатъчно близо, за да различи лицата на хората, и веднага забеляза две неща – водачът на камиона имаше дупка от куршум на челото, а мъжът отгоре, който крещеше на креолски, не беше от наемниците му. А най-вероятно Франклин Линкълн.
	Вдигна радиостанцията да нареди на хората си да открият огън, но беше твърде късно. От едната страна на Прасето излетя ракета и пръсна последния „Рател“ на парчета, а мъжете около него изпопадаха на земята.
	Базен чу Линкълн да вика на заложниците да залегнат. Всички се хвърлиха като един на земята и картечницата зад фалшивата броня на Прасето задъвка хората му като месомелачка. Еди Сенг се присъедини към Линкълн на покрива и също откри огън. Още двама от хората му паднаха. Останалите се пръснаха към най-близките укрития. Беше само въпрос на време да бъдат победени.
	Базен беше бесен, че Кензит не е в състояние да поддържа безценната си машина в работещо състояние точно когато беше най-необходима. Знаеше си, че техническите проблеми при едно толкова сложно устройство са неизбежни. Сега единствената му възможност бе да отиде до „Сентинел“, да задейства процедурата за самоунищожение и да избяга със скутера, който бе скрил при една от пристройките до брега. Изобщо не бе очаквал да се стигне дотук, но винаги планираше за най-лошия сценарий, така че имаше и джип, който го чакаше от другата страна на езерото.
	Колкото до наемниците, винаги можеше да си набави нови с парите, които точеше от наркобароните. И когато „Сентинел 2“ заработеше, щеше да си купи толкова, колкото иска. Хаити пак щеше да е в ръцете му.
	Но Базен не можеше да позволи Корпорацията да залови „Сентинел“ непокътнат. Кензит беше проявил съобразителност да вгради в телескопа система за самоунищожение, която не бе просто експлозив, който да съсипе оборудването. То можеше да бъде възстановено. Истинското съкровище беше самата пещера Оз с нейните уникални природни качества. Някой някога би могъл да я използва отново и да построи копие на „Сентинел“.
	Кензит бе построил телескопа си така, че да не позволи подобно нещо. Устройството използваше двайсеткилограмово ядро кобалт-60 от старо медицинско оборудване, което фокусираше неутриното. Самата пещера беше радиоактивна, но не дотолкова, че да представлява опасност. Взривяването на ядрото в нея обаче щеше да повиши радиацията за поколения напред и построяването на втори неутринен телескоп на същото място щеше да стане невъзможно.
	Докато битката отвън продължаваше да бушува, Базен взе едно РПГ от оръжейната, в случай че хеликоптерът на Корпорацията се опита да го преследва през езерото. Въоръжен и с картечен пистолет „Узи“, той тръгна по тунела към Оз, за да стартира процедурата, която щеше да унищожи завинаги „Сентинел 1“.
	 
	 
	 
	  

	 
	Двамата техници бяха решили да се правят на тъпи и отговориха на въпросите на Хуан на руски, но той ги шокира, като ги попита свободно на родния им език къде е Кензит. Освен това много красноречиво им обясни какво ще им се случи, ако не сътрудничат. Изчерпали смелостта си, техниците преминаха на английски и му казаха, че Кензит е на някаква яхта, от която следи данните на неутринния телескоп, наречен от него „Сентинел“.
	Един от екраните на контролния панел показваше картината, която виждаше Кензит. Хуан остана изумен, когато го видя как превключва от близък план на Линда към Прасето, което се носеше към един бронетранспортьор „Рател“.
	Първата му заповед бе да изключат напълно картината. Без нея хората му имаха шанс за успех в онова, което са замислили. Екранът внезапно угасна и несъмнено докара Кензит почти до удар. Телефонът на конзолата моментално започна да звъни, но Хуан каза на руснаците да не вдигат.
	После му хрумна по-добра идея.
	— Знаете ли как действа това нещо? – попита ги той. Когато те се поколебаха, Хуан и Троно насочиха автоматите си към лицата им.
	— Можем да работим с него, но това е всичко – каза единият техник.
	— Знаете ли местоположението на Кензит?
	Техникът бързо кимна и посочи елин монитор, показваш географски координати.
	— Натам се изпраща сигналът – поясни той.
	— Време е за демонстрация – обяви Хуан. – Покажи ми уютното скривалище на Кензит.
	Техникът кимна, наведе се над конзолата и заработи нервно, докато на екрана не се появи картина. Беше изглед отгоре към бяла трийсетметрова яхта, която лениво се носеше по лазурното море. Картината се понесе надолу, сякаш я гледаше летец камикадзе. Виртуалната камера мина през палубата и спря в помещение с конзола, която изглеждаше същата като тази в пещерата.
	— Завърти – каза Хуан. – Майк, снимай това.
	Троно вдигна телефона си да запечата картината.
	Помещението беше истинска кочина, по пода се търкаляха празни кутии и мръсни чинии. На стената имаше карта на Мексико със забодена карфица на някакво място на полуостров Юкатан, до която нечетливо беше надраскано „Фаза 2“. По бюрото бяха пръснати листа с уравнения и бележки. В края му лежеше дневник, на чиято обложка със спретнати букви бе изписано името Гюнтер Лутцен.
	Камерата продължи да се движи, докато не спря върху самия Кензит. Той се взираше опулен в екрана, сякаш можеше да ги види.
	Но не можеше да ги види. Кензит следеше картината от „Сентинел“, така че в момента виждаше самия себе си. Устата му се раздвижи.
	— Включи звука – нареди Хуан.
	Техникът се подчини и те чуха пискливия глас на физика.
	— …да са стигнали там. Ако си ти, Кабрило, искам да знаеш, че закъсня. Ако оцелееш до края на деня, в което се съмнявам, ще видиш колко нищожни са последиците от всичките ти усилия. А сега е време да ти кажа сбогом.
	Екранът угасна.
	— Какво стана? Върни образа! – нареди Хуан.
	— Не можем – каза техникът и се дръпна назад. Кензит може да контролира софтуера дистанционно. Вероятно е блокирал достъпа в реално време до тази конзола, но от своето място пак може да контролира какво вижда „Сентинел“.
	— Какво е замислил той за днес?
	Техниците отново се поколебаха, но си личеше, че знаят. Те отстъпиха още назад, сякаш се опитваха да доближат изхода и да побягнат.
	— Кажете ми – изръмжа Хуан. — Веднага!
	— Добре, добре – отвърна единият от техниците и вдигна примирително ръце. – Ще свали…
	Порой от куршуми разкъса гърдите и на двамата техници. Изстрелите идваха откъм тунела, водещ към циментовия завод. Хуан и Троно бяха спасени от същата участ благодарение на машините на „Сентинел“ между тях и отвора.
	Двамата се скриха зад един от стълбовете от селен. Хуан едва го докосна и острите като бръснач ръбове раздраха неопрена му. Просването на земята не беше привлекателна възможност в тази пещера.
	В отражението на един огромен кристал Хуан видя, че убиецът на двамата техници е Базен. Беше се навел над конзолата и пишеше нещо с едната ръка, а с другата държеше картечния си пистолет насочен към тях. До него на конзолата имаше подпряно РПГ.
	Хуан направи знак на Троно да опита да излезе отстрани при входа на тунела, като заобиколи огромния телескоп.
	— Знам какво правиш, Кабрило – извика Базен. – На твое място също бих опитал изненада отстрани. Няма да се получи.
	— Защо? – попита Хуан. – Защото Кензит ти казва къде сме, така ли?
	— Предимството е невероятно, не мислиш ли?
	— Хората ми са отвън. Не можеш да избягаш.
	— На твое място щях да се тревожа повече за тази бомба.
	Хуан го гледаше как пише и изведнъж осъзна какво прави.
	— Заложили сте добър старомоден механизъм за самоунищожение, а?
	— Напротив, последна дума на техниката е – изтъкна Базен. – Съветвам ви да се разкарате по същия път, по който сте дошли, ако не искате и вие да свършите тук. – Той чукна тържествуващо последното копче. – Готово. Al revoir, mon capitaine.
	Базен взе гранатомета и заотстъпва бавно, но Хуан нямаше намерение да му позволява да се измъкне. Нямаше пряка видимост към него, но и не искаше да стреля. Базен му трябваше жив, за да му каже каква е мишената на Кензит.
	Изчака го да се озове под един кристален сталактит, който висеше от тавана като полилей, и изпразни в него всичките си трийсет патрона, посипвайки Базен с остри парченца, които го порязаха на стотици места.
	Базен пусна гранатомета, за да се предпази, но продължи да държи картечния пистолет, като стреляше слепешком в посоката на Хуан. По челото му течеше кръв и го заслепяваше. Когато пълнителят му свърши, Хуан се втурна към него.
	Очакваше Троно да направи същото, но откъм тунела се разнесоха още изстрели. Някои от войниците на Базен явно му се притичваха на помощ и Троно отвърна на огъня, за да ги държи настрана, оставяйки председателя да се оправя сам с противника си.
	Хуан се блъсна в Базен и го просна върху металната решетка. Хаитянинът се преви и Хуан го фрасна здравата в бъбреците.
	Но беше забравил, че Базен знаеше за него повече от всеки друг негов противник.
	Докато поемаше ударите, Базен сграбчи изкуствения крак на Хуан. Знаеше точно как е прикрепена бойната версия на протезата и дръпна закопчалките, които я придържаха към прасеца. Тя се освободи и Хуан падна. Успя да я отскубне от Базен, но сега преследването беше невъзможно.
	Хаитянинът избърса кръвта от очите си, метна се към картечния пистолет и махна пълнителя. Преди Хуан да успее да отвори изкуствения си крак и да изваян колта, Базен спринтира през пещерата към най-близкото прикритие, за да презареди оръжието си.
	Хуан стреля, за да му попречи да се скрие зад някоя колона. Стори му се, че успя да го рани в крака, когато Базен изтича в прохода, от който бяха дошли двамата с Троно.
	Хуан чу характерното щракане на пълнител и забеляза, че сега самият той се намира под висящия кристал. Ако Базен опиташе същия трик и стреляше в тавана, щеше да бъде изложен на острите кристали.
	Макар да искаше Базен жив, нямаше друг избор. Претърколи се и грабна гранатомета, надигна се на чуканчето си, прицели се в тунела и дръпна спусъка.
	Реактивният снаряд излетя, оставяйки след себе си огнена диря, заби се в тавана и от него заваляха парчета. Когато димът се разсея, нямаше съмнение, че отворът на подводния проход е напълно затрупан. С Базен беше свършено.
	Още докато дърпаше спусъка, Хуан си помисли, че стрелбата с РПГ може да доведе до срутване на тавана. Затаи дъх, когато много от огромните кристали затрепериха и се напукаха. Няколко парчета палнаха, после настъпи тишина.
	Хуан побърза да закрепи крака си на място и се втурна да помогне на Троно да отблъсне останалите наемници, ала осъзна, че стрелбата е приключила.
	Троно предпазливо се подаде зад колоната.
	— Специална доставка за Хуан Кабрило! – извика Линк с плътния си баритон от тунела към циментовия завод. – Приготвили сме ви кутия шоколадови бонбони, ако не стреляте.
	— Влизайте! – подкани ги Хуан. – Умираме от глад.
	Линк излезе на светло и ченето му увисна до гърдите, когато видя „Сентинел“ и гигантските кристали на пещерата Оз.
	— Сигурно и ние сме изглеждали така, когато дойдохме — каза Хуан на Троно.
	— Не помня да съм го виждал изгубил дар слово – поклати глава Троно.
	— Навън всичко под контрол ли е? – обърна се Хуан към Линк.
	— Последните петима се предадоха, след като видяха как приятелчетата им заминаха. Пълна каша е. Базен е използвал шейсет души за копаенето на тунелите. Почти ги е уморил от глад. Линда събира цялата налична храна за тях. – Той махна зад себе си.
	— Трябва да се видиш с един човек.
	Появи се раздърпан, но горд хаитянин, воден от Еди. След като зяпна пещерата, той стисна здраво ръката на Хуан, когато ги представиха.
	— Жак Дювал, заместник-началник на националната полиция на Хаити – каза той. – Доколкото разбрах, на вас трябва да благодаря за спасяването ни.
	— Трябва да благодарите на целия екип – отвърна Хуан. – Не съм Самотният рейнджър. Но като се замисля, дори Самотният рейнджър не е сам. Особено когато Троно винаги е наоколо, за да му спасява кожата.
	Дювал наклони объркано глава – не разбра американската алюзия.
	— Къде е Ектор Базен?
	Хуан посочи тоновете нападали камънаци в другия край на пещерата.
	— Погребан е там.
	Дювал кимна, едновременно със съжаление и с облекчение.
	— Трябваше да се направи. Още веднъж благодаря. А сега трябва да вървя да поема командването на полицията, която си мисли, че идва да спасява Ектор.
	— Ще ви послушат ви?
	— Какъв избор имат? Вече няма кой друг да ги командва.
	Той се обърна и се отдалечи.
	— Корав тип — отбеляза Хуан.
	— Освен малко вода, не поиска нищо за себе си, само за хората – каза Еди.
	Хуан кимна. И той би постъпил по същия начин. Лидери от този тип в крайна сметка обикновено побеждаваха такива като Базен.
	— Доведете веднага Ерик – нареди той. – Имаме друг проблем.
	Две минути по-късно Линк и Еди бяха отвън, а Ерик бе седнал при конзолата на „Сентинел“ и се опитваше да отгатне как да спре програмата за самоунищожение. Броячът показваше, че им остават петдесет и три минути.
	— Можеш ли да я изключиш? – попита Хуан.
	Ерик поклати глава.
	— Страх ме е да опитам. Кензит може да я е нагласил да гръмне, ако се въведе погрешен код.
	— АМИ ако дръпнем шалтера?
	— Не става. Външното захранване вече го няма и изглежда, че резервните батерии са неразривна част от машината. Всеки опит за изключването на захранването може също да задейства бомбата. Боя се, че няма как да предотвратим експлозията.
	Хуан прокара пръсти през косата си, раздразнен от липсата на възможности.
	— Техниците споменаха, че Кензит щял да свали нещо. Трябва да се сетим какво и как ще го направи.
	— Е, самоунищожаването е на независима система – отбеляза Ерик. – Може би ще успеем да видим какви ги върши Кензит? – Той се обърна към мястото, от което Хуан му бе казал, че е видял отдалечената работна станция на Кензит.
	Хуан поклати глава.
	— Вече опитахме. Кензит ни изключи.
	— Можеш ли да опишеш какво направиха техниците?
	— Не е нужно – каза Хуан и махна на Троно да приближи. – Покажи му какво засне.
	Троно пусна видеото. След една минута Ерик го спря и чукна един клавиш. Черният екран внезапно оживя и отново показа как Кензит говори, но този път отзад напред.
	Хуан стисна рамото му.
	— Добра работа.
	— Забелязах на записа, че техникът натиска копчето за възпроизвеждане — обясни Ерик. – В реда на нещата е да има други команди за запис. Като се има предвид, че Кензит е в състояние да наблюдава само едно място в даден момент, изглежда логично да е предвидил система за запис на всичко, което е гледал, за да може да прегледа отново записа, ако случайно е пропуснал нещо в реално време. Може и да не виждаме какво гледа „Сентинел“ в момента, но можем да видим какво е гледал в миналото.
	— Пак е по-добре от нищо. Продължавай назад, докато не видиш нещо друго, освен нас.
	Ерик пусна бързо залиса назад. Минаха през двубоя между Прасето и бронетранспортьора. Линда и екипа й на хълма над циментовия завод, кацането на хеликоптера и така нататък. После той забави възпроизвеждането, когато на екрана се появи самолет на яркосиния фон на небето.
	Кръвта на Хуан се смрази. Боядисаният в бяло и синьо „Боинг 747“ се разпознаваше моментално. Върху фюзелажа му беше изписано:
	 
	СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

	 
	Той грабна телефона на Троно и се втурна към тунела.
	— Останете колкото се може повече тук и разберете какво е гледал Кензит – извика им през рамо.
	Не изчака отговор. Почти беше излязъл от тунела, когато най-сетне хвана сигнал и извика на Гомес незабавно да го вземе и колкото се може по-бързо да го откара до „Орегон“.
	Имаше яхта за потопяване.
	 
	 
	 
	  

	 
	Кензит беше потресен от нахлуването в пещерата и неспособността да се свърже с някого и комплекса, включително и с Базен, но имаше мисия за изпълняване. Поне си беше върнал контрола над „Сентинел“ – докато той не се самоунищожи след по-малко от трийсет минути. Но след като Браян Уошбърн станеше вицепрезидент, щеше да има силен съюзник в правителството, който да го защитава, докато построи „Сентинел 2“.
	Без да бъде засечен от водачите в базата „Тиндал“, той бе поел командването на дроновете QF-16 преди час; двата пилотирани F-15 ги следваха в близка формация, докато приближаваха Бахамите. Вече беше време да ги насочи към „Еър форс 2“.
	Изключи картината и показанията от шестте дрона към базата. Искаше му се да можеше да види лицата на изгубилите връзката пилоти, но не можеше да откъсва вниманието си от дроновете. Виртуалната камера в момента се носеше на около половин километър зад последния самолет. Осемте машини летяха в стегната V-образна формация, само на няколко десетки метра един от друг.
	Със сигурност в момента от базата се свързваха с пилотите на изтребителите, които ги уверяваха, че не виждат никаква промяна в полета и че вероятно става дума за повреда в комуникациите.
	Кензит пое ръчното управление на „Куейл 6“, който се намираше най-близо до левия F-15. Дронът рязко зави наляво, блъсна се в носа на изтребителя и експлодира в огнено кълбо, когато външният му резервоар се подпали, взривявайки и самолета. Пилотът в кабината нямаше никакви шансове за оцеляване.
	Кензит бързо превключи на „Куейл 5“ от другата страна на формацията. Опита същата маневра, но пилотът на другия F-15 беше нащрек. Той изстреля откос със своя М61 „Вулкан“, но куршумите улучиха „Куейл 4“, раздраха опашката му на парчета и го запратиха по спирала към Карибско море.
	„Куейл 5“ зави надясно и закачи върха на крилото на изтребителя, който се мъчеше да се отдръпне. Крилете на дрона и на самолета се счупиха и двете машини започнаха да се разпадат, когато резервоарите им се подпалиха. Пилотът катапултира и седалката му изчезна извън обхвата на камерата.
	Кензит въздъхна с облекчение. Най-трудната част от мисията беше приключила. Ако някой от изтребителите се беше измъкнал, можеше да свали останалите дронове с ракетите си. Сега наблизо нямаше изтребители, които да успеят да стигнат до дроновете, преди те да са прехванали самолета на вицепрезидента.
	Трите безпилотни машини бяха предостатъчно за изпълнението на мисията. Дори една можеше да унищожи невъоръжения „Боинг 747“.
	Доволен от себе си, Кензит отпи глътка „Ред Бул“, зададе курс на автопилотите и трите дрона се понесоха със свръхзвукова скорост към края си.
	 
	 
	Благодарение на резервната униформа в хеликоптера Хуан се бе освободил от неопрена, когато стигна с Линда и Хали до „Орегон“. Беше инструктирал Макс и Мърф по пътя. Корабът беше готов да потегли веднага щом кацнеха. След това се беше обадил на Лангстън Овърхолт да го предупреди какво е видял на екрана на „Сентинел”.
	Втурнаха се към оперативния център. Хуан седна на стола на Кърк и моментално нареди на Линда да поеме към последното известно местоположение на Кензит северозападно от Хаити, на около на около сто и шейсет километра от сегашната им позиция. Съдейки по координатите от записа на Троно, яхтата плаваше на изток, но тъй като Кензит знаеше, че „Сентинел“ е компрометиран и че могат да го видят поради връзката с неутринния телескоп, той вероятно бе променил курса, за да им избяга.
	Хуан погледна към Макс и се ухили. Радваше се, че е отново на борда.
	— Двигателите форсирани ли са?
	— В готовност са.
	— Тогава ми покажи какво могат.
	— Тъй вярно, пълен напред – отвърна Макс и магнитохидродинамичните двигатели се включиха на максимална мощност, вдигайки стълбове вода зад „Орегон“, който буквално излетя от Бая де Гран Пиер.
	— Стрелец – обърна се той към Мърф с прякора му, с който го наричаха заради това, че заемаше оръжейната станция. – След колко време „Ексосет“ ще бъдат в обхват?
	— При тази скорост най-малко след четирийсет минути. Ако не получим точните координати от Ерик, ще трябва да приближим още повече, за да идентифицираме яхтата.
	— Хали, свържи се с Ерик. Искам да знам дали няма нова информация за нас. Докато говорим, се обади на Лангстън Овърхолт и ме уведоми, когато се свържеш с него.
	Ерик вече беше установил връзка с тях през наземната линия през Оз и гласът му прозвуча от говорителите в операционния център.
	— Това нещо е невероятно.
	— Не е честно, целият купон остава за теб – оплака се Мърф.
	— Мога да прекарам седмици в изучаване на тази технология.
	Хуан погледна корабния хронометър.
	— Останали са ти двайсет и три минути, така че ни кажи най-основното.
	— Да. Добре, успяхме да установим местоположението на Кензит, но ще го знаем само докато ние сме тук и „Сентинел“ е свързан с яхтата. След това ще се превърне в призрак. – Той съобщи новите координати на Линда.
	— Обърнал е на северозапад – отбеляза Мърф. – И след петдесет минути няма да стигнем дотам.
	— Това е голям проблем – обади се Ерик.
	— Защо? – попита Хуан.
	— Защото преди час Кензит е поел управлението на шест дрона QF-16. Излетели са от базата „Тиндал“ и летят към нас. Би трябвало в момента да са точно над Кензит.
	Хуан стовари юмрук върху дръжката на стола.
	— Значи така ще го свали.
	— Свързах се с Овърхолт – докладва Хали.
	— Включи го. – Хали кимна. – Ланг, свърза ли се с президента?
	— Не е президентът – поправи го Овърхолт. – Той е в Чикаго тази сутрин. Вицепрезидентът Сандекер се връща от Бразилия.
	— Къде е самолетът му?
	— Току-що е прелетял над Хаити.
	— Трябва да накараш пилота да обърне. Лорънс Кензит се кани да свали „Еър форс 2“ с отвлечените дронове.
	— Боже мой – промълви Овърхолт. – Току-що получихме съобщение, че връзката с шестте дрона е прекъсната, докато летят към Бахамите за демонстрация по време на учението ЮНИТАС. Не са успели да се свържат и със съпровождащите самолети.
	— Ако дроновете са модифицирани F-16, ще успеят да настигнат „Еър форс 2“, освен ако горивото им не свърши преди това.
	— Няма да ми е лесно да убедя военните, че самолетът на вицепрезидента ще бъде свален от собствените им машини, но ще видя какво мога да направя.
	Овърхолт затвори.
	— Чу ли това, Ерик? – попита Хуан.
	— Да, и мисля, че ще мога да помогна. Пращам идентификационните кодове на дроновете и на „Еър форс 2“ на Хали, за да можете да ги следите. Взех ги от дистанционния контролен панел на Кензит.
	— Браво на теб.
	— Записът на Троно може да покаже на Мърф как да деактивира връзката на Кензит с дроновете, ако успее да отгатне как точно ги контролира.
	Хуан кимна на Мърф и му подхвърли телефона на Троно. Мърф го улови с една ръка и започна да сваля видеозаписа в компютърната система на кораба.
	— Преди да затвориш, имам още една тревожна новина – каза Ерик.
	— Давай – поклати глава Хуан. — И без това се чудим какво да правим.
	— Намерих видеозапис с адмирал Руис, направен снощи.
	— Къде?
	— Не знам. Започва с изглед отгоре към три кораба, след което картината преминава на мостика. Руис говори с някого по телефона. Съдейки по надписа на мостика, корабът се казва „Реина Азул“. Мисля, че тя разговаря с Кензит, а той я гледа.
	„Синята кралица“, помисли си Хуан.
	— Можеш ли да ни пуснеш записа на разговора?
	— Да, но се чува само какво казва Руис. Ето го.
	Хуан веднага разпозна мрачния глас, който го беше заплашвал само седмица по-рано край бреговете на Венецуела. Думите й бяха прекъсвани от паузи, докато слушаше Кензит.
	Изстрелват се от контейнер. Не. Дори „Орегон“ няма да може да ги избегне. Неслучайно ги наричат убийци на самолетоносачи… Не се безпокойте. Капитаните на „Маракайбо“ и „Валера“ мислят, че отиваме в Порт о Пренс да натоварим огромно количество цимент за Пуерто Кабело… През една фиктивна фирма. Нямат представа, че съм на борда… Хората ми прикрепиха бомби към корпусите им през нощта. Няма да има нито оцелели, нито свидетели… В такъв случай очаквам… Да, ще пристигнем навреме.
	— Това е – каза Ерик.
	— Лошо – изсумтя Мърф, докато гледаше записа на Троно. – Убийци на самолетоносачи е прякорът на руските противокорабни ракети ЗМ-54 „Клуб“. Много са трудни за сваляне, защото при последния подход към целта си се ускоряват до мах три и могат да маневрират, за да избегнат зашитите.
	Нещата ставаха от лоши по-лоши.
	— Картечниците могат ли да ги свалят? – попита Хуан.
	— Ако извадим късмет, но не е сигурно. Ракетата „Клуб“ лети над три пъти по-бързо отнашите „Ексосет“. Ако питате мен, най-добрите ни изгледи са с „Метал Сторм“.
	— А защо са другите два кораба? – зачуди се Макс.
	— За по-сигурно ли?
	Хуан кимна.
	— Човешки щитове. Руис е наясно, че няма да атакуваме, освен ако не знаем кой точно кораб да потопим.
	— Но ние ще разберем веднага щом стрелят. Ракетите оставят много пушек след себе си.
	— Пропускаме нещо – промърмори Хуан. – Линда, следи на радара за конвой от три кораба. Стрелец, подготви системите за защита.
	Мърф свали преградите, скриващи насочваните с радар картечници „Гатлинг“ и издигна на палубата платформата на „Метал Сторм“.
	— Оръжията са в готовност.
	Хуан се замисли за имената на другите два кораба, споменати от Руис. Маракайбо беше голямо езеро във Венецуела. Имаше логика Руис да кръсти товарните кораби с имена от страната си. Възможно бе Мария Сандовал да познава някого от капитаните, които служеха за отвличане на вниманието, без да го подозират. Нали беше казала, че венецуелските капитани поддържат тесни връзки помежду си.
	— Хали – каза Хуан, – помоли капитан Сандовал да дойде в оперативния център.
	— След страхотната контрабандистка история, с която я нахранихме ли? – изуми се Макс. – Няма да повярва, след като види с какво разполагаме тук.
	— Имам чувството, че нямаме много време. Трябва да се обади по сателитния телефон. Ще я накараме да даде честна дума, че няма да се разприказва, ако от това ще се почувстваш по-добре.
	Макс сви рамене.
	— Това си е клетвена декларация, ако питате мен.
	— Идва – съобщи Хали. – Изкарвам транспондерите на екрана. – Появи се карта на Карибско море, на която се виждаха части от Куба, Бахамите и Хаити. Три червени символа на самолети северно от Куба бавно приближаваха към син, който се намираше северозападно от Хаити. – Синият е „Еър форс 2“, а червените са дроновете.
	— Какао е станало с останалите? – зачуди се Хуан.
	— Явно са се разбили, иначе щяхме да получаваме сигнал и от тях.
	— Мърф – каза Хуан, – кажи ми, че можеш да изключиш дроновете.
	Мърф се беше навел съсредоточено над конзолата си и не отговори.
	— Мърф? – повика го отново Хуан след няколко секунди чакане.
	Мърф най-сетне вдигна глава.
	— Изглежда, че управлява единия ръчно, а другите два летят на автопилот.
	— Можеш ли да прекъснеш сигнала?
	— Не, нито мога да поема ръчното управление. А и без това нямам нужната конфигурация, за да ги управлявам. Възможно е обаче да препрограмирам автопилотите.
	— Направи го. При сегашната им скорост разполагаме само с десет минути, преди да стигнат до „Еър форс 2“.
	Мария Сандовал беше въведена в оперативния център и очите й се изцъклиха, когато видя високотехнологичния мостик.
	— Кои сте вие? – благоговейно попита тя.
	— Добрите, капитане – увери я Хуан, докато ставаше да я посрещне. – Имам нужда от помощта ти. В момента не мога да обясня какво става, но изглежда, че приятелката ти адмирал Руис ще се опита да ни потопи, и искам да знам къде е. Познаваш ли капитаните на товарните кораби „Маракайбо“ и „Валера“?
	— Не на „Маракайбо“, но Едуардо Гарсия е капитан на „Валера“ – отвърна тя. – Срещала съм се с него на няколко пъти в Пуерто Кабело. Добър капитал е, макар че е малко странен.
	— Много е важно да говорим с него. Ще те предам на Хали и той ще ти помогне да се свържеш с капитан Гарсия. По-добре е онова, за което ще го помолим, да дойде от човек, когото познава.
	— Засякох приближаваща ракета! – извика Линда.
	— Какво? Откъде?
	— Идва откъм Ил дьо ла Гонав от юг. Корабът на Руис трябва да е от другата му страна. Радарът ни не виждаше нищо, докато ракетата не прелетя над острова.
	Хуан изруга под нос. Руис прилагаше срещу него тактиката, която бе използвал той срещу нея с „Вашингтон“, като го разположи от другата страна на остров. Не можеше да отвърне на огъня със своя ракета, защото нямаше изглед към целта, докато тя очевидно виждаше ясно „Орегон“ благодарение на Кензит и „Сентинел“.
	— Стрелец! Приготви се!
	Мърф не вдигна глава, а продължи да трака свирепо на клавиатурата.
	— Малко съм зает със спасяването на вицепрезидента.
	— Макс, поеми оръжията.
	Макс се втурна и зае обичайното място на Мърф при оръжейната станция. Ракетата вече правеше последния си подход на свръхзвукова скорост. Той натисна копчето да активира картечницата „Гатлинг“.
	Използвайки същата технология като системата „Фаланкс“, шестцевната картечница се завъртя на пълна скорост и започна да бълва 20-милиметрови бронебойни куршуми със звука на моторна резачка, впила се в секвоя. Радарът в купола над оръжието, който много приличаше на робота R2-D2, се мъчеше да засече целта, но имаше проблеми при тази висока скорост.
	Макс продължи да стреля, като включи и „Метал Сторм“, запращайки петстотин куршума за едно мигване на окото. Стената от волфрам най-сетне направи контакт на осемстотин метра от „Орегон“.
	Основното тяло на ракетата се пръсна и се заби в морето, но едно доста голямо парче продължи да се премята към тях със свръхзвукова скорост. Метални фрагменти се забиха в корпуса на „Орегон”.
	— Доклад за щетите – нареди Хуан.
	Макс направи справка с външните камери.
	— Няма пробив на корпуса, но изгубихме радара на картечницата. Зареждам „Метал Сторм“.
	— Приближава втора ракета! – предупреди Линда. – Две минути до целта.
	— Обръщам на сто и осемдесет градуса, за да използваме картечницата на десния борд – каза Хуан, докато завърташе „Орегон“. – Бъди готов с „Ексосет“, Макс.
	— Първо ни трябва цел – възрази Макс. – Можем да улучим всеки съд от другата страна на острова, ако не разполагаме с точните координати на кораба, който стреля.
	Хуан погледна към Мария, която се взираше втрещено в него, вдигнала телефона към ухото си.
	— Побързай, моля те – каза й той.
	 
	 
	 
	  

	 
	Капитаните на „Маракайбо“ и „Валера“ подаваха отчаяни сигнали за изстрелващ ракети кораб до тях, когато втората „Клуб“ се понесе над острова, разделящ Руис от „Орегон“. По безсилието на противника Руис виждаше, че планът й да наеме кораби, които да плават до „Реина Азул“, е имал желания ефект. Кабрило нямаше куража да стреля слепешком към нея, когато на по-малко от километър от двете й страни имаше два товарни кораба с невинни екипажи. Въпреки огромния залог той бе твърде слаб, за да рискува и да потопи някой, който не участва в битката.
	Тя наблюдаваше „Орегон“ на монитора, свързан с камера от другата страна на широкия тринайсет километра остров. Кензит я беше предупредил, че ще е прекалено зает и няма да може да й осигурява в реално време информация за местоположението на „Орегон“, така че посред нощ тя беше изпратила двама свои хора да разположат камерата с мощен предавател на един пустеещ плаж от другата страна на острова. Когато корабът на Кабрило се появи по единствения курс, който можеше да поеме от Бая де Гран Пиер, Руис атакува.
	Както я бяха предупредили хората й, контролът върху ракетите беше ограничен заради разположението на контейнера на стария товарен кораб, поради което можеха да ги изстрелват само една по една. Отначало Руис беше бясна заради тази спънка, но сега доста се забавляваше, като гледаше как „Орегон“ се брани отчаяно от ракетите. Високотехнологичният кораб нямаше да може да ги сваля безкрайно. Една от тях щеше да премине през защитите му.
	— Лодката готова ли е за евакуация? – попита тя капитана.
	— Да, адмирале – отвърна той. – Вързана е за левия борд.
	— А бомбите? Искам да разкарам и трите кораба веднага щом „Орегон“ се пречупи.
	— Всички са в готовност и очакват сигнал за взривяване. – Капитанът й връчи дистанционния детонатор.
	— Отлична работа, капитане – похвали го тя. – Ще получите висок пост в правителството ми, когато стана президент.
	Сигналите за помощ продължаваха, но тя не се безпокоеше, че някакви власти ще се отзоват. Хаити беше със символична брегова охрана и нямаше никакъв военноморски флот, така че в най-добрия случаи можеха да изпратят някой полицейски катер или да помолят за помощ Доминиканската република. Тя й хората й отдавна нямаше да са тук, когато те най-сетне се мобилизират.
	Втората „Клуб“ се стрелна към „Орегон“ и Руис беше сигурна, че този път ще премине през защитите, но ракетата се взриви далеч от кърмата от защитния огън и обсипа кораба с отломки. По палубата затанцуваха пламъци и този път тя със задоволство установи, че са истински, а не фалшификацията, която бе видяла край бреговете на Пуерто Ла Крус.
	Единственото разочарование бе, че Кабрило не знаеше кой ще потопи любимия му кораб. Тя обаче знаеше, а това бе единственото, което имаше значение.
	Време беше да приключва.
	Руис поднесе радиостанцията към устата си.
	— Изстреляйте третата ракета.
	 
	 
	— Тази отнесе „Метал Сторм“ – докладва Макс. – Останаха само двете картечници.
	— Ще обърна така, че и двете да могат да стрелят по следващата ракета – каза Хуан и обърна „Орегон“ към Ил дьо ла Гонав. – Как върви, Мария?
	— Свързах се с капитан Гарсия по сателитния му телефон – тържествуващо отвърна тя. – Много е смутен. Какво да му кажа?
	— Може ли да се свърже с капитана на „Маракайбо“ но не по радиото?
	Мария предаде въпроса.
	— Да, той също има сателитен телефон.
	— Добре. Кажи им да спрат напълно и да ми дадат точните си джипиес координати. Наистина точните, до сантиметър. И ги питай дали има други кораби в района.
	Мария изглеждаше объркана от искането, но въпреки това го предаде на Гарсия.
	Хуан се обърна към Макс.
	— Приготви се да ги вкараш в насочващия компютър на „Ексосет“.
	Макс сбърчи чело, после разбра и кимна.
	— Да му кажа да не поразява тези координати ли?
	— Именно. – Хуан погледна картата и видя, че дроновете и „Еър форс 2“ са на път да се срещнат. – Мърф, какво е положението с дроновете? Остават ни само пет минути.
	— Почти съм готов. Трябва да успея от първия път, иначе Кензит ще ме изключи окончателно.
	— Добре. Продължавай.
	— Имам координатите! – извика Мария й ги съобщи на Макс, който ги вкара в насочващия компютър.
	— Изстреляна е трета ракета! – обади се Линда. – Две минути до попадението.
	— „Ексосет“ готов!
	— Огън!
	Ракетата беше изхвърлена от тръбата си и турбореактивният й двигател се включи, запращайки я към целта й. Алтиметърът на радара й я държеше само на три метра над повърхността.
	— „Клуб“ на една минута от нас – каза Линда.
	— Макс, опитай да посрещнеш ракетата с кръстосан огън с двете картечници. Това е единственият ни шанс.
	От двете страни на кораба отново се разнесе звук на моторни резачки, когато двете картечници забълваха волфрамови куршуми към приближаващата ракета. Трасиращите линии танцуваха и се виеха, докато ракетата маневрираше в опит да избегне преградния огън. Но след двайсет секунди непрекъсната стрелба куршумите най-сетне намериха целта си и ракетата избухна в порой оранжеви пламъци.
	— Уф – изпъшка Макс и демонстративно избърса чедо. – Вторият „Гахлинг” остана само с трийсет патрона. Съмнявам се, че ще успеем да свалим още една ракета.
	— Време до целта на „Ексосет“?
	— Не съм сигурна – отвърна Линда. – В момента е над острова и не я виждаме на радара.
	— Мария – спокойно каза Хуан, – би ли попитала капитан Гарсия дали вижда ракетата ни?
	 
	 
	Когато видя „Орегон“ да изстрелва ракетата си, Руис реши, че Кабрило прави последно усилие да свали третия й „Клуб“ и че се е провалил, щом двете ракети се разминаха.
	След като ракетата пресече южния бряг на острова и можеше да я разгледа по-добре, Руис я разпозна „Ексосет“.
	Беше сгрешила в преценката си за Кабрило. В отчаянието си той бе стрелял напосоки с надеждата, че по някаква случайност ще порази кораба й. А вместо това ракетата се носеше право към „Валера“ Руис мислено се потупа по гърба за решението си да вземе допълнителните кораби като примамки и се приготви да нареди изстрелването на последната ракета, за да довърши „Орегон“.
	Нагласата й се промени мнението си само за един ужасен миг. Водена от някаква невидима ръка, ракетата внезапно промени курса си и се насочи право към „Реина Азул“.
	Капитанът започна да дава заповеди за маневриране, но Руис знаеше, че това е безсмислено. Лишен от защитни системи, „Реина Азул“ спокойно можеше да има изрисувана мишена на борда си.
	Ракетата улучи кораба в средата, като проби гигантска дупка в корпуса. Руис може би щеше да оцелее и да се добере до лодката, ако не бяха експлозивите, които бяха поставени по нейна заповед навсякъде по кораба. Корабът се разтърси, когато те започнаха да се взривяват един след друг.
	Последната емоция на Руис беше смес от ярост и завист, че се е оказала вторият най-добър тактик в двубой, който би трябвало да й донесе сигурна победа. След това четвъртият „Клуб“ се взриви в контейнера, изпарявайки мостика и всички на него.
	 
	 
	Мария рязко свали слушалката си, сякаш беше чула оглушителен гръм и сърцето на Хуан спря за момент при мисълта, че ракетата може да е поразила погрешната цел. После тя вдигна отново слушалката и попита колебливо:
	— Капитан Гарсия, там ли сте?
	След един напрегнат момент подскочи и изкрещя от радост.
	— Гарсия казва, че е било прямо попадение! „Реина Азул“ се е пръснал на парчета и вече потъва. Той и капитанът на „Маракайбо“ ще потърсят оцелели, но не очаква да открият нито един.
	Хуан въздъхна с облекчение, но още не беше готов да празнува.
	Мърф, остават ти три минути.
	— Колкото по-близо е крайният срок, толкова по-добър ставам небрежно и същевременно напрегнато отвърна той. – И voilá!
	На големия екран до картата се появиха картини от две камери. И двете показваха синьо небе и носещи се отдолу облаци.
	— Това картини от дроновете ли са? – попита Хуан.
	— От онези, които контролирам. Кензит контролира един, но аз държа автопилотите на другите два. Номерът е, че той не го знае. Но въпреки това на ръчно управление QF-16 е много маневрен. Бих изгубил стопроцентово при пряк двубой. Така че въпросът е как да се сблъскам с неговия дрон, преди да е свалил „Еър форс 2“.
	Хуан погледна картата, показваща как дроновете приближават вицепрезидентския самолет североизточно от Куба, и забеляза, че те се намират близо до мястото на Кензит. Вероятно с нетърпение очакваше да види как „Еър форс 2“ пада недалеч от яхтата му.
	— Да опитаме двоен подход. Ако единият не сработи, другият може и да успее. Мислиш ли, че ще забележи лека промяна в курса на някой от дроновете, които не контролира?
	Мърф потърка замислено брадичката си.
	— Вероятно не. Особено ако вниманието му е насочено към нещо друго.
	— Тогава програмирай един от дроновете за постепенно приближаване, с една педя на секунда. Когато
	Кензит осъзнае какво става, дроновете вече ще се сблъскат.
	— Това ми хареса. Какво ще му отвлече вниманието?
	Хуан се усмихна.
	— Ще накараме другия дрон внезапно да пикира. Програмирай го да се насочи към координатите, които получаваме от Ерик.
	Мърф погледна картата и когато се обърна, усмивката му беше по-широка и от тази на Хуан, докато вкарваше с удоволствие данните.
	 
	 
	— Не се облягай на стола ми – сопна се Кензит на Уошбърн с тон, който при нормални обстоятелства не би използвал към човек, на когото е писано да стане президент на Съединените щати. Не му пукаше обаче. Бившият губернатор непрекъснато буташе стола му и му пречеше да се съсредоточи. Кензит започваше да съжалява, че е взел Уошбърн да гледа окончателното унищожаване на „Еър форс 2“.
	— Извинявай – за втори път каза Уошбърн и се дръпна до стената. – Още колко остава до сблъсъка?
	— Малко… Ето го! – Той посочи точката, появила се на синьото небе пред водещия дрон. – Разстоянието е осем километра. Ние летим със скорост петстотин километра в час, така че ще стигнем до него след шейсет секунди.
	— Ами ако не уцелиш?
	— Пилотът ще се опита да предприеме избягващи маневри, но няма да се получи. Изтребител като този може да прави акробатики около един „Боинг 747“, а аз разполагам с цели три.
	Един от дроновете внезапно пикира. В същия момент Кензит изгуби сигнала му.
	— По дяволите!
	— Какво? – Уошбърн отново се облегна на облегалката му, но бързо се усети и се дръпна с поредното „Извинявай“.
	Изгубихме третия дрон. Трябва да е някаква повреда.
	— Можеш ли да я оправиш?
	— Не си заслужава, след като сме толкова близко до целта. Остава ни един резервен дрон, ако този се провали.
	Кензит беше насочил „Сентинел“ към кабината на „Еър форс 2“ и гледаше как двамата пилоти се готвят да избегнат приближаващите дронове. Бяха получили предупреждение от командването на военновъздушните сили и се опитваха да се измъкнат, но усилията им нямаше да променят нищо. Тъй като можеше да чува и вижда всичко, което планират, Кензит беше в състояние да се адаптира с едва ли не свръхестествена бързина. Индикаторите за гориво на дроновете показваха, че могат да останат във въздуха още петнайсет минути, така че можеше дори да си поиграе малко с вицепрезидентския самолет, преди да го довърши. Едва ли скоро щеше да му се удаде възможност да си играе с истински самолети.
	После реши, че няма да рискува. Беше работил почти три години, за да стигне до този момент. Не мажеше да си позволи още някаква повреда като онази, която свали „Куейл 3“.
	„Еър форс 2“ растеше пред камерата на дрона и вече се различаваше ясно. Пилотите се бяха разбрали да изчакат изтребителите да стигнат на около осемстотин метра от самолета, преди да направят рязък завой надясно, без да подозират, че опитът им е напразен.
	Кензит изтри потните си длани в панталоните и грабна контролера за последния подход. Беше се ухилил като безумец от силата, която беше буквално в ръцете му. Предстоеше да промени света, точно както бе обещал.
	Усмивката му изчезна, когато камерата на контролирания от него дрон показа нещо странно. Тесен вертикален ръб бавно се издигаше в кадъра отдолу и отдясно. Гледката бе толкова нелепа, че не осъзна какво е, докато не видя надписа USAF.
	Опашната перка на другия дрон.
	— Не – задъхано промълви той. После изкрещя „НЕ!“ и рязко зави наляво.
	Беше късно. Въздушната спирачка на дрона отпред се задейства и рязко намали скоростта му, запращайки го към дрона на Кензит. Той се опита да забави, но междувременно лявото крило на машината закачи опашката на промъкналия се отпред дрон. Екранът за миг стана ослепително бял, след моето потъмня.
	Кензит завъртя виртуалната камера на „Сентинел“ така, че да гледа зад „Еър форс 2“. От дрона му беше останало само едно огромно огнено кълбо. Другият дрон, вече без опашка, се носеше на свредел към океана.
	Кензит се облегна назад, зашеметен от загубата на двете машини.
	Имаше само едно обяснение.
	Кабрило и хората му. Но това бе невъзможно. Руис би трябвало да е потопила „Орегон“.
	— Какво стана, по дяволите? – попита изуменият Уошбърн.
	— Млъквай! – кресна му Кензит и буквално заскуба косите си. – Остави ме да помисля!
	Той върна „Сентинел“ обратно до Хаити и залива Гонав, където трябваше да се състои битката на Руис. Зяпна шокиран „Орегон“ – очукан и обвит в пушек, но все още плаващ.
	Погледна в оперативния център. Хуан Кабрило седеше самодоволни в креслото си. Той помаха към екрана пред себе си и каза:
	— Сбогом.
	Отначало Кензит си помисли, че това е поредното смахнато послание към него, но после забеляза какво има на картата. „Куейл 3“ не се беше разбил.
	А се носеше право към яхтата му.
	Кензит скочи и столът му се блъсна в Уошбърн.
	— Махай се от пътя ми! – изврещя той и се втурна към палубата.
	 
	 
	Морис се появи в оперативния център със сребърен поднос с пресни кубински пури „Кохиба“ от личните запаси на председателя. Хуан нямаше представа откъде стюардът ветеран е разбрал, че краят на играта настъпва, но все пак му благодари и захапа пурата си, за да се наслади на финала.
	Бялата яхта растеше устремно на екрана, докато дронът пикираше към нея с осемстотин километра в час – достатъчно бавно, за да остане твърдо насочен към непрекъснато движещата се цел.
	Хуан видя как двама бели мъже изскачат на палубата, която изпълваше екрана. И двамата зяпнаха невярващо носещия се към тях самолет и Хуан разпозна изуменото и измъчено лице на Кензит миг преди екранът да потъмнее.
	Мърф скочи на крака, вдигна тържествуващо ръце и изкрещя:
	— Тъчдаун!
	— Нали си давате сметка, че току-що изгубихме всички шансове да разберем как всъщност работи „Сентинел“ – каза Макс. Дневникът на Лутцен е унищожен.
	Хуан сви рамене.
	— По-добре така, отколкото Кензит да се измъкне и да го продаде на онзи, който предложи най-висока сума. И като стана дума за това… Хали, остават две минути до самоунищожението на „Сентинел“. Кажи на Ерик да се маха от пещерата.
	— Той ми каза, че прави снимки на машините – отвърна Хали.
	— Не ми пука. Имал е достатъчно време. Не искам да е наблизо, когато онова нещо гръмне. Нека Еди и Линк да извлекат Стоуни навън, ако се наложи.
	Хали се усмихна.
	— Може пък да им кажа да го направят при всички обстоятелства.
	Докато Хали се свързваше, Хуан щракна сребърната запалка, оставена му от Морис на дръжката на стола, и запали заслужената си пура.
	 
	 
	Ектор Базен дойде на себе си от грохота, който разтърси цялото му тяло. Когато всичко утихна, той седна, разтърка изтерзаната си от болка глава и се запита колко ли време е лежал в безсъзнание. Ръцете и лицето му бяха покрити със засъхнала кръв, което означаваше, че е бил доста дълго в несвяст. Отвори очи, но видя единствено мрак.
	Отначало си помисли, че сътресението е било толкова силно, та е ослепял. Трескаво затършува в джоба си, докато не намери кибрита. Имаше само две клечки.
	Драсна едната и откри, че зрението му все още е нормално. Намираше се в пещера и споменът как се е озовал тук внезапно го връхлетя. Носещият се към него реактивен снаряд. Взривът. Лавината от камъни. После нищо.
	Изправи се с мъка и видя, че целият отвор на пещерата е затрупан с камъни, за чисто разчистване петима души трябваше да се трудят дни наред.
	Ужасът го сграбчи, когато осъзна, че събудилият го грохот е бил от самоунищожението на „Сентинел“. Часовникът му потвърди догадката. Дори да можеше да се измъкне в тази посока, щеше да бъде облъчен със смъртоносна доза радиация в мига, в който стъпи в залата.
	Залитна назад от купчината камъни. Кибритената клечка опари пръстите му и той я пусна. В паниката си запали и последната, после осъзна грешката си и запали самата кутия, за да спечели още няколко секунди безценна светлина.
	Беше попаднал в най-лошия си кошмар. Лабиринтът от проходи сигурно продължаваше километри. Дори със светлина щяха да изминат дни, за да намери пътя, по който беше влязъл Хуан Кабрило.
	Обърна се и тръгна с олюляване в противоположната посока с отчаяната надежда да открие път или оставени знаци. Не измина и шест метра, когато се препъна в един сталагмит и се просна по лице. Кибритената кутия излетя от ръката му и изгасна.
	Мракът бе толкова пълен, че само секунда по-късно Базен усети как пипалата на безумието плъзват в ума му. Щеше да прекара последните няколко дни от живота си затворен в собствената си гробница, без надежда да се измъкне или да бъде спасен.
	Само гласът му можеше да му прави компания и Базен направи единственото, което успя да измисли.
	Запищя.
	 
	 
	 
	  

	 
	Една седмица по-късно

	Мексико

	 

	Хуан плуваше спокойно в подводната пещера, в която двамата с Макс бяха влезли през един сеноте – широк естествен кладенец, пълен с вода. Щатът Кинтина Ро на полуостров Юкатан беше така богат на подобни ями, че те бяха каталогизирани в онлайн база данни. Този сеноте обаче не бе отбелязан никъде. Доколкото Хуан знаеше, двамата с Макс бяха първите, дръзнали да го изследват.
	Според насочващия компютър, който Хуан беше взел със себе си, не им оставаше още много път. Хвърли поглед назад и видя Макс да плува с широко отворени очи, зяпнал слепите пещерни риби албиноси. Очевидно се чувстваше извън зоната си на комфорт. Или може би причината беше в неопрена, опънат до скъсване от шкембето му. Така или иначе, наложи се да поговори с него, за да го убеди да се присъедини към гмуркането.
	На самия Макс му се искаше да беше останал на „Орегон“, за да завърши поправката на оръжейните системи. Пораженията по корпуса, радара на картечницата и „Метал Сторм“ не бяха толкова големи, колкото изглеждаха отначало, така че Хуан успя да го убеди, че екипажът ще мине и без него и ще се справи с работата, преди да слезе за дългоочакваната почивка на брега.
	Въпреки това Макс трябваше да намери нещо, за което да мрънка, така че по време на полета до сенотето се безпокоеше, че Мария Сандовал е научила твърде много от тайните на „Орегон“. Хуан обаче не беше загрижен заради това. Тя беше капитан на кораб и вече й беше обещано, че ще се върне на поста си в компанията, когато „Сиудад Боливар“ излезе от сухия док, дължеше живота си на Хуан и лично му беше казала, че надали някой би повярвал на разказа й.
	Макс определено не можеше да се оплаква от възнаграждението за мисията. Освен техния дял от застрахователната компания за спасяването на кораба на Мария, бяха изкарали доста пари и от откриването и премахването на Кензит. След като пълният доклад за операцията стигна до Лангстън Овърхолт и стана ясно, че екипажът на „Орегон“ е предотвратил унищожаването на „Еър форс 2“, нямаше никакви спънки да си получат парите, които не само покриха всички поправки, но и останаха.
	Фактът, че Кензит, Базен и Руис са действали заедно, беше шок за американските военни и разузнавателни агенции. Но онова, което изненада Хуан най-много, бе самоличността на другия човек на яхтата на Кензит. Един-единствен кадър от видеозаписа от дрона беше достатъчен да идентифицират Браян Уошбърн, бившия губернатор на Флорида и логичния избор за вицепрезидент, ако „Еър форс 2“ беше паднал в океана. Последвалото преглеждане на файловете в компютъра му извади на бял свят видеозапис, вероятно направен благодарение на всевиждащото око на „Сентинел“, на който Уошбърн убиваше някакъв изнудвач.
	Разбира се, никой нямаше да пресъздаде в скоро време възможностите на „Сентинел“, особено в пещера, която сега беше изпълнена с убийствена радиоактивност. Имаше опасения, че радиацията ще изтече и в езерото Пелигре, но засега никой не беше засякъл замърсяване.
	Дори пещерата да беше останала непокътната, възстановяването на „Сентинел“ нямаше да е възможно без проучванията и проектите на Лутцен и Кензит. Но Хуан не хранеше илюзии и знаеше, че американското правителство няма да се предаде лесно. Беше сигурен, че самото знание, че подобна технология е постижима, вече е дало началото на свръхсекретни изследвания.
	Компютърът показваше, че са стигнали точните координати. Хуан насочи лъча на фенера си нагоре и видя сребристия отблясък, показващ наличието на въздух. Вдигна палци към Макс и излезе на повърхността.
	Надигна се на ръба на пода на пещерата и помогна на Макс да се качи.
	Макс свали маската си и изплю регулатора.
	— Знаеш ли – каза той с глас, заглушен от мрака около тях, – сега можех да съм затънал до гуша в работа по поправките.
	Хуан се разсмя.
	— Помислих си, че ще искаш да видиш това, защото го пропусна на Хаити.
	— Помислил си, че ще искам да видя някаква влажна тъмна пещера? Случайно да ти приличам на морлок?
	— На половин морлок. Но пещерата няма да остане тъмна още дълго.
	Хуан извади мощните LED лампи от водонепроницаемата си раница и ги нареди на пода. Когато ги включи, Макс скочи на крака.
	Пещерата, в която се намираха, беше три пъти по-голяма от онази в Хаити – толкова огромна, че светлината не достигаше до стените й. Ярки зелени кристали проблясваха във всяка пукнатина; някои бяха с формата на розети, други бяха дебели колкото кедри и се издигаха от пода, за да стигнат до високия таван.
	— Да ме вземат мътните, това е Изумруденият град на Батман – възкликна Макс и потърка радостно ръце. – Ударихме джакпота.
	— Това не са изумруди. А селен, оцветен от медните примеси. Не е ценен като минерал сам по себе си, но за онзи, който знае как да създаде „Сентинел“, мястото е безценно.
	— Откъде знаеше, че ще е тук? – попита Макс, докато се въртеше в кръг, зяпайки великолепието около себе си.
	— От видеото, което залисахме от кабинета на Кензит на яхтата. На стената имаше карта, на която пишеше „Фаза 2“. Отдолу беше отбелязал точните координати, както и трето число, за което впоследствие се сетих, че е дълбочината. Бях сигурен, че е открил друга пещера. И реших, че ако е като онази в Хаити, си заслужава да намерим начин да стигнем до нея.
	— Кой знае, може никъде по света да няма друго място като това.
	— Може и да си прав. Единствената подобна пещера, откривана досега, се намира в северната част на Мексико и се нарича Пещерата на кристалите, но тамошните са съвсем бели, така че нямат качествата на кристалите от Оз.
	Макс внезапно престана да зяпа чудесата около себе си и погледна Хуан.
	— Страхувал си се, че Кензит може да продаде технологията си на някого и да му позволи да построи друг „Сентинел“ тук. Затова унищожи яхтата му.
	Хуан клекна и взе един кристал, за да разгледа страните му, като внимаваше да не се пореже.
	— Унищожих яхтата, защото Кензит трябваше да си плати, че нападна хората ми. Но наистина се тревожех, че ако оцелее, ще си откупи свободата с тайните за „Сентинел“ и местоположението на тази пещера.
	— Не мога да те виня. Аз самият не бих доверил на никого подобна технология. Ако абсолютната власт развращава абсолютно, владеенето на „Сентинел“ би поставило почти всеки в позицията да се превърне за нула време в тиранин.
	— Както вече се убедихме. И ако човек като Кензит може да бъде развратен от толкова много власт, представи си само какво може да направи едно правителство с нея.
	— Кой знае за това място?
	— Само ние. Реших, че ако Лангстън Овърхолт остане в неведение, това няма да му навреди. Освен това пещерата е на мексиканска територия, така че американското правителство не може да има особено основателни претенции към нея.
	— Ами ако мексиканското правителство беше надушило за съществуването й?
	— Тогава щеше да стане сложно. Биха могли да я задържат за себе си или да я продадат, на когото си поискат. На конгломерат с дълбоки джобове. На наркокартел.
	— Това повдига един сериозен въпрос. Кой притежава пещерата?
	—Аз.
	Макс го изгледа с изненада.
	— Ти ли?
	— Открих името на кухата фирма, през която я с купил Кензит. Тъй като собственикът на фирмата вече е покойник, направих напълно законна оферта за тази на пръв поглед безполезна земя, включително за правата върху полезните изкопаеми. Остава само да се подготвят документите.
	— Но как Кензит е открил това място?
	— Кой знае? – сви рамене Хуан. — С геологични проучвания. Или може да е използвал „Сентинел“ по някакъв начин. Така и няма да разберем на какво е бил способен телескопът, след като Кензит е мъртъв и плановете са унищожени. Не е сигурно дали някой някога ще успее да пресъздаде труда му. Да се надяваме, че това няма да стане.
	— Кензит беше психопат, но и гений, нали?
	— Бих казал, че беше по-умен от всеки един от нас, може би доста. Но грешката му беше, че се мислеше за по-умен от всички ни заедно.
	Хуан извади две кутии бира „Корона“ от раницата и подаде едната на Макс. Чукнаха се и седнаха да се насладят на гледката.
	— И ще ти кажа едно, приятелю – с доволна усмивка добави Хуан. – Винаги бих предпочел екип от умни хора пред един гений.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Clive Eric Cussler, Boyd Morrison – Piranha 2015
	Клайв Къслър, Бойд Морисън – Прираня
	Американска. Първо издание.
	Превод: Венцислав Божилов
	Редактор: Мария Василева
	Корица: „Megachrom“
	Комп. обработка: Десислава Петкова
	Издател: ИК „Бард“ (2017)
	Сканиране: Тихомир Минчев
	Разпознаване корекция и форматиране: MiroD54