[Kodirane UTF-8]

	Клайв Къслър, Греъм Браун
	Бурята


	Пролог

	_Индийският океан, 1943 г._
	Параходът „Джон Бъри“ пореше бурните води на Индийския океан и се тресеше от носа до кърмата. Този вид кораби бяха познати като „бързи товарни плавателни съдове“ и бяха проектирани да придружават военни кораби. „Джон Бъри“ обикновено се движеше доста бързо, но сега биеше всички рекорди — двигателите му работеха с пълна пара и той пореше вълните със скорост, която не беше развивал от първите си изпитания на вода. Повреден, горящ и стелещ гъст облак дим след себе си, параходът бягаше, за да се спаси.
	Корабът изкачи една триметрова вълна, палубата се наклони и носът се заби в следващия, още по-голям талаз. Водата прескочи перилата, разби се в палубата и разтърси това, което беше останало от мостика.
	„Джон Бъри“ приличаше повече на развалина. Палубата беше покрита с отломки и навсякъде си виждаха телата на загинали моряци.
	Мостикът беше превърнат в странна конструкция от усукан метал от няколкото ракети, които го удариха, и от него продължаваше да се вдига гъст пушек.
	Но всички повреди бяха над ватерлинията и корабът щеше да успее да се измъкне, ако избегне нови удари.
	Зад него върху тъмнеещия хоризонт се виждаха димни стълбове от други кораби, които нямаха този късмет. Единият стълб се взриви в оранжево огнено кълбо, което проблесна по повърхността на водата и освети касапницата наоколо.
	Очертаха се горящите корпуси на четирите кораба, които „Джон Бъри“ придружаваше — три разрушителя и един кръстосвач. Една японска подводница и ескадрила пикиращи бомбардировачи едновременно бяха открили ескадрата.
	Пелената на мрака се спускаше над този кървав театър. Разлятото около корабите гориво, проточило се на повече от километър, се запали и небето се изпълни с гъст черен дим. Нито един от корабите нямаше да види утрото.
	Бойните кораби бяха прихванати и унищожени много бързо, но „Джон Бъри“ само го обстреляха, уцелиха го с ракети и го оставиха да се измъкне. Имаше само едно обяснение за подобна милост — японците знаеха за тайния товар и искаха да го заграбят.
	Капитан Алън Пикет беше решен да не допусне това да се случи. Нищо, че половината му екипаж беше мъртъв, а лицето му беше разкъсано от шрапнел. Той грабна гласовата тръба и се провикна към машинното:
	— Увеличете скоростта!
	Отговор не последва. Последно му докладваха, че под палубата бушува пожар. Пикет заповяда на хората си да останат и да се борят с пожара, но сега тишината го изпълни със страх.
	— Зикове ляво на борд! — извика един от моряците на вахта от края на мостика. — На шестстотин метра! Приближават!
	Пикет погледна през напуканото стъкло пред себе си. В угасващата светлина на деня видя четири черни точки. Те завиваха в сивото небе и се спуснаха към кораба. От крилата им проблеснаха пламъци.
	— Залегнете! — извика той.
	Твърде късно. Петдесеткалибровите куршуми избродираха черта в кораба, разкъсаха наполовина тялото на моряка и доразрушиха това, което беше останало от мостика. Из помещението полетяха парчета дърво, стъкло и стомана.
	Пикет залегна. Поредната ракета се заби пред мостика и над него премина топлинна вълна. Ударът разклати кораба и разпори металния покрив като огромна отварачка за консерви.
	Щом взривната вълна отмина, Пикет вдигна глава. Последният от офицерите лежеше мъртъв, а мостикът беше сринат. Дори щурвалът липсваше — само парче метал висеше от шпиндела. Въпреки това, корабът продължаваше да се носи напред с пълна сила.
	Пикет се изправи и забеляза нещо, което го изпълни с надежда — тъмни облаци и дъждовна пелена. Откъм десния борд приближаваше гръмотевична буря. Ако успее да насочи кораба към нея, тя щеше да го скрие.
	Като се придържаше за отвесната преграда, Пикет се протегна към останалото от щурвала парче. Избута го наляво с последни сили. Кормилото успя да се завърти с половин оборот и капитанът падна на палубата заедно с него.
	Корабът започна бавно да променя курса си.
	Като се опираше на палубата, Пикет избута щурвала нагоре и после отново го свали надолу, за да направи пълен оборот. Товарният кораб образува бяла дъга по повърхността на океана и се насочи към бурята.
	Облаците отпред бяха гъсти. Дъждът, който се сипеше от тях, помиташе водната повърхност като огромна метла. За пръв път от началото на нападението Пикет усети, че имат шанс, но докато корабът пореше вълните към бурята, ужасният звук на пикиращите бомбардировачи, които се насочваха към бягащия съд, поставиха спасението под съмнение.
	Капитанът затърси с поглед източника на този шум.
	Точно пред кораба, от небето се спускаха два пикиращи бомбардировача „Айчи ДЗА-Валс“, моделът, който японците използваха със смъртоносен успех при Пърл Харбър, а няколко месеца по-късно и срещу британската флотилия близо до Цейлон.
	Пикет видя как самолетите пикират и се заслуша в засилващия се свистящ шум от крилата им. Той изруга и извади пистолета си.
	— Разкарайте се от кораба ми! — изкрещя Пикет и започна да стреля по тях със своя „Колт“ 45-и калибър.
	Самолетите се издигнаха в последната секунда и преминаха с рев над главата му. Дъжд от 50-калиброви куршуми надупчи кораба. Един от тях премина през крака на Пикет. Капитанът падна по гръб на палубата. Очите му се разшириха и се вторачиха напред. Той не можеше да помръдне.
	Над главата му се извиха кълба от пушек, а небето стана сиво. Пикет си помисли, че това е краят. Корабът и тайният товар скоро щяха да попаднат в ръцете на врага.
	Капитанът се проклинаше, че не потопи кораба по-рано. Надяваше се да потъне, преди врагът да го превземе.
	Очите на Пикет започнаха да се затварят. Звукът от пикиращи бомбардировачи достигна до ушите му. Ревът се усили, а предвещаващият смърт писък на крилата им сякаш обявяваше абсолютната неизбежност на края.
	Тогава небето се смрачи. Въздухът стана леден и влажен, а корабът „Джон Бъри“ изчезна в бурята, погълнат от стената от дъжд и мъгла.
	За последно корабът беше видян от един японски пилот, който докладвал, че съдът гори, но плава с пълна мощност. Повече никой нищо не чу за „Джон Бъри“.


	Глава 1

	_Северен Йемен, близо до границата със Саудитска Арабия, Август, 1967 г._
	Тарик ал-Халиф криеше лицето си зад кърпа от мек, бял памук. Главата му бе покрита с куфия, увита около устата и носа му. Тя пазеше загрубелите му от времето черти от слънцето, вятъра и пясъка, но и го криеше от света.
	Виждаха се само очите на Халиф — сурови и зорки след шейсетте години живот в пустинята. Той нито мигна, нито се извърна, докато оглеждаше мъртвите тела в пясъка пред себе си.
	Бяха осем — двама мъже, три жени и три деца. Лежаха голи, а дрехите и вещите им липсваха. Някои от тях бяха застреляни, а други намушкани.
	Керванът от камили зад Халиф чакаше търпеливо. Един ездач бавно се приближи. Тарик разпозна едрата млада фигура на седлото. Мъжът се казваше Сабах — най-довереният му лейтенант. Автомат „АК-47“ руско производство висеше на рамото му.
	— Със сигурност са били бандити — каза Сабах. — Но вече няма и следа от тях.
	Халиф се загледа в едрия пясък под краката си. Очите му проследиха следите, губещи се на запад, право към единствения източник на вода в радиус от сто и шейсет километра — оазисът Аби Куза, „копринената вода“.
	— Не, приятелю — отвърна той. — Бандитите не искат да бъдат открити. Те крият броя си като се придвижват по твърда земя, където не оставят следи, или вървят по най-мекия пясък, върху който стъпките бързо изчезват. А тук мога да видя истината. Насочили са се към нашия дом.
	От поколения родът на Халиф владееше Аби Куза. Оазисът им осигуряваше животворна вода и неголям доход. Около изворите му растяха в изобилие финикови палми, както и трева за овцете и камилите.
	Напоследък заради нарастващия брой камиони и други модерни средства за придвижване, керваните, които плащаха за даровете на оазиса, ставаха все по-редки, а отглеждащите камили бедуини като Халиф и семейството му започнаха да намаляват. Но те все още бяха тук. Тарик знаеше, че ако иска кланът да има бъдеще, оазисът трябва да бъде защитен.
	— Синовете ти ще го бранят — обади се Сабах.
	Оазисът се намираше на трийсетина километра на запад. Синовете на Халиф, двамата му племенници и семействата им го чакаха там. Шест палатки и десетина мъже с пушки — няма да са лесна мишена за нападение. И въпреки това Халиф не можеше да се отърси от безпокойството си.
	— Трябва да побързаме — каза той и се качи на камилата си.
	Сабах кимна. Намести своя „АК-47“ така, че да е готов за стрелба и пришпори камилата.
	След три часа наближиха оазиса. Отдалече се виждаше само дима от няколко слаби огъня. Нямаше следа от битка, разкъсани палатки или разхождащи се свободно животни. На пясъка не се виждаха мъртви тела.
	Халиф даде знак на кервана да спре и слезе. После нареди на Сабах и още двама мъже да го последват пешком.
	Тишината, която го обгръщаше, беше толкова пълна, че чуваха пукотът на дървата в огньовете и собствените си стъпки в пясъка. Някъде в далечината се чу провлаченият вой на чакал. Животното беше доста далеч, но звукът се носеше на километри в пустинята.
	Халиф спря и зачака. Далечният вой на чакала затихна и беше заменен от нещо по-приятно — тънък детски глас, припяващ традиционна бедуинска мелодия. Идваше от главната шатра.
	Халиф се успокои. Това беше гласът на най-малкия му син, Джин.
	— Докарайте кервана! — нареди Халиф. — Всичко е наред!
	Сабах и мъжете отидоха да доведат камилите, а Халиф продължи напред. Той стигна до шатрата, дръпна покривалото на входа и замръзна.
	Един бандит, облечен в дрипи, беше опрял остър като бръснач ятаган до врата на сина му. Друг стоеше до него и стискаше стара пушка.
	— Едно погрешно движение и ще му прережа гърлото! — изръмжа разбойникът.
	— Кои сте вие?
	— Казвам се Масик — отвърна бандитът.
	— Какво искате? — попита Халиф.
	Масик сви рамене.
	— Какво не искаме?
	— Камилите са ценни — каза Халиф. Той предположи, че искат именно тях. — Ще ви ги дам. Само пощадете семейството ми.
	— Твоето предложение не ме интересува — отвърна Масик, а на лицето му се изписа презрение, — защото мога да взема каквото си поискам, а и защото… — той стисна момчето още по-силно — с изключение на това дете, всички от семейството ти вече са мъртви.
	Сърцето на Халиф се сви. Под туниката си той криеше автоматичен револвер „Уебли-Фосбери“. Оръжието беше здраво и убийствено точно. Не би засякло дори и да престои месеци, заровено в пясъка на пустинята. Той се замисли как да го извади, без да го забележат.
	— Тогава ще ви дам всичко — каза той, — в замяна на живота му. И ще можете да си тръгнете.
	— Тук някъде има скрито злато — проскърца Масик, сякаш това беше всеобщо известен факт. — Кажи ни къде е!
	— Нямам никакво злато — поклати глава Халиф.
	— Лъжеш! — викна вторият бандит.
	Масик се разсмя. Показаха се кривите му прогнили зъби и кървящи венци. Продължи да стиска момчето с едната си ръка и вдигна заплашително другата. Беше готов да пререже гърлото на детето. Но то се извъртя и захапа здраво пръстите на Масик.
	Бандитът извика и изненадано дръпна ръката си, сякаш се беше опарил.
	През това време Халиф хвана револвера и стреля два пъти направо през туниката си. Разбойникът, който допреди секунда се готвеше да убие сина му, падна назад, а на гърдите му цъфнаха две алени петна.
	Вторият разбойник стреля и одраска крака на Халиф. Бедуинът светкавично отвърна на стрелбата и го улучи право в лицето. Мъжът падна без звук. Но Халиф знаеше, че битката тепърва започва.
	Навън, в тишината на нощта, започнаха да отекват изстрели. Халиф разпозна звука от винтовки, като тази, която беше в ръката на убития разбойник. Отговаряше им силният пукот на автомата на Сабах.
	Халиф сграбчи сина си и тикна пистолета в ръката на момчето. После вдигна старата пушка на един от мъртвите бандити, както и извития ятаган и се насочи към другия край на шатрата.
	По-големите му синове лежаха на пода един до друг, сякаш си почиваха. Дрехите им бяха напоени с тъмна кръв и покрити с дупки.
	Силна болка, мъка и гняв прорязаха сърцето на Халиф.
	Отвън престрелката продължаваше. Бедуинът заби ножа в една от стените на шатрата и отвори малка дупка. През нея успя да види битката.
	Сабах и трима от хората му стреляха, скрити зад няколко мъртви камили. Група разбойници, облечени като бандитите, които току-що бе убил, се бяха пръснали из оазиса и се криеха зад финиковите палми, нагазили до колене във водата.
	Не приличаха на хора, които бих могли да превземат лагера със сила.
	Халиф се обърна към Джин:
	— Как попаднаха тук тези мъже?
	— Помолиха да отседнат — отвърна момчето, — и да напоят камилите си.
	Това, че се бяха възползвали от традиционната бедуинска щедрост и добрината на синовете му, за да ги убият, още повече разгневи Халиф. Той отиде до другата част на шатрата. Този път заби ножа в плата и го дръпна рязко надолу.
	— Стой тук! — нареди той на Джин.
	Халиф се шмугна през отвора и изчезна в мрака. Направи широка дъга, промъкна се зад враговете и нагази във водата.
	Заети със Сабах и хората му, бандитите не забелязаха, че Халиф е зад тях. Той вдигна винтовката и откри огън.
	Трима паднаха, а след това и четвърти. Друг се опита да избяга и беше застигнат от куршум на Сабах, но последният, шести разбойник, успя да се обърне и да отвърне на стрелбата.
	Един куршум уцели Халиф в рамото. Бедуинът усети остра болка и се строполи във водата. Бандитът се затича към него, като си мислеше, че е мъртъв.
	Халиф вдигна старата пушка и дръпна спусъка. Гилзата заседна в задната част на цевта. Той хвана затвора и се опита да го освободи, но ранената му ръка не беше достатъчно силна, за да отблокира механизма.
	Бандитът вдигна оръжието си и го насочи към гърдите на Халиф. Внезапно отекна изстрел от револвер „Уебли“.
	Мъжът се опря с гръб на една финикова палма, а на лицето се изписа недоумение. Той се плъзна надолу и оръжието му падна във водата.
	Джин стоеше зад мъртвия мъж и държеше пистолета с треперещи ръце. Очите му бяха пълни със сълзи.
	Халиф се огледа, но не видя повече бандити. Стрелбата беше утихнала. Той чу как Сабах вика нещо на мъжете. Битката беше приключила.
	— Ела тук, Джин! — нареди Халиф.
	Синът му се приближи. Момчето още трепереше. Халиф го придърпа с едната си ръка и го прегърна.
	— Погледни ме!
	Момчето не отговори.
	— Погледни ме, Джин!
	То най-накрая се обърна. Халиф стисна рамото му още по-силно.
	— Твърде си млад, за да го проумееш, сине, но днес ти направи нещо голямо. Спаси баща си и семейството си.
	— Но майка ми и братята ми са мъртви — простена Джин.
	— Не — каза Халиф, — те са в рая, а ние ще продължим да живеем, докато един ден не се срещнем с тях.
	Джин не реагира. Той само гледаше втренчено в нищото и хлипаше.
	Тих звук накара Халиф да се обърне. Единият от бандитите беше жив и се опитваше да избяга с пълзене.
	Халиф вдигна ятагана, готов да довърши мъжа, но се спря.
	— Убий го, Джин!
	Треперещото момче погледна баща си неразбиращо, но срещна твърдия му поглед.
	— Братята ти са мъртви, Джин! Бъдещето на клана зависи от теб. Трябва да се научиш да бъдеш силен.
	Джин не спираше да трепери, но Халиф беше непреклонен. Добротата и щедростта им почти ги бяха унищожили. Единственият му оцелял син не трябваше да допуска подобна слабост.
	— Никога не трябва да изпитваш съжаление — каза Халиф. — Този мъж е враг. Ако нямаме достатъчно сила да убиваме враговете си, те ще ни отнемат водата. А без нея ни чакат скитничество и смърт.
	Халиф знаеше, че може да принуди Джин да го направи. Просто трябваше да му заповяда и момчето щеше да се подчини. Но искаше синът му да реши сам.
	— Страх ли те е?
	Джин поклати глава. Той се обърна и вдигна бавно пистолета.
	Бандитът го погледна, но вместо да се поколебае, ръката на момчето стана по-уверена. Джин погледна бандита в лицето и дръпна спусъка. Звукът от изстрела отекна по водата и се понесе из пустинята. Щом затихна от очите на момчето вече не се стичаха сълзи.


	Глава 2

	_Индийският океан_
	_Юни, 2012_
	Двайсет и седем метровият катамаран се плъзгаше по спокойните води на Индийския океан, огрян от лъчите на залязващото слънце. Движеше се с не повече от три-четири възела, тласкан от лекия бриз. Красивото бяло платно се издигаше над широката палуба. Върху централната част на корпуса се виждаха огромни тюркоазни букви „НАМПД“ — Национална агенция за морско и подводно дело.
	Кимо Акона стоеше близо до двойния нос на катамарана. Той беше трийсетгодишен, имаше гарвановочерна коса и изваяно тяло, а ръката и рамото му бяха покрити с традиционни хавайски татуировки. Кимо беше бос и балансираше на самия край, сякаш караше сърф.
	Той държеше дълга въдица, с която потапяше някакъв инструмент във водата. Данните върху малкия екран му показаха, че инструментът работи. Той издиктува резултатите:
	— Нивото на кислорода е малко ниско, температурата е 21 градуса по Целзий, 70.4 по Фаренхайт.
	Други двама души наблюдаваха Кимо. Пери Халверсън, ръководителят на екипа и най-старият му член, стоеше зад щурвала. Той носеше къси панталони в цвят каки, черна тениска и маслиненочерна шапка, която притежаваше от години.
	До него стоеше Талия Куиварос, която всички наричаха „Ти“. Тя беше облечена в бели шорти и червено горнище на бански, което подчертаваше красивата й фигура с приятен загар и разсейваше двамата мъже.
	— Това е най-ниската температура досега — отбеляза Халверсън. — Тук е с цели три градуса по-студено, отколкото би трябвало да е по това време на годината.
	— Това няма да се хареса на противниците на глобалното затопляне — засмя се Кимо.
	— Да, вероятно — намеси се Талия, която въвеждаше данните в един малък таблет, — но определено има някаква последователност. Двайсет и девет от последните трийсет отчитания имаха отклонение от поне два градуса.
	— Възможно ли е оттук да е минала буря? — попита Кимо. — И, например, да е изсипала дъжд или град, без да имаме данни за това?
	— Не и през последните няколко седмици — отговори Халверсън. — Това е аномалия, а не изолирано явление.
	Талия кимна.
	— Дълбоководните данни от дистанционните датчици, които спуснахме, го потвърждават. Има значително отклонение в температурите, чак до металимниона*. Сякаш слънчевата топлина не попада върху този район.
	[* Тънък воден слой, в който температурата се мени по-бързо, отколкото в зоните над и под него. — Б.пр.]
	— Не мисля, че проблемът е в слънцето — каза Кимо.
	Няколко часа по-рано, докато слънцето печеше от безоблачното небе, околната температура беше достигнала трийсет и пет градуса. Дори и преди да се скрие последните му лъчи бяха ярки и топли.
	Кимо извади инструмента, провери го и после замахна с въдицата като изкусен рибар. Запрати датчика на 12 метра от лодката, остави го да потъне и после го извади. И тези данни бяха същите като първите.
	— Поне открихме нещо, за което да докладваме на шефовете във Вашингтон — каза Халверсън. — Те си мислят, че сме дошли на почивка.
	— Предполагам, че е възходящо течение — каза Кимо. — Нещо като „Ла Ниня“. Но това е Индийският океан, така че вероятно ще го кръстят нещо на хинди.
	— Може да го нарекат на нас — предположи Талия. — Ефектът Куиварос-Акона-Халверсън, накратко КАХ.
	— Забеляза ли как постави своето име най-отпред? — попита Кимо.
	— Дамите са с предимство — отвърна тя с усмивка.
	Халверсън се засмя и си оправи шапката.
	— Докато вие спорите, ще приготвя вечеря. Някой да иска такос с летяща риба?
	Талия го изгледа мрачно.
	— Снощи ядохме същото.
	— Днес не уловихме нищо — отговори Халверсън.
	Кимо се замисли. Колкото по-навътре навлизаха в студената зона, толкова по-малко живот откриваха. Сякаш океанът беше станал пуст и студен.
	— Предпочитам ги пред консервите — каза той.
	Талия кимна, а Халверсън се скри в каютата, за да приготви вечеря. Кимо се изправи и се загледа на запад.
	Слънцето най-после се беше скрило зад хоризонта и небето придоби мастиленосин оттенък, с малко оранжево точно над водата. Въздухът беше мек и влажен, а температурата около 30 градуса. Денят беше свършил, а чувството, че са открили нещо изключително, подчертаваше това усещане.
	Нямаха представа защо, но изглежда температурната аномалия беше предизвикала хаос в района. Досега в Южна и Западна Индия почти не бяха паднали валежи, а това беше периодът, когато мусоните трябваше да бушуват с пълна сила.
	Притеснението беше съвсем основателно, като се има предвид, че един милиард души чакаха сезонните дъждове да съживят оризовите и житни насаждения. Кимо беше дочул, че нервите на хората са опънати до скъсване. Спомените от миналогодишната слаба реколта пораждаха слухове за глад. Нещо трябваше да се промени и то бързо.
	Кимо осъзнаваше, че нищо не могат да направят, но се надяваше, че скоро ще открият причината за аномалиите. Последните няколко дни показаха, че са на прав път. След час щяха отново да проверят данните на няколко километра на запад. Но сега беше време за вечеря.
	Кимо започна да прибра датчика. Докато го изваждаше от водата, нещо странно привлече погледа му. Кимо примижа. На около сто метра от лодката по повърхността на океана се стелеше черна пелена, подобна на сянка.
	— Погледни! — каза той на Талия.
	— Стига си се опитвал да ме приклещиш насаме — пошегува се тя с усмивка.
	— Говоря сериозно! — настоя Кимо. — Там има нещо!
	Талия остави таблета, приближи се и се хвана за ръката му, за да запази равновесие върху тесния бушприт*. Кимо посочи към сянката. Тя видимо се разширяваше и се придвижваше по повърхността, подобно на нефтено петно или на водорасли, въпреки че притежаваше странна текстура, която не приличаше на нито едно от тези неща.
	[* Удължение в предната част на корпуса. — Б.пр.]
	— Видя ли това?
	Тя проследи погледа му и после вдигна бинокъл към очите си. След малко каза:
	— Просто светлината ни прави номера.
	— Не, не е това!
	Тя отново погледна през бинокъла и после му го подаде.
	— Казвам ти, там няма нищо.
	Кимо замижа в сумрака. Дали очите му не го бяха излъгали? Той взе бинокъла и огледа района. После го свали, вдигна го отново и пак го остави.
	Нищо, освен вода. Нито водорасли, нито петрол. Никаква странна текстура по повърхността на морето. Той огледа и от двете страни, за да се увери, че не се е взирал на грешното място, но водата отново изглеждаше нормално.
	— Уверявам те, там имаше нещо! — каза той.
	— Добър опит — засмя се тя. — Да вървим да вечеряме.
	Талия се обърна и се насочи към главната палуба на катамарана. Кимо огледа за последен път, но след като не видя нищо необичайно, поклати глава и я последва.
	Минути по-късно тримата седяха в главната каюта и ядяха такос с риба в стил „Халверсън“. Около масата беше весело — смееха се и обсъждаха причината за температурната аномалия.
	Докато се хранеха, вятърът продължи да тласка катамарана на северозапад. Гладкият двоен нос от фибростъкло пореше спокойното море. Водата се плъзгаше с лек плисък покрай хидродинамичния силует на плавателния съд.
	Внезапно нещо започна да се променя. Като че ли водата стана малко по-гъста. Катамаранът оставяше по-забележима следа, която се разнасяше по-бавно. Великолепната бяла повърхност на понтоните започна да потъмнява над ватерлинията, сякаш плаваше в някакво мастило.
	Това продължи няколко секунди, а тъмното петно започна да се плъзга нагоре, като че напук на гравитацията, сякаш беше привлечено от някаква невидима сила.
	Текстурата на петното наподобяваше графит или по-тъмна и плътна форма на живака. Не след дълго краят на петното покри носа на катамарана и се насочи към мястото, на което преди малко стоеше Кимо.
	Ако някой го беше наблюдавал внимателно, щеше да забележи определена последователност. За секунда веществото придоби форма на стъпки, преди отново да стане гладко и да продължи към главната каюта.
	Отвътре се чуваше класическа музика. Едно старо радио улавяше сигнал на къси вълни. Мелодията беше подходяща за вечеря, а Кимо се наслаждаваше на компанията толкова, колкото и на храната. Но докато Халверсън упорито отказваше да разкрие тайната на своята рецепта, Кимо забеляза нещо странно.
	Нещо беше започнало да покрива широките затъмнени прозорци на каютата и пречеше на угасващите слънчеви лъчи и на светлината от прожекторите, поставени високо на мачтата, да проникне вътре. Веществото се наслояваше по стъклото, подобно на навяван от вятъра сняг или пясък, но много по-бързо.
	— Какво по дяволите…
	Талия погледна към прозореца. Халверсън се обърна на другата страна и се взря в горната палуба. По лицето му се изписа тревога.
	Кимо завъртя глава. Някакво сиво вещество се стичаше през отворената врата и се придвижваше по палубата на лодката, но се стелеше нагоре.
	Талия също го видя. То се насочваше право към нея.
	Тя скочи от стола и събори чинията си на пода. Последните хапки от вечерята й паднаха пред настъпващата маса. Щом достигна останките, сивото вещество покри напълно парченцата храна и започна да се натрупва върху тях.
	— Какво е това? — попита Талия.
	— Не знам — отвърна Кимо. — Никога не съм…
	Не беше нужно да довършва изречението си. Никой от тях не беше виждал нещо подобно. С изключение на…
	Кимо присви очи. Странното вещество се разстилаше като течност, но имаше зърнеста текстура. Приличаше на метален прах, който се стеле, подобно на най-фините песъчинки, носени от вятъра.
	— Това е същото, което видях във водата — каза той. — Бях сигурен, че там има нещо.
	— Какво прави?
	И тримата се бяха изправили и отстъпваха назад.
	— Изглежда, че яде рибата — каза Халверсън.
	Кимо се загледа. Той изпитваше едновременно страх и възхита. Погледна през отворената врата. Задната палуба беше покрита от същата сива маса.
	Кимо потърси изход. Ако продължат напред към спалното помещение, ще попаднат в капан, а за да излязат на палубата, трябваше да стъпят върху странното вещество.
	— Хайде! — каза той и се качи на масата. — Каквото и да е това нещо, не мисля, че трябва да го докосваме.
	Талия го последва, а Кимо се протегна към люка над главите им и го отвори. Той й помогна да се качи и тя излезе на покрива на каютата през малкия отвор.
	Халверсън се качи на масата, но се подхлъзна. Кракът му стъпи в металния прах и го разпръсна като локва. Част от него попадна върху прасеца му.
	Той простена, сякаш беше ужилен. Пери се протегна, за да почисти крака си, но част от праха, който беше избърсал, се полепи по ръката му.
	Той започна да я тръска бързо и да я търка в панталоните си.
	— Изгаря ми кожата! — каза той, а по лицето му се четеше болка.
	— Хайде, Пери! — извика Кимо.
	Халверсън се качи на масата, но тя се огъна под тежестта на двамата мъже. По ръката и крака му все още имаше малко от сребърното вещество.
	Кимо се хвана за ръба на люка и се задържа, но Халверсън падна. Той се строполи по гръб и си удари главата. Изглежда, че ударът го зашемети. Той простена и се претърколи, а после опря длани на палубата, за да се изправи.
	Сивото вещество покри ръцете и гърба му. Гери успя да се изправи и се задържа за ръба на отвора, но прахът достигна лицето му. Халверсън започна да маха с ръце, сякаш около него кръжаха пчели. Очите му бяха затворени, но странните частици се промъкваха под клепачите и навлизаха в ноздрите и ушите му.
	Той отстъпи назад, падна на колене и започна да бърка с пръсти в ушите си и да крещи. Прииждащото вещество започна да се натрупва по устните му и потече навътре в гърлото, превръщайки писъците му в гъргорене на човек, който се дави. Халверсън падна. Разширяващата се маса от частици го покри, сякаш беше погълнат от орда мравки в джунглата.
	— Кимо! — извика Талия.
	Гласът й сякаш го събуди. Кимо се набра и се промуши през отвора в тавана. После затвори люка и го залости здраво. Светлината на прожектора, поставен високо на мачтата, осветяваше сивата пелена, която покриваше цялата палуба от носа до кърмата. Освен това пълзеше по стените на кабината. Тя се натрупваше върху различни предмети, също както беше направила с падналата храна и Халверсън.
	— Приближава се! — извика Талия.
	— Не го пипай!
	От тази страна настъпващото вещество все още им беше оставило пространство. Кимо потърси нещо, което може да помогне. Ръката му напипа маркуч. Той завъртя ръчката, хвана здраво струйника и напръска сивата маса с вода под високо налягане.
	Струята отми веществото от стената на кабината, сякаш беше кал.
	— От тук!
	Кимо застана до Талия и отново напръска частиците.
	— Застани зад мен! — изкрещя той и насочи маркуча.
	Силната водна струя помогна, но това беше изгубена битка.
	Частиците ги приближаваха от всички страни. Колкото и да се опитваше, Кимо не можеше да ги удържи още дълго.
	— Трябва да скочим! — извика Талия.
	Кимо огледа морето. Пелената се простираше върху повърхността на водата, откъдето се беше появила.
	— Не мисля, че е добра идея — отвърна той.
	Отчаяни двамата огледаха палубата. Две двайсетлитрови туби с бензин стояха близо до кърмата. Кимо насочи силната струя вода към веществото и отвори просека през пелената. После пусна маркуча, затича се и скочи. Успя да се приземи на мократа палуба, но се хлъзна и се заби в напречната греда в задната част на лодката.
	Кимо почувства ужилване по ръцете и краката, сякаш кожата му беше натрита със спирт. Това му подсказа, че някакви частици са се полепили по него. Той загърби болката, грабна първата туба и започна да излива бензин върху палубата.
	Сивата маса се отдръпна от течността, но затърси нов път напред.
	Талия стоеше върху покрива на каютата и използваше маркуча, за да отблъсне настъпващата пелена, но кръгът около нея се стесняваше. Внезапно, тя извика и изпусна маркуча, сякаш беше ужилена. Младата жена се обърна и започна да се катери по мачтата, но Кимо забеляза, че пелената вече покрива краката й.
	Тя извика и падна.
	— Кимо! — изкрещя Талия. — Помогни ми. Помог…
	Той изсипа останалата част от бензина на палубата и грабна втората туба. Тя беше лека и почти празна. Страх прониза сърцето на Кимо като стрела.
	От мястото, където беше паднала Талия, се чуваха гърлени звуци и трополене. Виждаше се само едната й ръка, която се подаваше изпод купчината частици.
	Пелената възобнови търсенето на път към краката му.
	Той огледа още веднъж повърхността на морето. Веществото покриваше водата като слой течен метал. Кимо прие страшната истина. Не можеше да избяга, но и не искаше да загине като Талия и Халверсън. Затова взе едно болезнено решение.
	Той изсипа остатъка от горивото върху палубата. Пелената се отдръпна леко. Кимо извади запалка от джоба си, застана на едно коляно и я приближи до покритата с бензин палуба… Събра кураж и завъртя кремъка с палеца си.
	Образуваха се искри, които възпламениха парите. Задната част на катамарана се покри с пламъци. Те продължиха да се разпростират към пелената и достигнаха кабината. След това се върнаха към Кимо, обгърнаха го и го подпалиха.
	Агонията беше твърде болезнена, дори и за няколкото секунди, които му оставаха да живее. Погълнат от пламъците и без да може да извика от болка, Кимо Акона се полюшна назад и падна в очакващото го море.


	Глава 3

	Малко след полунощ Кърт Остин седеше в полутъмната работилница на долното ниво на своята къща върху водата.
	Широкоплещест и впечатляващ, Кърт изглеждаше по-скоро суров, отколкото красив. Косата му беше посивяла, макар това да не бе съвсем типично за човек около трийсет и пет години, но приятелите му смятаха, че му отива. Долната му челюст беше квадратна, зъбите сравнително прави, но не и съвършени, а лицето му беше бронзово от слънцето и покрито с бръчки от годините, прекарани в морето.
	Можеше да бъде описан с две думи — твърд и енергичен. Върху грубоватото му лице искряха две пронизващи очи. Прямотата на погледа му и чистотата на коралово сините му очи често караха хората да замълчат смутено.
	В момента тези очи гледаха с наслада плода на собствения му труд.
	Кърт строеше малка състезателна лодка. Целта му беше да я направи възможно най-бърза. Беше взел предвид коефициентите на съпротивление, механичната сила от употребата на греблата и тягата, която може да бъде генерирана от един човек.
	Помещението беше изпълнено с миризма на лак, а подът наоколо беше покрит със стърготини, парченца дърво и други отпадъци, които обикновено съпътстват изработването на лодка.
	След няколко месеца, в които спираше и отново подновяваше работата си, Кърт най-накрая имаше чувството, че е сътворил нещо почти съвършено. Лодката беше дълга шест метра, тясна и гладка. Меднозлатистият цвят на дървото блестеше изпод деветте слоя покривен лак и сякаш осветяваше цялото помещение.
	— Много добра лодка! — каза Кърт, наслаждавайки се на творбата си.
	Лъскавият прозрачен лак правеше цвета й дълбок и наситен. Лека промяна във фокуса и цялата стая бе уловена в отражението върху корпуса.
	От едната страна се виждаше нов комплект инструменти в яркочервена кутия. А от другата страна, закачени с педантична точност за дъската над работния плот, висяха няколко стари чука, триони и пили. Дървените им дръжки бяха напукани и избелели от употреба.
	Новите инструменти Кърт си купи сам, а старите бяха останали от дядо му — едновременно подарък и завет. Точно в средата, подобно на човек, попаднал между два свята, Кърт видя собственото си отражение.
	Стори му се, че тук е съвсем на мястото си. Прекарваше по-голяма част от времето си в работа със съвременни технологии, но обичаше старите вещи — оръжия, викториански и предвоенни къщи и дори исторически писма и документи. Всички те пленяваха въображението му с еднаква сила. Но лодките, които притежаваше, включително тази, която току-що бе завършил, предизвикваха в него най-чисто усещане за наслада.
	Засега елегантният плавателен съд стоеше на подпорите си, но утре щеше да го вдигне, да закачи греблата и да го отнесе до водата за първото му плаване. Там, задвижвана от силните му крака, ръце и гръб, лодката щеше да пори спокойната повърхност на река Потомак с изненадваща скорост.
	Кърт реши, че е по-добре да спре да се любува на творбата си, иначе на сутринта ще бъде прекалено уморен, за да гребе.
	Той затвори вратата на дока и посегна към ключа на осветлението.
	Но преди да успее да го изключи лампите, се стресна от досадно бръмчене. Мобилният телефон вибрираше върху работния плот. Остин грабна апарата, веднага разпозна името върху екрана и натисна „отговори“.
	Беше Дърк Пит, директор на НАМПД, шеф на Кърт и негов добър приятел. Преди да приеме поста директор на агенцията, Пит прекара няколко десетилетия, рискувайки живота си в специални проекти за организацията. И все още го правеше от време на време.
	— Съжалявам, че те безпокоя посред нощ — започна Пит. — Надявам се, че нямаш компания.
	— Всъщност — отвърна Кърт и погледна към лодката си, — тук при мен има една прекрасна блондинка. Тя е грациозна и гладка като коприна. Мисля, че ще прекарам доста време с нея насаме.
	— Боя се, че ще трябва да отложиш това и да й пожелаеш лека нощ — каза Пит.
	Кърт долови ясно сериозността в гласа му.
	— Какво се е случило?
	— Познаваш ли Кимо Акона? — попита Пит.
	— Работили сме заедно по един хавайски екологичен проект — отговори Кърт и през ума му мина като светкавица, че Пит не би започнал разговора по този начин, освен ако не се е случило нещо лошо. — Той е много добър професионалист. Защо питаш?
	— Кимо работеше по една задача в Индийския океан — започна Пит. — Пери Халверсън и Талия Куиварос го придружаваха. Преди два дни загубихме връзка с тях.
	Новината никак не хареса на Кърт, макар да се бе случвало да се повредят радиостанции, понякога и цели електрически системи, а хората да се появят живи и здрави след време.
	— Какво е станало?
	— Не знаем, но катамаранът им е бил забелязан да плава без посока на осемдесет километра от мястото, на което трябваше да бъдат. Днес следобед самолет от Малдивите е прелетял ниско над него и е направил снимки, на които ясно се виждат значителни поражения от пожар по корпуса. От екипажа няма и следа.
	— Върху какво са работели?
	— Анализираха температурата и солеността на водата, както и нивото на кислород в нея — каза Пит. — Нищо опасно. Запазвам по-трудните задачи за теб и Джо.
	Кърт не виждаше причина подобно изследване да бъде опасно.
	— Значи смяташ, че са били нападнати?
	— Нямаме представа дали са били нападнати — отвърна сухо Дърк, — но нещо не е както трябва. От въздуха се виждат кутиите на спасителните салове. Обгорени са, но не са били отваряни. Халверсън беше ветеран с десетгодишен опит, а преди това е работил осем години като моряк на търговски кораб. Кимо и Талия бяха по-млади, но добре обучени. Не знаем каква е причината на палубата на катамарана да избухне пожар. А дори и да успеем да разплетем загадката, никой не може да ми каже защо трима опитни моряци не са могли да разгънат спасителния сал или да изпратят сигнал за бедствие при подобни условия.
	Кърт замълча. Той също не можеше да се сети за друга причина, освен да са били възпрепятствани.
	— По-лошото е, че нямаме никаква вест от тях — каза Дърк. — Може и да ги открием. Но двамата с теб вършим подобни неща от доста дълго време, за да знаем, че шансът не е голям.
	Кърт знаеше много добре. Трима членове на НАМПД бяха изчезнали и най-вероятно бяха мъртви. Това бе нещо, което Дърк Пит и Кърт Остин приемаха много лично.
	— Какво искаш да направя?
	— От Малдивите ще отплава спасителен екип — каза Пит. — Искам двамата с Джо да отидете там възможно най-бързо. Това означава, че след четири часа трябва да си на самолета.
	— Няма проблем — отвърна Кърт. — Някой търси ли ги в момента?
	— Един самолет на бреговата охрана на Малдивите, два самолета „Пи-3“ на флота и една ескадрила с далечен обсег от Индия кръстосват района откакто е бил забелязан катамарана. До момента не са открили нищо.
	— Значи това не е спасителна мисия?
	— Иска ми се да беше — отвърна тихо Пит. — Но освен ако не получим добри новини, в което се съмнявам, вашата задача е да разберете какво се е случило и защо.
	Пит не можеше да го види, но Кърт кимна в знак, че е разбрал.
	— Ще те оставя да събудиш господин Дзавала — каза Пит. — Дръжте ме в течение.
	Кърт прие нареждането и Дърк Пит затвори.
	Остин остави телефона и се замисли за предстоящата мисия. Надяваше се тримата членове на НАМПД да бъдат открити, плаващи във водата със своите спасителни жилетки, преди той и Джо да прекосят Атлантика, но като се имаше предвид състоянието на катамарана и от колко време липсваха, шансът това да се случи не беше голям.
	Кърт пъхна телефона в джоба си и огледа блестящия корпус на лодката пред себе си. Без нито секунда колебание, Кърт се пресегна към ключа на осветлението, натисна го и излезе.
	Срещата му щеше да почака.


	Глава 4

	_Централен Йемен_
	На фона на небето се очертаваше фигура на мъж, застанал върху скалист хълм, извисяващ се над пясъците на огромната йеменска пустиня. Вятърът развяваше белия му кафтан*, който приплющяваше на резките пориви.
	[* Дълга роба, национална дреха за мъже, в много от страните на Арабския полуостров. — Б.пр.]
	На скалата зад мъжа беше кацнал ослепително бял хеликоптер със зелена емблема, изобразяваща две финикови палми, надвесени над езеро в оазис. Няколко метра по-надолу се виждаше входът на просторна пещера.
	В миналото тя била пазена от бедуини, криещи се в процепите на скалата, но в този ден ясно се виждаха дванайсетина мъже с автоматични пушки. Още двайсетина стояха скрити в сенките.
	Джин ал-Халиф погледна през бинокъла и видя три хъмвита да се приближават към него. Те се издигаха и спускаха върху дюните подобно на малки лодки, борещи се с бурно море. Машините пътуваха в клин.
	— Следват древната пътека — обърна се той към една фигура зад гърба си. — По времето на баща ми е имало само търговци и кервани с подправки, Сабах. Сега идват да ни посетят единствено банкери.
	Джин свали бинокъла и погледна брадатия старец, който стоеше до него. Сабах беше най-верният човек на баща му. Беше облечен в по-тъмна роба и носеше радиостанция.
	— Ти си достатъчно мъдър, за да прозреш мотивите им — рече Сабах. — Тях не ги е грижа за нас и нашата борба. Идват тук, защото им обеща богатство. Ще се наложи да им го дадеш, преди да можем да направим това, което ние желаем.
	— Чоу с тях ли е?
	— Да — кимна Сабах. — След като пристигне, всички членове на консорциума ще са се събрали. Не трябва да ги караме да чакат.
	— Ами генерал Азис, египтянинът? — попита Джин. — Той продължава ли да задържа средствата, които обеща?
	— Ще говори с нас след три дни — отвърна Сабах, — когато има повече време.
	Джин ал-Халиф пое дълбоко дъх и напълни дробовете си с чистия пустинен въздух. Азис беше обещал милиони на консорциума от името на група египетски бизнесмени и армията, но все още не беше платил нито цент.
	— Азис ни се подиграва! — заяви Джин.
	— Ще говорим с него и ще го накараме да плати — рече твърдо Сабах.
	— Не! — отвърна Джин. — Той ще продължи да ни се противопоставя, просто защото може и защото се чувства недосегаем.
	Сабах го погледна неразбиращо.
	— Това е отговорът на загадката на живота — продължи Джин. — Парите, богатството, страстта и дори любовта нямат никакво значение. Нито едно от тези неща не успя да ме спаси от бандитите, които завзеха нашия лагер. Едно-единствено нещо е от значение, както тогава, така и сега — силата. Чистата, съкрушаваща сила. Този, който я притежава, той държи властта. А този, който я няма, се моли. Азис ни принуди да му се молим, но скоро ще го накарам да съжалява за това. Не след дълго ще имам сила, която не е притежавал нито един човек досега.
	Сабах кимна бавно и се усмихна.
	— Ти си научил много, Джин. Повече, отколкото съм очаквал. Определено надмина своя учител.
	Далече долу хъмвитата забавиха и спряха пред пещерата.
	— Ти беше Полярната звезда, която ме водеше — отвърна Джин. — Затова баща ми ме повери на твоите грижи.
	Сабах се поклони лекичко.
	— Приемам милите ти думи. Сега да посрещнем гостите.
	Няколко минути по-късно, двамата бяха в пещера на четири нива по-долу. Температурата вътре беше 27 градуса и контрастираше рязко с 40-градусовите ветрове, които духаха навън.
	Гостите седяха в удобни офис столове, наредени около голяма конферентна маса. Доскоро неприветливата пещера беше превърната в голяма модерна зала.
	В специални ниши в масата бяха сложени малки екрани, а покрай стените бяха наредени компютри. До залата имаше спални помещения и складове за оръжие.
	Джин не беше жалил средства, за да превърне това древно място за срещи от прашна дупка в модерен щаб. Начинанието беше дълго и сложно и напомняше за еволюцията на собствения му род от група номади, търгуващи с камили и традиционни стоки, в модерна компания, занимаваща се с технологии, петрол и превози.
	Камилите и оазисът, които семейството му притежаваше от векове, бяха продадени и заменени със скромни дялове в съвременни компании. Единственото, което беше останало, бяха думите на баща му: „Никога не трябва да изпитваш съжаление… Без вода, ни чака само скитничество и смърт.“ Джин не забрави този съвет, нито пък, че трябва да го спазва с абсолютна безпощадност. С помощта на Сабах и парите от хората, които беше събрал в пещерата, той беше на крачка от това да сложи ръка върху водите в половината свят, тъй както навремето баща му контролираше оазиса.
	Господин Чоу влезе със своите съветници. Сабах го поздрави и го отведе до мястото му. В залата присъстваха деветима важни мъже — господин Чоу от Китай, Мустафа от Пакистан, шейх Абин да-Алрама от Саудитска Арабия, Сутар от Иран, Атакари от Турция и няколко по-маловажни гости от Северна Африка, бившите Съветски републики и други арабски държави.
	Те не бяха държавни представители, а бизнесмени, интересуващи се от плана на Джин.
	— Отново се събрахме с благословията на Аллах — започна Джин.
	— Моля ви, спестете ни религиозните изказвания — рече нетърпеливо господин Чоу — и ни разкажете докъде сте стигнали. Повикахте ни тук, за да ни помолите за още средства, а ние все още не сме видели резултатите, които ни бяхте обещали.
	Прямотата на Чоу подразни Джин, но китаецът беше най-големият инвеститор и беше заложил значителна сума на резултата, който Джин обеща. Разбираше защо азиатецът е нетърпелив да преминат от фазата на инвестициите към фазата на печалбите. А и след номера, който Азис им скрои, Джин се нуждаеше от подкрепата на Чоу повече от всякога, затова той преглътна раздразнението си и спокойно продължи:
	— Както знаете, генерал Азис не можа да отпусне средствата, които ни обеща.
	— Вероятно е постъпил умно — заяде се Чоу. — Досега похарчихме милиарди, без да получим почти нищо в замяна. В момента притежавам два милиона акра безплодна монголска пустиня. Ако обещанията ви не се сбъднат скоро, търпението ми ще се изчерпи!
	— Уверявам ви — отвърна спокойно Джин, — че скоро ще видите резултатите от инвестициите си.
	Той натисна копчето на едно дистанционно и малките монитори пред гостите светнаха. Един по-голям екран на стената показваше същата цветна карта — Арабско море и Индийския океан. Червени, оранжеви и жълти сектори отбелязваха температурни колебания, а малки движещи се стрелки показваха посоката и скоростта на теченията.
	— Това е карта на теченията в Индийския океан, създадена въз основа на средните стойности през последните трийсет години — започна да обяснява Джин. — През зимата и пролетта, те се движат обратно на часовниковата стрелка от изток на запад, под влиянието на студените и сухи ветрове от Индия и Китай. Но през лятото моделът се променя. Континентът се нагрява по-бързо от морето. Въздухът се издига и създава зона с ниско атмосферно налягане, към която се насочва влажният въздух, разположен над океана. Теченията се променят и започват да се движат по часовниковата стрелка. Така донасят мусоните в Индия.
	Джин натисна дистанционното, за да покаже промяната в движението на теченията.
	— Както знаете, температурните градиенти, както и тези на налягането, създават ветровете. Те от своя страна образуват теченията, а заедно водят до възникване на сухи ветрове или мусонни дъждове. Този процес пренася влага над Индия и Югоизточна Азия и предизвиква мусонните дъждове, които напояват нивите и позволяват да се изхрани многомилионното население.
	Ново изображение на екрана показа облаци, минаващи над Индия, Бангладеш, Виетнам, Камбоджа и Тайланд.
	— Всичко това го знаем — каза рязко пакистанецът Мустафа. — И преди сме виждали тази демонстрация. Докато те имат обилна реколта, нашите земи остават сухи, а вашите пясъци са палещи. Дойдохме тук, за да видим дали сте успели да промените това. Все пак сме вложили огромно богатство във вашия план.
	— Да, точно така — съгласи се друг представител.
	— Щях ли да ви викам, ако нямах доказателство?
	— Ако имате, покажете ни го! — настоя Чоу.
	Джин натисна дистанционното и образът на екрана се смени отново.
	— Преди три години започнахме да изпращаме ордата в източния квадрант на Индийския океан.
	На екрана се появи малък триъгълник близо до екватора.
	— Всяка година, с помощта на вашите средства покриваме все по-голяма територия. Както обещахме, ордите започнаха да се разпространяват сами. Преди две години покриваха десет процента от определените зони.
	Триъгълникът се разтегна и започна да следва течението. Втора извита зона се протегна към него от запад.
	— Преди година достигна трийсет процента наситеност.
	Последва ново натискане и диаграмата се смени. Двете петна се бяха слели и вече се разпростираха по южната дъга на най-голямото кръгово течение в Индийския океан.
	— Вече знаем, че дъждовете в Индия са станали по-малко обилни. Миналогодишната реколта беше най-слабата от десетилетия. Тази година ще очакват облаци, които никога няма да дойдат.
	Джин натисна дистанционното още веднъж. Разпръснатите черни ивици бяха изтънели, но се беше появила една по-плътна и тъмна зона в централната част на Индийския океан. Благодарение на естественото движение на океанските течения и на манипулациите на Джин, ордата се беше събрала в зона, позната на океанографите като „спирала“ — центъра на Големия водовъртеж. Концентрирана по този начин, тя да щеше има много по-силен ефект върху температурата на водата и съответно върху климата.
	— Температурата на водата спада, но на въздуха над морето се покачва. Това прилича на колебанията, които се усещат на сушата — продължи Джин. — Метеорологичните модели се променят. По високите полета на Етиопия и Судан вече падат повече валежи от всякога. След години на суша, има опасност язовирът Насър да достигне максималната си вместимост.
	Всички в залата изглеждаха впечатлени. С изключение на Чоу.
	— Гладът в Индия няма да ни донесе нищо — заяви той. — Освен може би на Мустафа, за когото индийците за отколешни врагове. Нашето намерение е да им продаваме зърно, когато техните силози останат празни, но това няма как да се случи, ако не се увеличи количеството на валежите в нашите страни.
	— Разбира се — съгласи се Джин, — но не може да се постигне вторичен ефект, без да се постигне основната цел. Над безплодната ви суха земя ще се изсипе дъжд, посевите ви ще поникнат и ще натрупате огромни богатства, като продавате ориз и жито на един милиард гладуващи хора.
	Чоу се облегна на стола и скръсти ръце. Не изглеждаше доволен.
	— Технологията е проста — заобяснява Джин. — Преди шест хиляди години, Близкия изток, Арабския полуостров и Северна Африка са били плодородни, а не сухи, както е днес. Имало е пасища, савани и покрити с дървета равнини. След това климатът се сменил и те се превърнали в пустини. Причината за това е промяната в океанските течения и температурните им градиенти. Почти всеки учен, когото попитате, ще го потвърди. В момента се стремим да обърнем процеса. Първото доказателство, че имаме напредък, се появи миналата година. През тази то ще бъде неоспоримо.
	Шейх Алрама от Саудитска Арабия взе думата:
	— Как така никой не е видял вашата орда? Нещо толкова голямо не може да остане незабелязано от сателитите.
	— През деня ордата се крие под повърхността, поема топлината и така й пречи да достигне до по-голяма дълбочина. Но когато падне нощта, ордата изплува и отделя топлината обратно към атмосферата. Тя не може да се види. Една нормална сателитна снимка ще покаже само вода, а топлинната камера — странна радиация.
	— Ами водни проби? — попита Чоу.
	— В случай, че не е задействан най-агресивният режим на ордата, една водна проба на пръв поглед ще изглежда мътна и ще прилича на замърсена. Единствено с помощта на много мощен микроскоп могат да се видят отделните микророботи от ордата. Нищо не може да ни издаде. Но за всеки случай следим изследователските кораби. Ордата ги заобикаля.
	— Но не всички!
	Джин се изненада. Той предположи какво ще каже Чоу, но се учуди, че знае за този случай. Макар че човек трудно би се издигнал до върха, както беше направил Чоу, ако не умееше да се сдобива с информация.
	— За какво говори? — попита Мустафа.
	— Един малък изследователски катамаран ни изненада — отвърна Джин. — Американци. Справихме се с тях.
	Чоу поклати глава.
	— Американците, за които говорите, са от организация, наречена НАМПД — Национална агенция за морско и подводно дело.
	Гостите зашушукаха притеснено и Джин усети, че трябва бързо да си върне контрола над ситуацията. Той се нуждаеше от още пари, иначе цялата операция щеше да се провали.
	— Наложи се да го направим — каза той. — Нямахме причина да заподозрем една ветроходна лодка с трима души на борда. Те не подадоха молба за разрешително, нито обявиха присъствието си. Докато разберем какво правят, вече бяха на път да открият ордата. Бяха изпратили данни за температурните градиенти в своето управление.
	— Какво се случи? — попита шейхът.
	— Ордата ги погълна.
	— Погълнала ги е?
	Джин кимна.
	— В режим на хранене тя може да изяде всичко по пътя си. Това е част от програмата й, необходима за размножаване и защита на микророботите. В този случай, програмата беше задействана от тук.
	Изглежда, че Чоу още повече се разгневи от чутото.
	— Вие сте глупак, Джин! Всяко действие има противодействие. Сигурен съм, че НАМПД ще започнат разследване. Ще бъдат ядосани от загубата на техния екип и това ще ги накара да разберат какво се е случило. Те са пословично упорити. Боя се, че успяхте само да разлаете кучетата.
	Джин избухна. Той мразеше да се отнасят към него по този начин.
	— Нямахме друг избор! Сега, след като ордата е концентрирана, тя е в по-уязвимо състояние. Ако американците я бяха открили, беше възможно, макар и малко вероятно, да предприемат действия, преди да се задейства последната фаза от нашия план. Ако бяхме позволили това да се случи в този критичен сезон на растеж, всичките ни усилия щяха да останат напразни.
	— А как можем да сме сигурни, че това няма да се повтори?
	Джин изду гърди.
	— След като променим климата в района, можем отново да разпръснем ордата. Чрез нейния естествен процес на размножаване, тя ще стане достатъчно голяма, за да се разпростре на огромна територия и дори общите усилия на световните нации няма да са в състояние да я унищожат.
	— Къде ще отиде? — попита Мустафа.
	— Навсякъде — отговори Джин. — С времето ще се разпространи по целия световен океан. Ще може да повлияе не само на климата над нашите континенти, но и на всяко парче земя по света. Богатите световни държави ще ни плащат, за да им осигурим това, което някога са получавали безплатно.
	— Ами ако нападнат ордата? — попита Чоу.
	— Ще трябва да подпалят цялата повърхност на океана, за да й нанесат значително поражение. А дори и да успеят, оцелелите роботи ще се размножат и ордата ще възкръсне като гора след пожар много бързо.
	Членовете на консорциума се спогледаха и кимнаха един към друг. Изглежда, най-накрая бяха осъзнали мощта на оръжието, което Джин разработваше. Оръжие, което и те притежаваха.
	— Джин е постъпил правилно — заяви шейхът, подкрепяйки своя брат арабин.
	— Съгласен съм! — присъедини се и Мустафа.
	Чоу не изглеждаше доволен.
	— Ще видим — каза той. — Доколкото знам, специалистите от НАМПД са на път към Мале, за да започнат разследване. Ако ордата все още е уязвима в тази концентрация, по-добре я разпръснете.
	— Сега не е моментът за това — отвърна Джин. — Но не се тревожете, знаем кой е бил на катамарана и кого изпращат да разследва. Вече сме взели мерки да се справим с тях.


	Глава 5

	Остров Мале е най-населеният от двайсет и шестте атола, познати като Малдиви. През миналите векове той е бил частен остров на кралете, а поданиците живеели на останалите острови, пръснати на триста квадратни километра от океана. Сега Мале е столицата на страната. В нея живеят сто хиляди души, събрани върху по-малко от осем квадратни километра.
	За разлика от вулканичните острови като Хавай или Таити, Малдивите нямат върхове, нито скалисти хълмове. Най-високата естествена точна на Мале е само на два метра над морското равнище, въпреки че многоетажни жилищни блокове и други сгради покриват всеки метър земя, до самия морски бряг.
	Полетът от Вашингтон до тук отнема цял ден. Четиринайсет часа до Доха, Катар, тричасов престой и още пет часа със самолет, качването на който изисква големи усилия след толкова много часове във въздуха. Накрая, след всичко това, пътниците успяват да кацнат.
	Почти.
	Остров Мале е толкова малък и застроен, че не е останало място за летище. Затова самолетите кацат на съседния остров Хулхуле, който по форма напомня на самолет и е покрит почти изцяло от главната писта на летището.
	Кърт пътуваше на борда на „Еърбъс А380“ и наблюдаваше как другите пътници стискат с побелели кокалчета облегалките на седалките, докато самолетът се спуска все по-близо до водата. Точно когато изглеждаше, че предният колесник ще докосне вълните, се появи твърда земя и големият самолет кацна на бетонната писта.
	— Еха! — дочу се глас зад него.
	Кърт погледна назад. Джо Дзавала най-накрая се беше събудил. Късата му черна коса беше разчорлена, а тъмнокафявите му очи — широко отворени, сякаш беше ударен от ток.
	— Следващият път ме предупреди!
	Кърт се усмихна.
	— И да проваля изненадата? Малко адреналин е добро начало на деня.
	Джо погледна подозрително Кърт.
	— Напомни ми да не ти позволявам да ми нагласяш алармата или звъненето на телефона. Вероятно ще избереш корабна сирена или нещо подобно.
	Кърт се засмя. Двамата с Джо бяха минали заедно през десетки приключения, попадали бяха в безброй неприятности, много пъти им се бе струвало, че ситуацията е безнадеждна, но винаги успяваха да се измъкнат, обикновено в последната секунда.
	Кърт често бе рискувал живота си, за да спаси Джо. И Джо бе правил същото за него. Това сякаш им даваше правото да се закачат един с друг в моменти на бездействие.
	— С твоето хъркане — каза Кърт — не знам дали корабна сирена ще свърши работа.
	Трийсет минути по-късно, след като преминаха през митницата, Кърт и Джо се озоваха на една открита лодка, позната като водно такси. То прекосяваше тесния проток между Хулхуле и Мале.
	Кърт оглеждаше водата, а Джо беше забил нос в една кръстословица, върху която се трудеше през половината полет.
	— Африканска котка с пет букви? — попита той.
	Кърт се поколеба.
	— Не бих избрал тигър — отвърна той.
	— Така ли? — каза Джо. — Сигурен ли си?
	— Напълно! Защо изглеждаш толкова уморен?
	Обикновено Джо понасяше пътуванията доста леко. Кърт понякога се чудеше дали в рода на неговия приятел няма някаква тайна, която се предава от поколение на поколение, и която му позволява да прекосява десетки часови зони, без да почувства никакъв отрицателен ефект. Но сега под очите на Джо имаше тъмни кръгове и той изглеждаше изтощен.
	— Ти си бил във Вашингтон, когато ти се обадиха — замрънка Джо, — на десет минути от летището. А аз бях в Западна Вирджиния, с петнайсет деца от младежката програма. Цялата събота и неделя обикаляхме страната и провеждахме курсове.
	В свободното си време Джо ръководеше програма за деца, отраснали в града. Кърт често помагаше с излетите, но този път беше пропуснал.
	— Опитваш се да не изоставаш от младежите, а?
	— Това ме поддържа млад — засмя се Джо.
	Кърт кимна. И двамата бяха спортни натури. Налагаше се да бъдат, за да издържат на натоварванията в отдела за специални задачи на НАМПД. Никога не знаеха какво ги очаква, само предполагаха, че ще е нещо изнурително, което ще изцеди всяка капка физическа и умствена енергия, която имаха.
	За да оцелеят в подобни изпитания, двамата мъже се поддържаха в отлична физическа форма. Кърт беше по-висок, слаб и пъргав. Той почти всеки ден гребеше по река Потомак. Освен това вдигаше тежести и тренираше таекуондо, не само за издръжливост, баланс и дисциплина, но и за да е подготвен в боя.
	Джо беше по-нисък, с по-широки рамене и с телосложение на боксьор. Той играеше футбол в една аматьорска лига и се кълнеше, че е щял да стане професионалист, ако беше малко по-бърз. В момента изглеждаше обсебен от желанието да реши кръстословицата докрай.
	Кърт дръпна вестника от ръцете му и го хвърли в кошчето.
	— Остави очите си да починат! — каза той. — Ще ти трябват!
	Джо погледна нещастно към смачкания вестник, сви рамене и облегна глава на седалката. После затвори очи и се отпусна под топлите слънчеви лъчи. Прекосяването на протока щеше да отнеме около десет минути.
	— На почивка ли сте тук? — попита водачът на водното такси, опитвайки се да завърже разговор.
	С бялата ленена риза с навити ръкави и тъмни слънчеви очила, Кърт приличаше на турист, пристигащ на отдавна жадувано място. Мъжът нямаше как да предположи друго.
	— Тук сме по работа — отвърна Кърт.
	— Това е добре — каза мъжът. — На Мале има много. Вие с какво се занимавате?
	Кърт се замисли за секунда. Беше почти невъзможно да обясни какво точно прави екипът за специални задачи на НАМПД — занимаваха се с какво ли не. Реши да отговори кратко и ясно.
	— Ние решаваме проблеми — каза той.
	— Значи сте дошли на неправилното място — каза мъжът. — Малдивите са рай. Тук няма проблеми.
	Кърт се усмихна. Искаше му се човекът да е прав.
	Пътуването продължи бавно и спокойно. Сградите на Мале постепенно се извисиха пред тях. Таксито премина покрай вълнолома и забави. Плитката прозрачна вода промени цвета си от тюркоазна в светлосиня.
	Лодката се удари в кея. Водачът угаси двигателя и метна въжето на някакъв мъж на брега.
	Кърт се изправи, плати и скочи от малката лодка. Наблизо се разхождаха туристи, влизаха и излизаха от магазините, разположени по крайбрежната улица. Група мъже в ярки светлоотразителни жилетки работеха по участък от пътната настилка. Те спряха за миг работата си и се опряха на дръжките на лопатите, за да огледат една доста привлекателна полинезийка, която мина наблизо.
	Кърт не ги винеше. Буйната й черна коса се стелеше като мастило по белия й потник. Мургавото лице, високите скули и сочните устни блестяха на слънцето. Краката й бяха покрити със строги сиви панталони, но Кърт беше сигурен, че са стегнати и загорели като останалата част от тялото й.
	Тя се скри в една бижутерия, а Кърт и работниците се върнаха към своите задачи.
	— Готов ли си? — попита Остин.
	— Както винаги — отвърна Джо.
	Кърт грабна торбата си и двамата тръгнаха по кея. Наблизо ги чакаше мъж, който беше доста висок, почти два метра, със суров и проницателен поглед, и жена с благо, но в същото време дяволито изражение на лицето, синьо-зелени очи и леко чуплива коса с цвят на червено вино. Тя беше висока около метър седемдесет и пет, но до мъжа изглеждаше направо дребничка.
	— Очевидно семейство Траут са ни изпреварили — каза Кърт, сочейки към двамата.
	Пол и Гамей Траут бяха едни от най-близките им приятели и незаменими членове на Екипа за специални задачи. Със своя неукротим дух и палава натура, Гамей сякаш беше „ин“, който контрастира на сериозния и чувствителен „ян“ на Пол.
	— Добре дошли в рая! — поздрави ги Гамей.
	Тя беше родена в Уисконсин и все още говореше с лек акцент от Средния запад.
	— Ти си вторият човек, който нарече това място така — каза Кърт.
	— Пише го в брошурата.
	Остин я прегърна и после стисна ръката на Пол. Джо направи същото.
	— Как успяхте да пристигнете толкова бързо?
	Гамей се усмихна.
	— Имахме летящ старт. Бяхме в Тайланд, където опитвахме най-вкусната храна на света.
	— Късметлии! — завидя им Кърт.
	— Искате ли да се настаните в хотела? — попита Пол.
	Остин поклати глава.
	— Първо ще огледам катамарана. Докараха ли го?
	— Една спасителна лодка на Малдивските национални отбранителни сили го изтегли преди час. Държат го под карантина, както ти помоли.
	Това беше добра новина.
	— Тогава да видим какво ще открием.
	На групата й бяха нужни само седем минути, за да стигне от пристанището до един кей, охраняван от няколко моряци. Два патрулни катера бяха закотвени в близост, а обгорелият катамаран на НАМПД беше вързан странично за кея.
	Кърт попълни няколко документа в една малка будка и подаде копия на личната карта и на паспорта си на служителя вътре. Докато чакаха печатите, Кърт погледна към кея и забеляза нещо странно. В началото не каза нищо, но след като взе документите си, се обърна към мъжа в униформа.
	— Говорите ли английски?
	— Разбира се! — отвърна гордо мъжът.
	— Кажете ми, моля — продължи Кърт, — но без да надничате… случайно една красива брюнетка с бяла блуза да ни гледа от улицата?
	Пазачът понечи да обърне глава, за да погледне.
	— Без да надничате! — напомни му Кърт.
	Този път мъжът беше по-внимателен.
	— Да, там е. Някакъв проблем ли има?
	— Не… ако нямате нищо против да ви следят красиви жени — отговори Кърт. — Наблюдавайте я, ако обичате.
	Мъжът се усмихна.
	— С удоволствие — каза той и добави: — Без да надничам.
	— Точно така!
	Кърт се отдалечи. После заедно с Джо и семейство Траут се качиха на катамарана.
	— Какъв ужас! — каза Гамей и сложи ръце на хълбоците си. Беше напълно права. Огънят беше обгорил половината лодка. Фибростъклото до кърмата се беше разтопило. Вероятно там пламъците са били най-силни. Навсякъде беше пръснато оборудване и провизии.
	— Какво търсим? — попита Пол.
	— Нещо, което да ни каже какво се е случило — отговори Кърт. — Злополука ли е било или нападение? Дали са имали проблеми, или нещо се е объркало изведнъж?
	— Ще потърся корабния дневник и джипиеса — каза Пол.
	— Аз ще проверя каютите — обади се Гамей.
	Джо се премести на капитанското място и натисна няколко копчета. Нищо не се случи.
	— Няма ток.
	Кърт се огледа наоколо. Катамаранът разполагаше с два слънчеви панела на покрива, които изглеждаха непокътнати. В допълнение, малкият ветрогенератор, разположен високо на мачтата, се въртеше свободно. Системата трябваше да работи, дори и без никой да я използва.
	— Провери кабелите — каза той.
	Джо се качи на покрива на кабината и откри проблема.
	— Този е изгорял — каза той. — Мисля, че мога да го оправя.
	Докато той работеше, Кърт започна да оглежда около кутиите на спасителните салове. Те не само че не бяха надути, но и ключалките не бяха пипнати.
	— Долу има ли вода? — извика той, като си мислеше, че някоя внезапна вълна може да ги е ударила и да ги е изхвърлила зад борда, въпреки че това не обясняваше пожара.
	— Не! — извика Гамей. — Сухо е като в пустиня.
	Кърт коленичи, за да огледа следите, оставени от огъня. Нагарът беше странен и плътен и приличаше повече на утайка, отколкото на сажди.
	Лодката разполагаше с помощен двигател за аварийни случаи или при липса на вятър. Той беше разположен под палубата близо до кърмата. Кърт вдигна капака и го огледа.
	— В двигателния отсек няма следи от пожар — каза той.
	Полинезийката се беше приближила до тях и сега стоеше на крайбрежната алея зад малко дърво, близо до края на кея. Тя държеше телефона си по странен начин, сякаш правеше снимки на катамарана.
	Дали е репортер?
	Кърт реши, че случката не е чак толкова интересна за медиите, освен ако жената не знае нещо повече от него.
	Гамей се показа на палубата.
	— Откри ли нещо? — попита я Остин.
	Тя му подаде няколко предмета.
	— Дневникът на Талия — каза Гамей. — Няколко от бележките на Халверсън. И един лаптоп.
	— Нещо необичайно?
	— Нищо съществено, но масата в главната каюта е натрошена, а около нея има счупени чинии и чаши. Шкафовете са заключени, затова предполагам, че тези съдовете са били използвани. Освен това храната в килера е изчезнала, с изключение на консервираната.
	Думите на Гамей събудиха искрица надежда в Кърт. Ако ситуацията е принудила екипажа да напусне катамарана, първо щяха да помислят за храна, но в този случай едва ли щяха да оставят консервите. По-вероятно щяха да вземат само тях.
	Пол се върна от носа. Той носеше джипиеса и няколко инструмента за взимане на проби.
	— Отпред няма нищо необичайно, освен че маркучът за миене на палубата е оставен с отворен кран.
	— Може да са го използвали, за да се борят с огъня — предположи Гамей.
	Кърт се съмняваше. Два червени пожарогасителя стояха непокътнати, по един от всяка страна на яхтата.
	— Защо не са използвали тях?
	Никой не можа да отговори и Кърт се обърна към Гамей.
	— Дърк ми каза, че си взимала уроци по криминалистика.
	Тя кимна.
	— Опитът с доктор Смит ме научи, че малките неща могат да ни кажат много. Особено когато нищо друго не се връзва.
	— Нищо не разбирам — каза Кърт. — Няколко контейнера с провизии липсват, но това не означава, че са били нападнати от пирати. А и компютрите и истински ценните неща са непокътнати. По счупените чинии и масата може да се предположи, че е имало борба, но това не е достатъчно да ме накара да помисля, че са полудели и са се избили един друг. Затова единствената опасност, която виждам, е огънят, но ако са използвали маркуча, за да го потушат, са забравили, че имат пожарогасители.
	— Може пожарът да ги е дезориентирал — предположи Пол. — Дали не се е случил през нощта? Или е освободил отровни изпарения и те не са имали друг избор, освен да скочат зад борда.
	Кърт реши, че това е малко вероятно, но не и изключено. И би обяснило странния нагар. Може изпаренията да са от лак или някакъв вид гел. Но как е попаднал тук?
	— Да започнем с това — каза той. — Пожарът не е дошъл от двигателния отсек, значи причината да избухне, е друга. Да вземем проби от нагара и от всичко друго, което ни се стори странно.
	— Аз ще го направя — заяви с готовност Гамей.
	— А аз ще помогна на Джо да възстанови захранването — добави Пол.
	— Добре — усмихна се Кърт. — За мен не остана нищо друго, освен да се представя на една привлекателна млада жена.


	Глава 6

	Гамей го изгледа неразбиращо.
	— Разбира се, че ще го направиш — каза тя с усмивка. — Нали си Кърт Остин.
	Въпреки подигравката на Гамей и подозрителните погледи на останалите, Кърт не обели и дума повече. Той слезе по мостчето на кея, без да сваля очи от пазача в будката.
	Внезапно се обърна, впери поглед в жената до дървото и тръгна решително към нея. Движеше се бързо и с широки крачки.
	Тя го загледа за секунда и заотстъпва. Кърт продължи.
	Жената се насочи към улицата, по която с бясна скорост се приближаваше един товарен микробус.
	„Явно идват да я измъкнат“, реши Кърт.
	Но жената спря на място, очевидно объркана. Тя погледна приближаващия микробус, а после Кърт. Машината наби рязко спирачки и спря на няколко метра от нея.
	Вратата се отвори и отвътре изскочиха двама мъже. Тя се опита да избяга, но те я сграбчиха.
	Кърт нямаше представа какво се случва, но знаеше, че това не е на добро. Той се затича и закрещя към мъжете:
	— Хей!
	Жената пищеше, докато я влачеха към микробуса. Тя се съпротивляваше, но те я метнаха през отворената врата и скочиха след нея. Кърт стигна улицата, но микробусът вече потегляше с мръсна газ. Пазачът от будката тичаше зад него и надуваше свирка. Това нямаше как да помогне.
	— Имате ли кола?
	— Само скутер — отвърна мъжът, извади един ключ и посочи към малка, оранжева „Веспа“.
	Кърт грабна ключа и се затича към скутера. Щеше да свърши работа.
	Той вкара ключа в гнездото на контакта и петдесеткубиковият двигател оживя, но не беше по-мощен от вентилатор на отдушник в баня.
	— Как може да нямате кола? — извика той и подаде газ.
	— Островът е широк само три километра — отвърна пазачът — На никой не му трябва.
	Кърт не можеше да оспори това твърдение, а дори и да можеше, нямаше време. Той завъртя ръчката на газта и веспата ускори след отдалечаващия се микробус.
	Само преди минута той се чудеше дали жената е репортер, след това реши, че може да е нещо по-опасно, а сега се опитваше да я спаси от похитители. Очертаваше се сутринта да е много интересна.
	Микробусът летеше по улицата на около двеста метра пред него. Стоповете светнаха и той зави наляво към вътрешността на острова.
	Кърт го последва, но за малко да блъсне един колоездач и уличен продавач на риба. Той зави и се качи на тротоара, като балансираше, за да не падне от скутера. Секунда по-късно беше отново на платното.
	Микробусът значително беше увеличил преднината си и Кърт се опасяваше, че може и да не успее да го настигне със своя малък мотор.
	— Прекрасно! — промърмори той. Няколко мухи се бяха ударили в лицето му. — Толкова години слушам Дърк да разказва истории за дюсенберговете и пакардите, които е наемал, а сега карам скутер с трийсет коня.
	Той се сниши, за да намали съпротивлението и реши, че има късмет, че от дръжките на скутера не висят лентички и отпред няма кошница.
	Отпред имаше групичка хора, които пресичаха на пешеходна пътека. Палецът на Кърт намери клаксона.
	„Би-бип!“
	Досадният звук беше достатъчно висок, за да раздели хората. Кърт се промуши между тях като полудял и даде газ след микробуса.
	Микробусът вече се движеше по път, в чието име имаше толкова много букви и гласни, че Кърт дори не си направи труда да го прочете и запомни. Единственото, което имаше значение беше, че целта му все още се виждаше.
	Кърт не беше сигурен колко бързо се движеха другите скутери, но максималната скорост на тази малка „Веспа“ беше около шейсет и пет километра в час. Тъкмо когато започна да си мисли, че няма да успее, късметът му помогна.
	Въпреки твърдението на пазача, че на острова не е нужна кола, изглежда, че доста хора имаха. Тесните улици бяха пълни с тях. Не по стандартите на задръстванията в час пик по Източното крайбрежие, но достатъчно да превърнат пътя в труден за преминаване.
	Кърт избегна удара с една кола, промуши се между две, които се движеха една до друга и започна да наближава микробуса. Видя го далеч напред как се опитва да премине през едно натоварено кръстовище.
	Кърт изпревари още една кола и чу шофьорът на микробуса да надува нервно клаксона.
	Микробусът зави надясно.
	Остин се промуши между две спрели коли и взе завоя с лекота, като се молеше никой да не реши да отвори вратата си в този момент.
	Движеха се на запад и Кърт настигаше микробуса. Той изпита внезапно задоволство от своя малък, оранжев жребец. Пред него се появи океанът. Вече бяха от другата страна на острова.
	Микробусът излезе на открито и мина с бясна скорост покрай контейнерите и оборудването на търговското пристанище. После наби спирачки близо до една моторница и вратата се отвори.
	Двамата мъже, които бяха отвлекли загадъчната жена, я изкараха насила навън, а после микробусът потегли.
	Кърт не му обърна внимание и се насочи към полинезийката и нейните похитители. Щом ги доближи, скочи от скутера.
	Останало без човек, който да го управлява, моторчето падна и се плъзна по бетона. Кърт се метна и падна върху двамата мъже и жената.
	Четиримата се претърколиха. Остин усети как коляното и бедрото му остъргват настилката и почувства позната болка. Но въпреки болката се изправи и се хвърли към мъжете.
	Единият от тях се затича към лодката. Другият се изправи и извади нож. Той изгледа Кърт, отстъпи няколко крачки и после хвърли оръжието.
	Остин залегна, но това даде на мъжа достатъчно време да последва другаря си към лодката и да скочи вътре. Извънбордовият двигател зарева и лодката се отдалечи бързо. Кърт не забеляза отличителни знаци или надписи по нея.
	Поклати глава. Бандитите не успяха да отвлекат жертвата, но се измъкнаха.
	Кърт се обърна към жената. Тя се беше свила на земята, държеше окървавения си лакът и изглежда изпитваше силна болка.
	Той се приближи до нея.
	— Добре ли сте? — попита Кърт.
	Жената надигна глава, а очите й бяха пълни със сълзи. Гримът й се беше размазал. Тя кимна, но продължи да се държи за удареното място.
	— Мисля, че ръката ми е счупена — каза тя на английски.
	Естествените защитни инстинкти на Кърт се задействаха, но той си припомни, че преди няколко минути жената го шпионираше и дори правеше снимки на катамарана. Той реши, че тя му дължи обяснение.
	— Ще ви заведа в болница — каза той и й помогна да се изправи, — но първо искам да ми кажете коя сте, защо ме следите и какво намирате толкова интересно в един изоставен катамаран?
	— Вие сте Кърт Остин — каза тя с уверен глас. — Работите за НАМПД.
	— Точно така — каза той. — Откъде знаете?
	— Аз съм Лейлани Тенър — отвърна жената.
	Името му беше познато, но тя продължи, преди той да може да се сети откъде би трябвало да я познава.
	— Кимо Акона е мой доведен брат. Той беше на онази лодка.


	Глава 7

	На няколко хиляди километра от Мале, в провинция Шанхай, господин Чоу от Китай и Мустафа от Пакистан се возеха в частен вагон във влак — стрела, пътуващ за Пекин. Чоу беше облечен в костюм, а Мустафа в кафтан от племето паштун. Още няколко души пътуваха във вагона с тях и лесно се познаваше с кой от двамата са.
	Бързината и удобството на пътуването бяха впечатляващи, както и вътрешността на влака. Скрито осветление обливаше вагона в мека хармония от бяло и лилаво. Удобните кожени седалки поддържаха гърбовете на пътниците, а ароматизатори и климатици се грижеха въздухът да е свеж, а температурата да е на приятните двайсет и три градуса.
	Двама готвачи стояха до подноси, отрупани с китайски и пакистански деликатеси. От уважение към религията на Мустафа, не се предлагаше алкохол. Пътниците утоляваха жаждата си с билков чай.
	Въпреки целия разкош, това беше работна среща.
	Чоу заговори твърдо:
	— Трябва да разбереш положението, в което се намираме! — заяви той.
	— В което се намираш ти — поправи го Мустафа.
	— Не — настоя Чоу, — всички ние! Допуснахме огромна грешка. Но чак сега започваме да разбираме истинския мащаб на проблема. Технологията, която Джин контролира, ще бъде една от най-мощните, разработвани някога. Тя ще промени този свят, но нашето участие е ограничено. Инвестирали сме в резултата, без да притежаваме оборудването, което ще го превърне реалност. Ние сме обикновени крайни потребители на това, което Джин продава. Като тези, които купуват електроенергия от доставчика, вместо да си построят собствена електроцентрала.
	Мустафа поклати глава.
	— Технологията на Джин не ни е необходима — каза той. — Никой в моята страна не знае как да я използва. Единственото, на което държим, е Джин да изпълни обещанията си, като отклони мусоните от Индия към Пакистан. Да промени климата в наша полза. Той може да създаде една империя и да я унищожи. Моят народ се надява да направи и двете.
	Чоу погледна снизходително събеседника си. Знаеше, че Мустафа е хитър, но простичък човек, който иска само да отмъсти на врага си. Мислите му не се простираха отвъд краткосрочната печалба.
	— Да — каза той, — но трябва да разбереш, че промяната на климата няма да трае вечно. Тя е временна. В тази си форма, това е подарък, който Джин може да ни отнеме, когато пожелае. Щом дъждовете започнат да падат върху нашите земи, ще станем зависими от тях, също като хората в Индия, които в момента се взират в небето с надежда. Нищо не може да спре Джин да промени решението си и да им върне дъждовете.
	Чоу направи пауза, за да даде възможност на Мустафа да помисли върху думите му и после добави:
	— Ако пожелае, Джин ще се превърне в човека, който докарва дъжда и всяка година ще го продава на този, който предложи най-висока цена.
	Мустафа вдигна чашата си, но не отпи. Замисли се и я постави обратно върху чинийката.
	— Индия е по-богата от моята родина — каза той.
	Чоу кимна.
	— Вие няма да можете да предложите повече от тях.
	Мустафа остана безмълвен за няколко минути, а после каза:
	— Джин е арабин и мюсюлманин. Не би избрал сикхите и индусите в Индия пред нас.
	— Сигурен ли си? — попита Чоу. — Ти ми каза, че хората от семейството на Джин отдавна са наричани пустинни лисици. Как иначе може да се обясни тяхното богатство? Той ще избере това, което е изгодно за клана му.
	Все още обмисляйки гледната точка на Чоу, Мустафа погледна храната и се извърна отвратен. Изглежда, че апетитът му беше изчезнал.
	— Страхувам се, че си прав — каза той. — И нещо повече, вече подозирам, че Джин е замислил това много преди ние да се досетим. Защо иначе ще настоява фабриките да се намират в неговата нищожна държава?
	— Значи сме на едно мнение — заяви Чоу. — Ако разчитаме само на неговите обещания, без да имаме начин да гарантираме спазването им, ще изпаднем в несигурна ситуация.
	— Най-вече аз — каза Мустафа. — Знаеш, че не живея в лукс като теб. В моята страна нямаме влакове — стрели, нито градове с лъскави сгради и хубави пътища. Нищо не може да ни спаси, ако изпаднем в криза.
	— Но имате нещо, което ние нямаме — каза Чоу. — Хора с дълга памет и опит в общуването с Джин. По-вероятно е да се довери на вас, отколкото на някой мой пратеник.
	— Той няма да ни допусне до своята технология — каза Мустафа.
	Чоу се усмихна лукаво.
	— Тя не ни е необходима в този момент.
	— Не разбирам — каза Мустафа. — Мислех, че…
	— Трябва само да елиминираме възможността Джин да я контролира. Или най-добре да елиминираме него и да я контролираме сами. Ако той няма възможност да изпълнява нови поръчки, ордата ще прави това, което той вече е обещал. Дъждовете ще идват само при нас.
	Мустакът на Мустафа се надигна бавно, а по лицето му се появи злорада усмивка. Явно най-накрая беше разбрал какво намеква Чоу.
	— Какви са условията ти? — попита той. — Не мога да ти обещая, че ще успеем, но ще опитаме.
	Чоу кимна. Никой не можеше да гарантира това, което той искаше.
	— Двайсет милиона долара при потвърждаване на смъртта на Джин и още осемдесет, ако ни доставиш кодовете за командване.
	На Мустафа за малко да му потекат лиги, но изведнъж го изпълни хладина, която беше достатъчно силна, за да потуши пожара на алчността му.
	— Джин не е човек, с когото можеш да се закачаш — каза той. — Пустинята е пълна с костите на тези, които са се изправяли срещу него.
	Чоу се облегна назад. Мустафа му беше в кърпа вързан и го знаеше. Едно леко четкане на честта щеше да затвърди сделката.
	— Няма печалба без риск, Мустафа. Трябва да го проумееш, ако не искаш да си останеш марионетката на Джин.
	Мустафа пое дълбоко дъх и прие съдбата си.
	— Ще действаме — каза твърдо той, — след като получим десет милиона предварително.
	Чоу кимна и махна на един от своите хора, който остави на пода малко куфарче. Мустафа посегна към него, но щом докосна дръжката, Чоу каза:
	— Запомни, Мустафа, в тази страна също има места, които са покрити с кости. Ако ме предадеш, на никой няма да му пука дали към купчината ще се добавят няколко пакистански трупа.


	Глава 8

	След кратка среща с малдивската полиция, Кърт отведе Лейлани до главната болница на острова — модерна сграда, носеща името на Индира Ганди. Докато чакаха да станат рентгеновите снимки, той изпрати съобщение на Джо, че е добре и че преследването е приключило. След това отново насочи вниманието си към Лейлани.
	— Не искам да прозвуча невъзпитано, но какво по дяволите правиш тук?
	Ръката й беше превързана, а раната над окото беше зашита и намазана с йод.
	— Дойдох да разбера какво се е случило с брат ми.
	„Разбирам я“, помисли си Кърт, но той знаеше със сигурност, че Дърк Пит все още не се е свързал с членовете на семействата им.
	— Как научи, че се е случило нещо?
	— Брат ми изучаваше теченията — каза тя и го погледна с тъга. — Аз пък учех за съществата, които плуват в тях. Всеки ден си пишехме имейли. В последните няколко, които ми изпрати, той споменаваше за това, че с останалите от екипа са започнали да откриват някои много странни отклонения в температурата на водата и нивото на кислорода в нея. Той искаше да разбере какво отражение би имало това върху морските обитатели в района. Брат ми каза, че планктонът и крилът са намалели значително. Рибата също. Сякаш морето е започнало да става студено и безплодно.
	Кърт знаеше от доклада на Халверсън, че това е така.
	— Когато спря да ми праща имейли, се притесних — добави тя. — Но той не вдигаше и сателитния телефон и затова се свързах с НАМПД. От там никой не можа да ми каже какво става, затова долетях тук и потърсих началника на пристанището. Той ми разказа за катамарана и че хора от НАМПД са дошли да го огледат. Помислих, че сте част от операцията по издирването, но после видях лодката и…
	Тя утихна и се загледа към пристанището. Кърт очакваше да заплаче и наистина видя няколко сълзи, но тя успя да се овладее.
	— Какво е станало с брат ми? — попита накрая Лейлани.
	Кърт не отговори.
	— Родителите ни починаха, господин Остин. Той е всичко, което имам… което имах.
	Остин я разбра.
	— Не знам — каза той. — В момента се опитваме да разберем какво се е случило. Знаеш ли кои са онези мъже?
	— Не — отговори тя. — А вие?
	— И аз — призна Кърт, въпреки че вече не се съмняваше, че каквото и да се е случило на катамарана, не е било случайно. — Кога ви писа за последно?
	Тя отново погледна към земята.
	— Преди три дни, рано сутринта.
	— Имаше ли нещо необичайно в писмото?
	— Не — отвърна тя. — Само това, което вече ви казах. Защо?
	Кърт огледа малката ниша в спешното отделение. Лекарите бяха заети, пациентите чакаха, от време на време се чуваше писукане на някой уред или звънец. Тишина, спокойствие и ред. Но въпреки това, Кърт усещаше, че наблизо дебне опасност.
	— Защото се опитвам да разбера какво биха спечелили онези мъже, ако те отвлекат. В началото само подозирахме, че е имало нападение. Вече сме почти сигурни. А ако ти не знаеш повече от нас…
	— Кимо ми изпрати само основните данни. Убедена съм, че и вие ги имате. Но дори това да не е така, отвличането ми не би ги скрило.
	Тя беше права. Това означаваше, че никой няма причина да организира подобно отвличане.
	— Ще ги потърсите ли?
	— Полицията се е заела с това — каза Кърт, — но съм сигурен, че отдавна са изчезнали. Моята задача е да открия какво се е случило с катамарана и неговия екипаж. Предполагам, че са се натъкнали на нещо, което някой не е искал да откриват. Нещо повече от температурните аномалии. Ако това ни отведе до мъжете, които те нападнаха, тогава ще се занимаем и с тях.
	— Искам да ви помогна! — заяви Лейлани.
	Кърт очакваше, че тя ще го каже, но поклати глава.
	— Това не е научен проект. И в случай, че още не си разбрала, вероятно ще е много опасно.
	Тя сви устни, сякаш беше обидена, но вместо да се ядоса, заговори спокойно:
	— Брат ми е загинал, господин Остин… И двамата го знаем. Отраснала съм в Хавай, а там човек се научава да уважава силата на океана. Той е прекрасен, но и опасен. Губили сме много приятели сърфисти, моряци и гмуркачи. Ако морето е поело Кимо в обятията си, това е едно. Но ако някой го е пратил на дъното заради това, което е открил, това е много по-лошо. И не съм човек, който ще остави нещата така.
	— Преживяла си много — каза той, — и вероятно ще ти се случат още много неприятности, преди да си уредиш живота.
	— Точно затова трябва да направя нещо! — настоя тя. — За да се разсея малко.
	Кърт нямаше друг избор, освен да бъде рязък.
	— Опитът ми показва, че ще бъдеш нестабилна, независимо дали ще предприемеш нещо или не. Това ще се отрази на целия ни екип. Съжалявам, но не мога да взема такъв човек с нас.
	— Добре — каза тя, — но бъдете сигурен, че ще ме видите там, защото нямам намерение да стоя и да скърбя.
	— Какво искаш да кажеш?
	Беше неин ред да бъде рязка.
	— Ако не ми позволите да ви помогна, ще продължа разследването сама и не ме интересува дали моето ще попречи на вашето.
	Кърт въздъхна. Не беше лесно да се сърдиш на някой, който е загубил свой близък, но тя не му оставяше много варианти. Знаеше, че не се шегува. Проблемът беше, че младата жена няма представа в какво се забърква.
	Лекарят се приближи към тях с рентгеновите снимки в ръка.
	— Ще се оправите, госпожице Тенър. Ръката ви е само натъртена, а не счупена.
	— Виждате ли — каза тя на Кърт, — аз съм корава!
	— И късметлийка — допълни той.
	— Добре е късметът да е на твоя страна.
	Лекарят гледаше ту единият, ту другият, объркан от разговора, на който присъстваше.
	— Аз също мисля, че късметът е хубаво нещо.
	— Не ми помагате — промърмори Кърт.
	Беше в капан. Не можеше просто да я остави след всичко, което й се случи. Нито пък да накара да я затворят и да я върнат насила в Хавай, където щеше да бъде в безопасност.
	Оставаше му само едно.
	— Добре — каза той.
	— Няма да ви създавам неприятности — обеща тя.
	Кърт й се усмихна със стиснати устни.
	— Вече го направи — не й остана длъжен той.


	Двайсет минути по-късно, за ужас на медицинския персонал, Кърт помогна на Лейлани да се качи на олющената „Веспа“. Много по-внимателно, отколкото при първото си пътуване със скутера, той я върна от другата страна на острова.
	Щом пристигнаха, Кърт обеща на слисания пазач, че НАМПД ще ремонтира или ще замени моторчето му и предложи часовника си като залог.
	Мъжът го изгледа подозрително. Остин се зачуди дали пазачът осъзнава, че часовникът струва два пъти повече от нов скутер.
	Двамата с Лейлани се качиха на катамарана и Кърт я представи на съпрузите Траут.
	— А това е Джо Дзавала — добави той, щом другарят му се показа на палубата, — твоят нов най-добър приятел и придружител.
	Лейлани и Джо си стиснаха ръце.
	— Не че се оплаквам — рече развеселен Дзавала, — но защо аз да съм нейният нов най-добър приятел?
	— Ще се погрижиш да не й се случи нищо лошо — отговори Кърт. — И най-важното, да не ни създава проблеми.
	— Досега не съм бил придружител — заоплаква се Джо.
	— Всяко нещо си има пръв път — отвърна Кърт. — И така, докъде стигнахте?
	— Възстановихме захранването — каза Джо. — Акумулаторът е паднал, но слънчевите панели и вятърната турбина поемат натоварването.
	— Открихте ли нещо?
	Пол отговори пръв.
	— След като Джо възстанови захранването, успях да включа проследяващия режим на джипиеса. До към осем часа вечерта на последния ден, в който са докладвали, са поддържали курс на запад. След това скоростта и посоката са станали хаотични.
	— Някаква идея защо?
	— Смятаме, че тогава е станала злополуката — каза Пол. — Платното е отчасти обгоряло. Промяната във формата му променя скоростта и управлението на лодката. Изглежда, че тя е започнала да се носи свободно по течението.
	— Къде са се намирали, когато това се е случило?
	— На около шестстотин километра югозападно от тук.
	— Какво друго?
	— В бордовия дневник и в компютрите им не е отбелязано нищо необичайно — каза Пол. — Но Гамей откри нещо интересно, както винаги.
	Кърт се обърна към нея.
	Тя вдигна една стъкленица, в която имаше два пръста тъмна вода.
	— Това е оставено от огъня. Смесих го с дестилирана вода. Утайката е предимно въглеродна. Но открих и странна смес от метали: калай, желязо, сребро, дори и незначително количество злато. А също и мънички прашинки, които е трудно да определя.
	Кърт погледна водата отблизо и забеляза, че тя има странен, почти пъстър отблясък.
	— Какво е това?
	Гамей поклати глава.
	— Оборудването ми не е достатъчно добро, за да стигна до някакво сигурно заключение. Но на борда са имали микроскоп. Джо възстанови захранването и успяхме да направим снимки на пробите. Каквото и да има вътре, то се движи.
	— Движи се? — повтори Кърт. — Как така се движи?
	— Не е инертно — обясни Гамей. — Въглеродът и остатъкът са неподвижни, но нещо върху или вътре в утайката е активно. Каквото и да е, то е толкова малко, че не можем да го различим под микроскопа.
	Изглежда, че новината притесни Лейлани. Кърт помисли да остави разговора за по-късно, но ако тя не можеше да приеме истината, колкото и болезнена да е, по-добре да го разбере сега.
	— За бактерия ли говорим или за някакъв друг микроорганизъм? — попита Остин.
	— Не съм сигурна — отвърна Гамей. — Докато не го огледаме по-отблизо, можем само да предполагаме.
	Кърт се замисли. Беше странно и не им помагаше с нищо. Знаеха само, че това, което откриха в нагара по палубата, е било отложено върху лодката след пожара.
	— Възможно ли е това странно откритие, каквото и да е то, да е предизвикало пламъците? — попита той.
	— Опитах да го изгоря — каза Гамей. — Не е запалимо. Състои се от оксидиран въглерод и метали.
	— Ако това не е причината, тогава какво?
	Гамей погледна Пол, който на свой ред погледна Джо. Никой не искаше да съобщи лошите новини.
	Дзавала най-накрая наруши мълчанието:
	— Пожарът е от бензин — каза мрачно той. — А и не можем да открием двайсетлитровите туби, които са описани в митническата декларация.
	Кърт бързо свърза фактите:
	— Екипажът е запалил огъня.
	Джо кимна.
	— Да, така смятаме…
	Гамей се обърна към Лейлани, за да се убеди, че е добре.
	— Съжалявам! — каза Гамей.
	— Няма нищо — отговори Лейлани. — Всичко е наред.
	— Защо някой би подпалил собствената си лодка? — попита Кърт.
	— Успяхме да се сетим само за две причини — каза Гамей. — Или е било злополука, или нещо върху лодката е изглеждало по-опасно от пожара.
	— Нагарът — предположи Кърт — и каквото и да съдържа. Мислите ли, че са се борили с това?
	— Не знаем какво да мислим — рече бавно Гамей. — Наистина не виждам как то е могло да представлява някаква заплаха, но след час двамата с Пол имаме среща с един професор от местния университет, за да огледаме по-добре какво има в тази проба. Дано разберем нещо повече.
	— Добре — каза Кърт. Той погледна към китката си, за да види колко е часът, но си спомни, че часовникът му е заложен.
	— Колко е часът?
	— Шестнайсет и трийсет — отвърна Гамей.
	— Добре, двамата с Джо ще заведем Лейлани в хотела. После ще се чуем с Дърк и ще ви изчакаме. Отидете при вашия професор, но бъдете внимателни.


	Глава 9

	Пол и Гамей взеха автобус от крайбрежието до Малдивския национален университет. На спирка „Билабонг“ двамата американци слязоха заедно с група студенти, сякаш и те отиваха на вечерно училище.
	— Не ти ли се иска да продължиш да учиш? — попита Гамей.
	— Само ако и ти се запишеш и ми позволиш да ти нося учебниците — отвърна Пол.
	Тя се усмихна.
	— Ще трябва да си помисля.
	Двамата влязоха в сградата. Курсовете в Националния университет бяха най-разнообразни. От традиционния закон Шария, до инженерство, строителство и здравеопазване. Учебната програма по морско инженерство отдавна се славеше като изключително добра, вероятно заради желанието на Малдивите, намиращи се почти на морското равнище, да попречат на надигащото се море да ги потопи.
	Пол и Гамей бяха посрещнати от техен колега, който беше запознат с работата на НАМПД. Той ги представи на доктор Алия Ибрахим — привлекателна жена, облечена в лилаво сари, която работеше в научния факултет.
	— Благодаря ви, че ни приехте — усмихна й се Гамей.
	Жената пое ръката й в дланите си.
	— В океана, също както и в пустинята, пътниците в беда не бива да бъдат отпращани — каза тя. — А ако в това, което сте открили, има някаква опасност за Мале и аз ви откажа, ще бъда не само егоистка, но глупачка.
	— Все още не знаем дали е опасно — обясни Гамей, — просто смятаме, че има нещо необичайно и вие можете да ни помогнете да установим какво е то.
	Доктор Ибрахим се усмихна. Бледият цвят на лицето й подчертаваше зелените й очи.
	— Тогава да не губим време.
	Тя ги поведе към една лаборатория. Сканиращият микроскоп вече беше нагласен и готов за работа. Едно електронно табло показваше, че всички системи са в готовност.
	— Може ли? — попита доктор Ибрахим.
	Гамей й подаде стъкленицата и тя взе проба, която постави върху специален поднос. После го пъхна в отвора на микроскопа.
	Няколко минути по-късно върху екрана се появи първата снимка.
	Изображението беше толкова странно, че накара всички присъстващи да замлъкнат. Гамей присви очи, Пол стоеше с леко отворена от изненада уста, а доктор Ибрахим нагласи очилата си, за да погледне по-отблизо.
	— Какво е това? — попита Пол, взирайки се в екрана.
	— Приличат на акари — допусна Гамей.
	— Не съм сигурна какво е — каза доктор Ибрахим. — Ще опитам да ги увелича още малко.
	Огромният електронен микроскоп се завъртя и направи повторно сканиране. На екрана се появи нова снимка, която само увеличи недоумението им.
	Доктор Ибрахим се обърна към Пол и Гамей:
	— Не знам какво да ви кажа — промълви тя. — Никога не съм виждала подобно нещо.


	Пол и Гамей бяха в университета, Джо беше с Лейлани, а Кърт реши да огледа личните вещи на изчезналия екипаж. Той имаше чувството, че върши нещо нередно, сякаш събира кости на умрял човек, но се налагаше да го направи. Сред вещите можеше да се крие ключът към загадката.
	Около час след като започна да върши тази неприятна работа, той нямаше търпение да приключи. Кърт не откри нищо, което да им помогне, но за сметка на това намери снимка, която щеше да зарадва Лейлани. На нея се виждаше екипажът, като в средата беше застанал брат й, изпълнен с радост, сякаш беше побрал света в дланта си.
	Кърт прибра вещите на екипажа и излезе в коридора със снимката в ръка. Една врата по-надолу беше апартаментът, който беше наел за Джо и Лейлани. Апартаментът беше разделен на две преходни стаи.
	Кърт почука, но отговор не последва.
	След малко дръжката се завъртя. Показа се лицето на Лейлани. Той чак сега осъзна колко беше красива.
	— Къде е телохранителят ти?
	Тя отвори вратата по-широко. Джо спеше дълбоко на леглото и похъркваше лекичко. Все още беше с дрехи и обувки.
	— Голям професионалист, няма що — каза тя. — Нищо не може да му убегне.
	Кърт едвам сдържа смеха си. Джо не беше спал от трийсет часа. Въпреки че животинският му магнетизъм работеше при всякакви условия, това не важеше за останалата част от тялото му.
	Кърт влезе в стаята. Лейлани затвори вратата и тихичко прекоси помещение с босите си крака. Беше облечена в черни панталони за йога и зелена тениска.
	Остин я последва в нейната стая. Завесите бяха спуснати, а осветлението приглушено.
	— Медитирах — обясни тя. — Бяха започнала да губя всякакво усещане за душевно равновесие. В един момент чувствам гняв, а в следващия ми се иска да заплача. Беше прав, че съм нестабилна.
	Странно, но сега тя му изглеждаше съвсем наред.
	— Не знам, но доколкото виждам се държиш.
	— Имам нещо, с което да се разсея — каза Лейлани. — Да открия какво се е случило с брат ми. Искам да ти благодаря, че ме прие в екипа, макар и неохотно. Нещо ново?
	— Все още не — каза той. — Открихме само някои странни неща.
	— Какви по-точно?
	— Кимо и останалите са търсели температурни аномалии — каза Кърт. — Успели са да ги открият, но не такива, каквито са очаквали. Температурата на океаните се покачва в целия свят, но те са установили понижение и то в тропическа зона. Това е първото странно нещо.
	— Друго?
	— Странното е, че по-ниската температура на водата е нещо, което не вреди. Тя води до по-високо съдържание на кислород и съответно до по-изобилен морски живот. Ето защо топлите, плитки морета като Карибското например, са по-бедни на живот, в сравнение с тъмните, студени участъци от Северния Атлантик, където се събират риболовните флотилии.
	Лейлани кимна. Кърт осъзна, че е споменал основни факти и заключения, които тя лесно можеше да направи сама, но знаеха толкова малко, че беше най-добре да не крие нищо.
	Тя изглеждаше объркана.
	— Но Кимо ми каза, че са открили по-ниски нива на разтворен кислород и по-малко крил, планктон и риба, въпреки понижените температури.
	— Именно — каза Кърт. — Процесът е обърнат. Явно нещо поглъща топлината и кислорода.
	— Какво например? — попита тя. — Токсични отпадъци? Някаква аеробна смес?
	Откакто Кърт провери отново данните, не спираше да търси причината за тази аномалия. Вулканична активност, червени приливи, растеж на водорасли — всички тези неща могат да доведат до появата на мъртви зони и намаляване на кислорода във водата, но нито едно от тях не обясняваше ниските температури. Възходящите течения от студена морска вода обикновено са богати на хранителни вещества и донасят повече кислород на повърхността, което предизвиква експлозия от морски живот в района.
	Това беше проблем и най-вероятно Кимо и останалите са били убити, защото са го открили. Но Кърт все още не знаеше подробности.
	— Нямам представа — каза Кърт. — Прегледахме всичко, което са изпратили, включително електронните писма на Кимо до теб, за да проверим дали случайно не сме пропуснали нещо. Но засега удряме на камък.
	По лицето на Лейлани се изписа тревога.
	— Чели сте писмата му до мен?
	— Наложи се — каза Кърт. — Надявахме се, че в тях може да има важна информация.
	— Открихте ли нещо?
	— Не — каза той. — Но трябва да проверим всички следи.
	Тя въздъхна и раменете й увиснаха.
	— Може би това е твърде голям залък за нас. Вероятно трябва да оставим разследването на някоя международна организация.
	— Къде изчезна решителността ти от преди няколко часа?
	— Бях разгневена и адреналинът ми дойде в повече. Сега се опитвам да бъда по-разумна. Може би ООН или Малдивските национални отбранителни сили ще могат да поемат разследването. Май е най-добре да си вървим у дома. След като опознах теб и твоите приятели, не мога да понеса мисълта, че някой друг може да пострада.
	— Това няма да се случи — увери я Кърт. — Изключено е да оставим това на някой друг, който няма никакъв интерес да открие истината.
	Лейлани кимна и в този момент звънна телефонът на Кърт. Той го извади от джоба си и натисна „отговори“.
	Беше Гамей.
	— Някакви новини? — попита я той.
	— Нещо такова — отвърна тя.
	— Какво открихте?
	— Изпратих ти една снимка, направена с микроскопа. Изтегли я.
	Кърт превключи на режим „съобщения“ и зареди снимката на Гамей. Беше черно-бяла, но на нея ясно се виждаше странна форма, която приличаше на нещо средно между насекомо и машина. Ръбовете й бяха остри, а ъглите съвършени.
	Кърт присви очи, за да я огледа по-добре. Обектът наподобяваше паяк с шест дълги крака, насочени напред и два отзад, които бяха оформени като плоски плавници и напомняха на рибешка опашка. Всяка двойка крайници завършваше с различни видове нокти, докато един израстък, разположен върху гърба на нещото, беше покрит с издатини. Приличаха на канали на микрочип.
	Всъщност, създанието изглеждаше напълно механично.
	— Какво е това?
	— Микроскопичен робот — отвърна Гамей.
	— Какво?
	— Това нещо, което гледаш, е с големината на акар — обясни тя. — Но не е органично, а механично. Микромашина е. И ако пробата, която взех, е показателна, още много от тези машини са обгорени от пожара.
	Кърт погледна снимката и се замисли върху това, което чу. После наклони телефона, за да може Лейлани да види снимката.
	— Няколко птички, опечени в пай — промърмори той.
	— По-скоро няколко милиона — уточни Гамей.
	Кърт се замисли за техния предишен разговор и теорията, че екипажът е запалил пожара, за да се отърве от нещо много по-опасно.
	— Значи тези неща са попаднали на борда и те са се опитали да ги изгорят — каза той, размишлявайки на глас. — Но как са се появили?
	— Не знам — отвърна Гамей.
	— А за какво служат? — попита Кърт. — Какво правят?
	— И това не знам — повтори тя.
	— Щом са машини, значи някой ги е създал.
	— Очевидно е така — отвърна Гамей. — И предполагаме кой може да е този човек.
	Телефонът на Кърт изписука и на екрана се появи ново изображение. Този път беше статия от списание. На снимката в ъгъла се виждаше бизнесмен, който слиза от оранжев „Ролс-Ройс“. Косата му с цвят на махагон беше вързана на дълга опашка, а лицето му беше покрито с гъста брада. Тъмносиният му костюм вероятно беше „Армани“.
	— Кой е този? — попита Кърт.
	— Елууд Марчети — отговори Гамей. — Милиардер и гений в областта на електрониката. Преди години изобрети отпечатването на интегрални схеми върху микрочипове. А днес вече всички използват изобретението му. Той е и активен поддръжник на нанотехнологиите. Веднъж заяви, че в бъдеще наноботите ще правят всичко, от премахването на холестерола в артериите, до добиването на злато от морска вода.
	— И тези неща са наноботи? — попита Кърт.
	— Всъщност са по-големи — отвърна Гамей. — Ако приемем, че един нанобот е детско камионче, тези неща са самосвали.
	Те си остават микроскопични, но са хиляда пъти по-големи.
	Лейлани изучаваше снимката.
	— Значи проблемът е този тип Марчети! — каза тя твърдо.
	Кърт се въздържа от коментар.
	— Как можем да свържем тези микророботи с него?
	Този път отговори Пол.
	— Открихме един негов международен патент, който много се доближава до тях.
	Кърт почувства, че в него се надига гняв.
	— За какво ги използва? — попита той. — За някакви експерименти?
	— Още не знаем.
	— А тогава как са попаднали в морето? — продължи той. — И по-важното, как са се качили на катамарана?
	— Или са избягали от лабораторията като онези пчели — убийци преди четирийсет години — предположи Пол, — или Марчети ги използва за нещо, без да съобщи на света за това.
	Кърт стисна силно зъби.
	— Мисля, че трябва да го посетим.
	— Страхувам се, че живее на частен остров — отвърна Пол.
	— Това няма да ме спре да почукам на вратата му. Къде мога да го открия?
	— Това е добър въпрос — намеси се Гамей.
	В гласа й прозвуча странна нотка и Кърт не беше сигурен, че я е разбрал добре.
	— Да не намекваш, че никой не знае къде живее?
	— Не — отговори тя. — Просто никой не знае къде точно се намира в момента този остров.
	Кърт имаше чувството, че той и съпрузите Траут говорят за две различни неща.
	— Нищо не разбирам.
	— Марчети строи изкуствен остров — обясни Пол. — Нарича го „Аква Тера“. Миналата година завърши ядрото и оттогава не спира да работи по него. Но тъй като е подвижно и той предпочита да стои в международни води, никой не може да е сигурен къде се намира в момента.
	Кърт си спомни, че е чувал за това.
	— Мислех, че това е просто рекламен трик.
	Лейлани се включи в разговора.
	— Не е — каза тя, — истина е. Четох за това. Преди шест месеца е бил закотвен близо до Мале. Кимо каза, че иска да го разгледа, ако му се отдаде възможност.
	— Добре — каза Кърт. — Вие открийте нещо повече за тези микророботи. Аз ще се чуя с Дърк. Веднага щом открием Марчети, ще отида да го посетя. Сигурен съм, че няма да е толкова трудно да открием един плаващ остров.


	Глава 10

	Джин ал-Халиф вървеше през пустинята под лунното небе, а до него крачеше Сабах. Пясъците, които познаваше от дете, блестяха като сребро под краката му. Те му напомниха за онази нощ преди четиридесет години, когато семейството му беше нападнато. Нощ, в която бандити, преоблечени като приятели, се бяха прокраднали в оазиса и убиха майка му и братята му. Това беше урок, който той никога не забрави. Джин подозираше, че случката е на път да се повтори.
	— Някакви новини от Азис? — попита той. Имаше предвид египетския генерал, който беше обещал да подкрепи неговия план.
	Сабах изглеждаше спокоен.
	— Както предположи, Азис се отметна от думата си. Вече нямал интерес да ни финансира.
	В далечината проблесна светлинка. На хоризонта, близо до брега, започнаха да се скупчват гръмотевични облаци. Дъждовете все още не бяха достигнали сушата, но скоро пустинята щеше да започне да се къпе в неочаквани валежи. Последното доказателство за гениалността на Джин. И въпреки това, планът беше на път да се провали, точно преди успешния си край.
	— Азис е предател — каза Джин с безизразно лице.
	— Той е човек със свои собствени интереси — поправи го Сабах. — И той като всички ухажва тези, които му носят печалба. Съветвам те да не го приемаш лично.
	— Тези, които нарушават обещанията си, ме обиждат — каза Джин. — С какво се оправда?
	— С египетските политици — отговори Сабах. — Военните там контролират всичко от петдесет години насам, включително най-печелившите бизнеси. Но ситуацията започва да се раздвижва. „Братството на мюсюлманите“ набира сила и в днешно време е опасно за военните да развиват каквато и да било цивилна дейност. Особено с чужденец.
	— Но нашата програма ще помогне и на тях — не се предаваше Джин. — Ще донесе живот на техните пустини, също както и на нашите.
	— Да — каза Сабах, — но те имат бента Асуан и водата в язовир Насър. Те не се нуждаят до такава степен от това, което предлагаме. Освен това, Азис не е прост човек. Той знае истината. Ти можеш да докараш дъждовете или да ги спреш. Но можеш също така да ги насочиш към други страни, които си платят.
	Джин се замисли. Беше неизбежно.
	— Той не ме познава — настоя той. — Ще му извия ръцете!
	— Предупреждавам те, Джин, той няма да промени решението си.
	— Тогава ще изпита моя гняв.
	Сабах не изглеждаше доволен.
	— Мисля, че моментът не е подходящ да си създаваме нови врагове. Поне докато не се разправим с американците. Знаеш, че са открили следи от ордата на повредения катамаран.
	— Да — каза Джин, недоволен от новината. — В момента търсят Марчети. Той е основният им заподозрян.
	— Лесно ще го открият — каза Сабах. — Тези хора от НАМПД са много решителни. Няма да се поколебаят да се изправят срещу него.
	— Нас това какво ни засяга? — попита Джин. Думите му бяха пропити със самоувереност.
	Сабах изглеждаше притеснен.
	— Не ги подценявай.
	Джин се опита да го успокои.
	— Обещавам ти, мой добър и верен помощнико, нас никой няма да ни заподозре. Когато открият Марчети, ще намерят смъртта си и това, което се простира отвъд нея за всички неверници като тях. Сега, да обсъдим по-спешни въпроси.
	Двамата наближиха група от хората на Джин, които бяха обградили двама свои другари. Те седяха на земята, вързани с гръб един към друг, точно до един изоставен кладенец. Бездънната му паст зееше, разтворена и тъмна, обградена само от стена от глинени тухли, която се издигаше на не повече от трийсет сантиметра от земята. От двете страни на кладенеца се виждаха две железни подпори, които някога са крепели лост с въже и кофа.
	Двамата впериха погледите си в Джин. Личеше, че са изплашени до смърт.
	— Признаха ли, че са се провалили?
	Капитанът на стражите поклати глава.
	— Продължават да твърдят, че са изпълнявали заповеди.
	— Наредихте ни да нападнем жената — провикна се единият от вързаните. — Направихме точно това.
	— Трябваше да я нападнете, само за да подмамите мъжа след себе си. Той беше мишената и задачата ви бе да го заловите, а не да бягате като страхливци, щом ви подгони. А и не трябваше никой да ви вижда. Вече са разпространили описанията ви. Разполагат и със снимка от една охранителна камера на кея. Вече не сте ми нужни!
	— Островът е много малък и нямаше къде да се скрием. Трябваше да избягаме.
	— Значи признавате — каза Джин. — Избрали сте лесния път. Пътят на страхливците.
	— Не — отвърна мъжа. — Кълна се, че не беше така! Капанът не проработи. Той ни надви. Нямахме оръжие.
	— Той също не е имал.
	Джин се обърна към Сабах.
	— Какво предлагаш?
	Сабах огледа мъжете и групичката верни на Джин хора.
	— Трябва да бъдат набити с камшик — каза той. — После да бъдат намазани с мед и вързани за колове. Ако оцелеят до обяд, ще им простим.
	Джин помисли върху предложението му. То щеше да се хареса на другите мъже, но щеше да остави грешно послание и да покаже, че е слаб.
	— Не — каза той. — Не мога да проявя милост. Те са се провалили заради липса на воля. Подобни мисли не бива да се предават на другите.
	Джин се приближи до мъжете.
	— Ще се погрижа за семействата ви. Дано животът им се окаже по-достоен от вашия.
	Той отстъпи и после ритна силно първия мъж. Мъжът падна настрани и изчезна в изоставения кладенец. За секунда остана да виси във въздуха, крепен от тежестта на другия затворник, за когото беше вързан.
	— Не, Джин! — извика вторият мъж. — Моля те, имай милост!
	Джин го ритна по-силно от първия.
	Наоколо полетяха зъби, кръв и слюнка. Той падна назад и двамата мъже изчезнаха в кладенеца. Виковете им отекваха докато падаха. Секунда-две по-късно, се чу ужасяващо тупване и двамата замлъкнаха. Не последваха агонизиращи викове.
	Джин се обърна към другите мъже. Лицето му пламтеше от ярост.
	— Те ме принудиха да го направя! — извика той. — Нека това бъде урок за всички ви. Не се проваляйте в задачите си! Следващият, който ме предаде, ще умре по-бавно и по-мъчително. Уверявам ви!
	Мъжете се отдръпнаха назад, уплашени от гнева и силата му.
	Той им хвърли бърз гневен поглед и се отдалечи. Сабах вървеше до него и се опитваше да не изостава.
	— Не мисля, че това беше…
	— Не спори с мен!
	— Само те съветвам! — настоя спокойно Сабах. — По-добре е да бъдеш милостив със своите, а безмилостен към враговете си.
	Джин избухна.
	— Тези, които ме предават, са мои врагове! Също като другите, които нарушават обещанията си, като Азис. Парите, които обеща, ни бяха жизнено необходими. Сега ни карат да се подмазваме на китайците и саудитците за още. Искам това да се промени. Нека Азис да се влачи в краката ни и да се моли да му помогнем.
	— Как предлагаш да го направим?
	— Бентът Асуан му дава сила — каза Джин. — Без него Египет няма да може да се изхранва и Азис ще се нуждае от нас повече от всички други. Намери начин да го разрушим.
	Сабах притихна и след малко повдигна едната си вежда.
	— Мисля, че има един начин.
	— Добре тогава — каза Джин. — Искам бентът да изчезне.
	Докато говореше, в пустинята пред тях се дочу гръм. В далечината проблесна светкавица. За Джин това беше знак свише.
	Сабах също я забеляза, но в очите му се четеше само безпокойство.
	— Мнозина ще умрат — каза той. — Вероятно стотици хиляди. По-голямата част от населението на Египет живее по бреговете на река Нил.
	— Това е наказание за предателството на Азис! — отсече Джин. — Той ще е отговорен за смъртта им.
	Сабах кимна.
	— Както наредиш…


	Глава 11

	— На този полет предлага ли се храна? — попита Джо Дзавала.
	Кърт се засмя на оплакването на Джо. Двамата седяха заедно с Лейлани в пътническата кабина на един хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“. На хиляда и петстотин метра под тях блестеше повърхността на Индийския океан. Можеха да различат вълните, но не и движението им. Сякаш се взираха в картина.
	— Ама съвсем сериозно! — добави Джо. — Умирам от глад!
	Пилотът, британец на име Найджъл, погледна към Джо.
	— С какво си мислиш, че летиш, приятел, с проклетите „Бритиш Еъруейс“ ли?
	Джо насочи вниманието си към Кърт.
	— Искам да подам оплакване до ръководителя на тази експедиция.
	— Не трябваше да пропускаш закуската — отговори назидателно Кърт.
	— Ами, никой не ме събуди.
	— Повярвай ми, опитахме — оправда се Остин. — Трябваше да ми дадеш да наглася алармата ти на режим сирена. Или да донеса истинска.
	Джо се облегна назад.
	— Това е ужасно. Първо не ми достигаше сън, а сега умирам от глад. Какво следва? Китайско мъчение с вода?
	Кърт знаеше, че оплакванията на Джо бяха по-скоро начин да убие времето, въпреки че годините, прекарани заедно, го бяха научили, че Дзавала може да яде като разпран, без да качи нито килограм. С подобен бърз метаболизъм беше напълно възможно да пребледнее и припадне след цял ден без храна.
	Остин насочи вниманието си напред.
	— Е, насладете са на гледката — каза той. — „Аква Тера“ е на два часа под нас.
	От седем километра разстояние островът приличаше на огромна нефтена платформа. Докато се приближаваха им стана ясно, че конструкцията на Марчети беше наистина гениална.
	Сто и петдесет метра широк и висок почти шестстотин метра, изкуственият остров „Аква Тера“ беше истинска наслада за окото.
	Подобно на много плаващи градове, изобразявани от футуристични архитекти, той имаше форма на сълза. В единия край се стесняваше и образуваше връх, а в противоположния беше извит и широк.
	— Невероятно! — прошепна Лейлани.
	— Това нещо е огромно! — възкликна пилотът.
	— Надявам се там долу да има и ресторант — не се стърпя Джо.
	Кърт се засмя и погледна към Лейлани.
	— Добре ли си?
	Тя изглеждаше замислена и непоколебима, сякаш беше готова да влезе в битка. Лейлани кимна, но Кърт усети, че й се иска да е някъде другаде. Той реши да я разсее като й разкаже за острова.
	— Виждаш ли пръстена около него? — попита той.
	— Да — каза тя.
	— Това е вълнолом, направен от стоманени бариери. Те лежат върху мощни хидравлични бутала. Доколкото чух, когато ги блъсне мощна вълна, те отстъпват назад и поемат силата на удара подобно на амортисьори. А когато вълната се отдръпне, се връщат в начална позиция.
	— А какво е онова нещо от другата страна? — попита тя и посочи напред.
	Кърт погледна в посоката, към която се взираше Лейлани. Един изкуствен плаж беше разположен във вдлъбнатина в корпуса с формата на полумесец. На това място вълноломите се застъпваха, но между тях имаше пролука. Няколко малки лодки и един хидроплан с два двигателя стояха завързани за кея.
	— Прилича на залив — каза Остин.
	— Всеки остров трябва да си има пристанище — добави Джо. — Може на плажната алея да има ресторанти.
	— Никой не може да те обвини, че не си постоянен — засмя се Кърт.
	Хеликоптерът се завъртя и започна да се спуска. Кърт чу как Найджъл говори с диспечера по радиото. Той погледна назад към острова.
	Големи части от него все още се строяха. Стоманените скелета го потвърждаваха. Други изглеждаха почти завършени, а задната част беше напълно готова, включително две десететажни постройки с формата на пирамида. Между тях беше монтирана площадка за кацане на хеликоптери.
	— Възможно ли е човек като него да има пръст в това, което се е случило с брат ми?
	— Всички следи водят към него — каза Кърт.
	— Но този Марчети има всичко — зачуди се тя. — Защо му е да прави нещо толкова ужасно?
	— Ще се опитаме да разберем.
	Тя кимна, а Кърт погледна през прозореца. Докато хеликоптерът се завърташе, той забеляза няколко високи бели постройки, които се издигаха от двете страни на острова. Те бяха най-широки в основата си и постепенно се стесняваха към върха.
	Напомниха му за огромни опашки, свалени от бракувани самолети „Боинг 747“. Той бързо разбра защо. Това бяха механични платна, проектирани да улавят вятъра. Кърт видя как леко се завъртат в синхрон.
	В центъра на острова се виждаше зелен правоъгълник, покрит с дървета, трева и хълмове. Напомни му за Сентръл Парк в Ню Йорк. От двете му страни имаше дълги, широки ивици земя, на които май отглеждаха пшеница.
	Няколко реда слънчеви панели отразяваха слънцето в далечния край на правоъгълника. Имаше и няколко големи вятърни мелници. Перките им се въртяха с достолепна грациозност.
	Найджъл се обърна към Кърт:
	— Не ни разрешават да кацнем.
	Кърт очакваше това. Той се пресегна и натисна едно копче. На опашката на вертолета беше монтирал кутия, от която започна да излиза черен дим. Съмняваше се, че ще заблуди някого за дълго, но нищо не пречеше да опита.
	— Изглежда имаме авария — каза той. — Предай им, че нямаме друг избор, освен да кацнем. Иначе ще се разбием.
	Докато пилотът предаваше съобщението, Кърт се усмихна на Лейлани.
	— Сега ще трябва да ни позволят да се приземим.
	— Винаги ли си толкова изобретателен? — попита тя.
	Отговори й Джо:
	— Доколкото знам, нашият Кърт е бягал от училище и е подписвал сам извинителните бележки. А когато благоволявал да се завърне след своето „заболяване“, карал учителите да му се умилкват.
	Лейлани се усмихна.
	— На това му казвам находчивост.
	„Джет Рейндърът“ се насочи към площадката, която висеше между двете сгради с форма на пирамиди. От опашката му продължаваше да излиза пушек. Спускането беше гладко, дори прекалено гладко.
	— Погрижи се да е достоверно — каза Кърт на пилота.
	Той кимна и дръпна ръчката. Хеликоптерът започна да се тресе, сякаш имаше някаква повреда. След това го стабилизира и го приземи безопасно върху големия жълт „Н“.
	Кърт свали слушалките, отвори вратата и слезе от машината. След това се протегна и се огледа. Сякаш се намираха в ресторант на върха на някое високо здание, от който се разкрива най-хубавата гледка в града.
	Платната, които беше видял, бяха високи поне трийсет метра. Върху тях имаше яркосиня ивица и надпис „Аква Тера“. Във въздуха се носеше аромат, но той беше толкова не на място, че на Кърт му отне известно време да го разпознае — прясно окосена трева.
	Към него се приближаваше фигура, която също изглеждаше не на място — мъж, облечен в оранжеви панталони, сива риза и дълъг лилав халат, украсен със зелено-син индийски десен. Много приличаше на Елууд Марчети и донякъде на паун.
	Гъстата кафява брада на лицето и кръглите слънчеви очила с червени стъкла завършваха умопомрачителния тоалет.
	Слаб мъж със сламеноруса коса вървеше след него. Беше облечен в костюм и изглеждаше ядосан.
	— Господин Марчети, не бива да поздравявате тези хора! — заяви твърдо мъжът. — Те нямат право да кацат тук.
	Кърт погледна към костюмаря.
	— Имаме повреда в двигателя.
	— В много удобен за вас момент.
	Кърт се усмихна.
	— Така е. За късмет, вашият остров беше точно под нас.
	— Това е лъжа! — каза мъжът. — Те очевидно са дошли да шпионират или да се опитат да ни направят проверка.
	Марчети поклати глава и се обърна към помощника си. Той хвана здраво ръцете на мъжа, подобно на пастор, който се опитва да излекува няколко.
	— Натъжавам се — започна Марчети, — наистина се натъжавам като си помисля, че съм те направил такъв параноик, но не съм ти дал мъдростта, от която се нуждаеш, за да разсъждаваш ясно.
	— Блейк Метсън — каза той и насочи вниманието на помощника си към Кърт. — Това не е човекът. Този господин дори не прилича на човека, който идва с лодки и кораби, донася оръжия, и е придружаван от адвокати и счетоводители. Човекът не носи ботуши и не води красиви млади жени със себе си.
	Докато говореше, Марчети помогна на Лейлани да слезе.
	— Извинете — каза Кърт. — Но какви ги дрънкате?
	— Говоря за данъчния инспектор, приятелю — каза Марчети. — ДСС, различни европейски еквиваленти и жители на една изключително досадна южноамериканска страна, които смятат, че им дължим нещо.
	— Данъчната служба на САЩ — каза Кърт. — Защо се притеснявате от тях?
	— Защото не могат да схванат идеята, че аз вече съм извън техния свят и затова по никакъв начин не съм част от паричния им приход, нито пък съм под каквато и да било форма заинтересуван от техните така наречени услуги.
	Марчети сложи ръка на рамото на Кърт и го поведе напред.
	— Това е моето царство. Дотук ми струва един милиард долара. Моя собствена „Тера фирма“. Само че не е фирма… — каза той, объркан от собствените си думи. — Тя е „аква“. Тера-аква… Или по-точно „Аква Тера“… Разбирате ме, нали?
	— Не точно — отвърна сухо Кърт.
	— Инспекторът нарича острова кораб. Твърди, че трябва да плащам данъци, такси за регистриране и застраховка, да спазвам правилата на Агенцията за безопасност и здраве при работа, като и да не преча на техните инспекции. Те твърдят, че това е носът. Аз им отговарям, че се намираме на остров, а онова там е неговият край.
	Кърт погледна Марчети.
	— Ако искате го наречете планетата Марс. Все ми е едно. Не съм от ДСС, или от друга организация, която иска да ви обложи с данък или да постави под въпрос вашия суверенитет и здрав разум. Но аз съм човек с проблем и с достатъчно разум, за да си помисля, че вие сте причината за него.
	Марчети го погледна изненадано.
	— Аз? Проблем? Тези две думи рядко могат да се използват заедно.
	Кърт го фиксира с поглед, докато Марчети не спря да нервничи.
	— Какъв проблем? — попита милиардерът.
	Остин извади от вътрешния си джоб една запушена стъкленица, която Гамей му беше дала. В нея имаше мътна смес от утайка, вода и микророботи.
	— Миниатюрни машини — каза той. — Проектирани от вас, създадени да правят незнайно какво и намерени върху една полуизгоряла лодка, чийто тричленен екипаж е изчезнал.
	Марчети взе стъкленицата и свали розовите си очила.
	— Машини?
	— Микророботи — повтори Кърт.
	— В тази стъкленица?
	Кърт кимна.
	— Конструкцията е ваша. Освен ако някой друг е попълвал патенти с ваше име.
	— Не е възможно!
	Марчети изглеждаше искрено озадачен, но Кърт трябваше да е сигурен.
	— Тук разполагате ли с оборудване, което може да изследва пробата?
	Марчети кимна утвърдително.
	— Тогава да отидем да я проверим и да разсеем всяко съмнение.
	Пет минути по-късно, Кърт, Джо и Лейлани слизаха с асансьора до главната палуба. Марчети я наричаше „нулева“, защото тези под нея бяха с отрицателни номера, а над нея с положителни. После стигнаха до няколко паркирани колички за голф, седнаха в една от тях и потеглиха към носа на острова. Метсън не се качи с тях, а Найджъл остана на площадката и се преструваше, че поправя нещо по хеликоптера.
	Островът изглеждаше почти изоставен.
	— От колко души се състои екипажът ви? — попита Кърт.
	— Обикновено от петдесет, но този месец на борда работят само десетима.
	— Петдесет? — Кърт очакваше да чуе хиляда. Той се огледа. От различни места се дочуваше шум от строителни работи, но Остин не виждаше нито един работник, нито чуваше гласове.
	— Кой работи тук?
	— Всичко е автоматизирано — отговори Марчети.
	Той спря количката до една строяща се част от острова и посочи.
	Кърт проследи ръката му и видя да падат искри от нови заварки, чу шум от забиване на нитове и въртене на пневматични отвертки, но не забеляза никого. След малко нещо се раздвижи. Един обект с големината на прахосмукачка с три ръце и оксижен, монтиран на четвъртата, се движеше по една стълба.
	Машината правеше същите странни и резки движения като роботите на поточните линии. „Може да са прецизни“, помисли си Кърт, „но им липсва стил“.
	Машината довърши заварките, прибра две от ръцете си и се закачи за стълбата. След това започна да се издига с помощта на моторизирана щипка. Щом достигна палубата, на която се намираше Кърт, се откачи и забърза надолу по пътя.
	Една по-малка машина я последва.
	— Това са моите работници — каза Марчети. — Имам хиляда и седемстотин робота с различна големина и дизайн. Те вършат по-голямата част от строителните работи.
	— Свободни роботи — отбеляза Кърт.
	— Да, могат да ходят навсякъде из острова — похвали се Марчети.
	Малко по-надолу по пътя, към роботите се присъединиха няколко други и образуваха малък конвой, който отиваше в неизвестна посока.
	— Сигурно е време за почивка — каза Джо и се изкикоти.
	— Всъщност, да — каза Марчети. — Те са програмирани да следят собствените си енергийни нива. Щом батериите им се изтощят, отиват до местата за зареждане и се включват. Щом са готови, се връщат на работа. Тук тя никога не спира.
	— Ами ако стане злополука? — попита Джо.
	— Ако се повредят, изпращат сигнал за помощ и други роботи идват да ги вземат. Закарват ги в работилницата, където ги поправят и ги връщат обратно на работа.
	— Кой им нарежда какво да правят? — попита Кърт.
	— Една основна програма ръководи всичко. Роботите получават инструкциите си чрез безжична връзка и докладват за изпълнението на централен компютър, в който се пазят всички данни и чертежи на „Аква Тера“. Той следи всичко и може да прави корекции. Друга група от по-малки роботи проверява качеството на свършената работа.
	— Роботи — контрольори — каза Кърт и за малко да се разхили.
	— Да — отвърна Марчети, — в общи линии, но между тях и работниците няма никакво напрежение.
	Марчети отново включи количката за голф и няколко минути по късно групата стигна до лабораторията. В обширното помещение имаше фотьойли с тапицерия от светла кожа, стоманени стени, по които се забелязваха следи от конденз и мигащи компютърни екрани. Те бяха навсякъде.
	Мека синя светлина проникваше през огромен кръгъл прозорец. От другата страна на стъклото танцуваха риби.
	— Намираме се под ватерлинията — забеляза Кърт, докато гледаше през гигантското стъкло.
	— На цели шест метра — обясни Марчети. — Намирам светлината успокояваща и предразполагаща за мислене.
	— Но очевидно не предразполага към подреденост — Кърт критично огледа царящата наоколо бъркотия.
	Навсякъде бяха разхвърляни боклуци, дрехи и табли за хранене.
	Няколко десетки книги лежаха на една маса, някои отворени, а други затворени и натрупани като кулата в Пиза. В единия ъгъл на стаята стояха три изключени робота — заварчици.
	— Подреденото бюро е знак за нездрав ум — каза Марчети и внимателно взе капка вода от пробата и я постави върху едно стъкълце. След това занесе стъкълцето до една голяма машина, която я пое и забръмча.
	— Това значи, че вие сте един от хората с най-здрав ум наоколо — измърмори Кърт, премести купчина листове от един стол и седна.
	Марчети не обърна внимание на коментара му и се обърна към машината. Няколко секунди по-късно, върху екрана над бюрото му се появи снимка на водната капка.
	— Увеличи! — нареди Марчети. Очевидно говореше на апарата.
	Изображението се промени няколко пъти и накрая заприлича на сателитна снимка на островна верига.
	— Отново! — нареди той на компютъра. — Фокусирай част 142. Увеличение хиляда и сто.
	Машината забръмча и на екрана се появи ново изображение. Този път се виждаха четири от малките паякоподобни създания, събрани около нещо.
	Долната челюст на Марчети увисна.
	— Увеличете още — каза Кърт.
	Очевидно притеснен, мъжът седна пред компютъра. С помощта на мишката и клавиатурата, той увеличи образа. Един от паяците изглежда, че се движеше.
	— Не може да бъде! — промълви Марчети.
	— Познати ли ви са?
	— Като отдавна изгубени деца. Идентични са с моя конструкция, но…
	— Какво?
	— Но не може да са мои.
	— Започна се — каза Кърт. Той очакваше да чуе най-различни оправдания и приказки за предохранителните мерки. — Защо не могат да са ваши?
	— Защото не съм ги създал.
	Кърт не очакваше такъв отговор.
	— Те се движат — забеляза Лейлани и посочи към екрана.
	Марчети се обърна и отново увеличи образа.
	— Хранят се.
	— Как така се хранят? С какво?
	Елууд се почеса по темето.
	— Малки органични протеини — каза той.
	— Защо някакъв миниатюрен робот ще иска да яде органична молекула?
	— Защото е гладен — отговори Марчети. Той обърна гръб на машината.
	— Извинете, че ви питам, но как може един робот да изпитва глад? — продължи Кърт.
	— Тук, на моя остров, големите роботи се включват в електрическата мрежа. Но ако искате да ги направите независими, те трябва да могат да се зареждат по някакъв начин. За тези, малките, има няколко варианта. Линиите по гърбовете им, които приличат на микрочипове, всъщност са слънчеви колектори. Но тъй като независимият робот има и други нужди, той трябва да може да се храни от околната среда. Ако тези микророботи са създадени по моя конструкция, би трябвало да могат да поглъщат или абсорбират органични хранителни вещества от морската вода и да ги разграждат. Също така да са способни да преработват разтворени метали, пластмаси и други неща, които откриват в морето и да ги използват за храна и размножаване.
	— Този разговор става все пообъркан — каза Кърт. — Обяснете ми как става това. И не ми изнасяйте лекция за птичките и пчеличките. Досега не съм чувал за машини, които се размножават.
	— За да може един робот да свърши някаква полезна работа, в него трябва да е заложена нуждата да създаде потомство.
	Кърт пое дълбоко дъх. Поне получаваха някакви отговори, въпреки че не хареса това, което чу досега.
	— И за каква полезна работа сте проектирали тези неща?
	— Първоначалната ми идея беше да ги използваме като оръжие срещу замърсяването на океаните — започна Марчети.
	— Да ядат боклуците? — предположи Кърт.
	— Не само — продължи мъжът. — Да ги превръщат в ресурс. Помислете! Моретата буквално се задушават от боклуци. Проблемът е, че дори на места като Голямото тихоокеанско бунище*, отпадъците са толкова разпръснати, че е икономически нерентабилно да бъдат почистени. Освен ако инструментът, който се използва за премахването им, не се храни с тях, като така ги превръща в източник на енергия, който го задвижва.
	[* Great Pacific Garbage Paug — Място в Тихия океан, където се събират предимно пластмасови отпадъци, които не се разлагат, а просто се раздробяват на все по-малки парченца. Бунището се е образувало заради няколко въртящи се подводни течения и се разпростира на милиони квадратни километри в Тихия океан. — Б.пр.]
	Той махна към екрана.
	— За да постигнем това, аз проектирах независим самовъзпроизвеждащ се микроробот, който може да живее в морска вода, да плува докато намери пластмаса или друг боклук и щом го открие, да го изяде. Веднага щом тези създания открият източник на храна, използват вторичните продукти и металите в морската вода, за да се копират. Воала! Възпроизвеждане, но без забавната част.
	Кърт винаги се е ядосвал от световното нежелание да се направи нещо, за да се спре замърсяването на океаните. Те произвеждат почти три четвърти от кислорода, който дишат хората и една трета от храната. И въпреки това тези, които замърсяват, се държат така, сякаш това не ги засяга. И докато не остане дори една риба или докато кислородът не свърши, едва ли някой щеше да направи нещо, защото просто не е икономически целесъобразно.
	По някакъв странен начин, решението на Марчети криеше известна елегантност. След като никой не иска да вземе мерки за решаването на проблема, той е предложил начин да се изчистят океаните без другите да си помръднат пръста.
	Джо също мислеше така:
	— Планът ви е гениален!
	— Но и откачен — добави Кърт.
	— Ще се изненадате колко често двете неща вървят ръка за ръка — усмихна се Марчети. — Но истинските луди не правят нищо. Всъщност, те изсипват милиарди тонове пластмаса и боклук в океаните, които изхранват половината планета. Можете ли да си представите всеобщото недоволство и възмутените викове, ако кехлибарените вълни на житата се покрият със запалки, пластмасови бутилки, рибарска корда и счупени детски играчки? Точно това правим с океаните… И става все по-страшно.
	— Съгласен съм — каза Кърт, — но да пуснеш някакви самовъзпроизвеждащи се машини в океана и да се надяваш всичко да свърши добре, не е най-рационално решение.
	Марчети се облегна назад и май беше напълно съгласен с казаното от Кърт.
	— Всички бяха на вашето мнение, затова и не пристъпихме към производството им.
	— Тогава как тези неща са се озовали на лодката на брат ми? — попита Лейлани без заобикалки.
	Кърт погледна Марчети и зачака отговор, но такъв не последва. Погледът му беше прикован в полинезийката. В очите му се четеше страх. Кърт се обърна и разбра защо.
	Лейлани държеше компактен автоматичен пистолет. Цевта му беше насочена право към гърдите на Марчети.


	Глава 12

	— Кълна се — каза Марчети и инстинктивно вдигна ръце, — не знам как са попаднали на лодката на брат ви!
	Кърт застана между Лейлани и милиардера.
	— Свали оръжието!
	— Защо? — попита тя.
	— Защото той е нашата връзка с истината — натърти Остин. — Ако го убиеш, никога няма да разберем какво се е случило. Колкото и тъжно да звучи, после ще се погрижа да те вкарат в затвора.
	— Но той е създал онези машини — не се предаваше тя. — Сам го призна. Не се налага да стигаме по-далеч.
	Кърт я погледа в очите. Надяваше се да види страх, колебание и нервност, но те излъчваха само студенина и гняв.
	— Махни се от пътя ми Кърт!
	— Омръзнало ти е да бъдеш сама? — каза той, повтаряйки думите й от онази вечер в хотела. — Ако дръпнеш спусъка, ще изпиташ самота, каквато не си подозирала, че съществува.
	— Той е убил брат ми и ако не ни каже защо, ще си отмъстя — рече твърдо тя. — Моля те, махни се от пътя ми!
	Кърт не помръдна.
	— Чуйте ме! — каза нервно Марчети. — Нямам нищо общо със смъртта на брат ви. Но мисля, че мога да ви помогна да откриете виновника.
	— Как? — попита Кърт.
	— Като проследя тези, които имат познания по въпроса и са наясно с процеса — обясни Марчети. — Очевидно не можеш да вземеш отвертка и електрожен и да сглобиш подобни машини. Това е изключително сложно начинание. Трябва да е замесен някой, който има връзка с първоначалната конструкция.
	Докато Марчети говореше, Джо мина зад гърба на Лейлани, по-тих от котка.
	— Продължете, Марчети — каза Кърт.
	— Има около девет или десет души, които познават голяма част от системата — запелтечи той, — но само един знае толкова, колкото и аз. Името му е Отеро. Той се намира тук, на острова.
	— Лъже! — извика Лейлани. — Опитва се да прехвърли вината на някой друг.
	Докато Лейлани говореше, Джо скочи върху нея. Тя изпусна пистолета и той изви ръката й зад гърба в болезнена хватка.
	Чу се силен трясък и Кърт помисли, че пистолетът е гръмнал.
	— Добре ли са всички?
	Марчети кимна, Джо направи същото, а Лейлани изглеждаше ядосана, но невредима.
	— Какъв беше този шум? — попита Кърт.
	Никой не знаеше, но последва повторен трясък и Кърт забеляза движение в задната част на тъмната лаборатория. След това усети парлива миризма на изгоряло. Роботите — заварчици се бяха включили. Те се раздвижиха, събаряха всичко по пътя си, а между ръцете им проблясваха сини дъги от плазма.
	Кърт се обърна към Марчети:
	— Нека позная — каза той, — Отеро е главният ви програмист.
	Елууд кимна.
	— Имам усещането, че ни е наблюдавал.
	Роботите — заварчици се насочиха към групата. Два от тях имаха малки вериги, подобни на тези на танковете. Краката на третия приличаха на нокти, които стържеха по металната палуба.
	Джо пусна Лейлани. Тя се обърна към Кърт и се извини:
	— Много съжалявам, аз просто…
	— Няма нужда — прекъсна я Кърт, без да изпуска от поглед машините.
	Марчети се втурна към херметическата врата. Той завъртя и дръпна дръжката, но тя не помръдна.
	— Пазете се! — извика Джо. Един от роботите се беше насочил към Марчети и направо летеше върху своите вериги. Едната му ръка беше протегната към Елууд, а от другата излизаше искряща бяла плазма.
	Марчети залегна и се опита да се скрие. Машината го проследи и започна отново да го приближава.
	Кърт потърси с поглед пистолета и го мерна в другия край на помещението. Опита се да стигне до него, но в този момент се включи четвърти робот и препречи пътя му.
	Остин отстъпи и застана зад дивана. Джо и Лейлани също направиха няколко крачки назад.
	— Как работят? — извика Кърт.
	Единият от роботите беше стигнал до масата и я разряза на две с вградения си циркуляр.
	— Автономно или ръководени от разстояние — отговори Марчети. — Вместо очи имат миниатюрни камери.
	Машините се клатушкаха към тях като упоени животни. Всеки път щом достигнеха нещо твърдо, електрическите им мотори се завъртаха и щипците им се разпъваха. Един стол полетя във въздуха, а диванът беше запален от горелка.
	Кърт забеляза, че движенията им бяха странни, но през цялото време само по една от машините правеше нещо необичайно.
	— Възможно ли е Отеро да ги командва от разстояние?
	Марчети кимна и Кърт се обърна към Джо:
	— Сега е добър момент да предложиш нещо.
	— Бих ти казал да им дръпнем шнура — отвърна Джо, — но предполагам, че имат акумулатори.
	Той грабна един стол и го запрати към най-близкия робот, който отстъпи леко от удара, но като цяло не личеше да го е усетил.
	Кърт беше стигнал до мястото, на което се намираше Марчети. Джо и Лейлани стояха малко по-далеч. Но изглеждаше, че машините, или Отеро, се опитваха да ги събират заедно.
	Кърт се опита да пробие надясно, но единият от роботите го спря със своята горелка. Той тръгна в другата посока, разчитайки на бързината си.
	Машината се завъртя и изстреля още една ослепително ярка струя плазма, но Кърт вече беше близо до робота. Той почувства топлинната вълна, но не пострада.
	Вкопчи се първото нещо, което успя да достигне с ръцете си по корпуса на робота и започна да го дърпа, докато не го счупи. После откри нещо, което приличаше на камера и го строши.
	Горелката отново се включи над рамото му.
	— Тези неща имат ли копче за изключване? — извика той.
	— Не — отвърна Марчети. — Не съм си представял, че ще се наложи да ги спирам ръчно.
	— Предполагам, че сега вече си представяте.
	Кърт се пресегна към три хидравлични маркуча, които беше забелязал, но получи удар в гърдите и полетя назад. Някакъв чук, с който роботът забиваше нитове, се беше протегнал и го беше ударил в ребрата.
	Кърт падна по гръб и в същия миг видя как втората машина лети към него с включен циркуляр. Той се претърколи и се озова до големия овален прозорец, зад който се виждаше тюркоазното море.
	И Марчети беше там, Джо и Лейлани се намираха в същата част на стаята.
	— Хрумна ми нещо — каза Кърт.
	Той се втурна към машината, с която се беше борил допреди миг, като се пазеше от ръцете й. Горелката проблесна отново и почти го ослепи. Хидравличният чук също се показа, но Кърт изви тялото си, за да го избегне.
	Роботът се заклатушка напред и блъсна Остин в прозореца, подобно на капитан на футболен отбор, който запраща осмокласник зубър в училищно шкафче. Горелката отново проблесна и остави следа по плексигласовия прозорец. Последва още едно замахване с горелката и нова черта.
	Кърт се опита да се отскубне от машината, но тя го блъсна отново в прозореца. Стори му се, че ребрата му се пукат от натиска.
	— Надявам се… че тези неща… не са водонепромокаеми — успя да каже той.
	Остин отново се пресегна към хидравличните маркучи. В този момент чукът отново се показа, но Кърт се дръпна ловко и той се заби в огромния кръгъл прозорец.
	Зловещият звук на пукащ плексиглас накара всички да се обърнат към прозореца. Той беше проектиран да издържа на външно налягане, но не и на удар отвътре.
	Водата нахлу като разбиваща се в брега мощна вълна и помете всичко и всички наведнъж — хора, мебели и машини — и ги запрати към задната стена.
	Кърт почувства удар на метал и се помъчи да се освободи от заварчика. Най-накрая успя, но водата го блъсна в стената и го задържа, също както някоя голяма вълна притиска сърфист към дъното. Остин се отбута с единия си крак от пода и се показа на повърхността.
	Пяна и отломки се носеха в бурната вода. Кърт усети как нахлуващата стихия изпълва стаята и го издига към тавана, където хванатият в капан въздух забави навлизането на водата, но най-вероятно излизаше отнякъде, защото празното пространство видимо намаляваше.
	Кърт се огледа наоколо. Джо беше наблизо. С едната си ръка държеше Марчети, а с другата се беше хванал за стената.
	Лейлани се показа и сграбчи една тръба, която минаваше близо до тавана, но вече лесно можеше да бъде достигната.
	— Виждате ли роботите?
	— Не съм ги учил да плуват — отвърна Марчети.
	— Това е първото нещо, което сте направили както трябва — каза Кърт. — На каква дълбочина се намираме?
	— На шест метра.
	— Ще трябва да изплуваме.
	— Няма да успея — каза Марчети и започна да кашля, заради водата, която беше погълнал.
	— Лейлани?
	— Разбира се — каза младата жена.
	— Добре. Свалете си обувките — нареди Остин, обърна се към Марчети и добави: — И съблечете този смешен халат. Той не само, че ще ви удави, но ме дразни още от мига, в който го видях.
	Всички развързаха обувките си и ги свалиха. Марчети съблече мокрия халат и после групата заплува към дупката, където преди малко се намираше прозореца.
	Преди да се гмурнат, за да изплуват на повърхността, Кърт погледна Марчети в очите и го попита:
	— Къде да открия Отеро?
	— В контролната зала, в главната сграда, близо до площадката за кацане на хеликоптери.
	— Можете ли да изключите достъпа му до програмата, за да не бъда заварен, закован с пирони или прецакан по някакъв друг начин от вашите роботи?
	Марчети се удари по главата сякаш го беше осенила гениална идея.
	— Това е първото нещо, което ще направя.
	— Добре — каза Кърт. Той погледна към Джо. В погледа му се четеше решимост. Приятелят му предусещаше предстоящата битка.
	— Надявам се, че си отпочина — каза той, — защото сега е наш ред.


	Глава 13

	В полутъмната контролна зала близо до върха на най-високата завършена сграда на „Аква Тера“ Мартин Отеро стоеше пред три големи компютърни екрана. Два от тях бяха угаснали, а на третия се виждаше неясен образ, който се движи. След няколко секунди той също угасна като другите.
	— Какво става?
	Отеро не отговори. Блейк Метсън, адвокатът на Марчети, се наведе напред.
	— Старецът умря ли или не?
	Отеро посочи екраните.
	— Ти ми кажи. Аз виждам това, което и ти. Откъде да знам?
	Докато Метсън се опитваше да види нещо, Отеро рестартира програмата. Той се надяваше да получи сигнал от роботите — строители. В същия момент върху таблото на стената, което показваше схемата на целия остров, започна да мига червена лампичка.
	— В предната лаборатория е проникнала вода — каза Отеро. Той веднага разбра какво се е случило.
	— Помещението се е наводнило. Вероятно панорамният прозорец на Марчети се е спукал.
	— Какво означава това за нас?
	Отеро се завъртя на стола си и вече се чувстваше много по-уверен.
	— Означава, че сме извадили късмет. Най-вероятно са мъртви. И сега ще прилича на злополука.
	— „Най-вероятно“ не ни върши работа — заяви Метсън. — Важно е да сме сигурни, че са загинали. Трябва да намерим телата.
	— Те са на шест метра под повърхността — подчерта Отеро. — Предполагам, че са били смазани от налягането на нахлулата в помещението вода, или пък са се удавили.
	— Слушай — каза Метсън, — двамата с теб направихме милиони като продадохме конструкциите на Марчети на Джин и хората му. Но ако не се уверим, че тези досадници са загинали, няма да живеем достатъчни дълго, за да ги похарчим. Така че прати още няколко робота, открий телата им и ги измъкни като мъртви риби.
	Отеро се обърна към клавиатурата и извади списък с действащите роботи. После влезе в папка, озаглавена „Водни“ и откри два подводни апарата, изпратени да работят близо до лабораторията на Марчети.
	— Какви са тези?
	— Чистачи — отвърна Отеро. — Обикалят корпуса и почистват водораслите и ракообразните.
	— Могат ли да убиват?
	— Само ако си ракообразно — каза Отеро. — Но ще ни помогнат да огледаме.
	Той превключи чистача на ръчен контрол и го насочи към отсек 171-А — лабораторията на Марчети. Машината не беше създадена да плува бързо, но и разстоянието не беше голямо.
	— Ето я палубата за наблюдение — каза Отеро. Роботът тъкмо минаваше покрай един правоъгълен прозорец. — Лабораторията на Марчети трябва да е отпред.
	Няколко секунди по-късно, двамата видяха мястото, на което се намираше големия кръгъл прозорец.
	Щетите бяха очевидни. Това, което до скоро беше внушителен портал, през който извираше ярка светлина, сега приличаше на тъмна пещера. Прозорецът беше счупен. Няколко парчета от дебелия плексиглас все още стърчаха от рамката, подобно на зъби в устата на великан. Вътре нищо не светеше.
	— Накарай го да влезе — заповяда Метсън.
	Отеро вече беше решил да го направи, но нещо привлече погледа му в дясната част от екрана. Той завъртя чистача в тази посока и камерата показа група плувци, които се опитваха да излязат на повърхността.
	— Хвани ги!
	Отеро разтвори щипците на чистача и насочи машината към най-близките боси крака. Бяха на жената.
	Роботът се захвана за тях. Започна борба. Камерата се разтресе и от устата на момичето се появиха мехурчета. Отеро бутна ръчката на контролера надолу, за да накара чистача да се гмурне.
	Машината се обърна, но не помръдна. В този момент на екрана се появи глава с побеляла коса и роботът се завъртя настрани. В слушалките се чу как ръката му се откъсва.
	Жената се освободи и лицето на мъжа се появи отново. Той държеше чистача и гледаше право в камерата. Отеро почувства силата на погледа му дори през водата. Мъжът посочи с пръст към обектива и после го прокара хоризонтално по врата си, преди да счупи камерата и да обездвижи чистача.
	Посланието беше ясно. Мъжете от НАМПД идваха и това нямаше да свърши добре.
	Отеро натисна няколко клавиша на клавиатурата и после „ентър“. Така той задейства трик, с който да си покрие следите. После се изправи и сграбчи малко куфарче, пълно с пари. Това беше последното плащане за услугите му.
	— Какво правиш? — попита Метсън.
	— Махам се от тук! — отговори Отеро. — Ти остани, ако искаш.
	Той извади револвер от чекмеджето на бюрото и бързо излезе през вратата. Няколко секунди по-късно Метсън тичаше, за да го настигне.


	В дясната част на „Аква Тера“ Кърт откри стълба, водеща от водата до палубата. Двамата с Джо първи се качиха по нея и се скриха зад малък дъб, засаден в купчина дървени стърготини. Лейлани също се качи по стълбата и клекна зад тях. Тя изглеждаше изтощена.
	— Сега какво? — попита Джо.
	— Трябва да разберем как да влезем в контролната зала — отвърна Кърт. Той знаеше, че е добре да се допита до мъжа, който беше проектирал острова.
	Остин погледна назад. Марчети се катереше по стълбата със скоростта на охлюв. Той почиваше след всяко стъпало, кашляше и плюеше вода.
	— Хайде, Марчети! — подкани го Кърт шепнешком. — Нямаме цял ден!
	— Опасявам се, че не мога повече — каза милиардерът. — Тук ще свърша, на тази стълба. Продължете без мен.
	— С удоволствие — промърмори Кърт, — но искам да изключиш машините.
	— Вярно — каза Марчети, сякаш беше забравил. — Идвам.
	Той продължи да се изкачва. В това време, Кърт забеляза двама мъже, които излязоха от дясната пирамида и забързаха надолу по една стълба. Той разпозна единия. Беше надменният и груб помощник на Марчети. Другият му беше непознат.
	— Как изглежда Отеро? — попита Остин.
	Елууд показа глава над ръба.
	— Среден на ръст — започна той, — тъмен тен, къса коса и много малка, овална глава.
	Двете фигури бяха твърде далеч, за да е сигурен, но описанието съвпадаше с мъжа, когото видя. Секунда по-късно, двамата мъже се затичаха. От време на време поглеждаха назад — явно бягаха от нещо.
	— Как може да се напусне този кораб? — попита той. — Имам предвид остров.
	— С хеликоптер — отвърна Марчети. — Или през пристанището, с лодка или хидроплан.
	Пристанището! Кърт беше предположил, че двамата са се запътили натам.
	— Мисля, че Отеро и твоят адвокат искат да напуснат острова през пристанището — каза той. — Лейлани, помогни на Марчети да открие някой компютърен терминал. И гледай да не го убиеш. Колкото и да е досаден, мисля, че единственото нещо, в което можем да го обвиним, е престъпление срещу модата.
	— Обещавам! — каза тя.
	Кърт се обърна към Джо:
	— Готов ли си?
	Дзавала кимна и двамата се затичаха през житата, които им стигаха почти до раменете. Те прекосиха нивата и поеха напряко през парка. Изведнъж Кърт дочу звук от запалване на двигател.
	— Това като лодка ли ти звучи?
	— По-скоро като „Лайкоминг“ с въздушно охлаждане — отвърна Джо. — Ще вземат хидроплана.
	— Тогава да побързаме.
	Докато Кърт и Джо тичаха към другата страна на изкуствения остров, Лейлани и Марчети продължиха напред и влязоха в една сграда. По гърба на младата жена полазиха тръпки при гледката на мръсните, зареждащи се машини, но с нищо не се издаде.
	Марчети отиде до програмния терминал и бързо въведе паролата си.
	— Съжалявам, че се опитах да те уплаша — обърна се към него Лейлани, като се надяваше да успее да накара Марчети да промени решението си.
	— Аз също — отвърна той и продължи да пише бързо. — Но не те обвинявам, че си ядосана.
	Тя кимна.
	— Влязох! — каза Марчети. За секунда изглеждаше въодушевен, но после застина с отворена уста. Притвори за миг очи, после ги отвори и се концентрира върху една част от екрана. — Отеро! — промърмори той. — Какво си направил?
	Внезапно, машините около тях започнаха да се включват. Чу се звук от електрически мотори, а диодните им лампички от оранжеви станаха зелени.
	— Какво става? — попита Лейлани.
	— Променил е кода — отвърна Марчети. — Когато влязох в програмата, предизвиках реакция. Включил е роботите на режим „нарушител“.
	— „Нарушител“? Какво означава това?
	— Роботите ще преследват всеки, който не носи значка с чип за радиочестотна идентификация. Това е моята защита от пирати.
	Лейлани нямаше значка, но и Марчети също.
	— Къде ти е значката?
	— В джоба на халата — отвърна той. — Този, който Кърт ме накара да съблека.
	Кърт и Джо бяха прекосили парка и вече тичаха през другата житна нива. Чу се звук от втори двигател, по-различен от първия. Идваше някъде отдясно, в края на нивата. Малък комбайн се приближаваше застрашително. Хедерът му се въртеше бясно.
	— Малко е рано за жътва — отбеляза Джо.
	— Освен ако не се опитват да „ожънат“ нас.
	Кърт ускори темпото и излезе от другата страна на нивата, на тясна пътека, която водеше към пристанището. Двамата с Джо тичаха с всички сили, но сякаш от нищото изникваха различни машини и се насочваха към тях.
	— Очевидно Марчети все още не е успял да ги програмира — каза Кърт.
	— Да се надяваме, че не си е забравил паролата.
	Двамата мъже бяха издръжливи и бързи и след като пробягаха около трийсет метра по пътеката и прескочиха една стена, успяха да се измъкнат от машините. Няколко секунди по-късно Кърт и Джо летяха по стълбите, които водеха към пристанището. Хидропланът бе готов за излитане.
	Трябваше да побързат.
	Кърт се затича към най-бързата лодка сред няколкото, вързани на пристана — шестметрова „Донзи“. Той скочи вътре и изтича до контролното табло. През това време Джо отвърза въжетата. Остин натисна копчето за запалване и се усмихна — V-образният, осемцилиндров двигател оживя с рев.
	— Консервите идват по кея — каза Джо.
	Кърт погледна към роботите, които се насочваха към тях.
	— Не се притеснявай — успокои го той, подаде рязко газ и завъртя кормилото.
	Лодката се изстреля напред, зави и се стрелна през гладките води на пристанището. Кърт завъртя кормилото и насочи носа й към изхода във вълнолома. Хидропланът вече минаваше през него.
	Остин се надяваше да ги настигне и може би да ги обърне, но шансът да успее беше минимален.
	Той посочи към радиостанцията на таблото.
	— Свържи се с Найджъл — каза той. — Кажи му да долети тук. Не искам да изпуснем тези момчета.
	Джо включи апарата и настрои честотата.
	— Найджъл! — извика той. — Говори Джо. Обади се!
	Пилотът отговори със своя британски акцент, но не звучеше никак ведро:
	— Здрасти, Джо, какво става?
	— Вдигни птичката във въздуха — извика Джо. — Преследваме с лодка един хидроплан, но едва ли ще успеем да го настигнем.
	— Ужасно съжалявам! — долетяха думите на Найджъл. — Иска ми се да ви помогна, но разглобих двигателя.
	— Какво?! — извика Кърт.
	— Защо? — попита Джо.
	— Кърт ми каза, че иска всичко да изглежда достоверно. Затова свалих обтекателя, пръснах няколко части по земята и започнах да гледам озадачено. Реших, че това е най-добрият начин.
	— Нямаше нужда да го прави чак толкова достоверно — промърмори недоволно Кърт.
	— Този план пропадна — сви устни Джо.
	Единственото, което им оставаше, бе да ударят леко самолета с надеждата да го спрат. Но при това опасно начинание трябваше да останат живи.
	Моторницата премина през изхода във вълнолома. На двеста метра пред тях хидропланът завиваше по вятъра и се готвеше за излитане.
	Кърт натисна ръчката на газта докрай и засече плъзгащия се по водата самолет. Пилотът инстинктивно зави, но машината остана стабилна.
	Остин завъртя кормилото наляво и се върна при самолета. Пилотът вече ускоряваше машината. Кърт влезе в дирята на хидроплана и го последва.
	— Хайде! Хайде! — мърмореше си той, докато изстискваше и последната капчица мощност от моторницата.
	Лодката буквално полетя по вълните. Остин подмина самолета отляво и отново го засече.
	Джо залегна и изкрещя. Хидропланът подскочи над тях, металната му перка ги подмина, рулят на единия понтон закачи част от лодката и машината тежко се приводни точно пред тях.
	Кърт се надигна.
	— Радвам се, че никой не остана без глава.
	— Предлагам да не повтаряме същото нещо скоро — каза Джо. — Нямам никакво желание да разбирам как се чувства коктейл „Маргарита“ в блендер.
	Кърт очакваше самолетът да завие, а не да ги прескочи, но все пак им бяха попречили. Хидропланът се беше приводнил доста странно, а пилотът беше намалил, за да стабилизира машината. Сега се опитваха отново да излетят като се засилваха в другата посока.
	— Поеха срещу вятъра — каза Джо. — Сега ще им е много по-трудно да излетят.
	— Трудно, но не и невъзможно — отвърна Кърт. Той умело насочи лодката така, че да застане в разпенената следа на самолета и удари единия от понтоните. Машината се наклони и изви, а пилотът се бореше да я стабилизира, но бързо се върна в първоначалния си курс.
	През това време Лейлани гледаше ужасена към цяла армия от машини, които се изправиха и тръгнаха към тях. Трите, които ги нападнаха под водата, я уплашиха сериозно, но петдесет вече си бяха истински кошмар. Усети, че я обзема силен гняв.
	— Направи нещо! — извика тя към Марчети.
	— Опитвам се! — отвърна нервно той. — Отеро е хитро малко човече! Ако знаех, че е толкова умен, щях да му плащам повече.
	Лейлани се огледа. Видя само машините и редица шкафчета.
	— Какво има вътре?
	— Работни униформи.
	— Със значки?
	— Да — каза Марчети развълнувано, — точно така! Да вървим!
	Лейлани се затича, плъзна се под замахващата ръка на един от роботите и се заби в шкафчетата подобно на бейзболен играч, който завзема база. Бързо се изправи, отвори една вратичка и измъкна работна униформа. На нея беше закачена бяла значка и младата жена я стисна здраво.
	Приближаващите се машини спряха, а после се насочиха към Марчети, който тракаше бързо по клавиатурата, но без резултат.
	— Не мога да разбия кода! — извика той.
	Машините вече го приближаваха и една от тях го събори на земята.
	Друга доближи включена бормашина към лицето му. Бургията и се въртеше заплашително.
	Лейлани се затича, проби си път между роботите и скочи върху Марчети. Тя го прегърна силно с надеждата машините да възприемат общата им топлина като един човек и в същото време да разчетат значката.
	Бургията продължаваше да се приближава. Девойката сграбчи Марчети и затвори очи.
	Внезапно шумът утихна. Бормашината спря да се върви и се прибра. Вторият робот пусна Марчети и малката армия от машини се отдалечи в търсене на друга жертва.
	Лейлани продължаваше да държи Марчети в обятията си.
	След като машините излязоха под строй от помещението, тя го погледна студено и решително. Искаше той да разбере нещо.
	— Длъжник си ми! — заяви тя.
	Той кимна и Лейлани го пусна. И двамата не сваляха очи от вратата.


	На осемстотин метра от плаващия остров от самолета започнаха да обстрелват Кърт и Джо. Хидропланът зави, насочи се по вятъра и ускори. Кърт още веднъж застана с лодката зад него.
	— Сега или никога, Джо!
	— Хрумна ми нещо — каза Дзавала.
	Той се качи на носа на лодката и грабна котвата.
	— Един мой приятел от Колорадо ме научи да мятам ласо — извика той и започна да върти десеткилограмовата котва на въжето сякаш беше лека като перце.
	Кърт отгатна намеренията му и още веднъж бутна ръчката на газта докрай. Доближиха бързо самолета.
	Покрай тях отново засвистяха куршуми, но Кърт мина с лодката от страната на пилота и се скри под крилото.
	Джо завъртя и метна котвата като олимпийски чукохвъргач в момента, в който самолетът се отдели от водата. Тя полетя напред, уви се около подпорите на понтона и въжето се опъна.
	Носът на самолета се вдигна и отдели предницата на моторницата от водата. Тежестта и съпротивлението бяха прекалено големи. Лявото крило се спусна, удари водата и хидропланът се разби в морето. Навсякъде се разхвърчаха части.
	Лодката полетя настрани и кнехтът на котвата се отчупи, но Кърт не допусна да се преобърнат. Той зави наляво, намали газта и обърна, за да види катастрофиралия самолет.
	Хидропланът беше спрял, а единият понтон липсваше. Крилата висяха като прекършени, а част от опашката беше откъсната. Машината се пълнеше с вода и изглежда, че потъваше.
	— Страхотно! — извика Джо и вдигна победоносно юмрук във въздуха.
	— Трябва да те запишем за някое родео — засмя се Кърт и насочи лодката към неузнаваемия самолет.
	Машината потъваше бързо, а двамата мъже вътре отчаяно се опитваха да излязат. Метсън се измъкна пръв и не след дълго вече се държеше за лодката. Отеро го последва.
	Двамата направиха няколко опита да се качат вътре, но Кърт всеки път подаваше газ и им се изплъзваше.
	— Моля ви — извика Отеро, — не мога да плувам добре!
	— Тогава не е добра идея да живееш на плаващ остров — отвърна Кърт и засили, докато и двамата се пуснаха и после отново намали. Мъжете доплуваха до лодката и се хванаха за борда.
	Кърт отново подаде газ.
	— Идеята беше негова! — каза Отеро докато плуваше.
	— Коя? — попита Кърт.
	— Да откраднем микророботите — отвърна Отеро.
	— Млъквай! — извика Метсън.
	— На кого ги предадохте? — попита Джо.
	Почти удавеното дуо се хвана за лодката и Отеро опита отново да се качи на борда.
	— Господин Остин — каза Джо, — мисля, че имаме правило срещу разни катерачи и държачи.
	Кърт кимна и се усмихна.
	— Така е, господин Дзавала, прав сте.
	Този път той подаде малко повече газ. Двамата мъже опитаха да се задържат, но скоро паднаха във водата. Кърт продължи да се отдалечава от тях.
	— Чакайте! — извика Отеро, като пляскаше във водата. — Ще ви кажа!
	Кърт долепи длан до едното си ухо.
	— Преди да сме се отдалечили прекалено — извика той.
	— Името му е Джин — изломоти Отеро. — Джин ал-Халиф.
	Кърт дръпна ръчката на газта и лодката спря.
	— Къде можем да открием този Джин? — извика той.
	Отеро погледна към Метсън, който клатеше глава.
	— Живее в Йемен. Друго не знам.


	Глава 14

	В двора на изискана къща в марокански стил на един хвърлей от Аденския залив, мъжът, познат като Сабах, се наслаждаваше на прелестната вечер. Докато здрачът спускаше своята тъмна пелена над света, той вечеряше агнешко с прясна питка и нарязани домати. Вечерният бриз полюшваше прозрачните завеси около него, а от вълните, разбиващи се в близките скали, се носеше успокояваща, монотонна песен.
	Приближи се един прислужник и му прошепна нещо на ухото.
	Сабах го изслуша и кимна. На челото му се образува лека бръчка. Очевидно чутото не го зарадва.
	Прислужникът взе чинията му и Сабах се отпусна на стола си с чаша черен чай в ръка. Звукът от приближаващи стъпки спря под арката на вратата.
	— Моля те ми дадеш възможност да се изкажа — каза фигурата в сенките.
	— Мисля, че получи такава — отвърна Сабах, — тъй като вече си тук, канен или не.
	— Не исках да те притеснявам — продължи мъжът. — Изчаках, докато свършиш с вечерята.
	Сабах посочи към един стол.
	— Ела, седни до мен, Мустафа. Ние сме стари приятели, още от първата война с Израел. Оръжията, които ти ни осигури, не ни помогнаха да победим, но ми позволиха да помогна на ал-Халиф и семейството му, както и да забогатея значително.
	Мустафа се приближи и седна срещу Сабах, който не пропусна да отбележи известната нервност в движенията му. Мустафа обикновено се държеше нахално и надменно и затова Сабах се зачуди какво ли го тревожи в момента.
	— Дойдох да обсъдим именно богатството — започна Мустафа, — моето и твоето. Както и на останалите, които прибират лъвския пай за себе си.
	Сабах отново отпи от чая и остави чашата. На една чинийка върху масата бяха сложени прясно откъснати листа от кхат, растение с наркотични свойства. То наподобяваше слаб амфетамин. Сабах взе едно от листата, сгъна го и го постави в устата си. После го задъвка бавно, като изсмукваше с наслада сока от растението.
	— Лъвовете взимат най-големия пай, защото са лъвове — обясни Сабах. — Никой не може да им се противопостави.
	— Ами ако лъвът е слаб и нахален? — попита Мустафа. — Или ако обръща гръб на нуждите на семейството? Тогава ще се появи друг, който да заеме мястото му.
	— Стига — каза Сабах, — няма нужда да използваме метафори! Говориш за Джин и неговия проект и смяташ, че той ни предава, така ли?
	Мустафа се поколеба и потърка ръце, сякаш беше объркан.
	Сабах бутна чинийката с листа към него.
	— Вземи едно. Ще ти развърже езика.
	Мустафа взе едно листо и го сгъна с пръсти, също както направи Сабах. После го постави в устата си.
	— Кои от действията на Джин ти се струват неправилни? — попита Сабах.
	— Три години напразни обещания — отвърна Мустафа, — без нито капчица дъжд.
	— За промяната е нужно време. Предупредихме те.
	— Времето ни изтича — каза Мустафа, — твоето също. Йемен умира. Хората са принудени да напускат градовете под дулата на оръжия, защото водата не стига за всички.
	Сабах изплю в една малка купичка зелена храчка и остатъците от листото. После отпи от чая, за да се освежи. Мустафа беше прав. Знаеше, че през следващата година столицата на страната ще изпита такъв недостиг на вода, че никакво разпределяне нямаше да спаси положението. Единственият изход беше принудителна емиграция. Хората трябваше да бъдат пръснати в други райони, но и останалата част от страната не беше в по-добро състояние.
	— През последната седмица тук валя три пъти — каза Сабах. — Това рядко се случва. Дори и сега облаците висят над планините на север. Промяната настъпва. Обещанията на Джин ще се изпълнят.
	— Възможно е — каза бавно Мустафа, — но какво му пречи да промени решението си?
	От блясъка в очите на Мустафа Сабах усети, че стигат до същността на проблема.
	— Честта! — отвърна твърдо той.
	— Джин няма чест — заяви Мустафа. — Доказателството си самият ти. Всички знаят, че той дължи успеха си единствено на теб, Сабах. Неговата власт и богатство се крепят на твоята мъдрост. Семейството му натрупа пари от твоите усилия, труд и вярност. Джин има милиони, компании, палати, съпруги. А какво ти даде на теб? — Мустафа се огледа. — Имаш хубав дом и няколко прислужници. Изискани ястия. Само това ли получи в замяна на своята преданост? Това са дреболии. Определено заслужаваш повече. Ти трябва да бъдеш принц.
	— Аз съм един покорен слуга — отвърна Сабах.
	— Дори и слугите споделят наградите на господаря си — не се предаваше Мустафа. — В старите придворни дворове дори един роб е могъл да се превърне в доверен съветник.
	Сабах чу достатъчно.
	— Вероятно езикът ти се е развързал прекалено, Мустафа.
	— Не — отговори развълнувано гостът, — колкото е нужно. Аз знам истината. Джин те използва, също както и нас. Той взима много и дава само толкова, колкото му се налага. Ние сме на негово разположение. Ако спре проекта, ще изчезнем. Ако поиска повече, няма да имаме друг избор, освен да му го дадем.
	— Значи те притесняват парите.
	— Не — каза Мустафа. — Притеснява ме властта. Скоро Джин ще направи така, че да не можем да го контролираме и дори да се пазарим с него. Той създаде магия, също като джиновете в древни времена. Но ако само той има власт над нея, вече няма да има нужда от нас. Ето защо джиновете са били прокълнати. Били са магьосници, на които човек не е можел да се довери. Ако не са били затворени, са щели да се превърнат в богове. Това е целта на Джин.
	Сабах огледа своя стар приятел и се опита да разбере докъде може да стигне. Засега Мустафа се въздържаше да говори за предателство, но очевидно това беше неговата цел. Ако Сабах се окаже прав, значи мъжът очаква от него да вземе решение.
	— Вероятно инвеститорите са разговаряли помежду си на съвет — предположи той. — Кажи ми кой се е осмелил да го свика.
	— Няма значение — отвърна Мустафа.
	— За мен има.
	— Сега е важно каква позиция ще заемеш ти — настоя Мустафа. — Моля те да помислиш защо си тук, в Аден, вместо с Джин в неговата пещера в пустинята.
	— Защото в момента не съм му необходим.
	— Изглежда, че това се случва все по-често — забеляза Мустафа. — И какво ще правиш ти, покорният слуга, когато Джин вече не се нуждае от теб?
	Сабах остана слисан, но думите му се сториха искрени.
	Мустафа продължи да настъпва:
	— Когато Джин беше малък, ти го контролираше със сила. След време започна да го възпираш с мъдрост. Сега какво ти остана? Ти му даде всичко, Сабах. Време е да получиш нещо. Това, което си заслужил.
	— Целта ти е да постигнеш някакъв придворен преврат, нали?
	— Ти издигна неговата империя — прошепна Мустафа, — ти, а не той. Ключовете от нея трябва да са в теб, а не да стоиш извън стените на палата като някакъв второстепенен член на клана, какъвто винаги си бил.
	Думите на Мустафа уцелиха болното място на Сабах. Той не беше част от клана Халиф. Колкото и верен, трудолюбив и безмилостен да беше, никога нямаше да бъде нещо повече от доверен помощник.
	Синовете и дъщерите на Джин растяха. Скоро партньорството между двамата щеше да отиде на заден план и кланът и семейните връзки щяха да станат доминиращи. Сабах щеше да бъде избутан настрани и неговите собствени деца нямаше да могат да пожънат това, което той беше посял.
	В известен смисъл процесът вече беше започнал. През миналите една-две години, Джин прекарваше все по-малко време в компанията му. Навиците му се бяха променили. Изглежда, че му бе омръзнало да слуша съветите на Сабах.
	Но всичко това не беше причина да го предаде. Сабах се пресегна към листата, сгъна едно и го сложи в устата си. Трябваше добре да помисли, преди да вземе решение.
	Докато дъвчеше, наркотикът, който растението изпускаше, предизвика прилив на енергия в цялото му тяло.
	Той знаеше, че Мустафа няма да промени решението си, не и след като беше споделил своя план. Ако Сабах не се съгласи принципно, веднага щеше да си навлече неприятности. Вероятно хората на Мустафа чакаха наблизо. А може би се надяваше, че ще успее сам да убие Сабах.
	Нямаше да му даде този шанс.
	— Имаш ли стратегия?
	Мустафа кимна.
	— Трябва да видим ордата в действие, дори и в малка степен.
	— Имаш предвид и останалите ли?
	— Аз ще бъда свидетел, заедно с Алрама от Саудитска Арабия. Джин има най-голямо доверие на нас. Ние ще докладваме на другите.
	— Разбирам. И как предлагаш да го уредя?
	— Джин трябва да ни допусне да огледаме контролната зала и фабриката за производство. А също така и да ни осигури достъп до програмите и кодовете.
	Сабах се замисли върху предложението му и потърка брадата си.
	— И когато това стане?
	— Тогава ще ти дам сигнал — каза Мустафа. — Ти ще убиеш Джин, ще поемеш контрол над операцията като наш равноправен партньор и ще застанеш начело на консорциума „Оазис“.


	Глава 15

	Кърт Остин вървеше към високотехнологичния офис на Марчети на върха на една от двете завършени сгради на „Аква Тера“. През двайсет и четирите часа, откакто той и Джо спряха хидроплана и попречиха на Метсън и Отеро да избягат, се бяха случили много неща.


	Във Вашингтон Дърк Пит и висшите чиновници от НАМПД бяха запретнали ръкави и събираха информация за Джин ал-Халиф.
	Найджъл приключи със сглобяването на хеликоптера и по покана на Марчети докара Пол и Гамей Траут.
	Самият Марчети прекара около петнайсет часа в оправяне на компютърната програма, за да е сигурен, че Отеро не е поставил допълнителни капани. Не откри нищо, но на този автоматизиран остров работеха стотици програми и Марчети не можеше да бъде сигурен, че всичките действат безпогрешно. По молба на Кърт, той се концентрира върху най-важните и за всеки случай изключи напълно роботите строители.
	Всички се събраха в кабинета на Марчети и очакваха доклада от главното управление на НАМПД, за да обсъдят следващия си ход.
	Кърт отвори вратата и влезе в стаята. Джо и съпрузите Траут вече бяха там. Марчети седеше срещу тях. Лейлани беше до него.
	— Много хубава хралупка си имаш — каза Кърт на Марчети. — Отсядал съм в далеч по-лоши петзвездни хотели.
	Марчети грейна.
	— Когато довършим „Аква Тера“, ще посрещаме милионери и милиардери. Ако ще трябва да вкарам някои от тях в затвора, не искам да останат разочаровани от моето гостоприемство.
	Кърт се захили.
	— Успя ли да ги накараш да проговорят? — попита Лейлани.
	— Не, категорично отказват — отвърна Кърт. Той погледна Джо и после пак Марчети. — Случайно да ти се намира някой гладен питон?
	Марчети изглеждаше изненадан от въпроса.
	— Ами… не. Защо?
	— Забрави…
	Кърт седна секунда преди да се появи сателитната връзка. На екрана се показа грубото лице на Дърк Пит.
	След кратко представяне, той заговори:
	— Намерихме малко информация за този Джин. По-голямата част от нея ще ви бъде изпратена в кодиран файл, но ето най-важното. Преди трийсет години Джин ал-Халиф е само един деветнайсетгодишен камилар. Десет години по-късно за кратко влиза в търговията с оръжия, от което натрупва състояние, а скоро след това използва тези средства, за да закупи няколко компании в сферата на транспорта, строителството и инфраструктурата. Нищо значително, но печели добре. Преди пет години основава компания, наречена „Оазис“. Това е странно структуриран международен консорциум, занимаващ се с технологии и получаващ финансиране от съмнителни източници. Интерпол го следи още от създаването му. Най-много се притесняват от огромния поток пари и технологии, който се влива в Йемен, без какъвто и да било контрол.
	— Не мога да си представя Йемен като притегателен център за чужди капитали — каза Кърт.
	— Със сигурност не е — отвърна Пит. — Заради това Интерпол реши, че вероятно „Оазис“ е параван за терористична дейност или се занимава с пране на пари. Но Джин не е влязъл в политиката, дори и в своята изстрадала страна. А и не са открити банкови преводи, които да предполагат пране на пари. Изглежда, че трансферът на техника и високотехнологичните инвестиции са законни.
	Пит натрака нещо на клавиатурата пред себе си. Появи се сателитна снимка, показваща изумителната красота на северния пустинен район на Йемен. Образът се изчисти и уголеми, сякаш се спускаха от космоса. Видяха скалисти хълмове, които хвърляха сянка върху пясъка под тях. Те напомниха на Кърт за Шипрок, Ню Мексико. Наблизо се виждаха следи от автомобили и ивици обезцветен пясък.
	— Какво е това? — попита Кърт.
	— Нашите разузнавателни агенции следят някои от действията на Джин в този район от пустинята.
	— Не виждам нищо особено — промърмори Пол.
	— Такава е и неговата цел отвърна Дърк. — Виждате ли тъмния пясък и пръстта? Простират се на повече от сто акра.
	— Изглежда, че са били докарани отнякъде — каза Гамей. — Вследствие на ерозия или внезапно наводнение.
	— Но това е най-сухата част от пустинята — обясни Дърк, — а наклонът е противоположен на следите, които виждаме.
	— Значи е камуфлаж — каза Кърт. — Какво крият?
	— Нашите специалисти смятат, че са преместили много пръст — продължи Пит, — което предполага наличието на мащабен подземен комплекс. Инфрачервените датчици засякоха огромни количества топлина, излизаща от отдушници в пясъка. Вероятно там се произвежда нещо, но досега никой не можеше да предположи с какво точно се занимават.
	— Крадат моя проект — възмути се Марчети, — и го произвеждат!
	Пит кимна.
	— Така изглежда. Въпросът е, защо?
	Марчети помисли за секунда.
	— Не съм сигурен — каза той. — Бях ги проектирал да ядат боклук, но доколкото виждам, конструкцията е била изменена. Очевидно имат различна цел. В момента знаем само, че са нападнали вашия катамаран, но доколкото разбрах, нито един друг плавателен съд не е бил атакуван или е изчезнал. Явно това не е основната им задача.
	— Тогава за какво ги използват? — попита Кърт.
	Марчети погледна Лейлани за секунда и после продължи:
	— При нормални обстоятелства, лодката щеше да бъде изчистена изцяло. Нямаше да остане нито частичка органична материя. А роботите щяха да изчезнат обратно в морето.
	Кът разбра:
	— Никакви следи. Никакви свидетели. Лодката щеше да бъде открита непокътната като „Мария Селесте“. Те не са очаквали екипажът да запали огън, за да ги отблъсне.
	— Именно — каза Марчети. — Без остатъците, които сте открили, нямаше да можем да разберем какво се е случило. Дори и някой да е наблюдавал от разстояние, е нямало да види нищо.
	Пит върна разговора към основната тема:
	— Значи те могат да застрашат корабоплаването — каза той, — но ако това не е основната им задача, тогава каква може да е? Могат ли да предизвикат температурните аномалии, които екипът ни установи?
	— Възможно е — отвърна Марчети. — Не съм сигурен как, но това, на което те са способни, зависи от тяхната численост.
	— Бихте ли обяснили? — попита Пит.
	— Представете си, че са насекоми. Едно не е проблем. Една оса, една мравка, един термит не представлява голяма заплаха. Но ако съберете на едно място много от тях, могат да създадат големи неприятности. Тази конструкция е способна да се размножава с астрономическа скорост и до безкрайност. Само така можех да направя микророботите ефективни. Няма причина да мисля, че тези не правят същото. Милиони от тях могат да създадат проблем за малък воден съд, милиарди могат да застрашат голям кораб, нефтена платформа, или нещо с големината на „Аква Тера“, но трилиони от тях, или трилиони трилиони, биха представлявали опасност за цялото море.
	— Цялото море? — възкликна Джо.
	Марчети кимна.
	— Може да се каже, че микророботите представляват един вид замърсител. Нещо като отрова. Но тъй като се хранят активно, размножават се и се защитават, по-добре да ги възприемаме като организми, завземащи нов хабитат. Моделът винаги е един и същ. Ако нямат естествени врагове, съществата в началото са просто едно любопитно явление, постепенно стават напаст и скоро след това се превръщат в застрашаваща цялата екосистема епидемия. Ако не намерим начин да спрем роботите, те ще се превърнат в огромна опасност.
	— Спомням си, когато гъботворките стигнаха до Нова Англия — каза Пол. — Чужд вид, донесен от Китай. Без естествени врагове. Година по-късно се появиха няколко космати гъсенички. Следващата година бяха в изобилие, а до края на третата бяха навсякъде. Милиарди! Покриваха всяко дърво, оголваха всеки лист и на практика обезлесиха цели гори. За такъв ефект ли говориш?
	Марчети кимна мрачно.
	Групата потъна в мълчание. Всички размишляваха върху думите на Марчети. Кърт си представи как микророботите се разпространяват в Индийския океан и по света. Питаше се дали тази опасност е реална, или е само параноя, защо някой би искал да се случи това и какво би спечелил.
	— Каквото и да правят, спокойно можем да предположим, че не е нещо добро — каза Пит. — Затова трябва да разберем какво е и как да го спрем. Някакви предложения какво да правим?
	Всички погледи отново се впериха в Марчети.
	— Има два начина — каза той. — Единият е да хванем микророботите в крачка, за което предлагам услугите си и острова, а другият е да стигнем до източника и да разберем какво са намислили.
	— Да отидем в Йемен, така ли — поясни Пит.
	Марчети кимна.
	— Не искам да го казвам и определено нямам желание да идвам, но ако тези неща се произвеждат в този подземен комплекс в Йемен, най-добрият начин да откриете за какво са били създадени, е да влезете във фабриката и да потърсите чертежите.
	Пит кимна замислено, но не проговори. Огледа внимателно един по един всички от екипа и накрая каза:
	— Добре… Нашата първоначална цел беше да разберем какво се е случило с екипажа, но мисля, че открихме много по-голяма заплаха, заради която най-вероятно нашите хора са били убити. Трябва да атакуваме от две страни. Пол и Гамей ще се възползват от гостоприемството на господин Марчети и ще оглавят търсенето по вода. „Аква Тера“ ще бъде тяхна база. Кърт и Джо, пригответе се. Ще потърся начин да ви внедря в Йемен.
	Кърт погледна Джо, който кимна.
	— Готови сме!
	Пит изчезна от екрана. Срещата свърши и всички се насочиха към вратата. Лейлани се приближи до Кърт.
	— Искам да дойда с вас — каза тя.
	Кърт продължи да си събира вещите.
	— Никакъв шанс! — отсече накрая той.
	— Защо? — попита тя. — Ако този Джин е човекът, който стои зад всичко това, искам да бъда там, когато го хванете.
	Кърт я погледна строго.
	— Ти веднъж вече застраши операцията. Няма да ти позволя да го направиш пак. Нито пък ще те изложа на опасност. А и няма да „хващаме“ този тип. За разлика от теб, ние не сме част от някакъв ударен отряд. Искаме да разберем какви ги върши и защо. Нищо повече. Най-добре е да се върнеш на Хаваите.
	— Вече няма при кого да се върна — каза тя.
	— Съжалявам — отвърна Кърт, — този път номерът ти няма да мине.
	Гамей се приближи.
	— Ще ни трябва морски биолог, ако искаме да анализираме какво се случва с хранителната верига. Защо не останеш тук с нас?
	На Лейлани не й допадна идеята, но разбра, че няма друг избор и кимна.
	Кърт излезе през вратата, без да каже нищо повече. Той я съжали, но имаше работа за вършене.


	Глава 16

	_Аденският залив, близо до брега на Йемен_
	Трийсет и седем часа след срещата в конферентната зала на Марчети, Кърт и Джо седяха в една дървена лодка, скрита под булото на нощта, на около километър и половина от брега на Аден.
	Екипирани с тъмни неопренови костюми, плавници и кислородни бутилки, те търпеливо чакаха сигнала.
	Кърт намаза вътрешността на маската си с бебешки шампоан и я изплакна, за да не се замъглява. Джо отново провери нивото на кислорода в бутилката и пъхна водолазен нож в ножницата на крака си.
	— Готов ли си? — попита Кърт.
	— По-готов не мога да бъда — отвърна Джо. — Виждаш ли нещо?
	— Още не.
	— Ами ако онзи не дойде?
	— Ще дойде — каза Кърт. — Дърк се закле, че той му е помагал и преди.
	— Каза ли името му?
	Кърт поклати глава и се усмихна.
	— Каза, че няма нужда да го знаем.
	Джо се изсмя.
	— Дърк определено има много тайни.
	Нощта беше безлунна с лек северозападен вятър. Кърт усещаше аромата на пустинята, носен от бриза, но не виждаше нищо. Стояха на котва близо до пуста ивица от брега и лодката лекичко подскачаше по вълните. Двамата чакаха сигнал да скочат във водата, но не можеха да го направят, преди да се уверят, че някой е пристигнал, за да ги прибере.
	Най-после към тях премигнаха автомобилни фарове. И после пак и пак. След това светлините изчезнаха.
	— Това е нашият човек — каза Кърт и постави маската на лицето си.
	Джо направи същото и спря за секунда.
	— Един въпрос — каза той. — Ами ако онези роботи са тук и чакат да ни изхрупат?
	Кърт не се беше замислил за това и му се искаше и Джо да не се беше сещал.
	— Тогава се надявай да не са гладни — каза той.
	След това се отпусна назад и падна в черната като мастило вода.
	Няколко секунди по-късно Джо се гмурна след него. Приглушеният звук от потапянето му отекна в тъмнината.
	Без да се бави, Кърт се ориентира накъде да поеме и заплува с равномерни и мощни загребвания. Плавниците му го тласкаха бързо през водата. Двамата приближаваха тихо плажа.
	Малко преди да стигне до брега, Кърт вече ясно чуваше плисъка от разбиващите се вълни. Той усети как течението се опитва да го завлече на изток и заплува под ъгъл към него. Вместо да се съпротивлява, се опита да го яхне.
	Следващата задача беше да преодолее разбиващите се вълни. Кърт се опита да установи през колко секунди са те. Една голяма вълна го тласна напред и замалко да забие лицето му в дъното, но отмина, разби се и запрати пелена от бяла пяна към пясъка на петнайсетина метра пред него.
	Течението го понесе, докато водата се връщаше назад, но Кърт загреба яростно, яхна следващата вълна и след малко се озова на брега.
	На около трийсет метра пред него имаше скали, които осигуряваха чудесно прикритие. Той свали плавниците и се затича натам, за да се скрие. След като стигна, свали маската, разкопча водолазния костюм и извади малък бинокъл за нощно виждане. С него огледа плажа и пътя отгоре. Не забеляза движение, нито следи от някакъв живот.
	На около седемдесет метра на запад по пътя стоеше паркиран стар микробус „Фолксваген“. Беше тук да ги прибере.
	Кърт обърна глава и видя как Джо излиза на плажа. След секунда и той тичаше към скалите.
	Кърт посочи към микробуса.
	— Не е зле — каза той. — Пропуснахме го само с едно футболно игрище.
	— По-лесно е да извървиш разстоянието, отколкото да плуваш срещу течението — отвърна Джо.
	— Прочете ми мислите — отвърна Кърт. — Освен това, ако нашият приятел е наблюдаван или следен, не е добра идея да излизаме от водата точно пред автомобила му.
	Двамата мъже свалиха водолазната екипировка. Те се огледаха и после се затичаха по плажа. Приближиха микробуса.
	Трийсетгодишната машина беше светлокафява на цвят, олющена и надраскана от годините в пустинята. Гумите бяха изтъркани, а емблемата „VW“ отпред беше счупена. Липсваше половината от „W“-то.
	— Може да е имитация — предположи Кърт.
	— Да — отвърна Джо, — „Фолкс Фолкс“.
	— Не е много стилен — каза Кърт, но после се сети за „Веспата“ и добави: — Поне има четири колела.
	— Явно започваш да остаряваш — пошегува се Джо.
	Кърт се захили и отвори вратата. Микробусът определено не можеше да се похвали със стил, но компенсираше с оборудване. Имаше достатъчно място за провизии, двигател с въздушно охлаждане, който е по-ефективен при прекосяването на пустинята от агрегатите с водно охлаждане и оригинални йеменски регистрационни номера, за които Кърт се надяваше да са валидни.
	Освен това беше празен. Който и да беше оставил микробуса по молба на Пит, вече го нямаше. Втори чифт следи от гуми в мекия пясък до пътя показваха, че шофьорът беше изчезнал с друга кола.
	Двамата се качиха вътре. Кърт се настани на шофьорската седалка, а Джо провери провизиите отзад.
	— Тук има ботуши и кафтани — каза той. — Храна, вода и екипировка. Този ни е уредил.
	Кърт потърси ключа. Дръпна сенника и ключът падна в ръката му, заедно с една бележка.
	Пъхна ключа в контакта и разгъна листчето. Джо се приближи отзад и седна до него.
	— Тук пише:

	„Тръгнете на север. След десет километра трябва да завиете на северозапад по асфалтиран път, успореден на Източната магистрала. След петдесет километра асфалтът ще свърши и пътят ще стане черен. Ще трябва да карате по него точно седемдесет и два километра. После ще скриете микробуса и ще тръгнете пеш на северозапад по курс двеста и деветдесет. Трябва да изминете девет километра и четиристотин метра. Ще завиете и ще се озовете пред комплекса, който търсите. Успех!“

	— Има ли подпис?
	— Не — отвърна Кърт. Той сгъна листа и го прибра. — Който и да е, да не го разочароваме.
	След бързо оглеждане, Кърт завъртя ключа и двигателят оживя със звук, който само старите „Фолксвагени“ можеха да издават. Кърт включи на скорост, освободи съединителя и предавателната кутия издаде стържещ шум, но поне вече се движеха.
	Той се надяваше да стигнат до комплекса преди изгрев-слънце. Имаха четири часа.


	Глава 17

	Гамей Траут изпитваше невероятна радост, докато се носеше с двайсет възела на нищожните девет метра над вълните в един малък летателен апарат, конструиран от Елууд Марчети.
	Да го наречеш дирижабъл би било обида за изящния кораб. Кабината на екипажа се намираше между и малко под това, което Марчети наричаше въздушни пашкули. Пълни с хелий, те наподобяваха понтони, но бяха много по-големи и дълги. Дъното им беше плоско, а горната част — извита, за да осигуряват подем, докато апаратът се движи напред. Няколко тръби под ъгъл четирийсет и пет градуса ги свързваха с пътническия отсек. Втори комплект тръби минаваха между пашкулите и ги държаха раздалечени. Дизайнът позволяваше да се гледа нагоре към небето, което не предлагаше нито един друг въздушен кораб.
	Пътническият отсек беше оформен като луксозна яхта, наклонена леко назад. Той беше отделен от въздушните пашкули. Платформа в задната му част позволяваше на пътниците да излизат на открито, да се пекат, а също и да излизат и влизат във въздушния кораб. Два въздушни винта, поставени в предната част на кабината, дърпаха машината напред, също както двойка впрегатни кучета дърпа шейна. Чифт къси крила играеха ролята на стабилизатори, а двойка вертикални опашки, по една на всеки пашкул, служеха за кормила.
	— Това е невероятно! — възкликна Гамей и се наведе над перилата, за да види по-добре трите делфина, които откриха преди малко и сега следваха.
	Марчети управляваше апарата, а Пол, Гамей и Лейлани можеха спокойно да се наслаждават на преживяването. Те се възползваха от възможността, радваха се на бриза и гледаха делфините, които пореха прозрачната вода под тях.
	Бозайниците бяха от вида афала и лесно поддържаха еднаква скорост с кораба, като се носеха с мощни удари на опашките си. От време на време, някой от тях се стрелваше нагоре, показваше се над водата и после отново се гмуркаше.
	— Сякаш се опитват да ни достигнат — засмя се Лейлани.
	— Може би си мислят, че сме корабът майка — отвърна Пол.
	Гамей се засмя. Можеше само да си представи какво мислят делфините за техния дирижабъл. Очевидно не се страхуваха.
	— Марчети, мисля, че това ще свърши работа.
	Лейлани кимна. Очевидно вече беше в по-добро настроение. Пол се усмихна.
	— Приличаш на котка, изяла канарче — каза Гамей.
	— Мислех си какъв съм късметлия, че съм тук горе с две прекрасни жени — отвърна Пол весело, — вместо да крача през пустинята с Кърт и Джо.
	Гамей се засмя.
	— Не е само компанията — добави той. — За пръв път ние сме тези, които разполагаме с играчки, струващи милиони долари. Вероятно в момента Кърт и Джо се борят с няколко миризливи камили.
	— Не мога да не се съглася — каза Гамей и се обърна към Марчети: — Още колко можем да летим?
	— Ако се наложи, не е проблем да останем във въздуха с дни — отвърна той. — Но аз предлагам след час да се върнем на острова. Моят екип ще приготви другите два въздушни кораба, за да са готови за утре. Така ще можем да вземем и трите и да покрием по-голяма територия от океана.
	— Разполагаш ли с пилоти? — попита Пол.
	— Пилоти? — учуди се Марчети. — Не ни трябват някакви глупави пилоти.
	— Тогава кой ще ги пилотира?
	— Който и да е от вас — каза Марчети. — Това нещо се управлява по същия начин както кола или лодка.
	Гамей реши, че Марчети е много добро допълнение към екипа. Досега той удържаше на думата си и подкрепяше експедицията, с каквото може. Вече беше насочил плаващия остров „Аква Тера“ на северозапад с главозамайващата скорост от четири и половина възела и предаде всички чертежи на микророботите на НАМПД. Дори беше довел още дванайсетина члена на своя екипаж, които да заместят изключените роботи.
	— Дай ни няколко урока, преди да ни пуснеш да летим — помоли Пол.
	— Няма проблем.
	Гамей отново насочи вниманието си към морето. Делфините продължаваха да се състезават с тях, като плуваха малко пред сянката на въздушния кораб. Още един афал изглеждаше сякаш се подготвя да скочи, но внезапно стадото се разпръсна във всички посоки и за миг изчезна.
	— Видяхте ли това? — попита тя.
	— Бързи са — каза Пол.
	— Сигурно им е писнало от нас — предположи Лейлани.
	Гамей продължи да се взира във водата. Нещо се е променило. Морето беше станало по-тъмно. Мътна сива пелена постепенно измести прозрачния тъмносин цвят.
	Тя предположи, че делфините са усетили промяната, възприели са я като опасност и са изчезнали в противоположна посока.
	Внезапно я изпълни напрежение.
	— Забави кораба — обърна се тя към Марчети. — Мисля, че ги открихме.


	Глава 18

	— Като се возя в това нещо, имам чувството, че отивам на фестивала „Удсток“ в пустинята — каза Джо, като се опитваше да надвика шума от двигателя на фолксвагена и се взираше в мрака.
	— Да се надяваме, че няма да е толкова пренаселено — отвърна Кърт.
	Двамата с Джо караха през по-голямата част от нощта. Щом стигнаха набелязаното място, отбиха от черния път и паркираха микробуса зад извития склон на една пясъчна дюна.
	Докато Джо заличаваше следите от гуми, Кърт извади едно покривало. После отдели тънък слой от едната му страна, под който имаше намазано лепило. Постави покривалото с лепкавата страна към земята и го задърпа. По този начин по плата се полепи тънък слой пясък.
	Доволен от резултата, Кърт покри микробуса с покривалото, захвана го за земята и изсипа няколко кофи с пясък отгоре му.
	Остин тъкмо привършваше, когато Джо се върна. Дзавала примижа сякаш очите му го лъжеха.
	— Какво стана с фолксвагена?
	— Направих го невидим — засмя се Кърт и нарами малка раница. — Никой няма да го забележи.
	— Да — отвърна Джо, — ние също. Аз често губя колата си на паркинга, а тази може никога да не я открия.
	Кърт не беше помислил за това. Той се огледа за някакви ориентири, но пустинята предлагаше единствено и само дюни във всички посока. Остин извади един джипиес приемник и постави виртуална карфичка на мястото на скрития микробус.
	Надяваше се това да помогне.
	Докато Джо вадеше своята раница, Кърт надяна чифт снегоходки. Те бяха изработени от въглеродни нишки и не приличаха на старите тенис ракети, но вършеха същата работа — разпределяха тежестта на тялото на по-голяма площ. Това щеше да му позволи да върви по пясъка, без да потъва и да прави всяка крачка с усилие.
	Джо също си сложи снегоходки и двамата мъже започнаха прехода.
	Деветдесет минути по-късно се изкачиха на върха на последната от поредица дюни. Щом достигнаха хребета, дочуха звук от хеликоптер, приближаващ от юг.
	Кърт се огледа откъде идва шума и забеляза мигаща червена светлина в небето. Изглежда машината беше на не повече от три-четири километра, летеше на сто и петдесет метра височина и се носеше право към тях.
	— Залегни! — извика Кърт и падна по очи на земята. Той се опита да се зарови в пясъка като змия.
	Джо направи същото и след секунда вече се виждаха само главите им. Въпреки тази маскировка, хеликоптерът продължаваше да лети към тях, без да се отклонява от курса си.
	— Лошо! — прошепна Джо.
	Кърт попипа кобура на бедрото си с 50-калибров револвер „Боуен“. Оръжието беше истинско оръдие, но Кърт едва ли щеше да направи нещо на хеликоптера, освен ако не успее да произведе няколко много точни изстрела.
	Извади пистолета и го насочи към червената светлина. От другата страна на машината се появи по-слаба зелена лампа. Ако се стигне до там, Кърт можеше да се прицели между двете и да изпразни барабана, надявайки се да улучи нещо важно.
	Той чу как и Джо вади пистолета си, като вероятно имаше намерение да направи същото. В този момент се сети нещо — ако ги бяха забелязали и са изпратили хеликоптера да ги залови, защо не са изгасили светлините му?
	— Много мило от тяхна страна, че са си оставили включени навигационните лампи, за да можем да се прицелим в тях — каза Кърт.
	— Мислиш, че са допуснали грешка?
	Хеликоптерът продължи към тях, като сега беше само на около четиристотин метра. Машината продължи да се спуска, но промени курса си.
	— Скоро ще разберем.
	Хеликоптерът премина с грохот на около шейсет метра над тях и двеста на запад.
	Кърт изгледа как ги подминава и проследи курса му. След като се увери, че след вертолета не идва друга машина, изскочи от пясъка и се затича след него. Той се спусна до подножието на дюната и изкачи следващата. Щом достигна върха, легна по корем на пясъка.
	Джо го последва. Недалеч пред тях хеликоптерът забави и увисна във въздуха. След това се спусна към тъмен обект, който сякаш се издигаше от пясъка като кораб в морето.
	Появиха се слаби светлини, които очертаха окръжност върху скалата. Вертолетът зае позиция, завъртя се лекичко и после кацна.
	— Изглежда открихме комплекса — каза Кърт.
	— Не сме единствените — отвърна Джо.
	От югозапад се появиха светлини. Приличаше на малък конвой, вероятно от осем или девет автомобила. Беше трудно да се преброят фаровете, заради пушилката, която вдигаха автомобилите.
	— Нали Дърк каза, че тук няма голямо движение?
	— Очевидно сме улучили час пик — отвърна Кърт. — Да се надяваме, че не са тук заради нас.
	Автомобилите спряха пред скалата и тихата пустиня се изпълни с глъчка. Фаровете пронизваха мрака, по вятъра се носеше прах и се дочуха гласове. Те не спореха, но обсъждаха разгорещено нещо на арабски. От входа на една пещера се появиха въоръжени мъже и се насочиха към новодошлите.
	Перките на хеликоптера върху скалата вече спираха да се въртят. Двама мъже изскочиха отвътре и се насочиха към ръба на склона. След малко изчезнаха в нещо, което приличаше на дупка, издълбана в скалата. Кърт предположи, че е тунел или скрит вход.
	— Хайде — каза той, — докато прислужникът е зает да паркира всички онези коли.
	Кърт залази заднешком по пясъка, след няколко метра се изправи и затича. Джо го последва като се опитваше да не изостава.
	— Какво предлагаш да направим? — попита той. — Да влезем вътре и да се престорим, че сме с групата?
	— Не — отвърна Кърт. — Ще минем от задната страна на онази хеликоптерна площадка. Видях пътниците от вертолета да изчезват, без да се спускат. Някъде отгоре със сигурност има вход. Трябва само да го намерим.


	Глава 19

	Над водите на Индийския океан Марчети издигна въздушния кораб до височина от трийсет метра и после намали значително скоростта му. За да може дизайнът да бъде толкова изящен, трябваше да бъдат направени някои компромиси, един от които беше, че апаратът не може да лети без известно движение напред, което да осигурява подем.
	Двигателят изключи, машината се понесе свободно, а пътниците се притесниха.
	— Все още падаме — каза Гамей.
	На двайсет метра под тях морето беше спокойно и тъмно. Ако тя наистина беше права и тъмният цвят се дължеше на микророботи, плуващи с милиони под повърхността на водата, нямаше никакво желание да се озове сред тях.
	— Един момент — каза Марчети.
	Той дръпна една ръчка и от двете страни на въздушния кораб се разкриха отделения. Марчети сякаш беше отворил едновременно предния капак и багажника на кола. Дочу се съскане от газ под налягане и два допълнителни балона се показаха от отворите. Те се издигнаха нагоре, бързо се напълниха с хелий и опънаха въжетата, които ги държаха. Докато се издуваха, падането се забави и после спря.
	— Наричам ги въздушни котви — каза с гордост Марчети. — Ще ги приберем щом започнем да се движим отново. Но дотогава, те ще ни помогнат да не паднем в питието.
	Гамей прие новината с облекчение. Лейлани и Пол изпитаха същото.
	— Мисля, че трябва да вземем проба — каза Пол.
	На дванайсет метра над водата въздушният кораб спря. Марчети освободи малко количество хелий и го спусна до метър и половина. После настрои уредите да задържат машината на тази височина.
	— Достатъчно близо ли сме? — попита той.
	Пол кимна и се качи на задната платформа с телескопичен уред за събиране на проби в ръка.
	— Внимавай! — добави Гамей. — Нужни ми бяха години да те обуча. Не бих искала да започвам отначало с нов съпруг.
	Пол се засмя.
	— Мисля, че няма да намериш толкова красив и привлекателен като мен.
	Гамей се усмихна. Беше сигурно, че няма да срещне друг, когото да обича повече.
	Пол застана на ръба, а Гамей се приближи зад него. Тя знаеше какво може да има отдолу и искаше да го върже като страж на върха на наблюдателен пост, но нямаше как да го направи, а и не беше необходимо.
	Те се намираха близо до центъра на големия кръг от течения в средата на Индийския океан. При нормални обстоятелства зоната беше тиха, без никакви вълни или ветрове.
	Водата под тях изглеждаше мазна и гладка, а слънцето блестеше зад гърбовете им. Всичко беше невероятно спокойно. Усещаше се само лек бриз, който нямаше как да им създаде неприятности, докато се носят на метър и нещо над водата.
	Пол разгъна пръта, потопи стъкленицата във водата и взе проба. После я извади и я задържа във въздуха, за да може да изтече излишната вода, преди да я прибере.
	Гамей си сложи дебели пластмасови ръкавици и взе пробата със специална кърпа от микровлакна. Марчети ги беше уверил, че тя ще привлече и задържи всички микророботи, които може да има по стъкленицата.
	Гамей не видя някакви следи, но малките разбойници бяха микроскопични. Стотина от тях можеха да се поберат на върха на игла.
	Тя погледна водата в стъкленицата.
	— Изглежда чиста — каза тя.
	Госпожа Траут затвори съда с капачка и го постави в кутия от неръждаема стомана с гумен отвор, който запечата здраво. После сложи кърпата във втора кутия.
	Гамей и Пол се загледаха във водата под тях, сякаш надничаха над ръба на някой кей. На няколко метра напред морето изглеждаше нормално. Но откакто делфините се бяха разпръснали, въздушният кораб беше прелетял над три километра обезцветен океан. Стори им се много странно.
	— Те не са на повърхността — каза Гамей, осъзнавайки истината. — Можем да ги забележим, като погледнем право надолу, но под какъвто и да било ъгъл ще виждаме само чиста вода.
	Марчети се съгласи.
	— Те плуват под повърхността. Трябва да вземете проба от по-дълбоко. Ако искате, мога да ни спусна до…
	— Хайде да не го правим — каза Лейлани. — Моля ви! Ами ако докоснем водата или нещо се обърка?
	Тя стоеше в основната част от кабината и гледаше надолу, защитена от една стена. Лицето й имаше зеленикав оттенък.
	— Убеден съм, че мога да ги стигна оттук — каза Пол с обичайния си спокоен тон.
	Той легна по корем на платформата, а главата и рамената му се подаваха от ръба. Пол протегна дългите си ръце, за да достигне по-надалеч и спусна втора стъкленица колкото се може по-дълбоко.
	Марчети се приближи, Гамей направи същото.
	Пол извади пробата. Тя също беше прозрачна. Той я изхвърли и опита да се протегне още по-надалеч.
	Лейлани започна да протестира:
	— Нещо не ми харесва — мърмореше тя с уплашен глас. — Наистина ли искате да качите тези неща на борда?
	Кърт беше предупредил, че тя е нестабилна. Сега Гамей разбра защо. Лейлани настояваше да дойде с тях, а внезапно я обзе страх.
	— Все някой трябва да го направи — обясни спокойно Гамей.
	— По-добре да повикаме флота или бреговата охрана.
	— Дръж ми краката — помоли Пол.
	— Трябва да взема по-дълбока проба.
	Гамей клекна, сложи ръце на краката на Пол и ги притисна с всички сили. Тя чу Лейлани да промърморва нещо и да се отдалечава, сякаш роботите щяха да изскочат от водата като крокодили и да захапят Пол.
	Той разгъна пръта и се протегна колкото може повече. Успя да го потопи на около два и половина метра. Докато го издигаше над водата, Гамей усети как тялото му се напряга. Пробата изглеждаше тъмна.
	— Мисля, че хвана малко.
	Пол започна да прибира пръта, а Лейлани потрепери. Тя направи още една крачка назад.
	— Всичко е наред — каза Марчети в опит да я успокои.
	В този момент мощен удар разтресе кораба. Той се наклони настрани и задницата се спусна подобно на покрита каруца, на която се е откачило едното колело.
	Пол се плъзна, удари се в перилото на платформата и за малко да падне зад борда. Гамей се плъзна с него, сграбчи колана му и се хвана за една тръба, която се подаваше от пода.
	Лейлани изпищя и падна, но се задържа за вратата на кабината. Марчети се хвана за кормилната конзола.
	— Дръж се! — извика Гамей.
	— Ти се дръж! — отвърна Пол. — Аз няма за какво да се хвана.
	Още един удар и дирижабълът се изравни с хоризонта, но задницата се спусна още повече, подобно на камион за боклук, който изсипва товара си.
	Гамей стискаше с всички сили тръбата. Тя беше сравнително силна, но Пол беше висок два метра, тежеше сто и осем килограма и Гамей едва го удържаше да не падне от платформата във водата. Тя почувства как коланът му се впива в пръстите й.
	Лейлани и Марчети стояха зад нея и се опитваха да помогнат.
	— Балонът! — извика Лейлани и посочи към небето.
	Гамей погледна нагоре. Задната въздушна котва се беше откъснала и се носеше към небесата като балон на дете, изпуснат на панаир. В резултат на това, дирижабълът падаше към водата с опашката напред.
	— Измъкни ни от тук! — извика Гамей.
	— Веднага! — отвърна Марчети и се затича към кабината.
	— Лейлани, помогни ми!
	Докато Марчети се занимаваше с лостовете, Лейлани клекна до Гамей и сграбчи краката на Пол. Въздушните винтове отпред се завъртяха, а корабът се понесе бавно напред. Сега стана още по-трудно да задържат Пол.
	Гамей имаше чувството, че всеки момент ще падне зад борда. Тя видя как Лейлани се опитва да се хване по-добре.
	Въздушният кораб набра скорост, но все още падаше.
	Опашката беше само на около трийсет сантиметра от водата. Пол изви тялото си назад, за да предпази лицето си.
	С увеличаването на скоростта, дирижабълът спря да пада.
	— Сега! — извика Гамей.
	Тя задърпа с всички сили и с помощта на Лейлани, успяха да придърпат Пол на платформата, като само главата и раменете му се подаваха от ръба. Гамей осъзна, че той все още държи пръта.
	— Пусни това нещо! — изкрещя тя.
	— След всички тези усилия? — възкликна Пол. — Забрави!
	Летателният апарат вече набираше скорост и тягата беше достатъчна, за да може Марчети да го изравни напълно.
	Гамей дръпна Пол и го прегърна силно.
	— Пол Траут, ако още веднъж ми погодиш такъв номер, ще умра! — каза тя.
	— Аз също — отговори той. След това погледна Марчети и попита: — Какво стана?
	— Нямам представа. Котвата се освободи сама. Сигурно е станала някаква повреда.
	Гамей погледна Пол, изпълнена с благодарност, че е при нея, вместо във водата с онези неща. Изглежда, че ги беше споходил лош късмет. Или пък не?
	Тя се замисли за екипажа на Марчети. Отеро и Метсън бяха подкупени. Какво пречеше на някой от другите да се продаде? Тя запази тези мисли за себе си, погледна тъмната проба, която взеха и си напомни, че освен на Пол, не може да вярва на никого другиго от хората на изкуствения остров.


	Глава 20

	Джин ал-Халиф крачеше разгневен из коридорите на своята пещера. Той отвори с ритник вратата на просторния си кабинет и ритна един стол, който имаше неблагоразумието да се озове на пътя му към бюрото. Сабах влезе след него и затвори внимателно вратата.
	— Не могат да ме привикват като някакво малко момче! — изрева Джин.
	— Не са те привикали — каза спокойно Сабах.
	— Явили са се без предупреждение! Казали са, че идват тук и очакват да ме видят! — изкрещя Джин. — Според теб това не е ли привикване?
	Джин седна зад внушителното бюро. Зад гърба му имаше огромна стъклена стена, през която се виждаше производственото хале на голяма фабрика на около шест метра надолу.
	Мъже в защитни костюми настройваха някакви машини и подготвяха производството на следващата версия от микророботите на Джин. Тази смъртоносна нова партида беше предназначена за Египет и за бента.
	— Те просто помолиха — продължи Сабах. — Като имам предвид тона и действията им напоследък, реших, че е по-добре да обещая, че ще присъстваш.
	— Това е безочие! — извика Джин. — Не можеш да обещаваш вместо мен!
	Джин познаваше много добре гневът, който сега кипеше в него, но досега не го беше насочвал към Сабах.
	— Защо колкото сме по-близо до целта, толкова повече всичките ми приближени си губят ума и забравят къде им е мястото?
	Сабах беше на косъм да отвърне на тази грубост, но се сдържа.
	— Остави ме! — каза Джин и махна властно с ръка.
	Вместо да се поклони и да излезе, Сабах заговори с равен тон:
	— Не! Аз те възпитавам от дете, откакто баща ти почина. И се заклех да те защитавам, дори и от теб самия. Затова сега ще говоря, а ти ще ме слушаш. Когато приключа, ще решиш какво да правиш.
	Джин го погледна изненадан.
	Обзе го желание да убие Сабах задето не му се подчинява.
	— Този консорциум — продължи Сабах, — отпусна милиарди долари като възнаграждение за твоите усилия. Мъжете, които го управляват, са могъщи също като теб и от време на време имат право да показват мускули.
	Джин впери омагьосан поглед в Сабах и въпреки нежеланието си, се заслуша в думите му, както често се случваше още от детството му.
	— Фактът, че идват заедно — продължи Сабах, — не е добър знак. По-скоро подсказва опасност. Те са единни.
	Джин огледа кабинета си. Обзавеждането беше скромно, а по стените висяха древни оръжия. Погледът му спря върху един извит ятаган.
	— Тогава ще ги избия до крак! — заяви Джин. — Ще ги нарежа на парчета със собствените си две ръце.
	— И какво ще постигнеш с това? — попита Сабах. — Те не са дошли сами. Всеки води със себе си отряд въоръжени мъже. Общият им брой е почти равен на броя на нашите хора. Ще започне война. И дори и да спечелим, несъмнено другите ще поискат да си отмъстят.
	За пръв път от много време Джин усети, че е уязвим и притиснат в ъгъла. Ако враговете му знаеха какви страсти са събудили в него, със сигурност нямаше да поискат да дойдат.
	— Идват в най-лошия възможен момент — каза Джин по-спокойно. — Трябва да се подготвим за други гости. Знаеш това.
	— Ще се справим — успокои го Сабах.
	— Добре — съгласи се Джин. — Какво предлагаш?
	— Да изпратим послание, което няма да предизвика война. Най-добре да им покажем това, което са дошли да видят. Единият ще погледне отблизо, а другият ще наблюдава отдалеч.
	По лицето на Сабах се появи злокобна сянка и Джин разбра. Учителят му беше възрастен и старомоден, но не и глупав.
	— Заповядай да наводнят изпитателния басейн — каза Джин.
	— Той е настроен да симулира нападение върху Асуан.
	Джин се усмихна злорадо.
	— Чудесно! Продължете с демонстрацията. Осигурете им място на първия ред. Ще се радвам да видя как получават повече от това, за което се спазариха.
	Сабах веднага отгатна намеренията му и кимна:
	— На твоите заповеди!
	Джин погледна през стъклената стена към работниците в халето. Машините работеха с пълна мощност. В края на производствената линия сребрист пясък се сипеше в жълт пластмасов бидон и почти го изпълни. Под него чакаха още петдесет и девет подобни контейнера, готови да приютят последната партида от неговата орда. Ако сметките му се окажеха верни, те щяха да пречупят волята на Азис и да принудят египетските военни да му предадат богатствата си.


	Глава 21

	Кърт стигна до върха на отвесната скала няколко секунди преди Джо. Внимателно се взря в открилата се гледка.
	Видя хеликоптерната площадка, разположена на три четвърти от разстоянието до скалата. В средата й стоеше руски вертолет. Вратата на товарния отсек зееше отворена, а двама мъже, облечени като охранители, седяха в машината, пушеха от една цигара и разговаряха тихичко. Кърт се озърна, но не видя други хора.
	— Можеш ли да се справиш и с двамата? — обърна се той към Джо.
	Приятелят му кимна.
	— С един куршум два заека — каза той. — Или в нашия случай с много жици.
	Кърт посочи към задната част на хеликоптера и Джо пое натам, като се държеше за скалата.
	Щом Дзавала стигна до сивата машина и се прикри зад нея, Кърт излезе от скривалището си. Покри лицето си с кафтана и тръгна към мъжете с протегнати напред ръце, като не спираше да говори на висок глас за някаква изгубена камила.
	Мъжете скочиха като наелектризирани и се насочиха към него. Единият сложи ръка на оръжието си, но не го извади. Може би Кърт му приличаше на местен или пък му изглеждаше безопасен, защото държеше вдигнати ръцете си, докато се приближаваше.
	— Наках, наках! — викаше Кърт, арабската дума за женска камила.
	Мъжете изглеждаха объркани. Те вървяха разгневени към него и не забелязаха, че Джо се промъква зад тях.
	— Наках! — викна Кърт още веднъж и видя как мъжете се сковават и падат на колене.
	Двамата се строполиха тихичко по очи. Джо стоеше зад тях с лукава усмивка и електрошокова палка в ръка.
	— О, къде е, къде е моята малка наках? — довърши Кърт.
	— Харесвам електрошоковете! — заяви Джо. — Действат толкова бързо, че жертвите нямат време да извикат.
	В този момент мъжете се размърдаха и Джо отново натисна копчето.
	— Мисля, че това им стига, доктор Франкенщайн — намеси се Кърт.
	Джо изключи електрошока и двамата охранители се отпуснаха. Кърт се наведе над тях и им инжектира по една доза приспивателно. Щом жертвите заспаха, Джо прибра електрошоковата палка и помогна на Кърт да пренесе мъжете до хеликоптера.
	Сложиха ги вътре, качиха се след тях и затвориха вратата.
	Няколко минути по-късно Кърт и Джо се показаха, облечени в тъмносините униформи на охранителите. Лицата и косите им бяха покрити с куфии*.
	[* Традиционна за арабите бяла или карирана памучна кърпа за глава, която се връзва за главата с лента, наречена агал. — Б.пр.]
	Докато Джо се преструваше, че пази хеликоптера, Кърт затърси тунела.
	Той зърна процеп в скалата. Надзърна и видя стръмно спускаща се надолу стълба. Кърт слезе по нея и се изправи пред стоманена врата с електронна ключалка, подобна на ключалките във всеки хотел.
	— Да се надяваме, че имаме резервация — промърмори тихичко той и затършува в джобовете на охранителя.
	След малко Кърт напипа карта-ключ, пъхна я в четеца и я извади. Лампичката върху ключалката светна в зелено и той натисна дръжката.
	— Лесно като детска игра! — прошепна доволно Кърт.
	Сложи малко камъче между касата и вратата, за да не се затвори, изкачи се обратно до скалната цепнатина и свирна на Джо. Няколко секунди по-късно двамата вече бяха в тунела и слизаха по стръмните стълби.
	— В дупката на заека — каза Кърт. — Да се оглеждаме за Джаберуока*.
	[* Измислено страховито чудовище, герой от едноименното стихотворение на Луис Карол от книгата „Алиса в Огледалния свят“. — Б.пр.]
	— Ще ми обясниш ли какво е това? — попита Джо. — Така и не успях да разбера.
	— Нещо сърдито и страшно — отвърна Кърт. — Като го видиш ще го познаеш.
	Спуснаха се по стълбите зад металната врата и стигнаха до лабиринт от тунели. Решиха да поемат по онзи, който водеше надолу и стигнаха до нов кръстопът.
	— Имам чувството, че съм във ферма за мравки — прошепна Джо.
	— Така е — съгласи се Кърт. — Представям си как някакви огромни хора ни наблюдават през стъклото.
	Двамата продължиха надолу по тунела до още едно разклонение.
	— А сега накъде? — попита Джо.
	— Нямам ни най-малка представа — отвърна Кърт.
	— Трябва ни или водач, или карта.
	Кърт вдигна вежди.
	— Ако видиш светеща табела: „Намирате се тук“, непременно ми я покажи.
	Не откриха табела, но пък Кърт забеляза нещо друго.
	Над главите им минаваха тръби. В тях вероятно имаше електрически кабели, а може би течеше вода или природен газ — всичко, от което се нуждае един производствен център.
	— Трябва да открием фабриката — каза Кърт. — Мисля да следваме тръбите.
	Продължиха по един от тунелите, като следваха тръбопроводите. Стигнаха до широк коридор, достатъчно голям, за да мине кола. Двама мъже в униформи, подобни на техните, вървяха насреща им. Кърт се постара да изглежда спокоен, но тялото му се стегна, готово за бой. Мъжете ги подминаха безмълвно и Остин си отдъхна с облекчение.
	Тунелът преля в просторна пещера с бетонен под и двайсетина маси. Ярка светлина къпеше помещението. В другия му край се виждаха наредени хладилници и умивалници.
	— Поздравления! — промърмори Кърт. — Открихме столовата.
	— А за пръв път не съм гладен — рече с разочарование Джо.
	Около три от масите седяха неколцина мъже. Странното бе, че не приличаха на охранителите на Джин.
	— Тук има всякакви хора — прошепна Кърт. — По-добре да се махаме.
	Кърт и Джо продължиха да следват тръбите и стигнаха една стъклена стена. Зад нея се виждаше нова просторна пещера.
	За съжаление тя не се къпеше в светлина като предишната. Единственото, което успяха да видят бе, че вътре има басейн с олимпийски размери. В средата му се издигаше нещо голямо.
	— Какво е това? Оздравителен спа център? — прошепна Джо.
	— Няма да е, ако ни открият.
	— Огромен басейн — продължаваше да мисли на глас Джо. — Напомня ми за този във Вашингтон, който използваме за симулации.
	— „Става все по-любопитно и по-любопитно“, както казва Алиса рече замислено Кърт. — Явно тези момчета правят симулация на нещо. На течения… или пък на вълни…
	— А какво е онова нещо в средата?
	— Нямам представа — отвърна Кърт. — Да огледаме отблизо.
	Скоро се натъкнаха на някаква врата. Зад нея имаше стълба, която ги отведе до нещо като съблекалня, в която висяха защитни бели костюми.
	— Май е време да се преоблечем — каза Кърт.
	— Мислиш ли, че се налага?
	— За камуфлаж — отвърна Остин. — А и ако там долу има от онези микророботи, ще е по-добре да бъдем защитени.
	Кърт и Джо навлякоха върху униформите по един костюм.
	После отидоха до басейна и застанаха до водата. Кърт забеляза, че нещото в средата не е модел на кораб или на брегова линия, а някакъв голям извит обект, вклинен между двете стени на басейна. От едната му страна нивото на водата беше високо, а от другата се виждаше само тесен, извит канал.
	Двамата с Джо се спуснаха още няколко стъпала и отвориха нова врата. Вече се намираха под нивото на водата и се взираха в средната част на обекта през прозрачна стена от плексиглас.
	— Това съм го виждал и преди — промърмори Кърт. — Прилича на язовирна стена. Външният слой е от разтрошени скали и пясък. Сивото ядро в центъра най-вероятно е от водонепропусклива глина. Долната част е позната като „прекъсваща завеса“. Вероятно е направена от бетон и пречи на водата да мине под бента.
	Той посочи към задната част на обекта.
	— Те дори пълнят басейна, сякаш е язовир.
	— Защо им е да правят модел на бент? — зачуди се Джо.
	— Не знам, но имам чувството, че отговорът няма да ни хареса.
	В този миг звук от включване на генератор ги накара да замръзнат по местата си. Секунда по-късно, лампите на тавана светнаха. Кърт забеляза през водата размитите силуети на мъже в бели защитни костюми.
	— Престори се, че работиш нещо — каза той.
	Джо се захили.
	— Сигурен съм, че тук някъде има надпис „изход“, който трябва да огледам.
	— Звучи ми като работа за двама души.
	Кърт и Джо се качиха по стълбите и излязоха от нишата за наблюдение. После махнаха на облечените като тях мъже от другата страна на басейна, които също ги поздравиха и отново влязоха в съблекалнята.
	— Сега какво? — попита Джо.
	През прозореца Кърт видя в помещението да влиза нова група мъже. Те не бяха в защитни костюми, а в изискани дрехи в тон с арабската традиция. Един мъж от персонала им посочваше разни неща. Зад тях вървеше брадат човек в сив кафтан.
	— Това е Джин — посочи го Кърт, беше го виждал на снимка.
	— Кои са другите? — попита Джо.
	— Приличат на важни особи на обиколка — отвърна Кърт.
	Джин поведе арабите към другата страна на басейна до стълбите, по които Кърт и Джо се бяха качили преди малко. После се спуснаха до нишата за наблюдение под нивото на водата.
	— Дошли са за някаква демонстрация — прошепна Кърт.
	— Мразя да бъда по-разумният — започна Джо, — но може би е добре да си плюем на петите, докато са заети с това.
	Кърт поклати глава.
	— Мъдър съвет, приятелю. Но сега разполагаме с места на първия ред. Най-вероятно ще имаме възможност да видим какво планират да правят. Мисля, че е належащо да останем облечени в тези костюми, за да не се набиваме на очи.
	— „Належащо“?
	— Това беше думата на деня в моя календар миналата седмица. Не мислех, че ще ми се отдаде случай да я използвам.
	— Радвам се, че си обогатяваш речника. Ами ако някой от тях реши, че е належащо да ни попита какво правим тук? Или да ни накара да направим нещо, като например, да включим някоя голяма машина, а ние не знаем как?
	— Ще натиснем няколко копчета, ще дръпнем две-три ръчки и ще се престорим, че сме специалисти — отговори спокойно Кърт.
	— В това ни бива.
	— Именно!
	Кърт искаше още малко да успокои Джо, но вниманието му бе привлечено от няколко машини, които забръмчаха.
	Той видя как Джин ръкомаха и говори, но през стъклото не можеше да чуе думите му.
	— Сякаш гледаме телевизия с изключен звук — каза Джо.
	В далечния край на басейна неколцина човека от персонала закачиха за куката на един кран голям жълт бидон. От вниманието, с което се отнасяха към тази операция, както и от виковете им и факта, че само работниците с бели защитни костюми доближаваха бидона, Кърт се досети какво има вътре.
	— Със звук или не — каза той, — мисля, че ни предстои да видим истинско представление.


	Глава 22

	В просторното помещение около басейна думите на Джин към Мустафа от Пакистан и Алрама от Саудитска Арабия ехтяха със странна дисхармония. Той успяваше да изглежда любезен и спокоен — поне в собствените си очи — въпреки кипящото в него желание да ги удуши с голи ръце. Но беше готов да им даде урок. Всъщност, цели два урока.
	Сабах се приближи.
	— Раздели ги! — прошепна му той и отстъпи назад, за да не се набива на очи.
	Джин не реагира на думите му. Съгласи се на тази демонстрация по молба на Сабах, но сам щеше да реши какво ще се случи от тук нататък.
	— В басейна пред вас виждате модел на бента в Асуан — каза Джин. — Скоро той ще изиграе главна роля в една демонстрация на моята мощ.
	— Не разбирам — погледна го въпросително Алрама.
	— Генерал Азис ви окуражи със своя отказ да плати обещаното. Той има свои причини да го направи, но една от основните сред тях е бентът. Докато съоръжението съществува, Египет разполага с поне петгодишен запас от вода, но Азис не познава моята сила и гняв.
	Джин вдигна радиостанцията и натисна копчето.
	— Започвайте!
	Машините заработиха. Кранът се премести и приближи бидона до крайната му позиция над водата. Кабелът, завързан за долната част на жълтия съд, се опъна и той започна да се накланя. Сребристият пясък започна да се изсипва. Милиони от микророботите на Джин паднаха в басейна и се разтвориха като захар в чай. Водата стана мътна и сива.
	— Издайте им нареждане! — заповяда Джин.
	В контролната зала високо над тях някой натисна копче и изпрати кодирана заповед.
	Мътната вода се раздвижи. Сивият облак се сгъсти и се насочи към ръба на бента като тъмен дух, който плува във водата.
	— Какво става? — попита Мустафа.
	— Бентът е направен от различни материали — каза Джин. — Лесно се изгражда и се държи на място от собствената си тежест, но не е напълно непромокаем за водата.
	Докато говореше, сребристият пясък се полепи на две места към ръба на бента: едното близо до неговия край, а другото — на около една трета от разстоянието до подножието на извитата стена. След около минута, ясно се виждаше как малките машини буквално го разрязват.
	— Забележително е с каква скорост дълбаят! — възкликна Алрама.
	— Разбира се, истинският бент е много по-дебел — отбеляза Джин, но ефектът ще е същият. Просто ще отнеме повече време. Мисля, че ще приключат за няколко часа.
	След няколко минути първата вълна от роботи достигна ядрото на бента. Вече не напредваха толкова бързо, но продължаваха да дълбаят и не след дълго в стената се образува дупка.
	Появи се малък теч. Скоро, под напора на водата зад стената, течът се превърна в мощна струя.
	— В реални условия ефектът ще бъде много по-драматичен — обясни Джин. — Язовирът на Асуан съдържа милиарди тонове вода.
	Дори и в този умален модел, дупката бързо започна да се разширява. Скоро диаметърът й стана пет сантиметра, а после десет. Няколко секунди по-късно от горната част на бента се откъсна голямо парче и падна, като повлече миниатюрния път и колите със себе си. Водата от пълната част на басейна потече през дупката и се изсипа от другата страна като водопад. Но долният тунел през бента направи демонстрацията наистина интересна.
	Докато водата се изсипваше отгоре, постигна нещо като равновесие. Сега водопадът течеше по-бавно, тъй като водонепромокаемото ядро от глина устояваше на ерозията.
	— Бентът не пада — забеляза Мустафа.
	— Наблюдавайте долния тунел — каза им Джин.
	Втората група роботи най-накрая пробиха от другата страна и след няколко минути по-голямото налягане в долната част на басейна разшири тунела до няколко сантиметра.
	Водата изригна от другата страна в мощна струя. След още минута ядрото се срина в центъра и остави дълбок „V“-образен прорез.
	Огромна вълна проби бента и се разби в тесния канал, който всъщност беше модел на реката Нил. Тя наводни миниатюрните брегове и понесе пръстта, пясъка и малките кутийки, поставени вместо сгради.
	Тестът беше успешен. Бентът беше пробит, а Нил преля в невиждани размери. Мустафа и Алрама гледаха шокирани разрушенията.
	Джин се усмихна тайно и отстъпи назад. Моментът беше настъпил. Сабах държеше вратата зад него.
	Мустафа се обърна към тях ухилен и в очакване. Той кимна на Сабах. Изражението на лицето му напомни на Джин за крадец с плячка в ръка. Сабах не помръдна. По лицето на Мустафа се изписа объркване, а след това гняв и страх. Той осъзна, че Сабах не би убил господаря си.
	Крадецът с плячката беше заловен и лицето му го показваше. Мустафа се пресегна към оръжието си, но Сабах дръпна Джин и затръшна вратата.
	След секунда, тя вече беше плътно залостена, а дъждът от куршуми по нея отекна само като силен звън в ушите.
	Мустафа закрещя от другата страна:
	— Какво правите?! Какво означава всичко това?!
	Джин натисна копчето на интеркома.
	— Много просто. Опитахте се да настроите мой служител срещу мен, но той издържа теста. Сега ще си понесете последствията.
	Последваха удари с юмрук по вратата и проехтяха още няколко изстрела. Джин се зачуди как рикошетите не засегнаха нито един от двамата мъже.
	Алрама закрещя:
	— Джин, бъди благоразумен! Аз нямам нищо общо с това!
	Джин не им обърна внимание. Той отново доближи радиостанцията до устата си:
	— Обявете начало на храненето!
	Горе, в контролата зала, операторът натисна друго копче. Жълтият бидон се наклони и от него заструи сребрист пясък. Водата отново стана тъмносива. От външната страна на басейна, където стояха Джин и Сабах, водата сякаш завря.
	В нишата за наблюдение ефектът беше по-силен. Мустафа гледаше през прозрачната стена.
	Една заплашителна фигура, тъмна като мастило на октопод, се спусна напред. Тя се полепи върху гладката повърхност на плексигласа и се разстла по него.
	Мустафа замръзна. Алрама го избута и се вкопчи в дръжката на заключената врата.
	— Пуснете ме! — крещеше той. — Мустафа е виновен! Аз нямам нищо общо!
	Дочу се странно дращене и слоят по плексигласа стана по-тъмен и плътен. Мустафа забеляза, че се образуват пукнатини. Те се разпростряха като паяжина по плексигласа и на две места станаха по-дълбоки.
	Дращещият звук се усили, сякаш някой прокарваше ноктите си по черна дъска. Плексигласът завибрира, а водата зад него закипя.
	Гладката стена изпука заплашително. Алрама продължаваше да блъска по вратата и да умолява Джин да го пусне. Мустафа се разтрепери и падна на колене.
	— Не! — изкрещя той. — Не!
	Плексигласовата стена се пропука и поддаде. Водата нахлу в нишата. Мустафа се опита да плува, но роякът от сребрист пясък го покри, проникна през дрехите му и задълба в кожата. След това го повлече към дъното на басейна.
	Мустафа няколко секунди се бори като пронизана с харпун риба, но много бързо се отпусна. Водата се оцвети в червено. Алрама беше сполетян от същата участ.


	Глава 23

	Кърт наблюдаваше онемял касапницата в тестовата зала.
	— Май трябваше да напуснем, когато предложи — обърна се той към Джо.
	От съблекалнята двамата видяха и най-малката подробност от драмата. След като водата поаленя, те разбраха, че са останали по-дълго, отколкото е трябвало.
	Двамата свалиха защитните костюми, приближиха се до задната врата и излязоха от съблекалнята.
	— Надявам се, че си се сетил да пускаш трошички зад нас, та да можем да се върнем — пошегува се мрачно Джо.
	— Просто ще вървим нагоре и далеч от тук — отвърна Кърт.
	Двамата мъже стигнаха до главната зала над басейна, но нито един от тях не погледна назад. Докато тичаха по коридора, чуха изстрели. Първите бяха отривисти и някак организирани, отвърна им нестройна и объркана канонада, придружена от викове. Сякаш някой отвръщаше на стрелбата.
	— Столовата — отбеляза Кърт. — Онези, които видяхме, сигурно са работели за мъжете, с които нахраниха микророботите.
	Стрелбата се усили.
	— Май битката стана сериозна — ослуша се Джо. — Може би не са успели да ги изненадат.
	— Жалко за нас — отвърна Кърт. — По-добре да се скрием, ако не искаме да се присъединим към синия отбор.
	Кърт зърна една врата, открехна я и погледна вътре. В помещението имаше компютри, принтери и чертожни дъски. Кърт не забеляза хора.
	— Ела! — прошепна той.
	Двамата влязоха и Кърт затвори вратата. Притисна се до стената и откри, че вижда част от коридора през тънък процеп между пантата и ръба на вратата.
	— Провери дали има заден изход — обърна се той към приятеля си, — или пък килер, в който да се скрием, ако се наложи.
	Джо отиде да огледа, а Кърт се взря през тънкия процеп. Какъвто и да беше планът на хората на Джин да се справят с охраната на гостите, изглежда, че не работеше добре. Няколко от служителите на Джин тичаха ранени по коридора. След малко се появиха подкрепления и битката явно се разгоря отново. Чуха се и взривове от шокови гранати.
	— Няма къде да се скрием — докладва Джо. — Не открих и задна врата.
	Кърт продължи да гледа през процепа.
	— Извадихме лош късмет! Натресохме се точно в разгара на семейната караница.
	— Една минута по-рано и щяхме да попаднем между куршумите — отвърна Джо.
	— Но две минути по-рано и щяхме да сме минали през бойното поле, а те щяха да се бият зад гърбовете ни.
	— Имаш право — съгласи се Джо.
	Кърт натисна с крак вратата и разшири цепнатината, за да може да вижда по-голяма част от коридора. Чуха се стъпки, но Кърт не можа да разбере кой или какво се приближава.
	— Имаме компания! — прошепна той.
	Джо замръзна.
	Групата отмина. Двама охранители водеха млада жена. По лицето й се четеше страх, но и нещо друго. Кърт прие, че е примирение или отчаяние.
	Групичката отмина, но Кърт бе обзет от странно чувство. Жената беше ниска, с тъмна права коса, кафява кожа и тъжни очи. Приличаше на затворник, но и на нещо друго. Приличаше на…
	Кърт опря гръб на стената.
	— Имаме проблем — каза той.
	— Имаш предвид и друг, освен този, че сме затворени в мазе в средата на пустинята и сме заобиколени от безмилостни убийци?
	— Да — отвърна Кърт, — освен този. Виждал си Кимо, нали?
	— Няколко пъти — каза Джо.
	— Защо?
	— Опиши ми го.
	— Прекрасен човек — започна Дзавала. — С фигура на футболен нападател. Набит и широкоплещест. Беше висок само метър и седемдесет, но беше силен като вол и тежеше около 80 килограма.
	— Сега ми опиши сестра му.
	— Тъжна и малко нестабилна, но пък си има причина за това.
	— Не е моментът да се правиш на психолог — прекъсна го Кърт. — Как изглежда външно?
	— Красива — отвърна Джо. — Високи скули, правилни черти, дълги крака…
	— Точно така — съгласи се Кърт.
	— Висока и слаба с дълги крайници и изящна копринена коса.
	— Накъде биеш?
	— Току-що в коридора видях жена, която много повече прилича на Кимо, отколкото тази, която оставихме на „Аква-Тера“.
	— Сигурно се шегуваш. Затворник ли беше?
	— Май да.
	— Нали не мислиш…
	— Мисля!
	Джо мигновено осъзна сериозността на ситуацията.
	— Но ако Лейлани е тук, тогава коя е жената на острова на Марчети?
	— Не знам — отвърна Кърт, — но като вземем предвид колко бързо извади пистолет срещу Марчети и после намери начин да се сдобрят, предполагам, че е професионалист.
	— Ти я нарече част от ударен отряд — напомни му Джо.
	— Тогава се шегувах, но тя дори не мигна.
	— Да, прав си — съгласи се Джо и пое дълбоко дъх. — Пол, Гамей и Марчети са в опасност.
	Кърт кимна.
	— Трябва да ги предупредим. Която и да е тя, най-вероятно работи за Джин.
	Преди Джо да успее да каже нещо, някой ритна вратата и тя зейна. Мъже, въоръжени с узита, нахлуха в стаята и наобиколиха двамата приятели. Мигновено ги събориха на земята и ги обезвредиха без бой.
	Двама мъже ги претърсиха, докато другите ги държаха.
	— Джаберуока — простена Джо.
	— Благодаря — промърмори Кърт саркастично, под тежестта на трима мъже, които го притискаха към земята. — Не бях забелязал.
	Взеха им всички оръжия и инструменти и ги изправиха на крака. В този момент още един мъж влезе в стаята — Джин ал-Халиф. В ръцете му проблясваше пушка.
	Джин се приближи до Кърт и процеди:
	— Очаквахме ви!
	— Без съмнение вашият шпионин ви е казал, че идваме.
	Джин се усмихна като чакал.
	— Всъщност, да. Тя ни информира.
	След това заби приклада на пушката в корема на Кърт. Остин остана без въздух и се свлече на земята.
	— Името й е Зарина. Изпраща ви много поздрави.


	Глава 24

	На изкуствения плаващ остров „Аква-Тера“ Пол и Гамей прекараха по-голямата част от деня в компанията на Марчети и в изучаване на пробата от „дивите“ микророботи.
	На бърза ръка подредиха една импровизирана лаборатория, за да заместят тази в наводнения отсек. В стаята бяха разхвърляни компютрите на Марчети, един малък радио предавател и друго оборудване.
	Без електронния микроскоп не можеха да наблюдават самите микророботи, но с два медицински оптични микроскопи, Пол и Гамей се опитаха да разгледат две отделни проби, в които странните се бяха струпали на малки групички, наподобяващи водорасли или бактерии.
	Марчети седеше пред компютъра и пишеше нещо. Лейлани стоеше наблизо и потропваше нервно. След като бяха прекарали цялата сутрин в изучаване на оригиналната конструкция, сега започнаха тестове и се опитваха да изпратят сигнал на роботите със стандартните команди, които Марчети беше програмирал в прототиповете преди години.
	— Нищо не правят — каза Пол за десети път.
	— Сигурен ли сте? — попита Марчети и продължи да изпраща командните протоколи. — Те са ужасно малки и вероятно пропускате нещо.
	— Наблюдаваме ги през микроскопите — рече Пол. — И виждаме, че не мърдат. Проличат на мързеливи роднини след угощение за Деня на благодарността.
	Гамей го стрелна с очи.
	— Нали не говориш за моите роднини?
	— Само за братовчеда Уили… Най-вече…
	Тя сякаш се обиди за секунда, но после сви рамене.
	— Прав си. Той се изтяга на дивана в четвъртък следобед и не става до неделя.
	Марчети се покашля, за да им привлече вниманието.
	— Ако предположим, че микророботите не са били обладани от духа на братовчеда Уили, мога спокойно да заключа, че Отеро е променил командните кодове.
	— Тогава какъв е смисълът от всичко това? — попита Лейлани.
	Преди Марчети да отговори, Гамей зададе по-практичен въпрос.
	— Има ли начин да извлечем кодовете от самите роботи? Да им приложим обратно инженерство и да им разчетем програмата?
	Марчети поклати глава.
	— Не и с оборудването, с което разполагаме тук.
	— Ами ако попитаме самия Отеро? — добави Лейлани. — Или приятеля му? Затворили сме ги в онези килии. Да вземем ключовете и да си поговорим с тях. Под „говорим“ имам предвид да ги принудим да говорят.
	Гамей и Пол се спогледаха. Тревожеха се за Лейлани. Напоследък тя ставаше все по-гневна и неуравновесена, особено след случилото се на въздушния кораб.
	— Аз съм твърдо против насилието! — заяви Марчети.
	— Но той се опита да те убие! — възкликна Лейлани.
	— Имаш право — съгласи се с ирония Марчети. — Да отидем да го пребием. Ей сега ще намеря един гумен маркуч.
	— Много бързо си променихте мнението — закачи го Гамей.
	— Ами, аз съм си фурнаджийска лопата — отвърна Марчети. — Какво да се прави?
	— Сигурно има и друг начин.
	— Какъв?
	— Ако роботите в открито море получават заповеди, не можем ли да прихванем сигнала?
	— На теория да — съгласи се Марчети, — но ще трябва да се приближим до тях.
	— Още по-близо? — възкликна Лейлани.
	Пол също не хареса идеята.
	— Колко трябва да ги доближим?
	— Зависи от сигнала — обясни Марчети. — Може да е нискочестотен или серия от последователни къси вълни. Те биха покрили по-голяма площ и могат да се изпращат от произволно място. Сигналът би могъл да бъде и високочестотен или директен — от самолет, кораб или сателит. Има вероятност да го изпращат до част от плаващия рояк и микророботите да си го препредават — като игра на развален телефон. В този случай трябва да сме на точното място в точния момент, за да го засечем.
	— Май ще е по-лесно да изтръгнем със сила информацията от Отеро — намеси се Лейлани.
	— Обикновено най-простото решение не е най-лесното — отбеляза Пол. — Какъв вид сигнал бихте използвали вие?
	Марчети се замисли.
	— Кодиран на къси вълни — каза той след малко. — Високочестотен.
	— Значи такъв и ще търсим.
	— Вероятно продължителността му ще е изключително кратка — предупреди Марчети. — Няколко милисекунди. Възможно е да се повтаря на интервали. Без да знаем какво търсим, ще е невъзможно да го отличим от фоновия шум в атмосферата. Статични и радио сигнали, йонизация… всички тези неща ще ни създадат проблем.
	— Вие сте като мокро одеяло — каза Пол и си помисли, че всяко решение си има и добрите и лошите страни.
	— Не е необходимо ние да го засичаме — рече внезапно Гамей. — Тук разполагаме с нещо, което може да го направи вместо нас. — Тя махна с ръка към микророботите в пробите. — Трябва само да запишем сигналите, да изчакаме малките роботи да се събудят и после да проучим подробно записа.
	Марчети я изгледа впечатлен.
	— Мисля, че може да стане — каза той. — Много добра идея. Ще насоча острова към рояка. Според последното му изчислено местонахождение, ще го достигнем след трийсет и шест часа.


	Глава 25

	Кърт и Джо бяха пленници вече от няколко часа. Държаха ги без храна, без вода и светлина и дори без компания. Не ги разпитваха, не ги заплашваха, само ги вкараха в една тъмна малка стаичка и ги завързаха за металните тръби, които следваха по пътя си към тестовия басейн.
	— Условията тук не ми допадат особено — чу се в тъмнината подрезгавелият глас на Джо.
	Гърлото на Кърт също беше пресъхнало. Той се стараеше да си държи устата затворена и да диша само през носа.
	— Не поръчахме ли обслужване по стаите преди повече от час?
	— Мисля, че го направихме — отвърна Джо. — Дали забавянето не се дължи на престрелката?
	— Струва ми се, че не продължиха след редовното време, но сигурно трябва да разчистят бъркотията и да се разправят и с други. Най-вероятно нямат защо да ни разпитват, тъй като Зарина им докладва всичко.
	— Едно не разбирам — рече Джо.
	— Защо я нападнаха на кея, щом е била на тяхна страна?
	Кърт се замисли.
	— Има много причини — започна той. — Може да е била под дълбоко прикритие и онези бандитите да не са знаели за нея. Възможно е също така да са я нападнали, за да ни отвлекат вниманието. Едно е сигурно, нападението ни накара да се втурнем да я защитаваме и разсея всяка капка съмнение. Най-добрите измами са дело не на самите мошеници, а на жертвите. Всъщност ние видяхме това, което искахме да видим: приятел в беда. Вече бяхме загубили Кимо и другите и бяхме нащрек. Нямаше да приемем лесно непознат човек. Но след като я спасихме, вродените ни инстинкти да защитим себе си и приятелите си, се задействаха.
	— Освен това тя разполагаше с паспорта на Лейлани и нейните имейли. А и знаеше, че сестрата на Кимо се е свързвала с НАМПД, за да получи новини за брат си.
	— Предполагам, че са взели всичко това от истинската Лейлани — отбеляза Кърт.
	— Вероятно са я отвлекли и са я заменили със Зарина още при пристигането й в Мале.
	Джо бе напълно прав. Трябваше колкото се може по-бързо да се измъкнат оттук.
	— Трябва да се измъкнем — заяви Кърт. — Опипах внимателно тази тръба и не успях да открия слабо място.
	— Тук също няма. Опитах да я разклатя, но е захваната с болтове за скалата. Не помръдва.
	В този момент вратата на килията се отвори. Лампите на тавана светнаха и ослепиха за секунда Кърт и Джо.
	Влязоха Джин и брадатият мъж Сабах, който сякаш никога не се отделяше от него. Придружаваха ги няколко въоръжени до зъби охранители.
	— Не виждам да носят кърпи или бонбони — отбеляза Джо.
	— Тишина! — изкрещя Сабах.
	Джин вдигна ръка, за да покаже, че няма проблем.
	— Този ден беше много интересен — започна той, — повече за вас, отколкото за мен.
	Английският му беше добър, с лек акцент, но си личеше, че е учил в чужбина, вероятно във Великобритания.
	— Ще стане още по-интересно, когато не се появим на уреченото място — каза Кърт. — Много хора те следят внимателно, Джин. Ако ни убиеш, ще засилиш интереса им още повече.
	— Значи сте се примирили със съдбата си?
	— Освен ако не си дошъл да ни освободиш — вметна Кърт.
	— Не ви ли е страх да умрете?
	— Умирането не е в списъка ни със задачи за днес. Но заедно с това не се заблуждаваме за сериозността на ситуацията. Въпросът е, дали ти не се заблуждаваш?
	Джин ги изгледа озадачен. Кърт го прие за добър знак. Въпреки че нямаше представа докъде ще стигне с това, всичко, което можеше да разклати нервите на техния домакин, щеше да им бъде от полза.
	— Аз не си играя игрички, както казвате вие — отвърна студено Джин.
	— Напротив! — рече Кърт. — Създаваш играчки в мазето си и ги взривяваш. Дори не осъзнаваш колко бързо ще свърши тази твоя игра. НАМПД е по петите ти. Това означава, че ЦРУ, Интерпол и Мосад също скоро ще те погнат.
	Особено ако не се появим живи и здрави. Убий ни и няма да имаш къде да избягаш.
	— Какво ви кара да мислите, че ние бягаме, господин Остин?
	— Ако не го правите, ви съветвам да започнете да бягате колкото се може по-бързо. Притиснати сте от всички страни. Нападението над катамарана доказа, че сте отчаяни, а престрелката тази вечер и двамата мъже, които убихте, показват, че сте уязвими.
	Дълбок, буботещ смях се надигна в Джин.
	— Бих казал, че вие сте много по-уязвими от мен.
	— А аз бих казал, че можем да ти предложим начин да се измъкнеш.
	Джо погледна изумено Кърт.
	Кърт се хващаше за сламки и измисляше историята в движение. Това беше единствената карта, която му беше останала. Трябваше да посее поне малко семенце на съмнение в ума на Джин, за да го накара да повярва, колкото и безумно да звучи, че Кърт, Джо и НАМПД могат да помогнат на Джин да избегне надвисналата над него опасност.
	Джин се приближи до Кърт.
	— Нито искам, нито се нуждаят от това, което се опитвате да ми предложите, господин Остин — рече хладно Джин. — Дойдох само да ви съобщя, че ще умрете.
	— Не съм изненадан — отвърна Кърт, без да мигне. — Но нека те попитам нещо: защо мислиш, че правителството изпрати нас, вместо цяла ескадрила безпилотни самолети „Хищник“, или изтребители „Стелт“, въоръжени с противобункерни бомби? Тук може да си в безопасност от своите врагове, но не и от американското правителство. Знаеш го. Вече си в списъка. Също като реактора и фабриката за обогатяване на уран, които иранците строят. И не се различаваш от десетките други заплахи, които правителството обезвреди през последните няколко години. Човек като теб вече няма къде да се скрие. Но притежаваш нещо, което всички Бинладеновци на този свят нямат. Технология…
	Джин не помръдна. Очевидно размишляваше върху думите на Кърт, но това звучеше твърде хубаво, за да е истина. Сега Остин трябваше да го притисне. Ако успееше да спечели малко време и известна свобода, двамата с Джо щяха да имат някакъв шанс да се измъкнат.
	— Нима очакваш да повярвам на думите ти?
	— Нека ти изясня нещо — продължи Кърт. — Ако зависеше от мен, не бих ти помогнал. Ти си убиец и разбойник. Но аз работя за чичо Сам и правя каквото ми наредят. Заповядаха ми да дойда тук, да проникна в комплекса и да докладвам. После да се свържа с теб чрез трети лица, ако е възможно. Те искат това, което притежаваш.
	— Да ти приличам на глупак? — попита Джин, видимо ядосан.
	— Аз не бих му отговорил — намеси се Джо.
	— Вашето правителство не сключва сделки — продължи Джин.
	— Много грешиш — заяви Кърт. — Ние сключваме сделки вече двеста години. Да си чувал за Вернер фон Браун? Той е нацист, германски учен, създал ракети, убили хиляди. Ние го взехме под крилото си след войната, защото се нуждаехме от неговите знания. Виктор Беленко беше руски пилот, който ни достави „Миг-25“. Ние привличаме бейзболни играчи, балетисти, компютърни програмисти, всеки, който може да ни предложи нещо. Може да не е честно за бедните фермери и селяни, които искат да емигрират, но за теб е добре.
	Осигурява ти път за измъкване.
	— Достатъчно! — сряза го Джин и се обърна.
	— Твоята страна се разпада — не се предаваше Кърт. — Дори твоята власт и пари не ще могат да те предпазят, ако настане анархия. И предполагам, че имаш и други проблеми с външния свят, иначе нямаше да се налага да убиваш гостите си и да се криеш тук долу. Аз ти предлагам път за бягство. Освободи ни и ни позволи да докладваме за видяното. После моето правителство ще се свърже с теб.
	Джин дори не се замисли върху предложението, въпреки добре изиграната от Кърт лъжа. Той се обърна и се усмихна.
	— Много скоро хора от вашето правителство, както и много други, ще ме молят да се свържа с тях. А вашите избелели кости в пясъка няма да имат никакво значение.
	Джин махна на пазачите.
	— Дайте им един хубав урок, а после ги отведете до кладенеца. Ще се срещнем там.
	Джин излезе, последван от Сабах, а четиримата мъже, които останаха, се приближиха към Кърт и Джо.
	Първо ги удариха няколко пъти, за да ги омаломощят, а после извадиха телескопични метални палки. Ударите бяха силни, но Кърт бе преживявал и по-лоши неща и знаеше как да се извърти, за да намали пораженията от ударите.
	Джо направи същото. Той приклякваше и се движеше като боксьор.
	Едната палка уцели Кърт над окото, разкъса кожата и остави дълбока, кървава рана. Той се престори, че е замаян от удара и увисна на белезниците. Мъжете около него сякаш загубиха ентусиазъм. Някой го ритна вяло по гърба и мъжете се засмяха.
	Един от тях каза нещо на арабски. Изправиха Кърт на крака. После му свалиха белезниците и го поведоха. През клепачите си, които умишлено държеше полузатворени, Остин видя, че водят Джо точно до него.
	Вече бяха излезли от горещия тиган, но въпросът беше къде ще попаднат?
	Първата част от отговора стана ясна щом стигнаха до главния вход на пещерата. Слънчевата светлина проникваше през нея на оранжеви снопове. Беше късен следобед, най-горещата част от деня.
	Охранителите ги изведоха навън, където ги чакаше джип. Един много зловещ на вид мъж им върза ръцете за задната част на машината с около шейсетсантиметрово въже.
	— Това не ми харесва — рече полугласно Джо.
	— Мисля, че ще бъдем влачени за наказание — отвърна Кърт.
	Зловещият мъж се засмя, качи се в джипа и подаде газ. Кърт се опита да измисли начин да се измъкнат. Хрумна му само да се качи в машината, преди да потегли, но външната й част беше гладка и с вързани ръце нямаше как да го направи.
	Двигателят изрева отново. Джо го погледна.
	— Нищо не ми хрумва.
	— Страхотно!
	Джипът се стрелна напред и дръпна Кърт и Джо. Двамата се спънаха и почти паднаха, но успяха да се затичат и да поддържат еднаква скорост с тази на автомобила. За изненада на Кърт, шофьорът не ускори. Той караше на почти минимални обороти и влачеше двамата затворници със скоростта за бърз крос.
	Охранителите зад тях се смееха шумно, докато гледаха как Джо и Кърт се опитват да не изостават от машината.
	Джипът излезе през входа на пещерата и пое по пясъка.
	— Ами сега? — попита Джо. — Хрумна ли ти нещо?
	Кърт тичаше, а краката му потъваха в мекия пясък.
	— Не — отвърна той.
	— Хайде, Кърт! — настоя Джо.
	— Защо ти не измислиш нещо?
	— Ти си умникът в този отбор, а аз красавецът — отвърна Дзавала.
	— Като ти повлачат лицето в пясъка вече няма да си — не му остана длъжен Кърт.
	Джо не отговори. Джипът се заизкачва по един лек хълм. Двамата приятели все по-трудно успяваха да не изостават от машината. Задните гуми на джипа хвърляха пясък в лицата им. Достигнаха върха и се спуснаха от другата страна. Кърт с радост видя равен участък.
	Пустинното слънце гореше, а температурата на въздуха беше трийсет и седем градуса. След около две-три минути тичане в жегата и двамата плувнаха в пот. Телата им не можеха да си позволят да загубят повече вода. Кърт забеляза купчина камъни в далечината. Бяха поне на километър и половина, но изглежда, че се насочваха право натам.
	Джо се спъна в нещо и за малко да падне.
	— Дръж се! — извика му Кърт.
	Дзавала успя да се задържи на крака, а Остин се опита да помисли.
	Ако успеят да стигнат до камъните, може да се опита да вземе един. Беше рисковано да хваща нещо в движение, но двамата с Джо нямаше да издържат да тичат още дълго.
	Внезапно джипът зави на юг, приближи се до няколко паркирани автомобила и спря. Джо и Кърт паднаха на земята.
	Остин легна в пясъка и се опита да си поеме дъх. Той видя Джин и няколко от хората му да стоят до нещо, което приличаше на стар пресъхнал кладенец.
	Джин се приближи. Сигурно беше видял как Кърт оглежда жадно кладенеца.
	— Жаден ли си? — попита той.
	Кърт не отговори.
	Джин се наведе над него.
	— Човек не осъзнава какво е истинска жажда, докато не прекоси пустинята в търсене на малък оазис. Гърлото ти се затваря. Имаш чувството, че очите ти се пържат в главата ти. Тялото не може да се поти, защото в него не е останала и капчица вода. Това е животът на бедуина. Той не би се предал след километър или два в пустинята.
	— Убеден съм, че той би яздил камила, вместо да тича след джип — простърга Кърт с дрезгав глас.
	Джин се обърна към хората си:
	— Нашите гости биха искали да се освежат. Отведете ги при кладенеца.
	Охранителите развързаха Кърт и Джо и ги вдигнаха. После ги забутаха към кладенеца. Щом стигнаха до него, Кърт разбра, че няма да им дадат да пият. Миризма на смърт се носеше от дупката.
	Той се обърна, ритна един от мъжете и му строши коляното. После грабна пистолета му. Джо се задейства почти в същата секунда. Той освободи ръката си и удари мъжа в ляво от себе си.
	Внезапността на нападението изненада охранителите. Кърт и Джо цял ден не бяха яли и пили. Бяха бити и влачени из пустинята. Само няколко минути преди това изглеждаха полумъртви.
	Четирима от хората на Джин се спуснаха да помогнат на другарите си, но американците се биеха като истински вихрушки. Те от време на време получаваха по някой удар, но отговаряха с юмрук в лицето, ритник в коляното или лакът в корема.
	Един от мъжете се опита да събори Кърт, но той отскочи, спъна го и го запрати към друг охранител. Двамата се строполиха на пясъка и Остин скочи на крака. Той видя пистолет на земята и се впусна към него. Но подобно на футболист, който се опитва да отбележи тъчдаун, беше незабавно покрит от трима от хората на Джин, които също искаха да стигнат до оръжието.
	Дочу се изстрел и един от охранителите простена от болка. Пръстите на едната му ръка липсваха. Но преди Кърт да успее да стреля отново, получи силен удар в тила и някой му изтръгна пистолета.
	Джо също беше обезвреден.
	— Вдигнете ги! — нареди Джин. — Хвърлете ги вътре!
	Кърт се бореше с всички сили, но хората на Джин го държаха за ръцете и краката. Те го понесоха към кладенеца.
	Джо не беше в по-добро положение. Един охранител го държеше през кръста и го буташе напред към ръба на кладенеца.
	Кърт успя да освободи единия си крак и ритна един от мъжете в лицето. Човекът залитна, спъна се в ниската кирпичена стена и падна с главата надолу в кладенеца. Викът му прозвуча за секунда и после внезапно спря.
	Групата, която държеше Кърт, се заклати като трикрака маса и го понесе към дупката.
	Докато го пускаха, Кърт се изви, видя ниската стена и малката желязна рамка, подаваща се от нея. Той протегна ръце, хвана се за нея и се задържа.
	Секунда по късно и Джо полетя в кладенеца. Той се хвана за краката на Кърт, вероятно инстинктивно.
	Допълнителната тежест дръпна Кърт надолу. Единственото, което ги делеше от смъртта, бяха пръстите на Остин, захванати за палещо горещата тръба.
	Една сянка скри залязващото слънце.
	Джин държеше палка в ръката си. Той замахна към пръстите на Кърт, но преди да успее да ги улучи, Остин се пусна.
	Двамата с Джо полетяха надолу. Падаха около шест метра, удариха се в купчина натрупан пясък и се плъзнаха още три метра до дъното.
	Ударът разтърси Кърт, но купчината пясък и няколкото разлагащи се тела омекотиха падането и поеха част от силата му. Той се строполи в странна поза с лице към земята.
	Замаян, но в съзнание, Кърт се насили да отвори очи. Джо лежеше на трийсетина сантиметра от него, опрян до стената като парцалена кукла, захвърлена в ъгъла. Не се помръдваше.
	Звук, идващ отгоре, прикова вниманието на Кърт. Той не посмя да погледне, но с ъгълчето на окото си забеляза как Джин се надвесва над ръба на кладенеца. Чуха се изстрели и наоколо полетяха парчета скала и пръст. Нещо остро се вряза в крака на Остин, а куршум, или парче скала, мина на сантиметри от лицето му и вдигна облак прах.
	Кърт не помръдна. Той не потрепваше, дори не дишаше.
	Отгоре се чуваха викове и неясни думи на арабски. Светлина от фенерче освети дъното на кладенеца. Лъчът танцуваше наоколо почти хипнотично. Кърт не помръдна.
	Искаше да го приемат за още едно мъртво тяло на дъното на кладенеца.
	Дочуха се още думи. Светлината угасна и лицата се скриха.
	Минута по-късно в дупката отекна шума от автомобилни двигатели. Кърт продължи да се ослушва докато колите не се отдалечиха и не настана тишина. Явно Джин и хората му бяха решили, че Кърт и Джо са мъртви.
	Грешаха. Е, поне засега, защото ако не се измъкнеха от кладенеца, беше само е въпрос на време да се окажат прави.


	Глава 26

	Гамей влезе в импровизираната лаборатория, за да види какво прави Марчети. Завари го надвесен над някакъв експеримент с нагревателна лампа, няколко температурни датчика и висока, тясна стъкленица, пълна с вода. В горната част водата изглеждаше мътна.
	— Права ли ще съм, ако предположа, че в тази стъкленица има микророботи?
	Марчети се изправи.
	— О, госпожо Траут! — каза той и се хвана за сърцето. — Влязохте безшумно като котка.
	— Съвсем не. Просто сте много задълбочен в работата си.
	— Да — съгласи се Марчети, взе една от пробите и погледна към екрана.
	— Ще ми кажете ли какво е това?
	— Просто се опитвам да разбера нещо — отвърна той. Тонът му подсказваше, че не гори от желание да говори.
	Гамей седна срещу него и го погледна право в очите.
	— Защо мъжете не обичат да споделят предчувствията си? — попита тя. — Толкова ли ви е страх да не сгрешите?
	— Грешал съм един милион пъти — рече Марчети. — Повече ме е страх да не се окажа прав.
	— За какво?
	— Имам предчувствие какво точно се случва тук.
	— Но го пазите в тайна — насърчи го тя. — Като повечето мъже, които познавам, искате доказателство, преди да заговорите. Или поне достатъчно количество подкрепящи данни. — Тя махна с ръка над масата. — Всичко това ми прилича на опит да си ги осигурите.
	— Имате изумителна интуиция, госпожо Траут — каза Марчети. — Обзалагам се, че Пол не може да скрие нищо от вас.
	— Той знае, че е по-добре да не опитва.
	— Мъдър човек — усмихна се Елууд стеснително. — Права сте, разбира се. Имам предчувствие, че микророботите са отговорни за температурните аномалии. Бях чул за план да се спре глобалното затопляне. Той включваше изстрелването на десетки ракети, които да разпръснат милиони отражателни дискове в орбита около планетата, или пък само около полюсите. Не си спомням точно. Тези дискове трябваше да отразят малка част от слънчевата светлина обратно в космоса. Смяташе се, че това ще обърне ефекта на затоплянето.
	Тя си спомни, че е чувала нещо подобно.
	— Очевидно има много сериозни проблеми, свързани с тази идея — продължи Марчети, — но тя ме заинтригува. Чудех се дали би проработила.
	— Имало е прецеденти — каза Гамей. — След мощни вулканични изригвания пепелта в атмосферата е постигала ефекта, който се цели с дисковете, за които говорите. Смятало се е, че гладът през шести век се е дължал на пепел, спряла слънчевата светлина. Това променило климата и реколтата била значително по-малка. А пък 1815 г. е наричана „годината без лято“, защото средната температура била изненадващо ниска. Изригването на вулкана Тамбора в Индонезия е главният заподозрян за случилото се.
	— Имам усещането, че тук се използва подобен принцип — каза Марчети. — Само че не в атмосферата, а в морето.
	Той посочи към масата с уредите.
	— Опитах да пресъздам цикъл на слънчево затопляне и изстиване в тази водна проба. Но има един проблем с моята теория. Дори и с мътния слой роботи отгоре, тя се държи като обикновена морска вода.
	— Какво означава това?
	— Микророботите поглъщат част от топлината, но не толкова, колкото е необходимо, за да се охлади водата така, както видяхме да се случва.
	— Колко е разликата?
	— Значителна — отвърна той. — Близо деветдесет процента отклонение. А това е много.
	— Искате да кажете, че от експеримента сте открили…
	— Само десет процента от охлаждането, което регистрирахме в открито море. Да, точно това искам да кажа.
	Гамей се огледа наоколо. Не беше нужно да попита дали е провел опита както трябва, или дали иска да го повтори. Той стоеше тук от часове и преди да стане програмист е бил инженер. Гамей предположи, че Марчети знае какво прави. Освен това, тя забеляза още шест експеримента, приличащи на този пред тях. Предположи, че са контролни.
	— Какво означава това? — попита тя. — И този път си представете, че сте жена и споделете предположенията си.
	— Има две възможности — започна той. — Или нещо друго е отговорно за по-голямата част от охлаждането, или микророботите карат океана да изстива чрез някакъв друг процес, или механизъм, който още не сме открили.
	— Още една причина да продължим да плаваме към тях — отбеляза Гамей.
	— Страхувам се, че да — съгласи се Марчети.
	Преди Гамей да успее да отговори, в лабораторията запищя аларма. Звукът беше силен, пронизителен и придружен от мигащи лампи.
	— Какво става?
	— Пожар — каза Марчети. Той се пресегна към копчето на интеркома и го натисна. — Какво става, началник?
	— Включиха се няколко топлинни датчика — отвърна мъжът като очевидно все още проверяваше какво се случва. — Имаме потвърждение — добави той. — Пожар в машинното отделение.


	Глава 27

	Пол Траут чу алармата и се затича по коридора. Скоро стигна до импровизираната лаборатория. Марчети говореше разпалено по интеркома с главния инженер. Гамей стоеше до него с притеснено изражение на лицето.
	— Пожар — каза тя.
	— Досетих се — отвърна Пол.
	Той надуши пушек и характерната миризма на подпалено дизелово гориво.
	— В машинното ли е?
	Тя кимна.
	Марчети попита по микрофона:
	— Можете ли отново да включите роботите?
	— Не отговарят.
	— Ами аварийната противопожарна система?
	— Също не отговаря.
	Марчети изглеждаше притеснен.
	— Продължавай да опитваш — нареди той и отново натисна копчето на интеркома. — Ще трябва да го гасим сами. Кажи на Костис и Кристатос да ме чакат там, а другите да са в готовност.
	Марчети погледна Пол и Гамей.
	— Някой от вас да има опит в гасенето на пожари?
	— Аз да — отвърна Пол. — Ще дойда с вас.
	Сега беше ред на Гамей да се притесни.
	— Пол, моля те! — рече тя.
	— Всичко ще е наред — успокои я той. — Имам опит в такива ситуации. Ти иди на безопасно място.
	— В контролната зала — каза й Марчети. — Главният инженер е там.
	Гамей кимна.
	— Внимавай! — рече тя на мъжа си.
	Пол се втурна през вратата заедно с Марчети и двамата слязоха по стълбите към главната палуба. Оттам, второ стълбище ги отведе до корпуса, откъдето поеха по коридора към машинното отделение. Димът в задната част на острова стана по-гъст.
	— Това е противопожарният отсек — обясни Марчети и се насочи към помещение с няколко високи врати.
	Намираха се на петнайсетина метра от машинното. От миризмата на гориво им прилоша, а топлината от пожара ставаше все по-силна.
	Марчети отвори един панел с надпис „пожар“. Вътре бяха закачени яркожълти костюми, изработени от „Номекс“, и украсени с оранжеви отражателни ленти. На рафт над всеки от костюмите стояха кислородни бутилки и маски. Всеки ВДА, или въздушен дихателен апарат, включваше устойчива на огън и топлина маска, както и регулатор, комуникационна система и малък дисплей. Имаше и специален колан, на който висяха фенерче и други инструменти, заедно с цилиндри с въздух и който се закачваше на гърбовете на мъжете.
	Марчети грабна един от костюмите. Пол го последва. Докато ги обличаха, пристигнаха Костис и Кристатос.
	Двамата мъже също се приготвиха.
	След като си нагласи маската, Пол отвори клапана на регулатора. После вдигна палец във въздуха. Кислородът течеше.
	Марчети се пресегна и натисна едно копче в страничната част на маската на Пол. Той дочу статичен шум и след малко гласът на Марчети прозвуча през вградените слушалки.
	— Чуваш ли ме?
	— Силно и ясно — отвърна Пол.
	— Чудесно! Респираторите са оборудвани с радиостанции.
	Пол беше готов. И двамата мъже от екипажа също приключваха с обличането на костюмите. Марчети се приближи до маркуча, закачен за стената и го разви.
	Пол му помогна и двамата тръгнаха напред.
	Щом наближиха отворената херметическа врата към машинното отделение, Пол попита:
	— Какъв е планът?
	— Докато главният инженер се опитва да задейства роботите, ние ще направим всичко по силите си, за да спрем пожара.
	— Защо просто не го запечатаме?
	— Един от хората ми е вътре — отвърна Марчети.
	Пол огледа горящото помещение. Не можеше да си представи, че някой ще оцелее в тези пламъци, но ако имаше дори и минимален шанс, бяха длъжни да опитат да го намерят.
	— Къде би могъл да се скрие от пожара?
	— Има малък кабинет в задната част на машинното. Нещо като контролна зала. Ако е бил там, когато се е разразил пожарът, може и да е жив.
	Вече бяха развили два маркуча. Единият държаха Пол и Марчети, а другият Костис и Кристатос.
	— Пуснете водата! — нареди Марчети.
	Един от хората му завъртя крана и маркучите оживяха от напора на водата. Марчети отвори накрайника и струята излетя напред. Въпреки че той държеше здраво, Пол усети, че се бори с маркуча.
	Той затегна хватката и стегна коленете си, за да се избута напред. Двамата с Марчети влязоха в машинното отделение.
	Щом преминаваха през херметическата врата, на Пол му се стори, че прекрачват прага на ада. Обгърна го черен дим, толкова гъст и задушлив, че на моменти виждаше само лампичката на своя респиратор. Горещи вълни сякаш го опичаха през костюма, а очите му сълзяха от дима, прокрадващ се под маската. От време на време оранжеви огнени кълба осветяваха помещението. Те изригваха отгоре, отдолу и около мъжете, като дори преминаваха над главите им подобно на танцуващи демони. Няколко слаби експлозии разтресоха задната част на помещението.
	Марчети пръскаше с водата наляво и надясно и нагласяше струйника, за да разшири струята. Неговите хора работеха уверено с втория маркуч. С помощта на двете мощни водни струи, мъжете успяха да овладеят пламъците, но добавиха вълни от свръхнагрята пара към и без това врящото помещение.
	— Виждаш ли източника? — попита Марчети.
	— Не — отвърна Пол, като се опитваше да види нещо през дима.
	— В такъв случай ще трябва да продължим напред.
	До този момент Пол възприемаше Марчети като слаб човек, който говори прекалено много, но сега се възхити от куража, с който се опитваше да спаси острова си и се бореше за живота на един от хората си.
	— Насам! — извика мъжът, който насочваше струята на другия маркуч.
	Пол се обърна и видя как се борят с пламъците и разчистват път за него и Марчети. Пол събра кураж и продължи да следва Марчети. Двамата преминаха през сърцето на пожара. Той имаше чувството, че стои върху разтопена лава.
	Отляво изригна ново огнено кълбо и вълната събори Марчети на пода.
	Пол му помогна да се изправи.
	— Това не ми харесва! — провикна се той. — Трябва да се върнем!
	— Казах ти, че един от хората ми е там долу!
	Още една слаба експлозия ги разтърси и се надигна ново огнено кълбо, но двамата го отблъснаха с водата от маркуча.
	Машинното отделение беше с височината на три етажа, четири пъти по-дълго и пълно с тръби, маркучи и висящи пътеки. На места пламъците достигаха тавана и всичко беше изпълнено с дим. Ако не губеха битката, то поне постигнаха равновесие.
	— Трябва да наводним помещението — каза Пол. — Това е единственият начин.
	— Опитахме се — отвърна Марчети. — Противопожарната система не реагира. Трябваше да се включи при седемдесет и девет градуса, но не го направи. Пробвахме да я задействаме от мостика, но отново нищо.
	— Трябва да има друг начин — каза Пол. — Вероятно тук долу е поставен ръчен превключвател.
	Марчети се огледа наоколо.
	— Има четири — каза той. — Най-близкият би трябвало да е натам. До генератора.
	— Трябва да го задействаме.
	Елууд се поколеба.
	— Щом го направим, вратите ще се затворят автоматично — обясни той. — Който и да го задейства, ще бъде хванат в капан.
	— За колко време?
	— Докато пожарът угасне и температурата спадне.
	— Тогава да не губим време.
	Марчети погледна надолу към огънатата пътека, която водеше до може би незасегнатия от пожара кабинет. Тя беше усукана, сякаш беше попаднала в центъра на експлозия. Отвсякъде ги заобикаляха пламъци, пушек и вряща вода, капеща от тавана — нямаше начин да преминат през всичко това.
	— Добре! — съгласи се Марчети и се обърна към задната стена на помещението. — Натам!


	Глава 28

	В контролната зала цареше истински хаос. Двама от хората на Марчети работеха припряно на компютрите и се опитваха да включат роботите или противопожарната система.
	Главният инженер, нисък, но як грък, следеше пожара. Гамей успя да долови разговора по радиостанциите между двата пожарни екипа. Не й се стори много оптимистичен.
	— Много ли е лошо положението? — попита тя.
	Долу не й се струваше пожарът да е толкова заплашителен.
	— Бързо се разрасна — отвърна инженерът. — Цялото машинно отделение гори. Най-вероятно има изтичане на гориво.
	— Разпространил ли се е? — попита Гамей. Страхуваше се Пол да не попадне в капан.
	— Още не — отвърна мъжът.
	Гамей се опита да не мисли върху думите му. В този момент влезе Лейлани. Тя изглеждаше уплашена и объркана.
	— Какво става?
	— Машинното отделение гори — обясни й Гамей. — Един член на екипажа е хванат в капан. А автоматичните системи не работят.
	Лейлани седна. Цялата трепереше. Изглеждаше сякаш ще се разплаче, но в момента на Гамей не й беше до това.
	— Ами ако пожарът се разпространи? — обърна се тя към инженера. — Съпругът ми, Марчети и останалите няма да могат да избягат.
	— Не и ако успеят да го потушат — отвърна той.
	— Трябва да изпратите още хора долу — намеси се внезапно Лейлани.
	Гамей и мъжът я погледнаха.
	— Ако роботите не работят, трябва да изпратите още хора — повтори тя.
	— Тя е права — съгласи се Гамей, изненадана от внезапната й твърдост.
	— Опитваме се да включим роботите — настоя мъжът.
	— Забравете проклетите роботи! — викна Гамей. — Четирима мъже не могат да потушат този пожар.
	— Екипажът ни се състои само от двайсет души — отвърна главният инженер.
	На Гамей винаги и се е струвало, че това е грешка и сега разбра защо.
	— Предлагам да изпратим всички, които са обучени да се борят с пожари — каза тя, — иначе Пол и другите ще трябва да се върнат обратно.
	Мъжът погледна към двамата мъже, работещи на компютрите.
	— Е?
	Те поклатиха глави.
	— Кодът е затворен. Всеки път щом се опитаме да пробием през външната част на програмата, тя се занулява и трябва да започнем отначало.
	Гамей не разбра какво означава това, но й стана ясно, че няма много смисъл да продължават.
	Главният инженер въздъхна.
	— Роботите са неизползваеми — рече той, признавайки очевидното. После се обърна към мъжете: — Вървете! Ще наредя на другите да ви чакат в машинното.
	Двамата станаха от компютрите и се насочиха към вратата.
	— Благодаря ви — каза Гамей. Зарадва се, че Пол ще получи помощ.
	По радиото прозвуча гласа на Марчети:
	— Някакъв успех, началник?
	— Не — отвърна главният инженер по микрофона. — Нямаме достъп. Изпращам ви подкрепление.
	— Разбрано! — отвърна Марчети.
	— Ще заобиколим системата.
	— Какво означава това? — попита Гамей.
	— Ще напълнят машинното отделение с халон — обясни мъжът. — Той ще потуши огъня.
	— Какви са неговите недостатъци?
	— Халонът е токсичен. И за да има ефект, помещението трябва да е затворено. След като го задействат, вратите ще се затворят автоматично. Всички в машинното ще бъдат в капан, докато датчиците не решат, че огънят е потушен и температурата в помещението е спаднала под точката на възпламеняване.
	На Гамей й прилоша. Тя разбра какво означава това.
	— Не мисля, че ще има проблем — каза мъжът. — След като отделението бъде изпълнено, огънят би трябвало да загасне за трийсет секунди. В момента, температурата там е 123 градуса. По мои изчисления времето, необходимо за охлаждане, е около десет минути… Стига всичко да мине по план.
	Десет минути, в които Пол трябва да стои зад заключена врата в истинска пещ. Гамей едва понасяше тази мисъл. Но нещо друго й се стори по-лошо.
	— Ако всичко мине по план — повтори тя. — Като гледам как се развиват нещата, това е ужасно смело предположение.
	Ами ако вратите не се затворят? Или по-лошо, ако не се отворят?
	Мъжът не каза нищо, но от начина, по който се размърда в стола си, тя разбра, че вече си го бе помислил.


	През това време в машинното отделение Пол и Марчети бяха стигнали почти до задната стена. Стори им се, че им отне цяла вечност да прекосят огромното помещение. В един от участъците пътят им беше препречен от отломки и горящо гориво. В друг ги спря гореща пара от разкъсан водопровод.
	Хората на Елууд се бореха с пламъците зад гърбовете им, за да не може пътят им назад да бъде отрязан. Пол и Марчети напредваха метър по метър и отблъскваха огъня в движение. Накрая видяха възможност да преминат.
	— Задръж фронта! — обърна се Марчети към Пол. — Отблъсквай пламъците докато премина. Щом стигна от другата страна, ще ти дам сигнал.
	Пол мина отпред и грабна струйника.
	— Добре, върви!
	Марчети пусна маркуча и Пол напрегна мускули, за да задържи струята върху целта. Той пръскаше пламъците отляво и после отдясно, като нарочно мокреше и Марчети.
	Той гледаше как Елууд премина през първите пламъци и продължава напред, но внезапно беше скрит от страничен взрив от огън и дим. Пол насочи маркуча към мястото и потуши пламъците, но все още не можеше да види нищо.
	— Марчети?
	Отговор не последва.
	— Марчети?!
	Димът беше толкова гъст, че Пол не различаваше почти нищо. Той се потеше в противопожарния костюм, а очите му щипеха от изпаренията и солта от собствената му пот. Пол продължи да пръска пътеката напред и назад със струята вода, докато не видя слаба светлина в мрака. Беше ниско долу, близо до пода. Лампата на Елууд.
	— Марчети е в беда! — извика Пол. — Отивам да му помогна.
	Той затвори струйника, хвърли маркуча и се затича напред.
	Двамата мъже заеха мястото му и започнаха да го поливат докато бяга.
	Пол премина през огнената пещ и достигна Марчети. Качулката му беше почерняла, а маската наполовина свалена. Изглежда се беше ударил в една стърчаща греда. Пол нагласи маската върху лицето на Елууд, който се закашля и се съвзе.
	— Помогни ми да се изправя — каза Марчети.
	Експлозия разтресе машинното отделение и върху двамата мъже заваляха отломки. Марчети се изправи на крака с помощта на Пол, но веднага се свлече на колена и протегна ръка.
	— Не мога да пазя равновесие — изрече с мъка той.
	Пол му помогна да се изправи и го задържа. Двамата се заклатушкаха напред като в състезание за бягане на три крака.
	Скоро стигнаха стената, където беше таблото на ръчното управление.
	— Успяхме! — извика Пол в микрофона. — Изчезвайте! Ние ще пуснем халона.
	Той дръпна предпазителя и хвана дръжката. Стори му се, че мина цяла вечност, преди да чуе доклада на един от мъжете:
	— Излязохме през вратата!
	— Сега! — каза Марчети.
	Пол дръпна ръчката надолу.
	От осемдесет точки в помещението с невероятна скорост започна да се излива халон 1301.
	Той съскаше от дюзите и течеше във всички посоки. Химикалът бързо изпълни машинното и потуши пожара. На отделни места подскачаха и премигваха пламъци, в отчаян опит да оцелеят. Но изведнъж, сякаш с магия, всички угаснаха едновременно.
	Последва поразителна тишина.
	На Пол тя му се стори нереална. Бушуващите пламъци и експлозиите бяха изчезнали. Остана да витае само гъстият дим, придружен от съскането на халоновите дюзи, звукът от капеща вода и скърцането на свръхнагорещен метал.
	Отсъствието на пламъци изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и нито Пол, нито Марчети посмяха да помръднат от страх да не развалят магията. Накрая Елууд се обърна към Пол. По лицето му се появи усмивка, въпреки че едвам се виждаше през зацапаната и покрита със сажди маска.
	— Много добра работа, господин Траут! Много добра!
	Пол също се усмихна. Изпитваше гордост и облекчение. Изведнъж се дочу остро електронно писукане, придружено от светлина в задната част на дихателния апарат на Марчети.
	След няколко секунди започна да мига и писука и този на Пол. Двете аларми се сляха в досадна какофония.
	— Какво става? — попита Пол.
	— Спасителни маяци — отвърна Марчети.
	— Защо се включват сега?
	Елууд изглеждаше отчаян.
	— Защото — каза той, — кислородът ни свършва.


	Глава 29

	Кърт Остин продължаваше да лежи в неудобното положение, в което падна. Не помръдна дори след като автомобилите потеглиха и шумът от двигателите им заглъхна в далечината. Остана да се чува само жуженето на лутащите се в полумрака мухи. Кърт се стараеше да не трепне, дори когато някоя от тях решеше да се разходи по лицето му. Не беше сигурен дали някой не наднича през отвора на кладенеца. Накрая реши, че вече е безопасно и би могъл да опита да се раздвижи.
	Погледна крадешком към отвора високо горе, плъзна ръка покрай тялото си, обърна се бавно и внимателно се надигна. Седна и лекичко се примъкна назад, докато долепи гръб до стената. Всяко движение му причиняваше ужасна болка. Щом опря гръб в грапавата стена, реши да си почине за малко.
	Кърт огледа краката си. Нещо го удари по време на стрелбата, но не видя огнестрелна рана. Най-вероятно рикоширал куршум беше откъснал парче от стената. Рамото го болеше ужасно, но въпреки това можеше да движи ръката си нормално.
	Остин се пресегна и побутна лекичко Джо.
	Джо едва-едва отвори очи като човек, който се събужда от дълбок сън. Той помръдна леко и простена. Изглеждаше объркан.
	— Къде сме? — попита той.
	— Не помниш ли?
	— Последното нещо, което си спомням, е как ни влачи един джип — отвърна той.
	— Това беше апогеят на нашето пътешествие — усмихна се Кърт и погледна нагоре. — Съвсем буквално при това.
	Джо се опита да стане, но не успя.
	— Мъртви ли сме? — попита той. — Ако не сме, никога не съм се чувствал по-зле.
	Кърт поклати глава.
	— Определено сме живи, поне засега. Намираме сме на дъното на кладенец без въже, стълба или друг начин да излезем.
	— Това е добре — каза Джо. — За секунда си помислих, че сме в беда.
	Кърт огледа другите тела в пясъка. Две от тях изглежда бяха тук отдавна. Идващата от тях миризма беше противна. Третият беше този, когото Остин бутна в кладенеца малко преди да метнат и него. На челото на мъжа зееше голяма рана. Вратът му беше огънат под странен ъгъл. Кърт не очакваше, че двамата с Джо ще оцелеят.
	— Предполагам, че купчината пясък и това, че се приземихме на крака, ни спаси. Изглежда, че този си е ударил главата.
	— Освен това паднахме от по-ниско — каза Джо. — Или поне аз. Ами онези двамата?
	— Нямам представа — отвърна Кърт и погледна телата, наполовина покрити с мухи. — Сигурно са ядосали шефа си.
	— Ако някога напуснем НАМПД — каза Джо, — напомни ми да не работя за егоцентрични диктатори, луди или друг вид разбойници. Очевидно е, че не реагират адекватно на оплакванията на служителите си.
	Кърт се засмя и остра болка проряза тялото му.
	— Това боли — каза той и се опита да спре. — Край с шегите.
	Остин погледна отново към тесния отвор високо горе.
	Виждаше се малко кръгче оранжево небе.
	— Трябва да намерим начин да се измъкнем, иначе ще се превърнем в следващото ястие на мухите. Можеш ли да се изправиш?
	Джо протегна крака.
	— Глезенът ми е доста подут — каза той, — но мисля, че ще се оправя.
	Кърт се опря на стената и се изправи. За момент усети замайване, но бързо се съвзе. После помогна на Джо да се изправи.
	Дъното на кладенеца беше широко около метър и половина в диаметър.
	Явно кладенецът бе копан на етапи. Горната му част — приблизително шест метра — беше укрепена с кирпичени тухли. Надолу стените бяха само от пръст.
	— Мислиш ли, че ще можем да се изкачим? — попита Джо.
	Кърт хвана с ръка един издаден камък и го натисна, за да провери издръжливостта му. Камъкът се разтроши в разочароващ водопад от прах и отломки.
	— Не.
	— Да се опитаме да се покатерим с вклиняване? — предложи Джо. — Ще използваме ръцете и краката си, за да се отблъснем нагоре.
	Кърт разпери ръце встрани. Едва успя да докосне двете страни.
	— Няма да можем да се изкачим по този начин.
	Той се огледа. Кладенецът приличаше на склад за ненужни вещи и боклуци. Освен трите тела, наоколо се въргаляха разхвърляни консерви, пластмасови бутилки и дори една тясна автомобилна гума. Белееха се и множество по-дребни кости. Кърт предположи, че са от животни, които са паднали, или пък от нечия вечеря.
	Остин огледа гумата, после стените и накрая мъртъвците.
	— Хрумна ми нещо — рече той.
	Кърт претърси разбойника, когото бутна от ръба и намери нож, пистолет „Лугер“ и малък бинокъл.
	На колана му висеше полупразна манерка. Кърт отпи една глътка, а после я подаде на Джо.
	— За твое здраве!
	Джо изпи останалата течност, а Кърт избута боклуците настрана и изрови старата гума.
	— Подреждаш ли? — попита Джо.
	— Много смешно.
	Остин задържа дъха си, наведе се до мъртъвците и прогони накацалите ги мухи. После развърза въжето, с което бяха вързани един за друг.
	— Това ще ни трябва.
	— Случайно да носят някоя голяма кука?
	— Не — отвърна Остин. — Но така или иначе няма да ни трябва.
	Кърт струпа телата едно върху друго в центъра на кладенеца.
	— Сядай — нареди той на Джо.
	— Върху мъртъвците?
	— Сложих свежия най-отгоре — окуражи го Остин.
	Джо се поколеба.
	— Те са мъртви — каза Кърт. — Какво ти пука?
	Най-накрая Джо седна. Кърт вдигна тясната гума и я постави изправена зад гърба му, сякаш полагаше венец. След това седна с гръб към гумата и Джо.
	— Опри краката си на стената и избутвай.
	Дзавала го направи и Кърт почувства как гумата се притиска към гърба му. Той опря крака на стената от своята страна и също забута. Усети гумата между тях да се свива лекичко. В гърба и краката му имаше достатъчно напрежение, което щеше да им позволи да се вклинят в дупката на кладенеца. Освен това можеше да си сгъне колената с още петнайсет-двайсет сантиметра.
	— Стегни коремните мускули и да видим дали ще можем да го направим — каза той.
	Джо започна да избутва силно с крака. Кърт направи същото. Той усети натиск в долната и горната част от гърба си, където гумата го притискаше. С минимално усилие, двамата се издигнаха над камарата трупове.
	— Може и да се получи — рече Джо.
	— Първо ти, после аз — предложи Кърт. — Крачка по крачка.
	Джо премести крака си, наклони се на една страна и почти падна. Успяха да се закрепят и Кърт натисна силно с левия си крак. Издигнаха се с около двайсет сантиметра. Той бързо премести десния си крак на ново положение.
	Следващото движение на Джо беше по-внимателно и не след дълго двамата вече пълзяха нагоре бавно, но сигурно.
	— Забравих да ти споделя — каза Джо с пъшкане. — Преди да ни се нахвърлят в онази стая, видях карта с разни течения. Беше на Персийския залив, Арабско море и половината от Индийския океан.
	Двамата с Кърт избутаха в синхрон, издигнаха се петнайсетина сантиметра и нагласиха краката си.
	— Забеляза ли нещо необичайно в нея? — попита Кърт с усилие.
	— Нямах… много… време да я разгледам внимателно — отвърна Джо, — но се замислих за нещо.
	Двамата отново се придвижиха нагоре.
	— За какво? — попита Кърт.
	— Ако Джин използва малките си зверчета… да разруши някакъв бент… защо ги открихме… в Индийския океан… на хиляда и шестстотин километра от сушата?
	Кърт позволи на част от мозъка си да обмисли въпроса, но запази концентрацията си върху изкачването.
	— Добър въпрос — каза той. — Язовирите препречват реки… Реките се вливат в морета… Може малките роботчета да са били отнесени случайно в океана.
	Кърт се опита да си спомни кои язовири се намират около Индийския океан или Персийския залив, но не се сети за нито един по-голям.
	Двамата спряха, за да си починат.
	— Във всички случаи — добави Кърт, — трябва да се измъкнем от тук. Каквито и да са целите на онзи ненормалник, те няма да донесат нищо хубаво на никого, освен на него.
	Стигнаха до облицованата с кирпич част на кладенеца. Шегите и смехът спряха, защото изкачването стана по-трудно.
	Кърт почувства как гърбът, коремните мускули и краката му започват да горят. Той стисна зъби и продължи нагоре.
	— Добре ли си? — попита Остин.
	— Да — простена Джо. — Но не бих искал да започвам отначало.
	Кърт погледна надолу. Кракът му се подхлъзна лекичко, но той стегна коляно и заби петата си в стената. Краката му трепереха, а в един от прасците си усети болезнени конвулсии. — Още метър и половина — каза той задъхано. — После ще задействаме… втората част от плана.
	— Ами ако лошите са все още горе? — попита Джо.
	— Не съм чул и звук, откакто колите потеглиха.
	— Ами ако са оставили човек да пази?
	— Нали имаме пистолет.
	Двамата се изкачиха още трийсетина сантиметра и лицето на Кърт се окъпа в лъчите на угасващото слънце.
	На около крачка от върха на кладенеца се дочу странен звук — остро свистене, което отекна в глинените стени.
	— Чу ли това? — попита Джо.
	— Опитвам се да разбера какво е — отвърна Кърт.
	Свистенето се засилваше с всяка изминала секунда и в този миг точно над тях премина огромна сянка. Кърт зърна корема на огромен сиво-бял въздушен апарат. Предкрилките и задкрилките се простираха настрани като пера. Предният колесник с шест гуми се подаваше напред като орлови нокти, търсещи клон, за който да се захванат.
	— Какво е това? — попита Джо.
	— Някакъв самолет — отвърна Кърт.
	Машината прелетя на не повече от шейсет метра над кладенеца и отмина за около секунда-две, но Кърт успя да забележи нещо странно във формата й.
	— Не се сетих, че се намираме в края на пистата — каза Джо. — Не бих искал да се покажа в неподходящия момент и да бъда прегазен от някой „Боинг 747“.
	Кърт потисна смеха, който се надигна в него и се избута по-силно с крака, докато не застана малко под ръба на кладенеца.
	Бедрата и прасците му трепереха от умора, а коремните му мускули горяха от напрежението да притискат гърба му в гумата. Имаше усещането, че е направил сто коремни преси със седемкилограмова медицинска топка, долепена до гърдите.
	Остин извади деветмилиметровия пистолет от джоба си и дръпна предпазителя.
	— Внимателно! — прошепна той.
	Джо нагласи краката си. Кърт го последва и двамата внимателно изминаха последните петнайсет сантиметра. Остин вдигна пистолета и проточи врат над ръба на кладенеца. Не видя пазач наоколо.
	— Чисто е — каза той.
	— От тази страна също. Сега какво?
	Кърт метна пистолета над ръба, извади въжето изпод ризата си и разви част от него.
	После хвана здраво двата края на въжето. С ловко движение на китката Кърт метна въжето. То полетя нагоре и падна над една от тръбите, ограждащи ръба на кладенеца.
	Кърт хвана висящата част и я дръпна надолу.
	Без да мърда много, той прокара двата края на въжето през образувалата се примка и подаде единия на Джо.
	— Хвани го с двете си ръце и се дръж здраво.
	Кърт издърпа своята част от въжето и я уви около ръката си над лакътя, а после два пъти около китката. Джо направи същото.
	— Здраво ли си хванал въжето?
	— Като печеливш лотариен билет — отвърна Дзавала.
	— Добре — каза Кърт, — защото знаеш какво ще се случи щом дадем на клетите ни крака да си починат, нали?
	— Да — отвърна Джо. — Ще боли като всичко друго, свързано с теб.
	— Без болка няма награда — заяви Кърт. — Този път наградата е свободата ни. Готов ли си?
	— Да.
	Кърт напрегна мускулите на ръцете си.
	— Три… две… едно… сега!
	Почти едновременно двамата мъже отпуснаха краката и коремните си мускули и увиснаха на въжето. Въжето се опъна около тръбата. Гумата полетя надолу, а двамата се залюляха и се удариха в стената на крачка от ръба на кладенеца.
	Гумата шумно се приземи на дъното, но Кърт и Джо се държаха здраво за въжето.
	— Трябва да го направим едновременно — каза Кърт, — иначе някой ще падне долу.
	Двамата се закатериха нагоре, докато не успяха да хванат тръбата от металната рамка. Тя беше гореща и изгори дланите им, но въпреки това се задържаха, издърпаха се нагоре и прескочиха ниската стена.
	Кърт се търколи доволно по лице в пясъка. Джо се строполи до него.
	Остин дишаше тежко и усещаше как краката му треперят. Струваше му се, че са били в този кладенец дни наред. Той погледна китката си.
	Часовникът му все още беше при пазача в Мале.
	Кърт вдигна ръка към залязващото слънце.
	— Какво правиш? — попита Джо.
	— Слънчев часовник! — сопна му се Кърт. — Колко е часът?
	— Седем без петнайсет — обяви Джо. — Това трябва да е нов рекорд. Оставени да умрат и върнали се в боя за по-малко от час.
	Докато двамата седяха и се опитваха да си поемат дъх се дочу звук от още един приближаващ се самолет, който очевидно следваше същата траектория като първия.
	Двамата мъже инстинктивно се снишиха и се притиснаха към ниската стена на кладенеца, макар това да не беше необходимо. Реактивен самолет, кацащ със скорост от сто и петдесет възела, изисква пилотът да се концентрира върху зоната за кацане. Шансът вниманието му да бъде привлечено от някакви незначителни обекти на земята беше минимален.
	Но това не важеше за пътниците.
	Самолетът профуча с рев над главите им, но малко по-високо от първия. Кърт забеляза същите странни черти: нестандартен корем, два големи двигателя, разположени високо над фюзелажа близо до опашката и дебели, правоъгълни крила. Приличаше на „DC-9“, „Супер 80“ или „Гълфстрийм G5“ на стероиди и сглобен с грешни указания и много излишни части.
	— Същият модел е — каза Кърт. — Прилича ми на руски.
	— Така е — съгласи се Джо. — Може дори да е един самолет, който е направил кръгче.
	Сиво-бялата машина се спусна още по-ниско над земята, сякаш се подготвяше да кацне и изчезна зад една пясъчна дюна.
	Звукът от двигателите заглъхна за момент и после последва силен рев. Той ехтя в пустинята в продължение на петнайсет секунди, преди да затихне напълно.
	— Прозвуча ли ти като обръщане на тягата?
	— Да — отвърна Джо. — Явно орелът е кацнал.
	— Мисля, че намерихме начин да избягаме — каза Кърт.
	Джо го погледна.
	— На сателитните снимки не се виждаше паркиран самолет — обясни Кърт, — което означава, че този няма да седи цял ден и да се пече под пустинното слънце. Ще остави товара си и ще излети преди изгрев-слънце.
	— Разбира се — каза Джо, — но това тук не е точно Първи терминал на летище „Дълес“. Не можем да отидем до гишето и да си купим билет.
	— Не — отвърна Кърт, — но можем да се промъкнем в тъмнината. Едва ли някой ни очаква.
	— Защото ще сме луди, ако опитаме да направим това, което предлагаш.
	— Не разполагаме с вода — продължи Кърт. — Нито с джипиес. Нямам представа как да открием колата без него. Така че, освен ако не искаш да се скиташ в пустинята с надежда да извадиш късмет, трябва да се върнем в бърлогата на лъва.
	Джо се колебаеше, но скоро се съгласи с плана на приятеля си.
	— Объркваш ме с тези животински метафори — каза той. — Нали беше заешка дупка?
	— Промени се, когато ни заловиха — отвърна Кърт. — Тези типове са много по-страшни от заек.
	— Освен онзи във филма на Монти Пайтън — каза Джо.
	— „Монти Пайтън и Свещеният граал“.
	— Същият.
	— Вярно — каза Кърт и се опита да не се разсмее. Пресъхналото гърло го дращеше неистово, а ребрата още го боляха.
	— Като гледам, нямаме голям избор — каза той. — Можем да избягаме като сър Робин. Или да се промъкнем обратно в базата им, да се скрием в някое ъгълче на един от самолетите и да излетим оттук, преди да сме се превърнали в храна за животните.
	Джо се изкашля.
	— Малко съм жаден.
	— Аз също — каза Кърт.
	Джо пое дълбоко дъх, пресегна се, вдигна пистолета от пясъка и го подаде на Кърт.
	— Водете, сър Рицарю — каза той. — Съмнявам се, че ще открием Свещения граал, но ще се задоволя и с бягство от тук, или поне с добре зареден бар с напитки.


	Глава 30

	Пол седеше до Марчети и се опитваше да събере силите си. Борбата с огъня го беше изтощила. Лютивият дим, противната миризма на гориво и ужасната жега, останали след пламъците, замъгляваха сетивата му. Но дори и с всичко това, основното му притеснение беше свързано с мигащите светлини и пищящи аларми на апаратите им за дишане.
	— Колко време ни остава?
	— Десет минути — отвърна Марчети. — Плюс-минус…
	Един сладък глас прозвуча в слушалките.
	— Пол, чуваш ли ме?
	— Да, Гамей — отвърна той.
	— Какво става?
	— Пожарът е потушен — съобщи Пол. — Халонът си свърши работата. Но кислородът ни свършва. Кога ще можете да отворите вратите?
	— Почакай — каза тя.
	Последваха няколко секунди мълчание и после гласът й прозвуча отново:
	— Главният инженер казва, че сте изсипали достатъчно вода и температурите са сравнително ниски. След около седем минути ще бъдем под опасната температура на запалване.
	— Това е добра новина — каза Пол и помогна на Марчети да се изправи. — Да потърсим твоя човек.
	— Натам — отвърна Елууд и тръгна сковано към задната част на огромното помещение.
	Двамата се запромъкваха през отломките. Половината от машинното отделение беше унищожена от експлозиите. Пол и Марчети се провряха покрай няколко разрушени машини и продължиха напред по металната палуба. От нея се издигаше призрачна пелена от пара, образувана от водата, която използваха при потушаването на пожара. Миризмата на гориво беше навсякъде.
	— Насам — каза Марчети и се приближи до една затворена врата.
	Не беше херметическа, но обгорената й стоманена повърхност изглеждаше здрава. В сърцето на Пол се прокрадна надежда.
	— Проектирана е като убежище — обясни Марчети, — но не бях сигурен, че ще издържи на нещо такова.
	Той хвана заключващия механизъм и веднага го пусна.
	— Горещ ли е? — попита Пол.
	Марчети кимна, събра кураж и опита отново. Простена и дръпна дръжката надолу. Тя не помръдна. Елууд я пусна отново.
	— Сигурно вратата се е раздула от топлината — предположи той.
	— Ще ти помогна — каза Пол.
	Той се приближи, двамата хванаха дръжката и натиснаха с цялата си тежест. Механизмът прещрака. Пол блъсна вратата с рамо и тя се отвори. Той незабавно пусна дръжката. Имаше чувството, че кожата на ръцете му гори през предпазните ръкавици.
	Въздухът от помещението излетя навън и се смеси с парата и дима от машинното отделение. В контролната зала беше тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от фенерите на техните маски и мигащите лампички на дихателните им апарати.
	Пол и Марчети се разделиха. Близо до задната стена Пол забеляза да лежи мъж в работен гащеризон.
	— Насам! — извика той.
	През това време в командния център всички очи бяха вперени в главния екран и мигащото червено число, показващо температурата в машинното отделение. То бавно намаляваше и накрая просветна от червено в жълто.
	— Още малко — каза главният инженер. — Ще включа вратите.
	На Гамей идеята й хареса. Тя погледна часовника си. Бяха минали шест минути, откакто се включиха предупредителните аларми за кислорода на Пол и Марчети. Гамей си помисли, че за пръв път имат достатъчно време, но тя нямаше да се успокои докато съпругът й не излезе от машинното отделение и не я прегърне.
	Инженерът натисна няколко копчета и провери таблото. Това, което видя, го притесни. Той опита отново да задейства системата.
	— Какво става?
	— Вратите не отговарят — каза той. — Изпратих им команда да се подготвят за отваряне, но те остават в заключен режим.
	— Възможно ли е да са се повредили от пожара?
	— Съмнявам се — отвърна мъжът.
	Той още няколко пъти натисна копчетата и после провери нещо друго.
	— От компютъра е… Блокира командата.
	— Защо?
	Гамей видя как Лейлани се изправя.
	— Аз знам защо — каза младата жена. — Отеро е виновен.
	— Той се намира в брига — отвърна мъжът.
	— Марчети ми каза, че той е компютърен гений — каза тя. — Може да го е планирал предварително, в случай, че бъде заловен и иска да създаде неприятности на Марчети. Точно както направи с роботите.
	Главният инженер продължи да се опитва да реши проблема.
	— Определено е от компютъра — каза той. — Всичко друго работи нормално.
	Гамей почувства, че й става лошо. Тя не знаеше как онзи мъж успява да ги измъчва от разстояние.
	— Трябва да слезем долу и да го принудим да изключи това, което е задействал — каза Лейлани. — Ако се наложи, ще опрем пистолет в главата му.
	Умът на Гамей препускаше. Уравновесеността и омразата й към насилието бързо изчезнаха при мисълта, че съпругът й е затворен в изпълнено с отровни изпарения машинно отделение и кислородът му свършва.
	— Гамей — каза Лейлани, — вече загубих близък човек заради тези хора. Не е нужно да се случва и с теб.
	Показанията на температурата върху монитора блеснаха в зелено и часовникът отбеляза седмата минута. На Пол му оставаше кислород за три минути.
	— Добре — отвърна Гамей. — Но никакви оръжия.
	Главният инженер се обърна към един от хората си:
	— Роко, замести ме! Отивам с тях!
	Лейлани хвана дръжката на вратата и я отвори. Гамей я последва. Нямаше представа какво ще прави щом стигне до брига.


	През това време в машинното отделение Пол стигна до изчезналия член на екипажа. Клекна до мъжа и го обърна. Човекът лежеше безжизнен. Пол свали ръкавиците и потърси пулса му. Марчети се приближи.
	— Е?
	Пол задържа ръката си на китката на мъжа, с надежда да улови нещо.
	— Съжалявам!
	— Проклятие! — изруга Марчети. — Всичко е било напразно!
	Пол се чувстваше по същия начин. Но тогава, под мигащата светлина на алармата, забеляза нещо на врата на мъжа. Обърна го настрани и отмести един кафяв кичур.
	— Не е било съвсем напразно — каза Пол и насочи светлината към едно синьо петно в задната част на главата на човека. Опипа гръбначния стълб, но не усети да е скован.
	— Какво има?
	Пол се пресегна и изключи радиостанцията на Марчети. После направи същото и със своята. Елууд изглеждаше объркан.
	Вече никой не ги слушаше и Пол можеше да говори свободно. Той рядко прекрачваше границата и предпочиташе да бъде спокоен и рационален, докато останалите развиваха конспиративни теории и настояваха, че небето пада, но сега не виждаше друга причина за случващото се.
	Пол погледна Марчети в очите и заговори достатъчно високо, за да може да го чуе през маските.
	— Този мъж не е умрял от отровните изпарения или от топлината. Вратът му е счупен.
	— Счупен?
	Пол кимна.
	— Бил е убит, Марчети! На борда има саботьор.
	Елууд изглеждаше объркан.
	— Това е единственото обяснение за пожара и срива в системите и тъй като си тук, с мен, предполагам, че не си ти. Но може да е всеки друг. Някой от екипажа или човек, пътуващ тайно. Той вероятно има скрити връзки с Отеро или Метсън. Предлагам да си остане между нас, докато не разберем кой може да е.
	Марчети погледна към мъртвия човек и пак към Пол. После кимна.
	Пол включи радиото и вдигна мъртвеца. Марчети също включи своето.
	— Тръгваме към главната врата — съобщи той в командната зала.
	На долната палуба Гамей, Лейлани и главният инженер стигнаха до брига. Мъжът отвори вратата на килията и Гамей влезе вътре. Отеро я погледна.
	Навъсените му очи бяха тъмни.
	— Знаем, че си объркал компютърната система — каза тя. — Съпругът ми е затворен в машинното отделение, в което бушуваше пожар. Искаме да отвориш вратите, за да може да излезе.
	— Защо да го правя?
	— Защото, ако загине, това ще бъде убийство, което е много по-лошо от всичко, направено от теб досега.
	Отеро заклати леко глава, сякаш се опитваше да претегли плюсовете и минусите на молбата й.
	— Проклет да си! — изкрещя Гамей, пристъпи напред и му зашлеви шамар. — Има хора, които биха те убили заради това, което стори. Казах им, че не е необходимо, че не е редно!
	Тя грабна от ръцете на главния инженер един лаптоп с включен Wi-Fi и му го подаде.
	Отеро го погледна, но не направи нищо.
	— Казах ти, че няма смисъл — ядоса се Лейлани.
	Инженерът мина пред Лейлани и застана до Гамей.
	— Вие опитахте по вашия начин, сега аз ще опитам по моя.
	Той се надвеси заплашително над Отеро.
	— Ако не отвориш проклетите врати, ще те бия докато си забравиш името!
	Отеро се дръпна леко назад, но на Гамей й се стори, че е по-малко уплашен, отколкото би трябвало да бъде. Главният инженер беше доста едър. Отне й секунда да разбере защо.
	Зад гърбовете им се чу звук от зареждане на пистолет и сърцето на Гамей се скова.
	— Днес никой няма да бъде бит! — заяви Лейлани.
	Гамей се обърна бавно. Лейлани държеше пистолет, съвсем различен от този, който Кърт й беше взел.
	— Благодаря ти, че мина пред мен — каза тя. — Чудех се как ще обезвредя и двамата ви едновременно.


	Пол и Марчети чакаха при главната врата на машинното отделение. Времето изтичаше.
	— Трийсет секунди — каза Елууд. — Плюс-минус…
	Пол се опита да контролира дишането си. Без съмнение беше изхабил доста кислород, докато се бореше с огъня, но се надяваше със спокойствие да спечели поне малко време.
	— Всеки момент — каза високо Марчети.
	Пол се притесни, че от няколко минути не бяха чули нищо от мостика. Последните му вдишвания бяха много трудни. Инстинктите му го подтикваха да свали маската, сякаш го задушаваше. Но той знаеше, че отровните изпарения от пожара бяха по-вредни от застоялия в бутилките въздух. Оставаха им броени секунди.
	— Момчета, там ли сте? — извика Марчети и започна да удря по вратата.
	— Пести си кислорода! — предупреди го Пол.
	— Нещо не е наред — заяви Марчети.
	Той продължи да блъска по вратата с юмрук докато предупредителната лампичка върху страничното табло не светна в жълто. Около тях се дочу шум от въртене на вентилатори и зазвучаха удари от клапани на отдушници, които се отварят.
	— Или може би не — каза Марчети с доволно изражение.
	Димът, парата и изпаренията започнаха да се издигат нагоре. Системата ги засмукваше и скоро индикаторът до вратата светна в зелено.
	Секунда по-късно дръжката на вратата се завъртя и люкът се отвори със съскане. Нагорещеният въздух от помещението се опитваше да излезе навън.
	Моментната радост беше заменена от чувство на поражение. От другата страна на вратата стояха Гамей и няколко души от екипажа, включително главния инженер. Те бяха на колене и с ръце на тила. Зад тях стояха други двама мъже, Отеро, Метсън и Лейлани Тенър. Всички държаха пушки и автомати с къса цев, които приличаха на „узита“.
	— Вече знаем кой е саботьорът — каза Пол. — Ти не си сестрата на Кимо, нали?
	— Името ми е Зарина — отвърна тя. — Изпълнявайте каквото ви кажа и няма да се налага да ви убивам.


	Глава 31

	Кърт отново лежеше по корем в пясъка и във вечерния сумрак се взираше в едно пресъхнало езеро в пустинята. На около осемстотин метра се намираха двата странни самолета, които прелетяха над тях. Имаше и трети, който не бяха видели да каца. И трите машини бяха подредени от дясната страна на нещо, което приличаше на писта.
	От предния джоб на ризата си Кърт извади малкия бинокъл, който взе от мъртвия охранител на Джин на дъното на кладенеца. Остин почисти лещите от пясъка и погледна през него.
	— Беше прав — каза той. — Не е точно летище „Кенеди“. Повече прилича на военната база „Едуардс“ в Калифорния.
	— Използват пресъхнало езеро за писта — отвърна Джо. — Какво за бога правят тук?
	Кърт видя как хората на Джин изскачат от дупки в земята като сърдити мравки и наобиколят трите самолета. Наблизо чакаха и два камиона. От ауспусите им излизаше черен пушек. Три мотокара струпваха значително количество оборудване, а една цистерна излизаше със скоростта на охлюв от тунел в скалата.
	Сравнението на Джо с ферма за мравки изглеждаше все по-точно.
	— Сигурно имат тунели и рампи навсякъде — каза Кърт, докато наблюдаваше как от нищото се показват мъже и после изчезват също толкова бързо.
	— Можеш ли да видиш какво доставят? — попита Джо.
	Кърт забеляза да се отварят големите врати на товарния отсек на единия от самолетите, но отвътре не излезе нищо.
	— Не са тук да доставят отвърна Кърт. — Дошли са да вземат. Пилотите разговарят с някакъв началник.
	— Значи е ден за преместване.
	— Или за настъпление — каза Кърт.
	— Можеш ли да видиш отличителните номера на самолетите? — попита Джо. — Това ще ни помогне.
	Слънцето залязваше и вече притъмняваше, но Кърт насочи бинокъла към най-близкия самолет и присви очи.
	— Опашката е бяла — каза той. — Без никаква маркировка. Но съм убеден, че са руско производство.
	— Можеш ли да познаеш модела?
	— Мисля, че са модифицирани. Предният колесник е с шест гуми като на „Ан-70“, голямата опашна рампа е като на „С-130“ и други военнотранспортни машини, но формата е различна. Приличат ми на…
	Тогава Кърт се сети. Беше виждал подобен самолет преди две лета да потушава пожари в Португалия.
	— Това са модифицирани „Алтаири“-каза той. — „Бериев Б-200“. Наподобяват летящи лодки с реактивни двигатели. Кацат на вода, загребват четири тона от нея, отлитат и я изсипват над пожара.
	Джо изглеждаше озадачен от новината.
	— За какво му е на Джин самолет за гасене на пожари, кацащ на вода? Тук малко неща могат да се подпалят и няма вода за загребване.
	Кърт наблюдаваше как цистерната спира до първия от самолетите и реши, че е разбрал отговора.
	— По този начин изсипват микророботите в морето — каза той.
	— Във водните резервоари са — добави Джо.
	Кърт кимна.
	— В момента една цистерна е закачена за един от самолетите, но освен ако някой не е поставил горивопровода на грешното място, едва ли от нея изтича авиационно гориво.
	— Значи не са решили да бягат от тук — каза Джо. — Ами макетът на бента?
	Кърт подаде бинокъла на Дзавала.
	— Погледни зад онези камиони.
	Джо доближи бинокъла до очите си.
	— Виждам жълти бидони върху палета — каза той.
	— Изглеждат ли ти познати?
	Джо кимна и погледна към самолетите.
	— Не забелязвам да ги качват в самолета. Изглежда, в най-близкия товарят оръжия и амуниции, а наблизо има две лодки „Зодиак“ като тези, които използват морските тюлени.
	— Явно нашите приятели ще ходят на някое малко по-влажно място — каза Кърт. — Това не е никак лоша идея.
	Джо върна бинокъла на Кърт.
	— Виж дали ще можеш да откриеш някоя чешма.
	— Съжалявам, партньоре — отвърна Кърт. — Мисля, че току-що се измъкнахме от единствения водоизточник в района. А и той беше пресъхнал.
	— Също като в мола — каза Джо и се опита да си прочисти гърлото от праха и пясъка, които беше вдишал. Кърт се постара да не мисли за жаждата, която го мъчеше.
	— Питам се — каза Остин, — дали не свързваме грешните точки. Може би макетът на бента, който разбиха, няма нищо общо с диаграмата в онази стая и случващото се в Индийския океан.
	— Две мишени? Кърт кимна.
	— Два вида транспорт. Два различни начина за пренасяне на микророботите. Може да са дали старт на две различни операции.
	— Дали не подценихме нашето откачено приятелче?
	— Възможно е — отвърна Кърт.
	— Какво предлагаш?
	— Първоначалната ми идея бе да излетим от тук със самолет — каза Остин, — но сега явно имаме избор. Какво предпочиташ, камион или самолет?
	— Камион — отвърна Джо.
	— Наистина ли? — учуди се Кърт. — По въздух е по-бързо. А и двамата разбираме от самолети.
	— Не и от тези.
	— Същите са — настоя Кърт.
	Джо сви устни.
	— Някога изчислявал ли си колко неприятности ни докарва безкрайният ти оптимизъм? — попита Джо. — Те НЕ СА същите. А дори и да бяха, къде ще отидеш щом поемеш контрол над самолета? Тук е Близкият изток. Самолетите, които преминават граници без разрешение, не оцеляват дълго. Саудитците, израелците, Седми флот, всички могат да ни свалят, преди да успеем да обясним защо сме нарушили зоната им, забранена за полети.
	Кърт не гореше от желание да признае, но Джо бе прав.
	— Освен това — добави Дзавала, — тези самолети могат да попаднат на по-лошо място от това. Но камионите трябва да се придържат към пътищата и да останат близо до цивилизацията. Няма много места, до които един камион може да стигне от тук. Предлагам да се качим.
	— Отзад ли? — попита Кърт. — С десет милиарда малки хищни машинки?
	Джо взе бинокъла от Кърт и го насочи към бидоните, наредени до няколко покрити ремаркета.
	— От начина, по който хората на Джин се държат на разстояние, мога да предположа, че имат представа какво има в контейнерите. Това е добре за нас. Така няма да се доближават прекалено и шансът да ни открият и хвърлят отново в кладенеца, намалява.
	Кърт не каза нищо.
	— И — добави Джо, вероятно предчувствайки, че победата е близо, — ако ни открият в камионите, ще можем да скочим и да избягаме. Малко е трудно да го направим на девет хиляди метра над земята.
	Кърт не можа да си спомни кога за последно Джо е изказвал толкова убедителен аргумент.
	— Нави ме!
	— Наистина ли?
	— Когато си прав, си прав — каза той, избърса малко прах от униформата си и я оправи. — А в този случай си напълно прав, приятелю.
	Джо върна бинокъла на Кърт. Изглеждаше доволен от себе си. Опита се да си оправи униформата, за да изглежда по-представително.
	— Тръгваме ли?
	Кърт прибра бинокъла в предния джоб на ризата си.
	— Тръгваме!


	Тъмнината се спусна и над пустинята се разстла безлунна нощ. Товаренето и обслужването на руските самолети продължи. Около площадката бяха поставени мощни прожектори, подкрепяни и от светлината на фаровете на няколко джипа и хъмвита.
	Странната подредба помогна на Кърт и Джо да се промъкнат в зоната за товарене. Хората, работещи в осветената част, бяха слепи за случващото се в тъмнината на пустинята.
	Щом стигнаха площадката, двамата извадиха куфиите си и покриха лицата и главите си. Освен че бяха малко по-мръсни и раздърпани, униформите им не се различаваха от тези на мъжете, които товареха.
	— Хвани нещо — прошепна Джо и вдигна малък сандък с оборудване. — Всеки може да изглежда като длъжностно лице, стига да носи нещо и да върви забързано.
	Кърт го последва и двамата излязоха на открито. Никой не им обърна внимание. Внимателно се заоглеждаха наоколо, без да изглеждат подозрително.
	Остин забеляза няколко наредени жълти бидона. Бяха останали само дванайсетина от близо шейсет.
	Той ги посочи и с Джо се упътиха към тях. Докато се приближаваха към бидоните, някой им извика нещо на арабски.
	Кърт се обърна. Брадатият мъж на име Сабах им говореше нещо. Кърт разпозна част от думите. Сабах говореше нещо за мързеливи работници.
	Сабах посочи и отново извика с ръце около устата. Изглежда, имаше предвид един бездействащ мотокар.
	Кърт вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал и се насочи към него.
	— Мисля, че иска да се повозим.
	Джо го последва.
	— Знаеш ли как се кара това нещо?
	— Един-два пъти съм виждал как го правят — отвърна Кърт. — Едва ли е толкова трудно.
	Джо се притесни, но последва Кърт до сиво-оранжевия мотокар. После зачака отстрани. Остин се качи на машината и се опита да разгадае как се управлява.
	Сабах отново извика.
	— Поне запали двигателя — прошепна Джо.
	Кърт намери ключа и го завъртя, а двигателят оживя.
	— Качвай се! — нареди той.
	Джо стъпи на стъпенката на машината и се хвана бързо като пожарникар за стара пожарна.
	Кърт откри педала на съединителя и лоста на предавките. Мотокарът имаше три скорости: бавна, бърза и задна. Остин натисна педала, включи на бавна скорост и даде малко газ.
	Нищо не се случи.
	— Не се движим — прошепна Джо.
	— Да, виждам.
	Кърт отпусна съединителя още малко и натисна повече газта. Двигателят зарева, зъбните колела се завъртяха и голямата машина се впусна напред като учебна кола в ръцете на неопитен курсист.
	— Леко! — викна Джо.
	— Мислех, че това беше леко — отвърна Кърт.
	Сабах махна нетърпеливо и им посочи към купчината жълти бидони, всеки от които стоеше върху собствено дървено пале.
	Кърт насочи машината натам. Пред тях, един друг мотокар вдигаше пале с жълт бидон. Докато пренасяше товара, втори работник го завърза с метално въже. Очевидно никой не искаше да разсипе съдържанието на тези контейнери.
	Мотокарът включи на задна и изчезна. Работникът все още се държеше за предната му част.
	— Това е твоята задача — обясни Кърт.
	— Чудесно! — рече мрачно Джо.
	— По-добре намери кабел.
	Джо откри един закачен за горната предпазна решетка на мотокара, взе го и скочи в движение.
	Дзавала се насочи към жълтите бидони, а Кърт се бореше да овладее голямата машина. Накрая успя да я насочи напред. После хвана ръчката за управление на вилата и опита да я спусне, но вместо това я вдигна. Имаше реална опасност да пробие бидона.
	Кърт натисна спирачката и машината закова на място.
	Той свали вилата и видя Джо. Очите му бяха разширени от ужас. Кърт не го винеше. Щом вилата застана на правилната височина и под нужния ъгъл, Остин внимателно премести мотокара напред и вдигна палето.
	Джо се приближи, върза здраво бидона и даде знак на Кърт, че е готов.
	Кърт върна много внимателно назад и зави. После отново тръгна напред и откри, че с бидона и Джо отпред машината е много по-стабилна.
	Той я приближи до камионите, като следваше първия мотокар.
	Имаше общо пет камиона с ремаркета, покрити с брезент. Изглежда, първият вече беше натоварен и го затваряха. Другите все още чакаха.
	Сабах посочи към последния и Кърт се насочи натам. Той се доближи до задната броня и вдигна вилата. Щом се изравниха с нивото на ремаркето, Джо развърза бидона и го бутна напред. Цялото пале се плъзна върху няколко малки колелца. Той го нареди до другите бидони и го върза. Задачата беше изпълнена и Джо отново се качи на мотокара.
	— Нали осъзнаваш, че това може да се приеме за подпомагане на врага? — каза той, докато Кърт насочваше машината към зоната за товарене.
	— Мисля да пропуснем да го споменем в доклада — отвърна Остин.
	— Добра идея. На всеки може да се случи.
	— Именно — промърмори Кърт. — Щом натоварим последния бидон, ти остани в ремаркето. Аз ще паркирам това нещо и ще се промъкна при теб, без да ме види никой.
	Планът изглеждаше добър и очевидно работеше до момента, в който бяха готови да го задействат.
	Докато чакаха да вземат последния бидон, Джин и няколко от хората му се показаха от тунела.
	Сабах вдигна ръка като пътен полицай и всички дейности спряха. Той отиде да говори с господаря си.
	Кърт загаси двигателя с надеждата да чуе нещо.
	Още една група мъже се приближи до Джин. С тях беше младата жена, за която Кърт предполагаше, че е истинската Лейлани.
	— С нас ли ще я вземеш?
	— Да — отвърна Джин. — Този комплекс вече не е сигурен.
	— Ще се свържа с Чоу — каза Сабах. — Китайците са непредсказуеми, но винаги предпочитат да се показват в добра светлина. Затова изпратиха Мустафа. Чоу ще удвои усилията си и ще събере още средства. Няма да ни създава проблеми докато шумът около този провал не затихне. А това ще е предостатъчно за нас да поемем пълен контрол.
	— Не се притеснявам за китайците — отвърна Джин. — Онзи американец беше прав. Правителството му ще действа агресивно. Те вече не се интересуват от граници. Тук не сме в безопасност.
	— Ще видим — каза Сабах.
	— Трябва ми нов главен щаб — настоя Джин, — който няма да открият. Искам да съм сигурен, че планът ни ще успее, а това не може да бъде направено от тук.
	Той посочи към жената.
	— Дръж я настрани докато приключим с товаренето. После я качи на третия самолет, далеч от мъжете. Не искам да я доближават.
	— Тя трябва да бъде пазена — каза Сабах.
	— Волята й е пречупена — настоя Джин. — Скоро ще прави каквото й наредя, но ако държиш да я пазят, изпрати само двама мъже, не повече. И ги предупреди, Сабах, че ако я докоснат, ще ги завържа за кол и ще ги запаля.
	Сабах кимна. Той взе двама охранители и поведоха Лейлани към един от чакащите самолети. Докато я отвеждаха, Кърт и Джо се спогледаха.
	Остин отново запали двигателя и мълчаливо обърна машината към последния от жълтите бидони. Вече беше натрупал опит и го вдигна умело. Джо върза контейнера и се качи на мотокара.
	— Знам какво си мислиш — каза той.
	— Не се опитвай да ме разубедиш.
	— Нямаше, дори и да можех — отговори Джо. — Трябва ли ти помощ?
	— Не бих отказал — каза Кърт, — но някой трябва да разбере къде отиват тези бидони и да предупреди този, за когото са предназначени.
	По този начин няма да слагаме всички яйца в една кошница.
	Двамата стигнаха до камиона. Кърт хвана дръжката на подемника и започна да издига бидона.
	— Щом стигнеш до цивилизацията се свържи с Дърк. Трябва да съобщим на Пол и Гамей, че при тях има къртица.
	Джо кимна.
	— След като вземеш момичето, излез от гнездото на стършелите. Не отхапвай повече, отколкото можеш да сдъвчеш.
	Бидонът се изравни с нивото на ремаркето и колелцата.
	— Гнездо на стършели? Нали се разбрахме, че това е бърлогата на лъва?
	— Лъвовете не летят — каза Джо. — След като се издигнеш над земята, вече ще е гнездо на стършели.
	— Май схвана идеята.
	Двамата мъже се вгледаха един в друг. Те бяха приятели, които са се спасявали безброй пъти. Раздялата беше против всичките им инстинкти. „Бием се заедно, оцеляваме заедно“, казваха често те. Но в този случай това означаваше да изоставят една млада жена, или да намалят шанса си наполовина да предупредят света и приятелите си за надвисналата опасност. Залозите бяха прекалено големи.
	— Сигурен ли си? — попита Джо.
	— Ти тръгни по земята, а аз ще полетя във въздуха — каза Кърт. — Ще стигна пръв до цивилизацията.
	— Дай ми определение за цивилизация — каза Джо, а после отвърза бидона и го плъзна напред.
	— Някъде, където никой не се опитва да ни убие и можеш да си купиш ледена кока-кола, когато поискаш. Който стигне последен, черпи целия екип вечеря в „Цитронел“.
	Джо кимна. Вероятно се замисли за менюто и атмосферата в този изключителен вашингтонски ресторант.
	— Дадено! — каза той и завърза бидона.
	Кърт го наблюдаваше със смесено чувство на притеснение и облекчение. Камионите не бяха създадени за дълго пътуване из пустинята и трябваше да следват пътищата. Но дори и в страна като Йемен, пътищата със сигурност водеха до някакъв район с цивилизация. С малко късмет, преди изгрев-слънце Джо щеше да си утолява жаждата и да разговаря по телефона с НАМПД.
	Кърт знаеше, че неговите перспективи са далеч по-несигурни.
	Джо грабна брезента, който трябваше да покрие задната част на ремаркето и после погледна към Кърт.
	— Vaya con Dios*, приятелю.
	[* Бог с теб! (исп.). — Б.пр.]
	— И с теб! — отвърна Кърт.
	Брезентът се спусна, Джо изчезна, а Остин включи мотокара на задна скорост. После го насочи към площадката за товарене, без да поглежда назад.
	Сега трябваше само да разбере на кой самолет е Лейлани и да се промъкне на борда, без да го разкрият.


	Глава 32

	Джо Дзавала се сви в най-предната част на ремаркето между жълтите бидони и стената. Никой не го забеляза. Като изключим беглия поглед от задната част, за да преброят бидоните, хората на Джин не си направиха труда да проверят щателно. Нито един от контейнерите не липсваше и те завързаха здраво брезента. Вратите отпред се отвориха и затвориха с трясък, а огромният камион включи на скорост. Не след дълго вече пътуваха из пустинята.
	Джо поглеждаше навън на равни интервали. Виждаше само мрак, пясък и останалите камиони от конвоя. Чудеше се накъде отиват.
	След около час колоната забави.
	— Надявам се, че спираме на някое място за почивка — промърмори Джо.
	Той надникна под брезента, но не видя знак да са в цивилизация. Не след дълго камионът спря, но двигателят продължи да работи.
	Джо се почуди дали да се опита да избяга. Не беше мислил за възможността да скочи от камиона, докато прекосяваха пустинята, защото нямаше представа къде се намират и без вода не би било разумно да тръгне отново пеш.
	Дзавала се замисли дали да не пробва сега, но се появи проблем. Незнайно как камионът се беше озовал най-отпред. Останалите стояха зад него с включени фарове, пронизващи мрака. Ако се опита да избяга сега, щеше да е като да прескочи стената на затвор посред бял ден. Трябваше да изчака и да се надява да се появи по-добра възможност.
	В тъмнината се дочуха викове. Шофьорът включи на скорост и камионът се наклони. Беше преминал през нещо като бордюр и ремаркето се усука докато колелата му преодоляваха препятствието. Жълтите бидони се разтресоха. Джо подпря най-близкия, за да не падне.
	— По-леко върху легналите полицаи — прошепна той.
	После предницата на камиона се наклони надолу сякаш се спускаше по рампа. Бидоните опънаха въжетата до скъсване и се плъзнаха към Джо. Притеснението му нарасна.
	След около петнайсет метра камионът се изравни и после продължи напред по доста по-равен терен. Скоро спря отново. Шофьорът и спътникът му слязоха и затвориха с трясък вратите след себе си. Светлините от фаровете на втория камион се приближиха и проникнаха през дупките в брезента.
	Джо се заслуша в шума на двигателя и виковете наоколо — имаше ехо. А и настилката беше станала по-гладка. Да не говорим, че шофьорът за пръв път гасеше двигателя откакто бяха тръгнали.
	„Аз съм в склад!“
	Това означаваше цивилизация — компютри, телефони и течаща вода. Може би дори машина за кока-кола в залата за почивка. По лицето на Джо се прокрадна усмивка.
	Щом светлините на следващия камион се приближиха и после изгаснаха, той вече беше сигурен. Трябваше само да изчака докато всички камиони паркират за през нощта и после можеше да се измъкне незабелязано.
	Миризмата на дизелово гориво стана по-наситена заради маневрите, които тежките машини правеха в очевидно тясното пространство. Най-после изгасна и последният двигател. Джо чу как някой говори.
	— Хайде — прошепна той, — всички вън! Време е за бира!
	Гласовете продължиха да отекват още известно време в тъмнината, но постепенно се отдалечиха. Дочу се звук от затваряне на тежка врата. Последва тишина. Джо най-вероятно беше сам.
	Той изчака още малко, за да е напълно сигурен. След няколко минути реши, че вече е безопасно да излезе. Ако имаше пазачи, вероятно бяха разпределени така, че да пазят някой да не влезе в склада, а не да излезе.
	Джо се промуши покрай бидоните и се насочи към края на ремаркето.
	„Кърт трябваше да дойде с мен“, помисли си той. След няколко минути щеше да набира номера НАМПД. Подробното описание на самолетите „Б-200“ щеше да бъде предадено на военните, сателитът щеше да разпознае летящите машини и специалните части щяха да бъдат вдигнати на крак. Лейлани Тенър имаше много по-голям шанс да бъде спасена от тях, отколкото от Кърт и деветмилиметровия пистолет, който взе от охранителя.
	Така Джо щеше да помогне и на двама им. Той беше доволен, че ще има този шанс и се наслаждаваше на мисълта, че Кърт ще плати сметката в „Цитронел“, след като признае, че Дзавала го е спасил.
	Джо стигна до задната част на ремаркето и вдигна лекичко брезента. В склада беше тъмно като в рог. Можеше да види само предницата на другия камион, долепена за задната броня на неговия.
	„Майсторски са паркирали!“, възхити се той.
	После отново се заслуша и дочу нещо. Приличаше на далечно буботене. Като от двигател на камион, работещ зад стената. Или на дизелов локомотив в далечината. Влаковете се движеха по релси, а релсите отвеждаха до разни места. Това още повече го зарадва.
	Джо развърза брезента, приплъзна краката си над ръба и се спусна. Докато се обръщаше настрани, за да се мушне между двата камиона, почувства нещо странно. Приличаше на замайване или световъртеж. Вероятно бе от продължителното седене. А може би липсата на вода влияеше на чувството му за равновесие.
	Дзавала сложи ръка на капака на втория камион и се пусна внимателно. После се провря в тясното пространство между двете редици камиони. Бяха ги паркирали толкова близко един до друг, че им бяха прибрали огледалата, за да не ги счупят.
	Джо пое покрай наредените камиони към това, което предположи, че е вратата на склада.
	Отново му се зави свят и колената му се огънаха. Той се уплаши дали някои от микророботите не са изскочили от бидоните и не са влезли в ушите му. Това беше проблемът с малките неща: човек никога не знае къде са.
	— Клечка за уши — промърмори Джо, — давам цялото си кралство за една клечка за уши.
	Равновесието му се възстанови и той направи още една крачка. Този път усещането се появи по-бързо и беше по-силно и някак успокояващо. Джо го почувства в краката и врата си, сякаш го бутаха напред-назад. Дочу скърцане.
	Опита се да не мръдне нито един мускул от тялото си. Усещането се повтори още веднъж. Не си въобразяваше. Не беше световъртеж. Не беше дори от роботите. Чувството беше истинско и изключително познато.
	Сърцето му заби лудо. Започна да се придвижва по-бързо покрай камионите, а краката му се плъзгаха по металния под.
	Щом стигна вратата в края на редицата вече усещаше как подът се движи под него в бавен, повтарящ се ритъм, нагоре и надолу.
	Звукът на далечна морска сирена потвърди това, което Джо вече знаеше.
	Намираше се на плавателен съд, а не в склад. Странното усещане за световъртеж се дължеше на факта, че под краката му имаше палуба на товарен кораб, който преминава през вълните под ъгъл.
	Палубата се вдигаше и падаше. Движенията не бяха силни, но достатъчни да му нарушат равновесието. Вече нямаше как да ги сбърка.
	Джо намери резето на задната врата. Беше здраво закрепено с болтове.
	Спомни си какво беше казал на Кърт: „Няма много места, до които един камион може да стигне от тук.“
	„Да“, помисли си той, „освен ако не качиш камиона на кораб. Тогава може да отиде навсякъде“.


	Глава 33

	Кърт Остин се скри в тоалетната на самолета в предната част на товарния отсек, след като успя да се промъкне на борда на машината с най-много техника и най-малко хора на Джин. Изпи десетина шепи вода от малката мивка и стъпи на тоалетната чиния, за да не се виждат краката му.
	След това зачака и се заслуша. Работниците натовариха на борда на самолета сандъци с най-различно оборудване. Нещо тежко падна и някой изруга. После пилотите се качиха по малка стълба и стъпиха на товарната палуба.
	Не след дълго се дочуха по-строги гласове, които нареждаха нещо на някого. В отговор прозвуча женски глас, който каза на английски:
	— Добре, добре! Не ме бутайте!
	Кърт реши, че това е сестрата на Кимо. Поне беше избрал правилния самолет.
	Няколко минути по-късно машината сякаш оживя. Кърт се хвана здраво, за да не падне. Руският летателен апарат се придвижи до началото на пистата.
	Двигателите му заработиха с пълна мощност и самолетът ускори по изненадващо неравното езерно дъно. На Остин му се стори, че излитането трае цяла вечност и се зарадва, когато най-после се озоваха във въздуха.
	От бавното издигане и продължителното изравняване той предположи, че машината е натоварена и заредена догоре с гориво. Това означаваше дълго пътуване.
	В известен смисъл това беше добре за него. Рано или късно някой щеше да отиде до тоалетната. Ако беше Лейлани, щеше да има възможност да поговори с нея. А ако беше някой от пилотите, можеше да насочи пистолета към главата му и да поеме контрола над самолета. Ако пък се появеше един от охранителите на младата жена, посещението на тоалетната щеше да е последното нещо в живота му.
	Оказа се, че именно един от хората на Джин пръв почувства нужда да се облекчи.
	Два часа след началото на полета Кърт дочу откъм опашката на самолета да се приближава тракане от ботуши на мъж. Той остави настрана пистолета, извади ножа и се долепи до стената на малкото затворено пространство.
	Охранителят хвана дръжката на сгъваемата врата, дръпна я настрани, но не влезе.
	Кърт беше подготвил ножа, но мъжът гледаше по пътеката на самолета, разказваше на висок глас някаква шега на своя другар и се смееше на собствените си думи.
	Най-накрая се обърна и влезе. Кърт го сграбчи, запуши устата му с ръка и заби ножа си малко под основата на врата му.
	Мъжът се отпусна. Остин го задържа и го обърна като не спираше да държи ръката си върху устата му, докато не усети, че жертвата му вече не диша. Той остави трупа внимателно върху тоалетната чиния и се загледа в очите му. Бяха празни.
	Кърт извади ножа.
	Мразеше да убива, но сега нямаше как да прояви милост. Ако не убиеше всички хора на Джин, той и Лейлани нямаше да слязат живи от самолета.
	Остин погледна лицето на охранителя. Това беше мъжът, който ги влачи с джипа из пустинята. Стана му някак по-леко. Следващата фаза от плана обаче беше по-сложна. Навсякъде из тоалетната имаше кръв, а и мъжът продължаваше да кърви. Кърт притисна раната му със собствената му куфия и го подпря на задната стена на тоалетната.
	Прецени, че човекът е висок горе-долу колкото него и със същото телосложение, а и бяха с еднакви униформи. Имаше обаче една основна разлика — косата на мъжа беше рядка и черна, а на Кърт — гъста и прошарена.
	На Остин не му оставаха много варианти и избра да намокри косата си и да я прилепи за темето си. В самолета беше тъмно, студено и невероятно шумно.
	„Кой би заподозрял, че има някакъв проблем на девет хиляди метра височина?“
	Кърт реши, че другият мъж е видял как приятелят му отива до тоалетната и след няколко минути ще дойде да провери защо не се връща.
	Остин дръпна вратата и се подготви да изиграе своя гамбит. За всеки случай държеше ножа скрит в ръката си.
	Излезе от тоалетната и тръгна уверено към Лейлани и втория охранител. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Помещението беше пълно с оборудване. В него бяха разположени поне две от надуваемите лодки, които видя, както и сандъци с оръжия, приличащи на ракети земя-въздух.
	Всичко това оставяше малко пространство за пътниците. Лейлани и охранителят седяха един срещу друг в сгъваеми седалки, закрепени за стените на самолета.
	Мъжът удостои Кърт с бегъл поглед. После облегна глава назад и затвори очи.
	Дори Лейлани сякаш спеше.
	Все пак беше късно през нощта и въпреки компресията в самолета, въздухът в товарния отсек беше разреден и сух, което предизвикваше сънливост, дори на човек да не му беше до сън.
	Кърт седна до охранителя точно срещу Лейлани. Прибра ножа, извади пистолета и протегна крак, за да я побутне.
	Тя отвори очи и го видя да държи пръст пред устните си.
	Кърт си спомни, че Кимо му е разказвал как сестра му работи с глухонеми деца. Той владееше американския език на глухонемите. Или поне навремето.
	С огромни усилия успя да каже: „Аз… съм… приятел“. Надяваше се да не е сбъркал последната дума и да е казал „неприятел“.
	Тя го погледна озадачено, но очите й грейнаха. В случай, че беше объркал цялото изречение, реши да каже нещо, което нямаше как да не разбере: „Н-А-М-П-Д“.
	Очите й се разшириха и той отново постави пръст пред устните си.
	Кърт кимна към охранителя, извади пистолета от джоба си и дръпна предпазителя. От звука очите на мъжа се отвориха.
	— Не мърдай! — нареди Кърт и взе оръжието му.
	Остин посочи към задната част на самолета. Щом мъжът погледна натам, Кърт го удари по главата с пистолета си. Охранителят се строполи като торба с брашно, но не загуби съзнание. Втори удар довърши започнатото.
	Докато се събуди, вече щеше да бъде завързан за една от лодките в задната част на самолета и с кърпа на устата.
	Кърт тъкмо приключваше, когато Лейлани го попита:
	— Кой сте вие?
	Кърт се усмихна.
	— Не мога да ти опиша колко се радвам, че не знаеш.
	Разбира се, тя нямаше представа за какво говори той, но Кърт си обеща на ум да внимава с всеки, който знае кой е, преди да му се е представил.
	— Името ми е Кърт Остин — каза той. — Познавах брат ти. Работя в НАМПД. Опитваме се да разберем какво му се е случило.
	— Открихте ли го?
	Кърт поклати глава.
	— Не — каза той. — Съжалявам!
	Тя преглътна и пое бавно и дълбоко дъх.
	— Не мисля, че някой ще успее — рече тихичко. — Усещам, че вече не е жив.
	— Но търсенето ни отведе до Джин и съвсем случайно до теб — каза той.
	Тя погледна нервно към вратата на пилотската кабина.
	— Не се безпокой — каза Кърт, — едва ли скоро ще дойдат тук. А дори и да го направят, ще видят само теб и един от охранителите ти.
	Думите му я успокоиха малко.
	— Кога те отвлякоха? — попита той.
	— Веднага щом се регистрирах в хотела в Мале — отвърна тя.
	Тя леко потрепна при спомена за случката, но бързо се съвзе.
	— Ритнах единия в зъбите — каза тя гордо. — Няколко седмици ще яде само супа. Но другите ми се нахвърлиха.
	Явно беше борбена, но по съвсем различен начин от този, който я описа Зарина. Не беше толкова материална, колкото една двайсет и пет годишна девойка би трябвало да бъде. Кърт съжали, че не я е срещнал по-рано.
	— Събудих се в пустинята — продължи тя. — Не можех да избягам. Дори не знаех къде се намирам. Те ме разпитваха и аз им казах всичко — пароли, телефони, номера на банкови сметки. Взеха ми паспорта и шофьорската книжка.
	Всичко това обясняваше защо самозванката знаеше толкова много и защо от Американското посолство потвърдиха, че Лейлани Тенър е в Мале.
	— Недей да изпитваш угризения — каза той. — Ти не си агент, от който се очаква да устои на разпит. Освен това, явно си направила нещо както трябва, щом си жива.
	Тя го погледна разтревожено.
	— Мисля, че онзи Джин гледа на мен като на някакъв див кон, който трябва да опитоми — рече тя. — Непрекъснато ме докосва и ми говори как ще ми хареса да бъда с него.
	— Той никога няма да може да разбере колко е грешал — каза Кърт. — Ще те измъкна от тук.
	— От самолета?
	— Не точно — отвърна Кърт и смени темата. — Имаш ли представа къде отиваме?
	— Мислех, че ти знаеш — каза тя. — Аз съм затворник, забрави ли?
	— А аз съм пътник без билет. Чудесна двойка сме.
	Кърт се доближи до един от малките овални прозорци. Отвън все още беше тъмно, но той успя да забележи гладка сива повърхност с лек проблясък.
	— Летим над вода — каза Остин. — И луната изгря.
	Той погледна към китката си, за да види часа. Никога вече нямаше да остави часовника си като залог. Бъбрек може би, нотариалният акт за къщата си също, но не и часовника. Поне не преди да си намери друг.
	— Случайно да знаеш колко е часът?
	Тя поклати глава.
	Двамата с Джо бяха стигнали до площадката около осем вечерта. Кърт пресметна, че товаренето на камионите и след това на самолета бе отнело около три часа. След това престояха на земята още два часа, значи са излетели около един през нощта. Той се приближи до десния прозорец, за да види дали ще може да зърне нещо от тази страна. Изгледът беше същият — само вода.
	Имаше нищожна вероятност да са над Средиземно море. Два часа полет биха били достатъчни да се прелети над Саудитска Арабия, но Кърт предположи, че са се насочили на юг, към Индийския океан, натоварени с микророботи в резервоарите под краката му. Два и половина часа от Йемен в реактивен самолет означаваха, че се намират точно в средата на океана.
	Кърт се зачуди накъде отиват. Вероятно Джин имаше тайна база на някой от необитаемите острови в района. Той отново се загледа през прозореца, но докъдето му стигаше погледът се виждаха само вълни.
	Лейлани го гледаше как крачи нервно напред-назад.
	— Какво ще правим сега? — попита тя. — Да потърсим парашути. Чух ги как казват, че има.
	Кърт вече беше забелязал парашутите, за които тя говореше.
	— Те не са за хора — каза той. — Закачени са за лодките. Целта е да могат да прелетят ниско над водата и да ги спуснат, без да се налага да кацат. Наричат го НВССП, ниско височинна система за спускане с парашут.
	Лейлани изглеждаше объркана.
	— Виждала ли си състезание за най-бързо набиране на скорост?
	Тя кимна.
	Кърт посочи към двата найлонови чувала, които се намираха до всяка от лодките.
	— Това са спирачни парашути — каза той. — Изскачат отзад като тези, които забавят състезателните коли или космическите совалки при кацането. Не са направени за скачане.
	— Добре — каза тя. — Имаш ли други идеи?
	Той се усмихна.
	— Звучиш ми като един мой познат. Всъщност, един мой много добър приятел.
	— И той ли е на борда? — попита тя с надежда.
	— Не — отвърна Кърт. — Вероятно вече седи в някой първокласен хотелски салон в Доха, преглежда менюто на „Цитронел“ и с всяка изминала минута огладнява все повече.
	Лейлани наклони глава настрани като дете или кокер шпаньол.
	— Може проблемът да е в мен — каза тя, — но нямам представа за какво говориш.
	— Ще се постарая да бъда по-ясен — обеща той. — Няма да скочим от този самолет, а ще го превземем. Ще стигнем до пилотската кабина, ще наредим на пилотите да ни откарат на някое безопасно летище и веднага щом кацнем ще направим резервация за вечеря на името на Дзавала в едно място, наречено „Цитронел“.
	— Умееш ли да пилотираш?
	— Не точно.
	— Значи ще ги принудим да управляват самолета по наше желание — каза тя с усмивка. — Сякаш ние сме похитителите.
	— Точно така!
	Тя погледна към предната част на самолета.
	— Не видях да има бронирана врата — каза тя. — Само стълба. Няма да е трудно да влезем.
	— Проблемът е какво ще открием от другата страна — каза Кърт. — Намираме се на голяма височина. Самолетът е херметизиран, а в кабината има много прозорци. При евентуална стрелба може да пострада някой от тях и това ще доведе до бърза декомпресия.
	— Какво е това?
	— Контролирана експлозия, насочена навън — поясни Кърт. — Нещо като силен звук от засмукване, който ще ни накара да прелетим през разтрошения прозорец и да падаме приблизително десет минути свободно към океана. Но това звучи приятно в сравнение с внезапния удар в повърхността.
	— Не бих искала да преживявам нито едното, нито другото — каза тя.
	— Аз също — отвърна Кърт. — Ако ще поемем контрол над самолета без борба, трябва да намерим подобри оръжия.
	Той тръгна към палетата с надежда да намери нещо по-добро от пистолета в джоба му. Лейлани го последва.
	Остин започна да рови в първите сандъци, но в този момент високочестотното виене на двигателите падна с една-две октави. Последва странно и леко безтегловно усещане от накланянето на носа, напомнящо, че спускането започва. Беше много по-осезаемо, отколкото в обикновен пътнически самолет.
	— Спускаме се — каза Лейлани.
	— Явно приближаваме целта — предположи Кърт. — По-добре да побързаме.


	Глава 34

	Плаващият остров „Аква-Тера“ имаше ново ръководство. Зарина издаваше заповеди от мостика и дори Отеро и Метсън усещаха напрежението.
	Няколко палуби по-долу Пол Траут се разхождаше в петзвездния затвор на Марчети и оглеждаше интериора. Имаше френски прозорци, меко, скрито осветление и удобни матраци. Килията беше оборудвана дори с масажиращ стол и машина за сок.
	— Машина за сок! — изрече с недоумение Пол на глас.
	— Прекрасна идея! — възкликна Марчети от масажиращия стол. — Пусни ми един с гуава и ананас, ако обичаш.
	Пол погледна към техния домакин. Той огъваше гърба си като котка, която се търка в диван. Ролковият механизъм на стола се движеше нагоре-надолу по гръбначния му стълб.
	— Това е невероятно! — мъркаше той. — Да, точно там!
	От една страна на Пол всичко това му се струваше като върха на глупостта, но от друга нямаше търпение Марчети да приключи, за да опита стола. От борбата с пожара гърбът му беше станал целият на възли.
	Той напълни три чаши сок от гуава и ананас и ги отнесе до другата част на стаята. После ги постави между Марчети, който все още издаваше леко плашещи звуци на наслада и Гамей, която гледаше навъсено като помощник-директор, готов да накаже всички.
	Пол й предложи една от чашите. Тя поклати глава с отвращение.
	— Кога ще престанете да се наслаждавате на своите спа процедури? Трябва да измислим начин да се измъкнем от тук.
	— Огледах прозорците — каза Пол.
	— Никога няма да минеш през тях — обясни Марчети. — Проектирани са да издържат на буря от десета степен.
	— Ами вратите?
	— Заключват се отвън с електронен механизъм — каза той и се намести на стола. — Няма как да достигнете до контролната кутия от тук. Ако си забелязал, от тази страна няма дори и дръжка.
	— Забелязах…
	Марчети се отпусна още по-назад в стола и механизмът завибрира. Той започна да се тресе, а гласът му доби едно странно стакато, сякаш някой го удряше по гърдите докато говори.
	— Мисля… че… трябва… да… стоим… кротко… — каза той — и… да… пестим… енергията… си…
	Пол видя как в очите на Гамей се разпалват яростни огънчета. Той се дръпна навреме, преди тя да се хвърли към Марчети. Младата жена грабна щепсела на масажиращия стол и го отскубна от стената. Масажът прекъсна на мига.
	Марчети я изгледа втрещен. Пол предположи, че скоро няма да може да изпробва стола.
	— Препоръчвам ти да престанеш с лиготиите! — изръмжа тя. — Тези хора не си играят. Онази подла Зарина е убила човек от екипажа ти и кой знае още колко други. Ако не успеем да се измъкнем от тук, ще очистят и нас, преди да приключат с мисията си.
	Марчети погледна към Пол за помощ, но след като не я получи, се обърна отново към Гамей.
	— Съжалявам! — каза той. — Отрицанието е любимият ми механизъм за справяне с проблемите. Когато имаш един милиард долара, проблемите сякаш изчезват от само себе си, стига да ги игнорираш достатъчно дълго.
	— Този няма да изчезне! — рече твърдо Гамей.
	Марчети кимна.
	— Имаш ли някакви протоколи за сигурност? — попита Пол. — Кодове за спешни случаи или уговорени проверки, които ще накарат някой да забележи липсата ти?
	Марчети се почеса по главата.
	— Не точно — отвърна той. Звучеше сякаш не му е приятно, че трябва да ги разочарова. — Ако съм твърде лесно откриваем, ще разруша образа на обичащ самотата милиардер, който се опитвам да изградя.
	— Как ръководиш компаниите си? — попита Пол.
	— Всъщност, те се ръководят сами.
	— Ами ако се наложи да издадеш някоя заповед? — заинтересува се Гамей. — Или ако една от тях трябва да приключи крупна покупка, да сключи сделка или да извърши сливане, което само ти можеш да одобриш?
	— Ще го оставя на Метсън.
	Това беше проблем.
	— Значи — каза Пол, — да обобщим. — Докато Метсън продължава да общува с външния свят, никой няма да разбере, че липсваш.
	Марчети кимна.
	— Страхувам се, че е така.
	Гамей изглеждаше толкова умърлушено, колкото се чувстваше Пол.
	— Поне докато не скалъпят някоя достоверна история как си изчезнал по време на експедиция или нещо друго.
	— Да — каза Марчети. — Започвам да осъзнавам, че има и недостатъци на това да живееш уединено.
	— О! И то какви ли не! — възкликна Гамей. — Носеха се слухове, че Хауърд Хюз е починал години преди официално обявената дата. Вероятно не са достоверни, но той живеел толкова изолирано, че никой не е знаел със сигурност. Ти си в същата лодка. И ако го наречеш остров, ще те ударя!
	— Лодка — съгласи се той. — Обещавам, че ако оживеем, ще бъда много по-достъпен.
	„Чудесно, помисли си Пол, но това няма да ни помогне сега.“
	— Какво мислиш, че са направили с останалите членове на екипажа?
	— Двама от тях са на страната на Зарина — каза Гамей.
	— Предполагам, че другите са заключени някъде като нас — добави Марчети. — Тук долу има пет килии.
	— Държат ни разделени — каза Пол. — Не искат да заговорничим срещу тях.
	— Ами вашите хора? — попита Марчети. — Онези във Вашингтон. Очакват ви да се обадите и да докладвате. Със сигурност ще усетят липсата ви.
	Пол и Гамей се спогледаха разбиращо. След толкова години заедно умовете им работеха по един и същи начин.
	— Няма да е достатъчно бързо.
	— Какво имаш предвид?
	Пол обясни:
	— Ние им изпращаме данни на всеки двайсет и четири часа. Но на Отеро и Зарина няма да им е трудно да ги фалшифицират. Тя знае какво сме изпращали досега и какво търсим. Предполагам, че ще мине доста време, преди някой да заподозре нещо.
	— Може Дърк да ни се обади — каза Гамей с надежда. — Те не могат да фалшифицират видеовръзка.
	— Така е — отвърна Пол, — но могат да заплашат с какво ли не, ако се опитаме да излъчим истината. Което ние ще опитаме, разбира се, въпреки техните заплахи.
	Гамей го погледна.
	— Как ще кажем на Дърк или на когото и да било друг, който се обади, че сме в беда, без нашите похитители да разберат това?
	— Ние сме заложници — каза Пол. — Дърк няколко пъти е бил в тази ситуация. Може да кажем името на едно от местата или на един от похитителите, които са го държали в плен. Това със сигурност ще го накара да се досети.
	— Гениално, господин Траут! — възкликна Марчети. — Таен код!
	— „Лейди Флембороу“ — каза Гамей.
	— Моля?
	— „Лейди Флембороу“ — повтори тя. — Това е името на един туристически кораб. Бащата на Дърк, сенаторът, беше държан като заложник на него в Антарктика. Дърк го спаси. Ако на някой от нас се отдаде възможност да говори с него, ще си изиграем ролята за пред Зарина и нейните разбойници. Ще кажем каквото ни наредят. Дърк със сигурност ще попита някой общ въпрос като например как сме, какво е времето при нас или нещо такова. Трябва само да се усмихнем безгрижно и да кажем, че всичко е превъзходно и като че ли сме на круиз с „Лейди Флембороу“.
	— Това е доста общо — каза Марчети. — Ами ако не се досети?
	— Ти не познаваш Дърк Пит — отговори Пол. — Ще се досети.
	— Добре, чудесно — каза развълнувано Марчети. — Значи вече имаме план, който ще проработи в случай, че поискат да говорите с него. Ами ако не го направят?
	Марчети погледна към Пол, който му отговори само с празен поглед. Той повдигна вежда към Гамей, но и от нея не получи отговор. Май нито един от двамата нямаше план „Б“.
	Лицата им помръкнаха, а Гамей се пресегна и включи отново стола за масажи.
	Марчети изглеждаше изненадан.
	Тя вдигна ръце.
	— Може да ти помогне да измислиш нещо.


	Глава 35

	Кърт Остин прекара няколко минути в тършуване из товарния отсек на самолета. За изненада на Лейлани Тенър, той подмина оръжията, амунициите и ракетите.
	— Какво правиш? — попита тя.
	— „Умният генерал използва това, което неволно му предоставя врага“-отвърна Кърт.
	— Ще повторя — каза тя, — трудно ми е да те разбера.
	— Сун Дзъ — обясни Кърт. — „Изкуството на войната“.
	— О! — каза тя. — Чувала съм за него.
	Той извади снопче свински опашки от един сандък. Те обикновено се използваха за връзването на ръцете на затворници.
	Лейлани гледаше дебелите пластмасови примки.
	— Тези са ми познати.
	— Приятелчетата ни планират да вземат още заложници — каза Кърт. Той все още не можеше да отгатне накъде летят.
	Бързо пъхна няколко от свинските опашки в джоба си и продължи да рови в сандъците.
	— Какво друго търсиш?
	— В пилотската кабина сигурно има трима души. Двама пилоти и инженер, ако въобще има такъв. Може би дори и четвърти в спалното отделение.
	— Но ние не можем да ги застреляме — каза тя. — Как ще ги надвием?
	— Никак — отвърна Кърт.
	Тя вдигна вежди.
	— Ето за това говоря. Не спираш да ме объркваш. За момент ти следвах мисълта и изведнъж… пуф.
	Кърт не успя да сдържи усмивката си. Той вдигна пръст, както правеше учителя в старите епизоди на предаването „Кунг Фу“.
	— Да се биеш и победиш не означава, че си съвършеният воин — каза той. — Но ако прекършиш съпротивата на врага без бой, ще демонстрираш върховно превъзходство.
	— Пак ли Сун Дзъ?
	Той кимна.
	— Можеш ли да ми го преведеш?
	— Ще ги накараме да се страхуват да направят каквото и да било движение и те няма да смеят да предприемат нищо рисковано — каза той. — Но за да го постигнем, ще ни трябва нещо по-смъртоносно от нож и пистолет. Нещо, което толкова ще уплаши пилотите, че ще изпълнят всяко наше нареждане, без и да помислят да се съпротивляват.
	Той отвори капака на един сандък и се усмихна. По лицето на Лейлани се изписа страх.
	— Не съм убедена, че трябва — каза тя.
	— Довери ми се! — каза той. — Точно от това имаме нужда.
	Двамата чуха как задкрилките се изтеглят и турбулентният въздух разклаща самолета.
	— Подготвяме се за кацане — каза Лейлани.
	Кърт погледна през прозореца. Хоризонтът вече просветляваше и небето смени цвета си. Не се виждаше никаква суша.
	— Зависи какво е твоето определение за „кацане“.
	— Какво имаш предвид?
	— Това е хидроплан — каза той, — или по-точно „летяща лодка“. Може да каца върху вода.


	Кърт беше раздвоен. Една част от него нямаше търпение да действа, преди да се приближат прекалено до мястото, към което летяха, но и го гризеше любопитството да разбере къде отиват.
	Той си спомни как Джин казва, че трябва да се преместят на по-сигурно място. Щеше да е направо прекрасно, ако Кърт успее да докладва и да предаде координатите.
	Но после се замисли за водните резервоари в търбуха на самолета и тоновете микророботи, с които подозираше, че са пълни. Реши, че е по-добре да действа колкото се може по-скоро.
	Той извади ножа и започна да работи върху предмета, който беше извадил от сандъка.
	— Дори няма да те питам — каза Лейлани и погледна на другата страна.
	Когато Кърт приключи, пъхна ножа обратно в ботуша си и го покри с крачола на панталона. После взе единия от деветмилиметровите „Лугери“ и извади пълнителя. Бързо го изпразни и пъхна обратно празния пълнител.
	Остин подаде пистолета на Лейлани с дръпнат предпазител.
	— Не обичам оръжията — каза тя.
	— Представи си, че не е такова.
	— Но то е! — настоя Лейлани.
	Той беше готов да се придвижат към предната част на самолета.
	— Без патрони не е никакво оръжие, а просто един голям блъф. Трябва да го държиш като Мръсния Хари. — Той видя празния поглед на младата жена и смени сравнението: — Като Анджелина Джоли. Важно е да ти повярват, че ще ги застреляш.
	— Но аз няма да го направя — повтори тя.
	Кърт се приближи до стълбата към пилотския отсек. Той се надяваше неговият блъф да е достатъчен, защото не мислеше, че Лейлани е схванала идеята.
	— Просто стой зад мен и леко вдясно и дръж пистолета, насочен към тях — нареди й той.
	— Нещо друго?
	— Да. Опитай се да изглеждаш лоша.
	Кърт се изкачи по стълбата, монтирана странично на летателния отсек.
	Пилотите чуха тропането, обърнаха глави и видяха Кърт. Капитанът извика. Вторият пилот се пресегна да разкопчае колана си. Тогава Остин им показа какво носи.
	Те замръзнаха на място и се загледаха в ръчната граната в ръката му. Той извади щифта подчертано бавно и задържа ръчката за безопасност, или така наречената лъжица. Лейлани се качи след него и насочи празния пистолет.
	— Никой да не мърда! — изръмжа тя.
	Пилотите вече бяха замръзнали, но Кърт оцени усилието й.
	— Точно така — каза той. — Нека си представим, че надписът „Закопчайте своите колани“ свети и не можете да се движите свободно из кабината.
	Капитанът се обърна отново към таблото, а вторият пилот не помръдна.
	— За какво говорите?
	— Ръцете на руля! — нареди Кърт. — Погледът напред!
	Мъжът изпълни заповедта, но и промърмори нещо на арабски на колегата си.
	— Да не се опитвате да я вземете? — попита капитанът. — Да я спасите? Само един глупак може да рискува живота си за тази кльощава жена.
	— Млъквай, глупако! — извика Лейлани. — Още една дума и ще те напълня с олово!
	Тя погледна Кърт и се усмихна гордо.
	— Как беше?
	— Трябва да поработим малко върху диалога, но иначе не е зле.
	Кърт погледна през прозореца. Хоризонтът на изток бе започнал да изсветлява, но небето все още имаше мастилено лилав цвят и беше трудно да се разбере къде свършва морето.
	Пред тях се виждаха навигационните светлини на другите два самолета. Най-близкият беше на около километър и половина и на около триста метра по-ниско. Първият летеше на пет километра пред тях и на триста метра под втория. Цялата ескадрила се спускаше. Кърт не чу да говорят по радиостанциите и предположи, че искат да останат незабелязани.
	— Къде ни карате? — попита той.
	— Не казвайте нищо! — нареди капитанът.
	Кърт прецени, че така едва ли ще постигне нещо и няма как да заплаши, че ще взриви самолета, ако не му отговорят. Той погледна висотомера и видя, че се спускат на две хиляди и четиристотин метра. Още десет минути и щяха да са върху водата. Кърт присви очи, но не можа да види никаква суша.
	Реши, че са чакали прекалено дълго.
	— Чуйте ме внимателно — каза той, — ако искате да живеете, ще правите каквото ви кажа.
	— В противен случай? — изломоти вторият пилот.
	— Ще взривя самолета — отвърна спокойно Кърт.
	— Блъфира! — каза мъжът. — Той е един слабохарактерен американец. Никога няма да посмее да…
	Преди да успее да довърши изречението, Кърт го удари с опакото на дланта си по слепоочието. Главата му се килна настрани и той се опря с ръка на фюзелажа, за да не падне.
	— Нали не мислите, че искам да попадна отново в ръцете на Джин? — попита Кърт.
	Вторият пилот се хвана за лицето и го погледна като нахокано животно. Пилотите си размениха погледи. Кърт разчиташе на това, че и двамата мъже знаят що за психопат е Джин. Той предположи, че телата на дъното на кладенеца не са на единствените негови служители, от които се е отървавал.
	Двамата мъже започнаха да спорят на арабски.
	Кърт отново фрасна втория пилот.
	— На английски!
	Мъжът го изгледа и бавно започна да се пресяга към закопчалката на своя колан.
	— Прав сте — каза той. — Ако ви залови, Джин ще ви накара да му се молите да ви убие, но ако ви пуснем, нас ни чака нещо по-лошо.
	Коланът изтрака и се откопча, а мъжът се обърна в седалката и се изправи заплашително в малката кабина.
	— Добре, взривете ни — каза той. — Пратете ни в рая.
	Кърт се взря в мъжа и се опита да го уплаши с поглед.
	Вторият пилот не мигна и въпреки, че Кърт също не потрепна, от тази ситуация никой не можеше да излезе победител.
	— Така да бъде — каза Кърт.
	Той пусна предпазителя и метна гранатата към мъжа. Тя го удари право по изненаданото лице. Пилотът се опита да я хване като човек под душа, който се мъчи да улови мокър сапун и без да иска я бутна към капитана.
	Очите му се разшириха като палачинки и той се метна след нея, но беше посрещнат от мощния десен прав на Кърт.
	Остин вложи всичката си сила в удара. Завъртя се от бедрото и рамото и изстреля ръката си напред с помощта на всяко малко мускулно влакно в тялото си.
	Мъжът падна назад върху капитана и кормилото. Самолетът започна да пикира.
	Кърт изпадна в безтегловност и се удари в тавана. След това падна на пода и се впусна напред, грабна колана на втория пилот и го дръпна назад. Капитанът отново беше свободен и самолетът леко изправи нос, но в ръката му се появи пистолет.
	Кърт замахна с лявата ръка, удари китката на капитана и пистолетът гръмна. Куршумът прониза втория пилот. Следващият куршум уцели седалката.
	Остин се опита да задържи ръката на мъжа настрани, но не успя. Капитанът се изплъзна от хватката му и насочи оръжието към Кърт.
	Кърт натисна руля с дланта си. Самолетът се завъртя и капитанът стреля отново. Не успя да го улучи, но куршумът попадна в таблото над главите им. То експлодира сред дъжд от искри. Светнаха няколко предупредителни лампички и се дочуха аларми.
	Самолетът се наклони надолу и започна да пада към морето. Беше им трудно да направят каквото и да било, освен да се държат. Кърт успя да удари капитана още веднъж, преди да падне по гръб заради центробежните сили на падащия летателен апарат.
	Кърт се пресегна към ботуша си, но в този момент дулото на пистолета се завъртя към него. Капитанът беше готов да довърши започнатото.
	Остин замахна с ръка и мъжът замръзна. Ножът се беше забил в сърцето му. Лицето му стана безизразно, малкият пистолет падна и клепачите покриха очите му.
	Самолетът отново се наклони. Кърт грабна кормилото в опит да противодейства. Крилата бавно се изравниха, но предупреждението за опасно ниска височина се задейства и компютърът изчурулика: „Издигнете се! Издигнете се! Издигнете се!“
	Кърт се опитваше да го направи. Най-после носът се издигна бавно и Остин видя отново хоризонта. Секунда-две по-късно носът на самолета вече сочеше над него.
	Скоростта намаля и започнаха да се издигат. Някои от предупредителните лампички и аларми се изключиха. След като минаха границата от триста метра, компютърът спря да казва на Кърт какво да прави.
	Самолетът вече беше стабилен и изравнен. Кърт се огледа. Делеше седалката с мъртвия капитан. Вторият пилот лежеше на пода между двете седалки и също изглеждаше мъртъв. Някой обаче липсваше.
	— Лейлани? — извика Кърт.
	— Тук съм — каза тя и подаде глава от отвора в пода.
	— Какво стана с теб?
	— Паднах от стълбата — отвърна тя и се приближи замаяна. После се наведе и вдигна нещо от пода. Беше гранатата.
	— Защо не се взривихме?
	— Извадих запалката — отвърна Кърт. — Вътре все още има взривно вещество, но то не може да избухне без нея.
	Лейлани сложи внимателно гранатата в една поставка за чаши.
	— Искаш ли да ги вържа?
	— Малко е късно за това — каза той. — Да махнем този от седалката ми.
	Кърт се изправи, а Лейлани разкопча колана на мъртвия капитан и го освободи. През това време Остин внимаваше да не изпусне кормилото.
	— Ти управляваш самолета? — каза тя сякаш току-що е забелязала.
	— Нещо такова.
	— Нали каза, че не умееш?
	— Трябваше да бъда по-конкретен — отвърна той. — Мога да го накарам да завие, да се издигне или да се спусне, дори да го насоча в правилната посока. По-трудно ще е да го приземя, без да оставя димящ кратер, или да го направя на малки парчета при сблъсъка с водата.
	— О! — каза тя и пребледня.
	— Но уча бързо — успокои я той в опит да й вдъхне увереност. — А и с тези двамата покойници нямам друг избор.
	Кърт беше управлявал малки самолети. Вярно е, че нямаше разрешително, но все пак имаше някакви познания. Повече разчиташе на инстинкта си. Като изключим военните изтребители, самолетите се управляват почти сами. Проектирани са да бъдат стабилни и да прощават грешките, въпреки че тази руска летяща лодка имаше тежък нос, подобно на кораб с проблем с баласта.
	— Ами онова НВССП? — попита тя. — Не можем ли да скочим отзад?
	— Можем и да опитаме, когато разберем къде отиваме — отвърна Кърт.
	Той разгледа пулта за управление и запомни къде се намират копчетата за отваряне на задната врата и опашната рампа.
	Самолетът достигна височина от хиляда и петстотин метра и пое по първоначалния курс. На няколко километра пред тях Кърт видя силуетите на другите два самолета на фона на изгрева. Те все още се спускаха. Пикирането и завъртането на самолета бяха оставили Остин и Лейлани под тяхната височина.
	— Те не са видели нищо — каза Лейлани.
	— Изглежда не са — съгласи се Кърт. — Те запазват пълна радиотишина, нямат огледала за обратно виждане и заден радар. Това означава, че не са могли да забележат нищо. Нещо повече, няма да ни видят как обръщаме и поемаме курс към Сейшелите.
	— Там ли отиваме?
	Кърт беше видял една навигационна карта на малък компютърен екран. Намираха се точно в средата на Индийския океан. Сейшелите бяха на шестстотин километра на югозапад и щеше да им отнеме около час да стигнат до там.
	Кърт се усмихна.
	— Това е най-близката точка на цивилизация наоколо — каза той. — А под цивилизация имам предвид място с телефон, машина за кока-кола и без хора, желаещи да ни убият.
	Лейлани грейна.
	— Идеята ми допада!
	Остин много хареса усмивката й. Беше мила и проста. В момента се нуждаеше именно от това — от простота.
	Той насочи руския самолет на запад. Беше преценил, че ще са се отдалечили поне на сто и петдесет километра от другите два самолета, преди някой да си направи труда да провери къде са. Но преди да се отклони твърде много от курса, погледът му се спря на нещо. Малка черна точка в сребристото море.
	Очевидно Лейлани също я беше видяла.
	— Мислиш ли, че отиват към този остров?
	— Намираме се много далеч от най-близкия остров според картата, така че… — промърмори Кърт.
	— Но това нещо е твърде голямо, за да е кораб — настоя тя.
	Кърт се загледа внимателно през стъклото. Лъчите на изгряващото слънце проблеснаха върху няколко високи триъгълни постройки, разположени по периметъра на плаващото чудовище. Изведнъж той проумя истината.
	— Защото това не е кораб — възкликна той, — а плаващо парче метал, наречено „Аква Тера“.
	Кърт усети внезапен прилив на адреналин в изтощеното си тяло. Три хидроплана, пълни с оръжия, надуваеми лодки и разбойниците на Джин на път към „Аква Тера“. Всичко това не оставяше и капка съмнение. Те не отиваха да разгледат острова. Бяха решили да го нападнат и да го превземат на изгрев-слънце.
	— Сложи си колана! — нареди той на Лейлани.
	— Защо? — попита тя. — Какво ще правим?
	Кърт се пресегна към командното табло.
	— Ще им кажем „Здрасти“.


	Глава 36

	Кърт огледа таблото, за да открие радиото. Погледът му се спря на приемно-предавателното устройство, нагласено на странна честота.
	„Ком-1“, помисли си той.
	— Това трябва да е честотата на Джин — каза Кърт. — Можеш ли да намериш слушалки?
	Лейлани огледа пода, за да открие слушалките на мъртвите пилоти. Вдигна ги и му ги подаде.
	Кърт ги включи и откри второ устройство. Нагласи го така че да може да слуша Ком-1, но да предава само по Ком-2. После потърси честотата, която беше използвал пилотът на хеликоптера, Найджъл, докато се приближаваха към „Аква Тера“.
	— Би ли казал какво правиш? — попита Лейлани. — Мислех, че искаме да избягаме от тях, а не да ги приближаваме.
	— Няколко мои приятели от НАМПД са на острова. Опитват се да открият какво се е случило с брат ти. Вероятно са близо до отговора, защото скоро ще ги нападнат заради това.
	— Нападнат?
	— Видях как хората на Джин се качват на другите два самолети — каза той. — Сигурен съм, че ще нападнат острова.
	— Тогава трябва да предупредим приятелите ти.
	Кърт продължи да върти копчето, докато на екранчето не се изписа „122.85“.
	— Това трябва да е.
	Той се заслуша за секунда, но не чу нищо и натисна копчето за предаване.
	— „Аква Тера“, говори Кърт Остин. Чувате ли ме?
	Нищо.
	Докато говореше, той не отдели очи от спускащите се самолети пред тях. Изглежда летяха в блажено неведение.
	— „Аква Тера“, обадете се!
	— Опитай на друга честота.
	— Не, това е правилната честота. — Той отново натисна копчето за предаване. — „Аква Тера“, чувате ли ме? Говори Кърт Остин. Атакуват ви! Пригответе се да отблъснете нападателите!
	Той пусна копчето.
	— Защо не отговарят? — попита Лейлани.
	Кърт се сещаше за много причини, но най-злокобната беше свързана със самозванката сред приятелите му. Тя може да е повредила радиото, или да е сторила нещо много по-лошо.
	Двата самолета вече се снижаваха на шестстотин метра. След минута щяха да бъдат над водата и щяха да спускат лодките си с помощта на парашутите. В товарния им отсек можеха да се поберат до седемдесет командоси, ако няма друг товар. Но тъй като на борда имаше натоварено оборудване, вероятно командосите бяха не повече от трийсет. Това означаваше шейсет души от хората на Джин срещу двайсетте души от екипажа на Марчети, плюс Пол и Гамей. Роботите бяха изключени и приятелите му нямаха никакъв шанс.
	След като не получи отговор по радиото, Кърт реши, че вече е късно за предупреждения и е време да действа сам.


	Зарина стоеше заедно с Отеро и Метсън в средата на комуникационния център на „Аква Тера“ и слушаше как Кърт Остин се опитва да предупреди приятелите си за предстоящото нападение.
	Отеро беше пребледнял.
	— Нали Джин каза, че Остин и Дзавала са мъртви?
	— Очевидно е направил прибързано заключение — отвърна Зарина.
	— Откъде идва?
	— Може да е навсякъде — каза тя и погледна през прозореца.
	Не видя кораби на хоризонта, но забеляза трите приближаващи самолета. Единият от тях беше нарушил формацията. Това потвърди най-лошите й опасения.
	— Превзел е един от самолетите! — възкликна тя. — Трябва да предупредим Джин. А и трябва с нещо да притиснем Остин. Доведете жената. Веднага!


	Кърт премести ръчката на газта докрай и трийсет и три метровият самолет ускори с невероятна мощ.
	В това време в ума на Остин се оформи план. Той наблюдаваше как другите самолети забавят максимално и се снишават към водата.
	Те щяха да са уязвими, докато спускат командосите и Кърт можеше да ги тласне към морето, също като автомобилен състезател, който притиска противниците си в стената.
	Двата самолета пред него летяха на осемстотин метра един от друг и на по-малко от деветдесет метра над водата. Внезапно Остин чу викове на арабски по Ком-1.
	И двата самолета реагираха светкавично. Носовете им се издигнаха и топлинните следи, които се виждаха зад двигателите им, бързо се уголемиха.
	— Проклятие! — викна Кърт. — Няма да можем да ги изненадаме.
	Самолетите ускориха, но Остин ги приближаваше. Той се движеше поне със сто възела по-бързо. Кърт избра самолетът отляво, зави към него и насочи носа надолу като полудял.
	Самолетът пикира като ястреб, който напада жертвата си. Другият самолет се издигаше бавно и мъчително. Приличаше на голям, тромав гълъб.
	Корпусът му се приближи, изпълни прозореца и после изчезна от погледа на Кърт.
	Джин седеше в стола на инженера на полета в първия самолет и даваше инструкции на пилота. Двигателите работеха на пълна мощност, но самолетът с мъка се набираше височина.
	— Внимавайте! Той е точно над вас! — крещеше Зарина по радиото.
	Вълна от турбуленция разтресе самолета. Една сянка премина пред предното стъкло и капитанът натисна кормилото напред. Пушек и топлина от двигателите на Кърт покриха пилотската кабина, но машините не се сблъскаха.
	Остин дръпна ръчката в последния момент и осигури няколкото метра разстояние между двете машини. От друга страна, неволното трепване на пилота и внезапната турбуленция от петнайсеттонната разминала се на косъм машина, ги изпратиха надолу и наляво — право към вълните.


	— Издигни ни! — изкрещя Джин. — Издигни ни!
	Пилотът изравни крилата и дръпна кормилото към себе си.
	Самолетът докосна леко водата и после отново се насочи към небето.
	— Издигнаха се! — каза Лейлани докато гледаше назад през страничния прозорец. — Не знам как успяха, но се издигнаха.
	Кърт се поколеба дали да не се върне и да опита пак, но вече се беше насочил към втория самолет. План А се беше провалил. Мишената му вече беше достигнала височина от триста метра и продължаваше да се издига. Дори да опита същата маневра отново, на тази височина тя нямаше да има никакъв ефект. Въпреки това трябваше да направи нещо.
	Кърт използва допълнителната скорост, която беше набрал, за да изпревари набелязаната цел и се издигна по-бързо от нея. След като застана над самолета, насочи своята машина към него.
	За секунда се поколеба какво да прави, но му хрумна толкова гениална идея, че ако можеше, щеше да се потупа сам по гърба.
	Той огледа кабината. Сред множеството уреди, копчета и лампички, Кърт откри това, което търсеше.
	— Хвани това — каза той на Лейлани.
	Тя сложи ръка на дебелия метален лост, боядисан с предупредителен жълто-черен цвят.
	— Приготви се да я дръпнеш!
	Докато приближаваше мишената, самолетът се разтресе. Въздушната струя от другата машина накара Кърт да се почувства като воден скиор, пресичащ дирята на моторницата.
	Той дръпна кормилото и се издигна над турбуленцията. След около десет секунди насочи носа отново напред, за да изпревари другия самолет.
	Премина над него.
	— Сега!
	Лейлани дръпна жълто-черния лост.
	Разнесе се силен съскащ звук, а Кърт усети как носът се издига нагоре.
	Откъм опашката се появи сив облак, понесе се назад и се заби във втория самолет. Въпреки че приличаше на мъгла, централната колона на изхвърлената смес остана концентрирана. Пет тона вода и микророботи се стовариха върху пилотската кабина, разбиха стъклата и смазаха пилотите като приливна вълна.
	Останалата част от товара обгърна фюзелажа, дясното крило и двигателя. Турбовентилаторът избуха от сблъсъка, а лопатките на компресора и части от самолета полетяха наоколо.
	Тежестта на водата блъсна дясното крило повече от лявото, самолетът се преобърна и започна да пада към водата. Няколко секунди по-късно последва сблъсък. Фюзелажът се разкъса на парчета и на всички страни полетяха хора, товар и метални отломки.
	Кърт осъзна, че е изсипал доста от роботите на Джин в морето, но това беше единственото оръжие, с което разполагаше. Той зави надясно, забеляза останките и веднага затърси с поглед оцелелия самолет, преди на него и Лейлани да им се случи същото.


	Внезапно от радиото се чу глас. Кърт веднага разпозна Гамей Траут.
	Гамей Траут седеше пред радиостанцията в комуникационния център на „Аква Тера“. В тила й беше опряно студеното дуло на пистолет.
	— Говори с него! — заповяда Зарина със суров глас. — Кажи му да се предаде, иначе ще ви убия всичките. Съпругът ти ще умре пръв.
	Пол лежеше по очи на пода, а Метсън беше стъпил с крак върху гърба му. Той държеше пистолет „Лугер“ насочен към главата на Пол. Отеро стоеше наблизо с друг пистолет.
	— Говори!
	Гамей грабна микрофона и натисна копчето за предаване.
	— Кърт, говори Гамей! Чуваш ли ме?
	Минаха няколко секунди, преди гласът на Кърт да прозвучи в слушалките.
	— Гамей, нападат ви! Скрийте се! Кажете на Марчети да включи роботите.
	— Кажи му да се предаде! — заповяда Зарина.
	Гамей погледна през прозореца. Видя как единият от самолетите се разбива, а другите два се издигат и завиват. Вторият сякаш преследваше първия, но тя не знаеше в кой е Кърт.
	Зарина бутна главата на Гамей напред с дулото на пистолета.
	— Няма да повтарям!
	Гамей хвана микрофона, но се поколеба.
	— Убий го! — нареди Зарина на Отеро.
	— Чакайте! — извика Гамей. Тя натисна копчето на микрофона. — Кърт, говори Гамей! — каза тя. — Вече ни заловиха. Държат ни затворени. Ще ни убият, ако не приводниш самолета и не се предадеш.
	Последва тишина. Гамей погледна през прозореца. Единият от самолетите спря да завива. Тя предположи, че това е самолетът на Кърт. Другият се приближаваше.
	Гамей отново натисна копчето.
	— Внимавай! — извика тя. — Те са точно зад…
	Гамей не успя да довърши изречението. Зарина я блъсна и я събори от стола. Гамей бързо скочи на крака, готова да се бие, но получи ритник в корема, който й изкара въздуха и отново я повали на земята.
	В небето отвън двата самолета едва се разминаха, разделиха се, а после отново се доближиха. От единия се извиваше тънка следа черен пушек.
	Кърт реагира на предупреждението на Гамей почти мигновено. Той зави наляво и за малко да се блъсне в самолета на Джин. После дръпна кормилото надясно и дочу звук от куршуми, които се забиваха във фюзелажа на машината.
	Самолетът на Джин също зави наляво. През отворената врата на товарния отсек хората му стреляха с петдесетмилиметрови картечници.
	Кърт насочи машината право към тях. Двата самолета почти се сблъскаха за трети път. Остин отново се опита да избяга, но на таблото светнаха множество предупредителни лампички. Той насочи носа надолу, за да набере скорост, натисна газта до край и прибра задкрилките.
	Самолетът ускори и Кърт зави на югозапад. Лампичките продължиха да мигат.
	Остин зави наляво, а после надясно. Той помнеше правилото, което един стар военен летец му беше споделил: „Този, който лети направо, умира“.
	Кърт повтори няколко пъти тези маневри и самолетът на Джин изчезна от погледа му.
	Самолетът продължи да лети напред с пълна скорост. После Кърт го отклони леко на запад. Дотук добре, но самолетът на Джин все още не се виждаше.
	— Виждаш ли го? — обърна се той към Лейлани.
	Тя се огледа, а Кърт зави надясно с надеждата да й осигури по-добра видимост.
	— Не — отвърна тя. — Чакай… да. Зад нас е! Изглежда, че изостава. Спуска се.
	На Остин му се стори странно.
	— Сигурна ли си?
	— Да, избягахме му. Мисля, че каца.
	Кърт не можеше да повярва, че са извадили такъв късмет. Запита се защо Джин ги остави да се измъкнат.
	По радиото прозвуча гласът на Зарина.
	— Кърт Остин, веднага кацни и се предай, иначе ще убия приятелите ти!
	Линията остана отворена и до ушите му достигна звукът от нечие стенание, а веднага след това и вик на болка.
	— Ако ги нараниш, си мъртва, Зарина! — викна гневно Кърт.
	Единственият му избор в момента беше да бяга. Ако се предаде, нямаше да й попречи да убие приятелите му. Дори щеше да я улесни, защото нямаше да има свидетели, които да докладват. Но ако успее да се измъкне, щеше да наклони везните в полза на приятелите и на себе си. Тогава Зарина и Джин щяха да се тревожат да не ги открият и да ги изправят пред съда.
	— Ако им сториш нещо, светът ще ти стане тесен! Ще те открия и ще те унищожа!
	Над главата му просветнаха още няколко предупредителни лампички. В слушалките се дочу статичен шум.
	— Нямам търпение да видя как ще го направиш! — отвърна Зарина.
	Прозвуча изстрел, връзката прекъсна и екранчето на апарата угасна. Кърт натисна копчето няколко пъти, но без резултат.
	— Радиото отказа — съобщи той.
	— Какво ще правим? — попита Лейлани.
	— Ще се насочим на югозапад и ще следваме първоначалния план.
	Надяваше се бягството им да не се е превърнало в причина за смъртта на семейство Траут, но нямаше друг избор. Трябваше да стигнат до Сейшелските острови или поне до някой кораб. Можеха да му сигнализират и да кацнат наблизо, но при всички случаи беше важно да се отдалечат от „Аква Тера“.


	Огънят на яростта в очите на Джин можеше да разтопи стомана. Разстоянието между неговия самолет и този на Остин продължаваше да се увеличава. Кърт бягаше, а с него беше жената, която Джин желаеше повече от всички жени на света, но по-важното беше, че тези двамата знаеха тайната на неговото местонахождение. Тайна, която той държеше да запази.
	— Защо са по-бързи от нас? — попита гневно Джин.
	— Изсипаха товара си — обясни пилотът. — По-леки са с цели шест тона и поне с трийсет възела по-бързи. Ако искате да ги настигнем, трябва и ние да изхвърлим нашия товар. Иначе ще изоставаме с километър и половина на всеки две минути.
	Джин се замисли. Вече претърпя сериозна загуба. Единият самолет бе свален, а другият — в ръцете на врага. А и не можеше да се каже колко от микророботите са оцелели при двата сблъсъка.
	— Дори и да изсипем всичко — продължи пилотът, — ще можем да достигнем тяхната скорост, но няма да успеем да ги хванем.
	На Джин му хрумна по-добра идея. Той разкопча своя колан.
	— Кацай! — нареди той. — Незабавно!


	Глава 37

	Кърт продължи по курс на запад от „Аква Тера“. Той дръпна леко руля към себе си и самолетът се издигна още малко. Остин беше разярен и не мислеше за нищо друго, освен за това да избяга и да уведоми властите за действията на Джин. Лютиво парене в очите го върна към реалността.
	— Пушек — каза Лейлани.
	Кърт се огледа. Дим изпълваше пилотската кабина. Светнаха още няколко контролни лампички.
	Самолетът се разтресе и стана труден за управление. Кърт се бори за кратко с кормилото, но усети, че хидравличната система отказва.
	„Загуба на скорост! Загуба на скорост!“
	Компютърният глас се вряза в тишината на пилотската кабина, но този път само предупреждаваше, без да дава съвет.
	Кърт изравни самолета и гласът затихна, но проблемите не свършиха.
	Той имаше чувството, че всеки уред в пилотската кабина мига или писука. Кърт нямаше представа какво означават предупрежденията, като се изключи очевидното.
	— Време е да изчезваме! — каза той.
	Той натисна копчето на автопилота и скочи от седалката. Двамата с Лейлани бързо се спуснаха по стълбата и се затичаха през товарния отсек.
	— Качвай се вътре! — извика Кърт и посочи към надуваемата лодка с твърдо дъно в края на самолета. Той откри ръчката, с която се отваряше товарната рампа и я дръпна. Въздухът около тях се раздвижи и помещението се изпълни с дим и изпарения от авиационно гориво.
	— Завърти се! — извика той на Лейлани. — Краката напред!
	Тя се обърна, но в този миг самолетът се разтресе като че ли навлезе в зона на силна турбуленция. Кърт предположи, че хидравликата отказва и автопилотът се опитва да компенсира.
	Той освободи коланите, с които лодката беше прикрепена за пода и скочи в нея. Падна върху Лейлани и върху пазача, когото беше нокаутирал преди около час.
	— Дръж се! — извика той, уви ръце около Лейлани и сключи пръстите си толкова силно, че кокалчетата му побеляха. После се пресегна и освободи парашута.
	Първият „водещ“ парашут бе засмукан пръв. Той измъкна другите от техните пликове. Лодката се изстреля назад и спря на няколко сантиметра от ръба на рампата.
	Кърт погледна нагоре. Трети колан, който не беше видял, беше вързан за носа на лодката и за метално ухо в центъра на товарния отсек. Изглеждаше опънат като каишка на разярен питбул и не даваше никаква надежда, че може да се скъса.


	Самолетът на Джин кацна във водата. Джин влезе в товарния отсек, сложи един ракетомет на рамото си, прицели се в малката точка високо в небето и включи мерника. Системата долови топлината, идваща от изплъзващия се летателен апарат. Една зелена лампичка и висок писклив звук потвърдиха, че целта е прихваната.
	— Не! — предупреди пилотът.
	Джин натисна спусъка. Ракетата изскочи от ствола и полетя над водата. Горивото й се възпламени и зад нея се появи ивица оранжев пламък. Джин гледаше как блестящия пламък се приближава към самолета на Остин и броеше секундите.


	Хидропланът на Кърт гореше и се разпадаше. Упоритият колан обаче продължаваше да ги задържа. Очакваше ги тристаметрово падане, но парашутите, които трябваше да ги свалят безопасно, само след секунди щяха да станат на парцали, ако не предприемеха нещо.
	Кърт се надигна, извади пистолета от колана си и пъхна крака си под вързания за лодката разбойник. После се хвана с лявата ръка за една от дръжките, а с дясната стреля.
	Куршумът прониза найлона. Коланът се скъса и лодката излетя назад, сякаш някаква огромна ръка я дръпна от самолета.
	След секунда вече бяха навън, обгърнати от пушека, идващ от хидроплана. Последва силна експлозия и мощна взривна вълна. Образува се растяща гъба от горящ керосин, а въздухът се изпълни с гъст черен пушек.
	За щастие лодката все още беше закачена за парашутите. Тя премина през дима и полетя напред и надолу като стрела.


	Джин видя как ракетата удря самолета на Остин. Още две експлозии последваха първоначалния взрив. Във всички посоки се понесоха облаци от черен дим. Горящи отломки преминаха през тях и се насочиха към водата като падащи комети.
	Експлозията беше поне на осем километра от Джин. Той съжаляваше само, че не успя да види отблизо как Остин гори, а кожата му почернява докато пламъците го обгръщат. Въпреки това гледката беше удовлетворяваща. Джин беше сигурен, че този път Кърт няма как да се е измъкнал.


	Но Кърт беше жив. Той усети експлозията от взрива на самолета, макар и да не предполагаше, че Джин е изстрелял ракета. Нито пък го интересуваше. Единственото му притеснение беше да се държи здраво, докато двамата с Лейлани и техният затворник падаха към водата с надуваемата лодка.
	След като излетя от товарния отсек, лодката се понесе почти хоризонтално като стрела за дартс, метната към мишената. Парашутите, закачени за задната й част, бяха предназначени да забавят падане от няколко метра, а не да я спускат безопасно от голяма височина. Скоростта и инерцията на лодката намаляха и носът й се наклони.
	Малко преди да навлезе в облака дим, тя вече летеше надолу под ъгъл от петнайсет градуса, а парашутите се носеха над нея като пера на стреличка. Падането нямаше нищо общо с нормалното скачане с парашут. Повече напомняше за спускане с шейна по стръмна писта.
	Лодката се разтресе и се наклони още повече. Единият от парашутите беше пробит от отломките от самолета и се вееше като огромен парцал. Напред се виждаше само пушек и тъмнина.
	Внезапно под тях проблесна повърхността на океана. Носът на лодката се заби във водата, потопи се изцяло за секунда и после изскочи. Кърт полетя във въздуха, но се хвана за дръжката като ездач на бик в родео и успя да се приземи в нея.
	Лодката продължи да се движи около десет метра напред и после спря. Парашутите паднаха във водата зад тях.
	Тримата се озоваха в средата на поле от отломки от разбития самолет. Около тях се носеха валма дим. По водата танцуваха пламъчета от горящ керосин, а от небето се сипеха като конфети малки парченца от изолацията на самолета.
	В продължение на няколко секунди Кърт и Лейлани останаха безмълвни. Просто седяха в лодката и се държаха за ръкохватките. Затворникът, който нямаше как да знае какво се е случило току-що, ги гледаше с очи като палачинки.
	Най-накрая Кърт се пусна и се огледа.
	— Не мога да повярвам, че сме живи… — промълви Лейлани.
	Кърт беше също толкова изненадан. Късметът май отново беше застанал на тяхна страна.
	— Не само сме живи — каза накрая той, — но и се намираме в лодка с мотор.
	Кърт се примъкна до кърмата, за да провери с колко гориво разполагат. За момент се замисли дали да не отреже парашутите, но осъзна, че лодката не предлага никаква сянка и може да им свършат работа. Кърт хвана въжетата и ги издърпа.
	— Предлагам да ги запазим — каза той на Лейлани. — Може да ни потрябват по-късно. Виж дали можеш да намериш нещо, с което да изгребем тази вода.
	Във вътрешността на лодката се плискаха поне осемдесет литра.
	Лейлани уви найлоновите парашути и ги напъха в тясното пространство в предната част на лодката, а Кърт опита да запали двигателя. Успя на третия път.
	Той натисна ръчката на газта и насочи носа на лодката на запад през огньовете и пушека.
	Излязоха от другата страна на димната завеса и с наслада вдишаха чистия въздух.
	— Къде отиваме? — попита Лейлани.
	— Далеч от тях — отвърна Кърт.
	Надяваше се димът и горящите отломки да ги скрият от преследвачите им.
	— Няма да успеем да стигнем до Сейшелите с това — каза тихо Лейлани.
	— Не, но ще стигнем до коридорите на търговските кораби и ще потърсим помощ.
	Кърт провери с колко гориво разполагат. Резервоарът беше наполовина пълен. Изглежда останалото гориво се беше изляло при падането. Никой не знаеше докъде ще успеят да стигнат, но след като се отдалечаха достатъчно от „Аква Тера“, Кърт щеше да намали оборотите, за да спести гориво. Засега обаче, натискаше ръчката докрай и лодката летеше като вятър по равната морска повърхност.
	В продължение на четирийсет минути всичко беше наред, но изведнъж Кърт забеляза, че Лейлани притиска стената на надуваемата лодка, сякаш държи диня в супермаркет.
	— Какво има?
	Тя не отдели поглед от надуваемата камера.
	— Изглежда имаме пробойна — отвърна тя.
	— Пробойна?
	Лейлани кимна.
	— Лодката не пропуска вода, а изпуска въздух.


	Глава 38

	Кърт поддържаше курс на запад, а Лейлани търсеше начин да запуши дупката.
	— Какво виждаш?
	— Няколко малки отворчета — каза тя. — Усещам как въздухът излиза през тях.
	— Смени ме за секунда — махна й Кърт да отиде при него.
	Лейлани го смени, а той погледна какво бе открила. Осем миниатюрни дупчици, няколко от които бяха толкова малки, че можеше да ги запуши с пръст.
	— Какво е станало според теб? — попита Лейлани.
	— Вероятно са оставени от останки от самолета — предположи Остин — или от капчици керосин. Гумата изглежда обгоряла на едно-две места.
	Кърт прокара ръка по останалите въздушни камери, подобни на надуваеми гумени тръби, дълги два и половина метра и с диаметър четирийсет сантиметра. Лодката имаше общо четири — две отпред, които се извиваха и образуваха тъпия нос, и две отзад, по една от всяка страна.
	В задната част на лодката имаше метална напречна греда, на която беше закрепен извънбордовият двигател.
	Кърт откри още две дупчици в предната дясна камера. За нещастие, тук-там имаше и малки точици, вероятно образувани от шрапнели или гориво. Той се зачуди кога ли ще се отворят.
	— Какво е положението? — попита Лейлани.
	Затворникът май също беше любопитен да узнае. Устата му беше запушена, но не и ушите.
	— Лявата страна е добре — каза Кърт, — но това няма да ни помогне, ако дясната спадне напълно.
	Близо до носа на лодката имаше две малки шкафчета. Той ги отвори, но откри само една спасителна жилетка, две сигнални ракети, малка котва и въже.
	— Гумена лодка без помпа или комплект с лепило и лепенки — промърмори Кърт. — Ще се свържа с адвокатите си.
	— Може би е по-добре да се върнем на онзи плаващ остров и да се предадем — предложи Лейлани.
	— Може, ако искаш да те затворят отново — отвърна Остин.
	— Не искам — отвърна тя, — но и не искам да се удавя.
	— Няма да се удавим, дори и двете камери да спаднат.
	— Но ще се държим за другата страна на лодката като корабокрушенци — каза Лейлани.
	— Предпочитам това пред възможността Джин да ни застреля — отвърна Остин. — Освен това, смятам да спечеля един облог. Трябва да продължим напред, докато намерим помощ.
	— Ами ако не успеем?
	— Ще успеем! — рече твърдо Кърт.
	Той бръкна в шкафчето, извади ракетите и ги пъхна в предния си джоб до бинокъла. После взе спасителната жилетка и я подаде на Лейлани.
	— Облечи я! — каза той. — Не се тревожи, за всеки случай е. След това извади котвата.
	Тя беше седемкилограмова с лапа. Кърт освободи карабинера, свързващ котвата с въжето и я завърза за краката на затворника. Мъжът го погледна ужасено.
	— Също за всеки случай — осведоми го Остин.
	По лицето на човека се изписа недоверие.
	Кърт махна парцала от устата му.
	— Знам, че разбираш какво си говорим — започна той. — Говориш ли английски?
	Мъжът кимна.
	— Говоря… малко.
	— Случайно да си чувал историята на едно малко холандско момче?
	Охранителят го гледаше неразбиращо.
	— Лодката потъва — обясни Кърт, — изпуска въздух. Има два варианта: да те хвърля зад борда, за да намаля тежестта, или да ни помогнеш.
	— Ще помогна — каза мъжът. — Да, да, определено иска помогна!
	— Котвата е закрепена за краката ти, за да ти попречи да вършиш глупости — каза Кърт и посочи към носа на лодката. — Искам да притиснеш онези две дупки, за да не излиза въздух.
	Мъжът кимна.
	— Мога направи! Определено! Няма проблем!
	— Чудесно — отвърна Кърт. — Ако не го направиш, ще стъпиш на дъното на морето много по-бързо от нас.
	Остин разхлаби въжето около китките на мъжа и ги освободи.
	— Как се казваш?
	— Наричай мен Ишмиъл* — каза човекът.
	[* Перифраза на думите на едноименния главен герой, с които започва романа на Х. Мелвил „Моби Дик“, където се описва преследването с китоловен кораб на белия кит, наречен Моби Дик. — Б.пр.]
	— Страхотно! — промърмори Кърт. — Само това ни липсваше. Да се надяваме, че няма да срещнем някой сърдит бял кит.
	Краката на Ишмиъл все още бяха завързани един за друг и за котвата, но той се помести около половин метър, за да стигне до носа на лодката. После сложи ръце върху двете дупки, които Кърт му посочи.
	— Притисни и задръж! — нареди му Остин.
	Ишмиъл натисна с пръсти върху двете места. След няколко секунди се обърна назад и се усмихна.
	— Чудесно! — похвали го Кърт.
	— Ами другите дупки? — попита Лейлани.
	— Аз ще поема първата смяна — отвърна Кърт и разпери пръсти като пианист. — Ти поддържай курс на запад.
	През следващите три часа Кърт и Лейлани се смениха няколко пъти, но задната камера продължи да спада и лодката се наклони наляво.
	От време на време нахлуваше морска вода и окъпваше този, който се опитваше да запуши дупките. Допълнителната тежест още повече влошаваше ситуацията.
	За щастие Индийският океан е спокоен и вълните обикновено са малки, не повече от трийсет сантиметра. Кърт установи, че при ниска скорост почти не влиза вода в лодката и отпусна леко ръчката на газта.
	Наближаваше обяд, а все още не бяха срещнали кораб, не бяха видели дори следа от пушек на хоризонта. Слънцето печеше над главите им и двигателят започна да прекъсва. Кърт нямаше друг избор, освен да го изключи.
	— Бензинът ли свърши? — попита Лейлани.
	— Имаме около четири литра още — отвърна Кърт и посочи спирателния кран, с който се включваше резерва. — Но трябва да го запазим.
	— За какво?
	— Ако видим кораб на хоризонта — обясни той, — ще трябва да го стигнем, да застанем пред него или поне наблизо.
	Тя кимна.
	— Съжалявам!
	Кърт се усмихна.
	— Няма проблем!
	След замлъкването на боботещия двигател настъпи тягостна тишината, която сякаш предвещаваше сигурната им гибел. Вятър нямаше. Единственият звук, който се чуваше, беше лекото плискане на вълните от двете страни на лодката.
	Обгърнати в тишина, те се полюшваха нагоре-надолу в спокойното море — трима души на борда на петметрова надуваема лодка сред два милиона квадратни километра океан.
	— И сега какво? — попита Лейлани.
	— Ще чакаме — отвърна Кърт. — Да видим какво ни е подготвила съдбата.


	Глава 39

	Джо Дзавала прекара петнайсет часа в товарния отсек на непознат кораб в компанията на няколко камиона и милиарди микророботи. Друг на негово място би се предал и би заблъскал по вратите, за да го пуснат да излезе. Джо, обаче, уплътни добре времето си. Той претърси щателно всеки един от камионите. Откри три бутилки вода, изпи две от тях и запази третата. Освен това намери и пластмасова херметическа торба, пълна с някакво сушено месо. Не беше говеждо, а по-скоро от коза, камила или агне. Изяде колкото можа и върна останалото.
	Освен това огледа пространството, погледна под предните капаци на камионите и измисли няколко различни плана за действие. Поколеба се дали да не повреди двигателите, като измъкне жиците на разпределителите, запуши карбураторите или развие свещите. Така камионите нямаше да могат да запалят, или щяха да се повредят малко след като потеглят.
	Накрая реши да не го прави. В противен случай нямаше да може да слезе от кораба. А ако камионите спрат след трийсетина километра, Джо би се оказал на място, което не е изключено да е много по-лошо от Йемен. Освен това ще е обграден от сърдити и въоръжени врагове.
	Замисли се дали да не избяга. Огромните врати все още бяха затворени, но Джо беше уверен, че може да ги разбие с всичките конски сили, с които разполага. Ами после? От това, което си спомняше за влизането им в товарния кораб и от следите от гуми по пода, той реши, че се намира в задната част на някакъв ферибот.
	Не беше от онези, в които влизаш отзад и излизаш отпред, защото нямаше предна врата, но определено беше създаден за автомобили. От начина, по който се люлееше, Джо прецени, че не е твърде голям. Това означава, че не отиват много далеч.
	Реши да не бяга. Единственото, което щеше да постигне с разбиването на вратата, беше да падне зад борда. Вместо това зачака. Поспа малко в леглото на първия камион и се събуди от викове на горната палуба.
	Усети, че корабът забавя и прави някакви маневри.
	Звукът от сирени на други кораби му подсказа, че се намират близо до пристанище. Джо усети, че наближава времето за действие. Щом корабът акостира на това загадъчно място, той трябва да намери начин да се измъкне, дори това да не е последната спирка на камионите.
	След малко откъм вратите се дочу тракане. Някой отключваше тежките резета. Няколко секунди по-късно в помещението нахлу светлина. Вратите се отвориха.


	Глава 40

	Слънцето клонеше на залез. Джин пое контрол над плаващия остров с помощта на трийсетина души, няколко тежки картечници и гранатомети и дванайсетина ракети земя-въздух, ако не броим тази, която изстреля срещу самолета на Кърт Остин.
	Хидропланът чакаше зареден с гориво в залива, в случай че се наложи да напусне бързо. Тук Джин се чувстваше в безопасност. Нямаше причини да се тревожи за Чоу или останалите членове на консорциума, нито да се страхува от американците. Те все още не знаеха нищо за неговите методи и цели.
	Тази мисъл повдигна настроението му. Той застана на наблюдателната площадка пред контролната зала на „Аква Тера“.
	Досадните американци и италианецът милиардер стояха близо до ръба, с ръце, завързани за перилото. Зарина и няколко от хората на Джин ги пазеха. Отеро седеше в контролната зала и пръстите му тракаха по клавиатурата.
	— Предполагам, че се чудите защо все още сте живи — обърна се Джин към тримата си най-важни пленници.
	— Живи сме, защото се нуждаеш от нас да поддържаме заблудата — каза високият мъж, като очевидно говореше от името на останалите. — Да се преструваме, че всичко е гладко като коприна, ако някой ни потърси. Което ще се случи скоро, но ние няма да ти помогнем да го направиш.
	Върху лицето на Джин лъсна самодоволна усмивка. Не изглеждаха глупави, но очевидно не бяха наясно с последните събития. Той се приближи към високия мъж.
	— Пол, нали?
	— Точно така.
	Джин се подразни, че този човек, Пол, е доста по-висок от него. Навремето Сабах го учеше, че тронът на краля винаги е най-високият стол в стаята и че шахът на Иран е свиквал съвещания в зала само с един стол — неговия. Всички останали трябвало да стоят прави, а той седял с цяла глава над тях.
	Джин замахна с крак и ритна американеца в сгъвката на коленете.
	Мъжът простена от болка и изненада. После се строполи и при падането си удари брадичката в перилото. Той прехапа устната си и устата му се напълни с кръв.
	— Така е по-добре — каза доволно Джин и погледна отвисоко застаналия на колене мъж. — Няма нужда да ставаш.
	— Кучи син! — извика жената.
	— А, вярната съпруга — рече ехидно Джин. — Ето защо ще правите каквото ви наредя. Ако единият от вас не се подчини, ще причиня изключително силна болка на другия.
	— Не е необходимо да го правиш — замоли Марчети. — Ще ти платя да освободиш нас и екипажа ми. Ще ти дам цяло богатство. Имам много пари, близо сто милиона бързо ликвидни активи, до които Метсън и Отеро нямат достъп. Само ни пусни.
	— Преди много време чух един човек да отправя подобно предложение — каза Джин. — Всичко, което притежавам, каза той, за живота на едно дете. Сега разбирам защо предложението беше отхвърлено. Твоите пари са капка в корито с вода. За мен те са без значение.
	Джин се обърна към контролната зала и погледна Отеро.
	— Часът настъпи. Сигнализирай на ордата да излезе на повърхността.
	— Сигурен ли си? — попита Зарина.
	Джин беше чакал достатъчно.
	— Възможността ни да влияем на климата беше ограничена от това, че държахме ордата под повърхността. За да изпълним нашата мисия, както и обещанията, които сме дали, трябва да охладим океана по-бързо.
	— Ами американските сателити? Ако ефектът стане видим, ще имаме много по-големи проблеми от тези, които хората от НАМПД могат да ни причинят.
	— Отеро е изчислил курса, височината и скоростта на всеки шпионски или метеорологичен сателит, преминаващ през тази част от океана. Управлявайки ордата оттук, можем да им сигнализираме да се издигат и спускат на много по-прецизни интервали, отколкото го правехме от Йемен. Ще се показват, когато никой не гледа и ще се скриват отново преди някой да насочи поглед към тях.
	— Звучи сложно — каза тя.
	— Не толкова, колкото ти се струва — отговори Джин. — Намираме се в средата на океана. Освен някой случайно преминаващ боен кораб, тук няма нищо интересно. Шпионските сателити са насочени на хиляда и шестстотин километра на север към армиите и нефта на Близкия изток. Те изучават Иран, Сирия и Ирак, броят руските танкове и самолети близо до Каспийско море или американските военни сили в Персийския залив.
	Той погледна към Отеро.
	— С колко време разполагаме?
	Мъжът погледна компютъра.
	— Имаме петдесет и три минути преди следващият сателит да се приближи.
	— Тогава действай! — заповяда Джин.
	Отеро кимна, включи контролния екран и въведе деветцифрената парола на Джин. Сигналът щеше да се разпростре до хоризонта. От там роботите щяха да го предадат един на друг като падащи плочки домино.
	Той натисна клавиша „ентър“.
	— Сигналът се обработва.
	Джин се загледа към океана в очакване на зрелището. Първите следи се появиха след около минута и след това повърхността на водата започна бързо да се променя.
	През целия ден не беше подухвал дори слаб ветрец и морето около тях беше гладко като стъкло. Но роботите изплуваха и водата придоби зърнист вид, подобно на тази в залив, задръстен от водорасли.
	Джин наблюдаваше как гледката се променя във всички посоки. Скоро достигна до границата на зрителното му поле, но той знаеше, че продължава много по-нататък, поне на осемдесет километра във всяка посока.
	По-тънки слоеве от неговото творение покриваха още сто и шейсет километра и се протягаха напред като ръкавите на галактика.
	— Нареди им да си разперят крилата.
	Отеро отново затрака по клавиатурата.
	— Заповедта е въведена — каза той. — Изпращам… сега!
	Джин извади чифт скъпи слънчеви очила от джоба си.
	Знаеше, че след няколко секунди ще има нужда от тъмните лещи. Той ги сложи на очите си и повърхността на водата отново се промени.
	По нея премина вълна, наподобяваща трус. Цветът на водата се промени от оловносиво, в матово и накрая изсветля, а морето около тях заблестя като огледало. Следобедното слънце все още беше високо на небето и ефектът беше заслепяващ, дори и през защитния поляризационен слой на слънчевите очила.
	Джин видя как пленниците му гледат в захлас и после отвръщат глави заради болезнено яркото отражение.
	Той примижа и се загледа за секунда, а гърдите му се издуха от гордост.
	Върху повърхността на водата трилиони от неговите миниатюрни машини разгънаха крилата си, скрити до този момент под надкрилия, като тези на гърба на някой бръмбар. Това утрои площта на всеки един от микророботите. Отражателната повърхност на крилата увеличи четирикратно количеството слънчева светлина, която океанът нормално връща обратно към горния слой на атмосферата.
	Сякаш някой бе застлал отражателно одеяло върху тринайсет хиляди квадратни километра от Индийския океан. Гамей първа направи връзката.
	— Промяната в температурата — каза тя. — Ето как се получава.
	— Да — съгласи се Джин. — А охлаждането ще продължи с ускорени темпове. Тези води вече са с четири градуса по-студени от най-ниската температура, измервана някога тук по това време на годината. Според моите изчисления до вечерта повърхността ще се охлади с още един цял градус. Ефектът ще се засилва с всеки изминал ден. Скоро в центъра на този тропически океан ще има една голяма зона с хладка вода, а през това време, в друга негова част, микророботите ще правят точно обратното, ще поглъщат топлина, за да поддържат водата топла. Температурната разлика ще предизвика ветрове и силни бури. А на някои места на сушата ще убие всяка надежда за избягване на опустошителния глад.
	— Ти си луд! Ще убиеш милиони хора!
	— Не аз, гладът ще ги убие — поправи я той.
	Гамей замлъкна. Всички мълчаха и засенчваха с ръце очите си от заслепяващото отражение.
	Джин се къпеше в ярката светлина сякаш се къпеше в слава. Това беше доказателство за почти божествените сили, които контролираше.
	— Това няма да ти се размине — каза тихо Пол.
	— И кой ще ме спре?
	— Първо, моето правителство продължи Пол. — Индийското също, НАТО, ООН… Никой няма да ти позволи да обречеш половин континент на гладна смърт. Малката ти армия няма шанс срещу ескадрила „Ф-18“.
	Джин го погледна.
	— Вие имате едно изцяло грешно разбиране за същността на властта — каза той. — Вярно е, че аз и хората ми сме без значение в глобален план. Но силата не е съсредоточена само във вашите нации. След като дъждовете започнат да хранят китайските гърла, техните ръководители няма да позволят на ООН, на вашето правителство и на правителството в Ню Делхи да им отнемат това новооткрито изобилие. Ще наложат вето на всяка резолюция за действие и ще попречат на плановете ви. Към тях ще се присъединят страните от Близкия изток, Пакистан и Русия, които също ще се възползват от дъждовете, ще ми плащат и ще ме защитават заради това, което им осигурявам. Ще бъде много лесно да ги настроя срещу вас. Ако си мислите, че няма да успея, значи сте безкрайно наивни.
	— Рискуваш да предизвикаш война — каза Гамей, — която ще засегне целия свят, включително и теб.
	— По-скоро ще бъде война за наддаване.
	Джин очевидно се наслаждаваше на силата си в момента. За малко повече от двайсет и четири часа той успя да смаже враговете си, да докаже своята гениалност и сега му оставаше само да обере плодовете от усилията си. Парите щяха да потекат като река от Китай, Пакистан и Саудитска Арабия. А когато противници им от Индия и други държави се включат в наддаването, залогът щеше да се вдигне.
	— Въпреки това хората ще искат да унищожат и теб, и злото ти творение — каза Пол.
	— Но няма да успеят да ме открият — отвърна Джин. — А и ще разберат, че не могат да разрушат това, което съм създал. То е като да се опитат да заличат насекомите или бактериите на земята. Какво като убият милиони от моите микророботи? Останалите трилиони ще продължат да се възпроизвеждат. Те ще използват остатъците от себеподобните си, за да създадат нови. Това им е работата. Марчети ги е проектирал да правят така.
	Елууд отмести поглед настрани и поклати глава със съжаление.
	— Ако някой ме предизвика, последствията ще са тежки — добави Джин. — Ордата ще се разпространи до най-отдалечените кътчета на света. Скоро седемте морета ще бъдат под мой контрол. Ако някоя държава е достатъчно глупава да ме нападне или просто откаже да плати поисканото, ще пострада. Рибните им запаси ще бъдат унищожени, източниците им на храна — заличени, пристанищата — блокирани, а корабите — нападнати в движение.
	— Ще поискат да те убият — ядоса се Пол. — Ти си змията и само трябва да ти отрежат главата.
	— Тогава ще ги посъветваме да оставят змията на мира — засмя се с превъзходство Джин. — Вече съм въвел програма за подобни случаи в ордата. Ако умра, или бъда принуден да я задействам поради някаква друга причина, ордата ще се превърне от прецизно насочено оръжие в напаст с невъобразими пропорции. Тя ще нараства и поглъща всичко по пътя си. Зад себе си ще оставя само смърт, също като скакалците в пустинята.
	Двамата американци се спогледаха. Изглеждаха победени. Последвалата тишина го потвърди.
	Джин потърка веждата си. Беше започнал да се поти заради повишаващата се температура около острова. По палубата задуха лек бриз, първият от няколко дни, но той не беше хладен и освежаващ. Беше горещ вятър, причинен от неравномерното затопляне и предвещаваше началото на бурята.


	Глава 41

	Вече няколко часа се носеха по водата, а късметът продължаваше да обръща гръб на Остин и спътниците му.
	Слънцето печеше безмилостно. Единственото, което ги пазеше, беше импровизираният навес от парашутите. Задната въздушна камера беше спаднала толкова много, че вече нямаше смисъл да пречат на въздуха да излиза от нея. Лодката се беше наклонила като кола със спукана задна гума. Въпреки отчаяните опити на Ишмиъл, дясната предна камера също спадаше.
	Кърт се взираше през малка дупка в парашута както дете гледа през дупките, изрязани в чаршафа на костюм на призрак.
	— Виждаш ли нещо? — попита Лейлани.
	— Не — отвърна той с пресипнал глас.
	Въпреки многото вода, която погълна в самолета, гърлото му отново пресъхна.
	— Може би е добре да запалим двигателя — каза тя. — Вероятно не сме в търговски коридор.
	Кърт знаеше със сигурност, че не са. Малко кораби минаваха през центъра на Индийския океан. Той се надяваше да се приближат достатъчно до Африка, за да достигнат до коридора от Червено море или този на танкерите от Персийския залив, които са твърде големи, за да преминат през Суецкия канал и се налага да заобиколят нос Добра надежда. Но знаеше много добре, че са доста далеч от целта си, на поне сто и шейсет километра.
	— Не можем да стигнем до там с бензина, който имаме.
	— Но и не можем да останем тук — настоя Лейлани.
	— Разполагаме с четири литра гориво — обясни търпеливо Кърт. — Ако го изхабим, после ще съжаляваме.
	Лейлани се загледа в него, а в очите й се четеше страх. Цялата трепереше.
	— Не искам да умра.
	— Аз също — увери я Кърт. — И Ишмиъл не иска. Нали, Ишмиъл?
	— Точно така — съгласи се мъжът. — Изобщо не съм готов да умра.
	— Ще се спасим — каза Кърт. — Само се успокой.
	Лейлани кимна и продължи да притиска дупките във въздушната камера, за да не спадне напълно.
	— По-добре се премести отпред — каза той. — С тази камера е свършено.
	Лейлани се придвижи до носа. Кърмата се вдигна леко и лодката стана малко по-стабилна.
	Кърт отново погледна изпод импровизираната палатка. По положението на слънцето на небето той предположи, че е около три часа. Чакаше да падне нощта. След като се покажат звездите, щеше да може да определи с по-голяма точност къде се намират и да измисли някакъв план за действие.
	Кърт сведе поглед към хоризонта и видя някакъв странен ефект. Приличаше на проблясване на мираж върху нагрят асфалт в пустиня. Той мигна два пъти, за да се увери, че очите не го лъжат, но сиянието само се засили.
	Водата заблестя, без да се чуе нито звук. Не беше отражението на слънцето във водата, което всеки моряк или художник аматьор щеше да разпознае, а сякаш морето оживя.
	Най-ярко беше на запад към следобедното слънце, но същото нещо се виждаше и на изток, на север и на юг.
	— Кърт! — извика Лейлани.
	Той обърна очи към нея.
	— Ти блестиш!
	Остин би погледнал и себе си, но беше твърде погълнат от това, което видя върху нея. Сякаш цялата бе поръсена със звезден прах.
	Ишмиъл изглеждаше по същия начин.
	— Какво е това? — попита притеснено Лейлани.
	Кърт погледна дланите си и потърка пръсти. Отражателния прах приличаше на влажна пудра. Бляскавият ефект се виждаше с просто око, но колкото и да присвиваше очи, не успя да открие причината. Не можеше и да го почувства между пръстите си. Всичко това можеше да означава само едно.
	— Микророботите на Джин! — каза той.
	Кърт обясни какво представляват и им показа, че морето е пълно с тях. Като погледнаха около лодката, ги видяха — приличаха на захар, изсипана върху черна чиния.
	Можеше да почувства топлината, която микророботите отразяваха. Остин разказа как същите роботи са били открити и на катамарана.
	— Опасни ли са за нас? — попита Лейлани.
	— Не мисля — отвърна Кърт.
	Той реши, че не си струва да споменава факта, че микророботите поглъщат органична материя. За щастие, тези върху кожата им не бяха в режим на хранене като онези в лабораторията на Марчети.
	— Въпреки това, не бих възразил да срещна лодка с душ на борда — продължи той.
	Лейлани се опита да се усмихне.
	Кърт не знаеше, че се намираха на границата на ордата на Джин и концентрацията, и отражателния ефект, който наблюдаваха, е нищо в сравнение с този, който Пол, Гамей и Марчети видяха от платформата на контролната зала на „Аква Тера“. Въпреки това му беше трудно да откъсне очи от блестящото море.
	Докато се взираше във водата, лек бриз развя ръкава му и размърда парашута. Без да помръдне, Кърт погледна към носа и видя как той се издига и се спуска лекичко.
	Бризът се засили и Остин хвана въжетата на парашута, за да му попречи да излети, после се обърна към Лейлани:
	— Вържи парашута за тези дръжки отдясно и извади другия.
	Тя веднага се захвана да изпълни поръката му, без да задава въпроси. Бризът духаше откъм гърбовете им и леко от север. Беше топъл като в Калифорния, или като сироко в Сахара. Сякаш някой държеше сешоар зад врата на Кърт.
	Двамата с Лейлани работеха бързо. Лодката разполагаше с шест дръжки и чифт кнехтове отпред.
	Само след минута, въжетата вече бяха вързани за тези осем точки и парашутите се издуха като платна пред лодката.
	Те я дърпаха напред като чифт вълшебни коне и не след дълго тя набра скорост. Спадналите части й пречеха да се носи по водата толкова бързо, колкото с извънбордовия двигател, но сега поне се движеше.
	Кърт не знаеше откъде се е появил бризът в тази безветрена зона, но и не го интересуваше. Движеха се, а това беше по-добре, отколкото да стоят на едно място. Вятърът духаше на пориви, въжетата се опъваха и отпускаха.
	— Дръжте се! — извика Кърт за трети или четвърти път този ден. — Имам усещането, че това пътуване ще бъде доста диво.


	Глава 42

	Затворът на „Аква Тера“ се намираше на най-ниското ниво на острова точно над ватерлинията. Пол, Гамей и Марчети бяха изпаднаха в униние, след като ги върнаха в луксозната им килия. Джин ги държа точно петдесет и три минути, приковани за перилото под палещото слънчево отражение, бурните ветрове и жегата.
	Пол Траут никога не беше влизал в солариум, но имаше чувството, че наблюдателната площадка е превърната точно в това. Горещината и заслепяващата светлина допълваха мъчението.
	Преживяването беше сюрреалистично. Отраженията танцуваха върху „Аква Тера“ в някаква шеметна, почти хипнотична феерия. Тъй като малките огледалца се движеха независимо едно от друго във водата, отразената от тях светлина се разпръскваше хаотично. Това правеше невъзможно изучаването на ефекта. Пол успя само да го усети. Имаше чувството, че се намира във вихрушка от мъгла и светлина, изградена от милиарди молекули.
	Колкото и да беше трудно да се наблюдават палубите и съоръженията наоколо, никой от тримата не можеше да гледа океана дори за секунда.
	За да предпази очите си, Пол ги държа затворени почти през цялото време. В резултат на това, той възприе повърхността на океана като една светеща маса, сякаш представляваше безкрайно море от диаманти. От време на време водата се набръчкваше леко от слабо вълнение. Въздушни течения, предизвикани от отразената топлина, преминаваха по бляскавата повърхност и я караха да изглежда като живо същество дишащо, движещо се и очакващо. Морето бе толкова прекрасно, колкото и плашещо.
	Накрая Джин заповяда морето от диаманти отново да стане сиво. Роботите бързо се потопиха и океанът възвърна нормалния си вид.
	— Имам чувството, че съм заспал на плажа — каза Пол, изумен от това колко зачервена е кожата му.
	Марчети сновеше из килията и от време на време поглеждаше през големите прозорци. Гамей седеше до Пол и се опитваше да намаже разцепената му устна с някакъв мехлем.
	— Поне научихме как успяват да променят температурата на водата — каза Марчети.
	— Пол, не мърдай! — помоли Гамей.
	Тя държеше марля с антибактериален мехлем от аптечката, но всеки път щом се опиташе да го намаже, Пол започваше да говори отново.
	— Това ще ни е от голяма полза — каза той.
	— Пол!
	— Не мърдам!
	— Не и онази част от теб, която се опитвам да намажа.
	Пол кимна и отвори уста като пациент на зъболекарски стол.
	Марчети спря да кръжи.
	— Въпросът е, какво ще се случи, когато наистина задействат своя пъклен план?
	Пол се поколеба и изчака колко можа.
	— Мога да ти кажа какво ще стане със сигурност — каза той най-после.
	Гамей въздъхна сърдито и се дръпна.
	— Те създават огромна зона от студена вода с температури, подобни на тези в Северния Атлантик, а не на тропически океан. Подобни температурни разлики усилват и дори създават бури и циклони. И то не само във въздуха. Под повърхността на водата също ще започне бурно разместване на водните пластове.
	— И щом микророботите спрат да отразяват топлината обратно във въздуха, студената вода отново ще започне да я поглъща — каза Марчети, обръщайки уравнението.
	— Ако този план продължи да действа — добави Пол, — температурата на въздуха ще спадне рязко, но само над района, в който действат микророботите. Останалата част от океана ще си остане горещ и влажен. Знаете ли какво се случва, когато горещ и влажен въздух се срещне със студен?
	— Бури — каза мрачно Марчети.
	Пол кимна.
	— Преди няколко години бях в Оклахома, когато след продължителни валежи премина студен въздушен фронт. Само за три дни се образуваха над сто торнада. Предполагам, че тук ще видим една голяма буря: тропическа депресия или циклон. Може дори да станем свидетели на образуването на ураган.
	Гамей се отказа да маже устната на Пол.
	— Но това е мъртва зона — каза тя. — Тук обикновено не се зараждат бури, а по-скоро на север и на изток, и се движат към Индия. Така се образуват мусоните.
	Пол се замисли за последствията.
	— Намираме се почти на екватора. Една буря, зародена тук, ще се придвижи на запад към Сомалия, Етиопия и Египет — предположи той.
	— Вече се случва — каза Марчети. — Някъде четох за рекордни валежи във високите судански плата и южен Египет. В статията пишеше, че водата в язовира Насър се е покачила до невиждани от трийсет години нива.
	Пол си спомни, че е чувал нещо подобно.
	— Най-вероятно това е само началото.
	Марчети отново започна да обикаля килията, потриваше брадичката си с едната ръка и изглеждаше много разтревожен.
	— Какво ще стане, когато се образува буря?
	Пол погледна през прозореца на югозапад. Той си спомни за една лекция за зараждането на бурите и факторите, които ги предизвикват.
	— Ураганите в Персийския залив се засилват над горещи зони. Бурите на Джин няма да преминат през подобно нещо. Те ще засмукват топлината, влагата и енергията, които обикновено раждат мусони и ще я отнасят далеч като крадци.
	— И ще оставят Индия и Югоизточна Азия необикновено сухи по това време на годината — добави Гамей. — Този луд е направил това, което човечеството се опитва да постигне от хилядолетия: да поеме контрол над времето, отклонявайки го от нормалния му ритъм.
	Марчети се строполи на ръба на стола.
	— И използва мое изобретение, за да го постигне — каза той.
	После ги погледна. Милиардерът с прекалено голямо самочувствие беше изчезнал, както и гордият конструктор със смелите идеи, и дори разумният инженер. Трите отделни личности сякаш се изпариха пред очите им и остана само един съкрушен мъж.
	— Всички тези хора! — прошепна той. — Един милиард души очакват мусон, който никога няма да дойде. Това ще е най-ужасното масово убийство в историята.
	Гамей изглеждаше готова да направи всичко възможно, за да повдигне духа на Марчети. Тя обикновено успяваше, но сега не намираше подходящите думи.
	Пол също се опита.
	— Твоето завещание още не е написано. Алфред Нобел е изобретил динамита и е управлявал компания, произвеждаща оръжия, но никой не си го спомня с това. Все още имаш шанс да промениш посоката на събитията.
	— Но ние сме сами — рече отчаяно Марчети. — Приятелите ви са мъртви. Никой не знае какво се случва тук.
	Пол погледна Гамей. Той също тъгуваше за приятелите им, но обичаше предано жена си и не искаше тя да изпада в плен на отчаянието. Пое дланите й в ръцете си и я погледна в очите.
	— Всичко това ми е известно — каза той на Марчети, — но ще намерим начин да се справим. Първо обаче трябва да се измъкнем от тук.
	Гамей се усмихна плахо. Изглеждаше леко обнадеждена. Не достатъчно, за да се заличи съмнението и болката от лицето й, но все пак се бе появила лека надежда.
	— Имаш ли някаква идея как да го направим? — попита Марчети.
	Пол се огледа.
	— Хрумна ми нещо — каза той, — но не съм сигурен дали ще ти допадне.
	— На този етап — отвърна Марчети, — нямаме голям избор.


	Глава 43

	Внезапно появилият се вятър, който буташе напред лодката на Кърт, Лейлани и Ишмиъл, духа почти два часа. На моменти дори заплашваше да вдигне лодката във въздуха. Не след дълго странният отблясък във водата изчезна също тъй внезапно както се появи. Морето и телата им си възвърнаха обичайния вид.
	— Мислиш ли, че са си отишли? — попита Лейлани.
	— Съмнявам се — отвърна Кърт.
	— Това, което ги е карало да блестят, е отминало, но предполагам, че все още са върху нас и в морето.
	През следващия час вятърът постепенно утихна. Откъдето и да се беше появил, той напълно изчезна малко преди залез-слънце. Дясната страна на лодката потъна още повече и на тримата не им остана друго, освен да се хванат за левите въздушни камери, за да не се преобърне лодката. В това положение всяка малка вълна заливаше наклонената палуба.
	Кърт нави парашутите и ги прибра. Почти беше приключил, когато го стресна викът на Ишмиъл.
	— Земя! — извика мъжът. — Виждам земя!
	Остин вдигна поглед. Ниско над хоризонта се забелязваше зеленикаво петно. В спускащия се мрак това можеше да бъде просто облак, отразяващ странна светлина.
	Кърт извади бинокъла, почисти лещите и го вдигна пред очите си.
	— Моля те, нека бъде земя! — каза Лейлани и допря длани.
	— Моля те!
	Остин видя зеленина и корони на дървета.
	— Наистина е земя — каза той и потупа Ишмиъл по рамото. — Браво на теб!
	Кърт прибра бинокъла и се премести на кърмата на лодката. После превключи горивопровода и запали мотора. Лодката оживя витлото се задвижи и тя се понесе напред в изненадващо студената вода. Не след дълго Кърт вече беше мокър до кости.
	След около двайсет минути той видя връх, висок около петнайсет метра и покрит с растителност. От двете му страни имаше равнини. Кърт можеше да види как вълните се разбиват в рифа, обграждащ острова.
	— Вулканичен атол — каза той. — Ще трябва да преминем рифа, за да стигнем до сушата. Може да се наложи да поплуваме.
	Кърт погледна Ишмиъл и после Лейлани.
	— Пистолетът му още ли е в теб?
	Тя кимна.
	— Да, но…
	— Дай ми го.
	Лейлани му подаде оръжието, за което и двамата знаеха, че е празно. Той го насочи към Ишмиъл.
	— Сега ще те развържем — каза Кърт. — Ако се опиташ да направиш някоя глупост, ще се окажеш с повече дупки, отколкото има в тази лодка.
	— Няма, обещавам! — рече Ишмиъл.
	Кърт кимна и Лейлани откачи карабинера. После метна котвата зад борда. След това развърза краката на Ишмиъл и изхвърли въжето.
	Кърт очакваше да се случи нещо неприятно, но мъжът само си протегна краката и се усмихна облекчено.
	Тримата вече приближаваха рифа около острова. Вълните не бяха много големи, но в пролуките между коралите водата беше доста бурна.
	— Дали да не потърсим по-спокойно място? — попита Лейлани.
	— Резервоарът ни е почти празен — отвърна Кърт.
	Той опита първата пролука, която видя. Спадналата лодка се понесе към нея като баржа и образува лека вълна пред себе си. Водата наоколо смени цвета си от тъмносиньо в тюркоазно, а вълните станаха по-големи на местата, където подводните части от рифа влияеха на динамиката им.
	Внезапно лодката се изкачи по една шейсетсантиметрова вълна, а след това друга ги удари странично и ги върна назад. Твърдото дъно на лодката простърга в нещо. Витлото се заби в корала.
	Две вълни отзад ги избутаха напред и наляво. Лодката простърга отново върху корали, а пяната от третата вълна ги покри.
	Кърт завъртя лодката наляво и надясно. Обратното течение през пролуката ги спираше, но лодката отново се впусна напред със следващите няколко вълни. Този път лявата й страна се удари силно и двете камери се разкъсаха.
	— Ударихме се! — извика Лейлани.
	— Останете в лодката колкото може по-дълго — извика Кърт.
	Той завъртя ръчката на газта за последен път. Десетина секунди двигателят работеше на високи обороти, а после започна да кашля. Остин отпусна газта, но вече беше късно. Моторът угасна. Горивото беше свършило. Нова вълна ги удари странично.
	— Скачайте! — извика Кърт!
	Ишмиъл се прехвърли зад бодра. Лейлани се поколеба, но после се гмурна с главата напред. Още една вълна удари потъващата лодка. Кърт също се метна в прибоя. Той заплува с всички сили, но двайсет и четирите часа без храна и вода, както и изтощението от последните два дни, си казваха своето. Усещаше, че скоро тялото му ще го предаде.
	Обратното подводно течение го избутваше назад, но следващата вълна го тласна отново напред. Той се ожули на един корал, опря здраво с единия си крак на твърдата повърхност и се оттласна. Беше му трудно да плува с ботуши, но те бяха безценни при всеки неволен ритник в корала.
	Подводното течение отново повлече Кърт, но той се опря на коралите и се задържа на място. Пяната го заслепи, а нещо меко го удари.
	Беше Лейлани.
	Той я сграбчи и я избута напред със следващата вълна. После двамата се отправиха към по-спокойната вода в лагуната на острова.
	Кърт заплува здраво. Лейлани направи същото. Когато краката му докоснаха пясъка, той се изправи и хвана с едната си ръка спасителната й жилетка, за да й помогне да се измъкне от водата. Двамата преминаха през прибоя и се строполиха на белия пясък. Вълните удряха изнемощелите им тела.
	Кърт едва си поемаше дъх от умора, но успя да попита:
	— Добре ли си?
	Лейлани кимна, а дробовете й се бореха да си поемат въздух, също като неговите.
	Кърт се огледа. Бяха сами.
	— Ишмиъл?
	Не видя никого и не чу отговор.
	— Ишмиъл!
	— Ето там! — извика Лейлани и посочи.
	Пленникът им лежеше по очи в пяната, а вълните го изтласкваха на пясъка и отново го дърпаха към морето.
	Кърт се изправи и залитайки тръгна към Ишмиъл. Спъна се и падна във водата. Но успя да се добере до мъжа и го издърпа на брега.
	Ишмиъл започна да кашля и да плюе вода. Всичко беше наред, щеше да се оправи, помисли си Кърт.
	Но преди да успее да се зарадва, дълги сенки надвиснаха над Остин. В сюрреалистичните сенки върху пясъка той разпозна две пушки и фигурите на двама едри мъже.
	Кърт се обърна. Няколко човека стояха с гръб към слънцето. Носеха раздърпани униформи и каски, а в ръцете си държаха пушки.
	Мъжете се приближиха и той ги огледа по-добре. Бяха тъмнокожи и приличаха на австралийски аборигени, но с полинезийски черти. Пушките им бяха стари карабини „М1“ с пълнители от по пет патрона, а униформите и каските им наподобяваха тези на американските морски пехотинци от 1945-та година. Още неколцина мъже стояха до дърветата в горната част на плажа.
	Кърт беше твърде изтощен и изненадан, за да направи каквото и да било и се задоволи само да наблюдава как един от мъжете го приближава. Той държеше пушката си небрежно, но на лицето му беше изписана сурова решителност.
	— Добре дошли на остров Пикет — каза той на английски със силен акцент. — Обявявам ви за мой затворник в името на Франклин Делано Рузвелт!


	Глава 44

	Джо прецени, че или процедурата по акостирането на ферибота беше твърде сложна, или водният съд и неговият капитан не са били добре подбрани за задачата. Цял час след като вратите на помещението се отвориха, корабът продължи да маневрира напред-назад, докато най-накрая се удариха в кея.
	Джо остана свит в задната част на ремаркето. Шофьорите и помощниците се качиха в камионите много преди корабът да спре и сега палеха двигателите на големите машини. В продължение на няколко минути камионите работеха на празни обороти и въпреки отворените врати, Джо беше сигурен, че ще припадне от дизеловите изпарения.
	Главата му вече пулсираше от главоболие, когато най-накрая камионите потеглиха. Една по една големите машини се измъкнаха от товарния отсек и стъпиха на кея. Джо не рискува да погледне, докато не прецени, че са далеч от водата. Той остана изненадан колко бързо започнаха да се движат камионите само няколко минути след като напуснаха ферибота.
	Джо се провря между бидоните до задния край на камиона.
	Тъй като неговият беше първият, който влезе в кораба, сега излезе последен. Намираха се в края на конвоя и той можеше да погледне, без да се страхува, че някой ще го забележи.
	Джо повдигна брезента и видя сива чакълена настилка. Камионите летяха по нея със скорост, която не бяха развивали в Йемен.
	— Ние не напуснахме ли същото това място? — промърмори той.
	Разбира се, имаше някои различия. Първо, павираният път.
	Тук се виждаше повече растителност и от време на време по някой пътен знак. В пустинята в Йемен нямаше нито един. Докато знаците прелитаха, Джо се опита да ги разчете, но успяваше да види само задната част на тези от неговата страна на пътя. Другите, предназначени за шофьорите, каращи в обратната посока, се осветяваха само от стоповете на ремаркето. Слабият червен отблясък не беше достатъчен, за да види нещо, преди знакът да се отдалечи.
	Успя да различи арабски завъртулки и английски букви. Самият факт, че имаше табели, включително и на английски, означаваше, че е много по-близо до цивилизацията, отколкото беше през последните няколко дни.
	Докато Джо се опитваше да разчете някой от крайпътните знаци, нощта се спусна и пейзажът стана монотонен. Единственото, което се промени, беше миризмата. Дзавала подуши прах, влага и мокра от дъжд пустиня. Това му напомни за края на сухия сезон в Санта Фе, където беше отраснал. Той погледна нагоре и с почуда отбеляза, че на небето не се вижда нито една звезда. Сякаш беше покрито с черна пелена.
	Няколко минути по-късно върху камиона и по пътя наоколо забарабаниха едри капки дъжд. Джо чу гръмотевици в далечината. Камионите продължиха напред, а въздухът наоколо стана хладен и влажен. За негова изненада не беше облак, а сериозен порой, който продължи да се излива. Не след дълго брезентът над него подгизна и прокапа.
	— Дъжд в пустинята… — прошепна Джо. — Чудя се дали това е добра новина, или не.
	Скоро минаха край още няколко знака. За късмет една кола пътуваше в същия момент в обратна посока. Дългите светлини от фаровете й прорязаха пелената от капки и осветиха знака в противоположната част на пътя достатъчно дълго, за да може Джо да го прочете.
	Олющената синя табела беше избеляла и огъната, но думите бяха достатъчно ясни.
	— Марса Алам — прочете Джо на глас. — Петдесет километра.
	Името му се струваше познато. Марса Алам беше египетско пристанище на Червено море. То се намираше зад тях. Вероятно там бе акостирал фериботът. Това означаваше, че се намират на три четвърти от пътя между Кайро и границата със Судан и само на два часа от Луксор.
	— В Египет съм! — прошепна Джо и бързо осъзна какво означава това. — Тези хора са се отправили към бента Асуан.


	Глава 45

	Дъждът продължи да се изсипва върху камионите, докато се движеха на запад по магистралата от Марса Алам. Джо трепереше от влагата, естествената хладина на нощната пустиня и вятъра в задната част на ремаркето.
	В началото той се зарадва на прохладата след жегата в Йемен и задушаващото пътуване в търбуха на ферибота, но скоро студът стигна до костите му и Джо затвори брезента, за да попречи на влагата и вятъра да проникват в ремаркето.
	Пътят от Марса Алам до Асуан отнемаше четири часа с кола, но на третия час конвоят забави. Беше напуснал пустинята и навлизаше в ивицата цивилизация, разположена по брега на Нил.
	Камионите прекосиха реката по модерен мост и достигнаха град Едфу на западния й бряг. Джо се огледа и видя високи жилищни блокове, магазини и правителствени сгради. Градът не приличаше на Вашингтон, а по-скоро на прашна версия на Източен Берлин в пустинята, но поне беше някаква цивилизация.
	Камионът забави още и Джо се надяваше да спрат на червен светофар, но вместо това конвоят се отклони по един надлез, направи три четвърти кръг и продължи по права линия на север.
	— Естествено, че ще има надлез — промърмори Джо.
	Той реши, че всеки момент ще се качат на нов главен път и ще стигнат Асуан, преди да успее да избяга. Камионът превключи на по-ниска скорост, а Джо прецени, че е дошъл моментът да напусне кораба.
	Той се провря под брезента и се хвана за задния капак. После погледна иззад ръба, за да види какво се задава напред. Не забеляза телефонни стълбове и знаци. Край пътя беше чисто и Джо скочи.
	Той се удари в мократа настилка, претърколи се и се озова в една голяма локва. Остана легнал за секунда, за да види дали някой от шофьорите не е забелязал каскадата му.
	Камионите продължиха в тъмнината, без да променят скоростта и без дори да натиснат спирачките.
	Мокър и мръсен, Джо се изправи и се огледа. Отляво се виждаше голяма сграда, осветена от прожектори.
	Той се опита да не мисли за болката в рамото и бедрото, както и за старата травма в глезена и закуцука към светлината. Постройката приличаше на нещо средно между строеж и древен храм. Джо се приближи и осъзна, че стои пред храма на Хор, един от най-добре съхранените монументи в Египет.
	Предната порта имаше две огромни крила, издигащи се на трийсет метра в нощното небе. В стената бяха изваяни човешки фигури, високи осемнайсет метра. Имаше и пролуки, разположени на равни разстояния нагоре, надолу и настрани. Те пропускаха светлина във вътрешността на храма.
	През деня мястото гъмжеше от туристи, но през нощта, в поройния дъжд, тук нямаше никого. С изключение на двама пазачи в една осветена кабинка.
	Джо се затича натам и затропа по стъклото. Пазачите за малко да получат сърдечен удар от изненада.
	Джо отново потропа по прозореца и накрая по-смелият от двамата отвори.
	— Трябва ми помощ! — заяви Дзавала.
	Стреснатият пазач изглеждаше озадачен, но бързо се окопити.
	— Да… разбира се — каза той. — Влезте! Да, заповядайте!
	Джо се приближи към вратата. За негов късмет, пазачите говореха английски, тъй като много от туристите бяха американци или европейци.
	Дзавала влезе в осветената кабина веднага щом вратата се отвори. Беше подгизнал, а от дрехите му капеше кална вода. Единият от мъжете му подаде кърпа, с която Джо избърса лицето си.
	— Благодаря! — каза той.
	— Какво правите навън в този дъжд? — попита единият от пазачите.
	— Дълга история — отвърна Джо. — Аз съм американец. Бях затворник, но скочих в движение от един камион и сега имам нужда телефон.
	— Американец — повтори пазачът. — Турист? Искате ли да се обадим в хотела ви?
	— Не — каза Джо. — Не съм турист. Трябва да говоря с полицията. Всъщност, по-скоро с военните. В опасност сме. Всички сме в опасност.
	— Каква опасност? — попита мъжът недоверчиво.
	Джо го погледна в очите.
	— Група терористи ще унищожат бента.


	Глава 46

	Петте камиона от конвоя на Джин продължиха на север и накрая отбиха от главното шосе по един черен път. Подминаха бента и продължиха покрай назъбения бряг на язовира Насър.
	На около осемстотин метра от стената стигнаха до портал, който зееше отворен и преминаха през него. Сабах пътуваше в първия камиони. Той нареди на шофьорите да изгасят фаровете и да използват очила за нощно виждане.
	Почти невидим, конвоят достигна рампа за лодки на брега на езерото.
	— Обърнете камионите! — заповяда Сабах.
	Той слезе от първата машина, за да направлява маневрите. Огромните камиони се подредиха един до друг, а голямата рампа беше достатъчно широка, за да побере и петте наведнъж. Така наредени те приличаха на крокодили, препичащи се на брега.
	Тъй като нивото на водата се беше покачило от дъжда, по-голямата част от рампата беше потопена. Сабах изчисли, че под повърхността има около трийсет метра бетон, преди рампата да достигне естествения бряг.
	Той даде сигнал и камионите започнаха да се спускат по нея. Шофьорите не бързаха и постоянно гледаха в огледалата и през отворените прозорци.
	Докато ремаркетата се потапяха във водата, Сабах извади радио контролер от джоба си. Той издърпа антената, натисна копчето за включване и след това първия от четири червени бутона.
	В задната част на петте ремаркета се отвориха магнитните уплътнения около жълтите бидони.
	Затворените под налягане капаци изпукаха и се плъзнаха настрани.
	Зелената лампичка върху контролера на Сабах показа, че командата е изпълнена успешно.
	Без никой да забележи, сребърният пясък от микророботи оживя и се размърда, сякаш под повърхността му бяха скрити змии. Не след дълго миниатюрните машини вече прехвърляха ръба на бидоните.
	Шофьорите продължаваха да спускат ремаркетата по рампата, без да подозират какво се случва в тях. Никой от тях не го беше правил преди и повечето чувстваха, че затъват.
	Сабах следеше какво се случва. Предпазливостта им го зарадва. Това означаваше, че са твърде заети, за да го гледат какво прави.
	— Чудесно! — прошепна той и натисна второто от четирите червени копчета.
	Вратите на кабините се заключиха, прозорците се вдигнаха на деветдесет процента и спряха. Шумът и движението стресна шофьорите.
	Секунда по-късно от малки контейнери започна да излиза газ хлороформ и изпълни кабините.
	Мъжете издържаха секунда-две, но никой от тях не успя да отвори вратата си. Само един свали прозореца наполовина, преди да припадне и да се отпусне на седалката.
	Без да чака повече, Сабах натисна третото копче.
	Двигателите на камионите зареваха, ускориха назад и се забиха във водата като стадо уплашени хипопотами.
	Моторите бяха снабдени с втори въздушен смукател, замаскиран като ауспух за отработени газове. Той се издигаше високо над покрива на камионите. Когато Сабах пусна хлороформа, главният приток на въздух се затвори, а допълнителният смукател се отвори. Той играеше ролята на шнорхел, позволяващ на двигателя да диша и да продължи да работи дори и след потапянето на целия камион.
	Ето защо моторите не угаснаха и гумите продължиха да се въртят, избутвайки камионите надолу по рампата и камъните и чакъла след нея.
	Машините се разпръснаха като разперени пръсти на човешка ръка и изчезнаха от погледа под повърхността на водата.
	Инерцията и наклона на каменното корито им позволиха да продължат надолу дори и след като двигателите най-после блокираха. Когато камионите спряха, вече се намираха на девет метра под повърхността и на четирийсет и пет метра от брега.
	Припадналите шофьори бързо се удавиха. Ако някога ги откриеха, щяха да бъдат разпознати като египетски радикалисти. Никой нямаше да може да свърже Сабах и Джин със случката, с изключение на генерал Азис, но той едва ли би проговорил. Освен това нямаше да има друг избор, освен да седне на масата за преговори.
	Водата се успокои и Сабах натисна последното копче на контролера. На осемстотин метра от него, върху стената на язовира, две отделни устройства започнаха да излъчват сигнал за насочване.
	Имаха големината на малък куфар, но с формата на механични раци. Бяха поставени там преди четирийсет и осем часа от водолаз. Едното устройство се намираше малко под ватерлинията, а другото стоеше закрепено върху извитата стена на язовира на около двайсет метра по-надолу.
	Ако водолазите са си свършили работата както трябва, във външната стена и ядрото вече трябваше да бъдат пробити триметрови дупки, разширявани от микророботи от всеки един от раците.
	Основната сила, напускаща камионите, щеше да се насочи към сигналите и да ускори процеса. Само след шест часа от другата страна на бента, близо до ръба, щеше да се появи струйка вода. Не след дълго тя щеше да издълбае канал, а последвалата ерозия бързо щеше да превърне теча в стремителен поток.
	Това беше първата фаза от катастрофата. Водите на езерото Насър щяха да прелеят, да разширят потока до неудържимо течение и да причинят хаос в долината на Нил. Но това беше само прелюдията.
	Вторият тунел, много по-дълбоко в бента, трябваше да разруши ядрото и да образува дупка в сърцето на съоръжението. Не след дълго то щеше да поддаде и в него щеше да се оформи огромен V-образен отвор. Щеше да последва цунами.
	В известен смисъл генерал Азис им беше направил услуга. С предупреждението, което щяха да отправят в Асуан и действията на Джин в Индийския океан, Сабах не се съмняваше, че всички световни нации щяха да изпълнят исканията им и никоя нямаше да се осмели да ги заплаши.
	Дали американците ще искат да видят бента „Хувър“ разрушен, Лас Вегас заличен от картата, а югозападните щати — лишени от електричество и вода? Дали Китай ще позволи язовира „Три клисури“ да бъде сполетян от същата участ? Едва ли!
	Сабах хвърли дистанционното в езерото и се отдалечи. На около осемстотин метра го чакаше камила. Той щеше да се качи на нея, да увие лицето си с куфията и да изчезне в пустинята, както са правели бедуините повече от хиляда години.


	Глава 47

	Кърт Остин се събуди в една сглобяема военна барака няколко часа след като беше превърнат в затворник на остров Пикет. Той беше изтощен и реши, че има нужда да възстанови силите си. Затова легна на пода веднага щом го заключиха. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко. Щом се събуди, установи неприятния факт, че всичко това не е било просто сън.
	Мъжете с военните униформи го измъкнаха от колибата и го завлякоха до друга дървена постройка, скрита между дърветата. Обстановката вътре беше военна и наподобяваше някакъв трибунал. Лейлани и Ишмиъл стояха до него.
	Един островитянин с аборигенски или полинезийски черти се изправи иззад бюро в края на колибата. Той председателстваше изслушването като един от съдиите. Мъжът беше по-висок и слаб от този, който ги намери на плажа и значително по-възрастен. В черната му коса се открояваше сребрист кичур.
	— Аз съм осемнайсетият Рузвелт на остров Пикет — представи се мъжът.
	— Осемнайсетият Рузвелт? — повтори удивено Кърт.
	— Точно така — каза съдията. — С кого разговарям? Назовете имената си за протокола.
	— Аз съм Кърт Остин от Съединените американски щати — отвърна Кърт. — Първият, за когото знам.
	Съдиите и останалите присъстващи си поеха едновременно дъх, а Кърт се опита да проумее какво вижда и чува.


	По пътя от плажа до колибите, скрити в дърветата, те видяха укрепления, ровове, картечни гнезда и накрая зона с порутени постройки, включително стари сглобяеми военни бараки. Дупките в покривите им бяха запушени с тръстика и нишки от палмови листа.
	Мъже в зелени военни камуфлажни униформи стояха около тях. Униформите им не бяха в по-добра форма от колибите. Всъщност, някои от тях приличаха на некадърно ушити имитации. Пушките „М1“, които носеха, изглеждаха достатъчно автентични. Кърт имаше няколко такива в своята колекция у дома, но беше сигурен, че никой не ги е използвал от края на войната в Корея.
	Лейлани също се представи, а накрая и Ишмиъл. Нито един от двамата не спомена държавата, от която идва.
	Осемнайсетият Рузвелт продължи:
	— Обвинени сте във влизане без разрешение, притежание на огнестрелно оръжие и шпионаж. Ще бъдете задържани като врагове и военнопленници. Признавате ли се за виновни?
	— Да се признаваме? — попита недоумяващо Лейлани.
	— Да — отвърна съдията. — Граждани ли сте на някоя от Страните от оста или не?
	Лейлани дръпна Кърт за ръкава.
	— Какво става? За какво говорят?
	Той имаше чувството, че играе в губещия отбор. В главата му се зароди една идея.
	— Мисля, че това е товарен култ — прошепна той.
	— Какво?
	— По време на Втората световна война, някои острови в Тихия океан с племенни общества внезапно се оказали в центъра на най-голямата война, водена някога. Всеки остров със стратегическо значение бил окупиран и използван за една или друга цел, често за складиране на неограничено количество провизии. Неща, които войниците и моряците наричали „товар“.
	Той кимна към мъжете в стаята.
	— За хората в племенните общества внезапната поява на човеци от небето или огромни кораби от морето, носещи невиждано количество храни и стоки, било нещо като пристигане на богове.
	— Сигурно се шегуваш! — каза тя.
	— Не. За да спечелят подкрепата на островитяните, те им давали много подаръци. Било нещо като манна небесна. Но когато войната свършила и войниците си заминали, местните жители били изумени. Край на даровете. Край на товарите от корабите и самолетите. Край на големите сребърни птици, кацащи от небето. На повечето места животът се върнал към нормалното си русло, но на някои острови племената започнали да търсят начин да насърчат завръщането на войниците и техните товари. Така се появили „товарните култове“.
	Втори съдия, видимо стоящ по-ниско в обществена йерархия от осемнайсетия Рузвелт, се изнерви от шушукането на Кърт.
	— Обвиняемите трябва да отговорят! — настоя той.
	— Обсъждаме нашата защита — отвърна Кърт.
	Остин довърши обясненията си:
	— Една от често срещаните практики била да се имитира това, което са виждали в американските бази. В някои от култовете тренирали войници като в казарми. Обличали се като военни. Носели пушки, издялани от дърво. Провеждали зари и церемонии по издигане на знамето, дори имали чинове, медали и военни погребения. Най-известната група, за която си спомням, е култът „Джон От“ на Вануату. Говори се, че е получил това име заради американците, които се представяли с думите „Здравейте, аз съм Джон от…“ еди-къде си. Затова местните се наричали „Джон Отовисти“.
	— Прекрасно! — възкликна Лейлани саркастично, — но ние не се намираме в Тихия океан. А тези момчета не носят дървени пушки.
	— Не — съгласи се Кърт. — Тук е различно.
	Той забеляза и други предмети в стаята. На едно бюро лежаха разгънати карти, а наблизо имаше компас, барометър и секстант. Кърт видя и стара сива спасителна жилетка и чифт лични знаци, поставени на видно място на бюрото на осемнайсетия Рузвелт. Наблизо лежеше избеляла бейзболна шапка на „Янките“, произведена преди около седемдесет години.
	— Времето за обсъждане изтече — каза осемнайсетият Рузвелт. — Ако не пледирате, ние ще го направим вместо вас.
	— Невинни! — заяви Кърт. — Ние сме американци като вас. Е, поне ние двамата сме.
	Съдиите ги огледаха внимателно.
	— Как можете да го докажете? — попита единият от тях. — Тя може да е японски шпионин.
	Изказването възмути Лейлани.
	— Как смеете да ме наричате шпионин! Дори и да съм наполовина японка, в това няма нищо лошо.
	— Такава ли сте?
	— Не. Аз съм американка от щата Хавай.
	— Тя има предвид територията Хавай — намеси се Кърт.
	— Не е вярно!
	— Напротив! — настоя Кърт. — Островите стават щат чак през петдесет и девета.
	Лейлани втренчи в него своите кафяви очи. В погледа й се четеше доверчивост, примесена с надежда и объркване.
	— Остави ме да говоря аз — прошепна Кърт и се обърна към първия съдия. — Тя имаше предвид, че е отраснала близо до Пърл Харбър. Посещавала го е многократно, за да положи цветя на мемориала „Аризона“ в чест на загиналите на седми декември.
	Съдията сякаш прие обяснението.
	— Ами вие? — попита той.
	— Аз работя за Националната агенция за морско и подводно дело. Това е подразделение за изследване на океана към правителството на САЩ. Основано е от адмирал Джеймс Сандекър.
	— Сандекър? — каза вторият съдия.
	— Никога не съм чувал за него — обади се трети член на съда.
	— Той е истински адмирал — настоя Кърт. — И мой много добър приятел. Много пъти съм бил на гости у тях. Сега е вицепрезидент на Съединените американски щати.
	Съдиите едновременно повдигнаха вежди.
	— Вицепрезидентът е ваш добър приятел? — попита единият.
	Останалите се разсмяха.
	Осемнайсетият Рузвелт поклати глава.
	— Едва ли е възможно новият Хари Труман да е приятел с толкова неугледен на вид човек.
	Кърт се погледна. По тялото му имаше синини и охлузвания, а по лицето — четиридневна брада.
	Откраднатата униформа му висеше и беше скъсана на няколко места. В този момент той се радваше, че поне не блести.
	— Не ме виждате в най-добрата ми форма — каза той.
	Лейлани се приближи към него.
	— Новият Хари Труман?
	— Имам усещането, че бъркат имената и званията — обясни той. — Който и да е дошъл тук, навярно им е казал, че държавният глава е Рузвелт, а вицепрезидентът, Труман.
	— Затова ли този тип е осемнайсетият Рузвелт на остров Пикет?
	— Така мисля.
	— Сякаш съм попаднала в Зоната на здрача — рече тихо Лейлани.
	Кърт се чувстваше по същия начин, но прецени, че ситуацията има някои предимства. Животът на приятелите му все още висеше на косъм и той нямаше друг избор, освен да се възползва.
	— Това, което казах, е истина — настоя Кърт. — Пристигнах на остров Пикет, облечен така, защото току-що избягах от смъртни врагове на Съединените щати.
	Мъжете изглеждаха впечатлени и започнаха да си шушукат.
	— Как можем да сме сигурни, че е американец? — попита вторият съдия.
	— Много прилича на Пикет — отвърна осемнайсетият Рузвелт.
	— Може да е германец. Името му е Кърт.
	Осемнайсетият Рузвелт прецени, че въпросът е основателен и се обърна към Остин.
	— Трябва да ни го докажете.
	— Как?
	— Ще ви задам няколко въпроса — каза съдията. — Ако отговорите като американец, ще повярваме на историята ви. Но ако сгрешите, ще бъдете обявен за виновен.
	— Добре — каза уверено Кърт, — питайте!
	— Коя е столицата на щата Ню Йорк? — започна съдията.
	— Олбани — отвърна Кърт.
	— Много добре, но този въпрос беше лесен.
	— Тогава ми задайте по-труден.
	Съдията присви тъмните си вежди и се намръщи, преди да зададе втория въпрос.
	— Какво означава изразът „Питчърът се сепна“?
	Кърт се изненада. Очакваше да чуе още един въпрос от географията или историята, но разбра смисъла. Историята и географията можеха лесно да се научат, а странните правила на националните спортове — не. За негов късмет, той беше играл бейзбол като дете.
	— Сепването се случва по много различни начини — каза той, — но обикновено означава, че питчърът не е спрял напълно, преди да хвърли топката към хоума.
	Съдиите кимнаха едновременно.
	— Правилно — каза единият от тях.
	— Да, да! — добави друг.
	— Трети въпрос: Кой е шестнайсетият Рузвелт на Съединените щати?
	Кърт предположи, че мъжът има предвид шестнайсетият президент.
	— Ейбрахам Линкълн.
	— А къде е бил роден?
	Още един добър въпрос. Всички знаят, че Линкълн е от Илинойс и повечето предполагат, че е роден там.
	— Роден е в Кентъки — отвърна Кърт. — В една дървена колиба.
	Съдиите си кимнаха един на друг. Изглежда имаше някакъв напредък.
	— Имам усещането, че участваме в лоша телевизионна игра — промърмори Лейлани.
	— Жалко, че нямаме никакви жокери — каза Кърт. — Много бих искал да се обадя на приятел.
	— Още един въпрос — каза осемнайсетият Рузвелт. — Кажете ни какво означава изразът „Къщата, която Рут построи“.
	Кърт се усмихна. Погледът му се спря на старата шапка на „Янките“. Човекът, който беше повлиял на тези хора, със сигурност е обожавал бейзбола и е бил от Ню Йорк.
	— „Къщата, която Рут построи“ е „Янки стейдиъм“. Намира се в Бронкс — каза той и за да разчувства съдиите добави: — Кръстен е на Бейб Рут, най-великият бейзболист на всички времена.
	— Той е прав! — каза развълнувано осемнайсетият Рузвелт. — Само един истински американец може да знае тези неща.
	— Да, да! — съгласиха се останалите. — Добре, ами жената?
	— Тя е с мен — отвърна Кърт.
	— А мъжът?
	Кърт се поколеба.
	— Той е мой пленник.
	— Тогава ще бъде и наш — каза единият от съдиите.
	— Нашият първи затворник! — обяви осемнайсетият Рузвелт за радост на останалите в залата. — Отведете го!
	Ишмиъл погледна ужасено двамата мъже с пушки, които се спуснаха и го сграбчиха.
	— Трябва да се отнасяте с него според правилата на Женевската конвенция — заяви твърдо Кърт.
	— Да, разбира се. Ще се грижим за него. Но ще бъде пазен денонощно. Досега никога не сме губили затворник на остров Пикет. Но и не сме имали такива. Той няма да избяга.
	Без да има възможност да се защити, Ишмиъл беше извлечен навън. Кърт прецени, че няма да му се случи нищо лошо. Стаята се изпразни и той се приближи към скамейката.
	Осемнайсетият Рузвелт протегна ръка.
	— Прости ни за отношението — каза той. — Трябваше да се уверим.
	Кърт му стисна ръката.
	— Разбирам — отвърна той. — Може ли да науча името ти?
	— Казвам се Таутог — каза съдията.
	— И си осемнайсетият Рузвелт на острова — потвърди Кърт.
	— Да. Ние избираме нов водач на всеки четири години. Аз съм осемнайсетият. Вече две години съм на поста и защитавам острова и конституцията на Съединените американски щати.
	Кърт бързо направи сметката.
	Ако всеки от мандатите е продължил четири години и Таутог е на поста от две, това означаваше, че първият Рузвелт е бил избран преди седемдесет години, през 1942 година.
	„Втората световна война. Тези островитяни са имали досег с някого по време на Втората световна война и са били превърнати в малка военна сила. Изглежда, че никой не си е направил труда да им съобщи, че войната е свършила.“
	Погледът на Кърт се спря върху морското оборудване и спасителната жилетка. Избелялото име върху нея не се четеше.
	— Тук е пристигнал кораб?
	— Да — отвърна Таутог. — Огромен кораб от огън и стомана. Параходът „Джон Бъри“.
	— Какво е станало с него? — попита Кърт.
	— Килът е погребан в пясъка от източната страна на острова. Останалата част я разглобихме, за да построим бункери и защитни стени.
	— Защитни стени? — попита Лейлани. — От какво се пазите?
	— От Японския императорски флот и камикадзета — отвърна Таутог, сякаш беше очевидно.
	Кърт я спря, преди да има възможност да заговори. Таутог и неговите другари островитяни живееха изключително изолирано. Не само в географски смисъл. Той не знаеше как ще реагират, ако чуят, че войната, за която те и техните бащи и дядовци са се подготвяли, е свършила преди шейсет и пет години.
	— Кой ви обучи? — попита Остин.
	— Капитан Пикет и сержант първи клас Артър Уоткинс от морската пехота на Съединените щати. Те ни показаха как да се строяваме, да се бием, да се крием и да откриваме врага.
	— Кой беше привърженикът на „Янките“? — попита Кърт.
	— Капитан Пикет обожаваше този отбор. Той ги наричаше „Бомбардировачите от Бронкс“.
	Кърт кимна.
	— Какво стана, след като си заминаха?
	Таутог го погледна сякаш не беше разбрал въпроса.
	— Те не са си заминавали — отвърна той. — И двамата са погребани тук, заедно с техния екипаж.
	— Умрели са тук?
	— Капитан Пикет почина от раните си осем месеца след като „Джон Бъри“ се блъсна в брега. Сержантът също беше сериозно ранен. Не можеше да ходи, но оцеля единайсет месеца и ни научи да се бием.
	Това беше невероятна и вълнуваща история според Кърт. Той не беше чувал за товарен култ там, където са спирали американци. Много му се искаше да се види с Жулиен Перлмутер и да се порови в неговия огромен архив за морските битки. Товарният кораб със сигурност фигурираше някъде, вероятно поставен в графа „изчезнали и вероятно потънали“, още една бележка под линия в историята на тази мащабна война.
	— Не разбирам — каза Лейлани. — Защо трябва да се биете? Ясно ми е това за войната и японците, но този остров е толкова малък. Освен това се намира далеч от всичко. Не мисля, че японците са били… Имам предвид са заинтересовани да го завземат.
	— Ние не пазим самия остров — каза Таутог, — а машината, която капитан Пикет ни повери.
	Кърт повдигна вежди.
	— Машина?
	— Да. Великата машина, „Причинителят на болка“.


	Глава 48

	Кърт Остин нямаше престава какво е „Причинителят на болка“, но това име засили любопитството му да разбере. Първо обаче трябваше да се справи с новата си популярност.
	Той и Лейлани станаха почетни гости на остров Пикет. Кърт беше първият американец, стъпил на тяхна земя от седемдесет години насам и това беше нещо значимо, но фактът, че познаваше сегашният Хари Труман караше островитяните с техните военни униформи да се отнасят с него като с Макартър, завърнал се на Филипините.
	След като им дадоха вода за пиене и им позволиха да се изкъпят и да облекат униформи като техните, жителите на остров Пикет ги нахраниха с прясно уловена риба, манго, банани и кокосово мляко от дърветата, растящи в изобилие на острова.
	Докато ядяха, Таутог и трима други им разказваха истории. Обясниха им как всичко, което имат и знаят, го дължат на капитан Пикет и сержант Уоткинс. Те не се изразиха с толкова много думи, но изглеждаше, че двамата мъже са създали тяхната цивилизация от нищото и са възприемани почти като митични духове.
	След края на вечерята островитяните предложиха на Кърт и Лейлани да разгледат острова.
	Остин не можеше да не признае гениалността в разположението на отбранителните позиции. Сгради, построени от ръждясали метални листове, се криеха между дърветата. Окопи и тунели свързваха една пълна с провизии пещера, постовете на съгледвачите и зоните с цистерни, поставени в пясъка да събират дъждовна вода. Навсякъде се виждаха части от кораба — бойлери, тръби и стоманени греди. Дори камбаната на „Джон Бъри“ беше пренесена на висок хълм, откъдето можеше да звъни и да предупреждава хората, в случай че японците нападнат.
	— Не мога да повярвам, че никой не им е казал — прошепна Лейлани, докато вървяха под палмовите дървета на няколко крачки зад водачите си.
	— Не мисля, че тук идват много посетители — прошепна в отговор Кърт.
	— Не е ли редно ние да им кажем?
	Кърт поклати глава.
	— Според мен те не искат да знаят.
	— Как така?
	— Крият се от света — обясни Остин. — Сигурно това е част от стратегията на Пикет да пази „Причинителя на болка“ далеч от чужди очи.
	Лейлани кимна. Очевидно беше разбрала какво има предвид.
	— Дали да не се измъкнем от тук и да ги оставим да си се крият? — попита Лейлани. — Все пак това е остров. Сигурно имат лодки. Може да вземем една на заем.
	Кърт знаеше със сигурност, че имат лодки, защото Таутог беше споменал, че лагерът му включва още два острова, които могат да се видят само от най-високата точка на върха.
	Той прецени, че островите трябва да са на поне двайсет и пет, може би дори трийсет километра. Ако една лодка може да стигне до там, ще се добере и до някой от транспортните коридори.
	— Те разполагат с лодки — каза Кърт. — Но ние няма да ходим никъде. Само аз ще отида.
	Лейлани го погледна изненадано. Веждите и подскочиха, тялото й се вкамени и тя се закова на място.
	— Моля?
	— Тук си в безопасност — продължи Кърт.
	— Това не означава, че искам да остана. Имам усещането, че се намирам в някаква странна версия на „Островът на Гилиган“ и нямам намерение да се превръщам в Джинджър.
	— Повярвай ми — не отстъпваше Кърт, — повече приличаш на Мери Ан. Но не за това ще останеш тук. Важно е да стоиш далеч от опасността, докато стигна до „Аква Тера“.
	Тя млъкна за миг, сякаш се опитваше да осмисли думите му.
	— Ще се върнеш там? За малко щяхме да се удавим, докато се опитвахме да се измъкнем от там.
	— И попаднахме тук — каза Кърт. — Нещата се оправят.
	— И мислиш ли, че като се върнеш на плаващия остров, контролиран от терористи, ще обърнеш нещата?
	— Възможно е, ако отида с пушки и ги изненадам.
	Тя го погледна внимателно, сякаш се опитваше да разчете мислите му.
	— Твоите приятели на острова?
	Той кимна.
	— Не само това — продължи Кърт. — Джин е там и е намислил нещо по-мащабно от тероризъм, търговия с оръжия или пране на пари.
	— Какво?
	— Всичко започна с едно изследване на температурите на водата. Времето над Индия стана непостоянно. Две години валежите там бяха необичайно ниски, а тази година се очертава да е най-сухата. Брат ти изследваше температурите и теченията, защото вярваше, че причината може да се крие именно там, в доскоро непознатия ефект „Ел Ниньо“.
	Тя кимна.
	— И се е натъкнал на онези малки машини, които Джин е разпръснал в океана.
	— Именно — потвърди Кърт. — Когато започнаха да отразяват слънчевата светлина, усетих как топлината се издига от водата. Двете неща със сигурност са свързани. Не знам защо, но Джин си играе с температурните разлики във водите на океана и ефектът на пеперудата води до ужасяващи последствия.


	Групичката им вече беше на източния край на острова до отвесна скала, не по-висока от шест метра. Далеч пред тях се виждаше дълга плажна ивица с много по-удобен достъп през рифа, отколкото този от север, през който минаха.
	Кърт се надяваше да са стигнали до нещото, което най-много желаеше да види.
	Таутог вдигна ръка и посочи плажа.
	— Капитан Пикет ни каза, че ако японците дойдат, ще нападнат от тук.
	Кърт реши, че в това има смисъл. Плажът изглеждаше лесен за дебаркиране.
	— Затова ни каза да донесем „Причинителят на болка“ от тази страна на острова.
	Таутог даде знак на няколко от своите мъже и те преместиха ограда, изплетена от тръстика. Зад нея се откри пещера, в която имаше някакво странно устройство. То напомни на Кърт за система от високоговорители. Квадратната форма беше висока метър и двайсет, широка трийсет сантиметра и разделена на редици от шестоъгълни жлебове. Имаше четири реда от по десет. Жлебовете сякаш бяха изработени от керамика.
	— Включете я — нареди Таутог.
	Зад тях, двама от неговите хора започнаха да дърпат напред и назад система от ръчки. Приличаха на дървосекачи, разрязващи дънер с голям трион с две дръжки, но всъщност ускоряваха махово колело. То беше свързано с намотки на генератор и след няколко секунди колелото и динамото в генератора вече се въртяха бързо.
	От шестоъгълните жлебове на високоговорителя се дочу пукащ звук. На около трийсет метра разстояние във водата се появи вълнение и след няколко секунди петнайсетметров участък от морето завря.
	Таутог махна отново и хората му преместиха още седем огради от камуфлажен материал. Генераторите в тези пещери заработиха и водата пред целия плаж се развълнува по същия начин.
	Кърт забеляза риби, бягащи от яростната атака. Те скачаха като сьомги, опитващи се да изкачат малък водопад. Двойка птици се гмурнаха след тях, мислейки ги за лесна плячка, но внезапно се извърнаха, сякаш се удариха в силово поле.
	Говорителят определено излъчваше някакви вибрации, но Кърт дочуваше само пукащо бръмчене, наподобяващо това от високоволтови кабели, пренасящи електричество.
	— Звукови вълни.
	— Да — отвърна Таутог. — Ако японците дойдат, няма да напуснат живи плажа.
	Кърт забеляза, че птиците и рибите са добре.
	— Не изглежда да е смъртоносно.
	— Не, но силната болка ще ги направи уязвими. Ще станат лесни мишени.
	— Звуково оръжие — каза Лейлани. — Звучи налудничаво, но вече се среща в природата. При гмурканията ни с Кимо съм виждала как делфините използват ехолокация, за да зашеметяват рибата, преди да я захапят с челюстите си.
	Кърт беше чувал за това, но не го беше виждал с очите си. Той знаеше за едно друго звуково оръжие.
	— Военните от десетилетия работят върху подобни системи. Планът е да ги използват като безвредни устройства за контрол на тълпи при масови събирания. Това би им спестило употребата на гумени куршуми и сълзотворен газ. Не знаех, че идеята е съществувала още по време на Втората световна война.
	— Как точно работи? — попита Лейлани.
	— Мога само да предполагам — отвърна Кърт. — Проста хармонична вибрация. Звуковите вълни се разпространяват с различна скорост и под различен ъгъл. После се събират в зоната, в която водата завира. Нещо като звуков лъч.
	— Радвам се, че не го използвахте върху нас — каза Лейлани на Таутог.
	— Попаднали сте на грешния плаж — отвърна спокойно той.
	Кърт беше доволен.
	— Една точка за моето навигиране.
	Докато наблюдаваха как водата се вълнува, в ума му се зароди нова идея, но за да рискува, трябваше да разбере колко ефективен е „Причинителят на болка“.
	— Искам да го изпробвам.
	— Ако желаеш, можем да доведем затворника.
	— Не — каза Кърт, — не върху него. Върху мен.
	Таутог го погледна учудено.
	— Ти си странен човек, Кърт Остин.
	— Правя каквото е необходимо, за да оцелея и да свърша работата си — отвърна Кърт. — Освен това, не искам да виждам как някой страда. Дори и бивш мой враг.
	Таутог се замисли, но нито се съгласи, нито отказа. Той натисна едно копче, говорителят пред тях изключи и в стената от звук се появи дупка.
	Лейлани сграбчи Кърт за ръката.
	— Да не си полудял?
	— Вероятно — отвърна той, — но трябва да знам.
	— Предупреждавам те — каза Таутог, — ще изпиташ много силна болка.
	— Колкото и странно да звучи — каза Кърт, — искрено се надявам да е така.
	Минута по късно той вече стоеше на пясъка до водата. Забеляза няколко риби, носещи се неподвижно по вълните. Очевидно не всички се бяха измъкнали невредими.
	Звуковите вълни от другите говорители отекнаха около него и продължиха да карат въздуха и водата да трептят, но по-голямата част от енергията беше неуловима за човешкото ухо. Той успя да долови само призрачни ефирни звуци.
	Кърт погледна назад към скалата и видя как Лейлани държи ръце пред устата си. Таутог стоеше гордо изправен и Остин се изпъна като гладиатор, готов да влезе в битка.
	— Сега! — викна той.
	Таутог натисна копчето. Кърт незабавно почувства вълна от болка с всяка фибра от тялото си, сякаш мускулите му се схванаха едновременно. Главата му бучеше, очите го боляха, а ефирното бръмчене, което чу преди малко, се превърна във виещ звук. Той го усети с челюстта и черепа си. Кърт помисли, че тъпанчетата му ще се пръснат, а може би и очните му ябълки.
	Той събра всичката си сила и воля и остана на крака. Опита се да се придвижи напред. Имаше чувството, че дърпа огромен каменен блок. Едва успя да помръдне.
	Направи една крачка, а после втора, но болката стана непоносима и той се строполи на пясъка, покривайки с ръце ушите и главата си.
	— Изключете го! — извика Лейлани. — Ще го убиете!
	На друго място и при други обстоятелства Кърт щеше да приеме думите й за женска истерия, но докато вълните от болка раздираха всяка клетка от тялото му, той почувства, че тя може би е права.
	Говорителят изключи и агонията спря внезапно. В един момент я имаше, а в следващия не.
	След нея остана умора и чувство на пълно изтощение. Кърт лежеше на плажа, без да може да направи нещо повече от това да диша.
	Лейлани се затича по плажа и седна на пясъка до него.
	— Как се чувстваш? — попита тя и му помогна да се обърне на една страна. — Добре ли си?
	Той кимна.
	— Сигурен ли си?
	— Не изглеждам ли добре? — успя да промърмори Кърт.
	— Не, никак — каза тя.
	— Но съм — настоя той. — Кълна се!
	— Не те познавам от много време — продължи Лейлани и му помогна да седне, — но не си напълно нормален. Нали?
	Въпреки изтощението, Кърт не можеше да не се засмее. Той се надяваше да чуе нещо като „Не искам да те загубя“, „Започнах да се привързвам към теб“ или нещо подобно.
	— Кое е толкова смешно? — попита тя.
	— Помислих, че ще кажеш нещо друго — каза той, — но това не означава, че си далеч от истината.
	Тя се усмихна.
	— Докъде стигнах? — Той имаше усещането, че е изкачил връх Еверест с тежка раница на гърба.
	— Цели шейсет сантиметра — отвърна Лейлани.
	— Само толкова?
	Тя кимна.
	— Всичко продължи само няколко секунди.
	На Кърт му се стори, че е минала цяла вечност.
	Останалите лъчи около тях изключиха. Таутог дойде да види как са, точно когато първата спокойна вълна се разби в пясъка.
	— Съгласен съм с нея — каза той. — Ти изобщо не си нормален.
	Кърт почувства, че силите му се връщат.
	— Е, след като получих отговор на този въпрос, следващият едва ли ще те изненада.
	Той протегна ръка, Таутог я хвана и му помогна да се изправи.
	— Какво точно би желал от нас?
	— Имам нужда от лодка — каза Кърт, — дванайсетина пушки и една от тези машини.
	— Планираш да спасиш приятелите си ли? — попита Таутог.
	— Да.
	Мъжът се усмихна.
	— Наистина ли мислиш, че ще те оставим да тръгнеш сам?


	Глава 49

	След като намери кабинката на охраната в храма на Хор, късметът на Джо Дзавала сякаш го напусна.
	Първо се оказа изключително сложно да накара някой от военните да излезе в поройния дъжд и да дойде да говори с него. А когато най-накрая се появиха, никой от военните не говореше английски и охраната на храма влезе в ролята на преводач. Въпреки усилията на мъжа, Джо беше убеден, че при превода се губят важни детайли.
	При всеки опит за разяснение, военните изглеждаха още по-озадачени, скептични и дори ядосани.
	Джо настоя, че колкото повече се бавят, толкова по-голяма става опасността, но те му се развикаха, сякаш той ги заплашва, а не ги предупреждава.
	„Сигурно така пратениците си просят куршума“, помисли Джо.
	След всичко това, военните го извлякоха навън под дулата на оръжията си, хвърлиха го в един микробус и го откараха до някакво поделение, където го затвориха.
	Мръсната килия, в която попадна, би накарала всеки хипохондрик да сънува кошмари. Джо намери слаба утеха във факта, че рано или късно четирийсет трилиона литра вода от пробития бент ще се изсипят и ще изчистят килията.
	Късметът отново се обърна на негова страна, когато в четири часа сутринта пристигна новата смяна. С тях беше офицер, който говореше доста сносен английски.


	Майор Хасан Едо носеше светлокафява военна униформа. Беше на около петдесет и пет години, с късо подстригана коса, нос като клюн и тънък мустак, който би отивал повече на Кларк Гейбъл.
	Той се облегна назад в своя стол, качи ботушите си на огромното бюро пред себе си и запали цигара, но не дръпна от нея.
	— Да видим дали съм разбрал правилно — започна майорът. — Името ви е Джоузеф Дзавала. Твърдите, че сте американец, което в този момент не е много здравословно, но нямате доказателство. Казахте, че сте влезли в Египет без паспорт, виза или друг вид документ за самоличност. Дори нямате шофьорска книжка и кредитна карта.
	— Без да се опитвам да звуча прекалено отбранително — започна Джо, — „влязъл в Египет“ звучи сякаш съм го направил доброволно. Аз бях затворник, държан от терористи, възнамеряващи да навредят на вашата държава. Избягах, дойдох да ви предупредя, а вие се отнасяте с мен като с някакъв демагог агитатор.
	Майорът го гледаше с празен поглед и Джо спря тирадата си.
	— Вие знаете какво е демагог агитатор, нали?
	Майор Едо свали краката си от бюрото и ги стовари шумно на дървения под. После взе цигарата от пепелника, в който я беше оставил, и понечи да дръпне от нея, но вместо това се наведе към Джо.
	— Дошли сте да ни предупредите? — сякаш Джо е скривал този факт.
	— Да — отвърна Дзавала. — Терористи от Йемен ще разрушат бента на язовира.
	— Бента? — повтори Едо с невярващ глас. — Асуанският бент?
	— Да — потвърди Джо.
	— Виждали ли сте го?
	— Само на снимки — призна Джо.
	— Той е направен от камъни, скали и бетон — каза гордо майорът. — Тежи милиони тонове. В основата си е широк деветстотин метра. Тези мъже, ако въобще съществуват, могат да опитат да го взривят с двайсет тона динамит и ще отчупят само малко парче от него.
	Майорът ръкомахаше, подчертавайки всяка своя фраза. Той ръсеше пепел наоколо, тънката струйка дим танцуваше, но така и не доближи цигарата до устните си. Едо отново седна, дълбоко убеден в правотата си.
	— Казвам ви — завърши той, — бентът не може да бъде разрушен!
	— Не съм казал, че ще го взривят — отвърна Джо. — Ще прокопаят канал близо до върха, малко под ватерлинията, където стената е най-тясна.
	— Как? — попита майорът.
	— Как? — повтори Джо.
	— Да, кажете ми, как? Нима смятате, че ще закарат багери и булдозери до върха и ще започнат да рушат, без да забележим?
	— Разбира се, че не — отвърна Джо.
	— Тогава ми обяснете как ще го направят!
	Джо понечи да заговори, но спря с широко отворена уста, без да пророни нито дума.
	— Да? Слушам ви! — усмихна се ехидно майорът.
	Джо затвори уста. Той можеше да разкаже каквото знае, да каже на майора, че бентът ще бъде разрушен от миниатюрни невидими машини, но в отговор щеше да получи само присмех.
	Другата възможност бе да скалъпи някаква история, но така само щеше да размъти водите и да изпрати майора да търси заплаха, различна от тази, която беше надвиснала.
	— Може ли да се обадя по телефона? — каза Джо накрая.
	Ако успееше да се свърже с американското посолство или НАМПД, можеше поне да предупреди някой друг за опасността в Асуан и за присъствието на самозванката на плаващия остров.
	— Тук не е Америка, господин Дзавала. Нямате право на телефонно обаждане, адвокат или на каквото и да било друго.
	Джо опита различна тактика.
	— Добре, слушайте — каза той. — Има пет камиона с еднакви ремаркета, покрити с брезент. Насочват се на север и пренасят жълти бидони, пълни с нещо, наподобяващо сребрист пясък. Намерете ги и ги задръжте. Разпитайте шофьорите. Убеден съм, че ще откриете, че нямат нито визи, нито паспорти и дори кредитни карти.
	— А, да — каза майорът пренебрежително.
	Той вдигна една папка, разтвори я и се зачете под слабото осветление.
	— Петте загадъчни камиона от Йемен — продължи той. — Търсим ги от момента, в който ни разказахте историята си. От въздуха, по пътищата и пеша. Тук няма нищо подобно. Претърсихме и всеки склад, който е достатъчно голям да ги побере. Няма нищо — нито близо до бента, нито на брега на язовира. Дори и по обратния път към Марса Алам. Мисля, че те съществуват единствено във вашето въображение.
	Джо въздъхна. Нямаше никаква представа къде са изчезнали камионите и ремаркетата. Навярно хората на Едо са пропуснали нещо.
	Майорът хвърли папката на бюрото си.
	— Защо не ни кажете какви са истинските ви цели?
	— Просто се опитвам да помогна — каза тихо Джо. Беше на ръба да се откаже. — Защо поне не огледате стената?
	— Да я огледаме?
	— Да — каза Джо. — Потърсете течове или някакви повреди. Всичко, което би ви се сторило необичайно.
	Майорът се замисли за секунда, изправи се на стола си и кимна.
	— Прекрасна идея!
	— Така ли?
	— Да. Точно това ще направим заедно с вас.
	— С мен?
	— Разбира се — отвърна майорът, стана и най-после благоволи да угаси цигарата си. — Как ще знам какво да търся, ако не ви взема със себе си?
	Джо не беше сигурен дали идеята му допада.
	— Охрана! — извика майорът.
	Вратата се отвори. Двама военни полицаи влязоха в стаята.
	— Сложете му белезници и го отведете на кея. Ще заведа нашия гост на разходка.
	Докато мъжете слагаха белезниците на Джо, майорът каза:
	— Ще се уверите, че бентът е непокътнат. После ще можем да приключим с този театър и да поговорим за истинската ви цел, каквато и да е тя.


	Глава 50

	Двайсет минути по-късно Джо седеше в една патрулна лодка, която се носеше почти безшумно нагоре по течението на потъналия в мрак Нил. Египетският майор даваше заповеди на войника, който управляваше лодката, а трети мъж стоеше до тях с пушка в ръце.
	Нощният въздух беше хладен, но за щастие дъждът беше спрял. Небето се изчисти от облаците и звездите се показаха. В този час по реката нямаше голямо движение, но цялата долина светеше. Хотели и други сгради по бреговете на Нил буквално се къпеха в светлина. Бентът също блестеше, осветен от множество прожектори, подобно на футболен стадион през нощта.
	Тъй като бентът Асуан беше насипен, се сливаше добре с околността. Вместо извисяваща се сива стена в единия край на тясна долина, Джо видя огромна полегата структура, нещо като гигантска рампа с цвета на пустинята около нея.
	Външният слой на бента беше изграден от бетон, който го предпазваше от ерозия. Под него имаше скална маса и пясък, а в центъра, водонепромокаемо глинено ядро, стигащо до бетонна структура, позната като „прекъсваща завеса“.
	Зад бента имаше стена от вода, висока над деветдесет метра.
	— Трябва ли да стоим от тази страна? — промърмори Джо.
	— Какво казахте? — попита майорът.
	— Не може ли да огледаме стената от другата страна или отгоре?
	Египтянинът поклати глава.
	— Търсим теч, нали? Как очаквате да видим проблем от горната страна? Тя е под водата.
	— Надявах се да разполагате с камери или нещо подобно.
	— Нямаме нищо такова — призна майорът.
	— Познавам няколко човека — каза Джо. — Мисля, че мога да ви уредя нещо изгодно.
	— Не, благодаря, господин Дзавала. Ще огледаме стената на язовира от тук и ще ви докажа, че е непокътната. После ще обсъдим продължителния ви престой в затвора заради това, че ми загубихте времето.
	— Прекрасно — промърмори Джо. — Само се погрижете килията ми да е далеч от тук.
	Патрулната лодка продължи напред и навлезе в забранена зона, простираща се на осемстотин метра по течението от основата на стената.


	Построен през шейсетте години на миналия век с помощта на Съветския съюз, бентът се състоеше от две основни части. Западната, намираща се вдясно от Джо, представляваше широк, полегат склон. От източната страна, след малък триъгълен полуостров от скали и пясък, покрит с кабели с високо напрежение и трансформатори, се издигаше вертикална бетонна стена с улеи за преливниците, в които бързотечащата вода преминаваше, завърташе турбините, вливаше се отново в реката и отново се забавяше.
	Джо забеляза, че водата в улея в момента е сравнително спокойна.
	— Не генерирате ли електричество?
	— Преливниците са отворени на минимална степен — обясни майорът. — През нощта не се нуждаем от максимална мощност. Върховото потребление е след обяд, заради климатиците и осветлението в търговските обекти.
	Продължиха към дясната, по-полегата част на съоръжението.
	Джо беше впечатлен от размерите на бента. Чудовищната разделена рампа беше по-широка и плоска, отколкото предполагаше. Приличаше повече на планина, спускаща се в реката, отколкото на нещо, създадено от човек.
	— Колко е широк?
	— Деветстотин и осемдесет метра в основата.
	„Почти цял километър“, помисли си Джо. Той започна да разбира защо майорът е толкова сигурен, че подобно съоръжение не може да бъде повредено. Но Дзавала разбираше малко от хидроинженерство и беше видял демонстрацията в басейна в Йемен.
	Пробивът в макета започна от върха и срутването продължи надолу като дига, скъсана на брега на Мисисипи.
	— От тук няма да видим нищо — каза той. — Трябва да огледаме отгоре. Изпратете екипи върху язовирната стена, за да проверят за течове.
	Търпението на майора се изчерпа.
	— Мислех, че това ще ви покаже колко глупави са вашите усилия да ни загубите времето — отвърна той. — Имам намерението да ви вкарам в затвора. Просто ви „дърпах веригата“, както казвате вие, американците. Но ако продължите да си играете с търпението ми, ще се ядосам и няма да имам друг избор, освен да…
	Гласът на майора затихна. Той погледна зад Джо, към полегатата стена на бента на петнайсет метра зад тях.
	Джо се обърна. Тънка луминесцентна нишка се виждаше там, където реката докосваше бента. По стената се стичаше вода. Не приличаше на пробив, а сякаш някой беше забравил отворен кран високо горе, въпреки че кранове в стената нямаше.
	— О, не! — прошепна Джо.
	— Приближи ни! — заповяда майорът на войника и се премести на носа на лодката.
	Войникът подаде газ и патрулната лодка се насочи към стената. Няколко секунди по-късно вече бяха пред нея, а двата прожектора на лодката осветяваха течащата вода.
	— Усилва се — отбеляза Джо.
	Той се загледа нагоре по полегатия склон, а майорът нагласи прожекторите. Една тънка струя вода се стичаше от върха на бента.
	— Нима е възможно? — промърмори на себе си майор Едо. — Наистина ли се случва?
	— Кълна се — каза Джо, — в опасност сме! Цялата долина е в опасност!
	Майорът продължи да гледа с невярващи очи.
	— Но водата не е толкова много — каза той.
	— Ще стане по-лошо — настоя Джо, без да сваля очи от стената. — Виждате ли откъде идва?
	Едо завъртя прожекторите, за да проследи пътя на водата, но следата изчезваше в края на обсега им.
	— Не — каза той.
	В гласа му вече нямаше нито намек за превъзходство.
	— Трябва да предупредите хората — притисна го Джо. — Нека всички се отдалечат от реката.
	— Ще предизвикаме паника — колебаеше се майорът. — Ами ако грешите?
	— Не греша.
	Едо стоеше като парализиран. Изглежда не можеше да вземе решение.
	— Свалете ми белезниците! — каза Джо. — Ще ви помогна да огледате. След като открием източника, ще опитаме да направим нещо. Най-малкото ще знаем със сигурност какво става.
	Докато двамата разговаряха, течът се усили значително. Сякаш някой беше отворил и втори кран.
	— Моля ви, майоре!
	Едо излезе от транса. Грабна ключовете от единия от хората си и свали белезниците от ръцете и краката на Джо.
	— Ела с мен! — нареди майорът и грабна радиостанцията. Дзавала слезе от лодката и стъпи на полегатия склон на бента. Двамата с Едо се затичаха към върха на стената, като следваха пътя на течащата вода.


	Наклонът на бента Асуан е само тринайсет градуса, сравнително лек, освен ако някой не тича с всички сили нагоре по него. След като изминаха двеста метра хоризонтално и двайсет и седем метра вертикално, майорът остана без дъх, а все още не бяха открили пробива.
	— Течът се усилва — каза той след кратка почивка до струята. Джо забеляза ситен пясък и други отлагания във водата.
	Изкопаването беше започнало.
	— Трябва да се качим по-високо — каза Джо.
	Майорът кимна и двамата продължиха нагоре. На около петнайсет метра от върха, двамата забелязаха, че струята се е превърнала в широк около два метра поток, носещ пяна и малки камъни. Внезапно една част от стената поддаде и размерът на теча се удвои. Водата се спусна към тях.
	— Внимавай! — извика Джо и дръпна майора настрани. Двамата отстъпиха малко назад. Вече никой не можеше да отрече.
	Едо вдигна радиостанцията и натисна копчето.
	— Говори майор Едо — каза той. — Обявявам тревога първа степен! Задействайте всички аларми и започнете пълна евакуация. Бентът е пропукан!
	От другата страна се дочу неясна реч и той реагира мигновено:
	— Не, не е учение, нито фалшива тревога! Бентът е в опасност!
	Повтарям! Бентът може да се срути всеки момент!
	Още една малка част от горния ръб поддаде и разпенена вода се спусна по склона. Ако някой се беше усъмнил в думите на майора, трябваше само да погледне през прозореца и да се убеди сам.
	В далечината се дочуха сигнали за тревога. Приличаха на виещи сирени, предупреждаващи за въздушно нападение.
	Далеч под тях патрулната лодка изчезна бързо на юг.
	— Страхливци! — извика майорът.
	Джо не можеше да вини двамата мъже, макар да оставиха него и Едо в сложна ситуация. Бентът се тресеше под краката им. Съоръжението беше огромно, а дупката широка само четири метра, но Джо и майорът бяха твърде близо, за да се чувстват в безопасност.
	— Хайде! — каза Дзавала, разтърси Едо за рамената и се затича към върха на бента. — Трябва да стигнем до горе. Това е единственият ни шанс.


	Глава 51

	Същият мрак, който бе покрил Египет, се беше разстлал над Арабско море и Индийския океан, но с една малка разлика. Небето над Египет беше ясно, а над океана се събираха облаци. Толкова гъсти, че два часа преди изгрев-слънце Кърт Остин не можеше да види звездите.
	Това го притесни повече от обикновено, тъй като се намираше в четириметрова лодка в средата на морето и я насочваше със седемдесетгодишен секстант и няколко пожълтели и проядени от молците карти от Втората световна война.
	Плавателният съд имаше странични поплавъци. Представляваше нещо средно между известната „Кон-Тики“ и хавайско петместно кану. Носът му беше повдигнат, средната част широка, а кърмата правоъгълна. Задвижваше се чрез гребла или за предпочитане, едно странно триъгълно платно, познато като „рачешка щипка“, подаващо се от едната страна.
	Рачешката щипка се е използвала от древността, повече от хиляда години и е много ефективна в задвижването на малки лодки, без да ги натоварва. Пред това платно, Кърт беше добавил още едно триметрово платно, което беше по-ново и представляваше набързо скроена версия на спинакер. То играеше ролята на крило и позволяваше на лодката да плава близо до вятъра.
	Отзад го следваха четири подобни съда. Цяла флотилия от остров Пикет.
	Планът беше да се промъкнат на борда на плаващия остров и да го завземат. С осемнайсет души плюс Лейлани и Кърт, пет „Причинителят на болка“ и четирийсет пушки, донесени за затворниците, които Остин се надяваше да освободят, битката щеше да бъде почти равностойна. Но първо трябваше да ги отведе до бойното поле.
	Той свали секстанта.
	— Някакъв успех? — попита Лейлани.
	— Не — отвърна Кърт. — Плаваме на сляпо.
	Остин се отдръпна от носа и прибра уреда. После се обърна към Таутог.
	— Засега да продължим по този курс.
	Таутог кимна. Той и неговият племенник Вару, управляваха лодката.
	Флотилията плаваше вече пет часа. Бяха изминали значително разстояние, тъй като ветровете обърнаха посоката си. Бризът откъм брега и морето се сменяха привечер. Този процес помагаше на лодките, но не беше нормално да се случва в средата на океана. Кърт предположи, че се дължи на начина, по който Джин влияе на времето.
	— Притеснен си — каза Лейлани и се приближи до него.
	— Възможно е да съм ви повел към сигурна гибел.
	Кърт отново погледна старите карти от „Джон Бъри“. Пикет бе определил точното местоположение на острова и го беше отбелязал на картата. Преди, на неговото място имаше само син океан. Беше оградил с кръгче и другите два острова. Отстрани се четеше избелял надпис: „Архипелаг Бъри“, заедно със „САЩ“. Изглежда, че Пикет ги беше обявил за американска територия.
	Лейлани надникна зад рамото му.
	— Къде сме?
	— Приблизително тук — отвърна Кърт и посочи едно място на картата.
	— А къде е „Аква Тера“?
	— Това е много добър въпрос — отвърна той.
	След като откри „Причинителят на болка“, Кърт незабавно се захвана с картите. След дълго пресмятане, той предположи къде може да е „Аква Тера“ като допусна, вероятно твърде наивно, че ще остане в същия район. Взимайки предвид посоката на вятъра и разстоянието от остров Пикет, Остин изчисли, че ако тръгнат веднага, ще достигнат острова преди залез-слънце.
	Ако се забавят, нямаше да успеят и щеше да се наложи да чакат до следващата вечер, тъй като приближаването до „Аква Тера“ през деня се равняваше на самоубийство. А и това двайсет и четиричасово забавяне означаваше, че ще трябва да оставят Пол, Гамей и останалите в ръцете на Джин. Той щеше да разполага с още един ден да осъществи пъкления си план или да напусне острова и вече никой нямаше да може да го открие. Кърт реши, че тези възможности са неприемливи и флотилията потегли незабавно.
	Малките лодки плаваха по-добре, отколкото Кърт очакваше, а вятърът беше попътен. Вече изпреварваха графика, но пък бяха на път да се изгубят.
	— Когато за последно видях „Аква Тера“, стоеше неподвижно ето тук — каза той. — Ако не е потеглил, в момента би трябвало да сме до него.
	— Виждам светлина — каза Вару. — Напред и вляво!
	Всички впериха поглед в тази посока. Вероятно на около три километра от тях се виждаше сияещо видение. Наподобяваше кораб призрак, плаващ в мъглата, но всъщност беше островът на Марчети. Той беше тъмен, с изключение на няколко светлинки тук-там.
	Лейлани се усмихна.
	— Какво казваше?
	Кърт също се ухили.
	— Да се насочим на североизток — каза той на Таутог и посочи. — Натам!
	Таутог и Вару завъртяха кормилото и платната, а лодката пое курс на североизток. Останалите лодки от флотилията заплаваха след тях.
	— Защо не плаваме срещу него? — попита Лейлани.
	Кърт продължи да следи курса и започна да брои.
	— Осемстотин метра на североизток и после ще можем да обърнем и да се насочим почти право по вятъра към острова. Това ще ни даде повече скорост и маневреност.
	— Ами ако ни забележат?
	— Островът е дълъг шестстотин метра, на места е висок колкото двайсететажна сграда, а ние за малко да го пропуснем. Намираме се в тъмни лодки, с черни платна и ги приближаваме в средата на мъглява нощ. Дори и тези на наблюдателните постове няма да могат да ни видят, докато не застанем точно до тях. А според Ишмиъл, Джин разполага с не повече от трийсет души на борда. Поне половината от тях би трябвало да спят. Шансът някой да ни забележи, е нищожен.


	Кърт беше три четвърти прав. Двайсет от трийсетте мъже на Джин спяха. Няколко други пазеха затвора, а останалите работеха в повреденото машинно отделение с предателите от екипажа на Марчети. На пост стояха само двама. Те патрулираха по острова, но нямаше начин да успеят да следят километър и половина брегова линия и десетки акра палуба.
	Беше загубена кауза. Мъжете правеха своите обиколки с целия ентусиазъм на нископлатени охранители.
	Един пазач, който извади големия късмет да избегне дългите, скучни разходки, беше поставен в контролната зала на „Аква Тера“ да следи радара.
	Досега на екрана не се беше появило нищо. Това продължи толкова дълго, че когато две точици се показаха за секунда, той не ги забеляза. Пазачът вече дори не гледаше радара. Просто се опитваше да се пребори с желанието да заспи.
	Обектите изчезнаха бързо и след няколко минути се появиха за втори път. Зад тях се образуваха диагонални линии, посочващи, че е задействан режима за изчисляване на разстояние. В този момент пазачът се обърка. Докато успее да проследи линиите до обектите, те изчезнаха. На тяхно място се появи надпис, „връзката е изгубена“.
	Мъжът се изправи на стола.
	Обзе го внезапно подозрение.
	„Видя ли нещо? Ако е така, къде е то сега? Как е изчезнало?“
	През ума му мина мисълта за американски изтребители „Стелт“. Той погледна през прозореца към тъмнината отвън, не видя нищо и отново впери поглед в екрана.
	Обектите не се появиха отново и подозрението му се засили.
	Мъжът грабна един голям бинокъл и излезе на площадката за наблюдение. Беше му трудно да види нещо в мъглата и мрака, отчасти защото прекарваше по-голямата част от времето си в следене на небето за самолети и хеликоптери, но и също така, защото, макар и намалени, светлините от острова излъчваха слабо сияние в нощта. Заради него беше невъзможно да се види нищо отвъд обсега на лампите. Ако беше погледнал право към петте бамбукови лодки, нямаше да види нищо друго, освен белия воал на мъглата.
	Ядосан, той се върна при радара, наведе се над него и започна да го следи внимателно като котка пред дупка на мишка.


	Глава 52

	Кърт приближи внушителния остров „Аква Тера“ със своята флотилия от лодки, направени от пръчки. Огромното съоръжение изплува от мъглата като Скалата на Гибралтар. Кърт се почувства като мравка, нападаща слон.
	— Огромен е! — възкликна Таутог.
	— Той е предимно празен — напомни си Кърт.
	— Ами ако са довели още хора, след като напуснахме? — попита Лейлани.
	Той се обърна към нея със стиснати устни, за да й покаже, че в момента не му е до подобни въпроси.
	— Държа да се запознаеш с Джо — каза той. — Мисля, че вие двамата сте близнаци, разделени при раждането.
	Кърт знаеше, че затворът на Марчети се намира близо до задния край на острова и реши да се отправят натам. Той се премести на носа на лодката, промъкна се покрай долния край на платното и махна брезента, покриващ кутията на „Причинителят на болка“.
	— Лейлани — каза тихичко Остин, — ти и Вару задействайте това нещо.
	Лейлани се приближи до генератора и маховика близо до задния край на лодката. Беше малко неудобно да се работи с тях в тясното пространство, но след като двамата успееха да задвижат маховика, тежестта на въртящия се диск щеше да осигури достатъчно мощност.
	Кърт чу как динамото се върти и видя стрелката, отчитаща мощността, да се премества. Намираха се на почти сто метра от острова. Той нагласи разстоянието и отворите на говорителите се промениха.
	Вече бяха достатъчно близо и грамадното туловище на острова ги скриваше от двете главни кули и контролната зала с радарите. Единственото нещо, за което трябваше да се тревожат, бяха патрулите. Ако Кърт забележеше някого, щеше да се наложи да задейства машината. В случай, че не успее да ги зашемети, наблизо чакаше една пушка.
	Прозорците на долната палуба вече се виждаха ясно. Той ги преброи. Последните пет бяха на затвора.
	Кърт извади стария бинокъл и се загледа във вътрешността на стаите. От петте прозореца струеше слаба светлина. Вътре не се виждаше никакво движение.
	Той се замисли дали да не използва стълбата и подвижните мостчета близо до кърмата, но после размисли. Ако бяха поставили неподвижен пазач, със сигурност това щеше да бъде едно от ключовите места. Кърт реши да опита друго.
	Той направи жест към останалите лодки да го последват и всички се приближиха към петия прозорец. На около трийсет и пет метра, приблизително на същото разстояние, на което той се намираше, когато изпробва силата на звуковата вълна върху себе си, Кърт включи апарата на режим „готовност“, насочи говорителя с помощта на една ръчка и се прицели в прозореца.
	Лейлани и Вару продължаваха да осигуряват мощност и Остин промени настройките за разстоянието на трийсет и пет метра. После превключи от режим „готовност“ на „задействане“. Мигновено от оръжието се понесоха ефирни звуци.
	Кърт видя как тежкото стъкло започна да трепти.
	— Увеличете мощността! — нареди той.
	Таутог зае мястото на Лейлани и стрелката, отчитаща силата, навлезе в червената зона. Кърт продължи да държи лъча насочен към целта.
	— Какво правиш? — попита Лейлани.
	— Виждала ли си старата реклама на „Меморекс“?
	Тя поклати глава.
	— Наблюдавай онзи прозорец.
	Стъклото трептеше силно от звуковите вълни като кожа на барабан. Кърт виждаше как бледата светлина се отразява от вибриращата му повърхност. Над водата се дочу ехо от странен шум, като звън от тибетска пееща купа. Той се притесни, че ще ги чуят, но вече беше твърде късно да спрат.
	— Още мощност! — прошепна отново той, но след като осъзна, че Вару е потен и изтощен, зае мястото на младежа. Лодката се премести настрани, но Лейлани държеше „Причинителят на болка“ насочен към стъклото.
	Струваше им се, че ще се провалят, че издържащото на ураганни ветрове стъкло няма да поддаде на вибрациите, но две от другите лодки също включиха своите системи и ги насочиха към същия прозорец.
	Трите слети звукови лъча мигновено разтрошиха стъклото. То експлодира навътре, ефект, който Кърт не беше предвидил. Само се надяваше Марчети и съпрузите Траут да са били достатъчно умни да се отдалечат от вибриращия прозорец.
	Гамей първа чу звука — странен резонанс, който първоначално й заприлича на обикновен звън в ушите.
	— Какво е това? — попита Пол.
	Изглежда, че не й се беше сторило.
	— Нямам представа — отвърна тя.
	Гамей се изправи, като напусна своя пост до вратата и огледа тъмната стая като жител на предградие, търсещ досадно щурче в тиха къща.
	Шумът постепенно се засили. Ако наблизо имаше куче, сега щеше да вие до припадък.
	— Може да ни отвличат извънземни — предположи Марчети.
	Гамей не обърна внимание на думите му. Шумът я отведе до големия прозорец, през който се виждаше океана. Тя опря лицето си до стъклото. В тъмнина видя няколко примитивни лодки, слабо осветени от няколкото работещи лампи на „Аква Тера“ и позна една фигура в първия съд.
	— Това е Кърт! — възкликна тя.
	Пол и Марчети се приближиха тичешком.
	— Какво за бога прави той? — попита Пол и се загледа в това, което се случваше отвън. — И кои са тези хора с него?
	— Нямам ни най-малка представа — отвърна Гамей.
	Докато наблюдаваха, две от останалите лодки се изравниха с тази на Кърт и странният резонанс се покачи с една-две октави. От ляво се дочу звук от трошащо се стъкло.
	— Мисля, че се опитва да ни спаси — каза Марчети.
	— Да — съгласи се, Гамей, горда и едновременно с това тъжна. — Но за съжаление е избрал грешната стая.
	Отвън в коридора, мъжете, нагърбени със задачата да охраняват затворниците, чуха вибрациите, но предположиха, че някой отново е включил масажиращия стол на пълна мощност. Разтрошеното стъкло беше друго нещо.
	Те веднага скочиха на крака.
	— Провери затворниците — заповяда командира им.
	Двама от мъжете грабнаха оръжията си и се затичаха по коридора, а той вдигна телефона и набра номера на контролната зала. Никой не вдигна дори и след четвъртото позвъняване.
	— Хайде, обадете се! — промърмори той.
	Звукът от чупене на стъкло привлече вниманието му. Идваше от стаята срещу него, а не надолу по коридора.
	Командирът помисли върху възможността затворниците да са избягали или дори някой да се е опитал да влезе през прозореца. Реши, че е по-добре да провери, преди да докладва. Той затвори телефона и излезе внимателно иззад бюрото. После извади пистолета си и се приближи до килията.
	Мъжът угаси светлините в коридора и отвори вратата, като държеше оръжието насочено напред.
	Не видя нищо друго, освен тъмнина. Изведнъж през стаята премина бриз и погледът му се спря върху осветената мъгла отвъд разтрошения прозорец.
	Той огледа цялото помещение, но не видя нищо странно и никакви нарушители. И все пак нещо беше счупило прозореца.
	Командирът продължи напред, а счупените стъкла скърцаха под краката му. Нещо плаваше близо до корпуса. Той се приближи към прозореца и видя странна лодка с платно. До нея имаше още една. Те не приличаха на тези, които биха използвали американските специални части. Мъжът направи още една крачка напред, чу странен жужащ звук и почувства как цялото му тяло се стяга, сякаш е ударен от силно електричество.
	По ръцете и торса му премина непоносима болка. Вратът му се скова и той си прехапа езика. После падна на колене, рухна върху разтрошените стъкла и изпусна пистолета. Болката веднага изчезна, но ефектът продължи.
	Една фигура застана до него в рамката на избития прозорец. Охранителят се пресегна към пистолета, който беше изпуснал и почувства как тежък ботуш смазва пръстите на ръката му. Той я дръпна и изпъшка, но в този момент прикладът на една пушка го удари в слепоочието и го прати в несвяст.


	Гамей, Пол и Марчети наблюдаваха как Кърт и двама други мятат куки с въжета и започват да се катерят. Те не виждаха счупения прозорец, но Марчети беше убеден, че е през една-две врати от килията им.
	— Това не означава, че не могат да стигнат до тук — каза той. — Трябва само да се отърват от онези разбойници отвън и ще сме свободни.
	Шум пред вратата привлече вниманието на Гамей.
	— Дали са те?
	— Твърде е рано — отвърна Пол.
	— Значи са пазачите.
	Гамей застана до вратата и след секунда чу как един от охранителите пъха картата си в четеца. Бравата избръмча и се отключи. Гамей се хвърли на пода и се плъзна до стената с контакта, миг преди вратата да се отвори.
	Планът на Пол да използва масажният стол като оръжие, зависеше изцяло от избора на точния момент. Гамей грабна шнура и пъхна щепсела в контакта. Надяваше се да не е твърде късно.
	Дъжд от искри изригна от стената и от металната врата. Пазачът, който все още я държеше с ръка беше разтресен от електричеството и полетя назад. Кабелите, които извадиха от стола и закачиха за вратата, вече пушеха. Някъде беше гръмнал бушон.
	Пол скочи върху пазача и взе пистолета му. Бърз и силен удар с коляно в слабините на мъжа прекрати напълно съпротивата му. Пол и Марчети издърпаха пазача вътре, а Гамей измъкна щепсела и хвана вратата, за да не се затвори. После огледа набързо коридора.
	— Празен е — каза тя. — Да вървим!
	Пол и Марчети вързаха с чаршаф стенещия пазач и го оставиха на пода. След това тримата излязоха тихичко от килията и поеха надясно.
	Кърт стигна поста на охраната, която пазеше затвора на Марчети. Постът приличаше повече на рецепция на спацентър, отколкото на вход на затвор. На снежнобялото бюро имаше компютър и телефон с много копчета.
	Таутог и Вару влязоха след него. Кърт посочи няколко скрити ниши, от които можеха да пазят коридора.
	— Следете за неприятности — каза им той и се обърна да тръгне по виещия се коридор, но забеляза три фигури. За негова изненада и облекчение, това бяха Гамей, Пол и Марчети.
	— Колко се радваме да те видим! — усмихна му се Гамей. — Мислехме, че си мъртъв.
	Кърт ги дръпна зад бюрото.
	— Аз също се тревожех, че може да са ви убили. Защо не сте в килията си?
	— Избягахме — отвърна тя. — Току-що.
	— След всички усилия, които положих, за да ви спася — усмихна се Кърт.
	— Джо с теб ли е?
	— Не — каза той. — Преди два дни го качих на един камион в Йемен.
	— Закъде?
	— Добър въпрос — отвърна Кърт.
	Това, че Пол, Гамей и Марчети са били заключени допреди малко, вместо да бъдат спасени от някоя американска специална част, му подсказа, че Джо още не се е измъкнал. Той знаеше, че приятелят му ще се погрижи за себе си и въпреки че щеше да се почувства по-добре, ако знаеше, че Джо е добре, в момента нямаше какво да направи.
	— Каква е ситуацията ни? — попита той, концентрирайки се върху настоящето.
	— Обезвредихме един от пазачите — отвърна Пол. — В момента е заключен в килията ни.
	— Ние се справихме с този тук — каза Кърт.
	— Кои са твоите приятели?
	— Аз съм Лейлани Тенър. Истинската.
	Гамей се усмихна.
	— А останалата част от кавалерията?
	— Приятно ми е да се запознаем — каза Таутог. — Аз съм осемнайсетият Рузвелт от…
	— По-късно ще дообясниш — прекъсна го Кърт. — Някой идва!
	Приближаваха стъпки. Беше вторият пазач, за когото Кърт реши, че е бил изпратен да провери останалите затворници. Мъжът се показа иззад ъгъла, озова се лице в лице с няколко дула на пушки и замръзна.
	Кърт взе картата и пистолета му.
	— Сега какво? — попита Пол. — Тръгваме ли си?
	— Не — отвърна Кърт. — Щом се е появил моментът на победата, трябва да се възползваме.
	Всички го загледаха с недоумение.
	— Сун Дзъ — обясни Лейлани, сякаш бе вряла и кипяла в тематиката.
	— Какво означава това на обикновен английски? — попита Гамей.
	— Означава, че след като вече сме на борда, трябва да се опитаме да намерим Джин, Зарина и Отеро. След като ги хванем, всичко това ще свърши. — После се обърна към Марчети: — Твоите хора тук долу ли са?
	— Повечето…
	— Ти и Пол отидете и ги измъкнете. После заключете този в килията.
	Пол кимна и се зае със задачата.
	Кърт се обърна към Таутог:
	— Предлагам да вържем лодките и да качим на борда останалата част от хората ти. Ще се нуждаем от помощта им.
	Няколко минути по-късно затворниците и пазачите си бяха разменили местата, а малката флотилия беше вързана за една тръба под килията със строшения прозорец. Кърт вече ръководеше отряд от трийсет и седем мъже и жени. Хората на Марчети познаваха острова, а тези на Таутог умееха да боравят с пушки и с „Причинителят на болка“.
	Кърт нареди да качат две от машините на борда и намери ръчни колички, на които да ги натоварят. Едната машина остана с групата, която тръгна към каютите на екипажа, а другата беше с Кърт, Лейлани и семейство Траут. Четиримата, заедно с Таутог и Вару, отнесоха тежката машина до асансьора като техници, пренасящи усилватели на концерт.
	По-голямата част от отряда тръгна към каютите, а Кърт бе решен на всяка цена да открие Джин ал-Халиф.
	— На кой етаж е президентският апартамент? — попита той.
	— Имаш предвид моя апартамент ли? — отвърна Марчети.
	— Ако твоят е най-луксозният на острова, тогава да, точно него имам предвид.
	— На последния етаж, разбира се — отвърна Елууд и натисна копчето.
	Вратите на асансьора се затвориха, а Кърт потупа високоговорителя и се усмихна злорадо.
	— Време е да събудим съседите — засмя се загадъчно той.


	Глава 53

	Джо Дзавала бягаше, за да спаси живота си. Въпреки контузения си глезен, той тичаше с всички сили по мокрия склон на бента Асуан в търсене на по-високо и безопасно място. Майорът се влачеше зад него, като очевидно все още трудно проумяваше случващото се.
	— На твое място нямаше да поглеждам толкова често назад — скастри го Джо.
	Едо разбра намека, затича се по-бързо и го настигна.
	Планът на Джо бе да стигнат до върха, далеч от разширяващата се дупка и да огледат щетите.
	След като достигнаха върха на бента, Дзавала застана на пътя, който вървеше по него. Вече се виждаше деветметрово „V“-образно пропадане. Водата от езерото Насър се изливаше неудържимо през отвора.
	В слабата светлина на прожекторите Джо успя да види как мощната струя отнася камъни и пясък, също като пълноводна река, преминаваща през тесен планински каньон. Напорът на водата увеличаваше отвора и в двете посоки на бента.
	Водата отнасяше насипа под пътя, асфалтът издържа за миг на напора и заприлича на мост над буйната стихия. Но крепящата го почва бързо поддаде и настилката се срути.
	Джо погледна към езерото.
	— Нивото на водата е много високо.
	— Язовирът никога не е бил толкова пълен — призна майорът. — Имахме две години на рекордни валежи.
	Джо не знаеше нищо за Азис и отношенията му с Джин, не знаеше също, че именно тези дъждове вдъхнаха смелост на генерала да развали договора. Лошото бе, че същите тези дъждове сега щяха да съсипят държавата му.
	— Къде е контролната зала? — извика Джо.
	Майорът посочи към източната част на бента и една нова сграда, намираща се точно по средата на насипа.
	— Новата контролна зала е до електроцентралата.
	— Да вървим!
	Джо се затича, но този път майорът не изостана. Зад тях дупката в бента продължи да се увеличава с около трийсет сантиметра на всеки петнайсет секунди.
	Стигнаха сградата, Едо отвори вратата и двамата с Джо се втурнаха вътре. В командния център цареше хаос. Половината от местата бяха празни. Смелите мъже и жени, които не бяха избягали, се опитваха да разберат какво се случва.
	Един от началниците видя майора.
	— Това нападение ли е? — попита той. — Не видях експлозии.
	— Отворете всички шлюзове! — извика Джо, без да изчака майорът да отговори. — Дори и аварийните преливници!
	— Кой сте вие? — попита учуден мъжът. В думите му нямаше заплаха, само учудване, че опърпаният мъж с майора дава заповеди.
	— Аз съм американски инженер. Работил съм на диги и различни речни проекти и ви казвам да отворите всички преливници, ако искате да имате поне минимален шанс да оцелеете.
	— Но…
	— В горната част на бента има деветметрова пробойна — каза Джо, прекъсвайки началника. — Намира се малко под ватерлинията, на половината разстояние между нас и западния бряг. Ако успеете да свалите нивото под нея, може и да оцелеете. Ако не го направите, целият бент ще се срути.
	Мъжът се загледа за секунда в Джо, а после в майора, който кимна и каза:
	— Довери му се!
	Началникът спря да се чуди, обърна се и изкрещя:
	— Отворете всички преливници и шлюзове!
	Работниците започнаха да натискат копчета и да дърпат ръчки.
	— Шлюзовете се отварят! — отвърна един. — Блокове две и три се пълнят. Трети и четвърти също отговарят.
	На един огромен екран пред тях индикатори смениха цвета си от червен в зелен. Дванайсет сини чертички на екрана изобразяваха всичките генераторни канали под бента.
	— Ами аварийните преливници? — попита Джо.
	Всички големи бентове разполагат с такива, в случай, че се случи нещо подобно. Тези огромни по обем канали, рядко се използваха.
	— В момента се отварят — отвърна началникът. Той наблюдаваше и броеше: — … 28, 29, 30… Всички шлюзове са отворени. След десет секунди ще изпускаме максималния обем вода: единайсет хиляди кубични метра в секунда.
	В този момент Джо усети как нещо разтриса сградата. Той погледна през прозореца към Нил. Водата в улея вреше и падаше с огромна скорост.
	Отворени докрай, преливниците изсипваха достатъчно вода, за да пълнят по един супертанкер на всеки петнайсет секунди. Но два пъти по-голямо количество продължаваше да изтича през пробива в стената. Джо имаше неприятното чувство, че усилията им ще останат напразни. Ако язовирът Насър бе пълен до ръба, щеше да отнеме часове, ако не и дни да се свали нивото на водата под това на дупката. Междувременно тя щеше да се разширява. Дзавала се страхуваше, че няма да успеят да наваксат.
	Водата изтичаше и съоръжението, тежащо хиляди тонове, се тресеше като по време на земетресение. Трусът ставаше все по-силен.
	Още една голяма част от бента се откъсна и полетя по склона като лавина. Бурната вода отнесе насипния материал за минути и сега отворът беше широк шейсет метра. Изливащата се през него вода беше десет пъти повече отколкото от всички преливници взети заедно. Приличаше на Ниагарския водопад.
	Надолу по реката вълната помете лодки, кейове и всичко по пътя си. Баржи и речни лодки, превозващи туристи по Нил, се откъснаха от въжетата и се понесоха по течението, подмятани като детски играчки във вана.
	Водата течеше бясно по бреговете на реката, като срутваше стени, подкопаваше камъни и пясъчници и предизвикваше свлачища и срутвания, подобно на светкавично топящи се ледници в Антарктида.
	Водата заля бреговете и помете хотели и други сгради. По-малките се срутиха, сякаш бяха направени от кибритени клечки. В един миг бяха там, а в следващия ги нямаше. На тяхното място се виждаше само бурна вода.
	А това беше само началото.


	Началникът мълчеше. Майорът също. Дори Джо Дзавала стоеше безмълвен. Те не можеха да направят нищо друго, освен да наблюдават.
	Деветдесет процента от населението на Египет живееше в радиус от двайсет километра около бреговете на Нил. Джо знаеше, че ако бентът се срути, жертвите ще са милиони. Дори и водата да се разлее из долината и да пощади хората надолу по течението, последиците от наводнението щяха да са още по-лоши.
	Милиони щяха да останат без дом. Половината от плодородната земя на Египет щеше да бъде наводнена и неизползваема дълго време. Дизентерия, холера и всякакви болести, появяващи се заради лоши хигиенни условия, както и тези, разпространявани от комари и други насекоми, щяха да се разраснат до епидемия.
	Отгоре на всичко бентът задоволяваше петнайсет процента от нуждите на Египет от електричество. И като добавим към това останалите проблеми на държавата и нестабилната политическа ситуация, Джо се страхуваше, че Египет ще се взриви отвътре. В тази страна с осемдесет милиона души население щеше да настъпи анархия.
	— Колко време имаме преди бентът да се срути напълно? — попита той.
	— Трудно е да се каже — отвърна началникът. — Зависи от това дали ядрото ще удържи.
	Джо забеляза, че горната част на отвора се беше разширила значително, но не и в дълбочина. Вече не приличаше на буквата „V“, а по-скоро на изключително разтеглено „U“.
	— От какво е направено то? — Джо си спомни, че в модела изглеждаше, че е изградено от различен материал.
	— Полупластична, непромокаема глина — отвърна началникът. — Под нея има бетон.
	Ако Джо беше прав, водата вече бе разяла насипния материал и бе достигнала ядрото.
	— По цялото протежение на бента ли е разположена?
	Мъжът кимна.
	— Вкопана е в скалите от двете страни.
	— Може ли да удържи язовира?
	Началникът се замисли за миг.
	— Ядрото няма да се разруши като насипния материал, но тъй като задната част на стената е отнесена, количеството камъни и скали, държащи глината на място, е намаляло значително. В определен момент тежестта на язовира Насър просто ще избута ядрото както автобус избутва малка кола.
	Джо погледна към дупката. Водата преливаше, спускаше се и се разплискваше. Но лекият тринайсетградусов наклон и каменното покритие помагаха. Поне засега стената удържаше.
	— Мисля, че горният слой засега е непокътнат — каза той. — Ако нивото на водата спадне достатъчно, ядрото може и да ни спаси. А и с толкова широка дупка, това няма да отнеме повече от няколко часа.
	Началникът кимна.
	— Възможно е — каза той, но си личеше, че не е особено сигурен.
	Майор Едо посочи нещо, което Джо не беше забелязал. Малък гейзер доста по-надолу по стената. Почти невидим от падащата вода, той пръскаше тънка струйка като шадраван в претрупана градина. Пръските от него се превръщаха в мъгла, улавяща светлините на прожекторите.
	— Какво е това? — попита майор Едо.
	Сърцето на Джо се сви. Той си спомни макета в Йемен. Първо се беше образувал горният пробив, но долният накара ядрото да се срути и повлече целия бент.
	— Това е по-големият проблем — отвърна той.
	— Как се е получил? — попита началникът.
	Джо се опита да обясни за микророботите и как могат да дълбаят разни неща, включително бетон и глина. Този път никой не го гледаше скептично.
	— Възможно ли е все още да са долу?
	— Да — отвърна Дзавала. — Може би дълбаят в глината, за да разширят тунела.
	— Ако стане прекалено голям… — започна началникът, но нямаше нужда да довърши изречението си.
	— Има ли начин да се запуши нещо такова? — попита Джо.
	Мъжът потърка брадичката си.
	— Може и да има — каза той. — Разполагаме с вещество, наречено „Ултра-сет“. Това е полимер, който се свързва с глината и увеличава многократно обема си, за да запуши малки дупки. За секунди става непробиваем. Можем да го вкараме в тунела, който онези неща, за които говорите, са пробили. Ако горната част удържи и нивото на водата спадне достатъчно бързо, може и да предотвратим пълното срутване.
	Нов трус разклати сградата.
	— Какъв е недостатъкът на това решение? — попита Джо.
	— Има само един начин да се вкара материалът в тунела — отвърна мъжът. — Ще трябва да го изпомпим под високо налягане. За да го направим, някой трябва да открие входа от другата страна на язовира.
	Джо погледна началника и останалите хора, които бяха останали в тресящата се контролна зала.
	— Ще ви трябва водолаз — предположи той. Джо не можеше да повярва какъв номер му беше скроила съдбата, но въпреки това се усмихна. — Май извадихте късмет.


	Глава 54

	Вратите на асансьора се отвориха на последния етаж от пирамидата на Марчети в едно луксозно фоайе. Трима от мъжете на Джин стояха на пост и се обърнаха рязко при звука от писукането на пристигащата кабина.
	Беше естествена реакция. Нямаха причина да заподозрат някаква неприятност. Всъщност, Кърт реши, че реагират на звуковата вълна от „Причинителят на болка“. Тримата паднаха на колене.
	Единият издаде стон, другият залитна и събори маса с ваза, която се счупи на парчета, а третият просто се строполи на пода.
	Кърт пусна дръжката, с която захранваше системата с ток, а Пол, Гамей, Таутог и Вару закопчаха с белезници зашеметените и объркани мъже.
	— Познавам тази болката — каза Кърт. — Или поне я изпитах преди около десет часа.
	След като залепиха устите им с лейкопласт, ги затвориха в стаичката на чистачите.
	— Натам! — каза Марчети и се затича надясно.
	Групичката зави зад ъгъла, където фоайето се съединяваше с коридор. Кърт надникна внимателно и видя, че няма никого.
	— Да вървим!
	По средата на коридора стигнаха до една голяма двойна врата. Марчети се приближи до електронната ключалка и започна да въвежда своя код. В този момент далеч под тях проехтяха изстрели. Звучаха приглушено сякаш някой стреляше с пистолет с капси.
	— Явно част от хората на Джин са оказали съпротива — предположи Гамей.
	Кърт кимна.
	— Побързай!
	Марчети довърши набирането на кода и Пол и Таутог заредиха „Причинителят на болка“.
	Кърт отвори вратата с ритник и натисна копчето. Помещението беше празно.
	— Стаята ли сбъркахме?
	Остин изключи машината, влезе и се огледа. Някой беше спал в леглото. Той долови аромат на жасмин. Същият парфюм, който Зарина използваше. Очевидно двамата с Джин бяха по-близки, отколкото предполагаше.
	— Това е мястото — каза Кърт. — Просто сме ги изпуснали.
	Той се върна ядосан при Марчети и промърмори:
	— Съветвам те да си смениш чаршафите.
	— По-скоро ще изгоря цялото легло — отвърна милиардерът.
	Кърт продължи по коридора и дочу още изстрели. Останалите се затичаха, за да го настигнат.
	— Това обяснява защо хората му скочиха като ужилени — каза Пол. — Явно са помислили, че се връща.
	— Къде ли са отишли Джин и Зарина? — попита Лейлани.
	— Сещам се за едно място — отвърна Кърт.


	Джин стоеше в контролната зала на „Аква Тера“ и не можеше да повярва на случващото се. Зарина, Отеро и Метсън го бяха наобиколили. Зад тях стоеше радиста и още един от хората му. Останалите десетима се бяха разпръснали из изкуствения остров и се биеха с екипажа на Марчети и хора, които приличаха на американски морски пехотинци.
	— Как е възможно? — попита Джин. — Тук няма патрулни лодки, нито хеликоптери. Откъде са се появили?
	— Имаме видео запис от нивото с килиите — каза Отеро и отвори един лаптоп. — Неприятно ми е да го кажа, но на записа се вижда Остин.
	— Не може да бъде! — викна Джин. — Той е мъртъв! Убих го два пъти!
	— Значи е възкръснал — рече язвително Отеро и обърна лаптопа към него. — Виж!
	Наистина беше Остин. Джин не можеше да повярва на очите си.
	Звукът от стрелбата приближаваше. От наблюдателната площадка се виждаха няколко от хората на Джин, тичащи към централния парк на Марчети, но не успяха да стигнат до там.
	— Трябва да изчезваме от тук — каза Зарина. — Тази битка е изгубена.
	Джин огледа острова. Нямаше как да стигнат до сухия кей, на който беше летящата лодка. Дори и да успееха да се качат на нея, няколко добре насочени куршума или ракети, можеха да ги свалят.
	— Не можем да избягаме — каза тихо той.
	— Но и не можем да победим — отвърна остро Зарина. — Ние сме само петима.
	— Млъкни! — ядоса се Джин.
	Той се опитваше да намери начин да обърне ситуацията. Погледна към Отеро.
	— Свържи се с ордата и зареди предавателя.
	Отеро затрака по своя лаптоп и после го бутна към Джин.
	— Имаш достъп.
	— Какво ще правиш? — попита Метсън.
	Джин не отговори и се наведе над клавиатурата. Първо започна да натиска клавишите бавно, за да се увери, че е в правилната част от системата, а после все по-бързо.
	Стрелбата в коридора го пришпори. Той избра една команда от менюто и натисна „ентър“.
	Вратата на контролната зала се отвори и проехтяха изстрели. Няколко куршума рикошираха в стените.
	Джин залегна, а Метсън и радистът паднаха покосени. Няколко секунди по-късно другият човек на Джин също бе убит.
	— Предай се, Джин! — проехтя гласът на Остин.
	Джин се намираше зад една преграда в средата на контролната зала, където бяха разположени много от основните уреди за управление на острова. Отеро и Зарина се скриха зад него.
	— Ако го направя?
	— Ще ти сложа белезници и ще те предам на властите.
	— Нима очакваш да ти повярвам, че няма да ни убиеш?
	— Колкото и да ми се иска — отвърна Остин, — не мога сам да взема подобно решение. Но не разчитай, че ще се върнеш в Йемен. Предполагам, че ще те пратим в Международния съд или някоя американска военна база.
	— Няма да се оставя във ваши ръце! — извика Джин.
	— Тогава се покажи и да приключим с това като мъже.
	Джин виждаше Остин в едно отражение. Беше скрит зад ъгъла на стоманена преграда и не можеше да го улучи. Ако се изправеше, Кърт щеше да го убие. Ако останеше скрит, скоро Остин, или някой от екипа му, щеше да го нападне във фланг.
	— Имам по-добра идея — каза Джин. — Сега ще ти дам един урок за това какво е истинска власт и как се използва тя.
	Той погледна към лаптопа. Мигащото зелено квадратче на екрана му подсказа, че инструкцията е изпратена и приета.
	Вече можеше да действа.
	Той извади пистолета, натисна предпазителя с палец докато се чу щракване и го притисна до гърдите си.
	— Времето почти изтече — осведоми го Остин.
	Джин го знаеше.
	Той опря дулото на пистолета до тила на Отеро и натисна спусъка. Приглушения взрив разпръсна компютърния програмист и останалото от главата му върху пода. Вторият изстрел на Джин разтроши лаптопа. Наоколо полетяха пластмасови парчета и микрочипове. Той стреля още веднъж, за да е сигурен и унищожи екрана на компютъра.
	После хвърли оръжието настрани.
	— Предавам се — каза той и вдигна ръце.
	Защитен от преградата, Кърт наблюдаваше Джин в същото отражение. Нещо не се връзваше. Видя как Джин вади оръжието си и очакваше да започне да стреля, но куршумът в главата на Отеро и хвърлянето на пистолета бяха меко казано подозрителни.
	Зарина също хвърли оръжието си и вдига ръце. Двамата с Джин се изправиха бавно, а Кърт насочи карабината „М1“ към гърдите му.
	— Ако мръднеш, ще умреш!
	Остин влезе в стаята. Пол и Таутог го последваха и се разделиха.
	Кърт имаше чувството, че са попаднали в капан. Той държеше Джин на мушка и огледа мъртвите — охранителят на Джин, Метсън, това, което беше останало от Отеро, и радиста.
	Не откри нищо нередно, но Джин продължаваше да гледа самодоволно, сякаш беше изтеглил печеливша карта или се беше измъкнал безнаказано.
	— Какво си направил? — прошепна Кърт, като очакваше всеки момент да се задейства някакъв скрит механизъм и да избухне бомба. — Какво си направил?
	Джин не отговори, но Остин забеляза унищожения лаптоп. Осъзна и че беше екзекутирал Отеро, програмиста. Двете неща със сигурност бяха свързани.
	През отворената врата проехтяха далечни изстрели. Бяха мъжете на Таутог на нулевата палуба.
	— Нещо става — извика единият. — Морето сякаш оживя!
	Кърт излезе отвън. Въпреки мъглата и мрака, той успя да види как водата ври.
	— Марчети, включи светлините!
	Елууд се затича към контролното табло и започна да натиска множество копчета. Морето около отвора се окъпа в светлина. Марчети беше включил прожектори над и под водата. Кърт веднага разбра какво става.
	Морето се вълнуваше, сякаш вреше. Ордата около острова беше излязла на повърхността и сега напредваше към острова.
	— Той ги е извикал — прошепна уплашено Марчети. — Повикал ги е да се приберат у дома.
	Джин се засмя. Дълбокият му смях бе зловещ, садистичен и преливащ от самовлюбена гордост.
	— Сега ще разберете какво имам предвид под власт! — каза той. — Ако не ме освободите, ордата ще ви погълне.


	Глава 55

	Още щом чу смеха на Джин, Кърт разбра, че са в опасност. Той се втурна обратно в контролната зала и опря дулото на карабината в лицето му, точно между очите.
	— Спри ги!
	— Пуснете ни — каза Джин, — и ще направя каквото кажете.
	— Спри ги, или ще изцапам стената с мозъка ти!
	— И какво ще постигнете с това, господин Остин?
	Кърт отстъпи назад.
	— Марчети, намери компютър! Ще трябва отново да разбиеш един код.
	Елууд седна бързо пред един лаптоп.
	— Никога няма да успее — засмя се Джин.
	Марчети вдигна глава.
	— Прав е. Успях да се справя с последния номер на Отеро, защото виждах файловете, но тук нямаме достъп до нищо.
	— Можеш ли да го хакнеш?
	— Паролата е деветцифрена и защитена с най-добрия шифър. Дори на суперкомпютър ще му трябва цял месец да го направи.
	— Сигурно има някакъв начин.
	— Не мога дори да вляза в системата.
	Сега Кърт разбра защо Джин бе прострелял Отеро и лаптопа. Кодът беше на програмиста. Той лежеше мъртъв на пода и нямаше как да го каже, а Марчети не можеше да провери лаптопа за някаква поредица от натиснати клавиши или временни файлове.
	Лейлани се приближи до Кърт.
	— Какво става?
	— Онези неща, които ни накараха да блестим, са наобиколили острова и са много повече, отколкото когато ги видяхме. Джин ги е включил на режим хранене. Ще се качат на борда като ято гладни скакалци и ще изядат всичко по пътя си, включително и нас.
	— Какво ще правим? — попита Лейлани.
	— Има ли някакъв начин да ги спрем? — обърна се Кърт към Марчети.
	Елууд поклати глава.
	— Твърде много са. Простират се на осемдесет километра във всички посоки.
	— Тогава ще трябва да напуснем острова. Къде са твоите въздушни кораби?
	— В хангара до хеликоптерната площадка.
	— Вземи лаптопа и кажи на всички да ни чакат там — нареди Кърт. После погледна Таутог. — Уведоми хората си да се качат горе. Ще излетим от тук.
	— Ами лодките? — попита Таутог.
	— Те няма да ни помогнат.
	Таутог излезе на откритата палуба и започна да вика на хората си и да им маха да се качат при тях.
	Марчети грабна микрофона и гласът му зазвуча по целия остров през многото високоговорители.
	Кърт забеляза две малки радиостанции върху контролната конзола. Взе ги и забута Джин към вратите на асансьора.
	— Тръгвай!
	Няколко минути по-късно Кърт и бляскавият му антураж стояха на осветената хеликоптерна площадка между двете пирамидални сгради. От тази висока позиция морето около „Аква Тера“ приличаше по-скоро на твърда почва, покрита с милиони бръмбари. Те отразяваха светлините от прожекторите.
	Виждаше се как колони от тях започват да се прокрадват по острова като дълги, опипващи пръсти.
	— Толкова много са, че може да се върви върху тях — каза Пол.
	— Аз не бих опитал — отвърна Кърт.
	Вратата на хангара в стената на дясната пирамида се отвори и хората на Марчети извадиха единия от въздушните кораби. Вътре имаше още два.
	— Колко души може да побере всеки от тях? — попита Кърт.
	— Осем. Най-много девет — отговори Марчети.
	— Изхвърлете всичко ненужно — каза Остин. — Опитайте да намалите теглото.
	Марчети отиде да помага на хората си. Пол и Гамей тръгнаха с него, а Лейлани се приближи до Зарина, която стоеше до ръба на площадката с Джин.
	— Значи ти се представяше за мен? — погледна я изпитателно тя.
	— Не се приближавай прекалено — предупреди я Кърт.
	— Ти си една слабовата малка женица — отвърна предизвикателно Зарина. — Това беше най-трудното в ролята ми.
	Лейлани понечи да я зашлеви, но Кърт я спря и я дръпна на безопасно разстояние.
	— Тя те предизвиква нарочно — каза той. — Иди да помогнеш на останалите.
	Лейлани се намуси, но изпълни нареждането.
	— Жалко, че не ме удари — каза Зарина. — Можеше да ти хареса.
	— Не се ласкай — отговори й Кърт.
	Джин стоеше до нея и гледаше гневно.
	Таутог посрещна хората си и ги поведе към хангара.
	— Ами затворниците? — попита единият.
	Кърт погледна към садистичния лидер.
	— Какво решаваш, Джин? Ще оставиш ли хората си да бъдат изядени живи?
	— За мен е без значение дали ще живеят, или ще умрат — отвърна той. — Но щом ви е толкова грижа за тях, по-добре ги вземете със себе си.
	— Не — отвърна Кърт. — Няма да изпратя мой човек да ги доведе.
	— Значи си толкова жесток, колкото и аз.
	Остин погледна Джин. Отвращаваше го, но не би рискувал живота на някой добър човек заради онези долу.
	— Ето какво ще направим — каза Кърт. — Ще се качим на тези въздушни кораби и ще отлетим, а ти ще останеш тук, за да умреш по начина, който заслужаваш. Игричките ти на надмощие ще доведат само до смъртта на хората ти и ще принудят вас двамата да извършите бавно самоубийство.
	Той взе лаптопа, сложи го на грубата повърхност на хеликоптерната площадка и го бутна към Джин.
	Той го погледна, но не направи нищо.
	Зарина изглеждаше притеснена. Тя прехапа устни, поколеба се и заговори:
	— Въведи кода, Джин…
	Зад тях първите два въздушни кораба вече бяха готови за излитане. Пашкулите им се изпълниха до максимум, а перките бавно се въртяха. Третият стоеше зад тях.
	— Какво е положението? — попита Кърт, без да се обърне.
	— Ако спуснем въздушните котви и наберем скорост, преди да се отделим от ръба, ще можем да качим единайсет души — отвърна Марчети. — Така мисля.
	— Качи дванайсет на всеки.
	— Но не съм убеден, че…
	Кърт го прекъсна с острия си поглед.
	— Нуждая се от помощта ти — каза той и му подаде една от радиостанциите. — Е, какво ще кажеш?
	— Дванайсет — отвърна Марчети. — Ще успеем да излетим с дванайсет… Надявам се…
	— Това прави трийсет и шест — изчисли бързо Гамей. — Ние сме трийсет и седем.
	Джин се захили.
	— Предполагам, че някой ще остане да ни прави компания.
	Кърт отговори, без да мигне.
	— Аз!


	Глава 56

	Джо се гмурна във водите на язовир Насър с морално остаряла водолазна екипировка. Не беше точно старият костюм „Марк 5“ с месингов шлем, който Съединените щати извадиха от употреба малко след края на Втората световна война, но беше близо до него.
	Дванайсеткилограмовият шлем от неръждаема стомана обгръщаше главата му и се захващаше за сбруята върху раменете на костюма. На кръста си беше вързал колан, тежащ двайсет и три килограма, а на краката му имаше ботуши с тежести, които го караха да върви като Франкенщайн. На рамената му със скоби бяха захванати стоманен кабел, маркуч за въздух и маркуч за впръскване на веществото „Ултра-сет“-а. Караха го да се чувства като кукла на конци, но щом влезе във водата, Джо оцени допълнителната тежест и сигурността на стоманеното въже.
	Благодарение на тях той запазваше баланс в бурното течение. Кабелът, закачен за една лодка над него, беше единственият начин да се спусне с цялата тази тежест. Ако кабелът се скъсаше, щеше да потъне на дъното като камък и вероятно щяха да го изровят след около хиляда години. Той си представи изражението на бъдещите археолози.
	Джо нямаше никакво желание да става част от Долината на смъртта. В момента искаше само да попречи на бента да се разруши.
	Ако той и началникът се окажеха прави, основният пробив не беше толкова страшен и въпреки че беше заплаха, особено за живеещите близо до бента, нямаше да предизвика катастрофа. Щеше да се разшири, вероятно до пълната ширина на бента, но глиненото ядро и лекия наклон на стената щяха да спрат пълното срутване.
	Не след дълго като вода, изливаща се от препълнена вана, нивото на езерото щеше да спадне до нивото на дупката и постепенно течът щеше да спре.
	Но ако микророботите продължаваха да дълбаят глината в тунела, силното налягане на водата щеше да отслаби ядрото и щеше да го разруши. Щеше да се образува по-голяма, по-дълбока и по-неравна дупка и нищо нямаше да може да попречи на бента да се срути.
	Краката на Джо докоснаха полегатата повърхност под него и говорителят в шлема му изпука.
	— Гмуркачо, чуваш ли ме? — каза началникът.
	Той беше високо горе и рискуваше живота си в лодката, заедно с майора и още един техник.
	— Много слабо — отвърна Джо.
	— Намираме се само на трийсетина метра от дупката — каза мъжът. — Тя продължава да се разширява с по метър всяка минута. Имаш по-малко от трийсет минути да намериш входа на тунела, преди да ни улови течението и да ни отнесе над ръба.
	Джо изчисли, че след двайсет минути дупката ще бъде толкова близо, че нито той, нито лодката ще успеят да се преборят с течението.
	— Никога не съм искал да се спускам в бъчва от водопад — каза той — и все още не желая да го правя. Хайде да приключваме. Пуснете веществото.
	Една помпа, разположена в лодката, започна да работи и създаде налягане във втори маркуч, закрепен за резервоара, пълен с „Ултра-сет“-а.
	От отвора изригна струя оранжеви флуоресциращи частици. Джо включи прожектора, закрепен за шлема му. Частиците заблестяха като светулки, реещи се в мътната вода.
	В края на обсега на прожектора Джо ги видя да се забързват и да се насочват към повърхността, където водата преливаше. Това беше мъртвата зона. Щом това убийствено течение стигнеше до него, нямаше да може да избяга.
	Джо се придвижи по стената, подскачайки като астронавт, стъпил върху повърхността на Луната. Той изпусна малко багрилно вещество в участъка, в който предполагаше, че се намира тунелът. То се разнесе по неравната повърхност на камъните.
	Десет минути и двайсет опита по-късно, все още не беше намерил отвора.
	— Трябва да се спусна по-надълбоко — каза Джо. — Отдалечете ме от бента.
	— Колкото по-назад отиваме, толкова по-силно ще става течението от отвора в бента — каза началникът.
	— Ако не го направим, по-добре да се откажем — не отстъпи Джо.
	— Дръж се!
	Секунда по-късно Дзавала усети как стоманеният кабел го отделя от склона. Той измина около деветдесет метра и отново се спусна.
	Джо стъпи и усети странично дърпане от течение. Той натисна копчето за пускане на багрилото и видя как частичките изчезват вляво. В началото изглеждаше, че този опит не е по-различен от останалите, но сега Джо забеляза особено вихрово движение.
	— Три метра вляво — каза той.
	— Към пробива?
	— Да.
	Джо закрачи по склона. Високо горе, лодката се придвижи с него. Той отново натисна спусъка и насочи потока от светещи частици в центъра на вихъра.
	Те се извиха и повечето от тях изчезнаха в отвора между две греди от бетон с размера на железопътни релси, точно както ято риби се скриват сред коралите при появата на хищник. Стана толкова бързо, че Джо трябваше да пусне нова струя, за да се увери.
	— Открих го! — каза той. — Отворът е между два бетонни пилона в трошляка. Усещам как засмуква вода.
	Джо се приближи и усети как течението го дърпа здраво. Пясък и камъни изчезваха около ръбовете на гредите. Кратерът под тях се разширяваше. Дупката беше с диаметър около петдесет сантиметра.
	Той опря крак в една от гредите, за да не бъде засмукан. Колкото и да искаше да запуши дупката, нямаше желание да се превръща в тапа.
	— Готов съм за калта.
	— Калта?
	— „Ултра-сет“-а — поясни Джо, докато се опитваше да запази равновесие.
	— Включвам помпите — съобщи началникът.
	Като внимаваше да не загуби опората си, Дзавала успя да пъхне маркуча в отвора. Усети как налягането се увеличава и натисна спусъка.
	„Ултра-сет“-ът потече с огромна сила, като част от него попадна във водата. Материалът се втвърди и заприлича на пурпурна сметана. По-голямата част от него изтече в отвора, засмукан от нежелания тунел.
	— Колко се разширява това нещо? — попита Джо.
	— Двайсет пъти спрямо първоначалния си обем — отвърна началникът. — А после се втвърдява.
	Джо се надяваше да е точно така. Ако в ядрото бяха останали някакви микророботи, опитващи се да разширят дупката, те щяха да бъдат уловени като насекоми в кехлибар.
	Течението го дърпаше наляво и той чуваше шума от падащата над ръба вода.
	— Има ли резултат? — попита Джо след около трийсет секунди.
	— Докладват ни за оранжево багрилно вещество от долния гейзер — съобщи началникът. — Силата на струята си остава непроменена.
	— С колко от това нещо разполагаме?
	— Резервоарът побира две хиляди литра. Изпомпва осемстотин в минута.
	Джо се надяваше това да е достатъчно. Той хвана по-здраво струйника и нагласи краката си, за да се пребори с течението.
	По радиото се дочу гласът на майора.
	— Господин Дзавала, твърде близо сме до ръба. Моторът работи на пълна мощност, за да не бъдем отнесени. Ако може да побързаш…
	Джо погледна през прозорчето от горната част на големия шлем. Видя светлините от лодката и водния вихър, образуван от бясно движещото се витло.
	— Ако си мислите, че си почивам, грешите — отвърна той.
	Дзавала затвори струйника за момент, стъпи върху склона над дупката и с цялата си тежест избута един голям камък надолу. Той попадна в кратера и остави много по-малък отвор.
	Джо отново напъха маркуча и натисна спусъка.
	— Включете на пълна мощност — каза той. — Всичко или нищо!
	Той продължи да натиска копчето и „Ултра-сет“-а изригна от маркуча. Внезапно Дзавала почувства как течението около него се променя. Тегленето от отвора отслабва, но страничното дърпане към ръба на бента се засилва.
	— Докладват ни, че силата на гейзера отслабва, а от отвора излиза „Ултра-сет“-а!
	Левият крак на Джо поддаде заради силното странично течение и внезапно той се озова в центъра на облак червена пяна. Тунелът беше пълен и „Ултра-сет“-а изригваше от запушената дупка като газирана напитка от разтръскана бутилка.
	Джо успя да се задържи, но отново се спъна. Реши да изключи клапана.
	— Издърпайте ме! — извика той.
	Стоманеното въже го издигна по склона и после пак го спусна, но това не беше вертикално движение, а странично, от което за малко да загуби равновесие. Джо беше объркан. Защо го теглят настрани?
	Обаждане отгоре изясни всичко.
	— Течението ни улови! — извика майорът. — Тегли ни към ръба!


	Глава 57

	Гамей Траут се взираше в Кърт Остин на тъмната, студена хеликоптерна площадка. Нищо не можеше да я накара да изтръпне повече от думите, които той изрече току-що.
	— Няма да останеш тук! — заяви тя.
	— Тези машини са претоварени. С още деветдесет килограма и една от тях ще падне във водата.
	Далеч под тях светлините угасваха една по една. Ордата от метален пясък ги поглъщаше. Цялата нулева палуба беше потъмняла, а в централния парк не беше виждаше нито една тревичка.
	От всички посоки идваше странен звук, сякаш някой влачеше бетонен блок по метална повърхност. Трилиони микророботи се плъзгаха един върху друг, изпълваха всички пукнатини и ниши на острова и се катереха нагоре.
	— Но ти ще умреш! — проплака Лейлани.
	— Не, няма да умра — отвърна спокойно Кърт.
	Гамей забеляза, че той не сваля очи от Джин.
	— Той ще ни каже кода и ще изключи тези неща, преди да ни изядат живи.
	— Не разчитай на това.
	Вляво от тях първият въздушен кораб потегли, набра скорост и прехвърли ръба на платформата. После започва да пада… да пада… да пада към тъмната палуба. Постепенно спускането се забави и накрая, на около девет метра височина, корабът отново започна да се издига.
	— Качете се на корабите и изчезвайте от тук! — нареди Кърт.
	Лейлани го погледна с отворена уста. Гамей го разбираше по-добре. Кърт играеше на нерви с Джин.
	— Ела с мен! — каза тя на Лейлани.
	Двете жени заобиколиха по ръба на платформата, докато вторият апарат излиташе. Марчети и последният въздушен кораб ги чакаха.
	— Какво прави? — попита Лейлани.
	— Мисли, че ще успее да пречупи Джин и да го принуди да отмени командата.
	— Но това е лудост!
	— Може би — отвърна Гамей, — но ако това, което Джин ни каза вчера е вярно, тези роботи ще отнемат много животи и ще причинят огромна световна криза. Ако той загине, никой няма да може да спре микророботите, но не можем и да го вземем с нас, защото двама или трима от нашите хора ще трябва да останат тук и да умрат. Кърт никога не би се съгласил на това и не го виня. Единственият начин да му помогнем, е като напуснем острова. Така поне няма да се притеснява за нас.
	Марчети ги подкани да се качат в машината и перките й се завъртяха с пълна мощност.
	— Готови сме — каза тя.
	Зад борда полетяха няколко ботуши и пушки, дори и две-три тежки якета. Всичко, което можеше да намали товара с още няколко килограма.
	Пол хвана Гамей за ръката. Машината се заиздига.
	Гамей притаи дъх докато прехвърляха ръба. Имаше чувството, че са стигнали до билото на някое влакче на ужасите. Коленете й омаляха, а стомахът й сякаш изпадна в безтегловност за няколко секунди. Носът се насочи надолу, корабът се спусна и ускори.
	Пред тях се появи централният парк, гъмжащ от милиарди микророботи. Изглеждаше, че спускането не се забавя достатъчно бързо.
	— Марчети?!
	— Дръжте се! — викна той.
	Все още падаха прекалено бързо. Елууд дърпаше трескаво ръчките за управление, а ужасният звук от безброй хранещи се метални машини отекна в ушите на Гамей. Спускането се забави, машината се изравни и се плъзна над парка като за малко да уцели едно дърво, покрито с микророботи.
	Най-после започнаха да се издигат бавно и постепенно се озоваха над океана.
	— Поеми управлението — заповяда Марчети на своя помощник. — Поддържай скоростта. Дръж ни достатъчно близо, за да можем да улавяме уай-фай сигнала.
	— Какво ще правиш? — попита Гамей.
	— Трябва да наглася компютъра — отвърна той.
	— Компютърът?
	Елууд кимна.
	— В случай, че приятелят ви знае какво прави.


	Глава 58

	Ужасяващото чувство, че губи контрол над ситуацията изпълни Джо Дзавала с тревога. Течението влачеше лодката над него към ръба на бента. Скоро и той, и лодката щяха да полетят в бездната. Дори да срежеше кабела и маркучите, които го свързваха с лодката, нямаше шанс да се спаси. Не можеше да изплува на повърхността. Свалянето на колана с тежестите също нямаше да помогне. Шлемът и ботушите тежаха двайсет и три килограма.
	Краката му опряха в стената и той се опита да ги застопори, но отново беше дръпнат настрани.
	— Отпуснете ми още въже! — извика той. — Бързо!
	Джо видя лодката високо горе, както и флуоресцентната струя вода зад нея. Водачът се опитваше да държи носа срещу течението. Ако застанеха странично, мощният поток щеше да ги отнесе за секунди.
	Джо най-после усети, че въжето увисва. Той се спусна по склона и го огледа. Откри голям камък, с размера на фолксваген.
	Дзавала го обиколи и уви стоманеното въже около него.
	— Опънете кабела! — каза той.
	Въжето се обтегна като струна и почти запя в дълбините. Лодката горе спря да се движи.
	— Държим се — съобщи майорът. — Какво стана?
	— Измайсторих ви котва — отвърна Джо. — Сега ми кажете, че някой горе знае какво е центростремителна сила.
	Той се държеше на място. Кабелът беше увит около скалата, но застрашаваше да се освободи.
	— Да — каза майорът — началникът знае.
	— Насочете лодката към скалите, направете четирийсет и пет градусов завой, ако въжето издържи и ще успеете да се измъкнете. После издърпайте лодката на брега и не забравяйте да ме извадите.
	— Добре — каза Едо — ще опитаме.
	Джо се хвана здраво за въжето и опря стоманените си ботуши в скалата.
	Лодката отгоре промени курса и се понесе странично. Също както земната гравитация държи Луната, стоманеният кабел накара лодката да опише дъга и да ускори. Не след дълго тя прекоси течението и се изстреля напред.
	Във водата се дочу остър звук и Джо падна назад.
	Въжето се бе скъсало.
	Отначало течението го понесе към ръба на бента, но после маркучите, които го свързваха с лодката, го дръпнаха в обратната посока. Лодката се носеше бясно към плитчините и влачеше Джо по камъните. Всеки удар наподобяваше автомобилна катастрофа и той бе благодарен, че има шлем от стомана.
	Когато всичко приключи, Дзавала се намираше на девет метра под повърхността, костюмът се пълнеше с вода, а маркучът за въздух беше или скъсан, или прекъснат, защото през него не влизаше кислород. Джо знаеше, че не може да плува, но се опита да се качи по хребета. Пълзеше по бетонните пилони и камъни като енот на бунище.
	Дзавала свали колана и задачата стана по-лесна. Докато се изкачваше, светлината от лодката стана по-ярка. Секунди преди да остане без въздух, той се показа на повърхността.
	Джо се строполи между два големи камъка. Не можеше да държи тежкия шлем и сбруята без помощта на водата. Помъчи се да го вдигне, но той не помръдна. Внезапно две ръце му помогнаха да го свали.
	— Успяхме ли? — попита Джо.
	— Ти успя — каза майорът, прегърна Джо и го вдигна. — Ти успя!


	Глава 59

	Високо горе на хеликоптерната площадка зловещият вездесъщ звук от микророботите продължи да се усилва. Той идваше от всички страни, сякаш милиарди полудели електромагнитни цикади се приближаваха с всяка секунда.
	Звукът дразнеше Кърт Остин, но изглежда влияеше по-силно на Зарина и Джин.
	Тя погледна над ръба и към стените на сградите, между които се намираше площадката. Петната от приближаващите се орди бяха на три четвърти от височината на пирамидите. Белите постройки вече имаха тъмносив до черен оттенък.
	— Кажи му кода! — помоли тя.
	— Никога! — отвърна Джин.
	— Послушай я, Джин — каза Кърт. — Тя не е добър човек, но не е глупава.
	— Имаме хора, пари, адвокати — напомни му тя. — Не е нужно да умираме.
	— Замълчи! — извика Джин.
	Тя го сграбчи.
	— Моля те, Джин!
	Той дръпна ръката й, хвана я за яката на ризата и я погледна с ярост.
	— Ти ме правиш слаб, жено!
	Преди Зарина да успее да му отговори, той я бутна и тя полетя от ръба.
	Викът й отекна сред жуженето на микророботите. Тя се сгромоляса върху петнайсетсантиметров слой от микророботи десет етажа по-надолу и ги разпрати във всички посоки като облак прах. Остана да лежи така няколко секунди, но ордата я покри и започна да се храни с нея.
	Джин я загледа за секунда. Личеше си, че изпитва гняв, а не жал, но Кърт долови и мъничко страх. Скоростта, с която микророботите поглъщаха всичко, беше стряскаща. Джин го знаеше по-добре от всеки друг.
	— Погледни внимателно, Джин. И ти ще умреш така — каза Кърт. — Готов ли си да напуснеш този свят?
	Около тях продължи да притъмнява. Роботите бяха само един етаж по-долу и спираха всяка светлина. Светеха единствено няколко халогенни лампи, монтирани до хангарите, и червените предупредителни светлини около площадката.
	Джин се огледа и решителността му намаля.
	— И ти ще умреш с мен — напомни той на Кърт.
	— Да, но ще го направя за моите приятели, за моята родина, за хората по целия свят, които биха страдали, ако спечелиш. Готов съм да приема съдбата си. Ти за какво ще умреш?
	Джин го погледна, а лицето му беше червено от гняв. Устните му се свиха, а клепачите се притвориха. Той знаеше, че блъфът му е изобличен. Ако умре, няма да постигне нищо. Никакво богатство, никаква власт. Няма да остави нищо след себе си. Целият му свят се въртеше около собствената му особа, високомерие и величие. С края на неговото съществувание, дори действията на микророботите нямаше да му донесат удовлетворение.
	В този момент той мразеше Кърт с всяка клетка на тялото си. Мразеше го толкова, че загуби всякакво чувство за реалност.
	Той се впусна към Остин като борец, готов да довърши противника си.
	Вместо да го застреля, Кърт обърна пушката настрани, хвана я като бухалка и използва инерцията на Джин срещу него. Остин падна назад, ритна го в слънчевия сплит и го преметна. Джин полетя във въздуха и се строполи на площадката.
	Кърт скочи на крака и видя как Джин се просва по гръб, а после става, повече зашеметен, отколкото наранен.
	— Май не си свикнал да се биеш — подразни го Кърт.
	Джин грабна някаква тръба, изхвърлена от един от въздушните кораби, размаха я и се насочи към Остин.
	Кърт все още държеше пушката с две ръце, парира удара и заби приклада на оръжието в лицето на Джин. Отвори се дълбока кървяща рана.
	Джин залитна назад, изпусна тръбата и хвана окървавеното си лице с две ръце. Кърт се приближи и ритна парчето желязо от платформата.
	То полетя в тъмнината и остави след себе си странен свистящ звук.
	Приближаващото се петно на ордата беше достигнало ръба на площадката. Първите й опипващи пръсти полазиха гладката повърхност и запълзяха към средата от всички краища.
	Времето на Кърт изтичаше.
	Джин извика през кървавата си маска:
	— Ако не държеше пушка, щях да те убия с голи ръце!
	Кърт му поднесе оръжието и после го метна надалеч.
	— Не можеш да ме победиш, Джин! — провикна се той. — По-добър съм от теб. Боря се за нещо, което има значение, а ти само си играеш. Знам, че не искаш да умреш. Страх те е. Виждам го в очите ти.
	Джин се спусна към него с разкривени от ярост черти. Този път Кърт стъпи здраво на краката си, издаде рамо напред и го заби в корема на противника си. После обви с ръце тялото му, вдигна го и го просна по гръб на площадката.
	Незнайно откъде Джин извади нож и поряза ръката на Кърт, преди да успее да му хване китката. Шурна кръв и Остин усети силна болка, но силата и решителността му надделяха. Той удари ръката на Джин три пъти в пода и ножът отхвръкна.
	Кърт ритна оръжието настрани към приближаващата се вълна от микророботи.
	Сега или никога! Джин се опита да се изправи, но Остин го удари с лакът в лицето и после блъсна главата му в площадката. След това го хвана за косата, изви лицето му настрани и го принуди да се вгледа в настъпващата орда.
	— Погледни ги! — извика Кърт и продължи да придържа бузата на Джин към пода. — Погледни ги!
	Джин вече се беше отказал да се бие и се взираше в приближаващите се роботи. Те идваха все по-близо, а кръгът около двамата мъже се стесняваше.
	Миниатюрните машини достигнаха до следата от кръв и я покриха като мравки. Те блестяха под слабата луминесцентна светлина, а звукът от движенията им беше ужасяващ. Наподобяваше нещо средно между чудовищен рояк пчели и дращене с нокти по черна дъска.
	— Кажи ми паролата! — заповяда Кърт.
	Лаптопът се намираше на няколко метра от тях и ордата почти го беше стигнала. Той буквално беше заобиколен от море от микророботи.
	— За какво ще ти послужи сега?
	— Просто ми я кажи!
	Кърт го притисна, а Джин се оттласна, за да предпази лицето си от приближаващите се роботи. Те достигнаха раната на бузата му и устните му потрепериха. Той ги изплю от устата си, но някои му влязоха в окото и започнаха да щипят като киселина.
	— Хайде, Джин! Преди да е станало късно!
	— 221-798-615! — извика Джин.
	Кърт го вдигна на крака.
	— Чу ли това, Марчети?
	От джоба на Кърт се дочу слаб глас:
	— Изпращам, сега!
	Стържещият звук продължи. Кърт дръпна Джин назад, но кръгът около тях се стесни до големината на кухненска маса, а после до размера на корабен люк.
	— Марчети?!
	Внезапно ордата спря. Звукът от дъвченето, пълзенето и дращенето заглъхна на вълни, носеща се във всички посоки, подобно на безкрайно море от падащи плочки домино.
	Микророботите се отделяха от стените на сградите на дебели слоеве и телата им се струпваха на сиво-черни дюни. Облак от тях се понесе като прах по нулевата палуба.
	Ужасният шум отстъпи място на нормални звуци като скърцането на огромния метален остров и перките на кръжащите наблизо въздушни кораби.
	— Браво, Марчети! — викна Кърт. — Сега се върнете обратно и ми помогнете да изчистя този боклук.


	Глава 60

	Кърт Остин стоеше в мрака на ръба на хеликоптерната площадка и очакваше въздушните кораби да кацнат. Той наблюдаваше как първият се приближава и бавно се снишава. Перките му бяха завъртени надолу, за да се забави спускането, подобно на старите ракети на лунните модули. Навсякъде се разлетяха микророботи като вулканична пепел.
	Облакът от метален прах се понесе във въздуха и падна към нулевата палуба.
	На няколко метра встрани, застанал на колене, Джин наблюдаваше ставащото, без да помръдне. Той беше един съкрушен мъж. Кърт реши, че изглежда различно.
	— Ще ме пратиш в затвора, нали? — пророни той.
	— Вероятно ще получиш десет доживотни присъди — отвърна Кърт.
	— Мислиш ли, че човек като мен ще оцелее зад решетките? — попита Джин.
	— Само докато си загубиш разсъдъка.
	Джин погледна към ръба. Тъмнината го зовеше.
	— Пусни ме…
	Кърт разбра какво си беше наумил.
	— Защо да го правя?
	— Като знак на добра воля към един победен враг — отговори тихо Джин.
	Кърт се взря в Джин дълго и изпитателно. После, без да пророни нито дума, отстъпи назад.
	Джин се изправи и го погледна.
	— Благодаря ти! — каза той и се обърна.
	След това направи три крачки и изчезна.


	Глава 61

	По обяд опасността в Асуан беше преминала. Нивото на водата в язовира Насър спадна с шест метра. Двуметрова вълна продължи да се излива през стената и широката сто и двайсет метра пролука, но течът бе по-плавен и контролиран. Преливниците, шлюзовете и отклоняващият канал бяха отворени докрай и до средата на следващия ден щеше да се постигне изравняване на нивото.
	И все пак трагедията не беше предотвратена напълно.
	Джо погледна по течението на реката. Всичко изглеждаше много по-различно в сравнение с миналата нощ. Сградите бяха изчезнали — не повредени или наводнени, а просто изчезнали. Също и кейовете, лодките и някои от пясъчните хълмове. Крайбрежието беше наводнено и вместо да прилича на виеща се змия, реката наподобяваше дълго езеро.
	Над него кръжаха десетки хеликоптери като морски кончета над някое блато. Малки лодки пореха водата тук и там.
	Електроцентралата продължаваше да произвежда електричество, но нямаше къде да го пренесе, тъй като всички далекопроводи бяха отнесени.


	Джо се обърна и се затътри към един военен микробус. По настояване на майор Едо сестрата го прегледа. Имаше нужда да му се влее малко глюкоза, но той отказа. Скоро медикаментите щяха да свършат, а други хора се нуждаеха от тях повече отколкото той.
	Тя му подаде бутилка вода, метна одеяло на раменете му и се отдалечи.
	Майор Едо седна до него и му предложи цигара. Джо отказа и той си прибра кутията обратно в джоба.
	— Проклет навик — каза той и се опита да се усмихне.
	— Колко? — попита Джо.
	— Поне десет хиляди — отвърна тъжно майорът. — Вероятно накрая ще станат два пъти повече.
	Джо имаше чувството, че се е бил дванайсет рунда с противник в тежка категория, оцелял е, помислил е, че е спечелил мача, но накрая е разбрал, че съдиите са отсъдили в полза на другия.
	— Можеше да са милиони — каза тихо майорът и сложи ръка на рамото на Джо. — Разбираш ли?
	Дзавала го погледна и кимна.
	Наблизо кацна хеликоптер. Един редник се приближи тичешком до майора.
	— Караме много ранени.
	— Къде? — попита Едо.
	— В Луксор. Там е най-близката болница, в която има електричество.
	— Вземете го с вас — заповяда майорът.
	— Кой е той? — попита редникът.
	— Името му е Джоузеф Дзавала. Той е спасител на египетския народ.


	Глава 62

	Една седмица по-късно Пол и Гамей Траут седяха на голяма кръгла маса в луксозния ресторант „Цитронел“ във Вашингтон. Заедно с тях бяха Руди Гън и Елууд Марчети. Те си поръчаха коктейли и си разказваха истории докато чакаха останалите гости да пристигнат.
	— Какво ще стане с твоя остров? — попита Пол.
	Геният сви рамене.
	— Увреден е до неузнаваемост. А и никой не може да стъпи на борда, докато не се уверим, че всички роботи са изчистени. Ще отнеме години. Дотогава Индийският океан ще прати „Аква Тера“ на дъното.
	— Това е ужасно! — възкликна Гамей. — Толкова много труд и време са отишли напразно.
	Марчети се усмихна лукаво.
	— Същото ще каже и застрахователната компания, когато им предявя иск за нашествие от насекоми.
	Пол погледна към двата празни стола.
	— Къде са нашите скъпи приятели?
	— Които са и хората, които ни поканиха на вечеря — добави Руди Гън.
	Кърт и Джо великодушно се съгласиха да си разделят сметката. И двамата бяха благодарни, че са живи да организират празненството, но още никой не ги беше виждал.
	— Какво става с „Причинителят на болка“ от остров Пикет? — попита Гамей.
	— Нашия компютърен отдел намери информация в едни отдавна забравени документи — отвърна Гън. — Беше описан като таен проект от Втората световна война, създаден да спре японските самоубийствени мисии. В онези дни японците вярвали, че е истински подвиг да загинеш в името на императора. Когато не са можели да нападнат с нормални маневри, се втурвали напред, крещейки: „Банзай!“ или „Тено Хеика Банзай!“, което означава „Нека Императорът управлява десет хиляди години!“
	— „Причинителят на болка“ е бил проектиран да обездвижи нападателите и да позволи на американците да заловят и разпитат пленниците, а също и да спрат касапницата.
	— Защо машината не е била използвана през войната? — попита Пол.
	— Скоро след като корабът „Джон Бъри“ изчезнал Военното министерство решило, че машината твърде лесно може да бъде пресъздадена в случай, че бъде заловена и има вероятност врагът да я използва срещу нашите собствени сили.
	— А сега машините от остров Пикет събират прах в някой таен военен склад — добави Гамей.
	— Да, предполагам — отвърна Гън.
	В този момент вниманието на групата се насочи към един висок мъж с грубовати черти, тъмна коса и зелени очи, който влезе в резервираното единствено за тях помещение.
	— Моля ви, не ставайте — каза Дърк Пит и се усмихна. Той държеше малка карта. — Една от кредитните карти на агенцията. Този път черпи Чичо Сам.
	Гамей се засмя.
	— Кърт и Джо ще се зарадват.
	— Къде са те? — попита Пол.
	— Зад мен — каза Дърк и посочи към вратата.
	Всички погледи се насочиха натам и в този момент в залата влязоха Кърт, Джо и Лейлани. Жените се прегърнаха, а мъжете си стиснаха ръце, потупаха се по раменете и целунаха дамите по бузите.
	— Започнахме без вас — каза Пол и направи жест на сервитьора да се приближи. — Какво ще желаете?
	Дърк си поръча текила „Дон Хулио Бланко“ с лед, лимон и сол. Джо поиска „Джак Даниълс“ също с лед. Лейлани предпочете коктейл „Космополитън“, а Кърт пожела чист джин „Бомбай сапфир“ и мартини с лук, вместо маслини.
	— Е, добре — обърна се Дърк към Джо. — Тъй като ти си героят на деня със златна звезда в бележника покажи ни своя египетски медал.
	Джо се изчерви от смущение.
	— Не мога да го направя.
	— Какво стана с него?
	— Намира се в чекмеджето ми с чорапи.
	Гамей се засмя.
	— Това е един наистина скромен човек.
	Пол извади вестник. Беше розов. „Файненшъл Таймс“, издаван във Великобритания.
	Той прочете списък с възможните последствия, ако кризата не беше предотвратена. Той включваше милиони загинали, глад, анархия и война в Близкия изток, тъй като най-вероятно вината щеше да бъде приписана на Израел, вместо на Джин и неговата група в Йемен.
	Той изглеждаше почти разочарован.
	— На Джо няма да му хареса тази част — каза той и продължи да чете: — „Всичко това и още много беше предотвратено благодарение на героичните усилия на екипа по поддръжката на бента, военните сили, включително на майор Едо и един неназован американец, който е обявен за герой на египетския народ и който ще получи Медал на Нил.“
	Гамей поклати глава.
	— Не е честно!
	— Поне е получил медал за усилията си — каза Дърк с усмивка.
	— Само това ли успя да направи правителството като благодарност, че Джо спаси милиони хора?
	Лейлани също се включи.
	— Аз го познавам достатъчно добре, за да знам, че той не обича да е в центъра на вниманието, освен ако не е заобиколен от няколко прекрасни дами.
	Джо се засмя.
	— Давате ми причина да се върна в Египет.
	— Шегата настрана — каза Дърк, — ако Джо не беше рискувал собствения си живот, за да спре срутването на бента Асуан, милиони хора щяха да загинат по поречието на Нил.
	— Колко са жертвите? — попита Руди Гън.
	— Поне десет хиляди — отвърна бавно Пит.
	Джо изглеждаше така, сякаш се беше пъхнал в черупката си от срам.
	— Искам още един „Джак Даниълс“ с лед. Този път двоен.
	Всички отпиха от питиетата си, без да кажат нито дума.
	Накрая мълчанието беше нарушено от Пол.
	— Какво става с подземната фабрика на Джин?
	Дърк погледна оранжевите стрелки на своя водолазен часовник „Докса“.
	— Бил е взривен преди точно четирийсет минути.
	— Могат ли бомбите от въздуха да проникнат достатъчно дълбоко в планината, за да разрушат фабриката? — попита Гамей.
	— Могат и са го направили — обясни Пит. — Един безпилотен самолет е изстрелял две ракети. Първият тласък, невидим от земята, ги е ускорил до петстотин километра в час. След това са се включили главните ракетни двигатели и скоростта им е нараснала до над три хиляди километра в час. Падайки, са образували шестметров кратер, но не са били достатъчно мощни да разбият подземната фабрика на Джин. Затова пет минути по-късно е била изстреляна нова ракета срещу дълбоките пещери. Четири бомбардировача „Б-2“ са прелетели над Йемен, натоварени с нещо, наречено МДБ, военно съкращение, означаващо „мощен дълбоко проникващ боеприпас“ — тринайсеттонна „GBU-57“, най-унищожителното неядрено оръжие за разрушаване на бункери в света. Бомбата е натъпкана с над два тона експлозиви, затворени в единайсеттонна обвивка. Тя удря с такава сила, че може да пробие сто и двайсет метра пръст и скала. Щом прахът се е уталожил, цялата планина е била изчезнала. Останала е само купчина пясък и отломки. Оборудването за създаване на микророботи вече не съществува.
	— А какво става със Сабах, дясната ръка на Джин? — попита Кърт и погледна часовника си. Той се радваше, че си го е върнал, дори и с цената на един чисто нов, последен модел скутер.
	— Взривен е до размера на микророботите — каза Пит саркастично.


	Най-после сервираха вечерята. Първото ястие беше сьомга „Крал Олаф“. Следващото, пушена есетра, последвано от гъше „Фуа гра“ и внимателно подбрани патешки и свински пастети.
	Основното ястие беше свински ребърца, приготвени в стил „Сейнт Луис“, равиоли с плънка от омар, задушен праз лук с пържени яйца.
	За десерт имаше палачинки, пълнени с гуава и маскарпоне. Червеното вино беше „Пърпъл Ейнджъл“ Карменер, а бялото — „Дъкхорн“ Совиньон Блан.
	Заситени с вкусна храна, добро вино и прекрасна компания, всички излязоха от ресторанта и се качиха в една дълга лимузина, осигурена от Дърк за неговите приятели, за да могат да се приберат безопасно по домовете си.
	Само Лейлани и Кърт останаха отвън. Лейлани беше отседнала в хотел и Кърт обеща да я изпрати.
	Дърк го погледна за секунда.
	— Можеш да издържаш на пиене, но ако те спре някой полицай, ще те арестува за шофиране в нетрезво състояние. Съветвам те да си повикаш такси.
	— Така и ще направя — обеща Кърт.
	След като останалите потеглиха с лимузината, пред ресторанта спря такси. Кърт и Лейлани се настаниха на задната седалка и тръгнаха към хотела.
	— Реши ли дали ще приемеш работата в отдела по морска биология на НАМПД, която Дърк ти предложи? — попита я той.
	Тя го погледна с тъжен поглед.
	— Вашингтон не е за мен. Ще се върна на Хаваите в Института по биология в Мауи.
	Кърт й стисна ръката.
	— Ще ми липсваш!
	— И ти на мен — отвърна Лейлани. — Надявам се, че разбираш.
	Кърт се усмихна.
	— Как се казва той?
	Очите й се разшириха за миг, а после на лицето й разцъфтя усмивка.
	— Името му е Кале Лука.
	— Радвам се, че няма да си сама.
	Таксито спря пред хотела, тя отвори вратата да слезе, но се спря и се обърна към Кърт.
	— Сбогом, Лейлани! — каза й той с мек глас. — Ще си мисля за теб!
	— И аз за теб!
	Целуна го лекичко по устните. После затвори вратата и изчезна.


	Clive Cussler, Graham Edward Brown
	The Storm, 2012

	__Издание:__
	Клайв Къслър, Греъм Браун. Бурята
	Американска. Първо издание
	ИК „Pro book“, София, 2013
	Редактор: Албена Раленкова
	Коректор: Марко Кънчев
	ISBN: 978-954-2928-53-9

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/36747
	Последна корекция: 3 юли 2016 в 11:01