Клайв Къслър, Крейг Дърго
	Свещения камък


	Нови приключения на загадъчния морски екшън герой Хуан Кабрило и неговия оборудван по последна дума на техниката шпионски кораб „Орегон“…


	В далечната пустош на Гренландия млад учен открива артефакт, останал скрит в пещера в продължение на хилядолетия: радиоактивен метеорит на 50 000 години, известен като Свещеният камък. Но удивителната находка го поставя на мушката на две враждуващи групировки, които също търсят камъка.
	Едната групировка е от мюсюлмани екстремисти, откраднали ядрена установка. С мощта на метеорита те могат да изтрият от лицето на Земята всеки град на Запад. Другата група е ръководена от индустриалец мегаломан, който иска да унищожи напълно исляма.
	Заклещени между двете враждуващи групировки, Хуан Кабрило и неговият екип са принудени да се борят, за да спасят учения и Свещеният камък — и да предотвратят избухването на Трета световна война…


>
	Действащи лица:

	Хуан Кабрило — председател на Корпорацията
	Макс Ханли — президент на Корпорацията
	Ричард Труит — вицепрезидент на Корпорацията


	Оперативен екип на корпорацията:

	Джордж Адамс — пилот на хеликоптер
	Рик Барет — помощник-командир
	Моника Крабтри — координатор продоволствие и транспорт
	Карл Гънън — общи операции
	Чък Гъндърсън-Маляка — пилот, командир на самолет
	Майкъл Холпърт — финанси и счетоводство
	Клиф Хорнсби — общи операции
	Джулия Хъксли — лекар
	Пит Джоунс — общи операции
	Хали Касим — общи операции
	Лари Кинг — снайперист
	Франклин Линкълн — общи операции
	Боб Мидоус — общи операции
	Джуди Майкълс — пилот
	Марк Мърфи — общи операции
	Кевин Никсън — специалист специални ефекти
	Трейси Пилстън — пилот
	Сам Прайър — инженер, специалист по двигатели с вътрешно горене
	Том Райс — общи операции
	Линда Рос — охрана и наблюдение (общи операции)
	Еди Сенг — началник брегови операции (общи операции)
	Ерик Стоун — оператор командна зала (общи операции)


	Други:

	Лангстън Овърхолт IV: — агент на ЦРУ, който наема Корпорацията
	Халифакс Хикман — индустриалец, милиардер
	Крис Хънт — американски офицер, убит в Афганистан
	Мишел Хънт — майка на Крис
	Ерик Червения — легендарен изследовател
	Емирът на Катар — държавен глава на Катар
	Джон Акерман — археолог, който открива метеорита в Гренландия
	Клей Хюс — убиец, нает да вземе гренландския метеорит
	Петер Вандервалд — южноафрикански търговец на смърт
	Майк Нилсън — пилот, нает да закара Хюс до Монт Форел
	Уди Кембъл — пияница от Гренландия, който заема на Кабрило снегоходна машина
	Алимейн Ал-Халифа — терорист, който планира да взриви бомба в Лондон
	Скот Томпсън — командир на отряд от „Фри Ентърпрайз“
	Томас Дуайър-Ти Ди — учен от ЦРУ, който открива опасността от метеорита
	Мико Насуки-Майк — астроном от Националната служба за океанографски и атмосферни изследвания (НСОАИ)
	Сауд ал-Шейх — саудитски официален организатор на хаджа.
	Джеймс Бенет — пилот, който превозва метеорита от Фарьорските острови до Англия
	Небаил Абабити — терорист от лондонската операция
	Ми Лос Костас — капитан на „Лариса“, кораба, който доставя бомбата в Англия
	Били Джо Шей — собственик на спортна кола Ем Джи Ти Си от 1947-а, която Кабрило взема назаем, за да преследва бомбата
	Роджър Ласитър — корумпиран агент на ЦРУ, който доставя метеорита в Мейдънхед
	Елтън Джон — легендарен музикант
	Амад — млад йеменец, който ще носи бомбата
	Дерек Гулдън — собственик на публичен дом в Лондон
	Джон Флеминг — шеф на МИ-5
	Доктор Джак Бърг — лекар от ЦРУ, който принуждава Томпсън да проговори
	Уилям Скътър — капитан от военновъздушните сили, който ръководи отряда в Медина
	Патрик Колган — упълномощен армейски офицер, ръководител на отряда, който връща молитвените килимчета в Риад.


	Пролог

	Преди петдесет хиляди години на милиони километри от Земята една планета се разтърсвала от конвулсии, за да извести гибелта си. Планетата била много стара, но участта й била предвещана от звездите. Тя имала нестабилна орбита и полюсите й непрекъснато си сменяли местата.
	Планетата се състояла от скали и магма и имала метално ядро. Били изминали безброй еони, откакто се била образувала и изстинала, имала и атмосфера. Газообразните слоеве се състояли от аргон, хелий и малко водород. На повърхността й се зародил живот — микроби.
	Планетата така и нямала шанса да развие сложни форми на живот. Микробите поглъщали молекулите кислород, за да се размножават, и пречели на повърхността и в атмосферата да се развият клетки, които да еволюират. Каменната повърхност на планетата се превърнала в супернагорещена течна каша, понеже всяко завъртане около слънцето й я приближавало все по-близо до огнената пещ. Планетата не се въртяла около собствената си ос както Земята, а се търкаляла все по-бързо и сменяла местата на полюсите си, от което разтопената скална повърхност започнала да се разпростира като вулканична лава.
	С всеки час, с всяка минута, с всяка секунда планетата се приближавала все по-близо до слънцето си и постепенно сменила обвивката си, сякаш Божията ръка изстъргала повърхността й с телена четка.
	Звездният прах, който бил разпръснат в атмосферата, стигнал до края на газообразната обвивка и нагорещен до бяло от слънцето, избухнал с мощта на хиляди атомни бомби. Притеглени обратно към повърхността от гравитацията, бомбардиращите частици избили още от крехката кора. Все по-голяма част от нея се изгубвала.
	На обречената планета й оставало още малко живот.
	Когато защитната обвивка изчезнала в космоса, температурата на вътрешното метално ядро продължила да се повишава и то започнало да се върти. По повърхността се появили огромни пукнатини, от които в космоса излитали все по-големи и по-големи късове разтопени скали. А през това време металното ядро нараствало с неимоверна сила. Всичко станало изведнъж. Огромна скална отломка от близката до слънцето страна се откъснала. Полюсите си сменили местата за последен път и планетата започнала бясно да се върти.
	След което избухнала.
	Милиони метални кълба полетели в космоса, молекулите им се пренареждали, докато те се топели като припой под пламъците. Няколко извадили късмет и преминали през гравитационното поле на слънцето. След което се отправили на дълго пътуване в дълбоките предели на космоса.


	Десетки хиляди години изминали откакто незнайната планета избухнала, разпръсвайки останките си из Вселената. Отдалече приближаващите се отломки изглеждали сини. Една от тях се превърнала в идеално оформена сфера. Много парчета били привлечени към повърхността на други планети в космоса, но едно стигнало по-далеч от останалите и накрая паднало на планета, наречена Земя.
	Металното кълбо проникнало в земната атмосфера, летейки ниско от запад на изток. Разцепило се в йоносферата и от него се откъснала малка сферична топка от чист метал. Метеорът майка навлязъл на трийсет и пет градуса ширина. На тази ширина било сухо и безводно. Бебето, по-малко и по-леко, било привлечено още по на север и се отправило към шейсет и шест градуса ширина, където повърхността била покрита със слой от лед и сняг.
	Две различни ширини на една и съща планета довели до два различни резултата.
	Майката от стопен метал се превърнала в светещо кълбо, след като изстреляла новороденото. Тя минала над брега и се устремила към безводна пустиня, спускайки се все по-ниско и по-ниско. Взривявайки се над пясъци, скали и кактуси, тежащата шейсет и три тона отломка от никелово-желязна сплав с диаметър сто метра се стоварила върху земята и издълбала в сухата почва кратер с диаметър от два километра. Облаци прах се надигнали към небето и после започнали да кръжат около Земята. Трябвало да минат месеци, преди целият прахоляк да се уталожи.
	Отрочето било чисто и сребристосиво. В резултат на първоначалния взрив и молекулното пренареждане, докато се движело в пространството, то се превърнало в идеална по форма сфера, която изглеждала досущ като срасналите геодезични куполи. Отправяйки се още по-надалеч, тя прелетяла тихо през пространството, гладката й повърхност срещнала малка съпротива от земната атмосфера, у нея нямало и следа от гнева и яростта, стаени у майката. Падала все по-ниско и по-ниско, като топка за голф.
	Понесла се към брега на остров, покрит с лед, все едно била привлечена към него с магнит. Диаметърът й бил четирийсет и пет сантиметра, тежала петдесет килограма. Полетяла надолу и когато се оказала само на три метра от снега и леда, загубила набраната скорост и гравитацията я свалила на земята. Твърдата й метална повърхност стопила диря в снега и леда, както топка, търкулната от дете, което иска да си направи снежен човек.
	Енергията й се изчерпила, топлината й се разсеяла и тя спряла в полите на скована от лед планина.


	— От ада ли се е пръкнало това желязо? — попита мъжът на исландски, като бутна топката с тоягата си.
	Беше нисък, но с яки мускули, които свидетелстваха за години на тежък труд и много мъки. Косата му и гъстата брада, набола по бузите му, бяха яркочервени като огньовете на Хадес. Дебела бяла козина покриваше тялото му, а панталоните му бяха ушити от тюленова кожа, подплатена с овча вълна. Мъжът лесно се гневеше и честно казано, си беше чист варварин. Изгонен от Исландия заради убийство през 982 година, той повел хората си през леденото море към покрития с лед остров, където живееше сега. През последните осемнайсет години бе построил селище върху скалистия бряг и колонията му се изхранваше с лов и риболов. С времето бе започнал да се отегчава. Мъжът, Ерик Червения*, искаше да изследва, да предвожда, да покорява нови земи.
	[* Норвежки мореплавател, основател на първото норвежко селище в Гренландия. — Б.пр.]
	През 1000 година той се отправи навътре да види какво се простира на запад.
	Отначало го придружаваха единайсет мъже, но след пет месеца поход в предстоящата пролет бяха останали само петима. Двама бяха попаднали в, пукнатини в леда, крясъците им още смущаваха съня на Ерик. Трети се беше подхлъзнал върху леда и си бе разбил главата на една стърчаща скала. Беше се гърчил в страшни мъки дни наред, нито виждаше, нито чуваше, докато, слава богу, не умря една нощ. Четвърти го отвлече голяма бяла мечка, когато една вечер се отдалечи прекалено много от лагерния огън, за да търси потока със сладка вода, който се кълнеше, че чувал как ромоли наблизо.
	Двама ги отнесе болест, раздиращата кашлица и треската убедиха останалите оцелели, че зли сили се прокрадват и дебнат наоколо. С оредяването на редиците настроението рязко се промени. Въодушевлението и почудата, която бе обзела мъжете в началото, се изпариха и отстъпиха място на чувство за обреченост и суеверия.
	Сякаш походът беше прокълнат и мъжете плащаха.
	— Вдигни топката — заповяда Ерик на най-младия член от отряда, единственият роден на острова.
	Юношата Олаф Перката, син на Олаф Рибаря, беше схватлив. Странната сива сфера стоеше върху скалистия зъбер, сякаш поставена от Божията ръка. Нямаше как да знае, че нещото беше паднало от небето преди близо четирийсет и осем хиляди години. Олаф предпазливо се приближи към сферата. Всички в отряда бяха изпивали избухливия нрав на Ерик; в интерес на истината всеки на ледения остров знаеше историята му. Ерик не молеше — той нареждаше, — така че Олаф не направи опит да се възпротиви или спори; Той само преглътна тежко и се наведе надолу.
	Ръцете на младежа докоснаха сферата и той усети студената й гладка повърхност. За частица от секундата почувства как сърцето му прескача — но продължи. Помъчи се да я вдигне, но тя се оказа прекалено тежка за умореното му от прехода тяло.
	— Имам нужда от помощ — каза Олаф.
	— Ти — нареди Ерик, като посочи друг мъж с тоягата си.
	Гро Убиеца, по-висок мъж със светлоруса коса и бледосини очи, пристъпи три крачки напред и хвана сферата от едната страна. Двамата мъже напрегнаха мускулите на гърба си и я вдигнаха до нивото на хълбоците си, после погледнаха към Ерик.
	— Направете носилка от моржова кожа — нареди водачът. — Ще я отнесем обратно в пещерата и ще построим светилище.
	Без да каже нито дума повече, Ерик тръгна през снега, като остави другите да се погрижат за находката. Два часа по-късно сферата беше на сигурно място в пещерата. Ерик тръгна да измисля в какво да я сложи, защото вярваше, че металното чудо е пратено право от боговете горе в небесата.
	Червения остави Олаф и Гро да пазят свещения камък, докато той се върне в селището на брега за още хора и материали. Когато стигна там, научи, че в негово отсъствие жена му го е дарила със син. Нарече го Лейф*, в чест на пролетта, после го остави на майка му да го отгледа. С още осемдесет мъже, снабдени със сечива, с които да копаят в пещерата, където сферата щеше да бъде скрита, той тръгна на север към далечната планина. Лятото беше близо и слънцето не залязваше по цял ден.
	[* Лейф Ериксон — норвежки изследовател, за който се смята, че пръв е достигнал бреговете на Северна Америка още в края на Х век.]


	Гро Убиеца се обърна върху покрития с кожа нар и изплю козината от устата си.
	Прокара ръка по мечата кожа и с изненада откри как в дланта му остана цяла топка косми. После погледна към сферата под играещата светлина на факлата, закачена на стената.
	— Олаф — повика той юношата, който спеше близо до него, — време е да станем и да посрещнем деня.
	Момчето се завъртя и се обърна към Гро. Очите му бяха червени и кървясали, кожата му беше покрита с петна и се лющеше. Изкашля се леко, надигна се и погледна към по-възрастния мъж в мъждивата светлина. Косата на Гро капеше и лицето му имаше нездрав цвят.
	— Гро — посочи Олаф, — носът ти.
	Мъжът вдигна опакото на ръката към носа си и видя червената кръв. Все по-често носът му кървеше. Бръкна в устата си и напипа болния зъб. Зъбът остана в пръстите му. Хвърли го настрани и се изправи.
	— Ще сваря плодовете — рече той.
	Разрови огъня, добави още съчки от стопяващия се запас дърва, после извади торбата от тюленова кожа, в която държаха червените плодове, от които сутрин си варяха отвара. Излезе от пещерата и напълни очукания метален съд с вода от потока при близкия топящ се ледник, след това погледна резките, отбелязани върху стената отвън.
	Още две-три дни и Ерик Червения трябваше да се появи.
	Когато Гро се върна в пещерата, Олаф вече беше станал, беше си обул тънките кожени панталони, а ризата му стоеше на близката скала. Чешеше гърба си с пръчка, кожата му се лющеше на земята като първия лек снежец в началото на зимата. Щом сърбежът намаля, той навлече през глава кожената риза.
	— Нещо става — рече Олаф. — С всеки изминал ден и двамата се разболяваме все повече и повече.
	— Може да е от задушния въздух в пещерата — отвърна тихо Гро и постави съда върху огъня.
	— Според мен е това — промълви Олаф и посочи сферата. — Мисля, че е прокълнато.
	— Можем да се изнесем извън пещерата — предложи Гро — и да си опънем палатка.
	— Ерик ни нареди да стоим вътре в пещерата. Страхувам се, че ако се върне и ни завари навън, ще изпитаме гнева му.
	— Погледнах резките — рече Гро. — Трябва да се върне след три нощи — не повече.
	— Ще се редуваме да бдим за завръщането му — тихо отвърна Олаф, — и бързо ще се приберем вътре, преди да ни е хванал.
	Гро разбърка плодовете във врящата вода.
	— Внезапна смърт или бавна болест — мисля, че е по-добре да избегнем това, което знаем, че ще стане, вместо да се тревожим за нещо, което я стане, я не стане.
	— Още няколко дни — прошепна Олаф.
	— Още няколко дни — съгласи се Гро, като бръкна с металния черпак в котлето. Напълни две метални чаши с отварата и подаде едната на момчето.


	След още четири резки на входа на пещерата, Ерик Червения се завърна.
	— Имате раздираща кашлица — рече той, щом видя състоянието на двамата мъже. — Не искам да заразите останалите. Върнете се в селището, но останете в хижата от северния край.
	На другата сутрин Олаф и Гро се отправиха на юг, но така и не стигнаха до дома.
	Олаф си отиде първи, отслабналото му сърце просто не издържа и спря три дни след началото на похода. Участта на Гро не беше много по-различна. Когато вече не можеше да ходи, той си направи лагер. Косматите зверове дойдоха скоро след това. Онова, което не се изяде веднага, беше разпръснато от хищниците, докато накрая от Гро не остана нито следа.


	След като видя как двамата му мъже изчезват в далечината, Ерик събра копачите, строителите и каменоделците, които бе довел със себе си от селището. Разчисти място в прахта на пода на пещерата и започна да рисува замисъла си с клечка.
	Кроежът беше амбициозен, но дар от небесата не можеше да бъде подминат с лека ръка.
	Същия ден първите работници започнаха да разучават пещерата. След известно време щяха да разберат, че тя се простира близо километър и половина навътре в планината и надолу температурата й все повече се повишава. В дълбините й откриха голямо езеро с питейна вода, сталактити висяха от тавана и сталагмити се издигаха от пода.
	Отряди мъже бяха изпратени към брега да търсят дълги трупи, донесени от морето, за да сковат стълби нагоре и надолу из коридорите, докато другите дълбаеха стъпала в скалите. Сложни врати бяха измайсторени от скални късове, които се въртяха върху точно пресметнати панти, за да скрият нещото от онези, които щяха да пожелаят да се възползват от силата му. Издълбани бяха руни и изваяни статуи от камъка, а от няколкото отвора, през които в пещерата влизаше свеж въздух, струеше светлина. Ерик надзираваше работата от селището на брега. Рядко идваше в пещерата, оставяше провидението да го напътства.
	Мъжете идваха, работеха, разболяваха се и умираха само за да бъдат заменени с нови.
	Когато пещерата беше завършена, Ерик беше погубил една десета от хората си и поселището никога повече нямаше да се съвземе. Само веднъж синът му Лейф видя величествения градеж.
	Ерик нареди входът да бъде запечатан и нещото беше оставено на тези, които щяха да дойдат.


	Първа част


	1.

	Лейтенант Крис Хънт рядко говореше за миналото си, но мъжете, с които служеше, се бяха досетили за някои неща от държанието му. Първото беше, че Хънт не е израснал в някое затънтено селце и не използва армията, за да види свят. Той беше от Южна Калифорния. И ако го натиснеха, Хънт сам щеше да си признае, че е израснал в околностите на Лос Анжелис, без обаче да разкрие, че всъщност е отгледан в Бевърли Хилс. Също така беше ясно, че Хънт е командир по рождение — не покровителстваше никого, нито се правеше на нещо повече, но не скриваше и факта, че е способен и умен.
	Третото нещо мъжете откриха днес.
	Мразовит вятър духаше от планините в афганската долина, където взводът под командването на Хънт бе опънал лагера си. Хънт и още трима войници се бореха с една палатка, която искаха да сгънат и приберат. Докато събираха краищата надълго, сержант Том Агнес реши да попита дали е верен слухът, който беше чул. Хънт му подаде края на палатката, за да може да я сгънат наполовина.
	— Сър — рече Агнес, — говори се, че сте завършили университета „Йейл“ — вярно ли е?
	Всички мъже носеха тъмни ски маски, но Агнес беше достатъчно близо, за да види очите на командира. Искрица на изненада пламна бързо, после изгасна в примирение. Хънт се усмихна.
	— А — отвърна тихо той, — разбрал си ужасната ми тайна.
	Агнес кимна и сгъна палатката на две.
	— „Йейл“ не е точно армейски пункт за набиране на войници.
	— Джордж Буш е учил там — изтъкна Хънт. — Бил е военноморски пилот.
	— Мислех, че е служил в Националната гвардия — обади се Хесус Херера, който поемаше палатката от Агнес.
	— Джордж Буш-старши — поясни Хънт. — Нашият президент също е завършил „Йейл“, и да, бил е пилот на самолет и Националната гвардия.
	— „Йейл“ — промърмори Агнес. — Ако нямаш нищо против, че питам, как се озова тук?
	Хънт изтръска снега от ръкавиците си.
	— Записах се доброволец — каза той. — Също като теб.
	Агнес кимна.
	— Давайте да приключим с развалянето на лагера — подкани Хънт и посочи към близката планина — и да се отправим натам, за да открием копелето, което нападна Съединените щати.
	— Да, сър — отвърнаха мъжете в един глас.
	Десет минути по-късно, с двайсет и пет килограмови раници на гърбовете, започнаха да изкачват планината.


	В град, който изобилстваше от красиви жени, на четирийсет и девет години Мишел Хънт все още караше мъжете да извръщат глави. Висока, със светлокестенява коса и синкаво-зеленикави очи, тя беше благословена с фигура, която не изискваше нито постоянни диети, нито безкрайни упражнения, за да изглежда стройна. Устните й бяха сочни, а зъбите — равни, но очите й като на кошута и безупречната й кожа правеха най-силно впечатление. Беше красива жена, но красивите жени са толкова често срещано явление в Южна Калифорния, колкото слънцето и земетресенията.
	Това, което привличаше хората към Мишел, не се създаваше с хирургически скалпел, заглаждаше с дрехи или маникюр, или добиваше с амбиция или промяна. Мишел притежаваше нещо, което караше и мъжете, и жените да я харесват и да се тълпят около нея — тя беше щастлива, доволна и ведра. Мишел Хънт беше себе си. И хората се рояха наоколо й като пчели над разцъфнало цвете.
	— Сам — каза тя на бояджията, който тъкмо довършваше стените в художествената й галерия, — вършиш толкова хубава работа.
	Сам беше на трийсет и осем години и се изчерви.
	— Само най-доброто за вас, госпожо Хънт — отвърна той.
	Сам беше боядисвал галерията й и когато я отвори преди пет години, както и къщата й в Бевърли Хилс, вилата край езерото Тахо и сега повторно боядисваше тук. И всеки път тя го караше да се чувства оценен и талантлив.
	— Искаш ли бутилка вода, или кока-кола, или нещо друго? — попита тя.
	— Нищо не искам, благодаря.
	Тъкмо в този миг асистентката й се провикна от предната част на галерията, че я търсят по телефона, и тя се усмихна, махна му и се отдалечи.
	— Това се казва дама — прошепна тихо Сам, — истинска дама.
	Когато стигна до предната част на галерията — бюрото й гледаше към Родео Драйв, — Мишел забеляза, че един от художниците, които представяше, влиза през входната врата. И тук приветливостта щедро й се беше отплатила — художниците са капризно и темпераментно племе, но протежетата на Мишел я обожаваха и рядко сменяха галерията. Това, плюс фактът, че беше започнала бизнеса си с достатъчно начален капитал, допринесе много за успеха й в годините.
	— Сигурна бях, че днес ще е хубав ден — каза тя на брадатия мъж. — Не знаех само, че ще е такъв, защото любимият ми художник, ще се отбие да ме види.
	Мъжът се усмихна.
	— Само да се обадя по телефона — продължи тя — и ще си поговорим.
	Помощничката й придружи художника до мястото за срещи с дивани и бар от едната страна. Докато Мишел се плъзгаше на стола си и вдигаше телефона, помощничката й попита художника какво ще пие и след няколко секунди започна да слага смляното кафе в машината, за да му пусне капучино.
	— Мишел Хънт.
	— Аз съм — каза един дрезгав глас.
	Гласът нямаше нужда от представяне. Беше й завъртял главата, когато беше само на двайсет и една, току-що пристигнала от Минесота в Южна Калифорния в търсене на нов живот, пълен със забавления и слънце, през 80-те. След връзка на пресекулки, наложена както от невъзможността му да се обвърже, така и от честите отсъствия заради работата му, тя му беше родила син на двайсет и четири години. И макар че името му така и не се появи върху акта за раждане — нито двамата живяха действително заедно преди или след това, — си останаха близки. Толкова близки, колкото мъжът изобщо позволяваше на някого да се приближи.
	— Как си? — попита тя.
	— Добре съм.
	— Къде си?
	Стандартен въпрос, който му задаваше, за да разчупи леда. През годините отговорът беше варирал от Осака до Перу, Париж, Таити.
	— Чакай малко — каза спокойно мъжът. Загледа се в движещата се карта на предната стена до пилотската кабина на самолета си. — На хиляда мили от Хонолулу, на път към Ванкувър, Британска Колумбия.
	— На ски ли отиваш? — попита тя. Обичаха да ходят на ски двамата.
	— Строя небостъргач — отвърна той.
	— Все се захващаш с нещо.
	— Така е — потвърди той. — Мишел, обаждам се, защото чух, че нашето момче е било изпратено в Афганистан — добави тихо.
	Мишел не знаеше — разпределението беше тайна и Крис не можеше да й каже къде отива.
	— Мили боже! — възкликна тя. — Това не е на добро.
	— Точно това си помислих, че ще кажеш.
	— Как разбра? — поинтересува се Мишел. — Винаги съм се удивлявала на способността ти да измъкваш информация.
	— Не съм магьосник — засмя се мъжът. — Но пък имам в джоба си толкова много сенатори и политици, че трябва да си купя по-широки панталони.
	— Знаеш ли как върви?
	— Май мисията се е оказала по-трудна, отколкото е очаквал президентът — заразказва той. — Крис явно ръководи преследвачески отряд, който има за цел да открие лошите. Ограничен контакт засега — но според моите източници е гадна и мръсна работа. Не се учудвай, ако не ти се обади известно време.
	— Страхувам се за него — сподели Мишел.
	— Искаш ли да уредя нещата? — попита мъжът. — Да накарам да го отзоват и да го върнат обратно?
	— Мислех, че той те накара да обещаеш никога да не го правиш.
	— Така е — призна мъжът.
	— Тогава недей.
	— Ще ти се обадя пак, когато разбера повече.
	— Ще идваш ли скоро насам? — попита Мишел.
	— Ще ти се обадя, ако идвам — отговори мъжът. — Трябва да затварям, по сателитната линия има смущения. Сигурно са слънчеви петна.
	— Моли се момчето ни да остане невредимо — въздъхна тя.
	— Мога да направя нещо повече — каза той и разговорът приключи.
	Мишел постави слушалката на вилката и се облегна назад. Бившият й не беше от хората, които показваха тревога или страх. Въпреки това загрижеността за сина му беше доловима и искрена. Можеше само да се надява, че тревогата му е напразна и че Крис скоро ще се прибере у дома.
	Стана от бюрото и се отправи към художника.
	— Кажи ми, че ми носиш нещо хубаво — усмихна му се спокойно тя.
	— Навън, във вана — засуети се художникът, — мисля, че ще го харесаш.


	Четири часа след изгрев-слънце, триста и петдесет метра по-високо нагоре по билото от лагера, в който бяха прекарали нощта, взводът на Хънт срещна решителен враг. Огънят дойде от изток, от ред пещери точно над главите им. И започна изведнъж. Пушечни изстрели, ръчни противотанкови гранати, минохвъргачки, картечен огън заваля надолу. Врагът взриви планината, за да предизвика свлачища, и скалите се затъркаляха надолу; бяха минирали мястото, където войниците на Хънт потърсиха убежище.
	Целта на врага беше да премахне отряда от раз — и за малко щяха да я постигнат.
	Хънт се беше прислонил зад няколко големи скали. Куршуми рикошираха от камънаците отстрани, отломки хвърчаха из въздуха и улучваха мъжете му. Нямаше къде да се скрият, накъде да напреднат, а отстъплението им беше прерязано от скално свлачище.
	— Радио — провикна се Хънт.
	Половината му отряд беше на двайсетина метра напред, една четвърт от хората бяха още по-напред и вляво. За щастие радистът беше останал близо до лейтенанта. Мъжът пропълзя по гръб към Хънт, за да запази радиото. Заради усилията го раниха в капачката, когато един куршум улучи вдигнатото му коляно, докато се плъзгаше. Хънт успя да го извлече.
	— Антенсио — извика Хънт на мъжа, който се намираше на няколко метра от него, — погрижи се за раната на Ласитър.
	Антенсио притича и се залови да реже панталоните на радиста. Видя, че раната не е много дълбока и започна да я превързва, докато Хънт включваше радиото и нагласяваше скалата.
	— Ще се оправиш, Ласитър — окуражи той радиста. — Ще повикам бързо помощ. И ще те евакуираме.
	Върху лицето на войника беше изписан страх. За повечето от тях, както и за Хънт, това бе бойно кръщение. Като техен командир той трябваше да поеме контрола и да състави план.
	— Тук отряд три — извика Хънт в микрофона, — нуждаем се от подкрепление, координати три-нула-едно-осем. Подложени сме на силен обстрел.
	— Отряд три — отвърна незабавно гласът, — докладвай положението.
	— Приклещени сме — отговори Хънт. — Превъзхождат ни. Положението е критично.
	Погледна нагоре, докато говореше. Десетина брадати мъже в развяващи се роби се спускаха надолу по хълма.
	— Стреляйте нагоре, момчета — изкрещя той на предната половина на отряда си. След секунда се изсипа дъжд от куршуми.
	— Отряд три, имаме един АС-130 на две минути, тръгва към вас. Четири хеликоптера — два товарни и два бойни — ще излетят след три. Ще им трябват още десет минути, за да стигнат до местоположението ви.
	Хънт чуваше воя на огромната задвижвана от перки бойна машина, която се издигаше от каньона на мили разстояние под тях. Надникна иззад скалите и видя как осем от враговете им продължават да се спускат надолу по склона. Изправи се и изстреля противотанкова граната. Свистене, после гърмеж, когато главата се стрелна във въздуха и избухна. Последва я автоматичен откос.
	— Отряд три, потвърди.
	— Отряд три потвърждава — извика Хънт в микрофона.
	На мястото на осмината сега бяха останали само четирима. Намираха се на двайсетина метра от предния отряд. Хънт извади щика си и го зави отпред. Предният отряд изглеждаше като парализиран. Млади бяха, неопитни и щяха да ги прегазят. Граната падна близо до канарите и избухна. Върху тях се посипаха парчета скали и прахоляк. По-нагоре от планината започна да се спуска нова група бунтовници. Хънт се изправи и откри огън. Пробяга двайсетте метра напред до мъжете си и застана начело срещу приближаващия се враг.
	Три е магическо число, толкова Хънт простреля в корема. Последния прониза с щика си, понеже пълнителят му беше празен. Извади пистолета от кобура си и го довърши с един изстрел, после го пусна на земята. Презареди, изправи се и отново започна да стреля.
	— Прикрийте се, момчета — извика той, — зад скалите!
	Двама по двама хората му се оттеглиха до относителното прикритие на канарите отзад, докато останалите продължаваха да обстрелват настъпващия враг. Врагът се беше надрусал с дестилиран опиум, криворазбран религиозен плам и листа от кхат*, които дъвчеха. Склонът беше поаленял от кръвта на падналите им другари, но те продължаваха да настъпват.
	[* Листа на дърво, виреещо на Арабския полуостров, които се използват като упойващо средство. — Б.пр.]
	— Отряд три! — изкрещяха по радиото.
	Антенсио се протегна към апарата.
	— Тук отряд три — каза той. — Командирът не е при радиоприемника, 367 се обажда.
	— Засякохме В-52 при друга мишена — продължи гласът. — Отклонихме го да ви помогне.
	— Прието, ще предам на лейтенанта.
	Но Антенсио така и не успя да предаде съобщението.
	Само Хънт и един прошарен стар сержант бяха останали на предната линия при пристигането на АС-130. След секунда оловна стена се изля от 25–, 40- и 105-милиметровите оръдия, които се подаваха от двете му страни.
	Сержантът беше виждал огъня от „Спектър“ и преди, и не си губеше времето.
	— Да се оттеглим, сър — извика той на Хънт, — имаме няколко секунди прикритие.
	— Върви, върви, върви — рече Хънт, хвана сержанта и го блъсна към прикритието. — Аз съм зад теб.
	Сержантът се отдалечи по диагонал от сипещите огън оръдия. След няколко секунди пилотът вдигна бойния самолет и прибра оръдията, за да направи завой и да се върне обратно през тесния каньон. Докато се върне за втора атака, седмина от враговете продължиха напред. Хънт прикри оттеглянето на сержанта си.
	Уби петима от тях, като използваше ту миномета, ту ожесточен автоматичен огън. Но двама успяха да се приближат до позицията му. Единият го рани в рамото, когато понечи да отстъпи.
	Вторият му преряза гърлото с ужасен на вид извит нож.
	Снижавайки се надолу, готов да поднови стрелбата, пилотът на АС-130 видя как Хънт беше убит и го съобщи по радиото на другите самолети. Останалите от отряда също станаха свидетели и гледката премахна страха им и го замени с ярост. Когато АС-130 се издигна за нов завой, бойците скочиха и пометоха новата вълна, която тъкмо напускаше пещерата и се спускаше надолу по хълма. Втурнаха се напред като един, стигнаха до сразения си командир и оградиха в кръг тялото му, за да го защитят. Изчакаха врага да се приближи, но като по магия, или пък усещайки яростта на американските войници, врагът се обърна и отстъпи.


	На седем хиляди метра над тях и на по-малко от десет минути от целта пилотът на В-52 изключи, микрофона и го върна на мястото му.
	— Чухте ли това? — попита тихо по интеркома екипажа си.
	Самолетът беше притихнал, като се изключи бръмченето на осемте двигателя. Пилотът не се нуждаеше от отговор — знаеше, че бяха чули каквото бе чул и той.
	— Ще превърнем тази планина в купчина прах — заяви. — Когато врагът се върне за телата на убитите, искам да ги събират с лъжица.
	След четири минути хеликоптерите дойдоха да приберат отряд три. Тялото на Хънт и ранените бяха натоварени на първия „Блекхоук“. Останалите войници, с наведени глави, се качиха на втория. След това бойните хеликоптери и АС-130 изсипаха върху склона огнен ад от олово и бомби. Не след дълго се появи и В-52. Кръвта се лееше надолу по хълма и врагът беше сразен. Но демонстрацията на сила беше дошла прекалено късно за лейтенант Хънт.
	С времето само жаждата за отмъщение щеше да бележи кончината му.
	И щяха да минат години, преди да се уталожи.


	2.

	„Орегон“ стоеше до един кей в Рейкявик, Исландия, здраво завързан за кнехтовете. Плавателните съдове в пристанището представляваха миш-маш от товарни и туристически кораби, рибарски лодки, траулери, по-малки круизери и — колкото и необичайно да е за Исландия — няколко големи яхти. Рибарските лодки подпомагаха най-голямата промишленост на Исландия; яхтите бяха тук заради арабската среща на върха, която се провеждаше в момента.
	„Орегон“ не би спечелил нито един конкурс за красота. Сто и петдесет и отгоре метровият товарен параход сякаш се крепеше единствено на ръждата. Горните палуби бяха затрупани с боклуци, горният и долният корпус представляваха какофония от биещи се по цвят бои, а кранът по средата на кораба изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне във водата.
	Но външният вид на „Орегон“ лъжеше.
	Ръждата беше внимателно нанесена радароабсорбираща боя, която му позволяваше да се промъква покрай екраните на радарите като призрак, боклуците по палубите бяха само за камуфлаж. Кранът си работеше отлично; рейте си бяха наред, някои представляваха антени, а останалите прикриваха ракетните установки. Удобствата под палубите се равняваха на тези в най-скъпите яхти. Вътре имаше луксозни кабини, комуникационни устройства последна дума на техниката, команден център, хеликоптер и напълно оборудвана работилница. Столовата можеше да съперничи на най-изисканите ресторанти. Лазаретът повече подхождаше на скъпо струващ болничен апартамент. Задвижван от два магнитохидродинамични двигателя, „Орегон“ можеше да се носи като гепард и да завива като количка от увеселителен парк. Корабът нямаше нищо общо с външния си вид.
	„Орегон“ беше боен, свръхмодерен разузнавателен плавателен съд с екипаж от обучени професионалисти.
	Корпорацията, която притежаваше и ръководеше „Орегон“, се състоеше от бивши военни и разузнавачи, които се хващаха на работа при отделни държави и частни лица, нуждаещи се от специални услуги. Представляваха частна армия от съвестни наемници. Американското правителство често им възлагаше мисии, защото те бяха извън полезрението на Конгреса, съществуваха в един сенчест свят, без да се ползват с дипломатическа защита или признание от страна на правителството.
	Корпорацията можеше да бъде наемана — но членовете й подбираха много внимателно клиентите си.
	Последната седмица бяха прекарали в Исландия, осигурявайки безопасността на емира на Катар, който присъстваше на срещата на върха. Исландия беше избрана за тази среща по ред причини. Страната беше малка, жителите на Рейкявик наброяваха сто хиляди души и това беше от полза по отношение на мерките за сигурност. Населението беше еднородно и чужденците стърчаха като палци, което улесняваше възможността да се засекат терористите, възнамеряващи да осуетят мирните преговори. И последно. Исландия се гордееше с най-стария съставен с избори парламент. Демокрацията в страната се развиваше вече столетия наред.
	В дневния ред на продължаващите една седмица срещи влизаше окупирането на Ирак, положението в Израел и Палестина и разпространението на фундаменталисткия тероризъм. И въпреки че срещата не беше под егидата на Обединените нации или някоя друга водеща световна организация, присъстващите на нея лидери знаеха, че трябва да бъде съгласувана обща политика и да се предприемат действия.
	Участваха Русия, Франция, Германия, Египет, Йордания и още няколко страни от Близкия изток. Израел, Сирия и Иран бяха отказали. Съединените щати, Великобритания и Полша, като съюзници освободители на Ирак, бяха там, както и група по-малки страни. Близо две дузини държави и техните дипломати, охрана, разузнаване и обслужващ персонал бяха слезли в столицата на Исландия като облак комари през нощта. При малобройното население на столицата масата шпиони и охранители се набиваха на очи на фона на жителите на Рейкявик, все едно носеха бикини посред студа. Исландците бяха бели, руси и синеоки — трудно можеше да се дегизира така човек, ако искаше да се слее с тях.
	Рейкявик бе град с ниски сгради и яркобоядисани къщи, които изпъкваха на фона на покрития със сняг терен като украшения по коледна елха. Най-високата сграда — църквата „Алгримскиркя“, се издигаше само с няколко етажа отгоре и парата от гейзерите наоколо, които отопляваха домовете и сградите, придаваше на пейзажа сюрреалистичен вид. Заради водородния сулфид от горещите извори из въздуха се носеше лека смрад на развалено яйце.
	Рейкявик беше скупчен около незамръзващото цяла година пристанище, което приютяваше рибарската флота, основното перо в исландската икономика. И в контраст с името на страната* температурите в града всъщност бяха по-умерени от тези в Ню Йорк. Исландците бяха едновременно изключително здрави и видимо щастливи. Щастието се дължеше на положителната нагласа; здравето — на изобилието от горещи езера около гейзерите.
	[* Ледена земя (англ.) — Б.пр.]
	Арабските срещи на върха се състояха в Офой, голяма къща, която сега се използваше за нуждите на града и в която през 1986 година се беше състояла срещата между Михаил Горбачов и Роналд Рейгън. Офой се намираше на около километър от мястото, където беше закотвен „Орегон“, а това допълнително улесняваше гарантирането на сигурността.
	Катар беше използвал Корпорацията и преди — двете страни се радваха на много добри взаимоотношения.


	От уважение към участниците християни в срещата на върха на Коледа нямаше запланувана нито една среща, затова в кухнята на „Орегон“ трима готвачи поставяха довършителните щрихи на предстоящото пиршество. Основното ястие беше във фурната — дванайсет големи пълнени обезкостени пуйки. Обезкостените пуйки бяха празничното блюдо за екипажа — малки обезкостени птици с пълнеж от царевично брашно и градински чай, напъхани в обезкостени патици с по-тънък пласт от хлебна плънка с много подправки, които от своя страна бяха напъхани в големи обезкостени пуйки, гарнирани със скариди и пълнеж от кестени. Когато птиците се нарежеха, щяха да се получат парчета с три вида месо.
	Подносите с ордьоври вече бяха върху масите: мариновани моркови, целина, праз, репички и нарязани на дълги тънки ивички тиквички. Имаше купи с ядки и плодове, сирене и солени бисквити. Подноси с щипки от раци, сурови стриди и хапки от омари. Три вида супа; салати „Уолдорф“, зелена и желирана; рибно блюдо; плато със сирена; пай с кайма, тиквен, ябълков и боровинков; вино, портвайн, ликьори и кафе „Джамайка Блу Маунтийн“.
	Никой от екипажа нямаше да си тръгне гладен.
	В луксозната си баня Хуан Кабрило подсуши мократа си коса, избръсна се и наплиска лицето си с афтършейв с аромат на ром. Русата му късо подстригана коса се нуждаеше от малко грижи, но през последните няколко седмици си беше пуснал козя брадичка, която внимателно оформи с чифт ножички от неръждаема стомана. Доволен от свършеното, той се погледна в огледалото и се усмихна. Изглеждаше добре — отпочинал, здрав и доволен.
	Влезе в кабината и си избра колосана бяла риза, сив костюм от висококачествен тънък вълнен плат, ушит по поръчка в Лондон, копринена вратовръзка, меки сиви вълнени чорапи и чифт черни, лъснати велурени мокасини „Коул Хаан“. Подреди ги върху леглото и започна да се облича.
	Докато връзваше връзката на червени и сини райета, се погледна за последно в огледалото, после отвори вратата и се запъти надолу по коридора към асансьора. Преди няколко часа екипажът му беше научил за надвиснала над емира заплаха. Ако планът им успееше, с един куршум щяха да убият два заека.
	Ако само успееха да открият изчезналата ядрена бомба, която липсваше от другата страна на глобуса, годината можеше да завърши обнадеждаващо. Кабрило нямаше откъде да знае, че само след двайсет и четири часа той щеше да прекосява замръзналата пустош на изток — или че съдбата на един град покрай една река щеше да виси на косъм.


	3.

	За разлика от задушевната и радостна атмосфера на „Орегон“ сцената в отдалечения лагер близо до Монт Форел, малко по на север от Полярния кръг в Гренландия, беше доста по-мрачна. Вън от пещерата вятърът виеше и температурата беше десет градуса под нулата, без да се взима предвид виелицата. Бе деветдесет и първият ден от експедицията, тръпката и вълнението отдавна се бяха изпарили. Джон Акерман беше изтощен, обезкуражен и съвсем сам, обзет от горчиви пораженчески мисли.
	Акерман работеше по докторантурата си по антропология към Университета на Невада в Лас Вегас и тукашната обстановка за него беше толкова далече от познатата пустиня, колкото подводна планина за папагал. Тримата асистенти от университета си бяха отишли у дома веднага след края на семестъра, а заместниците им щяха да пристигнат най-рано след две седмици. Честно казано, и самият Акерман би си починал, но той беше човек, обсебен от една мечта.
	Още от мига, в който бе открил неясните указания към Пещерата на боговете, докато пишеше дисертацията си за Ерик Червения, той реши твърдо да открие пръв светилището. Може би цялата работа беше просто мит, помисли си Акерман, но ако съществуваше, искаше находката да се свързва с неговото име, а не с името на някой самозванец.
	Разбърка консервата с фасул върху чугунената печка в палатката, опъната от него близо до входа на пещерата. Сигурен беше от описанието, което преведе, че това е пещерата, която Ерик Червения бе споменал на смъртното си ложе, но въпреки месеците усилия, не беше стигнал по-далеч от здравата стена пет метра по-навътре. Заедно с останалите бяха изследвали всеки сантиметър от пещерата, но не бяха открили нищо. Галерията изглеждаше строена от човешка ръка, но все пак Акерман не беше съвсем сигурен.
	Когато видя, че бобът се е стоплил достатъчно, той надникна навън, за да се увери, че антената на сателитния му телефон не е отнесена от вятъра. След като видя, че е здраво закрепена, влезе отново вътре и си провери електронната поща. Акерман беше забравил, че днес е Коледа, но честитките от близки и приятели му напомниха. Докато им отговаряше, му стана още по-мъчно. Ето че днес беше празник, на който повечето американци щяха да бъдат със семействата и приятелите си, а той бе насред пустошта, сам в преследването на една мечта, която вече всъщност не вярваше, че съществува.
	Постепенно мъката се превърна в гняв. Той забрави за боба, грабна газения фенер от масата и се запъти към дъното на пещерата. Застана там, пушеше и ругаеше тихо развоя на събитията, довел го до далечната и мразовита пустош в най-святата нощ. Всичките му изследвания с микроскоп и внимателна работа с четки не бяха разкрили нищо.
	Тук нямаше нищо — всичко беше една измама. Утре щеше да вдигне лагера, да натовари палатката и провизиите на шейната, закачена за снегохода, и веднага щом времето се прояснеше достатъчно, щеше да се отправи към най-близкия град Ангмагсалик, на близо сто и петдесет километра разстояние.
	Пещерата на боговете щеше да си остане мит.
	Обзет от нарастващ гняв, изруга с цяло гърло и засили газения фенер, така че той описа арка и когато се вдигна към тавана, пусна дръжката му. Фенерът полетя нагоре и се разби в каменния купол на пещерата. Стъклото се строши на парчета, газта опръска тавана и потече надолу по стените. И тогава изведнъж като с магия пламъците се обърнаха, сякаш бяха засмукани от цепнатини отгоре. Останалата горяща течност потъна в четирите пролуки, оформящи квадрат.
	Тавана на пещерата, помисли си Акерман, изобщо не претърсихме тавана на пещерата.
	Затича се обратно към преддверието, отвори един дървен сандък и извади алуминиевите тръби, които бяха използвали за скеле при задълбоченото си археологическо проучване. Така както бяха разглобени, всяка беше по метър и двайсет дълга. Започна да рови в един найлонов чувал, откри лепенка и я уви около тръбите, докато не се получи прът с дължина четири метра. Сграбчи го като копие и бързо се върна обратно в пещерата.
	Счупеният фенер лежеше на пода и още гореше, металната част бе смачкана, а стъклото липсваше, но все още хвърляше светлина. Той се загледа в тавана и видя, че пушекът от вече изгорялата газ беше очертал трудно забележим квадрат.
	Акерман наклони пръта на една страна и бавно започна да бута.
	Тънката каменна плоча на тавана беше с квадратна форма. Щом бутна по-силно, тя се плъзна върху древни дървени релси и се отвори като добре смазан капак на изкусно изработен прозорец.
	С отварянето на капака отгоре изпадна стълба, направена от моржова кожа.
	От изумление Акерман не смееше да помръдне. След малко изгаси все още догарящия фенер, върна се обратно в палатката и видя консервата с боб, която продължаваше да ври. Махна я от печката, после намери фенер, взе някои основни провизии, в случай че се заклещеше някъде, въже и цифров фотоапарат. Върна се при стълбата и започна да се катери към гибелта си.
	Щом се провря през отвора, сякаш се озова на таван. Именно тук беше истинската пещера. Тази, която заедно със студентите бяха изследвали толкова задълбочено, беше просто внимателно построена уловка. Светна фенера и тръгна в посоката, в която продължаваше и пещерата отдолу. Горе-долу на същото разстояние, на което беше изходът, Акерман откри камара камъни, подредена така, че да прилича на естествено свлачище. По-късно можеше да разчисти камъните и да надникне навън към замръзналата пустош, но засега вече няколко века наред свлачището беше съхранило тайните си.
	Уловката беше изиграла Акерман, точно това бе и целта й.
	Обърна се и се отдалечи от свлачището, като предпазливо заобиколи дупката на пода, после спря и пусна единия край на въжето надолу. Развиваше го внимателно и се спускаше надолу по коридора, държейки фенера над главата си.
	Стените бяха украсени с пиктограми на ловуващи мъже, убити животни и кораби, понесли се към далечни земи. За Акерман беше ясно, че много мъже години наред се бяха трудили в пещерата. Галерията стана по-широка и лъчът улови отвори, където, добре запазени от студа, щавени и нещавени кожи покриваха легла, подредени едно върху друго. Бяха издълбани в скалата като древните ниши на рудокопачите. Мина по един коридор покрай спалните помещения, които бяха малко по-настрани от основната галерия, и се озова в по-малка пещера, почернена от огньовете, на които си бяха готвили. Дълги грубо сковани маси, донесени в пещерата на парчета и сглобени вътре, изпълваха столовата с високи тавани. Размаха фенера и видя лампите с китова мас, вградени да светят в скалите.
	Тук лесно можеха да се поберат стотина мъже.
	Акерман подуши въздуха и усети, че е свеж. Ставаше даже леко течение. Започна да си мисли как хората на Ерик Червения вероятно са намерили начин да направят отдушници и да създадат възможност за проветрение, което да премахва от пещерата застоялия въздух и миризмите. По-нататък от столовата имаше малко помещение с ръбати каменни корита, издълбани в стените. Коритата бяха пълни с течаща вода. Знаеше, че това са първобитни тоалетни, но понеже бяха минали над хиляда години, Акерман натопи пръста си във водата. Беше гореща. Сигурно бяха намерили някой гейзер и го бяха отклонили, помисли си Акерман. Само на няколко метра по-нататък, малко след първобитните тоалетни, на високото, имаше голямо езеро, което се изливаше в коритата. Банята.
	Мина покрай нея и се отправи надолу по тесен коридор, чиито стени бяха изгладени и украсени с геометрични фигури, издълбани в скалата и оцветени в червено, жълто и зелено. Отпред имаше отвор, ограден с внимателно подбрани декоративни камъни.
	Акерман влезе през отвора и се озова в голяма галерия.
	Доколкото можеше да види, стените бяха заоблени и гладки. Подът на галерията беше облицован с плоски камъни и почти идеално изравнен. От тавана подобно на полилеи висяха друзи и кристали. Акерман се наведе и нагласи фенера си. Изправи се, вдигна светлината над главата си и ахна от удивление.
	По средата на помещението се издигаше платформа, върху която бе поставена сива сфера.
	Друзите и кристалите, които висяха от тавана, разпръснаха светлината от фенера на хиляди дъги, които се разляха из галерията като въртяща се диско сфера. Акерман издиша и звукът отекна наоколо.
	Пристъпи към стигащата до гърдите му платформа и впи поглед в сферата.
	— Метеорит — каза той на висок глас.
	После свали цифровия фотоапарат и започна да документира сцената.
	След като слезе обратно по стълбата, той извади гайгеров брояч и една книга за анализ на металите и се опита да установи състава на сферата. Много скоро успя.


	Когато влезе от горната пещера, Акерман архивира цифровите изображения и показанията на гайгеровия брояч, за да ги изпрати по електронната поща. После цял час съставя бляскаво съобщение до пресата за себе си, прикачи и него към електронното писмо и изпрати всичко до покровителя си за одобрение.
	След това се облегна, за да се наслади на величието си, и зачака отговор.


	В контролната станция на „Ешелон“* в покрайнините на Лондон, близо до Чатман, се записваха повечето от комуникациите по целия свят. Съвместната англо-американска операция „Ешелон“ беше щателно разследвана от пресата и от двете страни на океана. Чисто и просто „Ешелон“ не беше нищо повече от огромен подслушвателен апарат, който засичаше световните комуникации и ги вкарваше в компютър, за да ги прегледа. Определени думи бяха маркирани, така че ако се появяха, съобщението се изпращаше да бъде прочетено от човек. След което маркираното съобщение преминаваше през командна верига, докато не бъдеше препратено до съответната разузнавателна служба или отхвърлено като маловажно.
	[* Световната подслушвателна система с главни бази САЩ и Англия, създадена през 1947 г. в рамките на таен англосаксонски клуб, в който участват САЩ, Великобритания, Канада, Нова Зеландия и Австралия. В условията на Студената война „Ешелон“ е служел най-вече за дипломатически и военен шпионаж срещу Източния блок. След 1989 г. усилията се пренасочват към следене на частни, административни и търговски комуникации в целия свят и най-вече в Европа. — Б.пр.]
	Имейлът на Акерман от Гренландия мина през сателит, преди да бъде препратен обратно до Съединените щати. По пътя му към Земята „Ешелон“ засече съобщението и го пусна през компютъра си. В него имаше дума, която задейства преглед.
	След известно време съобщението щеше да мине по командната верига от Англия през океана по обезопасена линия до Агенцията за национална сигурност в Мериленд, после към Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния.
	Но в „Ешелон“ имаше предател и съобщението отиде на още едно място.


	Вътре в пещерата на Монт Форел Джон Акерман изживяваше фантазиите си. Вече си се представяше върху кориците на повечето археологически списания; съставяше речта си за наградата, която в ума му изглеждаше почти като „Оскар“ за археология.
	Находката беше огромна, все едно беше открил пирамида в наши дни, сякаш беше попаднал на непокътнат, напълно запазен кораб, претърпял корабокрушение. В главата му се въртяха статии в списания, книги, телевизионни предавания. Ако Акерман си изиграеше картите както трябва, можеше да лежи цял живот върху откритието си. Можеше да стане всепризнато светило в археологията, човек, на когото медиите непрекъснато се обаждат за коментар. Можеше да се превърне в знаменитост — днес това си беше кариера. Малко попреиначаване и името Джон Акерман щеше да се преобразува в синоним на велико откритие.
	В този миг компютърът му изпиука, сигнализирайки за ново входящо съобщение.
	Съобщението беше кратко:

	„Не казвай още на никого. Нуждаем се от повече доказателства, преди да го обявим. Пращам човек да потвърди. Ще пристигне до ден-два. Продължавай да документираш находката. Страхотна работа, Джон. Но на никого нито дума.“

	Първоначално Акерман се ядоса на съобщението. После се поразмисли и успя да се убеди, че покровителят му най-вероятно се нуждае от време, за да създаде медийна буря около находката. Може би възнамеряваше да даде на една от основните телевизионни мрежи изключителни права върху отразяването и му трябваше време, за да организира интервюто. Сигурно искаше едновременна атака по списания, вестници и телевизия.
	Скоро Акерман се увлече в мислите си и егото му пощуря.
	Колкото по-голяма беше популярността, толкова по-велика щеше да е бъдещата му слава.
	За Акерман егото в съчетание със самовъзвеличаването щеше да се окаже смъртоносна комбинация.


	4.

	Понякога е по-добре да имаш късмет, отколкото да си умен. На най-високия етаж на един хотел в град, известен с авантюристите си, един мъж на средна възраст на име Халифакс Хикман се взираше в цифровите изображения на компютъра си и се усмихваше. Докато четеше доклада, който беше разпечатал преди няколко часа, той направи няколко изчисления в бележника си, след което отново се втренчи в изображенията. Невероятно. Решението на проблема му беше пристигнало — и то с данъчно облекчение за дарение.
	Все едно беше пуснал четвърт долар в игрален автомат и беше ударил джакпота от един милион.
	Хикман се разсмя — но смехът му не беше радостен. Смехът беше зъл, идваше от място, на което нямаше радост. С нотка на отмъщение и привкус на омраза, той се надигна от дълбините на душата му.
	Когато смехът заглъхна, Хикман се пресегна към телефона и набра един номер.


	Клей Хюс живееше в планините северно от Мисула, Монтана, в хижа, която сам си беше построил върху парче земя от сто и шейсет акра, което бе лично негово. Горещ извор в ранчото му осигуряваше отоплението на хижата, както и на няколкото оранжерии, които доставяха по-голямата част от храната му. Слънчевата енергия и вятърът го снабдяваха с електричество. Клетъчните и сателитните телефонни връзки му обезпечаваха гласов контакт с останалата част от света. Хюс имаше банкова сметка в Мисула с шестцифрен баланс и адрес в спедиторска компания, за да получава и изпраща пощата си, плюс три паспорта, четири номера на социални осигуровки и шофьорски книжки с различни имена и адреси.
	Хюс обичаше уединението си — нещо не толкова необичайно за наемни убийци, които не искат да се набиват на очи.
	— Имам работа за теб — каза Хикман.
	— Колко? — попита Хюс, без да се церемони.
	— Може би пет дена за петдесет хиляди долара. Аз ще осигуря транспорта.
	— Доколкото разбирам, на някого няма да му провърви — подхвърли Хюс. — Нещо друго?
	— Искам един предмет да бъде доставен на едно място, когато приключи — рече му Хикман.
	— Ще помогне ли на каузата? — поинтересува се Хюс.
	— Да.
	— Тогава доставката ще бъде безплатна — отговори Хюс великодушно.
	— Самолетът ми ще дойде след един час. Облечи се топло.
	— Искам злато.
	— Ще имаш злато — увери го Хикман и затвори телефона.


	След час един „Рейтън Хоукър“ 800 ХР се приземи на летището в Мисула. Хюс изключи двигателя на своя реставриран стар автомобил с марка „Интернешънъл Скаут“, модел 1972. Бръкна отзад, дръпна ципа на сака и провери още веднъж оръжията си. Доволен, че всичко е наред, той затвори ципа и свали сака на земята. Затвори задната врата, наведе се и зареди взривното устройство, което използваше вместо аларма против крадци.
	Ако някой посегнеше на колата му, с него беше свършено, скаутът щеше да избухне и да унищожи всички доказателства за това кой е собственикът му заедно с личните му документи. Хюс, ако не друго, си беше параноик. Метна сака на рамо и се отправи към самолета.
	Четирийсет и седем минути по-късно самолетът навлезе в канадското въздушно пространство и пое курс на север — североизток.


	5.


	Един ден след като електронното съобщение от Гренландия беше прехванато, Лангстън Овърхолт IV седеше в кабинета си в централата на ЦРУ във Вирджиния и се взираше в снимка на метеорита. Погледна доклада за иридия, после прегледа списъка с агенти. Както обикновено работеше с намален състав. Пресегна се към купата върху бюрото си, взе една топка за тенис и методично започна да я хвърля към стената и да я хваща обратно. Повторението го успокояваше.
	Заслужаваше ли си да изтегли агенти от други задачи? Който рискува, печели. Овърхолт изчакваше доклада от учените на ЦРУ, който можеше да хвърли повече светлина върху евентуалната опасност, но засега заплахата изглеждаше доста директна. Бе разумно някой да иде до Гренландия и да прибере метеорита. Щом това станеше, рискът щеше да е минимален. Понеже агентите му бяха вързани, реши да се обади на един стар приятел.
	— Две-пет, две-четири.
	— Овърхолт се обажда. Как е в Исландия?
	— Ако изям още едно парче херинга — отвърна Кабрило, — ще взема да преплувам до Ирландия.
	— Носят се слухове, че работиш за комунягите — рече Овърхолт.
	— Сигурен съм, че знаеш за това — изтъкна Кабрило. — Пробив в сигурността на Украйна.
	— Да — потвърди Овърхолт, — и ние работим по случая.
	Кабрило и Овърхолт бяха партньори преди години. Гадна сделка в Никарагуа беше струвала работата на Кабрило в ЦРУ, но той не беше повлякъл и Овърхолт. Овърхолт никога не забрани услугата и в годините прехвърляше на Кабрило и Корпорацията толкова работа, колкото началството позволяваше.
	— Всичкият този тероризъм — отбеляза Кабрило — е истинска благодат за бизнеса.
	— Имаш ли време за нещо дребно?
	— Колко души ти трябват? — попита Кабрило, като си мислеше за задачите, за които вече имаха договор.
	— Само един — отвърна Овърхолт.
	— Пълен хонорар?
	— Както винаги, работодателят ми не се скъпи.
	— Не се скъпи, само бързо уволнява.
	Кабрило така и не беше преживял, че го бяха проснали навън да съхне, и то съвсем основателно. Конгресът го беше въртял на шиш, а шефът му по онова време не направи нищо, за да угаси огъня. Обичаше политици и бюрократи толкова, колкото и зъболекарската машинка.
	— Трябва ми някой да изтича до Гренландия и да вземе нещо — продължи Овърхолт. — Ще отнеме един или два дни.
	— Избрал си супер време — рече Кабрило. — Там е адски студ и двайсет и четири часа мрак по това време на годината.
	— Чух, че северното сияние било красиво — подхвърли Овърхолт.
	— Защо не накараш някой от търтеите на ЦРУ да се заеме с тази работа?
	— Както обикновено, няма свободни. Предпочитам да платя на твоя екип и да свърша работа без много шум.
	— Остават ни още няколко дни тук, преди да се освободим.
	— Хуан — спокойно отвърна Овърхолт, — сигурен съм, че работата може да бъде свършена от един човек. Ако можеш да пратиш някого от твоите хора дотам да вземе каквото трябва, той ще се върне преди края на срещата на върха.
	Кабрило се замисли за миг. Основната част от екипа му се грижеше за сигурността на емира. През последните няколко дни Кабрило се размотаваше на „Орегон“ и се занимаваше с корпоративни дела. Беше отегчен и се чувстваше като състезателен кон, вързан в конюшнята.
	— Аз ще свърша работата — реши Кабрило. — Моите хора държат всичко под контрол тук.
	— Както те устройва — отвърна Овърхолт.
	— Трябва само да прелетя дотам и да взема нещо, нали така?
	— Това е задачата.
	— Какво е то?
	— Метеорит — бавно промълви Овърхолт.
	— Защо, за бога, на ЦРУ му е дотрябвал метеорит? — учуди се Кабрило.
	— Защото мислим, че е съставен от иридий, а иридият може да бъде използван за направата на „мръсни бомби“.
	— Нещо друго? — попита Кабрило, вече нащрек.
	— Трябва да го откраднеш от археолога, който го е открил — обясни Овърхолт, — за предпочитане без той да разбере.
	Кабрило замълча за миг.
	— Поглеждал ли си в гнездото си напоследък?
	— Какво гнездо? — попита Овърхолт, налапвайки стръвта.
	— Гнездото на усойници, в което живееш — поясни Кабрило.
	— Значи поемаш работата, така ли?
	— Изпрати ми всички подробности — каза Кабрило. — Ще тръгна след няколко часа.
	— Не се тревожи, това ще са най-лесните пари, изкарани от Корпорацията тази година. Като коледен подарък от стар приятел.
	— Пази се от приятели с подаръци — отбеляза Кабрило, преди да прекъсне линията.


	След един час Хуан Кабрило привършваше с последните си приготовления.
	Кевин Никсън избърса ръцете си в парцала и после го хвърли върху пейката в Магическата работилница. Магическата работилница беше отдел на борда на „Орегон“, който се занимаваше със снаряжението на мисиите, съхранение на оборудването, специални електронни устройства, дегизировка и костюми. Никсън беше шеф на работилницата и изобретател.
	— Без точни измервания — рече Никсън — това е най-доброто, което мога да направя.
	— Изглежда страхотно, Кевин — похвали го Кабрило, взе предмета и го постави в една кутия, която после уви с лепенки.
	— Вземи тези и тези — посъветва го Никсън и му подаде пакетите.
	Кабрило ги напъха в раницата.
	— Добре — каза Никсън, — имаш дрехи за студ, комуникационно устройство, храна за оцеляване и всичко, което мислеше, че може да ти дотрябва. На добър час.
	— Благодаря — отвърна Кабрило. — Сега трябва да се кача горе и да говоря с Ханли.
	След по-малко от час, след като се увери, че Макс Ханли, вторият по ранг след Кабрило, ще проведе операцията в Рейкявик както трябва, той отиде с такси до летището, за да хване полета си до Гренландия. Изглеждащата на пръв поглед проста задача, щеше да се превърне в нещо много сложно.
	Докато приключеше, цял народ щеше да бъде заплашен и мнозина щяха да умрат.


	6.

	Петер Вандервалд беше търговец на смърт. Като бивш директор на южноафриканската ЕОП, или Експериментална оръжейна програма, по време на апартейда, Вандервалд беше провеждал такива ужасяващи експерименти като: стерилизация на хора чрез хранителни добавки; разпространение на токсични зарази по въздуха и използване на биологични оръжия в населени места; както и изпробване върху населението на химически оръжия в течна форма.
	Ядрено, химическо, биологично, слухово, електрическо — ако можеше да убива, Вандервалд и екипът му го изработваха, купуваха или изобретяваха сами. Засекретените им експерименти показаха, че смес от химикали, използвани дискретно, могат да разболеят или погубят хиляди чернокожи южноафриканци в рамките на трийсет и шест часа. По-нататъшните проучвания уточниха, че за една седмица 99 процента от незащитеното население южно от Тропика на рака или половината от долния край на Африка може да бъде изтребено.
	За работата си Вандервалд получи награда и парична премия в размер на две месечни заплати.
	Без наличието на далекобойни оръжия, като междуконтинентални балистични ракети или тактически балистични ракети, само с ограничени въздушни сили на разположение, Вандервалд и неговият екип бяха усъвършенствали методи за разпространение на смъртоносни вещества сред населението, след което самите жертви продължаваха да ги разнасят. Играта се състоеше в отравянето на водните запаси, оставянето на вятъра да пренася заразата или използването на цистерни и артилерийски гранати за разпръскване.
	От ЕОП владееха играта до съвършенство, но щом апартейдът свърши, тихо и тайно бяха разформировани и Вандервалд и останалите учени бяха оставени да се оправят сами.
	Много от тях си прибраха чековете с компенсации и се пенсионираха, но неколцина като Вандервалд предложиха специалните си умения и познания на свободния пазар, където все по-размирният свят беше заинтригуван от необикновените им таланти. Страни в Близкия изток, Азия и Южна Америка бяха потърсили съвета и опита му. Вандервалд имаше само едно правило — не работеше без пари.
	— Успя да я вкараш — спокойно отбеляза Вандервалд.
	Лек ветрец полъхваше от дървото към дупката. Беше точно двайсет и пет градуса. Въздухът беше сух като чувал с брашно и прозрачен като стъкло.
	— Ветрецът помогна — рече Халифакс Хикман, докато се връщаше към количката. Напъха стика си обратно в торбата, после заобиколи отпред и седна на мястото на шофьора.
	На игрището нямаше нито носачи, нито други играчи на голф. Имаше само екип от охраната — мъжете ту се показваха, ту се скриваха зад дърветата и храстите, — две диви патици в езерото и една измършавяла червена лисица, притичала през алеята преди малко. Беше странно тихо, въздухът бе изпълнен със спомени от почти изтичащата година.
	— Значи наистина ненавиждаш тези хора — подхвърли Вандервалд.
	Хикман натисна педала на газта и колата се стрелна напред по алеята към топките им в далечината.
	— Плащам ти за знания, не за психоанализа.
	Вандервалд кимна и се вторачи отново в снимката.
	— Ако е това, което мислиш — заговори тихо той, — имаш скъпоценен камък. Радиоактивността е много висока и той е изключително опасен както цял, така и на прах. Разполагаш с различни възможности.
	Хикман натисна спирачката, когато колата стигна до топката на Вандервалд. Щом спря, южноафриканецът слезе от седалката, заобиколи отзад и издърпа стика от торбата, после се приближи до топката и се наведе да я удари. След два замаха за разгрявка застина и се съсредоточи, после описа равномерна дъга със стика и нанесе удара. Топката се изстреля нагоре и набра височина, докато се отдалечаваше. На по-малко от стотина метра разстояние падна на тревата само на десет метра от зелената площ, прескачайки на косъм трапа с пясък.
	— Значи прах, разпръснат по въздуха, би свършил работа? — попита Хикман, когато Вандервалд седна отново на мястото си.
	— Самолетът може да не улучи точното място.
	— Имаш ли по-добра идея? — поинтересува се Хикман, като даде газ към своята топка.
	— Да — рече Вандервалд, — удар право в сърцето на враговете ти. Но ще ти струва пари.
	— Мислиш ли, че парите са проблем?


	7.

	Понякога температурата е свързана не по-малко с мисленето, отколкото с действителното състояние. Виждаш как маранята трепти над асфалта и има голяма вероятност да решиш, че навън е по-горещо, отколкото ако видиш същия път, покрит със сняг. Хуан Кабрило не се заблуждаваше от това какво вижда. Гледката през прозореца на реактивния самолет, докато се носеше над Датския проток на път от Исландия към Гренландия, можеше да смрази сърцето на човек и да го накара да разтърка жалостиво ръце. Източният бряг на Гренландия беше ограден от планини и представляваше пуста, безлюдна гледка. Върху хилядите му квадратни километри живееха по-малко от пет хиляди души.
	Небето беше тъмно, черно-синьо, покрито с облаци, носещи сняг. Човек нямаше нужда да докосва белите гребени на вълните отдолу, за да разбере, че температурата на водата е под точката на замръзване и бурното море е в течна форма само заради съдържанието на сол. Тънкият скреж по крилата и ледената дантела върху люковете допълваха картината, но дебелата ледена покривка, която застилаше Гренландия и едвам се виждаше през предното стъкло, създаваше ужасно смразяващо и зловещо усещане.
	Кабрило неволно потръпна и се загледа през страничното стъкло.
	— Имаме още десет минути — уведоми го пилотът. — Според сводката вятърът е само десет-петнайсет метра в секунда. Лесно ще се приземим.
	— Добре — опита се да надвика шума на двигателите Кабрило.
	Мъжете продължиха да летят мълчаливо, докато каменистият бряг ставаше все по-голям.
	След няколко минути Кабрило чу и усети как самолетът забави, захождайки към външния край на пистата на летището. Пилотът наклони машината към колесника по посока на вятъра, така че да се изравни успоредно на пистата. Прелетяха кратко разстояние и Кабрило проследи как пилотът наглася контролните уреди. След минутка пусна и задния колесник, полетя още малко и зави, за да се приземи окончателно.
	— Дръж се — рече пилотът, — скоро ще кацнем.
	Кабрило се загледа към замръзналата пустош. Лампите покрай пистата хвърляха бледа светлина на фона на следобедната тъма. Маркировката ту се виждаше, ту изчезваше под напора на снежната виелица. Кабрило зърна за миг ветрения ръкав през снежинките и настъпващия мрак.
	Летището в Кулусук, където се приземиха, обслужваше общност от четиристотин души и беше малко по-голямо от чакълеста алея, завряна зад планинския хребет заедно с две малки сгради. Най-близкият друг град, Ангмагсалик, или Тасийлак, ескимоското му име, се намираше на десет минути с хеликоптер и населението му беше три пъти по-голямо, отколкото на Кулусук.
	Когато самолетът се снижи над пистата, пилотът натисна лоста и го изправи точно срещу вятъра. След секунда целуна пистата леко като перце. Прекоси покрития със сняг чакъл и спря пред една метална сграда. Бързо направи проверката след кацане, изгаси двигателя и посочи към постройката.
	— Трябва да заредя — рече. — Можеш да надникнеш вътре.


	8.

	В мига, в който Кабрило се приземяваше в Кулусук, пилотът на „Хоукър“ 800 ХР тъкмо изгасваше двигателите си на международното летище в Кангерлусуаг на източния бряг на Гренландия. Летището в Кангерлусуаг представляваше двукилометрова павирана писта, която можеше да поема големи самолети и често се използваше за презареждане от товарни полети към Европа и Азия. Летището се намираше на близо шестстотин километра от Монт Форел, но беше най-близкото съоръжение с достатъчно дълга писта, която да поеме хоукъра.
	Клей Хюс изчака втория пилот да отвори вратата и се надигна от мястото си.
	— Какви са заповедите ви? — попита Хюс.
	— Да изчакаме завръщането ти — отвърна вторият пилот — или шефът ще ни се обади, ако трябва да тръгваме.
	— Как да се свържа с вас?
	Мъжът подаде на Хюс визитната си картичка.
	— Това е номерът на сателитния ни телефон. Само ни се обади и ни дай половин час да се приготвим.
	— Казаха ли ви как да стигна от тук до мястото, накъдето съм се запътил?
	Първият пилот показа главата си от кабината.
	— Един мъж се приближава към самолета — рече той, като махна към предното стъкло, — предполагам, че е за теб.
	Хюс пъхна визитката в джоба на якето си.
	— Добре тогава.
	Леден вятър духаше по пистата, разхвърляше сухите снежинки като конфети по време на парад. Още докато Хюс слизаше от стълбата на хоукъра, очите му започнаха да сълзят.
	— Вие сигурно сте човекът, когото ме наеха да закарам до Монт Форел — рече мъжът и протегна ръка. — Казвам се Майк Нилсън.
	Хюс се представи под фалшиво име и погледна към небето.
	— Готов ли си да тръгнем?
	— Не можем да тръгнем преди утре сутринта — отвърна Нилсън. — В хотела има запазени две стаи: за вас и за пилотите. Можем да тръгнем на зазоряване, стига времето да се оправи.
	Мъжът се запъти към терминала.
	— Имаш ли достатъчен обсег да летиш директно до Монт Форел оттук? — попита Хюс.
	— Обсегът ми е деветстотин километра в тихо време — отговори му Нилсън. — Обаче, за по-сигурно, мисля, че трябва да презаредим в Тасийлак, преди да тръгнем към планината.
	Стигнаха до сградата на терминала, Нилсън отвори вратата и направи знак на Хюс да влезе. Поведе го към едно обикновено метално бюро, където седеше самотен ескимос. Рошавите му ботуши бяха върху плота и той спеше.
	— Исник — обърна се Нилсън към задрямалия човек, — време е за работа.
	Ескимосът отвори очи и се загледа в двамата мъже, застанали пред него.
	— Здрасти, Майк — весело поздрави той. — Паспорта, ако обичате — обърна се после към Хюс.
	Хюс подаде на служителя американски паспорт с фалшиво име, но с негова снимка. Исник изобщо не го погледна, докато удряше входната виза.
	— Цел на посещението? — попита той.
	— Научно изследване — отвърна Хюс.
	— Май никой не идва тук заради времето, нали така? — пошегува се Исник, докато си отбелязваше нещо върху лист хартия, прикрепен върху дъската за писане на бюрото му.
	— Можеш ли да предадеш на пилотите да отидат в хотела, след като приключат? — помоли Нилсън ескимоса.
	— Нямаш проблем — отвърна Исник, като вдигна ботушите си отново върху бюрото.
	Нилсън поведе Хюс към външната врата.
	— Това е стара американска военновъздушна база — обясни той. — Хотелът е бил основната квартира. Всъщност е приятно място. С единствения закрит басейн в Гренландия, има дори зала за боулинг с шест коридора. За тази страна това е най-близкото нещо до четиризвезден хотел.
	Мъжете изминаха краткото разстояние през паркинга до хотела и Хюс получи ключа си. Два часа по-късно, след пържолите от овцебик и пържените картофи, той се приготви да си ляга. Още беше ранен следобед, но утре го чакаше работа и искаше да е напълно отпочинал.


	9.

	Хуан Кабрило премина набързо през митницата на малкия терминал в Кулусук, после се загледа в картата на стената близо до изхода. През кратките летни месеци остров Кулусук беше обграден от вода. С настъпването на есента и падането на температурите морската вода замръзваше на дебели ледени блокове. И въпреки че ледът никога не ставаше толкова дебел, че да издържи тежестта на локомотив, колите, камионите и снегомобилите можеха безпроблемно да стигат до сушата.
	През зимата Кулусук вече не беше остров. Беше свързан с Гренландия посредством леда.
	От мястото, на което се намираше Кабрило, трябваше да се изминат само още осемдесет километра, за да се стигне до ширината, отбелязваща истинския Полярен кръг, а оттам имаше още двайсетина до Монт Форел. Зимното слънцестоене на 22 декември бе минало само преди няколко дни. На този ден в продължение на цяло денонощие всяка година на Полярния кръг цареше пълен мрак.
	Северно от кръга, в зависимост от това колко се отдалечеше човек, мракът беше постоянен. Колкото по на север, толкова по-дълъг мрак. Точно на Полярния кръг и южно от него 22 декември бележеше повратна точка. Щом зимата превалеше и се зададеше пролет, дневната светлина се увеличаваше с минути всеки изминал ден. Когато дойдеше лятото, изгряваше среднощното слънце и в района на север от Полярния кръг известно време изобщо не залязваше.
	Цикълът се бе повтарял в продължение на безброй еони.
	Навън виещият вятър хвърляше твърди топки замръзнал сняг по прозорците на терминала. Времето изглеждаше толкова привлекателно, колкото вътрешността на камера за месо. Кабрило се загледа и усети как го побиват тръпки. Макар че беше още на топло, той дръпна нагоре ципа на якето си.
	Понеже Кулусук беше малко по на юг от Полярния кръг, днес щеше да има няколко минути светлина. Монт Форел пък все още тънеше в пълен мрак. През следващите няколко дни и седмици върхът на планината щеше да започне да улавя първите лъчи на слънцето. После с всеки изминал месец светлината щеше да се спуска по билата на планината подобно на жълта боя, излята върху пирамида.
	Но гледайки навън, човек никога не би предположил, че слънцето някога е било или е някъде наблизо.
	Сега обаче Кабрило не се тревожеше толкова заради мрака, колкото за транспорта. Дръпна се встрани на терминала, извади сателитния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.
	— Какво откри? — попита той, щом се свърза с Ханли.
	Понеже Овърхолт бе настоял да бърза, Кабрило тръгна от „Орегон“ без ясен план как да стигне до Монт Форел. Ханли го беше уверил, че докато се приземи, планът ще е готов.
	— Има няколко кучешки впряга, които можеш да наемеш — каза му Ханли, — но имаш нужда от водач, а предполагам, че не искаш свидетел, така че това го отхвърлих като възможност. Хеликоптерите, които обслужват Кулусук, имат редовни полети от Тасилак и обратно, но не можеш да ги наемаш като чартъри, а и времето не позволява да излетят.
	— Времето не става и за ходене — вметна Кабрило и погледна навън.
	— Нито за ски — добави Ханли, — макар да знам, че се гордееш със скиорските си умения.
	— Тогава какво ми остава?
	— Изрових от компютъра регистрациите на моторни превозни средства в района — не ми отне много време, понеже Кулусук има само четиристотин жители. Махнах снегомобилите, защото ще си изложен на сняг и студ, пък и много лесно се развалят. Остават ни снегоходните машини. Бавни са и харчат много гориво, но имат отопление и достатъчно място за провизии. Мисля, че това е най-доброто.
	— Звучи разумно — отбеляза Кабрило. — Откъде се наемат?
	— От никъде — отвърна Ханли, — но извадих имената и адресите на частни собственици от гренландския регистър и се обадих тук-там. Никой от хората, които имат снегоходи, няма домашен телефон, но се свързах с пастора на местната църква. Според него имало един мъж, който можел да се съгласи да ти го заеме — останалите се използвали.
	— Какъв е адресът? — попита Кабрило, като извади молив и малък бележник от якето си, за да го запише.
	— Адресът е шестата къща след църквата, червени стени с жълт перваз.
	— Няма улица и номер толкова на север, а?
	— Явно всички се познават — засмя се Ханли.
	— Изглежда местните са приятелски настроени.
	— Не съм толкова сигурен — каза Ханли. — Пасторът спомена, че собственикът пиел доста през зимата. Предупреди ме също, че почти всички в града ходят въоръжени, за да се пазят от мечки.
	Кабрило кимна.
	— Значи в основни линии просто трябва да убедя въоръжен пиян местен да ми даде под наем снегохода си и тръгвам — обобщи Кабрило, като потупа пачката със стодоларови банкноти в джоба на якето си. — Звучи съвсем просто.
	— Има и още нещо — той не е местен. Израснал е в Арвада, Колорадо, и е бил призован в армията по време на войната във Виетнам. От това, което успях да сглобя от базата данни, след като се е върнал, е прекарал години наред по болниците за ветерани. После е напуснал страната с идеята да се махне колкото се може по-далеч от Щатите.
	Кабрило отново се загледа през прозореца.
	— Явно е постигнал целта си.
	— Съжалявай, Хуан — каза Ханли. — След два дни, когато срещата приключи, можем да преместим „Орегон“ и Адамс да те закара догоре с хеликоптера. За момента обаче разполагаме само с тази възможност.
	— Лесна работа — заяви Кабрило и погледна бележките си. — Шестата къща от църквата.
	— Червени стени — повтори Ханли — и боядисани в жълто первази.
	— Добре тогава, ще ида да се запозная с лудия.
	Прекъсна линията и излезе през вратата, която водеше навън.


	Кабрило остави сандъците с провизии на летището и се приближи до един снегомобил такси, до който стоеше ескимос в юношеска възраст. Момчето повдигна вежди, когато Кабрило му съобщи адреса, но не каза нищо. Беше по-загрижен за тарифата, която изчисли в датски крони.
	— Колко прави в щатски долари? — попита Кабрило.
	— Двайсет — отвърна момчето, без да се колебае.
	— Готово — съгласи се Кабрило и му подаде една банкнота.
	Момчето се качи в снегомобила и посегна към копчето за запалване.
	— Познаваш ли Гарт Брукс*? — попита го то, явно смяташе, че в Съединените щати всички се познават, също както в неговото село.
	[* Американски кънтри певец. — Б.пр.]
	— Не — отвърна Кабрило, — но веднъж играх голф с Уили Нелсън.
	— Супер! Биваше ли го?
	— Слаба работа — отвърна Кабрило, докато момчето натискаше стартера и двигателят изрева.
	— Качвай се! — извика то.
	Щом Кабрило седна, машината изфуча от летището. Фарът на снегомобила едва прорязваше мрака и снежната виелица. Кулусук не беше нищо повече от няколко скупчени къщи на километър и половина от летището. Отстрани постройките бяха отчасти покрити със снежни преспи. Отвътре излизаше, пара и пушек. Кучешки впрягове се бяха прислонили близо до постройките заедно със снегомобилите; в снега стърчаха ски с върховете нагоре; снегоходки висяха на пирони до вратите.
	Животът в Кулусук изглеждаше тежък и суров.
	На север от града замръзналата шир, която водеше към сушата, се очертаваше едва-едва на хоризонта. Ледената повърхност беше черна и хлъзгава, понеже вятърът издухваше снега и го струпваше на малки преспи, които непрекъснато променяха формата си. Хълмовете от другата страна на скованото море се виждаха само като контур, друг нюанс на сивото на фона на черната пустош. Пейзажът изглеждаше толкова привлекателен, колкото обиколка на крематориум. Кабрило усети как снегомобилът забавя и спира.
	Слезе от задната седалка и застана на недоутъпкания сняг.
	— Доскоро! — сбогува се момчето и бързо му махна с ръка.
	После рязко зави наляво, завъртя се върху покритата със сняг улица и изфуча. Кабрило остана сам в студа и мрака. Погледна за миг към наполовина заритата в снега къща. После се запъти през преспите към входната врата. Постоя пред нея, преди да почука.


	10.

	Хикман гледаше документите от Министерство на снабдяването на Саудитска Арабия, които неговите хакери бяха измъкнали от базата данни. Документите бяха преведени от арабски на английски, но преводът далеч не беше съвършен. Докато преглеждаше списъците, си водеше бележки отстрани на колоните. Една от заявките му се наби на очи. Беше за тъкани вълнени подложки за коленичене и доставчикът се намираше в Мейдънхед, Англия. Пресегна се към интеркома и позвъни на секретарката си.
	— Има един господин Уалид, който работи за мен в хотел „Невада“. Мисля, че е заместник-директор по доставка на храни и напитки.
	— Да, сър — потвърди секретарката.
	— Кажи му да ми се обади веднага — нареди Хикман. — Искам да го питам нещо.
	След няколко минути телефонът иззвъня.
	— Абдул Уалид се обажда — представи се гласът. — Предадоха ми да ви се обадя.
	— Да — отвърна Хикман. — Позвънете на тази компания в Англия вместо мен — и продиктува телефонния номер, — престорете се, че сте държавен чиновник от Саудитска Арабия или нещо от сорта. Имат поръчка за милиони долари за тъкани вълнени подложки за коленичене и искам да разбера какво точно се има предвид под това.
	— Мога ли да попитам защо, сър?
	— Притежавам тъкачни фабрики — излъга Хикман — и искам да знам какво точно представляват тези стоки, защото ако аз мога да ги произвеждам, бих желал да разбера защо моите хора не са предложили да свършат работата.
	Това се видя разумно на Уалид.
	— Много добре, сър. Ще им позвъня и веднага след това ще ви се обадя.
	— Чудесно — Хикман отново се загледа в снимката на метеорита. След десет минути Уалид му позвъни отново.
	— Сър — рече той, — това са молитвени килимчета. Поръчката е толкова голяма, защото страната подменя целия инвентар, използван в Мека. Явно го правят на всеки десетина години.
	— Хм, значи съм изпуснал възможност, която скоро няма да се предостави пак. Лоша работа.
	— Съжалявам, сър — каза съчувствено Уалид. — Не знам дали е ставало дума, но и аз управлявах тъкачна фабрика в моята страна преди преврата. Бих проявил голям интерес…
	Хикман грубо го прекъсна. Умът му препускаше.
	— Изпратете ми автобиографията си, Уалид — отсече той, — и ще се погрижа да стигне, до когото трябва.
	— Разбирам, сър — смирено отвърна Уалид.
	Хикман затвори телефона, без да каже дори едно „дочуване“.


	Петер Вандервалд вдигна мобилния си телефон, докато караше надолу по шосето, тъкмо беше излязъл от Палм Спринг, Калифорния.
	— Аз съм — рече гласът.
	— Линията не е обезопасена — предупреди Вандервалд, — така че използвай общи приказки и нека разговорът да не надхвърля повече от три минути.
	— Субстанцията, за която говорихме — поде мъжът, — може ли да бъде използвана в аерозолна форма?
	— Това е един от начините, по който може да бъде използвана. Тогава може да се пренесе по въздуха или от човек на човек чрез докосване или кашляне.
	— Ще се пренесе ли от човек на човек, ако е по дрехите?
	Вандервалд погледна цифровия часовник на радиото на взетата под наем кола. Половината от определеното време беше изтекло.
	— Да, ще се пренесе от дрехите по кожата, дори и ще се вдигне.
	— Колко време след като е бил изложен на въздействието, умира човек?
	Часовникът на таблото смени още една цифра.
	— След седмица — дори по-малко. Ще бъда на домашния си телефон довечера, ако искаш да говорим повече.
	Връзката прекъсна и мъжът се облегна на стола си. После се усмихна.


	— Два милиона долара отгоре е доста солена цена, като се имат предвид миналогодишните приходи — отвърна адвокатът по телефона. — Щом изпълнят договорите, които имат, почти нямат поръчки.
	— Просто сключи сделката — тихо настоя Хикман. — Ще покрия загубите с печалбите от собствеността ми в Доклендс.
	— Ти си шефът — каза адвокатът.
	— Прав си.
	— Откъде искаш да дойдат парите?
	Хикман прегледа екрана на компютъра си.
	— Използвай парижката сметка — нареди той, — но искам трансакцията да бъде направена утре и да вляза във владение на компанията най-късно до седемдесет и два часа.
	— Мислиш, че ще има недостиг на английски тъкачни фабрики на пазара през следващите два дни ли? — попита адвокатът. — Или пък знаеш нещо, което аз не знам.
	— Знам много неща, които ти не знаеш — изтъкна Хикман, — но ако продължаваш да говориш, ще имаш само седемдесет и един часа да свършиш работата. Просто прави това, за което ти се плаща — аз имам грижа за останалото.
	— Заемам се веднага — отвърна адвокатът, преди да затвори.
	Хикман се облегна на стола и се отпусна за миг. После взе лупата от бюрото и се вторачи във въздушната снимка пред него. Остави лупата и започна да разглежда картата. Накрая отвори една папка и прелисти снимките вътре.
	Снимките бяха от ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война. И макар че бяха черно-бели и ужасяващи, мъжът се усмихна. Ще си отмъстя, помисли си той.


	Вечерта се обади на домашния телефон на Вандервалд.
	— Открих нещо по-добро — уведоми го ученият. — Зараза по въздуха, която засяга дробовете. Много токсична, ще убие седемдесет процента от населението на страната.
	— Колко? — попита Хикман.
	— Сумата, която ти трябва, е шестстотин хиляди долара.
	— Нека го доставят — нареди Хикман, — заедно с всичкия С-6, който можеш да откриеш.
	— Колко голяма е сградата, която възнамеряваш да взривиш? — попита Вандервалд.
	— С размерите на Пентагона.
	— Тогава ще ти струва милион и двеста.
	— Чек? — попита Хикман.
	— Злато — отвърна Вандервалд.


	11.

	Кабрило се загледа в рогата от овцебик над вратата, после се протегна, вдигна чукалото с формата на риба и го удари в тежката дъсчена врата. Чу тромави стъпки отвътре, после всичко утихна. Внезапно на вратата се отвори прозорче с големината на самун хляб и оттам надникна едно лице. Мъжът беше с хлътнали бузи, пожълтяла от тютюн сива брада, мустаци и кървясали очи. Зъбите му бяха мръсни и потъмнели.
	— Пъхни го през дупката.
	— Какво да пъхна през дупката? — учуди се Кабрило.
	— „Джак“ — поясни мъжът, — бутилката „Джак“.
	— Дошъл съм да говоря с теб, искам да наема снегохода ти.
	— Не идваш ли от магазина? — попита мъжът с нещо повече от нотка на разочарование и отчаяние.
	— Не — отвърна Кабрило, — но ако ме пуснеш да поговорим, след това ще сляза долу и ще ти донеса една бутилка.
	— Говорим за „Джак Даниълс“ — поиска да се увери мъжът, — не за евтините боклуци, нали?
	На Кабрило му беше студено и с всяка изминала минута му ставаше още по-студено.
	— Да, произведен в Линчбърг, Тенеси, черен етикет, знам какво имаш предвид. А сега отвори вратата.
	Шпионката се затвори и мъжът отключи вратата. Кабрило влезе във всекидневната, в която цареше мизерия и безпорядък. Прах от миналото лято покриваше масите и горните ръбове на рамките на картините. Миришеше на развалена риба и мръсни крака. Две лампи върху две странични масички хвърляха кръгове жълта светлина в иначе тъмната стая.
	— Извинявай за кочината — рече мъжът. — Жената, която чистеше, напусна преди няколко години.
	Кабрило остана близо до вратата — нямаше желание да влиза по-навътре в стаята.
	— Както казах, искам да наема снегохода ти.
	Мъжът седна в едно очукано кресло. На масичката отстрани имаше малка бутилка уиски. Беше почти празна, на дъното бяха останали само два пръста. В същия миг мъжът наля остатъка от бутилката в една нащърбена кафена чаша и отпи глътка.
	— Къде искаш да ходиш? — поинтересува се той.
	Преди Кабрило да успее да му отговори, мъжът силно се закашля. Кабрило изчака пристъпът да отзвучи.
	— Монт Форел.
	— Ти археолог ли си?
	— Да — излъга Кабрило.
	— Американец ли си?
	— Да.
	Мъжът кимна.
	— Извини ме за невъзпитанието. Аз съм Уди Кембъл. Всички в града ми викат Удмен.
	Кабрило се приближи и протегна ръката си в ръкавица към Кембъл.
	— Хуан Кабрило.
	Стиснаха си ръцете, след което Кембъл махна към близкия стол. Кабрило седна и домакинът мълчаливо се втренчи в него. Тишината се стовари в стаята като тухла върху парче чипс. Накрая Кембъл рече:
	— Не ми изглеждаш като учен.
	— И как трябва да изглежда един учен?
	— Различно от човек, участвал в битки — отвърна Кембъл, — на когото се е налагало да отнема чужд живот.
	— Ти си пиян — процеди Кабрило.
	— Поддържаща доза — обясни му Кембъл, — но не чувам да отричаш.
	Кабрило не отвърна нищо.
	— Армията? — настоя Кембъл, без да сменя темата.
	— ЦРУ, но доста отдавна.
	— Знаех си, че не си археолог.
	— В ЦРУ има археолози — отбеляза Кабрило.
	В този момент се почука на вратата. Кабрило направи знак на домакина да не става и отиде да отвори. Ескимос, облечен в цяла грейка, стоеше с торба в едната ръка.
	— Това уискито ли е? — попита Кабрило.
	Мъжът кимна. Кабрило бръкна в джоба си и извади щипка с пари. Издърпа една стодоларова банкнота и я подаде на мъжа, който му връчи бутилката.
	— Нямам да върна — притесни се ескимосът.
	— Стига ли за тази и за още една, както и да ти остане нещо отгоре за разкарването?
	— Да — пресметна ескимосът, — но собственикът ми позволява да нося на Удмен само по една бутилка на ден.
	— Донеси я утре тогава и задръж рестото — заръча Кабрило.
	Мъжът кимна и Кабрило затвори вратата. Запъти се към Кембъл с торбата с уиски в ръка и му я подаде. Домакинът извади бутилката, смачка хартията и я хвърли към кошчето за боклук, но не улучи, после отвъртя капачката и си напълни чашата.
	— Благодаря — промълви той.
	— Няма за какво — отвърна Кабрило. — Трябва да спреш.
	— Не мога — поклати глава Кембъл и погледна към бутилката. — Опитвах.
	— Глупости. Работил съм с момчета с по-сериозен проблем от твоя — днес не близват.
	Кембъл седеше и мълчеше.
	— Е, господин ЦРУ — проговори най-накрая, — измисли начин да ме откажеш и снегоходът е твой. Не съм го използвал от месеци — не мога да излизам от вкъщи.
	— Служил си в армията — рече Кабрило.
	— Кой, по дяволите, си ти? Никой в Гренландия не го знае.
	— Ръководя специална компания, която извършва разузнавателна и охранителна дейност — частна корпорация. Всичко можем да открием.
	— Без майтап?
	— Без майтап — потвърди Кабрило. — Какво си правил в армията? Не си дадох труда да попитам хората си.
	— Зелени барети, после програмата „Феникс“*.
	[* Операция на американските специални служби от периода 1967 до 1971 г. за откриване и ликвидиране на комунистически активисти на територията на Южен Виетнам. Замислена като миротворческа, накрая тя се превръща в обикновена касапница.]
	— Значи и ти си работил за Компанията*?
	[* Иронично название на ЦРУ. — Б.пр.]
	— Индиректно — призна Кембъл, — но те ми обърнаха гръб. Обучиха ме, промиха ми мозъка и после ме изхвърлиха. Прибрах се у дома, имах проблем с хероина, с който успях да се справя сам, и цял куп лоши спомени.
	— Разбрах те — кимна Кабрило. — Кажи сега къде е снегоходът?
	— Навън, отзад — и посочи вратата, която водеше към задния двор на къщата.
	— Ще ида да го погледна — каза Кабрило и се запъти натам. — Ти стой тук и си помисли дали наистина искаш да се откажеш. Ако искаш и снегоходът е наред, имам една идея, която можем да обсъдим. Ако ли не, можем да се договорим да ти дам достатъчно пари за „Джак“, докато не ти се скапе черният дроб. Става ли?
	Кембъл кимна и Кабрило излезе.
	Колкото и да беше странно, снегоходът беше в отлично състояние. „Тиокол“, модел 1202В-4 „Спрайт“ от 1970-а, с широка верига. Задвижван от шестцилиндров двигател 350 кубика с четворно задвижване, купето беше като на пикап с каросерия отзад. Имаше монтирани фарове на покрива и допълнителен резервоар отзад, а веригите изглеждаха почти нови. Кабрило отвори вратата. Между двете седалки стърчеше метална издутина, в която се намираше наклоненият под особен ъгъл лост за скоростите, имаше и двойка лостове пред седалката на шофьора, с които се управляваше също като при танковете. Кабрило знаеше, че с едно движение на лостовете снегоходът можеше да се завърти в кръг върху веригите си. Таблото беше метално, с различни прибори пред шофьора, а отворите на радиатора бяха разположени ниско долу. Закачена зад седалката от двете страни на задното стъкло, висеше пушка голям калибър. Имаше сигнални ракети, сандъче с резервни части и инструменти и подробни непромокаеми карти.
	Всичко беше наскоро боядисано, смазано и сменено.
	Кабрило приключи с проверката и се запъти обратно към къщата. Спря пред вратата и изтупа снега от ботушите си, после влезе отново във всекидневната.
	— Колко километра може да измине? — попита.
	— С един резервоар допълнително и няколко бидона бензин ще идеш до Монт Форел и ще се върнеш обратно, като ще ти остане гориво за сто и петдесет километра, резерва в случай на проблем или преспи — отвърна Кембъл. — С него бих отишъл навсякъде, никога не ме е изоставял.
	Кабрило се приближи до нафтовата печка.
	— Топката е в твоето поле.
	Кембъл мълчеше. Погледна бутилката, вдигна очи към тавана, после ги сведе към пода и се замисли за миг. С това темпо му оставаше най-много още едно лято. После тялото му щеше да започне да отказва или щеше да направи пиянска грешка в земя, където грешките не се прощаваха. Беше на петдесет и седем години, а се чувстваше като на сто. Беше стигнал до края на силите си.
	— Спирам пиенето — заяви Кембъл.
	— Не е толкова лесно — поклати глава Кабрило. — Предстои ти тежка битка.
	— Готов съм да опитам — не се отказа Кембъл.
	— Ще те измъкнем оттук и ще ти осигурим лечение в замяна на снегохода. Имаш ли някой жив роднина?
	— Двама братя и една сестра в Колорадо — отвърна Кембъл, — но не съм говорил с тях от години.
	— Имаш избор — подчерта Кабрило, — или се прибираш у дома да се лекуваш, или умираш тук.
	За пръв път от години Кембъл се усмихна.
	— Мисля да опитам у дома.
	— Трябва да издържиш още няколко дни — продължи Кабрило. — Първо, имам нужда да ми покажеш пътя през планините тук, по картите, и да ми помогнеш да се подготвя. После ще ти оставя резервния си сателитен телефон, за да мога да ти се обадя, ако изпадна в беда. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?
	— Няма да мога да спра кризата — призна си честно Кембъл. — Зверски треперя и започват конвулсии.
	— Нито го искам, нито го очаквам от теб — успокои го Кабрило. — Имаш нужда от лекарски грижи. Искам само да си достатъчно трезвен, за да можеш да вдигнеш телефона и да ми дадеш съвет, ако възникне някакъв проблем и не мога да се оправя сам.
	— Това мога да го направя.
	— Дръж се тогава — рече Кабрило, докато вадеше сателитния си телефон и набираше „Орегон“, — другото остави на мен.


	Кембъл подуши вятъра и се загледа на север. Снегоходът бръмчеше равномерно на няколко метра разстояние. Каросерията беше натоварена с допълнителни бидони с гориво и сандъците с провизии, които Кабрило си беше прибрал от летището. Беше сложил храната и нещата, които не искаше да замръзват, отгоре и под седалката до шофьора. Вратата бе отворена и топлият въздух от радиатора образуваше облаци пара.
	— Идва буря — отбеляза Кембъл, — но според мен няма да стигне дотук преди утре вечер или следобед най-рано.
	— Добре — кимна Кабрило, беше приключил с товаренето и се изправи. — Запомни ли как се използва сателитният телефон?
	— Пиян съм — подсмихна се криво Кембъл, — не съм идиот.
	Кабрило се взря в мрака.
	— Колко според теб ще трае пътуването?
	— Ще стигнеш до утре сутринта — рече Кембъл, — ако следваш пътя, който ти показах.
	— Имам ръчен джипиес, компаса в снегохода и картите, на които го отбеляза. Мисля, че ще се ориентирам.
	— Каквото и да правиш — посъветва го Кембъл, — следвай маршрута. През по-голямата част от пътя ще заобикаляш ледената шапка, но после ще трябва да се качиш нагоре до върха. Горе е много трудно, теренът непрекъснато се променя. Ако стане беля или обърнеш снегохода, ще мине много време, докато някой ти се притече на помощ — може би прекалено много.
	Кабрило кимна, после пристъпи крачка напред и стисна ръката на Кембъл.
	— Грижи се за себе си — рече той, опитвайки се да надвика все по-оглушителния рев на вятъра — и внимавай с пиенето, докато успеем да те закараме до клиниката.
	— Няма да те разочаровам, Кабрило — отвърна Кембъл, — благодаря ти, че го уреди. За пръв път от много време имам чувството, че има светлина в края на тунела. Надежда, може би.
	Кабрило кимна и се покатери в кабината на снегохода. Щом влезе вътре, затвори вратата и си свали якето. Форсира двигателя, после отпусна газта. Хвана лоста, включи на първа и бавно се отдалечи от къщата. Веригите на тиокола хвърляха сняг във въздуха, когато отмина.
	Кембъл стоя под козирката на задната врата, докато светлините на снегохода не изчезнаха в мрака. После влезе вътре и си наля внимателно един пръст уиски. Трябваше да укроти демоните, които бяха започнали да показват истинския си нрав.
	Кабрило усети как предпазният колан през скута му се опъна, щом тиоколът взе да се спуска надолу по хълма към ледената шир, която водеше към сушата. Докато снегоходът се изравняваше и прекосяваше последните метри от покритата със сняг земя, преди да стъпи върху замръзналия фиорд, усети как чаталът му се стегна. Под леда, само на няколко стъпки отдолу, имаше триста метра вода с температура 0°С и после скалисто дъно.
	Ако снегоходът попаднеше на тънък лед и потънеше, щеше да живее само няколко секунди.
	Пропъди тази мисъл и настъпи здраво газта.
	Веригите на снегохода се спуснаха върху леда и поеха през ледената пустош. Фаровете на покрива осветяваха снежната виелица, докато тиоколът се движеше напред през леда. Но бурният вятър насилваше снежинките да танцуват и отражението им се изкривяваше и караше хоризонта да играе.
	Кабрило се беше изгубил в един свят без време или измерение.
	Ако не беше толкова голям смелчага, щеше да се ужаси.


	12.

	В Рейкявик Макс Ханли работеше здраво на борда на „Орегон“. Арабската среща на върха клонеше към своя край и щом приключеше утрешното заседание, емирът щеше да се качи на своя боинг 737 и неговите хора щяха да поемат грижата за охраната му.
	Дотук операцията беше преминала перфектно. Емирът можеше да се движи свободно из Исландия с почти невидима охрана. Екипите от Корпорацията майсторски се сливаха с околната среда. Днес, след като приключи срещата, емирът пожела да посети Синята дупка, намиращо се наблизо езеро с гейзер, създадено по време на изграждането на новата геотермална централа. Богатата на минерали вода се простираше сред акри вулканични скали и създаваше оазис на открито. Пара от естествено горещите води се виеше във въздуха и образуваше облаци като в сауна. Хората във водата се появяваха и изчезваха подобно на призраци в мъгливо гробище.
	Шестима от екипа на Корпорацията бяха наблизо във водата, докато емирът се потапяше.
	Преди няколко минути Ханли беше осведомен, че емирът се облича в съблекалните. Сега той координираше два отделни конвоя, които трябваше да върнат хората обратно в хотела на емира.
	— Извърши ли подмяната? — попита Ханли по сателитния телефон Сенг.
	— Единият влезе — отвърна той, — другият излезе. Никой нищо не видя.
	— Това би трябвало да реши проблема — отсъди Ханли.
	— Мина гладко като бебешко дупе — съгласи се Сенг.
	— Гледай двата конвоя да пристигнат с няколко минути разлика и минете през задния вход.
	— Разбрано — отвърна Сенг, преди да прекъсне линията.


	— Всичко ли е готово? — попита Ханли лекарката Джулия Хъксли, когато тя влезе в командната зала.
	— Клиниката е в Естес Парк, Колорадо — докладва Хъксли. — Наех една исландска сестра, която говори отличен английски, да го придружава по време на полета до Ню Йорк и после до Денвър. Линейка от клиниката ще го поеме в Денвър. Той трябва само да издържи полета от Кулусук до Рейкявик сам. Предупредих пилота и изпратих няколко таблетки „Либриум“ на летището, пилотът ще му ги даде собственоръчно. Това ще го успокои и ще му помогне да се справи с конвулсиите, докато сестрата поеме нещата.
	— Добра работа — похвали я Ханли. — Продължаваме веднага щом председателят го одобри.
	— По втория въпрос — продължи тя, — шефът трябва да внимава да не се излага на радиация, докато взима метеорита. Имам калиев йодид на борда, който мога да му дам, когато се видим отново, но колкото по-далеч държи предмета, толкова по-добре.
	— Планът му е да го увие в найлон и старо одеяло и да го пренесе в ремаркето на снегохода в метално куфарче за инструменти.
	— Това ще свърши работа — одобри Хъксли. — Трябва да внимава най-вече да не вдиша прах.
	— По наша преценка няма да има прах — на снимката изглежда като огромна сачма от лагер. Прахта изглежда е изгоряла при падането. Така че, освен ако Кабрило няма продължителен близък контакт със сферата и бъде изложен на нейната радиация, всичко ще е наред.
	— Правилно — съгласи се Хъксли.
	Тя се обърна да си върви, но се спря на вратата.
	— Шефе? — погледна въпросително Ханли.
	— Да, Джулия?
	— Не знам дали някога си виждал хора, изложени на радиация — рече тя. — Не изглеждат добре. Кажи на Кабрило да държи метеорита колкото се може по далеч от себе си.
	— Ще предам съобщението — обеща Ханли.


	13.

	Алимейн ал-Халифа прочете факса още веднъж, после пъхна листовете в един найлонов джоб, за да запази изображението. Цената, която беше платила групировката „Хамади“ за тази информация, беше равна на един милион британски лири в злато. Човешката алчност и сребролюбие продължаваха да удивляват Ал-Халифа — за подходящата цена повечето хора бяха готови да продадат страната си, препитанието си за в бъдеще, дори бога си. Вътрешният човек от „Ешелон“ не беше по-различен. Куп дългове от комар и лошо финансово управление го бяха направили уязвим и лесен за изнудване. Бавно съблазняване и все по-големи суми за измяната му го бяха поставили напълно под контрола на групировката.
	И сега, след две години, мъжът им бе предал джакпот.
	Проблемът беше, че в момента на Ал-Халифа му се беше събрало много. Като се обърна към другия мъж в кабината на яхтата, той рече:
	— Аллах да благослови всички вярващи!
	Салмейн Ески се усмихна и кимна.
	— Явно е отговорил на молитвата — съгласи се той, — макар че идва и без това благодатно време.
	Ал-Халифа го изгледа. Ески беше дребен, малко над метър и петдесет и тънък като вейка. Родом от Йемен, той имаше тъмна, пепелява на цвят кожа, оредяваща брада и уста, пълна с малки остри зъби, целите пожълтели. Ески беше последовател; не особено умен, но изключително предан на каузата. Всички движения се нуждаеха от хора като него. Те бяха пионките, с които се играеше. Пушечното месо.
	За разлика от него Ал-Халифа беше висок, хубав и се движеше с грацията, която поколения водачи бяха насадили в душата му. Стотици години наред предшествениците му бяха управлявали като племенни вождове в прашния Арабски полуостров. Само през последните двайсет години, след като бащата на Ал-Халифа беше изгубил благоволението на кралското семейство в Катар, потеклото му бе принизено до това на простолюдието. Ал-Халифа възнамеряваше скоро да поправи тази несправедливост.
	После щеше да продължи със запланувания удар в името на исляма.
	— Аллах ни е благословил с възможност да направим и двете — заяви Ал-Халифа — и ние ще го направим.
	— Значи искаш капитанът да поеме курс североизточно от мястото? — попита Ески.
	— Да — тихо отвърна Ал-Халифа. — След това ще кача пътника на борда.


	Плаваща под флага на Бахрейн и регистрирана като собственост на Арабския инвестиционен и търговски консорциум, деветдесет и девет метровата „Акбар“ беше една от най-големите частни яхти в света. Малко външни хора се бяха качвали изобщо на нея, но малцината избрани разказваха за покрит с плюш салон, големи горещи вани на задната палуба, цял куп по-малки лодки, лични водни съдове и хеликоптер на борда й.
	Отвън „Акбар“ изглеждаше като плаващ дворец, собственост на някой супербогаташ. Почти никой не би се досетил, че в нея се помещаваше терористична клетка. Освен водача Ал-Халифа и последователя Ески — и двамата в момента на брега — имаше още шестима. Двама кувейтци, двама от Саудитска Арабия, един либиец и един египтянин. Всичките до един бяха надъхани с фундаменталистка риторика. И всичките бяха готови да умрат за каузата.
	— Имаме разрешение да напуснем пристанището — каза капитанът по радиото, което държеше в ръката си.
	— Щом излезеш от външното пристанище, дай пълен напред — нареди Ал-Халифа от брега. — Ще се срещнем след час и половина.
	— Тъй вярно — козирува капитанът.
	Ал-Халифа пъхна малкия телефон обратно в предния си джоб и отново се загледа в електрическото табло в мазето на хотела.
	— Сложи експлозивите тук — заповяда той на Ески и посочи към главния електропровод. — Щом се включи алармата и стане тъмно, ме чакай на долното стълбище, както се разбрахме.
	Ески кимна и започна да закрепва експлозивите С-6 около алуминиевата тръба. Бъркаше в джоба си за жици и детонатори, когато Ал-Халифа излезе. След като прекоси подземния гараж, Ал-Халифа спря, отвори задната врата на един ван, погледна вътре, после я затвори и отново пресече паркинга.
	Отвори вратата към аварийното стълбище и започна да се качва нагоре по етажите.
	Щом стигна до етажа точно под апартамента на емира, той използва картата ключ и влезе в стаята, която беше наел на името на фалшива компания. Ал-Халифа погледна към леглото, което бе вдигнал до стената по-рано през деня. После провери странната на вид боядисана в червено машина, която се намираше на мястото му. Близо до тавана имаше циркуляр с диаметър метър и двайсет и диамантено острие. Изглеждаше като гигантска версия на инструмента, който един кълвач би използвал, за да пробие дупка в стената на къщичка за птици. Острието беше прикачено към вал от неръждаема стомана, задвижван от хидравлични бутала. Под вала имаше правоъгълна метална кутия, в нея се намираше дизеловият мотор. Под кутията на мотора имаше ос и колела с големина на автомобилни гуми, които позволяваха машината да бъде теглена, където е необходимо. Преносимо командно устройство със седемметров кабел даваше възможност за дистанционно управление.
	Когато спусна острието, между него и тавана останаха два метра разстояние. До машината бяха поставени квадратно парче шперплат и стълба. Всичко това бе вкарвано в стаята на части в продължение на седмици и след това сглобено. Камериерките бяха държани настрани, като на рецепцията бяха оставени стриктни разпореждания никой да не влиза в стаята.
	Машината се използваше на строителни обекти, пробиваше дупки в бетона, за да бъдат прокарани кабели.
	Ал-Халифа реши, че няма да има проблем да пробие и пода.


	Емирът на Катар спеше спокойно на горния етаж. Екипите на охраната от Корпорацията щяха да прекарат нощта на пост в стаите от другата страна на коридора и тези отстрани на апартамента на емира. Бяха сигурни, че покушението ще бъде извършено тази нощ. В стаята от другата страна на коридора Джоунс и Мидоус внимателно гледаха наблюдателните камери. Вляво от апартамента на емира Моника Крабтри си водеше бележки, докато Клиф Хорнсби си почистваше оръжието. В стаята отдясно на апартамента Хали Касим и Франклин Линкълн опразваха поднос със сандвичи, докато чакаха.
	Нищо не загатваше какво щеше да се случи след малко.


	На долния етаж Ал-Халифа си сложи чифт очила за нощно виждане, след което хвана дистанционното управление и си погледна часовника. Секундите тиктакаха, докато стрелката не премина през 3 часа сутринта. Тогава Ал-Халифа усети тътена по етажите на сградата и светлините угаснаха.
	Той включи бутона и пробивната машина изрева. Докато натискаше копчето, за да вдигне оборотите, наблюдаваше как валът и въртящото се острие се вдигат към тавана. Щом острието го докосна, то се вряза в мазилката и дървените подпори, в стаята се разхвърчаха стърготини и прахоляк. Острието мина през тавана за по-малко от десет секунди и отгоре проникна свеж въздух. Ал-Халифа снижи машината, хвърли парчето шперплат върху зъбците на триона, после сграбчи отново дистанционното, качи се върху шперплата и издигна стенобойното устройство, без да пуска острието. След секунда вече бе горе в стаята на емира и скочи на пода.
	През очилата за нощно виждане Ал-Халифа зърна, че някой седи в леглото и разтърква очи. Прекоси на бегом стаята, грабна един стол и подпря с него дръжката на вратата, след това се втурна към леглото на емира.
	Наведе се, залепи с лепенка устата и очите на мъжа, после го издърпа от леглото към дупката. Щом и двамата стъпиха върху шперплата, той спусна машината надолу с дистанционното, после бутна мъжа на пода и го задърпа към вратата. Отвори я и го повлече по коридора към аварийното стълбище.
	Бяха минали по-малко от две минути, откакто Ал-Халифа приведе в ход плана си.
	След още няколко минути щеше да е на път.


	— Готово! — каза Джоунс.
	Екипите на Корпорацията бяха оборудвани с малки мощни фенери, закрепени на коланите им. Осем тънки лъча проблясваха в коридора пред апартамента на емира.
	— Светлината стана зелена — извика Мидоус, след като прокара резервната карта ключ през жлеба, — но вратата не иска да се отвори.
	— Хали! — извика Джоунс. — Двамата с Линкълн слезте долу в гаража и блокирайте изхода.
	Двамата мъже се втурнаха надолу.
	— Крабтри, Хорнсби — продължи той, — завардете изходите на фоайето. — Боб, отдръпни се — подкани. — Ще взривя вратата.
	Извади един кръгъл метален диск от джоба си, махна хартията от здравата лепенка, залепи я на вратата и натисна малкото лостче отстрани.
	— Сър — извика той, — отдръпнете се, влизаме.
	Джоунс и Мидоус се отдръпнаха малко по-нататък по коридора и зачакаха заряда да избухне. Щом гръмна, Джоунс се втурна и се провря през разбитите останки от вратата. Затича се към спалнята и пробяга с фенерчето по леглото. Беше празно. Претърси помещението с тънкия лъч и откри дупката, изрязана в пода. Извади преносимата радиостанция и се обади на „Орегон“.
	— Код червено — обяви той, — отвлякоха го.
	Докато чакаше отговор, Джоунс огледа внимателно спалнята.
	— Боб, виж какво има долу.
	Мидоус се спусна през дупката.
	— Какво става там? — попита Ханли, когато се обади по радиостанцията.
	— Похитиха нашия играч — бързо отвърна Джоунс.
	— Това не влизаше в плана — бавно промълви Ханли.


	— Няма повече стълби — съобщи Ал-Халифа на похитения, понеже очите му бяха залепени.
	Ал-Халифа още носеше очилата за нощно виждане, но както гледаше, негово превъзходителство нямаше кой знае колко уплашен вид. Следваше покорно Ал-Халифа, сякаш охраната му го беше научила да не се съпротивлява.
	— Насам — рече Ал-Халифа, отвори вратата на гаража и дръпна емира за ръката.
	Ески се появи в очилата му в същия момент, в който се чуха стъпки отгоре.
	— Отвори вратата на вана и извади мотоциклета — изкрещя той.
	Ески се спусна към вана, отвори вратата на багажника и плъзна рампата надолу до асфалта. После се качи във вана и избута мотора. Металните ледени висулки, полепнали по гумите му, стържеха като скакалци по металната рампа. Ал-Халифа беше успял да довлече емира до вана. Бръкна вътре и сграбчи от пода един автомат АК-47. Стиснал ризата на емира с една ръка, той се извървя и насочи автомата към вратата. Откри огън, щом Касим, последван от Линкълн, се появи в рамката. В същия миг Ески натисна стартера. Моторът, БМВ 650 с кош отстрани, изрева.
	Касим беше улучен в ръката, но успя да падне по корем и да се претърколи под една кола. Линкълн се спаси от нараняване, клекна до партньора си и извади пистолет. Прицели се, но нямаше как да избегне опасността за емира.
	— Прикрий бягството ми — нареди Ал-Халифа и подаде автомата на Ески.
	Ески взе калашника и започна да обстрелва района около стълбището със спорадични откоси. Ал-Халифа бутна емира в коша и се метна на мотора. Хвана лоста, превключи на скорост, даде газ и се отдалечи от вана. Ески усили стрелбата.
	Ал-Халифа се насочи към рампата, която водеше нагоре, и се стрелна към приземния етаж.
	Линкълн дръпна микрофона на ревера си и повика „Орегон“.
	— Клиентът е на мотор БМВ — извика той.
	Касим подпря пистолета на здравата си ръка. Внимателно се прицели и изстреля три куршума, които улучиха Ески в слабините, сърцето и гърлото. Той се свлече на земята като чувал с картофи и автоматът издрънча върху бетонния под. Линкълн пробяга разстоянието до вана, изрита калашника настрани и застана нащрек над умиращия мъж. Ревът на мотора заглъхваше в далечината.


	Когато стигна до горната част на рампата на партера, предната гума на беемвето полетя във въздуха. Ал-Халифа наклони цялата си тежест напред, за да го свали, и излезе от паркинга на шосето пред хотела. Зави надясно, надолу по Стейнтан Роуд, измина няколко пресечки до кръстовището със Себрот и обърна на изток, профучавайки към пристанището. Пътят водеше извън града и по него нямаше движение.
	Ал-Халифа погледна към емира, който седеше в коша отстрани — колкото и странно да беше, мъжът не изглеждаше уплашен.


	След като прекосиха на бегом фоайето и изскочиха през предната врата на хотела, Крабтри и Хорнсби видяха отдалечаващия се мотоциклет. Спуснаха се към черния джип, паркиран на паркинга пред хотела.
	— Добре, всички — обади се Ханли по радиото от контролната зала в „Орегон“, — клиентът е на мотор БМВ.
	Хорнсби натисна дистанционното, за да отключи вратите на джипа, и седна на кормилото. Крабтри се пресегна към радиостанцията си, щом се настани до него.
	— Завиха на изток и се движат покрай пристанище то — докладва тя. — Тръгваме след тях.


	Ал-Халифа натисна газта и беемвето полетя със сто и двайсет километра в час по заснежения път. Минаха три разклона, прекосиха един хълм и Рейкявик изчезна от погледа им. Наблюдаваше внимателно пътя отстрани и видя следата, който беше утъпкал вчера с взетия под наем снегомобил. Зави по тясната ивица утъпкан сняг и превали още един малък хълм. Почти до подножието му се простираше фиорд, покрит отгоре с тънка ледена кора. Изведнъж цивилизацията му се стори толкова далеч.
	Там, върху утъпкания сняг, ги чакаше хеликоптер „Кавазаки“.


	Хорнсби намали, докато преминаваха първия разклон, и огледа снега за следи от гуми. Не откри такива, настъпи газта и провери следващия. Намаляването за проверката на отбивните убиваше време, но Хорнсби и Крабтри нямаха друг избор.
	Моторът не се виждаше никъде.


	Ал-Халифа настани емира, който още беше с вързани очи, на седалката до пилота, после заключи вратата с ключ от външната страна. Беше махнал заключалката от страната на пасажера и сега емирът нямаше как да избяга. Заобиколи отпред хеликоптера, качи се на мястото на пилота и пъхна ключа в таблото. Докато чакаше двигателя да загрее, погледна заложника си.
	— Знаеш ли кой съм аз? — попита.
	Емирът, все още с вързани очи и запушена уста, просто кимна.
	— Добре — рече Ал-Халифа, — тогава е време да се поразходим малко.
	Завъртя ключа, изчака витлата да наберат достатъчно подемна сила. После дръпна лоста и вдигна кавазакито от снега. Щом хеликоптерът се издигна на три метра от земята, той отпусна контролния лост напред. Вертолетът се наклони напред, преодоля земното притегляне, издигна се във въздуха и после се отправи към морето. Като държеше хеликоптера ниско над земята, за да се слее с планините, Ал-Халифа погледна назад към Рейкявик.


	— Следите свършват тук — рече Хорнсби, докато се взираше в снега през отворената врата на джипа.
	Крабтри гледаше през страничния прозорец.
	— Ето — посочи тя, — там е направена пътека.
	Хорнсби погледна към тясната пъртина.
	— Снегът е прекалено мек, ще затънем.
	След като се обадиха на „Орегон“, откъдето набързо изпратиха Джордж Адамс с хеликоптера „Робинсън“ на Корпорацията, Хорнсби и Крабтри тръгнаха пеша по пъртината. Откриха беемвето след десет минути. Докато Адамс прелетя над главите им, вече бяха разбрали какво е станало. Обадиха му се по радиото.
	— Имаме разчистен от перки участък — докладва Хорнсби.
	— Ще огледам за друг хеликоптер — отвърна Адамс.
	Адамс се отдалечи от Рейкявик, докато не му свърши горивото, но не видя друг хеликоптер. Емирът просто беше изчезнал, сякаш гигантска ръка го бе дръпнала от земята.


	14.

	Кабрило караше през мрака. Фаровете отгоре на тиокрла очертаваха едва-едва пътя през морето от белота. След пет часа и на седемдесет километра северно от Кулусук нещата най-сетне бяха тръгнали в руслото. Шумовете от снегохода, които първоначално изглеждаха хаотични и неясни, сега бяха започнали да придобиват форма. Усещаше пулсирането на двигателя, рева на веригите, пъшкането на шасито и използваше звуците, за да направлява придвижването си напред. Звукът и вибрациите му даваха знак кога снегоходът се изкачва. Скърцането на веригите показваше върху каква повърхност се движи.
	Кабрило беше станал едно с машината.
	Двайсет минути по-рано снегоходът бе стъпил на огромната ледена шапка, която покриваше по-голяма част от Гренландия. Сега с помощта на картите и подробните бележки на Кембъл Кабрило насочваше тиокола през поредица от заледени долини. Ако всичко вървеше според плана, щеше да стигне до Монт Форел тъкмо навреме за закуска в Исландия. Щеше да открадне метеорита, да го натовари на снегохода, после да се върне обратно до Кулусук, където хеликоптерът на „Орегон“ трябваше да дойде да го прибере. След няколко дни щяха да получат хонорара си и всичко щеше да приключи.
	Поне такъв беше планът му — отива, взима го и право у дома.


	Кабрило усети как предният край олекна и дръпна лостовете назад точно навреме. Тиоколът се закова на място, след това бързо изрева на заден. Откакто беше напуснал Кулусук, пътуването беше вървяло гладко. Но безпощадната пустош рядко позволяваше такова безпрепятствено преминаване и ако Кабрило не беше спрял и дал назад, след няколко секунди заедно с тиокола щеше да се озове в широка пукнатина в леда.
	Веднага щом се дръпна на безопасно разстояние, Кабрило навлече якето си и излезе от кабината. Протегна се и оправи светлините, мина отпред и надникна в бездната. Дебелата стена на ледника проблясваше в синьо и зелено под фаровете.
	От ръба прецени, че пропастта е около четири метра широка. Нямаше начин да определи докъде стигаше цепнатината, преди да се стесни и затвори. Пристегна качулката на якето си, за да се предпази от виещия вятър. Още няколко метра и снегоходът щеше да пропадне в пукнатината и да се плъзне надолу, докато отворът не се стеснеше и машината не се заклещеше с кабината напред. Дори и да оцелееше при падането, имаше много голяма вероятност да остане затворен в кабината, без да може да излезе. Щеше да умре от студ, преди някой да го открие, още по-малко пък да тръгне да го спасява.
	Мисълта го накара да изтръпне, върна се обратно, качи се в тиокола и погледна часовника. Беше пет сутринта, но навън продължаваше да е толкова тъмно, колкото и през цялата нощ. Разгледа картата, после взе пергела и измери разстоянието до Монт Форел. Оставаха четирийсет и пет километра — три часа път. Пресегна се към сателитния телефон и набра Кембъл. За негова изненада телефонът иззвъня само веднъж.
	— Да — обади се Кембъл с ясен глас.
	— Натъкнах се на пукнатина.
	— Дай ми координатите от джипиеса — нареди му Кембъл.
	Кабрило му ги продиктува и изчака Кембъл да погледне картата си в Кулусук.
	— Изглежда си направил погрешен завой преди около километър и половина — каза му Кембъл — и си тръгнал наляво, вместо надясно. Изкачил си ледника Нунук. Дай назад и заобиколи по ръба му. Ще стигнеш до малко възвишение и после ще се спуснеш в долината. Оттам може да се види Форел, ако времето е ясно и навън не е пълен мрак.
	— Сигурен ли си? — попита Кабрило.
	— Абсолютно. Бил съм в каньона, в който си ти, и преди — напред не можеш да минеш.
	— Връщам се километър и половина и завивам наляво — повтори Кабрило.
	— Ще се падне твое дясно — бързо го поправи Кембъл, — сменил си посоките.
	— После обикалям по ръба на ледника?
	— Да, но сега, докато си спрял, искам да излезеш и да наклониш настрани фара откъм теб. По този начин, когато стигнеш до ръба на ледника, светлината ще го освети. Отражението ще прилича на нефрити или сапфири — поглеждай от време на време встрани, за да видиш докъде си стигнал. Щом ръбът стане полегат, ще превалиш един хребет и ще започнеш отново да се спускаш. Това е знак, че си се отървал от ледника Нунук. После трябва да се изкачиш право нагоре по билото на Монт Форел. Стръмно е, но старият тиокол може да се справи — правил съм го и друг път.
	— Благодаря — каза сърдечно Кабрило. — Ще можеш ли да издържиш още няколко часа, ако имам нужда от теб? Да не му изпуснеш края?
	— Сръбвам по малко, колкото да изтрая — успокои го Кембъл. — Тук съм, ако ти трябвам.
	— Добре — отговори Кабрило и затвори телефона.
	Излезе отново от кабината, пресегна се към покрива на тиокола и наклони фара на една страна. После се качи обратно, включи на първа и завъртя снегохода на 180 градуса. Подкара предпазливо, откри ръба на ледника няколко метра по-надолу и тръгна по него.
	Монт Форел не беше много далеч, но в снега и мрака все още не се виждаше.
	Кабрило трябваше да стигне до планината и да измъкне тайната й. Но имаше още някой със същия план и той не играеше по правилата като Корпорацията. Двамата щяха да се сблъскат.


	Емирът почувства как хеликоптерът забавя, докато Ал-Халифа изравняваше кавазакито над опашката на „Акбар“, след което бавно го приземи върху площадката за кацане. Щом екипажът застопори шините на плазовете и витлото спря, Ал-Халифа скочи, отключи вратата и го повлече към големия салон. Очите на емира още бяха с лепенка, но той чу хор от гласове, които говореха на арабски. Въздухът в кабината миришеше на барут и масло, но се промъкваше и някакво странно, сладко ухание на бадем.
	Избутан няколко стъпала към долната палуба, емирът най-безцеремонно беше хвърлен върху едно легло и ръцете и краката му бяха омотани с дебела лепенка. Лежеше по гръб като овързано за готвене пиле. Емирът чу как Ал-Халифа изкомандва пазача отвън. След което го оставиха сам, да размишлява над незнайната си участ.
	Освен факта, че кожата на лицето му беше започнала да се изпотява от горещината в каютата, мъжът не беше кой знае колко притеснен. Ако Ал-Халифа искаше да го убие, вече щеше да го е направил. Пък и знаеше, че приятелите му от Корпорацията скоро щяха да го открият. Само ако можеше да откъсне лепенката от носа си — щеше да се почувства много по-добре.


	— Монтирайте ракетите — нареди Ал-Халифа, когато се върна в големия салон. — Трябва да прелетя до планината колкото се може по-бързо.
	Четирима мъже излязоха навън и се заловиха за работа. Монтирането вървеше бавно — вятър, дъжд и сняг бушуваха на палубата на „Акбар“, но мъжете бяха обучени и неумолими. След двайсет и седем минути водачът им влезе обратно и изтърси снега от ръкавиците си.
	— Ракетите са монтирани — докладва той на Ал-Халифа.
	— Нареди на мъжете да влязат вътре и да се съберат около масата.
	Терористите се настаниха по столовете около дългата, богато украсена маса. Събранието беше заговор на убийци, банда главорези. Те гледаха към Ал-Халифа и чакаха.
	— Аллах отново ни благослови — започна Ал-Халифа. — Както видяхте, залових прозападно настроения емир, който управлява моята страна, и сега той е мой пленник. Скоро ще се възкача на престола. Второ, западен предател ме уведоми за местоположението на сфера от иридий, която можем да използваме за производството на бомбата, предназначена за Лондон. Ако успея да взема иридия, той ще увеличи поне сто пъти разрушенията в английската столица.
	— Слава на Аллах! — извикаха всички като един.
	— Сега „Акбар“ се насочва към източния бряг на Гренландия — продължи с приповдигнат тон Ал-Халифа. — След няколко часа, когато пристигнем, ще се кача на хеликоптера и ще взема иридия. Веднага щом се върна, ще поемем към Англия и ще довършим мисията си.
	— Един е Господ, и той е Аллах! — извика групата.
	— Искам тези от вас, които са изпълнили задълженията си, да си починат — нареди Ал-Халифа. — Всички трябва да са на крак, когато стигнем Англия. Скоро всички, които се противопоставят на Аллах, ще усетят гнева ни.
	— Аллах е велик! — ревна групата.
	Събранието се разпусна и Ал-Халифа излезе от кабината и слезе в каютата си. Щеше да открадне, няколко часа сън. Нямаше откъде да знае, че това щеше да е последният му сън, преди да заспи навеки.


	15.

	В хотел „Кангерлусуаг“, на хиляда и осемстотин километра разстояние, Клей Хюс довършваше закуската си от бекон, яйца, пържени картофи, полята обилно с цяла кана горещо кафе. Майкъл Нилсън се приближи до масата му.
	— Готов ли си да тръгваме? — попита Хюс и се изправи.
	— Времето не се е оправило много — отвърна Нилсън, — но съм готов да опитам, ако искаш. Какво решаваш?
	— Тръгваме — заяви Хюс.
	— Ако бях на твое място — каза Нилсън, — щях да накарам от хотела да ми дадат храна за из път. Ако закъсаме, ще мине доста време, преди да ни се притекат на помощ.
	— Ще поръчам един поднос със сандвичи и няколко термоса кафе — съгласи се Хюс. — Сещаш ли се нещо друго, от което да имаме нужда?
	— Късмет — засмя се Нилсън и погледна навън.
	— Ще взема храната и ще те чакам при хеликоптера.
	— Ще бъда готов — отвърна Нилсън и си тръгна.
	След петнайсет минути ЕС-130В-4 се вдигна от покритата със сняг писта и пое на изток. Лек жълт оттенък оцветяваше облаците, докато оскъдните слънчеви лъчи се мъчеха да пробият мрака. Като цяло беше тъмно и мрачно, като предзнаменование, донесено от зъл вятър.
	Часовете минаваха, докато еурокоптерът летеше високо над заснежената територия.


	Тиоколът спря и Кабрило погледна картата. Прецени, че близо час път го дели от пещерата на Монт Форел. Щом се отдалечи от ледника, установи, че сателитният му телефон отново има връзка. Натисна копчето за бързо набиране и се обади на „Орегон“.
	— Опитвахме се да се свържем с теб — каза Ханли с вдигането на телефона. — Емирът беше отвлечен снощи.
	— Отвлечен — повтори бързо Кабрило. — Мислех, че държим положението под контрол.
	— Отвлякоха нашия човек — успокои го Ханли — и нямаме връзка нито с него, нито с тях.
	— Имате ли представа къде са го отвели?
	— Работим по въпроса.
	— Върни обратно нашия човек — нареди Кабрило.
	— Ще го върна.
	— Почти стигнах до мястото — продължи Кабрило. — Взимам каквото трябва и се махам оттук. Междувременно ми намери бърз начин да се прибера у дома.
	— Да, сър — отвърна Ханли.
	Кабрило прекъсна връзката и хвърли телефона на другата седалка.


	Точно когато Кабрило започна да се изкачва нагоре по Монт Форел, един служител на международното летище в Рейкявик метеше снега от дъното на рампата, която водеше към частния боинг 737. Помощни коли зареждаха самолета с гориво и електричество от двете страни. Вътрешността на боинга беше осветена като билборд и светлината се разливаше от прозорците в полумрака навън.
	Пилотът надникна през прозореца на кабината и видя как една черна лимузина се появи на пистата и спря отстрани на рампата. Излязоха четирима мъже. Двама бързо се качиха по стълбите, докато другите двама оглеждаха летището, за да видят дали някой не ги наблюдава. Когато се увериха, че е чисто, бързо минаха по рампата и затвориха вратата на самолета.
	Служителят откачи генераторите, дръпна рампата и застана неподвижно, докато пилотът палеше двигателите. След като се обади на кулата за разрешение, той бавно насочи самолета към пистата и се приготви за излитане. С едно спиране за презареждане в Испания, след четиринайсет часа път, щяха да стигнат до местопредназначението.
	Веднага щом боинг 737 излетя, служителят се наведе и каза в микрофона, защипан близо до качулката на якето му.
	— Тръгнаха — само толкова каза.
	— Прието — отвърна Ханли.


	След разговора с Ханли Кабрило близо час се изкачва нагоре по билото със снегохода. Спря, закопча здраво якето си и излезе от кабината. Нагласи фаровете така, че да може да вижда планината, мина отпред и изчисти леда по скарата. Тъкмо се канеше да се качи обратно, когато чу бръмчене в далечината. Пресегна се в кабината, завъртя ключа и загаси двигателя на тиокола. Заслуша се отново.
	Шумът се носеше от вятъра, приближаваше се и се отдалечаваше на приливи и отливи. Накрая Кабрило успя да различи звука, качи се обратно в снегохода и грабна телефона.
	— Макс — бързо каза той, — чувам да се приближава хеликоптер. Пратил ли си някого?
	— Не, шефе — отвърна Ханли. — Още работим по въпроса.
	— Можеш ли да разбереш какво става?
	— Ще опитам да се свържа с някой от сателитите на Министерство на отбраната и да видя кой е, но може да ми отнеме петнайсет-двайсет минути.
	— Искам да знам кой е неканеният ми гост — настоя Кабрило.
	— Открихме, че има автоматичен радар на американските въоръжени сили наблизо — каза Ханли. — Може антените още да се използват и военните да са изпратили някой да ги поправи или настрои.
	— Разбери кой е — заръча Кабрило, завъртя ключа и запали двигателя. — Мисля, че почти стигнах до пещерата.
	— Добре — отвърна Ханли.


	С помощта на шейна, с която утъпка снега, и десетина сандъчета с разтворими напитки Акерман беше успял да оформи чудесна площадка за кацане, отбелязана с буквата Х, върху малко плато само на седемдесет метра от долния отвор на пещерата. Гледаше площадката с гордост. Хеликоптерът щеше да успее да кацне, без витлото да се удари в скалите. Опасно беше, но това беше най-доброто, което можеше да се направи от тази страна на планината.
	Отдръпна се навътре в пещерата и изчака хеликоптерът да се приближи до площадката, след това да закръжи отгоре и накрая да кацне. Витлото забави въртенето си, после спря, един мъж слезе от страната на пътника.
	През отворения си прозорец Кабрило чу как хеликоптерът се приземява, но заради снега и тъмнината не можа да види кацането. Беше близо — усещаше го. Обу си гамаши и извади снегоходките от багажника. Напъха ботушите в обръчите и ги върза здраво. После бръкна отзад и извади кутията с фалшивата сфера, която Никсън беше направил.
	Сега трябваше само да се прокрадне в пещерата, без да го забележат, и да отмъкне каквото трябваше.
	— Шефът ме праща — каза Хюс на Акерман, след като се изкачи до входа на пещерата — да проверя какво си открил.
	Акерман гордо се усмихна.
	— Голяма красавица — подчерта той, — вероятно най-важната археологическа находка на този век.
	— Така разбрах и аз — подхвърли Хюс и влезе навътре в пещерата. — Изпрати ме да се погрижа да получиш това, което заслужаваш.
	Акерман сграбчи предварително запаления фенер и поведе госта си надолу по коридора.
	— Значи ти отговаряш за връзките с обществеността?
	— И за тях, и за други неща — отговори Хюс и спря при отвора на тавана. Преди няколко дни Акерман беше донесъл дървена стълба от вътрешността на горната пещера и я беше спуснал от отвора. Това много улесняваше преминаването между двете галерии.
	— Ще се качим и ще те разведа навсякъде — обеща му Акерман.
	Двамата мъже се качиха по стълбата в горната пещера.
	Хюс се правеше на заинтригуван, докато Акерман не спираше да дърдори за откритието си, но честно казано, беше дошъл само за едно. Щом го вземеше, веднага си тръгваше.


	Кабрило заобиколи с мъка от другата страна на планината и се натъкна на място с разтопен сняг. Наведе се, видя малък отвор, отбелязан с камъни върху снега, сякаш бяха изхвърлени от вътрешността на планината. Отвътре излизаше топъл въздух и стопяваше снега около отвора. Разчисти камънака, колкото да може да влезе, плъзна се през отвора в горната пещера, после издърпа и картонената кутия.
	Щом се провря вътре, установи, че може да се изправи.
	Тръгна надолу по шахтата, за да види къде ще го отведе.


	Макар че беше със сърце от камък, Хюс остана впечатлен от пещерата и светилището в дълбините й. Акерман стоеше до метеорита върху олтара с разперени ръце като момиче на късмета в шоу с награди.
	— Красива е, нали? — възторжено попита Акерман.
	Хюс кимна, после извади преносимия гайгеров брояч от джоба си. Включи го и го насочи към метеорита. Стойностите надхвърляха скалата. Няколко часа близо до сферата и бързо щеше да получи радиоактивно отравяне. Разбра, че трябва да я опакова добре за пътуването обратно до Кангерлусуаг.
	— Много време ли си прекарал близо до нея? — попита Хюс.
	— Изследвал съм я от всички страни — отвърна Акерман.
	— Призлявало ли ти е? Забелязал ли си някакви физически промени в състоянието си напоследък?
	— Тече ми кръв от носа — сви рамене Акерман. — Реших, че е от сухия въздух.
	— Мисля, че си болен от лъчева болест — заяви Хюс. — Трябва да се върна обратно до хеликоптера и да взема нещо, в което да опаковам сферата.


	Кабрило се втурна към коридора, откъдето се чуваха гласовете. Скри се зад една скала и се заслуша в разговора на двамата мъже.
	— Трябва да се върна обратно до хеликоптера и да взема нещо, в което да опаковам сферата — рече единият. Чу как двамата се отдалечават и в пещерата притъмня. Изчака да види какво ще последва.


	— Чакай тук — нареди Хюс, когато стигнаха до входа на долната пещера.
	Акерман го наблюдаваше как се спуска надолу към хеликоптера и отваря задната врата.
	— Връщам се след няколко минути — рече Хюс на пилота, докато вадеше кутията отзад, — после можем да тръгваме.
	— Добре звучи — кимна Нилсън и погледна навън да определи времето.
	Хюс пое обратно нагоре по хълма с кутията в ръка. Щом влезе в пещерата, каза на Акерман:
	— Донесох ти нещо, което ще облекчи мъките ти. Ще ти го дам след няколко минути.


	Кабрило изчака една минута, докато се увери, че е сам, после бръкна в джоба си, извади едно найлоново пликче и го разкъса в горния край. Извади химическата светеща пръчка, прегъна я на две, сякаш се опитваше да счупи франзела, и пръчката светна в зелено. Осветявайки пътя си, той се приближи към метеорита. Тъкмо достигна до олтара и чу как в пещерата отекна изстрел.
	Бързо бръкна в джоба си, извади едно пликче от метално фолио, разкъса го със зъби и поръси метеорита със съдържанието му. После, понеже стъпките бързо взеха да се приближават, се скри зад една скала отстрани и пъхна зелената светлина в джоба си.
	Висок мъж с фенер се отправи към олтара, грабна метеорита и го постави в една кутия. Кабрило беше оставил пушката си в тиокола, така че в момента не можеше да направи нищо. Щеше да се наложи да пресрещне похитителя по-надолу в пещерата.
	Стиснал металната дръжка на фенера в устата си, мъжът изнесе кутията навън.
	Кабрило изчака светлината на фенера да се скрие, след това бавно тръгна надолу в пещерата, като държеше химическата светлина отпред. Реши, че мъжете ще изследват другаде метеорита и когато ги намери, ще може да го вземе.
	Но се спъна в стълбата и за малко не падна през дупката.
	Докато се вслушваше напрегнато, за да разбере дали са чули шума, Кабрило застина на място и когато не се случи нищо, слезе надолу по стълбата. И стъпи върху тялото на Акерман.


	16.

	Веднага щом Ханли получи потвърждение, че нито един исландски граждански или военен хеликоптер не е бил във въздуха по време на похищението на емира, много лесно съпостави тази информация с данните от пристанището и видя кои кораби са дошли и кои са си отишли по това време.
	Не му трябваше много, за да нарочи „Акбар“ като основна мишена.
	Като прегледа данните от сателита, установи, че „Акбар“ се движи с пълен ход през Датския проток между Ирландия и Гренландия. Напускайки незабавно пристанището, той нареди магнитохидродинамичните двигатели да бъдат пуснати в ход веднага щом брегът се скрие от погледа им. „Орегон“ се движеше с трийсет възела и заобикаляше айсбергите като скиор, който се спуска надолу по заледен склон. Опита да се свърже отново с Кабрило по телефона, но той не отговаряше.
	В този момент Майкъл Холпърт влезе в командната зала.
	— Измислили са поредица от фиктивни собственици — каза той, — затова не сме видели заплахата.
	— Кой е истинският собственик? — попита Ханли.
	— Групировката „Хамади“.
	— Ал-Халифа — съобрази Ханли. — Бяхме наясно, че се кани да похити емира, но ако знаехме, че разполага с яхта, всичко можеше да стане по съвсем друг начин.
	Ерик Стоун се завъртя на стола си.
	— Шефе — обади се той, — установих връзката, която искаше. Номерът на хеликоптера е на екрана. Марката е „Еурокоптер“, а моделът ЕС-130В-4. Пуснах да видя на кого е регистриран.
	Ханли погледна към екрана.
	— Защо мигат две светлини?
	Стоун се втренчи в изображението, след което го увеличи.
	— Втората току-що се появи — отвърна той. — Предполагам, че се е появил втори хеликоптер в района.


	Кабрило извади химическата пръчка, наведе я надолу и постави пръсти на врата на Акерман. Усети слаб пулс. Археологът се размърда и вдигна клепачи. Очите му бяха воднисти, кожата мъртвешки сива, устните му едва се движеха.
	— Ти не си… — прошепна той.
	— Не — отвърна Кабрило, — не съм мъжът, който те простреля.
	Разтвори якето на Акерман, извади ножа от джоба си и разряза ризата му. Раната беше лоша, артериална кръв извираше от отвора като фонтан с прекалено мощна помпа.
	— Имаш ли аптечка? — попита Кабрило.
	Акерман посочи към найлоновата торба близо до сгъваемата масичка малко по-нататък. Кабрило изтича до нея, отвори я и извади аптечната. От пластмасовата кутия взе марля и хирургическа лепенка. Разкъса пакетите, докато се връщаше към Акерман, после притисна тамнона от марли върху раната и го залепи здраво. Пресегна се, хвана ръката на Акерман и я сложи върху раната му.
	— Дръж си ръката тук — рече Кабрило, — веднага се връщам.
	— Призрака — прошепна ученият, — Призрака го направи.
	Кабрило се завъртя на пети и се затича с все сили към изхода на пещерата. Когато надникна навън в мрака, успя да чуе как турбината на еурокоптера се върти и видя очертанията на мигащите светлини върху корпуса му.
	После в далечината се появи втори чифт мигащи светлини.


	Ал-Халифа беше отличен пилот на хеликоптер. Фалшива студентска виза и сто хиляди долара такси, както и една година в школата за летци в Южна Флорида се бяха погрижили за това. През предното стъкло внимателно огледа района на Монт Форел. Зърна за миг оранжев снегоход отстрани на планината, след това пред погледа му се появи другият хеликоптер.
	Съдбата е странно нещо — пет минути да беше закъснял и щеше да пропусне шанса си.
	След секунда Ал-Халифа беше преценил положението и си беше съставил план.


	Кабрило се прокрадна внимателно през входа на пещерата и веднага приклекна зад една оголена скала. Трябваше да стигне до тиокола и да си вземе пушката, но вторият хеликоптер беше точно срещу него. Извади сателитния си телефон от джоба и погледна екрана. Извън пещерата отново имаше сигнал. Натисна копчето за бързо набиране и изчака Ханли да му се обади.
	— Тук заприлича на падането на Сайгон — рече Кабрило. — Заварих един хеликоптер на мястото, а сега пристига още един. Кои са тези хора?
	— Стоун току-що идентифицира единия — съобщи Ханли. — Чартър от Източна Гренландия, собственост на Майкъл Нилсън. Проучихме собственика за връзки с някоя организация, но още не е излязло нищо, така че според мен просто е наемен пилот.
	— Ами вторият?
	Стоун бясно пишеше върху клавиатурата.
	— „Бел Джет Рейнджър“, взет на лизинг от канадска компания за добив на минерали.
	— Вторият е „Бел Джет Рейн“… — понечи да предаде Ханли.
	— Точно срещу мен е — отвърна Кабрило. — Не е „Джет Рейнджър“, по-скоро прилича на „Макдонъл Дъглас“, серия 500.
	Стоун написа още няколко команди и след секунди изображение на катастрофирал хеликоптер изпълни монитора.
	— Някой е откраднал регистрацията, за да не го засекат. Господин Кабрило може ли да види номера на опашката?
	— Стоун казва, че е открадната регистрацията — предаде Ханли. — Можеш ли да видиш номера на опашката?
	Кабрило извади малък бинокъл от джоба си и се вторачи в мрака.
	— Две неща — промълви бавно той. — Първо, под корпуса има ракети. Второ, номерата на опашката не се виждат, но мога да различа буквите, изписани отстрани. Има А, после К, после Б. Останалото е покрито с лед. Следващата може да е А, не съм сигурен.
	Ханли съобщи на Кабрило това, което бяха открили за яхтата на име „Акбар“.
	— Онзи кучи син Ал-Халифа ли е? — изръмжа Кабрило. — Кой е в другия хеликоптер? Ал Капоне ли?


	Нилсън беше пуснал витлото и дръпна лоста нагоре, издигайки еурокоптера над земята точно когато другият хеликоптер се появи на предното стъкло.
	— Виж там — каза той в микрофона на Хюс.
	— Излитай веднага — изкрещя Хюс.
	— Мисля, че е по-добре да кацнем и да видим какво става — възрази Нилсън.
	Със светкавично движение Хюс извади пистолет от джоба си и го насочи към главата на пилота.
	— Казах, излитай!
	Един поглед към Хюс и пистолета бяха достатъчни; Нилсън дръпна лоста и еурокоптерът се стрелна напред. В този миг пламък изригна от долната част на другия хеликоптер и една ракета полетя към мястото, над което бяха кръжали. Ракетата мина много встрани и се насочи към замръзналата пустош.


	Стоун отвори изображение върху монитора в командната зала на „Орегон“.
	— Това е снимка от сателит на Министерство на отбраната, направена преди един час — бързо докладва той. — Хеликоптер номер две идва от място близо до брега на Западна Гренландия и курсът му е право към Монт Форел.
	В същия миг Адамс влезе в командната зала.
	— Хеликоптерът ни е въоръжен и готов.
	— Имаш ли достатъчно гориво, за да стигнеш дотам и да се върнеш? — попита Ханли.
	— Не — призна Адамс. — Трийсет-четирийсет галона няма да ни стигнат за връщане.
	— Какво гориво ползваш?
	— Сто октана, ниско съдържание на олово.
	— Кабрило — обади се Ханли по сателитния телефон, — Адамс е готов да тръгне, но горивото няма да стигне за връщане. Имаш ли допълнително гориво на снегохода?
	— Останаха ми около сто галона — отвърна Кабрило.
	Ханли погледна към Адамс, който внимателно слушаше разговора.
	— Ако сипя добавка в бензина, можем да вдигнем октана и да стане работата. Така или иначе, искам да ида там и да помогна на шефа.
	— Ще се обадя в работилницата и ще накарам да ти донесат добавката на площадката за излитане — бързо взе решение Ханли. — Направи си проверката и излитай колкото се може по-скоро.
	Адамс кимна и се спусна към вратата.
	— Пращам кавалерията, Хуан — каза Ханли по телефона, — ще пристигне след няколко часа.
	Кабрило видя как вторият хеликоптер се изравни с еурокоптера и даде втори изстрел.
	— Много хубаво — изсумтя Кабрило, — хеликоптерът с фалшива регистрация току-що изстреля ракета по чартъра.
	— Шегуваш се — удивено възкликна Ханли.
	— Това не е всичко, приятелю — продължи Кабрило. — Още не съм имал възможността да съобщя най-лошата новина.
	— Какво по-лошо от това?
	— Метеоритът е в чартърния хеликоптер — отвърна Кабрило. — Отмъкнаха го преди мен.


	Вътре в еурокоптера Хюс държеше пистолета, опрян в главата на Нилсън, с едната ръка и сателитния телефон с другата.
	— Лети на запад към брега — нареди той, — има промяна в плановете.
	Нилсън кимна и се отклони от курса.
	В същото време Хюс натисна копчето за бързо набиране на телефона и зачака.
	— Сър — каза той, докато Нилсън ускоряваше и се носеше над заснежената територия. — Взех предмета и застрелях пазача, но възникна неочаквана пречка.
	— Какъв е проблемът? — попита мъжът.
	— Атакувани сме от неидентифициран хеликоптер.
	— Насочвате се към брега, нали?
	— Да, сър, както беше запланувано.
	— Екипът е там и чака — каза мъжът. — Ако хеликоптерът ви преследва до морето, могат да се справят чудесно с него.
	Преди Хюс да успее да отговори, втора ракета удари опашката на еурокоптера и повреди опашния винт. Нилсън се бореше с уредите, но машината започна да се върти спираловидно към земята.
	— Падаме — успя да изкрещи Хюс, преди центробежната сила на въртящия се еурокоптер да запрати ръката му към страничния прозорец, стъклото изтрещя и счупи телефона.


	След като хеликоптерът се отдалечи, Кабрило успя да се изкачи до мястото на билото, където беше оставил снегоходките си. Тъкмо си ги слагаше, когато звукът от ракетата, която улучи еурокоптера, го накара да погледне нагоре. Беше тъмно и за миг не можа да различи нищо. После, само след секунда, ярка пулсираща светлина се появи в далечината. Затанцува като зло северно сияние и после започна да угасва.
	Кабрило си закопча снегоходките, отправи се към тиокола и го подкара в посока към светлината. Десет минути по-късно, когато пристигна на мястото, огънят още тлееше. Самият хеликоптер лежеше на една страна като строшен ветропоказател. Кабрило слезе от снегохода и с мъка отвори вратата отгоре. И пилотът, и пътникът бяха мъртви. Събра всичко, което можеше да помогне за идентифицирането на двамата мъже и хеликоптера, после претърси мястото за кутията с метеорита.
	Но не откри нищо. Само следи от стъпки, незнайно чии.


	След като връзката с Хюс прекъсна и повече не можа да бъде възстановена, работодателят му набра друг номер.
	— Стана засечка — каза той. След като обясни положението, от другата страна му отговориха:
	— Не се тревожете, сър, знаем как да действаме в непредвидени ситуации.


	17.

	Веднага щом снегът и студът започнаха да гасят огъня от разбития резервоар, Ал-Халифа отвори вратата на еурокоптера и надникна вътре. Бързата проверка на телата показа отворени невиждащи очи, които говореха, че смъртта е настъпила бързо. Ал-Халифа дори не си направи труда да идентифицира мъжете — честно казано, изобщо не го беше грижа кои са. Бяха западняци и бяха мъртви, това беше достатъчно.
	Основната му грижа беше да се добере до метеорита и за целта се наложи да се промуши през задната врата до кутията, която се беше заклещила на седалката. Извади я и се измъкна от хеликоптера, отвори заключалката и вдигна капака.
	Метеоритът беше вътре, поставен върху стиропор и обграден от защитни оловни плочи.
	Затвори отново кутията и си проби път през снега към кавазакито, постави товара си на седалката до пилота и го закрепи с предпазния колан да не мърда. После се качи, запали двигателя и се вдигна. Докато летеше над покритата със сняг територия, кутията стоеше на седалката като почетен гост, а не като смъртоносна отровна сфера, предназначена да разболее незнайно население.
	Взе радиото и уведоми екипажа на „Акбар“, че скоро ще се върне на борда. Щом стигнел до яхтата, щели да се отправят към Лондон и да довършат мисията си. Гневът на правоверните скоро щял да се разрази.
	След това щеше да се оправи с емира и да свали правителството на Катар.


	— Кажи ми добри новини — помоли Кабрило, обръщайки се с гръб към все по-силно вилнеещите ветрове.
	— Засякохме „Акбар“ на радара — съобщи Ханли. — На няколко часа път сме. Планирам нападение, за да спасим нашия човек.
	Кабрило гледаше силата на сигнала върху телефона. Премести се, за да има по-добра връзка.
	— Аз съм на мястото, където е свален еурокоптера — каза той. — Беше улучен във въздуха от тайнствения хеликоптер. Пилотът и пътникът са мъртви, а метеорита го няма никъде.
	— Сигурен ли си? — изуми се Ханли.
	— Абсолютно. Имаше единични следи, които идваха от известно разстояние. Проследих ги и стигнах до дирите в снега, оставени от другия хеликоптер. Който е свалил еурокоптера, сега има метеорита.
	— Ще накарам Стоун да се опита да засече хеликоптера на радара — реши Ханли. — Не може да се е отдалечил много. Ако е военен хеликоптер, ще претърсим най-много в радиус от петстотин километра. Понеже не може да презареди, той е в радиус от двеста и осемдесет километра от мястото, където се намираш ти.
	— Кажи на Стоун да опита и още нещо — нареди Кабрило. — Успях да поръся метеорита, преди да го откраднат.
	„Поръсвам“ беше жаргонен израз. Корпорацията го използваше за микроскопичните следящи устройства, които Кабрило беше пръснал върху сферата в мрака. Нетренираното око щеше да ги вземе за прашец, но те излъчваха сигнал, който можеше да бъде уловен от електронните съоръжения на „Орегон“.
	— Дявол да го вземе, много си добър! — възхити се Ханли.
	— Все пак не достатъчно, щом друг ни отмъкна плячката.
	— Ще я проследим — успокои го Ханли.
	— Обади ми се, когато разбереш нещо.
	След като прекъсна разговора, Кабрило започна да си пробива път през снега обратно към пещерата.


	На осемдесет мили разстояние сцената на борда на моторната яхта „Фри Ентърпрайз“, неуловима за радарите на „Акбар“, беше доста по-сдържана. Мъжете на нея бяха надъхани до крайност, която можеше да съперничи с тази на мюсюлманите на „Акбар“ — но просто бяха по-добре обучени и несвикнали да излагат на показ емоциите си. Всички бяха бели, над един и осемдесет високи и в отлична форма. Всички до един бяха служили в американската армия под една или друга форма. Всички до един имаха лични подбуди да приемат задачата. Всеки един беше готов да умре за каузата.
	Скот Томпсън, командирът на екипажа на „Фри Ентърпрайз“, беше в кабината на щурвала и чакаше обаждане. Веднага след него щяха да извършат нападението. Западът и Изтокът тайно щяха да се сблъскат.
	„Фри Ентърпрайз“ се носеше на юг през гъстата мъгла. През последния час корабът беше заобиколил три айсберга, върховете им се простираха поне на площ от четири квадратни километра. Малките бяха препалено много, за да си струват броенето, и подскачаха из океана като кубчета лед във висока стъклена чаша. Навън беше зверски студено и вятърът се усилваше.
	— В пълна бойна готовност — нареди капитанът.
	Високо върху огромната мачта на „Фри Ентърпрайз“ електронно устройство започна да улавя сигнали от радарите на други плавателни средства. После ги препредаваше с различна честота. Без постоянно връщане на сигнала останалите корабни радари не можеха да засекат „Фри Ентърпрайз“.
	Корабът се беше превърнал в невидим призрак върху черните бурни вълни.
	Висок, късо подстриган мъж влезе в капитанската кабина.
	— Току-що приключих с проверката на всички данни — докладва той. — Предполагаме, че Хюс е мъртъв.
	— Тогава има голяма вероятност този, който е преследвал Хюс, да е взел метеорита — заключи капитанът.
	— Шефът е засякъл хеликоптера с помощта на една от космическите си компании в Лас Вегас.
	— И накъде отива хеликоптерът? — попита капитанът.
	— Това е най-хубавата част — отвърна мъжът, — право към набелязаната от нас мишена.
	— Звучи така, сякаш ще можем да ударим с един куршум два заека — усмихна се леко капитанът.
	— Абсолютно.


	Адамс беше отличен пилот, но все по-сгъстяващият се мрак и вятърът накараха ръцете му да се изпотят. Откакто беше напуснал „Орегон“, летеше само на уреди. Изтри длани в гащеризона си, намали отоплението и огледа внимателно навигационния екран. При сегашната си скорост трябваше да премине над бреговата линия след две минути. Увеличи височината, за да може да види началото на планинската верига, и отново се втренчи в уредите.
	При липсата на видимост все едно се разхождаше с хартиена торба върху главата.


	Кабрило не беше сигурен дали Акерман е жив.
	От време на време усещаше нещо като слаб пулс, но раната беше престанала да кърви — а това беше лош признак. Акерман не беше трепнал с нито един мускул, откакто Кабрило се беше върнал в пещерата. Очите му бяха затворени, а клепачите — неподвижни. Изправи го, така че раната да е под сърцето му, и после го покри със спалния чувал. Не можеше да направи нищо повече за него.
	Тогава телефонът звънна.
	— Сигналът от метеорита води право към „Акбар“ — докладва Ханли.
	— Ал-Халифа — изръмжа Кабрило. — Чудя се как е разбрал за метеорита.
	— Предупредих Овърхолт, че от „Ешелон“ изтича информация — изтъкна Ханли, — това е единственият начин.
	— Значи групировката „Хамади“ се опитва да направи мръсна бомба — продължи със заключенията Кабрило, — но това не обяснява кои бяха първите крадци.
	— Не можахме да открием никаква информация за пътника — каза Ханли, — но предполагам, че е някой, който е работил с Ал-Халифа, ала не са се разбрали.
	Кабрило се замисли за миг. Беше вероятно обяснение — може би единственото, което имаше смисъл — въпреки това нещо го човъркаше отвътре.
	— Предполагам, че ще разберем, когато вземем метеорита и освободим емира.
	— Това е планът — съгласи се Ханли.
	— Тогава всичко ще приключи — добави Кабрило.
	— Чисто като по конец.
	Нито Кабрило, нито Ханли подозираха, че развръзката ще дойде едва след няколко дни.
	— Накарай Хъксли да ми се обади — помоли го Кабрило. — Имам нужда от лекарски съвет.
	— Веднага — отвърна Ханли и затвори.


	На борда на „Акбар“ мощни светлини очертаваха площадката за кацане.
	Отстрани двама араби наблюдаваха как Ал-Халифа се изравнява с опашката, спуска се и се приземява. Щом шините на хеликоптера докоснаха палубата, двамата се спуснаха под въртящото се витло и ги закопчаха здраво.
	Витлото забави ход, когато Ал-Халифа дръпна спирачката, и щом спря окончателно, той слезе и заобиколи от другата страна. С кутията в ръце се запъти към вратата на големия салон и изчака да му отворят.
	Влезе вътре, приближи се до дългата маса и постави кутията отгоре.
	Когато махна заключалката и вдигна капака, терористите се скупчиха и мълчаливо се загледаха в сферата. Ал-Халифа бръкна вътре, сграбчи тежкото кълбо и го вдигна над главата си.
	— Още един милион мъртви неверници — извика въодушевено — и Лондон в руини!
	— Слава на Аллах! — ревнаха терористите.


	— Една миля право напред — рече капитанът на „Фри Ентърпрайз“, — движим се с петнайсет възела.
	Общо девет души, облечени в черни непромокаеми костюми, се бяха събрали в кабината на щурвала. Мъжете бяха въоръжени с пушки, преметнати през рамо, пистолети и гранати.
	„Фри Ентърпрайз“ стоеше напълно неподвижно във водата. Огромна черна бронирана надуваема лодка висеше отстрани на борда на задната палуба. На носа и кърмата й имаше монтирани пет десетмилиметрови картечници. Към здравото дъно от фибростъкло бе прикрепен мощен бензинов двигател.
	Лодката изчезна през борда и се стовари с плясък върху водата.
	— Атакуваме откъм кърмата — инструктира командирът, — обезвреждаме мишените, взимаме метеорита и се махаме. Всички да са обратно в лодката след пет минути максимум.
	— Ще има ли наши? — попита един от мъжете.
	— Един — отвърна командирът и им подаде снимка.
	— Какво да правим с него?
	— Защитаваме го, ако можем, но не и с цената на живота си.
	— Оставяме го на яхтата ли?
	— На нас не ни трябва — сви рамене командирът, — сега да вървим.
	Мъжете се изнизаха от кабината и се отправиха към задната палуба. Заслизаха един по един по стълбите, вградени в корпуса, към малка платформа. Там беше завързана надуваемата лодка и се поклащаше. Щом мъжете се качиха в нея, един от тях застана зад руля, запали двигателя и лодката се отдалечи от „Фри Ентърпрайз“.
	При скорост от петдесет и пет възела на лодката не й отне много време да достигне до „Акбар“.
	Щом докосна задницата на яхтата, мъжът, който управляваше надуваемата лодка, я задържа до платформата за плуване на движещата се с пълен ход „Акбар“, прилагайки страхотна сила. Останалите стъпиха върху платформата, а надуваемата лодка се отдръпна на малко разстояние и продължи да се движи успоредно с яхтата. Осмината бавно се прокрадваха на горната палуба.


	Пленникът в каютата на „Акбар“ беше успял да освободи ръцете си, ала не и краката. Придвижи се с подскоци до тоалетната, изпразни мехура си и седна отново на леглото, като омота ръцете си с въжето. Ако някой скоро не дойдеше да го освободи, щеше да се наложи да вземе нещата в свои ръце. Гладен беше, а огладнееше ли, луд ставаше.
	Когато мъжете от „Фри Ентърпрайз“ се пръснаха из „Акбар“, на палубата се чуха единствено тихите стъпки на кубинки, покрити с филцови стъпенки. След няколко секунди из яхтата се разнесе тихо пукане като от печене на пуканки. То беше последвано от глухия звук на тела, които падат по палубата.
	След още няколко секунди вратата на кабината се отвори и един мъж с черна качулка освети лицето на пленника с фенерчето си. Мъжът с качулката го погледна още веднъж, свери със снимката, която държеше в ръката си, и после затвори вратата. Пленникът започна да дърпа лепенките, които покриваха лицето му.
	„Акбар“ забави ход, после спря.
	Четирима от мъжете бързо пренесоха телата на терористите, започвайки с водача им, и ги хвърлиха през борда, докато другата половина от отряда почисти кръвта. Четири минути и четирийсет секунди след като бяха стъпили на борда на „Акбар“, те се изнизаха отново от платформата за плуване.
	Командирът на отряда от „Фри Ентърпрайз“ внимателно постави една кутия на кърмата на надуваемата лодка и мъжете се качиха един по един на борда й. Рулевият запали мотора и черната лодка бързо се понесе по вълните към кораба-майка.
	Превземането на „Акбар“ беше отнело по-малко време, отколкото приготвянето на замразена пица.
	Щом отрядът се върна обратно на борда и надуваемата лодка беше издърпана от водата, „Фри Ентърпрайз“ се изравни с „Акбар“. Мъглата се беше вдигнала малко и светлините на яхтата проблясваха в черните води на океана. „Акбар“ се поклащаше на едно място като лодка, закотвена край някой риф. С единствената разлика, че тук водата беше прекалено студена за гмуркане — пък и на борда беше останал само един човек, който можеше да влезе в играта.
	„Фри Ентърпрайз“ задмина „Акбар“, след което капитанът постепенно увеличи скоростта.


	18.

	Адамс покръжа с хеликоптера над Монт Форел, после пусна предупредителен сигнал по звуковата уредба. Изчака няколко минути и видя искряща зелена светлина долу. Прелетя краткото разстояние до светлината и отново пусна предупредителен сигнал, за да накара Кабрило да се дръпне от площадката за кацане, след което приземи хеликоптера върху снега. След като витлото на ротора престана да се върти, той слезе.
	— Господин председател — каза, когато Кабрило се приближи, — радвам се, че те открих. Тъмно е като в рог.
	— Всички ли се измъкнаха невредими от Исландия?
	— Всичко мина съгласно плана — потвърди Адамс.
	— Това е добре — кимна Кабрило. — Как сме с теглото?
	— С нас двамата и горивото, пак ни остават стотина килограма. Защо питаш?
	— Имаме още един пасажер — рече Кабрило.
	— Кой?
	— Прострелян цивилен — поясни Кабрило. — Мисля, че просто се е оказал на неподходящото място в неподходящия момент.
	— Жив или мъртъв?
	— Не съм сигурен, но не изглежда добре — отвърна Кабрило, като посочи към входа на пещерата. — Влез вътре и го донеси до хеликоптера. Аз ще преместя снегохода и ще започна да пълня с гориво.
	Адамс кимна и тръгна нагоре по билото. На входа спря и погледна на север. На хоризонта сини и зелени светлини проблясваха и играеха подобно на тънки ивици плат, осветени от танцуваща светлина. Плазмата, от която се състоеше северното сияние, представляваше зрелищна гледка и Адамс потръпна от свръхестествената сцена.
	Врътна се на пети и влезе в пещерата.
	Кабрило се качи в снегохода и го подкара към хеликоптера. С помощта на ръчната помпа започна да прехвърля горивото в допълнителния резервоар. Тъкмо беше заредил и втория резервоар на вертолета, когато Адамс се появи в мрака, метнал на рамо Акерман както си беше със спалния чувал. Внимателно сложи археолога на задната седалка, закопча го с колана и заобиколи от страната на Кабрило.
	— Имам няколко шишета с добавки, които трябва да се сипят — рече той.
	— Дай ми ги, ще ги сипя вътре. Искам да се свържеш с Хъксли по радиото и да попиташ дали можем да направим нещо за нашия пасажер. Обясни, че има сериозна огнестрелна рана и е изгубил много кръв.
	Адамс кимна, после бръкна в багажника, извади двете шишета и ги подаде на шефа си. След това се настани на седалката на пилота и включи радиото. След като приключи разговора, слезе обратно, бръкна отново в багажника и извади една сгъваема лопата за ринене на сняг. Когато Кабрило приключи със зареждането, Адамс започна да трупа сняг върху спалния чувал на археолога.
	— Каза да го изстудим хубаво, за да забавим сърдечния му ритъм — обясни Адамс, когато Кабрило се приближи, — да предизвикаме хипотермия и да изпадне в изкуствена кома.
	— За колко време ще стигнем до „Орегон“? — попита Кабрило.
	— Движеха се с пълен ход, когато излетях — отвърна Адамс, — така че ще спестим малко време на връщане. Според мен ще ни трябва около час.
	Кабрило кимна и избърса снега от веждите си.
	— Ще преместя снегохода — рече той, — ти пали и загрей двигателя.
	— Разбрано.
	След четири минути Кабрило се качи на седалката до пилота на бръмчащия хеликоптер. Още няколко секунди и Адамс дръпна лоста и пусна витлата да се въртят, след минути вдигна хеликоптера от снега.


	На борда на „Орегон“ Ханли подготвяше плана за нападението на „Акбар“. В единия край на командната зала Еди Сенг си водеше бележки в жълт бележник. Ерик Стоун се приближи до мястото, където седеше Ханли, и посочи към големия монитор на стената. На екрана се виждаше крайбрежието на Гренландия, местоположението на „Акбар“ и курсът, по който се движеше „Орегон“.
	— Сър — рече той, сочейки напред, — „Акбар“ не е помръднал от петнайсет минути. Не може обаче да се каже същото за метеорита. Ако сигналът е верен, той се отдалечава.
	— В това няма логика — поклати глава Ханли. — Възможно ли е да получаваме фалшиви данни?
	Стоун кимна.
	— Като се има предвид въздействието на северното сияние и земната извивка толкова на север, може сигналът да се изкривява в йоносферата.
	— След колко време ще стигнем до „Акбар“? — поинтересува се Ханли.
	— На около час път сме — отвърна Стоун. — Сега, като спря, ще си спестим около десетина минути.
	— Еди — обърна се към Сенг Ханли, — можеш ли да приготвиш мъжете си по-рано?
	— Разбира се — потвърди Сенг, — първият, качил се на борда, има най-много работа. Щом впръска паралитичния газ във вентилационната тръба и лошите заспят, остава само да почистим и да обезопасим кораба.
	Стоун се беше върнал обратно на стола си. Изучаваше графиката с радиочестоти, която показваше силата на сигнала на различни ленти.
	— Засичаме нещо долу, ниско — обади се той.
	— Виж дали можеш да го хванеш — нареди Ханли.
	Стоун се заигра със скалата, после натисна едно копче върху пулта, за да усили приемането. Включи високоговорителя.
	— Портланд, Салем, Венд* — рече един глас, — чувате ли ме?
	[* Трите града се намират в щата Орегон, имената им служат като тайна позивна. — Б.пр.]
	На борда на „Акбар“ заложникът беше успял отново да освободи ръцете и краката си. Опря ухо на вратата на каютата си, но не чу нищо, затова я открехна леко и надникна навън. В коридора нямаше никого. Бавно претърси кораба от носа до кърмата и откри, че е празен.
	Махна гумената маска от лицето си.
	Успя да се добере до кабината на щурвала и грабна радиото.
	— Портланд, Салем, Бенд — повтори, — чувате ли ме?


	На борда на „Орегон“ Ханли стисна микрофона, за да отговори.
	— Тук „Орегон“, идентифицирай се.
	— Шест, единайсет, петдесет и девет.
	— Мърф! — възкликна Ханли. — Какво правиш на радиото?


	— Смел план беше — подхвърли Адамс, докато летяха с хеликоптера през мрачното небе — да се използва двойник за емира на Катар.
	— От доста време знаехме, че Ал-Халифа възнамерява да отвлече емира — рече Кабрило, — и емирът се съгласи с малката ни операция. И на него, както и на нас, му се иска Ал-Халифа да изчезне от хоризонта.
	— Ял ли си скоро? — попита Адамс. — Нося сандвичи, сладкиши и мляко. В чантата на задната седалка са.
	Кабрило кимна и се пресегна към седалката до тази на Акерман. Отвори хладилната чанта и си взе един сандвич.
	— Имаш ли кафе?
	— Пилот без кафе? — засмя се Адамс. — Все едно рибар без червеи. Има термос на пода отзад. Специално изпечено италианско кафе.
	Кабрило издърпа термоса и си наля една чаша. Отпи няколко глътки, след това остави чашата на пода в краката си и отхапа голям залък от сандвича.
	— Значи от самото начало сте планирали да бъде отвлечен двойник на емира? — попита Адамс.
	— Не — отвърна Кабрило, — мислехме, че ще успеем да спипаме Ал-Халифа, преди да извърши опита за отвличане. Хубавото беше, че бяхме сигурни в нежеланието му да убива емира — иска само да абдикира от трона в полза на клана Ал-Халифа. Нашият човек щеше да е в безопасност като крава на вегетарианска сбирка, стига да не откриеха, че е двойник.
	Кабрило налапа още една трета от сандвича.
	— Мога ли да попитам нещо? — обади се Адамс.
	— Разбира се — рече Кабрило, като натъпка и последната хапка от сандвича в устата си и се пресегна към кафето.
	— Какво, по дяволите, правиш в Гренландия и кой по-точно е мъжът, дето бере душа на задната седалка на хеликоптера ми?


	— Ал-Халифа и хората му заминаха — заобяснява Мърфи. — Доколкото виждам, аз съм единственият, останал на борда.
	— Няма никаква логика — изтъкна Ханли. — Хеликоптерът още на борда ли е?
	— Видях го, стоеше си на задната палуба — каза Мърфи.
	— И обиколи цялата яхта?
	— Да. Все едно никога не ги е имало.
	— Чакай малко — рече Ханли и се обърна към Стоун.
	— Трийсет и осем минути, сър — отговори Стоун на незададения въпрос.
	— Мърф — продължи Ханли, — ще сме при теб след половин час. Виж какво можеш да изровиш, докато дойдем.
	— Разбрано — отвърна Мърф.
	— Идваме след малко и ще разберем каква е тази работа.


	— Получих обаждане от връзката ни в ЦРУ — отговори Кабрило. — Докато сме били в Рейкявик, от „Ешелон“ са засекли електронно съобщение, в което е ставало дума за метеорит, съставен от иридий. От ЦРУ се притесняваха да не попадне в неподходящи ръце, затова ме помолиха да литна и да се погрижа за него. Този господин — додаде той и махна назад — го е открил.
	— Изровил го е от пещерата?
	— Не точно. Нямаше време да обиколиш и да разгледаш. Има голямо светилище, построено в галерия над тази, в която си бил ти — и то много изкусно. Някой явно е изкопал метеорита и го е сметнал за религиозна или свещена находка. Мъжът отзад е археолог, разбрал е за това и е открил къде се намира.
	Адамс нагласи лостовете на таблото, след това заговори в микрофона на слушалките.
	— „Орегон“, тук едно. На двайсет минути сме.
	След като получи отговор от Стоун от командната зала, продължи:
	— Цялата работа изглежда много странна. Дори и метеоритът да има историческа ценност, не мисля, че археолозите ще тръгнат да се избиват заради него. Сигурно си мечтаят да го направят, но никога не съм чувал за подобен инцидент.
	— В момента — каза Кабрило — ми изглежда така, сякаш Ал-Халифа и групировката „Хамади“ са засекли имейла и са откраднали метеорита от иридий. Сигурно искат да направят „мръсна бомба“ от него.
	— Ако е така — заключи Адамс, — значи вече трябва да разполагат с някакъв вид действаща бомба, за да го използват за катализатор. С други думи, имат гориво, но нямат заряд.
	— И аз си мислех същото.
	— Значи, след като нашият отряд открие метеорита, трябва да намерим и бомбата майка.
	— Щом заловим Ал-Халифа, ще го накараме да каже къде се намира оръжието. После може да бъде изпратен отряд да го обезвреди и приключваме.
	Кабрило още не знаеше, но Ал-Халифа беше на дъното на океана.
	Близо до няколко геотермални извора.


	19.

	Томас Дуайър беше име, което звучеше сериозно и респектиращо. Дори титлата на Дуайър — специалист по теоретична физика, караше човек да си представя академик с лула в уста. Учена глава и човек, чийто живот е подчинен на строги правила. Нищо подобно.
	Дуайър беше капитан на отбора си по дартс в кварталната кръчма, участваше в ралита през почивните дни и преследваше свободни жени с хъс, който четирийсетте му години не бяха намалили. Имаше известна прилика с актьора Джеф Голдблум, обличаше се повече като филмов продуцент, отколкото като учен, и изчиташе близо двайсет вестника и списания на ден. Беше умен, изобретателен и смел и беше толкова в час с последните събития и модни тенденции, колкото някой моден експерт.
	Длъжността му обаче сочеше нещо много по-сериозно. На визитната му картичка пишеше: „ЦРУ, Томас У. Дуайър (Технически отдел) — старши специалист по теоретични приложения“. Дуайър беше учен-шпионин.
	В момента Дуайър висеше с главата надолу от специални обувки, прикрепени за лост, закачен на касата на вратата, която водеше към вътрешния му кабинет. Опъваше си гърба и мислеше.
	— Господин Дуайър — тихо го повика един младши специалист.
	Дуайър погледна по посока на гласа. Видя чифт протрити кафяви кожени обувки върху бели спортни чорапи, които водеха към два скъсени малко повече, отколкото трябваше, крачола. Изпъна гърба си и вдигна глава колкото да види кой говори.
	— Да, Тим?
	— Дадоха ми нещо, но мисля, че е над моето ниво — тихо обясни младежът.
	Дуайър протегна ръце и сграбчи лоста над вратата. Извъртя се като гимнастик, откачи обувките и скочи на пода с едно гладко движение.
	— Видях го на последните олимпийски игри — рече Дуайър с усмивка. — Какво ще кажеш?
	— Страхотно, сър — тихо отвърна младежът.
	Дуайър влезе в кабинета си и седна зад бюрото, наведе се и започна да разкопчава обувките от глезените си. По-младият учен го последва покорно, в ръцете си държеше папка с печат „Ешелон А-I“ отгоре. Дуайър свали обувките, метна ги в ъгъла на кабинета и се пресегна да вземе папката от Тим. Махна лепенката отпред, прегледа я набързо и я връчи обратно на по-младия учен.
	— Вече е мой проблем — заяви той и се усмихна. — Ще го анализирам и ще напиша доклада.
	— Благодаря, господин Дуайър — отвърна почтително Тим.
	— Наричай ме Ти Ди — разсмя се Дуайър, — както всички останали.


	Томас Дуайър-Ти Ди седеше в кабинета си с крака върху бюрото.
	В ръката си държеше научна разработка за естественото образуване на фулерените, по-широко известни като _бъкиболс_, при метеоритите. Сферичните топчици — кръстени на името на прочутия американски архитект Р. Букминстър Фулър, прославил се най-вече с проектирането на геодезичните куполи* — са най-кръглите и най-симетричните големи молекули, известни на човека. Открити през 1985-а по време на един космически експеримент с въглеродни молекули, фулерените продължаваха да удивляват учените.
	[* Куполообразни структури, изградени от шестоъгълници и петоъгълници. — Б.пр.]
	Когато празното пространство в една сфера се запълни с цезий, тя се превръща в най-прекрасния органичен полупроводник, който някога е бил изследван. В резултат на експерименти с фулерени от чист водород бе създаден лубрикант почти без съпротивление. Той можеше да се използва за създаването на незамърсяващи двигатели, за производство на лекарства и по-модерни нанотехнологични уреди. Полето на приложение беше широко и все повече се разширяваше.
	Макар че бъдещата употреба беше интересна, тя не засягаше особено Дуайър. Него го интересуваше повече настоящето. Образувани по естествен начин фулерени бяха открити на местата с метеоритни кратери. Когато мострите бяха изследвани, в кухите части на сферите бяха открити аргон и хелий.
	Дуайър се замисли върху това за миг.
	Първо си представи два геодезични купола, събрани заедно, за да образуват сфера, голяма колкото футболна топка, или горе-долу с размерите на метеорита на снимката. После си представи кухината отвътре, пълна с двата газа. След това си представи как сферата се пробива с шиш или горната част бива отсечена с меч. Какъвто и да е газът, щеше да изтече. И после? Хелият и аргонът бяха безвредни и съществуваха в изобилие в природата. Ами ако тези газове съдържаха нещо друго? Нещо, което не беше от този свят?
	Отвори телефонния указател в компютъра си, откри номера и го набра през компютъра. Щом компютърът сигнализира, че звъни, Дуайър се пресегна и вдигна телефона си.
	В другия край на страната, през три часови зони, един мъж се приближи към звънящия си телефон.
	— Насуки — обади се той.
	— Майк, старо куче, Ти Ди се обажда.
	— Ти Ди, щом МЕНСА* не те ще, кажи как е играта на шпиони?
	[* Световна организация на хората с висок коефициент на интелигентност. — Б.пр.]
	— Ще ти кажа, но е толкова тайна, че после трябва да се самоубия.
	— Много тайна значи — подхвърли Насуки.
	— Искам да те помоля за една услуга — подхвана Дуайър.
	Мико Насуки-Майк беше астроном от Националната служба за океанографски и атмосферни изследвания. НСОАИ е подразделение на Министерство на търговията. Службата разполагаше с огромна база за провеждане на научни експерименти, макар че обикновено използваха хидрографски измервания.
	— Услуга от типа „никой не бива да разбира за този наш разговор“ ли?
	— Точно така — потвърди Дуайър, — чисто хипотетична и съвсем неофициална.
	— Добре, казвай тогава.
	— Интересуват ме метеоритите и в частност образуването на фулерените.
	— Точно с това се занимавам — отвърна Насуки, — най-новите неща.
	— Чувал ли си някакви теории за състава на газа вътре в самите сфери? — предпазливо попита Дуайър. — Да кажем, защо преобладава хелий или аргон?
	— Главно защото са най-разпространените газове на други планети.
	— Значи — поде Дуайър — има възможност вътре сферата да е пълна с някакво друго вещество. Нещо, което го няма на Земята.
	Насуки се замисли за миг.
	— Разбира се, Ти Ди. Бях на един симпозиум преди няколко месеца, където някой изнесе доклад в подкрепа на спорното твърдение, че динозаврите са били изтребени от вирус, дошъл от космоса.
	— Донесен от метеорит? — попита Дуайър.
	— Точно — потвърди Насуки. — Има обаче един проблем.
	— Какъв?
	— Още не сме открили метеорит на шейсет и пет милиона години.
	— Спомняш ли си някакви подробности от тази теория?
	Насуки разрови паметта си.
	— Същината беше, че извънземни микроби вътре в хелия са били разпръснати вследствие на взрива и тези, които не са изгорели, са отровили живота, съществуващ по онова време. Имаше два основни момента — продължи Насуки. — Първият беше, че микробите били бързо разпространяващ се вирус като страшен грип, птичи грип или СПИН, и са атакували физически динозаврите.
	— А вторият, какъв беше? — попита Дуайър.
	— Че каквото и да е било онова там вътре в хелия, то всъщност е променило самата атмосфера — отвърна Насуки, — вероятно е променило молекулярната структура на самия въздух.
	— Как така? — учуди се Дуайър.
	— Изчерпило е всичкия кислород, нещо такова.
	— Значи динозаврите всъщност са се задушили? — попита Дуайър недоверчиво.
	Насуки се изкиска.
	— Ти Ди, това е само теория.
	— Ами ако съществува метеорит от иридий, който не се е разбил при взрива?
	— Иридият, както знаеш, е едновременно изключително твърд и доста радиоактивен — изтъкна Насуки.
	— Той идеално става за разпространение на патоген по въздушен път. Вирусът даже може да мутира от радиацията и да се промени. Да стане по-различен, по-силен и така нататък.
	— Значи — обобщи Дуайър, — възможно е вътре в молекулите да има мутирал вирус от милиони години и милиарди километри?
	— Абсо-лютно-ужасно! — отвърна Насуки.
	— Трябва да затварям — бързо рече Дуайър.
	— Знаех си, че точно това ще кажеш — засмя се Насуки.


	20.

	Горе-долу по същото време, по което Кабрило се беше приземил в Гренландия, двама мъже се срещнаха в една изоставена сграда на брега в Одеса, Украйна, от другата страна на света. За разлика от холивудските размени, при които банди въоръжени мъже окупират района, за да предадат пари за оръжие, това събиране беше определено по-малко вълнуващо. Само двама мъже, голям дървен сандък и една черна найлонова торба с необходимата сума.
	— Парите са смесени, както пожела — каза единият от мъжете на английски, — долари, британски лири, швейцарски франкове и евро.
	— Благодаря — отвърна вторият мъж на английски с руски акцент.
	— И си променил архивите, така че да излиза, че оръжието е било продадено тайно на Иран през 1980-а?
	— Да — потвърди вторият мъж. — От старото комунистическо правителство на радикалните сили на Хомейни, които свалиха шаха, като парите от продажбата са били използвани за финансиране на руската окупация на Афганистан.
	— Пусковото устройство?
	— Сложили сме ново в сандъка.
	— Съвсем като бял човек — усмихна се първият мъж. Протегна ръка и се ръкува с другия мъж. — Имаш номера да се обадиш, ако възникне някакъв проблем.
	— Ще се обадя — каза вторият мъж.
	— Напускаш Украйна, нали? — попита първият, докато плъзгаше дървения сандък по сгъваемата рампа в каросерията на еднотонния камион.
	— Довечера.
	— Предполагам, че достатъчно далеч — рече първият мъж, докато дърпаше вратата на камиона и заключваше катинара.
	— Австралия достатъчно далеч ли е?
	— Австралия е идеално — кимна първият мъж.
	После отиде до камиона, качи се на седалката, затвори вратата и запали двигателя. След по-малко от час, на друг док, сандъкът беше качен на борда на стар товарен кораб — транзит през Черно море, първата стъпка от едно много по-дълго пътуване.


	След като напусна Одеса, гръцкият товарен кораб „Лариса“ подскачаше по вълните, докато се насочваше на запад от Средиземно море. Дясно на борд скалите на Гибралтар се издигаха в небето.
	— Мръсна нафта — изруга изпоцапаният механик. — Изчистих филтъра и вече трябва да е наред. А пък тракането сигурно е от буталата. Моторът се нуждае спешно от ремонт.
	Капитанът кимна, издуха дима от цигарата без филтър и се почеса по ръката. От Сардиния му се беше появил обрив, който сега се простираше от китката до лакътя. Не можеше да направи кой знае какво — „Лариса“ беше все още на хиляда и четиристотин мили и четири дни път от крайното си пристанище. Загледа се в огромния танкер, който ги задмина отстрани, после се пресегна, отвори един буркан с вазелин и намаза възпалената си кожа.
	Крайният срок за доставката на тайнствения товар беше новогодишната нощ.
	Сега, след като проблемът с горивото беше решен, започваше да си мисли, че ще успее да стигне в Лондон навреме. Щом пристигнеха, планът му беше да достави товара, да се напие за Нова година в някой бар на пристанището, а на другия ден да намери някой доктор да прегледа обрива.
	Мъжът нямаше откъде да знае, че следващият доктор, при който щеше да иде на преглед, щеше да е съдебният.


	21.

	От предния прозорец на хеликоптера се виждаше осветено поле. По заповед на Ханли екипажът на „Орегон“ беше запалил всички налични светлини и корабът блестеше като коледна елха на фона на тъмното небе. Да летиш само по уреди беше страшно изнервящо и Адамс се зарадва, че скоро ще кацнат. Изравни се с кърмата, спусна се ниско и закръжи над задната част на кораба, после постепенно се приближи напред, докато робинсънът не застана над площадката за кацане.
	Адамс леко го приземи и започна да изключва уредите един по един.
	— Тежък полет — отбеляза Кабрило, докато чакаше витлото да спре да се върти.
	— Побеляха ми кокалчетата от стискане през по-голямата част от пътя — призна си Адамс.
	— Ужасна работа, Джордж — съчувствено рече Кабрило.
	Преди Адамс да успее да отговори, военният лекар на „Орегон“, Джулия Хъксли, се втурна и отвори вратата точно когато роторът спря и пилотът включи спирачката. По петите й вървеше Франклин Линкълн.
	— Той е отзад — посочи Кабрило.
	Хъксли кимна, отвори задната врата и бързо провери жизнените показатели на Акерман. После се отдръпна, Линкълн се наведе и вдигна археолога, чувала и всичко останало на ръце. Понесе пострадалия на бегом към лечебницата, а Хъксли ги последва. Ханли се приближи, докато Кабрило слизаше от хеликоптера. Не си губи времето с излишни любезности.
	— Мърф се обади от „Акбар“.
	— Разкрили ли са го? — попита Кабрило разтревожено.
	— Не — отвърна Ханли, докато придружаваше шефа си към вратата, която водеше към вътрешността на „Орегон“, — чул някакви шумове и се освободил. Изчакал известно време, за да се увери, че е безопасно, излязъл от каютата, където бил затворен, и започнал да претърсва кораба. Празен бил, Ал-Халифа и екипажът му били изчезнали без следа, затова рискувал и се обадил.
	Мъжете бяха слезли от задната палуба и се спускаха надолу покрай перилата към командната зала.
	— Взел ли е метеорита? — поинтересува се Кабрило.
	— Нямало го — отговори Ханли, като отвори вратата на командната зала. — Получаваме проследяващи сигнали от следящите устройства, с които си го посипал, но са накъсани.
	Мъжете влязоха в командната зала.
	— Откъде идват сигналите? — попита Кабрило.
	Ханли посочи монитора.
	— Ето — рече той, — следата водеше на север, но сега се отправя на изток в морето над Исландия.
	— Сменил е корабите — заключи Кабрило, — но защо?
	— Това е въпросът — съгласи се Ханли.
	— Колко далече сме от „Акбар“?
	Без да отговори, Стоун вкара няколко команди в компютъра и на монитора върху стената се появи изображение. Видеокамерата, осветена от прожектори на носа на „Орегон“, снимаше.
	„Акбар“ беше точно отпред.


	„Фри Ентърпрайз“ се движеше с пълен ход през бурното море.
	— Спри на Фарьорските острови — нареди мъжки глас по обезопасената линия. — Имам човек на местното летище, който ще вземе пратката.
	— Накъде да се отправим след това? — попита капитанът.
	— Кале — отвърна мъжът, — останалите от екипа са там.
	— Много добре, сър — рече капитанът.
	Мъжът додаде:
	— Само още нещо.
	— Да, сър.
	— Обясни на екипажа, че всеки ще получи по петдесет хиляди долара бонус, и се погрижи да научат, че семейството на Хюс ще бъде щедро компенсирано за загубата.
	— Ще го направя, сър — отвърна капитанът.
	Мъжът прекъсна връзката и се пресегна към папката на бюрото си. Извади документа за продажбата на британската текстилна компания, както и разрешението за плащането. Подписа и двете, после ги пусна по факса и изчака потвърждение, че са получени.
	Щом дойде, се изправи.
	Първата част от плана му беше осъществена. Скоро щеше да дойде време за разплата.


	Докато факсът пътуваше по телефонната линия към Англия, товарният кораб „Лариса“ заобикаляше Кабо де Финистере. Капитанът пое курс към Брест — пристанището във Франция, което водеше към Ламанша. Нощният въздух беше прохладен и небето над главите им бе покрито с милиарди звезди.
	Видя как една комета проблесна в мрака.
	Кимна доволно, запали цигара, отпи глътка от сребърната манерка с узо и се почеса по ръката. Потече тънка струйка кръв и той я попи с един парцал.
	Още два дни и са в Лондон, после щеше да иде да прегледат обрива.


	С помощта на компютърно контролирани хидравлични крикове Ханли изравни „Орегон“ успоредно с борда на „Акбар“. Кабрило пръв се прехвърли, последван от Сенг, Джоунс, Мидоус и Линда Рос. Мърфи ги чакаше на палубата. Парченца от гумената маска още се виждаха покрай косата му. Щом Кабрило стъпи на борда, той махна към отворената врата.
	— Кажи ми какво чу и какво стана след това — нареди Кабрило, след като го последва към големия салон.
	Мърфи разказа за тихото пукане и как един маскиран влязъл в каютата му.
	— Всичко свърши за пет минути — добави той, докато останалите влизаха един по един в салона. — Изчаках още десет минути, преди да изляза.
	— Претърсете навсякъде — заповяда Кабрило. — Искам някакъв отговор.
	Отрядът се раздели и се разпръсна из яхтата. В каютите имаше нахвърляни пушки и пистолети, а също дрехи, лични вещи и куфари. Някои легла бяха разхвърляни, други — покрити отгоре. Във всяка каюта имаше по един Коран, а обувките още седяха до леглата на пода.
	Сякаш НЛО се беше спуснало и беше отвлякло хората в космоса.


	На борда на „Орегон“ Ханли се увери, че криковете са поставени правилно, след което се обърна към Стоун.
	— Поеми командването — нареди той. — Аз отивам от другата страна.
	Стоун се премести на мястото на Ханли и взе да наглася камерите по борда, така че да вижда какво става.
	Ханли се прехвърли на „Акбар“ и се запъти към големия салон. Мидоус размахваше гайгеров брояч около дългата маса за хранене.
	— Била е тук — рече той, докато Ханли прекосяваше помещението.
	Нагоре по коридора Рос държеше флакон със синя течност. Напръска стените и нахлузи чифт очила, докато Ханли се провираше зад нея. Той я отмина и продължи надолу към стълбите.
	— Ако са го преместили на друг кораб — казваше Кабрило на Мърфи, тъкмо когато Ханли отвори вратата към каютата, — защо не са си взели личните вещи.
	— Може да не са искали да носят със себе си нищо, което може да се свърже с яхтата — предположи Ханли.
	— Няма голяма логика — възрази Кабрило. — Полагат толкова усилия да отвлекат човека, когото смятат за емира на Катар, после го зарязват заедно с яхта за милиони сам посред морето?
	— Вероятно планират да се върнат — допусна Мърфи.
	В същия миг Сенг подаде глава в каютата.
	— Господин председател, Рос иска да ви покаже нещо — съобщи той.
	Четиримата мъже тръгнаха един след друг по коридора към мястото, където се намираше Рос. Върху стените имаше участъци, очертани с пяна. Местата зад очертанията бяха оцветени в синьо. Рос свали очилата и мълчаливо ги подаде на Кабрило.
	Той си ги сложи и огледа участъците. Флуоресцентният блясък на пръските кръв беше като от картина на Джаксън Полак. Свали очилата и ги връчи на Ханли.
	— Опитали са се да почистят — рече Рос, — но са го направили мърляшки и набързо.
	В този момент гласът на Стоун прозвуча от радиоприемника, закачен върху колана на Кабрило.
	— Господин Кабрило, господин Ханли — обади се той, — трябва да видите нещо.
	Двамата мъже се спуснаха по коридора и излязоха през големия салон, после продължиха към задната палуба и се прехвърлиха на „Орегон“. Бързо се отправиха към командната зала.
	Кабрило отвори вратата. Стоун посочи към монитора на стената.
	— Помислих, че е умряло малко китче — рече той, — докато не се преобърна и не видях лицето.
	Тогава на повърхността изплува още едно тяло.
	— Накарай Райс и Касим да ги извадят — нареди Кабрило на Ханли. — Връщам се обратно на „Акбар“.
	Кабрило напусна командната зала и се прехвърли през борда. Сенг беше в голямата кабина.
	— Мидоус смята, че предметът е бил само тук — докладва Сенг. — Претърси и останалата част на кораба, но никъде другаде няма радиация.
	Кабрило кимна.
	— Рос откри кръв в кабината на щурмана, както и в каютите, голямата кабина и коридорите. Капитанът е бил на вахта, сложил е пазачи, а останалите са спели. Поне така предполагам.
	Кабрило кимна отново.
	— Който ги е ударил, шефе — обади се Сенг, — го е направил здраво и бързо.
	— Отивам в кабината на щурвала — рече Кабрило и се отдалечи.
	Влезе вътре и провери корабния дневник. Последните данни бяха отпреди два часа и не показваха нищо необичайно. Които и да бяха посетителите, бяха дошли неочаквано.
	Той излезе от кабината на щурвала, и тъкмо се спускаше надолу по коридора, когато го извикаха по радиото.
	— Господин Кабрило — чу се гласът на Хъксли, — веднага елате в лечебницата.
	Кабрило отново прекоси „Акбар“ и се прехвърли на „Орегон“.
	Райс и Касим бяха на борда с канджи в ръце. Бутаха тялото към спуснатата мрежа, която висеше от въже, завързано за крана. Кабрило тръгна по коридора към лечебницата и отвори вратата.
	Акерман лежеше върху кушетката за прегледи, покрит с електрически одеяла.
	— Мъчи се да говори — съобщи Хъксли. — Записах всичко, допреди няколко минути издаваше само нечленоразделни звуци, но после…
	— После какво? — попита Кабрило и се втренчи в Акерман, чиито очи започнаха да се въртят. Едното се отвори съвсем леко.
	— Започна да говори за Призрака — додаде тя, — не призрак изобщо, а Призрака, сякаш е някакъв прякор.
	Тогава Акерман отново проговори.
	— Не трябваше да се доверявам на Призрака — промълви той с глас, който отслабваше с всяка изречена дума. — Той купи и плати за уни… вер… ситета.
	Акерман започна да се гърчи. Тялото му се разтресе като на куче, което се отърсва от водата.
	— Мамо — прошепна той.
	И умря.
	Колкото и Хъксли да се опитваше да го съживи с дефибрилатора, сърцето му не заби отново. Малко след полунощ тя обяви окончателно, че е мъртъв. Кабрило се протегна и затвори очите на Акерман, после го покри с едно одеяло.
	— Направи всичко, което можеше — каза на Хъксли.
	После излезе от лечебницата и мина по коридора на „Орегон“.
	Думите на Акерман още отекваха в главата му.
	Отиде при кърмата и откри Ханли да стои надвесен над три трупа. В ръката си държеше компютърна разпечатка с размер десет на тринайсет.
	— Пуснах снимката на компютъра, за да премахне изкривяването на лицето заради подуването — рече той, щом Кабрило се приближи до него.
	Кабрило взе снимката, наведе се над едното тяло и я приближи до лицето. Погледна първо трупа, после изображението.
	— Ал-Халифа — бавно рече той.
	— Сигурно са му вързали нещо тежко и са го хвърлили през борда — разсъждаваше Ханли. — Убийците обаче не са знаели, че на дъното на океана по тези места е пълно с геотермални извори. Горещата вода кара телата бързо да се подуват и да преодоляват тежестта. Ако не беше така, никога нямаше да ги открием.
	— Разбра ли кои са останалите? — попита Кабрило.
	— Още не съм открил нищо — отвърна Ханли, — освен че изплуват нови, докато говорим. Вероятно войници на Халифа.
	— Не войници — рече Кабрило, — луди.
	— Сега въпросът е… — поде Ханли.
	— Кой е още по-луд — прекъсна го Кабрило, — за да краде от луди.


	22.

	Лангстън Овърхолт IV седеше в кабинета си и тупкаше с червена гумена топка по дървена поставка. Телефонната слушалка беше долепена до ухото му. Беше едва осем сутринта, но той беше на работа още отпреди два часа.
	— Оставих двама от механиците си на борда — говореше Кабрило. — Яхтата е наша, защото я спасихме.
	— Добра награда — съгласи се Овърхолт.
	— Сигурен съм, че все ще ни свърши работа — добави Кабрило.
	— Какво е настоящото ви местоположение? — поинтересува се Овърхолт.
	— Намираме се северно от Исландия и се насочваме на изток. Опитваме се да проследим бръмбарите върху метеорита. Който е убил Ал-Халифа и е откраднал сферата, трябва да се е качил на друг кораб.
	— Сигурен ли си, че тялото, което сте открили, е на Ал-Халифа? — усъмни се Овърхолт.
	— Пращаме ти по факса пръстови отпечатъци и цифрови снимки на трупа — каза Кабрило, — така че хората ти да го разпознаят със сигурност. Но съм деветдесет и девет процента убеден.
	— След като ме събуди рано тази сутрин, наредих на част от хората си да се опитат да открият самоличността на пътника на еурокоптера. Нищо не намерихме. Пращам екип в Гренландия да прибере телата, тогава, надявам се, ще узнаем повече.
	— Съжалявам за среднощното обаждане, но реших, че трябва да научиш новините колкото се може по-скоро.
	— Няма проблем, вероятно съм спал повече от теб.
	— Успях да открадна няколко часа, след като оставихме „Акбар“ — призна Кабрило.
	— Какво ти е предчувствието, стари друже? — попита Овърхолт. — Щом Ал-Халифа е мъртъв, значи заплахата за мръсна бомба отслабва. Метеоритът е радиоактивен, но без катализатор опасността е много по-малка.
	— Така е — бавно отговори Кабрило, — но липсващата украинска ядрена бомба все пак е отишла някъде и не знаем дали собствените хора на Ал-Халифа не са го убили и дали няма да се опитат да изпълнят сами мисията.
	— Това би обяснило доста неща — съгласи се Овърхолт. — Като например как убийците са имали толкова лесен достъп до „Акбар“.
	— Ако не са били някои от хората на Ал-Халифа, тогава значи е друга група, с която да се борим. Ако е така, трябва да сме нащрек. Хората, нападнали „Акбар“, са били много добре обучени и смъртоносни като пепелянки.
	— Друга терористична група?
	— Съмнявам се — възрази Кабрило. — Нямаше следи операцията да е извършена от религиозни фанатици. По-скоро беше военна. Без емоция, без суетене — хирургично точно и безгрешно отстраняване на врага.
	— Ще разровя наоколо — обеща Овърхолт — и ще видя какво мога да намеря.
	— Ще ти бъда задължен.
	— Хубаво е, че си успял да сложиш бръмбари на метеорита — додаде Овърхолт.
	— Единственият коз в ръцете ни — изтъкна Кабрило.
	— Нещо друго?
	— Точно преди да умре, археологът започна да говори за Призрака — рече Кабрило, — сякаш е човек, а не безтелесно привидение.
	— Ще се заема и е това.
	— Започна да се превръща в епизод от „Скуби Ду“ — засмя се Кабрило. — Открий кой е Призрака и ще разрешим престъплението.
	— Не си спомням епизод на „Скуби Ду“, в който да се говори за ядрено оръжие — засмя се и Овърхолт.
	— Нови серии за двайсет и първи век — отбеляза Кабрило, преди да прекъсне линията, — днес светът е много по-опасен.


	„Фри Ентърпрайз“ пореше леденостудените води на океана, следвайки курс към Фарьорските острови. Екипажът се беше успокоил — след като доставеха метеорита, щяха да си починат малко. Щом откриеха кораба в Кале, просто щяха да чакат обаждане, ако се наложи. На борда цареше весело настроение.
	Нямаха изобщо представа, че морска хрътка, маскирана като стар товарен кораб е по петите им.
	Нито пък знаеха, че скоро срещу тях ще се изправят Корпорацията и цялата мощ на американското правителство. Бяха блажени в невежеството си.


	— Важно е — обясни Ти Ди Дуайър на секретарката.
	— Колко важно? — попита тя. — Приготвя се за среща в Белия дом.
	— Много важно — подчерта Дуайър.
	Жената кимна и позвъни на Овърхолт.
	— Тук е Томас Дуайър от „Теоретични приложения“. Твърди, че трябва незабавно да ви види.
	— Пусни го — нареди Овърхолт.
	Секретарката стана, отиде до вратата на кабинета и я отвори. Овърхолт седеше зад бюрото си. Затвори една папка, завъртя се на стола и я пъхна в отвора на сейфа зад бюрото.
	— Добре — подкани той, — влизай вече.
	Дуайър се промуши покрай секретарката и тя затвори вратата зад гърба му.
	— Казвам се Ти Ди Дуайър — представи се той, — аз съм ученият, на когото възложиха анализа на метеорита.
	Овърхолт заобиколи бюрото и се здрависа с посетителя. После махна към два стола в ъгъла за сядане. Щом се настаниха, попита:
	— Какво откри?
	Нямаше и пет минути, откакто Ти Ди беше започнал доклада си, когато Овърхолт го прекъсна.
	Запъти се към бюрото си и се обади по интеркома.
	— Джули, господин Дуайър ще трябва да ме придружи на срещата в Белия дом. Погрижи се.
	— Бихте ли го попитали за нивото му на секретност, сър? — помоли Джули.
	— Едно А-критично — отвърна Дуайър.
	— Значи можем да минем отпред — рече Овърхолт на Джули, — както беше запланувано.
	— Ще се обадя, сър.
	Овърхолт се върна обратно и седна на стола си.
	— Когато дойде нашият ред, искам да съобщите за откритията си, без да преувеличавате. Просто изложете всички факти, които знаете. Ако ви попитат за мнение — а най-вероятно ще го направят, — дайте го, но изтъкнете, че то е ваше.
	— Да, сър — съгласи се Дуайър.
	— Добре — рече Овърхолт. — Сега, само между нас да си остане, представете всичко останало, несериозните теории и така нататък.
	— Същността на теорията е следната: Има вероятност, ако молекулната структура на метеорита се наруши, да бъде изпуснат вирус, който да докара ужасни последици.
	— Най-лошият случай?
	— Край на органичния живот на Земята.
	— Добре — въздъхна Овърхолт, — спокойно мога да кажа, че ми развалихте сутринта.


	В командната зала на „Орегон“ Ерик Стоун внимателно наблюдаваше монитора. Засечеше ли метеорита, той сякаш се преместваше. Като използва всички различни местоположения, Стоун се опита да ги векторизира в една точка. Зададе още няколко команди върху компютърната клавиатура и погледна към друг екран. Стоун използваше наето от Корпорацията пространство върху търговски сателит.
	Изображението изпълни монитора, но морето беше скрито от гъста облачна покривка.
	— Шефе — обърна се той към Кабрило, — трябва ни снимка от КН-30. Облаците са много гъсти.
	КН-30 беше последният свръхсекретен сателит на Министерство на отбраната. Можеше да наднича през облаците, дори и в самата вода. Стоун така и не успя да проникне в системата, въпреки многократните си опити.
	— Ще помоля Овърхолт следващия път, когато се чуем — отвърна Кабрило. — Може той да успее да убеди Националната разузнавателна служба да му даде време. Добра работа, Стоун.
	Ханли гледаше втренчено картата със следите на друг монитор. „Орегон“ летеше през вълните, но другият плавателен съд имаше голяма преднина.
	— Можем да ги хванем преди Шотландия, ако запазят сегашната си скорост.
	Кабрило погледна монитора.
	— Според мен са поели курс към Фарьорските острови.
	— В такъв случай — рече Ханли — ще стигнат до пристанището, преди да успеем да ги хванем.
	Кабрило кимна и се замисли.
	— Какво е местоположението на самолетите ни?
	Ханли отвори карта на света върху екрана.
	— Вашингтон, Дубай, Кейптаун, Париж.
	— Кой самолет е в Париж?
	— „Челинджър“ 604 — отвърна Ханли.
	— Насочи го към Абърдийн, Шотландия — нареди Кабрило. — Пистата на летището на Фарьорските острови не е достатъчно дълга, за да го поеме, Абърдийн е другият най-близък град. Накарай да го заредят с гориво и да бъде в готовност, ако ни дотрябва.
	Ханли кимна и отиде до един от компютрите, за да вкара заповедите. Вратата към командната зала се отвори и вътре влезе Майкъл Холпърт. Държеше кафяв хартиен плик в ръцете си. Запъти се към кафе машината, наля си една чаша и се приближи до Кабрило.
	— Господин председател — рече той изтощено, — прерових цялата база данни. Няма терорист, нито други престъпни елементи с прозвището Призрака.
	— Откри ли нещо?
	— Един холивудски актьор, който се представя за поддръжник на тъмната страна, един писател на книги за вампири и един индустриалец, плюс 4382 различни имейла.
	— Актьорът и писателят определено са аут — отсъди Кабрило. — Всички, които познавам, са прекалено глупави да организират дори един обяд, камо ли атака на терористичен кораб. Кой е индустриалецът?
	— Някой си Халифакс Хикман — прочете от папката Холпърт, — супербогаташ от типа на Хауърд Хюс, с широк спектър от бизнес интереси.
	— Намери ми всичко, което можеш, за него — заповяда Кабрило. — Искам да знам всичко — от цвета на бельото му нататък.
	— Разбрано — потвърди Холпърт и отново излезе от командната зала.
	Щяха да минат дванайсет часа, преди Холпърт да напусне кабинета си.
	И когато го направеше, Корпорацията щеше да знае много повече, отколкото знаеше сега.


	Ако Ти Ди Дуайър кажеше, че не се притеснява, щеше да излъже.
	Групата, която се беше събрала около заседателната маса, се състоеше от носители на синя панделка в националната надпревара на силите. Голяма част от тях се появяваха всяка вечер по новините и повечето бяха известни на всеки, който не живееше в пещера.
	Събралите се люде бяха правителствени служители, държавният секретар, президентът и съветниците му, неколцина четиризвездни генерали и шефове на разузнаването. Когато дойде ред на Овърхолт да говори, той направи кратък обзор на положението, след което представи Дуайър и го остави да отговаря на въпросите.
	Първият въпрос дойде от най-големия играч.
	— Вероятността някога потвърждавана ли е лабораторно? — попита президентът.
	— Смята се, че изотопи на хелия са били открити във фулерени, намерени в отломки от метеоритния кратер в Северна Аризона, както и под водата на подобно място близо до Канкун, Мексико. Проучвания обаче са провеждани от университетски лаборатории и резултатите не са съвсем убедителни.
	— Значи всичко това е теория — рече държавният секретар, — не твърда наука.
	— Господин секретар — изтъкна Дуайър, — цялата тази област е още нова. В нея се работи от 1996-а, когато тримата мъже, откривателите на фулерените, бяха наградени с Нобелова награда. Оттогава, поради ограниченото финансиране, тази сфера се развива основно от корпорации с цел търговско приложение.
	— Има ли начин да се потвърди експериментално тази теория? — продължи държавният секретар.
	— Можем да се сдобием с останки и да пробием атомите в контролирана среда — обясни Дуайър, — но няма гаранция, че ще намерим мостра с непокътнат вирус вътре. В някои части може да го има, в други не.
	— Господин Овърхолт, защо сте пратили наемници в Гренландия, а не някои от собствените ни агенти? — обади се президентът.
	— Първо — отвърна Овърхолт, — тогава смятах, че си имаме работа със сравнително безвреден предмет, а и нямаше откъде да знам, че от „Ешелон“ изтича информация. Сведенията за увеличаващата се заплаха получих днес от господин Дуайър. Второ, възнамерявахме да конфискуваме предмета и исках да предпазя администрацията ви от негативни последствия.
	— Разбирам — кимна президентът. — Кого наехме да свърши работата?
	— Корпорацията — отговори Овърхолт.
	— Те се погрижиха за завръщането на Далай Лама в Тибет, нали?
	— Да, сър.
	— Мислех, че вече са се пенсионирали — подхвърли шеговито президентът. — Улучиха финансовата десетка с тази операция. Както и да е, не се съмнявам във възможностите им — и аз на ваше място бих постъпил по същия начин.
	— Благодаря ви, сър.
	След това думата взе командващият военновъздушните сили.
	— Значи положението е, че имаме изпусната сфера от иридий едновременно с липсващо украинско ядрено оръжие. Ако едното отиде при другото, ще възникне страхотен проблем.
	Президентът кимна. Това беше положението с две думи. Той помълча замислено.
	— Ето какво искам да се направи — каза най-накрая. — Господин Дуайър трябва да намери от тези извънземни фулерени и да започне с експериментите. Трябва да сме наясно дали може да бъде освободен извънземен вирус. Второ, военните и разузнаването трябва да обединят усилията си и да открият метеорита. Трето, господин Овърхолт да продължи да работи с Корпорацията — те са поели от началото, така че не искам да ги изключвам. Ще отпусна цялото финансиране, необходимо, за да им се плати. Четвърто, искам да запазим всичко в тайна — ако прочета нещо за това утре в „Ню Йорк Таймс“, човекът, от когото е изтекла информацията, ще бъде уволнен. Последно, и то е очевидно: трябва колкото се може по-бързо да намерим и украинската атомна бомба, и метеорита, за да не започваме новата година с криза. — Направи пауза и хвърли поглед около масата. — Добре, всички знаете какво трябва да правите. Хващайте се на работа и да приключваме с това.
	Залата започна да се изпразва, но президентът направи знак на Овърхолт и Дуайър да останат. Гвардеецът изведе всички, след което затвори вратата и остана на пост отвън.
	— Ти Ди, нали?
	— Да, сър — отвърна Дуайър.
	— Кажи ми лошата новина.
	Дуайър погледна към Овърхолт, който кимна.
	— Ако има вирус в молекулите, от които е съставен метеоритът — промълви Дуайър, — ядреният взрив може да е най-малкият ни проблем.
	— Свържи ме с Кабрило по телефона — нареди президентът на Овърхолт.


	23.

	Заседателната зала на борда на „Орегон“ беше пълна.
	— На триста и петдесет мили в открито море можем да изпратим хеликоптера — заяви Кабрило. — Ако летим със сто и петдесет километра в час срещу насрещния вятър, ще успеем да пристигнем на Фарьорските острови по едно и също време с тайнствения ни кораб.
	— Проблемът е — обади се Ханли, — че не можете да го нападнете само двамата с Адамс. Би било самоубийство.
	— Това са гадни копелета — добави Сенг.
	Точно в този момент вратата на заседателната зала се отвори и Гюнтер Райнхолд, поостарелият инженер, специалист по двигатели с вътрешно горене, подаде глава.
	— Господин председател — каза той, — търсят ви спешно по телефона.
	Кабрило кимна, стана от мястото си начело на масата и последва Райнхолд по коридора.
	— Кой се обажда? — попита той.
	— Президентът, сър — отвърна Райнхолд и поведе Кабрило към командната зала.
	Кабрило не каза нищо — нямаше и какво да каже. Щом стигна до командната зала, отвори вратата, запъти се към обезопасения телефон и вдигна слушалката.
	— Хуан Кабрило слуша.
	— Моля изчакайте обаждането на президента на Съединените американски щати — каза телефонистката.
	След една или две секунди се обади носов глас.
	— Добър ден, господин Кабрило!
	— Добър ден, сър! — поздрави Кабрило.
	— Господин Овърхолт е тук при мен, вече ме осведоми накратко. Ще ми кажете ли какво е положението в момента?
	Кабрило набързо изясни ситуацията.
	— Мога да изпратя самолети в Англия и да поразя кораба с ракета „Харпун“ — заяви президентът, когато Кабрило приключи, — но ядрената бомба пак си остава, нали така?
	— Да, сър — съгласи се Кабрило.
	— Не можем да приземим транспортни военни самолети на летището на Фарьорските острови — продължи президентът. — Проверих, летището е много малко. Това означава, че единственият ни шанс е да изпратим отряд с хеликоптер, по мое мнение ще ни трябват шест часа, за да подготвим и изпратим хора.
	— Ние преценихме, че са ни необходими три и половина до четири часа максимум, сър — отвърна Кабрило.
	— Проверих флота — добави президентът. — Нямат съдове в района.
	— Господин президент — рече Кабрило, — имаме проследяващо устройство върху метеорита. Докато не бъде съчетан с ядреното устройство, опасността е малка. Ако ни дадете разрешение, смятаме, че можем да проследим метеорита до мястото, където трябва да бъде съединен с ядрената ракета, и да вземем и двете заедно.
	— Това е рискована стратегия — изтъкна президентът.
	После повика Овърхолт.
	— Хуан — обади се Овърхолт, — какви са шансовете екипът ти да може да изпълни задачата?
	— Добри — бързо отговори Кабрило, — но има едно неизвестно.
	— Какво е то? — поинтересува се президентът.
	— Не знаем със сигурност срещу кого сме изправени. Ако хората, у които е метеоритът, са фракция от групировката „Хамади“, мисля, че ще се справим с тях.
	Президентът помълча, преди да заговори отново.
	— Добре — каза той най-накрая, — смятам да продължим според плана.
	— Много добре, сър — отговори Кабрило.
	— Сега обаче — продължи президентът — открихме съвсем отделен проблем, що се отнася до метеорита. До мен е учен, който ще обясни по-подробно.
	През следващите няколко минути Дуайър представи теорията си.
	Кабрило усети как студени тръпки го побиват по гърба. Армагедон беше на една ръка разстояние.
	— Това повишава залога, господин президент — каза Кабрило, — но отсрещната страна сигурно не подозира за вероятността от разпространението на вирус. А и ние току-що научихме за това. Иначе се обричат сами на гибел. Единственият разумен сценарий е използването на метеорита за производството на мръсна бомба.
	— Съвсем вярно — съгласи се президентът, — но ние сме принудени да измислим сценарий, в който молекулите биват пробити. Трябва да счупят метеорита по някакъв начин, за да стане. Въпреки това заплахата съществува — и последиците могат да са страшни и завинаги.
	— Ако Корпорацията беше наета да извърши тази операция — попита Овърхолт, — какво щяхте да предприемете?
	— Имаш предвид, ако съществува зъл двойник на Корпорацията и иска да убие колкото се може повече хора? — иронизира го Кабрило. — Ще иска радиоактивността на иридия да засегне колкото се може по-голяма част от населението.
	— Значи ще се нуждае от система, която да я разпространи? — предположи президентът.
	— Точно така, господин президент — потвърди Кабрило.
	— Значи ако накараме британците да затворят въздушното си пространство, заплахата от разпространение по въздушен път ще бъде елиминирана — отбеляза президентът. — И остава да се оправим само с бомбата.
	— Ще е необходима засилена охрана на подземните гари и обществените места — добави Кабрило, — в случай че планът им е да посипят радиоактивен прах на обществено място. Може някак да са разглобили ядрената ракета и да са смлели сърцевината й. Вероятно възнамеряват да я смесят с иридия във вид на прах, за да отровят населението.
	— Тогава британците ще трябва да следят и пощенския си апарат също така — додаде президентът. — Нещо друго?
	Четиримата мъже мълчаха, докато мислеха.
	— Да се молим, че ще успеете да вземете метеорита и бомбата едновременно — рече президентът — и ще защитите Англия от гибел. Другите варианти се препалено ужасяващи и няма да ги мислим.
	Разговорът приключи и Кабрило се запъти обратно към заседателната зала.
	Нямаше откъде да знае обаче, че Великобритания беше мишената на едната операция, а друга мишена се намираше три часови зони по на изток.
	Кабрило отвори вратата и влезе в заседателната зала.
	— Току-що разговарях с президента по телефона — съобщи той, докато се отправяше към председателското място. — Имаме пълната подкрепа на Съединените щати зад гърба си.
	Групата изчака Кабрило да продължи.
	— Има още нещо — заговори той. — Един учен от ЦРУ изложи теория, че може да има следи от газове от далечния космос в молекулите на метеорита. Тези газове може да съдържат в себе си вирус или патоген, който да се окаже смъртоносен. Независимо от всичко, когато се сдобием с метеорита, той трябва да остане непокътнат.
	Джулия Хъксли взе думата. Като военен лекар, тя беше натоварена да се грижи за безопасността на екипажа.
	— Ами излагането на външната част на метеорита? — попита тя. — Ти беше съвсем близо до сферата.
	— Ученият каза, че ако вирусът бил отвън, той щял да изгори при навлизането в атмосферата. Проблемът може да възникне, ако метеоритът бъде пробит. Ако молекулите са се подредили по определен начин, може да са оставили джобове, по-големи от самите тях, в които да има газове.
	— Колко големи може да са тези джобове? — попита Хъксли.
	— Това е само теория — каза Кабрило, — но метеоритът може да представлява куха сфера, точно като шоколадово великденско яйце. Или вътре може да има натрупан газ, както се получава при образуваните по естествен път друзи, където има кристални кухини с различни размери. Никой не знае, докато не бъде намерен и изследван.
	— Някаква представа какъв може да бъде вирусът? — продължи с въпросите Хъксли. — Може да успея да приготвя серум.
	— Никаква — предпазливо отвърна Кабрило, — но ако е от космоса и бъде изпуснат на Земята, няма да е на добро.
	Залата беше толкова тиха, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
	Кабрило погледна към Ханли.
	— Адамс е почти готов за тръгване — докладва Ханли — и нашият „Челинджър“ 604 скоро ще пристигне в Абърдийн.
	— Къде е Труит?
	Ричард Труит-Дик беше вицепрезидент на Корпорацията и отговаряше за операциите.
	— На борда на самолета на емира е — отвърна Ханли. — Върна емира безпроблемно в Катар. Наредих на нашия „Гълфстрийм“ в Дубай да отлети за Катар и да го прибере. Вече сигурно са тръгнали и вероятно са някъде над Африка.
	— Прати го в Лондон — нареди Кабрило. — Дръж го заедно с гълфстрийма в готовност.
	Ханли кимна.
	— Искам да продължите с планирането на атаката срещу нашия мистериозен кораб — рече Кабрило. — Ако всичко мине според плана, можем да приключим с тази задача през следващите дванайсет часа. Както обикновено, Ханли поема командването, докато мен ме няма.
	Всички от екипажа кимнаха и се върнаха към задачите си, а Кабрило напусна залата и се отправи надолу по коридора към офиса на Холпърт. Почука на вратата.
	— Влез — рече Холпърт.
	Кабрило отвори вратата и влезе.
	— Какво откри?
	— Продължавам да търся — отвърна Холпърт. — Проверявам различните корпорации, които управлява в момента.
	— Разбери всичко за личния му живот и му направи психопрофил.
	— Ще го направя, сър — заяви Холпърт, — но засега този човек изглежда като чистокръвен американец. Има пропуск за Министерство на отбраната, приятел е с няколко сенатори, веднъж дори е бил канен в ранчото на президента.
	— И президентът на Северна Корея е ходил там — отбеляза Кабрило.
	— Прав сте — съгласи се Холпърт, — но бъдете сигурен, че ако този човек има една лоша гънка, ще я открия.
	— Напускам кораба. Докладвай на Ханли.
	— Да, сър.


	Кабрило се спусна надолу по коридора и после се качи нагоре по стълбите към площадката за излитане.
	Джордж Адамс седеше на пилотското кресло на робинсъна, беше облечен в чист пилотски гащеризон, цвят каки. Още не беше запалил двигателя и кабината беше студена. Разтърка ръкавиците си и дописа пътния лист, закачен на подложката.
	Натисна прекъсвача на акумулатора, за да провери какво е положението, и вдигна поглед тъкмо когато Кабрило се приближи и отвори вратата откъм страната на пасажера. Кабрило взе торбата с оръжията, резервните дрехи и електрониката, а също и продоволствията и ги сложи отзад. Щом ги прибра на сигурно място, погледна Адамс.
	— Имаш ли нужда да ти помогна нещо, Джордж? — попита той.
	— Не, шефе — ухили се Адамс, — всичко е готово. Имам прогнозата за времето, план на полета и основните точки от маршрута са вкарани в джипиеса. Качиш ли се и сложиш ли колана, шоуто може да започне.
	През всичките години, в които Адамс беше работил за Корпорацията, Кабрило така и не престана да се удивлява на работоспособността на пилота на хеликоптери. Адамс никога не се оплакваше и никога не се вълнуваше.


	— Това е, с което разполагаме засега, господин министър-председател — рече президентът.
	— Ще вдигна степента на тревога — отвърна премиерът — и ще пусна заглавна статия в пресата, че е заради изпусната предполагаема доставка на рицин. Така терористите ще могат да продължат според плана си.
	— Да се надяваме, че скоро ще се справим с всичко това — подхвърли президентът.
	— Ще предупредя МИ-5 и МИ-6 да координират усилията си с вашите хора, но щом метеоритът стигне на британска земя, ще трябва ние да поемем.
	— Разбирам — кимна президентът.
	— На добър час тогава — пожела министър-председателят.
	— И на вас!


	Труит погледна през страничния прозорец на гълфстрийма, който се носеше в небето с над седемстотин и петдесет километра в час. Ниско долу брегът на Испания проблясваше под слънчевите лъчи. Стана от мястото си, мина напред и почука на вратата на пилота.
	— Влез — каза Чък Гъндърсън-Маляка.
	Труит отвори вратата. Гъндърсън пилотираше, а Трейси Пилстън седеше на креслото на втория пилот.
	— Как вървят нещата тук? — попита той.
	— Ето го резултата — отвърна Пилстън. — Маляка изяде един сандвич с пуйка, цяло пакетче „М&М“ и половин кутийка пушени бадеми. Ще си пазя ръцете от устата му, ако съм на твое място.
	— От две неща огладнявам — обади се Гъндърсън. — Летенето е едно от тях, другото го знаете кое е.
	— Ловенето на сьомга? — предположи Труит.
	— И това — съгласи се Гъндърсън.
	— Каране на мотор? — подсказа Пилстън.
	— И това — потвърди Гъндърсън.
	— Вероятно е по-лесно да се каже от кое не огладняваш — вметна Труит.
	— Спането — отвърна Гъндърсън, отпусна се и се престори на заспал.
	— От какво се нуждаете, господин Труит? — попита Пилстън, докато Гъндърсън продължаваше да се прави на заспал. Гълфстриймът летеше без пилот.
	— Питах се само къде ще кацнем: на „Гатуик“ или на „Хийтроу“.
	— Последните заповеди са „Хийтроу“ — отвърна Пилстън.
	— Благодаря — кимна Труит и се обърна да си ходи.
	— Ще ми направите ли една услуга? — попита Пилстън.
	— Разбира се — рече Труит и се завъртя.
	— Наредете на Маляка да ми даде да карам, все той дърпа лостовете.
	Устата на Гъндърсън едва-едва се отвори.
	— На автопилот е.
	— Играйте умната, деца — размаха шеговито пръст Труит и се отдалечи.
	— Ще ти дам един сникърс, ако ми дадеш да карам — предложи Пилстън.
	— Боже, жено — възкликна Гъндърсън, — защо не каза?


	24.

	Вятър, примесен със ситен прах, духаше от изток на запад и покриваше с прахоляк всичко по пътя си. Прахолякът за Саудитска Арабия беше толкова присъщ, колкото приливите за океана. Ниските температури като днешните обаче бяха толкова редки, колкото пържоли на хиндуистка сватба.
	Сауд ал-Шейх се загледа в ширналия се пред него огромен стадион в Мека.
	Саудитска Арабия беше благословена с огромни запаси от нефт, хубави болници и училища и свещеното за исляма място — Мека. Желателно беше вярващите мюсюлмани да ходят на поклонение в Мека, така наречения хадж, поне веднъж в живота си, за да засвидетелстват вярата си. Всяка година хиляди вярващи се събираха обикновено в началото на януари, като повечето от тях отиваха и до близката Медина, където беше погребан пророкът Мохамед.
	Напливът на толкова много поклонници за толкова кратък отрязък от време беше логистичен кошмар. Настаняването, храненето, грижата за болните и пострадалите и осигуряването на безопасността на масите беше едновременно затормозяващо и скъпо.
	Саудитска Арабия поемаше разходите на чужденците поклонници, както и публичната критика, ако нещо се объркаше.
	Сега, когато американските и британските сили бяха окупирали едновременно Ирак и Афганистан, надигащата се омраза към Запада, която завладяваше региона, беше като буре с барут, готово всеки миг да избухне. Тази година сигурността в Мека трябваше да бъде желязна и непоклатима. Фундаменталистите искаха Западът да бъде смазан и заличен от лицето на земята като напаст.
	Омразата се отразяваше огледално от западния свят, който след 11 септември и многобройните терористични заплахи и атаки беше загубил търпимостта си към фундаменталистките послания. Ако последваше нова атака, организирана от саудитци, повечето граждани на Съединените щати щяха да одобрят окупирането на богатата на нефт страна. Разграничението в западния свят бе станало по-ясно напоследък. Имаше два вида хора на света — приятели и врагове. Приятелите се възнаграждаваха — враговете трябваше да се унищожат.
	Насред цялото това напрежение, омраза, насилие и гняв всичко трябваше да е наред за безопасния и успешен хадж, който трябваше да започна на 10 януари.
	Оставаха по-малко от две седмици, за да бъдат направени всички необходими приготовления.


	Сауд ал-Шейх прегледа тестето с документи върху подложката си за писане. Имаше още хиляда и една подробности, а времето на поклонението бързо наближаваше. Последният проблем току-що се беше появил — новите молитвени килимчета, които беше поръчал от Англия. Още не бяха довършени, а тъкачната фабрика току-що бе сменила собственика си.
	Това, заедно с факта, че Англия не се радваше на одобрението на народа му заради подкрепата й за САЩ при окупирането на Ирак, създаваше неприятности. Ал-Шейх се замисли дали ще бъде разумно да предложи подкуп на фабриката. Щеше да им плати допълнително, за да изпълнят поръчката, и след това да прекара стоката през брокер в Париж, за да скрие къде е произведена.
	Това щеше да реши и двата проблема едновременно.
	Доволен от идеята си, отпи глътка чай и посегна към мобилния, за да се обади.


	В същия момент гръцкият товарен кораб „Лариса“ бавно навлезе в Ламанша. Капитанът погледна картите си. Беше му наредено да иде в пристанището на остров Шепи, а той никога преди не беше влизал там. Обичайните му пристанища бяха Довър, Портсмут и Феликстоу. Капитанът нямаше как да знае обаче, че британските власти наскоро бяха инсталирали детектори за радиация в обичайните му пристанища. За разлика от тях остров Шепи беше широко отворен като Гранд Каньон. И хората, които го бяха наели, знаеха това.
	Капитанът разучи картата, после коригира курса и почеса струпеите по ръката си. „Лариса“ пореше напред и пушекът от стария дизелов двигател излизаше от единствения й комин. Умиращ кораб, пренасящ смъртоносен товар.


	25.

	Дуайър погледна надолу към безводната пустиня, докато хеликоптерът „Сикорски“ Б-76 прелиташе над северна Аризона. На километри от него вляво видя покритите със сняг планински върхове. Гледката на заснежените планини го изненада. Както повечето хора, които никога не бяха посещавали щата, Дуайър беше останал с впечатлението, че мястото ще представлява безкрайна пустош от пясък и кактуси. Аризона, както излизаше сега, имаше по малко от всичко.
	— Колко често вали сняг тук? — попита той пилота по микрофона.
	— Тези върхове са близо до Флагстаф — отговори пилотът. — Има достатъчно, за да се карат ски. Най-високият връх е Хемфрис — над четири хиляди метра.
	— Не го очаквах — призна си Дуайър.
	— Повечето хора — рече пилотът — казват същото.
	Пилотът беше малко сдържан, откакто се запозна с Дуайър преди два часа във Финикс. Дуайър не го винеше — беше сигурен, че началниците на местната служба за сигурност не му бяха казали нищо за ранга на пътника или за целта на пътуването му. Повечето хора предпочитаха да имат поне бегла представа за мисията си.
	— Летим към кратера, за да взема няколко скални проби — уведоми го Дуайър, — трябва да бъдат изследвани лабораторно.
	— Само това? — попита пилотът, видимо успокоен.
	— Да — потвърди Дуайър.
	— Хубаво, няма да повярвате какви задачи ми възлагаха напоследък. Понякога направо мразех да идвам на работа.
	— Сигурно.
	— Неведнъж съм свършвал смяната си под душа за химическа детоксикация — сподели пилотът, — а това няма нищо общо с представата ми за приятен работен ден.
	— Днешното ще е лесна работа — увери го Дуайър.
	Новината развърза езика на пилота и през останалата част от полета той постоянно осведомяваше Дуайър за местата, над които прелитаха. След двайсет минути посочи през предното стъкло.
	— Ето го.
	Метеоритният кратер беше оставил огромен белег върху прашната територия. Когато човек видеше гледката от въздуха, не беше никак трудно да си представи каква сила е била нужна, за да проникне толкова дълбоко в земната кора. Все едно някой великан беше взел голям чук и го беше стоварил върху Земята. Облаците прах след удара сигурно са се виждали месеци. Краят на кратера, който приличаше на огромен кръгъл пай, се появи отпред.
	— Коя страна, сър? — попита пилотът.
	Дуайър огледа земята.
	— Там — посочи той, — близо до онзи бял пикап.
	Пилотът намали скоростта, започна да кръжи и плавно се приземи.
	— Наредено ми беше да остана на борда — рече пилотът — и да следя съобщенията по радиото.
	След като пилотът приключи с процедурата по загасянето и витлото на ротора спря да се върти, Дуайър слезе и се запъти към мъжа с каубойска шапка и ботуши, който чакаше отстрани. Мъжът протегна ръка и Дуайър я стисна.
	— Благодаря, че се съгласихте да помогнете — рече Дуайър.
	— За бога, човек не може да откаже на молбата на президента на Съединените щати. Радвам се, че мога да бъда полезен.
	Мъжът се върна до пикапа, бръкна в багажника и извади няколко ръчни инструмента и една кофа, след което подаде на Дуайър една лопата. Посочи му към ръба.
	— Мисля, че това, което търсите, е тук, отгоре.
	Покатериха се по ръба, който ограждаше кратера и се спуснаха двайсетина метра по-надолу. Температурата забележимо се покачваше, докато слизаха.
	Мъжът с каубойската шапка спря.
	— Това е далечният край на кратера — отбеляза той и изтри чело с кърпата на врата си. — Тук винаги съм намирал най-големите парчета.
	Дуайър се огледа наоколо, намери подходящо място и започна да копае.


	По времето, когато Дуайър започваше да копае в Аризона, на борда на „Орегон“, в морето до Исландия, беше значително по-студено. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше разпечатка от компютъра. Холпърт се беше трудил здраво часове наред и очите му пареха от взиране в компютърния екран. Вкара няколко команди, вдигна заданието си и се зачете отново в бележките на Кабрило.
	Погледна пак разпечатката, събра записките си и се запъти към командната зала.
	— Ричард — казваше Ханли, когато Холпърт влезе, — зареди гълфстрийма, нека да чака в готовност. Ще ти се обадя веднага щом ни потрябваш.
	Затвори телефона и се обърна към Холпърт.
	— Да разбирам ли, че си открил нещо?
	Холпърт му подаде документа и той бързо го прочете.
	— Може да е важно — промълви, — може и да не е. Хикман е дарил огромна сума на университета, но може би има навик да прави подобни жестове.
	— Проверих — отвърна Холпърт, — така е. И всичките дарения са за археология.
	— Интересно — прехапа устна Ханли.
	— Плюс това, което археологът каза, преди да умре — добави Холпърт, — „купува и плаща за университета“.
	— Разбирам накъде биеш — каза Ханли, — още повече че и на мен ми се стори странно защо Акерман е пуснал имейл първо на Хикман. Изобщо не си е направил труда да се свърже с декана на катедрата си и да му съобщи за откритието.
	— Може би Хикман и Акерман са го замислили заедно — предположи Холпърт, — за да е сигурен археологът, че той ще грабне славата, ако открие нещо, а не шефът му в университета.
	— Това не обяснява откъде Хикман е бил сигурен, че Акерман изобщо ще намери нещо — възрази Ханли, — нито пък, че ще се окаже метеорит, съставен от иридий.
	— Може в началото участието на Хикман да е било с алтруистични подбуди — бавно заговори Холпърт. — Акерман го е убедил и Хикман е проявил интерес към Ерик Червения, затова решил да финансира експедицията. После, когато е бил открит метеоритът, видял предоставилата му се възможност.
	— Дори не сме сигурни, че Хикман е замесен — усъмни се Ханли, — но ако е, какво може да накара един богат мъж да убива и да рискува всичко, което има?
	— Винаги е едно от двете — отвърна Холпърт, — любов или пари.


	Очертанията на Фарьорските острови тъкмо изплуваха от мъглата, когато Ханли се свърза с Кабрило в хеликоптера и обясни какво е открил Холпърт.
	— По дяволите! — възкликна Кабрило. — Това съвсем обръща нещата. Какво мислиш?
	— Предлагам да проверим — отвърна Ханли.
	Островите започнаха да се увеличават през предното стъкло.
	— Дик пристигна ли в Лондон? — попита Кабрило.
	— Тъкмо говорих с него преди няколко минути — докладва Ханли. — Джетът е зареден, отиде на хотел и чака да му се обадим.
	— И челинджърът е в готовност в Абърдийн?
	— На земята, зареден и чака.
	— Тогава се обади на Труит и екипа му, нека отлетят до Лас Вегас и да видят какво могат да открият за Хикман.
	— Великите умове мислят еднакво — засмя се Ханли.
	През стъклото на хеликоптера вече се виждаше пристанището, когато Кабрило приключи с разговора и се обърна към Адамс.
	— Да се приземяваме, стари приятелю.
	Адамс кимна и започна да се спуска.


	„Фри Ентърпрайз“ стигна до вълнолома, намали ход и спря. Малка открита рибарска лодка, задвижвана от външен мотор с двеста и петдесет конски сили, се приближи към кораба. Като стигна до стълбите, които се спускаха до морското равнище, капитанът й забави, почти спря и един човек от екипажа му пое сандъка от ръцете на моряка от „Фри Ентърпрайз“. Мъжът напъха сандъка в шахтата за риба, докато капитанът отделяше лодката от по-големия плавателен съд и даваше газ.
	Като подскачаше по бурното море, рибарската лодка се насочи към малък залив. Мъжът от екипажа слезе на брега и се запъти нагоре по пътя, където го чакаше червен ван от местната куриерска служба. Десет минути по-късно ванът беше доставил сандъка на летището.
	Остана там да чака самолета, който беше само на няколко километра разстояние.


	Адамс напълни догоре и двата резервоара и провери контролния списък. Когато приключи, отбеляза всичко в дневника. Хеликоптерът се беше движил добре по време на полета от „Орегон“, така че нямаше много за писане — само продължителност на полета, атмосферни условия и забележка за лека вибрация. Адамс тъкмо приключваше, когато Кабрило пристигна с малка, взета под наем кола. Спря и свали стъклото.
	— Хей, шефе — пошегува се Адамс, — половин кола ли взе?
	— Нарича се „Смарт“ — отвърна Кабрило, без да обръща внимание на шегата. — Само това имаха — или нея, или пеша. Взимай бинокъла и локатора и се качвай.
	Изпод седалката на хеликоптера Адамс извади бинокъла и металната кутия, която улавяше сигналите от бръмбарите, поръсени върху сферата. После се запъти към миниколата и се качи на мястото до шофьора. Биноклите отидоха на пода. Металната кутия сложи в скута си. Щом Кабрило тръгна, Адамс започна да търси сигнала от бръмбарите.
	— Кутията казва, че обектът е много близо — съобщи Адамс.
	Кабрило превали хълма близо до летището — пристанището беше точно под него.
	В другото платно се приближи червен ван и шофьорът им присветна с фарове. Кабрило се сети, че кара в дясното платно на пътя по американски, и рязко зави към отсрещното.
	— Шефе — рече Адамс, — точно тук е.
	Кабрило вдигна поглед, докато минаваше ванът — шофьорът приятелски им размаха пръст за лошото каране, след което продължи в посока към летището. Кабрило погледна надолу от хълма към големия кораб, който точно пристигаше на дока.
	— Ето — рече той и посочи към него. — Това трябва да е корабът.
	Плавателният съд имаше очертанията на частна яхта, но беше черен като стелт. Кабрило спокойно можеше да види как екипажът стои в готовност с въжетата, докато капитанът придвижва кораба до кея с буталата.
	— Сигналът отслабва — съобщи Адамс.
	Кабрило отби встрани от пътя и огледа яхтата с бинокъла, докато я връзваха. От страната към него имаше стълба, която водеше от задната палуба почти до ватерлинията. Тогава го озари прозрение.
	Извади мобилния си телефон и набра „Орегон“.
	Покри с ръка слушалката, докато Ханли вдигне, и се обърна към Адамс.
	— Направили са размяната в морето — бързо рече той. — Ще те върна обратно при хеликоптера и после ще проследя сигнала. Обади се във Вашингтон и ги помоли да накарат датските власти да задържат кораба, който току-що пристигна.
	След като даде разпореждания на Ханли, Кабрило изключи телефона, завъртя волана докрай и натисна газта. Колата изрева, направи обратен завой и Кабрило се отправи в обратна посока. Влезе в района на летището и спря до робинсъна. Адамс бързо слезе, като остави локатора върху седалката до шофьора.
	— Издигни се, Джордж — извика Кабрило. — Ще ти се обадя.
	После отново настъпи газта и последва сигнала.


	Джеймс Бенет се беше научил да лети в американската армия, но никога не беше управлявал хеликоптер. Чинът му беше пилот на самолет с неподвижни крила. Понеже американските военновъздушни сили пазеха щателно територията си, той бе един от малкото пилоти в армията с този чин. Малкото самолети с неподвижни крила, които притежаваше армията, се използваха за наблюдение и набелязване на цели, а дузината корпоративни самолети превозваха генералите.
	Бенет бе пилотирал самолети „Чесна“ по време на службата си в армията, така че моделът „Чесна“ 206, на който летеше сега, за него бе песен. Бенет насочи износения стар самолет със сто и петдесет километра в час на север. Забави, за да влезе в очертанията и погледна през страничния прозорец към пистата. Тя беше къса и свършваше до скалист хълм, но нямаше проблем. Бенет се беше приземявал върху разчистени участъци в джунглата, малки парчета земя по билата на планините в Югоизточна Азия и веднъж в полето на един фермер у дома в Арканзас, когато двигателят му отказа.
	В сравнение с това летището на Фарьорските острови беше нищо работа.
	Бенет довърши кръга и се приготви за кацане. Спускайки се по лекия вятър, изправи чесната в последната секунда. Самолетът се приземи само с леко изскърцване на гумите. Бенет намали скоростта и превърна самолета в бързо такси, като погледна към указанията, които бяха написани на лист хартия и закачени на подложката му за писане.
	После намали още и зави по един страничен път към карго терминала.


	В смарта Кабрило държеше крака си на пода. Карането на малкото возило приличаше на управляването на количка на картинг след кана кафе и половин пакет понички. Колата се тресеше по паважа и се кандилкаше ту на едната, ту на другата страна. Кабрило се носеше покрай редицата хангари и внимателно следеше локатора. Една чесна току-що беше напуснала пистата и се движеше успоредно с него. Кабрило погледна опашката на самолета, после спря и отби колата, за да провери локатора.


	Адамс вдигна вертолета във въздуха три минути след като Кабрило го свали от колата. Дори не се бяха задържали достатъчно дълго на земята, та двигателят да изстине. Прелетя отстрани на летището, уведоми кулата, че си пробва уредите, и започна да прави мързеливи кръгчета във въздуха.
	Единственият самолет, който се виждаше, бе току-що кацналата чесна. Видя я как забави и спря пред един хангар. После видя как Кабрило се приближи с колата.
	Един униформен служител се приближи до чесната и взе да се надвиква с шума от работещите двигатели:
	— За частите за нефтената платформа ли идваш?
	Бенет извика на свой ред:
	— Да.
	Служителят кимна и се затича обратно към отворената врата на хангара. Миг по-късно се върна с един сандък. Заобиколи хангара, постави сандъка на земята и извика през прозореца на пилота.
	— Отпред или отзад?
	— На предната седалка — изкрещя Бенет.
	Служителят вдигна сандъка и заобиколи чесната отзад.
	Кабрило отново погледна към уреда. Стрелката се беше отклонила максимално, стоеше на линията, отбелязана с десет. Вдигна поглед от уреда и погледна през предното стъкло точно когато служителя тръгна да заобикаля задницата на самолета със сандъка. Същият сандък, който Кабрило беше видял за частица от секундата в Гренландия.
	Натисна газта точно когато служителят постави сандъка в самолета и затвори вратата.
	Чесната започна да се отдалечава. Самолетът се засили и тъкмо се канеше да завие по пистата, когато Кабрило достигна максимална скорост. Управляваше колата с колене, а през това време бръкна в кобура, който висеше под мишницата му. С дясната си ръка извади 12-милиметровия „Смит енд Уесън“. С лявата си ръка свали надолу стъклото на прозореца.
	Излизайки от страничния път, Бенет зави, за да тръгне по пистата. Хвърли поглед назад и забеляза смарта, който се носеше зад него. За миг си помисли, че може служителят да го гони да спре поради някаква причина. После видя как една ръка с никелиран револвер се подаде от прозореца.
	Бенет дръпна лоста и се понесе по пистата. Имаше разрешение за излитане, затова ускори чесната до безопасна ротационна скорост. Преследването щеше да е ожесточено.
	Кабрило последва чесната на пистата и се понесе след нея. Самолетът бързо набираше скорост и беше ясно, че пилотът не възнамерява да спре. Щом колата достигна осемдесет километра в час, Кабрило включи на автоматик и се провря през прозореца, докато не седна на перваза.
	Прицелвайки се внимателно, започна да стреля по самолета.
	Бенет чу и усети как куршумът удари подпората на лявото крило. Това беше последвано от гърмежи от нови изстрели. Когато стигна скоростта за излитане, той завъртя, като дръпна назад лоста. След като се вдигна във въздуха, изчака да набере сто метра височина, преди да погледне назад.
	Електрическата кола беше спряла на края на пистата.
	И мъжът, който я караше, тичаше към един хеликоптер, който току-що се беше приземил. Бенет натисна лоста докрай, докато Кабрило се качваше до пилота в хеликоптера.
	— Мислиш ли, че можеш да го хванеш? — извика на Адамс, докато се вдигаха.
	— Може и да мога — каза Адама.


	26.

	Малко по на юг от Фарьорските острови облачен слой се простираше почти до морето. Предният край на бурята се носеше от юг на север и облаците бяха обсипвали британските острови с дъжд и сняг през последните два дни. Щом вертолетът навлезе във водовъртежа, Адамс и Кабрило все едно се озоваха в лабиринт.
	В един миг пред тях се простираше чисто небе, в следващия потъваха в поредния тъмен облак и губеха от поглед чесната и океана под тях. Вятърът блъскаше хеликоптера, променяйки посоката и скоростта като шайба на маса за въздушен хокей. Брегът на Шотландия беше само триста и петдесет километра по на юг. Инвърнес, първият град, в който можеха да презаредят, на още седемдесет.
	С двата пълни резервоара Адамс и Кабрило можеха да стигнат до сушата — но само ако насрещните ветрове им съдействаха. Обсегът на хеликоптера беше максимум шестстотин километра без презареждане. Чесната можеше да прелети малко над хиляда и двеста. Бенет не беше презаредил на Фарьорските острови — щом видя, че Кабрило го преследва, излетя колкото се можеше по-бързо, — така че сега двете машини имаха равни възможности.
	Що се отнася до скоростта, оценката беше еднаква — сто и осемдесет километра в час.
	— Ето — рече Кабрило и посочи през пролуката в облачната маса, — на няколко километра пред нас е.
	Адамс кимна; наблюдаваше как чесната се появява и скрива през последните десет минути.
	— Съмнявам се, че ни вижда — отвърна той. — Доста по-ниско сме от него и достатъчно назад, че да убегнем от полезрението му.
	— Но може да ни засече с радара — изтъкна Кабрило.
	— Не мисля, че има такъв — възрази Адамс. — Тази чесна е стар модел.
	— Можеш ли да ускориш?
	— Докрай е, шефе — отвърна Адамс, като посочи индикатора на скоростта, — както и той, според мен. Не мога да се издигна и после да се спусна, та така да увелича скоростта. Ще изостана прекалено много, ако тръгна да се качвам, и той ще дръпне напред и ще ни се изплъзне от погледа.
	Кабрило обмисли положението за момент.
	— Значи можем само да го проследим — заключи той — и да извикаме помощ.
	— Точно така — потвърди Адамс.


	Джеймс Бенет летеше, като мислеше, че е сам в небето. Не знаеше каква е скоростта на „Робинсън“ R-44, но бе наясно, че повечето от малките хеликоптери стигат максимум до сто и петдесет километра в час. По негови сметки, докато стигнеше до Шотландия, хеликоптерът — ако все още го следеше, — щеше да е поне на половин час зад него. Бенет взе сателитния си телефон и се обади.
	— Взех пратката — докладва той, — но мисля, че имам опашка.
	— Сигурен ли си? — попита гласът.
	— Не съвсем — отговори Бенет, — но ако имам, мисля, че мога да им избягам. Лошото е, че когато кацна, ще имам само половин час да я предам. Това проблем ли е?
	Мъжът от другата страна на линията се замисли за миг, преди да отговори:
	— Ще уредя нещо и ще ти се обадя.
	— Ще чакам — каза Бенет и прекъсна линията.
	Изправи чесната и погледна уредите, като обърна специално внимание на датчика за горивото. Още малко и щеше да свърши. Хвана здраво лоста, понеже чесната беше повдигната от топло течение, изчака, докато самолетът се върне обратно на височината на полета. После се пресегна и си наля чаша кафе от очукания термос, който имаше вече близо двайсет години.


	— Ще се обадя на Овърхолт — рече Ханли — и ще го помоля да накара британците да пуснат няколко изтребителя и да го заставят да кацне принудително. Това ще свърши работа.
	— Кажи му само англичаните да изчакат чесната да излезе над сушата — предупреди го Кабрило. — Не искам да загубя метеорита сега.
	— Ще се погрижа да го разбере — обеща Ханли.
	— На колко сте от пристанището на Фарьорските острови?
	— На двайсет минути.
	— Датчаните задържали ли са вече яхтата? — попита Кабрило.
	— Според последното съобщение от Вашингтон, нямат хора — отвърна Ханли. — Но са сложили полицай на хълма близо до летището да наблюдава кораба — засега това било най-доброто, което можели да направят.
	Кабрило се замисли за миг.
	— Някой добрал ли се е до ядрената бомба?
	— Не и според последната ми разузнавателна сводка.
	— Може да е на яхтата — отбеляза Кабрило.
	— Източникът, с който разполага Овърхолт, твърди, че са я натоварили на стар товарен кораб.
	— Които и да са тези хора — рече Кабрило, — явно обичат да правят смени в морето. Има голяма вероятност да пресрещнат товарния кораб някъде и да вземат оръжието.
	— Какво трябва да направим според теб?
	— Да предложим на Овърхолт да остави яхтата да напусне пристанището — предложи Кабрило. — Недей да замесваш „Орегон“, нека британският или американският флот да реши проблема. Могат да превземат яхтата в морето — така рискът е много по-малък.
	— Веднага ще се обадя на Овърхолт — рече Ханли — и ще му предам предложението ни.
	Линията прекъсна и Кабрило се облегна на креслото си. Нямаше откъде да знае, че метеоритът и ядрената бомба са в ръцете на две отделни фракции.
	Едната възнамеряваше да удари за исляма.
	Втората възнамеряваше да удари срещу исляма.
	Омразата подхранваше и двете.


	27.

	Веднага щом гълфстриймът се приземи в Лас Вегас, Труит остави Гъндърсън и Пилстън в самолета и взе такси. Времето беше ясно и слънчево, лек ветрец подухваше от планините в покрайнините на Лас Вегас. Сухият въздух сякаш увеличаваше всичко наоколо и планините, макар и на километри разстояние, изглеждаха така, все едно човек можеше да ги докосне с ръка.
	Хвърли чантата си на задната седалка и се качи при шофьора.
	— Накъде? — попита мъжът с глас, който звучеше като този на Шон Конъри, но имаше и сухата кашлица на пушач.
	— „Дриймуърлд“ — отвърна Труит.
	Шофьорът включи на скорост и се отдалечи от летището.
	— Друг път отсядали ли сте в „Дриймуърлд“? — попита таксиджията, докато наближаваха прословутия булевард „Стрип“.
	— Не — каза Труит.
	— Високотехнологичен рай — изтъкна мъжът, — всичко е създадено от човека.
	Шофьорът забави и се нареди на опашката с таксита и лични автомобили, които чакаха да спрат пред входа.
	— Не изпускайте гръмотевичната буря в задната част довечера — препоръча той, обръщайки се настрани, за да погледне Труит. — Шоуто е на всеки кръгъл час.
	Колоната се придвижи напред и шофьорът подкара таксито по алеята, която водеше към хотела. На няколко метра от улицата мина през портал с пластмасови ленти, висящи до земята, които напомниха на Труит за входовете на хладилните складове за хранителни продукти.
	Озоваха се насред тропическа гора. Над главите им надвисваше джунгла и прозорците на таксито започнаха да се запотяват отвътре от жегата. Шофьорът зави пред главния вход и спря.
	— Когато излизате — предупреди той, — пазете се от птиците. Един клиент миналата седмица твърдеше, че са го нападнали и кълвали.
	Труит кимна и плати на шофьора. После излезе, отвори задната врата и си взе чантата. Затвори вратата и махна на шофьора, че е свободен. Обърна се и видя как пиколото гони с метлата дебела черна змия от вратите на централния вход. Погледна към клоните над главата си. Не се виждаше слънчева светлина и чуруликането на птиците изпълваше пространството.
	Вдигна си чантата и се запъти към пиколото.
	— Добре дошли в „Дриймуърлд“ — приветства го служителят. — Ще отседнете ли?
	— Да — кимна Труит и подаде фалшива шофьорска книжка от Делауеър и кредитна карта с фалшива самоличност.
	Пиколото прокара и двете през едно устройство, взе лепящата се лента с баркод, който устройството разпечата, и я сложи върху чантата на Труит.
	— Ще изпратим багажа в стаята ви по нашата конвейерна система — услужливо рече той. — Стаята ще бъде готова и чантата ще ви чака там… — млъкна, за да погледне компютърния екран — след десет минути. На регистратурата можете да си уредите кредит за казиното или ако имате нужда от нещо друго. Приятно прекарване в „Дриймуърлд“!
	Труит даде на пиколото една десетачка, взе картата ключ за вратата и се запъти към входа. Двойната стъклена врата се отвори автоматично и гледката го стъписа. Сякаш природата беше вкарана на закрито.
	Досами вратата имаше изкуствено създадена бавна река, а гостите на хотела плаваха в малки лодки. В далечината отляво Труит можа да различи фигурите на хора, които се катереха по изкуствен алпийски връх. Видя как се изсипа сняг, само за да бъде погълнат от един отвор в основата. Труит удивено поклати глава.
	Продължи нататък, докато не стигна до бюрото на „Информация“.
	— Накъде е най-близкият бар? — попита той служителя.
	Служителят посочи в далечината.
	— Веднага след Стоунхендж, вдясно, сър.
	Труит премина през един купол и през точно копие на Стоунхендж. Изкуственото слънце наподобяваше лятното слънцестоене и сенките образуваха ръка, която сочеше към центъра. След като откри вратата към бара — построен от дебели дървени талпи със сламен покрив отгоре, — Труит я отвори и влезе в оскъдно осветения салон.
	Барът приличаше досущ на стара английска странноприемница. Труит се запъти към едно високо столче, направено от дърво, кожа и бивни на глиган, седна и огледа самия бар. Беше от масивно дърво и сигурно тежеше колкото един товарен камион.
	На бара нямаше никой друг, освен Труит и барманката изникна отстрани.
	— Грог или медовина, господарю — попита тя.
	Труит се замисли за миг.
	— Медовина май — реши той накрая.
	— Добър избор — усмихна се барманката, — малко рано е за грог.
	— И аз така мисля — рече Труит, докато барманката взимаше чашата, за да я напълни от дървената бъчва зад бара.
	Жената беше облечена в костюм на прислужница. Гърдите й се изливаха от горната част на корсета. Сложи чашата пред Труит, направи лек поклон и отиде в другия край на бара. Труит сръбна от питието си и остана в тъмното да размишлява за мъжа, който беше създал тази направена от човешка ръка страна на чудесата.
	И как да проникне в кабинета на този мъж и да го претърси.
	— Колко ви дължа? — попита Труит барманката.
	— Мога да впиша сметката на картата на стаята ви — предложи жената.
	— Ще платя в брой.
	— Сутрешен специалитет — рече тя, — един долар.
	Труит остави няколко по един на бара, след което прекоси затъмненото помещение и излезе.
	Зави наляво след Стоунхендж и влезе в огромен атриум. В далечината седалков лифт водеше към ски писта, върхът й беше скрит в облаците. Прекоси полите на планината, където хора в скиорски екипи чакаха да се качат на лифта, и видя как неколцина скиори се спускат по хълма, а изкуственият сняг хвърчи настрани като истински. Продължи нататък и стигна до информационна будка.
	— Имате ли карта на хотела? — попита Труит служителя.
	Мъжът се усмихна, извади една карта изпод тезгяха и отбеляза местоположението им с маркер. Труит му подаде картата за стаята си.
	— Как да открия стаята си? — попита той.
	Служителят прокара картата през скенера и погледна информацията на екрана. Взе отново маркера и написа указанията в полето.
	— Поемате по Реката на сънищата към Каньона на совите и слизате от кораба на минна шахта седемнайсет. След това взимате четирийсет и първи асансьор и се качвате на етажа си.
	— Звучи съвсем лесно — подхвърли Труит и пъхна картата за стаята си обратно в джоба.
	— Насам, сър — подкани мъжът и му направи знак.
	На трийсетина метра след информационната будка покрай реката вървеше железопътна линия, която водеше към пристанището. Там цяла върволица от канута чакаше пътници. Завързани за едно въже като на въртележка, те обикаляха хотела по река без начало и край. Труит се качи в първото и погледна командното табло. Вкара шахта седемнайсет с помощта на клавиатурата, облегна се назад и изчака секунда, докато кануто се отдели от стоянката. Понесе се през изкуствен каньон с отвесни скали отстрани.
	Щом кануто автоматично спря на неговата спирка, Труит слезе и се запъти към стената с асансьори. Откри четирийсет и първи, качи се с него до етажа си, слезе и се отправи по дългия коридор към стаята си. Отключи вратата с помощта на картата ключ.
	Стаята беше обзаведена в стил град на златотърсачи. Стените бяха облицовани с износени дървени дъски, тук-там имаше по някоя изгладена ламарина за акцент. До стената беше подпряна хлътнала полица със стари книги и романи. От другата страна имаше стара стойка и на нея бяха подредени фалшиви пушки „Уинчестър“. Леглото бе направено от ковано желязо, покрито с уж някогашен юрган, съшит от различни парченца. Все едно върнаха Труит обратно във времето.
	Отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна надолу към Лас Вегас, за да се убеди, че светът навън си е все още същият. После ги затвори отново и влезе в банята. Макар че беше направена да изглежда стара, в нея имаше модерен парен душ и солариум. Наплиска лицето си с вода, избърса се и се върна обратно в стаята, за да телефонира на Ханли.


	— Хикман може да планира голяма операция — заяви Труит, щом Ханли вдигна, — това е сигурно. Няма да повярваш какво представлява това място — като тематичен парк с игрални автомати.
	— Холпърт търси още информация за него — съобщи Ханли, — но той явно е потаен човек. Имаш ли план как да претърсиш кабинета му?
	— Не още, но мисля по въпроса.
	— Бъди внимателен — предупреди го Ханли. — Хикман е много могъщ, не искаме проблеми, ако се окаже, че не е замесен.
	— Ще вляза и ще изляза колкото се може по-безшумно — увери го Труит.
	— Късмет, господин Фелпс — пожела Ханли.
	Труит започна да си тананика мелодията от „Мисията невъзможна“, след като приключи разговора.


	Труит седна на писалището в стаята си и разучи картата на хотела и строителните планове, които Ханли бе изпратил по факса до гълфстрийма, преди да кацнат. После си взе душ, преоблече се и излезе от стаята. Слезе с асансьора до долу, качи се на едно кану и преплава до главния вход. Излезе навън и махна на едно такси.
	След като обясни на шофьора къде отива, се облегна назад и зачака.
	След няколко минути таксито спря пред най-високия хотел в Лас Вегас. Труит плати и слезе. Влезе във фоайето, купи си билет и се качи с високоскоростния асансьор до площадката за наблюдение на покрива на хотела. Целият Лас Вегас се простираше в краката му.
	Труит се порадва на гледката няколко минути, после се приближи до един от биноклите и пусна две монети. Докато повечето туристи въртяха мощните бинокли на всички страни, той държеше своя насочен само към едно място.
	След като приключи с разузнаването, Труит слезе долу с асансьора, нае ново такси и се върна в „Дриймуърлд“. Още беше рано, така че се качи в стаята си и поспа. Събуди се малко след полунощ. Свари си кафе, като използва каната в банята, и го изпи полека, за да му помогне да се разсъни. После се обръсна, взе отново душ и се върна в стаята.
	Бръкна в сака си, извади черна тениска и черни джинси и се облече. Измъкна чифт черни обувки с гумена подметка и ги обу на краката си. После си събра багажа и се обади на пиколото да го свали на главния вход. На Гъндърсън му беше наредено да прибере багажа след десет минути. Преди да напусне стаята, извади странно подплатено яке от сака и го метна на раменете си. Отиде с лодката до фоайето и влезе в казиното.
	Групи туристи с кървясали от безсъние очи запълваха повечето от местата по масите и пред игралните автомати. Дори толкова късно през нощта казиното печелеше пари. Прекоси салона и влезе в мола вътре в хотела.
	Молът беше рог на изобилието на прекомерната консумация. Покрай калдъръмената пътека се намираха близо седемдесет и пет маркови магазини и бутици. Заедно с двайсетината дизайнерски магазина за дрехи имаше магазини за обувки, за куфари и чанти, бижутерии, ресторанти и книжарница. Труит трябваше да убие още време, така че влезе в книжарницата и прелисти най-новия роман на Стивън Гудуин. Гудуин, млад автор от Аризона, в последните няколко месеца оглавяваше класациите. Труит не можеше да носи книга сега, но си отбеляза наум да си я купи на тръгване от Лас Вегас. След книжарницата влезе в един ресторант и си поръча ребърца на скара и чай с лед. Щом привърши, реши, че е време.


	Апартаментът на Хикман на върха на „Дриймуърлд“ беше ограден с тераси и от четирите страни. Плъзгащи се стени даваха излаз към терасите, на които растеше гора от внимателно подкастрени дървета в саксии. Островърхият купол на луксозното жилище имаше формата на пирамида, медният покрив беше още нов и лъскав. Малки лампи осветяваха дърветата и купола.
	Докато се качваше с асансьора до предпоследния етаж, Труит си спомни плановете на сградата. На излизане от асансьора надникна в коридора, за да се увери, че е празен. После отиде до дъното му и намери бяла метална стълба, завинтена за стената. Качи се по нея до врата, заключена с катинар. Труит извади малка пластмасова втулка от един от джобовете на якето си, пъхна тънкия край в ключалката и завъртя малката дръжка отгоре.
	Дръжката отдели катализатор, който накара пластмасата да се втвърди в ключалката. След няколко секунди катинарът се отвори. Труит го махна от скобите, отвори вратата нагоре към тясното пространство и се покатери.
	На плановете мястото беше обозначено като коридор за сервизен достъп. Беше пълно с електропроводи, водопроводи и комуникационни кабели. Труит отново затвори вратата и включи фенерчето си. Бавно се провря надолу по коридора към мястото, където според плановете имаше друга врата, която водеше към покрива.
	Докато наблюдаваше покрива от другия хотел, Труит беше забелязал, че една от плъзгащите се врати е леко отворена. Отворената врата беше най-добрата му възможност да влезе в апартамента незабелязано. Когато стигна до вратата под покрива, Труит използва още една пластмасова втулка, за да отвори ключалката, после внимателно я открехна и погледна навън.
	Нямаше аларма, не беше открил никакви признаци за охранителна система.
	Приклекнал, за да не го видят, Труит се измъкна на балкона на покрива, затвори вратата и пропълзя към все още открехнатата плъзгаща се врата. Бутна я леко и надникна вътре. Не се виждаше никой — и той предпазливо влезе.
	Озова се в огромната просторна всекидневна на апартамента. Около каменна камина имаше огромен полукръгъл диван. От едната страна, осветена само от лампата над фурната, се намираше кухнята с вградени уреди. От другата страна имаше огромен бар с напитки и кранове за бира, монтирани в стената. Помещението беше осветено от незабележими лампи и тънеше в полумрак. Кънтри музика звучеше от невидими високоговорители.
	Труит се прокрадна по коридора натам, накъдето според плановете се намираше кабинетът на Хикман.


	28.

	„Лариса“ бавно влезе в пристанището на остров Шепи и бе завързана за един от доковете. Капитанът взе фалшивите си документи и се запъти нагоре по хълма към бараката на митницата. Един мъж тъкмо заключваше вратата за през нощта.
	— Трябва ми печат за пристигане — рече капитанът и му показа документите.
	Мъжът отключи вратата отново и влезе в тясната барака. Без да си направи труда да светва лампите, той отиде до високата до гърдите маса, извади печата от грила за печене отгоре. Отвори един тампон с мастило, намокри печата и протегна ръка към листа в ръката на капитана. Щом го взе, сложи го на масата и го подпечати.
	— Добре дошъл в Англия! — рече митничарят и махна на капитана да излиза навън.
	Когато започна отново да заключва вратата, капитанът го попита:
	— Знаеш ли къде наблизо има доктор?
	— Две пресечки нагоре по хълма — уведоми го мъжът — и една пресечка на запад. Но вече е затворил. Можеш да идеш утре сутринта — след като дойдеш тук и попълниш декларациите.
	Митничарят си отиде, а капитанът се върна на „Лариса“ да чака.


	В очите на редовните клиенти в бара на пристанището на остров Шепи Небаил Лабабити сигурно изглеждаше като човек, който си търси любовник. И това, което виждаха, никак не им харесваше. Лабабити носеше спортно италианско сако, лъскави копринени панталони и копринена риза, разкопчана, за да се виждат златните ланци на врата. Миришеше на гел за коса, цигари и препалено много одеколон.
	— Една бира, моля — поръча той на бармана, нисък мускулест и татуиран мъж с бръсната глава, облечен с мръсна фланелка.
	— Сигурен ли си, че не искаш плодов коктейл, приятел? — изгледа го недружелюбно гологлавият. — Нагоре по пътя има едно място, където правят страхотно бананово дайкири.
	Лабабити бръкна в спортното си сако, извади пакет цигари, запали една и издуха дима в лицето на бармана. Мъжът приличаше на бивш уредник на карнавали, уволнен понеже плаши клиентите.
	— Не — отвърна му Лабабити, — ще се задоволя с една „Гинес“.
	Барманът се замисли, но дори не понечи да напълни чашата.
	Лабабити извади една петдесетачка и я плъзна по бара.
	— И почерпи останалите мъже по едно — рече той, като махна с ръка към останалите десетина клиенти. — Изглежда са си го заслужили.
	Барманът погледна към дъното на бара, където собственикът, пенсиониран рибар, на когото му липсваха два пръста на дясната ръка, стискаше халба бира. Собственикът кимна в знак на съгласие и барманът се пресегна да вземе чаша.
	Дори и мъжът от Близкия изток да беше мека китка, тръгнала на лов, заведението не можеше да си позволи да гони платежоспособни клиенти. Щом бирата беше поставена на бара пред него, Лабабити я вдигна и отпи една глътка. После обърса горната устна с опакото на ръката си и се огледа наоколо. Барът беше същинска кочина. Най-различни столове бяха наредени около изпочупените и надраскани дървени маси. Въглища горяха в опушената камина в дъното на помещението. Самият бар, на който стоеше, беше издълбан и надраскан от безброй ножове през годините.
	Въздухът миришеше на пот, рибешки вътрешности, дизелово гориво, урина и грес.
	Лабабити удари още една глътка и погледна златния си часовник „Пиаже“.


	Недалеч от бара, на едно възвишение над доковете, двама от хората на Лабабити стояха и наблюдаваха „Лариса“ с бинокли за нощно виждане. По-голяма част от екипажа вече бе напуснала кораба и беше отишла да нощува в града; само в каютата на кърмата светеше.
	На самия док други двама араби бутаха количка, пълна явно с боклуци, по пристана. Когато минаха покрай „Лариса“, забавиха ход и размахаха гайгеров брояч близо до корпуса. Звукът беше изключен, но уредът им показа каквото искаха да разберат. Продължиха бавно до края на дока.


	В каютата си Милос Костас, капитан на „Лариса“, си среса косата. После намаза с вазелин ръката си. Не знаеше защо го прави — откакто беше купил вазелина, изглежда нямаше голям ефект. Надяваше се, че докторът, при който щеше да иде утре, ще му предпише нещо по-силно.
	Приключвайки с тоалета си, Костас излезе от каютата и се качи на палубата.
	Трябваше да се срещне с клиента си в бара горе на хълма.


	Лабабити тъкмо начеваше втората си халба „Гинес“, когато Костас влезе в бара. Лабабити се обърна да види кой влиза и моментално разбра, че това е неговият човек. Дори Костас да си беше облякъл фланелка с надпис „Гръцки капитан на кораб“, нямаше да му личи повече. Носеше развлечени памучни панталони, широка бяла тънка риза и накривен каскет, който всички гърци, които живееха близо до морето, предпочитаха.
	Лабабити поръча на Костас узо, след което му махна да се приближи.


	Бяха терористи, но бяха обучени. Щом мъжът с бинокъла за нощно виждане се увери, че Костас е влязъл в бара, двамата типове с количката се върнаха обратно на кея и спряха до „Лариса“. Качиха се бързо на борда и започнаха да претърсват. След минути откриха сандъка с атомната бомба и уведомиха по радиото съгледвача, който стоеше зад кормилото на взетия под наем ван. Ванът слезе до края на кея в момента, в който двамата терористи на борда на „Лариса“ избутваха тежкия сандък. Вдигнаха пластмасовия капак с налепени по него боклуци за камуфлаж и плъзнаха товара върху подсилената количка.


	Лабабити и Костас се бяха преместили на една маса в дъното на бара. Към тях се носеше вонята от близката тоалетна. Костас обръщаше втората си чашка и се беше оживил.
	— И какъв е специалният товар, за който платихте толкова пари за превоз? — попита той Лабабити с усмивка. — Понеже си арабин и сандъкът е толкова тежък, предполагам, че внасяш контрабандно злато.
	Лабабити кимна, нито потвърждаваше, нито отричаше обвинението.
	— Ако е така — рече Костас, — мисля, че е редно да има бонус.


	Щом сандъкът с бомбата бе натоварен отзад във вана, двамата съгледвачи отпрашиха. Другите двама мъже подкараха количката към водата и я бутнаха вътре. После се затичаха към един мотор наблизо и се качиха на него. Дадоха газ и се отправиха нагоре по хълма право към бара.


	Лабабити не мразеше гърците толкова, колкото западняците, но не ги и обичаше особено.
	Смяташе, че са шумни, нахални и в по-голямата си част невъзпитани. Костас вече бе изпил две питиета, но предложи на Лабабити да черпи по още едно. Лабабити махна на бармана за по още едно и стана от стола.
	— Ще говорим за бонуси, когато се върна — рече той. — Сега трябва да посетя тоалетната. Барманът ни сипа по още едно — що не станеш и не ги вземеш от бара?
	— Имам още в чашата — отвърна Костас и се ухили.
	— Ще си го допиеш, като се върнеш — подхвърли Лабабити и се отдалечи.
	Тоалетната беше като външен клозет. Смърдеше и светлината беше лоша. За щастие, Лабабити знаеше точно къде е сложил капсулата, извади увития във фолио пакет от джоба си и го разви под мъждивата лампа.
	Стисна капсулата в ръка и бързо се върна обратно на масата.
	Костас още беше на бара и вадеше душата на бармана да сипе още малко узо в чашата му. Видя как гологлавият се наведе и наклони бутилката, за да долее чашата, в същия миг един слаб тъмнокож мъж провря глава през вратата, кимна и излезе. Лабабити тъкмо се канеше да седне, когато видя сигнала, че ударът е минал гладко.
	Отвори капсулата и изсипа съдържанието й в последната една трета от чашата на Костас.
	После седна, докато гъркът донесе питиетата. Отвън се чу ревът на отдалечаващ се мотор.
	— Барманът иска още пари — рече Костас, като седна на стола си, — каза, че тези, дето си му оставил, свършили.
	Лабабити кимна.
	— Трябва да ида до колата да взема. Допий си питието, веднага се връщам.
	— И ще обсъдим бонуса? — попита Костас, като вдигна наполовина пълната чаша към устните си и отпи глътка.
	— И бонуса, и свалянето на товара — отвърна Лабабити и стана. — Предполагам, че ще приемеш плащане в злато?
	Костас кимна и Лабабити се запъти към вратата. Гъркът се беше опиянил от узото и новооткритото богатство. Всичко изглеждаше идеално на този свят — докато не усети болка в гърдите.


	Лабабити направи знак на бармана, че излиза за секунда, вдигайки единия си пръст, после напусна бара и се отправи нагоре по улицата към ягуара си. Улицата беше празна, пълна с боклуци и зле осветена от няколкото светещи улични лампи.
	Беше улица на разбити мечти и неосъществени надежди.
	Лабабити изобщо не се поколеба. Отключи вратата на ягуара с копчето на ключодържателя, седна вътре и запали двигателя. Усили звука на сидито, включи на скорост и бързо отпраши.
	Когато собственикът изскочи навън, за да съобщи на изискано облечения чужденец, че на приятеля му е прилошало, видя единствено стоповете на ягуара, който превали хълма и изчезна.


	Британските полицейски инспектори обикновено не се появяват, когато хора умират по баровете. Често се случва и причините обикновено са ясни. За да вдигнат от леглото инспектор Чарлс Харелсън, беше необходимо обаждане от съдебния лекар. Първоначално не се зарадва особено. Натъпка лулата си с тютюн, запали я и погледна към трупа. После поклати глава.
	— Маки — рече той на съдебния лекар, — затова ли ме събуди?
	Съдебният лекар Дейвид Макелсън работеше с Харелсън близо две десетилетия. Знаеше, че инспекторът винаги е малко кисел, когато го събудеха от сън посред нощ.
	— Искаш ли кафе, Чарлс? — тихо попита Маки. — Сигурно собственикът ще направи по едно.
	— Не и ако ще се връщам да си доспивам — отвърна Харелсън, — което смятам да направя, съдейки по външния вид на този несретник.
	— О — настоя Маки, — мисля, че ще имаш нужда от едно.
	Дръпна покривалото от трупа на Костас и посочи червените рани по ръцете му.
	— Знаеш ли какво е това? — попита.
	— Нямам представа — сви рамене инспекторът.
	— Това са радиационни изгаряния — обясни Маки, извади кутийка с енфие и смръкна една щипка. — Е, Чарлс, доволен ли си, че те събудих?


	29.

	Адамс зърна чесната, махна на Кабрило и посочи към движещата се карта върху навигационната система.
	— След няколко минути ще пресече сушата — докладва Адамс в микрофона на слушалките си.
	— Да се надяваме, че Кралските военновъздушни сили ще са там да го посрещнат. И най-накрая ще можем да приключим с всичко това. Как е горивото?
	Адамс посочи към датчика. Насрещните ветрове си бяха казали думата и стрелката беше малко над нулата.
	— Остана малко от резервното гориво, шефе, но ще ни стигне до сушата. След това обаче не знам.
	— Ще кацнем и ще презаредим — рече Кабрило уверено — веднага щом Ханли ни уведоми, че изтребителите са го прехванали.
	Но в момента Ханли се бореше с купища бумащина на два континента.


	— Какво, по дяволите, значи, че няма изтребители? — попита той Овърхолт.
	— Британците могат да изпратят самолет най-рано след десет минути — уведоми го Овърхолт — от Мейденхол, което се намира по на юг. В момента не разполагате нищо в Шотландия. Още по-лошото е, че не им достигат сили, както и на нас — повечето от изтребителите са изпратени да ни помагат в Ирак и Африка.
	— САЩ има ли самолетоносач в района? — попита Ханли.
	— Не — обясни Овърхолт, — единственият плавателен съд, с който разполагаме наблизо, е фрегата с крилати ракети, на която е наредено да залови яхтата от Фарьорските острови.
	— Господин Овърхолт — настоя Ханли, — имаме проблем. Вашият приятел Хуан вероятно вече движи на изпарения, ако не му помогнем, отново ще изпуснем метеорита. Ние тук си вършим работата, но се нуждаем от подкрепление.
	— Разбирам — рече Овърхолт, — ще видя какво мога да направя и ще се обадя отново.
	Телефонът изключи и Ханли погледна към картата в командната зала. Светещият сигнал от чесната върху радара току-що бе минал на сушата. Набра един номер.


	— Да, сър — отвърна пилотът на „Челинджър“ 604, който се намираше в Абърдийн. — Пускаме турбините на всеки половин час, за да са топли. Можем да излетим, щом получим разрешение.
	— Мишената току-що стигна до сушата при нос Рат — съобщи Ханли, — така че първо тръгнете на изток, след това завийте на север. Изглежда, че следва курс към Глазгоу.
	— Какво да правим, когато го настигнем?
	— Само го следвайте — заръча Ханли, — докато дойдат британските изтребители.
	Докато Ханли и пилотът разговаряха, вторият пилот получи разрешение за излитане. Даде знак на първия.
	— Току-що получихме разрешение — уведоми той Ханли, — има ли нещо друго?
	— Огледайте се за председателя ни. Той е на борда на робинсън и му свършва горивото.
	— Разбрано, сър — отвърна пилотът, натисна ръчката на дросела и се насочи към пистата за излитане.
	Предното стъкло се покри с пръски, когато пилотът се насочи към главната писта. Ако се съдеше по вида на облаците, които идваха от север, щеше да става още по-лошо. Застана на пистата и направи последна проверка преди излитане.
	После дръпна ръчката на дросела докрай и се понесе напред.


	Джеймс Бенет поглеждаше тревожно към датчика за горивото. Нямаше да му стигне до Глазгоу, затова леко промени първоначалния си курс. Планът на Бенет беше да остане над сушата, в случай че му се наложи да кацне аварийно, затова реши новият му курс да бъде на юг към Инвърнес, и после почти право на изток към Абърдийн. Щеше да извади късмет, ако стигнеше до шотландското пристанище. Но Бенет не беше късметлия.
	В този миг телефонът иззвъня.
	— Имаме проблем — каза гласът. — Току-що засякохме съобщение на британците, пускат два изтребителя да те прехванат. След може би петнайсет минути, ще стигнат до теб.
	Бенет си погледна часовника.
	— Това е лошо — бързо отвърна той. — Наложи се да променя курса заради недостиг на гориво. Вече не мога да стигна до Глазгоу, както бяхме планирали. Най-много да стигна до Абърдийн — и не мога да го направя преди изтребителите.
	— Дори и да беше успял да презаредиш на Фарьорските острови — продължи гласът, — оказва се, че нямаше да можеш да стигнеш до Глазгоу заради британските изтребители, които се насочват към теб. Какво стана с хеликоптера? Мислиш ли, че още те преследва?
	— Не съм го виждал, откакто излетях — съобщи Бенет. — Според мен са се върнали обратно.
	— Добре — рече гласът, — тогава планът ми ще успее. Извади си картата.
	Бенет разгърна картата на Шотландия.
	— Готово — каза той.
	— Виждаш ли Инвърнес?
	Бенет погледна към картата.
	— Да.
	— Малко по на юг от него, виждаш ли голямото езеро?
	— Шегуваш се — не повярва Бенет.
	— Не — каза гласът. — Лох Нес. Лети от източната му страна, имаме екип на земята с камион. Ще пуснат пушек, за да ги видиш.
	„Пускам пушек“ беше военен жаргон за изстрелване на димни гранати, които отбелязваха местоположението.
	— После какво? — попита Бенет.
	— Снижи се и хвърли товара през вратата — нареди гласът. — Те ще го вземат и ще го донесат, където трябва.
	— Ами аз? — попита Бенет.
	— Ти ще оставиш изтребителите да те свалят принудително на някое летище — отвърна гласът. — Щом претърсят чесната и видят, че е празна, ще помислят, че е станала грешка.
	— Гениално! — съгласи се Бенет.
	— И аз така си помислих — изрече гласът, преди линията да прекъсне.


	Вертолетът с Кабрило и Адамс на борда прелетя над скалистия бряг. Адамс вдигна палец към шефа си, после включи микрофона.
	— Май оцеляхме — рече, — ако ни свърши горивото сега, мога да се спусна на авторотация до земята.
	— Надявам се, че си се упражнявал достатъчно.
	— Правя по няколко всяка седмица — успокои го Адамс, — за всеки случай.
	Облачната покривка се сгъстяваше колкото по-навътре в сушата навлизаха. От време на време мъжете зърваха заснежените планини на Шотландия отдолу. Преди трийсет секунди Кабрило бе мярнал набързо проблясващата опашка на чесната отгоре.
	— Изтребителите трябваше да са вече тук — рече Кабрило, взе сателитния телефон и набра Ханли.


	„Орегон“ се носеше на юг от Фарьорските острови с пълен ход. Скоро трябваше да се вземе решение дали да продължат на запад покрай Шотландия и Ирландия, или на изток между Шетландските острови и архипелага Оркни към Северно море. Ханли гледаше как курсовете проблясват на мониторите, когато телефонът иззвъня.
	— Какво е положението? — попита Кабрило направо.
	— Овърхолт се опитва да прати британски изтребители — докладва Ханли. — Последно каза, че току-що са излетели от Мейденхол. Ако се движат със свръхзвукова скорост, горе-долу след половин час ще са при вас.
	— Горивото ни няма да стигне за половин час — отбеляза Кабрило.
	— Съжалявам, Хуан — отвърна Ханли. — Наредих на челинджъра от Абърдийн да поеме преследването до появата на изтребителите. Могат да проследят чесната и да ми се обадят с резултата. Ще го хванем този човек — не се тревожи.
	— Ами яхтата?
	— Тръгна от пристанището на Фарьорските острови преди десет минути — съобщи Ханли. — Американска фрегата с крилати ракети ще я задържи, когато излезе в Атлантическия океан.
	— Най-после добри новини — въздъхна Кабрило.
	Ханли гледаше монитора, който показваше положението на чесната и робинсъна. В същото време вторият пилот на челинджъра даваше сводка по радиото в командната зала. Челинджърът беше засякъл двете летателни средства на радара си и бързо ги настигаше.
	— Чесната току-що прелетя над Инвърнес — рече Ханли. — Вече е в обсега на челинджъра. Колко гориво ви остана?
	Кабрило се обърна към Адамс:
	— Можем ли да стигнем до Инвърнес, преди да ни свърши горивото?
	— Мисля, че да — отговори Адамс, — вятърът ни е попътен, откакто минахме на сушата.
	— Достатъчно да стигнем до Инвърнес — предаде Кабрило на Ханли.
	Ханли тъкмо се канеше да им каже да спрат и да презаредят, но така и не успя. В същия този миг вторият пилот на челинджъра докладва отново. Внезапно чесната бе започнала да се спуска.
	— Хуан — бързо се обади Ханли, — челинджърът току-що докладва, че чесната започва да се спуска.
	Инвърнес се намираше само на няколко километра върху движещата се карта на борда на робинсъна.
	— Къде се опитва да кацне? — попита Кабрило.
	— Май при Лох Нес, от източната страна.
	— Ще ти се обадя пак — обеща Кабрило, преди да прекъсне линията.
	Времето се влошаваше и дъждът започна да се стича по предното стъкло на вертолета на тънки вадички. Адамс включи системата против изпотяване на стъклата и погледна датчика на горивото.
	— Вярваш ли в чудовища? — попита Кабрило.
	— Вярвам в камиони чудовища* — отвърна Адамс, — защо питаш?
	[* Камиони с огромни колела. — Б.пр.]
	Кабрило посочи към движещата се карта. Дългото като цигара Лохнеско езеро, току-що се беше появило.
	— Според Ханли чесната се снижава за кацане на източния бряг на Лох Нес.
	През последните няколко минути Адамс бе успял да зърне на няколко пъти земята, преди облаците да се сгъстят.
	— Не мисля така — възрази той.
	— Защо не? — поинтересува се Кабрило.
	— Прекалено хълмисто е — обясни Адамс, — няма място за писта.
	— Тогава това означава, че… — започна Кабрило.
	— Ще пусне пратката — довърши мисълта му Адамс.


	Веднага щом Бенет се обади, за да му каже, че чесната е излетяла от Фарьорските острови, но я преследват, ръководителят на операцията нареди на двама от четиримата мъже, които чакаха в Глазгоу, да потеглят на север с бясна скорост. Те бяха изминали сто и петдесетте километра до Лох Нес за по-малко от два часа и чакаха по-нататъшни заповеди. Преди десет минути на двамата им беше наредено да се отправят към източната страна на езерото, да открият пусто място и да чакат обаждане. Преди две минути им бяха наредили по телефона да запалят димните си гранати и да чакат да бъде пусната една пратка.
	Мъжете седяха отзад във вана с отворени врати и гледаха как димът се разнася от дъжда. Самолетът трябваше да пристигне всеки момент.
	— Чу ли това? — попита единият, долавяйки бръмчене.
	— Става по-силно — изтъкна вторият.
	— Мислех, че нашият човек е в…


	Бенет се мъчеше да овладее самолета, когато силната въздушна струя, създадена от челинджъра, го блъсна. Пилотът на корпоративния самолет беше или луд, или некадърник, помисли си той. Със сигурност чесната му беше засечена от радара му.
	— Седемдесет метра — каза вторият пилот на челинджъра. — Спре ли единият двигател, ще се опечем.
	— Погледни през прозореца — нареди пилотът. — Ще мина веднъж и после ще се дръпна нагоре.
	Челинджърът летеше над земята, още малко и щеше да закачи върховете на хълмовете. Снегът се носеше вихрообразно отзад по дирята му. Предното стъкло беше закрито от по-висок хълм и пилотът дръпна лоста, после отново намали височината, щом го отминаха. Вече летяха над езерото.
	— Ето — обади се вторият пилот и посочи вана на източния бряг откъм Инвърнес, — виждам дим.
	Пилотът погледна, после дръпна лоста назад и отново започна да се вдига в небето.
	— „Орегон“ — докладва той, когато достигнаха отново до безопасна скорост, — видяхме ван на източния бряг, запалили са димни ракети. След колко време ще пристигнат изтребителите?
	— Челинджър — отвърна Ханли, — изтребителите са още на петнайсет минути разстояние.
	— Ще се опитат да пуснат пратката — заключи пилотът на челинджъра.
	— Благодаря за доклада — каза Ханли.


	— Ще се опитат да пуснат пратката — каза Кабрило, щом Ханли вдигна.
	— Знаем — отвърна той. — Тъкмо се канех да ти се обадя. Челинджърът току-що мина ниско и видя вана с димни сигнали на източния бряг.
	— Сега видяхме чесната — съобщи Кабрило, — точно пред нас е. И двамата ще бъдем над езерото след минути.
	— Как е положението с горивото?
	— Гориво? — обърна се Кабрило към Адамс.
	— Никога не съм виждал датчика толкова ниско — отвърна Адамс.
	Кабрило повтори думите му.
	— Оставете го — бързо рече Ханли, — и се приземявайте, докато още можете.
	Вертолетът премина през късче синьо небе и Кабрило погледна надолу.
	— Прекалено късно е за това, Макс, вече сме над езерото.


	На двамата мъже, които чакаха до езерото, им бе наредено да не се обаждат по радиото, докато не вземат метеорита и не се отдалечат на безопасно разстояние от мястото на доставката. Заради това не докладваха за нисколетящия джет. Имаше голяма вероятност бизнес самолета да беше на някоя нефтена компания и да имаше проблеми, но и да не беше така, не можеха да направят кой знае какво. Продължиха да се ослушват и да оглеждат небето за следи от чесната.


	Свръхзвуковият изтребител „Торнадо“ премина над Пърт, Шотландия, и британският пилот докладва местоположението си. Оставаха по-малко от шест минути до Лох Нес и той бързо наближаваше.
	— Внимавай за корпоративен самолет „Челинджър“ и вертолет в района — предаде по радиото ръководителят на полета. — Те са приятелски.
	— Разбрано — потвърди пилотът, — мишената е самолет „Чесна“ 206.
	— Остават ти пет минути — предупреди го ръководителят на полета.


	Веднага щом зърна североизточния край на езерото, Бенет се помъчи да види димния сигнал, който му бе наредено да търси. Беше мъгливо и мъглата над водата се смесваше с пушека. Спусна предкрилките и намали съвсем скоростта на чесната, после отново се огледа. От другата страна на езерото видя мигащи светлини, зави и се приближи.


	— Ето го езерото — посочи Кабрило.
	Вертолетът бързо настигаше чесната и Адамс намали.
	— Той забавя ход — рече Адамс през микрофона на слушалките си.
	Кабрило погледна движещата се карта върху таблото.
	— Няма поле, така че сигурно ще се опита да го пусне, както си и мислехме.
	Хеликоптерът беше по средата на езерото, по петите на чесната, която зави и пое към източния бряг. Адамс тъкмо понечи да се насочи към сушата, когато двигателят започна да се дави.


	На борда на чесната Бенет гледаше напред. Вече можеше да различи дима и премигващите фарове на вана. Докато се носеше ниско над земята, той се пресегна, отключи вратата откъм страната на пасажера и плъзна кутията с метеорита до самия край на седалката близо до вратата. След минута и нещо можеше да отвори вратата, да наклони самолета и да избута кутията навън.


	Били Джо Шей се движеше покрай източния край на Лохнеското езеро с черен Ем Джи ТС модел 1947-а. Шей беше търговец на сондажна кал за нефтени платформи от Мидленд, Тексас. Беше си купил класическата кола само преди няколко дни от един гараж в Лийдс. Баща му имал подобна кола, купена в Англия, докато бил разквартируван тук, във военновъздушните сили, и Били Джо се беше научил да я кара. Близо трийсет години бяха минали, откакто баща му продаде колата, но Шей винаги тайничко бе искал да си купи такава.
	Търсене в интернет, втора ипотека на дома и трите седмици отпуска, които му се бяха събрали, най-накрая бяха превърнали мечтата в реалност. Шей бе решил да обиколи Шотландия и Англия за две седмици, преди да остави колата на пристанището в Ливърпул, за да му я превозят у дома. Нищо, че гюрукът беше вдигнат, дъждът продължаваше да пръска през отворите на страничните врати. Шей вдигна каубойската си шапка от мястото до шофьора и тегли една псувня на дъжда. После погледна датчиците на двигателя и даде газ. Мина покрай един ван встрани от пътя и след това шосето отново остана празно.
	Беше тихо и спокойно и във въздуха се носеше мирис на мокър торф и измит от дъжда асфалт.


	— Засякох изтребителите на радара — уведоми пилотът на челинджъра по сателитния телефон.
	— На какво разстояние са от чесната? — попита Ханли.
	— Близо са — отвърна пилотът. — В момента се издигаме, за да минем над източния бряг от юг на север. Ще прелетим колкото се може по-ниско над него.


	Бенет наближаваше мястото на доставка. Пресегна се, отвори вратата и започна да накланя чесната по оста й. С ъгълчето на очите си зърна стара кола на пътя. Съсредоточи се да пусне пратката колкото се може по-близо до вана.
	В същия миг в предното му стъкло изникна корпоративният джет.


	— Има един ван до пътя на източния бряг — каза на Ханли пилотът на челинджъра, докато профучаваше покрай Бенет ниско над земята.
	— Какво прави… — понечи да попита Ханли, преди да го прекъснат.
	— Ето го вертолета — извика пилотът.
	— Може ли да види вана? — попита Ханли.
	— Вероятно — рече пилотът и увеличи височината, — но все още е много далече.
	— Махай се оттам — нареди му Ханли. — Британските власти току-що ни уведомиха, че изтребителите им са само на няколко минути. Те ще поемат нещата от тук.
	— Разбрано — отвърна пилотът на челинджъра.
	На земята близо до вана двамата мъже наблюдаваха приближаването на чесната.
	— Май виждам вертолет в далечината — рече единият от тях.
	Другият се загледа в мъглата.
	— Съмнявам се — отвърна той. — Ако беше толкова близо, щяхме да чуем двигателя и въртенето на ротора.
	Зърнаха как вратата на чесната се отваря.


	Двамата мъже щяха да чуят двигателя на хеликоптера, ако работеше. Но в кабината на хеликоптера беше настъпила злокобна тишина, чуваше се само свистенето на въздуха покрай корпуса, докато Адамс започваше авторотацията. Насочи се към сушата и се помоли да успеят да стигнат до нея.
	Кабрило точно видя вана и светещите фарове, когато полетяха надолу.
	Дори не понечи да го каже на Адамс по микрофона, прикрепен към слушалките — трябваше да мисли за друго в момента.


	Бенет избута кутията и тя полетя през отворената врата. После изправи чесната и се насочи към летището в Инвърнес. Набираше височина, за да мине над хълмовете от другата страна на езерото, когато зърна за миг хеликоптера само на сто и петдесет метра от земята.
	Веднага щом стабилизираше чесната и оправеше курса, щеше да се обади да докладва.


	Камък в кутия пада право на земята. Метеоритът полетя надолу и се стовари върху подгизналия торф, без да се счупи. Двамата мъже се затичаха и тъкмо се заловиха да издърпат кутията от калта, когато оглушителният вой от двигателите на два изтребителя се усили. Вдигнаха глави и видяха как самолетите профучават над тях.
	— Да се махаме от тук, по дяволите! — извика първият, като вдигна кутията от тинята.
	Вторият се втурна да пали двигателя, докато онзи мъкнеше кутията.


	— Мисля, че мога да кацна на пътя — извика Адамс по микрофона.
	Вертолетът се спускаше надолу, задвижван само от вятъра, който минаваше през витлата и ги караше да се въртят. Адамс насочваше машината към земята — но бързо губеше скорост.
	Краят на езерото и шосето приближаваха бързо и той започна с изравняването преди кацане.


	Изтребителите се появиха зад Бенет и чесната така шеметно, сякаш се бяха пръкнали от нищото. Минаха на метър от двете му страни, профучаха напред и направиха бърз завой. В същия миг радиото му избръмча:
	— Тук Кралските въздушни сили — обади се глас, — насочете се към най-близкото летище за незабавно приземяване. Ако откажете или се опитате да избягате, ще бъдете свалени. Потвърдете приемането на съобщението.
	Двата изтребителя бяха направили завоите и се приближаваха челно към Бенет.
	Наклони крилата в знак, че е разбрал — после се пресегна към сателитния телефон.


	Толкова близо и в същото време толкова далеч.
	Кабрило погледна през страничното стъкло, преди хеликоптерът да се сниши зад един хълм. Ванът и мястото, на което беше паднала кутията, бяха само на километър разстояние. Дори Адамс да успееше да ги свали на земята живи, докато се измъкнат от вертолета и изтичат дотам, ванът — и метеоритът — щяха да са изчезнали.
	Притисна сателитния телефон към гърдите си и се стегна да понесе удара.


	Шофьорът на вана включи на скорост и натисна педала на газта. Задните гуми забуксуваха в калта и из въздуха се разхвърча торф. Задницата се отметна встрани, ванът изскочи на асфалта и се понесе на юг.
	Хвърли един бърз поглед в огледалото за обратно виждане и се увери, че пътят е празен.


	Адамс владееше вертолета с виртуозността на концертиращ цигулар. Изравни идеално и дръпна лоста в последната възможна секунда, когато арката, описана от хеликоптера, бе само на няколко метра от земята. Промяната в зацепването на витлата изстиска до последно въздушната скорост и робинсънът се закова на място и се стовари от няколко метра височина върху шините си. Шасито се удари в земята, но не много силно. Адамс погледна към Кабрило и въздъхна дълбоко.
	— Боже, колко си добър! — възкликна Кабрило.
	— Голям зор видях — призна Адамс, махна слушалките и отвори вратата.
	Хеликоптерът препречваше почти изцяло пътя.
	— Ако имахме гориво за още един километър — рече Кабрило, отвори вратата и слезе, — щяхме да ги пипнем.
	Двамата мъже се изправиха в цял ръст на пътя и се протегнаха.
	— По-добре се обади на Ханли и му кажи, че сме ги изпуснали — предложи Адамс, докато на пътя се появи един ретро автомобил и забави скорост, понеже шосето бе запречено.
	— След минутка — отвърна Кабрило, наблюдавайки как автомобилът марка Ем Джи спира.
	Шей подаде глава от страничния прозорец.
	— Момчета, имате ли нужда от помощ? — попита той с провлечения говор на тексасец.
	Кабрило се затича към колата.
	— Американец ли си?
	— Чистокръвен — гордо изтъкна Шей.
	— Работим под прякото командване на президента, съществува заплаха за националната сигурност — бързо обясни Кабрило. — Имам нужда от колата ти.
	— Боже! — възкликна Шей. — Купих си я само преди три дни.
	Кабрило се пресегна и отвори вратата.
	— Съжалявам, въпросът е на живот и смърт.
	Шей дръпна ръчната спирачка и излезе от колата.
	Кабрило махна на Адамс със сателитния телефон, докато се качваше в автомобила.
	— Ще се обадя на „Орегон“ — рече той — и ще им кажа да пратят някого да ти достави гориво.
	— Да, сър — отвърна Адамс.
	Кабрило натисна стартера, включи на скорост и подкара стария автомобил. Завъртя волана и направи обратен завой.
	— Хей — провикна се Шей, — а аз какво да правя?
	— Остани при хеликоптера — извика Кабрило през прозореца. — Всичко ще оправим после.
	След като зави, натисна газта до дупка и отпраши. След няколко секунди превали хълма и се скри от поглед. Шей се приближи до Адамс, който проверяваше шасито на хеликоптера.
	— Аз съм Били Джо Шей — представи се той, като протегна ръка. — Ще ми кажете ли кой взе колата ми?
	— Онзи мъж ли? — попита Адамс. — За пръв път в живота си го виждам.


	30.

	Ричард Труит-Дик преглеждаше файловете в компютъра на Хикман. Работата вървеше бавно, защото имаше купища информация. Накрая реши просто да се свърже с компютъра на „Орегон“ и да изпрати цялото съдържание от машината на Хикман. Установи връзка и започна да прехвърля данните на сателит, който насочи потока право към кораба.
	После стана от стола пред бюрото и започна да претърсва кабинета.
	Взе няколко листа и снимки от едно чекмедже, сгъна ги и ги прибра в джоба на якето си. Тъкмо преглеждаше библиотеката на стената, когато чу как входната врата се отваря и от коридора прозвуча глас.
	— Чак сега? — попита гласът.
	Нямаше отговор — мъжът говореше по мобилен телефон.
	— Преди пет минути? — обади се отново, вече се чуваше по-силно. — Защо, по дяволите, не сте изпратили веднага охраната?
	Стъпките по коридора се чуваха по-силно. Труит се пъхна в банята до кабинета, после претича през другата спалня от другата страна. Друг коридор водеше към всекидневната. Промъкна се бавно.
	— Знаем, че си тук — рече гласът. — Охраната ми се качва. Блокирали са асансьора, така че най-добре се предай.


	Ключът към добрия план е да предвидиш неочаквани възможности. Ключът към страхотния план е да предвидиш всички възможности. Данните от компютъра на Хикман се носеха през пространството право към „Орегон“. Три четвърти от информацията беше прехвърлена, когато Хикман влезе в кабинета. Труит бе пропуснал една малка подробност — забрави да изгаси екрана. Още с влизането Хикман видя, че скрийнсейвърът е изключен и някой е ровил в компютъра му.
	Втурна се към него и го изключи. После провери и намери флакона от Вандервалд непокътнат в чекмеджето на бюрото.


	Труит се промъкна във всекидневната. Плъзгащата се врата още бе открехната. Бързо прекоси помещението. Беше почти до вратата, когато се блъсна в една скулптура, тя падна и се счупи.
	Хикман чу трясъка и се спусна по коридора.
	Труит вече се беше проврял през вратата и излязъл на задната тераса, когато Хикман влезе във всекидневната и го видя. Крадецът бе облечен в черно и се движеше самоуверено. Въпреки това нямаше къде да избяга от терасата и охраната се качваше нагоре с асансьора.
	Хикман спря, за да се наслади на момента.
	— Стой на място! — нареди той и погледна през стъклената врата. — Няма къде да идеш.
	Мъжът се обърна и го погледна право в очите. После се усмихна, качи се на високия до гърдите парапет, кимна и махна с ръка. Обърна се и скочи от парапета в мрака. Хикман още не се беше отърсил от шока, когато охраната нахлу в помещението.


	Сляпата вяра е могъщо чувство.
	Само тя беше останала на Труит в мига, в който дръпна връвта, висяща отпред на якето му. Сляпа вяра в Магическата работилница на „Орегон“. Сляпа вяра, че изобретението на Кевин Никсън ще проработи. Частица от секундата, след като дръпна връвта, от гърба на якето изскочи малък парашут и освободи лепката, с която беше прикрепен отзад. Миг след това две крила, подобни на китайско бойно хвърчило, се разгънаха и се опънаха встрани. Метър и двайсет на метър и двайсет предкрилки с ластични въжета се спуснаха под крилата като въздушни спирачки на самолет.
	Труит, забави падането и пое управлението.


	— Приготви се — рече Гъндърсън, — спуска се бързо.
	Пилстън се загледа и мерна Труит за секунда, докато минаваше през светлината на прожектора, осветяващ небето близо до вулкана. Труит се завъртя на 360 градуса във въздуха, после се изправи. Беше на три метра над тротоара и на двайсет от джипа, който трябваше да го прибере. За щастие, тротоарът беше почти празен. Толкова късно през нощта повечето туристи бяха вече или в леглата, или здраво залепнали за масите за залагания. Труит се спусна право надолу.
	Гъндърсън завъртя ключа и двигателят на джипа изрева. Включи на скорост и се понесе след Труит. Три метра, два метра, но Труит не можеше да се приземи. Носеше се напред и краката му продължаваха да висят във въздуха.
	Две проститутки стояха на ъгъла и чакаха светофара да светне зелено. Бяха облечени в рокли от изкуствена кожа и стърчаха на обувки с дебели токове. Косите им бяха тупирани и вдигнати на кок. Едната пушеше, другата получаваше поредната поръчка по мобилния си телефон. Труит се пресегна и дръпна въжетата, които държаха въздушните спирачки издути. Щом ги блокира, падна на земята като камък. Успя да размаха крака, преди да докосне паважа, и се затича, докато възвърне равновесието и забави движението напред. Беше само на пет крачки от двете жени, когато успя да забави до нормален ход.
	— Добър вечер, дами! — поздрави ги той. — Приятна нощ за разходка.
	Отзад една червена кола с логото на „Дриймуърлд“ тъкмо излизаше от алеята на хотела. Охранителят скочи върху газта и гумите изсвириха по паважа.
	В същия момент Гъндърсън и Пилстън минаха покрай Труит с джипа.
	— Скачай! — извика Гъндърсън.
	Труит се метна на стъпалото и се пъхна през задната врата. Щом седна, Гъндърсън натисна здраво газта и профуча по булеварда. Чантата на Труит беше на седалката до него. Той дръпна ципа и извади отвътре една метална кутия.
	— Следят ни — извика Гъндърсън отпред.
	— Забелязах — рече Труит. — Щом ти кажа, превключи на свободна скорост и загаси двигателя.
	— Разбрано — отвърна Гъндърсън.
	Носеха се със сто и трийсет километра в час, но червената кола ги настигаше. Труит се завъртя на задната седалка и насочи кутията към металната решетка на автомобила.
	— Сега! — извика той.
	Гъндърсън превключи на свободна скорост и врътна ключа. Фаровете изгаснаха и сервоволанът престана да действа, което затрудни управлението на джипа. Гъндърсън се бореше да не излезе от платното. Труит натисна едно копче върху кутията. Във въздуха бе изпратен сигнал, който изпържи акумулаторите на всички превозни средства, които се движеха наблизо. Фаровете на червения автомобил изгаснаха и той започна да намалява скорост. Няколкото таксита на пътя също забавиха и спряха.
	— Добре — каза Труит, — можеш да запалиш отново.
	Гъндърсън врътна ключа и джипът изрева. Включи отново на скорост и овладя колата.
	— Накъде? — попита.
	— Взехте ли си чантите?
	— Току-що си теглихме по един душ в хотела — отвърна Пилстън. — Оставихме ги в самолета.
	— Към летището тогава — реши Труит. — По-добре да се махаме от Вегас.


	Макс Ханли стоеше до компютъра в кабинета на Майкъл Холпърт на борда на „Орегон“. Двамата мъже съсредоточено се взираха в екрана.
	— После изведнъж спря — рече Холпърт.
	— Каква част от информацията успяхме да изтеглим? — попита Ханли.
	— Трябва да прегледам всичко — отвърна Холпърт, — но изглежда доста.
	— Започни да я анализираш — нареди бързо Ханли — и ми докладвай веднага щом намериш нещо ценно.
	В този миг радиоприемникът на Ханли иззвъня и се чу гласът на Стоун.
	— Сър — докладва той, — от гълфстрийма току-що се обадиха, че напускат Лас Вегас.
	— Идвам веднага — рече Ханли по микрофона.
	Той бързо прекоси коридора и отвори вратата на командната зала. Стоун седеше пред мониторите; обърна се, когато Ханли влезе, после посочи към екрана. На картата на Западните щати проблясваше червена светлина, отбелязвайки местонахождението на гълфстрийма. Самолетът точно прекосяваше езерото Мийд и се отправяше на изток. В същия миг телефонът на Ханли иззвъня, той се приближи до командното табло и го вдигна.
	— Ханли.
	— Получи ли компютърните файлове? — попита Труит.
	— Само част — отвърна Ханли. — Холпърт ги анализира в момента. Явно прехвърлянето е било прекратено по средата, имаше ли проблеми?
	— Мишената се върна, докато прехвърлях данните. — Труит се надвикваше с рева на двигателите. — Вероятно е прекъснал връзката.
	— Това означава и че знае, че някой му е вдигнал мерника.
	— Точно така — съгласи се Труит.
	— Какво друго откри?
	Труит бръкна в якето на съседната седалка и извади снимките, които беше откраднал от кабинета на Хикман. Обърна се към факс машината, която беше свързана с въздушния телефон, и започна да ги сканира.
	— Пращам ти малко снимки — рече Труит.
	— На кого са? — попита Ханли.
	— Точно това искам да разбереш.


	31.

	— По дяволите, прав си, проблем е — каза президентът на Лангстън Овърхолт.
	Един час преди това британският министър-председател беше уведомил президента, че са открили капитан на кораб, грък, с радиоактивни изгаряния на по-малко от седемдесет километра от Лондон. Докато президентът и Овърхолт говореха, обезопасените линии между двете държави бяха прегрели от трескави депеши.
	— Сътрудничим си и с руснаците, освен с Корпорацията, за да намерим оръжието — обясни Овърхолт, — но вече е стигнало в Англия.
	— Това ли искаш да кажа на най-близките ни съюзници? — попита президентът. — Че сме опитали, ама нищо не е станало?
	— Не, сър — рече Овърхолт.
	— Ако човекът, който стои зад всичко това, събере ядрената бомба с метеорита, Лондон и околностите му ще се превърнат в пустош. И ако за ядрената бомба можеш да си измислиш някакво оправдание, метеоритът е наша издънка.
	— Разбирам, сър — съгласи се Овърхолт.
	Президентът стана от стола си в Овалния кабинет.
	— Чуй ме внимателно — заговори той с ядосан тон, — искам резултати, и то веднага.
	Овърхолт се изправи.
	— Да, сър — рече той.
	После се отправи към вратата.


	— Кабрило още е по петите на метеорита — съобщи Ханли на Овърхолт по обезопасената линия, — поне според пилота на хеликоптера ни, който се обади преди няколко минути.
	— Президентът е бесен — обясни Овърхолт.
	— Хей, не сме виновни ние, британските изтребители закъсняха за купона. Ако бяха дошли навреме, метеоритът щеше вече да е в наши ръце.
	— Според последното комюнике британците били приземили принудително чесната в Инвърнес и се канели да претърсят самолета.
	— Нищо няма да открият — заяви Ханли. — Пилотът ни каза, че двамата с Кабрило видели пилота на чесната да пуска товар от едната страна.
	— Защо Кабрило не е телефонирал — попита Овърхолт, — за да координираме помощта?
	— Това, господин Овърхолт, е въпрос, на който не мога да отговоря.
	— Уведоми ме веднага щом говориш с него?
	— Да, сър — рече Ханли и линията прекъсна.


	Ретро автомобилът друсаше като каруца, пълна със зърно. Тънките гуми, механичните амортисьори и някогашното окачване не можеха да се сравняват с модерните спортни коли. Кабрило караше на четвърта, напъваше докрай двигателя и ретро автомобилът вдигаше едвам сто и двайсет километра в час. Държейки с една ръка облицования с дърво по края волан, натисна отново сателитния си телефон.
	Нищо. Сигурно беше от кацането — въпреки всички усилия да предпази устройството, то се беше ударило в таблото при приземяването накрая. Можеше да е и от зарядното — сателитните телефони изразходваха енергия колкото климатика на някой дебелак лятно време във Финикс. Какъвто и да беше случаят, Кабрило не можа да го накара да светне.
	Докато изкачваше една височина, зърна вана няколко километра по-напред.


	Еди Сенг погледна към Боб Мидоус, когато колата, карана от Мидоус, наближи остров Шепи. Самолетът амфибия на Корпорацията ги беше взел от „Орегон“ и ги беше докарал до едно летище в покрайнините на Лондон, където британското разузнаване МИ-5 им беше оставило брониран рейнджроувър.
	— Изглежда получихме оръжията, които поискахме — каза Сенг, докато ровеше в найлоновата торба, която ги чакаше на задната седалка.
	— Сега остава само да открием къде в Лондон се крие терористичната клетка „Хамади“ — уверено заяви Мидоус, — да намерим бомбата и да я обезвредим, докато председателят ни вземе метеорита, и готово.
	— Звучи доста трудно.
	— Давам му седем по десетобалната — прецени Мидоус, докато намаляваше, за да влезе в пристанището.


	Сенг слезе от колата още преди Мидоус да загаси двигателя. Приближи се до върлинестия русоляв мъж и протегна ръка.
	— Еди Сенг — представи се той.
	— Малкълм Роджърс, МИ-5 — отвърна русият.
	Мидоус беше излязъл от колата и се приближаваше.
	— Това е партньорът ми Боб Мидоус. Боб, това е Малкълм Роджърс от МИ-5.
	— За мен е удоволствие — рече Мидоус и му стисна ръката.
	Роджърс тръгна към кея.
	— Капитанът бил намерен в местната кръчма, горе на хълма. Според печата от митницата, акостирал е същата вечер.
	— Радиацията ли го е убила? — попита Мидоус.
	— Не — отвърна Роджърс, — първоначалната аутопсия показа следи от отрова.
	— Каква? — попита Сенг.
	— Още нищо не можем да кажем със сигурност — обясни Роджърс, — някакво паралитично вещество.
	— Имате ли телефон? — попита Мидоус.
	Роджърс забави крачка, извади мобилния телефон от джоба си и погледна въпросително.
	— Обадете се на съдебния си лекар и му кажете да се свърже с Центъра за контрол на заболяванията в Атланта. Да ги помоли да му изпратят токсикологични профили за отрови от скорпиони и змии от Арабския полуостров и да види дали няма да съвпаднат.
	Роджърс кимна, после позвъни. Докато говореше по телефона, Сенг оглеждаше пристанището долу. Имаше няколко стари товарни кораба, три-четири яхти и един катамаран, на горната му палуба стърчаха антени и два крана. Задната палуба на катамарана беше затрупана с щайги и електроника. Един мъж седеше на маса, заврял ръце в нещо като торпедо.
	— Добре — рече Роджърс, — ще проверят.
	Мъжете продължиха да се спускат надолу по хълма и стигнаха до дока. Тръгнаха по дъсчения кей, завиха и излязоха на друг док, разположен перпендикулярно на първия. На палубата на „Лариса“ се виждаха трима мъже. Със сигурност долу имаше още.
	— Претърсихме всеки сантиметър — уведоми ги Роджърс. — Нищо. Корабният дневник е фалшифициран, но от разпитите на екипажа разбрахме, че товарът е качен близо до Одеса в Украйна и са карали с пълен ход дотук, без да спират.
	— Екипажът знаел ли е какво превозват? — поинтересува се Сенг.
	— Не — отвърна Роджърс. — Носели се слухове, че били крадени произведения на изкуството.
	— Просто са доставили стоката — обобщи Сенг.
	Мидоус погледна обратно към катамарана на другия док.
	— Искате ли да се качите на борда? — попита Роджърс.
	— Някой виждал ли е мъжа, който е излязъл от кръчмата след срещата с капитана?
	— Не — поклати глава Роджърс, — там е проблемът. Не знаем нито кой е бил, нито къде е отишъл.
	— Но капитанът не е носел бомбата със себе си в кръчмата — разсъждаваше на глас Мидоус, — значи или някой от екипажа е направил размяната, или е била открадната от кораба.
	— Никой не е видял бомбата в кръчмата — рече Роджърс, — и капитанът е умрял там.
	— И разпитахте обстойно екипажа? — попита Сенг.
	— Ще ви кажа нещо поверително — каза Роджърс.
	Сенг и Мидоус кимнаха.
	— Направихме с екипажа неща, забранени от световната конвенция — казаха ни всичко, което знаеха — тихо съобщи Роджърс.
	Британците не си поплюваха — гърците бяха изтезавани или упоявани, или и двете.
	— И никой от екипажа не е направил размяната? — поиска да се увери Мидоус.
	— Не — отвърна Роджърс. — Който и да е бил мъжът в кръчмата, имал е и съучастници.
	— Еди — рече Мидоус, — защо не се качиш на борда на „Лариса“ и не провериш? Аз ще пообиколя наоколо и ще поговоря с мъжа на катамарана.
	— Вече го разпитахме — намеси се Роджърс. — Малко е особняк, но е безобиден.
	— Веднага се връщам — рече Мидоус и се запъти обратно към другия док.
	Сенг махна на Роджърс и го последва на борда на „Лариса“.


	— Сър, трябва да решим — каза Стоун, — Атлантическият океан или Северно море?
	Ханли се втренчи в движещата се карта върху монитора. Нямаше представа накъде е тръгнал Кабрило, но беше дошло време да вземат решение.
	— Къде е самолетът амфибия?
	— Тук — и Стоун посочи светлата точка на картата, която показваше, че самолетът е над Манчестър и лети на север.
	— Северно море тогава — нареди Ханли. — Мишената е Лондон. Нареди на самолета амфибия да тръгне към Глазгоу, за да помогне на Кабрило.
	— Разбрано — рече Стоун и се пресегна към микрофона.
	— Хали — обърна се през рамо Ханли към Касим, който седеше на една маса зад командния пулт, — какво става с горивото за Адамс?
	— Не можах да накарам летището в Инвърнес да му го достави — отвърна Касим, — затова се свързах с една бензиностанция в Лох Нес и уредих да му докарат гориво в двайсетлитрови туби. Всеки момент ще са там. Сигурен съм, че Адамс ще се обади веднага щом ги получи.
	— По дяволите! — ядоса се Ханли. — Джордж трябва да излети, за да помогне на председателя.
	Линда Рос, експертът по сигурността и наблюдението на „Орегон“, седеше на масата заедно с Касим.
	— Свързах се с британските власти и им казах каквото знаем — че бял ван се отправя на юг по пътя от Лохнеското езеро. Мислим, че превозва метеорита и че господин Кабрило го преследва в стар черен ретро автомобил марка Ем Джи. Пращат вертолети, но ще им трябва час и нещо да стигнат до там.
	— Челинджърът не може ли да прелети и да докладва? — предложи Ханли.
	За секунда се възцари пълно мълчание. Стоун вкара няколко команди и посочи към монитора.
	— Такова е времето в момента в района — рече той.
	Простиращата се мъгла изглеждаше като сиво вълнено одеяло. На земята в Северна Шотландия видимостта се измерваше във футове, не в метри. От въздуха скоро помощ нямаше да може да се окаже.


	Халифакс Хикман беше бесен. След като нахока охраната, се обърна към шефа на смяната.
	— Уволнен си — процеди през зъби.
	Мъжът се отправи към вратата и излезе от апартамента.
	— Ти — насочи обвинително пръст към втория по ранг след него, — къде е крадецът, който проникна тук?
	— Хората ни го видели да се приземява една пресечка по-нагоре от „Дриймуърлд“ — докладва мъжът. — Прибрали го двама души в открит джип. Хората ми тръгнали да ги преследват, но електрическата уредба в колата им се развалила. Тогава ги изпуснали.
	— Искам всичките ни хора да обърнат града и да намерят джипа — нареди Хикман. — Искам да разбера кой има наглостта да проникне в апартамента ми на върха на моя хотел.
	— Веднага се залавяме, сър — бързо отвърна новоназначеният шеф на охраната.
	— И още как! — сърдито се тросна Хикман, докато се отправяше по коридора към кабинета си.
	Мъжете от охраната се изнизаха един по един от апартамента. И този път се сетиха да заключат вратата. Хикман набра един номер и се обади по телефона.


	В кабинета си на борда на „Орегон“ Майкъл Холпърт подреждаше съдържанието на прехвърлените от Труит компютърни данни. Файловете бяха объркана смесица от корпоративни документи, банкови и брокерски сметки и холдинги. Или нямаше лични файлове, или не бяха успели да минат, преди връзката да прекъсне.
	Холпърт пусна компютъра да търси ключови думи, после се загледа във фотографиите, които Труит му беше пратил по факса от гълфстрийма. Плъзна се със стола пред друг компютър, сложи снимките в скенера, после се свърза с компютъра на Държавния департамент и започна да претърсва паспортните снимки. Базата данни беше огромна и търсенето можеше да отнеме дни наред. Остави компютрите да работят, напусна кабинета и се отправи нагоре по коридора към столовата. Днешният специалитет беше „Бьов Строганов“ — любимото ястие на Холпърт.


	— Сър — високо каза гласът по телефона, — задържани сме от ракетен разрушител на американския военноморски флот.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Хикман.
	— Наредено ни е да застанем в дрейф, иначе ще ни потопят — обясни капитанът на „Фри Ентърпрайз“
	Планът на Хикман се разплиташе все по-бързо.
	— Можете ли да им избягате? — попита той.
	— Няма начин.
	— Тогава се бийте с тях — нареди Хикман.
	— Сър — високо заяви капитанът, — това е равносилно на самоубийство.
	Хикман се замисли за миг, преди да отговори.
	— Предайте се колкото е възможно по-късно — рече той най-накрая.
	— Да, сър — отвърна капитанът.
	Хикман прекъсна линията и се облегна назад. На екипажа от „Фри Ентърпрайз“ бе пробутана невярна история още от самото начало. За да ги накара да му сътрудничат, той им беше казал, че планът му е да използва метеорита заедно с ядрената бомба, за да атакува Сирия. После щял да прехвърли обвиненията за атаката на Израел и да предизвика голяма война в Близкия изток. Когато всичко приключело, Съединените щати щели да контролират района и тероризмът щял да бъде унищожен напълно.
	Истинското му намерение обаче беше доста по-лично. Щеше да отмъсти за смъртта на единствения човек, когото някога истински бе обичал. И Господ да е на помощ на тези, които се изпречеха на пътя му.
	Взе отново телефона и набра хангара си.
	— Пригответе самолета ми за пътуване до Лондон.


	— Здрасти! — поздрави Мидоус човека на палубата на катамарана.
	— Здрасти! — отвърна той.
	Мъжът беше висок, малко над метър и деветдесет, и слаб. Лицето му беше оградено от добре оформена козя брадичка и рошави прошарени вежди, а очите му бяха ясни и проблясваха, сякаш пазеха тайна, която никой друг не знаеше. Мъжът, който явно гонеше седемдесетте, все още бърникаше предмета с формата на торпедо.
	— Мога ли да се кача на борда?
	— За сонара ли идваш? — попита мъжът и се ухили.
	— Не — отговори Мидоус.
	— Добре, нищо, качвай се — покани го с нотка на разочарование.
	Мидоус се качи на палубата и се приближи към собственика. Изглеждаше му смътно познат. Спомни си лицето му.
	— Хей — възкликна, — ти си онзи писател, който…
	— Пенсиониран писател — допълни мъжът, като се усмихна, — е, да, аз съм онзи писател. Остави това сега, как си с електрониката?
	— Фурната ми още е на лятно часово време — призна Мидоус.
	— Дявол да го вземе! — ядоса се писателят. — Прецаках платката на сонара и трябва да ми я оправят, преди времето да се проясни и да можем да излезем отново. Техникът трябваше да дойде преди час. Сигурно се е загубил.
	— От колко време сте закотвени тук? — попита Мидоус.
	— Четири дена вече — въздъхна писателят. — Още малко и ще трябва да се изръся за нови черни дробове на екипажа си — пробват местния букет. С изключение на един — отказал е пиенето преди години и сега набляга на кафе и пасти. Въпросът е: къде ги намирам тези хора? Експедициите са като плаваща лудница.
	— О, да — припомни си Мидоус, — вие се занимавате с подводна археология.
	— Не споменавай думата „археология“ на този кораб — пошегува се мъжът. — На тази лодка смятат археолозите за некрофили. Ние сме търсачи на приключения.
	— Съжалявам — каза Мидоус и се усмихна. — Разследваме кражба на доковете, станала преди две нощи. Да ви е изчезнало случайно нещо?
	— Ти си американец — рече писателят. — Защо ще разследваш кражба в Англия?
	— От Агенцията за национална сигурност съм.
	— О, да — засмя се мъжът. — Къде беше, когато пишех? Трябваше да си измислям всичко.
	— Сериозно — настоя Мидоус.
	Писателят се замисли за миг и най-накрая отвърна:
	— Не, нищо не ни липсва. На този катамаран има повече камери, отколкото на снимачната площадка на Синди Кроуфорд. Под водата, над водата, долу в каютите с инструментите, доколкото знам, навсякъде. Взех я под наем от един филмов екип.
	Мидоус се сепна.
	— Каза ли това на британците?
	— Не са ме питали — сви рамене писателят. — Явно за тях бе по-важно да ми обясняват, че не съм видял нищо, не че съм видял, де.
	— Значи нищо не си видял?
	— Не и ако е било късно през нощта — отвърна възрастният мъж. — Минавам седемдесетака, след десет вечерта трябва да има пожар или гола мацка, за да стоя буден.
	— Ами камерите? — попита Мидоус.
	— Те записват през цялото време — отвърна писателят. — Правим телевизионно шоу за експедицията — касетите са евтини, добрият материал безценен.
	— Нещо против да ми ги покажеш? — подхвърли Мидоус.
	— Само — каза мъжът и се запъти към вратата на кабината — ако кажеш „моля“.
	След двайсет минути Мидоус получи това, за което беше дошъл.


	32.

	Небаил Лабабити гледаше ядрената бомба на пода в апартамента близо до Странд с въодушевление, примесено със страх. Беше безчувствен предмет — основно метал и няколко медни жици, — но предизвикваше страхопочитание и усещане за надвиснала опасност. Бомбата беше повече от неодушевен предмет — тя имаше живот. Като картина или скулптура, заредена с живителната сила на своя създател, бомбата не беше просто парче метал. Тя беше отговор на хорските молитви.
	Щяха да ударят право в сърцето на британците.
	Мразеха ги, защото бяха откраднали артефакти от пирамидите, бяха потискали жителите на Близкия изток и се биеха рамо до рамо с американците във войни, които нямаха право да водят. Лабабити беше право в бърлогата на лъва. В самия център на Лондон. Ситито, където живееха банкерите, които финансираха потисничеството; художествените галерии, музеите и кварталът с театрите бяха съвсем близо. Даунинг Стрийт номер десет, Парламентът, Бъкингамският дворец.
	Дворецът. Домът на кралицата, древният символ на всичко, което презираше. Разкошът и церемониалността, лицемерната добродетелност и формалната вежливост. Скоро всичко това щеше да изгори в пламъците, предизвикани от меча на исляма — и когато всичко свършеше, светът никога вече нямаше да е същият. Сърцето на звяра щеше да бъде изтръгнато. Почитаната земя, пълна с история, щеше да се превърне в гола пустиня, където нямаше да има човешка душа.
	Лабабити си запали цигара.
	Малко оставаше. Днес по някое време младият йеменски войн, който се беше съгласил да понесе бомбата към мишената, щеше да пристигне в града. Лабабити щеше да нахрани и напои момчето. Да му осигури курви, хашиш и всякакви лакомства. Не можеше да не го направи за човек, готов да даде живота си за каузата.
	Щом момчето се аклиматизираше и научеше пътя, Лабабити бързо щеше да се оттегли.
	Важното при водачеството, помисли си той, не беше да умреш за страната си — а да накараш други мъже да умират за теб. А Небаил Лабабити нямаше никакво намерение да се превръща в мъченик. Когато бомбата избухнеше, той щеше да е прекосил Ламанша и да се намира на безопасно място в Париж.
	Чудеше се само защо нямаше никакви вести от Ал-Халифа.


	— Не знам как сме го пропуснали — притесни се Роджърс.
	— Няма значение — успокои го Мидоус, — сега имате регистрацията на камиона. Открийте на кого е и ще намерите и бомбата.
	— Мога ли да взема касетата? — помоли Роджърс.
	Мидоус не се издаде, че е накарал писателя да направи две копия и че едното е на сигурно място в предоставения им рейнджроувър.
	— Разбира се — отвърна той.
	— Мисля, че можем да поемем от тук — каза Роджърс, възвръщайки увереността си. — Ще се погрижа шефът ми да уведоми началника на американското разузнаване да ви похвали за приноса.
	Постоянната борба между хора и служби беше факт. Роджърс сигурно бе предупреден от шефовете си, че каквото и да става, МИ-5 трябва да си припише заслугите за намирането на бомбата. Мислеше си, че новите доказателства ще им помогнат да се доберат до нея, и се опитваше да избута Корпорацията на заден план.
	— Разбирам — обади се Сенг. — Има ли проблем да задържим роувъра още няколко дни?
	— Не, разбира се, ваш е — отвърна Роджърс.
	— Нещо против да разпитаме собственика на бара — попита Мидоус, — за да приключим случая?
	— Измъкнахме всичко, което можахме от него — рече Роджърс, като се замисли за миг над молбата, — така че не виждам какво лошо има.
	Той извади мобилния си телефон, за да съобщи регистрационния номер на вана, после отправи въпросителен поглед към американците.
	— Благодаря ти — кимна любезно Сенг и направи знак на Мидоус да вървят към рейнджроувъра и да оставят Роджърс сам.
	Англичанинът им махна за сбогом и набра телефония номер.
	Мидоус отвори вратата и седна зад волана, докато колегата му се настаняваше на седалката до него.
	— Защо му даде касетата? — намръщи се Сенг, когато затвориха вратите.
	Мидоус посочи към копието на пода, после запали рейнджроувъра и направи обратен завой.
	— Да посетим собственика на кръчмата — предложи той — и да видим какво друго можем да открием.
	— И ти ли си мислиш същото като мен? — подхвърли Сенг няколко минути по-късно, докато спираха пред бара.
	— Не знам — вдигна рамене Мидоус. — Има ли нещо общо с мотора, който беше на касетата?
	— Да се обадя ли да го проверя — попита Сенг, — докато ти се бавиш вътре?
	Мидоус слезе от рейнджроувъра.
	— Имаш дяволски добра памет — изтъкна той.
	Сенг вдигна дланта си, цифрите бяха записани с химикалка.
	Мидоус затвори вратата и се запъти към входа на кръчмата.


	Дърветата в парковете Сейнт Джеймс и Грийн, които се намираха близо до Бъкингамския дворец, бяха голи и заспалата зимен сън трева бе покрита с дебела слана. Туристи наблюдаваха смяната на караула и от устните им излизаха облаци пара. Един мъж на скутер слезе по Пикадили, после зави при Гросвенър Плейс и мина бавно покрай езерото в парка на двореца. Продължавайки нататък, той зави на ъгъла по Бъкингам Палас Роуд към кръстовището с Бърдкейдж Уок. Отби встрани на пътя до езерото в парка Сейнт Джеймс, записа за колко време беше дошъл и какво е уличното движение.
	После пъхна малкия бележник обратно в джоба на якето си и изпърпори нататък.


	Кабрило провря главата си през прозореца на ретро автомобила. Преди един час, когато минаваше през Бен Невис, най-високата планина в Шотландия, беше настигнал вана. Сега, докато колата пухтеше през Грампианските планини, ванът отново беше дръпнал напред. Скоро трябваше да се случи нещо. Кабрило очакваше всеки миг да види Адамс с хеликоптера, британската армия или военновъздушни сили, дори полицейска кола. Сигурен беше, че „Орегон“ изпраща помощ — беше невъоръжен в немощен ретро автомобил.
	Със сигурност все някой вече беше разбрал къде е.


	На борда на „Орегон“ се опитваха да решат проблема, но нямаха кой знае какъв успех.
	Корабът още се намираше на сто мили от Кинеърд Хед и се движеше с пълен ход на юг. След няколко часа щеше да стигне до Абърдийн, след още няколко щеше да мине покрай Единбург.
	— Добре — провикна се Касим в командната зала към Ханли. — Адамс докладва, че има достатъчно гориво на борда, за да успее да стигне до летището в Инвърнес. Щом кацне, ще напълни резервоарите догоре и ще тръгне по пътя на юг.
	— Какъв ще е обсегът му? — попита Ханли.
	— Чакай — помоли Касим и повтори въпроса на Адамс. — По-голямата част от Англия — предаде после отговора, — но няма да може да стигне до Лондон без презареждане.
	— Трябва да приключим операцията преди това — изтъкна Ханли.
	— Добре — извика Касим, — Адамс каза, че е запалил двигателя.
	— Кажи му да следва пътя, докато не намери Кабрило.
	Касим повтори заповедите.
	— Рече, че мъглата е дебела като зимно палто — предаде Касим, — но ще лети точно над шосето.
	— Добре — кимна Ханли.
	Линда Рос се приближи към него.
	— Шефе — рече тя, — двамата със Стоун пренастроихме проследяващата честота на бръмбарите върху метеорита. Сега получаваме по-силен сигнал.
	— Кой монитор?
	Рос посочи към този в дъното.
	Метеоритът беше стигнал почти до Стърлинг. Скоро шофьорът на вана щеше да издаде намеренията си със завой на изток към Глазгоу или на запад към Единбург.
	— Свържи ме с Овърхолт — нареди Ханли на Стоун.
	След няколко секунди Овърхолт се обади по телефона.


	— Накарах британците да завардят пътищата преди Глазгоу и Единбург — уведоми го Овърхолт — и да претърсят всички ванове.
	— За щастие пътищата, по които може да мине ванът, не са толкова много — отбеляза Ханли. — Трябва да успеят да го заловят.
	— Да се надяваме — рече Овърхолт. — Сега нещо друго, обади ми се шефът на МИ-5 да благодари на Мидоус и Сенг за работата, която свършили по проблема с ядрената бомба. Явно Мидоус е открил видеозапис с регистрационен номер, който според тях ще ги отведе до бомбата.
	— Радвам се — отвърна Ханли.
	Овърхолт направи пауза, после добави:
	— Също така официално ме помолиха хората ти да се оттеглят — искат да поемат нещата от тук насетне.
	— Ще кажа на Мидоус и Сенг, когато се обадят — отговори Ханли.
	— Макс, ако бях на твое място, нямаше да бързам да им вдигам телефона.
	— Разбрах намека, господин Овърхолт — подхвърли Ханли, преди да затвори.
	— Овърхолт казва, че британците искат Мидоус и Сенг да се отдръпнат и да ги оставят да се оправят с изпусната ядрена бомба — съобщи Ханли на Стоун.
	— Трябваше да ми кажеш по-рано — престорено се затюхка Стоун. — Току-що се обадиха и ме накараха да проверя регистрационната табела на един британски мотор.
	— Намери ли собственика?
	— Име и адрес — ухили се Стоун.
	— Какво друго искаха?
	— Пуснах по факса няколко досиета на лаптопа на Мидоус. Линията, която използва, беше от телефонен номер, записан в указателя като кръчмата „Пъб енд Гръб“ на остров Шепи.


	Мидоус беше разбрал много отдавна, че заплахите вършеха работа само когато човек имаше какво да губи. Агентите от МИ-5 и местните полицаи бяха дали на собственика на кръчмата ясно да разбере какво може да се случи, ако не им сътрудничи. Но бяха забравили да споменат какво ще стане, ако го направи. По-лесно се събират пчели с мед. Парите вършат по-добра работа за получаване на информация.
	— Златен часовник, а? — казваше Мидоус точно когато Сенг влезе вътре и му кимна.
	— „Пиаже“ — допълни собственикът.
	Мидоус плъзна петстотин долара по бара, когато Сенг се приближи и седна до него.
	— Какво искаш за пиене? — попита го Мидоус.
	— Тъмно, отгоре със светло — отвърна Сенг, без да се замисли.
	Собственикът отиде да налее бирата. Мидоус се наведе и прошепна на колегата си:
	— Колко пари имаш?
	— Десет — отвърна Сенг, имайки предвид хиляди.
	Мидоус кимна и плъзна лаптопа, така че и двамата със собственика да виждат екрана.
	— Срещу пет хиляди долара и сърдечните ни благодарности ще ти покажа няколко снимки. Ако познаеш мъжа, който е бил с капитана на кораба, ми кажи да спра.
	Собственикът кимна и Мидоус започна да му показва снимки на известни съучастници на Ал-Халифа. Бяха превъртели десетина, преди собственикът да извика: „Стоп!“. Кръчмарят се втренчи съсредоточено в цифровата фотография.
	— Мисля, че това е той — каза най-сетне.
	Мидоус завъртя лаптопа така, че собственикът да не вижда. После отвори файла с личните данни на мъжа от снимката.
	— Пушеше ли? — попита.
	Собственикът се замисли за миг.
	— Да, пушеше.
	— Помниш ли марката? — продължи Мидоус, като показа на Сенг информацията, сякаш положението не беше на живот и смърт, а си играеха игричка.
	— По дяволите! — изруга кръчмарят, докато се мъчеше да си спомни.
	Мидоус посочи реда, на който беше отбелязано, че Лабабити има златен часовник „Пиаже“.
	— Сетих се! — извика мъжът. — „Морлендс“ и имаше скъпа сребърна запалка.
	Мидоус затвори лаптопа и се изправи.
	— Плати на човека — рече той на Сенг.
	Сенг бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пачка с банкноти, скъса подпечатаната лента, отброи петдесет и ги подаде на мъжа зад бара.
	— Боб — извика на колегата си, който бе на вратата, — ти си ми свидетел.
	— Даде му пет — потвърди Мидоус, — видях го с очите си.


	33.

	„Орегон“ се носеше през Северно море като подгонен кит. В командната зала Ханли, Стоун и Рос бяха впили погледи в монитора, който показваше местоположението на метеорита. Сигналът се беше стабилизирал след настройката на честотата. Като се изключат случайните изкривявания при преминаването на бръмбарите близо до електропроводи, най-сетне получаваха чиста картина.
	— Самолетът амфибия току-що кацна в Единбург — уведоми ги Стоун, поглеждайки към друг екран. — Прекалено мъгливо е, за да открие господин Кабрило.
	— Да стоят и да чакат — заповяда Ханли.
	Стоун предаде съобщението по радиото.
	Ханли вдигна обезопасения телефон и се обади на Овърхолт.
	— Камионът се насочи към Единбург — каза той.
	— Британците са заградили вътрешността на града, както и магистралите, които водят на юг — съобщи му Овърхолт. — Ако тръгнат към Лондон, ще ги хванем.
	— Време е — отбеляза Ханли.


	Шофьорът на вана затвори телефона и се обърна към пътника си.
	— Има промяна в плановете — спокойно каза той.
	— Гъвкавостта е най-важното нещо в секса и тъмните сделки — подхвърли другият мъж. — Накъде отиваме?
	Шофьорът му съобщи.
	— Тогава е по-добре тук да завиеш наляво — рече пътникът, докато разглеждаше картата.
	Кабрило продължаваше да кара, следеше камионетката с детектора си. От двайсет минути не я беше виждал, но щом стигнеше до предградията на Единбург, щеше да даде газ и да съкрати разстоянието помежду им.
	Вдигна очи от металната кутия и се загледа в пейзажа.
	Мъглата по пътя беше гъста, отстрани имаше огради от скали и камък. Дърветата стърчаха голи и изглеждаха като вкочанени скелети на сивия фон. Преди миг Кабрило зърна Фърт оф Форт, протока, който се врязваше в Шотландия от Северно море. Водата беше черна и бурна; протежението на висящия мост едвам се виждаше.
	Натисна педала на газта и погледна отново кутията. С всяка секунда сигналът се приближаваше все повече и повече.


	— Наредено ми беше да те оставя отпред и да се махам — обясни шофьорът. — Някой друг ще те превози по-нататък.
	Шофьорът намали пред гарата в Инвъркитинг и спря пред един носач с количка.
	— Нещо друго? — попита пътникът, пресягайки се да отвори вратата.
	— Късмет! — пожела му шофьорът.
	Щом стъпи на тротоара, пътникът махна с ръка на носача.
	— Ела тук! — повика го той. — Искам да натоваря нещо.
	Мъжът докара количката.
	— Купихте ли си вече билет?
	— Не — отвърна пътникът.
	— Къде е багажът? — попита носачът.
	Пътникът отвори задната врата на вана и посочи кутията.
	Носачът се пресегна и я вдигна.
	— Тежичко е. Какво има вътре?
	— Специално оборудване за нефтени платформи — обясни пътникът, — така че внимавай.
	Носачът постави кутията върху количката и се изправи.
	— По-добре идете да си купите билет — посъветва го той. — Влакът тръгва след по-малко от пет минути. Къде отивате?
	— В Лондон — рече пътникът и се отправи към вратата.
	— Ще ви чакам на перона — обеща носачът.


	Докато бутаха метеорита на количка през гарата, шофьорът на вана зави наляво и излезе от паркинга. Беше изминал само няколко километра в посока към Единбург, когато движението започна да се забавя. Отпред имаше задръстване. Погледна нататък да види какъв е проблемът. Имаше проверовъчен пункт.
	Подкара бавно напред.


	— Тръгвай веднага! — нареди Ханли по радиото на пилота на самолета амфибия.
	Пилотът залепи бележка върху термоса със силно кафе и отвори дроселите. Машината започна да подскача и да се тресе, докато се движеше по вълните в морето.
	Наклони се и се вдигна.
	Пилотът летеше колкото можеше по-ниско. Търсеше по земята някаква следа от странния на вид ретро автомобил, който Ханли му беше описал. Беше само на трийсет сантиметра от далекопровода, когато откри пътя, който търсеше.


	Сигналът изчезна. Проблемът беше, че Кабрило нямаше карта на района, така че единствената му надежда бе да кара в кръг и да го търси.


	— Последно повикване за влак номер двайсет и седем за Лондон — съобщиха по високоговорителите, — всички пътници да се качват.
	— Имам само американски долари — рече пътникът. — Двайсетачка стига ли?
	— Да, сър — отвърна носачът. — Ще занеса багажа в купето ви.
	Носачът се качи на влака, откри купето и отвори вратата. Постави кутията с метеорита на пода. Щом се измъкна, пътникът, който все още стискаше билета в ръка, влезе вътре.


	— Какво е разписанието? — извика Ханли на Стоун.
	— В момента има влак, който тръгва за Лондон — осведоми го Стоун, поглеждайки компютъра си.
	— Дай маршрута — нареди Ханли.
	— Наближавам Единбург — обади се по радиото Адамс. — Но още няма никаква следа от господин Кабрило.
	— Оглеждай се за амфибията — посъветва го Ханли.
	— Разбрано — рече Адамс.


	Шей се обади по микрофона на Адамс.
	— Дано на колата ми й няма нищо.
	— Не се тревожи — успокои го Адамс, — ако стане нещо, моите хора ще я оправят.
	— Дано! — въздъхна Шей.
	— Гледай да я видиш на земята.


	На борда на „Орегон“ Ханли се обади по радиото на амфибията.
	— Мисля, че го видях — съобщи пилотът.
	— Добави и _влак към Лондон_ на бележката — рече Ханли — и _Адамс е близо_, после му сигнализирай, за да те види, и хвърли пратката.
	— Разбрах, шефе — отвърна пилотът.
	Добави един ред на бележката с маркер, провря се между далекопроводите и профуча на не повече от три метра височина от Кабрило и ретро автомобила.


	— Какво по… — възкликна Кабрило, когато задницата на самолета амфибия изникна в предното му стъкло.
	Пилотът завъртя крилете, ускори и направи бръснещ завой, за да мине отново. Щом Кабрило видя предницата на самолета, разбра, че е на Корпорацията, и отби встрани от пътя.
	Свали гюрука, и вдигна поглед към небето. Амфибията се връщаше обратно, летеше все по-бавно и се спускаше все по-ниско. Когато почти го настигна, Кабрило видя как от прозореца политна нещо и се удари в асфалта.
	Термосът се търкулна и спря на десет метра пред автомобила.
	Кабрило изскочи и се втурна към него.


	— Хидроплан 8746 — обадиха се от диспечерската кула в Единбург, — бъди нащрек за хеликоптер в непосредствена близост.
	Пилотът на амфибията тъкмо излизаше от острия завой нагоре и му трябваше секунда да отговори.
	— Кула, хидроплан 8746, вертолет в района — отвърна пилотът, — моля кажете марката.
	— Хидроплан 8746, марката е „Робинсън“ R-44.
	— Хидроплан 8746, виждам го.


	— Британците са обградили вана — уведоми ги Овърхолт.
	— Мисля, че са прехвърлили метеорита на влака за Лондон — докладва Ханли.
	— Сигурно се шегуваш — изсумтя Овърхолт раздразнено. — Ще трябва да се обадя на директора на МИ-5 и да му кажа. Кой влак?
	— Още не сме сигурни, но следващият влак, който тръгва, е за Лондон — рече Ханли.
	— Пак ще ти се обадя — отговори Овърхолт и тресна телефона.
	Но след няколко секунди имаше ново обаждане за Овърхолт — този път беше от президента.


	Пилотът на амфибията се свърза с Адамс по радиото.
	— Следвай ме, ще те заведа директно при него.
	— Давай! — съгласи се Адамс.
	Амфибията направи повторен завой, изравни се с пътя и отново се приближи. Вертолетът се носеше по дирите му.
	— Ето — извика Шей, когато ретро автомобилът се появи.
	Адамс погледна надолу. Кабрило беше пред колата.
	Адамс приземи робинсъна в полето от другата страна на пътя и остави двигателя да работи. Кабрило забърза към него с термос и сателитен телефон под мишниците. Отвори вратата на пасажера и постави двата предмета отзад. Шей се мъчеше да си откопчее колана. Кабрило го откопча и му помогна да слезе.
	— Ключовете са в колата — опита се той да надвика шума от двигателя и витлото, — скоро ще ти се обадим, за да ти платим за услугата.
	После седна на креслото в хеликоптера и затвори вратата. Шей се приведе и мина под витлата. Щом се измъкна, пресече шосето и се запъти към безценния си Ем Джи. Започна да го оглежда, докато Адамс излиташе. Освен почти празния резервоар, колата си изглеждаше невредима.
	Адамс се беше вдигнал петдесет метра над земята, когато Кабрило проговори.
	— Телефонът ми е счупен — каза той в микрофона.
	— Така и решихме — отвърна Адамс. — Мислим, че са качили метеорита на влака.
	— Значи съобщението вече не ни трябва — реши Кабрило и откъсна листчето, залепено към термоса.
	— Има ли кафе вътре? — попита Адамс. — Бих пийнал една чашка.
	— Аз също — присъедини се Кабрило, разви капачката и отвътре излезе пара.


	34.

	— Разбирам, господин министър-председател — отвърна президентът. — Незабавно ще ги уведомя.
	Затвори телефона и звънна на секретарката си.
	— Свържете ме с Лангстън Овърхолт от ЦРУ.
	Облегна се на стола и зачака обаждането.
	— Да, господин президент — рече Овърхолт, когато го свързаха.
	— Току-що говорих с министър-председателя — поде президентът. — Никак не са доволни. Явно с Корпорацията сте ги накарали да тичат из малкия си остров и да гонят, по думите на министър-председателя, „вятъра“. Той бил наредил пътищата, водещи към два шотландски града, да бъдат затворени, заловили са вана, в който сте им казали, че е метеоритът, но се е оказал празен. Искат Корпорацията да се оттегли и да ги остави да се оправят с положението сами.
	— Сър — възрази Овърхолт, — мисля, че на този етап това ще бъде огромна грешка. Кабрило и мъжете му са изправени пред тежка ситуация. Първо, залепнали са за откраднатия метеорит като лепило за хартия. Още не са го открили, но не са го и изгубили. Второ, проследили са прехвърлянето му във влак за Лондон — Кабрило отново е във въздуха и се готви да се намеси.
	— Предайте информацията, с която разполагате, на МИ-5 — нареди президентът — и ги оставете да се оправят.
	Овърхолт замълча за миг, преди да продължи:
	— Украинската бомба още не е намерена. Корпорацията има екип близо до Лондон, който я търси в момента — да продължат ли?
	— Украинците са наели Корпорацията за тази работа — отговори президентът, — не служби на американското правителство. Не виждам каква власт имаме ние да ги караме да се оттеглят.
	— Помолих МИ-5 да си сътрудничи с тях — изтъкна Овърхолт. — Не знам защо са отрязали Корпорацията.
	Президентът помисли, преди да отговори.
	— Премиер-министърът не спомена нищо конкретно за изчезналата атомна бомба — бавно рече той. — Беше по-загрижен за случващото се в Шотландия.
	— Да, сър — съгласи се Овърхолт.
	— Кажи им да продължат с търсенето — каза президентът накрая. — Ако могат да приберат бомбата, заплахата за създаване на мръсна бомба с използването на метеорита ще отпадне.
	— Мисля, че разбирам какво казвате, господин президент.
	— Стъпвайте леко — нареди президентът, — кажи им да действат тихо.
	— Имате думата ми, господин президент — заяви Овърхолт, преди линията да прекъсне.


	Адамс летеше над опашката на влак номер двайсет и седем. Тъкмо се готвеше да пусне Кабрило на покрива, когато Ханли се свърза с тях по радиото.
	— Наредено ни беше да се оттеглим — съобщи Ханли. — Британците възнамеряват да спрат влака в отдалечен район по крайбрежието, близо до Мидълсбро.
	— Над него сме, Макс — възпротиви се Кабрило, — след пет минути съм вътре във влака и започвам да търся метеорита.
	— Заповедта е директно от президента, Хуан — настоя Ханли. — Ако откажем да изпълним президентска заповед, повече няма да видим работа от Овалния кабинет. Съжалявам, но от гледна точка на компанията не си струва да го правиш.
	— Вдигни се, Джордж — нареди Кабрило по микрофона.
	Адамс дръпна лоста надясно и хеликоптерът се отдалечи от железопътната линия и се понесе над полето. След като се отдръпна, Адамс започна да се издига, за да стигне на безопасна височина.
	— Добре — уморено се съгласи Кабрило, — прав си. Кажи координатите си, за да може Адамс да ни върне обратно на кораба.
	— Минаваме покрай Единбург и се движим на юг с пълен ход — отговори Ханли, — но ако бях на твое място, щях да накарам Адамс да ме остави в Лондон. Пратих Мидоус и Сенг натам и те са открили интересни следи, водещи към изчезналата атомна бомба.
	— Още ли се занимаваме с това? — попита Кабрило.
	— Докато не ни кажат да престанем — отвърна Ханли.
	— Значи Корпорацията намира бомбата — обобщи Кабрило, — а оставяме британците да се оправят с метеорита ни. Изглежда точно наопаки.
	— В момента това е всичко, с което разполагаме — рече Ханли.


	Върху подгизналата от дъжда палуба на ферибота, плаващ от Гьотеборг, Швеция, към Нюкасъл по река Тайн, Роджър Ласитър говореше по сателитния телефон. Ласитър беше работил за ЦРУ, но преди няколко години го бяха уволнили, след като откриха, че от сметки във Филипините липсват огромни суми. Парите бяха предназначени за купуване на информация за мюсюлманските терористични групи, действащи в южните провинции. Ласитър беше изгубил парите в едно казино в Хонконг.
	След като го уволниха, ЦРУ откри още факти. Ласитър не се притесняваше да използва непозволени методи за изтезание, да присвоява суми на правителството за лична изгода или направо да лъже и мами. Беше действал в райони, където Лангли имаше малко контрол — и беше злоупотребил с правомощията си до краен предел и отгоре. Освен това се говореше, че бил двоен агент и работел за китайците, но само го уволниха, без да направят нищо повече.
	Сега живееше в Швейцария, но се хващаше на работа при този, който му предложеше най-много пари.
	В Швеция беше откраднал чертежи на корабостроител, проектирал революционна кормилна система. Компанията, която го беше наела да извърши кражбата, беше малайска. Предаването на пратката трябваше да стане в Лондон.
	— Да — рече Ласитър, — спомням си, че говорихме. Не бяхте сигурен дали се нуждаете от услугите ми.
	Самолетът „Хоукър“ 800ХР тъкмо кацаше в Ню Джърси, където щяха да го презаредят за полета над Атлантическия океан. Хикман правеше планове пътьом.
	— Оказва се, че имам нужда от тях — изтъкна той.
	— Каква е работата? — попита Ласитър, като погледна към туриста, който мина по палубата. Мъжът се прибра вътре.
	— Да вземете един пакет и да го отнесете в Лондон вместо мен.
	— Трябва много да се отклоня от пътя си — излъга Ласитър.
	— Не и според човека, когото наех да ви следи в Швеция — възрази Хикман. — Каза ми, че преди няколко часа сте се качили на ферибот и пътувате към източното крайбрежие на Великобритания. Да не би да е сбъркал?
	Ласитър дори не отговори. Когато двама лъжци се надлъгват, е важно да си кратък.
	— Къде е пратката? — попита той.
	— Трябва да я вземете от гарата — рече Хикман. — Ще бъде в шкафче.
	— Със самолет или с кола искате да ида?
	— С кола — отвърна Хикман.
	— Трябва да е нещо, което няма да мине през скенерите — отбеляза Ласитър. — Това повишава риска.
	— Петдесет хиляди при доставката.
	— Половината сега, половината накрая.
	— Една трета сега, две трети после — контрира Хикман, — искам да съм сигурен, че ще я доставите навреме.
	Ласитър обмисли предложението за миг.
	— Кога ще получа първата третина?
	— Мога да я изпратя веднага — заяви Хикман. — Номерът на сметката?
	Ласитър му продиктува сметка на островите Ченъл.
	— Чак утре сутринта ще мога да проверя дали парите са пристигнали. Мога ли да ви имам доверие?
	— Утре сутринта, преди да наближите Лондон — увери го Хикман, — може да се обадите в банката. Ще разберете, че ви е платено преди доставката.
	— И как ще получа другите две трети?
	— Ще ви ги дам лично.
	— Щом ще оставите слънцето и пясъка заради мъгливите британски острови — подхвърли Ласитър, — сигурно е нещо голямо.
	— Гледайте си вашата работа — сопна се Хикман. — Аз ще си гледам моята.


	— Прехванахме британско съобщение — каза Хикман на мъжа във влака. — Ще спрат влака в Мидълсбро.
	— Значи знаят за размяната? — попита пътникът.
	— Хванали са партньора ти на влизане в Единбург — обясни Хикман. — Той сигурно те е издал.
	Мъжът се замисли за миг.
	— Съмнявам се, поне не толкова бързо. Някой сигурно ни следи.
	Хикман не му каза за проникването в кабинета му. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Дотук беше изгубил екипажа на „Фри Ентърпрайз“, както и един от хората си във Великобритания. Започваха да не му достигат хора. А му трябваше човек в Мейдънхед.
	— Както и да е — отвърна той, — ще се погрижа за проблема. Слизаш от влака в Нюкасъл на Тайн и оставяш пратката в шкафче на гарата. После отиваш до най-близката тоалетна и слагаш ключа в казанчето на кабината в дъното. Уредил съм някой да прибере пратката и да я донесе.
	— После какво да правя? — попита мъжът и се загледа през прозореца. На табелата пишеше „Бедлингтън“. Беше на четирийсет и пет километра от новата си спирка.
	— Иди на това място в Мейдънхед с кола под наем — нареди Хикман и му продиктува адреса — и се срещни с останалата част от екипажа, който идва от Кале.
	— Звучи супер! — възкликна мъжът.
	— Ще бъде — съгласи се Хикман.


	Докато Адамс и Кабрило летяха към Лондон, „Орегон“ минаваше на петдесет и пет градуса северна ширина от Нюкасъл на Тайн. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше купа с документи, които беше разпечатал от файловете, изпратени от Труит. Холпърт тъкмо подчертаваше изречения с жълт маркер, когато един от компютрите в кабинета му изпиука и принтерът взе да разпечатва.
	Холпърт изчака документът да излезе, после го взе и го прочете.
	Снимките, откраднати от Труит, имаха съвпадение в базата данни на военните. Лицето принадлежеше на някой си Кристофър Хънт от Бевърли Хилс, Калифорния. Хънт бил капитан в американската армия, преди да го убият в Афганистан. Защо Халифакс Хикман държеше снимка на мъртъв войник в кабинета си? Каква евентуална връзка можеше да има тя с кражбата на метеорита?
	Холпърт реши да разрови по-дълбоко, преди да докладва на Ханли.


	Небаил Лабабити гледаше възторжено бомбата, окъпана в светлината на фенера. Намираше се на пода в офиса на партера на улица „Странд“, точно под апартамента на Лабабити. Помещението беше празно от няколко месеца и Лабабити бе разбил с лост вратата и сменил ключалката, така че сега само той имаше ключ. Докато някой брокер в близките дни не решеше да го показва на клиенти, то бе на негово разположение.
	Офисът имаше гаражна врата за доставки. Мястото беше идеално, за да се натовари бомбата на камион и да се закара до парка. Не се виждаше, а осигуряваше бърз изход. Всичко си идва на мястото, помисли си той.
	Изключи фенера, измъкна се през вратата и прекоси от другата страна на улицата до бара близо до хотел „Савой“. Поръча си една бира и се размечта за смърт и унищожение.


	35.

	Датата беше 30 декември, 2005. Боб Мидоус и Еди Сенг пътуваха към Лондон. Движението беше задръстено и пътищата — хлъзгави от дъжда. Сенг потърси да чуе прогнозата за времето по радиото и изслуша всички подробности, поднесени от говорителя. Таблото на рейнджроувъра светеше в оскъдната светлина и радиаторът духаше. Сенг загаси радиото.
	— Дъждът ще се обърне на сняг през следващите няколко часа — рече той. — Как живеят хората тук?
	— Потискащо е със сигурност — отбеляза Мидоус и се загледа в сгъстяващия се мрак, — но хората са изненадващо жизнерадостни.
	Сенг не обърна внимание на забележката.
	— Задръстване в петък вечер — подхвърли, — хората сигурно отиват в Лондон на театър или на заведение.
	— Изненадан съм, че господин Ханли още не се е обадил — рече Мидоус.
	След като напуснаха кръчмата, Мидоус се беше обадил, за да докладва какво са открили.
	— „Орегон“ вероятно е в бурно море в момента — отвърна Сенг, лазеше напред зад колоната коли, която се простираше с километри.


	В Северно море беше студено, но не чак толкова страшно, колкото можеше да бъде. Бурята, която наближаваше от север, беше укротила вълните и освен падането на температурата с десет градуса през последния час екипажът на борда на „Орегон“ не усети голяма промяна.
	Долу, в Магическата работилница, на Кевин Никсън му беше даже топло. Последните няколко дни работеше по намерения сателитен телефон на Ал-Халифа. Апаратът беше потънал в морската вода, когато тялото бе хвърлено зад борда. Понеже термалните извори бяха издули набързо трупа и той бе изплувал на повърхността с телефона в джоба, вътрешността не бе успяла да корозира много.
	Никсън беше разглобил апарата и го беше почистил основно. Но когато го сглоби, той пак отказа да работи. Реши да загрее чиповете в малка фурна, за да се увери, че няма повече следи от влага. Извади частите от фурната внимателно с медицински пинцети, сглоби отново апарата и накрая му сложи току-що заредена батерия.
	Телефонът светна и се появи съобщение.
	Никсън се усмихна и натисна интеркома.


	Ханли и Стоун работеха по информацията на Сенг и Мидоус. Бяха успели да проникнат в британския регистър на моторни превозни средства и да открият името и адреса, на който беше регистриран номерът. После пуснаха Небаил Лабабити в различни бази данни и откриха банкова и визова информация. Стоун проверяваше отново всичко.
	— Чековете за наема не съвпадат с адреса, който е дал на паспортен контрол — отбеляза Стоун. — Пуснах името на сградата, за която са написани чековете, през програма с карти и открих мястото. Казал е на паспортен контрол, че живее в квартал Белгравия, в Лондон. Сградата, за която плаща наем, е на няколко километра разстояние, близо до Странд.
	— Знам къде е Странд — вметна Ханли. — Последния път, когато ходих В Лондон, ядох в ресторант на Странд, казваше се „Симпсънс“.
	— Хубаво ли беше? — поинтересува се Стоун.
	— Отворен е от 1828-а — отвърна Ханли. — Няма да се задържиш толкова дълго, ако храната не струва. Бифтек, овнешко, хубави десерти.
	— Как изглежда улицата? — попита Стоун.
	— Оживена: хотели, ресторанти, театри. Не е идеалното място за секретна операция.
	— Звучи обаче като идеално място за терористична атака.
	Ханли кимна.
	— Намери ми най-близкия хеликоптер.
	— Веднага — откликна Стоун.
	После интеркомът иззвъня и Никсън помоли Ханли да слезе в Магическата работилница.


	Лабабити беше изпил две бири и един голям ментов шнапс. Погледна златния си часовник, после изпуши една цигара. Когато свърши, загаси фаса в пепелника, хвърли няколко банкноти на бара и излезе навън.
	Йеменецът, който щеше да кара бомбата до мястото, трябваше да пристигне с автобуса от летището всеки момент. Лабабити намери автобусната спирка малко по-нагоре по улицата, облегна се на сградата и изпуши още една цигара, докато чакаше.
	Лондон се беше оживил от празнична глъчка. Витрините на магазините светеха коледно украсени и хората се тълпяха по улиците. Повечето от хотелите бяха препълнени догоре, понеже мнозина идваха в Лондон да празнуват Нова година. В Хайд Парк беше заплануван концерт на Елтън Джон. И в двата парка — Грийн и Сейнт Джеймс — близо до Бъкингамския дворец дърветата бяха окичени с хиляди цветни лампички. Улиците близо до Хайд Парк трябваше да бъдат затворени и щандове за храни, временни кръчми и ресторанти на открито щяха да бъдат издигнати по улиците за огромното празненство. От баржите, закотвени по Темза, беше предвидено да се изстрелват фойерверки. И небето щеше да пламне от празнична заря.
	Лабабити се усмихна на тайната, която само той знаеше. Той щеше да осигури най-мощната заря и когато това станеше, празненството и всичките му участници щяха да се преселят в небитието. Автобусът спря и Лабабити изчака пътниците да слязат.
	Йеменецът беше още дете, изглеждаше уплашен и объркан от необичайния пейзаж. Слезе смутено от рейса, последен от всички, стиснал евтин куфар в ръце. Беше облечен с карирано черно вълнено палто, купено вероятно втора употреба. Едва наболи мустаци, които нямаше да имат време да пораснат, ограждаха горната му устна, като следи от чаша шоколадово мляко.
	Лабабити пристъпи напред.
	— Аз съм Небаил.
	— Амад — тихо отвърна момчето.
	Лабабити го поведе по улицата към апартамента.
	Бяха пратили момче да свърши мъжка работа. Но на Лабабити не му пукаше — нямаше начин да го направи той самият.
	— Ял ли си? — попита Лабабити, когато се отдалечиха от навалицата.
	— Хапнах малко смокини — рече Амад.
	— Да оставим багажа в апартамента ми и ще те разведа наоколо.
	Амад само кимна. Видимо трепереше и нямаше да отрони нито дума.


	Ханли изслуша съобщенията на Ал-Халифа, после ги запази.
	— Гласовото му съобщение е кратко — отбеляза Ханли.
	— Може и да е достатъчно — изтъкна Никсън.
	— Заеми се с него тогава — нареди Ханли.
	— Готово, шефе.
	Ханли излезе от Магическата работилница, върна се обратно до асансьора и се качи нагоре. Мина по коридора и влезе в командната зала. Стоун посочи към екрана, на който се виждаше карта на централен Лондон.
	— Можем да ги сложим ето тук — рече той. — Батърсий Парк.
	— На какво разстояние е от Белгравия и Странд? — попита Ханли.
	— Площадката за хеликоптери е построена върху колони над Темза — отговори Стоун, — между мостовете Челси на изток и Албърт на запад. Ако прекосят по Албърт и излязат на Куинстоун Роуд, са в Белгравия. Оттам е няколко минути с кола до Странд.
	— Прекрасно — рече Ханли.


	Мидоус вдигна телефона още на първото позвъняване.
	— Идете в Батърсий Парк — нареди Ханли без излишни приказки, — там, на Темза, има хелипорт. Кабрило ще пристигне след малко с робинсъна.
	— Запази ли ни хотел?
	— Не още — призна Ханли, — но ще ви наема няколко стаи в „Савой“.
	— Значи си открил нашия човек? — предположи Мидоус.
	— Така мислим — отговори Ханли. — Ще се намира точно от другата страна на улицата.
	— Идеално — одобри Мидоус и затвори.


	После Ханли се обади на Кабрило да докладва. След като му даде координатите на хелипорта, обясни, че Мидоус и Сенг ще го чакат там.
	— Джордж ще трябва да прибере вертолета в някой хангар на „Хийтроу“ — рече Кабрило. — Сигурен съм, че няма да ни разрешат да го оставим на площадката за кацане.
	— Ще го уредя — обеща Ханли.
	— Погрижи се да наемеш хотел и за Адамс — нареди Кабрило, — скапан е от умора.
	— Ще го настаня до „Хийтроу“, близо до робинсъна.
	— Какво друго? — попита Кабрило.
	— Никсън пусна телефона на Ал-Халифа.
	— Може ли да нагоди гласа, така че да се обадим на контактите му? — попита развълнувано Кабрило.
	— Скоро ще разберем.


	36.

	Роджър Ласитър седеше на една пейка пред тоалетните на гарата в Нюкасъл на Тайн. От двайсет минути наблюдаваше вратата и района наоколо. Всичко изглеждаше наред. Изчака, докато мъжът, който току-що бе влязъл, приключи и излезе. Тоалетните бяха празни. Огледа се за последно, стана и влезе вътре.
	Отиде до последната кабинка и вдигна капака на казанчето.
	Ключът от шкафчето беше вътре, той бързо го извади и го пъхна в джоба си. После излезе от тоалетните и намери шкафчето. След като наблюдава района още половин час и не откри нищо нередно, изчака някой носач да мине наблизо и му махна.
	— Имам кола под наем на закрития паркинг — усмихна се Ласитър с банкнота от двайсет лири в ръка. — Ако я докарам при вратата, ще ми донесеш ли багажа?
	— Къде е той, сър? — попита носачът.
	Ласитър му връчи ключа.
	— Там — рече той, — в шкафчето.
	Носачът взе ключа.
	— За каква кола под наем трябва да гледам?
	— Черен седан „Даймлер“ — отвърна Ласитър.
	— Много добре, сър — кимна носачът и подкара количката си към шкафчето.
	Ласитър излезе от фоайето и пресече улицата, отправяйки се към закрития паркинг. Ако се качеше в колата, запалеше я и успееше да излезе от гаража, щеше да свърши работа. Ако някой го следеше, щеше да пристъпи към действие дотогава.
	Никой не дойде. Никой не го спря. Никой не знаеше.
	След като плати таксата за паркинга, Ласитър направи едно кръгче и зави пред входа на гарата. Носачът го чакаше на тротоара с кутията върху количката си. Ласитър спря до него и дръпна лоста на багажника в жабката.
	— Сложи го отзад! — нареди той, като свали стъклото на вратата на пасажера.
	Носачът постави кутията в багажника на даймлера и затвори капака. Ласитър включи на скорост и потегли.


	Свръзката на ЦРУ с МИ-5 седеше в един кабинет в квартирата на английската служба в Лондон.
	— Вашите подизпълнители ни дадоха видеозапис с регистрационния номер на вана, с който смятаме, че е била открадната ядрената бомба — рече агентът на МИ-5. — Наш екип проверява агенцията за коли под наем, докато говорим. Щом получим информацията, ще успеем да вземем бомбата.
	— Отлично — безстрастно отвърна агентът на ЦРУ.
	— Какво е положението с нашия откраднат метеорит?
	— Скоро ще бъде разрешено — увери го агентът на МИ-5.
	— Нуждаете ли се от помощта ни? — попита човекът от ЦРУ.
	— Не — поклати глава англичанинът. — Кралската армия и военноморските сили имат грижата.
	Агентът на ЦРУ стана от стола си.
	— Тогава ще чакам да се свържете с мен — рече той, — след като го откриете.
	— Щом го направим, незабавно ще се свържем с вас.
	Веднага щом агентът на ЦРУ напусна кабинета, агентът на МИ-5 вдигна телефона.
	— След колко време ще пресрещнем влака? — попита той.
	— На пет минути разстояние е — отвърна един глас.


	Гористата местност на километър и половина от село Стоктън, най-близката гара до Мидълсбро, изглеждаше така, сякаш започва война. Два британски танка „Челинджър“ бяха заели позиция от двете страни на релсите. Малко по на север, горе-долу там, където щеше да спре влакът, два взвода от кралските морски пехотинци в камуфлажни униформи се криеха в гората и чакаха да проникнат във вагоните. Малко по-наляво, на сечището, скрито зад редиците дървета, които ограждаха релсите, имаше един самолет „Хариър“ и един хеликоптер „Агуста Вестланд“ А-29 „Монгус“ с картечни гнезда.
	В далечината откъм север тракането на влак номер двайсет и седем се усилваше.
	Полковникът от британската армия, който ръководеше операцията, изчака да види носа на локомотива. После се обади на машиниста по радиото и му нареди да спре. Веднага щом машинистът зърна танковете, удари спирачки и влакът започна да намалява, като от колелата му взеха да излизат искри. Самолетът и вертолетът, които се бяха издигнали във въздуха, се показаха над дърветата и заеха позиция за обстрел в момента, в който кралските пехотинци изскочиха от гората и взеха да се качват през всички врати.
	Щяха методично да претърсят всичко, но нямаше да намерят нищо.


	В същото време Роджър Ласитър караше на юг по магистралата към Лондон. На минаване през Стоктън забеляза суматохата в далечината и излезе през десния изход към Уиндърмиър. Щом стигнеше до главната североизточна магистрала, която минаваше през Ланкастър, щеше да продължи нататък през Бирмингам и да влезе в Южна Англия. Ласитър си запали цигара и се загледа навън в дъжда.


	Докато наближаваше Темза по въздуха, Адамс погледна внимателно джипиеса за точното местонахождение. Кабрило гледаше към парка от другата страна на реката. Огромна шатра, осветена с прожектори, гъмжеше от работници, които довършваха монтажа й.
	— Погледни вляво — обади се Адамс по микрофона.
	Квадратната площадка за хеликоптери беше осветена с мигащи светлини. Една кола до нея присветна с фарове. Адамс наведе лоста и започна спускане.
	— Сенг и Мидоус са тук — рече Кабрило. — Ще ги накарам да ме закарат до хотела, за да можем да се прегрупираме. Ханли е организирал някой да те чака на главния терминал в „Хийтроу“ с ключа ти от хотела. От какво друго имаш нужда, Джордж?
	— Нищо — отвърна Адамс. — Ще презаредя и ще ида в хотела. Щом ти потрябвам, ми се обади.
	— Наспи се — посъветва го Кабрило. — Заслужил си го.
	Адамс тъкмо захождаше и не отговори. Спусна се над Батърсий Парк, наклони се напред към площадката и после леко се приземи. Кабрило отвори вратата и грабна телефона си. Скочи и приведен, се отдалечи от вертолета. Щом излезе от обсега на витлата, се изправи. Наближаваше рейнджроувъра, когато Адамс вдигна вертолета и прелетя през Темза.
	Мидоус излезе от вратата на пасажера и отвори задната на Кабрило.
	— Къде отиваме? — попита Кабрило, докато се пъхаше отзад и затваряше вратата.
	— Предадохме каквото открихме на господин Ханли — отвърна Сенг. — Той каза, че вие ще ни уведомите.
	Колата се отдалечи от хелипорта и излезе от парка. Спря на светофара и изчака да завие по Куинстоун Роуд, за да прекоси Албърт Бридж.
	Кабрило започна да обяснява, докато Сенг ги караше към „Савой“.


	„Орегон“ се носеше на юг. Наближаваше полунощ на 30 декември и по график корабът трябваше да стигне до доковете близо до Лондон около 9 часа сутринта местно време. Заседателната зала беше претъпкана. Ханли пишеше върху дъската за съобщения. По нея почти не беше останало празно място.
	— Това е, което знаем — завърши той. — Сега смятаме, че кражбата на метеорита и кражбата на украинската ядрена бомба не са свързани. Вярваме, че Ал-Халифа и неговата група са научили за метеорита от продажен служител на „Ешелон“ и Ал-Халифа е решил да го включи в досегашния си план, който според нас е терористична атака в сърцето на Лондон.
	— Кой стои зад открадването на метеорита? — попита Мърфи.
	— Последната информация, която беше събрана от господин Труит в Лас Вегас, сочи към Халифакс Хикман.
	— Милиардерът ли? — обади се Рос.
	— Точно така — потвърди Ханли. — Още обаче не знаем защо. Хикман инвестира в хотели, курорти, казина, производство на оръжия, домакински продукти. Освен това има верига от погребални домове, железарска фабрика за пирони и уплътнители. Има интереси в железопътната индустрия и нефтодобива, както и в сателитната телевизия.
	— Старомоден магнат — изсумтя Пит Джоунс. — Не като днешните. Истинските богаташи сега правят пари само от един бизнес, от софтуер или от верига пицарии.
	— Не е ли саможив? — поинтересува се Джулия Хъксли.
	— Прилича на Хауърд Хюс — усмихна се Ханли.
	— Ще направя психопортрет — предложи Хъксли, — за да знаем с кого си имаме работа.
	— Холпърт рови из компютърните файлове, докато говорим, за да види дали можем да намерим мотив.
	— Какво е положението с метеорита сега? — намеси се Франклин Линкълн.
	— Както всички знаете, Хуан и Адамс са видели как напуска Фарьорските острови на борда на една чесна, която успяха да проследят. Понеже на хеликоптера му свърши горивото, Хуан преследваше вана, който прибра пратката от чесната, с автомобил до една железопътна гара близо до Единбург. Точно се канеше да се намеси, когато президентът, посредством Овърхолт, му нареди да остави британските власти да се справят с проблема. Те възнамеряваха да спрат влака преди час, но още не знаем как са се развили събитията.
	— Значи, ако са го взели — предположи Хали Касим, — нашето участие се свежда до това да го върнем на Съединените щати.
	— Точно така — потвърди Ханли, — затова искам да се съсредоточим върху ядрената бомба. Смятаме, че е била превозена през Черно море до пристанище на остров Шепи от гръцки товарен кораб. Там според нас бойци от терористичната организация на Ал-Халифа са я откраднали, без да платят, и са я откарали в неизвестна посока. Сенг и Мидоус бяха на място и откриха видеокасета, която ни насочи към евентуалното й сегашно местоположение.
	— Странно изглежда — вметна Джоунс, — че след смъртта на Ал-Халифа останалите не са зарязали мисията. Водачът им е убит, а те все още възнамеряват да я изпълнят ли?
	— Това е най-хубавият момент — подчерта Ханли. — Ние мислим, че те още не знаят за смъртта на Ал-Халифа.
	— Явно не е необичайно, че не се е свързал с тях.
	— Така е, а вероятно и преди го е правил — поне според докладите, които сме натрупали през годините.
	— Значи един от нас ще стане Ал-Халифа? — допусна Мърфи.
	Ханли махна на Никсън, който кимна и посегна към касетофона.
	— Открихме сателитния телефон на Ал-Халифа в джоба му. Имаше кратко съобщение на гласовата му поща. Сверих го със съществуващ запис и вкарахме гласа му в компютъра.
	Никсън натисна копчето и гласът на Ал-Халифа се разнесе из залата.
	— Мислим, че можем да се обадим на хората му по телефона и да си уредим среща — каза Ханли, — и по този начин да се доберем до бомбата.
	— С колко време разполагаме? — попита Касим.
	— Смятаме, че ще ударят утре, точно в полунощ.
	— Навръх Нова година! — възкликна Мърфи. — Ах, тези надути копелета! Имаш ли представа къде?
	— Има празненство и концерт в парка точно до Бъкингамския дворец — обясни Ханли. — Елтън Джон ще пее.
	— Сега наистина побеснях — изръмжа Мърфи. — Харесвам музиката на този пич.
	— Добре, слушайте всички — обърна се към насъбралите се Ханли. — Искам да се разотидете по каютите и да поспите. Повечето отивате в Лондон утре да работите по операцията. Ще се съберем в заседателната зала в седем сутринта за разпределение на задачите и веднага щом наближим Лондон, ще бъдете свалени и изпратени в града. Има ли още въпроси?
	— Само един — рече Хъксли. — Някой знае ли как се обезврежда атомна бомба?


	37.

	— Остави я най-отпред — нареди Сенг, когато спряха пред хотел „Савой“ и слязоха от колата. Извади една стотачка и я подаде на пиколото. — Не я блокирай вътре.
	Кабрило влезе във фоайето и се отправи към регистратурата.
	— Мога ли да ви помогна? — попита служителят.
	— Името ми е Кабрило, компанията ми е направила резервация.
	Служителят вкара името, после погледна бележката, написана от генералния директор. Бележката гласеше: „Изключително ценен постоянен клиент — неограничен кредит потвърден — банка на остров Вануату — четири апартамента с изглед към реката за довечера — допълнителни стаи, ако има нужда.“
	Служителят се пресегна да вземе ключовете, после щракна с пръсти и един носач веднага дотича. В този момент Мидоус и Сенг влязоха във фоайето.
	— Виждам, че нямате багаж, господин Кабрило — отбеляза служителят. — Да уредим ли да ви се напазарува?
	— Да — отвърна Кабрило и протегна ръка за лист и химикалка. Започна да пише. — Обадете се в „Хародс“ утре сутринта. Има един господин Марк Андерсън в мъжка мода — помолете го да достави тези неща. Вече има размера ми.
	Мидоус и Сенг се приближиха до рецепцията, всеки с по две чанти в ръце. Кабрило им връчи по един ключ.
	— Трябва ли ви нещо от „Хародс“? — попита той.
	— Не — отказаха двамата мъже в един глас.
	Носачът понечи да вземе багажа им, но Сенг вдигна ръка и го спря.
	— Ние ще се погрижим за чантите — каза той и пъхна на мъжа една двайсетачка. — Само елате с нас догоре, за да свалите количката обратно.
	Саковете бяха пълни с оръжие, комуникационна апаратура и достатъчно С-6 да се сравни хотелът със земята. Недоумяващият носач кимна, бутна количката по-близо и изчака да придружи мъжете до апартаментите им.
	— Какво ви се яде, момчета? — поинтересува се Кабрило, когато Сенг и Мидоус поставиха чантите върху количката.
	— Аз искам закуска — отвърна Мидоус.
	— Изпратете три пълни английски закуски в моя апартамент — поръча Кабрило, като вдигна ключа към служителя — след четирийсет и пет минути.
	— Да се изкъпем и преоблечем — предложи Кабрило на придружителите си, — и да се срещнем в апартамента ми в един и половина.
	След това, последвани от носача, двамата забутаха товарната количка към асансьора и се качиха по стаите си. Когато стигнаха до апартамента на Кабрило, той отключи вратата и спря.
	— Изчакайте тук, моля — рече той. — Искам дрехите ми да бъдат изпрани и изгладени.
	Влезе вътре, съблече се, метна си един от халатите в гардероба и се върна до вратата с купчина дрехи. Подаде ги на носача в найлонова торба за пране, заедно с една стодоларова банкнота, и се усмихна.
	— Върнете ми ги колкото се може по-бързо.
	— Искате ли да ви лъснат обувките? — попита мъжът.
	— Не, благодаря — отвърна Кабрило — и така са си добре.
	Щом носачът си тръгна, Кабрило влезе под душа. Когато се изкъпа, отново облече хавлиения халат, отиде до вратата и я отвори. Отпред имаше кошница с тоалетни принадлежности, занесе я в банята, обръсна се, наплиска бузите си със скъп афтършейв, после си изми зъбите и се среса. Чак след това влезе във всекидневната и набра командната зала на „Орегон“.


	Докато Кабрило привършваше с тоалета си, във Вашингтон минаваше осем вечерта. Томас Дуайър-Ти Ди през последните два дни беше работил на смени в лабораторията за заразни вещества във Форт Депик, Мериленд, която се намираше в планините северно от Вашингтон, близо до Фредерик. Дуайър беше изтощен и почти готов да приключва за тази вечер. Досега беше подложил мострите от Аризона на ултравиолетови лъчи, киселини, различни комбинации от газове и радиация.
	И нищо не бе станало.
	— Готов ли си да приключваме за тази вечер? — попита армейският техник.
	— Само да си отрежа мострата за утре — рече Дуайър, — ще започнем отново в осем сутринта.
	— Искаш ли да загрея лазера? — предложи техникът.
	Дуайър погледна през дебелото стъкло на прозореца мострата, хваната в менгеме върху тезгях в плътно изолираното помещение. Дуайър беше поставил преносим пневматичен циркуляр с диамантено острие във входящата камера преди това, после го беше монтирал на тезгяха през стената с дебели ръкавици от кевлар*. Циркулярът сега се намираше в щипците на робот, който Дуайър можеше да движи посредством джойстик.
	[* Материалът има поразителни якостни качества. Проба от кевлар е до 5 пъти по-здрава от проба от стомана със същото тегло. Издържа на температура до 450 градуса целзий. — Б.пр.]
	— Ще използвам циркуляра — отвърна Дуайър. — Стой си.
	Техникът се отпусна на един стол зад огромното контролно табло. Стената пред него, включително пространството около малките прозорци, които гледаха към запечатаната камера, беше покрита със скали и циферблати.
	— Няма реакция — заяви техникът.
	Дуайър внимателно размърда джойстика и пусна циркуляра да се върти. След това бавно го наклони надолу към мострата. Циркулярът взе да пуши, след което рязко спря.
	Щяха да го оправят най-рано утре по обяд.


	Гъндърсън-Маляка приземи гълфстрийма и продължи по маркировката на „Хийтроу“. Двамата с Пилстън се бяха редували кой да спи през полета от Лас Вегас. Труит беше подремнал отзад и сега беше буден и пиеше втората си чаша кафе.
	— Да ти долея ли? — попита той през вратата на пилотската кабина.
	— Няма нужда — рече Гъндърсън. — Ти, Трейси, искаш ли?
	Пилстън говореше с кулата по радиото, но направи отрицателен знак с ръка.
	— Ханли ви е запазил хотел близо до летището — съобщи Труит. — Аз ще взема такси до града.
	Гъндърсън зави и се приближи към мястото за спиране.
	— Ще заредим, после ще останем да чакаме в хотела — рече той.
	— Звучи като план — усмихна се Труит.
	Нещо го човъркаше по време на целия полет, но не можеше да установи какво. Опитваше се да си спомни интериора в кабинета на Хикман от часове, но колкото и да се мъчеше, картината така и не му се изясни. Облегна се на креслото, разкопча колана си и изчака гълфстриймът да спре.
	След десет минути беше в таксито и се носеше по пустите улици към „Савой“. Таксито минаваше покрай гара Падингтън, когато изведнъж го осени.


	Овърхолт възнамеряваше да спи на канапето в кабинета си. Залозите бяха направени, все нещо щеше да се случи през следващите четирийсет и осем часа. Наближаваше десет, когато президентът се обади отново.
	— Твоите хора са се издънили — уведоми го той. — Във влака е нямало нищо.
	— Невъзможно — не повярва Овърхолт. — От години работя с Корпорацията, те не правят грешки. Метеоритът е бил във влака — сигурно са го преместили отново.
	— Е, сега е някъде в Англия.
	— Кабрило е в Лондон в момента — съобщи Овърхолт, — издирва изчезналото ядрено оръжие.
	— Лангстън — каза президентът, — гледай да овладееш скоро положението, иначе започвай да мислиш за пенсиониране.
	— Да, сър — смотолеви Овърхолт, преди линията да прекъсне.


	— Метеоритът се движи на юг по пътя, южно от Бирмингам — отговори умореният Ханли на въпроса на Овърхолт. — Утре сутринта ще сме близо до Лондон, ще свалим хората си и ще го открием.
	— Дано! — въздъхна Овърхолт. — Заложил съм си главата. Какво е положението с бомбата?
	— Кабрило и екипът му възнамеряват да установят с точност местоположението й и после да се свържат с МИ-5 — обясни Ханли.
	— Тази вечер ще спя в кабинета си — рече Овърхолт. — Обади ми се, ако стане нещо.
	— Обещавам — отвърна Ханли.


	Дик Труит взе ключа си от рецепцията, после даде бакшиш на портиера да отнесе чантата в стаята му. Запъти се по коридора към апартамента на Кабрило и тихо почука на вратата. Отвори му Мидоус.
	— Лесни пари — подхвърли Мидоус, когато видя кой е. Отстъпи встрани, за да може Труит да влезе. Изядени наполовина подноси с храна стояха върху масата заедно с разтворени папки и бележници.
	— Добро утро, шефе! — поздрави Труит Кабрило. После отиде до телефона и си поръча от румсървиса троен сандвич и кока-кола. Върна се до масата и седна на един стол.
	— Холпърт е открил самоличността на войника от снимките, които си откраднал — рече Кабрило, — но още не знаем каква е връзката му с Хикман.
	— Той му е син — просто отвърна Труит.
	— По дяволите! — изруга Сенг. — Това обяснява всичко.


	38.

	— Трябва да му е — продължи Труит, — когато бях в кабинета на Хикман, видях нещо, което ми се стори странно, но нямах време да го проуча, защото той влезе в апартамента. На една полица близо до бюрото имаше две бронзови бебешки обувки.
	— Много странно — замисли се Кабрило. — Не се знае Хикман да има деца.
	— Да — съгласи се Труит, — но около тях бяха увити метални войнишки плочки.
	— Можа ли да прочетеш името на плочките? — намеси се Сенг, който беше бивш морски пехотинец.
	— Не, но съм сигурен, че някой от полицията в Лас Вегас би могъл. Защо му е да държи плочките на друг мъж?
	— Освен ако не му е бил близък — изтъкна Мидоус, — и този човек не е мъртъв.
	— Ще се обадя на Овърхолт и ще го помоля да накара полицията в Лас Вегас да провери — реши Кабрило. — Вие си починете. Имам чувството, че утре ще бъде дълъг ден.
	Мидоус и Сенг се изнизаха, но Труит остана.
	— Спах на борда на самолета, шефе — рече той. — Защо не ми дадеш адресите, които имаш, мога да направя по една среднощна визита.
	Кабрило кимна и даде на Труит информацията.
	— Ще се срещнем отново тук в осем сутринта, Дик — посочи той. — И останалите ще дойдат тогава.
	Труит кимна, после се запъти надолу по коридора да си смени дрехите. След пет минути вече слизаше с асансьора.


	Холпърт беше нощна смяна. „Орегон“ се носеше към Лондон, минимален брой хора бяха останали да се оправят с навигацията. Останалите спяха в каютите си и на кораба беше тихо. Холпърт обичаше самотата. Остави компютъра да претърсва архивите на военното министерство и се отправи по коридора към камбуза. Препече си една бяла питка и си свари кана прясно кафе. Намаза питката с крема сирене, уви я и я пъхна под мишница, после занесе каната с кафето обратно в кабинета си.
	Върху принтера имаше единичен лист хартия, взе го и бавно го прочете. Най-близкият човек на Кристофър Хънт беше майка му, Мишел Хънт, която живееше в Бевърли Хилс, Калифорния.
	Холпърт вкара името й в компютъра, да види какво ще намери.


	Беше четири сутринта лондонско време, когато самолетът „Хоукър“ 800ХР с Хикман на борда кацна на летище „Хийтроу“. На пистата незабавно го посрещна черна лимузина „Ролс Ройс“. После се понесе по пустите улици към Мейдънхед.
	Хикман искаше да бъде във фабриката веднага щом отвореха. Останалата част от екипа му щеше да пристигне скоро от Кале, а го чакаше много работа. Погледна към флакона със зараза, който беше купил от Вандервалд. Малко от него и малко метеоритен прах, и готово.


	Вътрешността на къщата беше лукс, все пак се намираше в Ист Енд. Заедно с най-скъпата част от същинския център на Лондон, през последните няколко години Ист Енд бе станал по-реномиран, тъй като високите цени в централен Лондон изгониха жителите по-надалеч.
	Триетажната къща на Кингсленд Роуд, недалеч от музея „Джефри“, беше оцеляла от бомбардировките по време на Втората световна война почти непокътната. След като години наред бе пристан за емигрантите, които бяха населявали района в края на двайсети век, наскоро бе възкръснала като реномиран публичен дом, управляван от стар истендски престъпен клан, кръстен на водача си Дерек Гудлън.
	Първият етаж представляваше салон с всекидневни и бар. На втория имаше казино с още един бар покрай стената, а на последния бяха разположени спалните, обзаведени според различните вкусове и фетиши.
	Щом Лабабити спря с ягуара отпред и слезе заедно с Амад, Дерек Гудлън, който управляваше бардака тази вечер, беше известен за пристигането му. Гудлън, на когото викаха Бъгс зад гърба заради лъскавите очи и сипаничавата кожа, се усмихна, спусна се към вратата и започна наум да брои парите си.
	Гудлън си беше имал работа с арабина и преди и знаеше, че публичният дом щеше да изкара хиляди, преди Лабабити да приключи нощта.
	— „Чивас“ и кока-кола — нареди Гудлън на бармана, докато се втурваше да посрещне госта си.
	Отвори вратата, усмихна се, показвайки тънките си остри зъби.
	— Господин Лабабити — рече той с топлотата на змия, държана в лед, — колко хубаво, че сте решили да ни посетите тази вечер.
	Лабабити не можеше да го понася. За него той олицетворяваше всичко най-лошо от Запада. Гудлън търгуваше с греха и покварата — фактът, че Лабабити беше редовен клиент, нямаше значение.
	— Добър вечер, Дерек! — тихо поздрави Лабабити и пое питието от сервитьора, който се спусна към него. — Още въртиш разврата, както виждам.
	Гудлън се усмихна злобно.
	— Просто доставям това, което хората искат — изкиска се той.
	Лабабити кимна и махна на Амад да го последва вътре. Приближи се до богато инкрустирания махагонов бар и седна на един стол до маса със запалена свещ отгоре. Гудлън вървеше по петите му като кученце.
	— Ще залагате ли тази вечер? — попита, щом двамата мъже се настаниха.
	— Може би по-късно — отвърна Лабабити, — но засега донеси на моя приятел тук един арак и кажи на Сали да слезе.
	Гудлън направи знак на сервитьора да намери бутилка от силното, с дъх на лакрица* алкохолно питие от Близкия изток, после погледна към Лабабити.
	[* Сладък корен — Б.пр.]
	— Сали Задната прашка или Сали Камшика?
	— Задната прашка за него — посочи Лабабити — и Камшика за мен.
	Гудлън се втурна да извести жените. След няколко секунди сервитьорът сложи бутилка арак и чаша на масата. Амад, който трябваше да умре на другия ден, изглеждаше уплашен.


	Дерек Гудлън затвори вратата зад Лабабити и неговия приятел, после се върна обратно в кабинета си. Седна и започна да брои купа с пари, като от време на време надигаше манерката си с бренди. Добра нощ. Арабинът и мълчаливият му приятел бяха добавили пет хиляди лири към нощния оборот. Заедно с редовния клиент японец, който беше загубил здраво на рулетка, това му гарантираше 30 процента отгоре в сравнение с изкараното предишната вечер.
	Слагаше ластик на пачка с банкноти, за да я пъхне в сейфа, когато някой почука на вратата.
	— Изчакай! — извика той, прибра парите в сейфа, затвори го и завъртя скалата. — Добре — рече, — влез.
	— Дошла съм за хонорара си — обясни Сали Задната прашка, — за последния си хонорар.
	Лявото й око беше синьо и подуто.
	— Лабабити? — попита Гудлън. — Мислех, че си с момчето.
	— Бях — отвърна Сали. — Стана зъл, когато…
	— Когато какво? — изгледа я въпросително Гудлън.
	— Когато не можа да го вдигне — смънка жената.
	Гудлън бръкна в чекмеджето на бюрото си, взе единия от пликовете, които беше приготвил за момичетата, работили през нощта, и й го връчи.
	— Вземи си няколко дена — рече той, — и ела на работа в сряда.
	Като кимна уморено, тя излезе от кабинета и се отдалечи по коридора.


	Лабабити караше ягуара на запад по Лидънхол Стрийт. Амад седеше мълчаливо на седалката до него.
	— Добре ли прекара? — попита Лабабити.
	Амад изсумтя.
	— Готов ли си за утре?
	— Аллах е велик — тихо прошепна Амад.
	Лабабити се извърна и погледна йеменеца, който зяпаше през стъклото сградите отстрани на пътя. Започваше да се съмнява в Амад, но запази опасенията за себе си. Утре сутринта щеше да му даде последните си указания.
	После щеше да прекоси Ламанша и да избяга във Франция.


	Труит се спусна по Странд към страничната улица, където според данните се намираше наетият от Лабабити апартамент. На най-долния етаж имаше празен магазин или офис. Трите етажа отгоре, където се намираха апартаментите, бяха тъмни, обитателите спяха. Труит разби ключалката на вратата на фоайето и огледа пощенските кутии. Точно четеше имената, когато един ягуар спря пред сградата и от него слязоха двама мъже. Труит се мушна покрай асансьора към стълбището, което водеше нагоре по етажите, и чу как мъжете влязоха във входа и се запътиха към асансьора.
	Изчака асансьора да слезе, вратата да се отвори и затвори, и да тръгне да се качва нагоре, след това се показа и погледна числото върху светлинното табло над вратата. Асансьорът спря на третия етаж. Труит се върна при стълбите и изкачи трите етажа. След това извади един малък микрофон от джоба си, пъхна слушалката в ухото си и тръгна бавно по коридора пред апартаментите. В един някакъв мъж хъркаше, в друг — котка измяука тихо. Беше стигнал до средата на коридора, когато чу гласове.
	— Това се разгъва и става на легло — рече гласът.
	Труит не можа да чуе отговора. Видя кой номер е и си представи къде трябва да са прозорците на жилището откъм улицата. След това размаха покрай затворената врата малкия гайгеров брояч, който носеше със себе си.
	Нямаше данни за радиация.
	Слезе тихо по стълбите, излезе от сградата и погледна към прозорците на апартамента на Лабабити. Щорите бяха спуснати. Труит се плъзна под задницата на ягуара и прикрепи малък магнитен диск към резервоара. После претърси колата с гайгеровия брояч и се увери, че е чиста.
	Като запомни разположението на останалите сгради, той се върна обратно на Странд.
	Улицата беше почти пуста; само няколко таксиметрови коли минаха и един камион зареждаше ресторанта „Макдоналдс“, който работеше денонощно. Труит мина по северната страна на Странд и се зачете в афишите пред театрите. Стигна почти до Лечистър Скуеър, преди да се обърне и да пресече на южната страна.
	Мина покрай магазин с класически британски мотоциклети. Спря и разгледа моторите на витрината, осветени от прожектори и изложени за продажба. „Ариел“, „Би Ес Ей“, „Триумф“, дори и легендарните „Винсънт“. Сладкарница за мотористи.
	Върна се в „Макдоналдс“ и си поръчка поничка и кафе.


	В 5:30 лондонско време — 9:30 вечерта в Лас Вегас — капитан Джеф Порт от полицията се мъчеше да убеди шефа на охраната на „Дриймуърлд“ да го пусне да влезе в апартамента.
	— Нуждаеш се от съдебно разпореждане — запъна се шефът на охраната, — само така мога да те пусна да влезеш.
	Порт се замисли.
	— Разбрахме, че е имало взлом — рече той, — така че разследваме местопрестъпление.
	— Пак не мога да те пусна, Джеф — не отстъпи шефът на охраната.
	— Тогава ще събудя някой съдия и ще взема заповед — закани се Порт — и когато го направя, ще се върна с телевизионни камери. Добре ще се отрази на оборота на казиното ви — полиция и репортери из цялото лоби и общите помещения.
	Шефът на охраната се замисли за миг.
	— Нека първо да се обадя — каза той най-сетне.
	Хикман почти беше стигнал до Мейдънхед, когато сателитният му телефон иззвъня. След като шефът на охраната му обясни какво става, Хикман рече:
	— Кажи им, че имат нужда от заповед, и нареди на съвета ни да намери начин да я спре. Прави каквото искаш, но гледай да ги забавиш колкото се може повече.
	— Има ли проблем, сър? — попита мъжът.
	— Нищо, с което да не мога да се оправя — отвърна Хикман и затвори.
	Мрежата около него се затягаше и той усещаше как нишките го притискат.


	Майкъл Холпърт разшири търсенето. Закачи се към компютъра на Федералната авиационна служба и изкара всички данни за самолетите на Хикман. Веднага щом ги видя, разбра, че това е техният човек. Един от тях, „Хоукър“ 800ХР, скоро беше подал летателен план за Гренландия. Последният подаден план беше Лас Вегас — Лондон, което означаваше, че самолетът на Хикман в момента беше в Лондон.
	Разпечата ги и започна да претърсва британските архиви за недвижима собственост.
	Нямаше нищо на името на Хикман, затова започна да търси, като използваше дългия списък с компаниите му. Щяха да минат часове, преди търсенето да донесе плодове. Докато компютърът си вършеше работата, Холпърт опита да си представи защо един от най-богатите хора на света ще иска да заговорничи с арабски терористи и да взривява атомна бомба в Лондон.
	Винаги беше или любов, или пари, помисли си.
	Ала не можеше да си представи как Хикман щеше да изкара пари от катастрофа като взривяване на ядрена бомба. Близо час се опитваше да намери някакъв финансов мотив, но така и не успя.
	Тогава трябва да е любов, реши той.
	И кого човек обича толкова, че да убива, ако не семейството си?


	39.

	„Орегон“ акостира в Саутенд-он-Сий на устието на Темза малко след шест сутринта.
	Всички бяха на крак, взели душ. Един по един се изредиха през трапезарията да закусят. Трябваше да се съберат в заседателната зала в седем. Ханли беше откраднал няколко часа сън и беше започнал работа отново в пет сутринта, организирайки придвижването, настаняването и снабдяването на наличния състав с оглед на предстоящата операция.
	Малко след шест се обади на Овърхолт и го събуди.
	— Екипът ни заминава за Лондон след малко — уведоми го той. — Смятаме, че сме открили главните действащи лица, но засега не можахме да засечем радиация.
	— Координирате ли се с МИ-5? — попита Овърхолт.
	— Господин Кабрило скоро ще се свърже с тях и ще им предаде командването на операцията. Иска само да е сигурен, че нашият екип е на позиция да ги подкрепи.
	— Звучи разумно — уморено се съгласи Овърхолт. — Какво е положението с метеорита?
	— Правим нещата едно по едно — изтъкна Ханли. — Щом бомбената заплаха бъде премахната, ще пренасочим хората си към другия проблем.
	— Къде е настоящето му местонахождение?
	— Южно от Оксфорд — отговори Ханли. — Ако се придвижи към покрайнините на Лондон, ще реагираме. Ако не, ще се погрижим за него, след като бомбата бъде обезопасена.
	— Опитите на полицията на Лас Вегас бяха осуетени — смени темата Овърхолт, — затова издадох заповед за нуждите на националната сигурност, която им дава правомощия да правят каквото трябва. Всеки момент ще влязат в апартамента. Да знаеш, че ако не сте прави и Хикман няма нищо общо, докато радиоактивните частици падат, аз ще съм си загубил работата.
	— Не се тревожете, господин Овърхолт — рече Ханли, — търсим квалифицирани кандидати, които да се присъединят към екипа ни.
	— Голям веселяк си, Ханли — отвърна Овърхолт, преди да затвори.
	Ханли върна телефона на вилката на командното си кресло и се обърна към Стоун:
	— Как вървят приготовленията?
	— Както винаги господин Труит е на разположение и действа — докладва Стоун. — На крак е от рано сутринта. Купил е британски дрехи за хората, които пращаме в Лондон. Уредил е и един туристически автобус да дойде да ги вземе. Когато последно се чухме, беше в автобуса на път за насам.
	— Страхотен човек! — възхити се Ханли. — Ами Никсън?
	— Никсън е подготвил оборудването и извършва последна проверка, докато говорим.
	— Холпърт? — попита Ханли.
	— Още работеше, когато проверих за последно. Каза, че проучвал от различен ъгъл и щял да сподели подробностите след няколко часа.
	— Какво е разпределението на хората? — мина към следващия въпрос Ханли.
	— Четирима вече са в Лондон — отвърна Стоун, като прегледа разпечатката. — Кабрило, Сенг, Мидоус и Труит. Шестимата, които ще заминат, са: Хъксли, Джоунс, Линкълн, Касим, Мърфи и Рос.
	— Значи разполагаме с десет души в Лондон — пресметна Ханли.
	— Точно така. Въздушното подкрепление на „Хийтроу“ са: Адамс с вертолета и Гъндърсън и Пилстън в гълфстрийма. Джуди Майкълс току-що приключи с отпуска и поема самолета амфибия.
	— Оперативни на „Орегон“? — попита Ханли.
	— Гънън, Барет, Хорнсби, Райнхолд и Райс.
	— Кои остават?
	— Ти, аз, Никсън в Магическата работилница, Крабтри по транспорта и снаряжението и Кинг — довърши Стоун.
	— Забравих за Кинг — рече Ханли. — Трябва ни там за подкрепление.
	— Искаш ли да го включа в групата на Труит?
	Ханли се замисли за миг.
	— Не — реши накрая. — Накарай Адамс да го вземе и двамата да чакат в готовност. Нека са близо до мястото, готови да излетят незабавно. Адамс и Кинг могат да осигурят въздушно покритие.
	— Ще уредя нещата — обеща Стоун.
	— Отлично!


	— Труит е огледал жилищната сграда на главния заподозрян рано сутринта — уведоми хората на Кабрило.
	Тримата със Сенг и Мидоус закусваха в неговия апартамент.
	— Къде е той сега? — попита Мидоус.
	— На път към пристанището, където е акостирал „Орегон“, за да вземе останалата част от екипажа.
	— Значи не е открил следи от бомбата — заключи Сенг, — иначе вече щяхме да действаме.
	— Правилно — потвърди Кабрило.
	— Ще чакаме да се размърдат ли? — попита Мидоус.
	— Ако бомбата е в Лондон — рече Кабрило — и главните участници разберат, че някой ги следи, могат да я взривят по всяко време. Може да не улучат първоначалната мишена, но с атомна ракета — дори и малка като тази — щетите ще са ужасяващи.
	— Значи се опитваме да ги изкараме от скривалището — уточни Сенг, — след това взимаме и обезвреждаме оръжието?
	— Сигурен съм, че МИ-5 няма да се съгласят — подсмихна се Кабрило, — но аз така бих препоръчал.
	— Кога ти е срещата с тях? — поинтересува се Мидоус.
	Кабрило си избърса устата с ленената салфетка и погледна часовника си.
	— След пет минути — отвърна той — във фоайето.
	— Какво искаш да направим ние? — попита Сенг.
	— Обиколете района около апартамента и огледайте разположението.


	Едуард Гиб не беше доволен. Да те събудят навръх Нова година и да ти наредят да идеш на работа, не се връзваше много с представата му за приятно изкарване на празника. Един адвокат му беше позвънил рано сутринта и го беше помолил да се срещне с новия собственик на фабриката и да отключи вратите. Гиб за малко щеше да откаже — беше решил да се пенсионира и възнамеряваше да го съобщи на отдел „Човешки ресурси“ веднага щом започнеха работа — но идеята да се запознае с тайнствения купувач на фабриката го заинтригува.
	След като си взе душ, облече се и закуси набързо препечена филийка и чай, той подкара към фабриката. Пред входа беше спряла лимузина със запален двигател, изгорелите газове образуваха облачета в студения въздух. Гиб се приближи и почука на задното стъкло. Пътникът вътре свали прозореца и се усмихна.
	— Господин Гиб? — попита той.
	Гиб кимна.
	— Халифакс Хикман — представи се мъжът, излезе от колата и застана на асфалта близо до вратите. — Моля да ме извините, че ви откъснах от семейството ви в празничния ден.
	Двамата се здрависаха.
	— Няма проблем, сър — отвърна Гиб и се запъти към вратата. — Разбирам, че искате да видите за какво сте си дали парите колкото се може по-скоро.
	— Бях тръгнал към Европа — излъга Хикман — и нямам много време.
	— Разбирам, сър — кимна Гиб, бръкна в джоба си, извади връзка ключове и отвори вратата.
	— Благодаря ви — каза Хикман, когато Гиб дръпна вратата и отстъпи крачка встрани.
	— Задръжте ги — предложи Гиб и му подаде ключовете. — Имам още една връзка.
	Хикман ги пъхна в джоба си. Гиб мина през приемната и влезе в огромното хале, където се държаха машините и платовете. Дръпна лоста на стената. Навсякъде светна. Гиб погледна към Хикман. Мъжът оглеждаше различните машини.
	— Това е последната фаза: изрязване на конци и прахосмукачка — поясни Гиб, като посочи към една машина, която приличаше на уголемено копие на скарите, използвани в „Бъргър Кинг“. — Материалът се подава от поточната линия, обработва се и излиза върху валяците.
	Металната рамка, в която се намираха валяците, беше висока до кръста и продължаваше към мястото за пакетиране, после правеше полукръг в дъното до товарителницата. Топове след топове минаваха, докато ги сложеха в кашони или увиеха и после ги натоварваха на камионите за доставка.
	Хикман оглеждаше мястото наоколо.
	— Това ли са молитвените килимчета за Саудитска Арабия? — попита той, като видя трите големи метални контейнера за доставка близо до машината, точно до вратата за товарителницата. — Мога ли да ги видя?
	— Да, сър — кимна Гиб, отключи и трите контейнера и отвори вратите им, — доставката обаче закъсня.
	Хикман надникна вътре. Всеки от металните контейнери беше с размерите на полуремарке. Предвидено беше да се качат на товарен самолет „Боинг“ 747. Килимчетата висяха от стеги на тавана на контейнерите и се простираха докъдето стигаше погледът. Във всеки контейнер имаше сигурно хиляди.
	— Защо не са подредени едно върху друго? — полюбопитства Хикман.
	— Трябваше да ги напръскаме с инсектициди и дезинфектанти, за да ги пуснат в Саудитска Арабия. Не искат да си вкарат луда крава или някой разпространяващ се по въздуха патоген — всички държави вече го изискват — обясни Гиб.
	— Оставете ги отворени — нареди Хикман — и ми дайте ключовете от контейнерите.
	Гиб кимна и му връчи ключовете.
	— Кога се връщат работниците след празниците? — попита новият собственик.
	— Понеделник, втори януари — отвърна Гиб и тръгна след Хикман, който се връщаше обратно покрай машините към фоайето.
	— Довел съм хора от Щатите да помогнат. Това ще е първата задача — рече Хикман, когато наближиха фоайето и кабинетите отпред. — А сега бихте ли ме завели до някой кабинет, откъдето мога да се обадя по телефона?
	Гиб посочи към стълбите, които водеха към стъкления офис над халето.
	— Можете да използвате моя, сър. Не е заключен.
	Хикман се усмихна и протегна ръка на Гиб.
	— Господин Гиб — ведро предложи той, — защо не се върнете при семейството си. Ще се видим в понеделник.
	Гиб кимна и се запъти към вратата, после спря.
	— Господин Хикман — каза любезно, — бихте ли желали да отпразнувате с нас Нова година тази вечер?
	Хикман беше на половината път до стълбите, но се обърна и погледна Гиб.
	— Много мило предложение — рече той, — но за мен Нова година винаги е време за тиха равносметка.
	— Нямате ли семейство, сър? — попита Гиб.
	— Имах син — почти прошепна Хикман, — но беше убит.
	След това се обърна и се запъти към стълбите.
	Гиб излезе. Хикман нямаше нищо общо с човека, когото описваха по вестниците. Беше просто самотен възрастен мъж, обикновен като зрънце бял ориз. Гиб можеше и да размисли дали да се пенсионира — със собственик като Хикман като нищо ги чакаше голямо бъдеще.
	Хикман влезе в стъкления кабинет и вдигна телефона.


	Кабрило слезе във фоайето, Мидоус и Сенг го следваха по петите. Рус мъж, облечен в черен костюм и с лъснати обувки, се приближи незабавно.
	— Господин Флеминг е отцепил едно тихо сепаре в трапезарията, където можете да се срещнете на четири очи — рече мъжът, имайки предвид шефа на МИ-5. — Насам, моля.
	Сенг и Мидоус се отправиха към входа. Като по магия няколко души във фоайето, които четяха вестници, станаха и ги последваха. Нямаше да са сами на срещата.
	Кабрило последва русия мъж в трапезарията. Свиха по коридора вляво й влязоха в отдалечено сепаре, където един мъж седеше на масата с кана чай и сребърен поднос сладкиши.
	— Хуан — поздрави мъжът и стана.
	— Джон — отвърна Кабрило и се здрависа с него.
	— Това е всичко — рече Флеминг на блондина, който излезе и затвори вратата зад гърба си.
	Флеминг махна към един стол и Кабрило седна. После му наля чаша чай и направи жест към платото със сладкиши.
	— Ял съм — отказа Кабрило и пое чашата чай.
	Флеминг го погледна право в очите за миг и процеди:
	— Е, Хуан, какво става, по дяволите?


	В заседателната зала на „Орегон“ всички места бяха заети. Ханли влезе последен, отправи се към подиума и постави една папка върху катедрата.
	— Ето какво е положението в момента — започна той.
	— Смятаме, че сме открили местоположението на бомбата, като сме свели кръга до Уест Енд в Лондон. Господин Труит е проверил жилищната сграда, която нашият заподозрян Небаил Лабабити тайно е наел, и е успял да види как той и още един мъж се прибират у дома късно през нощта. След като влезли в апартамента, господин Труит проверил мястото пред вратата с гайгеров брояч, но не открил следи от радиация. Вие шестимата отивате като подкрепление на господин Кабрило, който вече е там заедно с господин Мидоус и господин Сенг. Господин Труит също така е поставил проследяващо устройство на ягуара на Лабабити и засега не се наблюдава някакво движение.
	— Какъв мислите, че е техният план? — попита Рос.
	— Все още смятаме, че възнамеряват да ударят в полунощ на Нова година — отвърна Ханли — като символичен жест.
	— Ще получим точните си задачи, щом стигнем в Лондон, така ли? — обади се Мърфи.
	— Точно така — потвърди Ханли. — Господин Кабрило ще координира действията ни с МИ-5. Заедно ще ви назначат конкретните задачи, когато настъпи моментът.
	Пейджърът му започна да вибрира, той го откачи от колана си и прочете съобщението.
	— Добре, хора — обяви той, — господин Труит е пристигнал, за да ви заведе в Лондон. Отпред е. Вземете сандъците със запаси, които Никсън ви е приготвил, подредени са до трапа. Има ли други въпроси?
	Никой не се обади.
	— На добър час тогава! — пожела им Ханли.
	Шестимата се изнизаха през вратата надолу по коридора.


	Кабрило приключи с изложението си и Флеминг отпи глътка чай.
	— Министър-председателят няма да може да държи обществото на тъмно по този въпрос — призна Флеминг.
	— Знаеш, че ако групировката „Хамади“ разбере, че сме ги разкрили, могат да детонират бомбата по всяко време — изтъкна Кабрило. — Най-добре е да опитаме да осъществим контакт, като използваме записа с гласа на Ал-Халифа, или просто да ги изчакаме да се раздвижат, да ги проследим до бомбата и да я детонираме.
	— Трябва да отменим концерта — рече Флеминг. — Поне ще намалим броя на хората в непосредствена близост.
	— Мисля, че така ще заподозрат нещо — противопостави се Кабрило.
	— Тогава поне да преместим кралското семейство и министър-председателя на безопасно място — настоя Флеминг.
	— Ако можете да го направите незабелязано, направете го.
	— Принц Чарлс трябва да обяви излизането на Елтън Джон на сцената, но може да се извини, че е болен — отбеляза Флеминг.
	— Използвайте двойник — предложи Кабрило.
	— Ако планът е атентат на концерта — каза Флеминг — и бомбата още не е поставена, значи трябва да я доставят до мястото.
	— Възложи тайна проверка с гайгеров брояч на всички места в непосредствена близост до сцената, ако не се открие радиация, ще приемем, че възнамеряват да доставят бойната глава в последния момент с превозно средство.
	— Значи елиминираме района близо до концертната сцена и ако не открием нищо — бавно отвърна Флеминг. — Трябва просто да завардим пътищата, които водят към Мейфеър и Сейнт Джеймс.
	— Точно така — съгласи се Кабрило. — Движението там вече е ужасно. Просто разположете камиони в страничните улици, които могат да излязат и да затворят пътя. Не мисля, че ще се стигне дотам. Ако сме прави и Лабабити държи бомбата, знаем, че не е в ягуара му, но е някъде наблизо. Мисля, че единствената ни надежда е да кръжим около него като мухи над труп. И да го пипнем в точния момент.
	— Ако грешим и той не ни заведе до бомбата — продължи Флеминг, — тогава единствената ни надежда да я спрем, е като оградим Мейфеър и Сейнт Джеймс.
	— Ако поставите камионите си както трябва, нито една кола на света няма да може да проникне по тези улици.
	— Но ще имаме ли време да обезвредим бомбата? — попита Флеминг.
	— Колкото по-далече от мястото на концерта я намерим, толкова повече време ще имаме. Погрижете се да раздадете на всичките си хора диаграми, за да знаят кои жици да прережат, за да спрат часовниковия механизъм.
	— Боже — възкликна Флеминг, — само ако знаехме къде се намира бомбата!
	— Ако знаехме, щеше да е страшно лесно.


	40.

	Овърхолт осведомяваше главнокомандващия си.
	— Ето докъде сме, господин президент — каза Овърхолт рано сутринта на 31 декември.
	— И предложихте на британците да им помогнем с всички сили? — уточни президентът.
	— Абсолютно — заяви Овърхолт. — Флеминг, който оглавява МИ-5, каза, че за момента не можем да направим нищо друго, освен да докараме двама от нашите ядрени специалисти от военновъздушната база в Мейденхол.
	— И го направихте, разбира се — предположи президентът.
	— Един хеликоптер от военновъздушните сили ги превози преди час — отвърна Овърхолт. — Вече са в Лондон и сигурно са се свързали с Корпорацията и МИ-5.
	— С какво друго можем да помогнем?
	— Свързах се с Пентагона. Подготвят помощи и лекарствени средства, ако стане беля.
	— Наредих целият поддържащ персонал в посолството ни в Лондон да бъде евакуиран — рече президентът. — Малцина бяха останали заради празниците.
	— Не знам какво друго можем да направим — въздъхна Овърхолт, — освен да се молим всичко да свърши добре.


	От другата страна на океана Флеминг уведомяваше министър-председателя.
	— Това са последните новини — довърши той. — Трябва да евакуираме вас и семейството ви колкото се може по-скоро.
	— Не съм човек, който бяга от битка — подчерта министър-председателят. — Евакуирайте семейството ми, но аз оставам. Ако нещата тръгнат на зле, не мога да оставя съгражданите си да умрат, след като предварително съм знаел за опасността.
	Спорът трая няколко минути, Флеминг молеше министър-председателя да позволи да го заведат на безопасно място. Той пък не отстъпи от решението си.
	— Сър — не се стърпя накрая Флеминг, — и да станете мъченик, нищо няма да помогнете.
	— Вярно е — изрече много бавно министър-председателят, — но ще остана.
	— Поне ни позволете да ви отведем в бункерите под Министерство на отбраната — помоли Флеминг. — Те са укрепени и имат генератори за свеж въздух.
	Министър-председателят се изправи. Срещата беше приключила.
	— Ще бъда на концерта — заяви министър-председателят. — Уредете охраната.
	— Да, сър — кимна Флеминг, изправи се и тръгна към вратата.


	Извън апартамента, на страничната пресечка на Странд, четири параболични микрофона бяха скрити в съседните сгради и насочени към прозорците на жилището на Лабабити. Чиниите улавяха вибрациите от стъклата на прозорците и усилваха звука, докато всичко, което ставаше в апартамента не започнеше да се чува като на запис с висока разделителна способност.
	Десетина агенти на МИ-5 се правеха на шофьори на такси и охраняваха близките улици, докато други обикаляха по тротоара, зяпаха по витрините и се хранеха в ресторантите. Трети седяха във фоайето на хотела от отсрещната страна на улицата и четяха вестници в очакване нещо да се случи.


	Труит се изправи на седалката си до шофьора, когато автобусът спря пред „Савой“. Беше се обадил на Кабрило от мобилния си телефон и Мидоус и Сенг ги чакаха пред вратите на фоайето. Труит слезе от автобуса, последван от останалите от екипа, и се запъти към входа.
	— Трябва да се съберем в апартамента на Кабрило — рече Мидоус, като отвори вратата.
	Докато влизаха един по един, Сенг им връчваше ключовете от стаите. След няколко минути всички се бяха събрали в апартамента на Кабрило. Щом се настаниха, председателят поде:
	— МИ-5 решиха да не правят опит да задържат устройството, докато няма раздвижване. Ние ще играем ролята на подкрепление, ако по някакъв начин оръжието се приближи до мястото на концерта.
	— Какво прави главният заподозрян в момента? — попита Мърфи.
	— Насочили сме подслушвателни устройства към апартамента — отвърна Кабрило, — в момента и двамата спят.
	— Какво точно ще правим? — обади се Линда Рос.
	— Всеки от вас е обучен как се обезврежда бомбата, така че ще бъдете разположени по вероятните маршрути за достъп към мястото на концерта. Ще чакаме там, в случай че ни повикат.
	Кабрило се запъти към корковата дъска за съобщения, поставена върху един статив. На дъската беше закачена голяма карта на Лондон, няколко улици бяха отбелязани с жълт маркер.
	— С оглед на разположението на апартамента това са най-вероятните маршрути — обясни Кабрило. — Вярваме, че където и да е бомбата сега, у когото и да; се намира, той ще мине да вземе Лабабити и другия мъж, за да могат да я поставят заедно на концерта.
	— Мислиш, че ще скрият бомбата, ще настроят часовника и ще избягат? — уточни Касим.
	— Така се надяваме — призна Кабрило. — Този вид бомби имат предпазен механизъм, който осигурява десет минути от зареждането до взрива, за да се избегнат нежелани експлозии.
	— Значи не можеш да натиснеш копчето и бомбата да избухне? — поинтересува се Джулия Хъксли.
	— Не — рече Кабрило, — руските атомни бомби си приличат с нашите в това отношение — изискват серия от стъпки преди задействането на устройството. Според нас са купили малка бомба, предназначена за унищожаване на конкретна мишена. Цялото устройство се побира в сандък метър и петдесет дълъг, метър широк и метър дълбок.
	— Колко тежи? — намеси се Франклин Линкълн.
	— Под двеста килограма.
	— Значи със сигурност не могат да я докарат с колело — заяви Пит Джоунс.
	— Ще им трябва някакво превозно средство — изтъкна Кабрило, — което значи, че ще трябва да минат по улиците.
	После посочи апартамента на картата.
	— От апартамента могат да поемат по няколко маршрута. Първият е точно зад нас. Завиват от Странд надолу по Савой Стрийт към Темза и после правят завой при Виктория Ембанкмънт на юг. Щом стигнат до Виктория Ембанкмънт, имат няколко варианта. Да завият по Нортъмбърленд Авеню и да тръгнат надолу до Мол или да продължат по Бридж Стрийт и Грейт Джордж Стрийт и после да поемат по Бърдкейдж Уок. Втората възможност е шофьорът да продължи направо по Странд до Мол, но тогава ще трябва да мине през Черинг Крос и Трафалгар Скуеър, където движението обикновено е много натоварено. Трето, има доста странични улици, по които могат да преминат и да си изработят маршрут, който макар и не директен, ще е по-труден за проследяване. Засега това са само догадки.
	— Твоето усещане какво е, шефе? — попита Труит.
	— Не мисля, че ще превозят бомбата от друг квартал на Лондон — тихо отвърна Кабрило. — Мисля, че е близо до жилището на Лабабити. Отправната точка трябва да е апартаментът или някъде много наблизо, и ако аз бях на мястото на шофьора, щях да искам да я доставя колкото се може по-бързо и да се опитам да избягам от първичната зона на взрива. Ще карам до Виктория Ембанкмънт, ще стигна до парка, където ще се състои концертът, после ще извърша процедурата по задействането на бомбата и ще избягам, докато дойде време за взрива. В рамките на девет минути ще искам да намеря стабилна сграда, в която да се скрия.
	— Докъде се простира първичната зона? — поинтересува се Труит.
	Кабрило взе маркера и направи кръгче. В северния край бяха А-40 и Падингтън, в южния край — Челен, почти до Темза. Източната граница беше Пикадили Съркъс, западната стигаше до края на Кенсингтън и Нотинг Хил.
	— Всичко в този кръг ще престане да съществува. На километър и половина извън кръга, включително повечето британски държавни сгради ще бъдат тежко засегнати, а на десет километра от центъра на взрива сградите ще бъдат разрушени и ще има силен радиоактивен дъжд.
	Всички гледаха към картата.
	— Това е почти цял Лондон — каза накрая Мърфи.
	Кабрило просто кимна.
	— И всички ние ще бъдем изпечени — отбеляза Хъксли, военната лекарка.
	— „Изпечени“ медицински термин ли е? — попита Джоунс.


	Лари Кинг се приближи до мястото, където Адамс беше кацнал, в близост до „Орегон“. Наведе се, за да мине под въртящите се витла, отвори задната врата на „Робинсън“ R-44, пъхна калъфа за пушки на седалката и няколко кутии отзад, после отвори предната и се настани на креслото за пасажера. Сложи си слушалките, затвори вратата и я заключи, преди да каже нещо.
	— Добро утро, Джордж! — лаконично поздрави той.
	— Лари — кимна дружески Адамс, дръпна лоста за управление и вдигна робинсъна от земята, — как върви?
	Хеликоптерът се понесе напред.
	— Хубав ден за лов — подхвърли Кинг, докато гледаше през прозореца.
	Ханли им беше уредил да приземят вертолета на покрива на една банка, затворена за празниците. Площадката отгоре се използваше от куриерски хеликоптери, които правеха доставки и взимаха пратки вечерно време през седмицата.
	Но първо трябваше да направят една доставка до Батърсий Парк.


	Мидоус, Сенг и Труит седяха в предоставения им рейнджроувър и оглеждаха небето. Щом робинсънът се приближи, Мидоус се обърна към Труит.
	— Ваше величество, лицето ви пристигна.
	Да сложат Труит на мястото на принц Чарлс беше идея на Кабрило и Флеминг се съгласи. Първо, Магическата работилница на борда на „Орегон“ можеше да направи латексова маска, която да възпроизвежда точно чертите на принца и да пасва на всеки член от екипа на Корпорацията, благодарение на сканираните изображения на лицата им, с които Никсън разполагаше. Второ, на Кабрило му трябваше уравновесен човек за ролята и още с пристигането си разбра, че Труит е напълно невъзмутим. И трето, от всички мъже в Корпорацията, Труит най-много приличаше на престолонаследника по ръст и стойка.
	— Добре тогава — отвърна Труит, — защо някой от вас, простосмъртни, не иде да го вземе — навън е влажно и студено, а на мен ми е добре да си стоя на топло.
	Мидоус се разсмя и отвори вратата. Изтича до вертолета, когато той кацна, и взе кутията с маската от Кинг. Върна се обратно в рейнджроувъра и изчака Адамс да се вдигне отново.


	Адамс прекоси пак Темза и се насочи на север в посока към Уестминстър. После, малко след Палас Стрийт, откри банката и се приземи на покрива. Щом витлата престанаха да се въртят, Кинг слезе, приближи се до ръба и надникна над високия до кръста парапет, който ограждаше покрива. В далечината на северозапад видя градината на Бъкингамския дворец и Хайд Парк на север.
	Търговците вече отваряха щандовете за тазвечерния концерт.
	Големият камион на сладоледите „Бен енд Джери“ не привличаше много посетители, за разлика от щанда на „Старбъкс“. Кинг се върна при вертолета и се усмихна на пилота.
	— В един от кашоните има храна, бутилки вода, безалкохолно и термоси с кафе, приготвени от столовата — рече той, като махна към задната седалка. — Купих и един куп книги и списания и ги сложих в другия.
	— Колко дълго ще чакаме според теб? — попита Адамс.
	Кинг си погледна часовника. Беше десет сутринта.
	— Четиринайсет часа максимум — отвърна. — Да се надяваме, че ще я открият и по-рано.


	В хотел „Савой“ екипът обличаше дрехите, купени им от Труит. Един по един се върнаха обратно в апартамента на Кабрило, за да получат задачите си. Всичките разполагаха с мощни микрорадиостанции със слушалки, за да се свързват помежду си. Предавателите бяха завързани на вратовете им, близо до гласните струни. За да говорят, трябваше само да докоснат с пръст гърлото си и да кажат каквото имат. Тогава всеки от екипа можеше да ги чуе.
	Трите екипа от по двама души щяха да образуват полукръг около Грийн Парк, затворената част щеше да е откъм Странд, а отворената да гледа към парковете Грийн и Сейнт Джеймс.
	По-нататък, на северозапад, Касим и Рос щяха да застанат на позиция на Пикадили, между Довър Стрийт и Бъркли Стрийт. Напуснаха „Савой“ и бяха откарани дотам от шофьор на МИ-5. В центъра на полукръга бяха Джоунс и Хъксли. Бяха разположени на отсрещната страна на Трафалгар Скуеър, близо до метростанция Черинг Крос. Ако бомбата се отправеше надолу по Странд, щеше да мине покрай тях. Последният екип, Мърфи и Линкълн, беше в района пред Военния музей на Грейт Джордж Стрийт и Хорс Гардс Роуд. Ако бомбата дойдеше по Виктория Ембанкмънт, щяха да я заловят. В зависимост от позицията си можеха да стрелят в целия Сейнт Джеймс Парк.
	Понеже само те имаха видимост за стрелба, Мърфи носеше чанта, пълна с малки ръчни гранати, пушки и димни гранати. Останалите екипи бяха въоръжени с пистолети, ножове и остри шипове, които можеха да хвърлят на пътя и да спукат гумите на всяко превозно средство.
	Кабрило щеше да остане близо до апартамента. Освен него, улицата гъмжеше от агенти на МИ-5. Сутринта стана следобед, но още нямаше никакво раздвижване.


	41.

	Освен мерзавец и развратник, Лабабити беше и много добре обучен терорист. Днес бе най-важният ден и той нямаше да остави нищо на случайността. Когато събуди Амад рано следобед, той сложи ръка върху устните му и му показа лист хартия. На него на арабски пишеше: „Никакви приказки от тук насетне, само бележки“. Амад кимна и седна на леглото.
	Взе бележника и химикалката, които Лабабити му подаде, и надраска следното:
	„Неверниците подслушват ли?“
	„Никога не знаем“, написа Лабабити.
	През следващите няколко часа двамата мъже си общуваха с бележки. Лабабити изложи плана. Амад се увери, че разбира мисията. Над Лондон се смрачи, преди да са свършили. Последната бележка на Лабабити беше кратка:

	„Трябва да тръгна скоро — знаеш къде се намира мечът на Аллах и какво да направиш с него — на добър час.“

	Амад преглътна и кимна. Ръцете му трепереха, когато Лабабити му даде чаша арак, за да си успокои нервите. Само няколко минути по-късно Кабрило реши най-сетне да използва телефона на Ал-Халифа, за да се обади в апартамента. Но двамата вече бяха дали обет за мълчание. Телефонът звънна четири пъти и се включи на секретар. Кабрило затвори, без да остави съобщение.
	Най-ценният коз на Корпорацията се оказа безполезен.


	— Настъпи раздвижване — съобщи по радиото един от хората на МИ-5, който отговаряше за параболичните микрофони.
	Беше малко преди девет вечерта и над Лондон валеше слаб сняг. Температурите бяха около нулата и снегът не се задържаше по улиците, а само го мокреше. Ако температурите паднеха още, щеше да стане поледица. Покривите бяха започнали да побеляват и от комините излизаха облачета пушек. Коледната украса по прозорците допълваше празничната атмосфера и улиците бяха претъпкани от празнуващи хора.
	Освен факта, че наблизо имаше ядрена бомба, всичко беше спокойно.


	Лабабити слезе с асансьора. Беше обяснил на Амад как се влиза в офиса му; возилото, което щеше да транспортира бомбата, беше напълнено с бензин и проверено предишната седмица. Йеменецът знаеше как да активира часовника. Нямаше повече работа.
	Не му оставаше друго, освен да избяга.
	Планът на Лабабити беше прост. Щеше да мине с ягуара през града и да излезе на М-20. Щяха да му трябват около четирийсет минути. Щом излезеше на М-20, щеше да кара на юг към железопътната гара във Фолкстоун, разстоянието беше близо деветдесет километра. Щеше да пристигне половин час по-рано, да качи ягуара на влака, който заминаваше в единайсет и половина вечерта.
	Влакът щеше да излезе от подводния тунел тъкмо в полунощ и да пристигне в Кокел, близо до Кале, в дванайсет и пет. Нямаше да го грози опасност от срутване на тунела, когато бомбата избухнеше, но щеше да види огнената топка от прозореца на купето си.
	Добре планирано и точно пресметнато бягство.
	Лабабити нямаше откъде да знае, че няколко десетки агенти на МИ-5, както и Корпорацията, следят всеки негов ход. Той беше заекът, а хрътките го настигаха.
	Лабабити излезе от асансьора, прекоси фоайето и излезе на улицата. Огледа се, но не видя нищо подозрително. Като оставим настрани спотаеното усещане, че скрити очи го наблюдават, беше уверен и съвсем спокоен. Обикновена параноя, помисли си, товарът от това, че знаеше за предстоящото унищожение. Лабабити пропъди неприятните мисли, отвори вратата на ягуара и се качи.
	Запали колата и я остави да загрее една минутка, включи на скорост, измина няколкото метра до Странд и зави надясно.
	— Мишената се раздвижи — каза един от агентите на МИ-5 по радиото си.


	Устройството, което Труит беше прикачил към резервоара, работеше идеално.
	Флеминг и Кабрило стояха на тротоара близо до входа на „Савой“ и гледаха как ягуарът чака да завие на ъгъла. Флеминг обърна гръб на колата и се обади по микрофона, закачен на гърлото му.
	— Екипи четири и пет, проследете от разстояние.
	Ягуарът зави и едно такси се отдели от тротоара и го последва на безопасна дистанция. Една пресечка по-надолу ягуарът мина покрай малък ван с логото на денонощна товарна компания — ванът се включи в движението и зае позиция на дискретно разстояние отзад.
	— Ягуарът е чист, бомбата не е в него — рече Флеминг на Кабрило, — къде според теб отива Лабабити?
	— Бяга — отвърна Кабрило, — оставя хлапето да свърши мъжката работа.
	— Кога трябва да го заловим? — попита Флеминг.
	— Остави го да стигне до крайната си цел — предложи Кабрило. — Летището, гарата — накъдето се е запътил. После кажи на хората си да го спипат. Но да се погрижат да няма възможност да се обади по телефона, преди да го арестуват.
	— После какво?
	— Да го върнат обратно тук — рече Кабрило с глас, който охлади и без това студения въздух. — Не искаме да пропусне купона.
	— Великолепно! — възкликна Флеминг.
	— Да видим дали е готов да умре в името на Аллах — подхвърли Кабрило.


	Колкото повече наближаваше полунощ, толкова повече нарастваше напрежението.
	Микрофоните в апартамента на Лабабити уловиха как Амад се моли на висок глас. Флеминг се намираше в хотела от отсрещната страна на улицата с десетина агенти от МИ-5. Трите екипа на Корпорацията бяха на пост вече повече от тринайсет часа. Започваха да се уморяват от чакането. Кабрило се разхождаше напред-назад близо до Бедфорд Стрийт; мина стотици пъти покрай магазина за класически мотоциклети, индийския ресторант, предлагащ храна за вкъщи, и малката бакалия, докато крачеше нагоре-надолу.
	— Трябва да влезем — настоя един от агентите на МИ-5 пред Флеминг.
	— Ами ако бомбата е на няколко пресечки — възрази той — и някой друг задейства часовниковия механизъм? Тогава се проваляме и Лондон изгаря. Чакаме, нищо друго не можем да направим.
	Друг агент на МИ-5 влезе във фоайето.
	— Сър — обърна се той към Флеминг, — имаме двайсет коли, които дебнат по улиците наоколо. Щом заподозреният се качи на неговата, можем да спрем движението на секундата.
	— Специалистите по обезвреждането готови ли са за действие?
	— Четирима британски експерти — кимна мъжът — и двама от американските военновъздушни сили.
	В този миг молитвите на Амад секнаха и по микрофона се чу как прекосява апартамента.
	— Раздвижване — съобщи Флеминг по радиото на десетината мъже, които чакаха. — Не го арестувайте, докато не тръгне към крайната си цел.
	Флеминг се помоли всичко да свърши бързо. Часът беше 23:49.


	Агенти от МИ-5 имаше отпред, отзад и от двете страни на жилищната сграда. На всяка кола на улицата беше монтирано следящо устройство; на всяка имаше блокиращо електрониката устройство. Всяка беше проверена с гайгеров брояч и всичките бяха чисти.
	Всички смятаха, че Амад ще иде на друго място да вземе бомбата.
	Но бомбата си стоеше на партера. Беше сложена в коша на руски мотор „Урал“ — на такъв мотоциклет Амад се беше обучавал в Йемен.
	Щом вратата на апартамента се отвори и Амад излезе, агент на МИ-5 прекоси фоайето и погледна светлинното табло на асансьора. Показваше, че асансьорът се качва към площадката на Лабабити и после слиза надолу. Асансьорът спря на втория етаж.
	Агентът на МИ-5 прошепна информацията по радиото, после бързо излезе от фоайето. Всички, които слушаха, се напрегнаха — моментът беше дошъл и това бе мястото.


	Хапването, бирата и веселбата не бяха помрачени от студа и прехвърчащия сняг. Околностите на Хайд Парк и Грийн Парк бяха претъпкани от десетки хиляди веселящи се хора. Зад сцената свръзка на МИ-5 обясняваше на една рок звезда студената истина.
	— Трябваше да ни предупредите — възропта агентът му, — за да анулираме концерта.
	— Вече обясни — намеси се Елтън Джон. — Така са щели да събудят подозренията на терористите.
	Като видеше жълтия гащеризон, целия в пайети, покритите с камъни слънчеви очила и ботушите с високи токове с мигащи светлинки на подметките, човек лесно можеше да вземе Джон за поредния презадоволен и разглезен музикант, свикнал да живее в пълен разкош. Истината беше съвсем друга. Реджиналд Дуайт се беше издигнал с нокти и зъби от мизерния си живот благодарение на сила, упоритост и десетилетия усилен труд. Никой не може да се задържи на върха на поп класациите толкова десетки години, ако не е издръжлив и реалист. Елтън Джон знаеше как се оцелява.
	— Кралското семейство е евакуирано, нали? — попита той.
	— Заповядайте, господин Труит — извика агентът на МИ-5 от караваната.
	Труит отвори вратата и влезе вътре.
	— Това е двойникът на принц Чарлс — обясни агентът.
	Джон погледна към Труит и се ухили:
	— Изглежда досущ като него — рече той.
	— Сър — увери го Труит, — искам да знаете, че ще намерим бомбата и ще я обезвредим, преди да се случи нещо. Благодарни сме ви, че ще ни подкрепите.
	— Вярвам в МИ-5 — отвърна Джон.
	— Той е от МИ-5 — посочи Труит. — Аз съм от организация, наречена Корпорацията.
	— Корпорацията? — попита Джон. — Какво е това?
	— Ние сме частни шпиони — каза Труит.
	— Частни шпиони — промърмори Джон и поклати глава, — виж ти! Бива ли ви?
	— Досега винаги сме успявали на сто процента.
	Джон стана от стола си — време беше да върви зад кулисите.
	— Направете ми една услуга — рече той, — този път гледайте да успеете на сто и пет.
	Труит кимна.
	Джон стигна до вратата, но спря.
	— Кажи на оператора да не показва принц Чарлс в близък план — лошите могат да гледат.
	— Излизаш ли? — попита невярващо агентът.
	— Точно така — отвърна Джон, — навън има тълпа мои сънародници, които са дошли да гледат концерта. Или тези мъже — той махна с ръка към Труит и агента от МИ-5 — ще се справят с проблема, или почвам да пея.
	Труит се усмихна и излезе след Джон през вратата.


	Има шест начина да се влезе в една стая. През четирите стени, пода или през тавана. Амад използва последното. В дъното на втория етаж на сградата, в която се помещаваше апартаментът на Лабабити, имаше килер. Преди два месеца Лабабити внимателно беше изрязал от четирите страни дървения под и го беше махнал, откривайки основите. После с помощта на кръгъл циркуляр с диаметър от шейсет сантиметра, беше изрязал отвор към офиса отдолу. Между основите и дървения капак отгоре беше скрил въжена стълба. След като почисти прахоляка отдолу, взе кръглия отрязък и го закрепи отново отгоре с две пластини. После запълни краищата около стената на килера с маджун, за да не се вижда. Капакът не беше вдиган досега.
	Амад отвори килера с помощта на дубликата, който Лабабити беше извадил.
	При отворена врата и празен коридор той повдигна капака с помощта на отвертка. Подпря дървения панел на стената, влезе в килера и затвори вратата зад себе си. Извади две куки от джоба си и ги завинти на стената, след което закачи въжената стълба. После махна пластините, които държаха кръглия отрязък от пода, вдигна го и го облегна встрани.
	Пусна стълбата в дупката и слезе долу.


	Всички агенти от МИ-5 по околните покриви бяха насочили биноклите си към втория етаж.
	— Нищо — обаждаха се един по един.
	Агентът, който беше излязъл от фоайето, влезе отново вътре. Отиде до асансьора и видя, че светлинното табло още показваше двойка.
	— Още е на втория — съобщило радиото на Флеминг.
	В хотела от отсрещната страна на улицата Флеминг погледна часовника си. Бяха изминали четири минути, откакто заподозреният беше спрял асансьора на втория етаж.
	— Качи се по стълбите — заповяда той на агента.


	Амад погледна указанията си, написани на арабски, после отвори капака върху пусковия механизъм. Буквите бяха на кирилица, но диаграмата беше лесна за изпълнение. Амад дръпна лоста и лампичката започна да мига. Завъртя дръжката и настрои времето на пет минути.
	После яхна урала и ритна запалването. Щом моторът изрева, протегна се към дистанционно за вратата на гаража, залепено с лепенка на дръжките, и натисна копчето. Включи на първа и беше вдигнал почти двайсет километра в час, когато вратата се вдигна на метър и осемдесет във въздуха и продължи нагоре.
	Всичко стана едновременно.


	Агентът стигна до втория етаж и докладва, че е празен, в мига, в който вратата на гаража започна да се отваря.
	— Врата се отваря — съобщи Флеминг по радиото, като се спусна през фоайето към изхода.
	Беше на вътрешната стъклена врата, когато мотоциклетът изникна и се понесе по улицата. Амад стигна до ъгъла и пое по Странд за секунда.
	— Заподозреният е на мотор — извика той по радиото си.
	Снайперистите се прицелиха в Амад, но той зави, преди да дойде заповедта за стрелба.
	На Странд агенти на МИ-5 караха три таксиметрови коли и чуха обаждането по радиото. Такситата се отделиха от тротоара и се опитаха да препречат пътя на урала. За да ги избегне, Амад сви рязко и се качи на тротоара, после се върна обратно на шосето и наби газта до дупка. Набирайки скорост, той се провираше между колите като луд.
	Отпред един камион, каран от агент на МИ-5, се опита да блокира улицата, но Амад успя да се промуши.
	Преследват ме, помисли си той. Трябваше само да достави бомбата на указаното място или да умре по път. И в двата случая щеше да е мъченик. И в двата случая Лондон щеше да изгори.


	Кабрило погледна надолу по улицата и видя как колите на МИ-5 бяха надхитрени. Не бяха предвидили, че може да използва мотоциклет, и операцията можеше да се провали. Можеше да направи само едно — и Кабрило го направи, без да се поколебае.
	Сграбчи поставката за вестници от тротоара и я метна през витрината на магазина за мотори. Алармата против крадци се включи. Кабрило се провря през счупените стъкла. Моторът марка „Винсънт Блек Шедоу“ от 1952 година имаше ключ в запалването. Разчисти с крак стъклата от витрината, скочи върху стартера и двигателят изрева. Вдигна предния край на мотоциклета над перваза, включи на скорост, мина отгоре и излезе на тротоара.
	Уралът профуча покрай магазина и се отправи надолу по Странд.
	Кабрило врътна ръчката и се метна отзад. Уралът беше бърз, но никой мотоциклет не можеше да се мери с „Винсънт Блек Шедоу“. Ако уралът нямаше сериозна начална преднина, винсънтът щеше да го настигне за секунди.


	— Заподозреният е на зелен мотоциклет с кош и се отправя надолу по Странд — извика Флеминг по радиото, — бомбата е у него. Повтарям, бомбата е в коша.
	Робинсънът с Адамс и Кинг се вдигна във въздуха. Близо до метроспирката на Трафалгар Скуеър Джоунс и Хъксли извадиха оръжията си и се прицелиха в шосето. Стотици хора се мотаеха наоколо, опитаха се да открият чиста пролука, но не успяха. Пред Военния музей Мърфи и Линкълн се обърнаха с гръб към Виктория Ембанкмънт и започнаха да се оглеждат надолу към Хайд Парк и Грийн Парк. На Пикадили Стрийт Касим и Рос се разделиха и се помъчиха да покрият двата края на улицата.


	Труит стоеше скрит от останалите зад кулисите, докато не дойде време да застане пред микрофона. Пристъпваше от крак на крак и чакаше.
	— Време е — каза агентът на Джон.
	Труит погледна към агента на МИ-5, но той говореше по радиото, така че излезе на сцената и се приближи до микрофона.
	— Дами и господа — започна той, — нека посрещнем заедно Нова година с любимия на цяла Англия музикант, сър Елтън Джон.
	Сцената беше тъмна, виждаше се само Труит. После прожекторите осветиха Елтън Джон, който седеше на пианото върху подиума. Все още беше облечен с жълтия гащеризон, но на главата си имаше британски военен шлем от кевлар.
	Зазвуча интродукцията към песента „Сетърдей Найтс Олрайт фор Файтинг“*. След секунда Джон започна да пее.
	[* „Събота вечер става за битка“ — Б.пр.]
	Труит слезе от сцената и се приближи до агента на МИ-5.
	— Идва към нас на мотоциклет — съобщи агентът.
	— Отивам да се смеся с тълпата — рече Труит.


	Уралът профуча покрай Колоната на Нелсън, Кабрило го преследваше по петите. Искаше да разкопчае палтото си, за да стигне до кобура под мишницата, но не можеше да вдигне ръце от дръжките, за да извади оръжието. Даде газ, моторът се изстреля напред и се изравни с урала точно когато пресякоха Черинг Крос. Хъксли и Джоунс изскочиха на улицата и се опитаха да се прицелят, докато двата мотоциклета профучаваха, но Кабрило беше прекалено близо и навалицата — прекалено голяма.
	На пресечката на Странд и Кокспър Стрийт Кабрило се изравни с урала и ритна Амад. Йеменецът кривна, но запази контрол.
	— Отиват право към Мол — изкрещя Джоунс по радиото.
	Касим и Рос се затичаха по Куинс Уок към ъгъла.
	Мърфи лесно избухваше, но когато държеше снайпер в ръцете си, винаги беше много спокоен. Линкълн оглеждаше терена вместо него.
	— Единственият чист изстрел през дърветата е, когато почти стигнат до паметника на кралица Виктория — прецени Линкълн.
	— Движението на кръговото е по часовника, нали? — попита Мърфи.
	— Точно така — потвърди Линкълн.
	— Ще гръмна копелето, когато намали, за да завие — в стил Кенеди.
	— Видях ги — каза Линкълн, зървайки предниците на двата мотора.


	Адамс зави наляво над Старото адмиралтейство и се спусна по Мол в гръб на гонещите се мотоциклети.
	— Глава и рамене — каза Кинг по микрофона.
	— Шампоана* ли? — подхвърли Адамс.
	[* Има предвид популярната марка „Хед енд Шолдърс“, която в превод означава глава и рамене (англ.) — Б.пр.]
	— Не, там ще прострелям малкото лайно.
	Прицели се и успокои дишането си. От студения вятър през отворената врата на хеликоптера очите му се насълзиха, но Кинг изобщо не го забеляза.


	Кабрило погледна напред. Кръговото около паметника на кралица Виктория беше оградено с щандове за храна и будки. Наближаваха мястото на концерта. Подкара успоредно и се приготви да скочи върху урала.
	— Четири, три, две, едно — отброи Линкълн.
	Мърфи натисна спусъка в мига, в който и Кинг даде изстрел от хеликоптера. Амад почти бе стигнал до кръговото, когато от главата, гърдите и раменете му шурна кръв. След секунда беше мъртъв, едва ли не в същия миг Кабрило скочи от винсънта върху урала. Ръцете му сграбчиха безжизненото тяло.
	Неговият мотоциклет се удари в бордюра с дъжд от искри и се претърколи, преди да спре. Кабрило хвърли Амад на земята, йеменецът отскочи от асфалта като порцеланова кукла, паднала от масата. Изключи урала от скорост и удари спирачки. Мотоциклетът спря почти до щандовете.
	Кабрило погледна часовника. Оставаха по-малко от две минути. Надяваше се само да е обикновено време, а не метрично.
	Труит беше изминал по-малко от двайсет метра в навалицата, когато осъзна, че трябва да махне маската. Като принц Чарлс всеки искаше да го пипне — но щом свали маската, хората се отдръпнаха.
	— Господин Кабрило залови бомбата при паметника на кралица Виктория — докладва Линкълн по радиото.
	Вой на сирени изпълни въздуха, когато екипите на МИ-5 в коли под прикритие закачиха преносимите си светлини и се насочиха с пълна газ към паметника. Камионите блокираха движението, започнаха да вият сирени за въздушна опасност. Труит стигна до Кабрило точно когато той прекъсваше жицата.
	— Още е активна — извика Кабрило, щом го зърна.
	Труит бързо се огледа. Отстрани имаше камион на сладоледите „Бен енд Джери“. Изтича и отвори задната врата. Продавачът понечи да каже нещо, но Труит се намъкна за секунда. Грабна къс сух лед в облечените си с ръкавици ръце и се върна тичешком обратно при Кабрило, който бързо разглобяваше конуса отпред с чифт клещи.
	Кабрило тъкмо беше махнал панела, когато Труит се появи.
	— Дай да опитаме да охладим пусковия механизъм — предложи той.
	Часовникът показваше минута и дванайсет секунди.
	— Давай — извика Кабрило.
	Ръкавиците на Труит бяха залепнали за парчето сух лед и той не усещаше ръцете си. Сложи леда заедно с ръкавиците върху конуса отпред, след което пъхна посинелите си ръце под мишниците. Часовникът изцъка още няколко пъти, след което замръзна.
	Кабрило погледна Труит и се усмихна.
	— Изненадам съм, че свърши работа — рече той.
	— Нуждата — измърмори Труит през стиснати зъби — е майка на изобретението.
	Кабрило кимна и докосна микрофона на гърлото си.
	— Трябват ми бомбаджиите при паметника на кралица Виктория, колкото се може по-скоро.
	Фойерверки избухнаха над парка и из цял Лондон, отбелязвайки настъпването на новата година.
	Две минути по-късно една кола спря и от нея слезе британски офицер. След малко втора кола пристигна и докара специалиста от американските военновъздушни сили. След пет минути двамата мъже бяха разглобили и извадили пусковия механизъм. Сега бомбата представляваше само обвивка на сфера от обогатен уран.
	Сърцето й беше изтръгнато от тялото и с него си беше отишла живата сила, която носеше смърт.


	Докато специалистите обезвреждаха бомбата, Кабрило и Труит се приближиха до тялото на Амад, което лежеше проснато в локва кръв на асфалта. По радиото съобщиха, че Лабабити е задържан и го връщат обратно в Лондон с хеликоптер. Елтън Джон продължаваше да пее и музиката изпълваше въздуха. Мястото около мотоциклета беше отцепено от британски военни и агенти на тайните служби и повечето хора на концерта така и не разбраха за случилото се.
	— Едно хлапе — рече Кабрило, докато гледаше надолу.
	Труит кимна.
	— Да идем някой лекар да ти погледне ръцете.
	Касим и Рос, които бяха пристигнали няколко минути след спирането на часовника, добутаха разбития винсънт до Кабрило. Класическият мотоциклет представляваше жалка гледка. Резервоарите и страничните панели бяха изподрани, ръчките огънати, а едната гума — пукната. Идеален екземпляр от мотористката история беше унищожен. Кабрило го погледна и поклати глава.
	— Моля ви двамата да идете до магазина — рече той на Рос и Касим — и да дадете на мъжа колкото поиска. После го питайте къде може да го реставрират.
	— Ще го запазиш ли, шефе? — попита Рос.
	— Да, дявол да го вземе! — отвърна Кабрило.
	В този миг се появи Флеминг и Кабрило отиде да го уведоми. Лабабити беше върнат обратно в Лондон, но щяха да минат седмици, докато се подредят всички парчета.


	Втора част


	42.

	На борда на американската фрегата с крилати ракети още не бяха успели да пречупят Скот Томпсън и екипажа му от „Фри Ентърпрайз“. Макар че капитанът на кораба ги разпитваше, откакто се бяха предали, досега не бяха издали нищо.
	В кабината на щурмана командир Тимъти Гант чакаше пристигането на хеликоптер от брега. Небето беше черно и вятърът разбиваше морето на бяла пяна. Мигащата светлина върху екрана на радара показваше, че хеликоптерът наближава.
	— Приземява се, сър — каза кормчията — вятърът е двайсет на трийсет от север-североизток.
	Гант вдигна радиостанцията си.
	— Закачете го към палубата веднага щом кацне — нареди той на шефа на палубни операции.
	— Разбрано, сър — отвърна мъжът.
	Хеликоптерът изплува от мъглата с включени светлини за приземяване. Насочи се право към кораба и почти не намали, докато се приближаваше.
	— Спускам се бързо — обади се пилотът по радиото. Сто метра, осемдесет, шейсет, четирийсет, двайсет, преди да намали. Когато беше точно над палубата, готов да се приземи, видя мъжете с фенери. После зърна откритата площадка и приземи вертолета на нея. Щом шините докоснаха палубата, четирима моряци притичаха, превити на две, и закачиха шините с вериги. Витлото още не беше спряло, когато един мъж с куфарче слезе и беше отведен към вратата. Гант беше дошъл да го посрещне и му отвори.
	— Влезте на топло — покани го Гант, щом непознатият приближи. — Аз съм командир Тимъти Гант.
	Мъжът беше висок и тромав, със сипаничаво лице и орлов нос.
	— Доктор Джак Бърг — представи се мъжът, — ЦРУ.
	— Пленниците още не са проговорили — докладва Гант и поведе лекаря надолу по коридора към ареста.
	— Не се тревожете — успокои го Бърг, — нали затова съм тук.


	Да се намери техник, който да поправи циркуляра през почивните дни, не беше лесна задача. Най-накрая Дуайър влезе в изолационната камера със специален обезопасен костюм и го оправи сам. За щастие, повредата се оказа проста — каишът, който задвижваше острието, се беше откачил и Дуайър трябваше само да затегне колелото с гаечен ключ. След като изпробва машината в камерата и установи, че работи нормално, Дуайър излезе през изолационния отвор, изми обезопасения костюм под химическия душ, после го свали, закачи го на една закачалка и отиде обратно в командната зала.
	Техникът, който следеше апаратурата, вдигна глава, когато влезе.
	— Няма течове — рече той — и изглежда си оправил циркуляра.
	Дуайър кимна, после натисна копчето и включи отново машината. Щом острието се завъртя, се приближи до джойстика и го наведе към мострата, взета от кратера в Аризона. Острието се заби в голямата колкото лимон метална отломка и във въздуха се разхвърчаха искри, като проблясващи ластари от фойерверки за Четвърти юли.
	Дуайър беше срязал парчето наполовина, когато се включи алармата.
	— Отрицателно налягане — извика техникът.
	— Добави въздух — нареди Дуайър.
	Мъжът завъртя едно копче и погледна уредите на стената.
	— Пак потъваме — извика той.
	В изолационната камера започна да се завихря малко торнадо. Няколко от мострите се вдигнаха във въздуха и се завъртяха, сякаш бяха в безтегловност, а ключът, който Дуайър беше оставил вътре, бе засмукан от пейката и се носеше във въздуха близо до циркуляра. Сякаш огромен кран беше отворен и беше изсмукал всичкия въздух в камерата.
	— Пусни въздух — извика Дуайър.
	Мъжът отви крана на въздуха докрай. Но отрицателното налягане продължаваше да нараства.
	Вътрешният слой на дебелите стъклени панели започна да се напуква като паяжина. Ако се счупеха, само един стъклен слой ги делеше от сигурна смърт. Ръкавиците от кевлар, които се подаваха през стената, бяха засмукани навътре. Дуайър бързо затисна отворите с кръгли метални пластини, след което дръпна скобите, които ги държаха затворени. Тезгяхът в камерата беше завинтен за пода с болтове с диаметър два и половина сантиметра. Единият от тях се извади и се изстреля към средата на тезгяха. Той започна да се тресе, когато и останалите болтове започнаха да се разхлабват.
	— Сър — извика техникът, — нещата излизат от контрол. Пуснал съм положителното налягане докрай, но вакуумът нараства.
	Дуайър се загледа в камерата. Секунди го деляха от вихъра. После мисълта го удари като юмрук. Пристъпи към командното табло и пусна лазера. Лазерът светна и светещият край започна бясно да се върти. Камерата се изпълни с дим, докато той се въртеше в нея, след това докосна мострата. До каквото се докоснеше лазерът, то изгаряше.
	— Налягането пада — извика помощникът му след секунда.
	— Спри входящия въздух — нареди Дуайър.
	Предметите в камерата започнаха да падат, когато налягането се възстанови. След няколко минути всичко отново се нормализира. Дуайър изключи лазера и се втренчи в камерата.
	— Сър — рече техникът, — ще ми кажете ли какво стана?
	— Мисля — отвърна Дуайър, — че в тези мостри има нещо, което харесва вкуса на нашата атмосфера.
	— Мили боже! — тихо възкликна мъжът.
	— За наш късмет току-що заедно с болестта открихме и лекарството.
	— Има ли по-голямо парче някъде?
	— Петдесет килограма.


	Скоро поклонниците щяха да започнат да прииждат в Саудитска Арабия с чартърни самолети, автобуси от Йордания и кораби, прекосяващи Червено море от Африка. Сауд ал-Шейх имаше да се погрижи за още хиляди подробности, най-належащото беше да уреди доставката на молитвените килимчета. Обещали му бяха, че новият собственик на фабриката ще му се обади утре сутринта. Затова се свърза с националния превозвач и запази място на товарен боинг 747 за след два дни.
	Ако молитвените килимчета не пристигнеха навреме, дори фамилните му връзки нямаше да успеят да го предпазят от гнева, който щеше да се излее върху него. Огледа склада в Мека. Палети с храна и бутилки с вода се издигаха до тавана. Един мотокар влезе и вдигна от земята първия контейнер с палатки и го натовари на камиона, за да бъде откаран на стадиона.
	Утре щяха да бъдат опънати първите палатки.
	След това нещата щяха да тръгнат много бързо.
	Отбеляза си да провери дали колчетата, скарите и въжетата са взети и се запъти към вратата, за да види дали шофьорът е натоварил камиона както трябва.


	Джеф Порт събра предметите, които беше взел от кабинета на Хикман, и погледна към шефа на охраната.
	— Заповедта ни дава право на всички вещи, които сметна за ценни.
	Големият хартиен плик в ръцете на Порт съдържаше документи, металните плочки и няколко косъма, които бе открил на бюрото.
	— Разбирам, Джеф — отвърна мъжът.
	— Двама от хората ми ще останат тук — рече Порт, — в случай че ни потрябва още нещо.
	Шефът на охраната кимна.
	Порт се отправи към вратата и мина по коридора към всекидневната, където го чакаха двамата детективи.
	— Никой да не влиза и излиза без мое разрешение.
	Напусна апартамента, слезе с асансьора, мина през фоайето и се качи в колата си. Щом се върна в управлението, снима плочките и останалите документи и ги изпрати по факса на ЦРУ.
	Щом Овърхолт ги получи, ги препрати на „Орегон“.


	Ханли четеше купа с документи, когато Холпърт влезе в командната зала.
	— Господин Ханли — рече той, — готов съм с доклада.
	Ханли кимна и му подаде документите, които Овърхолт беше изпратил. Холпърт ги прочете, после ги върна обратно.
	— Това потвърждава откритото от мен — посочи Холпърт. — Намерих свидетелството за раждане на Хънт. Майка му Мишел не е записала бащата, но успях да вляза в старите архиви на болницата и разбрах, че сметката е била платена от една от компаниите на Хикман. Вече няма никакво съмнение, че Хънт е бил син на Хикман.
	— Какво общо има това с метеорита обаче? — учуди се Ханли.
	— Виж това — рече Холпърт и подаде на Ханли една папка.
	— Хънт е бил убит от талибаните в Афганистан — отбеляза Ханли, след като свърши с четенето.
	— Веднага след това Хикман започва да се държи странно — изтъкна Холпърт, като погледна бележките си.
	— Значи обвинява арабския свят за смъртта на единствения си син — заключи Ханли.
	— И как така е тръгнал да финансира експедицията до Гренландия? — попита Стоун.
	— Явно след смъртта на сина си Хикман е финансирал многобройни факултети по археология из цялата страна. Експедицията на Акерман от Университета на Невада е била една от няколкото за тази година. Най-важната е била експедицията до Саудитска Арабия на учен, който се опитва да дискредитира историята на Мохамед като мит. Експедицията на Акерман не била в тази област, но въпреки това получила финансиране. Мисля, че откриването на метеорита е просто щастлива случайност.
	— Значи първоначално Хикман е решил да използва историята, за да атакува арабския свят — бавно каза Ханли, — после метеоритът попада в ръцете му, все едно пратен от боговете.
	— Но това няма нищо общо с исляма и Мохамед — отбеляза Стоун.
	Холпърт кимна.
	— Тогава според мен Хикман е решил, че може да си отмъсти директно. Открих какво е търсил на компютъра си на датата, когато Акерман е направил откритието си. Обяснения за радиоактивната същност на иридия и опасността, която представлява.
	— Значи решава да открадне метеорита и после какво? — разсъждаваше на глас Ханли. — Да го комбинира с бомба и да я пусне над някоя арабска страна?
	— Затова се забавих толкова дълго — призна Холпърт. — Първоначално и аз вървях в същата посока на мисли — че метеоритът е трябвало да бъде използван в съчетание с ядрено оръжие. Това е задънена улица — просто няма нищо, което да го свързва с украинската ядрена бомба или някаква друга, — затова започнах да търся в друга посока.
	— Радиоактивен прах? — предположи Ханли.
	— Това е единствената друга логична употреба — потвърди Холпърт.
	— Какво още откри?
	— Открих доказателства, че Хикман току-що е купил текстилна фабрика в Англия, близо до град Мейдънхед.
	— Точно там в момента се намира и метеоритът според данните от проследяващите устройства — обади се Стоун.
	— Иска да поръси с него дрехи и да ги прати в Близкия изток ли? — попита Ханли.
	— Едва ли, сър — възрази Холпърт. — Фабриката има голяма поръчка от Саудитска Арабия за доставка на вълнени молитвени килимчета, които още не са доставени.
	— Значи възнамерява да наръси праха върху молитвените килимчета и да зарази мюсюлманите, докато се молят — отсъди Ханли. — Дяволско зло.
	— Пристигнал е в Лондон със самолета си тази сутрин — съобщи Холпърт. — Мисля…
	В този момент телефонът иззвъня и Ханли махна на Холпърт да изчака, докато види кой е. Беше Овърхолт и той каза направо:
	— Имаме проблем.


	— Не — каза шефът на охраната на „Дриймуърлд“, — обаждам се от домашния си телефон. Едва ли го подслушват.
	След това обясни за заповедта и изброи какво беше взел детективът.
	Хикман слушаше.
	— Къде сте в момента, сър? — попита шефът на охраната. — Много искат да говорят с вас.
	— По-добре е да не знаеш — отвърна Хикман.
	— Искате ли да направим нещо?
	— В момента само аз мога да направя нещо.
	Хикман затвори и се облегна на стола в кабинета във фабриката.
	Някой от правителството го беше погнал. Нямаше да им трябва много време да проследят къде е. Пресегна се към телефона и набра един номер.


	Моряците на „Фри Ентърпрайз“, които бяха останали в Кале, когато корабът отплава на север, пристигнаха в Лондон на сутринта. Бяха четирима, сведен до минимум наличен състав, но само с тях разполагаше. Телефонира и им даде нарежданията си.
	— Трябва да откраднете три камиона — рече Хикман. — Няма да можем да наемем нищо заради празниците.
	— Какви? — попита командирът им.
	— Товарът представлява стандартни дванайсетметрови контейнери, които се теглят с ремаркета — отвърна Хикман. — Обадих се на моя човек в „Глобъл Еър Карго“ и той препоръча няколко вида камиони.
	Хикман им прочете списъка.
	— Щом ги намерим, какво правим?
	— Погледни картата си — нареди Хикман. — Малко по на север от Уиндзор има град на име Мейдънхед.
	— Виждам го — рече мъжът.
	— Щом стигнете до Мейдънхед, карате до този адрес — продължи Хикман, продиктува им адреса на фабриката и ги упъти как се стига до нея.
	— След колко време да дойдем?
	— Колкото се може по-скоро — отвърна Хикман. — Самолет на „Глобъл Еър Карго“ очаква товара на летище „Хийтроу“.
	— Как успяхте да го уредите навръх Нова година? — учуди се мъжът.
	— Притежавам компанията.
	— Дайте ни поне един час — помоли мъжът.
	— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
	Примката се затягаше, но имаше още време, докато го стисне за врата.


	Джуди Майкълс спря амфибията до „Орегон“, после изключи двигателя и отиде до вратата отзад. Изчака самолета да се понесе напред от вълната, за да види някой на борда, и метна въжето. Моряците завързаха самолета отстрани и Клиф Хорнсби слезе по стълбата.
	— Добър вечер, Джуди — поздрави той, поемайки провизиите, които му подаваха — как е времето горе?
	— Сняг и суграшица — отвърна Майкълс, като грабна няколко торби.
	Рик Барет подаде още. Щом се качи на борда, се обърна към Майкълс:
	— Има вечеря и кафе. Аз ги приготвих.
	— Благодаря — кимна Майкълс и взе последния пакет.
	Холпърт и Райс се прехвърлиха.
	— Някой от вас може ли да управлява самолет? — попита Майкълс, преди да се върне обратно в кабината.
	— Взимам уроци — отвърна Барет.
	— Готвач и пилот — засмя се Майкълс, — страхотна комбинация. Ела тогава — можеш да ми помогнеш с радиото и навигацията.
	— А ние какво да правим? — попита Холпърт.
	— Щом метнат въжето, ни отблъснете с канджата. После заключете вратата и седнете. Ще запаля двигателя, когато ми кажете, че всичко е наред.
	Седна на пилотското кресло, изчака Барет да се настани до нея, после се обърна към карго отделението.
	— Щом сте готови, почвайте — каза тя.
	Хорнсби хвана въжето, което им хвърлиха, Холпърт ги оттласна, а Райс затвори вратата.
	— Пали — нареди Холпърт миг по-късно.
	Майкълс завъртя ключа и двигателите изреваха. Отдалечи се бавно от „Орегон“, изчака разстоянието да стане петдесет метра и отвори дроселите. Самолетът амфибия се засили по водата и се вдигна във въздуха.
	Майкълс набра височина, после направи остър ляв завой.
	Още се издигаше, когато стигнаха до покрайнините на Лондон.


	Ханли наблюдаваше как самолетът се отдалечава с помощта на камерите, после се обърна към Стоун.
	— Как се справяш?
	Холпърт беше оставил бележките си в командната зала. Стоун продължаваше с проверката.
	— Сега преглеждам компаниите на Хикман.
	— Ще видя дали пилотът на Хикман не е подал други летателни планове — реши Ханли.


	В товарната част на летище „Хийтроу“ двама пилоти пиеха чай и гледаха телевизия в залата за почивка на просторния хангар на „Глобъл Еър Карго“.
	— Провери ли последната прогноза за времето? — попита първият пилот втория.
	— Преди петнайсет минути — отвърна вторият пилот. — Над Франция започва буря. Над Средиземно море е ясно и остава такова по целия път до Риад.
	— Разрешителните и документите наред ли са?
	— Можем да тръгваме — кимна вторият пилот.
	— Изчислих разстоянието на четири хиляди и седемстотин километра — рече пилотът.
	— Малко над пет часа и половина път — пресметна вторият пилот.
	— Стига да ни докарат товара.
	— Щом собственикът ти казва да чакаш — усмихна се втория пилот, — чакаш.
	Първият пилот кимна.
	— Какво има по телевизията тази вечер?
	— Повтарят концерта на Елтън Джон в Хайд Парк. Започва след малко.
	Пилотът стана и се запъти към кухнята.
	— Ще сложа малко пуканки в микровълновата.
	— Моите с повече масло отгоре — помоли вторият пилот.


	Майкълс се изравни с реката и кацна. След като се доближи до брега, мъжете вързаха самолета с въжета за няколкото близки дървета, после разтовариха багажа и зачакаха.
	Всички агенти на МИ-5 бяха на мисия в Лондон, така че нямаше кой да ги посрещне.
	— Някой знае ли как се пали кола с жици? — попита Холпърт.
	— Аз знам — обади се Райс.
	— Клиф — заръча Холпърт, — върви с Том и намерете нещо достатъчно голямо да ни превози заедно с багажа.
	— Добре — отвърна Хорнсби, изкатери се по брега с Райс и двамата се запътиха към града.
	Холпърт разглеждаше картата, докато чакаше. Беше накарал Майкълс да прелети над фабриката в Мейдънхед и сега трябваше само да намери пътя на картата. Щом успя, се обърна към Майкълс, която още беше на самолета.
	— Ще дадеш ли чаша кафе? — помоли той.
	Майкълс се пъхна обратно в кабината и наля една чаша кафе, после я подаде на Холпърт на брега.
	— Какъв е планът? — попита тя.
	— Първо гледаме, после атакуваме.
	В същия миг Райс спря до брега със стар камион „Форд“. Отзад имаше клетки за птици, както и няколко ръждиви инструмента и дълга верига.
	— Съжалявам за возилото — извини се Райс като слезе, — но просяците не могат да придирят много.
	— Да го натоварим — подкани Холпърт и подаде на Райс отбелязаната карта.
	— Ще следя радиосъобщенията — каза Майкълс, докато мъжете товареха камиона. — Успех!
	Холпърт се усмихна, но не каза нито дума. Щом всички се качиха, той почука върху покрива на кабината.
	— Да вървим!
	Камионът вдигна облак прах, докато се отдалечаваше от брега в посока към фабриката.


	43.

	Беше един сутринта на 1 януари 2006, когато Кабрило най-сетне се обади на „Орегон“ да докладва.
	— Обезвредихме оръжието — каза той.
	— Как е МИ-5? — попита Ханли.
	— Еуфорично — отвърна Кабрило, — говори се, че ще ме правят Рицар на Британската империя.
	— Ти ли я хвана накрая? — не повярва Ханли.
	— Ще ти разказвам, когато се върна на кораба. Какво друго става?
	— Докато твоят екип обезвреждаше бомбата, Холпърт изрови още информация, която свързва метеорита с Халифакс Хикман. Смятаме, че понеже синът му е бил убит от талибаните в Афганистан, той възнамерява да атакува ислямската вяра. Наскоро е купил фабрика източно от Лондон, която изпълнява поръчка за молитвените килимчета, използвани по време на хаджа — докладва Ханли.
	— Опресни паметта ми — помоли Кабрило, — хадж беше поклонението до Мека, нали така?
	— Точно така — потвърди Ханли, — тази година се пада на десети.
	— Значи разполагаме с достатъчно време, за да приключим операцията.
	— Може и така да е, но днес, докато беше вързан в Лондон, се случиха много неща.
	После му предаде какво беше казал Овърхолт за опитите с отломки от метеорита. Набързо му разказа и всичко, което Холпърт беше открил.
	— Къде се намираме в момента? — попита Кабрило.
	— Изпратих Холпърт и още трима във фабриката — обясни Ханли. — Намира се в Мейдънхед.
	— А бръмбарите върху метеорита?
	— Показват, че още е в района засега.
	— Значи, ако Хикман направи нещо, за да разруши целостта на метеорита, може да стане по-лошо от ядрена бомба — отсъди Кабрило.
	— Стоун провери и откри, че нито една машина в обикновена текстилна фабрика не е достатъчно здрава, за да натроши или смели иридий — рече Ханли. — Ако това е планът на Хикман, сигурно има някакъв начин да постигне целта си във фабриката или близо до нея.
	Кабрило замълча за секунда.
	— Холпърт ще има нужда от помощ — реши накрая. — Оставям Сенг и Мидоус тук — те ще координират с МИ-5 операцията и ще заличат и покрият следите от нашето участие.
	Ханли си водеше записки в бележника.
	— Разбрано — рече той. — Ами ние останалите?
	— Обади се на Адамс и му кажи да е с хеликоптера при реката след половин час — нареди Кабрило, — съобщи и на Холпърт, че идваме.
	— Смятай го за направено — рече Ханли, преди линията да прекъсне.


	— Корпорацията обезвреди бомбата, господин президент — докладва Овърхолт. — В ръцете на британското разузнаване е.
	— Добра работа — зарадва се президентът, — предай им моите сърдечни поздравления.
	— Ще го направя, сър — обеща Овърхолт, — но има друг проблем, за който трябва да ви уведомя.
	— Какъв е той? — попита президентът.
	Овърхолт обясни за опитите, извършени с мострите от метеорита.
	— Това не е добре — притесни се президентът. — Лесно може да ни обвинят, че метеоритът е попаднал в лоши ръце, защото ЦРУ се е издънило.
	— Тогава ви моля да ми направите една услуга — рече Овърхолт. — Трябва тайно да арестуваме майката на сина на Хикман — без заповед, без адвокати.
	— Да я лишите от правата й въз основа на Патриотичния закон* ли? — попита президентът.
	[* Providing Appropriate Tools Required to Interupt and Obstruct Terrorism — закон, подписан на 26 октомври 2001 г. от президента Буш, който дава по-големи правомощия на службите за сигурност във връзка с борбата с тероризма. — Б.ред.]
	— Точно така, сър — потвърди Овърхолт.
	Президентът се замисли за миг. Колкото и да му се искаше всичко това да приключи, отвличането на американски граждани от домовете или офисите им без обяснение му изглеждаше като диктатура. Президентът използваше сила само когато заплахата беше огромна.
	— Действайте тогава — каза той накрая, — но я приберете безшумно.
	— Имайте ми доверие, сър — обеща Овърхолт, — никой няма да разбере, че я няма.


	Шестима мъже от оперативния отдел на ЦРУ обградиха дома на Мишел Хънт в Бевърли Хилс по-късно същия следобед. Щом се върна от галерията след работа, те я отвлякоха, докато спираше в гаража. В седем часа вечерта беше отведена до летище „Санта Моника“ и натоварена на правителствен самолет за Лондон. Самолетът вече прекосяваше река Колорадо над Аризона, когато агентите от ЦРУ започнаха да обясняват положението. Щом свършиха, тя попита:
	— Значи какво — аз съм стръвта ли?
	— Не знаем още — отговори един от агентите.
	Мишел Хънт кимна и се усмихна.
	— Не познавате бащата на сина ми. За него хората са като вещи, използва ги и ги изхвърля, ако се наложи. И да го заплашите, нищо няма да постигнете.
	— Имате ли по-добра идея? — попита агентът.
	Мишел Хънт се замисли по въпроса.


	Кражбата на три камиона в новогодишната нощ беше лесна операция. Паркингът с камиони в покрайнините на Лондон бе почти безлюден. Само едно гише за обслужване на товарни камиони беше отворено и в него работеше един-единствен човек. Останалите мъже от екипажа на „Фри Ентърпрайз“ просто влязоха, вързаха служителя и взеха ключовете, които им трябваха. Никой нямаше да провери чак до сутринта.
	Дотогава товарът щеше да е преместен и камионите изоставени.


	Скот Томпсън, командирът на отряда от „Фри Ентърпрайз“, досега беше демонстрирал желязна решителност. Запази самообладание, докато дежурният офицер на фрегатата с крилати ракети не го върза здраво за една маса.
	— Настоявам да разбера какво става — каза Томпсън, по челото му започнаха да избиват капчици пот.
	Дежурният офицер просто се усмихна. После вратата се отвори и доктор Бърг влезе в лечебницата. Стискаше куфарче. Запъти се до мивката и започна да си мие ръцете. Томпсън се напрегна да види мъжа, но беше здраво вързан и едвам движеше врата си. Звукът от течаща вода се заби като нож в сърцето му.


	Трите камиона влязоха в паркинга на фабриката в Мейдънхед и заобиколиха зад сградата, където се намираха товарителниците. Приближиха се на заден ход към рампите, после изгасиха двигателите и слязоха от камионите.
	Холпърт и Хорнсби останаха на пост отзад, а Барет и Райс наблюдаваха отпред. Освен ролс-ройса и даймлера седан на паркинга близо до входа фабриката изглеждаше празна. Холпърт изчака мъжете да влязат и после прошепна по радиото:
	— Приближаваме се, за да разберем какво можем да видим.
	— Ще влезем отпред — уведоми го Райс.


	Вътре в сградата Роджър Ласитър седеше в кабинета и гледаше Хикман.
	— В празничен ден няма как да разбера дали парите са били преведени.
	— Знаеше това, когато пое работата. Просто ще трябва да ми повярваш.
	Кутията с метеорита стоеше на бюрото между двамата мъже.
	— Не съм от доверчивите — сви устни Ласитър, — за разлика от теб.
	— Уверявам те, че ще ти бъде платено.
	— Къде отива метеоритът? — попита Ласитър.
	Хикман се почуди дали да му отговори.
	— В Кааба — бързо отвърна той.
	— Душата ти е черна — рече Ласитър и се изправи, — но пак казвам, и моята е същата.
	Ласитър излезе от кабинета и мина през главния вход. Докато се качваше в даймлера, Райс тайно направи няколко снимки.


	Слизайки към халето с метеорита в ръце, Хикман видя как двама мъже излизат от камионите си и се приближават от задната страна на сградата. Срещнаха се по средата на пътя.
	— Видяхте ли контейнерите? — попита Хикман.
	— Трите до вратата? — попита един от мъжете.
	— Да — потвърди Хикман и закрачи към товарните платформи, мъжете го последваха. — След като ги приготвя, искам да ги качите на камионите и да ги закарате до „Хийтроу“.
	Хикман беше почти до задната врата.
	— Донесохме покритието, което наредихте — каза един от мъжете.
	— Чудесно — кимна Хикман и се приближи до машината за смилане. — Подайте ми го.
	Един от мъжете вдигна една торба от пода, разклати я и му я подаде.


	Кабрило и екипът му чакаха в предоставения им рейнджроувър при хелипорта в Батърсий, когато Флеминг се обади по мобилния. Адамс точно се спускаше над Темза и завиваше, за да се приземи.
	— Хуан — рече Флеминг, — току-що научихме нещо, което ще ти се стори интересно — свързано е с метеорита ти. Наречи го отплата за това, че ни помогна с бомбата.
	Шумът от приближаващия се хеликоптер се усилваше.
	— Какво е то? — извика Кабрило.
	— Пристигна от топ агента ни в Саудитска Арабия — отвърна Флеминг. — Точното място, където мюсюлманите се молят по пет пъти на ден в Мека, се нарича Кааба. Специален храм, в който има интересен артефакт.
	— Какъв артефакт? — попита Кабрило.
	— Черен метеорит, който според легендата бил намерен от библейския Авраам, или по тяхному Ибрахим. Храмът е самото сърце на исляма.
	Кабрило не знаеше какво да каже.
	— Благодаря, че ме предупреди — промърмори накрая. — Скоро ще ти се обадя.
	— Реших, че трябва да знаеш. Обади се на МИ-5, ако можем да ти помогнем с нещо. Длъжници сме ти.


	Холпърт бръкна в раницата, която си носеше от „Орегон“, и сложи проследяващи устройства и на трите камиона. После монтира микрофон ниско долу на стената близо до вратата. Махна на Хорнсби и двамата мъже се оттеглиха обратно при дърветата.
	След като се скри на безопасно място, прошепна в радиостанцията:
	— Том, какво е положението?
	Райс и Барет бяха монтирали подобни микрофони близо до предната стъклена врата. Току-що се бяха притаили зад стената в края на паркинга.
	— Имаме връзка — прошепна в отговор той.
	— Сега само ще чакаме и ще слушаме — рече Холпърт.


	Екипът на Хикман работеше мълчаливо. След като използва преносимата пръскачка за боя, за да запечата херметически контейнерите с втечнена пластмаса, един от мъжете проби две малки дупки в металните им стени. Едната беше близо до тавана, на височината на гърдите, другата ниско долу, на височината на глезените.
	В дупките бяха направени нарези и вкарани малки тръби.
	Когато всичко бе готово, Хикман нареди:
	— Маски! — само толкова каза.
	Петимата мъже бръкнаха в саковете си и си поставиха противогази на устата и носа. После един от тях прикачи въздушна помпа към тръбата в долната част на контейнера и я включи. Помпата започна да изсмуква въздуха. След като направи три резки върху флакона с отрова, за да го раздели на три, Хикман изсипа течността в малък контейнер от неръждаема стомана и го завинти в горния отвор. Като внимателно следеше часовника на ръката си, отброи времето, необходимо за вкарването на вируса в големия контейнер, разви малкия и завинти херметическа капачка върху тръбата.
	Остави въздушната помпа да работи още трийсет секунди, за да създаде лек вакуум, махна я и завинти херметическа капачка и в долната част. Докато минаваше към следващия контейнер, един от мъжете напръска двете капачки с течна пластмаса, за да е сигурно, че са херметически затворени. Докато Хикман впръскваше отровата в контейнерите, друг член на екипа пръскаше метеорита с втори пласт от специалното покритие върху пода на фабриката. Въртеше сферата, за да положи слоя от всички страни, а когато приключи, я вдигна и я върна обратно в кутията.
	Хикман тъкмо довършваше запечатването на контейнерите. Изнесе празния флакон с отрова, откри свободно място на пода. Напръска го с бензин, запали една кибритена клечка и я хвърли. Избухнаха пламъци. Останалите четирима мъже при контейнерите извадиха малки газови горелки, подобни на тези, с които водопроводчиците заваряваха тръбите. Запалиха ги, вдигнаха пламъците високо и ги размахваха из въздуха в продължение на пет минути.
	— Добре — рече Хикман, — отворете вратите, без да сваляте маските.
	Един от мъжете се запъти към товарните врати и натисна електрическото задвижване и на трите платформи. После шофьорите излязоха, дръпнаха въжетата на руданите отзад на кабините на камионите и започнаха да теглят контейнерите върху ремаркетата. Щом ги натовариха, Хикман се качи до шофьора на първия камион и махна на останалите да тръгват.


	Холпърт и Хорнсби наблюдаваха изхода от скривалището си. Направиха толкова снимки, колкото можаха с инфрачервените си камери, но нищо повече не можеха да сторят. Гледаха как камионите се отделят един по един от платформите, а вратите остават да зеят отворени.
	Снегът се беше обърнал на дъжд и гумите на камионите пляскаха през паркинга, докато обикаляха от задния двор към предната част на сградата, после товарните возила поеха по шосето и се отдалечиха от фабриката.
	— Том — бързо рече Холпърт, — не се опитвай да влизаш в сградата; мъжете, които току-що излязоха, носеха противогази.
	— Разбрано — отвърна Райс.
	— Ще се обадя на „Орегон“ — добави Холпърт — да питам какво да правим.


	Веднага щом затвори след разговора с Флеминг, Кабрило се обади на Ханли, за да му съобщи какво е научил.
	— Ще накарам Стоун да започне незабавно да търси — каза Ханли.
	— Може би Хикман изобщо не възнамерява да унищожава метеорита — отбеляза Кабрило, — а да направи нещо съвсем друго.
	В същия момент по радиото се обади Холпърт.
	— Задръж — каза Ханли на Холпърт, — ще направя конферентна връзка с Кабрило.
	Щом можеха да се чуват, Холпърт обясни какво беше станало.
	— Улавяш ли следящите сигнали от камионите? — попита Кабрило.
	Ханли погледна към екрана, към който сочеше Стоун. Имаше три движещи се светли точки.
	— Виждаме ги — отвърна той, — но има друг проблем.
	— Какъв е той? — бързо попита Кабрило.
	— Преди няколко минути загубихме сигнала от метеорита.
	— По дяволите! — високо изруга Кабрило.
	Настъпи тишина, докато Кабрило мислеше.
	— Ето какво ще направим — рече той след паузата. — Пращам Адамс и Труит обратно на кораба с робинсъна за предпазни костюми. Майкъл, вие изчакайте да дойдат костюмите.
	— Добре, шефе — отвърна Холпърт.
	— Ние с Джоунс ще останем в рейнджроувъра — продължи Кабрило. — Щом като камионите поемат в конкретна посока, ще опитаме да ги задържим. Другият екип стигна ли вече до „Хийтроу“?
	— Преди пет минути се срещнаха с Гъндърсън и Пилстън на гълфстрийма — докладва Ханли.
	— Добре — кимна Кабрило. — Погрижи се Маляка да загрее машината, може да им се наложи да излетят всеки миг.
	— Разбрано — отвърна Ханли.
	— Накарай Никсън да приготви костюмите — нареди Кабрило. — Хеликоптерът ще е при вас след десет минути.
	— Ще бъдем готови.
	— Дръж тази линия свободна и ме осведомявай непрекъснато в каква посока се движат камионите — заповяда Кабрило.
	— Добре — каза Ханли.
	Както седеше в рейнджроувъра, Кабрило сложи ръка върху телефона.
	— Дик — рече той, — искам да отлетиш с Адамс до „Орегон“ и да вземеш един кашон с предпазни костюми. Навярно Хикман е вкарал някакво отровно химическо вещество във фабриката. След като вземеш костюмите, върви директно в Мейдънхед — Холпърт и още трима души те чакат.
	Труит не зададе никакви въпроси; просто отвори вратата на рейнджроувъра и се спусна в мрака към мястото, където Адамс беше приземил робинсъна на хелипорта. След като обясни плана на Адамс, хеликоптерът се вдигна и се насочи към „Орегон“.


	— Поеха по магистрала М-4, която води към Лондон — докладва Ханли на Кабрило.
	— Господин Джоунс — обърна се Кабрило, — можете ли да ни намерите най-прекия път към М-4?
	— С всичките тези хора, събрали се на новогодишните празненства в центъра на Лондон — отвърна Джоунс, — прекият път няма да е толкова бърз.
	Включи на скорост, даде на заден и се отправи надолу по улицата, която водеше към Батърсий Парк. Възнамеряваше да мине по Батърсий Бридж, да свие по Олд Бромптън Роуд към Уест Кромуел и да излезе на А-4, който водеше към М-4. Дори и в този късен час придвижването щеше да е бавно.


	Трите камиона на Хикман караха полека. Минаха през Мейдънхед по Касъл Хил Роуд, който беше всъщност и А-4, после завиха по А-308, който водеше директно към М-4. Четиринайсет минути след като излязоха от фабриката, вече наближаваха изход номер четири, от който се излизаше към летище „Хийтроу“.


	В мига, в който камионите намаляваха за изход М-4, Труит и Адамс се приземиха на задната палуба на „Орегон“. Никсън чакаше с дървения сандък, в който бяха предпазните костюми. Затича се, отвори задната врата и ги сложи на задната седалка, без Адамс да изключва ротора. След като ги натовари, Никсън подаде на Труит напечатани инструкции, да провери дали костюмите са херметически затворени. После се отдръпна назад.
	Щом се отдалечи на достатъчно разстояние, вдигна палец към Адамс и робинсънът излетя от площадката.
	След няколко минути хеликоптерът беше обратно в Лондон и се носеше в посока Мейдънхед. Разстоянието беше трийсет и осем километра и щяха да пристигнат след дванайсет минути.


	Двамата пилоти все още бяха на мястото за почивка в „Глобъл Еър Карго“, когато камионите спряха пред хангара. Боинг 747 стоеше отпред с вдигната нагоре предница и чакаше да бъде натоварен. Задната рампа беше наклонена надолу, за да осигури лесен достъп. Хикман влезе през страничната врата и видя, че пилотите още стоят и гледат телевизия.
	— Аз съм Хал Хикман — представи се той, — докарахме важния товар.
	Командирът стана и се запъти към Хикман.
	— За мен е чест да се запознаем, сър — рече той и протегна ръка. — От години работя за вас — много се радвам, че най-сетне се срещнахме.
	— Удоволствието е изцяло мое — кимна Хикман и се усмихна. — Както вече ви казах по телефона, имам важен товар, който трябва да потегли незабавно. Готови ли сте?
	— Нямаме товарачи — отвърна пилотът. — Ще дойдат чак след час — празници са и на никого не му се работи.
	— Няма проблем — каза Хикман. — С моите хора ще качим контейнерите на борда и ще ги застопорим. Имате ли вече разрешение за излитане?
	— Мога да се обадя и да го уредя за няколко минути — обясни мъжът.
	— Направете го — нареди Хикман. — Ще качим товара на борда.
	Той излезе през вратата и командирът на полета се обърна към втория пилот:
	— Обади се за прогнозата и начертай курса. Според мен от Лондон над Франция през Средиземно море в Риад. Това е, ако времето позволява — ако не, ще се наложи да се отклоним.
	Щом отново излезе от хангара, Хикман взе противогаза, който беше оставил на земята, и си го сложи. Шофьорите бяха запознати с процедурата по товаренето и щом Хикман им махна да започват, първият докара камиона си с контейнера от предницата на самолета към гърба. Спусна камиона по рампата отзад и спря, откачи въжето, което прикрепваше контейнера за ремаркето, после леко го вдигна, за да се плъзне назад по стоманените ролки. Отдалечи се от задницата на боинга, а следващият шофьор заобиколи отзад и нагласи контейнера си до вече натоварения. Плъзна го и се отдръпна. Зави покрай третия камион, който чакаше да влезе, отдалечи се малко и спря.
	Третият камион даде на заден ход и започна да разтоварва, а Хикман се навря вътре в самолета заедно с първия шофьор. Както бяха тренирали предварително, двамата мъже започнаха да връзват контейнерите с дълги брезентови колани. Единият закачаше колана за отворите на релсите на пода, после го премяташе през контейнера на другия, който го закрепваше от другата страна и го пристягаше. Един по един, завързаха всеки контейнер с по три колана.
	Последният шофьор беше приключил и се отдръпваше от боинга, когато стигнаха до третия контейнер.
	Едно, две, три и бяха готови.
	Хикман излезе от самолета, махна на камионите да се отдалечат на известно разстояние от него, после се запъти към хангара.
	— Ето ги документите — каза той и подаде подложката с декларациите на пилота. — Контейнерите са обезопасени. Излитаме.
	— Колко е спешна поръчката, сър? — попита вторият пилот. — Времето над Средиземноморието се разваля. Ще е много по-безопасно, ако изчакаме и тръгнем утре сутринта.
	— Трябваше да е там вчера — отвърна Хикман.
	— Добре — рече мъжът, — ще се подрусаме.
	Хикман се обърна и си тръгна. Вторият пилот го наблюдаваше как се отправя към вратата. Имаше нещо странно в този мъж, но не беше особеното му лично излъчване, което според някои жълти издания притежаваше тайнственият милиардер. Във всяко отношение Хикман изглеждаше съвсем нормален — даже обикновен. Само че тази вечер имаше очертан триъгълник със заоблени страни около устата си.
	Вторият пилот отпъди мисълта от главата си; имаше много работа и твърде малко време да я свърши.


	— Дай подробната карта — нареди Ханли на Стоун.
	Проследяващите устройства върху контейнерите бяха престанали да се движат преди няколко минути. Ханли искаше да разбере къде. Стоун вкара няколко команди в компютъра и изчака екранът да зареди. Бързо се показа мястото, на което мигаха светлините, постепенно намали мащаба на картите.
	— Товарната сграда на летище „Хийтроу“ — определи Стоун.
	Ханли се протегна към папката, която Холпърт беше оставил, и прелисти листовете. Спомни си, че Хикман имаше спедиторска компания. Ето я. „Глобъл Еър Карго“. Намери телефонния номер на хангара на „Хийтроу“ и го даде на Стоун.
	— Обади се и виж какво можеш да откриеш — бързо нареди той. — Ще звънна на Кабрило.


	— Готово — рече пилотът, — имаме разрешение за излитане.
	Вторият пилот събра синоптичните прогнози и бордовия дневник и тръгна след колегата си към вратата. Тъкмо я бяха отворили и излизаха, когато телефонът започна да звъни.
	— Остави го — махна с ръка пилотът, когато другият понечи да се върне. — Имам да плащам за апартамента.


	— Отиваме натам, но бавно — рече Кабрило.
	— Не отговаря — извика Стоун от другата страна на командната зала на „Орегон“.
	— Опитваме да се свържем с хангара по телефона — обясни Ханли на Кабрило, — но никой не отговаря.
	— Предупреди Гъндърсън в гълфстрийма да бъде готов за излитане — нареди Кабрило, — аз ще опитам да се свържа с Флеминг.
	Кабрило натисна копчето за бързо набиране на телефона си точно когато пилотът изправи носа на боинг 747 и запали двигателите. Флеминг се обади и Кабрило му обясни.
	— И мислиш, че товарът може да е радиоактивен? — попита Флеминг.
	— Отровен по някакъв начин — увери го Кабрило. — Един от екипа ми е видял хората с противогази. Трябва да затвориш „Хийтроу“.
	Флеминг замълча за секунда.
	— Мисля, че е по-добре да напуснат Англия — рече той.


	Адамс се приземи на паркинга пред фабриката в Мейдънхед и загаси двигателя на вертолета. Щом роторът спря да се върти и той го застопори, слезе, заобиколи от другата страна и помогна на Труит да свали сандъка. Холпърт и останалите се приближиха. Адамс го остави на земята и отвори капака с отвертка.
	— Ето ви космонавтските костюми, момчета — подхвърли Адамс и се усмихна. — Кевин май е сложил четири.
	— Ние ще се облечем — рече Труит, — а ти ще ни залепиш глезените и китките.
	Адамс кимна.
	— Барет — нареди Труит, — ти оставаш да пазиш. Останалите да се обличат.
	След осем минути Труит, Холпърт, Хорнсби и Райс бяха готови. Заобиколиха от другата страна на сградата и влязоха през задната врата. Труит държеше детектор за химикали в покритата си с ръкавица ръка. Почти веднага отчете наличието им.
	— Разпръснете се — заповяда той — и претърсете всичко.
	Хорнсби се спусна към предната врата, отключи я и излезе.


	Движението намаля, когато Кабрило и Джоунс се отдалечиха от центъра на Лондон, и щом стигнаха до М-4, Джоунс вдигна на сто и петдесет километра в час. Кабрило затвори след разговора с Флеминг и отново набра „Орегон“.
	— Флеминг не иска да затвори „Хийтроу“ — съобщи Кабрило, щом Ханли вдигна телефона. — Кой е най-близкият изход към „Глобъл Еър Карго“?
	Стоун каза номера на изхода и Кабрило го повтори на Джоунс.
	— Точно при него сме, шефе — рече Джоунс, намали и отби от магистралата.
	— Следвай табелите към „Глобъл Еър Карго“ — нареди Кабрило.
	Джоунс настъпи газта и рейнджроувърът се понесе по страничните улици. След няколко секунди видя огромен хангар, името беше написано отстрани с триметрови букви. Един „Боинг“ 747 се отдалечаваше от сградата.
	— Можеш ли да идеш по-близо? — попита Кабрило.
	Джоунс се огледа, но целият район беше ограден с телена ограда.
	— Няма начин, шефе. Всичко е заградено.
	Боингът обръщаше, за да излезе на пистата.
	— Закарай ме до онова място между сградите — нареди Кабрило.
	Джоунс даде газ и после спря. Кабрило извади бинокъла от жабката и огледа товарния самолет. После издиктува номера на опашката му на Ханли, който бързо го записа.
	— Накарай Гъндърсън да тръгне след тях с гълфстрийма — промърмори Кабрило унило. — Само това можем да направим в момента.
	— Разбрано — отвърна Ханли.
	В същия момент по радиото се обади Хорнсби и Стоун му отговори. След като научи какво са открили, Стоун го записа и го подаде на Ханли, който го прочете.
	— Кабрило — рече Ханли, — ще извикам челинджъра. Мисля, че ще искаш незабавно да заминеш за Саудитска Арабия.


	45.

	Горе-долу по същото време, когато самолетът на „Глобъл Еър Карго“ излиташе от пистата на „Хийтроу“, камионът на Хикман спря пред друго крило на летището.
	— Срещни се с останалите, зарежете камионите и изчезнете — нареди Хикман на шофьора, който го стовари пред терминала за частни самолети. — Ще се свържа с вас, ако ми потрябвате.
	— Успех, сър! — пожела му шофьорът.
	Хикман му махна с ръка, после влезе през главния вход.
	Шофьорът изкара камиона от паркинга, след което вдигна радиостанцията си.
	— Шефът е готов — съобщи той. — Чакам ви на мястото на срещата.
	След дванайсет минути трите камиона се срещнаха в една изоставена фабрика в източен Лондон — колата за бягство беше скрита там. Слязоха от камионите, бързо избърсаха всички места, които бяха пипали без ръкавици, после се качиха в един безличен британски седан.
	Планът им беше да прекосят града и да стигнат до Ламанша, да оставят взетата под наем кола на някой паркинг и да се качат на ферибота за Белгия. Всичко щеше да мине гладко.


	— Подготви „Орегон“ за отплаване — нареди Кабрило на Ханли, докато Джоунс караше към ВИП терминала на „Хийтроу“. — Поеми курс към Средиземно море и после през Суецкия канал към Червено море. Искам корабът да е колкото се може по-близо до Саудитска Арабия.
	Ханли пусна сирената на „Орегон“. Кабрило чу воя й по телефона.
	— Гъндърсън и останалите са във въздуха — докладва Ханли. — Товарният самолет се насочва към Париж.
	— Двамата с Джоунс ще се качим на челинджъра след няколко минути — побърза да каже Кабрило. — Нареди на екипа в Мейдънхед да се оттегли и да се качи на амфибията. Майкълс да пресрещне „Орегон“ в Ламанша.
	— Ами фабриката? — попита Ханли.
	— Кажи на Флеминг какво сме открили и го остави той да се оправя.
	— Май сменяме полето на действие — отбеляза Ханли.
	— Действието се премества в Саудитска Арабия — отвърна Кабрило.


	Вторият пилот на хоукъра на Хикман чакаше в терминала.
	— Пилотът зареди, приключи с последната проверка и получи разрешение за излитане — уведоми го мъжът, докато го превеждаше през терминала към пистата. — Можем да тръгнем веднага.
	Двамата мъже отидоха до самолета и се качиха. След три минути се отправиха към североизточната писта. След още три вече бяха излетели. Щом се издигнаха над Ламанша, пилотът отвори вратата на кабината.
	— Сър — рече той, при тази скорост ще изгорим един тон гориво.
	Хикман се усмихна.
	— Не пести горивото — натърти той, — времето е важно.
	— Както кажете, сър — рече пилотът и отново затвори вратата.
	Хикман усети как двигателите увеличават оборотите си и самолетът набира, скорост. Според летателния план хоукърът трябваше да мине през Франция по границата с Белгия, после над Швейцария и Цюрих. Да продължи над Алпите, да прелети над източния бряг на Италия, после над Гърция, Крит и Египет. След като прекосяха Египет, щяха да стигнат в Риад, Саудитска Арабия, рано сутринта.


	Когато Ханли се обади, Труит и останалите се приготвиха да тръгват. След като се увериха, че внимателно са заснели всичко, опънаха ленти по вратите и прозорците на фабриката и оставиха написани на ръка предупреждения да не влизат хора.
	Щом приключиха, се качиха на очукания камион и поеха назад към реката и самолета амфибия.


	Откъм дърветата малка лисица внимателно се прокрадваше през храсталака. Подуши въздуха и се отправи към товарните платформи на гърба на фабриката. Топъл въздух излизаше отвътре през отворените товарни входове, животинчето вдигна муцуна и усети топлината. Предпазливо се прокрадна напред и спря пред отворената врата.
	После, понеже не усети никаква заплаха, лисицата влезе вътре.
	Отраснала близо до хората, тя знаеше, че присъствието им означава храна.
	Подушвайки човешки мирис, започна да търси остатъци. Стъпи в странно черно вещество на пода, което изцапа лапите й. После продължи нататък, лепкавата черна маса оставяше следи от вируса.
	Чу как отоплението над главата й изщрака и шумът я стресна. Втурна се обратно към товарния вход. Когато нищо не се случи, реши да легне на земята и да чака. Вдигна лапи към устата си да ги изчисти и започна да лиже чернилката.
	След минути тялото й се разтресе от конвулсии. Очите й се напълниха с кръв и от муцуната й потекоха лиги. Мятайки се, все едно е била подложена на електрошок, опита да се изправи на крака и да избяга.
	Но краката не я държаха и от устата й бликна бяла пяна.
	Лисицата легна, за да умре.


	Воят на сирената се носеше из „Орегон“.
	Екипажът се спусна по местата си и корабът закипя от трескав труд.
	— Въжетата са прибрани — докладва Стоун.
	— Отдели го от дока — нареди Ханли по интеркома в кормилното отделение.
	„Орегон“ започна да се отдалечава от дока и постепенно набра скорост.
	— Начерта ли курса? — попита Ханли.
	— Сега го довършвам — отвърна Стоун и посочи към големия монитор на стената.
	На екрана имаше карта на Европа и Африка и на нея с дебела червена линия се виждаше курсът. Покрай линията бяха обозначени и съответните интервали от време.
	— Кога най-бързо можем да стигнем до Червено море? — поинтересува се Ханли.
	— Четвърти януари, единайсет сутринта — отвърна Стоун.
	— Координирай прибирането на Майкълс и амфибията и нареди на Адамс да се върне на борда — заповяда Ханли, — после разпредели нарядите за плаването.
	— Да, сър — потвърди Стоун.
	Ханли вдигна телефона.


	Настояването да бъде документирано, че товарът с молитвените килимчета идва от Франция, щеше да помогне на едната страна и да навреди на другата. На товарния самолет на „Глобъл Еър Карго“ бързо му разрешиха кацане. След по-малко от час на земята товарът беше презаверен и самолетът излетя отново.


	Гъндърсън и екипажът на гълфстрийма нямаха късмет. С пристигането на борда им се качиха френски митничари. Хикман беше взел списъка с всички частни самолети, които бяха на летище „Маккаран“ в Лас Вегас по време на взлома в апартамента му. След това беше въпрос на време да се прегледат летателните планове, за да се види дали някой не е летял до Англия.
	Гълфстриймът беше единственият.
	Хикман се обади анонимно в Интерпол и съобщи, че самолетът пренася наркотици. На Ханли и останалите щяха да им трябват цели два дни и безброй обаждания, за да освободят хората си. С французите трудно се намираше общ език.


	Кабрило извади късмет. Челинджърът, на който бяха двамата с Джоунс, напусна „Хийтроу“ трийсет минути след излитането на Хикман. Пилотът незабавно пое курс към Риад, столицата на Саудитска Арабия, с максимална скорост 800 километра в час. Носеха се в небето на 11 000 метра височина.
	С половин час преднина и вече над Франция хоукърът на Хикман беше достигнал максималната си скорост от 750 километра в час. Челинджърът на Кабрило и Джоунс, който развиваше по-голяма скорост, би трябвало да пристигне пръв, но не стана така. Хикман знаеше крайната точка на пътуването си от доста време — Кабрило току-що я беше научил.
	Дори и при добро стечение на обстоятелствата ваденето на виза за Саудитска Арабия беше трудно нещо. Процедурата беше бавна и сложна — туризмът не само се обезкуражаваше, ами беше и незаконен. Няколко от компаниите на Хикман имаха общ бизнес с кралството и той беше известно юридическо лице. Молбата му за виза бе одобрена за часове.
	Кабрило нямаше същия късмет.


	Рано сутринта на първи януари Сауд ал-Шейх беше събуден от пиукането на компютъра в домашния му офис, което означаваше, че има ново електронно съобщение. Фабриката в Англия уведомяваше, че чаканите от него молитвени килимчета бяха минали през митницата в Париж и бяха документирани там. Сега пътуваха към Риад с боинг 747.
	Щом пристигнеха на карго терминала в Риад, трябваше да бъдат превозени с камиони през Саудитска Арабия до Мека. Там контейнерите щяха да бъдат отворени и килимчетата напръскани с пестициди, после оставени да се проветрят за един ден и чак тогава постлани на стадиона.
	Ал-Шейх погледна подложката с листове върху бюрото си. Понеже не знаеше кога точно ще пристигнат килимчетата, беше разпределил всички камиони на други места. Можеше да ги превози най-рано на седми януари. Щеше да уреди да ги напръскат на осми, да ги остави да се проветрят няколко часа и да ги постелят на девети.
	Това все пак му даваше двайсет и четири часа преди официалното начало на хаджа. Ал-Шейх щеше да рискува, но какъв избор имаше? Трябваше да се погрижи за милиони подробности, а разполагаше с толкова малко време, за да направи невъзможното.
	Всичко щеше да си дойде на мястото, помисли си, стана от стола и отиде отново да си легне — винаги все някак си се получаваше. Иншалах — по божията воля. Докато лежеше в кревата, в мозъка му кипяха хиляди подробности. Като реши, че едва ли ще може да заспи повече, стана и отиде до кухнята да си направи кана с чай.


	Челинджър 604 летеше над Средиземно море, когато пилотът отвори вратата на кабината и извика назад:
	— Господин председател, Саудитска Арабия отказва да ни приеме, докато не приготвим всички документи. Трябва да решим какво ще правим сега.
	Кабрило се замисли за миг.
	— Отклони към Катар — нареди той. — Ще се обадя на представителя на емира след две минути. Не се тревожи, ще уважат молбата ни.
	— Към Катар тогава — отвърна пилотът и отново затвори вратата.


	На зазоряване самолетът на Хикман прелетя над Червено море, навлезе в Саудитска Арабия и прекоси пустинята към Риад. След гладкото приземяване пилотът се насочи към терминала и намали.
	— Зареди и бъди в готовност — нареди Хикман.
	Щом вратата се отвори, той излезе и се спусна на саудитска земя с кутията с метеорита в ръце.
	— Значи това е страната, която ще унищожа — прошепна той и огледа сухите хълмове близо до летището, — сърцето на исляма.
	Плю на земята и се усмихна злобно.
	После се запъти към лимузината, която чакаше, за да го отведе в хотела.


	Хикман вече се беше настанил и спеше, когато челинджърът се издигна над Индийския океан, обърна и прекоси Хормузкия проток, навлизайки в Персийския залив на път за Катар. Емирът ги беше посрещнал с отворени обятия. Представителят му облекчи процедурата по влизането в страната. На Кабрило и екипа му бяха осигурени хотелски стаи. Следобед имаше уредена среща с емира. Първо обаче щеше да открадне няколко часа сън. После щеше лично да му обясни проблема.
	Пилотът отвори отново вратата и извика:
	— Имаме разрешение от кулата, сър.
	Кабрило погледна през прозореца към сините води на залива. Доута, странни по форма лодки, които носеха рибари и товари през морето, се полюляваха спокойно. В далечината на север различи огромното туловище на нефтен танкер, който се отправяше на юг. Дирята от мощните витла се простираше с километри след него.
	Кабрило чу как двигателите на челинджъра започнаха да намаляват оборотите.
	После машината се спусна за кацане.


	46.

	Дванайсет индийци бяха наблъскани в евтин апартамент в стара сграда в центъра на Риад. Бяха пристигнали в Саудитска Арабия миналата седмица с работни визи, където пишеше, че са общи работници. След като минаха през митницата и имиграционния контрол, изчезнаха и изобщо не се срещнаха с агенцията за набиране на персонал, уредила визите им.
	Един по един бяха стигнали до апартамента, който Хикман беше заредил с храна, вода и провизии, достатъчни за следващите няколко седмици. Без да излизат и без да общуват с никого, трябваше да стоят там и да чакат, докато им се обадят.
	Дванайсетте мъже бяха единствената работна сила, която Хикман щеше да използва в Саудитска Арабия за плана, който се канеше да изпълни. Намисленото от него изглеждаше съвсем просто на пръв поглед, но не беше толкова лесно за изпълнение. Заедно с дванайсетте индийци първо щяха да стигнат до Мека. Когато го направеха, Хикман възнамеряваше да открадне най-свещената реликва на исляма, метеорита в Кааба, открит според легендата от Авраам, и да го подмени с този от Гренландия.
	После щеше да отнесе метеорита на Авраам някъде другаде и да го унищожи.
	Хикман възнамеряваше да прониже исляма право в сърцето.


	В хотелската си стая в Риад Хикман преглеждаше бележките си.
	Мека беше центърът на исляма. Тук се бе родил Мохамед и бе създал своята религия. На седемдесет километра от Червено море в прашна долина, осеяна с хълмове и планини, градът някога бил оазис покрай търговски път, който свързвал страните от Средиземноморието с Арабия, Африка и Азия. Тук, според легендата, две хиляди години преди раждането на Исус Христос, Господ заповядал на Авраам да построи светилище. През вековете светилището било издигано и разрушавано безброй пъти. През 630 г. пророк Мохамед завзел Мека и премахнал от сградата всички езически идоли. Оставил само Кааба й свещения камък, който се съхранявал в него. И го превърнал в сърцето на новата си религия.
	През следващите векове мястото, на което се съхранявал камъка, било оградено с няколко реда огради и големи и все по-сложни здания. Последната реконструкция през двайсети век била финансирана от саудитското кралско семейство. В резултат се появила джамията „Ал-Харам“, най-голямата в света.
	В центъра на джамията се намираше Кааба, малка постройка, обвита с черно копринено покривало, върху което със златен конец бяха извезани пасажи от Корана. Коприненото покривало се сменяше всяка година и веднъж годишно в израз на смирение подът около него се помиташе от краля на Саудитска Арабия.
	Поклонници идваха да целуват свещения камък и да пият от извора Замзам наблизо.
	За по-малко от седмица над един милион души щяха да минат покрай Кааба.
	В момента обаче беше затворено за подготовка.
	Хикман включи компютъра в хотелския си апартамент и се регистрира в компютърната система на една от космическите си компании в Бразилия. Пазеше най-важните си файлове там. Свали снимки и документи и започна да ги разучава.
	Разгледа въздушна снимка на джамията в Мека.
	„Ал-Харам“, известна още като Голямата джамия, беше масивна сграда. Огромни стени и каменни арки, ограждаха мястото и свързваха отделните нива с еднакви извити сводове. Стените бяха оградени от седем минарета, които се извисяваха на стотина метра в небето. Общо шейсет и четири порти осигуряваха достъпа на поклонниците; целият комплекс се простираше на близо двайсет хиляди квадратни метра.
	Джамията се извисяваше над Кааба, който беше висок само двайсет метра.
	Хикман и екипът му трябваше само да влязат зад пердето, ограждащо Кааба, да вземат свещения камък, който беше монтиран в сребърна рамка на стената в югоизточния ъгъл на постройката на около метър и двайсет от земята, и да сложат на негово място метеорита от Гренландия. После щяха да се опитат да избягат.
	Общо взето, изглеждаше почти невъзможно.


	Телефонът в стаята му звънна. Уведомиха го, че на регистратурата от снощи го чака пакет. Хикман накара пиколото да му го донесе. След няколко минути на вратата се почука.
	Хикман отвори, даде бакшиш на момчето и взе пакета.


	„Орегон“ намали ход, когато излезе от френски води.
	— Засякох я на радара — рече Стоун.
	Ханли кимна и погледна външните камери, когато самолетът амфибия се появи от мрака. Намали, спусна се, приземи се на вода и се приближи до кораба. Ханли гледаше, докато хората му го връзваха отстрани на кораба и екипажът слизаше. После взе радиостанцията си.
	— Госпожице Майкълс — повика той пилота на самолета.
	— Да, сър.
	— Корабът се отправя към Червено море. Колко сте спали последните няколко дни?
	— Не много — призна Майкълс.
	— Приземете се в Испания и си намерете хотелска стая — нареди Ханли. — След като си отпочинете напълно, тръгнете на юг. Ще ви уредя престой на едно летище в Южна Италия засега — оставате наблизо, за да ви повикаме, ако ни дотрябвате.
	Амфибията се беше оказала много удобна машина, но беше прекалено голяма, за да я качат на кораба.
	— Много добре, сър — рече Майкълс.
	— Човек от екипажа идва при вас с две пачки от стодоларови банкноти — продължи Ханли, — общо десет хиляди. Можете ли да летите сама, или имате нужда от още някого?
	— Не, сър — отвърна Майкълс. — Ще се оправя.
	— Ако имате нужда от още пари, обадете се — настоя Ханли. — Можем да ви изпратим, където и да сте. Сега идете да си починете, но дръжте самолета зареден и готов за излитане.
	— Да, сър.
	— И, Майкълс — додаде Ханли, — справихте се страхотно. Знам, че това беше първата ви мисия като командир, и искам да знаете, че Корпорацията е повече от доволна.
	— Сър — намеси се Стоун, — Адамс се връща с хеликоптера.
	Майкълс провря глава през вратата на самолета и погледна нагоре, където знаеше, че има монтирана камера. Вдигна палец към Ханли, после се прибра обратно и затвори вратата. Върна се в кабината, запали двигателите и се обади по микрофона.
	— Чувам Адамс по радиото — рече тя, — така че разчиствам терена.
	Издърпаха въжетата обратно на „Орегон“ и Майкълс се отдалечи от кораба. Щом разстоянието беше достатъчно, даде газ, ускори амфибията и излетя. Направи лек завой наляво и се отправи към Испания.
	— Да приберем Адамс на борда — нареди Ханли — и да поемем отново с пълен напред.
	След две минути вертолетът се появи над кърмата и се спусна на площадката за кацане.
	Веднага щом хеликоптерът беше завързан за палубата, Ханли заповяда пълен напред.


	Кабрило спа като пън до единайсет сутринта, когато от рецепцията на хотела се обадиха, за да го събудят. Поръча си закуска, после позвъни в стаята на Джоунс.
	— Буден съм, сър — отзова се Джоунс.
	— Вземи душ, облечи се и ела в апартамента ми на закуска — заръча му Кабрило.
	— Идвам след двайсет минути — рече Джоунс.
	Кабрило вече се беше изкъпал и се бръснеше, когато сервитьорът от румсървиса почука на вратата. Облечен в халат, той отвори и се дръпна, така че да може да мине количката. Запъти се да си вземе портфейла от нощното шкафче, извади една банкнота и понечи да я даде на мъжа.
	— Съжалявам, сър — отказа сервитьорът, — емирът се погрижи за всичко.
	И се изпари през вратата, преди Кабрило да успее да се възпротиви. Не му оставаше друго, освен да довърши бръсненето и да си облече чисти дрехи. Точно включи телевизора, за да чуе новините, когато Джоунс почука на вратата. Кабрило го пусна да влезе и двамата седнаха да закусят. Джоунс беше преполовил омлета си, когато се поинтересува:
	— Не съм се срещал с емира, шефе. Как изглежда?
	— Емирът е около петдесет и пет годишен и е с много прогресивно мислене — описа го Кабрило. — Позволи на Съединените щати да разположат база тук в продължение на няколко години. В интерес на истината, авиобазата на Втората война в Залива беше тук.
	— Какви са връзките му със Саудитска Арабия? — продължи с въпросите Джоунс.
	— Обикновено добри — отговори Кабрило, — но се менят всеки ден. Саудитците никога не са искали да изглеждат прекалено прозападно настроени — емирът е смятан точно за такъв напоследък от по-голямата част от арабския свят, — за да могат да умиротворяват огромните групи религиозни фундаменталисти сред собственото си население. Линията между двете страни неведнъж се е опъвала до скъсване.
	Кабрило точно привършваше с последното картофче, когато телефонът в стаята звънна.
	— Лимузината е долу — обяви той, след като затвори. — Да вървим да се срещнем с емира, ще имаш възможност сам да си съставиш мнение.
	Джоунс стана от масата и последва шефа си през вратата.


	В Лангли, щата Вирджиния, Лангстън Овърхолт четеше доклад от МИ-5 за ядрената бойна глава, която Корпорацията бе обезвредила. Великобритания вече беше в безопасност, но метеоритът още не беше намерен. Мишел Хънт беше превозена до Англия, но засега Овърхолт не знаеше как щяха да я използват.
	Ханли се беше обадил преди час и беше уведомил Овърхолт за положението, но поради наскорошен спор с американското правителство заради подкрепата към Израел беше много трудно да се оправи човек със саудитците. Овърхолт се беше обадил на шефа на саудитската тайна полиция и го беше информирал за хипотезата, че молитвените килимчета са отровени, но още не беше получил отговор.
	Започваше да си мисли, че ще трябва да потърси намесата на президента.
	Най-много го озадачи фактът, че когато Корпорацията претърси фабриката в Мейдънхед, не откри нито следа от метеорита, нито някакъв признак, че може да е бил обработен там, както първоначално си мислеха.
	Точно в този миг телефонът звънна.
	— Разполагам с данните от сателита, които поискахте, сър — рече един служител от Агенцията за национална сигурност. — Ще ви ги изпратя веднага.
	— Добре — отвърна Овърхолт, — но ми кажи веднага къде отиде хоукърът.
	— Риад, Саудитска Арабия, сър — докладва мъжът. — Пристигна рано сутринта и остана там. Разполагаме със снимка на самолета на пистата и във въздуха — изпращам ви ги.
	— Благодаря — рече Овърхолт и затвори.
	Облегна се на стола си, пресегна се към чекмеджето на бюрото и извади една топка за тенис. Започна да тупка с нея по стената. След няколко минути закима с глава.
	После се протегна и набра един номер.
	— Проучвания — обади се един глас.
	— Трябва ми спешно информация за исляма и по-точно за свещените места в Мека — Овърхолт се беше сетил за някаква връзка между метеорит и исляма, която си спомняше бегло от курса по история, посещаван преди години.
	— Колко подробно и колко спешно? — попита гласът.
	— Кратко, в рамките на час — отвърна Овърхолт — и ми намерете специалист по исляма от Управлението, пратете го в кабинета ми.
	— Да, сър.
	Докато чакаше, Овърхолт продължи да тупка с топката по стената. Опитваше се да мисли като баща, който не може да намери покой от призрака на мъртвия си син. Колко далече щеше да стигне, за да отмъсти за смъртта му? Как щеше да порази звяра право в сърцето?


	Палатът на емира, разположен на един хълм с изглед към Персийския залив, тънеше в разкош. Ограден с висока каменна стена, зад която имаше двор с гаражи, огромен парк и няколко басейна, дворецът изглеждаше изненадващо уютен — не като мрачните и потискащи замъци във Великобритания и Европа.
	Когато лимузината мина през портата и се отправи по кръговата алея към входната врата, няколко пауна и фламинги се разбягаха. Отстрани монтьор, облечен в гащеризон с цвят каки, миеше едно ламборджини, докато двама градинари обираха ядките на шамфъстъка, който растеше наблизо.
	Лимузината спря пред вратата и отвътре излезе мъж, облечен със западен делови костюм.
	— Господин Кабрило — представи се той, — казвам се Ахмад ал-Тани, специален асистент на емира. Говорихме по-рано по телефона.
	— Господин Ал-Тани — кимна любезно Кабрило, като стисна протегнатата ръка, — радвам се, че най-сетне се запознахме. Това е колегата ми Питър Джоунс.
	Джоунс се здрависа с Ал-Тани и се усмихна.
	— Заповядайте насам — покани ги асистентът, — емирът ви очаква в салона.
	Кабрило последва Ал-Тани, Джоунс вървеше по петите му.
	Влязоха в обширно фоайе с мраморен под, от двете му страни се извисяваха стълби, които водеха към горните етажи. Имаше няколко мраморни статуи, подредени с вкус около голяма полирана махагонова маса по средата, с огромен букет цветя отгоре. Две прислужници, облечени в униформи, се суетяха наоколо, а в ъгъла един иконом с черен фрак надзираваше техник, който нагласяваше прожектора, насочен към картина — по всичко личеше, на Реноар.
	Ал-Тани прекоси фоайето и продължи по коридора, който водеше към обширно помещение с цяла огледална стена, обърната навън към водата. Помещението сигурно беше около осемстотин квадратни метра с много места за сядане, обособени около високи растения в саксии. В салона имаше няколко плазмени телевизора, даже и роял.
	Емирът седеше на рояла, спря да свири, когато мъжете влязоха.
	— Благодаря ви, че дойдохте — каза той и се изправи.
	Приближи се до Кабрило и протегна ръка.
	— Хуан — усмихна се той, — винаги се радвам да ви видя.
	— Ваше превъзходителство — поздрави Кабрило с поклон и представи Джоунс, — това е колегата ми Питър Джоунс.
	Джоунс пое протегнатата ръка на емира и я стисна здраво.
	— За мен е удоволствие — рече емирът и махна към диваните наблизо. — Да седнем тук.
	Четиримата мъже заеха местата си и един сервитьор изникна като по магия.
	— Чай и сладкиши — нареди емирът.
	Сервитьорът изчезна също така бързо, както се беше и появил.
	— Какъв беше крайният резултат в Исландия? — полюбопитства той.
	Кабрило му разказа подробно. Емирът кимна.
	— Ако хората ви не бяха там и не бяхме направили размяната — въздъхна той, — кой знае къде щях да бъда сега.
	— Ал-Халифа е мъртъв, ваше превъзходителство — изтъкна Кабрило, — така че една тревога по-малко.
	— Въпреки това — настоя емирът — искам Корпорацията да направи пълна оценка на сигурността ми и на заплахите към правителството ми колкото е възможно по-бързо.
	— Ще го направим с радост — отвърна Кабрило, — но в момента има нещо по-спешно, за което бихме желали да поговорим.
	Емирът кимна.
	— Моля ви, разбира се.
	Кабрило започна да обяснява.


	47.

	Трите товарни контейнера, пълни с отровни молитвени килимчета, стояха до стената на карго терминала на летището в Риад зад телена ограда, която ограждаше пространство колкото няколко футболни игрища. Ако не оставаше толкова малко време до хаджа, килимчетата вече щяха да бъдат преместени и разтоварени. Но сега, след като бяха закъснели толкова, бяха слезли надолу в списъка с приоритетите. Ал-Шейх щеше да сметне за успех, ако бяха застлани на земята около Кааба един ден преди началото на хаджа.
	В момента главният организатор беше ангажиран с по-неотложни дела.
	Заедно с молитвените килимчета имаше близо един милион пластмасови бутилки с вода, които трябваше да бъдат доставени, десет хиляди преносими тоалетни трябваше да се добавят към вече съществуващите, плюс шест напълно оборудвани палаткови станции за оказване на първа помощ покрай периметъра и десет хиляди преносими кофи за боклук.
	Кашони с отпечатани диплянки и книжки, безплатни корани и пощенски картички, както и с туби слънцезащитен крем стояха върху палетите. Храна за поклонниците, шест хиляди метли за работниците, за да почистват всекидневната мръсотия, чадъри, в случай че завали. Вентилаторите от два огромни сандъка трябваше да се монтират в огромната постройка около Голямата джамия и да осигурят проветряването.
	Ал-Шейх обаче нямаше нищо общо с осигуряването на безопасността.
	Тя беше грижа на тайната полиция на Саудитска Арабия.
	На отделно място в карго терминала камиони вече товареха охранителната техника за Мека — цялостно оборудвано съоръжение за охрана и контрол с възможност за радио- и видео връзка на живо; сто хиляди патрона и сълзотворен газ в случай на безредици; хиляда преносими пластмасови белезници; четирийсет специално обучени кучета в клетки, храна и резервни нашийници и каишки; както и дванайсет бронетранспортьора, четири танка и хиляди войници.
	Ежегодното поклонение беше огромно мероприятие и саудитското кралско семейство поемаше всички разноски.
	Ал-Шейх погледна подложката с листове и отбеляза камиона, който напускаше сградата.


	Емирът отпиваше от горещия си чай и слушаше Кабрило в продължение на близо двайсет минути, без да го прекъсне. Най-сетне настъпи тишина.
	— Ще ми позволите ли да ви разкажа накратко историята на исляма?
	— На всяка цена — съгласи се Кабрило.
	— За ислямската религия съществуват три важни места: две в Саудитска Арабия и третото в Израел. Първото, и най-святото, е джамията „Ал-Харам“ в Мека, където се намира Кааба; второто е „Масджид ал-Набауи“, джамията на пророка в Медина, в която се намира гробът на Мохамед. Третото е „Масджид ал-Акса“ в Йерусалим, Скалният купол, където Мохамед слязъл от коня си, за да говори с Аллах — емирът замълча и отпи от чая си, след което продължи нататък: — Кааба е от изключително значение за мюсюлманите; това е мястото, към което насочват молитвите си по пет пъти на ден. Това е основата на вярата ни. Зад покривалата, които скриват святото място Кааба, вътре в самата сграда, има черен камък, който Ибрахим, или както го наричате вие Авраам, открил и поставил там преди много векове.
	Кабрило и Джоунс кимнаха.
	— Както споменахте, широко разпространено е вярването, че метеоритът бил изпратен от Аллах на вярващите — добави емирът.
	— Можете ли да опишете камъка? — вметна Джоунс.
	Емирът кимна.
	— Докосвал съм го лично много пъти. Камъкът е кръгъл, с диаметър около трийсет сантиметра и черен на цвят. Според мен тежи около петдесетина килограма.
	— Такива са горе-долу и размерите на метеорита, — открит в Гренландия — рече Кабрило.
	Върху лицето на емира се изписа тревога.
	— Има нещо, което забравих да спомена, ваше превъзходителство — продължи Кабрило. — Нашите учени са сериозно притеснени, че гренландският метеорит може да съдържа вирус, а той може да бъде изпуснат, ако сферата бъде разцепена.
	— Какъв вид вирус? — попита емирът.
	— Такъв, който поглъща кислород с тревожна скорост — отвърна Кабрило, — създава вакуум, който засмуква всичко наоколо към центъра.
	— Армагедон — прошепна емирът.
	— Трябва да вляза в Саудитска Арабия — бързо додаде Кабрило, — за да го спра.
	— Това, приятелю мой, е много по-трудно, отколкото ти се струва — увери го емирът. — След Войната в Залива през 2003-та отношенията ми с крал Абдула са доста деликатни. Продължителното поддържане на Съединените щати, това, че пуснах войски и позволих построяването на огромна военновъздушна база, предизвика огромна пукнатина в отношенията ни — поне публично. За да угоди на консервативно настроеното мнозинство в страната си и да се задържи на власт, той публично осъди действията ми.
	— Вероятно, ако му обясните заплахата, той ще се съгласи — предположи Джоунс.
	— Ще опитам — отвърна емирът. — Процедурата е бавна и мудна.
	— Ще пробвате ли? — настоя Кабрило.
	— Разбира се. Но дори и да ви разреши да помогнете — рече емирът, — възниква друг проблем. И той е доста сериозен.
	— Какъв е? — поиска да разбере Кабрило.
	— Само мюсюлмани могат да влизат в Мека.


	Скот Томпсън се обливаше в студена пот.
	Доктор Бърг беше завързал нещо като очила за видеоигра на очите му и беше стегнал здраво ремъка. Дотук Томпсън се беше държал твърдо. Бяха му инжектирали серум на истината, който не беше подействал; бяха го разпитвали без почивка през последните няколко дни и бяха карали близките му да се обаждат по телефона от Съединените щати и да му казват какво ще им се случи, ако не сътрудничи.
	Нищо не можа да го принуди да проговори.
	Томпсън беше обучен за такива случаи и стратегията на поведение беше набита здраво в главата му.
	Беше се научил да се справя със серума на истината, непрекъснато го бяха обучавали как да издържа на разпити и много добре знаеше, че каквото и да му казват, Съединените щати няма да навредят на невинни хора, за да го накарат да проговори.
	Но никой не го беше подготвил за това.
	Томпсън усети дъха на Бърг в ухото си:
	— Скот — каза лекарят, — след секунда пред очите ти ще се появят цветни светлини. След известно време те ще ти причинят епилептични припадъци и жестока болка, все едно ти забиват пирони в главата. Ако се наложи да повърнеш, а ще се наложи, вероятно няма да можеш да си мръднеш главата, така че внимавай да не вдишаш повърнатото. До мен има сестра, която ще го чисти със специален уред. Разбра ли ме?
	Томпсън леко помръдна глава.
	— Давам ти последна възможност да кажеш всичко, което знаеш, преди да започна. Искам да си наясно, че рядко използваме тази техника, защото много малко хора издържат на нея. Тя предизвиква вегетативни и кататонни разстройства и в някои случаи дори води до смърт. Разбра ли ме какво ти казах?
	Командир Грант стоеше в дъното на лечебницата. Не можеше да гледа това, което се случваше, и направи знак, че си тръгва. Бърг му махна за довиждане. После се приближи до компютъра и вкара нужните команди.
	Томпсън започна да се гърчи и после изви гръб, изпъвайки каишите.
	Мяташе се върху масата като риба на сухо.


	Беше два часът следобед в Катар и девет часът сутринта във Вашингтон, когато Овърхолт вдигна телефона си. Кабрило каза направо:
	— В Катар съм. Мислим, че Хикман може да се опита да удари едно от трите най-важни места за исляма.
	— Кааба, гробът на Мохамед или Скалният купол — рече Овърхолт. — Научих си урока.
	Вчера Овърхолт беше прекарал часове със специалиста по ислям на Управлението и беше изчел всичко, подготвено му от изследователския отдел.
	— Браво! — поздрави го Кабрило.
	— В добавка бях накарал Агенцията за национална сигурност да следи всички средства за комуникация на Хикман през последните няколко седмици и най-сетне имам резултат — продължи Овърхолт. — Свързал се е с Петер Вандервалд — даже една от водещите компании на Петер снощи му е изпратила пакет в Саудитска Арабия.
	— Петер Отровата? — попита Кабрило.
	— Същият.
	— Някой трябва да се погрижи за него — рече Кабрило.
	— Пуснах заповед — съобщи му Овърхолт. — Екип за „мокри поръчки“ го издирва.
	— Говорил ли си скоро с Ханли? — попита Кабрило.
	— Да, обясни ми какво са открили хората ти в Мейдънхед. Сигурни сме, че е някоя отрова, доставена от Вандервалд.
	— Напръскали са с нея килимчетата — подчерта Кабрило.
	— Уверен съм, че е запечатал херметически контейнерите, иначе пилотите щяха да се разболеят и да катастрофират със самолета на път за Саудитска Арабия. Хикман е луд, но не е глупак. Ще възникне проблем, когато контейнерите бъдат отворени.
	— А това може да стане всеки момент.
	Факсът в кабинета на Овърхолт започна да печата. Той завъртя стола си към него, вдигна листовете, плъзна се обратно към бюрото си и ги прегледа.
	— Според мен ще удари Скалния купол и ще обвини израелците за всичко — предположи Овърхолт.
	— Спомняш ли си яхтата, която превози метеорита до Фарьорските острови и беше завладяна от нашата фрегата?
	— Разбира се — потвърди Кабрило.
	— Пратих специалист от Управлението. Най-сетне е накарал командира им да проговори.
	— И?
	— Преди две седмици Хикман пратил друг екип в Израел да сложи на Скалния купол видеокамери и експлозиви. Ако успее да открадне камъка на Авраам, явно планира да го занесе в Йерусалим и да го унищожи по време на взрива, след което да покаже видеото на целия свят.
	— Ами операцията в Саудитска Арабия? — попита Кабрило. — Разкрил ли е нещо за нея?
	— Явно не знае нищо. Хикман изглежда е разделил операцията и е използвал друг отряд.
	— Искам да ми направиш една услуга — помоли Кабрило.
	— Каква е тя?
	— Извади досиетата на целия военен персонал в Катар.
	— За какво са ти?
	— Искам да знам кои са мюсюлмани — каза Кабрило.
	— Кой ще ги ръководи в Мека?
	— Не се тревожи, разполагам с точния човек.


	„Орегон“ тъкмо влизаше в Гибралтарския проток, когато Ханли затвори телефона, след като приключи разговора си с Кабрило. Пресегна се към копчето на интеркома и го натисна.
	— Касим и Адамс в командната зала незабавно — нареди той. — Касим и Адамс в командната зала незабавно.
	Докато ги чакаше да дойдат, се обърна към Стоун.
	— Промени курса към Израел, до най-близката до Йерусалим точка, която можеш да намериш.
	Стоун изкара картата на монитора. Пристанище Ашдод беше най-близко. Вкара командите и навигационната програма сама се презареди. В същия миг Адамс влезе в командната зала.
	— Да, сър — представи се той.
	— Искам да приготвиш вертолета и да оставиш Касим в Танжер, Мароко.
	— После къде да отида? — попита Адамс.
	— Презареди и се върни обратно на „Орегон“.
	— Тръгвам веднага — заяви Адамс и излезе.
	След няколко минути пристигна и Касим.
	— Готов ли си да ръководиш операция? — попита Ханли.
	— Да, сър — потвърди мъжът и се усмихна.
	— Само Кабрило има достъп до личните данни — продължи Ханли, — но ми каза, че си мюсюлманин. Вярно ли е?
	— Да, сър.
	— Добре — рече Ханли. — Челинджърът се отправя от Катар към Мароко. Искаме от теб да ръководиш отряд в Мека.
	— С каква цел, сър? — попита Касим.
	— Ти — бавно рече Ханли — ще спасиш най-святото място за исляма.
	— За мен ще е чест, сър.


	48.

	Хикман не се тревожеше от факта, че е в Мека, а не е мюсюлманин. Мразеше исляма и всичко, което представляваше тази религия. След като се срещна с дванайсетимата индийци националисти в апартамента в Риад в четири следобед и ги инструктира, всички заедно се отправиха на десетчасово пътуване към Мека и Кааба в откраднат камион с надпис на арабски от едната страна, който означаваше „Кралска чистота“. Бяха облечени в дълги бели развяващи се одежди и всеки имаше метла, кофа, шпакла и четки.
	Хикман беше платил на един фалшификатор да напише писмо на арабски, в което се обясняваше, че са тук да отстраняват дъвките, полепнали по земята. В яркожълта пластмасова санитарна количка, зад бялото брезентово перде, сложи метеорита и няколкото флакона, които Вандервалд му беше изпратил с последната си доставка. Всички до един от хората му имаха по парче експлозив С-6 с малък таймер, залепен с лепенка за кръста. На крака на всеки, скрит под робите, с които бяха облечени, висеше по един пистолет за всеки случай.
	Ванът спря пред една от вратите, които водеха към огромната джамия.
	Хикман и останалите слязоха от камиона, свалиха количката, кофите и метлите и се отправиха към пазача. За тази цел Хикман неуморно беше учил, освен арабски и езика на тялото. Подаде документа и каза:
	— В името на милостивия Аллах, дойдохме да почистим светото място.
	Времето напредваше, пазачът беше уморен и джамията затворена.
	Нямаше причина да се усъмни, че мъжете са дошли за нещо друго, а не за това, което казваха — пусна ги, без да каже нито дума. Като буташе количката пред себе си, Хикман зави по един коридор, който водеше към вътрешността на храма.
	Щом влезе вътре, сложи малка маска с филтър върху носа и устата си, после нави тюрбана си така, че да се виждат само очите му. Направи знак на индийците да се разпръснат и да сложат взривовете наоколо, и се отправи право към Кааба.
	Четирима високи мъже с парадни униформи стояха на пост до всеки ъгъл. На всеки пет минути се отделяха от черното покривало, марширувайки с високо вдигнати крака като бифйтърите пред Бъкингамския дворец. Всеки часовой маршируваше от ъгъла, в който беше застанал, към следващия по посока на часовниковата стрелка, после спираше и чакаше. Тъкмо се бяха престроили, когато Хикман мина наблизо с количката.
	Бръкна в нея, извади бързо един от спрейовете и го насочи към най-близкия часовой. Мъжът остана неподвижен за секунда, после се свлече на колене, по гърди и накрая по лице върху мраморния под. Хикман бързо се пъхна с количката под покривалото.
	Спусна се към камъка на Авраам, изкърти го от сребърната рамка с късия метален прът, който беше скрил в количката. Бързо го замени с метеорита от Гренландия и пъхна черния свещен камък под белия брезент. После скри зарядите с експлозиви по периметъра на постройката. Вандервалд му беше обяснил, че ефектът от паралитичния газ, който му бе доставил, трае между три и четири минути. След това човекът, вдишал от него, щеше да се свести. Хикман забута количката към коридора.
	Индусите работеха бързо; шестимата, които бяха най-близо до коридора, вече чакаха в тунела. Няколко минути по-късно дойдоха още двама, после и още двама.
	Видя как последната двойка прекосява тичешком огромното мраморно пространство.
	Последван от индусите, Хикман избута количката покрай пазача на входа.
	— Какво правиш? — учуди се пазачът.
	— Хиляди извинения — рече Хикман на арабски, като продължаваше да бута количката към камиона, — отвътре ни казаха, че трябвало да дойдем да чистим утре вечер.


	Хикман и останалите се качиха на камиона и точно тръгваха, когато часовоят се свести. Размърда се, успя да седне върху мрамора и се огледа да види дали някой не е видял случилото се с него. Явно никой не беше забелязал нищо. Часовоят на другия ъгъл беше с гръб към него, както изискваше обичаят. Изправи се на крака и си погледна часовника. Минута и трийсет секунди, преди да се сменят. Часовоят реши да запази припадъка си в тайна. Знаеше, че ако каже на някого, ще го сменят преди хаджа.
	Цял живот беше мечтал да бъде церемониална стража. Лек сърдечен пристъп или хранително отравяне нямаше да разрушат мечтата му.


	Хикман насочи шофьора към пътя, който водеше към град Рабих на Червено море.
	Щом стигнеха, индийците щяха да се скрият в къщата, която бе наел. Утре вечер щяха да пътуват до Медина. Хикман нямаше да прекара нощта в Рабих — на пристанището го чакаше кораб. На зазоряване щеше да е на борда му и да отплава на север.


	Овърхолт седеше в Овалния кабинет. Беше приключил с доклада и се беше облегнал назад.
	— Страшно се обърка всичко, Лангстън — рече президентът.
	Овърхолт бавно кимна.
	— Отношенията ни със Саудитска Арабия са по-лоши от всякога — допълни президентът. — Откакто сенатор Грант прокара резолюцията, заклеймяваща кралството като родина на атентаторите от 11 септември, и Конгресът наложи специален данък върху суровия саудитски петрол, дипломатите ни не могат даже среща да си уредят. Според последните проучвания по-голямата част от американците смятат, че е трябвало да нападнем Саудитска Арабия, а не Ирак, а сега ти ми казваш, че някакъв луд американски милиардер планира да съсипе светините в страната.
	— Знам, че е буре с барут, господин президент.
	— Буре с барут! — избухна президентът. — Много по-лошо от това е. Ако Хикман е заразил килимчетата и е подменил камъка на Авраам, и теориите ти се окажат верни, според мен могат да се случат три неща: първото е сигурно — саудитците ще прекратят доставките на петрол за Щатите. Това ще ни вкара в нова рецесия, а още не сме излезли от последната — ще бъде шок, на който икономиката ни не може да издържи. Второ, фактът, че Хикман е американец, ще разгори войната с терористичните елементи. Ще заприиждат на талази към Щатите, за да всяват хаос. Да си го признаем, границите ни с Канада и Мексико са като сито. Понеже не сме издигнали стени, не можем да направим кой знае какво, ако някой реши да влезе в страната. Третото вероятно е най-лошото. Ако гренландският метеорит бъде разбит и от него се разпространи вирус, подобен на този от мострата от Аризона, първите две неща няма какво да ги мислим. Кислородът може да бъде изсмукан от атмосферата като вода в канал и всички ще дишаме прах.
	Овърхолт замислено кимна.
	— С първите две лесно ще се оправим, ако е истина това, което лекарят на ЦРУ е разбрал от заловения командир: че Хикман възнамерява да стовари цялата вина за случилото се върху израелците.
	— За жалост, не успях да отбия израелците от американската помощ, колкото и да се мъчих. Арабският свят вярва, че Съединените щати и Израел са здраво свързани — и е така. Ако вината се стовари върху Израел, той ще бъде нападнат от войските на всички арабски държави. И знаем какво ще стане тогава.
	— Израелците ще използват ядрено оръжие — изрече на глас мисълта му Овърхолт.
	— Тогава какво ни остава? — попита президентът. — Казвай.
	— Единственият начин да се справим с положението е да унищожим килимчетата, да заловим Хикман и по някакъв начин да разменим отново метеоритите, ако вече ги е подменил, а после претърсим святото място за експлозиви.
	— Без саудитското правителство да разбере какво правим — допълни президентът. — Това е почти невъзможно.
	— Господин президент — попита Овърхолт, — имате ли по-добра идея?


	На 4 януари 2006 година в пет часа сутринта катарско време телефонът в хотелския апартамент на Кабрило звънна и го събуди.
	— Аз съм, Хуан — рече Овърхолт. — Срещата ми с президента приключи и ти предавам заповедите му.
	Кабрило седна в леглото.
	— Каква е присъдата?
	— Иска да се направи без сътрудничеството на саудитците — обясни Овърхолт. — Съжалявам, но само така може да стане според нас.
	Кабрило въздъхна и звукът се понесе по телефонната линия.
	— Остават шест дни до поклонението, когато два милиона поклонници ще се съберат в Мека и Медина, и за какво искаш да изпратя вътре отряд?
	— Първо, намираш Хикман — продължи с указанията Овърхолт — и разбираш какво е положението с метеорита; ако е подменил с него камъка на Авраам, го връщаш обратно на мястото му. После претърсваш джамиите „Ал-Харам“ и „Ал-Набави“ за експлозиви, които да избухнат по време на хаджа. След това заедно с хората ти изчезвате от Саудитска Арабия, преди някой да е разбрал, че сте били там.
	— Не обичам да говоря за пари, когато започнеш да си фантазираш — вметна Кабрило, — но имаш ли представа какво ще струва това на Съединените щати?
	— Осем цифри? — предположи Овърхолт.
	— Може би девет — отговори Кабрило.
	— Значи можеш да го направиш?
	— Може би, но се нуждая от всички ресурси на Министерство на отбраната и от помощта на цялото разузнаване.
	— Каквото кажеш — съгласи се Овърхолт, — ще се погрижа да го изпълнят.
	Кабрило затвори и набра един номер.


	След час, докато Кабрило още взимаше душ в хотела, Хали Касим излезе на пистата пред хангара в единия край на американската военновъздушна база в Катар. Там имаше трийсет и седем мъже — всички мюсюлмани от военния контингент на Щатите от Диего Гарсия* в Индийския океан до континентална Африка. Всичките бяха превозени с военни самолети от базите си до Катар.
	[* Голям коралов атол в архипелага Чагос в Индийския океан, близо до остров Мавриций. — Б.пр.]
	Никой не знаеше защо са изпратени тук.
	— Господа — рече Касим, — стройте се.
	Мъжете се строиха и зачакаха с кръстосани на гърба ръце. Касим прегледа списъка с имена.
	Вдигна очи и се обърна към мъжете:
	— Казвам се Хали Касим. Служил съм седем години във военноморския флот на Съединените щати като офицер в подводна диверсионна група, преди да се прехвърля в частния сектор. Върнат съм на активна служба с президентски указ и съм повишен в чин за целите на настоящата операция. Според списъка ми следващият по ранг тук е капитанът от военновъздушните сили Уилям Скътър. Моля капитан Скътър да излезе крачка напред.
	Висок, слаб чернокож мъж в синя униформа на американските военновъздушни сили пристъпи две крачки напред.
	— Капитан Скътър — обяви Касим — е моят заместник-командир. Моля застанете до мен с лице към строя.
	Скътър направи няколко крачки, завъртя се на пети и застана до Касим.
	— През следващите няколко часа капитан Скътър ще ви разпредели на отряди според чиновете и войските, в които сте служили — продължи Касим. — Сега искам да обясня защо сте избрани да дойдете тук днес. Първо и преди всичко, вие сте войници от американската армия; второ и много важно за тази мисия, всеки от вас е посочил исляма като религия в документите си. Има ли някой, който да не е мюсюлманин? Ако има, да излезе крачка напред.
	Никой не помръдна.
	— Много добре, господа — каза Касим, — нуждаем се от вас за специална операция. Моля да ме последвате в хангара, където има столове и можем да поговорим. Щом се настаните, ще ви обясня.
	Касим, последван от Скътър, се запъти към постройката.
	Мъжете тръгнаха в колона по един. Подиумът беше ограден с няколко черни дъски, имаше няколко дълги сгъваеми маси с различни оръжия и апаратура отгоре, машина за вода и пет реда черни пластмасови сгъваеми столове.
	Мъжете се настаниха по местата си, а Касим и Скътър застанаха отпред.


	49.

	Дори в държава, толкова стриктно спазваща традициите като Саудитска Арабия, модерният свят все пак намираше начин да се наложи над миналото. Джамията на пророка в Медина беше пример за това. Строежът на масивното здание беше започнал през 1985-а и беше завършил през 1992-ра, разширявайки и осъвременявайки комплекса. Святото място беше уголемено петнайсет пъти и обхващаше площ от 170 000 квадратни метра. Допълнителното пространство позволяваше събирането на близо 750 000 души едновременно. Бяха добавени три нови сгради заедно с огромен двор, покрит с мраморни плочи, образуващи различни геометрични фигури. Двайсет и седем допълнителни дворове, покрити със сложни разгъваеми шатри, проблясващи на хоризонта, плюе още две големи площи, заслонени с шест гигантски механични чадъри, които можеха да се отварят и затварят в зависимост от времето.
	Шест минарета, извисяващи се на 120 метра, бяха издигнати наоколо — на върха на всяко стърчеше огромен полумесец, който тежеше близо пет тона. На отделни места имаше добавени орнаменти и позлата и различни архитектурни детайли бяха осветени с лампи и прожектори.
	Съоръженията бяха изцяло ремонтирани. Бяха монтирани ескалатори, които да качват поклонниците до най-горните етажи, и бе изградена гигантска климатична система. Охлаждащата система, една от най-големите проектирани някога, изпомпваше шейсет хиляди литра студена вода в минута през тръбите, които бяха прокопани под най-ниския етаж.
	Цялата система се контролираше от команден център на шест километра от джамията.
	Реконструкцията на джамията на пророка и изграждането на допълнителните съоръжения около Кааба в Мека беше струвало на правителството на Саудитска Арабия близо 20 милиарда долара. Основният изпълнител на огромния строителен обект беше компания, собственост на семейството на Осама бин Ладен.


	Водачът на индийските наемници отново огледа диаграмите. Преди да се качи на кораба в Рабих, Хикман беше дал ясно да се разбере, че иска гробът на Мохамед в джамията на пророка да бъде унищожен. Фактът, че Бин Ладен се беше възползвал от реконструкцията, го изпълваше с гняв — Хикман искаше да изтрие построеното от лицето на земята.
	Десет пъти по-голям бонус от предварително уговореното заплащане очакваше индийците, ако успееха.
	Дотук им беше даден един милион в злато — царска отплата в собствената им страна. Дори разделен на дванайсет, щеше да стигне на всеки един от тях да изживее остатъка от дните си охолно. Обещаните допълнително десет милиона щяха да ги направят наистина богати.
	От тях се искаше само да идат до Медина, да се промъкнат в подземните тунели под джамията, в които минаваха тръбите със студена вода, да сложат експлозивите, както беше обозначено на диаграмата, и да стигнат до Рабих, където Хикман беше уредил друг кораб да ги вземе и да ги превози през Червено море до Порт Судан в Египет.
	Там щеше да ги чака самолет със златото и няколко пазачи. Щяха да прекарат следващите три дена в Порт Судан. Щом джамията на пророка бъдеше унищожена сутринта на десети, когато щеше да започне хаджът, самолетът щеше да ги откара обратно в Индия със златото им. Първо резултат, после плащане — Хикман си беше научил урока преди десетки години.


	Най-важното за една успешна операция е никога да не се осланяш на една-единствена система. Операция „Пустиня-1“ по време на кризата със заложниците в Иран през 1980-а беше доказателство за това. Президентът искаше да се справи с минимален брой хеликоптери и щом първата машина излезе от строя, цялата мисия се провали.
	Когато пред теб стои въпросът дали да имаш едно оръжие или хиляда, винаги трябва да избереш максималния брой. Системите се провалят, бомбите не избухват, оръжията засичат.
	И Касим, и Скътър съзнаваха този факт.
	— Сър, основната заплаха в момента са товарните контейнери в Риад — рече Скътър. — Вече имате потвърждение, че са били доставени. Щом бъдат отворени — което трябва да стане преди началото на хаджа, всичко останало отива на заден план — цялата операция може да се провали.
	— Един случай на смъртоносна зараза и Саудитска Арабия ще затегне контрола — съгласи се Касим.
	Двамата мъже стояха пред карта, закачена на дъската насред хангара. На масата отстрани имаше цял куп катарски паспорти и документи за поклонението за Касим и всеки един от трийсет и седемте членове на отряда. Официалните служители на емира цяла нощ се бяха трудили над тях. Понеже бяха истински, а не фалшификати, щяха да издържат на проверката на саудитските власти. Саудитски визи обикновено се издаваха на катарците без проблеми и мъжете можеха да влязат безпрепятствено в кралството.
	— После пращаме вътре два отряда от по четирима души — продължи Касим. — Така ни остават трийсет души, с които да влезем в Мека.
	Скътър посочи към въздушната карта, която Агенцията за национална сигурност беше изпратила по факса в Катар.
	На снимката се виждаше дворът на карго терминала на летището в Риад.
	— По номерата от товарителницата, които хората ви са открили в Англия, знаем, че контейнерите се намират тук.
	Скътър огради трите контейнера с маркер.
	— Много добра идея — отбеляза Касим, — написали са номерата на покривите на всички контейнери, така че кранистите да могат да ги виждат. Иначе щяхме да изгубим много време да ги търсим.
	— Щом двата отряда пристигнат на място — попита Скътър, — как искате да действат?
	— Обезопасяват и премахват — отвърна Касим. — Щом се уверим, че още са запечатани, трябва да ги качим на камиони и да ги закараме в пустинята, докато решим какво да правим с тях — дали да ги унищожим веднага, или да ги преместим на безопасно място.
	— Прочетох личните досиета — каза Скътър. — Имаме офицер на име Колган, който служи във военното разузнаване и е работил под прикритие.
	— Колган? — учуди се Касим. — Звучи ирландско.
	— Приел е исляма в колежа — обясни Скътър. — Има образцово досие, в него пише, че е уравновесен и методичен. Мисля, че ще може да се справи с това.
	— Върви и го подготви — нареди Касим, — и подбери останалите от отряда му. После ги качи на следващия самолет от Катар за Риад. Според хората на емира има редовен полет вечерта в шест.
	— Много добре, сър — рече Скътър.
	— Остават ни джамиите в Мека и Медина — продължи Касим. — Аз ще ръководя отряда в Мека, а ти ще поемеш Медина. И двамата имаме по четиринайсет мъже на разположение, главната ни цел ще бъде да открием и обезвредим взривните устройства, които вероятно Хикман е поставил. Влизаме, претърсваме, обезвреждаме и се махаме, без да ни забележат.
	— Ами ако Хикман е подменил метеоритите?
	— Моите хора работят по случая, докато говорим — увери го Касим.


	Водачът на индийците гледаше през прозореца на къщата в Рабих. Слънцето беше ниско, над хоризонта и скоро щеше да падне мрак. От Рабих до Мека беше близо триста километра, или четири часа път с кола. Щом пристигнеха, щяха да имат нужда от няколко часа, за да проверят разположението, да намерят шахтата вън от джамията, през която се проникваше в тунела и която Хикман беше отбелязал върху диаграмата. После щяха да влязат.
	Щеше да им трябва по-малко от час да поставят експлозивите и да се измъкнат обратно през тунела.
	После четири часа път обратно до Рабих. Ако индийците искаха да са на кораба към Египет до изгрев-слънце, утре, 6 януари, както беше предвидено, трябваше веднага да тръгват.
	След като провери още веднъж сандъка с експлозивите, водачът даде знак да го изнесат и натоварят на камиона. Осем минути по-късно вече караха надолу по пътя към Медина.


	Ханли се увери, че думата на Овърхолт този път е златна. Получаваше всичко, което поискаше. И то бързо.
	— Готови сме да излъчваме — съобщи му Овърхолт по телефона. — Отвори линка и провери качеството на картината.
	Ханли махна на Стоун, който отвори изображенията на монитора. Камери на входа и изхода на Суецкия канал показваха преминаващите кораби толкова ясно, сякаш човек стоеше на брега.
	— Красота — възхити се Ханли.
	— От какво друго имате нужда? — попита Овърхолт.
	— Управлението разполага ли с агент мюсюлманин в Саудитска Арабия?
	— Имаме петима-шестима — отвърна Овърхолт.
	— Трябва да разберем дали метеоритът е бил подменен — каза Ханли.
	— Дори и нашите хора не могат да влязат зад покривалото. Четирима часовои пазят периметъра непрекъснато.
	— Но могат да влязат в джамията „Ал-Харам“ — настоя Ханли. — Накарай някого от тях да се приближи колкото се може по-близо до покривалото с гайгеров брояч, после да коленичи и да се помоли. Ако гренландският метеорит е вече вътре, ще засече радиоактивност.
	— Отлично — възкликна Овърхолт. — Веднага ще се заемем и ще ти се обадя, щом разбера нещо. Какво друго?
	— Трябват ни сателитни снимки на двете джамии, колкото се може по-подробни, заедно със строителните планове, етажите, разположението и всичко останало, което можеш да откриеш.
	— Ще накарам да ги съберат максимално бързо и ще ви ги изпратя по сателита и по куриер.
	— Добре. Целта е Корпорацията да се постави на мястото на Хикман и да действа така, както би действал той. Щом получим документацията, ще се съберем и ще планираме как ние бихме разрушили джамията, ако мисията беше наша.
	— Ще бъда в кабинета си през цялото време — увери го Овърхолт. — Ако разберете нещо — или имате нужда от нещо — звънете по всяко време.
	— Блгодаря, сър. Ще изпълним възложената ни задача.


	След като се приземи в Тел Авив, Кабрило си взе кола под наем и се приближи с нея колкото можа по-близо до Скалния купол. Влезе през портата близо до джамията „Ал-Акса“, после прекоси двора, в центъра, на който се намираше Скалният купол. Целият комплекс беше разположен върху площ от близо трийсет и пет акра с градини и фонтани и най-различни светини. Дворът беше претъпкан с туристи и учени.
	Кабрило влезе в сградата и се загледа в осветената с прожектори скала.
	Ясно личеше, че някога това е било планински връх — скалата стърчеше, изложена пред погледите на всички — но историята, а не някакво физическо свойство на скалата, превръщаше мястото в светиня. Във всички случаи скалата изглеждаше като хиляди други наоколо.
	Кабрило напусна Скалния купол и се отправи под земята към Масала Маруан.
	Масала Маруан се намираше под калдъръмения двор в най-югоизточния ъгъл на комплекса. Обширното подземие, известно още като Конюшните на Соломон, беше с купол отгоре, разделено с дълги прегради от колони и арки. По-голямата му част беше открита и сега се използваше като допълнително пространство за петъчните молитви.
	В прохладата на подземието Кабрило усети как историята се просмуква в костите му.
	Милиони души бяха преминали от тук през вековете, търсейки по-близко съприкосновение със своя Бог. Подземието беше тихо, чуваше се само ромоленето на водата, която течеше от някакъв далечен извор, и за миг Кабрило усети колко пагубни бяха плановете на Хикман. Някъде в същия този миг имаше един мъж, обзет от омраза и изпълнен с желание за мъст заради мъртвия си син, който искаше да заличи от света три такива свети места. Кабрило почувства как го побиха тръпки. Милиони хора се бяха сражавали и загинали по тези места и той долавяше духовете им.
	Обърна се да си върви.
	Какъвто и пъклен план да бе замислил Хикман, щеше да започне от тук — и Кабрило и Корпорацията трябваше да го спрат, преди да го е осъществил. Изкачи каменните стълби и излезе отново на двора. Сух вятър духаше около него. Излезе през портата.


	На едно летище близо до Порт Саид в Египет Петер Вандервалд се приземи с един стар „Дъглас“ DC-3. Самолетът беше служил дълго и ползотворно за превозване на товари из целия африкански континент. Машината с два двигателя беше легендарна; хиляди бяха произведени от 1935-та насам и стотици все още летяха. Военният модел на самолета С-47 беше използван много по време на Втората световна война, в Корея и дори във Виетнам, където бяха преоборудвани в бойни машини. Известен бе още като Дакота, Скайтрейн, Скайтрупър и Дъг, но най-често му викаха Гуни Бърд.
	Самолетът, който Вандервалд пилотираше, беше с единия крак в гробището за железни птици.
	Предназначен за старо желязо в Южна Африка, без документи за безопасност и летателна годност, Вандервалд го купи направо за без пари. Честно казано, остана изненадан, че бе успял да стигне с него до Северна Африка. Ако старата птица имаше сили в кокалите за още един полет, можеше да умре достойно.
	Самолетът беше с обикновени колесници. Кабината бе издадена отгоре, а товарното отделение се намираше отзад. Дължината му беше двайсет метра, а ширината на крилата — двайсет и осем.
	Задвижван от два радиални двигателя от по хиляда конски сили, той можеше да прелети две хиляди километра със скорост между 220 и 270 километра в час. С отворени предкрилки можеше буквално да пълзи преди приземяване.
	Във времена, когато самолетите бяха лъскави и гладки като ножове, дъгласът изглеждаше като наковалня. Солиден, непоклатим и винаги готов, самолетът искаше малко и вършеше работа без много шум. Беше пикап на паркинг, пълен с корвети.
	Вандервалд изгаси двигателите и свали прозореца на кабината.
	— Подпри колелата и го напълни — извика той на египетския работник, който го бе напътствал по пистата. — И долей масло. Ще дойдат да го вземат за още един курс.
	После Вандервалд излезе от очуканата кабина, разгъна стълбата и слезе на пистата. След два часа беше в Кайро и чакаше полета си обратно към Йоханесбург. Щом парите бъдеха преведени по сметката му, участието му приключваше.


	Телефонът на Кабрило звънна точно когато стигна до взетата под наем кола.
	— Хоукърът току-що навлезе над Средиземно море — докладва Ханли. — Изглежда се насочва към Рим.
	— Обади се на Овърхолт и накарай да го задържат, когато кацне — нареди Кабрило. — Може Хикман да е решил да се откаже.
	— Съмнявам се.
	— Аз също. Даже според мен изобщо не става дума за това.
	— Тогава как възнамерява да избяга?
	Кабрило се замисли.
	— Не мисля, че иска да бяга. Мисля, че е запланувал самоубийствена мисия.
	Линията замлъкна.
	— Ще вземем това предвид — обади се най-сетне Ханли.
	— Отивам да се срещна с Мосад — рече Кабрило. — Ще ти се обадя след това.


	Слънцето залязваше, когато старият кораб за лов на перли, на който пътуваше Хикман, влезе в Халидж ас-Суейс* в северния край на Червено море. Бяха изминали петстотинте мили от Рабих бавно, но спокойно, и корабът щеше да влезе в Суецкия канал довечера, както беше запланувано. Корабът беше малък и Хикман прекара времето си между малката кабина на кормчията и задната палуба, където въздухът не беше задимен от цигарите, които мъжът палеше една след друга.
	[* Суецкият залив (араб.). — Б.пр.]
	Камъкът на Авраам стоеше увит в брезент на палубата до единствения сак на Хикман. Вътре имаше един кат дрехи, основни тоалетни принадлежности и папка с три скоби, която изучаваше по време на цялото пътуване.


	— Ето с какво разполагам — каза Хъксли, когато влезе в командната зала. — Взех снимките, които Холпърт и хората му са направили в Мейдънхед, изтрих противогазите и използвах биометрична компютърна програма, за да възстановя лицата.
	Ханли взе диска и се приближи до Стоун, който го сложи в драйва на главния компютър. На монитора се появи изображение.
	— По дяволите! — възкликна Ханли. — Изобщо не изглежда така, както го описват.
	— Странно е — съгласи се Хъксли, — но има логика. Ако аз съм саможивец като Хикман, ще искам да изглеждам по възможно най-нормалния начин, така мога да се слея с околните, където и да ида.
	— Предполагам, че и слуховете за Хауърд Хюс са си просто слухове — намеси се Стоун.
	— Давай нататък, Стоуни — подкани го Хъксли.
	Стоун вкара команда. Появи се триизмерно изображение на човек.
	— Това е възстановка на движенията му — продължи Хъксли. — Всеки човек има уникални особености в моториката си. Знаете ли как охраната по казината разобличава измамниците?
	— Как? — попита Стоун.
	— По походката — отвърна Хъксли. — Човек може да се дегизира, да променя външния си вид, дори някои от маниерите си, но никой не се сеща да промени походката или стойката си.
	Стоун си поигра с компютъра и изображението се раздвижи, завъртя и вдигна ръце.
	— Да направим копие и да го пратим на Овърхолт — нареди Ханли. — Може да го даде на израелските власти.
	— Мога да го насложа върху картината от камерите на живо от Суецкия канал — предложи Стоун.
	— Направи го — съгласи се Ханли.


	В момента, в който Ханли разглеждаше снимките на Хикман, осем мъже слязоха от пътническия полет от Катар до Риад и минаха през митницата без проблем. Събраха се извън багажното и се качиха на белия шевролет, който Държавният департамент беше взел под наем от представител на една петролна компания.
	После отидоха в тайната квартира да изчакат падането на нощта.


	— Можем да направим каквото искаш тази вечер — каза шефът на Мосад, израелската разузнавателна агенция, — но не можем да използваме кучета, ще трябва да го направим с агенти, снабдени с химически надушватели. Влизането на кучета в джамия е абсолютно забранено.
	— Ще има ли проблеми? — попита Кабрило.
	— Преди години, когато израелският премиер-министър ходи в Скалния купол, след това имаше бунтове седмици наред. Трябва да го направим бързо и тихо.
	— Хората ти могат ли да покрият напълно целия комплекс?
	— Кабрило — изтъкна мъжът, — Израел е изправен пред терористични бомбени атентати всяка седмица. Ако в „Харам ал-Шариф“ има експлозиви, утре до изгрев-слънце ще си научил.
	— И ще обезвредите всичко, което откриете? — попита Кабрило.
	— Ще обезвредим или премахнем, което от двете е по-безопасно.
	— Господа, моля заемете местата си — подкани Касим.
	Останалите двайсет и осем мъже седнаха. Скътър стоеше до Касим пред черната дъска.
	— Кой от вас никога не е карал мотоциклет? — попита Касим.
	Десетима вдигнаха ръце.
	— Ще ви е трудно, но намерихме инструктори за един блиц курс. Щом приключим тук, излизате и започвате да тренирате. За четири часа трябва да сте наясно с основните неща.
	Десетимата кимнаха.
	— Положението е следното — продължи Касим. — Не можем да влезем в Саудитска Арабия с граждански полет. Рискът да ни хванат е прекалено голям. От тук до Мека са близо хиляда и двеста километра и пътят минава през пустинята, където няма къде да се зареди, така че измислихме следното: емирът е уредил товарен полет, с който да стигнем до Ал-Хедая в Йемен, оттам има по-малко от седемстотин километра до Джеда в Саудитска Арабия по асфалтиран път, който минава покрай Червено море. Емирът е платил на йеменските власти и е опразнил склада на един от дистрибуторите на мотори тук, в Катар, за да ни осигури транспорта. Моторите имат няколко предимства. Първо, можем да прекосим границата над проверовъчния пункт, за да не ни засекат, като минем въпросната отсечка през пустинята и излезем на пътя, щом стигнем в Саудитска Арабия. Второ, има няколко града по пътя, в които можем да заредим с бензин, но са далеч един от друг — моторите обаче могат да стигнат от единия до другия. Трето и най-важно. Всеки от нас ще бъде сам на мотора си, така ако властите спрат някого, мисията няма да бъде застрашена.
	Той погледна мъжете.
	— Някой има ли възражения?
	Никой не се обади.
	— Добре — рече Касим, — тогава мъжете, които се нуждаят от обучение, да последват капитан Скътър на пистата, моторите и инструкторите ви чакат. Останалите да идат да почиват, тръгваме довечера в десет.


	Вандервалд сложи малко одеколон под носа си. Първият курс от полета до дома беше от Кайро до Найроби в Кения и беше претъпкан. В самолета миришеше на потни тела и на агнешкото, което бяха сервирали за вечеря.


	Докато Вандервалд се унасяше в сън, двама души се приближиха до дома му в едно от предградията на Йоханесбург. Промъкнаха се отзад, обезвредиха сложната охранителна система, отключиха задната врата и влязоха. После бавно и методично започнаха да претърсват цялата къща.
	След два часа бяха приключили.
	— Ще се обадя да качат телефона му в главния компютър — рече единият от мъжете, — за да проверят обажданията.
	Набра един номер в Лангли, Вирджиния, вкара кода и изчака сигнала. Компютърът на ЦРУ щеше да вкара номера и да претърси компютърната система на телефонната компания за всички входящи и изходящи обаждания през последния месец. Резултатите щяха да са готови след няколко часа.
	— А сега? — попита другият мъж.
	— Можем да спим на смени, докато чакаме.
	— Колко време ще останем тук?
	— Докато се върне — рече първият и отвори хладилника — или някой друг не се погрижи за него преди нас.


	50.

	Индийците наемници стояха пред шахтата, която водеше към тръбите за охлаждане на водата под джамията на пророка в Медина. Капакът на шахтата се намираше на открито близо до жилищна сграда в дъното на мръсното празно пространство, използвано за резервен паркинг.
	Паркингът беше почти празен, имаше само десетина коли близо до самата сграда.
	Водачът на индийците паркира на заден камиона до капака, сряза катинара с клещи резачи и поведе хората си надолу по желязната стълба към тунела. Щом влязоха вътре, шофьорът и мъжът, който остана да пази, преместиха камиона върху шахтата и зачакаха.
	Бетонният тунел беше с диаметър метър и осемдесет и вътре имаше няколко тръби, обозначени на арабски според предназначението си. Тръбите бяха повдигнати от дъното на тунела върху скоби и отстрани беше оставен малък проход за инспекция. Вътре беше тъмно и прохладно и миришеше на бетон и мухъл. Водачът включи фенерчето си и останалите последваха примера му.
	После тръгнаха в нишка по един към джамията. Бяха изминали близо километър и половина под земята, преди да стигнат до първото разклонение. Водачът погледна джипиеса си. Сигналът беше слаб заради бетонната плоча над главите им, така че извади диаграмата на тунела, която Хикман му беше дал, и прошепна на хората си.
	— Вие, петимата, тръгвате натам — рече той и им посочи накъде. — Ще стигнете до една арка и ще влезете в правоъгълно помещение. Поставете взривовете по пътя на разстоянията, които определихме, и ни чакайте от другата страна.
	Първата група продължи в тунела отдясно, а водачът и останалите тръгнаха наляво.
	След четирийсет и седем минути се срещнаха от другата страна.
	— Сега ще си сменим местата — нареди водачът. — Вие минавате по нашия тунел и проверявате взривовете ни. Ние ще минем по вашия и ще проверим вашите.
	Мъжете тръгнаха в противоположни посоки, като размахваха фенерите си из тунела.
	На всяко от шестте места по коридора наръчи с диаметър трийсетина сантиметра от С-6 и пръчки динамит бяха омотани с лепенка към тръбите. Навсякъде имаше по един цифров часовник, който отброяваше часовете.
	Първият показваше 107 часа и 46 минути. Взривовете бяха настроени да избухнат по пладне на десети, когато джамията щеше да е претъпкана от близо един милион поклонници. Количеството експлозив, което индийците бяха заложили, щеше да превърне храма в руини. Най-големият заряд, който бяха поставили, с двойно повече С-6 и динамит, беше точно на мястото, отбелязано върху диаграмата като гроба на Мохамед.
	Ако взривовете избухнеха, след по-малко от пет дни, вековната история щеше да бъде заличена от лицето на земята.
	Върнаха се обратно през тунела до отвора, който водеше към повърхността, водачът се показа под камиона и се провря отстрани. Приближи се до прозореца, почука и шофьорът свали стъклото.
	— Дай напред! — нареди водачът.
	Щом мъжете се качиха обратно в камиона, той извади катинара, който носеше, и заключи отново капака на шахтата.
	След четири минути под тънката сребърна луна се отправиха обратно към Рабих.


	В шест часа същата сутрин Ханли събра агентите на Корпорацията в заседателната зала на „Орегон“. Корабът беше близо до брега на Тел Авив в Средиземно море и правеше бавни мързеливи кръгове във водата. Ханли наблюдаваше телевизионния екран, на който се виждаше как робинсънът приближава откъм кърмата.
	— Това е председателят — рече той и посочи към вертолета. — Той ще води оперативната. Докато се приземи, искам всички да си прегледате, още веднъж бележките. Има кафе и хлебчета на помощната маса. Ако искате да хапнете нещо, направете го сега. Щом господин Кабрило започне, не искам никакви прекъсвания.
	Ханли се запъти към контролната зала за последните сведения. Взе ги от Стоун и на вратата се сблъска с Кабрило и Адамс.
	— Всички чакат в заседателната зала — съобщи той и тръгна след двамата.
	Когато стигна до заседателната зала, Кабрило отвори вратата и тримата мъже влязоха вътре. Адамс седна на масата, както беше облечен с гащеризона си. Ханли застана до Кабрило, който се качи на подиума.
	— Радвам се да ви видя отново — започна Кабрило, — особено Гъндърсън и екипажа му. Браво, че най-после ви пуснаха — усмихна се той на пилота. — Трябвате ни всички за операцията, която предстои. Току-що се връщам от Тел Авив, имах среща с Мосад. Изпратиха голям екип в джамията на Скалният купол рано тази сутрин, за да претърсят за експлозиви. Не можаха да открият нищо. Нищо конвенционално, ядрено или биологично. Обаче откриха видеокамера, на която мястото й не е там. Била е скрита отстрани в една градина с дървета.
	Никой не каза нито дума.
	— Камерата била свързана с безжичен рутер, който изпращал картината към процесор извън джамията, после по обикновен кабел към сграда наблизо. Мосад се готвеше да проникне в сградата, когато си тръгнах. Скоро ще ме информират за развоя на събитията.
	Мъжете кимнаха.
	— Интересното било, че камерата била поставена високо в небето над Скалния купол и хващала зданието отгоре. За мен това означава, че Хикман, ако е взел камъка на Авраам, планира въздушно нападение, което едновременно да унищожи камъка и да срути Скалния купол. Планът му е да запише унищожението и да го предава по телевизията на целия свят.
	Хората слушаха внимателно.
	— Положението в Мека и Медина е следното — продължи Кабрило. — Касим и един офицер от американските военновъздушни сили ще водят два отряда, съставени от американски войници, които изповядват исляма, за да проверят за бомби. Оставих Питър Джоунс в Катар да координира нещата с емира, който предложи да ни помогне с каквото може. Ще оставя господин Ханли да ви обясни.
	Кабрило слезе от подиума и Ханли зае мястото му. Кабрило отиде до масата с кафената кана, наля две чаши и занесе едната на Адамс, който кимна в знак на благодарност.
	— Както всички знаете, Мека и Медина са двете свети места за исляма. Поради тази причина са недостъпни за всички немюсюлмани. Касим е единственият член от екипа ни, който изповядва исляма, затова беше избран да води отрядите. Емирът уреди товарен самолет да превози универсални мотоциклети за асфалт и планинско каране до Йемен заедно с хората на Касим. Пристигнали са рано сутринта и са се промъкнали през границата със Саудитска Арабия през едно от така наречените уади, или пресъхнали речни корита. По последни данни вече са преминали през саудитския град Сабия и карат на север. После ще се качат на рейсове от обществения транспорт, които ще ги закарат до двете джамии. Щом пристигнат там, ще се пръснат и ще претърсят за експлозиви.
	— Ами товарните контейнери? — попита Холпърт.
	— Както всички знаете — продължи Ханли, — отрядът, който беше в Мейдънхед, откри следи от токсин, с който, предполагаме, са били напръскани молитвените килимчета в контейнерите. Касим изпрати осем души с граждански полет до Риад и те вече са заели позиции около карго терминала, където са складирани контейнерите и чакат да бъдат закарани в Мека. Чисто и просто извадихме късмет там. Ако контейнерите бяха пристигнали навреме, вероятно досега щяха да бъдат разтоварени и токсините щяха да се разпръснат във въздуха. Но Хикман толкова закъснял с доставката, че камионите били пратени да вършат друга работа. Според графика, до който Агенцията за национална сигурност е успяла да се добере, организаторът е преместил датата на доставка за утре, седми. Планът е отрядът да натовари контейнерите и да тръгне към Мека. Някъде по пътя между Риад и Мека трябва да ги унищожим или изнесем от страната.
	В този миг телефонът в заседателната зала иззвъня, Кабрило се приближи и го вдигна.
	— Разбрано — рече той и сложи слушалката обратно на вилката. Ханли го погледна въпросително.
	— Беше Овърхолт — обясни Кабрило. — Агентът му е засякъл радиация близо до покривалото на Кааба. Хикман все пак е успял да размени метеоритите.


	В Лондон Мишел Хънт беше прекарала последните два дни заключена в една хотелска стая. Агенти на ЦРУ я разпитваха непрестанно. Уморена беше, но още им сътрудничеше. Честно казано, ЦРУ беше започнало да осъзнава, че тя не можеше да направи кой знае какво, за да им помогне. Още в началото се бяха отказали от идеята да я карат да се обажда на Хикман. Дори и да имаше мобилен телефон у него, щом видеше, че не се обажда от обичайния си номер, щеше да разбере, че нещо не е наред.
	Бяха уредили самолет да я върне обратно в Щатите и той трябваше да тръгне след час. Единственото, което Хънт можа да направи през всичкото това време, бе да хвърли малко светлина върху живота на Хикман.
	Каза им и последната подробност. Бяха я разпитвали за всичко и тя беше отговаряла. Агентът трябваше само да уточни още няколко дреболии, преди да изпрати доклада си.
	— Добре, обратно към началото — каза той. — Когато сте се запознали за пръв път, казахте, че е дошъл със самолет в Лос Анжелис да инспектира нефтено находище, което е мислел да закупи.
	— Да — потвърди Мишел Хънт, — запознахме се същия ден на обяд в „Касенс“. Една приятелка ми беше подарила куверт за рождения ден. Не бях в състояние да си позволя толкова луксозен ресторант — дори и за обяд — по онова време.
	— Какво се случи след това?
	— Той дойде до моята маса, представи се и аз го поканих да седне — заразказва Хънт. — Прекарахме заедно цял следобед. Вероятно познаваше собствениците, защото когато навалицата за обяд се разотиде, ни оставиха сами. Подреждаха масите за вечеря около нас — но никой не каза нито дума.
	— Останахте ли за вечеря?
	— Не — отвърна Хънт. — Хал уреди да идем със самолет до нефтеното находище преди залез-слънце, за да го види. Предполагам, че искаше да ме впечатли.
	— Значи отидохте до находището и го огледахте през прозореца на самолета?
	— Нямаше прозорци. Беше биплан.* Седях на задната седалка.
	[* Самолет с две крила, разположени едно над друго — Б.пр.]
	— Чакайте, с две места ли беше?
	— Стар „Стиърмен“, ако не ме лъже паметта — каза Хънт.
	— Кой пилотираше? — поинтересува се агентът.
	— Ами Хал, кой друг?
	— Господин Хикман може да управлява самолет? — бързо попита агентът.
	— Тогава можеше, щом Хауърд Хюс го правеше, Хал нямаше как да остане по-назад.
	Агентът се спусна към телефона.


	— Това добавя нов слой към картината — отбеляза Ханли. — Сега не само трябва да вземем камъка на Авраам от Хикман, ами трябва и да го подменим, без да ни усетят. Президентът ни информира, че иска да държим саудитското правителство далеч от операцията, ако е възможно.
	В този миг един от стоинчовите монитори в заседателната зала се включи. Екранът беше разделен наполовина вертикално и отляво се виждаше Стоун.
	— Сър, съжалявам — извини се той. — Знам, че ме помолихте да не ви прекъсвам, но е важно. Вижте другата половина на екрана.
	Картината изпълни дясната половина.
	— Това е от две камери, поставени от ЦРУ на входа на Суецкия канал. Записът е отпреди петнайсет минути.
	Камерата показваше стар кораб. Двама моряци навиваха въжетата, докато съдът минаваше през шлюзовете. Един мъж стоеше на задната палуба и пиеше кафе. Камерата го хвана как поглежда нагоре.
	— Насложих отгоре програмата, създадена от госпожица Хъксли — каза Стоун.
	Всички в залата наблюдаваха как триизмерното изображение се насложи върху човека. Контурите паснаха идеално. Когато мъжът на лодката се раздвижи, компютърно генерираният робот го последва.
	— Сър — бързо каза Стоун, — това е Халифакс Хикман.
	— Къде е корабът сега, Стоуни? — попита Кабрило.
	На лявата страна на монитора се видя как Стоун в командната зала поглежда към друг монитор.
	— Излезе от шлюзовете и забавя, за да влезе в Порт Саид в Египет.
	— Джордж… — понечи да каже Кабрило.
	— Вече би трябвало да са ни презаредили и да сме готови — прекъсна го Адамс и стана от стола си.
	След четири минути робинсънът се вдигна от палубата. От местоположението на „Орегон“ до Порт Саид го деляха триста километра. Но робинсънът изобщо нямаше да стигне до Египет.


	51.

	Самолетът на Вандервалд хвана попътен вятър и пристигна половин час по-рано.
	По улиците нямаше никакво движение; щеше да мине още един час преди гражданите да започнат да задръстват платната на път за работните си места и той си беше у дома само петнайсет минути след като слезе от самолета. Събра купчината с поща от кутията на улицата, пъхна я под мишница и понесе единствената си чанта към входната врата.
	Точно се обръщаше да я затвори, когато отстрани се появи един мъж, а от коридора, който водеше към кухнята, се чуха стъпки.
	— Добро утро, нещастнико! — рече мъжът и насочи пистолет със заглушител към главата на Вандервалд.
	Не каза нищо повече. Просто свали пистолета и го простреля в двете колена. Вандервалд се стовари на пода и започна да крещи от болка. Вторият мъж се появи в антрето и клекна до Вандервалд, който се търкаляше по пода.
	— Ще ни обясниш ли каква е тази фактура за самолет, която открихме на компютъра ти?
	След две минути и два точни изстрела мъжете получиха отговора.
	Миг по-късно първият мъж избави Вандервалд от мъките му.
	Двамата излязоха през задната врата, измъкнаха се през задната уличка, после завиха надолу по страничната пресечка, на която бяха скрили взетата под наем кола. Седнаха в нея, мъжът до шофьора свали ръкавиците си и набра мобилния си телефон.
	— Мишената току-що се завърна след доставка на самолет „Дъглас“ DC-3 до Порт Саид в Египет. Повече няма да създава проблеми.
	— Ясно — отвърна Овърхолт. — Можете да се прибирате у дома.


	— Трябва ми снимка в реално време на летището в Порт Саид — каза Овърхолт на шефа на Агенцията за национална сигурност. — Търсим самолет „Дъглас“ DC-3.
	Шефът на АНС се провикна към техниците на сателита.
	— Пренасочваме — обяви той. — Изчакайте малко.
	Докато чакаше, Овърхолт отвори чекмеджето на бюрото си, извади дървената хилка с червеното топче, прикачено към нея, и започна бясно да я удря напред-назад. Чакането, което не продължи повече от няколко минути, му се стори часове. Накрая шефът се обади отново.
	— Готово, препращаме ви снимката.
	Овърхолт погледна монитора си. Въздушна снимка на летището изпълни екрана му. После мащабът започна да се смалява, докато не видя ясно самолета. Изображението бавно се уголеми и стана по-подробно. Един мъж прекосяваше пистата и притискаше нещо като одеяло до гърдите си. Насочи се право към самолета и Овърхолт го видя как отваря вратата на дъгласа.
	— Задръжте наблюдението на самолета — нареди Овърхолт. — Ако излети, го проследете.
	— Разбрано — отвърна шефът на Агенцията по национална сигурност и прекъсна линията.


	Ханли седеше в командната зала заедно със Стоун, когато телефонът звънна.
	— Ето какво открихме — бързо съобщи Овърхолт. — Госпожица Хънт току-що казала на агентите ми, че Хикман бил пилот. Двама от хората ми се срещнаха с един търговец на оръжие от Южна Африка преди минути и той ги уведомил, че е доставил един „Дъглас“ DC-3 за Хикман вчера в Порт Саид. Гледам летището по сателита на монитора си в момента и един мъж с размерите на Хикман и съвпадащ с триизмерния профил, който ми изпратихте, отваря вратата на самолета, докато говорим.
	— Това е — прекъсна го Ханли. — Значи отива към Скалния купол.
	— Не можем да го свалим, защото ще загубим камъка на Авраам — рече Овърхолт. — Трябва да го оставим да направи доставката.
	— Добре, сър — съгласи се Ханли, — ще предупредя Кабрило.


	Ханли затвори и се свърза по радиото с робинсъна.
	— Обръщай! — нареди Кабрило на Адамс, след като Ханли му обясни.
	Адамс направи широк завой наляво.
	— Всички, освен Мърфи и Линкълн, да бъдат на сушата при Скалния купол незабавно — нареди Кабрило. — Тях двамата ги накарай да насочат крилатите ракети.
	— Ще бъде направено веднага — отвърна Ханли.
	— Обади се на Овърхолт и му кажи да задържи израелците. Не искам никакви самолети във въздуха, никакъв знак към Хикман, че сме по петите му.
	— Разбрано.
	— После накарай Кевин Никсън да ми се обади незабавно. Искам още веднъж да ми обясни това негово нещо.


	— Накъде, сър? — попита Адамс.
	— Към центъра на Йерусалим — рече Кабрило, — Скалния купол.
	Адамс вкара командите в джипиеса и робинсънът отново се приближи към бреговата линия.


	Из коридорите на „Орегон“ агентите бързаха да се приготвят, докато Никсън си проправяше път към командната зала. Отвори вратата и се пъхна вътре.
	Ханли натисна копчето на микрофона и Кабрило тозчас отговори.
	— Никсън е тук — съобщи Ханли и му подаде микрофона.
	— Кевин? — обади се Кабрило.
	— Да, сър.
	— Сигурен ли си, че изобретението ти ще свърши работа? Ако имаш съмнения, трябва да ми кажеш още сега.
	— Пресметнах тежестта и удвоих височината, която ми дадохте, и пак е в границите — отвърна Никсън. — Както знаете, нищо не е съвършено, но трябва да кажа: да, ще свърши работа.
	— Колко време ще му трябва да стане?
	— По-малко от минута — заяви Никсън.
	— И разполагаш с достатъчно материал?
	— Да, сър. Произвел съм повече, отколкото ни трябва.
	— Добре — каза Кабрило, — ще използваме идеята ти. Няма резервен план, така че трябва да свърши работа.
	— Ще свърши, сър — увери го Никсън, — но има един проблем.
	— Какъв?
	— Може да загубим камъка, ако удари Купола.
	Кабрило замълча за миг.
	— Ще се погрижа за това — рече той.


	Хикман не беше управлявал самолет повече от две десетилетия, но си спомни всичко, все едно беше вчера. След като седна на пилотското кресло, направи предварителната проверка и запали двигателите. Пушек изскочи от старите мотори, когато се задействаха, но след няколко минути се успокоиха и затракаха равномерно.
	Погледна към командното табло, разбра за какво са различните лостове и се увери, че допотопният автопилот все още е свързан към приборите. После наклони стария „Дъглас“ DC-3 напред и се обади на кулата за разрешение.
	На летището беше спокойно и му разрешиха веднага.
	Насочи самолета напред и изпробва спирачките. Не зацепваха много здраво, но работеха.
	Не се притесни от „меките“ спирачки, за последен път вършеха работа. Самолетът щеше да извърши финалния си полет. Потегли напред, зави бавно към пистата и се приготви.
	Погледна уредите, отвори дроселите, засили се по пистата и завъртя. Самолетът се вдигна във въздуха и с мъка набра височина. Хикман имаше да измине само около триста километра.
	При максимална скорост и лек попътен вятър щеше да стигне за час.


	— Лодките са спуснати във водата — докладва Стоун, — уредих израелците да осигурят хеликоптер, който да превози десет души от Тел Авив до място близо до Скалния купол. Вертолетът е прекалено голям и не може да кацне на нашата площадка. Ето го.
	Стоун посочи към монитора, който показваше картина от носа на „Орегон“. Голям вертолет с две витла тъкмо се приземяваше на пясъка в далечината.
	— Отивам в заседателната зала — рече Ханли.
	Затича се по коридора, отвори вратата на заседателната зала и влетя вътре.
	— Добре, момчета — извика той, — лодките са готови и на брега ви чака хеликоптер, който ще ви превози нататък. Всички наясно ли са с мисията?
	Десетимата кимнаха в потвърждение.
	— Господин Сенг е командир — заяви Ханли. — На добър час!
	Отрядът започна да се изнизва един по един от заседателната зала, всеки държеше голяма картонена кутия в ръце. Ханли спря Никсън, когато мина покрай него.
	— Взе ли въжената стълба? — попита той.
	— В кутията, най-отгоре е.
	— Добре тогава — рече Ханли и го последва надолу по коридора към задната палуба.
	Ханли наблюдаваше от палубата как двете лодки се пълнят и преминават краткото разстояние до брега. После влезе вътре да провери Мърфи и Линкълн.


	— Къде да ви оставя? — попита Адамс.
	— Отиваме право към Скалния купол — нареди Кабрило. — Докато стигнем, отрядът от „Орегон“ вече ще е там.
	— После какво?
	— Ще ти обясня — започна Кабрило.
	Няколко минути по-късно, когато Кабрило приключи с обясненията, Адамс лекичко подсвирна с уста.
	— При всичките високотехнологични играчки, които Корпорацията има в арсенала си, до това ли опряхме?
	— Като номер на високо метално въже в цирка — съгласи се Кабрило.


	Отрядът от „Орегон“ слезе от хеликоптера в една затворена улица близо до Скалния купол. Израелски танкове бяха блокирали страничните пресечки отвсякъде и взводове от израелската армия разчистваха улиците и джамията от хора. Тълпи от палестинци, които не знаеха, че светинята им е в опасност, започнаха да протестират и се наложи израелците да ги разпръскват с водни струи.
	Сенг поведе отряда към входа на джамията.
	— Разпръснете се и заемете позиции! — нареди той на хората си. — Кевин, провери първо дали въжето е на място.
	— Да, сър — отвърна Никсън, докато мъжете влязоха на бегом в двора на джамията.
	Сенг се обърна към израелския офицер, който стоеше близо до него:
	— Трябват ми маркучи, свързани с противопожарните кранове от всички страни и после вкарани вътре в джамията. Погрижете се маркучите да са достатъчно дълги, за да могат да стигат навсякъде, където искаме.
	Офицерът започна да раздава заповеди.


	Хикман летеше сам над Средиземно море. Най-сетне се чувстваше жив. А животът му се беше оказал пълен провал. Всичките му богатства, славата и успехът в крайна сметка не означаваха нищо. Претупа единственото нещо, което му се искаше да бе направил като хората. Не беше добър баща за сина си. Завладян от грандомания и обсебен от чувство за собствена значимост, не позволи на нито едно човешко същество да се доближи до него и не допусна любовта на дете към родител да проникне през бронята му.
	Чак смъртта на Крис Хънт го накара да я отвори.
	За Хикман мъката бе стигнала единствено до етапа на студена ненавист. Гняв към една религия, която създаваше фанатици, убиващи без угризения, ярост към символите, които почитаха.
	Скоро тези символи нямаше да ги има — и макар че щеше да види само първите плодове на труда си, знаеше, че ще умре щастлив с мисълта, че и останалото скоро ще рухне.
	Малко оставаше, помисли си той, когато зърна очертанията на брега.
	Скоро ислямът щеше да бъде разгромен.


	Никсън и Гънън разопаковаха въжената стълба от картонения кашон и бързо я опънаха в двора до Скалния купол. Нямаше начин да стигне.
	— Ще отворя резервната — рече Никсън, сряза лепенката на втория кашон с ножа си и извади втората навита стълба. — Как си с възлите?
	— Имам яхта — отвърна Гънън, — така че ме бива.
	Той започна да връзва краищата на двете стълби. Останалите членове на отряда се заеха да вадят от кашоните големи найлонови пликове, пълни с бял прах.
	Близо до входа, до минарето Силсила Сенг наблюдаваше как израелците теглят маркучите по двора.
	— Оставете ги тук — нареди той. — Моите хора ще ги вкарат вътре.
	— Добре — обяви Гънън няколко минути по-късно, — всичко е готово.
	— Сега трябва да започнем от тази страна и внимателно да я навием — рече Никсън.
	Докато Гънън дърпаше, Никсън нави стълбата на спретната купчинка.


	Мърфи погледна траекториите на компютърния екран, после се обърна към Ханли.
	— Това малко празненство има ли някакъв бюджет? — попита той.
	— Никакъв — сви рамене Ханли.
	— Добре, защото бентът струва около милион, ако искате гарантиран успех.
	— Или печелиш, или си отиваш — подхвърли Ханли.
	Линкълн гледаше линията, която показваше движението на самолета.
	— Да се надяваме, че курсът ще остане същият — рече Линкълн — и че хипотезата ти е вярна.
	— От ъгъла на неговата камера — заключи Ханли — изглежда, че ще се спусне ниско, преди да го пусне. По този начин унищожаването на камъка на Авраам ще може да се види. Ако щеше да го пуска отвисоко, щеше да сложи широкоъгълен обектив на камерата и така картината щеше да е по-детайлна, когато се разбие.
	— Не това ме тревожи — поклати глава Линкълн. — Притеснява ме второто „подаване“.
	— За да е сигурен, че самолетът ще унищожи Купола — каза Ханли, — трябва да се издигне на няколко хиляди метра и после да се спусне надолу.
	— Вкарахме скоростта на изкачване на дъгласа в компютъра — допълни Мърфи — и нагласихме параметрите със седемстотин метра отгоре. Това значи, че ще се вдигне дотук.
	Мърфи посочи към екрана.
	— Идеално — одобри Ханли.
	Мърфи се усмихна.
	— И ние с Линкълн сме на същото мнение.


	Хикман беше на девет минути разстояние, когато Адамс мина над двора около Скалния купол и приземи вертолета на мястото, където Никсън му махаше. Никсън се спусна под въртящите се витла и подаде на Кабрило края на въжената стълба през отворената врата, после тичешком се отдалечи.
	— Бавно и леко — каза Кабрило по микрофона.
	— Така ми викат — отвърна Адамс уверено.
	Внимателно вдигна машината, като владееше уредите с прецизността на хирург. Издигайки се бавно, Адамс наклони вертолета настрани, докато Кабрило размотаваше въжената стълба. Над Купола започна да се оформя тънка паяжина. Когато стигна от другата страна, Адамс се сниши на няколко метра от земята и Кабрило пусна края на стълбата. Мидоус и Рос я хванаха от двата края и я опънаха здраво. От въжените стълби се беше образувала мрежа.
	— Сега, ако можеш да ме оставиш горе, на върха — рече Кабрило и се усмихна, — ще ти бъда много благодарен.
	Адамс бавно се издигна и внимателно се приближи към Купола. Кабрило отвори вратата предпазливо и стъпи на шината. Адамс леко наклони, той прекрачи и сграбчи въжената стъпенка на стълбата.
	Адамс внимателно се отдръпна и се приземи в близката улица.
	Кабрило беше на върха на Купола. Вдигна поглед нагоре към големия сребърен самолет, който се приближаваше в далечината. Опъна мрежата толкова здраво, колкото можа.


	— Давай, давай, давай! — извика Сенг на седемчленния си отряд.
	Бързо започнаха да разпръскват праха по двора както фермерите сееха зърно някога. Щом свършиха, изтичаха до пожарникарските маркучи и зачакаха заповед да ги пуснат.
	Никсън и Гънън бяха до един от маркучите. Никсън държеше струйника, а Гънън стоеше зад него и придържаше маркуча.
	— Сигурен ли си, че ще се получи, стари друже? — попита Гънън.
	— Ще се получи — увери го Никсън. — Чистенето после ще е проблем.


	Хикман не се обезпокои, че нито един израелски изтребител не дойде да го прехване. Предположи, че понеже бе спуснал самолета много ниско, радарите не го бяха засекли. Включи на автопилот, мина отзад в багажното и отвори вратата.
	Камъкът на Авраам още стоеше увит в одеялото. Хикман го взе и го стисна в ръце.
	— Прав ти път — тихо промълви той, — на теб и на всичко, което символизираш!
	През страничния прозорец видя как джамията се приближава. Изчислил беше, че със скоростта, с която се движеше дъгласът, за да улучи Купола, трябваше да хвърли метеорита точно когато носът на самолета стигнеше до ръба на първата стена.
	Хикман никога нямаше да види как камъкът удря Купола, но затова си имаше камери.


	— Сега, сега, сега — извика Сенг, когато чу бръмченето на приближаващия се самолет.
	Мъжете при маркучите отвориха накрайниците и напръскаха праха по земята. Водата действаше като катализатор. Щом се намокриха, малките гранули започнаха да се уголемяват и да се слепват една с друга, образувайки гъсто пянообразно вещество. Прахът набъбна до шейсет сантиметра височина. Гънън почувства как се издига във въздуха, когато струята от маркуча му намокри праха под краката му. Стъпалата му оставиха отпечатък върху пяната под тежестта на тялото му.


	Хикман гледаше през страничния прозорец и броеше оставащите секунди. Щом зърна стената около джамията, хвърли камъка на Авраам. После изтича обратно в кабината и започна да се издига за самоубийственото спускане, докато тежкият камък летеше във въздуха към Купола.


	Ако беше на филм, Кабрило, стиснал стълбата, щеше да удари камъка с бухалка и да го отклони от Купола, спасявайки света. Или пък камъкът на Авраам щеше да падне в мрежата и да бъде спасен. Но в действителност се оказа, че присъствието на Кабрило на върха се оказа излишно.
	Хикман не улучи.
	Ако не бяха покрили двора с пяна, камъкът щеше да се разбие на парчета върху мраморните плочи. Вместо това той падна и потъна в пяната на три метра от края на Купола. Потъвайки близо трийсет сантиметра навътре, камъкът си стоеше непокътнат като изящно оръжие в собствена кутия.
	Сенг се спусна да го види.
	— Никой да не пипа — извика той. — Отвън има агент мюсюлманин от ЦРУ, който ще се погрижи.


	Сенг вдигна радиостанцията си и се обади на Ханли на „Орегон“.
	— Ще обясня по-късно, но камъкът е невредим — рече Сенг. — Обади се на Адамс да дойде да свали председателя.
	Ханли се обърна към Стоун:
	— Обади се, ако обичаш.
	Докато Стоун съобщаваше по радиото, Ханли застана до Мърфи и Линкълн в кабината за изстрелване на ракети. На палубата над кърмата на „Орегон“ компютърно насочвана ракетна батарея бавно следеше дъгласа.
	Самолетът се движеше с четири километра и половина в минута. Когато Хикман се върна обратно в пилотската кабина и седна на креслото, за да започне изкачването, вече беше на петнайсет километра от Йерусалим и горе-долу на същото разстояние от Мъртво море.
	Хикман дръпна контролния лост и се издигна нагоре.


	— Още трийсет секунди и останките ще са далеч от всички палестински селища — рече Линкълн.
	Хикман изобщо не беше невинен, но Корпорацията не бяха убийци. Ако Хикман продължеше към Йордания, щяха да се опитат да го хванат там, когато кацнеше. Ако тръгнеше да завива, нямаха друг избор. Единствената причина, поради която Хикман можеше да завие обратно към Йерусалим, беше, за да извърши самоубийствен атентат.
	Дъгласът беше на секунди от Мъртво море.
	— Сър — докладва Мърфи, — компютърът показва начало на завой.
	— Имате разрешение — тихо отвърна Ханли.
	— Точно време — обяви Линкълн, като прочете датата и часът.
	— Ракетите са изстреляни — съобщи Мърфи след секунда.
	— Насочват се — добави Линкълн.


	Две ракети се изстреляха от установката, имаше две батареи от по четири от двете страни на малкия стъклен купол, в който се намираше радарното следящо устройство. Интервалът между двете ракети беше милисекунди. Те се понесоха от кораба през Израел към самолета и като стрели, изстреляни от лъка на воин, се насочиха право към мишената си.
	Адамс тъкмо сваляше Кабрило от купола, когато ракетите префучаха над главите им. Адамс бързо откачи въжената стълба и я пусна на тези отдолу, после дръпна лоста и се издигна над джамията. Наклони робинсъна напред.
	Хикман почти беше обърнал, когато за частица от секундата зърна две ярки светещи точки да се носят към него в далечината. Преди умът му да осъзнае какво означава това, ракетите се забиха в резервоара на самолета.
	Смъртта настъпи мигновено, докато разбитата машина падаше в Мъртво море.


	Предното стъкло на робинсъна беше обърнато към дъгласа в далечината, когато ракетите улучиха мишената си.
	— Погрижи се за камъка — нареди по радиото Кабрило на Ханли. — Аз отивам на мястото на катастрофата.


	52.

	— Смес от скорбяла, извлечена от ориз, и естествен по произход набухвател, който я кара да набъбва — обясни Никсън.
	Сенг оглеждаше двора около Скалния купол. Агентът мюсюлманин на ЦРУ, който беше изпратен в Израел, внимателно вадеше камъка на Авраам от пяната. Тежката сфера беше потънала близо трийсет сантиметра, но отдолу все пак имаше няколко сантиметра, които я предпазваха.
	Агентът на ЦРУ погледна Сенг и потвърди, че камъкът е невредим.
	— Как ще почистим двора? — попита Сенг.
	— Нямах много време да пробвам — рече Никсън, — но оцетът ще свърши работа.
	Сенг кимна, пресегна се към колана си и извади сгъваемия си нож. Наведе се и изряза един квадрат в бялото покритие. Подпъхна ножа и го издърпа с две ръце.
	— Прилича на оризова торта — каза той, като подхвърли лекия като перце квадрат във въздуха и го хвана отново.
	— Да накараме да го изринат с лопати — продължи Никсън — и да изхвърлят големите парчета, после да залеят мястото с оцет и да го изтъркат с четки, мисля, че след това ще трябва само един маркуч и готово.


	Бръмченето на робинсъна се усили. Хеликоптерът мина над джамията, после се приземи в близката улица. Сенг даваше на израелците указания как да изчистят двора, когато Кабрило влезе през арката на портата.
	— Парчетата от сваления дъглас паднаха в Мъртво море — каза Кабрило на Сенг. — Най-голямата отломка, която можахме да видим, е колкото самун хляб.
	— Ами господин Хикман? — поинтересува се Сенг.
	— Каквито и останки да има — отвърна Кабрило, — ще спят при рибите.
	Сенг кимна и мъжете останаха смълчани за миг.
	— Сър — обади се след малко Сенг, — камъкът е невредим и почистването на джамията започна. Отрядите са готови да се изтеглят.
	Кабрило кимна.
	— Можете да се изтегляте — позволи той и се обърна към агента на ЦРУ. — Донесете камъка и елате с мен.
	Агентът сложи внимателно увития камък в количката, която използваха градинарите на джамията, хвана двете дръжки и последва Кабрило към портата.


	Докато Кабрило се отправяше към робинсъна, Ханли осведомяваше Овърхолт за развоя на събитията по телефона.
	— Взехме камъка и се оттегляме от Израел — съобщи Ханли. — Какви са контактите ви в Египет?
	— Отлични.
	— А в Судан?
	— Човекът ни там е върхът.
	— Ето от какво имаме нужда — поде Ханли.
	Овърхолт си водеше записки, докато Ханли обясняваше.
	— Добре — рече той, когато Ханли свърши, — Ал Гардаках, Асуан и Рас Абу Шагара в Судан. Ще уредя разрешителните и ще имате стооктанов бензин на всяка спирка.


	Ханли тъкмо затвори, когато Холпърт влезе в командната зала с папка, пълна с документи.
	— Мисля, че разгадах ситуацията в Медина — рече той. — Свалих плановете от компютърната база на изпълнителя и ги изучавах досега.
	— Планове? — учуди се Ханли. — Но комплексът е строен преди стотици години.
	— Но разширен и модернизиран в периода между 1985-а и 1992-ра — обясни Холпърт. — Тогава прокарали подземни тунели за тръбите с вода на климатичната система. Каза ми да мисля като Хикман — ако бях на негово място, именно там щях да сложа експлозивите.
	Ханли погледна диаграмите за миг.
	— Майкъл — промълви той след секунда, — мисля, че ги откри.
	— Спомни си го — подхвърли Холпърт с усмивка, — като стане време за бонуси.
	Холпърт излезе от командната зала и Ханли вдигна телефона. Докато набираше, се обърна към Стоун:
	— Направи ми една сателитна снимка на Медина.
	Стоун започна да вкарва команди в компютъра точно когато от другата страна му се обадиха.


	— Да, сър — рече Касим.
	— Как върви?
	Касим стоеше встрани от тълпата, насъбрала се на автобусната спирка в Джеда.
	— И двата отряда пристигнаха безпрепятствено — докладва Касим. — Скрихме моторите в пресъхналото корито на една река в околностите на Джеда и се придвижваме към града. Скътър, който ръководи операцията в Медина, заедно с отряда си вече се качиха на автобуса за центъра. Сега ние чакаме нашия.
	— Скътър има ли сателитен телефон?
	— Да, сър.
	— След колко време ще пристигне автобусът му? — попита Ханли.
	— Четири-пет часа — рече Касим.
	— Ще изчакам да пристигне и ще му се обадя, но мисля, че знаем къде точно в джамията на пророка са поставени експлозивите.
	Автобусът тъкмо спираше.
	— Рейсът ми пристигна — осведоми го Касим. — Какво искате да направим?
	— В Мека ще ви чака човек от ЦРУ и ще ви заведе в тайна квартира — отвърна Ханли. — Ще ти се обадя там.
	— Разбрано.


	Пит Джоунс погледна към емира на Катар.
	— Ваше превъзходителство — попита той, — какви са отношенията ви с бахрейнците?
	— Чудесни — отвърна емирът, — те са скъпи приятели.
	— Можете ли да прекарате камиони през митницата без проблеми?
	— Сигурен съм, че мога.
	— Разполагате ли с товарен кораб, който може да ги вземе от пристанището в Бахрейн?
	Емирът погледна към помощника си Ал-Тани.
	— Ще уредя някой кораб тук или в Бахрейн незабавно — каза Ал-Тани.
	— Разполагаме с шест часа, за да подготвим всичко — отбеляза Джоунс.
	— Всичко ще бъде уредено, господин Джоунс — увери го емирът.


	В оградения двор до летището в Риад офицерът от американската армия Патрик Колган и неговият отряд все още чакаха нареждания. Вече три нощи се криеха под контейнерите, ядяха от провизиите си и пиеха бутилирана вода. И водата, и храната вече бяха на привършване, а и контейнерите наоколо, които им служеха за прикритие, взеха съвсем да оредяват.
	Нещо трябваше да се случи, и то бързо.


	Джоунс проучи файла от органайзера на Ал-Шейх, после вдигна телефона.
	— Сър — рече той, когато му вдигнаха, — има ли промяна в графика за превозването на контейнерите?
	— Няма промяна — отвърна Ханли.
	— Добре тогава, уредил съм всичко.
	Ханли слушаше, докато Джоунс обясняваше.
	— Харесва ми — одобри накрая, — просто и лесно.
	— Имам ли разрешение?
	— Действай — нареди Ханли.
	Пространството около трите контейнера, където мъжете се криеха, постепенно беше разчистено. Все още имаше няколко контейнера вляво, но в дясната страна беше останал само пясък и чакъл.
	Телефонът на Колган тихо иззвъня и той натисна копчето, за да отговори:
	— Колган.
	— Обажда се Джоунс от Катар.
	— Какво предвиждате за нас, господин Джоунс? Още малко и няма да има къде да се скрием. Трябва да предприемем нещо, и то бързо.
	— До десет минути трябва да пристигнат три камиона, за да вземат контейнерите — каза Джоунс. — Отзад на кабините им има закачени джипиес локатори. Локаторите са големи колкото пакет цигари и са прикрепени с магнит. Нека трима от хората ти да се направят на общи работници и да помогнат при товаренето. Накарай ги да махнат локаторите, когато се качат, иначе ще ви проследят.
	— Добре — съгласи се Колган.
	— Кажи на тримата мъже с локаторите да ги сложат на незаразен контейнер, натоварен за Мека, и да тръгнат с него. Хората, които следят доставката, ще си помислят, че камионите са плътно един след друг.
	— Какво да направят, когато стигнат до Мека?
	— Да слязат от камиона преди склада, където трябва да разтоварят, и да хвърлят локаторите в първото кошче за боклук, което видят. После да хванат автобус до Джеда и да стигнат до пристанището. Там ще ги чака кораб на име „Акбар II“. Да се качат на борда му, той ще ги изведе от страната.
	— „Акбар II“ — повтори Колган.
	— Петимата, които оставате, ще трябва да се оправите с шофьорите и да се качите на камионите. Вържете ги и им запушете устите, сложете ги на пода при седалката до шофьора. После просто минавате през портала и когато излезете на главния път, завивате на изток, вместо на запад. Крайната ви цел е Бахрейн.
	— Добре — каза Колган.
	— Понеже оставате петима, след като тримата тръгнат за Мека, в два от камионите ще сте повече — шофьор, пътник, плюс пленника в краката ви. Нека пътникът да се скрие под одеяло, докато минавате през портала, за да не го забележат.
	— Няма ли да ни спрат за проверка? — попита Колган.
	— Наблюдавахме портала днес — увери го Джоунс. — Проверяват камиона, когато влиза, после отмятат само номера на контейнера, когато излиза с товара.
	— Но какво ще стане, когато товарът го няма, а те открият локаторите? — попита Колган. — Няма ли да тръгнат да ни търсят тогава?
	— Пътуването от Риад до Мека трае шест часа — успокои го Джоунс. — До Бахрейн — само четири. Когато разберат, че контейнерите липсват, вие вече ще сте на борда на товарен кораб на път към Катар.
	— Сигурно ли е, че ще можем да минем през граничния пункт в Бахрейн?
	— Всичко е уредено.
	— Хубав план — одобри Колган.
	— На добър час!


	След петнайсетина минути Колган и останалите четирима мъже, които трябваше да тръгнат към Бахрейн, безпрепятствено напуснаха карго терминала и се отправиха надолу по пътя. Седем минути след това подофицерът от бреговата охрана на име Пъркинс и още двама закачиха локаторите на три камиона от конвой с шест и се качиха в последния.
	Камионът беше пълен с бутилки вода, така че поне нямаше да ожаднеят по време на шестчасовото пътуване до Мека. Ако вътре имаше и една палета с „М&М“, щяха да си прекарат доста по-приятно.


	Наближаваше обяд, когато Адамс, Кабрило и агентът, който носеше камъка на Авраам, се приземиха за първото презареждане в Ал Гардаках в Египет при устието на Халидж ас-Суейс при излаза на Червено море.
	Овърхолт бе уредил не само обещаното гориво, но имаше храна, вода, кафе и вертолетен механик от американската армия, който да провери R-44. Механикът доля половин бидон масло в буталния двигател и прегледа набързо машината, след което каза, че вертолетът е пушка. Тримата мъже се отбиха до тоалетната и излетяха отново.
	Следващата отсечка, триста километра до Асуан, изминаха за по-малко от два часа със скорост 180 километра в час. Хеликоптерът беше зареден с гориво и отново проверен, и тримата поеха на път.
	От Асуан до Абу Шагара, висящия полуостров, който се врязваше в Червено море от другата страна на Джеда в Саудитска Арабия, беше най-дългата отсечка от полета. Близо 500 километра, пътуването щеше да трае около три часа.
	Робинсънът се намираше на трийсет минути от Асуан, високо над пустинята, когато Адамс каза:
	— Господа, има няколко часа до следващата ни спирка. Ако искате да поспите, за мен няма проблем.
	Агентът на ЦРУ на задната седалка кимна, облегна се назад и сложи шапката си върху очите.
	— Добре ли си, Джордж? — попита Кабрило. — Доста летене ти се събра напоследък — държиш ли се още?
	— Екстра съм, шефе — отвърна Адамс и се усмихна. — Ще ви закарам до Судан, после ще прекосим Червено море да те оставя, а щом се върна обратно в Судан, ще подремна малко.
	Кабрило кимна. Докато хеликоптерът се насочваше на юг и той заспа.


	Беше малко след четири следобед, когато Ханли се обади от „Орегон“ по сателитния телефон на Скътър. Понеже не знаеха какво да правят, Скътър и отрядът му се въртяха около автогарата и чакаха връзка.
	— Казвам се Макс Ханли, командир съм на Касим.
	— Какво искате да направим? — бързо попита Скътър.
	Няколко души ги бяха заговорили вече, а само един от тях можеше да върже няколко думи на арабски. Ако останеха още дълго, можеха да ги разкрият.
	— Вляво — каза Ханли — има един просяк със стар метален поднос, който се прави на заспал. Виждаш ли го?
	— Да — отвърна Скътър.
	Мъжът, който уж придремваше, беше наблюдавал отряда в продължение на двайсет минути.
	— Приближи се до него и остави една монета върху подноса — нареди му Ханли.
	— Нямаме монети — прошепна Скътър, — дадоха ни само банкноти.
	— Тогава му дай най-малката банкнота, която имаш. Ще ти даде нещо, което на пръв поглед изглежда като религиозна брошура. Вземи я, отдалечи се на безопасно разстояние от спирката в някоя странична уличка и намери място, на което да можеш да я прочетеш, без да те видят.
	— После какво?
	— Инструкциите са вътре.
	— Това ли е всичко? — попита Скътър.
	— Засега да — отвърна Ханли. — Успех!


	Скътър прекъсна връзката и прошепна нещо на един от хората си. После се приближи до просяка, извади една банкнота от пачката в джоба си, наведе се и я остави върху подноса.
	— Аллах ще те възнагради — рече просякът на арабски и му подаде брошурата.
	Скътър тъкмо се изправяше, когато просякът бързо му смигна с лявото око. Изведнъж Скътър се почувства обнадежден. Отдалечи се от автобусната спирка, последван от хората си, откри пусто място и прочете инструкциите. Бяха само на няколко пресечки от целта и той изяде брошурата, докато вървяха.


	— Не излизайте навън — каза свръзката от ЦРУ на Касим и хората му в тайната квартира в Мека, — не правете нищо, с което да привлечете внимание. Имате храна, вода и безалкохолни в кухнята.
	— Как да се свържем с теб, ако ни потрябваш? — попита Касим.
	— Не можете — отвърна агентът. — Ще чакате вашите хора да ви дадат инструкции. Беше ми наредено да заредя къщата, да ви посрещна на гарата и да ви доведа тук. С това приключвам участието си в операцията. Желая ви успех и на добър час!
	Човекът на ЦРУ си тръгна.


	— Това изглежда странно — обади се един от редниците в отряда на Касим.
	— Всичко е разделено на части — обясни Касим. — Всяка част от операцията ще се изпълнява отделно, докато не дойде време да се съединят. Сега имаме нужда да си починем и да се изкъпем един по един. Искам всички да се нахраните добре и да си отспите. Скоро ще ни повикат и когато го направят, ще трябва да действаме.
	Мъжете кимнаха.


	Слънцето залязваше, когато Адамс наближи „Акбар“ откъм Червено море. Мина над яхтата, за да предупреди екипажа, изравни се с кърмата и бавно се спусна надолу. Кавазакито на Ал-Халифа още беше на площадката за кацане, така че застана на метър и нещо над яхтата над едно празно място. Агентът на ЦРУ спусна камъка на Авраам здраво опакован в кутия с изолация и после скочи.
	— Хората на Овърхолт те чакат обратно в Рас Абу Шагара — рече Кабрило. — Ще се оправиш ли?
	— Да, сър — отвърна Адамс.
	Агентът на ЦРУ понесе кутията към задната врата на „Акбар“. Кабрило скочи и се наведе, за да мине под витлата. Адамс отново се издигна.
	В същия миг телефонът на Кабрило звънна.
	— Заплаха едно е елиминирана — докладва Ханли. — Контейнерите са на борда на кораба и в момента напускат Бахрейн и се отправят към Катар.
	— Нямаше ли проблеми?
	— Всичко мина според плана — отвърна Ханли. — Трима мъже ще ви чакат в Джеда, трябва да ги качиш на яхтата — участието им в операцията приключи.
	Кент Джоузеф, член на екипажа от Флорида, когото Корпорацията беше наела да управлява „Акбар“, подаде глава през вратата. Кабрило се усмихна и направи знак на капитана да изчака една минутка.
	— Скътър?
	— Получи диаграмата, изпращаме го с отряда вътре довечера. Ако всичко мине успешно, две сме приключили, остава една.
	— Какво стана с плана? — попита Кабрило.
	— Ще ти се обадя отново скоро.
	Телефонът заглъхна и Кабрило го сложи в джоба си. После се усмихна и протегна ръка на Джоузеф.
	— Хуан Кабрило — рече той, когато двамата се здрависаха. — Работя за Корпорацията.
	— Тя нещо като Управлението ли е? — попита Джоузеф.
	— Не, по дяволите — отвърна Кабрило с усмивка. — Аз не съм шпионин.
	Джоузеф кимна и се запъти към вратата.
	— Но той е — допълни Кабрило и махна към агента на ЦРУ.


	53.

	Беше тъмно, когато офицерът от бреговата охрана Пъркинс и останалите двама мъже в последния камион от конвоя усетиха как возилото им забавя ход. Пъркинс надникна през процепа на вратите. Покрай пътя имаше пръснати къщи, а отзад се виждаха автомобилни фарове. Колата изчака близо пет минути, преди да намери място с ясна видимост, за да задмине камионите, ускори и мина покрай тях.
	— Добре, момчета — рече Пъркинс, — време е да скачаме.
	Когато се качваха, Пъркинс беше оставил вратата отключена, така че излизането не беше проблем. Проблемът бе скоростта на камиона — все още се движеше с над шейсет километра в час. Той погледна пътя отзад.
	— Момчета — рече след минута, — няма да е лесно да го направим. Най-добрият вариант е да изчакаме да видим пясък от лявата страна на камиона, тогава вие двамата хващате вратата отгоре, а аз я бутам да се отвори. Като се отвори, ще се озовете от тази страна на пътя — скачайте колкото можете по-бързо.
	— Шофьорът няма ли да забележи? — попита единият от мъжете.
	— Само ако в момента гледа в огледалото за обратно виждане — успокои го Пъркинс, — но вратата после ще се върне обратно и ако не забележи веднага, ще се е отдалечил доста, преди да разбере, че вратата е отворена.
	— Ами ти? — попита третият.
	— Мога само да се засиля и да скоча, колкото се може по-далече.
	Къщите отстъпваха на по-гъсто заселените предградия около Мека. Пъркинс се загледа в мрака.
	— Не знам, момчета — каза той след секунда, — но май това място става.
	Пъркинс ги повдигна, за да се хванат за рамката на вратата. След това ги изтласка навън. Вратата се отвори, двамата мъже скочиха и се претърколиха в пясъка. Пъркинс се отдръпна колкото можа в претъпкания товарен контейнер, засили се от дясно наляво и скочи във въздуха. Риташе с крака, докато летеше.
	Вратата на камиона се отваряше и затваряше, докато колата се отдалечи надолу по пътя. Бяха сами, само светлините на Мека на няколко километра разстояние осветяваха пустото небе.
	Пъркинс си удари коляното, усети как го изкълчи при приземяването. Лежеше на земята, встрани от пътя. Единият от останалите двама си беше разкървавил лакътя, а другият ожулил лицето, обаче помогнаха на Пъркинс да се изправи на крака.
	Коляното му се огъна и той се свлече на земята.
	— Вземете телефона — каза той, бръкна в джоба си и им го подаде — и натиснете едно. Обяснете какво стана.
	На борда на „Орегон“ Ханли вдигна телефона, който звънеше.
	— Добре, задръж секунда — помоли той, след като мъжът му обясни. — Дай ми координатите на този сигнал — извика на Стоун, който вкара командите в компютъра.
	— Готово — обади се Стоун след минутка.
	— Има ли наблизо място, където да се скриете? — попита Ханли мъжът.
	— Близо сме до едно дере. Отгоре има дюна.
	— Качете се на дюната и се скрийте — нареди Ханли. — Не затваряй, ще се обадя след малко.
	Пресегна се към друг телефон и набра номера на шефа на службата на ЦРУ в Саудитска Арабия, който Овърхолт му беше дал.
	— Обажда се изпълнителят — рече той, когато мъжът вдигна. — Имате ли агенти в Мека в момента?
	— Разбира се, имаме един саудитец.
	— Разполага ли с кола?
	— Кара камион за доставка на „Пепси“.
	— Трябва да иде на тези джипиес координати — каза Ханли — и да вземе трима мъже. Можете ли да го организирате?
	— Изчакайте — помоли шефът на мисията, докато набираше мобилния телефон на шофьора на „Пепси“.
	Ханли го чу как обяснява.
	— Тръгва веднага, според него е на около двайсетина минути път.
	— Кажи му да свирне с клаксона, когато стигне до мястото — заръча Ханли. — Хората ни ще излязат от скривалището си.
	— Къде да ги закара?
	— В Джеда.
	— Ще се обадя, ако има проблеми.
	— Никакви проблеми — подчерта Ханли. — Ние не обичаме проблемите.
	Затвори телефона, след което грабна сателитния и обясни какъв е планът.


	Ханли може и да не обичаше проблеми, но щеше да се сблъска с тях.
	В заседателната зала бяха Сенг, Рос, Райе, Линкълн, Мидоус, Мърфи, Крабтри, Гънън, Хорнсби и Холпърт. Всичките говореха един през друг.
	— Не можем да направим нищо от въздуха — изтъкна Линкълн, — ще ни видят.
	— Няма време за тунел — обади се Рос.
	— Важното е — обърна се Холпърт към Крабтри — как Хикман го е направил.
	— Мога да организирам малко илюминации, за да ги разсея — предложи Мърфи и се усмихна на Хорнсби, — но ние сме на „Орегон“ в Средиземно море, а те са в Саудитска Арабия.
	— Сълзотворен газ? — вметна Райс.
	— Да спрем тока? — подхвърли Мидоус.
	Сенг се изправи.
	— Добре, хора, дайте да въдворим малко ред тук.
	Понеже беше с най-висок чин, той ръководеше заседанието.
	Сенг се приближи до каната с кафе да си налее още една чаша. Говореше в движение.
	— Имаме по-малко от час да измислим план, който отрядът на сушата да изпълни, ако трябва да свършим работата довечера — а трябва. — Наля си кафето и се върна обратно на масата. — Както каза Холпърт — как Хикман е подменил метеоритите?
	— Някак си е обезвредил часовите — рече Мидоус. — Няма как иначе да го направи.
	— Тогава защо кражбата не е открита веднага след това — попита Сенг — и не е съобщено за нея?
	— Имал е вътрешен човек — допусна Мърфи, — това е единственият начин.
	— Проверихме часовите — възрази Сенг. — Ако някой от тях е взел участие, вече щеше да е избягал от Мека. Всичките са си още там.
	Заседателната зала затихна за миг и всички се замислиха.
	— Каза, че си проверил пазачите — обади се Линда Роб, — значи имаш нарядите, така ли?
	— Разбира се — потвърди Сенг.
	— Единственият начин, по който може да стане, е да ги подменим и четиримата — рече Рос.
	— Това е добра идея — съгласи се Холпърт, — да ги хванем при смяната на караула и да ги заменим с нашите хора.
	— После какво? — попита Сенг.
	— Да спрем тока на целия град — предложи Райс, — за да могат да направят подмяната.
	— Но така ще имаме четирима часовои, които ще бъдат открити при следващата смяна на караула — изтъкна Сенг.
	— Шефе — рече Гънън, — дотогава отрядите от Катар ще са на безопасно разстояние и саудитците могат да правят каквото си искат.
	Стаята притихна за миг, докато Сенг мислеше.
	— Грубо е — реши той, — но става.
	— Понякога трябва да сцепиш кокосовия орех с камък, за да изпиеш млякото — подхвърли Гънън.
	— Ще го предложа на Ханли — заяви Сенг и се надигна.


	Докато планьорката на „Орегон“ приключваше, Скътър и отрядът му откриха една от шахтите, които водеха към тунела под джамията на пророка, и се пъхнаха вътре. Бяха прекарали само пет минути под земята, когато откриха първия пакет с експлозиви.
	— Пръснете се из тунела — нареди Скътър — и вижте още колко има вътре.
	После се обърна към единствения сапьор в отряда.
	— Какво мислиш?
	Мъжът се усмихна и извади клещите от джоба си. Пресегна се, дръпна една жица и я сряза на две. Намери още няколко и сряза и тях, след което почна да развива лепенката от тръбата.
	— Грубо, но ужасно мощно, така бих го описал — рече мъжът, докато поставяше експлозива и динамита отделно на пода в тунела.
	— Това ли е? — учуди се Скътър.
	— Това е. Но има и още нещо.
	— Какво е то?
	— Внимавайте да не ритнете или изпуснете динамита. Ако е престоял повече, може да е нестабилен.
	— Не се тревожи — отвърна Скътър, — ще го оставим тук.
	След два часа всички експлозиви щяха да бъдат обезвредени и тунелът бе проверен повторно за всеки случай. После Скътър щеше да се обади да докладва.


	Докато сапьорът режеше жиците на първият наръч с експлозиви, Ханли позвъни на Кабрило на „Акбар“.
	— Ето какво измислихме, шефе — каза той, след това разказа на Кабрило за плана, който бяха съставили. — Грубо е, признавам.
	— Говори ли вече с Касим? — попита Кабрило.
	— Исках първо да го одобриш.
	— Одобрявам го — отвърна Кабрило. — Защо не ми изпратиш всичко по факса, за да мога да уведомя човека на ЦРУ. Междувременно ще се обадя на Касим и ще му кажа какво сме измислили.
	— Пращам го веднага.


	— Трябва да действате бързо — обясни Кабрило на Касим. — Караулът се сменя в два на обяд.
	— Ами ако има експлозиви? — попита Касим.
	— Човекът от ЦРУ, който ще донесе камъка на Авраам, ще разполага с химически надушватели. Накарай хората си да се разпръснат и да претърсят, докато правиш замяната.
	— Добре — отвърна Касим.
	— Имате час и четирийсет минути, за да стигнете до Голямата джамия, наблюдавайте часовите, за да видите ритуала, после намерете новата смяна, обезвредете я и заемете местата й. Можете ли да го направите?
	— Явно нямаме друг избор.
	— Всички разчитаме на теб, Хали — изтъкна Кабрило.
	— Няма да предам нито теб, нито религията си.
	— Ще инструктирам агента от ЦРУ и го пращам при вас. Вече го чака кола с шофьор, за да го закара до Мека. Ще влезе в джамията в два и десет, ако не чуе изстрели.
	— Там сме — обеща Касим.
	Телефонът изключи и Касим се обърна към отряда си:
	— Слушайте, получихме заповеди.


	Кабрило извади листовете от факса и бързо инструктира агента от ЦРУ. Щом свърши, натовари агента на лодката и го пусна да отплава към пристанището в Джеда. Нощта беше приятна, двайсет и три градуса, почти без вятър. Тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина по водата, докато лодката се косеше по спокойното море.
	Светлините на „Акбар“ избледняха, а тези на Джеда станаха по-ярки.


	Щом камионът на „Пепси“ спря до дюната и изсвири с клаксон, Пъркинс и останалите двама се показаха, изчакаха да няма движение на пътя и се спуснаха към шосето. Коляното на Пъркинс беше силно подуто и един от мъжете го подкрепяше, докато другият се приближи към камиона.
	— За нас ли си дошъл? — попита той шофьора.
	— Качвайте се бързо — рече той, пресегна се и отвори вратата.
	Щом тримата се настаниха, агентът на ЦРУ направи обратен завой и се отправи към светлините на Мека. Избяга от центъра на града по околовръстното шосе и беше на три километра от Мека по пътя към Джеда, когато проговори.
	— Харесвате ли „Игълс“? — попита и пъхна едно сиди.
	Започна оригиналната версия на „Хотел Калифорния“, докато четиримата пътуваха в мрака.


	След като лодката стигна до сушата, агентът на ЦРУ слезе и се спусна към чакащия го шевролет. Миг по-късно шевролетът направи завой, като разпръсна чакъл със задните си гуми, докато набираше скорост.
	— А сега какво ще правим? — попита механикът от Флорида, който беше докарал лодката до брега.
	— Сега се дърпаме навътре и чакаме камион на „Пепси“ — отвърна Кабрило.
	Механикът включи на задна и се отдалечи навътре в морето.
	— Значи хората ти са контрабандисти на „Пепси“? — подхвърли той.
	— Има ли радио на борда? — попита Кабрило.
	Механикът завъртя копчето на таблото.
	— Какво искаш?
	— Намери новини — отвърна Кабрило.
	Кабрило и механикът седяха под лунната светлина и се полюшваха в залива.


	Шевролетът профуча покрай камиона на „Пепси“, който се движеше в обратната посока, точно когато шофьорът се отклони от магистралата към пристанището в Джеда. Шофьорът зави надолу по пътя, както го бяха инструктирали, и спря с предницата на камиона, насочена към морето. Светна три пъти с фарове и зачака.
	На известно разстояние, навътре във водата, малките червени светлини на носа на лодка отговориха на сигнала.
	— Добре, хора — рече шофьорът, — свърших работата. Идва лодка да ви прибере.
	Първият мъж слезе от кабината и помогна на Пъркинс. Щом двамата се отдръпнаха встрани, и последният скочи.
	— Благодарим за превоза — кимна той и затвори вратата.
	— Ще ви пратя сметката — извика шофьорът през отворения прозорец, запали двигателя и даде на заден.
	Тримата мъже се приближиха до водата тъкмо когато и лодката на „Акбар“ допря до сушата. Кабрило скочи отстрани и им помогна да се качат, след това се прехвърли и той.
	— У дома, Джеймс! — рече той на механика.
	— Откъде знаеш, че името ми е Джеймс? — учуди се механикът, докато се отделяше от брега.
	Веднага щом Пъркинс и хората му се озоваха в безопасност на борда, Кабрило нареди на Джоузеф да отплава на север с пълен ход.


	На „Орегон“ Ханли ръководеше различни операции. Минаваше един през нощта, когато от камиона, който беше пратен да вземе Скътър и хората му, се обадиха, че са напуснали Медина и се отправят към Джеда.
	Разстоянието беше по-малко от сто и петдесет километра.
	Втората част на операцията беше почти приключила без съществени изненади.
	Ханли вдигна телефона и се обади на Кабрило.
	— Джоунс се срещна с групата с молитвените килимчета и всичко е наред — докладва той. — Измити са с противовирусни вещества, дали са им чисти дрехи и сега спят. Отряд две в Медина е изпълнил мисията си и е на път към теб в момента. Ще пристигнат след няколко часа.
	— Открили ли са експлозивите? — попита Кабрило.
	— Били са достатъчно да сравнят със земята джамията на пророка — отвърна Ханли. — Обезвредили са ги и са ги оставили в тунела. ЦРУ или някой друг ще трябва да се погрижи за тях по-късно.
	— Значи остава само Касим.
	— Така изглежда.


	Точно на часа Касим и отрядът му се приближиха към джамията, в която се намираше Кааба. Дори и американското гражданство не им беше кой знае каква утеха — бяха навлезли дълбоко в чужда страна, в която смъртната присъда се изпълняваше чрез обезглавяване. И навлизаха в най-свещеното място, за да изпълнят мисия, която лесно можеше да бъде взета за терористичен акт. Четиринайсетте войници и Касим бяха наясно с това.
	Една грешка, една стъпка накриво и цялата операция можеше да се провали.


	В момента, в който Касим прекрачваше една от портите, водещи към двора, където Кааба стоеше завит с покривало, товарен самолет С-17А излиташе от пистата в Катар. Подобният на боинг самолет можеше да превози сто и два взвода или деветдесет тона товар.
	Конструиран да се приземява на къси и неравни писти, той беше пилотиран от трима души екипаж. Обсегът му стигаше четири хиляди и петстотин километра и тази вечер щеше да го използва докрай.
	След като напусна Катар и се понесе над Персийския залив, трябваше да прелети над Оманския залив и да навлезе в Индийския океан. Там щеше да обърне, да мине над Арабско море и да стигне до Аденския залив, да прелети над пролива между Йемен и Джибути в Африка и да се озове над Червено море. Щеше да кръжи там, докато не го повикаха или освободяха.
	С-17А беше асото, което всички се надяваха, че няма да им се наложи да използват.


	Касим влезе навътре в джамията, после заедно с още четирима мъже се скри отстрани и се зае да наблюдава от разстояние рутинните действия на караула. Изглеждаше съвсем просто. На всеки пет минути часовите сменяха ъглите си по посока на часовниковата стрелка. Стъпката, с която маршируваха, беше съвсем обикновена и лесно можеше да се имитира.
	Касим погледна плановете, с които разполагаше, и потърси малката каменна къщичка, в която часовите се преобличаха. Откри я върху нарисуваната на ръка диаграма и махна на хората си да не мърдат, след това се върна там, където се криеше останалата част от отряда.
	— Ти оставаш на пост — нареди той на един от тях — и свиркаш, ако трябва да привлечеш вниманието ни.
	— Какво да гледам? — попита мъжът.
	— Всичко, което изглежда подозрително.
	Мъжът кимна.
	— Останалите да ме последват. Ще се промъкнем вътре в къщичката — тихо рече той — и ще изчакаме идването на първия часовой. Ще го обезвредя, щом отключи вратата.
	Мъжете кимнаха.
	После се пръснаха из джамията и започнаха бавно да се прокрадват към малката каменна къщичка. След няколко минути всички бяха вече по местата си.


	Абдул Ралмейн беше уморен. Нарядите му за караул се въртяха всеки месец. Понякога четиричасовото дежурство беше в най-голямата жега, друг път на зазоряване — това му беше любимото, — а понякога в два през нощта, както стана тази вечер. Така и не можа да свикне с късната смяна — вътрешният му часовник не се пренастрои и когато дойдеше време да работи през нощта, трябваше да напрегне всичките си сили, за да се пребори със съня.
	Като допи димящата чаша с кафе, ароматизирано с кардамон, пъхна велосипеда си в стойката на улицата близо до Голямата джамия и го заключи с катинара и веригата.
	После мина през портата.
	Беше прекосил наполовина двора, когато някаква птица свирна пронизително.
	Разтърка очи и извади ключовете от джоба си, щом наближи къщичката. Хвана катинара и пъхна ключа в ключалката. Тъкмо го отваряше, когато някой му запуши устата с ръка и усети леко убождане по ръката.
	Доспа му се още повече.


	Касим отвори вратата към помещението и довлече Ралмейн вътре. Натисна ключа на лампата, голата крушка светна и освети тясното пространство. Вътре нямаше кой знае какво — закачалка до стената с униформите в найлонови калъфи, за да не се цапат, голяма чугунена мивка и тоалетна зад завеска.
	На стената, забоден с кабарчета върху коркова дъска, беше графикът за следващата седмица. До него имаше снимка в рамка на крал Абдула и още една на Голямата джамия по време на хадж, направена от въздуха, на която се виждаше стълпотворение от хора. Имаше и един кръгъл часовник с черна рамка. Показваше 1:51.


	Касим чу познатия крясък на совата. Угаси лампата и зачака.
	Вторият часовой влезе през отворената врата и се пресегна да светне. Натисна ключа и за част от секундата видя Касим, изправен по средата. Картината беше толкова шокираща, че не можа веднага да я осъзнае. Докато разбере какво става, Касим го беше стиснал здраво и го беше убол със спринцовката.
	Часовоят беше сложен да лежи до Ралмейн.
	В този миг Касим чу гласовете на двама мъже, които се приближаваха. Нямаше време да изгаси лампата, нито да се скрие. Двамината влязоха през отворената врата и го зяпнаха.
	— Какво по… — понечи да изругае единият, когато двама от хората на Касим блокираха входа.
	Схватката приключи още преди да е започнала.
	— Ти — нареди Касим на единия от хората си, — върви при портата и доведи останалите.
	Мъжът изтича.
	— Вие шестимата се разпръснете и започнете да претърсвате за бомби. Когато надушвателите пристигнат, ще ви ги изпратим. Засега просто гледайте. Ако откриете нещо, не го пипайте.
	Шестимата изчезнаха в нощта.
	— Останалите, стойте при мен. След като облечем новата смяна и тя заеме местата си, ще трябва да се справим с четиримата от старата.
	Три минути по-късно новите часови бяха облечени.
	— Гледате какво правят другите, ясно?
	Мъжете кимнаха отривисто.
	— И правите същото.
	— Всичките заедно ли излизаме? — попита един от мъжете.
	— Не, според плана смяната на караула става един по един. Започва от североизточния ъгъл и се движи по посока, обратна на часовниковата стрелка.
	Часовникът показваше 1:57.
	— Ти си пръв — каза Касим и посочи единия от мъжете. — Ще те последваме и ще наблюдаваме от разстояние.
	Първият мним часови прекоси двора. Касим и останалите се скриха зад ъгъла на най-близката, до Кааба сграда, за да гледат. Мъжът приближи към североизточния ъгъл.
	Понякога дори и най-добре замислените планове си остават само планове. Този, сглобен набързо, без обичайната прецизност от страна на Корпорацията, щеше да се разплете като евтин пуловер. Часовоят, когото Ралмейн трябваше да смени, се оказа най-добрият му приятел. Появата на друг човек породи не само загриженост. Истинският часови разбра, че нещо става.
	— Кой си ти? — попита високо той на арабски.
	Касим го чу и му стана ясно, че проблемите започват. Часовоят посегна към свирката на верижката около врата си. Но преди да успее да я надуе, мнимият караул го свали на земята.
	— Хванете ги — извика Касим на хората си. — Не позволявайте на никого да избяга.
	Касим, другите трима мними часови и четиримата останали мъже се спуснаха от скривалището си и прекосиха двора до Кааба. Бързо обезвредиха още двама от пазачите, но третият се изплъзна и се втурна към портата.
	Касим се затича след него, но мъжът се оказа по-бърз. Беше прекосил двора и тъкмо минаваше под арката, когато един от мъжете, които търсеха експлозиви, изникна от сенките и го сграбчи с една ръка за врата.
	Часовоят падна на каменните плочи и изгуби съзнание. Тънка струйка кръв се стече по тила му.
	— Завлечете го до къщичката на караула — нареди Касим, когато дотича — и му превържете главата.
	Мъжете хванаха пазача под мишниците и го повлякоха.
	Касим се затича обратно към Кааба, увери се, че мнимите пазачи са си по местата, и се зае да помага да пренесат истинските в къщичката. Часът беше 2:08. После забърза към вратата да посрещне агента на ЦРУ. След минута мъжът се появи с един шевролет. Слезе, извади кашона с надушвателите, сложи ги на земята, след това вдигна камъка на Авраам — както си беше в кутията — от задната седалка.
	— Аз съм Касим, дай ми камъка.
	Агентът се поколеба.
	— Мюсюлманин съм — бързо добави Касим. — Дай ми камъка.
	Агентът подаде кутията на Касим.
	— Занеси надушвателите вътре и ги дай на първия човек, когото видиш. После се махай от тук. Не мина гладко, както предвиждахме.
	— Добре — отвърна агентът.
	Касим, стиснал здраво кутията, се затича към входа, агентът на ЦРУ го последва по петите. Щом мина през портата, той връчи кашона с надушвателите на мъжа, който се спусна към него. Забави се за миг, за да види как Касим прекосява на бегом двора към покривалото, което скриваше Кааба. Касим се пъхна под него и тогава агентът се обърна и се втурна към колата си.


	Усещане за мир, спокойствие и древност се разля във вените на Касим, когато се пъхна под покривалото. За секунди се изпълни с надежда. Един прожектор хвърляше лъч светлина към сребърната рамка, в която сега се намираше метеоритът от Гренландия.
	Касим се приближи, постави кутията на земята и сряза лепенката отгоре с ножа си. Пресегна се, свали гренландския метеорит от рамката и го остави на земята. После внимателно вдигна камъка на Авраам от кутията.
	Бавно и благоговейно го върна на мястото му.
	Отстъпи няколко крачки назад, каза набързо една молитва, вдигна гренландския метеорит и го сложи в кутията. Пъхна се под покривалото и понесе кутията към къщичката на караула. Останалите вече претърсваха джамията с надушвателите, когато извади телефона си.


	Скътър седеше на мястото до шофьора в камиона. Останалите от отряда бяха отзад. Телефонът звънна.
	— Наблюдаваме ви отгоре — рече Ханли. — Има малка промяна в плановете — не е нужно да ходите до Джеда. Ще ви изтеглим преди това.
	— Къде да отидем? — попита Скътър.
	На „Орегон“ Ханли наблюдаваше инфрачервения сателитен образ на камиона, който се движеше на юг.
	— Продължете още девет километра и половина в южна посока — нареди Ханли. — После отбийте встрани от пътя. До брега ви чака кораб. Пращат лодка да ви вземе от залива, който се намира там. Натоварете хората си на лодката, капитан Скътър, ние ще се погрижим за останалото.


	— Колко взрива бяха открили Касим и отрядът му, когато ти се обади? — попита Стоун.
	— Пет — отвърна Ханли.
	— Бих му наредил да остави останалото на саудитците, току-що засякох обаждане от жената на един от пазачите. Звънна в местната полиция, за да съобщи, че съпругът й още не се е прибрал у дома.
	— Два и двайсет и една е! — възмути се Ханли.
	— Жени — подхвърли Стоун, — понякога е толкова трудно да се живее с тях.
	Ханли вдигна телефона.
	Касим беше клекнал и обезвреждаше един пакет със С-6.
	— Махайте се веднага! — заповяда Ханли.
	— Не сме проверили… — понечи да каже Касим.
	— Заповядвам ви да се изтеглите незабавно. Разкрити сме. Камион ви чака отпред, за да ви отведе до втория изход. Ясно?
	— Разбрано, шефе.
	— Бързо!


	Касим слагаше телефона обратно в джоба си, когато агент на ЦРУ спря пред Голямата джамия с един пикап с удължено купе и голям открит багажник.
	— Край! — извика Касим. — Всички при портата.
	Четиримата мними часовои се втурнаха през двора, докато останалите, които проверяваха за експлозиви, изникваха един до един зад сградите и колоните. Касим се спусна през портата и стигна до пикапа.
	— Сега излизаме — каза той на шофьора.
	— Качи ги отзад и ги покрий с брезента.
	Касим отвори капаците и мъжете се качиха вътре. Преброи ги, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет.
	С него ставаха четиринайсет — един беше останал вътре. Втурна се към портата и огледа двора. Последният войник се носеше в далечината.
	— Съжалявам, тъкмо обезвреждах един от зарядите, когато извика.
	Касим го сграбчи за ръката и го задърпа.
	— Качвай се отзад — извика той, когато стигнаха до пикапа.
	Касим дръпна брезента отгоре и се качи отпред при шофьора.
	— Знаеш ли къде отиваме? — попита, когато мъжът включи на скорост и настъпи газта.
	— О, да! — отвърна шофьорът.


	Майорът от военновъздушните сили Хамилтън Рийвс знаеше, че йерархията в армията е важна, но не държеше особено изкъсо екипажа си. Закачи микрофона на поставката му и се обърна към втория пилот и бордовия инженер.
	— Момчета, какво ще кажете тази вечер да навлезем във въздушното пространство на една суверенна държава?
	— Нямам никакви планове за вечерта — обади се вторият пилот.
	— Нали плащат — отбеляза бордовият инженер.
	— Добре тогава — рече Рийвс, — да се разходим до Саудитска Арабия.


	Скътър и отрядът му слизаха от камиона, когато Кабрило се приближи тичешком към тях.
	— Остави камиона и идвай с нас — нареди той на шофьора. — И да не са те разкрили досега, скоро ще го направят.
	Шофьорът изгаси мотора и слезе.
	Шестнайсетимата мъже и Кабрило се отправиха към лодката, която ги чакаше на брега. Джеймс им помогна да се качат. Щом всички се натъпкаха в лодката, Кабрило скочи вътре и Джеймс застана на кормилото.
	— Много е опасно — предупреди той. — Нямам спасителни жилетки за всички.
	— Карай на моя отговорност.
	Джеймс запали двигателя и се отдалечи от брега.
	— Кажи го — обърна се към Кабрило той.
	— У дома, Джеймс! — високо нареди Кабрило.


	— Трябва да използваме авиацията — рече Ханли. — Нещата в Кааба се объркаха.
	— Камъкът на Авраам на мястото си ли е? — попита Овърхолт.
	— Да — отвърна Ханли, — но не можаха да довършват прочистването на експлозивите.
	— Ще се обадя на президента. Има вечеря в Държавния департамент в седем, но ще успея да го хвана.
	— Ако се свърже с краля и го помоли да не сваля С-17, ще се измъкнем чисти.


	Коли на саудитската полиция с виещи сирени и сини буркани префучаха в отсрещното платно покрай пикапа. Бяха на три километра от джамията, но Касим и шофьорът не се и съмняваха накъде отиваха.
	Шофьорът на пикапа караше със сто и петдесет километра в час и поглеждаше към вградената навигационна система на таблото.
	— Пише километър — каза той. — Гледай за черен път, водещ на север.
	Касим се загледа в мрака. Мерна пътя, когато шофьорът намали.
	— Видях го — съобщи мъжът.
	Настъпи спирачките и фордът се плъзна по пясъка върху асфалта. После отново натисна газта и се понесе по песъчливия път. Пресегна се към таблото и натисна бутона 4х4. Отдясно и отляво хълмовете ставаха все по-високи и по-високи. Шофьорът погледна навигационната система.
	— Добре, тук ще завием надясно и ще се скрием зад този хълм.
	След няколко минути пикапът спря. Шофьорът бръкна в отделението между седалките, извади един прожектор и го включи в захранването.
	После освети с него мястото зад хълма.
	Широко пространство с утъпкан пясък, километър и половина на километър.
	— Чакай да завъртя — рече шофьорът, като даде назад и язви волана, докато кабината не се насочи на изток.
	— Да кажа ли на мъжете да слизат? — попита Касим.
	— Не — отвърна шофьорът. — Направо ще се кача на заден.


	Рийвс и екипажът му летяха със С-17А толкова ниско, колкото безопасността позволяваше. Но въпреки това самолетът беше засечен от модерните радари, които саудитците си бяха купили от Съединените щати. Десет минути след като бяха навлезли във въздушното пространство на Саудитска Арабия, точно преди да се приземят, саудитските кралски военновъздушни сили изпратиха два изтребителя от базата си в Дахран. Джетовете прекосиха огромната пустиня със свръхзвукова скорост.
	Когато чу приближаването на С-17А, шофьорът започна да присветва с фарове. Рийвс видя светлините, мина веднъж отгоре, направи завой и се приготви да кацне.


	— Посред нощ е — каза прислужникът на крал Абдула.
	— Слушай — настоя президентът, — изпращам държавния секретар незабавно, ще пристигне утре късно сутринта и ще обясни какво става. В момента един самолет на американските военновъздушни сили е навлязъл във въздушното ви пространство. Ако самолетът бъде свален, няма да имаме друг избор, освен да отвърнем на удара.
	— Не мога просто да… — понечи да каже мъжът.
	— Събуди краля — нареди студено президентът, — или ще има сериозни последствия.
	След няколко минути съненият крал Абдула се обади. Щом президентът му обясни за какво става дума, той вдигна друг телефон и се обади на командващия военновъздушните сили.
	— Да ги ескортират извън страната, но да не предприемат враждебни действия — заповяда той на арабски.
	Вдигна отново, слушалката, на която го чакаше президентът и рече:
	— Господин президент, ако държавният ви секретар не даде подходящо обяснение за случващото се тук, гражданите ви ще прекарат една много студена зима.
	— Щом разберете какво е станало, мисля, че няма да ми се сърдите повече.
	— Очаквам с нетърпение срещата — отвърна крал Абдула и прекъсна линията.


	Рийвс се приземи, после направи завой и обърна носа на самолета в обратната посока.
	— Отвори вратата — каза той на бордовия инженер.
	Пикапът вече си пробиваше път през пясъка, докато вратата бавно се спускаше надолу. Когато пикапът спря, вратата вече беше опряла земята и се беше превърнала в рампа. Шофьорът мина леко напред и се качи върху рампата. След това даде газ и влезе в търбуха на самолета.
	Отвори вратата и се спусна към кабината.
	— Вътре сме, сър — докладва той.
	— Затваряй — нареди Рийвс.
	Докато вратата се вдигаше, Рийвс провери двигателите. Всичко изглеждаше наред, така че щом светлината на командното табло стана зелена, което значеше, че вратата е на мястото си, той отвори дроселите и се засили по пясъчната ивица.
	След две минути отново бяха във въздуха.
	— Сто и петдесет километра до Червено море — извика той назад, — около пет минути.
	— Два изтребителя се насочват към нас — съобщи вторият пилот.
	— Приготви се за ответен удар — каза Рийвс.
	Но изтребителите изобщо не включиха изстрелващите си компютри. Просто стояха до крилата на С-17А, докато не навлязоха над морето. След това направиха обратен завой и се върнаха в базата си.
	— Напуснахме саудитското въздушно пространство — извика Рийвс назад, — два часа до Катар.
	Касим заобиколи пикапа и махна брезента.
	— Добре, момчета, успяхме, връщаме се обратно в Катар.
	Радостни възгласи изпълниха товарната кабина на С-17А.
	— Поеми — каза Рийвс на втория пилот.
	После стана и мина отзад.
	— Щях да ви донеса студена бира, но разбрах, че не пиете. Затова накарах в столовата да ми приготвят студени безалкохолни и нещо за хапване, щом като ще ви прибирам. Има хамбургери, хотдог, картофена салата и така нататък. Минаха няколко часа, но ги пакетираха в онези вакуумирани сребристи торбички, така че сигурно още са топли. Да ви е сладко!
	Рийвс се върна обратно в кабината.
	— Добре, момчета — каза Касим, като отвори една от торбичките, — да похапнем!


	Епилог

	Три часа преди зазоряване на 10 януари американски военен отряд, работещ съвместно със саудитски военни и агенти от разузнаването, прочисти напълно и трите джамии. Всички открити експлозиви бяха махнати и обезвредени и районът беше напълно обезопасен за хаджа.
	Сауд ал-Шейх видя как и последното старо молитвено килимче беше постлано в двора. Искаше му се да беше открил новите, но те бяха изчезнали като дим — затова накара да извадят старите от склада и ги използва отново.
	Зад покривалото на Кааба камъкът на Ибрахим очакваше правоверните.
	На изгрев-слънце море от поклонници с бели роби започна да изпълва светите места.
	Хаджът щеше да мине безпроблемно.
	На 10 януари 2006 настъпващият ден беше ясен, с лек източен вятър и температури около 20 градуса. Близо един милион поклонници се струпаха в Медина, където посетиха гроба на Мохамед, и после се качиха на откритите вагони на железницата „Хаджас“, за да изминат четиристотинте километра до Мека.
	Когато влакът наближи до свещения град, където се намираше Кааба, поклонниците свалиха робите си, сложиха си престилки и преметнаха кърпи на лявото си рамо. След като влакът спря, първата група слезе и се запъти към джамията. Щом влязоха, започнаха с тауаф, или обикалянето. Поклонниците обикаляха Кааба седем пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, когато свършеха, влизаха в Кааба, за да целунат свещения камък на Ибрахим.
	Когато първата група излезе, хиляди нови вече влизаха в джамията.
	През следващите няколко дни поклонниците щяха да пият от извора Замзам, щяха да убият с камъни шейтана и да се поклонят на другите свети места наблизо. Стотици хиляди щяха да извървят пътя от джамията, която заобикаляше Кааба, до Мина, хълма на Милосърдието, планината Намира, Муздалифа и Арафат.
	Местата около Мека и Медина щяха да гъмжат от пилигрими с бели роби.
	Дните щяха да бъдат прекарани в молитва и размисъл, и четене на Корана. По време на хаджа всеки щеше да открие нов смисъл. И всички щяха да го помнят до края на живота си.
	Днес беше още един ден от много такива дни и още хиляди предстояха.


	Послепис

	Накрая всичко свърши добре. Отровните молитвени килимчета бяха отнесени в Индийския океан, контейнерите бяха пуснати в една дълбока дупка и взривени. Кабрило и отрядите на Скътър и Колган продължиха с „Акбар“ до Катар и в базата ги посрещнаха с пищна церемония. Всичките трийсет и седем мъже бяха повишени в чин и им увеличиха заплатите, на Скътър и Колган двойно. Скътър стана подполковник, но Колган отказа повишението. Сегашният му ранг го устройваше, затова му добавиха две години към прослуженото време. На другия ден Кабрило, Касим и Джоунс се качиха на един от самолетите на Корпорацията и се срещнаха с „Орегон“ в Барселона.
	Екипажът от Флорида, нает да докара „Акбар“ до корабостроителницата в Средиземно море, получи двойно повече пари, за да стигне дотам. Прибраха се у дома две седмици по-късно от предвиденото, но с пълни джобове.
	Единственият ранен саудитец — пазачът, който си пукна главата при падането, докато се мъчеше да избяга — няколко месеца виждаше размазано, но накрая се възстанови напълно. Като награда за проявената храброст крал Абдула го пенсионира с пълна пенсия.
	Мишел Хънт беше върната в Калифорния с извинения и уговорката да запази пълно мълчание по случилото си. Тя жалеше за смъртта на Халифакс Хикман, но остана единствената опечалена.
	Метеоритът от Гренландия беше занесен в лабораторията във Форт Детрик, където бе подложен на продължителни изследвания. Уди Кембъл премина през възстановителна програма и повече не близна нито капка. Елтън Джон разказа на приятелите си за концерта в новогодишната нощ, но малцина повярваха на приказките му. Лабабити беше осъден от таен съд и пратен в затвора до живот. Няколко седмици след като се върна от Англия със своя ретро автомобил Ем Джи, Били Джо Шей получи най-голямата поръчка за сондажна кал в живота си.
	Поръчката беше от компания, която правеше сондажи в Тибет.
	А пък в тесен гараж в Англия един мъж бавно поправяше мотор „Винсънт Блек Шедоу“.
	Навътре в Атлантическия океан „Орегон“ пореше вълните към Южна Америка.


	$id = 7876
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Клайв Къслър, Крейг Дърго. Свещеният камък
	Американска. Първо издание
	ИК „Бард“, София, 2010
	Редактор: Мария Василева
	ISBN: 978-954-655-133-7